Кен Фолет

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ - част I

(Трилогия XX век - книга I)

ПЪРВА ЧАСТ

СМРАЧАВАЩОТО СЕ НЕБЕ

В памет на родителите ми,

Мартин и Вийни Фолет.

Действащи лица

Американци

Семейство Деуор

Сенатор Камерън Деуор

Урсула Деуор, съпругата му

Гюс Деуор, синът им

Семейство Вялов

Йосиф Вялов, бизнесмен

Лена Вялова, съпругата му

Олга Вялова, дъщеря им

Други

 Роза Хелмън, журналист

Чък Диксън, приятел от училище на Гюс

Марга, певица в нощен Клуб

Ник Формън, крадец

Иля, бандит

Тео, бандит

Нормън Найъл, корумпиран счетоводител

Брайън Хол, водач на профсъюз

Реални исторически личности

Удро Уилсън, 28-ми президент на САЩ

Уилям Дженингс Брайън, държавен секретар

Джоузеф Даниълс, военноморски секретар

Англичани и шотландци

Семейство Фицхърбърт

Херцог Фицхърбърт, наричан Фиц

Принцеса Елисавета, наричана Беа, съпругата му

Лейди Мод Фицхърбърт, сестра му

Лейди Хърмия, наричана леля Хърм, бедната им леля

Дукесата на Съсекс, богатата им леля

Гелерт, пиренейска овчарка

Граут, иконома на Фиц

Сандерсън, прислужничката на Мод

Други

Милдред Пъркинс, наемателката на Етел

Бърни Лекуит, секретар на алдгейтския клон на Независимата работническа партия

Бинт Уестхемптън, приятел на Фиц

Маркизът на Лоутър, „Лоути“, отхвърлен кандидат- жених на Мод

Албърт Солмън, начело на бизнес операциите на Фиц

Д-р Грийнуолд, доброволец в детската клиника

Лорд „Джони“ Ремарк, младши министър във Военното министерство

Полковник Хърви, адютант на сър Джон Френч

Лейтенант Мъри, адютант на Фиц

Мани Литов, собственик на фабрика

Джок Рийд, ковчежник на Независимата работническа партия в Алдгейт

Джейн Маккъли, войнишка съпруга

Реални исторически личности

Крал Джордж V

Кралица Мери

Мансфийлд Смит-Къминг, наричан Си, оглавяващ международното бюро на Тайните служби (кръстени по-късно Ми-6)

Сър Едуард Грей, депутат, министър на външните работи

Сър Уилям Тирел, личен секретар на Грей

Франсес Стивънсън, любовница на Лойд Джордж

Уинстън Чърчил, депутат

X. X. Аскуит, депутат, министър-председател

Сър Джон Френч, командир на британските експедиционни войски в Първата световна война

Французи

Жини, сервитьорка в бар

Полковник Дюпоа, адютант на генерал Галиени

Генерал Люрко, адютант на генерал Жофр

Реални исторически личности

Генерал Жофр, главнокомандващ на френските войски

Генерал Галиени, начело на парижкия гарнизон

Германци и австрийци

Семейство фон Улрих

Ото фон Улрих, дипломат

Сузане фон Улрих, съпругата му

Валтер фон Улрих, сина им, военно аташе в германското посолство в Лондон

Грета фон Улрих, дъщеря им

Граф Роберт фон Улрих, втори братовчед на Валтер, военно аташе в австрийското посолство в Лондон

Други

Готфрид фон Кесел, културно аташе в германското посолство в Лондон

Моника фон дер Хелбард, най-добрата приятелка на Грета

Реални исторически личности

Принц Карл Лихновски, германски посланик в Лондон

Фелдмаршал Пол фон Хинденбург

Пехотен генерал Ерих Луденхоф

Теобалд фон Бетман-Холвег, канцлер

Артур Цимерман, външен министър

Руснаци

Семейство Пешкови

Григорий Пешков, металообработчик

Лев Пешков, търговец на коне

Машинно предприятие „Путилов“

Константин, стругар, председател на дискусионната група

Исак, капитан на футболния отбор

Варя, работничка, майка на Константин

Серж Канин, надзирател на леярското подразделение

Граф Маклаков, директор

Други

Михаил Пински, полицай

Илия Козлов, партньора му

Нина, лична прислужничка на принцеса Беа

Принц Андрей, брат на Беа

Катерина, наскоро пристигнало в града селско момиче

Мишка, собственик на бар

Трофим, гангстер

Фьодор, корумпиран полицай

Спиря, пътник на „Архангел Гавраил”

Яков, пътник на „Архангел Гавраил”

Антон, писар в руското посолство в Лондон, също така немски шпионин

Давид, еврейски войник

Сержант Гаврик

Лейтенант Томчак

Реални исторически личности

Владимир Илич Ленин, ръководител на Болшевишката партия

Лев Троцки

Уелсци

Семейство Уилямс

Дейвид Уилямс, профсъюзен организатор

Кара Уилямс, съпругата му

Етел Уилямс, дъщеря им

Били Уилямс, синът им

Дядо, баща на Кара

Семейство Графитс

Лен Грифитс, атеист и марксист

Госпожа Грифитс

Томи Грифитс, син на Лен, най-добър приятел на Били Уилямс

Семейство Понти

Госпожа Мини Понти

Джузепе „Джоуи“ Понти

Джовани „Джони“ Понти, по-малкия му брат

Миньори

Дейвид Крамптън, „Дай Ревльото“

Хари „Мазния“ Хюит

Джон Джоунс Магазинера

Дай Сатъра, син на месаря

Пат Поуп, оператор в мината

Мики Поуп, син на Пат

Дай Коняря

Бърт Морган

Ръководство на мината

Пърсивал Джоунс, председател на „Селтик Минерълс“

Малдуин Морган, управител на мината

Рис Прайс, заместник-управител на мината

Артър „Петното“ Люелин, чиновник в мината

Персонал в Тай Гуин

Пийл, иконом

Госпожа Джевънс, домоуправителка

Морисън, лакей

Други

 Дай Лайньо, чистач в мината

Госпожа Дай Коняря

Госпожа Роли Хюз

Госпожа Хайуел Джоунс

Редник Джордж Бароу, отряд Б

Редник Робин Мортимър, уволнен офицер от отряд Б

Редник Оуен Бевин, отряд Б

Сержант Елайджа „Пророка“ Джоунс, отряд Б

Втори лейтенант Джеймс Карлтън-Смит, отряд Б

Капитан Гуин Евънс, отряд А

Втори лейтенант Роланд Морган, отряд А

Реални исторически личности

Дейвид Лойд Джордж, либерал от Парламента

ПРОЛОГ

Посвещаване

Глава 1

22 юни, 1911 г.

В деня, когато крал Джордж беше коронован в Уестминстърското абатство в Лондон, Били Уилямс слезе в миньорската шахта в Абъроуен, Южен Уелс.

На 22 юни 1911-та година имаше рожден ден. Събуди го баща му. Методът за събуждане на тате беше по-скоро ефективен, отколкото внимателен. Той тупаше отмерено Били по бузата, твърдо и настоятелно. Били спеше дълбоко и за кратко опита да не обръща внимание, но тупкането не спря.

За миг момчето се ядоса, но после се сети, че трябва да стане. Изведнъж дори му се прищя да стане. Отвори очи и рязко се изправи в леглото.

— Четири часът е - каза тате и излезе от стаята. Ботушите му забумтяха надолу по дървеното стълбище.

Днес Били започваше работа. Щеше да е първо чирак-въглищар, каквито на неговата възраст са били повечето мъже в града. Искаше му се да усеща повече увлечение към новото си поприще. Решен беше обаче да не изглежда като глупак. Дейвид Крамптън рева като бебе през първия си ден в шахтата и още му викаха Дай Ревльото, макар да бе на двайсет и пет, звездата на местния отбор по ръгби.

Вчера беше лятното слънцестоене и през прозорчето се лееше ярката светлина на ранното утро. Дядото на Били лежеше до него с отворени очи. Когато и да се събудеше момчето, намираше дядо си вече буден. Той му беше казал, че старците не спят много. Били се измъкна от леглото само по долни гащи — Великобритания се наслаждаваше на горещо лято, а нощите бяха меки. Издърпа гърнето и вдигна похлупака.

Нямаше промяна в размерите на пениса му, който той наричаше своя малък Били. Продължаваше да си е все същото детско пънче. Беше се надявал да е пораснал малко в нощта преди рождения му ден или поне да му е поникнало някое косъмче, но не. Най-добрият му приятел, Томи Грифитс, роден на същия ден, вече имаше по-дълбок глас и тъмен мъх на горната устна, а малкият му Томи си бе направо мъжки. Това беше унизително.

Докато използваше гърнето по предназначение, Били зарея поглед през прозореца. Виждаше се само купчината писала, металносива планина от стружки и боклуци, изхвърлени от мината - най-вече шисти и варовик. Реши, че сигурно така е изглеждал светът на втория ден от Сътворението, преди Бог да каже: „И нека трева порасте от земята.“ Лек бриз носеше фин черен прах от купчината към редиците къщи.

В стаята имаше още по-малко за гледане. Тя беше задната спалня, толкова тясна, че едва побираше единственото легло, шкафа и дядовия нар. На стената висеше избродирана покривка с надпис:

ВЯРВАЙ В

ПОВЕЛИТЕЛЯ ИИСУС ХРИСТОС

И ЩЕ БЪДЕШ СПАСЕН

Огледало нямаше.

Едната врата водеше до горния край на стълбището, другата - до предната спалня, в която се влизаше само оттук. В нея имаше място за две легла, където спяха мама и тате и където бяха спели и сестрите на Били преди години. Най-голямата, Етел, вече живееше другаде, а останалите три бяха починали - от морбили, от пневмония и от дифтерит. Някога Били имаше и по-голям брат, с когото бе споделял леглото си преди да дойде дядо. Казваше се Уесли и го беше убила изтървана от контрол количка за пренасяне на въглища.

Били облече ризата си, същата, с която ходеше на училище вече четвърти ден. Ризите се сменяха само в неделя. Днес обаче имаше нов чифт панталони - първите, които му стигаха до глезените. Направени бяха от молескин, плътен непромокаем памук. Бяха символ на неговото влизане в света на мъжете и той с наслада усети допира на тежкия плат. Сложи си дебелия кожен колан и ботушите, които бе наследил от Уесли, и слезе.

Холът заемаше по-голямата част от приземния етаж, петнайсет квадратни фута, с маса в средата и огнище в единия ъгъл. Домашно изтъкана черга по-криваше каменния под. Тате седеше на масата и четеше стар брой на "Дейли мейл”, а в основата на дългия му остър нос се крепяха чифт очила за четене. Мама правеше чай. Остави чайника, целуна момчето по челото и рече:

— Как е малкият ми мъж на рождения си ден?

Били не отвърна. „Малкият" го нарани, защото наистина беше малък, а „мъж“-ът — защото знаеше, че не е такъв. Отиде в кухнята. Потопи тенекиената купа в бъчвата с вода, изми лицето и ръцете си и изля излишната вода в плитка каменна мивка. В помещението имаше и бакърена вана, която се топлеше на огън, но нея използваха само в събота, когато се къпеше цялото семейство.

Бяха им обещали течаща вода скоро. В някои от миньорските домове вече имаше. Семейството на Томи Грифитс беше сред късметлиите. Били още се дивеше как може да отиде на гости, да завърти кранчето и да получи чаша студена вода, без да му се налага да разнася кофа до помпата на улицата. На хората в Уелингтън Роу, където живееше и семейство Уилямс, все още им се налагаше да си носят вода от вън.

Върна се в хола и седна на масата. Мама постави пред него голяма чаша подсладен чай с мляко. Отряза две дебели порязаници от един самун домашен хляб и извади от долапа под стълбището парче сланина. Били събра длани, затвори очи и рече:

— Благодаря ти, Боже, за храната. Амин.

После отпи малко чай и нареди сланината на хляба.

Бледосините очи на тате го погледнаха иззад вестника.

— Посоли си хляба. Под земята ще се потиш.

Бащата на Били работеше за Федерацията на миньорите в Южен Уелс, най-силния профсъюз във Великобритания, както той никога не пропускаше да отбележи. Наричаха го Дай Профсъюза. Много мъже се казваха Дай, съкратено от Дейвид или Дафид, както се произнасяше на уелски. Били научи в училище, че името Дейвид е популярно, защото така се казвал светецът-патрон на страната, както Патрик в Ирландия. Всичките Дайовци се различаваха не по фамилиите си — почти всички в града бяха Джоунс, Уилямс, Евънс или Морган, - а по прякорите си. Рядко се използваха истинските имена, ако вместо тях хората можеха да си измислят смешни прякори. Били се казваше Уилям Уилямс, затова му викаха Били Двойния. Жените понякога получаваха прозвищата на съпрузите си, затова мама се казваше госпожа Дай Профсъюза.

Дядо слезе, докато Били лапаше втората си филия. Въпреки топлото време носеше яке и жилетка. Когато изми ръцете си, седна срещу момчето.

— Не изглеждай така нервен - посъветва го той. - Аз слязох в шахтите на десет. Моят баща пък бил още на пет, когато неговият баща го свалил там на гърба си. Работел е от шест сутринта до седем вечерта. От октомври до март не е зървал дневна светлина.

— Не съм нервен. — Това не беше вярно. Страх го беше дори да стане от масата.

Дядо обаче беше добър и не продължи темата. Били го харесваше. Мама се държеше с Били като с бебе, тате пък бе строг и язвителен, но с дядо се спогаждаха добре, като двама възрастни.

— Слушайте — повиши глас тате. Никога не си купуваше „Дейли мейл”, парцал, обслужващ десни интереси, както го наричаше, но от време на време го взимаше от някого другиго и го четеше вкъщи на глас, подигравайки се на глупостта и двуличието на управляващите. — Лейди Даяна Манърс е била критикувана, че носи една и съща рокля на втори пореден бал. По-младата дъщеря на херцога на Рътланд е спечелила наградата за най-хубав дамски костюм на бала в Савой за изящния си корсаж, комбиниран с дълга пола с обръчи. Наградата е двеста и петдесет гвинеи. — Той свали вестника и каза: — Това ти е заплатата поне за пет години, Били, моето момче. Ето и още: „Тя обаче си спечели неодобрението на модните специалисти, като се облече по същия начин на партито на лорд Уинтъртън и Ф. Е. Смит в хотел „Кларидж“. Твърде много хубаво не е на хубаво, коментираха те”.

Отново вдигна глава.

— По-добре да смениш престилката, мамче — подкачи той жена си. Не би искала да си спечелиш неодобрението на модните специалисти.

На мама не й беше забавно. Носеше стара кафява вълнена рокля с кръпки на лактите и петна под мишниците.

— Ако имах двеста и петдесет гвинеи, щях да изглеждам по-добре от оная фръцла - не без огорчение отбеляза тя.

— Тъй си е — рече дядо. — Кара винаги си е била хубавица като майка си. – Името на мама беше Кара. Дядо се обърна към Били. — Баба ти беше италианка. Мария Фероне. — Били знаеше, но дядо обичаше да суче все същите истории. - Оттам майка ти има тая разкошна черна коса и очи. Сестра ти и тя. Баба ти, най-хубавото момиче в Кардиф, избра мен! — Внезапно помръкна и продума тихо: — Ех, хубави дни...

Тате се понамръщи — подобни приказки приближаваха разговора до плътските страсти, — но мама се поразведри от комплиментите.

— Ах, да. Мен и сестрите ми ни смятаха за красавици. Щяхме да им покажем на херцогчетата какво е хубаво момиче, ако имахме пари за коприна и дантели.

Били с изненада осъзна, че никога не беше възприемал майка си нито като красавица, нито като обратното, макар че в неделите, когато се обличаше за седенките в параклиса, тя изглеждаше впечатляващо, особено с шапка. Може би е била красива някога, но му беше трудно да си го представи.

— И туй да знаеш — продължи дядо, — в семейството на баба ти бяха все умници. Шуреят ми беше миньор, но се измъкна от тая работа и отвори кафене в Тенби. Това е животът — морски ветрец, а ти по цял ден правиш кафе и си броиш парите.

Тате зачете друга новина.

— Като част от подготовката за коронацията, от Бъкингамския дворец са издали наръчник с инструкции за събитието, дълъг двеста и дванайсет страници. — Пак пода-де очи над вестника. — Това да им го кажеш днес в шахтата, Били. Момчетата ще се радват да чуят, че всичко е организирано добре.

Били не се вълнуваше особено от аристокрацията. Харесваха му приключенските истории, които вестникът често печаташе и в които се разказваше за яки, образовани в частни училища мъжаги, които залавяха немски шпиони. Според тези истории шпионите бяха навсякъде, въпреки че за нещастие явно бяха пропуснали Абъроуен. Момчето се изправи.

— Ще се поразходя по улицата - обяви той и излезе през предния вход. „Ще се поразходя по улицата“ бе кодът, с който някой от семейството казваше, че ще ходи до тоалетните, които се намираха през половината Уелингтън Роу. Около дълбоката дупка беше вдигната ниска тухлена къщурка с ламаринен покрив. Имаше две отделения, за мъже и за жени. Седалките бяха двойни, така че човек винаги влизаше с някого другиго. Никой не знаеше защо строи-телите са избрали такова решение, но всички се опитваха да се възползват максимално от него. Мъжете зяпаха втренчено напред и не продумваха, но както Били дочуваше, жените често обменяха клюки. Миризмата бе Задуша-ваща, дори човек да я надушва всеки ден. Той винаги се мъчеше да диша колкото е възможно по-малко вътре и често излизаше в полунесвяст. Мъж на име Дай Лайньо периодично изгребваше дупката.

Когато Били се върна, с радост видя, че сестра му Етел седи на масата.

— Честит рожден ден, Били! — извика тя. — Трябваше да дойда да те целуна преди да слезеш в шахтите.

Етел беше на осемнайсет и Били нямаше как да не види колко е красива. Махагоновата й коса се къдреше независимо от прическата й, а очите й дяволито блещукаха. Може би мама беше изглеждала така някога. Черната й рокля и бялото боне на домашна прислужница само ласкаеха външния вид на сестра му.

Били обожаваше Етел. Освен хубава, тя беше забавна, умна и смела, а понякога спореше дори и с тате. Обясняваше на Били неща, които другите отказваха да му споделят, например тая месечна случка, наричана от жените Проклятието, или какво точно беше непристойното поведение, заради което англиканският викарий трябваше бързо да напусне града. Сестра му беше най-добрата ученичка от първия до последния си клас и есето й „Моят град или село“ спечели първата награда в конкурса на вестника „Саут Уелс Ехо“. Наградата беше екземпляр от „Атлас на света“ на Касел.

Тя целуна Били по бузата.

— Казах на домоуправителката госпожа Джевънс, че ни свършва ваксата и че трябва да взема още от града. — Етел живееше и работеше в Тай Гуин, огромния дом на херцог Фицхърбърт, една миля нагоре по планината. Подаде на Били нещо, увито в чист парцал. — Откраднах парченце

кейк за теб.

— О, благодаря ти, Ет! — Били обичаше кейк.

— Да ти го сложа ли в кутийка? — попита майка му.

— Да, благодаря.

Към кейка в тенекиената кутийка мама прибави още две порязаници хляб и сланина, поръсена със сол. Всички миньори си имаха такива кутийки. Ако носеха храната си в платнени кърпи, мишките щяха да я изгризат преди сутрешната почивка.

Мама рече:

— Когато ми донесеш първата надница, ще ти сложа и парче варен бекон.

В началото платата на Били нямаше да е голяма, но и тя щеше да е в помощ на семейството. Той се чудеше колко джобни пари ще му позволява мама и дали ще стигат, за да спести за колело - искаше колело повече от всичко на света.

Тате попита Етел:

— Как вървят нещата при големците?

— Добре, спокойно. Херцогът и принцесата са в Лондон за коронацията. — Етел хвърли око на часовника върху камината. — Скоро ще станат от сън — трябва рано да стигнат до Абатството. На нея няма да й се хареса - не е свикнала да се събужда рано, - но няма как да закъснее за краля. — Съпругата на херцога, Беа, беше велика руска княжня.

— Ще искат да заемат местата най-отпред, за да гледат спектакъла - отвърна баща й.

— О, не, човек не може да сяда където си ще — поправи го Етел. — Специално са измайсторили шест хиляди махагонови стола, с името на всеки гост, изписано със златни букви на облегалката.

Дядо се намеси:

— Еха, безполезна работа! Какво ще правят с тях после?

— Не зная. Може да си ги приберат като сувенири.

— Кажи им, че и ние искаме - сухо отбеляза тате. — Само петима сме, а майка ти няма къде да седне. Трябват ни столове.

Когато тате се правеше на интересен, често наистина беше разгневен. Етел подскочи.

— О, съжалявам, маме, не помислих.

— Стой си, твърде съм заета, за да сядам — успокои я мама.

Удари пет часът.

— По-добре да си там рано, Били, мойто момче. Почни както би искал да продължиш - каза тате.

Били с неохота се изправи и взе кутийката си.

Етел го целуна още веднъж, а дядо стисна ръката му. Тате му връчи два шестинчови пирона, ръждясали и малко криви.

      — Сложи си ги в джоба на панталоните.

— Защо?

— Ще видиш - усмихна се тате.

Мама подаде на Били малка бутилка студен чай с мляко и захар.

— И помни, Били, Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.

— Да, мамо.

Виждаше насълзените й очи и се извърна, за да не заплаче и той. Взе шапката си от кукичката на стената.

— Ами, довиждане - рече той, сякаш просто отиваше на училище. Излезе.

Досега лятото беше горещо и слънчево, но този ден небето се мръщеше и даваше вид като да вали. Томи чакаше, подпрян на стената на къщата.

— А, ей те, Били.

— Ей те, Томи.

Поеха по улицата рамо до рамо.

От училище Били знаеше, че Абъроуен някога е бил малък пазарен градец, където фермерите от околните хълмове са продавали стоката си. От горния край на Уелингтън Роу се виждаше старият търговски център, с отворените кошари за говеда, сградата, където се продаваше вълна и англиканската църква — всички от едната страна на река Оуен, която всъщност не беше много по-голяма от ручей. В последните години градът беше прорязан като рана от железопътна линия, която свършваше при шахтите. Къщите на миньорите бяха плъзнали по склоновете на долината, стотици сиви каменни домове, покрити с покриви от плочки. Строени бяха в дълги сучещи се редове и следваха извивките на планинското подножие. По-къси улички ги пресичаха и се спускаха стремглаво към дъното на долината.

— С кого мислиш, че ще те сложат? — попита Томи.

Били сви рамене. Новите момчета обикновено ги придружаваше един от заместниците на управителя.

— Няма как да знам.

— Дано ме сложат в конюшните. — Томи обичаше конете. В мината живееха петдесетина понита. Дърпаха количките, които въглищарите пълнеха, по писти, подобни на железопътни линии. - Ти какво искаш да работиш?

Били се надяваше да не го натоварят с повече, откол- кото детското му тяло можеше да понесе, но не искаше да

си го признае.

— Да смазвам количките — отвърна той.

— Защо?

— Изглежда лесно.

Подминаха училището, където до вчера бяха учили - викторианска сграда със заострени като на църква прозорци. Построено беше от рода Фицхърбърт, както главният учител никога не се уморяваше да напомня. Херцогът все още назначаваше лично преподавателите и решаваше каква да е учебната програма. На стените висяха картини на героични военни подвизи, а величието на Великобритания беше постоянна тема за учене. В уроците по вероучение, с което започваше всеки ден, се преподаваха суровите англикански доктрини, макар че почти всички деца не бяха от англикански семейства. Училището си имаше комитет по управлението, чийто член беше тате, но той нямаше никаква реална власт и можеше само да съветва. Тате повтаряше, че херцогът се държи все едно училището е негово.

През последната години Били и Томи бяха изучили основите на миньорството, а момичетата усъвършенстваха уменията си по шиене и готварство. Били с изненада беше открил, че земята се състои от много различни пластове, като сандвич. „Въглищен шев“ беше един такъв пласт — момчето цял живот слушаше словосъчетанието, без да го разбира. Беше научил и че въглищата са всъщност мъртви листа и други растителни неща, сплъстявани хиляди и хиляди години от тежестта на земята над тях. Томи, чийто баща беше атеист, казваше, че това доказва неистинността на Библията, но таткото на Били отвръщаше, че това е само едно възможно тълкувание.

В този ранен час училището и площадката му пустееха. Били се гордееше, че го е оставил зад гърба си, макар част от него да копнееше да се върне там, вместо да се спуска в шахтите.

С наближаването на шахтата улиците се заизпълваха с миньори, всеки с кутийката си и с бутилка чай. Всичките се обличаха еднакво, в стари костюми, които събличаха на работното място. Някои от мъжете зъзнеха леко, но в шахтите беше толкова топло, че всички работеха по долни гащи и ботуши. Всички също така носеха шапки с дебела подплата заради ниските тавани на тунелите, където човек лесно можеше да халоса главата си.

Над къщите се извисяваше подемната машина — кула, окичена отгоре с две огромни колела. Те се въртяха в противоположни посоки и дърпаха кабелите, които спускаха и вдигаха клетката. Такива съоръжения се издигаха над повечето долини в Южен Уелс подобно на църковни кули над земеделски селца.

Други сгради, сякаш случайно разпилени наоколо, обграждаха входа на мината — стаята със светилниците, офисът, ковачницата, складовете. Между тях се виеше железопътната линия. На площта за отпадъци се валяха строшени колички, пукнати греди, чували за зоб и купове непотребна машинария. Слой въглищен прах покриваше всичко. Тате все натякваше колко по-малко произшествия би имало, ако миньорите поддържаха всичко подредено.

Били и Томи влязоха в офиса. В предното помещение стоеше Артър „Петното“ Люелин, чиновник, не много по-голям от тях. Носеше позацапана около яката и ръкавелите бяла риза. Очакваше ги — бащите им бяха заявили, че момчетата започват работа днес. Петното написа имената им в един тефтер и ги въведе в офиса на управителя.

— Младия Томи Грифитс и младия Били Уилямс, господин Морган — обяви Артър.

Малдуин Морган беше висок мъж, облечен в тъмен костюм. Розовите му бузи лъщяха — сигурно се бръснеше всеки ден. Дипломата му за инженер висеше в рамка на стената, а бомбето му - другият символ на статута му - се показваше на закачалката до вратата.

Не беше сам. До него стоеше един още по-впечатляващ господин: Пърсивал Джоунс, председател на „Селтик Минерълс“, компанията-собственик на въглищна мина Абъроуен и още няколко като нея. Човекът беше дребен и настъпателен, заради което миньорите го бяха нарекли Наполеон. Облечен беше за сутрешна разходка - черен фрак и карирани сиви панталони, а черният му цилиндър още се мъдреше на главата му.

Джоунс огледа с неприязън момчетата.

— Грифитс — започна той. — Баща ти е социалист-революционер.

— Да, господин Джоунс — отвърна чинно Томи.

— И атеист.

— Да, господин Джоунс.

— А твоят баща е служител на Федерацията на миньорите в Южен Уелс.

— Да, господин Джоунс — отговори Били.

— Не обичам социалисти. Атеистите са прокълнати вовеки. А профсъюзните водачи са най-лоши от всички.

Той ги изпепеляваше с поглед, но не им беше задал въпрос, затова Били мълчеше.

— Не искам будали тук - продължи Джоунс. — В долината Ронда стачкуват вече четиридесет и три седмици заради такива като баща ти.

Били знаеше, че стачката не беше заради „будалите“ там, а защото собствениците на мините Елай в Пениграйг бяха отказали на работниците си да влизат в шахтите. Но продължи да мълчи.

— Вие будали ли сте? — Джоунс прободе въздуха с костелив пръст, който закръжи първо към Били, после към Томи. Били се разтрепери. - Баща ти каза ли ти да отстояваш правата си, когато работиш за мен?

Били опита да помисли, макар да му беше трудно заради заплашителния вид на Джоунс. Тате не му беше казал нищо тази сутрин, но предната нощ му беше дал един съвет.

— Моля ви, господине, само това ми каза: „Не си показвай гъза на шефовете, това е моя работа“.

Зад него Петното Люелин се подхилна.

— Нагло зверче. — Пърсивал Джоунс явно не оценяваше шегата. — Обаче ако те разкарам оттук, цялата долина ще се вдигне на бунт...

Били не беше мислил върху това. Толкова ли беше важен? Не — просто удобно извинение за стачка: дете на техен представител е било освободено от работа. По-малко от пет минути на работа и профсъюзът вече го защитаваше.

— Разкарайте ги оттук — рече Джоунс.

— Изведи ги навън, Люелин — кимна Морган. — Рис Прайс може да ги наглежда.

Били изстена наум. Рис Прайс се славеше като един по-проклетите заместник-управители. Опитвал се беше да ухажва Етел преди по-малко от година и тя го бе отрязала безцеремонно, както и половината ергени в Абъроуен. Той обаче не го беше приел лесно.

Петното им посочи изхода с глава.

— Вън — рече и ги последва. — Ето там чакайте господин Прайс.

Били и Томи напуснаха сградата и се облегнаха на стената.

— Да можех само да го бухна в дебелия корем тоя Наполеон — каза Томи. — Капиталистическо копеле.

— Мда — съгласи се Били, макар да нямаше желание да буха когото и да било.

Рис Прайс се появи след минута. Като всички заместници носеше бомбе, по-скъпо от капата на обикновен миньор, но по-неугледно и евтино от това на управителя. От жилетката му се подаваха тетрадка и молив, в ръка държеше дървен метър. Тъмна четина покриваше бузите му, а между предните му зъби имаше разстояние. Били знаеше, че е умен, но и лукав.

— Добро утро, господин Прайс — поздрави го момчето.

Прайс доби недоверчив вид.

— Че откъде-накъде ще ми пожелаваш добро утро, Били Двойния?

— Господин Морган каза да слезем с вас в шахтите.

— Тъй ли е казал? - Прайс имаше навика да стрелка с очи всичко наоколо, че и зад себе си, сякаш очакваше нападение от засада. — Ще я видим тая работа. — Премести поглед към колелото, което вдигаше въжето, все едно очакваше обяснение от него. — Нямам време за момченца - заяви той и си влезе в офиса.

— Дано намерим някой друг да ни свали — въздъхна Били. — Мрази семейството ми, защото сестра ми не иска да излезе с него.

— Сестра ти си мисли, че е твърде добра за мъжете от Абъроуен. — Макар да го каза Томи, личеше си, че повтаря нечии други думи.

— Ами тя е — настоя Били.

Прайс излезе.

— Добре, хайде насам — каза той и бързо се отдалечи.

Момчетата го последваха в стаята с фенерите. Отговорникът връчи на Били една лъскава месингова лампа и той я закачи за колана си, както правеха мъжете.

В училище ги бяха учили за миньорските лампи. Сред рисковете в занаята беше метанът, запалим газ, който се процеждаше от въглищните шевове. Наричаха го минен газ. Той предизвикваше всички подземни експлозии. Уел- ските шахти изобилстваха от него. Лампата беше хитро замислена да не възпламенява минния газ, а пламъчето в нея дори се удължаваше в райони с по-вишена опасност — нямаше друг начин да се установи наличието на минен газ, защото не миришеше.

Ако лампата угаснеше, миньорът нямаше как да я запали сам. Кибритът беше абсолютно забранен под земята, а лампата се заключваше, така че ни-кой да не нарушава правилото. Угасналата лампа трябваше да се занесе до пункт за презареждане, обикновено в дъното на шахтата, точно под отвора на повърхността. Макар това обикновено да означаваше разходка от по миля-две, беше за предпочитане пред подземна експлозия.

В училище преподаваха на момчетата, че тези специални лампи са измислени поради загриженост към работещите там.

— Да бе — мърмореше тате. — Никой от шефовете няма да види кяр, ако мината им се срути и им измрат миньорите.

С лампи на коланите, мъжете се наредиха в колона пред клетката. До колоната беше поставено табло за съобщения. С грубо напечатани или направо надраскани на ръка букви бяха обявени тренировка по крикет, състезание по дартс, загубено джобно ножче, рецитал на мъжкия хор на Абъроуен и лекция в Свободната библиотека на тема „Карл Маркс и историческият материализъм“. Заместник-управителите обаче можеха и да не чакат, затова Прайс си проправи път към предната част на опашката, а момчетата го следваха по петите.

Като повечето мини, Абъроуен имаше две шахти - по едната въздухът влизаше в мината, през другата излизаше. Собствениците често наричаха такива шахти със странни имена - тези се казваха Пирам и Тисба. Стояха пред Пирам и Били усещаше потока топъл въздух, който идваше от дъното.

Миналата година двете момчета бяха решили, че ще погледнат надолу в Пирам. В понеделника след великденските празници, когато никой не работеше, се бяха промъкнали покрай часовоя, след което се бяха прокраднали през бунището в мината, прескачайки оградата. Клетката почти покриваше отвора, но не съвсем. Томи и Били лежаха по корем и се взираха в глъбините, очаровани от ужаса им. Стомахът на Били се обърна. Чернотата изглеждаше без-дънна. Изпита тръпка — отчасти радост, че нямаше да слезе там, отчасти страх, че някой ден ще трябва. Хвърли камък и двамата слушаха как отеква по тухлената облицовка на шахтата. Почти непоносимо дълго след това го чуха да плясва в езерцето на дъното.

Сега, година по-късно, му предстоеше да последва пътя на този камък.

Напомни си да не се държи като страхливец, а като мъж, дори ако не се чувства такъв. Най-лошо би било, ако се изложи. По-лошо дори от смъртта.

Виждаше решетката, която сега запечатваше отвора на шахтата. Под нея имаше празнота, тъй като клетката тепърва се изкачваше. От другата страна на шахтата парният механизъм движеше огромното колело над тях, което навиваше кабела. Машината изпускаше струйки пара. Носеше се миризма на гореща смазка.

Празната клетка издрънча зад решетката и операторът я отмести. Рис Прайс пристъпи вътре заедно с момчетата. Последваха ги още тринайсет други миньори. Операторът отново затвори решетката.

Няколко секунди нищо не се случи. Били се чувстваше уязвим. Подът беше сигурен, но той можеше без усилия да се провре през прътите на клетката. Тя висеше на стоманен кабел, но и той не обещаваше безопасност. Всички знаеха за инцидента в Търпентуайс през 1902 г., когато кабелът се скъсал и осмина мъже полетели надолу към смъртта си.

Били кимна на този до него — Хари „Мазния“ Хюит, момче с лице като под-пухнала овесена каша, само три години по-голям от него, но с около фут по-висок. Били помнеше Хари от училище — три поредни години го късаха на из-пита за десетгодишни, докато накрая не порасна достатъчно, за да започне работа.

Иззвънтя сигнал — операторът на дъното на шахтата беше затворил решетката от своята страна. Колегата му натисна ръчка и се чу друг сигнал. Парният двигател изсъска и нещо избумтя.

Клетката пропадна в нищото.

Били знаеше, че ще пада така известно време и след това ще забави до безопасна скорост. Никаква подготовка обаче не беше достатъчна, за да го предпази от кошмарното усещане, че пропада в недрата на земята. Краката му се отлепиха от пода. Той изпищя. Не можеше да се сдържи.

Всички се изсмяха. Знаеха, че му е за пръв път и чакаха тази реакция. Със закъснение момчето видя, че се държат за металните пръти, за да не полетят. Нищо от това не го успокои. Спря писъците си, като стисна здраво зъби.

Най-сетне спирачката се включи. Краката на Били отново докоснаха пода. Той се хвана здраво за един от прътите и се помъчи да овладее треперенето си. След минута се почувства наранен почти до сълзи и забрави за страха си. Погледна към хилещия се Хари Хюит и надвика шума:

— Да си затваряш зъбатата кофа за смет, лайномозък такъв!

Лицето на Мазния доби яростно изражение, но другите мъже само се разсмяха още по-силно. Били щеше да се извини на Иисус за ругатнята, но сега се чувстваше много по-добре, по-малко глупав.

Забеляза колко блед е Томи. Дали беше пищял? Страхуваше се да попита в случай, че отговорът е не.

Клетката спря, решетката пред нея се отмести и Били и Томи влязоха в мината с разтреперани колене.

Вътре цареше сумрак. Лампите на миньорите светеха по-бледо от парафиновите на стените у дома. Дъното на шахтата тъмнееше като безлунна нощ. Може би нямаха нужда да виждат добре, за да събират въглища, помисли си Били. Кракът му цопна в локва - водата и калта бяха навред, слабо лъщяха на лампите. В устата му се събира-ше странен вкус - въглищен прах насищаше въздуха. Наистина ли дишаха това по цял ден? Сигурно затова миньорите кашляха и плюеха постоянно.

Четирима мъже чакаха да се качат в клетката. Всеки носеше кожена торба - бяха пожарникари. Всяка сутрин преди началото на работния ден пожарникарите изпробваха въздуха за концентрация на минен газ. Ако беше опасно висока, миньорите трябваше да чакат, докато вентилаторите разсеят газа.

Наблизо се виждаше ред кошари за понитата, а отворена врата водеше до яркоосветена стая с бюро. Вероятно оттам работеха заместниците. Мъжете се пръснаха по четирите тунела, които се разклоняваха от дъното на шахтата и отвеждаха към въглищните залежи.

Прайс ги заведе до една барака и я отключи. Вътре се помещаваха инструментите. Избра две лопати, даде ги на момчетата и заключи катинара.

Упътиха се към конюшните. Един мъж само по къси гащи и ботуши ринеше мръсна слама от една от кошарите и я хвърляше в количка. По мускулестия му гръб се стичаше под. Прайс му рече:

— Искаш ли едно от момчетата да ти помогне?

Мъжът се обърна и Били позна Дай Коняря. Дай се направи, че не познава Били.

      — Не ща малкия — отсече той.

— Добре — каза Прайс. — Другият е Томи Грифитс. Взимай го.

Томи изглеждаше доволен. Получи каквото искаше. Въпреки че щеше просто да изхвърля мръсотия от кошарите, се беше уредил с работа в конюшните.

— Хайде, Били Двойния — подкани го Прайс и влезе в един от четирите тунела.

Били нарами лопатата и го последва. Сега, когато Томи не беше с него, той се чувстваше по-уязвим. Искаше и той да рине тор и слама редом с приятеля си.

— А аз какво ще правя, господин Прайс?

— Можеш и сам да се досетиш. Защо ти дадох шибаната лопата?

Момчето се стъписа от нехайната употреба на тази забранена дума. Не можеше да се досети какво ще върши, но не зададе повече въпроси.

Тунелът беше кръгъл, извити стоманени подпори подсилваха тавана. По дължината му имаше тръба, вероятно водопроводна. Всяка нощ коридорите се пръскаха, за да слегне въглищният прах. Той не просто увреждаше дробовете на работниците — ако беше само това, собствениците от „Селтик Минерълс“ вероятно нямаше да ги е грижа, но носеше и риск от пожар. Пръскачната система обаче не вършеше добра работа. Тате смяташе, че е нужна тръба с диаметър шест инча, но не бе успял да убеди Пърсивал Джоунс да даде нужните пари.

След около четвърт миля завиха в перпендикулярен тунел, който постепенно се изкачваше - по-стар и по-малък от предишния. Вместо стоманени пръс-тени таванът се подпираше от дървени греди. Прайс навеждаше глава на мес-тата, където покривът надвисваше твърде ниско. На всеки трийсетина ярда подминаваха работни станции, където миньорите вече дялкаха въглища от стените и пода.

Дочу се тътен и Прайс рече:

— В дупката.

— Какво? — Били затършува по земята с поглед. Дупки имаше по улиците на града, но на пода не се виждаше нищо друго освен релсите, по които се движеха количките. Право пред него се появи притичващо пони, което напредваше бързо надолу по наклонения коридор. Дърпаше цяла композиция въглищни колички.

— В дупката! — извика Прайс.

Били все така не разбираше какво се иска от него, но виждаше, че тунелът едва побира количките — щяха да го смачкат. Прайс сякаш пристъпи в стената и изчезна.

Били хвърли лопатата, обърна се и се затича обратно, откъдето беше дошъл. Опита се да изпревари понито, но то се движеше изненадващо бързо. Видя ниша в стената, която продължаваше до тавана. По пътя насам бе видял такива ниши на всеки двайсет и пет метра, но не им беше обърнал внимание. Явно това имаше предвид Прайс. Хвърли се в нишата и количките го подминаха.

След няколко секунди излезе, дишайки тежко.

Прайс се престори, че е гневен, но се усмихваше.

— Ще трябва да си по-нащрек отсега нататък. Иначе ще си умреш тук — като брат ти.

Повечето мъже обичаха да се заяждат с невежеството на момчетата. Били реши да е различен, когато порасне.

Вдигна лопатата си, която беше невредима.

— Късметлия — отбеляза Прайс. — Ако се беше счупила, трябваше да плащаш за нова.

Те продължиха и скоро навлязоха там, където въгли- щата бяха свършили и нямаше хора. Бе по-сухо и дебел слой въглищен прах покриваше земята. Завиха няколко пъти и Били загуби ориентация.

Стигнаха до мръсна стара количка, която блокираше тунела.

— Тук трябва да се почисти — каза Прайс. За пръв път даваше указания и Били имаше усещането, че той лъже. - Задачата ти е да натрупаш мръсотията в количката.

Били се огледа. Прахът беше дълбок цял фут, накьдето и да обърнеше слабото мъждило на лампата си. Цяла седмица можеше да копае, без да си проличи. И какъв беше смисълът? Залежите тук бяха свършили. Момчето обаче не зададе нито един въпрос. Сигурно беше някакво изпитание.

— Ще се върна скоро да те нагледам. — Прайс пое обратно по стъпките си и момчето остана съвсем само.

Не очакваше това. Нямаше да работи с по-опитните миньори и да се учи от тях. Но пък трябваше да прави как- вото му се казва.

Откачи лампата от колана си и се огледа за място, където да я постави. Не намери такова. Остави я на пода, но там не му вършеше почти никаква работа. Спомни си пироните, които тате му беше дал. Ето за какво се използваха. С главата на лопатата си заби един в дървената греда до себе си и овеси лампата на нея. По-добре.

Ръбът на количката стигаше до гърдите на възрастен мъж, но на Били му беше над раменете и половината прах изпадаше от лопатата, докато я вдигне достатъчно високо. Успя обаче да приспособи движенията си така, че това да не се случва. След няколко минути го обля пот и той се сети за какво е вторият пирон. Заби го в друга греда и окачи ризата и панталоните си.

След известно време усети, че някой го наблюдава. С крайчеца на окото си мярна сумрачна фигура, която се взираше в него.

— О, Боже! — изписка той и се обърна с лице към силуета.

Оказа се Прайс.

— Забравих да ти проверя лампата. — Взе я от пирона и направи нещо с нея. — Ммм, не ми харесва. Ще ти оставя моята. — Постави другата и изчезна.

Плашеше го, но поне като че ли беше загрижен за безопасността на Били.

Момчето продължи работа. Не след дълго го заболяха ръцете и краката. Свикнал беше обаче да работи с лопата и това го успокои. Тате държеше прасе в малкото бунище зад къщата и Били чистеше кочината му веднъж седмично. Това обаче не му отнемаше повече от петнайсет минути. Щеше ли да може да го прави целодневно?

Под праха се подаде скален слой, примесен с пръст. Беше успял да разчисти четири квадратни фута, колкото беше широк тунелът. Мръсотията едва покриваше дъното на количката, но момчето трепереше от изтощение.

Опита се да приближи количката до себе си, за да не се разхожда всеки път с пълната лопата, но колелетата й бяха ръждясали и не помръдваха.

Без часовник не можеше да каже колко време беше минало. Заработи по-бавно, за да пести сили.

Тогава лампата угасна.

Първо попремигна и той вдигна угрижен поглед към светлината. Но пламъкът не се удължи - нямаше минен газ. След това обаче просто угасна.

Досега не беше познал подобен мрак. Нищо не виждаше, нито сивкави петна, никакви форми в тъмното. Вдигна лопатата на инч пред лицето си. Не я видя. Това сигурно беше слепотата.

Той примря. Какво да прави сега? Да отнесе лампата до станцията - но как да намери пътя през тунелите? Щеше да се лута часове. Нямаше представа колко мили са дълги изоставените части на мината, не искаше и мъжете да пращат спасителни екипи за него.

Щеше да изчака Прайс. Заместникът беше обещал да се върне „след малко“. Това можеше да значи няколко минути или час. По-скоро второто, помисли си момчето. Не можеше да не го е планирал. Лампата нямаше как да угасне от въздушно течение. Прайс беше сменил лампата на Били и му беше оставил такава, в която маслото е било на свършване.

В гърдите му се надигна порив на самосъжаление, очите му се насълзиха. С какво беше заслужил това? Скоро се постегна. Пак го изпитваха, като в клетката. Щеше да им покаже, че е достатъчно корав.

Щеше да работи в непрогледния мрак. Той се раздвижи, свали лопатата и загреба. Когато я вдигна, усети, че е пълна. Обърна се, направи две крачки и я вдигна, само че не прецени височината на количката. Лопатата издрънча срещу стената й и олекна рязко, когато съдържанието й се изсипа на земята.

Щеше да свикне. Опита отново, вдигайки лопатата по-високо. Когато я изпразни, почука леко с дървената дръжка и я чу да се удря в ръба на отвора. Така беше по-добре. Докато работеше, взе да се отдалечава от количката и на няколко пъти отново пропусна, но после започна да брои крачките си. Влезе в ритъм и продължи без проблеми, макар мускулите да го боляха.

Колкото повече улягаше в поредицата от движения, толкова повече умът му се рееше, а това не беше добре. Взе да се чуди колко нататък продължава тунелът, откога е необитаем. Замисли се за земята над главата си, дебела

половин миля, чиято тежест тези стари дървени подпори носеха. Спомни си брат си Уесли и другите мъже, загинали тук. Духовете им, разбира се, не бяха тук. Уесли беше с Иисус. Другите също. Ако не, бяха другаде, но не тук.

Започна да се страхува и реши, че е направил грешка с тия мисли за призраци. Огладня. Време ли беше да отвори кутийката си? Така или иначе щеше да хапне сега. Откри пипнешком мястото с дрехите си и затършува за кутийката и чая си.

Опря гръб на стената и отпи дълбока глътка от сладката студена течност. Докато ядеше хляба си, чу слаб шум. Надяваше се да е проскърцването на ботушите на Рис Прайс, но знаеше, че това е неоправдан оптимизъм. Скърца-нето се усили, превърна се в цвърчене и момчето се запита дали мишките са много.

Изправи се и натъпка остатъка от хляба в устата си. Пийна още чай и изяде и кейка си. Бе много вкусен, пълен със сушени плодове и бадеми, ала по крака му притича плъх и го принуди да го изгълта бързо.

Мишките сякаш разбраха, че храната я няма, понеже цвърченето утихна и след това спря съвсем.

Храната повъзстанови силите на Били и той се върна към работата. В кръста му обаче растеше горяща болка. Продължи по-бавно и често си почиваше.

За да поддържа настроение, си повтаряше, че сигурно е по-късно, отколкото му се струва. Може би дори обед. Някой щеше да го прибере в края на смяната. Отговорникът по лампите винаги проверяваше бройката, така че винаги знаеха, ако някой не се е върнал. Но тази лампа не беше на Били. Щеше ли Прайс да го остави тук през нощта?

Нямаше как. Тате щеше да вдигне скандал до небето, Шефовете ги беше страх от него - Пърсивал Джоунс кажи-речи си беше признал. Рано или късно някой със сигурност щеше да го потърси.

Но когато пак огладня, нямаше съмнение, че бяха минали още много часове. Сериозно започна да се плаши и този път не можа да се отърси от чувството. Мракът разсипваше нервите му. Чакането нямаше да го тревожи, стига да можеше да вижда. А сега имаше чувството, че полудява. Загубил беше ориентация и очакваше с всяка крачка да се забие в някоя стена. По-рано му беше неудобно дори да мисли за сълзи. Сега едва се удържаше да не запищи.

Тогава си спомни казаното от мама: „Иисус е винаги с теб, дори в шахтата“. Тогава си беше помислил, че просто му казва да се държи добре. Сега осъзна, че думите й са били по-мъдри. Разбира се, че Иисус беше с него. Той беше навсякъде. Мракът нямаше значение, изминалото време - също. Някой се грижеше за Били.

За да си припомни това, той запя един химн. Не харесваше гласа си, който още трепереше, но нямаше кой да го чуе, затова пя колкото можеше по-силно. Когато приключи и ужасът започна да се връща, той си представи как Иисус стои от другата страна на количката и го гледа с тъжно състрадание.

Били изпя още един химн. Гребеше и крачеше в такт с музиката. Повечето химни бяха енергични. От време на време отново го обземаше чувството, че е забравен, че смяната е свършила и е сам. Тогава си припомняше кой е с него.

Знаеше много химни. Ходеше в църквицата по три пъти всяка неделя, още откак беше достатъчно голям, за да седи мирен. Книгите с химни бяха скъпи, а и не всички от паството можеха да четат, затова песните се учеха наизуст.

След дванайсет химна той прецени, че е минал час. Не можеше смяната му да не свърша вече. Изпя още дванайсет. След това трудно следеше времето. Изпя любимите си още веднъж. Работеше все по-бавно.

Тъкмо пееше „И от гроба той се вдигна“ с пълно гърло, когато видя светлинка. Движенията вече бяха толкова несъзнателни, че той не спря, а пренесе още една пълна лопата, докато светлината растеше. Когато песента свърши, Били се подпря на лопатата си. Рис Прайс стоеше пред него и го наблюдаваше, с висяща от колана лампа и странно изражение на тъмнеещото от сенки лице.

Момчето не си позволи да почувства облекчение. Нямаше да покаже пред Прайс какво изпитва. Обу си панталоните и си сложи ризата, взе угасналата лампа от пирона и я овеси на колана си.

Прайс го попита:

— Какво се е случило с лампата ти?

— Знаеш какво — отвърна Били, а гласът му прозвуча странно пораснал.

Прайс се обърна и тръгна обратно по тунела.

Били се поколеба. От другата страна на количката се мярна брадато лице и бледа роба, но свещената фигура изчезна като мисъл преди сън.

— Благодаря — рече момчето на празния тунел.

Докато следваше Прайс, усещаше толкова силна болка в краката, че му се струваше, че ще падне, но в момента дори това да станеше, щеше да му е безразлично. Отново виждаше, а смяната беше свършила. Скоро щеше да се прибере у дома и да полегне.

Стигнаха до клетката и се качиха заедно с тълпа саж- долики миньори. Томи Грифитс го нямаше, но Мазния Хюит беше там. Докато чакаха сигнала отгоре, Били забеляза, че го гледат лукаво ухилени.

Хюит попита:

— Как мина, викаш, първия ти ден, Били Двойния?

— Добре, благодаря — каза Били.

Изражението на Хюит беше злорадо — несъмнено си спомняше „лайномозъка”. Продължи:

— Без проблеми?

Били сви очи. Явно знаеха нещо. Искаше да разберат, че не се е поддал на страха.

— Лампата ми угасна. — С усилие владееше гласа си и с усилие се удържаше да не гледа към Прайс. По-мъжествено беше да не го обвинява. — Малко трудно работех на тъмно цял ден.

И това беше меко казано. Може би щяха да решат, че не му е било кой знае колко мъчително, но това бе за предпочитане пред това да си признае страха.

Един от по-възрастните повиши глас. Беше Джон Джоунс Магазинера, наречен така, защото съпругата му въртеше смесен магазин в една от стаите на дома им.

— Цял ден? — почуди се той.

— Да — отвърна Били.

Джон Джоунс се обърна към Прайс:

— Копеле, трябваше да е само за час.

Значи така. Всички знаеха какво се е случило и като че правеха същото с всички новаци. Прайс обаче беше влошил нещата.

Мазния Хюит се хилеше.

— Не те ли беше страх, Били, сам-самичък в тъмното? Били помисли какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха. Усмивките ги нямаше, наместо това всички изглеждаха позасрамени. Реши да е прям.

— Страх ме беше, да, но не бях сам.

— Как така? - обърка се Хюит.

— Разбира се, че не — каза Били. — Иисус беше с мен. Хюит рязко се изсмя, но никой не се присъедини към него. Гласът му отекна в тишината и звукът спря.

Мълчанието продължи няколко секунди. Последва звън на метал и клетката спря. Хари се обърна на другата страна.

След това го наричаха Били-с-Иисус.

Глава 2

Януари 1914 г.

Херцог Фицхърбърт, двайсет и осем годишен, познат на семейство и приятели като Фиц, беше деветият най-богат човек във Великобритания.

С нищо не беше изработил огромните си приходи. Просто беше наследил хиляди акри земя в Уелс и Йоркшир. Фермите не носеха големи печалби, но под тях имаше въглища и с лиценза на правата за копаене дядото на Фиц беше станал изключително богат.

Бог очевидно беше избрал именно семейство Фицхърбърт да повеляват на своите събратя хората и да живеят както подобава. Фиц обаче нямаше усещането, че е сторил достатъчно, за да оправдае вярата на Бог в него.

Баща му, предишният херцог, беше различен. От офицер във военноморските сили беше станал адмирал след бомбардировката на Александрия през 1882 г., след това и британски посланик в Санкт Петербург, а накрая - министър в правителството на лорд Солсбъри. Консерваторите загубиха парламентарните избори през 1906 г, а бащата на Фиц се помина няколко седмици по-късно - смъртта му беше ускорена, сигурен бе Фиц, от това да види как безотговорни либерали като Дейвид Лойд Джордж и Уинстън Чърчил превземат правителството на Негово Величество.

Фиц беше заел мястото си в Камарата на лордовете като член на консерва-торите. Говореше добър френски и се оправяше с руския - щеше му се някой ден да бъде външен министър на страната си. За съжаление либералите продължаваха да печелят изборите.

Военната му кариера беше също толкова неотличителна. Обучил се беше за офицер в академията в Сандхърст и три години беше прекарал при Уелските карабинери с чин капитан. След брака си се отказа от войниклъка, но му присъдиха почетен чин полковник от териториалната армия в Южен Уелс. Почетните полковни-ци за съжаление никога не печелеха медали.

С едно нещо обаче можеше да се гордее, мислеше си той, докато влакът му пуфтеше по долините на Южен Уелс. След две седмици кралят щеше да отседне в лятната му вила. На младини крал Джордж V и бащата на Фиц бяха служили заедно на един кораб. В последно време кралят изразяваше желание да чуе позициите на младите мъже с власт и Фиц беше организирал дискретно събиране, където монархът да се срещне с няколко от тях. Сега Фиц и съпругата му Беа пътуваха към вилата, за да довършат приготовленията.

Фиц ценеше традициите. Нищо познато на човечеството не беше по-съвършено от комфортния ред, в който се намираха монархията, аристокрацията, търговците и селяните. Но докато гледаше през прозореца, виждаше заплаха за британския начин на живот, по-сериозна от всичко, с което страната се беше сблъсквала през последните сто години. Като болест по рододендронов храст, по някога зелените хълмове напъпваха сивите обиталища на миньорите. В тези мизерни къщурки се говореше за република, атеизъм и въстания. Само преди век френската аристокрация беше извозена в каруци до гилотината и същото би се случило и тук, ако някои от тези едри чернолики миньори получеха каквото искат.

Фиц с радост би се лишил от приходите си от въглища, ако Великобритания можеше да се върне към по-прости дни. Кралското семейство беше силна барикада пред опасността от метежи. Фиц обаче беше не само горд, но и нервен. Толкова неща можеха да се объркат. Монарсите можеха да изтълкуват всеки пропуск като небрежност, и оттам - като неуважение. Всяка подробност от уикенда щеше бързо да се разнесе из цял Лондон, тъй че и последната жена щеше да знае дали кралят е получил прекалено твърда възглавница, лош картоф или неподходящата марка шампанско.

Ролс ройсът марка “Силвър Гоуст” чакаше Фиц на абъроуенската гара. Заедно с Беа ги откараха в Тай Гуин, където се намираше вилата. Ръмеше слабо, но настойчиво, което беше обичайно за Уелс.

Тай Гуин значеше “Бял дом” на уелски, но името беше иронично. Като всичко останало в тази част на света, пласт въглищен прах покриваше стените. Някога бели, сега приличаха на излети от сив метал. Прахът мацаше полите на дамите, които бяха достатъчно невнимателни да ги отъркват в стените.

При все това сградата беше великолепна и изпълваше Фиц с гордост. Сега изпълваше и полезрението му, докато колата я наближаваше по алеята. Като момче, той и сестра му Мод обичаха да броят прозорците и бяха стигнали до 523. Дядо му беше построил зданието, което разгръщаше трите си етажа в много приятна за окото композиция.

Прозорците на първия етаж бяха високи и пропускаха много светлина в големите приемни. Над тях се намираха десетките стаи за гости, а на мансардата - безбройните спалнички на прислугата, които се виждаха през дългите редове капандури.

Петдесетте акра градини доставяха най-голяма радост на Фиц. Лично ги наглеждаше и взимаше решения за нови насаждения, за това кое трябва да се подреже или сложи в саксии.

— Къща, достойна за кралско посещение — заяви той, когато колата спря пред портала. Беа не отвърна. Пътуването не се отразяваше добре на настроението й.

Когато излезе от колата, Фиц беше посрещнат от Гелерт, пиренейската си овчарка, създание с размери да мечка. Кучето облиза ръката му и се затича радостно в кръг из двора.

В гардеробната Фиц свали дрехите от пътуването и облече костюм от мек кафяв туид. След това влезе през преходната врата в покоите на Беа.

Руската камериерка Нина махаше иглите от богато украсената шапка на съпругата му. Фиц улови с поглед лицето на Беа в огледалото и сърцето му подскочи. Припомни си как преди четири години я беше видял за пръв път в една бална зала в Санкт Петербург - нейното невъзможно красиво лице, обрамчено от непокорни руси къдрици. Както и сега, тогава тя гледаше леко нацупено - черта, която всички намираха за изключително привлекателна. В мига, когато я съзря, реши, че тя ще е неговата съпруга.

Нина беше на средна възраст и ръката й леко трепереше - Беа често смущаваше слугите си. Докато Фиц наблюдаваше, една от иглите убоде Беа по челото и тя извика.

Нина пребледня.

— Ужасно съжалявам, Ваше Височество — каза тя на руски.

Беа грабна игла от тоалетката.

— Да видим ще ти хареса ли на теб! - извика тя отново и прободе ръката на прислужницата си.

Нина избухна в сълзи и избяга от стаята.

— Нека ти помогна — рече Фиц с успокояващ тон. Съпругата му не признаваше никакво утешение.

      — Сама ще го направя.

Фиц доближи прозореца. Около дузина градинари подрязваха храстите и тревата по ръба на поляната, преобръщаха чакъла по алеите. Няколко от растенията цъфтяха - розова калина, жълт зимен жасмин, леска и ароматен зимен орлов нокът. От другата страна на градината започваше плавната извивка на планинския склон.

Трябваше да е търпелив с Беа. Напомняше си, че е чужденка, сама в странна страна, далеч от семейството си и всичко познато. В първите месеци на брака им му беше по-лесно, още упоен от вида и аромата й, от допира на кожата й. Сега вече беше по-трудно.

— Защо не си починеш? — предложи й Фиц. — Ще се срещна с Пийл и госпожа Джевънс, за да видя как вървят приготовленията.

Пийл беше икономът, а госпожа Джевънс - домоуправителката. Организацията на прислугата беше работа на Беа, но предвид случката Фиц си търсеше всяко оправдание да се намеси.

— Ще намина по-късно, когато се освежиш - додаде той.

Извади кутията си за пури.

— Не пуши тук — рече съпругата му.

Той прие, че е съгласна с предложението му, затова излезе. Поспря за миг на прага.

—      Виж, нали няма да се държиш така пред краля и кралицата? Да удряш слугите, имам предвид.

— Не я ударих, а я убодох — да й е за урок.

Руснаците правеха такива неща. Когато бащата на Фиц се беше оплакал веднъж колко са мързеливи прислужниците в британското посолство в Санкт Петербург, руските му приятели го бяха укорили, че не ги бие достатъчно.

— Монархът би се смутил, ако види нещо подобно. Както ти казах преди, в Англия така не се прави.

— Когато бях момиче, ме накараха да видя как бесят трима селяни. На майка ми не й се понрави, но дядо ми настоя. Каза: “Това е, за да знаеш, че трябва да наказваш слугите си. Ако не ги шамаросваш или налагаш с пръчка за дребни грешки или мързел, ще започнат да грешат по-сериозно и ще свършат на ешафода.” Научи ме, че снизхождението към по-ниските класи в крайна сметка дава по-брутални плодове.

Търпението на Фиц започна да се изчерпва. Детските спомени на Беа бяха изпълнение с неограничени богатства, разглезеност и орди от послушни слуги и хиляди щастливи селяни. Ако безжалостният, ала способен дядо на Беа беше жив, можеше да продължи историята със своите собствени спомени - как семейните богатства бяха пропилени от бащата-пияница на Беа и слабият й брат Андрей, който все продаваше дървесината, без да засажда наново дървета.

— Времената се менят — изтъкна младият мъж. — Моля те... Нареждам ти да не ме излагаш пред краля ми. Надявам се да не съм оставил нищо неясно и недоизказано. - Той излезе и затвори вратата.

Докато крачеше по широкия коридор, се чувстваше раздразнен и малко натъжен. Когато се ожениха, подобни разправии го оставяха озадачен и изпълнен със съжаление, но сега почти им беше свикнал. Всички бракове ли бяха такива? Нямаше как да знае.

Един висок лакей, който полираше дръжка на врата, се поизпъна и опря гръб в стената, като свали поглед, както бяха обучени да правят всички слуги в имението, когато минаваше господарят им. В някои други големи фамилии прислугата трябваше да стои с лице към стената, но Фиц смяташе подобни мерки за средновековни. Разпозна мъжа, беше го виждал да играе крикет за отбора на Тай Гуин срещу миньорите от Абъроуен - батсман, левичар.

— Морисън. Кажи на Пийл и госпожа Джевънс, че искам да се срещна с тях в библиотеката.

— Веднага, милорд.

Фиц заслиза по главното стълбище. Омагьосан от Бея, той я беше направил своя съпруга, но имаше и друг, рацио-нален мотив. Мечтаеше да основе велика англо-руска династия, която да управлява огромни части от света, така както хабсбургите бяха управлявали почти цяла Европа векове наред.

За това обаче му беше нужен наследник. Настроението на Беа значеше, че няма да го приеме с отворени обятия в брачното ложе довечера. Можеше да настои, но това никога не вършеше работа. Минали бяха вече две седмици от последния път. Не би желал съпругата му да се впуска в подобни актове с вулгарно нетърпение, но пък две седмици бяха дълго време.

Сестра му Мод още беше мома на двадесет и три. А и всяко нейно отроче сигурно щеше да порасне бесен социалист, който да пропилее семейното състояние, печатайки революционни памфлети.

Фиц беше женен от три години и започваше да се тревожи. Беа беше забременяла миналата година, но пометна три месеца по-късно. Случило се беше след поредната разпра. Всичко започна, когато Фиц отмени едно свое посещение в Санкт Петербург, а Беа изпадна в истерия и през сълзи му довери, че иска да се върне в родината си и никога да не я напуска. Фиц успя да я разубеди със суров тон - един мъж не можеше да позволи жена му да го командва, - но след това тя пометна и той до ден-днешен беше сигурен, че е виновен. Не би позволил никой да я безпокои, стига да забременееше отново.

Прокуди тези тревоги и влезе в библиотеката. Седна на облицованото с кожа писалище и започна да съставя списък.

Минута-две по-късно Пийл се появи с една камериерка. Икономът беше по-малкият син на фермер и имаше вид на полски работник, с луничавото си лице и прошарената коса, макар цял живот да работеше в Тай Гуин.

— Госпожа Джевънс й е лошо, милорд - започна той. Фиц отдавна се беше отказал да поправя граматиката на уелските си слуги. — Стомаха — добави унило.

— Спести ми подробностите. — Фиц обърна поглед към камериерката, хубавелка на около двайсет, със смътно познато лице. — Коя е тя?

Момичето само му отвърна.

— Етел Уилямс, милорд, аз съм помощничка на госпожа Джевънс. — В гласа й се усещаше ритъмът на говора от южноуелските долини.

— Е, Уилямс, виждаш ми се твърде млада да вършиш работата на домоуправителка.

— Ако на милорд му е угодно, госпожа Джевънс каза, че вероятно ще доведете домоуправителката от Мейфеър, но се надява, че междувременно ще мога да съм ви от полза.

Проблесна ли нещо в окото й, когато предложи да е от полза? Макар да говореше с подобаващо уважение, във вида й имаше нещо нахакано.

— Много добре — отвърна Фиц.

Уилямс носеше дебела тетрадка в едната ръка и два молива в другата.

— Посетих госпожа Джевънс в стаята й. Беше достатъчно добре, за да планираме всичко заедно.

— Защо носиш два молива?

— В случай, че единият се счупи — рече момичето и се ухили.

Камериерките не биваше да се усмихват на херцога, но Фиц не устоя да отвърне на изражението й.

— Добре. Кажи ми какво си записала.

— Три основни неща. Гости, прислуга и запаси.

— Много добре.

— От писмото ви разбрахме, че гостите ще са двайсет. Повечето ще си водят един или двама души персонал. Да кажем, че ще са средно двама, така че — четиридесет прислужници допълнително. Всички пристигат в събота и си тръгват в понеделник.

— Правилно. — Смесица от удоволствие и опасения завладя Фиц, много подобна на това, което изпитваше, преди да произнесе първата си реч в Камарата на лордовете. Всичко случващо се го вълнуваше силно и в същото време го тревожеше.

Уилямс продължи:

— Техни Величества, разбира се, ще са в Египетските покои.

Фиц кимна. Това беше най-голямата спалня, с декоративни египетски мотиви по тапетите.

— Госпожа Джевънс предложи кои други стаи да отворим, записала съм ги тукинка.

Фиц се подсмихна наум на „тукинка“, фраза от местния диалект, и рече:

— Покажи ми.

Момичето заобиколи писалището и постави отворената книга пред него. Работещите в имението бяха задължени да се къпят веднъж седмично, така че тя не смърдеше подобно на другите от работническата класа. Всъщност, топлото й тяло излъчваше аромат на цветя. Може би крадеше от сапуните на Беа. Той прочете списъка.

— Добре — каза накрая. — Принцесата ще разпредели гостите по стаи – мнението й по тези въпроси не бива да се пренебрегва.

Уилямс обърна страницата.

— Това е списък с допълнителния персонал: шест момичета в кухнята, да белят зеленчуци и да мият съдове; двама мъже с чисти ръце, да сервират; три допълнителни чистачки за стаите; три момчета за обувки и свещи.

— Знаеш ли откъде да ги намерим?

— О, да, милорд. Имам списък с местни, които са работили тук и преди. Ако това не е достатъчно, ще ги помоля да препоръчат други.

— Без социалисти нервно добави Фиц. — Може да се опитат да заговорят краля за злините на капитализма. - Човек никога не беше сигурен с тия уелсци.

— Разбира се, милорд.

— А запасите?

Тя обърни на нова страница.

— Ето това ще ни е нужно, предвид предишните празненства тук.

Фиц разгледа написаното — сто хляба, двайсет дузини яйца, десет галона сметана, сто фунта бекон, петдесет фунта картофи... Доскуча му.

— Не трябва ли първо принцесата да определи менюто?

— Всичко трябва да дойде от Кардиф — отвърна Уилямс. — Магазините в Абъроуен не могат да се справят с толкова големи поръчки. А трябва да предупредим дори тези в Кардиф, за да сме сигурни, че имат необходимите количества в точния ден.

Беше права. Фиц изпита облекчение, че това момиче се грижи за нещата. Имаше способността да прави планове — рядко умение.

— Може да използвам някой като теб в полка си — подкачи я той.

— Не мога да нося униформен плат, не ми отива на кожата - дръзко му отвърна тя.

Икономът доби възмутен вид.

— Стига, Уилямс, достатъчно наглост.

— Извинете ме, господин Пийл.

Фиц осъзна, че сам е виновен за това, че започна закачката. Така или иначе, нямаше нищо против отвореността й. Всъщност доста я харесваше.

Пийл рече:

— Готвачът е измислил някой неща за менюто, милорд.

      — Той подаде на Фиц поомачкан лист хартия, покрита с по детски внимателния почерк на готвача. — За съжаление е твърде рано за пролетно агне, но можем да вземем колкото си щем замразена риба от Кардиф.

— Това ми прилича много на същото, което ядохме на ловното парти през ноември — измърмори Фиц. — От друга страна, не искаме да експериментираме точно сега.

— Именно, милорд.

— Сега, вината. — Херцогът се изправи. — Да слезем в избата.

Пийл изглеждаше изненадан. Херцогът не слизаше често в подземието.

В ума на Фиц се появи мисъл, която не му се щеше да си признава. Той се поколеба, след това каза:

— Уилямс, слез и ти, да записваш.

Икономът държеше вратата, докато Фиц излизаше. Кухнята и залата на слугите се намираха точно над партера. Тук етикетът беше различен. Слугинчетата и момчетата, които лъскаха обувки, му правеха бързи реверанси или докосваха алабросите си, докато херцогът ги подминаваше.

Пийл отвори вратата на избата и рече:

— С ваше позволение, аз ще водя.

Фиц кимна. Икономът драсна клечка кибрит и запали една от лампите на стената, взе я от там и заслиза по стълбището. Когато слезе, запали още една лампа.

Избата на Фиц не беше твърде изобилна, около дванайсет хиляди бутилки, повечето оставени от баща му и дядо му. Най-вече шампанско, портвайн и бяло рейнско вино, с по-малко бордо и бяло бургундско. Херцогът не беше голям ценител на виното, но обичаше избата, защото му напомняше на баща му. „Винената изба иска ред, планировка и добър вкус“, имаше навика да повтаря старецът. „Това са добродетелите, на които Великобритания дължи величието си“.

Фиц щеше да предложи на краля най-доброто, разбира се, но не знаеше много добре кое е най-доброто. Шампанското щеше несъмнено да е Перие Жое, най-скъпото, само че коя реколта? Зрялото шампанско, двайсет-трий- сетгодишно, беше по-малко газирано и по-ароматно, но пък младите имаха по-жизнерадостен вкус. Измъкна една бутилка напосоки, цялата покрита с прах и паяжини. Обърса етикета с бялата ленена салфетка от вътрешния си джоб. На слабата светлина още не се виждаше датата. Показа бутилката на Пийл, който беше сложил чифт очила.

— Хиляда осемстотин петдесет и седма — каза икономът.

— Боже мой, това го помня — възкликна Фиц. — Първото вино, което опитах, и най-доброто. — Усети прислужничката, която се наведе към него, за да види бутилката. Смая се, че присъствието й го задъхваше.

— Страхувам се, че тази реколта може да е преминала зенита си – каза Пийл. — Може ли да предложа осемстотин деветдесет и втора?

Фиц погледна още една бутилка, поколеба се и взе решение.

— Не мога да чета на тази светлина. Донеси ми лупата, ако обичаш.

Пийл се заизкачва по стълбите.

Фиц погледна към Уилямс. Щеше да направи нещо глупаво, но не можеше да се спре.

— Колко си хубава - започна той.

— Благодаря ви, милорд.

Изпод шапчицата й се подаваха тъмни къдрици. Той докосна косата й. Знаеше, че ще съжалява.

— Чувала ли си някога за „droit de seigneur”![1] — Гласът му звучеше гърлено в ушите му.

— Аз съм от Уелс, не от Франция — отвърна момичето с предизвикателно повдигната брадичка.

Той премести ръка от косата й към врата й и я прикова с поглед. В нейния обаче се четеше смела самоувереност. Значеше ли това, че тя иска от него да продължи или щеше да направи унизителна сценка?

В този миг се чуха тежки стъпки по стълбището. Пийл се върна. Фиц отстъпи от прислужничката.

Тя го изненада, като се изхили.

— Толкова виновен изглеждате! — подкачи го момичето. — Като ученичк сте.

