СПОМЕН ЗА ОТМИНАЛИ НЕЩА

Когато някой е написал нещо за Париж преди повече от 20 години, то е обречено да звучи като спомен за време, което както в предвоенния град на Пруст, е потънало в мъглата на годините, където картите вече не важат, улиците не са същите, за красотата си спомняш с въздишка, а гигантите вече ги няма.

Когато написах този епизод в средата на 50-е години, го озаглавих просто „Париж“. Но издателите на списание „Холидей“, млади мъже с възторжена представа за славните дни, когато американските въоръжени сили бяха спечелили войната и американските капитали възстановяваха света, промениха заглавието на „Париж! Париж!“ — двойната удивителна изразяваше собствената им младежка вяра в града на светлината, на три хиляди мили от тях, който повечето дори не бяха виждали.

Тръгваш от маса в кафе, защото всичко в Париж започва от маса в кафе.

Чакаш момичето, което обичаш.

Тя е млада, американка е и е съвършена. Има прави крака, и невероятен апетит, и здрави ниски обувки, и обича да ходи много пеша, и току-що е пристигнала за пръв път в града, и обича да те слуша, и е въображаема. Също така закъснява, разбира се, защото през целия ти живот жените толкова са те доминирали, че дори тези, които си измисляш, не могат да не ти закъснеят за среща. Измислил си я, защото в момента си мечтаеш. Играеш си от известно време с мисълта за нещо приятно и ти е дошло наум, че едва ли има много неща в този тъжен свят, които да са по-приятни от това да кръстосваш улиците на Париж цял един ден с такова момиче.

И сега седиш на масата в кафето и изгаряш от нетърпение да разгърнеш Париж за пръв път пред това великолепно, нереално и непосветено същество.

Лято е, или есен, или зима, или пролет и е слънчево, и вали, и по статуите има сняг, и по Сена плуват ледени блокове, и дърветата са отрупани с цветове, и плувците се гмуркат в пречистените води на дървените басейни покрай бреговете на реката, и е рано сутрин, и е късно вечер, и президентът дава бал, и републиканските гвардейци са навън с нагръдници и росерни пешове, и североафриканците са наизлезли по Площада на републиката да се борят за автономия, а в металните блестящи шлемове на всички полицаи личат вдлъбнатини.

В Сен-Сулпис се отслужва меса, в Пер Лашез погребват актьор. Пред бюрата на „Американ експрес“ има дълги опашки. Младите лейтенанти заминават за Индокитай. На Площада на инвалидите има панаир и френолозите се чувстват добре до стрелбищата. На Рю дьо ла Пе продават парфюм, а търговците на вино се тревожат за тазгодишното бургундско и хиляди дълбоки кошове кресон се складират в Лез Ол.

Автобусите пътуват от летище Орли към Гарата на инвалидите с пътниците от Ню Йорк, и Южна Африка, и Варшава, а влаковете, които отиват на юг, влачат цели вагони, пълни с велосипедите на курортистите на път към Лазурния бряг. Август е и половината магазини са затворени, заключени с метални щори, спуснати до праговете, и е февруари и носачите се мотаят с инвалидни колички по Източната гара в очакване на скиори със счупени крака.

На сивите острови в реката изработват 450 бръмбароподобни рена с по 4 конски сили, а комунистите пишат: „Американци, вървете си в Америка!“ с боя по железните мостове. Близо до Градския съвет продават канарчета, а на Рю Рюмур излагат вестници и от заглавията им се разбира, че премиерът се тревожи за цените на петрола, че френският футболен отбор е претърпял още една загуба в Коломб и че млада жена, чийто любовник бил алжирец, зазидала хазяйката си в мазето. Касапите слагат люляк по витрините на месарниците си, а на антикварния пазар всички гарантират, че стоките им са на повече от сто години. Под виадукта на булевард „Гарибалди“ танцува калиопец гуляйджия, а децата се возят на въртележки близо до американското посолство. В Двореца на спорта има нов борец средна категория, който няма никога никого да накара да забрави Марсел Сердан. Един пенсионер се самоубил, защото се страхувал, че инфлацията ще го лиши от тютюна му, а вечерта ще има банкет на мелничарите, обвинени, че са подлудили цял град с брашно, заразено с ерготин, а събитието е организирано от производителите на брашно в знак на солидарност с техните набедени колеги.

Неделя е и влюбените са навсякъде из Булонския лес, а лъвовете реват към тълпата отвъд дълбоките ровове в зоопарка „Винсен“. Четиринайсети юли е и има паради и полагане на венци в памет на загиналите, и в памет на Бастилията, и в памет на злощастния Фулон, чиято отразяна глава била разнасяна по продължението на цялата Рю Сен-Мартин през 1789, набучена на кол, с трева, натъпкана в устата, защото се осмелил да каже веднъж за парижани: „Eh bien. Щом тази паплач няма хляб, да яде сено.“ Също се чува шума от самолети, кръжащи над града във формации и навсякъде по улиците и в градините на големите къщи има танци и в небето зад катедралата излитат фойерверки, а маршалите на Франция стоят мирно, докато оркестрите свирят химна, в който между другото се пее и: „На оръжие, граждани!“

Работен ден е и откритите платформи на автобусните спирки са претъпкани с хора, които дишат дълбоко бензиновите изпарения на път към работните си места. Пазарен ден е и домакините си проправят път покрай сергиите под дърветата на площад „Алма“, оглеждат парчетата пиле, сирене и целина и се оплакват, че животът е непоносимо скъп.

Във въздуха се разнася миризмата на прясно печен хляб и улиците са пълни с хора, които бързат към дома си с дълги, неувити самуни под мишница. В препълнените хали по рафтовете са изложени десетина различни видове pate, и алсатийски choucroute, и gnocchi, и охлюви, и coquilles Saint-Jacques, готови да потънат в пещите, а момичетата зад тезгяха звучат като цял хор флейти, докато съобщават цените на купувачите. В метрото експериментален влак се плъзга по гумени релси, за да облекчи нервната агония от факта, че съществуваш в двайсети век. В класните стаи на „Берлиц“ внимателно се следи всяка стъпка на семейство Дюпон, от думите за добро утро, които си разменят, вратите, които отварят и затварят, до разните предмети, които поставят на масата. На Ил Сен-Луи притежателят на американска открита лимузина открива, че гюрукът йй е разкъсан за седми път и решава, че е крайно време да си купи закрита кола.

Във фоайетата на големите хотели мъже с пронизващи очи си шепнат — правят сделки за внос и износ на жизненоважни продукти, а един американец в бара на „Джордж V“ казва на бизнес партньорите си: „Не обичам да се самоизтъквам, но трябва да заявя, че съм много вътре в индустрията с тютюн «Вирджиния».“

Оркестрите, съставени изцяло от момичета, настройват инструментите си за следобедните валсови програми в просторните, празни кафенета по булевард „Клиши“, а в bals musettes млади продавачки танцуват с чиновници под изрисуваните образи на главорези и апаши. Хиляди хора са се събрали да наблюдават колоездачното състезание на Порт Сен-Клод и всички отиват в Дювил за края на седмицата.

Фонтаните на Рон-Поан подскачат и хвърлят ефирен шлейф от пръски по обграждащите ги цветни лехи, а Нотр Дам е осветен обилно и изглежда нереално лек на каменния си остров, и улиците са пусти, и движението е пренатоварено, и ти седиш и кроиш планове за този безкраен, всесезонен, идеален ден, прекаран с твоето идеално момиче в града, който е Йерусалимът на толкова много странни поклонения и столицата на носталгията, града, който не можеш да напуснеш, без да изпиташ лекото, остро усещане за изгнание.

