Щом се върнах у дома, открих един великолепен текст. В таванските помещения на бретонския замък, където се бил затворил без контакт с човешкия род и сам-самичък със своите съмнения и сила, Гаспар успял да развие тази нечувана метафизика, която случайността и грижите на непознати хора бяха запазили до мен: метафизиката на Бога.

Оставих листите. Гласът, който се издигаше от тези редове изглеждаше близък, познат глас; той разказваше една история, която, макар да бе странна, се връщаше при мен като отглас от спомен. Усещах се сякаш по-скоро разпознавам, отколкото откривам нещо. Откъде ли идваше това чувство?

Огледах се наоколо. Апартаментът ми тънеше в сън: неясен лунен лъч се бе застоял в десния ъгъл на библиотеката, обливайки три книги със студена светлина, а останалото бе размито в мрака. Чувствах се свободен.

Препрочетох мислите на Гаспар. Убеден бях, че съм в сърцето на онова, което думите казваха или дори в самото тяхно сърце. Бих могъл да продължа… виждах Гаспар в надменното му усамотение, зает да пише тази метафизика. Отгатвах колебанията му, пропуските, мастилото, което изсъхва по-бързо от мисълта… бях тъй пропит от сцената, че започнах да се съмнявам дали има разлика между спомен и представа…

Гаспар бе разбрал, че е Господ. Как някои очевидни неща ви се натрапват със закъснение! Беше създал света, изливайки своята сила, и в щедрата си радост бе дарил човека със свобода. Но оттогава той страдаше от този простор, с който хората злоупотребяваха и с който си служеха само за да го карат да страда. Сигурно това бе състоянието на Господ: непрестанно съжаление за своята доброта…

Щях да разбера. Мисълта глождеше и мен. Искаше ми се да науча продължението. Самият аз, то беше ясно, бях пазител на тайната.

Стига съм губил време! Прерових едно кошче, за да открия няколко листа с бял гръб, опразних бюрото с кръгообразен мах на ръката и седнах.

Хвърлих се да пиша.

Бях разбрал.

Старецът беше прав.

Излишно бе да се търси в зримото.

Оставих в мен да заговори силата, която се наричаше Гаспар и под перото си открих какъв трябва да е бил неговият край…

Усамотен в своя таван, далеч от света и близо до небето, Гаспар възвърнал силите си. Забравил циганката. Това му отнело няколко месеца. Отначало, понеже не искал никога да мисли за нея, не преставал да я вижда в ума си; след това човечеството се ограничило до шум от стъпки, три почуквания по вратата, коша с прането или подноса с храната, които чакат на площадката, на върха на стръмните стъпала.

Тази вечер трите удара тъкмо отекнали, и този ден Гаспар отворил. Горкото момиче едва не умряло от страх; било забравило, че зад вратата може да има човек. Поздравила несръчно, събрала набързо чиниите от предната вечер и се отдалечила тичешком с риск да си счупи врата по стъпалата. Гаспар със задоволство заключил, че по време на неговото усамотение хората са си възвърнали почитта към него. Тази сутрин, докато се бръснел, си тананикал италианска опера.

Щом ударило пладне, той нахлул в салона, където цялото семейство — племеннички, чичовци, племенници, пралели и братовчеди, се канели да седнат на масата.

— Изпитанието свърши. Възрадвайте се. Вече не съм гневен. Господ го нямаше, Господ търсеше. Но Господ се завръща.

И той огледал семейството. Всички били застинали зяпнали и ококорени. Чувало се как бръмчат мухите на стъписването.

— Не треперете, тленни, Бог целият е мир, Бог целият е Любов. Пожелайте онова, което ви е на сърце.

Тогава леля Аделаида, която винаги си била глупава, но от възрастта на всичкото отгоре била изкуфяла, се вкопчила в ръката на Гаспар.

— Гаспарчо, щом можеш всичко, върни ми младостта.

Гаспар я изгледал студено.

— Но ти винаги си била стара и сбръчкана, лельо Аделаида. Винаги съм те виждал такава: създал съм те такава! Ако искам да видя нещо красиво, се обръщам към Софи. За тази цел съм създал братовчедката Софи.

Той смръщил вежди, а гласът му станал свадлив:

— Молбата ти не може да бъде приета, лельо Аделаида, като недостойна за твоя Творец. Наистина говориш каквото ти падне.

Софи се изчервила, а Аделаида се разплакала.

Вбесеният Гаспар си излязъл от стаята. На прага ги насолил за последно:

— Измислете си приемливи молби, които да ми представите. Става дума най-вече за вашето спасение и за вашата вечност. Колкото до другите неща, Господ няма нищо общо с вашите детинщини. Творецът ви поздравява.

