IV

Помощникът на Наблюдателя каза:

— Той премина първия тест за оцеляване. Фактически се измъкна! Какво ще правим по-нататък?

— Чакай! — заповяда Наблюдателят рязко. И докато следеше новия екземпляр, му се мярна една обезпокояваща мисъл. Новият беше жена, която, изглежда, изпитваше болки, но не болките смущаваха Наблюдателя; беше нещо много по-непосредствено свързано с неговите интереси.

— Мисля — произнесе той бавно, — че те са влезли в контакт.

Помощникът му потрепера от уплаха.

— Зная — каза Наблюдателят, — но гледай. Виждаш ли? Той отива право към нея.

Наблюдателят, който не беше човек, нямаше истински човешки чувства, но все пак изпитваше учудване, когато беше учуден, и страх, когато имаше причина да се плаши. Той именно отговаряше за тези екземпляри, с които се бяха сдобили толкова трудно и от които се нуждаеха толкова много. По-добре от когото и да било от помощниците си знаеше с какви проблеми беше свързано това. Те можеха само да се удивляват на чудатостите на чуждоземците с прикрепени крайници и необикновени способности. А Наблюдателят знаеше, че това не беше някакво чудновато зрелище, а въпрос на живот или смърт. Той каза замислено:

— С тази, новата, не мога да се свържа, но от време на време долавям — почти — шепот. Първият, мъжът — нищо. Но тази жена може би не е съвсем няма.

— Тогава да го зарежем и да работим с нея, като забравим първия?

Наблюдателят се поколеба.

— Не — каза той най-после. — Мъжът реагира добре. Не забравяй, че предишния път, когато бе направен този експеримент, всички обекти умряха; а този поне е жив. Но недоумявам. Не можем да установим никаква връзка с жената…

— Тогава?

— Но не съм уверен, че и други не ще могат.

Гласът на жената беше толкова близо, че радиото в костюма на Маккрей служеше за добър засечник. Той определи местоположението й много лесно, екранирайки малката вградена антена с волфрамово-стоманеното острие на секирата, докато тя го молеше да бърза. Гласът й беше с подчертан акцент, някои думи — на език, който той не познаваше. Тя, изглежда, бе изпаднала в шок.

Това не изненада Маккрей; самият той бе стигнал почти до шок. Опита се да я успокои, докато търсеше изход от залата, но посред една дума гласът й секна.

Той се колебаеше, държейки секирата вдигната и поглеждайки натам, отдето бе дошъл. Трябваше да се измъкне някак, дори и да се наложеше да разбие стена.

Когато се обърна обратно, видя врата. Тя имаше особена форма и не приличаше на вратата, която бе разбил, но все пак явно беше врата, и то отворена.

Маккрей я гледаше мрачно. Внимателно се върна назад в спомените си. Дали преди няколко минути не бе гледал същото това място? Да. А имаше ли тогава отворена врата? Нямаше. Нямаше го дори сенчестото очертание на тристранната, неравномерна пролука, която се виждаше сега.

И все пак тя водеше накъдето трябва. Маккрей прибави към списъка си още един необясним факт и мина през вратата. Озова се в друга зала или тунел, който се издигаше доста стръмно надясно. Според пресмятанията му беше в нужната посока. Заизкачва се по него, потейки се под тежестта на костюма си, и намери друга отворена врата, този път кръгла, а зад нея…

Да, там беше жената, чийто глас бе чул.

Да, жена беше. Гласът тогава звучеше толкова напрегнато, че не беше сигурен. Дори сега не можеше да бъде сигурен поради късата черна коса, пък и тя лежеше ничком, но талията и бедрата бяха женски, макар и да бе облечена в широк ватиран работен комбинезон.

Той коленичи до нея и внимателно обърна лицето й.

Тя беше в безсъзнание. Широко, мургаво лице, без грим; явно беше някъде към тридесетте. Приличаше на китайка.

Дишаше малко на пресекулки, но без видимо затруднение; лицето й имаше спокоен вид, сякаш спеше. Не се събуди, когато той я раздвижи.

