Пролет, в наши дни

Токио, Вашингтон, Мауи

Когато беше млад, Козо Шина се ограждаше с огледала. Когато беше млад, мускулите му бяха като камък, кожата — гладка, а животът течеше през него като пълноводна река. Когато беше млад, Козо Шина изпитваше дълбока гордост от своето тяло.

Някога потта, която покриваше гладката му кожа по време на физически упражнения, караше душата му да тръпне от възторг. Някога тренировките го докарваха в състояние да презира смъртта и да забравя за хода на времето. Някога вдигането на тежести беше истинска наслада за духа му. А после, попивайки с устни потта, която се стичаше по лицето му, той вдигаше поглед към многобройните огледала, които го ограждаха. В тях виждаше един безкраен парад от младежи с името Козо Шина, силни и здрави, с безупречни в голотата си тела. И искрено вярваше, че е превъплъщение на великия Йеасу Токугава — създателя на модерна Япония. Гледаше втренчено съвършените черти на лицето си и се мислеше за бог.

Сега беше приведен от тежестта на годините и отдавна беше изхвърлил огледалата от дома си. Възрастта не можеше да бъде скрита, тя разяждаше безупречната някога фигура както вълните на прибоя разяждат каменистия бряг. Сега вече Козо Шина с безпощадна ясност разбра, че е пропуснал възможността да приключи с живота навреме, когато е бил в апогея на физическата красота. Вече знаеше, че ще позволи на времето да довърши онзи акт, който той сам не беше посмял да извърши в разцвета на силите си. В онези години, в които смъртта е чист и желан дар, покорна на основната мечта в живота на всеки самурай: да я посее като хлебно зърно в богата земя ида я превърне в светъл пример за околните.

Сега вече трябваше да се задоволява с това, което предстоеше да се случи. И да се надява, че то ще бъде достойна награда за повече от 40 години страдания. Разбира се, той беше прав относно американците: тяхната окупация на родината му след войната, наложената на Япония тяхна „демократична“ конституция доведоха до неизбежното — японците се превърнаха в нация от средни бизнесмени със средни вкусове и средни навици.

Поради забраната на американците за предвиждане на военни разходи в бюджета на нова Япония икономиката на страната се оказа освободена от тежко бреме. Шина не можеше да понася младите си познати, в голямата си част търговци, които сипеха хвалебствия към Америка, позволила на страната да развие такава могъща икономика и международна търговия, която превърна голяма част от бедните и средно заможните хора в истински богаташи. Да, това наистина беше така. Америка действително позволи стремителния възход на японската икономика. Но Шина се гневеше на своите познати, защото пропускаха да видят очевидното — в замяна на икономическата мощ Япония се беше превърнала в американски васал, напълно зависима от презокеанските си покровители по отношение на отбраната. Някога Япония беше страната на самураите, които отлично знаеха как да воюват и как да изградят своя собствена отбранителна мрежа. Сега всичко това е само история. Америка беше наложила своя капитализъм и така беше успяла да прекъсне пъпната връв на една хилядолетна култура.

Това беше основната причина, поради която Шина създаде Джибан.

Лятото наближаваше. Хладните талази на зимния въздух все по-рядко се появяваха в дома му. Птичките, накацали по дюлевите дръвчета до прозореца на кабинета му, запяха с нов, по-жизнен и по-бодър тон. Седнал с ръце върху коленете, Козо Шина си спомняше лятото на 1947 година, което доста се различаваше от останалите. От разрушението на Япония бяха минали почти две години.

Жегата се издигаше на тежки, почти осезаеми вълни, въздухът беше влажен. Осем висши държавни служители, повечето от тях министри, се бяха събрали в лятната вила на Шина, разположена на брега на езерото Ямамака. Именно те плюс самият Шина, разбира се, съставляваха Джибан. Беше им забавно да ги наричат местна политическа организация, просто защото властта им беше огромна и се простираше над почти всичко в тази страна. Истинското име на тяхната организация беше „Обществото на десетте хиляди сенки“, но то се пазеше в дълбока тайна. Бяха го избрали заради връзката му със свещената „катана“ — символ както на традиционната японска бойна сила, така и на личната власт на неговия създател — Козо Шина.

Катаната — традиционната дълга сабя на японските самураи, била създадена от един майстор-дзен, който закалявал разтопената стомана десет хиляди пъти, за да може острието й да разрязва всяка броня и да стане практически нечупливо. Всяко повторение на този процес се наричало „сянка“.

Катаната на Джибан била оръжие с изключителни качества и дизайн, изкована през четвърти век от най-известния, превърнал се в жива легенда майстор-дзен по поръчка на принц Ямато Такеру. Принцът я използвал при обезглавяването на своя брат близнак за някакво незначително нарушение на дворцовия етикет, а след това се впуснал в битка на живот и смърт с дивите племена Кумасо северно от столицата и ги разбил.

Тази сабя била най-старата в страната, пред нея се прекланяла цяла Япония. Поради необикновената си история тя била изложена в музей. Душата на Япония.

— Това е символът на нашата мощ — каза на министрите младият Козо Шина и вдигна катаната над главата си. — Това е символът на нашия морален дълг. Към императора и родината.

Гладката повърхност на езерото зад гърба му се набразди от силните струи на летния дъжд, цветът на водата стана седефен като вътрешността на мидена черупка, от нея се издигнаха гъстите облаци на изпаренията.

„Като потта по лицето на актьор кабуки, помисли си младият Козо Шина. Всъщност ние всички сме актьори, без притворството сме нищо.“ Погледът му не се отделяше от блестящото острие на древното оръжие. „Ето го нашето огледало. Ние го вдигаме срещу светлината и го наричаме живот.“

— Ако не успеем да съживим дълбоката същност на нашия дух, няма да успеем да възвърнем старата слава на Япония — каза на глас той.

През онзи летен ден беше невъзможно да се разбере къде точно се сливат сивата вода и сивото небе. Беше невъзможно дори да се определи къде е зенитът на слънцето. Толкова гъста беше сивата мъгла, спуснала се над земята.

— Не можем и не трябва да се проваляме. Знаем своя дълг и всеки от нас ще направи необходимото за прочистване на Япония. Свещената земя на родината ни не за пръв път е омърсена от краката на чужденците. Капитализмът се спусна тук като гладен хищник. Капитализмът ни унищожава. Изяжда ни живи, превръща ни в свои роби, кара ни да забравим своето минало. Не след дълго вече няма да знаем какво означава да си японец, да служиш на императора, да бъдеш самурай.

И все пак планината устоя там, където не успяха водите на езерото, хълмистата равнина и небето. Планината Фуджи се издигаше в своето призрачно великолепие — тъмна грамада на фона на сивотата, украсена на върха с ослепително бял сняг. Свещената и сурова Фуджи.

Младият Козо Шина беше гол до кръста. Великолепните мускули на тялото му привличаха вниманието на всички. Повдигна ръце и бавно завърза около главата си „хачимаши“ — традиционната кърпа на влизащия в бой самурай.

— А сега, за пръв път от стотици години насам, аз ще извадя от ножницата свещената сабя на принц Ямато Такеру — промълви той. Влажната мъгла сякаш се стъписа от блясъка на ръчно каляваната стомана, около острието се образува странно, вселяващо смут сияние, напомнящо за великото Нищо.

Младият Козо Шина вдигна оръжието над главата си, за миг съвършеното му тяло, намазано с ароматични масла, се сля с катаната, оформяйки една великолепна скулптура.

— Когато я извадя за втори път, ние вече ще събираме плодовете на това, което посяхме днес — тържествено обяви той. Леко движение надолу, острието за миг докосна върха на пръста му. Гъста, тъмночервена кръв капна в дълбоката купа пред него. Шина взе една четчица, потопи я в кръвта и написа името си в долния край на пергамента, който съдържаше устава на Джибан. — Тук, от днес и вовеки веков, ще живее „кокоро“ — сърцевината на нашата философия, същността на нашата идея, бъдещето, на което днес обричаме нашето благосъстояние и семейства, самия си живот! — подаде документа на министъра вляво от себе си и докосна с острието върха на пръста му. Човекът потопи четчицата в смесената кръв и се подписа под името на своя лидер. — Тук са очертани основните насоки на нашите действия — продължи Шина. — Свидетелство както за бъдещите поколения, така и за нашите предци, пред които се прекланяме и в чието име сме създали Общността на десетте Хиляди сенки.

Документът продължа пътя си, нова кръв пълнеше купата, нови имена се прибавяха под него.

— Това ще бъде живият дневник на дейността на Джибан — продължаваше Козо Шина. — Наше знаме и щит. Съществуването му ще издълбае в съзнанието ни една истина: Ние, подписалите се под този документ, поемаме свещено бреме, което ще носим цял живот — последният от присъстващите положи подписа си: — Този документ, който отсега нататък ще наричаме „КАТЕЙ“ — устав на Общността на десетте хиляди сенки, ще ни напомня всеки миг за нашата свята цел, на която сме отдали живота си. Защото ние се стремим към запазване светостта на Императора, към утвърждаване на наследството, завещано ни от великия шогун Йеасу Токугава. Ние търсим искрата, която свързва миналото, настоящето и бъдещето, ние търсим вечното величие на Страната на изгряващото слънце!

Сега, в едва пробуждащата се пролет на настоящето, Козо Шина седеше неподвижно в своя кабинет и замислено наблюдаваше напъпилите цветове на дюлевите дръвчета в градината. „Тогава, в онова душно лято, аз наивно повярвах, че битката вече е спечелена, помисли си той. А всъщност тя не беше дори започнала. Не бях разчитал на Ватаро Таки, не бях преценил правилно какво ще бъде влиянието му в средите на Якудза. Но той подчини подземния свят и хвърли цялата си мощ срещу Джибан. Откъде изскочи тоя човек? Защо се превърна в мой враг? Не знаех това… Но нашите организации се сблъскваха навсякъде: на политическата сцена, в средите на бюрокрацията, сред армията и икономическия живот… Той непрекъснато пречеше на нашите планове. Дори когато му нанасяхме тежки удари, той винаги успяваше да се вдигне на крака, да прегрупира силите си и да нападне отново.

Всичко това свърши преди две седмици, когато най-сетне успях да го унищожа. Не бях разчитал на най-близкия му съюзник, надживял го само с няколко дни. Подцених сериозно уменията на Филип Дос. Именно той отмъкна свещената катана на Джибан преди години. И какво беше сторил с нея? Беше я дал на сина си Майкъл.“

Ръцете на Козо Шина се свиха в юмруци. Никога не би разбрал каква е съдбата на катаната, ако един сенсей в Париж не я беше познал случайно. И не беше имал добрата идея да позвъни на Масаши. „Вземи я обратно, на всяка цена“, беше му заповядал Шина.

Чуруликането на птиците зад стъклото беше сладко и омайващо, но Козо Шина не го чуваше. Храната пред него изпускаше приятен аромат, но Козо Шина не го усещаше. Първите розови цветчета на дюлите бяха прекрасни, но Козо Шина не ги виждаше. Той все още не притежаваше катаната на принц Ямато Такеру.

Още един факт, не по-маловажен от липсата на свещената сабя, тревожеше съзнанието му. Беше откраднат документът Катей на Джибан. В него подробно бяха описани всички стъпки на Общността на десетте хиляди сенки за възвръщане величието на Япония, за бавното, но сигурно възстановяване на военната й мощ, за твърдото й намерение да завземе огромната територия на Китай с външна помощ или без нея…

Попаднал в ръцете на врага (например на президента на Съединените щати), документът Катей щеше да означава смъртна присъда за Джибан. Това трябва да бъде предотвратено. Общността трябва да изпълни свещената си цел — възвръщане величието на Япония, навлизането в нова и славна епоха за Страната на изгряващото слънце. В която тя вече няма да бъде зависима от чуждестранния петрол и останалите енергийни ресурси, когато ще бъде силна и независима. Ето защо документът Катей трябва да се върне.

Силните пръсти на Козо Шина се стегнаха около коленете му. Все още не можеше да разкрие загадката около смъртта на Филип Дос. Ако американецът беше оцелял, хората на Масаши положително щяха да го заловят. Уде беше на крачка от успеха преди Дос да изчезне. А после беше намерил смъртта си в Мауи. От чия ръка? Козо Шина не знаеше и това го тревожеше. Защото означаваше намеса на нова, неизвестна сила в сложната игра.

„Скоро свещеното оръжие ще се върне при мен, успокоително помисли той. Това ще стане с несъзнателната помощ на Масаши Таки. Същото ще се получи и с документа Катей. А после мечът на японския дух ще излезе от ножницата си и моята задача ще бъде изпълнена. Япония ще бъде могъща световна сила, ще бъде в състояние да съперничи дори на Съветския съюз и Съединените щати.“

Майкъл имаше чувството, че мракът никога няма да се вдигне.

— Одри!

Екотът на църковни камбани бавно го изтръгваше от дълбокия унес.

— О, Господи! О, Господи!

Главата му кънтеше. Искаше да се отърве от този звън, да продължи дълбокият, сякаш вечен сън.

— Няма я!

Светлина, остра като натрошени късчета стъкло, прониза очите му.

— Няма го милото ми дете!

Той изпъшка и дойде на себе си, главата му се въртеше.

Наведен над него, чичо Сами яростно го разтърсваше.

— Майкъл, Майкъл! Какво стана?

Църковни камбани и бамбукова флейта. Странна, неземна мелодия, подчертавана от невидими ударни инструменти.

— Майкъл! Чуваш ли ме?

— Да.

Мракът бавно започна да се разпръсква, главата му се проясняваше.

— Къде е Одри? За бога, Майкъл! Какво стана?

— Не знам… — с мъка отвърна Майкъл. Главата адски го болеше, вероятно от действието на химикала.

— Как така не знаеш?

Лицето на майка му потрепваше от напрежение.

— Позвъних на Джонас и той веднага пристигна! Каза да не викаме полицията — пристъпи напред и попита: — Добре ли си, скъпи?

— Да — отвърна Майкъл и измести очи по посока на Джонас: — Колко време съм бил в безсъзнание?

Приклекнал до него, Джонас вдигна глава:

— Около четиридесет минути… Нали преди толкова ми се обади, Лилиан?

Майката кимна.

Майкъл бавно огледа кабинета. Сякаш е преживял ураган, помисли си той. Счупени лампи, прекатурени столове, разпилени по пода книги.

— Господи! — тежко въздъхна той и започна да се надига. В момента, в който изгуби равновесие, видя цепнатината на килима. Беше права, дълбока и равна като хирургически срез. Къде ли ми е катаната, запита се той. Какво се случи с Одри, Господи?

— „Мичи“ е пътят, който избрах — каза жената. — Но сега се препъвам по него…

— В днешно време всичко е опасно — каза Мичико, заела се с почистване на градината. — Тайните на клана Таки, развитието на самата Япония. Младото поколение е обезверено, то вече не разбира смисъла и значението на краткосрочните и дългосрочните цели. Всичките прибягват до крайности.

— Те не разбират дори какво искат. Обикновено се интересуват единствено от дребните удоволствия, не ги е грижа за нищо друго. Знаят само, че не искат това, което съществува в момента. И това ги прави уязвими. Присъединяват се към Якудза, но съвсем открито нарушават строгия устав на организацията. Стават членове на разни радикални групировки, а често и на анархически структури. Същите, които произвеждат недодялани бомби и също така недодялано ги хвърлят срещу Императорския дворец. Същевременно министрите реагират по все по-неадекватен начин. Плашат се от втвърдяването на американската политика, от нежеланието на САЩ да продължават с щедрата си подкрепа. Според тях Америка нарушава мълчаливата си клетва да поддържа Япония силна, с оглед нейното противопоставяне на комунистическата инвазия в Далечния изток.

— Какво е Америка? Приятел или враг? Това е въпросът, който ги вълнува повече от всичко. Имам чувството, че сме се върнали към онова емоционално състояние, което имахме в навечерието на войната.

Жожи Таки поклати глава. Напоследък Мичико изглеждаше сериозно обезпокоена от влошаването на търговските отношения с Америка. Вярно е, че Япония вече не желае да отстъпва от завоюваните позиции в ползата друга страна. Но какво от това? Защо пък трябва да го прави? Нали именно строгите забрани срещу чуждестранни инвестиции помогнаха на страната да се възстанови след пагубната война? Защо сега трябва да ги отменят? Заради Съединените щати? Нима те нямаха единствената цел да създадат една нова Япония в съответствие със собствените си виждания? Да я превърнат в стоманен юмрук срещу комунизма в Далечния изток?

— Мичико — меко проговори той, внимателно изчаквайки я да свърши с това, което беше започнала. — Макар да си осиновена от баща ми, Ватаро Таки, аз те приемам като родна сестра.

Покрити с лепкава кал, ръцете на Мичико преустановиха своята работа. Косата й, стегната в кок от традиционните дървени гребенчета „киоки“, беше покрита със ситни сламчици.

— Не си дошъл да ми правиш комплименти, Жожи-сан — меко отвърна тя. — Познавам те достатъчно добре.

Жожи хвърли поглед към широкоплещестите младежи, които стояха на дискретно разстояние от Мичико. Мъжът й — Нобуо Ямамото, не я пускаше никъде без придружители. Странно, но Жожи не познаваше нито един от тях. Облеклото им по нищо не напомняше облеклото на обикновени прислужници. Май бяха бодигардове. Всъщност, какво от това, сви рамене Жожи. Семейство Ямамото можеше да си ги позволи. В качеството си на президент на „Ямамото Хеви Индъстриз“ Нобуо управляваше един от най-могъщите концерни в Япония.

— Както обикновено, ти веднага прозря истинските ми намерения, Мичико-сан — склони глава Жожи. — Винаги си отгатвала това, което мисля.

Мичико само се усмихна.

— Става въпрос за Масаши — добави Жожи.

— В последно време става въпрос все за Масаши — въздъхна Мичико. — Отначало той се противопостави на идеите на татко за бъдещето на клана Таки. А какво е измислил сега?

— Имам нужда от помощта ти.

Тя вдигна глава, слънцето превърна лицето й в ярък овал.

— Винаги съм на твое разположение, Жожи-сан. Достатъчно е да кажеш какво искаш и то ще бъде изпълнено.

— Искам да ми помогнеш в борбата срещу Масаши.

В градината настъпи необичайна тишина. Един дъждосвирец на няколко метра от краката им сякаш чу последното изречение, извърна глава и ги погледна с блестящите си като копчета очички. После разтвори криле и отлетя.

— Моля те — тихо промълви Мичико и усети как гърлото й се стяга. В дните след посещението на Масаши, при което й беше дадено да разбере, че трябва да изпълнява неговите заповеди, тя непрекъснато се опитваше да избяга от заплахата на присъствието му, имаше чувството, че ще престане да спи и да се храни, ако постоянно мисли за нея. Но въпреки това нощем сънуваше кошмари, стряскаше се, обляна в студена пот. — Не искай от мен такива неща!

— Но ти си единственият човек на този свят, който може да ми помогне — умолително рече Жожи. — Досега винаги си го правила. Когато татко се съюзи с Масаши, ти беше тази, която заставаше на моя страна!

— Господи, каква памет имаш, Жожи-сан — въздъхна Мичико. — Това беше толкова отдавна!

— Но и днес положението е същото.

— Не е — тъжно поклати глава тя. — Затова ще ти дам един съвет: трябва да забравиш всичко, независимо какъв е проблемът. Трябва да забравиш всичко, свързано с Масаши! Моля те за това.

— Защо не искаш да ми помогнеш? — извика с отчаяние Жожи. — В миналото винаги сме били единни срещу Масаши!

— Моля те, Жожи-сан, не искай от мен такива неща — отвърна Мичико с насълзени очи. — Не мога да сторя нищо, не мога да се намесвам.

— Но ти не знаеш какво се е случило — стисна главата си Жожи. — Масаши ме измести най-безцеремонно от мястото на оябун, което ми се полага по право!

— О, Буда! — възкликна тя. Но този факт й беше известен от доста време, знаеше и онова, което Жожи дори не подозираше: че ще бъде в безопасност, ако се държи настрана от всичко, особено от операцията, която вече беше започнала. Последната фаза на една огромна по мащаби и изключително опасна операция, която нищо не можеше да предотврати. И на която, въпреки всичко, тя беше решена твърдо да се противопостави.

— Сега Масаши може да използва средствата на клана както му е угодно. Бизнесът вече е радикално променен, наркотичната мрежа на Масаши действа, парите започнаха да текат от всички страни. Скоро ще ни залеят като потоп. И кланът Таки ще затъне в отвратителната мръсотия на един бизнес, който нашият баща ненавиждаше!

— Как е възможно това? — вдигна вежди Мичико. — Аз мислех, че двамата с Масаши сте се разбрали за всичко.

— Така мислех и аз — горчиво отвърна Жожи. — Но на общото събрание той се опълчи срещу мен. Знаеш колко го бива в приказките, аз не получих възможност дори да отворя уста. Лейтенантите се уплашиха, тъй като смъртта на татко ни остави беззащитни срещу враговете. Подкрепяйки Масаши, тези хора отново се чувстват сигурни. Ще го последват дори в ада, стига да ги помоли за това!

„Което е твърде вероятно да стане“, помисли си Мичико. Импулсивно протегна ръце и Жожи здраво ги стисна.

— Забрави всичко това, Жожи-сан! — настоятелно прошепна тя. — Нищо не можем да направим — нито ти, нито аз. Промяната вече е факт. Не се занимавай с него, нямаш шансове да го победиш. Аз също… Това е нашата карма.

— Но промяната, за която говориш, засяга не само нас, а и останалите членове на фамилията — възрази Жожи. — Например дъщеря ти, внучката ти Тори също. Как е тя? Мъчно ми е за нейното сладко усмихнато личице!

— Добре е — отвърна Мичико и притисна буза до неговата. — Постоянно пита за теб — не искаше Жожи да забележи страха в очите й. Масаши играе една ужасна игра, залозите са високи до небето. Той държи в ръцете си целия клан и битката ще бъде на живот и смърт.

— Дойде време да ти разкрия истината — каза Джонас.

— Истината ли? — объркано примигна Майкъл. Думата му прозвуча странно, като някакъв непознат диалект.

Намираха се в кабинета на Джонас Самартин в сградата на БЕМТ.

— Да, истината — повтори Джонас.

— А какво беше това, което ми разказваше досега?

— Скъпо момче — въздъхна Джонас. — Ти си ми по-близък от син. Знаеш, че никога не съм се женил и нямам деца. Вие с Одри сте ми скъпи като моя плът и кръв. Не е необходимо да ти го казвам…

— Така е, чичо Сами — кимна Майкъл. — Винаги си се грижил за нас, винаги си ни закрилял. Съвсем скоро признах пред Одри, че винаги съм те считал за Нана, овчарското куче от „Питър Пан“…

— Приемам това като голям комплимент, синко — усмихна се Джонас.

За момент запазиха мълчание. Името на Одри събуди отново страховете в душите им. Не знаеха какво е станало с нея, не знаеха къде се намира.

После иззвъня телефонът и Джонас вдигна слушалката. Каза няколко тихи думи и затвори. Тягостният момент отмина и той отново беше в състояние да говори.

— Според мен баща ти е знаел, че ще бъде убит — твърдо рече Джонас и погледна Майкъл право в очите. — Давал си е сметка за голямата опасност, в която се е намирал. Един ден преди да научим за смъртта му, аз получих едно пакетче по специален куриер, изпратено от Япония. До момента ни е известно единствено името на компанията в Токио, която е осъществила тази услуга. Пакетчето им било предадено от японец и това е всичко, което знаят. Не разполагаме с име, а описанието му е толкова бегло, че не става за нищо.

Джонас вдигна един голям плик от бюрото си, заедно с прегънат на две лист хартия.

— Във всеки случай изпращачът е бил баща ти — продължи той. — Вътре беше това писмо. В него ми заръчва да разговарям с теб, в случай че наистина бъде убит.

— Да разговаряш с мен ли?

— Да. И аз изпълних молбата му.

— Дай да видя това писмо, чичо Сами.

Джонас въздъхна и му подаде писмото, дланта на дясната му ръка пробяга по лицето, сякаш искаше да изтрие от паметта си всички събития от последните дни. Някак изведнъж се превърна в стар и уморен човек, който просто мечтае за почивка.

Майкъл вдигна глава от напечатания на машина текст.

— Излиза, че идеята да го заместя, е била негова — промълви той.

Джонас кимна с глава.

— Тук се споменава за някакво завещание…

— Ето го — Джонас докосна обемистия плик върху бюрото си. — Както виждаш, то е запечатано и ще бъде отворено само ако приемеш да бъдеш негов заместник.

Сърцето на Майкъл се сви от предчувствие за огромно нещастие.

— Виждам, че си готов да го отвориш — въздъхна той. — Явно си сигурен в отговора ми…

— Не, Майкъл — поклати глава Джонас. — Сигурен съм в теб. Баща ти винаги казваше, че си преждевременно развит, сякаш още чувам гласа му: „Майки е по-умен от нас двамата, взети заедно, Джонас. Аз съм сигурен в това, а след време и ти ще го разбереш…“ Пророчески думи, синко, особено при създалите се обстоятелства… — вдигна плика и му го подаде: — Мисля, че наистина е време да го отвориш.

Майкъл го пое, но не направи опит да счупи печатите.

— А Одри? — попита той.

— Одеве ми позвъниха заради нея — въздъхна Джонас. — Още нищо не е разкрито. Но все пак е твърде рано…

— Рано ли?! — възмутено извика Майкъл. — За бога, чичо Сами! Та ние дори не знаем дали е жива!

— Мисля, че е жива, синко — отвърна Джонас. — Дано Бог да я закриля… Баща ти изпълняваше поредната си мисия, но в хода й се е натъкнал на нещо доста особено. Толкова особено, че не е бил в състояние да изпраща редовните си рапорти. Системата за сигурност го изискваше. Враговете вече се опитаха да го докопат чрез Одри. Аз разбрах това едва след като прочетох писмото му…

— Искаш да кажеш, че онзи опит за грабеж не е бил нищо друго, освен опит да пипнат татко чрез Одри, така ли?

— Точно така — кимна Джонас. — Разбира се, не казахме нищо нито на майка ти, нито на сестра ти. Враговете на Филип са искали да отвлекат Одри. Исках да я поставя под неотстъпно наблюдение, но когато разбрах за нападението, баща ти вече беше мъртъв…

— А сега те успяха, въпреки че баща ми е мъртъв — заключи Майкъл. — Защо им е тогава Одри? Каква ценност би представлявала за тях? Не виждам смисъла в подобен акт…

— Това е още едно липсващо късче от мозайката — призна Джонас. — И още една причина да те искам на своя страна. Ти си този, който може да открие какво е станало с Одри и кой е убил баща ти.

— Кои са враговете на татко, чичо Сами?

— Якудза.

— Якудза ли?! — извика Майкъл. — Японските гангстери! Следователно ти знаеш каква е била мисията на баща ми!

— На практика нямам никаква представа — поклати глава Джонас. — Не мога да разбера защо не е споделял с мен абсолютно нищо. Моля се на Бога причините му да са били наистина основателни.

— Искам Одри да бъде тук! — тръсна глава Майкъл и смътно си даде сметка, че пръстите му са потънали дълбоко в кожената облегалка на креслото.

— Аз също — отвърна чичо Сами. — Искам да се върне у дома цяла и непокътната, искам го с цялото си сърце! Хайде, Майкъл, тръгвай по стъпките на баща си! Това е единственият начин да я откриеш!

Майкъл се чувстваше на прага на нервната криза. Мускулите му леко потръпваха, имаше усещането, че току-що е покрил маратонска дистанция. Бавно осъзна, че е задържал въздуха в дробовете си и побърза да го изпусне. После вдигна глава:

— Май вече е време да разпечатам този плик — тихо промълви той.