Следобеда той представил списък с онова, което му било нужно за неговата работа, а също така помолил да му дадат слуга на негово пълно разположение. Семейството помислило, че братовчедът е прескочил прага между екстравагантността и чистата лудост, но все пак отстъпило пред неговите искания, защото след няколко седмици щяло да се наложи отново да го карат да подпише документите, които го лишавали от неговите пари. Тъй че му доставили печатарска дъска, преса, букви, мастило и пакети хартия и прикрепили към него Бургиньон, един ратай от конюшните.

* * *

Бил Божи ден, неделя. Гаспар се нагиздил разточително, с риза с дантели, ливрея и копринен панталон до коляно, пръстени, накити и копчета от скъпоценни камъни, обул обувки с висок ток и катарами, сложил шапка с две пера и си напудрил лицето. Щом се уверил в огледалото, че наистина грее като слънце, рекъл простичко на Бургиньон:

— Ела с мен, отиваме на служба.

— Ваша милост, хубав сте като папата!

Гаспар си пръснал още малко парфюм и поели към черквата.

По пътя срещнали Бедняка.

Бил мръсен и изпосталял. Ребрата му се броели под кирливите дрипи, а в устата му имало три зъба, другите били паднали от немотия и болести. Седял на крайпътен камък и протягал ръка към минувачите.

— Ти кой си?

— Аз съм Беднякът — рекъл Беднякът, — гол съм излязъл от утробата на майка си и гол ще се върна в лоното на земята. Господ нищо не ми даде, имам само един чиреп да се чеша и един чорап да прося. Подслон ми е пътят под звездите, а легло — сипкавата скала. Живея от милостта на другите, затуй умирам от глад.

— Но какво си сторил, та си изпаднал дотолкова?

— А какво е сторил невинният да се роди сирак? А какво е сторил слепецът, та очите му да изтекат? Какво е сторило кърмачето, за да заслужи да го изоставят? Бях наказан, преди да сторя каквото и да било, бях проклет, преди да бъда. Знаете ли какво си мисля понякога, ваша милост? Господ не ме обича.

Гаспар бил трогнат.

— Не е вярно. Господ обича всичките си създания. Любовта му се простира над всичко, което Той е сътворил.

— Значи Той е мислел за друго, когато ме е създал. Сигурно е бил разсеян, миг невнимание и сосът се пресича.

— Невъзможно. Господ мисли за всичко едновременно.

— Именно, всичко, това е прекалено. Сигурно едновременно е наказвал някой окаяник и е сътворявал един невинен. Но е смесил нещата. Случва ми се всеки ден…

Гаспар възразил сухо, било за да го накара да млъкне, било да убеди себе си.

— Неведоми са пътищата Господни. Не съди за божествения промисъл на Твореца по твоя собствен, бездруго ограничен ум. Сигурно Създателят е имал причини да те създаде такъв. Ще помисля.

— Точно така, сигурно е имал причини да ме направи такъв, но неговите причини не са моите. Моята мечта пък беше да съм в търговията с бира и да държа ханче, тъй че, нали разбирате…

Гаспар бил бесен срещу себе си. Не разбирал защо си причинява срещата с бедняка. Но в същото време бил развълнуван от сблъсъка с този окаяник. В силен порив на добрина, примесена с угризения, той хванал ръката му и рекъл:

— Но не ти желая злото, знаеш ли, искам само твоето добро и твоето щастие. Обичам те, знаеш ли. Както другите.

— Ами тогава, ако Негова милост може да се освободи от някоя дребна пара…

Гаспар треперел от радост.

— Мога да направя нещо повече, да ти дам вечен живот.

— Една обикновена монета би ми осигурила следващото хранене.

Гаспар плачел от вълнение.

— Чуваш ли ме? Вечен живот, вечен живот.

— Да, да, но молитвата не храни, а нафората ми отваря апетит.

Гаспар мълчаливо го изгледал с нежност. И това мълчание по странен начин успокоило Бедняка. Гаспар продължил с най-милия си глас:

— Не ме ли разпозна? Не разпозна ли онзи, за когото говориш и когото молиш и ругаеш през целия си път? Не разпозна ли онзи, който ти е дал всичките злини и който днес идва да те избави от тях? Не разпознаваш ли своя господар?

— Вие…

— Да, аз съм Господ, твоят Създател. И съм тук да те избавя от тегобата на твоите беди.

Беднякът го изгледал подозрително изотдолу.

