Лято, в наши дни

Москва / Хонконг / Пекин / Вашингтон / Макао

— Искам да знам нещо…

Юри Лантин лежеше на неоправеното легло, направо върху смачканите плътни чаршафи от „Ив Сен Лоран“. Чисто гол, той небрежно подръпваше от тънка чуждестранна цигара. Дългите му крака бяха леко свити в коленете, а тялото му — напълно отпуснато.

— Чувам все по-обезпокоителни слухове — промърмори той, отправил поглед в кремаво боядисания таван.

— Какви слухове?

Даниела седеше до него, облегната на меки пухени възглавници. Носеше част от костюмчето „Албер Нипон“, което Лантин наскоро й купи от магазин „Берьозка“, разположен само на три пресечки от площад „Дзержински“. Макар да беше съвсем близо до службата, Даниела не беше влизала там нито веднъж. Иначе разполагаше със специалната карта от червена пластмаса, която й осигуряваше свободен достъп до валутните магазини, в които се продаваха луксозни западни стоки. Но откакто започна връзката й с Юри Лантин, двамата вече три пъти бяха отскачали до там.

Тази вечер носеше разкошната пола от „Нипон“, чиято мека синтетика обгръщаше бедрата й по особено чувствен начин. На краката си имаше черни копринени чорапи, а от кръста нагоре беше гола.

Лантин често я обличаше по екстравагантен начин, това очевидно засилваше възбудата му. Беше безкрайно изобретателен и много обичаше да надзърта към голотата й през пластовете скъпи дрехи и още по-скъпо бельо.

А тя изучаваше тялото му така, както художникът изучава голия си модел. Очите й се плъзнаха по чистата линия на гърдите му, лишени от противното окосмение на голяма част от руските мъже. Коремът му беше плосък и стегнат, с ясно очертани мускули. Членът му беше омекнал и спокоен, легнал в очакване на бедрото. Краката му бяха здрави и мускулести като на лекоатлет. Даниела изведнъж си даде сметка, че обича това тяло с изпепеляваща страст. Но главата върху него беше съвсем друга работа…

Лантин най-накрая допуши цигарата си, наведе се напред и я смачка в пепелника. Със същото движение взе високата чаша от масичката. Вътре имаше три пръста „Старка“. Пушеше рядко, почти винаги след секс. Но не обичаше вкуса на дим в устата си.

Отпи една глътка и вдигна глава:

— Слуховете се отнасят до атомната централа „Кам Сан“, която китайците строят в Гуандонг.

— И какви са те?

— Слухове… — неопределено поклати глава той, докато очите му пробягваха по тялото й. „Какви крака, Господи! Ако някога ми предложат да избера смъртта си, положително ще поискам да бъда удушен от тези крака, а главата ми да бъде заровена между тях!“ — Слухове, според които в „Кам Сан“ се крие някаква тайна… Че там се строи нещо повече от обикновена атомна централа…

— Това наистина е така — отвърна Даниела, вътрешно смаяна от влиянието на тялото си върху този човек. — Нима допускаш, че КВР не е в течение на това, което става в Хонконг и Южен Китай? Аз отдавна знам тайната на „Кам Сан“. Научих я от агентурата си, но тя едва ли има нещо общо с теб…

— Въпреки това искам да я чуя.

— Реакторът на „Кам Сан“ ще бъде от нов, революционен тип. Турбините на централата ще произвеждат не само електричество, но и ще служат за обезсоляване на морската вода. Така ще се реши старият, но остър проблем на Хонконг с питейната вода.

Лантин затвори очи и сякаш задряма. Даниела гледаше равното повдигане и отпускане на гърдите и корема му. Този човек дори дишаше като атлет.

Тя също искаше да получи нещо от него. Преди време беше гледала някакъв западен филм за мафията. Героят трябваше да иде при шефа, при кръстника… И да поиска разрешение за провеждане на поредната акция. Дали Юри Лантин можеше да бъде наречен „кръстник“, запита се тя.

— Сигурна ли си в източника на своята информация? — отвори очи той.

— Относно „Кам Сан“? — попита тя и направи усилие да се върне в настоящето.

— Да.

— Свикнал ли си да боравиш с оперативна информация, Юри? — попита вместо отговор тя.

— Бил съм в армията — малко троснато отвърна той. — Там съм получавал своята оперативна информация. — Каза го така, сякаш всичко останало беше от второстепенно значение.

— Това няма нищо общо с ясновидството — предупреди го Даниела. — Нито пък с гледането на кафе или карти. Оперативната мрежа се създава с години, трябва й време, за да се слее с околната среда. А когато човек започне да получава информация от нея, той неволно постъпва като алхимик — изпробва лично всяко късче от нея… — Прибра немирните кичури коса от лицето си и добави: — Но аналогиите свършват дотук. В шпионажа няма нищо емпирично.

Замълча и отпусна глава върху възглавниците, наслаждавайки се на тяхната мекота.

— Човек се опитва да не оставя нищо на случайността. При създаването на нова мрежа аз неизменно поставям свои допълнителни наблюдатели. Докладват лично на мен и са абсолютно независими по отношение на самата мрежа. Така получавам възможността за проверка на всяка брънка от веригата.

— Казваш всичко това, за да докажеш, че информацията ти е достоверна, така ли?

— Не — поклати глава тя. — Искам да ти посоча защо е достоверна.

— Мисля, че именно това твое качество ме привлече… — промърмори той и се обърна да надникне в сивите й очи. За пръв път забеляза кафявите точици в тях. — Ти не се страхуваш.

— Понякога е глупаво да проявяваш безстрашие.

Той протегна ръка и я погали. Правеше го рядко, обикновено с по-други намерения.

— Нямах предвид това…

— Безстрашната Даниела — усмихна се с тъжна насмешка тя. — Поддържа връзка едновременно с генерал от службата и с „кръстник“ от Политбюро!

— С кого?

— С човек, който притежава огромна власт.

— Това не съм аз, а по-скоро министър-председателят… — започна той.

Тя сложи длан върху устните му, но той рязко се дръпна:

— Никога не прави така!

Даниела не съжаляваше, че предизвика гнева му — в това състояние той далеч по-лесно се поддаваше на обработка.

Ръката й го плесна по голите гърди:

— Не можеш ли да се държиш по-възпитано? — гневът й изглеждаше съвсем истински.

Той грабна китката й и рязко я изви. Тялото й се завъртя. В следващия миг усети коляното му между краката си, от устата й се откъсна неволен вик. Косата се разпиля върху лицето й, златистите нишки в нея леко проблеснаха.

— Възбуждам се от тялото ти! — изръмжа в ухото й той.

— Причиняваш ми болка! — В това изявление нямаше дори капка истина, но така Даниела го правеше уязвим. Същевременно знаеше, че ако не го държи под контрол, стремежът му към насилие сигурно ще стане опасен.

— Точно така! — доволно изръмжа той и впи устни в шията й. Това беше слабото място на Даниела, докосването до него моментално я възбуждаше. Дръпна се, за да му позволи да я преследва. Бавно и постепенно му даваше да разбере, че харесва играта, че грубостта му й доставя удоволствие. Защо, често се питаше тя. Защо тласка нещата в тази посока? Започна да си дава сметка, че свиква с особеността на ласките му както се свиква със силно лекарство. Това неизбежно я водеше към промяна на възприятията, към известна несигурност.

Но въпреки това не беше в състояние да спре.

Заби пръсти в гърдите му, беше й приятно да усеща твърдостта на тялото му. Възбудата засягаше не само неговата мъжественост, но и всички мускулчета — от краката до върха на пръстите. Косата й се разстла между тях като златна завеса. Той я сграбчи и рязко дръпна нагоре. Тялото й се озова върху неговото, коляното му се заби между бедрата й. Гола кожа срещу фина коприна.

Тя ахна и разтвори очи, погледът й се замрежи от бликналите сълзи. Той ги облиза с език. Рубинените й устни се разтвориха, сърцето й лудо заблъска. Чуваше единствено тласъците на кръвта в ушите си. Възбудата й стана осезаема, голото му тяло овлажня от соковете й.

— Горещо! — промърмори той и отново се нахвърли върху нея. Тазът му се стрелна нагоре, тялото й отлетя встрани. Намести се върху нея, вдигайки ръцете й над главата. Едрите й гърди предизвикателно щръкнаха, членът му потъна между тях. Контактът се получи сух и неприятен. Ръката му се плъзна надолу, към възбудената й женственост. Даниела затвори очи и простена.

После ръката му се отдръпна и тя отново отвори очи. Гледаше как пръстите му масажират дългия член, навлажнявайки го с нейните сокове. В следващия миг той отново потъна между гърдите й, движенията му станаха силни и властни.

Коленете му държаха гърдите й плътно притиснати, членът му ставаше все по-червен.

Даниела вдигна глава, изчака приближаването на главичката и я засмука с уста. Езикът й светкавично я облиза, могъща тръпка разтърси тялото му. Той изстена и продължи силните тласъци.

— Искам устните ти! — задъхано прошепна той, а лицето му се разкриви от усилията.

— А аз го искам вътре в мен! — въздъхна тя. — Моля те! — Тласъците му станаха диви и неконтролирани. Тя потръпна и той не успя да й откаже.

Вдигна полата й и проникна дълбоко в нея още с първия тласък. Възбудените им стенания се сляха. Вътрешните мускули на Даниела започнаха да го масажират, цялото му тяло се разтърси.

— О-о-о! — простена той, сякаш го беше пронизал остър нож. — Още!

Тя се подчини, свиването и разпускането на вътрешните й мускули му достави такова удоволствие, че тялото му се скова от напрежение, а тя за миг помисли, че ще получи инфаркт.

Лантин се гърчеше върху нея, насладата го обливаше на горещи вълни. Даниела никога не беше се любила с мъж, който се облекчава толкова продължително.

Този път не успя да постигне оргазъм, макар да беше на крачка от него. Образът на Карпов не напускаше съзнанието й.

Останаха отпуснати един до друг, тишината в апартамента се нарушаваше единствено от тихото тиктакане на стенния часовник в хола.

— Разкажи как мина денят ти — прошепна в ухото й той.

Желанието му не беше случайно и тя прекрасно го знаеше. Положително беше прочел копията от рапортите, които тайно му беше препратила. С мъка потисна желанието си да сподели разговора, който беше провела с Таня Назимова. Все още не можеше да се освободи от странното чувство, което я беше обзело при разговора с Химера — най-съкровената тайна на живота й. Разговор, проведен в присъствието на Карпов. Без съмнение, човек би могъл да приеме, че разговаря с приятел или роднина, какво толкова?

Пораженчески начин на мислене, даде си сметка Даниела. Това е лошо. Не успее ли да го промени, да насочи мислите си в посока на нападение, с нея ще бъде свършено. Както в професионален, така и в личен план. Ще се превърне в роб на Лантин, спокойно може дори да си пререже вените. Тук, в леглото му, върху дрехите, които й беше подарил. Знаеше, че това са кухи подаръци. Направени за негово, а не за нейно удоволствие. Тази игра отдавна й беше известна, нямаше никакъв смисъл да му дава повод за подозрения…

Започна да разказва за срещите си през деня, особено наблегна върху впечатлението, което беше направила на останалите жени в службата с новата си прическа и маниери. Изкусно смесваше ласкателството с лъжите, това беше единственият начин да го заблуди.

— Харесаха ли новия ти външен вид? — пожела да узнае той. Гласът му беше тих и спокоен, като на задоволен любовник. Но Даниела не се остави да бъде заблудена. Пет пари не даваше дали я харесват, или не. Важното беше, че той я харесва, че новата Даниела е изградена според неговите представи и предпочитания.

— Бяха запленени — отвърна с доволен тон тя. — Искаха да разберат какво ми се е случило.

— Каза ли им?

— Казах им, че е дошло време за промяна. Това биха могли да оценят…

— Как се отнасят към промените?

Даниела усети, че бавно, но сигурно се доближават до желаната тема. Това беше крайната й цел, най-много се опасяваше, че той може да разбере желанието й за подобен разговор.

— Зависи от кого произтича инициативата.

— В най-общ смисъл, разбира се…

— В най-общ смисъл те не са тренирани да възприемат промените в движение. Промените просто объркват реда, на който са свикнали.

Той се замисли за момент, после вдигна глава:

— За какво друго си говорят? Какви клюки си разменят?

Вече бяха близо, съвсем близо…

— О, нищо съществено — небрежно отвърна тя. — Кой с кого спи, кой лейтенант са пипнали в гардероба… Такива неща…

— Започнах да чувам разни неща…

— Какви неща?

— Питам се дали и ти не си чула нещо…

— Не те разбирам.

— Мисля, че ме разбираш прекрасно — отвърна той и тя още веднъж се възхити на пъргавия му ум.

— Ти все още си лоялна към Карпов. — „Ето, най-сетне го каза открито…“ — Той гради твоята кариера и дърпа всички конци.

— И какво от това?

— Нима не разбираш? — погали ръката й Лантин. — Вече е време да обърнеш гръб на този човек.

— Аз мисля за собствената си кариера — тръсна глава тя, сигурна, че точно тези думи се очакват от нея.

— Карпов обаче краде от мен… — очите му бяха затворени, а дишането — равно и спокойно. Потта оставяше солени бразди по бързо изстиващата кожа на тялото му.

— Самочувствието на Карпов е огромно като Украйна — подхвърли тя.

— Зная…

— А егоистите приличат на изнудвачите. Започнат ли веднъж, вече не могат да се спрат…

— Това ли е мнението ти за Карпов?

Тя умишлено замълча.

— Идеята за плана „Мунстоун“ е негова… — Лантин продължаваше да лежи със затворени очи.

— През цялата си кариера той имаше една-единствена свястна идея…

— Коя?

— Да ме направи началник на КВР.

Той се разсмя и клепачите му се вдигнаха. Погледът му обаче беше тежък и сериозен.

— Какво да правя с Карпов?

— Защо питаш мен?

— Познаваш го отдавна и… интимно…

— Което не означава, че зная всичките му тайни, нали? — Даниела нямаше никакво намерение да му позволи лесна победа. — Защо не попиташ жена му?

Той предпочете да не обръща внимание на играта й.

— Жена му вероятно го обича, освен това едва ли притежава твоя ум… Не е много лесно да се унищожават хора, добрали се до положението на Карпов. Като шеф на Първо главно управление той има много приятели. Особено сред военните. Човек не бива да мъти тези води…

— За малко да реша, че говориш сериозно — засмя се тя.

— Говоря напълно сериозно.

Сега вече можеше да продължава — Лантин беше възприел идеята й като своя.

— Няма да е лесно — добави той.

— Точно затова имам една молба…

— Каква?

— Искам твоето разрешение — промълви тихо тя.

Очите му се насочиха към великолепните твърди гърди, слабините му отново потръпнаха, пулсът му започна да се ускорява.

Гледаш не където трябва, Юри, помисли си Даниела. После леко се размърда и гърдите й съблазнително се разлюляха. Това беше напълно достатъчно.

— Ти си на работа в КГБ, а не аз — дрезгаво промърмори той. — За какво ти е необходимо моето разрешение?

Тя протегна ръка и хвана основата на възбудения му член. Пръстите й се раздвижиха, едновременно с това гърдите й се плъзнаха надолу, към слабините му.

— Ти си властта… Без теб нищо не може да стане…

От гърдите му се откърти тежка въздишка, последвана от нейната:

— Господи! Колко е голям!

Той затвори очи, дишането му стана накъсано. Беше убеден, че държи тази жена в ръцете си, че тя никога няма да каже дума против него. Може да е дяволски умна, но си остава жена… Освен това знае къде е мястото й в служебната йерархия. Това вече го беше проверил по собствени канали. След което стигна до заключението, че Даниела Воркута ще изпълни всяка негова заповед…

Жанг Хуа бързаше през площад „Тянанмън“. Отново закъсняваше за срещата с Ву Айпинг, дори не искаше да мисли за суровите забележки, които го очакваха.

Насочи се към широките стъпала на Националния исторически музей, разположен точно срещу Народното събрание. Вътре беше хладно и здрачно, температурата беше поне с десетини градуса по-ниска от душната жега навън. Мина покрай огромната релефна карта на Китай, под която имаше цитати на Мао и кратка хронология на династиите, управлявали огромната страна. Свърна вдясно и се озова в залата, която съхраняваше десетметровото кану, открито през 1958 година, която по мнението на археолозите беше поне на две хиляди години. Това може би отговаряше на истината, но вероятността да е изработено по древни чертежи (като повечето от „старините“ в този музей) беше значително по-голяма. Китай имаше хилядолетна история и благодарение на това част от старините действително можеха да намерят място в Националния музей.

— Хиляди, извинения, другарю министър — пристъпи към Ву Айпинг той.

Ву се беше изправил пред копие на календар, използван по време на династията Шан, управлявала Китай между XVI и XI век преди новата ера. За огромно облекчение на Жанг Хуа той пропусна обичайните хапливи забележки, вниманието му изглеждаше изцяло ангажирано от календара.

След минута пристъпи към голям остъклен шкаф, Жанг Хуа покорно го последва. Вътре имаше набор от древни оръжия.

— Давате ли си сметка, Жанг Хуа, че всички тези оръжия са били изработени от съвременни майстори? При това само по оскъдните рисунки и чертежи, запазени през годините? Това ме кара да изпитвам гордост от съвременен Китай…

А на мен ми се повръща, особено като си помисля, че оригиналите на тези оръжия са отдавна ограбени от „гуай-лох“, въздъхна вътрешно Жанг Хуа. За нас останаха само тези несръчни копия, които са толкова фалшиви, че на човек чак му се доплаква… Но отговорът му прозвуча съвсем кротко и почтително:

— Разбирам, другарю министър.

Пристъпиха към друг шкаф. Вътре бяха изложени покрити с лак семена, открити при различни археологически разкопки, край тях бяха пръснати древни селскостопански сечива — бронзова лопата, каменни гребла… Жанг Хуа беше убеден, че и те са съвременни копия.

— Вече всичко е свършено и мога да ви съобщя резултатите — промърмори Ву Айпинг. — Даже държа да го сторя. Защото вие сте доверен човек на Ши Зи-лин, а аз съм ви задължен… Най-добрият начин да ви върна дълга е да ви оставя да наблюдавате агонията на вашия наставник…

Тонът му беше спокоен, сякаш се разхождаше с близък приятел из прохладните зали на музея.

— Приключихме с телеграмите до Хонконг — продължи той. — Използвахме различни фондове, включително част от бюджета на някои от големите министерства. С тези средства изкупихме контролния пакет акции на „Файв стар пасифик“, сумата на инвестицията надвишава дванадесет милиона долара. Компанията вече е наша, следователно Ши Зи-лин е окончателно неутрализиран. Ние сме равноправни партньори на сър Джон Блустоун, а Зи-лин е просто минало… Той вече няма властта да саботира проекта „Кам Сан“.

— Но „Кам Сан“ може да ни убие! — разпалено възрази Жанг Хуа. — По този въпрос поддържам мнението на Ши Зи-лин. Тайната, заложена в него, е твърда опасна за…

— Млък! — просъска Ву Айпинг. — Нямам нерви да слушам доводите на един страхливец! Китай е във вражеско обкръжение и ако не намерим сили да се противопоставим на руснаците, с нас ще бъде свършено! Въоръжените инциденти в Юнан са само началото на една добре организирана кампания за нашето унищожение. Само чрез „Кам Сан“ ние ще бъдем сигурни в своето оцеляване.

Жанг Хуа потръпна от безумния блясък в очите на Ву Айпинг. Този човек е решен на всичко, а в ръцете му е концентрирана огромна власт! Привел рамене над стъкления капак, той с отчаяние си помисли, че активирането на „Кам Сан“ ще доведе до окончателното унищожение на Китай.

— Като споменах сър Джон Блустоун, се сетих, че неотдавна получихме телеграма от негово име… — добави вече по-спокойно Ву Айпинг. — Изпраща я Азиатската банкова корпорация… Той иска допълнителен капитал, за да изкупи и останалите акции на „Пак Ханмин“… — Върху лицето на Ву Айпинг се появи надменна усмивка. Не можеше да скрие задоволството си от факта, че Блустоун вече действа като негов агент, независимо дали го желае, или не… — Снощи проведох съвещание със своите привърженици. Отчетохме всички рискове, но въпреки това решихме да вложим допълнителни средства в тази операция. Очакваме бърза възвръщаемост на капиталите… Тази сутрин преведохме телеграфически исканата сума и така забихме последния пирон в ковчега на Ши Зи-лин.

— Но Ши Зи-лин също възнамеряваше да преведе тези пари, другарю министър! — изрази протеста си Жанг Хуа.

— Естествено — усмихна се Ву Айпинг. — Но аз го изпреварих. Презряният „гуай-лох“ Блустоун е в мои ръце, следователно вече мога да контролирам хода на събитията. А от вас, уважаеми министър-плъх, искам само едно — да ми докладвате веднага, след като Ши Зи-лин изпрати кодираното си послание до Митре!

— Това ще бъде козът, който ще използвам пред министър-председателя. В момента, в който Ши Зи-лин задейства финалната фаза на своя план, той ще се превърне в труп. Веднага след отстраняването му ще проведем чистка сред генералите, които го поддържат, и ще ги заменим със свои хора. Пипнем ли жезъла на властта, който от десетилетия бездейства в ръцете му, ние ще знаем как да го използваме!

— Решителното време настъпи. Скоро ще ликвидирам всички свои врагове и властта ще бъде изцяло в мои ръце!

Жанг Хуа крачеше с наведена глава и мълчеше.

Джейк наблюдаваше лицето на спящата Блис, полускрито под пухената завивка на едри цветя. Слънцето затопляше кожата му. Беше обърнал гръб на прекрасната панорама на Хонконг зад прозореца и я наблюдаваше с напрегнато внимание.

Чувстваше се особено, също като преди малко, когато дремеше под завивката редом с нея. Не можеше да се отпусне и да заспи, присъствието й го караше да бъде нащрек. Усещаше аромата на тялото й, докосването на гладката кожа, лекия й дъх върху бузата си. Блис спеше дълбоко, повдигането и отпускането на гърдите й го караше да изпитва усещането, че се потапя във водите на Южнокитайско море — там, край бреговете на остров Чонг Чау… В ушите му звучеше гласът на Фо Саан: Ба-мак… Открий пулсацията!

После, бавно и неусетно, потъна в дълбок сън. От години не беше спал така. Събуди се преди разсъмване с неясно чувство за вина, което го принуди да стане от леглото. Макар че му се искаше да лежи там, до Блис…

По характер това чувство беше напълно европейско и вероятно генетично наследено от майка му. Защото със сигурност не идваше от баща му. Джейк рядко мислеше за баща си, а когато го правеше, в съзнанието му из частта от „фу“ беше единственото нещо, което го свързваше с истинските му родители. Иначе имаше спомени единствено от Рут и Дейвид Мейрък — хората, които го бяха отгледали.

Пристъпи към прозореца и внимателно разгърна парченцето плат, което му даде Камисака. Вътре беше късчето от „фу“ на Ничиреншу. Да, то наистина беше другата част на неговото „фу“, подпечатано с императорския печат. Но как е възможно това?

Очите му се върнаха върху спящата Блис. Коя е тя? Нима е само момичето, с което си беше играл като дете? Не, тази роля отдавна принадлежи на миналото… Знаеше, че трябва да настоява и да получи от нея обещаните признания. Не обичаше да бъде в положението на човек, обграден с тайнственост, не понасяше въпросите, на които не може да получи отговор. Това със сигурност също е наследство от майка му… Атена Нолан Ши. Дори в предсмъртното си бълнуване тази жена отказа да каже името си. Отказа да произнесе и неговото — Джейк Ши…

После стана Джейк Мейрък. Но сега, с късчето „фу“, което тежеше в дланта му, той започна да подозира, че и други хора на този свят знаят истинското му име. Кои са те? Откъде го знаят? Доколкото беше осведомен, тази тайна пазеше единствено семейство Мейрък. За нея не подозираха нито Мариана, нито Тин…

„Фу“.

Събитията след нападението в къщата за „О-хенро“ сякаш непрекъснато се въртяха около късчето кехлибар: изчезването на Мариана, действията на Ничиреншу, появата на Блис дори… Тя знаеше за „фу“ и го посъветва да тръгне след него… Защо? Какво още знаеше?

Пристъпи навътре в стаята, сянката му падна върху лицето на Блис и тя отвори очи.

— Джейк…

Проговори, без да помръдне. Беше спала гола, над завивката стърчаха раменете и част от твърдите й гърди.

— Тази нощ спа добре…

Отново го прониза чувството за вина. С нея беше спал добре, далеч по-добре, отколкото с Мариана…

— Непрекъснато се мятах, сънувах кошмари — промърмори той.

— На два пъти се будих — кротко се усмихна тя. — Ти спеше като дете, дълбоко и неподвижно. Лицето ти беше чисто, без бръчките на тревогата…

Вълнение стисна гърлото му и той внимателно приседна на ръба на леглото. Тази жена беше в състояние да разтопи сърцето му само с думи. Как е възможно това?

Гледаше го с майчинска загриженост. Седна в леглото и сви крака под себе си.

— Искам да ти напомня за обещанието, Блис…

Буйната й коса приличаше на черни криле край лицето й. Брадичката й замислено се опря в коленете.

— Когато бях малка, татко ми разказваше приказката за семейството лисици… — тихо започна тя. — Мъжкарят бил принуден да се грижи за прехраната на своята половинка, която била бременна и болна от непозната болест… Било през зимата, северните гори били сковани от мраз. Той бил принуден да ходи все по-надалеч, за да търси храна.

— Една нощ се натъкнал на някаква ферма. Открил дупка в тръстиковата ограда и бързо се насочил към курника. Там удушил една кокошка и побързал да я занесе на болната си съпруга. На следващата вечер сторил същото. Селянинът започнал да му залага капани. Всяка нощ различни, всеки по-коварен от предишния… Но мъжкарят, отчаян и решителен, успявал да се справя с тях. Той просто не мислел за опасността, единствената му грижа била за болната лисица и още неродените малки…

— Така изминали десет нощи. Накрая стопанинът решил лично да се справи с нападателя, стиснал в ръка тежка лопата и се притаил в курника.

— Мъжкарят скоро пристигнал и веднага подушил човешката миризма. Въпреки това направил опит да удуши поредната кокошка, но стопанинът го прогонил с лопатата. Получил тежка рана, той все пак успял да избяга. Нощта била светла, селянинът тръгнал по кървавите следи и скоро открил леговището.

— Стиснал тоягата и се опитал да измъкне звяра. Но леговището било в хралупата на вековно дърво, далеч по-дебело от тялото на човека. То издържало на ударите, а и студът бил изключителен.

— Но стопанинът бил твърдо решен да отърве своите кокошки. Изправен пред отвора на хралупата, той се въоръжил с търпение и започнал да чака. Знаел, че животното рано или късно ще се появи, подгонено от глада.

— Останал на пост през цялата нощ и през следващия ден. Утрото преминало в ден, после слънцето се скрило зад хоризонта и отново настъпила нощта. Премръзнал и гладен, стопанинът продължавал да упорства, стискайки дебелата тояга в ръцете си. Най-накрая доловил някакъв шум и замрял в очакване. Острият край на лопатата се вдигнал в готовност за решителния удар. Първо видял муцуната на звяра, украсена с дълги мустаци. После очите му. Времето за решителния удар наближавало.

— Спрял ръката си в последния миг. Защото от хралупата изпълзял не крадецът на кокошки, а едно мъничко, току-що родено лисиче с мокра козина и треперещи тънки крачета.

— Селянинът веднага разбрал, че животинчето е сираче. Ако са живи, родителите му никога не биха го пуснали да изпълзи навън. Баща му вероятно е починал от загуба на кръв, а майка му — от самото раждане.

— Преметнал лопатата през рамо, отпуснал се на колене и внимателно взел треперещото лисиче в ръцете си. Пъхнал го под дрехата си и побързал да се върне във фермата.

— Приучен отрано да се възползва от всички дарове на природата, стопанинът отгледал лисичето. Когато пораснало, той го превърнал в пазач на курника и животното се справило отлично. Това била неговата благодарност за спасения живот…

Блис вдигна ръка и го погали по бузата.

— Търпение, любов моя. Праведните знаят, че търпението е едно от най-силните им оръжия…

— Аз не съм праведен, Блис — отмести ръката й той. — Затова искам да получа някои отговори. Още сега!

— Сега! Сега! Често се държиш съвсем като европеец…

— Какво искаш да кажеш? — замръзна Джейк.

— О, Джейк! Аз знаех за това „фу“. Нима си въобразяваш, че съм пропуснала факта за смесената ти кръв? Ти си само наполовина китаец.

— Но семейство Мейрък…

— Семейство Мейрък те е осиновило в Шанхай, след смъртта на майка ти.

— Откъде знаеш това? — втренчи се в лицето й той.

— По онова време и моят баща е живял в Шанхай. Познавал е твоя… Имам предвид истинския ти баща.

Джейк стана от леглото и дръпна Блис след себе си. Изправиха се пред прозореца, голите им тела се позлатиха от ярките лъчи на слънцето. Пред очите им се разстилаше величествената панорама на Хонконг. Върхът над тях беше забулен в облаци.

— Блис, ти си шпионка… Сама си го призна, нали?

— Това ни прави от един отбор — отвърна тя, вирна брадичка и слънцето позлати дългата й шия. Синкавочерната й коса сякаш беше завеса, която ги отделяше от света.

— „Фу“… Какво означава то?

— То е ключът към „юн-хюн“ в Хонконг…

— Кръг? Какъв кръг?

— Кръгът, създаден от баща ти преди много години…

— Не разбирам…

— Никой от нас, участниците в този кръг, не го разбира изцяло… Отделните частици имат точно определени места и създават цялото. Също като при „фу“…

— Това не е моята част от „фу“. Това парче принадлежи на Ничиреншу. Моята част получих от родителите си. Ти знаеш ли откъде той е получил своята?

— Ако знаех това, щях да знам всичко — поклати глава Блис.

— Ничиреншу и аз… — той замълча и рязко се извърна към прекрасната панорама на града и пристанището. — Безпокои ме фактът, че той притежава част от моето „фу“. Това означава, че между нас има нещо общо — главата му рязко се завъртя, очите му се впиха в лицето й: — Той е тук, в Хонконг. Научих, че често идва насам. И знаеш ли с кого се среща? С Чудесния Сун!

— Който е твой приятел…

— Значи и това знаеш. За кого работиш?

— Аз никога не бих задала подобен въпрос.

— Защото вече знаеш отговора, нали?

— Това няма значение — простичко отвърна тя. — Но не бих те попитала, тъй като това би означавало да те принудя да разкриеш своята тайна… Защо трябва аз да разкривам моята?

— Защото ми обеща. Каза, че ще ми разкажеш всичко.

— И ще го сторя — докосна го леко тя. — Когато му дойде времето. — Повдигна се на пръсти и долепи устни до неговите. — Търпение, Джейк. Правя всичко възможно, за да останем живи. Защо не ме оставиш да си върша работата? — Тъмните й очи се забиха в неговите с такава сила, че той смутено преглътна и замълча.

В продължение на двадесет минути Тцун-Трите клетви правеше безуспешни опити да осъществи радиовръзка с Пекин. Атмосферните смущения на северозапад превръщаха сигналите му в безпомощни пламъчета на вятъра, от репродуктора излиташе само електростатичен пукот. Най-накрая успя да улови тънкия глас на кореспондента си, металически и безкрайно далечен…

Намираше се в командната рубка на шестметрова рибарска лодка, докато яхтата му беше хвърлила котва нагоре по течението на реката, приблизително на шестнадесет морски мили от хонконгското пристанище. За всеки от своите сеанси, провеждащи се три пъти седмично, той избираше ново място, като едновременно с това не напускаше един определен периметър. Познаваше местността като петте пръста на ръката си и това му позволяваше да използва радиопредавателя от борда на рибарската лодка. Беше го монтирал там в името на сигурността, не му се искаше да го открият на борда на яхтата му…

— „Файв стар пасифик“ изкупи всички свободни акции на „Пак Ханмин“ — мрачно съобщи в микрофона той.

— Добре — отвърна познатият глас. По навик говореха на мандарински диалект.

— За последните сто хиляди бройки се разрази истинска битка! — продължи все така мрачно Тцун. — Блустоун и Андрю Сойър се вкопчиха със зъби и нокти един в друг! В крайна сметка ги отмъкна Блустоун…

— Още по-добре.

— Как така „още по-добре“?! — избухна най-сетне Тцун-Трите клетви. — Та аз изгубих своята компания!

Отговорът долетя под формата на неразбираемо гъргорене и той с усилие на волята си спомни, че честотите по време на сеанс се променят на всеки шестдесет секунди. Прехвърли се на новата вълна и трескаво поиска повторение.

— В това отношение можеш да бъдеш спокоен — долетя отговорът на Лекин. — Всичко в Хонконг се развива според плана, въпреки някои отклонения напоследък. За съжаление не мога да кажа същото за събитията тук. Намирам се в желязната хватка на няколко министри с все по-силно влияние в правителството.

Тцун-Трите клетви напрегнато се надвеси над микрофона:

— Сериозно ли е?

— Може да се окаже дори смъртоносно. Все още не съм сигурен. Ти уреди ли последната среща?

— Да, ще се проведе вдругиден. Мога ли с нещо да помогна оттук?

— Имаш ли новини от Блис?

— Тя е с Джейк — отвърна Тцун, напълни дробовете си с въздух и добави: — Убит е Дейвид Ох, неговият приятел…

— От кого?

— Агенцията.

— Аха, значи Химера най-сетне се появи… Вече сме във финалната фаза на операцията. Трябва да предупредиш Блис. Следващата жертва на Химера по всяка вероятност ще бъде Джейк…

— Всичко се подрежда както си го предвидил, нали? — попита Тцун.

— В общи линии — да.

— Но има и доста отклонения.

— Отклоненията са неизбежни, но те не променят нищо.

— Нищо ли? А смъртта на Мариана Мейрък, убийството на Дейвид Ох? И те ли са нищо? Кой знае още колко непознати живота!

— Говорим за бъдещето на Китай, а може би и на целия свят! Как можеш да сравняваш това със смъртта на шепа хора?

— Все си мислех, че у теб трябва да е останала някаква човечност — поклати глава Тцун-Трите клетви. — Нима всички сме пионки в твоята игра? Пионки, които можеш да разместваш както ти хрумне?

— Гледам към бъдещето на Китай и това е всичко!

— А семейството ти? — не издържа Тцун, макар че се беше заклел да не повдига този въпрос. Освен всичко друго това беше и проява на лошо възпитание. Но думите сами излетяха от устата му, просто не успя да ги задържи. Трябваше да мисли за Блис, за нейните чувства… — Какво остана от семейството ти? Защо не виждаш какво направи с него?

Мълчание.

Ефирът се изпълни с пукот. Сякаш някъде там, на север, връхлиташе огромен тайфун.

— Здравей, Хенри — промърмори Антъни Беридиън и вдигна глава от отрупаното с бумаги писалище. Според собствените му признания, той се чувстваше най-добре, когато е заобиколен от папки и досиета. Чрез тях управляваше живота на своята Агенция, те бяха най-верните му помощници. — Време ли е вече?

