18.

Тъмни работи

8 август, 01:15.

Оперативният център в Белия дом

Лоурънс Нейф слушаше последните доклади от всеки член на Съвета на началник-щабовете. Новините бяха мрачни. Китайският флот и авиация държаха американските сили притиснати до стената.

Думата взе началник-щабът на Военноморските сили:

— След земетресенията базите по цялото Западно крайбрежие все още са в ужасно състояние и това не дава възможност за поддържане на продължителен конфликт в другия край на Пасифика. Самолетоносачът „Ейбрахъм Линкълн“ и бойната му група са тръгнали към зоната на военните действия от Индийския океан. Но са му необходими дни, за да стигне до местоназначението си.

— Какво искате да кажете с това? — попита Нейф. Изтощението го бе направило още по-раздразнителен.

— Бием се с една ръка, завързана за гърба ни, сър — отговори Ханк Райли, командващ корпуса на морските пехотинци. — Снабдителните ни линии през Пасифика са, меко казано, слаби. След приливните вълни Хонолулу все още е потопен под цял метър вода. Военновъздушните му бази…

— Вече чух това от началник-щаба на Военновъздушните сили — сърдито каза Нейф. — Искам отговори, алтернативи…

Председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Хикмън стана от мястото си.

— Остава една-единствена възможност, която не сме обсъждали.

— И каква е тя?

— Както вече се спомена, ние се бием в тази война с една вързана ръка. Можем да променим това.

Нейф се изправи в креслото си. Ето какво искаше да чува — отговори, а не проблеми.

— Какво предлагате?

— Тактически ядрен удар.

Из Оперативния център се разнесе шепот. Нейф стисна колене с ръцете си. Вече бе обсъждал тази възможност с Никълъс Ружиков по-рано през деня. Опита се гласът му да прозвучи развълнувано.

— Формулирали ли сте плана? Генералът кимна.

— Разбиваме блокадата по най-решителен начин. Изненадващ удар. Само по военни цели.

Нейф присви очи.

— Продължавайте.

— От две подводници клас „Охайо“, базирани до Филипините, нанасяме удар върху три критични зони с ракети „Трайдънт Две“. — Генералът посочи целите на картата. — Така ще бъде разбит тилът на блокадата. Китайците ще бъдат принудени да се оттеглят. Но което е по-важно — ще разберат колко сериозно сме решени да защитим интересите си в региона.

Нейф погледна към Никълъс Ружиков. Шефът на ЦРУ му бе предложил подобен сценарий. Ясно беше, че влиянието и пипалата му са стигнали чак до Съвета на началник-щабовете. Нейф се направи на дълбоко замислен, играейки ролята на загрижен патриций.

— Ядрен удар — поклати глава той. — Тъжен е денят, в който китайците ни принудиха да стигнем дотам.

— Да, сър — съгласи се генералът и леко склони глава.

Нейф въздъхна, сякаш е претърпял поражение.

— Но колкото и да е трагично, не виждам друг избор. Пристъпете незабавно към изпълнението на плана. — След внимателно изчислена пауза се изправи на крака. — И нека Бог да прости на всички ни.

Обърна се и се насочи към изхода, следван плътно от агентите на тайните служби.

Не след дълго Никълъс Ружиков го настигна по коридора. Нейф си позволи да се усмихне.

— Добра работа, Ник. Наистина добра.

11:15.

„Дийп фатъм“, Централен Пасифик

Лиза откри Джак на носа, вперил очи в хоризонта. Небето бе покрито с тънки тъмносиви облаци и постоянна мъгла, през която не можеше да пробият дори лъчите на обедното слънце. Беше с обичайните си червени гащета и широка разкопчана риза.

Елвис седеше до него и се подпираше в крака му. Лиза не можа да потисне усмивката си при тази проява на вярност и привързаност. Джак разсеяно почесваше кучето си зад ушите.

Лиза тръгна към него, завладяна от непреодолимото желание да изтръгне от гърдите му онова, което го болеше.

— Джак…

Той се обърна към нея, трепна от болка и докосна с пръсти превръзката си.

— Да?

Тя застана до него и се подпря на парапета. Моментът на уединение бе отминал и Елвис се принуди да се свие на кълбо на едно малко по-слънчево местенце на палубата.

Известно време Лиза мълчаливо наблюдаваше морето.

— Джак, защо правим всичко това?

— Какво искаш да кажеш?

— Кристалът е у нас. Миюки твърди, че е близо до разчитането на писмеността. Защо просто не се притаим, докато не получим отговорите, а след това да предадем цялата история на „Ню Йорк Таймс“ например?

Джак силно стисна парапета.

— Ако го направим, Дженифър ще бъде мъртва преди още кървата страница да е излязла от печат.

Лиза мълчаливо се взря в него, като се опитваше да види дали е разбрал грешката на езика си. Но той просто продължи да гледа към морето.

— Дженифър ли?

— Какво?

— Каза, че Дженифър ще бъде мъртва. Джак най-сетне я погледна. На лицето му бяха изписани болка и объркване.

— Знаеш кого имам предвид — промърмори той, като се мъчеше да омаловажи думите си.

Лиза го хвана за ръката.

— Тя не е Дженифър.

— Зная! — рязко отвърна Джак.

Понечи да се обърне, но Лиза го задържа.

— Разкажи ми, Джак.

Той въздъхна, но раменете му останаха напрегнати.

— Животът на Карън е в опасност заради мен… Избягах и я оставих в ръцете на оня луд.

— Но знаеш защо си го направил. Карън е била права. Ако беше останал, и двамата щяхте да бъдете убити. Ако е толкова силна, колкото казваш, ще оцелее.

— Само докато му е нужна на копелето. — Джак се извърна. — Трябва да се опитам да я спася. Не мога само да бягам.

Лиза леко го докосна по рамото.

— Джак, откакто те познавам, ти винаги си бягал. От Дженифър, от катастрофата на совалката, от миналото. Защо спираш точно сега? Какво означава тази жена за теб?

— Не… не зная — Джак помръкна и наведе глава надолу към вълните. После отново погледна към Лиза. — Но бих искал да разбера.

Тя го прегърна през кръста.

— Това исках да чуя.

Облегна глава на рамото му и се опита да преглътне мъката и болката си. Джак най-сетне бе отворил сърцето си — дори съвсем малко — за някоя жена… и това не бе тя.

Той я прегърна през раменете и я притисна до себе си, очевидно усетил тъгата й.

— Съжалявам.

— А аз не, Джак. Но, за Бога, избрал си страхотно време да се влюбиш.

Той се усмихна и я целуна по челото. Стояха така прегърнати, докато през отворената врата не надникна Мваху.

— Миюки казва идвате! Джак се отдръпна от нея.

— Да не би да е превела надписите? Мваху развълнувано кимна.

— Идва!

Лиза последва Джак, който тръгна след тъмнокожия островитянин. Миюки си беше устроила същинска компютърна станция върху голямата маса в лабораторията на Робърт. Около нея бяха разпръснати разпечатки, написани на ръка бележки и чаши за кафе.

Японката вдигна поглед от листа, който четеше. Беше разтревожена.

— Успя ли? — попита я Джак.

Тя кимна и започна да подрежда листата.

— Гейбриъл успя. Но помощта на Мваху бе жизненоважна. Благодарение на познанията му за някои от символите Гейбриъл успя да състави целия речник. Преведе всичко — книгата от гробницата, надписа върху обелиска, дори надписа в пирамидите в Чатан.

— Страхотно! И какво научи от тях? Тя се намръщи.

— Оказва се, че надписът върху обелиска съдържа предимно молитви към боговете за добра реколта, плодородие и разни такива неща. — Миюки измъкна една страница и зачете: — „Нека слънцето изгрее над празните полета и ги направи плодородни… нека утробите на нашите жени натежат с деца, многобройни като рибата в морето.“ — Не е от голяма полза — вметна Джак.

— Другите надписи обаче са по-интересни. И двата описват едно и също нещо. Древен катаклизъм. Джак взе лежащата на масата книга.

— Карън спомена за нещо подобно. За континент, потънал след страшна катастрофа.

