19 март 2009 г.

Лас Вегас

Докато растеше като единствено дете в Лексингтън, Масачузетс, Марк Шакълтън рядко се бе чувствал отчаян. Силно привързаните към него родители, представители на средната класа, угаждаха на всяка негова прищявка и като дете почти не му се беше случвало да чува думата „не“. Душевният му живот също не се сблъскваше с разочарования, тъй като бързият му и аналитичен ум разчепкваше проблемите с ефективност, благодарение на която ученето бе съвсем лесно.

Денис Шакълтън, космически инженер в Рейтън, се гордееше, че е предал склонността си към математиката на сина си. На петия рожден ден на Марк, по време на събирането в спретнатата им къща, Денис извади лист копирна хартия и обяви:

— Питагорова теорема!

Кльощавото момче грабна дебел пастел и усещаше следящите го погледи на дядовци, баби, лели и чичовци, докато чертаеше голям триъгълник и пишеше под него а²+ b²= с².

— Добре! — възкликна баща му и побутна тежките очила на носа си. — А какво е това? — попита той, сочейки с пръст хипотенузата.

Дядовците се разсмяха, когато момчето се намръщи за момент и тържествуващо обяви:

— Хипопотамус!

Първите разочарования дойдоха на тийнейджърска възраст, когато започна да си дава сметка, че тялото му не се е развило така добре като ума му. Чувстваше се по-добър — не, беше по-добър — от гимнастиците и глупаците в гимназията, но момичетата не можеха да видят зад кльощавите крака и пилешките гърди вътрешния Марк, реещия се високо интелект, бляскавия събеседник и напъпващ писател, създал сложни научнофантастични разкази за извънземни раси, покоряващи противниците си благодарение на по-развития си ум, а не с груба сила. Но хубавите момичета с подплънки на гърдите предпочитаха не да говорят с него, а да се кискат, когато се препъваше по коридорите или енергично вдигаше ръка от първия ред.

Първия път, когато момиче му отказа, той се закле, че това повече няма да се повтори. През втората година в колежа, когато най-сетне събра кураж да покани Нанси Кислик на кино, тя го погледна странно и студено и каза: „Не“. Това го накара да потисне за дълги години тази част от себе си и да потъне изцяло в паралелната вселена на клубовете по математика и компютри, където беше най-страхотният от смотаняците, пръв сред равни. Числата никога не му казваха „не“. Нито пък дългите редове програмен код. Върна си за онзи отказ доста след като завърши Масачузетския технологичен институт, когато беше млад служител в компания за сигурност на базите данни, подплатен с акции собственик на кола с гюрук и излизаше с едно невзрачно момиче от системните анализатори.

Сега Марк крачеше нервно напред-назад в кухнята си и се превръщаше в другото си аз, Питър Бенедикт, местен жител, странен комарджия и драскач на сценарии за Холивуд. Напълно различен тип от Марк Шакълтън — правителствен служител и компютърен гений. Пое дълбоко дъх няколко пъти и изпи последните глътки хладко кафе. Днес е денят, днес е денят, днес е денят. Настройваше се, почти се молеше, докато съсредоточаването му не се прекъсна от омразното отражение в стъклото на бюфета. Марк или Питър — нямаше значение. Беше си все така хърбав, оплешивяващ и с тънък нос. Опита се да я прогони, но неприятната дума упорито пропълзя в съзнанието му — жалък.

Беше започнал да работи върху сценария си „Броячи“ малко след срещата в АТИ. От мисълта за Бърни Шварц и африканските му маски му се гадеше, но човекът на практика му бе поръчал сценарий за картоиграчи, нали така? Спомените за преживяното в АТИ преобръщаха стомаха му. Обичаше отхвърления си сценарий с любовта, която родителят изпитва към първородното си дете, но сега имаше друг план — да продаде втория сценарий и да го използва като средство за съживяване на първия. Закле се, че никога няма да го остави да умре в трънаците.

Посвети се изцяло на проекта. Всяка вечер след работа и всеки уикенд съчиняваше действие след действие и диалог след диалог. За три месеца беше готов — и си помисли, че творбата му е повече от добра, че е може би е дори страхотна.

Както го беше замислил, филмът трябваше да бъде на първо място и най-вече за големи звезди, които във въображението му щяха да отиват при него на снимачната площадка („Констелейшън“?) и да споделят колко много са харесали фразите, които е сложил в устата им. В историята имаше всичко — интриги, драма, сексапил, всичко това в света на казиното с неговите високи залози, рискове и измами. АТИ щеше да я продаде за милиони и той щеше да смени живота си в подземната лаборатория насред пустинята с мизерните сто и трийсет хилядарки, които беше спестил, за бляскавия живот на сценарист, живеещ в луксозна къща сред хълмовете на Холивуд, щеше да приема обаждания на режисьори, да присъства на премиери, да съзерцава осветяващите хоризонта лъчи на прожектори. Още нямаше петдесет. Бъдещето все още му предстоеше.

Но най-напред Бърни Шварц трябваше да каже „да“. Дори най-простото позвъняване по телефона се оказа сложна работа. Марк тръгваше прекалено рано на работа и се връщаше твърде късно, за да се свърже от дома си с кабинета на Бърни. Когато работиш в подземен бункер, няма как да отскочиш навън и да се обадиш по мобилния телефон, дори и да беше разрешено да носиш такъв — а не беше. Това означаваше, че трябваше да си вземе болнични, за да остане в Лас Вегас и да може да се обади в Ел Ей. При повече отсъствия шефовете му щяха да започнат да задават въпроси и да го накарат да мине на пълни прегледи в медицинския отдел.

Набра номера и зачака, докато не чу неизменното:

— АТИ, с кого да ви свържа?

— С Бърнард Шварц, моля.

— Един момент, ако обичате.

През последните две седмици музиката беше някаква творба за клавесин на Бах, успокояваща и някак математическа. Марк виждаше музикалните шарки в главата си и това му помагаше да намали напрежението, че се обажда на онзи противен, но важен дребосък.

Музиката спря.

— Роз слуша.

— Здрасти, Роз, обажда се Питър Бенедикт. Господин Шварц там ли е?

Многозначително мълчание, следвано от студеното:

— Здравей, Питър, не, в момента отсъства от кабинета си.

Отчаяние.

— Звъня вече седми път, Роз.

— Зная, Питър. Говоря с теб вече седми път.

— Знаеш ли дали е прочел сценария ми?

— Не съм сигурна, че е стигнал до него.

— Миналата седмица каза, че ще провериш.

— Тогава не беше.

— Мислиш ли, че ще го прочете тази?

Последва мълчание. Стори му се, че чува бързото щракане на химикалка. Накрая Роз отново заговори.

— Виж, Питър, ти си свестен. Не бива да го казвам, но получихме анотации за „Броячи“ от читателите ни и те не са добри. Губиш си времето, като звъниш тук. Господин Шварц е много зает човек и няма да се заеме с проекта ти.