Разбра, че тя дишаше въздуха на помещението, в което се намираха.

За миг си помисли, че има опасност жената да се задуши; понечи да скочи, за да вземе и й навлече малкия, тънък космически костюм, който видя захвърлен в един ъгъл. Но като размисли добре, разсъди, че тя няма да диша така леко, ако и тук въздухът беше наситен с отровната миризма, която го бе прогонила от първото помещение.

От това можеше да се направи един очевиден извод: възможно бе да успее да икономиса от собствения си запас от въздух. За проба счупи печата на визьора си и вдъхна предпазливо. Леката миризма на халогени още я имаше, но толкова слаба, че дори не беше в състояние да насълзи очите му, а и температурата на въздуха беше приятно топла.

Той я разтърси, но тя не се събуди.

Изправи се и я загледа замислено. Остана разочарован. Гласът й му бе вдъхнал надежда, че ще има другар, човек, с когото да говори за разни неща, да сравнява наблюденията си — човек, който, макар и да не е в състояние да даде отговор на повече въпроси от самия него, все пак можеше да участвува пасивно във взаимното обсъждане, в резултат от което би могла да се обясни донякъде странността на това място.

А вместо това върху плещите му бе паднало едно допълнително бреме, защото тя беше неспособна да се грижи сама за себе си, а несъмнено той не трябваше да я оставя в това състояние.

Разсеяно смъкна шлема си, натисна копчетата, които изключваха охладителното устройство на костюма, и огледа помещението. То беше голо с изключение на пръснатите тук-там неуместни човешки предмети — почти като помещението, в което самият той се бе появил отначало, само че тези предмети не бяха от „Джодръл Банк“. Плетен камъшен параван, няколко готварски прибора, нещо подобно на канцеларска сметачна машина, няколко книги — взе една от книгите и я прегледа бегло. Беше напечатана на груба хартия, а текстът се състоеше от идеограми, може би китайски; ала той не владееше източни езици.

Маккрей знаеше, че „Джодръл Банк“ не беше единственият свръхсветлинен кораб в този отсек от пространството. Пътят до Бетелгейзе беше много оживен, както беше с всички пътища на свръхсветлинни кораби: почти всеки ден от някоя точка на Земята към някоя от нейните колонии заминаваха кораби, същото усилено движение имаше и в обратната посока.

Разбира се, ако разликата във времето при съобщенията не лъжеше, той вече не беше в тази част от небето; Бетелгейзе отстоеше само на няколкостотин светлинни години от Слънцето и субпространственото радио преодоляваше това разстояние за около 50 минути. Но може би жената беше от друг кораб, вероятно кораб от Сингапур или Токио, пътуващ по същия маршрут. Тя лесно би попаднала в капан така, както и той самият бе попаднал. И ако се събудеше, можеше да узнае от нея какво се е случило и по този начин да научи нещо, което би било от полза.

Макар че трудно можеше да се проумее каква полза би имало при тези абсолютно невиждани досега и неприятни обстоятелства.

Бръмченето от „Джодръл Банк“ започна отново: „Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, «Джодръл Банк» отговаря…“

Той намали силата на звука, ала не смееше да го прекъсне. Бе загубил представа за време и не можеше да определи кога ще отговорят на последното му съобщение. Трябваше непременно да чуе този отговор, когато дойдеше. А какво ставаше междувременно със съпленничката му?

Костюмът й беше просто тънък работен модел, херметичен като неговия, но без здравата обшивка, която беше нужна, за да му се вградят реактивни двигатели. В него имаше достатъчно запаси от въздух и ограничено количество вода, но нито храна, нито аптечка за спешни случаи.

Разбира се, Маккрей притежаваше и едното, и другото. Това беше просто още една причина да не я изостави и да продължи нататък… ако впрочем можеше да намери някаква причина да предпочетете да върви в една посока вместо в друга и ако имаше щастието да се разтвори пак някаква стена, за да мине през нея.

