Диана Габалдон

В капана на времето

(книга 2 от "Друговремец")

На моя съпруг Дъг Уоткинс

— с благодарност за суровия материал.

ПРОЛОГ

Събудих се три пъти в мрака преди зазоряване. Първия път в мъка, втория в радост, а последния — в самота. Сълзите от огромната загуба ме пробудиха бавно, обливаха лицето ми като успокояващия допир на влажна кърпа в грижовни ръце. Извърнах се към мократа възглавница и поех по солената река към пещерите на мъката, към подземните дълбини на съня.

След това се събудих в зенита на радостта, с извито като лък тяло в разгара на физическото единение, усещах по кожата си ласката му, която отшумяваше по пътеките на нервите ми, докато поглъщащите ме вълни се разливаха от сърцевината ми. Отблъсквах съзнанието, отвръщах се от него, за да открия отново острата, топла миризма на задоволеното мъжко желание в сигурната прегръдка на моя любовник — съня.

Третия път се събудих сама, отвъд любов и мъка. Още виждах ясно камъните. Малкият кръг, който се издигаше на билото на стръмния зелен хълм. Някои казват, че хълмът е омагьосан, други, че е прокълнат. Всички са прави. Никой не знае какво е предназначението на камъните.

Освен мен.

ПЪРВА ЧАСТ

ПРЕЗ ОГЛЕДАЛОТО

Инвърнес, 1968 г.

1

ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ

Роджър Уейкфийлд стоеше в средата на стаята и се чувстваше обсаден. Реши, че това чувство всъщност е оправдано, защото той беше обсаден: от маси, покрити с всякакви сувенирчета, от тежки викториански мебели, отрупани с покривчици, плюш и вълнени одеяла, от миниатюрни плетени черги на полирания под, които коварно чакаха възможност да се плъзнат под нечий нищо неподозиращ крак. Беше обсаден от дванайсет стаи с мебели, покривки и книжа. И от книги — Господи, колко книги!

Кабинетът, в който се намираше, беше опасан от три страни с натъпкани до пръсване лавици. Криминални романи с меки корици бяха натрупани на ярки, парцаливи купчини пред подвързани с телешка кожа томове, притиснати от избрани романи за читателски клубове, стари книги, отмъкнати от вече изчезнали библиотеки, и хиляди памфлетчета, брошурки и ръчно подвързани ръкописи.

Подобна беше ситуацията и в останалата част на къщата. Книги и вестници покриваха всяка хоризонтална повърхност, шкафовете стенеха и проскърцваха по сглобките. Покойният му втори баща беше живял дълъг и пълноценен живот, надхвърлящ с цели десет години библейската възраст от седемдесет. И за тези осемдесет години преподобният Реджиналд Уейкфийлд не беше изхвърлил абсолютно нищо.

Роджър потисна порива да избяга от къщата, да скочи в своя „Морис Майнър”, да потегли отново към Оксфорд и да остави това имение и неговото съдържание на милостта на времето и вандалите. Спокойно, рече си и вдиша дълбоко. Можеш да се справиш. Книгите бяха лесната част; трябваше просто да ги прегледа и да извика някого да ги изнесе. Със сигурност щеше да му трябва камион с размерите на железопътен вагон, но все пак можеше да се направи. Дрехите не бяха проблем. Щеше да ги даде в „Оксфам”.

Не знаеше какво ще правят там с всички тези черни вълнени костюми с жилетка, датиращи от 1948 г., но вероятно бедните не бяха чак толкова придирчиви. Той започна да диша малко по-леко. Беше си взел месец отпуск от историческия факултет в Оксфорд, за да уреди делата на Преподобния. Вероятно все пак щеше да е достатъчно. В най-мрачните моменти му се струваше, че задачата ще отнеме години.

Отиде до една от масите и взе малка порцеланова чинийка. Беше пълна с метални правоъгълничета; оловни „габерлунджи”, значки, издавани от енориите на просяците през осемнайсети век като вид лиценз. До лампата имаше колекция от глинени бутилки, а до тях — посребрен овнешки рог за енфие. Запита се дали да ги даде в някой музей. Къщата беше изпълнена с артефакти от якобитите; Преподобният беше любител историк, а осемнайсети век бе любимото му ловно поле.

Пръстите му сами посегнаха да погалят рога и проследиха черните линии на гравираните надписи — имената и датите на дякони и ковчежници на Задругата на шивачите от Кенънгейт, Единбург, 1726 г. Вероятно трябваше да запази някои от по-ценните притежания на Преподобния… Отдръпна се, като клатеше решително глава.

— Безполезно е, това е път към лудостта — рече на глас. Започне ли да пази това-онова, накрая ще остави всичко и ще заживее в огромната къща, обграден от поколения боклуци.

— Освен това си говориш сам — промърмори.

Мисълта за поколенията боклуци му напомни за гаража и той се умърлуши още повече. Преподобният всъщност беше негов прачичо и го беше осиновил на петгодишна възраст, след като родителите му загинаха във Втората световна война; майка му в Блица, а баща му в черните води на Ламанша. Воден от своите инстинкти за съхранение, Преподобният бе запазил всичките им вещи, които бяха запечатани в сандъци и кашони в дъното на гаража. Роджър знаеше със сигурност, че през последните двайсет години никой не ги е отварял.

Той изпусна старозаветен стон при мисълта, че ще трябва да рови из вещите на родителите си.

— О, боже! — добави на глас. — Всичко друго, но не и това!

Макар че това не беше точно молитва, в този миг, сякаш в отговор, на входната врата се позвъни и Роджър прехапа стреснато език.

Вратата на имението имаше склонността да заяжда във влажно време, което означаваше, че заяждаше през повечето време. Роджър я отвори с протяжно скърцане и видя на прага една жена.

— Какво обичате?

Тя беше средна на ръст и много красива. Първото му впечатление бе за фини кости и бял лен, увенчан с гъсти кестеняви къдрици, полуукротени в нещо като кок. А насред всичко това — най-необикновените светли очи с цвета на отлежало шери.

Очите ѝ плъзнаха от гуменките до лицето му на трийсетина сантиметра над нея. Кривата ѝ усмивка стана малко по-широка.

— Не обичам да започвам разговорите с клише — каза тя, — но много сте пораснал, млади Роджър!

Роджър усети, че се изчервява. Жената се засмя и му подаде ръка.

— Вие сте Роджър, нали? Аз съм Клеър Рандал; стара приятелка на Преподобния. Но не съм ви виждала от петгодишен.

— Ами… казвате, че сте приятелка на баща ми? Значи вече знаете…

Усмивката изчезна, заменена от опечалено изражение.

— Да, и много съжалявам за случилото се. Сърцето, нали?

— Ами да. Съвсем внезапно. Току-що се върнах от Оксфорд, за да уредя… всичко. — Той направи неясен жест, който включваше смъртта на Преподобния, къщата зад него и цялото ѝ съдържание.

— Доколкото си спомням библиотеката на баща ви, тази малка задача сигурно ще ви ангажира до следващата Коледа — каза Клеър.

— В такъв случай може би не биваше да ви безпокоим — чу се тих глас с американски акцент.

— О, забравих — рече Клеър и се извърна към момичето, което се появи иззад ъгъла на предната веранда. — Роджър Уейкфийлд, това е дъщеря ми Бриана.

Бриана Рандал пристъпи напред със свенлива усмивка. Роджър се вгледа в нея за миг, после си спомни за добрите обноски. Отвори широко вратата, като се питаше кога за последно е сменял ризата си.

— Моля ви, изобщо не ме безпокоите! — каза той сърдечно.

— Точно имах нужда от малка почивка. Ще влезете ли?

Поведе двете жени по коридора към кабинета на Преподобния и по пътя забеляза, че освен относително привлекателна, дъщерята е едно от най-високите момичета, които бе виждал отблизо. Реши, че е поне метър и осемдесет, защото главата ѝ стигаше до върха на закачалката. Той несъзнателно изправи гръб и се извиси в целия си ръст от метър и деветдесет. В последния миг се приведе, за да не удари глава в трегера на кабинета, когато последва жените в стаята.

*  *  *

— Мислех да дойда по-рано — каза Клеър, докато се настаняваше по-удобно в огромното кресло. Четвъртата стена в кабинета на Преподобния беше съоръжена с високи до тавана прозорци и слънчевата светлина блещукаше по перлената фиба в светлокестенявата ѝ коса. Къдриците бяха започнали да се освобождават от затвора си и Клеър прибра разсеяно една от тях зад ухото си.

— Всъщност възнамерявах да дойда миналата година, но имахме спешен случай в Бостън — аз съм лекар — обясни тя и устните ѝ леко се извиха, щом забеляза, че Роджър не успя да прикрие изненадата си. — Но съжалявам, че не го направихме; много ми се щеше да се видя отново с баща ви.

Роджър вече се чудеше защо все пак са дошли след смъртта на Преподобния, но му се стори неучтиво да пита. Вместо това каза:

— Решили сте да разгледате местността, нали?

— Да, дойдохме с кола от Лондон — отвърна Клеър. Усмихна се на дъщеря си. — Исках Бри да види този район; човек не би предположил по говора ѝ, но тя е англичанка като мен, макар че никога не е живяла тук.

— Наистина ли? — Роджър се озърна към Бриана и реши, че не прилича особено на англичанка; освен че беше много висока, тя имаше гъста дълга червена коса, едри ръбести скули и дълъг прав нос — може би въздълъг.

— Родена съм в Америка — обясни Бриана, — но мама и татко са — бяха — англичани.

— Бяха?

— Съпругът ми почина преди две години — обясни Клеър.

— Мисля, че го познавате — Франк Рандал!

— Франк Рандал! Разбира се! — Роджър се плесна по челото и усети как бузите му пламнаха заради смеха на Бриана.

— Ще ме помислите за пълен глупак, но едва сега осъзнах кои сте.

Името обясняваше всичко — Франк Рандал беше изтъкнат историк и добър приятел на Преподобния. Двамата си разменяха информация за якобитите, макар че Франк Рандал не бе идвал в имението поне десет години.

— Значи… ще посетите историческите забележителности близо до Инвърнес? — попита наслуки Роджър. — Ходихте ли вече до Калоден?

— Не още — отвърна Бриана. — Мислехме да идем тази седмица. — Усмивката ѝ беше любезна, но нищо повече.

— Записахме се за екскурзия до Лох Нес този следобед — обясни Клеър. — И вероятно утре ще идем до Форт Уилям или ще се разходим из Инвърнес. Градът доста се е разраснал от последното ми идване тук.

— А кога беше то? — Роджър се чудеше дали трябва да предложи услугите си като екскурзовод. Наистина не разполагаше с много време, но семейство Рандал бяха добри приятели на Преподобния. Освен това едно пътуване с кола до Форт Уилям в компанията на две привлекателни жени му се струваше много по-приятна перспектива от разчистването на гаража, което беше следващата задача в списъка му.

— О, преди повече от двайсет години. Много време мина. — В гласа ѝ имаше някаква странна нотка, която го накара да я погледне, но тя срещна очите му с усмивка.

— Е — рече той, — ако мога да направя нещо за вас, докато сте в Шотландия…

Клеър още се усмихваше, но нещо в лицето ѝ се промени. Като че ли беше чакала тази възможност. Погледна към Бриана, после пак към Роджър.

— След като го споменахте. — Усмивката ѝ стана още по-широка.

— О, мамо! — възкликна Бриана и се изправи. — Нали не искаш да притесняваме господин Уейкфийлд! Виж колко много работа има! — Тя описа с жест претъпкания кабинет, преливащите кашони и безбройните купчини книги.

— Не, не, изобщо не ме притеснявате! — възрази Роджър. — Е… за какво става дума?

Клеър стрелна дъщеря си с усмирителен поглед и рече язвително:

— Не възнамерявах да го ударя по главата и да го извлека за краката, но вероятно познава човек, който може да ни помогне. Става дума за малък исторически проект — обясни тя на Роджър. — Трябва ми човек, който е относително вещ по темата за якобитите от осемнайсети век — за Хубавия принц Чарли и останалите.

Роджър се наведе заинтригуван напред.

— Якобитите? — попита той. — Не съм специалист по този период, но знам това-онова — няма как иначе, след като живея така близо до Калоден. Там е била последната битка — обясни той на Бриана. — Там поддръжниците на Хубавия принц са се изправили срещу херцог Къмбърланд и са били избити до крак.

— Точно така — отвърна Клеър. — Всъщност онова, което търся, е свързано именно с това. — Тя бръкна в чантата си и извади сгънат лист хартия.

Роджър го отвори и бързо го прегледа. Това беше списък с имена на мъже, може би трийсетина. В началото бе изписано: „Якобитско въстание, 1745 — Калоден”.

— О, четиридесет и пета? — попита Роджър. — Тези мъже са се били при Калоден, нали?

— Така е — отвърна Клеър. — А аз искам да разбера колко от тях са оцелели в битката?

Роджър потърка брадичката си, докато разглеждаше списъка.

— Това е прост въпрос, но отговорът може да се окаже труден за намиране. При Калоден са избити толкова много шотландци от клановете, които са подкрепили принц Чарлс, че не са погребвани индивидуално. Заровени са в масови гробове, белязани само с надробен камък с името на клана.

— Знам — каза Клеър. — Бриана не е била там, но аз съм ходила — преди много време. — Стори му се, че през очите ѝ премина сянка, но тя бързо сведе глава над чантата си. Нищо чудно, помисли си той. Калоденското поле беше въздействащо място; то извикваше сълзи дори в неговите очи, докато гледаше огромната равнина и мислеше за смелостта на шотландците, които лежаха изклани под тази трева.

Клеър разгъна още няколко напечатани листа и му ги подаде. Дългият ѝ бял пръст се плъзна по полето на единия лист. Красиви ръце, помисли си Роджър; с деликатни кости, добре поддържани, само с по един пръстен на всяка. Сребърният на дясната ръка бе особено впечатляващ: широка якобитска халка с шотландски преплетен мотив, украсен с цветове на магарешки бодил.

— Това са имената на съпругите им, доколкото зная. Мисля, че може да помогнат, защото ако мъжете им са убити при Калоден, тези жени вероятно са се омъжили повторно или са емигрирали. Тази информация сигурно ще е вписана в църковния регистър, нали? Всички са от една енория; църквата е била в Брох Морда — малко на юг оттук.

— Това е много полезна идея — рече Роджър, леко изненадан. — За подобно нещо би се сетил само историк.

— Аз не съм историк — отвърна сухо Клеър Рандал. — От друга страна, когато живееш с такъв, понякога наистина ти хрумва нещо полезно.

— Разбира се. — Тогава и на него му хрумна нещо и стана от креслото си. — Аз съм ужасен домакин. Моля, позволете да ви предложа напитки и ще ми разкажете повече за това. Вероятно ще мога да ви помогна лично.

Въпреки безпорядъка той знаеше къде са гарафите с алкохол и бързо предложи на гостенките си уиски. Сложи доста газирана вода в чашата на Бриана, но забеляза, че тя отпи, сякаш ѝ даде препарат срещу мравки, а не най-доброто малцово уиски „Гленфидич”. Клеър, която помоли нейното да е чисто, като че ли му се наслаждаваше повече.

Роджър отново седна на мястото си и пак взе листите.

— Това е интересен въпрос за историческо изследване. Казвате, че тези мъже са от една и съща енория? Предполагам, че са били и от един клан или септ — виждам, че мнозина носят името Фрейзър.

Клеър кимна, беше събрала ръце в скута си.

— Те са от едно имение; малко планинско стопанство, наречено Брох Туарах — в района е било известно като Лалиброх. Били са част от клана Фрейзър, макар че никога не са признавали официално лорд Ловат за свой господар. Тези мъже са се присъединили рано към Метежа; сражавали са се в Битката при Престънпанс — докато хората на Ловат са дошли точно преди Калоден.

— Наистина ли? Това е интересно. — През осемнайсети век беше нормално селяни от такова малко стопанство да умрат там, където са живели, да бъдат погребани в църковния двор на селото и да бъдат стриктно вписани в енорийския регистър. Обаче опитът на Хубавия принц Чарли да си върне трона на Шотландия през 1745 г, в известно отношение бе нарушил нормалния ход на нещата.

По време на опустошението след погрома в Калоден много планинци бяха емигрирали към Новия свят; други бяха напуснали долините и равнините към големите градове в търсене на храна и работа. Малцина бяха останали, упорито вкопчени в земята и традициите си.

— От това ще се получи интересна статия — изрече на глас мислите си Роджър. — Да се проследи съдбата на няколко души, да се провери какво се е случило с тях. Няма да е толкова интригуващо, ако всички са умрели при Калоден, но има вероятност неколцина да са оцелели. — Той щеше да се зарадва на този проект като приятно разсейване дори да не беше по молба на Клеър Рандал.

— Да, мисля, че мога да ви помогна — каза Роджър и беше възнаграден от нея с топла усмивка.

— Наистина ли? Това е чудесно!

— Удоволствието е мое — отвърна той. Сгъна листите и ги остави на масата. — Ще започна работа веднага, но първо ми кажете как мина пътуването от Лондон?

Разговорът се насочи към общи теми и дамите Рандал го угощаваха с истории за трансатлантическото си пътуване и за пътя от Лондон. Вниманието на Роджър леко се отклоняваше, защото вече беше започнал да планира изследването за този проект. Чувстваше известна вина, че го пое; наистина не биваше да губи време. От друга страна, въпросът беше интересен. И вероятно щеше да успее да комбинира изследването с част от необходимото разчистване на материалите на Преподобния; със сигурност знаеше, че в гаража има четиридесет и осем кашона с надписи „якобити” и „разни”. Дори само от мисълта за тях му прималяваше.

Откъсна с усилие мислите си от гаража и установи, че разговорът внезапно е променил темата си.

— Друидите ли? — попита замаян. Вгледа се подозрително в чашата си, за да се увери, че наистина е добавил газирана вода.

— Не сте ли чували за тях? — Клеър изглеждаше леко разочарована. — Баща ви — Преподобният — знаеше за тях, макар и само неофициално. Вероятно е преценил, че не си струва да ви казва. Смяташе го за нещо като шега.

Роджър се почеса по главата и разроши гъстата си черна коса.

— Не, наистина не си спомням. Но вие сте права, вероятно е сметнал, че не е важно.

— Е, и аз не съм сигурна. — Тя кръстоса крака. Лъч слънчева светлина засия по чорапа ѝ и открои деликатната дълга кост отдолу.

— Когато бях тук за последно с Франк — Господи, беше преди двайсет и три години! — Преподобният му каза, че има местна група от… е, сигурно бихте ги нарекли съвременни друиди. Нямах представа доколко автентични са; повечето вероятно не особено. — Бриана се беше навела напред с интерес и стискаше с две ръце забравената чаша с уиски.

— Преподобният не би могъл да признае официално за съществуването им — езичество и тем подобни, сещате се, — но неговата икономка, госпожа Греъм беше свързана с тази група и от време на време той бе в течение на делата им и осведомяваше Франк кога ще има церемония призори на Белтейн — Майския празник.

Роджър кимна, опитваше се да смели идеята, че старата госпожа Греъм, тази изключително порядъчна особа, е била замесена в езически ритуали и танци в каменни кръгове призори. Единственото, което си спомняше за друидските церемонии, включваше изгаряне на жертви в ракитени клетки, което също изглеждаше невероятно поведение за една презвитерианка в напреднала възраст.

— На върха на един хълм, относително близо, има каменен кръг. Затова ние отидохме там призори, за да… ами за да ги шпионираме — продължи Клеър и сви извинително рамене. — Нали знаете какви са учените; лишени са и от капка съвест, която опре до тяхната област, какво остава за някаква си деликатност. — Роджър потрепна леко при тези думи, но кимна в знак на съгласие.

— И те бяха там — продължи Клеър. — Включително госпожа Греъм. Всички бяха облечени с чаршафи, припяваха нещо и танцуваха в каменния кръг. Франк беше очарован — добави тя с усмивка. — Наистина беше впечатляващо, дори за мен.

Замълча за миг, като гледаше Роджър някак замислено.

— Разбрах, че госпожа Греъм се е споминала преди няколко години, но се чудя дали… Знаете ли дали има някакви роднини? Смятам, че членството в подобни групи често се предава по наследство; вероятно има дъщеря или внучка, които могат да ми кажат нещо.

— Ами… — започна бавно Роджър. — Има внучка — казва се Фиона, Фиона Греъм. Всъщност тя дойде да работи в имението след смъртта на баба си. Преподобният вече беше твърде възрастен, за да се грижи сам за себе си.

Ако нещо беше в състояние да измести образа на госпожа Греъм, танцуваща по чаршаф, това бе мисълта за деветнайсетгодишната Фиона като пазител на древно мистично знание, но Роджър се откъсна от нея и продължи:

— Опасявам се, че тя не е тук в момента, но мога да я повикам заради вас.

Клеър махна с изящната си ръка.

— Не си правете труда. Ще остане за друг път. И без това вече ви отнехме твърде много време.

За негово изумление, тя остави празната чаша на малката масичка между креслата и Бриана някак твърде чевръсто добави към нея своята пълна чаша. Роджър забеляза, че Бриана Рандал си гризе ноктите. Това дребно доказателство за несъвършенство му даде кураж да направи следващата стъпка.

Тя го беше заинтригувала и той не искаше да я остави да си тръгне, без да се увери, че ще я види отново.

— Като стана дума за каменни кръгове — рече бързо, — мисля, че знам онзи, за който споменахте. Доста е живописен и не е далеч от града. — Усмихна се директно на Бриана Рандал, като автоматично регистрира факта, че има три малки лунички на едната скула. — Мислех си дали да не започна този проект с едно пътуване до Брох Туарах. Каменният кръг е в същата посока, затова може би… ау!

С едно рязко завъртане на обемистата си чанта Клеър Рандал събори двете чаши от масата и заля скута и бедрата на Роджър с уиски и доста сода.

— Ужасно съжалявам — извини се тя, изчервена. Наведе се и започна да събира парченцата кристал, въпреки че Роджър получленоразделно се опитваше да я възпре.

Бриана се втурна на помощ с шепа ленени салфетки, които беше грабнала от бюфета.

— Мамо, не знам как изобщо ти позволяват да оперираш. Ти не можеш да опазиш нищо по-малко от кутия за хляб. Виж, обувките му подгизнаха от уиски! — Тя коленичи на пода, за да попива разлетия скоч и да събира кристалните парчета. — Панталоните му също.

Бриана взе суха салфетка от купчината в ръката си и прилежно започна да лъска обувките на Роджър. Червената ѝ грива се рееше сякаш безтегловно около коленете му. Главата и се вдигна, за да огледа бедрата му, и тя енергично започна да попива мокрите петна по панталоните му. Роджър затвори очи и трескаво започна да мисли за ужасни автомобилни катастрофи, данъчни формуляри и страховити привидения — всичко, което би му помогнало да не се опозори напълно, докато топлият дъх на Бриана Рандал проникваше през мократа тъкан на панталоните му.

— А… може би ще искате да довършите сам? — Гласът прозвуча някъде на нивото на носа му, той отвори очи и видя две тъмносини очи над широка усмивка. Пое почти немощно салфетката от ръката ѝ, задъхан, сякаш беше тичал пред влак.

Сведе глава да попие панталоните си и улови погледа на Клеър Рандал — тя го гледаше със смесица от съчувствие и веселие.

Нищо друго не се разчиташе по изражението ѝ; нищо от онзи блясък, който му се стори, че зърна точно преди катастрофата. Силно изчервен, Роджър реши, че си е въобразил, защото за какъв дявол ще го прави нарочно?

*  *  *

— Откога се интересуваш от друиди, мамо? — Бриана като че ли намираше нещо много смешно в тази идея; забелязах, че прехапа вътрешността на бузите си, докато разговарях с Роджър Уейкфийлд, и усмивката, която бе крила, вече беше залепена на лицето ѝ. — Да не вземеш и ти един чаршаф и да се присъединиш към тях?

— Сигурно ще е по-забавно от болничните съвещания всеки четвъртък — отвърнах. — Макар и малко ветровито. — Тя направо зарева от смях и стресна две синигерчета, които излетяха от пътя пред нас.

— Не — отвърнах сериозно. — Не се интересувам толкова от дамите друидки. Искам да открия един човек, когото познавах навремето, в Шотландия. Нямам адреса ù — не съм я виждала и чувала повече от двайсет години, — но тя се интересуваше от странни неща като вещерство, стари вярвания и фолклор. Някога живееше наблизо; реших, че ако още е тук, вероятно участва в подобна група.

— Как се казва?

Поклатих глава и посегнах към фибата точно когато се смъкваше от къдриците ми. Тя се изплъзна от пръстите ми и подскочи в тревата до пътеката.

— По дяволите! — наведох се да я взема. Пръстите ми леко трепереха, докато ровех из гъстите стръкове, и едва улових фибата, която беше хлъзгава от влажната трева. Мисълта за Гейлис Дънкан винаги ме изнервяше.

— Не зная — отвърнах. Отметнах къдриците от пламналото си лице. — Искам да кажа… мина много време, сигурна съм, че вече е с друго име. Беше вдовица; може да се е омъжила отново или да използва моминското си име.

— О… — Бриана изгуби интерес към темата и продължихме известно време в тишина. После внезапно попита: — Какво мислиш за Роджър Уейкфийлд, мамо?

Погледнах я; бузите ù бяха порозовели, но може би се дължеше на пролетния вятър.

— Смятам, че е много мил младеж — отвърнах внимателно. — Определено е интелигентен; той е един от най-младите преподаватели в Оксфорд. — Интелигентността му беше ясна, чудех се обаче дали има въображение. Учените доста често са лишени от него, а въображението щеше да е от полза.

— Той има много дълбоки очи — каза тя замечтано, пренебрегвайки въпроса за интелигентността му. — Виждала ли си no-зелени очи?

— Да, впечатляващи са — съгласих се аз. — Винаги са били такива; помня, че ги забелязах, когато го видях за първи път като дете.

Бриана сведе смръщена поглед към мен.

— Мамо! Трябваше ли да казваш: „О, колко сте пораснал?”, когато ни отвори вратата? Беше ужасно смущаващо!

Засмях се.

— Е, когато някой ти е стигал до пъпа и внезапно установиш, че сега ти му стигаш до носа — защитих се аз, — не можеш да не отбележиш разликата.

— Майко! — Но тя започна да се смее.

— Той има и много хубаво дупе — отбелязах аз, просто за дa продължа да я дразня. — Забелязах го, когато се наведе да вземе уискито.

— Май-КОООО! Ще те чуят!

Приближавахме автобусната спирка. До знака стояха две-три жени и един възрастен господин с костюм от туид. Всички се обърнаха при приближаването ни.

— Тук ли спират автобусите за Лox? — попитах, оглеждайки смайващата колекция от обяви и реклами, залепени на табелата.

— О, да — отвърна любезно една от дамите. — Автобусът ще дойде след десетина минути. — Огледа Бриана, която имаше съвсем американски вид със сините джинси и белия шушляк. Последната патриотична нотка се добавяше от поруменялото заради потиснатия смях лице. — Ще ходите до Jlox Нес? За първи път ли?

Усмихнах се в отговор.

— Плавала съм в езерото с моя съпруг преди двайсетина години, но дъщеря ми идва за първи път в Шотландия.

— О, така ли? — Това привлече вниманието на другите дами и те се скупчиха около нас, предлагаха съвети и задаваха въпроси, докато големият жълт автобус не се появи с клатушкане на завоя.

Бриана поспря, преди да се качи вътре, за да се възхити на живописната рисунка на зелени лъкатушни завои, криволичещи към синьо езеро, обрамчено с черни борове.

— Ще е забавно — засмя се тя. — Дали ще видим чудовището?

— Никога не се знае — отвърнах аз.

*  *  *

Роджър прекара остатъка от деня в състояние на крайна разсеяност, като преминаваше автоматично от една задача към друга. Книгите, приготвени за дарение на Дружеството за съхранение на старините, се изливаха от кашона си, старият пикап на Преподобния стоеше на алеята с вдигнат капак, зарязан насред преглед на мотора, а недопита чаша чай с вече пресечено мляко беше забравена до лакътя на Роджър, който се взираше невиждащо в дъжда на ранната вечер.

Знаеше, че сега трябва да изтръгне сърцето на кабинета на Преподобния. Не книгите; колкото и огромна да беше тази задача, тя се състоеше просто в това да реши кои да запази за себе си и кои да изпрати на Дружеството или в библиотеката на колежа на Преподобния. Не, рано или късно трябваше да се заеме с гигантското писалище, в което документите преливаха от огромното чекмедже и стърчаха от десетките всевъзможни отвърстия. Трябваше също да свали и изхвърли безбройните хартии, които украсяваха корковата стена в единия край на стаята — а това вече беше почти непосилна задача.

Освен принципната му неохота да започне тази изморителна работа, Роджър бе възпиран и от нещо друго. Той не искаше да прави всичко това, колкото и наложително да беше; той искаше да работи по проекта на Клеър Рандал и да разследва случилото се с мъжете на Калоден.

Сам по себе си този проект беше достатъчно интересен, макар и не особено значителен от изследователска гледна точка. Но не беше заради това. Не, ако трябваше да е честен, той искаше да се заеме с проекта на Клеър Рандал, защото искаше да намине към къщата за гости на госпожа Томас и да положи резултатите в краката на Бриана Рандал, както рицарите са правили с главите на драконите. Дори да не се сдобиеше с резултати от подобен мащаб, неистово се нуждаеше от някакъв повод да я види и говори с нея отново.

Реши, че му напомня за картина на Бронзино. И тя, и майка ѝ създаваха странното впечатление, че са някак по-открояващи се, сякаш бяха нарисувани с толкова живи краски, в такива фини детайли, че изпъкваха на фона на средата. Но Бриана беше още по-ярка и притежаваше силното физическо присъствие, благодарение на което моделите на Бронзино сякаш те следят с очи и всеки миг ще ти заговорят от платното. Не беше виждал портрет на Бронзино да се мръщи над чаша уиски, но ако подобно нещо съществуваше, той бе сигурен, че прилича точно на Бриана Рандал.

— О, по дяволите! Няма да отнеме много време да погледна в регистрите на Калоден утре, нали? Ти — обърна се към писалището и разнообразното му съдържание — можеш да почакаш един ден. Ти също — рече на стената и дръзко извади един криминален роман от лавицата. Озърна се войнствено, сякаш предизвикваше някой мебел да му се опълчи, но не се чу нито звук, ако не се броеше мъркането на калорифера. Роджър го изключи и с книга под мишница излезе от кабинета и изгаси лампата.

След минутка се върна, прекоси стаята в тъмното и взе списъка с имената от масата.

— И без това всичко отиде по дяволите! — рече си и го пъхна в джоба на ризата си. — Не искаш да забравиш проклетия списък на сутринта. — Потупа се по джоба, почувства мекия пукот на хартията точно над сърцето си и тръгна да си ляга.

*  *  *

Завърнахме се от Лox Нес хубавичко издухани от вятъра и наквасени от дъжда към топлия уют, горещата вечеря и огъня в салона. Бриана започна да се прозява над бърканите яйца, скоро след това се извини и отиде да си вземе вана. Аз останах още малко в салона, за да поговоря с госпожа Томас, хазяйката, и вече наближаваше десет, когато се отправих към моята баня и моя халат.

Бриана ставаше рано и си лягаше рано; тихото ù дишане ме посрещна, когато отворих вратата на спалнята. Освен това тя спеше дълбоко. Тръгнах внимателно из стаята, за да окача дрехите си и да поразтребя, но нямаше голяма вероятност да я събудя. Когато се захванах с работата си, къщата беше съвсем притихнала и шумът от движенията ми звучеше някак твърде силно в ушите ми.

Бях взела няколко от книгите на Франк, които възнамерявах да даря на библиотеката на Инвърнес. Те лежаха в дъното на куфара ми и представляваха нещо като основа за no-крехките предмети отгоре. Извадих ги една по една и ги подредих на леглото. Пет ръчно подвързани тома с лъскави ярки обложки. Хубави, солидни книги; петстотин-шестстотин страници всяка, ако не броим индекса и илюстрациите.

Събраните трудове на покойния ми съпруг в богато анотирани издания. Обширни, изпълнени с възхищение ревюта покриваха обложките, с коментари от всеки признат специалист в областта. Не е зле за Дело на живота, помислих си. Постижение, с което можеш да се гордееш. Компактно, значимо и авторитетно.

Сложих книгите на спретната купчина на масата, до чантата ми, за да не ги забравя на сутринта. Заглавията на гръбчетата бяха различни, разбира се, но името „Франк У. Рандал” в крайчетата се повтаряше точно едно под друго. Книгите сияеха като скъпоценности в малкото петно светлина от настолната лампа.

В пансиона беше тихо; още бе твърде рано през годината за гости, а и наличните отдавна спяха. В другото легло Бриана изсумтя тихо и се обърна в съня си, дълги кичури червена коса се спуснаха по лицето ѝ. Едно босо стъпало се подаде под завивката и аз внимателно го покрих.

Импулсът да докоснеш спящо дете никога не отминава, нищо че детето вече е доста по-едро от майка си и е самостоятелна жена — макар и млада. Прибрах косата от лицето ù и я погалих по главата. Тя се усмихна насън, кратък, мимолетен рефлекс на доволство. Моята усмивка се задържа, докато я гледах и шепнех в оглушалите от съня уши, както много пъти досега:

— Господи, толкова приличаш на него.

Преглътнах с леко свито гърло — вече почти ми беше станало навик — и взех халата си от облегалката на креслото. В Северна Шотландия е ужасно студено през април, но аз още не бях готова да търся убежище в собственото си легло.

Бях помолила хазяйката да остави огъня в дневната да гори, като я уверих, че ще го угася, преди да си легна. Затворих тихо вратата, без да откъсвам очи от дългите крайници и плиснатата, оплетена червена коприна по синевата на чаршафа.

— И това не е зле за Дело на живота — прошепнах на тъмния коридор. — Може би не е толкова компактно, но е ужасно авторитетно.

Малкият салон беше тъмен и уютен, огънят догаряше до стабилно сияние по гръбнака на основната цепеница. Издърпах едно малко кресло пред огъня и протегнах крака на решетката. Чувах всички тихи шумове на съвременния живот около мен; жуженето на хладилника в мазето, мъркането на централното отопление, заради което огънят гореше по-скоро за уют, бученето на някоя преминаваща кола.

Но под всичко това се стелеше дълбоката тишина на шотландската нощ. Стоях съвсем неподвижно, устремена към нея. Бяха изминали двайсет години от последния път, когато я усетих, но успокояващата сила на мрака още беше тук, сгушена между планините.

Посегнах в джоба на халата си и извадих сгънатия лист — копие на списъка, който бях дала на Роджър Уейкфийлд. Беше твърде тъмно, за да чета на светлината на огъня, но нямаше нужда да виждам имената. Разгънах листа на покритото си с коприна коляно и останах така, сляпо втренчена в нечетливите редове. Прокарах бавно пръст по всеки от тях и шепнех имената като молитва. Те повече от мен принадлежаха на тази студена пролетна нощ. Но аз продължавах да се взирам в пламъците и позволявах на мрака отвъд да навлезе и изпълни празнините в мен.

И докато изричах имената им, сякаш ги призовавах, аз направих първите крачки назад, прекосявах пустия мрак към мястото, където ме чакаха.

2

МИСТЕРИЯТА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА

Hа следващата сутрин Роджър напусна общината на Калоден с дванайсет страници бележки и нарастващо объркване. Онова, което на пръв поглед му се стори обикновено историческо проучване, беше претърпяло някои странни обрати.

Откри само три от имената в списъка на Клеър Рандал в регистъра на загиналите при Калоден. Това само по себе си не беше нещо забележително. В армията на Чарлс Стюарт не бяха водени изрядни регистри на войниците, тъй като някои вождове на кланове се бяха присъединявали към Хубавия принц по каприз и мнозина го бяха напускали без никаква причина, преди някой да е успял да впише имената на хората им в официален документ. Така че ведомостите на войската на планинците, които в най-добрия случай бяха водени наслуки, към края бяха съвсем изоставени; все пак какъв смисъл има да водиш отчетност за плащането, ако няма с какво да платиш на войниците.

Той внимателно сгъна дългурестата си фигура и се вмъкна в стария „Морис”, като автоматично приведе глава. Извади папката изпод мишницата си, отвори я и се смръщи над страниците, които беше копирал. Странното беше всъщност, че почти всички мъже от списъка на Клеър присъстваха, но в друг армейски списък.

Мъжете вероятно бяха започнали да дезертират от редиците на даден кланов полк, щом мащабите на предстоящата катастрофа бяха ставали все по-ясни; това не би било нищо необичайно. Не, той не можеше да проумее друго — имената oт списъка на Клеър се бяха появили — черно на бяло — като чист от полка на господаря Ловат, изпратен късно в кампанията, за да изпълни обещанието, дадено на Стюартите от Саймън Фрейзър, лорд Ловат.

Вce пак Клеър ясно беше казала — и един поглед в нейния списък го потвърждаваше, — че всички тези мъже са от малко имение, наречено Брох Туарах, на югозапад от земите ма Фрейзър, всъщност на границата с територията на клана Макензи. Нещо повече, тя беше казала, че тези мъже са били и армията на планинците още от Битката при Престънпанс, която бе почти в началото на военните действия.

Роджър поклати глава. В това нямаше никакъв смисъл. Клеър явно беше объркала хронологията — сама изтъкна, че не е историк. Но не и мястото, нали? И как хора от имението Брох Туарах, които не са се клели във вярност на вожда на клана Фрейзър, ще се бият за Саймън Фрейзър? Всъщност лорд Ловат беше наричан „Старата лисица”, и не без основание, но Роджър се съмняваше, че дори този дързък стар граф е имал куража да предприеме нещо подобно.

Намръщен, той запали колата и излезе от паркинга. Архивите на Калоден бяха потискащо непълни; състояха се предимно от живописни писма от лорд Джордж Мъри, който се оплакваше от недостиг на провизии, и други неща, които биха изглеждали добре на туристите. Той имаше нужда от много повече.

— Не прибързвай, момче… — напомни си, присвил очи към огледалото за задно виждане на завоя. — Трябва да разбереш какво се е случило с онези, които не са изклани при Калоден. Какво значение има как са се озовали там, стига да са оцелели в битката?

Но това не го оставяше на мира. Беше твърде странно. Често ставаше объркване в имената, особено в Северна Шотландия, където половината население в някакъв момент като че ли се бе казвало „Алегзандър”. След това имаше обичай мъжете да бъдат наричани по родното си място, както и по клана или по фамилия. Понякога дори фамилията липсваше. „Лохиел”, един от най-изтъкнатите главатари на якобитите, беше всъщност Доналд Камерън от Лохиел, което го отличаваше прекрасно от стотиците други Доналд-Камерънци.

А пък всички планинци, които не се казваха Доналд или Алекс, се казваха Джон. Тримата от списъка на Клеър, които беше успял да издири в регистрите на смъртните случаи, се казваха Доналд Мъри, Алегзандър Макензи Фрейзър и Джон Греъм Фрейзър. Но без посочване на рожденото място; само името и полка, към който са принадлежали. Към полка на господаря Ловат, полка на Фрейзър.

Без име, което да посочва рожденото им място, не можеше да е сигурен дали са мъжете от списъка на Клеър. В регистъра имаше поне шестима Джон-Фрейзъровци, а и той беше непълен. Англичаните не бяха обръщали голямо внимание на изчерпателността и точността — повечето регистри бяха съставени постфактум от вождовете на кланове, които бяха преброили хората си, за да видят кой не се е прибрал у дома. Често се случваше те самите да не се завърнат, което още повече усложняваше нещата.

Той прекара с безсилие ръка през косата си, сякаш масажът на скалпа щеше да стимулира мозъка му. Ако трите имена не бяха на въпросните мъже, мистерията се задълбочаваше. Почти половината от армията на Чарлс Стюарт беше избита при Калоден. А хората на Ловат се бяха сражавали точно в сърцето на битката. При това положение беше немислимо всичките трийсет души от списъка да са оцелели. Хората на господаря Ловат се бяха присъединили късно към въстанието и докато в другите полкове дезертирането вече е било в разгара си, защото войниците бяха служили достатъчно дълго, за да добият представа какво ги чака, Фрейзър бяха останали забележително предани — и бяха изтърпели последствията от това.

Силен вой на клаксон зад него го стресна и наруши концентрацията му. Той отби встрани, за да остави един голям и гневен камион да отмине с трясък. Реши, че мисленето и шофирането са несъвместими дейности. Ако продължаваше така, щеше да се забие в някоя стена.

Поседя още миг. Естественият му импулс беше да отиде до пансиона на госпожа Томас и да каже на Клеър какво е открил досега. Фактът, че това ще включва и няколко приятни момента в присъствието на Бриана Рандал, правеше идеята още по-привлекателна.

От друга страна, инстинктите му на историк настояваха за още данни. А и не беше сигурен, че именно Клеър е човекът, който може да му ги даде. Нямаше представа защо ще му възлага този проект, като в същото време възпрепятства изпълнението му с неточна информация. Нямаше логика, а Клеър Рандал създаваше впечатление за разумен човек.

А и онази история с уискито… Бузите му пак пламнаха при спомена. Беше сигурен, че тя го направи нарочно — и тъй като изобщо не приличаше на човек, който би погаждал такива шеги, явно искаше да му попречи да покани Бриана в Брох Туарах. Дали за да го държи настрани, или просто за да не заведе Бриана там? Колкото повече мислеше за случката, толкова повече се убеждаваше, че Клеър Рандал крие нещо от дъщеря си, но какво — нямаше никаква представа. Още по-малко проумяваше каква връзка може да има с него и с проекта.

Щеше да се откаже, ако не бяха две неща. Бриана и чистото любопитство. Искаше да разбере какво става и бе твърде решен да го направи.

Удари леко с юмрук по волана, все още беше замислен и не виждаше преминаващите коли. Накрая взе решение, запали двигателя и потегли. На следващото кръгово измина само три четвърти от дъгата и се отправи към центъра на Инвърнес и железопътната гара.

Летящият шотландец щеше да го отведе в Единбург за три часа. Кураторът, който отговаряше за Документите на Стюардите, беше близък приятел на Преподобния. А и Роджър имаше следа, по която да поеме, колкото и озадачаваща да беше тя. Според регистъра с имената на войниците от полка на господаря Ловат трийсетимата мъже бяха под командването на капитан Джеймс Фрейзър — от Брох Туарах. Този човек беше единствената явна връзка между Брох Туарах и Фрейзър от Ловат. Странно защо Джеймс Фрейзър не присъстваше в списъка на Клеър.

*  *  *

Слънцето грееше, рядко събитие в средата на април, и Роджър се опита да му се наслади, като свали малкия прозорец на колата, за да може вятърът да фучи покрай ухото му.

Наложи се да пренощува в Единбург и се върна късно на следващия ден толкова уморен от дългото пътуване с влака, че успя единствено да изяде топлата вечеря, която Фиона настоя да му приготви, и се стовари в леглото. Но днес се събуди с подновена енергия и решителност. Пое към малкото селце Брох Морда, близо до имението, наречено Брох Туарах. Дори Клеър Рандал да не искаше Бриана да ходи в Брох Туарах, на него нищо не му пречеше да огледа.

Всъщност беше открил самия Брох Туарах или поне така си мислеше. Той представляваше огромна купчина срутени камъни, която обграждаше останките на една от старите кръгли кули, използвани в далечното минало както за живеене, така и за отбрана. Знаеше, че на келтски името означава „обърната на север кула” и се зачуди как е възможно кръгла кула да се нарича така.

Там имаше и господарска къща със стопански постройки, също в руини, макар че голяма част се бе запазила. На един кол пред входа стърчеше почти изличена от времето табела на агент на недвижими имоти. Роджър застана на хълма над къщата и се огледа. Не видя нищо, което да обясни нежеланието на Клеър да пусне дъщеря си тук.

Спря мориса в предния двор и слезе. Беше красиво, макар и много отдалечено; почти четиридесет и пет минути изминаха във внимателни маневри, докато вкара мориса на изровената отбивка на главното шосе, без да пробие картера.

Не тръгна към къщата; тя явно беше изоставена и вероятно опасна — там нямаше да има нищо. На трегера обаче беше гравирано името „Фрейзър”, което украсяваше и повечето от малките надгробни плочи в семейното гробище — поне тези, които се разчитаха. Реши, че това не е голямо откритие. На нито една от плочите не беше изписано името на човек от списъка. Трябваше да продължи нататък; според картата селото Брох Морда беше на пет километра оттук.

Както се опасяваше, малката селска църква беше изоставена и съборена преди години. Упоритото чукане по вратите доведе само до празни погледи, кисели физиономии и накрая до съмнителното предположение на един стар фермер, че енорийските регистри вероятно се намират в музея във Форт Уилям, или пък в Инвърнес, защото тамошен свещеник събирал всякакви боклуци.

Уморен и прашен, но все още необезкуражен, Роджър се качи пак в колата си, която беше оставил в уличка до селската кръчма. Това бе просто застой, характерен за всяко историческо проучване, и той беше свикнал с такива неща. Една бърза пинта — е, добре де, може би две, денят бе необичайно топъл — и щеше да тръгне към Форт Уилям.

Нищо чудно да се окаже, помисли си кисело, че регистрите през цялото време са били в архивите на Преподобния. Ето това получаваше, задето изостави работата си, за да гони вятъра и да впечатли едно момиче. С пътуването до Единбург успя единствено да елиминира три от имената, които беше открил в Калоден Хаус; оказа се, че и тримата мъже са от други полкове, а не от групата от Брох Туарах.

Документите на Стюардите заемаха цели три зали, както и безброй сандъци в подземието на музея, така че едва ли можеше да твърди, че е провел изчерпателно проучване. Все пак откри копие на платежната ведомост, която бе видял в Калоден Хаус и в която мъжете се споменаваха като част от полка на господаря Ловат — сина на Старата лисица, Младия Саймън. Коварното старо копеле беше разделило лоялността си; беше изпратил наследника си да се бие за Стюартите, а самият той бе останал у дома като верен поданик на крал Джорди. Не че беше спечелил от това.

В документа като командир се посочваше Саймън Фрейзър-младши и никъде не се споменаваше Джеймс Фрейзър. Той обаче се появяваше в няколко военни депеши и в други документи. Ако ставаше дума за един и същи човек, явно е бил много активен в кампанията. Все пак не можеше да се съди само по името дали това е мъжът от Брох Туарах; Джеймс беше често срещано шотландско име, като Дънкан или Робърт. Само на едно място Джеймс Фрейзър беше упоменат с допълнително презиме, което би подпомогнало идентификацията му, но в документа не се споменаваха хората му.

Роджър сви рамене, подразнено прогонвайки внезапно появилия се облак кръвожадни мушици. Трябваха му години, за да прерови както трябва всички регистри. Тъй като не успя да отклони вниманието на мушиците, той влезе в тъмната, вмирисана на бира кръчма и ги остави да се въртят яростно отвън.

Докато отпиваше от студената горчива бира, мислено прегледа свършеното дотук и възможностите. Днес имаше време да отиде до Форт Уилям, макар че щеше да се върне късно в Инвърнес. И ако не откриеше нищо в музея на Форт Уилям, логично следваше голямо ровене из архивите на Преподобния — логично, ако не и иронично.

А после? Изцеди и последните капки от горчилката и даде знак на съдържателя да му донесе още една халба. Е, ако се стигнеше дотам, най-добрата му възможност в краткосрочен план беше да обиколи всяко църковно гробище в околностите на Брох Туарах. Съмняваше се, че дамите Рандал ще останат в Инвърнес две-три години, за да изчакат търпеливо резултатите.

Бръкна в джоба си за бележника — постоянния спътник на всеки историк. Преди да напусне Брох Морда, трябваше поне да провери дали е останало нещо от старата църква. Никога не се знае какво ще изскочи, пък и щеше да си спести повторно идване тук.

*  *  *

Следващия следобед Клеър и Бриана Рандал дойдоха на чай по покана на Роджър и за да се запознаят с напредъка му по проекта.

— Открих няколко имена от вашия списък — каза той на Клеър, докато ги водеше към кабинета. — Но е много странно; още не съм разбрал кой е загинал при Калоден. Мислех, че съм намерил трима, но се оказа, че са други хора със същите имена. — Погледна към доктор Рандал; тя стоеше напълно неподвижно и стискаше облегалката на креслото, сякаш беше забравила къде се намира.

— Ъъъ, защо не седнете? — покани я Роджър, а тя се стресна, кимна и рязко седна на ръба на креслото. Роджър я изгледа с любопитство, но извади папката с бележките си и ѝ я подаде.

— Както казах, това е странно. Не успях да проследя всички имена; мисля, че ще се наложи да потърся в църковните регистри и гробищата близо до Брох Туарах. Открих повечето информация в документите на баща ми, но трябваше да намеря поне двама-трима, които са загинали при Калоден. Особено след като, както вие казвате, са били в един от полковете на Фрейзър; сражавали са се почти в сърцето на битката, където е било най-ожесточено.