Прекъсването дойде в най-неподходящия момент. Жожи Таки тъкмо беше повдигнал бялото кимоно с големи, майсторски избродирани сребърни хризантеми и надничаше между привидно срамежливите бедра.

Жожи Таки беше чакал цяла вечер да надникне там. Изтърпя сложната церемония по поднасяне на чая, вечерята под облаци тютюнев дим, безкрайните дебати относно курса на йената и накрая — продължителното, лепкаво сбогуване.

През цялото това време Кико се проявяваше като безупречна домакиня. Церемонията й по поднасяне на чая беше истински шедьовър, по време на вечерята умело забавляваше Кай Чоза, а после даде време на мъжете да говорят за бизнес, въвличайки съпругата му в игрив и безсмислен женски разговор.

В крайна сметка пак Кико съумя да пусне онази малка и деликатна прозявка, която трябваше да приключи очевидно безполезната за господаря й вечеря. Съпругата на Кай Чоза я забеляза, докосна ръкава на мъжа си и двамата си тръгнаха.

Вечерта се оказа пълен провал, помисли си ядосано Жожи. Беше поканил Кай Чоза — водач на клана Чоза, втори по големина в Якудза, с надеждата да го привлече на своя страна в опита да си възвърне господството над клана Таки и да измести брат си Масаши.

Кай Чоза обаче не прояви никакъв интерес към предложението му за съюз. Вероятно и той, подобно на лейтенантите в клана Таки, не вярваше, че Жожи притежава силата и решителността, необходими за свалянето на Масаши. Във всеки случай нямаше никакво желание да започва тайни преговори, които биха го конфронтирали с клана Таки.

Жожи прие това с учудване и разочарование. Беше твърдо убеден, че Кай Чоза ще подскочи от радост при възможността да засили властта си, отхапвайки тлъсто парче от клана Таки. „Какво толкова притежава брат ми Масаши, чудеше се той. Нима съм подценил неговите способности? И какви са те?“

Жожи беше объркан. Трябва ми кръстник, призна пред себе си той. Човек с достатъчно власт и смелост, за да се изправи срещу Масаши.

По време на вечерята Кико постоянно му хвърляше кратки, но проницателни погледи. Очите й го галеха, търсеха близост с неговите. Но нито изящната линия на гърдите и бедрата й под коприненото кимоно, нито съблазнително оголената шия съумяваха да привлекат вниманието на Жожи. Той гледаше единствено Кай Чоза, отчаяно се надяваше да събуди интереса му.

Едва сега, останал насаме с Кико, Жожи почувства необходимост да се разсее, да забрави за грижите. Всъщност дискретното почукване върху рамката на вратата от оризова хартия дойде точно в мига, в който той започна да проявява интерес към своята компаньонка. В мига, в който очите му се заковаха върху лицето на Кико и по тялото му пробягаха първите тръпки на очакваната наслада.

Видя промяната в очите на Кико и погледът му се плъзна надолу, към мястото, върху което беше поставил ръката си. Тя помръдна и разтвори бедрата си още малко, огненочервената подплата на кимоното се отмести встрани, с кратко прескачане на сърцето той видя, че отдолу е гола. Кожата на корема й беше бяла и нежна, черните косъмчета леко тъмнееха в слабините й.

— О, Буда! — прошепна Жожи.

Дискретното почукване се повтори.

— Остави ме на спокойствие! — дрезгаво извика Жожи. — Нима нямаш капка възпитание?

Кико намести таза си на татамито, после леко започна да го извива нагоре. Резултатът беше зашеметяващ. Меката, лишена от окосмение плът на интимните й части се разкриваше пред очите на Жожи бавно и постепенно, тялото му се разтърси от конвулсиите на желанието. Бедрата й, повдигнати на десетина сантиметра от рогозката, започнаха бавни въртеливи движения. На третото от тях меките пластове във вътрешността на знойната й женственост се разтвориха сами, Жожи изпита усещането, че ще припадне от обзелата го възбуда.

Плъзгащата се врата помръдна с около сантиметър, в процепа проблесна бръснатата глава на Шозо. Лицето му беше дискретно извърнато встрани.

— За това нещо заслужаваш да ти извадя окото! — просъска Жожи, наистина вбесен. Погледът му остана прикован в слабините на Кико, сякаш привлечен от силен магнит.

— Оябун — прошепна Шозо. — Положително ще ми извадиш окото, ако не ти предам тази новина веднага!

— Каква новина?

Тазът на Кико отново започна да се движи. Изпълнението беше съвършено, Жожи не искаше да го пропусне дори срещу всичкото злато на света.

— Имаш посещение.

— По това време? — дрезгаво изсъска Жожи, усетил как слабините му започват да натежават. — Отложи го, сега не мога да приема никого!

— Оябун — настоятелно прошепна Шозо. — Уде е тук.

Мъжествеността на Жожи започна да се свива, действията на Кико изгубиха своята магия. Студена тръпка пробяга по тялото му. Уде — човекът, който изпълнява присъдите, издадени от брат му Масаши! Какво ли може да иска? Дали Масаши не е узнал за разговора му с Мичико тази сутрин?

— Добре направи, че дойде да ме предупредиш, Шозо — промълви той, правейки героични усилия да запази спокойствие. — Кажи на Уде-сан, че ще го приема след минутка.

Вратата се плъзна обратно в рамката. На опънатата в средата й оризова хартия имаше изящно изрисувана ловна сцена. Въоръжени с копия мъже убиваха огромен глиган. Отправил поглед в рисунката, Жожи започна да се приготвя за неочаквания посетител.

Кико беше прекалено опитна, за да отвори уста. Тя само се надигна и започна да оправя дрехите си. След секунда вече изглеждаше така, както по време на официалната вечеря.

Жожи стана, дръпна вратата и излезе. Върху татамито в средата на съседното помещение се очертаваше огромната фигура на Уде.

— Добър вечер, Уде-сан — поздрави го Жожи с пресилена усмивка на уста, после се извърна към помещенията за прислугата и извика: — Шозо, още ли не си поднесъл чай на нашия уважаван гост?

Уде нетърпеливо махна с ръка.

— Моля да бъда извинен за неподходящото време, но въпросът е спешен — избоботи с могъщия си глас той. — Освен това трябва да хвана и един самолет…

Жожи бавно изпусна въздуха от гърдите си, после пристъпи напред и седна на татамито срещу гиганта.

— За мен вашето посещение е голяма чест, Уде-сан — любезно промълви той.

Гласът на Уде беше твърд като гранит.

— Обстоятелствата ме принуждават да премина направо на въпроса — отсече той, от цялото му поведение личеше, че никак не го е грижа за нарушаването на етикета. — Човек трябва да се подчинява на хода на събитията.

— Хай — кимна Жожи и зачака със свито сърце.

— Не аз съм избрал този неудобен за разговори час, затова предлагам да го проведем без увъртания.

— Така постъпваше и баща ми — кимна Жожи.

— Вашият баща! — кимна Уде. — Прекрасен човек! Траурът за него в моя дом ще продължи години!

— Благодаря — склони глава Жожи.

— Но вашият баща го няма, Жожи-сан. И времената се промениха.

Жожи вдигна ръка да докосне челото си, станало хлъзгаво от избилата пот. Какво ще поиска Уде? Не можеше да надмогне себе си и сърцето му се свиваше от ужас пред този огромен мъж.

— Да преминем на въпроса — прогърмя гостът.

— Вашият брат не се чувства добре от обтегнатите отношения помежду ви. Той знае, че баща ви не би ги одобрил. Затова Масаши-сан е на мнение, че двамата трябва да се срещнете и да поговорите.

— Моля да ме извините за прекъсването, Уде-сан — не се сдържа Жожи, наистина смаян. — Но аз познавам брат си. Мисля, че Масаши няма желание за изясняване на отношенията ни, двамата с него имаме различни мнения относно бъдещето на клана Таки…

— Напротив, Жожи-сан. Масаши мисли единствено за това бъдеще, твърдо е решен да продължи делото на вашия уважаван баща, Ватаро Таки.

Жожи потръпна от възторг. Нямаше нищо против да получи част от могъщия клан Таки, след като Масаши е решил да му го предложи. Но от друга страна… Жожи тръсна глава. Не искаше да мисли какво лежи от другата страна.

— Добре — даде съгласието си той.

— Отлично — усмихна се Уде. — Утре вечер?

— Да работим, когато хората спят, а?

— Точно така. Масаши иска нещата да бъдат изяснени бързо. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— На обществено място, така ли?

— Да, Масаши-сан предпочита така. Но по това време на нощта нямате кой знае какъв избор. Какво ще кажете за някое заведение в Кабуки-чо? — Кабуки-чо се намираше в Шинжуку — един от най-гъсто застроените напоследък квартали на Токио. По първоначалните планове на градската управа там трябваше да бъде изграден нов театър „Кабуки“, оттам идваше и името. То остана, макар плановете на кметството отдавна да бяха забравени. Сега там беше пълно с евтини ресторантчета, зали за игра на „пачинко“3, кина, нощни заведения и публични домове. — Имаме богат избор от бардаци… — в голяма част от заведенията келнерките не носеха бельо.

— Какво ще кажете за „А Бас“? — попита Жожи.

— Зная го — кимна Уде и сви рамене: — Добро колкото всяко друго…

Шозо го изпрати до чакащото навън такси. Усмивката му остана невидима в нощния мрак. Всичко беше станало по начина, по който го беше предвидил Козо Шина.

Уде се облегна и си представи как Шина вдига телефона и разговаря с Масаши.

— Но как ще накарате Масаши да се види с брат си? — беше попитал новият си господар той. — Той презира Жожи, мисли го за страхливец и едва ли храни братски чувства към него.

— Ще му обясня, че помирението между братята носи единствено полза за имиджа на клана Таки — отвърна Козо Шина. — Политиците и висшите чиновници, с които имаме работа, винаги са изпитвали известна нервност по отношение на Якудза. Бих казал, че тази нервност ще се засили още повече, ако знаят, че двамата братя наследници на клана Таки поддържат враждебни отношения помежду си. Вчера разговарях с министър Хакера и той ме попита дали разривът между братята Таки няма да доведе до непредвидими действия от страна на Якудза. Успокоих го колкото можах, но ще спомена за този разговор пред Масаши. Ще му обясня, че всичко е наред, но отношенията му с Жожи трябва да се оправят, за да можем да разчитаме на влиятелна подкрепа.

— Една среща между Жожи и Масаши може да свърши по катастрофален начин — беше го предупредил Уде. — Никога не са постигали съгласие за нищо, винаги са били на противоположни мнения. Не бива да очаквате нещо по-различно сега…

По лицето на Козо Шина се беше плъзнала онази странна и зловеща като на влечуго усмивка, от която дори Уде потръпваше.

— Не се безпокой, Уде — промърмори той. — Просто изпълни това, за което те моля. В крайна сметка и Масаши Таки ще стори същото.

— Това изобщо не е завещание — каза Майкъл.

— Дай да видя, синко — протегна ръка Джонас.

Майкъл му подаде съдържанието на дебелия плик.

То представляваше един лист хартия за писма, върху който бяха написани шест реда. Нямаше обръщение, нямаше подпис.

Джонас прочете съдържанието на листа и вдигна глава към Майкъл.

— Какво е това, по дяволите? Прилича ми на гатанка! — вътре в себе си беше очаквал, че в писмото на Филип ще има някаква информация за това, което беше разкрил в Япония.

— Не е гатанка, а предсмъртен стих — поклати глава Майкъл.

— Предсмъртен стих ли? — объркано примигна Джонас. — Като онези, които са писали лудите пилоти камикадзе преди полет?

Майкъл кимна с глава.

Джонас изсумтя и му подаде обратно листа.

— Ти си специалист по японските ритуали, ти ще кажеш… — промърмори той. — Какво означава „шинтай“?

Очите на Майкъл пробягаха по предсмъртните стихове на бащата.

— „Шинтай“ е символ на божествения дух, който според монасите обитава всеки шинтоистки храм — обясни той.

— Не знаех, че баща ти е бил шинтоист — вдигна вежди Джонас.

— Не е бил, такъв обаче беше моят учител Цуйо — отвърна Майкъл. — Спомням си, че при едно от посещенията на татко в Япония ние с Цуйо бяхме в шинтоисткия храм, превърнал се във втори дом за сенсея. Баща ми ни намери там и беше потресен. Каза, че чувства как храмът диша като живо и божествено създание… Монасите бяха много впечатлени от това, след като Цуйо им го преведе.

Джонас нетърпеливо размаха ръце.

— Но какво означават тези стихове, Майкъл? — прекъсна го той.

Майкъл стана и пристъпи към прозореца. От него се откриваше отлична гледка към безукорно поддържаните тревни площи и цветни градини на БЕМТ, оградени от петметрова бетонна стена с електронни сензори и сложни охранителни съоръжения. В момента тъкмо пускаха една от специално обучените немски овчарки в широката метър и половина полоса, очертана отсам оградата.

— Очевидно те са предназначени за мен — промърмори замислено той. — Но аз не мога да открия смисъла им.

— От това, което прочете, разбрах само две неща: става въпрос за сняг и бели чапли… — подхвърли Джонас. — Това не ти ли говори нещо?

— Не, нищо.

— Какво биха могли да символизират?

Майкъл сви рамене.

— Хайде, синко! — подкани го нетърпеливо Джонас. — Мисли!

— Добре — отвърна Майкъл, върна се на стола и прокара пръсти през косата си. — Снегът би могъл да означава чистота и святост на поставената цел… Или смъртта… В Япония бялото е цветът на траура.

— Друго? — нетърпеливо попита Джонас, заел се да записва разсъжденията му на лист хартия.

— Белите чапли… Символ на вечната любов, на божествената красота…

Джонас вдигна глава, писалката му остана насочена към листа.

— И това е всичко, така ли? Чистота, смърт, любов и красота?

— Да.

— Господи Исусе! — захвърли писалката Джонас. — Баща ти винаги си е падал по гатанките! Но ние нямаме време за тяхното разгадаване, момчето ми. И ще ти кажа защо — защото прогнозата ти излезе вярна. Нобуо Ямамото наистина се прибра в Япония заедно с цялата си делегация. Нашите дипломати са зашеметени — онези, дето ги видя в клуба „Елипс“…

Точно в полунощ ми предадоха спешно съобщение. Министър-председателят на Япония обявил, че дванадесет процента от новия бюджет на страната се отделят за отбранителни разходи. Това е нещо нечувано. От края на войната насам Япония е изразходвала за военни цели не повече от един процент от бюджета си. Даваш ли си сметка за драматичната промяна?

— Защо да е драматична? — погледна го Майкъл.

— Колкото повече средства отделят за отбрана японците, толкова по-малки ще бъдат нашите разходи.

— Но с това ще намалее и влиянието ни над тях възрази Джонас. — Ние сме тяхната могъща и блестяща броня, такива сме още от 45-а година насам. Финансовото осигуряване на отбранителната им мощ ги превърна в основен стълб на нашата далекоизточна политика. По дяволите, Майкъл! Има точки, в които Япония е на по-малко от сто мили от територията на Съветския съюз!

— Може би им е омръзнала ролята на основен стълб — отвърна Майкъл. — Както и ролята на американски слуга в Тихоокеанския регион.

— Да оставим моралната страна на въпроса за отбраната — въздъхна Джонас. — Но трябва да държим под внимание един друг, не по-малко важен въпрос — превъоръжаването на Япония. Повече от четиридесет години те упорито отказват да отделят средства за военни разходи. Все още помнят Хирошима и Нагасаки, не искат дори да чуят за навлизането на някой от американските атомни самолетоносачи в техни води.

Те се намесиха във Втората световна война поради своя агресивен милитаризъм и прекалени икономически амбиции. Получиха горчив урок, страната им беше на прага на унищожението. Мисля, че сега ще направят всичко възможно, за да се предпазят от втора подобна грешка.

Какво тогава трябва да мислим за новия им военен бюджет? И за очевидната им арогантност в икономическата област? Според мен японците бавно се настройват на онази опасна вълна, която ги накара да се намесят във войната преди четиридесет години.

— Ти се бориш с призраци — отбеляза Майкъл. — Изпадаш в паника, само защото Нобуо Ямамото и неговата делегация отказват да играят по американските правила.

— Майкъл — погледна го в очите Джонас. — От мен запомни, че една силна и независима Япония означава огромна опасност за света. Тези копелета наистина са луди. Обзела ги е манията да се избавят от зависимостта, която им налага вносът на петрол.

— Това е напълно разбираемо — сви рамене Майкъл. — И ние бихме се чувствали така, ако Господ ни беше запратил някъде из Тихия океан без никакви енергийни ресурси.

— Нещата не ми харесват — тръсна глава Джонас. — Това, което допреди шест месеца само се долавяше в неофициални изявления на техни държавници, днес изведнъж се превръща в официална линия на поведение.

— Изпрати ме там и аз ще…

— Заминаваш за Хаваите — прекъсна го Джонас. — Вече ти казах, че имаме известни подозрения във връзка със смъртта на баща ти. Човекът, който ни интересува, живее на остров Мауи, наричат го Ичимада Дебелака. Оябун, тоест главатар на бандата японски мафиоти на Хавайските острови, член на клана Таки. От хотела разбрахме, че вечерта, преди да бъде убит, баща ти се е обадил именно на Ичимада. Искам да разбера защо.

Джонас отвори една папка върху бюрото си и подаде на Майкъл четири фотографии.

— Това е шефът на Ичимада, оябунът на клана Таки — посочи той вълчата физиономия на първата снимка. — Казва се Масаши Таки, най-младият от тримата братя от тази фамилия. Баща им, Ватаро Таки, наскоро умря — пръстът му се плъзна към втората фотография. — По всеобщо мнение именно Ватаро е бил главният кръстник на Якудза. Бавно и систематично той е извел мафията от сферата на дребните изнудвания и хазарта, за да я превърне в могъщ икономически конгломерат с напълно законни делови интереси и участие в бизнеса.

Трябва да призная, че този Ватаро наистина е бил изключително умен човек. Първи сред оябуните на японския престъпен свят той се обявява срещу комунистическата зараза и от бунтовете в Кобе през 1948 година насам неизменно помага на полицията в борбата й с радикалните елементи.

Ръката на Джонас се насочи към третата снимка.

— Хироши, първородният син на Ватаро, умира малко след смъртта на кръстника при доста подозрителни обстоятелства. Според някои слухове убийството му е било организирано от Масаши, целта — по-бързо да се добере до властта. Други твърдят, че убийството е било извършено от тайнствената личност, известна с името Зиро. Никой не познава този човек, никой не го е виждал. Според мълвата той е „ронин“ — безскрупулен убиец, който действа в рамките на Якудза, но не се подчинява на нейните закони и чувство за дълг. За него се разказват легенди. Толкова многобройни и противоречиви, че голяма част от тях се приближават до света на фантастичното. Но клановете на Якудза им мярват. Дори и главатарите им потръпват от ужас при споменаването на името Зиро.

Майкъл почувства хладната тръпка, пробягала по гърба му при споменаването на това име, ЗИРО — отсъствието на закони; състоянието, при което уменията на боеца престават да действат. Нищо чудно, че в Якудза се страхуват от „ронин“ с подобно име.

Джонас постави последната снимка върху гладкия плот на бюрото.

— Остава ни Жожи, средният от тримата братя. Масаши вече е успял да го изхвърли от ръководството на клана Таки. Доведената дъщеря на Ватаро се казва Мичико Ямамото, но нея можем да забравим. Тя е доста по-възрастна от братята си, вече от години не се занимава с дейността на клана. Тук обаче трябва да подчертая, че баща ти положително е разполагал с по-богата информация. Не съм изненадан от този факт, той години наред е действал в онези среди. А както казват японците, когато съществува дълг, времето престава да тече…

Джонас извади дебела папка от бюрото си.

— Тук е всичко, от което се нуждаеш — билети, паспорт, японска виза, досието на Ичимада и клана Таки, карти на Мауи. Не ти се е случвало да ходиш там, нали? Истински рай, особено ако го сравняваш с някои други места. Лесно ще се ориентираш, опасност от объркване има само в непристъпните райони около Хана. Ти обаче ще бъдеш в Кахакулоа — на противоположната част на острова. Планински район, но достатъчно цивилизован…

Тук ще откриеш планове на имението на Ичимада, чертеж на системата му за сигурност, броя на служителите му и други подобни неща. Информацията е проверена, можеш да й се довериш напълно. На място ще решиш как да проникнеш вътре, защото той едва ли ще те покани. Не рискувай контакт извън чертите на имението, това е твърде опасно. Хората му са въоръжени и не се колебаят да стрелят първи… Съгласен ли си?

Майкъл кимна с глава.

— На летище Кахалуи ще те очаква джип. Запазена ти е стая в хотела. В тази папка има пет хиляди долара в брой, освен това в банка Дайво ти е открита текуща сметка.

Майкъл надникна във вътрешността на пакета.

— Спомена нещо за паспорт с японска виза…

— Не си мисли, че съм ти гледал на кафе — изсумтя Джонас. — Просто искам всичко да бъде наред.

— Добре — кимна Майкъл. — Ако наистина замина за Япония, ще се поразровя около Ямамото и неговите делови партньори. Все още имам доста приятели в Токио.

— Не искам да ми правиш услуги, Майкъл — вдигна ръце Джонас. — Моля те. Ще имаш предостатъчно работа, тъй като трябва да откриеш не само убиеца на баща ти, но и похитителите на Одри. Сега се налага да действаш на територията, на която е действал баща ти. Използвай опита му, придържай се към стъпките му. Съгласен ли си?

Майкъл отново насочи вниманието си към предсмъртните стихчета на баща си.

— Може би избързвам, но имам чувството, че това наистина е гатанка — промърмори той. — Нещо като изпит, на който ме подлага татко… — затвори очи, в съзнанието му проблесна нещо познато. Нещо, което беше казала Одри, докато разговаряха за миналото… — Чакай малко… Като деца ние с Одри попаднахме в снежна виелица… Одри искаше да бяга, но аз я задържах и изградих снежен заслон. Прегърнах я, сгушихме се в него и така дочакахме татко… После той каза, че заслонът ни е спасил живота…

— Помня това — кимна Джонас. — Той ми разкажа цялата случка, страшно много се гордееше с теб, синко… — сви рамене и добави: — Но не виждам връзката между това премеждие и предсмъртните му стихове.

— Има връзка… Да, има! Вали сняг… Не мога да ти обясня в момента… Чаплите призивно грачат и викат другарките си… — главата на Майкъл рязко се повдигна: — Това е! Не може да бъде нищо друго!

— Какво?

— Чаплите никога не призовават другарките си — развълнувано отвърна Майкъл. — Те призовават единствено своите семейства!

— И какво от това? — с недоумение го погледна Джонас.

„Виках, Майк, виках като луда, беше казала Одри. Мислех, че татко ще ме чуе, макар да беше чак в хижата… Помниш ли?“

И Майкъл си спомни.

Пръстът му се заби в писмото.

— Тук се крие само половината от загадката! — извика той. — Независимо какво е посланието на татко, тук лежи само част от него.

— Но къде, в името на бога, е останалата част? — безпомощно разпери ръце Джонас.

— У Одри.

— Какво?!

Джонас замалко не падна от стола си.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?!

— Нима не разбираш, чичо Сами? Ние сме чаплите — аз и Одри. И се викаме…

— Не разбирам.

— Тя спомена, че е получила пощенска картичка от татко.

— Виж какво, синко! Моите хора преровиха къщата от мазето до тавана! И не откриха нищо подобно!

— Значи е в нея — погледна го внимателно Майкъл. — Нима не разбираш? Вероятно затова е била отвлечена. За да й измъкнат информацията, получена от татко.

Джонас объркано замълча.

Майкъл сведе поглед към писмото на баща си, питайки се дали някой друг вече го е чел.

— Чичо Сами?

— Изправени сме пред огромен брой въпросителни, но това, което казваш, е напълно възможно — призна с въздишка Джонас.

— Кой би могъл да надзърне в това писмо?

— Много хора — поклати глава Джонас. — Но на практика не можем да идентифицираме никой от тях.

— По дяволите! — изруга Майкъл. — Трябва ми по-конкретна информация!

— Разбирам гнева ти, синко — погледна го смутено Джонас. — Но в момента нямам никаква представа кой и защо е отвлякъл сестра ти — пръстите му нервно забарабаниха по дървения плот на писалището. — Затова предпочитам да допусна най-лошото. Одри се намира в голяма опасност, времето ни е малко. Ако похитителят й знае, че тя притежава информация от Филип… — замълча и тихо добави: — После, разбира се, ще се насочат към теб…

— Трябва да я спасим! — изръмжа Майкъл. — Дори само защото никога не бих могъл да разбера посланието на татко без нея…

Джонас се извърна към прозореца. Слънцето се спускаше към хоризонта, златистите му лъчи заливаха просторния кабинет.

— Следвай инстинктите си, синко — най-накрая въздъхна той. — В момента те са нашето най-добро и, за съжаление, единствено оръжие.

Майкъл се изправи на крака.

— И още нещо — спря го Джонас. — Не подценявай оня тип Ичимада, нито пък другите японски гангстери, на които вероятно ще се натъкнеш. Те са груби и безцеремонни, убиват, без да им мига окото! Трябва да бъдеш нащрек още от мига, в който напуснеш самолета. Хората на Ичимада не пропускат нито пристигащите, нито заминаващите… Между другото, в жабката на джипа ще откриеш една „Берета“…

— Никакви пистолети! — отсече Майкъл.

— Но ти не можеш да се разхождаш на подобно място без оръжие! — възрази Джонас.

— Тогава ми намери една катана, гледай да е добра.

— Не мога да ти обещая, че ще бъде като онази, която ти подари баща ти.

— Това е невъзможно — съгласи се Майкъл. — Просто се постарай да намериш нещо добро.

Джонас се поколеба, после кимна с глава:

— Добре, ще се погрижа.

Стана на крака, протегна ръка, на лицето му се появи лека усмивка:

— Късмет, синко. Нека Бог ти помага.

— Виждам те.

Плясък на вода.

— Аз съм единственият, който може да те види.

Нов плясък.

Масаши се усмихна по посока на неясната сянка.

— Само аз зная кой си.

Зад гърба им повърхността на река Сумида се браздеше от стари търговски съдове. Скърцаха корита, цвъртяха плъхове, сивите им телца притичваха по дебелите въжета като акробати.

— Моят Зиро — засмя се той. Минаващо наблизо корабче хвърли отблясъци светлина към мястото на тайната им среща, напрегнатото лице на Масаши се мерна за миг в мрака. Усетил раздвижване срещу себе си, той измъкна късия нож „танто“ от канията на кръста си.

Острието следваше движението на Зиро. Преди да осъзнае грешката си, лявата му ръка изтръпна от парализиращ удар, ножът издрънча в краката му.

Пред очите му блесна ослепителната стомана на извадена катана.

— Ще ме убиеш ли? — попита Масаши. — Добре, карай! Да не мислиш, че ме е страх от теб?

Катаната се насочи към гърлото му. Масаши не отстъпи, ръцете му се стрелнаха нагоре и стиснаха острието в дланите си. За момент останаха неподвижни, всеки се стремеше да надделее. Въпреки предимството на Зиро, плоската стомана на сабята не мръдваше в силните ръце на Масаши.

— Нека другите се страхуват от теб, Зиро! — изплю се Масаши. — Ти добре знаеш какво ще ти се случи, ако ме нараниш! Ясно ти е, нали?

После мускулите му се отпуснаха, дланите му се разтвориха и сабята остана свободна. Зиро се поколеба за миг и му я подаде. Спечелил битката с убеждение вместо с умение или стратегия, Масаши вдигна катаната над главата си. Самотен лъч светлина блесна върху острието. Сякаш висеше в мрака и светеше със собствена светлина. Обработеното злато и сребро върху ръкохватката проблеснаха като ярка звезда в нощното небе.