Марк преглътна и стисна слушалката толкова силно, че ръката го заболя.

— Питър?

Гърлото му беше стегнато и го изгаряше.

— Благодаря, Роз. Съжалявам, че ти изгубих времето.

Затвори, краката му се подкосиха и той рухна в най-близкия стол.

Започна като сълза от лявото му око, после от дясното. Докато плачеше, натискът се надигна под диафрагмата му, достигна гърдите и излезе навън като ниско гърлено ридание. След това последва второ и трето, докато раменете му не започнаха да треперят и се разплака неудържимо. Като дете, като бебе. Не. Не!

Пустинното небе беше станало пурпурно, когато Марк вдървено влезе в „Констелейшън“. Дясната му ръка бе пъхната в джоба на панталона и държеше пачката банкноти. Докато минаваше пълното лоби, зрителното му поле бе ограничено — периферното зрение беше размазано, виждаше ясно единствено пътя към Голямото звездно казино. Прекрачи прага почти без да забелязва оживените гласове, тракането на жетони и звъна на ротативките и покер машините. Вместо това чуваше как кръвта пулсира в ушите му като неуморен, тежък прибой. Необичайно за него, не обърна внимание на светещите точки по купола, изобразяващи Бик, Персей и Колар точно отгоре му. Зави наляво през залата с ротативките и мина под Орион и Близнаци в посока към Малката и Голямата мечка, където го очакваше залата за блекджек с големите залози.

Можеше да избира между половин дузина маси и се спря на масата на Марти, един от любимите му дилъри. Марти беше пришълец от Ню Джърси с вълниста кафява коса, прибрана на малка опашка. Очите му светнаха, когато го видя да приближава.

— Здрасти, господин Бенедикт! Имам чуден стол за вас!

Марк седна и измърмори поздрав на другите четирима играчи — всичките мъже, всичките адски сериозни. Извади пачката и я размени за чипове на стойност осем хиляди и петстотин долара. Марти никога не го беше виждал да играе с толкова пари.

— Добре! — високо обяви той, привличайки вниманието на стоящия наблизо шеф на залата. — Надявам се тази вечер наистина да се забавлявате, господин Би.

Марк подреди чиповете и ги загледа тъпо. Мислите му се точеха като каучук. Заложи минималните пет стотачки и няколко минути игра автоматично, излизайки на нула, докато Марти не размеси картите и не започна ново раздаване. Тогава умът му се проясни, сякаш някой бе поднесъл под носа му амоняк. Започна да чува как числата отекват в главата му като сигналите на маяк в мъглата.

Плюс три, минус две, плюс едно, плюс четири.

Сборът го призоваваше и почти хипнотизираният Марк си позволи за първи път да заложи според сметките си. През следващия час нещата вървяха на приливи и отливи, отстъпваше до минималните залози при ниските сборове и залагаше много при високите. Жетоните му станаха за 13 000 долара, после за трийсет и една хиляди, а той продължаваше да играе, без да забелязва, че Марти е изчезнал, за да бъде сменен от някаква кисела жена на име Сандра с пожълтели от никотина пръсти. Половин час по-късно не стигна до съзнанието му, че Сандра разбърква картите все по-често. Почти не обърна внимание, че печалбата му вече надхвърля шейсет хиляди. Не му направи впечатление и че не са му донесли нова бира. И не разбра кога шефът на залата е застанал зад него с двама от охраната.

— Господин Бенедикт — каза той, — бихте ли дошли с нас, моля?

Джил Флоръс се движеше с бързи малки стъпки напред-назад подобно на някой от сибирските тигри в старото представление на Зигфрид и Рой. Смиреният и унизен мъж пред него почти усещаше горещия му дъх върху плешивото си теме.

— Какво си въобразяваш, по дяволите? — попита Флоръс. — Питър, да не би да си мислеше, че няма да забележим?

Марк не отговори.

— Отказваш да говориш ли? Това не ти е някакъв си шибан съд. Забрави за ония щуротии — невинен до доказване на противното. Ти си виновен, приятел. Направо ми го начука в гъза, а не си падам по секс от такъв вид.

Празен, ням поглед.

— Мисля, че трябва да ми отговориш. Наистина мисля, че е по-добре да ми отговориш, мамка му.

Марк преглътна с мъка на сухо, при което се чу комичен звук от гърлото му.

— Съжалявам. Не знам защо го направих.

Джил прокара ръка през гъстата си черна коса, абсолютно объркан и изгубил търпение.

— Как може един интелигентен човек да каже „не знам защо го направих“? Говориш пълни безсмислици. Разбира се, че си знаел защо го направи. Е, казвай. Защо?

Марк най-сетне го погледна в очите и се разплака.

— Стига си ми ревал — предупреди го Флоръс. — Не съм шибаната ти майка.

И метна кутия салфетки в скута на Марк.

Той избърса очите си.

— Днес преживях голямо разочарование. Бях ядосан. Бях ядосан и затова реагирах така. Беше глупаво от моя страна и се извинявам. Можете да задържите парите.

Флоръс бе почти умилостивен, но последното изречение го накара отново да кипне.

— Мога да задържа парите ли? Искаш да кажеш парите, които ми открадна? Това ли е решението ти? Да ми оставиш парите, които и без това са си мои, мамка му!

Марк трепна от виковете и се наложи да извади нова салфетка.

Телефонът на бюрото иззвъня.

Флоръс вдигна и известно време слушаше мълчаливо.

— Сигурен ли сте? — Пауза, след това: — Разбира се. Абсолютно.

Затвори телефона и застана пред Марк, карайки го да извие врат нагоре към него.

— Добре, Питър, ето как ще оправим това.

— Моля ви, само не съобщавайте в полицията — замоли се Марк. — Ще си изгубя работата.

— Бъди така добър да си затвориш устата и да ме изслушаш. Това не е разговор. Аз ще говоря, ти ще слушаш. Собствените ти действия доведоха до тази асиметрия.

— Добре — прошепна Марк.

— Първо, вече нямаш право да стъпваш в „Констелейшън“. Влезеш ли отново в това казино, ще бъдеш арестуван и ще се погрижим да бъдеш преследван от закона. Второ, излизаш оттук с онези осем и петстотин, с които влезе. Нито цент повече, нито цент по-малко. Трето, ти погази доверие и приятелство, така че искам да се пръждосаш от кабинета ми и от казиното още сега.

Марк примигна към него.

— Още ли си тук?

— Значи няма да се обадите на полицията?

— Ти слушаше ли ме изобщо?

— И няма да ми наложите забрана за останалите казина?

Флоръс смаяно поклати глава.

