12.

Абатство Клерво, Франция, 1118 г.

Огромната гора около новия манастир се беше смълчала в кристалната зимна утрин. Полетата бяха тихи, равният хоризонт бе спокоен и неподвижен.

В ледената стая имаше не повече от двайсет сламеника, нощно гърне и леген със замръзнала вода. Младият абат бе захвърлил грубото одеяло, защото тялото му гореше независимо от студа. Кожата му бе хлъзгава, сякаш току-що се бе топнал във вода. Раздиращата кашлица, която го бе измъчвала през цялата нощ, се бе успокоила за момента, но той знаеше, че скоро щеше да се върне, за да разтърси тялото и да заблъска в главата му. Опитваше се да диша през носа, за да избегне поредния пристъп.

На времето, когато се разболееше, привилегированият млад Бернар се ползваше от нежните грижи на някоя жена — леля или братовчедка. Но беше пропъдил всички жени от паството си и затова сега бе принуден да разчита на не така внимателните обноски на мъже. Трескавите му жалби се бяха обърнали към любимата му майка, умряла преди толкова години. Все още имаше смътни спомени от ранното си детство, как лежеше в леглото с възпалено гърло и бе успокояван с песен, напитка с мед и от красивото й лице. Но сега беше мъж, на двайсет и осем и начело на абатство Клерво. За него нямаше майка и нежна ръка. Трябваше да понася стоически болестта си и да се доверява на Божията милост за оздравяването си.

Ако беше доживяла до старини, майка му със сигурност щеше да е изпълнена с гордост от осъществяването на благочестивия й план. При раждането тя бе предложила всяко от децата си — шестима синове и една дъщеря — на Бог и изцяло се бе посветила на християнското им възпитание.

Когато Бернар завърши образованието си, майка му вече я нямаше. Наставниците му бяха разпознали в негово лице специален талант, младеж, който освен благородния произход и природната интелигентност бе с благ нрав, остър ум и онзи неповторим чар, с който Бог рядко благославя човека. Въпреки краткия флирт с мирските изкушения на литературата и поезията никога не бе имало сериозни колебания, че Бернар ще стане Божи служител.

Разбира се, пътят на най-малкото съпротивление щеше да го отведе в близкия бенедиктински манастир във Фонтен, но той решително отбягваше тази възможност. Философски вече бе застанал на страната на новите лица в Църквата — Робер от Молесм, Алберик от Сито, цистерцианците, които смятаха, че строгото съблюдаване на правилата на свети Бенедикт Нурсийски е било забравено от покварените манастири и от техните обитатели. Тези цистерцианци бяха твърдо решени да премахнат излишната плът и дух, заразили бенедиктинците. Те възнамеряваха да отхвърлят фините ленени ризи, панталоните, меките кожи, чаршафите и завивките. Техните манастири и обители никога нямаше да бъдат украсени с водоливници и химери. Щяха да ядат хляба си твърд, без сланина или мед. Нямаше да събират такси за погребения и десятък, щяха да строят манастирите си далеч от градове и села и да не допускат в тях никакви жени, за да избягват мирските изкушения. И щяха да прекъсват молитвите и медитациите си единствено заради тежкия физически труд, необходим за изхранването им.

Прегърнал с цялото си същество този спартански идеал, един ден младият Бернар се молеше за Божие напътствие в малка крайпътна църква и когато стана, имаше своя отговор. Вцепенен от яснотата на решението си, той убеди братята си Бартомио и Андре, чичо си Годри, а след това и още трийсет и един други бургундски аристократи да заминат с него за Сито, да заменят френското кралство за Свещената Римска империя и стария си начин на живот с нов. Двама други от братята му, Жерар и Ги, бяха заминали войници, но след време също щяха да се присъединят към него. Само най-младият Нивар беше оставен.

— Сбогом, Нивар — беше извикал Бернар на любимия си брат в деня, в който групата потегли. — Всички земи и имения ще останат за теб.

— Значи вземаш небето и ми оставяш само земята! — през сълзи извика момчето. — Подялбата е нечестна!

Тези думи дълбоко трогнаха Бернар и стомахът му се свиваше на топка до деня, в който Нивар най-сетне се присъедини към тях.