— Даже малко закъсняваме — въздъхна Ундерман. — Зная колко си зает и исках да ти дам повечко време…

Зад гърба на Беридиън се издигаше блестящата грамада на Белия дом, лъчите на следобедното слънце я превръщаха в приказна кула от алабастър. Оттук се виждаха розовите храсти, отрупани с разкошни цветове, но сградата скриваше тълпата туристи, която както винаги напираше да се снима на фона на Овалния кабинет.

— Знаеш ли, не свърших почти никаква работа — уморено се протегна Беридиън. — Непрекъснато си мисля за мерките, които предложихте вие с Роджър… Чувам, че сте сложили видеокамери дори в лекарския кабинет.

— За всеки случай, сър — небрежно отвърна Ундерман.

— За всеки случай, как не! — изръмжа шефът на Агенцията. — Вече не мога дори да се изпикая без някой от охраната да наднича зад гърба ми! Да не говорим за камерите, които следят точно какво съм хванал в ръка! За Бога, човече, дори Айк не са го пазили така по време на войната!

Ундерман се усмихна и пое пръв по коридора със сиви стени.

— Вероятно защото генерал Айзенхауер не е имал противник като Даниела Воркута — тихо отбеляза той.

— Шибаното КВР! — въздъхна с огорчение Беридиън. — Страшно много ми се иска да събера Воркута и Карпов в една килия. Тогава ще видят какво значи да си имат работа с мен! — Докосна с длан стенния панел за личния си асансьор.

— Активизирах Аполо — съобщи Ундерман. — В продължение на години беше дълбоко замразен в Кремъл, но си остана под личното ми разпореждане. Прецених, че положението наближава критичната си точка и вече е време да рискуваме с него.

Беридиън му хвърли кратък изпитателен поглед и пристъпи във вътрешността на кабината. Натисна бутона за спускане и тихо попита:

— Значи жертваме нашата царица за тяхната, а?

— Ако се наложи, сър — сви рамене Ундерман.

— Години наред пазиш Аполо, Хенри… Сигурен ли си, че трябва да го жертваш точно сега?

— Може би няма да се стигне дотам, Антъни. Аполо е изключително изобретателен и може би ще успее да ликвидира Воркута, без да се компрометира…

— Вътре в КВР? — поклати глава Беридиън. — Та той дори не работи в КГБ, Хенри! Рискът ще бъде огромен.

— В момента за нас е по-важна смъртта на Воркута — твърдо отвърна Ундерман. — Далеч по-важна от информациите на Аполо.

— А защо не дойде да се посъветваш с мен?

— Защото със сигурност щеше да ми забраниш да замеся Аполо.

— Изгубим ли Аполо, ние губим най-високопоставения си агент в Русия, Хенри…

— А оставим ли генерал Воркута жива, се обричаме на гибел, Антъни!

Преминаха през двойната проверка на охраната и влязоха в медицинския център. Беридиън влезе в една от кабинките и започна да се съблича.

— И в двата случая ще изгубим нещо ценно — мрачно промърмори той.

Беридиън навлече болничен халат и се качи на леглото. Тялото му потръпна от хлад, лицето му се сви.

— По дяволите! Не могат ли малко да затоплят проклетите си легла?

Миг по-късно се появи лекарката. Кестенявата й коса беше стегната на кок, на устните си имаше дискретно червило и това изчерпваше цялата козметика по лицето й. Високите славянски скули нямаха нужда от изкуствено освежаване. Ундерман неволно сведе поглед към дългите стройни крака, които я отнесоха към леглото на Беридиън.

Прегледът беше рутинен, но задълбочен — очи, нос, гърло, сърце и дробове, кръвно налягане и бъбреци. Очите на Ундерман останаха заковани върху стройните крака, вниманието му особено се изостряше при навеждането на стегнатата фигура. Вероятно играе тенис, заключи той. Също като Донован…

— Общото ви състояние е задоволително — обади се най-накрая лекарката, а Ундерман долови драскането на писалката й върху картона на Беридиън. — Същевременно подозирам началото на лека инфекция, може би грип. Нищо сериозно, но все пак ще ви направя една инжекция с витамини. Няма смисъл да ви забранявам натоварване по време на работа, тъй като едва ли ще ме послушате…

Беридиън само изсумтя.

— Вече можете да седнете — добави тя, а Ундерман се съсредоточи върху изящната извивка на задните й части.

Лекарката пристъпи към стъкления шкаф с лекарствата, извади шишенце с безцветна течност и потопи върха на спринцовката в него. После натисна буталцето да прогони въздуха.

— Момент — скочи на крака Ундерман, пристъпи към шкафа и взе шишенцето. Прочете внимателно етикета, изброяващ дълъг списък от витамини, заби поглед в кафявите очи на лекарката и бавно кимна с глава: — Добре, действайте… — От косата й се носеше ухание на свеж сапун.

Лекарката проследи отдалечаването му с леко смръщен поглед, после натопи топче памук в спирт и разтърка рамото на Беридиън.

Шефът на Агенцията отмести поглед от иглата, която проникна под кожата му. Ако не беше го сторил, положително би забелязал леката усмивка на младата жена.

— След малко ще сме готови — обади се тя и гласът й отекна в тихото помещение. Беридиън се обърна да я погледне и тя побърза да добави: — Не повече от две-три минути…

— Какво ще стане след две-три минути? — сприхаво попита Беридиън.

— Просто ще сте мъртъв, господин директор.

Ундерман вече прекосяваше помещението към тях.

— Какво?! Шеги ли си правите? Аз… — Отровата бързо блокираше централната нервна система, гласните му струни излязоха от строя. Само устата му продължаваше да се криви по комичен начин.

— Сам се уверихте, че не е шега — спокойно отвърна лекарката, сложи ръка на челото му и повдигна главата му нагоре: — Да, зениците вече се разширяват… — гласът й беше равен и тих като на робот.

Ундерман я изблъска встрани.

— Антъни!

— На кого говорите? — попита лекарката. — Той е мъртъв.

— Какво?! — Ундерман се взря в безжизнените очи на Беридиън. Неволно прехапа устни, вкусът на собствената му кръв му помогна да излезе от вцепенението. — Какво, по дяволите, искате да…

— Отрова — поясни все така спокойно лекарката. — Аз съм неговата Ливия.

Ундерман измъкна малкия пистолет от вътрешния джоб на сакото си и натисна спусъка. Върху лицето на лекарката се появиха три черни дупки, тялото й политна и се строполи върху стъкления под.

После скочи към червения бутон на алармата, който беше монтиран във всяко, дори и най-малкото помещение на Агенцията. Вдигна телефонната слушалка и напрегнато извика:

— Тревога! Истинска, а не учебна тревога! Директорът е убит! Повтарям, директорът е убит в медицинския пункт!

Миг по-късно вратата отхвръкна на пантите си и помещението се изпълни с въоръжени мъже. Над главите им тихо жужаха видеокамерите, записващи събитията с невъзмутимост и дори с обич…

Дойде време за пияните скариди.

Сър Джон Блустоун опита този китайски деликатес преди няколко години в Тайпе, в присъствието на една млада дама с огромен апетит за храна и секс. Пияните скариди бяха любимото й блюдо. Стремеше се към него по всяко време, особено след като се беше любила — така, както пушачите посягат към цигарата.

Напоследък Блустоун все по-често си поръчваше този деликатес от своята буйна младост, питаше за него навсякъде, където се отбиваше да празнува. А поводи за това наистина имаше. Веднага след като получи контролния пакет на „Пак Ханмин“, той се обади на Т. И. Чун и го покани на банкет.

Двамата тайпани се срещнаха на борда на „Джъмбо“ — най-големия от трите плаващи ресторанта в пристанището на Абърдийн. Разбира се, масата им не беше на третата палуба, където гъмжеше от туристи „гуай-лох“, а на долната — най-луксозната и най-приятната. През големите остъклени прозорци се разкриваше прекрасна гледка към града и пристанището, връх Виктория се издигаше над тях в цялото си великолепие. От другата им страна, на хвърлей камък разстояние, се намираше огромният резервоар за жива риба на луксозния ресторант.

Блустоун вдигна кристалната чаша с отлежало „Джони Уокър“ и я опря в чашата на Т. И. Чун. В случая би предпочел да пие шампанско, но искаше да бъде максимално близо до навиците на китаеца.

— За човека, без чиято помощ никога не бих получил „Пак Ханмин“ — тържествено каза той.

Стриктно погледнато, това не отговаряше изцяло на истината. Т. И. Чун наистина беше помогнал със своето участие в наддаването и покупките за стотици хиляди долари, но за добрия късмет Блустоун би трябвало да благодари главно на своите нови благодетели.

При първите съобщения на банките, че неизвестен купувач обира всички свободни количества от краткосрочни ценни книжа на „Файв стар пасифик“, той застана нащрек. Подозренията му рязко нараснаха, след като не успя да получи никаква информация за компанията „Йао Син-Киюн сървисис ХК“…

После банките предоставиха гаранции, че тази компания не принадлежи нито на Тцун-Трите клетви, нито на Андрю Сойър. Уведомиха го за предложението на „Йао Син-Киюн“ да изкупи обратно кредитите при лихва с цели четири пункта под лихвата, която плащаше обикновено. В замяна фирмата искаше десет процента от „Файв стар“.

Подложен на доста силен натиск от кредиторите си, Блустоун нямаше кой знае какъв избор. В крайна сметка десет процента не означаваха нищо, а офертата на „Йао Син-Киюн“ можеше да се окаже онзи спасителен пояс, от който той отчаяно се нуждаеше в момента. Вече месеци наред Блустоун настояваше за спешна финансова помощ пред своите благодетели, но тя все се бавеше… Може би това беше причината, принудила го на неочакван ход — в пакета от кредитни книжа за „Йао Син-Киюн“ включи и сметката на „Пак Ханмин“. И защо не? След като искат част от печалбата на „Файв стар пасифик“, ще трябва и да поработят за нея!

И номерът стана. По-малко от двадесет и четири часа след изпращането на телеграмата до Й. С. К. той получи превод на исканата сума, придружен от обикновен договор за заем, в който се упоменаваше, че погасяването му трябва да стане с част от печалбата на „Пак Ханмин“. Нямаше начин да го отхвърли, макар все още да имаше известни подозрения относно хората, стоящи зад „Йао Син-Киюн“. Направи всичко възможно да разкрие тяхната самоличност, но в крайна сметка трябваше да се задоволи с моментната ситуация. Едновременно с това беше твърдо решен да продължи проучванията си, убеден, че рано или късно ще се добере до тайната на неизвестната компания. А дотогава щеше да я използва за своите цели.

Разбира се, нищо от тези разсъждения не стана достояние на Т. Й. Чун. Нямаше никакъв смисъл да отваря очите на китаеца, това си бяха лични отношения на Блустоун. Защото в крайна сметка не „Файв стар пасифик“, а лично той беше партньор на Т. И. Чун. И сделката с „Пак Ханмин“ си беше изцяло негово начинание.

— Без вас и намесата на Хак Сам в Новите територии едва ли щях да имам късмет — галантно добави той.

— Джос, господин Блустоун — леко се усмихна Т. И. Чун. — Хак Сам и триадата Чиу-чоу, с която поддържате връзка, бяха изключително доволни от възможността да разрешат проблемите ви в Новите територии. Там те се чувстват като у дома си. Въпреки временното споразумение с комунистите, хората там са нервни и неспокойни, а работа се намира изключително трудно… Що се отнася до мен, аз никога не обръщам гръб на възможностите за нови делови контакти, особено когато става въпрос за търговска къща с авторитета и влиянието на „Файв стар пасифик“…

Появи се келнерът с храната. Първото блюдо се състоеше от морски деликатеси в сос от черен боб, след него поднесоха задушени бамбукови връхчета, красиво разположени върху цветчета тигрова лилия. Двамата започнаха да се хранят съсредоточено, използвайки ловко пръчиците от слонова кост. Чаят остана за по-късно, тъй като Блустоун правилно прецени, че трябва да продължат на уиски.

После келнерът отново се появи, тикайки пред себе си количка с гумени колелца. Върху нея беше поставен стъклен аквариум с морска вода, вътре лениво плуваха две дузини гигантски скариди.

Човекът се наведе към долната част на количката и измъкна широк метален тиган. Сложи го в средата на масата, изсипа вътре две бутилки бяло вино, а после извади малко кепче от тензух и започна да лови скаридите. Когато всичките двадесет и четири животинки бяха наместени в тигана, той се поклони й изчезна.

Т. И. Чун разсеяно гледаше през прозореца. Блустоун улови посоката на погледа му и с леко учудване установи, че китаецът не гледа към крайбрежните сгради на Абърдийн, а е насочил вниманието си към водите на пристанището. Вероятно търси джонката на Тцун-Трите клетви, досети се той.

— Този път наистина го притиснахме здраво — усмихна се Блустоун.

— Моля? — извърна глава Т. И. Чун.

— Имам предвид Тцун-Трите клетви — поясни Блустоун, леко разочарован от равнодушието на госта към кулинарните чудеса на масата. — Нанесохме му смъртоносен удар, „Пак Ханмин“ беше един от най-скъпите му проекти… Но сега той е наш — на вас и на мен…

Т. И. Чун отново се усмихна.

— Да — неопределено промърмори той. — Ударът наистина беше смъртоносен.

Блустоун насочи вниманието си към дълбокия тиган на масата. Скаридите вътре видимо бяха забавили движенията си.

— Вижте — посочи с усмивка той. — Вече ги хваща…

— В това отношение приличат на нас — вдигна чашата си Т. И. Чун.

Блустоун се усмихна, но в душата му потрепна безпокойство. Протегна ръка и разбърка виното, движенията му бяха сигурни и точни като на майстор готвач.

Т. И. Чун насочи поглед към разтревожените скариди и тихо промълви:

— Сега, след като партньорството ни е циментирано от сделката с „Пак Ханмин“, вече можем да проведем тристранни преговори с Акулата Тун…

— Той е изключително зает човек — предпазливо отбеляза Блустоун.

На мен ли го казваш, въздъхна в себе си Т. И. Чун. Но друг начин няма… Нали затова съм тук? На всяка цена трябва да установим приятелски отношения с могъщия дракон, управляващ триадите Хак Сам!

— Всички сме заети, господин Блустоун — каза на глас той. — Но от опит зная, че нищо не може да замени личния контакт в бизнеса. Трябва да се обединим тялом и духом, в противен случай рискуваме всичките си общи начинания и просто си губим времето…

— Ще видя какво мога да направя.

Но от тона на събеседника си Т. И. Чун разбра, че той няма да направи абсолютно нищо. Трябва да събудя алчността му, рече си той.

— Имам една идея, за осъществяването на която наистина ще ми трябва помощта на Акулата — подхвърли небрежно той.

— За какво се отнася?

— Не за какво, а за кого, господин Блустоун — поправи го Т. И. Чун, а в душата му се промъкна задоволството. — Става въпрос за Тцун-Трите клетви. Искам да инвестирам в Новите територии, които, доколкото ми е известно, са изцяло под контрола на Хак Сам…

Блустоун потъна в размисъл. Не изпитваше никакво съмнение, че унищожаването на Тцун-Трите клетви ще донесе огромна полза на всички. Колкото по-скоро стане това, толкова повече добри и проспериращи компании ще паднат в ръцете им. Двамата с Т. И. Чун ще ги глътнем точно така, както глътнахме „Пак Ханмин“. Нали в крайна сметка именно това е причината, поради която приех съюз с този човек? В момента имам огромна нужда от него. „Файв стар пасифик“ се намира във финансово затруднение и парите на Т. И. Чун идват направо от небето. Но едновременно с това не бива да забравям, че всеки брак си има край…

— Може би ще успея да убедя Акулата Тун да обядва с нас през седмицата — промърмори той.

— Прекрасно — усмихна се Т. И. Чун.

Сър Джон Блустоун насочи поглед към дълбокия тиган и потърка ръце:

— Мисля, че нашата храна вече е достатъчно опиянена.

Протегна ръка, измъкна една едра скарида и отхапа главата й. После с нескрито удоволствие започна да дъвче крехкото бяло месо.

Чудесния Сун, номер 489 от хонконгската триада 14К, беше зает човек. Не можеше да бъде и другояче, тъй като той ръководеше най-могъщата триада на Кралската колония.

Беше водила кървава война по тесните улички на Хонконг за контрол над Колонията. Противникът беше силен и упорит — шанхайската мафия, носеща името Грийн Панг. Напрегнатото примирие беше сключено преди месеци, главно заради намесата на Джейк. Броени дни след като получи поста ръководител на хонконгската централа на Агенцията, той тръгна да търси Чудесния Сун. Действията му бяха толкова смели и решителни, че враждуващите банди прекратиха войната и решиха да изчакат хода на събитията.

Предложението на Джейк беше просто и ясно: взаимопомощ между 14К и сътрудниците на Агенцията, пълна сигурност за техните семейства. Хората на Чудесния Сун трябваше да закрилят живота и домовете на агентите на Джейк, срещу което той се задължаваше да предава всяка оперативна информация на Агенцията, засягаща пряко действията на триадата.

Шест месеца след като Чудесния Сун прие предложения съюз, дойдоха и първите резултати. 14К започна да взема превес в жестокото съперничество, бандите на Грийн Панг постепенно бяха изтласкани от всички важни райони на влияние. По същото време се роди и истинското приятелство между Джейк и главатаря на триадата.

Сун По-хан беше най-младият 489 в историята на Триадата и това беше причина да получи прозвището Чудесния. Говореше се, че за седем години управление той успял да свърши толкова организационна работа, колкото предшествениците му не бяха свършили за седем десетилетия. При такова огромно напрежение всеки друг на негово място би се превърнал в инвалид само за година.

Но колкото и да беше зает, той винаги намираше време за Джейк Мейрък. Без да показва емоциите си, Чудесния Сун остана дълбоко впечатлен от способностите на този човек. Това се случи още по време на първата им среща, проведена в офиса на една фабрика за играчки. Сун се занимаваше с най-различен бизнес и имаше офиси на много места из Колонията.

Сегашната им среща се проведе на една малка странична уличка във Ванчай. Изправен до писалището, Чудесния Сун носеше бяла лента на ръкава си — знак за траур при китайците.

Размениха си дълбоки поклони в тясното помещение.

— Моите съболезнования, господин Мейрък — промълви Сун, спазвайки хонконгската традиция за официално поведение между деловите партньори. — Радвам се, че изглеждате по-добре от времето на последната ни среща, но едновременно с това ми е тъжно. Научих за нещастието, сполетяло съпругата ви. Проклети да са руснаците и гадните им шпиони!

— Благодаря, Чудесни Сун — сведе глава Джейк.

— Високо ценя вашата загриженост.

— Без да преувеличавам, мога да кажа, че тази загриженост се споделя от всички членове на 14К — продължи Чудесния Сун с ясно доловим гняв в гласа. — Пипнем ли дори един агент на КГБ, ще го размажем като насекомо!

— Хубаво е, когато човек има такива приятели — вдигна глава Джейк.

— Лоши времена — въздъхна китаецът. — Първо загина уважаемата ви съпруга, а после и Дейвид Ох. Този почтен човек беше известен с приятелските си чувства към нас и ние дълбоко скърбим за него…

— За разлика от златните таели, приятелите понякога се променят — отбеляза Джейк.

— Така ли?

Джейк усети нарасналото внимание у другия.

— По всичко личи, че Дейвид Ох не е бил убит от агенти на КГБ.

— Значи китайци, така ли? Това е ужасно!

— Наистина — кимна Джейк. — Особено след като се оказа, че тези китайци са действали по указание на Агенцията.

От стаята на секретарката се разнасяше потракване на пишеща машина, станало оглушително в настъпилата тишина.

— Страхувам се, че в такъв случай сме изправени пред сериозна загадка — промълви Сун.

— Временно — поклати глава Джейк. — Дейвид Ох беше успял да я разреши, но на мен ще ми трябва още малко време. Очевидно някой вътре в Агенцията е започнал да действа срещу нас.

— О, Господи!

Джейк замалко не се изсмя. Чудесния Сун приличаше на плачлива старица. Но положението съвсем не беше смешно и двамата прекрасно го знаеха.

— Проклети да са всички предатели! — промърмори Сун и се изплю в ъгъла, за да подчертае тежестта на думите си. — Шпионите са като бесни кучета — заразяват всеки, до когото се докоснат! На кого да вярва човек? — изцъка с език, главата му се поклати: — Лоши времена, лоши времена!…

— Така е — съгласи се Джейк. — Което означава, че и двамата трябва да бъдем нащрек. Аз бягам от собствената си организация…

— Какво?

— С положителност зная, че съм следващата им мишена.

— Значи веднага трябва да ви приберем — развълнувано го погледна Сун. — Зная едно местенце, където…

— Хиляди благодарности, уважаеми мистър Сун — вдигна ръка Джейк. — Но все още е рано да стигаме дотам…

— Глупости! Нали затова са приятелите? Истинските приятели знаят как да постъпят и не търсят укритие при промяна на вятъра!

— Това е абсолютно вярно — съгласи се Джейк.

— Но аз просто не мога да си позволя да премина в нелегалност. Мисля, че можете да ми помогнете по друг начин…

— Само кажете, приятелю — вдигна ръка Чудесния Сун.

— Обяснете ми защо Ничиреншу идва в Хонконг.

В настъпилата тишина Чудесния Сун си даде сметка за здравината на капана, в който беше попаднал.

— От къде на къде питате точно мен? — промълви объркано той.

— Защото той идва тук, за да се среща с вас — щракна капана Джейк.

Чудесния Сун не изпита дори подобие на гняв. Напротив — душата му се изпълни с възхита. Този човек има сърце на истински китаец, помисли си той. Ако имам капка ум в главата, аз непременно, трябва да го поставя начело на преговорите, които ми предстоят.

— Може би Ничиреншу се среща с много хора тук, а аз съм само един от тях — направи опит да се измъкне той.

Джейк не разполагаше с време за словесни дуели, но знаеше, че друг избор няма. Чудесния Сун никога не предлагаше информацията си даром. А освен това, като всеки китаец, умираше да води пазарлък.

Номерът е да знаеш какво иска да получи в замяна и да си сигурен, че то е по-малко ценно от това, което искаш ти, въздъхна в себе си Джейк.

— Чувам, че напоследък вашата триада има проблеми с полицията в Станли — започна той. — Нима нямате сигурни начини за защита?

— Шеф на полицията там стана оня мръсник Макена — въздъхна Чудесния Сун. — А с упорити австралийци като него се работи изключително трудно. Но ще го оправим…

— Може би — сви рамене Джейк. — Само че не е сигурно… Колко златни таела на ден губите междувременно?

— Не са чак толкова много, че да се тревожим — премина в защита Сун.

— А как върви войната за уличните заведения? — опита в друга посока Джейк.

— Проклетите Грийн Панг ни създават проблеми — призна Чудесния Сун. — Но нищо сериозно, скоро ще се справим с тях.

От небрежния му тон Джейк разбра, че именно тук го стяга чепикът. Изчака една минута, после тихо подхвърли:

— Информацията за Ничиреншу е много важна за мен, приятелю.

— Тя е поверителна, уважаеми господин Мейрък — поклати глава Сун. — Нима искате да стана предател?

Джейк си спомни за сутрешния разговор с Блис.

— Между приятели всичко е възможно — промълви той.

— Заключените врати могат да бъдат отворени — кимна главатарят на бандитите. — Стига човек да разполага с ключа.

— Това е вярно. Дори упоритите австралийци могат да бъдат убедени от своите приятели…

— Вие сте приятел с онзи мръсник? — изви вежди Сун. — Не мога да повярвам!

— Познавам го още от времето, когато беше ефрейтор.

Чудесния Сун се почеса зад ухото:

— Всъщност бизнесът ни там ще бъде труден… Не зная дали изобщо си струва. Но на гадния австралиец му кроим шапката и възнамерявам да му я сложа на главата лично…

— Кое е този път момченцето?

— Аха, виждам, че наистина го познавате! — усмихна се Сун. После разпери ръце и с въздишка призна: — Е, има поверителна информация, която е прекалено скъпа…

Джейк отвърна на усмивката, но не защото отвратителната слабост на Макена го поставяше в зависимост от 14К.

— Виждам, че все пак искате да сложите край на войната — отбеляза той.

— Искам и една седмица подред да печеля на конните надбягвания в Хапи Вали, но това едва ли е възможно…

— Може би ще ви помогна да стане…

Чудесния Сун попипа устните си и замислено промълви:

— Честно казано, не виждам как може да стане това, уважаеми Мейрък.

Но любопитството му вече беше пробудено. „Ако успея да сложа край на войната за складовете и заведенията, ще се превърна в истински герой на срещата на босовете, насрочена за вдругиден, помисли си той. Авторитетът ми ще се вдигне до небето!“ Тръсна глава и решението бе взето:

— Приемам вашето предложение, но при едно условие. Войната трябва да свърши в рамките на следващите тридесет и шест часа. Съгласен ли сте?

— Да.

Върху лицето на Чудесния Сун се разля широка усмивка и той изведнъж се превърна в друг човек. Сякаш отново стана палавият По-хан — хлапакът, който беше потърсил и намерил ново семейство в триадите. Баща му беше хладен и сдържан бизнесмен, който не считаше за необходимо дори да говори със синовете си. Най-важните качества на младите според него бяха въздържанието, упорството и гневът, който формира характера срещу бъдещите трудности в живота.

Но Сун По-хан не възприемаше тези възгледи и без колебание избяга от дома. Намерил подслон в редиците на 14К, той бързо разбра, че може да живее отлично благодарение на пъргавия си ум и здравите си ръце. Кариерата му в триадата беше светкавична, днес тя беше единственото му семейство.

— Чаят скоро ще бъде готов — промърмори той.

— А после ще хапнем. Добре знаете, че човек не бива да обсъжда важни въпроси на празен стомах.

— Помня угощенията, които сме имали заедно — кимна Джейк.

— Те са признак на доверие в един измамен свят, нали?

— Точно така — направи опит да се отпусне Джейк. Пред очите му изплува дъска за игра на „уей ки“, върху която се подреждаха сложни връзки. Камъните на противника се превърнаха в „чи“ — тоест, бяха „изядени“, след което идваше ред на обкръжението…

Очите му рязко се разтвориха. Проблемът беше, че не знае самоличността на играчите. Той е привърженик на единия от тях и това беше единственото сигурно нещо в играта. Отначало беше убеден, че насреща е Ничиреншу, но после се оказа, че противникът му е по-скоро агентът на КГБ, проникнал дълбоко в Агенцията. Има ли връзка между двамата?

На пръв поглед изглеждаше точно така, тъй като Ничиреншу беше успял да подмами Мариана в чужбина и да й отнеме частта от „фу“. Но после в подножието на Тцуруги се появи екип на КГБ с очевидното намерение да го ликвидира…

Ничиреншу не се появи в дома на Камисака, но остави своето „фу“ за Джейк. Защо? Нима това беше предложение за мир?

Всичко опираше до Ничиреншу.

— Да поговорим за нашата сделка, уважаеми Сун — каза на глас Джейк.

— О, да — кимна Сун и остави чашката си на подноса. — Ще получите исканата информация: в момента, в който се уверя в прекратяването на войната.

— Но това ще стане чак след ден и половина — отвърна Джейк, прикривайки гнева си с цената на доста усилия. „Търпение“, беше го посъветвала Блис…

— Значи можете да съкратите нещата — усмихна се Чудесния Сун. — Всичко зависи от вас, уважаеми Мейрък.

Джейк отвори уста да отговори, но в същия момент вратата отлетя на пантите си и в стаята се втурна Блис, следвана от трима гардове на триадата.

— Проследен си! — задъхано прошепна тя. — Едва успях да се промъкна дотук, без да ме забележат!

— Колко са? — скочи на крака Джейк.

— Трима.

— Господин Мейрък?

— Уважаеми Сун, за съжаление трябва да отложим обяда за по-късна дата — очите му пробягаха по помещението: — Има ли други изходи оттук?

— Разбира се. Два надземни и един подземен.

Джейк избра тунела.

Антъни Беридиън умираше. Животът го напускаше частица по частица, заедно с пуснатата на бавни обороти видео лента. Движенията му изглеждаха гротескно забавени, дори примигването на клепачите изискваше няколко дълги секунди.

— Господи Исусе Христе!

— Мейрък — промърмори Ундерман. — Започва да си отмъщава…

Донован се размърда. Беше седнал като дете — с прибрани колене и пъхнати под стола крака. Носеше поло на сини и зелени райета и къси спортни шорти, а на краката му имаше маркови маратонки.

Намираха се в специално изолирано с олово помещение на петдесет метра под земята, съвсем близо до Белия дом. Президентът беше гледал видеозаписа и вече оповести своето решение. Всичко ставаше като по време на война, но само Ундерман беше достатъчно възрастен, за да отбележи този факт.

Вече за десети път гледаха записа. Ето го Ундерман, изблъсква лекарката и се навежда над Беридиън. Пусната на бавни обороти, лентата наподобяваше ням филм.

Ръката на Ундерман потъна във вътрешния джоб на сакото, после бавно излезе оттам, въоръжена с пистолет. Куршумите улучиха лекарката в лицето. Бам, бам, бам! В помещението плисна кръв, примесена с мозък, стената зад убитата се оцвети в червено.

Донован бавно се извъртя към Ундерман заедно със стола си.

— Сега ти си шефът, Хенри — промърмори той. — Но въпреки това ще ти задам един въпрос: защо я застреля? На твое място бих й задал няколко въпроса.

Ундерман прокара длан през лицето си и въздъхна:

— Не зная какво да ти отговоря. Предполагам, че съм действал инстинктивно. Изведнъж осъзнах какво стана с Антъни, въпреки всичките ни предпазни мерки… Три денонощия не бях мигнал, мислех единствено за неговата сигурност… А това беше последното място на света, за което… О, всъщност вече няма смисъл да говоря по този въпрос. Нямам логично обяснение за постъпката си и толкоз. Гняв, смайване, сляпа жажда за отмъщение…

— Разбирам те отлично, Хенри — меко каза Донован. — Но ти си достатъчно опитен, за да се контролираш. Ти си ветеран в службата и аз не мога да си обясня постъпката ти…

— Проклет да е онзи кучи син Мейрък! — извика Ундерман. — От него започна всичко!

Донован стана на крака и се протегна. После пристъпи да изключи видеомагнетофона и помещението се изпълни със странна розова светлина.

— Може би Мейрък няма нищо общо с това — отбеляза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нашият айсберг…

— Воркута?

— Да. Не бива да изключваме подобна възможност. Може би лекарката е била дълбоко замразен съветски агент.

— И е успяла да премине всички проверки?

— Случва се…

— Случва се при онези боклуци от ЦРУ, но не и при нас!

— Защо? С какво толкова се отличават проверките на Лангли от нашите?

— Не си в течение — изръмжа Ундерман. — Не те обвинявам, защото това не е твоя работа. Но нашите проверки наистина са коренно различни. Именно затова си мисля, че не Воркута, а Джейк Мейрък е успял да вербува лекарката…

Донован бръкна в джоба си и извади лист жълтеникава хартия. На такава хартия се отпечатваха шифрограмите, прехващани от територията на СССР.

— Първи резултати от новата ни полярна станция — поясни той, докато Ундерман разгъваше листа. — Мисля, че трябва да обърнем повече внимание на проекта „Кам Сан“, върху който работят китайците…

— Защо? Това е съвместен проект между тях и няколко западни фирми със седалище в Хонконг. Какво толкова странно има в него?

— Много неща — отвърна Донован. — При това непознати за нас. От дешифрираното съобщение личи, че КГБ е имал връзка с някакъв работник в „Кам Сан“. Той по погрешка влязъл в забранен район и помислил, че се намира в хранилището за ядрено гориво. Бил незабавно арестуван и разпитван в продължение на осемнадесет часа…

— Че какво толкова странно има в това? — сви рамене Ундерман. — Обичайните мерки за сигурност…

— Наистина е така — кимна Донован. — Но този човек е бил разпитван от двама полковници от разузнаването. Това не ти ли говори нещо?

— Говори ми, че става въпрос за нещо повече от рутинна проверка.

— Нищо, свързано с „Кам Сан“, не е рутинно, Хенри.

— Мислиш, че обектът е военен, така ли?

— Не съм сигурен, но ако това се окаже вярно, ние трябва да сме наясно преди руснаците: Напоследък азиатската им политика е доста агресивна и ако Китай е решил да вземе съответните мерки, военната конфронтация е сигурна.

Ундерман разтърка челото си уморено и въздъхна:

— Ще ми се пръсне главата.

— Страхувам се, че главоболията ти едва сега започват — леко се усмихна Донован.

В канцеларията на Ши Зи-лин беше толкова горещо, че Жанг Хуа беше на прага на припадъка. Излезе навън, спусна се по стълбите и тежко приседна на каменния парапет. Поток от велосипедисти се точеше на метър от него, зави му се свят. Жестоко напеченият камък прогори бедрата му под тънката материя на панталона.

Не съм за този начин на живот, горчиво помисли той, докато наблюдаваше облаците прах, които се — вдигаха изпод колелата на велосипедите. Имаше сърцебиене, на душата му беше тежко. Вече седмици наред страдаше от безсъние, докладите при Ву Айпинг изсмукваха и последните остатъци от психическите му сили. Даваше си ясна сметка, че е уплашен до смърт.

Забравих си куфарчето, някак равнодушно констатира той. После се изправи с огромно усилие на волята и бавно се повлече обратно. Върна се в кабинета на Зи-лин с чувството, че е напълно раздвоен. Мозъкът му гореше, вече не помнеше на кого какви лъжи трябва да говори. Единственото му желание беше да се оттегли в някоя пещера и поне десет години да остане там.

Отпусна се на стола до вратата и избърса потта — от челото си. Беше блед като платно. Зи-лин му подаде чаша студен чай, придърпа един стол и седна насреща му. Жанг Хуа усети, че тялото му се разтърсва като от треска.

— Мога ли да ти помогна с нещо, стари приятелю? — попита Зи-лин.

Жанг Хуа отметна глава и затвори очи. Как да отговори на подобен въпрос? Може ли да каже, че иска да престане с лъжите? Сигурно, ако не беше мисълта за Ву Айпинг…

— Няма нищо, другарю министър — почти шепнешком отвърна той. — От жегата е, скоро ще ми мине…

— Разбирам — отвърна другият. — За съжаление ние сме хора на дълга, Жанг Хуа. Той придава смисъл на дните ни…

— За вас може би е така — малко по-остро от необходимото отвърна Жанг Хуа. — Защото вие сте богоизбран по рождение… Но за мен не е така. Аз съм обикновен смъртен. Нервите ми се опъват до скъсване, зъбите ми тракат, стомахът ми се свива на топка. Напрежението не ми позволява да стоя, тежестта и отговорността заплашват да ме смажат. Аз не съм Небесният пазител на Китай. Аз не съм Джиан!…

Зи-лин му отправи поглед, изпълнен със състрадание. Разбираше го добре, но нищо не можеше да направи. Аз може да съм Джиан, но това не ми пречи да съм смъртен като всички останали, горчиво въздъхна той. Острата болка в костите постоянно му напомняше този факт. Нима можех да предвидя страданието, което ще ми донесе раздялата със семейството? Но тогава бях млад и силен, уверен в правотата на каузата си. Толкова уверен, че заради нея напуснах жените и синовете си… Животът обаче е далеч по-сложен. Човек никога не може да предвиди неочакваните обрати в неговия ход.