— Права е.

Той повъртя книгата в ръце.

— Какво се казва тук?

Миюки беше мрачна.

— Оказва се, че това е дневникът на Хорон-ко.

— Наш най-древен учител — добави Мваху.

Миюки кимна.

— Разказва, че неговият народ е кръстосвал целия Пасифик някъде преди десет-дванадесет хиляди години. Макар че били номади, родината им била голям континент насред океана. Живеели в малки крайбрежни села и градчета. Един ден от вътрешността на континента се върнал ловец, който донесъл „парче от слънчева магия“. Магически камък, който светел и блестял. Хорон-ко разказва надълго и нашироко как благодарение на този дар народът му можел да накара камъните да летят.

— Кристалът! — каза Джак.

— Именно. Изкопали и други кристали… всички на същото място, дълбоко във вътрешността на континента. От тях изработвали инструменти и култови предмети.

— А какво казва за свойствата на кристала?

— Може би и Чарли трябва да чуе това — намеси се Лиза. Джак кимна.

— Събери всички. И другите трябва да го чуят.

След по-малко от пет минути екипажът отново се бе събрал в лабораторията на Робърт. След като всички насядаха, Лиза се обърна към Миюки.

— Продължавай.

Миюки кимна и набързо преразказа историята, след което продължи:

— Кристалите променили народа на Хорон-ко. Хората му вече били способни да издигат огромни градове и храмове на различни места. И докато се разширявали, започнали да прекопават дълбоки мини, за да търсят още кристали. И един ден попаднали на голяма кристална жила в сърцето на една планина. За петнадесет години разкопали цялата планина и оставили само един кристален стълб.

— Обелискът! — възкликна Джак.

— Така изглежда. Почитали го, като го смятали за благословен дар от боговете. Той се превърнал в място за поклонение. Всъщност самият Хорон-ко е бил един от жреците на обелиска.

— А голямата катастрофа?

— Именно тук е странната част — отвърна Миюки и се обърна към компютъра си. — Гейбриъл, би ли прочел превода от двадесета глава нататък?

— Разбира се, професор Накано — отвърна компютърът през малките тонколони. — „Настъпи време на лоши поличби. Странни светлини започнаха да се виждат на север. Завеси от светлина се носеха в нощното небе като морски вълни. Земята се люлееше. Хората се събраха около бога стълб да молят за помощ. Направиха жертвоприношения. В последния ден луната погълна слънцето. Боговете на нощта закрачиха по земята.“ — Слънчево затъмнение — промърмори Чарли.

— „Разгневен на луната, богът стълб ярко засия — продължи Гейбриъл. — Земята се разтресе. Планините паднаха, морето започна да се издига. Огньове изригнаха от земята и поглъщах села. Но боговете не ни изоставиха. Бог от светлина излезе от стълба и ни заповяда да построим големи кораби. Да натоварим в тях нашата стока и семейства. Богът разказа за ужасното време на мрак, когато морето ще се надигпе и ще погълне нашата земя. С нашите големи кораби трябва да плаваме в огромното море. И ние събрахме нашите семена и нашите животни. Построихме огромен кораб.“ — Също като Ноевия ковчег и потопа — прошепна Лиза. Гейбриъл продължи нататък:

— „Богът каза истината. Небето потъна в мрак. Слънцето изчезна за много луни. Отвориха се огнени ями, входове към долния свят. Отровен дим се виеше във въздуха. Настъпи жега. Морето се надигна и погълна земите ни. С огромните си кораби заплавахме към Ледената земя далеч на юг. И когато пристигнахме…“ — Благодаря, Гейбриъл. Това е достатъчно — прекъсна го Миюки и се изправи. — Нататък се описва как пътували по целия свят и търсили други народи, на които да оставят своите предания и знания, докато накрая така се разпръснали, че народът им изчезнал. Само Хорон-ко и шепа негови последователи се завърнали при гроба на родината им, за да умрат там. Предупредил онези, които останали след него, да не се връщат на старите места, за да не събудят и да не разгневят отново боговете. — Миюки въздъхна. — И тук разказът свършва.

Джак погледна към другите.

— Е, какво мислите?

Никой не отговори. Джак погледна към Джордж. — Това помага ли по някакъв начин на проучванията ти за Триъгълника на Дракона?

— Не съм сигурен. — Старият историк бе слушал мълчаливо, смучейки лулата си. — По-рано днес съставих интригуваща статистика за изчезналите кораби в региона. Но не съм сигурен какво означава тя.

— Какво си открил?

— Нека ви покажа. — Джордж затърси из джобовете си и накрая измъкна някаква разпечатка. — Въведох броя изчезнали кораби и самолети на година за последните сто години.

Той разгъна листа.

— Както виждате, има закономерност — той посочи графиката. — Броят инциденти има пикове и спадове през равни периоди. Височината на пиковете варира, но не и честотата им. Между два пика има период от единадесет години.

Чарли се наведе над графиката и измърмори нещо, явно изненадан. Главите на всички се завъртяха към него.

— Познато ли ти е? — попита Лиза.

— Не съм сигурен. Трябва да проверя някои неща. — Чарли се обърна към Джордж. — Мога ли да го взема?

— Всичко е в компютъра ми — сви рамене Джордж.

— За какво мислиш? — настоя Лиза.

Чарли поклати глава, потънал в мисли.

— Не сега.

Той се извини и тръгна към собствената си лаборатория, като затвори вратата след себе си. Всички гледаха след него, докато най-накрая Лиза не заговори отново:

— Е, Джак, сега е твой ред. Какво мислиш за Карън? Какъв ти е планът за спасяването й?

11:45.

Базата „Нептун“

Подводницата се спускаше към подводната изследователска станция. Седнала на задната седалка, Карън гледаше прехласната. След Двадесетминутното спускане във все по-сгъстяващия се мрак базата се бе появила под тях като изгряващо слънце, осветена от външните прожектори и горящи с жълта светлина илюминатори. Почти забрави за положението си, омаяна от величествената гледка.

Подводницата се насочи към пристана под най-долното ниво на станцията. Докато пилотът маневрираше, Карън забеляза приличащи на кутии роботи, мъкнещи кабели и оборудване. Сред тях се движеха и други фигури — хора, облечени в бронирани тежководолазни костюми. Приличаха на астронавти, работещи на повърхността на някаква чужда планета… а ако се съдеше по враждебната среда и странния ландшафт с нападалите стълбове лава, това наистина бе един друг свят.

Една лантерна риба, привлечена от движението, доплува до подводницата. Карън я погледна през дебелото дванадесет сантиметра стъкло — двама пришълци от различни земи си размениха влюбени погледи. След това рибата махна с опашка и изчезна.

От предната част се разнесе приглушеният глас на пилота, който пристъпваше към акостиране и разговаряше със станцията.

Подводницата се издигна нагоре и влезе в пристана през люк с размерите на врата на гараж. Люкът бързо се затвори зад тях и водата беше изпомпала навън. Не след дълго Карън вече беше извън тясната подводница.

Протегна ръце зад гърба си. Пилотът — лейтенант Ролф — и нареди да не мърда и свали белезниците й.

Отвързваха я за първи път от момента на залавянето й. Огледа се, като разтриваше китките си, и бързо разбра причината да я оставят свободна. Къде би могла да иде? По целия свят нямаше по-сигурен затвор от този. Бягството бе немислимо.

В задната част на пристана се отвори врата. Към тях приближи посивял пълен мъж на около шестдесет години. Насочи се право към лейтенанта.

— Защо е всичко това? Нямаше нужда да я сваляте тук. Можеше да ни помага и отгоре. Рисковете…

— Така ми бе наредено, доктор Кортес — отсечено отвърна Ролф. — Пленницата оттук нататък е на ваше разположение.

Кортес направи крачка, за да спре лейтенанта.

— Но защо са тези нови заповеди? Командирът ви сигурно се шегува.

— Четохте докладите. — Лейтенантът се качи обратно на пилотското място. — Ще се върна с командир Спенглър. Отнесете възраженията си към него.

Кортес се обърна към Карън и смръщи вежди при вида на лицето й.