През 1112 година манастирът Сито бе все още само от дърво, без камък. Той бе основан петнайсет години по-рано, но абатът, суровият англичанин Стивън Хардинг, от известно време не бе имал нови послушници. Преизпълни се с радост от това нашествие на хора и прие Бернар и сподвижниците му с отворени обятия.

Бернар прекара блажено буден онази първа студена нощ в мирянското спално помещение, в което отекваше хъркането на изнурените мъже. През следващите дни и седмици колкото по-тежки бяха усилията, толкова по-голямо бе удоволствието му, и в бъдеще щеше да казва на всички новодошли пред портата: „Ако желаете да живеете в тази обител, оставете тялото си; само духове могат да влизат тук.“

Способностите му бяха така изключителни и работата му тъй енергична, че две години по-късно Стивън беше решил, че Бернар е повече от готов да основе нов сестрински манастир. Направи го абат и го изпрати с братята му Андре и Жерар и още дванайсет други в диоцеза Лангре в Шампан.

На една равна поляна те издигнаха проста постройка и заживяха неимоверно тежък дори по техните стандарти живот. Земята бе бедна, правеха хляба си от най-грубия ечемик и през първата година трябваше да разчитат на треви, корени и варени букови листа. Но въпреки всичко издържаха и основаха своя манастир. Нарекоха го Клерво.

Заради харизмата на Бернар в Клерво започнаха да се стичат последователи и когато се разболя, тук живееха вече над сто монаси. Липсваше му чувството за единство от времето, когато спеше с другарите си в дългото спално помещение, но от друга страна бе по-добре, че се беше съгласил да се премести в малката абатска пристройка до църквата. Продължаващите вече цял месец пристъпи на кашлица щяха да лишат монасите от малкото сън, който можеха да си позволят.

Жерар винаги е бил най-здрав от шестимата братя. Никога не се бе разболявал през живота си, ако не се брои белегът на бедрото, достоен трофей за всеки войник. Суетеше се около крехкия си брат и се опитваше да го тъпче със супи и отвари, но Бернар си отиваше, беше станал торба кокали. Твърде изтощен, за да води литургиите, той прехвърли това задължение на приора си, но въпреки това настояваше да му помагат да отива до църквата, да присъства на службите и на редовните молитви.

Един ден Жерар замина на своя глава да уведоми влиятелния духовник Вийом дьо Шампо, епископ на Шалон ан Шампан, за здравословното състояние на Бернар. Вийом открито ценеше Бернар и много точно бе разпознал потенциала му на бъдещ църковен водач. Щом научи за болестта му, той издейства позволението на Цистерцианския орден в Сито да вземе под свое крило Бернар за срок от една година. С указ нареди младият абат да бъде освободен от всичките му монашески задължения и да не спазва суровите порядки на ордена, докато тялото му не бъде излекувано. Бернар бе откаран с каруца на юг, в по-топъл климат, в един по-богат и удобен манастир, където няколко години преди това бе постъпил средният му брат Бартомио. И така Бернар от Клерво се озова в манастира Руак.

Руак бе бенедиктинска общност, която мудно се освобождаваше от крайностите, срещу които бе въстанал Бернар. Братството все още не беше годно да стане част от Цистерцианския орден. Макар вече да не се допускаха нови монахини, на абата, който бе благодушен човек от стария тип, не му даваше сърце да прогони старите. Не се беше отказал и от винарската изба, пивоварната, натъпкания догоре с храна килер и плевнята. Бартомио и неколцина по-млади братя бяха изпратени в Руак като авангард на реформата, но бяха започнали да се наслаждават на удобствата, на които бяха попаднали тук след тежките години в Клерво. Всъщност, Руак бе променил тях повече, отколкото те — Руак.

При пристигането си Бернар бе твърде болен, за да забележи свещеническите недостатъци на новата си обител, още по-малко да протестира срещу тях. Беше настанен в едностайна каменна постройка в покрайнините на манастира, с пещ, удобно легло, маса за четене със стол, тапициран с конски косъм, и множество дебели свещи. Брат му Бартомио се грижеше за огъня и се суетеше около него като разтревожен любовник, а една възрастна монахиня, сестра Клотилда, го тъпчеше с прясна храна и здравословни напитки.