Седиш на земя, която е била наета от общината за 4000 франка квадратния метър годишно и се сещаш за слуха, че правителството се готви, във връзка със своя типично индиректен и тактичен опит да ограничи алкохолизма, да вдигне цените на тротоарите си, за да направи пиенето по-рядко занимание за парижани или поне по-скъпо. В момента пиеш „Чинцано“, защото джинът е прекалено скъп, а за бренди е твърде рано. Зад гърба ти на стената виси пожълтяло копие от закона за ограничаване на публичното пиянство. Законът е приет по време на Първата световна война, но е все още в сила и се възхищаваш от хората, които могат да се тревожат за такива неща, когато германците са само на няколко километра от града ти и пускат гранати в него всеки 20 минути с далекобойното си оръдие, което галено наричат Голямата Берта и което е насочено право към Париж от гората Сен-Гобен, на 82 мили разстояние.

Поглеждаш над стъкления ръб на чашата си и прочиташ, че на всеки, който е заловен за първи път в състояние на видимо пиянство по улиците, пътищата, кафенетата, кабаретата или на друго публично място, може да бъде наложена глоба от един до пет франка, което по настоящия курс е някъде между четвърт цент и едно пени. Но ако случайно те хванат в същото състояние втори път, последиците, според обявеното, обещават да бъдат много сериозни: за две години те лишават от правото да гласуваш, да бъдеш съдебен заседател или администратор в правителството и да служиш в армията и на всичкото отгоре си лишен, според дребния шрифт, от родителски права над децата и наследниците си.

Отпиваш трезво от питието си и се взираш в потока минувачи, като очакваш всеки момент да зърнеш русата американска глава, която при всички случаи ще изглежда леко простовата и импровизирана на фона на умело подредените, къси прически на парижанките по булеварда.

Момичето, което обичаш все още не е пристигнало, затова притваряш очи и си представяш началните стъпки от обиколката.

Най-напред трябва да има общ, птичи поглед върху целия град, а няма по-подходящо място за това от върха на Айфеловата кула. Оттам можеш да видиш как градът се разпростира в прегръдките на криволичещата си река, как се разлива в сребърна мъгла по облите опасващи го хълмове и централната равнина. Оттам се виждат домовете, магазините, гробищата и местата за поклонения на три милиона души, вижда се върхът на Монмартр, където едно време се е издигал храмът на Меркурий, в който Сен Денис е бил обезглавен. Можеш да проследиш извивките на реката и да видиш къде притоците се присъединяват към нея, и да видиш Марн, и можеш да разкажеш на момичето си как преди векове скандинавците са плавали по същата тази река с тесните си дървени лодки, жизнерадостно съсичайки по пътя фермерите и обитателите на града с брадвичките си, както е бил обичая на пътуващите по онова време.

И все пак, едно нещо те спира да започнеш от Айфеловата кула — асансьорът те кара да ставаш неспокоен. Знаеш, че това е абсолютно неоснователно. Знаеш, че откакто кулата е отворена за посетители през 1889, този асансьор е качил милиони хора до върха йй в пълна безопасност. Но на теб ти се завива свят в него и всеки път щом се качиш в скърцащата му, леко килната кабина, започваш да съжаляваш, с несправедлив шовинизъм, че си се съгласил да висиш на такава височина, разчитайки на френската машинария. Без колебание би се доверил на френското мъжество, когато трябва да бъдеш измъкнат от опасно положение, на френските лекарства, когато трябва да бъде излекуван стомахът ти, на френското остроумие, когато искаш да се смееш и на френската съпруга, когато искаш да бъдеш щастлив, но всички тези кабели, всички тези напречни греди, всички тези стенещи лостове… Решаваш да се спреш на някое по-умерено възвишение: върхът на Триумфалната арка е достатъчно висок за първия поглед на едно момиче върху Париж, а и асансьорът йй е безопасно заключен в каменна шахта.

А и така или иначе, ще йй кажеш, Париж не е град на височините.

Архитектите му, от уважение към човека, са направили така, че той да не се чувства като джудже сред сградите му. Париж е град, построен според човешкия ръст, за да не се превръщат в пигмеи жителите му.

Парижани са поклонници на небето си и са приели куп оплетени закони за запазване височината на постройките умерена, така че небето, нежно, прошарено, меко, възлюбено от художниците, да бъде постоянното, интимно присъствие над покривите на къщите и върховете на дърветата. Когато трябва да защитят небето си, парижани могат да бъдат варварски жестоки. На някакъв строител в Нюли, който си позволил да вдигне кооперация от апартаменти над законно допустимия лимит в небето, било наредено от съда да събори излишните етажи, въпреки че били наети предварително, а в Париж има недостиг на жилища. Като допълнение, му била наложена огромна глоба за всеки един час, в който престъпните 6 метра от конструкцията стърчали над хоризонта. И най-накрая, като естетично хрумване, съдята решил да го изпрати в затвора. О, мислиш си ти, припомняйки си заключеното, далечно небе над собствения си град, о, само ако имаше повече строители в Синг-Синг.

От върха на монумента момичето ти се взира в града и не казва нищо, защото е идеално. Широките авенюта, които барон Хосман, префекта на полицията на Наполеон III, построил, за да може да изкарва по тях на открито тълпите парижани и по-удобно да насочва към тях кавалерията, когато искали да им увеличат заплатите или правели опити да убият някой министър, се отправят към всички точки на компаса.

Булевардите носят имената на победи и воини, а в каменните блокове на самата арка са вдълбани имената на 172 битки. Много от улиците на Париж са кръстени на бойни полета, по които французи са удържали победи и се чудиш какви ли поражения би донесло на духа на едни граждани, от чиито устни се откъсва звукът на триумфа, всеки път, когато казват на таксиметровия шофьор накъде да кара и дали биха били по-различни днес, ако наред с авеню Уограм и авеню дьо Фридланд имаше булевард Седан и Площад на Поражението.

Въпреки че статистически Париж е на последно място по площ зеленина на гражданин в Европа, там има толкова много дървета, че когато всички са разлистени и ги погледнеш отвисоко, по-голямата част от метрополиса изглежда така, сякаш е построен в средата на гигантски парк. По краищата си градът се обляга на зелените склонове на Сен-Клод и Сен-Жермен оттатък криволичещата река и неволно ти напомня, че Париж е много по-близък до провинцията и много по-достъпен за нея от който и да било друг голям град в света. В керемидения хаос на парижките покриви се преливат оловно сиво и бледолилаво — цветовете на Париж, и тук-там проблясват прозорците на хилядите ателиета, обърнати на север. Бледорозовия Карузел от другата страна на Шан-з-Елизе е като далечно, своенравно отражение на арката, върху която си застанал и до която вятърът донася от реката едва доловимия мирис на изгнили листа и плесен. Белият купол на Сакре-Кьор разказва за религията на 19-и век върху възвишенията на Монмартр, а на отсрещния бряг виждаш как сивите, каменни, средновековни кули на Сен-Жермен-де-Пре се издигат сред гнездото си от кафененца.

Стоиш на върха на арката, с целия град разстлан около теб, с палатите, кулите и статуите му, пробл ясващи на влажната слънчева светлина и разсъждаваш на висок глас пред момичето си за това колко са хитри парижани да имат за предшественици хора, управлявани от тирани, защото тираните винаги са егоцентрици, ненаситни в желанието си да строят паметници сами на себе си. След малко обаче забравяш за тираните и започваш да витаеш из Лувъра, и Тюйлери, и обелиска, и площад „Вандом“, и стегнатите изваяни коне, и широките булеварди, които са били построени, защото някой е бил достатъчно немилостив и е притежавал достатъчно власт да разрушава ар след ар от домовете на хората, да павира това, което някога е било нечия кухня и да сади кестени в нечия спалня. Разсъждаваш върху егоизма си на човек от своето време. Радваш се на това, което Луи XIV е направил за града като е изстисквал данъци от бедните хора и на това, което Наполеон е построил върху костите на цяло поколение млади французи, въпреки че би се борил до смърт срещу един нов Луи или един по-късен Наполеон, колкото и арки и замъци да ти обещават, че ще построят за радост на пра-пра-внуците ти, дошли на посещение от Америка в някакъв момент след сто години.