Пийл се появи сред бледата светлина на няколко свещи, понесъл сребърен поднос, на който лежеше лупа с дръжка от слонова кост.

Фиц се опита да успокои дишането си. Взе лупата и продължи да разглежда винените бутилки. Внимаваше да не срещне очите на Уилямс.

„Боже мой, какво изключително момиче”, помисли си той.

II

Етел Уилямс се чувстваше пълна с енергия. Нищо не я тревожеше, можеше да се справи с всеки проблем, да преодолее всяка пречка. В огледалото виждаше как кожата й сияе, а очите й блестят. След църквата в неделя баща й я беше похвалил за вида й с обичайния си саркастичен хумор.

— Весела си. Къде е гърнето злато?

Усещаше се как тича, а не върви по безкрайните коридори на Тай Гуин. Всеки ден запълваше нови и нови страници от тетрадката си с пазарски списъци, графици за персонала, за слагане и раздигане на масите, и сметки, постоянни сметки — брой калъфки за възглавници, вази, салфетки, свещи, лъжици...

Това беше голямата й възможност. Въпреки младостта си, практически беше домоуправителка по време на кралско посещение. Госпожа Джевънс не даваше признаци да става от леглото, тъй че Етел носеше пълната отговорност за подготовката на Тай Гуин. Винаги беше чувствала, че може да преуспее, ако й се даде възможност, но в строгата йерархия на Тай Гуин не бяха много шансовете човек да покаже, че е по-добър от останалите. Внезапно се беше появил такъв шанс и тя бе решена да се възползва. След това болната госпожа Джевънс може би щеше да получи по-щадяща работа, а Етел щеше да стане домоуправителка с двойна заплата, собствена спалня и собствена стаичка в квартирите на прислугата.

Но още не беше стигнала дотам. Херцогът явно бе доволен от работата й, щом не беше привикал домоуправителката от Лондон. Етел прие това като голям комплимент. Не можеше обаче да й избяга нервната мисъл, че никога не е късно за онази дребна, ала фатална грешка, която би развалила всичко - мръсната чиния, прелелия канал, мъртвата мишка във ваната. И херцогът щеше да се разгневи.

В съботната утрин, малко преди пристигането същия ден на краля и кралицата, тя мина през всички стаи за гости, за да се увери, че камините са запалени и че възглавниците са бухнати. Във всяка стая стоеше поне една ваза с цветя, донесени по изгрев слънце от оранжерията. На всяко писалище имаше хартия с герба на Тай Гуин, също и хавлии, сапун и вода. Старият херцог не харесваше новостите във водопроводството, а Фиц не беше имал време да монтира навсякъде течаща вода. В къщата със сто стаи имаше само две вътрешни тоалетни, така че в повечето спални бяха сложени цукала. Сушени цветове и билки по рецепта на госпожа Джевънс висяха във всяка стая, за да тушират миризмите.

Кралската свита пристигаше по чаено време. Херцогът щеше да ги посрещне на гарата. Несъмнено щяха да се струпат тълпи. Всеки се надяваше да зърне кралското семейство, но кралят и кралицата нямаше да се спират никъде. Щяха да дойдат в имението с ролс ройса на Фиц, голяма кола с покрив. Адютантът на краля, сър Алън Тайт, и останалите от свитата щяха да последват с багажа в няколко каляски. Пред Тай Гуин батальон от уелски карабинери вече се строяваше за почетен шпалир от двете страни на алеята.

Кралската двойка щеше да се яви пред поданиците си в понеделник сутрин. Запланувано беше минаване през околните селища в отворена карета и спирка в абъроуенското кметство, където щяха да се срещнат с кмета и съветниците му, преди да се върнат на гарата и оттам - в Лондон.

Другите гости запристигаха по-рано, около обяд. Пийл стоеше в предверието и назначаваше камериерки и лакеи към всеки от новодошлите. Първи бяха чичото и лелята на Фиц, дукът и дукесата на Съсекс. Дукът, братовчед на краля, беше поканен, за да накара Джордж V да се чувства по-комфортно. Дукесата, като повечето кръвни роднини на Фиц, дълбоко се вълнуваше от политика. В лондонската си къща тя домакинстваше сбирки, посещавани от много министри.

Именно тя съобщи на Етел, че кралят е леко обсебен от часовниците и мрази различни часовници в една и съща къща да показват различно време. Етел тихо изруга - Тай Гуин имаше повече от сто часовника. Зае джобният часовник на госпожа Девънс и тръгна из къщата.

В малката гостна се засече с херцога. Стоеше на прозореца със силно смутен вид. Етел го разгледа набързо. Бе най-хубавият мъж, когото беше виждала някога. Бледото му лице, осветено от косата зимна светлина, приличаше на мраморно. Имаше силна брадичка, високи скули и прав нос, както и необичайната комбинация от черна коса и зелени очи. Нямаше нито, брада, нито мустаци, нито дори бакенбарди. Защо да скрива това лице с окосмение?

Той улови погледа й.

— Току що ми казаха, че кралят иска купа портокали в стаята си! - започна херцогът. — Няма нито един портокал в проклетата къща.

Етел се смръщи. Нито един от продавачите в Абъроуен не би имал портокали извън сезона им - клиентите им не можеха да си позволят подобен лукс. Същото важеше за всеки друг градец от южноуелските долини.

— Ако може да използвам телефона, бих говорила с един-двама бакали от Кардиф. Може да имат южноафрикански портокали по това време на годината.

— Как ще ги докараме?

— Ще помоля да пратят една кошница по влака. — Погледна часовника, който тъкмо навиваше. — Мда, така ще направим.

Херцогът я изгледа втренчено.

— Невероятна си. Не знам дали някога съм срещал момиче като теб.

Тя го зяпна. Последните седмици няколко пъти й беше говорил така, прекалено интимно и малко напрегнато, като че предстоеше нещо опасно и вълнуващо. Като мига в приказките преди принцът да влезе в омагьосания замък.

Заклинанието беше развалено от скърцащи по алеята отвън гуми, а след това от познат глас.

— Пийл! Какво удоволствие.

Фиц устреми очи към прозореца и изражението му стана смешно за гледане.

— О, не. Сестра ми!

— Добре дошли у дома, лейди Мод — чу се гласът на Пийл. — Макар да не ви очаквахме.

— Херцогът забрави да ме покани, но аз си дойдох сама.

Етел сподави усмивката си. Фиц обичаше бойката си сестра, но не знаеше как да се оправя с нея. Политическите й позиции бяха плашещо либерални — ратуваше за правото на глас за жените с почти военна стръв. Етел смяташе Мод за прекрасна — типът независима жена, която тя би искала да бъде.

Фиц излезе от стаята и Етел го последва в предверието, декорирано в готическия стил, тъй импониращ на викторианците като бащата на господаря й - тъмни облицовки на стените, сложно изрисувани тапети, ръчно дялани дъбови столове, подобни на средновековни тронове.

Мод тъкмо влизаше.

— Фиц, скъпи, как я караш?

Мод беше висока като брат си и приличаше на него, но изсечените черти на младежа не подхождаха толкова на жена и тя беше по-скоро внушителна, отколкото красива. Въпреки че всички смятаха феминистките за разпуснати, Мод носеше модерни дрехи - тясна пола върху ботуши с копчета, морскосиньо палто с огромен колан и дълбоки ръкави и шапка с дълго перо, като бойно знаме.

Придружаваше я леля Хърм. Лейди Хърмия беше другата леля на Фиц. За разлика от сестра си, която се беше омъжила за богат дук, Хърм си бе взела за съпруг барон- прахосник, който беше умрял млад и разорен. Преди десет години, когато родителите на Фиц и Мод се споминаха в разстояние на няколко месеца, леля Хърм се премести при тях, за да се грижи за тринайсетгодишната си племенница. Продължаваше да се изживява като неин придружител, макар вече да нямаше нужда.

— Какво правиш тук? — започна вместо поздрав Фиц.

Леля Хърм измърмори:

— Казах ти, че няма да му хареса, скъпа.

— Не може да отсъствам, когато кралят ми е дошъл на крака - рече Мод. — Би било проява на неуважение.

Тонът на Фиц издаваше братско раздразнение.

— Не искам да приказваш на краля за правата на жените.

Етел реши, че той няма защо да се тревожи. Въпреки политическите си убеждения, Мод знаеше как да ласкае и да флиртува с могъщи мъже и дори консервативните приятели на Фиц я харесваха.

      — Морисън, вземи палтото ми, ако обичаш - разпореди се гостенката. Разкопча се и остави лакея да свали горната й дреха. — Здрасти, Уилямс, как си? – поздрави тя Етел.

— Добре дошли у дома, милейди. Апартаментът с изглед към градините ли ще желаете?

— Благодаря ти, да. Обожавам гледката оттам.

— Може би ще желаете обяд, докато приготвя стаята?

— Да, моля, умирам от глад.

— Сервираме като в клуб днес, защото гостите пристигат по различно време. - “Като в клуб” означаваше, че гостите получаваха храна, когато влезеха в столовата, като в клуб на джентълмени или в ресторант. Обедът днес не беше нищо особено: лютива чорба с къри, колбаси и пушена риба, пълнена пъстърва, агнешки котлети и няколко вида десерт и сирена.

Етел задържа вратата и последва Мод и Хърм в обширната столова. Братовчедите фон Улрих вече обядваха. Валтер фон Улрих, по-младият, беше. хубав и очарователен и като че до момента се наслаждаваше на визитата си. Роберт беше по-суетен - бе поизправил висящата на стената на стаята му картина на замъка в Кардиф, поискал беше още възглавници, открил бе, че мастилницата на писалището му е празна - пропуск, при който Етел се зачуди нервно дали и какво още са пропуснали.

Двамата се изправиха, когато влязоха дамите. Мод се приближи към Валтер и рече:

      — Не си се променил откак беше на осемнайсет! Помниш ли ме?

Лицето му светна.

— Да, макар ти определено да си се променила от тринайсетгодишна!

Стиснаха си ръцете и тогава Мод го целуна по двете бузи, все едно й е брат.

— Тогава бях влюбена до болка в теб — изръси тя с изненадваща прямота.

Валтер се усмихна.

— И аз доста си бях паднал по теб.

— Но ти винаги си се държал с мен като с досаден гризач!

— Трябваше да крия чувствата си от Фиц, който те пазеше като немска овчарка.

Леля Хърм се прокашля, демонстрирайки неодобрението си към тази моментална близост.

Мод каза:

— Лельо, това е хер Валтер фон Улрих, стар приятел на Фиц от училище. Идваше тук през ваканциите. Сега е дипломат в немското посолство в Лондон.

Валтер поде:

— Нека ви представя братовчед си, граф Роберт фон Улрих. Той е военно аташе в австрийското посолство.

Всъщност бяха втори братовчеди, както Пийл строго беше обяснил на Етел. Дядовците им били братя, по-младият се оженил за немска наследница и се преместил от Виена в Берлин. Затова Валтер беше немец, а Роберт - австриец. Пийл обичаше подобни детайли.

Всички седнаха. Етел дръпна един стол за леля Хърм.

— Малко люта супа, лейди Хърмия?

— Да, ако обичаш, Уилямс.

Етел кимна на един лакей, който отиде до бюфета. Там супата се съхраняваше гореща в един самовар. Когато се увери, че новодошлите са се настанили, камериерката тихо се оттегли, за да оправи стаите им. Докато вратата се затваряше зад нея, тя чу Валтер фон Улрих да казва:

— Помня колко обичахте музиката, лейди Мод. Тъкмо обсъждахме руския балет. Какво мислите за Дягилев?

Малко мъже се интересуваха от мнението на жена. На Мод щеше да й хареса. Докато Етел бързаше надолу по стълбите, за да намери две камериерки за стаите, си помисли: „чаровник е тоя немец”.

III

Залата със скулптурите в Тай Гуин представляваше предверие към столовата. Там се събираха гостите преди вечеря. Фиц не се вълнуваше много от изкуство - всички експонати бяха на дядо му, но скулптурите даваха на хората тема за разговор, докато чакаха вечерята.

Докато приказваше с леля си, дукесата, Фиц оглеждаше нервно мъжете с бели вратовръзки и фракове и жените с ниски деколтета и диадеми. Според протокола всеки друг гост трябваше да е в стаята преди да влязат кралят и кралицата. Къде беше Мод? Със сигурност нямаше да си позволи някой скандал! Не, ето я, в лилава копринена рокля, с диамантите на майка им. Разговаряше оживено с Валтер фон Улрих.

Фиц и Мод винаги си бяха близки. Баща им представляваше далечен образец за подражание, майка им - не радостната му слугиня. Двете деца си набавяха близост едно от друго. След смъртта на родителите си двамата споделиха тъгата. Фиц тогава беше на осемнайсет и се опита да заслони малката си сестра от жестокия свят. Тя му беше отвърнала с обожание. Когато порасна, умът й ставаше все по-независим, а той продължи да вярва, че като глава на семейството има власт над нея. Все пак, привързаността им се оказа достатъчно силна, за да оцелее сред различията им. Засега.

В момента тя насочваше вниманието на Валтер към един бронзов купидон. За разлика от Фиц, Мод разбираше от тези неща. Молеше се тя да говори за изкуство цяла вечер и да не зачеква политически теми. Джордж V мразеше либералите, всички го знаеха. Беше станал монарх насред политическа криза. Против волята си беше принуден от либералния министър-председател X. X. Аскуит когото обществото силно беше подкрепило, да ограничи властта на Камарата на лордовете. Не беше забравил унижението. Негово Величество знаеше, че Фиц, в качеството си на консервативен пер от Камарата на лордовете, се беше борил до последно срещу така наречената реформа. Въпреки това, ако Мод започнеше да му мели на главата тази вечер, никога не би простил на Фиц.

Валтер беше начинаещ дипломат, но пък баща му бе един от най-старите приятели на Кайзера. И Роберт можеше да се похвали с добри връзки – близост с архидука Франц Фердинанд, наследника на Австро-Унгарската империя. Друг гост, който се движеше във висшите ешелони, беше високият млад американец, заприказвал се сега с дукесата - Гюс Деуор, чийто баща, американски сенатор, беше близък съветник на американския президент Удро Уилсън. Фиц добре се беше потрудил, за да събере тази група мъже, бъдещите световни управници. Надяваше се кралят да е доволен.

Деуор имаше приятно, ала смутено излъчване. Вървеше попрегърбен, като че ли се надяваше да стане по-незабележим. Изглеждаше неуверен в себе си, но се държеше вежливо с всички.

— Американският народ се вълнува повече от вътрешнополитически въпроси, отколкото от международни - обясняваше той на дукесата. - Но президентът Уилсън е либерал и като такъв, симпатизира повече на демокрации като Франция и Великобритания, вместо на авторитарни монархии като Австрия или Германия.

В този миг двойните врати се отвориха, стаята притихна и влязоха кралят и кралицата. Принцеса Беа направи реверанс, Фиц се поклони и всички останали ги последваха. Изминаха няколко мига на леко неловко безмълвие, понеже никой нямаше право да говори преди кралската двойка да каже нещо.

Накрая кралят се обърна към Беа:

— Бях отседнал тук преди двадесет години, знаеш... — и хората се поотпуснаха.

Кралят беше спретнат мъж, прецени Фиц, докато чети-римата си бъбреха. Старателно беше оформил брадата и мустаците си. Оплешивяваше, но имаше достатъчно коса, за да я среше на идеален път. Вечерните дрехи по тялото му отиваха - за разлика от баща си, Едуард VII, кралят не си падаше чревоугодник. Отпочиваше си с хобита, изискващи точност - обичаше да колекционира пощенски марки и ги залепяше внимателно една до друга в албуми - занимание, заради което наглите лондонски интелектуалци го осмиваха.

Кралицата имаше по-внушителна фигура и беше дама със строго стисната уста и сивеещи къдрици. Притежаваше завидно деколте, което показваше щедро, както беше модерно в момента. Баща й беше немски принц. Първоначално се беше сгодила за по-възрастния брат на Джордж, Албърт, но той бе починал от пневмония преди сватбата. Заедно с британския престол, Джордж наследи от брат си и годеницата му, макар на някои цялата тази работа да им се стори малко в средновековен стил.

Беа беше във вихъра си. Сияеше, привлекателно облечена в розова коприна, с руси къдрици, приведени в лек безпорядък, сякаш току що се беше откъснала от тайна целувка. Разговаряше оживено с краля. Усетила, че празните приказки няма да очароват Джордж V, в момента му разказваше как Петър Велики бил създал руския флот и монархът заинтригувано кимаше.

Пийл се появи на вратата с очаквателен поглед. Срещна погледа на Фриц и кимна подчертано. Херцогът се обърна към кралицата:

— Бихте ли желали да започнем вечерята, Ваше Величество?

Тя му подаде ръка. Зад тях Беа хвана кралят под ръка и останалата част от групата се подреди според старшинство. Когато всички се приготвиха, се заизреждаха в столовата.

— Колко хубаво! — промълви кралицата, когато видя масата.

— Благодаря ви — отвърна Фриц и тихо си отдъхна. Беа беше свършила чудесна работа. Три полилея висяха над дългата маса. Отразената от тях светлина блещукаше по ръбовете на кристалните чаши пред всеки стол. Всички прибори бяха златни, както и солниците и пиперниците, дори и кутийките с клечки кибрит за пушачите. Рози от оранжерията покриваха бялата покривка, а накрая Беа беше пуснала тънки папрати да висят от полилеите, точно до пирамидите от гроздови зърна върху златни подноси.

Всички седнаха, епископът прочете молитва и Фиц се поотпусна. Започнеше ли добре, партито почти винаги продължаваше успешно. Виното и храната предразполагаха хората да не търсят недостатъци, дори да имаше такива.

Менюто започна с руски ордьоври като намигане към родината на Беа - малки блини с хайвер и сметана, препечени филийки на триъгълничета с пушена риба, солени бисквити с маринована херинга, всичко поднесено с шампанско Перне Жое от 1892 г, меко и вкусно, също както Пийл го беше описал. Фиц следеше с поглед иконома си, който пък наблюдаваше краля. Още щом Негово Величество остави приборите си, Пийл взе чинията му, което беше сигналът всички останали лакеи да съберат посудата на другите гости. Всеки гост, неприключил с яденето, трябваше да остави ножа и вилицата в знак на уважение. Дойде ред на супата - телешко варено, поднесено с фино шери Олоросо. Ядоха и дънна риба с бяло Мерсо Шарм, толкова богато, че човек имаше чувството, че отпива глътка злато. С агнешките медальони Фиц беше избрал Шато Лафит от 1875-а - реколтата пет години по-рано вече не ставаше за пиене. Сервираха още едно червено вино заедно с парфето от гъши дроб и с последното месно ястие - печени в тесто пъдпъдъци с грозде.

Никой не изяде всичко. Мъжете си избраха каквото им е по вкуса и не обърнаха внимание на останалото. Жените поровиха в едно-две от ястията. Много чинии се върнаха недокоснати.

Имаше салата, десерт, разядка, плодове и петифури. Накрая принцеса Бея вдигна скришом вежди към кралицата, която отвърна с почти недоловимо кимване. Двете се изправиха, а след тях и всички останали, и дамите излязоха от стаята.

Мъжете отново се настаниха по местата си, лакеите донесоха кутии с пури, а Пийл постави гарафа с портвайн Ферейра от 1847-а година до дясната ръка на краля. Фиц с благодарност дръпна от пурата си. Нещата се движеха добре. Кралят по правило не обичаше много шумните компании и се чувстваше комфортно само със старите си другари от безметежните дни във флота. Тази вечер обаче се беше държал очарователно и нищо неуместно не се беше случило. Дори портокалите пристигнаха навреме.

По-рано Фиц беше разменил няколко думи със сър Алън Тайт, адютантът на краля, пенсиониран офицер от армията. Отличаваше се със старомодни мустаци, които се сливаха с бакенбардите му. Съгласиха се, че утре кралят ще прекара по един час с всеки от мъжете на масата, тъй като всеки от тях разполагаше с близки познания за това или онова правителство. Тази вечер Фиц трябваше да поразчупи леда с някои общи приказки на политическа тема. Прокашля се и се обърна към Валтер фон Улрих.

— Валтер, приятели сме от петнайсет години — заедно посещавахме Итън. — Обърна се и към Роберт. — И познавам братовчед ти, откак споделяхме апартамент във Виена като студенти.

Роберт се усмихна и кимна. Фиц харесваше и двамата — Роберт традиционалиста и изключително прозорливия Валтер.

— Сега светът говори за война между двете ни страни — продължи Фиц. — Възможна ли е наистина подобна трагедия?

Валтер отвърна:

— Ако приказките за война могат да я предизвикат, тогава да, понеже като че ли всички се готвят за нея. А истинска причина? Не виждам такава.

Гюс Деуор вдигна плахо ръка. Фиц харесваше и него, въпреки либералните му възгледи. Американците би трябвало да са резки, но този имаше добри обноски и беше срамежлив. Също така беше и изненадващо добре информиран.

— Великобритания има много причини за разпри - намеси се той. — Бихте ли ми дали пример? — попита го Валтер.

Гюс издуха дим от устата си.

— Морско съперничество.

Валтер кимна.

—       Кайзерът ми не вярва, че има дадена от Бог причина флотът на Германия да остане завинаги по-малък от британския.

Фиц нервно хвърли поглед към краля. Той обичаше Кралския флот и лесно можеше да се обиди. От друга страна, кайзер Вилхелм му беше братовчед. Бащата на Джордж и майката на Вили бяха брат и сестра, и двамата отрочета на кралица Виктория. Фиц с облекчение видя, че Негово Величество се усмихва благосклонно.

Валтер продължи:

— Това е предизвиквало търкания в миналото, но вече две години сме в пълно съгласие, макар и неформално, относно размерите на флотилиите ни.

Деуор продължи:

      — А икономическото съперничество?

— Вярно е, че Германия богатее с всеки изминал ден и скоро може да настигне Великобритания и САЩ по икономически растеж. Но защо това да е проблем? Германия е един от най-големите клиенти на Великобритания. Кол- кото повече имаме за харчене, толкова повече ще харчим. Икономическата ни сила е в полза на британските производители!

Деуор отново опита.

— Говори се, че Германия иска още колонии.

Фиц пак погледна към краля. Дали имаше нещо против, че разговорът се беше превърнал в диалог между тези двамата? Обаче Негово Величество изглеждаше вглъбен в размяната на реплики.

Валтер тъкмо казваше:

— Имало е войни заради колонии, особено в собствената ви държава, господин Деуор. Но в наши дни като че ли сме способни да изглаждаме отношенията без изстрели. Преди три години Германия, Великобритания и Франция се счепкаха заради Мароко, но спорът се разреши без война. Още по-наскоро, Великобритания и Германия постигнаха споразумение по щекотливия въпрос с багдадската железница. Ако продължаваме в този дух, война няма да има.

— А ще ми простите ли, ако обърна внимание на понятието немски милитаризъм?

Това прозвуча малко пресилено и Фиц трепна. Валтер се поизчерви, но заговори без емоция в гласа.

— Оценявам прямотата ви. Немската империя е доминирана от пруси, които са нещо като британците във Великобритания.

Дръзко беше сравнението на Великобритания и Германия с Англия и Прусия. Валтер вървеше по ръба на учтивия разговор, помисли си Фиц с неудобство.

Валтер продължи:

— Прусите имат силна военна традиция, но не водят безпричинни войни.

Деуор скептично отбеляза:

— Значи Германия не е агресивна.

— Напротив. Смея да твърдя, че Германия е единствена-та политическа сила в континентална Европа, която не е агресивна.

Надигна се изненадано мърморене, а Фиц видя как кралят повдига вежди. Деуор се облегна постреснат и промълви:

— И как така?

Перфектните обноски и любезният тон на Валтер вече бяха в тон с провокативните му думи.

— Първо, вижте Австрия — продължи. — Братовчед ми от Виена, Роберт, няма да отрече, че Австро-Унгарската империя иска да разшири границите си на югоизток.

— Не и без причина - веднага се обади Роберт. - Тази част от света, която британците наричат Балканите, е част от владенията на Османската империя вече стотици години. Османското влияние обаче се срива и Балканите са нестабилни. Австрийският император вярва, че е негов свещен дълг да поддържа реда и християнската религия там.

— Много вярно - съгласи се Валтер. — Но и Русия иска територия на Балканите.

Фиц реши, че на него се пада да защити руското правителство, може би заради Беа.

— И те имат добри причини - включи се той. - Половината им търговия прекосява Черно море и оттам минава през протоците към Средиземно море. Русия не може да си позволи друга велика сила да доминира тези протоци, като завладее територии в източните Балкани. Това би стегнало в примка врата на руската икономика.

— Точно така — съгласи се Валтер. — А на запад Франция има намерение да отнеме на Германия Елзас и Лотарингия.

В този момент френският гост, Жан Пиер Шарло, се наежи.

— Откраднати ни преди четиридесет и три години!

— Няма да споря за това — невъзмутимо продължи Валтер. - Да кажем, че районът Елзас-Лотарингия е бил присъединен към Германия след краха на Франция през Френско-Пруската война. Откраднати или не, мосю, Франция си иска тези земи обратно.

— Разбира се. - Французинът се облегна на стола си и отпи глътка портвайн.

— Дори Италия иска да отнеме Трентино от Австрия...

— Където повечето хора говорят италиански! - извика синьор Фали.

— ...и голяма част от Далматия...

— Пълна с католически църкви и римски колони!

— ... и Тирол, провинция с дълга автономна традиция, където повечето хора говорят немски.

— Стратегическа необходимост.

— Разбира се.

Фиц осъзна колко хитро беше постъпил Валтер. Не грубо, но скришом беше провокирал представителите на всяка държава да потвърдят, малко или много с войнствен тон, териториалните си амбиции.

Уолтър отново се намеси:

— А за какви нови територии ламти Германия? — Огледа хората около масата, но никой не продума. — Никакви — победоносно обяви той. - И единствената друга голяма страна в Европа, която може да каже същото, е Великобритания!

Гюс Деуор подаде порта на човека до себе си и провлачи по американски:

— Май-май е така.

— Защо тогава, стари ми приятелю Фиц, да водим война? — завърши Уолтър.

IV

В неделя сутринта лейди Мод изпрати да й доведат Етел.

Момичето се опита да сподави въздишка от изнервеност. Ужасно беше заета. Макар слънцето едва да беше изгряло скоро, прислугата вече шеташе усилено. Преди да се събудят гостите, трябваше да се изчистят камините, да се раздухат пламъците, а кофите за въглища да се заредят наново. Представителните стаи - трапезарията, библиотеката, дневната, стаята за пушене и другите по-малки подобни помещения - също трябваше да се ошетат. Етел сменяше увехналите цветя в стаята за билярд, когато я повикаха. Колкото и да харесваше шантавата сестра на Фиц, надяваше се тя да няма някое особено сложно поръчение за нея.

Когато Етел беше наета в Тай Гуин на тринайсет, семейство Фицхърбърт и гостите им й изглеждаха почти нереални - приличаха й на излезли от някоя приказка или на някое от странните племена в Библията, например хетите. Ужасяваха я. Изпитваше неистов страх, че ще сбърка нещо в работата и ще я уволнят, но и не можеше да потисне любопитството си да разгледа тези странни създания отблизо.

Един ден преди години някое от момичетата в кухнята - вече не помнеше кое, й беше казало да се качи в стаята за билярд и да свали „изкушението”[2]. Тогава от нервност забрави да пита за какво „изкушение” иде реч. Качи се, заоглежда се с надеждата да се окаже, че е някакво недоядено блюдо, но не виждаше нищо, на което мястото му да е при прислугата. Вече плачеше, когато Мод влезе. 

Тогава сестрата на Фиц все още беше длъгнеста девой-ка на петнайсет, жена в момичешки дрехи, недоволна бунтарка. По-късно, когато откри някакъв смисъл в живота си, превърна бунтарството си в кръстоносен поход. Но още на петнайсет умееше да проявява съпричастност с болките на другите, което я правеше чувствителна на тема несправедливости и гнет.

Попита Етел какво има. „Изкушението” се оказа сребъ-рен съд, където се държаха гарафите с бренди и уиски. Казвали му изкушение, обяснила й беше тогава Мод, за-щото бил специално замислен да осуетява домогванията на прислугата до алкохола вътре посредством скрита ключалка. Етел й благодари, може би твърде емоционално. Това беше първата от много добрини на Мод към момичето и с годините уважението на Етел прерасна в обожание.

Сега Етел се качи до покоите на Мод, почука на вратата и влезе. Стаите бяха облицовани с тапети в сложни цветни шарки, които бяха остарели в началото на века. Еркерът предоставяше гледка към най-очарователната част от градината на Фиц, Западната алея, дълга права пътечка през лехите към лятната беседка.

Мод тъкмо нахлузваше ботуши, забеляза Етел с неудоволствие.

— Излизам да се разходя и ти трябва да ме придружиш — заяви господарката. — Помогни ми с шапката и ми разкажи клюките.

Етел почти не можеше да отдели време, но беше заинтригувана и притеснена. С кого щеше да се разхожда Мод, къде беше обичайната й придружителка леля Хърм и защо слагаше толкова хубава шапка за една разходка в градината? Заради мъж?

Докато закрепяше с игли шапката върху тъмната коса на Мод, момичето започна:

— Има скандал сред прислугата. — Мод събираше клюки, така както кралят събираше марки. — Морисън си легна чак в четири. Един от лакеите — висок, с рус мустак.

— Знам го. И знам къде е прекарал нощта.

Мод се поспря. Етел изчака няколко секунди и накрая попита:

— Е, няма ли да ми кажете?

— Ще се шокираш.

— Още по-добре — ухили се момичето.

— Прекара нощта с Роберт фон Улрих. — Мод хвърли кос поглед на прислужницата в огледалото на тоалетката, - Ужасена ли си?

Етел беше изумена.

— Никога не бих...! Знаех, че Морисън не си пада женкар, но не знаех, че е от онези, ако ме разбирате.

— Е, Роберт със сигурност е един от тях. Освен това го видях как улавя погледа на Морисън няколко пъти снощи.

— Пред краля! Откъде знаете за Роберт?

— Уолтър ми довери.

— Какво нещо, джентълмен да говори такива неща на една дама! Всичко си казват пред вас. А какви са клюките в Лондон?

— Там всички говорят за господин Лойд Джордж.

Дейвид Лойд Джордж отговаряше за Министерството на финансите. Уелсец и страстен оратор с леви убеждения. Таткото на Етел все повтаряше, че Лойд Джордж трябва да стане член на Работническата партия. По време на въглищната стачка през 1912 г. дори говореше за национа-лизиране на мините.

— Какво приказват за него? - попита Етел.

— Има си любовница.

— Не! — Това наистина шокира момичето. — Но той е възпитан баптист!

Мод се засмя.

— По-малко възмутително ли би било, ако беше англиканец?

— Да! - Етел се сдържа да добави "разбира се”. — Коя е тя?

— Франсес Стивънсън. Започнала е като гувернантка на дъщеря му, но е умна жена — има диплома по класически езици - и сега е личната му секретарка.

— Ужасно.

— Нарича я „Котенце“.

Присулжницата почти се изчерви. Не знаеше как да отвърне. Мод се изправи и Етел й помогна да облече палтото си, като я попита:

— Ами Маргарет, съпругата му?

— Стои си в Уелс с четирите им деца.

— Били са пет, но едното е умряло. Горката жена.

Двете тръгнаха по коридора и после слязоха надолу по

главното стълбище. Валтер фон Улрих чакаше в антрето, облечен в дълго тъмно палто. Очите му блестяха. Имаше елегантен, ако и малко по немски стиснат вид. Типът човек, който ще ти се поклони, ще тропне с пети и после ще ти смигне скришом, реши Етел. Затова значи Мод не искаше лейди Хърмия за придружителка.

Мод представи Уилямс като своя приятелка, която работи в имението от дете. Етел харесваше Мод, но тя като че ли попресили описанието на отношенията им. Въпреки всичките си лични достойнства, Мод все пак беше господарка, а Етел - прислужница. Това, което благороднич-ката всъщност казваше, беше, че Етел е надеждна.

Уолтър се обърна към момичето със завъртяната учтивост, която подобните нему използваха, когато разговарят с по-низшите от себе си.

— Радвам се да се запознаем, Уилямс. Как минава денят ви?

— Благодаря, добре, сър. Само да си взема палтото...

Изтича надолу по стълбите. Не й се искаше да се разхожда, докато кралят още беше тук. Щеше да е по-добре да бъде подръка, за да наблюдава работата на камериерките, но не можеше да откаже.

В кухнята личната прислужница на принцеса Беа, Нина, правеше руски чай за господарката си. Етел каза на една от камериерките:

— Хер Валтер е станал. Може да влезеш в Сивата стая. Щом се събудеха гостите, камериерките трябваше да вля-зат и да почистят стаите им. Етел видя Пийл, който броеше чиниите.

—      Нещо горе? — попита го тя.

— ...деветнайсет, двайсет — завърши той. — Господин Деуор е позвънил за гореща вода, да се избръсне, а сеньор Фали е поискал кафе.

— Лейди Мод иска да я придружа навън.

— Това не е удобно — навъси се Пийл. — Нужна си тук.

— И какво да й кажа, господин Пийл? Да си гледа работата ли?

— Да спреш с твоята дързост. Връщай се веднага, щом можеш.

Когато се качи обратно, Гелерт чакаше до предната врата, оплезил език. Като че ли предусещаше разходката. И четиримата излязоха и прекосиха Източната ливада в посока към горичката.

Валтер заговори Етел:

— Предполагам, че лейди Мод ти е втълпила това-онова за правата на жените.

— Обратното се случи — изпревари отговора й Мод. — Уилямс първа ми вкара в глава либерални идеи.

—      Научих всичко от баща си.

Етел знаеше, че всъщност не искат да говорят с нея. Етикетът не позволяваше да са сами, но искаха най-доброто предвид обстоятелства. Тя повика Гелерт и изтича напред. Надяваше се това да им осигури така желаното уединение. Хвърли бърз поглед назад и ги видя да се жат за ръце.

Мод работеше бързо, помисли си момичето. Вчера сама беше казала, че не се била виждала с Валтер от десет години. Дори тогава не било същинска връзка, а недоизре-чено привличане. Нещо се беше случило миналата нощ. Може да са говорили до късно. Мод флиртуваше с всички - така извличаше информация от тях, но явно тук беше станало нещо по-сериозно.

Миг по-късно Етел чу Валтер, който започна някаква песен. Мод се включи, двамата млъкнаха рязко и се разсмяха. Мод обожаваше музиката и свиреше доста добре на пиано, за разлика от Фиц, същински музикален инвалид. Валтер като че ли също беше доста музикален, с приятния си лек баритон, който вероятно би бил на място в градската църква.

Умът й се зарея в задължения. Не беше видяла полирани обувки пред нито една от вратите на спалните. Трябваше да подгони ваксаджийчетата да си свършат работата. Разтревожи се и за часа. Ако това продължеше по-дълго, би трябвало да настои да се върне в къщата.

Пак обърна глава, но не видя нито Валтер, нито Мод. Спрели ли бяха, или бяха сменили посоката? Постоя неподвижно минута-две, но не можеше да ги чака цяла сутрин, затова се върна по стъпките си между дърветата.

Миг по-късно ги видя, сключени в прегръдка и отнесени в страстна целувка. Ръцете на Валтер бяха върху дупето на Мод. Пристискаше я силно към себе си. Мод изстена.

Тя зяпна. Защо мъж би я целувал по този начин? Люелин Петното я беше целунал веднъж на плажа по време на един църковен излет, но не и така, с отворена уста и притиснат до нея. Със сигурност не беше я накарал да стене. Малкият Дай Сатъра, сина на месаря, й бръкна веднъж под полата в киното, но тя го беше избутала след няколко секунди. Наистина бе харесала Люелин Дейвис, даскалски син, който я учеше за либералното правителство и й беше казал, че гърдите й са като топли птичета в гнездото си. Той обаче замина в университета и не й писа никога повече. С него преживя някаква тръпка, имаше го и желанието за нещо повече, но никога така страстно. Прислужницата завидя на Мод.

Тогава Мод отвори очи, забеляза я и двамата с Валтер се разделиха.

Гелерт внезапно проскимтя и взе да обикаля в кръг с опашка между задните си крака. Какво му ставаше?

Миг по-късно Етел усети трус като от минаващ бърз влак, въпреки че железницата се намираше на повече от миля.

Мод се намръщи и отвори уста да каже нещо, но последва гръмотевичен тътен.

— Какво, за Бога, беше това? — успя най-сетне да продума тя.

Етел знаеше.

Изпищя и се затича.

V

Били Уилямс и Томи Грифитс си почиваха.

Работеха по въглищен шев, наречен „Четирифутния” дълбок само около шестстотин ярда. Шевът се разделяше на пет области, наречени на различни британски писти за конни надбягвания. Момчетата се намираха в Аскот, една от най-близките до шахтата с асансьора. И двамата работеха като помагачи на по-опитните миньори. Мъжете използваха кирките си, за да отсичат парчета въглища от тунела, а помагачите им загребваха с лопати парчетата и ги изсипваха в количките. Започнали бяха работа в шест сутринта, както винаги, и сега, няколко часа по-късно, бяха поспрели за малко, седнали на влажната земя с гърбове към стената. Оставяха на леките повеи на вентилационна-та система да ги охлаждат и пиеха студен сладък чай от манерките си.

Родени бяха в един и същи ден през 1898 г. и им оставаха шест месеца до шестнайсетия рожден ден. Разликата във физическото им развитие, тъй угнетяваща за Били, когато беше на тринайсет, вече я нямаше. И двамата бяха млади мъже, широкоплещести, със силни ръце. Бръснеха се веднъж седмично, макар да нямаха нужда. В момента бяха само по долни гащи и ботуши. На слабата светлина телата им блестяха от потта, смесена с въглищния прах.

Работата беше тежка, но й бяха свикнали. Не се оплакваха като по-възрастните от болки в гърба и ставите. Имаха енергия в излишък и през свободните си дни си намираха също толкова тежки занимания, като играеха ръгби, прекопаваха цветни лехи или пък дори се боксира-

ха с голи ръце в плевнята зад бара “Двете корони”.

Били не беше забравил посвещението си преди три години - сетеше ли се, още гореше от негодувание. Зарекъл се беше никога да не се отнася зле с новите момчета. Днес дори предупреди Бърт Морган:

— Не се изненадай, ако мъжете ти изиграят номер. Може да те оставят на тъмно за час или пък да ти скроят някаква друга подобна глупост. Дребните неща носят удоволствие на дребните душици. — По-възрастните мъже в асансьора го изгледаха кръвнишки, но той срещна погледите им. Знае-ше, че е прав, знаеха го и те.

В онзи ден преди три години, мама се беше ядосала дори повече от Били.

— Я ми кажи — попитала бе тате, застанала насред хола с ръце на кръста и с тъмни очи, светнали от праведен гняв, - как точно изпълнявате заръките на Бог, като измъчвате малки момчета?

— Не можеш да разбереш, понеже си жена — отговорил беше тате, нехарактерно уклончиво.

Били вярваше, че светът като цяло и мините в Абъроуен конкретно биха били по-добри места, ако всички мъже водеха богобоязлив живот. Томи, чийто баща беше атеист и последовател на Карл Маркс, вярваше, че капиталисти-ческата система скоро ще се унищожи сама, с малко помощ от революция, организирана от работническата класа. Двете момчета спореха яростно, но си оставаха най-добри приятели.

— Не е обичайно за теб да работиш в неделя — каза Томи.

Така беше. Мината бе назначила допълнителни смени, за да се справя с увеличаващото се потребление на въгли-

ща, но от уважение към религията, в „Селтик Минерълс” неделните смени не бяха задължителни. Въпреки това Били работеше.

—      Мисля, че Бог иска да имам колело — каза той.

Томи се засмя, но Били не се шегуваше. Църквата беше

отворила малка мисия в селце на десет мили от Абъроуен и Били бе част от паството, която се беше нагърбила със задачата да прекосява планината всяка неделя, за да подкрепя новия параклис.

С велосипед можеше да ходи дотам и в нощите през седмицата, и да помогне да започнат четения на Библията и часове по вероучение. Беше обсъдил плана си с по- старшите членове на паството и те го увериха, че Бог ще го благослови, задето работи в неделя с такава благородна цел.

Били тъкмо щеше да обясни това, когато земята под него се разтресе, чу се апокалиптичен тътен и манерката излетя от ръката му, подхваната от мощен вятър.

Сякаш сърцето му спря. Внезапно си спомни, че е на половин миля под земята, а над главата му тегнат милиони тонове скала, подпрени от няколко дървени греди.

— Какво, мамка му, беше това? — сепна се Томи.

Били скочи на крака, разтресен от страх. Вдигна лампата си и погледна в едната посока, а после — в другата. Не видя пламъци, никакви паднали скали, не повече прах от нормалното. Когато отгласът от тътена отмря, настана тишина.

— Взрив — рече той с треперещ глас. От това се страхуваше всеки миньор. Внезапно освобождаване на минен газ след свлачище или просто след злочест удар с кирката. Ако никой не забележеше предупредителните знаци или пък ако концентрацията нараснеше твърде бързо, газът можеше да се запали след искра, пусната от копитото на някое пони, от електрическия звънец на асансьора или пък от тъп миньор, палещ лула напук на правилата.

— Но къде? — попита Томи.

— Трябва да било някъде долу — затова не ни е стигнало.

— Иисус да ни пази!

— Ще ни пази — рече Били и ужасът му намаля. — Особено ако си помогнем сами.

Нямаше следа от двамата миньори, за които работеха момчетата - бяха отишли да си почиват в съседната област, Гудууд. Били и Томи трябваше сами да решават какво да правят.

—      По-добре да отидем до шахтата - предложи Били.

Облякоха се, закачиха лампите за коланите си и изтичаха до вентилационната шахта Пирам. Отговорник за асансьора беше Дай Сатъра.

— Клетката не идва! — викаше той с паника в гласа. — Все звъня и звъня!

Страхът на младежа заразяваше и Били с мъка потисна нов порив на паника. Все пак се окопити и запита:

— А телефона? — Отговорникът общуваше с колегата си в горната част на шахтата посредством звънец, но наскоро бяха монтирали и телефони, свързани с офиса на мениджъра Малдуин Морган.

— Не отговарят — отговор Дай.

— Ще опитам пак. — Телефонът се крепеше на стената до клетката на асансьора. Били завъртя шайбата няколко пъти. — Хайде, хайде!...

Отговори треперлив гласец:

— Да? — Оказа се Артър Люелин, секретарят на мениджъра.

— Петно, Били Уилямс е — извика Били в слушалката. —Къде е господин Морган?

— Не е тук. Какъв беше тоя трясък?

Експлозия под земята, буца пръст такава! Къде е шефът?

— Отиде до Мертир — извинително поде Петното.

— Че защо ще... няма значение, забрави. Ето какво трябва да направиш. Петно, слушаш ли ме?

— Слушам. — Гласът звучеше по-укрепнал.

— Първо, изпрати някой в Методисткия параклис и кажи на Дай Ревльото да събере спасителния си отряд.

— Ясно.

— После позвъни в болницата и им кажи да пратят линейката към входа на мината.

— Някой ранен ли е?

— Няма начин, след тоя взрив. Трето, събери всички мъже от бараката на чистачите и им кажи да разгънат пожарогасителните маркучи.

— Пожар?

— Прахът сигурно се е подпалил. Четвърто, обади се в полицейския участък и кажи на Герейнт, че е станала експлозия. Той ще се обади в Кардиф. — Били не се сещаше за друго. — Запомни ли?

— Няма проблем, Били.

Били остави слушалката на Стойката. Не знаеше доко- ло ще помогнат указанията му, но разговорът беше фокусирал ума му. — Най-долу, на първото ниво, ще има ранени. Трябва да слезем там.

Не можем, клетката не е тук.

— Има стълба на стената на шахтата, нали ?

— Ама това са двеста ярда!

— Е, ако бях женчо, нямаше да съм въглищар, нали така? — Въпреки смелите думи, Били се страхуваше. Стълбата рядко се използваше, може би не беше и съвсем стабилна. Едно подхлъзване, една счупена стъпенка и падаше към смъртта си.

Дай отвори с метален крясък клетката. Шахтата беше облицована с тухли, влажни и плесенясали. Железен ръб опасваше стената, малко по-навътре се виждаше стълбата, фиксирана със скоби, циментирани в тухлите. Нищо успокояващо нямаше в нея, разхлопана и тясна. Били съжали за проявата си на мъжество. Но да се откаже би било унизително. Пое дълбоко въздух, тихо се помоли и стъпи на ръба.

С малки стъпки стигна до стълбата. Обърса ръце в шортите си, стисна стълбата за двете страни и сложи крака на стъпенките.

Заслиза. Желязото беше грубо, под пръстите на Били се ронеше ръжда. На места скобите се бяха охлабили и стълбата се люшкаше под краката му. Лампата на колана му светеше достатъчно ярко, за да вижда стъпенките под краката си, но не стигаше до дъното на шахтата. Не беше сигурен дали това не е по-добре.

За нещастие, слизането му даде време да помисли. Спомни си всички начини, по които един миньор можеше да умре. Да го убие експлозията беше най-милостивият начин. Метанът произвеждаше и задушаващ въглероден двуокис, който миньорите наричаха отработен газ. Мнозина биваха приклещени под скалите и можеха да изкър- вят до смърт преди да пристигне помощ. Някои умираха от жажда, докато от спасителите ги деляха само няколко мет-ра скала.

Прищя му се да се върне и да се качи горе на безо- пасно, вместо да слиза към унищожението и хаоса, но не можеше. Томи беше точно над него.

—      С мен ли си, Томи? — повика го той.

Гласът на приятеля му се чу над главата му:

— Да!

Това вля кураж в момчето. Заслиза по-бързо. Скоро видя светлина, миг по-късно чу гласове. Миризмата на дим се усилваше.

След това чу зловеща глъч, крясъци и трещене, които се мъчеше да отдели един от друг. Това отново започна да го плаши. Осъзна, че чува ужасеното цвилене на понитата и шума от техните удари по дървените стени на кошарите им. Отчаяно се мъчеха да избягат. Дори осмислен, звукът не ставаше по-малко зловещ. Били се чувстваше като един тях.

Стигна до началното ниво, отвори решетката отвътре и с благодарност пристъпи на калната земя. Ивици дим скриваха и бездруго слабото мъждене на подземната светлина, но по-големите тунели се виждаха.

Отговорникът за дъното на шахтата беше Патрик О’Конър, мъж на средна възраст, загубил ръка при едно срутване. Беше католик и съвсем естествено прякорът му беше Пат Папата. Щом ги видя, зяпна изумен.

— Били-с-Иисус! Откъде, да те вземат дяволите, се взе пък ти?

— От "Четирифутния”. Чухме трясъка.

Томи последва Били от шахтата.

—      Какво стана, Пат?

— Доколкто мога да проумея, експлозията ще да е стана-ла в другия край, до Тисба — отвърна Пат. — Заместникът и всички останали отидоха да видят.

Говореше спокойно, но очите му се стрелкаха отчаяно насам-натам.

Били отново посегна към слушалката до него и набра един номер.

— Уилямс на телефона, кой е? — чу се гласът на баща му.

Били не се почуди защо официален представител на профсъюза отговаря от телефона на управителя на мината — всичко можеше да се случи при спешност.

— Тате, аз съм, Били.

—       Да се слави милостта на Бог, добре си — попресипна- ло прошепна баща му. След това се върна към обичайния си рязък маниер. — Кажи ми какво знаеш, момче.

— Двамата с Томи бяхме при Четирифутовия. Слязохме по Пирам до началното ниво. Експлозията май е станала при Тисба. Има малко дим, но не много. Клетката не работи.

—       Лебедката се е повредил при тягата нагоре — спокойно обясни тате. - Работим по нея, след няколко минути ще е наред. Събери колкото можеш повече мъже до дъното на шахтата, за да почнем да ги качваме, веднага щом поправим клетката.

— Ще им кажа.

— Тисба въобще не работи, така че нека никой не върви натам - може огънят да ги хване в капан.

— Добре.

—       Има приспособление за дишане до офиса на заместника.

Били знаеше. Беше нововъведение, изискано от профсъ-юза. Законът за въглищните мини от 1911-а го беше на- правил задължително.

— Засега въздухът не се е развалил.

— Може би където си, но по-навътре може да е по-зле.

— Ясно. - Били остави слушалката на вилката.

Повтори на Томи и Пат думите на баща си. Пат посочи редица нови шкафчета.

— Ключът трябва да е в офиса.

Били изтича дотам, но не видя ключове. Вероятно висяха на нечий колан. Отново огледа шкафчетата, всяко с надпис “Апарати за дишане”. Бяха тенекиени.

— Да имаш лост, Пат?

Мъжът извади комплект инструменти за дребни поправки и му подаде здрав гаечен ключ. Били веднага се справи с първото шкафче.

Празно.

Момчето можеше само да гледа невярващо.

— Изиграли са ни! — викна Пат.

— Капиталистически копелдаци — процеди Томи.

Били отвори още едно шкафче. Също празно. Разярено

изтърбуши и останалите, сякаш искаше да извади наяве двуличието на „Селтик Минерълс” и Пърсивал Джоунс.

— Ще се оправим и без тях - заключи мрачно Томи. Няма-ше търпение да тръгнат, но Били се помъчи да разсъжда-ва трезво. Погледът му падна на пожарникарската колич-ка. Представляваше жалкото подобие на пожарна, предос-тавено им от управлението — въглищна количка, пълна с вода, и закачена за нея ръчна помпа. Не беше напълно безполезна: виждал я беше в действие след така нарече-ната от миньорите “искра” - кратко припалване на малко минен газ близо до тавана на някой тунел. Искрата понякога запалваше праха по стените на тунела и тогава те трябваше да се полеят.

— Ще вземем пожарникарската количка - извика той на Томи.

Тя вече се крепеше на релси, така че двамата можеха без особени усилия да бутат напред. Били обмисли дали да не впрегне някое пони, но реши, че това ще отнеме твърде дълго време, още повече, че животните бяха още в паника.

Пат Папата рече:

— Моето момче Мики работи в района Мариголд, но не мога да отида да го търся, трябва да стоя тук. — На лицето му се четеше почти несподавено отчаяние, но нямаше какво да стори — при спешни случаи отговорникът за клетката трябваше да стои на поста си.

—       Ще се оглеждам за него — обеща Били.

—       Благодаря ти, момче!

Двамата младежи забутаха количката по главните релси. Количките нямаха спирачки — карачите им ги спираха с парче здраво дърво в спиците. Неконтролируеми колички предизвикваха много смърти и наранявания.

—      Внимавай да не набере скорост — току предупреждаваше Били.

Вече бяха на четвърт миля навътре в тунела, когато температурата се повиши, а димът се сгъсти. Скоро чуха гласове. Последваха звука и завиха в един от прилежащите по-малки тунели. Тук въглищният шев още не беше изхабен. От двете страни се виждаха равномерно издълбаните помещения за работа. Шумът се усили и двамата спряха и се взряха напред.

Тунелът гореше. От пода и стените нагоре се плъзгаха

пламъци. Шепа мъже стояха на ръба на пожара и се открояваха на фона му като осъдени души в Ада. Един от тях напразно млатеше с одеяло купчина горящо дърво. Други викаха - никой не слушаше другия. В далечината танцуваха смътните очертания на ред колички. Димът странно намирисваше на печено и с гадене Били осъзна, че сигурно е от понито, което е теглело количките.

Били се обърна към единия от мъжете.

— Какво става тук?

— В нишите има още хора, обаче не можем да стигнем до тях.

Разпозна гласа на Рис Прайс. Нищо чудно, че никой нищо не вършеше.

— Донесохме пожарникарската количка каза той.

Друг мъж обърна лице и Били с облекчение видя Джон

Джоунс Магазинера, по-разумен от Прайс.

— Браво на теб! — викна той. — Да му покажем маркуча на тоя шибан пожар.

Момчето размота маркуча, а приятелят му го свърза с помпата. Били насочи струята към тавана, за да потече водата по стените. Скоро видя, че вентилационната система на мината избутваше пламъците към него. При първа възможност щеше да каже на тези отгоре да обърнат посоката на въздуха. Вентилаторите със сменяща се посока вече бяха задължителни - още едно изискване на закона от 1911 г.

Въпреки че препятстваха успешната работа, пламъците взеха да утихват и Били бавно напредваше. След няколко минути най-близката ниша вече не гореше. От нея незабавно изскочиха двама миньори и задавено поеха въздух. Били позна братята Понти - Джузепе и Джовани,

които всички знаеха като Джоуи и Джони.

Някои мъже изтичаха в обратната посока вътре в нишата. Джон Джоунс изнесе отпуснатото тяло на Дай Ко- няря. Били не можеше да прецени мъртъв ли е или е просто в безсъзнание. Все пак разпореди:

— Закарайте го в Пирам, не в Тисба. - А ти какъв си, та да заповядваш, Били-с-Иисус? - намеси се грубо Прайс. Били нямаше да губи време в спорове с Прайс. Заговори на Джоунс:

— Говорих с тези на повърхността по телефона. Тисба е повредена сериозно, но клетката в Пирам скоро ще е на линия. Казаха ми да упътя всички към Пирам.

— Ясно, ще предам на другите. — Джоунс се отдалечи.

Били и Томи продължиха да се борят с пожара, разчист-ваха ниша след ниша, освобождаваха приклещените там мъже. Някои кървяха, мнозина бяха опърлени, а няколко имаха контузии от паднали скали. Тези, които можеха да вървят, носеха мъртвите и сериозно пострадалите в мрачно шествие.

Твърде скоро водата им свърши.

- Ще избутаме количката обратно и ще я напълним от езерцето на дъното на шахтата - предложи Били.

Заедно забързаха в обратна посока. Клетката още не работеше, а пред нея чакаха около дузина миньори с няколко тела на земята. Някои стенеха в агония, други бяха зловещо безмълвни. Докато Томи пълнеше количката с кална вода, Били вдигна телефона. Отново отговори баща му.

— Лебедката ще работи след пет минути. Как е там долу?

— Имаме няколко мъртви и ранени от нишите. Изпра- тете колички с вода, веднага щом можете.

—      Ами ти?

—      Добре съм. Слушай, тате, трябва да обърнете вентилацията. Нека духа надолу по Пирам и нагоре по Тисба. Така ще се прочисти димът далеч от спасителните групи.

— Не може — отвърна баща му.

—      Но, нали е закон - вентилацията трябва да може да се обръща!

— Пърсивал Джоунс разказал някаква сополива история на инспекторите и му дали още една година отсрочка, преди да осъвремени вентилаторите.

Ако разговаряше не с баща си, а с друг, Били би изругал.

—      Ами да включите пръскачките — това може ли?

— Да, това може. Защо не се сетих сам? - Той каза няколко думи на някого другиго и затвори.

Били също затвори. Помогна на Томи да напълни ко- личката, като го заместваше от време на време на пом- пата. Пълнеше се по-бавно дори отколкото се празнеше. Притокът на мъже от бедствените зони намаля, а огънят се разбушува безпрепятствено. Най-сетне поеха обратно към пожара.

Пръскачките заработиха, но стигнали на мястото, Били и Томи видяха, че от тръбите се лее твърде малко вода, за да угаси огъня. Джоунс Магазинера обаче вече организи-раше мъжете. С него бяха здравите, а ранените, които можеха да ходят, отпращаше към шахтата. Когато Били и Томи приготвиха маркуча, той го грабна и нареди на друг да изпомпва.

—      Вие двамата се върнете за още една количка. Така ще

гасим без паузи.

— Ясно — каза Били, но преди да се обърне, улови нещо с крайчеца на окото си. Някаква фигура тичаше през пламъците с подпалени дрехи.

— Боже милостиви! - хлъцна Били, ужасен. Бягащият се спъна и падна.

Били изкрещя на Джоунс:

— Поливай ме! - Без да чака потвърждение изтича в тунела. Усети мощната водна струя на гърба си. Жегата беше кошмарна. Лицето го болеше, дрехите му тлееха. Грабна горящия мъж под мишниците и го задърпа заднешком. Не виждаше лицето, но сега му се струваше, че тялото не е на възрастен човек.

Джоунс продължаваше да облива Били. Косата, гърбът и краката му бяха подгизнали, но огънят пърлеше предната част на тялото и лицето му. Момчето крещеше от болка, но не пускаше. След секунда вече беше излязъл от огъня. Обърна се и остави маркуча да го намокри и отпред. Усе-щането беше като божествена благодат - още болеше, но вече се търпеше.

Джоунс угаси и лежащия на пода младеж. Оказа се Майкъл 0‘Конър - Мики Папата, синът на Пат. Пат беше помолил Били да се оглежда за него.

— Иисусе пресвети, смили се над Пат — промълви Били, когато видя. Наведе се и пак подхвана Мики. - Ще го занеса до шахтата.

— Да — съгласи се Джоунс. Гледаше Били със странно изражение. — Направи го, момчето ми.

Томи придружи Били, който се чувстваше позамаян, но все пак можеше да носи тялото. В основния тунел се натъкнаха на спасителен отряд, зад който пристъпваше пони, впрегнато в малка композиция пълни с вода колички. „Сигурно са дошли отгоре. Значи клетката работи и спасителната операция е под контрол”, уморено си мислеше Били.

Оказа се прав. Тъкмо стигна до шахтата и от клетката излязоха още спасители в защитни облекла. Бутаха още колички. Когато новодошлите се пръснаха по посока на пожара, ранените започнаха да влизат, понесли мъртвите и изпадналите в несвяст.

Когато Пат Папата изпрати клетката нагоре, Били го доближи с Мики в ръце.

— Съжалявам, Пат.

Пат стрелна озадачен поглед към тялото и мигновено отклони очи.

— Не - рече той задавено. - Не и моя Мики.

— Извадих го от огъня, Пат. Само дето закъснях, мами- цата му.

И Били се разплака.

VI

Вечерята беше пожънала голям успех във всяко отношение. Беа грееше - не би имала нищо против подобни партита всяка седмица. Фиц посети леглото й и както очакваше, тя го прие. Остана до сутринта и се измъкна чак непосредствено преди Нина да дойде със сутрешния чай.

Беше се опасявал, че дебатът сред мъжете може да е бил твърде противоречив като за кралска вечеря, но тревогите му се оказаха напразни. Кралят му благодари на закуска с думите:

— Очарователна дискусия, изключително полезна. Точно на каквото се надявах. - Тогава и Фиц грейна.

Докато обмисляше разменените предния ден реплики Фиц осъзна, че не го ужасява мисълта за война. По навик я беше описал като трагедия, но всъщност нямаше да е нещо толкова лошо. Щеше да обедини нацията срещу общ враг и да потуши пламъците на социалните брожения. Дотук със стачките, а и всякакви приказки за република щяха да се посрещнат на нож. Може би дори жените щяха да мирясат с това тяхно право на глас. А и в лично отношение се чувстваше странно привлечен от подобни изгледи. Той би получил възможност да е полезен, да покаже смелостта си, да служи на страната си, да се отплати някак за богатството и привилегиите, с които го затрупваха цял живот.

Новините от мините, които пристигнаха късната сутрин, приглушиха блясъка на партито. Само един от гостите се реши да посети Абъроуен - Гюс Деуор, американецът. При все това всички изпитваха непривичното чувство да са встрани от центъра на внимание. Обядът премина предимно в мълчание, а следобедните забавления не се състояха. Фиц се побоя, че кралят ще е недоволен от него, макар че младият херцог нямаше нищо общо с мините. Не беше нито управител, нито акционер в „Селтик Минерълс”. Просто беше прехвърлил на компанията правата си за експлоатация на мините, а тя му плащаше възнаграждения под формата на фиксирана сума на тон въглища. Ето защо беше сигурен, че никой с всичкия си не би тръгнал да го обвинява. Все пак аристокрацията не биваше да се занимава с разгул, докато мъже бяха хванати в капан под земята, а кралят и кралицата бяха на посещение. Което значеше, че четенето и пушенето трябваше да са достатъчни. Техни величества несъмнено щяха да скучаят.

Това го гневеше - войници умираха в бой, моряци потъваха с корабите си, катастрофираха влакове, а хотели, пълни със спящи гости, изгаряха до основи. Защо трябваше да се случи инцидент в мините, точно докато кралят му беше на гости?

Малко преди вечеря Пърсивал Джоунс, кмет на Абъ- роуен и председател на „Селтик Минерълс”, посети дома на херцога, за да го извести за настоящото положение. Фиц попита сър Алън Тайт дали кралят не би желал да чуе доклада и получи утвърдителен отговор. Почувства облекчение - поне кралят щеше да има нещо за вършене.

Джоунс беше въведен в малка дневна, място за неформални срещи и разговори, обзаведена с меки столове, палми в саксии и пиано. Носеше черния фрак, с който вероятно беше посетил църквата същата сутрин. Нисък, но претенциозен човечец, той приличаше на птица в размножителен период в двуредната си сива жилетка.

Кралят се беше пременил като за вечеря.

—      Колко мило да ни посетите — започна рязко той.

— Имах честта да стисна ръката на Ваше Величество през 1911 г., когато дойдохте в Кардиф за ръкополагането на уелския принц.

— Радвам се да подновя запознанството ни, макар да съжалявам, че е при подобни обстоятелства. Кажете ми с думи прости какво се е случило, все едно обяснявате на някой от колегите ви директори на по питие.

Умно, каза си Фиц. Думите подготвиха почвата идеално, въпреки че никой не беше предложил питие на Джоунс, нито пък го беше поканил да седне.

— Благородно от страна на Ваше Величество. - Джоунс говореше с кардифско произношение, по-остро от полунапевната интонация от долините. — Когато се случи експлозията, в мината е имало 220 души, по-малко от обичайното, понеже става въпрос за специална неделна смяна.

— Знаете точната бройка? - попита кралят.

— О, да, сър, записваме всеки, който слиза там.

— Извинете, че ви прекъснах. Продължете, моля.

— И двете шахти са били увредени, но пожарникарските бригади са овладели пламъците с помощта на пръскачки-те ни. Мъжете са били евакуирани. — Той погледна часовника си. - По информацията отпреди два часа, 215 са били извадени.

— Изглежда сте се справили с положението много ефикасно, Джоунс.

— Много ви благодаря, Ваше Величество.

— Всичките ли са живи?

— Не, сър. Осмина са мъртви. Още петдесет имат наранявания, достатъчно сериозни, за да се нуждаят от лекар.

— Боже мой. Колко трагично.

Докато Джоунс обясняваше за издирването на петимата липсващи, Пийл се промъкна в стаята и доближи Фиц. Икономът също се беше приготвил за сервирането на вечерята. С много тих глас започна да казва:

— В случай, че ви интересува, милорд...

— Кое?

— Камериерката Уилямс току-що се върна то мината. Брат й, изглежда, е станал нещо като герой. Може би кралят би искал да чуе и нейната история...

Фиц се позамисли. Уилямс сигурно беше разстроена и можеше да изтърси нещо глупаво. От друга страна кралят сигурно би искал да говори и с някой, който е директно засегнат. Реши да рискува.

— Ваше Величество. Едно момиче от прислугата ми се е върнала от местопроизшествието и може би носи нови вести. Брат й е бил под земята при експлозията. Дали ще благоволите да я изслушате?

— О, да, определено. Доведете я, моля.

След няколко мига влезе Етел Уилямс. Униформата й чернееше от въглищен прах, но беше успяла да си измие лицето. Успя да направи лек поклон.

— Какви са последните новини? — попита я кралят.

Простете, Ваше Величество. Петима души са приклеще-ни в район Карнейшън от паднали скали. Спасителният отряд копае през отломките, но огънят още бушува.

Фиц забеляза как поведението на краля претърпява лека промяна при разговора с момичето. Той не гледаше Джоунс в очите и нервно тропаше с пръсти по облегалката на стола си, но още щом Уилямс заговори, Джордж V улови погледа й и в изражението му се появи любопитство. Попита я внимателно:

— Какво казва брат ти?

— Експлозията на минния газ е подпалила праха и той гори в момента. Много мъже са се оказали пленени на работните си места, някои са се задушили. Брат ми и другите не са успели да ги спасят, защото не са имали приспособления за дишане.

— Това не е така - контрира Джоунс.

— Мисля, че е - възрази му Гюс Деуор, който тъкмо

влизаше. Както винаги, говореше малко плахо, но се постара да звучи настоятелен. — Говорих с някои от мъжете. Казаха, че шкафчетата, предназначени за апаратите за дишане, са били празни.

Доколото Фиц можеше да прозре през въздържаността му, американецът потискаше гняв.

Етел Уилямс добави:

— А не са успели да потушат пламъците, защото под земята не е имало достатъчно вода.

Очите й святкаха. Имаше нещо изкусително в яростта й и сърцето на Фиц подскочи.

— Има пожарна! - запротестира Джоунс.

Деуор пак се обади.

— Количка за въглища, пълна с вода, и ръчна помпа.

— Искали са да променят посоката на вентилацията, но господин Джоунс не е осъвременил машините, както законът повелява.

Джоунс доби възмутен вид.

—      Не беше възможно...

Фиц го прекъсна.

— Добре, Джоунс, това не е публичен разпит и Негово Величество просто иска да научи впечатленията на хората.

— Именно - потвърди монархът. - Но има нещо, за което ми трябва съветът ви, Джоунс.

— Ще е чест...

— Планирах да посетя Абъроуен и някои от околните селца утре сутрин, както и собствената ви особа. Но предвид обстоятелствата парадът е вън от сметките.

Зад рамото на краля сър Алън поклати глава и промълви:

— Абсолютно невъзможно.

— От друга страна — продължи кралят, — би било погрешно да си тръгнем, без да покажа, че съм разбрал за катастрофата. Хората биха ни помислили за безразлични.

Фиц се досети, че сигурно става въпрос за неразбира-телство между краля и свитата му. Сигурно искаха от него да отмени визитата си, предполагайки, че това е най- сигурното решение; кралят обаче явно чувстваше, че има нужда да стори някакъв жест.

Настъпи мълчание, докато Пърсивал обмисляше предложението. Когато продума, рече само:

— Труден избор.

— Може ли да направя предложение? — намеси се Етел Уилямс.

Пийл се ужаси.

— Уилямс! — изсъска той. — Говори само когато ти говорят!

Фиц също се стресна от неуместното й включване. Опи-та се да овладее гласа си и каза:

— Може би по-късно, Уилямс.

Кралят обаче се усмихна. За голямо облекчение на младия херцог, той изглеждаше дори очарован от Етел.

— Защо да не чуем какво има да каже девойката?

На Етел само това й трябваше. Без да се бави, тя зана- режда:

— Двамата с кралицата трябва да посетите вдовиците. Без паради, само една карета с черни коне. Много ще значи за тях. И всички ще си помислят колко сте благороден.

Тя прехапа устни и млъкна. Последното изречение беше нарушение на етикета. Кралят нямаше нужда да доказва на когото и да било, че е благороден.

Сър Алън изглеждаше потресен.

— Никога не се правило - успя само да смотолеви. Кралят обаче като че ли се заинтригува. — Да посетим вдовиците — умислено повтори той. Обърна се към адютанта си. — Да му се не види, Алън, това е блестящо. Ще изкажа съболезно-ванията си на хората в страданието им. Без шпалири, само една каляска. — Обърна се към камериерката. — Отлично, Уилямс. Благодаря ти, че се реши да го предложиш.

Фиц си отдъхна.

VII

В крайна сметка каляските бяха повече от една, разбира се. Кралят и кралицата се настаниха в първата заедно със сър Алън и една придворна дама; Фиц и Беа ги последваха във втора, заедно с епископа; имаше и една малка двуколка с прислуга, която пъплеше на разстояние зад тях. Пърсивал Джоунс беше опитал да се присламчи, но Фиц го отряза. Както Етел отбеляза насаме с херцога, вдовиците щяха да се избият в опит да му избодат очите.

Духаше силно и студен дъжд шибаше конете, които пристъпваха в тръс по дългата алея, водеща от Тай Гуин към града. Етел беше в двуколката. Заради работата на баща й, всяко миньорско семейство в Абъроуен щеше да я познае. Само тя от цялото имение знаеше имената на загиналите и ранените. Беше дала указания на кочияшите и щеше да напомня на Алън Тайт кой кой е. Момичето много се надяваше нещо да не се обърка - в противен случай щяха да обвинят нея.

Докато преминаваха през огромните железни порти на имението, отново я порази контрастът. Зад стените имаше ред, очарование, красота; навън дебнеше грозотата на истинския свят. Къс ред колиби стояха наредени до пътя. Там живееха земеделци и мърлявите им деца, които тичаха пред домовете си. Досами входните врати се валяха разнообразни боклуци и цепеници. Скоро след това започ-ваха терасираните квартали на миньорите, по-уредени от тези на земеделците, но тромави на вид. Уморяваха окото с монотонната си сивота. Представите на Етел, разбира се, бяха изкривени в ущърб на някогашния й дом, поради съвършенството на Тай Гуин. Хората в града носеха евтини дрехи, които бързо провисваха по тялото и се протриваха, цветовете бързо избледняваха, така че не след дълго всички мъже се разхождаха в сивкави костюми, а всички жени - в кафеникави рокли. Униформата на Етел предиз-викваше завист заради топлата вълнена пола и чистичката памучна блуза, въпреки че никое момиче не си признава-ше, че иска да се принизи до слугинство. Най-голямата разлика обаче беше у хората. Извън имението навсякъде се набиваха на очи петнистата кожа, мръсната коса и почернелите нокти. Мъжете кашляха, жените подсмърчаха, а децата се сополевеха. Бедните се влачеха и куцаха по улиците, докато богатите в Тай Гуин крачеха наперено.

Каляските стигнаха до квартал Мейфкинг. Повечето жители се трупаха в двата края на улицата и чакаха, но флагове нямаше, нито пък радостни възклицания - само леки поклони и реверанси. Спряха пред къща номер деветнайсет.

Етел скочи на земята и бързо заприказва на сър Алън.

— Сайън Евънс, пет деца, съпругът й беше Дейвид Евънс, отговорник за конете в мините. — Така нареченият Дай Коняря беше известен на Етел от неделните служения, понеже заемаше висока позиция в църковното настоятелство.

Сър Алън кимна и Етел бързо се прибра назад, докато той шепнеше в ухото на края. Етел улови погледа на Фиц, който й кимна одобрително. Нещо като че ли светна у нея. Помагаше на краля и херцогът беше доволен.

Кралят и кралицата застанаха пред входната врата. Боята се белеше, но стъпалата лъщяха. „Никога не съм си представяла, че ще видя кралят да чука на вратата на миньор”, рече си наум Етел. Кралят беше облечен във фрак, а на главата си носеше висок черен цилиндър. Етел беше препоръчала на сър Алън да не предлага на монарха костюм, който да се доближава до тези на жителите.

Самата вдовица им отвори, в неделната си рокля и с шапка. Фиц беше предложил посещението да е изненада, но Етел не смяташе, че това е добра идея, а сър Алън се беше съгласил с нея. Една изненадваща визита би сварила къщата пълна с пияни мъже, полуголи жени и боричкащи се хлапета.

— Добро утро, аз съм кралят. — И кралят учтиво повдигна шапка. - Вие ли сте госпожа Дейвид Евънс?

Отпървом жената сякаш не разбра какво се случва. Свикнала беше да й викат госпожа Дай Коняря.

—       Дойдох да ви кажа колко много съжалявам за съпруга ви, Дейвид — продължи кралят.

Госпожа Дай Коняря беше твърде нервна, за да си позволи емоция.

—       Много ви благодаря — сковано отвърна тя.

Всичко беше твърде формално. Кралят се чувстваше също толкова нескопосано, колкото и вдовицата. Нито един от двамата не можеше да изрази това, което изпитва наистина.

Тогава кралицата докосна ръката на госпожа Дай.

— Сигурно ти е много трудно, мила — рече тя.

— Да, госпожо, много - прошепна вдовицата и избухна в сълзи.

Етел също избърса сълза.

Кралят се посмути, но устоя на ситуацията и промълви:

— Много, много тъжно.