— Да не би да ми даваш идеи? Повярвай, мога да се сетя за много неща, които бих искал да ти сторя, в това число да те пратя и в ортопедията. Разкарай се, Питър Бенедикт. — И изплю последните думи: — Ти си персона нон грата.

От надстройката на покрива Виктор Кемп гледаше как оклюмалият мъж става от стола и се тътри към вратата. Друга камера го показа как минава с охраната през казиното, където погледна за последен път планетария с надеждата да открие Кома в Косите на Вероника, след което се озова на паркинга, под истинското небе.

Кемп си сипа ново питие и заговори със силния си тенор на колосалната празна дневна:

— Виктор, никога няма да направиш пари, като се доверяваш на хората.

Марк бавно подкара корвета си по оживената улица. До полунощ имаше три часа и градът се изпълваше с хора, тръгнали на вечерни забавления. Пътуваше на юг, без определена посока. „Констелейшън“ се виждаше в огледалото. Опита се да не мисли за случилото се. Беше прокуден. Изхвърлен. „Констелейшън“ бе неговият дом извън дома му, а ето че вече не можеше да се върне там. Какво беше направил?

Не искаше да бъде сам в дома си, искаше да бъде в бара на някое казино с оживената атмосфера и звъна на ротативките, които да отвличат вниманието му. Слава Богу, Флоръс не беше пуснал новината и не бе разпратил снимката му на всяко казино в щата. Беше му се разминало. Така че, докато тръгваше и спираше по натоварената улица, въпросът бе: къде да иде? Можеше да пийне нещо където и да било. Можеше да играе блекджек навсякъде. Онова, от което се нуждаеше, бе място с подходяща атмосфера за особения му характер — място като „Констелейшън“, което да има някакъв интелектуален компонент, пък бил той и проформа.

Мина покрай „Цезар“, после край „Венеция“, но те му приличаха твърде много на Дисниленд. „Харас“ и „Фламинго“ не събудиха нищо в него. „Беладжио“ бе прекалено бляскав. „Ню Йорк, Ню Йорк“ също приличаше на тематичен парк. Улицата бе на път да свърши. „Ем Джи Ем Гранд“ бе една от възможностите. Не го обичаше, но пък не му беше и противно. На ъгъла на „Тропикана“ едва не зави към паркинга, но тогава го видя и разбра, че това ще е новото му място.

Естествено, беше го виждал и преди — беше го виждал хиляди пъти, тъй като в края на краищата беше една от забележителностите на Лас Вегас. С тридесетте си етажа черно стъкло пирамидата „Луксор“ се издигаше на 106 метра в пустинното небе. Обелиск и Големият сфинкс от Гиза бележеха входа, но истинският знак бе на върха — лъч на прожектор, насочен право нагоре, пронизващ мрака, най-яркият лъч на планетата със своите четиридесет и една гигасвещи — повече от достатъчно да заслепи някой нищо неподозиращ пилот, подхождащ да кацне на „Маккарън“. Подкара към стъклената сграда, жадно попивайки математическото съвършенство на триъгълните й страни. Умът му се изпълни с геометрични уравнения за пирамиди и триъгълници, след което от устните му нежно се отрони едно име.

— Питагор.

Преди да се настани в спокойния бар в ресторанта на казиното, Марк огледа заведението, сякаш бе перспективен купувач. Не беше „Констелейшън“, но въпреки това ставаше. Харесваха му йероглифите по златистите, червените и лазурните килими, издигащото се лоби със статуите, пресъздаващо храма в Луксор, доста точната имитация на гробницата на Тутанкамон. Вярно, кичозно беше, но това е Вегас, за Бога, а не Лувърът.

Отпи от втория си „Хайнекен“ и се замисли какво да прави по-нататък. Беше открил помещенията с високите залози зад матираното стъкло в дъното на казиното. Имаше пари и знаеше, че дори да не обръща внимание на броенето в главата си, може да изкара няколко разтоварващи часа на масите. Утре бе петък, работен ден, и будилникът му щеше да звънне в пет и половина. Но в това ново казино имаше нещо възбуждащо — беше като първа среща и Марк се чувстваше притеснен и същевременно въодушевен.

Барът почти се напълни, групички посетители очакваха да се освободят маси, двойки и компании водеха оживени разговори и се смееха гръмко. Марк беше избрал средния стол от трите свободни и докато алкохолът оказваше въздействието си, се запита защо местата от двете му страни са незаети. Да не би да е радиоактивен? Или опетнен? Може би тези хора знаеха, че е неуспял писател? Или са чули, че лъже на карти? Дори барманът се държеше хладно с него, едва си правеше труда да си изкара бакшиша. Настроението му отново започна да помръква. Изгълта остатъка от бирата си и почука по бара за още една.

Докато алкохолът се просмукваше в мозъка му, го споходи параноична мисъл — ами ако тези хора знаеха и истинската му тайна? Не, нямат абсолютно никаква представа, с презрение реши той. Нямате никаква представа, помисли си ядосано. Абсолютно никаква, мамка му. Знам неща, за които няма и да чуете през целия си шибан, невзрачен животец.

От дясната му страна някаква цицеста жена към четиридесетте изписка като момиче, когато тлъстият тип до нея докосна тила й с кубче лед. Марк се обърна да погледа малката драма, след което се завъртя към седящия от лявата му страна.

— Ако някой ми направи подобно нещо, ще му сцепя устната — закани се мъжът.

Марк го погледна стреснато.

— Извинете, на мен ли говорите? — попита той.

— Просто казвах, че ако някой непознат направи подобно нещо с мен, свършено е с него, нали ме разбирате?

Дебелакът и дамата с изстудената шия се бутаха един друг и явно си прекарваха чудесно.

— Не ми приличат на непознати — рече Марк.

— Може и да не са. Просто казвам какво щях да направя.

Мъжът бе тънък, но изключително мускулест, гладко избръснат и тъмнокос, с меки месести устни и кожа с цвета на лешник. Беше пуерториканец със силен акцент, облечен небрежно в черни спортни панталони и широка тропическа риза, разкопчана до слънчевия сплит. Имаше дълги пръсти с грижливо поддържан маникюр, по един златен пръстен с квадратна плочка на всяка ръка и блестящи златни верижки на врата. На вид беше най-много на трийсет и пет. Протегна ръка и Марк трябваше да я стисне от учтивост. Пръстенът като че ли тежеше колкото плочката.

— Луис Камачо — представи се мъжът. — Как я карате?

— Питър Бенедикт — отвърна Марк. — Добре.

Луис посочи театрално пода.

— Когато съм в града, това е любимото ми място. Обичам „Луксор“, човече.

Марк отпи от бирата си. Никога не си бе падал по празни приказки, а днес изобщо не беше в настроение. Наблизо шумно забръмча миксер.

Без да обръща внимание, Луис продължи:

— Харесва ми, че стаите са със скосени стени заради пирамидата, нали се сещаш. Мисля, че е страхотно, какво ще кажеш?