Спомняш си първия път, когато си се качил на арката, точно след Освобождението, когато 27-ма дивизия премина гордо по улиците на Париж, за да покаже на града, че американците наистина са тук.

Спомняш си шума на танковете по Шан-з-Елизе и струпаните близо едно до друго, изморени, хубави лица на войниците и липсата на музика, защото всички щяха да се бият същата нощ на Сен-Денис и нямаха време за оркестри. И изведнъж разбираш, че в какъвто и момент да мислиш за този град, винаги има нещо от онова време, загнездило се в чувството ти към него.

Много е трудно да не обичаш един град, който си видял за първи път в деня на освобождаването му. А и Париж бе освободен по най-великолепния начин. Той не е бил бомбардиран, освен в покрайнините си и всички мостове си стояха на мястото, самите жители бяха прекарали последните пет дена в стрелба с малки оръдийца и се чувстваха истински герои от това, времето беше слънчево и горещо, момичетата бяха облекли най-хубавите си рокли и в града бяха останали достатъчно германци, за да създават впечатлението за военна обстановка и да дават възможност на местните момчета да се държат храбро пред подходяща публика преди окончателното им предаване.

Всички бяха поотслабнали от войната, но никой не умираше от глад, отвсякъде долитаха звуците на Марсилезата, пушек се издигаше почти незабележимо от няколко малки пожара тук-там и за един следобед всичко изглеждаше така, сякаш войната вече е приключила и това не е могло да стане на по-подходящо място. Говореше се, че фон Шолтиц пощадил града, въпреки заповедта на Хитлер, а парижани си мислеха:

„Ами, разбира се! Че на кой би му дало сърце да взриви Париж?“ На места по стените имаше кръв и там на следващия ден хората трупаха цветя за мъртвите и всички се целуваха и се лееха огромни количества безплатно вино.

Хората, които са пътували някъде, винаги ти разказват за любими моменти, в които са видели някакъв град за първи път: Рим на Великден, Лондон през юни, Ню Йорк през октомври, Питсбърг в пет часа сутринта… А ти казваш на момичето си на всяка цена да види Париж в следобеда на освобождението му. Това е град, който се впуска с ентусиазъм в неразборията от размирност, празник и кръвопролитие.

Гражданите му са експерти по това да строят и рушат барикади, да се избиват едни други, да посрещат войски и да се бият срещу тях.

Улиците му са подредени само за масови демонстрации, паради и придвижване на оръдия. Сградите са солидни, направени от камък и само лекичко се олющват, когато ги удари шрапнел и за една-две години влажният, гальовен въздух така заглажда и преобразява белезите, че ги прави неразличими от безценните следи на минали векове. Навсякъде има паметници, които придават значимост на събития, случили се в близост и когато хората умират пред тях с вярата, че го правят в името на цивилизацията, тя наистина става по-осезаема и по-значима.

Споделяш част от тези мисли с момичето, което стои с развети коси и искрящи очи над тази бъркотия от камък, спомени и история, а тя стисва леко ръката ти и казва: „Не е ли време за обяд? Умирам от глад.“

И тогава започваш да изпълняваш най-приятния ритуал на света — да решаваш бавно и внимателно в кое точно място от целия Париж ти се иска да обядваш този ден. Можеш да отидеш в грохналия стар хотел на върха в Сен-Клод, чиято тераса гледа към някакви тенис-кортове и от която се вижда как в дъното на хълма прави извивка реката и градът се губи оттатък дърветата само на 300 м от противоположния бряг и можеш да седиш там и да загаряш на слънцето, с цяла маса ордьоври пред себе си и да гледаш как французите играят тенис. (Французите играят умело и сръчно, бавно, с високи топки, коси удари и невероятни ъгли и, освен ако не си Седман или Макгрегор, ще е по-малко дразнещо да си обядваш и само да ги наблюдаваш, отколкото да играеш срещу тях.) В щастливото лято след войната хотелът беше клуб на американски въздушнодесантни офицери. Тогава чаша коняк струваше десет цента и всички го смесваха с кока-кола и имаше една хубава сервитьорка, която една вечер реши, че е лудо влюбена в един въздушнодесантен майор, който тежеше 70 кг и работеше за националното радио в Чикаго по последни данни.

Или пък, тъй като това е първият ден на момичето ти в Париж и се чувстваш безкрайно богат в нейно присъствие, можеш да вземеш такси до Булонския лес и да обядвате в ресторанта под стъклените свещници, овесени направо от дърветата и да поръчаш пъстърва и бутилка вино, а след това да се разходите и да погледате празнуващите дами и господа, леко галопиращи по сватбените алеи, сякаш нищо не се е променило от 1900-а насам. Можете да се разходите в гората, която прилича поразително на истинска гора, въпреки че е парче земя разположено толкова близо до един голям град и да се опиташ да си представиш как ли са изглеждали войските на Уелингтън и на Царя, стануващи тук през 1815-а, точно след последния съкрушителен удар, нанесен на Наполеон.

Ако е сив, есенен ден, можете да се разходите до Отьой и да се мотаете по почти празните трибуни, да гледате конните състезания, да си купувате залози от прашни мъже в конюшните, които са ги написали на тънки листчета жълта хартия и да заложиш, както винаги, на коня, който пада при последното препятствие, но въпреки това да се наслаждаваш на просторното наситено зелено поле, по което конете летят безразборно и изчезват зад дърветата, отнасяйки със себе си парите ти в неизвестността. В такъв момент съжаляваш за упадъка на конните състезания с препятствия в Америка и за липсата на разнообразие по пистите на Саратога, и Арлингтън, и Санта Анита, където конете винаги тичат по един и същи начин като дървени имитации по детска въртележка и където губенето на парите ти винаги става по болезнено видим начин.

Но ако на момичето ти не му се стои на открито в първия му следобед, можеш да бъдеш не толкова изобретателен и да я заведеш в осми район, наречен още „американски“, защото в определени моменти изглежда така, сякаш всички французи са се изнесли от него и на тяхно място са се нанесли американци, и да отидете в един малък ресторант, по продължението на чиито наклонени прозорци са засадени лозници, които хвърлят игриви зелени отблясъци върху всички вътре. Не че това е любимият ти ресторант. Просто веднъж си станал свидетел на едно хранене в него, което е било не точно обяд, а по-скоро церемония, свещенодействие, отдаване почит на мистичната същност на храната, пресвято предаване на лакомията, което е заличило точно за два часа всякакъв спомен от сандвичите по закусвалните и набързо приготвените млечни шейкове в родната ти земя.