— Моля за извинение, другарю министър — прошепна безпомощно Жанг Хуа. — Но в момента просто не съм в състояние да мисля…

— Успокой се, приятелю. От години сме заедно, няма от какво да се тревожиш.

Зи-лин протегна ръка и опря пръст върху перваза на прозореца. Кожата му стана кафява. Това не беше прах, а пясък. Микроскопични частици фин пясък, долетели дотук от пустинята Гоби, простираща се отвъд Великата китайска стена.

Разтърка пръсти и се замисли. Гледаше лицето на пребледнелия Жанг Хуа, мислеше за думите на Тцун-Трите клетви и си представяше своите синове. Бяха в един град, стъпваха по тънко острие, което всеки момент можеше да се счупи. И тогава… Единият от тях ще загине, а може би и двамата… Струва ли си? Нима съм по-добър от хората, с които се боря, след като съм готов да изгубя най-скъпото в живота си? Нима властта заслужава такава саможертва? Не, тук не става въпрос за властта. Тук става въпрос за Държавата!

Видях я да се променя. Лично положих основите на тези промени. Но дали след мен нещата няма да се върнат назад? Дали всичко ще рухне и ще се превърне в прах?

Пясък от Гоби. Бил е тук далеч преди моето раждане, ще остане и след смъртта ми. Затова ли жертвах петдесет години от живота си? За пясък и пепел? Безцветна и безформена субстанция — единствената същност на дългия ми живот? Крайният продукт на всичките ми усилия? Не, не! Това не може да бъде!

Кой е толкова глупав да жъне прах?

Не и Джианът на Китай, помисли Зи-лин. Той няма право на това.

— Казвай!

— Трима китайци — започна Блис. — Единият е със сив панталон и тъмносиня риза на райета, има белег на бузата. Вторият в момента се разделя с него. Слаб и жилав, облечен с бяла тениска и черни джинси. Третият е оттатък улицата — най-стар от тримата, с уши като на прилеп, кафяв панталон и резедава фланелка.

— Видях ги — кимна Джейк.

Главите им бяха на нивото на тротоара, а телата им напълно скрити в улея алея, който водеше към офиса на Чудесния Сун. Миришеше на гниещи зеленчуци и урина, канавката беше задръстена от боклуци.

— Няма да е зле, ако открием кой стои зад всичко това — отбеляза Блис. — Защото и да се изплъзнем от тези, ще се появят други.

— Дейвид Ох знаеше.

— Но не ти каза.

— Каза колкото успя — въздъхна Джейк. — „Хуо иян“…

— Подвижно око? Но това е термин от „уей ки“. Какво общо с човека, който иска да те убие?

— Не зная — призна Джейк, без да отделя поглед от тримата мъже, които заемаха позиции. От пръв поглед личеше, че са опитни професионалисти. — Но Дейвид знаеше какво прави. Ако е открил нещо в Агенцията, той без съмнение го е прехвърлил на някакъв информационен носител. Дискета или нещо подобно… Нямаше го у него, значи го е скрил някъде…

— Но къде?

— Там е работата, че не знаем.

— „Хуо иян“…

— Нищо не ми говори и това е лошо. Би трябвало да означава нещо, но не зная какво. Междувременно трябва да се освободим от опашката, тъй като е време да погостувам на Достопочтения Чен.

— За какво ти е 489 на Грийн Панг?

Джейк накратко й разказа за сделката, която беше сключил с Чудесния Сун.

— Сега вече съм сигурна, че си луд! — ахна Блис. — След всичко, което си сторил за триадата 14К е истинско чудо, че Достопочтения Чен не ти е отрязал краката! Но това не ти стига и си решил да му искаш услуга!

— Аха… Задачата наистина изглежда невъзможна.

— Добре че го признаваш — навъсено го изгледа Блис.

— Да кажем, че обичам предизвикателствата.

— Дано не те е обхванала манията за геройска смърт — продължаваше да се мръщи Блис.

— Едва ли — усмихна се Джейк. — Иначе досега да съм изскочил по средата на платното. — Очите му продължаваха да следят тримата китайци, които си избираха позиции в сенчестите входове на улица „Вин Чьон“ и дебнеха като хищници. И тримата притежаваха качеството да стоят напълно неподвижни и да се сливат с околната среда. Бяха истински професионалисти.

— Трябва да ги накараме да се размърдат — промълви след известно време той. — Движението винаги носи объркване. Докато в момента държат под око целия район на „Морисън хил“. Ако не успеем да ги размърдаме, никога няма да им се изплъзнем.

— Дано не станат ПРЕКАЛЕНО пъргави!

Той й се усмихна, после насочи поглед към противоположния край на алеята.

— Задънена е, вече проверих — информира го Блис. — Намираме се в капан.

— Зависи какво разбираш под капан — промърмори Джейк, заел се да оглежда купищата боклук наоколо. — Да ти се намира кибрит?

— Разбира се. Май си решил да пуснеш димна завеса, та да улесниш проследяването ни, а?

— Иди да запалиш онези торби с отпадъци — нареди Джейк, без да обръща внимание на иронията й.

— Струват ми се доста влажни — огледа ги със съмнение Блис.

— Точно това ни трябва — кимна Джейк.

Блис се огледа, извади кибрит от джоба си и драсна една клечка. Наложи й се да повтори упражнението още десетина пъти, преди да получи задоволителен резултат. После се появи пушекът. Вонеше толкова ужасно, че очите им се насълзиха. Но в замяна на това беше достатъчно гъст. И забележим.

Първи се раздвижиха двамата по-млади преследвачи — Мускула и Белега. Огледаха се, внимателно напуснаха укритията си и тръгнаха да пресичат платното.

— Знаеш ли къде се намира басейнът на Ои Кван роуд? — попита шепнешком Джейк, изчака кимването й и продължи: — Там ще се срещнем, ако се наложи да се разделим. Източната страна, при една поцинкована врата.

Мускула и Белега предпазливо започнаха да се спускат в безистена. Вършеха го добре — гръб в гръб, напрегнати до крайност. Джейк се хвърли в краката на Белега и успя да го повали, в същата секунда Блис връхлетя върху Мускула и му нанесе силен удар в лицето. Онзи падна, но успя да хване ръката й и тя тежко го последва, падайки странично на лявото си бедро. От устата й се изтръгна неволен вик. Джейк заби тока на обувката си в гърлото на Белега, светкавично се завъртя и мазолестият ръб на дланта му потъна в тялото на Мускула. Ударът попадна в слънчевия сплит, малко надясно и над бъбрека. Въздухът излетя от гърдите на преследвача с остро свистене. В следващия миг Блис вече беше на крака и тичаше, следвана по петите от Джейк.

Понесоха се надолу по Вин Чьон стрийт, прелетяха покрай Щръкналите уши и завиха надясно по Ои Кван Роуд. Улицата се издигаше на зигзаг по „Морисън хил“, заобикаляйки сградите около големия плувен басейн.

Джейк предпочете да остане настрана от осветените сгради. Без да намалява темпото, той се придържаше към сенчестите стени й предпазливо наближаваше широката, обкована с цинк врата…

Опря гръб в стената и направи опит да нормализира дишането си. Все още не беше се оправил напълно, при тичане или резки движения леко му се виеше свят. Очите му останаха заковани върху вратата, ушите му улавяха всички подозрителни шумове. Тялото му под тънката риза бързо изстина от влажния бетон. Металическото тракане на цикадите беше оглушително.

Бръкна в джоба си и напипа късче твърд картон. После напълни дробовете си с въздух и се втурна през тясната уличка към вратата: Пъхна картона в ключалката и се залови за работа. Потеше се повече от обикновено, давайки си сметка, че това се дължи и на страха. Тук беше на открито, напълно незащитен.

Ключалката щракна и той блъсна вратата навътре. Едва тогава долови лекото шумолене над главата си. Тялото му се стегна, коленете му леко се подвиха. В последния момент си даде сметка, че това е Блис и напрежението отстъпи място на гнева. Би трябвало да усети придвижването й зад гърба си! Бутна я вътре и побърза да затвори след себе си.

Помещението беше огромно и кънтящо, въздухът — наситен с миризмата на хлор.

Мрак.

Джейк хвана за ръка Блис и я поведе към съблекалнята. Там се ослушаха, после бавно седнаха на тясна дървена пейка.

— Това е неразумно — прошепна тя. — Лесно ще ни открият тук. По-добре да опитаме покривите…

— Има пълнолуние — меко отвърна Джейк. — Видят ли ни на покрива, трудно ще им се изплъзнем. А оттук има най-различни изходи…

— Ш-ш-ш-т! Чувам нещо!…

Джейк напрегна слух, после бавно поклати глава:

— Нерви…

— Да вървим! — дръпна го тя.

Прекосиха съблекалнята. Тишината се нарушаваше единствено от мекия плясък на водата.

Джейк усети нечие присъствие зад гърба си и светкавично се извъртя. Получи силен удар в гърдите, изгуби равновесие и падна в басейна.

Водата беше студена. Лишена от светлина, тя изглеждаше необичайно тежка и притисна гърдите му сякаш с юмрук. Вкопчи се в някакви голи ръце и разбра, че ще си има работа с Мускула. Краката му направиха рязко движение и двамата започнаха да потъват. В ушите му се появи тъничко жужене.

Оказа се, че Мускула има опит в подводния бой и знае как да се възползва от натиска на водата върху крайниците. Ръцете му се сключиха в желязна хватка около шията на Джейк. Мракът беше непроницаем, лишен от въздух и студен. Като в морга…

Опита с лакът два удара „атеми“, но Мускула само затегна хватката си. От устата му, разтеглена в жестока усмивка, излетяха ситни мехурчета.

Дробовете на Джейк пламнаха и той с мъка потисна желанието си да отвори уста. Главата му започна да кънти, болката от неотдавнашната контузия се появи със страшна сила. Даде си сметка, че разполага с твърде ограничено време.

Светкавично промени тактиката си и притисна тяло към противника. Мускула неволно започна да се отдръпва и Джейк моментално се възползва от предимството си. Десният му юмрук потъна в гръдния кош на врага, ръката и рамото му се превърнаха в една права линия, използвайки цялата сила на мускулите си. Усети как ребрата се огъват, но тишината се нарушаваше единствено от тласъците на кръвта в ушите му.

Стисна зъби, за да не поеме вода, вдигна юмрук и го стовари с цялата си сила върху ключицата на другия. Костта поддаде, дори водата не успя да омекоти страхотния удар.

Тялото на китаеца омекна и изчезна в тъмната вода. Джейк направи ножица с крака и се насочи към повърхността. Главата му изскочи отгоре, устата му жадно се разтвори за живителната глътка кислород.

С няколко загребвания стигна до ръба на басейна, хвана се за парапета и се надигна на мускули.

— Джейк!

Обърна се и се озова очи в очи с автоматичния пистолет на Щръкналите уши.

— Ей сега ще ти пръсна мозъка! — изръмжа заплашително онзи.

Но краткият миг, в който вниманието му беше насочено към Джейк, беше напълно достатъчен за Блис. Грешката му беше фатална. Джейк гледаше като хипнотизиран как неподвижното допреди секунда тяло на момичето изведнъж се превръща във вихрушка.

Щръкналите уши нямаше много време за колебание. Искаше да натисне спусъка и да ликвидира Джейк, но едновременно с това усети светкавичната атака на Блис. Обърна се да я посрещне, но вече беше късно. Десният крак на момичето се стовари върху стъпалото му, а левият се заби в капачката на коляното. Костта изпука и се строши, от устата на китаеца излетя пронизителен писък. Огромното хале отвърна с многократно ехо, после настъпи миг на тишина. Джейк механично си даде сметка на какво се дължи тя — юмрукът на Блис потъна в тялото на Щръкналите уши, точно между слънчевия сплит и бъбрека.

Разнесе се силен плясък и китаецът изчезна. Малки вълнички близнаха краката им. Джейк дишаше тежко, очите му се заковаха върху бледото лице на Блис.

За пръв път получиха възможност да видят кой какво може да стори в екстремна ситуация. Резултатът беше повече от задоволителен, а споменът от този първи миг на проверка щеше да остане в душите им, докато са живи…

Седем минути по-късно вече бяха на Хенеси роуд. Мокри и раздърпани, те правеха отчаяни опити да изглеждат като обикновените зяпачи, изпълнили тротоарите на квартала Ванчай. Джейк непрекъснато проверяваше във витрините какво е положението зад гърба им и от другата страна на улицата.

Вляха се в дългата опашка от хора на автобусната спирка. Качиха се едва на третата кола, носеща номер 24. Беше двуетажна машина с открита задна част — любимо място за хонконгските гратисчии.

— Да се качим горе — предложи Блис. — Чака ни доста път.

— Нищо подобно — поклати глава Джейк. — Ще слезем преди Котън трий драйв. Искам да разберем реакцията им, преди да сме взели зъбчатата железница за върха. Нямам намерение да ги заведа в апартамента ти.

Останаха на претъпканата с народ долна платформа. Автобусът бавно пълзеше по задръстените улици, спираше да изхвърли част от живия си товар и да поеме нов. Двамата незабележимо си пробиваха път към края на платформата, готови да слязат в момента, в който това стане наложително. Навлязоха в Куинсуей и се насочиха към центъра. Автобусът смени платната на движение и започна да спира. До Котън трий драйв оставаха само две спирки. Джейк се огледа. Искаше не само да се ориентира за последен път, но и да запечата в паметта си лицата пътниците наоколо. Блис беше пред него, в началото на стръмните стъпала към изхода. Пред очите му се плъзнаха лицата на дебела китайка на средна възраст, двама хлапаци с лъскави коси и слънчеви очила, някакъв строен европеец със скъпо куфарче в ръце. Млада китайка притискаше към гърдите си пеленаче в розово одеяло, свободната й ръка стискаше пръстите на четиригодишно момче. До нея двама яки китайци — с къси гащета и спортни ризи от тънка коприна оглеждаха американско момиче с красиви очи и надупчена от шарка кожа.

Автобусът бавно спря. През предната врата се качиха няколко нови пътници, никой не слезе от задната. Джейк изчака спирката да се опразни и едва тогава побутна Блис.

Тя се затича към вратата, той я последва. В същия миг на стъпалото се метна някакъв хлапак, очевидно с намерението да се повози гратис. Главата му почти потъна в корема на Джейк.

— Махни се от пътя ми, да те вземат дяволите! — изруга Джейк.

Хлапакът замръзна на място. В същия миг Джейк получи силен удар в гърба. Завъртя се като вихрушка и със смайване установи, че зад него стои младата майка. Момченцето, което държеше за ръка, беше изчезнало. Вероятно изобщо не е било нейно, тъй като вместо пеленаче от розовото одеяло надничаше късото дуло на един „Лайсън — ТИ-600“ — картечен пистолет, въведен на въоръжение в Агенцията. Ръката й беше скрита под одеялото и вероятно стискаше късата ръкохватка със спусъка.

Блесналите от гняв очи бяха само на няколко сантиметра от лицето му. Беше, не повече от двадесет и две — двадесет и три годишна.

Автобусът се разклати и тръгна, хората неволно потърсиха опора в стените и ръкохватките. Джейк грабна хлапето и го блъсна към въоръжената жена. Тя инстинктивно замахна с крак и нещастният гратисчия се затъркаля надолу по стълбите. В същия миг лакътят на Джейк рязко отклони встрани дулото на автомата.

Хлапето излетя от последното стъпало и се просна на асфалта. В него се спъна Блис, която затича след автобуса веднага след като разбра, че нещо не е наред.

Джейк съсредоточи цялото си внимание към китайката. Дулото на автомата се насочи надолу и го улучи в слепоочието, на милиметри от окото. Бликналата кръв го заслепи, зави му се свят, последиците от неотдавнашната контузия се проявиха с пълна сила и го накараха да се олюлее. Усети, че дулото променя посоката си, не беше нужно да вижда, за да разбере какво ще последва.

Ръцете му се протегнаха напред, пръстите му се вкопчиха в приклада на оръжието. Нито той, нито китайката обръщаха внимание на писъците около себе си.

Отгатнала намеренията му, жената рязко изви дулото и го заби в гърлото му. Той се задави, от очите му бликнаха сълзи и се смесиха с кръвта. Тялото му политна назад и последва пътя на хлапака гратисчия.

Жената се спусна по стълбичката след него, насочи автомата в главата му и се приготви да натисне спусъка. Беше толкова близо, че нямаше нужда да се прицелва. Джейк познаваше прекалено добре качествата на „Лайсън“ и разбра, че ако пръстът й натисне спусъка, по асфалта на улицата ще се разпилеят само отделни части от тялото му.

Остана „йо-ваза“, последната надежда. Позицията му беше неизгодна, освен това срещу себе си имаше не катана или обикновен револвер, а скорострелен автомат. Но друг избор нямаше.

Извъртя глезена си под крака на жената, насочил се към поредното стъпало. Тялото му се изви като лък, костите пропукаха. Сега най-важното беше да вкара ръката си между нейните и да отмести дулото на автомата. Но първо трябваше да отклони вниманието й е поредица от лъжливи, финтове на краката.

За щастие жената реагира точно според очакванията и пръстите му докопаха дулото на оръжието.

Отпусна се на колене и рязко дръпна надясно. Отворът със стръмните стъпала към изхода беше прекалено тесен и пречеше на движенията му. Възползвайки се от инерцията на тялото й, той се дръпна плътно вляво, продължавайки да я увлича след себе си. Едновременно с това извъртя китка и дулото на лайсъна се насочи право нагоре.

Успя да я придърпа две стъпала надолу, вече бяха на едно ниво. Завършвайки „йо-ваза“, Джейк се надигна и наведе напред, увличайки тялото на жената след себе си. Но тук се получи изненада. Младата китайка пусна оръжието и нанесе два бързи и тежки удара в незащитената лява част на тялото му.

Той изпъшка от болка и изхвърли автомата навън. Направи го бързо, но тя все пак получи достатъчно време, за да му нанесе силен удар в слепоочието. Тялото му политна и се удари в металната врата. Замаяно си даде сметка, че е подценил противника. Вече беше ясно, че „йо-ваза“ не стига за неговото пълно обезвреждане.

Жената връхлетя върху него и той отстъпи още едно стъпало надолу. Но инерцията беше толкова силна, че движението му продължи и той се строполи на най-ниската площадка. Момичето го обсипа с бързи и точни удари, тялото му се сгърчи от болка. Не виждаше нищо, не можеше да диша, главата му се изпразни.

Направи опит за контра и атакува лицето й. Но тя го блокира с лекота, през стиснатите й зъби изригна подигравателен кикот. Все пак успя да сграбчи част от блузката и да я придърпа над себе си. Другата му ръка остана вдигната нагоре — там, където беше блокирана.

Жената я изпусна от погледа си и това й струваше скъпо. Юмрукът му се стовари в основата на чипия нос, точно между очите. Силата на удара беше страхотна, към нея се прибави гравитацията и последните частици ярост в душата му.

Костта се счупи като клечка, от раната рукна кръв. Джейк заби палец в окото на нападателката, пръстите му стиснаха слепоочието й. Блъсна главата й в металната стена на прохода, но тялото му помръдна от усилието и увисна от стъпенката на автобуса. Остра миризма на изгорели газове го удари в носа, усилията му да се закрепи се провалиха.

Затегна хватката си и се изтърси на асфалта, инстинктът го накара да дръпне жената под себе си. Разнесе се тътен, после още един, двамата се затъркаляха по уличното платно. До ушите му достигна пронизително скърцане на спирачки, последвано от дълга серия ругатни на кантонско наречие.

После успя да поеме дъх и да се огледа. Лежеше до бордюра, замаян от търкалянето. Някой се надвеси над него, наоколо започна да се събира тълпа.

— Пуснете ме да мина!

Имаше чувството, че сънува.

— Моля, пуснете ме да мина! Аз съм лекар!

Няколко души неохотно се отдръпнаха и той видя над себе си лицето на Блис.

— Буда, на какво приличаш! — прошепна тя, после вдигна глава и извика: — Отдръпнете се, моля! Дайте му възможност да диша!

— Искам да стана — промълви той.

Тя подложи ръце под главата му и започна да го повдига. Джейк усети кратък, но остър пристъп на световъртеж. Затвори очи и несъзнателно облиза напуканите си устни.

— Добре ли си?

Той кимна с глава. Но това беше грешка, тъй като световъртежът рязко се усили. Въпреки това успя да се задържи на крака. Целият беше в кръв, острата й миризма пронизваше обонянието му. Негова ли беше, нейна ли? Главата го болеше, ръката му неволно докосна слепоочието.

— Хлапето?

— Нищо сериозно — прошепна в ухото му Блис, а ръцете й продължаваха да го придържат.

— Жената? — попита той.

— Онази там ли имаш предвид?

Обърна глава в посоката, в която гледаше Блис. Тълпата беше започнала да се разпръсква, между краката на зяпачите се виждаше безформената купчина върху асфалта. Зад нея се точеше блестяща ивица влага.

— Много кръв — отбеляза Блис.

После и двамата доловиха нарастващия вой на сирените.

— Да се махаме — промърмори Джейк, намръщи се от болка и добави: — Но преди да се приберем у дома трябва да сме дяволски сигурни, че след нас вече няма опашка! — Прегърна я през кръста, преодоля поредния пристъп на световъртеж и бавно закуцука към ъгъла. Тъмнината ги погълна, пред очите им остана единствено сиянието на Адмиралтейството. — Твоят апартамент май остана единственото сигурно място в Колонията!

Ранните утринни часове бяха запазени за визитации в новото психосензорно крило на института „Сербски“. Тук държаха най-опасните политически затворници, а на по-лек режим — всички бегълци от Запада. Институтът беше важна съставна част от огромната машина на КГБ.

Основна цел на научната работа в „Сербски“ беше да се наднича в главите на дисиденти и предатели, да се открие истината: в какво вярват, кого познават, към каква организация принадлежат, наистина ли са тези, за които се представят…

Учените в Института бяха отдали всички сили и умения на една основна цел — да откриват все по-усъвършенствани начини за проникване в сенчестите страни на човешкото съзнание. Новото крило беше наречено „Андропов“ по настояване на Карпов. Именно той беше човекът, внесъл в Кремъл идеята за неговото създаване и водил двегодишна борба за крайната й реализация. Тук беше монтирана най-сложната апаратура за дигитална халюколография, създадена в Съветския съюз, голяма част от машините все още се намираха в стадий на експериментиране.

Обиколката на новото крило би била излишна, ако Карпов нямаше на кого да се похвали. Естественият му избор беше, разбира се, Даниела… Посрещна ги комисия, състояща се от трима психотерапевти, специалисти в поведенческите реакции. В Института бяха маниаци на тема сигурност и всичко се вършеше от комисии. Конфузната кражба на кожени калпаци от гостуващите в КГБ областни комисари, станала неотдавна, тук беше напълно изключена…

Всички медици имаха военни чинове, от подполковник нагоре. Бяха сдържано-официални, служебната проблематика очевидно беше оставила отпечатъка си върху мрачните им лица.

Мълчаливо ескортираха двамата генерали през антисептичните фоайета и ги поведоха по дългите коридори, облицовани с никел и месинг. Лабораториите бяха просторни и светли, запълнени със сложна техника. По масите блестяха цветни монитори и дисплеи, уреди с неизвестно предназначение мигаха с разноцветни светлини.

Отвъд лабораториите се намираха помещенията за почивка на медиците. Съществуването им се оправдаваше от факта, че въпреки трисменната работа, на учените често им се налагаше да останат в института повече часове, особено когато се разработваше нов и спешен проблем, или пък имаха насреща си пациент със силна психика и тренирана воля.

Навлязоха в поредния коридор. Тук стените бяха лишени от блясък, бетонът беше боядисан с обикновена сива боя. Ярката луминесцентна светлина дразнеше очите. От двете страни бяха наредени врати от тежка стомана и блиндирано стъкло, охранявани от униформени пазачи с мътни очи и пистолети на кръста. Това бяха килиите на пациентите. Обстановката наподобяваше повече на банков трезор, отколкото на обикновен затвор.

— Заключихме в килия един от проектантите — обясни най-близкият член на комисията. — След една седмица го намерихме мъртъв. Това ни увери в надеждността на съоръженията.

Другите двама се ухилиха. Това изглежда беше стар анекдот сред служителите на Института.

Генералите продължиха своята обиколка. Обясниха им, че крилото „Андропов“ съдържа килии от различни типове — според темперамента и характерните особености на отделните затворници. Сред тях се отличаваха тъй наречените меки помещения, запазени за избягали чужди шпиони и дипломати. Стените им бяха в пастелни тонове, мебелировката — удобна и приятна. Имаше картини по стените и от това те приличаха на стаи от луксозни западни хотели.

— Предлагаме им тази обстановка по две причини — зае се да обяснява един от придружителите. — Първата се базира на предположението, че те са искрени в своето прераждане и възнамеряват да ни помагат. А втората — че са внедрени врагове. В този случай луксът ги кара да се отпуснат и нашите шансове да ги разкрием съответно нарастват…

Продължиха нататък и спряха пред друга врата.

— Това е едно от „твърдите“ ни помещения — обади се друг член на комисията. Генералите надникнаха. Килията беше с голи бетонни стени, в едната от тях беше прикрепен тесен нар. Тоалетната представляваше обикновена дупка в пода.

— Погледнете нагоре.

Генералите се подчиниха. Таванът беше боядисан в бяло, върху него бяха прикрепени множество прожектори. Придружителят щракна с пръсти и помещението се изпълни с ослепителна, режеща очите светлина. Ново щракане и прожекторите угаснаха.

— Вършим това в интервал от шест минути — поясни домакинът. — След задълбочени изследвания и продължителни експерименти стигнахме до извода, че това е оптималното време за прекъсване на човешкия сън и предизвикване на максимално психическо разстройство у пациента.

Излязоха в коридора и продължиха обиколката си. След демонстрацията на режещата светлина в килията флуоресцентното осветление на коридора някак странно дразнеше очите. Карпов извади от джобчето си очила с метални рамки. Не обичаше да ги носи в присъствието на външни хора, но пред очите му играеха дразнещи черни точици.

— Сега ще видите най-доброто постижение на крилото „Андропов“ — обади се третият член на комисията. Пред тях се отвори още една стоманена врата и петимата пристъпиха в помещение, което на пръв поглед не се отличаваше по нищо от „меките“ килии, които вече бяха инспектирали: диван, тапицирани столове, килим, лавици с книги, картини в приятни панелни тонове по стените, които бяха боядисани в неутрални цветове.

— Тази килия е предназначена за нашите най-упорити затворници — продължи обясненията си третият член на комисията. — Това са идеологическите врагове и предателите. В продължение на много години тези хора просто са били избивани в подземията на Лубянка след елементарни и обикновено безплодни разпити. Но днес ние разполагаме с далеч по-модерни средства и резултатите са налице.

— Не разбирам — намръщи се Карпов.

— Това е естествено, другарю генерал — сервилно се усмихна домакинът. — По тази причина възнамеряваме да направим една малка демонстрация. Моля, седнете — ръката му се насочи към позлатената рамка на стол в стил Луи XIV.

Докторът щракна с пръсти и от стола изскочиха тънки стоманени ленти, които се стегнаха около китките и глезените на генерала.

— Какво е това?

В ушите на Карпов се появи тежък тътен, стената насреща му започна да се руши под напора на плътна водна стена. В същото време библиотеката вдясно се разпадна и се превърна в гадно влечуго е лепкави пипала, които започнаха да се увиват около тялото на Карпов. Килимът се разкъса пред очите му, парчетата се превърнаха в кълбо отровни змии, които надигнаха глави и започнаха да се приближават към него със зловещо съскане. Канапето на ивици изведнъж се превърна в ръмжащ тигър, готов за скок.

Карпов изгуби самообладание и направи опит да се освободи.

— Не търпя да бъда вързан! — изкрещя той. — Веднага ме… — изведнъж млъкна и облещи очи. Подът на килията рязко се наклони, столът се плъзна и се удари в стената. Карпов напразно търсеше очилата си, паднали при рязкото движение.

Изведнъж изпита чувството, че потъва в океанските дълбини, осветлението стана разсеяно, като под водата. През рухналата стена продължаваха да нахлуват пенести струи. Стана му студено, изпита чувството, че е мокър до кости, опита се да протегне ръка, но не можа да определи дали пипа вода или просто въздух.

Пред очите му се появиха различни морски създания: акули и гигантски октоподи, риби-меч и баракуди. Истински кошмар!

Карпов отвори уста да изкрещи, но в гърлото му нахлу леденостудена морска вода. Очите му се обърнаха с бялото нагоре, мозъкът му изключи. Повърна направо върху костюма си.

Изправена до остъклената стена в съседното помещение, Даниела безмълвно наблюдаваше спектакъла.

— Значи това е халюколографията — промълви Юри Лантин и излезе от затъмнения ъгъл. — Гледана оттук, тя не ми се струва кой знае какво…

— Трябва да я изпиташ върху себе си, иначе не можеш да разбереш нищо — отвърна Даниела. — Субектът се превръща в център на имагинерните възприятия.

— Нашият приятел Карпов май наистина се чувства като център — промърмори Лантин.

— Това е напълно нормално — обади се един от членовете на комисията. — Защото се въздейства пряко върху петте му сетива, при това с огромна сила. Лазерните холограми от нов тип са наистина впечатляващи. Можете да ми вярвате, че всичко, което става отвъд тази стена, е напълно реално за пациента.

Вперили погледи в сгърченото тяло на генерал Карпов, Даниела и Лантин нямаха друг избор, освен да се съгласят с домакина.

— Но най-добрите резултати се получават с тъканните стимулатори. Човешкият мозък знае, че очите могат да лъжат, но е напълно безпомощен, когато се въздейства едновременно върху всички останали сетива.

Оттатък десетсантиметровото стъкло Карпов правеше отчаяни опити да се свие във формата на зародиш. Огромните му мускули се издуха от напрежение, от наранената кожа на китките му бликна кръв. Дори при изключени микрофони беше ясно, че плаче като дете и едновременно с това се дави.

Лантин не му обръщаше никакво внимание. Гледаше Даниела и не можеше да се освободи от чувството, че за пръв път в живота си се среща с толкова съблазнителна жена. В съзнанието му изплуваха думите, които й беше казал преди известно време: „Знаеш ли, ти си съвсем права… Никога не бих поискал да изтръгна тайните на Карпов с помощта на жена му… Понякога екстремалните мерки са единствените, които дават резултат. Но трябва да имаш много кураж, за да прибегнеш до тях. Да имаш това, което американците наричат «дух като шкурка»…“

Даниела ясно виждаше страстта в очите му. За пръв път в живота си изпита досада от проявата на толкова ясно изразени сексуални апетити. Меко казано, те бяха съвсем не на място тук, в присъствието на трима закоравели психотерапевти, които наблюдаваха полудяването на Карпов оттатък стъклената стена с равнодушието на сфинксове.

Отново си помисли за сексуалните лекарствени стимуланти, които Юри й предложи и тя с готовност прие. Това е начинът, по който ще го унищожа, рече си тя. Дори и само за да спася себе си…

Продължаваха да стоят срещу стъклената стена и да гледат разрухата на едно човешко същество. Всеки затворил своите мисли в главата си, без никакво понятие за ада на института „Сербски“, в който бавно потъваше нещастната жертва.

Събрани в другия ъгъл на малкото помещение, членовете на комисията продължаваха да следят стихващите жизнени функции на генерал Анатолий Десидович Карпов — заместник главнокомандващ Окупационната армия в Унгария през 1956 година, герой при потушаването на Украинското въстание през 1966, всеотдаен защитник на революционните завоевания.

Светът на Андрю Сойър започна да се срива по време на призрачната сватба със семейство Ху, организирана от Сам Ку.

Беше странно усещане, може би защото изобщо не го очакваше. Мислите му бяха заети изцяло с Мики и бъдещия й съпруг призрак. Семейство Ху беше многодетно — шест дъщери и седем синове. Осмият, на име Дънкан, беше загинал на шест години при автомобилна катастрофа. Блъснал го пиян шофьор.

Питър Енг откри Сам Ку и това сближи Сойър със семейство Ху. Духовете на мъртвите им деца молеха за щастието, от което бяха лишени приживе.

Сойър веднага хареса фамилията Ху. От тях се излъчваше добронамереност и топлота. Обсъждайки размяната на сватбени подаръци с тях, той за пръв път усети облекчение. Острата болка, стягаща сърцето му, след като Мики му се яви насън, бавно започна да отстъпва. Даровете включваха дрехи, домашна електроника, огромно брачно легло — всичко направено от хартия в умалени мащаби. Договориха се и за зестрата, която Сойър трябваше да плати в „банкноти на Ада“ — специално отпечатани хартии, които се продаваха в специализирани магазини.

Сам Ку избра за церемонията таоистки храм на Ладър стрийт, прорязваща един от западните квартали на града. Денят и часът са от особено значение, предупреди участниците тя. Събрани под свода на храма, гостите наблюдаваха Сам Ку, която се изправи пред ярко оцветените кукли от хартия, олицетворяващи младоженците. Около тях бяха подредени картонените фигурки на величията от Ада, които трябваше да благословят церемонията и да обърнат благосклонно ухо към псалмите на Сам Ку.

Въздухът стана оранжев от горящите ароматични пръчици. Сложен и напълно неразбираем за Сойър, ритуалът се проточи часове наред. В крайна сметка присъстващите получиха главозамайване от тежкия въздух и различните аромати.

Но магията оживя. Дори „гуай-лох“ като Андрю Сойър беше в състояние да я усети сред обкованите с дърво стени на храма и монотонните псалми на Сам Ку.

След известно време започна да изпитва усещането, че думите на старицата заживяват самостоятелен живот, а тя просто отваря уста, за да им даде както триизмерната форма, така и нужната свобода. Имаше чувството, че неговата Мики и момченцето Дънкан на семейство Ху придобиват плът и кръв, застават живи пред странния олтар…

Към края на церемонията Сойър вече беше сигурен, че вижда Мики в дъното на мрачния храм. Беше голяма като ръката на силен и красив младеж. Подчинявайки се на глупав импулс, той насочи супермодерната фотокамера „Кодак-диск“ натам и натисна бутона за снимане.

После всички излязоха навън. Сойър накара семейство Ху да се подреди на стъпалата пред храма и се приготви да ги снима. Именно в този момент зърна Питър Енг, който забързано крачеше по отсрещния тротоар.

Сойър смаяно отпусна апарата. Беше изпратил Енг в Колуун, оттатък пристанището, където имаше важна работа. Какво прави тук, на улица „Ладър“? Защо се е разбързал толкова към Холивуд роуд?