Отначало изглеждаше, че Бернар може и да не оцелее. Непрекъснато губеше съзнание, от време на време разпознаваше брат си и всеки път немощно го благославяше, наричаше монахинята „майко“, което като че ли й доставяше безкрайно удоволствие.

На двайсетия ден треската на Бернар отшумя и той започна да си дава сметка за обстановката около него.

Надигна се в леглото, докато брат му нагласяше завивките.

— Кой ме е довел тук? — попита.

— Жерар и неколцина монаси от Клерво.

Бернар изчопли гурелите от очите си и изкусно маскира упрека като комплимент.

— Виж се само! Добре изглеждаш, Бартомио!

По-големият му брат бе пълен и як, с розова като на прасенце кожа, а косата му се нуждаеше от нова тонзура.

— Малко съм затлъстял — призна си Бартомио и отбранително потупа корема си, скрит от плътната ленена роба.

— Как така?

— Тукашният абат не е стриктен като теб!

— А, чувал съм да говорят така за мен — рече Бернар. Беше свел очи и бе невъзможно да се каже дали се разкайваше за аскетизма, който бе наложил в своя манастир, или порицаваше отстъплението на Бартомио. — Как върви животът ти тук, братко? Служиш ли на Христа с цялата си душа?

— Мисля, че да, но се боя, че ще погледнеш с подозрение на доволството ми. Много ми харесва тук, Бернар. Имам чувството, че съм намерил своето място.

— С какво се занимаваш, освен с молитви и медитация? Имаш ли някакъв занаят? — Припомни си, че брат му се отвращаваше от физическия труд.

Бартомио призна, че заниманията на закрито го привличат повече. Абатът го беше освободил от земеделска работа. В Руак имаше малък скрипторий, който изготвяше копия на „Устав на св. Бенедикт“ срещу прилична печалба, и Бартомио се учеше от един почитаем монах с опитна ръка. Освен това обичаше да се грижи за болните, както Бернар беше успял да се убеди лично. Помагаше на брат Жан, който бе лекар, и прекарваше по час в шетане из лечебницата, поддържаше огньовете, палеше свещите за утринната молитва, изливаше купите, използвани за пускане на кръв, миеше краката на болните и изтърсваше дрехите им, за да махне въшките.

Помогна на Бернар да се изправи на крака, остави изпосталелия си брат да се облегне на него и му поднесе нощното гърне. Ентусиазирано коментира по-добрата струя и цвят на урината му.

— Ела — каза Бартомио, след като приключиха. — Направи няколко крачки с мен.

През следващите седмици няколкото крачки се превърнаха в много и Бернар можеше да излиза на кратки разходки в пролетните дни и да присъства на литургиите. Старият абат Етиен и неговият приор Луи бяха твърди привърженици на старите бенедиктински порядки и хранеха, както споделиха един с друг, доста опасения от видния млад мъж. Той бе луда глава, реформатор, и техните провинциални умове не можеха да се мерят с неговия интелект и със силата на убеждението му. Надяваха се, че ще сметне за благопристойно да остане скромен гост и да им позволи да запазят запасите си вино и посестримите на милата стара Клотилда.

Един ден, докато се разхождаха по поляната до лечебницата, Бартомио посочи ниската постройка и каза:

— Знаеш ли, Бернар, там има един духовник, пратен в Руак от верни приятели, за да се възстанови от ужасно нараняване. Той е единственият, когото намирам за равен на теб по красноречие, познания и мъдрост. Може би ще се запознаете, когато възстанови силите си. Името му е Пиер Абелар и макар че страстно ще порицаеш някои аспекти на бурния му живот, със сигурност ще го намериш за далеч по-провокиращ от глупавия ти брат.

Така семето беше засято и Бернар се зачуди кой ли е този Абелар. Докато пролетта преминаваше в лято и силите му се възстановяваха, при всяка разходка из манастира той надничаше през сводестите прозорци на лечебницата с надеждата да зърне загадъчния мъж. Накрая, след една утринна литургия, Бартомио му каза, че Абелар е помолил да се видят. Но преди срещата да се състои, Бартомио се почувства длъжен да разкаже на брат си историята на Абелар, така че и двамата да си спестят неловкото положение.