— Какво сте й направили? — Посегна колебливо към подпухналото й око, но тя се дръпна. Кортес се обърна към лейтенанта. — Отговорете, по дяволите!

Лейтенантът избегна погледа му.

— Отнесете се към командир Спенглър — повтори той. Лицето на учения помръкна.

— Елате — рязко се обърна той към Карън. — Ще пратя доктор О’Банън да ви види.

— Добре съм — отговори тя, докато вървеше след него към изхода. Бяха й дали два аспирина и й биха инжекция антибиотик. Беше наранена, но не и осакатена.

Кортес я поведе по стълбата към горното ниво. Набързо й обясни разположението на станцията. Карън слушаше внимателно, силно впечатлена от обстановката. Намираше се на шестстотин метра под водата. Трудно беше да се повярва.

Изкачи се на второто ниво, където мъже и жени сновяха в малки лаборатории. Когато пристъпи напред, всички обърнаха глави към нея. Разнесе се шепот. Знаеше, че не представлява особено привлекателна гледка. — … а в нивото отгоре се намират жилищните помещения. Малко е тесничко, но затова пък с всички удобства. — Кортес се опита да се усмихне.

Карън кимна. От вперените в нея погледи се чувстваше неловко.

Кортес въздъхна.

— Извинете, професор Грейс. Едва ли това е най-приятният начин да се срещат колеги и…

— Колеги ли? — тя се намръщи. — Аз съм пленник, професор Кортес.

Думите й го засегнаха.

— Това няма нищо общо с нашата работа, можете да бъдете сигурна. Командир Спенглър има пълната власт и контрол върху тази станция. А когато сме в състояние на война, нашето мнение не се взима под внимание. Дейността ни тук е засекретена и е въпрос на национална сигурност. Свободите са орязани в името на държавните интереси.

— Това не е моята държава. Аз съм канадка. Кортес се намръщи, сякаш не виждаше разлика.

— Най-добрият начин да не се стига до по-нататъшни… ъъъ… — той изгледа обезобразеното и лице — злоупотреби от страна на властимащите е да сътрудничите. Да работите отвътре. След като всичко свърши, убеден съм, че правителството ще ви намери място.

Дрън-дрън, помисли си Карън. Знаеше къде ще бъде това място — на шест стъпки под земята, застреляна като шпионин. Но нямаше нужда да разсейва заблудите му.

— И какво сте научили досега? — смени темата тя. Той се оживи.

— Доста неща. Успяхме да вземем малка проба от кристала. Още първоначалният оглед даде някои изумителни резултати.

Карън кимна, без да споменава за собствените си открития.

— Но след новите заповеди от Вашингтон всякакви по-нататъшни проучвания се отлагат.

— Нови заповеди ли?

— Военните действия са прекалено близо до нас и Вашингтон е на мнение, че сме силно уязвими. Вчера получихме нареждане да измъкнем кристалния стълб и да го откараме в Съединените щати за по-нататъшно проучване. А сега и тази заповед се променя.

— Какво искате да кажете?

— Първоначалният анализ на седиментите и на океанското дъно сочи, че колоната е просто част от по-голяма конкреция. При това много по-голяма. Все още не сме успели да определим дълбочината и площта й. Проклетото нещо не се поддава на стандартните методи на сканиране. Знаем само, че е огромно. Когато съобщихме във Вашингтон, заповедта се промени. — Той тревожно присви очи. — Вместо обелиска, искат да изгребем целия депозит, ако е възможно.

— И как ще го направите?

Той махна към един от илюминаторите. Карън погледна навън.

В далечината едва можеше да различи високия стълб зад светлините. Обелискът на Джак! Около него работеха хора в тежки водолазни костюми.

— Какви са онези хора?

— Експерти сапьори от Военноморските сили. Смятат да пробият дупка в депозита с помощта на взрив и да разработят мината.

Карън зяпна шокирана.

— Кога започват?

— Утре.

Тя се обърна.

— Но обелискът… надписите… Той също изглеждаше огорчен.

— Зная. Опитах се да ги убедя да бъдат по-внимателни. Целият район е нестабилен. Всеки ден сеизмографите отчитат слаби трусове, а преди два дни имаше много силно земетресение. Но никой не ме слуша. Именно затова — независимо от обстоятелствата около пристигането ви — се радвам, че сте тук. Ако знаехме какво е написано върху обелиска, това би могло да накара правителството да забави малко темпото и да си осигурим време за по-задълбочени изследвания.

Въпреки че не желаеше да помага на похитителите си, Карън си даде сметка, че разрушаването на древния артефакт е още по-голямо зло. Отстъпи назад от илюминатора.

— А ако успея да ви подскажа начин как да разчетете надписа?

Той вдигна вежди, явно заинтригуван.

— Но ще трябва да си имаме доверие — понижи глас тя. Той бавно кимна.

— Имам нужда от компютър и досегашните резултати от проучванията ви върху езика.

Той й направи знак да го последва.

— Рик е археологът в екипа ни — също така тихо каза Кортес. — Все още е на повърхността, но мога да го накарам да прехвърли данните в някоя свободна работна станция.

— Добре. Да се захващаме за работа.

Докато вървяха към свободната секция, Карън обмисляше плана си. Колкото и да и се искаше да заблуди мъжа, нямаше избор.

— Ако ми осигурите интернет връзка, ще ви покажа докъде съм стигнала.

18:45.

„Дийп фатъм“, Централен Пасифик

Джак почука на вратата на Чарли. Никой не бе виждал геолога през целия ден с изключение на Джордж Клейн, а след срещата им историкът се бе заключил в малката корабна библиотека. Двамата очевидно работеха върху нещо, но Джак вече губеше търпение.

— Кой е? — недоволно се обади Чарли.

— Джак. Отвори.

Чу се шумолене и тътрене на крака, след което вратата се отвори.

— Какво?

Джак се вмъкна вътре, без да чака специална покана. Гледката, която се разкри пред очите му, го стресна. Обикновено спретнатата лаборатория на Чарли се бе превърнала в същински хаос. Масата до стената бе затрупана с най-различно оборудване и инструменти. В центъра на целия безпорядък се мъдреше кристалната звезда, закрепена за менгеме. Компютърът чертаеше неразгадаеми графики и таблици. На Джак му се наложи да стъпи върху разпилени купчини списания и научна литература. Някои статии бяха откъснати и окачени на стената.

Сякаш през помещението бе минал истински ураган. А и самият Чарли не изглеждаше добре. Зачервени очи, напукани устни. Дрехите му — торбести гащета и риза — бяха изцапани с мастило, масло и грес. В лабораторията беше горещо и влажно и потта му беше попила на големи петна под мишниците.

Джак забеляза, че единственият вентилатор е изключен, за да се освободи контактът за другото оборудване. Издърпа щепсела, включи вентилатора и го нагласи на максимална мощност.

— За Бога, Чарли, какво правиш? Геологът прокара пръсти през косата си.

— Проучване. Какво друго? — Срита настрани част от разхвърляните списания, затрупали стола, и седна на края му.

— Спал ли си, откакто ти дадох това нещо?

— Как бих могъл? Това е изумително! Никога досега не е откривано подобно нещо, сигурен съм. Направих му всички възможни тестове, които мога — масов спектрометър, прогонен магнитометър, дифракция на рентгенови лъчи… Но кристалът не се поддава на анализ. Досега не съм открил атомното му тегло, валентността, теглото — нищо! Не можах дори да стопя проклетото нещо. — Той потупа малката си пещ. — А това бебче развива температура до седемстотин градуса!

— Значи не знаеш какво е това? — Джак се наведе над масата.

— Ами… имам някои теории. — Чарли прехапа долната си устна. — Но искам да ме разбереш. Проучванията ми засега са само предварителни. Много неща са в сферата на предположенията.

Джак кимна.

— Вярвам на интуицията ти. Чарли огледа лабораторията.

— Откъде да започна?

— Например от самото начало.

— Е, в началото е бил Големият взрив… Джак вдигна ръка.

— Не чак толкова назад.

— Историята отива толкова назад. Джак учудено вдигна вежда.

