3

Преди нападението вечерта на Треслъв бе сладко болезнена, но не потискаща. Макар и да се оплакваха, че се носят самотни без цел и посока, тримата мъже — двамата вдовци и Треслъв, който условно минаваше за трети, взаимно се наслаждаваха на компанията си, обсъждаха икономиката и световните проблеми, спомняха си шеги и анекдоти от миналото и почти успяха да се убедят, че са се върнали обратно във времето отпреди да имат съпруги, които да губят. За момент техните влюбвания, децата, които им се бяха родили — Треслъв по недоглеждане се беше сдобил поне с две, за които знаеше — разделите, които ги бяха опустошили, всичко се превърна в сън. Никой, когото бяха обичали, не ги беше напускал, защото още не бяха обичали никого. Загубите принадлежаха на бъдещето.

Но кого ли заблуждаваха?

След вечеря Либор Севик, в чийто апартамент, намиращ се между сградата на БиБиСи и Риджънтс Парк, се бяха събрали, седна на пианото и изсвири Опус Експромто 90 на Шуберт, който жена му Малки бе обожавала да свири. На Треслъв му се стори, че ще умре от мъка по своя приятел. Не знаеше как Либор изобщо бе преживял смъртта на Малки. Бракът им бе продължил повече от половин век. Сега Либор наближаваше деветдесетата си година. Какво му оставаше, за което да живее? Музиката на Малки, може би. Либор никога не сядаше на пианото, докато тя бе жива — столчето му бе свещено за нея и той по-скоро би нахълтал в тоалетната, докато тя е вътре, отколкото да седне върху него — но често стоеше прав зад нея, докато тя свири, като в по-ранните дни й акомпанираше на цигулка, но след това, по нейно негласно настояване („Tempo, Либор, tempo!“), само я наблюдаваше без инструмента си, в мълчаливо обожание на нейното майсторство, на аромата на алое и тамян (всички аромати на Арабия), които лъхаха от косите й, и на красотата на нейната шия. Шия, по-изящна от лебедовата, й беше казал той в деня, когато се бяха срещнали. Заради акцента му Малки беше помислила, че й казва, че шията й е по-изящна от свонц5, което й бе напомнило за една дума на идиш6, която баща й често използваше и която означаваше пенис. Възможно ли бе Либор да е имал предвид, че шията й е по-изящна от пенис? Ако не се бе омъжила за Либор, тя — или поне така гласеше семейната легенда — по всяка вероятност щяла да стане известна концертна пианистка. Когато Хоровиц7 я чул да свири Шуберт на един прием в Челси, той я похвалил. Казал, че свири откъсите така, както трябва да се свирят, сякаш самият Шуберт ги съчинява в момента — емоционални импровизации с освежителен привкус на интелектуалност. Нейното семейство съжалявало за женитбата по много причини, не на последно място сред които липсата у Либор на интелект и обноски, нерафинираният му журналистически тон и средите, сред които се движел, но най-вече заради музикалното бъдеще, което тя захвърлила заради него.

— Ако толкова трябва да се омъжваш, защо не вземеш Хоровиц? — питали я те.

— Той е два пъти по-възрастен от мен — отвърнала Малки. — със същия успех бих могла да се омъжа за Шуберт.

— А кой е казал, че съпругът ти не може да е два пъти по-възрастен от теб? Музикантите живеят вечно. Е, ако все пак го надживееш, тогава…

— Той не ме разсмива — казала тя. — Либор ме кара да се смея.

Могла е също така да добави, че Хоровиц вече е бил женен за дъщерята на Тосканини.

И че Шуберт е умрял от сифилис.

Тя никога не бе съжалила за решението си. Дори когато бе чула Хоровиц да свири в Карнеги Хол — родителите й бяха платили престоя в Америка, за да забрави Либор, и й бяха купили места на първия ред, така че Хоровиц със сигурност да я забележи, дори когато Либор бе спечелил известно признание като журналист в шоу бизнеса и бе пътувал без нея до Кан, Монте Карло и Холивуд, нито когато бе изпадал в някоя от дълбоките си чешки депресии, нито дори когато Марлене Дитрих, неспособна да проумее, че на света съществува часова разлика, бе позвънила от Шато Мармон8 в лондонския им апартамент в три и половина сутринта, наричайки Либор „скъпи мой“ и ридаейки в слушалката.

