Франческа Лия Блок

Любов по време на глобално затопляне

(Книга 1 от  „Любов по време на глобално затопляне“)

За Джени, Джазмин, Сам и Изикиъл

Скъпи ми сине, от всички мъже най-злочест на земята!

Тя, дъщерята на Зевс, Персефона, не те заблуждава,

но е такава съдбата на смъртните, щом те погинат.

Жилите вече не свързват месата и техните кости.

Те се рушат от стихийната сила на буйния пламък

още когато духът си отива от базите кости.

Сякаш видение, пърпа от нас изчетяла душа.

Одисея, Омир^*

^*Всички цитати от „Одисея“ са в превод на Георги Батаклиев.

Сградата има златни колони и масивна врата, стенопис, изобразяващ гиганти, от чиито уста като провиснали цигари стърчат малки тела. Очевидно не съм единствената, която се интересува от Гоя. „Банка на Апокалипсиса“ гласи ръкописна табела. Тя е закрепена върху купчина боклуци развалини и оглозгани човешки кости. В нея различавам врати и прозорци, части от камини, плочки, метални тръби, дъски, табели с надпис „Просрочена ипотека”. Домовете на толкова много скелети. Хора, които някога са се борели за последната кифла с боровинки, коленичили са, за да чистят пода на банята и са се целували за лека нощ, мислейки, че поне са в относителна безопасност. Сега те са само прах на боклука.

Катеря се по отломките към вратата. Отнема ми доста време, достатъчно, за да може един гигант да ме види през червения стъклопис и да посегне да ме смачка в ръката си, която е с размери на трактор.

Майка ми изобщо не предвиди тази опасност. Тя се страхуваше, че ще се разболеем, защото пием вода от чешмата, ядем генетично модифицирани плодове и зеленчуци и дори защото дишаме въздуха. Трябваше да се мажем със слънцезащитен крем всеки ден заради онази дупка в озоновия слой, която й пречеше да спи нощем. Даваше ни витамини и ни купуваше само шампоани без химикали, макар че от тях косата ми никога не ставаше мека и чиста като на Мойра. Тогава мразех нейния страх и това, че ми го предава и на мен. Сега го разбирам, но вече не мога да бъда като нея. Трябва да се боря.

Таваните са толкова високи, че не виждам къде свършват, а единствената светлина прониква през кървавочервеното око на стенописа. Навсякъде около мене има сводове като в крипта. Цялото място е мавзолей.

– Ето я – казва един глас.

Не гигант, а Кронен излиза от сянката, облечен с внимателно изграден костюм от малки парченца изсушена грапава материя. Налагам си да го посрещна смело. Сабята в ръцете ми прилича на игла, дори и на мен, макар че Кронен е само няколко сантиметра по-висок.

– Ти се върна? – казва той и се усмихва. Това още повече изкривява несиметричните части на лицето му. – Знаех си, че ще се върнеш.

– Искам си приятелите – отговарям аз. – Ти получи окото ми. Взе майка ми. Искам да знам какво е станало с нея и приятелите ми. И с брат ми.

– Приятелите са важни. Братята са важни. Синовете, синовете са важни.

– Знам – казвам аз. – Съжалявам за онова, което извърших, но ти си отмъсти. Око за око.

– Какво ще ми направиш, ако не ти помогна да ги намериш? Ще забиеш нещо в окото ми? – замислено пита той.

Не позволявам на ръката си да докосне празната очна кухина под превръзката. Няма да мисля как това око го няма, как всяка творба на изкуството, всяко любимо лице, които то е отразило, са изчезнали заедно с него. И преди бях видяла лудостта в лицето на Кронен, но сега тя се пръска като цирей. Този отвратителен костюм изглежда е направен от изсушена кожа.

– Ако не ми кажеш, ако не ми ги върнеш невредими, ще те убия — отговарям аз.

Кронен гали космите по брадичката си с маниер, който изглежда твърде интимен, почти сексуален. Върти очи замислено.

– Не знам къде са приятелите ти – казва весело той. – Милата ти майка умря от естествена смърт, горкичката. Брат ти избяга от мен. – После гласът му се променя, става по-дълбок, очите му пронизват лицето ми. — И не можеш да ме убиеш, колкото и да искаш. Забравила ли си кой съм аз? Какво съм сътворил? Какво съм унищожил?

От смеха му земята започва да се тресе, но причината са стъпките на влизащия в стаята гигант.

Сега сабята ми наистина е игла. А цветът на страха, който преминава по вените ми? Както пише старият ми приятел Омир, страхът е зелен.

1

ЗЕМЕТРЪСЪТ

Стаята се тресеше и си помислих, че знам от какво, защото съм родена в град, построен на разломни линии. Всички винаги се страхуваха, че нещо подобно ще се случи. Но никога не сме си представяли, че ще бъде с такава сила и магнитуд.

Извиках Венис, най-красивото, най-умното, най-сладкото (а той би искал да добавя и най-атлетичното) момче на света.

– Идвам! Добре ли си?

Представих си, че грациозното му тяло е затрупано под дъски и стъкла, но когато стигнах до него, той просто се беше свил на леглото в стаята, облепена с карта на света, и носеше бейзболната шапка, с която настояваше да спи (въпреки твърдата козирка), толкова силно трепереше, че не можех да го задържа в ръцете си. Влезе баща ми и го пое от мен. Краката на брат ми, обути в окъсяла пижама, висяха безпомощно. Лицето му беше заровено във врата на баща ми. Венис плачеше за падналата си шапка. Аз взех кучето ни Аргос и всички затичахме надолу по стълбите. Майка ми също беше там и плачеше. Хвана ме и усетих сърцето й през бялата памучна нощница, което биеше като обезумяла пеперуда. Излязохме на двора. Небето изглеждаше черно и мъртво без уличното осветление и сините коледни лампички, които красяха къщата ни. Чувах как вълните на океана се разбиват наблизо, все по-близо, все по-близо. Светът се отдръпваше от нас.

Високата акация на двора скърцаше и пъшкаше, а после настъпи затишие пред буря. Баща ми ни издърпа назад и гледахме как дървото се срутва, а листата и клоните му тръпнат по земята. Моето дърво, дървото, което бях окичвала с приказни златни лампички, където давах балове за мечета и кукли, дървото, сред чиито обсипани с розови цветове клони баща ми беше изградил платформа и дървена къща с въжена стълба. Там отивах аз да чета книги за история на изкуството и митология и да избягам от света, който сега исках единствено да спася.

Държах Аргос, но той се изплъзна, скочи на земята и побягна към голямата розова къща, обрасла с грамофончета и електрически кабели със стъклени крушки. Пищях и го виках, а майка ми се опитваше да ме задържи, но аз вече тичах. Бях вътре.

Подът беше покрит със счупено стъкло от падналите коледни украшения и семейни снимки. (Висок мъж с разрошена пясъчна на цвят коса и обгорели от слънцето сръчни ръце, секси мургава жена със сиви очи, безлична тийнейджърка, изумително красиво момче и куче, което беше смесица от толкова много различни породи (че не можеше да не се засмееш, когато го погледнеш). Бях боса. Нахлузих велурените ботушки от агнешка кожа на майка ми до вратата и тръгнах по счупените стъкла, като виках кучето си. То лаеше и ръмжеше по някакъв невидим призрак; лапите му кървяха. Вдигнах го и кръвта се стече по краката ми.

Обърнах се да отворя вратата, но от стъклената преграда към мен се спусна водна стена и аз вдигнах ръце, сякаш да я спра, сякаш да разцепя вълната.

И после паднах.

Това е всичко, което си спомням от последния ден на предишния си живот.

2

РОЗОВАТА РЪКА НА ЗОРАТА

Когато се събудя сутрин – с бейзболната шапка на Венис до мен и снимка на семейството ми под възглавницата – и усетя как розовата ръка на зората гали лицето ми, понякога забравям, че майка ми и баща ми, Венис и Аргос ги няма, че най-добрите ми приятелки Мойра и Ноуи също ги няма. Забравям, че съм сама тук в тази къща, а морето плиска мастилените си лилаво-черни вълни под прозореца ми, където едно време беше останалата част от моя град, сега изгубен далеч отвъд хоризонта. Дори и зората е рядко явление, защото обикновено небето е покрито с плътен дим и не се вижда изгревът на слънцето.

Когато нивото на водата спадна и излязох навън, първото нещо, което видях, беше почернял от дим въздух и купища развалини на местата, където преди имаше къщи. После забелязах гигантския грозен клоун със синя балетна пачка; преди той водеше празненствата в квартал Венис, а сега се поклащаше във водата сред банкета от стиропорни чаши и пластмасови съдове. Едната му ръка с бяла ръкавица липсваше, но и а главата му все още стояха червеният цилиндър, тумбестият нос и черната брада. Когато бях дете, при вида на този клоун изпусках сладоледа си и с писък тичах към майка си; сега той изглеждаше още по-чудовищен. Видях, че смазани автомобили са натрупани един върху друг, а улицата пред дома ни е разцепена на две и отвътре се показват вътрешностите на земята. Нищо не растеше оттам и никой не охкаше. Дърветата бяха паднали и от земята не излизаше никакъв живот, светът, докъдето стигаше погледът ми, беше безлюден.

Отломките от разрушените сгради плаваха в мръсните води, залели квартала, където навремето живееха приятелите ми. Зелено-бялата къща в стил крафтсман на семейството на Мойра беше изчезнала; апартаментът на майката на Ноуи от шейсетте години беше отнесен от водата. Дали приятелите ми са изскочили ма улицата с писъци, боси и по пижами? Ако се бях вслушала, дали щях да чуя гласовете им под удара на вълната? Били ли са в съзнание, когато това се е случило, боляло ли ги е?

Спомням си рижавата коса на Мойра. Пусната ли е била, или сплетена на плитка? Тя понякога я сплиташе преди лягане. Виждам будните очи на Ноуи, кръгли и кафяви, трапчинките на лицето й. Дали е носила някоя от онези класически пънкарски тениски и долнището на мъжка раирана пижама? Въобразявам си, че приятелките ми са някъде там, че са живи, но често надеждата само влошава нещата.

Изминаха петдесет и три дни от Земетръса – отбелязвам ги с червен маркер на стената до леглото ми, сякаш този дребен ритуал ще възстанови някакъв смисъл в живота ми. Началото на февруари е, но това вече не е от голямо значение. Няма сметки за плащане, няма домашно за писане, няма празници. Ако нещата бяха различни, щях да правя колажи със свети Валентин за Мойра и Ноуи и да купувам твърди шоколадови сърца, увити в червен станиол, за Венис.

Изчистих къщата, доколкото можах, изметох стъклата, заковах откачилите се дъски. Помъчих се да не се къпя известно време, но накрая кората върху кожата ми започна да ме боли – предадох се и сега използвам минимални количества от скъпоценната бутилирана вода, която моят разтревожен (прекалено, както мислех тогава) баща беше заредил в мазето, за да се къпя с гъба на седмица и половина. Ям колкото е възможно по-малко от склада с консерви на баща ми, за да изкарат по-дълго. През цялото това време никой не ме потърси, поради което си мисля, че бедствието се простира далеч отвъд хоризонта. Но кой знае какво би станало, ако дойде непознат човек. Може би е по-добре да съм сама.

Сутрин се мъча да удължа състоянието на полусън, като си представям, че Аргос лиже лицето ми, което не му беше позволено, защото може да се изрива, но го оставям да го прави. После го вдигам върху себе си, той се протяга по гръб, показва коремчето си, маха с големите си лапи и дори и в тази поза върти глава и се опитва да ме близне. Над нас Да Винчи, Вермеер, Пикасо, Ван Гог, Матис и 0’Кийф (репродукции, откъснати от стари книги за изкуството, купени от гаражни разпродажби) покриват ниския таван на мансардата като небе, изпъстрено е велики шедьоври. (Те все още са тук, макар че са влажни и се отлепят от дървото.)

Представям си как майка ми вика от кухнята, че закуската е готова, а аз закъснявам за училище и крещя на Венис да спре с видеоигрите и да слезе долу да закуси. Не мога да помириша, но се опитвам да си представя аромата на домашен хляб и яйца, изпържени в масло, смесицата от сладък жасмин и тръпчиви евкалиптови листа, печащи се на слънце. Острата миризма на терпентина, в който киснат четките на майка ми, последното й платно на статива – двуетажна розова къща по време на буря на ръба на скала, от прозореца на която наднича сладко момченце. Звукът на пръскачката, която полива зигзагообразно навън, гърленото гугукане на гургулиците в дърветата.

Казвам си, че когато стана и сляза долу, майка ми ще каже:

– Среши си косата, Пенелопи. Не можеш да отидеш на училище така.

Този път аз няма да коментирам, а ще я целуна по бузата и ще се кача горе да се среша, сещайки се как Мойра прекарва един час всяка сутрин, докато приведе косата си в идеален вид и как косата на Ноуи е толкова късо подстригана, че не й създава никакви трудности. Ще изям овесената каша без да се оплаквам, ще отида на училище навреме и няма да разглеждам гимназията „Венис Хай” като върховен експеримент в разработването на мъчения за подрастващите.

Опитвам се да си представя как баща ми пие черно кафе и чете книга на кухненската маса. Очите му зад роговите очила са сънливи и от него мирише на градината, за която се грижи всяка сутрин преди работа (това е преди да загуби работата си, преди да го обхване депресия и параноя) и той има на вид човек, който може да се справи с всичко и никога не би допуснал нещо лошо да се случи на семейството му. Брат ми също е там, косата му стърчи нагоре, загорелите му от слънцето здрави крачета са обути в мръсни маратонки, които се късат за няколко седмици. Аз няма да се оплаквам, че той е изпил всичкия портокалов сок, чурулика някакви песни като птиче, задава прекалено много въпроси, на които знае отговорите: – Пенелопи, знаеш ли на какъв принцип работят магнитите? Можеш ли да кажеш името на голям афроамерикански оратор от началото на 19 век? Кой бейзболен тим е отбелязал най-много точки в историята? – или че е облякъл моята баскетболна фланелка. Ще отбележа, че очите му са замислено сиви, като морето на зазоряване – очите на майка ни.

Но сега всичко това е приказно, и далечно, и странно като митовете, които навремето баща ми ми разказваше за заспиване. Корабокрушенията и битките, вещиците и чудовищата, гигантите и боговете, са също толкова неправдоподобни, колкото случилото се.

Защото, когато си наложа да стана от леглото, без никой да ми заповядва, да сляза долу несресана (майка ми не би имала нищо против; така е по-безопасно, ако ме открие някой мародер), пасторалната сцена на закусващото семейство няма да съществува. Къщата ще е разбита и празна, морето ще е заляло двора, кварталът ще е потънал под водата, училището – ако и изобщо се осмеля да стигна до там – ще е срутено под останките от бодлива тел, тухли и мазилка. Градът, наречен ангелски, докъдето стига погледът, ще е ад. Мазето с консерви и бутилирана вода, заредено от баща ми, показал повече предвидливост от останалите, ще ме поддържа още един ден, през който не желая да преживявам, освен за да дочакам завръщането на семейството ми.

Петдесет и три чертички на стената. Ако светът все "ще съществуваше, нямаше ли някой да е дошъл досега?

Като умрялата орхидея до леглото ми, аз все още съм сама.

3

АНГЕЛИТЕ НА АПОКАЛИПСИСА

Ноуи обичаше да се шегува, че ще основем група, която ще се нарича Ангелите на Апокалипсиса. Струваше ми се глупаво, защото само Ноуи можеше да свири на някакъв инструмент – на барабан. Мойра обичаше да пее и изглеждаше страхотно, като пееше, само че не я биваше много. Но ние бяхме три, а доколкото знаех, ангелите на апокалипсиса са четири. Обаче Ноуи притежаваше тишърти, на гърба на които имаше фотощампа с криле, а името на „бандата” беше отпред.

Те двете с Мойра ходеха с тях до мола в Санта Моника. Аз се притеснявах и не носех моята.

Докато Мойра пробваше рокли, аз се облягах на перилата и гледах хората и магазините долу, като си представях какво би било, ако човек падне оттам и умре. Молът, с неговите мазни миризми и лабиринт от сребристи ескалатори, които не водят до винаги ме караше да се чувствам гладна и изморена, сякаш имах нужда от нещо, което никога не мога да имам. Предпочитах да съм си вкъщи и да чета за разтапящите се часовници във френския сюрреализъм или за мрачните изпити лица в германския експресионизъм.

Едно момче от нашето училище, Кори еди-кой си, висеше в залата със закусвалните и ни попита дали искаме да се дрогираме с него. Аз не исках, не заради тревата – при няколкото случаи, когато я опитах, тя ми хареса – но защото исках да съм с приятелките си без прекъсване. Кори беше русокос и атлетичен. Мойра приглаждаше косата си, навиваше я и я развиваше около пръстите си, а Кори отпиваше ши нейната безалкохолна напитка и я молеше да му попее малко, тъй като все пак е член на банда, нали така? Аз почти се разплаках и после се преструвах, че нещо ми е влязло в окото, като се опитвах да се концентрирам, за да не размажа очната си линия.

Отидохме до дома на Кори и пушихме в дневната им, докато майка му се върна, а ние избягахме през прозореца.

– Толкова е секси – каза Мойра по-късно.

Гледах я, легнала на леглото ми, гледах луничките й и косата й с цвят на рози, гледах очите й като пъстър малахит и стомахът ми се сви по причина, която все още не разбирах. Просто знаех, че изобщо не искам тя до говори за този Кори.

Ноуи седеше на пода с кръстосани крака и на врата й висеше фотоапарат. Те двете с Мойра предпочитаха да бъдат в моята къща, а не в своите. (Родителите на Мойра винаги работеха; майката на Ноуи пиеше и крещеше), затова в повечето случаи майка ми ги канеше на вечеря. Ние й помагахме в кухнята, правехме сложна паеля, буябес или лазаня с пресни подправки, месо и продукти от неделния фермерски пазар. Венис се оплакваше, че вкъщи има твърде много момичета, но ги гледаше с широко отворени, пълни с възхищение очи, а те го разпитваха за последното му увлечение – картички на баскетболисти, видеоигри или футболни сезони. Майка ми ни рисуваше с приятелките ми като трите грации на Ботичели, хванати за ръце, танцуващи в кръг, почти като в оригинала, ако се изключат джинсите и памучните блузки. Само Мойра обичаше да позира, докато ние с Ноуи участвахме единствено за да доставим удоволствие на мама. Освен това нейните картини бяха невероятни – призрачни, но също толкова живи – и ние се чудехме дали един ден картините, изобразяващи нас трите, няма да бъдат в някой музей и така да останем свързани завинаги.

Знаех, че след време ще трябва да се разделим. Аз исках да уча история на изкуството в Нюйоркския университет, Мойра щеше да учи моден дизайн в Института за мода, развлекателна индустрия и дигитални медии, а Ноуи беше получила стипендия да следва фотография в „Пърдю”.

Понякога те оставаха да спят у нас и си правехме среднощно парти в моята стая, а аз си измислях истории, за да ги приспя – приказки, основани на митовете, които съм чела и на картините, които съм видяла. Приказки за великите герои от древността, които пътували през морета, борели се с чудовища и спасявали приятелите и любимите си. Измислях си и думи също така, които побъркваха приятелките ми. („Фавънство”, Пенелопи? Сериозно?“) Понякога превръщах Одисей, Еней и Ахил в героини. Приятелките ми харесваха тази промяна, макар че на мен не ми беше много лесно, защото в оригиналните истории се говори главно за мъже, а жените са или много пасивни, или жестоки.

Мойра, Ноуи и аз лежахме заедно, а дългите ни крака се преплитаха в съня ни. Сутрин слънчевите лъчи проникваха през клоните на дърветата и огряваха лицата им като ято пеперуди, а аз гледах приятелките си, докато сънуваха, и се чудех дали разказите ми имат роля в сънищата им.

Пеперудата е първият признак за живот, който виждам след Земетръса. Lepidoptera е научното й име. Тя е кацнала на перваза на прозореца ми и почти не мърда оранжевите си криле – набраздени с черни жилки като в сложен стъклопис. Иска ми се да я разгледам под микроскоп, роговото хоботче и миниатюрните люспички по крилете. Майка ми правеше колажи с пеперуди и имаше татуировка по свой дизайн на гърба си – четири пеперуди с намаляващ размер, представляващи нашето семейство. Искам тази да прелети вътре при мен. Въздухът навън е пепелив и мирише на пушек и разлагащ се боклук. В стаята ми не е много по-добре, но поне ще има подслон. Самотната орхидея, която родителите ми ми подариха на шестнайсетия ми рожден ден представлява само едно крехко стъбло в саксия с кал, но аз все пак я поставям на прозореца.

Пеперудата не помръдва.

– Умираш ли? – питам я аз.

Мисля, че умира.

Защо сме тук – само ние и никой друг? Това спасение ли е или е най-лошото наказание?

Днес пеперудата все още е жива, само че от крилото й липсва парченце. Сигурна съм, че ще умре след няколко минути, най-много след час, но по-късно през деня тя още се държи. Чудя се как може да е толкова упорита; аз щях отдавна да съм се предала.

Но може би тя има причина да живее, нещо или някой, които иска да види.

Аз бих чакала завинаги, за да видя родителите си и Венис, Мойра, Ноуи и Аргос, но шансовете те да се върнат тук вероятно са толкова малки, колкото на пеперудата да й порасне ново крило и да отлети. Все пак мен много ме е страх и не смея да изляза да ги търся.

По-късно същия ден осакатената пеперуда излита в сивото небе и се чудя дали тя се опитва да ми каже нещо, което не съм готова или не искам да знам.

4

МАРОДЕРИТЕ

Вече са минали шейсет и осем дни, половината от сто и двайсетте консерви с храна, които моят предчувстващ настъпването на бедствие баща остави за четиричленното си семейство, са свършили, а три четвърти от бутилираната вода е изразходвана, въпреки пестеливото ми разпределяне.

Мъжете идват, когато спя. Събуждам се и чувам, че са навън в тъмнината, крещят, смеят се и първата ми мисъл е: Някой е дошъл! Да ме спаси!

После един глас изкрещява:

– Къщичката на Оувърланд? Не е лоша. Издържала е на проклетата буря.

Оувърланд! Баща ми.

– Като проклетия Ноев ковчег. Мислиш ли, че все още е тук?

– Човек никога не знае. Ако не той, може семейството му да е тук. Чувал съм, че жена му и дъщеря му били секси.

– Всяко същество от женски пол с крака точно сега на мен би ми се сторило секси.

– Ти би приел всичко с крака, живо или мъртво.

– Разкарай се.

Чувствам се така, както се чувствах в кошмарите си като дете, при които се превръщах в гигант, крайниците ми изтръпваха, растяха и надебеляваха, парализирани в леглото. Имаше една картина, която бях открила като малка при моите непрекъснати търсения в албумите с репродукции на майка ми; приписваше се на един последовател на Франсиско де Гоя. Колос, от който ме побиваха тръпки и ме заболяваше стомахът, поради притегателната сила на нещо, което не ми беше съвсем разрешено да видя. Картината изобразява брадат гигант, извисяващ се в буреносни облаци над сцената с бягащи хора и животни, който се е обърнал към наблюдателя, а главата му се скрива в тъмнината. Ето в това се превръщах в сънищата си – в гигант. Но огромните размери не ми даваха сила; аз умирах от тях.

И в това се превърнах отново, когато чух мъжете на двора.

Не можех да помръдна.

Чукане на вратата. За момент очаквах Аргос да излае, моето малко комплексирано куче, което си мисли, че може да ме защити от всичко. Но и него го няма. Няма кой да ме защити. Баща ми напълни мазето с всички тези консерви с риба тон, боб, анемично бледи зеленчуци и неоново светли плодове, с всичката тази вода, но колкото и да говореше за конспирации и опасности, майка ми не му позволи да си вземе оръжие.

Неведнъж слушах как родителите ми спорят по въпроса, след като баща ми остана без работа – той твърдеше, че не сме в безопасност, че трябва да се защитим, а тя му казваше да отиде на психиатър. Тази идея да носи оръжие не беше в характера на баща ми. Родителите ми бяха съвременни хипита, вярваха в любовта и мира, никога не си представяха свят, в който семейството и приятелите могат да изчезнат, а непознати мъже да идват нощем и да чукат по вратата ти.

И да ти чупят прозорците.

Звукът от счупено стъкло ме изкарва от транса с гиганта. Скачам от леглото. През прозорците виждам неясни, залитащи фигури в парцаливи дрехи да обграждат къщата от двете страни и да стоят на ивицата земя, която не е залята от морска вода; няма начин да успея да мина покрай тях. В огледалото на дрешника си, осветено от фенерчетата в двора, виждам бледо, кльощаво момиче с подпухнали очи, плоски гърди и мръсни метна по бузите и брадичката. Само дългата до кръста коса под старата бейзболна шапка на брат й я издават.

Грабвам една ножица в пластмасов калъф – оръжие или средство за дегизация – и слизам по задните стълби към мазето.

Забелязвам, че ръцете ми са спокойни; не треперят, докато отварям вратата с ключа, който стои в ключалката, и после го слагам в джоба си. Спокойните ми ръце ме плашат от дистанция, сякаш гледам някакъв филм и се тревожа за главната героиня; ръцете й показват не че е смела, а че не се страхува да умре, че вече се отказала от толкова много неща.

Мазето е тъмно и мирише на мухъл и влага. По стената са наредени консерви и бутилки. Масата с инструментите на баща ми е тук. Той ги използваше все по-често и по-често, след като изгуби работата си в лабораторията, за да не мисли за друго. Спомням си, че работеше с часове, правеше куклени къщички със столчета от клонки и сервизи от жълъди — нещо съвсем различно от научните изследвания, с които се занимаваше. На масата стои недовършена къщичка. Направена е от огънати върбови клонки и има тръстиков покрив. Толкова е деликатна. Някой голям човек може да я смачка в ръката си.

Чувам гласове от стаите горе; натрапниците са навсякъде. Краката им тропат по дървения под. Още чупене на стъкла. Някой се смее толкова гръмогласно, че въздухът се тресе.

Все още държа ножицата, насочена напред, сякаш мога да нараня някого с нея. Жалка гледка. Няма да пробода никого. Макар и да не се страхувам да умра, осъзнавам, че се страхувам да се бия. Свалям бейзболната шапка на брат ми, насочвам ножицата към главата си и си отрязвам косата.

Седя в тъмното мазе на един стар матрак и прокарвам ръка по черепа си. Усещам, че главата ми е малка и чуплива. Като играчка за гигант. Слагам отново шапката на Венис.

Пенелопи Оувърланд, която имаше любящ баща, майка и брат, две първи приятелки и вярно куче, къща и град, но никога не се чувстваше напълно в безопасност? Няма я. Пен седи тук на матрака, сама и обладана от страх.

Не им отнема много време да ме открият. Светлината под рамката на вратата. Вратата се тресе на пантите – звук от отвертка в ключалката – и тя е отворена. Здраво стискам дръжката на ножицата.

Суичърът на мъжа е покрит със сажди и не мога да видя лицето му под качулката. Фенерът му ме заслепява.

Взирам се в него и държа ножицата пред себе си. В останалата част на къщата чувам как другите мъже се разхождат и крещят. Не след дълго и те ще слязат долу. Няма друг път за бягство освен през широките плещи на мъжа.

Трябва да избягам. Но къде мога да отида?

– Какво е това? – прошепва той, навежда се и протяга ръка. – Какво имаш тук долу? – Мести фенера от лицето ми и оглежда стените на мазето.

Рафтове, заредени с консерви, вода. Намаляващите ми запаси. Той и другите мъже ще вземат всичко. Кой знае какво още ще вземат. Кой от тях крещеше на двора? Чух, че жена му и дъщеря му са секси.

– Мое е – казвам аз с колкото мога по-плътен глас. Всички вие трябва да се махате. – Звучи глупаво и така, сякаш всеки момент ще се разплача.

Той клати глава и слага пръст на устните си.

– Не е толкова просто. Как се казваш?

– Махайте се от къщата ми.

– Шт. Ще те чуят.

В този момент човекът вдига фенера нагоре и виждам лицето му. Тъмни очи като моите. Той оставя нещо пред мен – шоколад. Вече съм изяла целия запас в мазето; това беше успокоението ми през първите дни, единственото ми ядене и сега нямам никакъв шоколад; четох някъде, че шоколадът успява да излъже тялото ти и се чувстваш обичан. Понякога, когато гледах Мойра, се чувствах точно така – лекота, гъдел, добро настроение, примесено със спокойствие. Изпитвам същото чувство, когато я сънувам, докато се събудя и си спомня, че светът, който познавах, е изчезнал и хората, които обичах, ги няма.

Правилото да не се взимат сладкиши от непознати просто вече не важи, затова протягам ръка и посочвам към пода с върха на ножицата, с което му показвам, че трябва да сложи шоколада долу, което той прави. Аз го грабвам и го слагам в джоба си.

– Имах дете – казва нежно той. – Постоянно се караха с майка й, че яде много сладко.

Чудя се защо той говори за това сега. Изглежда толкова маловажно.

Бръчките около очите на човека се засилват.

– Къде е семейството ти?

Аз продължавам да се взирам в него и се старая да не си спомням техните усмихнати лица на снимката под възглавницата ми. (На снимката майка ми държи Венис, а аз съм сложила Аргос в скута си в същата поза, важно надул гърди, защото е изправен. Баща ми ни е прегърнал всички и гордо примигва в камерата, сякаш за да каже: „Това е моето прекрасно семейство. Моето.” – Не мисли за това сега, Пен.) Прехапвам устни и усещам как полумесецът на зъбите ми почти пробива кожата.

– Почти всички са мъртви.

– Навсякъде? – питам аз. Не исках да показвам толкова много... какво?... ужас? уязвимост? – но така стана.

– Може да е само в САЩ.

Само?

– Или повече.

Стомахът ми се свива. Тогава защо аз съм тук? И той? Искам да го попитам, но нямам глас.

– Трябва да се махнеш. Те знаят, че си тук.

Кой? Кои са тези хора?

Нещо горе се счупи. Голямото огледало над камината? Семейната снимка в рамка със стъкло? Една от картините на майка ми? А може би са само ударите на сърцето ми.

– Можеш ли да караш кола? – пита човекът.

Поклащам глава, не. Упражнявала съм се съвсем малко и не се справях много добре.

– Може би е време за ускорен курс. Не буквално. – Изглежда се опитва да се усмихне, но всъщност само устните му потрепват. Изважда връвчица с ключ на нея. – Навън има един ван. Дизел. Може да се кара с растително масло. Ще те измъкна оттук. Вземи вана. Той е зареден с храна и вода. Не е нужно повече да си цапаме ръцете с кръв.

– Това е моята къща – казвам аз. Но този път шепна. Следвам нареждането му, сякаш му имам доверие. В този момент вече знам, че крещенето няма да ми помогне.

– Защо? Защото си тук? Защото семейството ти я притежава? Вече никой нищо не притежава – казва той с твърд глас.

– Защо да ти вярвам? – питам аз.

Той вдига очи нагоре, където другите мъже тропат и крещят. Изплюва се в ъгъла на мазето.

– Има ли наоколо някой друг, на когото можеш да вярваш? – После ме поглежда и казва с по-мек глас: – Аз започнах да викам на двора, за да те предупредя, ако още си тук.

– Мърк? Къде си? Откри ли прясно месо, човече?

Някой се приближава.

Човекът на име Мърк изсъсква:

– Познавах родителите ти, окей? Трябва да ги намериш. Във вана има карта, може би ще ти помогне. По-късно ще се опитам да те намеря.

– Познавал си родителите ми? Трябва да ги намериш... Къде са те?

– Виж в колата. Там има карта. Не знам със сигурност...

Този човек може да е всякакъв, може да е луд – чувам само обещания, виждам само очи, проблясващи в мазето.

– Сега хайде да те измъкнем оттук. – Няма време за повече приказки. Той вдига голям брезентов сак и го държи над мен: – Влизай вътре! – Но аз размахвам ножицата, грабвам ключа от ръката му и хуквам нагоре по стълбите.

Картината, изобразяваща мен, Мойра и Ноуи като трите грации, е паднала на пода, а някой е разрязал с нож платното там, където са гърдите ми, сякаш за да ни изтръгне сърцето.

Изхвърчавам покрай дебелото червендалесто тромаво зомби на стълбите. Бузите му се издуват и гърчат така, сякаш вътре има живи плъхове. Аз притичвам през моята къща – където някога живееше любовта, а сега има само гниди и дебне смъртта – и излизам в мрака навън.

Във въздуха се вихри пепел и всичко е покрито със сива мазилка, която се сипе далеч в морето. Постоянно се повтаряше, че глобалното затопляне няма да ни убие, че това са само заплахи на фанатици, че не е необходимо да правим промени. Но всяка година имаше повече земетресения, и наводнения, и урагани, и пожари – всички стихии, изразяващи нарушения баланс в света. Всяка година температурата се повишаваше и ледовете се топяха и никой не нравеше нищо. Моята розова къща – която вече не е моя – се издига на ръба на нищото като розата на Салвадор Дали в сюрреалистичния пустинен пейзаж. Спъвам се в нещо, което прилича на неоново синя маратонка, но когато я ритвам напред в калта, виждам, че в нея има нещо отрязано и приличащо на човешка част. Някъде дълбоко от съзнанието ми изниква съобщение по новините за крака в обувки, намерени край бреговете на Британска Колумбия, последният миналата година. Предполагаше се, че е дело на сериен убиец, но се оказа, че са крака на удавници, чийто безумно здрави обувки не са успели да се разложат.

После една пеперуда прелита пред мен; прилича на онази, която беше кацнала на прозореца ми. Върти се в кръг и обикаля около главата ми, после полита напред, където в пустошта е паркиран зелен ван фолксваген. Тичам към вана, отварям вратата и сядам вътре. От къщата излизат мъже, преследват ме и вият. Вкарвам ключа и запалвам двигателя. Ванът подскача и тръгва през развалините и боклука. Понася ме напред в този разрушен свят.