— Прекалено добре сте облечен, за да сте нашият Господ. Той е бил бедняк, дрипльо като мен, бил е от нашия занаят. Сигурен съм, че кожата на краката ви е бяла и нежна като на бебе. Господ никога не би се разхождал в такава ливрея. Пък и Той не би се пазарил за една милостиня, нито в единия смисъл, нито в другия. Но може и да си въобразявам…

— Аз съм твоят Господ, защото имаш нужда от мен.

— Тогава целият свят е пълен с Господи, защото нямам нищо и имам нужда от всички.

— Не ти говоря за пари, а за твоето спасение.

— Това е грижа на пълния стомах. За мен бъдещето стига до следващото хранене, не мога да си позволя да гледам по-далеч.

— Но ти държиш ли на живота си?

— Така си мисля, иначе не бих се напъвал толкова, за да ям, нали не ме мислите за нехранимайко? Всъщност животът е всичко, което притежавам.

— И би искал да живееш вечно?

— А, така не! Шейсет или седемдесет години в този дух би било напълно достатъчно. Но богат — да.

— Но земното богатство е нищо.

— Думи на богаташ.

— Думи на Господ. Благославям те.

Гаспар тържествено положил ръка на рамото на Бедняка. След това отвързал кадифената си кесия и я положил в ръката на Бедняка.

— Вземи я, давам ти я.

— Твърде много е.

— Не е твърде много, щом нямаш нищо.

— Но никой няма да повярва, че съм я спечелил честно, ще решат, че съм я откраднал, защото никой не дава на бедняци.

И той се изсмял.

— Ами полицията, какво ще кажа на полицията, когато ме извикат на разпит? Че ми я е дал Господ ли?

Мършавото му тяло се разтърсило от смях. Наложило се да се хване за камъка, за да не падне. Щом се съвзел, докато бършел последна сълза, рекъл:

— Ако Негова милост позволи, ще взема само една монета от кесията. И всичко ще бъде чудесно.

— Прави каквото искаш — рекъл Гаспар — и ме обичай.

— Да, ваша милост.

И беднякът прехапал устни, за да не се изсмее наново. Най-сетне взел монетата, захапал я с трите си зъба, за да провери метала, поздравил Гаспар като завъртял в кръг въображаема шапка, маркирал приклякване, целунал му ръка и тръгнал, като си мърморел:

— Честно, занаятът вече не е каквото беше. Какво се налага да правя, просто не е истина…

Гаспар се обърнал към Бургиньон и му рекъл с усмивка на устните:

— Виждаш ли, Бургиньон, един щастлив човек повече. Денят започва добре.

Бургиньон свил рамене и продължили по пътя към черквата.

Пристигнали по средата на службата. Свещеникът произнасял от амвона поучителната си проповед пред заслушаната тълпа, простички души, които пиели неделната си реторика.

— Побойте се от Господа — гърмял свещеникът, — вие сте черни и мръсни, порокът прогнива кожата ви, зловонните миазми от съвкуплението ви се издигат до мен, от дланите ви капе похот.

Почтените бащи и майки на семейства, изнурени от цяла седмица работа, чисти и нагиздени, били луди по яростната проповед; в действителност те, тъй покорни и работливи, веднъж път седмично се радвали, че могат да бъдат виновни или по-скоро способни на такова безсрамие. Всъщност, единствено по време на литургия те извършвали плътски грях, поне мислено. Наистина, това било тяхното любимо поучение.

— Очите ви са подпухнали от желания, пороците ви са им направили торбички, а кожите ви са зачервени, протрити, като изгорени от непрекъснатото триене една в друга. Червата ви кървят. Срамотиите ви парят. Молете се, братя мои, молете се и се изповядайте. Спасение ще има само чрез покаянието. Ако разкаянието ви е искрено, Господ може и да прости…

Гаспар отишъл право при олтара, а стъпките му отекнали високо и отчетливо под смаяния свод. Изкачил стъпалата, спрял се под кръста, обърнал се към присъстващите, разперил ръце и заявил с металически глас:

— Не бойте се, чада мои, готов съм всичко да простя. Крадете, убивайте, сношавайте се, няма значение, правете каквото ви се иска помежду си, създания мои, но обичайте своя Господ, бойте се от Него, почитайте Го. В това е пътят към вашето спасение. В това е пътят към вечния живот.

Царяло изпълнено с боязън мълчание. Едва били имали време да го видят как влиза и се качва под кръста. Сторил им се като видение. А бил толкова хубав, езикът му тъй благороден, а думите тъй ясни, че веднага си помислили за архангел, слязъл от небето. Блясъкът на стъклописа в червено и златно падал върху дългите му блестящи коси и в това сияние някои вече зърнали около кроткото му лице на ангел да се провижда нимба.

— Обичайте ме — бавно продължил Гаспар — обичайте ме и всичко ще бъде простено.