Това свещенодействие е било извършено от четирима бизнесмени със строги лица, очевидно важни личности с икономическа власт, започнали с pate de foie gras, розов и сочен, и продължили с quenelles de brochet — речна риба, разкъсана на малки парченца и смесена с напоен хляб и трошички, мазнина от бъбрек и яйца и полята със сос от гъби и сметана. Между фразите за данъците, трудовата политика, трудностите при вноса и необходимостта от разрастване на предприятията, които четиримата господа са си разменяли с тихи, учтиви гласове, те са лапали енергично, на големи хапки quenelles, като всеки си е помагал с по четвърт бутилка „Шабли“. После са преминали към едри резени „Шатобриан“, син и кървав, с пържени картофи, сос „Борделез“ и две бутилки „Нюи-Сен-Жорж“. След това, разбира се, е била поднесена салата и сирене — бри, камамбер и апетитни парчета грюер с още една бутилка „Нюи-Сен-Жорж“ и с плодове, и crepes, поляти с ликьори, и най-накрая е имало по чаша кафе и две брендита за всеки, след което и четиримата тържествено са се надигнали от масата, ръкували са се и всеки се е отправил обратно към офиса си, за да ръководи производството на автомобили или разпределянето на капитали.

Минаваш покрай магазинчето, от което можеш да си купиш чадър със сребърна дръжка за 90 долара, покрай вратата, на която дрипава, безформена старица, увита във вестници, е спала цяла зима, като че ли е взела мястото под наем, покрай големите хотели, където отсядат хората от Холивуд и пред които са паркирани кадилаците. Минаваш покрай ъгъла, на който яко селско момиче с румени бузи, гумени ботуши и престилка предлага люляк, теменуги и гладиоли, които донася всяка сутрин с такси, на чийто шофьор дава щедър бакшиш. Заобикаляш религиозното училище, в което всяка сутрин пристигат изстинали осемгодишни момчета с голи крака и официално се ръкуват, преди да пристъпят към своите катехезиси. Минаваш покрай кафенето с подканящото име „Красивата диадема“, по чиито маси са насядали манекени от близките модни къщи, американски войници и неколцина румънци и унгарци, които разговарят на родния си език. Заведението е доминирано от огромната кафе-машина — малко по-малка от пещ на локомотив, зад която човекът скача от лост на лост и от кран на кран като нервен инженер, който се опитва да пусне повредено динамо.

Кафето е черно и, противно на всеобщата мълва — вкусно и ако го искаш au lait, човекът зад тезгяха сипва малко мляко в медена кана, пуска пара върху него с ръмжащ и хрипав звук и поднася кафето ти с пухкава пяна.

Когато стигаш до малкото ресторантче, откриваш, че четиримата герои не са там, затова решаваш да удължиш още малко екстаза от намирането на място, където да обядвате и се спускаш бавно надолу към реката.

Ако е пролет, кестените са отрупани с розови и бели цветове и макар момичето ти никога преди да не е идвало в Париж, при всички случаи е чело за тези прословути парижки кестени достатъчно много, за да не се налага да казваш каквото и да било за тях. Но ако е късна пролет, тези цветове се стелят като плътни килими покрай тротоарите и се вдигат на розови и бели облаци след всеки преминаващ автомобил, а младите момичета се носят по улиците под шарената сянка на път за първото си причастие с развети бели воали като фини, нежни булки със смели очи.

По каменните парапети на реката стоят завързани петролните шлепове и яхтите, които само трябва да плащат на града номиналния наем, за да могат после да се перчат с най-привлекателния адрес на света: река Сена, малко по-нагоре в източна посока от Понт Александър III.

Минаваш покрай Гран Пале, където се правят големите изложби и откъдето започна скандалът на Салон д’Отом, когато няколко пропагандни рисунки, направени от комунисти, бяха изложени, после свалени, после изложени отново и си спомняш ясно една от тях, наречена: „Доброто здраве на другаря Торез“. Другарят Торез беше главата на френската комунистическа партия, който по онова време се лекуваше в Москва след сърдечен удар и на рисунката се виждаше група работници, ухилени по един и същи начин, които танцуват и засвидетелстват щастието си по всевъзможни начини, докато на преден план млада, румена жена държи вдигнат над главата си вестник, чиято заглавна страница оповестява възстановяването на другаря Торез и се чудиш на кого ли би могла да навреди тази рисунка, освен на самия другар Торез и то само в случай, че той беше художествен критик.

Преминаваш Понт дьо ла Конкорд и се взираш в Камарата на депутатите.

Струва ти се, че пред статуите йй стоят на пост десетки полицаи, като че ли депутатите очакват всеки момент вълна от граждани, завладяни от необузданото желание да гласуват, да се втурнат през портите. Вътре вероятно пада правителството и депутатите със сигурност произнасят речи, в които се обвиняват едни други за държанието си по времето на Мюнхен, или по време на подписването на Нацистко-Съветския пакт, или по време на окупацията, и левите и десните непрекъснато си отправят обиди, а после гласуват заедно против правителството при всяко негово предложение. Депутатите, насядали по червения си кадифен амфитеатър съвсем не приличат на нашите спокойни, оядени конгресмени. Те изглеждат дребнички, пъргави интелектуалци, готови да скочат да се бият всеки момент и в отношението им един към друг се забелязва съзнателно подтискано раздразнение, каквото би имало между хора, заседнали между етажите в асансьор от доста дълго време. Спомняш си думите на един твой приятел французин за тогавашния премиер: „Ако този човек успее, ще трябва да накара французите да ядат по-зле следващата година. Всеки може да се измъкне със следвоенния режим в Англия. Но за да направиш това във Франция, се изисква характер.“

Точно в тази Камара Клемансо, когато бил премиер, излязъл с едно от най-ободряващо искрените изказвания, направени някога от държавен глава: „Аз съм против всички правителства — изръмжал той. — Включително и против своето.“

Чудиш се докъде ли би стигнал в някоя американска предизборна кампания с такива изявления.

Застанал така, по средата на града, пред дома на изпадналата в беда демокрация, взиращ се в огромния каменен площад „Конкорд“ оттатък моста, можеш да поемеш хиляди различни примамливи посоки. Обед е, затова по улиците няма кой знае какво движение, тъй като в часовете между 12 и 2 Париж обявява повсеместно примирие с работата. Не би се учудил, ако научиш, че подземният свят има негласно споразумение с полицията да не обира граждани и да не се избива помежду си по обедно време.

От другата страна на моста има един ресторант, където всяка година на обед се събира жури, за да присъди наградата Гонкур на най-добрия роман от млад автор през годината. След като си прочел за този награден обед във вестниците, можеш да отидеш на следващия ден в същия ресторант, следвайки интелигентното предположение, че което и да е място, достатъчно добро за десетима преуспели френски писатели на средна възраст, заслужава да бъде почетено и от теб.

Или пък можеш да се поразходиш надолу покрай реката и да минеш покрай Академията за изобразителни изкуства, която е отговорна за толкова много хубави картини, тъй като почти всеки добър френски художник е учил там по някое време и е напускал ругаейки, за да наруши впоследствие всеки един принцип, на който са го учили зад нейните стени. А ако продължиш още по-надолу по реката, можеш да отидеш в един ресторант на ъгъла на площад „Сен-Мишел“, където да седиш до огромните прозорци на втория етаж и да наблюдаваш Нотр Дам отатък реката, докато ядеш дива патица в пикантен сос или можеш да отидеш до ресторанта на Ки дьо ла Турнел, чиито стени са украсени с буркани туршия и снимки на борци, които се мятат във въздуха. По пътя можеш да зяпаш по картините във витрините или да се мотаеш около щандовете за книги и да разглеждаш уж забранени списания, издадени по време на Окупацията, или да си купиш картичка, на която с изящни букви е отпечатано поетическо обръщение от Виктор Юго към Париж, част от което звучи по следния начин: „Градовете са библии от камък. В този град няма нито едно кубе, покрив или тротоар, който да не носи послание за съюзяване или сдружаване и да не дава урок, пример или съвет. Нека всички хора от целия свят посетят тази тържествена азбука на паметниците, на гробниците и на трофеите, за да познаят мира и да забравят значението на думата «омраза». И нека му повярват! Защото Париж е доказал себе си. Да си бил Лютес и после да си станал Париж — нима може да има по-величествен символ от това! Да бъдеш кал, превърнала се в дух.“

Докато обядваш си спомняш, че Виктор Юго е казал още: „Париж е тавана на човечеството“, след което бил принуден да избяга и да прекара 18-е години от властването на Наполеон III на островите Джърси и Гернси.