Зачака отговор и Марк разбра, че трябва да запълни празнината, в противен случай рискува да получи сцепена устна.

— Никога не съм отсядал тук — призна той.

— Така ли? В кой хотел си отседнал?

— Живея във Вегас.

— Я стига бе! Местен! Страхотно! Идвам в „Луксор“ два пъти седмично и почти никога не срещам местни, ако не се броят хората, които работят тук, знаеш ли?

Барманът наля нещо гъсто от миксера в чашата на Луис.

— Замразена маргарита — гордо обяви Луис. — Искаш ли?

— Не, благодаря. На бира съм.

— „Хайнекен“ — отбеляза Луис. — Хубава бира.

— Да, хубава бира — сковано отвърна Марк. За съжаление, бутилката бе твърде пълна, за да намери извинение да се измъкне.

— Е, Питър, какво работиш?

Марк го погледна и видя смешния мустак от ледени кристалчета, появил се над горната устна на Луис. Е, кой ще бъде тази нощ? Писател? Комарджия? Компютърен аналитик? Възможностите се завъртяха като барабаните на ротативки, докато накрая не спряха.

— Писател съм — отвърна той.

— Я стига бе! Романи?

— Филми. Пиша сценарии.

— Еха! Гледал ли съм някой твой филм?

Марк се размърда на стола си.

— Още не са заснети, но тази година очаквам сделка с едно студио.

— Страхотно, човече! Трилъри? Или комедии?

— Предимно трилъри. Високобюджетни продукции.

Луис отпи шумно от питието си.

— И откъде ти идват идеите?

Марк обхвана с жест бара.

— Отвсякъде. Това е Вегас. Ако не можеш да получиш идея от Вегас, няма да ти дойде никъде другаде.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Може би ще ми дадеш да прочета нещо твое? Би било страхотно.

Единственият начин да смени темата, за който се сети Марк, бе на свой ред да зададе въпрос.

— А ти с какво се занимаваш, Луис?

— Аз съм стюард, човече. От „Ю Ес Еър“. Това е маршрутът ми, от Ню Йорк до Вегас. Пътувам насам и натам, насам и натам. — Задвижи ръката си напред-назад, за да илюстрира думите си.

— Харесва ли ти? — автоматично попита Марк.

— Да, бива. Полетът е шест часа, пътувам нощем до Вегас няколко пъти в седмицата и оставам тук, така че да, доста е добре. Бих могъл да получавам и повече, но пък тук имам добри отстъпки и разни такива неща, а и през повечето време се отнасят добре с нас.

Луис допи питието си и махна на бармана за второ.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти викна една, Питър? Или „Хайнекен“?

Марк отказа поканата.

— Скоро ще трябва да тръгвам.

— Играеш ли? — попита Луис.

— Да, понякога играя блекджек — отвърна Марк.

— Не си падам много по тази игра. Предпочитам ротативните. Но пък нали съм стюард, човече, трябва да си правя сметката. Така че се ограничавам до петдесет кинта. Прахосам ли ги, край. — Напрегна се леко и попита: — Много ли залагаш?

— Понякога.

Появи се втора маргарита. Луис вече изглеждаше малко нервен и облиза устни. Извади портфейла си и плати питиетата си с „Виза“. Портфейлът бе малък, но натъпкан и нюйоркската му шофьорска книжка се измъкна от него заедно с кредитната карта. Луис разсеяно я остави на бара, покри я с портфейла и отпи голяма глътка от маргаритата си.

— Е, Питър — сетне рече той, — какво ще кажеш да заложиш на мен тази вечер?

Марк не разбра въпроса. Обърка се.

— Не схващам какво имаш предвид.

Луис плъзна ръка по полираното дърво, докато кутрето му докосна едва-едва ръката на Марк.

— Каза, че никога не си виждал как изглеждат стаите. Мога да ти покажа моята.

На Марк му прималя. Имаше реална опасност да припадне направо тук, да се свлече от стола като някакво пиянде. Чу как сърцето му заблъска яростно, задиша учестено и плитко. Почувства гърдите си стегнати, сякаш беше мумия. Изправи гръб и дръпна ръката си.

— Да не мислиш… — заекна той.

— Хей, човече, съжалявам. Помислих си, нали разбираш, помислих, че може би тъпчеш мъже. Не е кой знае каква работа. — И добави почти шепнешком: — Както и да е, гаджето ми Джон ще се радва, че не ми се е отворил парашутът.

Не е кой знае каква работа? — помисли си ядосано Марк. Не била кой знае каква работа, мамка му! Хей, задник такъв, голяма работа е и още как, гнидо мръсна! Изобщо не искам да чувам за шибаното ти гадже! Остави ме на мира, да ти го начукам! Всичко това се въртеше в главата му като вихрушка от противни усещания, замаяност, пристъпи на гадене и паника. Не вярваше, че може да стане и да си тръгне, без да падне. Звуците в ресторанта и казиното бяха изчезнали; чуваше единствено туптенето в гърдите си.

Луис като че ли се разтревожи от изцъклените очи и безумния поглед на Марк.

— Хей, човече, успокой топката. Свестен тип си. Не искам да те стресирам. Отивам да пусна една вода, после ще поговорим. Забрави за оная работа със стаята. Става ли?

Марк не отговори. Седеше неподвижно и се мъчеше да овладее тялото си. Луис си взе портфейла.

— Сега се връщам. Пази ми питието, става ли? — Потупа леко Марк по гърба и се опита да го успокои. — Спокойно, а?

Марк го гледаше как изчезва зад ъгъла, забеляза стройните му бедра, напъхани в тесния панталон. Гледката кристализира всичките му емоции в една — ярост. Температурата му се вдигна. Слепоочията му пламнаха. Опита се да се охлади, като пресуши остатъка от студената си бира.

След малко му се стори, че е в състояние да стане, и предпазливо опита краката си. Дотук добре. Коленете го държаха. Искаше да се махне колкото се може по-бързо, без следа, така че хвърли двайсетачка на бара, после и една десетачка, за да е сигурен, че сметката е уредена. Втората банкнота падна върху някаква карта. Шофьорската книжка на Луис. Марк се огледа и я взе крадешком.

Хвърли я обратно на бара и се махна почти тичешком. Нямаше нужда да си записва данните. Вече ги беше запомнил.

Излезе от „Луксор“ и подкара към дома си, намиращ се на тиха глуха уличка. Къщата беше приятна, с бяла мазилка и оранжеви керемиди на покрива. Седна в малкото дворче с полянка колкото килим. В задната част на къщата имаше малка веранда, на която се излизаше от кухнята, беше скрита зад ограда, за да може да се пече спокойно на слънце. Интериорът беше белязан от типичното ергенско нехайство. Когато работеше в частния сектор и получаваше голямата заплата в „Менло Парк“, Марк бе купил скъпи модерни мебели за апартамента си — минималистични изделия с остри ъгли и ярки контрастни цветове. Същите мебели в испанската къща изглеждаха не на място, подобно на развалена храна. Бездушен интериор, почти напълно лишен от произведения на изкуството, украси и лично присъствие.