— По-добре да карам стъпка по стъпка. Разказът ти за действието на кристала върху базалта ме накара да се замисля. Опитах да направя същото с други скали. С гранит, с обсидиан, с варовик. Никакъв резултат. Действа само върху базалт.

— Защо?

— Точно това се запитах и аз. Базалтът е втвърдена магма. Съдържа в изобилие не само призматични кристали, но и желязо. Всъщност толкова много желязо, че може да действа като магнит.

— Така ли?

— Спомняш си странната история с намагнитизирането на металните части на Еър Форс 1. Същото става с базалта, когато се намира в близост до енергизирания кристал, който е способен да излъчва странна магнитизираща енергия.

— Но как това магнитизиране води до промяна на масата?

— Масата не се променя. Само теглото.

— Обърках се.

Чарли се намръщи.

— Бил си в космоса.

— И какво?

— В космоса си безтегловен, нали?

— Да.

— Но въпреки това си имал маса, не разбираш ли? Гравитацията е онова, което придава тегло на масата. Колкото по-силна е гравитацията, толкова по-голямо е и теглото.

— Добре, това го разбрах.

— Е, обратното също е вярно. Колкото по-слаба е гравитацията, толкова по-малко е теглото.

Джак започна да схваща.

— Значи кристалът не променя масата на обекта, а въздействието на гравитацията върху него.

— Именно. И намагнитизираният базалт тежи по-малко.

— Но как?

Чарли търкулна парче базалт към Джак. Той го улови. — Знаеш ли изобщо какво представлява гравитацията? — Разбира се. Гравитацията е… ъъъ… ами… е добре де, умнико, какво е?

— Според Общата теория на полето на Айнщайн гравитацията е просто честота.

— Нещо като радиочестота ли?

— Нещо подобно. Честотата на земната гравитация е определена на 1012 херца, което е някъде между късовълновия обхват на радиото и инфрачервените лъчи. Ако успееш да накараш някой предмет да резонира на тази честота, той ще изгуби теглото си.

— И кристалът го прави?

— Да. Кристалът излъчва тази енергия. Той магнетизира желязото в базалта, което кара кристалите да резонират. Вибрирайки с честота, еднаква с тази на гравитацията, скалата губи теглото си.

— И си научил това само за една нощ?

— Всъщност научих го през първия час. Дотук беше лесното. Но разбирането на енергията, излъчвана от кристала — това бе наистина сложната част. — Чарли му се ухили уморено.

— И успя ли?

— Имам своя теория.

— О, значи вече си я скалъпил. Слушам те.

— Това е тъмна енергия.

Джак въздъхна, предусещайки още една лекция.

— И какво представлява тази тъмна енергия?

— Това е сила, описана от космолога Майкъл Търнър в една негова статия във „Физикъл Ривю Летърс“. — Чарли кимна към една от страниците на стената. — След Големия взрив вселената започнала да се разширява във всички посоки. И продължава да се разширява. От последните наблюдения на отдалечени галактики и на яркостта на свръхновите днес се приема, че скоростта на разширяване се увеличава.

— Не разбирам.

— Вселената се разширява все по-бързо и по-бързо. За да се обясни този феномен, е трябвало да се въведе тази нова сила — тъмната енергия. Странна сила, която кара вселената да се разширява чрез отблъскване на гравитацията.

— И ти смяташ, че енергията, излъчвана от кристала, може да е тъмна енергия.

— Това е теорията, която се мъча да докажа. Но тя също така би могла да обясни и субстанцията на кристала. Тъмната енергия е свързана с друга теоретична част от физиката — тъмната материя.

Джак погледна към тавана. Чарли се изкиска.

— Какво виждаш, когато нощем погледнеш небето?

— Звезди?

— Точно така, човече. Тях астрономите наричат светла материя. Неща, които можем да видим. Неща, които светят в небето. Но те не са достатъчни, за да обяснят движението на галактиките или разширяването на вселената. Според изчисленията на физиците на всеки грам светла материя трябва да има девет грама материя, която не можем да видим. Невидима материя.

— Тъмна материя.

— Точно така — кимна Чарли и стрелна с поглед кристала. — Знаем, че голяма част от липсващата материя се дължи на черни дупки, тъмни планети, кафяви джуджета и други такива неща, които нашите телескопи просто не са в състояние да засекат. И тъй като липсват още деветдесет процента от материята на вселената, повечето физици предполагат, че истинският източник на тъмна материя ще се окаже нещо абсолютно неочаквано.

— Като нашия излъчващ тъмна енергия кристал ли?

— Защо не? Кристалът действа като перфектен свръхпроводник и поглъща енергията толкова ефективно, че повечето методи за сканиране на присъствието му ще се провалят.

— Значи астрономите през цялото време са търсели в погрешна посока. Вместо в небето, е трябвало да гледат под собствените си крака.

Геологът сви рамене.

Джак най-накрая разбра кое стимулира Чарли. Ако беше прав, отговорът на фундаменталните загадки за произхода на вселената се намираше в тази стая… без да се говори за източника на огромна мощност. Мощност, невиждана никога досега. Джак си представи масивния кристал на дъното на океана. Какво би могъл да направи светът с подобен източник на енергия?

През отворената врата влезе Джордж, като шумолеше с някакви листа.

— Чарли, трябва… О, Джак, и ти си бил тук.

Историкът беше разрошен и очевидно не в добро настроение.

— Успя ли да намериш онова, за което те помолих? — попита Чарли.

Джордж кимна. В очите му се четеше страх.

— Какво става тук? — попита Джак.

Чарли кимна към Джордж.

— Неговата графика. Фактът, че на всеки единадесет години има пик в броя на изчезналите кораби. Това също ме накара да се замисля. Струваше ми се познато, особено датите. Проверих изходните му данни. Графиката следва почти абсолютно точно цикъла на слънчевата активност. На всеки единадесет години Слънцето навлиза в период на засилени магнитни бури. Слънчевите петна и протуберансите тогава са най-активни. Тези пикове съответстват на годините, през които в района са изчезвали най-много съдове.

— И се сети за този слънчев цикъл просто ей така?

— Не точно. Вече работих в тази насока. Спомни си, че в деня на Тихоокеанското земетресение имаше слънчево затъмнение, съвпадащо с една от най-силните слънчеви бури. Чудех се дали между двете събития няма връзка.

— Да не би да смяташ, че слънчевите бури са предизвикали земетресенията… и че кристалният обелиск има нещо общо с това?

— Помисли си за платинената книга. Авторът и споменава за странни светлини в небето на север преди голямото земетресение. Северното сияние. То става по-ярко и се вижда още по на юг по време на слънчеви бури. Имало е пик в слънчевата активност преди катастрофата.

— Твърде много ми дойде — поклати глава Джак.

— Нека тогава да сглобим всички части заедно. Помниш ли разговора ни за Триъгълника на Дракона преди няколко дни?

Джак кимна.

— Тогава ти казах, че той е разположен точно срещу Бермудския триъгълник. И че двата са върхове на някаква ос, която причинява объркване на магнитните линии на Земята. Е, мисля, че вече разполагам с обяснение. Готов съм да се обзаложа, че има два големи депозита от този кристал от „тъмна материя“ — единият в Триъгълника на Дракона, а другият — в Бермудския триъгълник. Те действат като положителен и отрицателен полюс на батерия и създават мощно електромагнитно поле. Сигурен съм, че именно това поле кара земната магма да се движи.

Джак се опита да осмисли концепцията.

— Земята е батерия? Сериозно ли говориш?

— Започвам да си мисля така. И ако съм прав, тогава онези древни са направили ужасна грешка, като са разкопали парче от тази батерия и са изложили оста на пряка слънчева светлина. Направили са я уязвима за силната слънчева буря. Нещо като гръмоотвод, ако ти харесва. Кристалът е поел слънчевата енергия, превърнал я в тъмна енергия и я изстрелял в земното ядро, което довело до истинска тектонична експлозия, унищожила континента.

— И смяташ, че нещо подобно се е случило тук преди две седмици?