Когато най-сетне се върнал, започнали да кръщават площади и улици с името му и не са спрели и до ден днешен. Парижаните като че ли имат навика да изпращат в изгнание героите си или да ги обезглавяват, след което да компенсират за това си държание с улични табели. Волтер предвидливо прекарал доста голяма част от живота си в Германия и Швейцария и когато дошъл момента парижани да го погребат в Пантеона, открили, че сърцето му липсва. Според мълвата то било забутано в някакво чекмедже, продадено от вехтошар. Дантон заплатил с главата си за нещата, които направил в Париж, но Париж я заменил с бронзова статуя в цял ръст на площад „Одеон“. Бедният Кубер, който рисувал женската гръд така добре, свалил статуята на Наполеон от пиедестала йй в колонадата „Вандом“ по време на Комуната, като изтъкнал аргумента, че тя е едно войнствено, неестетично творение.

Впоследствие, когато правителството се сменило, той бил хвърлен в затвора и принуден да се превърне в художник на плодове и зеленчуци, защото не допускали моделите му в килията. А още по-късно правителството поискало от него да плати за реконструкцията на паметника, която щяла да възлезе на 323 000 франка. Картините му били конфискувани като първоначална вноска и, при това положение, той избягал в Швейцария, където останал до смъртта си и сега, естествено, има улица „Кубер“ в Паси.

Предоволен от обяда, възхитен от виното и щастлив, че няма шанс да огладнееш в близките шест часа, напускаш ресторанта с момичето си под ръка и се отправяш към Рю дьо Сен, където малките картинни галерии, антикварните магазинчета и месарниците стоят рамо до рамо. Върху мраморните тезгяхи на месарите има чучулиги в клетки, а на откритите витрини на магазинчетата им висят в редица вързани за краката, с увиснали глави и разперени крила, заклани яребици и диви гълъби, а месарите, нахлузили дебели пуловери и бели престилки, изглеждат зачервени и премръзнали и потриват ръцете си цяла зима.

Купуваш си кутийка за енфие, преценяваш наум няколко сребърни украшения, пазариш се за някакъв свещник, забелязваш влиянието на Пикасо върху всички и влизаш в малка галерия, в която има vernissage на платната на млад художник — специалист по пейзажите на самотни, облени от лунна светлина, студени стени около запуснати, нереални пристанища. Малкото помещение е препълнено с хора, които не обръщат никакво внимание на картините, но всички говорят усилено, а младият художник стои сам в един ъгъл и изглежда самотен, облян от лунна светлина и изоставен.

Тръгваш към музея на Роден, който не е много далеч, защото искаш да покажеш на момичето си трийсет и деветте статуи на Балзак — резултат от неумолимата продуктивност на скулптура, който обаче разочаровал всички, когато му бил поръчан паметник на романиста за пресечката на булевардите „Распай“ и „Монпарнас“.

По пътя минаваш покрай някаква конска месарница с позлатена конска глава над входа и надникваш във витрината на една аптека, където виждаш странен пластмасов уред, снабден с подвижен диск, с разчертани таблици на дати и числа, рекламиран като „показалец за месечен цикъл“ в страната, в която се мръщят на всеки друг по-директен начин за контролиране на раждаемостта.

Там има също търкалящо се барабанче с гумени остриета, за което гарантират, че отстранява излишните тлъстини и мазило за кожа, което не йй позволявало да остарее. Щандът обикновено е зает, тъй като лекарите във Франция рядко носят лекарствата в себе си и ако трябва да ти инжектират нещо, първо те пращат да си го купиш от най-близката аптека.

Минаваш и покрай витрината на шивач, в която на всеки 12 часа излагат различни траурни костюми, особено подходящо за съседната витрина на погребалния агент, който пък е изложил снимки на най-добрите си погребения и за магазина за мебели, който предлага провансалска и буржоазна мебелировка и за магазина за електрически уреди, където продават с намалена цена хладилник, произвеждащ на всеки 48 часа толкова лед, колкото би ти стигнал за една много голяма чаша лимонада.

По всички стени висят плакати, обяви, реклами. Комунистите свикват митинг, за да осъдят действията на американците в Корея, Италия и Гърция, а антикомунистите са направили списък на всички лидери на руската революция, политици, художници, писатели и учени, които са били очистени след 1917-а.

На една стена виси реклама с адреса на някакъв господин — експерт по окултизъм, гледане на ръка и карти, съставяне на хороскопи и възвръщане на любовта. Приема в часовете между десет и пет, всеки ден, освен в неделя, и то по предварителна уговорка. В долната част на рекламата се гарантира сериозността на работата.

На тезгяхите на много от баровете можеш да си поръчаш дърва и въглища, а в тези, които се представят за посредници на Pari-Mutuel Urbain, можеш да заложиш на коне. На малки, весело украсени сергийки се продават билети за лотарията. Купуваш си един шанс, като се надяваш да спечелиш 500 000 франка. Купувал си така всяка седмица, но още не си спечелил петстотин хиляди.

Много от по-възрастните жени, с които се разминаваш, са облечени в черно, което придава на улицата провинциална атмосфера и забелязваш новия предизвикателен стил на обличане на младите момичета, които живеят в Латинския квартал и учат рисуване, позират на художници или просто живеят в квартала — черни дънки и маратонки. Наблизо има малък бар, в който правят пунш „Мартиник“ почти неповторимо — горещ или студен, като сироп или убийствено благ, но там винаги е пълно с едни и същи хора, които кроят планове за новото си списание, критикуват някакъв писател или звънят у дома си да искат пари.

Музеят на Роден, който се намира съвсем близо до внушителните, строги постройки на Площада на инвалидите и Военното училище, се помещава в две сгради — стария хотел „Байрон“ и параклиса, който по някое време бил осветен за поклоненията на калугерките от „Светото сърце“. Отнели им го по време на една от вълните на антиклирикализъм, оставили следи в историята на Франция. Роден купил собствеността и настанил каменните си блокове във високия параклис с извит покрив и оловни прозорци. И дори днес, след толкова много години, огромните, страстни, разголени фигури стоят като чужди в непобедимо църковното си обкръжение.

Излизаш от галерията в градината, където, сред 39-е други, стои любимата ти статуя на един писател — Балзак, от бронз, който оглежда града, увековечил в книгите си като джунгла от алчност, нелоялност, хищност, амбициозност и интригантство, за да заслужи възхищението на поколения парижани. Той стои дебел, с огромен корем, властен, мустакат, застаряващ, непокорен, строг, с лека нотка на безумие в металните си очи и… гол. Имаш чувството, че скулпторът просто си е помислил: „Е, ти каза всичко за нас. Заслужаваш и за теб да бъде казано всичко.“

Момичето ти примигва, защото никога не е виждало такова пълно отдаване на почест на литературата и се чудиш какво ли би станало, ако тази мода се разпространи и в Америка и група почитатели издигнат подобна статуя на Марк Твен в Ханибал, Мисури или на Емерсън — в цял ръст, от бронз, sans смокиново листо, в Конкорд, Масачусетс.

Отдалечаваш се от музея на Роден и спираш такси пред бронзовите топове от войните на Наполеон и двата танка от нашата война, които стоят пред сградите на Площада на инвалидите. Тъй като си на вълна музеи, казваш: „Лувъра“ и шофьорът подкарва бясно към Десния бряг.