Необикновен покой обхванал черквата. Но свещеникът, прекъснат насред думата, изпитвал такава обида, че гневът му помогнал да се съвземе.

— Ти кой си? Как смееш да прекъсваш службата?

— Как? Не ме ли разпознаваш ти, който се зовеш мой наместник на земята? О, ти, служителю мой, ти, който си се посветил да сееш словото ми, не виждаш ли кой съм? Не разпознаваш ли своя Господар и Повелител?

Свещеникът затворил очи и се вкопчил в амвона. Това била трета сутрешна служба и както всяка неделя, виното го било ударило в главата, а собствените му думи го били опиянили. Вълнението се оказало твърде силно: той припаднал в амвона, от който сега се подавали само ръцете му, все така вкопчени в парапета.

Сметнали, че свещеникът се олюлява от щастие. Окончателно в Гаспар разпознали Господ и се развикали: „Псалм! Псалм!“

Гаспар неподвижен приел акламациите с най-сетне щастлива усмивка на уста. С едно движение благословил тълпата и излязъл през сакристията. Запели благодарствени псалми, захлипали, заронили молитви, затанцували, а някои дори твърдели, че видели дървената Дева да плаче до гипсовия свети Петър.

Гаспар тихо и мирно се прибрал по пустите улички. Никой и не помислил да го последва; за всички той се бил върнал право на небето. Само Бургиньон го следвал на десет крачки. Но Бургиньон така се смеел, че трябвало да спира всеки миг, за да се обляга на някоя стена или пейка. Лицето му било обляно в сълзи, а дъхът му пресеквал — честно, за трийсет години живот не бил виждал нищо по-смешно. Дори си подмокрил панталона.

Щом Гаспар го усетил, го шамаросал и му обещал конюшнята. Отрезвеният Бургиньон веднага паднал в нозете му. Гаспар бил изпълнен с добрина и се съгласил да прости.

Върнали се в замъка, и двамата предоволни.

* * *

След този първи успех Гаспар едва изтраял до следващата неделя, като всеки ден се упреквал, че е създал седмицата от седем дни.

За да залъже очакването, се захванал да чете Евангелията. И когато Бургиньон видял господаря си надвесен над Библията и го питал какво прави, Гаспар механично отговорил:

— Преглеждам си записките.

Накрая, щом настъпила неделя, Божият ден, той отишъл в друга черква. Толкова бързал, че на Бургиньон му се наложило да подтичва, за да не изостане. Гаспар блъснал крилата на двойната врата и в утринното слънце и мекия прах, който се вдигнал от удара, величествено закрачил по пътеката.

Но свещеникът, висок, бял старец, го спрял рязко:

— Кой си ти, невернико?

— Аз съм сам Бог, би трябвало да ме разпознаеш.

Свещеникът изкривил презрително уста и извикал, сякаш се изплюл:

— Докажи го!

Гаспар бил стъписан. Очаквал някаква съпротива, но не и такава омраза.

Свещеникът, който знаел за псевдовидението от миналата неделя, мразел колегата си, че се оставил да го измамят, и сега приел уж умолителен вид. Събрал ръце и сгънал колене сякаш да коленичи.

— Прости ми безсрамието. Но ти си тъй добър Бог, Господар и Повелител, и вече си познал съмнението и у най-добрите си чада. Нима не направи Тома, който отказвал да повярва, апостол и светец? Моля те, ако ти си вездесъщият, направи някакво чудо, та да отвориш очите на една окаяна твар. Чудо, Господи, чудо.

И тълпата закрещяла:

— Чудо! Чудо! Той ще прави чудо!

Гаспар се оглеждал объркано наоколо какво ли чудо може да извърши, когато един мъж приближил и се хвърлил в нозете му.

— Господи, господи, сляп съм, от четирийсет години съм потопен в мрак. Праведен съм, честен съм, не заслужавах тъма. Господи, умолявам те, спаси ме от тъмата!

Гаспар машинално положил ръце на челото и на раменете на мъжа, направил кръстен знак пред очите му и неволно помислил: „Прогледни“.

Мъжът изкрещял — от болка ли? От освобождаване ли? — а след това скочил на крака. Ококорил се, започнал да върти очи, а накрая извикал към тълпата с вдигнати нагоре ръце:

— Виждам! Виждам! Зрението ми се върна!

И захванал дивашки танц около олтара, като минал на прескочикобила над тежката дъбова поставка за требника, и обкрачил непристойно пейката за коленичене.

Гаспар никак не се изненадал от нищожното усилие, което това му било коствало, обърнал се към свещеника и сухо му подхвърлил:

— Стига ли ти това, маловерни човече? Разпозна ли най-сетне своя Господ?