— Зная. — Нещо в гласа ѝ го накара да я погледне объркан, но тя се беше навела над писалището и лицето ѝ не се виждаше. Повечето записки бяха ръкописен препис на регистрите, тъй като екзотичната технология на фотокопирането още не беше проникнала в правителствения архив, където се пазеха Документите на Стюартите, но имаше и няколко оригинала, които бе изровил от архивите на Преподобния Уейкфийлд. Тя внимателно ги разлистваше, за да не докосва повече от необходимото крехката хартия.

— Прав сте; наистина е странно. — Сега той разпозна емоцията в гласа ѝ — вълнение, примесено със задоволство и облекчение. Някак беше очаквала това или се бе надявала на него.

— Кажете… — Поколеба се. — Хората, които открихте… Какво се е случило с тях, щом не са умрели при Калоден?

Той беше леко изненадан, че това има такова голямо значение за нея, но любезно взе папката със записките си и я отвори.

— Двама от тях са вписани в корабен регистър; емигрирали са в Америка веднага след битката. Четирима са умрели от естествена смърт след около година — нищо чудно, след Калоден е имало ужасна чумна епидемия, която е покосила много планинци. А този открих в един енорийски регистър — но не от неговата енория. Почти съм сигурен, че е от вашите хора.

Едва след като напрежението напусна раменете ѝ, Роджър забеляза, че изобщо е било там.

— Искате ли да потърся и останалите? — попита той, като се надяваше на положителен отговор. Гледаше Бриана над рамото на майка ѝ. Стоеше до покритата с корк стена, полуизвърната, сякаш не се интересуваше от проекта, но между веждите ѝ имаше малка бръчица.

Вероятно и тя усещаше странното потиснато вълнение, което Клеър излъчваше като електрическо поле. Той го почувства още при влизането ѝ стаята, а откритията му само го засилиха. Помисли си, че ако я докосне, вероятно между тях ще прескочи голяма искра от статично електричество.

Почукване прекъсна мислите му. Вратата се отвори и влезе Фиона, която буташе количката за чая: напълно оборудвана с чайник, чаши, дантелени подложки, три вида сандвичи, кексчета с крем, пандишпан, тарти с конфитюр и кифли с бита сметана.

— Еха! — възкликна Бриана. — Всичко това за нас ли е или очаквате още десетина души?

Клеър Рандал погледна усмихната чаените приготовления. Електрическото поле още беше тук, но потиснато от огромно усилие. Роджър видя как ръката ѝ стиска толкова здраво гънките на полата, че пръстенът се забиваше в плътта.

— При това изобилие ще се нахраним за седмици напред — каза тя. — Изглежда прекрасно!

Фиона засия. Тя беше ниска, пълна и хубава като малка кафява кокошчица. Роджър въздъхна вътрешно. Беше доволен, че предлага подобно гостоприемство, но съзнаваше, че изобилието от закуски цели да спечели неговото възхищение. Деветнайсетгодишната Фиона имаше една яростна амбиция в живота си. Да бъде съпруга. За предпочитане на мъж с добра професия. Още щом видя Роджър при пристигането му преди седмица, за да се заеме с делата на Преподобния, тя реши, че доцент по история е най-добрата възможност, която Инвърнес може да предложи.

Оттогава го тъпчеше като коледна пуйка, лъскаше му обувките, подреждаше чехлите и четката за зъби, оправяше му леглото, четкаше му палтото, носеше вечерния вестник и го оставяше до чинията му, разтриваше врата му след дългите часове работа и непрестанно се интересуваше от физическия му комфорт, от настроението му и от здравето му по принцип. Роджър никога не беше ставал обект на подобен прилив от домашни грижи.

Накратко — Фиона го влудяваше. Настоящият му небръснат и раздърпан облик беше по-скоро реакция на нейното неуморно преследване, отколкото спускане към вродената мърлящина при мъжете, временно освободени от изискванията на службата и обществото.

Мисълта да бъде впримчен от светите окови на брака с Фиона Греъм го смразяваше до мозъка на костите му. Тя щеше да го влуди само за година с постоянните си грижи. Освен това я имаше Бриана Рандал, която сега се взираше замислено в количката със закуските, сякаш се чудеше откъде да започне.

Този следобед той удържаше вниманието си твърдо приковано в Клеър Рандал и нейния проект, като избягваше да поглежда към дъщерята. Клеър Рандал беше хубава, с фини кости и прозрачна кожа, с които щеше да е красавица и на шейсет. Но погледнеше ли към Бриана Рандал, дъхът му секваше.

Тя имаше осанка на кралица, не беше прегърбена като повечето високи момичета. По изправения гръб и елегантната поза на майката Роджър се досещаше откъде се е появило точно това качество. Но не и забележителния ръст, водопадът от дълга до кръста червена коса, опъстрена със златно и медено, поръсена с кехлибар и канела, къдреща се небрежно около лицето и по раменете като мантия. Очите, така тъмносини, че почти черни понякога. Широката уста с пълна горна устна, която сякаш си просеше целувки и страстни ухапвания. Тези неща вероятно идваха от бащата.

Роджър всъщност беше доволен от отсъствието на бащата, защото той сигурно би се засегнал съвсем по родителски от мислите, които се въртяха в главата му; мисли, за които отчаяно се страхуваше да не се изпишат на лицето му.

— Чай? — попита сърдечно. — Великолепно. Прекрасно. Изглежда вкусно, Фиона. Благодаря. Аз, ъъъ, мисля, че не се нуждаем от нищо повече.

Фиона пренебрегна очевидния намек да се оттегли, кимаше снизходително на комплиментите на гостенките, поставяше подложките и чашките с отработени движения, наливаше чая, раздаде и чинийките с кейка и като че ли възнамеряваше да остане като една истинска домакиня.

— Сложи си сметана на кифлите, Родж… господин Уейкфийлд — предложи тя и загреба сметана, без да чака отговор.

— Твърде слаб си, трябва да те охраним. — Озърна се заговорнически към Бриана Рандал, докато добавяше: — Нали знаете какви са мъжете; не се хранят добре, ако нямат жена, която да се грижи за тях.

— Той е голям късметлия, че има теб — отвърна любезно Бриана.

Роджър пое дълбоко дъх и огъна няколко пъти пръсти, докато поривът да удуши Фиона отмине.

— Фиона — рече той. — Би ли… би ли ми направила една малка услуга?

Тя светна като малък фенер, а устата ѝ се разтегна в нетърпелива усмивка при мисълта, че ще стори нещо за него.

— Разбира се, Родж… господин Уейкфийлд! Каквото кажете!

Роджър леко се засрами от себе си, но си каза, че в крайна сметка го прави и за нейно добро. Ако тя не си тръгнеше сега, той щеше да изгуби контрол и да извърши деяние, за което и двамата щяха да съжаляват.

— О, благодаря ти, Фиона. Не е нищо особено; бях поръчал малко… малко — мислеше трескаво, опитваше да си спомни името на някой от търговците в селото — малко тютюн на господин Бюкан на Главната улица. Дали би отишла да го вземеш? Една хубава лула ще ми дойде отлично след прекрасната закуска.

Фиона вече развързваше престилката си — накъдрена и поръбена с дантела, както Роджър мрачно забеляза. Той склопи клепачи за миг от облекчение, когато вратата се затвори след нея, и вече не го беше грижа дори за факта, че всъщност не пуши. Въздъхна и поднови разговора си с гостите.

— Попитахте ме дали искам да продължите проучването на останалите имена от списъка — каза почти веднага Клеър. Роджър остана със странното впечатление, че тя споделя облекчението му от отпращането на Фиона. — Да, искам… ако няма да ви създаде твърде много грижи?

— Не, не! Изобщо — отвърна той само с капка неискреност. — Ще го направя с удоволствие.

Ръката му увисна колебливо над количката със закуските, после се спусна да грабне кристалната гарафа с дванайсетгодишно уиски „Мюир Бриъм”. Реши, че му се полага малко след схватката с Фиона.

— Ще пийнете ли от това? — попита любезно гостенките си. Забеляза отвращението на лицето на Бриана и бързо добави: — Или може би малко чай?

— Чай — отвърна тя с облекчение.

— Не знаеш какво изпускаш — каза Клеър, докато вдъхваше с наслада аромата на уискито.

— О, напротив — каза Бриана. — Точно затова го изпускам. — Сви рамене и вдигна вежда към Роджър.

— В Масачузетс трябва да си навършил двайсет и една, за да пиеш алкохол — обясни му Клеър. — На Бри ѝ остават още осем месеца, затова не е свикнала да пие уиски.

— Държиш се, сякаш е престъпление да не харесваш уиски — възрази Бриана, като се усмихваше на Роджър над чашата си.

Той вдигна вежди в отговор и каза строго:

— Скъпа ми жено, това е Шотландия. Разбира се, че е престъпление!

— О, тъй лии? — отвърна сладко Бриана в съвършена имитация на неговия леко завалян шотландски акцент. — Е, да се надяваме, че не е углавно престъпление като убийството, нали?

Хванат неподготвен, той преглътна смеха си заедно с уискито и се задави. Закашля се, заудря се по гърдите и се озърна към Клеър за морална подкрепа. На устните ѝ беше застинала насилена усмивка, но лицето ѝ беше пребледняло. Тя примигна, усмивката отново стана искрена, а моментът отмина.

Роджър бе изненадан колко лесно тече разговорът с тях — както за дреболии, така и за проекта на Клеър. Бриана явно се интересуваше от работата на баща си и знаеше доста повече от майка си за якобитите.

— Цяло чудо е, че изобщо са стигнали до Калоден — каза тя. — Знаете ли, че планинците са спечелили битката при Престънпанс с едва две хиляди души? Срещу осемхилядна английска армия? Невероятно!

— Е, при Фолкърк се е случило нещо подобно — откликна Роджър. — Превъзхождали са ги и числено, и по въоръжение, движили са се пеша… невероятно е, че са успели… но са го направили!

— Аха — обади се Клеър и отпи голяма глътка от уискито. — Направили са го!

— Мислех си — рече Роджър на Бриана с надеждата, че звучи небрежно: — Може би ще искате да дойдете с мен тук-там на местата на битките и други такива? Интересни са и съм сигурен, че ще сте ми от голяма полза в проучването.

Бриана се засмя и приглади назад косата си, която опитваше да се натопи в чая ѝ.

— Не знам за ползата, но ще дойда с удоволствие.

— Страхотно! — Изненадан и въодушевен от съгласието ѝ, той едва не изпусна гарафата. Клеър я подхвана сръчно и напълни внимателно чашата му.

— Това е най-малкото, което мога да сторя, след като разлях уискито предния път — отвърна тя с усмивка на благодарностите му.

Като я гледаше сега, овладяна и отпусната, Роджър се усъмни в по-ранните си подозрения. Може би все пак беше съвпадение? Това красиво, спокойно лице не изразяваше нищо.

Половин час по-късно, след като закуската беше опустошена, а гарафата — почти изпразнена, тримата седяха доволни и отпуснати. Бриана помръдна веднъж-дваж, погледна Роджър и накрая попита дали може да използва „банята”.

— О, тоалетната ли? Разбира се. — Той се надигна от креслото, натъпкан с торта и бадемов пандишпан. Ако не се отървеше скоро от Фиона, щеше да тежи сто и петдесет килограма при завръщането си в Оксфорд.

— Тя е малко старомодна — обясни той, докато сочеше по коридора към банята. — С казанче под тавана и верига.

— Виждала съм такива в Британския музей — кимна Бриана. — Само че не бяха в експозиция, ами в дамските тоалетни. — Поколеба се, преди да попита: — Но тоалетната ви хартия не е като в Британския музей, нали? Защото имам салфетки в чантата си.

Роджър затвори едното си око и я огледа с другото.

— Това беше много странна забележка — рече той — или аз съм изпил повече, отколкото си мислех. — Всъщност с Клеър се бяха почерпили повече от задоволително с „Мюир Бриъм”, макар че Бриана продължи да пие само чай.

Клеър се засмя, дочула разговоря им, и стана да подаде на Бриана няколко салфетки от собствената си чанта.

— Няма да е восъчна хартия с печат „Собственост на правителството на Нейно Величество” като в музея, но вероятно и няма да е много по-добра — рече тя на дъщеря си. — Британската тоалетна хартия обикновено е доста корава.

— Благодаря. — Бриана взе салфетките и тръгна към вратата, но после се обърна. — Защо, за бога, хората ще правят корава като станиол тоалетна хартия?

— Нашите хора са корави, а задниците им — стоманени — обади се Роджър. — Това изгражда националния характер.

— Що се отнася до шотландците, предполагам, че е свързано с наследения порив да проверят колко болка могат да понесат — добави Клеър. — Мъже, които биха яздили по килт, имат доста загрубели задници.

Бриана избухна в смях.

— Не ми се мисли какво са използвали за тоалетна хартия тогава — рече тя.

— Всъщност не е било толкова зле — отвърна изненадващо Клеър. — Листата от лопен наистина са много приятни; почти като двупластова тоалетна хартия. А през зимата или в къщите се е използвал влажен парцал; не е много хигиенично, но достатъчно удобно.

Роджър и Бриана се бяха втренчили в нея.

— Ами… прочетох го в една книга — рече Клеър, странно изчервена.

Бриана, все още кикотеща се, тръгна към тоалетната, а Клеър остана на прага на кабинета.

— Много мило от ваша страна да ни посрещнете така внушително — рече тя с усмивка. Моментното смущение беше изчезнало, заменено от обичайното ѝ спокойствие. — И изключително мило от ваша страна да проучите онези имена заради мен.

— Удоволствието е изцяло мое — увери я Роджър. — Приятно разнообразие от паяжините и нафталина. Ще ви уведомя още щом открия нещо друго за вашите якобити.

— Благодаря ви. — Клеър се поколеба, погледна през рамо и сниши глас: — Всъщност, тъй като Бри в момента я няма… искам да ви помоля нещо на четири очи.

Роджър се прокашля и оправи вратовръзката, която беше сложил за случая.

— Моля — отвърна, изпълнен с ведра сърдечност заради успеха на чаеното си парти. — Аз съм изцяло на вашите услуги.

— Попитахте Бри дали би искала да дойде с вас на терен. Ще ми се да ви помоля… има едно място, където предпочитам да не я водите, ако нямате нищо против.

В главата на Роджър веднага звъннаха предупредителни камбанки. Дали щеше да разбере каква е тайната, свързана с Брох Туарах?

— В каменния кръг, наричат го Крейг на Дун. — Изражението ѝ беше искрено, когато се наведе към него. — Имам основателна причина, иначе не бих ви молила. Искам да заведа Бриана там лично, но се опасявам, че в момента не мога да ви кажа защо. След време, да, но не и сега. Ще ми обещаете ли?

Мислите се гонеха в главата на Роджър. Значи не било заради Брох Туарах! Една загадка беше разкрита, но само за да се появи друга.

— Щом искате — каза той накрая. — Разбира се.

— Благодаря ви. — Тя докосна леко ръката му и се обърна да излезе. Когато видя силуета ѝ на фона на светлината, той внезапно си спомни нещо. Вероятно не беше моментът да пита, но нямаше да навреди.

— О, доктор Рандал, Клеър?

Тя се обърна към него. Сега, когато Бриана я нямаше да го разсейва, той виждаше, че Клеър Рандал също е голяма красавица. Лицето ѝ беше поруменяло от уискито, а очите ѝ бяха в най-необикновеното светло златистокафяво — като кехлибар.

— Във всички регистри, свързани с тези мъже — започна, като подбираше внимателно думите си, — се споменава за капитан Джеймс Фрейзър, който явно е бил техен водач. Но той не присъства във вашия списък. Чудех се дали знаете за него?

Тя се вкамени за миг и му напомни за начина, по който се бе държала при пристигането си този следобед. Но след малко се отърси леко и отговори овладяно:

— Да, знам за него. — Говореше спокойно, но беше пребледняла и Роджър видя как една веничка пулсира бързо в основата на гърлото ѝ. — Не го включих в списъка, защото вече знам какво се е случило с него. Джейми Фрейзър загива при Калоден.

— Сигурна ли сте?

Сякаш нетърпелива да си тръгне, Клеър грабна чантата си и се озърна по коридора към банята, където тракането на старата брава оповести опитите на Бриана да излезе.

— Да — отвърна тя, без да поглежда назад. — Напълно съм сигурна. О, господин Уейкфийлд… исках да кажа, Роджър. — Обърна се и го фиксира със странните на цвят очи. На тази светлина изглеждаха почти жълти; очи на голяма котка, леопардови очи. — Моля ви, не споменавайте Джейми Фрейзър пред дъщеря ми.

*  *  *

Беше късно, отдавна трябваше да си е легнал, но установи, че не може да заспи. Дали заради раздразнението от Фиона, объркващите противоречия при Клеър Рандал или от вълнение за предстоящото проучване с Бриана Рандал, но не можа да мигне. Вместо да се мята, върти или брои овце, реши да извлече полза от безсънието си. Малко ровене из документите на Преподобния вероятно щеше да го приспи зa нула време.

В стаята на Фиона в края на коридора още светеше и той слезе на пръсти по стълбите, за да не я безпокои. После, след като включи лампата в кабинета, спря за миг, за да поразмишлява над мащаба на предстоящата задача.

Стената беше добър пример за ума на Преподобния Уейкфийлд. Тя покриваше цяла стена в кабинета и представляваше коркова дъска с размери почти шест на три метра. Корк буквално не се виждаше под слоевете хартия, бележки, снимки, циклостилни копия, сметки, рецепти, птичи пера, откъснати крайчета от пликове с интересни пощенски марки, етикетчета с адреси, ключодържатели, пощенски картички, ластици и други дреболии, закачени с кабари или увесени на канап.

На места бележките стигаха до дванайсет пласта дълбочина, но въпреки това Преподобният винаги успяваше да открие от първия път онова, което търсеше. Роджър си помисли, че вероятно стената е организирана по някакъв основен и така недоловим принцип, че дори учените от НАСА не биха могли да го открият.

Огледа я със съмнение. Нямаше някаква логическа отправна точка. Посегна колебливо към циклостилно копие на списък с датите на Общото събрание, изпратено от канцеларията на епископа, но се разсея от нарисуван с молив дракон под него, от чиито ноздри изригваха доста артистично изобразени облачета дим, а от устата му се изстрелваха зелени пламъци.

С криви големи букви в долната част на листа беше написано РОДЖЪР. Той смътно си спомни как беше обяснил, че драконът издишвал зелен огън, защото ядял само спанак. Остави списъка от епископа на мястото му и се извърна от стената. Щеше да се оправя с нея по-късно.

Огромното дъбово писалище с поне четиридесет претъпкани до пръсване ниши, приличаше на пай. Роджър с въздишка издърпа очукания офис стол и седна, за да се опита да открие защо Преподобният е решил, че си струва да запази тези документи.

Едната купчина беше от сметки за плащане. На друга имаше официални на вид документи: документ за собственост на автомобил, пазарни оценки, сертификати от строителната инспекция. На друга купчина бяха струпани бележки, свързани с исторически проучвания. А на трета — проучвания на родословното дърво. Следващата беше съставена предимно от боклуци.

Потънал в задачата си, той не чу как вратата зад него се отвори, нито приближаващите стъпки. Внезапно на писалището се появи огромен чайник.

— А? — Изправи се, примигващ.

— Реших, че може да искате малко чай, господин Уейк… Роджър. — Фиона остави поднос с чаша и чиния с бисквити.

— О, благодаря. — Наистина беше гладен. Усмихна ѝ се дружелюбно, с което предизвика поруменяването на кръглите ѝ бели бузки. Явно окуражена от това, тя не излезе, а остана до ъгъла на бюрото, за да наблюдава с възхищение как той работи и отхапва от шоколадова бисквита.

Смътно осъзнал, че трябва някак да отбележи присъствието ѝ, Роджър вдигна недоядената бисквита и измърмори:

— Хубава е.

— Нали? Аз ги направих. — Фиона се изчерви още повече. Привлекателно момиченце беше тази Фиона. Дребна, закръглена, с тъмна къдрава коса и големи кафяви очи. Той внезапно се запита дали Бриана Рандал може да готви, но бързо тръсна глава.

Фиона изглежда прие това за жест на неверие, защото се наведе към него.

— Не, наистина. По рецепта на баба. Тя все казваше, че били любимите на Преподобния. — Големите кафяви очи леко помътняха. — Тя ми завеща и готварските си книги, и всичко останало. ’Щото нали съм единствената ѝ внучка.

— Много съжалявам за баба ти — рече искрено Роджър. — Случи се внезапно, нали?

Фиона кимна печално.

— Аха. Цял ден валя, след вечеря тя каза, че се чувства малко изморена и си легна. — Сви рамене. — Легна си и тъй и не се събуди.

— Не е лош начин да си отидеш — каза Роджър. Госпожа Греъм беше икономка в имението още отпреди той да пристигне тук като изплашено, наскоро осиротяло петгодишно дете. Тя беше вдовица на средна възраст с пораснали деца, но все пак му осигури изобилие от строга, нетърпяща глупости майчина грижа по време на ваканциите, когато той се прибираше в имението. Тя и Преподобният бяха странна двойка и все пак успяха да превърнат старата къща в истински дом.

Развълнуван от спомените, Роджър стисна ръката на Фиона. Тя стисна неговата в отговор и кафявите очи внезапно се разтопиха. Малката розова устичка се разтвори леко, тя се наведе към него и топлият ѝ дъх погали ухото му.

— Ъъъ, благодаря ти — изломоти той и отдръпна ръката си като попарен. — Много ти благодаря. За… ами, за чая и другото. Хубаво е. Много хубаво. Благодаря. — Обърна се и трескаво посегна към друга купчина документи, за да прикрие смущението си. Грабна навити на руло изрезки от вестници от една наслуки избрана ниша.

Разви жълтите изрезки и ги разстла на бюрото, като ги придържаше с длани, и се наведе над размазаните букви, смръщен в престорена концентрация. След миг Фиона се изправи с дълбока въздишка и стъпките ѝ се отдалечиха към вратата. Роджър не вдигна поглед.

След това и той въздъхна, затвори очи и отправи кратка благодарствена молитва, че му се беше разминало на косъм. Да, Фиона беше привлекателна. Да, тя определено бе добра готвачка. Освен това беше любопитна, досадна, дразнеща и твърдо решена да се омъжи. Докоснеше ли дори с пръст тази розова плът отново, след месец щяха да минат под венчило. Но ако щеше да минава под венчило, името, вписано до неговото в църковния регистър, щеше да е на Бриана Рандал. Доколкото зависеше от него.

Докато се чудеше доколко всъщност зависи от него, Роджър отвори очи и примигна. Защото видя именно името, което си представяше на брачното свидетелство — Рандал.

Не, разбира се, не Бриана Рандал. Клеър Рандал. Заглавието гласеше: ЗАВЪРНАЛА СЕ ОТ МЪРТВИТЕ. Отдолу имаше снимка на Клеър Рандал, с двайсет години по-млада, но не много по-различна от сега, що се отнася до изражението ѝ. Беше седнала с изправен гръб на болнично легло, къдриците ѝ бяха разрошени и стърчаха като бойни флагове, деликатните устни бяха здраво стиснати, а необикновените очи се взираха право в обектива.

Смаян, Роджър прехвърли бързо купчината изрезки, после започна да ги чете по-внимателно. Статиите се фокусираха върху сензацията в тази история и фактите бяха оскъдни.

Клеър Рандал, съпруга на бележития историк доктор Франклин У. Рандал, беше изчезнала по време на ваканция в Инвърнес в късната пролет на 1946 г. Открили колата ѝ, но от нея самата нямало и следа. Издирването било безуспешно и полицията и съсипаният съпруг накрая заключили, че Клеър Рандал вероятно е убита от скитник и тялото ѝ е скрито някъде сред скалите в околността.

И през 1949 г., почти три години по-късно, Клеър Рандал се завърнала. Била открита, раздърпана и парцалива, да броди близо до мястото на изчезването си. Макар да изглеждала в добро здраве, била леко недохранена, объркана и неадекватна.

Той вдигна леко вежди при мисълта, че Клеър Рандал някога е била неадекватна, и мина към следващите изрезки. Те не представяха повече информация от тази, че госпожа Рандал била лекувана от хипотермия и шока в местна болница. Имаше снимки на предполагаемо възрадвания съпруг Франк Рандал. Роджър обаче си помисли критично, че той изглежда по-скоро смаян, отколкото радостен, но надали някой можеше да го вини за това.

Прегледа внимателно снимките. Франк Рандал беше строен, красив мъж с аристократична външност. Тъмен, с нехайна грация, която личеше в позата му на прага на болницата, където бе изненадан от фотографа, докато е отивал на посещение на завърналата се съпруга.

Роджър проследи линията на дългата тясна челюст, извивката на главата и установи, че търси нещо от Бриана в баща ѝ. Заинтригуван, той стана и взе една от книгите на Франк Рандал от лавицата. Обърна на задната корица и там видя по-добра снимка. На нея Франк Рандал беше цветен и в анфас. Не, косата определено беше тъмнокафява, а не червена. Онази пламтяща грива вероятно идваше от някоя баба или дядо, както и тъмносините, дръпнати като на котка очи. Колкото и да се опитваше, не откри нищо от огнената богиня в лицето на изтъкнатия историк.

Затвори книгата с въздишка и събра изрезките. Наистина трябваше да спре с това размотаване и да се заеме с работа, или щеше да прекара тук цяла година.

Тъкмо щеше да сложи изрезките на една купчина, когато една от тях, озаглавена „Отвлечена от феи?”, му хвана окото. Или по-скоро не изрезката, а датата, която се четеше точно под заглавието. Шести май, 1948 г.

Остави внимателно статията, сякаш беше бомба, която може да гръмне в ръцете му. Затвори очи и се опита да си спомни разговора с дамите Рандал.

„В Масачузетс можеш да пиеш алкохол, ако си на двайсет и една — бе казала Клеър. — На Бриана ѝ остават още осем месеца.” Значи беше на двайсет. Бриана Рандал беше на двайсет години.

Не можеше да брои достатъчно бързо на обратно, затова стана и прелисти вечния календар на викария, който висеше на претъпканата коркова стена. Откри датата и застина със забит в нея пръст. Лицето му пребледня.

Клеър Рандал се беше завърнала след мистериозното си изчезване раздърпана, парцалива, недохранена, неадекватна — и бременна.

След доста време Роджър най-сетне заспа, но вследствие на безсънието се събуди късно, с подути очи и начеващо главоболие, за чието облекчение не допринесоха нито студеният душ, нито дърдоренето на Фиона на закуска.

Беше толкова потиснат, че изостави работата си и излезе на разходка. Докато крачеше под лекия дъжд, откри, че свежият въздух му помага, но за нещастие прочисти ума му дотолкова, че отново започна да мисли за последствията от снощното си откритие.

Бриана не знаеше. Това личеше съвсем ясно от начина, по който говореше за покойния си баща — или за мъжа, когото смяташе за свой баща, Франк Рандал. И вероятно Клеър не искаше тя да знае, иначе щеше да ѝ е казала. Освен ако това пътуване в Шотландия не беше прелюдия към подобно признание? Истинският баща трябваше да е някой шотландец; все пак Клеър беше изчезнала — и по-късно появила се — в Шотландия. Дали той беше още тук?

Това бе смайваща мисъл. Нима Клеър беше довела дъщеря си в Шотландия, за да я запознае с истинския ѝ баща? Роджър поклати глава със съмнение. Това би било много рисковано. Със сигурност щеше да е объркващо за Бриана и много болезнено за самата Клеър. Щеше да е шок и за бащата. А момичето явно беше привързано към Франк Рандал. Как ли щеше да се почувства, когато осъзнае, че човекът, когото е обичала, нейният идол през целия ѝ живот, всъщност няма кръвна връзка с нея?

Роджър беше притеснен за всички замесени, включително и за себе си. Той не искаше да има никакво участие в това и съжаляваше, че не е останал в неведение. Харесваше Клеър Рандал, много я харесваше, и мисълта, че е извършила прелюбодеяние, му беше неприятна. В същото време се скастри сам заради старомодната си сантименталност. Кой знае какъв е бил животът ѝ с Франк Рандал? Вероятно е имала причина да избяга с друг мъж. Но тогава защо се е върнала?

Изпотен и унил, Роджър тръгна към дома си. Свали сакото си в коридора и тръгна да се изкъпе. Понякога това го успокояваше, а в момента много се нуждаеше от някаква утеха.

Прокара ръка по закачалките в дрешника си, търсеше пухкавото рамо на износения бял хавлиен халат. После спря за миг, посегна към дъното на дрешника и отметна закачалките, докато не го достигна.

Огледа с обич стария протъркан халат. Жълтата коприна на основата беше избеляла до охра, но пъстрите пауни още бяха ярки, разперили опашки по господарски величествено и се взираха в теб с черни като мъниста очи. Той вдигна меката тъкан към носа си и вдиша дълбоко, затворил очи. Слабият дъх на „Боркум Риф” и малко уиски върна Преподобния Уейкфийлд така, както дори отрупаната коркова дъска не бе успяла да стори.

Много пъти беше усещал този успокоителен аромат с преобладаваща нотка на „Олд Спайс”, когато притискаше лице към гладката коприна, а пухкавите ръце на Преподобния го обгръщаха покровителствено и обещаваха убежище. Беше дал останалите дрехи на стареца на „Оксфам”, но някак не можа да се раздели с тази.

Импулсивно наметна халата на голите си рамене, леко изненадан от топлината му — като ласка на пръсти по кожата му. Вдигна от удоволствие рамене под коприната, после я уви плътно около тялото си и върза небрежно колана.

Нащрек за възможни атаки от страна на Фиона, той тръгна по горния коридор към банята. Бойлерът стоеше в дъното на банята като пазител на свещен извор, огромен и вечен. Друг от юношеските му спомени беше ежеседмичният ужас при опитите да запалят бойлера с кремъчна запалка. Газта свистеше покрай главата му със страховит съсък, а ръцете му, изпотени от страха от неминуемата смърт, се плъзгаха безполезно по металната запалка.

Отдавна превърнат в автоматичен, чрез операция на мистериозните му вътрешности, бойлерът сега си гъргореше тихичко, а газовата горелка в основата му къркореше и свистеше с невидим пламък под металния щит. Роджър завъртя напуканото кранче на „топло” до края, а после „студеното” на половин оборот и застана пред огледалото, докато ваната се напълни.

Реши, че не изглежда много зле, след като си глътна корема и се изправи хубаво пред голямото огледало на вратата. Здрав. Слаб. С дълги крака, но не като мотовилки. Вероятно беше малко кльощав в раменете? Смръщи се критично, кривейки стройното си тяло напред-назад.

Прокара ръка през гъстата си черна коса, докато тя не щръкна като четка за бръснене, за да си се представи брадат и дългокос като някой от студентите си. Дали щеше да изглежда добре или просто чорлав? Или пък да си сложи обеца? Тогава вероятно щеше да прилича на пират, като Едуард Тийч или Хенри Морган. Събра вежди и оголи зъби.

— Гррррр — изръмжа на отражението си.

— Господин Уейкфийлд? — рече отражението.

Роджър отскочи стреснат назад и набоде болезнено палеца на крака си на лъвската лапа на древната вана.

— Ох!

— Добре ли сте, господин Уейкфийлд? — попита огледалото. Порцелановата дръжка на вратата изтрака.

— Разбира се, че съм добре! — сопна се пробно той, втренчен във вратата. — Махай се, Фиона, къпя се!

От другата страна се чу кикотене.

— О, два пъти за един ден. Май станахме денди, нали? Искате ли тоалетен сапун? Има в шкафчето, ако решите.

— Не, не искам — изрева той. Нивото на водата беше стигнало до средата на ваната и той затвори кранчетата.

Внезапната тишина беше успокояваща, Роджър вдиша дълбокo парата. Смръщен леко от топлината, той пристъпи във водата и се отпусна внимателно. Усещаше как по лицето му избива пот, а топлината облива тялото му.

— Господин Уейкфийлд? — завърна се гласът, чуруликаше от другата страна на вратата като нагла червеношийка.

— Махай се, Фиона — рече той през зъби, докато се отпускаше във ваната. Димящата вода се надигна около него и го приласка като ръце на любовница. — Имам всичко необходимо.

— Не, нямате — отвърна гласът.

— Напротив, имам. — Очите му плъзнаха по впечатляващата редица от шишенца, бурканчета и тем подобни на лавицата над ваната. — Шампоан, три вида. Балсам за коса. Крем за бръснене. Бръснарско ножче. Сапун за тяло. Сапун за лице. Афтършейв. Одеколон. Сух дезодорант. Нищо не ми липсва, Фиона?

— Ами кърпи? — попита сладко гласът.

Той огледа диво напълно лишената от кърпи баня. Затвори очи, стисна зъби и преброи бавно до десет. Оказа се недостатъчно, затова продължи до двайсет. После, когато се почувства в състояние да отговори, без да му избие пяна на устата, рече спокойно:

— Добре, Фиона. Остави ги пред вратата, моля. И после, моля те… моля те, Фиона… върви си.

Някакво шумолене отвън беше последвано от неохотно отдалечаващи се стъпки и Роджър с въздишка се отдаде на насладата от усамотението си. Мир. Покой. Без Фиона.

Вече способен да мисли по-обективно за своето притеснително откритие, той усети, че е повече от любопитен по отношение на мистериозния истински баща на Бриана. Ако се съдеше по дъщерята, той трябваше да е изключително привлекателен физически; дали това беше достатъчно, за да прелъсти жена като Клеър Рандал?

Вече се беше чудил дали бащата на Бриана е шотландец. Дали живее — или е живял — в Инвърнес? Предположи, че именно подобна близост може да е причината за нервността на Клеър и за впечатлението, което създаваше — за премълчани тайни. Но дали имаше връзка със странната ѝ молба? Тя не искаше той да води Бриана до Крейг на Дун, нито да ѝ споменава за капитана на хората от Брох Туарах. Защо?

Внезапно го споходи мисъл, която го накара да се изправи рязко във ваната и водата плисна по стените от ковано желязо. Ами ако не я притесняваше войникът якобит от осемнайсети век, а само името му? Ами ако мъжът, от когото беше заченала дъщеря си през 1947 г., също се казваше Джеймс Фрейзър? Това име беше доста разпространено в Шотландия.

Да, рече си, това би обяснило всичко. А колкото до желанието на Клеър да покаже на дъщеря си лично каменния кръг, вероятно то също беше свързано с мистерията около бащата; може би там го беше срещнала или там бе зачената Бриана. Роджър знаеше, че каменният кръг често се използва като място за срещи; като ученик и той беше водил момичета там, защото разчиташе, че езическата мистерия на камъните ще ги освободи от задръжките. И винаги се получаваше.

Внезапно го споходи видение — фините бели крайници на Клеър Рандал преплетени в забрава около голото, напрегнато тяло на червенокос мъж; двете тела са влажни от дъжда и покрити със смачкана трева, гърчат се в екстаз сред камъните. Видението беше така шокиращо с детайлността си, че той се разтрепери и по гърдите му започна да се стича пот, която потъваше в димящата вода.

Господи! Как щеше да погледне Клеър Рандал в очите следващия път? Какво щеше да каже на Бриана? „Да сте чели хубави книги напоследък?” „Да сте гледали хубави филми?” „Знаете ли, че сте незаконородена?”

Разтърси глава в опит да я прочисти. Всъщност нямаше представа какво ще прави. Ситуацията беше пълна каша. Не искаше да взима участие в нея и все пак го направи. Харесваше Клеър Рандал; харесваше и Бриана Рандал — честно казано, дори нещо повече. Искаше да я защити и да ѝ спести всяка болка. И все пак като че ли нямаше как да го стори. Можеше само да си държи устата затворена, докато Клеър Рандал направи каквото е решила. А след това щеше да е там, за да събере парчетата.

3

МАЙКИ И ДЪЩЕРИ

Чудех се колко малки чайни има в Инвърнес. Главната улица беше опасана от кафенета и магазини за туристите, докъдето поглед стигаше. Някога кралица Виктория беше направила Северна Шотландия безопасна за туристите, като ѝ бе дала кралското си одобрение, и туристите се стичаха на север във все по-нарастващи количества. Шотландците, несвикнали да получават от Юга друго освен въоръжени нападения и политическа намеса, бяха отвърнали великолепно на предизвикателството.

Не можеше да изминеш и няколко крачки по главната улица на всяко северношотландско градче, без да видиш магазин, който продава маслени бисквити, единбургски бонбони, носни кърпички с избродиран магарешки бодил, малки гайди, кланови брошки от алуминий, ножове за писма във формата на клеймор, портмоненца за монети във формата на гайди (някои дори с анатомично вярно изображение на „шотландец” отдолу), и зашеметяващ асортимент от фалшиви кланови вълнени платове, от които бяха направени всевъзможни артикули — шапки, шалчета, салфетки, чак до един ужасно жълт десен „Бюканън”, от който бяха измайсторени найлонови слипове.

Докато гледах асортимента от кърпи, щамповани с безумно неточно изображение на чудовището от Jlox Нес и надпис „За доброто старо време”, си помислих, че Виктория има много за какво да отговаря.

Бриана бродеше бавно по тясната пътечка в магазина, наклонила глава назад и загледана с изумление в изобилието артикули, които висяха от гредите на тавана.

— Според теб истински ли са? — попита тя, сочейки едни еленови рога, които стърчаха любопитно сред гората от пищялки на гайди.

— Рогата ли? О, да. Не мога да си представя, че пластмасовата индустрия би постигнала такова съвършенство — отвърнах аз. — Освен това виж им цената. Всичко над сто паунда вероятно е истинско.

Бриана отвори широко очи и сведе глава.

— Господи! Мисля да взема на Джейн кариран плат за пола.

— Качественият вълнен плат няма да е по-евтин — отвърнах сухо, — но ще го качим по-лесно на самолета. Тогава да отидем в магазина за шотландски платове; там са най-качествените.

Беше започнало да вали — разбира се — и ние пъхнахме хартиените пакети под дъждобраните, които предвидливо бях настояла да облечем. Бриана внезапно изсумтя от изумление.

— Нищо чудно, че шотландец е изобретил дъждобраните — добави тя, като гледаше водата, която се стичаше от тентата над нас. — Тук постоянно ли вали?

— Почти — отвърнах аз, взирах се през пороя към движението по улицата. — Макар че според мен изобретателят им господин Макинтош е бил доста изнежен; повечето шотландци, които познавах, бяха безразлични към дъжда. — Прехапах внезапно устна, но Бриана не забеляза това неволно изпускане; тя гледаше дълбоката до глезените вода, която течеше в канавката.

— Знаеш ли, мамо, по-добре да идем до пешеходната пътека. Няма да прегазим оттук.

Кимнах в съгласие и я последвах нагоре по улицата. Сърцето ми бумтеше от адреналина под несигурното прикритие на дъждобрана. Кога ще го преодолееш най-сетне? — питаше умът ми. — Не можеш вечно да си мериш думите и да преглъщаш половината от тях? Защо просто не ù кажеш?

Още не, казах си. Не съм страхливка — или пък съм, няма значение. Но не е дошло времето. Исках тя да види първо Шотландия. Не тази Шотландия — с магазини, които предлагат карирани детски ботушки, — а истинската. И Калоден. Най-вече исках да мога да ѝ разкажа края на историята. А за това ми беше нужен Роджър Уейкфийлд.

Точно когато си помислих за него, зърнах яркооранжевия покрив на един очукан морис на паркинга вляво — сияеше като светофар сред влажната мъгла.

Бриана също го беше видяла — надали в Инвърнес имаше много коли с този конкретен цвят и в това жалко състояние — и го посочи:

— Виж, мамо, това не е ли колата на Роджър Уейкфийлд?

— Да, май е тя. — Вдясно имаше кафене, от което се носеше аромат на прясно изпечени кифлички, на препечен хляб и кафе, която се смесваше с миризмата на дъжда. Хванах Бриана за ръката и я издърпах в кафенето.

— Мисля, че огладнях — обясних аз. — Да пийнем малко какао с бисквити.

Все още достатъчно дете, за да бъде изкушена с шоколад, и достатъчно млада, за да е готова да яде по всяко време, тя не възрази, а веднага седна и взе зеления, окапан с чай лист, който изпълняваше ролята на меню.

Всъщност не исках какао, но имах нужда от малко време да помисля. На бетонната стена на паркинга имаше голяма табела с надпис „Само за гарата”, следван от разнообразни заплахи с по-ситен шрифт, които обясняваха какво ще се случи с превозните средства на хората, които са паркирали, без да възнамеряват да пътуват с влак. Роджър или знаеше нещо повече за порядките в Инвърнес от мен, или наистина беше хванал влака. Можеше да се е отправил накъде ли не, но все пак Единбург и Лондон бяха най-вероятните дестинации. Очевидно скъпото момче приемаше проучването сериозно.

Ние също бяхме дошли с влак от Единбург. Опитах да си спомня разписанието му, но не успях.

— Дали Роджър ще се върне с вечерния влак? — попита Бри в такъв неочакван синхрон с мислите ми, че едва не се задавих с какаото. Фактът, че мисли кога ще се появи Роджър, ме накара да се запитам доколко всъщност е впечатлена от младия господин Уейкфийлд.

Явно доста.

— Ами, мислех си — рече тя небрежно, — че може би трябва да му купим нещо, така и така сме на пазар. Като благодарност за работата, която върши за теб?

— Хубава идея — отвърнах развеселена. — Според теб какво ще му хареса?

Тя се смръщи на какаото си, сякаш търсеше вдъхновение.

— Не знам. Нещо хубаво; по този проект май има много работа. — Внезапно ме погледна с вдигнати вежди. — Защо помоли него? Има фирми, които могат да издирят хора от осемнайсети век. Генеалогии и тем подобни. Татко винаги използваше „Скот-Сърч”, ако му трябваше генеалогия и нямаше време да я направи сам.

— Да, знам — отвърнах и поех дълбоко дъх. Бяхме на несигурна почва. — Този проект беше нещо специално за… за баща ти. Той би искал Роджър Уейкфийлд да го направи.

— О… — Тя замълча, гледаше как дъждът покрива с бисери витрината на кафенето.

— Татко липсва ли ти? — попита внезапно, заровила нос в чашата си и премрежила очи, за да не ме поглежда.

— Да. — Прокарах пръст по ръба на моята чаша и обърсах капчица какао. — Невинаги се разбирахме, знаеш го, но… да. Уважавахме се; това е достатъчно. И много се харесвахме, въпреки всичко. Да, той ми липсва.

Тя кимна мълчаливо, хвана ръката ми и я стисна леко. Свих пръсти около нейните — дълги и топли, и поседяхме така свързани, отпиващи какао в тишината.

— Знаеш ли — казах накрая и отблъснах стола си със скърцане на метал по линолеума. — Забравих нещо. Трябваше да изпратя писмо до болницата. Мислех да го направя по пътя към града, но забравих. Ако побързам, може да хвана последната поща. Защо не отидеш до магазина за платове — той е наблизо, малко по-надолу от другата страна на улицата, — а аз ще те настигна, след като отскоча до пощата?

Бри изглеждаше изненадана, но кимна с готовност.

— Добре. Но пощата не е ли далече? Ще подгизнеш.

— Няма проблем. Ще взема такси. — Оставих една банкнота на масата за сметката и отново облякох дъждобрана.

В повечето големи градове при дъжд обичайната реакция на таксиметровите шофьори е да изчезнат безследно, все едно са водоразтворими. В Инвърнес обаче подобно поведение би довело до бързото им окончателно изчезване. Извървях по-малко от пресечка, преди да открия две тантурести черни таксита пред един хотел, и се плъзнах в топлия, ухаещ на тютюн и уютно познат интериор. Освен че са по-удобни и има повече място за краката, британските таксита миришат различно от американските; едно от малките неща, които не осъзнавах, че са ми липсвали през последните двайсет години.

— Номер шейсет и четири? Туй е старо имение, нъл тъй? — Въпреки парното в колата, шофьорът се беше увил до ушите с шал, беше облечен с дебело сако, а кепе пазеше темето му от набезите на случайни течения. Съвременните шотландци бяха станали доста изнежени; нищо общо с коравите планинци, които спяха в сеното само по риза и поличка. От друга страна, и аз не горях от желание да спя в сено с мокра поличка. Кимнах на шофьора и потеглихме с плисък.

Чувствах се малко подмолна, като се промъквах така, за да разпитам икономката на Роджър в негово отсъствие и заблудих Бри. Но трудно щях да обясня и на двамата какво всъщност правя. Още не бях решила напълно как или кога ще им кажа каквото трябваше да им кажа, но знаех, че моментът не е настъпил.

Пръстите ми посегнаха към вътрешния джоб на дъждобрана и напипаха шумолящия плик от „Скот-Сърч”. Не обръщах голямо внимание на работата на Франк, но знаех за тази фирма, в която работеха неколцина професионални изследователи, специализирани в шотландска генеалогия. Не бешe място, където ще ти нарисуват фамилно дърво, доказващо роднинската ти връзка с Робърт I Брус, и да приключат с въпроса.

Те бяха направили изчерпателно и дискретно проучване на Роджър Уейкфийлд. Знаех кои са родителите и предците му седем-осем поколения назад. Това, което не знаех, е от какво тесто е замесен. Но времето щеше да покаже.

Платих на шофьора и зацапах по наводнената пътека към стълбите на старата къща на свещеника. На верандата беше сухо и имах възможността да изтръскам дъждобрана си, преди вратата да се отвори в отговор на позвъняването ми.

Фиона ми се усмихна приветливо; тя имаше кръгло, ведро личице, чието естествено изражение беше усмивката. Беше облечена с джинси и престилка с къдрички, от която лъхаше на лимонов полир и прясно изпечен сладкиш.

— О, госпожо Рандал! — възкликна тя. — Мога ли да ви услужа с нещо?

— Мисля, че ще можеш, Фиона — отвърнах аз. — Искам да поговорим за баба ти.

*  *  *

— Сигурна ли си, че си добре, мамо? Мога да се обадя на Роджър и да го помоля да идем утре, ако искаш да остана с теб. — Бриана стоеше на прага на спалнята в пансиона със смръщено от тревога чело. Беше се облякла за дълъг преход, с ботуши, джинси и пуловер, но бе добавила яркия оранжево-син копринен шал, който Франк ѝ купи от Париж точно преди да почине, преди две години.

— С цвета на очите ти, малка красавице — беше казал той, докато намяташе шала на раменете ѝ. — Оранжево. — Това беше тяхна шега, за „малката красавица”, тъй като Бри надмина скромните един и седемдесет и пет на Франк още на петнайсет години. Той обаче я наричаше така от бебе и нежността на старото обръщение се застоя над тях, когато Франк посегна нагоре да докосне върха на носа ѝ.

Шалът — синята част — наистина беше с цвета на очите ѝ; цвят на шотландско езеро, летни небеса и мъгливосиньото на далечни планини. Знаех, че тя го обича, и затова преразгледах оценката си на интереса ѝ към Роджър Уейкфийлд, която се качи с няколко пункта.

— Не, ще се оправя — уверих я. Посочих към нощното шкафче, на което стоеше малък чайник, покрит с плетена покривчица, и посребрена кошничка за препечени филийки, която ги поддържаше хрупкави и студени. — Госпожа Томас ми донесе чай и препечени филийки; вероятно ще мога да хапна малко по-късно. — Надявах се да не чува къркоренето на празния ми стомах под завивките, който изразяваше възмущението си при тази перспектива.

— Е, добре. — Обърна се неохотно към вратата. — Но ще се върнем веднага след Калоден.

— Не бързайте заради мен — извиках след нея.

Изчаках да чуя, че вратата долу се затръшва, едва тогава отворих чекмеджето на нощното шкафче и извадих голямо десертче „Хърши” с бадеми, което бях скрила там вечерта.

Сърдечните ми взаимоотношения със стомаха ми бяха възстановени, а аз лежах на възглавницата и лениво наблюдавах сивата мъгла, която се сгъстяваше отвън. Връхчето на напъпил клон на лайм се мяркаше от време на време зад прозореца; вятърът се засилваше. В спалнята беше достатъчно топло, шахтата на централното отопление ревеше близо до другия край на леглото, но аз все пак потреперих. На полето на Калоден щеше да е студено.

Но вероятно не толкова студено, колкото през април хиляда седемстотин четиридесет и шеста, когато Хубавият принц Чарли поведе хората си натам, за да се изправят пред вледеняващата суграшица и оръдията на англичаните. Докладите от онези дни твърдяха, че е било ужасно студено и ранените планинци лежали сред мъртвите, подгизнали от кръвта и дъжда, докато чакали милостта на англичаните. Херцог Къмбърланд, който предвождал английската армия, не давал пет пари за ранените.

Мъртвите били натоварени като трупи и изгорени, за да се предотврати епидемия, и историята твърдеше, че мнозина от ранените споделили тази съдба, без да получат дори милостта на един последен куршум. Всички те сега лежаха недостъпни за война и студ под зелената трева на полето Калоден.

Бях го виждала веднъж, преди почти трийсет години, когато Франк ме доведе тук на меден месец. Сега и той беше мъртъв, а аз бях довела дъщеря си в Шотландия. Исках Бриана да види Калоден, но нямаше сила на земята, която да ме накара да стъпя отново на онова ужасно поле.