Колата е модел от 30-е и мирише на 20-годишна кожа и на парфюма на дамата, която току-що е била откарана до някоя огромна къща, близо до територията на Пруст — Фобур Сен-Жермен. Шофьорът се хвърля в уличното движение като малко момче, което се бухва в купа сено от втория етаж на плевня и бълва ръмжейки такива ругатни към останалите водачи, каквито биха започнали кръвна вражда в Тенеси.

Регулировчиците, които подминавате на ъглите, ви махват припряно да карате по-бързо и кръвта ти направо се смразява, когато профучавате покрай велосипедисти, пешеходци и дами с бебешки колички. Задминават ви мотоциклетисти със съпругите си, залепени за гърбовете им — и двамата нахлузили подплатени метални каски, като че ли си представят всеки път, преди да излязат по улицата, с жизнерадостен песимизъм как ги блъскат така, че да паднат на главите си поне веднъж. Елегантно облечени бизнесмени се носят плавно върху малките си веспи, с куфарчета между крака и миниатюрни пластмасови предни стъкла, завързани за челата им.

Има една цинична шега, която шофьорите често повтарят за закона на уличното движение в Париж: „Да блъснеш пешеходец на улицата — това е спорт. Но да го блъснеш на clous е садизъм.“ Clous са пешеходните пътеки между два тротоара, белязани с малки метални изпъкналости и имаш чувството, че много пешеходци са срещнали смъртта си в тези измамни убежища. Някъде си чул мрачната апокрифна статистика, че един от всеки 12 шофьора в Париж е убил човек на улицата. Като пешеходец, парижанинът е така любезен и възпитан, както всеки друг гражданин по света. Но качен на превозно средство, той е безпощаден. Спомените от времето на Бурбон, когато каляските на благородниците изтрополявали без предупреждение по тесните улички и прегазвали бедните пешеходци, попаднали на пътя им, изглежда се изличават от съзнанието на един парижанин веднага щом усети кормило в ръцете си.

Докато профучава по Моста на Александър III, шофьорът се оплаква от вечните врагове на таксиметровите шофьори по целия свят — полицията.

Тук полицията изглежда е предложила таксиметровите шофьори да се подлагат на преглед всеки пет години, за да се опредили дали са годни да продължат да упражняват професията си. „За мен това не е нищо — казва той. — Аз съм млад. На 50 години съм. Ами колегите ми на по 80, които са започнали да карат двуколки преди 60 години и не могат да правят нищо друго? На тях не са им останали нито черни дробове, нито очи, нито бъбреци. Как ще изкарат тоя преглед? Това е нечовешко.“

Не ти остава нищо друго освен да се съгласиш и да се молиш безмълвно 80-годишните ветерани таксиметърджии, които все още се трудят в занаята си, да предпочитат квартали, които рядко посещаваш.

В музея категорично отказваш да направиш пълна обиколка, защото след нея излизаш зашеметен, капнал от ходене и завеян някъде из плячкосаните векове. Отправяш се чинно към „Мона Лиза“ — момичето ти иска да я види, — но си виждал толкова много репродукции и си чел толкова много за картината, че усмивката зад стъклото, преградено с малко кадифено въженце, ти изглежда като слабо, неясно сияние, едва проникващо иззад мъглата от асоциации.

Оставяш големите картини за някой друг път, защото те превъзхождат Франция, надминават Париж и заставаш пред огромните платна на Дьолакроа, изобразяващи битки, отекващи все още в гласовете на всички френски генерали, които продължават и днес да произнасят думите „Слава!“ и „Атака!“ Гледаш ярките цветни униформи, красивите кълбета дим, конете, вдигнали се на задни крака и чистата нереална смърт и съжаляваш за изчезването на меча и коня от бойните полета, за откриването на камуфлажните костюми в сиво и каки и за вездесъщото присъствие на фотографи в нашите войни.

Излизаш от Лувъра, минаваш покрай Жана д’Арк — златна на позлатения си кон — и влизаш в най-любимия си музей в целия свят — музея „Жю де Пом“, където са събрани великите импресионисти и където, дори и в най-мрачния и дъждовен следобед сякаш слънчева светлина струи от стените. Тук Сезан, Реноар, Моне, Мане, Дега и Писаро съобщават на всеослушание, че въздухът е прекрасен за дишане, че жените са красиви, че храната е вкусна, че виното е великолепно за пиене и че светът, независимо дали си на парижка улица, или в градина на Шату, или в някое село на Юга, е място, в което си струва да се живее. В тази малка, чиста сграда, през чиито прозорци долита рева на уличното движение и шума на оживения площад „Конкорд“, намираш една здрава и вкусна поправка на нашето време и един мощен антидот на самоубийството.

Много от картините са истински шедьоври, но има две, пред които би могъл да стоиш цял живот. Едната е огромната, палава „Dejeuner sur l’Herbe“ на Мане, със спокойните, брадати господа, удобно разположили се под дърветата на пикник и високото, великолепно, голо момиче, което те гледа смело от платното в стряскащ контраст с напълно облечените си приятели джентълмени. Момичето сякаш казва: „Виждате ли нещо нередно? Аз не виждам.“ И над всичко това витае една леко подигравателна атмосфера на задоволство, здраве и разгулна невинност, която кара всичките пикници през живота ти да изглеждат отчайващо непълни.

Другата картина е на Дега и на нея има просто две жени, които гладят.

И двете са млади, с чорлави коси и здрави, пълни ръце. Едната от тях се протяга и прозява, но и двете са осветени от някаква странна розово-златна късноследобедна светлина и от всичко извира такава радостна прослава на домашното, свещено, чувствено ежедневие, че когато излезеш отново на улицата, хората от втората половина на двайсети век, които гъмжат наоколо, ти изглеждат непростимо вяли и сиви.

Спираш се на ъгъла, поглеждаш към църквата на Мадлен и се поздравяваш, че си в град, където има копие на Партенона, заобиколено от сергии за цветя и кулинарни магазинчета. Отправяш се към „Хедиард“

— най-известното от тях, което не е мърдало от мястото си от 1851-а и от което се разнасят пикантни аромати и си поръчваш кошница мандарини и килограм сладки картофи, които са рядкост в Париж, и едно авокадо, което едва ли ще видиш по пазарите, и буркан черен английски мармалад, и малък, сух салам с подправки, и един огромен буркан сладки, задушени къпини, и малко мариновани коренчета джинджифил.

Тръгваш по улица „Фобур-Сен-Онор“, което е доста опасно място, ако си с младо момиче във всички дни, освен неделя, когато магазините са затворени, защото тук се намират едни от най-скъпите витрини в света.

Възхищаваш се на едно полирано дамско седло, на чифт сребристи шпори, на едно велурено сако и на копринен шал, върху който са изрисувани флаговете на древни барони, и на чифт фини памучни чорапи с багети по-прекрасни от най-прекрасните, които би се осмелил да носиш някога и минаваш покрай Британското посолство, където стражите с червени ленти около шапките, стоят мирно и изглеждат по британски дисциплинирани.

Казваш на момичето си, че ако е богато, може да се облича в Париж по-изискано, отколкото във всеки друг град по света, но ако не е, ще се почувства много по-добре в който и да е голям магазин в Съединените Щати, защото във Франция липсва масовата продукция на красиви дрехи, което е подаръкът на Седмо авеню за Америка и което кара американките от всички класи да изглеждат така елегантни. Но обещаваш да се свържеш с някой, който познава някоя, която шие дрехите си при известен имитатор, за когото манекените от няколко прочути модни къщи измъкват тайнички модели и който, без никакви угризения ще ти направи точното им копие за по-малко от една трета от цената на оригиналите.