Изгубила съм шапката на Венис, но не мога да се връщам да я търся. Малката изцапана червена шапка, която винаги носеше, дори и в съня си. Пипам голата си, боцкаща глава и си спомням как изглеждаше неговата коса след подстригването, за което настояваше всяка пролет и есен. Не обичаше косата да му влиза в очите, но според мен с дълга коса беше по-сладък и приличаше на кученце.

Седя във вана на тъмно някъде в града, зад една сграда с хлътнал покрив, гриза шоколада с предните си зъби и си мисля за Мърк, човека, който ми даде ключа. „Познавам родителите ти.” Как? Кой беше той? Защо не каза това направо? „Не е нужно повече да си цапаме ръцете с кръв” беше казал още. Какво означаваше това? Това ли правеха сега онези, които бяха оцелели; разхождаха се и убиваха хора? Представих си очите на Мърк. Те ми напомняха нещо. А той ми иде кола. Защо? Защото познаваше родителите ми? Даде ми и шоколад, разказа ми за дъщеря си. С майка ми също се карахме за захарта.

Отхапвам малко шоколад и затварям очи, представяйки си лицето на майка си. Очите ми се изпълват със сълзи.

Когато бях на дванайсет, започнах да се държа много лошо с нея. Не можех да се контролирам; всичко, което правеше, ме влудяваше. Сигурно съм постъпвала така просто защото тя беше единственият човек, на когото можех да си излея гнева. Един ден, когато закъснявах за училище, тя ме попита дали съм сложила слънцезащитен крем. Аз отговорих: „Не, закъснявам, остави ме на мира!’, а тя ми заповяда да се върна.

Опитах се да мина покрай нея, но тя ме сграбчи и ми показа банята.

– Закъснявам – изкрещях аз.

– Вината не е моя. Закъсняваш, защото яде прекалено много захар снощи и не стана, когато те събудих...

– Такава кучка си!

Тя ме удари по задника, а аз изтичах до банята хълцайки, сложих крем и закъснях за училище с двайсет минути.

Когато се прибрах, видях, че е плакала; очите й все още бяха подути.

– Извинявай – каза тя. Никога по-рано не ме беше удряла.

Аз също измърморих някакво извинение. Но не й позволих да ме прегърне или целуне. Усещах, че се задушавам. Сякаш ще изчезна, ще се върна обратно вътре в нея.

Две седмици по-късно, на Нова година, бях сама в стаята си и четях биографията на Фрида Кало, а майка ми, баща ми и Венис бяха долу и гледаха някакъв филм. Когато отидох до банята, имаше малко кафяво петънце на бельото ми и червени капки в тоалетната чиния.

Извиках я да се качи горе.

– Мисля, че ми дойде периодът.

Казах това тихо; в началото тя не ме чу. Трябваше да го повторя и още повече се притесних, защото се бях държала така лошо с нея. Страхувах се да не каже: „Малкото ми момиченце вече е жена” или някаква подобна глупост, но тя се въздържа. После се разплаках.

– Извинявай, мамо.

– Всичко е наред, мила. Знам. Не ми е приятно, че се държиш така с мен. Но това е съвсем нормално за възрастта ти. Особено при майки и дъщери, които са били толкова близки.

(Дори и сега все още чувам гласа й, сякаш е в колата с мен.)

– Липсваше ми – казах аз.

– И ти на мен. Толкова ми липсваше.

Гневът ми се изпари. Прегърнахме се и се притиснахме силно. Сякаш идваше краят на света.

Когато се отърсвам от спомените си, шоколадът е свършил; сладкият, силен вкус дори не ми достави удоволствие. Докато облизвам тъмните петна от пръстите си, се чудя дали някога отново ще опитам шоколад, а да не говорим за някаква любов.

5

ЦИКЛОПЪТ

Повечето пътища са разрушени, но аз карам където мога, избягвайки дупките и падналите, разлагащи се палми, фикуси и смокинови дървета, като се преструвам, че знам какво правя, и съм благодарна, че ванът не е с ръчни скорости. Всъщност е без значение, че кривя и излизам от пътя; няма движение. Може би карам в кръг; не знам. Въздухът извън колата е черен от саждите и пушека на пръснатите пожари, а изпод изгасналия огън се носи отвратителна гнила миризма. Никъде не се виждат хора. Поне не живи хора. Избягвам гледката на мъртвите, точно както избягвах лошите новини по телевизията. Едно време четях Енциклопедия Британика или книги за изкуството, романи и поезия, но сега, когато истински ми трябват, нямам никакви книги.

Знам единствено следното: изпратена съм на път. Преди твърде много се страхувах. Твърде много се страхувах в продължение на повече от два месеца и не се осмелявах да изляза навън сред развалините, дори и ако това означаваше, че има шанс да намеря семейството си. Но сега съм на път. Мърк каза, че познава родителите ми и че може би ще успея да ги намеря.

Претърсих вана за някаква карта, но не намерих нищо. Може би Мърк е луд, но аз кой знае защо му вярвам, или поне искам да му вярвам. Все пак човекът ми даде колата, нали? Ами ако семейството ми наистина се намира някъде там? Позволявам си да си ги представя за миг. Позволявам си да видя лицата им, да падна в прегръдките им, да се почувствам защитена в нашата къща, която създаваме с прегърнатите ти тела. Ще бъдем заедно. Ще лагеруваме, ще живеем около вана, ще търсим храна. Но нямам представа колко се е променил светът, не само от Земетръса, но и от последвалите го седмици, нямам представа как ще успея да бъда толкова смела, за да намирам храна и вода, а какво остава да се справям с незнайно какви опасности.

Често пазарувахме в този магазин. Венис много обичаше да ходи там и да си купува картички с баскетболисти, видеоигри и пластмасови фигурки на екшън герои, когато беше по-малък. Винаги му се ядосвах, че си харчи парите за тези неща с надути цени, които скоро щяха да му омръзнат, но той не ме слушаше. То и аз пилеех моите месечни пари за бельо, чорапи, камизоли, слипове и горнища на пижами, които носех с джинсите през деня. Майка ми купуваше ролки тоалетна хартия и препарати за чистене, пакетчета слаб чай и коледните лампички, който слагахме през цялата година. Странно колко екзотично и приказно ми изглежда всичко това сега – да отида до магазина за тоалетна хартия с моето тогава досадно, а сега ужасно скъпоценно семейство.

Голяма рекламна табела с червена мишена се издига над сградата. Едно от малкото неща, които все още не са паднали. Има огромни дупки в асфалта на паркинга. Паркирам вана и излизам.

Порив на студен сив вятър щипе врата, гърдите и корема ми, сякаш е диво животно, което знае къде съм най-уязвима. Капки влага се лепят по кожата ми. Краката ми треперят от шофирането и от студа.

Въпреки че ванът е добре зареден, аз все пак трябва да намеря още растително масло и още храна и вода, както и лични запаси. Тръгвам към стъклената врата, където един десетметров стъклопластов човек със сомбреро пази вратата. Прилича на фигурата пред павилиона за бурито на Тихоокеанската магистрала. Но как се е преместил до тук?

Нещо е натрупано пред магазина и в началото мисля, че е боклук. Но после виждам, че това са кости – цял куп кости. Вече няма как да ги избегна; твърде близо съм, без заслона на вана. Получавам онзи световъртеж и усещане, че напускам тялото си, както когато бях десетгодишна и видяхме едно куче, ударено от кола. Сякаш не е истинско. Въпреки че дишаше, от него течеше черна кръв и баща ми излезе от колата, уви го в одеяло и го занесе при ветеринаря, където то умря. Държах очите си затворени през целия път. Тогава беше само едно куче. А тук сигурно има стотици кости. Човешки кости. Изглозгани. На главите беше останала само косата.

През счупените стъклени врати виждам рафтовете, пълни със стоки. Само стоки. Но сега стоките са важни. Те са всичко, което ме интересува. Те ще ми помогнат да оцелея, да карам колата, да стигна до вещо, до каквото и да е. Да избягам от този ужас. Затая държа очите си отворени и все още си въобразявам, че костите не са истински, минавам покрай тях и влизам вътре.

Пътеките са изпръскани с кал, по пода са се стекли тъмни ивици, които изглеждат почти неприлично. Особено в съчетание със зловонната миризма на разлагаща се плът във въздуха. Но стоките по рафтовете изглеждат непокътнати. Който е влязъл тук, не е стигнал далеч. Стъпките ми отекват по линолеума, където някога, преди един милион години, майка ми буташе пазарната количка, а вътре седеше бебето Венис и сочеше пластмасовите играчки.

Грабвам една количка, започвам да тичам и да я пълня с неща от рафтовете колкото мога по-бързо – алкохол, бинтове, тампони, тоалетна хартия, кремове против слънце, консерви с храни, бутилки с вода, растително масло... Защо магазинът още не е ограбен? Това има ли нещо общо с купчината кости пред него? Някой дебне ли тук? Охранява ли стоката? Готов да ме убие? Трябва да действам бързо и да не мисля за опасностите.

Познавам магазина добре; знам къде е всичко и сякаш съм се упражнявала за този момент с години, сякаш по някакъв начин, всеки път, когато сме пазарували, съм знаела, че ще имам един последен шанс да грабна последните остатъци от цивилизация на рафтовете. Кой ще произвежда бинтове и тоалетна хартия сега? А да не говорим за електроника? Има ли някой там? Нямаше ли тогава и някой друг, освен Мърк, да дойде да ме потърси? Дали всички други в целия свят, освен мен, Мърк и мъжете, които бяха с него, са изчезнали? Ако някога съм мислела, че знам какво е сърдечна болка (човекът, когото обичах, ме разглеждаше само като приятел, баща ми си изгуби работата и предполагахме, че ще изгубим и къщата си), сега разбирам, че знам. Сега разбирам откъде идва изразът. От това място в гърдите ми, което се пропуква и избухва като земетресение.

Спомням си от новините съобщенията за ужасните условия в китайските фабрики. И всичко това заради нашите играчки. Но може би в Китай всичко е наред; може би хората в Китай все още са живи, ходят на работа във фабриките и произвеждат малки лъскави кутийки, пълни със светлина. Може би има свят извън Лос Анджелис, или поне в Америка, където всичко си върви нормално. Но тогава защо никой не дойде да ми помогне? И защо въздухът е толкова черен и неподвижен?

И после той не е. Неподвижен.

Гигантът от сънищата ми е тук, застанал е над мен.

От морето ли е излязъл? Или е изскочил от земята, когато се разтърси? Или е разцепил земята със стъпките си? Или само халюцинирам?

Той ходи приведен, за да не се удари в тавана. Кожата му е дебела, покрита с брадавици, бледа. Челото му е високо и набръчкано. Едната му очна кухина е набраздена дупка, затворила се е като беззъба уста. Другото му око се върти, черно, слузесто и гладно.

Този гигант посяга и ме грабва в ръката си, точно както фигурата в картината на Гоя „Сатурн изяжда един от синовете си” краката ми висят надолу, джинсите ми са се вдигнали и се врязват в мен, гръдният ми кош скърца в пръстите му, сякаш е малка сламена кошничка. Лепкава плът навсякъде около мен. Магазинът под мен гадно се люлее, малката ми пазарна количка е пълна с жалки запаси. Пак се сещам за костите пред вратата. Ще стана част от тази купчина, с откъсната от врата глава, кръвта ми източена като вино, плътта ми изядена. Ще стана кости на края на земята, на края на света.

Само че аз нося нещо в джоба си, нося моята ножица в пластмасов калъф, изваждам я и я вдигам нагоре.

– Как се казваш? – Гласът му е гъгнив, а киселата миризма, излизаща от устата му, ме задавя.

– Никой – казвам аз. Опитвам се да говоря спокойно, ясно и силно, но гласът ми звучи толкова смазано, колкото и гръдният ми кош. – Виждаш ли Никой?

– Виждам Никой – отговаря той.

Помещението отдолу се клати, а пред очите ми изплуват черни точки, които ме заслепяват.

– Ще нараниш ли Никой? – питам аз.

– Ще нараня Никой.

Подът е много далеч. Дали ще си счупя всички кости, ако ме изпусне? Как ли ще се чувствам тогава? Веднъж Венис си счупи ключицата, само от едно падане на детската площадка. Плаках. Плаках повече от него. От Венис.

Животът ми не се изнизва пред очите ми като на филмова лента. Пред очите ми е семейството ми, което се мъчи, брат ми в гипс, майка ми, която готви все повече и повече ядене в желанието си да покаже, че всичко е наред, баща ми в разговор по телефона с банката, след като загуби работата си в лабораторията. Ние така и не разбрахме какво точно се е случило, знаехме само, че е било внезапно и че преди това той стана много неспокоен и работеше до късно всяка вечер. След уволнението се промени. Присвиваше очи и подскачаше при всеки по-силен шум. Мина една година в борба с банката. „Аз просто не мога да плащам такива лихви за един обезценен имот... Пак ли сте изгубили документите? Изпратих ги три пъти. Абсурдно е. Може ли да говоря с управителя?”. Това продължи месеци. Нощем родителите ми се караха в спалнята си. Баща ми твърдеше, че има заговор. Майка ми му отговаряше, че му трябва психотерапевт и лекарства, и плачеше. Аз толкова се страхувах, че ще изгубим дома си и че може би баща ми си е изгубил ума. Сега ми се наложи да изоставя къщата и да си мисля, че в крайна сметка баща ми сигурно е бил прав. Представям си счупените прозорци, картините, разрязани и свалени от стената с и котата, с която се сваля превръзка от рана, разкъсаните пухени завивки. Човекът с червендалестото лице и бузи, пълни с плъхове. Цялата тази борба с банката е била безсмислена. Те държаха баща ми в ръка, краката му висяха надолу, той беше Никой, а после всичко изчезна.

– Аз съм Никой. Дете на Никой. Ти не виждаш Никой, не нараняваш...

Затварям очи и нанасям удар, удрям гиганта с ножицата в единственото му око.

Окото се пука и пръска кръв навсякъде. Тя е по лицето ми, по дрехите ми, пари очите ми, процежда се в устата ми; плюя и повръщам.

Той ме изпуска и крещи. Падам върху линолеума на пода.

Изправям се със залитане на крака – макар че болката ме пронизва и обгръща като огън – хващам пазарната количка, обръщам я в другата посока и излизам от супермаркета през изпочупените стъклени врати, покрай купчините кости. Аз, която съм възпитана да не причинявам болка на никого, да не убивам дори насекоми, да спасявам, да уважавам и да пазя всички живи същества, колкото и да са малки. Но какво е живо същество в този свят на демони? Нищо. Никой. Абсолютно никой.

6

ХОТЕЛ „ЛОТОС“

Венис сънуваше кошмари за края на света. Знаех, защото го чувах да вика и тичах при него. Той говореше неща като: „Ние сме виновни за всичко” или „Полярната мечка ми каза, че ледът ще се стопи”. Или „Гигантът се събуди и извика: „Стига вече!”. Веднъж ми обясни, че понякога насън трябва да се крие в съзнанието си, за да не го намерят ужасните чудовища. Това беше трудна работа; на сутринта той се събуждаше изморен и имаше дълбоки сенки под очите си. Понякога се изпишкваше в леглото, а аз чувах виковете му преди майка ми. Свалях чаршафите и му помагах да се преоблече, а после той искаше да дойде да спи при мен. Лягаше по гръб, свиваше колене, обръщаше се към мен, а аз го прегръщах през кръста и заравях лице във врата му. Кожата му беше толкова топла и мека, като се изключат сухите груби места по коленете и лактите. Сърцето му биеше ускорено за известно време, а аз натисках нежното място в сгъвката между палеца и показалеца му, за да го релаксирам, както ме беше учила майка ми, и му разказвах приказки за момчета, които магически карат растенията да растат или поправят дупките в небето, докато той се успокои и заспи.

Пазех Венис като луда от времето, когато беше бебе и спешно го откарахме в болницата. Аз стоях до него, докато майка ми рисуваше долу; той имаше треска – мислехме, че е болен от грип – слагах студен компрес на челото му, когато получи гърчовете. Като гледах как тялото му се движи от невидима сила, изпитах същото чувство като в кошмара с гиганта. Изкрещях на майка ми и отидохме в болницата, където ни казаха, че той има вирусен менингит. Исках да остана през нощта при него и да го държа в прегръдките си, докато вливат течности във вените му, за да свалят температурата, но не ми позволиха. Майка ми остана в болницата, а ние с баща ми се прибрахме вкъщи. Не спах цяла нощ.

По-късно, когато Венис играеше бейзбол, удряше топката и обикаляше игрището с наведена настрани глава, или когато децата го дразнеха, че е много умен и е любимец на учителя, пред очите ми изникваше гърчещото се бебе и имах желание да го скрия и предпазя от неприятности. Като че ли имах такава власт.

Венис никога не ми каза какво точно виждаше в кошмарите си, споделяше само страха си, че ще настъпи краят на света. Отговарях му, че това няма стане; че сме в безопасност.

Подкарах вана и възможно най-бързо се отдалечих от зловещия магазин. Сега съм заредена с продукти, които успях да нахвърлям в багажника, преди да избягам от ослепения гигант. Пронизва ме болка, когато мръдна тялото си по определен начин, а по ръцете ми и по термалната ми риза има засъхнала кръв. „Не е нужно да си цапаме ръцете с още кръв” беше казал човекът. Аз предпочитам да умра, вместо да живея в такъв свят. През цялото време мисля, че пак ще повърна, а ръцете ми не спират да треперят, колкото и силно да стискам волана; сякаш имам висока температура, която се мъчи да изгори болестта, предизвикана от това, което видях и в което ще се превърна. Ослепих някого. Нещо. Прободох го. Съществото. Отбивам колата и повръщам скъпоценните хранителни продукти на улицата.

Части от улицата около хотела са наводнени с мръсна, мътна вода. Кой знае какво има под нея? Тя се стича покрай мен, черна и развълнувана. В далечината от време на време се чуват изстрели, единствената лампа неспокойно свети сред купчини боклук.

Застанала съм на по-високата част от пътя. Трудно ми е да определя къде съм, защото толкова много сгради липсват. Все пак разпознавам ъгловата тухлена постройка със странна форма, която се издига сред развалините като гигантско парче торта. Оранжева пеперуда прелита пред предното стъкло. Паркирам, излизам от колата и куцайки, тръгвам към хотела.

Майка ми ни водеше в хотел „Кълвър” да разгледаме фоайето с полилеи от матово стъкло и ламперии от тъмно дърво, кадифени канапета с купища брокатови възглавници върху тях. Актьорите, които играеха джуджетата, отсядали там по време на снимките на Магьосникът от Оз. Те се спускали от полилеите и пожарните изходи, разказваше майка ми. Тези щури, пияни малки човечета. А ние се смеехме. Майка ми обичаше това място. И сега я виждам как се радва на някой старинен стол или стъклен абажур, сякаш е открила рядък артефакт. Дори само заради любовта й към това място, ще вляза вътре; ще посрещна всички опасности, които крие. Кой знае, може и тя да е някъде наблизо?

Слагам ключа от вана около врата си и вървя бавно, куцайки поради многобройните рани от падането. Скоро по кожата ми ще се появят тъмносини цветя. Усещам мускулите си като кърваво месо, което покрива костите ми. Тъмно е. Във високите овални прозорци със стъклописи се отразява светлина от свещи. Макар че вече не виждам пеперудата, вървя към сградата. Сякаш оранжевите криле ме водят насам. Сякаш по някакъв начин ще намеря майка си тук.

Влизам през вратата.

Първата ми мисъл, че хората, налягали по канапетата на светлината на свещите, са оцелели след Земетръса и не са си изцапали ръцете с кръв, поне доколкото мога да видя. С мен нещата не стоят така; на мен са ми нужни хиляда душа, за да махна тази гадна, засъхнала по кожата ми кръв и да изтрия онова, което извърших.

Налягалите наоколо момчета и момичета изглеждат дрогирани, полуголи, засмени. Някои плачат, но някак си артистично и театрално, сякаш от голямо щастие. Няма кръв, но те всички са мръсни. Студен вятър нахлува през счупените витражни стъкла и разнася миризма на мухъл и кал, примесена с нещо друго – нещо сладникаво – втъкано в нея; канапетата са просмукани от дъждовна вода. Високите етажерки с книги са празни. На една стена на хотела има огромен стъклопис, изобразяващ полугола млада жена, седнала с кръстосани крака на един лотос. Тя е яркочервена, блести като рубин и има огромни сиви очи. Сиви като на майка ми, като на брат ми. Разпознавам я от познанията си по митология като Тара, тибетската богиня на пустотата, действието и състраданието. Тя се е родила от сълзите на съчувствие, потекли от очите на бодхисатва. Когато все още била принцеса, монасите й казали, че може да се прероди като мъж, по тя избрала тялото на жена като носител на оздравяване. Божеството Тара се явява в много цветове, но червената Тара е магнит за всички добри неща, макар че не съм сигурна дали нещо добро още съществува.

– Здравей, красавице – казва някой.

Обръщам се и виждам млад мъж в черни дрехи. Той има гъста черна коса и замечтани зелени очи. Слаб и дребен е, но раменете му са широки. На врата му има татуировка, мастилен надпис, който не мога да разчета. Не изпитвам страх като го виждам, само облекчение. Той ме гледа в лицето с премрежен поглед и пита:

– Ти как дойде тук?

– Къде е тук?

– Хотел „Лотос” – казва той. – Нали виждаш? – Сочи към нещо, което расте от процепите в мраморния под. Големи червени цветя със заострени цветчета, изникнали навсякъде като плевели. Те са първото растящо нещо, което виждам след Земетръса.

– Няма ли да си вземеш малко, искряща принцесо?

Подава ми чаша, пълна с червена течност.

Помирисвам я.

– Какво е това?

– Пунш! – смее се той. – Не знам. Нещо силно. Имаме нужда от нещо дяволски силно, не мислиш ли? Краят на света наистина дойде. Както в Апокалипсиса? По-добре е да пийнем нещо силно.

– Какво се случи? – питам аз. – Не беше само земетресение и наводнение. Защо всички изчезнаха?

Той свива рамене.

– Не всички. Не и ние.

Защо не и ние, питам се аз. Защо аз съм жива, защо е жив той?

– Не и наистина големите – добавя той.

– Какво означава това? — питам аз и си спомням гиганта с отровното медузено око.

– Говори се, че човек на име Кронен разработвал някакво откачено, суперсекретно, генетично модифицирано оръжие в склад в центъра на града и част от творенията му избягали. Те разцепили земните пластове, или някаква подобна гадост. Изяли почти всички.

– Какво? — питам аз и в главата си виждам желето, което изтича от очната кухина на гиганта. – Той ги е създал? Човек не създава чудовища просто така.

– Кой знае? Чувала ли си за овцата, която клонираха?

Кимам, знам. Баща ми, който беше учен, веднъж ми показа видеозапис. Бяха взели клетка от млечната жлеза на една овца, бяха извадили ядрото й и го бяха заместили с ядрото от клетка на друго животно, а после бяха имплантирали хибридната клетка в трета овца, която я беше износила. Соматично присаждане на клетъчно ядро.

Баща ми. Трябва да го намеря, си мисля аз, и за малко да го кажа на глас, но изведнъж съм толкова уморена. И жадна.

– Да допуснем, че някой е клонирал стволови клетки от човек, който е бил генетично модифициран? – Младежът вдигна към мен чашата си и се усмихна. – Но ти не се тревожи за това сега. Тук сме в безопасност. Наздраве.

Той звучи като чаровен луд, само че важната дума в случая е „чаровен”, а аз кога за последен път съм се поддавала на нечий чар? Освен това съм толкова, толкова жадна. Ще му разкажа за семейството си по-късно. Затова отпивам от течността, първото прясно нещо, което вкусвам от шейсет и осем дни насам. Леко щипе, устата изтръпва като от нар или стипчиви сливи, или прекалено много спанак. Веднага усещам как острата болка в костите ми намалява. И после си мисля, това е всичко, което искам. Всичко, което искам, е да забравя случилото се с гиганта току-що, да забравя случилото се преди това, да остана тук. Да остана тук и да се дрогирам, докато умра. Безплатно питие от лотос и сладки момчета и момичета около мен. Всичко толкова достъпно, само да протегнеш ръка. И какво значение има, че е малко студено; имам термална риза и суичър. Засъхналата кръв по тях вече няма значение.

– Ела – казва той и ме хваща за ръка. Неговата е учудващо малка и усещам костите й като пръчици, обвити с плът. Тичаме през фоайето и после по извитата стълба нагоре по коридор, от двете страни на който има ред стаи. Вратите им са отворени и вътре се виждат хора, спящи или прегръщащи се, оцелели като нас. Подът е покрит със счупени бутилки и дрехи. Едно момиче се е свило на кълбо, прегърнало е коленете си, свири с уста и сочи към празната стена. Друго стиска червеното цветче, така че сокът му капе направо в устата й или се стича по врата й на малки струйки. Младежът ме отвежда в стая с обгорени черни пердета и все още доловим мирис на изгоряло във въздуха. От прозореца се виждат наводнените улици долу. Много тъмно е; ако има звезди, те са замъглени от дима и облаците.

– Обичам те – казва новият ми приятел. – Как се казваш?

Неговото име е Хекс („съкратено от Хексан”, обяснява той с нежна усмивка, „въглеводород, който е леко токсичен, но предизвиква еуфория и сомнолентност”), обаче не си спомня как е получил това име и как е дошъл тук. Изглежда, че никой от обитателите на хотела не си спомня. Те са тук и това им е достатъчно. По цял ден берат странните цветя, които необезпокоявано растат от процепите, стискат дебелите сочни листа и пият сока, който изтича в чашите им. Изглежда, че искат да останат дрогирани през цялото време и да мислят, че Земетръсът е бил само лош сън, поради което не желаят да спрат да пият и да установят, че грешат.

Той събува черните рокерски ботуши, сяда на леглото с полуизгорялата покривка в осветената от свещи стая, която нарича „Лагер Хекс”, и ми прави знак да го последвам. Гледаме се един друг над чашите, пълни с червено питие. Може да е токсично, радиоактивно, родено от опустошената земя, но не ме интересува. То пари гърлото ми, пълни очите ми със сълзи и умът ми разцъфтява. Да, разцъфтява. Хекс ме пита откъде съм и аз му разказвам за едноокия гигант и за мъжа, който ми даде вана. Не говоря нищо за семейството си, защото сега това ми се струва далечен сън; и колкото повече пия, толкова по-далечен ми се струва този сън. Но казвам:

– Аз обаче търся някого.

– Всичко, от което имаш нужда, е тук, Пен.

Клатя глава и поглеждам надолу към кървавите петна по ръцете си. Искам да взема душ. И да ям. Но не искам да излизам навън и да отида до вана.

Вече започвам да забравям кой...

– Мисля, че има едно момче – казвам аз. Много живо, с големи очи, с устни, които лесно се цупят и лесно се разтягат в усмивка, която скоро ще има нужда от шини. Какво е това шини?

Хекс кима. Лицето му, също като ръцете му, е слабо и бледо, с няколко зарастващи белега по бузите.

– Всички тях ги няма. Безсмислено е. Изпий си чашата.

Отпивам още една глътка. Сокът от цветето се стича в стомаха ми, влива се в кръвта ми. Вие ми се свят. Из стаята са пръснати купища книги. Библии и списания. Имам чувството, че едно време щях да поискам да ги прочета, но сега само ги гледам.

– Събирам всичко за четене, което успея да намеря – казва Хекс. – Главно от етажерките във фоайето. Никой друг не се интересува, изглежда. Това е най-ценното ми притежание. – Той ми показва книга, чиито страници са изцапани и повредени от водата. Одисеята.

– Той ми я четеше за приспиване всяка вечер – казвам аз.

– Кой?

Не си спомням кой. Някой. Никой?

– Всичко е свързано с виното – казва Хекс, който държи книгата в малките си ръце, промушил палци през дупките на широкия си черен пуловер. – Морето, виното, гостоприемството, верността, смелостта, клеос. Което значи слава. Твоята книга за какво би била?

– Розовата къща на брега на морето – отговарям му аз, макар и да не знам какво означава това. – Гигантите, кръвта, очите, пеперудите.

По някаква причина думата „пеперуда” ме кара пак да погледна към думите, татуирани на врата му.

– Хей, какво пише там?

– Non sum quails eram. Не съм онзи, който бях преди.

– Готино.

– То е от една книга, която обичам.

– Това ти ли си?

– Какво?

– Каквото си бил преди.

– Не мога да си спомня.

Хилим се, малки бомбички избухват в слънчевия ми сплит.

– Може би някои от тези неща ще освежат паметта ти.

Разхождам се и разглеждам колекцията му – батерии, кламери, моливи, пирони, пила за нокти. Има и един мобилен телефон. Взимам го и набирам някакви номера, които ми се струват важни, но нищо не се случва.

– Обичам да си играя с електроника, да я разглобявам и сглобявам. Действа ми успокоително – казва той и ми се усмихва. Има малки вампирски зъбки и червени устни, сякаш е сложил глос.

После взима един глобус на света, завърта го и бледите цветове се сливат. Иска ми се да взема глобуса в прегръдките си. Иска ми се да видя една стая, пълна с карти, стените, покрити с карти със същите меки тонове като тези на глобуса, на огромните бледосини океани, на назъбените масиви, създадени от древни движения на земната кора. Но къде беше тази стая? И какво се е случило с цялата тази земя?

– Чудя се дали все още е тук – казва Хекс, сякаш чете мислите ми. — Може би сме останали само ние в хотел „Лотос”

През счупеното стъкло на прозореца влиза оранжева пеперуда и за секунда каца на китката на Хекс, а след това излита навън. Двамата примигваме така, сякаш я мислим за халюцинация.

– Аз имам още една — казва той.

– Още една какво?

Той протяга ръка и навива ръкава си. Още една татуировка – думите Без вяра са изписани с черно мастило на бледата му кожа.

Той може да е без вяра, но аз му вярвам. Мисля, че е алхимик, като една от онези издължени безполови фигури от испанските сюрреалистични картини, които, струва ми се, обичах (или съм ги сънувала), същество, живеещо в изкривена кула с подове, покрити с черно-бял паркет, взиращо се в бледата луна. Хекс и чете на глас от Одисеята.

Който опитвал веднъж плодовете му меденосладки,

Вече не искал назад да се връща и вест да изпраща,

Но пожелавал сред тези мъже лотофаги навеки

Лотосов цвят да бере и забравял за връщане вкъщи.

Забравял за връщане вкъщи. Пробожда ме лека тревога, но тя е съвсем слаба, както когато си излязъл от къщи и мислиш, че може би си забравил да изключиш печката, но знаеш, че всъщност си я изключил, и затова не се връщаш (а трябва ли?). После Хекс започва да си тананика разни песни, които смътно си спомням – за това как ще бъдеш обичана до края на света – облягам се на него и забравям за неизключения въображаем котлон на въображаемата печка. Пуловерът му е толкова мек, мисля си аз, докато заспивам на леглото. Чаршафи, които миришат на пушек, на стари книги и на него.

7

БРАТЪТ НА БУЛ

Оставаме тук с дни, не съм сигурна точно колко – престанала съм да броя. Преди отбелязвах с червени черти на стената. Тук единствените червени черти са по тялото ми, но те вече са станали черни и лилави. Пием сока на невъзможно живите червени цветя, които берем от цепнатините в пода на фоайето, а те напукват устните ни, оцветяват езиците ни и успокояват душите ни. Понякога някое от момчетата и момичетата от хотела идва в нашата стая, сяда по турски на леглото при нас, а дългите му коси се спускат по слабите му рамене. Понякога те целуват Хеке в устата, а част от мен се пита дали това би ме притеснило, ако не бях толкова надрусана.

– Коя си ти? – питам аз едно момиче със скъсани копринени гащи. Очите й са толкова бледи и замъглени, че изглеждат като слепи, или може би като ясновидски.

Тя се навежда към мен и забива нокти в ръката ми, затова се дърпам назад.

– Елфовете от хотел „Лотос” Ние излязохме изпод земята.

По някаква причина това ми се струва суперлогично.

– Защо всички ние оцеляхме след Земетръса? И никой друг? – питам аз.

– О, ние сме специални – казва тя. – Избрани. От клановете на земята, водата, огъня и въздуха. Самата аз спрях огъня, също като него.

Тя целува Хекс по устните и си тръгва. Той се навежда, обляга глава на раменете ми и се взира в тавана; аз галя твърдата му черна коса.

– Какъв огън?

– Аз съм нещо като уличница – казва той, като не обръща внимание на въпроса ми. – Признавам, че манипулирам хората със сексуалния си чар. За оцеляването ми е. Съжалявам.

Нищо не ме тревожи. Усмихвам се отново и прокарвам ръце по белещите се, грапави тапети. Малки, кадифени листа и цветя, мотив, който се опитвам да анализирам, за да разбера къде започва да се повтаря, макар че е трудно да се каже. Може да се побъркаш, докато опитваш, мисля си и се смея на глас.

Момичето се връща с китара в ръце. Подава я на Хекс и пак си отива. Забелязвам, че носи маратонки и рокля с презрамки. Смътно си спомням нещо, което не искам да си спомня, и се чудя дали обувките му някога ще се разложат.

Хекс хваща китарата като бебе и прокарва пръсти по струните. После свири за мен. Песента ми се струва смътно позната, но не съм сигурна. Гласът му е груб, но успокояващ.

– Забавно е как в поп песните може да заместиш думата „момиче” с „катеричка” – казва той. – И също „ръце” с „лапи”. И става: „Целунах катеричката и ми хареса”. Или: „Вдигни лапи във въздуха”. Искаш ли да пробваме? Забавно е.

– Май не си спомням никакви песни – казвам аз.

– „Секси” винаги е „Хекси”. Аз съм „хекси” и си го знам! Пробвай и ти, Пен!

Смея се и имам чувството, че гласът му гъделичка врата ми като с пръсти.

– „Бейби” става „баба”. „Малък” – „жалък”. „Ти” е

„п...

– Добре, разбрах. Разбрах.

– А какво ще кажеш за някоя песен за края на света? Това е моят специалитет. „Кървав спорт” на „Сникър Пимпс” „Дим и огледала“ на RJD2. „Линейка” на TV on the Radio, а и ето нещо от старата школа... „Дорс“: – Той удря струните силно и пее с дълбок глас: – „Това е краят, приятелю”.