Реших да остана в леглото и да поддържам версията за внезапно неразположение, което ми е попречило да придружа Бриана и Роджър на тази експедиция. Госпожа Томас можеше да се раздрънка, ако станех да обядвам. Надникнах в чекмеджето; още три десертчета и един криминален роман. С малко късмет щях да изкарам с тях целия ден.

Романът се оказа добър, но поривите на засилващия се вятър навън бяха хипнотизиращи, а прегръдката на топлото легло — примамлива. Потънах в спокоен съм, за да сънувам планинци с килтове и мелодичната им реч, която се носи около огъня като жуженето на пчели по полето.

4

КАЛОДЕН

— Каква злобна шишкава физиономия! — Бриана спря да разгледа облечения в червено манекен, който стоеше страховито от едната стена на фоайето в Центъра за посетители на Калоден. Беше висок малко над метър и петдесет, а напудрената перука бе килната войнствено над ниското чело и провисналите розови бузи.

— Е, той е бил шишкав дребосък — съгласи се Роджър, развеселен. — Но добър генерал, поне в сравнение с елегантния си братовчед ей там. — Махна към по-високата фигура на Чарлс Едуард Стюарт от другата страна на фоайето, който се взираше благородно в далечината изпод синята кадифена шапка с бяла кокарда и надменно игнорираше херцог Къмбърланд.

— Наричали са го Били Касапина. — Роджър посочи херцога, който изглеждаше почти невзрачно с белите бричове до коляно и обточения със сърма жакет. — И то с основание. Освен стореното тук — махна към светлозеленото, прихлупено от ниското небе поле навън — хората на Къмбърланд са отговорни за най-ужасния английски терор, виждан някога в Северна Шотландия. Те преследвали из хълмовете оцелелите в битката и опожарявали и плячкосвали всичко по пътя си. Жените и децата обричали на гладна смърт, а мъжете убивали на място — без да питат дали са се били за Чарли. Един от съвременниците на херцога казва за него: „Той създаде пустиня и я нарече мир” — и се опасявам, че херцог Къмбърланд все още е непопулярен по тези места.

Беше истина; кураторът на музея, приятел на Роджър, му бешe казал, че докато към фигурата на принц Чарли се отнасяли с почтително уважение, копчетата на херцога постоянно изчезвали, а самата фигура ставала обект на не една груба шега.

— Една сутрин дошъл рано, включил осветлението и открил автентично шотландско лайно върху корема на Негова Светлост — каза Роджър, като кимна към тантурестата дребна фигура. — Направо си изкарал ангелите.

— Предполагам — прошепна Бриана, която гледаше херцога с вдигнати вежди. — Хората все още ли приемат толкова сериозно това?

— О, да. Шотландците трудно забравят и не са особено склонни да прощават.

— Така ли? — Тя го погледна с любопитство. — Ти шотландец ли си, Роджър? Уейкфийлд не ми звучи шотландско, но така говориш за херцог Къмбърланд… — На устните ѝ се появи лека усмивка и той не разбра дали го дразни, но отговори съвсем сериозно:

— Така е. — Усмихна се. — Шотландец съм. Уейкфийлд не е истинското ми име; Преподобният ми даде името си, когато ме осинови. Той беше чичо на майка ми. Родителите ми загинаха във войната и той ме взе при него. Истинското ми име е Макензи. А що се отнася до херцога на Къмбърланд — кимна към стъклото на витрината, през което ясно се виждаха паметниците по полето Калоден. — Там има една кланова надгробна плоча, на която е изписано името Макензи и под нея лежат много мои предци.

Докосна един златен еполет и го разлюля.

— Не го приемам чак толкова лично, но все пак не съм го забравил. — Подаде ѝ ръка. — Да излезем ли навън?

Навън беше студено, вятърът развяваше двата флага, издигнати на пилони в края на полето. Единият жълт, другият червен — те бележеха местата, където двамата командири бяха стояли зад войниците си в очакване изхода от битката.

— Доста на завет са били — отбеляза сухо Бриана. — Не е имало опасност да ги улучи заблуден куршум.

Роджър забеляза, че тя трепери, и придърпа ръката ѝ под своята, за да я привлече по-близо до себе си. Имаше чувството, че ще се пръсне от внезапния прилив на щастие, но се опита да го прикрие с един исторически монолог:

— Е, така са водили генералите тогава — отзад. Особено Чарли; той избягал толкова бързо след битката, че дори забравил да вземе сребърния си комплект за пикник.

— Комплект за пикник? Устроил си е пикник по време на битката? — О, да. — Роджър установи, че му харесва да е шотландец пред Бриана. Обикновено полагаше големи усилия да прикрие акцента си под универсалната оксфордска реч в университета, но сега си позволи да му отпусне края заради усмивката ѝ.

— А знаеш ли защо са го наричали „принц Чарли”? — попита Роджър. — Англичаните винаги са смятали, че това е прозвище, което показва колко много са го обичали хората му.

— А не е ли?

Роджър поклати глава.

— Всъщност не. Хората му го наричали принц Чарлах — изрече го по букви, — което е келтският вариант на Чарлс. Чарлах мак Сиймъс „Чарлс, син на Джеймс”. Много официално и почтително. Само че Чарлах на келтски много прилича на „Чарли” на английски.

Бриана се усмихна.

— Значи никога не е бил Хубавият принц Чарли?

— Не и тогава — сви рамене Роджър. — Сега е, разбира се. Една от малките исторически грешки, приети за даденост. Има много такива.

— А ти си историк! — подразни го Бриана.

Роджър се ухили лукаво.

— Точно затова знам.

Вървяха бавно по чакълестите пътечки през бойното поле, Роджър ѝ сочеше позициите на полковете, които бяха участвали в битката, и ѝ обясняваше хронологията ѝ, като добавяше по някой анекдот за командирите.

Вятърът отслабна и над полето започна да се спуска тишина. Постепенно и разговорът им замря, продумваха само от време на време, тихо, почти шепнешком. Небето беше сиво и покрито с облаци от хоризонт до хоризонт, всичко под него изглеждаше приглушено, единствено растенията шепнеха с гласовете на мъжете, които ги бяха подхранили.

— Наричат това място Кладенец на смъртта — Роджър спря до малък извор. Беше малък, трийсетина сантиметра широк, с тъмна вода, която се събираше под каменен ръб. — Един oт вождовете на планинците е умрял тук; хората му измили кръвта от лицето му с вода от извора. А ето там са гробовете на клановете.

Клановите надгробни плочи представляваха големи канари от сив гранит, заоблени от времето и обрасли с лишеи. Те се издигаха по равни тревисти участъци по края на полето. На всеки имаше гравирано име, но толкова избледняло от времето, че понякога не се разчиташе, Макгиливри. Макдоналд. Фрейзър. Грант. Чисхолм. Макензи.

— Виж — рече почти шепнешком Бриана. Сочеше камък, пред който имаше купчинка зеленикавосиви вейки на ранни пролетни цветя.

— Изтравниче — каза Роджър. — По-често се среща през лятото, когато цъфти — тогава ще видиш купчини от него пред всеки кланов камък. Лилави, с по някоя клонка бяло изтравниче — бялото е за късмет и символизира кралската власт; било е емблемата на Чарли, както и бялата роза.

— Кой ги е оставил? — Бриана клекна до пътечката и докосна леко вейките.

— Посетители. — Роджър клекна до нея и проследи с пръсти избелелите букви по камъка — Фрейзър. — Наследници на убитите тук. Или просто хора, които ги помнят.

Тя го погледна косо, косата се развяваше по лицето ѝ.

— А ти правил ли си го?

Той сведе очи и се усмихна на ръцете си, които висяха между коленете му.

— Да. Може би е твърде сантиментално, но съм го правил.

Бриана се обърна към туфичка полски цветя от другата страна на пътеката.

— Покажи ми кое е изтравниче.

По пътя към дома меланхолията на Калоден ги напусна, но усещането за споделено вълнение остана и те говореха и се смееха като стари приятели.

— Жалко, че мама не можа да дойде с нас — отбеляза Бриана, когато свърнаха към пътя, където се намираше пансионът.

Колкото и да харесваше Клеър Рандал, Роджър изобщо не съжаляваше, че не е дошла. Трима винаги са много. Но изсумтя в съгласие и след малко попита:

— Как е майка ти? Надявам се, че не е сериозно болна.

— О, не, просто стомашно неразположение — поне тя така казва. — Бриана се смръщи за миг, после се обърна към него и положи леко ръка на крака му. Той усети как мускулите от коляното до слабините му потрепват и с големи усилия се концентрира върху думите ѝ. Тя още говореше за майка си. — … мислиш ли, че е добре? — довърши Бриана. Поклати глава и мед блесна сред вълните на косата ѝ дори в сумрачната кола. — Не знам, изглежда ми ужасно напрегната. Не точно болна, по-скоро сякаш се тревожи за нещо.

Роджър внезапно усети тежест в стомаха.

— Може би просто защото се е откъснала от работата си. Сигурен съм, че всичко ще е наред. — Бриана се усмихна с благодарност, когато спряха пред малката каменна къща на госпожа Томас.

— Беше чудесно, Роджър. — Докосна го леко по рамото. — Но не беше от полза за проекта на мама. Мога ли да ти помогна с по-трудоемката работа?

Това значително подобри настроението му и той се усмихна.

— Мисля, че може да се уреди. Искаш ли да дойдеш утре, за да прегледаме гаража заедно? Щом искаш мръсна работа, няма да намериш нищо по-добро.

— Чудесно. — Тя се усмихна и се облегна на колата, за да го погледне. — Може би мама също ще иска да помогне.

Той усети как лицето му се сковава, но продължи да се усмихва любезно.

— Разбира се. Чудесно. Дано.

*  *  *

Все пак Бриана дойде сама в имението на следващия ден.

— Мама е в обществената библиотека — обясни тя. — Преглежда стари телефонни указатели. Опитва се да открие един свой познат.

Сърцето на Роджър пропусна удар. Той беше прегледал телефонния указател на Преподобния предишната вечер. Имаше трима местни с името „Джеймс Фрейзър” и още двама с други първи имена, но с инициал Дж, преди фамилията.

— Е, надявам се да го открие — рече той, опитваше се да звучи небрежно. — Ти сигурна ли си, че искаш да помогнеш? Това е скучна и мръсна работа. — Погледна я със съмнение, но тя кимна и изобщо не изглеждаше обезсърчена.

— Знам. Понякога помагах на татко, ровех из стари регистри и откривах бележки под линия. Пък и нали е за проекта на мама; поне с това мога да ти помогна.

— Добре. — Роджър погледна бялата си риза. — Нека се преоблека и ще идем да проверим.

Вратата на гаража изскърца, изстена, после се предаде пред неизбежното и внезапно се втурна нагоре сред вой на пружини и облаци прах.

Бриана се разкашля и размаха ръце пред лицето си.

— Уф! Откога никой не е влизал тук?

— От векове, предполагам — отвърна разсеяно Роджър. Освети с фенерчето вътрешността на гаража, като за кратко озари купчините картонени кашони и дървени касетки, стари пътнически сандъци, облепени с олющени етикети, и безформени, покрити с брезент форми. Тук-там в сумрака стърчаха крачета на преобърнати мебели като скелетите на малки динозаври, подаващи се от скални формации.

Сред вехториите имаше нещо като пролука; Роджър тръгна натам и изчезна в истински тунел от прах и сенки, единствено бледата точица, която проблясваше по тавана, показваше напредъка му. Накрая нададе победен вик, хвана люлеещия се от тавана шнур на лампата и гаражът внезапно се озари от блясъка на огромна крушка.

— Насам — каза Роджър, като внезапно се появи отново и хвана Бриана за ръка. — Отзад има малко свободно пространство.

До стената имаше стара маса. Вероятно преди бе стояла в трапезарията на преподобния Уейкфийлд, но очевидно беше претърпяла няколко последователни превъплъщения като кухненска маса, тезгях за инструменти, дърводелско магаре и маса за рисуване, преди да се установи в това прашно светилище. Над нея имаше покрит с паяжини прозорец и мътната светлина, която проникваше през него, осветяваше одрасканата и оплескана с боя повърхност.

— Можем да работим тук — каза Роджър, издърпа един стол от бъркотията и го поизбърса с голяма носна кърпа. — Седни, а аз ще опитам да отворя прозореца, иначе ще се задушим.

Бриана кимна, но вместо да седне, започна да рови из най-близките купчини с боклуци, докато Роджър дърпаше кривата рамка на прозореца. Чуваше я зад гърба си как чете етикетите на кашоните.

— Тук са от 1930-33, а тук от 42–46. Какво е това?

— Дневници — каза Роджър, който сумтеше, опрял лакти на мръсния перваз. — Баща ми — Преподобният — винаги си водеше дневник. Пишеше в него всяка нощ след вечеря.

— Явно е имал доста за писане. — Бриана свали няколко кашона, за да прегледа следващия слой. — Тук има кутии с имена — „Кърс”, „Ливингстън”, „Балнаин”. Енориаши?

— Не, селища. — Роджър преустанови задъхан усилията си, и избъpca чело и остави мръсна следа по ръкава си. За щастие и двамата бяха със стари дрехи, подходящи за ровене из боклуци. — Това сигурно са бележки за историята на планински селища. Някои от тези кутии се превърнаха в книги; намират се в туристическите магазини из цяла Северна Шотландия.

Обърна се към таблото за инструменти, на което висяха най-различни разнебитени такива, и избра голяма отвертка за подкрепление при атаката му над прозореца.

— Търси кутии с надпис „Енорийски регистри” — посъветва я той. — Или с имена на села от околностите на Брох Туарах.

— Не знам никакви села в тези околности — изтъкна Бриана.

— О, вярно, забравих. — Роджър пъхна върха на отвертката между ръбовете на рамката и мрачно зачопли слоевете стара боя. — Търси имената Брох Морда… и… Марианан… и… о, Сейнт Килда. Има и други, но за тези знам, че са имали църкви, които са вече затворени или съборени.

— Добре. — Бриана отметна един висящ брезент, внезапно изпищя и отскочи назад.

— Какво? Какво има? — Роджър се извърна от прозореца с готова за бой отвертка.

— Не знам. Нещо се шмугна встрани, когато докоснах брезента — рече Бриана и той свали облекчен оръжието си.

— О, най-вероятно е мишка. Може би плъх.

— Плъх! Ама има ли плъхове тук? — разтревожи се Бриана.

— Е, надявам се да няма, защото иначе ще са изяли регистрите, които търсим — отвърна Роджър. Подаде ѝ фенерчето. — Ето, осветявай тъмните места, поне няма да те хванат неподготвена.

— Много благодаря. — Бриана взе фенерчето, но гледаше с известна неохота купчините кашони.

— Хайде, давай — каза Роджър. — Или искаш да съчиня на момента някоя миша сатира?

Бриана се усмихна широко.

— Каква е тази миша сатира?

Роджър не отговори веднага, защото пак се захвана с прозореца. Бута го с всички сили, докато накрая той поддаде с раздиращо въздуха скърцане и живителен хладен полъх нахлу през пролуката.

— Господи, така е по-добре. — Роджър започна да си вее театрално с ръце, като се усмихваше на Бриана. — Е, ще се захващаме ли?

Тя му подаде фенерчето и отстъпи.

— Какво ще кажеш ти да намираш кашоните, а аз да ги преглеждам? И какво е миша сатира?

— Страхливка! — Наведе се да рови под брезента. — Мишата сатира е стар шотландски обичай; ако в къщата или обора има плъхове или мишки, можеш да ги прогониш, като съчиниш поема или песен, в която обясняваш на плъховете колко лоша е храната тук и колко хубава се намира на някое друго място. Казваш им къде да идат и как да стигнат дотам, и се предполага, че ако стихотворението е достатъчно добро, те ще го направят.

Той извади кашон с надпис „Якобити, разни” и го отнесе на масата, като пееше:

Ей, плъхове, вий пълчища сте цели,

ако толкоз много сте огладнели,

да знайте, че котки тук са стража.

Друго място аз ще ви кажа.

Остави кашона с трясък, поклони се в отговор на кикота на Бриана, обърна се към купчините и продължи гръмогласно:

Вървете при Кембъл, там има градина,

но няма котка, спокойно, гадини.

Там ще плюскате чак до насита,

тъй че веднага оттук се омитайте.

Бриана изсумтя одобрително.

— Сега ли го измисли?

— Разбира се. — Роджър сложи със замах още един кашон ми масата. — Една добра миша сатира винаги трябва да е оригинална. — Хвърли поглед към стегнатите редици от кашони.

След това представление не би трябвало да е останал и един плъх на мили[1] наоколо.

— Добре. — Бриана извади джобно ножче и разряза тиксото на най-горния кашон. — Трябва да изрецитираш една и в нашия пансион; мама е сигурна, че в банята има мишка. Нещо е изгризало сапуна ѝ.

— Само Господ знае какво е нужно, за да прогониш мишка, която яде сапун; това е отвъд моите жалки способности. — Извади една опърпана кръгла възглавница иззад паянтова купчина със стари енциклопедии и се тръшна до Бриана. — Ето, ти поемаш енорийските регистри, те са по-четливи.

Цяла сутрин работиха в дружеска атмосфера, от време на време попадаха на интересни пасажи, на някоя люспеница и на облаци прах, но не откриха нищо особено ценно за проекта.

— Най-добре скоро да спрем за обяд — каза накрая Роджър. Изобщо не му се връщаше в къщата, където щеше да стане обект на произвола на Фиона, но стомахът на Бриана беше започнал да къркори почти толкова силно, колкото и неговия.

— Добре. Ще поработим още след обяда, ако не си твърде уморен. — Бриана стана и се протегна, а юмруците ѝ почти достигнаха гредите на тавана. Тя избърса ръце в крачолите на джинсите си и се гмурна между купчините кашони.

— Хей! — Спря рязко до вратата. Роджър, който я следваше, закова рязко и носът му почти се удари в темето ѝ.

— Какво има? Пак ли плъх? — С удоволствие забеляза, че слънцето озарява дебелата ѝ плитка с медни и златни проблясъци. Около нея имаше златен ореол от прах, следобедната светлина очертаваше дългоносия ѝ профил и той си помисли, че тя изглежда почти средновековно. Дамата на Архивите.

— Не! Виж това! — Посочи един кашон в средата на купчината. На него с решителния почерк на Преподобния в черно беше изписана само една дума: „Рандал”.

Роджър усети пробождане на въодушевление и тревога. Бриана беше искрено развълнувана.

— Може би вътре е онова, което търсим? — възкликна тя.

— Мама каза, че татко също се е интересувал от този въпрос, може да е питал Преподобния за него.

— Вероятно. — Роджър потисна внезапния ужас, който го връхлетя при вида на името, и клекна, за да извади кашона от леговището му. — Ще го занеса в къщата и ще го прегледаме след обяда.

*  *  *

Кашонът, който отвориха в кабинета на Преподобния, съдържаше странен асортимент. Имаше стари циклостилни копия на страници от няколко енорийски регистъра, два-три военни регистъра, няколко писма и случайни документи, тънка тетрадка със сиви картонени корици, пакет престарели фотографии със завити крайчета и корава папка с името „Рандал”.

Бриана я отвори.

— О, това е фамилното дърво на татко! — възкликна тя.

— Виж. — Подаде папката на Роджър. Вътре имаше два листа дебел пергамент, на които бяха начертани вертикални и хоризонтални линии. Началната година беше 1963-та, а последният запис, в дъното на втората страница, гласеше:

Франк Улвертън Рандал, ж. Клеър Елизабет Бюшамп, 1937 г.

— Написал го е преди да се родиш — промърмори Роджър.

Бриана надничаше над рамото му, докато пръстът му следеше бавно линиите на генеалогичната таблица.

— Вече съм го виждала; татко имаше копие в кабинета си. Често ми го показваше. Само че там ме пишеше накрая. Това сигурно е по-ранно копие.

— Може би Преподобният е правил проучване за баща ти. Подаде ѝ папката и взе един документ от купчината на бюрото.

— О, тук има наследство за теб! — Прокара пръст по релефния герб в горната част на листа. — Повиквателна за армията, подписана от Негово Величество крал Джордж II.

— Джордж Втори? Господи, това е отпреди Американската революция.

— Доста преди нея. Датата е от хиляда седемстотин трийсет и пета. На името на Джонатан Улвъртън Рандал. Познато ли ти е?

— Да. — Бриана кимна и няколко кичура паднаха над лицето ѝ. Тя ги отметна небрежно назад, после взе писмото. — Татко понякога го споменаваше; един от малкото му предци, за които знаеше повече. Бил е капитан в армията, която се е била срещу принц Чарли в Калоден. — Тя погледна Роджър, примигвайки. — Мисля, че дори е убит в битката. Надали е погребан там, нали?

Роджър поклати глава.

— Не мисля. Именно англичаните са почистили полето след битката. Откарали са своите мъртви у дома, за да бъдат погребани там… поне офицерите.

Не можа да продължи с огледа заради внезапната поява на Фиона, която носеше пухената бърсалка като бойно знаме.

— Господин Уейкфийлд — извика тя. — Един човек дойде да вземе пикапа на Преподобния, но не може да го подкара. Пита ще му помогнете ли, а?

Роджър се сепна виновно. Беше носил акумулатора за преглед в сервиз и той още си стоеше на задната седалка на неговия морис. Нищо чудно, че пикапът не палеше.

— Трябва да се оправя с това — каза на Бриана. — Опасявам се, че може да отнеме известно време.

— Няма проблем. — Тя му се усмихна и сините очи се присвиха до триъгълничета. — Аз трябва да тръгвам. Мама сигурно вече се е прибрала; мислехме да се отбием до Клава Каирнс, ако има време. Благодаря за обяда.

— Удоволствието беше мое — на Фиона също. — Роджър изпита леко съжаление, че не може да ѝ предложи да иде с нея, но дългът зовеше. Озърна се към пръснатите по бюрото документи, после ги награби и ги върна в кашона.

— Така. Всичко тук е за твоето семейство. Вземи го. Може би майка ти ще се заинтересува.

— Наистина ли? Благодаря, Роджър. Сигурен ли си?

— Абсолютно. — Той внимателно постави папката с генеалогичната таблица отгоре. — О, чакай. Може би все пак не всичко. — Крайчето на сивата тетрадка стърчеше под повиквателната, той я издърпа и оправи разместените листи в кашона. — Това прилича на дневник на Преподобния. Нямам представа как се е озовал тук, но най-добре да го сложа при останалите. Историческото дружество ги иска всичките.

— Разбира се. — Бриана беше станала да си тръгва и стискаше кашона до гърдите си, но се поколеба и го погледна. — А искаш ли… искаш ли да дойда пак?

Роджър се усмихна. В косата ѝ имаше паяжини, а на носа ѝ — дълга ивица мръсотия.

— Много искам. Значи ще се видим утре?

*  *  *

Мисълта за дневника на Преподобния не напускаше Роджър, докато бе зает с досадната задача да подкара стария пикап и последвалото посещение на оценителя на мебели, който трябваше да отдели ценните антики от боклуците и да им определи цена за търг.

Заниманията с вещите на Преподобния изпълваха Роджър с меланхолия. Все пак той разглобяваше собствената си младост, освен че разчистваше ненужни вехтории. Когато седна в кабинета след вечеря, не можеше да определи дали любопитството му към семейство Рандал го накара да задържи дневника, или това бе просто порив да запази някаква крехка връзка с човека, който беше негов баща толкова много години.

Дневниците бяха водени педантично, равните мастилени редове отбелязваха всички важни събития в енорията и обществото, от което Преподобният Уейкфийлд дълго време беше част. Докато разлистваше простата сива тетрадка, Роджър отново видя Преподобния: плешивата глава лъщеше на светлината на настолната му лампа, докато той прилежно изписваше случилото се през деня.

— Това е дисциплина — беше обяснил веднъж на Роджър. — Има голяма полза да правиш редовно нещо, което подрежда ума. Католическите монаси имат служби в установени часове всеки ден, свещениците имат своите требници. Опасявам се, че на мен ми липсва уклон към подобна пълна отдаденост, но записването на случките от деня ми помага да си подредя мислите и след това изричам вечерните си молитви със спокойно сърце.

Спокойно сърце. На Роджър му се искаше да го постигне, но спокойствието не го бе навестявало, откакто откри онези статии в бюрото на Преподобния.

Отвори тетрадката наслуки и бавно разгърна страниците, търсеше споменаване на името „Рандал”. На корицата беше написано — януари-юни, 1948 г. Това, което беше казал на Бриана за Историческото дружество, беше истина, но основният мотив да задържи дневника беше друг. През май 1948 г. Клеър Рандал се беше завърнала след мистериозното си изчезване. Преподобният познаваше добре семейство Рандал и подобно събитие със сигурност би намерило място в дневника му.

И наистина, записът беше от 7 май:

Тази вечер посетих Франк Рандал; заради случилото се с жена му. Толкова разстройващо! Видях я вчера — крехка, гледа някак втренчено — и ми стана неловко да стоя при нея, горката жена, макар че говореше свързано.

Това, което е преживяла, е достатъчно да извади всеки от релси — каквото и да е то. Носят се отвратителни слухове — твърде неразумно от страна на доктор Бартоломю да спомене, че е бременна. Много е тежко за Франк, и за нея, разбира се! Сърцето ми се къса заради тях.

Госпожа Греъм е болна тази седмица — можеше да избере по-подходящ момент; следващата седмица е благотворителната разпродажба и верандата е пълна със стари дрехи…

Роджър прелисти бързо страниците, търсеше следващото споменаване на Рандал и го откри по-късно същата седмица.

10 май — Франк Рандал на вечеря. Правя всичко по силите си да ме виждат по-често с него и с жена му; седя при нея по час почти всеки ден с надеждата да потуша някак клюките. Вече става съвсем неприятно; носи се мълва, че е полудяла. Доколкото познавам Клеър Рандал, мисля, че това я обижда повече, отколкото фактът, че я смятат за неморална — но трябва да е все едно от двете, нали?

Няколко пъти се опитах да говоря с нея за преживяното, но тя не казва нищо. Говори за всичко останало, но винаги имам чувството, че мисли за друго.

Да не забравя да спомена в неделната си проповед за вредата от сплетните. Макар да се страхувам, че само ще влоша нещата, като привлека вниманието към случая.

12 май… Не мога да се отърва от усещането, че Клеър Рандал няма психически проблем. Чула е мълвата, разбира се, но нищо в поведението ù не подсказва, че е нестабилна.

Смятам, че крие ужасна тайна и е твърдо решена да я опази. Поговорих — предпазливо — за това с Франк; той е резервиран, но аз съм убеден, че му е казала нещо. Опитах се да им покажа, че искам да им помогна, всячески.

14 май — визита от Франк Рандал. Много объркваща. Помоли ме за помощ, но не разбирам защо иска нещо, което вече има. Изглежда много важно за него; едва сдържаше нервите си, изглеждаше напрегнат като пружина. Страхувам се от момента, когато тя ще се освободи — ако такъв настъпи.

Клеър вече е в състояние да пътува и той възнамерява да я върне в Лондон тази седмица. Уверих го, че ще му пиша за евентуални резултати на адреса му в университета; без да споменавам нищо на жена му.

Имам няколко интересни документа за Джонатан Рандал, но не мога да си представя какво място има той в печалната история на своя потомък. Колкото до Джеймс Фрейзър, както казах на Франк, нямам никакво понятие, той е пълна мистерия.

Пълна мистерия. И не само в едно отношение, помисли си Роджър. Какво ли беше поискал Франк Рандал от Преподобния? Да научи всичко възможно за Джонатан Рандал и Джеймс Фрейзър, очевидно. Значи Клеър е казала на съпруга си за Джеймс Фрейзър — ако не всичко, поне нещо.

Но какво можеше да свързва един капитан от английската армия, загинал при Калоден през 1746 г., и мъжа, чието име изглеждаше неразривно свързано с мистерията около изчезването на Клеър през 1945 г, и последвалото раждане на Бриана?

Остатъкът от дневника беше изпълнен с обичайните случки в енорията; хроничното пиянство на Дерик Гоуен довело дотам, че въпросният енориаш бил изваден от река Нес, която подмятала трупа му в края на май; скоростната венчавка на Маги Браун и Уилям Дънди месец преди кръщенето на дъщеря им Джун; апендектомията на госпожа Греъм и опитите на Преподобния да се справи с последвалия прилив от ястия, приготвени от щедрите дами от енорията. Хърбърт, тогавашното куче на Преподобния, явно се беше облагодетелствал най-много от тях.

Докато четеше страниците, Роджър усети, че се усмихва, чуваше как интереса на Преподобния към неговото паство отново оживява в думите на стария свещеник. Докато разлистваше и четеше наслуки, едва не го пропусна — последния запис, свързан с молбата на Франк Рандал.

18 юни — получих кратка бележка от Франк Рандал, с която ме известява, че се безпокои за здравето на жена си. Бременността протичала с усложнения и той се надява да се моля за нея.

Писах му, че ще го направя и им изпращам най-добрите си пожелания. Приложих и информацията, която бях събрал дотук за него; нямам престава за какво му е, но той сам ще си реши. Казах му и за изненадващото ми откритие — гробът на Джонатан Рандал в Сейнт Килда — и го попитах дали иска да му изпратя снимка на надгробния камък.

И това беше всичко. Името „Рандал” вече не се споменаваше, нито „Джеймс Фрейзър”. Роджър остави книгата и започна да масажира слепоочията си; разчитането на наклонения почерк му беше докарало леко главоболие.

Дневникът потвърди подозренията му, че мъж на име Джеймс Фрейзър е замесен в тази история, но загадката си оставаше все така непроницаема. Какво общо имаше, за бога, Джон Рандал, и защо, по дяволите, беше погребан в Сейнт Килда? В повиквателната пишеше, че е роден в графство Съсекс; как така се е озовал в затънтено църковно гробище в Шотландия? Да, не беше много далеч от Калоден — но защо не го бяха откарали в Съсекс?

— Ще желайте ли още нещо, господин Уейкфийлд? — Гласът на Фиона го извади от безплодните размишления. Той изправи гръб, примигвайки, и видя, че тя държи метла и парцал.

— Какво? А, не. Благодаря, Фиона. Но какво правиш с това? Нали не чистиш посред нощ?!

— Заради дамите от настоятелството — обясни Фиона. — Не помните ли, че им разрешихте да проведат редовната си месечна среща тук утре? Реших да поразтребя малко.

Дамите от настоятелството? Роджър потрепна при мисълта за четиридесет излъчващи съчувствие домакини, които ще връхлетят имението като лавина от туид и култивирани перли.

— Ще пийте ли чай с дамите? — попита Фиона. — Преподобният винаги го правеше.

Мисълта да забавлява едновременно Бриана Рандал и дамите от настоятелството беше непосилна за него.

— А, не! Аз… утре имам ангажимент. — Ръката му се отпусна на телефона, полузаровен сред наносите по писалището на Преподобния. — Би ли ме извинила, Фиона? Трябва да се обадя.

*  *  *

Бриана влезе в спалнята, усмихваше се. Вдигнах глава от книгата си и извих питащо вежда.

— Обаждане от Роджър?

— Как разбра? — Като че ли се сепна, но после се усмихна и свали халата. — О, защото само него познавам в Инвърнес, нали?

— Не мисля, че някое от гаджетата ти би се обадило чак от Бостън. — Погледнах часовника на масата. — Не и по това време, всички сега тренират футбол.

Бриана не обърна внимание на това и пъхна крака под завивките.

— Роджър ни покани утре на екскурзия до място, наречено Сейнт Килда. Каза, че имало интересна стара църква.

— Чувала съм за нея — отвърнах с прозявка. — Добре, защо не? Ще взема пресата си за хербарий; може да намеря пъстра зайчина. Обещах малко на доктор Абърнати за проучването му. Но ако ще трамбоваме цял ден там, за да четем стари надгробни плочи, мисля да заспивам. Ровенето в миналото е изнурителна работа.

Лицето на Бриана леко просветна и аз реших, че ще каже нещо, но тя само кимна и посегна да угаси лампата. Усмивката още се спотайваше в ъгълчетата на устните ѝ.

Лежах, загледана в мрака, и слушах как шаването ѝ в леглото затихва до равния ритъм на дъха ѝ. Значи Сейнт Килда? Не бях ходила там, но знаех мястото; имаше стара църква, отдавна изоставена и непосещавана от туристи — само от време на време се появяваше някой изследовател. Вероятно това беше възможността, която чаках?

Щяхме да сме сами и нямаше да има опасност някой да ни прекъсне. Вероятно мястото беше подходящо да им кажа — там, насред отдавна мъртвите енориаши на Сейнт Килда. Роджър още не беше открил местонахождението на останалите мъже от Лалиброх, но изглеждаше почти сигурно, че са напуснали Калоден живи, и всъщност аз това исках да разбера. Вече можех да разкажа на Бри края на историята.

Устата ми пресъхна при мисълта за предстоящия разговор. Как щях да намеря думи за него? Опитах да си представя как би протекъл; какво бих могла да кажа и как биха реагирали те, но въображението ме предаде. Повече от всякога съжалих за обещанието си пред Франк, което ми попречи да пиша на Преподобния Уейкфийлд. Ако го бях сторила, поне Роджър вече щеше да знае. А може би Преподобния нямаше да ми повярва.

Въртях се неспокойно в търсене на вдъхновение, но умората ме превземаше. Накрая се предадох, обърнах се по гръб и затворих очи в мрака. Сякаш мислите за него бяха призовали духа на Преподобния и един цитат от Библията се прокрадна в угасващото ми съзнание: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му.”[2] И тогава заспах.

*  *  *

Събудих се в сумрак, ръцете ми стискаха завивката, сърцето ми биеше със сила, която ме разтърсваше като кожа на барабан.

— Господи!

Коприната на нощницата ми беше гореща и лепнеше; погледнах надолу и смътно различих зърната на гърдите си, които изпъкваха през нея твърди като мрамор. Разтърсващите спазми още минаваха през китките и бедрата ми, като вторични трусове при земетресение. Надявах се да не съм извикала. Вероятно не бях; чувах дишането на Бриана — спокойно и ритмично.

Отпуснах се трепереща на възглавницата и внезапна топлина обля слепоочията ми с влага.

— Исусе Пресвети Рузвелте! — прошепнах и задишах дълбоко, докато сърцето ми отново забави ритъма си.

Един от ефектите при нарушения цикъл на съня е, че човек спира да сънува свързани сънища. През първите години на майчинството и после при стажа в болницата и нощните дежурства бях свикнала да заспивам още щом легна, а сънувах единствено фрагменти, проблясъци, неспокойни примигвания в мрака, докато синапсите се свързваха наслуки и се презареждаха за деня, който скоро щеше да настъпи.

През последните години, с възобновяването на нещо като нормален режим, отново започнах да сънувам. Обичайните сънища, понякога кошмари, друг път приятни — дълги поредици от образи, бродене из гората на съзнанието. Бях свикнала и с този сън; той идваше често в периоди на въздържание, ако мога така да се изразя.

Обикновено обаче тези сънища идваха леко, меки като допир на коприна, и ако ме събудеха, заспивах отново леко тлеейки от спомена, който не издържаше до сутринта.

Този беше различен. Не помнех много от него, но имах смътно впечатление за ръце, които ме сграбчват, груби и трескави, не приласкаваха, а повеляваха. И един глас, почти вик, който отекваше във вътрешното ми ухо заедно с утихващия ми пулс.

Сложих ръка над подскачащото си сърце и усетих меката издутина на гърдата си под коприната. Дъхът на Бриана секна за миг в тихо похъркване, после поднови равния си ритъм. Спомних си как слушах този звук, когато беше малка; бавния, успокояващ ритъм, който изпълваше мрака на детската стая, равен като сърдечен пулс.

Моето сърце се успокояваше под розовата коприна с цвета на бузка на заспало бебе. Когато държиш дете до гърдите си, за да го накърмиш, извивката на малката главичка повтаря точно извивката на гърдата, от която суче; сякаш този нов човек напълно отразява плътта, от която е излязъл.

Бебетата са меки. Разбираш го дори само като погледнеш нежната крехка кожа, чиято мека розовина те приканва да я докоснеш. Но когато живееш с дете и го обичаш, усещаш как мекотата прониква навътре, извитата бузка трепти като крем, а малките ръчички сякаш нямат кости. Ставите им са гумени и дори когато целуваш детето силно, от страстна обич към съществуването му, устните ти потъват и като че ли никога не стигат до кост. Когато го притискаш към себе си, то се разтапя, сякаш всеки момент отново ще се влее в тялото ти.

Но от самото начало във всяко дете има малка стоманена жилка. Онова, което казва „Аз съм” и образува ядрото на личността му.

През втората година костите се втвърдяват и детето вече стои право, черепът е широк и твърд, шлем, който пази мекотата отвътре. И „Аз съм” също расте. Почти можеш да го видиш, здраво като дървесна сърцевина, да сияе през прозрачната кожа.

Скулите на лицето се появяват на шест, а душата вътре се установява напълно на седем. Процесът на втвърдяване продължава, докато не достигне кулминацията си в лъскавата черупка на юношеството, когато цялата мекота е скрита под сияйните слоеве на множеството нови идентичности, които тийнейджърите изпробват, за да се защитят.

През следващите години втвърдяването се разпространяваше oт центъра, когато човек открива и намества фасетите на душата, докато „Аз съм” се фиксира, деликатен и детайлен, като насекомо в кехлибар.

Бях си мислила, че съм отминала този етап, че съм изгубила всяка следа от мекота и съм твърдо стъпила по пътя към стоманата на средната възраст. Но сега осъзнавах, че смъртта на Франк ме е пропукала. Пукнатините се разширяваха и вече не можех да ги скърпвам с отрицание. Бях довела дъщеря си в Шотландия — дъщерята, чиито кости бяха здрави като билата на шотландските планини — с надеждата, че черупката ѝ е достатъчно издръжлива, за да я удържи цяла, а сърцевината на нейното „Аз съм” ще остане все така достъпна.

Но моето собствено ядро вече не можеше да ме удържа и нямах щит, който да ме опази от мекотата отвътре. Вече не знаех каква съм била или каква ще бъде тя; знаех само какво трябва да сторя.

Затова се върнах и отново сънувах в хладния въздух на Северна Шотландия. Гласът от съня още отекваше в ушите и сърцето ми, повтаряше в ритъма на дишането на Бриана: Ти си моя — казваше той. — Моя! И аз няма да те пусна да си отидеш.

5

ОБИЧАНА СЪПРУГА

Църковното гробище в Сейнт Килда лежеше тихо под слънцето. Не съвсем равно, то се простираше на плато, образувало се на склона на хълма по някаква прищявка. Теренът се спускаше и изгърбваше, затова надгробните плочи бяха скрити в малки падинки или стърчаха от била на възвишения. Движенията на земята бяха изкривили много от тях, бяха ги килнали като пияници или съборили напълно и те лежаха пречупени във високата трева.

— Малко е занемарено — рече Роджър извинително. Спряха пред портата на гробището, загледани в старите камъни, които бяха обрасли с треви и засенчени от огромни тисове, посадени тук отдавна като заслон пред идещите от северното море бури. Сега над далечния залив се събираха облаци, но слънцето огряваше билото на хълма и въздухът беше неподвижен и топъл.

— Веднъж-два пъти годишно баща ми събираше група мъже от църквата и ги водеше тук, за да почистят гробището, но се опасявам, че сега е доста буренясало. — Той завъртя пробно вратичката и забеляза, че пантата е пропукана, а резето се крепи само на един пирон.

— Тук е хубаво, спокойно. — Бриана мина предпазливо през паянтовата вратичка. — Много е старо, нали?

— Да, старо е. Татко смяташе, че черквата е построена на мястото на по-ранна или дори на мястото на някакъв древен храм. Негов приятел от Оксфорд все твърдеше, че ще направи разкопки, за да види какво има отдолу, но, разбира се, не получи разрешение от църковните власти, макар че земята е светена вече от много години.

— Изкачването е доста. — Розовината от усилието вече избледняваше на лицето на Бриана, която си вееше с пътеводителя. — Но е красиво. — Огледа с възхищение фасадата на църквата. Тя беше построена в естествена ниша в скалата. Камъните и трупите бяха редени на ръка и слепени с торф и кил затова приличаше на поникнала тук, на естествена част от скалното лице. Стари резби украсяваха рамките на вратата и прозореца, някои представляваха християнски символи, но други очевидно бяха по-стари.

— Надгробната плоча на Джонатан Рандал е тук, така ли? — Тя махна с ръка към гробището, което се виждаше зад портата. — Мама много ще се изненада!

— Аха, предполагам. Аз също още не съм я виждал. — Той се надяваше изненадата да е приятна. Когато вечерта беше споменал по телефона на Бриана за надгробния камък, тя прояви голям ентусиазъм.

— Чувала съм за Джонатан Рандал — каза му сега. — Татко му се възхищаваше; казваше, че той е единственият интересен човек в рода ни. Предполагам, че е бил добър войник; татко имаше много негови почетни грамоти и други неща.

— Така ли? — Роджър погледна назад, търсеше Клеър. — Майка ти дали има нужда от помощ с пресата за растения?

Бриана поклати глава.

— Не. Просто откри по пътеката растение, на което не можа да устои. Ще се появи след малко.

Беше тихо. Дори птичките се бяха умълчали с наближаването на пладнето и тъмните вечнозелени дървета, които обрамчваха платото, бяха притихнали — нямаше вятър, който да разлюлее клоните им. Без грубите белези на пресни гробове или цветните флагове на изкуствени цветя като доказателство за скорошна скръб, гробището излъчваше само покоя на отдавна отишлите си. Освободен от усилието и мъките, единствено фактът на техния живот бе останал като утешително човешко присъствие по тези самотни и пусти хълмове.

Тримата посетители напредваха бавно; бродеха безцелно из старото гробище, Роджър и Бриана спираха да четат на глас странните надписи по обветрените камъни, а Клеър току се навеждаше, за да откъсне лоза или да изкорени малко цъфнало цвете.

Роджър се надвеси над един камък и с усмивка кимна на Бриана да прочете епитафията.

— „Ела и поспри, шапка свали — започна тя. — Тук Уилям Уотсън лежи, с мъдри мисли прочут, трезвеник прословут.” — Бриана се изправи със зачервено от смях лице. — Няма дати. Кога ли е живял Уилям Уотсън?

— Предполагам, че през осемнайсети век — каза Роджър. — Надписите на повечето камъни от седемнайсети век почти не се разчитат, а от двеста години тук не е погребван никой; църквата е изоставена в началото на деветнайсети век.

След миг Бриана възкликна:

— Ето го! — Изправи се и махна на Клеър, която стоеше в другия край на гробището и се взираше с интерес в растението, което държеше. — Мамо! Ела да видиш!

— Какво има? — попита Клеър. — Намери интересен гроб?

— Мисля, че да. Това име познато ли ти е? — Роджър отстъпи назад, за да може Клеър да го прочете.

— Исусе Рузвелт Христе! — Роджър я погледна стреснато и се притесни от бледността ѝ. Тя се взираше в обветрения камък, а мускулите на гърлото ѝ се раздвижиха в конвулсивно преглъщане. Беше смачкала растението в ръката си.

— Доктор Рандал… Клеър… добре ли си?

Кехлибарените очи бяха празни, тя сякаш не го чуваше.

После примигна и вдигна поглед. Още беше бледа, но изглежда се съвземаше.

— Добре съм. — Наведе се и прокара пръсти по надписа, сякаш четеше брайлова азбука. — Джонатан Улвъртърн Рандал — каза тя тихо. — Хиляда седемстотин и пета — хиляда седемстотин четиридесет и шеста година. Нали ти казах? Нали ти казах, копеле такова! — Гласът ѝ, така равен преди миг, внезапно затрепери от удържан гняв.

— Мамо! Добре ли си? — Очевидно разстроена, Бриана я хванa за ръката.

Нa Роджър му се стори, че сянка се спусна пред очите на Клеър и скри чувството, което беше проблеснало там, сякаш бе осъзнала, че се взират ужасени в нея. Усмихна се, мимолетна, механична гримаса, и кимна.

— Да, разбира се. Добре съм. — Отвори длан и стръкчето падна на земята.

— Предполагах, че ще се зарадваш. — Бриана я гледаше с тревога. — Това не е ли прародител на татко? Войникът, който е загинал при Калоден?

Клеър погледна надгробния камък.

— Да, той е. И е мъртъв, нали?

Роджър и Бриана се спогледаха. Обзет от вина, Роджър потупа Клеър по рамото.

— Денят е доста топъл — каза той, опитваше се да говори небрежно. — Вероятно трябва да идем на сянка в църквата. По купела има много интересни резби, струва си да се видят.

Клеър му се усмихна. Този път истински, с уморена, но съвсем нормална усмивка.

— Вие идете — каза тя и кимна към Бриана. — Аз имам нужда от чист въздух. Ще остана малко тук.

— Аз оставам с теб — заяви Бриана, но Клеър беше си възвърнала не само спокойствието, но и контрола.

— Глупости — рече рязко. — Съвсем добре съм. Ще седна на сянка под онези дървета. Вие вървете. Искам да остана малко сама — добави твърдо, щом видя, че Роджър отваря уста да възрази.

Без повече приказки, тя се обърна и се отдалечи към тисовете в западния край на гробището. Бриана се поколеба, загледана след нея, но Роджър я хвана за лакътя и я поведе към църквата.

— Най-добре да я оставим сама. Все пак тя е лекар, нали? Сигурно знае дали е добре.

— Да… предполагам. — Бриана погледна за последно след отдалечаващата се фигура на Клеър и тръгна с него.

*  *  *

Църквата представляваше просто стая с дървен под. Куполът беше още тук само защото не бяха успели да го изнесат. Той беше плитък и се издигаше на каменен корниз, който се простираше по едната стена. Над него имаше каменно изображение на света Килда. Извърнатите ѝ нагоре очи бяха втренчили празен поглед в тавана.

— Вероятно е била езическа богиня — каза Роджър, като проследяваше резбата с пръст. — Вижда се как са добавили воала и монашеското покривало към оригиналната фигура — да не говорим за очите.

— Да, приличат на варени яйца — съгласи се Бриана и извъртя своите в имитация. — Каква е тази резба тук? Прилича на мотивите по пиктските камъни близо до Клава.

Тръгнаха покрай стените на църквата, дишаха прашния въздух, разглеждаха древните резби в камъка и четяха малките дървени плочки, поставени от отдавна изчезналите енориаши в памет на още по-отдавна изчезналите им предци. Разговаряха шепнешком, защото и двамата се ослушваха за шумове отвън, но беше тихо и постепенно започнаха да се отпускат.

Роджър последва Бриана към предната част на помещението, като гледаше избягалите от плитката ѝ кичурчетата, които се навиваха влажни по врата ѝ.

В предната част на църквата беше останал само простият дървен корниз над дупката, от която беше изваден олтарът. Все пак Роджър почувства тръпка по гръбнака си, докато стоеше до Бриана и се взираше в мястото на изчезналия олтар.

Интензивността на чувствата му сякаш отекваше в празното пространство. Надяваше се, че тя не може да ги чуе. Познаваха се само от седмица и почти не бяха говорили насаме. Тя със сигурност щеше да се отдръпне или да се отдалечи, ако знаеше какво чувства към нея. Или дори по-лошо, щешe да се изсмее.

И все пак, когато я погледна крадешком, лицето ѝ беше спокойно и сериозно. Тя също го гледаше, а изражението в тъмносините очи го накара да се обърне и да посегне към нея, без да се замисли.

Целувката беше кратка и нежна, почти като формалността, която бележи края на венчавка, и все пак поразителен с ефекта си, сякаш наистина бяха изрекли обетите си.

Ръцете му се отпуснаха, но топлината ѝ остана в дланите, устните и тялото му, и той имаше чувството, че още я прегръща. Постояха така за миг, с едва допрени тела, вдишвайки един въздух, после тя отстъпи назад. Той още усещаше допира ѝ в дланите си. Сви пръсти в юмруци, за да го задържи.

Застоялият въздух в църквата внезапно се взриви от ехото на вик. Роджър веднага изскочи навън и се запрепъва към килнатите надгробни камъни и тъмната редица на тисовете. Проправяше си път през клоните, без да ги задържа за Бриана, която беше по петите му.

В сянката им видя лицето на Клеър Рандал. Беше съвсем пребледняла и приличаше на призрак на фона на тъмните клони на тиса. Тя се олюля за миг и се отпусна на колене в тревата, сякаш краката не я държаха.

— Майко! — Бриана коленичи до нея и хвана отпуснатата ѝ ръка. — Мамо, какво става? Лошо ли ти е? Наведи си главата между коленете. Ето, защо не легнеш?

Клеър обаче не се отпусна назад, а вдигна глава.

— Не искам да лягам — изпъшка тя. — Искам… о, Боже. О, пресвети Боже! — Коленичила сред избуялата трева, тя протегна трепереща ръка към един надгробен камък.

— Доктор Рандал! Клеър? — Роджър падна на коляно до нея и я прихвана под другата ръка. Беше много притеснен от вида ѝ. По слепоочията ѝ бяха избили капчици пот и тя сякаш бе на път да припадне. — Клеър — повтори той трескаво, опитваше се да я откъсне от странния транс, в който беше изпаднала. — Какво има? Видя познато име? — Но неговите собствени думи звънтяха в ушите му: От осемнайсети век тук не е погребван никой — беше казал на Бриана. — Никой не е погребван тук от двеста години.