— Ти изпълваш цялото ми съществувание — беше казала Малки на Либор. Слуховете гласяха, че и Марлене Дитрих му е казала същото, но той все пак се беше спрял на Малки, чиято шия беше по-изящна от свонц.

— Но ти трябва да продължаваш да свириш — бе настоял той и й беше купил от един аукцион в Южен Лондон роял „Стайнуей“ с чифт позлатени свещници.

— Ще свиря — бе отвърнала тя. — Ще свиря всеки ден. Но само когато ти си до мен.

По-късно, когато можеше да си го позволи, той й купи концертен роял „Бекстайн“ с корпус от абаносово дърво. Тя искаше „Блютнер“, но той не желаеше в апартамента нищо, произведено отвъд Желязната завеса.

В по-късните им години тя го бе накарала да й обещае, че няма да умре преди нея, толкова неспособна бе да оцелее дори един час без него — обещание, което той тържествено бе спазил.

— Смей се, ако искаш — каза той на Треслъв, — но паднах на коляно, докато й обещавах, точно както в деня, когато исках ръката й. Това е единствената причина да съм още жив сега.

Неспособен да намери думи, Треслъв сам падна на едно коляно и целуна ръката на Либор.

— Мислихме дори, ако единият от нас заболее сериозно, да се хвърлим заедно от Бийчи Хед9 — каза Либор, — но Малки реши, че аз съм прекалено лек, за да падна във водата едновременно с нея, а не й се искаше да виси във водата и да ме чака.

— Бийчи Хед? — удиви се Треслъв.

— Да. Веднъж дори си направихме екскурзия дотам. Подканвахме се един друг да се престрашим. Прекрасно място. Спуска се шеметно към морето, във въздуха кръжат чайки, а по бодливата тел на предпазната ограда висят завързани изсъхнали китки цветя. На една от тях дори още стоеше етикетчето с цената. Помня, че имаше паметна плоча с цитат от Псалмите за Господ, който е по-силен от грохота на много води, както и много дървени кръстове, забити в земята. Мисля, че именно заради кръстовете се отказахме.

Треслъв не разбираше за какво говори Либор. Огради с бодлива тел? Да не би с Малки да бяха ходили на самоубийствена разходка до концлагера Треблинка? Чайките обаче… и кръстовете… Кой знае.

Така или иначе, Малки и Либор не направиха нищо по въпроса. Малки първа заболя сериозно и болестта я довърши.

Три месеца след смъртта й Либор се престраши и скочи в самия водовъртеж на отчаянието си, като нае един вмирисан на стари писма, цигари и Гинес учител да го научи да свири импровизациите, които Малки бе изпълнявала така, сякаш Шуберт е в стаята с тях (и ги съчинява в момента), като ги свиреше отново и отново, с четири от любимите му снимки на Малки, поставени на капака на пианото пред него. Неговото вдъхновение, неговата учителка, неговият другар, неговият съдия. На една от тях тя изглеждаше непоносимо млада, облегната, смеейки се, на кея в Брайтън, с огряно от слънцето лице. На друга бе облечена в сватбената си рокля. На всичките тя имаше очи единствено за Либор.

Когато музиката започна, Джулиан Треслъв се разплака открито. Ако той беше женен за Малки, не се съмняваше, че щеше да плаче над красотата й всяка сутрин, щом се събудеше, за да я намери до себе си в леглото. А после, когато се събудеше и тя вече не беше до него, не можеше да си представи какво би направил… Да се хвърли от Бийчи Хед — защо не?

Как продължаваш да живееш, знаейки, че никога вече — никога, никога — няма да видиш човека, когото обичаш? Как понасяш дори един час, една минута, една секунда от това знание? Как се съхраняваш цял?

Той искаше да попита Либор за това. „Как издържа през първата си нощ на самота, Либор? Успя ли да заспиш? Спал ли си оттогава? Или сънят е всичко, което ти е останало?“

Но не успя да го направи. Може би не искаше да чуе отговора.

Макар веднъж Либор все пак да каза: „Точно когато си мислиш, че си преодолял скръбта, разбираш, че си останал със самотата.“

Треслъв се опита да си представи самота, по-голяма от своята собствена. „Точно когато преодолееш самотата“, помисли си той, „осъзнаваш, че си останал със скръбта.“

Но все пак той и Либор бяха различни хора.

Беше шокиран, когато Либор му разкри една тайна. Към края те бяха използвали лоши думи един към друг. Наистина лоши.

— Ти и Малки?