Гласът му е страхотен, но по гърба ми пробягват ледени тръпки.

– Дали тук е безопасно? – питам аз.

Точно тогава стаята започва да се тресе и дори в топлотата от дрогата прониква онзи страх, от който изтръпваш и изстиваш, а аз си мисля, Още един Земетръс, но не е. Не като онзи. А може и да са еднакви. Хекс спомена, че гигантите са разместили земните пластове.

Отдолу някой пищи и надничаме в коридора. Хекс слага ръце на раменете ми. Отиваме до площадката. Момчетата и момичетата бягат нагоре по стълбите. Нещо огромно тромаво се движи във фоайето, удря се в полилеите от матово стъкло и те се клатят над отломките, водата и лотосите.

– Кой ослепи Бул? – реве съществото. – Кой ослепи брат ми? – Гласът звучи като сирена на линейка, само че е по-плътен.

Братът на Бул. Масивното същество вдига един свещник и го размахва из стаята. Всичко започва да прилича на черно-бял филм на ужасите, проблясващ на телевизионен екран.

– Едно от децата на Кронен – казва Хекс, докато гигантът вдига свещника към скъсаните завеси. Почти в същия миг те пламват и цялото фоайе се превръща в червен кадифен пожар.

Хекс нарамва черна кожена раница, украсена с много ципове като рокерско яке и бягаме през пожарния изход – железните стълби около сградата и скачаме от последните стъпала на изкъртения паваж долу.

От хотела се чуват писъци и чупене на стъкло.

Внезапен порив на вятъра пренася пожара от тухлената сграда във вътрешния двор, където подпалва изсъхналите дървета. Купчина дървени греди на улицата гори с червени искри и препречва пътя ни към вана. Пушекът ме заслепява и задушава.

Хекс ме хваща за ръката. Не виждам добре, но ми се струва, че протяга другата си ръка с дланта напред към пламъците и мърмори нещо. Те моментално изгасват. Какво направи. Да няма пожарогасител?

Тичаме към вана. Полупияни. Очите и гърлото ме смъдят. Как ще мога да карам в това състояние? Хекс грабва ключа от ръката ми. Не че той самият би могъл да върви по права линия. Недей да пиеш, ако ще караш проблясва предупреждението с неонови букви пред очите ми, но Преди не се е налагало да бягаме от гигантски човекоядци. Както на нас сега.

– Да тръгваме – казва Хекс, сякаш говори на себе си, и подкарва колата. – Давай, давай, давай.

Земетресение. Наводнение. Пожар. Гиганти кани бали.

Тръгваме на път.

8

СИРЕНИТЕ ОТ БЕВЪРЛИ ХИЛС

С Хекс караме на север и после на запад според компаса, който той носи в джоба си. Единствената причина да изберем тази посока е, че пътят не е толкова разбит и успяваме да преминем бавно през развалините и водата.

Вкусът на лотос е в устатата ми и езикът ми потръпва в копнеж за още. Толкова съм жадна. В колата има вода (за щастие никой не я е разбил и не я е откраднал по време на лотосовото ми пиршество), но Хекс не носи бутилка от еликсира със себе си.

– Така ще съм принуден да изтрезнея – казва той. Не ми е ясно защо би искал такова нещо, но се въздържам от коментар.

– Гигантът няма да стигне далеч – продължава почти развеселено той, докато шофира. – Или ще изгори в пожара, или ще пие вино и ще се отреже за няколко дни.

След като ги изяде, си казвам мислено. Онези, които не са изгорели в пожара. Независимо, че са от огнения клан.

Хекс поглежда настрани към мен. Седнала съм с подвити крака на пътническото място и навивам на ръката си дебелото въже, което беше сред запасите в колата. Все още не съм измила кръвта на гиганта.

– Той преследва тебе, нали така? Спомена нещо за брат си.

Вдигам рамене и се свивам на още по-малка топка. Дрогата в мен започва бързо да се изпарява.

– Така си и мислех. Ти си ослепила гиганта на Кронен, момиче? Това е впечатляващо.

– Не знам – промърморвам аз.

– Циклопът! – Хекс бърка в раницата, изважда книгата и сочи с пръст, докато цитира:

„И като хвана двамина от тях, ги удари в земята,

паленца сякаш. Опръска потеклият мозък земята.”

Потръпвам и се мъча да изхвърля образа от съзнанието си.

– Защо, по дяволите, има гиганти?

– Кронен е клонирал същества от манипулирани стволови клетки, по някакъв начин подсилени, така че костите им да не се чупят под натиска на размерите им? – питаше се на глас Хекс. – Може би това е било финансирано от някаква тайна организация с цел се сдобие с власт? А може би гигантите са се оказали последната сламка, предизвикала земетресението и края на света? Нямам представа.

– Къде отиваме? – попитах аз, като се надявам, че ще даде на този въпрос по-ясен отговор, отколкото на предишния.

Той вдига рамене. Спираме само когато се налага. Пред нас се простира огромна площ блатна вода. И пукаме пеене.

– Не е обикновено пеене – високо, пронизително, призрачно, но прекрасно пеене. Думите са безсмислени, но аз се мъча да ги доловя и да ги преобразувам в нещо разбираемо за моя ум. Хей, хо, беглец в чудния весел въздух! Изстреляна захар в гънките и пролуките. Виж шик лукс сила на духа просветва в разбитите ти очни ябълки срещу морската буря в сърцето ми. В сълзи! О, ти ще се задушиш от фльонги и дрънкулки и ще потънеш в забравата на ботулизма, момиче, празнуващо рожден ден! Хекс спира колата, излиза навън и тича към блатото. Аз тръгвам след него. По някаква причина нося въженото кълбо. Спътникът ми се покланя и протяга ръка към водата.

Въздухът излъчва сяра и дразни ноздрите ми.

Показва се една глава, после втора. Момичета. Косите им са дълги и сплъстени, смесени с кал, носовете им са малки за лицата им. Те стават и виждаме голите им гърди и измършавелите им тела. Носят бижута, най-различни огърлици и гривни, покрити с кал и оплетени с водорасли. Около тях във водата плават обувки, още бижута и кукли манекени, облечени с неща, които някога са били скъпи дрехи.

– Ела при нас – пеят момичетата. – Той не може да те помирише тук в калта. Гигантите могат добре да те подушат, спомняш ли си? Тра-ла-ла-ла.

Тази част на града ми е позната, но е толкова променена. Палмовите дървета са паднали като птици с прерязани гърла. Сградите са се срутили и са се превърнали в купчина натрошени стъкла и отломки. Това е мястото, където едно време богатите се разхождаха в техните лъскави автомобили. Един чудовищно голям ролс-ройс лежи разбит с корема нагоре край блатото. Никъде не се вижда нито една пеперуда. Започвам да възприемам пеперудите като водачи и мисля, че те не искат да съм на това място.

– Хайде – казва ми Хекс, но аз го дърпам назад.

– Трябва да тръгваме.

– Те са толкова красиви. – Той отново прилича на друсан и се взира в покритите с кал красавици, а на мен стомахът ми се свива на фльонга.

Едно от момичетата се обръща, усмихва ми се със сърцевидни устни и показва големи зъби. Косата й е сплетена с черно масло, а скулите й са толкова остри, че могат да убодат някого.

– Навремето обичах красивите неща – прошепва или по-скоро изсъсква тя и се гърчи към нас, а кльощавият й гръбнак се подава над калта. – Гадни бижута и обувки. Непрекъснато пазарувах. Бях на ревютата на най-безумните модни колекции. Наемах най-добрите пластични хирурзи да преизградят лицето и тялото ми от нула. Но никога не ми беше достатъчни. – Тя размахва ръце, кичури от косата й хвърчат и настрани и пръскат кал. – Сега мога да имам всичко, което си поискам. Елате в блатата на Бевърли Хилс, където всички бижута са безплатни и не се тревожим, че трябва да се харесаме на някакви мъже. – Тя се захилва на Хекс. – Освен на теб! Красавецо!

Стискам ръката му по-здраво.

– Не е ли върховно? – Блатното същество изважда нещо от тъмната тиня. То не е хипарска рокля от индийски памук или лавандулово черен туид, съчетан с ланци или прозрачна блуза от черна дантела, всичко от което бих разпознала като „върховно” от старите списания на Мойра.

То е човешки череп.

Хекс се навежда, за да го разгледа отблизо. Момичето протяга ръка, хваща се за пуловера му и излиза от водата.

– А ти си мъж, който си струва да задържа. – Гърди е й изглеждат фалшиви, а талията й е непропорционално тънка.

– Хекс! – изкрещявам аз. – Не!

Дърпам го и падам назад в калта. Той спира и ме поглежда.

– Пен?

– Трябва да тръгваме – казвам аз, като се мъча да се изправя, но се подхлъзвам. – Моля те. Там ще умреш. Помниш ли за сирените, които примамват мъките към смъртта им?

– Да. От книгата.

– Приказки – казвам аз. – Ще ти разкажа една приказка. Хайде.

Той ме гледа, после премества очи към момичето с черепа. Нещо мрачно блести в очните му кухини. Нещо, което принцесите и филмовите звезди са носели на пръстите си.

– Сирените – казва Хекс. Сяда в калта до мен и още гледа момичето. — Винаги съм бил глупак, когато става дума за хубави момичета. Особено ако могат да пеят.

Взимам въжето, което все още нося, увивам го около китките му и го връзвам на онзи възел, който Венис беше научил от скаутите. Хекс ме оставя да го направя без да мигне, сякаш не съзнава, че съм там.

– Хайде – казвам му, като се изправям и го дърпам. Той не тежи много повече от мен, затова успявам да го вдигна на крака. – Ще ти разкажа една приказка.

Отдалечавам се колкото мога повече от блатото. Аз карам, Хекс седи на пътническото място, а въжето все още е около китките му. Гледа през прозореца навън и тихичко стене. Започвам да говоря и му разказвам първото нещо, което ми идва наум, спомен от преди Земетръса.

Мойра и Ноуи в басейна...? Тогава за последен път ги видях и то само на екрана на компютъра си.

– Гавин ще прави коледно парти – казва Мойра, докато реше косата си. Настояваше да я наричаме Джинджър и това беше точно; косата й беше по-скоро червеникавокафява, отколкото яркочервена.

Усетих как челюстта ми се схваща. Не исках да ходя.

– Хайде, Пенелопи. – Ноуи беше забелязала реакцията ми. – Трябва да те извадим оттук.

Според тях нежеланието ми да излизам от къщи, освен в краен случай, беше нездравословно, но какъв беше смисълът да ходя където и да е, особено когато те са с мен.

– Вие, хора, отидете. Аз имам да наваксвам с четенето.

Това не беше само извинение. Имах среща с Овидий.

– О, гадост, Пенелопи. – Мойра дойде и седна до мен на леглото. Тя се беше опитала, наполовина успешно, да покрие луничките си с грим, но на мен ми харесваше как проблясват по лицето й. – Трябва и малко да живееш.

За мен да живея означаваше тъкмо това, да бъда с тях, но те не го разбираха. Казваха ми, че не съм достатъчно активна. Не че те бяха кой знае какви героини на действието, но все пак понякога ходеха на политически протести; аз не обичах тълпите. Ноуи взимаше уроци по таекуон-до, а Мойра яздеше и караше сърф. Аз бях слаба и непохватна, трудно минавах по физическо всяка година. Ноуи правеше снимки на Мойра, които наричаше „гърлистки” – части от тялото, дълги крака със скъсани чорапи и убийствено високи, чупещи пръстите обувки, торсове във вани с розови листенца, които изглеждаха като кръв, ръце, стискащи малки кръгчета коремна тлъстина, очи с размазана маскара. Снимките изразяваха позицията ни на феминистко недоволство. А от моето четене, учене и разказване на стари истории нямаше друга полза, освен че ми помагаше да мисля по-добре. Поне бях мислеща. Прекалено мислеща, казваха приятелките ми. А си мислех единствено за митове и стара живопис, които ме опияняваха като вино или се чувствах като ударена от гръм, но за повечето хора те нямаха значение.

Да направим няколко снимки на плажа. Има купон на кея. Има протест срещу скъпите жилища в центъра. Затвори книгите. Ела да танцуваме. Ела да плуваме.

Аз нямах отдушник, казваха приятелките ми, нямах място, където да излея безсилието и гнева си от света, освен в скандалите с майка ми от време на време. Но Ноуи казваше, че виковете не са действия; те са признак на отчаяние и не променят нищо.

– От тях само прегракваш и ти се вдига кръвното. За майка ми това е единственият начин да почувства, че има контрол над живота си, което е гадно – казваше тя.

Ноуи и Мойра не бяха близки с родителите си, както бях аз. Ноуи ходеше на сбирките на „Анонимните алкохолици“, за да се бори с алкохолизма на майка си, а психотерапевтът на Мойра твърдеше, че нейната майка е нарцисист. Те общо взето избягваха семействата си и намираха убежище в нашата къща, когато имаха нужда от родителска ласка и добра домашна храна. Но след вечерята у нас онази вечер Мойра и Ноуи отидоха на партито в Гавин. Гледах ги от прозореца, докато притичваха по ливадата. Мойра с избеляла розова дънкова минипола и бледозелена дантелена тениска, а Ноуи с пурпурни тесни джинси и черен суичър със сребърни звездички че сърба. Гледах стройните им фигури, гледах как се смеят, а косите им блестят на лунната светлина. Мислех си, момичетата са магически в тази фаза, момичетата са непобедими, нищо не може да ги засегне. Не мислех „ние“, защото не се чувствах така; чувствах се различна, аутсайдер, докато ги наблюдавах. Останах си вкъщи с „Метаморфозите” на Овидий. Поне бях умна. Четях енциклопедията за удоволствие. Не всеки можеше да се похвали с това. Не всеки би искал да се похвали с това, щяха да отговорят приятелките ми.

Ноуи ми изпрати есемес със снимки в стил „Сали Ман“ на краката на танцуващата Мойра, обути с чорапи тай-дай, Мойра с разпиляна по лицето коса под светлината на червени и зелени коледни лампички от тежко стъкло; голият корем на Мойра с ръка на момче, която я дърпа за колана. Последната беше с краката на Ноуи, които се поклащат във водата, докато Мойра целува някакво момче и главите на двамата се издигат в мъгливия басейн, а косата й плува около тях. Тя приличаше на сирена, която би могла да го примами и да го погуби, ако пожелае.

Като заспивах, се взирах в снимката и се питах не какъв е вкусът на неговата уста, а на нейната.

Това последното не го разказвам на Хекс, макар да му вярвам и мога да споделя с него всичко – нали така? – затова не съм сигурна защо не го правя. Защо то не искам да знае, че съм била влюбена в момиче, или защото съм влюбена в него? Той и без това спи, а на мен очите ми се затварят, сякаш клепачите ми си изковани от сребро, затова спирам колата и развързвам китките му. Може би не е най-добрата идея два мата да спим по едно и също време, но все пак е по хубаво, отколкото да катастрофираме. Разсъмва се и въздухът е тинесто сив. Надявам се, че облакът ще ни покрие и предпази от опасност. Ако се напрегна, ще чуя далечната песен на момичетата, които ни зоват да се върнем, също като сирените в онази странно пророческа книга на седалката между мен и Хекс. Книгата малко ме плаши сега, но аз все пак я разтварям.

„Ти край сирените първо ще минеш. С пленителна песен

те омагьосват плувците, които към тях се насочват.

Който до тях доближи, без да знае, и чуе гласа им,

никога той се не връща и нито децата невръстни,

и то съпругата нявга дома ще го срещнат щастливи,

него веднага омайват сирените с глас сладкозвучен...“

9

БЕАТРИКС ВЕЩИЦАТА

Свита на шофьорското място, сънувам сън, който в различни варианти съм сънувала и преди:

Венис не се връща от училище. Питам майка ми къде е и тя отговаря, че го е оставила да се прибере пеш. Аз й крещя и се обаждам на някакъв телефон. Венис отговаря, казва, че е с приятел и аз искам да говоря с приятеля му. Обажда се мъж и казва, че дъщеря му и Венис са в един клас. Аз го питам как се казва дъщеря му, но той ми затваря телефона. Когато му се обаждам пак, гласът му е дълбок и кух, а когато моля да говоря с Венис – „Моля ви, моля ви, нека да говоря с него“ – той се смее и пита: „Кой? Венис? Венеция? Рим? С кого искате да говорите?” Аз пищя и късам дрехата на майка ми, като я моля да отиде и да намери Венис, но тя продължава да чисти къща та. Ударила съм си коляното и раната се превръща в кървава дупка. Една врачка циганка седи в окичен с балони купол на хълм в парка. Пита ме дали искам да ми предскаже бъдещето, но аз бягам и пищя, стъпвам в кучешки лайна, търся брат си...

Когато се събуждам, цялото тяло ме боли така, сякаш във вените ми е инжектирана отрова. Питам се дали планетата се чувства по същия начин след всичко, което сме й причинили.

Някой ме гали по главата с ръце, нежни като ръцете на мама. За миг се питам дали тя не е до мен... В гърдите ми се надига надежда.

Хекс е, седнал на пътническото място. Не ме пита какво съм сънувала и аз съм му благодарна. Не че събуждането ми е по-хубаво от съня. Освен че той е тук.

– Добре ли си? – пита ме той. Гласът му е по-ясен от всякога. Сигурно напълно се е изчистил от лотосовата отрова.

– Сънувах един сън. За брат ми.

– Искаш ли да ми го разкажеш?

Разказвам му го. Разказвам на Хекс за семейството си, как бяхме разделени при Земетръса, как ме беше страх да изляза навън да ги търся, как Мърк дойде и ме изпрати на пътуване, как хотел „Лотос” ме примами, как продължавам да търся, макар да нямам никакви следи.

– Ще ти помогна – казва той. – Ако мога. – Поглежда настрани и потърква очи. – И аз сънувах нещо. За онези хлапета в хотела. Какво се е случило с тях...

Преглъща така, сякаш се мъчи да прекара през гърлото си нещо голямо и горчиво.

– Съжалявам. – Мисля си, и аз искам да ти помогни, но не му го казвам, защото какво бих могла да направя, за да му помогна? Почти сигурна съм, че онези момичета и момчета вече са мъртви.

Стомахът ми изръмжава, толкова силно, сякаш има някакво животно в колата с нас. Хекс се усмихва и като че ли се радва, че може да говори за друго, докато аз се смущавам от упорития звук на глада ми.

– По-добре е да те нахраним, нали?

Лъхва ме собствената ми миризма, когато сядам. Цялата съм покрита с кал, но това все пак е за предпочитане пред кръвта на гиганта. По-хубаво е, но не много.

– Глад и гадост.

– Г и г. Сега поне сме трезви.

– Това е високо постижение.

Той се мръщи и потупва джобовете си, сякаш търси цигара.

– Струва ми се, че наруших осемнайсет месеца трезвеност, но лотосовият сок брои ли се?

– А ти искаш да не се брои?

– Брои се. Бях друсан в продължение на... колко време?

Пресмятам, че останах в хотел „Лотос” около две седмици и ако прибавя и времето, което отброявах на стената на розовата къща, са минали близо три месеца от Земетръса.

Хекс ми разказва, че Преди, когато бил дванайсетгодишен, започнал да пие и да се друса, като правел каквото се налага, за да се снабдява. „Доброто старо време”. На тринайсет вече бил завършен наркоман и нещата се влошили, когато започнал да работи като диджей пет години по-късно, защото можел да влиза във всички клубове и винаги му давали безплатно алкохол и дрога.

– Аз бях като мини машина за хапчета и ги пиех с уиски, вместо с вода. Можех да се надпивам с някой пич, два пъти по-едър от мен, докато накрая той падне под масата.

Когато най-добрата му приятелка Икста умряла от свръхдоза, той се завлякъл на лечение и на място отказал дрогата. До края на света.

Докато говори, виждам картина в главата си, сякаш гледам някой от Старите майстори, които обичам. Тя е на дете, много малко дете, което седи в стая и се мръщи пред огледалото. Слънчевите лъчи се прокрадват през розовите стени. Искам да взема детето на ръце.

– Сега вече няма значение дали съм трезвен или не, нали? – пита Хекс и ме изкарва от видението, което не разбирам.

Няма значение, осъзнавам аз, сега, когато еуфорията от лотоса се е изчистила; това е единственият начин да оцелеем при пътуването. Но не искам да го разстройвам, че не е „спазил думата си”, както се изрази той, и също така разбирам от сянката, която се спуска по лицето му и от стискането на челюстта, когато започнах да питам, че не иска да говори за приятелката си, която е умряла, нито защо се е друсал на дванайсет.

– Мисля, че сега можем да започнем на чисто – казвам тихо. – Трябва да сме с ума си.

– С ума си за какво? – Той се цупи и клати рамене, и да ме дразни. В момента се радвам, че все още може да ме дразни. – Ти от друг век ли си?

– Понякога ми се струва така. Все пак ти си този, който чете Омир.

– Права си. Но освен да сме с ума си, трябва и да ядем. – Той изважда една консерва с чили и пакет с чипс от запасите в колата.

– Звучи блажествено.

– Какво?

– Понякога си измислям нови думи. Означава божествено.

Той се смее.

– Добре, тогава.

Изяждаме студения боб и стария чипс, а после използваме скъпоценната вода за крайно нужната баня с гъба в задната част на вана. Хекс остава по долна фланелка и боксерки, обръща се с гръб и навежда кльощавите си рамене, докато се мие. Прешлените по гърба му ясно се очертават. Учудвам се, че въпреки цялото му самочувствие, той все пак е по-срамежлив от мен. Може би защото вече не е друсан. Любопитството ми към него е по-силно от притеснението ми за вида на собственото ми кльощаво, осеяно с белези тяло.

Хекс облича чист черен тишърт и джинси, които вади от кожената си раница, както и чифт високи кецове със златни кантове. Оглеждам дрехите му, предполагам, завистливо, защото той изважда друг тишърт и джинси от раницата. Или може би просто не може да ме гледа облечена с покритата със засъхнала кръв и кал термална дреха.

– Само черно ли носиш? – питам го аз.

– Да. Извинявай, нямаш голям избор – отговаря той и ми подхвърля празната раница. – Не сме в универсален магазин.

– Наистина ли? Исках да кажа, благодаря. Чистите дрехи са най-хубавото нещо на света.

– Освен консервите боб с метален вкус.

– Ммммм.

Огребвам последните остатъци от консервата и я слагам в един кашон. Той ме пита какво правя.

– За рециклиране?

– Има ли смисъл изобщо? – пита Хекс.

По навик, предполагам.

– Може би ще успеем да ги използваме за нещо. – Купищата боклук навсякъде нямат нужда от попълнение. – Може би все още има смисъл.

– Това бих искал да разбера. – Посочва вътрешната част на ръката си, където се намира татуировката и после покрива първата дума, така че остава само вяра“. – На някого няма да му е излишна.

Всъщност не мисля, че аз имам нужда, но поне мога да се преструвам.

Може би само това, че караме, вместо да се откажем, да се свием в един ъгъл на вана и да чакаме смъртта, е някакъв вид вяра.

– Чакай – казвам аз. – Тук наблизо има място, което бих искала да посетя.

Хекс спира колата пред една рушаща се къща с орнаментна метална порта. Тя виси на пантите и се поклаща на вятъра, който ме прерязва в гърба като нож. Единствената причина, поради която не се страхувам да вляза, е, че зървам оранжевата пеперуда за миг, а после тя изчезва и сянката я поглъща.

Влизаме през портата и вървим по виеща се пътека, която ни отвежда до каменни стъпала. В предния двор има кръгло езерце с фонтан, пълно със застояла вода. Счупените лампи ни гледат като разбити очи.

— Имението „Грейстън” — казвам аз. — Това е историческата, както се твърди, обитавана от духове къща на Дохени. Майка ми ме доведе тук, когато бях малка, за да ми покаже архитектурата с такова благоговение, сякаш ме въвеждаше в книга с приказки. Затова сега искам да вляза тук. Тя е била тук. Бяхме тук заедно с нея. Но мястото изглежда толкова различно без света наоколо.

Влизаме през огромна арка във входното фоайе. Сивият покрив се е срутил и изсъхнали дървета висят като грабливи ръце над къщата. Някой е окачил счупени кристални полилеи на клоните им. Купчини сухи листа покриват напуканите шахматни плочки на пода. Повтарям си каквото съм за помнила за частите на растенията от енциклопедията – защитни клетки, горен епидермис, восъчна кутикула, стома, палисаден и гъбчест мезофил, долен епидермис – като заклинание за съживяване на флората. В дъното на стаята има масивна камара от счупени статуи и мебели, клони, камъни, бижута, електроника и книги. Има много напукани гравирани каменни плочи, на които са изобразени неприлично състарени плачещи бебета, възседна ли купища плодове.

Там на кожена кушетка с лъвски лапи за крачета, мързеливо се е изтегнала една жена с черна коса, която покрива гърдите й. Тя носи прозрачна рокля с една презрамка в същия лилав цвят като очите й и разлагащите се изсъхнали цветя на пода. Кожата й е много бяла и през нея прозират моравосините вени, с които е осеяно тялото й.

Сещам се за една картина на някой от прерафаелитите, може би Уотърхаус, толкова мила и хубава и в същото време толкова пулсиращо сексуална.

Млад мъж е коленичил на пода, взира се в жената и скицира светкавично в бележника си. До него има голяма триетажна торта – със зелена глазура и украсена с рози – която той тъпче в устата си и в същото време рисува. Лицето и червената му къдрава коса са омазани с торта.

– Кои сте вие? – пита жената, като ни сочи с ръка и предизвикателно вдига брадичка; костите й имат изсечената, симетрична структура на кукла манекен.

– Пен и Хекс.

– Звучи като представление от Лас Вегас. И с еднакви дрехи! – подсмихва се тя и посочва младия човек. – Това е Ез. Той е мой.

Младежът ни гледа и примигва. Очите му са като на Венис, когато е играл видеоигри много дълги часове. Само че тези очи не са сиви; те са дълбоко кафяви, почти кехлибарени. Около врата му има кучешки нашийник с каишка, която жената държи в ръка. Сред масурите му е кацнала оранжева пеперуда и маха с криле като дама, която си вее с ветрило по време на бал с маски.

– Ти не си ли... Знаех си! Ти си тя, нали? – казва Хекс на жената в лилаво.

Поглеждам го и се опитвам да отгатна какво прави. После виждам огромния телевизор – на екрана е залепена снимка на жената и висок, тъмнокос мъж.

Тя се усмихва малко горчиво.

– Бях. Ако звезда от сапунена опера попадне в някаква къща и там няма кой да я види, означава ли това, че не е там? – Тя се смее напрегнато и пали цигара, която върти между пръстите си, сякаш е забравила за нея.

Хекс взима един фас от пода.

– Ще имаш ли нещо против, ако си го запазя за спомен? – По филтъра има червило. – Докосвал се е до устните ти.

– Глупаво момче. Искаш ли цигара? Само една. Жената му подава цигара, а той се приближава и посяга да я вземе. Но тя я задържа за малко по-дълго, а аз осъзнавам, че желая той да се дръпне назад. Вместо това, когато му запалва цигарата, Хекс се навежда още повече към нея и ръцете им почти се докосват.

Никога не съм го виждала да пуши, но той го прави естествено, жадно, като затваря очи и почти трепери от облекчение така, сякаш през цялото време от Земетръса насам е мечтал за този момент. От дима се закашлям, а той бързо го насочва настрани от мен и отстъпва крачка назад.

– Значи това наистина си ти?

– Биатрикс Рей – казва жената. – А ти дойде в моя свят. Това е Ез и той е мой слуга. Както ще бъдеш и ти.

Тя изважда две кожени кучешки каишки.

Каишки.

Забелязвам как малките, но добре оформени бицепси на Хекс потрепват.

– Вече трябва да си тръгваме – казва той.

Жената вдига сребърен звънец, оформен като лилия, държи го за известно време във въздуха и после звъни. Усещаме, че сградата се тресе така, сякаш звънецът го е причинил, и се обръщам към Хекс. Този звук, този грохот означава, че трябва да бягаме. Но не можем.

– Фрек – казва Биатрикс. – Това са новите ни приятели. Погрижи се да бъдат настанени добре.

Краката на гиганта са дебели, голи и подпухнали, като онези подути от водата трупове, които видях веднъж на улицата пред розовата къща. От стъпките му точките на пода още повече се пропукват, като от удар с чук. Когато се опитвам да го погледна, пред очите ми изплуват черни точки, затова приковавам поглед и в земята. Но когато накрая го поглеждам, виждам, че носи груба, яркорозова маска от папиемаше с форма на свинска глава. Че улавя пеперудата, кацнала на главата на Ез. И я размазва между огромните си пръсти.

Хекс ме хваща за ръка и ме повежда към жената. Спомням си думите му, бих направил всичко за красиво момиче. Инстинктивно се дърпам назад, но той стиска пръстите ми и ме поглежда в очите.

Погледът му ми казва: Всичко е наред. Довери ми се.

– Ез – казва тя. – Сложи им каишките.

Ез навежда очи и не обръща лице към нея. Тя разклаща каишката, прикачена към нашийника му. Той издава тих звук и се препъва напред. Тъй като гигантът ни наблюдава (усещам погледа му, макар да не го поглеждам), ние се навеждаме и позволяваме на Ез да сложи нашийниците около вратовете ни и после да завърже каишките на една мраморна колона. Мухлясалият нашийник щипе кожата на гърлото ми и аз преглъщам с усилие, като изведнъж изпадам в паника, че няма да мога да дишам.

– Може ли да ни сложите някъде да спим? – пита Хекс. – Моля те. Много сме изморени. – Той може да бъде очарователен като малко момиченце, когато пожелае.

– Но първо трябва да ядете. – Жената дърпа една завеса и сочи банкетна маса, отрупана с многоцветни торти и други сладкиши. – Дори и моите слуги се хранят. Не е ли така, Фрек?

Чувам звук, подобен на еченето от срутваща се празна сграда, който излиза от гърлото на гиганта.

– Не, не. Те не са твоята вечеря. Хапни си торта. И вие, Пен и Хекс.

Хекс привлича погледа ми и поклаща глава толкова леко, че не съм сигурна дали изобщо я е поклатил.

– О, благодаря ти, Биатрикс. Сега не сме гладни. Но много бихме искали малко да си починем.

– Първо трябва да чуете моята история – казва тя. – И Фрек я харесва. – После ни прошепва: – Аз така го омагьосах.

Поглеждам Ез, който все още се тъпче с глазура и си мисля за хората на Одисей, които вещицата Цирцея превърнала в прасета. Одисеята е нашият пътеводител. Може би точно затова Хекс ми даде знак да не ям торта.

Хекс сяда в краката на Биатрикс и ми посочва да седна зад него. Искам да сложа глава на раменете му, но повече искам да се махна оттук. Имам чувството, че това цели и той, въпреки огромното чудовище, което препречва изхода.

– Изгубих истинската си любов – казва тя. – А да не говорим за кариерата си. Някога бях кралицата на ефира. – Посочва счупения телевизор и снимката й с мъжа. – Това съм аз с другата звезда от филма и мой любовник в истинския живот. Но всичко се промени, затова се подготвих за апокалипсиса. Започнах да практикувам тъмните изкуства тъкмо навреме и сега ще царувам сред развалините!

Тя продължава в този дух, пуши и говори с превзет глас, като понякога преминава на носов британски акцент. Разказва ни за изгубени любовници, главни роли, премиери, скандали и търсенето й из цял свят на магии, с които да остане завинаги млада. Гигантът се върти около вратата и скрива с туловището си останките от дневната светлина. Ез рисува и размазва торта по лицето си. Накрая двамата с Биатрикс заспиват. Гигантът обръща глава и ни наблюдава. Аз си налагам да го погледна право в лицето – той се клати напред-назад и непрекъснато размахва ръце около свинската маска.

– Как ще се измъкнем оттук? – прошепвам в ухото на Хекс. Косата му мирише на дим от цигарата. Стаята без покрив е студена и аз се притискам колкото мога по-близо до него.

– Не се тревожи. Ще се редуваме да спим. Само не яж нищо, мисля, че е омагьосано. И остави на мен да направя, каквото трябва да се направи.

Не ми харесват думите му, но оставам на пост, докато той слага глава в скута ми и затваря очи. Мисля си, че при други обстоятелства щеше да ми е приятно да усещам тежестта му върху скръстените ми крака, но съм замръзнала от ужас и не съм в състояние да почувствам нищо. Дори и значителната телесна топлина на Хекс не може да ме разтопи.

Когато се събужда в студената мъртва зора, Биатрикс отпраща Фрек и пак се опитва да ни храни. Казва на Ез да ни донесе чинии с торта. Гледам пухкавите пластове с пълнеж и крем и започвам да слюноотделям като куче. Хекс, когото събуждам с лакът, учтиво отказва от името на двама ни.

– Но аз искам да ти предложа нещо – казва той.

Тя отваря очи като две еднакви джобни огледалца.

– О, така ли? Наистина ли? Какво е то?

– Ще спя с теб – казва Хекс и пуска порочната усмивка с вампирските зъби. – В замяна на свободата ни.

Тя изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче. Черната й коса се увива около тялото й от внезапно нахлулия през разрушените стени вятър. Отвън долитат листа и падат на пода. Толкова ми е студено, че мускулите на раменете и краката ми са изтръпнали. Не искам Хекс да спи с нея. Слагам ръка на рамото му.

– Налага се – прошепва той, като извръща глава, за да приближи устни до ухото ми. – Иначе ще умрем.

Поглеждам към Ез, изпоцапан с глазура по лицето; той отклонява поглед. Друга пеперуда се върти около него, очевидно без да знае за участта, сполетяла приятелката й.

Кимам на Хекс.

– Защо бих се съгласила с такова нещо? – пита Биатрикс през сълзи.

– Защото го искаш – отговаря й той. – Повярвай ми.

Вече не знам нищо за нещата извън мен, само малко за разрушения си вътрешен пейзаж. Не искам Хекс да отиде с Биатрикс, но не мога да възразя. Отдалечавам се доколкото ми позволява каишката и се свивам до Ез, чието лице и коса са покрити с глазура.