Пръстите на Клеър отблъснаха неговите и докоснаха ласкаво камъка, сякаш галеха плът, и нежно проследиха буквите — вече плитки, но все още четливи.

— ДЖЕЙМС АЛЕГЗАНДЪР МАЛКЪЛМ МАКЕНЗИ ФРЕЙЗЪР — прочете тя на глас. — Да, познавам го. — Ръката ѝ се спусна и разтвори тревата в основата на камъка, за да разкрие по-ситен надпис. — Обичан съпруг на Клеър.

— Да, познавам го — повтори тя толкова тихо, че Роджър едва я чу. — Аз съм Клеър. Той беше мой съпруг. — Вдигна поглед към дъщеря си, която я гледаше смаяна и пребледняла. — И твой баща.

Роджър и Бриана се взираха в нея. Гробището беше тихо, чуваше се само шепотът на тисовете над тях.

*  *  *

— Не! — казах доста сприхаво. — За пети път — не! Не искам да пия вода. Не съм получила слънчев удар. Не ми е лошо. Не съм болна. И не съм откачила, макар че си представям какво си мислите.

Роджър и Бриана се спогледаха по начин, който съвсем ясно разкриваше какво си мислят. Те ме изведоха от гробището и ме качиха в колата. Отказах да ме заведат в болница, затова отидохме в имението. Роджър ми предписа медицинска доза уиски заради шока, но сега поглеждаше често към телефона и явно се чудеше дали да не извика помощ — вероятно с усмирителна риза.

— Мамо — рече утешително Бриана и посегна да отметне косата от лицето ми. — Разстроена си.

— Разбира се, че съм разстроена! — сопнах се аз. Поех дълбок и треперлив дъх и стиснах здраво устни, докато не усетих, че съм в състояние да говоря спокойно.

— Разбира се, че съм разстроена, но не съм луда. — Замълчах, за да се овладея. Не възнамерявах да го направя така. Нe знаех точно как съм възнамерявала да го направя, но не и така — да избълвам истината без никаква подготовка или време, за да подредя мислите си. Като видях онзи проклет гроб, всичко отиде по дяволите.

— Проклет да си, Джейми Фрейзър! Какво правиш там, на мили от Калоден!

Бриана се ококори, а Роджър посегна към телефона. Веднага млъкнах и опитах да се взема в ръце.

Спокойно, Бюшамп, дишай дълбоко. Едно… две… още веднъж. Добре. Така. Просто е; трябва само да им кажеш истината. Нали затова дойде в Шотландия?

Отворих уста, но не излезе нищо. Затворих уста и очи, надявах се куражът ми да се завърне, ако не виждам двете посивели лица пред себе си. Просто… ми… позволи… да… ти… кажа… истината, молех се аз. Не знам на кого. Може би на Джейми.

Веднъж бях казала истината. И не мина добре.

Стиснах още по-здраво очи. Усетих миризмата на болница и непривичната колосана калъфка на възглавницата под бузата ми. От коридора се чуваше гласът на Франк, задавен от гняв.

— Как така да не я притискам? Да не я притискам? Жена ми изчезва за почти три години и се връща мръсна, измъчена и бременна, а аз не бива да задавам въпроси? Така ли!?

И гласът на лекаря, който шепне нещо успокоително. Дочувам думите „халюцинации” и „травматично състояние” и „изчакайте, приятелю — малко изчакайте”, а после гласът на Франк спори, прекъсва, но постепенно заглъхва по коридора. Този така познат глас, който събужда отново бурята от мъка, гняв и ужас в мен.

Бях се свила на топка, стисках възглавницата към гърдите си и я хапех с всички сили, докато не усетих как памучната калъфка поддава и копринените пера скърцат между зъбите ми.

Стисках зъби и сега, за да се преборя с ново чувство. Спрях и отворих очи.

— Вижте — казах възможно най-разумно. — Съжалявам, знам как звучи. Но е истина и това е положението.

Това не успокои особено Бриана, която се приближи към Роджър. Той вече не изглеждаше толкова зле и дори показваше признаци на предпазлив интерес. Дали имаше достатъчно въображение, за да проумее истината?

Обнадеждена от изражението му, аз отпуснах юмруци.

— Стана заради проклетите камъни. Нали ги знаете, каменния кръг на хълма на феите, на запад?

— Крейг на Дун — прошепна Роджър. — Той ли?

— Точно той — въздъхнах аз. — Сигурно знаете и легендите за тези хълмове, нали? За хората, които попадат в капан сред скалите и се събуждат след двеста години?

Бриана изглеждаше още по-притеснена.

— Мамо, наистина мисля, че трябва да си легнеш. — Почти се надигна от стола си. — Мога да доведа Фиона…

Роджър я хвана за ръката.

— Чакай. — Гледаше ме със сдържаното любопитство, което учените показват, когато слагат ново предметно стъкло под микроскопа. — Продължавай.

— Благодаря — отвърнах сухо. — Не се тревожете, няма да започна да бълнувам за феи; просто реших, че е добре да узнаете, че се споменава и в легендите. Нямам представа какво точно има там и как действа, но истината е… — Поех дълбоко дъх. — Е, истината е, че минах през проклетия разцепен камък в кръга през хиляда деветстотин четиридесет и пета година и се озовах в подножието на хълма през хиляда седемстотин четиридесет и трета година.

Точно това казах и на Франк. Той се взира в мен известно време, после взе вазата от нощното шкафче и я разби на пода. Роджър приличаше на учен, попаднал на невиждан микроб. Чудех се защо, но бях твърде заета да търся думи, които няма да звучат твърде налудничаво.

*  *  *

— Първо се натъкнах на един английски драгун в униформи. Което ми подсказа, че нещо не е наред.

Внезапна усмивка озари лицето на Роджър, но Бриана изглеждаше ужасена.

— Предполагам — рече той.

— Проблемът беше, че не можах да се върна. — Реших, че ще е по-добре да говоря на него, защото поне изглеждаше готов да ме слуша, без значение дали ми вярваше. — Работата e там, че дамите тогава не можеха да ходят никъде сами, и дори да го направят, не бяха облечени с рокля на цветя и ниски обувки — обясних аз. — Всеки, когото срещнах, като се започне с капитана от драгуните, разбираше, че нещо с мен не е наред — но не знаеха какво. Как биха могли? Не можех да им обясня, както не мога и сега, а тогава лудниците не бяха така приятни като сегашните. Обитателите им не плетяха кошници — добавих в опит да се пошегувам. Не се получи, Бриана направи гримаса и се притесни още повече.

— Онзи драгун… — продължих и изтръпнах при спомена за Джонатан Улвъртън Рандал, капитан от осми полк на Кралските драгуни. — Отначало реших, че халюцинирам, защото той приличаше много на Франк, дори го взех за него. — Озърнах се към масата, където лежаха книгите на Франк, а на задните корици имаше снимка на тъмнокос хубав мъж със слабо лице.

— Това е невероятно съвпадение — каза Роджър. Не откъсваше очи от мен.

— Е, може да се каже. — Извърнах с усилие поглед от книгите. — Нали знаеш, че е негов предтеча. Всички мъже в семейството си приличат — поне физически — добавих аз, като си мислех за поразителните нефизически разлики.

— А той… какъв беше? — Бриана сякаш излизаше от ступора си, поне мъничко.

— Беше проклет мръсен перверзник — отвърнах аз. Те се ококориха и се спогледаха ужасени.

— Не правете такива физиономии. И през осемнайсети век имаше извращения; те не са някаква новост. Само че тогава беше по-лошо, защото никого не го беше грижа, стига всичко да става тихо и кротко и да се преструваш на почтен. А Черния Джак Рандал беше войник. Командваше гарнизон в Северна Шотландия, който трябваше да държи клановете под контрол, и имаше доста големи правомощия. — Пийнах уиски, за да се подкрепя. — Харесваше му да наранява хората. Много му харесваше.

— А теб… нарани ли те? — попита деликатно Роджър. Бри като че ли се затваряше в себе си, кожата на скулите ѝ се изопваше.

— Не пряко. Поне не много. — Поклатих глава. Пак почувствах студената яма в стомаха си, която уискито не успяваше да сгрее. Джак Рандал ме беше ударил там. Усетих го като болка в заздравяла рана.

— Той имаше доста ексцентрични наклонности. Но всъщност… искаше Джейми. — Не можех да се накарам да произнеса думата „обичаше”. Гърлото ми се сви и едва преглътнах последните капки уиски. Роджър взе гарафата, вдигна питащо вежди и аз кимнах да ми налее.

— Джейми. Онзи Джейми Фрейзър? И той беше…

— Мой съпруг.

Бриана поклати глава като кон, който разгонва мухите.

— Но ти имаше съпруг — каза тя. — Не си могла… дори да… няма как…

— Трябваше — отвърнах. — Не го направих нарочно.

— Мамо, как така ще се омъжиш случайно! — Бриана вече не се държеше като грижовна медицинска сестра в лудница.

Сметнах това за подобрение, дори алтернативата да беше гняв.

— Ами не беше точно случайно. Иначе щяха да ме предадат на Джак Рандал. Джейми се ожени за мен, за да ме защити. Адски великодушно от негова страна — добавих, докато се взиpax в Бри над чашата си. — Не беше длъжен, но го направи.

Прогоних спомена за първата ни брачна нощ. Той беше девствен; ръцете му трепереха, докато ме докосваше. Аз също бях изплашена — но с по-голямо основание. А призори, когато ме прегръщаше, а голият ми гръб бе до голите му гърди и усещах до бедрата си неговите топли, силни бедра, той шепнеше в облаците на косата ми: „Не се плаши. Вече не сме двама.”

— Разберете — обърнах се отново към Роджър. — Не можах да се върна. Бях избягала от капитан Рандал, когато шотландците ме намериха. Водеха добитък. Джейми беше с тях. Те бяха от рода на майка му, Макензи от Лeox. Не знаеха какво да ме правят, но ме взеха като пленница. И не успях да избягам отново.

Спомних си неуспешните опити за бягство от замъка Леох. И после деня, когато казах на Джейми истината, а той — също като Франк, не ми повярва, но поне се преструваше, че ми вярва — ме отведе на хълма при камъните.

— Вероятно ме смяташе за вещица — казах аз, затворих очи и леко се усмихнах при тази мисъл. — Сега те мислят за луд; тогава те мислеха за вещица. Различни времена, различни нрави — обясних и отворих очи. — Само че днес не го наричат магия, а психология. Не че има голяма разлика. — Роджър кимна, изглеждаше смаян.

— Съдиха ме за вещерство. В селото Крейнсмюир, точно под замъка. Джейми ме спаси и тогава му казах. Той ме заведе на хълма и ми каза да се връщам. При Франк. — Замълчах, поех дълбоко дъх при спомена за онзи октомврийски следобед, когато контролът над съдбата ми, отнет ми толкова отдавна, внезапно се озова отново в ръцете ми и от мен се искаше да избера.

„Върни се! — каза ми той. — Тук няма нищо за теб! Само опасност.”

„Наистина ли няма нищо за мен?” — попитах го. Твърде горд, за да отговори, той мълчеше и аз направих своя избор.

— Беше твърде късно. — Взирах се в ръцете си, които лежаха на коленете ми. Денят беше притъмнял, валеше, но двете ми венчални халки още просветваха в златно и сребърно. Не бях свалила златния пръстен от Франк от лявата си ръка, когато се омъжих за Джейми, но носех и неговия сребърен пръстен на безименния пръст на дясната всеки ден, вече повече от двайсет години, откакто той го постави там.

— Обичах Франк — казах тихо, без да поглеждам към Бри. — Много го обичах. Но тогава сърцето ми… аз цялата принадлежах на Джейми. Не можах да го напусна. Не можах. — Вдигнах глава към нея за подкрепа. Тя се взираше в мен с каменно изражение.

Пак сведох поглед към ръцете си и продължих:

— Той ме заведе в дома си — Лалиброх. Красиво място. — Пак затворих очи, за да избягам от изражението на Бриана, и нарочно призовах в ума си Брох Туарах, Лалиброх за обитателите му. Красиво стопанство с гори и потоци; дори малко плодородна земя, която е рядкост в Северна Шотландия. Хубаво, спокойно място, закътано сред високи хълмове над планински проход, който ги отделяше от постоянните конфликти, които разкъсваха планинците. Но дори Лалиброх се оказа само временно убежище.

— Джейми беше беглец — казах аз, а зад клепачите си виждах белезите по гърба му, оставени от камшика на англичаните. Плетеница от тънки бели линии, които лазеха по широките рамене. — За главата му беше обявена награда. Един от собствените му арендатори го предаде на англичаните. Те го заловиха и го отведоха в затвора Уентуърт, за да го обесят.

Роджър подсвирна тихо и рече:

— Ужасно място. Виждала ли си го? Стените му са дебели мине десет стъпки!

Отворих очи.

— Такива са. Била съм вътре. Но дори най-дебелите стени имат врати. — Усетих припламването на отчаяния кураж, който ме отведе в затвора Уентуърт, за да намеря сърцето си. Щом можах да сторя това за теб, казах мислено на Джейми, мога да направя и това сега. Но ти ми помогни, проклет шотландецо, помогни ми!

— Измъкнах го оттам — поех си дълбоко дъх. — Или онова, което беше останало от него. Джак Рандал командваше гарнизона на Уентуърт. — Не исках да си спомням образите, които думите ми събудиха, но те ме връхлитаха. Джейми, гол и окървавен, на пода в имението Елдридж, където намерихме убежище.

„Няма да ги оставя да ме върнат там, сасенак — каза ми той, стиснал зъби от болка, докато намествах счупените кости на ръката му и промивах раните.” Сасенак. Така ме наричаше от самото начало; келтска дума за чужденец, за непознат. За англичанин. Първо с насмешка, после с обич.

Аз не им позволих да го открият и с помощта на човек от неговия клан, Мърто от клана Фрейзър, аз го отведох във Франция, в абатството „Света Ана”, където абат беше негов чичо. Но тогава осъзнах, че не е достатъчно да спася само живота му.

Стореното от Джак Рандал беше проникнало завинаги в душата му като белезите от камшика в гърба му. Още не знам какво си мислех, че правя, когато призовах демоните му и се борих с тях сама, в мрака на ума му; няма голяма разлика между медицина и магия, когато става дума за подобно лечение.

Още усещах студа, твърдия камък и силата на гнева, който бях изтръгнала от него; ръцете, които стискаха шията ми, и пламтящото създание, което ме преследваше в мрака.

— Но го излекувах — казах тихо. — Той се върна при мен.

Бриана клатеше бавно глава, смаяна, но с упорство, което добре познавах. „Греъм са глупаци, Кембъл са потайни, Макензи са чаровници, но лукави, а Фрейзър са дебелоглави”, каза ми веднъж Джейми, за да ме осведоми за неговото мнение за клановете. Оказа се прав; Фрейзър наистина бяха много упорити, и не само той. Не само Бри.

— Не вярвам — каза тя. Седна с изправен гръб, взираше се в мен. — Сигурно просто твърде много си мислила за онези мъже от Калоден. Все пак напоследък си под напрежение, а вероятно и смъртта на татко…

— Франк не беше твой баща — отвърнах грубо.

— Беше! — изстреля тя толкова бързо, че и двете се сепнахме.

Тогава Франк се подчини на настояването на лекарите да не ме „принуждава да приема реалността”, както се изрази един от тях, защото може да е опасно за бременността ми. Чувах много шепот по коридорите — и викове понякога, — но той спря да настоява за истината. И аз, с нестабилно здраве и разбито сърце, се отказах от намерението да му призная всичко.

Този път обаче нямаше да се откажа.

— Обещах на Франк. Преди двайсет години, когато ти се роди. Опитах се да го напусна, но той не ми позволи. Обичаше те. — Усетих как гласът ми омеква, когато я погледнах. — Не можеше да приеме истината, но знаеше — разбира се, — че не е твой баща. Помоли ме да не ти казвам, да му позволя да бъде единственият ти баща, докато е жив. След това зависело от мен. — Преглътнах и навлажних сухите си устни. — Дължах му го. Защото те обичаше. Но сега Франк е мъртъв и ти имаш право да знаеш коя си.

— Ако не ми вярваш — добавих, — иди в Националната галерия. Там има портрет на Елън Макензи; майката на Джейми. На него е с това. — Докоснах перлената огърлица на шията си. Наниз от барокови сладководни перли от шотландските реки, които се редуваха със златни филигранни дискчета. — Джейми ми я даде на сватбата.

Погледнах Бриана. Тя седеше сковано, скулите ѝ бяха изпъкнали.

— Вземи си и огледало. Хубаво разгледай портрета, после се погледни. Приликата не е пълна, но много приличаш на баба си.

Роджър взираше в нея, сякаш я виждаше за първи път. Озърташе се ту към мен, ту към нея, като че ли опитваше да вземе решение, после изпъна рамене и стана от дивана.

— Мисля, че трябва да ти покажа нещо — каза твърдо, отиде до старото писалище на Преподобния и извади оттам пристегнато с ластик руло от пожълтели изрезки от вестници.

— Погледни датите — каза той на Бриана, докато ѝ ги подаваше. После, все още прав, се обърна към мен и ме изгледа продължително и безстрастно, като учен, който е свикнал на обективност. Все още не вярваше, но имаше достатъчно въображение, за да го допуска.

— Хиляда седемстотин четиридесет и трета — каза сякаш на себе си. Поклати глава с почуда. — А аз си мислех, че си го срещнала тук през четиридесет и пета. Господи, никога не бих предположил — та кой би могъл?

Бях изненадана.

— Знаел си? За бащата на Бриана?

Той кимна към изрезките в ръцете ѝ. Тя още не ги беше погледнала, взираше се в него с изумление и гняв. Виждах бурята, която се надига в очите ѝ, вероятно и той я видя, защото бързо се извърна от нея и ме попита:

— Значи мъжете, които са се били при Калоден… ти ги познаваш?

Отпуснах се леко.

— Да, познавам ги. — От изток се чу тътен на гръмотевица и дъждът се изля в порой по високите прозорци на кабинета. Бриана беше свела глава над статиите и косата ѝ скриваше всичко, освен зачервеното връхче на носа ѝ. Джейми винаги се зачервяваше, когато беше ядосан или разстроен. Добре знаех как изглежда един Фрейзър, когато е на път да избухне.

— И си била във Франция — прошепна Роджър сякаш на себе си, все още се взираше в мен. Шокът вече се стапяше в догадка и може би във вълнение. — Сигурно не си знаела…

— Напротив, знаех. Затова отидохме в Париж. Казах на Джейми за Калоден — и какво ще се случва. Отидохме в Париж, за да се опитаме да спрем Чарлс Стюарт.

ВТОРA ЧАСТ

ПРЕТЕНДЕНТИТЕ

Хавър, Франция

Февруари 1744 г.

6

ДА ВДИГНЕШ ВЪЛНИ

— Хляб — прошепнах немощно, стисках здраво очи. От едрото топло нещо до мен не дойде отговор, само тиха въздишка.

— Хляб! — повторих малко по-силно. Нещото под завивките помръдна, аз се вкопчих в края на дюшека и напрегнах всичкитe си мускули, за да стабилизирам турбуленциите в мен.

От другия край на леглото се чу шумолене, следвано от отваряне на чекмедже и приглушено възклицание на келтски. Тих тропот на боси стъпала по дъските, после дюшекът потъна под тежестта на едро тяло.

— Ето, сасенак — каза разтревожен глас и аз усетих допира на сух крайшник до устните си. Посегнах на сляпо, без да отварям очи, грабнах го и предпазливо задъвках, като с мъка преглъщах с разраненото си гърло. Знаех, че не бива да искам вода.

Полека-лека сухите залъци си проправиха път през гърлото ми и се установиха в стомаха като малки купчинки баласт. Вълните на гаденето бавно утихнаха и най-сетне вътрешностите ми се успокоиха. Отворих очи и видях тревожното лице на Джейми Фрейзър, надвесено над мен.

— Оу! — извиках сепнато.

— Вече добре ли си? — попита той. Когато кимнах и опитах да седна, ме подхвана през гърба. Седеше до мен в грубото легло в хана, привлече ме към себе си и погали рошавата ми коса.

— Милата ми. Може малко винце да помогне? Имам манерка с бяло вино в дисагите.

— Не. Не, благодаря. — Потреперих при мисълта за бяло вино — сякаш надуших киселия плодов аромат само при споменаването му — и се надигнах.

— След малко ще се оправя. — Опитвах се да звуча ведро.

— Не се тревожи, съвсем нормално е на бременна жена да ѝ призлява сутрин.

Джейми ме погледна със съмнение, после стана и отиде да вземе дрехите си от стола до прозореца. През февруари във Франция бе много студено и стъклата на прозореца бяха покрити с дебел пласт лед.

Той беше гол, кожата по раменете му беше настръхнала, а червеникавозлатистите косъмчета по ръцете и краката бяха щръкнали. Свикнал със студа обаче, не трепереше, нито бързаше да навлече чорапите и ризата. Поспря, върна се при леглото и ме прегърна.

— Лягай пак. Ще изпратя слугинята да запали огън. Почини си, след като хапна. Вече си добре, нали? — Не бях напълно сигурна, но кимнах.

— Добре съм. — Озърнах се към леглото; завивките, като във всички ханове, не бяха съвсем чисти. Все пак среброто на Джейми ни беше осигурило най-хубавата стая и тясното легло беше напълнено с гъши пух, а не със слама или вълна.

— Може да легна за малко — промърморих, вдигнах крака от ледения под и ги скрих под завивките в търсене на остатъци от топлина. Стомахът ми като че ли се беше укротил достатъчно, за да рискувам глътка вода, и си налях чаша от напуканата кана.

— Какво стъпка? — попитах, отпивайки внимателно. — Няма паяци, нали?

Джейми поклати глава, докато закопчаваше колана на килта си.

— А, не. — Кимна към масата. — Само един плъх. Търси хляба май.

Погледнах надолу и видях безжизнена сива купчинка, на муцуната блестеше малка перличка кръв. Скочих от леглото по навреме.

— Всичко е наред — казах немощно малко по-късно. — Нямаше какво да повърна.

— Изплакни си устата, сасенак, но не преглъщай. — Джейми ми подаде чашата и избърса устата ми с кърпа, сякаш бях малко мърляво дете, после ме вдигна и ме положи внимателно на леглото. Смръщи се притеснен над мен.

— По-добре да остана тук. Ще изпратя писмо.

— Не, не, добре съм. — И наистина бях. Колкото и да се борех с гаденето сутрин, не успявах да задържа нищо в стомаха си. Но повърнех ли, се оправях напълно. Ако не се брои горчивината в устата и леката болка в коремните мускули, се чувствах съвсем нормално. Отхвърлих завивките и станах, за да го демонстрирам. — Ето, виждаш ли. Добре съм. А ти трябва да тръгваш; не карай братовчед си да чака.

Наистина вече се чувствах по-добре въпреки студа, който нахлуваше под вратата и под нощницата ми. Джейми още се колебаеше, не искаше да ме остави сама и аз го прегърнах силно, за да го успокоя, а и защото беше великолепно топъл.

— Бррр. Как успяваш да останеш толкова топъл само по килт?

— Имам и риза — възрази той с усмивка.

Притискахме се един към друг и се наслаждавахме на топлината си в студа на ранната френска утрин. В коридора се чу шум — слугинята идваше с подпалките.

Джейми се размърда до мен. През зимата се пътуваше трудно и ни отне цяла седмица да стигнем от абатството до Хавър. И покрай късните замръквания в мрачни ханове, мокри, мръсни и треперещи от умора и студ, и все по-силните пристъпи на гадене сутрин, почти не се бяхме докосвали от последната нощ в абатството.

— Искаш ли да легнем? — попитах тихо.

Той се поколеба. Силата на желанието му беше очевидна през плата на килта, а ръцете му сгряваха студената ми плът, но той не направи нищо.

— Ами…

— Искаш го, нали? — Плъзнах студена ръка под килта му, за да се уверя.

— Ох! Да… Искам. — Имах солидно доказателство за думите му. Той изстена тихо и хвана ръката ми между краката си. — Господи, сасенак, не го прави, не мога да откъсна ръце от теб.

Прегърна ме и притисна лицето ми към бялата си риза, която миришеше на колата, с която переше брат Алфонс в абатството.

— И защо да го правиш? — попитах приглушено. — Можеш да отделиш малко време, нали? Пристанището не е далеч.

— Не е заради това — отвърна той и погали бунтуващата ми се коса.

— О, да не би да съм дебела? — Всъщност коремът ми беше още плосък и бях отслабнала заради повръщането. — Или…?

— Не — усмихна се той. — Много говориш. — Наведе се, целуна ме, после ме взе на ръце и седна на леглото. Аз седях в скута му. Отпуснах се назад и го придърпах решително върху себе си.

— Клеър, не! — възкликна той, когато започнах да откопчавам килта му.

Втренчих се в него.

— Защо не?

— Ами — започна смутено и леко изчервен. — Детето… не искам да го нараня.

Засмях се.

— Джейми, не можеш да го нараниш. То е голямо колкото връхчето на пръста ми. — Вдигнах пръст, за да покажа, после го прокарах по извивката на долната му устна. Той хвана ръката ми и внезапно ме целуна, сякаш за да изличи гъдела от допира ми.

— Сигурна ли си? Защото… сигурно няма да му хареса да го лашкаме насам-натам.

— То няма да забележи — уверих го и отново се захванах с килта.

— Ами… щом си сигурна.

Нa вратата се почука силно и, типично за всички гали, слугинята влезе точно навреме, заднишком, като небрежно издра вратата с една цепеница. Ако се съдеше по драскотините на дървото, това беше обичайният ѝ метод на действие.

— Бонжур, мосю, мадам — промърмори тя и се отправи към огнището. Някои са си добре, сякаш казваше поведението ѝ по-красноречиво от всякакви думи. Вече бях свикнала с безразличието на слугите при вида на гостите в хановете, колкото и неглиже да беше той, затова само прошепнах: „Бонжур, мадмоазел”, за да приключа въпроса. Приключих и заниманията си с килта на Джейми, плъзнах се под завивките и ги издърпах нагоре, за да скрия порозовелите си бузи.

Джейми, много по-хладнокръвен от мен, сложи стратегически една възглавница в скута си, облегна лакти на нея, опря брадичка на дланите си и започна любезен разговор със слугинята, в който похвали кухнята на хана.

— А виното откъде го взимате, мадмоазел? — попита той.

— Отвсякъде. — Тя сви рамене, докато трупаше съчките с опитни движения. — Отдето е най-евтино. — Пълното ѝ лице се сбръчка леко в усмивка, когато погледна крадешком към Джейми.

— Тъй си и мислех — отвърна той ухилен и тя изсумтя развеселено.

— Мога да ви доставя на същата цена, но два пъти по-хубаво — предложи той. — Кажи на господарката си.

Тя вдигна скептично вежда.

— А каква е вашата цена, мосю?

Той направи съвсем галски жест на великодушие.

— Нищо не искам, мадмоазел. Ще се видя с един земляк, които продава вино. Може да му уредя нова сделка, за да ме приеме с радост.

Тя кимна в съгласие и се надигна със сумтене.

— Добре, мосю. Ще говоря с господарката.

Вратата се затвори с трясък след нея, подпомогната от умелото врътване на хълбока ѝ. Джейми отмести възглавницата, стана и започна да закопчава килта си.

— Къде си мислиш, че отиваш? — възкликнах аз.

Той ме погледна, на устните му играеше неохотна усмивка.

— О… ами… сигурна ли си, сасенак?

— Да, ако и ти искаш — отвърнах, не можах да устоя.

Той ме огледа строго.

— Е, щом е така. Чувал съм, че трябва да се угажда на бъдещите майки. — Остави килта да падне на пода, седна до мен само по риза и леглото изскърца под тежестта му.

Дъхът му излизаше на облаче, когато отметна завивката и разтвори нощницата ми, за да открие гърдите. Наведе глава да ги целуне, леко докосна едното зърно с език и то се надигна като по магия — тъмнорозова издутина на бялата кожа.

— Господи, толкова са хубави! — прошепна той и повтори същото от другата страна. Обхвана с ръце гърдите ми и ги огледа с възхищение. — По-тежки са, мъничко. И зърната са потъмнели. — Проследи с показалец извивката на едно тънко косъмче до тъмната ареола, което сребрееше на утринната светлина.

Вдигна завивката, претърколи се до мен и се озовах в ръцете му. Плъзнах своите по извивките на гърба му и ги спуснах до твърдите издутини на задника му. Голата му плът беше студена, но вече не настръхваше заради топлината на допира ми.

Опитах се да го накарам да проникне в мен веднага, но той нежно устоя, притисна ме към възглавницата и започна да хапе ухото ми. Плъзна ръка по бедрото ми, тънката материя на нощницата се къдреше на вълни пред нея.

Главата му се спусна надолу, ръцете му нежно разтвориха бедрата ми. Аз потреперих за миг от студ, после се отпуснах напълно в топлината на търсещата му уста.

Косата му беше спусната, още неприбрана на тила, и нежните червени кичури галеха бедрата ми. Тежестта на тялото му почиваше приятно между краката ми, а едрите ръце бяха на заоблените ми хълбоци.

— Ммм? — долетя питащ звук отдолу.

Аз се извих леко в отговор и тих смях обля кожата ми с топлина.

Ръцете се плъзнаха под хълбоците ми и ме надигнаха, а се отпуснах в наслада, докато тръпката нарастваше и се разливаше в мен, надигаше се до екстаз, който ме остави скована и задъхана. Джейми отпусна глава на бедрото ми. Чакаше да се успокоя и галеше извивката на крака ми, преди да ce върне към задачата си.

Пригладих назад разрошената му коса и погалих ушите, толкова странно малки за такъв огромен мъж. Горната им извивка сияеше в бледо, прозрачно розово, и аз прокарах палец по нея.

— Малко са заострени. Само малко. Като на фавн.

— Тъй ли? — попита той, прекъснал за миг заниманията си. — Като на еленче, или ония твари, дето ги има на картините, имат кози копита и преследват голи жени?

Вдигнах глава и се вгледах надолу над вълните от завивки, нощница и гола плът, към тъмносините котешки очи, които сияеха над влажните кафяви къдрици.

— Става ли ти обувката — носи я. — Отпуснах отново глава на възглавницата, докато смехът му вибрираше в едно мое твърде чувствително място.

— О, о, Господи, Джейми, ела тук.

— Още не — отвърна той и направи нещо с език, което ме накара да се загърча неконтролируемо.

— Ела.

Той не отговори, а и аз вече не можех да продумам.

— Ох… — казах малко по-късно. — Това беше…

— Ммм?

— Хубаво. Ела тук.

— Не, още — рече той, лицето му не се виждаше зад плетеницата в червеникавокафяво и канелено. — А искаш ли да…

— Джейми. Искам теб. Ела тук.

Той въздъхна примирено, надигна се на колене и ми позволи да го придърпам нагоре. Накрая се опря на лакти над мен, корем до корем, устни до устни. Отвори уста да възрази отново, но аз бързо го целунах и той се плъзна между бедрата ми, преди да е успял да се спре. Изстена неволно от удоволствие, когато проникна в мен, мускулите му се напрегнаха и той ме хвана за раменете.

Беше нежен и бавен, спираше да ме целуне силно и започваше отново при мълчаливия ми подтик. Спуснах леко ръце по гърба му, внимавах да не докосна заздравяващите белези. Дългите мускули на бедрото му потрепериха до моето, но той се сдържаше, не искаше да се движи твърде бързо.

Вдигнах хълбоци към него, за да проникне по-дълбоко.

Той затвори очи и челото му се сбърчи леко в концентрация. Отвори уста и се задъха.

— Не мога… О, Господи, не мога. — Задникът му внезапно се стегна под ръцете ми.

Въздъхнах от удоволствие и го придърпах силно към себе си.

— Добре ли си? — попита след малко.

— Няма да се счупя, спокойно — усмихна се аз.

Той се изсмя дрезгаво.

— Ти сигурно няма, сасенак, но аз може да се счупя. — Придърпа ме към себе си и притисна буза в косата ми. Вдигнах завивката и я подпъхнах под раменете му, за да създам около нас топъл джоб. Топлината на огъня още не беше успяла да стигне до леглото, но ледът по прозореца се топеше и се превръщаше в сияещи диаманти.

Лежахме известно време така, слушахме пропукването на дървата в огнището и тихите шумове в хана, докато гостите се пробуждаха. Някой се провикваше от балконите във вътрешния двор, копита трополяха по покритите с киша камъни, от време на време квичаха и прасенцата, които гостилничарката гледаше зад печката в кухнята.

— Съвсем по френски, нали? — казах с усмивка, защото чух караница от долните етажи — добродушна свада между съпругата на ханджията и местния търговец на вино.

— Копеле на сипаничава курва — отбеляза женският глас. — Брендито миналата седмица имаше вкус на конска пикня.

Нe ми трябваше да ги виждам, за да си представя вдигането на рамото, което тя получи в отговор.

— Откъде знаете, мадам? След шестата чаша всичко има един и същи вкус, нали?

Леглото се разтресе леко, защото и Джейми се засмя. Той вдигна глава от възглавницата и подуши доволно аромата на пържена шунка, който се просмукваше през пукнатините в дъсчения под.

— А тъй, това е Франция — съгласи се той. — Храна, пиячка и любов. — Потупа ме по голия хълбок, преди да го завие с намачканата нощница.

— Джейми — казах тихо, — а ти радваш ли се? За бебето? — Той беше беглец, не можеше да се върне в дома си и бъдещето му във Франция беше неясно. Щеше да е съвсем разбираемо, ако не изгаря от желание да се нагърбва с още задължения.

Той помълча, прегърна ме по-силно, после въздъхна и каза:

— Да, сасенак. — Ръцете му плъзнаха надолу и нежно погалиха корема ми. — Радвам се. Горд съм като жребец. Но и ужасно ме е страх.

— Заради раждането ли? Всичко ще е наред. — Разбирах тревогата му; майка му беше умряла при раждане, раждането и усложненията след него бяха основната причина за смъртност сред жените по това време. Все пак аз нямах намерение да се подлагам на онова, което тук минаваше за медицински грижи.

— Да, за това… и за всичко — рече той тихо. — Искам да те защитя, сасенак — да те покрия като наметало и да опазя теб и детето с тялото си. — Гласът му беше тих и дрезгав, леко напрегнат. — Бих направил всичко за теб… и все пак… мога нищо да направя. Колкото и да съм силен, колкото и да го искам; не мога да мина заедно с теб през това… нито да ти помогна. Като си помисля какво може да стане и аз ще cъм безсилен да го спра… да, страх ме е, сасенак.

— И все пак — обърна ме към себе си и обхвана нежно едната ми гърда с ръка, — като си представя моето дете на гърдите ти… чувствам как се издувам като сапунен мехур и ще се пръсна от радост.

Притисна ме към себе си и аз го прегърнах с всички сили.

— О, Клеър, ти ще ми разбиеш сърцето, толкоз те обичам.

*  *  *

Поспах малко и се пробудих бавно, чувах звъна на църковната камбана от близкия площад. Наскоро напуснала абатството, където ритъмът на деня бе отбелязван от камбанен звън, аз автоматично се озърнах към прозореца, за да преценя силата на светлината и кое време е. Ярка, чиста светлина, а по стъклото нямаше лед. Значи камбаната биеше за обедната молитва, беше пладне.

Протегнах се, наслаждавайки се на прекрасната мисъл, че не е нужно да ставам веднага. Заради бременността бях изморена, а пътуването ме беше изтощило още повече, затова дългата почивка ми бе особено нужна.

По пътя беше валяло сняг, защото зимните виелици върлуваха по френския бряг. Все пак можеше да е и по-зле. Първо мислехме да идем в Рим, не в Хавър. А това означаваше три-четири седмици път в такова време.

Тъй като се налагаше да изкарва хляба ни в чужбина, Джейми се бе сдобил с препоръка за преводач на Джеймс Франсис Едуард Стюарт, крал на Шотландия в изгнание — или просто Шевалие Сен Жорж, претендент за трона, както щете го наречете — и ние бяхме решили да се присъединим към двора на Претендента близо до Рим.

Не беше невъзможно, но тъкмо щяхме да тръгваме за Италия, когато чичото на Джейми, Алегзандър, абат на „Света Ана”, ни повика в кабинета си.

— Получих вест от Негово Величество — обяви той направо.

— От кого по-точно? — попита Джейми. Леката семейна прилика между двамата се засилваше от позата им: седяха с изправен гръб и изпънати рамене. При абата тази поза се дължеше на вроден аскетизъм, при Джейми — на прясно заздравелите рани, които не искаше да опира в дървената облегалка на стола.

— Негово Величество крал Джеймс — отвърна чичо му и леко се смръщи към мен. Аз се стараех да изглеждам невъзмутима; присъствието ми тук беше знак на доверие от негова странa и не исках да го изгубя. Той ме познаваше едва от шест седмици, от деня след Коледа, когато се появих на портите му с Джейми, който бе полумъртъв заради мъченията в затвора. След това абатът ме поопозна и започна да ми се доверява. От друга страна, бях англичанка. А английският крал се казваше Джордж, а не Джеймс.

— Така ли? Нима няма нужда от преводач? — Джейми още беше слаб, но работеше с братята в конюшните и на нивите на абатството и лицето му си бе възвърнало обичайния здрав тен.

— Има нужда от верен слуга — и приятел. — Абат Алегзандър почука с пръсти по сгънатото писмо на писалището му, печатът с герб беше разчупен. Абатът сви устни, погледна племенника си, после отново към мен.

— Това, което ще ви кажа сега, е поверително — рече строго. — Скоро всички ще го научат, но засега… — Опитах се да изглеждам дискретна и достойна за доверие; Джейми само кимна с леко нетърпение.

— Негово Височество принц Чарлс Едуард е напуснал Рим и ще пристигне във Франция до седмица — каза абатът, като наведе се леко напред, сякаш да наблегне на важността на новината.

Тя наистина беше важна. Джеймс Стюарт беше направил неуспешен опит да си върне трона през 1715 година — необмислена военна операция, която се бе провалила почти веднага заради липса на подкрепа. Оттогава, според Алегзандър, изгнаникът Джеймс Шотландски работеше неуморно, пишеше постоянно до другите монарси и особено на братовчед си Луи, крал на Франция, за да намери подкрепа за претенциите си към трона на Шотландия и Англия, както и някакво положение за сина си, принц Чарлс, наследник на същия трон.

— Неговият братовчед, крал Луи, остава притеснително глух за тези съвсем законни искания — каза абатът и се намръщи на писмото, сякаш то беше Луи. — Ако вече е осъзнал отговорностите си в това отношение, това ще е повод за обединение на всички, които тачат свещеното право на кралската власт.

Иначе казано, якобитите, поддръжниците на Джеймс. Един, от които беше и абат Алегзандър, с рождено име Алегзандър Фрейзър от Шотландия. Джейми ми беше казал, че той води редовна кореспонденция с краля и е във връзка с всички негови поддръжници.

— Той е на удобно място — обясни ми Джейми, докато обсъждахме предстоящото начинание. — Папската пощенска система прекосява Италия, Франция и Испания по-бързо от почти всички други. Папските куриери не са възпрепятствани от служителите на митниците, затова писмата, които те носят, рядко биват отваряни.

Джеймс Шотландски, изгнаник в Рим, беше подкрепян от папата, който се надяваше католическата монархия да бъде възстановена в Англия и Шотландия. Затова голяма част от личната поща на Джеймс се разнасяше от папски куриери — и преминаваше в ръцете на верните му поддръжници сред клира, като абат Алегзандър от „Света Ана”, който се свързваше с поддръжниците на краля в Шотландия, и така се избягваше рискът писмата да се изпращат направо от Рим към Единбург и Северна Шотландия.

Гледах Алегзандър с интерес, докато обясняваше важността на посещението на принц Чарлс във Франция. Той беше набит човек, висок горе-долу колкото мен, тъмен и значително по-нисък от племенника си, но се взираше в него с леко скосени очи, които излъчваха остър ум и талант да разчита скрити мотиви, с който се отличаваха всички познати ми Фрейзър.

— Е — добави той и погали гъстата си тъмна брада, — не мога да кажа дали Негово Височество е във Франция по покана на Луи, или отива неканен, от името на баща си.

— Това е съществена разлика — отбеляза Джейми и вдигна скептично вежда.

Чичо му кимна, сред гъстата брада бавно се появи лукава усмивка.

— Вярно, момко — отвърна той и родният шотландски акцент се появи за миг сред официалния английски. — Съвсем вярно. И точно тук е вашата роля, ако пожелаете.

Предложението беше просто: Негово Величество крал Джеймс щеше да покрие пътните разходи и да ни отпусне малка издръжка, ако племенникът на неговия най-предан и най-изтъкнат приятел Алегзандър се съгласи да отпътува за Париж, където да помага на сина му, Негово Височество принц Чарлс Едуард, според своите сили и способности.

Бях смаяна. Възнамерявахме да идем в Рим, защото ни се струваше най-подходящото място да започнем делото си: да предотвратим второто якобитско въстание, онова от 45-а. От наученото по история знаех, че Метежът, финансиран от Франция и проведен от Чарлс Едуард Стюарт, ще стигне много по-далеч от неуспешния опит на баща му през 1715-а, но не достатъчно далеч. Ако наистина се случеше така, войниците на Хубавия принц Чарли щяха да претърпят опустошително поражение при Калоден през 1746 година и планинците щяха да страдат от последствията цели два века след това.

Сега, през 1744 година, Чарлс явно беше започнал да търси подкрепа от Франция. А има ли по-добър начин да предотвратиш въстание, освен като си близо до неговия водач?

Погледнах Джейми, който се взираше над рамото на чичо си в малкия олтар на стената. Спря очи на позлатената статуя на света Ана и снопче парникови цветя в краката ѝ, докато мислите му препускаха зад безизразното лице. Накрая примигна и се усмихна на чичо си.

— Да помогна според силите и способностите си на Негово Височество? Мисля, че мога да го сторя. Ще идем.

И го направихме. Вместо да тръгнем право към Париж обаче, ние поехме по крайбрежието до Хавър, за да се срещнем с първи братовчед на Джейми — Джаред Фрейзър.

Заможен шотландски емигрант, Джаред беше вносител на вина и спиртни напитки с малък склад и голяма къща в Париж, както и много голям склад тук, в Хавър, където беше поискал да се срещнат, когато Джейми му писа, че сме на път за Франция.

Вече достатъчно отпочинала, аз започнах да огладнявам. На масата имаше храна; вероятно Джейми беше казал на слугинята да я донесе, докато бях спала.

Нямах халат, но тежкото кадифено пътническо наметало ми беше подръка. Наметнах го и се увих в него, преди да стана, да сложа цепеница в огъня и да седна до масата за късна закуска.

Дъвчех доволно твърдите хлебчета и печената шунка и ги прокарвах с мляко от каната. Надявах се, че Джейми също е хапнал добре; той твърдеше, че Джаред е добър приятел, но аз хранех известни съмнения относно гостоприемството на някои роднини на Джейми, тъй като вече имах впечатления. Абат Алегзандър ни прие топло — доколкото това е възможно за човек в неговото положение, който е принуден да приеме свой племенник беглец и съмнителна съпруга съвсем неочаквано. Но докато бях при клана на майка му, Макензи от Лeox, миналата есен, едва не се простих с живота си, арестуваха ме и ме съдиха за вещерство.

— Все пак този Джаред е Фрейзър, а те са доста по-безопасни от Макензи. А и нали го познаваш от преди?

— Живях при него, когато бях на осемнайсет — отвърна той, накапа восък от свещта върху писмото и притисна в зеленикавосивата локвичка сватбения пръстен на баща си. На малкия рубин беше гравирано мотото на клана Фрейзър: „Готов съм.” — Той ме прибра при себе си, когато дойдох в Париж, за да завърша обучението си и да опозная малко света. Беше много добър с мен; приятел е на баща ми. А и никой друг не познава така добре парижкото общество като човек, който му продава пиене — добави и отлепи пръстена от втвърдяващия се восък. — Искам да поговоря с Джаред, преди да се представя в двора на Луи като поддръжник на Чарлс Стюарт. Ще ми се да имам някакъв шанс за измъкване — довърши с усмивка.

— Защо? Мислиш, че ще имаме неприятности? Да помагаш на Негово Височество според способностите си ми се струва почетно задължение.

Той се усмихна на угрижения ми поглед.

— Не, не очаквам трудности. Но какво пише в Библията, сасенак? „Не вярвайте на принцове” — Той стана, целуна ме бързо по челото и прибра пръстена в спорана си. — Кой съм аз, че да споря с Божието слово?

*  *  *

Прекарах следобеда в четене на един требник, който моят приятел брат Амброуз ми беше дал като прощален подарък. После позакърпих това-онова. И двамата нямахме много дрехи и макар че беше лесно да пътуваме с малко багаж, протритите чорапи и разпорените подгъви се нуждаеха от незабавна намеса. Несесерът за шев ми беше почти толкова ценен, колкото и малкото сандъче, в което държах билките и лекарствата.

Иглата потъваше и изплуваше от плата, блещукаше на светлината от прозореца. Чудех се как ли върви посещението на Джейми при Джаред. А още повече се чудех що за човек е принц Чарлс. Той беше първата историческа фигура, която щях да срещна, и макар да знаех, че не бива да вярвам ни всички легенди, които се разказваха (е, добре де, щяха да се разказват) за него, истинският човек беше пълна мистерия. Въстанието от четиридесет и пета зависеше почти изцяло от личността на един млад мъж — от неговия провал или успех.

А дали изобщо щеше да се случи, зависеше от усилията на друг млад мъж — Джейми Фрейзър. И от мен.

Още бях погълната от ръкоделието и мислите си, когато тежки стъпки по коридора ме сепнаха и забелязах, че денят е напреднал. Капчуците от стрехите бяха затихнали с падането на температурата, а огънят на потъващото зад хоризонта слънце сияеше в ледените копия, увиснали от покрива. Вратата се отвори и Джейми влезе.

Усмихна ми се бегло, после спря пред масата. Изглеждаше замислен, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Свали си наметалото, сгъна го и прилежно го окачи на колоната на леглото. Изправи се, отиде до другото кресло, настани се много внимателно и затвори очи.

Седях неподвижно, забравила за шиенето, и гледах това представление с голям интерес. След миг той отвори очи, усмихна ми се, но не каза нищо. Наведе се напред и огледа лицето ми много внимателно, сякаш не ме беше виждал от седмици. Накрая, с вид на човек, който ще направи голямо признание, отпусна рамене и опря лакти на коленете си.

— Уиски — рече с огромно задоволство.

— Разбирам — отвърнах предпазливо. — Много ли?

Той поклати бавно глава, сякаш беше доста натежала. Почти чувах как се плиска съдържанието ѝ.

— Не аз — каза много отчетливо. — Ти.

— Аз? — възмутих се.

— Очите ти — рече той и се усмихна сияйно. Неговите очи бяха омекнали, сънливи и помътнели като вир в дъжда.

— Очите ми? Какво общо имат очите ми…

— Имат цвят на много хубаво уиски, когато слънцето ги огрява изотзад. Тази сутрин си мислех, че приличат на шери, нo не е шери. Не е бренди. Уиски е. Точно уиски. — Изглеждаше толкова доволен, че не можах да не се засмея.

— Джейми, ти си ужасно пиян. Какво си правил?

Той леко се смръщи.

— Не съм пиян.

— Така ли? — Оставих ръкоделието си и се наведох да докосна челото му. Беше студено и влажно, макар че лицето му бе зачервено. Той веднага ме хвана през кръста, придърпа ме към себе си и зарови лице в гърдите ми. Миризмата на най-различен алкохол се надигна от него като мъгла, така плътна, че почти я виждах.

— Ела тук, сасенак — мърмореше той. — Моята жена с очи с цвят на уиски, моята любима. Нека те занеса в леглото.

Помислих си, че е спорно кой кого може да отнесе до леглото, но не възразих. Нямаше значение защо иска да легне, нали беше тук. Наведох се и пъхнах ръка под мишницата му, за да му помогна, но той се отдръпна, стана царствено и бавно, сам-самичък.

— Не ща помощ. — Посегна към връвта на яката на ризата си. — Не съм пиян!

— Така е. Пиян е меко казано. Джейми, ти напълно си се отрязал.

Спусна поглед към предницата на килта, после по пода и накрая по моята рокля.

— Не, не съм — каза с достойнство. Пристъпи към мен, направо тлееше. — Ела при мен, сасенак. Готов съм.

Реших, че „готов съм” е доста преувеличено в някои отношения; не се беше разкопчал напълно, а ризата му висеше накриво на раменете, но явно нямаше да се справи без моята помощ.

В други отношения обаче… широките му гърди бяха голи и се виждаше малката вдлъбнатинка в центъра, където обикновено полагах брадичка, а около зърната му весело стърчаха къдрави косъмчета. Той видя, че го гледам, хвана ръката ми и я плесна на гърдите си. Беше плашещо топъл и аз пристъпих инстинктивно към него. Другата му ръка ме обгърни и той се наведе да ме целуне. Продължи толкова дълго, че почти се опияних от дъха му.