Би могъл да й инжектира някакво възбуждащо средство, мислеше си той. Но дали то щеше да подобри положението? Не по същество, заключи той със съжаление. Сънят беше потребност, а не лукс; нямаше полза да я събужда с химически средства, когато тялото й показваше, че се нуждае от почивка, като отказваше да се събуди при повикване. Във всеки случай, ако не беше сериозно ранена, сигурно скоро щеше да се събуди сама.

Провери пулса и зениците; всичко беше нормално, нямаше указания за кръвоизлив или соматичен шок.

Толкова по въпроса. Поне бе взел едно просто решение, мислеше той с мрачна ирония. По този начин бе станал отново господар на собствената си съдба, а това бе възвърнало донякъде самочувствието му.

Може би щеше да успее да направи нещо повече. Защо например да не се опита да намери изход от това място?

По всяка вероятност нямаше да могат да останат тук неограничено време — ето първия факт, който трябваше да има предвид. Или въображението му беше развинтено, или миризмата на халогени беше малко по-силна. Във всеки случай нямаше гаранция, че това място ще остане обитаемо по-дълго от предишното, и той трябваше да се съобразява с обстоятелството, че запасът от въздух в един космически костюм не е неизчерпаем. Тези бърлоги можеха да се окажат смъртоносна клопка.

Маккрей постоя, облегнат на дръжката на секирата си, питайки се доколко тук имаше разум и доколко паника. Знаеше, че най-голямото му желание сега е да се измъкне от това място, да види небе и звезди, да бъде там, където няма същества, които дебнат зад лъжливи ламперии на стени или надничат през телекамери, скрити в мебелите, и могат да го подмамят в клопка. Но имаше ли причина да вярва, че ще бъде по-добре някъде другаде? Дали това място не е нещо като вивариум, поддържан за неговото оцеляване — може би проникването на отровни газове и горещина в първото помещение не беше умишлено посегателство срещу безопасността му, а се дължеше на неизправност в екранирането, което единствено би могло да запази живота му?

Не знаеше, а и поради естеството на нещата не можеше да знае. Но колкото и да бе парадоксално, мисълта, че бягството може да увеличи опасността за него, засилваше още повече желанието му да избяга. Той искаше да знае. Ако смъртта го чакаше извън това помещение, Маккрей беше готов да я посрещне — сега, докато беше все още физически в добра форма.

И докато все още не бе загубил разсъдъка си. Защото имаше предел на количеството явления, които можеше да натрупа в дъното на съзнанието си; рано или късно ще трябва да застане лице срещу лице с противоречията, загадките, страховете.

Но какво би могъл да направи с жената? Да речем, ще я носи, но можеше ли да носи и костюма й? Не смееше да я вземе със себе си без костюм. Нямаше да й направи услуга, като я потопи в друга отровна атмосфера и я гледа как умира, тъй като й бе отнел единствената надежда за оцеляване. Но костюмът тежеше най-малко 50 фунта. Неговият — малко повече; момичето тежеше, да речем, 130. С такъв товар не би могъл да се справи, поне не повече от няколко десетки ярда разстояние.

Говорещият в шлема му каза внезапно:

— Хъръл Маккрей, тук е „Джодръл Банк“. Съобщението ти е прието. Сега насочваме и препредаваме сигнала ти. Чакай. След десет минути ще ти се обадим пак. — И с друг тон: — Бог да ти е на помощ, Мак. Какво се е случило с теб, дявол да го вземе?

Въпросът беше уместен. Маккрей изруга напусто, понеже не знаеше какво да отговори.