Беатрикс се приближава и докосва лицето на Хекс, после пръстите й бавно започват да го опипват. Спускат се по гърлото му, а аз усещам как моето се свива и запушва. Тя хваща каишката му и я дърпа – почти игриво, бих казала, при дадените обстоятелства.

– Помни, че не трябва да ядеш нищо – прошепва предупреждението Хекс, но очите му сякаш изкрещяват тези думи.

Гледам как тръгва след Биатрикс и се отдалечава. Вещица ли е тя? Спомням си друга картина на Гоя, тази на черен рогат козел, заобиколен от група виещи, деформирани вещици. Биатрикс е красива вещица, но стомахът ми реагира така, както се свива и обръща, когато гледам някое от тези мрачни произведения на изкуството.

После насочвам вниманието си към тортата. През последните четири дни не сме яли нищо друго освен консерви с месо и боб, които оставят тенекиен вкус в устата, и пакетчета чипс с изтекъл срок, които възпаляват венците.

Премествам поглед към Ез.

– Аз съм Пен.

Той не ми отговаря. Кафявите му очи изглеждат като глазирани, като със захарно перде. Продължава да върти ръце около устата си, въпреки че тортата е свършила.

– Добре ли си? Откога си тук?

Той отваря уста, но не проговаря.

– Тя те е хванала в капан? — Вдигам пръсти към кучешкия му нашийник, но той го покрива с ръка, преди да го докосна.

Поглеждам към скицата, която е направил. Тя е на Биатрикс.

Дългият врат, мистичните очи, класическите черти изглеждат толкова прерафаелитски, колкото и самата Биатрикс. Обзалагам се, че Ез знае кой е Уотърхаус. Или поне някога е знаел.

– Ти си голям художник.

Той не отговаря.

– Трябва да дойдеш с нас. Хекс ще се справи с нея.

Когато изричам тези думи, стомахът ми се смъква надолу така, сякаш падам от голяма височина. Аз не желая Хекс да се „справя” с Биатрикс. Представям си как малките му ръце се заплитат във водните змии на косата й. Тя има вид на човек, който може да го повали, но той всъщност е по-силен, отколкото изглежда.

– Говори ми – казвам на Ез. – Кажи ми името си.

– Имаш ли торта? – пита той. – Къпкейкс с пистачо крем и пресни ягоди или маслени бисквити с анасон? Тя ми даваше много. Имаш ли някакви сладки кифли, пълнени с мармалад от сливи и лавандула? Руло с макадамия и канела? Сладолед с прясна мента и розови листенца?

Глазурата в косата му изведнъж ми изглежда странно апетитна. Той сякаш чете мислите ми, изважда едно топче от сплъстените кичури и го изяжда.

– Как попадна тук? – питам го аз.

– Не знам. Намерила ме е в канавката, казва тя. Изкъпала ме, облякла ме и ми дала бижута. – Той пипа нашийника си. – После ме нахранила. – Очите му гледат в далечината, сигурно към пейзажи от бита сметана и пластове торта. – Винаги имам рожден ден. От мен се иска само да рисувам.

– Трябва да дойдеш с нас – казвам аз. – Ти си неин затворник.

Той ме гледа с празен поглед.

– Да, разбира се. Какво друго бих искал да бъда?

– Спомняш ли си как беше преди? – питам го аз. – Спомняш ли си Преди?

– Преди не съществува – отговаря той.

– Опитай се да си спомниш. Имаше ли семейство?

– Имах близнак – казва Ез. – Бяхме неразделни. После той изчезна. Всичко изчезна.

Две червенокоси момчета, напълно еднакви, но и напълно различни, на баскетболното игрище зад величествената къща в испански стил. Едното хвърля топка в коша, а другото рисува цветя върху асфалта с тебешир.

Защо виждам този образ, и то толкова ясно? Също като видението с детето в розовата стая. Възможно ли е това червенокосо момче да е Ез? Възможно ли е другото дете да е Хекс? Но защо ги виждам по този начин. Не си ги представям, а направо ги виждам.

Пресягам се с колебливи пръсти и галя червена та коса на Ез, по която все още е залепнала глазура. Не е джинджифилова като на Мойра, а истински червена. Очаквам, че ще се дръпне, което той прави в началото, но после примигва и обръща лице към мен. Продължавам да го галя така, докато... накрая той затваря очи, слага глава на коленете ми и заспива.

В другата стая Хекс е с Биатрикс, а аз си повтарям, че не трябва да си представям как неговото тяло лежи върху нейното, а черните й коси обгръщат и двамата като отровни вълни. Опитвам се да не ям глазурата от косата на Ез, докато спи, но изведнъж искам да вкуся захар. Хекс е мой, мисля си, а после се чудя защо мисля така. Никога не съм го виждала дори гол до кръста. Знам, че кожата на гърдите му сигурно е много светла и гладка, каквато е в останалата част на тялото му; виждам широките му рамене и тясната му талия.

Брат ми Венис го няма и аз не съм мъртва. Но все пак съм до голяма степен ходещ труп без сърце.

Венис все още е моето сърце и сърцето ми липсва. Хекс се е превърнал в мои дробове.

Когато излиза от стаята на Биатрикс, Хекс е по-блед от всякога, но няма нашийник на врата си. Той върви към мен с безшумните си кецове. Носи нещо в ръка – дълга сабя с извито стоманено острие. Разпознавам я като класическата сабя на японските самураи, или нихонто. Тя има черна дръжка, инкрустирана с бяла кост; на ефеса си има плочка с черен железен дракон.

– Защо носиш това? – го питам аз, докато ме освобождава от оковите.

– Тя ми я даде.

– Знаеш ли как да я използваш?

Той размахва сабята във въздуха бързо и елегантно, сякаш е правил това милион пъти преди.

– Взимах уроци едно време.

Гледам го и си го представям в зала с огледални стени, облечен в самурайски костюм, с вързана отзад коса и черна очна линия.

– Хайде да се махаме. Тя каза, че можем да си тръгнем.

Искам да го попитам какво е направил, за да я убеди да ни пусне и да му даде сабята. Искам да изкрещя: Какво направи? Искам той да бъде мой. Искам да имам право да кажа: Ти си мой, не можеш да бъдеш с никой друг. Вместо това държа главата на Ез в ръце и после я слагам на една възглавница на пода.

– Трябва да го вземем – казвам аз. – Иначе ще умре.

– Нямаме достатъчно провизии.

– Моля те, Хекс.

Той поглежда надолу към Ез и после към мен.

– Ще му дам половината си храна. Моля те.

– Не. Ти и без това вече си толкова слаба.

Ез отваря очи и сяда на земята.

– Можем да вземем тортата! – казва той радостно.

– Никаква торта, ей. Ти си по-зле от мен с пеещите женички – отвръща Хекс, но виждам от омекването в очите му, отразени в острието на сабята, че ще отстъпи.

Извличаме Ез, а на банкетната маса не виждам нищо друго, освен купчини кал.

10

ХУД

През следващите три дни (започнах пак да отбелязвам дните с червени черти по стената на вана) Ез лежи на рамото ми и плаче за торта, а Хекс кара. Когато Хекс не гледа, храня Ез с половината от моите порции консерви от праскови и черен боб, които той понякога повръща, докато аз му държа челото. Виждам, че Хекс се дразни, че Ез е толкова безпомощен и е допълнителен проблем, с който трябва да се справяме. Но знам, че когато състоянието му се подобри, Хекс ще се радва да има кой да му помага. Надявам се.

– Елиът – промърморва Ез на сън през третата нощ.

– Кой е Елиът? – питам аз, като си спомням видението си – момче, което играе баскетбол – и Ез се събужда, сякаш съм изкрещяла въпрос в ухото му.

Двамата сме на задната седалка във вана, а Хекс е зад волана.

– Какво каза?

– Ти говореше в съня си. Произнесе името Елиът. Това ли е твоят брат близнак?

Той слага ръка на устата си. Отгатвам сподавеното ридание по движението на адамовата му ябълка.

Говоря му тихо.

– Разбирам те. Имах брат. Имам. Толкова ми липсва.

Изражението на Ез се променя. Очите му идват на фокус като на човек, който дълго време е гледал през лупа.

– Съжалявам.

– Ще го намерим – отговарям аз, сякаш свирепият ми тон може да направи това реалност.

– Какъв е той?

– Той е перфектен. Десетгодишен. Мислеше си, че е много нисък, че предните му зъби са прекалено големи, че не е добър в баскетбола, но беше перфектен във всяко отношение. А аз не му казвах това. Понякога му се карах. Той беше мил, и учтив, и грижовен. Всички го обичаха.

– Според мен, ако си много близък с брат си или сестра си — казва Ез, — си мислиш, че винаги ще има някой до тебе, през цялото време, някой, който те разбира. Аз винаги се мъчех да намеря в кого да се влюбя.

– И намери ли? – попитах аз.

Той пак започва да гледа с празен поглед.

– На седемнайсет съм и това така и не се случи. Дойде краят на света и сега никога няма да се случи. Понякога мислех, че съм влюбен, но те не отвръщаха на чувствата ми.

– Разбирам те – казвам аз и си спомням как веднъж целунах Мойра по устните. Бяхме пияни и танцувахме, устните ни се докоснаха за тази наелектризирана наносекунда, а после тя се усмихна на някакви момчета, които ни наблюдаваха, засмя се и се отдалечи от мен, танцувайки, сякаш това беше шега. Но аз получих просветление, макар и да не го възприех напълно в момента. Имах желание да целувам момичета. И това не беше шега.

– Аз ще ти бъда брат засега. Докато го намерим.

– А аз ще бъда твоят.

Струва ми се, че чувам как Хекс изпуска въздух чрез своите оформени за целувка устни и ни се ядосва.

Когато идва моят ред да карам, хвърлям поглед през страничното стъкло на фолксвагена към мрачните купища смърт. Чудя се дали там някъде съществува любов, или събралото се между стените на лимонено-зеления ван е всичко, което някога ще познаем.

Хекс спи на задната седалка, завит с грубо, твърдо като дърво одеяло, без да е събул обувките си. Представям си как дългите му мигли потрепват при всяко поемане на въздух. Навремето Мойра се оплакваше, че е излишна разточителност момчетата да имат такива мигли. Понякога, докато Хекс спи, ми се иска да се наведа над него и да усетя как миглите му се докосват до бузата ми в открадната ескимоска целувка.

Благодарна съм, че Хекс е тук с мен и че не остана при Биатрикс. Можеше да се поддаде на магията й като Фрек, да се омагьоса от онези лилави очи и вени, от блестящата бяла кожа и устни като розови листенца с блясък от сутринна роса. Но аз го подценявам, нали така? Той все пак не е Фрек. И не е повърхностен. Макар и да каза, че е готов на всичко за едно красиво момиче. Няма значение, Пен; той е тук.

Ез седи на пътническото място до мен. Чувам еко та от гладен стомах, но не съм сигурна дали идва от моя или от неговия. Запасите, които бяха във вана и онези, които взех от магазина на гиганта, намаляват. Всички ние миришем доста лошо. Но може би тази странна конфигурация от тела е любов; любов е тя наистина.

На сутринта Ез не е толкова плачлив и отнесен и изглежда, че магията е развалена. Той прави подробна инвентаризация на запасите ни от храна и вода.

– Трийсет и три консерви, дванайсет кутии с кракери и сто и осемдесет литра вода. Според Червения кръст един човек има нужда от четири литра на ден. Имаме достатъчно от всичко за две седмици, ако внимаваме.

Хекс извърта очи и Ез добавя:

– Благодаря, че ме взехте. Знам, че не бяхте длъжни да го правите.

Опитвам се да не мисля какво ще се случи, когато запасите ни свършат. Може би Хекс беше прав, не трябваше да взимаме Ез, но пък какво щеше да стане с него, ако го бяхме оставили? А ако започнем да живеем всеки за себе си, какво щеше да показва това за нас, за състоянието на душите ни?

Все пак трябва да ядем. Макар че може би след време ще намерим още консервирана храна и бутилирана вода, какво ще стана, когато запасите свършат? Нищо не расте, няма никакви животни, които да убиваме и да ядем, макар че колкото и да съм гладна в момента, трудно мога да си представя, че ще правим това. Ез вероятно също не би могъл, затова, предполагам, само Хекс ще ходи на лов.

Ез рисува прецъфтели столистни рози и раирани бели лалета, изящни като в холандските и фламандските ренесансови натюрморти, сервира консервите боб на метални чинии и ни ги поднася така, сякаш ни дава гастрономически шедьоври.

– Сър, мадмоазел, обядът ви. Варен боб а ла консерв кутия от кухнята на Езра Гурмето.

Бас държа, че е бил страхотен готвач. Разказва ни как се използва куркумата, за да стане оризът златист и зърната да не се слепват, как се киснат богатите на антиоксиданти годжи бери във вода, за да набъбнат и после да се прибавят към киноа, като се използва чиа и конопено семе за протеин.

– Каквото искаш, само не споменавай боклучеста храна – изохква Хекс, – защото трябва да вкарам в стомаха си малко от тази гадост сега!

– Можеше да подушиш лучените кръгчета от кило метър разстояние – казва Езра. – Токсичен отпадък. Имам предвид мазнината.

– Хайде, хайде – казва Хекс. – Не ме лишавай от токсичната мазнина. Което е токсична мазнина за един човек, е здрава храна за друг. А сега ме караш да говоря на тази тема, което те помолих да не правиш. – Той захапва кокалчето на пръста си. – След малко сигурно ще заговориш за цигари.

– Ще ти говоря за спирулина на прах – казва Ез. Богата на протеини суперхрана от зелено алджи.

– Гадост. Това е по-добре.

След Земетръса понякога получавам такива болки в стомаха, сякаш отвътре някой го боде с миниатюрни сабички. Изгребвам с лъжицата последните капки кафяв сос и дори се каня да го оближа, не се отказвам. Не че Ез и Хекс биха ми казали нещо.

Ез си изяжда боба и започва да рови из вана за скрити консерви, енергийни блокчета и каквото и да е друго за ядене. Намира едно вградено чекмедже и го отваря.

– Какво е това? – пита той. Изважда голяма дървена кутия, боядисана в черно. В нея има карта.

Картите винаги ми напомнят за брат ми и как покриваше стените на стаята си с безплатните карти, които получавахме по пощата и други, които много прецизно рисуваше и оцветяваше сам. И още нещо. Мърк спомена някаква карта. Трябва да ги намериш. Във вана има карта. Бях забравила за това.

На картата е отбелязан маршрут с жълт неонов маркер, който започва от Лос Анджелис, минава през пустинята и свършва в Лас Вегас.

– Мъжът спомена картата, нали, Пен? – попита Хекс, докато разглежда маршрута. – Изглежда доста целенасочено ти е дал вана. Според мен трябва да тръгнем към Вегас.

– Не мисля така. Кой знае какво е искал този човек? Може да е някакъв капан – каза Ез.

Хекс го поглежда отстрани. Гласът му е делови, нетърпелив.

– Той е дал на Пен автомобил с гориво и вода. Това на мен не ми прилича на капан.

– Каза ми, че семейството ми може да е там – обяснявам аз. – И без това, къде другаде да отидем?

Но преди да тръгнем по очертания на картата маршрут, решаваме да се качим на хълмовете и да погледнем отгоре града, за да знаем какво ни очаква, ако заминем. И тримата не желаем да видим истината, но сега не е време да си затваряме очите.

Изкачваме се по някогашния Бийчуд Каниън – сега напукан циментов път, покрит с паднали палми и кипариси, ограден от двете страни с рушащи се къщи в стил крафтсман, испански кирпичени постройки и нормандски замъци в различна степен на срутване и разпад. Стигаме до противопожарния ров, който води към надписа Холивудленд, но буквите са паднали преди десетилетия и сега липсват О, Л, И и В. Останало е само Х-У-Д.

Паркираме колата зад някакви камъни, мажем се със слънцезащитен крем от магазина на гиганта и продължаваме пеш. Под нас, докъдето погледът стига, се простира ХУД – огромно тъмно пространство с паднали дървета и сгради, които изглеждат като направени от смачкан картон; нищо зелено; на места избухват малки пожари, дори и в момента. Въздухът щипе очите ми, а устата ми е пълна със сажди. Тук-там, мисля, че виждам да се движи нещо голямо, тромаво и месесто, но може би само така ми се струва.

Няма нищо, което да не е засегнато от бедствието. Питам се дали това щяхме да видим, ако можехме да погледнем от по-високо града, страната, планетата.

Ез стои в кататонен ступор, вперил поглед в пространството под нас.

– Ез? – казвам му аз, обхваната от страх; прилича като да се е върнал в транса, предизвикан от тортата. – Добре ли си?

Той не отговаря.

– Ез?

Хекс го хваща за раменете и го разтърсва.

– Стегни се, човече, нямаме време за такива неща.

– Не съзнавах, че е толкова лошо – казва той.

– Земетръсът – отговарям му аз.

– Но всички хора? Къде са отишли всички те?

– Спомняш ли си Фрек? – питам аз. – Има още като него.

– Мислех, че съм халюцинирал това. Имам предвид гиганти със свински глави?

– За съжаление не си – казва Хекс. – Нещата са зле на булеварда. Веднъж видях такъв надпис на една стена.

Ез закрива лицето си с ръце и започва да плаче. Издава тихи хрипове и се тресе.

Прегръщам го. Двамата сме толкова слаби, че ключиците ни се удрят силно.

– Всичко ще се оправи.

– Не, няма. Семейството ми е мъртво. Брат ми...

Опитвам се да издавам успокоителни звуци, но си мисля за моето семейство – какво са изпитвали, когато са видели прииждащата вълна, ужасът, когато гигантът те държи на дланта си – и ми е трудно да го успокоя.

– Искаш ли да говориш за това?

– Не! – Ез ме поглежда така, сякаш съм го ударила. – Не искам да говоря. Искам да умра. Животът и преди беше тежък.

Хекс счупва едно клонче с крак.

– Радвай се, че ти не си мъртъв. Ние имаме късмет.

– Късмет? – Ез го поглежда през сълзи. – Късмет за какво?

– Ти си имал семейство – озъбва се Хекс. – Не всеки е имал. Изгубил си го, но си жив. Ти имаш шанс. Те нямат.

– Слушайте, я стига! – викам аз и звуча като майка ми, която се опитва да спре караницата между Венис и мен, когато бяхме малки. – Стига! Хайде да се махаме оттук.

Има още едно място, което искам да видя, преди да напуснем този град.

11

МУЗЕЯТ НА АНГЕЛИТЕ

Докато караме натам, обяснявам на приятелите си, че има три причини, поради които искам да отида в музея.

Първо, майка ми ме водеше там почти всеки уикенд, още преди да проходя. Учехме художествени занаяти на двора, разглеждахме по една галерия всеки път и ядяхме кроасани в кафенето.

Второ, някои от най-любимите ми произведения на изкуството са там – Nympheas на Моне с огромните водни лилии, преливаща се, блестяща смесица от цветове и светлина, нарисувана от художник, който губи зрението си поради перде на очите. Магдален от Жорж де ла Тур, която изглежда така, сякаш зад платното гори свещ. Бронзовите скулптури на Роден – кентавърката, чийто женски торс се мъчи да се освободи от животинския си ханш, демоничният минотавър, който се бори с голата нимфа, наведената жена, която или ражда земята, или се ражда от земята. Колоната на Робърт Греъм, чиито кукленски, плешиви, голи жени наполовина са излезли от вътрешността й (или са пленници в нея, трудно е да се каже).

Трето (а то е и причина да не искам да отида): да видя дали от всичко това е останало нещо. Въпреки внушителния си екстериор, разклонените старовремски улични лампи и модерни черни каменни водопади Музеят на изкуството в Лос Анджелис винаги ми се е струвал малко апокалиптичен заради асфалтовите езера.

Пристигаме в някогашния парк и виждаме черния катран, изливащ се от земята; в древността в клопката му са попадали мастодонти и така костите им са се запазили, за да могат днешните учени да ги изследват. Чудя се какво ще стане сега – кой, ако изобщо се намери такъв, ще открие нашите останки и ще ги проследи до цивилизацията, която се е самоунищожила. Страх ме е да си помисля какво се е случило с произведенията на изкуството в сградата, но доколкото виждам отдалеч, сградите не са се срутили и това ме изпълва с любопитство.

– Да се махаме – казва Хекс, докато стоим на ръба на асфалтовите езера и гледаме към сградите на музея на запад. Преди на брега имаше статуя на баща и дете мастодонти, обърнали поглед към майката в асфалта, но сега и трите статуи са счупени и лежат с коремите нагоре в черното езеро. — Имам лошо предчувствие. Видяхме достатъчно.

Ез кима в съгласие.

– Моля те – казвам аз и дърпам Хекс за ръкава. Яката му се измества и разкрива татуирания врат със сухожилията, опънати като струни. – Съвсем набързо. Искам да погледна вътре, ако е останало нещо.

Той ме гледа намръщено.

– Пуши ми се.

– Моля те, Хекс. – Обръщам се към Ез и си спомням майсторските му рисунки на Биатрикс и холандските натюрморти, скицирани на салфетки. – Ами ако картините са още там? Имаме нужда от малко изкуство. Ти си като мен, нали, Ез? Нужно ти е. Като храната.

– Повече му е нужен вратът – казва Хекс и леко докосва гърлото на Ез, който се съгласява; Ез зависи от благоволението на Хекс. – Чудовищата може да са там.

Отначало мисля, че когато казва това, продължава да се шегува, но извън иронията в гласа му има нещо различно. Страх? Този път искам аз да владея положението, да го убедя, че и аз мога да съм смела. Да го защитавам, ако се наложи. Но не мисля, че ще се наложи.

– Какво ще направиш, ако намериш картини, Пен? Ще ги откраднеш и ще ги сложиш в колата?

– Ще си спомня времето, когато имаше изкуство – отговарям аз. – Образите съдържат истории. Те ми помагат да избягам. Помагат ми да виждам.

Ез кима.

И аз искам да си спомня това. Имаше един хиндуистки акварел на осем богини майки, възседнали животни, които се бият с малки, бели кръвожадни демончета.

– Има много демони – казва Хекс, вперил поглед в задимения пейзаж. – Наистина ли трябва да влезете в музей, за да ги видите?

Но все пак идва с нас.

Влизаме първо в най-старата сграда. Стъклената врата е счупена, но в тъмните зали картините все още висят по стените. Обикаляме страхливо наоколо; Хекс е извадил сабята си. Не мога да повярвам, че толкова много е останало. Защо не е унищожено или разграбено? По гърба ми пробягва ледена тръпка.

На стената пред мен, осветена от тънък лъч дневна светлина, е рисунка от Одилон Редон, изобразяваща балон с горещ въздух, който прилича на човешко око. В книгите на майка ми съм виждала репродукция на една картина от Редон, където върху хълм, който изглежда като изграден от листенца, крилца на насекоми и полускъпоценни камъни, спи гола жена. Плешив циклоп със стърчащи уши се носи над тях. Навремето ми се струваше почти чаровно, това стеснително на вид чудовище. Сега при мисълта за единственото, носещо се във въздуха синьо око ми се повръща.

Продължавам нататък и спирам пред платното на Елиху Ведер, пейзаж с облаци над пластове тъмни, синьо-зелени, малахитови и бели вълни. Картината се казва Спомен и ако се вгледаш, виждаш детско лице да излиза от облаците. Напомня ми Венис и начина, по който неговото мило, кръгло лице плува в съзнанието ми. Обръщам се, за да извикам приятелите си, да им покажа...

Тогава сградата се разклаща.

– Пен! – Чувам, че Хекс ме вика, но не го виждам. Залата е много тъмна и сега стената пред мен се разпуква на парчета, картините падат на пода, стъклата им се чупят.

Нещо е тук с нас.

Нещо грухти и протяга огромната си ръка към мен.

– Моята годеница – казва то.

12

ГОДЕНИЦАТА НА ГИГАНТА

Сградата около мен се руши и се срутва, а през това време огромната ръка ме вдига и отнася. Пищя, викам Хекс и имам усещането, че някакъв орган е изтръгнат от тялото ми без упойка. Хекс и Ез са там в тази сграда. Моля се, крещя и ритам. Онова нещо ме издига на сивата дневна светлина. Във въздуха носи миризма на катран. Виждам лицето му. Той прилича на гиганта, когото ослепих, само че има две светещи очи.

– Моля те! – казвам аз. – Приятелите ми са там долу! Моля те!

– Никакви приятели. Ти си моята годеница. Трябва да те угоя.

– Приятелите ми! Моля те, не ги оставяй там.

В делириума си го моля да ги преследва? Но все пак по-добре, отколкото да бъдат смазани – може би ще успеем по някакъв начин да избягаме от гиганта по лесно, отколкото от земетресението? Или е по-добре? Ще можем ли да избягаме, дори и да сме заедно?

– Не – повтаря той.

Носи ме в другата сграда на музея, по-новата, с високите тавани. Грабва тънките преградни стени, смачква ги между ръцете си и ги захвърля, за да си отвори пространство и да върви свободно през залите.

Елегантно легло с бледосиня ръчно боядисана табла, украсена с облаци, панделки и херувими, ме очаква. Той ме поставя на леглото и ме подпира с палеца си – дебела, потна тежест на гърдите ми – като през същото време ме завързва с въже. Жилаво, плетено въже, което се впива в кожата ми.

– Трябва да те угоя.

Той излиза, от тежките му стъпки стаята се тресе, но не се срутва. А бих искала да се срути. Крещя и викам Хекс и Ез, докато гърлото ме заболява. Стаята се върти, става все по-тъмна и накрая потъва в мрак.

Когато се събуждам, наоколо мирише на храна. Парещо, мазно месо, първото месо, което виждам от месеци насам. Искри на чинията пред мен. Гигантът се е навел и наблюдава лицето ми.

– Трябва да ядеш.

Но няма животни за лов. Само малко хора...

Усещам, че незначителното количество храна, което е в стомаха ми, се надига. Слагам ръка на устата си и клатя глава.

– Моята годеница трябва да е дебела.

Клатя глава и стискам зъби, за да не повърна. Не.

– Ще останеш при мене и ще ми родиш синове.

Ужасът, който изпитвам, сякаш разрязва тялото ми на две. Обръщам глава, мятам се и се мъча да се освободя от въжето, като ожулвам китките и глезените си.

– Пусни ме!

Месото. Какво е то? Кой е то? Пищя и викам привелите си, сякаш те могат да ме чуят. Мисля си: Ще ме убие и ще ме изяде. Без да му мигне окото.

Нямам ножица, нямам сабя, дори глас нямам, защото се е превърнал в жалко писукане. Взирам се в месото. Гигантът откъсва и държи едно дълго парче. После стиска челюстта ми, така както човек стиска и челюстите на упорито куче и се опитва да напъха месото в устата ми. Аз захапвам ръката му, а той ме удря така, че главата ми отскача назад.

Когато челюстта ми се разтваря, той набутва месото вътре и запушва устата ми с длан, докато го преглътна. Отвратително. Усещам вкуса на нервните окончания. Очите ми се напълват със сълзи. Той повтаря упражнението. Хапка, стискане, удряне, напъхаше. И пак. После си отива.

Единственото ми желание е много дълбоко да бръкна с пръсти в гърлото си и да повърна, но ръцете ми са вързани и не мога да ги движа.

Тялото ми обаче милостиво свършва тази работа и изхвърля несдъвканото месо на пода.

Лежа в тъмнината, а в мен нещо кипи, сякаш ще експлодирам. Постоянно виждам една сцена – огромна Биатрикс, надута като балон, десет пъти по-голяма от нормалния си размер, която лежи на богато украсено легло, а Хекс е забоден на голата й гръд като брошка.

Делириум. Докъде е кошмарът, докъде е халюцинацията? Докъде е реалността? Имаше една нощ, когато родителите ми се караха:

– Те правят нещо. Нещо лошо. Не мога да ти кажа какво. Ще ни причинят зло. Може би трябва да се махна оттам – казваше баща ми.

– Дейвид, това са глупости. Какво разбираш под лошо? – плачеше майка ми.

Калъфката на възглавницата ми беше мокра от сълзи и сополи. Добре поне, че Венис беше по гости с преспиване и не чуваше тези неща. Ако беше там, щях да изтичам при него, да го прегърна, да го успокоявам, не само него, но и себе си. По беше по-добре, че го няма. Побъркваше ли се баща ни? Щяхме ли да изгубим къщата и да живеем на улицата? При Ноуи нямаше място за нас. Майката на Мойра никога не би ни приела. Страхът е гигант. Имах чувството, че нещо ме блъска, разкъсва, изважда вътрешностите ми навън. Майка ми плачеше. Не дойде при мен, защото не ме чу през риданията си. Дали беше така? Тя не дойде.

После чувам. Чувам гласове. Нежни като вятъра, полъхващ в клоните на несъществуващо дърво.

– Пен, дръж се.

– Хекс?

Като видение, като прерафаелитска картина на герой с андрогенни черти, той се материализира пред мен. Държи в ръка сабята си, прерязва въжетата и ме освобождава. Треперя и ми се вие свят, клатя се, като се изправям на крака, но се облягам на него и на Ез, те извеждат навън, моите спасители, живи. Нямам представа колко време е минало...

Ванът ни чака до асфалтовите езера. Гигантът не се вижда никъде.

– Толкова съжалявам – казвам аз, плача и се свивам на задната седалка до Ез, а Хекс кара. – Мислех, че сте мъртви. Мислех...

– Тихо, искряща принцесо. Тихо. Спасихме те.

– Той каза, че иска да му родя синове. Даде ми да ям нещо... – Ще повърна пак. – Какво съм изяла?

Ез държи главата ми в скута си.

– Сега си в безопасност, добре си. В безопасност и Всичко ще е наред.

– Никакво спиране повече – казва Хекс. – Дори и за изкуството, бейби. Напускаме този град.

Събуждам се и крещя, че искам вода.

– Изядох го! Повърнах го, но го изядох. Какво изядох?

Ез кара, Хекс ме вдига да седна и ме притиска до гърдите си, докато пия водата, която ми дава.

– Всичко свърши.

– Но какво беше то? Какво изядох? Човешко ли беше?

– Гигантите сигурно имат животинско месо – казва Ез. – Сигурен съм, че е било животинско.

– Пен – казва Хекс и ме обръща към себе си, всичко свърши. Нямаме нито време, нито енергия, за да гледаме назад. Нали? Всички сме в безопасност.

Вдигам ръце към главата си. Има нещо в косата ми, нещо засъхнало, пускащо коричка.

– Какво има в косата ми? – крещя и дърпам с всичка сила.

Хекс ме хваща за китките, за да ме задържи.

– Изрежете я! Обръснете я! Не искам коса. Не искам да бъда... Не искам тяло. Не е безопасно! Отрежете ми косата.

– Пен?

– Веднага! Хекс, веднага! Ти разбираш! Знам, че разбираш. Веднага!

– Когато спрем колата – обещава той, сякаш говори на дете. – Когато спрем, ще те подстрижа.

През следващия час Хекс ме притиска към себе си, нарича ме малко момиченце, пее ми откъси от песни. По-късно изпълнява обещанието си и внимателно ме подстригва много късо, близо до черепа, после използва скъпоценна вода и сапун, за да намокри и насапуниса косата ми и да довърши прическата ми. Чиста съм. Приличам на момче. Дори не изпитвам нужда да се огледам. Не ме интересува как изглеждам. Отново мога да дишам. Мога да говоря.

– Как оцеляхте? Изглеждаше, че сградата се срутва. – Мъча се да не се разплача, но сълзите напират и се събират в ъглите на очите ми, толкова силно усещам голата си глава.

– Ез направи нещо. Не знам какво. – Хекс се пресяга към предната седалка и стиска рамото на Ез, така, както не го е правил никога. Здраво стискане. Стискане между равни. – Не съм сигурен благодарих ли ти, приятелю.

Гледам как усмивката на Ез в огледалото за обратно виждане става все по-широка.

– Току-що го направи.

Разтривам очи, докато Хекс и Ез победоносно чукват юмруци; добре ли видях? Това е много необичайно за Хекс.

– Какво стана? Ез?

– Грабнах го, когато видях, че стената се срутва и действах доста грубо.

– Но сигурно е било нещо повече – казва Хекс. – Частта, в която се намирахме, сякаш се отдели от сградата, след като той те вдигна. Беше като някаква магия.

Спомних си как вдигнах ръка, когато Земетръсът удари. Дали съм спряла вълната? Дали съм спасила себе си? Дали тогава съм задействала някаква магия?

Някаква зла магия ни е запазила да живеем в този град, без близките си. Но важното е, че сме заедно и Хекс, нашият безстрашен водач, ми е казал да не поглеждам назад.

13

АШ

Гигантският тиранозавър Рекс и апатозавърът в Кабазон са крайпътни атракции на шосето към пустинята. И не мога да повярвам, че все още са там, след като почти всичко друго се е срутило. Но те са там, идеални символи за нашия изчезнал, чудовищно раздут свят и подходящи по размер за гигантите, които го населяват. И така да е, вече сме далече от Лос Анджелис, наоколо не се виждат никакви гиганти, а и няма къде да се скрият, затова Хекс смята, че е безопасно да потърсим храна. Паркираме, мажем се със слънцезащитен крем и минаваме под огромна табела, на която има жесток надпис: „ЯЖТЕ”. (Жестокостта е двойна – защото сме гладни и защото не искаме да станем нечия вечеря.)

Докато Хекс ни охранява с извадена сабя, ние с Ез разглеждаме магазина за сувенири в триетажния „Т-рекс”. Може би ще са останали някакви бонбони и газирани напитки. Не се колебая, защото забелязвам, че на входа покрай мен прелита оранжева пеперуда.

Чуваме пеене – божествено, сякаш долита от катерила. Ез пръв вижда младия мъж, който се лута като замаян из щандовете. Той има тъмна кожа, лице (и глас) на византийски ангел и казва, че името му е Аш.

– Преди имаше храна – казва замислено той и разтваря пълните си устни, разкривайки правилни малки зъби. – Да сте виждали някаква храна напоследък?