— Да, аз и Малки. Говорехме си вулгарно. Това беше нашата защита срещу патетиката.

Треслъв не можеше да понесе тази мисъл. Защо някой ще иска да се защитава срещу патетиката?

Либор и Малки бяха от същото поколение като отдавна починалите му родители. Той бе обичал родителите си, без да е близък с тях. Те вероятно биха казали същото за него. Часовникът, от който му предстоеше да бъде лишен по-късно същата вечер, му беше подарък от вечно угрижената му майка. „На моя Джулс“, пишеше от вътрешната му страна. Макар в действителност никога да не го бе наричала Джулс. Чувството за стегнатост и ред, от което също така междувременно се бе лишил, пък беше наследство от баща му, човек, който стоеше толкова изправен, че създаваше около себе си усещане за някаква архитектурна тишина. Можеше да го използваш за кол за пране, спомни си Треслъв.

Но той не смяташе, че родителите му са причината за сълзите, които проля в присъствието на Либор. Онова, което го разчувства, бе доказателството за тленността на нещата. Накрая всяко нещо искаше своята цена и може би щастието я искаше дори по-безмилостно от своята противоположност.

Дали не бе по-добре тогава — претегляйки загубите — да не познаеш щастието въобще? Да вървиш през живота, чакайки онова, което никога не идва, и така да имаш по-малко да скърбиш?

Възможно ли бе това да е причината Треслъв толкова често да се оказваше сам? Дали не се предпазваше от споделеното щастие, за което така копнееше, от страх как ще се почувства, когато то му бъде отнето?

Или пък ужасът от загубата бе именно онова щастие, към което се стремеше?

Мислите върху причината за неговите сълзи само го накараха да плаче още повече.

През цялото време, докато Либор свиреше, третият член на групата, Сам Финклер, не проля нито една сълза. Потресаващо преждевременната смърт на собствената му жена, загинала при злополука същия този месец, в който и Либор бе овдовял, го бе оставил едва ли не повече гневен, отколкото наскърбен. Тайлър никога не беше казвала на Сам, че „изпълва цялото й съществувание“. Въпреки това той я бе обичал силно, с очакваща и дори бдителна всеотдайност — което не му бе попречило да проявява и по малко всеотдайност настрани — сякаш се бе надявал, че някой ден тя ще благоволи да му сподели истинските си чувства към него. Но тя така и не го бе направила. През последната нощ той бе стоял неотлъчно край леглото й. Веднъж тя го бе повикала да се приближи. Подчинявайки се, той бе поставил ухо пред сухите й, измъчени устни, но и да е искала да му каже нещо нежно, тя не бе успяла. Той бе чул единствено измъчен стон. Звук, който спокойно е могъл да идва и от неговото гърло.

Техният брак, макар и поизнервен понякога, също бе изпълнен с любов и, ако броим децата, по-плодотворен от този на Либор и Малки, но Тайлър винаги се бе струвала на Сам някак отдръпната и потайна. Може би и невярна, това той не знаеше. Може би и да знаеше нямаше да има нищо против, но вече нямаше как да знае и това. Тя никога не му бе дала възможност да разбере. А сега тайните й, както се казва, бяха погребани с нея. В Сам Финклер имаше сълзи, но той беше също толкова бдителен към тях, колкото и някога към жена си. Ако щеше да плаче, искаше да е сигурен, че го прави от любов, а не от гняв. Затова, поне докато не опознаеше скръбта си по-добре, беше за предпочитане да не плаче въобще.

А и бездруго, Треслъв имаше достатъчно сълзи за всички.

Джулиан Треслъв и Сам Финклер бяха съученици. Повече съперници, отколкото приятели, но съперничеството също може да трае цял живот. Финклер беше по-умният от двамата. Самюъл, както настояваше да го наричат тогава. „Името ми е Самюъл, а не Сам. Сам е име за частен детектив. Самюъл е бил пророк.“

Самюъл Езра Финклер — как можеше да не е по-умният с име като това?

След като се прибра от ваканцията в Барселона, където му бяха предсказали бъдещето, Треслъв изтича развълнувано право при Финклер. Двамата деляха една стая.

— Познаваш ли момиче на име Джуно? — попита го той.

— Познаваш ли Джуно? — повтори Финклер, издавайки непонятни съскащи звуци между зъбите си.

Треслъв не схващаше.

— Познаваш ли Джуно? Нали това ме питаш?