Легендарната сабя на принц Ямато Такеру, символът на Джибан, душата на Япония.

— Ти я върна обратно — промълви Масаши.

Зиро се извърна настрана, сякаш да не гледа самодоволното изражение на лицето му.

— Ти не ми остави друг избор — промърмори той.

Масаши отмести очи от блестящото острие и кимна с глава.

— Да, това е вярно. Обажданията са редовни, Мичико те информира. Всеки ден разговаря с детето. „Дишам и съм добре“ — това казва тънкото гласче. Мичико знае. Детето ще бъде добре, докато спазваш споразумението ни и вършиш това, което ти казвам. Нещата ще останат така до момента, в който вече няма да имам нужда от теб и няма да се страхувам от Мичико — главата му бавно се поклати: — От всичко това има само една поука, драги Зиро. Властта е нещо изменчиво, временно и непостоянно. Всички в Якудза се страхуват от Мичико. Почти толкова, колкото от баща ми или от теб…

— От мен се страхуват, защото Ватаро Таки ме използваше да държа в подчинение останалите фамилии — отвърна Зиро.

— Баща ми те използваше да вселяваш страх в душите на враговете му. Той те използваше, за да ги парализира. Съвсем справедливо е аз, наследникът на неговия пост, също да се възползвам от твоите умения.

— Но след смъртта на Ватаро кланът Таки се промени — отбеляза Зиро. — Ти разрушаваш фамилията, твоята алчност и амбиция ще унищожат всичко създадено от баща ти.

— Баща ми беше старомоден човек — отвърна Масаши. — Упорито отказваше да признае, че онези времена са безвъзвратно отминали. Смъртта му беше милостив жест на провидението за всички нас.

— Не беше жест на провидението, още по-малко пък милостив — поклати глава Зиро. — Баща ти умря и адски мъки, смъртта му зарадва само най-злите му прагове — теб и Козо Шина. Именно Шина, вечният праг на баща ти, сега се радва и злорадства, защото знае, че скоро кланът Таки ще се раздира от алчност и противоречия. Лейтенантите ще изоставят своя оябун и ще започнат вражда помежду си — точно както воювахте вие, братята. Това ще отслаби фамилията и останалите кланове, държани под контрол благодарение стоманената воля на Ватаро, ще се нахвърлят върху вас.

— Фантазии — сви рамене Масаши. — Но дори в предсказанията ти да има известна истина, аз разполагам с теб, Зиро. Всеки, който дръзне да ми се противопостави, ще бъде унищожен!

— Като Хироши, нали? — попита Зиро. — Аз нямам нищо общо с грозното му убийство, но съм готов да се обзаложа, че ти имаш. Уби го Уде, твоят палач, нали? Хироши беше първородният син на Ватаро, той трябваше да наследи мястото на оябун. За разлика от Жожи той беше твърде силен, за да се справиш с него. Имаше авторитет сред лейтенантите, всички се вслушваха в думата му. Ако беше останал жив, той несъмнено щеше да бъде достоен оябун на клана Таки, щеше да продължи делото на Ватаро. Ето защо е трябвало да бъде елиминиран.

— Брат ми е мъртъв — нетърпеливо отвърна Масаши. — Има ли смисъл да разсъждаваме какво би сторил и как е изгубил живота си?

— Безпокоят ме кървавите следи — отвърна Зиро.

— Много забавно! — усмихна се Масаши, но в усмивката му липсваше веселост. — Особено, като се има предвид с какво си вадиш хляба!

— С нищо не си вадя хляба — мрачно отвърна Зиро. — По простата причина, че хляб е необходим на живите, а аз вече не съм такъв. Престанах да живея от момента, в който ти узурпира властта, от момента, в който ти ми отне най-скъпото.

Неясната фигура се обърна с гръб към Масаши.

— Някога аз бях изпълнител на волята на Ватаро Таки — тихо продължи Зиро. — На един велик мъж, който управляваше Якудза като никой друг. Да, вярно е, че получаваше огромни печалби от незаконни операции. Но за разлика от предишните оябуни той никога не ограбваше слабите и безпомощните. Голяма част от печалбата му се разпределяше сред най-бедните квартали на Токио. Той вярваше в обикновения човек и правеше всичко възможно да му помага.

Именно по тази причина отхвърли твоето искане за участие в бизнеса с наркотици. Наркотиците разрушават живота, а Ватаро Таки обичаше живота повече от всичко.

— Писна ми да слушам колко велик е бил баща ми! — троснато отвърна Масаши. — Той е мъртъв, сега оябун съм аз! И ще покажа на всички, които боготворяха Ватаро Таки, какво означава истинско величие! Той обърна гръб на огромните печалби, които носи търговията с наркотици. Печалби, които не могат да бъдат сравнявани с нищо друго! Сега обаче аз протягам ръка към тях. Скоро богатството на клана Таки далеч ще надхвърли това, което е събрал за цял живот вашият бог Ватаро!

Аз съм готов да поведа Япония към нова слава. Скоро всяко живо същество на земята ще се обърне с лице към Страната на изгряващото слънце и ще тръпне от благоговение пред нея!

— Ти си луд — обърна се Зиро. — Забравяш, че не си нищо повече от главатар на една престъпна организация.

— Млъкни, нищожество! — процеди през зъби Масаши. — Нямаш най-бледа представа дори за богатството и влиянието, които притежавам в момента!

— Ти ще разрушиш единственото нещо, което имаше значение в живота на Ватаро — клана Таки!

— Затваряй си устата! — кресна Масаши. — Ще говориш само когато аз ти разреша това! И ще вършиш това, което ти заповядам! Защо не успях да те открия миналата седмица?

— Бях зает.

— Това не влиза в уговорката ни! — отново кресна Масаши. — Ти трябва да си на мое разположение двадесет и четири часа в денонощието! Къде беше?

— Аз… аз не бях добре…

— Но сега май си се оправил! — втренчи се в него Масаши, умът му бързо съобразяваше. — Добре, това няма значение — рече той с далеч по-спокоен тон. — Научих, че Майкъл Дос е заминал за Хаваите, по-точно за Мауи.

— Какво ни интересува това? — попита Зиро.

— Прехванахме едно писмо на Филип Дос до сина му — отвърна Масаши. — Много сантиментално писмо, нещо като предаване на щафетата… Добър жест ма съдбата към нас. Пуснах писмото да продължи пътя си по простата причина, че за нас е много изгодно да знаем кой е наследникът на Филип Дос в цялата работа. Ти успя да ни върнеш свещената катана, но документът Катей все още го няма. Бас държа, че до него ще ни заведе именно синът на Дос… Този документ е от изключително значение, в него са очертани същността и стратегията на Джибан, цялата ни широко разклонена мрежа в средите на японския бизнес и държавната бюрокрация.

Отвън долетя протяжен вой от сирената на някаква баржа, в тясното, подобно на ковчег помещение нахлу „леда светлина. Зиро инстинктивно се дръпна в тъмния ъгъл. Масаши изчака заглъхването на дизеловия мотор и продължи:

— От всичко това следва, че твоят противник се нарича Майкъл Дос. Няма да се занимаваш с нищо друго, докато не решиш този проблем. Часът наближава. Още най-много две седмици. Програмата ми е напрегната, отлагане няма да има.

Зиро запази мълчание.

— Е? — изгледа го продължително Масаши.

— Ще сторя това, което искаш.

— Ще го сториш, разбира се — най-накрая се усмихна Масаши.

Ичимада Дебелака се задъхваше от горещина. Тук беше като в джунглата. Или като през август в Япония. Дърветата поглъщаха свежия въздух откъм океана. Дивите планини на Кахакулоа, които беше избрал за своята дейност, също си имаха своите недостатъци. Но той си даваше ясна сметка, че именно поради тези недостатъци можеше да работи на спокойствие.

В душен ден като този беше много важно да си напомня за добрата работа, която върши тук. Или за малката къщичка в Хана — на противоположния край на острова, изградена тайно и неизвестна на никого. Вземаше хеликоптера и отиваше там, когато напрежението ставаше непоносимо. В Хана, неговото последно убежище. Единици бяха хората, които знаеха за съществуването на тази къщичка. Ватаро Таки беше един от тях, но той е мъртъв. Сега за нея знаеха единствено двамата хавайци, които беше наел за издирването на документа Катей. Вече не рискуваше да споделя тайната си с никой от членовете на клана Таки.

Ичимада Дебелака дойде на Хавайските острови не по свое желание. Други на негово място положително биха харесали идеята да работят самостоятелно, да бъдат шефове на местния клон на организацията. Но те нямаха опита на Ичимада, не притежаваха неговия начин на мислене. Защото той приемаше като недостойна позицията на шеф на някакъв захвърлен сред океана остров, чувстваше се унижен и обиден. Което не означаваше, че не харесва Хаваите. Вече седем години живееше тук. Но за членовете на Якудза всяка страна извън Япония означаваше ад. Япония е страната на реалната власт, нищо друго нямаше значение.

Някога Ичимада Дебелака беше един от най-способните лейтенанти на клана Таки. Ватаро Таки оцени по достойнство неговата смелост й вярност, възнагради ги щедро. Но после започна да изгрява звездата на Масаши. Единствената задача на най-малкия син беше да отстрани от ръководството на клана всеки, който притежаваше авторитет и влияние. В случая с Ичимада обаче му се наложи да поработи доста. Успя едва когато подкрепи фалшивите си обвинения срещу Дебелака с изкусно подхвърлени в дома му доказателства.

Оттогава насам Ичимада беше без малкия пръст на дясната си ръка. Подозираше, че той все още се пази в шишенце с формалин някъде из къщата на Таки. Беше го отсякъл сам, със собствения си нож. За грях, който не беше извършил; заради фалшивите обвинения на Масаши.

Седнал срещу Ватаро, на противоположния край на дългата маса, той се поклони и му подаде кутрето си, увито в чисто бяло парцалче. Ватаро сведе глава и го прие. Това беше преди седем години, в Токио. Другата част от наказанието му беше да напусне Япония и да замине в изгнание на Хаваите.

Днес младите членове на Якудза първо си слагат инжекция новокаин, а после предприемат каквото и да било с ножа си, помисли Ичимада. Докато той самият беше от старата школа. Най-важното нещо в живота му бяха честта и «гири». И най-тежкото. Това, което Ватаро Таки — неговият оябун, беше поискал от него, се наричаше «гири». Заради «гири» Ичимада отряза кутрето си. Сега обаче оябун беше Масаши, а към него Ичимада не изпитваше никакво чувство на дълг. По-скоро обратното. Сърцето му пламтеше от жажда за отмъщение, изтеклите години не успяха да потушат този пожар.

Ето защо, когато Масаши изпрати сигнал, че американец на име Филип Дос се намира в Мауи и този американец притежава нещо, което принадлежи на Масаши и той иска да си го получи обратно на всяка цена, Дебелака започна да крои свои собствени планове. Прие да изпълни заповедта, но възнамеряваше да го стори не за Масаши, а за своя изгода.

Масаши ясно му даде да разбере, че за него документът Катей наистина е безценен. Ичимада обаче нямаше никаква представа за съдържанието на този документ. Беше сигурен само в едно — получи ли го, той ще бъде в състояние да преговаря за края на изгнанието си в Хаваите и завръщането си в Япония. Масаши толкова много искаше да получи обратно документа Катей, че Дебелака видя шанса си не само да се върне обратно, но и да получи за управление някое от подразделенията на клана.

Това възнамеряваше да стори Ичимада Дебелака и именно с тази цел нае двамата хавайци. Те трябваше да открият Филип Дос и да му го доведат.

Но стана така, че Филип Дос катастрофира и изгоря жив. Преди това обаче той се обади на Ичимада.

— Зная кой сте, зная за кого работите — беше казал американецът. — Зная, че ще постъпите правилно. В крайна сметка и двамата обичахме Ватаро Таки, нали? Ако все още сте верен на старите принципи, вие непременно ще откриете сина ми. Попитайте го дали помни «шинтай». На рецепцията на хотел «Хайят» в Каанапали съм оставил ключ на негово име. Майкъл Дос. Този ключ отваря един багажник на летището.

— Какво?! — беше зяпнал от изненада Ичимада. И през ум не му беше минавало, че обектът на неговото преследване ще реши сам да му позвъни по телефона. — За какво говорите? — но оттатък вече бяха прекъснали връзката.

Оттогава насам Дебелака непрекъснато се питаше какво е заключено на летището. Междувременно се обади Масаши и му каза да очаква Уде. Тази новина накара Ичимада да изпадне в паника. Извика хавайците и им нареди да намерят ключа за багажника и да му го донесат. Какво има там, по дяволите? Документът Катей? Какво общо има тук «шинтай»?

Качи се в колата и подкара към летището да посрещне Уде. Оказа се, че гигантът също е вървял по следите на Филип Дос, пристигането му на Хаваите едва ли беше свързано само с намирането на документа Катей. Ледени пръсти стиснаха гърлото на Ичимада Дебелака. Масаши разполагаше с куп хора, които би могъл да изпрати тук. Но изборът на Уде, палача на клана, беше твърде многозначителен. Дали двамата хавайци не са проговорили? Постъпи глупаво, като им се довери, но просто нямаше друг избор. Ако искаше някога да напусне своя райски затвор, той беше длъжен да открие документа Катей. Реши да накаже хавайците веднага след като се освободи от Уде.

Но сега най-главното беше да се справи с убиеца. Така, както се очертаваха нещата, най-важното в момента беше не да прибере документа Катей, а по-скоро да остане жив, за да може да се възползва от него.

Уде беше от новата генерация. В Токио такива като него посещаваха европейските ресторанти, обличаха се като «гайжин» и гледаха да докопат някоя от русокосите красавици, които се тъпчеха с хамбургери из новооткритите американски закусвални. То си му личи, помисли си Ичимада, спрял поглед на едрата фигура на Уде. Изписано е на лицето му. Лице на европеец.

«Не се страхувам от този човек, мислеше Ичимада. Нямам причини за това. Уде употребява опиати, а наркоманите неизбежно стават небрежни. Главното е да не предприемам никакви подозрителни действия, за да не му давам поводи.»

Двамата се намираха в долния край на имението на Ичимада. Няколко акра поляни, които са били използвани за отглеждане на добитък в продължение на десетилетия. Коне, крави, мухи и почти нищо повече. Уде прекоси скалистото хълмче и отново стъпи на пасбището. Дебелака пуфтеше на две крачки зад него и се стараеше да не изостава. Много му харесваше да играе ролята на затлъстял тъпак. Колкото повече успее да притъпи вниманието на Уде, толкова по-добре.

Уде започна да се провира сред лениво преживящото стадо. Огромните кафяви очи го гледаха равнодушно и тъпо, опашките механично се размахваха да прогонят едрите конски мухи. Очите на Уде обаче не гледаха добитъка, те бяха сведени надолу, в краката му.

Внимателно заобикаляше големите като торта кафяви купчини на говеждите изпражнения. Някои бяха блестящи и още топли, други — изсъхнали и потъмнели, полускрити в сочната трева. Очите му търсеха онези, които бяха в среден стадий на разложение. С кора отгоре, но още меки във вътрешността. Именно те бяха най-подходящата хранителна среда за гъбата. Не за всички гъби, а само за една. Специален сорт. Онази, която обичаше да яде Уде. Онази, която превръщаше небето в алени пламъци и променяше света.

Именно заради гъбите тръгна Уде по просторното пасбище в имението на Ичимада. Нежни бели растения с подобни на копчета кафеникави главички, които растяха по няколко накуп върху биволските изпражнения. Откри първата купчинка и бавно коленичи. Щракна джобното си ножче и внимателно отдели главичките от чуканчетата. Обряза ги отдолу, сложи ги в устата си и задъвка.

Само след няколко секунди усети промяната. Чувстваше как кръвта пулсира във вените му, слабините му се стегнаха. Нежните струни на «самисен» звъннаха под деликатните пръсти на красива гейша, времето спря.

Продължи да върви, започна да си тананика. Рефрен на някаква модерна песничка, останал в съзнанието му по неизвестни причини вече повече от година. Звуците излитаха от устата му и увисваха във въздуха като утринни изпарения. Вибрациите звънваха и умираха, спускайки се бавно надолу. Като късчета стъкло върху покрит с плочки под.

Слънчевите лъчи обливаха тялото му. Приличаха на някаква нежна и ефирна материя, която полепваше по кожата и бавно я загряваше Уде наведе глава и смъкна черното си поло.

Сини, зелени и черни феникси с двойни глави надничаха иззад алена клада. Широко разтворените им криле помръдваха като живи, главите се взираха една в друга. Под кладата помръдваше и се увиваше тялото на голяма змия, опашката й чезнеше сред камъни и зеленина. Устата й с два остри зъба беше широко отворена, окото й блестеше като скъпоценен камък, раздвоеното езиче се стрелваше навън и навътре.

Гол до кръста, Уде позволи на «ирезуми» — традиционната татуировка на Якудза, да танцува в такт с помръдването на огромните му мускули. Гледайки тези мускули, той винаги си спомняше за Масаши Таки. Най-малкият брат беше луд на тема физическа подготовка. Двамата често тренираха заедно, упражненията им траеха часове. След тях дори могъщото тяло на Уде тръпнеше от умора. Тогава се плашеше от Масаши. Уде — човекът, който не се плашеше от нищо на този свят.

Прекратяваше упражненията и гледаше как Масаши продължава, а потта струи от стегнатото му като струна тяло. В такива мигове искрено вярваше, че Масаши Таки е свръхчовек, обладаващ силата и издръжливостта на дузина професионални борци.

Когато Масаши най-сетне приключваше, двамата стъпваха на рогозките в залата и хващаха дългите саби. Оябунът обичаше да практикува «кендо», беше направо страхотен. Уде с мъка му партнираше, обземаше го чувството, че с всеки удар Масаши става все по-силен и по-опасен. На такъв човек никой не можеше да устои.

Крачещ през поляната, Уде почувства как пяната на океанския прибой започва да капе от устата му. Весело се засмя, после нещо изломоти. След няколко дълги секунди си даде сметка, че говори на Ичимада Дебелака.

— Можеш да ми повярваш, че документът Катей е всичко! — казваше той, думите долитаха до слуха му някъде отстрани.

— Зная само това, което ми е заповядал Масаши — отвърна Ичимада.

— Филип Дос е бил тук — продължи Уде, без да му обръща внимание. — Филип Дос открадна документа Катей. А после някой му помогна да избяга тук, нали? В Япония успя да ми се изплъзне. После се появи в Мауи и изведнъж взеха, че го убиха. Това не сторих аз, не го стори никой от служителите на Масаши Таки. Тогава кой, Ичимада? Ти си тук дълго време, познаваш всички и всичко — измъкна от джоба си снимката на Майкъл Дос и я тикна под носа на Дебелака: — Виждал ли си този човек? Това е Майкъл, синът на Филип Дос. Виждал ли си го тук?

— Не — поклати глава Ичимада, поразен от приликата между баща и син. — Майкъл Дос не е идвал в Мауи.

— Сигурен ли си? Може би Дос е предал на сина си документа Катей!

— Този човек никога не е идвал на островите.

Зениците на Уде бяха неестествено разширени, от устата му се изтръгна дрезгав смях.

— А може би ти просто не си в състояние да го откриеш, а? — попита със заплашителен глас той. — Доколкото си спомням, ти беше изпратен тук заради некомпетентност, нали?

— Не е изминал още ден, откакто си тук, а вече мислиш, че всичко ти е известно — отвърна Ичимада. Каза го спокойно, но вътрешно беше жилнат. Не обичаше да му се напомнят обстоятелствата, запратили го на този далечен остров.

— Седем години! — подигравателно проточи Уде.

— Ако аз бях тук цели седем години, вече да съм създал такъв клан, че старците у дома щяха да позеленеят от яд! Дори бих се изкушил да открия документа Катей и да го задържа за себе си! — усмивката му стана още по-широка и по-гадна: — Но ти си прекалено глупав, за да се сетиш за такава възможност. Нали така, Ичимада?

Ичимада Дебелака благоразумно премълча. Даваше си сметка, че Уде го провокира, опитва се да открие някакво чувство за вина. Напълно възможно е информацията на хавайците да е станала достояние на Масаши и той вече да го подозира. Но без доказателства няма да предприеме нищо. Защото тук става въпрос за чест и именно тази чест предпазва за момента Ичимада. Масаши трябва да има основателна причина, за да го прогони от Хаваите. И именно с тази цел Уде е тук. Да намери причината. Масаши си дава сметка, че задачата е трудна и затова е пратил Уде, а не някой друг. Сега целта на палача е да го провокира с надеждата Ичимада да изгуби търпение и да се нахвърли върху него. Естествено, за да може да го ликвидира под претекста за самозащита. Едва ли някой от клана на островите ще посмее да изрази протест срещу подобна операция. «Значи трябва да запазя спокойствие на всяка цена», каза си Ичимада Дебелака.

— Не ти се сърдя, че не искаш да говориш по този въпрос — продължаваше Уде. — На твое място и аз бих постъпил така. Но за разлика от теб положително щях да се възползвам по най-добрия начин от своето изгнание. Щях да отхвърля господството на Токио. Тази земя е свободна, част от Съединените щати. Те не знаят какви са целите ни. Територията е богата, девствена. Узряла и готова да бъде усвоена. Тук човек може да си създаде не само авторитет, но и огромно състояние.

Лицето на Уде окаменя, очите му се впиха в Ичимада:

— Ти си познавал Филип Дос, нали?

Ето защо Масаши го е изпратил да ме притиска, въздъхна вътрешно Ичимада. Подозира, че Дос е направил опит да установи контакт с мен. Трябва много да внимавам!

— И двамата познавахме Ватаро Таки — предпазливо отвърна той.

Светът на Уде преливаше от ярки цветове, всичко блестеше.

— Искам документа Катей — тръсна глава той. — Масаши Таки ти е заповядал да го откриеш. Ако не го получа, ще стигна до заключението, че не искаш да ми го предадеш.

Ичимада очакваше подобно развитие на разговора и беше готов.

— Аз съм верен на клана Таки — твърдо изрече той. — Масаши може да бъде спокоен. Все още работя по въпроса с документа Катей. Не съм спрял от момента, в който Филип Дос беше убит. Установих, че документът не е бил у него в момента на катастрофата. Сега проверявам всички места, които е посещавал — Дебелака усети как тънка струйка пот се плъзга по слепоочието му и потръпна от гняв. Уде се втренчи в нея с интереса, с който природоизпитателят разглежда рядък вид пеперуда.

— Лично ли се занимаваш с този въпрос? — попита гигантът, без да отделя поглед от лицето на Ичимада.

— Разбира се — отвърна онзи, опитвайки се да върви една крачка пред противника и питайки се дали Уде изобщо знае за съществуването на двамата хавайци.

— Не бих посмял да поверя на никого подобна деликатна операция.

— Имаш славата, че рядко си цапаш дебелите пръсти — отбеляза Уде, после отметна тава и избухна в гръмогласен смях: — Между другото, скоро видях пръстчето, което ти липсва… Беше в някакво шишенце, пълно с кафява течност.

— Гири — въздъхна Ичимада Дебелака, запазил спокойствие с цената на доста усилия. — Но това е концепция, която японците като теб вече не разбират, нали?

В очите на Уде проблесна гневен пламък.

— Имам пълномощия да реша въпроса както намеря за добре! — заплашително изръмжа той. — Ако не получа документа Катей в рамките на четиридесет и осем часа, ти ще умреш, Ичимада!

Дебелака го гледаше както се гледа луд.

— Съветвам те да вземеш необходимите мерки — продължи Уде и наведе глава, сякаш се ослушваше. — Я чуй! Струва ми се, че долавям как животът ти вече започва да отмерва последните си тактове…

Ичимада Дебелака стисна зъби и се остави на вълните налудничав смях, които го заляха.

«А Бас» блестеше в златнозелена неонова светлина.

— Сякаш сме в аквариум — отбеляза Жожи Таки.

— Нощта има хиляда очи — подхвърли Шозо, цитирайки фраза от стар американски филм. — И всяко едно от тях е тук.

Нощното заведение беше обзаведено в стил, който би могъл да се характеризира като «минималистичен шик». В него се влизаше по стръмна стълба, започваща направо от претъпкания с хора тротоар. Блестящо лакираните сиви и черни масички бяха пръснати около прозрачен подиум, изпъстрен с блуждаещи светлинки. Ако посетителят си направи труда да се вгледа в него, той с учудване ще установи, че отдолу има още едно заведение, над главата му — трето. Барът беше на няколко нива, осветен от извиващи се като змии разноцветни неонови тръби.

Край стените, облицовани с акустичен материал от неизвестно качество и с неопределен цвят, бяха подредени сепаретата. Таванът отгоре беше на странни дупки, запълнени с разноцветни прожектори. Те постоянно се въртяха и създаваха впечатление, че човек се намира в стомаха на огромно чудовище, задрямало в процес на храносмилане.

Приликите с анатомията се подчертаваха още повече от полуголите момичета, които тичаха между масите с табли в ръце. Бялата им плът проблясваше на разноцветната светлина и човек оставаше с чувството, че се намира в кланица, задръстена от одрани и окачени на куки животински трупове.

Още преди много години Жожи престана да се учудва на факта, че мъжете се привличат от подобен тип механична сексуалност. Може би в днешните модерни времена тя все пак беше за предпочитане пред никаква…

За миг си спомни за Кико, която остана да очаква завръщането му с търпението на Буда. После тръсна глава и насочи цялото си внимание към предстоящата среща.

На прага се появи Масаши. Спря на място и внимателно се зае да изследва вътрешността на заведението. Винаги правеше така — влизаше, независимо къде, спираше на вратата и се оглеждаше. Никога не пристъпваше навътре, преди да е запечатал обстановката в съзнанието си.

Беше облечен в черен костюм на райета, риза в перленосив цвят и бяла копринена вратовръзка. Ръкавелите му бяха от солидно злато, също като халката на пръста му.

Човекът, който го придружаваше, беше непознат за Жожи. Възрастен член на Якудза с умни, малко уморени очи.

Масаши видя Жожи и Шозо и бавно започна да си пробива път към масата им. Придружителят му остана до вратата. Деликатен намек за Жожи, че разговорът трябва да се проведе на четири очи. Поклониха се един на друг, после Жожи направи знак на Шозо да се оттегли. Поръчаха си напитки.

На малкия подиум се извиваше тялото на млад японец с широки черни очила, който пееше популярен хит на плейбек, акомпаниментът се лееше от многобройни, висящи от тавана високоговорители. Цветомузиката хвърляше причудливи отражения върху непрозрачните стъкла на очилата му.

— Обожавам точността — рече Масаши. — Точният човек е солиден човек.

Келнерката постави чашите им на масата. Мъжете от околните маси, всички с черни очила като певеца на подиума, не пропуснаха възможността да огледат всеки сантиметър от оголената й плът.

— Поисках тази среща, защото останах с впечатлението, че отстраняването ти от клана Таки не беше справедливо — продължи Масаши и отпи едра глътка уиски «Сънтъри». Безпогрешно разпознати като членове на Якудза, двамата братя получиха чисти и силни напитки вместо обичайните за подобни заведения разводнени коктейли.

— Искам между нас да няма никакви недоразумения — тръсна глава Масаши. — Единственото ми желание е да запазя величието и мощта на клана Таки. За тази цел съм готов да сторя всичко.

— Оценявам твоето откровение — отвърна Жожи и леко се поотпусна. — Аз също бих желал да изясним своите отношения. Няма никакви причини за напрежение между нас.