На младини Абелар бил изпратен в Париж да учи в катедралното училище на Нотр Дам при същия Вийом дьо Шампо, на когото сега бе подчинен Бернар. Не след дълго младият учен вече можел да побеждава учителя си в ораторското изкуство и споровете и едва двайсет и две годишен основал собствена школа извън Париж. Ученици от цялата страна се стичали, за да учат при него. Десет години по-късно той самият станал главен учител в Нотр Дам, а през 1115 година — и каноник на училището. Тук Бернар го прекъсна и каза, че да, разбира се, че е чувал за блестящия учен и се е питал какво ли се е случило с него.

Отговорът — жена на име Елоиз.

Абелар я срещнал, когато била на петнайсет, млада и дребна, вече известна с познанията си по класическите езици. Живеела в Париж в бляскавия дом на чичо си, богатия каноник Фюлбер. Абелар бил така поразен от нея, че уредил чичо й да го настани в дома си уж под предлог, че ще бъде личен наставник на будното момиче.

Спорно е кой кого е съблазнил, но никой не можел да отрече страстната връзка, която последвала. Абелар лекомислено занемарил преподавателските си задължения и най-недискретно позволявал песните, които пишел за нея, да бъдат пети на публични места. Трагичната им връзка довела до забременяване. Абелар я изпратил при свои роднини в Бретан. Там тя родила дъщеря, която нарекла Астролаб на астрономическия инструмент — име, което говори предостатъчно за поразителната напредничавост на Елоиз.

Детето било оставено на грижите на сестра й и двамата любовници се върнали в Париж, където Абелар започнал напрегнати преговори с чичо й. Щял да се съгласи да се ожени за нея, но отказвал да оповести публично брака им, за да не компрометира поста си в Нотр Дам. Двамата с Фюлбер едва не стигнали до открит сблъсък поради несъгласията по този въпрос. В разгара на разпрата Абелар убедил Елоиз да се оттегли в манастир в Аржантьой, където получила образованието си като момиче.

Тя заминала против волята си, тъй като била земен човек без склонност към религиозен живот. Пишела на Абелар писма, в които го питала защо трябва да се подлага на живот, който не й е присърце, особено щом изисква двамата да се разделят.

Годината била 1118, няколко месеца преди Бернар да пристигне в манастира Руак. Чичото на Елоиз бил вбесен, че Абелар уж се справил със затрудненото положение на племенницата му, като я отпратил, вместо публично да заяви желанието си за почтен съюз между тях. Фюлбер не можел да позволи нещата да се решат мирно. Убедил трима от блюдолизците си да нападнат Абелар в квартирата му. Двама го държали прикован към леглото, а третият грубо го кастрирал с ножа си, подобно на някакво добиче. Хвърлили отрязаните му тестиси в легена за умиване и го оставили стенещ в локва съсирваща се кръв.

Абелар се надявал да умре, но му било писано друго. Вече бил изрод, отритнат от всички. С болка обмислял участта си — дали самият Бог не отхвърля евнусите, не ги изключва от Себе си като нечисти създания? Разболял се от треска и сковаващо безсилие заради загубата на кръв. Останал в това застрашаващо живота му състояние, докато Вийом дьо Шампо, този неизменен закрилник на изтънчените умове, не се намесил и го изпратил в Руак на грижите на видния лекар брат Жан. И в спокойната провинция, след дълго физическо и духовно възстановяване той бил готов да се срещне с другия виден болен в Руак, Бернар от Клерво.

Бернар дълго щеше да си спомня първата им среща. Онази лятна утрин чакаше пред лечебницата, когато от нея излезе неимоверно слаб мъж с прегърбени рамене, високо чело, набраздено с тревожни бръчки, и срамежлива, почти момчешка усмивка. Походката му бе бавна и тътреше крака. Бернар трепна съчувствено. Абелар беше на четирийсет, но приличаше на старец и въпреки собственото си неразположение, Бернар се чувстваше здравеняк в сравнение с горкия човек.

Абелар протегна ръка.

— Абат Бернар, толкова исках да се срещнем. Изтъкнатата ти репутация ми е добре известна.

— Аз също исках да се срещна с теб.

— Имаме много общи неща помежду си.

Бернар повдигна вежда.