Цяла сутрин и голяма част от следобеда Джейк и Блис търсеха местонахождението на Достопочтения Чен. В случая Джейк действаше сам, тъй като по очевидни причини вече не можеше да разчита на техническата помощ на Агенцията. А съперничеството между триадите беше толкова ожесточено, че едва ли и Агенцията беше в състояние да го прекрати.

Може би затова откритието направи Блис, а не той. В продължение на доста време се отбиваше в различни телефонни кабини, провеждаше кратък разговор и след това продължаваха. Джейк не я попита на кого звъни и каква информация получава.

В четири и петнадесет тя излезе от поредната телефонна кабина и кратко обяви:

— Намира се в Макао.

— В Макао ли? — учуди се Джейк. — Но Грийн Панг няма влияние там…

— Вероятно вече го има. Два пъти седмично отсяда в хотел „Партита“, говори се, че е купил част от акциите му…

Четиридесет и пет минути с кораба на подводни криле. До Макао се стига по три начина, зависи от това колко бързаш. Когато Джейк и Блис бяха деца, имаше само ферибот, който покриваше разстоянието за около три часа. По-късно въведоха бързоходните хидролайнери, които съкратиха времето на час и четвърт. Най-бързи бяха съвременните кораби на подводни криле с турбодвигатели, изминаващи разстоянието за по-малко от час, дори при бурно море.

Пристегнали коланите на креслата от самолетен тип, Джейк и Блис наблюдаваха бързо отдалечаващото се устие на Пърл ривър и малката точка суша на хоризонта, която представляваше суверенна португалска територия.

В очите на Джейк Макао винаги е бил пример за краен упадък. Според него, ако Антъни Бърджес беше поставил известната си пиеса „Портокал-часовник“ не в Англия, а в Маями бийч, пример за мрачното бъдеще на човечеството несъмнено би бил именно Макао…

Пристанището и кварталите около него лъхаха на разруха. Такситата бяха стари и раздрънкани, някогашните луксозни хотели бяха мръсни и пълни с мухи, човек оставаше с чувството, че не са почиствани от тридесетте години насам. Дори палмите бяха прашни и оклюмали.

Противно на рекламите в разноцветните дипляни, тук нямаше почти никакви туристически забележителности. Единствено казината привличаха тълпите от пристрастени към хазарта китайци. В Хонконг беше забранен всякакъв вид хазарт, с изключение на залаганията на коне в Хапи Вали. Докато в Макао беше точно обратното.

Игралните зали бяха задръстени денонощно, въздухът тежеше от цигарен дим и миризма на потни тела. Хиляди китайци бързаха да заложат пари на традиционните азиатски игри фан-тан, сик-по и пай-као, немалко бяха мераклиите да си опитат късмета и в западните хазартни игри като рулетка, Блек Джек и барбут.

Хотел „Партита“ беше кръгла постройка с розова фасада, издигаща се току до пътя за Синтра. На места боята беше толкова избледняла, че беше придобила цвета на мръсно бельо. Сградата е била построена през 1920 година, но Джейк се съмняваше, че и тогава е притежавала някакъв чар. А сега приличаше на тлъст китайски задник и нищо повече…

Откриха Достопочтения Чен да играе сик-по, което в буквален превод означаваше „скъпоценни зарове“. Играеше се с три зара, затворени в стъклена кутийка с непрозрачен капак. Лицето му беше зачервено, кръглите като копчета очи не се отделяха от капачето.

Джейк се облегна на стената и зачака. Времето му беше малко, но за нищо на света не би прекъснал играта на Достопочтения Чен. И без това разговорът бе труден и нямаше никакъв смисъл от допълнителни усложнения.

След известно време направи знак на Блис и я поведе към ресторанта на горния етаж. Поръчаха си безвкусна португалска храна и отправиха погледи към прекрасната панорама зад прозореца. Слънцето залязваше, огнените му ръце палеха пожари над синия океан и златните плажове. На брега нямаше летовници, ресторантът също беше празен. Всичко живо беше в игралните зали.

Четиридесет минути по-късно отново бяха в казиното. Достопочтения Чен не беше мръднал от мястото си и час по час бършеше потното си чело с копринена кърпичка. Как ли се чувства човек, когато играе комар сам със себе си, запита се Джейк, спомнил си, че мафиотският главатар е закупил част от акциите на хотела.

Има много пътища за проникване в лагера на врага, учеше го Фо Саан. Но само един може да те изведе невредим оттам. Както винаги Фо Саан се оказа прав. Сега беше важно не да привлече вниманието на Достопочтения Чен, а да го задържи.

Джейк извади от джоба си пачка банкноти и я тикна в ръката на Блис.

— Умееш ли да играеш сик-по? — погледна я в очите той.

После се обърна и напусна игралната зала. Спусна се в мрачното фоайе на мецанина и се приготви за чакане. Избра едно сепаре близо до входа, оттам можеше да наблюдава всеки, който влизаше и излизаше.

През отвора се виждаха празните гишета на туристическите агенции. Обзети от скука, служителите се бяха събрали пред едно от тях и играеха маджонг. Тракането на плочките кънтеше из празното фоайе и дразнеше слуха му. Облегнат назад, той си поръча сода с лимон и вдъхна миризмата на плесен и изгубени мечти, която излъчваха старите тапети на стените.

За двадесет минути престой получи офертите на три проститутки. Двете бяха китайки, а третата евразийка. Лицата им бяха покрити с дебел пласт пудра и грим, от това приличаха на восъчни кукли. При второто си минаване оферта му направи и келнерката. Нейната цена беше далеч по-разумна от предишните. Но той все пак предпочете още една сода.

Блис и Достопочтения Чен се появиха в горния край на извитата като тирбушон стълба.

Джейк излезе от сепарето и ги посрещна с дълбок поклон.

— Чувал съм за какви ли не начини за представяне, господин Мейрък — усмихна се Достопочтения Чен. — Но за пръв път се сблъсквам с вашия… Все пак той ми даде възможност да се запозная с една прекрасна млада дама.

— Ще седнете ли?

Китаецът кимна с глава. Джейк хвърли кратък поглед към Блис, която го разбра и побърза да се оттегли. Обичаите трябва да се спазват, въздъхна Джейк. Жената няма място при деловите разговори на мъжете и това важи за всяко кътче на Азия.

Ярките очички на Достопочтения Чен с любопитство оглеждаха лицето на Джейк. Сякаш веднага искаше да отгатне каква е причината за тази среща, какво ще поиска от него този чужденец.

Отказа предложеното от Джейк питие, въздъхна и каза:

— Мистър Мейрък, вие ми струвате много пари, жива сила и най-вече авторитет… — Отказът на питие по време на делови разговор е ясен намек за неодобрение и още по-ясна индикация, че разговорът няма да е приятелски. — А сега прекосихте пролива, за да говорите с мен. Честно казано, не виждам какво можем да обсъждаме, но възпитанието изисква да ви изслушам, макар че това едва ли ще бъде оценено от един варварин…

Рециталът свърши, Достопочтения Чен сключи ръце на корема си и го погледна с очакване. От цялото му поведение лъхаше неприязън.

— Бизнесът си е бизнес — въздъхна Джейк. — В това, което съм ви сторил, няма нищо лично. Видях благоприятна възможност и се възползвах от нея, това е всичко. Едва ли е нужно да подчертавам това пред човек като Достопочтения Чен.

— Искам да науча защо сте тук — отсече шанхаецът и хвърли многозначителен поглед на часовника си.

Джейк отвори уста, после я затвори и се облещи. Стената до тях изведнъж се изду като балон, а помещението се изпълни с оглушителен грохот и звън на счупени чаши.

Блис видя двамата тайванци, появили се от долния етаж на казиното. Настанила се до Достопочтения Чен, тя веднага забеляза, че те нямат намерение да залагат. Единият застана в горния край на стълбището към мецанина, а другият започна бавна обиколка на заведението. Направи й впечатление мазолестата ръка на първия, легнала спокойно върху парапета от ковано желязо. Успя да отмести поглед миг преди главата му да се вдигне нагоре.

Понечи да стане и срещна втренчения поглед на трети тайванец, настанил се точно срещу игралната маса. Какво става, по дяволите? После сградата се разтърси като от земетресение, разлетяха се тухли, парчета бетони счупени стъкла. Тя простена, тръсна глава и със залитане се насочи към стълбата. Откъм мецанина се издигаше гъст облак дим, задушлив и лют едновременно. О, Буда, простена сърцето й. Джейк!

В един кратък миг преди връхлитането на първата ударна вълна светът сякаш замря. Стената остана издута, но все още цяла.

Този миг беше достатъчен за Джейк, който сграбчи ризата на Достопочтения Чен и го дръпна заедно със себе си зад преобърнатата маса. В следващия миг стената рухна и настана истински ад. Но дървеният плот на масата ги предпази от свистящите във всички посоки тухли и бетонни късове. Плотът и бързите рефлекси на Джейк — комбинация, която не убягна от вниманието на шанхаеца.

Свит като зародиш в прегръдката на Джейк, той вдигна глава и спокойно отбеляза:

— Макар да сте варварин, вие имате душа на тигър, господин Мейрък. Вашата бързина спаси живота и на двама ни.

Джейк го пусна и бавно започна да се изправя. Наоколо все още летяха парчета мазилка. С изключение на стената и тяхното сепаре, фоайето беше останало почти непокътнато. Някой истерично крещеше, на крачка от тях беше клекнала келнерката с разумната оферта и ритмично се поклащаше напред-назад. По лицето й се стичаха сълзи, косата й беше побеляла от фин прах.

Достопочтения Чен огледа щетите и поклати глава:

— Нека Буда ни помага, но някой от нас има наистина могъщи врагове! — В далечината се разнесе вой на сирени. Китаецът се извърна към Джейк и добави: — Питам се кой от двамата… — на лицето му се появи усмивка: — Всъщност това няма значение. Нали нашите свещени органи останаха цели и непокътнати? — Раменете му леко се присвиха: — Застраховка и малко пари в подходящата лапа… Това е, което ни трябва… Насам, моля! — Изглеждаше абсолютно спокоен, разрухата наоколо не му правеше никакво впечатление.

В мецанина се натъкнаха на Блис. Джейк изтича към нея и я взе в прегръдките си.

— Нищо ми няма — прошепна тя, поклати глава и се разрида: — Съжалявам… Засякох двама и ги държах под око. Но не очаквах, че ще има и трети… Дойде откъм гърба ми. Обърнах се, но вече беше късно…

— Всичко е наред — погали косата й Джейк.

— Беше ме страх за теб! — промълви тя.

Той само я стисна в прегръдките си. Какво би могъл да каже?

После усети присъствието на Достопочтения Чен до себе си.

— Добре ли е младата дама? — полюбопитства той.

— Младата дама е добре — отвърна Блис и избърса с юмрук сълзите си.

— Добре — кимна китаецът. — А сега ме последвайте. Излишно е да слушам глупави въпроси, на които нямам отговори. Всеки момент тук ще бъде пълно с шибани полицаи.

Обърна се и тръгна към дъното на мецанина. Там имаше врата, на която пишеше „Вход забранен“. Озоваха се в светъл и просторен кабинет.

— Сега вече съм сигурен, че ви дължа едно питие, господин Мейрък.

Озадачен и объркан, Сойър побърза да се сбогува със семейство Ху. Спусна се по широките каменни стъпала на храма и успя да зърне гърба на Енг, който тъкмо завиваше в първата пресечка на улицата.

Ускори крачка и забърза след него. Стигна ъгъла леко задъхан от необичайните усилия, но все пак навреме, за да види как помощникът му влиза в някакъв склад. Табелата над входа съобщаваше, че тук се занимават с търговия на женшен.

Сойър забави крачка, избърса чело с ленена кърпичка и мрачно поклати глава. Времето беше прекалено горещо за преследване, при това на най-близкия си помощник.

Рампата пред склада беше отворена, към нея беше долепен голям камион „Исузу“. Двама младежи с ленти на главите и фланелки без ръкави пренасяха кашони от вътрешността на склада в каросерията на камиона. Сойър пристъпи напред и видя третия — по-възрастен и улегнал, с бележник и сметало в ръце. Очевидно беше някакъв началник, който пресмяташе стойността на стоката.

Сойър побърза да са възползва от възможността да избяга от палещите лъчи на слънцето и хлътна във входа на отсрещния склад, чиито метални врати зееха широко отворени. Приятен аромат на подправки го удари в носа. Младежите отсреща продължаваха своята работа, а наблюдателният пункт се оказа отличен. Виждаше всичко, което ставаше отсреща, същевременно камионът го прикриваше.

Питър Енг се беше изправил до човек с прошарена коса и нещо му говореше. Сойър присви очи срещу ярките лъчи на слънцето и се опита да разгледа лицето му. Беше широко и плоско лице на кантонски селянин. В него имаше нещо познато. Колкото по-дълго го наблюдаваше, толкова по-силно ставаше убеждението му, че някъде е виждал този човек. Но къде?

Енг и кантонецът стояха близо един до друг, а младежите продължаваха да работят, без да им обръщат внимание. Купчината кашони в склада намаляваше със смайваща бързина.

В един момент кантонецът вдигна глава да ги погледне, после се премести наляво, следван от Енг. Навътре, към по-дълбоката сянка, но едновременно с това и по-близо до Сойър. Ъгълът на наблюдение се промени и американецът усети как стомахът му се превръща в мазна топка.

Господи, замаяно въздъхна той. Не мога да повярвам!

Самотен слънчев лъч пробяга за миг по лицето на кантонеца и разкри грозен, продълговат белег. Као Бялото око!

Преди няколко години „Сойър & синове“ имаше проблеми с нови разработки на свой електронен продукт. Малко преди внедряването му в производството чертежите изчезнаха. Сойър не вдигна шум и не повика полицията. Реши да проведе свое вътрешно разследване и подготви фалшив прототип на новата техника. После постави в помещението камери с инфрачервени лъчи и бързо установи самоличността на шпионина. Не поиска арестуването му, а просто нае една от най-добрите агенции за проследяване и я пусна след него. Представителите на агенцията докладваха лично на Сойър, а писмените и снимковите материали бяха заключени в личния сейф на тайпана.

Скоро пътят на фалшивия прототип го отведе до инициатора на кражбата. Сойър никога нямаше да забрави това прорязано от белег лице, увеличено до неестествени размери на снимката, направена с високоскоростен телеобектив.

Сега, отново изправен пред това лице, Андрю Сойър трепереше. Не знаеше дали това се дължи на гняв или на страх. Проблемът с Као Бялото око беше сериозен, тъй като той се оказа един от високопоставените съветски шпиони в Колонията.

Тайпанът бавно отмести поглед. До дясната стена на склада имаше тясна стълба, която очевидно водеше към офисите на втория етаж. Над прашните прозорци висяха бамбукови сенници, но вътре светеше луминесцентна лампа и той успя да зърне очертанията на неясна фигура.

Избърса врата си с влажната кърпичка и мрачно поклати глава. Какво, в името на Буда, правеше неговият помощник тук, в базата на един високопоставен съветски агент?

Тайпанът не беше предприел никакви действия срещу Као Бялото око, защото прецени, че е далеч по-добре да познава врага си, отколкото да го разкрие и на негово място да бъде поставен друг. Шест месеца след кражбата се наложи да освободи от работа тридесет-четиридесет от своите служители. Направи така, че чуждият агент в компанията да се окаже между тях. Но сега изпита съжаление, че не беше предал доказателствата си срещу Као на Специалните служби.

Отсреща настъпи раздвижване и Сойър бързо забрави за миналото. Вратата над двамата се отвори и един мъж бавно излезе на стълбището. Сойър не беше в състояние да види лицето му, тъй като горе цареше дълбок полумрак.

Чу някакъв глас, Енг и Као прекратиха разговора си и вдигнаха глави. Видяха приближаването на третия и държанието им коренно се промени. Беше ясно, че се стягат от присъствието на някакъв шеф, вероятно тайпанът на фирмата!

Господи, отново въздъхна Сойър. Аз прекрасно зная колко високопоставен е Као Бялото око! Следователно този, който се спуска по стълбата, е най-малко главен резидент на всички съветски шпиони в Хонконг!

Естествено, той не очакваше да познава този човек. Затова, когато лицето му бавно изплува в светлината на рампата, той почти механично вдигна кодака и започна да натиска бутона за снимане. Беше толкова смаян, че пръстът му продължаваше действието дълго след като дискетата в апарата свърши.

Питър Енг. Щрак! Као Бялото око. Щрак! Сър Джон Блустоун. Щрак, щрак, щрак!…

— Искането ви е неизпълнимо! — отсече Достопочтения Чен и се изправи. В ръката си държеше малка порцеланова панда, пръстите му с обич галеха гладката й повърхност. — Освен това войната за заведенията и складовете е нещо, което ние с Чудесния Сун ще решим помежду си!

— Но тя засяга всички членове на Грийн Панг — изтъкна Джейк. — Нали трябва да се погрижите за семействата на убитите?

— Те получават необходимите компенсации — кратко отвърна Достопочтения Чен. — Ние знаем как да се грижим за хората си.

— Но смъртта си е смърт — обади се от ъгъла на дивана Блис. — Нищо не може да върне убитите. Нима не е така?

Шанхаецът извърна глава и я огледа. Беше се свила на дивана, коленете опираха в брадичката й. Между дланите си стискаше голяма чаша скоч. Понечи да я скастри, после изведнъж се сети, че само преди минути се беше намирал в същата поза, сгушен в прегръдката на Джейк.

— Смъртта е част от живота — хладно промърмори той. — Никой не може да й избяга.

— Това е вярно, Достопочтени Чен — обади се Джейк. — Но когато разсъждаваме от гледна точка на бизнеса, често стигаме до заключението, че от смъртта намаляват и печалбите ни…

— Всеки добър бизнесмен е наясно с това, господин Мейрък.

— Но между праволинейността и смъртта може да бъде намерен компромис…

Достопочтения Чен се върна зад бюрото си и седна. Порцелановата панда се настани върху купчинката пликове. Джейк изтълкува мълчанието на домакина като покана да продължи.

— Човек прави компромиси през всеки ден от живота си. Подкупва полицията да гледа на другата страна, използва заплахи, за да вземе своето от собствениците на магазини, внедрява агенти в Специалните части, за да осигури спокойната контрабанда на злато, оръжие и наркотици… Всичко това е компромис, макар често да го считаме за нормална част от бизнеса… Човек трябва да се раздели или с пари, или с жива сила. Иначе никога няма да получи това, което иска… Не виждам защо нещата трябва да стоят другояче в бизнеса със складовете и заведенията.

— Ще ви кажа защо, господин Мейрък. Защото искам всички складове и заведения за Грийн Панг. Те ни се падат по наследство. Мой дълг е да ги върна в ръцете на хората си.

— Ако говорим за наследство, тогава „хака“ — коренните жители на Хонконг, имат най-големи права върху заведенията — възрази Джейк. — Но по отношение на дълга сте абсолютно прав. Ще ви попитам нещо, Достопочтени Чен… Колко пари събрахте от обектите след началото на войната с 14К?

— Нито цент — безстрастно обяви Достопочтения Чен.

Джейк се изправи и насочи поглед към Южнокитайско море, простиращо се току зад прозореца.

— Ще ви кажа какво бих сторил, ако бях съветник на 489 по време на такава ожесточена война — тихо промълви той. — Бих препоръчал да се осъществи контакт с главния Хака и да му се предложи това, което неговите съплеменници отдавна мечтаят — да напуснат джонките, в които живеят от десетилетия, и да се върнат на земите, които им принадлежат. Ще им предам управлението на всички спорни заведения, а срещу това ще им поискам такса — да речем петдесет процента от чистите приходи. И тези пари ще разделя поравно между Грийн Панг и 14К…

— Така моят 489 ще получава парите си всеки месец като по часовник, без да изпраща хора да ги събират, без да се водят кръвопролитни войни. Но най-важното е, че ще накара главния Хака да му бъде вечно задължен, тъй като проблемите сред младото поколение кореняци вече вземат епидемични мащаби и никой не може да ги ограничи. С един замах ще решим тези проблеми, ще бъдат доволни не само младите, но и техните родители. Ще получат нов бизнес на твърда земя, ще бъдат по-близо до духовете на дедите си, ще бъдат щастливци спокойни…

— Да не говорим за огромния авторитет, който моят 489 ще получи след подобна коренна реорганизация!

Достопочтения Чен дълго мълча. После от гърдите му се откърти дълбока въздишка, главата му се повдигна:

— Преценката ми за вас е били погрешна, господин Мейрък. Вие сте дявол, но не „чуждестранният дявол“, за когото ви вземах. Буда ми е свидетел, че сте по-лукав и от най-лукавия китаец! — на лицето му изведнъж се появи широка, почти момчешка усмивка: — Признавам, че във вас открих своето най-силно оръжие!

Ничиреншу лежеше в нежната прегръдка на Пърл. Вслушваше се в равното й дишане, поемаше в гърдите си невероятната смесица на дъха й, съдържаща в себе си едва доловим аромат на алкохол, парфюм и женственост. През широко отворените прозорци долиташе сънливото жужене на нощни насекоми. Тялото й се размърда, лъч светлина попадна върху нежните й ръце. Вероятно сънуваше нещо прекрасно…

Звуците и миризмите наоколо му бяха до болка познати — като боите, които художникът изстисква върху палитрата си. Нормално те му помагаха бързо да потъне в дълбок и непробуден сън, който често траеше по десет часа и повече. И след който се събуждаше бодър и свеж, изпълнен с нови сили…

Но тази нощ сънят бягаше от очите му, свиваше се в далечината, по-недосегаем дори от бреговете на Япония. Защото не мислеше за Пърл, а за Камисака.

Нещо необичайно ставаше в душата му. Камисака го откри сред ивиците лунна светлина, които най-сетне намериха пътя си сред тежките дъждовни облаци и огряха преплетените голи тела в леглото.

Пърл продължаваше да излъчва омайното си присъствие, но Ничиреншу вече не беше в състояние да потъне в светлия й свят. Направи многобройни опити да го стори, но нещо вътре в него оставаше мъртво и неподвижно, като ръждясала котва на океанското дъно. Сякаш по време на кратката дрямка в душата му се беше появила странна решетка. А заедно със събуждането си откри, че е безвъзвратно променен.

Легнал в удобното легло, той гледаше блестящите лунни лъчи и бавно осъзнаваше, че решетката в душата му е изградена от Камисака.

Чувството, че няма нищо общо с този дом беше като физическо доказателство за нейното присъствие. Зовеше го не само втората родина, привличаше го и любовта на тази жена. За пръв път в живота си разбра, че силата на „ками“ е най-великото нещо на света.

Това разкритие го разтърси из основи. Фактът, че собствените му чувства към друго човешко същество се оказват по-силни от цялата му дългогодишна подготовка, направо го парализираше.

Странно. Имаше усещането, че лежи в съвършено направена люлка, под клоните на великолепни борове, пропускащи точно толкова слънчева светлина, колкото е необходима за затопляне на тялото му. Висеше там и леко се люлееше…

Доволство.

Как е възможно това? Нали още майка му го беше предупредила, че пълното доволство не съществува?

Сега обаче започна да си дава сметка, че тя е била на погрешен път.

Защото сега знаеше какво означава да си отдаден. Юмико никога не беше изпитвала това чувство, следователно не би могла да си представи какво ще бъде неговото отражение върху духа. До този миг и той като нея беше живял живота на отшелник. Просто защото така го беше възпитала. Защото неволно му беше внушавала да страни от хората, да не им се доверява, да не търси близостта им. Изхождайки от собствения си горчив опит. А той се беше оказал добър ученик. Възприе всичко, научи се да живее с гнева и душевната болка, научи се да ги използва като надежден щит за своето оцеляване.

Пътуването към истината започна с Камисака, но завърши със смъртта на Мариана Мейрък. Мариана беше първият човек на този свят, който му показа, че може да бъде харесван заради самия себе си. Краткият отрязък от време, в който бяха заедно, се оказа напълно достатъчен за зараждането на едно истинско и чисто приятелство. Нещо в нея дълбоко го трогна. Може би искрените чувства, които избуяха, въпреки предубежденията и предполагаемата омраза.

Смъртта й го прониза като нож в сърцето. Именно тя отприщи бента на вълнението в гърдите му, той най-накрая получи доказателство, че не е безчувствен, че може да люби и страда…

После се замисли за Резидента. Аз съм твоят спасител, повтаряше до безкрайност електронният глас в съзнанието му. Ничиреншу никога не беше се срещал лично с Резидента, това едва ли щеше да стане и в бъдеще. Не се притесняваше от този факт, тъй като още по време на вербовката получи всичко, което му трябваше. Изпълнявайки заповедите на Резидента, той щеше да осигури и себе си. А тайната му мисия в полза на Китай щеше да помогне за поражението на омразните руснаци.

Резидентът беше наясно по отношение на любовта му към Япония. А руснаците са враждебно настроени към втората му родина. Това беше повече от достатъчно.

До днес.

Днес в душата му започнаха да се промъкват съмненията. Имаше чувството, че е изправен в средата на огромен и тъмен театрален салон. Пред очите му блестеше образът на Юмико, но сега той я гледаше с други очи. Тя беше майката, която обича наранената жена, която съжалява; първият учител в усвояването на трудните бойни изкуства; създателят на ужасния демон на отмъщението, свил се дълбоко в сърцето му.

Сега обаче виждаше и плътта на Юмико. Някога свежа и красива, тя му се стори сбръчкана и съсухрена като вещица. Ушите му доловиха напевните псалми, с които викаше духа, на когото беше кръстила собствения си син…

Изпита чувството, че се задушава. Ръцете на Пърл, нежно обвити около тялото му, изведнъж се превърнаха в пипала на отвратително чудовище.

Напълни гърдите си с въздух и рязко се надигна. Стана от леглото и безшумно се отдалечи.

Облече се за по-малко от минута и се насочи към вратата. Улицата тънеше в мрак, луната вече се беше скрила зад близките хълмове.

В крайна сметка Юри Лантин сам реши съдбата си. Даниела направи опит да се прибере у дома, но той настоя да я вземе при себе си, без да обръща внимание на шеговитата забележка, че смъртта винаги я изморява…

Настани се удобно в огромното кожено кресло и затвори очи. Жилището на Лантин беше достатъчно голямо, за да съдържа и кабинет. Това сигурно е детската стая, но Юри няма деца, кой знае защо си помисли тя.

Лавиците от масивен махагон бяха отрупани с чуждестранна литература. Юри Лантин можеше да бъде всякакъв, но начетеността му не будеше никакво съмнение.

Върху заобленото писалище от махагон беше поставен портрет на домакина от младежките му години. Беше облечен във военна униформа, очите ме се усмихваха в обектива. От цялата му фигура лъхаше детинска чистота. До писалището имаше ниска, не толкова фина, затова пък здрава маса. Върху нея беше поставена пишеща машина с извит като купол капак. Стените в морскосиньо хармонираха отлично с кремавия таван. Гипсовите корнизи бяха боядисани в златно.

Даниела носеше копринен пеньоар на „Диор“ със странична цепка. Подобни дрехи познаваше само от филмите и модните списания, но Лантин го видя в един магазин на „Берьозка“ и й го купи без всякакво колебание. Голото й тяло потръпваше от удоволствие под милувката на скъпата дреха. Не беше свалила единствено колана и чорапите от черна коприна.

Лантин беше поел грижата за гардероба й, но Даниела не се оплакваше от този факт. Приемаше, го както се приема горещ и освежителен душ — с възбуда и нескрито удоволствие.

Преди да влезе в кухнята и да приготви вечерята, той отключи остъкления шкаф в ъгъла и извади книга с подвързия от телешка кожа и златни ръбчета по краищата. „Историята на О“ от Полин Реж, оригиналното издание на френски. Даниела никога не му беше споменавала, че свободно говори и чете на осем езика. Един от най-любимите между тях беше френският.

Не беше чувала нито за тази книга, нито за авторката й. Но след като прехвърли двадесетина страници, фабулата започна да й се изяснява. От стереоуредбата звучеше тихата музика на Моцарт. На всеки четвърт час Лантин се появяваше в кабинета да смени плочата. С нов Моцарт, винаги свеж, винаги виртуозен…

Даниела постепенно изпадаше под влиянието на комбинацията от прекрасната музика, интересното четиво и приятното докосване на мека коприна върху голото си тяло. Скоро започна да си представя, че е в любимия Париж, грозната и мрачна Москва бавно изчезна.

Лантин се появи и обърна плочата. Музиката на Моцарт заля стаята с нежните си трели. Облечен в скъпи джинси от „Калвин Клайн“ и синя каубойска риза.

Лантин прекоси дебелия персийски килим с босите си крака и тикна в устата й късче дъвка. То се стопи в устата й, от гърлото й се откъсна доволна въздишка.

После й предложи опиум. Беше тъмна като нощта субстанция, натъпкана в чашката на дълга китайска лупа от слонова кост. Чашката беше гравирана и оставяше странно чувство при пипане.

Лантин запали лулата и Даниела пое дима. Никога не беше опитвала наркотици, макар че в службата я бяха обучавали да разпознава тяхното въздействие върху различните органи и нервни центрове на организма. Подаваха си лулата, докато дозата изгоря, после Лантин се върна в кухнята. Възбудените й от наркотика ноздри доловиха лекия аромат на пресен кориандър и лют пипер.

После продължи да чете. Опиумът и даде възможност да възприема текста заедно с мислите си за съвсем други неща. Кожата на креслото, отначало хладна и някак чужда, сега вече беше приятно затоплена от бедрата й. Намести се по-удобно и ясно усети нарастващата си възбуда. Причина за нея беше книгата на Реж.

Миризмата на кожа, толкова мъжка в своята същност, влизаше в странна комбинация с ароматите, долитащи от кухнята. Даниела изпита чувството на пълно задоволство. Без да знае откъде идва то, без да се интересува…

Решението й да се раздели окончателно с Лантин започна да потрепва като пламъчето на самотна свещ. На практика тя харесваше този начин на живот — вещите, които й купуваше, атмосферата на лукс, с която я обграждаше… Той беше упадъчен тип и това разкритие караше душата й да се свива в сладостна тръпка. Този пеньоар също е упадъчен. Нима е възможно да бъде толкова мек, нима трябва да усеща милувката му при всяко вдишване и издишване? Тихата музика на Моцарт галеше слуха й, същото вършеше и елегантната френска проза на Реж с ума й…

Душата й преливаше от емоции, желанието изпълваше всяка фибра на стегнатото й тяло. Миналото и бъдещето изчезнаха, остана само прекрасното настояще…

Потънала в интригата на романа, тя се стресна от гласа на Лантин над главата си.

— Ставай!

Мълчаливо се подчини.

На краката си носеше обувките с невероятно високи токчета, които наскоро й беше подарил. Леко изцъклените й очи забелязаха лакомия поглед, с който Лантин поглъщаше гърдите й, предизвикателно щръкналите зърна, меката извивка на корема й. С тези токчета бедрата й изглеждаха безкрайно дълги, а копринените чорапи им придаваха някакъв странен блясък. Сякаш бяха намазани с благовонни масла…

— Гладна ли си? — попита Лантин и смени плочата на грамофона.

— Да.

— Разходи се по килима.

Тя направи няколко крачки, а той я насочи към остъкления шкаф.

— Протегни ръцете си.

Тя механично се подчини, в следващия миг около китките й щракнаха чифт никелирани белезници. За миг въздухът в стаята се запълни от звучното металическо звънтене.

Даниела беше леко замаяна. Ако й беше казал „подай китките си“, може би щеше да разгадае какво е намислил, особено ако беше свързала намеренията му с книгата на Реж. Но сега просто стоеше насред стаята и тъпо го зяпаше. Предната част на джинсите му беше толкова издута, че тя неволно се запита дали го боли…

— Обърни се.

Не беше в състояние дори да се помръдне. Усети силните му пръсти върху раменете си, в следващия миг се озова с лице към стъкления шкаф. Той взе верижката на белезниците и я окачи на една кука, забита високо в стената, сред книжните лавици от тежък махагон. Даниела беше принудена да се вдигне на пръсти, високите токчета почти се отделиха от пода.

— След малко ще вечеряме.

Усети как от гърба й се свлича пеньоарчето на „Диор“. Съскането на ципа на джинсите се смеси с нежната музика на Моцарт, стори й се, че изведнъж вижда грозен белег върху едно доскоро приятно лице…

Разбра какво става, миг преди то наистина да се случи. В главата й изплува героинята на Реж и това, което е била принудена да стори, за да докаже своята любов. Даде си сметка, че то е само началото на дългата поредица унижения.

Извика от болка при проникването на твърдия му пенис, намазан с някакъв крем. Имаше чувството, че е станал четири пъти по-голям от нормалните си размери. Гърбът й неволно се изви, но това само подпомогна разтварянето на задните й части.

Горещината му я пронизваше дълбоко, тялото й потръпна. Изпита чувството, че е обладана от кон, и в това чувство нямаше нищо приятно. Смесица от срам и страх прогони от съзнанието й приятните халюцинации на опиума. Ефирната музика на Моцарт изведнъж й се стори куха и безизразна.

Мислеше за О. За грубия начин, по който я беше обладал любовникът й, за гаврите на приятелите му след това. Биели я с камшик, а после я изнасилвали. Накрая свалили пръстена с инициалите на любимия мъж и го тикнали в ануса й като грозен символ на падението.

Представяше си какво е трябвало да изтърпи тази жена за да докаже любовта си. После неволно се запита дали и Лантин не търси нещо подобно от нея. Това с положителност беше началото на процес, който в неговите очи има поучителна стойност. Беше й подхвърлил книгата просто за да си спести нещо от сорта на: „Даниела, ето какво ще ти се случи…“

Но той беше пропуснал най-същественото в интригата. Преди всяко унижение О е била питана дали приема това, което ще последва. И тя е отговаряла утвърдително. В крайна сметка именно желязната воля и решимостта са й позволили да разкъса традиционните женски предразсъдъци, дали са й онази сила на духа, чрез която се извисява далеч над останалите…

Но Лантин не я попита нищо, не поиска съгласието й за нищо. От интригата в романа беше взел само най-елементарното — илюзията за мъжкото превъзходство. Беше пропуснал да види силата в женското покорство, погрешно го беше възприел като слабост. За него всички жени бяха слаби.

И по този начин взе решението, до което Даниела все още не беше стигнала.

Тя го остави да стигне до върха на възбудата си, покорно изтърпя потния му оргазъм в пламналите си вътрешности. Превърна унижението в проход, в търсене на себе си — точно като героинята на Реж. В крайна сметка беше благодарна на Лантин, тъй като именно чрез неговата грубост успя да се превърне в свободно човешко същество, а не в слаба и зависима от мъжките капризи жена…

Доволен от жестокостта на изнасилването, Лантин се пресегна и откачи веригата. После отключи белезниците и те изтракаха на пода, разкривайки червените белези по китките й. Никелираният метал опари голите й стъпала, сякаш и той се срамуваше от това, което се беше случило…

Членът му продължаваше да е дълбоко в нея, Даниела имаше чувството, че е болна от дизентерия. Кожата й настръхна, искаше й се да изкрещи от болка. Сдържа се с огромно усилие на волята, тъй като не искаше да му доставя допълнително удоволствие.

