Вей се, черно знаме1, под небето,
вей се, знак на траура и гроба,
вей се, позив жалостен на роба,
дето влачи игото проклето!
За земята, дето мила нам е,
зарад македонските долини
кървави напомняй, говори ни:
        вей се, черно знаме!

Разшумиха се гори зелени,
премениха се долини райски,
в гори пеят славеите майски,
в гърди пеят чувства подмладени.
Ах, зад Рила има страна: там е
горко царство на скръбта и мрака,
никой тамо пролетта не чака.
        Вей се, черно знаме!

Черно знаме, вей се в таз вселена,
кат протест от клетите робове,
се тъй черно вей се, дор в окови
черней Македония свещена!
Вей се, фърляй горко в нас съзнанье,
нека нашта радост то да трови,
нека пресни язви да разрови:
        вей се, черно знаме!

Македонио, родино мила!
Люлко на гиганти и на слава,
бездно, що надежда не огрява,
бездно страшна на сълзи, теглила!
Ти немееш и глух твоят храм е,
кога полсвят твойте чада слави,
без да пита: майката що прави?
        Вей се, черно знаме!

Кой ще пита? Ний едни смутени,
кат на пир, де липсва госта главен,
питаме: къде е той забравен?
Що не викат брата драгоценни?
Тук без него нашта слава срам е!
И зовем го с гласи триумфални —
но пристигат вопли погребални…
        Вей се, черно знаме!

Но не си влязла още в гроба,
но сама ти няма там да влезнеш,
но ти, майко, няма да изчезнеш,
освен с нашта кръв, сърца и злоба!
Ах, ще дойде ден, и той голям е…
Но дор скокнем за теб всички братя
и те сграбчим волна във обятья —
        вей се, черно знаме!