Със злорадство си представяше какво става на борда на „Джодръл Банк“ в това време. Във всеки случай не само той беше объркан. Те са сигурно в пълна безпътица. Що се отнася до тях, навигаторът им е бил в даден момент на поста си, а в следващия момент е изчезнал безследно. Това само по себе си беше голяма главоблъсканица; единственият начин да се измъкнеш от свръх-светлинен кораб в полет значеше самоубийство. Сигурно така са помислили, щом са разбрали, че е изчезнал, и са претърсили кораба, за да се уверят дали по някаква причина не блуждае в някой трюм или не е в безсъзнание в някоя стаичка след някакво трудно въобразимо нападение от друг член на екипажа. Навярно са помислили че някак, в момент на умопомрачение, си е навлякъл костюм — костюмът беше налице — и е скочил от някой люк. Но изключено бе да се връщат, за да го търсят. Вярно, биха могли да засекат субпространственото му радио, ако си бе служил с него. Но каква полза щяха да имат от това? Първият въпрос, на който не можеше да се даде отговор, преди колко време е скочил. Дори и да знаеха това „Джодръл Банк“, който се движеше над 500 пъти по-бързо от скоростта на светлината, не можеше да бъде спрян за по-малко от десетина светлинни години. Не смееха да се надяват да се върнат дори приблизително на онова място в пространството, където той навярно бе скочил, и изобщо нямаше надежда да стигнат до някакво място, да се спрат, да огледат наоколо и да тръгнат отново — ускоренията бяха огромни, човекът — съвсем дребна прашинка.

И, разбира се, така или иначе, преди всичко той щеше да бъде мъртъв. Преминаването от свръхсветлинна скорост към нормалното пространство носеше мигновена гибел, ако не се намираш зад защитния екран на корабните машини.

Ето защо сигурно са се отказали от него и часове по-късно — или дни, защото той бе загубил всякакъв ориентир за време — те са получили съобщението му. — А какво ще правят след това?

Не знаеше. В края на краищата и самият той едва ли знаеше какво да прави.

Жената продължаваше да спи. Обратният път още беше открит. Душейки въздуха, той разбираше, че отровите в атмосферата непрекъснато прииждат. Отпред нямаше нищо освен голи стени и неразбория от безполезни уреди, разхвърляни по пода. Маккрей спокойно заключи съзнанието си и зачака.

Сигналът дойде най-после.

— Мак, проверихме местоположението ти. — Гласът, напрегнат и треперещ, беше на капитан Тилингър. — Не зная как си попаднал там, но ако показанията на уредите не лъжат, ти си дяволски далеч. Местоположението е същото, както на обект Месие М–42, а разстоянието — приблизително — съответно. Около хиляда светлинни години от нас, Мак. Така или иначе, ти си отвлечен. Аз… аз…

Гласът се поколеба, неспособен да изрече това, което не искаше да приеме като факт, но и не можеше да го отрече.

— Мисля — успя да произнесе накрая, — че най-после сме попаднали на ония свръхсъщества в Космоса, които ни озадачиха.

Отделните крайници на Наблюдателя трепереха от вълнение — и дори нещо повече от вълнение, защото се страхуваше. Мъчеше се да скрие от другите точно колко се страхуваше.

Помощникът му докладва:

— Вторият обект дойде в съзнание. Колко време искате да я държим така?

— Докато ви наредя. А какво става с главния обект?

— Не можем да кажем. Наблюдателю. Но вие излязохте прав. Изглежда, че той е установил връзка с други, и то чрез паранормални средства. — Наблюдателят долови ужаса в думите на помощника му. Той разбираше много добре този ужас. Едно е да работиш върху план, в който са залегнали паранормални сили, като теоретично упражнение. Съвсем друго е да ги видиш в действие.

Но имаше и по-сериозна причина за ужас и само Наблюдателят знаеше колко лошо беше положението. Той повика при себе си един от крайниците си и запечата на него доклад за напредъка на работата, който трябваше да се предаде на съвета. Прати го по въздуха през дългите лабиринти на съвета на своите сънародници, заповяда на помощниците си да продължат работата и се вглъби в мислите си, за да направи разбор на случилото се.

Тези две същества, владеещи сили в паранормалния — т.е. електромагнитния — спектър, изглежда бяха способни да оцелеят в подготвяните за тях обстановки. Това беше първата стъпка. Никой екип досега не бе работил така успешно. Не за пръв път изследователска група от неговата раса отвличаше топлокръвно двуного същество от космически кораб, за да го изучи — тъй като силите им за действие, псионични по природа, работеха по неевклидовски методи, най-лесно им беше да установят контакт с екипажа на кораб в неевклидовото пространство на свръхсветлинните скорости.