Не го свърташе на едно място. Чувстваше се като ожулен, чувствата го изгаряха, сякаш се бе потопил във вана с киселина. Опита се да гледа телевизия, но след няколко минути изключи с отвращение апарата. Взе списание, но го захвърли на масичката, събаряйки малка снимка в рамка. Вдигна я и я погледна — съквартирантите първокурсници, на среща двайсет и пет години по-късно. Жената на Зекендорф ги беше снимала и беше му пратила копие за спомен.

Не беше сигурен защо я е оставил на масичката. Тези хора вече не означаваха нищо за него. Всъщност, още тогава ги презираше. Особено Динърщайн, неговия личен инквизитор, който превръщаше обикновените травми на първокурсника аутсайдер в изтънчено мъчение с постоянни насмешки и оскърбления. Зекендорф не бе по-добра стока. Уил беше различен, но в крайна сметка и той го разочарова.

На снимката Марк седеше като истукан с фалшива усмивка на лицето, а Уил го беше прегърнал с голямата си ръка през рамо. Уил Пайпър, златното момче. През цялата първа година Марк завистливо бе гледал колко лесно му се удава всичко — жени, приятели, купони. Уил винаги се държеше джентълменски, дори и с него. Когато Динърщайн и Зекендорф му се нахвърляха, Уил обикновено ги отблъскваше с някоя шега или ги прогонваше с едрата си лапа. Месеци наред си въобразяваше, че Уил ще му предложи да живеят в една стая през втората година и Марк ще може да се къпе в отразените лъчи на славата му. Но през пролетта, веднага след ваканцията, нещо се случи.

Една вечер си лежеше в леглото и се мъчеше да заспи. Тримата му съквартиранти бяха в дневната, пиеха бира и бяха пуснали прекалено силно музиката. Раздразнен, Марк им извика:

— Хей, шибаняци такива, утре имам изпит!

— Онзи посерко шибаняци ли ни нарече? — попита Динърщайн останалите.

— Май да — потвърди Зекендорф.

— Трябва да се направи нещо по въпроса — ядосано заяви Динърщайн.

Уил намали музиката.

— Оставете го на мира.

Час по-късно тримата здраво бяха направили главите — некоординирани движения, въртящи се стени, заплетени езици — точно онова състояние, в което лошите идеи изглеждат чудесни.

Динърщайн бе взел ролка скоч и се бе промъкнал в стаята на Марк. Марк по принцип спеше дълбоко и двамата със Зекендорф нямаха проблем да го овържат на горното легло, докато не го омотаха като мумия. Уил стоеше на прага и гледаше в ступор с тъпа усмивка на лицето, но не направи нищо, за да ги спре.

Когато останаха доволни от работата си, продължиха да пият и да се смеят в дневната, докато не изпопадаха на пода.

На следващата сутрин, когато Уил отвори вратата на спалнята, Марк беше залепен като пашкул за леглото, напълно неподвижен под сивото покривало. По зачервеното му лице се стичаха сълзи. Обърна глава към Уил. В очите му се четеше омраза и болка от предателството.

— Изпуснах изпита си — каза той. И добави: — Напиках се.

Страдащият от махмурлук Уил разряза скоча с джобното си ножче и Марк го чу как измърморва несвързано някакво извинение, но двамата вече не си проговориха.

Уил продължи по пътя на славата с достойните си за възхищение подвизи, а той остана да работи в пълна неизвестност. Сега си спомни какво бе казал Динърщайн за Уил онази вечер в Кеймбридж — най-добрият специалист по профили на серийни убийци в историята. Човекът. Непогрешимият. А какво можеха да кажат за него? Марк стисна здраво клепачи.

Мракът събуди нещо. Започнаха да се оформят идеи и предвид скоростта, с която работеше умът му, се оформяха бързо. Също толкова бързо друга част от мозъка се мъчеше да разтопи кристализиралите замисли и да отнесе останките им по течението.

Тръсна глава толкова силно, че го заболя с тъпа, пулсираща болка. Примитивен импулс, нещо, което би направило малко дете, за да пропъди злото от главата си. Спри да мислиш за тези неща!

— Спри веднага!

Стреснат, Марк стана, осъзнавайки, че току-що е извикал на глас.

Излезе на верандата да погледа нощното небе и да се успокои. Само че навън бе необичайно студено за сезона, а и перестите облаци скриваха съзвездията. Върна се в кухнята, където изпи още една бира, седнал на неудобния стол с права облегалка. Колкото повече се опитваше да заглуши ума си, толкова по-отворен ставаше той за кипящия гняв и отвращението, надигащи се в него като зловонни води.

Ден от ада, помисли си. Ден от шибания ад.

Минаваше полунощ. Внезапно се сети за нещо, което би могло да го накара да се почувства по-добре, и извади мобилния си телефон от джоба. Имаше само едно лекарство срещу болестта на деня. Пое дъх и намери номера в указателя на телефона си. Набра го.

— Ало? — Женски глас.

— С Лидия ли говоря?

— Кой се интересува? — сладко попита гласът.

— Питър Бенедикт от „Констелейшън“. Нали се сещаш, приятелят на господин Кемп.

— Зона 51! — изписка тя. — Здрасти, Марк!

— Помниш истинското ми име. — Добър знак.

— Разбира се, че го помня. Ти си моето НЛО приятелче. Напуснах „Маккарън“, ако си ме търсил.

— Да. Забелязах, че вече те няма.

— Намерих по-добра работа в една клиника недалеч от Ивицата. На рецепцията. Правят възстановяване от вазектомия. Страхотно е!

— Супер.

— Какво става с теб?

— Ами, тъкмо се питах дали си свободна тази вечер?

— Миличък, никога не съм свободна, но ако питаш дали съм на разположение, иска ми се да бях. Тъкмо отивам на една среща в „Четирите сезона“, а след това трябва да поспя малко. Трябва да бъда рано в клиниката. Съжалявам.

— И аз.

— Ох, миличък! Обади ми се в най-скоро време, обещаваш ли? Само малко по-рано и със сигурност ще се видим.

— Хубаво.

— И много поздрави на малките зелени човечета, нали?

Поседя още малко и накрая се призна за напълно победен и вдигна ръце, потопи се изцяло в оформящия се план, който измъчваше главата му. Първо трябваше да намери нещо. Къде беше дянал онази визитка? Знаеше, че я е запазил, но къде? Затърси я, като тършуваше по всички обичайни места, докато не я откри под купчината прани чорапи в гардероба.