— Да, някаква подводна версия. Спомни си, че в миналото стълбът се е намирал на сушата. Днес той е под шестстотин метра вода. Дълбините са му служили като щит и срещу най-силните слънчеви бури. Трябва да е настъпило някакво особено слънчево събитие, което е предизвикало неотдавнашния катаклизъм.

Джордж вдигна ръка, за да иска думата, но Джак го прекъсна, уплашен, че съвсем ще изгуби нишката на мисълта си.

— Какво общо има всичко това с президентския самолет?

— Ако е минавал оттук по времето, когато кристалът е излъчвал, тъмната енергия би могла да повреди системите му. Аз самият наблюдавах странни изменения, докато експериментирах с кристала — магнитни пикове, електромагнитни удари, дори малки промени във времето, не по-различни от твоите в подводницата. Обзалагам се, че тези изригвания на енергия са влияели върху корабите в района векове наред.

— Ако това е истина. Чарли сви рамене.

— Не претендирам да съм експерт по тъмна енергия… поне засега. Но можеш ли да си представиш катаклизма, станал тук преди хилядолетия? Земетресения, които разкъсват цели континенти. Силни вулканични изригвания. Облаци пепел, обикалящи цялата планета. Наводнения.

Джак си спомни думите от древния текст: „време на мрак“. Прашните облаци предизвикали парников ефект, който довел до разтопяване на ледниците и заливането на опустошените земи.

— На нас ни е лесно — каза Чарли. — Представяш ли си какво е било да живееш по онова време?

— Може и да го видим наистина — рязко каза Джордж. Джак и Чарли се обърнаха към него.

Той вдигна един лист.

— Свързах се с Центъра за космически полети на Маршаловите острови. Изпълних молбата ти, Чарли. На двадесет и първи юли, четири дни преди земетресенията, сателитът Йоко засякъл масивно ИКМ от повърхността на Слънцето.

— ИКМ? — не разбра Джак.

— Изхвърляне на коронарна маса — преведе му Чарли. — Нещо като свръхпротуберанс. Понякога биват изхвърляни милиарди тонове йонизиран газ. На експлозията са и нужни четири дни, за да стигне до Земята и да предизвика геомагнитна буря. Съобразно теорията си предположих, че вероятно се е случило подобно събитие, за да реагира така силно подводният стълб.

Джордж въздъхна.

— Освен това потвърдиха, че епицентърът на трусовете според изчисленията съвпада с мястото, където се намира обелискът. Точно там, където се е разбил и Еър Форс 1.

Лицето на Чарли светна.

— Значи съм бил прав! Не е зле за двудневна работа. Джак се обърна към Джордж. Историкът държеше втори лист и нервно поглеждаше към него.

— Имаш още новини, така ли? Джордж преглътна.

— От Космическия център ми препратиха последните снимки от японския сателит. Преди три дни е имало още едно коронарно изхвърляне на маса. Най-силното регистрирано досега. — Джордж ги изгледа. — Сто пъти по-мощно от предишното.

— Ох, мамка му! — усмивката изчезна от лицето на Чарли. — Кога енергийната вълна ще достигне Земята според НАСА? — Утре следобед. — По дяволите…

— Какво? Какво ще се случи тогава? — попита Джак. Чарли вдигна очи към него.

— Този път не става дума само за трусове и приливни вълни. А за края на света.

19:02

Миюки седеше на работната маса в лабораторията по морска биология. Някъде наблизо се чуваха приглушените гласове на Джак и на двама членове от екипажа, които оживено обсъждаха някакви геоложки въпроси. Хиляди очи се взираха в нея от прозрачните пластмасови буркани, подредени по лавиците и шкафовете покрай стените. Не можеше да се съсредоточи.

Тръсна глава, за да се освободи от дразнителите, и се зае със собственото си проучване. Малко по-рано бе накарала Гейбриъл да издири всички запазени образци на ронго-ронго от Великденския остров и да види дали в тях не се споменава нещо за кристалния стълб или за древния катаклизъм. Нямаше особен късмет. Няколко мъгляви алюзии, но нищо значимо. Зае се да чете платинения дневник.

Монтираният в куфара компютър иззвъня до лакътя й. От малките тонколони се разнесе гласът на Гейбриъл. Беше натоварен да разработи лингвистичен еквивалент на езика, използвайки за основа фонетиката, която бе приел от Мваху. Миюки вдигна глава от листата.

— Извинете за безпокойството, професор Накано. — Какво има, Гейбриъл?

— Получи се обаждане от доктор Грейс. Желаете ли да отговорите?

Миюки едва не падна от стола си. — Карън? — Бързо се премести пред компютъра. — Гейбриъл, свържи ме веднага! Малката камера над плоския монитор примигна. Безразборните пиксели на екрана бавно оформиха неясно изображение на лицето на приятелката й. Миюки се наведе към микрофона.

— Карън? Къде си? Изображението на Карън трепна.

— Нямам много време. Свързах се с Гейбриъл през интернет адреса ти. Той успя да кодира видеоизображението, но не мога да съм сигурна, че някой няма да го прихване.

— Къде си?

— В някаква подводна изследователска база до обелиска на Джак. Той там ли е?

Миюки кимна и се отдръпна назад.

— Джак! Ела бързо!

Капитанът на „Дийп фатъм“ подаде глава през вратата. Беше разтревожен.

— Какво има?

Миюки стана и посочи към екрана.

— Карън се обажда!

Очите му се ококориха. Препъна се, докато заобикаляше масата.

— Какво? — Едва тогава видя екрана. — Карън, ти ли си?

19:05.

Базата „Нептун“

Карън гледаше лицето на Джак на малкия прозорец в долния десен ъгъл на екрана. Беше жив! Очите й се напълниха със сълзи.

— Карън, къде си?

Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си, и набързо разказа за изминалите двадесет и четири часа — залавянето й, пътуването с хеликоптера и затварянето й в подводната база. Подхвърлих кокал на изследователите — продължи тя. — Казах им за връзката с ронго-ронго. Следата е безполезна без другите примери, които открихме, но те не го знаят. Преструвам се, че им помагам, и в замяна получих малко повече свобода. — Тя погледна през рамо, когато в коридора избухна смях. — Другите вечерят или са се оттеглили да работят. Не зная колко дълго ще мога да задържа тази линия, без да събудя подозрения.

— Ще намеря начин да те изкарам оттам — каза Джак. — Вярвай ми.

Карън се наведе по-близо до екрана.

— Искам да ти съобщя нещо. Планират да взривят обелиска по някое време утре следобед. Сондирали са района и смятат, че отдолу има по-голям депозит. И че обелискът е като върха на прословутия айсберг.

Джак погледна встрани от монитора.

— Оказа се прав, Чарли!

— Естествено, че съм прав — каза някой до него. Карън се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Какво си научил?

Джак разказа сбито за наученото от платинената книга и теориите на Чарли. Карън слушаше потресена — древни катаклизми, тъмна материя, слънчеви бури… Челюстта и увисна, когато Джаки каза за приближаващата опасност.

— Господи! Кога ще удари бурята?

— Утре. В ранния следобед.

На екрана се появи непознато лице.

— Това е Чарли Мълиър — представи го Джак. — Геологът на кораба.

— И какво ще правим? — попита Карън. По гърба и се стичаха капчици пот. Беше сигурна, че всеки момент ще я хванат.

— Разкажете ми за експлозивите и намеренията на сапьорите — каза Чарли.

Карън изложи плана на военните да взривят сърцевината на кристала.

— Може и да е за добро — обади се Джак. — Поне обелискът няма да действа повече.

— Не — възрази Чарли. — Ако успеят, положението ще стане още по-лошо. Ще отворят самото сърце на депозита и така ще увеличат площта, която ще бъде изложена на слънчевата буря. Единственият начин да се предотврати катастрофата е стълбът да се погребе или да се отреже в основата без остатък.

— С други думи, да се събори гръмоотводът — каза Джак. Карън погледна часовника си. Ако геологът бе прав, оставаха едва седемнадесет часа.

— Ами ако експлозивите се насочат само към обелиска?