Но за пръв път образците бяха оцелели. Наблюдателят направи разбор на работата, която бяха свършили до този момент с мъжкия екземпляр. Той се бе оказал неспособен да живее в нормални атмосферни условия на света на Наблюдателя, но в края на краищата така и можеше да се очаква, а и съществото с похвална бързина бе успяло да се измъкне от лошата обстановка. Сигурно бяха направили грешка, осветявайки му мястото, заключи Наблюдателят. Не знаеше доколко бе сбъркал, защото нито Наблюдателят, нито които и да било други от неговата раса не бяха предполагали, че може да съществува „светлина“ от общ източник, осветяваща не само това, което съзнанието желае да види, но и несвързани със случая неща; всичките им сетива действуваха чрез мозъка и това, което за тях представляваше „светлина“, беше всъщност нещо като насочване на вниманието. Но макар че в случая нещо, което Наблюдателят не можеше да разбере, бе ударило на камък, образецът не бе пострадал сериозно от това. Образецът се намираше в добро състояние. Вероятно сега можеха да пристъпят към най-трудния тест — този, който щеше да им донесе успех или провал. Сигурно имаше начин да променят съществото така, че пряката връзка да стане възможна.

Ами другият образец?

Наблюдателят би се намръщил, ако имаше на челото си мускули, които да изобразят такова изражение — или чело, на което изобщо да се изписва нещо. Опасността се криеше в женския образец. Неговите сънародници знаеха как да спотайват мислите си. А този явно не знаеше. Чудно как Старите не бяха срещали досега тези двуноги, които толкова небрежно съхраняваха излъчванията си — когато излъчваха въобще, разбира се, защото само малцина от тях, изглежда, притежаваха псионична способност, за която да заслужава да се говори.

Наблюдателят побърза да прогони тази мисъл от съзнанието си, защото възнамеряваше да даде на мъжкия образец именно такава способност.

И все пак сънародниците на Наблюдателя нямаха избор, тъй като бяха изправени пред катастрофа. Благодарение на връзката си със съвета Наблюдателят знаеше колко близка беше тази катастрофа. Щом един от изследователите от Групата за централните райони е изчезнал, можеше да се направи един-единствен извод: че Старите са ги открили. Те се нуждаеха от съюзници; нещо повече, имаха нужда от съюзници, владеещи електромагнитните сили, които правеха Старите толкова могъщи и страшни.

А можеха да намерят тия съюзници у мъжа и жената, които бяха изтръгнали от Космоса. Но в съзнанието на Наблюдателя имаше и една друга мисъл: ами ако и Старите са ги открили?

Наблюдателят взе решение. Не можеше да протака повече.

— Отворете пътя за повърхността — заповяда той. — При първа възможност закарайте двамата на място, където можем да работим.

Обектът, който капитан Тилингър бе нарекъл М–42, не беше непознат на Хъръл Маккрей. Това беше Голямата мъглявина в Орион, която в земните телескопи се виждаше като мъгляво петънце светлина, а фактически представляваше огромен нажежен газов облак. М–42 не беше външна галактика, както повечето мъглявини в каталога на Месие, но и не беше малка като единично слънце. Нейната водородна маса се разпростираше на десетки светлинни години. В нея се намираха и се развиваха множество горещи, ярки нови слънца, подхранвани от заобикалящия ги газ.

Нови слънца. Сред всички несъобразности, които гъмжаха около него, Маккрей отдели време да обмисли специално тази несъобразност. Слънцата в газовия облак на Орион спадаха към спектралната класа Б — млади слънца, на по-малко от една хилядна от възрастта на земното Слънце. Те просто не бяха съществували достатъчно време, за да имат стабилни планетни системи, а още по-малко планети, сами по себе си достатъчно стари, за да изстинат, да образуват сложни химически съединения и така с течение на времето да породят живот. Но той положително се намираше на някаква планета…

Но дали беше така?