Лаптопът беше в дневната. Бързо потърси в „Гугъл“ Нелсън Дж. Елдър и започна да попива информацията като гъба. Компанията му „Дезърт Лайф“ беше акционерно дружество, акциите й близо пет години се търгуваха зле. Форумите на „Яху“ бяха пълни с язвителни забележки на инвеститори. Акционерите не обичаха Нелсън Елдър и мнозина даваха доста цветисти предложения какво да направи с компенсационния си пакет от 8,6 милиона. Марк посети сайта на компанията и хвърли поглед на ценните книжа, след което прелисти финансовите отчети. Беше опитен краткосрочен инвеститор и познаваше корпоративните документи. Не след дълго беше напълно наясно с бизнес модела и финансовото състояние на „Дезърт Лайф“.

Затвори лаптопа. Изведнъж планът изникна в главата му, изпипан до най-малката подробност. Примигна, осъзнавайки съвършенството му.

Ще го направя, помисли си горчиво Марк. Ще го направя, мамка му! Годините отчаяние се бяха натрупали като гореща, пълна с нажежени газове магма. Майната му на целия живот несретщини. Майната им на купчините завист и копнежи. И майната им на годините живот под тежестта на Библиотеката. Везувий изригва! Погледна отново снимката от срещата и впи леден поглед в изсеченото, красиво лице на Уил. Майната ти и на теб.

Всяко пътуване започва отнякъде. Пътят на Марк започна с яростно ровене в кухненските шкафове — онези претъпканите, в които събираше като вехтошар стари компютърни части. Преди да се строполи в леглото си, намери точно каквото му трябваше.

В седем и половина на следващата сутрин тихо хъркаше на височина четири хиляди и петстотин метра. Рядко спеше по време на краткия полет до Зона 51, но си беше легнал много късно. Земята под него бе жълта и прошарена от дълбоки прорези. От въздуха хребетът на ниския и дълъг планински масив приличаше на гръбнак на изсъхнало на слънцето влечуго. Боингът летеше само двайсет минути по северозападния си курс и вече започваше да се снижава. Самолетът приличаше на обвито в станиол шоколадово блокче в мъгливото синьо небе, бял корпус с радостна червена ивица от носа до опашката — цветовете на отдавна закритите „Уестърн Еърлайнс“. Машината беше наета от контрактора EG&G за чартърните полети от и до Лас Вегас. Номерът на опашката бе с регистрация на ВМС.

Докато се спускаха към военното летище, вторият пилот се обади по радиото.

— „ДЖАНЕТ 4“ иска разрешение за кацане в Грум Лейк, писта четиринадесет, вляво.

JANET. Съкращение от Joint Air Network for Employee Transport (Съвместна мрежа за въздушен превоз на служители). Призрачно име. Пътуващите го дешифрираха другояче — Поредният несъществуващ терминал (Just Another Non-Existing Terminal).

Марк се стресна и се събуди, когато колелата докоснаха пистата. Самолетът рязко намали скорост и той инстинктивно запъна пети, за да намали натиска на колана. Вдигна щората на прозореца и присви очи към изгорения от слънцето терен. Чувстваше се схванат и натясно, стомахът го присви и се запита дали изглежда толкова странно, колкото и се чувства.

— Помислих си, че ще трябва да те побутна.

Обърна се към мъжа на средната седалка. Беше от руския архив, мъж с дебел задник на име Джейкъбс.

— Няма нужда — отвърна хладно Марк. — Събудих се.

— Никога не съм те виждал да спиш по време на полета — отбеляза мъжът.

Джейкъбс наистина ли работеше в архива? Пропъди мисълта. Стига с тази параноя, помисли си. Разбира се, че е от архива. Никой от коноите няма тлъст задник. Онези бяха от пъргавите.

Преди да ги пуснат под земята, всичките шестстотин и пет служители от сграда „Грум Лейк 34“ (наричана за кратко сградата „Труман“) трябваше да минат през един от двата страшни ритуала за деня, СС, или „стриптийз и скенер“. Когато автобусите ги оставиха при подобната на хангар постройка, представителите на двата пола се наредиха пред различните входове. Във всяка от двете части на сградата имаше дълги редици гардеробчета, подобни на онези в гимназиите от предградията. Марк бързо отиде до своето, което бе по средата на дългия коридор. Мнозина от колегите му се стремяха да се бавят и да минат през скенера в последния момент, но днес той бързаше да се спусне колкото се може по-бързо долу.

Завъртя комбинацията, съблече се по бельо и окачи дрехите си на закачалките. На пейката лежеше сгънат чист масленозелен комбинезон с надпис ШАКЪЛТЪН, М., бродиран на джоба на гърдите. Навлече го; отдавна бяха минали дните, когато служителите можеха да влизат с обичайните си дрехи. Всеки предмет, който работещият тук донасяше със себе си, трябваше да остане в шкафчето — книги, списания, химикалки, клетъчни телефони, портфейли. Марк действаше бързо и бе един от първите на опашката за скенера.

До магнитометъра стояха двама наблюдатели — сериозни млади мъже с металотърсачи, които проверяваха всеки служител с отсечени военни движения. Марк зачака реда си. Забеляза, че шефът на оперативната охрана Малкълм Фрейзър е наблизо и следи сутрешната проверка. Беше страховит здравеняк с гротескно мускулесто тяло и четвъртита глава като на някой злодей от анимационен филм. Марк бе разменил само няколко думи с него през годините работа тук, макар че наблюдателите фигурираха в някои от протоколите му. Обикновено се криеше зад шефката на звеното и я оставяше тя да се разправя с Фрейзър и компанията му. Шефът на охраната бе бивш военен от специалните части и напомпаната му с тестостерон външност изкарваше акъла на Марк. По навик той избягваше да го гледа в очите, а днес имаше още повече причини да сведе глава, когато усети пронизващия поглед върху себе си.

Проверката имаше една-единствена цел — да не допусне внасянето на фотографиращи или записващи устройства в сградата. Сутрин служителите минаваха през скенера облечени. В края на работния ден се подлагаха на проверка съвсем голи, тъй като скенерите не можеха да засичат хартия. Подземната част беше стерилна. Нищо не влизаше и нищо не излизаше оттам.

Сграда 34 бе най-стерилният комплекс в Съединените щати. В него работеха хора, подбрани от кадрите на департамента по отбраната, които си нямаха ни най-малка представа за работата, за която ги наемат. Знаеха единствено какви умения се изискват от тях.