Свещеникът го гледал иронично с наведена на една страна глава, сякаш вкусвал онова, което щял да отговори, като котка пред притисната в ъгъла мишка:

— Не знам дали разпознавам моя Господ, но разпознавам в този, с когото извърши чудо, градския шивач, на когото нито днес, нито вчера не са липсвали най-силните очи, за да шие изтънчени дрехи.

Гаспар погледнал неразбиращо тълпата. Всички се смеели на сполучливата шега, която шивачът му бил изиграл, и поздравявали героя на деня.

Гаспар вдигнал ръце и поискал тишина. След няколко освирквания и изблици на смях, най-сетне му я осигурили, защото се надявали на още някоя щуротия.

— Да ми дадат нож и ще ви покажа кой е вашият Господ.

Подали му нож.

Той го вдигнал с две ръце пред себе си и застинал за миг така.

— Ако бях човек, щях да се боя. Щях да държа на живота.

Наоколо се възцарила дълбока тишина.

— Аз съм Господ и се убивам.

С отривист жест и без да трепне, той забил ножа в корема си.

Усетил ужасяваща болка и парене. Извадил ножа и го хвърлил надалеч, но за миг зърнал кръвта, която бликала зад копчетата и се стичала по бедрата му и в чизмите. Усещал как кръвта изтича от него, как подът приближава, как главата му се върти и… паднал пред олтара.

Тълпата ликувала!

Някои крещели, че това е измама, други викали „Още!“, мъжете го ругаели, децата тропали с крака, а жените искали да видят. Бургиньон едвам успял да отнесе обезкръвеното тяло на своя господар.

* * *

Раните на душата зарастват по-бавно от тези на тялото.

След две седмици в леглото Гаспар можел да става, да се навежда, да върви, да слиза и да се качва по стълбите, но гневът кипял в него, черен, гъст, безнадежден. Свършено било. Той ненавиждал хората, тези глупави, инатливи, непочтителни, непочтени, лекомислени, маловажни, хилещи се създания, яростно съжалявал, че е населил сетивното с подобни комари, които правели живота му на Господ толкова болезнен.

Всяка омраза несъмнено е разочарована любов. Разочарованието било шеметно.

Сега не можел да търпи никого освен Бургиньон и извикания от семейството лекар.

Гаспар бил особено доволен, че е измислил лекарите. „Поне веднъж, помислил си той, не съм сбъркал.“ Лекарят го превързвал, утешавал го и най-вече му предписвал опиум, за да притъпи болките му.

Гаспар се поздравявал за последната си находка. Наркотикът правел света поносим. Достатъчно било Гаспар да вземе малко от него, за да му се сторят момичетата от кухнята по-чевръсти, а Бургиньон не толкова ленив, докато изпълнява неговите заповеди. Силата на опиума се простирала дори над вещите: той правел не толкова тежка етажерката с книги, която паднала върху главата му, и не така остър ръба на леглото, в който си ударил пищяла. Накратко, опиумът имал благотворно въздействие върху цялото Мироздание и Гаспар решил да не се лишава от него.

Една вечер дори отпил от шишето повече от дозата, която му бил предписал лекарят. Потънал в неизмеримо щастие, в което предметите били изгубили цветовете си, формите били размити и в което хората вече нямали достъп, а лекарят диагностицирал моментна кома.

Бесен срещу своя болен, господинът от Факултета си събрал всички стъкленици, заявил, че Гаспар е излекуван, и спрял да идва.

И наистина, Гаспар оздравял…

А с болестта изчезнал и лекарят.

А с лекаря и опиумът.

* * *

Една сутрин се събудил с притисната от невидими тежести глава.

Поискал отново да му доведат човека на изкуството, но не му отговорили, а Бургиньон имал почивен ден.

Събрал всичките си сили, за да иде при лекаря. Вървял повече от два часа, за да чуе как някаква повлекана му обяснява, че господин Докторът е отишъл да се справи с едно тежко раждане на няколко левги оттук и че няма да се върне преди падането на нощта.

Същата работа и на другия ден — някаква фермерка раждала някъде далеч.

Няма лекар, няма опиум… А все тази мигрена…

Изгонен, сам на улицата, сам със своето злочестие, Гаспар си дал сметка, че от два дни само моли, проси, умолява. Той, Създателят, бил в позиция на просител! Отново се блъскал в дверите на света, който все пак сам той бил създал!

Това било повече от необходимото. Към омразата се прибавило и желание за мъст. Върнал се в замъка и се затворил на тавана.

Ударите на печатарската преса се чували часове наред. Излязъл чак през нощта, натоварен със странни наръчи листи.