Ез му отговаря внимателно, сякаш се мъчи да не го стресне с новината:

– Струва ми се, че тук вече няма кой знае колко храна.

– О, да, сигурно е така – казва Аш. – Мислите ли, че може да се намерят макарони със сирене? Много обичам.

– Знам. – Ез говори само на него. – Храната е хубаво нещо. – Гласът му звучи тъжно и замечтано, също както звучеше преди седмица, когато искаше торта. Чудя се дали не трябва да се отдалеча и да ги оставя да си поговорят насаме.

Аш се взира в Ез с продълговатите си зелени очи по начин, който ме кара да се чувствам неудобно, сякаш съм прекъснала интимен разговор.

– Няма ли вече храна? – пита Аш. Долната му устна се нацупва, но си мисля, че просто такава й е формата.

– Сам ли си? – пита го Ез. – Има ли някой с теб?

Аш поклаща глава.

– Снимахме тук модна фотосесия, когато се случи.

Забелязвам няколко копринени пискюлчета, скрити сред масурите на буйната му и на вид прашна коса. Дългата му, крехка фигура сякаш се чувства неловки в скъпия, стеснен по мярка, но мръсен зелен костюм от тънък вълнен плат. Навремето се учудвах колко неловки изглеждаха най-добрите модели в списанията на Мойра и онлайн, техните неграциозни крака и ръце, странно оформените им носове, раздалечени очи и дълги вратове. Мойра можеше да стане модел, винаги й казвахме това. Ноуи твърдеше, че и аз мога, но аз никога не бих пожелала това; предпочитах да бъда невидима. Трудно е да си представи човек свят, където съществува такава професия – красиви хора се обличат в скъпи дрехи, за да ги снимат.

– Трябва да дойдеш с нас – казва Ез. – Имаме ван. Имаме и малко храна.

Опитвам се да привлека погледа му; какво по дяволите прави той? Ние нямаме храна за раздаване. Хекс ще го убие. Виждам го от прозореца как крачи напред-назад в прахоляка с извадена сабя, а раменете; му са се свили от тревога. Искам да разтрия тези рамене с пръстите си.

Как можем да вземем Аш с нас? Трябва бързо да тръгваме. Аз и без това дълго отлагах заминаване то за Лае Вегас. Вероятно вече е твърде късно, пък и семейството ми може изобщо да не е било там. Но как да оставим Аш тук? Спомням си как Ез плачеше в ръцете ми.

Аз винаги се мъчех да намеря в кого да се влюбя... Това така и не се случи. Дойде краят на света и сега никога няма да се случи.

Ако е дошъл краят на света, какво друго ни остава, освен тези последни крехки сънища? Плюс, че Аш е висок и изглежда силен, въпреки грациозната си фигура, а според мен нашето племе има нужда от още един член. Още един чифт очи и ръце – той ще кара колата, а ние ще имаме повече време да си починем и събираме сили. Аш толкова хубаво пее. Хекс още не е чул гласа му.

Аш не може да свали очи от Ез, който ме поглежда така, сякаш вътре в него пламна светлина. Унилият, безжизнен поглед е напълно изчезнал.

– Нали може Аш да дойде с нас, Пен? О, това е Пен. Аз съм Езра, Ез.

Аш дори не ме поглежда; той е вперил поглед в Ез, а тримата стоим в корема на тиранозавъра. Сега той е зашеметен.

– Странно как се запознават хората.

14

ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ГЛОБАЛНО ЗАТОПЛЯНЕ

Хекс е бесен, разбира се.

– Какво е това, дявол да го вземе, момиче?

По-приятно ми е когато ме нарича „искряща принцесо”. Но разбирам защо е бесен. Още един разкъсван от глад стомах, още една изплашена душа с нас но пътя.

Двамата стоим до колата, докато Ез и Аш разговарят, застанали плътно един до друг, под сянката на динозаврите.

– Ез има нужда от него – казвам аз. – Погледни ги само.

– Ез има нужда от него? Ез има нужда от храна и вода. Както и ние.

– Но ние сме... – Щях да кажа заедно. Не по-малки важно от храната и водата, но все още не мога да ги призная пред него. – Там имаше оранжева пеперуда.

– Имаше какво? – Под татуировката сухожилията из врата му се изопват.

– Когато те срещнах. И Ез. А сега и Аш. Оранжеви пеперуди. Появяват се. – Не съм ги споменавала досега от страх, че ще ме помисли за луда. Може и да съм. – Забрави.

Обръщам му гръб, но той ме хваща за ръката и ме издърпва към себе си.

Между нас преминава топлинна вълна и просеква, както става, когато пуснеш нещо мокро в тиган с нагорещено олио.

– Спомням си я в хотела. Също и когато срещнахме Ез. Мислиш, че това е някакъв знак?

Да.

– Майка ми ги обичаше. Имаше татуировки с пеперуди. Правеше колажи от крилете им. – Знам, че думите ми звучат налудничаво.

Аш и Ез се приближават към нас, а Хекс рита пръста в краката си; вдига се прах и започвам да кашлям.

Аш вади манерка от джоба си и ми я подава.

– Искаш ли вода? – пита той. – Намерих чешма в казиното, но сега водата е почти свършила.

Благодаря му и отговарям, че си имаме вода. Той настоява, затова приемам да отпия една глътка.

Там има едно момче, което свири на пиано. Пианото заема цялата стая. Момчето е затворило очи. Свири все по-бързо и по-силно, като че ли иска да заглуши шума от чупенето на стъкло в кухнята. Сълзите се стичат по лицето му и му влизат в устата, но той не ги изтрива.

Това е Аш, осъзнавам аз. Аш като дете. Още едно видение, като виденията за Хекс и Ез. И всеки път е като че ли намирам липсващо парче от пъзела. Или само още едно потвърждение, че лудостта ме завладява. Но какво е лудост в настоящия свят? Поглеждам и очите на Хекс. Моля те.

– Мисля, че знам къде има още вода – казва Аш. – Долавям мириса й във вятъра. – Той затваря очи и диша дълбоко като благородно куче, което е по дало глава през прозореца на движеща се кола (Аргос, помня те, не съм те забравила) и сочи към далечината. – Ако изобщо има питейна вода някъде, това ще е там. В оазиса Туентинайн Палмс. Но нямам кола.

Моля те, Хекс. Желанието на Ез е толкова силно, че почти го чувам.

– Знам го това място – казва Хекс и се обръща към мен. – Той може би е прав. И ни е на път.

За потвърждение, сякаш невидим магьосник е щракнал с пръсти, се появява една оранжева пеперуда и каца на масурите на Аш като цветна шнола. Хекс среща погледа ми и хвърля ключовете на Аш.

– Ние сме скапани. Ти карай, пич.

Ез грабва ръката ми и я стиска. Благодари на Хекс, който само вдига рамене.

– Задължена съм ти – каквато и магия да направи там в музея... Сега сме квит.

Без да се замисля, пристъпвам и го целувам по бузата. Тя е гладка като на дете.

– Хайде – казва той, без да ме погледне. Обръща се и размахва ръце. – Какво чакаме? Края на света?

През по-голямата част от последния ден пътуваме и разговаряме. Говорим главно за ядене, музика, изкуство и книги, нещата, който ни липсват от Преди. Понякога Хекс ни чете от Одисеята, макар че това ме плаши, поради сходствата. Избягваме да споменаваме Земетръса, докато караме покрай прохода, където преди бяха вятърните мелници. Сега повечето са разрушени и са се превърнали в купчина развалини, сякаш някакво огромно дете се е разгневило на играчките си и ги е изпочупило.

Опитваме се да не мислим за опасността, на която се излагаме, като излизаме толкова на открито. Пътят през пустинята всъщност с нищо не е по-безопасен от градските пътища, но липсата на развалини (само няколко паднали билбордове и скелети на изоставени коли) ни кара да се чувстваме по-уязвими.

– Като дете ядях главно боклучеста храна – признава си Хекс, след като си тръгваме от едно старо заведение за бързо хранене, което е било ограбено – останали са само тенекии с гранясало зеленчуково олио, които взехме за гориво. (Когато ги намерихме, Хекс забоде сабята в земята и вдигна триумфално ръце, а аз прошепнах: „Може би този човек ни носи късмет", на което той отговори: „Хайде да не преувеличаваме.")

– От най-лошия вид – продължи Хекс. – Чийзбургери, пържени картофи и подобни боклуци. Понякога сънувам, че държа един гигантски чийзбургер, от който капе розов сос, и се събуждам облян в сълзи. Заклевам се, че мога да помириша мазнината.

– Моите родители не ни позволяваха да ядем боклучеста храна – казах аз и после попитах: – А твоите?

Осъзнах, че досега не е ставало дума за тях.

Той се изсмя, но смехът му приличаше по-скоро ми задавяне от прахта наоколо.

– През повечето време ги нямаше. На работа, на парти. Бях сам в голямата къща с много кеш и фалшива лична карта. Така че си купувах уиски, дрога и боклучеста храна. Беше страхотно. Добри времена. Докато изричаше това, погледът му стана твърд.

– И на моята майка не й пукаше – каза Аш, докато несъзнателно прокарваше дълги пръсти през масурите си. – Тя беше на работа, затова аз приготвях замразена пица или студени мюсли за вечеря. Когато започнах да работя, харчех всичките си пари по ресторанти.

Ез каза, че обича сурови и вегански неща.

– Просо, нахут, кокосово олио, ленено семе, акай бери.

Минахме покрай още една грамадна купчина с оглозгани кости, но никой не каза нищо. Може би беше извратено да говорим за ядене, но така касапницата по някакъв начин изглеждаше по-малко реална.

– Опитвали ли сте суровите десерти? – попита Ез, почти като предизвикателство, помислих си аз, към купчината кости. – Сладолед с кашу? Беше безумно. И аз го правех. Моят беше дори по-добър. Кокосово мляко, фурми...

– Спри. Огладнявам, като говориш така – казах аз.

– Пен мисли, че това звучи блажествено – дразни ме Хекс, а аз го удрям. Не силно.

– Сурови какаови трюфели? – продължи Ез. – Някога опитвали ли сте ги?

– Ако можехте да си поръчате каквото искате за вечеря днес, какво бихте си избрали? – попита Аш.

– Сигурно щях да взема киноа...

– Какво? Аз дори не знам как се пиша това?

– Това е суперхрана, Хекс. Нека да свърша. Кейл, и душен в кокосово олио, ролца суши с кафяв ориз и авокадо. – Ез замълча. – Шоколадова торта, ванилова торта с ягодов крем, мока фъдж. По цял ден торта. Сега не ми се ядат никакви здравословни сурови десерти. Не и когато си фантазираме. Лимонова торта от целувки.

Не се учудих за тортите, като се сетих за Биатрикс. Тази вещица знаеше слабостите му. За щастие Хекс знаеше нейната слабост, която беше секси млади мъже. Все още не знам какво се беше случило между тях двамата, но се досещам и понякога от това сърцето ми толкова се разтуптява, че не мога да дишам.

– Пай – поправи го Хекс. – Лимонов пай от целувки.

– Не, торта беше. Купих си я веднъж от една пекарница, която се казваше ангелски еди-какво си. Пълнежът беше небесен. Напълно безумна торта.

– Аз искам чийзбургер, пържени картофи и млечен шейк с шоколадови пръчици – каза Хекс. – И диетична кола.

– Диетична кола? – изцвърчах аз. – Това е най-лошото нещо за теб. И защо диетична? Погледни се само! – Ощипах го по ребрата, а той отблъсна ръката ми и се захили. – Тя има вкус на химикали и развалена риба.

– Какво? Ти се тревожиш за моята въображаема кола? Наистина ли? Предполагам, че няма да ми позволиш да изпуша и въображаемата си цигара?

Изплезих му се, а той ми намигна.

– По-добре е от боклуците, които вкарвах в тялото си, повярвай ми.

– Аз пък на този етап ще приема замразена пица и студени мюсли – каза Аш.

– А ти, Пен?

Спомних си вечерите на майка ми, всяко нейно ястие, заредено с любов. Тя правеше спаначен кит с гъби шийтаке и маслена коричка, супа леща, коя то сервираше с домашен царевичен хляб, доматено рататуй с борови ядки, пушен баба гануш, крокети от дива сьомга със сос от уасаби и мед. Стомахът ме болеше – жестоко – и поклатих глава.

По-късно Хекс ни прочете на глас:

Но позволете да хапна, макар и с душа натъжена.

Няма по-кучешко нещо в света от стомаха ни глождещ

Щем не щем, той постоянно за своето право напомня

въпреки нашата тежка несрета и горест в душата.

Ето сега се измъчвам в душата си аз, а стомахът

силом ме кара да ям и да пия, дори да забравя

всичките мъки, едно само иска — да бъде наситен.

– Нека повече да не говорим за стомаха, моля ви – казах аз, макар че всъщност исках да кажа „за дома си“.

И Хекс се прехвърли на музика.

– Измислена е, за да могат хората да говорят с Бог – каза той.

– Вярваш ли в Бог? – попита Аш. За пръв път споменавахме темата.

Хекс замълча за момент.

– Вярвам в музиката. Тя е генетично заложена в нас. Има дори и ген за музика. Също като при пойните птички.

И като пойни птички ние прекарахме остатъка от деня в пеене. Пеехме един за друг, пеехме любимите си мелодии. Хекс знаеше всички текстове. Те звучаха екзотично, бяха магически и странни, тези популярни песни за любовта, при които единственото нещо, заложено на карта, беше сърцето.

Аш имаше приятен глас; когато го попитахме каква е любимата му музика, той отговори:

– Обичам Годишните времена на Вивалди.

Хекс и Ез го изгледаха учудено. Аз не чак толкова; помнех видението, в което той свиреше на пиано...

– Какво? – попита той отбранително.

– Просто не изглеждаш типа, който слуша класическа музика – каза Хекс. – Бих предположил инди, арт, емо.

Аш вдигна рамене и забарабани с дългите си кафяви пръсти по таблото.

– Мислите ли, че никога повече няма да чуем някое кончерто?

Като че ли в отговор, нещо притъмня – слънцето беше залязло, или дъждовен облак го беше закрил? — но когато погледнахме, видяхме на хоризонта масивна фигура, неподвижна като камък, със затворени очи, сякаш спи.

Сега сме паркирали зад едно скално възвишение. Обикновено не спираме, един от нас кара, а останалите спят. Но понякога имаме нужда да спрем и да почувстваме, че земята под нас не се движи, докато си почиваме. Искам да изляза от претъпкания, миришещ на пот ван и да вдъхна пясъка и въздуха на пустинята, но си спомням, че не можем да рискуваме да останем без малката протекция, която имаме, в случаи че нещо дойде, в случай че гигантът на вече далечния хълм се събуди. Освен това, когато е толкова студено, колкото в момента, имаш чувството, че пръстите ти са подути и така те болят, че ще се откъснат, ако ги разтъркаш, за да ги стоплиш. Сякаш е чул мислите ми, Хекс хваща ръцете ми и ги държи в скута си, така че усещам дебелия деним на джинсите му.

– Добре ли си?

– Да. Ти?

– Не си добре – казва той.

Искам да ме целуне. Искам да му кажа, че понякога и го представям с Биатрикс в направеното от клони легло. Благодарна съм му, че ни освободи, но ми е неприятна мисълта, че той лежи там на произвола на нейните порнографско уголемени устни, опиянен от черната й коса.

Поглеждам назад към Ез и Аш, които спят прегърнати и Ез е положил глава под брадичката на Аш.

– Благодаря ти, че се съгласи да вземем Аш – казвам аз.

– Не ми харесва този превзет костюм, който носи.

– Показвал го е като модел на модно ревю. А и вече няма кой знае колко голям избор за дрехи.

Хекс ми намигва толкова бързо, че не съм сигурна дали съм го видяла.

– Не зависеше от мен. Гласовете за него бяха повече.

– Да, но ти си най-силният сред нас, Прекрасни принце.

– Как ме нарече?

– Щом ти можеш да ме наричаш искряща принцеса… Искам да кажа, крайното решение беше твое.

Той свива рамене.

– Ти си по-силна, отколкото мислиш. А и тези пеперуди, все пак.

Усмихвам се, без да го погледна и съм му благодарна, че разбира.

– Ез греши за любовта – казах аз. – Според мен чудесата на любовта все още се случват.

Хекс кима. Сега говори със сериозен, почти тържествен глас.

– Разбира се, Пен. Ти отказала ли си се?

Аз гледам как вятърът разклаща един храст.

– Аз съм се отказала от всичко.

– Дори и от мен?

– Понякога си мисля за случилото се с Биатрикс.

– Ревнуваш ли? – Хекс се усмихва и виждам как проблясват вампирските му резци. Върхът на носа му е перфектно моделиран и над всяка ноздра има малки костички.

– Не ревнувам, просто...

– Това беше битка – казва той. – Стратегия, нищи друго.

Той се отпуска на седалката и прокарва ръце по бедрата си.

– Добре.

– Направих това, което трябваше да направя. Беше тъмно. – Той замълчава и потупва джобовете си, сякаш търси цигара. – Пен, аз не съм точно този човек, който мислиш, че съм.

– Какво значи това? – Нямам нужда от още изненади. Искам всичко да остане доколкото е възможни същото в границите на вана, където вече сме установили някаква безопасност.

– Бил съм с много хора още от най-ранна възраст.

– Добре – казвам. – Досетих се за това. Красиви момичета и тъй нататък...

Вятърът разклаща вана и аз се напрягам, защото в първия миг си мисля, че го клати ръка.

– Дори не съм броил колко. Не можех много добре да спазвам цялата тази работа с моногамията.

Сега напрежението не е поради мисълта, че сме в ръцете на гиганта. Поне не истински гигант.

– Добре – казвам аз за трети път и се намествам на седалката.

– Но сега искам.

Не смея да го погледна; струва ми се, че погледите ни могат да подпалят нещо.

– А и невинаги бях момче – добавя той. – Името ми беше Александрия. В началото се наричах Леке.

Non sum quails eram. He съм онзи, който бях преди. Написано смело по цялото му тяло.

По-шокирана съм от първото изявление, отколкото от второто. Той иска да бъде моногамен? С мен? Не е бил винаги мъж. И какво от това? Видението, което имах за него в розовата стая, беше първата следа, която сочеше натам. Non sum quails eram. He съм онзи, който бях преди.

Сещам се за Мойра. Как изпитвах удивление от начина, по който клетките й са се обединили и са създали чудото Мойра. А сега тази любов беше само още една загуба в океана, където бълбукаха труповете на безброй загуби. Моето влюбване беше изгубило значение, защото всичко беше свършило и сега изглеждаше, че е било безсмислено да се тревожа за сексуалната си идентичност, особено в семейство, толкова свободно от предразсъдъци. Но, от друга страна, политиците и проповедниците постоянно надаваха такъв вой за семейните ценности и ада, че ме бяха накарали да се усъмня в себе си, макар и да знаех, че не са прави. Престанах да се тревожа за всичко това когато ме заля истинската загуба и скръб. Бях забравила всичките си мисли за сексуалността, освен че ми беше приятно да бъда близо до Хекс, че обичам да чувам гласа му, да го гледам как кляка, как се взира в развалините на хоризонта, как рита калта по земята с металния връх на рокерските си ботуши, сякаш се опитва да намери нещо, заровено там. Полът му изглеждаше без значение. Знаех само, че не искам той да се докосва до никой друг, дори и като стратегия.

Хекс дърпа тишърта около врата си, сякаш му е много горещо и извивката с латинския надпис го задушава. После се поколебава, поглежда ме проницателно и съблича тишърта. Ребрата му се броят, гръдния му кош е слаб и много бял под огромната татуировка на анатомично правилно нарисувано човешко сърце и думата Безсърдечен.

– Това е единственото нещо, което ти не си – казвам.

– Не съм онзи, който бях преди.

– Изобщо не ми пука какво си бил и какво не си бил. Само не искам да си отидеш. Никога. – Сълзите бликват от изсъхналите ми от пустинята очи и се стичат по прашното ми лице.

Хекс протяга ръце и гали наболата коса по главата ми. Част от мен желае пак да имам коса, дълга коса, като Преди, иска да имам коса като на Биатрикс, като на красиво момиче, в която той може да се скрие. Но това няма значение. Усещам как той целува лицето ми, как облизва с език сълзите ми. Тя. Няма значение.

– Обичам те, Пен – казва Хекс. – Ти си човекът, когото обичам.

Когато устните ми се сливат с неговите, става така, сякаш стотици оранжеви криле на пеперуди се събуждат и разпалват съвършен огън. Виждам как огънят похваща планетата, но това не е унищожителен пожар, а пожар на обновлението, санитарно действие, каквото фермерите понякога предприемат, за да изчистят отпадъците, да отстранят гнилото и мъртвото, и да дадат възможност на новата реколта да се роди и порасне.

15

ОАЗИСЪТ НА ТАРА

Около нас се простира още пустиня, сурова и празна, като се изключат скалите. Дори дърветата на Джошуа са изчезнали до едно, сякаш някой яростно ги е изкоренил, изтръгнал ги е от земята с гигантските си, груби ръце. Индианците от племето кахуила ядели белите цветове и семената на бледозелените плодове на това дърво. Започвам да слюноотделям, като си спомня. Всяка година със семейството ми ходехме на къмпинг в Националния парк „Джошуа Трий“, но никога не съм мислила, че ще падна на колене и ще плача за тези дървета, а и въпреки предупрежденията никога не съм предполагала, че ще изчезнат.

Никой не казва нито дума. На задната седалка Ез е сложил глава на рамото на Аш. Хекс дори не тананика някоя от песните от Преди, както обикновено прави. През седмицата той най-вероятно е изпял половината хип-хоп и емо/алтернативни хитове от последните пет години.

Карахме два дни, докато стигнем дотук, пробивайки си път през боклука и дупките по шосето, през което време изразходвахме почти цялото гориво на Мърк и част от гранясалото растително масло от заведението за бързо хранене. Но продължавахме да караме, като се редувахме зад волана. Макар че пейзажът беше доста безпощаден, по някакъв начин беше по-лесен за възприемане от разрушения град, който отвсякъде ни напомняше за предишното си величие. И най-важно, бяхме на път към Лас Вегас, а Аш мисли, че скоро ще намерим вода. Само че аз вече започвам да се съмнявам дали сме взели правилното решение.

Гриза ноктите си и върховете на пръстите ми са възпалени. Мисля си, че сигурно не трябваше да тръгваме в тази посока. Ами ако Мърк и картата му са глупости? Може би сме тръгнали на самоубийствена мисия и сме прекалено страхливи да си го признаем? Това ми се струва най-логично.

Но когато слънцето се издига в небето и лъчите му ни огряват безпощадно, защото вече го няма защитният слой пепел, който покрива града, Хекс посочва през прозореца някакви форми в далечината. Слънцето ме заслепява и всичко побелява.

– Това е мираж – каза Ез. – Не може да е друго. Светлината наистина потрепва като мираж, но когато наближаваме, всички виждаме групи високи ветрилни палми, а аз мога да се закълна, че ми мирише на вода. Искам да изтичам до величествените дървета с люспести стъбла, натежали от клони и зелена светлина, и да ги обвия с ръце, но Хекс казва „не“ и слага сабята си на кръста.

– Първо трябва да проучим мястото.

Паркираме вана и излизаме навън, после минаваме през един портал. Вътре има плувен басейн, празен, като се изключи малко количество кална утайка. Прозорците на сградата до басейна са счупени. Движим се бавно. Хекс върви пред нас с извадена сабя, а не на кръста, където обикновено я носи, и разузнаваме.

– Има ли някой тук? – крещи Хекс.

Вътре има празни кабини и неприветлив бар, покрит с натрошено стъкло. Сладникава миризма на гнило прониква през миризмата на разлян алкохол и тъй като не искаме да знаем от какво е, бързо излизаме навън през вратата и тръгваме към палмовите дървета.

Те растат нагъсто и се оглеждат в езерото от тъмнозелена вода, която мирише на минерали, мирише на живот, не на смърт. Изпитвам желание да прегръщам дърветата, докато накрая самата се превърна и дърво, като нимфата в онзи мит. Има и други растения. Сребриста върба, канадска топола, плухея, храсти с лавандулови цветове. Чувам, или си представям, че чувам – звук, който идва от... птици? Възможно ли е? Малка червена плаваща къща се поклаща в средата на езерото.

Момичето – трябва да е около шестнайсет – е седнало по турски на брега под един бодлив храст с корона от червени цветове. Косата й е вързана небрежно на главата, а няколко кичура падат по раменете й. Тя е увита с тънка рубинено червена материя, под която прозират гърдите й. Единственото още по-поразително нещо в нея е лицето, което е кръгло, с нежни устни и високи скули. Кожата й, осветена от слънцето, е атлазена. Бих казала, че е тийнейджърка, но като приближавам, виждам, че тъмните й азиатски очи са стари и мъдри. В едната си ръка държи стъклено шишенце, от което излива капки от някаква течност по земята, а когато лъчите на залязващото слънце достигат стъклото, в очите ми избухват червени искри. Около нея кръжи ято оранжеви пеперуди – никога не съм виждала толкова много на едно място, като се изключи онзи път, когато родителите ми ни заведоха с Венис в тентата на пеперудите в Музея по естествена история.

Момичето ми изглежда познато, но не мога да се сетя откъде, докато Хекс прошепва в ухото ми:

– Стенописът в хотел „Лотос”.

Да, това е тя, момичето от стената. Всичко е същото, дори и листенцата, кръжащи около нея като насекоми, дори и огърлиците на врата й като кристални кости, дори и гривните на китките й като метални змии. Някой я е видял и я е нарисувал на стената, защото не може да се примири с мисълта, че нея я „няма”. Нали за това е изкуството, в крайна сметка? Отчаяни творци разказват истории, рисуват картини, за да задържат част от богинята жива и близо до себе си.

Когато ни казва името си, всичко става още по-ясно. Тара.

Тара? Може би тя наистина е тибетската богиня. Чакай. Какво говоря аз?

Хекс сваля сабята си и навежда глава. Аз падам на колене пред нея и заравям лицето си в ръце, за да скрия сълзите. В момента не знам за какво точно плача. Но не мога да се спра. Хекс слага ръка на гърба ми и под натиска на пръстите му от очите ми бликат още сълзи.

Липсваше ми, Тара, мисля си аз, което е нелогично. Копнеех за теб. Изглежда сякаш говоря на някаква част от себе си, която е била откъсната от мен.

– Защо сте дошли? – пита тя. Устните й се извиват, сякаш се усмихват, но не съвсем, а гласът й звънти като вятърни камбанки. – Как стигнахте дотук?

Отговаря й Хекс:

– Имаме ван.

Тя затваря очи. Клепачите й потреперват и отразяват откосите от слънчева светлина под сянката на палмовите дървета.

– Търсите ли някого? – И тогава разбирам, че е трябвало да дойдем тук.

– Моето семейство – прошепвам аз и думите стържат по гърлото ми като пясък.

Тара отваря очи и се оглежда наоколо, отвъд зеления анклав на оазиса към празното бяло небе. Усещам раздвижване в палмите и това ме притеснява.

Тя стои безмълвно, с пръсти на устните си и ни дава знак да я последваме; движи се с лека, танцувална стъпка, като поклаща ханшове. Не се тревожа, че Хекс ще се влюби, защото самата аз вече съм влюбена и нея. Но не така, както обичам Хекс. Него искам да целувам през цялото време, така, както се целувахме във вана снощи; по някаква причина, която не разбирам, искам да се моля в краката на младата жена с деликатните метатарзални кости и малките сребърни халки на пръстите на краката. Пеперудите все още кръжат около нея и образуват жива мантия.

Вървим по скърцащото дървено мостче към плаващата къща. Вътре е тъмно, покривът е нисък и мирише на сушени треви и цветя. Стъкленици с подправки и туршии са подредени на дървени рафтове, както и малки шишенца с цветни тинктури, които според домакинята ни имат свойството да пречистват съмнителна вода или да прибавят хранителни съставки към почвата и консервираната храна. Има още малка дървена И-образна арфа, легло, покрито с прозрачна материя и възглавници на пода. Повечето пеперуди са останали навън, само няколко по-смели от тях красят косата и ключиците й.

Помещението е претъпкано с всички нас вътре. Аш е принуден да стои с наведена глава, макар че ние, останалите, не сме толкова високи. Сядаме смутено на пода и Тара ни прави чай на малко котлонче. Чаят има силна лечебна миризма, а когато го опитвам, има вкус на клонки. В устата ми се образува коричка, сякаш съм смукала някакво растение с мъхести листа.

Аш пита дали може да разгледа арфата, която нарича лира. Учудвам се, че знае истинското й име. Държи я в скута си като бебе, но не свири.

Тара е седнала по турски на пода и ни разказва, че родителите й са били собственици на заведението, но сега е останала само тя. Била е в планината да бере билки, когато настъпил Земетръсът и по някакъв на чин тя и оазисът й били пощадени. Като нас. След като това се случило, започнала да има видения.

– Всички ми бяха отнети, но в замяна получих тази способност.

Говори като сомнамбул и се питам дали е съвсем с ума си, но, от друга страна, какво право имам аз да задавам този въпрос.

– Виждам, че хората, които си загубила, са живи – казва тя. – Видях ви вас тримата преди да дойдете. Виждам една жена. Но тя почти изчезва. Мисля, че има и едно момче.

Грабвам ръката на Хекс, без да съзнавам, че го правя.

– Къде? – питам аз, но устата ми е толкова пресъхнала, че думите излизат като слама.

Затова Хекс пита високо вместо мен:

– Къде?

– Трябва да започнете в Отвъдния свят – казва тя.

– Съжалявам.

Отвъден свят? Това никак не ми харесва.

– И двамата ли са там? – пита Хекс.

Тя поклаща глава.

– Само майката. И тя е затворник на най-големия ти враг. Той е открил, че ти е майка. Ще трябва да направиш големи жертви, но това е единственият ти шанс.

– Как да стигнем дотам? – питам аз, като се мъча да не повишавам глас и да не показвам пълното отчаяние, което изпитвам. – Къде е Венис? Брат ми?

– Трябва да отидеш до мястото, наречено Град на греха – казва тя и отпива глътка чай. – Мястото, където се събират всички светлини. Майката е там.

Значи всичко не е толкова лошо, колкото си мисъл. Това е място, където могат да отидат живите.

– Лас Вегас? – пита Хекс.

Ез прави гримаса и се навежда към него.

– Откъде знае? – Поглежда към Тара. – Не искам да показвам неуважение, но защо да ти вярваме?

– Той е на картата – казвам аз, като си представям жълтите линии, блестящия неон. Като че ли това пояснява нейното ясновидство. А може би просто е истината.

Хекс кима и слага ръката си върху моята, също както в играта „Камък, ножица, хартия”, която играехме с Венис.

– А брат ми? – питам аз. Още веднъж. – Знаеш ли къде можем да го намерим?

Тя поклаща глава, не, не знае, и върти около пръстите си една копринена къдрица.

– Съжалявам, не виждам това, но виждам лицето му. Светли очи? Обаче не сини или зелени. Почти.... като най-светлия камък? Може би се е скрил, скрил е душата си, за да се защити от други ясновидци?

Откога може Венис да „се крие” от ясновидците?

(Спомням си: криеше се от чудовищата в сънищата си.) Откога ясновидството е станало нещо обикнивено? Откога светът е населен с гиганти и магически момичета? От Земетръса.

Но когато предположи, че Венис се крие от нейнок > съзнание, в думите й се съдържаше въпрос. Може би мг „вижда” къде е той по по-лоша причина. Може би за щото е мъртъв. Тара каза, че може да вижда живи хора, но не спомена мъртвите. Не, той не може да е...

Закривам очите си с ръце и се мъча да дишам, но не мога, сякаш в гърлото ми е заседнала кост. Хекс ми подава чашата и ми казва да пия още чай.

– Не мисля, че е умрял – казва Тара, сякаш в отговор на безмълвната ми молитва. – Виждам само очи те му, но не виждам къде е. Майката може би знае... Или... мъжът.

Изведнъж усещам силна умора и световъртеж, успокоявам се и се облягам на Хекс. Той ме прегръща и имам чувството, че гръдният ми кош ще се откъсне от тялото ми.

– Не разбирам – казвам аз.

Чувам гласа на Хекс сякаш от много далеч, защото вече ме обхваща наркотичен сън.

– Кажи ни повече. Обясни ни.

– Сега спи – казва тя. – Сънувай. Ще ти кажа, когато се събудиш.

Спя толкова дълго и дълбоко, че когато се събуждам, обляна в пот, със сребристи отблясъци по лицето, не мога да си спомня къде съм и за момент дори коя съм.

После Хекс извиква името ми, а аз разпознавам лицето му. Съществувам в очите му, следователно съществувам, и дори болката в тялото ми намалява. Водата отвън поклаща лодката с бавна настойчивост. Сещам се за Аргос, който ме събуждаше с кучешките си целувки толкова отдавна, че сега споменът е по-мимолетен от сън.

Ез и Аш седят на ниска дървена масичка и ядат от купички нещо, което мирише топло и сладко. Момичето го няма.

– Какво стана? – питам аз.

– Тара излезе да търси храна и билки – ми казва Хекс. — Тя мисли, че по хълмовете все още има живи растения. – Усещам, че изреждам на ум имената, които знам. Пустинна лилия и юка. Иглика, и зърнастец, и креозот, и салвия. Слънчоглед и глухарчета за ядене. Апоцинум за отрова... По гърба ми преминава лека тръпка, като се сещам за вероятната нужда от отровни вещества. – Тя казва, че по-късно ще говорим още. Казва, че трябва да сме готови да се бием.

Закривам очи и пак се отпускам на тясното легло, където са ме сложили. Момичето е лудо, не виждат ли кова? Защо да се бия? Аз искам да бягам, да бягам и да избягам. Може би отвъд всичко това все пак съществува някакъв друг живот.

Но ако майка ми е там, където Тара твърди, че е? И картата ни казваше да отидем там. Но къде е брат ми? Имах да питам още неща. Как съм допуснала да заспя?