— Пак е опасно — промърмори Чарли. — Дори и да успеете да го направите, кинетичната енергия от взрива ще се абсорбира от основния депозит. — Той поклати глава, — Рисковано е. Силата на експлозия, способна да пречупи стълб с такива огромни размери, сама по себе си може да се окаже достатъчна, за да предизвика катастрофата, която се мъчим да избегнем.

Линията замлъкна. От двата й края размишляваха за безизходността на ситуацията.

— Ще ни трябва помощ — каза най-сетне Чарли. Карън помисли.

— Ще се опитам да привлека на наша страна главния изследовател тук, доктор Кортес. Предупреждавал е военните да не взривяват кристала, а и не мисля, че е пламенен почитател на Спенглър.

— Не знам — каза Джак. — Отнасям се с подозрение към всекиго, който работи заедно с онова копеле.

— Но той е геофизик — възрази Карън. — Светило в областта си.

— А и на мен наистина ще ми е необходима помощта на експерт — съгласи се Чарли.

Джак се намръщи и погледна право в камерата.

— Можем ли да му се доверим, Карън? Тя помълча малко, после въздъхна.

— Мисля, че да. Но ще ми трябват данни. Трябва да го убедя по някакъв начин.

Джак се обърна към Чарли.

— Можеш ли да прехвърлиш резултатите си? Той кимна и изчезна.

— А аз ще събера всички преводи и ще кажа на Гейбриъл да ти ги прати — обади се Миюки някъде встрани от екрана.

— Чудесно — отвърна Джак. Обърна се отново към камерата и Карън изпита чувството, че гледа право в сърцето й. — А ти как си? — меко попита той.

— Като се има предвид, че съм затворничка на океанското дъно и светът утре ще свърши — не чак толкова зле.

— Биха ли те?

Тя си спомни за насиненото си ско и го докосна.

— Е, ударих се в ръба на масата… няколко пъти поред.

— Съжалявам, Карън. Не трябваше да те въвличам във всичко това.

Тя се изправи в стола си.

— Не се самообвинявай, Джак. По-добре да съм тук, отколкото в пълно неведение в университета. Ако има начин да се предотврати онова, което предстои, бих предпочела да съм в първите редици.

— Файловете са събрани — обади се Миюки. — Но за да ги пратя, ще ми трябва линията.

Джак кимна.

— Чу ли това?

— Да. — Карън се мъчеше да запази гласа си спокоен. Намрази мисълта да прекъсне контакта с приятелите си.

— След това Гейбриъл ще продължи да наблюдава този канал — каза Миюки. — Използвай го, ако искаш да говориш с нас.

Джак се наведе към камерата. Лицето му изпълни малкия прозорец.

— Внимавай, Карън. Дейвид е задник, но не е тъп.

— Зная.

Гледаха се още едно дълго вдишване. Джак целуна пръстите си и ги залепи на екрана.

— Ще те измъкна оттам.

Преди да успее да му отговори, връзката прекъсна и прозорецът се смени с лента, която показваше количеството прехвърлена информация. Тя пренасочи данните към DVD записвачката.

— Какво правиш?

Карън се обърна. Дейвид се качваше от долното ниво. Трябваше да бъде навън с „Персей“ и да наблюдава сапьорите. Явно се бе върнал по-рано.

Бос, облечен в неопренов костюм, той се изкачи по стълбата и тръгна към нея.

— Казах на Кортес непрекъснато да има някой около теб. Какво правиш тук сама?

Карън отговори с безизразна физиономия. С крайчеца на окото си гледаше как лентата бавно се запълва.

— Дадох на Кортес онова, което искахте. Ключа за разчитането на надписа. В момента работят и нямат нужда от помощта ми.

Той я доближи. Карън се извъртя така, че да скрие лентата с лакътя си.

Той премести погледа си към екрана, после го върна към нея. Очите му се присвиха.

— Щом нямат нужда от теб, трябва да стоиш затворена в каютата си. — Хвана я за рамото. — Тръгвай с мен.

Дръпна я да се изправи. Тя не посмя да погледне към екрана, за да не би да привлече вниманието му.

— Защо да ме затваряте? — дръзко каза Карън и застана пред него, закривайки екрана. — Къде бих могла да ида?

Лицето на Дейвид се изкриви.

— Защото така казвам. Никой не смее да престъпва заповедите ми. Дори Кортес.

— Майната им на…

Опакото на дланта му я зашлеви толкова силно, че тя залитна настрани. Сварена неподготвена, Карън изпъшка и едва не падна на коляно. Сграбчи облегалката на стола, за да се задържи.

— Никой не смее да поставя под въпрос заповедите ми — изръмжа той. Разтри ръката си и очите му се преместиха към монитора.

Карън трепна. „Господи…“ Обърна се към екрана.

За щастие той бе празен. Прехвърлянето бе приключило. Тя се отпусна прималяла.

Дейвид подозрително погледна към извития коридор с лаборатории, търсейки улики за някакъв пъклен план. Карън видя как ноздрите му се разшириха и подуши въздуха като ловджийско куче, преди рязко да се извърне обратно.

Тя неволно се присви. Дейвид се наведе към нея.

— Надушвам Къркланд по теб, кучко. Не знам какво сте намислили, но ще разбера.

Ледени тръпки плъзнаха по гърба й. Пръстите му се впиха в лакътя й.

— А сега да намерим останалите. Време е за малко уроци по военен етикет.

Докато я дърпаше, Карън погледна към работната станция. В малкия диск бяха скрити отговорите на всичко — на древните загадки, за произхода на вселената, дори за съдбата на света. Трябваше да намери начин да ги даде на някого, който може да помогне. Но как?

20:12.

„Дийп фатъм“

Джак седеше в геоложката лаборатория. Чарли се бе прегърбил пред компютъра и преглеждаше файловете си. Джак се мъчеше да мисли, но лицето на Карън, подпухнало и в синини, продължаваше непрекъснато да изниква пред него и го разсейваше. Затвори очи.

— Ами ако се опитаме да направим късо съединение на проклетото нещо?

— Какво? — не разбра Чарли.

— Нали каза, че залежът действа като някаква електромагнитна батерия. Не знам, не можем ли… да я пренатоварим или нещо подобно?

Чарли загърби компютъра и уморено се намръщи.

— Това само би ускорило… — Геологът се намръщи още повече. Джак сякаш виждаше изчисленията, прелитащи в главата му.

— Мислиш ли, че ще проработи?

Очите му се фокусираха отново върху Джак.

— Не, не. Но ми даде идея.

Чарли стана, отиде до работната си маса и започна да тършува из джунджуриите си. Намери някакъв флотски акумулатор, закачен за брояч.

— Какво правиш? — попита Джак.

— Малък експеримент. — Чарли свърза акумулатора със стоманените стеги, държащи кристалната звезда. Сложи си една от маските на Робърт за нощно виждане. — Ще загасиш ли лампата?

Джак стана й щракна ключа. Чарли мърдаше в тъмното. След това се чу тихо изпращяване на електрическа искра. Между изводите на акумулатора премина синя дъга, болезнено ярка в тъмното. Кристалният артефакт светна като истинска звезда.

Светлината се разчупи във всички цветове на спектъра. Джак си спомни същата картина, когато електромагнитът, използван за изваждането на отломките на Еър Форс 1, мина прекалено близко до обелиска. Пилонът бе светнал също така ярко.

Звездата блестеше все по-силно. Вдигна ръце, за да предпази очите си. Чарли се бе навел над кристала и местеше поглед между него и брояча. Завъртя регулатора на напрежението. Акумулаторът забръмча по-силно.

— Чарли…

— Шшшт! — Чарли увеличи напрежението още повече.

Звездата се издигна над масата и увисна на няколко сантиметра над нея. Светеше толкова силно, че едва можеше да се гледа. Въздухът се изпълни със статично електричество. Косъмчетата по ръцете на Джак настръхнаха и пломбираните му зъби започнаха да го болят. Сякаш отново се намираше в подводницата.

Погледна стенния часовник, висящ над масата. Секундар-никът вървеше обратно.

— Изумително! — промърмори Чарли, все така наведен над звездата.