Госпожа Евънс плачеше неконтролируемо, но стоеше като вкопана и не извърна лице. Нищо прилично нямаше в скръбта. Червени петна бяха избили по лицето на жената, в отворената й уста липсваха половината зъби. Ридаеше и хлипаше дрезгаво.

— Хайде, хайде. — Кралицата набута кърпичката си в ръката на госпожа Дай. — Вземи.

Макар още да нямаше трийсет, госпожа Дай имаше ръце на старица — възлести и подути от артрит. Избърса лице с кърпичката на кралицата. Риданията поутихнаха.

— Добър човек беше, госпожо — каза тя. — Никога не ми е посягал.

Кралицата не знаеше какво да каже за мъж, чиято добродетел е това, че не бие жена си.

— Даже и понитата си обичаше — добави госпожа Дай.

— Сигурна съм - бързо отвърна кралицата, вече на малко по-позната територия.

Едно невръстно дете се появи от къщата и стисна полите на майка си. Кралят опита да поднови разговора.

— Вярвам, че имате пет деца — каза той.

— О, сър, какво ще правят без татко си? — Много е тъжно — повтори кралят.

Сър Алън се прокашля.

— Сега ще се срещнем с други жени във вашето тъжно положение.

— О, сър, толкова мило, че дойдохте. Не мога да ви опиша колко много значи за мен. Благодаря ви, благодаря ви!

Кралят се обърна.

Кралицата каза:

— Ще се моля за вас довечера, госпожо Евънс — и последва краля.

Докато се качваха в каляската, Фиц подаде на госпожа Дай един плик. Вътре имаше пет златни суверена и бележка на хартия с герба на Тай Гуин, която гласеше: „Херцог Фицхърбърт желае да приемете този символ на неговите искрени съболезнования.”

Това също беше идея на Етел.

VIII

Седмица след експлозията Били отиде на църква с майка си, баща си и дядо си.

Черквата «Витезда» представляваше четвъртита варосана стая с голи стени. Столовете бяха подредени в спретнати редове около четирите страни на обикновена дървена маса. Върху нея се мъдреха самун бял хляб на евтина порцеланова чиния и дамаджана шери - символичните хляб и вино. Службата не се наричаше причастие или литургия, а просто «разчупване на хляба».

До единайсет часа паството, общо стотина вярващи се беше настанило по местата си - мъжете в най-добрите си костюми, жените с рокли и шапки, а хлапетата, поруменели от банята, шаваха на задните редове. Нямаше специален ритуал - мъжете правеха нещата така, както ги вдъхнове-ше Светия Дух. Или импровизираха някоя молитва, или започваха химн, четяха откъси от Библията или пък изна-сяха кратка проповед. Жените, разбира се, мълчаха.

На практика обаче се спазваше някакъв ред. Първата молитва я започваше винаги някой от настоятелството, който след това разчупваше хляба и подаваше чинията на този до себе си. Всеки от паството, без децата, взимаше по едно парченце. След това си подаваха виното и всеки от-пиваше, жените на мънички глътки, а някои мъже - юнашки гълтоци. След това седяха притихнали, докато някой не решеше да надигне глас.

Когато Били попита баща си кога ще може и той да говори, баща му отвърна:

— Няма правило. Следваме водачеството на Светия Дух. — Били взе думите му присърце. Ако в ума му изскочеше първата строфа на химн, той приемаше, че Светия Дух го е окуражил. Тогава ставаше и започваше. Никой на неговата възраст не го правеше, но паството нямаше против. Исто-рията как Иисус му се явил по време на посвещението в професията вече беше обходила половината черквици в уелските миньорски райони и всички вярваха, че Били е по-специален.

Тази сутрин всяка молитва търсеше от Бог утеха за опечалените, особено за госпожа Дай Коняря, която седеше, скрила лице зад воал, а най-голямото й момче се при

тискаше до нея с уплашен вид. Тате поиска от Бог нужното благородство, за да получат собствениците на мината прошка за своята порочност, задето не спазват законите за безопасност. На Били нещо му липсваше. Воплите за изцеляване на болката звучаха твърде простовато. Той искаше обяснение за мястото на експлозията в Божия план.

Досега не беше импровизирал молитва. Много от мъжете си служеха с величави фрази и цитати от Светото писание, които почти назидаваха останалите. Били подозираше, че Бог не се впечатлява толкова лесно. Самият той винаги се прочувстваше най-силно от простите молитви, които му се струваха искрени.

Към края на службата думи и изречения започнаха да се оформят в главата му и той усети силен подтик да ги изрази. Прие това за напътствие от Светия Дух и в крайна сметка се изправи.

Със стиснати очи той започна:

— О, Боже, вече цяла сутрин Те молим да утешиш тези от нас, загубили съпруг, баща и син. Особено се молим за нашата сестра, госпожа Евънс. Молим се опечалените да разтворят сърцата си и да получат благосклонността Ти.

Това вече го бяха казали други. Били се поспря и после продължи:

— И сега, Боже, молим те за още един дар: благослови ни с разбиране. Искаме да знаем, Боже, защо се случи тази експлозия в мината. Всичко Ти е подвластно, защо тогава позволи минния газ да изпълни главното ниво, защо му позволи да се запали? Как става така, о, Боже, че над нас тегнат някакви мъже, управителите на „Селтик Минерълс”, които в алчността си пренебрегват животите на Твоите хора? Как смъртта на клетниците, осакатяването на телата им, създадени от Теб самия, служи на свещената Ти цел?

Той отново се поспря. Знаеше, че не е редно да предявява изисквания към Бог, сякаш разговаряше с работодател, затова додаде:

—      Знаем, че страданията на хората в Абъроуен сигурно си имат място във вечния Ти план. - Може би трябваше да приключи с това, но не се стърпя: - Но, Боже, не виждаме как, затова моля те, обясни ни. В името на нашия Бог, Иисус Христос.

Паството рече:

—      Амин.

IX

Същия следобед жителите можеха да разгледат градините на Тай Гуин. Това значеше много работа за Етел.

Известието се беше разнесло в баровете събота вечер. Прочетоха го след неделната служба в църквата. Градините бяха приведени в особено представителен вид заради краля, въпреки зимния сезон, и сега херцог Фицхърбърт желаеше да сподели красотата им със съседите си. Така пишеше в поканата. Херцогът щеше да носи черна вратовръзка и би бил признателен, ако посетителите изразят почитта си към мъртвите с подобен жест.

Разбира се, увеселенията щяха да са силно неуместни, но щяха да се предлагат храна и напитки.

По нареждане на Етел три големи навеса бяха опънати на Източната поляна. Под единия имаше половин дузина 108-галонови[3] бъчви със светла бира, донесени с влак от Кралската пивоварна в Понтиклун. За въздържателите, които в Абъроуен бяха много, под другия навес бяха подредени дълги маси с огромни чайници и стотици порцеланови чашки и чинийки. Под третия навес, най-малкия, се предлагаше шери за малобройните представители на средната класа в града, включително англиканския ви- карий, двамата лекари и управителя на мината Малдуин Морган, на когото вече викаха Отиде-до-Мертир Морган. 

По благосклонна прищявка на съдбата денят беше слънчев и студен, но сух. В небето плуваха само няколко безобидни бели облачета. Дойдоха четири хиляди души - почти цялото население на градеца — и почти всички носеха черни вратовръзки, панделки или ленти за ръка. Шареха из храсталаците, взираха се през прозорците в къщата и оряха поляните с обувките си.

Принцеса Беа остана в стаята си - това не беше точно нейният тип събитие. Всички хора от високата класа бяха себелюбиви, но Беа превръщаше тази тенденция в изкуство. Руската принцеса впрягаше всичките си сили в това да обслужва желанията си. Дори в организацията на събирания, с което се справяше добре, мотивът й беше да служат за рамка на собствените й красота и чар.

Фиц посрещна гостите сред готическото викторианско великолепие на Главната зала, а огромното му куче дремеше на пода в краката му с вид на черга. Херцогът носеше кафяв костюм от туид, който му придаваше по- достъпна осанка, макар да беше и с твърда яка и черна вратовръзка. Изглеждаше по-хубав от всякога, помисли си Етел. Тя му водеше роднините на загиналите на групи от по трима-четирима, за да може той да изкаже съболезно-вания на всеки непряко пострадал жител на града. Гово-реше им с обичайното си очарование и всеки от тях си тръгна с чувството, че е специален.

Етел вече беше домоуправителка. След посещението на краля, госпожа Джевънс се оттегли за постоянно по настояване на Беа, която нямаше време за уморени стари прислужници. Етел й се струваше точния човек, който би работил здраво, за да задоволява желанията й, затова я повиши въпреки младостта й. Момичето постигна амбициите си. Вече се разполагаше в стаичката на домоупра- вителката встрани от залата на прислугата. Над леглото си сложи снимка на родителите си в най-хубавите им неделни дрехи, правена пред църквата „Витезда” в деня на откри-ването й.

Когато нямаше повече хора за посрещане, Етел помоли разрешение от Фиц да прекара няколко минути със семейството си.

— Разбира се — рече той. — Не бързай. Справяш се изключително. Не зная как бих се оправил без теб. И кралят ми каза да ти благодаря отново. Как запомняш всички тези имена?

Тя се усмихна. Не разбираше защо толкова се вълнува от похвалите му.

— Повечето от тези хора са посещавали къщата ни, за да видят баща ми заради компенсации за злополуки, за някакви спорове с бригадир или за да му споделят някакво притеснение за безопасността в мината.

—      Е, мисля, че си забележителна — повтори той и се усмихна по онзи неустоим начин, който завладяваше ця- лото му излъчване и го караше да изглежда като съседското момче. — Предай на баща си поздравите ми.

Тя излезе и изтича по поляната. Имаше чувството, че

пърха над нея. Откри мама, тате и дядо под навеса с чая. Тате изглеждаше важен в черния си костюм, бялата риза и колосаната якичка. Били имаше неприятно изгаряне на едната буза. Тя го попита:

— Как си, Били?

—      Не е зле. Изглежда ужасно, но лекарят каза, че е по- добре без превръзка.

—      Всички повтарят колко смел си би.

— Не стигаше, за да спася Мики Папата.

Нямаше какво да му отговори, но докосна ръката му. Мама гордо рече:

—      Били ни поведе в молитвата тази сутрин.

— Браво, Били! Съжалявам, че съм го пропуснала. — По това време беше затрупана с работа. — За какво се молихте?

—      Помолих Бог да ни помогне да разберем защо е позволил експлозията в мината.

Били нервно се озърна зад рамо към баща си, който не се усмихваше. Вместо това отбеляза строго:

—      Били можеше да помоли Бог да укрепи вярата му, та да вярва без да трябва да разбира.

Явно вече бяха спорили за това. Етел нямаше търпение за богословски дебати, които винаги водеха доникъде. Вместо това се опита да разведри атмосферата:

— Херцог Фицхърбърт ме помоли да ти предам поздрави, тате. Не е ли много мило?

Това не помогна.

—      Съжалих, че те видях да участваш в онзи фарс в понеделник.

— В понеделник? — Етел не разбираше. — Когато кралят посети вдовиците ли?

— Видях да шепнеш имена на оня пес.

— Това беше сър Алън Тайт.

Не ме интересува как се вика. Познавам блюдолизец когато го видя.

Етел се стъписа. Как смееше да се подиграва на големия й миг? Доплака й се.

— Мислех, че ще се гордееш с мен, че помагам на краля!

— Откъде накъде кралят ще изказва съболезнования на наши хора? Какво знае един крал за трудности и риск?

Дъщеря му с мъка преглътна сълзите си.

— Но, тате, толкова много значеше за тези хора, че ги е посетил!

— Разсейва хората от опасните и незаконни действия на „Селтик Минерълс”.

— Но те имат нужда от утеха. — Защо беше толкова сляп?

— Кралят ги поусмири. Миналата неделя този град почти щеше да се разбунтува. В понеделник на всеки на устата беше как кралицата си била дала кърпичката на госпожа Дай Коняря.

Етел бързо превключи от отчаяние на гняв.

— Жалко, че така мислиш — студено отбеляза тя.

— Няма за какво да съжаляваш...

— Жалко, защото грешиш — прекъсна го тях.

Тате се слиса. Рядко някой му казваше, че греши, още по-малко пък момиче.

Мама опита да се включи:

— Чакай, Ет...

Хората имат чувства, тате премина в безразсъдно настъпление тя. Все го забравяш.

Тате загуби ума и дума.

— Стига вече!... — рече мама.

Етел погледна Били и през сълзи видя на лицето му изумление и възторг. Това я окуражи. Тя хлъцна, обърса сълзите си и продължи:

—      Ти и твоя профсъюз, и твоите правила за безопасност и Светите ти писания - зная, че са важни, тате, но не можеш просто да изхвърлиш чувствата на боклука. Дано някой ден социализмът направи света по-добър за работещите, но дотогава имат нужда от утеха.

Тате най-сетне се вреди:

—      Чухме достатъчно. Тая работа с краля те е смахнала. Още си малко момиче и не ти влиза в задълженията да се правиш на важна пред родителите си.

Твърде много се беше разстроила, за да продължи спора.

—      Съжалявам, тате. - След няколко секунди тежко мълчание добави: - По-добре да се връщам на работа. - Херцогът й беше дал колкото време иска, но тя желаеше да остане сама. Обърна гръб на гневния си баща и се върна в имението с наведена глава. Надяваше се хората да не видят сълзите й.

Не искаше да се вижда с никого, затова се вмъкна в апартамента с изгледа към градината. Лейди Мод се беше върнала в Лондон, тъй че стаята пустееше. Етел се хвърли на оголения матрак и заплака неудържимо.

Цялата й гордост. Как можа тате да я срине така? Какво, искаше от нея да не си върши работата ли? Тя работеше за аристокрацията, както и всеки миньор в Абъроуен. Копаеха въглищата на херцога, въпреки че им плащаше „Селтик Минерълс”. Ако беше правилно да си добър миньор, какво не беше наред с това да си добра домоупра- вителка?

Чу как се отваря вратата и скокна моментално. Показа се херцогът.

— Какво, за Бога, става тук? - поде внимателен тон. - Чуваш се от коридора.

— Много съжалявам, милорд, не трябваше да се крия тук.

— Няма нищо. - На невъзможно красивото му лице се четеше искрена загриженост. - Защо плачеш?

— Толкова се гордеех, че съм помогнала на краля - обясни тя обезкуражено. - Но баща ми каза, че било фарс, че било единствено, за да не се гневят хората. - Момичето избухна в нов плач.

— Ама че глупости. Всеки виждаше, че кралят наистина е притеснен за хората. Както и кралицата. — Той извади от горния си джоб бяла ленена кърпичка. Тя очакваше да й я даде, но вместо това херцогът сам избърса нежно сълзите й. - Баща ти може да не е бил горд заради теб в понеделник, но аз бях.

— Толкова сте мил.

— Хайде, хайде. - Той се наведе и целуна устните й.

Тя се стъписа. Най-малко това очакваше. Когато той се

изправи, Етел го изгледа с недоумение.

Фиц отвърна на погледа й невъзмутимо.

— Омагьосваш ме - промълви тихо. И я целуна пак.

Този път тя го избута от себе си.

— Милорд, какво правите?!

— Не зная.

— Но... но какво си мислите?

— Не мисля въобще.

Блестящите му зелени очи я изучаваха внимателно, като че херцогът се опитваше да прочете собствените й мисли. В ума й рязко се появи несломима увереност -тя го обожа-

ваше. Внезапно я обладаха вълнение и желание.

— Не мога да се спра - рече той.

Тя въздъхна щастливо.

— Целунете ме пак тогава.

Глава 3

Февруари

В десет и половина сутринта огледалото в антрето на мейфеърската къща на херцог Фицхърбърт отрази висок, безупречно облечен мъж в дрехите на английски аристок-рат. Носеше колосана яка, понеже не му се нравеше модата на меките якички, а вратовръзката му с цвят на сребро беше закрепена с перла. Някои негови приятели мислеха, че доброто облекло е непристойно.

— Да ти кажа право, Фиц, приличаш на проклет шивач, готов да отвори ателието си - го подкачи веднъж младият маркиз на Лоутър. Но Лоути беше немарливец, с трохи по жилетката и пепел от пури по ръкавелите, и искаше всички други да изглеждат зле, за да не прави впечатление. Фиц мразеше немарливостта. Вярваше, че му отива да се издокарва.

Сложи си сивия цилиндър. С бастунче в едната ръка и нов чифт сиви велурени ръкавици в другата, той излезе

от къщата и сви в южна посока. На площада Бъркли едно русо девойче на около четиринайсет му смигна и рече:

— Свирка за шилинг?

Прекоси Пикадили и влезе в Грийн парк. Оскъдни групички кокичета се гушеха до корените на дърветата. Крачките му го отведоха покрай Бъкингамския дворец, в един от по-непривлекателните квартали до гара Виктория. Помоли един полицай да го упъти към улица „Ашли гардънс”, която се оказа зад римокатолическата катедрала. „И все пак, ако ще каниш член на аристокрацията, по- добре да си намериш офис в по-представителна част на града”, помисли си Фиц.

Повикал го беше стар приятел на баща му, на име Манс-фийлд Смит-Къминг. Пенсиониран офицер от военномор-ския флот, Смит-Къминг вършеше нещо неясно във воен-ното министерство. Кратката бележка, която Фиц беше получил, гласеше: „Ще съм благодарен да поговорим по въпрос от национално значение. Може ли да ме посетите утре в единайсет?“ Думите бяха напечатани и подписани с буквата „К.“ със зелено мастило.

Всъщност Фиц се радваше, че някой от правителството искаше да разговаря с него. Отдавна го гонеше страхът, че може би го смятат просто за орнамент, за богат аристократ без друга цел, освен да служи за украшение на някои соци-ални прояви. Надяваше се Къминг да го помоли за съвет, може би за стария му полк, Уелските стрелци. Или пък бе-ше нещо друго, но също толкова отговорно. Така или ина-че, поканата сама по себе си го караше да не се чувства толкова излишен.

Ако наистина отиваше във военното министерство. На адреса имаше модерен блок. Портиерът го упъти към асан-сьор. Домът на Смит-Къминг приличаше отчасти на дом, отчасти на работно място, но един младеж с излъчване на ефикасен офисен служител му каза, че „К.“ ще го види веднага.

К. нямаше излъчването на ефикасен офисен служител. Оплешивяваше и имаше шкембе, нос като на господин Пънч[4] и държеше монокъл. Най-различни предмети задръстваха помещението - макети на самолети, телескоп, компас, картина на селяни пред отряд за екзекуции. Бащата на Фиц наричаше Смит-Къминг „капитана с нелечима морска болест“. Кариерата му не се отличаваше с нищо. Какво правеше тук?

— Кой точно отдел е това? - попита Фиц, докато се разполагаше.

— Това е чуждестранният отдел на Тайните служби - отвърна му К.

— Не знаех, че имаме такива.

— Ако хората знаеха, нямаше да са тайни.

— Разбирам. - Фиц усети наченките на вълнение. Ласкаеше се, че вече има достъп до поверителна информация.

— Вероятно ще сте така добър да не споменавате това никому.

Това беше заповед, макар и учтиво формулирана.

— Разбира се.

Чувстваше се член на някакъв таен вътрешен кръг. Дали К. щеше да поиска от него да работи за министерството?

— Поздравления за успеха на кралското ви къщно парти. Мисля, че събрахте впечатляващо множество от важни люде, с които Негово Величество да беседва.

— Благодаря. Беше скромно събитие, но се страхувам, че такива неща бързо се разчуват.

— А сега ще водите съпругата си в Русия.

— Принцесата е рускиня. Иска да посети брат си. Дълго отлагахме пътуването.

— И Гюс Деуор ще ви придружи.

К. явно познаваше всички.

— Той е на околосветска обиколка - отвърна Фиц. – Пла-новете ни съвпаднаха.

К. се облегна назад в стола си и подхвърли:

— Знаеш ли защо адмирал Алексеев получи командването на руската армия във войната срещу Япония, въпреки че си няма понятие от пехотни битки?

Понеже беше прекарал време в Русия като дете, Фиц имаше представа от войната между Русия и Япония през 1904-1905 г., но не знаеше тази история.

— Кажете ми.

— Ами, изглежда, че великият княз Алексей се въвлякъл в юмручно сбиване в един бордей в Марсилия и бил аресту-ван от полицията. Алексеев му се притекъл на помощ и убедил жандармеристите, че той, а не великия княз, е съгрешил. Подобно звучащите им имена също помогнали и скоро освободили княза. Наградата на Алексеев било командването на армията.

— Нищо чудно, че загубиха.

— Въпреки това руснаците имат най-голямата армия в историята на света - шест милиона мъже, по наши сметки, заедно със запасняците. Няма значение колко са некомпетентни водачите им, мощта им не е шега работа. Колко ефективни обаче биха били например в европейска война?

— Не съм се връщал там откак се ожених — каза Фиц. - Не съм сигурен.

— Ние също. Тук започва ролята ти. Бих искал да напра-виш някои запитвания, докато си там.

— Но... не може ли посолството ни да го стори?

— Може, разбира се. - К. сви рамене. - Но дипломатите по принцип се вълнуват повече от политика, отколкото от военно дело.

— И все пак, трябва да има военно аташе.

— Външен човек като теб може да предложи свеж поглед — подобно на групичката ти в Тай Гуин, която даде на краля храна за размисъл, която не би получил от Външното министерство. Но ако усещаш, че не би могъл...

— Не съм отказал — побърза да го увери Фиц. Напротив, беше доволен, че получава задача в услуга на страната. — Просто ми е чудно, че нещата трябва да станат така.

—      Ние сме нов отдел и нямаме много ресурси. Най-добрите ми информатори са интелигентни, пътуват много и имат достатъчно военен опит, за да разберат това, което виждат.

—      Добре тогава.

—      Би ми било любопитно да узная дали офицерската каста в руската армия се е развила от 1905 г. насам. Дали са осъвременили мисленето си, или още робуват на стари идеи. В Санкт Петербург ще имаш възможност да говориш с мъже по върховете - съпругата ти е сродена с половината.

Фиц мислеше за последната война на Русия.

— Загубиха срещу японците, най-вече защото руските железници не вършеха добра работа със снабдяването на армията.

— Оттогава обаче се опитват да подобрят железопътната си мрежа - с пари от техните съюзници французите.

— Дали са напреднали?

— Това е основният въпрос. Ще пътувате с влак. Навреме ли ще пристигне? Дръж си очите отворени. Еднолинейни ли са още маршрутите или не? Немските генерали са съставили план за война, базиран изцяло на изчисления колко време ще е нужно на руската армия да се мобилизира. Ако се стигне до война, много ще зависи от точността на сметките им.

Фиц се вълнуваше като ученик, но се постара да звучи сериозно.

— Ще открия каквото мога.

— Благодаря ти. - К. хвърли поглед към часовника си.

Фиц се изправи и си стиснаха ръцете.

— Кога точно заминавате? — попита К.

— Утре - отговори херцогът. - Довиждане.

II

Григорий Пешков гледаше как по-малкият му брат Лев взима парите на високия американец. Привлекателното лице на Лев носеше изражение на момчешка пламенност, като че единствената му цел беше да демонстрира умението си. Григорий усети привичен пристъп на безпокойство. Един ден, боеше се той, чарът на Лев нямаше да стигне, за да го пази от беди.

— Това е проверка на паметта - каза Лев на английски.

Беше научил рецитацията наизуст. - Вземете коя да е карта. - Трябваше да надвиква шума от фабриката - трясъка на тежки машини, съскащата пара, хора, които си крещяха заповеди и въпроси.

Посетителят се казваше Гюс Деуор. Носеше сако, жилетка и панталони от същия фин вълнен плат. Григорий особено се беше заинтересувал от него, защото американецът идваше от Бъфало.

Деуор правеше впечатление на приятен младеж. Сви рамене разсеяно, взе карта от тестето на Лев и я погледна.

— Сложете я на пейката, с лице надолу - каза Лев.

Деуор я остави на работната пейка.

Лев извади от джоба си една рубла и я постави върху картата.

— Сега сложете долар. - Номерът минаваше само с богати посетители.

Григорий знаеше, че Лев вече е подменил картата. В ръката му, скрита от рублата, се намираше различна карта. Трикът, който брат му беше усвоил с цената на много упражнения, се състоеше в това да вземеш първата карта и да я скриеш в дланта си веднага, след като оставиш рублата и другата карта.

— Сигурен ли сте, че можете да си позволите да загубите долар, господин Деуор?

Деуор се усмихна, както жертвите винаги правеха в този момент.

— Мисля, че да.

— Помните ли картата си? - Лев всъщност не знаеше английски. Можеше да повтаря всички тези фрази и на немски, френски и италиански.

— Петица пика - каза Деуор.

— Грешка.

— Доста съм сигурен.

— Обърнете я.

Деуор го стори. Дама спатия.

Лев грабна долара и рублата си.

Григорий затаи дъх. Идваше опасният момент. Щеше ли да се оплаче американецът, че е бил ограбен?

Деуор само се ухили пораженчески и измърмори:

— Хвана ме.

— Знам и друга игра - каза Лев.

Стига толкова - момчето си насилваше късмета. Макар Лев да беше на двайсет, Григорий още трябваше да го защитава.

— Не играй срещу брат ми - обърна се Григорий към Деу-ор на руски. - Винаги печели.

Деуор с усмивка отвърна колебливо на същия език:

— Добър съвет.

Деуор беше първият от малката групичка, която обхождаше машинното предприятие “Путилов”. То беше най-голямата фабрика в Санкт Петербург и в него работеха трийсет хиляди мъже, жени и деца. Григорий трябваше да ги разведе из своята малка, но важна част от фабриката, която произвеждаше локомотиви и други тежки машини. Самият той беше бригадир на работилницата, която правеше влакови колела.

Вършеше задачата си съвестно, но го сърбеше да разпита Деуор за Бъфало. Преди обаче да зададе първия си въпрос, се появи Канин, надзирателят на леярското подразделение. Високият оплешивяващ мъж беше квалифициран инженер.

С него вървеше втори посетител. По дрехите Григорий позна, че това е британският лорд. Облеклото му беше като на руски аристократ - фрак и цилиндър. Може би управляващите се обличаха еднакво по целия свят.

Лордът се казваше херцог Фицхърбърт. Григорий не беше виждал по-добре изглеждащ мъж. Жените в работилницата го зяпаха като божество.

Канин се обърна към Фицхърбърт на руски.

— Тук произвеждаме по два нови локомотива на седмица - гордо рече той.

— Изключително - отвърна англичанинът.

Григорий разбираше защо тези чужденци са толкова

любопитни. Четеше вестниците и посещаваше лекции и семинари на Болшевишкия комитет на Санкт Петербург. Локомотивите определяха шанса на Русия да се брани във война. Посетителите можеха да си дават вид на случайно заинтересувани, но всъщност събираха военна информа- ция. Канин представи Григорий.

— Пешков е шампионът по шах на фабриката. - Макар и шеф, Канин беше свестен.

Фицхърбърт се държеше очарователно. Размени няколко думи с Варя, около петдесетгодишна жена с посивяла коса, прибрана под забрадка.

— Много съм ви признателен, че ни показвате работното си място - каза той на верен руски, но със силен акцент.

Варя, същинско женище, мускулеста и с тежка гръд, се изхихика като ученичка.

Всичко беше готово за демонстрацията. Григорий беше заредил металолеярната със стоманени слитъци и сега раздуха пещта, за да се разтопи металът. Но чакаха още един гост - съпругата на херцога, за която се говореше, че е рускиня. Това обясняваше познанията му по руски, необичайни за чужденец.

Григорий отново понечи да подхване разговор с Деуор за Бъфало, но тогава се появи руската принцеса. Дългата й до пода пола замиташе мръсотията и стружките по пода. Над роклята си носеше късо палтенце. Следваше я прислужник, понесъл вълнено наметало, до него вървеше прислужница с чанта, както и един от директорите на фабриката, граф Маклаков, млад мъж, облечен като Фи- цхърбърт. Маклаков очевидно беше пленен от гостенката си и се усмихваше, тихо й говореше и докосваше дланта й непристойно. Тя беше изключително красива, с руси къдри и кокетно приведена глава. Принцеса Беа.

Сърцето на Григорий прескочи и му прилоша. Яростно потисна грозния спомен, който се надигна от миналото му. След това погледна към брат си, както правеше в опасни ситуации. Щеше ли Лев да си спомни? Той беше само на шест тогава. Младежът гледаше принцесата с любопитст-во, като че опитваше да си спомни къде я е виждал. Пред погледа на Григорий лицето на брат му се измени, щом си припомни. Пребледня и доби вид на болник, а след това бързо се изчерви от гняв.

Григорий вече стоеше до него.

— Стой спокойно - прошепна му. - Не говори. Помни, отиваме в Америка - нищо не трябва да ни попречи!

Лев издаде звук на отвращение.

— Върни се в яслите - нареди му Григорий. Лев се занимаваше с част от понитата, които се трудеха във фабриката.

Брат му задържа още миг изпепеляващия си поглед върху принцесата. Накрая се обърна и се отдалечи. Рис

кът отмина.

Григорий започна демонстрацията. Кимна на Исак, мъж на неговата възраст и капитан на футболния отбор на фаб-риката. Исак отвори формата, където щеше да се излее стоманата. Тогава той и Варя вдигнаха полиран дървен шаблон на майсторски изработено влаково колело. Коле-лото беше за голям локомотив и бе високо колкото двама-та работници.

Отпуснаха го в дълбоко корито, пълно с отливна смес от влажен пясък. Върху шаблона Исак сложи друга чугунена форма, която очерта фланеца и спиците. Накрая затвориха голямата форма отгоре.

След малко я отвориха отново и Григорий огледа вдлъб-натината, направена от шаблона. Не се виждаха неравнос-ти и дефекти. Поля отливната смес с мазна черна течност и отново затвориха формата.

— Моля, отдръпнете се на безопасно разстояние - подкани той гостите. Исак премести улея, водещ от коритото, над фунията на върха на формата. Тогава Григорий бавно издърпа ръчката и коритото се наклони.

Разтопената стомана се заизлива бавно във формата. От дупките в нея със съскане се измъкна пара от влажния пясък. Григорий знаеше от опит кога да вдигне коритото обратно.

— Следващата стъпка е да се дооформи колелото - обясни той. - Понеже горещият метал изстива бавно, съм приготвил друго колело, което изляхме по-рано.

Вече го бяха поставили на един струг и Григорий кимна на Константин, стругаря, син на Варя. Той беше слабоват и опърпван интелектуалец с рошава черна коса и председа-телстваше болшевишките семинари. Двамата с Григорий бяха най-добри приятели. Стартира електрическия мотор и завъртя колелото с голяма скорост. Започна да го оформя с пила.

—      Моля, стойте настрани от струга - предупреди гостите Григорий, надвиквайки писъка на машината. - Ако го докоснете, може да загубите пръст, както се случи с мен, когато бях на дванайсет. — Безименният пръст на лявата му ръка представляваше грозно чуканче. Забеляза как граф Маклаков го гледа с раздразнение. Графът не обичаше да му се напомня за човешката цена на печалбите му. Принцеса Беа пък изглеждаше поравно отвратена и заинтригувана, и Григорий се зачуди дали тя не таи някакъв нездрав интерес към нищетата и страданието. Необичайно беше за една дама да обикаля фабрики.

Даде знак на Константин и той спря струга.

— Следва да проверим размерите на колелото с калипери - вдигна инструмента той. - Колелетата на влаковете тряб-ва да имат еднакви размери до милиметър. Ако диаметрите на две от тях се разминават с повече от една шестнайсета от инча — което е горе долу дебелината на върха на молив, колелото трябва да се претопи и да се направи отново.

Фицхърбърт попита на развален руски:

— Колко колелета правите на ден?

— Средно по шест-седем, без да броим дефектните.

Американецът също се намеси:

— Какво е работното ви време?

— От шест сутринта до седем вечерта. От понеделник до събота. В неделя ни е позволено да ходим на църква.

Едно малко момче влетя в работилницата, преследвано от викаща жена, вероятно майка му. Григорий посегна към малкия, за да го дръпне от пещта. Момчето му се изплъзна и се заби в принцеса Беа. Остриганата му глава звучно я халоса в ребрата. Тя изхълца. Момчето спря рязко, зашеметено. Принцесата яростно отметна ръка и го шамароса така, че детето почти се завъртя около себе си. Американецът каза нещо рязко на английски, а тонът му беше изненадан и възмутен. В следващия миг майката прибра детето в скута си и побърза да се отдалечи.

Канин изглеждаше уплашен, вероятно подозираше, че ще обвинят него. Побърза да каже на принцесата:

— Ваше Най-високо Великолепие, ранена ли сте?

Принцеса Беа почти преодоля гнева си и успя да процеди:

— Няма ми нищо.

Съпругът й и графът я доближиха притеснени. Само Деуор отстъпи назад, а по лицето му бяха застинали отвращение и неодобрение. Шокиран беше от шамара, отгатна Григорий и се зачуди всички американци ли са толкова мекушави. Един шамар нищо не значеше - Григорий и Лев редовно получаваха бой с пръчки като деца във фабриката.

Гостите се разотиваха. Григорий се побоя, че ще изпусне възможността да разпита посетителя от Бъфало. Дръзко докосна Деуор за ръкава. Руски аристократ би реагирал с възмущение и би го изблъскал или ударил за наглостта му, но американецът се обърна към него с учтива усмивка.

— Вие сте от Бъфало, Ню Йорк, господине?

— Точно така.

— Аз и брат ми пестим, за да заминем за Америка. Ще живеем в Бъфало.

— Защо там?

— Тук, в Санкт Петербург, има едно семейство, което ще ни осигури документите - срещу заплащане, разбира се, и са ни обещали работа при техни роднини в Бъфало.

— Кои са те?

— Фамилията е Вялови. - Вялови бяха бандити, макар да имаха и законен бизнес. Не можеше да им се вярва напълно, затова Григорий искаше независим източник да потвърди това, което знаеше от тях. — Господине, семейство Вялови от Бъфало наистина ли са богати и важни?

— Да - отвърна Деуор. - В баровете и хотелите на Йосиф Вялов работят няколкостотин души.

— Благодаря ви. - Григорий си отдъхна. - Добре, че е така.

III

Първият спомен на Григорий беше от посещението на царя в Буловнир. Тогава той беше шестгодишен.

Хората от селото само за това говореха от дни. Всички станаха по изгрев слънце, макар да беше очевидно, че царят ще закусва преди да излезе на обиколка, което нямаше да се случи преди късна сутрин. Бащата на Григорий извади масата от едностайното им обиталище и я постави до пътя. Върху нея подреди самун хляб, букет цветя и малка солница, като обясни на сина си, че това са традиционните символи на “добре дошъл”. Повечето други селяни направиха същото. Бабата на Григорий се кипреше с нова жълта забрадка.

Денят беше ранноесенен и сух. Оставаше доста време до началото на суровата зима. Селяните седнаха на земята и зачакаха. Старейшините се мотаеха в най-хубавите си дрехи и си придаваха важен вид, но и те като останалите просто чакаха. Скоро Григорий се отегчи и започна да си играе в пръстта до къщата. Лев, само на годинка, още сучеше от майка им.

Мина обед, но никой не искаше да се прибира и да приготвя вечерята от страх, че ще пропусне царя. Григорий посегна да хапне от хляба на масата, но получи шамар зад врата. Майка му все пак му донесе паница студена каша.

Григорий не беше сигурен кой и какво е царят. В църквата често говореха как обича всички селяни и ги пази в съня им, което го поставяше наравно със Свети Петър, Иисус и архангел Гавраил. Момчето се чудеше дали царят си има криле или трънен венец, или просто бродиран плащ, подобно на старейшина на селото. Но едно беше ясно - хората получаваха благословия, дори само да го погледнат, като тълпите последователи на Иисус.

Късно следобед в далечината се вдигна облак прах. Григорий усещаше вибрациите под краката си и скоро чу тътена на копита. Селяните коленичиха и той застана до баба си. Старейшините удариха чела в земята, както кога- то дойдоха принц Андрей и принцеса Беа.

Първо се появиха съгледвачи на кон, последвани от затворена карета, теглена от четири коня. Те бяха огромни, най-големите, които Григорий беше виждал някога, и тичаха бързо. Страните им лъщяха от пот, от устите им капеше пяна. Старейшините разбраха, че няма да спрат и се пръснаха встрани от пътя на каретата, преди да ги прегази. Григорий изпищя ужасен, но гласът му не се чува-ше от тропота. Докато каретата ги подминаваше, баща му извика:

— Да живее царят, баща на народа!

Докато приключи, каретата вече отминаваше селцето. Григорий не можа да отличи пътниците от вдигнатия прах. Осъзна, че е пропуснал да види царя и не е благословен. Избухна в сълзи.

Майка му отчупи крайче от хляба на масата и му го даде. Стана му по-добре.

IV

След края на смяната в седем часа, Лев обикновено отиваше да играе карти с приятелите си или да пие с леки момичета. Григорий често ходеше на едно или друго мероприятие — лекция за атеизма, социалистки семинар, куклено шоу, четене на поезия. Тази вечер обаче нямаше какво да прави. Щеше да се прибере, да си направи яхния за вечеря, да остави малко за Лев и да си легне рано.

Фабриката се ширеше на юг от Санкт Петербург и покриваше голяма площ по брега на Балтийско море. Мнозина от работниците живееха във фабриката - някои в бараки, сковани специално за тях, а други спяха до машините си. Затова наоколо постоянно тичаха деца.

Григорий беше от малцината, които си имаха дом извън завода. В социалистическото общество къщите за работниците щяха да се строят наравно с фабриките, само че изпълненият с произвол руски капитализъм беше оставил хиляди хора без дом. Въпреки добрата си заплата, Григо-рий живееше в една стаичка на около половин час пеша от фабриката. В Бъфало работниците имаха електричество и течаща вода в домовете си. Даже имали собствени телефони, бяха му казали негови познати, но това му звучеше абсурдно - все едно улиците да са застлани със злато.

Видът на принцеса Беа го беше върнал в детството му. Докато си проправяше път през ледените улици, с усилие си наложи да изтика от ума си непоносимия спомен, извикан от принцесата. Все пак пред очите му изникна дървената къщурка, където беше живял тогава, ъгъла с иконите и срещу него кътчето за спане, където си лягаше всяка нощ, а до него лягаше я някоя козичка, я някое теле. Най-отчетливо си спомняше нещо, на което тогава почти не обръщаше внимание — миризмата. Тя идваше от печката, от животните, от черния дим, който се виеше над керосиновата лампа, от домашно приготвения тютюн, който баща му завиваше във вестникарска хартия и след това пушеше. Парцали уплътняваха прозорците, за да не влиза студ, което правеше мястото още по-душно. Въображението му възстановяваше миризмата и предизвикваше носталгия по дните преди кошмара — това бяха последните дни, в които се беше чувствал в безопасност.

Недалеч от фабриката се натъкна на гледка, която го накара да спре. В кръга светлина, очертан от една улична лампа, двама полицаи в черни униформи разпитваха млада жена. Палтото й и начинът, по който носеше забрадката си с възел на врата, подсказваха, че едва наскоро е пристигнала в града от село. На пръв поглед му се стори, че момичето е на около шестнайсет — на толкова беше и той, когато двамата с брат му останаха сираци.

По-ниският и набит от двамата полицаи каза нещо и потупа момичето по бузата. Тя трепна, а другият полицай се засмя. Григорий си спомни как се отнасяха подобни хора с него на нейната възраст и съчувствието го прободе като нож. Пренебрегна гласа на разума и се приближи до тримата. Колкото да има какво да каже, той се обърна към момичето:

— Ако търсиш предприятието “Путилов”, мога да ти покажа накъде е.

Набитият полицай се изхили и рече:

— Иля, отърви се от него.

Партньорът му имаше малка глава и гадно лице.

— Да изчезваш, боклук - подхвърли той.

Григорий не се впечатли. Беше висок и силен, свикнал на ежедневна тежка работа. Биеше се по улиците от дете редом с Лев и двамата никога не губеха. Все пак по-добре беше да не дразни полицаите.

— Аз съм бригадир в предприятието — каза той на момичето. - Ако търсиш работа, мога да ти помогна.

Момичето го погледна с благодарност.

— Бригадир нищо не значи — каза набитият полицай и изгледа Григорий в очите. На жълтеникавата светлина от керосиновата лампа младежът разпозна кръглото лице и тъпия войнствен поглед на шефа на местния участък, Михаил Пински. Сърцето му се сви. Лудост беше да се заяжда с този човек, но вече не можеше да се върне назад.

Момичето проговори и Григорий разбра, че е по-скоро на двайсет, отколкото на шестнайсет.

— Благодаря ви, господине, ще дойда с вас - рече тя. Хубавка беше, с плътни устни и фини черти.

Григорий се огледа. За съжаление наоколо беше мърт-вило всяка вечер нарочно чакаше всички да си отидат преди да излезе от фабриката, а ето, че това му беше изиграло лоша шега. Знаеше, че трябва да отстъпи, но не можеше да изостави момичето.

— Ще те придружа до офиса на фабриката. - Офисът всъщност беше затворен.

— Тя идва с мен. Нали, Катюшка? - рече Пински, като опипа гърдите й и сложи ръка на бедрото й.

Девойката отскочи назад.

— Дръж си гадните ръце далеч!

С изненадваща бързина и точност Пински уцели устата й с юмрук.

Разярен и безразсъден, Григорий пристъпи напред, сложи ръка на рамото на Пински и го избута силно. Пински се препъна настрани и падна на коляно. Григорий се обърна и извика на разплаканата Катерина:

— Спасявай си живота!

В същия миг усети рязка болка в главата. Вторият полицай, Иля, се беше окопитил бързо и го налагаше с палката си.

Въпреки болката, която го прати на земята, не загуби съзнание.

Катерина се обърна и побягна, но не стигна далеч. Пински посегна и я сграбчи за крака и тя падна по корем.

Григорий видя отново палката пред лицето си. Избегна удара в последния миг и се бързо се изправи. Иля отново опита и отново пропусна. Григорий халоса мъжа с всичка сила отстрани по главата и онзи се строполи.

След това се обърна към Пински, който се беше надвесил над Катерина и я риташе с тежките си ботуши.

Един автомобил се показа откъм фабриката. Шофьорът

наби рязко спирачки и гумите изскърцаха точно под уличната лампа.

С две дълги крачки Григорий се озова точно зад Пин- ски. Обхвана капитана с две ръце, стисна го в мечешка прегръдка и го вдигна. Пински зарита и заразмахва ръце безуспешно.

Вратата на колата се отвори и за изненада на Григорий оттам излезе американецът от Бъфало.

— Какво става тук? - гневно изгледа той шаващия Пински. - Защо ритате беззащитна жена?

Страхотен късмет, помисли си Григорий. Само чужденец би възразил срещу това полицай да рита селянин.

Дългата фигура на надзорника Канин се разгъна от колата зад Деуор.

— Пусни полицая, Пешков — заповяда той на Григорий.

Григорий остави Пински на земята. Той се завъртя и Гри-горий се приготви да се защитава, но Пински се въздържа. С глас, от който капеше отрова, полицаят процеди:

— Ще те запомня, Пешков. - Сега вече знаеше името му. Лошо.

Катерина се поизправи със стенание. Деуор благородно й помогна да стъпи на крака и я попита:

— Лошо ли сте ударена, мис?

Канин като че се смути. Никой руснак не се отнасяше толкова куртоазно със селяните.

Иля се изправи със зашеметен вид.

От колата долетя гласът на принцеса Беа, която каза нещо на английски с тон, изпълнен с досада.

Григорий се обърна към Деуор.

— С ваше позволение, ще заведа тази жена на лекар.

— Вие искате ли? - попита момичето Деуор.

—      Да, господине - смотолеви през разкървавени устни тя.

—      Добре тогава.

Григорий я хвана под ръка и я отведе преди някой друг да си отвори устата.

На ъгъла хвърли поглед назад. Под лампата двете ченгета спореха с Канин и Деуор.

Той припряно я поведе отново, макар че Катя куцаше. Трябваше да увеличат разстоянието между себе си и Пин- ски.

След като завиха зад още един ъгъл, тя каза:

—      Нямам пари за лекар.

— Ще ти заема - рече той и го прободе чувство на вина: парите бяха за пътуването до Америка, не за синините на хубави момичета.

Тя го изгледа преценяващо.

—       Не искам лекар - заяви накрая. - Искам работа. Ще ме заведеш ли до офиса на фабриката?

Корава беше, с уважение си помисли Григорий. Току- що пребита от полицай, а мислеше за работа.

—      Офисът е затворен. Казах го, за да объркам полицаите. Ще те заведа на сутринта.

—      Нямам къде да спя - отвърна тя предпазливо. Той нещо не разбираше. Предлагаше ли му се? Много момичета от село го правеха, когато пристигнеха в града. Но може би имаше предвид обратното, че иска легло, но не е готова да му се отплаща със секс.

— В къщата, където живея, има една стая, в която живеят няколко жени - каза той. - Спят по три на легло, но винаги ще се намери място за още една.

—      Колко далеч е?

Той посочи надолу по улицата, успоредна на един желе-зопътен насип.

— Ей там.

Катя се съгласи с кимване и след минута влязоха в къщата.

Той живееше в задната стаичка на първия етаж. Тясното легло, което споделяха с Лев, стоеше до стената. Имаше още огнище с място за приготвяне на храна, маса с два стола и прозорче, което гледаше към железницата. Обърнат куфар служеше за нощно шкафче, а на него стояха кана с вода и купа за миене.

Катерина обходи с внимателен поглед мястото и за- помни всичко. Накрая каза:

— И всичко това е за теб?

— Не, не съм някакъв богаташ! Деля го с брат си. Той ще се върне по-късно.

Пак се замисли. Може би момичето се опасяваше, че ще трябва да прави секс и с двамата. За да я успокои, Гри- горий й рече:

— Да те запозная ли с жените?

— Има време. - Тя седна на стол. - Нека си почина малко.

— Разбира се. - Цепениците стояха в камината, готови за огъня. Григорий винаги го стъкмяваше преди да отиде на работа. Драсна клечка и я хвърли сред подпалките. Нещо избумтя и Катерина се стресна.

— Просто влак - обясни той. - Точно до железницата сме.

Наля вода от каната в купата и я сложи на поставката над огъня, за да се затопли. Седна срещу Катерина и я погледна. Имаше права коса и бледа кожа. Отпървом я беше взел за хубавка, но сега видя, че е направо красива,

с някак ориенталски черти на лицето, вероятно от някой неин сибирски предтеча. Освен красиво, лицето й изглеждаше решително. Синьо-зелените й очи като че ли бяха калени в пещ.

Устните й се подуваха.

— Как се чувстваш? - попита я Григорий.

Жената се опипа по раменете, ребрата, ханша и бедрата.

— Навсякъде съм охлузена. Но ти издърпа онова животно от мен преди да ме набие хубаво.

Нямаше да се самосъжалява. Това му хареса.

— Когато водата се стопли, ще измия кръвта - обеща й той.

Григорий държеше храна в една тенекия. Извади малко шунка и я сложи в тигана, добави и вода от каната. Изми една малка ряпа и взе да я реже. Забеляза, че Катерина е изненадана.

— Баща ти готвеше ли? - попита тя.

— Не. - В същия миг отново се върна в детството си. Кошмарните спомени от единадесетата му година се върнаха, заедно с лицето на принцеса Беа. Остави тигана на масата с уморен жест, седна на ръба на леглото и зарови глава в дланите си,

— Не - повтори той. - Баща ми не готвеше.

Дойдоха в селото по изгрев - местният пехотен командир и шестима кавалеристи. Още щом мама чу трополящите копита, веднага вдигна Лев. Малкият беше вече на шест и тежеше, но мама имаше широки рамене и силни ръце. Хвана Григорий за ръката и изтича от къщата. Пред ездачите вървяха селските старейшини, които сигурно ги бяха срещнали в покрайнините. Къщата имаше само една врата и семейството на Григорий нямаше шанс да се скрие. Ездачите пришпориха конете си, веднага щом ги видяха.

Мама тръгна бежком покрай къщата, разпиля курника и уплаши козела дотолкова, че и той избяга. Избяга през бу- нището към дърветата. Може би щяха да избягат, но Григорий внезапно се сети, че баба му не е с тях. Спря и издърпа ръка.

— Забравихме баба!

— Тя не може да бяга! - извика майка му.

Григорий знаеше. Баба му едва вървеше. Но не можеха да я изоставят.

— Хайде, Гришка! - Мама продължаваше да тича, стиснала Лев в прегръдките си, който вече пищеше от страх. Григорий ги последва, но забавянето се оказа съдбоносно. Конниците се приближиха, по един от двете страни. Препречиха пътя към гората. Отчаяна, мама се насочи към езерцето, но краката й потънаха в калта и накрая тя се спъна и се пльосна във водата.

Войниците прихнаха.

Вързаха ръцете на мама и я върнаха откъдето бяха дошли.

— Да дойдат и момчетата - разпореди капитанът. - Принцът заповядва.

Бяха отвели бащата на Григорий преди седмица с още двама мъже. Предния ден придворните дърводелци на принц Андрей бяха построили ешафод на северната поляна. На нея сега стояха трима мъже, вързани за ръцете и краката, с примки около вратовете. До ешафода стоеше свещеник. Мама изкрещя:

— Не!

Задърпа се, за да охлаби въжето около китките си. Един кавалерист извади пушка от дисагите на седлото си и я удари с приклада. Тя спря да крещи и зарида.

Григорий знаеше какво значи това - баща му щеше да умре тук. Старейшините също бесеха престъпници, най- вече конекрадци, но това беше различно - онези бяха непознати. Обзе го ужас, който вцепени тялото му, докато момчето не се почувства като старец.

Може би щеше да се случи нещо, което да спре екзекуцията. Царят например, ако наистина бдеше над хората си. Или ангел. Той и майка му бяха принудени да застанат право пред ешафода. Другите селяни се скупчиха наоколо. Подобно на мама, съпругите на другите двама също бяха довлечени с писъци и плач заедно с плачещите им деца.

От другата страна на полето стоеше затворена карета. Двойката еднакви впрегатни коне хрупаха тревата до пътя. Когато доведоха всички, от каретата слезе черно- брад мъж с дълго тъмно палто - принц Андрей. Подаде ръка на малката си сестра Беа, загърната с кожух, който я пазеше от сутрешния студ. Григорий не можа да не забележи, че това демонично създание прилича на ангел.

Принцът се обърна към селяните.

— Тази поляна принадлежи на принцеса Беа. Никой не може да пасе добитък тук. Това значи да краде от тревата на принцесата.

През тълпата се понесе недоволен мълвеж. Не вярваха в подобни закони, въпреки че това им се повтаряше всяка неделя на църква. Според тях земята принадлежеше на който я обработва.

Принцът посочи тримата на ешафода.

—      Тези глупци са нарушили закона. Не веднъж. - Почти викаше от негодувание като дете, чиято играчка бяха откраднали. - Още по-зле, казали са и на други, че принцесата няма право да ги спира и че неизползваната земя трябва да се дава на бедните селяни. - Григорий често чуваше такива приказки от баща си. - И така мъже от други села са почнали да пасат добитък на земя, принадлежаща на аристокрацията. Вместо да се покаят, тези тримата са превърнали в грешници и ближните си! Затова са осъдени на смърт.

Той кимна на свещеника, който се качи на ешафода и каза по няколко тихи думи на всеки от осъдените. Първият кимна безизразно. Вторият заплака и занарежда молитви на висок глас. Третият, бащата на Григорий, заплю свещеника. Никой не се шокира - селата не питаеха особено уважение към духовничеството, а бащата на Григорий казваше, че казват на полицията всичко, което чуваха по време на изповед.

Свещеникът слезе по стъпалата, а принц Андрей кимна на един слуга, който стоеше наблизо, нарамил чук. Григорий с ужас разбра за какво ще послужи той - тримата се крепяха само на грубо скована дървена платформа,

подпряна с греда. Чукът щеше да избие гредата и платформата щеше да пропадне.

Сега трябваше да пристигнат ангелите.

Селяните застенаха. Жените запищяха, но този път войниците не ги накараха да млъкнат. Малкият Лев беше в истерия. Сигурно не разбираше какво ще се случи, но го бяха уплашили крясъците на майка му.

Татко не показа никакви чувства. Гледаше в далечината и чакаше съдбата си. Григорий искаше да е също толкова силен. Опитваше се да се овладее, макар да имаше нужда да пищи като Лев. Не можеше да задържи сълзите, но прехапа устни и остана безмълвен като баща си.

Слугата претегли чука в ръце, докосна с него гредата, за да премери удара си, замахна и удари. Гредата излетя встрани. Платформата се сгромоляса, а мъжете увиснаха рязко.

Григорий не можеше да откъсне поглед. Гледаше баща си. Той не умря веднага. Отвори уста, опита се да вдиша или пък да извика, но не можеше. Лицето му почервеня, докато се бореше с въжетата. Продължи сякаш много дълго. Лицето му вече моравееше, движенията му отслабваха. Накрая спря.

Дотогава майката на Григорий вече не крещеше, а само хълцаше почти безучастно, загледана в нищото.

Свещеникът се молеше на глас, но селяните не обръщаха внимание и един по един се разотиваха.

Принцът и принцесата се качиха в каретата и след миг кочияшът изплющя с камшик и ги отведе далеч.

VI

Григорий се беше поуспокоил, когато свърши с историята. Прокара ръкав по лицето си, за да изсуши сълзите и върна вниманието си върху Катерина. Тя го беше изслушала, съчувствено безмълвна, но не изглеждаше стъписана. Сигурно беше виждала такива неща, предположи той. Бесенето, бичуването и осакатяването бяха нормални наказания в селата.

Григорий остави купата топла вода на масата и намери чиста кърпа. Катерина отметна глава, а той закачи керо- синовата лампа на една кука върху стената, за да вижда по-добре.

Челото й беше порязано, бузата — охлузена, а устните - подути.

Дори така, погледната отблизо спираше дъха му. Отвърна на погледа му със смелите си открити очи, които го омайваха.

Той топна крайчето на кърпата в топла вода.

— Бъди внимателен - помоли момичето.

—      Разбира се.

Григорий започна с челото. Когато избърса кръвта разбра, че е само леко ожулена.

— Така е по-добре - рече тя.

Гледаше го в лицето, докато той работеше. Изми бузите и шията й и я предупреди, че е оставил по-зле ударените места за накрая.

— Няма нищо отвърна Катерина. - Докосваш много внимателно.

При все това трепна от болка, когато той стигна до устните й.

— Извинявай.

— Продължавай.

Нараняванията бързо щяха да се излекуват, реши Гри- горий, докато ги чистеше. Още беше млада, дори зъбите й бяха равни и бели. Обърса ъгълчетата на устата й. На- веде се по-близо и усети топлия й дъх.

Когато приключи го обзе разочарование, сякаш беше очаквал нещо, което не се бе случило.

Облегна се назад и изцеди кърпата в тъмночервената вода.

— Благодаря - рече момичето. - Имаш много добри ръце.

Сърцето му препускаше. И преди беше почиствал рани, но подобно усещане го обладаваше за пръв път. Усети, че може да стори нещо необмислено.

Отвори прозореца и изпразни купата, чието съдържание обагри в розово снега на двора.

Прониза го налудничавата мисъл, че Катерина е виде- ние. Обърна се, почти готов да види столът й празен. Но ето, че беше там и го гледаше с тези синьо-зелени очи. Григорий искаше тя никога да не си тръгва.

Дали не беше влюбен?

Никога не му се беше случвало. Обикновено твърде много се суетеше около Лев, за да гони фусти. Не беше девствен - беше си лягал с три различни жени, все без много емоции, вероятно защото почти не ги познаваше.

Но сега, докато се олюляваше вътрешно, му се искаше повече от всичко на света да легне с Катерина, да целуне раненото й лице и да й каже...

... че я обича.

„Не бъди идиот”, рече си гневно той. „Срещнахте преди час. Тя не ти иска любовта, иска заем, работа и място за спане”.

Трясна силно прозореца.

Жената му каза:

— Значи готвиш за брат си и имаш внимателни ръце, а можеш да пратиш полицай на земята с един удар.

Григорий сви устни - не знаеше как да реагира.

— Каза ми, че баща ти е умрял - продължи тя. - Но и майка ти е умряла, докато сте били още малки. Нали?

— Откъде знаеш?

Катерина сви рамене.

— Защото е трябвало да се превърнеш в майка.

VII

Умря на 9 януари 1905 г. според стария руски календар, в неделята, която впоследствие щеше да стане печално известна като Кървавата неделя.

Григорий беше на шестнайсет, а Лев - на единайсет. Като майка си и двете момчета работеха в “Путилов”. Григорий чиракуваше при стоманолеярите, а Лев метеше пода. Този месец и тримата стачкуваха, заедно с още сто хиляди други работници от Санкт Петербург, за да имат осемчасов работен ден и правото да си организират профсъюзи. На девети януари сутринта облякоха най-хубавите си дрехи и излязоха, хванати за ръце. Поеха през снега към една църква близо до фабриката. След службата се присъединиха към хилядите работници, маршируващи от всички краища на града към Зимния дворец.

— Защо трябва да вървим? - мрънкаше малкият Лев. Щеше му се да рита топка на улицата.

— Заради баща ти - отвърна му мама. - Защото кня- зовете и княжните са зверове-убийци. Защото трябва да свалим царя и цялата му паплач. Защото няма да се спра, докато Русия не стане република.

Беше прекрасен петербургски ден, студен, ала сух, а слънцето топлеше лицето на Григорий както чувството за принадлежност и задругата в името на справедливата кауза топлеше сърцето му.

Предводителят им, отец Гапон, приличаше на изваден от Стария завет — дългобрад, с библейски слова на уста и величествена светлина в очите. Не беше революционер - клубовете за самопомощ, които организираше, бяха одобрени от правителството и започваха с молитва, а завършваха с националния химн.

— Сега разбирам какво е представлявал Гапон - рече Григорий на Катерина девет години по-късно, в стаичката с изглед към железницата. - Царят го е бил превърнал в отдушник. Вместо реформа и революция, хората получаваха чаени партита и танцови забави. Но не проработи.

С дълга бяла роба и разпятие в ръка, Гапон водеше процесията по царския път към Нарва. Григорий, Лев и мама вървяха точно до него - той подканяше семействата да вървят най-отпред, като казваше, че войниците никога не биха стреляли по деца. Зад тях двама съседи държаха високо портрет на царя. Гапон ги беше убедил, че царят е баща на народа си и ще се вслуша в зова му, ще свали от власт коравосърдечните си министри и ще даде на работниците справедливост.

— Бог Иисус рече: “Оставете децата да дойдат при мене” и царят ще стори същото - викаше Гапон и Григорий му вярваше.

Стигнали бяха до Нарвската врата, огромна триумфална арка. Григорий си спомни как зяпаше нагоре към статуята на колесницата с шестте гигантски коне пред нея. След това внезапно ги нападна цяла кавалерийска дивизия, сякаш конете от арката бяха оживелия в цялата си медна гръмовност.

Някои демонстратори се пръснаха, други бяха прегазени от копитата. Григорий замръзна ужасен, мама и Лев - също.

Войниците не вадеха оръжия и сякаш искаха просто да сплашат хората, но имаше твърде много работници и след няколко минути кавалерията обърна конете и се отдалечи.

Походът продължи, но настроението беше различно. Григорий усещаше, че денят може и да не завърши мирно. Замисли се за силите срещу тях - аристокрацията, министрите, армията. Докъде биха стигнали, за да не може народът да говори с царя си?

Получи отговор почти на мига. Над главите на първите селяни зърна строени пехотинци, които, с кошмарна убеденост отбеляза Григорий, бяха заели позиция за стрелба.

Походът се забави, когато един по един хората осъзнаха срещу какво са изправени. Отец Гапон, който беше на ръка разстояние от момчето, се обърна и извика на последователите си:

— Царят никога не би позволил на войските си да стрелят по възлюбения му народ!

Последва оглушителен гърмеж като градушка по ламаринен покрив. Лютият мирис на барут ощипа ноздрите на Григорий, страхът стисна сърцето му.

Свещеникът отново извика:

— Не се тревожете - стрелят във въздуха!

Изтътна втори залп и отново нямаше жертви. При все това Григорий чувстваше, че вътрешностите му са се свили до размерите на юмрук.

И тогава, при третия залп, куршумите не прелетяха над тях. Григорий чу писъци и видя хората да падат. Самият той се завъртя объркан за миг, след което мама го бутна силно и му изкрещя:

— Лягай!

Той се строполи. В същото време мама хвърли Лев на земята и се просна върху него.

„Ще умрем”, помисли си Григорий. Сърцето му заблъска по-силно от трясъка на оръжията.

Стрелбата продължи, без да спира. Продължителен шум като изваден от хаотичен кошмар. Докато хората тичаха да се спасяват, тежките ботуши на мнозина минаха през Григорий, но мама пазеше главата му и тази на Лев. Те лежаха и трепереха, докато стрелбата и писъците продължаваха над тях.

Тогава стрелбата спря. Мама се раздвижи, а Григорий вдигна глава се огледа. Хората бързаха да се пръснат във всички посоки, подвикваха си, но писъците утихваха.

— Ставайте, хайде - рече мама и те се изправиха на лакти и колене, скочиха на крака и забързаха по пътя. Запрескачаха неподвижни тела и подминаваха кървящите ранени. Стигнаха до една странична уличка и забавиха. Лев прошушна на Григорий:

— Напиках се! Не казвай на мама!

Мама се беше разгорещила.

— Ще говорим с царя! - викаше тя и останалите се спираха, за да я видят, разкрачена, вперила свиреп поглед напред. Имаше дълбок гръден кош и гласът и се разнесе по цялата улица.

— Не могат да ни спрат! Трябва да стигнем до Зимния дворец! - Някои хора нададоха окуражителни викове, други закимаха одобрително. Лев се разплака.

Катерина, която девет години по-късно слушаше тази история, попита:

— Защо го е направила? Трябвало е да отведе децата си в безопасност у дома!

— Казваше, че не иска синовете й да живеят като нея - отвърна Григорий. - Мисля, че е усещала, че ще е по- добре да загинем всички, отколкото да се простим с надеждата за по-добър живот.

Катерина се замисли.

— Предполагам, че е смело.

— Повече от смело е - натърти Григорий. - Героично е.

— Какво стана после?

Заедно с още хиляди други стигнаха до центъра на града. Докато слънцето се вдигаше все по-високо над заснежения град, Григорий се разкопча и развърза шала си. Късите крака на Лев вече поддаваха, но момчето беше твърде стъписано и уплашено, за да се оплаква.

Накрая стигнаха до Невски проспект, широкия булевард, който водеше до сърцето на Санкт Петербург. Вече се пръскаше по шевовете от хора. Уличният транспорт се движеше напред и назад по паветата, а карети под наем опасно трополяха във всички посоки - в тези дни, спомняше си Григорий, още нямаше таксита-автомобили. Натъкнаха се на Константин, стругаря от “Путилов”.

Той предупреди мама със зловещ глас, че и в други части на града са били убити демонстранти. Тя обаче не забави ход, а останалата част от тълпата изглеждаше на същия ум. Подминаха магазини, в които се продаваха немски пиана, парижки шапки и специални сребърни купи за парникови рози. В бижутерските магазини някой благородник можеше да пръсне повече пари по дрънкулки за наложницата си, отколкото един работник изкарваше за цял живот, бяха казали на Григорий. Подминаха кино “Солей”, което момчето копнееше да посети. Уличните продавачи изкарваха добри пари от чай в самовари и шарени балони за децата.

В края на улицата стигнаха до три от големите петер- бургски забележителности, застанали една до друга на брега на замръзналата Нева - статуята на конника Петър Велики, винаги наричан Бронзовия конник, сградата на Адмиралтейството с нейния шпил и Зимния дворец. Ко- гато видя за пръв път замъка, дванайсетгодишният тогава Григорий отказа да повярва, че в такава огромна сграда живеят хора. Приличаше на нещо, излязло от приказка, нещо невъзможно като омагьосан меч или шапка-неви- димка.

Площадът пред замъка белееше от сняг. От другата му страна, наредени пред лицето на тъмночервената сграда, стояха кавалеристи, стрелци в дълги палта и едно оръдие. Тълпите се трупаха по краищата на площада, но от страх се държаха надалеч. Новодошлите обаче продължаваха да се изливат от околните улици като водите на невските притоци. Григорий усети как постоянно го избутват напред. Не всички присъстващи бяха работници, забеляза с изненада той: много носеха топли палта и имаха вид на хора от средната класа, минаващи оттук на път от църк- вата, някои приличаха на студенти, а няколко носеха дори училищни униформи.

Мама предвидливо ги измести в Александровска- та градина, парк, разположен пред дългото жълто-бяло Адмиралтейство, за да са далеч от обсега на оръжията. Други хора се бяха сетили същото и тълпата се раздвижи. Нямаше го мъжът, който обикновено возеше с шейната си децата от средната класа до домовете им. Всички говореха за кланета - из целия град протестиращи били покосени от куршуми и посечени от казашки саби. Григорий размени няколко думи с един свой връстник и му каза какво се е случило пред Нарвската врата. С всяко късче нова информация за случилото се растеше гневът на останалите демонстранти.

Момчето вдигна глава към дългата фасада на Зимния дворец с неговите стотици прозорци. Къде беше царят?

— Нямало го в Зимния дворец онази сутрин, разбрахме впоследствие - разказа Григорий на Катерина и в собствения си глас отново долови горчивото разочарование на вярващ, чиято вяра е била потъпкана. - Нямало го дори в града. Бащата на народа бил отишъл в двореца си в Царско село, за да язди и да играе домино през почивните дни. Но тогава не го знаехме, викахме го, умолявахме го да се покаже пред верните си поданици.

Тълпата растеше. Виковете към царя станаха по-на- стоятелни. Някои от демонстрантите започнаха да предизвикват войниците. Всички ставаха все по-напрегнати и гневни. Внезапно едно подразделение от стражата се втурна към градината и тръгна да гони хората оттам. Григорий наблюдаваше, изпълнен със страх и почуда, докато войниците шибаха напосоки с камшиците си. Някои пък използваха плоското на сабите си. Момчето погледна към майка си, а тя рече:

—      Не можем да се откажем сега! - Григорий не знаеше точно какво очакваха от царя: просто беше сигурен, както всички останали, че монархът ще сложи край на несправедливостите, стига само да научи за тях.

Другите демонстранти устояха на атаката с решителност, подобна на тази на мама, макар някои да отстъпиха няколко крачки под ударите на стражите.

Тогава войниците заеха позиции за стрелба.

По-напред няколко човека паднаха на колене, свалиха шапките си и се прекръстиха.

— Клекнете! - нареди мама и тримата го сториха, както и повечето от тези около тях. Накрая по-голямата част от тълпата беше заела позиция за молитва.

Настъпи мълчание, което изплаши Григорий. Взираше се право в дулата на пушките. Зад тях стрелците наблюдаваха тълпата с празни изражения.

Тогава зазвуча тръба.

Войниците стреляха. Навсякъде около Григорий хора крещяха и падаха. Едно момче, качило се на статуя, за да вижда по-добре, изпищя и се търколи на земята. Друго дете падна от короната на дърво като застреляна птичка.

Григорий видя мама да пада по лице. Помисли, че се крие от огъня и направи същото. Когато я погледна обаче, видя локвата кръв, която растеше във всички посоки изпод главата й.

— Не - извика той! - Не!

Лев също изкрещя.

Григорий сграбчи мама за раменете и я издърпа към себе си. Тялото й беше отпуснато. Обърна я с лице към себе си и се обърка от гледката. Какво виждаше? Където трябваше да са челото и очите й, имаше само някаква червеникаво-сивкава каша.

Първо се усети Лев.

— Мъртва е! - изпищя той. - Мама е мъртва, майка ми е мъртва!

Стрелбата спря. Навред хората тичаха, куцаха или лазеха по-далеч от оръжията. Григорий опита да мисли. Какво да прави? Трябва да вземе мама и да се измъкне оттук. Обхвана я с ръце и я вдигна. Не беше лека, но той бе силен.

Обърна се, потърси с поглед посоката на дома. Пред очите му всичко странно се размазваше. Плачеше.

— Хайде - рече той на Лев. - Стига си врещял. Трябва да вървим.

На ръба на площада ги спря възрастен мъж с кожа като пергамент около воднистите очи. Носеше синята туника на работник във фабрика.

— Ти си млад - рече той на Григорий. В гласа му клокочеха ужасна мъка и ярост. - Никога не забравяй това. Не забравяй убийствата, извършени от царя днес.

— Няма да забравя, господине - рече Григорий.

— Дано живееш дълго - рече старецът. - Достатъчно дълго, за да отмъстиш на покрития с кръв цар за стореното днес зло.

VIII

— Носих я около километър и половина, после се изморих, затова се качих на трамвай, още с нея на ръце - каза Григорий на Катерина.

Тя го зяпаше пребледняла.

—      Носил си мъртвата си майка в трамвая?

Той сви рамене.

—      Тогава въобще не се усещах, че върша нещо странно. Или по-скоро, всичко онзи ден беше толкова странно, че това ми се струваше в реда на нещата.

—      Ами пътниците?

— Кондукторът не каза нищо. Сигурно е бил твърде стъписан, за да ме свали, и разбира се не ми поиска пари. А аз и бездруго нямах.

—      Значи просто си седнал?

— Седях с тялото, а до мен Лев плачеше. Пътниците просто ни гледаха. Не ме интересуваше какво са си мислели. Бях се концентрирал върху това, което трябваше да сторя - да я върна у дома.

—      И стана глава на семейството на шестнайсет.

Григорий кимна утвърдително. Въпреки че от спомените го болеше, изпитваше страхотно удоволствие от вниманието й. Гледаше го, без да откъсва поглед, устата й беше отворена и изражението на прекрасното й лице смесваше ужаса с изумление.

—      Най-добре от всичко помня как никой не ни помогна. - У него се върна сянката на онова страшно чувство, че е сам в свят, който му желае злото. Този спомен никога не пропускаше да изпълни душата му с ярост. „Всичко е зад мен сега”, рече си. „Имам дом и работа, брат ми порасна силен и хубав мъж. Лошото свърши”. При все това му се щеше да грабне някого за врата - войник, полицай, министър или пък царя, и да стиска, да стиска и да стиска, докато спре да усеща пулс под пръстите си. Затвори очи, потръпна, постоя така, докато отмине чувството. — Щом мина погребението и хазяинът ни изхвърли. Каза, че нямало сме да можем да му плащаме. Взе ни мебелите - за неплатени наеми от предните месеци, макар че мама никога не закъсняваше с плащанията. Отидох в църквата и рекох на свещеника, че нямам къде да спя.

Катерина рязко се изсмя.

— Мога да позная какво се е случило там.

— Можеш ли? - изненада се той.

— Свещеникът ти предложи легло — своето. Това се случи с мен.

— Нещо такова. Даде ми няколко копейки и ме изпрати за горещи картофи. Магазинът не беше там, където ми каза, но вместо да го търся, бързо се върнах в църквата, защото не ми хареса видът му. И още щом влязох в притвора, го видях как сваля панталоните на Лев.

Тя кимна.

— Свещениците го правят с мен, откакто навърших дванайсет.

Григорий се шокира. Беше предположил, че нечести- востта на онзи свещеник е била нещо изключително. Катерина явно смяташе, че е нормална.

— Всички ли са такива? - гневно попита той.

— Доколото мога да преценя, повечето.

Той поклати шава отвратен.

— И знаеш ли какво ме изумява? Когато го спипах, дори не го беше срам. Само изглеждаше раздразнен, сякаш му бях прекъснал размислите върху Библията.

—       Какво направи?

— Казах на Лев да си вдигне панталоните и излязохме. Свещеникът си поиска копейките обратно, но му казах, че ще ги използвам за бедните. Използвах ги, за да платя едно легло в приют за през нощта.

—       А после?

— В крайна сметка си намерих достатъчно добра работа, като излъгах за възрастта си, намерих си стая и ден по ден се научих на независимост.

— И сега си щастлив?