— Много добре — кимна Масаши. — Парите са много, ще стигнат за всички.

— Разбира се — отвърна Жожи. — Само хора без чувство за чест могат да изпитват неприязън един към друг. Хора, които обитават един по-недостоен свят от нашия, нали? — засмя се, вдигна чашата си и се чукна с Масаши.

— Ние сме от особено потекло, Жожи-сан — започна Масаши. — Нашият баща беше обикновен фермер, който отглеждаше портокали. Липсваше му благородна кръв, висшето общество отказваше дори да го погледне. Но виж какви сме ние, неговите наследници. Притежаваме огромни богатства, правим много пари, контролираме все по-голяма част от тази страна. При Нас идват за съвет президентите на най-големите концерни, висши правителствени чиновници, дори членове на кабинета… Но какво, в крайна сметка, ни носи това? Тук всички сме натъпкани като сардели, в тази страна няма дори сантиметър свободна площ… Докато в Америка всеки, дори и обикновеният фермер, може да си купи самостоятелен дом и поне един акър собствена земя. Цял акър, Жожи-сан! Можеш ли да си го представиш? Колко колиби ще натъпчем ние на един акър земя, колко семейства ще заселим върху него? В Япония вече няма значение колко пари притежава човек. Защото бедни и богати, просяци и аристократи, всички ние страдаме от липсата на пространство. Живеем като насекоми и буквално се катерим върху главите на съседите си!

Гневът в гласа на Масаши накара Жожи да го погледне с неприкрит интерес. Слушаше внимателно. Не само думите на брат си, но и интонацията му. Тук несъмнено присъстваше горчивина, дълбока и разяждаща корозия, надхвърляща всяка обикновена човешка философия. Мазохистичното подводно течение на самоомразата. Това напълно съвпадаше със спомените от детството им. Масаши беше галеното малко братче — своенравно, упорито, трудно за възпитание дете. Дете, което от малко е започнало да се дразни от вниманието, което му се оказва.

— Наистина ли мразиш толкова силно родината ни? — попита Жожи. — Просто не мога да повярвам на ушите си! Нали тук сме родени, тук сме отраснали?

— Глупости! — троснато отвърна Масаши. — Но какво друго мога да очаквам от теб? Ти винаги си бил притеснителен и срамежлив, това е най-големият ти недостатък! Никога няма да разбереш, че единственият път към величието на Япония в този атомен век е разширяването на собствените й граници.

— Величието на Япония е в сърцата ни — там, където гори пламенният дух на дедите ни. То е в нашето съзнание, където носим свещения спомен на историята!

— Япония се възстанови от руините — отвърна Масаши. — Но това е всичко, което народът ни може да стори. Оттук нататък величието зависи единствено от онези, които виждат пътя напред — пресуши чашата си и добави: — Винаги говоря истината, а човек често не иска да я чува.

— Значи истината, а? — вдигна шава Жожи и махна с ръка по посока на заведението. — Тогава трябва да гледаш тези нещастници наоколо, братко. Нали измежду тях набираш новите си попълнения? Идват тук да си пълнят очите, висят цяла нощ, а после се прибират у дома да мастурбират! — от гърлото му се откъсна звук на дълбоко отвращение. — Какво истинско има в това да надничаш под полата на жена, която е оставила бельото си в гардероба, за да изкара някоя йена?

Келнерката се наведе да прибере празните чаши от масата и да ги замени с пълни. Певецът продължаваше да се дере на подиума.

— Послушай малко този буламач — продължи Жожи. — Твоите нови попълнения го слушат с часове. Нима мислиш, че ги е грижа за «хайку», великото поетично наследство на тази страна? Не, братко. Те отдавна са изгубили връзка с миналото, с всичко, което прави Япония велика страна… «Стоим и се гледаме с часове, в очите ни има сълзи»… — подигравателно повтори думите на песента той, имитирайки очилатия певец. — Пълна безсмислица! Също като серийно произвежданото насилие в киното, на което публиката се радва, тропа с крака и иска още! Като направените по един калъп гротескни телевизионни програми, които проповядват същото насилие! Защо е всичко това? Защото ни манипулират. Гъделичкат долните вкусове на широката публика, но внимават никога да не предизвикват истински чувства у нея. Такива, каквито са гневът и отвращението. В измамния електронен свят няма място за подобни емоции. Неговият бизнес е чиста фантазия.

Жожи си даваше сметка, че говори прекалено много, усещаше втренчения поглед на брат си, но вече не можеше да се спре. В стомаха му нарастваше топката на гнева, имаше чувството, че се е заразил от гнева на Масаши.

— Твоите нови попълнения в клана нямат чувство за чест, нямат усет към традициите. Знаеш ли защо? Защото са израснали под влиянието на електронните боклуци. Манипулират ги от момента на раждането им, заедно с първата глътка майчина кърма! И те вече знаят какво значи манипулация. Манипулират както околните, така и самите себе си! — ръката на Жожи отново описа широк кръг: — Виж им забавленията. Трябва им силна и продължителна обработка, за да реагират на каквото и да било. Духът им е груб и омаломощен. Единственото им знаме е екстремизмът. Само той притежава достатъчно мощ да ги изтръгне от тъпото равнодушие. Всичко останало посрещат с нечуващи уши и невиждащ взор.

— Екстремизмът често се възприема погрешно — отбеляза Масаши и се приведе напред. — Но днес именно екстремизмът и само той може да изтръгне Япония от лапите на омразните чужденци! Ако не беше толкова чувствителен и слаб, ти несъмнено щеше да прозреш тази истина! Татко също не успя да я прозре. Единствената му заслуга е, че все пак успя да противопостави на руснаците могъществото на клана Таки!

— Как можеш да говориш така за нашия дълбоко уважаван баща? — ахна Жожи.

— Говоря истината — отсече Масаши. — Аз съм единственият човек в нашите среди, който има смелостта да го стори. Както винаги…

Не се е променил, въздъхна разочаровано Жожи. Радостната възбуда от началото на разговора бързо го напусна. Даде си сметка за безсмислието на тази среща. Масаши не се е променил нито на йота, все така презираше традицията. Нали именно той се обяви срещу нея на общото събрание на клана? Нали именно той твърдеше, че отличителните качества на Якудза — чувството за чест и дълг — вече са остарели и трябва да бъдат забравени? «Наближаваме третото хилядолетие на човешката история, казваше той. Ако Якудза възнамерява да оцелее през следващия век, тя трябва рязко да разшири своите сфери на влияние.

И днес, както векове наред, ние си оставаме една локална организация. Не сме направили нищо да подобрим своето положение. Стоим там, където са стояли нашите дядовци.

Но светът върви напред, при това бързо и стремително. Ние трябва да търсим нови хоризонти, ако искаме да оцелеем. Якудза трябва да върши това, което върши правителството на Япония — да излезе на международната арена и да конкурира сродните си организации.»

Но излизането на международната арена изисква огромни капитали. Единственият сигурен начин за тяхното натрупване си остава търговията с наркотици. Ватаро Таки беше категорично против подобна дейност и всички приемаха неговото становище.

Но после Ватаро обяви оттеглянето си и Масаши незабавно се възползва от това. Направи крачката към двадесет и първия век. Векът на термоядрените кошмари и неограничената власт на електронните сурогати.

Жожи твърдо вярваше, че трупането на нечестна печалба трябва да се остави в ръцете на също така безчестни бизнесмени. Именно честта отличаваше Якудза от тях. Тя превръщаше организацията в нещо по-специално, тя беше нейната връзка с историческото величие на страната. С великолепието на самурайския дух. Масаши без съмнение ще умре от смях, ако чуе подобно определение. Но наследствеността и придържането към традицията са единствените предпазни средства срещу загниването, обхванало целия обществен живот. И тук лежи разликата между нас…

Но Жожи грешеше. Не насилието от екрана беше осакатило духа на новото поколение. Това сториха пак електронните медии, но посредством убийството на миналото, извършено пред милиони зрители. Според кредото на тези медии историческото минало на страната е толкова малотрайна стока, колкото и модното ревю, показано предишната седмица.

— Младите и неопитните трудно стигат до познанието — промълви той. — Твоите нови попълнения не могат да избягат от ограничеността на знанията, която им предлага съвременният живот. От тях никой нищо не може да научи. Просто защото са закърмени с боклук.

— Пак ли поставяш под въпрос моите методи? — вдигна вежди Масаши. — Ние с теб нямаме различия в оценката на положението. Но подходът ни към намиране на изход е различен.

— И какъв е твоят подход? — попита Жожи.

— Широк съюз — отвърна Масаши. — Между Якудза, деловите среди и правителството.

Жожи се разсмя, убеден, че брат му е замаян от силното питие.

— Кой ти пълни главата с подобни глупости? — извика той. — Якудза е престъпна организация, която никога не се е вмествала в рамките на гражданското общество. Ние сме това, което сме, именно защото сме извън закона. Никога не бихме оцелели в строго канонизираното общество на Япония!

— Някога това беше вярно — поклати глава Масаши. — Но днес вече не е. Днес Якудза безпроблемно може да се влее в обществения живот.

— Невъзможно! — извика Жожи, отказвайки да повярва на ушите си. — Ние сме престъпници! На нас винаги ще се гледа с подозрение, особено от страна на управляващите. Това не може да се промени!

— Аз мога да го променя и вече го правя — отвърна Масаши. — Вече съм на път да измъкна клана Таки от страната на сенките. На първо време възнамерявам да запозная обществеността с героичната дейност на клана по време на войната. Всички трябва да узнаят за борбата ни срещу агентите на КГБ. Освен това ще засиля участието ни в дейността на «Ямамото Хеви Индъстриз». Заедно с Нобуо Ямамото имаме планове за няколко съвместни проекта, които ще бъдат осъществени с прякото участие на клана. Скоро ще бъдем стабилна и законна организация, редом с най-утвърдените корпорации на Япония.

— Не се чуваш какво говориш — поклати глава Жожи. — Бизнесмените и бюрократите, с които търсиш съюз, презрително ще ти се изплюят в лицето. Те по-скоро ще си направят сепуку, отколкото да ни пуснат в своя двор! Самозаблудата ти би била смешна, ако не беше толкова тъжна!

— Достатъчно! — кресна Масаши. Гласът му беше толкова силен, че заглуши музиката и няколко глави се извърнаха в тяхна посока.

Но Жожи нямаше намерение да спира.

— Нима не виждаш, че твоите нови попълнения ще донесат нещастие на Якудза? — попита той. — Те са неуправляеми, защото са забравили своите корени. Без повелите на дълга те не стават за нищо, никой оябун не би посмял да им се довери. Те не могат да бъдат дисциплинирани, просто защото вярват само в анархията. Ако мислиш другояче, значи си глупак и не заслужаваш да ръководиш клана Таки!

Масаши рязко се приведе напред и сграбчи ризата на Жожи. Чашите отлетяха от масата и се пръснаха на пода. Двама от охраната на заведението тръгнаха към масата, но бяха спрени от Шозо и бодигарда на Масаши с уморените очи.

— Виж какво! — просъска Масаши. — Може и да си ми брат, но това не означава, че ще търпя подобни обиди! Аз съм оябун на клана Таки! Изпитах съжаление към теб и възнамерявах да ти предложа едно добро място в нашите структури. Но за това вече и дума не може да става. Ти си същият като татко. Разсъждаваш старомодно, със столетия назад. Не искам да имам нищо общо с теб, чуваш ли? А сега ставай и се махай от очите ми, нещастен слабак!

Уде откри двамата хавайци да пият бира в една от кръчмите на Вайлуку. Не беше трудно, тъй като още преди разговора на пасбището успя да сложи подслушвателно устройство на частния телефон на Ичимада Дебелака. После просто го сплаши до такава степен, че естествената реакция на домакина беше да хване слушалката. Устройството беше от модела ТН-5000 на компанията «Фуджицу», последно достижение на техниката. С помощта на микрочип от типа «РОМ», то регистрираше и съхраняваше всички импулси, които преминаваха през «майката» на безжичния апарат. Макар и току-що пристигнал на Хаваите, Уде имаше връзки навсякъде и никак не му беше трудно да открие името и адреса на съответния телефонен абонат.

Седна в близост до вратата и завъртя стола си така, че да ги наблюдава, без да бие на очи. Беше ги засякъл в момента, в който двамата се качваха в микробуса си, и подкара след тях.

Поръча си газирана вода. Никога през живота си не беше докосвал тютюн или алкохол, единствената му слабост беше гъбата. Погледна към хавайците и се усмихна. Тези бяха от щастливата порода, наслаждаваха се на живота и бяха доволни от това, което получават.

Чакането му даде възможност да разсъждава на спокойствие, главно за човека, когото наричаха Ичимада Дебелака. В много отношения той приличаше на собствения му баща. Всезнайко, който е толкова сигурен в себе си, че не вижда дори юмрука, размахан пред лицето му. Такива се мислят за център на света, държат миналото в ръцете си и го размахват като знаме.

Миналото, присви устни Уде. Миналото не означава нищо. То е бреме, което цял живот ти тегне на гърба. Но Уде не беше от тази порода, той предпочиташе да гледа напред, към светлото бъдеще. Именно то раздвижваше кръвта в жилите му, за късче от него беше готов на всичко.

Сега трябваше да разбере каква е задачата на тези двама хавайци. Не повярва нито дума от историята на Дебелака, просто не можеше да си го позволи. Страхът наистина има своите предимства, както обичаше да подчертава Масаши Таки. Същевременно обаче той беше причината, която превръща в лъжец дори и най-честния човек. Обикновено ти се казва това, което искаш да чуеш. Ето защо Уде предпочете да почерпи вода направо от извора.

На двамата хавайци скоро им омръзна да се наливат с бира. За сравнително кратко време успяха да погълнат такова количество от пенливата течност, че впечатлиха дори Уде, който навремето познаваше немалко хора — бъчви.

Нямаше никакви проблеми с проследяването им, тъй като онези мислеха единствено как да се снабдят с по някоя мадама. Пипнаха две в друга кръчма, там също ги познаваха добре. Уде остана да чака отвън. Нямаше нужда да слиза от колата, от мястото си зад волана виждаше всичко през широко отворената врата.

Не след дълго двете двойки излязоха и се насочиха към микробуса. Оказа се, че братята живеят в Кахуиуи, непосредствено до летището. Над главата на Уде непрекъснато прелитаха самолети, свистенето на двигателите беше част от постоянната характеристика на квартала.

Възнамеряваше да чака, докато хавайците останат сами. После изведнъж тръсна глава. Какво толкова, по дяволите! Ичимада Дебелака го подхлъзна и започна да увърта, въпреки че беше предупреден да не прави това. Колкото по-бързо свърши тук, толкова по-скоро ще си получи заслуженото Дебелака. Уде страшно много искаше да бъде с оябуна си, когато това стане, но знаеше, че просто няма начин. Представи си мутрата на Ичимада в този момент, от устните му се изтръгна заплашителен смях. Знаеше, че има моменти, в които сънищата са за предпочитане пред действителността.

Например като този сега. Седи си в колата, моторът е изключен, но в замяна на това моторчето в главата му работи на високи обороти. И създава мрачната картина на разруха и смърт, която ще се превърне в действителност скоро, твърде скоро…

Сюрреалистични образи, сред които често се мяркаха лицата на двамата хавайци. Уде надничаше в очите им, помътняващи от близката смърт. Наблюдаваше внимателно, искаше да улови момента на окончателния преход; момента, в който угасва последната искрица живот.

На практика никога не успяваше да го постигне. Беше невъзможно, независимо от концентрацията. Този миг си оставаше неуловим, можеше да го засече единствено във въображението си.

Но там, в главата си, той посягаше с ръка и сграбчваше тази последна искрица живот в момента, в който тя се готвеше да отлети от тялото. Отваряше уста и я поглъщаше. Сякаш вярваше, че тя ще влее допълнителна жажда за живот в собственото му тяло.

Картината в съзнанието му се промени. Вместо двамата хавайци и паянтовото им жилище се появи образът на баща му. Тялото му беше затиснато от огромната маса на Уде, от неговото лице щеше да изскочи последната искрица живот. Уде се готвеше да убие баща си.

Размърда се, отвори вратата на колата и слезе. Прекоси улицата и влезе в къщата. Дворчето беше занемарено. Тревата не беше окосена, храстите плачеха за подрязване и отдавна се бяха превърнали в плетеница от диви клонаци, буйни като лъвска грива. Уде изпитваше силно отвращение към хора, които не поддържат ред в собствения си дом.

Неговият дом в покрайнините на Токио беше безукорен във всяко отношение. Особено градината, която за Уде беше свещено място. Твърдо вярваше, че поддържането на растенията е божи дар, градината е важен елемент от живота на човека, изискващ спокойствие на духа и възвишеност на чувствата.

Още едно от нещата, на които не обръщаше внимание баща ми, помисли си той, докато ловко се справяше с ключалката.

Влезе в полутъмното антре, спря на място и се ослуша. Стенанията и пъшкането в една от съседните стаи го накараха да изпита чувството, че е попаднал в зоологическата градина. Над тях доминираше ритмичното поскърцване на пружина.

В ръцете му се появи кълбо тънко, но изключително здраво въже от волска кожа. Предпочиташе го именно заради здравината и малкото тегло.

За секунда установи, че двамата хавайци се забавляваха в една обща спалня. Вратата беше открехната, той с лекота надникна вътре.

Единият беше окупирал леглото. Яхнал момичето си, той работеше здраво, с ритмичността на робот. Другият лежеше по гръб на пода, момичето беше отгоре. Движенията на таза й бяха силни и също така ритмични, ръцете й бяха опрени на гърдите му. Хаваецът лежеше със затворени очи, изражението на лицето му издаваше силна наслада.

Обувките на Уде бяха с тънки гумени подметки, правени по поръчка в Токио. Те не издадоха никакъв шум, когато той пристъпи в стаята и затвори вратата зад себе си.

Пет човека в едно тясно помещение, единствено той беше напълно неподвижен. После тялото му изведнъж се превърна във вихрушка.

Стрелна се по посока на леглото, сграбчи ръцете на хаваеца и ги изви над главата му. Въжето от волска кожа се уви около китките с лекота, която можеше да го види единствено в каубойските филми, възелът стана светкавично, здрав и надежден. На практика той се стигаше толкова повече, колкото хаваецът се бореше да се освободи.

Почти без да прекъсва движението си напред, Уде се извърна към двойката на килима. Кракът му се стрелна напред, стоманеният връх на обувката потъна в гърлото на момичето. То подскочи и се закашля, тялото му се плъзна встрани и откри потръпващия от възбуда член на втория хаваец. Уде я блъсна в момента, в който очите на мъжа започнаха да се отварят, все още замъглени от насладата. Юмрукът на Уде го улучи малко под гръдния кош, човекът се сви. В следващата секунда и неговите китки се оказаха омотани във въжето от волска кожа.

Дочу някакъв звук зад себе си и светкавично се обърна. Първото момиче правеше опит да хукне към вратата. Кракът му излетя напред и влезе в контакт с бедрото й. Отдръпна се назад и се извърна миг преди тялото й да се стовари на пода.

Хаваецът на леглото беше успял да се изправи на крака.

— Кой си ти, за бога? — извика той с изтънял от страх гласец.

Уде го повали на пода с добре премерен ритник и се зае да връзва китките на момичетата. Свърши, изправи се с въздишка на облекчение и загледа безпомощно мятащите се тела. Онзи на пода, съвзел се от удара в корема, вдигна крака и болезнено изрита Уде в областта на таза. Японецът изпъшка, после се извъртя и заби острия нос на обувката си във врата на нападателя. Стори го със злоба и това се оказа фатално. Вратът на хаваеца се строши и когато Уде се наведе да го погледне в очите, те вече бяха замъглени от смъртта.

— Ти го уби! — изрева другият хаваец, а момичетата се разцивриха.

— Същата съдба чака и теб, ако не проговориш — дрезгаво го предупреди Уде.

— Какво да проговоря?

— Искам да знам каква е задачата, която ви възложи Ичимада Дебелака.

— Кой е този Ичимада Дебелака?

Уде използва ръба на дланта си. Ударът беше добре премерен и точен, право в сърцето. Хаваецът потръпна от болка и ужас. Лицето му пребледня, устата му широко се разтвори. Уде чакаше.

— Отговаряй — заповяда след малко той.

— Катафалка — прошепна хаваецът. Очите му бяха затворени, въздухът излиташе от гърдите със свистене. — Жената караше катафалка…

— Какво?

— На летище Кахулуи! — извика хаваецът. — Катафалката дойде да прибере някакъв труп, пренесен от континента.

— Откъде по-точно?

— Ню Йорк, може би Вашингтон… Не съм сигурен.

— А вие защо бяхте на летището?

— Заради червеното въженце.

— Какво е това?

— Развържи ме и ще ти покажа — отвърна хаваецът.

Уде разхлаби тънката волска жила и отиде заедно с него до едно от чекмеджетата на скрина.

— Ето — хаваецът разрови бельото си и измъкна късо усукано шнурче с тъмночервен, почти черен цвят.

— Откъде го взехте? — попита Уде и го пое в ръцете си.

— От багажното отделение на летището. Ичимада ни прати да вземем ключа от един хотел. Оставен бил на името на Майкъл Дос.

Синът на Филип Дос! Уде почувства, че е на крачка от разплитането на загадката.

— И тогава видяхте катафалката, така ли?

— Да. Чаках брат си, отиде да пусне една вода. Веднага забелязах жената, защото тя познаваше хората на Дебелака. Онези, които посрещат и изпращат всеки самолет. Знаеше за тях и ги избягваше.

— После какво стана?

— Ще ме убиеш ли?

— Няма — усмихна се Уде. — При условие, че ми кажеш всичко, което искам да знам!

Мъжът преглътна и кимна с глава.

— Надникнах в катафалката, докато тя подписваше документите за освобождаването на ковчега. И тогава я видях. Начертана на ръка карта, разгъната върху предната седалка. Пъхнах шава през прозореца да я разгледам. Показваше пътя до Хана, едно място там беше оградено с кръгче. Къщата на Дебелака. Онази, която използва един-два пъти в годината, само когато иска да избяга от работа, от семейство, от всички…

«Закарали са ковчег в къщата на Ичимада, присви очи Уде. Какво става?»

— Хана не се ли намира на другия край на острова? — попита той. — Див и рядко населен район. Къде точно е къщата?

Хаваецът му обясни и Уде реши, че е време да го притисне.

— Какво е намислил Дебелака?

— О, това няма нищо общо с плановете му — отвърна хаваецът.

— Откъде знаеш?

— Става мързелив. Имал навика сам да се грижи за къщата, но сега предпочита да я прехвърли на нас. Преди две седмици бяхме там да пръскаме срещу разни насекоми. Идват от планината. Не беше включено електричеството, нямаше вода. Очевидно не очакваше посетители.

«Става все по-интересно», въздъхна Уде.

— Каза ли на Ичимада за това, което си видял на летището?

— Жената с катафалката ли имаш предвид? Не, още не съм — от очите на хаваеца закапаха сълзи. — Брат ми беше против. Той… Той го заключи при кучетата… Доберманите. Оттогава брат ми мрази Дебелака. «Вземаме парите му и толкоз», казваше той.

— Кой беше зад волана? — попита Уде. — Жената или някой друг?

— Не знам — отвърна мъжът. — Моля те, пусни ме! Вече ти казах всичко.

— Добре — тихо отвърна Уде, замахна и дланта му потъна в гърлото на хаваеца. Човекът се строполи на пода. Мъжецът му беше счупен и той започна да се задушава. Уде коленичи до него и впи очи в лицето му. То бързо посиняваше, очите му лудо се мятаха в опит да избегнат неизбежното.

Дланите на Уде покриха лицето на умиращия с неочаквана нежност, от устата му се отрониха тихи думи на японски, сякаш говореше на баща си.

— Ти изостави жена си. Ти изостави сина си. Нямаше време да платиш за страданията, които им причини. На хората, което някога те обичаха…

Палците му се извиха като куки:

— На хората…

Повдигнаха се от посивялата плът:

— Които…

Сухожилията се стегнаха:

— Някога…

Притиснаха се до потрепващите клепачи:

— Те обичаха…

Палците потънаха надолу, придружени от неистов вик.

Чий беше той? На убиеца или на жертвата? Притиснал чело до лицето на хаваеца, Уде горчиво се разрида.

— Татко!

Два часа по-късно беше в Хана. В къщата нямаше насекоми, но имаше нещо друго.

По-скоро някой друг.

Майкъл се носеше над Тихия океан, все по-далеч и по-далеч от американския континент. Но не и от разговора си с чичо Сами, от загадката, наречена Филип Дос — неговия баща.

Видя го да влиза в «дожото» — залата за упражнения в школата на Цуйо, пристигнал в Япония специално за неговото дипломиране. В ръката си държеше продълговат пакет, увит в шарена японска хартия. Беше дошъл точно навреме — тъкмо бяха повикали Майкъл в средата на пода, покрит с тънки рогозки. Подобно на всички останали ученици, и той носеше бойното облекло с подплънки, а на главата му имаше маска с метални пръчки. Тя служеше за защита срещу «бокен» дървените саби, които използваха за тренировки.

— Тендо е Пътят на небето — започна Цуйо. — Пътят на истината. Ние живеем по неговите закони. Тендо ни дава разум, благодарение на него ние разбираме света около нас, разбираме и самите себе си. Ако не се придържаме към тендо, ние не разбираме нищо — пристъпи към Майкъл и му подаде един «бокен», после се върна обратно на мястото си в края на рогозките. — А когато не разбираме нищо, ние се предаваме в плен на злото, държим се неправилно дори и когато имаме точно обратните намерения. Това е така, защото загърбвайки тендо, ние вече не можем да отличаваме доброто от злото.

Двама ученици, въоръжени с «бокени», пристъпиха към Майкъл от двете му страни. Нападнаха едновременно, сякаш подчинили се на безгласна команда.

Но Майкъл вече се беше превърнал във вихрушка. На това Цуйо казваше «шансът Дзен». Неговият бокен се стовари върху този на първия нападател и го отклони встрани. Движението му продължи наляво и дървеният меч намери китката на втория. Не го изчака да се съвземе от изненадата, а със серия от къси, но силни удари изби бокена от ръцете му.

Първият нападател се беше съвзел достатъчно, за да го нападне откъм гърба. Майкъл светкавично се завъртя, избегна удар в гръбначния стълб и зае позиция за отбрана. В същото време Цуйо направи знак на трети ученик да се включи в играта, очите му не пропускаха нито едно движение, ръцете му почиваха върху дръжката на неговата катана — истинска, от гъвкава стомана.

Майкъл усети удара на нападателя с цялата му тежест. Познаваше добре това момче, знаеше навика му да напада непрекъснато. Беше по-едър и по-силен от него, но не притежаваше неговата решителност.

Насочил бокена си напред, младежът се втурна срещу него. Майкъл държеше оръжието си наведено надолу и наляво. Изчака острието на противника да стигне на милиметри от кожата му и една тогава се дръпна встрани. Инерцията тласна момчето напред, тялото му политна покрай Майкъл и той не пропусна да му нанесе поразяващ удар в гърба. Силата на движението многократно нарасна, момчето се препъна и падна по очи, бокенът отхвръкна и изтропа на пода.

Но последният нападател вече беше почти върху него. Никаква защитна тактика не можеше да го спре. Майкъл се почувства победен. В главата му се появи една от любимите сентенции на Цуйо: «Удряй тревата, за да изненадаш змията.» Захвърли сабята си на пода.

Нападателят му беше толкова изненадан, че се поколеба и за миг забави вихрената си атака. Миг, достатъчен за светкавичната реакция на Майкъл. Дланите му се опънаха и окаменяха, после нанесоха «атеми» — серия от къси, бързи удари по нервните възли на противника. Ученикът се строполи на пода.