— И двамата обичаме Бог — поясни Абелар, — и двамата бяхме върнати към здраве от зелените супи на сестра Клотилда и кафявите отвари на брат Жан. Ела, нека се поразходим, само не твърде бързо.

От този ден нататък двамата мъже бяха непрекъснато заедно. Бернар направо не можеше да повярва на късмета си. Абелар по нищо не му отстъпваше по въпросите на богословието и логиката. Чрез дебати и разисквания той можеше да упражнява ума си наравно с тялото. Докато се разхождаха, обсъждаха Платон и Аристотел, реализма и номинализма, човешкия морал, конкретни и абстрактни въпроси. Водеха словесни двубои, сменяха си ролите на учител и ученик, случваше се да се унасят в спорове, траещи часове. Бартомио понякога прекъсваше работата си, поглеждаше през прозорците на лечебницата към двамата мъже, които ходеха и оживено жестикулираха на поляната, и казваше:

— Виж, братко Жан. Пациентите ти са в чудесно състояние.

Бернар с готовност говореше за бъдещето — за намерението си отново да се заеме с църковните въпроси, за страстното си желание да разпространява цистерцианските принципи. Абелар от своя страна отказваше да гледа напред. Държеше да се придържа към настоящето, сякаш нямаше нито минало, нито бъдеще. Бернар не го насилваше. Нямаше полза да настоява за откровеност от страна на тази злочеста душа.

Една сутрин, изкачили се на любимото си възвишение с изглед към реката, на известно разстояние от манастира, двамата спряха да се насладят на гледката. Седнаха на камъните и се умълчаха. Първата топлина на пролетта и първите разцъфнали дървета изпълваха въздуха със замайващ аромат.

— Знаеш за моето минало, нали, Бернар? — изведнъж се обади Абелар.

— Да, зная.

— Значи знаеш и за Елоиз.

— Да.

— Така ми се иска да я познаваш добре, защото така щеше да познаваш по-добре и мен.

Бернар го изгледа с недоумение.

Абелар бръкна в пазвата си и извади сгънато парче пергамент.

— Писмо от нея. За мен ще бъде чест, ако го прочетеш и ми кажеш какво мислиш. Тя не би възразила.

Бернар зачете и му беше трудно да повярва, че това е дело на осемнайсетгодишна жена. Писмото беше любовно, но в никакъв случай долно, а възвишено и чисто. Беше трогнат от мелодията на думите и страстта на сърцето й. След няколко минути му се наложи да спре, за да избърше сълза от окото си.

— До коя част стигна? — попита Абелар.

Бернар прочете откъса на глас:

— „Тази обител не дължи нищо на подаянията; нашите стени не са издигнати от лихвари или общественици, нито основите й са положени благодарение на грабителство. Бог, Комуто служим, вижда само невинните ценности и безобидните поклонници, които ти постави тук. Каквото и да е това младо лозе, то е такова единствено благодарение на теб и от теб зависи да насочиш всичките си грижи, за да го облагородиш и подобриш; това трябва да бъде едно от основните начинания в живота ти. Нашето свещено отричане, нашите клетви и начинът ни на живот като че ли ни държат далеч от всички изкушения.“

Абелар кимна тъжно.

— Да. Моля те, дочети го.

Когато приключи, Бернар сгъна писмото и му го върна.

— Тя е забележителна жена.

— Благодаря ти. Макар да сме женени, тя вече не може да бъде моя съпруга. Аз съм мъртъв отвътре, радостта ме напусна завинаги. Въпреки това смятам да посветя остатъка от живота си на нея и на Бог. Ще живея като прост монах. Тя ще живее като проста монахиня. Ще бъдем брат и сестра в Христа. Макар че ще живея с постоянното злощастие на участта ми, чрез нашата любов към Бог ще можем да се обичаме и помежду си.

Бернар го докосна по коляното.

— Ела, братко. Денят е чудесен. Да повървим още.

Продължиха надолу по течението, високо над реката. Бяха валели обилни дъждове и притоците бяха направили реката бурна и с мътни води, но на високия корниз, на който се намираха, земята бе суха и здрава. Сандалите шляпаха по петите им на всяка крачка. Приближиха най-далечната точка сред скалите, до която бяха стигали, но времето беше чудесно и двамата имаха сила да продължат напред. Не беше нужно да разговарят; щеше да е жалко да съперничат на шепота на вятъра в листата. Високо сред скалите се чувстваха като попаднали в царството на ястребите, в царството на Бог.