— Със сигурност - не. Майка ми искаше да имаме по- добър живот и аз ще се погрижа за това. Напускаме Русия. Спестил съм достатъчно. Заминавам за Америка и когато стигна, ще изпратя пари на Лев за билет. Там нямат цар, нямат император, нито крал. Армията не може да стреля по когото си поиска. Хората управляват страната!

Тя изглеждаше скептична.

— Наистина ли го вярваш?

— Вярно е!

Някой почука на прозореца. Катерина се стресна - бяха на първия етаж, но Григорий знаеше, че е Лев. Късно нощем, когато заключваха входа на къщата, Лев трябваше да прекосява железопътните релси, за да стигне до задния двор, да се покатери по покрива на пералното помещение и да влезе през прозореца.

Григорий отвори и Лев влезе. Облечен беше модерно, в жакет със седефени копчета и шапка, опасана от кадифена лента. От жилетката му висеше джобен часовник. Подстриган беше по „полски“, с път минаващ от едната страна,

вместо по средата като при селяните. Катерина изглеждаше изненадана. Не беше очаквала брат му да е толкова елегантен.

Обикновено Григорий се радваше да види Лев и беше облекчен, ако малкият му брат се завърнеше трезвен и невредим. Сега обаче му се щеше да може да прекара повече време насаме с Катерина.

Представи ги един на друг и очите на Лев блеснаха от интерес, когато се ръкуваха. Гостенката им избърса няколко сълзи от очите си.

— Григорий ми разказваше за смъртта на майка ви - обясни тя.

— Той ми е майка и баща вече девет години - рече Лев. Наклони глава и подуши въздуха. — И прави добра яхния.

Григорий извади купи и лъжици и остави самун черен хляб на масата. Катерина разказа на Лев за боя с офицер Пински. Както представи нещата, Григорий доби доста по- героичен вид, който не отговаряше съвсем на случилото се, но той се радваше, че изглежда толкова смел в очите на девойката.

Лев се беше захласнал по Катерина. Навеждаше се напред, слушаше сякаш не беше чувал нищо по-вълнуващо, усмихваше се и кимаше, придаваше си изумен и възмутен вид според каквото казваше тя.

Брат му разпредели яхнията в купите и придърпа куфара до масата, за да седне на него. Храната беше добра - беше добавил шава лук в тигана и кокалът от шунката беше прибавил аромат на месо към репите. Атмосферата се поразведри, докато Лев приказваше за това или онова, за случки от фабриката и кой какво казал. Катерина се смееше.

Когато приключиха, Лев попита гостенката как се е озо-вала в града.

— Баща ми умря, а майка ми се омъжи повторно - обясни тя. - За съжаление, доведеният ми баща ме харесваше повече от майка ми.

Жената тръсна глава и Григорий не можа да реши дали от срам или в знак на предизвикателство.

— За всеки случай, това вярваше майка ми и затова ме изхвърли.

— Половината население на Санкт Петербург е от село. Скоро няма да има кой да обработва почвата - отбеляза Григорий.

— Как пътува? - запита я Лев.

Последва обичайната история за билети трета класа и измолени превози в каруци, но Григорий почти не слушаше, омагьосан от лицето й.

Лев пък слушаше в захлас, правеше забавни коментари и задаваше някой и друг въпрос. Скоро Катерина се беше обърнала в стола си и говореше почти изцяло с него.

"Все едно ме няма”, помисли си Григорий.

Глава 4

Март 1914

—      И така - рече Били на баща си. - Всички книги от Библията първоначално са били написани на най-различни езици и после преведени на английски.

— Аха - съгласи се тате, - а римокатолическата църква е опитала да забрани преводите. Не са искали хора като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

Тате не беше точно смирен християнин, станеше ли дума за католиците. Мразеше католицизма повече от атеизма, като че ли. Но обичаше споровете.

— Добре тогава - попита Били. — Къде са оригиналите?

— Какви оригинали?

— Оригиналните книги на Библията, написани на ив- рит и гръцки. Къде ги държат?

Седяха един срещу друг на квадратната маса в кухнята. Беше късен следобед. Били се беше върнал от мината, измил си бе ръцете и лицето, но още носеше работните си дрехи. Тате седеше само по жилетка и риза, с якичка и вратовръзка — пак щеше да излиза след вечеря, на среща на профсъюза. Мама притопляше яхнията на огъня. Дядо седеше с тях и слушаше с лека усмивка дискусията им, все едно вече я беше чувал цялата.

— Е, нямаме истинските оригинали - каза тате. - Изнесли са ги преди векове. Имаме копия.

— Къде са копията тогава?

— На различни места - манастири, музеи...

— Би трябвало да са на едно място.

— Но има повече от едно копие на всяка книга и някои са по-добри от други.

— Как може едно копие да е по-добро от друго? Не може да са различни, нали?

— Да. С годините са се променяли, поради човешки грешки.

— Ха... И откъде знаем кое копие е вярното?

— Това се нарича текстово изследване - сравняват се различни версии и се излиза с компромисен текст.

Били беше стъписан.

— Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, която е Думата Божия?! Хората спорят и преценяват сами?

— Да.

— Откъде знаем прави ли са?!

Тате се усмихна по онзи начин, който показваше, че е притиснат до стената.

— Вярваме, че ако работят със смирение пред Бог, той ще ги напътства.

— Ами ако не работят така?

Мама остави четири купи на масата.

— Не спори с баща си - отсече тя. Отряза четири тлъсти филии.

Дядо рече:

— Остави момчето, Кара. Нека си пита.

— Имаме вяра в силата на Бог да направи така, че словото Му да достигне до нас във формата, в която Той иска.

— Ама това е нелогично!

Мама пак прекъсна Били.

— Не приказвай така на баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

Били не й обърна внимание.

— Защо Бог не е напътствал писарите и не им е помогнал да не правят грешки в копията, ако наистина искаше да научим словото Му?

— Някои неща не са ни отредени да ги разбираме - рече тате.

Този отговор дори не получи вниманието на Били.

— Ако преписвачите са правили грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текста?

— Трябва да вярваме, Били.

— Да вярваме на Словото Божие, да, но не и да вярваме на професорите по гръцки!

Мама седна на масата и отметна няколко посивяващи кичура от челото си.

— Значи ти си прав, а всички други грешат, както обикновено?

Този често използван трик винаги го жегваше, защото изглеждаше справедлива забележка. Не беше възможно да е по-мъдър от всички останали.

— Не аз - запротестира той. — Логиката!

— Уф, ти и логиката ти - рече майка му. - Яж си вечерята.

Вратата се отвори и влезе госпожа Дай Коняря. Така се правеше в Уелинтън Роу — само непознатите чукаха. Госпожа Дай носеше престилка и мъжки ботуши - явно толкова беше бързала да дойде, че дори не носеше шапка. Явно развълнувана, тя размаха парче хартия.

— Изхвърлят ме! Какво да направя?!

Тате се изправи и й предложи стола си.

— Седнете тук и си поемете дъх, госпожо Дай - спокойно каза той. - Нека да хвърля едно око на това писмо.

Взе го от червената й възлеста ръка и го приглади върху масата.

Били видя, че е напечатано на бланка от „Селтик Ми- нерълс”.

— Скъпа госпожо Евънс - зачете на глас тате. - Къщата на горенаписания адрес сега е нужна на работещ миньор.

— „Селтик Минерълс” беше построила повечето къщи в Абъроуен. През годините някои бяха продадени на обитателите си, включително домът на семейство Уилямс, но повечето бяха под наем. — Според условията на вашия наем, аз... - Тате млъкна и се загледа в писмото изумен. - ...ви давам две седмици да се... изнесете!

— Да се изнесе! А погреба съпруга си само преди шест месеца! — възкликна мама.

Госпожа Дай извика:

— Къде да отида с пет деца?

Били също беше шокиран. Как можеха тези от компанията да сторят това с жена, чийто съпруг загина в тяхната мина?

— Подписано е „Пърсивал Джоунс, председател на борда“ - завърши тате.

—      Какъв наем? Не знаех, че миньорите имат такива.

Тате уточни:

—      Няма нищо на хартия, но според закона има договор по подразбиране. Вече водихме тази битка и я загубихме.

— Той се обърна към госпожа Дай. - Къщата се дава заедно с работата в мината, на теория, но вдовиците обикновено могат да живеят там. Често напускат и се връщат да живеят с родителите си. Понякога се омъжват за друг миньор, който поема наема. Обикновено имат поне едно момче, което става миньор, когато порасте. Не е в интеpec на компанията да изхвърлят вдовиците.

— Защо тогава искат да се отърват от мен и децата ми? - изстена госпожа Дай.

Дядо се намеси:

— Пърсивал Джоунс бърза. Явно мисли, че цената на въглищата ще скочи. Затова е започнал с неделните смени.

Тате кимна.

— Искат повече продукция, спор няма, по някаква причина. Но няма да я получат, като изхвърлят вдовици от домовете им. — Той се изправи. - Не и ако зависи от мен.

II

Осем жени бяха получили същото писмо, всичките вдовици на жертви от експлозията. Тате беше прекарал цялата вечер в обикаляне на къщите, за да го установи, придружен от Били. Реакциите им варираха от истерията на госпожа Хайуел Джоунс, която не спираше да плаче, до мрачния фатализъм на госпожа Роули Хюз, която сподели, че на Уелс е нужна една гилотина като във Франция, за мъже като Пърсивал Джоунс.

Били клокочеше от възмущение. Не стигаше ли, че тези жени бяха загубили съпрузите си в мината? Трябваше ли да са и бездомни на всичкото отгоре?

— Може ли компанията да направи това, тате? - попита той, докато с баща му вървяха през безличните сиви тераси към мината.

— Само ако им позволим, момче. Работната класа е по-многобройна от управляващата. И е по-силна. Зависят от нас за всичко. Даваме им храната им, строим къщите им и шием дрехите им. Без нас ще загинат. Нищо не могат да направят, освен ако не им позволим. Винаги го помни.

Влязоха в офиса на управителя, натъпквайки шапките си джобовете.

— Добър вечер, господин Уилямс - рече Петното Люелин нервно. - Изчакайте минутка, ще попитам господин Морган може ли да ви види.

— Не се прави на тъп, момче, естествено, че може да ме види - и без да чака, тате влезе във вътрешното помещение. Били го последва.

Малдуин Морган се взираше в някаква счетоводна книга, но Били имаше чувството, че това е преструвка. Мъжът вдигна глава и лъснаха гладко обръснатите му розови бузи.

— Влез, Уилямс.

За разлика от мнозина, той не се боеше от тате. Морган беше местен, син на учител, а освен това беше учил инженерство. С тате си приличаха. Умни, уверени в моралното си превъзходство и упорити.

— Знаете за какво съм дошъл, господин Морган - започна тате.

—      Мога да се досетя, но вие ми кажете все пак.

—      Искам да оттеглите тези писма.

—      Компанията има нужда от къщи за миньори.

—      Ще стане беля.

—      Заплашвате ли ме?

— Не се големей - спокойно отвърна тате. - Тези жени загубиха съпрузите си в твоята мина. Не чувстваш ли отговорност към тях?

Морган вдигна брадичка предизвикателно, но Били виж-даше, че ще всеки момент ще изпадне в глуха защита.

— Разследването заключи, че експлозията не е била причинена от немарливостта на компанията.

На върха на езика на Били беше въпросът как може уж интелигентен човек да изтърси нещо такова и да не го е срам от себе си.

— Разследването състави списък с нарушения, дълъг колкото влака до Падингтън - неизолирано електрическо оборудване, липса на апаратура за дишане, пожарна под стандартите... - заизрежда тате.

— Нарушенията не са предизвикали експлозията и смъртта на миньорите.

— Не можеше да се докаже, че не са ги предизвикали.

Морган се разшава в стола си.

—       Не си дошъл да спорим за разследването.

— Дойдох, за да те вразумя. Докато си говорим, мълвата за тези писма се носи из града. Тате направи жест към прозореца и Били видя как зимното слънце залязва зад планината. - Мъжете репетират с хоровете си, пият в баровете, ходят на църковни срещи, играят шах... И всички говорят как изхвърляте вдовиците. Можеш да си заложиш налъмите, че са гневни.

— Пак те питам - опитваш се да сплашиш компанията ли?

Били искаше да удуши онзи зад бюрото, но тате само въздъхна.

— Виж сега, Малдуин, познаваме се от училище. Дръж се разумно. Знаеш, че в профсъюза има по-агресивни мъже от мен. - Тате говореше за бащата на Томи Грифитс. Лен Грифитс вярваше в революцията и все повтаряше, че следващият спор за това или онова ще възпламени пожара. Също така се целеше в работата на тате. На него можеше да се разчита за необмислени предложения и драстични мерки.

— Казваш ми, че ще свикаш стачка? - попита Малдуин.

—       Казвам ти, че мъжете ще се ядосат. Какво ще сторят, не мога да предвидя. Но не искам проблеми, нито пък ти. Говорим... За какво, осем къщи от общо осемстотин? Дойдох да те питам дали си струва.

— Компанията е взела решението - каза Морган и Били усети, че мъжът не е много съгласен.

— Помоли борда да преосмисли. Какво толкова може да стане?

Били губеше търпение от внимателните думи на тате. Защо не повиши глас, не посочи с пръст и не обвини Морган за безскрупулната жестокост на компанията? Това би направил Лен Грифитс.

Морган не отстъпи.

—      Тук съм, за да изпълнявам решенията на борда, не да ги оспорвам.

— Значи заповедите за напускане вече са одобрени от борда - уточни тате.

Морган доби объркан вид.

— Не съм го казал.

Но го беше намекнал, помисли си Били, благодарение на умните въпроси на тате. Може би спокойният тон не беше лоша идея.

Тате смени тактиката.

—       Ами ако ти намеря осем къщи, готови да приемат новите миньори като наематели?

—      Тези мъже имат семейства.

Тате отвърна бавно и отчетливо.

— Бихме могли да измислим някакъв компромис, ако имаш добрата воля.

— Компанията трябва да има властта да се оправя със собствените си задачи.

—      Независимо от последствията за другите?

—      Това е нашата въглищна мина. Компанията тества почвата. Тя проведе преговорите с херцога, изкопа дупката и купи оборудването. Тя построи къщите за миньорите. Платихме за всичко това и го притежаваме, и никой друг няма да ни нарежда какво да правим.

Тате си сложи шапката.

— Не вие сложихте въглищата в земята, нали така, Мал- дуин? Бог го е сторил.

III

Тате се опита да запази залата за събрания в кметството за седем и половина на следващата вечер, но мястото вече беше заето от театралния клуб на Абъроуен, който репетираше “Хенри VIII”, първа част, тъй че тате реши миньорите да се срещнат в църквата “Витезда”. Били и тате, заедно с Лен и Томи Грифитс и още няколко дейни членове на профсъюза, обходиха града с обявлението, като също така го написаха на няколко листа и го залепиха на входните врати на баровете и параклисчетата.

На следващата вечер в седем и петнайсет църквата вече беше претъпкана. Вдовиците седяха в редичка най- отпред, всички останали стояха прави. Били беше близо до осемте жени и виждаше добре лицата на всички присъстващи, а до него беше Томи Грифит.

Били се гордееше с баща си за неговата дързост, хи- тростта му и затова, че си сложи шапката преди да излезе от офиса на Морган. Въпреки това му се щеше да види повече агресия. Трябваше да говори на Морган както говореше на паството във „Витезда”, където предричаше адски мъки и казани с вряща вода за тези, които отказват да видят истината.

Точно в седем и половина тате призова за тишина. С авторитетния си проповядващ тон прочете писмото от Пърсивал Джоунс до госпожа Дай Коняря.

— Същото това писмо е изпратено на всяка от вдовиците на загиналите осмина.

Неколцина извикаха:

— Срам!

— Правилото ни е никой да не се обажда, освен ако не получи думата от председателя, за да може всеки да бъде чут по ред. Ще съм ви благодарен да го спазвате, дори в тази ситуация, когато кръвта на всички ни е кипнала.

Някой се обади:

— Това е шибан позор!

— Хайде сега, Гриф Причърд, без ругатни. Това е църква, а и присъстват дами.

—      Така, така! — дочуха се възгласи от залата.

Гриф Причърд, който се беше закотвил в «Двете корони» от края на смяната си, рече:

— Извинете, господин Уилямс.

— Проведох разговор вчера с управителя на мината и го помолих формално да оттегли заповедите, но той отказа. Намекна, че бордът на директорите е взел решението и той не притежава властта да го промени, нито дори да го оспори. Притиснах го да помисли върху алтернативи,

но той отвърна, че компанията имала право да разглежда проблемите си без никой да й се меси. Това мога да ви кажа. - Преразказът не звучеше толкова впечатляващо, помисли си Били. Искаше тате да призове всички на бунт. Но тате само посочи един мъж, вдигнал ръка.

— Джон Джоунс Магазинера.

— Живял съм в квартала Гордън, номер двайсет и три, цял живот. Там съм роден, там се прибирам нощем и до днес. Но баща ми умря, когато бях на единайсет. Много й беше трудно на майка ми, но й позволиха да остане. На тринайсет слязох за пръв път и сега плащам наема. Винаги така е било. Никой никога не е казвал, че ще ни гонят.

— Благодаря ти, Джон Джоунс. Предлагаш ли нещо?

—      Не, само си казвам.

— Аз предлагам нещо. Стачка! - прокънтя друг глас.

Понесе се дружен одобрителен възглас.

Бащата на Били рече:

— Дай Ревльото.

— Ето как ги виждам нещата - каза капитанът на градския отбор по ръгби. - Не можем да позволим на компанията да й се размине. Ако си позволят да гонят вдовици, нито едно семейство не е в безопасност. Някой ще работи цял живот за „Селтик Минерълс” и ще умре на работа, а две седмици след това ще изхвърлят семейството му на улицата. Дай Профсъюза е ходил до офиса, опитал се е да вразуми Отиде-до-Мертир Морган, но оня не е вързал. Ето защо трябва да стачкуваме.

—      Благодаря ти, Дай - каза тате. - Да приема ли това предложение за официално?

— Да.

Били с изненада установи, че тате не се противи ни-

как. Знаеше, че баща му иска да избегне точно това.

— Гласуваме! - провикна се някой.

Преди да организирам гласуване, трябва да решим кога ще бъде стачката.

„А”, помисли си Били, „ето че не я приема”. Баща му продължи:

— Може да помислим дали да не започне в понеделник. Дотогава, докато си работим, заплахата от стачка може да накара директорите да се усетят и може да получим исканото без да губим пари.

Тате предлагаше отлагане, след като не можеше да предотврати стачката изцяло.

Лен Грифитс обаче явно беше стигнал до същия извод.

—      Може ли думата, господин председател? - Бащата на Томи имаше голо теме и венец от тъмна коса около него. Освен това си беше пуснал черен мустак. Пристъпи напред и застана до тате с лице към тълпата, сякаш двамата имаха еднакъв авторитет пред хората. Мъжете притихнаха. Лен, подобно на тате и Дай Ревльото, беше сред шепата мъже, който получаваха неотменимо внимание, когато говорят.

— Питам, мъдро ли е да даваме четири дни отсрочка на компанията? Ами ако не си променят решението, което изглежда като сериозна вероятност, предвид колко са се опъвали винаги досега? В понеделник ще осъмнем с празни ръце и вдовиците ще имат много по-малко време. - Той повиши малко тон, за да звучи по-внушително. - Казвам, другари: не им давайте и инч!

Последва одобрителен възглас и Били се присъедини към него.

— Благодаря ти, Лен - каза тате. - Значи имаме две пред-ложения: стачка утре или стачка в понеделник. Кой друг иска думата?

Били наблюдаваше как баща му се справя със срещата. Следващият мъж беше Джузепе «Джоуи» Понти, главен солист в мъжкия хор на Абъроуен, по-възрастен брат на съученика на Били, Джони Понти. Въпреки италианското си име, младият мъж беше роден в Абъроуен и не се отличаваше с нищо от останалите в помещението. И той се съгласи с предложението за незабавна стачка.

Тогава тате рече:

— За да сме справедливи, може ли да каже нещо някой, който е за стачка в понеделник?

Били се почуди защо тате не използва личната си власт. Ако самият той защитеше предложението си, можеше да убеди немалко хора. Но пък ако не успееше, щеше да се озове в неудобна позиция да води стачка, срещу която изрично се е изказал. Тате нямаше пълната свобода да приказва каквото си иска.

Дискусията покри много теми. Акциите на въглищата бяха високи, затова управата можеше спокойно да пренебрегне стачката, но и търсенето беше голямо и щяха да искат да продават, докато могат. Идеше пролет, семействата на миньорите можеха да се справят и без безплатните дажби въглища. Исканият на миньорите бяха подкрепени от дългогодишната практика, но буквата на закона подкрепяше управата.

Тате остави дискусията да се развие и някои речи взеха да стават дълги и отегчителни. Били се чудеше на мотивацията на баща си и предположи, че се надява страстите да се поохладят. Но гласуването щеше да се случи така или иначе. Дойде и неговият миг.

— Първо, всички „за“ това да няма стачка.

Няколко мъже вдигнаха ръце.

— Второ, тези „за“ стачка в понеделник.

Вотът бе силен, но Били не беше сигурен, че е достатъчно силен. Зависеше от това колко мъже щяха се въздържат, прецени той.

— Накрая, тези „за“ стачка утре.

Чу се всеобщо възклицание, последва го гора от ръце. Нямаше съмнение за резултата.

— Предложението за утрешна стачка се приема - обяви тате. Нямаше нужда от преброяване.

Събранието се разпусна. Докато излизаха, Томи заяви весело:

— Значи утре е почивен ден.

— Да - съгласи се Били. - Но без пари за харчене.

IV

Когато за пръв път легна с проститутка, Фиц се беше опитал да я целуне - не защото му се искаше, а защото предполагаше, че така се прави.

— Не целувам! - рязко беше отсякла тя с кокни-акцента си и той си научи урока. Бинг Уестхемптън казваше, че много проститутки отказват целувки. Странно нещо, предвид какво друго позволяваха. Може би тази тривиална забрана запазваше част от достойнството им.

Момичетата от социалната класа на Фиц не можеха да Целуват никого преди да се оженят. Правеха го, разбира

се, но само в редки моменти на мимолетно уединение във внезапно оказала се празна странична стаичка на някой бал или зад рододендроновия храст в градината. Никога не оставаше време да се разгори някаква страст.

Единствената жена, която Фиц беше целувал както трябва, бе съпругата му Беа. Тя му предлагаше тялото си както готвач предлага изискан десерт - уханно, захаросано и прекрасно украсено. Позволяваше му да прави всичко, но оставаше пасивна. Предлагаше му устните си, но той така и не изпита чувството, че тя желае докосването му.

Етел се целуваше така, сякаш й остава само минута живот.

Стояха в апартамента с изглед към градината, до покритото легло, всеки обгърнат в ръцете на другия. Тя смучеше езика му, хапеше устните му и прокарваше език по гърлото му, и в същото време го галеше по косата, стискаше врата му, мушкаше длани под жилетката му и ги търкаше в гърдите му. Когато накрая се откъснаха един от друг задъхани, Етел сложи ръце от двете страни на лицето му, задържа главата му, зяпнала във възторг, и прошепна:

— Толкова си прелестен.

Фиц седеше на ръба на леглото и държеше ръцете й, а тя стоеше пред него. Знаеше, че някои прелъстяват слугините си редовно, но той никога не беше го правил. На петнадесет се беше влюбил в една прислужница в къщата им в Лондон, но майка му незабавно отгатна какво се случва и след няколко дни уволни момичето. Баща му тогава само се беше усмихнал и му бе казал:

— Все пак, добър избор.

Оттогава не беше посягал на прислугата. Но не можеше да устои на Етел.

— Защо се върна? Трябваше да си в Лондон до края на май - зачуди се тя.

— Исках да те видя. - По лицето й прочете недоверие.

— Все си мислех за теб, по цял ден, всеки ден и просто трябваше да се върна.

Тя се приведе и пак го целуна. Без да отлепя устни от нейните, Фиц бавно се отпусна на леглото и я придърпа към себе си, докато тя не легна върху него. Толкова беше слабичка. Не тежеше повече от дете. Косата й се измъкна от иглите, които я държаха прибрана и той зарови пръсти в лъскавите къдрици.

След известно време тя се изтърколи и легна до него, дишайки тежко. Фиц се облегна на лакът и я погледна. Беше го нарекла прелестен, но в момента тя бе най-при- казното създание, което той беше виждал някога. С румени бузи, с оплетена коса, с червени устни, влажни и леко разделени. Тъмните й очи го гледаха с обожание.

Постави длан на ханша й, погали бедрото й. Тя покри ръката му със своята и я задържа сякаш от страх да не би той да отиде твърде далеч.

— Защо ти викат Фиц? Името ти е Едуард, нали? - попита го.

Говореше в опит да поохлади малко страстите им, сигурен беше Фиц.

— Започна в училище - отговори й. - Всичките момчета си имаха прякори. Тогава една ваканция Валтер фон Улрих дойде с мен у дома и Мод го прихвана от него.

—      Преди това как те наричаха родителите ти?

— Теди.

— Теди. - Етел сякаш вкуси името. - Харесва ми повече от Фиц.

Отново започна да гали бедрото й и този път тя му позволи. Бавно запретна дългата пола на костюма й. Етел носеше чорапи до средата на прасеца и той галеше голите й колене. Над коленете носеше дълги памучни кюлоти. Докосна краката й през материята, после премести ръка към разклонението между бедрата й. Когато я пипна там, тя изстена и отдръпна ръката му.

— Свали ги - прошепна той.

— Не!

Намери връвта на кръста й и я развърза.

Тя отново сложи ръка върху неговата.

— Спри.

— Просто искам да те докосна там.

— Аз го искам повече от теб - рече тя. — Но не.

Фиц коленичи на леглото.

— Няма да правим нищо, което не ти се иска - каза й той. - Обещавам.

Тогава хвана кюлотите за горната част с две ръце и ги скъса. Момичето хлъцна от шок, но не се възпротиви. Той отново легна и започна да я обхожда с ръка, а тя веднага разтвори крака. Стискаше очи и дишаше тежко като бегач след състезание. Фиц съобрази, че никой не беше правил това с нея досега и слаб вътрешен гласец започна да го умолява да не се възползва от невинността й, но желанието му го беше яхнало неудържимо.

Разкопча панталоните си и легна върху нея.

— Не - прошепна тя.

— Моля те.

— Ако надуя корема?

— Ще изляза преди да свърша.

— Обещаваш ли?

— Обещавам - каза той и се плъзна в нея.

Усети преграда - момичето беше девствено. Съвестта му отново се обади, този път по-настоятелно. Той спря. Но бяха стигнали твърде далеч. Етел стисна таза му и го придърпа по-дълбоко, като същевременно се надигна. Нещо се скъса, тя извика рязко и преградата вече я нямаше. След това бързо и със страст се нагоди към трескавия му ритъм. Отвори очи и го погледна.

— О, Теди, Теди.... - Тя го обичаше. Тази мисъл почти го разплака и също така го възбуди неконтролируемо. Краят настъпи неочаквано бързо. Той отчаяно се отдръпна и пръсна семето си на бедрото със стон, в който се смесваха страстта и разочарованието. Момичето сложи ръка зад главата му, придърпа лицето му към своето, целуна го диво, след това затвори очи и нададе слаб вик, отчасти от изненада, отчасти от удоволствие. И тя беше свършила.

„Дано съм излязъл навреме”, пожела си той.

V

Етел работеше както обикновено, но през цялото време се чувстваше все едно държи диамант в джоба си, който от време на време може да докосва.

В миговете, когато мислеше трезво, се чудеше какво значи тази любов и накъде отива. Понякога се ужасяваше какво би си помислил богобоязливият й баща-социалист, ако научи. Но най-вече се чувстваше сякаш пада и никога

няма да намери твърда почва. Обичаше начина, по който той вървеше, обичаше мириса му, дрехите му, внимателните му изискани обноски, авторитетното му излъчване. Също така обичаше как понякога добива вид като в не- брано лозе. И когато излезеше от стаята на съпругата си с този обречен поглед, на Етел й се доплакваше. Беше влюбена и не можеше да се контролира.

Повечето дни можеха да разговарят поне по веднъж и обикновено успяваха да се усамотят за по една дълга, изпълнена с копнеж целувка. Само тази целувка я подмо- кряше и понякога трябваше да мие кюлотите си насред работния ден. Той си позволяваше и други неща, когато имаше възможността, докосваше я навсякъде, което още повече я възбуждаше. Още два пъти бяха успели да се срещнат в познатия апартамент и да легнат заедно.

Едно нещо объркваше Етел — и двата пъти Фиц я беше ухапал доста силно, веднъж по вътрешната страна на бедрото и веднъж по гърдата. И двата пъти бързо беше сподавила вика на болка, но не и преди да изскимти. Това изскимтяване като че ли го възбуди още повече. И въпреки болката тя също се възбуди. А може би я възбуждаше мисълта, че някой може да я желае толкова силно, та да изрази страстта си по този начин. Нямаше представа нормално ли е и нямаше кого да попита.

Но най-вече се тревожеше, че някой ден Фиц просто няма да успее да излезе навреме. Напрежението беше толкова силно, че й дойде почти облекчаващо, когато той и принцеса Беа се върнаха обратно в Лондон.

Преди да замине, тя го убеди да нахрани децата на стачкуващите миньори.

— Не родителите, защото не можеш да си позволиш да

заемаш страна — обясни тя. Но само момчетата и момичетата. Стачката продължава вече втора седмица и ядат, колкото да не умрат от глад. Не би ти струвало много. Децата са около петстотин. Ще те обикнат заради това, Теди.

— Можем да разпънем навес на моравата - замисли се той. докато лежаха на леглото, а Етел държеше главата му в скута си.

— И можем да приготвим храната тук - продължи с ентусиазъм момичето. - Яхния с месо и картофи, и колкото хляб им се ще.

— И пудинг със стафиди, а?

Дали я обичаше? В този миг тя имаше усещането, че той ще стори каквото й се иска - би й дал бижута, би я завел до Париж, би купил на родителите й хубава къща. Не й трябваше нито едно от тези неща – какво тогава? Не знаеше какво иска, но отказваше да помрачи щастието си с въпроси без отговори.

Няколко дни по-късно стоеше на Източната морава и наблюдаваше как хлапетата от Абъроуен ядат първата си безплатна вечеря. Фиц не разбираше, че тази храна е по- добра от това, което ядат, докато бащите им работят. Пудинг със стафиди! Родителите нямаха право да влизат, но повечето майки стояха пред портите и наглеждаха малките късметлии. Нечие махване закачи погледа на Етел и тя слезе до входа.

Групичката там беше основно от жени - мъжете не наглеждаха децата, дори по време на стачка. Събраха се около Етел с паникьосани изражения.

— Какво е станало? - попита ги тя.

Госпожа Дай Коняря й отвърна:

— Изхвърлят всички на улицата!

— Всички? Кои всички?

— Всички миньори, които плащат наем на „Селтик Ми- нерълс”.

— Не може да бъде! Бог да ни пази... - Объркване замени шока. - Но защо? Каква полза би имала компанията? Няма да им останат работници.

— Мъже, иди ги разбери - поклати глава госпожа Дай. - Едни и същи са. Няма да се откажат, независимо от цената. Не че не бих си върнала моя Дай, ако можех.

— Ужасна работа. - Откъде щеше да намери компанията достатъчно миньори? Ако затвореха мината, градът щеше да умре. Нямаше да има клиенти за магазините, деца за училищата, пациенти за лекарите... И баща й щеше да остане без работа. Никой не беше очаквал Пър- сивал Джоунс да е толкова твърдоглав.

—      Чудя се какво би казал кралят, ако знаеше - въздъхна госпожа Дай.

Етел се чудеше същото. Кралят беше показал истинско състрадание преди шест седмици. Но вероятно не знаеше дори какво се случва тук.

И тогава й хрумна нещо.

—      Може би трябва да му кажете - предложи тя.

Госпожа Дай се засмя:

—      Добре, като се видим следващия път, ще го осведомя.

— Може да му напишеш писмо.

— Не се дръж неадекватно, Ет.

— Наистина. Трябва. - Тя плъзна поглед по всяка жена в групичката. - Писмо, подписано от осемте вдовици, посетени от краля, в което му обяснявате как ви изхвърлят от домовете ви, а градът стачкува. Все ще трябва да обърне внимание, нали?

Госпожа Мини Понти, слабовата руса жена със силно мнение по много въпроси, също се обади:

— Дан, нямаш съпруг, нямаш дом и нямаш къде да отидеш - какво ще ти стане, ако опиташ?

— Вярно е. Но няма да знам какво да кажа. Как се започва такова писмо? Със „Скъпи кралю“ или „Скъпи Джордж V“, или как?

Етел предложи:

— „Сър, като ваш покорен поданик...“. Запомнила съм тия глупости от работата тук. Хайде да го направим сега. Влезте в залата на прислугата.

— Може ли?

— Сега съм домоуправителката, госпожо Дай. Аз казвам какво може и какво - не.

Жените я последваха по алейката до задната част на къщата и оттам преминаха в кухните. Седнаха на масата на прислугата и готвачът направи чай. Етел имаше запас от обикновена хартия за писане, която използваше, за бележки до търговците, снабдяващи Тай Гуин.

— „Сър, като ваш покорен поданик...“ - записа Етел. - Сега какво?

Госпожа Дай Коняря рече:

— Да ни извините, че ви занимаваме, Ваше Величество.

— Не, не. Не се извинявай. Той ни е крал, имаме право да му пишем с молби. Да кажем: „Ние сме вдовиците, които Ваше Величество посети след експлозията в абъ- роуенската мина”.

— Много хубаво - одобри госпожа Понти.

Етел продължи:

— Посещението ви беше неописуема чест за нас, а ваши-те съболезнования и благородната симпатия на крали- цата ни донесоха успокоение.

— Имаш дарба за това, като татко си - рече госпожа Дай.

Госпожа Понти отсече:

— Стига толкова учтивости, все пак.

— Добре. Така. „Молим за помощта ви като наш крал. Заради смъртта на съпрузите ни, ни изхвърлят от домовете ни”.

— От „Селтик Минерълс” - додаде госпожа Понти.

— От „Селтик Минерълс”. Всички миньори започнаха стачка заради нас, но сега изхвърлят и тях.

— Нека не е твърде дълго - притесни се госпожа Дай. - Може да е твърде зает да го чете цялото иначе.

— Хубаво. Да приключим така: „Такива неща ли се позволяват във вашето кралство?“

— Това е малко кротичко — смръщи се госпожа Понти.

— Не, добре е - възрази госпожа Дай. — Ще зачекне чувството му за справедливост.

— Имаме честта, сър, да бъдем най-покорни ваши слуги.

— Трябва ли да го правим? - пак се обади госпожа Понти. - Не съм слуга. Не се обиждай, Етел.

— Така се прави. Херцогът пише същото, когато праща писмо на вестник „Таймс“.

— Добре тогава.

Етел подаде писмото на жените, за да го прегледат.

— Сложете адресите си до подписите.

— Пиша ужасно, подпиши ме ти - смънка госпожа Понти.

Етел тъкмо щеше да каже нещо, но навреме се досети, че госпожа Понти може да е неграмотна, така че вместо да спори, просто написа:

— Госпожа Мини Понти, Уелингтън Роу, номер 19.

После адресира плика и сложи марка.

— Готови сме. - Жените й изръкопляскаха.

Етел пусна писмото още същия ден.

То никога не получи отговор.

VI

Последната мартенска събота в Южен Уелс беше сив и неприятен ден. Ниски облаци скриваха върховете на планините, а над Абъроуен неуморно ръмеше. Етел и пове- чето слуги от Тай Гуин загърбиха работата си - херцогът и принцесата в момента бяха в Лондон - и се разходиха из града.

От Лондон бяха изпратени полицаи, за да помогнат с изгонването на миньорите. Те стояха на всяка улица в капещи дъждобрани. Стачката на вдовиците беше станала национална новина и с първия влак през планината бяха пристигнали журналисти от Кардиф и Лондон, с цигари в уста, моливи и бележници в ръце. Имаше дори голям фотоапарат на статив.

Етел стоеше пред дома си с останалите от семейството и гледаше. Тате работеше за профсъюза, не за „Селтик Минерълс”, и притежаваше къщата, но повечето съседи бяха на улицата, без домове. Цяла сутрин вече изнасяха принадлежностите си: легла, маси и столове, кухненска посуда и нощни гърнета, картина в рамка, стенен часовник, оранжева кутия с прибори, малко дрехи, увити във вестник и вързани с връв. Малки купчинки безполезни вещи стояха струпани като жертвоприношения пред всяка врата.

Лицето на тате представляваше маска на потисната ярост. Били сякаш търсеше с кого да се сбие. Дядо клатеше глава и повтаряше:

— Не съм виждал такова нещо за тия седемдесет години, откак съм на тоя свят.

Мама просто гледаше свъсено.

Етел плачеше и не можеше да спре.

Някои миньори си бяха намерили друга работа, но не безпрепятствено - един миньор не можеше лесно да се приспособи към задачите на един помощник в магазин или кондуктор в автобус. Работодателите знаеха това и веднага отказваха, видеха ли въглищен прах под ноктите на кандидата. Половин дузина бяха наети като товарачи на кораби и получиха аванс, който тутакси предадоха на съпругите си. Няколко щяха да се преместят в Кардиф или Суонси и да се надяваха на работни места в металообработването. Много други също щяха да се изнесат в съседните градчета. Останалите се блъскаха в къщите на тези, които не работеха в мината и чакаха стачката да свърши.

— Кралят така и не отговори на писмото на вдовиците - каза Етел на баща си.

— Погрешно сте постъпили - отвърна той, без да се замисля. - Виж госпожа Панкхърст. Не вярвам в женския вот, но тя знае как да получи внимание.

— И какво трябваше да сторя? Да направя тъй, че да ме арестуват?

— Не е нужно да стигаш толкова далеч. Ако знаех какво си намислила, щях да ти кажа да пратиш копие от писмото до “Уестърн мейл”.

— Не се сетих за това. Етел обезкуражена си помисли как е могла да стори нещо, за да предотврати случващото се и се е провалила.

—      Вестникът щеше да попита двореца дали е получено писмото и на кралят би му било по-трудно да каже, че просто не му е обърнал внимание.

—      Дявол го взел, ще ми се да те бях попитала.

— Не ругай - скастри я майка й.

—      Извинявай, мамо.

Лондонските полицаи очевидно се чувстваха не на място - и те не недоумяваха каква глупавата горделивост и такъв инат са довели до всичко това. Пърсивал Джоунс го нямаше никакъв. Репортер от “Дейли мейл” искаше да вземе интервю от тате, но той отказа, знаейки, че вестникът няма добро отношение към работещата класа.

Нямаше достатъчно ръчни колички, затова хората се редуваха да извозват в тях вещите си. Цялата работа отне часове, но в крайна сметка до привечер и последната купчина принадлежности я нямаше, а ключовете стърчаха от ключалките на предните врати. Полицаите се върнаха в Лондон.

Етел поостана на улицата. Прозорците на празните къщи я зяпаха сляпо, а дъждовната вода се стичаше по улицата безсмислено. Тя прокара поглед по мокрите плочките на покривите и надолу по пръснатите в далечината здания около мината на дъното на долината. Една котка балансираше върху железопътните релси, но освен нея нищо не помръдваше. От машинното отделение не се вдигаше пушек, огромните колелета на лебедката си сто-яха на върха на кулата, неподвижни и излишни в тихия непрестанен дъжд.

Глава 5

Април 1917

Немското посолство представляваше импозантно име- ние на Карлтън хаус, една от най-елегантните лондонски улици. Гледаше през разлистена градина към колонадата на атинеума, клуба на джентълмените-интелектуалци. В задната част конюшните на посолството водеха към ули- ца „Мал“, широкия булевард, който започваше от площад „Трафалгар“ и водеше до Бъкингамския дворец.

Валтер фон Улрих още не живееше на Карлтън хаус. Все още - не. Само посланикът, принц Лихновски, има- ше това право. Валтер, засега само военен аташе, живее- ше сам в апартамент на десет минути пеша от Пикадили. Надяваше се обаче някой ден да заеме огромния личен апартамент на посланика. Валтер не беше принц, но баща му и кайзерът Вилхелм II бяха близки приятели. Говореше английски като възпитаник на Итън, какъвто си и беше. След две години в армията и три години във Военната академия се беше присъединил към чуждестранния корпус на Германия. Беше на двайсет и осем години и звездата му гореше все по-ярко.

Не го привличаше само престижът на работата. Вярваше, че няма по-възвишено призвание от това да служиш на страната си. Баща му чувстваше същото.

За всичко друго спореха.

Стояха в антрето на посолството и се гледаха. Еднакви на ръст, но различни по телосложение. Ото беше по-едър, плешив, със старомодно фризирани мустаци стил “попивателна гъба”, докато тези на Валтер бяха от по-модерния тип “четка за зъби”. Днес костюмите им бяха еднакви, от черно кадифе с бричове до коленете, копринени чорапи и обувки с катарами. И двамата носеха мечове и килнати настрани шапки. Колкото и абсурдни да бяха, това представляваха обичайните костюми за пред кралския двор на Великобритания.

— Изглеждаме като елизабетински актьори - установи Валтер. - Смешни костюми.

— Въобще не съм съгласен - веднага се зае да спори баща му. - Това е чудесен стар обичай.

Ото фон Улрих прекарваше много време в немската армия. Като млад офицер във Френско-пруската война, той беше повел отряда си през понтонен мост в битката при Седан. По-късно Ото се оказа един от приятелите на кайзер Вилхелм, към които монархът се обърна след като се раздели с Железния канцлер Бисмарк. Сега Ото прехвърчаше от столица на столица като пчела и опитваше нектара на дипломатическите клюки. Накрая прибираше всичко обратно в кошера. Вярваше в монархията и пру- ската военна традиция.

Валтер беше също толкова голям патриот, но смяташе, че Германия трябва да се модернизира и да приеме някои социални равенства. И той като баща си се гордееше с научно-техническите постижения на страната си и с трудолюбивия и ефикасен немски народ, но смяташе, че имат още много за учене - демокрация от американците, дипломация от британците, и култура от французите.

Бащата и синът излязоха от посолството и слязоха по широкото стълбище. Озоваха се на улица „Мал“. Валтер щеше да бъде представен на крал Джордж V, ритуал, считан за привилегия, макар да не носеше някакви конкретни облаги. Младши дипломати като него обикновено не получаваха тази чест, но баща му нямаше угризения да дърпа конци в полза на кариерата на сина си.

— Автоматите правят всички останали лични оръжия остарели - обясняваше Валтер, подхващайки нишката на спор, започнат по-рано. Оръжията му бяха специалност и той вярваше, че немската армия трябва да разполага с последните постижения на военната технология.

Ото не беше съгласен.

— Засичат, прегряват, пропускат. Мъж с пушка може да се прицели внимателно. Дай му обаче автомат и ще го заразмахва като градински маркуч.

— Когато къщата ти гори, не гасиш огъня с добре насочени шепи вода. Трябва ти маркуч.

Ото размаха пръст.

— Не си бил в бой - нямаш представа какво е. Слушай ме, знам.

Така свършваха споровете им обикновено.

Валтер смяташе поколението на баща си за арогантно. Разбираше как се беше получило така. Спечелили бяха война, бяха създали Германската империя от Прусия и още няколко малки независими монархии и бяха направили Германия една от най-проспериращите страни в света. Естествено, че щяха да се мислят за изключителни. Това обаче ги правеше непредпазливи.

Няколкостотин метра надолу по улицата двамата свиха към палата „Сейнт Джеймс“, зданието от шестнайсети век, тухлено, по-старо и далеч не толкова впечатляващо, колкото своя съсед, Бъкингамския дворец. Представиха се на един портиер, облечен като тях.

Валтер чувстваше леко вълнение. Толкова лесно се правеха грешки в етикета, а никоя грешка не беше малка, ставаше ли въпрос за кралски особи.

Баща му попита портиера на английски:

— Сеньор Диас тук ли е?

— Да, сър, пристигна преди няколко минути.

Валтер се посмръщи. Хуан Карлос Диего Диас представляваше мексиканското правителство.

— Защо те вълнува този човек? - запита баща си на немски, докато минаваха през няколко стаи, по чиито стени висяха пистолети и саби.

— Британският кралски флот преустройва корабите си да използват не въглища, а нефт.

Валтер кимна. Повечето развити страни правеха същото. Нефтът беше по-евтин, по-чист и по-лесен за употреба - просто го наливаш, вместо да използваш армии от чернолики въглищари. - А британците се снабдяват с нефт от Мексико.

— Купили са мексикански нефтени кладенци, за да захранват нуждите на флота си.

—       Но ако се намесим в Мексико, какво ще си помислят американците?

Ото чукна носа си с пръст.

— Слушай и се учи. И каквото и да става, не казвай нищо.

Мъжете, които щяха да бъдат представени, чакаха в предверието. Повечето носеха кадифени дрехи като тези на Ото и Валтер, макар че един-двама бяха пременени в костюми на генерали като от някоя комедийна опера, а един - вероятно шотландец, беше с униформа с поличка. Бащата и синът се разходиха из стаята, кимаха на позна- ти лица и накрая стигнаха до Диас, пълен мъж с мустак, завит нагоре.

След като размениха обичайните любезности, Ото попита:

— Сигурно се радвате, че президентът Уилсън е вдигнал забраната за продажба на оръжия на Мексико?

— Продажба на оръжия на бунтовници — натърти Диас, сякаш го поправяше.

Американският президент, винаги склонен да се ангажира морално, беше отказал да признае генерал Хуерта, който дойде на власт, след като уби предшественика си. Наричайки Хуерта „убиец“, Уилсън беше подкрепил партизанската организация „Конституционалистите“.

— Ако оръжия може да се продават на бунтовниците, може да се продават и на правителството, нали така? - зададе нов въпрос Ото.

Диас завъртя изненадано глава.

—      Казвате ми, че Германия би направила това?

—      Какво ви е нужно?

— Сигурно вече знаете, че отчаяно се нуждаем от пушки и муниции.

— Може да поговорим по въпроса.

Валтер беше също толкова стреснат, колкото и Диас.

Това можеше да предизвика беди.

— Но, татко, САЩ... — опита се да възрази той.

— Един момент! — Баща му рязко вдигна ръка.

Диас замислено проточи:

— Нека поговорим тогава. Но, кажете ми, какви други теми може да изникнат? - Правилно беше предположил, че Германия може да поиска нещо в замяна.

Вратата към тронната зала се отвори и оттам излезе лакей със списък. Представянето щеше да започне. Ото обаче продължи невъзмутимо:

— По време на война, една суверенна държава има правото да не се разделя със стратегически ресурси.

Диас присви очи.

— Говорите за нефта. — Само с този стратегически peсурс разполагаше Мексико.

Ото кимна.

— Значи, искате да ни дадете оръжия...

— Да ви продадем, не да ви дадем - натърти Ото.

— Бихте ни продали оръжия сега, а в замяна трябва да ви обещаем да не захранваме британците с нефт в случай на война. - Диас явно не беше свикнал със сложните маневри на дипломатическия език.

— Би си струвало да го обсъдим. - На дипломатически език това значеше „да“.

Лакеят занарежда на висок глас:

— Мосю Оноре дьо Пикар дьо ла Фонтен!

И церемонията започна.

Ото погледна Диас право в очите. - Ще ми се да ми кажете как подобно предложение ще бъде прието в Мексико.

— Вярвам, че президентът Хуерта ще е заинтересован.

— Значи, ако адмирал Паул фон Хинтце, който отговаря за връзките с Мексико от наша страна, направи официац- но предложение на президента, няма да получи отказ.

Валтер не можеше да прецени дали баща му търси не- двусмислен отговор. Като че ли не му се щеше немското правителство да рискува унижението от това подобна оферта да бъде хвърлена обратно в лицата им. За Валтер унижението не беше най-голямата опасност за Германия, а възможността страната му да си създаде враг в лицето на САЩ. Само че беше вбесяващо невъзможно да сподели съмненията си в присъствието на Диас.

Мексинакецът обаче отговори:

— Няма да получи отказ.

— Сигурен ли сте? — настоя Ото.

—      Гарантирам го.

Валтер докосна баща си по лакътя.

—      Татко, може ли да ти кажа нещо?

В този миг обаче лакеят извика:

— Хер Валтер фон Улрих!

Валтер се поколеба, но баща му го подкани:

—      Твой ред е. Върви!

Младият мъж се обърна и пристъпи в тронната зала.

Британците обичаха да предизвикват страхопочитание у гостите си. Сводовете на сегментирания таван бяха украсени в диамантен десен, по червените плюшени стени висяха огромни портрети, а в далечния край зад трона висеше висок балдахин от тъмно кадифе. Пред трона кралят стоеше прав, облечен в униформа от военноморския флот. Валтер с успокоение мярна познатото лице на сър Алън Тайт - несъмнено шепнеше имената на новодошлите в ухото на краля.

Германецът се приближи и направи дълбок поклон.

— Радвам се да ви видя отново, фон Улрих — поздрави го кралят.

Валтер отвърна както беше репетирал.

— Надявам се Ваше Величество да е останал доволен от дискусията в Тай Гуин.

— Много! Въпреки че върху събирането падна сянка.

— Експлозията в мината, да. Толкова трагично.

— Очаквам с нетърпение следващата ни среща.

Валтер разбра, че това беше знакът да си върви. Закрачи заднешком, като се кланяше неколкократно, както беше нужно. Накрая стигна до входната врата.

Баща му го чакаше.

—      Бързо приключи! — възкликна Валтер.

—      Напротив, стори ми се по-дълго от обичайното - каза Ото. - Обикновено кралят казва: „Радвам се да ви видя в Лондон“ и това е краят на разговора.

Излязоха заедно от двореца.

— В много отношения британците са чудесен народ, но са малко меки — говореше Ото, докато вървяха по улица „Сейн Джеймс“ към Пикадили. - Министрите управляват краля, парламентът — министрите, а хората избират членовете на парламента. Как се ръководи страна по този начин?

Валтер не се върза на провокацията. Той вярваше, че германската политическа система е остаряла, със слаб парламент, който не можеше да се опъне на Кайзера или генералите му, но беше спорил много пъти по този въпрос с баща си, а и още се тревожеше какво се беше случило в разговора с мексиканския пратеник.

— Това, което каза на Диас, беше рисковано - каза той. - На президента Уилсън няма да му се понрави, че продава-ме пушки на Хуерта.

— Какво значение има какво мисли Уилсън?

— Опасно ще е да се съюзим със слаба страна като Мек- сико и да се противопоставим на силна като САЩ.

—      В Америка няма да има война.

Валтер предположи, че е така, но това не го успокои. Не харесваше идеята, че страната му ще е във враждебни отношения с Щатите.

В апартамента му двамата свалиха смешните си костюми и се облякоха в сака и панталони от туид, а под саката - в ризи с меки якички и шапки с вдлъбнати върхове. От Пикадили се качиха на моторизиран омнибус, който вървеше на изток.

Ото беше впечатлен от поканата, получена от Валтер за срещата в Тай Гуин през януари.

— Херцог Фицхърбърт е добро познанство - беше казал тогава. - Ако Консерваторите дойдат на власт, може да стане министър, дори да отговаря за международната политика на страната. Трябва да продължите приятелството си.

Валтер беше взел тези думи насериозно и бе предложил:

— Трябва да посетя благотворителната му клиника и да направя малко дарение.

— Отлична идея.

— Може би ще искаш да дойдеш с мен, когато отида?

Баща му беше налапал въдицата.

— Още по-добре.

Валтер имаше друг мотив, но баща му нямаше откъде да знае.

Автобусът ги прекара покрай театрите на улица „Странд“, офисите на вестниците на улица „Флийт“ и банките във финансовия сектор на града. След това улиците взеха да изтъняват и все повече да се покриват с мръсотия. Цилиндрите и бомбетата отстъпиха място на шапки от груб плат. Преобладаваха каретите, автомобилите бяха малко. Намираха се в Ийст Енд.

Слязоха при Алдгейт[5]. Ото се огледа с гримаса.

— Не знаех, че ме водиш в гетото.

— Ще отидем в клиниката за бедните, за която ти говорих - отвърна му Валтер. - Къде очакваше да се намира?

— Херцог Фицхърбърт идва ли тук?

— Предполагам, че само плаща. - Валтер отлично знаеше, че Фиц никога не е стъпвал тук. - Но, разбира се, той ще научи за посещението ни. 

Закриволичиха по уличките, докато не стигнаха до една протестантска неконформистка църквица. Изписан на ръка дървен знак гласеше: „Кавалерийска евангелска църква“. На табелата имаше забоден лист хартия с думите:

Клиника за деца

Безплатно

Днес и всяка друга сряда

Валтер отвори вратата и влязоха.

Ото издаде звук на отвращение, извади носната си кърпичка и я притисна към лицето си. Синът му обаче вече беше ходил и очакваше миризмата, но дори така тя го удари почти с физическа сила. Помещението бъкаше от парцаливи жени и полуголи деца, всички мръсни до почер-няване. Жените седяха на пейки, а децата играеха на пода. В далечния край на стаята имаше две врати с надписи „Лекар“ и „Отговорничка“.

До вратата седеше лелята на Фиц, Хърм, и отмяташе имена в един тефтер. Валтер представи баща си.

— Лейди Хърмия Фицхърбърт. Баща ми Ото фон Улрих.

От вратата с надпис „Лекар“ излезе жена в дрипи, хванала под ръка малко бебе и шишенце с лекарство. Една сестра подаде глава и извика:

— Следващия, моля!

Лейди Хърмия направи справка със списъка си и обяви:

— Госпожа Блатски и Роузи!

Една възрастна жена и едно момиче влязоха в манипу- лационната.

Валтер каза на баща си да почака малко, докато доведе управителя.

Запристьпва внимателно около мъниците на пода и се насочи към другата врата в края на коридора. Почука и влезе.

Стаята приличаше повече на склад за метли и парцали и всъщност в единия край си беше точно това. Лейди Мод Фицхърбърт седеше на масичка и пишеше нещо в счетоводна книга. Носеше проста рокля, сива като перушината на гълъб и шапка с широка периферия. Погледна нагоре и усмивка озари лицето й, когато видя Валтер. Толкова ярка беше усмивката, че можеше го просълзи. Тя скочи от стола си и го прегърна.

Цял ден беше чакал това. Целуна устните й, а тя отвори уста веднага. Бе целувал няколко жени, но само тя притискаше тялото си към него така. Малко се смути, като си помисли, че Мод може да усети ерекцията му и леко се приведе в кръста, но тя само се притисна още по- плътно, сякаш наистина искаше да я усети. Той се предаде на мимолетното удоволствие.

Мод изпитваше страст към всичко, с което се занимаваше - бедността, правата на жените... и Валтер. Това го удивляваше. Истински късметлия бе, че се беше влюбила в него.

Любимата му откъсна устни от неговите, задъхана.

— Леля Хърм ще заподозре нещо - прошепна му.

Валтер кимна.

—      Баща ми е отвън.

Мод пооправи косата си и си приглади роклята.

—      Добре тогава.

Валтер отвори вратата и двамата излязоха в коридора. Ото си бъбреше с Хърмия - харесваше почтените възрастни дами.

— Лейди Мод Фицхърбърт, може ли да ви представя баща си, Ото фон Улрих?

Ото се поклони над ръката й. За щастие се беше оту- чил да тропа с пети - на англичаните им се струваше комично.

Пред погледа на Валтер двамата се заоглеждаха един друг преценяващо. Мод се подсмихваше развеселено и младият мъж се почуди дали тя не си мисли как ще изглежда самият той в следващите години. Ото отбеляза с одобрение скъпата кашмирена рокля на Мод и модерната й шапка. Дотук добре.

Не знаеше, че двамата са влюбени. Валтер планираше първо да даде възможност на баща си да опознае Мод. Ото намираше благотворителната дейност за достойно занимание за богатите жени и настояваше майката и сестрата на Валтер да посещават бедните семейства в Цум- валдт, където беше почивната им вила в Източна Прусия. Щеше да разбере колко прекрасна и изключителна жена е Мод и по времето, когато Валтер поискаше ръката й, любимата му щеше да е свалила гарда на баща му.

Малко беше глупаво да се нервира толкова, знаеше Валтер. Беше на двайсет и осем, имаше правото да избере жена, която да обича. Но преди осем години се беше влюбил в друга. Тилде беше страстна и интелигентна като Мод, ала беше на седемнайсет и католичка. Фамилията фон Улрих бяха протестанти. И двете двойки родители гневно се противяха на любовта им и Тилде не можеше да тръгне против думата на баща си. Сега Валтер за втори път се беше влюбил в неподходящата жена. Трудно щеше да е за баща му да приеме в семейството си феминистка и чужденка. Но сега Валтер беше пораснал и бе по-хитър, а Мод - по-силна и независима от Тилде.

При все това не му беше леко. Към Мод чувстваше нещо непознато и много силно. Искаше да се ожени за нея и да прекарат живота си заедно. Не можеше да си представи нещата другояче. Освен това не искаше баща му да прави проблеми.

Любимата му се държеше примерно.

— Много мило, че ни посетихте, хер фон Улрих - рече тя. — Сигурно сте страшно зает. Предполагам, че за довереника на един монарх работата никога не свършва.

Ото беше поласкан, точно според намерението й.

— Боя се, че е така. Но пък брат ви, херцогът, е толкова добър приятел на Валтер, че нямах търпение да дойда.

— Нека ви представя лекаря ни. - Мод ги поведе и почука на вратата на манипулационната. Валтер беше любопитен. Никога не беше срещал лекаря.

— Може ли да влезем? - попита Мод през вратата.

Пристъпиха в помещението, което обикновено служеше за кабинет на пастора, обзаведено с малко бюро и лавица с тефтери и книги с химни. Лекарят, хубавец с гъсти черни вежди, преглеждаше ръката на Роузи Блатски. Ревността убоде Валтер в сърцето - Мод прекарваше цял ден с този привлекателен мъж.

— Д-р Грийнуолд, имаме високопоставен гост. Може ли да ти представя хер фон Улрих?

Ото сковано поздрави:

— Как сте?

— Докторът работи тук безплатно - обясни Мод. - Изклю-чително сме му благодарни.

Грийнуолд отсечено кимна. Валтер се зачуди какво причинява видното напрежение между баща му и лекаря.

Последният върна вниманието си към пациентката. През дланта й минаваше възпалено на вид порязване. Цялата китка се беше подула. Той погледна към майката и попита:

— Как е станало?

Детето отвърна:

— Майка ми не говори английски. Порязах се на работа.

— А баща ти?

—      Той е мъртъв.

Мод тихо прошушна:

— Клиниката е за семейства без бащи, но всъщност не връщаме никого.

Грийнуолд попита Роузи:

— На колко си години?

— Единайсет.

Валтер се обърна към Мод:

— Мислех, че децата под тринайсет не бива да работят.

— Има вратички в закона - обясни тя.

— Какво работиш? - продължи Грийнуолд.

— Чистачка съм във фабриката за дрехи на Мани Литов. Имаше острие в сметта.

— Когато и да се порежеш, промивай раната и слагай чиста превръзка. След това я сменяй всеки ден, за да не се зацапва твърде много.

Грийнуолд говореше бързо и строго, но не грубо.

Майката излая нещо на дъщеря си на руски с тежък акцент. Валтер не я разбра, но схвана основната част от отговора на момичето, което представляваше превод на думите на лекаря.

Той нареди на сестрата да почисти ръката и да я превърже, а на Роузи рече:

— Ще ти дам един мехлем. Ако ръката ти още се подува, ела да ме видиш следващия понеделник. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Ако позволиш на инфекцията да се влоши, може да загубиш ръката си.

Роузи се просълзи.

— Извинявай, че те плаша така, но разбери колко е важно да чистиш раната редовно.

Сестрата приготви купа с антисептична течност.

— Бих искал да изразя възхищението си от работата ви тук, докторе - започна Валтер.

— Благодаря ви. Радвам се да отделям от времето си, но ни трябват пари за припаси. Всяка помощ, която можете да ни окажете, ще е дълбоко оценена.

— Нека оставим доктора - има поне още двайсет пациенти - предложи Мод.

Гостите излязоха от манипулационната. Валтер се пръскаше от гордост. Мод не само беше състрадателна. Когато чуеха за малки деца, превили гърбове по фабриките, много аристократични дами просто проронваха някоя друга сълзица в копринените си кърпички, но Мод притежаваше решителността и самообладанието да прави нещо по въпроса.

„Ах, и тази жена ме обича”, помисли си той.

— Да ви предложа нещо за пиене, хер фон Улрих? Кабинетът ми е много тесен, но имам бутилка от най-доброто шери на брат ми.

— Много сте любезна, но трябва да тръгваме - каза Ото.

Много бързо, помисли си Валтер. Чарът на Мод се беше изчерпал за баща му. Синът му имаше гадното усещане, че нещо се е объркало.

Ото извади банкнота от портфейла си.

— Моля, приемете тази скромна благодарност за чудесната си работа тук, лейди Мод.

— Колко щедро! - възкликна тя.

Валтер също й даде пари.

— Може би ще ми позволите да направя и друго дарение.

— Ще съм благодарна на всичко, което можете ми предложите. - Валтер се надяваше, че само той е видял лукавия й поглед при тези думи.

— Моля, предайте поздравите ми на херцог Фицхърбърт - смотолеви баща му.

Сбогуваха се.

Валтер се тревожеше от реакцията на баща си.

— Не е ли чудесна лейди Мод? - наглед безгрижно под- метна той, докато се връщаха към Алдгейт. - Фиц плаща за всичко, разбира се, но Мод върши цялата работа.

— Позорно - отвърна Ото. - Пълен позор.

Валтер беше усетил, че баща му е нацупен, но не очак-ваше такова нещо.

— Какво говориш, за Бога? Ти одобряваш, когато богати жени вършат такива неща!

— Да посещаваш болни селяни с кошница храна е едно. Но съм отвратен да видя как сестрата на британски херцог дели едно място - такова място! — с лекар-евреин!

— О, Боже - простена Валтер. Разбира се, че д-р Грий- нуолд беше евреин. Родителите му вероятно се казваха Грунвалдт. Валтер не познаваше лекаря и така или иначе не се вълнуваше от етноса му. Но Ото, като повечето мъже от поколението си, смяташе тези неща за важни. - Татко, човекът работи без пари! Лейди Мод не може да върне добър лекар, само защото е евреин.

Баща му не слушаше.

— Семейства без бащи - откъде пък й е хрумнала тая фраза? - с отвращение нареждаше той. - Челядта на безименни проститутки, това има предвид.

Сърцето на Валтер го болеше. Планът му се беше объркал кошмарно.

—      Не видя ли колко е смела? - отчаяно рече той.

—      Глупости. Ако беше моя сестра, добре бих я натупал.

II

В Белия дом назряваше криза.

В малките часове на сутринта на 21 април, Гюс Деуор се намираше в Западното крило. Тази нова сграда предоставяше толкова нужното пространство за кабинети, като така главното здание можеше да служи само по предназначение - като резиденция. Гюс седеше в личната стая на президента, точно до Овалния кабинет. Помещението беше малко и неугледно, осветено от мътна крушка. На бюрото стоеше очуканата преносима пишеща машина “Ъндърууд”, на която Удро Уилсън пишеше изявленията и речите си.

Гюс имаше по-силен интерес към телефона. Ако из- звънеше, той трябваше да реши дали да събуди президента.

Един телефонен оператор не можеше да вземе такова решение. От друга страна, дори старшите съветници на президента имаха нужда от сън. Гюс беше най-нискосто- ящият от тях, или пък най-високопоставен от по-низшите чиновници, в зависимост от гледната точка. Така или иначе, на него се падна задачата да виси цяла нощ на телефона и да реши дали да прекъсва съня на президента, както и този на първата дама Елън Уилсън, която страдаше от мистериозна болест. Гюс се нервираше - можеше да каже или да направи нещо грешно. В този миг цялото му скъпо образование му се струваше излишно - дори в Харвард нямаше курс по будене на президенти. Надяваше се телефонът да не иззвъни.

В момента се намираше там заради едно свое писмо. Описал беше на баща си кралското събиране в Тай Гуин, дискусията след вечерята и опасността от война в Европа. Сенатор Деуор намери писмото за толкова интересно и любопитно, че го показа на приятеля си Удро Уилсън, който пък нареди:

— Ще ми се да взема това момче при мен.

Гюс прекарваше една година между края на образованието си в Харвард и стажа си във вашингтонска правна кантора. Беше стигнал до половината на световната си обиколка, но с нетърпение прекъсна пътуването си и се върна спешно у дома, за да служи на президента.

Нищо не вълнуваше Гюс по-силно от отношенията между държавите - приятелствата и омразите, съюзите и войните. Като юноша посещаваше срещите на Комитета по международни връзки към Сената, където членуваше баща му, и те му се струваха по-интересни от театрални пиеси.

— Така страните създават мир и благоденствие, или пък войни, унищожение и глад - казал беше баща му. - Ако искаш да промениш света, международните отношения са отправната точката, откъдето можеш да сториш най- много добро или зло.

И сега Гюс се беше озовал насред първата си международна криза.

Един наперен служител на мексиканското правителство бил арестувал осем американски моряци в пристанището на Тампико. Мъжете вече били освободени, служителят се извинил и тривиалният инцидент би трябвало да приключи с това. Но тогава командирът на ескадрата, адмирал Майо, поискал да бъдат изпратени с военни почести. Президентът Хуерта отказал. В добавка Уилсън заплашил да окупира Веракруз, най-голямото пристанище на Мексико.

И така, Щатите бяха на ръба на война. Гюс дълбоко се възхищаваше на принципите на Удро Уилсън. Президентът не беше доволен от циничната гледна точка, според която един мексикански бандит не е много по-различен от друг. Хуерта беше реакционер, убил предшественика си и Уилсън търсеше повод да го свали от власт. На Гюс страшно му допадаше, че световен лидер не е готов да приеме убийството като мярка за добиване на власт. Кога щеше да дойде денят, когато този принцип щеше да бъде приет от всички?

Кризата беше раздухана и от немците. Немски кораб на име „Ипиранга” наближаваше Веракруз с товар пушки и муниции за правителството на Хуерта.

Денят пращеше от напрежение, но сега Гюс едва стоеше буден. На бюрото, осветен от лампа със зелен абажур, стоеше напечатан доклад от разузнаването за военната сила на бунтовниците в Мексико. Разузнаването беше сред по-малките военни ведомства, само с двама офицери и двама чиновници, затова докладът не ставаше за нищо. Умът на Гюс все се рееше към Карълайн Уигмор.

Когато пристигна във Вашингтон, го бяха привикали да се види с професор Уигмор, един от преподавателите му в Харвард, който се беше преместил в университета Джорджтаун. Уигмор го нямаше, но Гюс го посрещна младата втора съпруга на учителя. Дотогава беше срещал Карълайн няколко пъти по разни мероприятия в кампуса и бързо се почувства привлечен от замисления й вид и съобразителността й.

— Каза, че трябва да поръча нови ризи - обясни тя, но Гюс забеляза напрегнатото й изражение. После жената добави: — Но знам, че е отишъл при любовницата си.

Гюс избърса сълзите й, тя го целуна по устните и му каза:

—      Щеше ми се да бях женена за някого, на когото мога да имам доверие.

Карълайн се оказа изненадващо страстна. Не позволяваше съешаване, но правеха всичко останало. Получаваше силни оргазми щом само я докоснеше.

Връзката им продължаваше вече месец и за това време Гюс вече беше сигурен, че иска тя да се разведе с Уигмор и да се омъжи за него. Но тя не щеше и да чуе, въпреки че нямаше деца. Каза, че това ще провали кариерата му и вероятно беше права. Не можеше да се случи дискретно, защото сочният скандал щеше да лъсне по всички вестници — привлекателната съпруга на известен професор го напуска за по-млад богат мъж. Гюс знаеше точно какво би казала майка му за подобен брак:

—      Разбираемо е, професорът й е изневерявал, но жената, разбира се вече не става за обществото.

Президентът щеше да се озове в неловко положение, както и хората, на които един високопоставен адвокат би разчитал за прехраната си. А и щеше да сложи край на всякакви надежди на Гюс да последва баща си в Сената.

Гюс си повтаряше, че не го интересува. Обичаше Карълайн и щеше да я спаси от съпруга й. Имаше достатъчно пари, а след смъртта на баща си щеше да стане милионер. Щеше да си намери друго поприще. Може би журналист, репортер в чужди столици.

Но в същото време чувстваше пронизващата болка от това каква грешка би направил тогава. Вече работеше за

Белия дом, длъжност-мечта за всеки млад мъж. Би било изключително трудно да се откаже от това.

Телефонът иззвъня и Гюс се стресна от острия звук сред тишината на Западното крило.

— О, Боже — каза си той, вперил поглед в него. - О, Боже, ето. Ето.

Поколеба се няколко секунди и накрая вдигна слушалката. Чу припърхващата интонация на държавния секретар Уилям Дженингс Брайън.

— С мен е Джоузеф Даниълс, Гюс. - Това беше секретарят на флота. - Личният секретар на президента също

слуша.

— Да, господин секретар, сър. - Гюс говореше овладяно, но сърцето му препускаше.

— Събуди президента, ако обичаш - нареди Брайън.

— Да, сър.

Гюс прекоси Овалния кабинети и излезе в Розовата градина в хладния нощен въздух. Притича към старата сграда, където един страж го пусна. Побърза нагоре по главното стълбище и стигна до вратата на спалнята. Вдиша дълбоко и почука толкова силно, че го заболяха кокал- четата.

След миг чу гласа на Уилсън.

— Кой е?

— Гюс Деуор, господин президент. Секретар Брайън и секретар Даниълс са на телефона.

—      Минута.

Президентът излезе, слагайки очилата си. Носеше само пижама и халат. Беше висок, но не колкото Гюс. Президентът винаги беше считал, че е грозен и не грешеше много. Носът му приличаше на клюн, ушите му стърчаха, но силната му издадена напред брадичка му придаваше решителен вид, който отговаряше на силния характер. Когато говореше, се виждаха лошите му зъби.

— Добро утро, Гюс - каза той приветливо. - За какво е вълнението?

— Не ми казаха.

— Е, по-добре да нададеш едно ухо от другия телефон тогава.

Гюс се шмугна в съседната стая и вдигна слушалката. Чу гласа на Брайън.

— „Ипиранга” ще хвърли котва в десет сутринта.

Гюс потръпна в нервно очакване. Мексиканският президент не можеше да не клекне вече. В противен случай щяха да последват кръвопролития.

Брайън прочете телеграма от американския консул във Веракруз:

— Параходът „Ипиранга”, собственост на „Хамбург- Аме-рика“, ще пристигне утре от Германия с двеста автомати и петнайсет милиона патрони; ще спре на кей номер четири и ще започне разтоварване в десет и трийсет.

— Съзнавате ли какво означава това, господин Брайън?

— В ушите на Гюс гласът на президента звучеше раздразнено. - Даниълс, там ли си? Какво мислиш?

— Мунициите не трябва да стигнат до Хуерта. - Гюс се изненада от агресивното предложение на иначе паци- фистки настроения Даниълс. - Може да пратя телеграма на адмирал Флетчър да спре парахода, като превземе митницата.

Настъпи дълго мълчание. Гюс усети, че стиска телефона до болка. Накрая президентът проговори.

— Даниълс, прати заповед до адмирал Флетчър. Нека превземе Веракруз незабавно.

И Америка беше във война.

III

Гюс не легна тази нощ, нито на следващия ден.

Малко след осем и половина сутринта секретар Да- ниълс донесе новините, че американски военен кораб е блокирал пътя на „Ипиранга”. Невъоръженият съд бил обърнал посоката. Американски морски пехотинци щяха да акостират във Веракруз по-късно.

Гюс се плашеше и ядосваше от ескалиращата военна обстановка, но и страшно се вълнуваше, че е в центъра на събитията. Любимата му пиеса беше „Хенри V” и обичаше да цитира репликата: “...но ако жаждата за чест е грях, то няма втори грешник като мене..."[6] Вести пристигаха по радиото и телеграфа и задачата му беше да носи съобщенията на президента. По обед морските пехотинци превзеха митницата на Веракруз.