Маккрей пое дълбоко въздух и още веднъж отърси мисълта си от безполезни гадания. Жената леко се размърда. Маккрей коленичи да я погледне, после, подтикнат от бърз импулс, отвори аптечката си, извади капсула с възбуждащо средство за една-единствена инжекция и я вкара внимателно в откритата вена на ръката й.

След около две минути тя щеше да се събуди. Отлично, помисли си Маккрей; поне ще има с кого да говори. Само дано успееха да се измъкнат от това място. Ако и сега се отвореше някаква врата, както бе станало с другата врата, и…

Той се спря, вторачен.

Да, имаше друга врата. И то отворена.

Той усети, че се олюлява, протегна ръка и разбра, че… дали пада? Или плува? Във всеки случай се движеше към вратата, но не като че го влачат, не че върви, а несъмнено, и то доста бързо, се движи нататък.

Нозете му не докосваха земята.

Не беше по собствено желание. Намеренията му нямаха нищо общо с това. Носеше се напред, но не докосваше нищо и ни най-малко не забавяше движението си. Съпротивяваше се инстинктивно, но после разумът му взе връх и той се спря.

Тялото на жената се вдигна от пода пред него. Тя все още беше в безсъзнание. От безразборната купчина на пода се вдигна и лекият й космически костюм; костюм и момиче плуваха пред него, към вратата и навън.

Маккрей извика и се опита да се завтече подире им. Нозете му се влачеха и, разбира се, не докосваха нищо, но му се струваше, че се движи по-бързо. Жената и костюмът й изчезваха зад един завой, но той беше точно зад тях.

Усети отново миризмата на газове. Вдигна визьора на шлема си и се хвърли към момичето, по чудо успя да я улови с една ръка и като се напрегна, сграбчи костюма с другата.

Напъхването й в костюма беше трудна, неудобна работа, като обличане на кукла, твърде голяма за дрешките си, но той успя, затвори шлема й, видя как гъвкавите части на костюма й се издуха леко, когато автоматичните регулатори на налягането го напълниха с въздух.

Задвижиха се, все по-бързо и по-бързо, докато стигнаха до някакъв голям портал и излязоха под ослепителния блясък на подобно на разтопена мед небе.

В кръг се бяха събрали двайсетина или повече от сънародниците на Наблюдателя. Разбира се, Маккрей не знаеше, че те са сънародници на Наблюдателя. Не знаеше дори, че са живи същества, защото им липсваха всички особености на животните, с които бе свикнал. Нямаха очи. Нямаха лица. Отделените им крайници, които се мятаха насам-натам привидно без определена цел, като че ли нямаха никаква връзка с неправилните сфери — техни притежатели.

Жената се изправи на нозе, клатушкайки се, визьорът й гледаше към съществата. Маккрей чу сподавено възклицание в слушалките на костюма си.

— Добре ли сте? — запита той рязко.

Голямото кристално око се завъртя да го погледне.

— Аха, мъжът, който ми говореше. — Гласът й беше напрегнат, но сдържан. Акцента го нямаше; тя се владееше напълно. — Аз съм Ан Мей-Линг от „Уумара“. Какви са… тия?

— Нашите похитители, предполагам — каза Маккрей. — Видът им никак не е привлекателен, нали?

Тя се засмя треперливо, но не отговори. Съществата, изглежда, чакат нещо, помисли си Маккрей, ако наистина са същества, а не машини или… или каквото биха могли да очакват да намерят, в случай че попаднеха — което му се струваше невъзможно — на някаква невероятна планета на неизследвано слънце. Той докосна успокоително шлема на жената и с вдигнати ръце закрачи към чуждоземците.

— Здравейте — каза той. — Аз съм Хъръл Маккрей.

Зачака.

Полуизвърна се, докато жената го наблюдаваше.

— Не зная какво да правя по-нататък — призна той.