Той не желаеше да прекрати акта, но вътрешните й мускули се гърчеха в толкова силни спазми, че беше принуден да го стори. Отдръпна се, вътрешностите й бяха прорязани като с нож. Сложила глава на стъкления шкаф, тя дишаше тежко, очите й бяха премрежени от болка. Тялото й лепнеше от потта му, въздухът тежеше от миризмата на секс. На този фон музиката на Моцарт звучеше най-малкото странно.

Нежните трели я последваха по пътя към банята. Влезе вътре, затисна вратата с гърба си и повърна направо върху плочките.

Двадесет минути по-късно, след като почисти и взе един леден душ (както често се случваше, отново нямаше топла вода). Даниела се изправи пред шкафчето с лекарствата. Огледа се във вратичката, но остана толкова отчаяна от изражението на лицето си, че побърза да я отвори.

Бяха й необходими няколко минути, за да фокусира поглед и да открие това, което търси. Шишенце с приспивателни, пълно догоре. Взе го в ръка и се върна в спалнята. Лантин си подсвиркваше в кухнята. Отвори бутилката „Старка“, която стоеше до леглото, после пусна всичките хапчета вътре. Бяха двадесет.

Седна върху завивките и отправи замаян поглед към бялата пяна, която бързо се разтваряше в бистрия алкохол. След няколко секунди течността изглеждаше съвсем невинно, нивото й си остана под половината на шишето. Чиста отрова, въздъхна в себе си тя.

Твърдият стол в трапезарията й причиняваше такава болка, че тя прехапа устни, за да не се разплаче. Лантин не забеляза нищо, или може би предпочиташе да не й обръща внимание. Държеше се така, сякаш нищо не беше се случило.

Даниела го гледаше с мълчаливо изумление. Сякаш изобщо не му пука какво е отношението й към грубото изнасилване. Лошо, много лошо…

Преди да си легнат, той по навик вдигна шишето водка и си сипа три пръста в широка водна чаша. Даниела чакаше в мрака, по тялото й плъзнаха издайнически струйки пот. Настръхваше от близостта на тялото му, имаше чувството, че лежи до мечка или дива котка, която всеки момент може да я размаже с тежката си лапа.

Най-накрая не се сдържа и тихо го повика:

— Юри?

Не получи отговор. Това й даде кураж.

— Юри?

Обърна се да го погледне. В здрача на стаята можеше да долови единствено профила му. Приличаше на самия Дявол.

Протегна ръка, затаи дъх и го побутна в ребрата. После сви пръсти в юмрук и го стовари върху гърдите му, замахна с другата ръка и му нанесе силен плесник.

Надигна се, прехвърли се през неподвижното му тяло и направи опит да го издърпа от леглото. Нямаше време за експерименти, трябваше да действа бързо и решително.

Пъшкайки от усилие, тя го подхвана подмишниците и започна да го влачи през стаята. Килимът създаде известни трудности, тъй като дългите му крака го закачиха и започнаха да го влачат по излъскания паркет. Наложи се да пусне тялото му на пода и да издърпа килима по-настрана.

Бавно прекосиха тъмния хол. В ушите й звънтяха оглушителните удари на стенния часовник. Дишаше тежко и напрегнато, от усилията отново й се пригади.

Най-накрая успя да го довлече до кухнята. Отвори вратичката на печката и духна контролното пламъче на газта. После обърна тялото на Лантин по корем, вдигна главата му и я натика в отвора. Завъртя кранчето докрай и побърза да излети навън, тъй като газта вече я задавяше.

Бяха й необходими петнадесет минути да се облече, да отвори папката със секретните му документи и да отстрани всички доказателства за своето присъствие, включително пръстовите си отпечатъци в жилището. Когато свърши, концентрацията на газ в апартамента беше толкова висока, че Даниела беше на прага на халюцинациите.

Колко войни беше водил? Войната срещу Чан, войната срещу капиталистите, войната срещу презрените „гуай-лох“… Но най-много жертви взе войната, която беше водил сам със себе си.

Потънал в спомени за миналото, Зи-лин приличаше на алпинист, който най-сетне се е добрал до заветния връх и бърза да си поеме дъх сред гъстата мъгла.

Отдаден изцяло на идеята за „юн-хюн“, животът му беше загадка за всички. Всеки ден от този живот преминаваше под знака на битката за опазване на тайната, макар че, гледано отстрани, той не се отклоняваше дори на сантиметър от целите и задачите на управляващата върхушка. Но въпреки огромните усилия днешен Китай приличаше на политическо тресавище, разкъсван от нерешителните действия на управниците. Най-големият им недостатък беше неспособността да изградят дългосрочен план за развитието на страната и стриктно да се придържат към него.

Това може би се дължи не толкова на некадърност, колкото на нежелание, въздъхна в себе си Зи-лин. След опустошителните петилетки на Мао никой от управниците не смееше да се върне към подобен начин на мислене, независимо от изискванията на социално-икономическото развитие.

Ние сме един прост народ, помисли с тъга той. Прекалено многоброен, с безкрайно лошо образование и още по-лоши навици. Комунистическата власт не може да осигури икономическата ни независимост, а вечният страх от „западната зараза“ ни отпраща на светлинни години от света на модерния бизнес.

Зи-лин отново си спомни за отличните делови качества на милионите му сънародници, пръснати по света, за тяхното невероятно упорство и изобретателност. Те бяха постигнали мечтания просперитет, но на изключително висока цена. Най-ярък пример за това бяха китайците, родени във Филипините. Те бяха лишени от гражданство, въпреки че живееха в тази страна от поколения наред. През 60-те години хиляди от тях намериха смъртта си при етническите вълнения в Малайзия и Индонезия. Главна причина за изтребването им беше доминиращата роля в икономиката на тези страни.

Десет години по-късно социалистическият режим в Ханой натика местните китайци в малки лодки и ги прогони сред вълните на Южнокитайско море. Причината? Във Виетнам нямало място за такива закоравели капиталисти. Днес двамата най-големи богаташи на Джакарта са китайци, родени на континента. Но опасявайки се от прояви на расизъм, те благоразумно бяха променили имената си и се казваха Сьодоно Салим и Сурия Воновидожо…

Китайската общност в Индонезия вече не е обект на преследване и убийства, но продължава да плаща за своя просперитет. Правителството в Джакарта публикува декрет, според който бумипутрите — кореняците малайци, изповядващи исляма, имат приоритет при всички видове бизнес и разкриване на нови работни места. А на чуждестранните бизнесмени се препоръчва да назначават повече бумипутри в своите предприятия.

Единствено в Америка китайците се радват на истински просперитет. Ярък пример за това е Ен Ван, който само няколко години, след като напуска родината си, се превръща в истински гений на сложните компютърни мрежи и технологии. Зи-лин изпита съжаление, че никога няма да види Америка със собствените си очи.

Но далеч повече съжаляваше за решението, което беше взел преди години. Решението да напусне жена си и любовницата си. За пръв път в живота си изпита съмнения относно правилността му. В крайна сметка той беше човек като всички останали. Младежките мечти, в които се виждаше като Небесен пазител на Китай, отдавна бяха избледнели. Болката при всяко вдишване и издишване му напомняше, че е смъртен като всички останали.

А сега усещаше как примката на Ву Айпинг се затяга около шията му. Смъртта пляскаше с криле в тъмните ъгли на кабинета, спотайваше се в тишината на вилата. Нощният мрак се превръщаше в заплашителен меч, очите му виждаха как министърът враг го стоварва върху потното му, треперещо тяло…

В такива мигове му се, доплакваше. Отчаяно се питаше как е могъл да изостави Атена и Шен Ли, каква е била силата на идеалите му. Груба и неосъзната, в това вече беше абсолютно сигурен. Как иначе би си позволил да изостави децата си — едното на годинка, а другото в пелени?

Бил е воден единствено от силата на мечтите си. От примамливата гледка на „юн-хюн“, родила се преди много години в градините на Сучоу. Едно измамно видение. Подкрепено от силите на природата, то го беше поддържало в продължение на десетилетия. Едва напоследък започна да си дава сметка, че всичко е било илюзия.

Той бе Джиан. Създател и Творец.

За пръв път обаче се запита за естеството на своето творение. Дали бъдещето на Китай наистина е по-важно от личното му щастие и щастието на неговите близки? По дългия път към върховете на властта се беше нагледал на глупост, жестокости и безчовечие. Беше се опитвал да направи каквото може, но то никога не беше достатъчно. Оказал се безсилен пред злото, по принуда се обединяваше със силните на деня. Иначе не би оцелял. Още Мао би заповядал да го екзекутират, а след него положително би станал жертва на чистките, свързани с Бандата на четиримата.

Убеждението, че вече не може да изпитва никакви емоции, ставаше все по-силно. Ех, къде ли са сега синовете ми, въздъхна горчиво той. Трябва да ги върна, трябва да ги имам до себе си! В сравнение с тях дори Китай вече не означава нищо за мен!

В помещението се разнесе мелодичен звън и Зи-лин с въздишка стана на крака. Пристъпи към стенния панел, щракна един ключ и започна процедурата по обезопасяването на линията.

После набра номера на контролния код и зачака. Насреща го повториха без секунда колебание.

— Слушам — произнесе в мембраната Зи-лин.

— Аз съм… — гласът насреща заглъхна и Зи-лин застана нащрек.

— Кой е? Какво има?

— Не зная — долетя някъде отдалеч гласът на Ничиреншу. — Нещо се промени…

— В Хонконг?

— В мен…

— Изясни се — нареди Зи-лин с безстрастния глас на ръководител, но сърцето му се сви.

— Как? Никога не съм бил обучаван да анализирам собствените си чувства…

— Мисля, че сторих това още когато те изтръгнах от контрола на майка ти.

— Чудя се дали това е достатъчно…

— Не те разбирам.

— Искам… — гласът заглъхна, замести го пукотът в ефира. — Искам да сложа край на всичко това…

— На кое?

— На заповедите, на дисциплината, на ролята си на винтче в огромната машина на „юн-хюн“…

— Какво говориш?! Това е невъзможно! Имаш ли представа какво трябваше да сторя, за да те превърна в неудържима съблазън за Даниела Воркута? Чрез теб бях в течение на всичките й операции. Вече знам дори за връзката й с Химера — съветския шпионин в Агенцията! Именно по тази причина ти наредих да отвлечеш Мариана Мейрък и късчето „фу“, да ги отдалечиш максимално от Хонконг! Именно Химера е открил по някакъв начин истината за „фу“ и е изпратил наказателен взвод за ликвидирането на Мариана Мейрък!

— Даниела Воркута играе първостепенна роля в изпълнението на „юн-хюн“, макар да няма никаква представа за това. Вече е очистила генерал Карпов, а доколкото я познавам скоро ще намери начин и за отстраняването на Юри Лантин. Стане ли това, ние ще можем да действаме на спокойствие. Лантин е най-опасният ни враг в Русия. Именно той изпрати екипа убийци в Тцуруги. Именно той тласка Китай към военна конфронтация с Русия, убеден в нашето поражение…

— Сега ме слушай внимателно. Аз те спасих от нихилизма и анархията на младостта и по този начин затвърдих действието на „юн-хюн“ — Кръга на доброто… Без него само Буда знае какво би станало с теб. Помисли си, не обръщай гръб на дълга!

— Имам дълг и към себе си — промълви Ничиреншу. — Напоследък постоянно мисля за него… Съпругата на Джейк Мейрък ми даде един доста горчив урок…

— Трябва да ме слушаш! — повиши тон Зи-лин.

— Искам да разполагам с живота си! — простена Ничиреншу. В гласа му имаше такава мъка, че Зи-лин замръзна. — Искам го и ще го получа!

После връзката прекъсна. Просто ей така. Както прекъсва връзката между баща и син, които не се познават…

Треперещата ръка на Зи-лин остави слушалката и изключи предавателя. „Юн-хюн“… Петдесет години на планиране и завоалирани действия… Огромната саможертва в името на една-единствена цел: да се превърне в Джиан.

Искам да разполагам с живота си!

Вопъл в нощта. Проява на онези дълбоки емоции, които напоследък разтърсваха душата на самия Зи-лин. Искаше да се изправи лице в лице със своите синове, да им покаже, че е жив. Да ги увери в обичта си, да ги накара да повярват, че винаги ги е обичал, дори когато умишлено ги бе изоставил… Силата на това желание беше огромна, мършавото му тяло сякаш беше прорязано от електрически ток.

Седеше на мястото си, разтърсен от силата на емоциите. Какво значение имат отминалите години? Какво от това, че е станал Джиан? Беше изгубил синовете си, едва сега си даде сметка, че всичко останало в живота му е било незначителна подробност…

Изведнъж усети вкус на пепел в устата си, изведнъж видя безполезността на всичките си дългогодишни усилия. Изпита отвращение от себе си. Превърнал се в Джиан, той беше загърбил всичко човешко. От години не се беше смял или плакал, нищо не беше в състояние да го развълнува. Беше живял във вакуум, единственото важно нещо на света беше реализацията на „юн-хюн“. Подобно на велик пълководец, той беше престанал да мисли за болките и страданията на своите войници, единствено победата имаше значение. Наблягаше на страха в душите им, защото само чрез него беше в състояние да ги манипулира. В името на крайната цел. На Великата цел…

Искам да разполагам с живота си и ще го получа!

Синовете му са имали нужда от него, но той никога не е бил до тях. И ето ги резултатите. Самотен и отчаян, Ничиреншу вече рухваше. Една жена до него би му донесла известна утеха, но кой може да замени помощта на бащата?

Помогни ми, Буда, простена душата му. Какво да сторя?!

Най-сетне от очите му рукнаха сълзи. Бяха толкова горчиви, че прогориха кожата му като киселина.

През нощта телефоните винаги звънят силно като автомобилни клаксони. И тревожно. Може би защото хората, по подобие на опитните кучета на Павлов, са получили рефлекса нощно време да очакват единствено лоши новини.

Телефонът изтръгна Хенри Ундерман от обятията на дълбок и здрав сън. Той моментално се надигна и сграбчи слушалката, другата му ръка погали голото рамо на жена му, която се размърда под завивките.

— Няма нищо — успокоително прошепна той, прикрил мембраната с длан. — Децата спят, ти също трябва да спиш… — Изчака я да се отпусне и едва тогава отмести длан от слушалката. Децата им бяха в пубертета и жена му постоянно се тревожеше за тях.

— Да — промърмори в слушалката той.

— Танците в нощния клуб започнаха — информира го познат глас.

— Добре — отвърна Ундерман. — Най-късно след двадесет минути съм там. — Краката му вече търсеха пантофите до леглото.

Служителите на Агенцията използваха термина „нощен клуб“, когато искаха да идентифицират азиатския театър на шпионските действия. А „танци“ означаваше задача с изключителна спешност.

Шофирането през нощен Вашингтон винаги го връщаше към годините, прекарани в Париж. Това бяха градове, събрали в себе си властта на цели континенти. Градове на ослепителното сияние. В допълнение на това Вашингтон беше построен в класически европейски стил, съвсем като Париж. Всички главни булеварди започваха от внушителния Капитолийски хълм. Град, който лесно може да бъде защитен от евентуална вражеска атака. Така поне беше чувал Ундерман.

Париж имаше специално място в сърцето му. Там двамата с Марджъри прекараха медения си месец. Бедничко, на предварително платена екскурзия, но толкова можеше да си позволи. Особено след като категорично отказа пари от семейството й. Това беше без значение. Париж е град на влюбените, независимо от дебелината на портфейла им. Опита се да си представи как би изглеждал Роджър Донован на парижките булеварди, облечен в своите модни блузки, снежнобели панталони и правени по поръчка маратонки. Една абсурдно изкуствена американска реклама, нелепо стърчаща сред галското очарование.

Парижанките положително биха лудеели по него, докато рускините сто на сто ще хванат гората… Той си беше чиста реклама на Четвърти юли, откъдето и да го погледне човек…

Започна да преминава през охраната. Всички го познаваха по лице, но въпреки това искаха документите му. Това се повтори пет пъти и сърцето му се изпълни със задоволство.

На осемнадесетия етаж го посрещна младеж на име Роунс, който беше дежурен тази вечер. Ундерман лично го беше избрал сред най-талантливите студенти на Вашингтон.

— Какъв е проблемът?

Роунс не си направи труда да се извини за необичайния час, в който беше вдигнал шефа от леглото. Той знаеше задълженията си и ги изпълняваше безупречно.

— Компютърно повикване — кратко отвърна той.

— Шегуваш ли се? — стреснато го погледна Ундерман. — Нощният клуб не е включен в мрежата.

— Точно така, сър. Връзката беше осъществена чрез нашата хонконгска база. Оттам автоматично ни я прехвърлиха, използвайки компютъризираните кодове.

— Всички наши линии са кодирани, Роунс. Независимо дали са вътрешни или международни.

— Зная, сър, но тук става въпрос за ШАР.

„Шифрованата аграфична реч“ беше един особен код, измислен наскоро от Донован. Ундерман доста се учуди, когато го запознаха с наименованието, но после Донован търпеливо му разясни от какво идва то: „аграфия“ означаваше пълна неспособност за писане — една особена болест, която развиват някои индивиди. В основата на новия код лежаха звуците на говора, а не думите и сричките. Върху тази база се разработваше особена азбука, която след това преминаваше през допълнителна шифровка. Крайният резултат беше истински ад, с който можеше да се справи единствено главният компютър на Агенцията.

Донован предложи откритието си срамежливо и беше готов да го оттегли, но Ундерман и Беридиън незабавно оцениха достойнствата му и накараха по-младия си колега да го вкара в паметта на ГРП-3700.

В резултат Агенцията получи единствения шифър в света, който все още не беше разгадан от никого.

Ундерман се настани пред компютърния терминал, а Роунс дискретно се отдалечи. По неписано правило ШАР носеше етикета „строго секретно“, до него имаха право да прибягват само директорът и шефът на охраната.

Започна да набира личните си кодове за достъп, изчака задължителния надпис „Продължавайте“ в горния ъгъл на монитора, след това вкара кода на ШАР.

Огромната машина в подземията на Агенцията му отговори съвсем лаконично:

В стаята без прозорци беше горещо и Ундерман помоли дежурния офицер да усили климатичната инсталация.

Ундерман се зае с втория комплект секретни кодове за достъп.

Думите тичаха по екрана като ледени капчици. Ундерман остана с чувството, че някой му е нанесъл силен удар в корема и не може да си поеме дъх. Погледна ръката си и механично отбеляза лекото й потрепване.

Как да издам тази заповед, запита се той.

Аз доведох Джейк в Агенцията, аз бях негов наставник и близък съветник. Следях за подготовката му от начало докрай, лично подбирах задачите му.

Но да убие трима служители! Това вече е прекалено! Ундерман тръсна глава и помисли за жена си и децата, кротко заспали в провинциалния им дом. Трябва да го върна на всяка цена, въздъхна той. Трябва да го спра! Този човек е полудял!

Аз отговарям за Джейк!

Приготви се да набере поредната група кодове, когато на екрана светна квадрат с надпис:

Господи, кой знае какво ново пристига! Ундерман трескаво изчисти екрана, начука „Продължавайте“ и прибави шифъра за достъп до топсекретна информация. След миг екранът се изпълни със сбити изречения:

„Червената роза“ беше псевдоним на един от дълбоко законспирираните агенти на Беридиън в СССР.

— Господи Исусе Христе! — сподавено възкликна Ундерман.

Трябва веднага да се свържа с Аполо, помисли си той. На път за дома имаше една удобна телефонна кабина, до чиито услуги често прибягваше. Не обичаше да провежда секретни разговори в чертите на Вашингтон.

Изчисти екрана и набра кода на ШАР, изчака достъп и започна да пише съобщението си:

Изключи терминала и тежко се надигна. Край, съдбата на Джейк е решена. Сега ще го застрелят в момента, в който бъде засечен от наказателните екипи на Агенцията.

Какво можеше да стори Андрю Сойър, освен да предаде снимките на Достопочтения Чен? Беше измамен от най-близкия си помощник, но Питър Енг се явяваше и племенник на влиятелния Чен. Отдавна свикнал с китайските традиции, Сойър си даваше сметка, че кръвната връзка винаги е по-важна от бизнеса. Нямаше никакво значение колко тайни е откраднал Енг по време на службата си в „Сойър & синове“. Важна беше единствено родствената му връзка с Достопочтения Чен.

— Познавате ли мъжа с белега?

— Као Бялото око — кимна Достопочтения Чен. Лицето му беше намръщено и мрачно. — Гаден агент на шибаното КГБ!

— Всички са в един кюп — посочи Сойър. — Енг, Као и Блустоун.

— Никакви мерки ли не предприехте? — погледна го Достопочтения Чен.

— Веднага дойдох при вас — поклати глава Сойър. — Питър Енг е член на вашето семейство, не можех да постъпя по друг начин.

— Ясно — промърмори шанхаецът и потъна в мълчание. Очите му не слизаха от лицето на чуждестранния тайпан.

Намираха се в кабинета в къщата на Чен, разположена в един от най-добрите квартали на острова — Сай Йинг Пун.

Когато домакинът най-сетне проговори, темата вече беше съвсем различна.

— Чувам, че сте присъствал на призрачна сватба…

— За дъщеря ми Мики — кимна Сойър. — Умря едва на годинка и половина…

— Колко тъжно! Прекалено тежък товар за едно невръстно дете. Но след призрачната сватба духът й навярно е щастлив и спокоен…

— Дано…

Размениха си одобрителни погледи, сякаш усетили новата близост помежду си.

— Господин Сойър, разбирам съвсем ясно, че племенникът ми е причинил големи загуби на компанията ви…

Разговорът изведнъж навлезе в деликатната си фаза.

— Мисля, че моите загуби са дреболия в сравнение с разочарованието, което причинява на вас — внимателно отвърна Сойър.

— Оценявам загрижеността ви, но не мога да не мисля за загубите на „Сойър & синове“.

— Ще трябва известно време, преди да получим точна представа за тях — все така внимателно отвърна Сойър. Направи преднамерена пауза, после подхвърли: — Може би ще ми трябва помощ…

Очевидно Достопочтения Чен очакваше именно тези думи.

— Ще я получите — кимна той. — Достатъчно е само да я поискате.

— Много съм ви задължен — поклони се Андрю Сойър.

— Какво ще бъде наказанието? — погледна го в очите шанхаецът.

— Престъплението е във вреда на цял Хонконг, наказанието трябва да бъде на същото ниво. Поне така мисля аз…

— Означава ли това, че не желаете да уведомите Специалните части? — настойчиво попита Достопочтения Чен.

— Оставям вие да решите това — промълви Сойър й изведнъж усети сърцето си в гърлото. Рискът беше огромен.

Китаецът кимна с глава, обърна се на малките си крачета и заситни към бюрото. Постави при останалите снимката, която през цялото време беше държал в ръка. Огледа ги още веднъж, после премести погледа си към Сойър. Видя един открит човек с приятни черти, поне според разбиранията на китайците. За пръв път усети, че зад тези черти се крие искреността на приятел, готов да му помогне във всички начинания.

— Ето какво е моето решение, господин Сойър — промърмори той. — Нека китайците се погрижат за мършата в своето стадо. А тайпаните да мислят за хората като себе си.

Сойър пристъпи крачка напред и се поклони.

— Моите уважения, господин Чен. Ще ми позволите ли едно предложение?

— Разбира се.

— Нека заедно изпълним това наказание. По този начин бихме могли да поставим началото на много съвместни начинания, които биха били от полза и за двамата. Както в бизнеса, така и в личния ни живот…

Въпреки мъката, причинена от племенника му, Достопочтения Чен си позволи една тънка усмивка. Нека Буда ми е на помощ, помисли си той. Май двамата с този варварин сме си лика-прилика!

Главният офис на Чудесния Сун се намираше в една фабрика за играчки. Тук се произвеждаха миниатюрни кукли самураи от ярко оцветена пластмаса. Китайците обичат наситените цветове и никой не се смущаваше от факта, че те не отиват на подобни играчки.

Милиони ръце, крака и глави бяха подредени на високите рафтове, докато сабите и основите на куклите се държаха на друго място, по простата причина, че се монтират най-накрая.

Край дългите маси седяха еднакво облечени китайски момичета, всички без изключение съвсем млади — между тринадесет и шестнадесет години. Ръцете им сръчно сглобяваха бойците със свирепи лица, на главите си имаха бели забрадки. Широка гумена лента, наподобяваща конвейер, се движеше пред тях е такава скорост, че те просто нямаха право на грешки. Тук, а и в стотиците подобни фабрики, лесно биха могли да монтират модерни роботи, но човешкият труд в Кралската колония все още беше далеч по-евтин от внедряването на автоматизация.

Късо подстриган член на триадата посрещна Джейк на около стотина метра от входа на фабриката, кимна му да го последва и го поведе през цеховете.

Чудесния Сун го очакваше. Чаят се запарваше, златнозелените дракони близнаци с извити гърбове напрягаха златночервените си очи от олтара, изработен от камфорово дърво. Запалените ароматични пръчици насищаха тясното помещение с тежкото си ухание.

Върху прозорците имаше дървени решетки, слънчевата светлина проникваше на тесни, ослепително ярки ивици. В полумрака плуваха микроскопични прашинки пластмаса. Джейк от опит знаеше, че в тази стая осветлението се пали само нощем, но дори и тогава ъглите тънеха в теменужен мрак. Това се правеше с цел. Магьосникът „феи шуи“ на Сун беше казал, че драконите, обитаващи това място, предпочитат да живеят в полумрак. И Сун с удоволствие им осигури подходящите условия. Защото „Диех Луун“ — земните дракони, бяха лични закрилници на 489, той вярваше в тяхното съществуване с целия плам на дълбоко религиозната си душа. Отказваше да разговаря и прави бизнес с хора, които нямат връзка с „Диех Луун“, преди всяка делова среща се консултираше с „феи шуи“ относно качествата на бъдещите си партньори.

— А, господин Мейрък — вдигна глава той, когато Джейк влезе в кабинета.

Китайците нямат навика да се ръкуват, нито пък да демонстрират чувства при среща с приятели или врагове. Особено в случая, тъй като Чудесния Сун беше по-възрастен и по-мъдър от госта си.

Единственият признак на уважение беше поднасянето на чая, което домакинът свърши със собствените си ръце.

Джейк остана насаме с 489 — един сам по себе си доста необичаен факт. В Китай човек се научава да обръща внимание и на най-дребните емоции — така, както обитателите на пустинята обръщат внимание на всички водоизточници, дори и на най-незначителните.

Изпиха чая си в мълчание и с нескрито удоволствие. И за двамата този ритуал носеше нещо интимно, нещо дълбоко лично. Джейк знаеше, че в този миг 489 е мек и спокоен, с доста свален гард. Би могъл да го притисне, да получи от него обещания, до които в друга обстановка едва ли би се добрал. Но знаеше и друго — ще получи каквото иска и край. Отношенията му е този човек ще бъдат окончателно прекъснати. Доброто възпитание изискваше да запази мълчание, да се наслади в пълна степен на краткия и спокоен миг, да прояви уважение към домакина…

Между двамата съществуваше чувство на взаимно уважение, желязно и непоклатимо при всички обстоятелства и неочаквани обрати на съдбата. Именно това уважение излезе на преден план сега и те открито му се наслаждаваха.

Най-накрая видяха дъното на керамичната кана, покрито с набъбнали листенца чай. Чудесния Сун вдигна глава и простичко каза:

— Войната за заведенията и складовете приключи.

— Радвам се — отвърна Джейк. — Това означава край на безсмислените убийства.

Толкова. Джейк беше спазил дадената дума и получи съответното признание.

Седяха един срещу друг и се вслушваха в грохота на фабричните цехове. И двамата притежаваха силно излъчване, мрежата на духовната им енергия в средата на помещението беше по-здрава от стомана.

— Ничиреншу — промълви Чудесния Сун и с това сложи начало на разговора, от който се интересуваше Джейк.

— Искам да зная защо се среща с вас.

— Водим преговори, но по време на посещенията си в Хонконг той се среща и с други хора. Посетил е Достопочтения Чен, Акулата Тун — главатар на Хак Сам, триадата Чиу-чоу. Фактически се е видял с всички дракони…

— Поотделно, предполагам…

Забележката на Джейк беше подхвърлена небрежно, но Чудесния Сун доста помисли, преди да отговори:

— Той искаше друго, но след два неуспешни опита да организира среща на високо равнище беше принуден да предприеме своите обиколки… Задоволява ли ви този отговор?

— Среща на високо равнище?! — смаяно го изгледа Джейк. — Защо? Как?

489 сведе глава, на лицето му се изписа искрено учудване:

— Не сте ли информиран от своята приятелка?

— Коя приятелка?

— Другояче ли наричате жената край себе си?

— Блис?

Онзи кимна с глава.

— Какво общо с това има Блис?

— Скъпи господин Мейрък — меко промърмори Чудесния Сун. — Тя е важна фигура в „юн-хюн“, също като вас…

— Откъде знаете за „юн-хюн“?

— А вие как мислите? Аз също съм част от този кръг. Като Ничиреншу…

— Ничиреншу?! — Джейк имаше чувството, че земята се изплъзва изпод краката му. — Но той работи за руснаците!

— Не е точно така — леко се усмихна другият. — Руснаците вярват, че работи за тях, но на практика той е свързан преди всичко с „юн-хюн“…

— Аз дори не зная какво означава този „юн-хюн“!

— Не е моя работа да ви просвещавам.

— Но след всичко, което сторих за вас…

— Господин Мейрък, вие прекрасно знаете условията на нашата сделка. Нито едно от тях не е свързано с „юн-хюн“.

— Добре — предаде се е лека въздишка Джейк. — Нека се върнем на Ничиреншу. Каква е била целта на срещата между главатарите на триадата?

— Мисля, че това е очевидно. Да се обединят всички формирования в името на една обща цел.

— Ясно. „Юн-хюн“…

Чудесния Сун не каза нищо.

— Но как вие се съгласихте на това? — изрази учудването си Джейк. — Доколкото зная, драконите държат на своята пълна независимост.

— Независимостта е свързана с историята, господин Мейрък. Позволете ми да ви разкажа една случка, която произтича именно от историята. Един млад и буен човек се занимавал с контрабанда в устието на реката. Вършел го заедно с верен партньор. Познавали всяка педя от реките и каналите в околностите на Хонконг, тъй като това било жизнено необходимо за бизнеса им. Някои неща в Китай никога не се променят, вие положително знаете това. Едно от тях е търговията с маково семе. Контрабандата на опиум е била и си остава един от най-доходоносните бизнеси.

— По тази причина и конкуренцията била много силна. Буен и нетърпелив, младежът допуснал грешката да се предовери на част от хората, с които работел. Просто бил замаян от перспективите за бързо забогатяване. Доста по-късно разбрал, че колкото по-голяма е печалбата, толкова по-лесно се руши доверието между партньорите. Това било болезнен урок и той никога не го забравил…

— И тъй, един ден младежът и съдружникът му били нападнати. Това станало точно когато закупили необичайно голямо количество стока. Загинали четирима, самият младеж получил тежки рани. Съдружникът му го прибрал и започнал да го лекува, дори дума не споменал за изгубената пратка опиум. В знак на благодарност младежът решил да работи една година даром, за да компенсира поне част от загубите, които понесъл неговият благороден другар.

— Двамата бързо стъпили на крака, загубите били богато компенсирани. Но съдружникът се оказал наистина необикновен човек. Усетил, че е настъпило времето да се оттегли от бизнеса, той без колебание прехвърлил своята част в ръцете на младежа, който, между другото, вече не бил толкова буен и нетърпелив…

Чудесния Сун свали сакото си и го окачи на дървената закачалка в ъгъла. После започна да разкопчава ризата си. Разхлаби вратовръзката и оголи гърдите и част от рамото си. Кожата му беше прорязана от дълбоки белези.

— Както се досещате, нетърпеливият младеж бях аз — промърмори той и започна да се закопчава. — А съдружникът ми се казваше Тцун-Трите клетви… Именно той е драконът на юн-хюн… Свързани сме чрез бизнеса, а и чрез това, което чухте… — сви рамене и небрежно подхвърли: — Извинявам се, забравих, че вие вече знаете за неговото участие в „юн-хюн“.

— Как така зная? — учуди се Джейк.

— Не може да не знаете, господин Мейрък. Нали вашата приятелка Блис е негова дъщеря?

Войниците от личната гвардия на министър-председателя се появиха в канцеларията на Зи-лин точно в девет сутринта. Започнаха методична проверка, събраха цялата налична информация за Митре, Хонконг и тайния заговор.

Зи-лин запази пълно спокойствие, но Жанг Хуа, пристигнал заедно с войниците, беше бял като платно и видимо трепереше.

Обискът завърши. Командирът на екипа се изправи пред двамата, извади лист хартия и с безстрастен глас им прочете заповедта да се явят незабавно пред специален трибунал, свикан по настояване на министър-председателя. За неподчинение не можеше да става и дума.

Зи-лин събра някакви документи в куфарчето си и го подаде на Жанг Хуа. Двамата си размениха кратки и напрегнати погледи.

— Кураж, приятелю — тихо прошепна Зи-лин.

Бавно се спуснаха по стълбите и излязоха на улицата. Валеше дъжд, всичко наоколо беше посивяло.

Зи-лин сгуши глава в раменете си и влезе в паркираната пред входа кола. Остра болка проряза ставите му, той неволно изпъшка. Жанг Хуа се настани до него и постави куфарчето на коленете си. Пръстите му, свити около дръжката, бяха побелели от напрежение. Зи-лин ясно усещаше треперенето му. Прииска му се да успокои помощника си, но знаеше, че ги наблюдават. Командирът седна до тях, отпред до шофьора се настаниха още двама бойци. Вътре в себе си Зи-лин се усмихна на тези прекалени мерки за сигурност. Нима е толкова трудно да се приберат двама възрастни и уморени държавни служители?

Отметна глава към изкуствената материя на седалката и бавно затвори очи. Болка сковаваше тялото му. Беше му все по-трудно да я изолира и да върши ежедневната си работа. Съзнанието му изискваше все повече време, за да я заключи в желязна клетка, а след това да се върне към нормалните си функции.

Отвори очи и се огледа. Топлият летен дъжд се оплиташе в мрежата на болката, но това не му попречи да види познатите улици на своя Пекин. Обичаше този град, топлите чувства към него нахлуха в душата му и за миг изместиха всички усещания.

Спомни си как преди години го заведоха в Жо-кудиан, една местност на югозапад от града, където археолозите бяха открили останки от Пекинския човек. Беше го обзело дълбоко вълнение, приклекнал сред червеникавата глина на разкопките, той изпита и още нещо — може би гордост от факта, че населява една толкова древна земя…

Столетията с грохот се затъркаляха назад и той се завърна към зората на човешкото съществувание. Именно тук, на централния азиатски кръстопът, се бяха заселили предшествениците на съвременните хора. Прекосили реката Йондин и бързо оценили важното разположение на местността. На запад се издигали непристъпните планини, а на изток лежали гъсти, вековни гори… Отлично място за заселване. Така се родил градът, наречен по-късно Пекин…

По време на Междуособните войни, някъде между 403 и 221 година преди Новата ера, владетелят Джоу наричал града Джи. По-късно, завладян от династията Тан, той престанал да бъде погранична крепост. През 936 година бил включен в границите на Северната империя и получил името Танжин. Това сторили кхитаните — основатели на династията Киао.