Малко след това му казаха, че има посетител - някоя си госпожа Уигмор.

Гюс се намръщи. Това не беше дискретно. Нещо сигурно не беше наред.

Закрачи бързо към фоайето. Карълайн изглеждаше в паника. Въпреки спретнатото й палто и шапка, косата й беше чорлава, а очите - почервенели от плач.

— Мила моя! - прошепна развълнувано Гюс, когато я видя. - Какво се е случило, за Бога?

— Това е краят - рече тя. - Не мога повече да те виж дам. Толкова съжалявам.

После зарида неудържимо.

Искаше му се да я прегърне, но не можеше да го напра- ви тук. Нямаше си собствен кабинет. Огледа се - охранителят на вратата ги зяпаше. Нямаше къде да се усамотят.

— Ела навън - каза й той и я хвана за ръка. - Ще се поразходим.

Тя поклати глава.

— Не. Ще се оправя. Стой тук.

— Какво те е разстроило така?

Не искаше да срещне погледа му и гледаше към пода.

— Трябва да съм вярна на съпруга си. Имам задължения.

— Нека аз съм твой съпруг.

Карълайн вдигна лице и копнежа в очите й скъса сърце-то на Гюс.

— Можем! - почти извика той.

— Вече имам съпруг.

— Той не ти е верен. Защо ти да си му вярна?

Жената пропусна забележката покрай ушите си.

— Приел е пост в Бъркли. Местим се в Калифорния.

— Не отивай.

— Решила съм вече.

— Ясно - безизразно отвърна той. Все едно го бяха но- каутирали. Боляха го гърдите. - Калифорния. Мамка му.

Тя видя, че се е примирил с неизбежността и започна да се успокоява. - Срещаме се за последно.

— Не!

— Моля те, чуй ме. Искам да ти кажа нещо и това е един-ствената ми възможност.

— Добре.

— Преди месец бях готова да се самоубия. Не ме гледай така, вярно е. Мислех, че съм толкова безполезна, че никому няма да липсвам. Тогава ти се показа на прага ми. Беше толкова внимателен, толкова учтив, толкова грижлив, че ме убеди да остана жива. Ти ме ценеше. - Не спираше да плаче, но продължаваше. - И толкова се радваше на целувките ми. Щом така радвах някого, значи не бях напълно безполезна. Тази мисъл ме крепеше. Ти спаси живота ми, Гюс. Бог да те благослови.

— А за мен какво остава?

— Спомени - отвърна тя. - Надявам се да са ти скъпи, както са на мен.

После му обърна гръб. Гюс я изпроводи до вратата, но тя така и не го погледна отново. Излезе и той я остави.

След това автоматично се запъти към Овалния кабинет, после смени посоката - умът му се бунтуваше твърде силно, за да отиде при президента точно сега. Влезе в мъжката тоалетна, за да си даде няколко минути на спокойствие. За щастие нямаше други. Изми лицето си и се погледна в огледалото. Слаб мъж с голяма глава - имаше формата на близалка. Светлокафява коса и кафяви очи, не много привлекателен, но жените обикновено го харесваха, а Карълайн го обичаше.

Поне за малко.

Не трябваше да я пуска да си отиде. Как можеше да я остави и само да гледа след нея? Можеше да я убеди да отложи решението си, да обмисли нещата, да поговорят още малко. Може би щяха да се сетят за алтернативи. Но в сърцето си знаеше, че такива няма. Сигурно вече всичко това й беше минало през ума. Лежала е будна цели нощи, съпругът й е спял до нея, проигравала е ситуацията постоянно. Беше го решила преди да дойде.

Трябваше да се върне на работа. Америка беше във война. Но как да извади това от главата си, като не можеше да спре да мисли какъв би бил животът му без нея? Всичко му се струваше странно. Какво да прави?

Един чиновник влезе в тоалетната и Гюс подсуши ръце с хавлия, а после се върна на поста си в стаичката до Овалния кабинет.

Няколко секунди след това един пратеник му донесе телеграма от американския консул във Веракруз. Пишеше следното:

ЧЕТИРИМА ОТ МЪЖЕТЕ НИ УБИТИ ЗАПЕТАЯ ДВАДЕСЕТ РАНЕНИ ЗАПЕТАЯ СТРЕЛБА НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО КОНСУЛСТВОТО ТОЧКА

— О, не! - възкликна той. Четирима добри американци с майки и бащи, съпрузи или приятелки. Новината даде друга гледна точка на тъгата му. „Поне аз и Карълайн сме още живи”, помисли той.

Почука на вратата на Овалния кабинет и подаде телеграмата на Уилсън. Президентът пребледня, когато я прочете.

Гюс го погледна много внимателно. Как се чувстваше той, като знаеше, че хората са мъртви заради решение, взето от него посред нощ?

Това не трябваше да се случва. Мексиканците искаха свобода от тиранични правителства, нали? Трябваше да посрещнат американците като освободители. Какво се бе-ше объркало?

Брайън и Даниелс се показаха след няколко минути, следвани от военния секретар Линдзи Гарисън и съветника към Държавния департамент Робърт Лансинг. Събраха се в Овалния кабинет да чакат още новини.

Президентът беше по-пренавит и от цигулкова струна. Блед и изнервен, той шареше насам-натам из стаята. Жалко, че Уилсън не пушеше - това би могло да го успокои, помисли си Гюс.

„Всички знаехме, че може да има насилие, но реалността се оказва по-шокираща от очакваното”, каза си той.

Спорадично пристигаше нова информация, а Гюс предаваше съобщенията на Уилсън. Все лоши новини. Мексиканските войници устояваха, стреляха по морските пехотинци от укреплението си. Бяха подкрепени от цивилни граждани, които се целеха в американските войници от прозорците си. В отговор бойният кораб на САЩ „Прей- ри” беше насочил триинчовите си оръдия към града и го обстрелваше.

Жертвите растяха - шестима американци, осмина, дванайсет - и още повече ранени. Но силите все пак бяха в полза на САЩ и мъртвите мексиканци надхвърляха сто.

Президентът изглеждаше объркан.

— Не искаме да се бием с мексиканците. Искаме да им служим, ако можем. Да служим на човечеството.

За втори път в рамките на деня Гюс губеше ориентация като под вода. Президентът и съветниците му имаха само добри намерения. Как се бяха объркали така нещата? Наистина ли беше толкова трудно да се постигне нещо добро в международната политика?

Получи се съобщение от Държавния департамент. Нем-ският посланик, граф Йохан фон Берщорф, бил получил нареждане от Кайзера да посети държавния секретар и искаше да знае дали утре в девет сутринта ще е удобно това да се случи. Извън протокола, персоналът му даде да се разбере, че посланикът ще подаде официално оплакване срещу спирането на „Ипиранга”.

— Оплакване? - попита с почуда Уилсън. - Какво, да го вземат мътните, иска да каже?

Гюс веднага съобрази, че международният закон е на страната на немците.

— Сър, не е имало обявяване на война, нито пък ембарго, така че стриктно погледнато немците са прави.

— Какво? - Уилсън се обърна към Лансинг. Вярно ли е това?

— Ще проверя отново, но съм доста сигурен, че Гюс е прав - потвърди Дансинг. - Нарушихме международния закон.

— Какво значи това?

— Че ще трябва да се извиним.

— Никога! - избухна Уилсън.

Но го направиха.

IV

Влюбването във Валтер фон Улрих изненада Мод Фи- цхърбърт. От друга страна би я изненадало да се влюби в когото и да било. Рядко срещаше мъже, които би могла поне да хареса. Мнозина я бяха ухажвали, особено в първия й сезон като дебютантка, но тя бързо ги отблъскваше с феминизма си. Други пък целяха да я опитомят — като оръфания Лоутър, приятеля на Фиц, който му бил казал веднъж как тя щяла да осъзнае грешките си, когато срещне истински мъж. Горкият Лоути осъзна собствената си грешка.

Валтер смяташе, че тя е прекрасна такава, каквато е. Каквото и да стореше Мод, той не спираше да й се диви. Ако тя демонстрираше крайните си възгледи, той се впечатляваше от аргументите й; когато тя стъписваше обществото, като се грижеше за неомъжени жени и децата им, той се възхищаваше на куража й. Освен това му харесваше, когато тя се обличаше провокативно.

Мод се отегчаваше от богатите англичани от горната класа, които смятаха че настоящата подредба на обществото е задоволителна. Валтер беше различен. Въпреки че беше отгледан от немски консерватори, бе изненадващо освободен. Сега тя седеше в операта, на задните редове в ложата на брат си и виждаше Валтер на предните редове заедно с малка групичка от немското посолство. По внимателно фризираната му коса и мустак и перфектно прилягащите му дрехи човек не можеше да допусне, че е бунтар. Дори седеше изпъчен. Наблюдаваше концентрирано как на сцената дон Жуан, обвинен в опит да изнасили момиче от селото, нагло прехвърля вината на слугата си Лепорело.

Всъщност, бунтар не беше точно описание. Въпреки необичайно отвореното си съзнание, той понякога беше доста обикновен. Гордееше се с музикалната традиция на германския народ и се дразнеше на лежерната лондонска аудитория, където хората пристигаха със закъснение, приказваха по време на представлението и си тръгваха преди края му. Сега например щеше да се подразни на Фиц, че коментира фигурата на сопраното заедно с приятеля си Бинг Уестхемптън, и на Беа, че разговаря с дуке- сата на Съсекс за бутика на мадам Люсил, откъдето двете бяха купили роклите си. Дори знаеше какво точно ще каже - “Слушат музиката, само когато им свършат темите за клюки!”

Мод се чувстваше по същия начин, но двамата бяха малцинство. За висшето общество на Лондон операта беше просто още една възможност да се кипрят с дрехи и бижута.

Но дори те замлъкнаха в края на Първо действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът пресъздаде буря от ударни инструменти и контрабаси. Тогава, с обичайната си наглост, дон Жуан пусна Лепорело, излезе с бодра крачка, предизвиквайки всички да го спрат и завесата се спусна.

Валтер веднага се изправи, обърна се към ложата и махна. Фиц върна жеста.

— Това е фон Улрих - обясни той на Бинг. - Всички немци са много доволни от себе си, след като натриха носа на американците в Мексико.

Бинг беше дяволит на вид, къдрокос донжуан с малко кралска кръв. Слабо познаваше световната политическа сцена, но пък много добре познаваше световната комар- джийска. Смръщи се и запита объркан:

—      Какъв им е интересът в Мексико?

—      Добър въпрос. Ако си мислят, че могат да спечелят колонии в Южна Америка, се заблуждават. САЩ никога не биха го позволили.

Мод излезе от ложата и слезе по главното стълбище, ка-то кимаше и се усмихваше на познати. Познаваше около половината души в операта лондонското висше общество беше изненадващо тясно. На постланата с червен килим площадка по пътя надолу се натъкна на групичка, обградила дребничкия издокаран Дейвид Лойд Джордж, финансовия министър на Великобритания.

— Добър вечер, лейди Мод - поздрави той и очите му проблеснаха весело, както всеки път, когато разговаряше с привлекателна жена. — Чувам, че кралското ви парти е минало добре. — Имаше носовия говор на човек от Северен Уелс, по-малко музикален от напевния акцент на южноуелсците. — Но каква трагедия само в мините на Абъроуен!

— Вдовиците получиха съболезнованията на самия крал - рече Мод. Сред жените в групичката беше и една красавица, неотдавна навършила двайсет. - Добър вечер, госпожице Стивънсън, колко се радвам да ви видя отново.

Секретарката и любовница на Лойд Джордж беше бунтарка и Мод силно й симпатизираше. А и един мъж винаги имаше добро отношение към тези, които показват същото към любовницата му.

Лойд Джорд се обърна към останалите:

— Тези немски кораби успяха да доставят оръжията си на мексиканците. Просто посетиха друго пристанище и тихомълком бяха разтоварени. В битките загинаха деветнайсет американски войници. Ужасно унижение за Удро Уилсън.

Мод се усмихна и докосна ръката на Лойд Джордж.

— Бихте ли ми обяснили нещо, господин министър?

— Ако мога, скъпа моя - отговори той със снизходителен тон. Мъжете винаги обичаха някой да ги моли за обясне-ния, особено хубави млади жени.

— Защо някой въобще го вълнува ставащото в Мексико?

— Нефт, скъпа госпожице - отговори Лойд Джордж. - Нефт.

Някой друг го заговори и той й обърна гръб.

Мод забеляза Валтер и двамата се срещнаха в основата на стълбището. Той се поклони над облечената й в ръкавица ръка, а тя устоя на изкушението да докосне светлата му коса. Любовта й към Валтер беше събудила у нея спящия звяр на сексуалността, а откраднатите им целувки и скритите им докосвания само го дразнеха.

— Как ви се струва операта, лейди Мод? запита той учтиво, но в лешниковите му очи се четеше посланието: щеше ми се да сме сами.

— Много е добра - донът има чудесен глас.

— Диригентът като че ли малко бърза, струва ми се.

От всичките й познати само той взимаше музиката на-

сериозно като нея.

— Не съм съгласна - отвърна тя. - Комедия е, затова ме-лодията трябва да припка.

— Но не е само комедия.

— Така е.

— Може би ще позабавят във Второ действие, когато нещата станат неприятни.

—      Изглежда сте спечелили някаква дипломатическа победа в Мексико - каза тя, сменяйки темата.

— Баща ми е... - Той потърси точните думи, нещо необичайно за него. - ...Като петел, току що излязъл от курник.

— А вие не сте ли?

— Боя се, че американският президент ще поиска да си го върне някой ден - намръщи се той.

В този момент Фиц мина покрай тях, спря се и поздрави:

— Здрасти, фон Улрих, ела да се присъединиш към нас в ложата, имаме свободно място.

— С удоволствие! - възкликна Валтер.

Мод се зарадва. Фиц просто проявяваше любезност - не знаеше, че Мод е влюбена във Валтер. Трябваше да го уве-доми скоро. Не беше сигурна как ще приеме новината. Страните им не бяха в добри отношения и въпреки че за Фиц Валтер беше приятел, малко трудно щеше да осмисли възможността да го приеме и като зет.

Тя и Валтер се качиха нагоре и закрачиха по коридора към ложата. Задният й ред имаше само две места, от които не се виждаше много. Двамата веднага ги заеха.

След няколко минути светлините угаснаха. В полумрака Мод почти можеше да си се представи сама с Валтер. Второ действие започна с дует между Дон Жуан и Ле- порело. Мод обичаше начина, по който Моцарт пишеше партиите на господарите и слугите за общо изпълнение и показваше сложните взаимоотношения между горните и долните социални слоеве. Много драми разказваха истории само от висшите ешелони на живота, а прислугата беше наравно с декора - както на мнозина им се искаше.

Беа и дукесата се върнаха в ложата, докато траеше триото "Ah! Taci, inguisto core”[7]. Явно на всички им бяха свършили темите за разговори, затова не се обаждаха много-много, а слушаха. Никой не обръщаше внимание на Мод и Валтер и тя се чудеше развълнувана дали не може да се възползва от ситуацията. Смело се пресегна и хвана ръката на любимия си. Той се усмихна и погали с палец пръстите й. Прищя й се да го целуне, но това щеше да прескочи всякакви граници предвид обстоятелствата.

Когато Церлина изпя арията си „Vedrai, carino”[8], непреодолим импулс обзе Мод и докато героинята притискаше ръката на Мазето към сърцето си, младата жена постави ръката на Валтер на едната си гърда. Той ахна неволно, но никой не забеляза, защото Мазето издаваше подобни звуци, тъй като Дон Жуан току-що го беше набил.

Мод обърна ръката му така, че той да усети зърното й с дланта си. Валтер обичаше гърдите й и ги докосваше при всяка възможност, което означаваше рядко. Щеше й се да не е така, защото и тя обичаше да бъде докосвана там. За нея усещането беше ново. Други хора също ги бяха опипвали - лекар, англикански свещеник, по-голямо момиче в училище, мъж в тълпата, и мисълта, че разпалва нечия страст, я ласкаеше, но досега не беше изпитвала удоволствие от това. Валтер гледаше към сцената, но челото му лъщеше от пот. Мод се запита дали е правилно да го възбужда така, без да може да го удовлетвори напълно, но ръката му остана там и тя реши, че му харесва. Но как- то винаги й се искаше още.

Какво се беше променило? По-различна беше от всякога.

Интимността с него, разбира се - толкова силна, че чувстваше как може да каже и направи каквото и да е, без да прикрива нищо. Какво го отличаваше толкова от всички останали, които някога я бяха ухажвали? Такива като Лоути или дори Бинг очакваха жената да се държи като послушно дете - да слуша с внимание и уважение, докато мъжете се правеха на дървени философи, да се смее на каквото трябва, да се подчинява, когато й се нарежда, да позволява целувки, когато мъжът ги поиска. Валтер общуваше с нея като с възрастен. Не флиртуваше, не се правеше на интересен, нито пък на нещо повече от нея и слушаше поне толкова, колкото говореше.

Музиката стана зловеща когато статуята оживя и Ко- мандора се промъкна в дневната на Дон Жуан под акомпанимента на дисонанс, който Мод разпозна като умалена септима. Това беше драматичният връх на операта и жената не предполагаше, че някой ще се разконцентрира от него. Може би ще донесе малко удовлетворение на Валтер. Идеята секна дъха й.

Докато тромбоните гърмяха над дълбокия бас на Ко- мандора, тя постави ръка на бедрото на Валтер. Усещаше топлата му кожа през фината вълна на панталоните му. Той не я гледаше, но беше отворил уста и дишаше запъхтяно. Плъзна длан по бедрото му и когато донът смело сграбчи ръката на Командора, тя намери твърдия член на Валтер и го хвана.

Мод също беше възбудена, но и любопитна. Беше й за пръв път. Опипа го през панталоните - по-голям, от- колкото очакваше, и по-твърд, повече като парче дърво. Колко странно беше подобна промяна да се случи само от едно докосване. Когато тя се възбудеше, знаците не се виждаха - това почти недоловимо усещане за подутост и влагата вътре. А мъжете все едно вдигаха знаме.

Знаеше какво правят момчетата, беше наблюдавала петнайсетгодишния Фиц. Сега повтори движението, което беше видяла тогава, нагоре и надолу, докато Командора призоваваше дона към разкаяние, а той все отказваше. Валтер дишаше тежко, но никой не го чуваше заради оркестъра. Мод летеше от щастие, че може да го задоволи толкова. Гледаше вратовете на тези пред тях, ужасена, че някой може да се обърне, но беше твърде увлечена в заниманието си. Валтер покри дланта й със своята, показвайки й как да го прави по-добре - да стиска по-силно надолу, да отпуска нагоре. Докато влачеха Дон Жуан към пламъците, Валтер почти подскочи в седалката си. Тя усети нещо като спазъм в ръката си - веднъж, два пъти, три, и когато донът умря от страх, Валтер се отпусна изтощен назад.

Мод внезапно осъзна лудостта на стореното. Бързо отдръпна ръка и се изчерви от срам, опита се да овладее дишането си. Започна последната песен и тя се поуспокои. Не знаеше какво я беше прихванало, но се бе отървала. Почти се разсмя от облекчение.

Улови погледа на Валтер. Той я гледаше с обожание и нещо като че ли светна у нея. Наведе се към нея и леко докосна ухото й с устни, като промълви: - Благодаря ти.

Тя въздъхна и отвърна:

— Беше удоволствие за мен.

Глава 6

Юни

В началото на юни Григорий Пешков успя да събере достатъчно пари за билет до Ню Йорк. Семейство Вяло- ви в Санкт Петербург му продаде билета заедно с необходимите за имиграция документи, включително писмо от господин Йосиф Вялов, подсигуряващо работа на Григорий в Бъфало.

Григорий целуна билета. Нямаше търпение да тръгне. Страхуваше се сънят да не свърши преди да отплава корабът. Сега, толкова близо до мечтата си, още повече искаше да дойде мигът, когато ще наблюдава от океана как родната му земя изчезва завинаги от поглед.

Вечерта преди заминаването приятелите му организираха парти.

Беше в бара на Мишка, популярно местенце близо до предприятието. Събраха се към десетина колеги, пове- чето - членове на Болшевишката дискусионна група по въпросите на социализма и атеизма, както и момичетата от дома на Григорий и Лев. Всички стачкуваха заедно с половината фабрики в града, тъй че никой нямаше достатъчно пари, но събраха и купиха буре с пиво и малко херинги. Вечерта беше лятна и топла, и те седяха на пейки в част от сметището до бара.

Григорий не беше по забавите. Предпочиташе тихите ве-чери и шаха. От алкохола хората оглупяваха, а флирто- вете със съпругите и приятелките на други мъже му се струваха безсмислени. Рошавият му приятел Константин председател на дискусионната група, се скара за стачката с агресивния Исак, футболиста, и двамата взеха да си кре- щят. Голямата Варя, майката на Константин, изпи почти бутилка водка, наби юмрук на мъжа си и припадна. Лев доведе тълпа приятели - все мъже, които Григорий никога не беше срещал, и жени, които не искаше да познава, и те изпиха почти цялата бира без да плащат за нищо.

Григорий пък прекара вечерта в тъжно съзерцание на Катерина. Тя беше в добро настроение - обичаше събиранията. Въртеше дългата си пола при всяко движение, а сините й очи искряха: омайваше мъжете и радваше жените откъдето и да минеше, а плътните й устни все се усмихваха. Прекрасното й тяло се виждаше и през старите дрехи - с голям бюст и щедър ханш. Григорий се беше влюбил в нея в деня на срещата им и четири месеца по- късно продължаваше да е влюбен. Но тя предпочиташе брат му.

Защо? Нямаше нищо общо с външния вид. Физически двамата бяха толкова подобни, че ги бъркаха един с друг. Но чарът на Лев беше несравним. Не можеше да му се вярва, беше егоист и живееше на ръба на закона, но жените го обожаваха. Честният и сигурен Григорий, който обичаше да работи и да мисли, беше сам.

В Щатите щеше да е различно. Всичко. Американските земевладелци не можеха да бесят поданиците си. Американските власти първо съдеха хората, а след това ги наказваха. Правителството не затваряше дори социалистите. Нямаше аристокрация - всички бяха равни с всички останали, дори евреите.

Истина ли беше? Понякога Америка звучеше като приказка, като историите за островите в Южните морета, където красиви девици предлагаха телата си на всекиго, който пожелаеше. Но трябваше да е вярно - хиляди емигранти разправяха все едно и също. В предприятието група социалисти-революционери бяха започнали серия от лекции за американската демокрация, но полицията ги спря.

Чувстваше вина, че оставя брат си, но така беше най- добре.

— Грижи се за себе си - каза на Лев в края на вечерта. - Няма да съм тук да те измъквам от беди.

— Ще се оправя - безгрижно му отвърна той. - Ти се грижи за себе си.

— Ще ти изпратя пари за билета. Няма да отнеме дълго.

—      Ще чакам.

—      Не се мести, за да не загубим връзка.

—      Никъде няма да ходя, бате.

Не бяха разговаряли дали Катерина ще дойде също. Григорий остави на Лев да повдигне темата, но това така и не се случи. Не знаеше дали да се надява, или да се страхува от евентуалното желание на брат си да я доведе. Лев хвана Катерина за ръката и каза:

—      Трябва да тръгваме.

—      Къде ще ходите по това време?

— Ще се виждаме с Трофим.

Трофим беше един от по-маловажните членове на фамилията Вялови.

— Защо тази вече? - попита Григорий.

Лев намигна.

— Няма значение. Ще се върнем до сутринта - ще имаме време да те закарам до остров Гутуевски. - Там акостираха презатлантическите параходи.

— Добре - каза Григорий и добави, макар да знаеше, че няма смисъл: - Не прави нищо опасно.

Лев весело махна с ръка и тръгна.

Настъпи полунощ. Григорий се сбогува с хората. Няколко негови приятели плакаха, но той не знаеше дали наистина скърбят или са просто пияни. Прибра се в къщата с някои от момичетата и всички го целунаха в антрето. След това влезе в стаята си.

На масата стоеше отворен малкият картонен куфар втора ръка - наполовина празен. Взимаше ризите, бельо- то и комплекта си за шах. Имаше само един чифт обувки. Не беше събрал много вещи, откакто майка му загина.

Преди да си легне погледна в долапа, където Лев държеше револвера си. Сърцето му се сви, когато видя, че оръжието го няма.

Вдигна резето на прозореца, за да може брат му да го отвори отвън, когато се прибере.

Легна, заслуша се в познатия тътен на минаващите влакове и се зачуди какъв ли е животът на четири хиляди мили оттук. Играеше ролята на майка и баща за Лев цял живот. От утре нямаше да знае къде ходи малкият му брат и носи ли оръжие. Това облекчение ли щеше да му донесе, или повече тревоги?

Както винаги, Григорий се събуди в пет. Корабът му отплаваше в осем, а пристанището беше на час път пеша. Имаше много време.

Лев не се беше прибирал.

Изми ръцете и лицето си. Оглеждайки се в парче счупе-но огледало, оформи мустака и брадата си с ножица. Сложи най-хубавия си костюм. Другият щеше да завещае на Лев.

Тъкмо притопляше малко каша на огъня, когато се чу силно чукане.

Нямаше начин да не са лоши новини. Приятелите стояха отвън и викаха, само властите чукаха по вратите. Нахлупи шапката си, пристъпи в антрето и хвърли поглед към входа. Хазяйката пускаше двама мъже в черно-зелените униформи на полицията. Григорий разпозна кръглоликия Михаил Пински и малката глава на партньора му Илия Козлов.

Взе светкавично да разсъждава. Някой в къщата беше заподозрян в престъпление. Най-вероятно Лев. Така или иначе, всички щяха да бъдат разпитани. Двамата полицаи помнеха инцидента през февруари, когато Григорий беше спасил Катерина и щяха да се възползват от възможността, за да го арестуват.

А той щеше да пропусне кораба си.

Мисълта го вцепени. След цялото пестене и копнеж денят най-сетне да дойде. Не, нямаше да стане. „Няма да го позволя”, помисли си той.

Скри се в стаята, докато двамата полицаи изкачваха стълбите. Нямаше смисъл да разговаря с тях. Нещо повече - ако Пински разбереше, че Григорий заминава, щеше с още по-голямо удоволствие да го задържи. Нямаше да получи дори шанса да си върне парите от билета. Всички години - пропилени.

Трябваше да избяга.

Като обезумял огледа стаята. Една врата и един прозорец. Щеше да излезе както Лев влизаше през нощта. Задният двор беше празен. Санктпетербургската полиция беше брутална, но служителите й не се славеха с ум - на Пински и Козлов не им беше хрумнало да покрият задната част на къщата. Може би знаеха, че отзад се излиза само през релсите, но пък те не можеха да спрат отчаяният Григорий.

От стаята на момичетата долетяха викове и писъци - първо там бяха влезли полицаите.

Потупа вътрешния джоб на сакото си. Билетът, доку- ментите и парите — всичко си беше на мястото. Всичките му други принадлежности вече се намираха в куфара.

Приведе се през прозореца с куфар в ръка и го хвърли. Вратата на стаята се отвори с трясък.

Григорий прехвърли крака през прозореца, за секунда се задържа на перваза и после скочи върху покрива на пе- ралното помещение. Подхлъзна се и падна, изтърколи се надолу и се изтърси в канавката. Зад него някой извика, но той не се обърна.

Грабна куфара си и се втурна да бяга.

Изтрещя изстрел и страхът ускори крачките му. По- вечето полицаи не можеха да уцелят Зимния дворец от три метра, но се случваха и злополуки. Изкатери насипа около релсите, като съзнаваше, че така става по-лесна мишена. Дочу отличителния бумтеж на парен локомотив - вдясно от него наближаваше товарен влак. Нов изстрел, глух удар някъде, но не в него - вероятно куршумът беше заседнал в куфара му. На върха на насипа ясно съзнаваше, че фигурата му се откроява ярко на фона на чистото сутрешно небе. Влакът беше само на няколко десетки метра. Машинистът наду свирката. Трети изстрел. Григорий се хвърли през релсите точно преди влака.

Локомотивът изрева зад него, стоманените колелета пищяха по стоманените релси, звукът от свирката първо се усили, след това заглъхна, докато машината се отдалечаваше. Григорий скочи на крака. Сега вагоните с въгли- ща го пазеха от стрелбата. Запрескача останалите коловози. По времето, когато преминаваше последният вагон, той вече се плъзгаше надолу по отсрещния насип. Прекоси двора на малка работилница и излезе на улицата.

В куфара му имаше дупка от куршум.

Вървеше с бързо темпо, докато си поемаше дъх. Запита се какво ще прави сега. Сега, вече в безопасност - поне за момента, той започна да се чуди какво е станало с брат му. В беда ли беше Лев? В каква беда?

Реши да започне на последното място, където се бяха видели - в бара на Мишка.

По пътя натам се притесни да не би да го видят. Не беше много вероятно, но не и невъзможно - Пински може би вече обикаляше улиците. Нахлузи шапката си ниско над челото, макар и да не вярваше, че точно по този начин ще скрие самоличността си. Срещна няколко работници, крачещи към пристанището, присъедини се към групата, но куфарът му го издаваше.

Все пак стигна до бара без произшествия. Мястото миришеше на снощната бира и тютюнев дим. Всяка сутрин Мишка предлагаше хляб и чай на тези, които нямаха време да закусват у дома, но заради стачката работата не вървеше много-много.

Григорий възнамеряваше да пита Мишка дали знае накъде е тръгнал Лев снощи, но преди да намери съдържателя, попадна на Катерина. Тя изглеждаше като да е буду- вала цяла нощ. Сините й очи бяха налети с кръв, косата и беше чорлава, роклята - смачкана и лекьосана. Ръцете й трепереха, а по мръсните й бузи се виждаха следи от засъхнали сълзи.

—      Какво е станало? Какво има? - попита той, притеснен, че я вижда в такъв вид.

—      О, благодаря на Бога, че си тук. Полицията гони Лев.

Значи беше познал - и то точно днес!

—      Какво е направил?

—      Снощи се объркаха нещата. Трябваше да разтоварим едни цигари от един шлеп... - Откраднати цигари вероятно. Катерина продължи: ...Лев плати за тях, но капитанът каза, че парите не стигат, скараха се, някой започна да стреля, Лев отвърна и после избягахме.

— Слава Богу, че не сте ранени!

— Сега нямаме нито парите, нито цигарите.

— Каква каша... - Григорий погледна часовника над бара. Шест и петнайсет. Още имаше много време. - Да поседнем. Искаш ли чай? - Той направи знак на Мишка и помоли за две чаши чай.

— Благодаря - отвърна Катерина. - Лев мисли, че един от ранените сигурно се е оплакал в полицията и сега го гонят.

— А ти ?

—      Няма проблеми, никой не ме познава.

Григорий кимна.

—      Значи трябва да държим Лев далеч от полицията. Трябва да се покрие за около седмица и после да се измъкне от града.

—      Но той няма пари.

—      Разбира се, че няма. - Лев никога нямаше пари за черни дни, макар че винаги можеше да си купи пиене, или да залага, или да забавлява момичета. - Мога да му дам малко. — Щеше да задели от парите, които самият той беше спестявал. - Къде е той?

— Каза, че ще те срещне на кораба.

Мишка им донесе чая. Григорий усети глад - беше си оставил кашата на огъня. Помоли за малко супа.

Катерина попита:

—       Колко можеш да дадеш на Лев?

Тя го гледаше с изключително сериозно изражение и той имаше чувството, че би дал и последната си копейка, ако ще помогне и на нея. Извърна поглед.

— Колкото му трябва.

—      Толкова си добър.

Григорий сви рамене.

— Той ми е брат.

— Благодаря ти.

На Григорий му хареса, че Катерина му благодари, но и малко се смути. Супата пристигна и той се зае с нея, благодарен за разсейването. На пълен стомах се почувства по-оптимистично настроен. Лев винаги беше в беда. Щеше да се измъкне от тази трудност както от всяка друга. Григорий не биваше да пропуска парахода си заради това.

Катерина го наблюдаваше и пиеше чая си на малки глътки. Вече не изглеждаше толкова паникьосана. „Лев те излага на риск, аз те спасявам и ти все пак предпочиташ него”, помисли си Григорий.

Лев сигурно вече чакаше на пристанището, прикрит в сянката на някой кран, и нервно се оглеждаше за полицаи. Григорий трябваше да тръгва. Но пък можеше никога повече да не види Катерина. Не понасяше мисълта, че ще трябва да се сбогува с нея завинаги.

Дояде супата си и погледна часовника. Почти седем. Твърде много рискуваше.

— Трябва да вървя - каза с неохота.

Катерина го изпрати.

— Не се сърди на Лев.

— Кога съм се сърдил?

Тя сложи ръце на раменете му, изправи се на пръсти и го целуна леко по устните.

— Успех.

Григорий тръгна.

Бързо мина през югозападната част на града, индустриална зона със складове, фабрики и пренаселени гета. Срамният подтик да плаче изчезна скоро. Вървеше по сенките, скрит под шапката си. Избягваше открити пространства. Ако Пински беше разпространил физическо описание на Лев, някой полицай като нищо щеше да залови Григорий.

Все пак стигна незабелязан до пристанището. Корабът му "Архангел Гавраил” беше малък и ръждив. Превозваше не само пътници, а и товари. Сега го зареждаха с добре заковани дървени сандъци с името на най-големия производител на палта в града.

Семейство евреи показваха билетите си в началото на подвижното мостче. На Григорий му се струваше, че всички евреи искат да идат в Америка. Имаха още повече причини дори от него. В Русия им се забраняваше да притежават земя, да се издигат в армията, да работят в държавната администрация и какво ли още не. Не можеха да живеят където поискат и имаше квота колко от тях във всяко семейство могат да посещават университет. Цяло чудо беше, че въобще прокопсват. А ако някой успееше да се замогне, обикновено ставаше жертва на гневни тълпи - подстрекавани от полицаи като Пински, които подпалваха собствеността им, пребиваха ги и ужасяваха семействата им. Защо въобще някои от тях оставаха, за него беше загадка.

Корабът даде сигнал всички да се качват.

Григорий не виждаше брат си. Нещо се беше объркало ли? Сменил ли беше Лев плановете си отново? Или вече го караха към ареста?

Едно малко момче дръпна Григорий за ръкава.

— Един мъж иска да говори с теб.

—      Какъв мъж?

— Прилича на теб.

Слава Богу.

— Къде е?

—      Зад ония дъски.

Григорий побърза да заобиколи купчината дървесина на пристана и видя Лев да се крие зад нея, захапал нервно цигара. Шаваше неспокойно и беше целият блед — рядка гледка, понеже оставаше весел дори в лицето на опасността.

—      В беда съм — каза той.

— Пак.

— Тези от шлепа са лъжци!

—      И крадци, вероятно.

—      Не ставай саркастичен. Няма време.

— Така е, прав си. Трябва да те изкараме от града, дока- то нещата утихнат.

Лев поклати отрицателно глава и издуха облак дим.

—      Един от онези на шлепа е умрял. Търсят ме за убий-ство.

— О, мамка му. - Григорий седна на няколко дъски и зарови глава в дланите си. - Убийство.

— Раниха Трофим лошо и полицията го спипа. Разпитали са го и той ме е посочил.

— Откъде знаеш?

— Видях Фьодор преди около половин час. — Фьодор беше корумпиран полицай, познат на Лев.

— Лоши новини.

— Има и по-лоши. Пински се е заклел да ме хване - за да си отмъсти на теб.

— От това се страхувах, да.

— Какво ще правя?

—      Трябва да отидеш в Москва. Санкт Петербург няма да е безопасен за теб още дълго, може би никога.

— Не знам дали Москва е достатъчно далеч сега, когато полицията има телеграф.

Прав беше, осъзна Григорий.

Сирената на кораба пак прозвуча. Скоро подвижните мостчета щяха да се приберат.

— Имаме само минута - каза Григорий. - Какво ще правиш?

— Бих могъл да замина за Америка.

Григорий не разбра.

— Може да ми дадеш билета си.

Григорий не искаше дори да си го помисля.

Но Лев продължи с безпощадна логика.

— Мога да използвам паспорта ти и документите за ими-грационните служби - никой не би усетил разликата.

Мечтата на Григорий се стопи като образа на екрана в кино „Солей“. Светлините се включиха и разкриха сиви

те шарки и мръсните подове на истинския свят.

— Да ти дам билета си - повтори той, отлагайки с отчаяние мига на решението.

— Ще ми спасиш живота - отвърна брат му.

Григорий знаеше, че трябва да го стори и убедеността

беше като кама в сърцето му.

Извади документите от джоба на най-хубавия си костюм и ги даде на Лев. Подаде му всички пари. Даде му и куфара с дупката от куршум.

— Ще ти изпратя пари за билет - обеща пламенно Лев. Григорий не отвърна. Лев възрази на неизказаните думи на брат си: - Наистина ще ти изпратя, кълна се. Ще спес- тявам.

— Добре - отвърна Григорий.

Прегърнаха се. Лев каза:

—       Винаги си се грижил за мен.

— Да, така е.

Лев се обърна и се затича към кораба.

Моряците развързваха въжетата. Тъкмо щяха да при- дърпат мостчето, когато Лев извика и го изчакаха.

Скочи на палубата.

Обърна се, облегна се на перилата и махна на брат си. Григорий не можа да събере волята да му отвърне. Обърна се и се отдалечи.

Корабът изсвири, но и тогава младият мъж остана с гръб към него.

Усещаше дясната си ръка странно олекнала без куфара. Вървеше през пристанището, гледаше тъмните води на кея и му хрумна странната мисъл да се хвърли. Отърси се от глупавата идея. Въпреки това беше потиснат и огорчен. Никога не получаваше от живота печеливша ръка.

Мракобесното настроение не се вдигна по обратния път. Дори не се оглеждаше за полицията - нямаше значение, ако го арестуваха сега.

Какво да прави? Не можеше да се насили да върши каквото и да било. След края на стачката щяха да му върнат работата. Работеше добре и шефовете му го знаеха. Може би трябваше да отиде там сега и да разбере дали не са стигнали до споразумение, но не искаше.

След около час наближи бара на Мишка. Възнамеряваше да го подмине, но видя, че Катерина още е там и седи на същото място, където я беше оставил преди два часа, със студена чаша чай пред себе си. Не можеше да не й каже за случилото се.

Влезе. Мишка метеше пода около празните маси.

Катерина стана, уплашена.

— Защо си тук? Да не си изпусна кораба?

— Не точно. - Нямаше представа как да й го каже.

— Какво тогава? Мъртъв ли е Лев?

— Не, добре е. Но го търсят за убийство.

—      ...Къде е?

—      Трябваше да замине.

—      Къде?

— Поиска ми моя билет. — По-леко не можеше да й съ- общи.

— Билет?

—      И паспорта. Отиде в Америка.

—      Не! — изпищя момичето.

Григорий кимна.

— Не! Не би ме оставил! Да не си го казал, не го казвай!

— Опитай се да се успокоиш.

Тя го зашлеви. Григорий почти не го усети.

— Свиня! Ти си го пропъдил!

— За да спася живота му.

— Копеле! Псе! Мразя те!

— Каквото и да кажеш, по-зле от сега няма как да се чувствам - рече Григорий, но тя не слушаше. Той не обърна внимание на клетвите й и излезе. Гласът й отслабна, когато затвори вратата зад себе си.

Пищенето спря след няколко секунди и се чуха стъпките й, които го следваха по улицата.

— Спри! Моля те спри, Григорий, не ми обръщай гръб, толкова съжалявам. Григорий, трябва да се грижиш за мен, сега когато Лев го няма.

Той поклати глава.

— Не ти трябвам. Всеки мъж в града ще се реди на опашка да се грижи за теб.

— Не, няма. Не знаеш...

Какво пък сега?

—      Какво не зная?

— Лев не искаше да ти казвам.

— Кажи ми.

— Чакам дете — рече момичето и зарида.

Григорий безмълвно пое информацията. Бебето на Лев, разбира се. Който знаеше. И беше заминал за Америка.

—      Бебе.

Тя кимна през сълзи.

Детето на брат му. Племенник или племенничка. Семей-ство.

Прегърна Катерина и я придърпа към себе си. Тя цялата се тресеше и зарови лице в сакото му. Григорий я погали.

— Добре. Не се тревожи. Ще се оправиш. И бебето ти също. — Въздъхна. — Ще се грижа и за двама ви.

II

Пътуването на борда на „Архангел Гавраил” беше тежко дори за момче от западналите квартали на Санкт Петербург. Пасажерите практически представляваха просто още товар. Корабът смърдеше и всичко беше мръсно, особено когато се вдигаха огромни вълни и хората повръщаха. Никой от екипажа не говореше руски, затова оплакванията оставаха неразбрани. Лев не знаеше откъде са, но не успя да ги впечатли нито с малкото английски, който знаеше, нито с още по-оскъдния си немски. Някой каза, че са холандци. Лев никога не беше чувал за такъв народ.

При все това настроението му се вдигаше с всеки изминал ден. Лев чувстваше, че е избягал от царския затвор. На път за Америка, земя без аристократи. Когато морето не се вълнуваше, хората си разменяха слухове за Америка - топла вода от чешмата, хубави кожени обувки, които дори работниците носели и най-вече свободата да изповядват коя да е религия, да се присъединят към коя да е партия, да изразяват мнението си публично без страх от полицията.

Вечерта на десетия ден Лев играеше карти с още няколко души. Той раздаваше, но губеше. Всички губеха с изключение на Спиря, невинно наглед момче на възрастта на неговата възраст, което също пътуваше сам.

— Спиря печели всяка вечер - каза един от другите, Яков. Истината беше, че Спиря печелеше, когато раздаваше Лев.

Плаваха през гъста мъгла. Морето беше спокойно и не се чуваше нищо, освен боботенето на двигателите. Лев не беше успял да разбере кога пристигат. Хората отговаряха различно. Тези, които знаеха най-много, казваха, че зависи от времето. Екипажът както винаги немееше.

В сгъстяващия се здрач Лев приключи играта си.

—      Нямам нищо — рече той. Всъщност имаше още много пари в ризата си, но виждаше, че всички останали са почти на червено — с изключение на Спиря. - Приключих. Когато стигнем до Америка, явно ще трябва да си потърся богата старица и да й стана домашен любимец в мраморния й палат.

Другите се засмяха.

—      Защо някой ще те иска? - попита Яков.

— Стариците студуват нощем. Ще й е нужен реотанът ми.

Играта приключи с усмивки и играчите се разотидоха.

Спиря отиде отзад и се облегна на перилата. Дирята на кораба чезнеше в мъглата. Лев се присъедини.

—      Моята половина е точно седем рубли.

Момчето извади няколко банкноти от джоба си и ги подаде на Лев, като прикриваше размяната с тяло.

Лев взе парите и напълни лулата си.

Спиря рече:

— Кажи ми нещо, Григорий. Какво би направил, ако откажа да ти дам твоята част?

Опасни приказки. Нагли. Лев бавно прибра тютюна си и върна незапалената лула в джоба на сакото си. Хвана Спиря за реверите и го притисна в перилата, така че от кръста нагоре младежът беше надвесен над морето. Ма- кар и по-нисък, Лев беше много по-силен от Спиря.

— Ще ти счупя врата - обясни той. - После ще взема от трупа ти всички пари, които изкара с моя помощ. А сетне ще те хвърля в морето.

— Добре! - хлъцна Спиря ужасен. - Пусни ме.

Лев го пусна.

— Божке! Само попитах.

Лев запали лулата си.

—      А аз само ти отговорих. Не забравяй какво.

Спиря се отдалечи.

Когато мъглата се вдигна, видяха суша. В тъмното Лев виждаше далечните светлини на град. Къде бяха? Според някои - в Канада, според други — в Ирландия.

Светлините се приближиха и корабът забави ход. Щяха да акостират. Лев чу от някого, че вече са в Америка! Десет дни му се струваше твърде бързо. Но пък какво ли разбираше той? Стоеше на перилата с картонения куфар на брат си. Сърцето му ускори ритъм.

Куфарът му припомни кой всъщност трябваше да пристига в Америка сега. Не беше забравил клетвата си пред Григорий, че ще му изпрати пари за билет. Това едно обещание щеше да спази. Григорий му беше спасил живота. Отново. „Късметлия съм с такъв брат”, помисли си младежът.

Печелеше пари на кораба, но не достатъчно бързо. Седем рубли нищо не бяха. Трябваше му голям удар. Но Америка беше страната на възможностите. Там щеше да забогатее.

С любопитство установи, че куфарът има дупка от куршум, който се оказа заседнал в кутия с фигури за шах.

Продаде я на един евреин за пет копейки. Зачуди се кой е стрелял по Григорий и защо.

Липсваше му Катерина. Обичаше да се кипри с момиче като нея и да знае, че всеки мъж му завижда. Но в Америка щеше да има предостатъчно момичета.

Чудеше се дали Григорий вече знае за бебето на Катерина. Изпита съжаление при тази мисъл - дали някога щеше да види сина си, или дъщеря си? Каза си да не се тревожи за Катерина. Тя умееше да оцелява.

Корабът пусна котва след полунощ. Кеят беше смътно осветен и не се виждаше никой. Пасажерите слязоха за- едно с кутиите и куфарите си. Офицер от „Архангел Га- враил” ги упъти към една барака с няколко пейки.

— Трябва да чакате от имиграционните да дойдат на сутринта - обясни той, като даде да се разбере, че все пак говори малки руски.

Малко разочароващо беше за всички, които бяха спес- тявали с години, за да дойдат. Жените седнаха на пейки- те, а децата заспаха. Мъжете запалиха цигари и зачакаха утрото. След известно време чуха двигателя на кораба и Лев излезе, за да види как се отдалечава от пристана. Може би сандъците с палта пътуваха за другаде.

Опита се да се сети думите на Григорий за първите стъпки в нова страна. Имигрантите трябваше да преминат медицинска инспекция — нервен миг, понеже физически негодните хора се връщаха обратно с пропилени пари и смазани надежди. Понякога имиграционните служители сменяха имената на хората, за да са по-лесни за произна- сяне за американците. Пред пристанището представител на фамилия Вялови щеше да чака, за да ги отведе с влак в Бъфало. Щяха да си намерят работа в хотели и фабрики, държани от Йосиф Вялов. Лев се чудеше колко е далеч Бъфало от Ню Йорк. На час, на седмица? Щеше му се да беше слушал по-внимателно брат си.

Слънцето изгря над огромното пристанище и вълнението на Лев се завърна. Старомодни мачти и такелажи деляха място с параходни комини. Сградите бяха с всякакви размери и форми, навсякъде имаше стълби, въжета и колички. По-навътре в сушата се виждаха гъстите редици на вагони, пълни с въглища. Стотици. Не, хиляди. Очертанията им се размиваха в далечината. За съжаление прочутата Статуя на Свободата не се виждаше, но сигурно се криеше някъде зад хоризонта.

Пристигнаха докери, първо един по един, после на групички и накрая на тълпи. Кораби идваха и си отиваха. Дузина непознати жени наизваждаха чували с картофи от сандък пред бараката. Лев се зачуди кога ще пристигне имиграционната полиция.

Спиря се приближи. Явно му беше простил заплахата.

—      Забравиха ни - каза той.

—      Така изглежда - объркано се съгласи Лев.

—      Дали да не се поразходим и не проверим дали някой тук говори не руски?

—      Добра идея.

Спиря заговори един от по-възрастните мъже.

—      Ще отидем да видим какво става.

Другият изглеждаше притеснен.

—      Може би трябва да стоим, където ни казаха.

Те не го послушаха и се насочиха към жените с картофите. Лев ги дари с най-широката си усмивка и ги попита:

—      Някоя от вас говори ли руски?

Една от по-младите му се усмихна в отговор, но никоя

не каза нищо. Лев се обезсърчи - чарът му не работеше върху хора, които не го разбираха.

Лев и Спиря тръгнаха натам, откъдето бяха дошли повечето работници. Никой не им обърна внимание. Стигнаха до голяма порта, преминаха през нея и се озоваха на оживена улица с магазини и офиси. Бъкаше от автомобили, електрически трамваи, коне и ръчни колички. На всеки няколко метра Лев заговаряше някого, но безуспешно.

Това го обърка напълно. Какво е това място, което ти позволява да слезеш от кораба и да влезеш в града без разрешение?

Тогава забеляза една любопитна сграда. Приличаше малко на хотел, само че двама зле облечени мъже в моряшки шапки седяха на стъпалата и пушеха.

— Виж - посочи той мястото на Спиря.

—      Какво?

— Мисля, че е моряшка мисия, като тази в Санкт Петербург.

— Не сме моряци.

—      Но сигурно има хора, които знаят чужди езици.

Влязоха. Сивокоса жена зад едно гише им каза нещо.

Лев й отговори на руски:

—      Не говорим американски.

Тя отвърна с една-единствена дума на своя език:

—      Руснак?

Лев кимна.

Жената даде знак да я последват и надеждите на Лев се върнаха.

Тръгнаха след нея по един коридор към малък кабинет с изглед към морето. Зад бюрото в средата на кабинета седеше мъж, който на Лев му заприлича на руски евреин,

макар че не знаеше защо.

— Говорите ли руски?

— Аз съм руснак - отвърна непознатият. - Мога ли да ви помогна?

На Лев му дойде да го прегърне. Вместо това погледна мъжа в очите и му се усмихна топло.

— Някой трябваше да ни посрещне и да ни заведе до Бъфало, но не се появи — каза той с дружелюбен, но за- грижен тон. - Около триста човека сме... заедно с жени и деца. Мислите ли, че можете да ни помогнете да намерим нашия човек?

— Бъфало ли? Къде мислите, че се намирате?

— В Ню Йорк разбира се.

— Това е Кардиф.

Лев не беше чувал за Кардиф, но сега поне разбираше къде е проблемът.

— Този глупав капитан ни е оставил на грешното пристанище. Как да стигнем до Бъфало оттук?

Мъжът посочи през прозореца към морето и Лев с болка разбра какво следва.

— Натам. След около три хиляди мили.

III

Лев попита за цената на билета от Кардиф за Ню Йорк. Превърнато в рубли, всичко излизаше десет пъти повече от парите, които имаше.

Сподави яростта си. Бяха ги излъгали — или семейство Вялови, или капитанът на кораба. Или и едните, и другият, най-вероятно, понеже с работа в комбина можеха да мамят по-лесно. Всичките спечелени с тежък труд спестявания на Григорий бяха замъкнати от тези лъжливи свине. Ако капитанът на „Архангел Гавраил” му беше пред очите, щеше да го удуши през смях.

Но нямаше смисъл от мечти за отмъщение. Не трябваше да се предава. Щеше да си намери работа, да научи английски и да влезе в някоя игра на карти с висок залог. Щеше да отнеме време. Трябваше да е търпелив. Да се научи да е малко повече като Григорий.

Първата нощ всички спаха на пода на синагогата. Лев отиде с останалите. Кардифските евреи не знаеха или не ги интересуваше, че някои пасажери са християни.

За първи път през живота си Лев видя предимството да си евреин. В Русия бяха толкова зверски преследвани, че той се чудеше защо не изоставят религията си, не сменят дрехите си и не заживеят като останалите. Сега обаче разбра, че евреите могат да отидат навсякъде и винаги да очакват, че някой ще се отнася към тях като към роднини.

Оказа се, че те не са първите преселници, които са си купили билети за Ню Йорк и са се озовали някъде другаде. Редовно се случвало, по Кардиф и разни други британски пристанища. И понеже много руски емигранти били евреи, старейшините на синагогата имаха ритуал. В деня след пристигането на пътниците им даваха топла закуска и обменяха парите им в паундове, шилинги и пенсове, след което ги водеха в приюти с евтини стаи.

Като във всеки световен град, в Кардиф имаше хиляди конюшни. Лев научи достатъчно думи, за да може да каже, че е опитен в работата с коне. Тръгна да обикаля града и да си търси работа. На хората не им отнемаше дълго да видят, че го бива с животните, но дори предразположените работодатели искаха да му задават въпроси, на които той не можеше да отговори.

В отчаянието си се зае да учи по-усърдно и след няколко дни можеше да разбира какви цени искат от него в магазините и да си купува хляб или бира. Само че, за да си намери работа, трябваше да може да обяснява дали и къде е работил преди и дали е имал проблеми с полицията.

Върна се в моряшката мисия и обясни проблема си на руснака в малкия кабинет. Получи адрес в Бюттаун, най- близкия до доковете квартал. Трябваше да пита за Филип Кол, познат като Кол Поляка. Кол се оказа бригадир, който събираше чужденци за обща физическа работа. Каза на Лев да го чака следващия понеделник в десет сутринта във вътрешния двор на главната гара заедно с куфара си.

Лев остана толкова доволен, че дори не попита за каква работа става въпрос.

Появи се с още няколкостотин мъже, основно руснаци, но също и немци, поляци и други славяни, както и един чернокож африканец. С удоволствие отбеляза и присъствието на Спиря и Яков.

Наблъскаха ги в един влак с билети от Кол и се упътиха на север през живописна планинска местност. Между зелените склонове на хълмовете, промишлените градчета се разполагаха като излята в долините тъмна вода. Във всеки град имаше поне една кула с чифт огромни колелета на върха. Лев научи, че основното препитание на населението в региона е въгледобивът. Няколко от мъжете с него бяха миньори. Други владееха подобни занаяти като например металообработване. Но мнозина нямаха никак

ва квалификация.

След час слязоха от влака. Докато се изнизваха от гарата, Лев разбра, че това не е обикновена работа. Тълпа от няколкостотин мъже, всички в шапки и груби работнически дрехи, ги чакаха на площада. Отпървом мълчаха заплашително, след това един от тях извика нещо, а останалите бързо се включиха. Лев нямаше представа какво викаха, но не можеше да сбърка враждебния тон. Имаше и двайсет-трийсет полицаи пред тълпата, които държаха мъжете назад.

Спиря уплашено се спря.

—      Кои са тези?

—      Ниски, мускулести, със сурови лица и чисти ръце - бих казал, че са стачкуващи миньори - каза Лев.

—      Сякаш искат да ни убият. Какво става, по дяволите?

— Ние сме стачкоизменници - мрачно отвърна Лев.

—      Бог да ни е на помощ.

Кол Поляка извика: „След мен!“ на няколко различни езика и всички тръгнаха по главната улица. Тълпата продължи да вика, мъжете размахваха юмруци, но никой не наруши строя. Лев никога досега не се беше радвал на полицейско присъствие.

—      Ужасно - обобщи той.

—      Сега знаеш какво е да си евреин - обади се зад него Яков.

Подминаха викащите миньори и се закатериха нагоре по полегати улици, обградени от къщи. Много от тях изглеждаха празни. Хората още ги зяпаха, но обидите спряха. Кол започна да насочва мъжете към къщите. Лев и Спиря се изумиха. Преди да си тръгне, Кол им посочи мината - кулата с двете колелета - и им каза да са там утре сутрин в шест. Миньорите щяха да копаят въглища, другите - да поддържат тунелите и оборудването. Лев щеше да се грижи за понитата.

Лев огледа новия си дом. Не беше дворец, но пък за сметка на това беше чисто и сухо. Имаше една голяма стая на долния етаж и две на горния - спалня за всеки един от двамата! Никога не беше имал собствена стая. Мебели липсваха, но нямаше проблем да спят на пода, а през юни не им трябваха дори одеяла.

Не искаше да излиза от къщата, но в крайна сметка огладня. Вътре нямаше храна, така че без желание отиде да намери място, където да яде. Изпълнени с неприятни предчувствия, той и Спиря влязоха в първата кръчма, която намериха, но клиентите само ги изгледаха със злоба, а когато Лев каза на английски: „Две пинти[9] ако може“, барманът не му обърна внимание.

Повървяха още малко и в центъра намериха кафене. Поне там клиентите не изглеждаха като да искат да се бият. Само че след половин час седене на масата, в който келнерката така и не дойде при тях, си тръгнаха.

Трудно щеше да се живее тук, осъзна Лев. Но няма да е задълго. Щеше да се махне веднага щом събереше пари за Америка. Но докато беше тук, трябваше да яде.

Влязоха в една пекарна. Лев посочи рафта с хлябовете и си поиска един на английски. Продавачът се направи, че не е разбрал. Тогава Лев посегна през тезгяха и хвана самуна, който искаше. „Сега да опита да ми го вземе”, рече си той.

— Хей! — викна пекарят, но остана от другата страна.

Лев попита с усмивка:

— Колко струва, моля?

— Едно пени - нацупи се пекарят.

Лев остави монетата на тезгяха.

—      Много благодаря - рече той.

Разчупи хляба и даде половината на Спиря, след което се запътиха надолу по улицата, дъвчейки. Стигнаха до гарата, но тълпата се беше пръснала. На двора един вестникар викаше най-актуалните новини. Вестниците се продаваха бързо и Лев се чудеше дали не се е случило нещо важно.

Голям автомобил се показа по пътя и трябваше да скочат встрани. С изумление разпозна принцеса Беа на задната седалка.

— Мамка му! - успя само да каже. За миг се пренесе обратно в Буловнир, спомни си как баща му умира на бесилката, докато тази жена гледа. Преживеният тогава ужас беше несравним. Оттогава нищо не можеше да го уплаши толкова, нито улични сбивания, нито полицейските палки, нито пистолетите.

Колата спря на входа на гарата. Омраза, отвращение и погнуса се сблъскаха у Лев, когато излезе принцеса Беа. Изплю хапката хляб все едно дъвчеше чакъл.

— Какво има? - попита го Спиря.

Лев се поовладя.

— Тази жена е руска принцеса. Обеси баща ми преди четиринайсет години.

— Гад. Какво прави тук тогава?

— Омъжи се за британски лорд. Сигурно живеят наблизо. Вероятно той притежава въглищната мина.

Шофьорът и камериерката се заеха да разтоварват ба-

гажа. Лев чу как Беа казва нещо на камериерката си на руски, а жената отвърна на същия език. Влязоха в гарата и след малко слугинята излезе обратно и купи вестник.

Лев се приближи до нея, свали шапката си и дълбоко се поклони, като каза на руски:

— Вие трябва да сте принцеса Беа.

Тя се изсмя весело.

— Не бъди идиот. Аз съм прислужницата й, Нина. А ти кой си?

Лев представи себе си и Спиря и обясни как са стигнали дотук и защо не могат да си купят храна.

— Ще се върна довечера - каза Нина. - Отиваме до Кар- диф. Ела на вратата на кухните в Тай Гуин и ще ти дам колбаси. Просто следвай пътя на север от града, докато стигнеш до двореца.

— Благодаря ви, красива лейди.

— Достатъчно съм възрастна, за да съм ти майка - каза тя, но се изхихика. - По-добре да занеса вестника на принцесата.

— Какво толкова е станало?

— О, чуждестранни новини - отвърна тя нехайно. - Някакво политическо убийство. Принцесата е много разстроена. Австрийският ерцхерцог Франц-Фердинанд бил убит някъде си, в Сараево.

—      Това сигурно много плаши принцесите.

—      Да. Но не предполагам, че ще има значение за такива като теб и мен.

—      Не - каза Лев. - Предполагам, че няма.

Глава 7

Началото на юли, 1914

Църквата „Сейнт Джеймс“ в Пикадили събираше най- скъпо облеченото паство на света - любимото място за богослужения на лондонския елит. На теория показността не се одобряваше, но жените трябваше да носят шапки и тези дни беше невъзможно човек да си купи някоя без щраусови пера, панделки и копринени цветя. В задната част на църквата Валтер фон Улрих получаваше отлична гледка към цяла джунгла. За разлика от съпругите си, мъжете изглеждаха еднакви, с черни палта, колосани якички и с цилиндри в скута.

Повечето от тези хора въобще не бяха разбрали какво се е случило в Сараево преди седем дни, кисело си мислеше той. Някои дори не знаеха къде е Босна. Шокирани бяха от убийството на ерцхерцога, но не можеха да преценят какво значи това за останалата част от света. Просто бяха смътно озадачени.

Валтер - не. Знаеше точно какво предвещава това убийство. Създаваше сериозен риск за сигурността на Германия, а работата на хора като него беше да защитават страната си в моменти на опасност.

Днес трябваше да разбере какво мисли руският цар. Всички искаха да знаят - немският посланик, бащата на Валтер; външният министър в Берлин; самият кайзер. Вал-тер, като всеки добър разузнавач, си имаше източник.

Огледа паството, опита се да идентифицира своя човек сред вратовете, като го глождеше опасението, че може да не е там. Антон беше чиновник в руското посолство. Двамата се срещаха в англикански църкви, защото Антон не очакваше негови колеги да го видят там. Повечето руснаци бяха православни християни, а изключенията никога не работеха в дипломацията.

Антон ръководеше телеграфния отдел на руското посолство, така че виждаше всяка получена и изпратена телеграма. Информацията му струваше повече от злато, но не беше лесен и причиняваше много тревоги на Валтер. Шпионажът плашеше Антон, а когато се уплашеше, той не се появяваше на срещи - често в напрегнати моменти на международни кризи. Като например сега, когато Валтер се нуждаеше от него повече от всякога.

Валтер се разсея, когато зърна Мод. Разпозна дългия изящен врат над модерната за мъжката мода широка яка и сърцето му подскочи.

Когато се сещаше за опасностите на войната, първо помисляше за Мод, след това за страната си. Срамуваше се от този малък егоизъм, но не можеше нищо да стори. Най-много се страхуваше, че Мод ще му бъде отнета. Опасността за отечеството идваше на второ място. За Германия беше готов да умре, но не знаеше как ще живее без любимата си.

Една глава на третия ред се обърна и Валтер срещна погледа на Антон. Кафявата му коса оредяваше, а брадата не му стоеше добре - твърде рехава, твърде дълга. Облекчен, Валтер се понесе по южната пътека, сякаш си търсеше седалка и след миг колебание седна.

Антон обикновено все пак се появяваше, защото носеше сърце, пълно с горчилка. Преди пет години един негов обичан племенник бил обвинен от тайната полиция на царя в революционна дейност и бил затворен в Петро- павловската крепост срещу Зимния дворец, в сърцето на Петербург. Момчето учело богословие и било напълно невинно. Преди да го освободят, той се разболял от пневмония и умрял. Оттогава Антон си отмъщаваше посвое- му на царя.

Жалко, че църквата се осветяваше толкова добре. Архитектът Кристофър Рен беше сложил дълги редове огромни прозорци със закръглени арки. На работата на Вал- тер и Антон повече би подхождала някоя сумрачна готическа катедрала. Но Антон добре беше подбрал мястото си в края на реда. До него седеше дете, а зад него имаше масивна дървена подпора.

— Добро място за сядане - промълви Валтер.

— От галерията може да ни гледат - притесни се Антон.

Валтер поклати глава.

— Всички ще гледат напред.

Антон беше на средна възраст, ерген. Дребничък и суетящ се, включително за външния си вид - стегната вратовръзка, всички копчета закопчани, лъснати обувки. Износеният му костюм почти лъщеше от годините четкане и гладене. Валтер мислеше, че това е реакцията на Антон срещу мръсната работа на шпионажа. Човекът все пак предаваше страната си. „И аз го напътствам и насърчавам”, мрачно си помисли Валтер.

Валтер не продума, докато траеше мълчанието преди службата, но още щом започна първият химн, заприказва ниско:

— Какво е настроението в Петербург?

— Русия не иска война - отвърна Антон.

— Добре.

— Царят се бои, че войната ще доведе до революция. - При всяко споменаване на царя, Антон все едно се из- плюваше. - Половин Петербург вече стачкува. Естествено не му хрумва, че собствената му тъпашка бруталност настройва хората така.

— Така е. - Валтер винаги трябваше има предвид омразата на Антон, когато обменяха мнения, но в случая той не грешеше изцяло. Валтер не мразеше царя, но се страхуваше от него. Монархът разполагаше с най-голяма- та армия в света. Всяка дискусия за сигурността на Германия не можеше да не отчете това. Германия беше като някой, чийто съсед държи огромна мечка на верижка в предния си двор.

— Какво ще стори царят?

— Зависи от Австрия.

Валтер потисна нетърпеливия си отговор. Това всички го знаеха. Австрийският император трябваше да стори нещо, защото убитият ерцхерцог беше наследник на трона му. Валтер се надяваше да научи австрийските намерения от братовчед си Роберт. Неговата част от фамилията бяха католици, като целия австрийски елит, и Роберт сега беше на литургия в Уестминстърската катедрала. Двамата обаче щяха да се видят за обяд. Междувременно Валтер трябваше да научи повече за руснаците.

Наложи се да изчака да започне още един химн. Опита се да си наложи да е търпелив. Хвърли поглед нагоре към пищната позлата на огромните сводове на Рен.

Паството започна ново песнопение.

— Предполагам, че ще има сражения на Балканите - каза Валтер. - Руснаците ще стоят ли настрани от там?

— Не. Царят не може да не се намеси, ако нападнат Сърбия.

Студена тръпка полази по Валтер. Точно от подобна ескалация се боеше.

— Лудост ще е да се започне война заради това!

— Така е. Но руснаците няма да позволят на Австрия да контролира Балканите - трябва да си защитават черноморския търговски път.

Срещу това нямаше какво да каже. Повечето руски стоки за износ - зърно от южните житници и нефт от кладенците край Баку - се извозваха през черноморски пристанища.

Антон продължи:

— От друга страна, царят също така предупреждава всич-ки да действат внимателно.

— Накратко, двоуми се.

— Ако наричаш неговото ум, да.

Валтер кимна. Царят не беше умен човек. Мечтаеше да върне Русия в Златната ера от седемнадесети век и беше достатъчно глупав, за да вярва, че това е възможно. Все едно крал Джордж V да се опита да върне Англия в епохата на Робин Худ. И понеже рационалността почти отсъстваше в решенията на царя, беше влудяващо трудно човек да отгатва ходовете му.

Докато всички пееха последния химн, Валтер отново зарея поглед към Мод, седнала от другата страна, два реда пред него. Наблюдаваше профила й с любов, а тя пееше страстно.

Двусмисленият доклад на Антон обаче го върна към неясната реалност. Валтер се тревожеше повече сега, от- колкото преди час.

— От сега нататък, трябва да се виждаме ежедневно - заяви той.

Антон доби леко паникьосан вид.

— Невъзможно! Твърде рисковано.

—      Но картинката се сменя през час.

—      Следващата неделя сутрин, площад Смит.

Това беше проблемът с шпионите по убеждение, помисли си с безсилие Валтер - нямаш с какво да ги принудиш. От друга страна, на шпионите за пари никога не можеш да вярваш. Ще ти кажат каквото искаш да чуеш с надеждата за бонус. Поне с Антон знаеше, че ако му казва как царят още не може да реши, то царят наистина още не можеше да реши.

— Добре, веднъж в средата на седмицата, тогава - примоли му се Валтер през последните няколко тона на химна.

Антон не отвърна. Вместо да седне, се измъкна тихомълком от църквата.

— Мамка му - измърмори под нос Валтер и детето на съседната седалка го изгледа с неодобрение.

Когато службата свърши, той се замота в павирания двор, поздравявайки познати, докато Мод не се появи заедно с Фиц и Беа. Мод изглеждаше почти свръхестествено стройна в кадифената си рокля с връхна тъмносива дреха от креп. Не беше много женствен цвят навярно, но подчертаваше скулптурната й красота и в контраст с убития цвят кожата й сякаш сияеше. Валтер се здрависа и с тримата и отчаяно пожела наум да прекара няколко минути насаме с нея. Размени няколко учтиви думи с Беа, която сякаш беше облякла цял магазин за дрехи, все бон-

боненорозови и с кремави дантели, и се съгласи с невесел тон със заключението на Фиц, че това убийство е „лоша работа“. Тогава семейство Фицхърбърт си заминаха и Валтер се уплаши, че е пропуснал възможността си, но в последния момент Мод промълви:

— Ще съм в къщата на дукесата за чай.

Валтер се усмихна на елегантния й гръб. Беше видял Мод вчера и щеше да я види утре, но се ужасяваше, че няма да получи шанс да я види днес. Наистина ли не можеше да прекара цяло денонощие без нея? Не се мислеше за слаб човек, но тя го беше омагьосала. Не му се искаше магията да отслабва.

Независимият й дух го привличаше толкова. Повечето жени от поколението му нямаха нищо против пасивната си социална роля — представителни дрехи и лица, организация на партита и подчинение на съпрузите си. Подобни изтривалки отегчаваха Валтер. Мод приличаше повече на американките, които беше срещнал по време на краткия си престой в немското посолство във Вашингтон. Елегантна, очарователна, но не и слугиня. Да има любовта на подобна жена го вълнуваше страшно.

Тръгна с наперени стъпки по Пикадили и спря пред щанд за вестници. Четенето на британската преса никога не му харесваше особено — повечето лаеха яростно против Германия, особено очевидно болният от бяс ,Дейли мейл”. Караха британците да вярват, че живеят обградени от немски шпиони. Колко му се щеше на Валтер да е вярно! Имаше около дузина агенти по крайбрежните градове. Те постоянно записваха какво идва и заминава от пристанищата, както британците правеха по немските пристанища, но нямаха нищо общо с хилядите потайни агенти, „докладвани“ от истеричните редактори.

Купи си брой на „Дъ Пийпъл”. Неволите в Балканите не бяха особена новина тук - британците се тревожеха повече за Ирландия. Протестантското малцинство там владееше страната, без да зачита католическото мнозинство. Ако Ирландия спечелеше независимост, щеше да управлява другата ръка. И двете страни на назряващия граждански конфликт разполагаха с много бойна мощ.

Един-единствен абзац на дъното отпред беше посветен на „Австро-сръбската криза“. Както обикновено, вестниците нямаха представа от действителността.

Валтер тъкмо взимаше завоя към хотел Риц, когато Роберт изскочи от едно такси. Носеше черна жилетка и черна вратовръзка в знак на траур. Някога Роберт беше част от кръга на Франц-Фердинанд - прогресивни мислители по стандартите на виенския двор, макар и консервативни по всички други. Още от малък Валтер знаеше, че братовчед му е различен. Хората наричаха подобни мъже „женствени“, но това беше твърде грубо - Роберт не беше жена в мъжко тяло. При все това имаше много женски черти на характера и това караше Валтер да се отнася към него с леко прикрито рицарско благородство.

Приличаше на Валтер - същите правилни черти и сини очи, но носеше косата си по-дълга и редовно искаше от бръснарите да приглаждат и засукват мустака му.

— Как вървят нещата с лейди М.? - попита Роберт, когато седнаха. Валтер му беше изплакал любовната си мъка - нещо, с което братовчед му беше отдавна запознат.

— Прекрасна е, но баща ми не може да се примири, че тя работи в клиника в гетото заедно с лекар-евреин.

— Олеле... несправедливо - рече Роберт. - Виж, бих го разбрал, ако самата тя беше еврейка...

—       Надявах се да я приеме постепенно, като се среща с нея от време на време и осъзнае, че е в добри отношения с най-влиятелните мъже в страната, но не става.

— За съжаление балканската криза само ще обтегне... - Роберт се усмихна — прости ми... международните отношения.

Валтер се засмя насила.

— Ще се оправим, каквото и да стане.

Роберт не отвърна, но не изглеждаше много убеден в това.

Валтер даде на Роберт информацията, с която разполагаше. Братовчед му също имаше новини.

—       Установихме, че атентаторите са взели оръжията и бомбите си от Сърбия.

— О, по дяволите.

Роберт вече не криеше гнева си.

— Оръжията са били доставени от главнокомандващия на Сръбското военно разузнаване. Убийците също така са разполагали с парк в Белград, където са се упражнявали.

— Офицери от разузнаването понякога действат на своя глава - рече Валтер.

— Често, да. И потайността на професията им значи, че може да им се размине.

—       Значи това не доказва участие на сръбското правителство. А и като се замислиш, малка независима страна като тази, която отчаяно се мъчи да запази независимостта си, трябва да не е с всичкия си, за да провокира могъщ съсед.