Предупреждаваш момичето си също така да внимава с френските обувки, защото всички американски жени, които познаваш непрекъснато се оплакват, че френските крака са по-различни от американските и си виждал как болка се изписва на лицето на американката, излязла от магазина на френски обущар, когато йй предложиш да повървите няколко отсечки до театъра.

Чудиш се дали да не отидеш до Музея на модерното изкуство на върха Шело, където има изложба на мексикански художници. Този музей е пълното отрицание, стъпка по стъпка, на всяко мацване на четката, който си видял в „Жю де Пом“. Там всичко е огромно, изкривено, трагично, грубо, непокорно. Там чудовищна изрисувана фигура с глава, която не е човешка, но изглежда сякаш е направена от плът, превърнала се в камък, протяга две гротескни ръце в агония, молба, заплаха.

За да уравновесиш емоционалния баланс, завеждаш момичето си в моден салон, където известен моделиер прави последна репетиция на новото си шоу преди тържественото откриване на следващия ден. Дошъл си по-рано, затова, настанен удобно в прясно боядисаната, продълговата зала с тясна, вдигната платформа по средата, наблюдаваш как се пълни с шефовете на различните отдели, жените, които отговарят за купуването на платове, жените, които отговарят за шапките, жените, които отговарят за кожите, les vendeuses. Около входовете са застанали шивачките, скромни, подобни на птици, за да наблюдават парада на блестящите си сестри.

Собственикът-моделиер излиза на подиума и всички стават като военни кореспонденти, отдаващи чест на генерал с три звезди по време на прес-конференция. Той изнася малка елегантна реч, в която възхвалява хората, работили с него за лоялността им в миналото и изразява увереността си за лоялността им и за в бъдеще. Препоръчва на всички да обърнат внимание на елиптичния мотив на полите този сезон и им напомня, че това, което се е наричало сурова коприна миналата година, ще бъде soie sauvage или „дива коприна“ тази. Чува се леко нервно шумолене, докато всички се молят моделиерът, който дава хляб в ръцете им, да не е загубил стила си и този път.

Навсякъде из модния квартал, където има къщи на моделиери — по авеню Монтен, по авеню Джордж V, на площад „Вандом“, във всички тези оживени, изнервени заведения, в които Париж издига, два пъти всяка година, най-блестящите паметници на лекомислието — се разиграва една и съща сцена тази седмица.

Излиза първото момиче и тръгва бавно по подиума с онази арогантна походка, която е струвала толкова много пари на толкова много мъже и шоуто продължава нататък, прекъсвано от време на време от аплодисменти за някоя рокля.

На едно хубаво черно момиче никой не ръкопляска, макар дрехите по нея да са не по-лоши от тези по другите. „Тя вече не «котира» дрехите — прошепва жената до теб. — Миналата година я аплодираха непрекъснато.

Но сега ще се омъжва. Нейният годеник йй подари пръстен, достатъчно голям, за да задави кон и тя вече не е заинтересована.“

На подиума излиза момиче с прост син костюм и жената до теб казва:

„Това ще се хареса на буржоазията. Буржоазен костюм е, затова сме го сложили на момиче с буржоазно лице.“

За момент се чувстваш щастлив, че не си момиче, щастлив, че не си французойка, щастлив, че не си модел в касапската атмосфера на големите модни къщи.

После се появява закръглено девойче с лъскав бял костюм на тънки ивици и жената до теб казва: „Това е за испанците.“

„И за южноамериканците“ — добавя жената до нея.

„И за португалците“ — обажда се някаква дама от залата.

Има общо седем момичета, които трябва да покажат сто и десет костюма за час и половина и в съблекалните трескаво се закопчават ципове и копчета, но закъснения няма и всяко от тях излиза плавно — блестящо и перфектно облечено, без да се задъхва, като жив упрек към хилядите съпруги, които карат мъжете си да чакат последния горчив половин час, преди да са готови за вечерта.

Последният тоалет, който виждаш, преди да си тръгнеш, е вечерна рокля — бяла, със стъклени висулки, наредени в блестящи диагонални линии по полата и гърдите. Момичето, което я носи е стройно и русо, с диадема в косите и високо колие от перли около врата и в царствената си, екстравагантна, свръхмодерна, леко смешна рокля блести така, както трябва да блестят принцесите, което рядко става и искрено се надяваш, че не живее в малка разхвърляна гарсониера на Левия бряг с пропаднал фотограф пияница, който прибира парите йй и задява приятелките йй.

А сега трябва да отидеш на коктейл или по-точно на нещо като домашно празненство за един нов апартамент, в който твой приятел е чакал да се настани с години и чиито собственици услужливо са починали наскоро. Предишният му апартамент, който се намира на горния етаж, имал само три стаи, а този има четири. Всъщност му трябвали пет.

Апартаментът на по-долния етаж е петстаен. Приятелят ти се интересува любезно от здравето на наемателите му и се зарежда с търпение за следващите 15 години.

На коктейла има скъп джин, внос от Англия, което показва, че домакинът се отнася сериозно към гостите, които е поканил. Хората стоят на групички и пушат френски цигари, които карат устата ти да мирише на малък индустриален град след половин кутия. Трима-четирима от гостите носят емблемата на Почетния легион, а един пълничък, интелигентен на вид адвокат защитава старата практика на дуелирането.

— Има спорове — казва той, — които не могат да се отнесат до съда и разрешаването им може да стане само с дуел. В противен случай продължават безкрайно като разни хора се колят едни-други по вечери и в офиси и карат всички наоколо им да се чувстват притеснени и отегчени. Дуелът играе ролята на точката в края на параграфа, а цивилизацията има нужда от такива точки.

В един ъгъл група французи разговарят.

— Американците — казва един от тях — могат да си мислят, че идват в Париж поради няколко причини — за да бъдат хора на изкуството, за да бъдат с неспокоен дух, за да бъдат млади, за да бъдат свободни, — но всъщност всички те идват тук като едно и също нещо. Идват като археолози. Идват, за да изучават древността. Никой не идва в днешния Париж, защото Париж е град на миналото. Всички идват, за да посетят един Париж, който вече отдавна не съществува, освен в руините и спомените.

— Париж е единственият истински град — добавя друг. — Ню Йорк е четири села, събрани на куп, Лондон е индустрия, Рио де Жанейро е място, където имаш чувството, че трябва да се държиш като ученик в църковна институция. Всичко е възможно в Париж, всичко можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същ ден. Той е единственият град в света, който не е провинциален.

А един шейсетгодишен художник, който си спомня кариерата си и всички покани, които е приемал, казва:

— В Париж славата е едно телефонно обаждане.

Друг от гостите току-що пристига от някакъв коктейл, правен всеки месец от голяма издателска къща за авторите йй.

— Не беше трудно да познаеш чии книги не са се продавали този сезон — смее се той. — Бяха довели съпругите си и не се отлепяха от масата с ордьоврите.

— Нека ви обясня какво е нашето правителство — обръща се дребен, пълничък мъж с огромни очила към една американска дама. — То винаги пада и винаги е радикал-социалистическо.

— Има само една страна в света — казва някакъв журналист, — която е достатъчно богата, за да позволи на капитализма да съществува и това е Америка. Във Франция капитализмът не може да просъществува.

Всъщност във Франция нищо не може да просъществува.

Един красив, белокос политик, когото група млади интелектуалци са взели на мушка от известно време, става червен като рак и започва да се отбранява.

— Защо просто не си пиете Кока-колата и не престанете? Вие младите до един сте американци по душа. Всичко, което искате, е сигурност.

Представят директора на издателска къща на известен писател.