На втората или третата серия интервюта им се разкриваше, че работата е свързана със Зона 51, при това само с разрешение на шефовете. Естествено, кандидатите веднага питаха: „Имате предвид онова място, където държат извънземните и летящите чинии ли?“, на което разрешеният отговор бе: „Това е строго секретен правителствен обект с жизненоважно значение за националната отбрана. Засега може да ви бъде разкрито само това. Одобреният кандидат обаче ще бъде един от съвсем малката група правителствени служители, които ще разполагат с пълна информация за изследователските дейности в Зона 51.“

По-нататък приказките минаваха горе-долу така — ще станеш член на елитен екип учени и изследователи, едни от най-добрите умове в страната. Ще имаш достъп до най-новия хардуер и софтуер в света. Ще имаш достъп до най-секретните данни в страната, до информация, за чието съществуване подозират само шепа високопоставени лица в правителството. Като частична компенсация за това, че напускаш високоплатената си работа в компанията или академичното си място, ще получиш безплатно жилище в Лас Вегас, федерално намаляване на данъчното облагане и помощ за образованието на децата ти.

Като предварително подковаване подобни изгледи изглеждаха истинска златна мина. Повечето кандидати проявяваха достатъчно интерес, за да се вържат и да навлязат във фазата на проучване и профилиране — процес, продължаващ между шест и дванадесет месеца и разкриващ всеки аспект от живота им на специалните агенти от ФБР и специалистите по профили на департамента по отбраната. Процедурата беше истинска мелница. От всеки петима кандидати, влезли във фунията, само един излизаше в другия край със специално одобрение за достъп до секретните части.

Одобрените кандидати се канеха на заключително интервю в Пентагона пред генералния съвет на секретариата на флота. Тъй като бе основана от Джеймс Форестал, NTS 51 беше флотско начинание, а при военните подобни традиции умират трудно. Юристът на флота, който нямаше представа за дейността на Зона 51, представяше на кандидата договор и го запознаваше с подробностите, в това число и със свирепите наказания при престъпването на което и да било правило, особено издаването на тайни.

И сякаш двайсет години зад решетките в „Ливънуърт“ не бяха достатъчна заплаха, новопостъпилите бяха допълнително обработвани от нарочно пуснати слухове за разприказвали се устни, които станали мъртви устни благодарение на тайни правителствени служители. „Е, а сега мога ли да разбера за естеството на работата ми?“ — питаха обикновено юриста. „Не и в този живот“ — гласеше отговорът.

Защото след като договорът беше разбран и приет устно, се налагаше друга предохранителна мярка — Програма за специален достъп — одобрение, което бе по-трудно за получаване и от първото. Едва след изчистването на последните детайли и подписването на договора новобранецът се откарваше в базата при Грум Лейк и му се казваше зашеметяващата истина за дейността. Това се правеше от шефа на отдел „Кадри“, контраадмирал със сериозна до смърт физиономия, който стоеше зад бюрото си в пустинята като извадена от водата патица и си мечтаеше да получава по стотачка всеки път, когато чуе: „Мамка му, изобщо не предполагах подобно нещо!“

Марк пое по-спокойно дъх, когато мина през скенера, без да задейства алармата. Наблюдателите и Малкълм Фрейзър също не заподозряха нищо. Първият асансьор чакаше. Когато се напълни с първата дузина служители, вратата се затвори и кабината полетя шест етажа надолу през множеството нива бетон и стомана, след което забави ход и спря пред главната изследователска лаборатория. Самият трезор бе още осемнайсет метра по-надолу, с внимателно поддържана температура и влажност. Струвалото милиарди преустройство в края на 80-те добави към него гигантски абсорбатори на ударни вълни от земетръси и ядрени взривове. Технологията бе закупена от японците, които бяха най-добрите в смекчаването на сеизмичните вълни.

Малцина служители имаха причини да посещават трезора. В Зона 51 обаче имаше традиция. Първия ден изпълнителният директор качваше новобранеца в специалния асансьор до долното ниво, за да я види.

Библиотеката.

Въоръжени наблюдатели стояха до стоманената врата и се мъчеха да изглеждат колкото се можеше по-свирепо. Вкарваха се кодове и тежката врата безшумно се отваряше. Новобранците попадаха в огромната, меко осветена зала, тиха и тържествена като катедрала, и замръзваха благоговейно пред онова, което виждаха пред себе си.

Днес в асансьора имаше само един от групата за защитни алгоритми — математик на средна възраст със съмнителното име Елвис Брандо, който нямаше връзка нито с единия, нито с другия притежател на имената.

— Как си днес, Марк? — попита той.

— Чудесно — отвърна Марк, едва успявайки да потисне пристъпа на гадене.

Долу всичко беше окъпано в ярка неонова светлина. И най-тихите звуци отекваха по непокритите подове и сините като на лудница стени. Кабинетът на Марк беше един от няколкото покрай голямото централно помещение, нарочено за конферентна зала на групата и с места за по-нископоставените техници. Беше малък и претъпкан, същински килер в сравнение с простора на последния му кабинет в Калифорния с изглед към кампуса и грижливо поддържани полянки и проблясващи езерца. Бюрото и мебелите бяха евтини и покрити с блестящ фурнир, но столът му бе скъп и ергономичен — единственото удобство, за което лабораторията не се скъпеше. В Зона 51 имаше какви ли не вехтории.

Марк включи компютъра си и влезе в мрежата с парола и скенер на пръстите и ретината. На началната страница се мъдреше наперената емблема на ВМС. Погледна към общото помещение. Елвис вече се беше навел над работната си станция в кабинета в ъгъла. Останалите от отдела все още не бяха минали проверката, а най-важното бе, че шефката на групата, Ребека Розенберг, бе в отпуска.

Нямаше нужда да се безпокои от чужди погледи. Както горе, така и тук долу си беше самотник. Колегите обикновено го оставяха на мира. Не даваше ухо на клюките, нито завързваше празни разговори. През обедната почивка обикновено сядаше някъде настрани в огромната столова и си вземаше списание от рафтовете. Преди дванайсет години, когато за пръв път пристигна в базата, бе направил няколко тромави опита да се сближи с останалите. Някой го попита дали няма нещо общо с антарктическия изследовател Шакълтън и той бе потвърдил, за да надуе самочувствието си, след което разказа някаква жалка семейна история, включваща прачичо от Англия. Не след дълго един от компютърджиите се разрови в базите данни, извади на бял свят генеалогията му и го изобличи като лъжец.

Цели дванайсет години бе идвал тук и бе вършил работата си — при това добре. В института за следдипломна квалификация и по-късно в компаниите в Силиконовата долина си беше изградил репутация на един от най-видните специалисти по сигурност на бази данни в страната и авторитет в защитата на сървъри от неоторизиран достъп. Именно затова така го искаха в Грум Лейк. Отначало не му се нравеше, но в крайна сметка се поддаде на изкушението да работи нещо секретно и жизненоважно като контрапункт на еднообразието и предсказуемостта на иначе лишения му от корени живот.