— Възможно е дори да са действали напук на желанията на правителството — съгласи се Роберт и добави твърдо: - Това няма никакво значение. Австрия трябва да направи нещо със Сърбия.

От това се опасяваше Валтер. Цялата работа вече не можеше да се води престъпление, работа за полицията и правителството. Сега една империя трябваше да накаже една малка държавица. Императорът Франц Йосиф някога е бил голям лидер, консервативен и силно религиозен, ала силен държавник. Сега обаче, на осемдесет и четири, не беше по-малко авторитарен и ограничен в мисленето си. Такива мъже си мислеха, че знаят всичко, защото са възрастни. Като бащата на Валтер.

„Съдбата ми е в ръцете на двама владетели - един глупак и един старец. При все това контролират съдбата на безбройни европейци, а също и на Мод. Само какъв аргумент против монархията!”

Замисли се дълбоко, докато ядяха десерта си. Когато пристигна кафето, додаде с оптимизъм:

— Предполагам, целта ти ще е да дадеш на сърбите тежък урок, без да намесваш други страни.

Роберт разби надеждите му.

— Напротив. Императорът ми е написал лично писмо до твоя кайзер.

Валтер нищо не знаеше за това.

—      Кога?

—      Пристигнало е вчера.

Като всички дипломати, Валтер мразеше монарсите да говорят помежду си пряко, а не чрез министрите си. Можеше да се случи какво ли не.

—      Какво е казал?

—      Че Сърбия трябва да бъде елиминирана като политическа сила.

— Не! Наистина ли го желае?

—      Всичко зависи от отговора.

Валтер се намръщи. Император Франц-Йосиф искаше гърба на кайзер Вилхелм - това беше същинската цел на писмото. Двете страни бяха съюзници, така че кайзерът беше длъжен да обяви подкрепата си, но дали щеше да го стори ентусиазирано или по-резервирано, дали щеше да насърчава или да вразумява?

— Вярвам, че Германия ще подкрепи Австрия, каквото и да стори императорът - каза Робърт със суров тон.

— Не можеш да очакваш Германия да атакува Сърбия!

— Искаме уверение, че Германия ще изпълни задълженията си като наш съюзник - рече Роберт с обида в гласа.

Валтер се опита да овладее нетърпението си.

— Проблемът с това мислене е, че вдига залога. Като с Русия, която дава знак, че ще подкрепи Сърбия. Окуражава агресията. Трябва да успокоим всички.

—      Не съм сигурен, че съм съгласен - сковано отвърна братовчед му. - Австрия понесе ужасен удар. Императорът не може толкова лесно да бъде незачитан. Който се противопоставя на титана, бива смазан.

—      Да не се изхвърляме.

Роберт повиши глас:

— Наследникът на трона е убит! - Един от съседните посетители вдигна глава и ги изгледа с неодобрение, ко- гато чу агресивни немски тонове. Роберт коригира гласа си, но не и изражението. - Не ми говори за изхвърляне.

Валтер се опита да потисне собствените си чувства. Би било глупаво и опасно Германия да се намесва във всичко това, но нямаше смисъл да го казва на Роберт. Задачата му беше да изкопчи информация, не да се кара с братов-чед си.

— Разбирам, разбирам - измърмори той. - Гледната ти точка споделена ли е във Виена?

— Във Виена, да - отвърна Роберт. - Тиса е против.

Ищван Тиса беше премиерът на Унгария, но все пак

се подчиняваше на австрийския император. - Неговото алтернативно предложение е дипломатически бойкот на Сърбия.

— По-драматично, може би, но и по-безопасно.

—      Твърде слабо.

Валтер поиска сметката. Чутото го беше разтърсило, но не искаше той и Роберт да си се сърдят взаимно. Вярваха си и си помагаха и това не биваше да се променя. На тротоара отвън стисна ръката на братовчед си и му каза:

— Каквото и да стане, трябва да сме заедно, братовчеде. Ние сме съюзници завинаги.

Остави на Робърт задачата да се чуди дали говори за тях двамата, или за страните им. Разделиха се с усмивки.

Запъти се бързо през Грийн парк. Лондончани се радваха на слънцето, но над главата на Валтер тегнеше мрак. Беше се надявал Германия и Русия да не се замесват в балканската криза, но наученото днес предполагаше, за зла беда, обратното. Когато стигна до Бъкингамския дворец, зави наляво по улица „Мал“ и пое към задния вход на немското посолство.

Баща му имаше кабинет там — прекарваше в него една от всеки три седмици. На стената висеше портрет на кайзер Вилхелм, а на бюрото — снимка в рамка на Валтер в лейтенантска униформа. Ото държеше парче керамика. Събираше английски керамични произведения и обичаше да търси необичайни предмети. Като се вгледа по-внима-телно, Валтер видя, че съдът представлява купа за плодове с внимателно пробити и оформени ръбове, които му придаваха форма на кошница. Вероятно от осемнайсети век, предположи той.

С Ото беше и Готфрид фон Кесел, културно аташе, когото Валтер не харесваше. Гъстата тъмна коса на Готфрид беше сресана на път отстрани и носеше очила с дебели стъкла. Връстник беше на Валтер и баща му също работеше като дипломат, но въпреки че ги свързваха много неща, не бяха приятели. Според Валтер Готфрид беше подлизурко.

Валтер му кимна и седна.

— Австрийският император е писал на кайзера ни.

—      Това го знаем - бързо се намеси Готфрид.

Валтер не му обърна внимание - онзи все започваше да се състезава с него.

— Нямам съмнение, че отговорът на кайзера ще е любезен - продължи той към баща си. - Но много неща зависят от това колко точно любезен ще е. - Негово Величество още не ми е доверявал нищо.

— Но ще го стори.

Ото кимна.

—      Понякога ме моли да го изслушам.

—      Ако предложи сдържаност, може да убеди австрийците да не са толкова агресивни.

— И защо да го прави? - попита Готфрид.

—      За да не въвлече Германия във война заради някакво ненужно парче територия като Босна!

— От какво се страхуваш? - подигравателно подметна Готфрид. - От сръбската армия?

—      Не, от руската, от която би трябвало да се страхуваш и ти. Най-голямата армия в историята...

— Знам - каза Готфрид.

— На теория царят може за няколко седмици да приведе в пълна бойна готовност шест милиона души...

— Знам...

— ...а това е повече от цялото население на Сърбия.

— Знам.

Валтер въздъхна.

— Изглежда знаеш всичко, фон Кесел. Знаеш ли откъде атентаторите са се снабдили с оръжията си?

— От славянски националисти, предполагам.

— Нещо по-конкретно предполагаш ли?

— Кой знае?

— Австрийците знаят, както се оказва. Вярват, че оръжията са дошли от главнокомандващия на сръбското разузнаване.

Ото изсумтя от изненада.

— Това наистина би подпалило опашките на австрийците.

— Австрия все още се управлява от императора. В края на краищата, негово е решението за война - обади се пак Готфрид.

Валтер кимна.

— Не че един Хабсбург някога се е нуждаел от извинение за безскрупулност и жестокост.

— Че как иначе се управлява империя?

Валтер не се хвана на въдицата.

— Никой освен унгарския премиер, който няма много думата, не предупреждава за последиците. Ние трябва да го направим. - Валтер се изправи. Докладвал беше и не искаше да стои в същата стая с гризач като Готфрид. - Из-

винете ме, татко, но трябва да отида на чай в къщата на дукесата на Съсекс, за да видя какво още мога да открия.

— Англичаните не приемат гости в неделя - отбеляза Готфрид.

— Имам покана - отвърна Валтер и излезе, преди да е загубил самообладание.

Мина през Мейфеър на път за Парк лейн, към двореца на дука на Съсекс. Той нямаше роля в управлението на Великобритания, но дукесата редовно организираше политически салони. Когато Валтер пристигна в Лондон през декември, Фиц го представи, а тя се ангажира лично да го канят навсякъде.

Той влезе в хола й, поклони се, пое ръката й и каза:

— Всички в Лондон искат да разберат какво ще се случи в Сърбия и въпреки че е неделя, дойдох да попитам вас, Ваше Благородие.

— Няма да има война - отвърна тя, без да даде знак, че е усетила шеговития му тон. - Седнете и пийнете чай. Разбира се, цяла трагедия за горкия ерцхерцог и съпругата му и несъмнено виновниците ще бъдат наказани, но колко е глупава само мисълта, че велики нации като Германия и Великобритания ще воюват една с друга заради Сърбия.

Валтер искаше също да чувства подобна увереност. Взе си стол, съседен на Мод, която се усмихна радостно, и лейди Хърмия, която само кимна. В стаята бяха около дузина души, включително първия адмиралтейски лорд Уинстън Чърчил. Декорът беше пищен и старомоден - многобройни тежки резбовани мебели, богати платове с най-различни десени, всяка повърхност - покрита с орнаменти, снимки в рамки, вази с изсушени цветя. Един ла-кей подаде чаша чай на Валтер и му предложи захар и мляко.

Валтер се радваше, че е близо до Мод, но както винаги искаше още и веднага се зачуди дали не могат да измислят начин да се усамотят, дори само за минута-две.

Дукесата каза:

— Проблемът, разбира се, е слабостта на турците.

Надутата лелка имаше право, реши Валтер. Османската империя западаше, изоставаше в технологично отношение от назадничавото си мюсюлманско духовенство. Последните няколко века турският султан поддържаше реда на Балканския полуостров, от средиземноморския бряг на Гърция чак на север до Унгария, но сега десетилетие след десетилетие, се свиваше по-близо до центъра си. Най-близките Велики сили, Австрия и Русия, се опитваха да попълнят вакуума. Босна, Сърбия и България стояха между Австрия и Черно море. Преди пет години Австрия пое контрола над Босна. Сега Австрия беше на ръба на война със Сърбия, средната от трите държави. Руснаците в момента гледаха картата и виждаха България, следващото парче от доминото. Евентуалният австрийски контрол над западния бряг на Черно море заплашваше руската международна търговия.

Междувременно подчинените на Австрийската империя нации започваха да си мислят, че могат да се самоуправляват, заради което босненският националист Гаврило Принцип беше застрелял ерцхерцога Франц-Фердинанд в Сараево.

— Да, истинска трагедия за Сърбия. Мисля, че премиерът им е готов да се удави в Дунава — съгласи се Валтер.

— Имате предвид във Волга — подметна Мод.

Валтер вдигна вежда.

— Не, определено не, лейди Мод.

Тя обаче продължи:

— Волга минава през столицата на Сърбия, която е Белград.

Валтер пак щеше да възрази, но се спря и се замисли. Тя чудесно знаеше, че Волга беше на поне хиляда километра от Белград. Какво си беше наумила?

— Не ми се ще да противореча на някой толкова добре информиран, колкото вас, лейди Мод. Но все пак...

— Ще проверим - каза тя. - Чичо ми, дукът, има една от най-големите библиотеки в Лондон. Елате с мен и ще ви докажа, че грешите.

Нахакано поведение за добре възпитана млада дама. Дукеста присви устни.

Валтер сви рамене безпомощно и последва Мод към вратата.

За момент лейди Хърмия понечи да тръгне с тях, но явно реши, че ще е твърде тежко усилие да се помръдне от мястото си, дълбоко потънала в удобна кадифена тапицерия.

— Не се бавете - рече тихо тя и си отхапа още малко кейк. След това излязоха.

Мод вървеше пред Валтер по коридора, докато стигнаха до врата, пред която двама лакеи стояха като стражи.

Валтер отвори вратата.

Голямата стая тънеше в тишина. Бяха сами. Мод се хвърли в ръцете му. Той я притисна силно до себе си, а тя вдигна лице към него.

— Обичам те - каза тя и го целуна жадно.

След минута се отлепи от него, останала без дъх. Вал-

тер се втренчи в нея с обожание.

— Нямаш срам! Минавала Волга през Белград!

— Но сработи, нали?

Той поклати глава възхитен.

—      Аз никога не бих се сетил. Толкова си умна.

— Трябва ни атлас, в случай, че някой влезе - сети се тя.

Валтер обходи рафтовете с поглед. Библиотеката принадлежеше по-скоро на колекционер, отколкото на отдаден читател. Всички книги бяха с хубави подвързии и повечето сякаш никога не бяха отваряни. Няколко справочника се спотайваха в един от ъглите и Валтер намери там атлас, прелисти го и попадна на карта на Балканите.

— Тази криза - притеснено започна Мод. - В дългосрочен план... няма да ни раздели, нали?

— Не и ако аз имам думата.

Той я дръпна зад една лавица, за да са скрити поне в първите няколко мига от неочаквани посетители и я целуна отново. Днес тя отговаряше на ласките му с подканяща охота, прокарваше ръце по раменете, ръцете и гърба му. Прошепна му:

— Вдигни ми полата.

Той преглътна с усилие. Бленувал беше този миг. Стисна плата и го издърпа нагоре.

— И фустата - каза тя. - Не я мачкай.

Опита се да я повдигне, без да мачка коприната, но всичко се изплъзваше през ръцете му. Нетърпелива, тя се наведе, хвана полата и фустата за ръбовете и запретна всичко на кръста си.

—      Докосни ме - каза тя и го погледна право в очите.

Той беше загрижен, че някой ще влезе, но любовта и страстта го бяха превзели изцяло и не можеше да се сдържи. Сложи дясната си ръка между бедрата й и дъхът му секна от шок — там беше гола. Осъзнаването, че е планирала да му достави това удоволствие допълнително възпламени желанието му. Нежно я погали, но тя притисна ханш към дланта му и той отвърна с по-настойчиво движение.

— Точно така - каза тя. Той затвори очи, но тя му рече: - Гледай ме, скъпи мой, гледай ме, докато го правиш.

Пред очите му лицето й се наливаше с кръв от вълнение. Усещаше дъха й на пресекулки върху лицето си. Тя сграбчи ръката му и му помогна, както той го беше сторил в ложата на операта. Мод прошепна:

— Вкарай пръст. — Тя се облегна на рамото му. Усещаше горещия й дъх през дрехите си. Притискаше се към него на тласъци. След няколко мига проскимтя тихичко, като че сподави вик или звука, който сънуващ издава и се отпусна върху него.

Валтер чу как се отваря вратата и след това - гласа на лейди Хърмия.

— Хайде, Мод, моето дете, трябва да си ходим.

Отдръпна се и Мод бързо приглади полата си. С леко разтреперан глас отвърна:

— Уви, грешах, лельо Хърм, а хер фон Улрих беше прав - Дунав, а не Волга, минава през Белград. Сега го видяхме в атласа.

Те се приведоха над книгата и лейди Хърмия се подаде иззад лавицата.

— Не съм се и съмнявала - рече възрастната жена. – Мъ-жете обикновено са прави за тия неща, а хер фон Улрих е и дипломат, който знае много подобни неща, с шито жените не бива да си пълнят тавите. Не трябва да спориш, Мод.

— Предполагам, че си права - отвърна Мод със спираща дъха неоткровеност.

Те напуснаха библиотеката и прекосиха коридора. Вал- тер им отвори вратата към дневната, където бяха всички останали. Лейди Хърмия влезе първа. Мод я последва, но не и преди да погледне Валтер, който вдигна дясната си ръка и сложи връхчето на пръста в устата си.

II

Това не можеше да продължава, мислеше си Валтер на път към посолството. Като някой ученик. Мод беше на двайсет и три, той - на двайсет и осем, а още им се налагаше да се крият по този начин, за да прекарат пет минути насаме. Крайно време беше да се оженят.

Трябваше да помоли Фиц за разрешение. Тъй като бащата на Мод беше починал, Фиц се явяваше главата на семейството. Със сигурност би предпочел някой англичанин. Но в крайна сметка щеше да се навие - сигурно се тревожеше, че никога няма да успее да ожени бойката си сестричка.

Не, основният проблем беше Ото. Той искаше Валтер да се ожени за добродетелна пруска девица, която с радост ще посвети остатъка от живота си на раждане и отглеждане на наследници. А когато Ото искаше нещо, той правеше всичко по силите си, за да го постигне, като сриваше съпротивата безжалостно - това го правеше добър армейски офицер. Никога не би му хрумнало, че синът му

има правото да избира собствената си съпруга без чуждо вмешателство. Валтер предпочиташе да спечели насърчаване и подкрепа от баща си и въобще не гледаше с ентусиазъм на очертаващия се сблъсък между тях. Неговата любов обаче беше по-силна от синовното подчинение.

В неделните вечери лондонската политика не мируваше. Въпреки че Парламентът не заседаваше и уайтхолските величия се бяха оттеглили в домовете си в предградията, политиката продължаваше в дворците на Мейфеър, в джентълменския клуб “Сейнт Джеймс” и в посолствата. На улицата Валтер разпозна няколко членове на Парламента, някои младши министри от външното министерство на Великобритания и неколцина европейски дипломати. Чудеше се дали британският външен министър сър Едуард Грей е останал в града през почивните дни, вместо да посети любимата си провинциална виличка в Хемпшир.

Валтер намери баща си на бюрото да чете декодирани телеграми.

— Това може да не е най-подходящото време за новините ми - започна Валтер.

Ото изсумтя неопределено и продължи да чете.

Валтер се втурна право напред:

— Влюбен съм в лейди Мод.

Ото вдигна поглед.

— Сестрата на Фицхърбърт? Предположих. Имаш моите съболезнования.

— Моля, дръжте се сериозно, тате.

— Не, ти се дръж сериозно. - Ото хвърли телеграмите. - Мод Фицхърбърт е феминистка, бори се за право на глас на жените и съзнателно се отцепва от обществото. Не става за ничия жена, камо ли за такава на немски дипломат от добро семейство. Да не съм чул повече за нея.

На върха на езика на Валтер се нароиха необмислени думи, но той се спря преди да се изплъзнат.

— Тя е прекрасна жена и я обичам, и по-добре да говориш за нея с подобаващо уважение, каквото и да е мнението ти за нея.

— Ще говоря, каквото мисля - подхвърли Ото. - Тя е ужасна.

Той отново закова поглед в телеграмите си, а Валтер се загледа в купата за плодове, купена по-рано през деня от баща му.

— Не. - Той вдигна купата. — Няма да говориш, каквото мислиш.

— Внимавай с това.

Валтер вече се радваше на пълното внимание на Ото. - Чувствам се настроен закрилнически към лейди Мод, както ти - към тази играчица.

— Играчица? Това струва...

—      С тази разлика, разбира се, че любовта ми е по-силна от колекционерска алчност. - Валтер подхвърли крехкия предмет във въздуха и го хвана с една ръка. От баща му се изтръгна нечленоразделен вик. Валтер продължи: - Така че когато я обиждаш, се чувствам дори по-неприятно, от- колкото ти, когато мислиш, че ще изтърва това.

— Нагло пале...

Валтер повиши глас над този на баща си.

—      И ако продължаваш да тъпчеш чувствата ми, ще настъпя това глупаво парче керамика и ще го направя на парчета.

— Добре, каза какъвто имаше, разбрах те, сега го оста-

ви, за Бога!

Валтер прие това за съгласие и върна украшението на масичката, откъдето го беше взел.

Ото рече със злоба:

— Но трябва да вземеш нещо друго предвид... ако мога да го спомена, без да ти потъпквам чувствата.

— Добре.

— Тя е англичанка.

— О, мили Боже! - извика Валтер. - Благородни германци се женят за английски аристократи от години. Принц Алберт Сакскобургготски се е оженил за кралица Виктория - внукът му сега е крал! А настоящата кралица е родена като вюртембергска принцеса!

Ото също повиши глас.

— Нещата се менят! Англичаните са решени да ни държат втори цигулки. Сприятеляват се с враговете ни Русия и Франция. Ще се жениш за враг на отечеството си ли?

Валтер знаеше, че така мислят старите кучета, но го смяташе за напълно ирационално.

— Не би трябвало да сме врагове - каза той с раздразнение. - Няма причина за това!

— Никога няма да ни позволят да се конкурираме на рав-ни начала.

— А това е просто глупост! — Валтер съзнаваше, че вика и отново се опита да се успокои. - Англичаните вярват в свободната търговия — позволяват ни да продаваме стоките си из цялата Британска империя.

— Тогава прочети това. - Ото му хвърли един от листовете. - Негово Величество кайзерът е поискал моето гледище по въпроса.

Валтер вдигна листчето. Отговор-чернова към австрий-ския император. Тревогата на Валтер растеше с всеки ред. Писмото свършваше с: „Императорът Франц-Йосиф може обаче да е спокоен, че Негово Величество ще застане вярно до Австро-Унгария, както диктува нашият съюз и отдавнашното ни приятелство”.

Валтер се ужаси.

— Но това им дава карт бланш! Могат да правят какво- то си поискат и ние ще ги подкрепим!

— Има някои уговорки.

— Не много. Изпратено ли е вече?

— Не, но е съгласувано с всички. Ще го изпратим утре.

— Можем ли да го спрем?

— Не, а и не бих искал.

— Но това значи да подкрепим Австрия във войната й със Сърбия.

— Няма лошо.

— Не искаме война! - избухна Валтер. - Искаме наука, промишленост, и търговия. Германия трябва да се модернизира, да се либерализира, да расте. Искаме мир и просперитет. - И, добави наум той, искаме свят, в който мъж може да се ожени за жената, която обича, без да го обвиняват в държавна измяна.

— Слушай ме - каза Ото. - Имаме мощни врагове и на запад, и на изток. От едната страна Франция, от другата- Русия. Двете вървят в комплект. Не можем да се бием на два фронта.

— Затова имаме плана „Шлифен“ - каза Валтер. - Ако сме принудени да водим война, първо нахлуваме във Франция с огромна сила, побеждаваме за няколко седмици и тогава, вече осигурили си западния фронт, се обръщаме на изток срещу Русия.

— Единствената ни надежда, да. Само че този план беше одобрен преди девет години. Тогава, според разузнаването ни, мобилизацията на руската армия би отнела четиридесет дни - почти шест седмици, в които да завладеем Франция. Оттогава руснаците непрестанно подобряват железопътната си мрежа - с пари, заети от Франция! - Ото удари бюрото с юмрук, сякаш нанасяше удар по самата Франция. — Колкото повече се скъсява времето за мобилизация на руснаците, толкова по-рискован става планът „Шлифен“ Което значи... - Той драматично посочи Валтер с пръст. — ....че колкото по-скоро стане тази война, толкова по-добре за Германия.

— Не! - Не виждаше ли старецът колко опасно е това мислене? - Значи, че трябва да търсим мирни решения на дребнави свади.

— Мирни решения? - Ото поклати глава, като че мъдростта му тежеше. - Ти си млад идеалист. Мислиш, че на всеки въпрос има отговор.

— Ти всъщност искаш война — невярващо промълви Валтер. - Наистина искаш война.

—       Никой не иска война - рече Ото. - Но понякога е по- добра от алтернативата.

III

Мод беше наследила минимална издръжка от баща си - триста паунда годишно, които едва стигаха да си купува рокли за сезона. Фиц получи титлата, земите, къщите и почти всичките пари. Така работеше английската система. Но не това гневеше Мод. Парите не значеха много за нея. Дори от своите триста нямаше нужда. Фиц плащаше за всичките й прищевки без въпроси. Той смяташе, че да пестиш пари е неджснтълменско.

Най-много я огорчаваше липсата й на образование. На седемнайсет беше обявила, че ще ходи в университет и всички й се изсмяха. Оказа се, че трябва да идваш от добро училище и да минеш през няколко изпита, преди да те пуснат. Мод никога не беше ходила на училище и макар че можеше да обсъжда политика на равна нога с големците, никоя от множеството гувернантки и никой от поредицата частни учители не я беше подготвил за ка- квито и да било изпити. Тя беше плакала и бе фучала дни наред и все още мисълта й разваляше настроението. Това я беше направило поборничка за правата на жените - познаваше момичета, които никога нямаше да получат добро образование, докато не получат поне правото на глас.

Често се чудеше защо се омъжват жените. Обричаха се на доживотно робство и тя често се питаше какво получават в отплата. Сега вече знаеше отговора. Никога не бе чувствала нищо толкова силно, колкото любовта си към Валтер. А начините, по които се изразяваше тази любов, й носеха най-изящна наслада. Да могат да се докосват взаимно постоянно би било рай. Би се поробила трижди, ако можеше да има това.

Но знаеше, че поробването не беше цената на Валтер. Тя го беше питала дали жената трябва да се подчинява на мъжа във всичко и той беше отговорил:

— Определено не. Не виждам къде е подчинението в подобни отношения. Двама възрастни, които се обичат, трябва да могат да взимат решения заедно, без единият да

се подчинява на другия или обратното.

Тя мислеше много за живота им заедно. Няколко години подред вероятно щяха да го пращат насам-натам по разни посолства, значи двамата щяха да обикалят света - Париж, Рим, Будапеща, може би още по-далеч - Адис Абеба, Токио, Буенос Айрес. Тя се присети за историята на Рут от Библията. Синовете на Валтер и Мод щяха да се научат да се държат с жените като с равни, а дъщерите им щяха да пораснат независими и със силна воля. Може би можеха да се настанят в хубава къща в Берлин и децата им да отидат в добри немски училища. В някакъв момент Валтер несъмнено щеше да наследи Цумвалдт, провинциалното имение на баща му в Източна Прусия. Когато остарееха, щяха да прекарват повече време там и да вървят, хванати за ръка, щяха вечер да четат един до друг и да размишляват как се е променил светът от младостта им.

Мод трудно можеше да мисли за друго. Стоеше в кабинета си в клиниката за бедни, гледаше с празен поглед списък с цените на медицински пособия и си спомняше как Валтер беше сложил върха на пръста си в устата си преди да влязат в дневната на леля й. Хората започваха да забелязват колко е отнесена - доктор Грийнуолд я беше попитал добре ли е, а леля Хърм я бе предупредила да се посъбуди малко.

Опита да се съсредоточи във формуляра за поръчки, но този път я прекъсна леко почукване. Леля Хърм надникна и рече:

— Някой иска да те види. - Изглеждаше малко като халосана с нещо тежко, докато подаваше една картичка на Мод.

Генерал Ото фон Улрих

Аташе

Посолство на Германската империя

Карлтън хаус: Лондон

— Бащата на Валтер! Какво, за Бога...?

—      Какво да му кажа? - прошепна леля Хърм.

—      Предложи му чай или шери и го покани.

Фон Улрих се беше пременил в официален черен фрак със сатенени ръкавели и бяла жилетка от пике, и раирани панталони. Червендалестото му лице се потеше в летните жеги. Имаше по-едър кокал от Валтер и не толкова хубаво лице, но се виждаше откъде младият мъж беше наследил по войнишки правия гръб и вирнатата си брадичка.

Мод си придаде привичното си безгрижно излъчване.

— Скъпи ми хер фон Улрих, това формално посещение ли е?

— Искам да си поговорим за сина ми - каза той на английски, почти толкова ошлайфан, колкото този на Валтер, макар и да имаше акцент за разлика от сина си.

— Мило от ваша страна да си дойдете на думата без увъртания - отвърна Мод с лек сарказъм, който разбира се той не разбра. - Моля седнете. Лейди Хърмия ще поръча нещо за пиене.

— Валтер идва от старо аристократично семейство.

— Както и аз - отговори Мод.

— Ние сме традиционалисти, консервативни и силно вярващи... може би малко старомодни.

— Точно като моето семейство - каза Мод.

Това явно не вървеше според очакванията на Ото.

—      Ние сме прусаци - рече той с нотка на раздразнение.

— А - отвърна Мод, привидно надцакана. А ние, разбира се, сме англо-саксонци.

Тя се дуелираше с него, сякаш това не беше пито освен тест за остроумие, но под тази повърхност се плашеше. Защо беше дошъл? Какво целеше? Усещаше, че няма как да е с добри намерения. Той беше против нея. Щеше да се опита да се постави между нея и Валтер, отбеляза наум с мрачна сигурност.

Той обаче не се предаваше на шеговитостта й.

— Германия и Великобритания не се разбират добре. Британците се сближават с нашите врагове Русия и Франция. Това ги прави наши противници.

—       Съжалявам, че мислите така. Много други не са съгласни.

— Никой не е стигал до истината с мажоритарен вот. - Отново чу онази нотка в гласа му. Явно беше свикнал да бъде изслушван мълчаливо, особено от жени.

Помощничката на д-р Грийнуолд донесе чай на таб- личка и наля. Ото мълча, докато тя не си тръгна. Тогава продължи:

—       Можем да започнем война в следващите няколко седмици. Ако не се бием за Сърбия, ще се появи друг повод. Рано или късно Великобритания и Германия трябва да воюват за европейско господство.

—      Съжалявам, че сте толкова песимистично настроен.

— Мнозина други са съгласни с мен.

— Но никой не е стигал до истината с мажоритарен вот.

Ото изглеждаше ядосан. Беше очаквал, несъмнено, тя

да слуша високопарните му приказки притихнала от респект. Не обичаше да се шегуват с него. Гневно рече:

—      Трябва да ме слушате. Казвам ви нещо, което ви засяга. Повечето немци смятат Великобритания за враг. Ако Валтер се ожени за англичанка, помислете за последствията.

— Помислила съм разбира се. Валтер и аз сме го обсъждали надълго и нашироко.

— Първо, ще страда от моето неодобрение. Няма да приветствам английска снаха в семейството си.

— Валтер чувства, че любовта ви към вашия син ще ви помогне да преодолеете погнусата си от мен, в крайна сметка. Наистина ли това е обречено на неуспех?

— Второ - рече той, без да отговори на въпроса й, - ще бъде видян като нелоялен към кайзера. Хората от неговия социален статус няма вече да са му приятели. Той и съпругата му няма да бъдат приети в най-високопоставени- те домове.

Мод започваше да се ядосва.

— Това ми се струва много невероятно. Не всички немци са толкова тесногръди, нали?

Посетителят й сякаш не забеляза грубата й забележка.

— Трето и последно, кариерата на Валтер е във Външното министерство. Той ще се отличи, ако получи възможността. Учил е в училища и университети в най-различни страни. Говори перфектен английски и добър руски. Въпреки незрелите си идеалистични възгледи, се е издигнал в очите на по-висшестоящите от него, а кайзерът е бил любезен с него в повече от един случай. Може някой ден да стане външен министър.

— Той е блестящ - съгласи се Мод.

— Ho ако се ожени за вас, е кариерата му е свършено.

— Това е абсурдно рече тя, шокирана.

— Скъпа моя млада госпожице, не е ли очевидно? На мъж, женен за врага, не може да се има доверие.

Вече говорихме за това. Лоялността му ще е към Германия, естествено. Достатъчно го обичам, за да приема това.

— А може би ще е твърде зает да се тревожи за семейството на съпругата си, за да се отдаде напълно на Германия? Дори безскрупулно да обърне гръб на новите си роднини, хората все пак ще се питат.

— Преувеличавате - каза Мод, но започваше да губи увереност.

— Със сигурност не би работил никъде, където се иска потайност. Другите мъже няма да говорят по поверителни въпроси, ако той присъства. С него ще е свършено.

— Не е нужно да е в разузнаването. Може да се преквалифицира в друг тип дипломация.

— Всичко в дипломацията изисква поверителност. А ще го има и проблемът с моята позиция.

Мод се изненада от този обрат. С Валтер не се бяха замисляли за кариерата на Ото.

— Аз съм доверен човек на кайзера. Ще продължава ли да ми има пълно доверие, ако синът ми е женен за чужденка-враг?

— Би трябвало.

—       И сигурно би го сторил, ако взема неотклонни мерки и се отрека от сина си.

Мод си пое рязко въздух.

— Не бихте го сторил.

Ото повиши глас.

— Ще ми се наложи!

— Ще имате избор - поклати отчаяно глава тя. - Човек винаги има избор.

— Няма да жертвам всичко, което съм постигнал - позицията, кариерата си, уважението на сънародниците си, за едно момиче - презрително каза той. Мод се почувства като след шамар. Ото добави: - Но пък Валтер ще го стори, разбира се.

— Какво говорите?

— Ако Валтер се ожени за вас, ще загуби семейството си, държавата си и кариерата си. Но ще го стори. Той ми призна любовта си към вас, без да е обмислил последствията и рано или късно ще разбере каква тежка грешка е сторил. Но в момента несъмнено се счита за неофициално сгоден за вас и няма да се откаже от това обвързване, дори да е само в главата му. Твърде голям джентълмен е. „Добре, отречи се от мен“, ще ми каже. В противен случай ще се има за страхливец.

— Така е - каза Мод. Тя се чувстваше напълно объркана. Този ужасен възрастен мъж виждаше истината по-ясно от самата нея.

Ото продължи:

— Следователно вие трябва да се откажете от годежа.

Сякаш я намушка с тези думи.

— Не!

— Само така можете да го спасите. Да се откажете от него.

Мод отвори уста за ново възражение, но разбра, че Ото е прав и не можеше да се сети за подходящите думи.

Ото се приведе напред и настойчиво запита:

— Ще скъсате ли с него?

Мод се разплака. Знаеше какво трябва да стори. Не можеше да провали живота на Валтер, дори да го обича повече от всичко. От нея се изтръгна ридание, а с него и една дума.

— Да. - Достойнството й го нямаше, не я интересуваше; болеше я твърде много. - Да, ще скъсам с него.

— Обещавате ли?

— Да, обещавам.

Ото се изправи.

— Благодаря, че ме изслушахте. - Той се поклони. - Пожелавам ви хубав следобед.

И излезе. Мод скри лице в шепи.

Глава 8

Средата на юли, 1914

В новата спалня на Етел в Тай Гуин имаше огледало в цял ръст. Беше старо, с напукана дървена рамка и с матирано от времето стъкло, но момичето можеше да се вижда от глава до пети. Струваше й се изключителен лукс.

Тя се огледа, само по бельо. Откакто се влюби, сякаш беше станала по-пищна. Малко повече плът около кръста и ханша й, по-големи гърди - може би защото Фиц ги галеше и стискаше толкова много. Сетеше ли се за него, я заболя-ваха зърната.

Фиц беше пристигнал тази сутрин заедно с принцеса Беа и лейди Мод. Още с влизането в имението й прошепна, че ще се видят в апартамента с изглед към градината след обяд. Етел настани Мод в Розовата стая, като се оправда с поправки на подовите дъски в обичайното място за спане на сестрата на Фиц.

Сега Етел беше в стаята си, за да се измие и да си сложи чисто бельо. Обичаше да се приготвя за него така, да предвкусва ласките и целувките му, да чува предварително стенанията му от страст и удоволствие, да мисли за това какви са на допир кожата му и дрехите му.

Отвори едно чекмедже, за да вземе нови чорапи и погледът й попадна на купчина чисти платнени ивици - „парцалите“, които използваше по време на менструацията си. Присети се, че не ги е използвала, откакто се беше нанесла в новата си стая. Внезапно в ума й покълна зрънце неподправен страх. Отпусна се тежко на тясното си легло. Вече наближаваше краят на юли. Госпожа Дже- вънс напусна в началото на май. Преди десет седмици. За това време Етел трябваше да е използвала парцалите не веднъж, а два пъти.

— О, не - каза тя на глас. - Моля те, не!

Насили се да мисли спокойно. Кралят беше посетил имението през януари. Етел стана домоуправителка веднага след това, но госпожа Джевънс още не можеше да се изнесе заради състоянието си. Фиц беше заминал за Русия през февруари и се беше върнал през март, когато за пръв път правиха любов наистина. През април госпожа Джевънс се беше пооправила и отговорникът по бизнес делата на Фиц, Албърт Солмън, беше дошъл от Лондон да обясни каква пенсия ще получава старата домоуправителка. Тя пък беше напуснала в началото на май, няколко дни след като „Селтик Минерълс” доведоха чужденците в Абъроуен в опит да прекратят стачката. Тогава Етел се премести в тази стая и постави тази плашеща малка купчина парцали в чекмеджето. Преди десет седмици. Етел нямаше как да получи друг резултат, Колко пъти се бяха срещнали в онзи апартамент? Поне осем. Всеки път Фиц излизаше преди да свърши, но понякога не успяваше навреме и тя усещаше първият му спазъм още в себе си. Толкова много я радваше да споделя това с него, че си затваряше очите за риска. И сега щеше да си плати.

— О, Боже, прости ми - отново промълви на глас.

Нейната приятелка Дилис Пю също беше надула корема. Тя й беше връстничка. Работеше в дома на Пърсивал Джоунс и прислужваше на съпругата му. Излизаше с Джони Бевън. Етел си спомни как наедряха гърдите на Дилис по времето, когато осъзна, че е възможно да забременееш, ако го правиш изправен. Сега вече бяха женени.

Какво щеше да се случи с Етел? Не можеше да се омъжи за бащата на детето си. Освен всичко останало той вече беше женен.

Трябваше да се срещне с него. Нямаше да се въргалят в леглото днес. Щяха да говорят за бъдещето си. Сложи си черната копринена рокля на домоуправителката.

Какво би казал? Той самият нямаше деца - дали щеше да се зарадва, или да се ужаси? Щеше ли да обича това дете, или да се срамува от него? Щеше ли да обикне Етел повече след всичко това, или да я намрази?

Излезе от таванската стаичка и тръгна по тесния кори-дор и после надолу по задното стълбище на западното крило. Познатите тапети в апартамента над градината подпалиха желанието й така, както нейните кюлоти възбуждаха Фиц.

Той вече стоеше там, до прозореца и гледаше огряната от слънце градина. Пушеше пура. Когато го видя, Етел отново се прехласна по красотата му. Прегърна го. Кафявият му костюм беше много мек, защото беше от кашмир.

— О, Теди, любими мой, толкова се радвам да те видя - въздъхна тя. Харесваше й само тя да му вика така.

— И аз да видя теб - отвърна той, но не докосна веднага гърдите й.

Етел го целуна по ухото.

— Имам нещо да ти казвам - сериозно започна тя.

— И аз на теб! Може ли аз пръв?

Щеше да му каже „не“, но той се отдели от прегръдката й и отстъпи назад. Сърцето й се изпълни с лошо предчувствие.

—      Какво? Какво има?

— Беа очаква дете. - Той дръпна от пурата си и изпусна дима като въздишка.

Отпървом Етел не разбра какво й казва.

—      Какво? - попита тя през отпуснати устни.

— Принцеса Беа, съпругата ми, е бременна. Ще има бебе.

— Значи си бил и с нея през цялото време, докато си бил и с мен? - разгневи се Етел.

Той се изненада. Явно не беше очаквал това да не й се понрави.

—      Трябваше! Нужен ми е наследник.

— Но ти каза, че ме обичаш!

— Обичам те и по някакъв начин винаги ще те обичам.

— Не, Теди! - извика тя. - Не го казвай така, моля те, недей!

— По-тихо!

— По-тихо ли? Ти ме зарязваш! Какво значение има за мен, ако останалите разберат?

— За мен има цялото значение на света.

Етел не знаеше къде да се дене от мъка.

— Теди, моля те, обичам те.

— Но сега всичко свърши. Трябва да бъда добър съпруг и баща на детето си. Трябва да разбереш.

— Глупости, ще разбирам! - беснееше тя. - Как може да ти е толкова лесно да го кажеш! Виждала съм те по- емоционален, когато е трябвало да застреляш бясно куче!

— Не е така - каза той и гласът му пресипна.

— Отдадох ти се, тук в тази стая, на това легло ей там.

— И аз няма... — той спря. Лицето му, вкочанено досега от опитите му за самообладание, внезапно помръкна. Той се обърна, скри се от погледа й. - Няма да го забравя - прошепна Фиц.

Тя го доближи, видя сълзи на бузите му и гневът й се изпари.

— О, Теди, толкова съжалявам - рече тя.

Той се опита да си върне самоконтрола.

— Много те обичам, но трябва да изпълня дълга си. - Думите бяха студени, ала гласът му беше изтерзан.

— О, Боже. - Тя също се опита да спре сълзите. Още нищо не му бе казала. Тя избърса очите си с ръкав, подсмръкна и преглътна.

— Дълг? Нищо не знаеш.

— За какво говориш?

— И аз съм бременна.

— О, Боже мой. - Той механически допря пурата до устните си, свали я отново. - Но аз винаги излизах.

— Не достатъчно бързо, значи.

— Откога знаеш?

— Току-що осъзнах. Видях, че не съм използвала парцалите си. - Той потрепна. Явно не харесваше темата за менструацията. Е, този път щеше да я слуша. - Не ми е идвало откак се преместих в стаята на госпожа Джевънс, преди десет седмици.

— Два цикъла. Значи е сигурно. И Беа така ми каза. О, по дяволите. - Той отново допря пурата до устата си, видя, че е угаснала и ядно я стъпка на земята.

Хрумна й нещо странно.

— Може да имаш двама наследници.

— Не говори глупости - рязко отвърна той. - Копелетата нищо не наследяват.

— О. - Тя нямаше сериозно намерение да поиска права за детето си. От друга страна, не го беше мислила като копеле досега. - Горкото мъниче. Моето бебе-копеле.

— Извинявай. - Той изглеждаше виновен. - Не исках така да прозвучи. Прости ми.

Тя виждаше, че благородната му същност се бори с егоистичните му импулси. Докосна ръката му.

— Горкият Фиц.

— Бог да не дава Беа да разбере за това - каза той.

Почувства се смъртно ранена. Защо толкова мислеше

за онази другата? Беа щеше да се оправи - беше богата, омъжена и носеше обичаното и почитано дете на клана Фицхърбърт. Фиц обаче продължи:

— Шокът може да й дойде в повече.

Етел си припомни слуха, че Беа е пометнала миналата година. Всички жени в имението говореха за това. Според руската камериерка Нина, принцесата обвинила Фиц за случилото се, защото я разстроил, като отменил планирано пътешествие до Русия.

Етел се почувства ужасно отхвърлена.

—      Значи главната ти тревога е, че новините за нашето бебе може да разстроят жена ти.

Той я зяпна.

— Не искам да пометне пак - това е важно!

Нямаше си представа колко е безсърдечен.

— Проклет да си - каза Етел.

— Какво очакваш? Детето на Беа е това, за което съм се надявал и молил. Твоето не го искаш нито ти, нито аз, нито който и да било.

— Аз не го виждам така — плахо рече тя и отново се разрида.

— Трябва да обмисля това. Трябва да остана сам. — Хвана я за раменете. - Ще говорим пак утре. Междувременно, никому нито дума. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Обещай ми.

— Обещавам.

— Добро момиче — каза той и излезе.

Етел се наведе и взе смачканата пура.

II

Никому не каза, но не можеше да се преструва, че всичко е наред, затова се престори, че е болна и остана на легло. Час след час прекарани на леглото и тъгата й се смени в нервно очакване. Как щяха да живеят тя и бебето й?

Щеше да загуби работата си в Тай Гуин - това се подразбираше, дори бебето й да не е това на херцога. Дори само от този факт я болеше. Толкова се гордееше със себе си заради повишението. Дядо обичаше да казва, че горделивостта предхожда падението. В случая беше много прав.

Не беше сигурна дали ще може да се върне в къщата на родителите си - позорът щеше да убие баща й. Това я разстройваше почти колкото собствения й срам. Него щеше повече да го боли от нея. Той беше толкова неотклонен по тези въпроси.

Така или иначе, не искаше да живее като неомъжена майка в Абъроуен. Вече имаше две - Мейси Оуен и Гла- дис Притчърд. Тъжни образи без ясно място в социалния ред на града. Самички, те не представляваха никакъв интерес за никой мъж. Бяха майки, но живееха със семействата си сякаш самите те още бяха деца. Никоя църква, кръчма и никой клуб не приветстваше присъствието им. Как беше възможно тя, Етел Уилямс, която винаги се бе считала за нещо повече от другите, да се срине дотам?

Значи трябваше да напусне Абъроуен. Не съжаляваше толкова. С радост би обърнала гръб на подредените начумерени къщи, старомоминските параклисчета и непрестанните свади между миньорите и управниците. Но къде би отишла? И дали щеше да може да се вижда с Фиц?

Докато се стъмваше, тя лежеше будна и гледаше през прозорците към звездите. Накрая измисли план. Щеше да започне нов живот на ново място. Щеше да носи годежен пръстен и да си съчини история за мъртъв съпруг. Щеше да намери кои да се грижи за бебето, докато тя си намери някаква работа и припечели пари. Щеше да изпрати детето си на училище. Сякаш вече усещаше как ще е момиче, ще е умна, ще стане писател или лекар, или може би щеше да води походи в защита на правата на жените като госпожа Панкхърст и да я арестуват пред Бъкингамския дворец.

Беше сигурна, че няма да може да заспи, но около полунощ се унесе изтощена. Не сънува нищо.

Събуди я изгревът. Седна в леглото, както винаги нетърпелива да започне денят. Тогава си припомни, че старият й живот е свършил, съсипан е и тя се намира насред трагедия. Почти се предаде на скръбта отново, но успя да й се възпротиви. Не можеше да си позволи този лукс. Трябваше да започне нов живот.

Облече се, отиде в общата стая на слугите, където обяви, че се е възстановила от вчерашните болежки и е готова да работи както винаги.

Лейди Мод я повика преди закуска. Етел приготви поднос с кафе и й го занесе в Розовата стая. Мод стоеше пред тоалетката си в розов копринен пеньоар. Беше плакала. Етел имаше собствени беди, но симпатията й бързо се насочи към Мод.

— Какво има, милейди?

— О, Уилямс, трябва да го оставя.

Вероятно ставаше дума за Валтер фон Улрих.

— Но защо?

— Баща му дойде да ме види. Така и не бях обмислила факта, че Великобритания и Германия са врагове и бракът ми с Валтер ще съсипе кариерата му и вероятно и тази на баща му.

— Но всички казват, че няма да има война. Сърбия не е достатъчно важна.

— Ако не сега, ще има по-късно. А дори никога да не се случи, заплахата е достатъчна. - Около тоалетката имаше малка розова дантела и Мод я човъркаше нервно и късаше скъпия плат. Щяха да са нужни няколко часа да се поправи, пресметна Етел. Мод продължи:

— Никой в немското външно министерство не би поверил никакви тайни на Валтер, ако е женен за англичанка.

Етел наля кафе в порцеланова чашка и я подаде на Мод.

— Хер фон Улрих ще се откаже от работата си, ако наистина ви обича.

— Но аз не искам да го прави! - Мод спря да разплита коприната и отпи малко кафе. - Не мога да съм човекът, прекратил кариерата му. Каква основа на брака би било това?

Би могъл да има друга кариера, помисли Етел. Ако наистина я обичаше, щеше да го направи. Тогава се сети за мъжа, когото тя обичаше и колко бързо се беше охладила страстта му, когато ситуацията беше станала неудобна. „Ще си мълча”, помисли си тя. „Нищичко не зная и не разбирам”. Вместо това попита:

— Какво казва Валтер?

— Не съм го виждала. Написах му писмо. Спрях да ходя там, където обикновено се засичаме. После взе да се обажда в къщата и започнах да се излагам, като исках от слугите постоянно да повтарят, че ме няма. И така се върнах тук с Фиц.

— Защо не искаш да говориш с него?

— Защото знам какво ще се случи. Ще ме прегърне, ще

ме целуне и ще се предам.

„Познавам чувството”, рече си Етел.

Мод въздъхна.

— Тиха си тази сутрин, Уилямс. Сигурно си имаш свои неволи. Трудни ли са нещата за вашите с тази стачка?

— Да, милейди. Целият град е на минимални дажби.

— Още ли храниш децата на миньорите?

— Всеки ден.

— Добре. Брат ми е много щедър.

— Да, милейди. - „Когато му е угодно”, добави наум.

— Е, по-добре да те оставям да си работиш. Благодаря та за кафето. Вероятно те отегчавам с проблемите си.

Импулсивно Етел хвана ръката на Мод.

— Моля ви, недейте така. Винаги сте била толкова добра с мен. Много съжалявам за Валтер и се надявам винаги да ми споделяте проблемите си.

— Колко мили думи. - Очите на Мод се наляха с нови сълзи. - Много ти благодаря, Уилямс. - Тя стисна ръката на Етел и я пусна.

Етел взе подноса и излезе. Когато стигна до кухнята, икономът Пийл, каза:

— Да не си направила нещо грешно?

„Нямаш си представа”, рече си тя наум.

— Защо питаш?

— Негово Височество иска да те види в библиотеката в десет и половина.

Значи официален разговор. По-добре. Щеше да ги разделя бюро и тя нямаше да се изкуши хвърли в ръцете му. Така по-лесно би удържала сълзите си. Нужно да е хладна и да не се поддава на емоциите си. Целият й по-нататъшен житейски път щеше да бъде решен от този разговор.

Зае се със задълженията си из къщата. Щеше да й липсва Тай Гуин. През годините работа беше заобичала елегантните стари мебели. Вече знаеше как се казва всеки от тях. Знаеше френското название на лампата на поставка -торшер, знаеше какво е бюфет, с какво гардеробът е по- различен от обикновен шкаф и за какво служи поставката за ноти. Докато почистваше от прах и полираше дървото, виждаше инкрустацията върху него, фестоните и завъртулките, краката на столовете, оформени като лапи на лъв. Понякога някой като Пийл ще каже: „Това е френско - Луи XV”, и тя осъзнаваше, че всяка стая е обзаведена в отделен стил - барок, неокласика, готика. Никога повече нямаше да живее сред подобна мебелировка.

След час се насочи към библиотеката, в която всички книги бяха събрани от предшествениците на Фиц. В днешни дни никой не ползваше помещението много. Беа четеше само френски романи, а Фиц не четеше въобще. Понякога гостите идваха тук за малко усамотение или за да използват комплекта за шах от слонова кост на централната маса. По заръка на Етел днес щорите бяха спуснати наполовина, за да заслоняват стаята от юлското слънце. В резултат библиотеката тънеше в полумрак.

Фиц седеше в зелено кожено кресло. За изненада на Етел, Албърт Солмън също беше там, в черен костюм и бяла риза с колосана яка. Адвокат по образование, тези като Солмън бяха наричани “бизнес господа” от едуард- ските джентълмени. Той се занимаваше с финансите на Фиц, проверяваше приходите му от правата върху въгледобива и наемите, плащаше сметките и отпускаше средства за заплатите на персонала. Занимаваше се също така с лизинги и други видове договори и понякога съдеше хора, които се опитваха да измамят Фиц. Етел го познаваше и не го харесваше. Мислеше го за всезнайко. Може би такива бяха всички адвокати, но не знаеше. Само него беше срещала.

Фиц се изправи със смутен вид.

- Разказах на господин Солмън - каза той.

- Защо? - Тя беше обещала да не казва на никого. Това сега й се стори предателство от страна на Фиц.

Той като че ли се срамуваше от себе си - рядка гледка, - Солмън ще ти каже какво предлагам.

- Защо? - повтори Етел.

Фиц я погледна умолително, сякаш я молеше да не прави нещата още по-тежки за него.

Тя обаче не изпитваше съчувствие. И на нея не й беше лесно; защо трябваше да е лесно за него?

- Какво толкова те е страх да ми кажеш сам? - предизвика го тя.

Той изгуби и последната следа от арогантната самоувереност, която и бездруго не притежаваше в големи запаси.

- Ще го оставя да обясни - рече Фиц и за нейно изумление излезе от стаята.

Когато вратата се затвори зад него, тя погледна Солмън изумена. Мислеше си: „как да говоря за бъдещето на детето си с един адвокат?”

Солмън й се усмихна.

- Значи си била непослушна, а?

Това я жегна.

- И на херцога ли го казахте така?

- Разбира се, че не!

- Защото и той направи същото, нали знаеш. Двама са нужни за бебе.

-      Добре, нека не навлизаме в подробности.

- Просто не говорете сякаш съм го сторила сама.

-      Добре тогава.

Етел седна и отново го погледна.

-      Може и вие да седнете, ако желаете - каза тя, все едно беше господарката на къщата и говореше на иконома.

Той се изчерви. Не знаеше дали да седне и да изглежда сякаш е чакал разрешение, или да остане прав като слуга. В края на краищата закрачи напред-назад.

-      Негово Височество ме инструктира да ви направя предложение. - Краченето не вършеше работа, затова той спря и застана пред нея. - Щедро е и ви съветвам да го приемете.

Етел не каза нищо. Коравосърдечието на Фиц имаше един полезен ефект и тя осъзна, че се намира насред преговори. Позната територия. Баща й винаги преговаряше, спореше и се споразумяваше с управителите на мината, все се опиташе да изработи по-високи заплати, по-кратко работно време, по-добри предпазни мерки. Една от поговорките му беше: “Никога не говори, освен ако не трябва.” Затова тя замълча.

Солмън я гледаше очаквателно. Когато разбра, че няма да изкопчи отговор от нея, се пообърка. Продължи:

- Негово Височество ви осигурява пенсия от двайсет и четири паунда годишно, която ще се изплаща в началото на всеки месец. Мисля, че това е много щедро от негова страна, а ти?

„Въшливият противен скъперник”, помисли си Етел. „Как може да е толкова груб с мен?” Двайсет и четири па-

унда беше заплата на камериерка. Етел взимаше двойно като домоуправителка, а щеше да загуби и безплатното си легло и храна.

Защо мъжете мислеха, че подобни неща може да им се разминат? Защото вероятно често им се разминаваха. Жените нямаха права. Двама правеха бебетата, само единият беше задължен да се грижи за тях. Как си бяха позволили жените да се поставят в подобна позиция? Това толкова я ядосваше.

Все още не казваше нищо.

Солмън си дръпна стол и седна до нея.

- Сега, по-добре погледни от добрата страна на нещата. Ще имаш по десет шилинга седмично...

-      Не съвсем - бързо го прекъсна тя.

- Добре, нека са двайсет и шест паунда годишно - това вече са десет шилинга на седмица. Какво ще кажеш.

Етел не каза нищо.

- Може да си намериш хубава малка стаичка в Кардиф за два-три шилинга, а останалото да използваш за себе си. - Той я потупа по коляното. — А и кой знае, може да си намериш друг щедър благодетел, който да направи живота ти по-лесен....м? Много привлекателно момиче си, нали си знаеш?

Тя се престори, че не е разбрала какво има предвид. Мисълта да е наложница на зловещ адвокат като Солмън я отвращаваше. Наистина ли мислеше, че може да заеме мястото на Фиц? Не отговори на намека.

- Има ли някакви условия? - студено попита вместо това.

- Условия?

- Към предложението на херцога.

Солмън се прокашля.

-      Обичайните, разбира се.

-      Обичайните? Значи сте го правил и преди.

- Не за херцог Фицхърбърт - бързо поясни той.

- Но за другиго.

-      Да се придържаме към настоящото положение, ако може.

- Може. Продължете.

- Не бива да слагаш името на херцога на рожденото свидетелство на детето, нито пък по друг начин да разкриваш самоличността на баща му.

- А от опит, господин Солмън, ще ми кажете ли дали жените обикновено приемат тези ваши условия?

- Да.

Разбира се, с огорчение си помисли тя. Да не би да имат друг избор? На нищо нямат право, затова ще вземат каквото им се предлага. Естествено, че приемаха условията.

- Има ли други?

- След като напуснеш Тай Гуин, не трябва по никакъв начин да търсиш връзка с Негово Височество.

„Значи”, рече си Етел, „не иска да вижда нито мен, нито детето си”. Разочарованието я обзе като вълна от слабост - ако не седеше, би паднала. Стисна челюсти, за да удържи сълзите. Когато се овладя, каза:

-      Нещо друго?

- Мисля, че това е всичко.

Етел се изправи.

Солмън се опита да завърши с думите:

- Трябва да се свържеш с мен, за да уточним къде ще получаваш месечната си издръжка. - Той извади сребърна кутийка от джоба си и взе от нея визитна картичка.

- Не - отвърна тя, когато той й я подаде.

- Но ще трябва да се свържеш с мен, за да...

- Не, няма — повтори тя.

- Какво имаш предвид?

- Предложението е неприемливо.

- Не бъдете глупава, г-це Уилямс...

- Ще го кажа пак, господин Солмън, за да не остане и сянка на съмнение. Предложението е неприемливо. Отговорът ми е “не”. Нямам какво повече да ви кажа. Приятен ден. - Излезе и затвори вратата зад себе си с трясък. Върна се в стаята си, заключи се и изплака очите си. Как можеше да е толкова жесток? Наистина ли никога не искаше да я вижда? Нито бебето си? Мислеше ли, че всичко между тях можеше да се заличи с двайсет и четири паунда годишно?

Наистина ли не я обичаше вече? А някога беше ли я обичал? Тя идиотка ли беше?

Мислеше, че я обича. Беше убедила себе си, че това значи нещо. Може да се е преструвал през цялото време и да я е мамил, но не й се вярваше. Една жена можеше да познае кога мъжът се преструва.

Защо тогава правеше това сега? Сигурно потискаше чувствата си много силно. Може би емоциите му бяха повърхностни. Възможно беше. Може да я е обичал наистина, но да е забравил бързо чувствата си, когато са станали неудобни. Подобна слабост на характера може да й е убягнала в пожара на страстите.

Е, отношението му поне я улесняваше в преговорите. Нямаше нужда мисли за чувствата му, а да се съсредоточи да получи най-доброто за себе си и детето си. Трябваше

да се справи с това, както тате го прави с онези от мината. Жените не бяха съвсем безсилни, въпреки законите.

Предположи, че след този развой Фиц ще се тревожи. Сигурно е очаквал тя да приеме или в най-лошия случай - да се пазари за по-висока цена и тогава тайната му щеше да остане тайна. Сега нямаше да е само нервен, а и объркан.

Тя не остави на Солмън възможност да попита какво всъщност иска. Нека се лутат на тъмно още малко. Фиц щеше да започне да се опасява, че Етел иска да си отмъсти, като каже на принцеса Беа за бебето.

Погледна през прозореца към часовника, качен на покрива на конюшните. Дванайсет без малко. На моравата отпред прислугата сигурно се готвеше за вечерята на миньорските деца. Принцеса Беа също така обичаше да се среща с домоуправителката около дванайсет. Често се оплакваше - не харесвала цветята в коридора, униформите на лакеите не били изгладени, боята на платформата на стълбището се лющела. Домоуправителката пък питаше кои стаи на кои гости да даде, кои съдове да се подменят, какви и кои камериерки да се наемат или уволнят. Фиц обикновено пристигаше в същата стая около дванайсет и половина за чаша шери преди обяд.

Тогава Етел щеше да задейства машините за изтезания.

III

 Фиц гледаше как децата на миньорите се редят за обяда си - или “вечерята”, както го наричаха. С мръсни лица, мръсна коса, парцаливи дрехи, но на вид щастливи. Децата бяха невероятни. Тези бяха и сред най-бедните в околността, бащите им се бяха въвлекли в безизходен спор с шефовете си, но малките не даваха знак, че това ги засяга.

Още откак се ожени за Беа преди пет години, Фиц мечтаеше за дете. Тя беше пометнала веднъж и той се ужасяваше, че това може да се повтори. Последният път тя изпадна в истерия, само защото той отмени пътуването им до Русия. Ако разбереше, че направил бебе на домоу- правителката, гневът й нямаше да познава граници.

А тази ужасна тайна се намираше в ръцете на слугинята.

Притесненията го измъчваха ужасно. Гневът му беше наказан по жесток начин. При други обстоятелства може би щеше да се зарадва да имат дете с Етел. Можеше да ги настани в малка къща в Челси и да ги посещава веднъж седмично. Отново го прониза съжаление и копнеж, когато преживя този блян. Не искаше да се отнася сурово с Етел. Любовта й му се беше усладила много - изпълнените с желание целувки, нетърпеливите й докосвания, горещата й млада страст. Дори докато й съобщаваше лошите новини, му се щеше да прокара ръце по гъвкавото й тяло и да почувства устните й върху врата си, което толкова го възбуждаше. Но трябваше да направи сърцето си от камък.

Освен че беше най-възбуждащата жена, която някога бе целувал, тя беше и умна, добре информирана и забавна. Баща й вечно говореше за проблемите на дневен ред и тя му ги преразказваше. А домоуправителката пък можеше да чете вестника на херцога, след като икономът приключеше с него - правило от долния етаж, за което той не знаеше. Етел го питаше неочаквани неща и често го заварваше неподготвен, например:

- Кой е управлявал Унгария преди австрийците? - Това щеше да му липсва, помисли си той с тъга.

Но тя нямаше намерение да се държи като захвърлена любовница. Солмън беше излязъл доста разтърсен от разговора с нея. Фиц го беше питал какво всъщност иска тя, но адвокатът не знаеше. Фиц таеше ужасно подозрение, че в проява на криворазбран морал Етел може да разкаже всичко на Беа. „Нека Бог ми не на помощ да не се доближава до жена ми”, молеше се младият херцог.

С изненада мярна малката кръгла фигура на Пърсивал Джоунс, който стъпваше наперено по моравата в зелени голф-панталони и ботуши за разходка.

- Добро утро, милорд - каза кметът и свали кафявата си филцова шапка.

- Добро утро, Джоунс. - Като председател на „Селтик Минерълс” Джоунс беше източникът на голяма част от богатството на Фиц, но при все това той не харесваше дребния мъж.

- Новините не са добри - рече Джоунс.

- Имаш предвид тези от Виена? Разбирам, че австрийският император още работи по формулировката на ултиматума към Сърбия.

- Не, имам предвид тези от Ирландия. Жителите на Ълстьр не приемат самоуправлението, знаете. Това ще ги направи малцинство под властта на римокатолическо правителство. Армията вече се бунтува.

Фиц се намръщи. Не му харесваха приказките за брожения в британската армия. Сковано отвърна:

- Каквото и да пишат вестниците, не вярвам, че британски офицери ще нарушат заповедите на тяхното суверенно правителство.

- Но вече го правят! Ето например въстанието в Кураг.

- Никой не се е противял на заповеди там.

- Петдесет и седем офицери са напуснали армията, когато им е било наредено да нападнат Доброволците от Ълстър. Вие може да не го наричате въстание, милорд, но всички други така го наричат.

Фиц изсумтя. Джоунс бе прав, за съжаление. Англий- ските офицери никога не биха нападнали свои хора в за- щита на тълпа ирландски католици.

- Ирландците никога не биваше да получават това обе- щание за независимост - каза той.

- Тук съм съгласен с вас. Но всъщност дойдох да говоря за това. - Той показа жените, седнали на пейки около дългите дървени маси, дъвчещи варена треска с пролетно зеле. - Ще ми се да сложите край.

Фиц не обичаше по-низшите от него да му казват как- во да прави.

- Не ми харесва мисълта да оставя децата на града да умрат от глад, дори да са виновни бащите им.

- Просто удължавате стачката.

Това, че Фиц получаваше паричен процент от всеки тон въглища според него не го задължаваше да се съюзява със собствениците на мината срещу миньорите. Той рече:

- Стачката е ваш проблем, не мой.

- Но с готовност прибирате парите.

Херцогът се възмути.

- Нямам какво повече да ви кажа - сопна се той и се обърна.

Джоунс веднага се покая.

- Извинявам се, милорд, моля да ми простите - приказката твърде бързо се изплъзна от езика ми, не можах да я съобразя с особата ви, но целият въпрос наистина много ме уморява.

Фиц трудно отхвърляше извинения. Обидата му не беше съвсем уталожена, но все пак отново се обърна с лице към Джоунс и му каза с учтив тон:

-      Добре. Но ще продължа да храня децата.

- Виждате ли, милорд, един миньор може да упорства вечно, ако опира само до него, може да страда много заради глупавата си горделивост, но накрая го пречупва гладът на децата му.

-      И така обработвате мината.

-      С треторазредни чужденци. Повечето не са обучени миньори и произвеждат малко. Използваме ги най-вече да поддържат тунелите и да се грижат за конете. Не вадим почти никакви въглища.

-      Бог ми е свидетел, така и не разбрах защо изхвърлихте онези клети вдовици от домовете им. Бяха само осем и в крайна сметка загубиха съпрузите си в онази проклета дупка.

-      Щяхме да поставим опасен прецедент. Къщата и миньорът вървят заедно. Ако не спазваме това, няма да сме нищо повече от хазяи на цялото гето.

„Може би тогава не биваше да строите гета”, помисли си Фиц, но си задържа езика зад зъбите. Не искаше да продължава разговора с надутия малък тирании. Погледна часовника си. Дванайсет и половина време е за чаша шери.

- Не става, Джоунс - каза той на изпроводяк. Няма да водя битките ти вместо теб. Приятен ден и се упъти с бърза крачка към къщата.

Джоунс най-малко го тревожеше. Какво щеше да прави с Етел? Не трябваше да разстройва Беа. Като се изключеше опасността от нероденото дете, той чувстваше, че бременността на съпругата му може да даде ново начало на брака им. Детето можеше да ги сближи, да върне топлината и интимността, на която се наслаждаваха в началото на връзката си. Но подобни надежди щяха да загинат, ако Беа научеше, че се е забавлявал с прислужница. Съпругата му щеше буквално да се възпламени от гняв.

Благодари се за хладината на коридора, с неговите павета и конзолната му греда. Баща му беше избрал феодалния декор. Единствената книга, която баща му бе чел, с изключение на Библията, беше „Възход и падение на Римската империя” на Гибън. Вярваше, че дори още по- великата Британска империя ще свърши по същия начин, освен ако аристократите не се борят да запазят институциите, особено Кралския флот, Църквата на Англия и Консервативната партия. Фиц не се съмняваше в право- тата му.

Чаша сухо шери преди обяд беше точно това, от което се нуждаеше. Oт него се пробуждаха умът и апетитът му. Вече предвкусваше удоволствието, когато влезе в днев- ната. Там като в кошмар видя Етел да разговаря с Беа. Спря на прага и се загледа в тях смаян и ужасен. Какво ѝ казваше Етел? Твърде късно ли беше вече?

-      Какво става тук? — рязко попита той.

Беа го изгледа хладнокръвно.

- Обсъждам калъфки за възглавници с домоуправител-ката си. Нещо по-драматично ли очакваше? - Тя изтърколи „р“-то в „драматично“ с руския си акцент.

За миг остана без думи. Осъзна, че пред него са жена му и любовницата му. Мисълта за интимностите, които беше споделял и с двете, съвсем разбърка душевното му равновесие.

- Не знам, както и да е - промърмори той и седна на бюрото си с гръб към тях.

Двете жени продължиха да разговарят. Наистина темата беше калъфки за възглавници - колко траеха, как износените можеха да послужат на слугите след закърпване и дали беше по-добре да купят вече избродирани, или пък чисти, които след това камериерките да избродират. Фиц още не можеше да се окопити. Малката картина, която представляваха господарката и прислужницата, увлечени в тих разговор, му напомняше колко ужасяващо лесно би било за Етел просто да каже истината на Беа. Това не можеше да продължава. Трябваше да направи нещо.

Взе лист синя хартия с фамилния герб от чекмеджето, потопи писалката в мастилницата и написа: „Да се видим след обяд“. Подсуши бележката и я пъхна в плик.

След няколко минути Беа освободи Етел. Докато тя си тръгваше, Фиц я заговори, без да обръща глава:

-      Елате тук за малко, Уилямс.

Тя се приближи до него и той долови слабия аромат на сапун - беше му признала, че е откраднала няколко от Беа. Въпреки гнева си, усещаше присъствието й в опасна бли-зост - тези стегнати силни бедра под черната коприна. Подаде и плика, без да гледа към нея.

- Изпрати някого при ветеринаря в града за опаковка от тези хапчета за кучета. За кашлица са.

- Добре, милорд. - Тя излезе.

Щеше да разреши ситуацията след няколко часа.

Наля си шерито. Предложи чаша на Беа, но тя отказа. Виното стопли стомаха му и поотпусна нервите му. Седна до съпругата си и тя му се усмихна ведро.

- Как се чувстваш? - попита я.

- Сутрините се чувствам наистина зле. Но това отминава. Сега съм добре.

Мислите му се върнаха към Етел. Тя го държеше на мушка. Нищо не беше казала, но негласно заплашваше да издаде всичко на Беа. Изненадващо хитро от нейна страна. Разяждаха го безплодни съмнения. Щеше му се да оправи всичко по-скоро.

Обядваха в малката столова, като седяха около дъбова маса с квадратни крака, сякаш взета от средновековен манастир. Беа му каза, че е открила руснаци в Абъроуен.

-      Повече от сто са. Нина ми каза.

С усилие Фиц избута Етел от мислите си.

- Сигурно са от стачкоизменниците, доведени от Джо- унс.

-      Изглежда местните ги отбягват. Магазините и кафенетата не ги обслужват.

- Трябва да накарам преподобния Дженкинс да изнесе проповед за обичта към ближния, дори когато е стачкоиз- менник.

- Не може ли да заповядаш на магазинерите да ги обслужат?

- Не, скъпа, не и в тази страна - усмихна се Фиц.

- Е, неприятно ми е за тях и искам да сторя нещо.

Той се зарадва.

-      Това е много хубав подтик. Какво си намислила?

- Мисля, че в Кардиф има руска православна църква. Ще кажа на свещеника там да ги покани на служба някоя неделя.

Фиц се намръщи. Беа се беше обърнала в англиканска- та вяра при женитбата им, но той знаеше, че тя още милее за религията от детството си и го приемаше като знак, че не е напълно щастлива във втората си родина. Но не искаше да й противоречи.

- Добре тогава - съгласи се той.

-      После ще им организираме вечеря при слугите.

- Хубава идея, скъпа, но сигурно са доста грубичка тълпа.

- Ще нахраним само дошлите на службата. Така че ще изключим евреите и най-лошите от тях.

- Прозорливо. Жителите на града обаче може да се разочароват от теб.

- Това не ме интересува, нито пък теб.

Той кимна.

- Добре тогава. Джоунс все се оплаква, че подкрепям стачката като храня децата. Ако забавляваш стачкоизмен- ниците, поне никой няма да може да каже, че взимаме страна.

-      Благодаря ти - каза тя.

Бременността й вече я правеше по-сговорчива.

Той изпи две чаши бяло вино с обяда си, но нервността се завърна, когато излезе от столовата и се насочи към апартамента над градината. Етел държеше съдбата му в ръце. Притежаваше женска същност, нежна и емоционална, но не търпеше да й се заповядва. Той не можеше да я контролира и това го плашеше.

Само че нея я нямаше. Той провери часа - два и петнайсет. Беше написал „след обяд“. Етел знаеше кога слагат кафето и би трябвало да го чака. Той не беше уточнил мястото на срещата, но със сигурност можеше да се сети и сама.

Обзеха го лоши предчувствия.

След пет минути се изкуши да си тръгне. Никой не можеше да го държи да чака така. Но не искаше да остави проблема нерешен още ден или дори още час. Затова остана.

Тя се появи в два и половина.

- Какво искаш да сториш с мен? - гневно й се нахвърли той.

Етел все едно не чу въпроса.

- Какво, по дяволите, си мислеше, да ме оставиш да пре-говарям с някакъв лондонски адвокат?

-      Мислех, че така ще е по-малко емоционално.

- Не бъди кретен. - Фиц се стъписа. Никой не му беше говорил така от училище. Тя продължи: - Бременна съм с детето ти. Как мога да не съм емоционална?

Тя бе права, беше взел тъпо решение и думите й го жегнаха, но не можеше да не се наслаждава на музикалния й говор - думата „емоционална“, с различен тон на всяка сричка, така че му звучеше като мелодия.

- Съжалявам... Ще ти платя двойно...

- Не влошавай нещата, Теди - каза тя, но по-меко. - Не се пазари с мен, сякаш е въпрос на подходящата цена.

Той я посочи с обвиняващ пръст.

- Няма да говориш с жена ми за това, ясно ли е? Няма да я бъде тая!

- Не ми заповядвай, Теди. Нямам причина да ти се подчинявам.

- Как смееш да ми говориш така?

- Млъкни и ме слушай, и ще ти кажа.

Тонът й го разяряваше, но той си спомни, че не може да си позволи да й се опълчва сега.

- Говори тогава - каза той.

- Отнесе се с мен изключително зле.

Той знаеше, че е вярно и вината го убоде в сърцето. Толкова съжаляваше, че я нарани. Опита се все пак да не го показва.

- Все още те обичам твърде много, за да разрушавам щастието ти - продължи момичето. Той се почувства още по-зле. - Не искам да те нараня.