След известно време Бернар каза:

— Виж! Да си починем тук.

На една широка площадка с великолепен изглед към реката се издигаше стара чвореста хвойна, която сякаш растеше от самата скала. Изкривените й клони предлагаха прохладна сянка. Седнаха, облегнаха гърбове на грубия ствол и продължиха да съзерцават мълчаливо.

— Ще се връщаме ли? — попита след малко Абелар.

Бернар стана и огледа пътя пред тях, заслони очите си от слънцето и погледът му обходи скалите.

— Струва ми се, че може да успеем да се върнем в манастира, като продължим напред, намерим лек път догоре и минем през поляните северно от църквата. Във форма ли си?

Абелар се усмихне.

— Не колкото теб, братко, но мисля, че ще се справя с предизвикателството.

Пътеката се оказа малко по-стръмна и потните им стъпала започнаха да се хлъзгат в сандалите. Бернар вече се съмняваше в мъдростта на решението си, когато чуха приятен плясък. След следващия завой имаше малък водопад, който проблясваше като ивица скъпоценни камъни на слънцето. Водата преливаше през ръба и се спускаше от отвесните скали.

Двамата жадно напълниха шепи с чиста студена вода и решиха, че може би това е знак, че пътят напред е благоприятен.

Напредваха бавно и корнизът стана малко коварен, но бяха твърдо решени да намерят прекия път и мълчаливо се радваха, че телата им са готови за задачата. Няколко месеца по-рано и двамата бяха толкова немощни, че едва се надигаха от леглата си. А сега бяха благодарни, че можеха да продължат напред.

Втори водопад украси пътя им и отново утоли жаждата им. Бернар избърса длани в одеждите си и проточи врат.

— Само дотам — посочи той. — Ако отидем още малко напред, мисля, че от онова място ще успеем спокойно да се изкачим догоре.

На избраното място Бернар опря длани на бедрата си и попита Абелар дали е готов за изкачването.

— Готов съм, макар да ми се струва, че ще има дълго да се катерим.

— Не се безпокой. Бог ще ни държи прикрепени към небесната твърд — весело рече Бернар.

— Ако на някого от нас му е писано да лети, моля се да съм аз, а не ти — отвърна Абелар.

Бернар поведе, като търсеше път, който най-много да наподобява стълба. Плувнал в пот, задъхан от усилията, той се изкачи на поредното ниво и замръзна на място.

— Абелар! Внимавай с онзи камък, че мърда, но ела! Попаднах на нещо великолепно!

В отвесната скала зееше дупка, широка колкото легло за възрастен, висока колкото малко дете.

Бернар протегна ръка да помогне на по-възрастния си приятел.

— Пещера! — изпъшка Абелар и си пое с мъка дъх.

— Хайде да я огледаме — възбудено предложи Бернар. — Ако не друго, ще се охладим малко.

Нямаха факли и трябваше да разчитат на слънчевата светлина, за да видят нещо в залата. Жълтото сияние проникваше само на няколко стъпки, преди да бъде погълнато от непрогледния мрак. След като изпълзяха вътре, двамата откриха, че могат да се изправят. Бернар направи няколко предпазливи крачки напред и видя нещо в самия край на осветената част.

— Боже мой, Абелар! Тук има фрески!

Бягащи коне.

Втурнал се напред бизон.

Главата на огромен черен бик на тавана.

Създанията се губеха напред в мрака.

— Тук е идвал художник — изломоти Абелар.

— Гений — съгласи се Бернар. — Но кой?

— Мислиш ли, че е от стари времена? — попита Абелар.

— Може би, но не мога да кажа със сигурност.

— Римляните са владеели Галия.

— Да, но това тук не прилича на никоя римска статуя или мозайка, която съм виждал — възрази Бернар. Погледна навън към долината. — Колкото и да е старо, това място е великолепно. Художникът едва ли е можел да намери по-добро платно за рисуване. Трябва да се върнем с осветление, за да видим какво се крие по-навътре. — Потупа Абелар по рамото. — Ела, приятелю. Какъв чудесен ден беше само. Да се връщаме в манастира за литургията.