В началото на XII век градът бил завладян от тюрките и те го прекръстили на Жонду — „централната столица“. Сто години по-късно паднал в ръцете на монголските племена и техният предводител Хублай го избрал за свой постоянен дом. Това станало през 1261 година и градът получил името Даду, което на монголски означава „великата столица“. По време на посещението на Марко Поло обаче името му било Камбалук — изопачена версия на монголската дума „ханбалик“, която в превод означава Ханският град. По това време жителите му вече били няколко десетки хиляди.

През 1368 година юаните били разбити от Джоу Юанжан, основателя на династията Мин. Той нарекъл града Бейпин, което означавало „северен мир“. Властта преминала в ръцете на един от синовете на Джоу, впоследствие получил прозвището Крал на юаните. Възкачил се на трона през 1403 година, той решил да премести столицата от Нанкин тук… Бейпин станал Пекин — „северната столица“.

При този владетел градът започнал да се оформя във вида, който е запазил и до днес. На север били издигнати нови крепостни стени, които обаче не включвали предградието Юан. На юг била построена землена дига, която през 1543 година била заменена от тухлена стена. Тя ограждала някогашния монголски квартал и така се получила особената, двойствена форма на града. Едната му част била във формата на квадрат, а другата — на правоъгълник.

Зи-лин извърна глава. Дъждът продължаваше да плющи по стъклата на лимузината, която фучеше по широките булеварди. Движение почти нямаше, тъй като бяха далеч от линиите на автобусите и тролеите.

О, колко обичаше всяка година от славната история на този град! Колко се гордееше с факта, че се е родил в Китай и има възможност да живее тук! Но бъдещето на страната беше свързано със Запада. Модерните западни технологии бяха отровните пипала на опасно чудовище, но без тях животът е немислим. Именно това прозрение накара Зи-лин да поеме по опасния път, който може би щеше да коства живота му. Сега си даде сметка, че решителният миг е настъпил. Или ще спаси дългогодишния си труд, или ще падне жертва на своите илюзии.

Лошото време беше превърнало резиденцията на министър-председателя в студен гроб, сякаш отворил се на дъното на океана. Във въздуха витаеше вековна влага, дървените мебели като че ли бяха намазани с лимонова киселина.

Помещението, в което влязоха, миришеше странно. Зи-лин изпита чувството, че отново е в Жо-кудиан, на мястото на археологическите разкопки. Сякаш времето беше спряло, сякаш нямаше никаква разлика между деня на погребението на онзи древен Пекински човек и днешния мрачен дъждовен ден, в който щеше да се реши съдбата на един от милионите му наследници.

Насочи се към дъното на залата, обграден от четиримата униформени, които го бяха арестували. Редом с него крачеше пребледнелият Жанг Хуа. Там, зад висока дървена банка, вече се беше настанил Ву Айпинг. Седеше на същия стол от резбовано дърво, който беше използвал при първата им конфронтация преди няколко седмици.

Министър-председателят заемаше обичайното си място в средата на широката заседателна маса. Върху лицето му лежеше маската на властта — онази особена паяжина от бръчки и хлътнатини, която превръща младежите в старци, а старците — в живи мумии.

Минаха покрай широко стенно огледало и Зи-лин не пропусна възможността да се огледа. Остана шокиран от това, което видя. Маската на министър-председателя беше и върху собственото му лице.

Любовта, която топлеше сърцето му по време на пътуването през Пекин, бързо се изпари. Сега усещаше единствено студените стени, ограждащи коридорите на властта. Коридори, по които се беше движил в продължение на десетилетия. Спомни си за безкрайно дългите мигове на очакване, търпеливо плетената мрежа от факти и обстоятелства, която в крайна сметка трябваше да му предостави реалната възможност за реализация на тайните планове. И ето, този момент най-сетне настъпи…

Въпреки всичко душата му се свиваше от болка по близките, които беше наранил и изоставил. Сърцето му се късаше от мъка при представата за сълзите върху измъчените им лица.

Накрая помисли и за синовете си. Копнееше да ги види край себе си, да надникне в чистите им очи, да попие слънчевата светлина от зениците им…

Седна, до него тежко се отпусна Жанг Хуа.

— Събрали сме се тук, за да изслушаме обвиненията срещу един от нашите най-уважавани министри — започна министър-председателят.

С ъгълчето на окото си Зи-лин забеляза подигравателната усмивка, изплувала върху лицето на Ву Айпинг. Това е мигът, който врагът ми чака от години, въздъхна в себе си той.

— Ву Айпинг, моля станете и се обърнете с лице към мен — добави министър-председателят.

— С удоволствие, другарю премиер — отвърна онзи и изпъна внушителната си фигура. В лявата си ръка стискаше навити на руло листове. Вероятно това са изобличителните факти, помисли си Зи-лин.

— Ши Зи-лин — извърна глава към него министър-председателят. — Поради напредналата възраст ви позволявам да останете седнал.

— Няма защо, другарю премиер — отвърна Зи-лин, потърси подкрепата на Жанг Хуа и тежко се изправи: — Все още не съм инвалид.

Премиерът кимна с глава и насочи погледа си някъде между двамата.

— Снощи получих комплект важни документи, донесе ги специален куриер — започна той и разлисти някакви книжа пред себе си. — Цяла нощ проверявах тяхната достоверност с помощта на своите съветници.

Ву Айпинг не успя да скрие тържествуващия блясък в очите си.

— Без съмнение всичко е наред, другарю премиер — побърза да промълви той.

— Да, разбира се.

Ву Айпинг доволно кимна с глава.

— Помощникът на Ши Зи-лин може да даде отговор на повечето от допълнителните въпроси, които бихте пожелали да зададете. — Извърна се към Зи-лин и злорадо добави: — От няколко месеца насам Жанг Хуа работи за мен.

— Ще потвърдите ли това изявление, Жанг Хуа? — тежко попита министър-председателят.

Зи-лин посрещна думите на Ву Айпинг с каменно спокойствие. Това очевидно ядоса врага му, който очакваше по-друга реакция.

Жанг Хуа стана на крака и се олюля. Пръстите му потрепнаха и неволно потърсиха опора в топлата и здрава длан на Зи-лин. Тялото му се стегна, гласът му беше висок и ясен:

— Отричам това твърдение!

— Какво?! — извика Ву Айпинг и заплашително пристъпи напред, но министър-председателят направи повелителен жест и го закова на място.

— Моля, Ши Зи-лин, хвърлете светлина върху този въпрос — нареди той.

— Ще направя всичко възможно, другарю премиер — отвърна Зи-лин, пое въздух и започна: — От известно време насам имах подозрението, че група министри от правителството провеждат политика, която противоречи както на личните ми възгледи, така и на официалната линия на държавата. Когато научих, че начело на тази група е Ву Айпинг, аз реших да му поставя капан и да ликвидирам заговорниците веднъж и завинаги.

— За тази цел прибягнах до услугите на своя помощник. С негово съгласие го въвлякох в една незаконна и неморална интимна връзка, която положително му е донесла дълбоки душевни страдания, тъй като министър Жанг Хуа е дълбоко морален човек и примерен съпруг. Положението му допълнително се утежни от факта, че поради дълбоката секретност на операцията той не можеше да сподели нищо дори с членовете на своето семейство.

— Заговорът беше опасен, но донесе успех. Изгарящ от желание да проникне в тайните ми, Ву Айпинг бързо откри съществуването на незаконната връзка на Жанг Хуа. Направи тайни снимки и започна да изнудва помощника ми. Искаше от него цялата поверителна информация, до която можеше да се добере…

— Излишно е да добавям, че Ву Айпинг получи това, което му подхвърлях аз, другарю премиер.

Ву Айпинг пребледня от гняв.

— Няма да търпя това! — изкрещя той. — Лъжите на този човек са…

— Тихо! — изрева министър-председателят. Понякога обичаше да дава воля на гласа си, просто за да напомни на околните кой командва парада. Обикновено говореше тихо и възпитано. Наведе се напред, реверите на куртката му опряха в дървената банка: — Не смейте да говорите, без да ви питат, другарю министър! Особено след като имам доказателства за огромните злоупотреби, които вие и вашите поддръжници сте извършили с валутните средства на страната!

— Всичко има обяснение, другарю премиер — промърмори с отчаяние в гласа Ву Айпинг. — Ясно се вижда, че парите са преведени на хонконгската компания „Файв стар пасифик“…

— О, да — поклати глава министър-председателят. — Зная всичко за тази ваша „Файв стар пасифик“! — Тонът, с който бяха казани тези думи, накара кръвта на Ву Айпинг да замръзне в жилите му. В този момент той си даде сметка, че животът му не струва пукната пара. Но как се получи това? Как?!

— Документите, които цяла нощ разглеждах с моите експерти, не бяха вашите оправдателни разписки, а пълно досие на действията ви, изготвено от другарите Зи-лин и Жанг Хуа. Те категорично доказват пряката ви намеса в действията на „Файв стар пасифик“ — компания, ръководена от сър Джон Блустоун, най-важния агент на КГБ в тази част на Азия.

— Руснаците?! — задавено извика Ву Айпинг. — Това е невъзможно! Презреният „гуай-лох“ е агент на Ши Зи-лин, който има тесни връзки с „Файв стар пасифик“!

— Напротив, другарю Ву! — твърдо отвърна министър-председателят. — Вие и вашите сподвижници сте замесени в контролираната от руснаците компания! Дванадесет милиона долара! Ще отречете ли превода на тази сума?

— Не, но…

— Ще отречете ли, че заговорът срещу другаря Ши е първата ви стъпка към завземане на цялата власт в страната?

— При цялото ми уважение трябва да кажа, че това не отговаря на истината…

— Напомням ви да говорите истината пред този трибунал, другарю Ву. В противен случай ще носите пълна отговорност за последиците.

— Протестирам! Моята вярност не подлежи на съмнение!

— Не споменавайте за вярност пред този съд! Вече нямате никакви права и привилегии. Ще бъдете изпратен в ареста на прокуратурата, където ще чакате решението на съдбата си!

— Това е ужасна грешка, другарю премиер! Вас са ви подвели!

— Почти ме подведоха, Ву Айпинг! Почти! Но благодарение усилията на другарите Зи-лин и Жанг Хуа вие паднахте в собствения си капан!

В този момент Жанг Хуа нададе сподавен вик, олюля се и падна по лице. Тялото му се разтърси от конвулсии.

— О, Буда! — пое си дъх Зи-лин и се отпусна на колене, въпреки пронизващата болка в ставите си. — Жанг Хуа! Жанг Хуа!

Министър-председателят направи знак на охраната и хората се втурнаха към падналия човек. Миг по-късно в залата се появи личният му лекар. Наведе се над неподвижното тяло и внимателно го обърна. В съзнанието на Зи-лин се врязаха всички детайли на тази проста операция — непознатият лекар докосва тялото на приятеля му с невероятна нежност, посивялото му лице бавно се обръща към високия таван на залата.

Лоша съдба, лоша съдба за него и приятеля му Жанг. Какво значение има победата над злото след единадесет години тежка борба? Нима може да тържествува, след като Жанг Хуа вече не може да сподели радостта му? Човекът, който знаеше какво е дълг и отдаде живота си за каузата на Зи-лин…

Това ли е геройската смърт, запита се неволно Зи-лин. Усети липсата на другаря си с остротата, с която човек усеща липсата на ампутиран крайник. Сега вече наистина е инвалид. Може би цял живот е бил такъв, по свой особен начин…

Не знаеше дали трябва да се опита да преодолее този океан от мъка. В съзнанието му изплуваха не само дългите години, прекарани в компанията на този мъж, но и мигове от раздялата му с Атена и Джейк, с Шен Ли и пеленачето, наречено по-късно Ничиреншу…

Скръбта му беше непоносима. Главата му клюмна, сърцето се качи в гърлото му.

Джос, тъпо си помисли той. Джос…

Но не бива да позволя това да се случи и на синовете ми!

— Страхувам се, че нищо не мога да направя — обади се лекарят и вдигна глава към премиера.

Това беше ненужно потвърждение на необратимото — онова, което Зи-лин усети още когато Жанг Хуа политна към пода. Лекарят се изправи пред министър-председателя като подсъдим пред състава на суров трибунал. — Сърцето му просто е престанало да бие… Подозирам наличието на масивен инфаркт на миокарда, но това може да се потвърди едва след аутопсията…

Министър-председателят се обърна към началника на охраната:

— Изведете Ву Айпинг! Не мога да гледам лицето му…

Ву Айпинг замаяно се подчини на знака на офицера. Очите му бяха изцъклени, краката му се влачеха като на болен човек.

Премиерът напусна мястото си зад банката. Беше дребен човек, доста по-нисък от съсухрения Зи-лин. Изправи се на крачка от проснатото тяло и мълчаливо загледа как Зи-лин държи главата на Жанг Хуа в скута си. Най-после въздъхна, наведе се и помогна на възрастния мъж да се изправи.

— Елате с мен, моля ви… Гласът му беше мек като кадифе.

Санитарите ги изчакаха да се отдалечат и качиха трупа в носилката.

— Това е тежка загуба, приятелю — промълви премиерът. — Но ние ще я понесем малко по-леко, тъй като планът ви успя. В момента се извършват арестите на останалите заговорници. Специални мерки ще бъдат взети по отношение на Генералния секретар и министъра на отбраната, тъй като тяхното положение е доста по-деликатно. В ръцете им все още е концентрирана огромна власт… Признавам, че преди да се запозная с фактите, които сте имали благоразумието да съберете, аз нямах никаква представа за мащабите на този ужасен заговор.

— Летяха на крилете на властта, но тези криле се оказаха книжни.

Премиерът мълчаливо кимна с глава. Това бяха неговите думи, произнесени при последната среща между двамата.

— Нещо като съвременните боксьори — въздъхна той. — Решени на всяка цена да постигнат победата и да свалят законното правителство на страната. Вие се оказахте прав, единствено благодарение на вашите усилия стана възможно да разкрием зловещите им планове. В този заговор участват далеч повече „верни“ другари, отколкото си представях… Вие още веднъж спасихте живота ми… Колко пъти трябва да го сторите, за да бъдете доволен?

— Моята работа е да бъда на вашите услуги, другарю премиер — поклати глава Зи-лин. — Всеки, който е решил да ви унищожи, първо ще трябва да се справи с мен. А това не е толкова лесно, изисква доста усилия…

— Всички пътища за Пекин минават през Ши Зи-лин — усмихна се премиерът и леко докосна рамото на стария си другар. — Това е така от доста време насам, нали? Животът изисква жертви…

— Страхувам се, че този път цената беше прекалено висока.

— Ще направим всичко, което е по силите ни. Жанг Хуа ще бъде честван като герой на революцията на специален митинг. Най-големият му син ще получи медала за…

— Моите уважения, другарю премиер — прекъсна го Зи-лин. — Но ще ви моля да няма никакви церемонии. Нека мъртвите почиват в мир.

— Но страната трябва да познава своите герои, Ши Зи-лин.

— Ние ги познаваме, другарю премиер. И според мен това е повече от достатъчно.

Намираха се в далечния край на Палатата на върховната хармония. Над главите им се издигаха дълги и тесни прозорци, наподобяващи кристални мечове.

— Как е болката? Все още ли ви измъчва?

Зи-лин само сви рамене. Имаше ли смисъл да отговаря?

Дъждовните капки продължаваха мрачната си песен върху стъклата.

— В крайна сметка на този свят остават най-простите неща — промълви министър-председателят. — Така ни учи Буда.

— Къде е мястото на Буда в нашето модерно общество? — изви вежди Зи-лин.

Върху лицето на премиера се появи тънка усмивка.

— Нали Буда беше този, който ви даваше кураж през всичките тези години? — Въпросът беше реторичен и Зи-лин благоразумно премълча. — Нима мислите, че не зная за вашите редовни поклонения в храма на Спящия Буда? И за дългите часове на медитация там?

— Това е в разрез с нашите догми — промълви Зи-лин.

— Вие сте в разрез с тях, Ши Зи-лин — поклати глава министър-председателят и сключи ръце зад гърба си. — Признавам обаче, че ви завиждам за съвършения покой, който постигате след медитациите във Вофози…

— Не е съвършен — въздъхна Зи-лин. — Усещам липсата на синовете си и никога няма да имам покой…

— Какво да сторим?

— Трябва да замина за Хонконг.

Настъпи тежка тишина, дъждът веднага направи опит да я запълни.

— Отдавна ли го планирате?

— Някои неща дори аз не мога да планирам, другарю премиер — криво се усмихна Зи-лин.

— Тогава заминавайте — погледна го премиерът. — Но какво ще стане? Отлично знаете, че нещата не могат да приключат там…

— Могат, ако го пожелае Буда…

Бяха далеч от чужди погледи, потънали в мъглата на вековете. В Китай миналото има способността да остава вечно живо.

— А ако не стане?

— Няма да се върна в Пекин и вие прекрасно го знаете — отвърна Зи-лин.

Премиерът въздъхна, стори му се, че всички духове на дедите им надават протяжен стон.

— Но какво ще правя без вас? — сподавено попита той, гласът му изглеждаше далечен и нереален, като призрачен плач.

— Вятърът ще продължава да лудее в планините, водите на Жълтата река ще бъдат все така пълноводни…

— Но какво ще прави Китай без вашите насоки? Всички тук все още сме деца, въпреки гордото ни твърдение, че сме единствената цивилизована нация на света… Или именно заради него.

— Проявяваме истинска кръвожадност, когато търсим корените на нашата цивилизация.

— Вършим това, което е необходимо.

— Това е най-суровата присъда срещу нашата политическа система — поклати глава Зи-лин.

— Може би — въздъхна премиерът. — Може би…

Зи-лин се чувстваше смъртно уморен. А дългото пътуване дори не беше започнало.

— Нашия най-яростен враг Юри Лантин вече го няма — промърмори той. — Също и генерал Карпов, създателя на операция „Лунен камък“…

Министър-председателят поклати глава:

— През цялото време сте бил прав по отношение на Даниела Воркута. Признавам, че имах доста резерви към вашия план, не допусках, че можем да проникнем толкова дълбоко в плановете на „гуай-лох“. И до днес нямам представа как успяхте да го сторите. Още повече, че тук става въпрос за жена…

— Лаотцъ учи, че човек трябва да използва другите в съответствие с личните им качества — отвърна Зи-лин. — Безполезни индивиди няма. Десетилетия наред изучавах механизмите на властта вътре и извън шпионския апарат на СССР, известен с печалното съкращение КГБ. Главната ми цел беше те да извършат всичко онова, което ние самите не сме способни да сторим. Създадох си подробна картотека, тя бързо прерасна в истински секретен архив. Именно в нея се натъкнах на Даниела Воркута. Оцених изключителните й умствени качества, отчетох и начините, по които гради кариерата си. Чисто женски и може би затова уникални за съветската система начини…

— Но аз все още не мога да проумея как я доведохте до идеята да отстрани най-опасните ни врагове — Юри Лантин и Анатолий Карпов — отбеляза министър-председателят, произнасяйки с труд чуждестранните имена.

— В това отношение нямам никакви заслуги — поклати глава Зи-лин. — Просто отчетох обстоятелствата и направих опит да предвидя хода на събитията. После ги подхвърлих на Воркута посредством определени разузнавателни канали. Огънчето си беше там и чакаше някой да го разпали. Благодаря на Буда, че генерал Воркута е жена със силен дух и неукротима амбиция. Тя се оказа и великолепна актриса. Да, точно така — великолепна актриса. Моята задача беше просто да я поставя на сцената…

— Но го сторихте по неповторим начин, Ши Зи-лин — усмихна се премиерът. — Единствено вие предвидихте докъде ще стигнат амбициите на тази жена и осигурихте победата ни направо от въздуха. Едва сега разбирам какво означава терминът „да откраднеш светлината“…

— Изпълних дълга си, другарю премиер — тихо отвърна Зи-лин. Мислите му все още бяха насочени към мъртвия Жанг Хуа, похвалите му се струваха крайно неуместни.

— Вие върнахте величието на Тао — тръсна глава министър-председателят. — Операция „Лунен камък“ висеше като Дамоклев меч над главите ни, пречеше ни да вземем твърди мерки по отношение на заговора в собствените ни редици. Много съм доволен, че тази заплаха вече не съществува.

— Може би скоро ще се страхуваме от Даниела Воркута по същия начин, по който се страхувахме от двамата отстранени руснаци — предупреди Зи-лин. — Въпреки че направих всичко възможно да я убедя да търси слабостта ни в Хонконг, въпреки че контролираме цялата й шпионска мрежа там. Човек никога не знае какво ще роди главата на жена с нейните амбиции за власт. Слава Богу, скоро ще имаме „Кам Сан“. Засега неговата тайна е гарантирана, но не е далеч времето, когато ще позволим на приятели и врагове да хвърлят едно око на това наше велико творение. При това без нито за миг да забравяме кървавото си минало… Защото крайната цел на „Кам Сан“ е да го притежаваме, а не да го използваме…

— В това отношение Юри Лантин и Ву Айпинг са като родни братя. И двамата се стремяха към конфронтация. Единият, за да докаже нашата слабост, а другият — нашето превъзходство…

— Но ние с вас знаем, че бъдещето на Китай минава през друг път, другарю премиер — поклати глава Зи-лин. — Единственият ни път. И той се нарича Хонконг… — Обърна се и добави: — Време е да тръгвам.

— Разбира се, бях забравил — кимна другият и посегна да стисне ръката му. — Ще се видим след завръщането ви.

— Може би ще видите други хора — погледна го в очите Зи-лин.

— Наистина ли мислите, че това ще бъде разумно?

Премиерът помълча, после извърна очи. Не можеше да понесе блестящия поглед на възрастния мъж, огромната духовна сила, която се криеше зад него. Когато отново проговори, гласът му приличаше на шепот:

— Приемам вашата преценка, Джиан…

Джейк и Блис стояха неподвижно и наблюдаваха околността. Все още се намираха в близост с фабриката за играчки. Той не пророни нито дума, вече два часа помежду им цареше пълно мълчание.

— Изобщо не зная какво правим тук — прошепна притеснено Блис.

Джейк не отговори, очите му продължаваха да следят входа на фабриката. След срещата с Чудесния Сун, той си направи труда да разгледа подробно всички кътчета на промишления обект. Натикана между стените на съседните предприятия, фабриката имаше само един вход и изход — този, през който двамата неотдавна бяха минали. Задната част опираше в сляп калкан на висока жилищна сграда.

— Джейк?

Три момичета излязоха през вратата. Косите им блестяха на светлината на уличните лампи, освободени от памучните забрадки.

— Какво има, Джейк?

— Защо не ми каза, че Тцун-Трите клетви е твой баща?

— Първо, защото не си ме питал. И второ, защото не ми е истински баща. Осиновил ме е като невръстно дете, а истинските си родители изобщо не познавам. Тцун каза, че съм родена в Бирма, където по онова време се намирала майка ми — главата й се извърна, очите й пробягаха по мълчаливия му профил. — Защо питаш? Важно ли е това?

— Мисля, че е важно — замислено отвърна той. — Особено, след като разбрах, че Тцун-Трите клетви драконът на „юн-хюн“…

Блис се стресна и той за пръв път отмести очи от входа на фабриката.

— Кой ти каза това? — тихо попита тя.

— Чудесния Сун.

— Той греши.

— Така ли?

Тя усети нарастващото напрежение във въздуха и неловко извърна глава.

— Нека не разговаряме по този начин. Става ми тежко…

— Съжалявам — подигравателно я погледна Джейк. — Но я се постави на мое място. Обеща да ми кажеш всичко, но продължаваш да мълчиш…

— Не научих нищо от Дейвид Ох — простичко отвърна тя. — Каза само „хуо иян“ и толкова. Не зная какво означава това, ти също… Може би е пълна безсмислица.

— Не съм ти дал гаранции, че ще научиш нещо — раздразнено отвърна Джейк и Блис неволно потръпна от могъщата вълна на гнева, който се надигаше в душата му. — Ти настоя да дойдеш на тази среща, а аз приех… Толкоз!

— Все още не си готов да чуеш истината — промълви тя и почти прехапа език. Господи, не трябваше да казвам това!

Лицето на Джейк потъмня от приток на кръв, Блис изтръпна.

— Не съм готов, така ли? — прогърмя той. — Кой реши това? Баща ти — драконът на „юн-хюн“?

Блис разбра, че няма избор и ще трябва да му разкрие всичко.

— Да, драконът на „юн-хюн“ — отвърна тя. — Но той не ми е баща.

— Кой е тогава?

Тя си пое дъх и решително тръсна глава:

— Твоят баща, Джейк. Ши Зи-лин.

Думите й звъннаха в съзнанието му като тежка камбана и изведнъж се оказаха лишени от смисъл.

Замръзнал от изненада, Джейк почти изпусна появата на Чудесния Сун. 489 излизаше от входа, заобиколен от трима телохранители.

— Моят баща…

— Защо сме тук, Джейк?

— Баща ми е жив? Но как така? Защо не се е свързал с мен?

— Той е Ши Зи-лин, Джейк. Ши Зи-лин. Как според теб щяха да реагират в Агенцията, ако знаеха, че баща ти е един от най-силните министри в правителството на Китай?

— Буда, той е жив!

В душата на Джейк се блъскаха смайване, възторг и страх. Баща му е жив! Колко отдавна се чувстваше изоставен в живота, колко отдавна! Отчасти сам беше виновен за това, тъй като съзнателно отблъскваше обичта на жените около себе си. Защо? Нима това беше подсъзнателна реакция на сирачето, осиновено от семейство Мейрък по силата на обикновеното човешко състрадание? Нима се беше примирил със съдбата на самотник, без роднини, без близки хора?

Парченцето „фу“ изведнъж започна да пари кожата на бедрото му, превърнало се в тлеещ въглен. То принадлежеше на Ничиреншу, но източникът беше един и същ. Именно този източник върна баща му от царството на смъртта…

Баща ми, баща ми, баща ми… Опиваше се от тази дума, звученето й се превърна в най-прекрасната мелодия на света.

Баща му е жив. Баща му е един от най-авторитетните министри в Пекин. Приятел ли го правеше този факт? Или заклет враг? А какъв беше самият Джейк? Блис е участничка в „юн-хюн“, според нейните твърдения и той е такъв… Но нали „юн-хюн“ е операция на комунистически Китай? Нима по неволя ще работи за тях? И докога?

Нещата взеха наистина невероятен обрат. Той и Ничиреншу, смъртни врагове, работеха за една и съща кауза. Волно или неволно, това нямаше значение. А тази кауза беше каузата на китайските комунисти!

В какво се превръщам, запита се Джейк. В пионка от една гигантска игра на „уей ки“? А Мариана, Дейвид Ох? За какво умряха? Ще разбера ли някога това?

В момента знаеше само едно — не разбираше абсолютно нищо.

— Чудесния Сун…

Джейк рязко се изтръгна от последиците на шока:

— Какво?

— Заради него ли сме на пост?

Джейк проследи погледа на Блис и видя 489, обграден от бодигардовете.

— Да — кратко отвърна той. После безшумно се раздвижи. Блис го последва, безплътна като сянка. — Чудесния Сун ще ме отведе при Ничиреншу.

Даниела пропусна два поредни сеанса за връзка с Химера, но това се дължеше на инцидента с Лантин. Беше прекалено заета с прегледа на секретните му документи, за да мисли за други неща. Прекъсна работата си само когато й се наложи да отговаря на въпросите на жадните за кръв служители на КГБ, разследващи тайнствената смърт на другаря Лантин. Вече бяха открили бележката, която тя лично начука на пишещата машина в апартамента му. В нея се описваше загрижеността на Лантин за рязкото влошаване на психическото здраве на Карпов, признанието му, че операция „Лунен камък“ е била създадена и ръководена от един луд и това е нанесло непоправими вреди на Съветския съюз. Лантин пишеше:

Отдолу се мъдреше великолепно подправеният му подпис, Даниела изпитваше истинска гордост от умението, което беше проявила.

С това нещата приключиха. Хрътките на КГБ се оказаха пълни тъпаци и тя никак не се изненада от този факт. Но дори да бяха умни и проницателни като Лантин, те пак не биха я заподозрели. Комплектът документи, които им предостави, моментално ги накара да налапат въдицата. Отровени от идеологизираната бюрокрация, умовете им действаха само в една определена посока.

Даниела остана учудена не толкова от изобилието на интимни подробности от живота на висшите партийни и държавни функционери, колкото от систематичността, с която ги беше събирал Лантин. Те, естествено, фигурираха в истинските му архиви…

Моментално схвана на какво се дължи неограничената власт на Юри Лантин и побърза да заеме празното място, освободило се след неговата смърт. А също и след смъртта на генерал Анатолий Карпов. Умът й действаше на високи обороти, а информацията на Лантин беше от такова естество, че нещата моментално потръгнаха.

Всичко това обаче й отне време. Изминаха няколко дни, преди да установи връзка с Химера. И веднага изпита горчиво съжаление от този факт.

Химера й предостави изключително важна информация за проекта „Кам Сан“. В крайна сметка се оказа, че централата съвсем няма за цел обезсоляването на морската вода, а нещо далеч по-важно и далеч по-страшно…

— Обектът е военен, в това вече няма никакво съмнение — бръмчеше в ухото й електронният глас на Химера. — Все още нямаме представа какви точно ще бъдат функциите му, затова препоръчвам активни мероприятия в тази посока.

Да, кимна в себе си Даниела, прекъснала връзката далеч преди фаталните деветдесет секунди. Мерки наистина трябва да бъдат взети.

Няколко часа по-късно вече беше в леглото. Доволно въздъхна, изпитваща двойно удоволствие от отстраняването на Лантин. Безумната операция „Лунен камък“ тежеше като воденичен камък на шията й, още утре ще я прекрати. Същата съдба очаква и марионетната война на виетнамците в пограничните райони на Китай.

През цялото време бях права, рече си тя. Ключът се намира в Хонконг и винаги е бил там. Сега вече здраво съм стъпила в Кралската колония. Там, където отдавна мечтаех да бъда…

Помисли си за опасността, спотайваща се като отровна змия в утробата на „Кам Сан“, сърцето й неволно потръпна. Беше единственият човек на този свят, който си даваше сметка с каква огромна опасност се е разминало човечеството. Но Лантин и Карпов отидоха в небитието, звярът в „Кам Сан“ задряма…

Даниела беше твърдо решена да направи всичко възможно този звяр да не се събуди никога.

Мазната вода лениво се плискаше край дебелите дървени стълбове. Плаващият град на Хака поскърцваше в нощта. Оттатък струпаните една до друга джонки водата се оцветяваше в алено, жълто и зелено, двигателите на огромния джъмбо тихо боботеха. По ярко осветените му палуби се виждаха самотни фигурки на закъснели туристи.

Тцун-Трите клетви се изправи на носа на джонката си. Току-що беше изкачил тясната стълбичка към палубата, напуснал кабината спалня, където се беше любил с Неон Чоу. Тя го помоли да остане до нея, залепила влажното си бедро до тялото му, излъчваща топлината на току-що отминалия секс. Той се подчини, изчака дишането й да стане дълбоко и равно, после бавно се надигна и тръгна да се изкачва към палубата.

Насочи поглед към средата на кораба. Под централната мачта седяха три-четири от децата му, оправяха рибарските мрежи и тихо разговаряха.

Добри деца, въздъхна в себе си той. Не искам да изгубя нито едно от тях. Извърна глава, за да прикрие овлажнелите си очи. Нека духът на Белия тигър ме закриля, но това не ме прави егоист! А просто любящ баща…

Усети леко разклащане и разбра, че някой се качва на борда. Извърна глава й видя тъмния силует, който се приближаваше към него. Позна го по походката.

— Опасно е да идваш тук — прошепна той, когато силуетът се приближи.

— Прецених, че едва ли ще е удобно за теб да се видим на определеното място — отвърна новодошлият. — Затова предпочетох да дойда тук.

— Той идва — промълви Тцун-Трите клетви. — След всичките тези години най-сетне напуска Пекин.

— Не мога да повярвам, че брат ни ще направи подобно нещо — поклати глава другият.

— Утре ще се сложи край на „юн-хюн“, или поне на тази част от него, която познаваме ние…

Силуетът помръдна, шарените светлини от джъмбото се плъзнаха по лицето му.

— Това означава, че всички части на „фу“ най-сетне ще се съберат — посочи Т. И. Чун. — И търговската война трябва да бъде прекратена.

— Петдесет години преследваме тази цел — разпалено отвърна Тцун-Трите клетви. — Войната беше необходима, иначе другите тайпани щяха да ни заподозрат в заговор. Без нея никога не бих създал „Пак Ханмин“, а сър Джон Блустоун не би станал твой партньор. Никога нямаше да купим толкова много компании: складовете „Тан Шан“, танкерите на Донели и Тун, „Саут чайна електроникс“, металургичните заводи „Фан Ман“. Всички наблюдаваха битката между нас и това ни даде възможност да сложим ръка на допълнителните ресурси, необходими за „юн-хюн“…

— Сега трябва да намерим отговор на един последен въпрос: какво ще стане, след като се съберат всички части на „фу“? Аз нямам този отговор и от това следва, че „юн-хюн“ все още не е завършен…

— Кой притежава четвъртата част на „фу“?

— Утре ще разберем, това е последната тайна на големия ни брат. Но отсега е ясно, че трябва да притежаваме всичките части, иначе нямаме нищо…

Т. И. Чун насочи поглед към морето, лицето му беше тъжно.

— Нищо — повтори след брат си той. — Това е съвсем непосредствена опасност… А виж до какво ни доведе „юн-хюн“!

— От години живеем разделени, никой не знае за кръвната ни връзка, не можем нито да я демонстрираме, нито да сближим своите семейства! Вместо това ти излагаш осиновената си дъщеря на смъртна опасност, а аз съм принуден да живея в компанията на усойница като Блустоун!

Тцун-Трите клетви тежко въздъхна.

— Ако не знаехме какво значи дълг, едва ли щяхме да се различаваме по нещо от презрения „гуай-лох“ — мрачно промълви той.

Т. И. Чун извърна глава и се изплю зад борда.

— Трябва да ти призная, че понякога страшно много ми се иска да бъда варварин — промърмори той.

— Нека забравим проблемите си — усмихна се леко Тцун. — Нека се радваме, че големият ни брат е победил враговете си в Пекин. Това означава, че „юн-хюн“ ще изпълни своето предназначение, че ти и аз заедно с останалите жители на Хонконг можем да въздъхнем с облекчение. В противен случай бяхме обречени, въпреки петдесетгодишната отсрочка, която успя да постигне брат ни… Битката не е приключила. Убеден съм, че на север има и други, които желаят да видят прекрасния ни град под комунистическо управление.