Директорът прави лек поклон и казва:

— Когато почувствате, че сте на ръба да изневерите на издателя си, разчитам, че ще дойдете да поговорим.

Елегантно облечена жена на възраст седи в един ъгъл, игриво преметнала ръка през рамото на известен млад писател.

— Скъпи — казва тя, — защо в книгите си не звучиш такъв, какъвто всъщност си — румен, забавен и здрав? Защо непрекъснато пишеш тези дълги, тъжни книги, пълни с saloperies на младостта, в които всеки спи с всички останали?

Тръгваш си, защото искаш да отидеш на театър и имаш точно толкова време, колкото да вечеряш преди завесата.

Отиваш в ресторанта срещу „Одеон“, където можеш да седнеш в остъклената тераса и да наблюдаваш оттатък малкото площадче театъра на Комеди Франсез в гръцки стил, чиито колони са осветени всяка вечер от великолепно театрално сини прожектори. Точно преди Освобождението в този ресторант можеше да срещнеш Жан Кокто и Кристиан Берард, брадат, със сивкаво-кафяв дългокосмест котарак в ръце. Тук също можеше да ядеш пухкава шоколадова пяна, направена от американски армейски шоколад, наличието на който без съмнение имаше доста общо с вечерните посещения на един усмихнат, охранен американски войник, който най-вероятно е бил сержант от стола.

Сега то е модерно и известно, затова е винаги пълно с хора и вътре се носи миризмата на рибена чорба и на любимите ти стриди — огромните fines de claires с вкус на море, презирани от епикурейците, почитатели на по-меките Belons и Marennes, които наричат les claires или Portugaise стриди на работническата класа. Келнерът за вината, който говори с почти неразбираем южен акцент, разнася със себе си тирбушон с крайно неприлична дръжка, но вината са добри, пък и е приятно да седиш, обърнал поглед към облените в светлина колони и да наблюдаваш учтивите хора, които отиват да гледат „Сирано“.

Ако „Сирано“ не те привлича особено, можеш да гледаш „Антигона“ или да си избереш между още десет подобни пиеси същата вечер, като централната тема на всички е рогатият съпруг, включително и една, в която рогатият съпруг е мировият съдия и осъжда на смърт за убийство мъжът, който по време на извършването му си лежал удобно в уютните прегръдки на съпругата на съдията. Последната пиеса естествено е предизвикала поток от писма от страна на мировите съдии, които се преработват и никога не получават това, което заслужават, затова безкрайно се самосъжаляват.

Дори можеш да видиш една пиеса, която първоначално била поставена в малък театър и постепенно станала известна предимно защото е комедия, в която не се говори за рогати съпрузи.

Можеш да видиш Молиер, или Расин, или Бернщайн, или Сартр, или Ануи, последният от които е нещо като едноличен тръст, който бълва непрекъснато на пръв поглед неизчерпаем поток от горчиви, хапливи, елегантни, лековато построени популярни пиеси, които се настъпват една друга по петите с такава бясна скорост, че за автора им се носи ревнивия слух, че пишел по цял ден всеки ден и когато завършел следващите 20 000 думи, веднага ги изпращал в театъра, за да се поставят.

Актьорската игра обикновено е от много висока класа и свидетелства за солидна, дълготрайна подготовка. Продукциите са много разнообразни и варират между брилянтни постановки на брилянтни режисьори и такива, поставени на едва ли не аматьорско равнище със сценични импровизации доста под нивото и на най-посредствените бродуейски изпълнения.

В театъра дори и по време на най-тъжните пиеси можеш да се разсееш между действията с цветни диапозитиви, рекламиращи копринени чорапи, шлифери, шампоани и фото-студия, специализирани в детска фотография.

Има идея за привличане на туристите в театъра чрез инсталиране на слушалки, по които да тече английски превод на пиесата. На места езикът на парижките сцени е толкова свободен, че би имал експлозивен ефект върху непривикналото американско ухо, поставен в простички англо-саксонски думи.

Полунощ е, когато излизаш от театъра. На Сен-Жермен най-грозните барове на земята са претъпкани с неокъпани младежи от десетина различни страни, а един длъгнест доскорошен студент от Йейл съобщава на хората по масите, изкарани на тротоара, че приятелката му го мами на горния етаж със сина на някакъв индийски принц. Никой не му съчувства, затова той се засмива — показва добрия стар йейлски дух, сяда си на мястото и изпива чаша бира.

По Шан-з-Елизе момичетата кръстосват като ягуари и небрежно си играят с краищата на кожените си яки под ледените, безпристрастни погледи на полицаите. Кината са отворили вратите си и всички са били да гледат „Един американец в Париж“, а влюбените се целуват открито по страничните улички. Един млад мъж, леко пийнал, приближава група американци, прави поклон и казва: „Вие сте американци. Естествено, не сте комунисти. Не ви се налага да работите на струг. Аз, обаче, трябва да работя на струг, затова трябва да ми простите затова, че бих направил всичко, което е по силите ми, за да ви накарам да работите на струг.“ После казва „Благодаря ви“ и се отдалечава, лутайки се политически неориентирано в посока към Паси.

В нощните клубове тъжни момичета пеят за това, че мразят неделята и има танцуващ кон и млади мъже, които пеят, че Сена тече ли тече и пее ли пее и че е любовницата, в чието легло Париж спи всяка вечер.

Оттатък площад „Пигал“ тъмни фигури, изникващи от сенките, те питат шепнешком дали би искал да видиш някое шоу, а в големите кафенета, посветени на почти голото женско тяло, се разхождат по сцената най-различно оформени момичета, разголени до кръста, но облечени съобразно полицейските изисквания под него. След като са преминали от единия до другия йй край, те застават прилично облечени в бални рокли на стълбите и ако поискаш, можеш да танцуваш с тях, след като си си купил билет. Като всички французойки те танцуват така плътно притиснати до теб, че се чувстваш като бебе, което се задушава в люлката си под прекалено старателно подпъхнати завивки.

В един руски нощен клуб, където всички таланти са над 50, свирят на китари, танцуват цигански танци, седят на групи около запалени свещи, пеят тъжни зимни песни и идват на масата ти, за да пият за твое здраве от собственото ти шампанско, след което не ти остава нищо друго, освен да изсипеш чашата си и да я счупиш върху масата в чест на Царя или в своя собствена чест или в чест на цената на шампанското.

Жадни за въздух, ти и момичето ти се запътвате към реката и стъпвате на тясната, препълнена с хора плаваща платформа, привързана на един катер и с чаша в ръка и чувството, че: „О, не, това е прекалено романтично“, потегляш бавно нагоре към катедралата. Градът е тих от двете ти страни, речният вятър е хладен, дърветата по двата бряга са осветявани от време на време от фаровете на случайните автомобили, преминаващи по мостовете. Бездомниците спят по quais и чакат да ги снимат призори хората, които непрекъснато разглеждат гланцираните цветни албуми за Париж. Наблизо преминава влак и надува свирката си, която звучи също като девица, ощипана ненадейно от църковен настоятел. Сградите на политиците и дипломатите са потънали в мрак.

Паметниците сякаш са задрямали. Звездни векове те заобикалят, отразени в тъмните води…

Обръщаш се колебливо към момичето до теб…

Примигваш. И изведнъж е ден и откриваш, че седиш на същата онази маса в кафе. Момичето ти така и не се е появило, разбира се. На съседната маса една жена разправя:

— Имам един приятел, който работи във „Фигаро“. Той казва, че войната ще започне през септември. Какво мислиш, че ще се случи с Париж?

— Париж ли? — казва мъжът до нея. — Париж ще бъде пощаден.

— Защо?

— Защото Париж винаги го пощадяват — отговаря той и си поръчва едно кафе.