Щом се събудили на другата сутрин, семейството и прислугата открили закачено на всяка врата в дома следното предупреждение:

Смели се. Дълго, много, силно.

Но се смели много по-малко, когато научили от върналите се от пазар слугини, че Гаспар е успял да покрие с надписи и стените из града. Работата започвала да става притеснителна, хората твърде много плещели и домът на Лангенер станал обект на насмешка.

Веднага свикали семеен съвет.

* * *

В късния следобед Гаспар се събудил и видял до леглото Бургиньон, който го гледал с тревожен вид.

— Какво ти е, скъпи ми Бургиньон? Изглежда те гложди някаква грижа…

— Господарю, заради нощните ти надписи ме е страх, ужасно ме е страх.

Гаспар, очарован от резултата, бил обхванат от съчувствие към Бургиньон.

— Но това не е за теб, добри ми Бургиньон, ти си добър слуга, лоялен и предан, мога само да те хваля. Не бива да се боиш от Божия съд, ще те спася.

— Не за себе си, господарю, а за другите.

— Да получат каквото са заслужили — отвърнал сурово Гаспар.

— Не знаете какви ги мъдрят. Искат да ви затворят тук, та да не можете повече да ходите из града, срам ги е от вас. Направете нещо, господарю, ще ме отделят от вас. Направете нещо, покажете им кой командва тук, покажете им вашето всемогъщество. Милост за мен, господарю; ако не направите нещо, ще ме пратят пак в конюшнята.

Гаспар пребелял от яд. Значи неговите творения пак не били разбрали! Той мълчал няколко дълги минути, а след това изведнъж в очите му светнал злобен блясък. И накрая рекъл с изкривен от омразата глас:

— Иди си, добри ми Бургиньон, и спи спокойно. Тази нощ ще направя нещо. И този път ще разберат!… Щом трябва да я докарам дотук!…

В полунощ, когато къщата била притихнала, той слязъл долу. На всяка врата залепил ново предупреждение. Този път било написано на ръка с наедрял от гнева почерк, заострени букви и разярени завъртулки.

Той се качил отново и запалил в камината адски огън.

Когато пламъците били най-високи, огънят пращял, а горещината била най-силна, той пъхнал машата в жаравата и я нажежил. А след това, без да се колебае и без дори да трепне, доближил зачервените железа до лицето си.

Писък отекнал в нощта.

Всички се втурнали към тавана.

Там пред жаравата и сред задушлива горещина открили безжизненото тяло на Гаспар с изгорени очи.

Носела се миризма на горена плът.

* * *

Гаспар бил сляп.

Когато най-сетне дошъл в съзнание, той се изненадал; мракът не бил черен, а червен, и бил с цвета на пламъците.

До него достигнали гласове. Сред плача, който го обграждал, той различил Бургиньон и няколко жени от семейството. Подразнил се, че не успява да разпознае всички.

— Бургиньон, добри ми Бургиньон, боли ме… ако знаеше…

— Ох, господарю — отвърнал Бургиньон, преди да се задуши в ридания.

— Хората си го изпросиха, Бургиньон, никога не бих стигнал дотук сам, защото Бог е добър. За да позволя на тях да се спасят, им причинявам това. За тях е, за тях, защото, вярвай ми, аз също страдам. Унищожих зримото. Но ме боли, Бургиньон, толкова ме боли.

И той стиснал конвулсивно ръката му. А тя била мокра от сълзи.

— Но и ти страдаш, клети ми Бургиньон, а и ти не го заслужаваш. Прости ми, не можех да направя друго.

Опитал да се намести по-удобно във възглавниците. Но болката била навсякъде.

— Отсега нататък ще надушвате розите, но няма да ги виждате, слънцето ще топли кокалите ви, но няма да ви свети, а поетите вече няма да вземат за довереници луната или звездите. Мъжете и жените ще имат, за да се обичат, само своята кожа и обонянието си… Не оплаквам зримото, а лудостта на хората, която ме принуди да ни накажа така. А сега, добри ми Бургиньон, остави ме, и вие, оставете ме. Сега трябва да понеса тази болка, изтръгването на зримото. Оставете ме.

Гаспар извикал лекаря. За да излекува изгорените си очи, той получил нови дози опиум, и ден след ден болката намалявала.

Всички домашни, отчаяни от лудостта му и развълнувани от състоянието му на недъгав, този път му засвидетелствали по-силна загриженост от преди. Гаспар бил прав — мракът поправил характера им. А вероятно също и страхът…

Бургиньон останал на непрекъснат пост до леглото на господаря си и спял на пода до леглото, което притеснявало Гаспар, тъй като ратаят хъркал, но въпреки това откривал полза и приятно чувство в това да задържи този предан вярващ до себе си…

Най-сетне успял да стане. Първите няколко пъти губел равновесие, но Бургиньон му помагал и го подкрепял. След това настоял да се придвижва сам в тъмата.