— Добре — казах със смях. — Ако си готов, и аз съм готова. Нека първо те съблека обаче, за днес ми стига толкова кърпене.

Той стоеше неподвижно, докато го събличах, почти не помръдваше. Не помръдна и когато свалих моите дрехи и се обърнах към леглото.

Легнах и го погледнах — зачервен и величествен на светлината на залеза. Беше изваян като гръцка статуя, с дългия нос и високите скули на профил от римска монета. Широката мека уста беше извита в сънлива усмивка, а скосените очи гледаха някъде в далечината. Стоеше съвършено неподвижно.

Погледнах го с лека тревога.

— Джейми, как точно преценяваш дали си пиян?

Стреснат от гласа ми, той се олюля настрани, но се задържа за ръба на камината. Очите му обиколиха стаята и спряха на лицето ми. За миг засияха ясни и разумни.

— А, лесно, сасенак. Ако си стоиш на краката, не си пиян. — Пусна се от камината, направи крачка към мен и се свлече бавно към огнището с празен поглед и широка, сладка усмивка.

— О…

*  *  *

Кукуригането на петли отвън и дрънкането на посуда долу ме събуди точно след зазоряване. Тялото до мен потрепна, събуди се рязко, после застина заради болката в главата от внезапното движение.

Вдигнах се на лакът да огледам останките. Положението не беше съвсем зле, макар и критично. Очите му бяха присвити заради слънчевите лъчи, косата стърчеше във всички посоки като бодли на таралеж, но кожата му беше бяла и чиста, а ръцете стискаха здраво завивката.

Открехнах единия клепач, надникнах под него и казах закачливо:

— Има ли някой?

Другото око се отвори бавно, за да добави още един страховит взор към първото. Отпуснах ръка и му се усмихнах чаровно.

— Добро утро.

— Това, сасенак, не е сигурно — каза той и отново затвори очи.

— Имаш ли представа колко тежиш? — попитах разговорливо.

— Не.

Резкият отговор подсказваше, че не само не знае, ами и не му пука, но аз продължих:

— Някъде около сто килограма, предполагам. Колкото един приличен глиган. За нещастие нямаше как да те увеся с главата надолу на някое копие и да те отнеса в бараката за опушване.

Едно око се отвори отново и се вгледа замислено в мен, после в огнището в другия край на стаята. Ъгълчето на устата се изви в неохотна усмивка.

— Как ме сложи в леглото?

— Не съм. Не можах да те помръдна, затова просто те завих и те оставих до огнището. Посред нощ се съживи и пропълзя тук сам.

Той изглеждаше изненадан и отвори и другото око.

— Така ли?

Кимнах и се опитах да пригладя косата над лявото му ухо.

— О, да. Беше много целеустремен.

— Целеустремен? — Смръщи се, мислеше. После протегна ръце и ги събра под главата си. Изглеждаше смаян. — Не, няма как.

— Напротив. Два пъти.

Той присви очи към гърдите си, сякаш търсеше потвърждение на това невъзможно твърдение, после ме погледна.

— Наистина ли? Е, не е честно; нищо не помня. — Поколеба се, изглеждаше смутен. — Добре ли беше? Не съм направил някоя глупост, нали?

Тръшнах се до него и заврях глава в извивката на рамото му.

— Не бих го нарекла глупаво, но не беше много разговорлив.

— Слава богу! — отвърна той и гърдите му се разтресоха от смях.

— Ммм. Беше забравил всички думи освен „Обичам те”.

Пак се засмя, този път по-силно.

— О, тъй ли? Е, можеше и да е по-зле.

Пое рязко дъх и се сепна. Извърна се и подуши подозрително меката канелена туфичка под вдигнатата си ръка.

— Исусе! — Опита се да ме отблъсне. — Недей се навира в мен, сасенак. Воня като пукнал преди седмица глиган.

— И после накиснат в бренди — съгласих се аз и се примъкнах пак към него. — Как изобщо се… накваси така?

— Ами заради гостоприемството на Джаред. — Нагласи се на възглавниците с дълбока въздишка и ме прегърна през раменете. — Заведе ме да видя склада на пристанището. А пък там държи редки реколти, португалско бренди и ямайски ром. — Намръщи се леко при спомена. — С виното няма грижи, защото го опитваш и плюеш на пода. Но не можехме да хабим така бренди. Освен това Джаред рече, че трябва да се стече по гърлото, за да му се насладиш.

— И ти на колко се наслади? — попитах любопитно.

— Изгубих им бройката на средата на втората бутилка. — Точно тогава църковната камбана започна да бие; призоваваше за утринната служба. Джейми рязко изправи гръб и се втренчи в прозореца, озарен от слънцето.

— Господи, сасенак! Кое време е?

— Сигурно около шест — отвърнах объркана. — Защо?

Отпусна се леко, но не легна.

— О, добре тогава. Изплаших се, че е обедната служба. Съвсем изгубих представа за времето.

— Предполагам. Какво значение има?

Той отметна завивките и стана. Олюля се леко, но запази равновесие, а ръцете му полетяха към главата, за да се уверят, че е добре закрепена.

— Ох — изпъшка и добави: — Имаме среща тази сутрин на пристанището, в склада на Джаред. И двамата.

— Така ли? — Станах от леглото и посегнах към нощното гърне отдолу. — Ако възнамерява да те довърши, едва ли ще иска свидетели.

Главата на Джейми се подаде от яката на pизатa с вдигнати вежди.

— Да ме довърши?

— Ами повечето ти роднини като че ли искат да убият или теб, или мен. Защо Джаред да е изключение? Струва ми се, че вече почти успя да те отрови.

— Много смешно, сасенак — отвърна Джейми сухо. — Имаш ли свястна рокля?

По време на път носех непретенциозна сива вълнена рокля, с която се сдобих от монаха, който отговаряше за благотворителността в абатството, но имах и роклята, с която бях избягала от Шотландия — подарък от милейди Анабел Макранох. Красиво светлозелено кадифе, с което изглеждах малко бледа, но беше достатъчно изискано.

— Да, стига да няма твърде много петна от солената вода.

Коленичих пред малкия си пътнически сандък и извадих кадифената рокля. Джейми клекна до мен, за да отвори сандъчето с лекарствата. Огледа шишенцата, кутийките и билките, увити в парченца плат.

— Нямаш ли нещо за адско главоболие, сасенак? Надникнах над рамото му, после посегнах и докоснах едно шишенце.

— Малко пчелник може да помогне, но не особено. Чай oт върбова кора с малко копър ще ти се отрази добре, но трябва време, за да поври. Всъщност защо не ти направя отвара за болен черен дроб? Прекрасна е при махмурлук.

Той ме изгледа с подозрение.

— Звучи гадно.

— Гадно е — отвърнах ведро. — Но ще се почувстваш по-добре, след като повърнеш.

— Мфф.

Изправи се и избута с крак нощното гърне към мен.

— Повръщането сутрин е твоя работа, сасенак. Хайде приключвай и се обличай. Аз ще издържа на главоболието.

*  *  *

Джаред Мънро Фрейзър беше дребен, мършав, черноок мъж с не съвсем бегла прилика с далечния му братовчед Мърто от клана Фрейзър, който ни беше придружил до Хавър. Когато видях Джаред за първи път, той стоеше царствено през отворените порти на склада си, където върволиците товарачи с бъчви бяха принудени да го заобикалят, а приликата беше толкова силна, че примигнах и потърках очи. Доколкото знаех, Мърто още беше в хана и се грижеше за един куц кон.

Джаред имаше същата провиснала тъмна коса и пронизителни очички, и същото жилесто маймунско тяло. Но щом се приближихме, приликата изчезна. Джейми галантно ми отваряше път през тълпата с лакти и рамене и аз успях да видя разликите. Лицето на Джаред беше овално, а не като изсечено с брадва, със симпатичен чип нос, който напълно съсипваше величествената осанка, която отдалеч докарваше благодарение на хубавите дрехи и изправената стойка.

Той беше успешен търговец, а не прекарваше добитък. Освен това умееше да се усмихва — за разлика от Мърто с вечно киселото изражение. Широка приветствена усмивка се появи на лицето на Джаред, докато се блъскахме из множеството към него.

— Скъпа моя! — възкликна той, хвана ме за ръката и ме издърпа ловко от пътя на двама яки хамали, които търкаляха гигантско буре през огромната врата. — Много ми е драго да сe срещнем най-после! — Бурето изтрещя силно по дъските на рампата и аз чух как се плиска съдържанието му.

— Може да се отнасяш така с ром — отбеляза Джаред, като виждаше тромавия напредък на огромната бъчва през склада, — но не и с портвайн. Винаги се заемам лично, както и с бутилираните вина. Всъщност тъкмо ще ходя да посрещна нов товар от портвайн „Бел Руж”. Искате ли да ме придружите?

Озърнах се към Джейми, той кимна и веднага последвахме Джаред, като заобикаляхме громолящия трафик на бурета и бъчви, колички и носилки, мъже и момчета, понесли топове плат, сандъци с жито и други храни, намотки кована мед, чували брашно и всичко друго, което може да се транспортира с кораб.

Хавър беше важен център на търговията по море и пристанищата бяха сърцето на града. Дълъг, солиден кей се простираше на почти четвърт миля покрай залива, като от него стърчаха по-малки докове, около които бяха закотвени тримачтови ветроходи и бригантини, плоскодънни лодки и малки галери, пълен асортимент от корабите, които снабдяваха Франция.

Джейми ме стискаше здраво за лакътя, готов да ме издърпа от пътя на ръчни колички, търкалящи се бурета и небрежни търговци и моряци, които нямаха навика да гледат къде вървят, а по-скоро разчитаха на инерцията да ги преведе през гъмжилото на доковете.

Докато вървяхме по кея, Джаред се провикваше галантно в ухото ми от другата страна, сочеше разни интересни неща и ми обясняваше кой е собственикът на този или онзи кораб доста разпокъсано и в истинско стакато. „Ариана”, който щяхме да видим след малко, всъщност беше негов. Доколкото схванах, корабите често бяха обща собственост на няколко търговци или дори на капитан, който отдаваше под наем своя съд, екипаж и услугите си за дадено пътуване. Като гледах колко много кораби са собственост на компании в сравнение с тези на еднолични собственици, започнах да си давам сметка колко важен човек е Джаред.

„Ариана” беше в средата на редица закотвени кораби, близо до голям склад с името „Фрейзър”, изписано с наклонени бели букви. При вида му през мен премина странна тръпка, внезапно усещане за принадлежност и осъзнаване, че и аз нося това име, а то ме свързва с всички останали, които го носят.

„Ариана” беше тримачтов кораб, дълъг вероятно шейсет фута[3], с широк нос. Имаше две оръдия на борда, който бе обърнат към пристанището. Сигурно срещу пирати в открито море. По палубата се щураха мъже, вероятно по задачи, но на мен ми приличаха на пъплещи мравки.

Всички платна бяха прибрани и завързани, но приливът леко люлееше кораба и носът се клатушкаше към нас. Беше украсен с неугледна фигура с огромни голи гърди и оплетени, полепнали със сол къдрици. Дамата изглеждаше така, сякаш не си падаше особено по морето.

— Красива сладурана, нали? — попита Джаред и махна красноречиво към нея. Реших, че има предвид кораба, а не фигурата на носа.

— Много е хубав — отвърна любезно Джейми. Улових притеснения му поглед към ватерлинията, където малки вълнички се плискаха тъмносиви по корпуса. Разбрах, че се надява да не се качваме на борда. Смел войник, великолепен в битка, Джейми Фрейзър беше човек на сушата.

Определено не бе от дръзките моряци шотландци, които ловяха китове близо до Тарвати или обикаляха света в търсене на богатство. Докато прекосявахме Ламанша през декември, той през цялото време страдаше от морска болест и едва не умря, защото беше твърде отслабнал след мъченията и затворничеството. И макар че пиянската оргия с Джаред от предния ден да не беше чак такова изпитание, тя със сигурност не бе засилила охотата му към морето.

Видях как мрачните спомени прекосиха лицето му, докато слушаше хвалбите на братовчед си за здравината и скоростта на „Ариана”, и се приближих да му прошепна:

— Няма страшно, нали е закотвен?

— Не знам, сасенак — отвърна той и огледа кораба със смесица от ненавист и отвращение. — Но предполагам, че ще разберем. — Джаред вече беше по средата на трапа и поздравяваше гръмогласно капитана. — Ако позеленея, ще се престориш ли, че ти прилошава? Ще направя лошо впечатление, ако повърна върху обувките на Джаред.

Потупах го успокоително по ръката.

— Не се тревожи. Ще припадна заради теб.

— Не е заради мен — отвърна с последен жаловит поглед към сушата, — а заради стомаха ми.

Корабът беше приятно стабилен под краката ни и Джейми, и стомахът му, се държаха достойно — вероятно подпомогнати от брендито, което ни наля капитанът.

— Не е лошо — рече Джейми, поднесе го за миг под носа си и затвори одобрително очи при богатия аромат. — Португалско, нали?

Джаред се засмя с удоволствие и сръчка капитана с лакът.

— Видя ли, Портис? Казах ти, че е роден талант! Опитвал го е само веднъж!

Аз прехапах вътрешността на бузата си и избегнах погледа на Джейми. Капитанът, едър, намусен екземпляр, изглеждаше отегчен, но направи любезна физиономия към Джейми и показа три златни зъба. Явно беше човек, който носи всичко ценно със себе си.

— О, това ли е момъкът, който ще ти наглежда избите?

Джаред внезапно се смути и грубата кожа на лицето му се обагри в червено. Забелязах с интерес, че едното му ухо е пробито за обеца, и се зачудих що за минало се крие зад настоящия успех.

— А, мда — отвърна той и за първи път дочух следа от шотландски акцент, — ама тепърва ще видим. Струва ми ce… Погледна към активността по доковете, после към чашата на капитана, която беше пресушена на три глътки, докато ние скромно отпивахме. — Ами, виж, Портис, ще може ли да ти ползваме каютата? Бих искал да поговоря с племенника си и с жена му, а и май на кърмата има проблем с товарните мрежи, ако съдя по шума. — Това наблюдение бе достатъчно да накара капитан Портис да изхвърчи от каютата си като разярен глиган. Дрезгав глас зарева на испано-френски, който за щастие не разбирах.

Джаред пристъпи деликатно към вратата и я затвори след капитана, с което шумът значително утихна. Върна се до малката масичка и церемониално напълни отново чашите, преди да заговори. Погледна ни, усмихна се смутено и започна:

— Възнамерявах да изчакам малко с това предложение, но капитанът ме изпревари. Става дума за следното — вдигна чашата си и отражението на пристанището потрепна през брендито, което улови и светлината, отразена в бронзовия обков на каютата. — Трябва ми човек. — Наклони чашата към Джейми, после я вдигна към устните си и отпи.

— Добър човек — наблегна той и свали чашата. — Вижте, скъпа моя — поклони се към мен, — изникна възможност да направя чудесна инвестиция в една нова винарна в района на Мозел. Но не искам да поверявам оценката ѝ на мой подчинен; трябва да я видя лично и да помисля за развитието ѝ. Това начинание ще отнеме няколко месеца.

Вгледа се замислено в чашата си, като леко разклащаше кафявата течност и ароматът ѝ изпълни каютата. Бях отпила няколко глътки от своята, но усещах леко замайване, скоро от вълнение, отколкото от питието.

— Това е прекалено добра възможност и не искам да я изпусна — продължи Джаред. — Има шанс да сключа и няколко добри сделки с винарните по Рона; тяхната продукция е отлична и относително рядка в Париж. Господи, благородниците ще я купуват като луди! — Черните му очи засияха за миг от алчност, после заблещукаха от веселие, когато се обърна към мен. — Но…

— Но не можете да оставите делата си тук без надзор — довърших аз.

— Не само красива и очарователна, но и умна. Поздравявам те, братовчеде. — Наклони фризираната си глава към Джейми и вдигна одобрително вежда.

— Признавам, че нямах представа какво ще правя — рече той, остави чашата на малката масичка с вид на човек, който прекратява любезните приказки и минава към бизнес. — Но когато ти ми писа от абатството, че възнамеряваш да дойдеш и Париж… — Поколеба се, после се усмихна на Джейми и странно размаха ръце. — Знаех, че теб, моето момче, те бива и сметките, и реших, че пристигането ти е отговор на молитвите ми. Все пак реших, че първо трябва да се срещнем и да възобновим познанството си, преди да ти отправя предложението.

По-скоро си искал да видиш доколко представителна съм аз, помислих си цинично, но въпреки това се усмихнах. Улових погледа на Джейми, той вдигна вежда. Тази седмица явно ни вървеше на предложения. За беглец от закона и предполагаема английска шпионка, като че ли бяхме доста търсени.

Предложението на Джаред беше повече от щедро; ако Джейми поемеше бизнеса му във Франция за шест месеца, той не само щеше да му дава заплата, но и да му предостави парижката си къща с цялата прислуга.

— В никакъв случай, в никакъв случай — рече той, когато Джейми се опита да възрази. Притисна пръст до носа си и ми се усмихна чаровно. — За тази търговия е от голяма полза красива жена да е домакиня на вечерите, братовчеде. Нямам представа колко много вино ще продадеш, ако позволиш на клиентите първо да го опитат. — Поклати глава решително. — Не, ще ми направиш огромна услуга, ако съпругата ти благоволи да се заеме с това.

Мисълта да давам вечери на парижкото общество всъщност леко ме стресна. Джейми ме погледна с вдигнати вежди, но аз преглътнах, усмихнах се и кимнах. Предложението боше добро; ако той смяташе, че може да управлява вноса, най-малкото, което можех да сторя, бе да давам вечери и да ошлайфам малко френския си.

— Разбира се — прошепнах, Джаред сметна това за достатъчно и продължи, вперил черните си очи в Джейми.

— Реших и че ако се установиш по този начин тук, това ще помогне на целта, която те е довела в Париж.

Джейми се усмихна, а Джаред се изсмя и пак взе чашата си. За всички ни беше сервирана вода, за да отмиваме небцето си между глътките, и той взе една чаша с другата си ръка.

— Е, да вдигнем наздравица! За нашето съдружие, братовчеде, и за Негово Величество! — Вдигна чашата с брендито, после демонстративно я прекара над чашата с вода и я поднесе към устните си.

Гледах изненадана това странно поведение, но явно то означаваше нещо за Джейми, защото той се усмихна, взе своята чаша и също я прекара над водата.

— За Негово Величество — повтори той. После видя смайването ми, усмихна се и обясни: — За Негово Величество отвъд морето, сасенак.

— О! — най-после загрях. Кралят отвъд морето — крал Джеймс. Това донякъде обясняваше внезапното желание на всички тук да се установим в Париж, което иначе щеше да е странно съвпадение.

Ако Джаред беше якобит, то кореспонденцията му с абат Алегзандър вероятно беше повече от съвпадение. Сигурно заедно с писмото на Джейми той бе получил и едно от абата, коетo обяснява желанието на крал Джеймс. И ако присъствието ни в Париж съвпадаше с плановете на самия Джаред — още по-добре. Внезапно осъзнала колко сложна е мрежата на икобитите, аз вдигнах чашата си и отпих за Негово Величество отвъд водата — и за нашето ново партньорство с Джаред.

След това те заговориха по работа и събраха глави над някакви документи, вероятно манифести и сметки. Малката кабина смърдеше на тютюн, бренди и немит моряк, и на мен отново ми се догади. Така или иначе не им трябвах, затова станах и тръгнах към палубата.

Внимавах да избягвам наклона към задния трюм и поех през макари въжета, лостове и навити платна, към едно по-спокойно място на носа. Оттук имах чудесна гледка към пристанището.

Седнах на един сандък до перилата и се наслаждавах на соления бриз и миризмата на катран и риба от корабите и пристанището. Още беше студено, но наметалото ме топлеше. Корабът се полюшваше бавно от настъпващия прилив; виждах как брадите от водорасли по пилоните наблизо се издигат, развяват се и закриват лъскавите черни петна на мидите отдолу.

Това ми напомни за мидите на пара с масло, с които бяхме вечеряли, и внезапно изпитах силен глад. Абсурдните контрасти на бременността ме караха постоянно да мисля за стомаха си; ако не повръщах, бях зверски гладна. Мисълта за храна пък ме подсети за вечерите, които Джаред спомена. Вечери, значи? Странен начин да спасиш Шотландия, но пък не се сещах за нищо по-добро.

Освен това, ако Чарлс Стюарт седи на масата ми, ще мога да го държа под око, помислих си с усмивка. Забележа ли признаци, че се кани да скочи на кораб за Шотландия, ще му пусна нещо в супата.

Вероятно не беше чак толкова смешно. Спомних си за Гейлис Дънкан и усмивката ми изчезна. Женена за държавния обвинител на Крейнсмюир, тя уби съпруга си, като му сложи цианид в храната на един пир. Скоро след това я обвиниха във вещерство и беше арестувана, в мое присъствие, заради което аз самата също бях изправена пред съда; съд, от който Джейми ме спаси. Спомените за дните в студения мрак на ямата в Крейнсмюир бяха твърде живи и вятърът като че ли внезапно стана по-суров.

Потреперих, но не само от студ. Не можех да мисля за Гейлис Дънкан, без да усетя студена тръпка по гръбнака си. Не толкова заради стореното от нея, а заради онази, която беше всъщност. Да, тя беше якобит, но подкрепата ѝ на каузата на Стюарт беше примесена с лудост. И дори по-лошо, тя беше като мен — бе преминала през каменния кръг.

Не знаех дали е попаднала в миналото случайно или нарочно. Не знаех и откъде идваше. Но когато я видях за последно, тя крещеше непокорно на съдиите, които я осъдиха на изгаряне на клада — висока, руса жена с вдигнати ръце. Тогава видях издайническия кръгъл белег от ваксинация. Автоматично посегнах към малката вдлъбнатина на моето рамо и потреперих.

Нарастваща суматоха на съседния кей ме откъсна от мрачните спомени. Голяма група мъже се събираха до трапа на един кораб и падаше голямо блъскане и крещене. Не се биеха; взирах се в тях, заслонила очите си с ръка, но не виждах да се удрят. По-скоро се опитваха да отворят път през тълпата към вратите на голям склад в горния край на кея. Множеството упорито устояваше на усилията им и налиташе обратно като прилив.

Джейми внезапно се появи зад мен, следван от Джаред, който присви очи към сцената долу. Не ги бях чула да се приближават.

— Какво става? — Изправих се и се облегнах на Джейми, защото корабът се люлееше все по-силно. Веднага усетих формата му, беше се изкъпал в хана и миришеше на чисто и топло, с лек дъх на слънце и прах. Явно при бременност се изостряше и обонянието. Можех да го надуша сред хилядите миризми на пристанището, както успяваш да чуеш тих глас и шумна тълпа.

— Не знам. Май става нещо на другия кораб. — Хвана ме за лакътя. Джаред се обърна и излая заповед на гърлен френски на един от моряците наблизо. Мъжът бързо прескочи перилата, плъзна се по въже до кея и намазаната с катран плитка се залюля над водата. Гледахме от палубата как се влива в тълпата, сръга един моряк в ребрата и получи отговор, придружен от изразителни жестове.

Джаред се намръщи, когато мъжът задрапа обратно по трапа. Морякът му каза нещо на френски, което не успях да разбера. След малко Джаред се извърна рязко, застана до мен и се хвана за перилата.

— Казва, че на борда на „Патагония” има болест.

— Каква болест? — Не се бях сетила да взема сандъчето с лекарства, затова не можех да направя нищо, но бях любопитна. Джаред изглеждаше нещастен и притеснен.

— Опасяват се, че може да е едра шарка, но не са сигурни. Извикали са управителя на пристанището и инспектора.

— Искаш ли да погледна? — предложих аз. — Мога поне да ви кажа дали е заразно.

Тънките вежди на Джаред изчезнаха под черния му бретон. Джейми изглеждаше леко смутен.

— Моята жена е прочута лечителка, братовчеде — обясни той, но после се обърна към мен и поклати глава. — Не, сасенак. Опасно е.

Виждах добре трапа на „Патагония”; събралите се хора се отдръпнаха рязко назад, като се настъпваха и бутаха. Двама моряци слязоха от палубата, носеха между себе си платно. То се олюляваше под тежестта на човека вътре, а една гола, загоряла от слънцето ръка се полюшваше от импровизирания хамак.

Моряците бяха вързали кърпи на устите и носовете си, извръщаха лица от носилката и си подвикваха нещо, докато мъкнеха товара си по гредите. Минаха пред любопитната тълпа и изчезнаха в близкия склад.

Аз се обърнах и тръгнах към трапа на „Ариана”.

— Не се тревожи — извиках на Джейми през рамо, — ако е едра шарка, няма да я хвана. — Един от моряците ме чу и зина от смайване, но аз само му се усмихнах и продължих.

Тълпата беше притихнала, вече не се люшкаше напред-назад и не беше толкова трудно да си пробия път през мърморещите моряци, които ме гледаха намръщени и изненадани. Складът беше празен; нямаше бали или сандъци в сенките на огромното помещение, но миризмата на дървесина, пушено месо и риба още се усещаше, лесно различима сред безбройните други миризми.

Болният беше стоварен близо до вратата, върху купчина слама. Носачите се провряха покрай мен, когато влязох, нетърпеливи да се отдалечат.

Приближих се предпазливо до него и спрях на няколко крачки. Той изгаряше в треска, кожата му беше тъмночервена и покрита с бели обриви. Стенеше и мяташе глава, напуканите му устни се движеха, сякаш в търсене на вода.

— Дайте ми малко вода — казах на един от моряците, които стояха наблизо. Той, нисък и мускулест тип с брада, оформена с катран на кичури, ме гледаше, сякаш бях внезапно проговорила риба.

Обърнах му гръб, коленичих до болния и отворих мръсната му риза. Миришеше ужасно; вероятно не беше особено чист поначало, но освен това го бяха оставили да лежи в собствените си нечистотии от страх да се доближат до него. Ръцете му бяха относително чисти, но обривите по гърдите и корема бяха по-големи, а кожата пареше при допир.

След малко Джейми се появи, придружен от Джаред. С тях беше дребен човек с форма на круша и обшит със сърма официален жакет, както и други двама — един благородник или богат буржоа, ако се съди по дрехите му, и висок слаб индивид, явно моряк, ако се съди по тена му. Сигурно беше капитанът на заразения кораб.

Защото корабът наистина беше заразен. Бях виждала много пъти едра шарка в някои по-нецивилизовани части на света, където чичо Ламб, изтъкнат археолог, ме водеше в детството ми. Този човек не беше пикал кръв, което понякога се случваше, ако болестта засегне бъбреците, но иначе имаше всички типични симптоми.

— Опасявам се, че е едра шарка — казах аз.

Капитанът на „Патагония” изстена измъчено, пристъпи към мен с разкривено лице и вдигната, сякаш да ме удари, ръка.

— Не! Глупава жено! Salope! Femme sans cervelle![4] Да не искаш да ме съсипеш?

Последната дума потъна в гъргорене, защото Джейми го стисна здраво за гърлото. С другата ръка усука в юмрук предницата на ризата му и го вдигна от пода.

— Бих искал да се обръщаш към съпругата ми с уважение, мосю — каза той доста кротко. Капитанът, който беше станал лилав, успя да кимне и Джейми го пусна. Онзи отстъпи крачка назад, хриптейки, скри се зад придружителя си и започна да разтрива гърлото си.

Тантурестият чиновник се наведе любопитно над болния, като държеше пред носа си голям сребърен помандър, окачен на верижка. Отвън шумът затихна значително, защото тълпата се бе отдръпнала от вратите, за да пропусне още една носилка.

Болният пред нас внезапно седна и дребният чиновник едва не се стовари върху него от уплаха. Болният огледа диво склада, после прибели очи и падна назад върху сламата като пронизан от копие. Не беше, но резултатът бе същият.

— Мъртъв е — обявих аз, съвсем ненужно.

Чиновникът, възвърнал осанката и помандъра си, отново се приближи, огледа внимателно тялото, изправи се и каза:

— Едра шарка. Дамата е права. Съжалявам, мосю графе, но познавате закона.

Въпросният въздъхна нетърпеливо, озърна се намръщено към мен и се обърна към чиновника.

— Сигурен съм, че можем да го уредим, мосю Помпльомюс. Моля ви, да поговорим насаме… — Посочи към празната барачка на пазача — малка, порутена постройка в голямата сграда. Благородник на вид и явно по произход, мосю графът беше строен, елегантен мъж с гъсти вежди и тънки устни. Цялата му осанка показваше, че е свикнал да постига своето.

Дребният чиновник обаче отстъпи назад, вдигнал отбранително ръце пред себе си.

— Не, мосю графе. Съжалявам, но е невъзможно…. Твърде много хора вече знаят за това. Новината сигурно се е разнесла по пристанището. — Той се озърна безпомощно към Джейми и Джаред, после махна към вратите на склада, където се виждаха главите на зяпачите. Следобедното слънце ги обрамчваше със златни ореоли.

— Не — повтори и пухкавото му лице доби твърдо изражение. — Бихте ли ме извинили, господа… мадам — добави след малко, все едно едва сега ме е забелязал. — Трябва да започна процедурата по унищожаването на кораба.

Капитанът промълви нещо задавено и се вкопчи в ръкава му, но чиновникът се освободи и забърза навън.

Атмосферата в склада беше доста тягостна, мосю графът и капитанът ме гледаха кръвнишки, а Джейми гледаше кръвнишки тях. Мъртвецът се взираше невиждащо в тавана на четиридесет стъпки отгоре.

Графът пристъпи с блеснал поглед към мен.

— Имате ли някаква представа какво направихте? — изръмжа той. — Предупреждавам ви, мадам, ще си платите за това!

Джейми пристъпи към него, но Джаред се оказа по-бърз, дръпна го за ръкава и ме побутна леко към вратата, като шепнеше нещо неразбираемо на съсипания капитан, който само клатеше тъпо глава в отговор.

— Горкият нещастник — рече Джаред навън. — Ужас! — На кея беше много студено, вятърът люлееше закотвените кораби, но Джаред попи лицето и врата си с голяма и нелепо черпена носна кърпа, която извади от джоба на жакета си. — Ела, момко, да намерим някоя кръчма. Имам нужда да пийна.

Щом се озовахме на горния етаж на една от пристанищните кръчми с кана вина на масата, Джаред се стовари на един стол, започна да си вее с ръка и издиша шумно.

— Господи, какъв късмет! — Изля доста вино в чашата си, гаврътна го и си наля пак. Видя, че го гледам, ухили се и бутна каната към мен. — Е, това е вино, скъпа, гаврътни го бързо, преди да си имала време да усетиш вкуса, и то ще си свърши работата. — Пресуши чашата си и пак посегна към каната. Започнах да разбирам какво точно се е случило с Джейми предишния ден.

— Добър или лош късмет? — попитах аз. Предполагах, че е лош, но въодушевлението на дребния търговец като че ли не се дължеше само на червеното вино, което силно напомняше акумулаторна киселина. Оставих чашата с надеждата, че емайлът по кътниците ми ще остане непокътнат.

— Зле за Сен Жермен, добре за мен — отговори той лаконично, после стана да погледне през прозореца.

— Добре — седна пак доволно. — Ще разтоварят виното в склада до залез.

Джейми се облегна в стола си, гледаше братовчед си с усмивка и извита вежда.

— Да разбирам ли, че корабът на мосю граф Сен Жермен също превозва алкохол, братовчеде?

Широката усмивка в отговор разкри два златни зъба на долната челюст, които придаваха на Джаред още по-пиратски вид.

— Най-хубавият отлежал портвайн от Пиняо — рече той щастливо. — Струва му цяло състояние. Половината е от реколтата на винарната в Новал и няма да има повече от нея тази година.

— Предполагам, че другата половина от реколтата на Новал се разтоварва в твоя склад? — започнах да разбирам радостта му.

— Точно тъй, моме, точно тъй! — изкикоти се Джаред и едва не се прегърна сам. — Знайш ли как ще се харчи в Париж? — залюля се напред и стовари чашата си на масата. — Ограничено количество, а аз държа монопола? Господи, ще спечеля достатъчно за година!

Изправих се да погледна през прозореца. „Ариана” стоеше на котва, но вече по-високо във водата, защото огромните товарни мрежи, които висяха от задната палуба, бяха внимателно разтоварвани, бутилка по бутилка, в ръчни колички за пътуването към склада.

— Не искам да помрачавам радостта ви — обадих се леко неуверено, — но не казахте ли, че вашето вино идва от същото място, като това на Сен Жермен?

— Да, казах. — Джаред застана до мен и присви очи към товарачите долу. — Новал правят най-хубавия портвайн в Испания и Португалия. Много исках да купя всичко, но нямах капитал. Какво има?

— Ако корабите са тръгнали от едно пристанище, съществува опасност и сред вашия екипаж да има заразени с едра шарка.

Тази мисъл изличи розовината от бузите на Джаред и той посегна да пийне отново.

— Господи, как ви хрумна! — изпъшка, след като остави чашата. — Струва ми се, че всички са добре. Вече разтовариха половината портвайн, но най-добре да говоря с капитана — добави смръщен. — Ще му кажа да плати на хората още щом приключат разтоварването — и ако някой изглежда болен, да си взима парите и да си тръгва веднага. — Обърна се решително и се изстреля от стаята, но поспря на вратата колкото да извика през рамо: — Поръчайте вечеря! — И изчезна по стълбите с тропот като цяло стадо слонове.

Обърнах се към Джейми, който се взираше замислено в пълната си чаша.

— Не бива да го прави! — възкликнах. — Ако е имало едра шарка на борда, тя ще се разпространи и в града, ако отпрати хората си.

Джейми кимна бавно и рече тихо:

— Тогава да се надяваме, че е нямало.

Обърнах се колебливо към вратата.

— Но… не трябва ли да направим нещо? Мога поне да прегледам хората му. И да им кажа какво да правят с телата на мъжете от другия кораб…

— Сасенак. — Дълбокият глас още беше тих, но с явна предупредителна нотка.

— Какво? — Обърнах се и видях, че се е навел напред и ме гледа над ръба на чашата си. След малко заговори:

— Мислиш ли, че делото ни е важно, сасенак?

Пуснах дръжката на вратата.

— Да попречим на Стюартите да вдигнат въстание в Шотландия? Разбира се, че е важно. Защо питаш?

Той кимна, търпелив като учител, който си има работа с малоумно дете.

— Аха, добре. Щом е тъй, тогава ела тук, седни и пий вино с мен, докато Джаред се върне. Иначе… — Замълча и издиша така силно, че кичурите над челото му се разлюляха. — Иначе иди на кея, пълен с моряци и търговци, които смятат, че жените носят лош късмет на всеки кораб и вече са пуснали мълвата, че ти си донесла проклятието на кораба на Сен Жермен, и им кажи какво трябва да правят. Ако имаш късмет, ще са достатъчно уплашени от теб, за да не те изнасилят, преди да ти прережат гърлото и да те хвърлят в морето, а след това и мен. Ако Сен Жермен не те удуши лично, разбира се. Видя ли му мутрата?

Върнах се до масата и седнах малко рязко. Коленете ми трепереха.

— Видях я. Но дали би могъл да…

Джейми вдигна вежди и бутна чаша вино по масата към мен.

— Да, би могъл и ще го направи, ако смята, че ще му се размине. За бога, сасенак, ти му струваш почти годишна печалба! А не ми прилича на човек, който ще приеме философски подобна загуба. Ако не беше казала пред всички, че е едра шарка, няколко дискретни подкупа щяха да оправят работата. Според теб защо Джаред ни домъкна тук толкова бързо? Заради хубавото вино?

Устните ми се сковаха, сякаш наистина бях отпила витриол от каната.

— Да не казваш, че… съм в опасност?

Той се облегна и кимна.

— Вече схващаш. Джаред не искаше да те тревожи. Предполагам, че изтича да ни уреди някаква охрана, освен да види екипажа си. За него няма риск — всички го познават, а моряците и товарачите му са отвън.

Потърках настръхналите си предмишници. В огнището гореше хубав огън, в стаята бе топло и задимено, но аз мръзнех.

— Откъде знаеш какво може да направи граф Сен Жермен? — Не се съмнявах в думите му — добре помнех злобния черен поглед на графа, — но се чудех доколко го познава.

Джейми отпи от виното, направи физиономия и го остави.

— Първо, той се слави като безмилостен… и други неща. Чувал съм за него, когато живеех в Париж, макар че не бях го срещал. Джаред вчера ме предупреди, че той е главният му конкурент тук.

Облегнах лакти на очуканата маса и опрях брадичка на дланите си.

— Май забърках голяма каша, нали? — попитах разкаяно. — Добро начало на бизнеса ти тук.

Той се усмихна, после стана и дойде зад мен, наведе се да ме прегърне. Още бях притеснена от тези разкрития, но се поуспокоих, когато усетих силното му тяло зад себе си. Той ме целуна леко по темето.

— Не се тревожи, сасенак. Мога да се грижа за себе си. Мога да се грижа и за теб — и ти ще ми позволиш. — В гласа му се долавяше усмивка, но и въпрос, затова кимнах и отпуснах глава на гърдите му.

— Ще ти позволя. Жителите на Хавър ще трябва да се оправят сами с едрата шарка.

*  *  *

Джаред се върна почти след час с почервенели от студа уши, но отворена яка и явно добри новини. Зарадвах му се.

— Всичко е наред — обяви той, усмихнат. — Само скорбут и обичайните простуди на борда. Няма шарка. — Огледа стаята, потърквайки ръце. — Къде е вечерята?

Бузите му бяха порозовели от вятъра и изглеждаше ведър и способен. Явно проблемите с готови на убийство конкуренти бяха ежедневие за него. „И защо не? — помислих си цинично. — Той е проклет шотландец все пак.”

Сякаш в потвърждение, Джаред поръча вечеря и изпрати да донесат отлично вино от собствения му склад, после продължи прекъснатия разговор с Джейми относно житието и битието на френските търговци.

— Разбойници — рече той. — Всеки от тях би ти забил нож в гърба. Мръсни крадци. Не им вярвай изобщо. Половината в предплата, другата половина при доставката, и никога не отпускай вересия на благородник.

Въпреки уверенията му, че е оставил двама души на пост, аз бях доста нервна и след вечерята се настаних до прозореца да гледам движението по кея. Не че наблюдението ми щеше да е от голяма полза; всеки втори човек долу ми приличаше на убиец.

Над пристанището се събираха облаци, пак щеше да вали сняг. Платната пърхаха силно на вятъра и тракането на рейките почти заглушаваше виковете на товарачите.

Пристанището засия в приглушено зелено, когато залязващото слънце се потопи във водата под облаците.

После притъмня, шумотевицата утихна, товарачите с ръчните колички изчезнаха по улиците към града, а моряците — в осветените врати на кръчмите. Все пак кеят не остана съвсем пуст, пред злочестия „Патагония” се беше събрала малка тълпа. Мъже с униформи образуваха кордон около трапа; явно за да не може никой да се качи на борда или да свали товара му. Джаред ни обясни, че позволили на здравите членове на екипажа да слязат на брега, но не и да вземат нещо от кораба, с изключение на дрехите на гърба си.

— По-добре е, отколкото при холандците — добави, като чешеше черната четина, която беше започнала да избива на челюстта му. — Ако корабът идва от пристанище, където се знае, че има зараза, проклетите холандци карат моряците да плуват голи до брега.

— Откъде си взимат дрехи на брега? — попитах аз.

— Не знам. Но и без това веднага се втурват към бардаците, така че не им трябват… Моля за извинение, мадам.

Стана и се приближи до прозореца.

— О, готвят се да запалят кораба. Като знам какъв е товарът му, най-добре да го извлекат далеч от пристанището.

За злочестия „Патагония” бяха закачени въжета, а няколко малки гребни лодки чакаха сигнал. Той беше даден от управителя на пристанището, чиито златисти ширити сияеха на светлината на залеза. Той извика нещо и размаха ръце над главата си като семафор.

Викът му беше подет от капитаните на гребните лодки и галерите и въжетата бавно се опънаха над водата, тя се завихри в спирали под греблата и плисъкът им отекна силно над притихналия пристан. Чуваха се единствено виковете от влекачите, докато тъмният корпус на обречения кораб проскърцваше, полюшваше се и се обръщаше по вятъра, а въжетата на мачтите простенаха, когато той се отправи на последното си пътуване.

Оставиха го в средата на залива, на безопасно разстояние от другите кораби. Палубите му бяха залети с газ, после oтвързаха въжетата на влекачите, лодките се отдалечиха, а дребната шишкава фигура на управителя на пристанището се надигна от мястото си в една от тях. Наведе се към друга седнала фигура, после се изправи с пламтяща факла в ръка.

Гребецът зад него се наведе назад, замахна и хвърли факлата. Тя се завъртя няколко пъти, огънят се сви до синкаво сияние и изчезна от поглед зад перилата на кораба. Управителят на пристанището не изчака да види резултата от действията си; седна и трескаво размаха ръце към гребеца, който натисна веслата и малката лодка се стрелна през черната вода.

Доста време не се случи нищо, но тълпата на пристанището чакаше притихнала. Виждах бледото отражение на лицето на Джейми — плаваше над моето в тъмния прозорец. Стъклото беше студено и бързо се замъгли от дъха ни; аз го избърсах с края на наметалото си.

— Ето там — каза тихо Джейми. Пламъкът се носеше зад перилата като малка синя ивица. После проблесна и към небето се стрелнаха оранжево-червени езици. Внезапен подскок — и огънят затанцува по напоените с газ перила, едно от платната припламна и лумна.

За по-малко от минута всички въжета по задната мачта се запалиха и главното платно се разгърна и пламна. След това огънят се разпространяваше твърде бързо и не успявах да го проследя, всичко като че ли лумна изведнъж.

— Сега — рече внезапно Джаред. — Да слизаме. Трюмът ще пламне след минута и това е най-подходящият момент да се измъкнем. Никой няма да ни забележи.

Беше прав. Когато излязохме предпазливо от кръчмата, двама мъже се появиха до него — моряци, въоръжени с пищови и харпуни, — но никой не ни забеляза. Всички бяха обърнати към залива, където надстройката на „Патагония” вече приличаше на черен скелет сред подскачащите пламъци.

Чуха се няколко пукания, в така близка последователност, че приличаха на автоматен откос, и мощна експлозия превърна центъра на кораба във фонтан от искри и горящи греди.

— Да вървим. — Джейми ме хвана здраво за ръката и аз не възразих. Следвахме Джаред, охранявани от моряците, измъквахме се от пристанището така крадешком, сякаш ние бяхме подпалили кораба.

7

КРАЛСКА АУДИЕНЦИЯ

Къщата на Джаред в Париж се намираше на Рю Тремулин. Това беше богаташки квартал с каменни къщи на три, четири или пет етажа, залепени една за друга. Тук-там някоя по-голяма се издигаше сред собствен парк, но общо взето някой по-атлетичен обирджия спокойно можеше да скача от покрив на покрив.

— Мфф — беше единственият коментар на Мърто, щом видя къщата на Джаред. — Аз ще си намеря друго жилище.

— Щом не щеш свестен покрив над главата, иди да спиш в конюшнята — предложи Джейми и се ухили на намусения си кръстник. — Ще пратим лакея да ти донесе кашата на сребърен поднос.

Вътре къщата беше обзаведена удобно и елегантно, макар по-късно да осъзнах, че е спартанска в сравнение с домовете на повечето благородници и буржоа. Предположих, че това се дължи донякъде на липсата на домакиня: Джаред не беше женен и все пак не личеше да му липсва жена.

— Е, той има любовница, разбира се — обясни ми Джейми, когато започнах да го разпитвам за личния живот на братовчед му.

— О, разбира се.

— Но тя е омъжена. Джаред веднъж ми каза, че един делови мъж не трябва да се забърква с неомъжени дами. Те коствали твърде много средства и време. А ако се ожениш за тях, ще ти профукат парите и ще свършиш като просяк.

— Високо мнение има за жените. А какво ли мисли за твоя брак, в светлината на този така полезен съвет?

Джейми се засмя.

— Аз нямам пари, затова едва ли ще стане по-зле. Мисли, че си много впечатляваща, каза да ти купя нова рокля обаче.

Разперих полите на ябълковозелената кадифена рокля, която вече беше доста износена.

— Май да. Или ще се наложи да ходя увита с чаршаф, защото тази ми стяга в кръста.

— И на други места — ухили се той. — Апетитът ти се завръща, а, сасенак?

— Хм. Много добре знаеш, че Анабел Макранох е плоска като лопата.

— А ти не си — съгласи се той, гледаше ме с одобрение. — Слава богу! — Потупа ме свойски по задника. — Ще ида с Джаред в склада тази сутрин да прегледаме счетоводните книги, после ще посетим някои клиенти, за да ме представи. Ти ще се оправиш ли сама?

— Разбира се. Ще разгледам къщата и ще се запозная със слугите. — Бях ги видяла всички заедно, когато пристигнахме късно предния следобед, но тъй като вечеряхме в стаята си, не видях отново друг, освен лакея, който донесе храната, и прислужницата, която се появи рано сутринта, за да отвори завесите, да запали огън и да отнесе нощното гърне. Притесних се леко при мисълта, че ще ръководя „персонала”, но си казах, че сигурно не е много по-различно от това да командваш санитари и младши сестри, а това го бях правила като старша сестра във военен лазарет във Франция през 1943 година.

След като Джейми излезе, се опитах да оправя тоалета си с гребен и вода, защото само с това разполагах. Ако Джаред наистина искаше да давам вечери, новата рокля щеше да е само началото.

В една кесийка в сандъчето с лекарства имах лико от върбови вейки, с което си чистех зъбите. Извадих едно и се хванах на работа, като си мислех за невероятния обрат на съдбата, който ни доведе тук.

Не можехме да се върнем в Шотландия, затова трябваше на се установим другаде — в Европа или да емигрираме в Америка. А като знаех отношението на Джейми към корабите, не бях изненадана, че избра Франция.

Кланът Фрейзър имаше здрави връзки с Франция; мнозина от тях, като абат Алегзандър и Джаред Фрейзър, се бяха установили тук и едва ли щяха да се върнат в Шотландия. Джейми ми беше казал, че много якобити са последвали своя крал в изгнанието и се опитват да преживяват във Франция и Италия в очакване на завръщането му.

— Все за това говорят — каза ми той. — Предимно в домовете си, не в кръчмите. Затова и нищо не излиза. Стигне ли до кръчмите, значи вече е сериозно.

— Кажи — обадих се аз, докато го гледах как изтупва праха от палтото си, — всички шотландци ли са вещи в политиката по рождение или само ти?

Той се засмя, но бързо изтрезня, когато отвори огромния гардероб и окачи палтото си. То изглеждаше износено и жалко в гигантското, ухаещо на кедър пространство.

— Да ти кажа, сасенак, не знам. Но като част от Макензи и Фрейзър, нямах голям избор. А и не прекарваш година във Франция и две в армията, без да се научиш да разбираш скритото значение на думите. В наши дни обаче не само аз съм такъв. Нито един планинец няма да остане незасегнат от онова, което предстои.

— Което предстои. — Което предстои? Онова, което предстоеше, ако тук не успеехме, беше въоръжено въстание, опит за реставрация на монархията на Стюартите, предвождан от сина на краля изгнаник, принц Чарлс Едуард (Казимир Мария Силвестър) Стюарт.

— Хубавият принц Чарли — прошепнах на себе си, докато се взирах в отражението си в голямото огледало. Той беше тук, в този град, вероятно недалеч от къщата. Как ли изглеждаше? Имах някаква представа само от портретите му, на които беше изобразен красив, леко изнежен младеж на шестнайсетина години с меки розови устни и напудрена според сегашната мода коса. Или по-неправдоподобните портрети, които показваха по-мъжествена версия на същото — на тях беше с меч и слизаше от кораб на брега на Шотландия.

Шотландия, която щеше да съсипе, за да я върне за себе си и за баща си. Обречен на провал, той щеше да привлече достатъчно подкрепа, за да проникне в страната и да поведе последователите си в гражданска война с опустошителен край на бойното поле в Калоден. После щеше да избяга към сигурността във Франция, а враговете му щяха да изсипят отмъщението си върху онези, които оставаха след него.

Точно затова бяхме дошли — за да предотвратим бедствието. Докато мислех за това в луксозната къща на Джаред, ми се струваше невероятно. Как сам човек ще спре въстание? Е, ако въстанията се ковяха в кръчмите, тогава сигурно можеха да бъдат осуетени на масите за вечеря. Свих рамене пред огледалото, издухах една къдрица от окото си и отидох да мътя главата на готвачката.