Треслъв продължаваше да не схваща. Тогава Финклер го написа. Познаваш ли Джуно?10

Треслъв сви рамене.

— Смяташ, че е смешно ли?

— За мен е смешно — каза Финклер. — А ти както искаш.

— Значи е смешно един евреин да напише думата евреин? Това ли е смешното?

— Забрави — рече Финклер. — Така или иначе няма да разбереш.

— Защо да не разбера? Ако аз взема и напиша „не-евреите не знаят кого познават евреите“, това смешно ли ще бъде?

— Ни най-малко.

— Именно. Не-евреите не намират за адски забавно да гледат на света по не-еврейски начин. Ние не се дивим на идентичността си, написана върху лист хартия.

— И знаеш ли защо е така? — попита Финклер.

— Ходи се шибай.

— Какво е това, не-еврейски хумор ли?

Преди да срещне Финклер, Треслъв никога не беше общувал с евреи. Поне не и съзнателно. Той предполагаше, че те са дребни, тъмни и прокрадващи се. Потайни хора. Но Финклер бе почти оранжев на цвят и направо се изливаше от дрехите си. Имаше необичайни и запомнящи се черти — изпъкнала челюст, дълги ръце и огромни стъпала, за които още на петнайсетгодишна възраст не можеше да си намери обувки. (Треслъв обръщаше внимание на стъпалата; неговите собствени бяха изящни като на танцьор.) Нещо повече — при Финклер всичко беше в повече — той имаше внушителна стойка, която го правеше да изглежда по-висок, отколкото беше всъщност, и раздаваше мнения за хора и събития с такъв хъс и увереност, че сякаш ги изплюваше от устата си. „Говори, недей да пръскаш плюнки“, дразнеха го понякога другите момчета, макар да рискуваха кожите си по този начин. Ако всички евреи изглеждаха така, мислеше си Треслъв, то Финклер, което звучеше като Спринклър11, щеше да е по-подходящо име за тях от „евреин“. Той така ги и наричаше за себе си — финклери.

Щеше да му е приятно да сподели това с приятеля си. Струваше му се, че то маха клеймото от наименованието. В мига, в който заговориш за Финклеровия въпрос или Финклеровата конспирация, сякаш изсмукваш отровата от тях. Но все не стигаше дотам да обясни това на самия Финклер.

И двамата бяха синове на заможни собственици на магазини. Бащата на Треслъв продаваше пури и пособия за пушене, а този на Финклер държеше аптека. Бащата на Сам Финклер се беше прочул с изготвянето на хапчета, които вдигаха на крака хора, стигнали едва ли не до смъртния одър. От тези хапчета косата им порастваше отново, гърбовете им се изправяха, а бицепсите им се надуваха. Старият Финклер сам беше ходещо чудо, страдал някога от рак на стомаха, той се беше превърнал в живо доказателство на чудодейния ефект на своите хапчета. Той обичаше да кани клиентите от аптеката си, независимо какви бяха болежките им, да го удрят с юмрук в стомаха. Точно на мястото, поразено някога от рака. „По-силно“, казваше той. „Ударете ме по-силно. Не, не така, още не чувствам нищо.“

И когато започваха да се дивят на силата му, той изваждаше кутийката с хапчетата си. „По три на ден след ядене и вие също ще кажете сбогом на болката.“

Въпреки всичките си циркаджилъци той беше религиозен човек, носеше черна мека шапка, ходеше редовно на синагога и се молеше на Господ да го опази жив.

Джулиан Треслъв знаеше, че никога няма да бъде умен по финклеров начин. Познаваш ли Джуно… Той за нищо на света не можеше да измисли нещо подобно. Неговият мозък работеше при различна температура. Отнемаше му по-дълго време да вземе решение и едва взел го, вече искаше да го промени отново. Но смяташе, и може би именно поради тази причина, че е надареният с по-дръзко въображение от двамата. Идвайки сутрин на училище, той балансираше нощните си сънища като акробат, понесъл човешка пирамида на раменете си. В повечето беше оставен сам в огромни, ехтящи стаи, стоеше над празни гробове или пък гледаше горящи къщи. „Какво смяташ, че може да означава това?“, питаше приятеля си той. „Кажи ми да ти кажа“, неизменно отговаряше Финклер. Сякаш че имаше по-важни неща, за които да мисли. Финклер никога не споделяше сънища. Понякога на Треслъв му се струваше, че той по принцип изобщо не сънува.