Цуйо пристъпи напред и зае стойката «кентай». От тази позиция започваха боя истинските майстори. «Какво ли означава това?», запитаха се учениците и затаиха дъх.

После Цуйо нападна, време за размисъл нямаше. Стоманеното острие на катаната изсвири във въздуха и се насочи към главата на обезоръжения Майкъл. Ръцете на момчето инстинктивно се стрелнаха нагоре, дланите притиснаха плоското острие.

За пръв път от началото на изпитанията по лицето на Цуйо се плъзна доволна усмивка:

— Ето, винаги става така — рече той. — Тендо — Небесният начин, ни показва същността на злото. При това ни учи не само как да се справим с него, но и кога…

Следобеда баща и син прекараха заедно. Беше първата седмица на пролетта. Хълмовете на Йошино около школата на Цуйо бяха покрити с разкошни, току-що разцъфнали вишневи дръвчета. Двамата се разхождаха по пътечките между дърветата, нежни бели цветчета се носеха във въздуха ефирни като снежинки.

— Дойдох да присъствам на твоето дипломиране и да ти поднеса ето това — промълви Филип Дос и му подаде продълговатия пакет.

Майкъл го отвори. Древната катана блесна на слънцето със златните и сребърните орнаменти на ръкохватката си.

— Прекрасна е! — промълви замаяно той.

— Наистина — кимна Филип Дос. — Това е катаната на принц Ямато Такеру. Много стара и изключително ценна, голяма отговорност за собственика. От днес нататък ти ще бъдеш този собственик. А това означава да се грижиш за нея постоянно, ден и нощ, всяка минута!

Майкъл започна да изтегля острието от богато орнаментираната кания.

— Внимавай — предупреди го Филип Дос. — Тя е толкова остра, колкото и в деня на своето изковаване. Използвай я само при крайна необходимост, за борба със злото.

— Това ли беше причината да ме пратиш тук, татко? — вдигна глава Майкъл. — Да се науча да отличавам злото?

— Може би — замислено отвърна Филип Дос. — Но днес злото се крие зад много и различни маски.

— Аз притежавам «тендо» — тръсна глава Майкъл. — Пътят на небето ме прави силен. Именно затова днес издържах всички изпити на Цуйо.

Филип тъжно се усмихна и разроши косата на сина си:

— Ще бъда много доволен, ако тези са най-трудните изпити в живота ти — промълви той. — Все пак мисля, че съм постъпил по най-добрия начин… — обърна се и пое обратно към школата. — Сега вече знаеш, че най-напред трябва да идентифицираш злото. А после да се бориш с него. Най-накрая трябва да помислиш как да се държиш по начин, който ще предпази душата ти от това зло…

— Не е толкова трудно, татко. Днес вече го постигнах. Спрях атаката на Цуйо, без да го нападам на свой ред. Защото знаех, че няма коварни помисли.

— Така е, Майки, и аз се гордея с теб. Но колкото по-възрастен ставаш, толкова по-трудно ще ти бъде да определяш това.

Одри! Мислите на Майкъл рязко се върнаха в настоящето. Бедничката Одри! Скри лице между дланите си, от очите му рукнаха сълзи. Не успя да идентифицира злото, което отнесе Одри! Не можа да я спаси дори с величествената катана, която татко му подари. Нещо повече — и тя изчезна заедно с Одри.

Къде е Одри сега? Жива ли е?

— Татко, заклевам се в гроба ти, че ще я открия! — прошепна Майкъл. — Заклевам се, че ще открия похитителя, който и да е той! Ще си върна и катаната!

Блестящата повърхност на Тихия океан под крилата приличаше на разтопена стомана. Гледката беше величествена, натежала от всемирно спокойствие. Майкъл изпита чувството, че цивилизацията не съществува, никъде долу не мърдат мерзки човешки същества с още по-мерзки мисли и желания.

Първо трябва да идентифицираш злото.

«Тендо е Пътят към справедливостта, отекна в съзнанието му гласът на Цуйо. Небесният път е истината. Всеки, който се отклони от него, вече е попаднал в плен на злото.»

После трябва да се пребориш с него.

«Баща ти те прати тук с една основна цел — каза му Цуйо на първия ден след пристигането. — Да откриеш Пътя, да изучиш начина за постигането на „тендо“. Това, което сам той не е успял да стори. Само тук, в Япония, ти имаш шанс да постигнеш съвършеното познание. Но преди това трябва да забравиш стария живот, старите си навици. Ако не успееш, ако мислиш, че не си струва, нещата няма да се променят. Откриването на Пътя е трудно. Никой не може да каже предварително дали ще успееш, или ще се провалиш…»

И накрая, трябва да пазиш душата си от злото.

«Небесният път ненавижда оръжието — казваше Цуйо. — Но идва момент, когато то трябва да бъде използвано за изкореняването на злото. Така, както градинарят изкоренява бурените, за да позволи на цветята да дишат. Когато се налага, не трябва да се колебаем да отстраним един зъл човек. Особено когато сме убедени, че с това ще позволим на десет хиляди други да живеят спокойно. Това също е Небесният път…

Сега вече сигурно мислиш, че Пътят е всичко. Но въпреки това, въпреки душевното ти пречистване, ти пак си изложен на опасността от поражение. Дори майстор в бойните изкуства, сенсей като мен, също може да познае горчивината на поражението. На онова място, където Пътят не достига, където Пътят е безсилен… ЗИРО.»

Майкъл преглътна, за да отстрани заглъхването ма ушите си. Самолетът докосна пистата и леко подскочи, илюминаторите започнаха да вибрират от рязкото спадане на скоростта.

Той погледна навън към изумрудените, помръдващи под напора на лекия ветрец листа на палмите, към сапфирената повърхност на Тихия океан.

Мауи.

Когато Джонас влезе в сградата, в която се помещаваше службата на генерал Сам Хадли, Майкъл вече беше високо над облаците на Тихия океан. Наближаващ осемдесетте, Хадли отдавна беше минал в пенсия, но все още оглавяваше специалния екип от съветници на президента по стратегическите въпроси. Но Джонас отиде не при помощника на Хадли, а при този, който работеше с Лилиан.

Беше млад на години майор с грубо изсечени черти на лицето, който се разпореждаше в секцията на Лилиан с желязна компетентност. Беше напълно лишен от чувство за хумор, но Лилиан твърдеше, че подобен недостатък може да му бъде простен.

Майорът го попита иска ли кафе и Джонас кимна с глава. Чашата се появи на масата почти в същия миг, в който Джонас се настани в креслото срещу широкото писалище на Лилиан.

Първият й въпрос беше, разбира се, за Одри. Но той не разполагаше с никакви данни, не можеше да й даде така желаната утеха. Тя притежаваше достатъчно самообладание, за да премине на друга тема, и Джонас й беше благодарен за това. Успял да убеди Майкъл да потегли по следите на Филип, той се чувстваше малко неудобно в нейно присъствие. Знаеше, че няма да й стане приятно, когато разбере към какво е тласнал сина й.

— Радвам се, че дойде — опита бледа усмивка Лилиан.

— От обаждането ти останах с впечатление, че въпросът е спешен — отвърна Джонас.

Седяха край ниска, почти домашна по уют масичка, далеч от писалището. В кабинета липсваха шкафове за документи и канонерки с архиви, но почти половината от широкото писалище беше покрито с телефони. Чрез тях тя всеки момент можеше да се свърже с когото пожелае от държавния апарат. Белия дом, Пентагона, Капитолийския хълм. Контактите на службата, оглавявана от генерал Хадли, се простираха не само до Вашингтон и Ню Йорк, но и до почти всички големи столици в света.

Джонас вдигна глава от чашата с кафе и изгледа продължително Лилиан. Беше облечена в черно, бижутата й липсваха. Носеше само брачната си халка и чифт обеци с миниатюрни брилянти, които Филип й беше подарил по случай десетата годишнина от брака им.

— Мястото На бижутата не е в банковия сейф, Лилиан — отбеляза Джонас.

— Нека стоят там заедно със спомените ми — отвърна тя и вдигна лявата си ръка: — Не са по-хубави от тази обикновена халка…

— Филип е мъртъв — меко й напомни той.

— Нима това означава, че никога не е бил жив? — въздъхна тя и затвори очи. — Че никога не е съществувал?

— Не исках да кажа това.

— Смъртта не може да промени това, което е бил Филип — отвори очи Лилиан. — Нито пък това, което е вършил.

Кожата й беше болезнено бледа, почти прозрачна. Джонас имаше чувството, че тази жена е толкова красива, колкото и при първата им среща преди много години. Не беше изгубила нищо от своята привлекателност, видът й беше като на младо момиче. Кога ли ще започнат да се увъртат около нея, запита се Джонас. Службата й като помощник на баща си, генерал Хадли, й даваше възможност за контакт с много от най-изявените дипломати в света. Несъмнено сега всеки един от тях би проявил интерес към Лилиан, усмихна се в себе си Джонас. Той самият винаги бе проявявал сдържаност по отношение ма нея, никога не беше си позволявал топли чувства. Но сега, в момент на скръб, изпита желанието да й покаже своята преданост. Лилиан така и не успя да разбере същността на мъжкото приятелство, необходимостта от известна тайнственост. Тя искаше да участва във всичко, с което се занимаваше Филип. И когато получаваше отказ, вината за него стоварваше, разбира се, върху Джонас. Той предполагаше, че именно гневът й срещу него беше причината за охладняването на отношенията му с Филип. Защото след нейната поява приятелството между двамата мъже вече не беше предишното.

Въпреки това не можеше да я мрази. Тя беше обичала Филип и това беше достатъчно Джонас да я приеме като неразделна част от своето новосъздадено семейство. Сега, в този момент, просто не можеше да повярва, че седи срещу нея и Филип няма да се появи през някоя от вратите. Филип и Лилиан… Джонас със смайване откри, че не може да мисли за единия, без да си представи другия…

— Наследството, което ни остави Филип, положително ще надживее загадката около смъртта му — промълви Лилиан.

Жалко, че не знае нищо нито за едното, нито за другото, въздъхна в себе си Джонас. Но дали наистина е така? В този случай вероятно не е… Ръката му се плъзна по масата и покри юмручетата на Лилиан. Венчалната халка изчезна.

— Положително е така, скъпа — промълви той. — Филип се занимаваше с важни проблеми, ние с теб прекрасно знаем това.

— Предпочитам да не се държиш състрадателно — хладно го изгледа тя. — Много добре ти е известно, че от доста години насам нямам никаква представа с какво се занимава Филип. То винаги е било ваша тайна. Не ми харесваше, но бях принудена да приема този факт — на устата й се появи бледа усмивка: — Няма от какво да се безпокоиш, Джонас. Вашите тайни нито ме интересуват, нито пък аз съм някаква заплаха за тях.

Джонас се намръщи. Винаги се беше удивлявал от лекотата, с която Лилиан Хадли Дос се превърна от певица в пътуваща любителска трупа в опитен дипломатически служител. Присъствието й в този офис, управляван от железния майор, продължаваше да му се струва неестествено, не можеше да я свърже със суровата военна дисциплина, олицетворение на която беше собственият й баща… «Дали това не се дължи на непомръкващата й красота?», запита се той. На факта, че е жена?

— Какво имаш предвид? — промърмори гласно той.

Доловила неудобството в гласа му, тя продължаваше да се усмихва.

— Нима си забравил, че работя тук, на подчинение на баща ми, Джонас? Генерал Хадли продължава да ми се води шеф, също и на теб… През него минава всичко, с което се занимава БЕМТ, той е око и ухо на всеки президент от Хари Труман насам, при това напълно заслужено… Считат го за най-добрия военен стратег на Съединените щати от началото на века…

Вече няма тайни, Джонас. Поне за мен. И признавам, че това ми носи известно удовлетворение. Цял живот тайните бяха запазен периметър за вас с Филип, аз винаги оставах настрана.

— Такава ни беше работата, Лил.

— И сега е същата, Джонас — разшири се още повече усмивката на Лилиан. — Но с тази разлика, че днешните тайни са това, от което и аз си вадя хляба… — остави чашката си на масата и добави: — Именно затова те помолих да дойдеш веднага — в ръката й се появи малка папка, превързана с червена панделка и етикет, върху който пишеше: «СТРОГО СЕКРЕТНО, ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП.» Единият от ъглите й беше зает от двойна черна лента, което означаваше, че документите вътре не могат да бъдат нито преснимани, нито изнасяни навън.

— Какво е това? — пое папката Джонас, стомахът му се сви от тежко предчувствие.

— Прочети го — каза Лилиан и си сипа още една чашка кафе. Извади неизменният си подсладител марка «Икуал» и пусна две таблетки в черната течност. После започна да я разбърква със сребърната лъжичка.

— Господи Исусе! — извика Джонас и объркано вдигна глава: — Лил, но това е…

— Това е истината, Джонас — прекъсна го с равен глас тя. — В ръцете ти е докладът, който се изготвя веднъж на две години по поръчка на баща ми и се отнася изключително за дейността на БЕМТ.

— За пръв път чувам подобно нещо! — избухна Джонас.

— И аз току-що го разбрах — погледна го тя. — Истина ли е това, което пише в този доклад, Джонас? За изнасянето на поверителна информация, за провала на агентурните ни мрежи в продължение на цели шест години?

— Само отчасти, Лил — отвърна разпалено Джонас. — Но то е нормално, просто част от играта… — ръката му се стовари върху папката: — Но това вече е прекалено! Твоят старец иска да ни ликвидира!

— Завинаги — кимна тя. — Това е препоръката в заключителната част на доклада. Препоръка, която баща ми ще направи и устно по време на срещата си с президента, насрочена за началото на идния месец.

— Значи той го е чел и одобрил, така ли?

— Все още не — поклати глава Лилиан. — В момента е в Полша, ще се върне някъде в средата на следващата седмица. Сега не можем да осъществим контакт с него, програмата му е доста претрупана.

Джонас бавно си пое дъх и се облегна назад.

— Защо ми показваш този доклад, Лил? — тихо попита той.

Тя отпи глътка кафе и не отговори.

— Какво се опитваш да докажеш? — изви глава той. — Вече години наред се бориш с Филип и с мен… Да не би да си обладана от фикс-идеята, че можеш да се сравняваш с нас? Знаеш, че това е невъзможно…

— Обратно на общоразпространеното убеждение сред мъжете, жените рядко проявяват желание да бъдат като тях — тихо промълви Лилиан.

— Така ли? — погледна я с недоверие Джонас. — Към какво проявяват желание тогава?

Тя дълго го гледа, преди да отговори.

— Към малко уважение, Джонас — прошепна. — Не е чак толкова много, нали?

— Уважение?

— Да — отвърна Лилиан и насочи поглед към папката в скута му. — Никой, освен мен не би могъл да се добере до този документ… А още по-малко да ти позволи да го прочетеш.

— Какво ще искаш в замяна?

— Нищо — сви рамене тя. — Нали сме нещо като роднини? — допи кафето си и протегна ръка: — Дай ми тази папка.

Джонас неохотно й я подаде.

— Знаеш ли къде са отивали твоите тайни? — попита тя.

— У руснаците — неохотно призна той. — Но не можем да разберем по какъв начин става това…

— Съветвам те да откриеш предателя преди завръщането на баща ми — хладно рече тя. — В момента, в който се запознае с този доклад, можеш да се считаш за безработен. БЕМТ ще бъде разформировано и пръснато из толкова ведомства, че дори ти няма да можеш да го познаеш…

Вратата се отвори, железният майор влезе в кабинета и остави купчина книжа върху бюрото. Излезе, без дори да ги погледне. Лилиан го изчака да затвори вратата и попита:

— Къде замина Майкъл?

Въпросът, от който Джонас през цялото време се беше страхувал.

— Просто замина — отвърна неохотно той.

— Той е мой син, а ти знаеш къде е заминал! — хладно го изгледа Лилиан.

— Така ли?

— Дойде да се сбогува. Не пожела да ми каже къде отива и какво възнамерява да прави. Но аз мога да се досетя — ти си успял да го глътнеш! Точно както навремето глътна и Филип!

— Това не го разбирам — поклати глава Джонас. — Филип правеше това, което иска. Никой за нищо не го е принуждавал.

— Но без теб положително би се занимавал с нещо друго — хладно отбеляза Лилиан.

— С какво например? — ядосано я изгледа Джонас. — С компютърни програми?

— Може би. Но при всички случаи щеше да бъде жив и здрав.

— Не ме обвинявай за смъртта на Филип. И без това имам достатъчно отговорности.

— Бас държа, че е така.

— Това пък какво означава? — внимателно я изгледа той.

— Ти държиш Майкъл в ръцете си — отвърна Лилиан, трудно сдържайки гнева си. — Той може да се обърне за помощ единствено към теб. И чуй какво ще ти кажа, Джонас! Ако го превърнеш във втори Филип, ще направя всичко възможно да си платиш за това!

— Успокой се — разтревожено я погледна Джонас. — Нямам такива намерения — после въздъхна и й разказа всичко. За «завещанието» на Филип, за желанието на Майкъл да потъне в мрачния свят на шпионажа, за мястото, където е заминал. Нямаше желание да го стори, отлично знаеше какво мисли Лилиан за всичко това след смъртта на Филип. Но просто не му остана избор. Особено след като тя му подхвърли секретния доклад, предназначен за бюрото на баща й. Това беше голяма услуга, не можеше да не й се отплати.

Млъкна и внимателно я погледна. Очакваше всичко, включително и нервна криза. Знаеше колко много рискува, като й казва, че Майкъл е поел по пътя, по който загина собственият й съпруг. Но обстоятелствата го принуждаваха да рискува. Освен това Филип е искал това, успокои се вътрешно той. Да се опита да го каже на Лилиан. И той го стори.

— Добре ли си? — тихо попита той.

Лилиан беше страшно бледа, зъбите леко проблясваха под полуразтворените й устни, сякаш леко потракваха… Лактите й бяха плътно притисната до гърдите, тялото й едва забележимо се полюляваше.

— Значи се случи — прошепнаха посинелите й устни. Тихо, много тихо… Но той чу какво каза и по гърба му полазиха студени тръпки. — Най-ужасните ми кошмари се превърнаха в действителност! О, Джонас! Нима не разбираш какво си направил?! — гласът й изведнъж набра сила и се превърна в животински рев. — Ти открадна съпруга ми! Заради теб не знаем къде е Одри, жива ли е, мъртва ли е!… А сега прати и сина ми в пъкъла! Господи, Боже мой! Господи!

Одри рязко се събуди, наоколо дареше мрак.

Сънува кошмари, имаше усещането, че се е гмурнала дълбоко в тъмни води и прави напразни опити да се добере до повърхността, огряна от ярките слънчеви лъчи, бездънният океан я мамеше с хладната си прегръдка.

Океанът на съня.

Сънува, че е завързана за някакъв стол.

Китките и глезените й бяха посинели и подути от безмилостно впита в кожата жица. Имаше трудности с дишането, тъй като жицата се увиваше и около тялото й, над и под гърдите. Гърбът й беше извит назад, всяко мускулче тръпнеше от болка и напрежение.

Мракът беше кадифен. Мек, плътен и непрогледен. После започна да се движи. Да се извива и гърчи, да лепне по нея. В душата на Одри се появи страх, дишането й стана забързано, устата й пресъхна, под мишниците й стана влажно.

«Мили Боже, примоли се тя в съня си. Накарай го да се махне.» Но не знаеше какво е ТО.

Сега мракът започна да приема някаква форма. Одри не можеше да определи каква е тя. Мракът пулсираше от живот, приближаваше се.

Няма спасение, отекна някакъв мрачен, подобен на ехо глас в съзнанието й.

Винаги беше мислила, че ще живее вечно. На нейната възраст вечно означаваше петдесет години. Но сега разбра, че ще умре. Съзнанието й се сгърчи от ужас, зъбите й затракаха. Някаква животинска частица от нея истерично се бореше да се освободи, да изчезне от мрачния капан на обречеността.

Мракът вече надвисна над Одри. Тя усещаше задушливата му топлина върху бедрата си, вонящия му дъх върху устните си. Присъствието му беше определено мъжко, тя скоро почувства и един по-друг вид топлина. Обзе я внезапна възбуда и това още повече я уплаши.

После мракът започна да прониква в нея и тя започна да умира…

Събуди се рязко в мрака.

Потръпна, част от съзнанието й все още беше под влиянието на съня. Поиска да изтрие потта от челото си, но не можеше да се помръдне.

После установи, че наистина е вързана за стол.

«Париж е град на определени цветове, помисли си Майкъл. Ръждивокафяво, зелено и синьо. Докато Мауи е островът на пастелите: тюркоазеносиньо, розово, лилаво.» Остана изненадан от факта, че тук липсва умбрата — онзи червеникавокафяв цвят, който се срещаше в изобилие по склоновете на Йошино в Япония. Там, където Цуйо го беше учил на житейските мъдрости.

Не беше очаквал, че може да открие място на света, което да му въздейства толкова силно, колкото Париж и Йошино. В Париж творчеството му получи зрелост, в Йошино беше положено началото.

Поуката беше една: човек прибягва до определена стратегия във всички области на живота. Стратегията присъстваше при докосването на четката върху платното, при тъкането на платове, при поддръжката на градината. Когато възникне проблем (а проблеми винаги възникват), човек автоматически търси съответната стратегия за неговото разрешаване. Използването на оръжие е признак за изчерпване на стратегическите възможности, именно затова той отказа да вземе пистолета, който му предлагаше Джонас.

Беше ранен следобед. Все още високо в небето, слънцето позлатяваше безкрайните полета със захарна тръстика. Вдясно се издигаха Западните планини на Мауи, острите им върхове се криеха зад леки облачета. От пътеводителя, който беше изчел от кора до кора по време на дългия полет, Майкъл знаеше, че отвъд тези върхове лежи долината Иао — дом на древните хавайски божества.

Отиде да получи наетия джип. Настани багажа си на задната седалка, внимателно опипа брезентовия калъф, под който трябваше да бъде обещаната от чичо Сами катана.

Подчинявайки се на стратегията, изработена по време на полета, Майкъл се отби в Кахулуи да направи някои дребни покупки, между които и евтин сак от черна изкуствена материя. Един час по-късно вече пътуваше по магистралата Хоноапилиани. Наближаваше залива Маалеа, посоката на движението му беше на юг. Знаеше, че скоро магистралата ще заобиколи носа, наричан от местните жители «Брадичката на красавицата», а след това ще се насочи на северозапад. Гледан от въздуха, остров Мауи напомняше женски торс. Гърдите оформяше внушителният вулканичен връх Халеакала на югоизток, който се издигаше на височина от три хиляди и шестстотин метра. Кахулуи — там, където преди малко се беше приземил — оформяше едната част на шията, заливът Маалеа — другата. Главата на жената можеше да се отгатне там, накъдето се беше запътил Майкъл — Капалуа, а след това и Кахакулоа…

Магистралата свърши малко след Капалуа. Просторна, около две хиляди и петстотин декара площ, превърната в ананасова плантация, заобикаляше от всички страни малък, но очевидно скъп курорт с две изключително поддържани игрища за голф. Майкъл напусна магистралата, зави наляво и получи възможност да се увери отблизо в качеството на ниско подстриганата трева и безупречно оформените дупки, кръгли и равни, сякаш изрязани с хирургически скалпел.

Беше трудно да си представи, че само след една миля пътят, или по-скоро това, което приличаше на път, ще започне да се катери по стръмните и опасни склонове на друга вулканична верига, издигаща се в северозападната част на Мауи.

След Флеминг Бийч парк пътят рязко се стесни. Вече нищо не издаваше присъствието на човек, акуратно подстриганите и терасирани полянки изчезнаха, нямаше ги и фантастичните вили, чиито червени покриви надничаха иззад буйно разцъфнали бугенвилии. Вместо тях зад канавките се издигаха диви храсталаци, пътното платно беше покрито с остри, тъмносиви камъни, асфалтът изчезна. Скоро пътят свърши, отпред се виждаха само два коловоза от засъхнала кал, широки, колкото през тях да мине един автомобил. На места те се доближаваха на сантиметри от паянтовите парапети, отделящи ги от главозамайващи пропасти, самата им повърхност стана влажна и опасно хлъзгава. Далеч долу, най-малко на седемстотин-осемстотин метра, кипеше и се пенеше океанът.

Постепенно пътят ставаше все по-стръмен и по-тесен, от едната му страна се издигаха отвесни скали, а от другата — също така отвесни пропасти.

Майкъл включи задвижването на четирите колела, джипът предпазливо вървеше напред. Когато моторът затихваше на малки обороти, до слуха му достигаше птича песен и ромол на далечен водопад. Далеч долу зеленееха пасбища, шарените крави по тях приличаха на нарисувани. «Сякаш съм в Шотландия», учудено помисли той. Тази гледка отсъстваше от туристическите справочници и пощенските картички, изобилстващи с изумрудени води и златни плажове. Но тук, сред непристъпните планини, кристалночистия въздух и спокойното великолепие на девствената природа, островът беше наистина прекрасен.

Особената, бликаща сякаш от гръдта на планината светлина, му напомняше за Прованс и южните части на Франция. Кедрите поклащаха клони като някакви машини на времето, процеждащата се през тях слънчева светлина трептеше и се променяше по наистина невероятен начин. Величие и великолепие, вечни като самата природа.

Тук светлината също беше уникална, но по друг, коренно различен начин. Ярките лъчи на слънцето сякаш се акумулираха от планинските склонове, които излъчваха свое собствено сияние. Зеленото на листата ставаше толкова ефирно и прозрачно, че човек оставаше с впечатлението за някаква бледа мъгла, наситила въздуха. Жълтото фосфоресцираше, бликащо от енергия. Синьото беше в два оттенъка — натрапчиво ярко под лъчите на слънцето, тайнствено теменужено в сянката.

Майкъл беше сигурен, че усеща ръката на Твореца. Единствено Той беше в състояние да развълнува човешкия дух посредством величието на природата.

После всичко се промени. Единственото, което беше в състояние да стори, беше да стисне волана и да се опита да задържи превозното си средство на пътя. Изскочилият иззад острия завой джип вече се врязваше в него. Гърбът му пропука от силата на удара.

Разнесе се пронизително стържене на метал, Майкъл инстинктивно изви волана по посока на почти отвесната скала, колата заплашително се наклони.

Усети как влачи другия джип подир себе си, очевидно закачил се за бронята му. Двете коли достигнаха края на инерцията към скалистия склон и бавно започнаха да се плъзгат в обратна посока, към ръба на пропастта.

Шофьорът на насрещната кола енергично работеше върху спирачката. Натискаше, отпускаше и пак натискаше. От това личеше, че е опитен, а и едва ли можеше да стори нещо друго. Успя да се откачи от джипа на Майкъл, пътят напред остана свободен. Но неприятностите му тепърва започваха. Тежката машина неудържимо се плъзгаше към ръба на пропастта, колелата бясно се въртяха на заден ход. Но под тях нямаше твърда настилка, а само кал и ситни камъчета. Майкъл изключи от скорост, дръпна ръчната спирачка, прескочи смачканата от удара врата и хукна нататък. Изравни се със задната част на другия джип, протегна ръце и сграбчи раменете на шофьора. Ушите му писнаха от пронизителния вой на скоростната кутия, мускулите му почувстваха как тежката машина продължава да се свлича към пропастта. Напрегна сили, успя да издърпа човека иззад волана и тежко се стовари отгоре му.

Олекнал изведнъж, джипът навири задница, заклати се на ръба на скалата с недоволен рев на двигателя, после изведнъж изчезна. Тишината връхлетя толкова рязко, че въздухът сякаш звънна от нея.