— Седнете — каза внезапно жената. Маккрей се втренчи в нея. — Не, трябва! Те искат да седнете.

— Не чух… — подзе той, после повдигна рамене. Седна.

— А сега легнете изпънат и отворете визьора си.

— Тук ли? Слушайте… Ан… мис Мей-Линг, не си спомням точно как се назовахте! Не усещате ли горещината? Ако отворя визьора си…

— Но трябва. — Тя говореше много уверено. — Това е „син фо“ — как му казвате вие, — телепатия, мисля. Но аз мога да ги чувам. Те искат да отворите визьора си. Не, това няма да ви убие. Те съзнават какво вършат.

Тя се поколеба, после произнесе не толкова уверено:

— Те се нуждаят от нас, Маккрей. Има нещо… не съм сигурна, но не е лошо. Нуждаят се от помощ и смятат, че вие можете да им я дадете. Затова отворете шлема си, както желаят, моля ви.

Маккрей затвори очи и направи гримаса, но нямаше изход; нищо по-хубаво не можеше да му хрумне. А впрочем, помисли си той, би могъл много бързо да го затвори пак, ако тези същества са намислили нещо лошо.

Съществата се задвижиха решително към Маккрей и той се видя пленник на цяла дузина неприкрепени ръце. Изненадан, той се задърпа, но беше безполезно; не, нямаше да може да затвори отново визьора си!… Горещината обаче бе станала поносима. Те някак го предпазваха от нея.

Един тънък крайник, подобен на неприкрепените ръце, но много по-малък, се изви във въздуха към него, поколеба се над очите му и проточи нещо още по-тънко, нещо толкова малко и толкова близко, че Маккрей не можеше да съсредоточи погледа си върху него. То се движеше бавно към лицето му.

Жената говореше сякаш на себе си:

— Това, от което се боят, е… далеч, но… олеле! Боже мой!

Екна страшен, силен писък, но Маккрей не беше напълно сигурен, че го чу. Може да бе извикал самият той, защото това тънко, плаващо във въздуха нещо бе намерило лицето му и ровеше дълбоко навътре, и болката беше невъобразима.

Болката беше невероятна.

По-лоша от всичко друго, което бе чувствувал досега, и се засилваше… а после изчезна.

Маккрей нямаше как да разбере какво бяха направили кълбовидните чуждоземци с мозъка му. Знаеше само, че бе отворена една врата. Дръпна се непрозрачна завеса. Той се бе освободил от тялото си.

Беше нещо повече от свободен: разтегнат, увеличен, разширен. Намираше се вътре в тялото на чуждоземец, и чуждоземецът беше в него. Намираше се същевременно извън двамата и ги гледаше.

Маккрей никога в живота си не бе изпитвал такова нещо. Това положение дори нямаше близко подобие. Бе държал жена в прегръдките си, съставляваше част от едно семейство, бе изпитвал заедно с други младежкото чувство на изследване, което се поражда у малки, енергични групи: тия бяха сравненията, които му идваха наум. Но това беше много повече от всяко от тия неща. Той и чуждоземецът — той и, както започна да схваща, няколко чуждоземци — бяха почти неразделно смесени един с друг. И все пак бяха отделни, както всяка нишка в кълбо цветна прежда е впримчена, омотана и преплетена с другите нишки, и все пак кълбото запазва целостта си. Той беше вътре и сред много умове, и същевременно вън от всички тях.

Маккрей си мислеше: „Сигурно така се чувствува бог.“

Наблюдателят би се засмял — ако имаше устни, ларинкс или уста, с които да се смее. Би се разсмял от искрено ликуване и наистина помощникът му изтълкува марионетното потрепване на отделените му крайници като вик на тържество. „Успяхме! — извика помощникът, заразен от радостта му. — Планът ни сполучи!“

— Постигнахме дори нещо повече — ликуваше Наблюдателят. — Върви при контрольорите да им докладваш. Предай съобщението на изследователите на Централните райони. Поддържай нужните за чуждоземеца налягане и температура…

— А вие, Наблюдателю?