Но адът отново започнал, дори по-зле, удвоил своята сила. Сега слепия Гаспар тормозели не само хората, но и вещите — стените, вратите, ръбовете на мебелите, ниските греди, Гаспар се блъскал във всичко, цялото му тяло било в рани и цицини. Ето че сега светът се показвал настръхнал, заострен и бодлив. Един непрестанен гнет. Дали след зримото ще се наложи да унищожи и осезаемото?

Ставало тежко да се живее.

* * *

Слепотата била принудила Гаспар да развие своя слух.

Не бил ли дочул първо брътвежа на слугините в двора?

Едната казвала на другата:

— Нали не страдаш много, че не виждаш нищо?

— Съвсем не, мракът, който предшества Последния съд, е по-скоро благоприятен за моите любови.

И се закикотили.

— И страдам още по-малко, защото сама нямаше дори да разбера. Пак добре, че първия ден беше още толкова светло, та да ни прочетат афиша на горкия господар!

И отново се разсмели.

Тази история силно засегнала Гаспар. Той отказал да разсъждава по нея и да мисли по-далеч, но му станало много чоглаво.

Дните следвали други дни. Все по-болезнени. Във всеки миг Гаспар откривал, че жестът му вероятно е бил излишен. Той се наранявал във всичко и всичко го наранявало. Къде ли да избяга? Когато спял, бил затворник на кошмарите си, а щом се събудел — затворник на света…

А Бургиньон, без да знае това, ускорил хода на съдбата.

Един ден, когато Гаспар слизал опипом, за да потърси малко топлинка на някоя пейка в парка, чул от стълбите гласове, долитащи от кухнята.

Жената казвала:

— Хей, остави ме, не ме притискай така. Пил си твърде много вино и може да ни изненадат. Остави ме, ти казвам.

— Ама аз не искам да те оставям — рекъл мъжкият глас, който Гаспар разпознал.

— Пусни ми фустата, Бургиньон, сега не ми се ще, пък и господарят ти ще те повика.

— Ами да, ще извика. Чудо голямо! Не ми дреме. И без това е толкова луд, че сам ще намери обяснение за моето отсъствие.

— И това обяснение няма ли да е вярно? — попитал смеещият се глас на жената, чиито тихи стенания показвали, че все пак се е пуснала по течението.

— Със сигурност не, няма да е вярно. То е, защото аз вярвам в действителността, още повече когато действителността е такава пухкава като теб. Кажи ми, хитрушо, защо си сложила такова деколте? Знаеш много добре, че не мога да му устоя.

— Ха! Може би точно затова.

Последвала поредица от хихикания, които Гаспар и без това не слушал.

Значи и Бургиньон го изоставял? Положението било ясно: въпреки първите санкции, Мирозданието се опълчвало срещу своя Творец. С объркан ум и тежко сърце той бавно се качил в стаята си и се залостил.

Трябвало да се сложи край на този бунт.

* * *

Гаспар бил много спокоен. Решението му дошло съвсем само. И било чакало точно този миг, за да се появи, като дъга след буря. Не било достатъчно да се потопи светът в тъма. Трябвало да го премахне напълно.

Гаспар бил решен: тази вечер щял да унищожи света!

Да бъдел сам, най-сетне…

Сам със себе си, без да се разсейва с хората, с вещите, с пространството, и с цялата тази обективна и противна гнусотия. Сам в компания със себе си в безкраен покой, носещ името вечност…

Гаспар стиснал в ръка стъкленицата с опиума. Наистина, хората са смешни! Вземат прекалено на сериозно собствения си живот и дори не се боят от мен. А пък с тази обикновена стъкленица мога да накарам всички тях да изчезнат. Държа властта между пръстите си. Небитие! Разруха! Окончателно решение! Апокалипсисът дреме на дъното на едно шише! Ще донеса смърт на всички тях!

Смърт?

Гаспар се усмихнал.

Да, смърт. Хората наричат онова, което ще направя, „смърт“!

Той се засмял от все сърце.

Смърт, точно така, смърт! Ще се самоубия! Отнесен към мен, изразът става шеговит. Все едно Господ може да се самоубие…

Смехът се превърнал в кикот.

Да се самоубия?

Не аз ще умра, глупаци, а вие! Всички вие! Не себе си премахвам от света, света премахвам!

Гаспар се изтегнал на леглото и опитал да се настани удобно. После доволно въздъхнал.