Сега съм ядосана — на себе си, на Хекс, на лудата Тара с нейните видения и живи дървета. Ставам и гледам ветрилните палми и тъмната вода. Вече не пеят птички, но в главата ми има едно бръмчене, което прилича на комари, а може би сред оцелелите видове има комари. Какви болести биха могли да носят пост Земетръсните насекоми?

– Тя каза ли ви нещо друго?

Не, отговаря Хекс. Ез и Аш също спели, когато излязла. Те ми предлагат от овесената каша, която им е направила, но аз съм много разстроена и не мога да ям.

– Трябва да си починеш – казва Хекс. – Мисля, че тя ни даде чая, за да ни възстанови. Аз й вярвам. Ти си тази, която вярва на оранжевите пеперуди...

– Тогава къде е тя? – Отново усещам, че не мога да дишам в малката плаваща къщичка. Сега тук няма пеперуди. — Тя защо излезе?

– Ще се върне – казва Хекс. Но не изглежда много сигурен.

Когато става тъмно и Тара не се връща, безпокойство обзема мен, обзема Хекс, Ез и Аш и ни превръща в танцуващи марионетки. Разделяме се на двойки, обхождаме оазиса и викаме Тара, сякаш тя се е унесла и търсенето на билки и е забравила за нас. Но вътрешно знам, че това не е така. Повдига ми се, слепоочията ми пулсират и имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Става все по-тъмно.

След време се връщаме на плаващата къща и Ез приготвя останалите овесени ядки. Ям ги, подсладени с мед от бурканчетата на Тара, което премахва болката в стомаха ми. Аш взима лирата, прокарва пръсти по струните й и започва да свири така уверено, сякаш цял живот това е правил. Затварям очи, музиката за момент ме успокоява. Тя изглежда променя йоните във въздуха и улеснява дишането.

– Как си се научил да свириш на това нещо? – питам аз.

Той свива рамене.

– Обичам музикалните инструменти. Свирех на пиано, когато бях малък. Това не е ли съвсем естествено?

– Колко малък? — пита Ез и вдига вежди.

– Може би на три? Не знам.

– Дете чудо – казва Ез.

– Не, само изперкал хорист – отговаря Аш.

Хекс идва и ляга до мен на леглото. Аш продължава тихо да свири, а Хекс ни чете глава от Одисеята. Това е онази част, в която Одисей слиза в Подземния свят и се съветва със слепия пророк Тирезий, който в продължение на седем години живял като жена.

Сладко завръщане в къщи жадуваш, прочут Одисее,

по божество ще ти пътя безкрай утежнява и няма

от земетръсния бог да убегнеш. Сподавя той злоба

гневен, че ти на сина му обичен отне светлината.

Но и така, претърпели беди, ще се върнете в къщи,

ако и себе си ти въздържиш, и другарите свои...

Цитатът едновременно ме плаши и окуражава. Ако наистина сме тръгнали на една съвременна одисея, както се потвърждава от паралелите с книгата, може би има надежда да се завърнем „в къщи” като Одисей. Но какво е вкъщи сега и какво ще стане, ако не успеем да се „въздържим”? Какво още ще трябва да изтърпим? Какво ще трябва да докажем? И на кого?

– Олеле – казва Ез. – Нещата не изглеждат много добре.

– Може би този Тирезий е бил дрогиран? – подхвърля Хекс.

– Не, бил е мъдър – казвам аз. – Защото е разбирал и двата пола. – Стискам ръката на Хекс под одеялото, а той ме целува по челото.

– Може би и защото е бил сляп. Това му е дало по вече виждане. Слабостите ни са нашата сила. Недостатъците ни са дар.

Аш казва всичко това – неочаквано за нашето обикновено не толкова философски настроено красиво момче – като навежда глава към струните на инструмента, сякаш те току-що са му нашепнали тези неща.

После двамата с Хекс заспиваме под звуците на орфеевата лира и се подготвяме за собственото си пътуване в Подземния свят.

На сутринта Тара още я няма. Разяжда ме тревога, а тя е също толкова лош съветник, колкото и гладът. Тревога за нас, за нея. Липсваш ми. Копнеех за теб. Всеки, който живее на това омагьосано място (а до каква степен е омагьосано, осъзнах напълно чак сега, след като съм отпочинала и нахранена), не би могъл да бъде злонамерен. Тя се опитваше да ни помогне, сигурна съм. Какво се е случило?

– Предлагам да си тръгнем – казва Хекс.

Ез и Аш го поглеждат – две бебета близнаци с големи, доверчиви очи.

– Не мислиш ли, че би трябвало да останем тук още малко време? – пита Ез. Виждам, че не му се иска да изостави удобствата на мястото. На всички нас не ни се иска, но аз мисля за нещо по-важно от удобството.

– Не – отговаря Хекс с вдигната брадичка.

– Харесва ми тук – подкрепя го Аш. – На всички ни харесва, нали?

Хекс не му обръща внимание; знам, че според него Аш, за разлика от Ез, още не е извоювал правото си на глас.

– Пен?

– Трябва да разбера дали беше права за майка ми. Мислиш ли, че със сигурност ставаше дума за Лас Вегас?

Хекс кима.

– Два източника ни казаха това. Но вие двамата сигурно ще се зарадвате, като ви кажа, че не можем да тръгнем още няколко дни. Имаме да свършим една работа, иначе в Града на греха ни чака пълен провал.

– Каква работа? – пита Ез и жадно обира последните овесени ядки от купичката, както прави винаги, когато е притеснен или изплашен.

– Трябва да ви науча да се биете – казва Хекс. Може би дотогава Тара ще се е върнала.

16

ПОВЕЧЕ ОТ ДУМИТЕ

– Ще трябва да се пребориш със себе си, Пен, и да се научиш да убиваш – казва Хекс. Стоим на брега на езерото в оазиса и аз държа сабята му в ръка.

Да се науча да убивам? Не и аз. Ето нещо, което ме мога да направя. Отгледана съм в миролюбиво семейство.

– Но не и в миролюбив свят – казва Хекс, когато правя опит да му възразя. – Светът не беше такъв дори и Преди.

А аз наистина знам какво значи да изпитваш гняв. Такъв гняв изпитвах към Конгреса и към банките, към банковите служители, които се караха с баща ми по телефона, към расистите и хомофобите по телевизията; изпитвах гняв заради клането на животните, заради отравянето на водата и въздуха, заради унищожаването на озоновия слой, заради отказа да се защити със закони беззащитната планета. Понякога изливан този гняв на майка си и на брат си, хората, които най-много обичах. Но Преди, по време на Преди, никога не съм докосвала оръжие; никога не съм наранила никого, дори и насекомо. Означаваше ли това, че не мога да се науча как се убива, че нямам това в себе си? След Преди, макар и на сляпо (въпреки че имах две виждащи очи, защото ги държах затворени) бях забила ножицата в окото на гиганта. А сега съм по-твърда, заякнала през дните на път. Макар и да не ядяхме много, мускулите на ръцете и краката ми бяха по-стегнати и мисля, че се движа по-координирано от преди. Може би елегантността и силата на Хекс са ми въздействали благоприятно.

– Съжалявам – казва той, — сега просто не мога да ти позволя да се откажеш. Имам нужда от теб. – Той поглежда отвъд езерото. – Имам чувството, че нещата ще се развият зле.

Той е застанал зад мен с ръце на раменете ми, а аз държа сабята му. Изрежда ми частите й: шиноги-джихира, ха, шинго, хамон, мунемачи, накаго, хамачимей, мекуги-ана, накагоджири.

Усещам миризмата на химикалите и парфюма на слънцезащитния крем, който взех от магазина на гиганта, активизирани от потта на Хекс. Той е толкова близо, че мога да се обърна и да го целуна, да почувствам натиска на устните му – едновременно твърди и податливи, но знам, че сега не е моментът и се страхувам, че той нежно ще сложи ръце на раменете ми, ще ме държи на разстояние и ще ми напомни това. По-добре да е близо до мен, макар и да е за целите на войната, не на любовта. Но Хекс ще твърди, че то заради любовта, защото как иначе бихме могли да бъдем заедно, когато от всички страни ни заплашва толкова много зло.

Знам как се казват всички части на сабята, но не знам как да ги използвам като цяло. Сега раменете ми треперят, но Хекс ме придържа към себе си и усещам сърцето му като котва, за която безопасно съм закрепена.

– Когато удряш, това не е мисъл – казва той и произнася всяка сричка с глас на някакъв Хекс, който не познавам. – Това е чисто действие. Ти въплъщаваш резултата, не действието. Както при най-дълбока медитация.

Струва ми се нередно да държа в ръцете си нещо толкова остро. Но после се сещам за всичко, случило се до този момент, и разбирам. Разбирам, че то е естественият резултат от онова, което сме станали. Ръцете и краката ми изтръпват и тежат като на гигант. Може би се страхувам от сабята не защото мисля, че няма да успея да ни защитя, а защото не съм сигурна дали няма да я насоча към себе си.

След урока Хекс се опитва да обучи Ез и Аш, но решава, че е безнадеждно и ги освобождава. Аш иска да свири на лира, а Ез, който е намерил бои в плаващата къща на Тара, цял ден рисува по колата рог на изобилието, препълнен с пурпурни смокини, зелено грозде и прецъфтели рози. Работата му е фантастична – музейно качество, качество като на старите майстори. Дори на Хекс се налага да признае, че талантът му почти компенсира неспособността му да си служи със сабя.

Вечерта двамата с Хекс отиваме на брега на езерото, той сваля тениската си и разкрива мастиленото сърце и думата Безсърдечен. После разкопчава колана, сваля джинсите си, остава по черни боксерки, поглежда ме, прокарва пръсти по косата си и влиза вън водата.

За пръв път можем истински да се изкъпем. Това, както и мисълта да бъда близо до него, да бъдем голи във водата, ме вълнува повече, отколкото дали изглеждам добре, затова се събличам, хвърлям дрехите си на един камък и влизам в езерото до рамене. Водата е тъмнозелена, като очите на Хекс. Придвижвам се към него. Слънцето залязва и пръска червена светлина над оазиса. После той протяга ръка към мен под водата, хваща ме за китката и ме привлича към себе си. Аз отхвърлям глава назад, затварям очи и вдишвам аромата на... какво? Кварц, гранат, живачен сулфид, серпентин, флуор, волфрам, хризолит, турмалин, гипс, амфибол. Опитвам се да си спомня имената на минералите, които знам, и се чудя кои точно присъстват тук, като се мъча да не мисля за случващото се. Защото е страшно човек да изпитва силни чувства в този опасен свят. Дори и ако онова, което чувства с такава сила, когато вдъхва аромата на скъпоценната, оцеляла и все още съществуваща земя, не е страх, а любов.

– Какво не е наред? – пита ме той, може би защото усеща в бясното биене на сърцето ми нещо повече от радостна възбуда.

– Аз никога не...

– Защото не съм се родил такъв?

– Не, не е това, изобщо не е това.

Хекс казва нежно:

– Бейби, обичам те. Пен. Повече, отколкото обичам черния цвят. Повече, отколкото обичам цигарите. Повече, отколкото обичам книгите. Дори музиката.

– Повече от храната – прошепвам аз между целувките ни и потрепервам, когато ръцете му ме откриват под водата. – Повече от изкуството или литературата. – След това вече не мога да говоря... Повече от думите...

Оставаме тук, в рая, три дни. Тара не се връща. Липсваш ми. Копнеех за теб. Ядем малки количества от храната й. Хекс ме учи да се бия със сабя. Ез рисува по колата насекомоподобни цветя и пеперуди с крила като листенца. Вечер заемам един от пъстрите копринени шалове от гардероба на Тара и го увивам колкото мога по-добре около себе си. (Никога не ме е бивало с тези момичешки работи, въпреки усилията на Мойра да ме научи.)

После се срещаме с Хекс под водата.

През деня той ме обучава да си служа със сабята, а нощем ме обучава за тялото ми. Усещания, за които до момента само съм чела или съм си представяла, преминават през мен като земетресение и накрая падам в ръцете му.

На втората вечер ставам по-смела, хващам се за ханша му, преди да сме се скрили под водата, скачам на раменете му, обгръщам го с крака и слагам устни на врата му, с което учудвам и двама ни.

Но докато лежим на брега под палмите – покрити само с хризантемово жълт копринен шал – аз се пресягам към него, а той нежно отблъсква ръката ми.

През следващата вечер, последната ни вечер тук, го моля да ми позволи да го докосна. Колкото и да съм стеснителна, искам да видя как той изпитва удоволствие, да видя как проблясват зъбите му, когато устните му се разтварят, за да поеме по-дълбоко въздух. Слънцето залязва и става хладно; скоро ще трябва да влезем вътре. Въпреки спокойствието на оазиса, никога не сме сигурни доколко сме в безопасност тук, особено когато се стъмни. Застанала съм зад него, сложила съм ръце на кръста му и съм облегнала глава на рамото му.

– Нямам нужда. Добре ми е така – казва той.

– Но на мен не ми е. Аз имам нужда. Искам го за себе си.

– Не съм сигурен дали... Никога не съм се чувствал добре в тези моменти... – Гласът му загрубява, прекъсва. – Това е една от причините, поради която трябваше през цялото време да се дрогирам.

Тази негова уязвимост ме учудва. Той винаги ми се е струвал толкова самоуверен – с Биатрикс и когато говореше за красивите момичета.

– Всичко ти е наред, повярвай ми. Ти си съвършен.

Докато се повдигам на пръсти, за да се провра през рамото му и да го целуна по устата, спускам ръка по гладкия, пулсиращ корем към слабините му и макар че се стряска, той не ме отблъсква. Вместо това, почти несъзнателно издава бедра напред към пръстите ми. Аз ги свивам на нежен юмрук и го галя така, както галех себе си преди Земетръса, когато човек не би си помислил, че това е нещо, от което ще трябва да се лиши, и когато любовта не беше условие да оцелееш. За разнообразие този път Хекс се отпуска в заякналите ми ръце.

17

МЪРТВО МОРЕ

Напълнили сме колата със запасите на Тара, включително и няколко тенекии с олио, които открихме под един навес. Отначало се поколебахме, но после решихме, че тя няма да има нищо против да ги вземем. Сега имаме вода и буркани със зеленчукови туршии и месо. Те плуват в саламурата си като някакви странни, цветни фетуси. Аз не съм гладна, но Хекс, Ез и Аш се наслаждават на всяка хапка. Носим и стъклените шишенца на Тара с течността за пречистване на вода и добавяне на хранителни вещества към почвата и продуктите, но все още сме подозрителни към тях или не сме достатъчно отчаяни, затова не сме ги пробвали. И всички сме снабдени с ножове, които взехме от кухнята на Тара, защото Хекс твърди, че след сабята, това е най-доброто оръжие. Аз не си представям какво точно мога да направя с моя, ако се наложи да го използвам срещу някой гигант. Моят нож е малък с бяла дървена дръжка и странни символи, гравирани върху острието му.

На път към Вегас спираме в Солтън Сий. Ез и Аш спят в колата, а ние с Хекс се разхождаме върху нещо, което на пръв поглед прилича на пясък, но всъщност когато го разгледаш отблизо – е счукани кости от риби, черупки от раци и боклуци. Навсякъде се виждат ръждясали коли и счупени мебели, сякаш сме в гостната на дявола. Двамата инстинктивно запушваме носа и устата си, когато миризмата на развалени яйца – на сяра – ни удря в лицето. Водата е тъмна и гъста поради зелените водорасли, а по брега гният мъртви риби и птици. Стотици мъртви очи и уста се взират в нас като същества от картина на Йеронимус Вош, от която сънувах кошмари.

– Това място беше отвратително дори и Преди – казва Хекс и започва тихичко да пее „Пътят към ада”, а аз се питам още колко адове като този ще трябва да прекосим. Струва ми се, че започвам да развивам имунитет към тях и това сигурно е признак, че всеки ден губя по малко от душата си. Никога не съм била толкова чувствителна, колкото Венис, но при вида на ранена птица, ходене в приют за кучета или ако някоя от рибките в аквариума умреше, винаги се разплаквах. Мисля си как би се почувствал Венис, ако стоеше тук и гледаше развалините, и за секунда се зарадвах, че го няма. Че няма да види тези ужасни неща.

Може би душата ми ме е напуснала; как иначе бих могла да се зарадвам, че го няма, дори и за да му спестя болка? Слагам ръце на пулсиращите си слепоочия

– Тук няма пеперуди – казвам с глух глас.

– Не – отговаря Хекс и се взира в развалините, а аз за миг имам чувството, че е прочел мислите ми и иска да ми каже, че душата ми още не си е заминала.

– Защо мислиш, че се появяват тези пеперуди? Когато срещнах теб, Ез, Аш, Тара. Какво означава това?

– Те са душите на умрелите – отговаря Хекс. – Духове водачи. Може би баща ти и майка ти и... – той спира и после казва: – Извинявай.

– Не, няма нищо. – Майка ми може би е мъртва. Баща ми го няма. Пак се питам дали самата аз съм жива, защото Пенелопи от миналото не би могла да издържи дори мисълта за това. Добре, че Хекс не спомена Венис; дори и Пен с мъртвото сърце не би могла да издържи разрушаването на последната си надежда. Вадя от джоба си новия нож и разглеждам острието му на жестоката червена светлина на слънцето.

Хекс внимателно взима ножа от ръцете ми и го прибира в джоба си. Този път, струва ми се, наистина е прочел мислите ми.

– Искам да бъдеш воин. Но не искам да забравиш коя си.

Приближавам се към него, вглеждам се в очите му, където морето все още е живо, и казвам:

– Страх ме е.

За пръв път си позволявам да го изрека.

– Истинският воин не е лишен от страх. Той се бие въпреки него.

– Същото важи и за истинския любовник. – Навеждам се и целувам татуировката на врата му, така че устните ми усещат ударите на сърцето му. Той отмята глава назад и затваря очи. Обвива ръце около кръста ми и ме притегля силно към себе си. Сега телата ни се допират. Радвам се, че ме държи, защото коленете ми омекват от облекчение, че пак го докосвам. После устните ни се сливат и имам усещането, че са ми дали някакъв променящ света еликсир. Миризмата на сяра, костите, гниещото море, всичко изчезва. Оставаме само Хекс, моят воин любовник, и аз.

18

ОТВЪДНИЯТ СВЯТ

Сега сме там, където някога беше Лас Вегас. За последен път бях тук с Мойра и Ноуи заради участието на Мойра в Конгреса на мажоретките. Мажоретството: ето нещо, което трудно мога да си представя, че някога е съществувало.

Мойра се запали по мажоретството в осми клас и я приеха в отбора, но не съзнаваше колко сериозен ангажимент е то. Налагаше се да тренира всеки ден след училище и през цялото време я нямаше. Тя всъщност не беше точно това, което се очаква да бъде една мажоретка, освен че беше хубава, можеше да танцува и да играе гимнастика. Годината беше трудна. Мойра завърза нови приятелства с момичета, с които никой от нас по-рано не би разговарял. Изпитах облекчение, когато в девети клас тя изобщо не кандидатства. Но мама ни заведе нас трите във Вегас тази година, защото майката на Мойра пак трябваше да работи през уикенда.

Хотелът не беше от онези луксозните, тематичните; стаите бяха малки, декорът беше с долнопробна имитация на злато и червено кадифе, а фоайето миришеше на отчаяние – мазнина, пот, алкохол, цигари. Всъщност миризмата на цигарен дим остана в синусите ми през целия уикенд. Но на първата вечер влязохме в бюфета на хотела и ядохме най-различни откачени боклучести храни като салата с джело, и чийзбургери, и пържени картофи, и газирани напитки, и онзи десерт с розов крем, и майка ми не възрази. После отидохме на състезанието и двете с Ноуи пищяхме, когато Мойра излезе на сцената с нейната униформа в зелено и златно, с нейната прекрасна коса и стройна фигура, с дългите си бели крака (всички други момичета бяха с истински или изкуствен тен), и напълно се отличаваше от останалите. Цялото нещо ми напомни на сцена от един тийнейджърски роман дистопия с неонови светлини, какофонична музика, крещящ гаден водещ и момичета, приличащи на подгонен дивеч на арената.

Тази нощ ние с Мойра и Ноуи пак ядохме в бюфета на хотела и после взехме джакузи, а мама се настани в леглото с някакъв сложен криминален роман. Небето не притъмня, а продължи да свети с цветна мъгла от по-големите хотели в далечината. Пустинен ветрец прошумяваше в короните на палмовите дървета. Почувствах се по-добре веднага щом влязох в топлата, бълбукаща вода с приятелките си, далеч от съотборничките на Мойра.

– Страхотна си – казах й аз.

Тя се смееше и се носеше по водата, а бляскавият грим над очите и започваше да се размазва.

– Толкова се радвам, че вие двете сте с мен. Иначе щях да се побъркам.

– Нека да дойдем пак на това място – каза Ноуи — Когато сме богати. И ще отседнем в Египетския хотел, или „Париж”, или „Ню Йорк”, и ще ядем суши и стриди, ще пием шампанско и ще се оженим в някои от онези параклиси.

– Една за друга – каза Мойра, а моето сърце плесна като опашката на сирена.

Когато се качихме в асансьора, за да се приберем в стаята си, един пиян мъж с бяла коса ни попита какво ще правим до края на вечерта.

– О, нали знаеш, ще си играем с куклите си бар би и ще ядем картофени ноазети – каза Ноуи, което го ядоса, но Мойра му се усмихна с най-чаровната си мажоретна усмивка и му махна с изящните си пръсти, когато излизахме от асансьора и плъзгащите врати се затваряха в лицето му.

Легнахме си в едно легло същата вечер, мръзнещи под тънките одеяла и грубите чаршафи. Кожата и косите ни миришеха на хлор, който не бяхме измили, а острите нокти на краката на Мойра леко подраскваха прасците ми в тъмното.

А сега аз съм тук с Хекс, Ез и Аш, а Мойра и Ноуи ги няма. Никога не си позволявам да мисля как са загинали в деня на Земетръса, дали от земетресението, иди от вълните или от нещо по-лошо. Но се отказах да ги представям, че още са живи. Ще е по-ужасно да си мисля така и после да науча нещо друго. Тара каза, че е видяла майка ми и може би брат ми, но не спомена нищо за моите две най-добри приятелки, които тичат като нимфи през ливадата.

Лас Вегас е идеално място за гиганти; всичко, което е останало, е построено по тяхна мярка и сега, когато няма светлини, те могат да дремят и да чакат жертвите си. При пристигането ни кара Аш, а Ез го направлява, докато Хекс спи с глава в скута ми на задната седалка. Винаги караме много бързо, сигурно защото се страхуваме, че нещо може да изскочи от небето и да ни грабне. След време Аш спира колата. Навсякъде има графити, които гласят Добре дошли в Отвъдния свят.

– На гигантите сигурно много им харесва тук – казвам аз.

– Точно там е работата – отговаря Хекс от скута ми. Не знаех, че е буден.

– Къде трябва да отидем? – пита Аш.

Хвърлям поглед към всички срутени замъци, арки и кули наоколо. Къде би могла да бъде майка ми? Нямам представа.

Решаваме, че ни трябва план, затова кемпираме зад една голяма купчина от счупени гръцки колони, златни буди, средновековни свещници, разглобени гондоли, претършувани куфари, разбити игрални машини и вече познатите ни човешки кости. Аш е на пост на един стол в стил Луи XVI със скъсана тапицерия, сложил лирата до себе си. Хекс пали огън, а Ез слага тенджерата със супа да се топли.

– Последната консерва с доматена – казва той.

– Не ми го казвай – мърмори Хекс. – Обичам доматена супа. Напомня ми за дъждовните дни. Със сирене на скара.

– Мислех, че харесваш само боклучеста храна казвам аз и го потупвам по рамото.

Ез бърчи нос към супата и прокарва ръка през чер вените си къдри.

– Вече не помня вкуса на истинските зеленчуци.

– Поне имаме тези неща от Тара – казва Аш от своя пост.

Предпочитам да ям доматена супа от консерва пред туршия от корени, които приличат на хомункули, или месо с неизвестен произход.

След вечеря Хекс предлага да четем на глас пасажи от Одисеята за вдъхновение. Може би избягваме да говорим за бъдещето, но ни се струва, че имаме нужда от някакво друго подхранване освен доматената супа, а думите могат да направят това, когато храната не достига. Същата работа могат да свършат и целувките, но в момента те не са на дневен ред.

Обикновено чете Хекс, но сега той мисли, че трябва всички да се редуваме. Питам Аш дали иска да чете, а аз да го сменя на пост, но той поклаща глава.

– Недей. Не съм голям четец – отговаря той и поглежда към развалините на игрището за гиганти. – Майка ми често ми казваше, че съм много глупав. Че съм тъп педал и ще отида в ада. Изглежда, че е била права по отношение на ада.

Тялото ми се изпъва от справедлив гняв към майка му и не знам какво да му отговоря – Аш никога не е споменавал нищо за семейството си. Всички таим мъката си. Сега осъзнавам колко малко знаем един за друг.

Ез също мълчи – само стиска зъби – но Хекс няма намерение да отмине такова нещо без коментар.

– Мамка му – казва той. – Ако всички тъпи педали са толкова пропаднали, защо тогава ние четиримата сме още тук?

Всички се засмиваме горчиво на думите му. Това е нещо, за което се питам всеки ден – защо ние бяхме пощадени, а толкова много не бяха. Може би сме педали, но не сме глупави. А и все пак защо сме тръгнали на това пътуване? Може би идеята не е добра.

Аш хвърля поглед към Хекс през рамо.

– Чакай, ти откога си педал?

– Аз не съм онзи, който бях преди – отговаря Хекс и макар че Ез и Аш си разменят погледи, повече не обсъждаме въпроса.

– Може би имаме свръхестествени сили – казва Ез. – Плюс, разбира се, основните свръхестествени сили на всеки педал.

– Моята свръхестествена сила е любовта. – Хекс ми се усмихва с онази усмивка, при която усилието да не се нахвърля върху него да го целуна предизвиква болки в цялото ми тяло. – Безумни способности. Мога да ви пренеса в други светове, повярвайте ми.

За това гарантирам.

– Ами ти, Ез? – питам аз.

– Нямам представа. Аз съм един страхливец, пристрастен към захарта? Това едва ли се брои.

– Ти си смел – казва Аш от златния стол горе. – Просто още не го знаеш.

– А ти си музикален гений – отговаря Ез. – Пен е нашият разказвач.

– Аз нямам никакви способности. Да не говорим за свръхестествени.

– Не е вярно. – Лицето на Хекс почервенява под блясъка на разгарящите се пламъци на огъня, който пали. – Още си в процес на откриването им.

– Ти си богът на огъня – отвръщам му аз.

Той вдига ръце над пламъците и си дава вид, че ги контролира. После казва:

– Когато се случи нещото, Земетръса... – казва Хекс и замълчава. Никога по-рано не сме говорили за това – за момента на случването, какво сме направили, какво сме почувствали. Прекалено мъчително е да си спомняш. Но може би вече сме по-силни. – Живеех в хотел „Кълвър”. Точно бях заспал, след като бях направил ритуала за огнения апокалипсис на 21 декември. Според майте идваше краят на света. Пламъците ме заобикаляха, горяха пердетата и завивката на леглото. Стоях там, напълно зашеметен, и чаках да ме обхванат. И после всичко спря. Изгаснаха пред краката ми.

Стоим мълчаливо и се взираме в Хекс. Аз си спомням как той спря пламъците в хотел „Лотос”. Той се хили и виждам, че се смущава.

– Добри времена.

– Аз преживях нещо подобно – казва тихо Ез. – Бях в къщата на родителите ми с брат ми. Подът се люлееше така, сякаш отдолу имаше дракон. Легнах на земята, свих се на кълбо, покрих главата си с ръце и крещях: „Спрете, спрете, моля ви, Гея, Ки, Гера, Земина, спрете това, чуйте ме, моля ви, земни богини!” Огромната етажерка с книги се клатеше... Знаех, че ще ме смаже. Затворих очи. После клатенето спря и етажерката падна в обратна посока. Но когато всичко свърши, семейството ми...

Грабнах Ез и го притиснах към себе си. Той зарови глава под брадичката ми.

– Извинявай, че така ти се сопнах, когато ме попита за него там при надписа ХУД.

– Няма нищо.

– Казваше се Елиът – продължи Ез. – Бяхме еднояйчни близнаци. Но той беше съвсем различен. Той беше смел.

Аш мига към него с очите на млад елен.

– Толкова съжалявам.

– Всички сме загубили близки – казва Ез и бърше нос в тениската си. – Съжалявам. – Последното е предназначено за Хекс.

Хекс гризе кокалчетата си и се обзалагам, че иска цигара. Представям си го в онази стая, изправен пред пламъците сам, без близък човек. Как искам да го бях познавала Преди. Представям си го как седи до мен и трапезарията на розовата къща и държи ръката ми под масата, докато ядем бурито с мол сос, а мама му говори, че не трябва да пие газирани напитки и да пуши.

– В някои отношения е много по-лесно, когато нямаш близки – казва Хекс.

Това е неговият начин да се извини. Ез кима разбиращо.

Аш се подготвя за нощта и не гледа към нас. Той е скъсил ръкавите и крачолите на костюма си, който Хекс наричаше „сладък“, и сега изглежда дрипав и закоравял.

– Нещо ме издигна във въздуха и ме понесе над пустинята с такава лекота, сякаш бях някаква хартийка. Приземи ме в Тиранозавъра.

Нищо вече не ме учудва. Виждам как Аш лети като ангел през пустинята с развети плитчици, разперени ръце и затворени очи.

Докато си представям това, и аз затварям очи, а когато ги отварям, всички гледат в мен.

– Какво? – питам аз, като избягвам погледа на трите чифта очи – кехлибарени, малахитови и светлозелени. – Какво?

– Разкажи ни – отговарят те.

Не съм разцепила водите. Не съм способна на нищо специално, освен да чета енциклопедии. Не съм разцепила водите.

Но наистина си спомням, че преди да изгубя съзнание, протегнах ръце към вълната, която се надигаше пред входната врата на къщата ни и която отнесе баща ми. Аз спрях тази вълна, тя утихна и се отдръпна. Спасих розовата къща. Спасих себе си.

Всички ние сме луди. Но кой е нормален и кой — луд, как наричаш нещо ненормално в този нов свят?

Свършвам разказа си и всички доста дълго мълчим.

– Ще трябва да забравим това – казва Хекс. – Тук сме с някаква цел и тя не е да си мислим, че сме богове.

Но независимо дали сме полубогове или побъркани деца, къде да търсим първо?

Наоколо има толкова много разрушени хотели.

– Защо вие тримата не си починете? – казва Аш. – Аз ще остана на пост.

Хекс присвива очи.

– Струва ми се, че ще ти е нужно нещо повече от една арфа, за да ни браниш.

Аш вдига рамене и с едно умело движение събира всичките си масури в кок.

– Лира, не някаква арфа. Може би не. Но ще ви събудя, ако се налага.

Изражението на Хекс казва: Откога това момче взе да ми отговаря, но не му отвръща нищо. Чудя се дали ще мога да заспя. Не само защото съм разтревожена, но и защото близостта на Хекс предизвиква в мен същото вълнение, каквото топлият ветрец на оазиса предизвиква във ветрилните палми. Когато си лягаме, той ме прегръща, но не ме докосва никъде и скоро заспива. Аз не мога да се наместя удобно. Матракът в задната част на вана е тънък и усещам как пружините му се забиват в гърба ми. Ез, легнал на задната седалка, диша равномерно и също спи. От прозореца на вана виждам Аш, седнал на купчината боклуци, само една сянка. Той изглежда толкова уязвим и се питам дали беше добра идея да го оставим на пост сам.

Точно се унасям в сън и усещам ръката на Хекс по тялото си, като се надявам, че това е реалност, когато чувам нежния ромон на лирата и се изправям. Защо свири Аш? Отварям вратата, за да му кажа да спре – Хекс ще се събуди и ще го убие, защото ни издава със свиренето си – но Аш е с гръб към мен и ми дава знак с ръка да почакам. Има нещо властно в него, затова оставам на мястото си и се взирам в тъмното.

Огромна гола женска фигура с дебели талази розова и бяла плът е клекнала пред Аш. Бледите жабешки очи на смаяното й, отпуснато лице го наблюдават така, сякаш той е Месмер, първият хипнотизатор. Тя изглежда не вижда нищо друго. Аш продължава да свири на лирата и гледа право в нея. Разпуснал е косата си и сега вятърът я развява около лицето му. Той като че ли всеки момент ще полети във въздуха.

Чувам някой зад гърба си и виждам, че Хекс се е събудил и държи сабята си. Срещам погледа му и с глава му казвам – недей. Аш знае какво прави в момента, независимо, че понякога съм се съмнявала в него; това се опитвам да предам на Хекс телепатично. Но не е необходимо. Защото рубенсовата гигантеса затваря очи, клепачите й тежко щракват, като на омаяно дете, и цялото й масивно тяло заспива.

Аш отстъпва назад, сякаш ни закриля с тялото си, влиза във вана, подкарва го и ни отнася далеч в нощта.

Ез на задната седалка се събужда, сяда и разтрива очи.

– Какво става?

Хекс потупва шофиращия Аш по гърба.

– Ез, твоят приятел току-що си заслужи прехраната.

19

ОКО ЗА ОКО

Паркираме колата и носим оръжията си. Докато вървим из града, имам чувството, че участвам в парад на живи ордьоври за гиганти, лесна плячка, въпреки сабята на Хекс, нашите ножове и омайващата лира на Аш.

Задъхвам се и имам нужда да спра. Хекс ми дава глътка вода от манерката си. Внимавам да не отпивам много; дори и със запасите от Тара, водата няма да ни стигне за дълго. Оставихме известно количество и за нея, в случай че се върне.

В приличащия на картонен средновековен замък със счупени кулички и укрепления няма никой. Умалена на половина айфелова кула е паднала настрани сред бяла и светлосиня мазилка и натрошени кристални полилеи. Зелена гипсова статуя на свободата, прерязана на две в талията, е всичко, което е останало от „Ню Йорк, Ню Йорк” (може би повече, отколкото е останало от истинския Ню Йорк).