Може би беше прекалено висок, за да сънува.

Така че Треслъв трябваше да тълкува сънищата си сам. В тях той се оказваше на неподходящи места в неподходящо време. Закъсняваше за нещо освен в случаите, в които подраняваше. Чакаше да се стовари брадва, да избухне бомба, опасна жена да впие пръсти в сърцето му. Джули, Джудит, Джуно…

Хуно.

Също така сънуваше, че е изгубил нещо и не успява да го открие въпреки всичките си отчаяни търсения из най-невероятни скривалища — зад первазите на пода, в цигулката на баща си, между страниците на книгите, дори когато предметът беше по-голям от книга. Понякога чувството, че му липсва нещо ценно, не го оставяше в продължение на целия ден.

Либор, който беше три пъти по-възрастен от тях, когато се срещнаха, се появи сякаш от нищото — и действително, в своя кадифен костюм в цвят бордо и съответстваща папионка той изглеждаше така, сякаш е отворил погрешната врата — подобно на Треслъв в неговите сънища — за да дойде да им преподава европейска история, макар че всъщност основното, за което предпочиташе да им говори, беше комунистическата диктатура (от която бе имал благоразумието да избяга през 1948, точно преди тя да впие нокти в страната му), Бохемия от времето на хусистите и ролята, изиграна от прозорците в чешката история12. Джулиан Треслъв помисли, че чува „вдовиците“ и се развълнува.

— Вдовиците в чешката история ли, господине13?

— Прозорците, chlapec14, прозорците!

В своята собствена страна той бе работил като журналист, филмов критик и водещ на рубрики за светски клюки; по-късно, вече под името Игън Слик, като холивудски коментатор, беше кавалерствал на красивите актриси из баровете на Сънсет Булевард, задоволявайки със статиите си за тях гладната за блясък и слава английска преса, а ето че сега преподаваше нелепостите на чешката история на английски гимназисти в Северен Лондон. Ако можеше да има нещо по-екзистенциално абсурдно от чешката история, то това бе неговата собствена.

Съпругата му Малки бе станала причина да изостави Холивуд. Тя никога не го бе придружавала по време на пътуванията му, предпочитайки да остане да поддържа домашното огнище. „Харесва ми да те чакам“, му беше казвала. „Обичам да предвкусвам твоето завръщане.“ Но той бе доловил, че предвкусването започва да я поизнервя, а също и че има материални грижи, с които не бива да я оставя повече да се занимава сама. Затова бе прекратил договора си и се бе скарал с издателя си. Той се нуждаеше от време, за да пише историите за това къде е бил и кого е срещнал. Преподаването му даваше това време.

От Пасифик Палисейдс15 до Хайгейт16, от Гарбо до Финклер — траекторията на неговата кариера го караше да се смее безочливо по време на собствените си часове, което му печелеше симпатиите на учениците. Утро след утро той изнасяше един и същи урок — изобличаване на Хитлер и Сталин, последвано от Първата и — „ако сте послушни“ — Втората Пражка дефенестрация. Понякога караше някое от момчетата да изнесе урока вместо него, тъй като всички го знаеха наизуст. След това, когато на изпитите не излизаха никакви въпроси за Първата, Втората, нито за Която и Да Било Следваща Пражка Дефенестрация, учениците му се оплакваха. „Не очаквайте от мен да ви готвя за разни изпити“, казваше им той, цупейки и бездруго нацупената си устна. „Има много учители, които да ви помагат да изкарате добри оценки. Моята цел е да ви дам представа за по-широкия свят.“

Либор искаше да им разказва за Холивуд, но Холивуд не беше в конспекта. Прага и нейните дефенестрации все някак можеше да вмъкне, но не и звездите и техните прегрешения.

Той не се задържа дълго. Учителите, които носят папионки и говорят за широкия свят, рядко успяват. Шест месеца по-късно той вече работеше за чешкия отдел на БиБиСи през деня, а през нощта пишеше биографии на някои от най-красивите жени в Холивуд.

Малки нямаше нищо против. Тя го обожаваше и го намираше за забавен. Забавен беше по-добре от абсурден. Това нейно мнение го запазваше нормален, „с което малко чехи могат да се похвалят“, шегуваше се той.