*  *  *

Отначало прислугата ме гледаше с подозрение, но скоро осъзнаха, че нямам намерение да им се бъркам в работата, и се отпуснаха до сдържана готовност. Първо, сигурно заради умората, ми се стори, че едва десетина слуги са наредени за инспекция в коридора. Всъщност бяха шестнайсет, ако броим и коняря, помощника му и точиларя, които не бях забелязала. Бях много впечатлена от очевидното благоденствие на Джаред, докато не разбрах колко малко им плаща: нов чифт обувки и две ливри на година за лакеите, малко по-малко за слугините и помощниците в кухнята, и малко повече за по-високопоставените служители като мадам Вионет, готвачката, и иконома Магнус.

Докато аз се запознавах с механизмите на домакинството и събирах информация от клюките на прислужниците, Джейми всеки ден посещаваше с Джаред клиенти, срещаше се с разни хора и се подготвяше да „помага на Негово Височество”, като създаде онези социални контакти, които можеха да се окажат полезни за един принц в изгнание. Сред гостите на вечерите щяхме да открием съюзници — или врагове.

— Сен Жермен? — попитах, дочула познато име сред дърдоренето на Маргьорит, която търкаше паркета. — Граф Сен Жермен?

— Ум, мадам. — Тя беше дребно дебело момиче със странно плоско лице и изпъкнали очи, заради които приличаше на калкан, но бе дружелюбна и готова да услужи. Сега стисна устни, което предвещаваше някаква много скандална новина. Погледнах я възможно най-окуражително.

— Графът, мадам, има много лоша репутация.

Макар че — според нея — това можеше да се каже за всички, които идваха на вечеря в тази къща, аз вдигнах вежди и зачаках подробности.

— Той е продал душата си на Дявола — довери ми тя тихо и се огледа, сякаш въпросният джентълмен можеше да се спотайва зад комина. — Той устройва Черна меса, на която покварените се гощават с кръвта и плътта на невинни деца.

Чудесен екземпляр си бях избрала за враг.

— О, всички го знаят, мадам — увери ме Маргьорит. — Но няма значение; жените са луди по него. Където и да иде, те му се хвърлят на врата. Все пак е богат. — Явно тази последна квалификация беше достатъчна да балансира, ако не да ѝ компенсира, пиенето на кръв и яденето на младенческа плът.

— Колко интересно — отвърнах. — Аз си мислех, че мосю графът е конкурент на мосю Джаред, нали и той внася вина. Защо мосю Джаред го кани тук?

Маргьорит вдигна глава и се засмя.

— Защо ли, мадам? Защото мосю Джаред може да предложи на вечерята най-хубавото вино, да каже на мосю графа, че току-що се е сдобил с десет каси и накрая щедро да му подари една бутилка!

— Разбирам — усмихнах се. — А мосю графът кани ли мосю Джаред на вечеря?

Тя кимна и бялата ѝ забрадка подскочи над бутилката с полир и парцала.

— Да, мадам. Но не толкова често!

За щастие тази вечер граф Сен Жермен не беше поканен. Щяхме да вечеряме семейно, за да може Джаред да посвети Джейми в някои подробности, които бяха останали за уреждане преди заминаването му. Най-важната от тях беше сутрешният прием при краля във Версай.

Било голяма чест да присъстваш на кралския тоалет, обясни той на Джейми.

— Не за теб, момко — добави любезно и махна с вилицата.

— За мен. Кралят иска да се увери, че ще се върна от Германия — или поне го иска Дюверне, министърът на финансите. Последното увеличение на данъците удари сериозно търговците и много от чужденците си отидоха, с неприятни последствия за кралската хазна, както сигурно се досещаш. — Изкриви лице при мисълта за данъци и се намръщи на малката змиорка, набучена на вилицата му. — Мисля да тръгна в понеделник. Чакам само вест, че „Вилхелмина” е акостирала в Кале, и заминавам. — Отхапа от змиорката, кимна на Джейми и заговори с пълна уста: — Оставям търговията си в добри ръце, момко; не се тревожа за това. Преди да тръгна обаче, може да обсъдим някои други въпроси. Разбрах се с граф Маришал, че ще идем с него в Монмартър след два дни, за да поднесеш почитанията си на Негово Височество принц Чарлс Едуард.

Усетих внезапна тръпка от вълнение в стомаха си и бързо погледнах към Джейми. Той кимна на Джаред, сякаш това не беше нищо особено, но очите му блестяха, когато се обърна към мен. Значи се започваше.

— Негово Височество живее много усамотено в Париж — продължи Джаред, докато преследваше последната, хлъзгава от масло змиорка по ръба на чинията си. — За него не е подобаващо да се появява в обществото, докато кралят не го приеме официално. Затова Негово Височество рядко напуска къщата си и се среща с малко хора, ако не броим поддръжниците на баща му, които отиват да му поднесат почитанията си.

— Аз друго съм чувала — намесих се.

— Какво? — Погледнаха ме стреснато и Джаред остави вилицата на масата, а змиорката — на съдбата ѝ.

Джейми изви вежда към мен.

— Какво си чула, сасенак, и от кого?

— От слугите — отвърнах, концентрирана върху моите змиорки. Като видях как се смръщи Джаред, ми хрумна, че може би не е уместно домакинята да клюкарства с прислужниците. Е, какво пък, помислих си бунтовно, и без това нямам какво друго да правя.

— Прислужницата каза, че Негово Височество принц Чарлс посещава принцеса Луиз дьо ла Тур дьо Роан — казах аз, набучих една змиорка и задъвках бавно. Бяха вкусни, но беше неприятно, ако ги глътнеш цели, сякаш бяха още живи. Преглътнах внимателно. Дотук добре. — В отсъствието на съпруга на дамата — добавих деликатно.

Джейми изглаждаше развеселен, а Джаред — ужасен.

— Принцеса Дьо Роан? Мари-Луиз-Енриет-Жан дьо ла Тур дьо Оверн? Семейството на съпруга ѝ е приближено на краля. — Прокара пръсти по устните си и устата му лъсна от маслото. — Това може да е много опасно — добави сякаш на себе си. — Ами ако този глупак…. Не, не. Със сигурност не е толкова глупав. Вероятно е от неопитност; няма голям опит в обществото, а нещата в Рим са други. Все пак… — замълча и се обърна към Джейми, явно беше стигнал до решение. — Това ще бъде първата ти задача, момко, в помощ на Негово Величество. Ти си горе-долу на възрастта на Негово Височество, но имаш опит, добра преценка и моето обучение. — Усмихна се. — Можеш да се сприятелиш с Негово Височество, да му проправиш пътя към хората, които може да са му от полза — ти вече срещна повечето от тях, — и да му обясниш възможно най-деликатно, че ухажването на неподходящи дами може много да навреди на целите на баща му.

Джейми кимна разсеяно, изглежда мислеше за друго.

— А откъде прислужницата е разбрала за посещенията на Негово Височество, сасенак? — попита той. — Тя излиза от къщата веднъж седмично, за да иде на църква, нали?

Поклатих глава и преглътнах следващата хапка.

— Доколкото разбрах, прислужницата в кухнята го разбрала от точиларя, който пък чул от коняря, който го знае от коняря на съседите. Не знам колко хора има още по веригата, но домът на Роан е през три къщи надолу по улицата. Предполагам, че и принцесата знае всичко за нас — добавих ведро.

— Ако разговаря с прислужниците, разбира се.

— Дамите не клюкарстват със своите прислужници — скастри ме Джаред и присви очи към Джейми в безмълвно предупреждение да стегне жена си.

Видях как устните на Джейми потрепнаха, но той само отпи от виното и смени темата на разговора към последното начинание на Джаред: кораб с ром, който беше тръгнал от Ямайка.

Когато Джаред позвъни на слугите да разтребят масата и да донесат бренди, аз се извиних и станах. Джаред обичаше да пуши с брендито, а на мен ми се струваше, че макар и внимателно сдъвкани, змиорките не бива да се опушват.

Легнах в леглото си и се опитах, не съвсем успешно, да не мисля за змиорки. Затворих очи и си представих Ямайка — приятни бели плажове под тропическо слънце. Но тези мисли ме отведоха до „Велхелмина”, до кораби и до море, което ме върна в началото — до образите на гигантски змиорки, които се гърчат из надигащите се зелени вълни. Затова посрещнах появата на Джейми с облекчение и седнах в леглото.

— Пфу! — Облегна се на вратата, като си вееше с края на жабото. — Чувствам се като пушена наденица. Харесвам Джаред, но ще съм много доволен, когато отнесе проклетите си пури в Германия.

— Ако смърдиш на пури, не се приближавай. Змиорките не обичат дима.

— Напълно ги разбирам. — Свали си жакета и разкопча ризата. — Това е добра тактика — сподели ми той, кимайки към вратата, докато сваляше ризата си. — Като с пчелите.

— Пчели?

— Както се мести кошер. — Отвори прозореца и окачи ризата си на дръжката на рамката. — Намираш лула с много силен тютюн, пъхаш я в кошера и издишаш дим върху питите. Пчелите падат зашеметени, а ти ги пренасяш където си искаш. Мисля, че това прави Джаред с клиентите си: опушва ги, докато се замаят, после подписват поръчки за три пъти повече вино, отколкото са възнамерявали.

Засмях се и той се ухили, но сложи пръст на устните си, щом чу стъпките на Джаред по коридора. Подминаха нашата врата към неговата стая.

Джейми се изтегна на леглото до мен само по килт и чорапи.

— Не е толкова зле, нали? Мога да спя в будоара, ако трябва. Или да си подам главата през прозореца, да се проветри.

Подуших косата му, миризмата на тютюн се спотайваше сред червените вълни. Светлината на свещта ги позлатяваше и аз прокарах пръсти през тях, наслаждавайки се на меката им гъстота и на твърдата кост отдолу.

— Не е чак толкова зле. Значи не си притеснен, че Джаред заминава скоро?

Той ме целуна по челото и се отпусна на възглавницата. Усмихна ми се, после поклати глава.

— Не. Вече се запознах с основните му клиенти и с капитаните, познавам всички товарачи и чиновници, имам ценови листи и описи на стоката. Останалото за търговията ще усвоя в движение. Джаред не може да ме научи на повече.

— Ами принц Чарлс?

Той притвори очи и изсумтя с отвращение.

— О, да. За това трябва да се надявам на Божията милост, не на Джаред. И смея да кажа, че ще е много по-лесно, ако Джаред не вижда какви ги върша.

— Какво ще правим? Имаш ли някаква идея, Джейми?

Дъхът му беше топъл на лицето ми и лъхаше на бренди.

Наведох се да го целуна. Меката широка уста се отвори под моята и той продължи целувката, преди да отговори.

— О, имам идеи. — Отдръпна се с въздишка. — Бог знае до какво ще доведат, но идеи имам.

— Кажи ми.

Той се намести по-удобно, обърна се по гръб, прегърна ме и положи главата ми на рамото си.

— Ами, на мен ми се струва, че е въпрос на пари, сасенак.

— Пари? Аз си мислех, че е въпрос на политика. Нима французите не искат Джеймс да си върне престола дори само защото това ще създаде проблеми на англичаните? От малкото, което си спомням, Луи искаше — ще поиска — Чарлс Стюарт да отвлече вниманието на крал Джордж от онова, което той самият възнамерява да направи в Брюксел.

— Предполагам, но за да си върнеш трона, трябват пари. А Луи няма толкова много, че да ги използва за война с Брюксел и да финансира инвазия в Англия. Ти чу ли какво каза Джаред за кралската хазна и данъците?

— Да, но…

— Не, не зависи от Луи — рече той. — Макар че и той е от значение, разбира се. Има други източници на пари, към които Джеймс и Чарлс ще се обърнат — френските банкерски семейства, Ватикана и испанския двор.

— Джеймс се е захванал с Ватикана и испанците, а Чарлс — с френските банкери, нали?

Той кимна, втренчен в резбования таван. Ореховата облицовка беше светлокафява на потрепващата светлина на свещта, а в ъглите се извиваха по-тъмни розетки и ленти.

— Да, така мисля. Чичо Алекс ми показа писма от Негово Величество крал Джеймс и бих казал, че испанците са най-добрият му шанс. Папата иска да му помогне, защото той е католически монарх. Папа Климент подкрепяше Джеймс много години, а след смъртта му Бенедикт продължи тази политика, но не така усилено. Филип Испански и Луи са братовчеди на Джеймс; от тях той ще иска да подкрепят династията Бурбоните. — Усмихна ми се лукаво. — А от това, което видях досега, съдя, че кралската кръв доста се разрежда, когато опре до пари, сасенак.

Като вдигаше крак след крак, той свали чорапите си с една ръка и ги хвърли на табуретката.

— Джеймс взе известна сума от Испания преди трийсет години. Малка флота и армия. За въстанието от двайсет и пета година. Но нямаше късмет и силите му бяха разгромени при Шерифсмюир още преди той самият да стигне дотам. Затова бих казал, че испанците вероятно не изгарят от желание за втори опит за реставрация на Стюартите — не и ако не са убедени, че ще е успешен.

— Значи Чарлс е дошъл във Франция, за да обработва Луи и банкерите — казах аз. — И доколкото знам от историята, ще успее. Което какво означава за нас?

Лявата ръка на Джейми надигна раменете ми, когато той се протегна и тежестта му наклони дюшека под мен.

— Ами аз ще продавам вино на банкерите, сасенак — рече и се прозина. — А ти ще говориш с прислугата. И ако успеем да съберем достатъчно дим, може да зашеметим пчелите.

*  *  *

Точно преди да замине, Джаред заведе Джейми в малката къща в Монмартър, където Негово Височество принц Чарлс Едуард Луис Филип Казимир и така нататък Стюарт се беше настанил и чакаше да разбере дали Луи ще направи нещо относно аспирациите на своя бедстващ братовчед към трона.

Аз ги изпратих и после убивах времето, като се опитвах да си представя как ще протече срещата.

— Как мина? — попитах Джейми още щом останахме насаме. — Какво представлява той?

Той се почеса умислено по главата.

— Ами, имаше зъбобол.

— Какво?

— Той така каза. И явно много го болеше. Постоянно кривеше лице, а челюстта му беше малко подпухнала. Не знам дали е толкова скован по принцип или просто го болеше да говори, но не каза много.

След официалното представяне Джаред, граф Маришал и някакъв оръфан индивид, наричан небрежно Болхелди, се отделили да говорят по шотландския въпрос, като оставили Джейми и Негово Височество сами.

— Пийнахме по чашка бренди — послушно докладва Джейми. — И аз го попитах харесва ли му Париж, а той каза, че било доста скучно, защото не може да ходи на лов. Тогава започнахме да говорим за лов. Той предпочита да ловува с кучета, а не с викачи, и аз се съгласих. После ми каза колко много фазани убил веднъж на лов в Италия. Говори за Италия, докато не каза, че зъбът го боли заради студения въздух от прозореца — къщата е доста проветрива; просто малка вила. След това изпи малко бренди заради зъба и аз му разказах за лова на елени в Северна Шотландия и той рече, че би искал да опита някой път и ме попита дали стрелям добре с лък? Аз казах, че стрелям, и той отвърна, че се надявал да има възможност да ме покани на лов с него в Шотландия. После Джаред заяви, че трябва да се отбием в склада на връщане, Негово Височество ми подаде ръка, аз я целунах и си тръгнахме.

— Хм. — Макар да знаех, че известните, или поне тези, които искаха да минат за известни, са като всички останали в ежедневието си, трябваше да призная, че това описание на Хубавия принц малко ме разочарова. Все пак Джейми беше поканен да го посети отново. Най-важното било, според него, да е близо до Негово Височество, за да следи развитието на плановете му. Чудех се дали кралят на Франция ще се окаже по-впечатляващ.

*  *  *

Разбрах доста скоро. След седмица Джейми стана в студения мрак и се облече за дългата езда до Версай, за да присъства на утринния тоалет. Луи ставаше точно в шест всяка сутрин. В този час малцината избрани да присъстват на кралския тоалет трябваше да са се събрали в преддверието, за да се присъединят към процесията от благородници и прислуга, които трябваше да помогнат на монарха да посрещне новия ден.

Магнус събуди Джейми още по тъмно и той се надигна сънливо от леглото с прозявки и мърморене. В този час стомахът ми кротуваше и аз се наслаждавах на прекрасното усещане да гледаш как някой трябва да свърши нещо неприятно, за разлика от теб.

— Наблюдавай добре — казах с дрезгав от съня глас. — За да можеш да ми разкажеш всичко.

Той изсумтя сънливо и се наведе да ме целуне, после излезе със свещ в ръка, за да провери дали са оседлали коня му. Последното, което чух, преди отново да заспя, беше гласът му, внезапно ясен и буден в студената нощ. Поздравяваше коняря на улицата.

Като се имаше предвид отдалечеността на Версай и вероятността — както бе предупредил Джаред — да ги поканят на обяд, не се изненадах, че не се върнаха до пладне, но любопитството ми нарастваше и ги чаках с нетърпение. Дойдоха по времето за чая.

— Е, как мина кралският прием? — попитах аз, докато помагах на Джейми да свали палтото си. Той беше с тесните ръкавици от свинска кожа, които се носеха в двора, и не можеше да се справи със сребърните копчета по хлъзгавото кадифе.

— О, не беше зле — отговори Джейми и разкърши с облекчение широките си рамене, щом палтото се отвори. Беше му тясно на плещите и той се измъкваше от него като пиле от яйце. — Интересно беше, сасенак, поне през първия час, час и нещо.

Докато процесията от благородници влизала в кралската спалня, всеки понесъл церемониалния си предмет — кърпа бръснач, купичка за изплакване, кралски печат и така нататък, — кралските камериери отваряли тежките завеси и дърпали балдахина от огромното легло, за да разкрият лицето на крал Луи пред любопитния взор на изгряващото слънце.

Подпомогнат да заеме седнало положение в леглото, кралят се прозявал и почесвал наболата си брада, докато прислужниците намятали копринен халат, обсипан със сребърни и златни бродерии на кралските плещи. После коленичели да свалят дебелите чорапи, с които кралят спял, за да ги заменят с най-фина коприна и меки пантофи, поръбени със заешки пух.

Един по един благородниците от двора коленичели в краката на своя суверен, за да го поздравят и да се осведомят как Негово Величество е прекарал нощта.

— Не много добре, струва ми се — вметна тук Джейми. — Изглеждаше, сякаш е спал едва час-два и е имал кошмари.

Въпреки кървясалите си очи и провисналите бузи, Негово Величество кимал любезно на придворните, после се изправил и се поклонил на удостоените с честта гости, които чакали в дъното на спалнята. Вяло помахване с ръка призовало камериер, който повел Негово Величество към едно кресло, където той седнал със затворени очи, за да се наслаждава на процедурите, докато гостите били водени един по един от Орлеанския херцог, за да коленичат пред краля и да поднесат почитанията си. Официалните петиции щели да бъдат представени малко по-късно, когато Луи се разбудел достатъчно.

— Аз не бях там с някаква молба, а просто за да се представя — обясни Джейми, — затова коленичих и казах: „Добро утро, Ваше Величество”, докато херцогът обясняваше на краля кой съм.

— А кралят каза ли ти нещо?

Джейми се ухили, събра ръце зад главата си и се протегна.

— О, да. Отвори едно око и ме погледна, сякаш не можеше да повярва.

Та Луи огледал посетителя си с едно око и лек интерес, после отбелязал:

— Едричък сте, нали?

— Аз отвърнах: „Да, Ваше Величество”. После той каза: Можете ли да танцувате?”, аз рекох, че мога. Той си затвори окото и херцогът ми даде знак да се оттегля.

След като представянето приключило, камериерите церемониално подпомогнати от изтъкнати благородници, продължили да се занимават с кралския тоалет. В това време посетителите предавали чрез Орлеанския херцог своите петиции, а той шепнел в ухото на краля, докато въртял главата му под бръснача или я навеждал напред, за да му сложат перуката.

— А не ти ли оказаха честта да издухаш носа на Негово Величество? — попитах аз.

Джейми се усмихна, протегна сплетените си ръце и кокалчетата на пръстите му изпукаха.

— Слава богу, не. Аз се спотайвах до дрешника и се опитвах да се слея с обстановката, а графовете и херцозите ме гледаха така, сякаш се страхуваха да не ги заразя с някоя шотландска болест.

— Е, поне си достатъчно висок и си виждал всичко, нали?

— О, да. Видях дори как се настани върху нощното гърне.

— Наистина ли го направи? Пред всички? — Бях смаяна. Бях чела за това, разбира се, но не можех да повярвам.

— Направи го и всички се държаха, сякаш само си е измил лицето или си е изсекнал носа. На херцог Дьо Нев се падна небивалата чест да избърше кралския задник. Не видях какво направиха с кърпата, но със сигурност са я позлатили. — Голяма скука беше — добави той, като се наведе напред и опря длани в пода, за да разтегне мускулите на краката си. — Продължи цяла вечност, тоя човек е спечен като сова.

— Като сова, искаш да кажеш, че има запек? — попитах с усмивка.

— Аха, запек. И нищо чудно, като знам какво ядат в двора — добави строго и се протегна назад. — Ужасна храна, само сметана и масло. Трябва да яде овесена каша сутрин. Тя ще го оправи. Много е полезна за червата.

Ако шотландците бяха особено непреклонни за нещо — а те проявявах упоритост по отношение на доста неща, — това бяха достойнствата на овесената каша за закуска. След като от векове живееха в бедна страна, в която няма друго за ядене освен овес, те бяха превърнали необходимостта в добродетел и настояваха, че много обичат тази каша.

Джейми вече се беше проснал на пода и правеше упражненията, които препоръчвах на летците от Кралските военновъздушни сили, за да развият тръбните си мускули.

— А защо го сравни със сова? Чувала съм този израз, но за пияници, не за запек. Совите да не би да имат запек?

Той се обърна по гръб на чергата, задъхан.

— Ами да. — Издиша бавно, после задържа дъха си. Седна, отметна косата от очите си и добави: — Всъщност не съвсем, но казват, че совите нямали дупка на задника, затова не можели да изхвърлят храната — като мишки, например. Костите и козината стават на топка и совата ги повръща, защото не може да ги изкара от другия край.

— Наистина ли?

— Ами да, така се открива дърво, на което има сова. Гледаш отдолу дали има топчета. Голяма гадост е — добави той и отвори яката си, за да се разхлади.

— Ти си любознателен младеж — засмях се аз.

— И още как, сасенак. Веднъж цял ден стоях под едно дърво с Иън, за да се уверя.

— Господи, много си бил заинтригуван.

— Ами исках да знам. Иън не щеше да седи толкова дълго и трябваше да го цапардосам няколко пъти, за да спре да се върти. — Джейми се засмя при спомена. — Той се укроти, докато най-сетне не се случи, а тогава грабна шепа топчета, пъхна ги в гърба на ризата ми и си плю на петите. Господи, бягаше като вятър! — На лицето му се появи тъга, споменът за бързоногия приятел от детството събуди по-скорошни спомени за зет му, който куцаше сковано с дървения си крак, защото беше загубил своя на бойното поле.

— Струва ми се ужасно да живееш така — казах аз, за да го разсея. — Не да гледаш сови, разбира се. Имам предвид краля. Никакво уединение дори когато си по нужда.

— Аз не бих търпял — съгласи се Джейми. — Но той е крал.

— Аха. Е, предполагам, че властта, разкошът и всичко останало го компенсират достатъчно.

Джейми сви рамене.

— Дори да не е така, Бог тъй му е отредил и той няма друг избор. — Взе наметалото си, прекара края му през колана си и го прехвърли на рамото.

— Дай на мен. — Взех сребърната кръгла брошка и я закачих на ярката тъкан на рамото му. Той нагласи диплите и приглади с пръсти цветната вълна.

— И аз имам такава съдба, сасенак — каза тихо и се усмихна.

— Слава богу, не трябва да каня Иън, за да ми бърше задника, но съм роден благородник. Господар съм на своята земя и на хората на нея и трябва да извлека за тях най-доброто от тази сделка с Господ.

Посегна и докосна леко косата ми.

— Затова се зарадвах, когато каза, че трябва да дойдем тук и да направим всичко по силите си. Защото част от мен иска повече от всичко да те отведе някъде далеч, за да прекарам живота си на полето и с добитъка, да се прибираме вечер, да лягам до теб и да спя спокойно.

Дълбоките сини очи бяха потъмнели, ръката му се върна на диплите на наметалото и погали ярките цветове на клана Фрейзър с отличителната бяла ивица.

— Но ако го направя — продължи, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на мен, — част от душата ми ще се чувства прокълната. Вечно ще чувам гласовете на хората, които съм оставил на произвола на съдбата.

Сложих ръка на рамото му и той вдигна поглед. На широките устни се появи крива усмивка.

— И аз така мисля. Джейми… каквото и да стане, каквото и да успеем да сторим… — замълчах, търсех думи. Както често досега, непосилността на задачата ни ме оставяше безмълвна. Кои бяхме ние, че да променяме хода на историята, да променяме хода на съдби, и то не нашите, а на принцове и селяни, на цяла Шотландия?

Джейми сложи длан върху ръката ми и я стисна.

— Никой не иска от нас повече, отколкото можем да сторим, сасенак. Ако ще се пролива кръв, поне няма да лежи на нашата съвест. Но да се молим на Бог да не се стигне дотам.

Спомних си за самотните сиви надгробни плочи на полето Калоден и за всички планинци, които щях да лежат под тях, ако не успеем.

— Да се молим — повторих аз.

8

НЕСПОКОЙНИ ПРИЗРАЦИ И КРОКОДИЛИ

Зает с кралски аудиенции и делата на Джаред, Джейми като че ли изглеждаше съвсем доволен от живота. Изчезваше с Мърто скоро след закуска, за да провери нови доставки в склада, да прави описи, да посещава пристанищата на Сена и да обикаля, по неговите думи, крайно отвратителни кръчми.

— Е, поне си с Мърто — отбелязах аз, този факт ме успокояваше. — Когато сте двама, не можете да си навлечете твърде много неприятности посред бял ден. — Дребният шотландец беше невзрачен, облеклото му се различаваше от одеждите на хамалите само по карираната наметка, но бях прекосила половин Шотландия с него, за да спася Джейми от затвора Уентуърт, и знаех, че мога да му се доверя изцяло.

След обяда Джейми започваше визитите си — обществени и делови, които ставаха все повече, — а после се оттегляше в кабинета си за час-два със счетоводните книги преди вечеря. Беше зает човек.

За разлика от мен. След няколко дни любезни разправии с мадам Вионет, главната готвачка, вече бях наясно кой командва в тази къща и това не бях аз. Мадам идваше в салона ми всяка сутрин, за да обсъдим менюто за деня и да ми представи списък с покупките, необходими за кухнята: плодове, зеленчуци, масло и мляко от ферма близо до града, които се доставяха всяка сутрин, риба от Сена, както и пресни миди, чиито черни гръбчета се подаваха от купчини гниещи водорасли. Аз преглеждах списъка съвсем формално, одобрявах всичко, хвалех снощната вечеря и това беше. Освен че понякога ме викаха да отварям килера с бельото, избата или долапа с ключ от моята връзка, денят ми беше напълно свободен чак докато станеше време да се обличам за вечеря.

Светският живот в къщата след заминаването на Джаред продължаваше. Още не смеех да давам големи приеми, но канехме гости всяка вечер. Идваха благородници, кавалери и дами, бедни якобити изгнаници и богати търговци със съпругите си.

Така или иначе смятах, че яденето, пиенето и подготовката за ядене и пиене не е задоволителна заетост. Нервничех толкова, че Джейми накрая ми предложи да водя счетоводните му книги.

— По-добре, отколкото да се изядеш сама — рече той и критично огледа изгризаните ми нокти. — Освен туй пишеш по-красиво от чиновниците в склада.

Затова бях в кабинета, наведена прилежно над огромните книги, когато господин Сайлъс Хокинс дойде един късен следобед, за да поръча две бъчви фламандско бренди. Господин Хокинс беше набит и заможен. Англичанин, емигрант като Джаред, той се беше специализирал в износ на френско бренди към родината си.

Предполагам, че търговец с вид на пълен въздържател трудно ще продава на хората вино и спиртни напитки. Господин Хокинс беше щастливец в това отношение, защото бузите му бяха вечно румени над усмивката на гуляйджия, макар че според Джейми той никога не опитвал собствената си стока и рядко пиел друго освен ейл, апетитът му обаче бил легендарен в кръчмите в града. И наистина, зад фасадата на добряк, която улесняваше сделките му, в светлокафявите очи проблясваше пресметливост.

— Най-добрите ми доставчици, смея да заявя — рече той и подписа с размах голямата поръчка. — Винаги надеждни, винаги най-доброто качество. Братовчед ви много ще ми липсва — добави и се поклони на Джейми, — но е избрал добър заместник. Правилно е поверил търговията на човек от семейството, на шотландец.

Малките очички плъзнаха поглед по килта на Джейми, червеното на клана Фрейзър сияеше на фона на тъмната дървена ламперия в салона.

— Наскоро ли пристигнахте от Шотландия? — попита небрежно господин Хокинс, докато бъркаше под палтото си.

— Не, от известно време съм във Франция — усмихна се Джейми, избягвайки въпроса. Взе пачето перо от господин Хокинс, но реши, че е твърде затъпено, хвърли го и извади ново от букета пера в малка стъклена кана на бюфета.

— По одеждите ви съдя, че сте от Северна Шотландия; вероятно ще можете да ме посъветвате относно настоящите настроения в тази част на страната. Носят се слухове, както знаете. — Господин Хокинс се отпусна в един стол след приканващия жест на Джейми и кръглото му румено лице внезапно се напрегна при вида на дебелия кожен портфейл, който извади от джоба си.

— Колкото до слуховете — в Шотландия винаги е така, нали? — отвърна Джейми, прилежно острейки новото перо.

— Но настроения? Ако имате предвид политика, опасявам се, че не обръщам много внимание на подобни неща. — Малкото ножче стържеше по перото и дялкаше от него твърди стърготини.

Господин Хокинс извади няколко златни монети от портфейла си и ги подреди на купчинка на писалището.

— Нима? — попита почти разсеяно. — В такъв случай сте първият такъв планинец, когото срещам.

Джейми приключи с остренето на перото и огледа внимателно върха му.

— Така ли? Е, аз имам други грижи. Търговията отнема цялото ми време, както можете да си представите.

— Така е. — Господин Хокинс преброи отново монетите в купчинката и замени една с две по-малки. — Чух, че Чарлс Стюарт наскоро пристигнал в Париж. — Кръглото му червендалесто лице не изразяваше особен интерес към темата, но обрамчените от тлъстини очички светеха зорко.

— О, да — промърмори Джейми съвсем безстрастно. Той тъкмо подписваше всяка страница на поръчката крайно внимателно, направо изографисваше буквите, както му беше навик. Той бе левичар, принуден като момче да пише с дясната ръка, и още му беше трудно, но не го правеше на въпрос.

— Значи не споделяте симпатиите на братовчед си в това отношение? — Хокинс се облегна леко, наблюдаваше сведената глава на Джейми.

— А това защо ви интересува, сър? — Джейми вдигна глава и го фиксира със синия си поглед.

Дебелият търговец издържа за миг, после махна с шишкавата си ръка.

— Изобщо. Все пак съм запознат с якобитския уклон на вашия братовчед — той не го пази в тайна. Просто се чудех дали всички шотландци са на едно мнение относно претенциите на Стюарт към престола.

— Щом сте си имали вземане-даване с планинците — рече Джейми сухо и му подаде копието на поръчката, — ще знаете, че рядко се намират двама шотландци, които да са на едно мнение за нещо, освен за цвета на небето. А понякога дори това се оказва спорен въпрос.

Господин Хокинс се засмя и шкембето му се затресе под жилетката. Той прибра документите в палтото си, а аз се притекох на помощ на Джейми, като предложих най-гостоприемно мадейра и бисквити.

Господин Хокинс като че ли се изкуши, но поклати глава със съжаление и избута креслото, за да стане.

— Не, благодаря ви, милейди, но не мога. „Арабела” акостира този четвъртък и трябва да съм в Кале, за да я посрещна. А имам страшно много работа, преди да замина. — Смръщи се към снопчето поръчки и квитанции, които беше извадил от джоба си, добави към тях квитанцията на Джейми и ги натъпка в огромна пътническа кожена чанта.

— Все пак — рече засиял — мога да свърша малко работа пътьом. Ще спирам във всички ханове и кръчми оттук до Кале.

— Ако ще спирате във всички кръчми оттук до крайбрежието, няма да стигнете и за месец — отбеляза Джейми. Извади кесията си от спорана и прибра в нея малката купчинка сребро.

— Така е, милорд — смръщи се нещастно Хокинс. — Сигурно ще се наложи да пропусна някоя и да наваксам на връщане.

— Не можете ли да изпратите друг в Кале, щом времето ви е така ценно? — попитах аз.

Той извъртя красноречиво очи и сви малката си устичка в печална гримаса.

— Де да можех, милейди. Товарът на „Арабела” е такъв, че не мога да го доверя на никого. Моята племенница Мери е на борда. Тя е едва на петнайсет и никога не е напускала дома си. Опасявам се, че не мога да я оставя да стигне сама до Париж.

— В никакъв случай — съгласих се любезно. Името ми звучеше познато, но не се сещах откъде. Мери Хокинс. Достатъчно невзрачно; не можех да го свържа с нищо. Още размишлявах по въпроса, когато Джейми стана да изпрати господин Хокинс до вратата.

— Надявам се пътуването на племенницата ви да е приятно — рече той любезно. — Тя идва да учи тук или на гости при роднини?

— Ще се омъжи — рече доволно чичо ѝ. — Брат ми успя да ѝ намери много добра партия, френски благородник. — Като че ли се изду от гордост при тези думи и златните копчета опънаха плата на жилетката му. — По-големият ми брат е баронет.

— Тя на петнайсет ли беше? — попитах смутено. Знаех, че ранните бракове не са необичайни, но пък на петнайсет? Все пак аз се бях омъжила на деветнайсет — и на двайсет и седем пак. На двайсет и седем знаех много повече.

— А вашата племенница отдавна ли познава годеника си? — попитах предпазливо.

— Не го е виждала. — Господин Хокинс се наведе към мен, сложи пръст на устните си и сниши глас: — Тя дори не знае, че ще се омъжва. Преговорите не са приключили.

Бях толкова възмутена, че отворих уста да кажа нещо, но Джейми ме стисна предупредително за лакътя.

— Щом господинът е благородник, вероятно ще видим племенницата ви в двора — каза той и ме подкара към вратата като булдозер.

Господин Хокинс отскочи, за да не го настъпя, и тръгна заднишком, без да спира да говори:

— Много вероятно, милорд Брох Туарах. Всъщност бих сметнал за огромна чест вие и милейди да се срещнете с моята племенница. Сигурен съм, че за нея ще е голяма утеха обществото на една сънародница — добави с мазна усмивка.

— Не че бих се възползвал от един чисто делови контакт.

Би се възползвал и още как, помислих си. Готов си на всичко да навреш семейството си сред френските благородници, като дори омъжиш племенницата си за… за…

— А кой е годеникът ѝ? — попитах най-нахално.

Изражението му стана още по-лукаво, той се наведе и прошепна дрезгаво в ухото ми:

— Не трябва да го разгласявам, преди всичко да бъде уредено, но тъй като вие сте дама… Мога да ви кажа, че е член на рода Гаскон. И то много високопоставен!

— Разбирам.

Господин Хокинс излезе, като потъркваше ръце от нетърпение, а аз веднага се обърнах към Джейми.

— Гаскон! Това означава… не, не може да е той? Онова отвратително старо животно с петна от енфие по брадичката, което дойде на вечеря миналата седмица?

— Виконт Марини? — попита Джейми и се усмихна на описанието ми. — Предполагам. Той е вдовец и единственият неженен в рода, доколкото знам. Но не мисля, че петната бяха от енфие; просто така му расте брадата. Като проядена от молци — призна той, — сигурно трудно се бръсне с всички тези брадавици.

— Той не може да омъжи петнайсетгодишно момиче за… за това нещо! И то без да я пита!

— Предполагам, че може — отвърна Джейми с вбесяващо спокойствие. — Във всеки случай това не е твоя работа, сасенак. — Хвана ме здраво за ръцете и ме разтърси леко. — Чуваш ли? Знам, че ти изглежда странно, но тук нещата стават така. Вce пак — устата му се изви в ъгълчето — ти бе принудена да се омъжиш против волята си. Примири ли се вече?

— Понякога се колебая! — Задърпах се, за да освободя ръцете си, но той ме награби със смях и ме целуна. След миг се предадох. Отпуснах се в прегръдката му, признала поражението си, но само временно. Щях да се срещна с Мери Хокинс и щях да разбера какво точно мисли за предстоящия си брак. Ако не искаше да види името си в брачното свидетелство заедно с това на виконт Марини, тогава… внезапно се сковах и отблъснах Джейми.

— Какво има? — погледна ме той притеснено. — Лошо ли ти е, жено? Пребледняла си!

И нищо чудно. Защото внезапно си спомних откъде знам името Мери Хокинс. Джейми грешеше. Това определено ми влизаше в работата. Защото бях видяла името ѝ на върха на едно родословно дърво. Мастилото беше старо и покафеняло от времето. Мери Хокинс не биваше да става съпруга на отвратителния виконт Марини. Тя трябваше да се омъжи за Джонатан Рандал в лето Господне хилядо седемстотин четиридесет и пето.

— Е, няма как, Джак Рандал е мъртъв, нали? — рече Джейми и ми подаде чашата с бренди. Ръката му не потрепваше, но устните му бяха стиснати, а гласът отсече думата „мъртъв” и ѝ придаде зловещ фатален оттенък.

— Вдигни си краката, сасенак. Още си бледа. — Послушно вдигнах крака и се излегнах на дивана. Джейми седна до главата ми и разсеяно отпусна ръка на рамото ми. Топлите му силни пръсти масажираха леко вдлъбнатината на ставата.

— Маркъс Макранох ми каза, че е видял Рандал стъпкан до смърт от добитъка в тъмниците на Уентуърт — каза той отново, сякаш за да се увери сам. — Като парцалена кукла, оваляна в кръв. Така се изрази сър Маркъс. Беше много сигурен.

— Да. — Отпих от брендито, чувствах как топлината се завръща в бузите ми. — И на мен каза така. Не, ти си прав, капитан Рандал е мъртъв. Просто се стъписах, като си спомних за Мери Хокинс. Заради Франк. — Погледнах лявата си ръка, която почиваше на корема ми. В огнището гореше тих огън и светлината му се отразяваше в гладката златна халка на безименния ми пръст. Пръстенът на Джейми, от шотландско сребро, беше на безименния пръст на другата ми ръка.

— О… — Ръката му на рамото ми застина. Беше свел глава, но вдигна очи да срещне погледа ми. Не бяхме говорили за Франк, откакто го спасих от Уентуърт, нито за смъртта на Джонатан Рандал. Тогава не ни се струваше толкова важна, освен че означаваше, че вече не ни грози опасност от него. После не исках да припомням на Джейми за затвора. — Знаеш, че е мъртъв, нали? — рече той тихо, пръстите му лежаха на китката ми и аз знаех, че говори за Франк, не за Джонатан.

— Може да не е — отвърнах, още гледах пръстена. Вдигнах ръка, за да заблести металът на следобедното слънце. — Ако беше мъртъв, Джейми… ако вече го няма, защото Джонатан е мъртъв… тогава защо пръстенът му е още в мен?

Той се вгледа в халката и аз видях как до устата му потрепва мускулче. Беше пребледнял. Не знаех дали го боли да мисли за Джонатан Рандал, но явно нямахме избор.

— Сигурна ли се, че Рандал не е имал деца? Това би обяснило всичко.

— Да, но не е така, сигурна съм. Франк — гласът ми потрепна леко при името му и пръстите на Джейми стиснаха по-здраво китката ми, — Франк добре проучи трагичните обстоятелства около смъртта на Джонатан Рандал. Каза че е умрял при Калоден в последната битка от Въстанието и синът му — той се пада прадядо на Франк през пет поколения — се родил месеци след смъртта на баща си. Вдовицата му се омъжила отново след няколко години. Дори да е имал незаконородено дете, то щеше да фигурира в документите на Франк.

Джейми сбърчи чело и между веждите му се появи тънка вертикална бръчка.

— Може пък да е било грешка и детето изобщо да не е на Рандал, а? Франк може да е проследил наследниците на Мери Хокинс, защото знаем, че тя е още жива.

Поклатих безнадеждно глава.

— Не виждам как. Ако познаваше Франк — но не, не съм ти разказала. Когато срещнах Джонатан Рандал, в първия момент го взех за Франк. Не са съвсем еднакви, но приликата е… поразителна. Франк е наследник на Джак Рандал, със сигурност.

— Разбирам. — Пръстите му бяха овлажнели, той ги отдръпна и ги избърса разсеяно в килта си.

— Тогава… може би пръстенът не означава нищо — предположи предпазливо.

— Вероятно. — Докоснах топлия метал и отпуснах безпомощно ръка. — О, Джейми, не знам! Нищичко не знам!

Той потърка изморено бръчката между веждите си с кокалчетата на пръстите си.

— Аз също, сасенак. — Отпусна ръка и опита да се усмихне. — Но нали Франк е казал, че Джонатан Рандал е умрял при Калоден?

— Да, всъщност аз самата го казах на Джак Рандал, за да го изплаша — в Уентуърт, когато ме изхвърли на снега, преди да… преди да се върне при теб. — Очите и устата му се затвориха от внезапен спазъм и аз веднага свалих крака от дивана.

— Джейми! Добре ли си? — Опитах се да докосна главата му, но той се отдръпна, стана и отиде до прозореца.

— Добре съм, сасенак. Цяла сутрин пиша писма и главата ми ще се пръсне. Не се тревожи. — Притисна чело до студеното стъкло, беше затворил очи. Продължи да говори, сякаш да се разсее от болката.

— Тогава, ако ти — и Франк, — знаете, че Джак Рандал ще умре при Калоден, но ние знаем, че той няма да умре там… значи може да се направи, Клеър.

— Какво? — приближих се да помогна, но не знаех как. Той явно не искаше да го докосвам.

— Да променим това, което ще се случи. — Вдигна глава от прозореца и ми се усмихна изморено. Лицето му още беше бледо, но следите от спазъма бяха изчезнали. — Джак Рандал умря по друг начин и Мери Хокинс ще се омъжи за друг. Дори това да означава, че твоят Франк няма да се роди, или ще се роди по друг начин — добави успокоително, — все пак означава и че имаме шанс да успеем в онова, с което сме се захванали. Може би Джак Рандал не умря при Калоден, защото битката никога няма да се състои.

Виждах, че прави усилие да помръдне, да се приближи и да ме прегърне. Плъзнах ръце на кръста му. Той сведе глава и отпусна чело на косата ми.

— Знам, че сигурно ти е тежко, но не ти ли олеква при мисълта, че може да излезе нещо добро от това?

— Да — прошепнах накрая в гънките на ризата му. Отдръпнах се леко от ръцете му и притиснах глава към бузата му. Бръчката между веждите му беше станала по-дълбока, а очите — разфокусирани, но се усмихваше.

— Джейми — казах аз, — иди да легнеш. Ще изпратя вест на Дьо Орбанвил, че няма да идем тази вечер.

— О, не. Ще се оправя. Заболя ме главата от писането, час сън ще ме излекува. Сега се качвам горе. — Обърна се към вратата, поколеба се и ми се усмихна. — Ако ме чуеш да викам в съня си, сасенак, просто сложи ръка на главата ми и кажи: „Джак Рандал е мъртъв”. И ще ми мине.

*  *  *

Храната и компанията при Дьо Орбанвил бяха добри. Прибрахме се късно и аз заспах още щом главата ми докосна възглавницата. Сън без сънища, но се събудих внезапно през нощта, защото знаех, че нещо не е наред.

Беше студено, долната завивка се беше смъкнала на пода, както често ставаше, и аз бях завита само с тънко вълнено одеяло. Обърнах се сънена и посегнах към топлината на Джейми. Нямаше го.

Седнах в леглото и го видях почти веднага. Седеше пред прозореца, отпуснал глава на ръцете си.

— Джейми! Какво има? Пак ли те боли глава? — Посегнах към свещта, за да намеря сандъчето с лекарствата, но нещо в позата му ме накара да ида при него.

Той дишаше тежко, сякаш бе тичал, беше студен и тялото му подгизваше от пот. Докоснах рамото му — твърдо и студено като на метална статуя.

Той се отдръпна рязко, сякаш още спеше, но изражението му не се промени; погледна право през мен и каквото и да видя, не му хареса.

— Джейми! — казах рязко. — Джейми, събуди се!

Той примигна и ме видя, но още изглеждаше отчаян като преследван звяр.

— Добре съм. Буден съм. — Сякаш искаше да убеди сам себе си.

— Какво има? Кошмар ли сънува?

— Сън. Да. Беше сън.

Пристъпих към него и го хванах за ръката.

— Кажи ми. Ще отмине, ако ми разкажеш.

Той ме хвана здраво за предмишниците, за опора и за да ми попречи да го докосвам. Луната беше пълна и аз видях как всеки мускул по тялото му се напрегна. То беше твърдо и неподвижно като камък, но пулсираше с яростна енергия, сякаш готово да изригне в действие.

— Не. — Още звучеше замаян.

— Джейми говори с мен. Кажи ми. Кажи ми какво виждаш.

— Нищо… не виждам. Нищо. Не мога да видя нищо.

Обърнах го от мрака на стаята към лунната светлина от прозореца. Тя като че ли помогна, защото дишането му се успокои и думите започнаха да излизат на пресекливи пориви.

Сънувал камъните на затвора Уентуърт. Докато говореше, силуетът на Джак Рандал влезе в стаята. Легна гол на леглото ми, върху вълненото одеяло.

Джейми чувал дрезгаво дишане зад себе си и усещал потна кожа да се плъзга по неговата. Стиснал зъби в агония и безсилие. Мъжът зад него усетил това и се засмял.

— О, имаме още време, преди да те обесят, момче — прошепнал той. — Много време, ще му се насладим. — Рандал внезапно се раздвижил, силно и рязко.

Ръката му пригладила косата на Джейми от челото и я прибрала зад ушите. Джейми усещал горещия му дъх и извърнал глава, за да го избегне, но той го последвал, шепнейки думите:

— Виждал ли си обесен човек, Фрейзър? — Думите продължили, не чакали отговора му, една влажна ръка плъзнала по кръста му и леко започнала да гали корема му, като напредвала надолу с всяка дума. — Да, разбира се, че си виждал; ти си бил във Франция, виждал си обесени дезертьори. Обесеният си изпуска червата, нали? Когато въжето се стегне на шията му. — Ръката го стиснала леко, но здраво, търкала, галела. Джейми вкопчил здравата си ръка в ръба на леглото и извърнал лице към грубото одеяло, но думите го преследвали. — Това ще стане и с теб, Фрейзър. Само след няколко часа ще усетиш примката. — Гласът се засмял доволно. — Ще умреш с пламнал от удоволствие задник и когато си изпуснеш червата, по краката ти ще потече и моето семе, което ще покапе под бесилката.

Джейми не гъквал. Усещал собствената си миризма, на мръсотията от затворничеството, подкиселена с пот от страх и гняв. И на мъжа зад него, вонята на животно, която се усещала през деликатния аромат на лавандулова вода.

— Одеялото — каза той. Очите му бяха затворени, лицето беше изопнато на лунната светлина. — Беше грубо под лицето ми и виждах само камъните на стената пред мен. Нямаше върху какво да фокусирам съзнанието си… нищо не виждах. Затова затворих очи и мислех за одеялото под бузата ми. Само грапавината му усещах освен болката… и него. И… се вкопчих в това.

— Джейми. Нека те прегърна. — Говорех тихо, опитвах да успокоя яростта, която течеше във вените му. Стискаше ръцете ми толкова силно, че бяха изтръпнали. Но нямаше да ми позволи да се приближа; държеше се за мен и ме държеше настрани.

Внезапно ме пусна и се извърна към прозореца. Трепереше като тетива на лък, но заговори спокойно:

— Не, няма да те използвам така. Няма да те забърквам в това.

Пристъпих към него, но той ме спря с рязък жест. Обърна се пак към прозореца, вече успокоен и безизразен.

— Лягай си. Остави ме малко сам; вече съм добре. Няма за какво да се тревожиш.

Хвана се с две ръце за рамката на прозореца и затули светлината с тялото си. Раменете му се напрегнаха от усилие и аз разбрах, че натиска дървото с всичка сила.

— Това е само сън. Рандал е мъртъв.

*  *  *

Най-сетне заспах, Джейми още стоеше до прозореца и се взираше в луната. Когато се събудих призори обаче, той спеше свит на пейката пред прозореца, увит с карираната си наметка, а моето наметало беше на краката му.

Събуди се, щом се размърдах, и ми се стори, че е бодър като всяка сутрин. Но не бях забравила случилото се през нощта, затова след закуска отидох за сандъчето с лекарства.

За жалост нямах няколко от билките, които бяха нужни за успокояващата отвара, която исках да направя. Тогава си спомних за мъжа, за когото ми беше споменала Маргьорит.

Раймон, продавачът на билки на Рю дьо Варен. Тя го наричаше вещер. Струваше си да намина. Джейми щеше да е в склада цяла сутрин. Аз имах карета и лакей на разположение.