Но от черната пирамида, оградена с фалшиви палми, излиза пушек, което показва, че вътре има някой. Решаваме да започнем от там.

Стоим до лапите на гигантски гипсов сфинкс. Очите му, оградени с черни линии, изглеждат едновременно учудени и мъртви. Облягам се на раменете на Хекс и за секунда, докато натискам клепачите си с длани, виждам множество точки с цветовете на дъгата на черен фон. Как ще намеря сили да вляза вътре?

Ез хваща ръката ми; не съм сигурна мен ли успокоява или себе си.

– Какво искаш най-много от всичко? – пита тихо Хекс и се взира в счупената пирамида.

– Семейството си – отговарям аз. И теб, сигурно.

Хекс кима.

Ами ако майка ми и Венис не са там, ако Тара е пила принудена да ни упъти да дойдем тук, ами ако това е капан? Все пак в главата ми брат ми никога не спира да плаче за мен.

Фоайето мирише на пушек, в най-добрия случай стар, в най-лошия смъртоносен. Огромни златни фараони ни заобикалят, а златни колони с гравирани йероглифи поддържат почернелия от сажди таван. В огнището по средата на пода, покрит със златни и черни плочки, има голям куп кости, което ни подсказва, не може би сме на прав път. Като се крием в сенките далеч от червената светлина на пламъците, се отправяме към казиното.

Там Хекс изважда сабята си и всички заемаме местата си до него.

Една гигантеса, която прилича на предишната, само че е с египетска прическа, седи неподвижна като скала и държи игрален автомат в ръцете си, сякаш е детска играчка. Тя натиска ръчките и гледа безизразно в картинките с цветни плодове и животни, без да ни обръща внимание.

Минаваме покрай нея, като вървим в сянката покрай стената и влизаме в кафенето. Там има още трима гиганти, двама мъже и една жена. Те ядат парчета месо, които късат от трупове, окачени на куки на тавана и пият течност от сребърни кофички за шампанско, поставени под оцеждащите се животински трупове. Опиянени от кръвта, заситени, те не усещат присъствието ни. Съществата, с техните хлътнали очи и обезобразени уста, и парчетата сурово месо, което виси на куките, ми напомнят на една картина от Франсис Бейкън, от която някога не можех да откъсна очи.

Отминаваме пияните гиганти и влизаме в по-малко помещение. Там, в нишата, на една маса лежи жена. Приближавам и тя протяга костелива ръка с измършавели пръсти. Имам чувството, че сънувам, вървя през гъст облак и не мога да стигна до нея. Хекс и Ез са от двете ми страни. Аш върви отзад. Съсредоточавам се върху факта, че те са тук, че не съм сама.

– Пенелопи – казва жената.

Не си позволявам да се разплача, не искам да вярвам, че е тя; болката ще е непоносима, ако не е тя.

Преди, когато изпитвах болка, се опитвах да се успокоя, като си представях устройството на цветята – чашката на цвета, венчето и венчелистчетата, плодника със стълбче и близалце. Но не можеш да се отърсиш от болката така лесно. Щом влезе в теб, тя е като водата, която се изкачва от корените на растението по стъблото до листата.

Жената е облечена с бяла роба, която изглежда направена от покривка за маса, а косата й е пръсната на всички страни около слабото й лице. Главата и лицето й изглеждат несъразмерно големи за тялото. Очите й са обградени с дълги мигли. И са сиви. Когато бях малко момиченце, си мислех, че тя прилича на богинята Афродита, за която баща ми ми четеше от книгата с митове. Прекрасна структура на костите, тънка талия, пълни гърди и ханшове. По онова време не исках нищо друго, освен да стана като нея, когато порасна. Или, може би, не? Да бъда достойна за нея по някакъв странен начин.

– Мами! – Падам до масата, сгърчвам лице под напора на чувствата, които повече не мога да сдържам.

– Мами!

– Пенелопи? – Тя плаче, но устните й са си все същите. Устните, които ме целуваха за лека нощ и шепнеха „обичам те, обичам те” не знам колко пъти. И това нямаше значение, защото винаги следваха още „обичам те” докато накрая вече нямаше нищо.

– Можеш ли да станеш? Ще те вземем с нас – казах аз. – Това са мои приятели. Ще ни помагат.

Тя им се усмихва.

– Красиви сте, всички – отговаря тя. – Толкова красиви в това мрачно място.

– Ще те носим, може ли?

Тя клати глава, не.

– Не мога да изляза оттук, скъпа. Не ти ли обясниха?

Вдигаме я от масата; тя е толкова лека, че бих могла да я нося и сама, но не искам. Имам чувството, че ако я изпусна, ще се счупи. Хванала се е за врата ми и се взира в лицето ми, а гласът й е сух като напуканите й устни.

– Какви красиви очи имаш.

Не казва нищо за липсващите ми къдри, но прокарва ръка по главата ми и я оставям да гали късата ми, остра косичка.

Спомням си как през цялото време се гушехме и целувахме по устните, дори и когато бях сърдито тринайсетгодишно момиче и всеки ден се карах с нея, тичах боса по улицата и заявявах, че ще си намеря друго семейство. В онази нощ двете лежахме в моето легло, а тя приглаждаше косата ми и топлеше загрубелите ми от асфалта ходила на прасците си, докато заспя.

– Какво стана, мами? Какво стана в онзи ден?

Устните й потреперват и се свиват.

– Имаше толкова много вода... Само че по някаква причина не стигна до нас. Не знам как. Но баща ти...

Тя млъква, очите й се пълнят със сълзи, устата й остава безмълвна.

Татко. С неговата буйна коса, високо чело и рогови очила, закрепени на дългия му нос. Сърфиращият учен. Обичаше морето, беше избрал да живее край морето. Как е възможно морето да го е отнесло? Но тя каза, водата не стигна до нас. Тя и Венис са били пощадени по някакъв начин.

Образът на баща ми избледнява и на негово място в съзнанието ми се появява брат ми.

– Къде е Венис? Мамо?

Ръцете й ме стискат по-здраво, по-силно, отколкото може да се очаква. Тя поклаща глава, свива устни и заприличва на малките кукли с глава от ябълка, които правехме в предишния си живот.

– Не знам. Не знам какво е направил с него....

Гърлото ми е пълно с пепел.

– Кой?

– Човекът ме доведе тук. Той знаеше за теб. Търсеше те.

– Какъв човек? – питам аз, макар че вече се сещам за отговора. Доколкото ми е известно, само един човек ме търси.

– Кронен.

Хекс ме докосва с рамо, за да усетя горещината, която излиза изпод ризата му. Кронен. Бащата на гигантите.

– Той как разбра, че си ми майка?

Тя се оглежда, после прошепва и трябва да се наведа към нея.

– Стените имат уши. И зрение.

Сещам се за хората в хотел „Лотос”, за сирените, за Биатрикс, дори за Тара, но не мога да повярвам, че тя би ни причинила зло.

– Той ни беше ядосан и преди. На баща ти. Те работеха заедно и баща ти беше против експериментите, които той правеше. Когато се опита да го разобличи, това застраши живота му. Всички бяхме в опасност дори и Преди, и то не само, че ще загубим къщата си. Трябваше да вярвам на баща ти – каза тя с тих, смутен и тъжен глас. Заприлича ми на онези бездомни хора на улицата, които си мърморят нещо на себе си.

– Той в никакъв случай не трябва да те намери. – Тя вдигна ръка към лицето ми и махна във въздуха около мен, сякаш правеше заклинание, за да ме защити. Наведох се и я целунах по бузата, кожата й беше бледа, суха и сбръчкана над острите кости.

И после се стряскам и излизам от призрачния момент.

– Ето я Пен, ослепителката на гиганти – казва един глас.

Обръщам се и виждам мъж, не много по-висок от мен.

– Къде отиваш? – пита той със спокоен глас, което е по-страшно, отколкото ако крещеше.

– Отивам си – отговарям аз. Опитвам се да звуча смело, но съзнавам, че опитът ми е жалък.

Човекът потупва козята си брадичка с малката си, чиста ръка.

– О, не, не е така просто. Ти ослепи Бул, който лично съм създал. Едно от първите ми две деца, онези, от които започна всичко това. Моето бебе. Не си ли чувала израза „око за око”? – Той вдига собствените си очи нагоре и разглежда тавана, като обръща орловия си профил към нас.

Хекс излиза напред с извадена сабя, но тогава нещо се показва от сянката и това е Бул, гигантът, когото ослепих. Той души въздуха като огромно куче. Празната очна ябълка, която зее в главата му, ми напомня какво съм извършила. Хващам Хекс и го дърпам назад.

– Трябва да ми дадеш нещо, което да размениш за нея – казва човекът с тих, почти фъфлещ глас.

– Какво искаш?

– Върви по дяволите! – казва Ез.

Всички поглеждаме към него. Той е застанал рамо до рамо с Хекс. Сега виждам, че Ез е доста по-висок; никога не съм се замисляла за това, защото Хекс е по-силният от двамата. Ез изглежда също толкова готов да се бие, колкото и Хекс, и се чудя как се е случила тази промяна.

Бул – едно от живите оръжия на Кронен – се размърдва. Една малка египетска статуетка пада от нишата и се разбива на пода.

– Не – казвам аз. – Няма проблем. Оставете го да говори.

– Око за око – казва Кронен, който все още гледа омаяно тавана и потупва космите по брадичката си, сякаш са някакво животинче. – Искам окото ти.

– Този е луд – казва Хекс. – Доста по-зле е, отколкото предполагах.

Но мен вече не ме интересува нищо друго, освен да помогна на майка си.

– Върни ми майка ми и можеш да вземеш лявото ми око.

Аш, Ез и Хекс слагат ръце върху мен едновременно.

– Дай ми първо окото – казва Кронен. – Или ще кажа на Бул да свърши тази работа.

– Не, Пен – казва Ез и вплита пръсти в моите, а аз чувствам как пулсира кръвта му. – Не!

Обръщам се да го погледна, после поглеждам Аш и Хекс.

– Не мога да я изгубя втори път. – Искам да плача, но гласът ми звучи много спокойно.

Странно ръмжене излиза от гърлото на Бул.

Майка ми е затворила очи. Костите по лицето й са изскочили. Тук долу няма да издържи още дълго.

– Пенелопи, ръцете ми са толкова студени – казва майка ми. – Ръцете ми са толкова студени. Би ли ги стоплила?

– Чакай, мами. Дръж се. Скоро. Ще се върна, обещавам ти.

– Вече е късно – казва тихо Хекс. – Тя няма да оцелее.

Избутвам приятелите си и тръгвам към човека.

– Вземи окото ми – казвам. – Аз имам още едно.

Преди те да успеят да реагират, земята се разтърсва с познатия грохот. Другите гиганти са излезли от унеса си. Те се появяват от всички страни с тромави стъпки, душат въздуха, размахват ръце и изглеждат червени на светлината на свещите.

В този момент разбирам, че окото ми не е достатъчно, че приятелите ми и аз ще изгубим много повече. Ще изгубим всичко.

20

ЯСНОВИДСТВО

Аш съзнавал, че е по-вероятно да го спаси красотата, а не интелигентността му, за която са му казали, че е пренебрежима, нито дори музикалният му талант, който никой не е забелязал, освен диригента на хора Аутър. Но и диригентът на хора също се интересувал повече от външността на Аш. Будещата завист светлокафява кожа, „правилният” нос и бадемовите зелени очи с предизвикателните „момичешки” мигли, високият ръст, широките рамене, естествено мускулестото тяло.

– Трябва да станеш модел – казал му диригентът на хора, вместо да му каже: „Трябва да станеш професионален певец. Музикант“ Диригентът на хора го наблюдавал през цялото време и Аш се чувствал неудобно от това, но все пак му харесвала идеята един ден да стане модел. Мислел си, не би бил доста добър в тази работа, защото имал силно въображение (за което майка му често му се карала) и бил забелязал, че най-добрите модели изглежда имали способността да се пренасят от едно място на друго. Той можел да лети в ума си. Особено когато пеел.

Един ден майката на Аш се върнала от работа по-рано в едностайния им апартамент и го заварила, че е избягал от училище, пуши трева, пее и свири на пиано за красивото, тъмнокожо момче Даръл Уайт. Тя започнала да чупи пианото на Аш – пианото, което диригентът на хора му бил дал, най-ценното му притежание, единствената вещ, която го карала да се чувства вкъщи. После го нарекла тъп педал и го изгонила от дома им.

Аш останал да спи при Даръл Уайт няколко нощи, но после семейството му станало подозрително и го помолило да напусне. Той отишъл в дома на диригента на хора, който живеел сам в един от добрите квартали на града. Аутър се усмихнал широко, когато видял Аш на прага и го поканил да влезе. Аш за пръв път бил благодарен, но и се срамувал от „правилните” си черти и светлокафява кожа. Останал при Аутър до нощта, когато последният влязъл в спалнята му. Аш отишъл в приют, където живял до деня, в който получил първият си ангажимент като модел за известно мъжко списание. Цял живот си бил представял този момент, обаче на първата му фотосесия настъпил краят на света.

Ез бил кръстен на Езра Паунд, а Елиът – на Т. С. Елиът, двама велики поети модернисти. Логичен избор за родителите им, които били професори по английска литература и поети. Червенокосите близнаци наследили цвета от ирландската си майка, Шон, и елегантната структура на костите от руско-еврейския си баща Марк. Когато станал по-голям и изучавал творчеството на съименника си, Езра понякога съжалявал, че родителите му са му избрали това име, защото, макар че бил несъмнено блестящ поет, Езра Паунд в по-късните си години се проявил като фашист и луд човек.

В своята бяла, огряна от слънцето спалня в доста изисканата им къща в испански стил една сутрин през късната пролет четиринайсетгодишният Ез попитал четиринайсетгодишния Елиът дали може да му каже нещо. Те стояли един до друг пред огледалото с дъбова рамка и се приготвяли да тръгват за частното училище в Уестсайд, където Елиът бил много добър спортист и ученик, а Ез мечтаел и неудържимо рисувал голи мъжки тела в час, въпреки опасността да бъде разкрит. Две толкова различни момчета, макар и еднояйчни близнаци, облечени с училищната униформа – бели ризи и тъмни панталони. Ез носел червена вратовръзка, макар че не се изисквало. Косата му била по-дълга и естествено къдрава, докато Елиът приглаждал своята назад. Това бил техният сутрешен ритуал – да се разглеждат пред огледалото, преди да тръгнат за училище. Изпълнявали го още от ранно детство. Но все още намирали за забавно, че толкова си приличат, а са толкова различни. Понякога Ез се гледал в огледалото сам и си мислел: „Мразя те. Какво не е наред е теб? Защо просто не се махнеш?“

В онази сутрин Ез нямал намерение да казва на брат си. Но по някаква причина, като гледал двамата в огледалото, не можел да се сдържи. Непреодолимите импулси били негова характерна черта. Затова не можел да се спре да рисува голите мъжки тела. Затова не можел да се сдържи да яде прекалено много сладко. Не можел да се спре, въпреки че знаел всичко за доброто хранене и дори на четиринайсет готвел по-хубаво и по-здравословно ядене от всички в къщата. Той научил Елиът да яде суперхрани, което още повече засилило атлетичните му способности. Но често, след като сготвел боб мунг и салата от кейл за семейството си, Ез тайно изяждал една-две кутии сладолед с аромат на тропически плодове.

– Знаеш ли, аз съм гей – казал Ез на отражението на Елиът в огледалото.

Елиът не трепнал.

– Знам това, Ез – казал нежно той.

– Знаеш?

– Аха. Мисля, че повечето хора знаят.

– Мама и татко?

– Мисля, че да.

– О-о...

Елиът се обърнал с лице към Ез, а красивият му профил се оглеждал в огледалото.

– Тези рисунки на голи мъже? Те някак го издават. Много добре изпълнени, между другото.

– О, да – казал Ез. – Рисунките.

Те се засмели, първо се кикотели, после избухнали в истеричен смях и накрая в безпогрешно и напълно идентично пръхтене. Майка им трябвало да дойде да чука на вратата, за да ги предупреди, че ще закъснеят за училище.

Името на момичето било Икста. Икста казала на Александрия, че то означава принцеса. Александрия си помислила, че тя наистина прилича на принцеса. Момиче от приказките с бяло-руси плитки, очи като светулки и нежно, бледо лице. Дори и блузите й били като на принцеса, розови и искрящи. Александрия имала цял шкаф с такива блузи, повечето покрити с розови искрящи сърца, но не желаела да ги носи.

Александрия казала на Икста:

– Наричай ме Лекс.

Икста и Лекс. Харесвало й звученето на имената им заедно, „кс”-тата.

През нощта, преди Икста да дойде на гости за пръв път, Лекс толкова се вълнувала, че почти не спала и изгризала ноктите си, макар че била обещала на майка си да се откаже от този „гаден навик”.

Икста и Лекс влезли в голямата жълто-бяла къща с розовата градина на Лекс. Тя се намирала много близо до училището, но Леке не била сигурна, че родителите на Икста ще са съгласни момичетата да се прибират сами. Те вероятно допуснали, че родителите на Леке или бавачката й ще ги вземат, само че бавачката чистела вкъщи, а родителите ги нямало, както винаги. Все пак Леке била сигурна, че ще може да защити Икста, ако някой непознат ги безпокои.

Когато стигнали до къщата на Леке, момичетата се качили в нейната стая. Тя била обзаведена в розово. На Леке това никак не й харесвало, но майка й се наложила.

– Това е стая за принцеса! – възкликнала Икста.

Леке вдигнала рамене.

– Ако беше твоя, щеше да е така. Аз съм по-скоро дракон.

Икста взела инкрустираната с черупки от морски охлюви четка за коса и погледнала приятелката си. Косата на Леке била гъста, къдрава и дълга, макар че постоянно молела майка си да й разреши да я подстриже.

– Мога и теб да те превърна в принцеса – казала Икста. – Толкова си хубава.

Обикновено Леке не искала да изглежда красива, но този път през стомаха й минали приятни тръпки. Тя оставила Икста да среше заплетената й коса и да лакира ноктите й с яркия розов лак, който майка й й била купила. Въпреки че не обичала лак, защото миришел лошо и от него я заболявала главата, тя отворила прозореца и не се оплакала. Икста имала толкова сериозен вид и работела толкова съсредоточено с малките си пръсти по изгризаните и мръсни нокти на Леке. Поради миризмата на цитрусовите дървета от двора и хлора от басейна стаята ухаела на лято, което и без това скоро щяло да настъпи.

– Имате толкова много лимони! Може ли да направим лимонада? – попитала Икста.

Слезли в задния двор и Лекс разгледала дървото, за да избере най-хубавите, най-жълтите лимони за Икста. После двете момичета отишли в кухнята и направили лимонада, която сервирали в кукленски порцеланови чашки за чай.

Лекс никога не си и помисляла, че някой ден ще направи чаено парти, а още по-малко, че ще пие от кукленски чашки, които ще държи с лакирани с бляскав розов лак пръсти. Но Икста направила така, че всичко изглеждало съвсем естествено.

– Виждаш ли, ти си принцеса – казала Икста.

– Аз все още предпочитам да съм дракон.

– Знам. Ти не си нито дракон, нито принцеса. – Икста посочила своя тишърт, който, разбира се, бил розов, и на него имало искрящ лавандулов еднорог.

За първи път през този ден Леке се усмихнала. Тя не знаела, че тази усмивка била още по-магическа от нейния порцеланов чаен сервиз, от огледалното бюро, изцапано с лак за нокти във всички нюанси на розовото, от нейното лимоново дърво, от дългата й, къдрава коса. Да, тя би могла да бъде еднорог. Еднорозите имат остър рог и могат да се бият.

Тогава тя все още не знаела, че дори и с магическия си рог няма да успее да защити Икста от хапчетата, които се предлагали почти в толкова нюанси, колкото и лакът за нокти на огледалното бюро. Нито че в известен смисъл смъртта от свръхдоза може да се разглежда като милостива, като се има предвид какво щяло да стане със света.

В съня си под упойка ги виждам всички тях в миналото; знам какво им се е случило, сякаш съм присъствала и съм гледала. Но не мога да видя какво им се е случило, след като сме се разделили и къде са отишли.

21

СЪН ПОД УПОЙКА

Когато се събуждам, лежа в стар черен мерцедес със скъсана тапицерия, завита с грубо одеяло, което мирише на мокро куче. Под него тялото ми е покрито с ледена пот – по колената, под мишниците, между гърдите – и от това зъбите ми започват да тракат. Главата ме боли така, сякаш някой е удрял слепоочията ми с чук, а мястото около лявото око ужасно ме сърби и с него не виждам. Пипам платнената превръзка, която го покрива. Опитвам се да пъхна пръсти под превръзката и тогава повръщам на одеялото толкова силно, че сякаш изхвърлям сърцето и дробовете си.

– Поне го хвърли през прозореца – казва мъжки глас.

Познавам, че това е мъжът, който ме откри в мазето и ми даде колата. Мърк, който познаваше родителите ми. Той взима одеялото и го изхвърля през прозореца.

Той е загорял от слънцето и носи парцалива риза и джинси. Очите му ме оглеждат хладно, непроницаемо.

– Какво се случи? – задавено питам аз и всъщност не искам да ми отговаря.

– Кронен. Но не може да се връщаш там. Той щеше да те убие, бавно. Измъкнах те навреме, почистих го, превързах го и ти дадох обезболяващо. Ти спеше под упойка.

– Той обеща – казвам аз, хълцайки. От това окото още повече ме боли. Не, не окото, а... – Къде е майка ми?

Мърк поклаща глава и отклонява погледа си.

– По-добрият въпрос е къде ти искаш да отидеш?

– Къде са приятелите ми? Какво е станало с тях? Хекс! – крещя аз и удрям по колата. – Хекс!

Къде биха могли да отидат? Спомням си как лежа, сложила глава в скута на Хекс, а плаващата къща се поклаща. Целувките му... ръцете му, които ме галят под водата, така, както само аз съм се галила, само че много по-хубаво. Бяхме там заедно, всички ние, в дома на Тара.

Може би ако отида в оазиса Туентинайн Палмс, ще я намеря. Макар че преди не можеше да види брат ми, сега може би има представа къде е. Може би тя ще ми помогне да намеря приятелите си.

Трябва да се върна там. В оазиса.

Дори не съзнавам, че съм изрекла това на глас.

– Да. Точно така. Сети се.

Знам, че оазисът се е променил веднага щом двамата с Мърк пристигаме там. Не мога да кажа защо, но го усещам с костите, жилите и празната си очна ябълка. Нещо ужасно е дошло тук. Но може би това са само мои фантазии, породени от страданието.

Само едно палмово дръвче лежи във водата, останалите са по местата си. Слънцето залязва и водата е червена, сякаш дървото кърви в нея.

– Ще се справиш ли? – промърморва Мърк и издишва дима от цигарата си.

Не отговарям. Няма значение. Ако кажа да, той ще си тръгне, а същото вероятно ще се случи и ако кажа не. Той вече веднъж ме прати на път сама.

Стоя до езерото, докато последните лъчи на залязващото слънце стават още по-червени, оцветяват всичко и после изгасват. Студена сянка пада над оазиса и усещам тръпки по ръцете си. Щом слънцето се скрива и вече не заслепява окото ми, виждам вана, паркиран от другата страна на оазиса, и рога на изобилието, който Ез е нарисувал по вратите. Мърк също го вижда.

Той кима и казва:

– Отивай.

– Ти ще дойдеш ли?

Той казва не. Очите му са странни, почти тъжни.

– Трябва да свършиш това сама. Това е единственият начин да станеш по-силна и да усъвършенстваш дарбите си.

И преди да успея да отговоря, колата му се отдалечава надолу по пътя в облак прах.

Тичам, като придържам с ръка превръзката – всяка стъпка е съпроводена с остра болка – към вана, но когато стигам до него, спирам. Защо пуснах Мърк да си тръгне толкова бързо? Ами ако приятелите ми не са тук? А ако някой друг е тук?

Промъквам се до прозорците колкото мога по-тихо и поглеждам вътре. Ванът е тъмен и празен.

– Хекс! – крещя аз и не се страхувам, че може да чуе който не трябва. – Хекс! Ез! Аш!

Гласът ми се разнася във въздуха. Никой не отговаря.

Пак тичам, този път към водата и моста до плаващата къща. Подът скърца, когато влизам вътре. Въздухът все още леко мирише на билки и пустинни треви, сухи и сладки.

После виждам на пода сабята на Хекс. Лягам до нея и държа главата си с две ръце, защото ако я пусна, сигурно ще падне. Сълзите се стичат по едната страна на лицето ми, а другата буза е абсолютно суха. Тибетската богиня Тара е родена от сълзите на състраданието към страдащите; може би тази Тара ще ми се яви сега.

Но не, всички те са изчезнали.

Къде е Хекс, с изящните си ръце и ноздри, с ироничната си усмивка? Къде е нежният Ез и Аш, който доказа, че не трябва да бъдем това, което хората ни казват, че сме, и че изгубената любов се връща. Аз ги изоставих. Изоставих ги много бързо. Сега трябва да ги търся. И трябва да търся брат си.

Губя съзнание на пода, свита като странните неща в бурканите на Тара. Лодката под мен се люлее и настъпва тъмна нощ.

Когато идва утрото, слагам в джобовете си останалите шишенца с тинктура, взимам сабята на Хекс и бавно се разхождам из оазиса. Вече става горещо и по врата ми се стича пот. Не чиста пот, а токсична, зловонна. Слизам надолу към водата, за да си измия лицето и виждам малко купче от някакви бели неща на брега.

В началото не разбирам какво е това. После разпознавам кости от човешко тяло (ребро, долна челюст, костите на стъпалото, раменна кост, бедрена кост...), малко човешко тяло. Костите на момиче. Добре оглозгани. До костите лежи червен копринен шал и сребърна гривна, които разпознавам; те бяха на Тара.

Момичето е в подножието на хълмовете в пустинята и рови с градинска лопатка из съчките и камъните, търсейки билки и цветя, нещо живо. Тя вярва, че все още има живи неща освен ветрилните палми и другите растения в нейния оазис. Небето над нея е като огромно око, което я наблюдава. Носи ботуши и джинси вместо копринени шалове, но на главата й има червен копринен шал под шапката и една сребърна гривна на ръката.

Когато е на колене, тя усеща труса. Затваря очи и прошепва: „Ом таре там соха. Аз ще се преродя. Няма да предам това място”.

След като избягва от чудовището, което я напада, Тара се връща в оазиса, но бива преследвана дотам. Гигантите я заплашват със смърт, ако не им каже къде сме. Тя знае, тя ни вижда, но не им казва. И не оцелява. Поне не в настоящата си форма.

Вземи костите ми, Пен, зарови ги в земята. От тях ще израсне живот.

Без дори да съзнавам какво правя, тичам със всичка сила обратно до вана, сякаш бързината по някакъв начин ще ми помогне, ако не съм много, много закъсняла.

Връщам се с черната кутия, в която преди беше картата, и започвам да прибирам костите вътре, сякаш без тях ще загина мигновено.

Палмите прошумяват от горещината, не от ветрец. Вратът ми, наведен над кутията, е толкова напрегнат от болка, че ако рязко мръдна, ще се счупи. Поглеждам към празното небе, после към мътната вода. Просветва дъга и се разтваря в бялата светлина над оазиса. После слънцето почернява пред единственото ми виждащо око. Пропадам в нещо, което напълно се различава от останалия свят.

Венис каза:

– Аз съм толкова мекушав, ти ме направи мекушав. Не искам да съм мекушав като теб.

Беше се върнал от училище и ни беше разказал, че е блъснал едно момче.

– Знаеш, че не трябва да правиш такова нещо – каза майка ми. Тя приготвяше вечерята и не го поглеждаше. На лицето й се изписа онова разсеяно, разтревожено изражение.

Отидох и седнах до него на масата, която беше покрита с неговите блокчета лего. Почти не беше останало място за яденето и се ядосах на майка ми, че не го е накарала да разчисти.

– Защо го блъсна?

– Играехме баскетбол. Той се фукаше и аз му казах, че е от онези гадни играчи, които не пускат топката и така пречат на отбора. Той ме блъсна пръв.

Майка ми най-накрая започваше да схваща за какво става дума и дойде при нас, като триеше ръце в престилката си. Миришеше на лук.

– Ти знаеш, че в такъв случай трябва да потърсиш помощ от някой възрастен, нали така, Вен?

– Не! Не искам да го обаждам на учителите! Искам да му покажа, че не съм мекушав! Като тебе, като всички вас! Дори и татко! Вие всички сте мекушави!

Той побягна и аз го последвах. Почуках на вратата му.

– Моля те, пусни ме.

Почаках известно време, докато накрая чух, че ключът се превъртя в ключалката. Той седеше на пода със стотици бейзболни картички, пръснати около него.

– Ако някой ти направи нещо лошо, ще го пребия – казах му аз.

– Не, няма – отговори той.

– Така е, защото съм откачена – казах аз.

– Не, защото си мекушава.

– Това също е вярно.

– Татко не трябваше да си губи работата. Трябваше да се бори за нея.

– Мисля, че не е толкова просто.

– Трябва да се бори с банката и да не позволи да ни вземат къщата. Трябва да направи нещо.

– Опитва се – казах аз, но знаех за какво говори Венис.

– Гадно ми е, че всички вие сте толкова мекушави – каза брат ми. Лицето му почервеня и очите му станаха още по-светли. Изправи гръб. По коленете му имаше рани, драскотини и ожулвания, но никога не би се оплакал, че го боли.

Седя в колата и се чудя как бих могла да компенсирам това, че проявих мекушавост, не спасих семейството си, не спасих приятелите си, не помогнах на никого. Държа сабя в ръка, имам кола и продукти. Имам черна кутия, която навремето съдържаше само една карта и която напълних с костите на едно магическо момиче. Знам дори къде мога да открия Кронен.

Във вана намерих парче хартия. На него пише Банка на апокалипсиса и има упътване. Намери Пен. Намери Кронен и го убий!!! Намери Пен. Написано е с почерка за графити на Хекс.

Малкото ми братче никога не би нарекло Хекс мекушав.

Нито пък мен. Вече не. Никога вече.

22

БАНКАТА НА АПОКАЛИПСИСА

Сградата има златни колони и масивна врата, стенопис, изобразяващ гиганти, от чиито уста като провиснали цигари стърчат малки тела. Очевидно не съм единствената, която се интересува от Гоя. „Банка на Апокалипсиса“ гласи ръкописна табела. Тя е закрепена върху купчина боклуци – развалини и оглозгани човешки кости. В нея различавам врати и прозорци, части от камини, плочки, метални тръби, дъски, табели с надпис „Просрочена ипотека”. Домовете на толкова много скелети. Хора, които някога са се борели за последната кифла с боровинки, коленичили са, за да чистят пода на банята и са се целували за лека нощ, мислейки, че поне са в относителна безопасност. Сега те са само прах на боклука.

Катеря се по отломките към вратата. Отнема ми доста време, достатъчно, за да може един гигант да ме види през червения стъклопис и да посегне да ме смачка в ръката си, която е с размери на трактор.

Майка ми изобщо не предвиди тази опасност. Тя се страхуваше, че ще се разболеем, защото пием вода от чешмата, ядем генетично модифицирани плодове и зеленчуци и дори защото дишаме въздуха. Трябваше да се мажем със слънцезащитен крем всеки ден заради онази дупка в озоновия слой, която й пречеше да спи нощем. Даваше ни витамини и ни купуваше само шампоани без химикали, макар че от тях косата ми никога не ставаше мека и чиста като на Мойра. Тогава мразех нейния страх и това, че ми го предава и на мен. Сега го разбирам, но вече не мога да бъда като нея. Трябва да се боря.

Таваните са толкова високи, че не виждам къде свършват, а единствената светлина прониква през кървавочервеното око на стенописа. Навсякъде около мен има сводове като в крипта. Цялото място е мавзолей.

– Ето я – казва един глас.

Не гигант, а Кронен излиза от сянката, облечен с внимателно изграден костюм от малки парченца изсушена грапава материя. Налагам си да го посрещна смело. Сабята в ръцете ми прилича на игла, дори и на мен, макар че Кронен е само няколко сантиметра по-висок.

– Ти се върна? – казва той усмихнато. Това още повече изкривява несиметричните части на лицето му.

– Знаех си, че ще се върнеш.

– Искам си приятелите – отговарям аз. – Ти получи окото ми. Взе майка ми. Искам да знам какво е станало с нея и приятелите ми. И с брат ми.

– Приятелите са важни. Братята са важни. Синовете, синовете са важни.

– Знам – казвам аз. – Съжалявам за онова, което извърших, но ти си отмъсти. Око за око.

– Какво ще ми направиш, ако не ти помогна да ги намериш? Ще забиеш нещо в окото ми? – замислено пита той.

Не позволявам на ръката си да докосне празната очна кухина под превръзката. Няма да мисля как това око го няма, как всяка творба на изкуството, всяко любимо лице, които то е отразило, са изчезнали заедно с него. И преди бях видяла лудостта в лицето на Кронен, но сега тя се пръска като цирей. Този отвратителен костюм изглежда е направен от изсушена кожа.

– Ако не ми кажеш, ако не ми ги върнеш невредими, ще те убия – отговарям аз.

Кронен гали космите по брадичката си с маниер, който изглежда твърде интимен, почти сексуален. Върти очи замислено.

– Не знам къде са приятелите ти – казва весело той. – Милата ти майка умря от естествена смърт, горкичката. Брат ти избяга от мен. – После гласът му се променя, става по-дълбок, очите му пронизват лицето ми. – И не можеш да ме убиеш, колкото и да искаш. Забравила ли си кой съм аз? Какво съм сътворил? Какво съм унищожил?

От смеха му земята започва да се тресе, но причината са стъпките на влизащия в стаята гигант.

Сега сабята ми наистина е игла. А цветът на страха, който преминава по вените ми? Както пише старият ми приятел Омир, страхът е зелен.

– Това е Кътър – казва Кронен. – Другият ми син. Съвършеният ми син. Другият ми оригинал. Като Бул. Моите бебета, от които произлязоха всички останали не толкова важни, не толкова съвършени форми. Но Кътър е най-съвършеният. Струва ми се, че сте се срещали и преди.