В същия миг в тясното пространство се разнесе силен пукот. Светлината изгасна. Джак чу как кристалната звезда падна обратно върху масата.

— Дай светлина — нареди Чарли.

Джак се подчини и почеса ръцете си, за да се отърве от усещането за гъдел.

— Какво направи?

Чарли вдигна звездата с помощта на щипци. Стоманата се бе зачервила от високата температура.

— Хмм… интересно…

— Какво?

Геологът наклони звездата така, че Джак да може да я види. През средата й минаваше пукнатина.

— Какво означава това? — попита Джак. Чарли го погледна.

— Още не съм сигурен.

20:56.

Базата „Нептун“

Карън едва се сдържаше да не заплаче. Седеше на тясна койка в стая, не по-голяма от половин баня. Какво щеше да стане с нея? Дейвид беше събрал целия състав на станцията в столовата. В продължение на петнадесет минути им крещеше и ги заплашваше. Един от учените направи грешката да зададе някакъв въпрос. За тази дързост Дейвид внезапно го удари и му счупи носа. В помещението се бе възцарила мъртва тишина. Дейвид доказа своето. Той бе господарят тук. След демонстрацията на сила тръгна, като влачеше Карън след себе си.

Малко след това тя се озова заключена в тази каюта. Изгуби всякаква надежда. През последните два дни почти не беше спала. Бе ранена и изтощена.

Отпусна лице върху ръцете си. Не можеше да се справи сама.

Дълбоко в гърдите й се надигаха ридания. В същото време някой тихо почука на вратата.

— Доктор Грейс?

Тя уплашено скочи на крака.

— Кой е?

— Доктор Кортес. Мога ли да вляза?

Карън едва не се задави от облекчение.

— Разбира се.

Ключалката изщрака. Възрастният учен се промъкна вътре и затвори вратата след себе си. — Съжалявам, че ви безпокоя по това време.

— Няма нищо. Имам нужда от компания. — Гласът й прозвуча по-спокойно.

— Той е едно мръсно гадно копеле, нали? Не трябваше да ви оставям сама долу. Не съобразих. Бях толкова развълнуван от откритието ви за връзката с надписите от Рапа Нуи. Карън седна на койката и му посочи единствения стол.

— Вината не беше ваша.

— След като всичко това приключи, ще подам официално оплакване.

Тя кимна. Не разсея фантазиите му, че от подобно нещо щеше да има някакъв резултат. Спенглър действаше от името на най-висшестоящите в страната му. Можеше да направи каквото си иска и щеше да остане безнаказан.

— Дойдох, защото се питах дали не бихте могли да ни помогнете — продължи Кортес. — Все още имаме проблеми при дешифрирането на знаците.

Карън преглътна с мъка. Ако изобщо можеше да има надежда, сега беше времето да се довери на някого. Стига игри.

— Доктор Кортес, не бях докрай откровена.

— Какво искате да кажете?

— Притежавам пълния превод. Не само на надписа върху колоната, но и на други текстове, написани по времето на откриването й.

Кортес я погледна изумено, после се опита да проговори: — Не… как… но кога…

— Разполагам с информация, която трябва да предам на човек с власт — каза Карън. — Някой извън веригата на Спенглър.

— Каква информация?

— За края на света.

Кортес се намръщи и я погледна подозрително. Карън стана.

— Знам как звучи. Заведете ме до работната станция на Ниво 2 и ще ви покажа доказателството.

Той се колебаеше, Карън погледна надолу към него. — След неотдавнашната демонстрация на кого бихте се доверил — на Спенглър или на мен?

Кортес наведе глава за миг, после се изправи.

— Няма място за сравнение. Елате. Командирът е в каютата си, но заместникът му патрулира. Вървете с мен. Щом сме заедно, не би трябвало да има проблеми.

Той отвори вратата. Карън излезе след него. Макар че нямаше забрана да се движи свободно, когато е под нечие наблюдение, все пак й приличаше на бягство от затвор. Двамата тихо се промъкваха през жилищното ниво, надничаха зад ъгли, затаяваха дъх. Наоколо нямаше никого.

Стигнаха до стълбата за долното ниво и Кортес слезе първи. Направи й знак, че всичко е чисто и може да го последва. Люкът зад нея се затвори със съскане. Двамата безшумно отидоха до малката секция, която й бе отделена.

— И сега какво? — попита Кортес и огледа мястото.

Карън му посочи стола, а самата тя остана права.

— Цялата информация е записана.

Тя се пресегна и активира диска. Данните потекоха по екрана. Ориентира го в информацията, показа му текста от платинената книга и обясни къде и при какви обстоятелства беше открита. Предаде му сбита версия на онова, което бяха постигнали с Джак.

След малко Кортес я спря с ръка. Наведе се напред и пръстите му полетяха по клавиатурата, като извикваха прозорец след прозорец. По-голямата част от данните бяха прекалено технически за Карън, но Кортес направо ги поглъщаше.

— Този Чарлз Мълиър е изумителен учен. Да открие толкова много неща за кристала за такова кратко време… Невероятно! Но това съответства на резултатите от първоначалните ми тестове.

Той продължи да изучава текстове и графики. Карън наблюдаваше как изразът на лицето му постепенно преминава от изумление в ужас. Накрая Кортес се облегна назад и свали очилата си.

— Знаех си, че трябва да подходим по-предпазливо. Лудост е да си играем със сила с подобни размери.

Тя клекна до него.

— Ще го предадете ли на някого, който би ви изслушал? Остават ни само петнадесет часа, преди слънчевата буря да достигне Земята.

— Да, разбира се. На приятели в Лос Аламос и Националната лаборатория „Лоурънс Бъркли“. Има начини да се заобиколят обичайните правителствени канали.

У Карън се зароди искрица надежда.

— Има ли още данни? — разтърка очи Кортес.

— Не знам. Това е всичко, което ми изпратиха. Но мога да разбера.

— Как?

Тя набра кода на Гейбриъл. Почти незабавно от колонките се разнесе глас:

— Мога ли да ви помогна, доктор Грейс?

— Кой е този? — попита Кортес.

— Никой… наистина никой. — Карън насочи вниманието си обратно към компютъра. — Гейбриъл, трябва да се свържа с „Дийп фатъм“.

— Разбира се. Веднага.

В ъгъла на екрана се отвори прозорецът на видеовръзката. Образът трепна и се появи лицето на Миюки.

— Карън?

— Доктор Кортес е с мен. Готов е да помогне.

Миюки изчезна от обхвата на камерата и след малко се появиха Джак и Чарли. Представиха се бързо.

— Имате ли някакви препоръки? — попита Кортес. — Ще предам информацията на подходящи хора, но после какво? От наличните данни мога само да заключа, че трябва да намерим начин да попречим ударът на слънчевата буря да достигне до основните залежи. Това ни оставя малко възможности.

Джак кимна.

— Вече обсъждахме въпроса. Най-лесният метод е да се екранира колоната. Да се закопае или да се постави в оловна кутия… нещо подобно. Не знам дали някое от двете е изпълнимо за такъв кратък срок. Ако не може да стане, тогава трябва да рискуваме и да насочим експлозивите така, че да отделят стълба от основата му.

Кортес се намръщи.

— Но кинетичната енергия от взрива…

— Знаем, но както казах, това е втората възможност. И все пак тя е по-добра от нищо, защото след това ни остава само едно.

— И какво е то?

— Целувка отзад за сбогом. Лицето на Кортес помръкна.

— Ще продължа да работя с кристала, може и да измисля нещо… — наруши тишината Чарли, но не изглеждаше особено обнадежден.

— Остава само едно препятствие — продължи Джак. — Спенглър. Не мога да рискувам Карън да остане там повече от необходимото. Ако Дейвид научи, че действате зад гърба му, животът й няма да струва и пукнат грош. Тя трябва да се махне оттам, преди Спенглър да разбере какво правим.

Кортес се намръщи.

— Това няма да е лесно. Утре сутринта ще евакуират станцията от съображения за сигурност, преди да взривят експлозивите. Вече проверих разписанието. Двамата с Карън ще напуснем последни заедно със Спенглър.