Етел преглътна с мъка и се обърна. Пак плачеше. Фиц понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка.

- Караш ме да напусна работата и дома си, затова трябва да ми помогнеш да започна нов живот.

- Разбира се - каза той. - Ако това желаеш. Практичните теми им помагаха да владеят чувствата

си по-добре.

- Отивам в Лондон.

- Добра идея. - Не можеше да не е доволен. Никой в Абъроуен нямаше да знае, че има бебе, още повече пък чие е то.

-      Ще ми купиш малка къща. Нищо особено - нещо в работнически квартал ме устройва чудесно. Но искам шест стаи, за да мога да живея на приземния етаж и да взимам наематели. Наемът ще плаща за поддръжката на дома. Ще трябва да си намеря и работа.

-      Внимателно си го обмислила.

- Чудиш се колко ще струва, предполагам, но не искаш да ме попиташ, защото един джентълмен не пита за цени.

Вярно беше.

-       Погледнах във вестника - обясни тя. - Подобна къща струва около триста паунда. Вероятно ще ти излезе по- евтино, отколкото да ми плащаш по два на месец до края на живота ми.

Триста паунда не беше нищо за Фиц. Беа харчеше толкова за рокли в парижките бутици за един следобед.

- Но ще ми обещаеш ли да пазиш тайната?

-       И ще обещая да обичам и да се грижа за детето ти, него или нея, да го отгледам в радост, да получи добро образование, дори никога да не покажеш признак, че те интересува.

Той се възмути от суровите думи, но тя разбира се имаше право. Почти не мислеше за нейното дете.

- Съжалявам. Твърде съм разтревожен за Беа.

- Зная. — Тя смекчи тона, както винаги когато той показваше емоциите си.

-      Кога заминаваш?

- Утре сутрин. Бързам също колкото и ти. Ще хвана влака за Лондон и ще започна да търся къща веднага. Когато намеря точното място, ще пиша на Солмън.

- Ще трябва да спиш някъде, докато си намериш къща. - Той взе портфейла си и извади две банкноти от по пет паунда.

Тя се усмихна.

- Нямаш никаква престава кое колко струва, нали, Теди? - Върна му едната банкнота. Пет паунда са предоста-тъчни.

Той се обиди.

- Не искам да се чувстваш прецакана.

Видът й се смени и той забеляза частичка от яростта под повърхността.

- О, прецакваш ме, Теди. Но не с пари.

- И двамата го направихме - каза той отбранително и хвърли поглед към леглото.

- Но само един от нас ще роди.

- Е, нека не се разправяме. Ще кажа на Солмън да стори каквото предлагаш.

Тя му подаде ръка.

- Сбогом, Теди. Зная, че ще удържиш на думата си. - Под равната й интонация му се стори, че долавя усилието й да запази хладнокръвие.

Стиснаха си ръцете, колкото и странно да изглеждаше това за двама души, които се бяха любили страстно.

- Ще удържа - обеща той.

- Сега си тръгни, бързо - каза тя и се обърна настрани.

Той се поколеба за секунда, но след това излезе.

Докато се отдалечаваше, изненадан усети как очите му

се навлажняват напук на това, че е мъж.

- Сбогом, Етел - прошепна той на празния коридор. – Не-ка Бог те благослови и да те пази.

IV

Етел отиде до склада за багаж на тавана и открадна малък куфар, стар и облъскан. На никого нямаше да липсва. Някога беше принадлежал на бащата на Фиц и неговият герб се кипреше върху износената кожа. Позлатата отдавна беше паднала, но чертите на герба още се различаваха. Тя прибра в него чорапи, бельо и няколко ароматизирани сапуна от тези на принцесата.

Докато лежеше същата нощ, осъзна, че все пак не иска да ходи в Лондон. Твърде много се страхуваше, за да премине сама през това. Искаше да е със семейството си. Трябваше да пита майка си много неща за бременността. Трябваше да е на познато място, когато дойде времето. Детето й щеше да има нужда от баба си, дядо си и чичо си Били.

На сутринта се облече, остави роклята на домоуправи- телката да виси от гвоздея си и рано сутринта се измъкна тихомълком от Тай Гуин. В края на алеята се обърна към къщата, с нейните почернели от въглищен прах камъни, дългите редове прозорци, отразили вдигащото се слънце и се замисли колко много беше научила откак за пръв път дойде тук на тринайсет, веднага след края на училище. Сега знаеше как живеят големците. Ядяха странна храна, приготвена по странни начини и изхвърляха повече, отколкото изяждаха. Всички говореха със същия акцент, който ги караше да звучат все едно се душат, дори някои от чужденците говореха така. Докосвала беше прекрасното бельо на богати жени, фин памук и хлъзгава коприна, ушити на ръка и бродирани, поръбени с дантели, по дванайсет броя от всеки чифт, натрупани в шкафовете и чекмеджетата им. Можеше само с един поглед да определи кога е бил измайсторен този или онзи бюфет. И най-вече, помисли си тя с дълбока горчилка, научи да няма вяра на любовта.

Слезе по планинския склон към Абъроуен и тръгна по Уелингтън роу. Вратата на нейната къща беше отключена, както винаги. Влезе. Главната стая, кухнята, беше малко по-малка от стаята с вазите в Тай Гуин, която се използваше само за аранжиране а букети.

Мама месеше тесто за хляб, но когато видя куфара, спря и попита:

- Какво е станало?

- Връщам се вкъщи - отговори Етел. Остави куфара на земята и седна до квадратната кухненска маса. Чувстваше твърде много срам, за да си признае.

Мама обаче позна.

- Уволнили са те!

Етел не можеше да погледне майка си.

- Да. Съжалявам, мамо.

Майка й обърса ръце в един парцал.

- Какво си направила? - разгневи се тя. - Веднага ми ка-жи!

Етел въздъхна. Защо не можеше просто да го каже?

- Надух корема.

- О, не....Развратнице!

Етел с мъка удържа сълзите. Беше се надявала да получи съчувствие, а не осъждане.

- Развратница съм - съгласи се тя. Свали шапката си и се опита да диша равномерно.

- Всичко те е замаяло - работата в оная голяма къща, срещата с краля и кралицата. Забравила си как сме те отгледали.

- Май си права.

-      Това ще убие баща ти.

-      Не той ще ражда. Ще оцелее.

- Не ми се прави на умница. Ще му разбиеш сърцето.

- Къде е той?

- На поредното събрание на тия, дето стачкуват. Помисли за позицията му в града - старейшина в настоятелството, глас на миньорите, секретар на Независимата работническа партия - как ще гледа хората в очите по разни срещи, когато всички си мислят, че дъщеря му е курва?

Контролът на Етел изчезна.

-       Много съжалявам, че ще го опетня - едва успя да продума и се разплака.

Изражението на мама се смени моментално.

-      Е, сега. Най-старата история в света - каза тя. Заобиколи масата и притисна главата на дъщеря си към скута си. - Нищо, нищо — заповтаря й, както когато Етел си обелеше коленете като малко момиченце.

След известно време риданията на Етел постихнаха.

Мама я пусна и рече:

-      По-добре да пийнем чай. - Чайникът стоеше в постоянна готовност. Тя пусна чаени листа в една кана, наля гореща вода и разбърка сместа с дървена лъжица. - Кога Ще се роди бебето?

-      Февруари.

- Божичко. — Мама се обърна към Етел и я изгледа. - Ще ставам баба!

И двете се засмяха. Мама извади чаши и сипа чай.

След няколко глътки Етел се почувства по-добре.

-      Лесно ли ни раждаше? - попита тя майка си.

- Няма такова нещо като лесно раждане, но моите бяха по-лесни от повечето, според майка ми. Но кръстът ми не е наред, откак се появи Били.

Били слезе по стълбите.

- Кой говори за мен? - Стачкуваше и затова можеше да спи до късно. С всяка следваща тяхна среща той се струваше на Етел все по-висок и широкоплещест. - Здрасти, Ет. За какво ти е куфарът? - Целуна а с наболия си мустак и седна, докато мама му наливаше чай.

- Направих нещо глупаво, Били — каза Етел. - Бременна съм.

Той я зяпна, останал без думи. После се изчерви, несъмнено защото се сети какво вероятно е сторила, за да се озове в това положение. Сведе глава смутен. После отпи малко чай. Накрая каза:

- Кой е бащата?

- Не го познаваш. - Беше си измислила история. - Беше прислужник, който пристигна в Тай Гуин с един от гостите, но сега вече е в армията.

-      Но ще се грижи за теб.

-      Дори не знам къде е.

- Ще намеря нещастника...

Етел докосна рамото му.

- Не се ядосвай, мило братче. Ако ми трябва помощта ти, веднага ще ти я поискам.

Били явно не знаеше какво да каже. Заплахите очевидно нямаше да свършат работа, но нямаше как иначе да реагира. Още беше само на шестнайсет.

Етел си го спомни като бебе. Тя беше само на пет, кога-то се роди той, но направо се омагьоса от него, от съвършенството му и уязвимостта му. „Скоро ще имам прекрасно беззащитно бебенце”, помисли си тя. Не знаеше да се радва ли, или да се плаши.

Били наруши мълчанието си:

- Тате сигурно ще има какво да каже.

- От това се тревожа - въздъхна Етел. - Ще ми се да мо-жех да направя нещо, за да не се разстрои.

Дядо слезе по стълбището.

- Уволнена, а? — предположи, когато видя куфара. - Твърде устата си била сигурно.

Мама го стрелна ядно с поглед.

-      Не бъди жесток, тате. Очаква дете.

- Леле. Някой от перукаджиите от голямата къща, а? Сигурно е самият херцог, няма хич да се изненадам.

- Не говори глупости, дядо. - Етел се стресна, когато старецът отгатна от първия път.

Били каза:

- Някакъв прислужник, който дошъл с един от гостите. Отишъл бил в армията. Тя не иска да ходим да го търсим.

- А, тъй ли било? - Етел виждаше, че дядо не е докрай убеден, но той не настоя. Вместо това каза: — От италианската кръв е, мойто момиче. И баба ти имаше гореща кръв. Щеше да се вкара в много бели, ако не се бях оженил за нея. Даже не дочака до сватбата. Всъщност...

Мама го прекъсна рязко:

- Тате! Не пред децата.

- Че какво ще ги шокира след цялата тая работа? Твърде съм стар за птички и пчелички. Младите жени искат да си лягат с млади мъже и го искат толкова много, че ще го сторят, независимо дали са женени или не. Който се прес-трува, че е другояче, е глупак - и това включва съпруга ти, мила моя Кара.

- Внимавай какви ги приказваш - предупреди го мама.

- Добре, бе, добре. - Дядо млъкна и взе да си пие чая.

Минута по-късно влезе тате и мама го погледна изненадано.

- Рано се връщаш!

Той долови недоволството в гласа й.

- Човек ще си рече, че не е добре дошъл в собствения си дом.

Тя се вдигна от масата и му направи място.

- Ще сваря още малко чай.

Тате не седна.

- Отмениха срещата. - Погледът му попадна на куфара на Етел. - Какво пък е това?

Всички я погледнаха. Забеляза страха по лицето на мама, непокорството по лицето на Били и добродушното примирение по лицето на дядо. Трябваше да отговори.

- Трябва да ти кажа нещо, тате. Ще се сърдиш, но само мога да кажа, че съжалявам.

Лицето му се смрачи.

- Какво си направила?

- Напуснах работата в Тай Гуин.

- Няма за какво да съжаляваш. Никога не ми е харесвало как се кланяш и раболепничиш на ония паразити.

- Напуснах по причина.

Той се приближи и се надвеси над нея.

- Добра или лоша?

- В беда съм.

Баща й вече приличаше на гръмоносен облак.

- Надявам се, че нямаш предвид това, което момичетата понякога имат предвид като кажат, че са в беда Тя закова поглед в масата и кимна.

- Ти... - Той млъкна, затърси подходящите думи. Ти си извършила морално прегрешение?

- Да.

- Развратнице!

Мама беше казала същото. Етел се сви по-далеч от него, макар че всъщност не очакваше да я удари.

- Погледни ме! — Тя вдигна замъглени от сълзи очи. Зна-чи, казваш ми, че си извършила прелюбодеяние.

-      Съжалявам, тате.

-      С кого? - извика той.

- С един прислужник.

-      Как се казва?

- Теди. - Името излезе преди да може да се спре.

- Теди кой?

-      Няма значение.

-      Значение нямало? Какво ми казваш, за Бога?

- Дойде на посещение заедно с господаря си. Когато открих какво е състоянието ми, той вече беше заминал в армията. Загубих връзка с него.

-      На посещение? Загубила връзка? — Тате вече ревеше свирепо. - Значи дори не сте сгодени? Ти си извършила този грях... - Той заекна, неспособен да извади от устата си отвратителните думи. - Извършила си този грях слу- чайно?!

-      Не се гневи, скъпи - опита се да се намеси мама.

- Да не се...?! Че каква по-добра причина, дявол го взел?

Дядо също се опита да го успокои.

- По-спокойно, Дай. Няма полза от крещене.

-      Трябва ли да ти напомням, че това е моята къща и аз решавам от кое има полза, и от кое - не?

- Добре, де, добре - миролюбиво измърмори дядо. - Ти си решаваш.

Мама обаче не се предаваше.

-      Не казвай нищо, за което може да съжаляваш.

Опитите й само го вбесиха още повече.

- Няма да ми нареждат жени и старци! - Той посочи Етел с пръст. - И няма да търпя прелюбодейка в къщата си. Вън!

Мама се разплака.

- Не, моля те, недей, не го казвай!

-      Вън! - изкрещя отново той. - И да не се връщаш!

-      Но... внучето ти! - опита се да го вразуми мама.

Били се обади.

- А ще позволиш ли да ти нарежда Словото Божие, тате? Иисус е казал: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.“ Евангелие на Лука, глава пета, стих трийсет и втори.

Тате отпочна и него:

-      Нека ти кажа нещо, невеж хлапак. Баба и дядо ми никога не са се женили. Никой не знае кой е дядо ми. Баба ми е била най-низката от низките жени.

Мама си пое дъх пресекливо. Етел се изуми, а Били се вцепени с отворена уста. Дядо като че ли знаеше това.

- О, да. - Тате понижи тон. — Баща ми е израснал в дол-нопробен дом, ако можете да си представите какво е това. Място, посещавано от моряците, долу край кардифските докове. Тогава, един ден, докато майка му се въргаляла в пиянски ступор, Бог повел детските стъпки на баща ми към неделно училище в една църква, където открил Иисус. Там се научил да пише и чете, за да може да отгледа децата си праведни и верни на Бога.

Мама промълви:

-      Никога не си ми го казвал, Дейвид. - Тя рядко използваше рожденото му име.

- Надявах се никога да не трябва да си го припомням. – Лицето на тате се изкриви в маската на срама и яростта. Облегна се на масата и се втренчи право в очите на Етел, а гласът му се превърна в шепот. - Когато ухажвах майка ти, се държахме за ръце и я целувах по бузата всяка вечер до деня на сватбата ни. - Той тресна масата с юмрук и чашите се разтресоха. - С благословията на нашия Бог Иисус Христос, семейството ни издрапа от проклетите канавки. - Той отново завика. - Няма да се върнем там! Никога! Нико-га! Никога!

Последва миг на втрещено мълчание.

Тате погледна мама.

- Махни Етел оттук.

Етел се изправи.

- Куфарът ми е готов и имам малко пари. Ще се кача на влак за Лондон. - Погледна баща си с огорчение. - Няма да повлека семейството в канавката.

Били вдигна куфара й.

- А ти къде отиваш, момче? — попита го ядно тате.

- Ще я изпратя до гарата - рече той, уплашен.

- Да си носи сама куфара.

Били се наведе да го върне на земята, но промени решението си. Лицето му доби израз на упоритост.

- Ще я изпратя до гарата.

- Ще правиш каквото ти се казва! - извика тате Били изглеждаше още по-уплашен, но това като че ли усили решителността му.

- И какво ще направиш, тате? Ще ме изхвърлиш и мен ли?

- Ще те метна през коляно и ще те набия здравата - каза баща му. - Не си още достатъчно голям.

Блед като платно, Били погледна тате в очите.

- Да, достатъчно голям съм. - Той премести куфара в лявата си ръка и стисна десния си юмрук.

Тате пристъпи напред.

- Ще те науча да ми свиваш юмрук!

- Не! - извика мама. Тя застана между тях и избута тате назад. - Стига толкова! Няма да има побоища в кухнята ми. Дейвид Уилямс, да си държиш ръцете назад. Помни позицията си в този град. Какво ще си помислят хората?

Това го успокои.

Мама се обърна към Етел.

- По-добре върви. Били ще дойде с теб. Хайде, бързо.

Тате седна на масата. Етел целуна майка си по бузата.

- Довиждане, мамо.

- Пиши ми - заръча й мама.

Тате се обади:

- Да не си посмяла да пишеш на когото и да било в тая къща! Ще горя писмата ти неотворени!

Мама не издържа и се разплака отново. Етел излезе, следвана от брат си.

Те заслизаха по стръмните улици към центъра. Етел гледаше в земята, не искаше да разговаря с никого и не искаше никой да я пита къде отива.

На гарата си купи билет за Падингтън.

- Е, - рече Били, докато чакаха влака, - две изненади за един ден. Първо ти, после тате.

- Толкова дълго е трупал всичко това - каза Етел. - Нищо чудно, че е толкова строг. Почти му прощавам, че ме изгони.

- А аз не. Вярата ни е за изкуплението и прошката, не за трупане и наказания.

Пристигна влак от Кардиф и Етел видя от него да слиза Валтер фон Улрих. Той наклони шапка към нея, хубав жест - благородниците обикновено не го правеха спрямо слугите. Лейди Мод беше казала, че го е отрязала. Вероятно идваше да си я върне. Тя му пожела късмет безмълвно.

- Искаш ли да ти купя вестник? - попита Били.

- Не, съкровище — отвърна му тя. - Не мисля, че бих могла да се концентрирам. Помниш ли още кода ни?

Като деца си бяха измислили прост начин да си пишат бележки без родителите им да могат да ги разчетат. За момент Били изглеждаше объркан, но след това лицето му се проясни.

- А, да.

- Ще ти пиша така, за да не може тате да го разчете.

- Добре. И изпращай писмата си чрез Томи Грифитс.

Влакът допъхтя в гарата сред облаци пара. Били прегърна Етел, опитвайки се да не плаче.

- Да се грижиш за себе си - заръча му тя. - И да се гри-жиш за мама.

- Нямаш грижи — отвърна й брат й и обърса очи с ръкава си. - Ще се оправим. Ти да внимаваш в Лондон, нали?

- Ще внимавам.

Етел се качи на влака и седна до прозореца. След минута машината тръгна. Докато набираше скорост, тя гле- даше как лебедката на мината се смалява в далечината и се зачуди ще види ли отново Абъроуен.

V

Мод закуси късно заедно с принцеса Беа в малката столова в Тай Гуин. Принцесата беше в много добро настроение. Обикновено все се оплакваше от живота във Великобритания, макар Мод да намираше руския начин на живот за много по-неприятен студени къщи, намусени хора, ненадеждни услуги, хаотично правителство. Поне такива бяха спомените й от живота в посолството в Санкт Петербург преди години. Но поне днес Беа не се чумереше на всичко. Радостна беше, че най-сетне е бременна.

Дори говореше с добро за Фиц.

- Той спаси семейството ми, знаеш — довери тя на Мод. - Плати ипотеките на имението ни. Но досега няма кой да го наследи. Брат ми няма деца. Толкова би било ужасно, ако земята на Андрей и Фиц отиде при някой далечен братовчед.

Мод не можеше да си го представи като нещо ужасно. Далечният братовчед като нищо можеше да се окаже някой от синовете й. Но тя никога не беше очаквала да наследи състояние и не мислеше много за тези неща. Не ставаше много за компания тази сутрин. Самата тя го усети, докато пиеше кафе и си играеше с препечената филийка. Всъщност, беше й ужасно криво. Тапетът я потискаше, макар че бе живяла край него цял живот - по викториански претрупан листак, който покриваше стените и тавана.

Не беше казала на семейството си за връзката си с Валтер, така че сега не можеше да им каже, че е приключила, а това значеше, че няма кой да й съчувства. Само искрящата малка домоуправителка Уилямс знаеше историята, но тя като че ли беше изчезнала.

Мод четеше доклада на вестник „Таймс” за речта на Дойд Джордж по време на вечерята в Меншън хаус[10]. Той изразяваше оптимизъм относно балканската криза и смяташе, че може да се разреши по мирен път. Надяваше се да е прав. Макар че се беше отказала от Валтер, още я ужасяваше мисълта, че той ще трябва да навлече униформа и да бъде убит или осакатен на бойното поле.

Прочете и кратка новина, идваща от Виена и озаглавена СРЪБСКАТА ПАНИКА. Попита Беа дали Русия ще защити Сърбия срещу австрийците.

- Надявам се, че не! - отвърна разтревожена принцесата. - Не искам брат ми да ходи на война.

Мод си спомняше закуските с Фиц и Валтер, когато бяха деца, в тази същата стаичка. Тя беше на дванайсет, те - на по седемнайсет. Момчетата имаха ненаситен апетит и нагъваха яйца, наденички и планини от препечени филийки с масло, преди да отидат на езда или плуване. Валтер беше толкова екзотичен и хубав. Държеше се учтиво с нея, все едно бяха връстници, което по онова време неописуемо ласкаеше малкото момиче, а сега вече можеше да съобрази, че още тогава е флиртувал изтънчено.

Докато се рееше в спомени, икономът Пийл влезе и я шокира, като обяви на Беа:

- Хер фон Улрих е тук, Ваше Височество.

„Но как така?”, втрещи се Мод. „Може би беше Роберт?” Също толкова невероятно.

След миг Валтер влезе.

Мод загуби ума и дума.

- Каква приятна изненада, хер фон Улрих - възкликна принцеса Беа.

Валтер носеше лек летен костюм от бледосив туид. Синята му сатенена вратовръзка пасваше идеално на цвета на очите му. На Мод й се дощя да бе облякла нещо различно от полуофициалната кремава рокля, която й се беше сторила подходяща за закуска с етърва й.

- Моля да ми простите натрапването, принцесо - обърна се Валтер към Беа. - Трябваше да посетя консулството ни в Кардиф - някаква досадна работа около немски моряци, които нещо се сдърпали с местната полиция.

Глупости. Валтер беше военно аташе - работата му не включваше да измъква моряци от затвора.

- Добро утро, лейди Мод. - Той стисна ръката й. - Колко приятно съм изненадан да ви открия тук.

Още глупости. Тук беше само и единствено заради нея. Беше напуснала Лондон, за да избяга от тормоза му, но дълбоко в себе си не можеше да не й се понрави, че я бе последвал чак дотук. Смутена успя единствено да каже:

- Здравейте, как сте?

- Моля, пийнете малко кафе, хер фон Улрих. Херцогът излезе да поязди, но ще се върне скоро - покани го Беа. Тя естествено предположи, че Валтер е дошъл да види Фиц.

- Колко сте мила. - Валтер седна.

- Ще останете ли за обяд?

- С удоволствие. След което трябва да хвана влака за

Лондон.

Бея се изправи.

- Ще поговоря с готвача.

Валтер скочи на крака, за да издърпа стола й.

- Поговорете с лейди Мод - каза Беа на излизане от стаята. - Ободрете я малко. Тя се тревожи за международното положение.

Валтер вдигна вежда при нотката подигравателност в гласа на Беа.

- Всички разумни хора се тревожат за международното положение - каза той.

Мод се смути още повече. Чудеше се какво да каже и в отчаянието си посочи към „Таймс”.

-      Смятате ли, че сърбите наистина са повикали седемдесет хиляди мъже от запаса?

-      Едва ли имат толкова - отвърна със сериозен тон немецът. - Но се опитват да вдигнат залозите. Надяват се, че опасността от широкомащабна война ще направи Австрия по-предпазлива.

- А защо австрийците толкова се бавят с изискванията си към сръбското правителство?

-      Официално - искат да приберат реколтата, преди да направят нещо, което би ги принудило да мобилизират хора. Неофициално - знаят, че френският президент и неговият външен министър са в Русия, което прави много лесен един евентуален съгласуван отговор от тяхна страна. Няма да има известие от австрийците преди президентът Поанкаре да напусне Санкт Петербург.

Толкова ясно разсъждаваше. Обичаше тази му черта.

Резервираността му изчезна веднага, щом Беа се скри.

- Моля те, върни се при мен - изтърси Валтер изведнъж. Мод отвори уста, за да каже нещо, но чувствата й я стегнаха за гърлото. Валтер нещастно продължи: - Знам, че ме заряза за мое добро, но няма да стане. Твърде много те обичам.

Тя намери думи у себе си.

- Но баща ти...

-      Той ще се оправя сам. Не мога да му се подчиня, не и в това. - Гласът му премина в шепот. - Не мога да понеса да те загубя.

-      Може би е прав. Може би един немски дипломат не може да има английска съпруга, не и сега.

- Тогава ще се заема с друга професия. Но друга като теб никога няма да намеря.

Решимостта й се стопи, очите й плувнаха в сълзи.

Любимият й се пресегна през масата и взе ръката й.

- Може ли да говоря с брат ти?

Мод стисна ленената си салфетка и изтри сълзите си.

- Не говори още с Фиц. Изчакай няколко дни, докато приключи сръбската криза.

-      Може да отнеме повече от няколко дни.

-      Във всеки случай, ще помислим пак.

- Ще сторя каквото пожелаеш, разбира се.

- Обичам те, Валтер. Каквото и да се случи, искам да съм твоя съпруга.

Той й целуна ръка.

- Благодаря ти - отвърна й почти тържествено. - Ти ме направи много щастлив.

VI

Измъчена тишина налегна къщата на Уелингтън Роу. Мама направи вечеря, а тате, Били и дядо ядоха, но никой не каза много. Ярост ядеше Били отвътре, толкова силна, че той не можеше да я изрази. Следобеда изкачи склона и се шля миля след миля самичък.

На следващата сутрин откри, че умът му постоянно се връща към историята с Иисус и прелюбодейката. Докато седеше на масата в неделния си костюм и чакаше да отиде с родителите си и дядо във “Витезда” за разчупването на хляба, отвори Библията на Евангелието на Йоана и намери осма глава. Прочете историята отново и отново. Сякаш се отнасяше за същата неволя, в която бе попаднало семейството му.

Продължи да размишлява над историята и в църквата. Огледа приятелите и съседите си - госпожа Дай Коняря, Джон Джоунс Магазинера, Госпожа Понти и двамата й пораснали синове, “Мазньо” Хюит... Всички знаеха, че Етел е напуснала Тай Гуин вчера и е взела влак за Падингтън. Не знаеха точно защо, но се досещаха. В умовете си вече я бяха осъдили. Но не и Иисус.

Докато траеха химните и импровизираните молитви, Били реши, че Светият Дух го подтиква да прочете тези няколко стиха. Към края на първия час се изправи и отвори Библията.

Последва слаб изненадан мълвеж. Малко млад беше да води паството. При все това долна граница на възрастта нямаше. Светият Дух можеше да докосне всекиго. - Няколко стиха от Евангелието на Йоана. — Гласът му по-трепваше леко и той се опита да го овладее.

- “Рекоха му: Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодеяние.”

Църквата се смълча - никой не помръдваше, никой не шепнеше, не се прокашляше.

Били продължи:

- “А Мойсей ни е заповядал в закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш? Казваха това, за да Го изкушават, та да има с какво да Го обвиняват. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание. А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече...” - Тук Били се поспря и се огледа. Внимателно придаде тежест на правилните думи и прочете: - “Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.”

Всяко лице в залата отвърна на погледа му. Никой не помръдна. Били продължи:

- “И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди? Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.“ - Последните думи произнесе с поглед, закован върху окаменялото лице на баща си. След няколко дълги секунди затвори Библията с тупване, което прозвуча като гръмотевица в тишината.

- Това е Словото Божие - завърши той.

Не седна. Вместо това се запъти към изхода. Всички от паството го зяпаха в страхопочитание. Отвори голямата д ървена врата и излезе. Никога не се върна.

Глава 9

Краят на юли, 1914 г.

Валтер фон Улрих не можеше да свири рагтайм.

Справяше се с мелодиите. Бяха достатъчно прости. Можеше да се справи и със своеобразните акорди, които често използваха умалена септима. Можеше и да съчетае двете, но не звучеше като рагтайм. Ритъмът му убягваше. Опитите му звучаха повече като свирнята на уличните групи по берлинските паркове. За човек, който умееше да свири сонати от Бетовен без проблем, това беше объркващо и дразнещо.

Мод се беше опитала да го научи в онази съботна сутрин в малката дневна в Тай Гуин, на отворения Бехщайн сред палмите в саксии. Летният светлик струеше през високите прозорци. Седяха един до друг зад пианото, краката им се докосваха, ръцете им се преплитаха, а Мод се забавляваше с неуспешните му опити. В този миг щастието им беше по-скъпоценно и от злато.

Настроението му се помрачи, когато тя му обясни как баща му я бе убедил да прекъснат връзката си. Ако след връщането си в Лондон същата вечер се беше видял с баща си, скандалът щеше да е гръмотевичен. Но Ото бе заминал за Виена и Валтер трябваше да преглътне гнева си. Оттогава не беше го виждал.

Беше се съгласил с Мод да пазят в тайна годежа си, до- като отмине Балканската криза, която все още се точеше

но нещата започваха да се успокояват. Почти четири седмици след атентата в Сараево австрийският император още седеше и умуваше върху писмото си до сръбските власти. Забавянето окуражаваше Валтер - може би настроенията се бяха поуталожили и във Виена беше надделяла умерената мисъл.

Докато седеше пред собственото си пиано в хола на апартамента си, разсъждаваше по въпроса. Австрийците можеха да направят много други неща, за да накажат Сърбия и да утолят жаждата си за отмъщение. Например да насилят сръбското правителство да затвори всички ан- тиавстрийски вестници, да изчистят от сръбската армия и бюрокрация всички националисти. Сърбите можеха да изпълнят подобни изисквания - би било унизително за тях, но все пак беше по-добро от война, която нямаше как да спечелят.

Тогава предводителите на великите европейски страни можеха да се поуспокоят и да се съсредоточат върху вътрешните си проблеми. Руснаците щяха да смажат всенародната стачка, англичаните - да усмирят разбунените ирландски протестанти, а французите - да се наслаждават на съдебния процес срещу мадам Каийо, застреляла редактора на вестник „Фигаро”, задето отпечатал любовните писма на съпруга й.

И щеше да е възможно Валтер и Мод да се оженят.

В момента това най-много го вълнуваше. Колкото повече мислеше за трудностите, толкова повече се решаваше да ги преодолее. Отправил за няколко дни взор към безрадостната панорама на живот без любимата си, сега още повече беше сигурен, че иска да се ожени за нея, независимо от цената, която може би щяха да платят. Докато жадно следеше развоя на дипломатическите игри по шахматната дъска на Европа, Валтер първо обмисляше ефекта на всеки ход върху него и Мод и чак след това върху Германия и останалия свят.

Щяха да се срещнат тази вечер на вечерята и след това на бала, организиран от дукесата на Съсекс. Вече беше сложил бялата си вратовръзка и черния си фрак. Време бе да тръгва. Но докато затваряше капака на пианото, издрънча звънецът на входа и прислужникът обяви посетителя - граф Роберт фон Улрих.

Роберт имаше мрачен вид. Познато изражение. Омър- лушеността го следваше още от времето, когато двамата бяха студенти заедно във Виена. Чувствата му го дърпаха неустоимо към този тип хора, които смяташе за декаденти по силата на цялото си възпитание. Още тогава, когато се връщаше у дома след нощ, прекарана с мъже като себе си, изглеждаше по същия начин - виновен, но непокорен. С времето Роберт беше разбрал, че хомосексуализмът, подобно на изневярата, формално се осъжда, но скрито се толерира поне в по-култивираните кръгове. Освен това вече се беше примирил със същността си. Днес носеше това изражение по друга причина.

- Току-що видях текста на императорското писмо - още с влизането си изтърси Роберт.

Сърцето на Валтер обнадеждено подскочи. Може би най-накрая мирното разрешение беше дошло.

- Какво пише?

Роберт му подаде лист.

- Преписах основната част.

- Пуснато ли е вече на сръбското правителство?

- Да, в шест часа белградско време.

Имаше десет искания. С облекчение Валтер видя, че първите три са същите, които беше предвидил - потискане на либералистките вестници, разпускането на тайното общество "Черната ръка” и сурови мерки срещу националистическата пропаганда. Може би умерените във Виена все пак бяха спечелили спора.

Четвъртата точка отпървом звучеше разумно - австрийците искаха чистка на националистите в сръбската държавна бюрокрация, но имаше скрито жило: поданиците на Франц-Йосиф щяха да дадат имената.

- Това е малко силно - неспокойно отбеляза Валтер. –Сръбското правителство не може просто да уволни когото австрийците им кажат.

Роберт сви рамене.

- Ще трябва.

- Предполагам. - Валтер се надяваше, че ще го сторят в името на мира.

Но следваше по-лошото.

Пета точка изискваше Австрия да помогне на сръбското правителство да смаже подривната дейност, а шеста – ав-стрийски официални лица да участват в съдебното следствие след атентата.

- Но Сърбия не може да се съгласи на това! - възрази Валтер. - Все едно да се откажат от суверенитета си.

Лицето на Роберт се смрачи още повече.

- Чак пък - рече с раздразнение.

-      Никоя страна в света не може да се съгласи.

- Сърбия ще се съгласи. Или ще бъде унищожена.

- Във война? - възкликна Валтер.

- Ако е нужно.

-      Която ще обхване цяла Европа!

- He и ако другите правителства имат здрав разум - поклати пръст Роберт.

„За разлика от теб”, помисли си Валтер, но преглътна хапливия отговор. Продължи да чете. Останалите изисквания бяха изразени арогантно, но сърбите щяха да ги понесат: да се арестуват заговорниците, да се предотврати контрабандата на оръжие в Австрия, да се заглушат всякакви антиавстрийски изявления от страна на сръбски официални лица.

Крайният срок за отговор беше след четиридесет и осем часа.

- Божичко, това е прекалено.

- Тези, които предизвикват австрийския император, трябва да очакват това.

- Знам, знам, но той не им дава време дори да запазят достойнство.

- А защо да го прави?

Валтер най-сетне спря да крие гнева си.

- За Бога, да не би да иска война?

- Семейството на императора, Хабсбургската династия, е управлявало огромни части от Европа стотици години. Император Франц-Йосиф знае, че Бог иска той да властва над по-низшите славяни. Това е съдбата му.

- Бог да ни пази от мъже със съдба — измърмори Валтер. – Моето посолство видяло ли е това?

- Всеки момент ще го види.

Валтер се почуди как ли ще реагират. С протестен вой или с дипломатически свити рамене? Щеше да разбере тази вечер. Погледна часовника над камината.

- Закъснявам за вечеря. Ще ходиш ли на бала по-късно?

-      Да. Ще се видим там.

Излязоха и се разделиха на Пикадили. Валтер се насочи към къщата на Фиц. Чувстваше се сякаш са му изкарали въздуха. Войната, от която се опасяваше толкова силно, наближаваше.

Пристигна тъкмо навреме, за да се поклони на принцеса Беа, в нейната лавандулова рокля, обкичена с копринени фльонги, и да се ръкува с Фиц. Тогава обявиха вечерята. Радваше се, че му се беше паднало да придружи Мод до трапезарията. Любимата му беше облякла тъмночервена рокля от някаква впита материя и много му се хареса.

Докато й издърпваше стола, й направи комплимент:

-      Колко привлекателна рокля.

- Пол Поаре - обясни тя. Дизайнерът беше толкова известен, че дори Валтер беше чувал за него. Мод посниши глас: - Реших, че може да ти хареса.

Думите бяха само леко интимни, но въпреки това го полази тръпка, последвана веднага от страха, че може да загуби тази обаятелна жена.

Къщата на Фиц не беше точно дворец. От дългата трапезария, която се падаше на ъгъла на улицата, се откриваше гледка към две от важните пътни артерии на Лондон. Електрическите полилеи грееха в стаята въпреки ярката лятна вечер. Кристалните чаши блещукаха, както и сребърните прибори, подредени в готовност пред всяко място. Оглеждайки останалите дами на масата, Валтер за пореден път се изуми на неприлично дълбоките деколтета, приети от високопоставените жени в Англия.

Подобни наблюдения бяха признак на незрялост. Време му беше да се жени.

Още щом седна, Мод свали едната си обувка и прокара крак нагоре по крака му. Той й се усмихна, но тя веднага забеляза, че е разсеян.

-      Какво има? - попита го тя.

- Започни разговор за австрийския ултиматум промълви той. - Кажи, че си чула как вече е изпратен.

Мод се обърна към брат си, който стоеше начело на масата.

- Мисля, че писмото на австрийския император най- сетне е било изпратено в Белград. Чувал ли си нешо такова, Фиц?

Херцогът остави супената лъжица.

- И аз чух същото. Но никой не знае какво има в него.

Валтер се намеси:

- Вярвам, че австрийците настояват да вземат участие в съдебните дела на Сърбия.

- Да вземат участие! - възкликна Фиц. - Но ако премиерът на Сърбия се съгласи, ще трябва да подаде оставка!

Валтер кимна. Приятелят му предвиждаше същите последици като него.

- Изглежда австрийците искат война - заяви младият германец. Звучеше почти изменнически. Германия беше най-близкият съюзник на Австрия, но той бе достатъчно неспокоен, за да не се интересува от това. Улови погледа на Мод - бледа и притихнала. Тя също веднага беше доловила заплахата.

- Човек не може да не симпатизира на Франц-Йосиф, разбира се - каза Фиц. - Националистическата дейност може да дестабилизира империята, ако не й се обърне внимание. — Валтер се досети, че приятелят му си мисли за ирландците, борещи се за независимост, и за южноафри-канските бури, заплашващи целостта на Британската империя. - Но все пак не ти е нужен парен чук, за да отвориш ядка.

Няколко лакеи отнесоха купите със супа и наляха друго вино. Валтер не пи. Вечерта щеше да е дълга и се нуждаеше от ясна мисъл.

Мод тихо каза:

-      Днес се натъкнах на премиера Аскуит. Каза, че може да настъпи същински Армагедон. - Изглеждаше уплашена. - Тогава не му повярвах, но сега като че ли може да се окаже прав.

- Всички от това се боим - съгласи се брат й.

Валтер както винаги се впечатли от връзките на Мод. Тя сякаш случайно установяваше контакт и си общуваше с най-влиятелните мъже в Лондон. Припомни си как още като бяха на по единайсет-дванайсет години и баща й все още беше министър в консервативното правителство, тя разпитваше със сериозен тон колегите му от кабинета, ко- гато идваха на посещения в Тай Гуин. Тогава дори онези мъже я слушаха внимателно и отговаряха с търпение.

Мод продължи:

- От друга страна, ако избухне война, Аскуит смята, че не е нужно Великобритания да се намесва.

Валтер се обнадежди. Ако Великобритания не се намесеше, можеха да останат заедно с Мод. Фиц обаче като че не одобряваше думите на сестра си.

- Наистина? Дори, ако...прости ми, фон Улрих... дори ако Германия прегази Франция?- Просто ще наблюдаваме, смята Аскуит.

- Както отдавна се опасявам - с превзет вид изрецитира Фиц, - правителството не разбира баланса на силите в Ев-ропа.

Понеже беше консерватор, Фиц не вярваше на правителството на либералите, а лично мразеше Аскуит, който бе отслабил Камарата на лордовете. Обаче най-важното беше, че не се ужасяваше от идеята за война. В някои отношения, страхуваше се Валтер, може би дори се радваше на мисълта, подобно на Ото. И във всеки случай смяташе войната за по-добрия вариант пред това балансът на силите да се размести в ущърб на Великобритания.

- Сигурен ли си, скъпи ми Фиц, че немската победа над Франция наистина би разместила баланса? — залита го той. Темата беше доста пипкава като за вечеря, но въпросът беше твърде важен, за да бъде сметен под скъпия килим на приятеля му.

- При цялото ми уважение към страната ти и Негово Величество кайзер Вилхелм, страхувам се, че Великобритания не би позволила на Германия да контролира Франция - отговори му Фиц.

„Ето я бедата”, помисли си Валтер, правейки усилени опити да не показва гнева и разочарованието си при това повърхностно изказване. Немска атака върху Франция, съюзник на Русия, би било акт на защита, но англичаните говореха така, сякаш Германия се опитваше да превземе Европа. Усмихна се дружелюбно пряко волята си и каза:

-       Победихме Франция преди четиридесет и три години в конфликта, който наричате Френско-пруската война. Тогава Великобритания просто наблюдаваше. И не пострадахте от победата ни.

- Същото каза и Аскуит - обади се Мод.

- Има разлика - отвърна Фиц. - През 1871-ва Франция беше победена от Прусия и група дребни германски крал-ства. След войната тази коалиция се обедини в една страна, модерна Германия. Сигурен съм, че ще се съгласиш, фон Улрих, стари ми приятелю, че днешна Германия има по-сериозно присъствие върху картата от стара Прусия.

„Мъжете като Фиц са толкова опасни всъщност”, помисли си Валтер. „С безупречните си обноски могат да домакинстват официални вечери и със същите обноски могат да обрекат света”. Опита се да запази тона си безгрижен.

- Прав си, разбира се, но «сериозно присъствие» може би не е същото като «заплашително».

- Това е въпросът, нали?

От другия край на масата Беа се изкашля укорително. Безспорно смяташе темата за твърде гореща като за учтив разговор. Заговори с усмивка:

- Нетърпелив ли сте да посетите бала на дукесата, хер фон Улрих?

Валтер се почувства скастрен.

- Сигурен съм, че балът ще е абсолютно великолепен - възторжено изкоментира той и бе награден с благодарното кимване на принцесата.

Леля Хърм додаде:

- Толкова добър танцьор сте!

Той се усмихна топло на старицата.

- Ще ми окажете ли честта на първия танц, лейди Хърмия?

- О, Божичко, твърде съм възрастна за танци. А и вие младоците имате стъпки, които дори не съществуваха, когато аз бях дебютантка.

- Най-новата мода е чардашът, унгарски народен танц. Трябва да ви науча.

- Дали няма да се получи някой дипломатически инцидент, а? - с насмешка се обади Фиц. Всъщност не беше много забавно, но всички се засмяха и разговорът се върна към по-безопасни, макар и тривиални теми.

След вечеря групичката се качи на няколко каляски, за да измине четиристотинте ярда до дома на Съсекс, палата на дука, който се намираше на Парк лейн.

В падналата нощ от всеки прозорец се лееше светлина - дукесата най-сетне се беше предала и бе позволила да прекарат електричество. Валтер се изкачи по главното стълбище и влезе в една от трите огромни стаи за посрещане на гости. Оркестърът свиреше най-популярната мелодия от последните години – “Alexander’s Ragtime Band” на американския композитор Ървинг Бърлин. Лявата му ръка затрепка - синкопацията беше ключов елемент в изпълнението на парчето.

Удържа обещанието си и потанцува с леля Хърм. Надяваше се и други да го сторят - искаше тя да се умори и да задреме в някоя стаичка, така че Мод да остане без придружител. Все си спомняше какво бяха сторили двамата в библиотеката на същия този дом преди няколко седмици. Ръцете го сърбяха да я докосне отново през тясната й рокля.

Но първо трябваше да свърши работа. Поклони се на леля Хърм, взе чаша розово шампанско от един лакей и започна да обикаля стаите. Първо малката бална зала, после салона, голямата бална зала - и навсякъде завързваше разговори с гостите политици и дипломати. Всеки посланик в Лондон беше поканен и мнозина присъстваха, включително шефа на Валтер, принц Лихновски, както и много членове на парламента. Повечето бяха консервато-ри като дукесата, но имаше и някои либерали, заедно с тях и няколко министри от настоящото правителство. Роберт беше вглъбен в разговор с лорд Римарк, младши министър в Министерството на отбраната. Не се виждаха никакви депутати от Работническата партия - дукесата се считаше за широко скроен човек, но и тя си имаше граници.

Валтер научи, че австрийците са изпратили копия от ултиматума във всички големи посолства във Виена. Щеше да бъде пратено в Лондон и преведено до сутринта, когато всички щяха да научат съдържанието му. Повечето бяха шокирани от исканията, но никой не знаеше какво да направи.

До един сутринта вече беше научил всичко, което можеше, така че отиде да потърси Мод. Слезе по стълбите и влезе в градината, където под раиран навес беше подредена вечерята. Висшето британско общество се хранеше толкова обилно! Откри Мод, която си играеше с няколко гроздови зърна. За щастие леля Хърм никъде не се виждаше.

Валтер изостави тревогите си.

- Как може англичаните да ядете толкова много? - подкачи я той. - Повечето от хората тук са яли голяма закуска, обяд с пет-шест ястия, чай със сандвичи и кейк, а после - вечеря с поне осем блюда. Трябва ли им сега и супа, пълнени птици, омари, праскови и сладолед?

Тя се засмя.

-      Мислиш ни за вулгарни, нали?

Това не беше така, но той се престори, че е познала, за да я подразни.

-      Добре де, каква култура имат англичаните? – Хвана я под ръка и като се движеше наглед безцелно, я изведе изпод навеса в градината. По клоните на дърветата грееха слаби светлинки, които не разпръскваха мрака особено успешно. По виещите се между храстите пътеки вървяха още няколко двойки и разговаряха, като държаха дискретно ръце в сумрака. Валтер видя Роберт и лорд Ри- марк и отново и се зачуди дали между двамата също не е пламнала искра.

- Английски композитори? - рече той, все още закач- ливо. - Гилбърт и Съливан. Художници? Докато френските импресионисти променяха гледната ни точка за света, английските художници са рисували розовобузи дечица с техните палета. Опера? Цялата е италианска, когато не е немска. Балет? Руски.

- И все пак владеем половин свят - отвърна тя с подигравателна усмивка.

Той я обхвана в ръцете си.

- И можете да свирите рагтайм.

- Лесно е, когато схванеш ритъма.

- Точно това ме затруднява.

- Трябват ти уроци.

Валтер долепи уста до ухото й и прошепна: - Научи ме, моля те.

Думите му се превърнаха в стон на удоволствие, кога- то тя го целуна, след което двамата дълго време не про- думаха.

II

Случи се в малките часове на петък, 24-ти юли. Следващата вечер, когато Валтер отиде на още една вечеря и на още един бал, мълвата беше, че сърбите ще се съгласят с всяко искане на австрийците, като само щяха да помолят за уточнение по точки пета и шеста. Той въодушевено предположи, че австрийците няма как да не са доволни от подобен послушен отговор. Освен, разбира се, ако не възнамеряваха да започнат война въпреки всичко.

На път към дома в ранната съботна сутрин спря в посолството, за да напише наученото от предната вечер. Седеше на бюрото си, когато самият посланик принц Лих- новски се появи в безупречно сутрешно облекло и сив цилиндър в ръце. Изненадан, Валтер скочи на крака, поклони се и поздрави:

- Добро утро, Ваше Височество.

- Много сте подранили, фон Улрих - отбеляза посланикът. След това забеляза дрехите на Валтер и се поправи: - Или по-скоро, много сте закъснели.

Имаше хубави, макар и грубовати черти и най-вече голям клюнест нос над мустака си.

- Тъкмо ви пишех кратка бележка за слуховете от последната нощ. Мога ли да направя нещо за вас?

- Сър Едуард Грей ме е повикал. Можете да ме придружите и да си взимате още бележки, ако имате друго палто за обличане.

Валтер изпита възторг. Британският външен министър беше един от най-могъщите мъже в света. Познаваше го, разбира се - лондонската дипломация съществуваше в те-сен кръг. Никога обаче не бе разменял повече от няколко думи с него. Сега, с неформалната покана, отправена му от Лихновски, щеше да присъства на срещата на два- мина, които решаваха бъдещето на Европа. „Готфрид фон Кесел би се поболял от завист”, помисли си младият мъж.

Почти моментално се укори за дребнавостта си. Тази среща можеше да е от съдбовно значение. За разлика от австрийския император, Грей може би не искаше война. Дали не искаше да измисли начин да я предотврати? С Грей всякакви предвиждания бяха трудни. Накъде щеше да се насочи? Ако беше против войната, Валтер можеше да използва всяка възможност, за да му помогне в реше- нието.

Пазеше си едно дълго палто на закачалка зад вратата точно за такива спешни случаи. Закопча го върху бялата си жилетка, след като свали вечерния си фрак. Взе една тетрадка и двамата с посланика излязоха.

Прекосиха Сейнт Джеймс парк в прохладната ранна утрин. Валтер съобщи на началника си за мълвата относно сръбския отговор. Посланикът също имаше какво да сподели.

- Алберт Балин е вечерял снощи с Уинстън Чърчил. - Балин, немски корабен магнат, беше приближен на кайзера въпреки еврейското си потекло. Чърчил отговаряше за Кралския флот. - Ще ми се да разбера какво точно са си казали - въздъхна Лихновски.

Явно се страхуваше, че кайзерът го пренебрегва и контактува с британците чрез Балин.

- Ще опитам да разбера - обеща Валтер, доволен, че по-лучава тази възможност.

Влязоха във Външното министерство, неокласическо здание, което все му напомняше на сватбена торта. Въведоха ги в пищните покои на външния министър, с изглед към парка. „Британците са най-богатите хора в света”, сякаш казваше сградата, „и можем да правим с него каквото си поискаме”.

Сър Едуард Грей беше слаб мъж с изпито лице. Не харесваше чужденци и почти никога не пътуваше в чужбина. Според британските стандарти беше съвършеният външен министър.

- Много ви благодаря, че дойдохте - учтиво започна той. До него стоеше помощник с тетрадка. Щом се настаниха, той се залови за работа.

- Трябва да сторим каквото е по силите ни, за да успокоим ситуацията на Балканите.

„Точно така”, рече си Валтер. Явно Грей не искаше война.

Лихновски кимна. Принцът беше част от пацифистка- та клика в немското правителство. Беше изпратил недвусмислена телеграма до Берлин, в която настояваше Австрия да бъде усмирена. Не се съгласяваше с бащата на Валтер и други, които смятаха, че войната сега е по-добрият избор от война по-късно, срещу силни и обединени Русия и Франция.

Грей продължи:

- Каквото и да сторят австрийците, то не трябва да представлява такава заплаха за Русия, която да провокира военен отговор от страна на царя.

Лихновски явно споделяше гледната му точка.

- Ако мога така да се изразя, господин външен министър, уцелихте право в десятката.

Грей не умееше да приема комплименти.

- Предложението ми е вие и ние, Германия и Великобритания, да предложим на австрийците да удължат крайния си срок. — Хвърли неволен поглед към стенния часовник, който показваше малко след шест сутринта. - Искат отговор от сърбите до шест тази вечер, белградско време. Не ми се струва неразумно да им дадат още ден.

Валтер посърна. Надяваше се Грей да има план за спасяване на света. Тази отсрочка беше толкова незначителна! Можеше да няма никакво значение. А и според него австрийците се държаха толкова агресивно, че като нищо можеха да откажат предложението, колкото и дребно да бе. Само че никой не искаше неговото мнение и в тази безкрайно високопоставена компания нямаше да си позволи да се обади, освен ако не го заговорят.

- Чудесна идея - одобри Лихновски. - Ще я предам на Берлин заедно със своето одобрение.

-       Благодаря ви — отвърна Грей. - Но в случай, че това не сработи, имам друго предложение. - Значи Грей не беше сигурен дали австрийците ще дадат още време на Сърбия. Външният министър продължи: - Предлагам Великобри-тания, Германия, Италия и Франция да действат заедно като посредници и да се срещнат на конференция, в която да се стигне до решение, задоволяващо Австрия, без заплаха за Русия.

„Отлично!”, развълнува се Валтер.

-       Австрия няма да се съгласи предварително да се подчини на това наше решение, разбира се - допълни външният министър. - Но това не е наложително. Можем поне Да помолим австрийския император да не предприема действия, докато не изслуша резултатите от конференцията.

Валтер се зарадва искрено. На Австрия щеше да й е трудно да отхвърли план, идващ не само от съперници, но и от съюзници.

Лихновски също изглеждаше доволен.

- Ще препоръчам изключително горещо това предложение на Берлин.

- Благодарен съм ви, че се отзовахте толкова рано сутринта.

Лихновски явно изтълкува това като край на срещата и се изправи.

- О, няма нищо - рече той. - В Хемпшир ли ще се оттег-лите днес?

Хобитата на Грей бяха риболов и наблюдение на птици, а най-щастлив се чувстваше в къщурката си на брега на река Ичън в Хемпшир.

- Надявам се да съм там довечера - потвърди министърът. - Времето е отлично за риболов.

- Дано прекарате спокойна неделя - пожела Лихновски и двамата с Валтер си тръгнаха.

Докато вървяха по обратния път, посланикът отбеляза:

-       Англичаните са невероятни хора. Европа е на ръба на война, а външният министър на страната отива да лови риба.

Валтер нямаше нищо против. Грей може и да не си даваше вид, че се занимава с неотложен проблем, но беше първият човек, измислил работещо решение. Младият германец му беше благодарен. „Ще го поканя на сватбата,” помисли си той, „и ще му благодаря в речта си”.

Когато се върнаха в посолството, с изненада завари там баща си.

Ото му направи знак да го последва в кабинета. Там ча-каше Готфрид фон Кесел. Валтер нямаше търпение да поиска обяснение за случката с Мод, но не и пред фон Кесел. Вместо това запита:

- Кога пристигна?

- Преди няколко минути. Дойдох през нощта с влак и параход от Париж. Какво правеше с посланика?

- Повика ни сър Едуард Грей. - Валтер отбеляза със задоволство как изражение на завист премина по лицето на фон Кесел.

- И какво ви каза? - попита пак баща му.

- Предложи четиристранна конференция, която да посредничи между Австрия и Сърбия.

- Загуба на време - обади се фон Кесел.

Валтер не му обърна внимание и погледна баща си изпитателно.

-      Какво мислиш?

- Интересно — отвърна Ото и присви очи. - Грей е хитър.

Валтер не можа да скрие ентусиазма си.

-      Смяташ ли, че австрийският император може да се съгласи?

-      В никакъв случай.

Фон Кесел се подхилна.

- Но защо?!

- Ами ако конференцията предложи решение и Австрия го отхвърли? - отговори с въпрос баща му.

-      Грей спомена това. Каза, че Австрия няма да е задължена да приеме препоръките на конференцията.

Ото поклати глава.

- Разбира се, че не. Но тогава какво следва? Ако Гер- мания е част от конференция, която прави предложение за мир и Австрия го отхвърля, как бихме могли да подкрепим австрийците, когато тръгнат на война?

- Няма да можем.

- Значи с това предложение Грей цели да забие клин между Австрия и Германия.

- О. - Валтер се почувства като глупак. Въобще не беше схванал идеята на министъра. - Значи няма да подкрепим мирния план на Грей.

-      По никакъв начин - отвърна баща му.

III

От предложението на сър Едуард Грей нищо не излезе, а Валтер и Мод гледаха как с всеки изминал час светът се носи неконтролируемо все по-близо до катастрофата.

Следващият ден се падна неделята, в която Валтер трябваше да се срещне с Антон. Отново всички отчаяно искаха да узнаят какво ще сторят руснаците. Сърбите бяха приели почти всички австрийски искания. Настояваха само за отсрочка за двете най-тежки клаузи. Австрийците бяха обявили, че това е неприемливо. Сърбия започваше мобилизация на малката си армия. Щеше да има битки, но дали с участието на Русия?

Валтер посети църквата “Сейнт Мартин-в-полето”, която се намираше на площад Трафалгар, най-натовареното кръстовище в Лондон. Храмът представляваше здание от осемнайсети век в паладийски стил. Германецът си помисли как срещите му с Антон го образоват по отношение на английската архитектура, докато носят информация за руските намерения. Премина между масивните пилони на входа на църквата и влезе във вътрешността й. Огледа се неспокойно - постоянно се тревожеше, че Антон може да не се появи, а това би бил най-лошият възможен момент това да стане. Вътрешността беше ярко осветена от големия венециански прозорец в източния край и Валтер веднага забеляза руснака. С облекчение седна до шпионина няколко мига преди началото на богослужението.

Както винаги разговорът им течеше по време на химните.

- Съветът на министрите се е срещнал в петък - осведоми го Антон.

Валтер го знаеше.

- Какво са решили?

- Нищо. Направили са няколко препоръки. Решението за-виси от царя.

Валтер знаеше и това.

- Извинявай...Какво са препоръчали?

-      Царят да разреши четири военни участъка да се приготвят за мобилизация.

- Не! — неволно извика германецът и пеещите наблизо се обърнаха с изненада към него. Това беше подготовка за първото действие на една бъдеща война. Наложи си да се овладее и запита: - Съгласил ли се е царят?

- Ратифицирал е решението вчера.

- Кои участъци? — прошепна с отчаяние.

- Москва, Казан, Одеса и Киев.

Представи си картата на Русия. Москва и Казан се намираха в сърцето на огромната държава, хиляда мили и дори повече от европейските граници на Русия, но Одеса и Киев бяха на югозапад, близо до Балканите. Докато траеше следващият химн, той отбеляза:

-      Мобилизират се срещу Австрия.

-      Не е мобилизация, а подготовка за мобилизация.

-      Това го разбрах - търпеливо обясни Валтер. - Но вчера се говореше за Австрия, която ще атакува Сърбия. Това би било дребен балкански конфликт. Днес се говори за Австрия и Русия, което означава огромна европейска война.

Химнът свърши и Валтер зачака нервно да започне следващият. Отгледан от набожна майка-протестантка, той се чувстваше малко виновен, че използва църковни богослужения за прикритие на тази част от работата си. Промълви кратка молитва за опрощение.

Когато паството започна отново да пее, той зададе следващия си въпрос:

-      Защо толкова бързат да се подготвят?

Антон сви рамене.

-      Генералите казват на царя: «Всеки ден забавяне дава предимство на врага.» Все това повтарят.

-      Не виждат ли, че именно приготовленията правят войната по-вероятна?

-      Войниците искат да печелят войни, не да ги избягват.

Химнът свърши и хората започнаха да стават. Докато

Антон се изправяше, Валтер го хвана за лакътя.

-      Трябва да те виждам по-често.

- Вече говорихме за това!...

-      Не ме интересува. Европа е на ръба на война. Казваш, че руснаците се готвят за мобилизация в някои участъци. Ами ако разрешат подготовката и на други? Трябва да имам ежедневни доклади. Ежечасни, още по-добре.

- Не мога да поема този риск. - Антон опита да отдръпне ръка.

Валтер стисна по-силно.

-       Да се срещаме всяка сутрин в Уестминстърското абатство, преди да отидеш на работа. В ъгъла на поетите, южната част. Църквата е толкова голяма, че никой няма да ни забележи.

-      Категорично не.

Германецът въздъхна. Трябваше да заплашва, което не му се нравеше, не на последно място, защото рискуваше шпионинът да прекъсне връзка с него. Но трябваше да рискува.

- Ако не си там утре, ще дойда в посолството ти и ще поискам да те видя.

Антон пребледня.

-      Не можеш да го направиш! Ще ме убият!

- Трябва да имам тази информация! Опитвам се да предотвратя война.

- Надявам се да има война — яростно рече дребният чиновник. Гласът му се превърна в нисък съсък. - Надявам се страната ми да бъде смазана и унищожена от немската армия. — Валтер го гледаше, изумен. - Надявам се да убият царя брутално, него и цялото му семейство. И дано всички да отидат в ада, както им се пада.

Той се завъртя на пета, изнесе се набързо от църквата и потъна в шума на площад Трафалгар.

IV

Принцеса Беа бе “на разположение” всеки вторничен следобед по чаено време. Тогава я посещаваха приятелките й, за да обсъждат кои партита са посетили и да се фукат с дневните си тоалети. Мод беше задължена да присъства, както и леля Хърм, понеже и двете бяха бедни роднини, живеещи от щедростта на Фиц. На Мод разговорът днес й се струваше особено безсъдържателен, още повече, че отчаяно й се искаше да подхване темата за войната.

Малката дневна в къщата в Мейфеър имаше модерен вид. Беа внимаваше да е в крак с новите тенденции в декорирането. Мод не можеше да не одобри усета на принцесата към обзавеждането. Липсваше викторианска- та бъркотия - снимки в рамки, орнаменти, възглавници и вази. "Човек няма нужда да парадира с просперитета си”, казваха модерните хора, „като наблъсква стаите си с неща". Мод беше съгласна.

Беа разговаряше с дукесата на Съсекс. Двете обменяха слухове за любовницата на премиера, Венийша Стенли. Домакинята би трябвало да се тревожи, помисли си Мод. Ако Русия се присъединеше към войната, брат, й принц Андрей, щеше да се бие. Но Беа сякаш не се вълнуваше от тази тема. Всъщност днес изглеждаше особено румена. Може би си имаше любовник. Не беше рядко срещано във висшите кръгове, където браковете и бездруго бяха по сметка. Някои не одобряваха прелюбодейците - дукесата би махнала подобен човек завинаги от списъка с покане-ните на събиранията й, но други се правеха, че не забелязват. Мод обаче реши, че Беа не е от този тип жени.

Фиц влезе за чай, след като беше успял да се измъкне от Камарата на лордовете за около час. Валтер го следваше по петите. И двамата изглеждаха много елегантни в сивите си костюми и двуредовите си сака. Мод неволно си ги представи във военни униформи. Ако войната се разпространеше, на двамата щеше да им се наложи да се бият и то вероятно на противникови страни. Щяха да са офицери, но нито един от двамата не би си изпросил безопасно чиновническо назначение. Щяха да искат да предвождат хората си на фронта. Двамата мъже, които тя обичаше, можеха да се застрелят взаимно. Потръпна. Не можеше да понесе мисълта.

Мод избягваше погледа на Валтер. Имаше чувството, че жените с по-силна интуиция в кръга на Беа вече са забелязали колко време прекарват двамата заедно. Нямаше нищо против подозренията им - скоро щяха да научат истината, но не искаше слуховете да достигат Фиц, преди брат й да разбере от самата нея. Това би го обидило много, така че държеше чувствата си под контрол.

Фиц седна до нея. Докато прехвърляше в ума си различни теми за разговор, които да не включват Валтер, Мод се сети за Тай Гуин и попита:

- Какво стана с онази млада уелска домоуправителка, Уилямс? Изчезна много внезапно, а когато разпитах другите слуги, ми отвърнаха уклончиво.

-      Трябваше да се отърва от нея - отговори й брат й.

- О! - изненада се Мод. - Някак имах впечатлението, че я харесваш.

- Не особено. - Изглеждаше смутен.

- С какво си е спечелила недоволството ти?

- Изпита последствията от загубата на целомъдрието си.

- Фиц, не се превземай! - засмя се Мод. - Искаш да кажеш, че е забременяла?

- По-тихо, моля те. Знаеш каква става дукесата.

- Горката Уилямс. Кой е бащата?

- Скъпа, да не мислиш, че съм питал?

- Не, разбира се, че не. Надявам се, че ще «стои до нея», както казват.

- Нямам представа. Тя е слугиня, за Бога.

- Обикновено не си толкова коравосърдечен към слугите си.

- Човек не бива да поощрява неморалността.

- Харесвах Уилямс. Беше по-умна и по-интересна от повечето от жените тук.

- Не ставай смешна.

Мод се предаде. По някаква причина Фиц се правеше, че Уилямс не го вълнува. Брат й обаче не обичаше да дава обяснения, така че нямаше смисъл да го притиска.

Валтер се приближи, крепейки чашка в чинийка и поднос с кейк в една ръка. Усмихна се на Мод, но се обърна към Фиц.

- Познаваш Чърчил, нали?

- Малкият Уинстън? Определено. Започна като член на моята партия, но премина към либералите. Мисля обаче, че в сърцето си още е консерватор.

- Миналия петък е вечерял с Алберт Балин. Много ми се ще да узная какво е казал Балин.

- Мога да те осветля - Уинстън разправя на всички. Ба-лин казал, че ако избухне война и Великобритания стои настрана, Германия ще обещае да остави Франция

непокътната след края й, без да завзема допълнителни територии, за разлика от последния път.

- Аха - доволно рече Валтер. - Благодаря. От дни се опитвам да разбера това.

- Посолството ти не знае ли?

- Съобщението е целяло да премине над обичайните дипломатически канали, очевидно.

Мод се заинтригува. Това звучеше като перспективна формула за ненамесата на Великобритания в една общоевропейска война. Може би на Фиц и Валтер нямаше да им се наложи да стрелят един по друг.

- Как е отвърнал Уинстън? — запита тя.

-      Неопределено — отговори брат й. - Докладвал е разговора пред кабинета, но не е имало по-подробно обсъждане.

Мод тъкмо щеше да попита недоволно защо е нямало, когато се появи Роберт фон Улрих с ужасен вид, сякаш току-що беше научил за смъртта на любим човек.

- Какво, за Бога, става с Роберт? - ахна тя, докато гостът се покланяше на Беа.

Той се обърна към всички в стаята.

-      Австрия обяви война на Сърбия.

За миг светът сякаш спря за Мод. Никой не помръдна, никой не продума. Тя се взря в устата на Роберт под мустака му и се опита със силата на волята си да го накара да върне думите си назад. Часовникът над камината удари точен час и сред мъжете и жените в стаята се надигна смаян шепот.

Очите й се наляха със сълзи. Валтер й предложи бяла кърпичка. Тя успя да продума:

-      Роберт, ще трябва да се биеш.

-      Със сигурност ще го направя - отсечено рече той, сякаш се подразбираше, но изглеждаше уплашен.

Фиц се изправи.

-      По-добре да се върна в Камарата и да разбера какво става.

Още няколко души си тръгнаха. Насред всеобщата глъч Валтер прошепна на Мод:

- Предложението на Алберт Балин току-що стана десет пъти по-важно.

Тя се съгласи.

-      Можем ли да направим нещо?

- Искам да знам какво наистина мисли британското правителство за идеята на Балин.

- Ще се опитам да разбера. - Радваше на възможността да свърши нещо полезно.

- Трябва да се връщам в посолството.

Мод наблюдаваше гърба на Валтер, докато любимият й излизаше и й се искаше да го беше целунала за довиждане. Повечето от другите гости си заминаха по същото време, така че тя се оттегли в стаята си на горния етаж.

Свали си роклята и си легна. След известно време заспа с подути от плач очи.

Когато се събуди, трябваше да излиза. Имаше покана за музикалното соаре на лейди Гленконър. Изкушаваше се да си остане у дома, но после се сети, че в къщата на Гленконър може да присъстват някои министри. Може би щеше да научи нещо полезно. Стана и се облече.

Двете с леля Хърм прекосиха Хайд парк и стигнаха до резиденцията на домакините. Сред гостите беше приятелят й Джони Римарк, министър от военното министерство. По-важното беше, че и сър Едуард Грей също при-състваше. Реши да го заговори за Алберт Балин.

Музиката започна, преди да има този шанс и тя седна да послуша. Кембъл Макинес пееше избрани откъси от Хендел. „Немски композитор, прекарал повечето си живот в Лондон”, с крива усмивка си помисли Мод.

Скришом наблюдаваше сър Едуард по време на рецитала. Не го харесваше особено - той принадлежеше на политическа група, наречена Либерал-империалисти, по- традиционни и консервативни от обикновените либерали. Въпреки това обаче изпитваше съчувствие към него. Никога не изглеждаше много весел, но тази вечер мъртвешкото му лице сякаш беше направо слепено от пепел.

Макинес пееше добре и Мод си помисли със съжаление колко много би се насладил Валтер на това, ако не беше толкова зает.

Щом музиката свърши, тя приклещи външния министър.

- Господин Чърчил ми каза, че ви е предал интересно съобщение от Алберт Балин. - Видя как лицето на Грей се изопва, но продължи смело: - Ако не се включваме във войната, германците обещават да не заграбват френска територия.

-      Нещо такова - студено отвърна Грей.

Очевидно беше повдигнала неприятна тема. Етикетът диктуваше да я смени незабавно. Но тя не просто изпълняваше дипломатически маневри — от това зависеше дали Фиц и Валтер ще заминат на фронта. Така че не спря:

- Разбирам, че основната ни тревога е балансът на силите в Европа, който трябва да остане ненакърнен, и ми се струва, че предложението на хер Балин може да ни устрои. Греша ли?

-      Със сигурност, да - рече той. - Предложението е срамно. - Почти показваше емоция.

Мод се срина отвътре? Но как? Това предложение беше лъч надежда!

- Бихте ли обяснили на една жена, която естествено не може да прецени ситуацията толкова бързо, колкото вас, защо сте толкова категоричен? - опита тя.

- Да изпълним предложението на Балин значи да подложим под краката на немците червен килим за нахлуване във Франция. Ще сме съучастници и основни действащи лица в едно жалко предателство срещу приятели.

- А. Мисля, че разбирам. Нещо от рода на: Ще обера съседите ви, но вие не се месете и няма да изгоря къщата им. Нещо такова ли?

Грей доби по-мек вид.

- Добра аналогия - призна той и се озъби, което при него минаваше за усмивка. - Ще я използвам.

- Благодаря ви - отвърна му Мод. Знаеше, че не може да скрие разочарованието по лицето си. Добави умърлушено: - За съжаление, това ни оставя твърде близо до участие във войната.

- Страхувам се, че да - отговори външният министър.

V

Като повечето парламенти по света и британският имаше две камари. В Камарата на лордовете, където членуваше Фиц, бяха още и другите висши аристократи, епископите и старшите съдии. Камарата на представители-те се състоеше от членове на парламента, за по-кратко -депутати. И двете камари се срещаха в Уестминстърския дворец, построен специално за целта - викторианско-готическа сграда с часовникова кула. Часовникът се казваше Биг Бен, въпреки че Фиц обичаше да отбелязва, че това е всъщност името на камбаната в кулата.

Когато Бит Бен удари дванайсет на обед в сряда, двайсет и девети юли, Фиц и Валтер си поръчаха по едно шери преди ядене на терасата до вонливата река Темза. Фиц наблюдаваше двореца със задоволство, както винаги – зда-нието беше изключително голямо, прекрасно на вид и масивно като империята, управлявана от стаите и коридорите му. Дворецът като че можеше да оцелее хиляда години - дали същото щеше да важи за империята? Фиц потрепери неволно, когато се сети за всички заплахи: профсъюзни лидери, насъскващи тълпите против аристокрацията; стачкуващи миньори; кайзера; Работническата партия; ирландците; войнстващите феминистки и дори собствената му сестра.

Само че не изрази на глас тези тревожни мисли, особено пред госта си чужденец.

- Това място е като клуб - лековато подхвърли той. – Ба-рове, трапезарии и чудесна библиотека и само правилните хора се допускат вътре.

Точно тогава ги подминаха един депутат от Работническата партия и един либерал, член на Камарата на лордовете. Фиц добави:

- Макар че понякога се промъква и малко утайка.

Валтер от своя страна нямаше търпение да съобщи новините.

-       Чу ли? Кайзерът се е обърнал на сто и осемдесет гра-дуса.

Приятелят му не беше чул.

- В какъв смисъл?

-      Казва, че отговорът на сърбите не предполага обявяването на война и че австрийците трябва да спрат при Белград.

Фиц беше мнителен относно всякакви планове за мир. Основно го вълнуваше как Великобритания да запази позицията си като най-мощната държава в света. Страхуваше се, че либералното правителство може да позволи на тази позиция да им се изплъзне заради глупавите им убеждения, че всички нации в света са еднакво равноправни. Сър Едуард Грей беше стабилен политик, но като нищо ляво ориентираните членове на партията можеха да го свалят от поста му, поведени по всяка вероятност от Лойд Джордж. След това всичко можеше да се случи.

-      Да спрат при Белград — замислено повтори той. Столицата стоеше на границата на страната. За да я завладеят, австрийците трябваше да навлязат само миля в територията на Сърбия. Руснаците може би щяха да приемат това като международна полицейска мярка, която не ги заплашва. - Чудя се...