Т. И. Чун пристъпи към брат си, раменете им леко се докоснаха.

— Трябва да го пазим добре, докато е тук — промълви той. — Както от драконите, така и от шибаните представители на властта. Разкрият ли истинската му самоличност, всичко пропада. Петдесетгодишният му труд отива по дяволите!

— Прав си, сигурността му е най-важното нещо за нас. Нашият по-стар брат е икона, скъпоценен кехлибар… Той вече не е човек. И ти си прав, като казваш, че детската му мечта се е превърнала в действителност. Той наистина е Небесният пазител на Китай!

Сгушена в тунела на стълбичката, Неон Чоу с мъка потискаше възбудата си. Усети появата на непознатия гост и тихо тръгна към палубата. Позна Т. И. Чун, в очите й се появи смайване. Неволно се запита какво прави тук най-големият враг на Тцун-Трите клетви. Минута по-късно вече знаеше всичко.

Буда да ми е на помощ, въздъхна в себе си тя. Кой би допуснал, че Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун са родни братя?!

Тази информация е безценна!

Три часа преди това, веднага след като стана ясно, че Питър Енг няма да дойде на уговорената със сър Блустоун среща, тя получи своите заповеди. Даниела правилно беше казала на Юри Лантин, че нейната хонконгска мрежа е двойно и тройно осигурена.

Неон Чоу си спомни как преди няколко седмици изпрати първото си кодирано съобщение. Направи го точно според инструкциите: първо набра номера, който помнеше наизуст, после пусна плика в определената за целта пощенска кутия.

Още преди месеци чу как Тцун-Трите клетви и Блис разговарят за някакво „фу“. Неон Чоу знаеше какво значи „фу“, но не можеше да определи мястото му в съвременния свят. Седмица по-късно видя как Тцун напуска джонката си, минава по тясна въжена стълбичка и се прехвърля на малка лодка.

Укроти любопитството си и се въоръжи с търпение. Скоро научи всичко, което й беше необходимо. Той напускаше джонката си два пъти седмично, винаги в безлунни нощи. Неон Чоу реши да го проследи само веднъж, тъй като рисковете бяха огромни.

Но веднъж се оказа достатъчно. Видя с очите си радиопредавателя, чу всяка дума от посланието му на мандаринско наречие. Малко бяха диалектите, които Неон Чоу не разбираше, и това беше едно от най-ценните й качества като агент.

„Фу“. Тцун-Трите клетви и неизвестният му партньор говореха за „фу“. Говореха още за власт. Огромна власт, която с помощта на „фу“ би принудила Хонконг да легне в краката им.

Същата нощ тя набра номера и каза една-единствена дума в слушалката: Митре. На сутринта рапортът й вече беше в пощенската кутия.

Неон Чоу живееше в безличен, лишен от контакти свят. Често се питаше какво е станало със съобщението й. В моменти на особено силна депресия имаше чувството, че никой не го е прочел. Нямаше начин да разбере дали откритието й има някаква стойност, или отдавна е захвърлено на боклука.

Това беше една от странностите на света, в който живееше.

Беше трудно да не правят нищо и само да наблюдават. Но това беше част от играта. Преди осем часа беше нощ, двамата с Блис се намираха край фабриката за играчки.

Взеха кола под наем и проследиха Чудесния Сун до вилата му на Пийк Гап роуд. Мястото се намираше в средата на Хонконг, на равно разстояние от Абърдийн и Централния квартал.

Чудесния Сун се прибра, никой не влезе след него. Никой не излезе. Това беше странно. Драконите на триадите обичат нощния живот в Колонията.

Джейк сподели подозренията си с Блис и тя кимна:

— Нещо става…

— Може би нещо като среща на високо равнище между главатарите?

— Не — поклати глава Блис. — Положително биха се избили.

— Освен ако Ничиреншу не им предложи убедителна причина да не го правят…

— Но защо биха го изслушали? Той е японец, а тук всички мразят японците.

Джейк си спомни за архивите на Микио, които сочеха, че Ничиреншу е бил едва на година, когато е емигрирал в Япония заедно с майка си. Но къде е роден? Защо китайците биха се вслушали в думите му? Освен ако…

— Ами ако се окаже, че е китаец?

— Какво? — смаяно го погледна Блис.

— Само при това положение общата среща на главатарите придобива някакъв смисъл.

— Чувала съм, че майка му е японка.

— Наистина е така — кимна замислено Джейк. — Но дали е била истинската му майка? Дори това да е вярно, остава възможността баща му да е китаец…

— Той не е японец, не е и китаец… Това означава, че ще го мразят още повече.

— Това не е задължително. Участва в „юн-хюн“ и това автоматически го прави агент на комунистически Китай, а не на руснаците. Играе двойна игра, при това дяволски добре…

— Имам чувството, че баща ми не би позволил на драконите да разберат кой движи нещата около „юн-хюн“. Чудесния Сун е твърдо убеден, че главен дракон на заговора е Тцун-Трите клетви. Според мен и останалите главатари са на същото мнение…

— Това не променя ролята на Ничиреншу, а дори й придава международен оттенък. Как според теб ще реагират драконите, когато разберат, че най-важният съветски агент работи заедно с тях?

— Несъмнено ще бъдат изкушени да влязат в играта — призна Блис. — Въпреки враждата помежду си.

— Точно така — кимна Джейк, замисли се за момент, после попита: — Кой още участва в „юн-хюн“?

— Не зная.

— Наистина ли? — погледна я в очите той.

— Наистина.

— Добре.

Над главите им се плъзна тежък, осветен от луната облак. Суеверните лесно биха го приели за дракон, свит на застрашително кълбо.

— Джейк — промълви тя. — Имам чувството, че пропускаме да си кажем хиляди неща… Времето лети толкова бързо! Понякога съм убедена, че си с вързани ръце… Това говори ли ти нещо?

Той отправи поглед в нощта и замълча. Но Блис ясно усети вълнението му. Кога ли ще успее да го накара да изхвърли отровата, напластила се в душата му? Каква е тази мрачна тайна, която отказва да сподели?

Той ще се самоунищожи, сепнато си рече тя. При това много скоро, в някой от следващите дни. Трябва да направя нещо, за да му попреча! Спомни си стихчето, което й рецитираше Фо Саан в мигове на душевни терзания. Дали е вършил същото и с Джейк? Реши да опита:

Джейк се намести върху камъка и кимна с глава:

— Помня това стихче. Отдавна бях забравил неговото значение…

Блис усети затоплянето в душата му, чувството беше толкова осезаемо, сякаш сама го изпитваше. Стисна устни и замълча.

Джейк почака, докато самообладанието му се възвърна, после тихо започна:

— Знаеш, че два пъти съм се женил… Първия път бях много млад, може би затова отдавах цялото си внимание на Агенцията. А Тин беше още по-млада. Разбираше всичко, с изключение на едно — защо никога не съм до нея…

— По-късно осъзнах, че за младите бракът е лишен от смисъл. Когато човек все още търси ключа към собствената си душа, той не може да поема отговорност за друг човек, за други хора…

Замълча, езикът му механично навлажни сухите устни. Имаше чувството, че устата му е пълна с памук.

Стегна волята си и започна, да диша дълбоко, с пълни гърди.

— Тогава бях глупав, Блис. Исках да имам всичко: съпруга и семейство, пълноценен живот в Агенцията. Това просто беше изключено…

— Тин беше Чиу-чоу, но добре познаваше обичаите на „гуай-лох“. Роди ни се дъщеря. Колкото повече растеше Лан, толкова по-непреодолими ставаха противоречията между Тин и мен. Това носеше страдания и за двама ни, особено за мен…

— Естествено, Лан стана свидетел на скандалите помежду ни, на търканията в семейството. Но тя беше дете и не можеше да разбере, че моите отсъствия нямат нищо общо с обичта ми към нея.

— Стана раздразнителна и избухлива, неизбежното скоро се случи: избяга от дома. Това, разбира се стана в Хонконг. Лесно откри дивата анархия, сред която бях израснал и аз. И я превърна в своя…

— Триадите я отхвърлиха с обиди и подигравки. Беше само на дванадесет, при това момиче… Освен това в жилите й течеше кръвта на „гуай-лох“. Всичко това я принуди да потъне още по-дълбоко.

— Преди около три години ме изпратиха на важна секретна мисия. Едно малко селце край река Сумчун. Нещата обаче се развиха зле, много зле… Вероятно бяхме предадени. Влязохме в неравен бой…

Колкото повече приближаваше до същността на проблема, толкова по-кратки и накъсани ставаха изреченията му. Започна да диша на пресекулки, по лицето му плъзнаха вадички пот.

— Някъде в разгара на боя всичко ми стана ясно. Всички операции на врага носят определен почерк. В зависимост от този, който ги организира. Уникални като пръстови отпечатъци. На оперативен език ги наричаме „юмрук“.

— Разбрах, че отбраната срещу нас е организирана от истински майстор. Стратег от висок ранг. Операцията беше прецизна като финалната фаза на „уей ки“.

— Трябва да знаеш, че атаката ни беше светкавична. Контраатаката на противника — също. Оказахме се неподготвени за подобна тактика. Част от хората проявиха нервност, ефективността им се снижи. Разбиха ни. А това значи смърт.

— Кръвта се лееше като река, попиваше в гъстата зеленина, стичаше се в Сумчун.

— Ръководител на противниковата защита беше Ничиреншу. Направляваше действията на бойците като опитен играч на „уей ки“. Но това не означаваше, че бездейства. С лекота уби двама от хората ми.

— После усетих, че в битката се появява нов елемент. Китайци. Познах няколко. Бяха членове на триадата, която нелегално прекарваше през границата бегълци от комунистически Китай…

Джейк нервно преглътна, очите му бяха заковани върху лицето на Блис.

— Предполагам, че доста дълго я гледах, преди да я позная… Беше страхотно променена. Все пак разбрах, че срещу мен стои моята малка дъщеря, милата Лан…

Настъпи дълго мълчание. Спомените нахлуха в душата на Джейк с мъчителна яснота, красивото лице на Блис ги отразяваше като екран. Продължи да говори едва когато Блис леко се размърда и го върна в действителността.

— Вършеше всичко професионално, с ожесточеността на лъвица, която брани малките си. Веднага разбрах, че това не й доставя наслада. Просто изпълняваше дълга си, вършеше това, което считаше за правилно. Нещо, което не беше наследила нито от майка си, нито от мен…

— В следващия миг тялото й се превърна в кървава пихтия, пронизано от множество куршуми. Изстреля ги Ничиреншу, после побягна. Аз се втурнах подире му.

— Скоро обаче се отказах. Той потъна в джунглата, без да оставя следи. Когато се върнах на мястото на сражението, дъщеря ми вече я нямаше. Бяха я отнесли колегите й от триадата.

Блис го гледаше без да мигне.

Джейк въздъхна, клепачите му бавно се спуснаха. Тънък лунен лъч пробяга по лицето му и тя остана с чувството, че очите му продължават да са втренчени в нея.

Настроението на тайванеца беше отвратително. Преди два дни брат му се удави в басейна на „Морисън хил“, бомбата в Макао не успя да убие врага, а на всичкото отгоре вече осем часа клечеше в това влажно укритие и чакаше шанса си.

Долепи око до визьора с инфрачервени лъчи и напрегна взор. В окуляра се появи главата на Блис, след това и тази на Джейк. Глупаво от негова страна, отбеляза тайванецът. При такива акции никога не се вземат жени. Нищо чудно, че скоро ще умре…

Проследи ги чрез фирмата за коли под наем, откъдето двамата бяха взели лимузината си. Беше лесно като детска игра. Вече отдавна би трябвало да си е у дома. В Тайпе го чакаше едно сляпо момиче, което го довеждаше до оргазъм, само като се поразходи босо по гърба му. Името му беше Мо, нямаше нищо общо с момичетата на своята възраст. Беше направо извънземна, липсваше му. Не беше правил секс от началото на тази акция, тестисите му се превърнаха в камък. Няма да е зле след ликвидирането на мъжа да употребя онази китайка, помисли си той. Положително няма да е добра колкото Мо, но все ще свърши работа…

Всичко ще бъде окей. Тайванецът знаеше, че миризмата на кръвта увеличава възбудата му. Затова ще се погрижи за малко кръв, преди да оправи китайката. Така ще компенсира закъснението си, липсата на Мо. Слава Богу, че не е европейка. Европейките го караха да скърца със зъби.

Тайванецът се размърда и усети тежестта на тестикулите си. После насочи визьора към момичето насреща. Уредът беше прикрепен върху дулото на автомат „Лайсън ТИ-600“. За него това беше поредната нова играчка. Досега използваше шведските „Кулспурта“ — едни от най-мощните автомати в света. Но после новите господари му повериха „Лайсън“. Той беше в състояние да изстреля осемстотин и петдесет куршума в минута, а амуницията му беше възможно най-добрата — патрони от калибъра на парабел.

В главата му се появи кратката и лаконична заповед: да се застреля при първа поява. Но тя беше получена преди брат му да се удави. Мерникът улови главата на жертвата, призрачнозелена от инфрачервените лъчи. Оставаше му само да натисне спусъка. Тогава, в рамките на по-малко от три секунди, на мястото на мъжа и жената насреща ще останат само няколко кървави петна. От лесно по-лесно.

Но тайванецът беше далеч от подобна мисъл. Притежаваше черен пояс по таекуондо, а мъжът насреща беше убил родния му брат и трябваше да си получи заслуженото. Това беше въпрос на чест. Съдбата му ще бъде решена в честен бой, един срещу друг… И това няма нищо общо с онези осемстотин и петдесет куршума в минута, които можеше да изстреля оръжието в ръцете му. Тайванецът се надигна и остави автомата до себе си. После бавно напусна дупката между камъните, която беше избрал за свое прикритие.

Този път Джейк усети приближаването на врага. Потънал дълбоко в състоянието „чан-хай“, той се превърна в част от влажната нощ, сля се с жуженето на пикалите и тихия ветрец, подгонил дъждовните облаци.

От Фо Саан беше усвоил умението да се слива с нощта, да долавя всичките й нюанси.

Усети присъствието на тайванеца като мрачна сянка, далеч по-непрогледна от мрака на нощта. Обърна се. Трябваше да изкачи малкото късче скала, което беше избрал за прикритие откъм гърба си. То беше влажно от роса, краката му се подхлъзнаха. В същия миг до слуха му достигна тихо свистене. Вместо да направи опит да запази равновесие, той се отпусна назад, замахна с крак и повали надигналата се зад гърба му Блис. Познаваше отлично звука, който издаваше „нунчаку“ — едно от най-опасните оръжия за хвърляне.

Но загрижеността за Блис му отне време и тайванецът беше на път да се окаже прав в преценката си. Нещата биха се развили по съвсем друг начин, ако беше тук сам, спокоен и уверен в силите си.

Свободният край на веригата с метални пръти „нунчаку“ го улучи в бедрото и дясната страна на тялото му стана безчувствена. Политна и се строполи с лице напред върху мократа трева.

За миг зърна фигурата на Блис, отскочила към сянката. После луната надникна иззад облаците и пред очите му се появи плоското лице на тайванеца, напрегнато и едновременно с това спокойно като на каменна статуя.

Тялото на Джейк се разтърси от студени тръпки. Пренебрегна желанието да се изправи на крака, тъй като си даде сметка, че това би било глупаво. Вместо това напрегна психическите си сили, за да се освободи от сковаността.

Тайванецът скочи върху Блис. Краката й се разтвориха широко под тежестта на тялото му. Гледани отстрани, двамата сякаш правеха секс. В интензивността на борбата им действително съществуваше елемент на сексуалност. Гледката беше сюрреалистична, за това несъмнено допринасяше и бледата лунна светлина.

Джейк видя удара „атеми“, с който Блис се опита да блокира нападението на врага. Тайванецът се дръпна встрани и й нанесе силен удар с коляно в чатала. От устата й се изтръгна болезнен стон.

Тайванецът се възползва от предимството си и обсипа тялото й с къси, но силни удари на кокалчетата. Карате, прецени Джейк.

Сега най-важното беше да не позволи на загрижеността за Блис да отвлече вниманието му. Миговете на безмълвно наблюдение не бяха загубени, тъй като Джейк ги използва, за да прецени силата и уменията на врага.

Тялото му постепенно възвърна гъвкавостта си, дишането му стана равно и спокойно. Така организмът получаваше максимална доза кислород.

Тайванецът очевидно искаше да приключи набързо с Блис, но тя се оказа по-упорита от очакванията му. Тя, от своя страна, правеше всичко възможно да го забави, убедена, че така ще даде необходимото време на Джейк.

Нападателят удвои усилията си, очевидно ядосан от куража на тази жена, дръзнала да му пречи. Може би именно този гняв спаси живота й. В ръкопашния бой няма място за гняв. Емоциите пречат на бързината на реакциите, забавят вземането на решения.

Ударите му станаха по-силни, но точността им намаля, защитата срещу тях стана по-лесна. Разбира се, той не си даваше сметка за това, неспособността да нанесе решителен удар само подсилваше яростта му.

Просната под него, Блис тръпнеше под тежките удари. Тайванецът беше много силен, а и каратето нямаше тайни за него. Макар да успяваше да блокира голяма част от ударите, тя почти припадна от болка, потъвайки във вълните й. Имаше усещането, че е паднала в огнена. Загуби чувство за време и това беше лошо. Нервите й плачеха за прекъсване, за бягство. Но мисълта за Джейк поддържаше отчаяната й съпротива, тялото й продължаваше да се бори с врага.

Джейк се претърколи на една страна. Намираше се само на метър от вкопчените тела, но имаше чувството, че е на километри от тях. Раздвижи краката си, напълни дробовете си с влажен въздух. Дишаше тежко като бегач на дълги разстояния. В главата му изплуваха думите на Камисака.

После се нахвърли върху тайванеца. Прибегна до двойно „атеми“ — удар, нанесен с ръба на дланите малко над бъбреците на противника. Беше страхотен удар. Вложи в него цялата си сила, възползва се и от инерцията на тялото си.

Блис видя как лицето на тайванеца се разтегля в болезнена гримаса, а вишневочервените му устни се разкривяват. Не издаде нито звук, ако не се броеше свистенето, с което въздухът излетя от гърдите му. Ръцете му престанаха да нанасят удари, тялото му тежко се претърколи встрани. Освободена от натиска, Блис отново се озова на ръба на припадъка.

Тайванецът се понесе към Джейк. Беше забравил болката, беше обърнал гръб на „нунчаку“. Пред очите му плуваше подпухналото лице на брат му, зачервено от действието на хлора.

Джейк прибегна до „суми отоши“ — странично захващане на вдигнатата за удар ръка на врага. Докопа я, после светкавично отстъпи наляво и рязко дръпна. Тайванецът изгуби равновесие. Джейк вдигна дясната си ръка и я стовари върху ключицата му с огромна сила. Инерцията довърши останалото. Тайванецът се озова проснат по очи на твърдата земя, но нито за миг не изгуби присъствие на духа. Краката му се стрелнаха напред и захванаха глезена на Джейк като с ножица. Той падна и получи зашеметяващ удар в лицето.

Кръв рукна от носа му, мазолестата ръка на тайванеца вече се насочваше към рамото му. Тялото му безсилно падна назад. Тайванецът зловещо се ухили и се приготви да нанесе решителния удар. Вместо това обаче получи страхотно „атеми“, което строши три от ребрата му. Усмивката застина и очите му опулено наблюдаваха как Джейк се надига като оживял мъртвец, а ръбът на мазолестата му длан се стрелва към незащитения му врат. Ударът беше страхотен и тайванецът умря, без да успее да се освободи от триумфа на победител.

Чудесния Сун напусна вилата си на свечеряване и преследването започна.

Джейк и Блис дълго лежаха в прегръдките си. Джейк беше замаян, болка пронизваше тялото му. С учудване установи, че го тревожат не толкова собствените му наранявания, колкото тези на Блис.

Бавно и внимателно прегледа тялото й, търсейки по-сериозни поражения. Оказа се, че няма нищо счупено и това беше истинско чудо. Но голяма част от копринената й кожа беше подута и разранена, с течение на времето отоците ставаха все по-големи и по-грозни. Гърдите и коремът й бяха пострадали най-много — вътрешните кръвоизливи ги покриваха буквално навсякъде.

Сгушена в прегръдките му, тя стоеше кротко, с долепена на гърдите му глава. Блестящата й коса галеше брадичката и шията му.

Не издаде нито звук, дори когато той натискаше ребрата й, жестоко наранени от ударите на нападателя. Болката пролича единствено по учестеното й дишане.

Останаха така през по-голямата част от мрачния ден. Разделяха се само когато единият или другият отиваше да се облекчи в храсталака или просто да раздвижи крайниците си.

Отдавна бяха свършили предвидливо купените сандвичи, но бяха доволни, че в малката тубичка все още имаше известно количество блудкава вода. Най-много бяха озадачени от факта, че Чудесния Сун не отиде на работа, дори носа си не показа навън.

Мъчителното очакване свърши с настъпването на здрача.

Елегантният кремав мерцедес 500 СЕЛ се плъзгаше без усилие по тесния планински път, прорязващ центъра на острова. Джейк изпитваше сериозни затруднения да го следва с малкия 4-цилиндров нисан и беше доволен, че пътят предлагаше малко прави отсечки за мощния 8-цилиндров двигател на скъпата кола.

От време на време успяваше да зърне профила на Чудесния Сун, настанил се на седалката до шофьора. Осветлението в купето беше включено, сякаш 489 четеше, докато шофьорът се мъчеше с острите завои. Джейк ги следваше с изключени светлини. Това беше опасно, но не можеше да се сравнява с опасността да алармират Чудесния Сун за своето присъствие.

Над спокойните води на Южнокитайско море бавно се спускаше мрак. Далеч долу проблясваха сапфирените светлини на някой и друг търговски кораб, насочил се към пристанището.

Мерцедесът препускаше надолу със забележителна лекота, сякаш закъсняваше за среща. Шофьорът беше изключително опитен и това беше добре, тъй като пътят беше в ремонт и обозначенията за отклонение се редуваха в бърза последователност.

Започнаха да се изкачват по северния склон на Вайълет хил. Малко преди да стигнат върха, мерцедесът изведнъж отби и изчезна. Джейк натисна спирачките, но въпреки това почти пропусна тясното отклонение, което сключваше прав ъгъл с настилката на главния път.

В продължение на стотина метра се движеха по асфалт, после пътят стана черен. Джейк внимателно запълзя напред. От двете му страни се издигаше непристъпната стена на гората, пътят се превърна в тесен и тъмен тунел.

Спря нисана и изключи двигателя. Промуши глава през отворения прозорец и започна да се ослушва. Скоро долови равномерното боботене на колата пред себе си. Подкара бавно напред, откри едно добре защитено от дърветата място и паркира.

Продължиха пеш. Дърветата отстъпиха само след стотина метра и пред очите им се разкри малка вила със син покрив, кацнала на стръмния склон над залива Рипалс.

Джейк хвана ръката на Блис и внимателно продължи напред. Скоро намериха отличен наблюдателен пункт, от който се виждаше входът на вилата. Няколко метра по-нататък започваше широка дървена веранда, която обикаляше постройката. Джейк и Блис заеха позиция сред цветните храсти, само на няколко метра от полирания парапет.

Кремавият Мерцедес беше паркиран на покрита с чакъл площадка, изсечена направо в скалистия склон. Лампите във вилата светнаха, едновременно с тях се включи и осветлението на верандата. Вратата се отвори и в полумрака се очертаха фигурите на двама мъже.

После се появиха още няколко коли и Джейк предпочете да дръпне Блис навътре в храсталаците.

— Това е той!

Пред очите им изплува гъвкава фигура, украсена с малка, триъгълна глава и черни като нощта искрящи очи, която странно се поклащаше на дългата и тънка шия. Малките прилепнали уши бяха почти скрити под гъстата коса.

Пристъпваше към къщата пъргаво и безшумно, със заплашителната грациозност на пантера.

Ничиреншу.

Притисната до Джейк, Блис моментално усети как се стягат мускулите му. Пръстите й предупредително се свиха около китката му.

— Недей! — напрегнато прошепна тя. — Идват още хора! Чакал си прекалено дълго, за да провалиш всичко в последния миг!

Джейк знаеше, че е права, но никак не му беше лесно да се спотайва в храстите, само на няколко метра от заклетия си враг. Пред очите му най-накрая изплува сянката на човека, когото беше преследвал по всички точки на земното кълбо в продължение на години. След инцидента при река Сумчун непрекъснато мислеше за него, мечтаеше за този миг…

Хоризонтът на запад пламна в алено, после нощта бързо започна да встъпва в правата си. Джейк напрегна поглед и разпозна мъжете, които бяха излезли на верандата. Това бяха Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун.

— Не разбирам — прошепна той. — Баща ти и Чун са смъртни врагове!

— И аз така си мислех — въздъхна Блис и неволно се запита колко ли още изненади трябва да очаква.

В далечния ъгъл се появиха Ничиреншу и Чудесния Сун, потънали в напрегнат разговор. На алеята спряха нови две коли. От тях слязоха Достопочтения Чен и Акулата Тун — дракон на триадата Хак Сам.

Спряха се един срещу друг и си размениха продължителни погледи. После едновременно тръгнаха към вратата и отново се спряха. Никой от двамата не кискаше да отстъпи, но заедно с това не желаеше до прояви невъзпитание. Джейк изпита чувството, че присъства на комедийна пантомима.

Проблемът разреши Тцун-Трите клетви, който слезе от верандата и подхвърли няколко думи на Достопочтения Чен. Това позволи на Акулата Тун да влезе пръв, без да обижда съперника си. Малко по-късно Тцун махна към вратата и Чен го последва във вътрешността на вилата.

— Събраха се — констатира с въздишка Джейк. В ситуацията обаче имаше нещо странно. Никой от присъстващите не проявяваше желание да започне преговорите, всички се държаха така, сякаш очакваха някого… — Нещо ще стане — усети нещата и Блис. Останаха неподвижни в мрака на нощта. Небето се превърна в черно кадифе, далеч долу блеснаха рубинените светлини на пристигащите танкери. По брега се разхождаха влюбени, лицата им бяха обърнати към бледия диск на изгряващата луна.

Джейк пръв усети вибрациите и извърна глава. От гората се появи черна лимузина и бавно заплува към тях. Спря пред входа, моторът остана включен. От шофьорското място слезе дребен китаец в блестящо син костюм, сакото му беше странно издуто отзад. Револвер, позна безпогрешно Джейк.

Коремът му се сви, косъмчетата на врата му неволно настръхнаха.

Дребният китаец се наведе и отвори задната врата, после протегна ръце напред.

От колата бавно слезе възрастен китаец, шофьорът почтително го подкрепяше. За пръв път в живота си Джейк видя лицето на баща си.

В това беше абсолютно сигурен. Веднага улови приликата си с тези очи и вежди, гледаше ги с вълнението на скулптор, наново открил своя отдавна изгубена творба.

Всичко е истина, въздъхна в себе си той. Историята на Блис е вярна до последната дума. Това не означаваше, че е имал основания да се съмнява в нея, но потвърждението на думите й все пак беше шокиращо.

— Буда! — тихо възкликна Блис. — Това е Ши Зи-лин! Но защо е тук? Присъствието му поставя под заплаха целия „юн-хюн“! Ако драконите на триадите усетят кой е той, всичко ще отиде по дяволите! Какво е наложило личната му поява? Подлага се на огромна опасност! Ако властите научат, ще стане наистина страшно!…

Дребният китаец се наведе към вътрешността на лимузината и извади един бастун. Подаде го на Зи-лин и мълчаливо се върна на мястото си зад волана. Старецът беше оставен да преодолее разстоянието до входа сам, със собствени усилия.

Гостите не направиха опит да му помогнат, тъй като подобен жест би се изтълкувал като дълбоко унижение. Но всички си даваха сметка за присъствието му. Никой не говореше, никой не пиеше, никой не гледаше към морето и небостъргачите по брега…

Зи-лин бавно преодоля каменните стъпала, които водеха към верандата. Тцун-Трите клетви се отдели от групичката и пристъпи крачка напред. Джейк, който не изпускаше от погледа си Ничиреншу, веднага забеляза как онзи се отдръпна от Чудесния Сун, застана редом с Тцун и му прошепна нещо.

По-възрастният мъж мълчеше, но Ничиреншу продължаваше да говори. Джейк не чуваше думите му, но ясно виждаше напрегнатия израз на лицето му.

— Нека Буда ми е на помощ! — изведнъж потръпна той. — Баща ми е резидентът на Ничиреншу!

Зи-лин бавно стъпи на верандата, лицето на Ничиреншу постепенно се изпразни от съдържание. Това беше мигът, в който Джейк напусна укритието си и се втурна през полянката. Краката му ловко заобикаляха стърчащите сред тревата камъни.

Блис понечи да извика след него, но забеляза повелителния му жест и прехапа устни. Цялото внимание на Джейк беше ангажирано от особеното изражение върху лицето на Ничиреншу. Веднъж вече го беше виждал — там, в къщата за игра на „О-хенро“. И знаеше, че то е сигурен признак за предстоящо насилие.

Какво беше казал на Тцун-Трите клетви? Каква беше реакцията на Тцун?

Джейк нямаше време да търси отговор на тези въпроси. В душата му се появи тежкото предчувствие, че е безнадеждно закъснял.

Ничиреншу изведнъж се раздвижи. Тялото му се превърна във вихрушка, от неподвижността му нямаше дори следа. Връхлетя върху Ши Зи-лин и го повали на пода, докато Джейк все още се намираше на десетина метра от верандата.

— Искам да зная кой е този човек! — прошепна Ничиреншу, изправил се редом с Тцун-Трите клетви.

Тцун почти не го чу, загледан във фигурата на брат си. Не бяха се виждали повече от петдесет години, в продължение на десетилетия беше мечтал за този миг. Семейството най-сетне се събра! Тялото му тръпнеше от възбуда…

Но мълчанието му разгневи Ничиреншу, който троснато повтори въпроса си. Този път Тцун го чу и вече знаеше, че може да му даде отговор. Не беше достатъчно да му каже, че това е родният му баща. Истината в тези думи би била половинчата и Ничиреншу без съмнение щеше да долови това. Затова поклати глава и промълви:

— Това е твоят резидент.

Върху лицето на Ничиреншу се плъзна застрашителната маска. Тцун-Трите клетви не можеше да знае, че майка му беше запазила една стара и избледняла снимка на Зи-лин, която отнесе в Япония със себе си. Не беше пожелала да я унищожи, тя подклаждаше желанието й за мъст през годините.

Ничиреншу я откри едва след нейната смърт. Прочете дневника й и бързо направи връзката.

А днес, десетилетия по-късно, Тцун-Трите клетви неволно му предостави и една нова истина: баща му е тайнственият резидент, който го беше манипулирал в продължение на години! В душата на Ничиреншу забушува яростта.

Зная всичко за теб, беше му казал в ефир резидента. Разбира се, как няма да знаеш всичко! Съзнанието му се изпразни, в душата му се появи ослепителната топка на гнева и унижението. Ето го човека, който беше разбил живота на майка му! Ето я личността, която с цинично хладнокръвие беше манипулирала и собствения му живот! Пред очите му се спусна кървава пелена. Такава била работата, а? В продължение на години беше изпълнявал заповедите на човека, когото мразеше повече от всичко на света! Имаше чувството, че не може да си поеме дъх, яростта го задавяше. Не можеше да разсъждава, единственото му желание беше да се освободи от всичко и да се върне при Камисака, да намери себе си… Инстинктивно почувства, че това не може да стане, докато баща му е жив. Просто не беше в състояние да наруши дисциплината, трупана с години в душата му. Този човек е истински магьосник, иначе едва ли би могъл да го издири и да го използва по такъв невероятен начин. Каква измама, Господи! В сърцето на Ничиреншу, потръпна страх, чувстваше се безсилен пред ума и ерудицията на възрастния човек срещу себе си.

Толкова много искаше да бъде свободен! Най-накрая да се отърве от психическото бреме, което носеше в душата си от дете. Потръпна от гняв и ужас. Ничиреншу беше от хората, които не познават страха, и това го накара още повече да намрази баща си.

Пред очите му се появи красивото тяло на Камисака, после видя обсипаната с белези мършава плът на майка си. Душата му пламна, сякаш тези белези се прехвърлиха директно върху него.

Но това наистина беше така. Той ясно видя, че носи майчините белези, дробовете му буквално щяха да експлодират. Яростта му беше огромна, неподлежаща на контрол.

От устата му се изтръгна животинско ръмжене, тялото му се стрелна покрай вцепенения от изненада Тцун, ръцете му се вкопчиха в гърлото на стареца.

— Сега ще идеш при майка ми! Духът й най-сетне ще намери покой!

Тцун-Трите клетви чу тези слова и кожата му настръхна. Беше убеден, че чува гласа на див звяр.

Джейк неволно отвори уста, от гърлото му се изтръгна ужасяващият боен вик „киай“, който беше усвоил от Фо Саан.

В този вик нямаше нищо човешко, той беше израз на животинска сила и смазваща агресивност. Клоните на дърветата наоколо потрепнаха, присъстващите на верандата хора замръзнаха. Ничиреншу неволно забави действията си и това позволи на Джейк да покрие разстоянието, което ги делеше.

С един поглед обхвана сгърченото тяло на стареца, лицето, което толкова много приличаше на неговото… В същото време усети невероятната психическа енергия, струяща от тялото на Ничиреншу.

Връхлетя върху рамото на врага със страничен „атеми“, единствената му цел беше да го принуди да пусне стареца. Успя, но на висока цена. Краката му се подхлъзнаха по излъсканите дъски на верандата, тялото му сякаш доброволно се отпусна в смъртоносната прегръдка на Ничиреншу. Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, после усети как духът на незабравимата Лан се вселява у него и му дава нова, почти свръхестествена сила.

Станал свидетел на смъртта й там, край реката Сумчун, той знаеше, че стъпва върху тънък лед. Но сега това чувство изчезна, може би защото беше успял да сподели мъката си с друг човек, а може би просто от близостта на Ничиреншу…

Светът се превърна в тесен, ослепителен лъч светлина. Забрави за сменените „фу“, забрави за чудесното поведение на милата Камисака. Жаждата за мъст се спусна в съзнанието му като черен воал, вече не можеше да мисли за нищо.

Съществуваха само двамата — той и Ничиреншу. Нямаше ги хората на верандата, нямаше я вилата, нямаше го залива с рубинените светлинки. Нямаше я дори Блис…

Превърна се в свиреп звяр, с остри нокти, зинала паст и примитивен ум, единствената му цел беше да докопа врага и да го разкъса. Това беше резултатът от годините на мъка и самоизтезания, това беше лудостта на бащата, който се беше провалил. Бащата, който считаше себе си не по-малко виновен за смъртта на Лан от физическия й убиец.

Там, край реката Сумчун, той беше успял да зърне последния проблясък на разум в очите й. И беше осъзнал огромната си вина. Мариана беше възрастен човек и все някак успя да се справи с дългите му отсъствия, да се примири с тях. Но Лан беше дете, Лан не можеше да преодолее липсата на баща си. И резултатът беше трагичен.