Този гигант има две очи и няма господарка, която да контролира действията му. Той е по-голям от Бул и Фрек и прилича на Кронен, със същия орлов нос и козя брадичка. Дори и очите си върти по същия начин. Това е гигантът от хотел „Лотос”.

Вдигам своята нихонто и си спомням какво ме е учил Хекс. Когато удряш, това не е мисъл. Това е чисто действие. Ти въплъщаваш резултата, не действието. Като при най-дълбока медитация.

Но моята сабя няма дори да одраска това чудовище. Кътър спира и ме разглежда така, както аз навремето бих разглеждала кацнало на някое листо насекомо. Той протяга ръка и аз гледам омаяна основите на ноктите му, които са побелели от гъбички, като болно дърво. От плътта му се излъчва непоносимо гадна миризма на нещо, което е създадено, но не от Боговете или Природата.

– Ти ослепи Бул – казва Кътър. Сега вече не съм насекомо, а нещо отровно, което той иска да убие.

– Да. Опитвах се да спася живота си. Пожертвах собственото си око като възмездие.

Свалям превръзката си и му показвам ужаса, който вероятно се вижда там.

Кътър се приближава, за да погледне, и гнилата миризма обгръща лицето ми. Аз не трепвам. Погледът му е втренчен и безжизнен. Оглеждам се в зениците му – две млади жени, всяка с по едно око и дълбока отворена рана на мястото, където е имало око. Спомням си за Фрек, омагьосан от приказките на Биатрикс, за гигантесата, хипнотизирана от Аш.

– Имам и още нещо за теб – казвам аз. – Твоята история.

– Какво знаеш ти за мен, малко сляпо същество? – пита Кътър и от гласа му Банката на апокалипсиса се тресе.

– Знам за много неща. За богове и чудовища, метаморфози, заклинания и магии, дървета и океани, гостоприемство, вярност, предателство, големи войни. Знам за клеос и знам за любовта.

Кронен пак се смее, тихо нервно хилене.

– Любов? Този свят не е подходящ за любов. – Той срамежливо покрива устата си с ръце и вдига очи към тавана. Костюмът му пропуква. Смехът спира. – Убий я, Кътър.

Чудовището поглежда Кронен, после обръща глава към мен и примигва. До този момент не бях забелязала тъгата в очите му.

– Ще слушам – казва той и държи Кронен за задната част на врата. – Разказвай.

Затварям очи. Аз съм визионерът, едноокият виждащ. Аз съм Пен. Аз мога да се боря със силата на образите и думите.

– Ще ти разкажа една история за Преди.

Имало едно време едно малко момче на име К. С големи тъмни очи, момче, невинно като всяко друго момче. Момчето обаче било различно от другите по това, че било прекалено интелигентно за този свят. Светът не го разбирал. На пет години той смятал като петнайсетгодишен, на петнайсет разбирал математиката на ниво колеж и майка му (баща му ги бил напуснал) го записала в университета. Той бил по-умен и по-млад от всички други, не обичал да говори с никого и да го докосват. Не излизал от стаята си и правел някакви странни експерименти.

След време напуснал колежа, защото знаел повече от всичките си професори, намерил си работа в една лаборатория и самостоятелен апартамент.

Тъй като бил дребен и израснал в малък, мизерен апартамент, докато повечето хора живеели в големи къщи, той искал неговите същества да бъдат огромни, грамадни като планини. Взел клетки от най-едрите хора, които успял да намери. После ги инжектирал в три ембриона, които откраднал от лабораторията, където работел. Двама синове и една дъщеря. Децата се родили и продължавали да растат и растат. Трябвало да бъдат скрити. Трябвало да им се правят операции и да бъдат подлагани на лечение, така че костите им да не растат толкова много и да могат да издържат огромните им туловища. След това К. взел клетки от децата си и ги инжектирал в клетките на други ембриони, за да създаде клонинги. Не се тревожел, че те могат да се обърнат срещу него. Те, в края на краищата, били негови деца, независимо от всичко, което им причинил, независимо от начина, по който ги създал и деформирал за собствените си цели. Една много голяма инвеститорска компания наела К., когато отишъл при тях и им казал какво е създал. Той вярвал, че когато разберат колко много власт ще им помогне да придобият, те няма да го предадат. И те не го предали.

Когато поостарял, К. се преместил в златна къща с мраморен под и изградил огромна лаборатория. В лабораторията имало още един учен, който започнал да поставя под съмнение работата на К. Ученият не открил всичко, но знаел твърде много, затова бил уволнен. Той се прибрал при семейството си в тяхната розова къща край морето и им казал какво се е случило, но не и защо се е случило. Скоро той вече не можел да плаща вноските за къщата и банката, която финансирала експериментите на К., заплашила да отнеме дома на този учен.

К. не се интересувал от учения или каквото и да е друго; той бил зает със създаването на своята раса от огромни същества. Но проблемът бил, че тези същества станали прекалено големи. Те били препалено големи за тази земя. Тези гиганти станали толкова големи, не започнали да тресат и разцепват земята.

Малък брой хора оцелели след земетресението и последвалите го войни. Земетръсът. И много от оцелелите били изядени живи от гигантите, които имали нужда от храна. Те изяли и всички подходящи за ядене растения, докато накрая запасите от храна били на изчерпване.

Една малка група приятели оцеляла. Сред тях била млада жена, дъщерята на учения. Тя ослепила един от гигантите при нещастен случай. Когато заедно с приятелите си пристигнала, за да спаси жената на учения от К., той казал, не, искал нещо в замяна. Искал окото й. Тя му го дала. Позволила му да го извади. Но той не й дал майка й, така както бил обещал. Тя се върнала, за да спасява брат си и приятелите си.

И така, Кътър, сега знаеш трагичната история на раждането си. История без любов. А любовта е рождено право на всеки. Дори и днес. Не е ли така?

– Откъде знаеш това? – пита изумено Кронен. За пръв път долавям истинска емоция в гласа му; звучи като развълнувано дете. – Откъде имаш тези видения? – После се обръща към Кътър: – Тя трябва да бъде убита. Извади й и другото око. След това я убий.

Кътър откъсва поглед от мен, потръпва, сякаш дърпа превръзка от разранена кожа, обръща се към Кронен и огъва месестите си пръсти.

Аз не съм герой, не съм Одисей, няма богове и богини, които да ме водят. Имам само себе си. И сабята на Хекс.

Точно в този момент се обръщам към Кронен и като в най-дълбока медитация удрям и въплъщавам чистия резултат. Въплъщавам смъртта, не мира. Единственият избор в този свят, който сме създали с нашите предателства, с нашите слабости и нашата алчност.

Кронен пада на земята.

Кътър размахва ръце около лицето си, сякаш горят. Тропа с крака и вие, а стените на Банката на апокалипсиса се тресат и изглежда ще се срутят. От очите му се стичат сълзи и ме мокрят, но най-страшното за мен е да видя чудовище, което изпитва чувства. Мисля си, сега ще ме убие. Историите и виденията не означават нищо.

Вместо това Кътър се обръща и тромаво излиза от Банката на апокалипсиса. Далечната стена се срутва, пада пред очите ми и пръска мазилка навсякъде.

И някой ме грабва.

Не е Хекс, Ез или Аш, както очаквах и както желаех с всеки неврон (сома, дендрит, аксон), с всички електрически импулси, които заедно задвижват това същество, което наричам „аз”. Не е Хекс, Ез или Аш, който казва: „Пен! Пенелопи! Ела! Ела с мен!”, вдига ме на гръб и ме изнася от Банката на апокалипсиса.

Мърк е.

В мерцедеса, който се отдалечава с голяма скорост, поглеждам ръцете си. Изпръскани са с кръв. Изпръскани са с кръв и дрехите ми. Кръвта на Кронен. Миризмата, която никога не ме напуска, тази миризма на кръв, пак се е загнездила в ноздрите ми.

– Добре се би там – казва Мърк. – Как си, самурай?

Оглеждам го. Мазолестите ръце на кормилото.

Грубото, скитническо лице, сега полускрито от брада. Яки бицепси и бедрени мускули. Кой е той? Защо е тук?

– Не знам – казвам аз. – Трябва да намеря Венис. – Осъзнавам, че пищя и не мога да се спра. – Защо постоянно ме следиш?

– Успокой се, момиче.

– Успокой се... Защо изобщо говориш с мен? Защо си тук?

Мърк се обръща към мен, и аз виждам очите му, и ги познавам, и се страхувам да ги познавам.

– Познавах майка ти и баща ти още преди да се родиш. – казва той. – Учехме заедно в колежа. Майка ти беше фантастичен художник. Тя...

– И какво? Какво общо има това?

– Пенелопи.

– Защо използваш това име. Това не е моето име.

– Беше. Преди.

– Престани! – пищя аз, покривам ушите си с ръце и пулсът ми в тях бушува като океански вълни.

Мърк натиска спирачките и аз политам напред към арматурното табло.

– Обичах я, разбра ли? – казва той.

– Кой? Обичал си кого? Какво говориш?

– Грейс. Майка ти. Бяхме заедно. Имахме дете. – В гласа му за пръв път се надига емоция.

– Какво?

– Ти си моя дъщеря.

Искам да забия сабята си в него, да почувствам разкъсаната плът и бликналата кръв. Би било заслужено. Изпрати ме далеч от дома ми и каза, че това е за моя безопасност. Заради него ослепих Бул и бях преследвана от Кронен. Заради него изгубих майка си и окото си, а сега и Тара и приятелите си.

Отмествам поглед и забивам нокти в дланите си.

– Какво искаш да правиш сега? – пита той и гласът му е прегракнал, сякаш иска да скрие прилива на чувства.

Не знам какво ще излезе от устата ми, какво искам да правя, как той може да ми помогне. Светът около мен се върти. И после, пропадайки през мрака на ума си като къщата на Дороти, отнесена от торнадото, виждам една малка розова сграда.

– Закарай ме вкъщи – казвам аз.

По пътя Мърк ми разказва историята и аз нямам друг избор, освен да слушам. Иначе трябва да крещя високо, за да го заглуша, или да скоча от колата в движение. Но трябва да стигна до розовата къща, дори и ако от нея не е останало нищо.

Мърк бил състудент на мама и татко в Бъркли. Двамата мъже вече се били сприятелили заради някаква рок група на първата вечер, когато мама влязла в мензата с черна боядисана коса, бретон и очна линия като египетска принцеса. Виждала съм нейни стари снимки, на които прилича на любимата си певица Сузи Су.

Мърк, татко и мама винаги се хранели заедно, а през уикендите ходели до Сан Франсиско на театър или отивали с кола до Лос Анджелис, за да се разхождат из Венис и да карат сърф.

– След един концерт в Бъркли Грейс и Дейвид станаха гаджета – каза Мърк. – През цялото време беше неясно с кого ще се случи първо. И двамата бяхме ужасно влюбени в нея. Тя беше толкова талантлива и красива. Но аз се отдръпнах. Виждах, че между тях двамата нещата са сериозни, а аз и без това не бях човек, който би се задомил. Останахме близки до края на следването. После, малко преди да се оженят, майка ти и аз... Това беше единственият случай, кълна се, бяхме пили много, загубихме преценка... и тя забременя. Веднага казахме на баща ти.

Била дъждовна нощ в бунгалото им във Венис. Палми, бананови дървета и райски птици, чуруликащи наоколо като пияни хлапета на концерт. Баща ми избягал навън, преди майка ми и Мърк да успеят да го спрат.

– Знаех, че отива на плажа и може да се случи нещо лошо, затова двамата с Грейс хукнахме след него. Влязох и го извадих от водата – продължи Мърк. – Щеше да загине. Все още не съм сигурен дали искаше да се самоубие или не.

Когато Мърк и мама го свестили и той се възстановил от шока и болката на новината, баща ми казал, не никога повече не иска да види Мърк. Искал да забрави за случилото се, да се погрижи за майка ми и да ме отгледа като свое дете, обаче Мърк никога повече не можел да участва в живота ни.

– Значи си спасил баща ми? Как си разбрал къде е?

– Както разбираш и ти – каза Мърк. – Както ти разбираш нещата. След окото.

Дали от Мърк съм наследила това – способността да разкажа историята на Кътър, да виждам детството на приятелите си, да знам неща, които няма как да знам? Но ясновидството придобих, след като изгубих окото си, като че ли то го предизвика.

– Защо дойде при мен сега? – попитах Мърк и гледах навън към развалините около нас.

– Защото през цялото време поддържах връзка с майка ти по имейл, за да се осведомявам за теб. Никога не дойдох да те видя, защото бях обещал на Дейвид. И тогава се случи така, че ме нае фирмата на Кронен. Когато уволниха баща ти, защото се опита да изобличи Кронен и действията му, аз „се намесих”, нека да го кажем така.

– Какво искаш да кажеш с това намесих се?

Тъмният, трескав поглед на Мърк отбягваше моя.

– Аз трябваше да го следя. Да се погрижа да не говори. След бедствието Кронен ме изпрати с един екип да потърся баща ти. Но аз дойдох да ти помогна да избягаш. Виждах те в ума си и знаех, че си жива. Не мога да го обясня; понякога просто знам. Чувствах се задължен към теб и Дейвид, много задължен. Два пъти за малко да проваля живота му. – Мърк потрепва болезнено, намества се на седалката и стиска волана. – Бях доста далеч на север и пътищата бяха разбити. Различни ситуации възникнаха по пътя. Отне ми повече време, отколкото предполагах, за да стигна при теб.

Но той все пак стигна при мен и ми спаси живота. Бащата, който ме отгледа, не би могъл да ми предаде ген на убиец. Но Мърк би могъл, о, да. И въпреки че ми помогна, историята, която разказах, не унищожи врага ми. Може би способността да убивам е единственото, което притежавам.

Щом стигаме до мястото, което преди беше моята улица, Мърк спира колата.

– Ти ще дойдеш с мен, нали? – казвам аз. Вече два пъти го пуснах да си тръгне. Искам поне да му кажа, че сега имам нужда от него.

– Не, съжалявам. Аз съм тук да ти помагам, когато наистина имаш нужда от мен. Това е единственият начин да развиеш дарбите си.

– Звучиш като клише от някой фентъзи филм. – Гледам разрушенията през прозореца на колата. – Когато наистина имам нужда? Мислиш, че сега не ми е достатъчно тежко? И какви дарби? Това са глупости.

– Не, не са. Знаеш, че не са. Чух историята, която разказа там. Ти не я измисли. Беше истина. Знам, защото и аз притежавам някои способности. Но има и друго, нали? – продължава Мърк. – Нещо, което се е случило, когато настъпи онази гадост. Иначе нямаше да си оцеляла.

Въртя пръсти в скута си и не смея да го погледна.

Той има предвид, че спрях водната стена.

– Пен?

Накрая поглеждам и виждам, че нещо се издига край сумрака на морския бряг. То е боядисано в розово, което изглежда доста безсмислено сред останалия пейзаж; спомням си за розата на Дали в пустинята, за зората на Омир.

– Моля те, ела с мен.

Нямам друг избор освен да му го кажа направо, да го помоля.

Той клати глава.

– Ти си спряла водата, Пен. Ти си силна. Ще дойда пак някой ден, ако съм ти нужен. Но сега мисля, че онова, от което наистина имаш нужда, ти предстои.

Той насочва два пръста като пистолет към къщата.

Какво иска да каже? От какво наистина имам нужда?

– Мърк... – започвам аз и се страхувам да продължа, страхувам се, че то няма да е това, което ми е толкова нужно. Който ми е толкова нужен...

– Действай – казва Мърк и нежно ме прегръща с гласа си. – Отивай. Не съм ти нужен сега. Точно избра правилното място, на което да те заведа. Ако не го беше избрала, аз и без това щях да те доведа тук. Ще разтоваря багажа ти на верандата.

Има един човек, от когото имам най-голяма нужда. Излизам от колата и тичам към къщи.

23

КЪЩА ОТ ПРЕДИ

Сега, след като любовта ми е била отнета толкова много пъти (баща ми, майка ми, брат ми, Аргос, Мойра, Ноуи, Ез, Аш и моят страхотен Хекс с благородното сърце), не знам защо вярвам, че трябва да се върна тук. Но все пак вярвам.

Има една картина от 1890 година от американски художник на име Едуин Романсо Елмър. Той нарисувал деветгодишната си дъщеря Ефи пред къщата им под люляков храст с овца и котенце, бебешка плетена количка и кукла в нея. Художникът и жена му са седнали на заден план, облечени в черно, а Ефи стои отпред, огряна от слънцето. Облаците в небето приличат на направени от тухли, защото след време бялата боя се напуква. В началото това изглежда прекрасна, макар и малко странна, пасторална сцена, докато не научите, че творбата се казва Утринна картина и че е създадена след смъртта на Ефи.

Чувствам се като Ефи, която се връща в къщата си от Царството на мъртвите. Но за разлика от Ефи, аз вероятно ще установя, че всички хора, които обичах, са се отказали да ме чакат и са заминали за Отвъдното без мен.

Къщите не са дом. Баща ми – може би не биологичният ми баща, но все пак баща ми – ми каза това, когато мислехме, че ще трябва да се преместим. Това така и не се наложи, защото принудителното изваждане – малко бедствие – беше заменено с много по-голямо. Изгубихме както къщата, така и дома си. Изгубихме се един друг и сега вече знам, че това е единственото, което има значение.

Но все пак тази къща край морето, тази къща с нейната безупречна фасада (много подобна на тази в картината на Елмър), с нейните счупени прозорци, опустошен, покрит с морска сол двор (едно време там растяха лилави грамофончета, растеше акация с розови цветове; имаше и слънчогледи, и цитрусови дървета, и зеленчуци) ми напомня за миналото, за всичко, което беше Преди. Искам да вляза вътре, да намеря моята стая, да си легна, да заспя и да забравя за този свят. Не ме интересува кой друг е живял вътре, колко мародери са я плячкосвали. Струва ми се, че може би накрая ще си възвърна моята земя. Ако не в друго, вярвам в това.

Още повече вярвам заради оранжевата пеперуда. Протягам ръка. Тя каца на нея и маха с криле, сякаш е кацнала на някое цвете, в слънчев ден, на жива планета. Пеперудата остава на ръката ми, деликатна и крехка, а аз продължавам напред.

Препасала сабята на Хекс, с кутията с костите на Тара в ръце и пеперудата пред мен да ме води, стъпвам по земята, която на места е суха и напукана, а на други блатиста и наводнена от морето, и вървя към входната врата. Тя е отключена и вътре изглежда ужасно тихо. Не чувам нито тропот на ботуши, нито чупене на стъкло, нито крясъци. Вместо миризмата на урина за маркиране на територията и потта на страха, усещам солените ветрове, които са прочистили въздуха.

Качвам се по тесните стълби, без да се страхувам, придружена от крилатата си спътница. Държа сабята, за да се защитавам, само докато стигна до моята таванска стая. После няма значение дали ще умра.

Сухи листа покриват скърцащите дъски на пода и се превръщат в прах под краката ми. Питам се дали някога ще има нови листа, нов живот.

Костите на Тара в ръцете ми като че ли ми казват нещо.

Какво ще стане, ако ги заровя в земята пред къщата? Ще разцъфти ли моята акация? А зеленчуковата градина на баща ми с морковите, тиквите, доматите и зеления фасул?

Представям си го как върви към мен по коридора, с мръсните си джинси, с връзка моркови, току-що извадени от земята, които се поклащат в мръсните му ръце. Тези толкова сладки моркови, на които аз, глупачката, се присмивах. Устата ми сега е пустиня, без моркови, без надежда. Казвам на въздуха, който е всичко, което имам от духа на баща си: „Извинявай”.

Баща ми отхапва от моркова. Майка ми казва:

– Един ден ще оцениш това, което имаме тук, Пен. По-хубаво е, отколкото си мислиш.

Брат ми казва:

– Да, Пен. Защо не цениш нищо?

– Защо си толкова досаден? – питам аз.

Брат ми започва да плаче. Как съм могла да го разплаквам? Той ухаеше на слънчеви лъчи, жълти цветя и ягоди. Ухаеше на един свят, който вече не съществува.

Чувствам вътрешностите си като свлачище от сух пясък, където нищо вече не може да порасне. Време да се мре. Вече съм пред вратата на моята стая, но пеперудата лети нататък по коридора. Чувам някакъв шум от съседната стая, излизащ зад вратата, пред която пеперуди летят в кръг и се мъчат да влязат. Сърцето ми сякаш се спуска по тайната стълба в гърдите ми и потъва някъде дълбоко надолу.

Отивам до вратата и слагам ръка на старинната дръжка, която майка ми е избрала с такова внимание. Къщата около мен притихва, течението спира и листата на пода вече не шумолят.

Вътре в стаята, стаята, в която едно време живееше брат ми, едно момче лежи на матрака. Увит е в одеяло, а косата му е стигнала до под раменете. Изпод одеялото стърчат краката му, които са много тънки. Лицето му е мръсно. Обаче ясно виждам очите му, сиви и хлътнали като очите на богинята в старите митове.

Малка орхидея в порцеланова саксия пуска зелени листенца. Стаята е пълна с пеперуди и моята пеперуда се присъединява към тях. Според Хекс пеперудите са душите на умрелите и може би баща ми, майка ми, ме водят.

– Пенелопи? – прошепва момчето. Отивам при него; отивам при моя брат да го взема в прегръдките си, да запълня празнотата, която чувствах.

24

МАЛКО ЗЕЛЕНО

Брат ми избягал от Кронен и гигантите. В разгара на Земетръса почувствал, че една ръка вдигнала него и майка ми и ги извадила от водата.

– Не може да е ръка, знаехме, че не може, но все пак го видяхме, това гигантско нещо – казва Венис. – То се канеше да... то почти... Но после видя други тичащи хора, пусна ни и тръгна да гони тях. – Усетих в гласа му високата, сподавена нотка, която се явяваше, когато ми разказваше кошмарите си.

Венис и майка ми тичали няколко мили, докато накрая ги хванал друг гигант и ги отнесъл в Лас Вегас. Брат ми не бил сигурен защо Кронен ги оставил живи, но споменал нещо, че така ще ме примами да отида при него, след като съм ослепила Бул.

Венис успял да избяга пеш.

– Скрих се „в съзнанието си” – разказва ми брат ми и си спомням, че ми обясняваше, как е правел това в лошите си сънища, използвайки ума си, за да се скрие от чудовищата. Затова Тара не можеше да го види. Но Венис все пак бил хванат в съня си, когато накрая капнал от умора сред развалините на един малък параклис във Вегас и бил откаран до розовата къща в колата на някакъв мистериозен непознат. Мърк.

Първо си помислил, че е умрял и това е Отвъдният свят. Когато разбрал, че е жив, започнал да се надява, че по някакъв начин аз ще дойда и ще го намеря. Само че не съм дошла аз, а Аргос. Аргос пристигнал преди две седмици, куцащ и умиращ от глад, но черните му очи светнали, когато видял брат ми. Отначало Венис си мислел, че халюцинира от глад. Те живеели от малко количество консерви и бутилирана вода, която, обяснява Венис, се появила на верандата няколко дни след пристигането му.

– Какво стана с мама? – пита Венис и крие главата си между коленете – гласът му е приглушен и едва го чувам.

Ръцете ми галят острите ключици под мръсния му тишърт и гърлото ми изгаря от думите, които трябва да произнеса.

– Тя умря, миличък.

– И татко умря – казва ми той.

– Да – отговарям аз и сега не искам Венис да види, че плача.

Той взима и приглажда с малките си, но силни ръце голямата карта от пода до него. Още една карта на света. Тя е почти изцяло оцветена, като се изключи нашият щат.

– Направих я за теб, работя върху нея вече близо месец, откакто съм тук. Знаех, че ще се върнеш, преди да съм я свършил.

– И си бил прав.

Разгледахме я заедно, пъзел от океани и суша.

– Всички ли са умрели? – пита Венис и очите му ме молят за отговор, който няма да го изстреля в стратосферата.

Целувам го по главата. Косата му е мазна, по врата му се е образувала коричка от мръсотия. Искам да му разкажа за Ез и Аш, и особено за Хекс. Хекс, който ме научи да се бия и да обичам, който ме притискаше до гърдите си с надпис Безсърдечен, какъвто той никога не беше. Един ден ще разкажа на Венис за тях.

– Не всички. Ние сме тук. И Аргос.

Като чува името си, кучето ми ме близва по лицето и следва с очи оранжевите пеперуди.

– И те – казвам аз и посочвам пеперудите. – Те все още са тук.

– Защо? – пита Венис и вдига глава. Очите му са зачервени, но сдържа сълзите си. Той е смел. Някога се питах дали натискът да не плаче не е твърде голям и вреден за него. Родителите ми никога не са му казвали да не плаче, но той е научил това в училище и на бейзболното игрище. Когато беше негов ред да посрещне топката, аз се молех да успее и ако не успееше, се обръщах на другата страна, за да не го гледам как тича с наведена глава и прехапани устни. Знаех, че си повтаря: Не плачи. Момчетата не плачат. Те ще плачат сега, в този нов свят. Исках да му кажа, че няма нищо лошо в това да остави сълзите си да потекат. – Защо пеперудите са още тук?

– Не знам. Но ние сме тук и трябва да продължим да се борим. Може би там някъде има още хора. Не можем да се откажем сега.

Той вдига ръка към лицето ми и си спомням превързаното си око. Колко би го ужасило, ако го види.

– Как стана?

– Ще ти разкажа някой път, по-късно. Всичко е наред. Имам друго.

– Боли ли те?

– Не, вече дори не се сещам за него. Мога да виждам. Другото няма значение.

Галя го по бузата, а той поглежда през прозореца към спускащата се тъмнина.

– Кои са тези неща, тези чудовища? Те са тук също. Защо са тук?

– Онзи човек Кронен ги е създал по някакъв начин чрез генетично инженерство.

– Как?

Спомням си колко ме дразнеха въпросите на Венис – толкова много въпроси, на които знаеше и на които не знаеше отговорите, – а сега ги желая, и едните, и другите.

– Не знам точно. Мисля, че им е сменил хромозомите и после ги е клонирал.

– Той спомена нещо за татко.

– Татко е работил за него. Опитал се е да го спре. Затова Кронен ни мрази. Още повече след като ослепих един от гигантите му. Но Кронен е мъртъв и мисля, че те повече не ни заплашват.

– Сигурна ли си?

– Не. Но мисля, че не трябва да се тревожим за това сега.

Настъпва мълчание. И после:

– Пенелопи! – Венис ме хваща за ръката. – Какво ще ядем?

Неговите запаси са почти свършили, а аз имам съвсем малко храна, останала от Тара и Мърк. Няма да ни стигне за дълго. Дори и не си помислих за това, когато Мърк ме докара.

Вдигам кутията с кости, която съм оставила до нас на пода. Поглеждам орхидеята с малките зелени листенца на стъбло, което иначе изглежда изсъхнало.

– Видял ли си това? – питам го аз.

– Да, расте. Не знам как. Орхидеите ядат ли се?

– Погрижил ли си се за нея?

– Намерих вода навън – казва Венис. – Нещо като извор. Мен ме е страх да я пия, но на растението му харесва.

– Имам една идея – казвам аз.

Отиваме до бараката зад къщата. Там мирише на гнило и мухъл. Но пакетите със семена на зеленчуци и пръстта за разсад все още са там сред керамичните саксии и градинарските инструменти. Предполагам, че на мъжете, който дойдоха с Мърк, не им е хрумнало, че има шанс някой ден нещо да поникне тук.

– Покажи ми водата – казвам аз.

Взимаме гребла, лопати и пакети със семена и отиваме от другата страна на къщата, където Венис сочи към земята. Между няколко камъка тънка струйка вода – не застояла, а прясна – блика от земята.

Коленичим и започваме да копаем, така както правехме, когато баща ни ни караше да работим с него в градината през уикендите.

– Какво е това? – пита Венис, когато отварям кутията.

– Кости. На едно момиче на име Тара.

– Тя умряла ли е? – пита той и очите му са пълни със скръб.

– Да. Но ще се върне – казвам аз, без да знам защо изричам тези думи.

– Как?

– Не знам. Но ще се върне.

Спомням си как Венис вярваше в Дядо Коледа и Великденското зайче. Дори и когато беше очевидно, че мама и татко пълнеха чорапа, ядяха сладките, пиеха млякото и криеха пластмасовите яйца, пълни с „Джели Бийнс“. Аз винаги се опитвах да ги хвана, когато бях малка, но Венис никога не ги поставяше под съмнение, а ако се усъмнеше, приемаше най-тъпите им обяснения (Защо Великденското зайче е взело яйцата от хладилника? То има същите, миличък!), при което очите му се пълнеха с възхищение, а не с тъга. Той искаше да вярва.

Заравяме костите със семената под земята, поливаме ги с вода от извора, прибавяме няколко капки от стъкленото шишенце на Тара. Иска ми се през нощта заедно със семената от земята да пораснат и приятелите ми. Като благословия рецитирам няколко реда, които си спомням от Одисеята, когато Одисей се завръща и кара баща му Лаерт да го познае.

Питах за всяка фиданка и тия зовеше по име.

Даде ми круши тринайсет и ябълки десет отбрани,

и четирийсет смокини, лози петдесет на редици —

цяла година подред плодоносеха те непрестанно,

всякакви гроздове зрели и днес ги отрупват, когато

хорите, щерки на Зевса, ги дъхнат отгоре с лъха си.

Двамата с Венис влизаме вкъщи и си разделяме един плодов коктейл от запасите, които Мърк е оставил на верандата. После си разделяме с Аргос и една консерва риба тон. След това всички лягаме на матрака и аз изпявам песента, която мама ми пееше преди сън; казваше се „Малко зелено” Венис заспива.

Венис винаги е имал по-добро чувство за време от мен. Аз се отказах да броя дните след загубата на окото си, но брат ми поддържаше точен летопис за периода след Земетръса, като му се губеше само времето, през което Мърк го е докарал вкъщи. По неговия календар днес е първи май.

Сутрин се опитвам да удължа състоянието на полусън, като си представям, че ние двамата седим на дървената маса с майка ми и баща ми, Мойра и Ноуи, Ез и Аш, и Хекс. Аргос е седнал на задни крака и проси храна или лежи по гръб и събира предните си лапи като тюлените в цирка, докато Мойра чеше коремчето му с голия си крак. Венис строи кула с блокчетата лего, а до него седи Ез, който му помага да я изгради като небостъргач, добавяйки пластове от фигури, които се държат за ръце. Баща ми разказва на Ноуи за зеленчуците, които е набрал за салатата и как краставиците изглеждат сбръчкани, но са много вкусни. Има и други неща за ядене, може би сладки картофи и ньоки със салвия или индонезийски енчилади с лимонова трева.

Аш пита майка ми какво има в супата от тиква и орехи.

– Само зеленчуци – казва тя. – Тиква, моркови, сладки картофи, лук и малко зехтин.

Хекс седи до мен и кльощавото му коляно се допира до моето през плата на черните му джинси под масата. След вечеря ще четем заедно от Одисеята на светлината на старинната лампа от „Тифани” с основа от вито кехлибарено стъкло и син абажур. После ще се качим по стълбите към моята таванска стая, ще си легнем в леглото под репродукциите на старите майстори, ще се целуваме до забрава, но все пак само до сутринта. После ще се върнем към света.

Пак затварям очи.

Сега сме само аз, Венис и Аргос, но може би един ден Хекс, и Ез, и Аш ще дойдат тук при нас. Щом открих моя сивоок брат сред цялото това опустошение, всичко може да се случи.

Нещо прехвърча пред лицето ми като падащи листенца, понесени от топлия ветрец от пустинята. Оранжевите пеперуди са се върнали в стаята ми. Те кръжат около главата ми и после се преместват на прозореца. Ставам от матрака и отивам до прозореца; поглеждам през стъклото с паяжинените орнаменти към градината и виждам, между кафявото и сивото, нещо зелено.

Викам на Венис да дойде с мен, тичам надолу по стълбите и излитам навън, където падам на колене, а Аргос застава до мен и души ръцете ми с влажния си нос. Зелени стръкове излизат от земята. Плахи, игриви и свежи. И осъзнавам, че тук растат неща. Колкото и да е невъзможно (макар че какво е възможно или невъзможно тези дни?), на това място растат неща. Венис също коленичи и протяга ръка, за да докосне нежните стръкове. Поглежда ме, като се мъчи да не покаже зъбите си в усмивка, и накланя глава настрани, както прави Аргос понякога.

– Магия ли е?

– Да – казвам аз. – Истинска магия. Животът.

После Аргос се надига, изправя се разтреперан на късите си крака и поглежда към хоризонта, като души с нос във въздуха. Опашката му се развява напред-назад като знаме.

– Пенелопи? – казва Венис.

Аз поглеждам, като присвивам единственото си око, за да виждам по-ясно. През мъглата се приближават три фигури. Високата е с кафяви къдрици, другата е червенокоса, а третата е слаб човек с перчем, черен като мастилото на татуировките, които разказват живота му. Те спират за миг. После хукват през голата земя с протегнати ръце, към розовата къща, към нас.

БЛАГОДАРНОСТИ

Тази книга не би могла да бъде написана без съветите, помощта и вдъхновението на моята асистентка и приятелка Джени МакКена. Благодарна съм на прекрасната Кристи Отавиано за безупречните й умения като редактор и за подкрепата, както и на нейния екип от „Холт“: Ейми Алън, Джордж Уен, Ейприл Уорд и на Нийл Суоб за илюстрацията на корицата, както и на моя блестящ агент Лори Лис от „Стърлинг Лорд Литъристик“. Ранд Полин и Джени МакКена ми помогнаха с научните изследвания върху клонирането. Думата „гърлистки“ е заета от Лий Кейс, както и някои снимки на Ноуи. Думите от татуто на Хекс се явяват в любимата ми книга „Къща от листа“ от Марк 3. Данилевски. О, и благодаря на Омир, разбира се!

ЗА АВТОРА

Франческа Лия Блок носител на престижната награда за цялостни постижения „Маргарет А. Едуарде“, е автор на много романи, преведени на различни езици. Можете да посетите сайта й

www.francescaliablock.com