— Аз отивам с него — навън! Отивам да му покажа какво ни трябва!

Наблюдателят. Маккрей разбра, че това е неговото име — името на съществото, най-близко до него, този, който по някакъв начин бе обработил предния му мозък и бе освободил съзнанието от затвора — черепа му. „Наблюдател“ не беше дума, а образ, и в образа виждаше същество, неприятно по физическа форма, но с инстинкти и надежди, достатъчно близки до неговите, за да се получи допирна точка.

Виждаше дори нещо повече. Този Наблюдател се мъчеше да го накара да се движи. Да действува по-нататък. Да дойде с него…

Маккрей позволи да бъде воден и изведнъж се озова не само извън собственото си тяло, но и извън всички други тела. Беше свободен в пространството.

Съществото, което се бе родило от Хъръл Маккрей, сега беше по-голямо от слънце. Той можеше да вижда навред около себе си чудото и красотата на големия газов облак, в който се намираше тялото му, на малка планета на някаква незначителна звездица. Чувството му за време не бе се променило в сравнение с по-рано — можеше да брои пулса на собственото си тяло, който продължаваше да тупа в ухото му, колкото и далеч да беше то, — но освен това виждаше и неща, страшно бавни и огромни. Можеше да вижда движението на валмата газ в облака, които светлинното налягане изтласкваше навън. Можеше да чува неумолимите еманации, когато йон се сблъскваше с летящ йон. Можеше да вижда големите сини нови слънца, които се провираха през облака, черпеха сила от разсеяния замърсен водород, от който беше съставена мъглявината Орион, и оставаха подире си сравнително чисти „дупки“. Можеше да вижда вътре в самия газ и през него. Можеше да забелязва всяка звезда и газообразна комета и да съзерцава хармоничното великолепие на галактиката от звезди и на света от галактики отвъд нея.

Невидимото същество до него го подканяше да се взре отвъд, в един по-гъст, по-богат район от слънца. Маккрей, неуверен в силите си, се протегна към него — и се отдръпна.

Там имаше нещо ужасяващо, нещо студено и неспокойно, което следеше приближаването му с очите на притаена пантера, дебнеща сърна.

Маккрей знаеше, че съществото до него изпитваше същия ужас. Той беше благодарен, когато Наблюдателят му позволи да отвърне поглед от централните купища и да се върне в непосредствена близост до своето тяло.

Като детска играчка под умалителна лупа Маккрей можеше да вижда планетата, която бе напуснал.

Но това не беше планета. Не беше планета, а голямо неправилно метално кълбо с шуплеста повърхност като медна пита или мравуняк. Би я помислил за кораб, макар и огромен, ако имаше машини или уреди… Да. Наистина беше кораб. Наблюдателят до него свидетелствуваше, че тези същества не се нуждаеха нито от едните, нито от другите, поне в земния смисъл. Те самите бяха машини и енергията им задвижваше материята независимо от намесата на друга материя. Те самите представляваха уреди, тъй като вече усещаше силата им, която сега беше достъпна и за самия него.

Мигновено колебливо упражнение и Маккрей държеше „планетата“ на дланта си — не на действителна длан, не в действителна ръка, но все пак тя беше там, пред очите му. Погледна я отгоре, после отвътре и съзря във вътрешността гнездата със сънародници на Наблюдателя, откри помещението, в което бе докаран, проследи пътя си до повърхността, видя собственото си тяло в космически костюм, видя до него провисналия костюм, в който се бе намирало тялото на непознатата…

Костюмът беше празен.

Костюмът беше празен и в момента, когато установи това, Маккрей чу страшен протяжен вик — не в ушите си, а в съзнанието си — от заобикалящите го чуждоземци. Костюмът беше празен. Те бяха установили това едновременно с него. В това имаше нещо нередно и опасно: затова бяха ужасени.

Съществото-спътник до него се отдръпна в пустотата. След миг Маккрей се озова отново в собственото си тяло и свързващите крайници го пуснаха.