Чист дървен тезгях опасваше две от стените на магазина, а зад него чак до тавана се издигаха лавици. Някои рафтове бяха затворени със стъклени вратички, за да предпазят по-редки и скъпи вещества, предполагам. Дебели позлатени купидончета се изтягаха небрежно над шкафовете, надуваха рогове, развяваха одеждите си и, общо взето, изглеждаха така, сякаш бяха погълнали някои от спиртните артикули в магазина.

— Мосю Раймон? — попитах любезно младата жена зад тезгяха.

— Метр Раймон — поправи ме тя. Обърса просташки зачервения си нос с ръкав и посочи към дъното на магазина, където иззад една преграда се издигаше зловещ облак кафеникав дим.

Не знаех дали Раймон наистина е вещер, но обстановката беше напълно съответстваща. Димът се виеше от облицовано с черни плочи огнище и се трупаше под ниските черни греди на тавана. Над огъня стоеше каменна маса с дупки, които съдържаха стъкленици, медни „пеликани” — метални съдове с дълги чучурки, от които някакви странни субстанции капеха в чаши — и нещо, което ми заприлича на малък, но удобен дестилатор. Подуших предпазливо въздуха. Сред другите силни миризми в магазина ясно се открояваше алкохолна нотка и тя идеше откъм огнището. Стройната редица чисти бутилки по бюфета потвърди подозренията ми. Освен търговията с билки и отвари, мастър Раймон явно си докарваше добри пари от висококачествено черешово бренди.

Самият той се беше привел над огъня и връщаше с ръжена избягали въгленчета в пламъците. Щом ме чу, се изправи и се обърна да ме поздрави с любезна усмивка.

— Приятно ми е — отвърнах вежливо на темето му. Бях толкова впечатлена от бърлогата му, че никак не се изненадах от квакането в отговор.

Защото мастър Раймон изключително много приличаше на огромна общителна жаба. Малко над метър и двайсет, с широки гърди и криви крака, той имаше дебелата провиснала кожа на блатен обитател и леко изпъкнали, но дружелюбни черни очи. Ако не се брои незначителният факт, че не беше зелен, липсваха му само брадавиците.

— Мадона! — възкликна той. — С какво ще имам щастието да ви услужа? — Нямаше нито един зъб и това засилваше жабешкия му вид. Зяпах го смаяна.

— Мадона? — попита той след малко.

Съвзех се бързо, щом установих колко грубо е да се втренчвам така, изчервих се и казах, без да се замисля:

— Чудех се дали някога ви е целувало красиво младо момиче.

Изчервих се още повече, а той избухна в смях и отвърна ухилен до уши:

— Много пъти, мадона. Но, уви, не помага. Както виждате.

Вече и двамата се смеехме неудържимо, което привлече вниманието на момичето от магазина и то надникна притеснено над преградата. Мастър Раймон ѝ помаха да си отива и се заклатушка към прозореца да проветри, като кашляше и се държеше за гърдите.

— О, така е по-добре! — рече той и вдиша дълбоко студения пролетен въздух, който нахлу в стаята. Обърна се към мен и приглади назад дългата сребриста коса, която стигаше до раменете му. — Е, мадона. Тъй като вече сме приятели, вероятно бихте изчакали малко, докато се погрижа за нещо?

Все още изчервена, аз веднага се съгласих. Той тръгна към огнището, потрепващ от смях, и напълни резервоара на дестилатора. Аз се възползвах от тази възможност да се успокоя и тръгнах из стаята, за да разгледам странния асортимент от уреди и приспособления.

От тавана висеше доста едричък крокодил, вероятно препариран. Взирах се в жълтите люспи по корема му, твърди и лъскави като пресован восък.

— Истински е, нали? — попитах, докато се настанявах до очуканата дъбова маса.

Мастър Раймон погледна усмихнат нагоре.

— Моят крокодил ли? Разбира се, мадона. Вдъхва увереност на клиентите. — Кимна към лавицата, която минаваше по стената на нивото на очите. По нея имаше бели порцеланови бурканчета, украсени със златни криволици, рисувани цветя и зверове, и етикет, надписан със завъртени черни букви. Три от най-близките бурканчетата бяха надписани на латински, който преведох с известни усилия — крокодилска кръв, черен дроб и жлъчка от същия звяр, вероятно онзи, който се полюшваше зловещо над главата ми от течението в магазина.

Взех едно бурканче, махнах тапата и подуших.

— Синап — казах със сбърчен нос — и мащерка. И орехово масло, струва ми се, но с какво сте го направили такова гадно? — Наклоних бурканчето и критично огледах черната каша вътре.

— Значи носът ви не е само за украса, мадона! — На жабешкото лице отново се появи широка усмивка, която разкри твърди сини венци.

— Черното е гнил пулп от тиква кратуна — призна той, приближи се и добави по-тихо: — А миризмата… е, това наистина е кръв.

— Но не от крокодил.

— Толкова млада, а вече цинична — отбеляза печално Раймон. — За щастие дамите и господата от двора са по-доверчиви, не че това е най-отличителната им черта, разбира се. Всъщност кръвта е свинска, мадона. Прасетата се намират по-лесно от крокодилите.

— Мда. Този сигурно ви е струвал доста.

— За щастие го наследих заедно с цялата стока от предишния собственик. — Стори ми се, че зърнах неудобство в меките черни очи, но напоследък бях станала твърде чувствителна към израженията, защото постоянно се взирах в лицата на гостите, за да търся някакъв знак, че биха могли да са полезни за Джейми и неговите цели.

Дребният билкар се наведе още по-близо и сложи поверително длан на ръката ми.

— Вие сте от занаята, нали? Трябва да призная, че не ви личи.

Първият ми порив беше да отдръпна ръка, но допирът му беше странно успокоителен; някак безстрастен, но неочаквано топъл. Погледнах към леда, обрамчил оловните стъкла, и тогава разбрах: голите му ръце бяха топли, крайно необичайно по това време на годината.

— Зависи какво имате предвид под „занаят” — казах скромно. — Аз съм лечителка.

— О, лечителка? — Облегна се в стола си, наблюдаваше ме с интерес. — Да, вероятно. И нищо друго? Гадаене, любовни отвари?

Стана ми малко съвестно, като си спомних дните на митарства с Мърто, когато търсехме Джейми из Шотландия. Тогава предсказвахме бъдещето и пеехме като цигани за прехраната си.

— Нищо такова — отвърнах, леко изчервена.

— Във всеки случай не ви бива в лъжите — каза той, развеселен. — Жалко. Все пак как бих могъл да ви услужа, мадона?

Обясних какво ми трябва, той кимаше мъдро и гъстата сива коса се люлееше над раменете му. Не носеше перука в светилището си, нито беше напудрил косата си. Тя беше наресана назад от високото широко чело и падаше съвсем права към раменете, където рязко свършваше, сякаш отрязана от затъпени ножици.

С него се разговаряше лесно и беше много вещ в билките и растенията. Свали няколко малки бурканчета, стриваше листенцата в дланта си и ми даваше да помириша или вкуся.

Разговорът ни беше прекъснат от високи гласове в магазина. Един спретнат лакей се беше надвесил над тезгяха и казваше нещо на момичето. По-скоро се опитваше ѝ каже нещо. Отчаяните му опити срещаха яростен отпор с буря от изпепеляващ провансалски. Той беше твърде идиоматичен, за да го разбера напълно, но схванах основната мисъл. Момичето говореше нещо за зелки и наденици, и то не съвсем ласкаво.

Тъкмо размишлявах над странната склонност на французите да намесват храната в буквално всеки разговор, когато вратата на магазина рязко се отвори. Лакеят получи подкрепление под формата на червендалеста и натруфена дама.

— О… — прошепна Раймон, докато се взираше с интерес в разиграваща се в магазина му драма. — Виконтеса Дьо Рамбо

— Познавате ли я? — Момичето явно я познаваше, защото заряза атаката над лакея и се сви до шкафа със слабителните.

— Да, мадона — кимна Раймон. — Тя ми излиза доста скъпо.

Разбрах какво има предвид, когато въпросната дама извади източника на раздразнението си, малко бурканче с някакво мариновано растение, прицели се и го запрати със значителна сила и точност в стъклената вратичка на шкафа.

Трясъкът заглуши виковете. Виконтесата посочи с дългия си костелив пръст момичето и процеди:

— Ти, дай ми от черната отвара. Веднага.

Момичето отвори уста да възрази, но като видя, че виконтесата посяга към друг снаряд, изхвърча към задната стаичка.

Раймон посегна примирено над главата си и хвърли едно шишенце в ръката ѝ още щом тя влетя през вратата.

— Дай ѝ го — каза той и сви рамене. — Преди да е счупила още нещо.

Докато момичето се връщаше плахо да достави отварата, той се обърна към мен и направи лукава физиономия.

— Отрова за съперница. Или поне тя така си мисли.

— А какво е всъщност? Каскара саграда?

Погледна ме изненадан.

— Много ви бива. Природен талант или сте се обучавали? Е, няма значение. — Махна с едрата си длан. — Точно така. Кискара саграда. Утре съперницата ѝ ще се почувства зле и ще страда достатъчно, за да задоволи желанието за мъст на виконтесата и да я убеди в ефекта от отварата. После ще се възстанови без трайни последствия, а виконтесата ще припише това на намесата на свещеника или на противоотрова, приготвена от нает от жертвата знахар.

— Аха. А щетите в магазина ви? — Късното слънце блестеше по строшеното стъкло на тезгяха и по едничкото сребърно екю, с което виконтесата беше платила.

Раймон поклати длан в универсалния жест за баланс.

— То се покрива — рече спокойно. — Когато дойде следващия месец за отвара за помятане, ще включа в сметката не само щетата, но и изработката на три нови шкафа. А тя ще плати безропотно. — Усмихна се, но без досегашното веселие. — Всичко с времето си, както знаете.

Усетих, че черните очи оглеждат внимателно фигурата ми. Още не ми личеше, но бях сигурна, че е разбрал.

— А отварата, която ще дадете на виконтесата следващия месец, ще има ли ефект? — попитах аз.

— Зависи — каза той и наклони глава настрани. — Ако е в началото, ще подейства без проблеми. Но е опасно да се чака твърде дълго.

Усетих предупреждението в гласа му и му се усмихнах.

— Не питах за себе си, а от любопитство.

Той пак се отпусна.

— О, разбира се.

Трополене на улицата оповести потеглянето на синьо-сребърната карета на виконтесата. Лакеят махаше и викаше от стъпалото си, а пешеходците бързо намираха убежище във входове и странични улички, за да не бъдат прегазени.

— A la lanterne[5] — прошепнах аз. Необичайната ми гледна точка по отношение на това настояще рядко ми беше доставяла такова задоволство.

— Не питай за кого бие камбаната — отбелязах, щом обърнах към Раймон. — Тя бие за теб.[6]

Той изглеждаше леко объркан.

— Нима? Е, вие тъкмо казвахте, че използвате черен ранилист за слабително? Аз бих използвал бял.

— Така ли? Защо?

И без да споменаваме повече виконтесата, ние се настанихме, за да поговорим по работа.

9

КРАСОТИТЕ НА ВЕРСАЙ

3атворих тихо вратата на салона зад себе си и останах на прага за миг, за да събера кураж. Поех дълбоко дъх, но заради стегнатия корсет той излезе доста задавено.

Джейми, погълнат от някакви товарителници, вдигна глава при този звук и застина с широко отворени очи. Устата му зейна, но от нея не излезе нищо.

— Харесва ли ти? — Хванах колебливо шлейфа и пристъпих в стаята, като леко се олюлявах, както ме посъветва шивачката, за да разкрия копринените плисета на полата.

Джейми затвори уста, примигна няколко пъти и отбеляза:

— Ами… тя е… червена, нали?

— Доста. — По-точно в цвят Христова кръв. Най-модният цвят за сезона, или поне така ми казаха.

— Не всяка дама може да го носи, мадам — обяви шивачката с пълна с карфици уста. — Но вие, с тази кожа! Богородице, мъжете ще пълзят под полите ви цяла нощ!

— Само да посмее някой, ще го настъпя по пръстите — отвърнах аз. И все пак ефектът беше търсен. Трябваше да се откроявам. Джейми искаше да облека нещо, което ще ме отличава в тълпата. Въпреки сънливостта си онази сутрин, кралят явно го беше запомнил и ни покани на бал във Версай.

— Ще трябва да привлека хора с пари — беше ми казал Джейми. — И тъй като нямам кой знае какво обществено положение или власт, ще трябва да го постигна, като ги накарам да търсят компанията ми. — Въздъхна тежко и ме огледа. Явно не бях много изискана с вълнения халат. — А в Пари; това означава, че трябва да се появявам в обществото, най-добрия случай — в двора. Те знаят, че съм шотландец, ще е съвсем естествено да ме питат за принц Чарлс и дали Шотландия чака с нетърпение завръщането на Стюартите. Тогава ще ги уверя дискретно, че повечето шотландци са готови да платят, за да не се завърнат Стюартите, макар да не е така.

— Да, най-добре да си дискретен — съгласих се аз. — Или Хубавият принц Чарли може да пусне кучетата си срещу теб при следващата ти визита. — Тъй като трябваше да е в течение на действията на Чарлс, Джейми всяка седмица се отбиваше в малката къща в Монмартър.

Той се усмихна.

— Е, що се отнася до Негово Височество и поддръжниците му якобити, аз съм предан привърженик на каузата на Стюартите. И тъй като Чарлс Стюарт не е приет в двора, за разлика от мен, надали ще разбере какво говоря там. Якобитите в Париж живеят затворено. Най-малкото защото нямат средствата да се появяват в изискано общество. Но ние имаме, благодарение на Джаред.

Джаред беше напълно съгласен с Джейми — по съвсем различни причини, — че трябва да разширяваме връзките му сред френското благородничество и богатите банкерски семейства, като ги изкушаваме с рейнско вино, изискани разговори, приятна компания и големи количества от прекрасното шотландско уиски, което Мърто цели две седмици прекарва през Ламанша и пристанището до нашите изби.

— Те винаги искат някакво забавление — каза Джейми, докато скицираше плановете ни на гърба на някаква булевардна поема, описваща позорната връзка на граф Дьо Севини със съпругата на министъра на земеделието. — Благородниците ги е грижа единствено за външния вид. Затова трябва да им предложим нещо интересно за гледане.

Като гледах смайването му сега, изглежда бях поставила добро начало. Завъртях се и огромната пола се изду като камбана.

— Не е зле, нали? Поне е доста видимо.

Той най-сетне си върна дар слово.

— Видимо ли? — изграчи. — Видимо? Господи, виждам всеки инч от теб чак до третото ребро!

Погледнах надолу.

— Не, не виждаш. Това под дантелата не съм аз, а подплата от сатен.

— Да, ама прилича на теб! — Той се приближи и се наведе да инспектира бюстието на роклята. Надникна в деколтето.

— Господи, виждам чак пъпа ти! Няма да я обличаш пред хора, нали?

Наежих се малко. Аз също се смущавах от разголеността на роклята въпреки модните скици, които шивачката ми показа, но реакцията на Джейми ме накара да заема отбранителна позиция.

— Нали ти искаше да се откроявам? А и това е нищо в сравнение с последната мода в двора. Повярвай ми, ще изглеждам като самата скромност пред мадам Дьо Периньон и херцогиня Дьо Роан. — Сложих ръце на хълбоците си и го изгледах студено. — Или искаш да се появя в двора със зелената рокля.

Джейми извърна поглед от деколтето ми, стисна устни и изсумтя по шотландски.

Приближих се и сложих помирително ръка на рамото му.

— Стига! Бил си в двора, знаеш какви рокли носят дамите. Наясно си, че тази не е особено екстравагантна по техните стандарти.

Той се озърна към мен и се усмихна смутено.

— Така е. Само че… е, ти си ми жена, сасенак. Не искам други мъже да те гледат така, както аз гледах онези дами.

Засмях се, прегърнах го през врата, притеглих го надолу и го целунах. Той ме хвана за талията, пръстите му несъзнателно галеха червената коприна. Докосването му потегли нагоре и се плъзна до врата ми. Другата му ръка сграбчи меката издутина на гърдите, които се издуваха над xватката на корсета, сластолюбиво свободни под единичния пласт коприна. Накрая ме пусна, изправи се и поклати глава.

— Сигурно си права, сасенак, но, за бога, внимавай!

— Да внимавам? Защо?

Устата му се изкриви в печална усмивка.

— Господи, жено, имаш ли представа как изглеждаш с тази рокля! Иска ми се да те изнасиля на място. А тези проклети жабари нямат моите задръжки. — Смръщи се леко. — Не може ли… да се покриеш малко, поне гърдите? — Махна с едрата си длан към дантеленото си жабо, закрепено с рубинена игла. — Някакво наборче…? Може би носна кърпичка?

— Мъже! Нямате представа от мода. Но ти не се тревожи. Шивачката казва, че ветрилото било за това. — Разтворих копринено ветрило в съответния цвят и с жест, който бях постигнала след петнайсет минути упражнения, го размахах прелъстително над бюста си.

Джейми примигна замислено, после се обърна да вземе наметалото ми от гардероба.

— Направи ми една услуга, сасенак. — Наметна го на раменете ми. — Вземи по-голямо ветрило.

*  *  *

Що се отнася до привличане на вниманието, роклята постигна небивал успех. Що се отнася до кръвното налягане на Джейми, ефектът беше малко по-неприятен.

Той не се отделяше от мен и гледаше кръвнишки всеки мъж, озърнал се в моята посока, докато Анализ дьо Марияк ни забеляза от другия край на залата и заплава към нас. Нежните ѝ черти се бяха разкривили в приветствена усмивка. Почувствах как моята замръзва на лицето ми. Анализ дьо Марияк беше „позната” на Джейми от предишното му пребиваване в Париж. Освен това беше красива, очарователна и изящно дребна.

— Красивият ми дивак! — поздрави го тя. — Трябва да те запозная с някого. Всъщност с неколцина. — Кимна като порцеланова кукла към група мъже около дъска за шах в ъгъла, които разпалено спореха за нещо. Разпознах Орлеанския херцог и Жерар Гоблен, изтъкнат банкер. Значи влиятелни хора.

— Ела да играеш шах с тях — рече Анализ и хвана с лека като пеперудено крило ръка ръката на Джейми. — Ще е добре Негово Величество да те види там по-късно.

Появата на краля се очакваше след края на вечерята, на която той присъстваше, някъде след час-два. Междувременно гостите блуждаеха из залата, разговаряха, възхищаваха се на картините по стените, флиртуваха зад ветрилата си, ядяха бонбони и сладкиши, пиеха вино и изчезваха на не съвсем дискретни интервали в странните затулени от завеси малки ниши. Те бяха така хитро монтирани в облицовката на залата, че почти не се забелязваха, освен ако не се приближиш достатъчно, за да чуеш шумовете вътре.

Джейми се поколеба и Анализ го дръпна по-силно.

— Ела. Не се страхувай за дамата си — хвърли одобрителен поглед на роклята ми, — тя няма да остане дълго сама.

— Точно от това се страхувам — промърмори Джейми под нос. — Добре тогава, идвам след малко. — Откачи се за миг от нея и се наведе към ухото ми: — Ако те открия в някоя ниша, сасенак, ще затрия копелето. А теб… — Ръцете му потрепнаха несъзнателно към дръжката на шпагата.

— О, не бива така, нали се закле в кинжала си, че няма да ме удариш отново. Колко струва клетвата ти, а?

На устните му се появи неохотна усмивка.

— Няма да те бия, колкото и да ми се иска.

— А какво ще правиш?

— Ще измисля нещо — отвърна той с красноречива гримаса. — Не знам още, но няма да ти хареса.

След един последен кръвнишки поглед наоколо и собственическо стискане на рамото ми, той позволи на Анализ да го отведе като малък ентусиазиран влекач, теглещ неохотна баржа.

Анализ беше права. Миг след като бях освободена от страховитото присъствие на Джейми, придворните се спуснаха отгоре ми като ято папагали върху презрял плод.

Ръката ми неведнъж беше целувана и задържана в мъжки длани, бях обсипана с цветисти комплименти, а чашите подправено вино прииждаха в безкрайна процесия. След половин час краката ме заболяха. Лицето също — от усмивки. А ръката — от ветрилото.

Трябваше да призная дължимото на Джейми по въпроса за ветрилото. Бях го послушала и взех най-голямото, с което разполагах. Беше широко почти цяла стъпка и по него имаше изображения на шотландски елени, скачащи по ливада. Джейми се изказа критично относно художествената му стойност, но одобри размера. След като любезно отблъснах вниманието на един пламенен младеж в пурпурно, аз разперих ветрилото под брадичката си, за да скрия трохите, които падаха от сухара със сьомга, който ядях.

И не само трохите. От наблюдателната си позиция на цял фут над мен, Джейми може и да виждаше пъпа ми, но сега той беше в относителна сигурност при огледа на френските благородници, защото повечето бяха по-ниски от мен. От друга страна…

Обичах да притискам лице в гърдите на Джейми, носът ми пасваше идеално в малката вдлъбнатинка в центъра им. Неколцина по-ниски и по-дръзки обожатели като че ли имаха намерението да се насладят на същото преживяване и аз не спирах да размахвам ветрилото така силно, че развявах къдриците от лицата им. А ако това не ги възпираше, просто рязко затварях ветрилото и ги прасвах с него по главата.

Затова за мен беше огромно облекчение, когато лакеят при входа внезапно се изопна и обяви:

— Негово Величество кралят!

Въпреки че ставаше призори, кралят явно разцъфваше вечер. Не много по-висок от моите метър седемдесет и пет, Луи влезе придружен от значително по-висок мъж, въртеше глава наляво-надясно и кимаше великодушно на приведените в поклон поданици.

Етo така трябва да изглежда един крал. Не особено красив, той се държеше, сякаш беше красавец; впечатление, подсилено не само от богатите дрехи и кадифения жакет, обсипан със стотици игриви пеперуди от сърма, но и от поведението на хората около него. Носеше перука по последна мода, а жакетът му беше отворен на гърдите, за да разкрие прекрасната кремава коприна на жилетката с диамантени копчета в тон с широките катарами във формата на пеперуди на обувките му.

Тъмните притворени очи обикаляха неуморно тълпата и високомерният бурбонски нос беше вирнат, сякаш да подуши всеки интересен обект.

Облечен с килт и шотландска наметка, но пък с жакет и жилетка от жълта коприна, с пламтящата коса до раменете и плитка над едното рамо по стара шотландска традиция, Джейми определено се отличаваше. Поне аз си мислех, че именно той привлече кралското внимание, когато Луи се устреми към нас, а тълпата се разделяше пред него като водите на Червено море. Мадам Нел дьо ла Турел, която познавах от друг прием, го следваше подобно на малка ладийка.

Бях забравила за червената рокля, когато Негово Величество спря точно пред мен с екстравагантен поклон и ръка на кръста.

— Скъпа мадам! Очаровани сме!

Чух как Джейми пое рязко дъх, после пристъпи напред и се поклони на краля.

— Може ли да ви представя съпругата си, Ваше Величество — милейди Брох Туарах. — Изправи се и отстъпи. Усетих как ме побутва с пръсти и се втренчих объркано в него, но бързо се усетих, че ми дава знак да се поклоня.

Веднага го направих, забих очи в пода и се зачудих накъде да гледам, когато се изправя. Мадам Нел дьо ла Турел стоеше точно зад Луи и гледаше представянето с лека досада. Имаше слух, че тя е сегашната му фаворитка. Беше облечена по последна мода — роклята ѝ беше изрязана под гърдите, над които имаше прозрачен плат, но само за хубост.

Все пак не роклята, нито предизвикателността ѝ ме потресоха. Гърдите на Нел бяха големи, с приятни пропорции и завършваха с едри кафеникави ореоли, които пък бяха украсени с бижута, които напълно ги засенчваха. Два обсипани с диаманти лебеда с рубинени очи проточваха шии един към друг, полюлявайки се на златните си халки. Майсторството беше забележително, а материалите смайващи, но именно заради факта, че златните халки минаваха през зърната ѝ, ми призля. Самите зърна бяха сериозно хлътнали, но това беше прикрито от голямата перла върху всяко от тях, на която висеше тънка сребърна верижка, свързана с халката.

Надигнах се изчервена и кашляща. Успях да се извиня, като хриптях благоприлично в носна кърпичка и отстъпвах назад. Усетих присъствие зад себе си и спрях точно навреме, за да не се блъсна в Джейми, който гледаше любовницата на краля най-безцеремонно.

— Тя казала на Мари дьо Орбанвил, че мастър Раймон ѝ ги пробил — отбелязах тихо. Смаяният му поглед не се откъсваше от нея.

— Да си запазя ли час? Сигурно ще ми направи и на мен, ако му дам рецепта за тоник от кимион.

Джейми най-сетне ме погледна. Хвана ме за лакътя и ме насочи към една от нишите за освежаване.

— Дори само ако говориш отново с мастър Раймон — каза той, без да помръдва устни. — Ще ти ги пробия сам — със зъби.

Кралят вече се беше отправил към Салона на Аполон, а пътечката след него бързо се запълваше от гостите, които прииждаха от трапезарията. Като видях, че Джейми разговаря с мосю Жоне, глава на богато семейство корабовладелци, аз се огледах подмолно за местенце, където да си събуя за малко обувките.

Една от нишите беше наблизо и ако се съдеше по тишината вътре, не беше заета. Изпратих един обожател да ми донесе още вино, после се огледах бързо и се плъзнах в нишата.

Тя беше обзаведена доста красноречиво — с канапе, малка масичка и два стола, по-удобни да си сложиш на тях дрехите, отколкото за сядане. Все пак седнах, събух си обувките и с въздишка на облекчение протегнах крака на другия стол.

Халките на завесата леко издрънчаха зад мен и оповестиха факта, че оттеглянето ми не е останало незабелязано.

— Мадам! Най-после сме сами!

— За жалост — въздъхнах аз. Това беше един от безбройните графове. Или пък не, този беше виконт; някой ми го бешe представил като виконт Дьо Рамбо. Един от дребосъците. Като че ли си спомнях дребните очички, които светеха с възхищение под ръба на ветрилото ми.

Той не губи време, плъзна се ловко на другия стол и вдигна краката ми в скута си. После притисна трескаво пръстите ми към чатала си.

— О, малката ми! Колко са нежни! Красотата ти ме влудява.

Реших, че сигурно наистина е влуден, щом смята краката ми за нежни. Той вдигна единия към устата си и загриза пръстите.

— C'est un cochon qui vit dans la ville, c'est un cochon qui vit'…[7]

Издърпах рязко крака си от ръцете му и станах, макар и възпрепятствана от огромния кринолин.

— Като стана дума за прасенца, които живеят в града — казах доста нервно, — не мисля, че съпругът ми ще е доволен, ако ви завари тук.

— Съпругът ви? Уф! — Той махна пренебрежително с ръка.

— Сигурен съм, че известно време ще е зает. А докато котката я няма… ела при мен, малката ми; нека те чуя как пискаш.

Явно за да се подкрепи за битката, виконтът извади емайлирана кутийка с енфие от джоба си, ловко пръсна няколко зрънца по опакото на дланта си и ги плъзна деликатно по ноздрите си.

Пое дълбоко дъх с блеснали от нетърпение очи и извърна рязко глава, защото завесата внезапно се отметна с дрънчене на халките. Поради вмешателството виконтът не се прицели добре и кихна право в деколтето ми.

Аз изпищях.

— Ах, ти гнусно човече! — Зашлевих го по лицето със затвореното си ветрило.

Виконтът залитна назад с насълзени очи. Препъна се в едричките ми обувки, които лежаха на пода, и падна право в прегръдките на Джейми.

*  *  *

— Определено привлече внимание — казах накрая.

— Ба! Мръсникът извади късмет, че не му откъснах главата.

— Това щеше да е интересно зрелище — съгласих се сухо. — Но хвърлянето му във фонтана също свърши работа.

Погледна ме с неохотна усмивка.

— Е, да, но все пак не го удавих.

— Сигурна съм, че виконтът оценява задръжките ти.

Той пак изсумтя. Седеше насред салона на малкия апартамент в двореца, където кралят, щом се насмя хубаво, ни изпрати с настояването да не се прибираме в Париж тази нощ.

— Все пак, мон Шевалие — беше казал той, докато оглеждаше огромния мокър Джейми на терасата, — не бихме искали да се простудите. Сигурен съм, че тогава дворът ще се лиши от много забавления, а мадам няма да ми прости. Нали, скъпа? — Той посегна и щипна игриво по едното зърно мадам Дьо ла Турел.

Любовницата му изглеждаше леко подразнена, но се усмихна послушно. Забелязах обаче, че когато кралят се обърна, погледът ѝ спря на Джейми. Е, трябва да призная, че беше впечатляващ, докато стоеше мокър на светлината на факлите с прилепнали към тялото дрехи. Това обаче не означава, че погледът ѝ ми хареса.

Свалих мократа му риза и я пуснах на земята. Без нея изглеждаше още по-добре.

— А ти — изгледа ме кръвнишки, — не ти ли казах да не влизаш в нишите?

— Да. Но иначе, госпожо Линкълн, хареса ли ви представлението?[8] — попитах любезно.

— Какво? — Гледаше ме, сякаш си бях изгубила ума.

— Няма значение; това е извън общата ти култура. Исках да попитам дали срещна някой полезен, преди да дойдеш да защитиш съпружеските си права?

Той търкаше енергично косата си кърпа, която беше взел от умивалника.

— Да. Играх шах с мосю Дюверне. Победих го и го ядосах.

— Това звучи обещаващо. А кой е мосю Дюверне?

Хвърли ми ухилен кърпата.

— Министър на финансите, сасенак.

— О… И ти си доволен, че си го ядосал.

— Той се ядоса на себе си, че изгуби, сасенак — обясни Джейми. — Сега няма да се успокои, докато не ме победи. Ще дойде у нас в неделя за нова партия.

— Браво! А докато играете, може да го увериш, че шансовете на Стюартите са незначителни и Луи не бива да ги подпомага финансово, нищо че са му братовчеди.

Джейми кимна и приглади с пръсти мократа си коса назад. Огънят не беше запален и той леко трепереше.

— Къде се научи да играеш шах? Не знаех, че умееш.

— Колъм Макензи ме научи. Когато бях на шестнайсет, живях цяла година в замъка Леох. Имах учители по френски, немски и математика, но ходех в стаята на Колъм всяка вечер за час, за да играем шах. Не че му трябваше цял час, за да ме бие — добави мрачно.

— Нищо чудно, че си толкова добър. — Чичото на Джейми, Колъм, страдаше от деформиращо заболяване, което ограничаваше подвижността му, и за сметка на това беше развил ум, който можеше да засрами и Макиавели.

Джейми стана, откачи колана с шпагата и присви очи към мен.

— Не си мисли, че не знам какви ги вършиш, сасенак. Променяш темата и ме ласкаеш като придворен. Не ми каза за нишата?

— Ти нали каза, че няма да ме биеш — напомних му и седнах малко по-назад в креслото, само за всеки случай.

Той пак изсумтя, хвърли колана върху скрина и свлече килта до мократа риза.

— Приличам ли на човек, който ще набие бременна жена?

Гледах го с колебание. Чисто гол, с мокри червени къдрици и бели следи от камшика по тялото, той приличаше на изскочил от викингски кораб, за да насилва и плячкосва.

— Всъщност изглеждаш способен на всичко — казах аз. — А що се отнася до нишите, да, каза ми. Предполагам, че трябваше да изляза от залата, за да си сваля обувките, но откъде да знам, че онзи идиот ще ме проследи и ще започне да ми гризе пръстите? А ако не възнамеряваш да ме биеш, какво точно си намислил? — Стиснах здраво подлакътниците на креслото.

Той легна на леглото и ми се ухили.

— Свали тая курвенска рокля, сасенак, и ела при мен.

— Защо?

— Ами не мога да те напердаша, нито да те хвърля във фонтана. — Сви рамене. — Мислех да ти покрещя хубаво, но едва си държа очите отворени. — Прозина се страховито, примигна и пак ми се усмихна. — Ще ми напомниш ли да го направя сутринта?

*  *  *

— Така е по-добре, нали? — Тъмносините му очи бяха замъглени от тревога. — Бива ли да ти е толкова зле, сасенак?

Прибрах кичурите от потните си слепоочия и попих лицето си с кърпа.

— Не знам дали бива — казах немощно, — но поне се надявам да е нормално. На някои жени им прилошава чак до края. — Тази мисъл не беше особено приятна в момента.

Джейми се озърна не към ярко изрисувания часовник на масата, а към слънцето навън, както винаги.

— Ще можеш ли да слезеш на закуска, сасенак, или да кажа на прислужницата да ти донесе нещо тук?

— Не, вече съм по-добре. — И наистина бях. Това сутринно прилошаване протичаше странно, щом силното гадене отминеше, след миг-два вече се чувствах добре. — Нека си изплакна устата.

Когато се наведох над умивалника и започнах да плискам лицето си със студена вода, на вратата на апартамента се почука. Вероятно идваше прислужникът, когото бяха изпратили в къщата ни да донесе чисти дрехи.

За моя изненада обаче беше придворен с писмена покана за обяд.

— Негово Величество днес ще обядва с английски благородници — обясни той, — които наскоро са пристигнали в Париж. Негово Величество е поканил изтъкнати английски търговци, за да осигури на Негова Светлост херцога компанията на сънародници. И някой напомни на Негово Величество, че мадам, вашата съпруга, също е англичанка, затова трябва да бъде поканена.

— Разбира се — рече Джейми, след като ме погледна крадешком. — Предайте на Негово Величество, че за нас ще бъде чест.

Скоро след това Мърто пристигна, кисел както винаги, с голям вързоп дрехи и моето медицинско сандъче, за което бях настояла. Джейми го въведе в салона, за да го инструктира за деня, а аз бързо навличах роклята и за първи път съжалих, че отказах да си наема камериерка. Винаги poшава, косата ми не се беше укротила след съня в прегръдката на огромен мокър шотландец; къдрици стърчаха във всички посоки и се съпротивляваха на опитите ми да го обуздая четката и гребена.

Най-сетне се появих порозовяла и изнервена от усилието, но косата ми беше добила подобие на порядък. Джейми ме погледна, измърмори нещо за таралежи, но получи изпепеляващ поглед и разумно замълча.

Разходката сред подрязаните декоративни храсти и фонтани на дворцовата градина също възвърна самочувствието ми. Повечето дървета още бяха голи, но денят беше неочаквано топъл за късния март и ароматът на разтварящите се пъпки по клонките бе силен и свеж. Почти се усещаше как сокът се надига по стволовете на огромните кестени и тополи, които опасваха пътеките и заслоняваха стотици бели мраморни статуи.

Спрях до една на полугол мъж с чепки грозде в косите и флейта на устните. Голяма коза лакомо похапваше от чепките, които се спускаха от мраморните дипли на одеждата му.

— Кой е този? — попитах аз. — Пан?

Джейми поклати усмихнат глава. Беше облечен със стария си килт и износено, удобно палто, но с тях ми изглеждаше по-хубав от всички придворни, които ни подминаваха на шумни групички.

— Не, мисля, че тук има статуя на Пан, но не е тази. Тази е от Четирите хумора на човека.

— Е, наистина изглежда хумористична — казах аз и погледнах ухиления приятел на козата.

Джейми се засмя.

— И си лекар, сасенак! Не такъв хумор. Не знаеш ли за четирите хумора, които съставляват човешкото тяло! Единият е кръвта — той посочи към свирача на флейта, после надолу по пътеката, — а там е Меланхолията. — Тя представляваше висок мъж с нещо като тога, който държеше отворена книга. — Ето там е Жлъчката — гол мускулест младеж, който определенo беше силно разгневен и гледаше без капка жал мраморния лъв, понечил да го захапе за крака, — а това е Флегмата.

— Моля? — Флегмата представляваше брадат господин с нишка, беше скръстил ръце на гърдите си, а в краката му имаше костенурка.

— Хм.

— Лекарите от твоето време не изучават ли хуморите? — попита любопитно Джейми.

— Не. Ние си имаме бацили.

— Наистина ли? Бацили — превъртя думата на езика си с шотландско завалване, което я направи много зловеща. — Бацинили. И как изглеждат те?

Обърнах се към изображението на Америка, напращяла мома с пола от пера и переста украса на главата. В краката ѝ имаше крокодил.

— Ами от тях няма да излязат такива живописни статуи — отвърнах аз.

Крокодилът в краката на Америка ми напомни за магазина на мастър Раймон.

— Наистина ли не искаш да ходя пак при мастър Раймон? Или просто не искаш да си пробивам зърната?

— Определено не ща да си пробиваш зърната — отсече той, хвана ме за лакътя и ме подкара напред, за да не би да получа нежелано вдъхновение от голите гърди на Америка. — Но не искам и да ходиш при него. Носят се слухове.

— За всеки в Париж се носят слухове — отбелязах аз — и се обзалагам, че мастър Раймон ги знае до един.

Джейми кимна, косата му блестеше на слабото пролетно слънце.

— Предполагам. Но мисля, че ще науча всичко необходимо в кръчмите и салоните. Говори се, че мастър Раймон е в центъра на един определен кръг, който не е от симпатизанти на якобитите.

— Така ли? А какви са?

— Кабалисти и окултисти. Вещери вероятно.

— Джейми ти сериозно ли се притесняваш от вещици и демони?

Бяхме стигнали до част от градината, която се наричаше Зеленият килим. Толкова рано напролет зеленото на огромната морава беше само оттенък, но хората се изтягаха по нея и се наслаждаваха на хубавия ден.

— От вещици — не — каза той накрая, щом намери място до една форзиция и се настани на тревата. — Но от граф Сен Жермен…

Спомних си погледа на черните очи в Хавър и потреперих въпреки слънцето и вълнения шал.

— Мислиш ли, че е свързан с мастър Раймон?

Джейми сви рамене.

— Не зная. Нали ти ми каза какво се говори за Сен Жермен? А ако мастър Раймон е част от този кръг — тогава ми се струва, че не бива да припарваш до него, сасенак. — Погледна ме с тревога. — Не искам пак да те спасявам от кладата.

Сенките под дърветата ми напомниха за студения сумрак в ямата в Крейнсмюир и потреперих отново. Приближих се към Джейми и слънчевата светлина.

— Аз също.

Близо до цъфналата форзиция по тревата крачеха гълъби. Дами и джентълмени от двора правеха същото по пътеките, които водеха през скулптурните градини. За разлика от тях обаче, гълъбите бяха тихи.

Едно същество, облечено в коприна с цвят аквамарин, внезапно изникна пред нас и започна шумно да изразява възторга си от снощното представление. Трите дами с него, макар и не така впечатляващи, вярно му пригласяха.

— Великолепно! Гласът на Ла Куел е просто великолепен!

— О, да, великолепен! Каква прелест!

— Прекрасно, прекрасно! Истинско великолепие!

— Да, великолепие!

Гласовете на четиримата бяха пронизителни като стърженето на ръждив пирон, изтръгван от дърво. За разлика от тях, гукането на гълъба на няколко крачки от носа ми беше тихо и сочно и се превърна от лек тътен в свирукане, когато изду гърди и се поклони няколко пъти пред любимата си, която обаче не се впечатли.

Погледнах над тях към облечения в аквамарин придворен, който бързаше назад, за да вземе дантелена кърпичка, лукаво хвърлена като примамка от някоя от придружителките му.

— Дамите го наричат „Наденицата” — отбелязах аз. — Чудя се защо?

Джейми изсумтя сънливо и отвори едно око да го погледне.

— О, Наденицата. Защото не може да си държи оная работа в гащите. Нали се сещаш… дами, лакеи, придворни, пажове. Кученца също, ако вярваме на слуховете — добави той, присвил очи след аквамарина. Той тъкмо приближаваше към дама, която придържаше към щедрия си бюст пухкаво бяло същество. — О, това е опасно. Не бих рискувал моята наденица с тази лаеща твар.

— Твоята наденица ли? — попитах развеселена. — Чувала съм да го наричат с разни имена, а янките му казват „чеп”.

Джейми се засмя и се протегна доволно на слънцето. Примигна веднъж-дваж, преобърна се и ми се усмихна отдолу.

Погалих го по косата над челото и го целунах между очите.

— Защо мъжете все му измислят имена? Джон Томас, например. Или Роджър. Жените не го правят.

— Така ли? — изненада се той.

— Разбира се, че не. Все едно да нарека носа си Джейн.

Гърдите му се надигнаха от смях. Аз се претърколих над него, наслаждавах се на солидното присъствие под мен. Притиснах бедра към неговите, но пластовете на проклетите фусти осуетиха всичко.

— Твоята не се вдига и не пада от само себе си, не своеволничи — каза Джейми. — Доколкото знам, де — добави с извита вежда.

— Не, не го прави, слава богу. Чудя се дали французите не наричат своите „Пиер” — добавих, защото зърнах едно преминаващо конте със зелен кадифен жакет.

Джейми избухна в смях, който прогони гълъбите от форзицията. Те се разпърхаха възмутено, сипейки сиви перца по пътя си. Пухкавото бяло кученце, доволно да се поклаща в ръцете на собственицата си, се събуди внезапно, готово да изпълнява задълженията си. Скочи от топлото си гнездо като топка за пинг-понг, впусна се в ентусиазиран галоп след гълъбите и се разлая. Дамата изпищя след него.

— Отде да знам, сасенак — каза Джейми, който вече се беше съвзел и бършеше сълзите от очите си. — Чувал съм само един французин да го нарича Жорж.

— Жорж! — възкликнах достатъчно силно, за да привлека вниманието на малка групичка придворни. Един от тях, нисък, но енергичен индивид с драматичен черен жакет на бели мотиви, помете земята пред краката ми с шапката си. Едното му око още беше подуто и на носа му имаше оток, но стилът му бе останал непокътнат.

— На вашите услуги, мадам.

*  *  *

Вероятно щях да се справя, ако не бяха проклетите славеи. В трапезарията беше горещо и претъпкано с придворни, а един банел на корсета се беше разхлабил и ме бодеше гадно точно под левия бъбрек с всяко поемане на дъх. Освен това страдах от най-повсеместното неудобство на бременността — поривът да уринираш през няколко минути. Въпреки това щях да се справя. Все пак беше крайно неприлично да станеш от масата преди краля, въпреки че този обяд не беше официален като вечерите, които се даваха във Версай — или поне с такова впечатление бях останала. Но „неофициален” е относително понятие.

Да, имаше само три вида туршия с подправки, а не осем. И само една супа — бистра и рядка. Еленското беше просто изпечено, а не поднесено набучено на шиш, а рибата, макар и приятно маринована във вино, беше сервирана на филета, а не цяла и в желирано море, пълно със скариди.

Явно вбесен от толкова непринуденост и простота, един от готвачите беше приготвил очарователни ордьоври — гнездо от тестени ивици, украсено с истински клонки цъфнала ябълка, в чиито крайчета стърчаха славеи, оскубани и изпечени с пълнеж от ябълки и канела, а след това отново облечени с перушина. В гнездото път имаше цяло семейство малки птичета, мъничета с разперени покафенели хрупкави крилца, а нежната им кожа беше глазирана мед. Почернелите човки зееха, за да покажат мъничко от бадемовата паста на пълнежа.

След триумфалната обиколка на масата, съпроводено от възхитен шепот, това изискано блюдо беше поставено пред краля. Той се откъсна от разговора си с мадам Дьо ла Турел само колкото да изтръгне едно пиленце от гнездото и да го пъхне в устата си.

Хрус, хрус, хрус, задействаха се зъбите на Луи. Аз гледах като омагьосана как гърлото му се раздвижва и усетих преминаването на малките кости през глътката. Кафяви пръсти посегнаха към следващото бебе.

В този момент реших, че има и по-страшни неща от това да напуснеш масата на Негово Величество, и се изстрелях навън.

След като се надигнах в храстите няколко минути по-късно, чух нещо зад себе си. Очаквах да видя справедливо вбесен градинар и се обърнах виновно, но пред подразнения взор на съпруга си.

— По дяволите, Клеър, постоянно ли ще правиш така?

— Всъщност да — отвърнах и се отпуснах изтощена на ръба на един декоративен фонтан. Ръцете ми бяха влажни и ги обърсах в полите си. — Да не мислиш, че ми е приятно? — Усещах леко замайване, затворих очи и опитах да възвърна вътрешното си равновесие, за да не падна от фонтана.

Усетих ръка на кръста си и почти се наведох, почти паднах в прегръдките му, когато седна до мен.

— О, Господи! Съжалявам. Добре ли си, Клеър?

Надигнах се колкото да му се усмихна.

— Добре съм. Само леко ми се вие свят. — Опитах да изгладя с пръст дълбоката бръчка на челото му. Той се усмихна, но бръчката остана — тънка вертикална линия между гъстите пясъчни извивки на веждите. Джейми потопи ръка във фонтана и я прокара по бузите ми. Сигурно съм била много бледа.

— Съжалявам. Наистина, Джейми, не можах да се сдържа.

Мократа му ръка ме стисна успокояващо за врата — силна и стабилна. Пръски от струйката, която се лееше от устата на ококорен делфин, намокриха косата ми.

— Няма нищо, сасенак. Не исках да ти се сопвам. Само че… — направи жест на безсилие — само че се чувствам пълен глупак. Гледам как страдаш и не мога нищо да направя, а бих сторил всичко за теб. А вместо това те обвинявам и ти крещя… Защо просто не ми кажеш да вървя по дяволите? — избухна той.

Смях се, докато коремът ме заболя под корсета.

— Върви по дяволите, Джейми — казах накрая, като бършех очи. — Директно при дяволите! Не минаваш през началната точка и не получаваш двеста долара. Ето. Сега по-добре ли си?

— Да. — Изглеждаше по-ведър. — Когато започнеш да говориш глупости, разбирам, че си по-добре. Нали си по-добре, сасенак?

— Да. — Седнах изправена и се огледах. Градините на Версай бяха отворени за всички и малки групи търговци и работници се мотаеха сред ярко облечените благородници. И те се наслаждаваха на хубавото време.

Внезапно най-близката врата на терасата се отвори рязко и гостите на краля се изсипаха като дърдорещ прилив в градината. Преселението от обяда беше подсилено от нова делегация, явно тъкмо слязла от двете големи карети, които видях да минават покрай градините към конюшните.

Това беше голяма група от мъже и жени, облечени скромно и сравнение пъстрите придворни около тях. Но именно речта им привлече вниманието ми. Когато много хора в далечината говорят френски, той много прилича на крякане на гъски или патици заради носовото произношение. Английският, от друга страна, има по-бавен ритъм и по-малко възходящи и низходящи интонации. Чуеш ли го отдалеч, когато отделните гласове не се различават, той прилича на монотонен и груб дружелюбен лай на овчарско куче. А общият ефект от масовото преселение сега беше на крякащи гъски, подкарани към пазара от група кучета.

Английската компания беше пристигнала, с малко закъснение. Без съмнение бяха изведени тактично в градината, докато готвачите набързо приготвят още един обяд и сервират огромната маса за тях.

Огледах ги с любопитство. Херцог Сандрингам познавах, разбира се, бяхме се срещали в замъка Jleox в Шотландия. Подобната на бъчва фигура лесно се забелязваше. Клатушкаше се до Луи, а модерната перука беше килната настрани в знак на любезно внимание.

Другите не ги познавах, макар че една изискана дама на средна възраст, която тъкмо излизаше, ми се стори херцогиня Клеймор. Кралицата, обикновено изоставена в някое провинциално имение, за да се забавлява както намери за добре, беше доведена за случая и разговаряше с един гост, а хубавото ѝ тревожно лице бе порозовяло от вълнение.

Погледът ми беше привлечен от младо момиче точно зад херцогинята. Дрехите ѝ бяха семпли, но красотата ѝ се отличаваше в тълпата. Беше дребна, с фини кости, но красиво закръглена фигура; имаше тъмни, лъскави ненапудрени коси и най-бялата кожа, която бях виждала. Руменината по бузите ѝ я караше да прилича на розов цвят.

Тенът ѝ ми напомни за една рокля, която имах по мое време, от лек памук и с щампа на червени макове. Кой знае защо, тази мисъл отприщи вълна на носталгия и аз се вкопчих в ръба на мраморната пейка, а клепачите ми запариха от копнеж. Явно беше достатъчно да чуя груба английска реч след толкова месеци напевен шотландски и крякащ френски Гостите звучаха като дома.

Тогава го видях. Кръвта се смъкна от главата ми, докато следях невярващо с очи елегантната извивка на главата, дръзко тъмнокоса сред напудрените перуки. В ума ми завиха сякаш противовъздушни сирени, борех се с видяното и не исках да го приема. Подсъзнанието ми видя линията на носа, помисли си „Франк”, и ме изпълни с порив да изтичам към него. „Не е Франк”, дойде малко по-отвисоко, от рационалния център на мозъка ми, и аз се смразих, щом видях познатата, извита в полуусмивка уста. „Знаеш, че не е Франк”, повтори умът ми и мускулите на краката ми се сковаха. После дойде паниката и спазмите в ръцете и стомаха, защото лека-полека логичната мисъл последва тромаво инстинкта при вида на високото чело и арогантния наклон на главата, които ме увериха в немислимото. Не можеше да е Франк. А ако не беше той, значи беше…

— Джак Рандал — обяви глас, но не моят, а на Джейми, странно спокоен. Поведението ми беше привлякло вниманието му и той бе проследил погледа ми, за да види онова, което бях видяла и аз.