Бернар уговори Бартомио да дойде в пещерата с него и Абелар, а на свой ред Бартомио взе брат Жан, който познаваше и живо се интересуваше от дивата природа. Четиримата тръгнаха от манастира след третия час с намерението да се върнат за шестия час по обяд8. Щеше да се наложи да побързат, но ако пропуснеха молитвата, можеха да направят покаяния, светът нямаше да свърши заради това. Ако Бернар бе абат на Руак, нагласата им нямаше да е толкова небрежна, но през този слънчев ден той се чувстваше по-скоро изследовател, отколкото духовник.

Пристигнаха при пещерата късно сутринта, замаяни като момчета, участващи в някоя нова лудория. Духът на Бартомио бе приповдигнат от жизнеността и доброто настроение на брат му. Дундестият, добросърдечен лечител Жан, който бе по-стар от останалите с няколко години, изгаряше от желание да види с очите си новооткритите фрески. Бернар и Абелар пък с радост подхранваха растящото приятелство помежду им.

Бяха взели добри факли със себе си — клони от лиственица с напоени с мас парцали на края. Жан коленичи на корниза над пещерата, но не за да се моли, а за да отвори кесията с материалите за палене на огън — кремък, железен цилиндър, който някога е бил част от стар ключ от манастира, и ивици парцал, приготвени и изсушени по негова лична рецепта.

С бързи движения изкара искра и миг по-късно подпалката тлееше. След като факлата му се разгоря, другите запалиха своите от неговата. Не след дълго четиримата стояха на входа на пещерата с горящи факли в ръце и се взираха безмълвно към най-прекрасните изображения, които бяха виждали някога.

Вътре напълно изгубиха представа за времето; когато се върнеха, шестият час отдавна щеше да е отминал и щяха да са късметлии, ако успеят да присъстват на следващата служба през деветия час. На светлината на пращящите факли те се възхищаваха на менажерията. Някои от животните като бизоните и мамутите, като че ли бяха измислени, макар че конете и мечките изглеждаха напълно реалистични. Странният човек птица с възбуден пенис ги стресна и ги накара да зацъкат с език. А когато пропълзяха през тясната дупка в дъното на пещерата, бяха зашеметени от червените отпечатъци от длани, които се скупчиха около тях в малката зала.

Още от самото начало обсъждаха кой може да е бил художникът или художниците. Римляните? Галите? Келтите? Или някои други варвари от далечното минало? При липса на отговор се върнаха на въпроса защо. Защо да украсяват залата с длани? Каква е била целта на всичко това?

Жан влезе в последната зала и възкликна:

— Е, братя, това са неща, които разбирам по-добре! Растения!

Огледа рисунките с опитно око. Жан беше вещ билкар, един от най-добрите в Перигор и способностите му на лечител нямаха равни на себе си. Неговите лапи, мехлеми, прахчета и отвари бяха легендарни, а репутацията му стигаше чак до Париж. Билкарството в района имаше дълга история и познанията за лечебните растения и корени грижливо се предаваха от баща на син, от майка на дъщеря и, в случая с Руак, от монах на монах. Жан имаше особена дарба за усъвършенстване и експериментиране. Дори лапата за кашлица да вършеше достатъчно добре работата си, нямаше ли да стане още по-добра, ако се добави и стръкче здравец? Ако диарията може да се спре с обичайните отвари, те няма ли да бъдат по-силни, ако се сложи и малко сок от мак и мандрагора?

Другарите му се насъбраха около него и Жан посочи с факлата си изображенията на храстите с червените плодчета и петделни листа.

— Доколкото мога да преценя, това е бодливо грозде. Сокът на плодовете му е добър за различни видове отпадналост. И онези лози там. Струва ми се, че са от семейството на упойващите, за които се казва, че били лек срещу втрисане.

Бартомио разглеждаше големия човек птица на отсрещната стена.

— Видяхте ли това създание, братя? — Посочи с пръст еректиралия пенис на фигурата. — И този е надарен като другия. Между другото, дори аз знам какви са растенията около него. Ливадна трева.