Някъде далеч долу, след безкрайно дълъг миг, долетя тежък тътен. Едва след това Майкъл се извърна да погледне човека, когото беше спасил. Оказа се жена, при това красива жена.

Беше японка, притежаваше онази гладка и златиста кожа, която се цени особено много в азиатските страни. Очите й бяха типични — издължени, блестящочерни, с формата на бадем. Косата й блестеше на слънчевите лъчи, гъста и лъскава. Беше стегната на дълга конска опашка. Устата й беше широка, чувствените устни бяха извити по начин, който загатваше за весел нрав. Дълга шия, квадратни рамене. Върху тях дрехите висяха по начина, по който модните къщи рекламираха своята продукция на огромните плакати край магистралите.

— Добре ли сте? — попита най-сетне Майкъл и й помогна да се изправи на крака. Веднага усети твърдите мускули на тялото й.

— Да — кимна жената и се наведе да изчисти износените си почти до бяло джинси. На джобчето липсваше каквато и да било търговска марка. — Май още не съм свикнала с тези ужасни пътища.

— Какви пътища? — погледна я с престорено учудване Майкъл, после двамата избухнаха в смях. Не толкова от шегата, колкото от облекчение.

— Илайн Шинджо — протегна ръката си тя.

— Майкъл Дос — пое я той, а с другата започна да чисти сламки и ситни борови иглички от косата й. Доста по-късно си спомни първите мисли, които минаха през главата му в този миг. Тя несъмнено беше най-сдържаната и спокойна жена, която беше виждал в живота си.

— Благодаря — тръсна глава тя. — Това е първата катастрофа в живота ми, лесно можеше да се окаже и последната.

— И за двама ни — добави Майкъл.

За пръв път, откакто я беше вдигнал от пътя, очите й се отместиха от лицето му. Изведнъж му стана хладно, сякаш в очите на тази жена имаше включени реотани.

— Предполагам, че от джипа ми не е останало нищо — рече.

— Да се надяваме, че моят е все пак в ред — отвърна той и с нежелание пусна ръката й. — Съжалявам, че ви съборих. Но трябваше по някакъв начин да ви измъкна от седалката.

Главата й се извъртя към него, топлината на черните й очи отново опари кожата му.

— Нищо ми няма — усмихна се тя. — Поне за момента не чувствам никаква болка.

— Отървахме се на косъм — поклати глава той.

— Наистина ли беше толкова опасно? — попита тя, загадъчността се върна върху лицето й. «Дали се вълнува?», запита се той. Полъхът на смъртта се отразява различно на хората. Особено когато става въпрос за собствената им смърт. Те или оценяват по тотално различен начин стойността на живота, или просто тръпнат от възбуда, че са избегнали най-страшното.

— Настилката беше подкопана — обясни той. — Нямахте шанс да се задържите на пътя. Когато ви хванах, джипът вече беше извън контрол.

Илайн замислено го гледаше. Майкъл би дал много, за да научи какви мисли й минават през главата.

— Вие сте много силен — промълви най-сетне тя. — Нищо не усетих. Сякаш нищо не е станало.

— Само дето джипът ви е на дъното на пропастта — отбеляза той.

— Купчина метал и нищо повече — махна с ръка тя.

В думите й се съдържаше някаква абсурдна логика. Сякаш тази жена не признаваше последователността на действията и реакциите. Сякаш последиците нямаха никакво значение.

Майкъл пристъпи към своя джип, силно наклонен напред и надясно.

— Сега ще видим дали това чудо все още е в състояние да се движи — каза той и седна зад волана.

Освободи ръчната спирачка и включи на скорост. Гумите помръднаха напред, после назад, каросерията опасно се наклони. После всичко беше преодоляно и джипът тромаво изпълзя обратно на пътя.

— Качвайте се — подвикна той.

Илайн бавно се приближи, кракът й стъпи на страничния борд в момента, в който Майкъл освободи съединителя. Ръцете й се стегнаха, тялото й ловко прескочи вратичката и се отпусна на седалката до него.

— Накъде сте тръгнали? — попита тя, без да си прави труда да махне кичурчето коса, спуснало се над очите й.

— Просто на екскурзия — отвърна той. — А вие?

— Бях тръгнала за Капалуа да поиграя малко тенис — отвърна Илайн и сякаш се засрами от думите си.

— Съжалявам, но сега се движим в обратна посока — рече Майкъл, външно напълно ангажиран с шофирането.

— Няма значение — усмихна се тя. — Докъде мислите да стигнете?

— До първото населено място — отвърна той и натисна клаксона преди поредния остър завой. — Освен това трябва да ви заведа у дома… Ако не предпочитате друг начин на придвижване, разбира се…

— Е, едва ли ще мога да се прибера пеш — засмя се тя. — Считам се за добра спортистка, но всеки трябва да си знае мярката.

— В кой хотел живеете?

— Имам къща в долината Иао — поясни тя. — Знаете ли как да стигнете дотам?

— Горе на върха ще свия надясно, вместо да карам направо за Кахулуи. Нали така?

— Точно така.

Илайн замълча, малко стресната от впечатлението, което й правеше този мъж. Знаеше, че не може да си го обясни по задоволителен начин и това я тревожеше. Събитията винаги се ръководят от нещо ирационално и неясно, Илайн твърдо вярваше в това. Като подводно течение, невидимо на повърхността; като космическите сили, оформящи живота на вселената. Дали тези сили не се опитваха да й кажат нещо? Да я предупредят за някаква опасност?

Но какво от това, дори да е така?

— След като не сте турист като мен, вероятно знаете дали кортовете на Капалуа са добри — каза Майкъл.

— Какво?

— Кортовете за тенис — поясни Майкъл и забеляза, че минават покрай малки усамотени къщички и обрасло в гъста зеленина гробище. Наближаваха цивилизацията.

— О — тръсна глава тя. — Добри са — бензиностанция, църква, телефонна кабина. — Бихте ли отбили ей там? Искам да се обадя по телефона.

— Разбира се.

— Партньорът ми на тенис ще се чуди къде съм изчезнала — поясни тя.

Влезе в кабината и набра номера на домашния си телефон. Направи се, че говори нещо в слушалката, макар насреща да звучеше единствено сигналът за свободно.

— Всичко е наред — каза тя, като се настани отново в джипа. — Доста беше разтревожен…

— Вашият постоянен партньор? — попита Майкъл.

— Моят постоянен приятел — спокойно обясни тя.

— Нима не работи? — учуди се Майкъл. — Сега е работно време…

— За него не съществува работно време — засмя се Илайн. — Работи за най-големия «кахуна» на острова — извърна се към Майкъл и попита: — Знаете ли какво е «кахуна»?

Той поклати глава.

— Думата е хавайска, в буквален превод означава магьосник. Шаман, който контактува с духовете на древните хавайски богове.

— А иначе?

— Времената са такива — сви рамене тя. — Подобно на повечето стари думи, и тази се използва в съвсем друг смисъл. Толкова често и толкова отдавна, че младите хавайци едва ли вече помнят истинското й значение… Днес «кахуна» означава баровец. Важна личност.

— Като шефа на вашия приятел, така ли?

Илайн почувства любопитството в гласа му и вдигна глава към острите непристъпни върхове на планината, полузакрити от буреносни облаци.

— Как се казва този «кахуна»? — настоя Майкъл.

— Името му няма да ви говори нищо — махна с ръка тя. — Свийте в онази пряка. Сега карайте направо.

Навлязоха в долината. От двете страни на пътя се издигаше гъста гора.

— Тук карайте наляво.

Спряха пред къщата и Илайн слезе от джипа.

— Искате ли да хапнете нещо? — извърна се към него тя. — Или може би чаша питие?

— Не, благодаря.

— Хайде, елате — протегна ръка тя, лицето й отново се озари от чудесната усмивка. — Вие спасихте живота ми. Добър «джос»4 за мен, вероятно лош за вас…

— Защо да е лош?

Тя се засмя.

— Защото отсега нататък ще трябва да ме закриляте докато съм жива — на лицето й се появи дяволито изражение. «Или така ми се е сторило?», запита се Майкъл. — Има една японска дума за това понятие… «Гири». Чували ли сте я?

— Да — кимна Майкъл и пое протегнатата й ръка. Изведнъж му се прииска да влезе в къщата, да остане при тази жена. «Гири» е дума, която се използва от Якудза. А шеф на Якудза тук е Ичимада Дебелака. Ако тази жена е свързана с Якудза чрез своя приятел, аз бих могъл да се възползвам от този факт. Пак стратегия. Цуйо би се гордял с мен.“ — Означава непосилно бреме.

— И да, и не — отвърна Илайн и го поведе към къщата. — Някои хора вярват, че „гири“ е онова бреме, което човек не бива да носи сам.

Ичимада Дебелака замръзна на прага на паянтовата къща в Уайлуку, кръвта застина в жилите му. Беше позвънил на братята хавайци по частната си линия в кабинета, дотук беше дошъл сам. Никой от семейството му не знаеше, че хавайците работят за него.

Стоеше на прага, около него пулсираше животът на бедняшкия квартал. Миризма на задушено рагу го удари в ноздрите, до ушите му долитаха детски крясъци, примесени със звука на пуснат с пълна сила телевизор. „Предяви им обвинението, Дейно — разнесе се металическият глас на Джак Лорд от поредния криминален сериал. — Предумишлено убийство…“ Затръшна се врата, звукът изчезна.

Ръката на Дебелака увисна във въздуха, на сантиметри от бравата. Очите му се сведоха към прашните дъски и тънката тъмна струйка, която се проточваше изпод вратата. Приличаше на пресен, току-що положен лак, но Ичимада отлично знаеше, че това е нещо съвсем друго. Огледа се, приклекна с леко изпъшкване и потопи показалец в петното. Приближи го до очите си и леко го разтърка с палец. Тъмнокафявото се превърна в червено. Нещо, което Дебелака вече предчувстваше.

Изправи се, извади носната си кърпа и натисна бравата. Не биваше да оставя отпечатъци. Вратата не беше заключена.

Дебелака измъкна револвер с късо дуло и силно я блъсна. Тя се удари в стената и остана там.

Пристъпи навътре и се зае с огледа. Момичетата откри в една от спалните. Равнодушно ги прекрачи, дори не ги погледна. Внимаваше единствено да не оставя следи и да не пипа нищо. Върна се до прага и огледа обезобразените трупове. Убиецът трябва да е бил истински звяр.

Напусна къщата, научил само две неща, които биха му донесли някаква полза. Първо: двамата хавайци са мъртви. Второ: това, което са взели от багажника на летището, не се намира в дома им.

Прекоси улицата и седна в колата си, паркирана почти на същото място, на което преди няколко часа Уде беше паркирал своята. Замисли се върху положението. Нямаше никакво съмнение, че Уде е успял да се добере до хавайците. А това означаваше, че е взел неизвестната вещ, скрита от Филип Дос в багажника на летището.

Последиците бяха от жизненоважно значение за Дебелака, независимо дали тази вещ е била документът Катей, онзи „шинтай“, за който му спомена Дос, или нещо съвсем различно. Защото Уде вече беше получил доказателства, че Ичимада не му е разкрил истината. Може би още не е наясно какви са истинските му намерения, но това, особено за човек с характера на Уде, не беше от особено значение. Уде подчерта, че Масаши Таки му е дал пълна свобода на действие, и Ичимада беше сигурен, че това наистина е така.

Вече нямаше избор. За да оцелее, Ичимада Дебелака ще трябва да премахне Уде. Филип Дос му беше доверил жизненоважна информация и Ичимада вече беше сигурен в това, което отдавна подозираше: че трябваше да запази цялата тази информация в пълна тайна. Едва сега си даде сметка за огромната грешка, която беше допуснал, като възложи на хавайците да вземат ключа за касетката на летището. Но присъствието на Уде го изнерви и той действаше под натиска на паниката.

Затвори очи. Касапницата в порутената къщичка насреща сякаш се беше запечатала завинаги под клепачите му. Стомахът му се сви, стана му лошо.

В съзнанието му бавно изплува споменът за годините, прекарани с Ватаро Таки. Спомни си как беше отишъл да поиска прошка от своя оябун. Ватаро Таки имаше пълното право да му поиска сепуку. Но той се задоволи само с малкото пръстче на дясната му ръка.

Ватаро Таки нямаше нищо общо с останалите оябуни на Якудза, които грабеха каквото можеше да се граби и никак не ги беше грижа дали хората около тях умират от глад и болести. Ватаро Таки гледаше напред, към бъдещето на Япония. И направи така, че Ичимада Дебелака се почувства част от това бъдеще.

Всичко това вече го нямаше, всичко е погребано на два метра под земята заедно с тленните останки на любимия оябун. Но той продължаваше да живее в душата на Ичимада, в неговата будна памет. Какво точно каза Филип Дос по телефона в деня, в който беше убит? „Зная кой сте, зная и с какво се занимавате. Ние с вас обичахме Ватаро Таки, нали?“ А после: „Сигурен съм, че ще направите каквото трябва…“

Дойде моментът да се отплатя на Ватаро Таки за всички добрини, които видях от него, помисли си Ичимада.

Трябва да се действа оперативно. Съгледвачите на летището вече му бяха съобщили за пристигането на Майкъл Дос. Ичимада ще трябва да открие сина на Филип Дос и да му предостави цялата информация относно „шинтай“.

„Попитайте сина ми дали помни шинтай“, беше казал Филип Дос.

После от устата на Ичимада Дебелака се изтръгна едно гръмогласно „Буца!“, тъй като изведнъж му стана ясно как Уде е научил за съществуването на двамата хавайци. Просто е сложил подслушвателно устройство на телефона му. Което означава, че знае и за пристигането на Майкъл Дос. Дебелака трябваше да каже на братята, че ключът е оставен за Майкъл Дос, иначе нямаше да свършат работа. А това означава, че Уде знае за кого е предназначено съдържанието на багажника.

Дебелака завъртя стартера и потегли. „Състезанието започва, помисли си той. На финалната линия ще чака Майкъл Дос.“

Навън валеше дъжд.

Лицето й се очертаваше на фона на стената, сянката й беше огромна, като самия живот.

Майкъл не отделяше поглед от Илайн.

— Установих се тук, защото съм уморена от градовете — казваше тя. — От коли, офиси, апартаменти. Направо ме съсипваха…

Интересът към тази жена беше последното нещо на света, от което имаше нужда в момента. Постоянно си напомняше, че е тук, за да открие някаква връзка между нея и хавайския клан на Якудза. Ако се окаже, че нейният приятел е от антуража на Ичимада Дебелака, може би ще се намери начин за безпрепятствено проникване в имението на местния оябун.

— Непрекъснато бях болна — продължаваше Илайн. — Докторът казваше, че имам много малко съпротивителни сили. Ходех при един масажист, който се занимаваше с гръбначния ми стълб. Той пък твърдеше, че нещо не е наред с кръвта ми. Беше убеден, че големият град разрушава организма ми.

— Кой град?

— Няма значение, всички са еднакви — махна с ръка тя. — Поне по пагубното си влияние върху хората.

Не му беше трудно да крие мислите си. Докато тя го развеждаше из къщата, от устата му се изтръгваха подходящите одобрителни възклицания. Имението беше наистина красиво, дори през гъстата пелена на дъжда се виждаше колко уютно се гуши между двете непристъпни планински вериги.

— Тук съм в състояние отново да живея. Тук открай време е бил домът на боговете…

Дъждът се лееше на мощни прозрачни струи, сапфирените склонове на планината блестяха като обсипани с брилянти. Гледката беше изключителна. Сякаш някой ги беше поставил между два огромни дракона — от онези, за които китайците вярват, че съществуват навсякъде по света. В подобна обстановка нейният неприкрит мистицизъм беше доста заразителен.

— Чувствате ли тяхното присъствие, Майкъл? Тяхната сила? Огромната енергия, която дреме в тези планини?

И най-странното беше, че той наистина чувстваше всичко това.

Дъждовните капки потропваха по капандурата в спалнята на Илайн. Въпреки усилията да държи чувствата си под контрол, той не можеше да не направи сравнение между тази стая и парижкото си ателие на булевард „Елизе Реклю“. И нощта, в която Ца остана.

— Вие постоянно мълчите — извърна се към него Илайн. — Вероятно защото аз говоря прекалено много.

— Не, просто се наслаждавам на гледката — отвърна Майкъл. — Трудно ми е да говоря пред красотата на тези планини.

— И аз се чувствах по същия начин, когато ги видях за пръв път. Те са страхотни, но без да излъчват заплаха…

Отначало не можеше да разбере каква връзка прави съзнанието му между тези две жени. Ца в Париж, Илайн тук. Някак не желаеше да си тръгне от този дом. Някои хора обитават жилищата си с години, без да ги превърнат в домове. При Илайн беше точно обратното. Каза, че живее тук по-малко от месец, но тази къща вече носеше отпечатъка на нейното присъствие. Приличаше на нея, миришеше като нея. Присъствието й в помещенията се долавяше като аромата на фин парфюм.

— Тук времето забавя своя ход, Майкъл. Хавайците казват, че техният национален герой Мауи се изкачил на връх Халеакала, посегнал с ръце и хванал слънцето. Искал да забави неговия ход по небето, искал родният му остров да бъде вечно облян от щедрите му лъчи. Тук, на това място, човек лесно може да повярва на тази легенда…

— Дори когато вали?

Тогава, в мига, в който седяха на тръстиковото канапе и пиеха чай с лед, той усети пронизващата болка в сърцето си. Спомни си онази нощ, в която отвори очи и спря поглед върху Ца. Току-що се бяха любили, дъждовните капки се стичаха по стъклата на широките капандури, притиснати едно в друго, телата им меко проблясваха.

— О, да — кимна Илайн. — Особено когато вали. Погледнете там — пръстът й се насочи към величествената дъга, извила се над планинските склонове. Цветовете й бяха толкова ярки, че просто заслепяваха. — Това означава, че слънцето е тук, дори когато вали…

В онази далечна нощ той се беше надигнал на лакът да погледне лицето на Ца. Очите й бяха затворени, чертите й — спокойни и отпуснати. Може би беше задрямала. Не се виждаше нито една бръчка, нито едно напрегнато мускулче. Изгубило всякакъв израз, лицето й позволяваше да се надникне дълбоко в душата.

— Тук дъждът притежава драматична сила — каза Илайн.

— В Япония също.

Тя не се обърна да го погледне.

— В Япония дъждът е красив и съвършен, спуска се елегантно към земята или водата — промълвиха тихо устните й. — Но на Хаваите той е див, пълен с енергия и светлина. Освободен от всякакви задръжки.

Изпънал се до Ца, той изведнъж откри, че чувствата му изобщо не принадлежат на тази жена. Тя не беше свързана с нищо — нито с идея, нито с персоналност, нито с философия. Душата й сякаш беше един огромен кристал. И този кристал сияеше с разноцветни отблясъци, в зависимост от ъгъла, под който светлината достигаше до него.

Но сам по себе си, дълбоко в своята структура, той не притежаваше цвят.

После Ца отвори очи, от тях струеше любовта.

— Искам да остана — прошепна тя. — Не само тази нощ, не до утре… Искам да остана при теб завинаги.

Душата му се сви. Съзна, че я беше приел не само като модел на човешкото съвършенство, а и като нещо много повече. Беше объркал кристалната чистота на духа й с величествения дух на Сейоко. Стана му тъжно и малко страшно, че продължава да търси това, което никога и никъде няма да открие. Сейоко отдавна беше мъртва, но той не можеше да се освободи от присъствието й. Споменът за нея не го задоволяваше, не му стигаше, за да продължи да живее…

И когато на сутринта Майкъл затвори вратата зад Ца, той съзна, че това означава край. Нея я нямаше. Остана образът й върху платното, но това беше всичко.

Сам си беше виновен, виновна беше осакатената му душа. За кратко време откри оръжие срещу самия себе си. Нейната болка. Нейните сълзи, изтръгнали го за малко от агонизиращото желание, което беше обречен да носи в душата си, докато е жив.

— Живяла ли сте в Япония? — попита той.

— Да, доста години — отвърна Илайн. — В крайна сметка разбрах, че дивата енергия на Токио ме прави сънлива и отпусната…

„Всъщност тя съвсем не ми напомня за Ца, осъзна той с разтуптяно сърце. Напомня ми по-скоро за Сейоко.“

— Не ви ли липсва? — дрезгаво попита той. — Имам предвид Япония…

— Аз нямам корени — отвърна тя. — Нищо с никого не ме свързва. Привързаността към хора и каузи ме изморява точно толкова, колкото и големите градове… Тънките нишки на отговорността всъщност са брънките на тежки окови. Чел ли сте „Пътешествията на Гъливер“? Така се чувствам и аз, когато се свързвам с някого… Като Гъливер в страната на лилипутите. И това ми стига…

Ето каква била тази Илайн. Мистицизмът й неотразимо го привличаше. Безусловното й отстъпление пред силите на природата означаваше за него всичко, обясняваше всичко. Тя беше тотално нецивилизована и именно затова беше чужда на всички изкуствено създадени задръжки, които се бяха впили в неговата душа.

Майкъл щеше да разбере това много по-късно, но в момента имаше чувството, че тя го привлича толкова силно, колкото баща му е бил привлечен от живота на таен агент за Седми отдел, а по-късно и за БЕМТ…

Това чувство го правеше различен от света на другите. То наистина го караше да се вижда в особена светлина. Но повече от всичко то му носеше усещането за неограничена свобода.

Филип Дос несъмнено беше считал за най-голямо постижение в своя живот онази свобода, която му е позволявала да прави каквото пожелае, да се превъплъщава в когото пожелае, да има право на избор в един свят на неограничени възможности.

При Майкъл тези неща идваха по-леко и по-естествено. Специалната подготовка в Йошино го беше научила как да сграбчи живота, как да се наслаждава на неговото безкрайно разнообразие. За него свободата на избор беше толкова естествена, колкото самият живот.

— Слънцето! — възкликна Илайн. — Ето го, отново наднича иззад планинските върхове!

Майкъл беше забравил защо е тук. Омаян от величието на природата, той гледаше с опитното око на художник как последните вълма на буреносните облаци, бели и ефирни, бавно отстъпват в небитието и между тях надничат величествените скалисти зъбери. Вятърът, подобно на майстор илюзионист, незабележимо отнасяше остатъците от бурята. Златните слънчеви лъчи пробягаха по стръмните изумрудени склонове, милиарди дъждовни капчици заблестяха с яркостта на шлифовани диаманти. Птичките весело запяха, крилата им се мяркаха в лазурната синева, после изчезваха.

Знаеше, че трябва да стане. Не си ли тръгне веднага, завинаги ще остане тук…

В момента, в който понечи да се изправи, главата на Илайн леко се извърна към него. Самотен слънчев лъч прониза косата й, превръщайки я в потъмнял от времето бронз. За частица от секундата той си я представи на портрет — съвършена поза, израз на лицето, който няма нищо общо с лицата на обикновените хора. Без маската, която завинаги изтрива чувствата, духа, самия живот…

— Ти не можеш да си тръгнеш сега — тихо промълви тя.

И той съзна, че е права.

Всяка сутрин Мичико се подчиняваше на твърдо установен ритуал.

Той започваше час преди очакваното обаждане. Изкъпана и облечена, тя излизаше в градината. До нея неизменно вървеше някой. Мъж, винаги едър и силен, винаги с револвер под дрехата. Някой от приближените на природения й брат Масаши. Той имаше задължението да държи разтворен чадър над главата й. В ясно време чадърът я предпазваше от ярките лъчи на слънцето, а в лошо — от дъждовните капки.

Поемаше бавно по каменната пътечка, водеща към огромна плоска скала. Там пътечката се разделяше на три, Мичико обикновено поемаше по тази вдясно. Спираше до черешата, издигаща се току до високия зид, и се вслушваше в чуруликането на сипката, свила гнездо високо в клоните на дървото. Пролетно време сядаше до дънера и дълго слушаше пиукането на малките вечно гладни пиленца.

Отвъд черешата, в най-отдалечения ъгъл на градината, се издигаше стар дървен параклис, който Мичико беше пренесла тук преди години. Беше построен в чест на Мегами Кицуне — богинята лисица. С помощта на своя придружител Мичико коленичеше пред параклиса и палеше ароматични пръчици. После започваше да се мота.

Неизменно се молеше за две неща. Първо — връзката да бъде осъществена. Второ — да бъде жива и здрава нейната внучка. След молитвата краката и ръцете й бяха студени като лед.

Сядаше до телефона и чакаше. Не можеше да върши нищо друго, отказваше дори хапчица храна, независимо от горещите увещания на готвачката. Не можеше да приеме капка чай, изобщо никаква течност. Стискаше устни и чакаше острото иззвъняване на апарата. Когато то идваше, Мичико грабваше слушалката и с примряло сърце чакаше да чуе тъничкия глас на любимата си внучка.

— Бабо?

Мичико затваряше очи и преглъщаше сълзите си. Детето беше живо, още един ден от живота й придобиваше смисъл.

— Бабо? — тъничко гласче, като жуженето на щурче в полето.

— Аз съм, миличка.

— Как си, бабо?

Откъде ли идва това сладко гласче? О, Господи! Ако можеше да разбере къде я крие Масаши!

— Добре съм, миличка. А ти как си? Храниш ли се добре, спиш ли?

— Омръзна ми, бабо! Искам да си дойда у дома, искам да…

После линията прекъсваше. Винаги по едно и също време.

И винаги, въпреки предварително взетото решение, Мичико започваше да крещи в слушалката:

— Мъничката ми! Мъничката ми!…

Горчиви сълзи се стичаха по лицето й.

Масаши беше оставил инструкции разговорът да се прекъсва насред изречението на детето. Това подчертаваше с особена сила пълния контрол над положението, осъществяван от него и верните му копои. В този случай Масаши беше бог. В негови ръце бяха животът и смъртта.

Три сутрини седмично Масаши Таки посещаваше складовото помещение на кея Такашиба. Разположен почти в средата на токийското пристанище, Такашиба беше един много оживен район. Тук се стоварваха хиляди тонове стоки, поръчани и доставени за стотици компании от цялата страна, износът също беше изключително интензивен. Огромният поток товари течеше като пълноводна река, дори опитните служители на Държавната митница се чувстваха изгубени в него.

Складът, за който става въпрос, беше обща собственост на фамилиите Таки и Ямамото. Дейността в него отнемаше все по-голяма част от времето на клана Таки, но така и трябваше да бъде, мислеше си Масаши.

Срещаше се винаги с едни и същи хора. Дайзо — огромния боец, който получи назначение да подбира и обучава новите попълнения на клана; Каеру — дребен, обсипан с татуировки съветник, оцелял от времето на Ватаро Таки. И накрая — Козо Шина.

Поел ръководството на клана след 1940 година, Ватаро Таки постепенно забрани демонстрацията на груба сила в дейността на своите подчинени. Тази сила, която днес Масаши искаше да възроди. Ватаро се задоволяваше само със заплахата от употреба на сила и това беше напълно достатъчно да държи в подчинение онези, които създаваха богатството на клана. Но Масаши беше далеч от подобна тактика, дълбоко в душата си той изпитваше нужда от себедоказване. Колкото и да му беше неприятно, той беше принуден да си признае, че управлението на Ватаро Таки ще остави дълбоки следи в историята на Якудза. Именно по тази причина той, неговият наследник, беше длъжен да се бори за достигането на нови върхове, за засенчване славата на старото поколение.

Масаши обичаше да провежда съвещанията в специалната зала за тренировки, която беше оборудвал в дървената пристройка на склада, извисяваща се на двадесетина метра над вътрешността на издълбаното в земята помещение. Долу имаше достатъчно пространство за складиране на сложната апаратура на „Ямамото Хеви Индъстриз“, работилниците бяха големи почти колкото малки фабрики.

