Благословена ти бъди1,
жена, чаровнице омайна,
че в силните ми вля гърди
тревога сладостна и тайна.

Благословена ти бъди
за радостите, що ми даде:
за друг живот ме възроди
и нов човек от мен създаде!

Чрез теб в атаките „на нож“
крилат летя, другарко мила,
че щастье дава чудна мощ
и Кралимарковата сила!

II

Гори, полета любях,
в небето влюбен бях,
в природата се губях,
додето те видях.

Полюбих те безгласно,
а тям казах: прости!
И днес те любя страстно
с душа, сърце, мечти.

Отечество, на тебе
кръвта съм обещал!
Гальовнице, на тебе
сърцето съм отдал!

III

Помниш ли, кога двамина
се разхождахме в прехлас
из омайната градина
в късния вечерен час?

Самотийте мълчаливи?
Романтичний полумрак?
Бляновете ни щастливи
под надвисналий листак?

Помниш ли ти наште думи?
И аз помня ги сега,
при шрапнелните крушуми
на Кара-су на брега.

IV

— Обичаш ли ме? — аз те питах.
— Не, любя те! — каза ми ти.
И в твойте очи аз прочитах
душа, любов и красоти…

Треперя днес, Невено мила,
при спомена за тез слова:
той мъжество в борби, теглйла,
той радост в скърби ми дава.

Ах, тоз ме спомен не остави
и в боя кървав онзи ден…
Та може ли да се забрави
незабравимото за мен?

V

На всеки миг смъртта ме дебне —
нали в сражения съм аз?
„Прости!“ на тоя свят вълшебни
да кажа негли иде час.

Ще кажа сбогом на небето
на теб, която обичах,
ще спре туптежа на сърцето
и цял мир в мен ще стане прах.

Прахът ми де ще тлей — не питам, —
над мен ще расне бурен див…
Но аз безсмъртен ще се считам,
дор в твойто сърце бъда жив.

VI

Когато ми четеш писмата,
помни: под мъртвите слова
трепери на човек душата,
що ти вълшебно окова.

Кога четеш ми редовете,
набързо писани, помни:
те мислени са в гръмовете
на битките, във славни дни.

Помни: в палатката ми бедна
с ръка трептяща съм писал,
но през Беласицата ледна
с духът към тебе съм летял.

VII

Сладка, хубава Невено,
име сладко носиш ти,
колчем бива промълвено,
сладко на душа кънти.

Дето и да съм — мълвя го,
шушна го в съня си аз,
по небесний свод чета го,
чувам го и в бойний бяс!

Сладко то кат любовта е,
като лъх на майски дни,
сладко то кат песента е
на дойранските вълни.

Февруари 1916 г.