Когато имаше време, продължаваше да се среща с двете момчета. Тяхната младежка невинност го забавляваше, самият той никога не бе имал такава. Водеше ги на барове, които те не можеха да си позволят, забъркваше им питиета, за които дори не бяха чували, а още по-малко опитвали, описваше в значителни подробности еротичните си подвизи — той използваше именно тази дума, еротичен, като я търкаляше по езика си, сякаш сладострастието на самите срички беше достатъчно, за да го възбуди — и им разказваше за онази Бохемия, от която бе имал късмета да избяга и се надяваше да не види никога повече.

От държавите на свободния свят, по мнението на Либор, единствено в Англия и Америка си струваше да се живее. Той обичаше Англия и пазаруваше така, както си представяше, че пазаруват англичаните, като си купуваше ароматизиран чай и паста от аншоа от „Фортнъм и Мейсън“, а ризи и сака — от Джърмин Стрийт, където също така си угаждаше с бръснене и горещи кърпи толкова дни в седмицата, колкото успяваше. За Израел също говореше положително, но според Треслъв това беше повече за да дразни хората с факта на съществуването му, отколкото защото искаше да живее там. Когато Либор говореше за Израел, той произнасяше „р“-то така, сякаш има най-малко три такива букви, докато „л“-то оставяше да отпадне, за да внуши, че това място принадлежи на Всевишния и той е недостоен да го произнесе изцяло. Треслъв разбра, че финклерите обичат да правят това с езика. Когато не си играеха с него, му приписваха свещени качества. Или обратното. Сам Финклер понякога изплюваше свързани с Израел понятия като ционист, Тел Авив или кнесет така, сякаш бяха проклятия.

Веднъж Либор им издаде една тайна. Той беше женен. И то повече от двайсет години. За жена, приличаща на Ава Гарднър17. Жена, толкова красива, че не се осмеляваше да заведе приятелите си вкъщи да се запознаят с нея, за да не ослепеят от гледката. Треслъв го попита защо, след като толкова време не им е казал за нея, им казва сега.

— Защото мисля, че сте готови — беше отговорът му.

— Готови да ослепеем?

— Готови да се изложите на риска.

Истинската причина беше, че Малки имаше племеннички на възрастта на Треслъв и Финклер, девойчета, които изпитваха затруднение да си намерят приятели. От постановката не излезе нищо — дори Треслъв не успя да се влюби в някоя от племенничките на Малки, които нямаха никаква физическа прилика с нея, макар, естествено, да се влюби в Малки, въпреки че тя беше достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Либор не беше преувеличил. Тя толкова приличаше на Ава Гарднър, че момчетата обсъждаха помежду си възможността това наистина да е тя.

Скоро след това дружбата им западна. След като им беше показал жена си, Либор нямаше с какво особено да ги впечатли. А и те от своя страна беше време да търсят своите собствени звезди.

Не след дълго излезе от печат първата от биографиите, бързо последвана и от втора. Сочни, забавни и леко фаталистични. Либор отново се къпеше в известност. Всъщност стана дори по-известен отпреди, защото доста от жените, за които пишеше, бяха вече мъртви, а, изглежда, бяха доверили на Либор повече от своите тайни, отколкото на който и да било друг мъж. На някои от снимките, на които танцуваха прегърнати с него, човек можеше почти да види как му изливат душите си. Явно чувстваха, че могат да му вярват, защото е забавен.

През следващите няколко години Сам и Джулиан следяха напредъка на Либор само по тези биографии. Джулиан му завиждаше. Сам не чак толкова. В пустите среднощни коридори на сградата на БиБиСи, които бяха дом за Джулиан — ако адът може да се нарече дом — рядко проникваха вести от Холивуд. И тъй като смяташе кариерата на Либор за противоположност на своята, той постоянно, макар и тайно, бе съблазнен от нея.

В университета Сам Финклер, или Самюъл Финклер, както все още се казваше тогава, не тръгна по пътя на разнородните дисциплини и модулното обучение. Той разбираше по-добре, както сам каза, откъде духа вятърът. Финклерът му с финклер, помисли си с възхита Треслъв, мечтаейки си и неговите инстинкти да му казваха откъде духа вятърът.

— Е, какво ще е тогава? — попита той. — Медицина? Право? Счетоводство?

— Знаеш ли как се нарича това? — каза Финклер.

— Как се нарича кое?

— Това, което правиш в момента.

— Да се интересуваш?

— Да поставяш в стереотип. Ти току-що ме постави в стереотип.

— Ти каза, че знаеш откъде духа вятърът. По този начин не се ли поставяш сам в стереотип?