Залата за тренировки беше запълнена със сложни фитнес машини от известната марка „Наутилус“, подредени покрай стените от изпечена глина, които на практика бяха основите на стара, четиристотингодишна сграда, останала още от времето на режима Токугава.

Масаши обичаше да посреща хората си гол до кръста, с вадички пот по голите си, напълно лишени от окосмение гърди. Преминаваше от машина на машина, набъбналите му мускули потръпваха като живи. Говореше, без да прекъсва тежките си упражнения, никога не оставаше без дъх, никога не спираше тренировката, независимо от продължителността на съвещанието.

— Дайзо — вдигна глава той, разбрал, че всички поканени вече са тук. — Слушам доклада ти.

— Момчетата се включват — започна едрият мъж.

— Истинска глутница, както вероятно можете да си представите. Идват всякакви — наркомани, луди, рокери… — от устата му се изтръгна дрезгав смях. — Наричат се „хора извън закона“, но на практика са банда мухльовци. Липсва им дисциплина, никога през живота си не са чували тази дума!

— Бойните роботи трябва да притежават дисциплина — обади се Козо Шина, без да поглежда към Дайзо и Каеру. Очите му бяха заковани върху играещите мускули на Масаши, спомни си, че някога и неговото тяло беше толкова силно и гъвкаво. — Дори най-разпасаните армии са имали някаква дисциплина. Без нея никой не може да спечели войната…

— Новите попълнения ще се научат на дисциплина — безгрижно отвърна Масаши. — Дайзо ще има грижата за това. Тези загубени хлапаци са като стадо овце, нали така, Дайзо? Нямат представа какви са, затова им трябва лидер, след когото да тръгнат — слезе от една фитнес машина и се насочи към следващата. — Къде е техният лидер, Дайзо?

— Виси с главата надолу в средата на спалното помещение — ухили се едрият мъж.

— Мъртъв ли е? — попита Козо Шина с равнодушието, с което питаше дали е прясна рибата в магазина.

— Помещението вече започва да вони — засмя се отново Дайзо. — Хлапаците ме питат кога ще отрежа въжето. Отвърнах, че го чакам да втаса и да им го поднеса за вечеря…

— Вече ги е страх от Дайзо много повече, отколкото ги е било страх от досегашния им главатар — намеси се Каеру. Беше по-възрастен от останалите, на вид скромен и прибран човек. Умът му действаше превъзходно, именно той откри начина за безмитен внос и износ на планините от стоки, които ежедневно минаваха през складовете. — Вече мога да видя емоция в очите им. И мисля, че от тях ще станат добри бойци.

Козо Шина кимна с глава. Той също оценяваше по достойнство качествата на Каеру, не беше от хората, които съдят за ума на човека по външния му вид.

— Това пространство е от жизнено значение за нас — каза на глас той. — Нашите деди отлично са го съзнавали, именно затова са тръгнали на война срещу Китай. Тук, на нашите пренаселени острови, ние се задушаваме. Приличаме на мравки, затрупали с телата си хълмчето на мравуняка. Катерим се един върху друг и не можем да измислим нищо по-добро. Започваме да изпадаме в плен на ужасната безизходица.

Войната и годините след нея недвусмислено показаха, че този народ е в състояние да се мобилизира. Че може да прави чудеса. И ако му дадем възможност, той отново ще ги прави… Това е нашата крайна цел. Трябват ни бойци, не е необходимо да ги търсим в гори тилилейски. Те са тук, сред нас, на теб разчитаме, Дайзо, да превърнеш в бойци шайката хлапаци.

— Ще ги превърна — кимна с глава Дайзо.

— А какво е положението със стоката? — попита Масаши. Въпросът му беше предназначен за Каеру.

— Както знаеш, последните ни успешни операции с наркотици позволиха да закупим и внесем в Япония определено количество от специалното оборудване — започна плешивият дребосък. — Най-голяма опасност представляваше митницата. Ако бяха разкрили съдържанието на една-единствена пратка, скандалът щеше да е огромен. И тогава едва ли бихме получили шанса да продължим с монтажа…

— Нещо повече — намеси се Козо Шина. — Тук положително щеше да гъмжи от войници, които нямаше да оставят нито една пратка без задълбочена проверка.

— Точно така — кимна Каеру. — Затова първо пуснах в ход наркотичната мрежа, а след това се погрижих за митницата. Имам доста широк избор от средства за убеждение. Трябваше просто да избера най-подходящото от тях.

— Какво подхвърли на подкупените служители? — попита Шина.

— Магическата думичка опиум — отвърна Каеру.

— На практика нямат никаква представа за истинското съдържание на пратките.

— А Нобуо Ямамото? — попита Шина, без да отделя поглед от тялото на Масаши. — Той спазва ли своята част от уговорката?

— Семействата Таки и Ямамото поддържат приятелство от десетилетия — каза Масаши, имайки предвид онази особена близост, която може да съществува единствено в Япония. — Нобуо оставете на мен.

— Добре — кимна Шина. — Значи всичко се развива според плановете ни. След десет дни ще сме готови. И тогава ще започне новата ера на Япония.

Мъжете си размениха церемониални поклони, после Дайзо хвърли поглед на часовника си и се изправи:

— Трябва да се връщам при момчетата.

Направи знак на Каеру и остави Шина насаме с Масаши.

— Ако имах син, той положително щеше да прилича на теб — промълви Шина, без да сваля поглед от мускулите на другия.

— Така ли? — попита Масаши, облян в обилна пот. Ръцете му в тънки черни ръкавици стискаха хромираното желязо на щангата. Изпъшка и желязото отскочи нагоре, изпусна дъх и то се върна обратно на стойката. Мускулестите му ръце с лекота повдигаха тежестта, която сигурно надхвърляше сто килограма. — Ти си най-заклетият враг на баща ми.

— Бях — поправи го Шина. — Баща ти е мъртъв.

— Но аз съм негов наследник — отвърна Масаши и облиза солената пот от устните си. — Аз съм оябун на клана Таки, аз съм всичко това, което беше някога Ватаро.

Козо Шина безмълвно го наблюдаваше. Близостта на Масаши му напомняше за времената, когато и той беше здрав и силен. Сега единствен негов враг беше именно времето. Но той отдавна знаеше това.

Масаши остави щангата и се качи на седлото на ергометъра. Пътьом откачи една хавлия от куката на стената и избърса пламналото си тяло. Спря се пред Шина и запрати хавлията в лицето му.

— Дръж — просъска той. — Помириши я и помни, че аз притежавам това, което на теб отдавна вече ти липсва! — отстъпи крачка назад и добави: — Вече си стар, Шина. Вече не притежаваш физическа сила. Имаш нужда от мен, аз ще бъда твоите ръце и нозе. Без мен ще бъдеш просто един безпомощен старец, който сънува отминалата слава. Без мен тези сънища никога няма да се сбъднат — приведе се над седналия Шина и продължи: — Съветвам те следващия път да се съобразяваш с положението и да не поемаш инициативата по време на тези срещи. Тези хора служат на мен и са верни на мен. Може би си забравил, че присъстващ тук единствено по мое благоволение.

— Давам своя принос като всички останали — спокойно отвърна Шина.

— Гледай само да не пристъпиш границите на този принос — предупредително го изгледа Масаши.

Козо Шина излезе навън и се насочи към колата, която го чакаше на пристанището. Все още долавяше миризмата от потта на Масаши върху лицето си. За пръв път почувства с безпощадна яснота телесната си слабост, заля го горещата вълна на срама.

Въздъхна, седна на задната седалка и даде знак на шофьора да потегля. Когато стигнаха центъра, той се приведе напред и започна да дава указания.

Вече в района на Шинжуку, той се облегна назад и каза:

— Тук спри и изключи мотора. Имам среща с един човек.

Шофьорът се подчини, отвори вратичката и слезе на задръстения от пешеходци тротоар. Козо Шина погледна часовника си. Ще трябва да изчака още известно време, преди да открие подходящо място и да измие потта на Масаши от лицето си. Започна да го обзема чувството на гняв, което беше успял да потисне там, в склада, с цената на огромни усилия. Пръстите му се свиха в юмруци. Арогантността на Масаши беше изключителна, дори дисциплиниран човек като Козо Шина трудно успяваше да я понася. На млади години той не търпеше дори и намеците за обида. Спомни си една случка от училищните години. Някакъв побойник от горните класове открито му се подигра. Пламенен, но още неопитен, Козо скочи да се бие. Резултатът беше плачевен — оказа се овалян в калната локва пред училището, пред очите на всички.

Но това не беше краят на историята. Шина не забрави унижението, започна внимателно да подготвя своето отмъщение. Имаше богат избор, но не бързаше. Накрая се спря на най-елегантния и вероятно затова и най-сладък начин. В края на учебната година, когато противникът му — вече абитуриент — трябваше да се яви на изпит, от който зависеше бъдещата му кариера в държавната администрация, Шина се промъкна в спалното помещение на големите и пренастрои будилника на врага си. Абитуриентът закъсня за изпита с цели три часа и беше дисквалифициран. Дори молбите на богатия му баща не помогнаха. Кариерата на синчето беше безвъзвратно погубена.

Шина видя човека, който изскочи от близкия вход и се насочи към колата, пръстите му се отпуснаха. На лицето му се появи лека усмивка. Грубостите на Масаши бяха забравени, сладостта на елегантното отмъщение докосна обонянието му като рядък и скъп парфюм.

Шофьорът отвори задната врата пред мъжа, съгласно предварително получените инструкции. Човекът се наведе и седна редом с Шина. Миг по-късно колата изчезна в оживения обеден трафик.

— Както вече казах по време на телефонния ни разговор, аз съм изцяло на ваше разположение — започна Шина, на лицето му се появи любезна усмивка.

— Ще идем в чайната — едно много уютно и уединено заведение. Там ще пийнем чай и ще хапнем оризови сладкиши. След което ще ми обясните с какво мога да ви бъда полезен.

— Много мило от ваша страна, Шина-сан — отвърна мъжът. — Убеден съм, че ще стигнем до едно взаимноизгодно споразумение — размърда се да се намести по-удобно и слънцето освети чертите на лицето му.

Човекът беше Жожи Таки.

В 8:22 часа сутринта Лилиан влезе в телефонна кабина на М-стрийт в Джорджтаун. Избра един местен номер, изчака прещракването и продължителния сигнал на включения компютър. После набра десетината цифри на международен номер, който беше запомнила наизуст.

Насреща вдигнаха при третото позвъняване. Акцентът беше подчертано парижки. Лилиан се представи, без да съобщава името си.

— Трябва да говоря с него — обяви тя на безупречен френски език.

— Няма го — отвърна мъжът оттатък океана.

— Тогава го намерете! — повиши тон Лилиан, погледна номера на кабината и бързо го продиктува: — Ще чакам тук десет минути, кажете му да ми се обади!

— Ще видя какво може да се направи, мадам…

Тя прекъсна разговора, после веднага вдигна слушалката, като внимаваше да не изпусне бутончето нагоре. Очите й пробягваха по минувачите, устата й изричаше по някоя незначителна дума в мъртвата мембрана.

Направи опит да използва чакането за успокоение на нервите си. Но не успя. Мислеше единствено за Майкъл, тръгнал в неизвестна посока, към огромни опасности. Това й дойде твърде много, особено след смъртта на Филип и отвличането на Одри. Стисна клепачи, за да прогони сълзите, които напираха под тях.

Точно девет минути по-късно телефонът иззвъня. Лилиан стреснато подскочи, сърцето й пропусна един такт. Пръстът й се отмести от копчето.

— Ало? — попита на френски тя.

— Бонжур, мадам — гласът насреща беше овладян и култивиран, за разлика от първия, този несъмнено не принадлежеше на французин. — Как се чувствате?

— Чувствам се ужасно! — призна глухо Лилиан.

— Така и очаквах — отвърна мъжът. — Нямате колебания, нали?

— Мисля само за опасността — въздъхна Лилиан.

— Което означава, че сте жива — поясни гласът.

— Чувството за опасност винаги ни прави по-живи.

— Колко е часът там, при вас? Никога не мога да го изчисля правилно.

— Малко след четири следобед. Защо?

— Скоро ще се приберете у дома, при жена си — каза Лилиан. — Трябва да си представя ясно картината, понякога това ми помага да потискам неприятните емоции.

— Нищо няма да се случи, Лилиан.

— На вас — въздъхна тя. — Отстрани винаги е лесно…

— От моя гледна точка никога нищо не е лесно — възрази гласът. — Искам никога да не забравяте това.

Очите на Лилиан механично следяха автомобилния поток зад стъклото на кабината. Вече беше започнала да се дистанцира от гъмжилото на живота.

— Кога ще го получите? — бръмна гласът в ухото й.

— Утре вечер — „Защо така силно блъска сърцето й?“ — Но за да стигне до вас, ще бъде необходимо повече време… — „Дали защото знае колко опасен е този мъж? Не за нея самата, разбира се. За другите.“

— Вие ще се погрижите за това — меко рече гласът. — Имам ви пълно доверие. Що се отнася до останалото, мога да ви уверя най-тържествено, че нямам нищо общо със смъртта на вашия съпруг.

— А чухте ли нещо за Одри?

— Страхувам се, че не съм. Отвличането й продължава да е загадка за мен, също както и убийството на Филип.

За момент й се стори, че слуша Джонас. Всъщност този мъж оттатък океана имаше много общи неща с Джонас. Лилиан облегна пламналото си чело на стъклото.

— Уморена съм — промълви тя. — Ужасно съм уморена.

— Нещата вървят към своя край — каза гласът. — След три дни ще се видим и всичко ще свърши. Завинаги.

— А децата ми?

— Ще използвам цялата си власт, за да им осигуря безопасност. Ще бъда като Бог, протегнал ръка над тях.

— Значи да ви доверя съдбата си, така ли?

Отсреща долетя тих смях.

— Мислех, че вече знаете — рече гласът. — Съдбата ви отдавна е в мои ръце.

— Искаш ли да се любиш с мен? — попита Майкъл.

Илайн се засмя:

— Може би… Да.

Бяха в кухнята, тя се беше заела да приготви вечеря.

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Питам се защо ме покани тук…

— Защото ми беше приятно — простичко отвърна тя. Такива отговори бяха част от същността й. Отиде до хладилника и извади някакъв зеленчук.

— А приятелят ти?

— Какво приятелят ми? — попита тя и започна да реже листата на зелето.

— Той е от Якудза.

Тя прекъсна работата си и се обърна:

— Откъде знаеш това? Не съм ти споменавала нищо подобно.

— Спомена „гири“, а това е термин на Якудза — отвърна Майкъл. — Или си имала предвид нещо, свързано с живота ти в големия град?

— А какво знаеш ти за Якудза? — попита Илайн и отново хвана ножа.

— Достатъчно, за да бъда нервен само при мисълта какво ще стане, ако твоят приятел вземе да отскочи дотук — изправи се на крака Майкъл.

— От начина, по който ми спаси живота следобед, стигнах до заключението, че едва ли нещо на този свят може да те направи нервен — усмихна се Илайн.

— Револверите ме правят — въздъхна Майкъл и отхапа парче суров зеленчук.

Илайн замислено го наблюдаваше.

— Вестниците постоянно пишат за Якудза — отбеляза тя. — Но откъде си прочел за „гири“?

— Няколко години учих в Япония — отвърна Майкъл. — Баща ми ме прати там. След Втората световна война е служил в Окупационната армия.

Илайн сведе поглед към зеленчуците на масата.

— Какво точно учи? — попита тя.

— Рисуване — отвърна Майкъл.

— Но не само рисуване — отбеляза тя. — Видях катаната на задната седалка на джипа ти. Умееш ли да я използваш?

— В Япония научих много неща — отвърна Майкъл. — Но най-важното от тях беше рисуването.

— С това ли си изкарваш хляба? С рисуване?

— Отчасти. То ми носи най-голямо удовлетворение. А хляба си изкарвам с друго… — после й разказа за печатницата за албуми и каталози.

Тя се усмихна и продължи да приготвя вечерята.

— Сигурно е чудесно да хванеш четката и да създадеш нещо красиво! Завиждам ти. Празните неща ме ужасяват… Празните страници, празните платна… Винаги съм изпитвала желанието да ги покрия с дебел слой черна боя!

— Направиш ли това, те ще изчезнат — отбеляза Майкъл.

— Но така губят и своята заплашителност, нали? — ръцете й отместиха ситно нарязаните лукчета и се заеха с гъбите. — Така тяхната анархия е под контрол. Или поне е потисната…

— Анархия?

— Да. Никога ли не си усещал заплахата на празното платно? Пред теб са толкова много посоки, просто не знаеш накъде да тръгнеш…

— Не и ако предварително знаеш какво си решил да нарисуваш — отвърна Майкъл.

— Винаги ли знаеш предварително какво ще направиш? — сбърчи вежди Илайн. — Не е ли отегчително?

— Сама си отговори на въпроса — усмихна се Майкъл. — Зная с какво да започна, а после… — той млъкна и сви рамене.

Тя се замисли, после вдигна глава:

— Добре ли познаваш Якудза? Живял си в Япония, сблъсквал ли си се с някой от тях?

— Доколкото си спомням — не. Но вероятно те не се различават много от хората, които познавах в Япония…

— Различават се и още как — поклати глава тя.

— Членовете на Якудза са особени типове, отхвърлени от обществото… И това им доставя удоволствие. Думата „якудза“ се изписва с три йероглифа, изобразяващи числа. Общият им сбор дава цифра, която е губеща в хазартните игри. Членовете на Якудза се считат за обречени да бъдат герои в своя собствен затворен свят.

— От това, което съм чувал за тях, стигам до заключението, че са твърде опасни, за да бъдат и романтици — подхвърли Майкъл.

— Наистина са опасни — кимна тя, остави ножа и се обърна към включената газова печка. — Може би не трябва да ти казвам това, но… — обърна се да го дари с кратка, ослепителна усмивка: — Ти вече си обречен да ме закриляш завинаги, нали? — изчака да чуе какво ще отвърне Майкъл, но той мълчеше. — Истината е, че малко се страхувам от моя приятел… Ти позна, той наистина е от Якудза. За известно време ми се струваше много вълнуващо да излизам с него, разбираш ли? Не… Няма начин да разбереш това…

— Той е баровец — допълни я Майкъл. — „Кахуна“… Отлично те разбирам — пъхна ново късче зеленчук в устата си и попита: — Какво се случи?

— Той е грубиян — въздъхна тя. — Обича да се перчи, да предизвиква скандали. Не понасям подобно поведение!

— Защо не му го кажеш? — сви рамене Майкъл.

— Казах му го — засмя се тя. — Но нямаше кой да ме чуе. Той е глух за тези неща, винаги прави каквото си иска. Свикнал е да се налага на всички, аз нищо не мога да направя.

— Можеш, стига да искаш — поклати глава Майкъл.

— Револверите изнервят и мен — призна Илайн и посегна да отмести тенджерата от котлона. — Ох! — изпусна я, врялата вода се разплиска, устните й инстинктивно се впиха в ръката й. — Дявол да те вземе!

Майкъл хвана ръката й и я обърна с дланта нагоре. Кожата й беше червена, мястото на изгореното бързо се подуваше.

— Имаш ли нещо за дезинфекция?

Илайн поклати глава и отново засмука изгореното място.

— Нямам дори бинт… Не се тревожи, ще оцелея.

Майкъл внимателно я изгледа и се върна на темата, която обсъждаха:

— Това ли прави твоят приятел? — попита той. — Размахва револвер под носа ти?

— Случвало се е — въздъхна тя, намръщи се от болка и внимателно хвана дръжките на тенджерата. — Но първо ми удря по някой плесник…

— Господи! — в съзнанието на Майкъл се появи споменът за Одри и нейния Ханс. Както и споменът за това, което той самият беше направил на германеца.

— Той е… силен мъж.

Тук би трябвало да каже: „Сама си се забъркала в тази история — сама се оправяй“, но той премълча. Защо? Защото това приятелче може да се окаже сътрудник на Ичимада Дебелака? Защото ролята на ревнив поклонник ще му даде убедително алиби, ако го спипат на територията на Ичимада? Както и време да се измъкне? Всичко това е вярно, призна пред себе си Майкъл. Но е и доста наивно. Хлапашка игра. Начин да влезе в замъка на злодеите.

— За кого работи твоят приятел? — попита на глас той.

— Какво мислиш да правиш?

— След като човек не е доволен от наемната помощ, трябва да опита направо с онези на върха.

— Много смешно! — усмихна се Илайн.

— Не се шегувам.

— Не ти вярвам.

— Дай ми шанс и ще видиш. За кого работи приятелят ти?

— За един тип, когото наричат Ичимада Дебелака. Той е главатар на Якудза тук, на Хавайските острови.

— Къде живее този Ичимада? — попита Майкъл, макар отдавна да знаеше отговора.

— Малко по-нататък от мястото, на което се сблъскахме сутринта. В Кахакулоа.

— Трябва да тръгвам — стана Майкъл и се насочи към вратата.

— Но къде? — учудено го погледна тя и избърса ръцете си в престилката. — Вечерята е почти готова.

— Нали каза, че съм длъжен да те закрилям…

Тя пристъпи към плъзгащата се врата на кухнята.

— Сериозно ли говориш?

— А ти сериозно ли го каза? — обърна се Майкъл.

— О, хайде, стига — засмя се тя, решила да обърне всичко на шега. — Освен това там е пълно с револвери. Ичимада не обича неканените гости.

— Няма проблеми — отвърна Майкъл и пристъпи към изхода. — Ще се оправя.

— Защо се захващаш с всичко това, за Бога?

— Вече ти казах.

— А пък аз не ти вярвам. Първо, защото току-що се запознахме. Второ, защото би могъл да го сториш утре, на дневна светлина, като всеки нормален човек.

— На дневна светлина Ичимада ще ме види като пристигам — отвърна Майкъл.

— Не отиваш там заради мен — отсече Илайн. Отиваш за нещо, което искаш да получиш за себе си.

— Може би — сви рамене той. — И какво от това?

— Но защо беше необходимо да ме лъжеш? Защо ти трябваше глупавият претекст, че искаш да ме закриляш?

— Не е глупав.

— Не говориш сериозно — объркано поклати глава тя. — Не те разбирам.

— Не се и опитвай — отвърна той. — Понякога и аз не се разбирам…

Уверила се, че той наистина е решил да си тръгне, Илайн решително развърза престилката си.

— Добре. Тогава идвам с теб.

— В никакъв случай!

Тя облече лек жакет и тръсна глава да извади косата си над якичката.

— Я кажи как възнамеряваш да проникнеш в имението на Ичимада в тази тъмница?

— Ще се оправя — отвърна той.

— Така ли? А знаеш ли, че там има кучета, алармена инсталация и прожектори? — очите й се забиха в лицето му: — Освен това не знаеш нито името на приятеля ми, нито как изглежда…

Майкъл разбра, че измъкване няма. Никак не му се искаше да води цяла делегация в имението на Ичимада Дебелака, но просто не му оставаше избор. Тази жена вече знаеше, че е излъгал, знаеше, че мотивите му за проникване в имението на Ичимада са съвсем други. Ако сега я зареже, тя като нищо може да вдигне телефона на приятеля си. Никак нямаше да му е приятно, ако хората на Ичимада се подготвят да го посрещнат още в подстъпите на Кахакулоа.

— Добре — въздъхна той и отвори вратата. — Идваш с мен. Но ще си държиш езика зад зъбите и ще вършиш това, което ти кажа!

— Дадено, шефе — усмихна се Илайн. — Слушам и изпълнявам.

— Боли ли те ръката?

— Малко.

Но той я беше видял при качването й в джипа, затова отби от магистралата и се насочи към Лахаина. Тя му показа пътя до най-близката аптека, той слезе и купи необходимото. Бинт, мехлем против изгаряне, ролка лейкопласт и малка аерозолна опаковка с дезинфектант марка „Бактин“.

Върна се в джипа, напръска със спрей изгорената ръка и сложи опаковката в джоба си. После я намаза с мехлема, превърза я с бинта и го залепи с лейкопласт.

— Сега как е?

— По-добре — усмихна се тя. — Благодаря.

Потеглиха отново, движеха се на северозапад.

Вдясно се издигаше внушителната грамада на планината Западна Мауи, вляво дремеше Тихият океан, прорязан от сребриста лунна пътека. В пристанището тъмнееха корпусите на рибарски корабчета, мачтите им едва се забелязваха на фона на нощното небе. По-навътре в залива беше закотвен луксозен пътнически лайнер с ярко осветена палуба. Вятърът донасяше до ушите им приглушената музика на оркестър.

— Мисля, че имаш нужда от нов приятел — обади се Майкъл.

— Общо взето ми е все едно — сви рамене тя.

Прекосяваха Каанапали — голям курорт с множество хотели и ресторанти. Тук се намираше и единственото кино в цялата област. Десет минути по-късно стигнаха игрището за голф на Капалуа и се насочиха надолу към брега. Там магистралата свършваше. Плъзнаха се край малък универсален магазин и завиха надясно по стария път. Не след дълго щяха да достигнат крайната североизточна точка на Мауи. Там щяха да променят посоката на движение и да тръгнат точно на юг, към Кахакулоа.

Лунната светлина, която допреди миг падаше върху лицето на Илайн, сега хвърляше бледите си отблясъци на пътя. Майкъл се принуди да намали скоростта, тъй като видимостта стана измамлива. Привел рамене над волана, той внимателно наблюдаваше пътното платно, очакващ всеки момент асфалтовата настилка да се превърне в два дълбоки и вероятно кални коловоза.

Половин километър под тях океанът неуморно блъскаше острите скали по брега. Флеминг Бийч остана назад, джипът започна опасното изкачване на скалистия връх Хонокохау.

Майкъл изключи фаровете, намали скоростта до пълзене. Трябваше да кара без светлини, за да не го забележи охраната на Дебелака.

Възвишенията преди Кахакулоа.

Някъде на около половин километър по-нататък се беше разбил джипът на Илайн. Подминаха висок, плътно затворен портал. На няколко метра по-нататък джипът свърна в уширение, издълбано направо в гранитната скала. Тукашните пътища имаха доста такива уширения по простата причина, че това беше единственият начин за разминаване.

Майкъл изключи мотора и се обърна към момичето.

— Е, стигнахме — промърмори той. — Вече е време да ми кажеш името на своя приятел.

— Блуто.

— А ти си Оли Маслинката. Хайде, Илайн! Трябва ми името му!

— Ако ти го кажа, ти ще ме зарежеш тук!

— Точно така.

— Но аз искам да дойда с теб.

— Защо?

— Той е шамаросвал мен, забрави ли? Нима не разбираш, че ще ти бъда от помощ?

— Точно затова искам да ми кажеш името на твоя приятел.

Тя тъжно поклати глава.

— Не си дошъл тук, за да се оплачеш на Ичимада Дебелака от приятеля ми…

— Ти също, нали?

Тя се вгледа в лицето му, попаднало в дълбока сянка.

— Май не можем да се доверим един на друг, а? — въздъхна и сви рамене: — Всъщност това е напълно естествено. Аз не те познавам, а нямам навика да се доверявам на непознати…

„Това е лудост, предупреди се мислено Майкъл. Не бива да замесвам странични хора.“ Дори за миг не му мина през главата, че до вчера и той беше страничен човек.

— Искам да останеш тук, Илайн — твърдо каза той.

Обърна се, взе катаната и сака, после слезе. Пристъпи към телената ограда, измъкна от сака клещи за рязане и се залови за работа. Проряза достатъчно широка дупка в бодливата тел и се промуши през нея.

Илайн стоеше безшумно на мястото си. Дупката в оградата остана между двамата, грозно зейнала на лунната светлина. Щурците пееха вечната си песен, нощни птици пляскаха с невидими криле.

— Майкъл! — тихо го повика тя. — Вземи ме със себе си!