Карън се премести пред камерата.

— А след днешния инцидент не вярвам утре Спенглър да ме остави и секунда без наблюдение.

— Тогава пак вие трябва да ни помогнете, професор Кортес. Корабът ми е на половин ден път от вашия периметър. Когато се доближим достатъчно, ще се спусна с моята подводница. Ще трябва да координираме действията си така, че да измъкнем Карън изпод носа му.

— Ще направя всичко възможно. Ще обясня на доктор Грейс това, което знам за „Нептун“, и ще измислим някакъв план.

Джак кимна.

— Ще се свържа с вас, преди да тръгна.

Някъде зад Карън се затвори люк. Двамата с Кортес подскочиха.

— Някой идва — изсъска Карън и обърна лице към екрана. — Трябва да се изключваме.

Джак я погледна.

— Ще се видим утре.

Карън докосна екрана и връзката прекъсна.

Кортес извади DVD диска и го прибра в джоба си.

— Ще се свържа веднага щом ви отведа в каютата ви. Утре ще настъпи същински нов ден. Ще преодолеем това — и вие, и светът.

Карън се усмихна, залята от вълна надежда. Спомни си последните думи на Джак. „Ще се видим утре.“ Смяташе да го накара да спази обещанието си.

22:55

— Прав бяхте, сър — каза Ролф и свали слушалките.

Дейвид също свали своите. С помощта на Джефрис от повърхността двамата бяха подслушали тайната връзка с кораба на Къркланд. Дейвид яростно запрати слушалките в стената на каютата.

— Копелето още е живо. Следващия път ще се погрижа да натикам граната в задника му. Да съм сигурен, че ще си остане мъртъв.

— Да, сър. Какво ще наредите?

Дейвид се облегна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си. Беше чул само последната част от разговора. Джефрис, специалистът по комуникациите в групата, държеше под око канала и беше разбрал за осъществяването на връзката, но тя бе кодирана много хитроумно. Когато Джефрис се справи, разговорът приключваше. Въпреки това Дейвид чу достатъчно. Групата планираше да саботира станцията и да освободи жената.

— Сър?

Дейвид се изкашля и оформи плана.

— Ще си мълчим. Нека си помислят, че са спечелили. — А кога ще действаме?

— Когато разберем, че Къркланд е тръгнал насам. Щом се отдалечи от кораба си. Сам. — Той стана. — Тогава приключваме играта. Превземаш кораба, прекъсваш комуникациите му и оставяш Джак на мен. Щом жената е при мен, той ще дойде.

Ролф кимна.

— Много добре, сър. А какво ще правим с Кортес? Дейвид се ухили и свали ръцете си.

— Май довечера ще се наложи да поизчистим къщата.

23:14

Кортес се спускаше на пристанищното ниво и си мърмореше.

Най-долният пръстен бе разделен на три секции — големият пристан, помпената станция е четирите мощни помпи и малката контролна стая със съседните й складови помещения, които наричаха „гаражи“. В момента там се съхраняваха тежководолазните костюми на сапьорите.

Кортес отиде до контролния пулт. Беше напълно автоматизиран. Натискаш един бутон — и цялата процедура по акостирането минава като по учебник. Налягането на пристана се изравнява с външното, след което се отваря люкът, за да могат подводниците да влязат или излязат. После подът се затваряше отново.

Или поне така пишеше в ръководството.

След като бе оставил Карън в каютата й, го информираха за проблем с контролния пулт. Помисли си дали да не прати някой от техниците, но никой не познаваше системите на „Нептун“ по-добре от него. А и след като вече се бе обадил на приятеля си в Лос Аламос, целият кипеше от нерви и енергия.

Приклекна до пулта, извади инструментите си и бързо го отвори. Лесно откри повредата. Съпротивлението на едната от помпите бе изгоряло. Нищо работа. Пристанът можеше да функционира и с останалите три помпи, макар и малко по-бавно.

Проклинайки досадната повреда, провери дали в куфарчето има нужния вид съпротивления и влезе в празния пристан. Двете подводници — „Персей“ и „Аргус“ — в момента бяха на повърхността. Преди утрешната евакуация и двете бяха извадени на сух док за преглед. Пристанът приличаше на голям склад с обрамчени в големи тръби стени.

Кортес се насочи към отсрещния край. Лесно щеше да поправи нещата.

Изведнъж усети, че не е сам. Някакво първично предчувствие за опасност опъна нервите му. Забави крачка, обърна се и видя, че сенките от другата страна на вратата се раздвижиха.

Сърцето му бясно заби.

— Кой е там?

Огледа вратата и малкото прозорче над контролната станция. Никой не отговори. Никой не помръдна. Вероятно му се беше привидяло.

Бавно се обърна и продължи нататък към панела в далечния край на помещението. Нервите му бяха опънати до скъсване. Напрягаше слух да чуе и най-малкия шум. Но не чуваше нищо, освен собствените си стъпки.

Тъкмо стигна до стената, когато през пристана се разнесе метален звън. Рязко пое дъх, шокиран. Сърцето му скочи в гърлото. Обърна се и видя, че люкът на пристана е затворен. Пред очите му колелото се завъртя.

— Хей! — изкрещя той. — Хей, аз съм вътре! Захвърли инструментите, намести очилата си и забърза към изхода. Ами ако го оставеха заключен цялата нощ? Другите разчитаха на него.

По средата на пътя чу съскане отгоре. Ужасен, вдигна глава. Познаваше всеки сантиметър и всеки звук в огромната станция.

— O, Господи… не!

Беше задействана процедурата за изплаване. Налягането в помещението се повишаваше.

Затича се към вратата. Трябваше да се обади, че е вътре. Тогава отново забеляза движение. От другата страна на малкото прозорче се появи глава. Кортес позна лицето, изкривено в презрителна усмивка.

Спенглър.

Не беше случаен инцидент. Кортес спря. Ушите му вече бяха заглъхнали от налягането. Ако не бъде спряно, то щеше да се покачва, докато не се изравни с външното — над седемдесет килограма на квадратен сантиметър.

Обърна се. Явно Спенглър бе повредил съпротивлението на помпата и така беше заложил капана си. Единственият му шанс беше да повреди останалите три помпи. Ако махне другите три съпротивления…

Бързо тръгна към срещуположната стена и захвърлените инструменти. Напрежението продължаваше да се покачва. Вече ставаше трудно да се диша. Зави му се свят. Като се мъчеше да си поеме дъх, продължи с усилие нататък.

Болката експлодира в главата му, когато тъпанчетата му се спукаха. Изкрещя и ръцете му се стрелнаха към главата и избиха очилата му. От ушите му потече кръв. А налягането продължаваше да се покачва. Препъна се. Зрението му се замъгли, в краищата на очите му заиграха светлини. Падна на колене, като се мъчеше да поеме глътка въздух. Отпусна се на една ръка, после и на двете, а налягането продължаваше да го притиска. Без да може да поеме дъх, той се прекатури на една страна и падна по гръб. Вече бе ослепял — очите му потънаха дълбоко в костеливите си орбити.

Пръстите му задраскаха върху пода, молейки за милост. Ужасната тежест върху гърдите му нарастваше. През тялото му премина огън, когато ребрата му започнаха да се чупят и да разкъсват белите дробове. А тежестта продължаваше да расте.

Отказа се от борбата. Жена му Мария бе посветила живота си на проекта „Нептун“, преди да умре. Бе дошъл мигът проектът да отнеме и неговия живот. „Мария… скъпа… обичам те.“ Накрая, като последна въздишка, съзнанието го напусна. Настъпи мрак.

23:20

Дейвид гледаше през прозореца към смазаното тяло на бившия главен изследовател. Видя как черепът му имплодира от силното налягане и мозъкът му се разтече наоколо.

Като водолаз много добре знаеше, че такъв е рискът за всеки, който дръзне да се спусне на тези дълбочини. Но да го видиш с очите си…

Извърна глава и преглътна, за да не повърне. Отвратителна гледка.

Ролф стоеше до пулта.

— Сър?

— Пусни водата в този кенеф.

Заместникът му се подчини и Наводни пристана.