— Аз имам право сам да се поставям в стереотип.

— А — отвърна Треслъв и както винаги се зачуди дали някога ще стигне до дъното на загадката за това кое финклерите можеха да казват сами за себе си, но не-финклерите не можеха да казват за тях.

Съвсем нестереотипно — самата мисъл за което, каза си Треслъв, също беше вид поставяне в стереотип — Финклер записа философия на морала в Оксфорд. Макар тогава това да не изглеждаше чак толкова умен кариерен ход, а следващите му пет години на преподаване на риторика и логика на малки класове в Оксфорд да изглеждаха още по-малко умни, Финклер удържа репутацията си на тарикат в очите на Треслъв, като публикува първо една, после още една, а после още и още една от практическите философски книги за самопомощ, които му донесоха богатство. „Екзистенциализъм в кухнята“ беше заглавието на първата, а на втората — „Малък домакински наръчник на стоика“. След това Треслъв спря да ги купува.

Именно в Оксфорд Финклер заряза името Самюъл в полза на Сам. Дали защото искаше да го смятат за частен детектив? Треслъв се съмняваше. Мина му през ума, че приятелят му вероятно не иска да го вземат за финклер, но тогава щеше да има повече смисъл да смени фамилията, а не името си. А може би просто искаше да минава за човек, с когото е лесно да се разбереш. Което не беше вярно.

Всъщност догадката на Треслъв, че Финклер не иска повече да го вземат за финклер, беше правилна. Баща му беше починал, изпитвайки адски болки към края си, със или без чудотворните хапчета. А именно баща му го удържаше в лоното на финклерите. Майка му никога не се бе вживявала особено в тези неща, а още по-малко сега, когато беше останала сама. Така че дотук с финклерството и с ирационалните системи от вярвания. Но онова, което Треслъв нямаше начин да разбере, беше, че името Финклер продължаваше да означава нещо, дори и без финклерската идея зад себе си.

Оставайки Финклер, Финклер бе съхранил емоционалното наследство на своята вяра. Захвърляйки Самюъл, се бе отрекъл от финклерското бъдеще.

На гребена на успеха на своята поредица от практически наръчници по мъдрост той бе продължил напред и — въпреки големите си ходила, словесно плюене и, по мнението на Треслъв, непредразполагаща външност като цяло — бе станал популярна телевизионна личност, създавайки предавания за това как Шопенхауер може да подпомогне хората в любовния им живот, Хегел — в подготовката на празниците, а Витгенщайн — в запомнянето на ПИН-кодове. (А финклерите с техните физически недостатъци, мислеше си Треслъв, сигурно раздразнено сменяха канала.)

— Знам какво си мислите всички за мен — преструваше се, че се извинява в компания Финклер, когато успехът му започна да става труден за преглъщане от онези, които го познаваха и обичаха — но трябва бързо да трупам пари, за да се подготвя за деня, когато Тайлър ще ме зареже и ще ми вземе всичко, което имам. — Той се надяваше, че тя ще отвърне, че го обича прекалено много, за да й мине дори през ум да го зарязва, но тя така и не го направи. Което може би се дължеше на факта, че през повечето време мечтаеше именно за това.

Докато Финклер, ако Треслъв предполагаше правилно, беше прекалено висок, за да мечтае за каквото и да било.

По-късно животът им потече в различни посоки, но те никога не изгубиха контакт един с друг или със семействата си — доколкото можеше да се каже, че Треслъв имаше семейство — или с Либор, който първо в апогея на славата си, а после и когато тя поспадна и болестта на жена му се превърна в негова основна грижа, отвреме-навреме се сещаше за съществуването им и ги канеше на партита, забави или дори на премиерата на някой филм. Първият път, когато Джулиан Треслъв посети великолепния апартамент на Либор на улица Портланд Плейс и чу Малки да свири Опус Експромто 90 на Шуберт, той плака като бебе.

Оттогава загубите и скръбта бяха изгладили различията в тяхната възраст и кариери и бяха възвърнали топлотата в отношенията им. Загубите — жестоките загуби — бяха причината те да се виждат по-често, отколкото през последните трийсет години.

Сега, когато жените им си бяха отишли, те можеха отново да станат младежи.

В случая на Треслъв, „отишли“ означаваше събрали си багажа или срещнали някой не толкова емоционално взискателен, или просто все още непресекли пътя му из опасните улици, за да разрушат завинаги душевния му покой.