Фиц не искаше война, но част от него тайно се наслаждаваше на идеята. Би било хубаво да може да докаже куража си. Баща му беше печелил почести в морски акции, но самият той никога не беше виждал истинска битка. Човек трябваше да стори определени неща, преди да може да се нарече мъж, а да се бие за краля и родината си беше едно от тях.

До тях се спря човек от персонала.

- Добър ден, херцог Фицхърбърт - поздрави той. – Гости-те ви пристигнаха и вече са в трапезарията, милорд.

Когато слугата се отдалечи, Валтер го попита:

-      Защо ги карате да се обличат така?

-      Традиция - отвърна приятелят му.

Пресушиха чашите си и влязоха. Плътен килим покриваше пода, а облицовката по стените имитираше гънки на плат. Влязоха в трапезарията на лордовете. Мод и леля Хърм вече седяха на местата си.

Обядът беше по идея на Мод - Валтер никога не беше влизал в Уестминстър и тя настояваше, че трябвало да го разгледа отвътре. Когато се поклони, а Мод му се усмихна топло, случайна мисъл премина през главата на Фиц: дали между тях нямаше... нещо? Не, абсурд. Мод беше способна на всичко, разбира се, но Валтер беше твърде разумен, за да обмисля нещо като англо-германски брак точно сега. А и бяха като брат и сестра.

- Тази сутрин посетих клиниката ти, Фиц - осведоми го сестра му.

Той повдигна вежда.

-      Моята клиника?

- Е, ти плащаш за нея.

- Да... Интересно, спомням си как веднъж ми беше казала, че в Ийст Енд трябва да има клиника за майки и деца, които нямат съпрузи и бащи, а аз казах, че наистина трябва и в следващия момент без никакво предизвестие сметките запристигаха на мое име.

- Да, толкова си щедър - усмихна му се весело Мод.

Фиц нямаше нищо против. Мъж в неговата позиция тряб-ваше да се занимава и с благотворителност, а и беше добре за сестра му да върши тази работа. Той не огласяваше факта, че повечето майки бяха неженени - не искаше да обиди леля си дукесата.

- Никога няма да се сетиш кой дойде тази сутрин - продължи Мод. - Уилямс, домоуправителката от Тай Гуин.

Фиц изстина. Сестра му добави безгрижно:

-      А само миналата вечер приказвахме за нея!

Той се опита да запази изражението си на каменно безразличие. Мод, подобно на повечето жени, обикновено не изпитваше трудности да разчете чувствата му. Не искаше да заподозре истината за взаимоотношенията му с Етел.

Знаеше, че Етел е в Лондон. Намерила си беше къща в Алдгейт и по заръка на Фиц Салмън я бе купил на нейно име. Опасяваше се да не я срещне някой път на улицата, но ето, че се беше случило със сестра му.

Защо ще ходи в клиниката? Надяваше се да е добре.

- Не е болна, нали? - попита той, опитвайки се да звучи учтиво заинтересуван.

- Нищо сериозно - отговори Мод.

Фиц знаеше, че бременните жени страдат от леки бо- лежки от време на време. Беа малко кървеше и се тревожеше, но д-р Уолъс каза, че често се случвало в третия месец и нямало от какво да се тревожат, макар че би било добре за принцесата да не се напряга излишно. Не че имаше опасност от това точно за Беа.

- Помня Уилямс - къдрокоса и с хитра усмивка. Кой е съпругът й? - заинтригува се Валтер.

- Лакей, който посетил Тай Гуин с господаря си преди няколко месеца. Казва се Теди Уилямс.

Фиц се поизчерви. Прищя му се Мод да не я беше срещала. Искаше да забрави Етел. Но тя така и не изчезваше. За да прикрие смущението си, затърси с поглед келнера.

Напомни си да не бъде толкова чувствителен. Етел беше прислужница, а той - херцог.

Високопоставените мъже винаги намираха удоволствия, където могат. Това се случваше вече стотици години, може би хиляди. Сантиментални ченето сега беше проява на глупост.

Смени темата, като повтори чутото от Валтер на двете дами.

- И аз разбрах същото - каза Мод. - Божичко, надявам се австрийците да се вслушат!

Брат й се учуди от пламенната й реакция.

- Защо говориш с такъв ентусиазъм?

- Не искам да стрелят по теб! - обясни тя. - И не искам Валтер да ни е враг.

Гласът й попресипна, докато казваше това. Жените бяха емоционални създания.

- А знаете ли, лейди Мод, как е било прието предложението на кайзера от Аскуит и Грей? - попита я Валтер.

Тя се поовладя.

- Грей казва, че в комбинация с предложението му за четиристранна конференция войната би могла да се предотврати.

- Отлично! На това се надявах. - Валтер приличаше на нетърпеливо момче и погледът му върна Фиц в училищните им дни. Приятелят му беше изглеждал по същия начин, след като спечели Музикалната награда в Деня за произнасяне на речи.

- Видяхте ли, че онази ужасяваща мадам Каийо е била оправдана? - внезапно смени темата леля Хърм.

Фиц се изуми.

- Оправдана? Но тя е застреляла онзи човек! Отишла в магазин, купила пистолет, заредила го, отишла в редакцията на „Ле Фигаро” и застреляла редактора. Как може да е невинна?

- Знаете ли какво казала? - довери леля Хърм. - “Тези пистолети гърмят сами”. Честна дума!

Мод се засмя.

- Сигурно журито я е харесало. - Смехът на сестра му го подразни. Капризните журита заплашваха реда в едно общество. Убийството не трябваше да се взима на шега.

- Колко френско! - възкликна възмутен.

- Възхищавам се на мадам Каийо - възпротиви се Мод.

Фиц изсумтя недоволно.

- Как може да говориш така за една убийца?

- Мисля, че повече хора трябва да стрелят по редакторите на вестници - весело обясни сестра му. - Може да се вдигне нивото на пресата.

VI

На следващия ден, в четвъртъка, Валтер все още беше силно обнадежден, когато отиде да се види с Роберт.

Кайзерът се колебаеше въпреки натиска на мъже като Ото. Военният министър Ерих фон Фалкенхайн беше изискал Германия да обяви формално включването си в предстоящата война, което щеше да запали фитила необратимо. Кайзерът обаче беше отказал, като вярваше, че всеобщият конфликт би могъл да се избегне, ако австрийците се спрат при Белград. И когато руският цар беше заповядал на армията да се мобилизира, Вилхелм му бе изпратил лична телеграма с молба да премисли.

Двамата бяха братовчеди. Майката на кайзера и тъщата на царя бяха сестри, и двете — дъщери на кралица Виктория. Кайзерът и царят общуваха на английски и се наричаха “Ники” и “Вили”. Цар Николай беше приел благосклонно съобщението на братовчед си и бе отменил заповедта за мобилизация.

Ако двамата успееха да устоят на политическото напрежение, бъдещето щеше да е много светло за Валтер, Мод и милиони други хора, които просто искаха да живеят в мир.

Австрийското посолство беше едно от по-внушителните здания на престижния площад Белгрейв. Въведоха Валтер в офиса на Роберт. Винаги си споделяха новите вести. Нямаше причина да е другояче.

- Кайзерът изглежда решен да накара своя план да проработи — каза Валтер, докато сядаше. - Тогава всички останали проблеми ще могат да се разрешат разумно.

Роберт не споделяше съвсем оптимизма му.

-      Няма да се получи.

-      Защо да не се получи?

-      Не сме склонни да спрем при Белград.

- Боже мили! Сигурен ли си?

-      Министрите във Виена ще го обсъдят утре сутрин, но се боя, че резултатът е предрешен. Не можем да спрем при Белград без уверение от Русия.

- Уверение? — възмути се Валтер. - Трябва да спрете агресията и тогава да говорите за проблемите си. Не можете да искате уверение предварително!

- Боя се, че не виждаме нещата така - сковано рече Роберт.

- Но ние сме ваши съюзници. Как може да отхвърлите плана ни за мир?

- Лесно. Помисли. Какво можете да сторите? Ако Русия се мобилизира, сте под заплаха и ще трябва да се мобилизирате и вие.

Валтер тъкмо щеше да възрази отново, но осъзна, че братовчед му е прав. Мобилизираната руска армия беше твърде сериозна заплаха.

Роберт продължи безмилостно.

- Трябва да се биете на наша страна, независимо дали искате, или не. - Доби извинително изражение. - Прости ми, ако звуча арогантно. Просто описвам ситуацията ка- квато е наистина.

- По дяволите. - На Валтер му се крещеше. - Всичко върви в погрешната посока, нали? Тези, които искат мир, ще загубят.

Гласът на Роберт се промени и зазвуча печално.

- Още от началото го знам. Австрия трябва да нападне.

Досега братовчед звучеше нетърпелив за подобен развой. Какво се беше променило? Валтер внимателно рече:

- Ще трябва да напуснеш Лондон.

- Както и ти.

Той кимна. Ако Великобритания се присъединеше към войната, целият персонал на австрийското и немското посолство щеше да се прибере по бързата процедура. Сниши глас.

- Някой тук... ще ти липсва?

Роберт кимна със сълзи в очите.

Валтер реши да налучка.

- Лорд Римарк?

-      Толкова ли е очевидно? — засмя се невесело братовчед му.

- Само за някого, който те познава.

- С Джони си мислехме, че сме толкова потайни. Ти поне може да се ожениш за Мод.

- Ще ми се да можех.

-      Защо не?

-      Брак между германец и англичанка, докато двете държави са във война? Ще я отбягват всички, които я познават. Мен също. За мен не ми пука, но не мога да я натоваря с подобна тежест.

- Направете го тайно. - В Лондон?

- В Челси. Никой няма да ви познава там.

- Не трябва ли човек да е жител на квартала?

- Трябва да покажеш плик с името си и адреса си. Аз живея в Челси - мога да ти дам писмо, адресирано до господин фон Улрих. - Той затършува в едно чекмедже на бюрото си. - Ето. Квитанция от шивача ми, написана до Фон Улрих. Те мислят, че Фон е първото ми име.

- Може да нямаме време.

- Може да си вземете специално разрешение.

- О, Боже....Прав си, разбира се.

- Трябва да отидеш до общината.

- Да.

- Да ти покажа ли пътя?

Валтер помисли няколко мига и отсече:

- Да.

VII

-       Генералите спечелиха - обяви Антон пред гробницата на Едуард Изповедника в Уестминстърското абатство на трийсет и първи юли. - Царят се предаде вчера следобед. Руснаците се мобилизират.

Това беше смъртна присъда. Хлад проникна в сърцето на Валтер.

— Това е началото на края - продължи Антон и събеседникът му видя, че пламъците на отмъщението още горят в очите му, откакто за последно се бяха видели. - Руснаците си мислят, че са силни, защото имат най-голя- мата армия в света. Но имат слабо водачество. Ще бъде истински Армагедон.

За втори път тази седмица Валтер чуваше думата. Този път обаче знаеше, че е съвсем на място. След няколко седмици руската армия от шест милиона души - шест милиона - щеше да се струпа по границите на Германия и Унгария. Никой европейски лидер не можеше да пренебрегне подобна заплаха. Германия трябваше да се мобилизира - кайзерът вече нямаше избор.

Валтер не можеше да стори нищо повече. В Берлин Генералният щаб напираше за обща мобилизация и канцлерът Теобалд фон Бетман Холвег беше обещал решение до днес по обед. Новините значеха, че Валтер може да вземе само едно решение.

Налагаше се да уведоми Берлин незабавно. Сбогува се набързо с Антон и излезе от огромната църква. Закрачи колкото се може по-бързо по малката уличка на име “Сто-

рис Гейт”, затича се по източния край на Сейнт Джеймс парк и вече тичаше с пълна сила нагоре, когато изкачваше стълбите пред Мемориала на дука на Йорк. Влетя в немското посолство.

Вратата на посланика беше отворена широко. Принц Лихновски седеше на бюрото си, а Ото — до него. Гот- фрид фон Кесел използваше телефона. Още дузина души се суетяха в стаята.

Валтер дишаше задъхано. През глътките въздух попита баща си:

- Какво става?

- Берлин е получил телеграма от посолството ни в Санкт Петербург със следния текст: «Първи ден на мобилизация трийсет и първи юли». Берлин се опитва да потвърди информацията.

- Какво прави фон Кесел?

- Държи отворена линията към Берлин, за да чуем веднага.

Валтер вдиша дълбоко и пристъпи напред.

- Ваше Височество - обърна се той към принц Лихновски.

- Да?

- Мога да потвърдя руската мобилизация. Източникът ми съобщи същото преди по-малко от час.

- Ясно. - Лихновски посегна към телефона.

Валтер погледна часовника си. Единайсет без десет - в Берлин оставаха десет минути до обедния краен срок.

Лихновски заприказва в слушалката:

- Руската мобилизация е потвърдена от местен надежден източник.

Няколко секунди остана заслушан. Стаята утихна. Никой не се движеше.

- Да - рече посланикът накрая. - Разбирам. Да.

Затвори и щракването на слушалката върху вилката прозвуча като тътен.

- Канцлерът е решил. - И тогава изрече думите, от които Валтер толкова се страхуваше. - Готвим се за незабавна война.

Глава 10

1-3 август, 1914 г.

Мод не можеше да си намери място от тревога. В съботната сутрин седеше в стаята за закуска в мейфеърска- та къща, но не ядеше нищо. Лятното слънце светеше през високите прозорци. Въпреки декора, който трябваше да внушава чувство на покой - персийски килими, турско- сини завеси, стени, боядисани в кремаво, тя не се чувстваше никак спокойна. Идваше война и сякаш никой не беше в състояние да я спре - нито кайзерът, нито царят, нито сър Едуард Грей.

Влезе Беа, облечена в лятна рокля и дантелено шалче, преметнато през врата. Граут, икономът, наля кафе и принцесата си взе една праскова от малка стъклена купа.

Мод разглеждаше вестник, но не можеше да прочете нищо повече от заглавията. Нервното вълнение я разкон- центрираше. Захвърли настрани вестника. Граут го взе и го сгъна прилежно.

- Не се тревожете, милейди. Хубаво ще им дадем да се разберат на германците, ако трябва.

Тя го изгледа с ярост, но не продума. Твърде глупаво беше да спори със слугите - винаги се съгласяваха от почит към господарите си.

Леля Хърм тактично се отърва от него.

- Сигурна съм, че сте прав, Граут - каза тя. - Бихте ли донесъл още малко кифлички?

Влезе и Фиц. Попита Беа как се чувства, на което тя отвърна с леко свиване на раменете. Мод усети, че нещо във връзката им се беше променило, но собствената й разсеяност сега й пречеше да мисли за това. Веднага попита брат си:

- Какво е станало снощи? - Знаеше, че Фиц е участвал в конференция с други водещи консерватори в провинциалния дом Уоргрейв.

- Ф.Е. пристигна със съобщение от Уинстън Чърчил. - Ф.Е. Смит, консервативен депутат, беше приближен на либерала Чърчил. - Той предлага либерално-консервативна коалиция.

Мод се шокира. Обикновено знаеше какво се случва сред либералите, но премиерът Аскуит беше запазил това в тайна.

- Но това е абсурдно! Прави войната още по-вероятна.

С дразнеща преднамереност брат й си взе малко наде-

нички от бюфета.

- Лявото крило на Либералната партия са кажи-речи пацифисти. Предполагам, че Аскуит се бои да не би да му вържат ръцете. Но той няма достатъчно подкрепа в собствената си партия, за да преодолее съпротивата им.

Към кого да се обърне за помощ? Само към консерваторите. Оттам и предложението за коалиция.

Мод се страхуваше от това.

- Какво е отвърнал Бонар Лоу на предложението? - Андрю Бонар Лоу беше лидерът на Консервативната партия.

-      Отказа.

- Слава Богу.

-      И аз го подкрепих.

-      Защо? Не искаш ли той да получи място в управлението?

- Надявам се на повече. Ако Аскуит иска война и Лойд Джордж оглави бунт отляво, либералите ще са твърде разединени, за да управляват. Какво става тогава? Ние, консерваторите, трябва да поемем нещата, а Бонар Лоу става премиер.

Сестра му ядно започна да разсъждава на глас:

- Виждаш как всичко сочи към война, нали? Аскуит иска коалиция с консерваторите, защото са по-агресивни. Ако Лойд Джорд оглави бунт срещу Аскуит, консерваторите ще вземат властта при всички положения. Всички маневрират за позиция, вместо да се борят за мир!

- Ами ти? - попита я Фиц. - Ти ходи ли до Халкин хаус снощи?

Домът на херцога на Бийчъм беше главният щаб на фракцията, която лобираше за мир.

Мод се поразведри. Само този лъч надежда й беше останал.

- Аскуит е свикал среща на Кабинета тази утрин. - Нещо необичайно за съботен ден. — Морли и Бърнс искат декларация, че Великобритания в никакъв случай няма да се бие с Германия.

Фиц поклати глава.

- Не могат да искат нещо такова толкова рано. Грей ще трябва да подаде оставка, ако това се случи.

- Грей все заплашва да подаде оставка и никога не го прави.

-      И все пак никой не може да рискува разцепление в Кабинета сега, след като ние чакаме на втора линия.

Мод знаеше, че брат й е прав. Идеше й да вика от безсилие.

Беа изтърва ножа си и издаде странен звук.

Фиц веднага скочи.

- Добре ли си, мила моя?

Принцесата се изправи и се хвана за стомаха. Лицето й беше побеляло.

- Извинете ме - рече тя и се завтече навън от стаята.

Мод се изправи притеснена.

- Ще отида при нея.

-      Аз ще отида - изненада я брат й. - Ти си довърши закус-ката.

Любопитството на Мод обаче надделя и тя попита:

- Да не би на Беа да й става лошо сутрин?

Брат й се спря на излизане.

- Не казвай на никого.

- Поздравления. Много се радвам за вас.

- Благодаря.

- Но... детето... — гласът на Мод я предаде.

- О! - леля Хърм също загря. - Колко прекрасно!

Мод с усилие продължи мисълта си:

- Детето във война ли ще се роди?

- О, Боже, не се сетих за това - добави леля Хърм.

Фиц сви рамене.

-      Едно новородено не би се вълнувало от това.

-      Кога ще се роди? - почти през сълзи попита сестра му.

-      Януари - отговори той. - Защо се разстрои толкова?

- Фиц.... - Мод вече плачеше безпомощно. - Фиц, жив ли ще си тогава?

II

В съботната сутрин немското посолство вреше и кипеше. Валтер се намираше в кабинета на посланика и непрестанно отговаряше на обаждания, носеше телеграми и записваше информация. Биха били най-вълнуващите дни в живота му, ако не се тревожеше толкова за бъдещето си с Мод.

Нямаше повече приятелски телеграми между Вили и Ники. Вчера следобед немското правителство беше изпратило високомерен ултиматум на руснаците, с който им даваха дванайсет часа да спрат мобилизацията на чудовищната си армия.

Крайният срок беше минал без отговор от Петербург.

Валтер все пак вярваше, че войната може да се капсу- лира само в Източна Европа, така че Германия и Великобритания да останат в добри отношения. Посланик Лих- новски споделяше този оптимизъм. Дори Аскуит твърдеше, че Франция и Великобритания може да останат зрители. Никоя от двете страни не я интересуваше особено съдбата на Сърбия и Балканите.

Франция беше ключът. И тя беше получила ултиматум от Германия, изискващ французите да се обявят за неутрални. Слаба надежда, но Валтер се беше вкопчил отчаяно в нея. Ултиматумът изтичаше по обед. Междувременно главнокомандващият на Генералния щаб на Франция Жозеф Жофр беше поискал незабавна мобилизация на френската армия и кабинетът се срещаше тази сутрин, за да реши дали да го стори. Нищо необичайно - във всяка страна армейските офицери притискаха политическите си господари да предприемат първи стъпки към война.

Ужасно трудно беше да се разбере в каква посока ще се движат французите.

В единайсет без петнайсет Лихновски посрещна изненадващ гост - сър Уилям Тирел: ключов политик с дълъг опит в международните дела и личен секретар на сър Едуард Грей. Валтер го въведе в стаята на посланика незабавно. Лихновски му даде знак да остане.

Тирел говореше немски.

-      Външният министър ме помоли да ви предам, че съветът на министрите, който тече в момента, може да му позволи да направи обръщение към страната ви.

Думите очевидно бяха репетирани и немският на Тирел беше отличен. Въпреки това смисълът на изреченията убягна на Валтер. Хвърли поглед към Лихновски и видя, че той също е объркан.

Тирел продължи:

- Обръщение, което може да се окаже от помощ за предотвратяването на голямата катастрофа.

Това звучеше обнадеждаващо, но мъгляво. На Валтер му се щеше да подкани Тирел да стигне до същината.

Лихновски явно споделяше това чувство, защото отговори с трудно сдържано нетърпение. Все пак се постара да звучи по дипломатически формално.

- Какво можете да ми подскажете за темата на обръщението, сър Уилям?

Англичанинът заговори, подбирайки с внимание думите.

- Може да се получи тъй, че ако Германия промени решението си да напада Франция, то тя и Великобритания могат да се замислят сериозно дали им е нужна намесата в европейския конфликт.

Валтер изтърва молива си. Франция и Великобритания извън войната?! Погледна към Лихновски. Посланикът също изглеждаше приятно изненадан.

- Това звучи много оптимистично — каза той накрая.

Тирел вдигна ръка в предупреждение.

- Моля, разберете, че не обещавам нищо.

“Това добре”, помисли си Валтер, “но не си дошъл и просто, за да си поприказваме”.

Лихновски рече:

- Тогава нека кажа, че предложението войната да бъде ограничена до Източна Европа ще представлява голям интерес за Негово Величество кайзер Вилхелм и германското правителство.

-      Благодаря ви. - Тирел се изправи. - Ще съобщя това на сър Едуард.

Валтер изпрати англичанина. Не можеше да си намери място. Ако Франция и Великобритания не вземеха участие във войната, щеше да може да се ожени за Мод. Въздушни кули ли градеше, или това наистина беше възможно?

Върна се в кабинета на посланика. Преди да имат шанс да поговорят за посещението, иззвъня телефонът. Валтер вдигна и чу познат глас:

- Тук е Грей. Може ли да говоря с Негово Превъзходителство?

- Разбира се, сър. - Валтер подаде телефона на посланика. — Сър Едуард Грей.

- Лихновски. Добро утро... Да, сър Уилям току-що излезе... - Валтер се мъчеше с почти физическо усилие да разчете по лицето на Лихновски за какво говорят с Грей. - Извънредно интересно предложение... Позволете ми да изясня собствената ни позиция. Германия няма проблем нито с Франция, нито с Великобритания.

Като че ли Грей повтаряше думите на Тирел. Англичаните явно бяха много сериозни.

Лихновски рече:

-       Мобилизацията на руснаците е заплаха, която няма как да бъде пренебрегната. Със сигурност представлява опасност за източните ни граници, както и за съюзниците ни Австро-Унгария. Помолили сме Франция да гарантира неутралитет. Ако това е възможно или пък ако Великобритания може да гарантира неутралитета на Франция, няма да има причина за война в западна Европа... Благодаря ви, господин външен министър. Отлично - ще ви се обадя в три и половина този следобед.

Двамата с Валтер се спогледаха с победоносни усмивки.

-      Е - каза му принцът, - това не го очаквах!

III

Мод се намираше в дома на Съсекс, където група влиятелни депутати-консерватори и лордове се бяха събрали в малката гостна на дукесата за чай, когато Фиц влезе, преливащ от гняв.

- Аскуит и Грей се предават! — Той посочи към едно парче кейк. - Разпадат се като тази торта там. Ще преда- дат приятелите ни. Срамувам се, че съм британец.

Мод се страхуваше от това. Фиц не беше по компромисите. Вярваше, че Великобритания трябва да заповядва, а светът — да изпълнява. Отвращаваше се от идеята за преговори с други правителства като с равни. За нещастие твърде много бяха съгласните с него.

- Успокой се, Фиц и кажи какво е станало - обади се дукесата.

Фиц обясни:

- Аскуит е изпратил писмо на Дъглас тази сутрин. - Мод предположи, че става дума за сър Чарлз Дългас, главнокомандващ на Имперския главен щаб. - Премиерът ни иска да се знае, че правителството ни не е обещавало да изпраща британски войници във Франция в случай на война с Германия!

Мод, бидейки единственият либерал, се почувства задължена да защити правителството.

- Но това е вярно, Фиц. Аскуит просто иска да убеди всички, че имаме различни възможности за действие.

- Защо тогава водихме всички тези преговори с френските военни?!

- За да си създадем тези различни възможности! За да импровизираме планове! Разговорите не са договори - особено в международната политика.

- Приятелите са приятели. Великобритания е лидер на свободния свят. Една жена не може да разбере подобни неща, но хората очакват да защитим съседите си. Като джентълмени не можем да допуснем двуличие, не го можем и като държава.

Подобни глупости все още можеха да въвлекат Великобритания във войната, каза си Мод. Просто не можеше да накара брат си да види опасността. Обичта им винаги се оказваше по-силна от политическите им различия, но сега и двамата бяха тъй разгневени, че можеха сериозно да се скарат. А когато Фиц се скараше с някого, никога не се одобряваше отново. И все пак той щеше да отиде на фронта, да се бие, може би да умре, застрелян, наръган, взривен... И той, и Валтер. Защо не можеше да го види?

Докато тя се мъчеше да облече всичко това в думи, един от другите гости заговори. Мъж на име Стийд, редактор на международния отдел на вестник “Таймс”.

- Отсега мога да ви кажа, че има кален немско-еврейски опит вестникът ми да бъде принуден да търси неутралитет.

Дукесата сви устни. Не й се нравеше езикът на пресата.

- Какво ви кара да говорите такива неща? - студено попита Мод.

- Лорд Ротшилд разговарял с нашия финансов редактор вчера. Иска да се въздържаме от тежки антигерман- ски нападки в материалите си, в името на мира.

Мод познаваше Нати Ротшилд, също либерал.

- И какво мисли собственикът ви лорд Нортклиф за тази молба? - заинтригува се тя.

Стийд се ухили.

- Заръча ни днес да отпечатаме още по-антигермански настроена редакционна статия. - Взе брой на вестника от една масичка и го размаха. „Мирът не е сред основните ни приоритети.“

Мод не се сещаше за нищо по-достойно за презрение от тези опити нарочно да се подклаждат военни настроения. Виждаше се, че дори Фиц е отвратен от фриволните изпълнения на този журналист. Тъкмо щеше да каже нещо, когато брат й, демонстриращ неизчерпаема учтивост дори пред получовеци като този, смени темата.

- Току-що видях как френският посланик Пол Камбон излиза от Външно министерство. Бял като платно. Каза ми: „Ще ни предадат.“ Тъкмо се беше срещнал с Грей.

- Знаете ли какво е казал Грей, та тъй да разстрои мосю Камбон? - попита дукесата.

- Да, Камбон ми каза. Явно германците са съгласни да оставят намира Франция, ако тя не се намеси във войната. Ако французите откажат, то ние няма да сме длъжни да помогнем на съседите си.

Мод съчувстваше на френския посланик, но развоят я устройваше прекрасно.

- Франция трябва да откаже - заяви дукесата. - Тя има съглашение с Русия, според което всяка от страните трябва да помогне на другата в случай на война.

- Именно! — гневно възкликна Фиц. - Какъв е смисълът от международни съюзи, ако се разпадат точно в момент на криза?

- Глупости. - Мод знаеше, че е груба, но не я интересуваше. - Международните съюзи се развалят в първия удобен момент. Не това е проблемът.

- И какъв е, би ли казала? - хладно я запита брат й.

- Мисля, че Аскуит и Грей просто се опитват да сплашат французите с малко реалност. Франция не може да победи Германия без наша помощ. Ако бъдат убедени, че трябва да го правят сами, може би самите те ще започнат да работят за мир и ще притиснат руските си съюзници да не влизат във война с Германия.

-      А Сърбия?

-      Дори на този етап не е късно Русия и Австрия да седнат на масата за преговори и да измислят решение за Балканите, което и двете империи да понесат - имаше отговор Мод.

За няколко минути се възцари мълчание, след което Фиц рече:

-      Много се съмнявам, че нещо такова ще се случи.

- Но пък - каза Мод и усети отчаянието в гласа си, - не може да не пазим жива надеждата, нали?

IV

Мод не можеше да събере сили да си смени дрехите за вечеря. Прислужницата й беше приготвила рокля и някакви бижута, но тя само ги гледаше с празен поглед.

Докато беше в Лондон, почти всяка вечер ходеше на всякакви партита, защото голяма част от политиката и дипломацията, които така я увличаха, се случваха именно там. Тази вечер обаче не се усещаше способна - не можеше да е бляскава и очарователна, не можеше да прикотква властни мъже да й издават мислите си, не можеше да си играе да променя мненията им, без дори да се усетят.

Валтер отиваше на война. Щеше да сложи униформа и да носи оръжие, вражеските войници щяха да стрелят по него с техните собствени оръдия и картечници, да се опитват да го убият или да го ранят тъй сериозно, та да не може да се възстанови. Трудно й беше да мисли за друго и все беше на прага на плача. Дори беше разменила остри приказки с брат си.

Чу се почукване на вратата. На прага стоеше Граут.

- Хер фон Улрих е тук, милейди.

Мод не очакваше Валтер.

Граут забеляза изненадата й и добави:

- Когато му казах, че господарят не е у дома, той помоли да види вас.

- Благодаря - каза Мод, мина покрай Граут и слезе по стълбите.

Икономът извика след нея:

- Хер фон Улрих е в гостната. Ще помоля лейди Хърмия да се присъедини към вас. - Дори Граут знаеше, че Мод не бива да остава сама с млади мъже. Но леля Хърм не беше особено подвижна и щеше да й отнеме няколко минути да пристигне.

Мод побърза да стигне до стаята и се хвърли в прегръдките на любимия си.

- Какво ще правим? - изстена тя. - Валтер, какво ще правим?

Той я прегърна силно, след което прикова печален поглед в нея. Опънатото му лице сивееше. Сякаш току-що му бяха съобщили за нечия смърт.

- Франция не е отговорила на немския ултиматум – про-шепна той.

- Нищо ли? - почти изкрещя тя.

-      Посланикът ни в Париж е изискал отговор изрично. Отговорът на премиера Вивиани бил: “Франция ще се погрижи за собствените си интереси”. Няма да обещаят неутралитет.

- Но може би има още време...

- Не. Решили са да се мобилизират. Жофр е спечелил спора - както го печелят военните във всяка страна. Телеграмите са били изпратени в четири следобед, парижко време.

- Трябва да можеш да направиш нещо!

-      Германия няма повече варианти. Не можем да се бием с Русия с враждебна Франция в гръб, въоръжена и решена да си върне Елзас и Лотарингия. Трябва да нападнем Франция. Планът “Шлифен” вече е задействан. В Берлин тълпите пеят химни в прослава на кайзера.

-      Ще трябва да се присъединиш към полка си - каза тя, без да сдържа сълзите си.

- Разбира се.

Мод обърса лице. Кърпичката й беше твърде мажа, малко глупаво парченце избродиран плат. Вместо това използва ръкава си.

- Кога? - попита. - Кога ще трябва да напуснеш Лондон?

-      Имам още поне няколко дни. - И той едва сдържаше емоциите си. - Има ли някакъв шанс Великобритания да не се намесва? Така поне няма да се сражавам срещу собствената ти страна.

- Не зная - призна тя. Придърпа го към себе си - Утрото ще каже. Сега ме прегърни.

Отпусна глава на рамото му и затвори очи.

V

Фиц се разгневи на антивоенната демонстрация на площад Трафалгар в неделя следобед.

Кеър Харди, депутат от Работническата партия, говореше, облечен в костюм от туид. “Прилича на пазач на дивеч”, помисли си Фиц. Харди стоеше върху плинта на Нелсъновата колона и прегракнало викаше с шотландския си акцент, очерняйки паметта на героя, загинал за Великобритания в битката за Трафалгар.

Харди повтаряше как прииждащата война ще е най- голямата катастрофа, която светът е виждал досега. Той представляваше миньорски избирателен район - Мертир, близо до Абъроуен. Незаконен син на прислужница, самият той - миньор, преди да се набута някак в политиката. Какво знаеше той за войните?

Фиц се изниза отвратен и отиде у дукесата за чай. В антрето видя Мод, улисана в разговор с Валтер. Кризата го отдалечаваше и от двамата, за огромно негово съжаление. Обичаше сестра си и беше много близък с Валтер, но тя беше либерал, а той - германец. В тези времена му беше трудно дори да разговаря с тях. Постара се обаче да звучи дружелюбно, като каза на Мод:

- Чувам, че в Кабинета тази сутрин нещата са били бурни.

Тя кимна.

- Чърчил е мобилизирал снощи флота, без да пита никого. Джон Бърнс е подал оставка тази сутрин в знак на протест.

- He мога да се преструвам, че съжалявам. - Бърнс беше стар радикал, най-отявлено антивоенно настроения ми-нистър. - Значи другите са одобрили действията на Уинстън.

- Неохотно.

- Трябва да се благодарим и за малките неща. - Отвращаващо беше, че в миг на опасност от подобни мащаби правителството беше в ръцете на поплювковци.

- Само че са отказали молбата на Грей да се обявим в защита на Франция при нужда - изтъкна Мод.

- Още мислят като страхливци, значи. - Фиц знаеше, че се държи грубо със сестра си, но огорчението не му позволяваше да говори другояче.

- Не съвсем - с равен тон отвърна тя. - Съгласили са се да попречат на немския флот да премине през Канала, за да атакува Франция.

Фиц се поокуражи.

- Е, това си е нещо.

Валтер додаде:

-      Германското правителство е отговорило, че нямаме намерение да пращаме кораби през Канала.

- Видя ли какво се случва, когато човек стои здраво на краката си и не отстъпва? - запита сестра си Фиц.

- Не бъди толкова самодоволен. Ако наистина влезем във войната, то ще е защото хора като теб не са се постарали достатъчно да я предотвратят.

- О, тъй ли било? Нека ти кажа нещо. Говорих миналата нощ със сър Едуард Грей в клуб Брукс. Поискал е и от Франция, и от Германия да уважат неутралитета на Белгия. Французите са се съгласили веднага. - Фиц хвърли предизвикателен поглед към Валтер. - Германците не са отвърнали.

- Така е. - Приятелят му сви рамене извинително. - Скъпи ми Фиц, като войник можеш да прецениш, че не бихме могли да дадем какъвто и да било отговор на въпроса, без да разкрием плановете си.

- Вярно е, но в светлината на това ми се ще да разбера защо сестра ми смята мен за подстрекател на войни, а теб - за миротворец.

Мод избегна въпроса.

- Лойд Джордж смята, че Великобритания трябва да се намеси, само ако немската армия нахлуе дълбоко в белгийска територия. Може да го предложи на довечершната среща на Кабинета.

Фиц знаеше какво значи това.

- Значи ще дадем на Германия да нападне Франция през южната част на Белгия?

-      Предполагам, че точно това значи.

-      Знаех си. Предатели. Възнамеряват да загърбят дълга си. Всичко ще направят, за да избегнат война!

- Ще ми се да беше прав - промълви Мод.

VI

В понеделник сутринта Мод посети Камарата на представителите, за да чуе обръщението на сър Едуард Грей към членовете на Парламента. Всички се съгласяваха, че това ще е повратната точка. Леля Хърм я придружи. Като никога Мод се радваше на успокояващата компания на възрастната дама.

Съдбата на Мод щеше да се реши тази сутрин, както и тази на хиляди мъже, годни за военна служба. От Грей и реакцията на Парламента зависеше дали жени от цяла Европа ще станат вдовици, а децата им - сираци.

Вече не се гневеше — може би беше твърде уморена за това вече. Сега просто се страхуваше. Война или мир, брак или самота, живот или смърт - всичко зависеше от съдбата й.

Беше празник, тъй че всички банкови чиновници, бюрократи, адвокати, стокови брокери и търговци почиваха. Повечето като че ли се бяха събрали около големите седалища на държавното управление в Уестминстър, с надеждата първи да чуят новините. Шофьорът караше седемместния кадилак-лимузина на Фиц през огромните тълпи на Трафалгар, Уайтхол и Парламентарния площад. Облаци закриваха небето, но беше топло и мъжете с повече усет към модата носеха леки светли шапки. Мод забеляза един афиш на вестник “Ивнинг Стандарт”, който гласеше: НА РЪБА НА КАТАСТРОФАТА.

Тълпата викаше одобрително, докато колата паркираше пред Уестминстърския дворец, след това издаде несигурен стон на разочарование, когато видя, че от нея излизат само две дами. Зяпачите искаха да видят героите си, Лойд Джордж и Киър Харди.

Дворецът олицетворяваше викторианската обсебеност по декорациите. Каменните повърхности бяха покрити със сложни ваяния, облицовката беше претрупана, плочките по пода бяха разноцветни, стъклото - изрисувано, а килимите - боядисани в сложни шарки.

Въпреки деня Камарата заседаваше и мястото беше задръстено от депутати и лордове, повечето в официално облекло - черно сутрешно палто и цилиндър от черна коп-рина. Само членовете на Работническата партия не спазваха етикета.

Миротворческата фракция още наброяваше най-много парламентарни членове. Миналата нощ Лойд Джордж беше убедил останалите в правотата си. Правителството нямаше да пречи на техническо нарушение на белгийските граници от страна на германците.

За щастие италианците бяха обявили неутралитет, като се бяха позовали на клауза в договора си с австрийците, според която трябваше да ги подкрепят само в отбранителна война. Австрийските действия срещу Сърбия бяха отчетливо агресорски.

Засега само Италия демонстрираше някакъв здрав разум, отбеляза наум Мод.

Фиц и Валтер чакаха в осмоъгълното Централно лоби. Мод веднага започна:

- Не съм чула какво е станало тази сутрин в Кабинета. А вие?

- Още три оставки - отговори й Фиц. - Морли, Саймън и Бийчъм.

И тримата - миротворци. Тя посърна малко и се почувства объркана.

- А Лойд Джордж - не?

- Не.

- Странно. - По гърба й пробягна тръпка. Да не би да имаше разцепление в миротворческата фракция? - Какво е намислил Лойд Джордж?

- Не знам, но мога да се опитам да позная - каза Валтер със сериозно изражение. - Миналата нощ Германия е поискала свободен маршрут през Белгия за войниците Мод не можа да си поеме дъх.

Валтер продължи:

- Белгийският кабинет е заседавал от девет вечерта вчера до четири часа тази сутрин. Накрая са отказали искането и са решили да се бият.

Ужасяващо.

- Значи Лойд Джордж е сгрешил - германската армия няма просто да премине формално през Белгия - обобщи Фиц.

Приятелят му не продума, но разперените му длани бяха красноречив жест на безсилие.

Мод се боеше, че бруталният немски ултиматум и безразсъдното неподчинение на белгийците може да са подкопали миротворческата фракция в Кабинета. Белгия и Германия твърде много приличаха на Давид и Голиат. Лойд Джордж имаше нюх за публичното мнение - усещаше ли, че настроението се променя?

- Трябва да заемем места - каза Фиц.

Изпълнена с нервно очакване, Мод мина през малка

врата и се изкачи по едно дълго стълбище. Накрая се озова в галерия с чудесна гледка към Камарата на представителите. Тук заседаваше правителството на Британската империя. В тази стая се решаваха въпроси на живот и смърт за 444-те милиона души, които живееха под британско управление. Всеки път, когато посещаваше мястото, Мод се изумяваше колко е малко, по-тясно от най-обикновена лондонска църква.

Управление и опозиция стояха едни срещу други на няколко реда пейки, един над друг. Двете групи мъже стояха разделени от - както твърдеше легендата - два меча дължина, така че да не могат да се сбият. На повечето дебати не присъстваха повече от дузина депутати, удобно разположени на зелената тапицерия. Днес обаче пейките не можеха да поберат всички и някои от депутатите стояха на входа. Само първите редове бяха празни, запазени за министри от Кабинета и лидери на опозицията.

Мод си помисли, че е от значение, дето днешният дебат ще се проведе тук, а не в Камарата на лордовете. Всъщност мнозинството лордове, подобно на Фиц, гледаха от галерията. Камарата на лордовете получаваше властта си от народа, макар че едва около половината възрастни мъже имаха право да гласуват, а жените - не. Аскуит беше прекарал по-голямата част от мандата си в битка с лордовете, особено относно предложението на Лойд Джордж възрастните хора да получават малки ежемесечни пенсии. Всеки път представителите печелеха ожесточените битки. Реалната причина според Мод беше, че английската аристокрация се ужасява да не би да се повтори и тук френската революция, затова най-често приемаха компромисни решения.

Дойдоха и хората за предните пейки и на нея незабавно й направи впечатление атмосферата сред либералите. Аскуит се усмихваше на някаква закачка на Джоузеф Пийз, а Лойд Джордж говореше със сър Едуард Грей.

- Виж ги - каза Мод на седящия до нея Валтер. - Всички са заедно. Оправили са различията си.

-      Не можеш да го разбереш от един поглед.

-      Напротив, мога.

Председателят на Камарата влезе накипрен със старовремска перука и седна на един пиедестал. Повика външния министър и Грей се изправи.

Той нямаше реторически умения. Говореше много и увъртяно. Въпреки това членовете на Камарата се присламчиха по-близо до него, несъзнателно накланяйки глави в неговата посока. Посетителите в галерията също слушаха внимателно и го чакаха да стигне до важната част.

Той говори четиридесет и пет минути преди да спомене Белгия. Тогава най-сетне разкри подробностите за немския ултиматум, за който Мод беше научила от Валтер преди час. Депутатите сякаш пращяха от нервна енергия. Мод разбра, че за нейно огромно съжаление това променя всичко. И двете страни на Либералната партия - империалистите от дясното крило и защитниците на правата на малките държави отляво - бяха възмутени.

Грей цитира Гладстон, като попита:

- Дали, по силата на обстоятелствата, тази държава, надарена с власт и мощ, ще стои безмълвно встрани и ще стане свидетел на извършването на най-потресаващото престъпление, омърсявало някога страниците на нашата история, и дали с това решение ще съучаства в този грях?

Пълни глупости, помисли си Мод. Инвазията на Белгия въобще не представляваше най-потресаващото престъпление в историята. А робството? Великобритания далеч не се намесваше при всяко нарушение на нечии граници. Цялото това преувеличение беше чист идиотизъм.

Малцина обаче виждаха нещата като нея. Депутати и от двете страни нададоха одобрителни възгласи. Всички министри, довчера отявлено против войната, сега кимаха в съгласие. Дори самият Лойд Джордж. Това значеше, че политическата битка е свършила. Немската заплаха за Белгия ги беше съюзила.

Грей не можеше да управлява емоциите на публиката като Лойд, нито да звучи като пророк от Стария Завет като Чърчил, но днес нямаше нужда от подобни умения. Фактите вършеха цялата работа. Тя прошепна пламенно на Валтер:

-      Защо? Защо Германия прави това?

Любимият й изкриви лице, но отвърна с обичайната си спокойна методичност.

- На юг от Белгия границата между Германия и Франция е тежко укрепена. Ако нападнем там, ще спечелим, ала твърде бавно. Русия ще има време да се мобилизира и да ни нападне в гръб. Можем да сме сигурни в бързата си победа, само ако минем през Белгия.

- Но така и Великобритания ще воюва с вас!

Валтер кимна.

-      Британската армия е малка. Разчитате на флота си, а това не е война по море. Генералите ни смятат, че Великобритания няма да е значим фактор.

-      Съгласен ли си?

- Вярвам, че не е умен ход да превърнем богат и могъщ свой съсед във враг. Но загубих този спор.

И това се повтаряше из цяла Европа вече втора седмица. Във всяка страна тези против войната губеха. Австрийците бяха нападнали ненужно Сърбия; руснаците се бяха мобилизирали, вместо да преговарят; германците бяха отказали да присъстват на международната конференция за разрешаване на този проблем; французите бяха получили шанса да са неутрални и го бяха отхвърили; сега британците щяха да се присъединят към мелето, вместо просто да наблюдават.

Грей привършваше речта си:

-      Изложих съществените факти пред Камарата и ако, както изглежда вероятно в немалка степен, сме принудени, при това неотложно, да заемем позиция по тези проблеми, тогава вярвам, че когато страната осъзнае какъв е залогът, какви са истинските проблеми, размерите на надвисналите на Западна Европа опасности, които опитах да опиша пред Камарата, ще получим пълна подкрепа, не само от Камарата на представителите, но от решителността, смелостта и крепкостта на цялата страна.

После седна сред оглушително одобрение. Нямаше гласуване и Грей всъщност нищо не беше предложил, но стана ясно, че всички са готови за война.

Опозиционният лидер Андрю Бонар Лоу се изправи, за да заяви, че правителството може да се ползва с подкрепата на Консервативната партия. Мод не се учуди: те винаги бяха по-агресивни от либералите. Но се изуми, както и всички останали, когато лидерът на Ирландските националисти повтори думите му. Почувства се като в лудница. Само тя ли в целия свят искаше мир?

Единствен лидерът на Работническата партия възрази.

- Мисля, че той греши - каза Рамзи Макдоналд, имайки предвид Грей. — Мисля, че правителството, което той представлява и чиято гледна точка изразява, греши. Мисля, че присъдата на историята върху тях ще е сурова.

Никой обаче не слушаше. Някои депутати вече си тръгваха. Галерията също се изпразваше. Фиц се изправи и останалите с него последваха примера му. Мод тръгна с брат си, изпълнена със сиво равнодушие. Долу Макдоналд продължаваше:

-      Ако уважаемият джентълмен беше дошъл тук днес, за да ни каже, че собствената ни страна е в опасност, не би ни интересувала партийната му принадлежност, нито класовата, щяхме да го подкрепим... Но какъв е смисълът да говорим как ще се притечем на помощ на Белгия, след като това ще ни въвлече в общоевропейска война?

Мод излезе от галерията и не чу останалото.

Това беше най-лошият ден в живота й. Страната й щеше да поведе ненужна война, брат й и любимият й щяха да рискуват живота си и щеше да е разделена с годеника си, може би завинаги. Загубила беше всяка надежда.

Заслиза по стълбището след Фиц.

- Много любопитно, Фиц, скъпи - рече леля Хърм учтиво, сякаш я бяха завели на изложба, оказала се по-интересна от очакваното.

Валтер хвана Мод за ръката и я задържа. Тя остави още трима-четирима души да ги подминат, така че брат й да не чува. Само че не беше готова за това, което последва.

- Омъжи се за мен - тихо каза Валтер.

Сърцето й сякаш се взриви.

- Какво? - прошепна тя. - Как?!

- Моля те, омъжи се за мен утре.

-      Не може...

- Имам специално разрешение. - Той потупа вътрешния си джоб. - В петък отидох до Регистрационния офис в Челси.

- Съгласихме се да почакаме - успя да каже само Мод и веднага пожела да не беше.

Но Валтер имаше отговор:

- Чакахме. Кризата приключи, всичко е решено. Твоята страна и моята ще са във война утре или вдругиден. Трябва да напусна Великобритания. Искам да се оженя за теб, преди да замина.

-      Не знаем какво ще се случи!

- Наистина не знаем. Но както и да се развие бъдещето, ще сме съпрузи.

- Но... — Мод затвори уста. Защо протестираше?! Той беше прав. Никой не знаеше какво ще се случи, но това нямаше значение. Искаше да е негова съпруга и никое възможно бъдеще не би променило това.

Преди да успее да каже друго, стигнаха до основата на стълбището и пристъпиха в централното лоби, къде- то тълпата жужеше развълнувано. Отчаяно й се искаше да зададе още въпроси на Валтер, но Фиц настоя да Изпрати нея и леля Хърм до колата, за да не се блъскат в хората. Двете се качиха, а брат й и Валтер останаха на стълбите на двореца в очакване на съдбата си.

VII

Докато въпросите и спекулациите се въртяха в главата на Мод, тя се съсредоточи над мисълта, че иска да се омъжи за Валтер. Това беше единственото, в което бе напълно сигурна. Дали да се съгласи на плана му или да изчака? Ако се съгласи да се омъжи утре, на кого да каже? Къде ще отидат след церемонията? Заедно ли ще живеят? Къде?

Същата вечер, преди да седне на масата, Мод получи от прислужницата си плик на сребърен поднос. Вътре, на единствения лист кремава хартия, покрит с прецизния почерк на Валтер, пишеше:

Шест следобед.

Любима моя,

В три и половина ще те чакам в кола от другата страна на пътя пред дома на Фиц. Ще водя със себе си нужните двама свидетели. Регистраторът ще ни приеме в четири. Вече съм наел стая в хотел „Хайд”, за да можем да отидем там веднага. Ще сме господин и госпожа Улридж. Носи воал.

Обичам те, Мод.

Твой годеник,

В.

С трепереща ръка Мод остави плика върху полирания махагон на тоалетката. Дишаше учестено. Гледаше тапета с флорални мотиви и се мъчеше да сложи ред в мислите си.

Добре беше подбрал времето - следобедът бе тихо време, когато тя щеше да може да се измъкне незабелязано. Леля Хърм си поспиваше след обяд, а Фиц щеше да е в Камарата на лордовете.

Брат й не биваше да знае предварително, защото щеше да опита да я спре. Можеше просто да я затвори в стаята й. Или пък да я затвори в лудница. Богат мъж от висшето общество можеше да направи това с роднина от женски пол без особени трудности. Фиц трябваше само да намери двама лекари, съгласни с него, че тя е луда, за да се жени за германец.

Нямаше да каже никому.

Фалшивото име и воалът показваха, че и Валтер възнамеряваше тайна церемония. „Хайд” беше дискретен хотел в Найтсбридж, където нямаше как да срещнат познати.

Потрепера от вълнение и от предусещането за една нощ с Валтер.

Но какво щяха да правят на следващия ден? Бракът не можеше да е тайна завинаги. Валтер напускаше страната след два-три дни. С него ли щеше да замине? Страхуваше се, че ще опропасти кариерата му. А и той щеше да се бие по чужди фронтове и тя щеше да е отново сама, само че във враждебна Германия.

Въпреки всички неизвестни се чувстваше изпълнена със сладко вълнение.

- Госпожа Улридж - произнесе тя в празната спалня и се завъртя от радост.

Глава 11

4 август, 1914 г.

По изгрев-слънце Мод стана и седна пред тоалетката си, за да напише писмо. Пазеше купчина от сините листи на Фиц в чекмеджето си, а слугите всеки ден пълнеха сребърната мастилница. "Любим мой", започна тя, но се спря да помисли.

Зърна се в овалното огледало. Косата й беше чорла- ва, а нощницата — смачкана. Челото й беше намръщено, ъгълчетата на устата й - увиснали. Извади парче зеленчук измежду зъбите си. „Ако можеше да ме види сега, нямаше да иска да се жени за мен”. Тогава се сети, че ако се съгласи на плана му, той ще я види точно в този вид утре сутрин. Странна мисъл, плашеща и вълнуваща. Отново започна да пише:

Да, с цялото си сърце искам да се омъжа за теб. Но какво възнамеряваш да правим? Къде ще живеем?

Беше мислила за това през половината нощ. Препятствията изглеждаха огромни.

Ако останеш тук, ще те пратят в затворнически лагер. Ако отидем в Германия, никога няма да те видя, щото ще си в армията.

Роднините им можеха да им създадат повече беди и от властите.

Кога ще кажем на семействата си за брака? Моля те, нека не е предварително, защото Фиц ще намери начин да ни спре. Дори след това ще има трудности с него и с баща ти. Кажи ми какво мислиш.

Обичам те повече от всичко.

Запечата плика и го адресира до апартамента му, отдалечен на четвърт миля. Позвъни на прислужницата си, която пристигна няколко минути по-късно. Казваше се Сандерсън, пълно момиче с широка усмивка. Мод я инструктира:

- Ако господин Улрих не е у дома, отиди до немското посолство. И в двата случая чакай да ти отговори. Ясно ли е?

- Да, милейди.

- Няма нужда да казваш на другите слуги къде отиваш.

По лицето на Сандерсън се изписа притеснение. Много прислужници бяха съучастнички в интригите на господарките си, но Мод никога не беше имала тайни връзки и момичето не беше свикнало с това.

- Какво да кажа на господин Граут, когато ме попита къде отивам?

Мод се позамисли.

—      Кажи му, че отиваш да ми купиш някои женски неща.

Смущението щеше да скастри любопитството на Граут.

— Да, милейди.

Сандерсън излезе и Мод се облече.

Нямаше представа как ще успее да запази подобие на нормалност пред семейството си. Фиц може би нямаше да забележи настроението й - рядко им се случваше на мъжете да са наблюдателни, но леля Хърм май подозираше нещо.

Слезе за закуска, макар че беше твърде напрегната и не усещаше глад. Леля Хърм ядеше някаква пушена риба и от миризмата й се догади. Пийна глътка кафе.

Брат й се появи след минута. И той си взе риба, а после отвори „Таймс”. „Какво правя обикновено?” - запита се Мод. „Говоря за политика. И сега трябва да правя така”.

— Нещо интересно от снощи? — попита тя.

— Видях Уинстън след срещата на Кабинета. Молим германското правителство да оттеглят ултиматума към Белгия. — Фиц натърти с презрение на думата „молим“.

Мод не си позволи да изпита надежда.

—      Значи ли това, че не сме се отказали от мира напълно?

— Все едно сме го направили — отвърна брат й подигравателно. — Каквото да си мислят германците, едва ли ще си променят решението заради учтива молба.

—      На удавникът е позволено да стиска сламката.

—       Ние не стискаме сламки. Минаваме през обичайните приготовления преди обявяването на война.

Прав беше, унило помисли тя. Всички правителства искаха да се получи тъй, сякаш не те са искали войната, а са били принудени да се намесят в нея. Не изглеждаше, че Фиц осъзнава, че собствената му смърт би могла да бъде резултат от тази дипломатическа фехтовка. На Мод и се щеше едновременно да го защити и да го удуши.

За да се разсее, прегледа „Манчестър гардиън”. Съдържаше едностранична реклама на Лигата за неутралитет: «Британци, изпълнете дълга си и пазете страната си далеч от тази глупава и нечестива война.» Мод се радваше, че още има хора, които мислят като нея. Ала те нямаха реален шанс.

Сандерсън влезе с плик на сребърен поднос и тя разпозна почерка на Валтер. Какво си мислеше прислужница-та?! He схващаше ли, че ако оригиналната бележка е тайна, тайна трябва да е и отговорът?

Не можеше да прочете бележката пред Фиц. Взе я с престорена нехайност, докато сърцето й блъскаше в гърдите, остави я до чинията си и помоли Граут за още кафе.

Заразглежда вестника, за да скрие паниката си. Фиц не цензурираше пощата й, но като глава на семейството имаше право да чете всяко писмо, адресирано до жена в дома му. Никоя уважаваща себе си жена не би възразила.

Трябваше да довърши закуската си колкото се може по-бързо и да отнесе бележката неотворена. Опита се да изяде парче препечена филийка и преглътна с мъка.

Фиц вдигна глава от „Таймс”.

— Няма ли да си прочетеш писмото? — И после, за неин ужас, добави: — Това прилича на почерка на фон Улрих.

Нямаше избор. Сряза плика с чист нож за масло и се опита да придаде неутрално изражение на лицето си.

Девет сутринта.

Любима моя,

Всички в посолството трябва да си приготвяме багажа, да платим сметките си и да сме готови за заминаване в следващите няколко часа.

Двамата не бива да казваме никому за плана си. След тази нощ ще се върна в Германия, а ти ще останеш тук с брат си. Всички са съгласни, че тази война не може да продължи повече от няколко седмици, месеци в най-лошия случай. Още щом приключи, ако сме още живи, ще съобщим на света хубавите вести и ще започнем живота си заедно.

В случай, че не оцелеем, моля те, нека прекараме една нощ в съпружеско щастие.

Обичам те.

В.

П.П. Германия нахлу в Белгия преди час.

Из главата й се развъртяха хаотични мисли, прекъснати от Фиц:

-      Какво казва?

Очите й попаднаха на послеписа.

-      Казва, че Германия е нападнала Белгия преди час.

Фиц остави вилицата си:

- Това е значи.

Най-сетне и той изглеждаше шокиран.

-      Малка Белгия! Мисля, че тези немци са ужасни грубияни - възмути се леля Хърм. После доби леко объркан вид и добави: - Освен хер фон Улрих, разбира се. Той е очарователен.

— Е, дотук с учтивите молби на британското правителство.

— Лудост — безнадеждно рече Мод. — Хиляди мъже ще загинат във война, която никой не иска.

—      Мислех си, че би подкрепила всичко това. Все пак, защитаваме Франция, единствената друга демокрация в Европа освен нас, срещу Германия и Австрия, чиито парламенти са практически безсилни пред едноличните им владетели.

— Но ще се съюзим с Русия — горчиво отбеляза Мод. — Ще се бием, за да запазим най-бруталната и остаряла монархия в Европа.

— Имаш право.

— Казали са на всички в посолството да се приготвят

за път - продължи тя. - Може повече да не видим Валтер.

Тя незаинтересувано остави писмото. Не сработи.

— Може ли да погледна? - запита брат й.

Мод се вцепени. Не можеше да му го покаже. Не само щеше да я заключи, но можеше да вземе пистолет и да застреля Валтер.

— Може ли? — повтори Фиц с протегната ръка.

— Разбира се — каза тя. Поколеба се още секунда и посегна да вземе издайническата бележка. В последния момент се вдъхнови и бутна чашата с кафе. — О, по дяволите!

— Няма значение - махна с ръка Фиц и върна вниманието си към вестника.

II

Следобедът Мод се извини на Беа, че няма да може да й прави компания за чай, след което каза на Сандерсън, че ще си легне, понеже не се чувства добре. В стаята си затършува трескаво за дрехи. Избра си стилен френски тоалет и дантелена блуза с висока яка, за да подчертае дългата си шия. Намери си и задължителния воал. Измъкна се от стаята тихомълком и на пръсти тръгна по коридорите към входа. Когато стигна до приземния етаж, се скри за миг зад стълбището, защото й се стори, че долавя мириса на пурата на Фиц. След това изтича по коридора, забравила всякаква внимателност и излезе.

Наложи й се да повърви стотина метра надолу по улицата, преди да разпознае колата на Роберт, братовчеда на

Валтер.

Бъдещият й съпруг я посрещна с грейнала усмивка. Мод хвърли само още един поглед назад - Граут стоеше на прага и се мръщеше. Явно беше чул как се затръшва вратата.

Валтер й целуна ръка. Искаше й се да се целунат наистина, но воалът й пречеше. А и не биваше преди сватбата.

Роберт беше на волана, а на задната седалка Мод разпозна домоуправителката от Тай Гуин.

— Уилямс!

Етел се усмихна.

— По-добре ме наричай с първото ми име вече. Ще съм свидетел на сватбата ви.

— Разбира се, извинявай. - Мод я прегърна. — Благодаря ти, че дойде.

По пътя към Челси Валтер обясни как е намерил Етел в клиниката, а самата Етел призна, че често я посещава. Когато наближиха мястото, внезапен пристъп на паника обзе Мод и трябваше да стисне ръката на бившата си прислужница за кураж. Привидя й се кошмарния образ на Фиц, който тича зад колата и крещи “Спрете ги! Спрете ги!”

Когато пристигнаха, им се наложи да изчакат, защото сватбата в три и половина още не беше приключила. Ко- гато булката и младоженецът излязоха, четиримата, които чакаха застанали в кръг, видяха, че мъжът е облечен в униформата на сержант. Може би и те бяха решили да действат бързо.

Служителят на общината попита:

— Мис Фицхърбърт, можете ли да представите доказателство за самоличност?

Не знаеше какво иска да каже мъжът. Може би рождено свидетелство?

Не го носеше. Не знаеше, че е нужно, а и да знаеше, нямаше как да се добере до него, защото Фиц го държеше в сейф.

Валтер я спаси:

—      Мисля, че това ще свърши работа. — Извади подпечатан плик до мис Мод Фицхърбърт, изпратен на адреса на клиниката. Трябваше да го е взел, когато беше посетил доктор Грийнуорд, за да вземе Етел.

Мъжът срещу тях кимна и им напомни сериозността на обета, който предстоеше да дадат. Мод почти се обиди от идеята, че може да не знае какво прави. Но това бързо отмина, когато погледна Валтер и осъзна, че никога не е била по-сигурна в живота си. Мъжът започна да говори — слова, които Валтер трябваше да повтори.

—       Тържествено обявявам, че не зная за никакви законни пречки, заради които аз, Уолтьр фон Улрих, да не мога да се оженя за Мод Елизабет Фицхърбърт. - Произнесе името си по начина, по който го произнасяха англичаните.

След това ролите им се размениха. Последваха обетите. Валтер я гледаше в очите, когато се закле да бъде неин съпруг завинаги и тя долови леко потреперване в гласа му. Харесваше й това, да може да го накара да трепери от любов, щастие и желание.

Когато тя му се врече, леко се подразни на собствения си глас, който не трепна, но такъв беше стилът й и Валтер го знаеше. Накрая той измъкна от джоба си златна халка и я сложи на пръста й.

— Сега ви обявявам за мъж и жена - каза чиновникът. — Може да целунете булката.

След като се целунаха нежно, чиновникът продължи:

— А сега, брачния сертификат. Може би ще искате да седнете... госпожо Улрих.

Роберт се изхили радостно, а Етел тихичко подсвирна. Валтер и Мод седнаха и попълниха документа. Мод записа баща си като фермер — в Тай Гуин имаше малко стадо овце, така че това не беше стопроцентова лъжа.

По пътя обратно Мод отново държеше ръката на Етел, този път от щастие, а Роберт и Валтер си говориха развеселени на немски. Стигнаха до хотел „Хайд”. Когато се качиха в стаята на младоженците, булката ахна.

Съпругът й беше наел най-добрия апартамент и го беше напълнил с цветя. Имаше поне сто рози. Очите й се насълзиха, а Етел само гледаше възхитена.

—      Да се настаняваме! — весело подвикна Валтер.

Докато двете жени се любуваха на стаята, Роберт пристигна с келнер и бутилка шампанско на поднос. Когато чашите на всички бяха пълни, кумът вдигна своята.

—       За жената, така променила сериозния ми батко Валтер! За булката! — Всъщност Валтер и Роберт бяха на една възраст, но Роберт не пропускаше да отбележи, че братовчед му се държи сякаш е с десет години по-възрастен, отколкото беше в действителност.

След това думата взе Етел:

— Лейди Мод е различна от всяка друга жена. Още откак я видях, си рекох — тази жена ще има проблем. — „Какво?” — учуди се Мод. Етел продължи: - Твърде е сериозна, за да привлича мъже. Плаши ги с интелекта си и политическия си реализъм. Още в началото осъзнах, че ще е нужен специален мъж, за да я спечели. За младоженеца!

Отпиха и Етел хвана Роберт под ръка.

—      Сега можеш да ме заведеш на вечеря, Роберт.

Валтер изглеждаше изненадан.

—      Предположих, че всички ще вечеряме заедно.

Етел вдигна вежди.

—      Не бъди глупав, човече — и повлече Роберт към вратата.

—      Лека нощ — пожела им той, леко объркан, макар че беше само шест привечер.

Мод се засмя на досетливостта на Етел и каза:

—      Сега, спалнята.

— Би ли предпочела да се съблечеш насаме? — попита я Валтер с леко притеснение.

—      Всъщност не. А ти би ли искал да гледаш?

Той преглътна с усилие и когато заговори, гласът му звучеше сипкаво:

—      Да, моля.

Задържа вратата на спалнята, докато жена му влезе. Мод се попритесни, въпреки дързостта си само преди миг. Не приличаше на някои модели в музеите — в сравнение с тях гърдите й бяха малки, а ханшът — широк. Ами ако Валтер я помислеше за грозна?

Прогони мисълта. Всички го правеха, в крайна сметка. Със сигурност не беше толкова по-различна.

Свали чорапите си и шапката. Сега оставаше съществената част от облеклото. Валтер беше спрял да си развързва вратовръзката. Тя припряно съблече роклята си и остана само по бельо.

— Толкова си прекрасна — с приглушен глас промълви съпругът й.

Тя се усмихна. Валтер винаги казваше правилните неща. Той безмълвно я доближи, прегърна я, започна да я целува. Мод усещаше всяко докосване по ухото, по врата, всяка целувка с изключителна яснота и чувственост.

—      Да легнем — предложи той.

— Не. — Тя отстъпи от него. Свали ризата си, свали и сутиена си. Почти предизвикателно се взря в очите му, за да долови и най-малкия знак за критичност.

Той само каза:

—      Прекрасни са, може ли да ги целуна?

— Можеш да правиш каквото си поискаш — промълви тя и се почувства палава.

Когато устните му допряха зърната й, те настръхнаха като от студ. Мод почувства внезапната нужда да направи същото и с неговите и се зачуди дали той няма да го помисли за странно.

—       Свали си и твоите дрехи — предложи тя. След няколко секунди Валтер също остана само по бельо. С изненада Мод забеляза лека руменина по бузите му. — Аз ще съм първа.

Тя развърза връзките на кюлотите си и ги свали. Когато се изправи, видя, че и той е гол и с лек шок забеляза, че пенисът му стърчи измежду краката му. Спомни си как го беше галила в операта и сега й се дощя да го докосне отново.

—      Сега може ли да легнем? — попита той.

Звучеше толкова приличен, че Мод се засмя. Мъжът й помръкна.

— Обичам те! — каза тя и лицето му пак се проясни. Когато легнаха, тя повтори: — Обичам те! Колко бързо ще ти омръзне да го чуваш?

—      Никога.

Вярваше му. След малко той я попита:

— Сега?

Тя кимна и разтвори крака и той се облегна на лакти върху нея. Мод имаше чувството, че ще се пръсне от вълнение. Валтер се наклони на една страна, посегна с ръка между краката й и тя почувства първо пръстите му, след това нещо по-голямо. Той тласна и внезапно тя почувства болка. Извика.

— Съжалявам! Нараних те. Толкова съжалявам.

— Само момент - прошепна тя. Болката не беше толкова силна. По-скоро изненадата я свари неподготвена. —Опитай пак. Просто... лекичко.

Още докато главичката на пениса му я докосваше, Мод разбра, че няма да влезе - беше твърде голям или пък тя —твърде тясна, а може би и двете. Но го остави да опита пак, надявайки се на най-доброто. Пак болеше, но тя стисна зъби и сподави вика си. Стоицизмът й не свърши никаква работа. След няколко секунди Валтер спря.

—      Не ще да влезе — каза той.

—      Какво става? — нещастно попита тя. — Мислех, че трябва да стане естествено.

—      И аз не разбирам. Нямам опит.

—      И аз определено нямам.

Хвана пениса му. Много й хареса докосването — твърдостта му, гладкостта му. Опита се да го промуши вътре и повдигна таз, за да стане по-лесно. След миг обаче самият той излезе.

— Ох! Извинявай! И мен ме заболя.

— Хм, да не би да си по-голям от обичайното? — предположи тя.

— Не. В армията видях много голи мъже. Някои имат извънредно големи и много се гордеят с тях, но аз съм сре-ден размер, а и никога не съм чувал някой да се оплаква от подобни трудности.

Мод кимна. Беше виждала само пениса на Фиц, но и той бе със същите размери като този на Валтер.

— Може би аз съм твърде тясна.

Той поклати глава в отрицание.

— Като бях на шестнайсет, отседнах в семейния дворец на Роберт в Унгария. Там имаше една прислужница, Грета, която беше много... дашна. Не правихме секс, но експериментирахме. Докосвах я както теб в библиотеката онзи път. Дано не те гневя с тази история.

Тя го целуна по брадичката.

— Никак.

—      Грета не беше различна в тази област от теб.

—      Какво има тогава?

Валтер въздъхна и се изтърколи от нея. Мод сложи ръка под главата му, придърпа го към себе си и го целуна по челото.

— Чувал съм, че младоженците може да имат подобни проблеми. Понякога мъжът е толкова нервен, че не може да еректира. Други мъже пък, чувал съм, толкова се възбуждат, че еякулират преди актът да започне. Мисля, че трябва да сме търпеливи, да се обичаме и да чакаме да се случи.

— Ама... какво?! Имаме само една нощ! — разплака се съпругата му.

— Хайде, хайде. — Валтер я галеше по косата, но това не помагаше. Тя имаше усещането за пълен провал. „Мислех си, че съм толкова хитра, да избягам от брат си и да се омъжа тайно, а сега - това!” Чувстваше още по-силно разочарование заради Валтер. Колко ли беше ужасно за него да се ожени чак на двайсет и осем за жена, която не може да го задоволи?

Прищя й се да може да обсъди това с някого, с друга жена - но с коя? Мисълта за разговор с леля Хърм почти я задави. Някои жени споделяха тайни с прислужниците си, но Мод никога не беше имала подобни отношения със Сандерсън. Сети се за Етел. Като се замисли се присети, че именно тя й беше казала, че е нормално жените да са окосмени там долу. Но Етел я нямаше.

Валтер се изправи.

— Нека поръчаме вечеря, може би бутилка вино. Ще седнем като съпрузи, ще си поговорим малко. После, по- късно, ще опитаме пак.

Мод нямаше апетит и не можеше да си представи за какво ще си “поговорят”, но не знаеше какво друго могат да направят, затова се съгласи.

Двамата се облякоха набързо и тя седна пред един отворен прозорец, за да погледа улицата отдолу. Валтер я повика, когато бяха приготвили вечерята — пушена сьомга, нарязана шунка, марули, домати, краставици, парчета бял хляб. Хапна малко, колкото да не разочарова съпруга си.

В крайна сметка си поговориха. Той й разказа за детството си, за майка си, за времето, прекарано в Итън. Тя му разказа за събиранията в Тай Гуин преди да почине баща й. Отпървом си говореха, сякаш току-що се срещат, но след това разговорът доби обичайното ниво на интимност между тях. Накрая дори се позачудиха какъв е сексуалният живот на другите им близки: родители, Фиц, Роберт, Етел, дори на дукесата. На последното се посмяха. Мод жадно изслуша историите на Валтер за Роберт и дру-гите мъже като него - къде се срещат, какво правят. Целуваха се както мъже - жени. Правеха каквото тя беше направила в операта, че и други неща... само че той не беше много сигурен в подробностите. Мод реши, че Вал- тер знае, но е твърде смутен, за да й довери.

С изненада обърна глава, когато стенният часовник удари полунощ.

— Да си лягаме — предложи. — Искам да ме прегърнеш, дори нещата да не станат както трябва.

— Може ли преди това да използвам телефона в лобито? Трябва да се обадя в посолството.

- Разбира се.

Междувременно Мод се съблече и легна чисто гола. Почти не я интересуваше какво ще се случи сега. Налегнало я беше блажено спокойствие.

Когато Валтер се върна, тя позна веднага какво се е случило по мрачната му физиономия.

— Великобритания е във война с Германия! — възкликна тя. — Скъпи, толкова съжалявам!

— Преди час в посолството е пристигнала бележката. Измъкнали са принц Лихновски, за да му съобщят.

Съблече се механично, сякаш се беше събличал пред нея от години.

— Тръгваме утре — обяви той. Свали гащите си и тя видя, че в естественото си състояние пенисът му е малък и сбръчкан. - Трябва да съм на гарата на улица Ливърпул с багажа си до десет часа сутринта.

Изключи електрическата лампа и легна до нея. За няколко ужасни мига Мод беше сигурна, че съпругът й просто ще заспи. Тогава Валтер се обърна, взе я в ръцете си и я целуна. Въпреки всичко я заля желание, сякаш несгодите им я караха да го обича още по-страстно. Усети върху корема си как пенисът му расте. След малко той се качи върху нея. Отново се облегна на лакът и я докосна с другата си ръка. Отново усети докосването на пениса му. И отново болеше, но само за секунда. Този път влезе. Последва още малко съпротивление и тогава Мод загуби девствеността си. Валтер беше в нея изцяло.

— О, слава Богу! - възкликна тя и изстена сладострастно.

Облекчението се смени с удоволствие и Мод се раздвижи в щастлив ритъм заедно с Валтер. Най-накрая правеха любов.

Край на част I, книга I