— Така е — изсумтя Жан. — Обикновена трева. Няма особена стойност като лекарство, макар че я ползвам от време на време, за да сгъстя някоя лапа.

Бернар бавно обикаляше залата и разглеждаше стените.

— Вече почти се уморих да повтарям, но в целия християнски свят не съм виждал подобно място. Струва ми се…

Под краката му се чу хрущене и Бернар изгуби равновесие. Падна, като изпусна факлата и си одраска коленете.

Абелар се завтече към него и му подаде ръка.

— Добре ли си, приятелю?

Бернар посегна за факлата, но дръпна рязко ръка, сякаш беше видял готова да го нападне змия, и се прекръсти.

— Вижте тук! Боже мой!

Абелар сниши факлата си, за да разгледа по-добре какво бе стреснало другаря му. Покрай стената имаше натрупани на купчина жълто-бели човешки кости. Абелар също се прекръсти бързо.

Жан се присъедини към тях и започна да оглежда находката.

— Тези кости не са отскоро — отбеляза. — Не мога да кажа от колко време клетникът лежи тук, но мисля, че определено не е малко. И вижте само черепа му! — Тилът зад лявото ухо беше разбит и хлътнал дълбоко. — Умрял е от насилствена смърт, дано Бог даде покой на душата му. Чудя се дали това не е нашият художник?

— Откъде можем да знаем? — сви рамене Бернар. — Който и да е бил, длъжни сме да приемем, че е християнин, и съответно трябва да го погребем както подобава. Не можем да го оставим тук.

— Съгласен съм, но ще трябва да се върнем някой друг ден с торба за останките му — каза Абелар. — Не бих искал да го обезчестя, като оставя част от костите му тук и разпилея останалите някъде другаде.

— С купичката му ли ще го погребем? — възкликна Бартомио като малко дете.

— Каква купичка? — попита Жан.

Бартомио протегна факлата си, докато едва не докосна варовиковата купичка с размерите на две свити човешки длани, която лежеше на пода между костите на краката.

— Тази!? — рече той. — Със старата му купичка за храна ли ще го погребем?

Много след като костите бяха погребани в гробището и в църквата бе отслужена литургия за мъртвия, Жан разгледа отново жълтеникавата каменна купа, която държеше на писалището до леглото си. Беше тежка, гладка и прохладна на допир, и докато я обгръщаше с ръце, неволно си помисли за човека в пещерата. Той самият имаше тежък хаван и чукало за стриване на билки. Един ден импулсивно го извади от шкафа в лечебницата и го постави до купата на покойния. Не се различаваха особено.

Помощникът му, млад монах на име Мишел, го наблюдаваше подозрително от мястото си в ъгъла.

— Нямаш ли нищо за вършене? — раздразнено го попита Жан. Младежът с продълговато лице бе неспособен да си гледа работата.

— Не, отче.

— Е, ще ти кажа как да си запълниш времето до вечерня. Смени сламата на всички сламеници в лечебницата. Пак са се появили дървеници.

Младият монах затътри крака с кисела физиономия, като си мърмореше нещо.

Килията на Жан бе отделено помещение в дългата лечебница. Обикновено заспиваше веднага щом събуваше сандалите си и полагаше глава на сламеника, без да обръща внимание на хъркането и стоновете на пациентите си. След отиването в пещерата обаче спеше неспокойно, мислите му непрекъснато се връщаха към изображенията по стените и скелета в залата. Веднъж сънува как костите му се подредиха отново, скелетът се надигна и се превърна в човека птица. Събуди се, плувнал в противна лепкава пот.

През тази нощ остана да лежи буден и да се взира в малката свещ, която бе оставил да гори на писалището между двете каменни купи.

Обхвана го натрапчиво желание.

То нямаше да утихне лесно.

И наистина не изчезна, докато не замъкна Бартомио, Бернар и Абелар със себе си на покритите с роса ливади и влажни гори около манастира.

Не се стопи, докато не събраха пълни кошници с различни треви, бодливо грозде и упойващи лози.

Не се разсея, докато Жан не смачка плодовете, не наряза и стри растенията в хавана си и свари гъстата каша, за да приготви отвара.

Нито го напусна до нощта, в която четиримата седнаха заедно в килията на Жан и един по един пиха от тръпчивия червеникав чай.