Сбогом звезди, зловонни дихания, лицемерни думи, остри мебели, стъпала, крампи в прасеца, опърничави жени и побеснели кучета. Сбогом, пространство! Вече няма да се губя в нещата, ще си спестя разстоянията, вратите, които се отварят, които се затварят, стръмните пътища, които трябва да изкачвам, ръцете, които се протягат. Ще избегна нощта, умората от почивката, принудителните часове, в които изтягам разнебитеното си тяло, в които бих искал да си отрежа краката, да строша гърба си, часовете в които, тъй като не мога да избягам от тялото си, се опитвам да го удавя в дълбок сън. Почивката, омразната почивка, дан на умората от живота…

Що за глупава идея да се въплътя! Нелеп товар! Заради няколко присветвания на мигновена наслада си причиних глад, жега, жажда, болка, студ, убождане, изгаряния, целият този живот на човек, на боляща кожа…

За какво ли ще съжалявам? За миризмата на цветя, някоя вечер под габърите, за лилавеещото небе на свечеряване, за женско бедро, за мандарина, за златно котешко око… в света са красиви само подробностите, цялото е отблъскващо.

И да мина без времето, което минава, което не минава, което на минаване ме блъска, което ме удря, което ме мъчи. Времето принадлежи на вещите… Щом премахна вещите, ще премахна и времето.

Да срина своите граници. Край с пространството, край с времето! Без тяло! Сам… безграничен… безусловен… най-сетне абсолютен… Гладък, вечен живот…

Нищо.

Нищо, освен мен.

А аз не съм нищо.

Не, не, не съм нищо.

Гаспар се надигнал нервно.

Ами ако?…

Не, не, твърде глупаво е.

Ами ако…

Мисълта се промъкнала в него и го пробола.

Ами ако и той изчезнел заедно със света?

Гаспар се насилил да се засмее, но се изсмял прекалено звънко. Разчленил на висок глас: „Творецът не умира с Творението си, той е над него, извън него, трансцедентен.“

По тила му се стекла студена капка.

Трансцедентен! Аз съществувам извън онова, което замислям и което създавам. Това съм аз, това е нещо пълно, кръгло, аз, това е нещо.

Тръпки залъкатушили по гърба му.

Дали поглед, който не вижда, си остава поглед? Дали съзнанието на нищото си остава съзнание? Съзнание от нищо не се ли превръща в липса на съзнание?

Треска. Разтреперване.

Не, разбира се. Ще бъда аз, съзнание само по себе си. И ще си говоря!

Ще си говоря?

Но дори да си говоря вече ще е невъзможно.

Думите със звуците ще потънат в стопилия се свят. Ще настъпи тишина.

Гаспар се хванал за сърцето, което туптяло твърде силно, сякаш ръката му можела да го забави. Тишина… Бил свикнал с думите, със своя език, с този убягващ и прецизен френски, като крачка на врабче, тичащо по улук.

Но не, не трябва да съжалява за нищо. Дори самият език е извращение. Безумието на хората така ми е объркало главата, че започнах и аз да си говоря като на друг човек. Да си говоря! Като на друг човек! Все едно ми е притрябвало посредничеството на думите, за да разбера себе си…

Гаспар въздъхнал и се изпънал, опитвайки се да се отпусне. Без думи, без истории… Дълго, снежно безмълвие…

Ами ако вечността е отегчителна?

Хайде, хайде! Скуката е само във времето. Извън времето ще бъда цялостен и изцяло в насладата да бъда. Без тяло, без друг, без думи. Вечен. Чист дух. С прозирна сама по себе си чистота.

Гаспар отпил първа глътка.

Ще бъда всичко като нищо, но ще бъда всичко. Пространството е затвор за мен, времето е мъка, не желая повече и се освобождавам. Свободен съм. Аз съм необходимостта.

Тръпка пробягала по него. Ами ако още има спомени? Ако да убие света не означавало да спре да го сънува или по-скоро да има кошмари? Затворник на собствената си памет за вечността…

За да се успокои, Гаспар изпил остатъка от шишенцето.

Хайде, хайде, не е възможно. Ще убия осезаемото, значи ще убия всички образи, всички гласове, всички аромати, всички лица. Няма да ми остане ни едно. Да сънуваш, означава все още да си в сетивното. Вечността ще бъде без сънища.

Облизал последните капки от гърлото на шишенцето и напълно се отпуснал.

Намирал възглавницата за доста твърда, опитал се да намери по-удобна позиция и успял да не мисли за нищо повече.

Няколко минути по-късно Господ заспал последния си сън, отнасяйки света в небитието, откъдето Той трябвало никога вече да не излезе.