В Зона 51 написа революционно нов код, който ваксинира системите срещу червеи и други натрапници. Алгоритмите му щяха да бъдат приети от индустрията и правителството като нови златни стандарти, стига да имаше възможност да ги публикува. В групата му най-модните думи в обръщение бяха „сигурност на публични и частни системи“, „нива на сигурност“, „Цербер“ и „системи за регистриране на проникване отвън“. Негова отговорност бе постоянно да наблюдава сървърите за опити за неразрешен достъп както в рамките на комплекса, така и отвън — хакерите непрекъснато правеха своите сондирания.

Надзирателите също подхранваха карантинните списъци на групата му, по един за всеки служител — имена на членове на семейството, приятели, съседи, колеги на съпруга/съпругата и т.н. Един от алгоритмите мухоловки на Марк можеше да хване служител, ако направи опит да се добере до информация от карантинния списък, и беше само въпрос на вяра, че засичането няма да доведе до неприятни последици. Все още имаше спомен за някакъв аналитик от края на 70-те, който се опитал да проучи годеницата си. Твърдеше се, че нещастникът все още търкал наровете на някой от федералните затвори.

Стомахът на Марк рязко се сви. Той стисна зъби, изскочи от кабинета и забърза към най-близката тоалетна. Когато се върна видимо облекчен, стискаше здраво нещо в дланта си. След като се убеди, че никой не го гледа, разтвори пръсти и пусна в горното чекмедже сивото пластмасово парче с формата на куршум, дълго около пет сантиметра.

Върна се в общата стая и мина като невидим между хората, които вече бяха заели местата си и оживено обсъждаха плановете си за уикенда. В килера намери поялник и спокойно го отнесе в кабинета си, като тихо затвори вратата зад себе си.

В отсъствието на Розенберг вероятността някой да го прекъсне клонеше към нула, така че се залови за работа. В най-долното чекмедже на бюрото му имаше стегнати с ластик компютърни кабели. Избра един юесби накрайник и с помощта на пинцети внимателно отдели един от металните му конектори. Беше готов за сивия куршум.

Минута по-късно работата беше приключена. Беше успял да запои конектора към куршума, с което измайстори напълно функционираща флаш памет с капацитет четири гигабайта, способна да побере три милиона страници текст. Устройството бе по-смъртоносно за сигурността на Зона 51 и от тайно внесено автоматично оръжие.

Прибра паметта в чекмеджето и прекара остатъка от сутринта в програмиране. Беше нахвърлял кода по време на краткото шофиране до летището и сега пръстите му летяха сами над клавиатурата. Беше камуфлажна програма, която трябваше да скрие, че се кани да изключи собствената си непробиваема защитна система. Приключи преди обедната почивка.

Когато общата стая и прилежащите й кабинети се опразниха за обяд, Марк направи своя ход и стартира програмата. Знаеше, че ще работи перфектно, както и стана — абсолютно защитена от странични очи. Когато се увери, че не могат да го засекат, влезе в основната база данни на Съединените щати.

Въведе името — Камачо, Луис, роден на 1.12.1977 — и затаи дъх. Екранът светна. Нищо.

Естествено, беше подготвил и други идеи в ръкава си. Най-добрата бе да намери Джон, „гаджето“ на Луис. Правилно беше предположил, че откриването му ще бъде лесна работа. Скрит от камуфлажната си програма, Марк отвори портал към специално преработена база данни, която събираше на едно място потребителските сметки на всички американски телефонни компании.

Когато съчета името Джон с адреса Минифорд Авеню 189, Сити Айлънд, Ню Йорк, на екрана се появи пълното име — Джон Уилям Пепърдайн — и номер на социалната осигуровка. Няколко докосвания на клавиатурата и разполагаше с датата му на раждане. Фасулена работа, помисли си Марк. Въоръжен с данните, той влезе в основната база данни и натисна бутона за търсене.

Зяпна. Не можеше да повярва на късмета си. Резултатът беше страхотен. Не, идеален!

Разполагаше с основната си опора.

Добре, Марк, действай, помисли си той. Влезе, а сега се разкарвай възможно най-бързо! Хората от отдела скоро щяха се върнат от обедна почивка и беше време да престане да се прави на въжеиграч. Внимателно пъхна юесбито в един от свободните портове на компютъра.

Нужни му бяха само няколко секунди, за да качи базата данни в устройството. След като приключи, майсторски прикри следите си, изключи камуфлажната програма и същевременно рестартира системата за откриване на пробиви. Завърши, като свали металния конектор от сивия куршум и го запои отново към юесби кабела. Когато всички компоненти бяха отново в бюрото му, отвори вратата и колкото можа по-небрежно тръгна към килера, за да върне поялника.

Прибра инструмента и когато се обърна, пътят му беше препречен от едрия и четвъртит Елвис Брандо. Беше толкова близко, че Марк долавяше дъха на чили от устата му.

— Май пропусна обяда — рече Елвис.

— Мисля, че стомахът ми не е наред — оплака се Марк.

— Май няма да е зле да се прегледаш. Потиш се като прасе.

Марк докосна влажното си чело и едва сега осъзна, че комбинезонът му е мокър под мишниците.

— Добре съм.

До края на работния ден оставаше половин час, когато Марк направи още едно посещение на тоалетната и намери празна кабинка. Извади две неща от джоба на комбинезона си — паметта с форма на куршум и смачкан презерватив. Постави пластмасовото устройство в презерватива и свали гащи, след което стисна зъби и напъха най-голямата тайна на планетата в задното си отвърстие.

Вечерта седна на дивана си и изгуби представа за време, а лаптопът изгаряше скута и очите му. Преравяше откраднатата база данни, размесваше я като тесте карти, извършваше кръстосани проверки и уточнения, правеше списъци на ръка и ги преработваше, докато не остана удовлетворен.

Работеше изключен от мрежата, макар че дори да беше онлайн, компютърът му имаше защита, през която не можеха да проникнат любопитни очи. Ръцете и пръстите му бяха единствените движещи се части от тялото му, но когато завърши, беше останал почти без дъх от изтощение. Собствената му дързост му даваше сили — искаше му се да може да се похвали на някого с наглия си ум.

Когато беше момче, обикновено тичаше при родителите си, за да им съобщи за поредната добра оценка или решена задача по математика. Майка му умря от рак. Баща му се ожени повторно за една неприятна жена и все още бе ужасно разочарован от него, че е напуснал добра компания заради държавна работа. Почти не разговаряха. Пък и това не беше от нещата, които би могъл да кажеш на жив човек.

Изведнъж му хрумна идея, която го накара да се изхили доволно.

Защо пък не?

Кой щеше да разбере?

Затвори базата данни, защити я с парола и отвори файла с първия му сценарий, Торнтън Уайлдъровата ода за съдбата, направена на пух и прах от онова дребно холивудско мекотело. Запрелиства текста и започна да прави промени. Всеки път, когато натискаше „Намери“ и „Замести“, възкликваше възбудено като палаво малко момче с някаква дяволита тайна.