Сърцето му изстина от мъка, душата му се сгърчи в агония.

През цялото време оттогава насам Джейк бавно умираше. Оттеглянето му от света на живите беше окончателно, безвъзвратно…

Лудо обичаше Лан, но така и не намери начин да й го покаже.

Любовта се изроди в омраза.

Джейк и Ничиреншу.

Продължи да се препъва по верандата, ръцете му сляпо потърсиха опората на перилата. Кракът на Ничиреншу се стрелна напред в смъртоносен „атеми“, тялото на Джейк пъргаво се претърколи встрани и строши дървения парапет. В следващия миг премина във вихрена атака, Ничиреншу се сви приведе й отстъпи. Но това движение беше измамно, тялото му се сви като пружина и връхлетя върху Джейк с котешка пъргавина. Вкопчени един в друг, те се претърколиха през верандата и изчезнаха в мрака.

Ничиреншу се извъртя, ръката му улови дървения перваз. Оказал се под него, Джейк уви краката си около кръста му. Беше сляп за всичко наоколо, доволен, че най-сетне е докопал Ничиреншу. В съзнанието му се настани образът на Лан, окървавеното й лице. В безжизнените й очи се оглеждаше собственото му лице, набраздено от горчиви сълзи.

— Бах-ба… Татко…

Последната думичка, излетяла от устните й. Нея не успя да сподели дори с Блис… И в този миг му беше трудно да я повтори…

— Бах-ба…

Нахвърли се върху Ничиреншу със силата на яростта на самия Дявол. Изобщо не го интересуваше дали ще оцелее, или ще умре. Даваше си сметка единствено за образа на дъщеря си — тъжен, далечен, невероятно скъп… Може би ще продължава да сънува Мариана, но Лан ще бъде в душата му, докато е жив.

Китайците на верандата стояха като парализирани, никой не можеше да помръдне. Смаяни и омагьосани от невероятната сила на омразата между двамата борещи се на живот и смърт мъже. Може би само Зи-лин би могъл да ги спре, но той лежеше проснат по гръб на верандата, а Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун бяха приклекнали до него.

Способна на някакви действия се оказа единствено Блис, която скочи на верандата по стъпките на Джейк. Профуча край опулените китайци и се вкопчи в гърба на Ничиреншу. Но тежестта му беше прекалено голяма, увеличена двойно от тялото на Джейк.

Изкрещя на Джейк да спре, видя как Ничиреншу се готви за мощен ритник и повтори вика си.

Никой не й обърна внимание, сякаш и двамата имаха твърдото намерение да умрат.

Джейк успя да се вдигне нагоре, сега бяха на едно ниво.

Очите им се срещнаха, дъхът им се сля. Каква искрица пробяга между тях? Какви емоции се сблъскаха? И двамата се върнаха към мрачното минало. Ничиреншу си спомни обезобразеното тяло на майка си. Джейк видя лъчите на изгряващото слънце, плъзгащи се по мъртвото лице на момичето, с което така и не успя да се сближи…

После мигът отмина и борбата се възобнови с нова сила. Вкопчен в ръба на верандата, Ничиреншу беше в неизгодна позиция и Джейк незабавно се възползва. Бавно се издигна над тялото на врага, хвана се за дъските и се изтегли нагоре. Получил опора, той освободи ръцете си и нанесе страхотен удар в лицето на Ничиреншу. Онзи се претърколи и изчезна. Задъхан и напрегнат, Джейк реши, че всичко е свършено. Но твърде скоро се убеди колко много греши. Ничиреншу ловко се възползва от инерцията на тялото му, абсорбира силата на удара, собственото му тяло се разлюля като махало. В следващия миг вече беше на верандата, редом с Джейк. Приземяването му се сля с началото на вихрена атака. Джейк се оказа неподготвен за нея и тялото на Ничиреншу с тътен се стовари отгоре му. Получил два жестоки удара в бъбреците, той почти изгуби съзнание.

Изтръпнала от ужас, Блис вдигна крак и нанесе тежък ритник в брадичката на Ничиреншу. Зъбите му изтракаха, от устните му бликна кръв.

Джейк се възползва от паузата и нанесе два удара „атеми“ в гърлото на противника. Ничиреншу отлетя назад, но протегна крака и улучи бедрената кост на Джейк. Болката беше толкова остра, че Джейк неволно се дръпна назад, разкривайки пролуки в защитата си. Очаквал подобна реакция, Ничиреншу стовари ръба на дланта си в гърба му.

Джейк се сгърчи от нетърпимата болка, кракът му почти инстинктивно литна нагоре. Улучи противника си под коляното, тялото му отскочи по посока на перилата. В следващия миг Джейк беше на крака, от очите му капеха сълзи на болка и ярост. Приготви се да нанесе решителния удар, но Ничиреншу не беше спрян от вече счупения парапет и тялото му тежко се стовари в подножието на верандата. Джейк го последва и вдигна ръка. Пръстите му напипаха някакъв предмет и неволно се увиха около него. Разнесе се остро изщракване, после пред очите му вече нямаше нищо. Спокойната повърхност на Южнокитайско море проблясваше далеч долу, хладен ветрец разроши косите му. Ничиреншу беше изчезнал.

Джейк се наведе над счупения парапет, някъде отдалеч до слуха му долетя гласът на Блис:

— Няма го вече, Джейк. Мъртъв е…

— Бах-ба…

Вятърът ли беше това, или наистина чу гласа на Лан?

Миг по-късно си даде сметка, че целият трепери.

Блис внимателно го отдръпна от пропастта, после го побутна към средата на верандата, обляна от кръг жълтеникава светлина. Бяха сами, Чудесния Сун деликатно беше поканил колегите си да влязат в къщата.

Ши Зи-лин беше заобиколен от Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви. Кожата му беше бледа и тънка като оризова хартия, синкавите вени ясно се очертаваха под нея.

— Ничиреншу? — попита с немощен глас той. Джейк не беше в състояние да говори, лицевите му мускули бяха напълно парализирани.

— Няма го — прошепна Блис. Господи, колко беше мечтала за този миг! Да бъде лице в лице с кръстника си, да разговоря с него!

— Няма го… — повтори като ехо старият човек с натежал от мъка глас. После облегна глава на рамото на брат си и тихо се помоли: — О, Буда, вземи под своя закрила това, което остана от семейството ми…

Джейк пристъпи напред. Искаше да каже нещо, но се оказа в плен на емоциите, които разтърсваха душата му. Все още не можеше да се освободи от звяра, който създаде със силата на волята си. Но това беше съвсем естествено, след три години на мъки и терзания…

Очите на Зи-лин бавно се спряха върху лицето на Джейк и останаха там. Петдесет години беше чакал този миг, но нито веднъж не си позволи да повярва напълно в неговата поява. Приличаше на гладувал със седмици скитник, който изведнъж се озовава край маса, отрупана с всевъзможни лакомства. Сърцето му се изпълни с обич.

Гледаше сина си с такова възхищение, че всички присъстващи замряха по местата си. Направи опит да каже нещо, но думите заглъхнаха в гърлото му. Най-сетне успя да си възвърне част от присъствието на духа, усмихна се и тихо промълви:

— Помогни ми да се изправя на крака, млади братко…

Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви го подхванаха от двете страни. Мършавото му тяло неудържимо трепереше, очите му трескаво блестяха.

— Джейк! — прошушна едва чуто старецът.

Все още под влияние на битката, Джейк възбудено го погледна:

— Защо попита първо за Ничиреншу?

— Това не биваше да става — поклати глава Зи-лин. — Но не успях да предвидя колко дълбока е наследената от майка му омраза… Надявах се, че е успял да я преодолее…

Мъглата бавно започна да се разпръсква, Джейк усети как железни пръсти стискат сърцето му.

— Не разбирам — тихо промълви той. Но разбираше всичко, абсолютно всичко!

— Ничиреншу също беше мой син — отвърна Зи-лин. — Той беше твой брат…

Пръстите продължаваха да стискат сърцето на Джейк и той неволно простена. Първо Лан, а сега и Ничиреншу! Беше му трудно да диша, имаше чувството, че сърцето му спира. В ушите му се появи непонятен тътен.

— Аз убих брат си! — каза някой край него.

Едва когато обърна гръб на осветената веранда и потъна в гората, той си даде сметка кой точно беше този някой…

Няколко часа по-късно Блис взе една дъска за „уей ки“ и я постави пред него. После прибави и две плитки купички, пълни с бели и черни камъчета. Намираха се в нейния апартамент, тишината беше пълна.

Тя просто не знаеше какво друго да стори. Завари го тук, седнал с подвити крака на дивана и отправил поглед към утрото, което бавно настъпваше зад прозореца. Тук-там все още светеха уличните лампи, но искрящата като перла дневна светлина вече се настаняваше властно над града.

Не беше спал в продължение на четиридесет и осем часа, но не изглеждаше уморен. Блис приготви нещо за хапване, но той дори не го погледна. Пиеше само вода. Блис остави дъската за „уей ки“ и му подаде листчето, което взе от Зи-лин, преди да се втурне след Джейк. На него имаше един местен телефонен номер, написан на ръка.

— Джейк — промълви тя. — Баща ти се обади вече няколко пъти. Иска да те види.

Той не отговори.

Блис му съчувстваше, но часовете се изнизваха един подир друг и търпението й започна да се изчерпва. Това психическо затваряне му се отразяваше пагубно. Потънал в миналото, той забравяше за настоящето. Когато навън започна да се смрачава, тя реши, че е крайно време да предприеме нещо.

Ниският диван имаше широка, плоска облегалка. Тя се изправи, съблече се и легна гола върху нея. Протегна се като огромна котка и докосна неподвижната фигура на Джейк. После се вкопчи в него, телата им се люшнаха и паднаха върху дебелия килим под прозореца. Блис се настани отгоре му и започна да го мачка. Зъбите й хапеха ушите му, ноктите й се забиваха в гърдите му, глезените й се увиваха около бедрата му.

— Недей, Блис — промърмори той. Това бяха първите му думи за деня.

— О, да — прошепна тя. — Да, да!

Устните й се разтегнаха в усмивка, дългата й коса се плъзна по корема му. Започна да разкопчава ризата му. Той направи опит да се измъкне, но получи един наистина силен плесник.

— Блис, по дяволите!

Точно така, въздъхна в себе си тя. Трябва ми реакция, независимо каква!

Лицата им бяха толкова близо, че той усещаше движението на клепачите й върху кожата си. Тялото й миришеше на лимон и лек парфюм. Съзнанието на Джейк беше изпълнено с откъслечни спомени, които се блъскаха като гладни животинки в очакване на храна. Намесата на друг човек не му беше приятна, искаше да потъне дълбоко в отчаянието си, примесено с огромно чувство на вина.

Твърдите зърна на Блис се плъзнаха по голите му гърди. Главата й се сведе надолу, горещите й устни засмукаха едно от неговите зърна. Розовото й езиче се стрелна навън, от гърлото й се изтръгна възбуден стон. Тялото й ясно усети твърдата издутина под панталона му.

— Остави ме! — задъхано промълви той. — Не искам!

— Искаш! — прошепна в ухото му тя, а пръстите й се заловиха да разкопчават колана му. — Просто си мислиш, че сега не ти е до секс… Но това са предразсъдъци на европеец, Джейк. Не те обичам, когато мислиш по този начин!

Той престана да се съпротивлява, очите му изглеждаха почти оранжеви на светлината на гаснещия ден. Гледаше като омагьосан, не можеше да отмести поглед от лицето на Блис.

— Наистина ли не ме обичаш? — дрезгаво попита Джейк.

— Наистина — отвърна с полуотворени устни тя.

Той взе главата й в ръцете си бавно я придърпа към себе си. Устните им се сляха, езиците им се преплетоха. Тялото на Блис се разтърси от желание.

Ръцете й смъкнаха панталона му, желанието й да се възкачи върху него беше непреодолимо и властно. Слабините й конвулсивно потрепваха, при съприкосновението с влажната й женственост от устата му се изтръгна неволен стон.

Ръката й го насочи навътре, тазът му се изви като дъга, после мощно се оттласна напред и нагоре.

Въздухът напусна дробовете на Блис с остро свистене, очите й се напълниха със сълзи. Отдаването им беше толкова пълно, че тя неволно се пренесе в друг свят. Никога не беше вярвала, че може да се слее толкова пълно с друго човешко същество.

Джейк беше нещо повече от любовник.

Усещането на твърдата му мъжественост дълбоко в нея й даваше онова невероятно чувство за пълнота, което можеше да притежава само онзи, който се слее с Буда. Бедрата й се притиснаха в неговите, в гърлото й заклокочиха непознати звуци. Косата й го покри с нежното си наметало.

Скоро тялото й се разтърси от вълните на оргазма, чувството беше невероятно. Горещината на семето му я прогаряше.

— О, Джейк! Да, да!

Притиснала буза в гърдите му, тя се вслушваше в равните удари на сърцето му и имаше чувството, че чува могъщото дихание на океана. Когато той най-сетне омекна и се отдръпна назад, ръката й неволно го стисна. Не искаше да го изгуби.

Бузата му все още гореше от плесника й. Крясъкът на чучулига в дълбокия кладенец… Знаеше, че не е искала да му причини болка, а просто да го върне в действителността.

— Блис… — прошепна той. — Блис…

Тя се разрида, най-сетне усетила, че отново го има до себе си.

Но упорството му остана.

— Не искам да го видя!

— Той е твой баща, Джейк…

— Нима мислиш, че искам да се забърквам в проклетия му „юн-хюн“? Нали заради него умряха Мариана и Дейвид Ох? Нали заради него убих собствения си брат? — Листчето с телефонния номер потъна в джоба на панталона му.

— Не изпитваш ли поне любопитство? — направи последен опит Блис. — Не те ли интересува каква е целта на „юн-хюн“?

— Това е операция на комунистически Китай!

— Прав си само наполовина. Това е операция на Китай!

Той втренчено я изгледа, после ръката му излезе от джоба на панталона. Заедно с листчето, пръстите му измъкнаха и някакъв твърд предмет. Очите им се заковаха върху него.

— Откъде го взе? — попита след известно време Блис.

— Попадна в ръката ми заедно с част от ризата на Ничиреншу, съвсем малко преди края… — върху дланта му се поклащаше малка торбичка от велур. Развърза горния край и се втренчи в късчето „фу“…

Дълго го гледаха и мълчаха. После Джейк пристъпи към масата с дъската за „уей ки“, бръкна в другия си джоб и извади своето „фу“. Двете късчета съвпадаха напълно, пред очите им се появи предната част на изящен тигър от кехлибар.

— Това е само половината от „фу“ — констатира с равен глас Джейк. — Къде ли са останалите две парчета?

— Нали не се интересуваш от юх-хюн? — промълви с лека усмивка Блис.

Джейк направи гримаса, а тя стана на крака и се отдалечи към вътрешността на стаята. Кожата й беше златиста и мека като коприна, подутините и белезите не си личаха откъм гърба.

Върна се, сложи ръка на масата и бавно разтвори пръстите си. В дланта й се появи късче обработен кехлибар, изобразяващ главата на митичен дракон. Това беше третото „фу“.

— Буда! — възкликна Джейк. — Как така?

— Аз съм кръщелница на Ши Зи-лин. Преди много години, още като дете, баща ти е имал наставник, който е бил истински Джиан… Разбираш ли? Той е моят дядо… А Ши Зи-лин е поел отговорността за майка ми и мен. Тя е напуснала Китай и заминала за Бирма. Родила ме там, после се преместила в Хонконг. Била много болна, но все пак успяла да се свърже с човека, при когото я изпратил Ши Зи-лин. Името му е Тцун-Трите клетви… — Блис намести третото „фу“ при другите две и добави: — Получих го от мама…

— Значи всички части на „фу“ идват от баща ми? — вдигна вежди Джейк.

— Да — погледна го Блис.

— У кого е последното парче?

— Не зная. Мисля, че само Ши Зи-лин може да даде отговор на този въпрос.

— С него вече приключих! — рязко се обърна Джейк. — Край на лъжите и интригите!

— Мисля, че „юн-хюн“ не може да се изпълни без теб.

— Пет пари не давам за това, Блис!

— А колко пари даваш за предателя в Агенцията? — гневно повиши тон тя. — Вече четири дни ни преследват като бесни кучета! Нима мислиш, че ще се откажат просто ей така? Помисли!

— Няма какво да мисля — промърмори Джейк, седна пред дъската за „уей ки“ и започна да подрежда фигурите. — Няма да науча каква е причината за смъртта на Дейвид Ох…

— Но имаш улики — натъртено отвърна Блис и навлече джинси върху голото си тяло. — „Хуо иян“, забрави ли?

— „Подвижното око“ — кимна Джейк. — Ничиреншу го използваше в играта си. Аз също. Нима мислиш, че не съм се опитвал да открия загадката?

— Трябва да означава нещо — отпусна се до него Блис. — Познаваш Дейвид от много години, може би трябва да търсиш връзката в общото ви минало…

— Не мога да се сетя.

— Играл ли си „уей ки“ с Дейвид?

— Шегуваш ли се? Дейвид мразеше всякакви игри от подобен характер. Заклет ерген, той използваше всяка свободна минута да гони момичетата. Хвалеше се пред тях, че е агент на разузнаването, а те го гледаха с недоумение. „Шпионин“, обясняваше той, а те започваха да се кискат и да търсят пищов под мишниците му…

— Но сте прекарвали част от времето си заедно, нали? С какво се занимавахте?

— О, с много неща — помърмори Джейк, зает да изгражда позиции с белите и черните камъчета.

— Гонехте момичета и си играехте на „уей ки“, а? — засмя се Блис.

Това беше шега, но Джейк изведнъж скочи на крака, очите му възбудено блеснаха.

— Нека Буда ме закриля! — извика той. — Имам паметта на морски охлюв! — Дръпна ципа на панталона и забързано навлече фланелката си. — Хайде, тръгваме!

— Къде?

— При „хуо иян“, разбира се!

Бързаха по оживените улици на Ванчай — същите, по които само преди седмица Дейвид Ох беше бягал, за да спаси кожата си.

— Редовно ходехме там — обясняваше Джейк. — Разполагат с момичета, които бяха по вкуса на Дейвид — чисти и достатъчно млади, за да са интересни. Собственикът се казваше Мок. Плешив монголец, с обица на ухото. Не зная нищо за миналото му, просто го помня как изглеждаше…

— Мок беше най-проклетото копеле, което познавахме. На два пъти направихме опит да го вербуваме, но той не прояви интерес. Дори триадите предпочитаха да не го закачат…

— Лично избираше момичетата, винаги ги подлагаше на собствения си тест. Може би затова бяха млади и чисти… Но най-голямата му страст беше „уей ки“…

— Любимият му ендшпил беше „хуо иян“. Дейвид неизменно приключваше с момичетата далеч преди играта да е свършила и оставаше да гледа Мок. Затова познанията му за „уей ки“ се изчерпваха единствено с „хуо иян“…

— Значи има доказателства срещу този Мок, така ли?

— Скоро ще разберем.

Заведението на Мок беше мрачна и влажна дупка, разположена в един от приземните етажи на Луард роуд. Човек трудно можеше да си представи, че тук влизат почтени клиенти, единствените посетители биха могли да бъдат чуждестранни моряци, при това порядъчно пияни… Правоъгълният дансинг се осветяваше от разноцветни прожектори, върху него преобладаваха униформи и къси полички. Музиката беше от 60-те години, предимно „Темптейшънс“ и „Сюприйм“.

Джейк хвана ръката на Блис и я поведе към бара. Размениха няколко думи, после онзи кимна към дъното на салона.

Блис моментално позна съдържателя. Изглеждаше точно така, както го беше описал Джейк, дори още по-опасен. Тежеше най-малко 120 килограма, от огромните му мускули лъхаше заплаха. Но когато зърна Джейк, на лицето му грейна сърдечна усмивка. Надигна се иззад дъската за „уей ки“ и го потупа по гърба с огромната си лапа. После изчака да му представят Блис и я възнагради с топла усмивка.

— Колко време не сме се виждали? — прогърмя басово гигантът и татуираните му бицепси помръднаха като живи. — Да не би да ти се е доиграло?

— Не съвсем — поклати глава Джейк, издържа погледа на собственика и тихо добави: — Дейвид е мъртъв…

— Дявол да го вземе! — поклати глава Мок и изстреля гъста слюнка към ъгъла. — Тогава знам защо си дошъл.

За около три часа Джейк се запозна с цялата информация на Дейвид Ох, извлечена от главния компютър на Агенцията. Разбра, че Джерард Столингс е бил ликвидиран по същия начин като Дейвид, а вероятно и по същите причини. Разбра и друго — специален екип на Агенцията е бил изпратен да ликвидира Мариана в нощта, в която той осъществи своето нападение срещу къщата за „О-хенро“.

— Но защо ще я убиват, ако са искали единствено твоята част от „фу“? — учуди се Блис, след като изслуша сбитата му информация.

— Защото някой от Агенцията е знаел, че тази част е добре скрита. Човекът, издал заповедта за ликвидирането на Мариана, чудесно е познавал както мен, така и нея. Преценил е, че Мариана никога няма да му разкрие тайната, и е наредил да я изтръгнат с помощта на инквизиции. А след това са я ликвидирали, за да не ги разкрие… — Смаян от безсмислието на подобна глупост, Джейк поклати глава и в недоумение добави: — Господи Исусе!…

Блис го прегърна през рамото, помълча малко, после тихо промълви:

— Донован или Ундерман… Кой от двамата?

Отправил поглед към гирляндите от светлини на Хонконг, Джейк изпита смъртна умора. Маратонът беше пред своя край.

— За съжаление има само един начин да разберем това — тихо прошепна той.

Над столицата се трупаха черни буреносни облаци. Паметникът на Джордж Вашингтон се превърна в черен силует, езерото пред Мемориала на Линкълн придоби цвета на стомана.

В Грейт Фолс, на около двадесет и пет километра от Чесапийк, бурята вече започваше. Влажният въздух стана лепкав, сякаш дори растенията започнаха да се потят от невероятния задух.

Хенри Ундерман се беше затворил в хладния кабинет на третия етаж на Грейсток и внимателно следеше информацията на компютърния терминал. Все още не беше доволен от извънредните мерки за сигурност, които двамата с Донован въведоха след убийството на Антъни Беридиън. В душата му се промъкваше страх, имаше чувството, че Джейк Мейрък поставя под заплаха не само живота му, но и самото съществуване на огромната организация под негов контрол.

Лошото време не попречи на Роджър Донован да човърка любимия си корвет, модел 1963-та. Беше го паркирал до стената на голямата къща, от другата му страна се издигаха прекрасните, отрупани с цвят розови храсти. Жужаха пчели, препълнили хоботчета с летен нектар, атмосферата беше ленива и спокойна. Тук Донован се чувстваше отлично, далеч от грижите и тревогите на живота, дори приближаващата буря не предизвикваше трепет в душата му. Работата му спореше, в главата му се раждаха нови идеи за захранване на огромната памет на ГРП-3700.

— Здравей, Роджър — обади се един тих глас зад гърба му и Донован вдигна глава. Беше намъкнал груби градинарски ръкавици, в дясната му ръка се поклащаше омазнен френски ключ, а лявата държеше току-що развинтена автомобилна свещ. Розовите цветчета зад гърба му имаха приятен кремав цвят.

Бавно се изправи. Беше облечен в яркочервено поло „Ралф Лаурен“, стар дочен панталон, който някога е бил бял, и отъркани маратонки, обути направо, без чорапи…

— Джейк — промърмори, без да се обръща той. Външно беше напълно спокоен. — Сякаш си герой от приключенски роман. Все не можем да те убием…

— Но опитите продължават.

— Разбира се, че продължават — навъси се Донован. — Нима ни мислиш за аматьори?

— Стига приказки — смени тона Джейк. — Заведи ме при Ундерман.

— Аха… Сигурно ще му е любопитно да разбере как успяваш да се справиш с всичките ни извънредни мерки за сигурност…

— Вероятно ще го разочаровам. Хайде, да вървим!

Донован бавно се извърна с лице към пришълеца.

— Нима вярваш, че ще те отведа при него, просто ей така? — попита той. — Сега той е директор. А ти си обявен за смъртно опасен…

— Няма да си правя труда да те питам как стигнахте до това решение.

— Страхувам се, че тази информация е секретна — поклати глава Донован.

Лицето на Джейк окаменя.

— Ундерман! — кратко заповяда той.

— Можеш да ме убиеш — разпери ръце Донован. — С някой от твоите прочути саблени удари…

Движението на Джейк беше толкова мълниеносно, че Донован не успя дори да мигне. Ръбът на мазолестата длан го улучи в основата на носа, тялото му се просна сред розовите храсти. Кръвта рукна като река, острите бодли разкъсаха аленото поло.

— Господи! — простена Донован. — Май не трябваше да се шегувам с твоите умения…

Джейк го издърпа от храстите.

— До стената, Роджър!

Другият се подчини и Джейк внимателно го претърси.

— Излишен труд — промърмори Донован и направи опит да избърше кръвта от носа си. — Аз никога не нося оръжие.

— Да вървим — смушка го Джейк. — Искам ви двамата заедно.

Лицето на Донован беше виновно, носът и устните му вече бяха подути. Парче книжна салфетка беше натикано в една от ноздрите му.

— Господи! — надигна се Ундерман. — Какво е станало с теб? Да не си паднал с главата надолу в мотора на проклетата си бричка?

— Ужасно съжалявам — подсмръкна Донован.

— За какво?

Джейк избута Донован в стаята и затвори вратата след себе си.

— Предполагам, че е заради мен — изръмжа мрачно той.

— Исусе Христе! — облещи се Ундерман. Остана там, където си беше — на стола срещу екрана на компютъра. Беше по риза с къс ръкав, тялото му бързо се вдърви. Само главата му се въртеше в синхрон с движенията на Джейк.

Стените бяха боядисани в лазурносиньо, репродукции с редки пеперуди висяха в махагонови рамки. Осветлението беше ярко, флуоресцентните тръби достигаха до най-отдалечените ъгълчета на стаята.

Джейк не носеше разпечатките на Дейвид Ох, нямаше смисъл. Предателят ще лъже, за да спаси кожата си. Докато невинният ще излъже, за да предпази Агенцията. В това отношение нещата опираха до едно и също нещо, извъртанията бяха излишни.

Думите нямат никакъв смисъл в боя, постоянно му повтаряше Фо Саан. Хората са готови да кажат всичко, от което биха имали полза: Смисъл има единствено действието. Само то играе ролята на пречиствател.

— Ти наруши всички правилници, писани и неписани — промълви с ръце на коленете Ундерман. В поведението му има голяма промяна, отбеляза Джейк. Вероятно защото вече е директор. — Всичките ни действия бяха напълно оправдани, едва ли очакваш да ти поднесем извинения за тях.

— Хенри е убеден, че ще ни убиеш — обади се от мястото си до стената Донован. — Той смята, че китайските черти на характера ти са взели превес и в душата ти кипи жажда за мъст…

От начина, по който изрече всичко това, стана ясно, че самият Донован не е напълно убеден. Просто изрече на глас подозренията на Ундерман, но тези подозрения все още не бяха станали негови.

Джейк не каза нищо. Нямаше никакво желание да влиза в дискусии.

— Джейк — започна Ундерман с покровителствения тон на доктор от психиатрична клиника. — Трябва да си дадеш сметка, че трагичната смърт на Мариана е влязла в болезнена комбинация с травмата от инцидента при Сумчун и смъртта на твоите „дантай“ в къщата на „О-хенро“… Това е тежко бреме за съвестта на всеки, дори на човек като теб… Ако се предадеш без повече усложнения, аз мога да ти обещая, че срещу теб няма да бъдат повдигнати никакви обвинения. Ще бъдеш разпитан и освободен, всичко ще се забрави…

Джейк почти не можеше да познае човека, който го беше вербувал за Агенцията, който лично го беше подготвял из гористите хълмове на околността. Беше коренно променен от властта. Мечтата на живота му, реализацията на всичките му блянове… Може би отговорността е прекалено голяма, и по-силни хора от Ундерман се бяха огъвали под нейната огромна тежест… А може би просто старееше от напрежението на двойствения живот.

Донован мълчеше и това също пробуждаше любопитството на Джейк. И той не отделяше поглед от него, но за разлика от Ундерман, в неговите очи нямаше страх. Беше напълно спокоен, сякаш все още човъркаше старата си кола.

Джейк го гледа известно време, после отново насочи вниманието си към Ундерман. Директорът се беше възползвал от кратката пауза и в ръцете му вече имаше пистолет, насочен в гърдите на неканения гост. Джейк беше принуден да вземе светкавично решение.

Тази мисъл на Фо Саан се преплете с убеждението, до което беше стигнал още в апартамента на Блис: Човекът, изпратил ликвидационния екип, е познавал прекалено добре както Мариана, така и мен… Ундерман.

Пистолетът гръмна, но Джейк вече не беше там, накъдето беше насочено дулото му. Тялото му се стрелна високо във въздуха, кракът му се стовари върху гърдите на Ундерман с огромна сила.

Двамата отлетяха към далечната стена, главата на Ундерман се удари в пода, тътенът беше смразяващ. Пистолетът излетя от ръката му и се плъзна по килима към средата на помещението. Джейк му нанесе два саблени удара в бъбреците, лицето на Ундерман се сгърчи от болка.

— Не мърдай!

Джейк замръзна на място. Донован беше насочил пистолета в главата му.

— Ще стрелям при първото ти движение! — хладно предупреди той.

— В Агенцията действа предател — промърмори Джейк. Беше абсолютно спокоен, отработил отдавна настъпването на този миг в съзнанието си. Пред очите му се появиха Мариана и Дейвид Ох, духовете им крещяха за възмездие. Но сърцето му остана глухо, в душата му цареше пустота. — Предполагам, че и ти си стигнал до същото заключение. Дейвид Ох беше ликвидиран, защото откри компрометиращи материали в паметта на компютъра, същата участ е споделил и Столингс…

Ясно видя смаяното изражение в очите на Донован. Беше объркан, недоверието се бореше с неоспоримите факти.

— Хенри мисли, че именно ти си предателят — дрезгаво промърмори той.

— И аз съм убил Дейвид Ох, така ли?

— Знаем, че за четири дни си ликвидирал четирима служители на Агенцията!

— Те убиха Дейвид Ох малко преди двамата да се срещнем. После започнаха да преследват и мен.

— Съвсем нормално. Ти беше обявен за смъртно опасен и трябваше да бъдеш ликвидиран.

— Кой ме обяви за такъв?

Донован не отговори, но очите му неволно се плъзнаха по посока на Ундерман.

— Пресвети Боже! — изстена той и заплашително насочи пистолета в лицето на Джейк. — Разкарай се оттам!

Джейк се подчини.

Донован пристъпи към неподвижното тяло на Ундерман, разхлаби яката на ризата му и постави пръст върху сънната артерия. Пулс нямаше.

Дълго време остана така, впил поглед в посивялото безжизнено лице на доскорошния си началник и близък приятел. Накрая поклати глава и едва чуто промълви:

— Хенри, копеле мръсно!

Отидоха да вечерят в някаква крайпътна кръчма недалеч от Грейсток. По думите на Донован там имало нелоша френска кухня. Във въздуха летяха нощни пеперуди, млади момичета със светнали лица изпълваха повечето маси на заведението, край тях галантно се въртяха приятелите им. Макар и с лепенка на носа, Донован пак съумя да изглежда блестящо. Джейк усети погледите на младите момичета към масата им и с въздишка призна, че те са насочени не към него, а към бившия му колега…

Донован поръча най-доброто френско вино, двамата напълниха чашите си и вдигнаха тост за някогашния Хенри Ундерман.

Джейк си спомни онзи далечен ден, в който го откри Ундерман.

— За приятелите, които вече не са с нас — тихо добави той. Тост за падналите в бой колеги, но на практика вървеше за всички, дори и за Хенри Ундерман.

— За Мариана — тихо промълви Донован. — Зная, че моите съболезнования не означават нищо за теб, но наистина ми е страшно мъчно за нея…

Поднесоха храната едва когато виното в бутилката беше спаднало доста под половината.

После, вече преминал на кафе и коняк, Донован бавно вдигна глава.

— Предполагам, че никога няма да научим цялата истина — промълви той. — Никога няма да разберем какво го е направило предател…

Беше си поръчал печен фазан, който унищожи докрай с огромен апетит. Джейк си поръча скариди, но сосовете не му допаднаха и чинията пред него остана почти недокосната. Направи знак на келнерката да я вдигне и благодарно кимна с глава.

— Все пак е напълно ясно, че айсбергът на Антъни е бил именно Ундерман — продължи Донован, поливайки коняк в кафето си. — Като говорим за айсберга, се сещам да те питам нещо — чувал ли си, че Даниела Воркута е станала началник на Първо главно управление на КГБ?

Джейк отрицателно поклати глава.

— Скоро ще стане и първата жена, член на Политбюро.

— Защо ми казваш всичко това? — погледна го внимателно Джейк. — Не е ли поверително?

Донован извади кърпичка и я вдигна към носа си. Иззад нея се разнесе странен звук.

— Честно казано, защото се надявам да се върнеш в родното гнездо — промърмори той.

— Имаш интересен начин на изразяване.

— Моля те просто да си помислиш — въздъхна Донован, вдигна глава и поиска сметката.

Джейк се върна в хотела, но мислите му бяха далеч от Агенцията. Стаята беше обзаведена по стандартния начин за повечето американски хотели. Завесите бяха плътно спуснати, човек оставаше с впечатлението, че влиза в пещера.

Джейк пристъпи към прозореца, дръпна завесите и го отвори. В двора се издигаше голям бор, игличките му леко помръдваха на вятъра. Оттатък могъщите клони се виждаха шарените чадъри на малко кафене с мраморни масички. Съвсем като в Европа. Между масичките се появиха мъж и жена на средна възраст. Преплели пръсти, те изглеждаха напълно ангажирани един с друг, светът наоколо очевидно не съществуваше. В душата на Джейк помръдна тъга.

Отначало офертата на Роджър Донован му се стори като горчива шега. Но сега, изправен до прозореца, той бавно разбра какво е видял в него Донован — просто човек, който въпреки превратностите на съдбата, е останал непроменен. Човек, който по нищо не се отличава от колегите си, ангажирани в тази смъртоносна игра.

Когато отново погледна към кафенето, там вече нямаше никой. Миг по-късно светлините угаснаха. Механично погледна часовника си. Минаваше полунощ.

Седна на леглото и погледна към телефонния апарат. После извади листче хартия и бавно го разгърна. Взе слушалката и помоли хотелската телефонистка да го свърже с Хонконг. Момичето каза, че може да набира директно и му продиктува цифрите на кода.

Отсреща даваше свободно. Джейк изчака няколко секунди, после се приготви да затвори. В същия момент нещо прещрака и в ушите му прозвуча глух старчески глас:

— Вай… Ало.

В душата на Джейк нахлу ураган от дълго сдържани чувства, устата му изведнъж се скова.

С огромно усилие на волята успя да напълни дробовете си с въздух, после прошепна:

— Бах-ба… Татко.