Той започна да изкачва възвишението, издигащо се успоредно на пътя.

— Майкъл, не ме оставяй! — прошепна по-високо тя и завъртя стартерния ключ. Фаровете на джипа светнаха.

— Господи, Илайн! — възбудено прошепна той. — Да не си полудяла! Веднага ги изключи!

— Вземи ме!

— Илайн, в името на Исуса! Всички ще ни видят!

— Вземи ме със себе си! Ще ти помогна! Дори не си чувал за капаните срещу глигани, които залагат тук!

Майкъл застина на място. В секретните сведения на БЕМТ наистина не се споменаваше нищо за никакви капани в имението на Ичимада.

— Поставиха ги едва миналата седмица — долови колебанието му Илайн. — Знам къде са.

Майкъл вдигна глава към звездите и направи опит за трезва оценка на положението. Дали това момиче казва истината?

— Добре — въздъхна най-сетне той.

Някъде в далечината се разнесе кучешки лай.

Хеликоптерът наближаваше имението. Ичимада Дебелака веднага забеляза светлините от фарове в близост до главния портал. Цял ден беше търсил Майкъл Дос, беше уморен и раздразнен. Заряза колата още по обед. Както заради жегата и мръсотията, така и за да избегне евентуалното проследяване от страна на Уде. Къде изчезна този човек? Сякаш потъна като камък в морето!

Пилотът — боец от Якудза, на име Уейли Чарли, леко кимна с глава по посока на светлините и попита:

— Да се обадя ли по радиото да пуснат кучетата? Доколкото разбирам, тази вечер не чакаш гости, нали?

— Почакай малко — изръмжа Дебелака и долепи до очите си бинокъл с инфрачервени лъчи. Ясно видя женската фигура в джипа, която протегна ръка, изключи светлините и скочи на пътя. Промуши се през дупка в бодливата тел и се насочи към неясната фигура на мъж, който я очакваше от другата страна на оградата.

— Свали ме долу! — дрезгаво заповяда Дебелака. — Без да кръжиш, направо!

Уейли Чарли дръпна лоста и машината започна да пада като камък. Ичимада Дебелака изпита чувството, че стомахът му слиза в петите. Въпреки това не свали бинокъла от очите си, правеше всичко възможно да хване на фокус лицето на мъжа. Уредът за нощно виждане работеше превъзходно, образите бяха ясни и отчетливи. Но точно в този момент мъжът се обърна с гръб. Ичимада даде кратки инструкции на пилота и продължи наблюдението.

Миг по-късно лицето на мъжа попадна на фокус, сърцето на Ичимада Дебелака прескочи един такт. „Буда!“, безгласно възкликна той. Би познал това лице, дори и без снимката, която му беше показал Уде. Сякаш виждаше Филип Дос, но с двадесетина години по-млад…

— Никакви кучета! — изръмжа той и заповяда на Уейли Чарли да приземи хеликоптера на площадката пред къщата. „Каква ирония на съдбата, помисли си той. Цял ден преобръщам острова да открия синчето на Филип Дос, а накрая го виждам пред вратата на собствения си дом!“

Надбягването свърши и аз съм пръв на финал, помисли си японецът, докато хеликоптерът кацаше на площадката сред облаци прах.

Но когато се приведе напред и изтича извън обсега на свирещите във въздуха витла, той видя, че някой вече беше отвързал доберманите от железните им вериги. Възбуденият им, почти истеричен лай ясно доказваше, че зверовете вече са надушили присъствието на нежеланите посетители.

Ичимада Дебелака пое дълбоко дъх и се впусна в бяг.

Бяха на доста голямо разстояние от къщата, когато до слуха на Майкъл достигна възбуденият лай на доберманите. Преди това беше чул грохота на хеликоптера.

— Знаят, че сме тук — каза той, хвана я за ръката и затича.

— Насам — дръпна го наляво тя. — Отпред е пълно с капани… Внимавай! — спряха на сантиметри от добре прикрита яма, очевидно доста дълбока. Майкъл вече се радваше, че Илайн е до него. Ръката му потъна в сака и се появи с няколко малки топчета памук. Хвърли ги вдясно от пътечката, после дръпна момичето в обратна посока.

— Какво беше това? — попита Илайн.

„Добре е, че има още въздух, помисли си Майкъл, докато двамата тичаха по стръмнината между дърветата. Май няма да се окаже куфар с безполезен товар.“ Отговори на въпроса й, едва когато потънаха в гъсталаците.

— Изсъхнала кръв. Градинарите използват подобни топчета да гонят зайците от оранжериите си. Дано да успеем да заблудим и кучетата…

— Дори да успеем, няма да е за дълго — поклати глава Илайн.

— Трябват ми само няколко минути — отвърна Майкъл и я дръпна навътре в шубраците. — Ела!

След няколко десетки метра между клоните проблеснаха светлините на къщата. Майкъл не тръгна право натам, а свърна вляво, по-далеч от воя на доберманите.

Планът на имението беше запечатан дълбоко в паметта му. Доста от времето на полета използва, за да запомни наизуст цялата информация за Ичимада Дебелака, предоставена му от чичо Сами. Сега на практика се увери, че всичко, до последната запетайка, ще му влезе в работа.

Алармената инсталация е лесна за обезвреждане, трудното е човек да открие жичките в мрака. Майкъл накара Илайн да върви точно по неговите стъпки — така не рискуваше тя да се препъне в някой от кабелите, докато той обезврежда друг.

Продължаваха кръговото си движение, видимо се доближаваха до къщата. Но обезвреждането на алармената инсталация му отне повече от предвиденото време. Лаят на доберманите стана истеричен — очевидно бяха попаднали на топчетата със засъхнала кръв. Объркани и разярени, те правеха опит да се справят с новата миризма.

Майкъл побутна Илайн пред себе си, решил да забрави за прожекторите. Според плана трябваше да ги извади от строя, но времето му вече изтичаше. Напуснаха мастилената сянка на дърветата и започнаха да прекосяват полянката с ниско окосена трева.

Разбра грешката си, когато вече беше късно. Прожекторите се включиха едновременно, светлината им — бяла, режеща, ослепителна — прогони мрака далеч отвъд периметъра на окосената площ. Получили ясен ориентир, кучетата изскочиха от горичката и се втурнаха към силуетите на Илайн и Майкъл, релефно очертани на фона на къщата.

Три добермана, преброи ги механично Майкъл. Млади мъжкари, специално обучени да нападат, беше го предупредил чичо Сами. Знаеш ли какво означава това? Дадат ли им специфична команда, само смъртта може да ги спре. Скачат право към гърлото ти и ги прерязват като с нож!

— Какво става, да ви вземат дяволите! — изрева Ичимада Дебелака. — Кой пусна кучетата?

В същия момент бяха включени прожекторите. О, Буда, проплака наум той. На тази светлина Майкъл Дос няма никакви шансове. Псетата ще го разкъсат на парчета!

— Можеш да си спестиш ругатните — обади се мъжки глас. — Никой тук вече не е длъжен да изпълнява твоите заповеди!

Дебелака рязко се завъртя и видя едрата фигура на Уде да излиза от къщата.

— Тази къща е моя! — изкрещя извън себе си той. — Тези хора са мои служители!

— Вече не са — ухили се Уде, на когото сцената доставяше огромно удоволствие. — Нали ти казах, че Масаши ми е дал пълна свобода на действие? Сега аз съм оябун, аз командвам тук!

Ичимада Дебелака направи заплашителна крачка към него, но се закова на място. В ръцете на Уде проблесна късото дуло на автоматичен пистолет „Мак-10“.

— На твое място не бих рискувал — предупреди го Уде. — Познавам силата на ръцете ти и няма да те допусна в близост до мен!

— Нека поговорим — умолително го изгледа Дебелака. — Можем да стигнем до споразумение.

— Така ли? — подигравателно се усмихна Уде. — Какво още можеш да ми предложиш? Аз знам всичко.

— Пари.

— Някой ти идва на гости, Ичимада — засмя се Уде. — Може би ще ми кажеш кой е той?

— Не знам. Вероятно от местните хлапета.

— До гуша ми дойде от лъжите ти! — заплашително изръмжа Уде, веждите му се свъсиха, ръката му се стрелна по посока на къщата: — Влизай вътре!

— Как мислиш да се справиш едновременно с мен и нарушителя?

— За теб има кой да се погрижи! — изръмжа Уде и заплашително надигна дулото на автоматичния пистолет. Главата му леко кимна, Дебелака се озърна зад себе си. Насочил пистолета си в гърдите му, Уейли Чарли смутено се усмихна и промърмори:

— Съжалявам, шефе. Но когато говори Токио, аз съм длъжен да изпълнявам.

— Вкарай го вътре — заповяда му Уде и се обърна в посоката, от която долиташе възбуденият кучешки лай.

Майкъл насочи Илайн встрани от ярко осветената площ, а сам продължи напред. Кучешкият лай застрашително приближаваше, но той просто нямаше какво друго да стори.

Окачи сака си в ниските клони на дървото, край което мина, после измъкна от ножницата катаната на чичо Сами. Беше старо, солидно оръжие. Кожата на ръкохватката му беше доста поизтъркана, но острието беше добре балансирано и остро — две качества, които бяха от ключово значение за воденето на бой.

Кучетата изскочиха от храстите вкупом — така, както бяха обучавани. Майкъл се извъртя с дясното бедро към тях и зае бойна стойка, стиснал катаната с две ръце. Левият му лакът беше леко повдигнат, тежестта на тялото му отиде изцяло върху дясното бедро.

Две от кучетата нападнаха едновременно, телата им проблеснаха под ярката светлина на прожекторите. Движенията им бяха напълно синхронизирани, страничен наблюдател би останал с чувството, че вижда действията на странно раздвоено чудовище.

„Ито рьодан“ — посичане на противника с един удар.

Майкъл се превърна във вихрушка, движенията му бяха в пълен синхрон със скоковете на кучетата. Катаната се стрелна нагоре, острието й — наточено като бръснач и напълно невидимо за фронтален поглед — потъна в гръдния кош на първия доберман.

Движението на тялото му не спря, лявото му рамо вече се извърташе по-далеч от летящата насреща му жертва, катаната се стрелна надолу и, използвайки инерцията на въртеливото движение, разсече гръбнака на втория звяр.

Майкъл прехвърли тежестта си на другия крак и рязко се завъртя. Третият доберман беше приклекнал на сантиметри извън обсега на катаната, изпод оголените му зъби долиташе глухо ръмжене. Мускулите на великолепното му тяло потръпваха като живи под черната блестяща козина на гърба.

В следващия миг доберманът вече летеше във въздуха, ноктите на задните му крака оставиха дълбоки следи в меката почва. Посоката на атаката беше изненадваща. Вместо към гърлото на противника, песът скота към лявото му бедро. Майкъл светкавично отскочи встрани и назад, тялото му се сви на топка, главата му потъна между раменете. Класическо изпълнение на дефанзивната стойка „узен сатен“. Острието на сабята се стрелна нагоре и наляво, разпра корема на добермана от шията до задните крака.

Животното се стовари на сантиметри от него, устата му зина и разкри острите зъби, въздухът напусна дробовете му с пронизително свистене, очите му започнаха да се оцъклят.

Майкъл се изправи и сведе оръжието си. Пое дълбоко дъх, после катаната изхвърча от ръцете му. Стовари се с цялата си тежест върху тялото на умиращия звяр. Направи опит да се завърти, но тежестта на гърба му беше огромна, остри зъби се впиха в плътта му. „Какво става?“, объркано се запита той. Първото куче! Беше събрало последния остатък от силите си да го нападне още веднъж!

Успя да блокира предните лапи, но задните потънаха дълбоко в тялото му. Макар и богат, арсеналът му от бойни умения не предлагаше никаква защита в случай на близък бой с разярен доберман.

Зърна сабята си на земята, само на сантиметри от ръката му, но едновременно с това безнадеждно далеч. Използваше цялата сила на мускулите си, за да задържи на безопасна дистанция зловещите челюсти на звяра, потракващи на милиметри от гърлото му. Едновременно с това обаче задните лапи с остри нокти всеки миг заплашваха да разпорят корема му.

Жестоките жълтеникави очи светеха с дива ярост, от влажната козина се разнасяше миризма на кръв, миризма на жестока смърт… Майкъл разбра, че едва ли ще има сили да издържи дълго на тази атака.

Челюстите щракаха все по-близо, опитите му да се извърне встрани бяха все така безуспешни. „Трябва да освободя поне една от ръцете си, помисли с помътено съзнание той. Иначе шансовете ми са нула. Трябва да задържа на разстояние тази зинала паст само с една ръка. Трябва да опитам! Сега!“

Рязко издърпа лявата си ръка изпод туловището на звяра, дясната продължаваше да стиска издължената муцуна. Челюстите на добермана се раззинаха още по-широко, натискът му стана неудържим. Сякаш предчувстваше близката си гибел. От озъбената муцуна закапаха кръв и лиги, разстоянието до незащитеното гърло на Майкъл ставаше все по-малко и по-малко…

Пръстите на лявата му ръка се увиха върху хладния метал на цилиндричен предмет. Вдигна го нагоре и натисна бутончето. Облачето антисептичен спрей „Бактин“ нахлу в очите, ноздрите и устата на ожесточения звяр.

Доберманът се задави и отскочи назад. В следващата частица от секундата Майкъл вече беше на крака и посягаше към катаната. Макар и заслепен, звярът отново нападна. Но Майкъл вече беше успял да докопа дръжката на дългия меч. Тялото му се претърколи встрани, острието блесна във въздуха и се стовари надолу. Гръбначният стълб на добермана се скъса като тънка връвчица.

Отхвърли трупа на звяра от себе си и бавно се изправи. През полянката тичаха хора.

Стоеше леко приклекнал, държеше катаната през рамо, с острието назад. Сякаш носеше чадър, за да се предпази от горещите слънчеви лъчи.

От храсталаците, точно от мястото, от което преди секунди се бяха появили доберманите, изскочиха двама мъже с автоматични пушки М-16 в ръце. Майкъл не се поколеба нито за миг. Стрелна се напред с бързината на мълния, катаната изсвистя във въздуха, ударите й — единият вертикален, другият хоризонтален, се сляха в едно-единствено движение. Мъжете се строполиха върху труповете на кучетата.

За частица от секундата остана неподвижен, ушите му опипваха всеки подозрителен звук. Уверил се, че нищо наоколо не издава наличието на непосредствена заплаха, той се наведе, взе ножницата от земята и прибра катаната. После я затъкна в колана си и дръпна сака от клоните на близкото дърво.

Огледа се още веднъж и пое по посока на къщата.

Когато кучетата престанаха да лаят, Уде се намираше на границата на ослепителния кръг светлина, очертан от прожекторите. Изчака точно минута и половина, но не чу нищо друго, освен жуженето на комарите край главата си. Включи подвижната радиостанция в ръката си и натисна бутона за връзка. Никой не му отговори.

Обърна се и влезе в къщата. Вътре имаше пет човека, без да се брои Ичимада Дебелака. Заповяда им да се въоръжат с автомати М-16 и да стрелят по всичко, което помръдне пред очите им. Но да ранят, а не да убият противника. Хората така и не разбраха кой точно е този противник.

Обърна се към Уейли Чарли и Дебелака и кратко им нареди да го последват.

— Какво става? — объркано попита пилотът.

— Затваряй си устата! — сряза го Уде. — Имаш задачата да не изпускаш от очи тоя тип и да го държиш по-далеч от оръжията!

В момента, в който щракна затвора на пушката за проверка на мунициите, прозорецът се пръсна на хиляди ситни късчета.

Бойците от Якудза отвърнаха с дружен залп, куршумите буквално разкъсаха влетелият в помещението предмет.

В мига, когато стрелата излетя, Майкъл захвърли компактния ловджийски лък и се затича към източния край на къщата. Изби рамката на първия прозорец и скочи в тъмната стая.

Надяваше се, че спасителният пояс от тънък, но здрав винил, който беше привързал към задния край на стрелата, ще му даде онези няколко минути суматоха, които му трябваха.

Спалнята беше празна. Майкъл измъкна катаната от ножницата и внимателно открехна вратата. В ноздрите го удари задушливата миризма на кордит. Оттатък стрелбата продължаваше. „Може пък да се избият помежду си“, с надежда помисли той.

Свърна наляво по коридора. Следващата врата, солидна и богато инкрустирана, очевидно водеше в апартамента на Ичимада Дебелака. Отвори я и се втурна вътре, стиснал сабята с две ръце пред себе си. За частица от секундата огледа спалнята и свързаната с нея баня. И двете бяха празни.

Задължен беше да огледа всички помещения. Защото трябваше да знае кой къде се намира, колко на брой са противниците му.

Още една баня, също празна.

Коридорът се разделяше на две. Наляво беше кабинетът, надясно — кухнята, и отвъд нея дневната. Очевидно кухнята беше най-подходящото помещение, тъй като липсата на големи прозорци я правеше по-удобна за защита.

Пристъпи към летящата врата и леко опря върха на катаната в рамката й. После рязко я блъсна навътре.

Двама бандити, единият от тях моментално натисна спусъка.

Но Майкъл, свит на топка, вече се търкаляше към средата на помещението. Движението му се прекрати на около метър от противниците, катаната се стрелна напред и нагоре, после хоризонтално. Двамата се строполиха на пода.

Скочи на крака и полетя към коридора. В същата секунда противоположната врата на кухнята се пръсна на късчета от автоматичен залп. В трапезарията се натъкна на още един бандит, рязък замах с катаната и пушката излетя от ръцете му. Приклекна и се насочи към коридора, привличайки противниците след себе си. Уверил се, че го следват, той се затича към мястото, откъдето се минаваше за кабинета на Ичимада. Свърна към стълбите, бръкна в джоба си и извади запалка и връзка фойерверки.

Уде видя разкъсаните остатъци от спасителния пояс и веднага се зае да преразпределя силите. Двама изпрати в кухнята, на трети нареди да заеме позиция в трапезарията. Останалите задържа при себе си.

Но след броени минути му се наложи да промени тактиката си. Преди всичко, защото трима от хората му излязоха от строя, а и защото вече започна да придобива представа за опита на нападателя или нападателите…

Заповяда на тримата останали при него бандити да се насочат към коридора и предпазливо ги последва.

Трясъкът на автоматите беше оглушителен, очите му не изпускаха фигурите на бойците отпред. Когато тримата стигнаха разклонението на коридора, нещо стана. Пристъпващи бавно и внимателно допреди миг, мъжете пред него изведнъж хукнаха презглава по посока на кухнята. Какво им стана? Уде извика подире им, но те очевидно не го чуха.

После видя неясен силует, нещо проблесна във въздуха. Катана! Острието изсвистя във въздуха.

— Ето кой си бил! — ахна Уде. — Майкъл Дос!

Една скъпоценна секунда изтече за преоценка на ситуацията. После Уде се обърна и тръгна обратно по коридора. Сетивата му надушваха капан, нямаше никакво намерение да попада в него.

Върна се в компанията на Уейли Чарли. Пусна го крачка пред себе си и рязко го тласна в гърба.

Острието на катаната проблесна като мълния, Уейли Чарли нададе болезнен вик, от разсеченото му тяло изригна фонтан алена кръв. После очите му се изцъклиха и тялото му се строполи с лице към пода.

Майкъл издърпа сабята и се оттегли назад. Ритна с крак последната врата и влезе в офиса. Орнаментирано бюро, голям стол, през отворения прозорец се виждаше ярко осветената трева на полянката. По стените имаше гоблени върху платно от бананови листа.

Къде ли е Ичимада Дебелака?

Започна да се обръща и изведнъж замръзна на място.

Рамката на вратата беше запълнена от огромната фигура на Уде.

— Хвърли катаната — изръмжа той, насочил късото дуло на автоматичния пистолет в гърдите на Майкъл. От изражението на лицето му личеше, че е готов да натисне спусъка при първото подозрително движение от страна на противника си. И да не го пуска, докато тялото му не бъде превърнато в решето. — Майкъл Дос, нали? — пристъпи напред той и на лицето му се появи широка усмивка: — Добре, много добре!

Очите му внимателно следяха движенията на Майкъл, който се готвеше да остави катаната на пода.

— Не! — спря го Уде. — Постави я на бюрото с ръкохватката напред. Нямам никакво намерение да се доближавам до теб!

Майкъл се подчини и японецът доволно кимна с глава:

— Така вече е по-добре. Аз, разбира се, ще те убия, но съм готов да те изслушам преди това удоволствие. Положително имаш да споделиш интересни неща с мен — размаха автоматичния пистолет, усмивката му се разшири още повече: — Сигурен съм, че ще ми бъде безкрайно забавно!

— Кой си ти? — попита Майкъл.

— Член на клана Таки — поясни с вдигнати вежди Уде. — Нима не си чувал за Масаши Таки, моя оябун? Чувал си, разбира се… — пистолетът остана насочен в гърдите на Майкъл, другата ръка на гиганта извади червеникавото въженце, което получи от нещастните хавайци, и леко го разклати: — Това нещо да ти е познато? Беше предназначено за теб, оставил го е баща ти. Тук, в Мауи. Сега ще ми разкажеш какво означава то, а после ще ми дадеш документа Катей…

— За какво говориш? — погледна го с искрено недоумение Майкъл.

— Недей — поклати глава Уде. — Не бива да допускаш грешка. Въпросите ще задавам аз.

— Но…

— Червеното въженце. Какво представлява то?

„Наистина ми изглежда познато, помисли Майкъл. Къде ли съм го виждал?“

— Ти си убиецът на баща ми — процеди на глас той. — Нима си въобразяваш, че ще ти кажа каквото и да било?

— Ще кажеш и още как! — изръмжа Уде и започна да обира луфта на спусъка.

— Край на твоите убийства! — разнесе се тих, но твърд глас откъм вратата.

Уде светкавично се извъртя.

На прага се беше изправил Ичимада Дебелака, пистолетът в огромната му лапа приличаше на детска играчка.

Двамата стреляха едновременно. От гърдите на Ичимада бликна фонтан кръв, тялото му политна назад.

От дулото на автоматичния Мак-10 продължаваха да излитат огнени пламъци, когато Майкъл скочи към писалището и посегна да сграбчи катаната. Но прикладът на Уде тежко се стовари върху китката му.

Майкъл изкрещя от болка, коленете му се огънаха.

— Няма да стане — цъкна с език Уде, тикна дулото на оръжието си в лицето на Майкъл и бавно отстъпи назад. От носа на американеца рукна кръв и това предизвика усмивката му: — А сега ще ми разкажеш всичко, което искам да знам! Вече имам много време, всичкото време на света… Останахме само двамата, няма кой да те чуе, когато започнеш да крещиш от болка. А ти сигурно ще закрещиш, когато ти прострелям глезена. Ще изчакам един час, после ще прострелям и другия. След това ще дойде ред на ръчичките ти. Съветвам те да си помислиш добре. Как ще я караш без ръце и без крака… Ще бъде страхотно предизвикателство, нали? Най-голямото в живота ти!

— Върви по дяволите! — просъска Майкъл.

— Аха, май ще имам възможност за пълна програма — ухили се Уде, сви рамене и насочи пистолета към десния крак на Майкъл.

В същия момент някакъв непонятен звук започна да изпълва просторното помещение. Уде се поколеба за миг, после започна да се извръща с лице към прозореца.

Майкъл зърна неясната сянка, но отказа да повярва на очите си.

Илайн беше успяла да проникне през отворения прозорец, в момента въртеше тежката катана над главата си с опитността на стар и изпитан воин. Върхът на меча се стовари върху дулото на пистолета и той излетя от ръката на Уде. От пръстите му бликна кръв.

Но това беше само началото. Уде се прегъна на две и едва успя да отбегне удара, който положително щеше да му отсече главата. Тялото му се блъсна в писалището, от гърдите му се изтръгна тежко пъшкане. В следващата секунда политна към коридора и изчезна.

Майкъл грабна пистолета и се втурна след него. Прескачайки тялото на Ичимада Дебелака, той успя да зърне фигурата на Уде, завиваща в дъното на коридора. Когато стигна входната врата, от едрия японец нямаше дори следа.

Илайн го повика, той се обърна и тръгна към офиса. Завари я, коленичила пред Ичимада, опитваше се да го обърне по гръб, нещо му говореше. Гърдите на едрия мъж тежко се повдигаха и отпускаха, нещо в гърлото му заклокочи.

— Ти си синът на Филип Дос, нали? — едва чуто попита той и с усилие отвори очи.

Майкъл се отпусна на колене до Илайн и кимна с глава:

— Аз съм Майкъл Дос.

— Баща ти… Обади ми се по телефона… В деня, в който го убиха… — Ичимада Дебелака се закашля, клепачите му потрепнаха и се затвориха. — Ние с него… някога… се познавахме… Когато оябун беше Ватаро Таки… Преди онзи безумец Масаши да узурпира властта за сметка на братята си.

Ичимада дишаше тежко, лицето му започна да посивява.

— Той знаеше, че съм верен на стария му приятел Ватаро Таки… Помоли ме да те открия и да те попитам дали помниш „шинтай“…

В съзнанието на Майкъл изплува предсмъртното стихче на баща му:

— Какво друго ти каза? — напрегнато попита той. — Кой го уби?

— Аз… не знам… — Ичимада напразно се опитваше да поеме въздух, дробовете му отказваха да функционират. — Не е Масаши…

— Тогава кой? — извика Майкъл. — Кой би имал интерес от смъртта на баща ми?

— Иди да намериш Уде — прошепна Ичимада, очите му вече се заковаха върху нещо, което само той можеше да види. — Уде притежава това, което баща ти остави за теб…

Майкъл се наведе към устните му. Гласът на Ичимада Дебелака все повече наподобяваше тихото тиктакане на стар будилник, готов всеки момент да спре.

— Документа Катей — прошепна японецът.

— Какво?

— Баща ти го отмъкна от Масаши… — по всяка вероятност Ичимада вече не чуваше нищо друго, освен собствените си слова: — Масаши е готов на всичко, за да си го върне… Той прати тук Уде…

— Кой е Уде?

— Уде ме застреля — отвори за миг очи Ичимада. — Нима аз не успях да го улуча?

— От него течеше кръв — поясни нетърпеливо Майкъл, осъзнал, че времето неумолимо изтича. — Ичимада! Какво представлява документът Катей?

Погледът на едрия мъж бавно се премести върху лицето на Илайн.

— Питай нея, тя знае… — прошепнаха едва чуто устните му.

— Какво?!

Ичимада Дебелака се усмихна на нещо, което само неговите очи виждаха. Света на отвъдното?

— Вяра и дълг… — прошепна той. — Вече знам значението на тези слова… То е едно и също…

После от гърдите му се откърти тежка въздишка, заедно с нея отлетя и животът.

Майкъл бавно протегна ръка и склопи клепачите на стария воин. Обзе го смъртна умора. Имаше чувството, че може да легне и да спи непробудно поне една седмица. Но пред него стояха важни задачи, много въпроси чакаха отговор.

Бавно вдигна глава към Илайн. Коя е тази жена? Един от първите въпроси, на които трябва да намери отговор. Но не сега. Сега трябва да се махат оттук, да получат медицинска помощ, а след това да си починат.

Илайн се изправи, церемониално протегна ръце и му подаде катаната.

Майкъл я пое и едва тогава се сети, че все още не й беше благодарил за спасението. Избърса с длан кръвта от лицето си и тихо попита:

— Как е ръката ти?

— Боли ме толкова, колкото теб те боли носът — отвърна тя.

— Но това не се отрази на начина, по който боравеше с катаната — отбеляза той.

Тя леко се усмихна.

После го хвана за ръка и го поведе навън. Предстоеше им дълъг и болезнен път обратно към цивилизацията.