Не помръдна. Доколкото успях да разбера през сгъстяващата се мъгла на паниката, дори не дишаше. Смътно усетих как един слуга до нас се взира в скования шотландски воин, който беше замръзнал като статуя на Марс. Но аз се тревожех само за Джейми.

Той стоеше съвсем неподвижно като лъв, превърнал се в част от моравата, очите му горяха и не примигваха под силното слънце. После видях как нещо се размърда в тях.

Издайническото потрепване на дебнеща котка, лекото полюшване на туфичката в края на опашката, предвестник на промяната.

Да извадиш оръжие в присъствието на краля означаваше сигурна смърт. Мърто беше в другия край на градината, твърде далеч, за да ми се притече на помощ. След още две крачки Рандал щеше да е достатъчно близо. Хванах Джейми за ръката, тя беше скована като стоманата на дръжката на шпагата под нея. Кръвта забуча в ушите ми.

— Джейми — казах аз. — Джейми!

И припаднах.

10

ДАМА С РАЗКОШНИ КЕСТЕНЯВИ КЪДРИЦИ

Изплувах напълно дезориентирана от потрепващата жълта мъгла, състояща се от слънчева светлина, прах и късчета спомени.

Франк се беше надвесил над мен с изкривено от тревога лице. Държеше ръката ми, само че не беше той. Тази ръка беше по-едра и пръстите ми докосваха твърди косъмчета по китката. Ръцете на Франк бяха гладки като на момиче.

— Добре ли сте? — Гласът на Франк, тих и шлифован.

— Клеър! — Този глас беше по-дълбок, по-груб и не беше на Франк. Не беше и шлифован. Беше изпълнен със страх и тревога.

— Джейми. — Най-сетне открих името, което пасваше на образа. — Джейми! Недей… — Рязко се изправих и се втренчих диво в другия. Бях обградена от любопитни придворни, с малко свободно място около Негово Величество, който се беше навел и ме гледаше със съчувствен интерес.

Двама мъже коленичеха в прахта до мен. Джейми вдясно, с широко отворени очи и пребледняло като цветовете на глога над него лице.

— Добре ли сте, мадам? — Светлолешникови очи, само любезно загрижени, и тъмни тънки вежди извити над тях. Не беше Франк, разбира се. Не беше и Джонатан Рандал. Този мъж беше по-млад от капитана поне с десет години, вероятно на моята възраст, с бледо и невидяло слънце лице. Тънките устни бяха същите, но им липсваше жестоката извивка в усмивката на капитана.

— Ти… — изграчих аз и се отдръпнах от него. — Ти си…

— Алегзандър Рандал, ескуайър, мадам — отвърна той бързо и вдигна ръка над главата си, сякаш да свали невидима шапка. — Не мисля, че сме се срещали?

— Не, не сме — казах аз и се отпуснах на ръката на Джейми. Тя беше стабилна като метален парапет, но другата, която стискаше моята, трепереше и аз я скрих с полите си.

— Доста неофициално представяне, госпожо… лейди Брох Туаpax, нали? — Висок тръбен глас привлече вниманието ми към червендалестата шишкава фигура на херцог Сандрингам, който надничаше над раменете на граф Севини и Орлеанския херцог. Провря тромавото си тяло през тесния отвор между тях и ми подаде ръка да се изправя. Стиснал потната ми длан, той кимна към объркания Алегзандър Рандал, ескуайър.

— Господин Рандал е мой секретар, лейди Брох Туарах. Духовният сан е благородно призвание, но за нещастие с недостойно заплащане, нали, Алекс? — Младежът леко се изчерви, но наклони любезно глава към мен в потвърждение. Едва тогава забелязах скромния тъмен костюм и високата бяла якичка, които показваха, че е свещеник.

— Негова Светлост е прав, милейди. По тази причина приех предложението му с дълбока благодарност. — Изрече го с леко стиснати устни, което подсказваше, че благодарността вероятно не е чак толкова дълбока. Погледнах херцога в присвитите заради слънцето сини очички и не успях да разчета нищо в тях.

В този миг кралят плесна с ръце, за да повика двама лакеи, които ме хванаха за ръцете и ме вдигнаха насилствено на носилка въпреки възраженията ми.

— В никакъв случай, мадам — каза Луи, великодушно пренебрегвайки протестите и благодарностите ми. — Идете у дома да си починете; не искаме да сте неразположена за бала утре вечер, нали? — Големите кафяви очи блещукаха към мен, когато вдигна ръката ми към устните си. Без да сваля поглед от лицето ми, той се поклони на Джейми, който се беше съвзел достатъчно, за да произнесе изискана благодарствена реч.

— Вероятно ще приема благодарностите ви, милорд, под формата на разрешение да танцувам с красивата ви съпруга — отвърна кралят.

Джейми сви устни, но се поклони и рече:

— Моята съпруга е поласкана от вниманието ви, Ваше Величество. — Погледна ме. — Ако е в състояние да присъства на бала утре вечер, сигурен съм, че ще изгаря от нетърпение да танцува с Ваше Величество. — Обърна се, без да изчака за кралското разрешение, и кимна на носачите.

— Към дома.

*  *  *

Най-сетне у дома, след горещото и подскачащо пътуване по улици, които миришеха на цветя и канавки, аз свалих роклята и ужасния корсет и облякох копринения си халат.

Джейми седеше до празното огнище със затворени очи и с ръце на коленете, сякаш мислеше за нещо. Беше блед като ленената си риза и се мержелееше като призрак в сенките под полицата на камината.

— Пресвета Богородице — поклати глава той. — Господи Исусе и всички светии, на косъм беше. Бях на косъм да убия онзи човек. Ти разбираш ли, Клеър, че ако не беше припаднала… Господи, исках да го убия с цялото си същество. — Замълча и пак потрепери.

— Най-добре си вдигни краката — предложих аз и помъкнах към него една тежка резбована табуретка.

— Не, вече съм добре. Той е… брат на Джак Рандал, така ли?

— Най-вероятно — отвърнах сухо.

— Ммм. Знаеше ли, че е работи за Сандрингам?

Поклатих глава.

— Не знаех — не знам — нищо за него, освен името му и факта, че е свещеник. Франк не се интересуваше особено от него, тъй като не му е пряк наследник. — Лекото потрепване на гласа ми, когато произнесох името на Франк, ме издаде.

Джейми остави манерката и се приближи до мен. Наведе се, вдигна ме и ме притисна до гърдите си. Миризмата на градините на Версай лъхаше от гънките на ризата му. Той ме целуна по темето и се обърна към леглото.

— Ела да положиш глава, Клеър — рече тихо. — Денят беше дълъг и за двама ни.

*  *  *

Бях се страхувала, че срещата с Алегзандър Рандал отново ще върне кошмарите на Джейми. Не се случваше често, но понякога усещах как се буди напрегнат сякаш за битка. Скачаше от леглото и цяла нощ седеше до прозореца, като до изход за бягство, и отказваше всякаква утеха. На сутринта Джак Рандал и другите нощни демони се завръщаха в тъмницата си, победени и удържани от желязната воля на Джейми. И всичко отново беше наред.

Сега обаче Джейми заспа бързо и напрежението от деня се изличи от лицето му. Когато се обърнах да духна свещта, то вече беше съвсем спокойно и гладко.

Прекрасно е да лежиш неподвижно, топлината да се разлива по студените ти крайници и безбройните леки пробождания в гърба, врата и коленете да утихнат в мекотата на съня. Но умът ми пак започна да превърта сцената пред двореца — как зървам тъмнокоса глава с високо чело, прилепнали към нея уши и изящна челюст, — първият стряскащ миг на разпознаването, който изпълни сърцето ми с радост и мъка. Франк, така си помислих. Франк. И точно неговото лице виждах, докато потъвах в съня.

Озовах се в зала за лекции в Лондонския университет; стари греди по тавана и модерен линолеум по пода, протрит от неуморни крака. Пейките бяха стари и изгладени от употреба, нови бюра имаше само на лекциите по точните науки. Историята можеше да мине и с шейсетгодишно издраскано дърво; все пак нали самата тя бе отдадена на миналото — защо мебелите да са нови?

— Предмети на изкуството — каза гласът на Франк — и предмети на бита. — Дългите му пръсти докоснаха ръба на сребърен свещник и слънцето проблесна по метала, сякаш допирът му беше електрически.

Предметите, всички заети от колекцията на Британския музей, бяха подредени на масата, достатъчно близо, за да могат студентите от първите редици да видят малките пукнатини по пожълтялата слонова кост на френска шахматна дъска и петната от изпушен много отдавна тютюн по ръбовете на малка глинена лула. Английско позлатено шишенце за парфюм, позлатената бронзова мастилница с декоративен капак, напукана костена лъжица и малък мраморен часовник, увенчан с два пиещи вода лебеда.

Зад тях на масата бяха наредени миниатюри, а изображенията по тях бяха невидими заради отразената слънчева светлина.

Тъмнокосата глава на Франк се наведе замислено над предметите. Следобедното слънце улови в косата му червеникав проблясък. Той вдигна глинената луна и я обгърна с шепа, все едно беше яйчена черупка.

— От някои исторически периоди имаме само чиста история; писмени свидетелства на хората, живели тогава. За други могат да ни разкажат единствено откритите предмети.

Пъхна лулата в устата си и сви устни около мундщука, изду бузи и вдигна комично вежди. Публиката реагира с приглушен кикот, той се усмихна и остави лулата на масата.

— Изкуството, предметите на изкуството — махна с ръка към проблясващата редица, — това виждаме най-често, украсите на обществото. И защо не? — Обърна се към едно интелигентно на вид тъмнокосо момче. Известен лекторски прийом — избираш един човек от публиката и му говориш, сякаш сте сами. След миг преминаваш на друг. Тогава всички в залата те слушат.

— Красиви са все пак. — Докосна леко лебедите на часовника и те започнаха да се въртят. — Струва си да се запазят. А кой би пазил стар, кърпен маншон за чайник или износена автомобилна гума? — Този път беше избрал красива блондинка с очила, която се изкикоти в отговор.

— Все пак именно полезните предмети, нещата, които не отбелязваме в документите, които използваме, чупим и изхвърляме, без да се замислим, ще ви кажат как е живял обикновеният човек. Броят на тези лули, например, ще ви каже нещо за разпространението и вида тютюн, който се е пушел в различните обществени прослойки, от най-високата — почука по капачето на емайлирана кутия за енфие — до най-ниската. — Пръстът му погали почти с обич дългата тръбичка на лулата.

Сега говореше на жена на средна възраст, която записваше трескаво всяка дума. Около лешниковите очи се появиха бръчици на усмивка.

— Не е нужно да записвате всичко, госпожо Смит. Лекцията е цял час все пак — моливът няма да ви стигне.

Жената се изчерви, остави молива и отвърна срамежливо на приветливата му усмивка. Вече владееше вниманието им, всички бяха сгрети от сиянието на шегата, вниманието им беше приковано от проблясъците на злато и обков. Сега щяха да го последват без възражения по дългата пътека на логиката към гъсталаците на дискусия. Лекото напрежение напусна врата му, щом усети, че вече ги е спечелил.

— Най-доброто историческо свидетелство са мъжът — или жената — кимване към красивата блондинка, — които са живели тогава, нали? — Усмихна се и вдигна напуканата костена лъжица. — Вероятно. Все пак за човешката природа е типично да се представиш в най-добрата светлина, когато знаеш, че някой ще прочете написаното от теб. Хората имат склонност да се фокусират върху неща, които те самите смятат за важни, и често леко ги излъскват за пред обществото. Рядко ще срещнете летописец, който е описал с еднакъв интерес кралска процесия и колко пъти използва нощното гърне.

Смехът този път беше всеобщ. Франк се отпусна, облегна се небрежно на масата и посочи с лъжицата.

— Затова и красивите предмети, предметите на изкуството, са най-добре запазени. Но нощните гърнета, лъжиците и евтините глинени лули могат да ни разкажат много повече за хората, които са ги използвали. А какво именно? Мислим за историческите фигури като за нещо различно от нас самите, понякога дори митично. Но някой е играл на тази дъска — тънкият показалец погали шахматната дъска, — някоя дама е използвала това — побутна шишенцето за парфюм, — мацвала е малко зад ушите и на китките си… Къде другаде дамите слагат парфюм? — Вдигна внезапно глава и се усмихна на надарената блондинка от първия ред, която се изчерви, изкикоти се и се докосна стеснително точно над деколтето.

— О, да. Е, така е правила и дамата, която е използвала това.

Той отпуши шишенцето и го поднесе внимателно под носа ѝ.

— Какво е това, професоре? „Arpège”? — Този студентка не беше толкова срамежлива, беше тъмнокоса като него, а сивите ѝ очи гледаха закачливо.

Той затвори очи и вдиша дълбоко.

— Не. Това е „L’Heure Bleu”. Любимият ми.

Обърна се към масата, косата падна над челото му, а ръката закръжи над редицата миниатюри.

— Има и специален вид предмети — портретите. Произведения на изкуството и в същото време ни показват самите хора. Но доколко реални са те за нас?

Взе овална миниатюра и я обърна към класа, за да прочете залепеното етикетче на гърба.

— Дама, от Натаниел Плимър, подписана с инициали и датирана 1786 година, с вдигнати кестеняви къдрици, розова рокля с пищна яка на фона на небе и облак. — Вдигна до нея една квадратна. — Господин, от Хорас Хоун, подписан с монограм и датиран 1780 година, с напудрена коса, хваната на опашка, кафяв жакет, синя жилетка, жабо и орден, вероятно Почетният орден на Бат.

Миниатюрата изобразяваше кръглолик мъж, свил устичка като розова пъпка, в официалната поза на портретите от осемнайсети век.

— Художниците са ни известни — каза Франк, като остави портрета. — Те са подписали творбите си или са оставили знак за своята идентичност чрез използваните техники и сюжети. Но моделите? Виждаме ги и все пак не знаем нищо за тях. Странни прически, странни дрехи — те не приличат на нашите познати, нали? А и като че ли са ги рисували така, че всички си приличат; бели пухкави лица, поне при повечето, и нищо отличително. Само тук-там по някой изпъква… — Ръката спря над друга овална миниатюра. — Господин…

Вдигна я и сините очи на Джейми заблестяха под огнената коса, като никога сресана, сплетена и дори вързана официално с панделка. Правият нос се издигаше дръзко над дантелата на ризата, а широката уста беше леко извита в единия край.

— Но те са били истински хора — настоя Франк. — Те са правили почти същото като вас — с изключение на няколко дребни подробности, като позиране за портрети или шофиране по магистралата. — Чу се одобрителен смях. — Те са се грижили за децата си, обичали са съпрузите и съпругите си… е, понякога… — Още смях.

— Дама — рече тихо, сложи последния портрет на дланта си и го закри с шепа за миг. — С великолепни кестеняви къдрици до раменете и перлена огърлица. Недатирано. Неизвестен художник.

Това беше огледало, а не миниатюра. Бузите ми руменееха, а устните ми затрепериха, когато пръстът на Франк внимателно проследи линията на брадичката ми, изящната крива на шията. Сълзите се събраха в очите ми и се плъзнаха по бузите, когато той продължи да говори и остави миниатюрата. Вгледах се в гредите на тавана.

— Недатирана. Неизвестен. Но някога… някога тя е била истинска.

Едва дишах и отначало си помислих, че ме задушава стъклото над миниатюрата. Но истинският натиск върху носа ми беше мек и влажен. Извърнах глава и се събудих, възглавницата беше мокра от сълзите ми. Ръката на Джейми разтърсваше рамото ми.

— Спокойно, жено. Спокойно! Само сънуваш — тук съм.

Обърнах лице към топлината на голото му рамо, сълзите още се плъзгаха по бузата ми. Притиснах се здраво към него и лека-полека започнах да чувам тихите шумове на нашата парижка къща, които ме върнаха в този живот.

— Съжалявам — прошепнах. — Сънувах… сънувах…

Погали ме по гърба и бръкна под възглавницата за носна кърпа.

— Знам. Викаше името му. — Звучеше примирен.

Положих глава на рамото му. Миришеше на топлина, ароматът на съня му се смесваше с миризмата на пълния с пух юрган и чистите ленени чаршафи.

— Съжалявам.

Той изсумтя.

— Няма да кажа, че не те ревнувам ужасно от него, защото е така. Но не мога да те упреквам за сънищата ти. Или за сълзите ти. — Пръстът му леко проследи влажната следа по едната ми буза, после я попи с кърпичката.

— Така ли?

Усмивката му беше малко крива в сумрака.

— Не. Ти си го обичала. Не мога да те виня, че скърбиш за него. А и се успокоявам с мисълта, че… — Поколеба се и посегна да приглади назад косата си.

— Че какво?

— Че ако някога се случи, ще скърбиш така и за мен.

Притиснах яростно лице към гърдите му и думите ми излязоха приглушени:

— Няма да скърбя за теб, защото няма да се случи. Няма да те загубя, няма!

Тогава се сетих за нещо и го погледнах. По брадичката му вече червенееше наболата брада.

— Не се тревожиш, че мога да се върна там, нали? Нали не мислиш така, защото аз… мисля за Франк…

— Не — отвърна бързо и ръцете му се стегнаха собственически около мен.

— Не — повтори малко по-меко. — Ние сме свързани и нищо на тази земя няма да ни раздели. — Една едра длан се вдигна да погали косата ми. — Помниш ли кръвната клетва, която положихме, когато се венчахме?

— Да. Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми…

— Аз ти давам тялото си, за да бъдем едно — довърши той. — Аз смятам да спазя тази клетва, сасенак. Ти също! — Обърна ме леко към себе си и обгърна нежно с ръка малката издутина на корема ми. — Кръв от кръвта ми и плът от плътта ми. Ти ме носиш в себе си, Клеър, и не можеш да ме оставиш сега, каквото и да става. Ти си моя завинаги, без значение дали ме искаш или не. Моя си и аз няма да те пусна да си идеш.

Хванах дланта му и я притиснах към себе си.

— Да — казах тихо, — ти също няма да ме напуснеш.

— Няма — отвърна с лека усмивка. — Защото ще спазя клетвата до последната дума. — Стисна ръце около мен, сведе глава над рамото ми и усетих топлия му дъх, когато прошепна в тъмното: — Докато смъртта ни раздели.

11 

ПОЛЕЗНИ ЗАНИМАНИЯ

— Кой е този странен дребосък? — попитах любопитно Джейми. Въпросният мъж си проправяше бавно път през гостите в големия салон на Дьо Роан. Спираше от време на време, оглеждаше хората критично, после или свиваше кокалесто рамо и продължаваше, или внезапно се приближаваше до човека, вдигаше нещо пред лицето му и издаваше команда. Каквото и да правеше, действията му станаха повод за значително веселие.

Преди Джейми да отговори, мъжът ни забеляза и лицето му грейна. Спусна се към Джейми като малка хищна птица, която е видяла едър и изплашен заек.

— Пейте — нареди той.

— Ъ? — Джейми примигна изумено.

— Казах „пейте” — настоя мъжът и го смушка с възхищение в гърдите. — С такава резонантна кухина трябва да имате много силен глас.

— О, така е — отвърнах, развеселена. — Чува се през три площада.

Джейми ме погледна недоволно. Дребосъкът обикаляше около него, мереше гърба му с педи и го почукваше като кълвач.

— Аз не мога да пея.

— Глупости, глупости. Разбира се, че можете. Хубав, дълбок баритон — мърмореше щастливо човечето. — Отличен. Точно такъв ни трябва. Ето, това ще ви помогне. Опитайте да наподобите този тон.

Той ловко измъкна малък камертон от джоба си, удари го в колоната и го вдигна към лявото ухо на Джейми.

Джейми изви очи към небесата, но сви рамене и послушно изпя нотата. Дребосъчето потрепна като простреляно и възкликна невярващо:

— Не!

— Да, опасявам се, че той наистина не може да пее — обадих се аз.

Човечето присви обвинително очи към Джейми, после удари отново камертона в колоната и го вдигна подканващо.

— Пак. Само чуйте това и издайте същия звук.

Търпелив както винаги, Джейми се заслуша и пак изпя нотата, но много по-ниско.

— Не е възможно — рече дребосъкът, изглеждаше съсипан.

— Никой не може да пее чак толкова фалшиво, дори нарочно.

— Аз мога — отвърна ведро Джейми и се поклони любезно. Около нас вече се беше събрала малка тълпа зяпачи. Салонът на Луиз дьо Роан привличаше каймака на парижкото общество.

— Да, той може — уверих аз непознатия. — Напълно е лишен от слух, както виждате.

— Да, виждам — отвърна той, изглеждаше много потиснат. После ме погледна замислено.

— Не и аз! — казах със смях.

— Вие със сигурност не пеете толкова фалшиво, мадам? — Очите му блещукаха като на змия, плъзгаща се към парализирано птиче. Направи крачка към мен, вирнал камертона напред като език на кобра.

— Чакайте малко — вдигнах ръка. — Кой точно сте вие?

— Това е хер Йоханес Герстман, сасенак. — Развеселен, Джейми отново се поклони на дребосъка. — Учител по пеене на Негово Величество. Хер Герстман, нека ви представя съпругата си, лейди Брох Туарах. — Джейми познаваше всеки член на кралския двор, дори най-незначителния.

Йоханес Герстман. Е, това обясняваше лекия акцент, който долових под официалния дворцов френски. Немец или австриец?

— Събирам малък импровизиран хор — обясни учителят по пеене. — Не е нужно гласовете да са школувани, но трябва да са силни и верни. — Хвърли разочарован поглед към Джейми, който само се ухили в отговор, взе камертона от хер Герстман и го вдигна подканващо към мен.

— Е, добре — отвърнах аз и запях.

Хер Герстман явно се окуражи, защото прибра камертона и ме загледа с интерес. Перуката му беше малко голяма и все се свличаше, когато кимаше. Той кимна, бутна я небрежно назад и каза:

— Отличен тон, мадам! Наистина много хубав, много хубав. Да сте запозната с „Льо Папийон”? — Изтананика няколко ноти.

— Чувала съм я — отвърнах предпазливо. — Но само мелодията, не знам думите.

— Не се тревожете, мадам. Хоровата партия е съвсем лесна; ето така…

Стисна ме здраво за ръката и ме повлече по посока на звука на клавесина, който идваше от някой далечен салон. Хер Герстман затананика в ухото ми като обезумяла пчела.

Хвърлих безпомощен поглед към Джейми, който само се усмихна, вдигна чашата със сорбе за сбогом, после се обърна и заговори с мосю Дюверне-младши, син на министъра на финансите.

Къщата на Роан — ако подобно място би могло да се нарече просто „къща” — беше озарена от фенери, които се нижеха през задната градина и по ръба на терасата. Докато хер Герстман ме влачеше по коридорите, видях как слугите бързо влизаха и излизаха от трапезариите, постилаха маси с покривки и сервираха сребърни прибори за вечерята. Повечето „салони” бяха малки и интимни, но при принцеса Луиз дьо ла Тур дьо Роан всичко беше грандиозно.

Запознах се с нея преди седмица на друга вечеря и бях леко изненадана. Пълна и доста невзрачна, тя имаше кръгло лице с малка заоблена брадичка, сини очи без мигли и фалшива бенка във формат на звезда, която не успяваше да изпълни предназначението си. Нима това бе дамата, изкушила принц Чарлс да престъпи законите на приличието?

Все пак тя излъчваше някаква привлекателна енергичност и имаше красива нежнорозова уста. Именно устата ѝ беше най-впечатляващата част от нея.

— Но аз съм очарована! — възкликна тя и ме хвана за ръката, когато ме представиха. — Колко се радвам най-сетне да се запознаем! Съпругът ми и баща ми не спират да хвалят милорд Брох Туарах, но не са споменавали за прекрасната му съпруга. Извънредно съм очарована от появата ви, скъпа моя. Трябва ли да ви наричам лейди Брох Туарах или може само лейди Туарах? Не съм сигурна, че ще го запомня цялото, но една дума, и то толкова странна, със сигурност. Шотландска е, нали? Колко очарователно!

Всъщност Брох Туарах означаваше „обърната на север кула”, но ако поискаше, тя можеше да ме нарича и „обърната на север дама”, нямах против. Принцесата обаче не се напъна да запомни дори „Туарах” и оттогава ме наричаше просто „скъпа моя Клеър”.

Самата Луиз беше с певците в музикалната стая, пърхаше от един гост на друг, разговаряше и се смееше. Когато ме видя, се втурна към мен с максимална скорост и светнало от оживление лице.

— Скъпа моя Клеър! — възкликна тя и безцеремонно ме откъсна от хер Герстман. — Идваш точно навреме! Трябва да поговориш с това глупаво английско дете вместо мен.

„Глупавото английско дете” наистина беше много младо; момиче на не повече от петнайсет години с тъмни, лъскави букли и така зачервени от смущение бузи, че ми заприличаха на макове. Всъщност точно по тях я познах; момичето, което бях зърнала в градините на Версай преди ужасяващата поява на Алегзандър Рандал.

— Мадам Фрейзър също е англичанка — обясни Луиз на момичето. — Тя ще се погрижи да се почувстваш у дома си. Много е срамежлива — обясни сега на мен, без да си поема дъх. — Поговори с нея; убеди я да пее с нас. Сигурна съм, че има прекрасен глас. Е, деца, забавлявайте се! — И след миг вече беше в другия край на стаята, обясняваше, придумваше, възхищаваше се на роклята на новодошла, поспираше да погали пълничкия младеж, който седеше пред клавесина, увиваше буклите на пръста си и дърдореше с херцог Ди Кастелоти.

— Можеш да се измориш само като я гледаш, нали? — попитах на английски момичето. Плаха усмивка се появи на устните ѝ и тя кимна леко, но не продума. Реших, че сигурно ѝ идва в повече; приемите на Луиз успяваха да замаят дори мен, а това малко румено дете идваше право от класната стая.

— Аз съм Клеър Фрейзър, но Луиз не можа да си спомни името ти. — Замълчах подканващо, но тя не отговори. Лицето ѝ се зачервяваше още повече, беше стиснала устни и юмруци. Притесних се от вида ѝ, но тя накрая събра сили да заговори. Пое дълбоко дъх и вирна брадичка като човек, който се хвърля в битка.

— И-и-и-името ми е… М-М-М — започна и аз веднага проумях и мълчанието, и болезнената срамежливост. Тя затвори очи, прехапа свирепо устна, после ги отвори и смело направи нов опит: — М-М-Мери Хокинс — изрече най-сетне. — И н-н-не пея — добави дръзко.

Ако преди я бях смятала за интересна, вече бях искрено заинтригувана. Значи това беше племенницата на Сайлъс Хокинс, дъщерята на баронет и предполагаемата годеница на виконт Марини! Изглежда, на плещите на това младо момиче тегнеше огромно количество мъжки очаквания. Озърнах се да видя дали виконтът е налице и с облекчение установих, че го няма.

— Не се тревожи за това — казах аз и застанах пред нея, сякаш да я защитя от прииждащите вълни хора, които изпълваха музикалния салон. — Не е нужно да говориш, ако не искаш. Макар че вероятно трябва да се опиташ да пееш добавих, защото се сетих нещо. — Познавах един лекар, който се занимаваше с лечение на заекващи. Той ми каза, че хората не заекват, когато пеят.

Мери Хокинс се ококори от изумление при тези думи. Аз се огледах и видях една ниша със завеса, зад която имаше удобно канапе.

— Ела — хванах я за ръката. — Може да седнеш там, за да не говориш с никого. Ако искаш да попееш, излез, когато започнем; ако не искаш, просто остани там до края на приема. — Тя се втренчи в мен за миг, дари ме с ослепителна усмивка от благодарност и се шмугна в нишата.

Аз започнах да се шляя отвън, за да не я обезпокои някой любопитен слуга, и дърдорех с хората, които минаваха покрай мен.

— Колко си красива тази нощ, скъпа! — Това беше мадам Дьо Рамаж, една от придворните дами на кралицата. По-възрастна, достопочтена дама, тя беше идвала на вечери на Рю Тремулин веднъж или два пъти. Прегърна ме топло, после се огледа дали някой ни слуша.

— Надявах се да те видя, скъпа моя — рече тя, наведе се към мен и сниши глас. — Исках да те предупредя да се пазиш от граф Сен Жермен.

Полуизвърнах се в посоката, в която гледаше, и видях мъжа от доковете на Хавър, тъкмо влизаше в салона с пo-млада и елегантно облечена жена под ръка. Явно не ме беше видял и аз бързо се обърнах към мадам Дьо Рамаж.

— Какво… той… какво… — Усетих, че се изчервявам още повече, изплашена от появата на страховития граф.

— Чули са го да говори за вас — каза мадам дьо Рамаж, като любезно ми помагаше да преодолея смущението. — Доколкото разбрах, е имало известно неразбирателство между вас в Хавър?

— Нещо такова. Аз само потвърдих, че има случай на едра шарка, но се стигна до унищожаване на кораба му и… той не беше доволен от това — довърших вяло.

— О, така ли било… — мадам Дьо Рамаж изглеждаше доволна. Сега, когато знаеше цялата история, тя разполагаше с ценен актив на пазара за клюки и информация, които бяха и основната валута на парижкото светско общество.

— Той не спира да разправя на хората, че ви смята за вещица — рече тя, като се усмихна и помаха на свой познат в салона. — Каква история! Но никой не вярва, разбира се — увери ме. — Всички знаят, че ако някой е забъркан в нещо подобно, това е именно мосю графът.

— Така ли? — Исках да я поразпитам, но точно тогава изникна хер Герстман и плесна с ръце, сякаш укротяваше квачки.

— Елате, дами! Вече се събрахме, пеенето започва!

Докато хорът се събираше около клавесина, аз се озърнах към нишата, където бях оставила Мери Хокинс. Стори ми се, че завесата помръдва, но не бях сигурна. А щом музиката започна и гласовете запяха, като че ли дочух ясно високо сопрано откъм нишата — но и за това не бях сигурна.

*  *  *

— Много хубаво пееш, сасенак — каза Джейми, когато се върнах при него зачервена и останала без дъх. Той ми се усмихна и ме потупа по рамото.

— Ти пък откъде знаеш? — попитах, след като поех чашата с винен пунш от един прислужник. — Не можеш да различиш една песен от друга.

— Ти беше доста шумна — отвърна невъзмутимо. — Чух всяка дума. — Усетих как се скова леко до мен и се обърнах да видя какво — или кого — гледа.

Жената, която тъкмо влизаше в салона, беше дребна, стигаше едва до средата на гърдите му. Имаше ръце и крака като на кукла и тънки вежди на порцеланова фигурка над наситеночерни очи. Движеше се с толкова лека походка, сякаш се носеше над пода.

— Това е Анализ дьо Марияк — казах с възхищение. — Не е ли красива?

— О, да. — Нещо в гласа му ме накара да го погледна. Връхчетата на ушите му бяха леко порозовели.

— Мислех, че си прекарал времето във Франция в уроци по фехтовка, а не в романтични завоевания — казах сопнато.

За моя изненада той се засмя. Анализ го чу и се обърна към нас. Великолепна усмивка озари лицето ѝ, щом видя Джейми да се извисява над тълпата. Тя се обърна, сякаш да тръгне към нас, но вниманието ѝ беше привлечено от един господин с перука и лилав копринен жакет, който хвана собственически крехката ѝ ръка. Тя размаха очарователно ветрилото си към Джейми в жест на съжаление, преди да посвети вниманието си на новия си компаньон.

— Какво смешно има? — попитах аз, защото той още се усмихваше широко.

Внезапно се обърна към мен.

— Нищо, сасенак. Защото спомена за фехтовката. Всъщност първият ми дуел — е, единственият — беше заради Анализ дьо Марияк. Когато бях на осемнайсет.

Говореше леко замечтано и гледаше след изящната тъмна глава, обградена от напудрени коси и тук-там по някоя модерна розова перука за разнообразие.

— Дуел ли? С кого? — Озърнах се с тревога за някаква мъжка притурка към порцелановата кукла, която би могла да продължи старата вражда.

— О, той не е тук. — Правилно беше схванал погледа ми. — Той е мъртъв.

— Убил си го? — попитах твърде високо от притеснение. Няколко глави се обърнаха към нас, а Джейми ме хвана за лакътя и ме насочи към най-близките френски прозорци.

— По-тихо, сасенак. Не съм го убил. Исках — добави мрачно, — но не го убих. Умрял е преди две години от възпаление на гърлото. Джаред ми каза.

Поведе ме по една алея в градината, осветена от слуги с фенери, които стояха като истукани на пет ярда един от друг, като се започне от терасата чак до фонтана в края на алеята. Насред огромния басейн четири делфина плюеха струи вода над подразнен Тритон в центъра, който размахваше към тях тризъбеца си.

— Е, не ме дръж в напрежение — казах, щом се отдалечихме от хората по терасата. — Какво стана?

— Ами добре — отвърна примирено. — Сигурно си забелязала, че Анализ е доста красива?

— О, нима? Е, вероятно, сега като го спомена, май съм забелязала нещо такова — отвърнах мило и си спечелих остър поглед и крива усмивка.

— Аз не бях единственият млад мъж в Париж на това мнение, нито единственият, който си е изгубил ума по нея. Ходех като в мъгла, спъвах се по пътя. Чаках на улицата с надеждата да я зърна как излиза от дома си и се качва в каретата. Забравях дори да ям; Джаред каза, че палтото ми виси като на плашило и косата ми подсилвала приликата. — Ръката му разсеяно политна към главата и попипа сложния кок на тила му украсен с панделка.

— Забравил си да ядеш? Господи, положението е било тежко.

Той се засмя.

— И стана още по-тежко, когато тя започна да флиртува с Шарл Галоа. Всъщност тя флиртуваше с всеки — това не ми пречеше, — но когато го избра за кавалер на една вечеря, ми дойде в повече. Постоянно танцуваше с него и… е, накратко, сасенак, една нощ го хванах да я целува на лунна светлина на терасата в дома ѝ и му обявих дуел.

Вече бяхме стигнали до фонтана и седнахме на ръба, далеч от струите, които изригваха от дебелите устни на делфините. Джейми прокара ръка през тъмната вода, вдигна я и разсеяно се вгледа в сребърните капки, които се стичаха от пръстите му.

— Тогава дуелите бяха забранени в Париж — сега също. Но имаше места, винаги има такива места. Той трябваше да избере и избра едно място в Булонския лес. Близо до пътя на Седемте светци, но затулено от дъбове. Пак той избра оръжията. Аз очаквах пистолети, но той реши да са шпаги.

— Защо? Ти със сигурност си имал по-голям обхват. — Не бях специалист, но ми се наложи да узная това-онова относно стратегията и тактиката на фехтовката. Джейми и Мърто се упражняваха поне два пъти седмично, подскачаха из градината и кръстосваха шпаги, за искрено удоволствие на слугите, които тичаха по балконите да ги гледат.

— Защо избра шпаги ли? Ами защото беше много добър. Освен това явно реши, че мога да го убия неволно с пистолет, докато при шпагите щях да спра при първата капка кръв. Не смятах да го убивам. Само да го унижа. И той го знаеше. Не беше глупак нашият Шарл — добави Джейми и печално поклати глава.

Заради влагата от фонтана няколко къдрици избягаха от прическата ми и се увиха покрай лицето ми. Отметнах ги назад и попитах:

— И ти унижи ли го?

— Е, поне го раних. — Бях изненадана от лекото доволство в гласа му и вдигнах вежда. — Беше учил при Льо Жоне, един от най-добрите фехтовачи във Франция. Все едно се дуелирах с проклета муха, освен това държах шпагата с дясната ръка. — Отново прекара ръка през косата си, сякаш проверяваше дали е здраво прибрана. — Косата ми се разпусна някъде по средата. Връвта се скъса и вятърът навираше косата в очите ми, затова виждах само силуета на бялата риза на Шарл, който се стрелкаше насам-натам като щука. И точно така го победих накрая — както се набожда риба във вир. — Изсумтя. — Той се разпищя, все едно съм го пронизал в гърдите, а само го бях боцнал в рамото. Отметнах косата от лицето си и видях, че Анализ стои в края на поляната. Очите ѝ бяха станали огромни, като този басейн. — Посочи към сребристочерната повърхност до нас. — Прибрах шпагата си и пригладих косата си назад. Стоях там и вероятно съм очаквал тя да се хвърли в обятията ми.

— О… предполагам, че не го е сторила?

— Тогава не знаех нищо за жените. Тя дойде, но се хвърли към него, разбира се. — Той издаде съвсем шотландски гърлен звук, изразяваш лека самоирония и малко отвращение. — Омъжи се за него след месец. — Сви рамене с печална усмивка. — И ми разби сърцето. Върнах се в Шотландия и тъгувах със седмици, докато баща ми не изгуби търпение. — Засмя се и уточни: — Бях решил дори да се замонаша. Една вечер казах на татко, че сигурно напролет ще ида в абатството, за да стана послушник.

Засмях се при тази мисъл.

— Нямаше да имаш проблеми с обета за бедност, но виж, целомъдрието и послушанието щяха да са проблем. Какво каза баща ти?

Той се ухили и зъбите му блеснаха в тъмното.

— Той тъкмо ядеше супа. Остави лъжицата и ме погледна. После въздъхна, поклати глава и рече: „Денят беше дълъг, Джейми.” Взе пак лъжицата и продължи да яде, а аз повече не отворих дума за това.

Погледна към склона към терасата, където се мотаеха гостите, които не танцуваха, за да се освежат между танците, да пийнат вино и да пофлиртуват зад ветрилата. Въздъхна с носталгия.

— Да, голяма хубавица е Анализ дьо Марияк. Грациозна като вятъра и толкова дребна, че ти се иска да я пъхнеш в пазвата си и да я носиш като котенце.

Аз мълчах, слушах музиката, която долиташе от отворените врати на горния етаж, и се взирах в блещукащата сатенена обувка на огромното ми стъпало.

След миг Джейми се сепна от мълчанието ми и ме хвана за ръката.

— Какво има, сасенак?

— А, нищо — отвърнах с въздишка. — Само си мислех, че едва ли някой ще каже за мен, че съм „грациозна като вятъра”.

— О… — Главата му беше полуизвърната, дългият прав нос и брадичката бяха осветени отзад от най-близкия фенер. Видях леката усмивка на устните му, когато се обърна към мен. — Какво да ти кажа, сасенак, „грациозна” не е първата дума, която изниква в ума ми при мисълта за теб. — Плъзна огромна топла ръка на облеченото ми с коприна рамо. — Но с теб говоря като със собствената си душа — обърна ме към себе си. Обхвана бузата ми с шепа и пръстите му легнаха на слепоочието ми. — О, сасенак — прошепна той, — твоето лице е сърцето ми.

След няколко минути ни раздели порив на вятъра, който изпрати към нас пръски от фонтана. Ние се откъснахме един от друг и се надигнахме бързо със смях. Джейми кимна питащо към терасата, аз го хванах за ръката и кимнах.

— Значи — рекох, докато бавно изкачвахме широките стъпала към балната зала — вече знаеш доста повече за жените.

Той се засмя тихо и ме стисна по-здраво през кръста.

— Най-важното, което научих за жените, сасенак, е коя да избера. — Отстъпи от мен, поклони се и направи жест към отворените врати и разкошния интериор зад тях. — Ще танцувате ли с мен, милейди?

*  *  *

Следващия следобед прекарах у Дьо Орбанвил, където срещнах отново кралския учител по пеене. Този път проведохме по-дълъг разговор, който споделих с Джейми след вечеря.

— Какво? — възкликна той. Гледаше ме с присвити очи, сякаш смяташе, че го взимам на подбив.

— Казах, че хер Герстман ми предложи да се срещна с негова приятелка. Майка Хилдегард, която управлява Болницата на Ангелите — нали се сещаш, благотворителната болница близо до катедралата.

— Знам къде е. — Гласът му беше напълно лишен от ентусиазъм.

— Той имаше възпаление на гърлото и аз му казах какво да вземе, както и че се интересувам от медицина. И така, от дума на дума.

— Да, при теб се случва често — съгласи се той цинично.

Игнорирах тона му и продължих:

— Ще ида в болницата утре. — Надигнах се на пръсти, за да достигна медицинското си сандъче на лавицата. — Може би не трябва да го взимам при първото посещение? — попитах, докато оглеждах съдържанието му. — Да не изглеждам твърде напориста. Какво мислиш?

— Напориста? — изуми се той. — Ти какво си решила? Да идеш на посещение или да се нанесеш там?

— Е… — Поех дълбоко дъх. — Ами мислех си, че бих могла да започна работа. Хер Герстман казва, че всички лекари и лечители работят понякога там като доброволци. Повечето не се появяват всеки ден, но аз имам много време и бих могла…

— Много време?

— Спри да повтаряш всяка моя дума. Да, много време имам. Знам, че е важно да ходя по салони, вечери и прочее, но през деня съм свободна. Бих могла…

— Сасенак, ти носиш дете! Не ми казвай, че ще се грижиш за просяци и престъпници! — Вече звучеше безсилен, сякаш се чудеше как да се оправи с внезапно обезумял човек.

— Не съм забравила — уверих го и притиснах ръце към корема си. — Още не личи съвсем; с по-широка рокля мога да го прикривам известно време. И ми няма нищо освен сутрешното прилошаване. Има ли причина да не поработя няколко месеца?

— Няма друга причина, освен че аз не искам да го правиш! — Нямахме гости тази вечер и той свали чорапите си и отвори яката си, когато се прибра. Виждах как червен прилив се изкачва по гърлото му.

— Джейми — започнах аз вразумяващо. — Нали знаеш каква съм?

— Ти си ми жена!

— Да, това също. Но съм и медицинска сестра. Лечител. Би трябвало добре да го знаеш.

Той се изчерви още повече.

— Да, знам го. И защото си излекувала моите рани, трябва да се съглася да лекуваш просяци и проститутки? Сасенак, имаш ли представа какви хора ходят в онази болница? — Той ме гледаше умолително, все едно очакваше всеки миг да се осъзная.

— Какво значение има?

Огледа трескаво стаята, сякаш призоваваше за свидетел на безумието ми портрета над камината.

— Може да хванеш някоя гадна болест, за бога! Не мислиш ли за детето поне, ако не те е грижа за мен?

— Разбира се, че мисля! За толкова глупава и безотговорна ли ме смяташ?

— Смятам те за човек, който ще изостави съпруга си, за да се занимава с най-долната утайка! — сопна се той. — Щом питаш, да ти кажа. — Прокара голямата си ръка през косата и тя щръкна нагоре като корона.

— Да те изоставя? И как те изоставям, като искам да върша нещо полезно, вместо да гния в салона на Дьо Орбанвил, да гледам как Луиз дьо Роан се тъпче с пасти и да слушам лоша поезия и още по-лоша музика? Искам да върша нещо полезно!

— Нали се грижиш за домакинството ни? Нали си ми съпруга? — Връвта на косата му се разкъса от напрежението и гъстите кичури бухнаха в пламтящ ореол. Той се взираше в мен с пламнали очи като ангел отмъстител.

— Така значи — отвърнах студено. — А за теб не е ли достатъчно да си ми съпруг? Не съм забелязала да стоиш у дома по цял ден и да ме обожаваш. А колкото до домакинството… моля те.

— Какво ме молиш?

— Да не говориш глупости. Мадам Вионет върши всичко и то десет пъти по-добре, отколкото бих го свършила аз.

Това беше такава неоспорима истина, че той замълча. Само ме гледаше и мускулчетата на челюстта му потрепваха.

— Така ли? Ами ако ти забраня?

Това ме сепна. Изправих се и го изгледах от глава до пети. Очите му бяха с цвета на мокра от дъжда каменна плоча, широката уста беше стисната в права линия. Едрите рамене бяха изпънати, а ръцете — скръстени на гърдите.

— Забраняваш ли ми? — Въздухът между нас пращеше от напрежение. Исках да премигна, но не бих му доставила удоволствието да откъсна първа поглед от очите му. Какво щях да сторя, ако ми забрани? Вариантите препускаха в ума ми, най-разнообразни — чак до намерението да забия ножа за писма от слонова кост между ребрата му и да подпаля къщата. Единствената идея, която категорично отхвърлих, беше да отстъпя.

Той мълчеше, пое дълбоко дъх. Беше стиснал юмруци и сега ги отпусна с явно усилие.

— Не, не ти забранявам. — Гласът му леко потрепери от усилието да го овладее. — Но ако те помоля?

Сведох поглед към отражението му в полираната маса. Отначало идеята да посетя болницата ми се стори просто интересна, привлекателна алтернатива на безкрайните клюки и жалки интриги в парижкото общество. Но сега… усетих как мускулите на ръцете ми се издуват, щом стиснах юмруци. Не просто исках да работя отново; имах нужда да работя.

— Не зная — казах накрая.

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Ще помислиш ли, Клеър?

Усещах погледа му. След доста време кимнах.

— Ще помисля.

— Добре. — Напрежението го напусна и той се извърна.

Започна да обикаля салона, взимаше каквото му попадне, оставяше го пак на мястото му и накрая стигна до лавицата, където се наведе и се вгледа невиждащо в заглавията на кожените томове. Аз се приближих колебливо до него и сложих длан на ръката му.

— Джейми, не исках да те разстройвам.

Той ме погледна и се усмихна криво.

— Е, и аз не исках да се карам с теб, сасенак. Избухлив съм и твърде докачлив. — Потупа ме извинително по ръката, после се отдръпна и застана пред писалището си.

— Ти работиш много усилено — казах аз, като го последвах.

— Не е заради това. — Поклати глава и посегна да отвори страниците на огромната счетоводна книга. — Търговията с вина не е тежка. Да, много работа е, но не ми пречи. Заради друго е. — Посочи малка купчина писма под алабастрово преспапие. То беше на Джаред и беше оформено като бяла роза — символа на Стюартите. Писмата под него бяха от абат Алегзандър, от граф Map и други изтъкнати якобити. Всички те бяха изпълнени със завоалирани въпроси, мъгляви обещания и противоречиви очаквания.

— Имам чувството, че се боря с вятъра! — рече Джейми яростно. — Мога да победя в истинска битка с нещо реално. Но това… — Грабна няколко писма и ги хвърли във въздуха. В стаята имаше течение и писмата залъкатушиха из въздуха, плъзнаха се под мебелите и запърхаха към килима.

— Няма за какво да се хвана — рече той безнадеждно. — Мога да говоря с хиляди хора, да напиша стотици писма, да пия с Чарлс до припадък и пак няма да разбера дали съм постигнал нещо.

Не се захванах с писмата, прислужницата щеше да ги събере.

— Знаеш, че няма да те оставя сам в това. Все пак аз те въвлякох в него.

Усетих леката вибрация на смях под бузата ми.

— Да, така е, но не бих ти го натяквал, сасенак. — Обърна се, наведе се и ме целуна леко по челото. — Изглеждаш изморена. Върви да си легнеш. Аз ще поработя още малко и идвам.

— Добре. — Наистина бях изморена, макар че хроничната сънливост на бременността отстъпваше пред прилива на нова енергия. Вече бях по-бодра през деня и кипях от желание да върша нещо.

Спрях на прага. Той още стоеше до писалището и се взираше в отворената счетоводна книга.

— Джейми?

— Да?

— Болницата — казах, че ще си помисля. Но ти също ще помислиш, нали?

Той извърна глава, беше вдигнал вежда. После се усмихна и кимна.

— Ще дойда след малко, сасенак.

*  *  *

Още валеше суграшица и малки ледени късчета тропаха по прозорците и съскаха в огъня, когато нощният вятър ги понесеше по комина. Вятърът се засили и застена, загромоли в комините и спалнята стана още по-уютна. Леглото беше топъл и приятен оазис, оборудван с пухени завивки, огромни възглавници и Джейми, който можеше да засрами по излъчване на топлина дори британската топлофикация.

Голямата му ръка галеше леко корема ми, топла през тънката коприна на нощницата ми.

— Не, там. Трябва да натиснеш малко по-силно. — Взех ръката му и притиснах пръстите точно над срамната си кост, където матката вече се усещаше — кръгла, твърда издутина с размера на голям грейпфрут.

— О, да, усещам го — прошепна той. — Наистина е там. — Лека усмивка на радост и изумление подръпна крайчето на устната му и той ме погледна с блеснали очи. — А ти вече усещаш ли го как се движи?

Поклатих глава.

— Още не. Сигурно след месец, ако вярваме на сестра ти Джени.

— Ммм. — Целуна малката издутина. — А какво мислиш за Далхузи, сасенак?

— Какво Далхузи?

— Ами име. — Погали корема ми. — Ще му трябва име.

— Вярно. Но защо мислиш, че ще е момче? Може да е момиче.

— Така ли? О, вярно. — Сякаш не му беше хрумвало. — Все пак защо да не започнем с момчешки имена? Може да го кръстим на чичото, който те е отгледал.

— Хм. — Сбърчих нос. Колкото и да обичах чичо Ламб, не знаех дали искам да причинявам „Ламбърт” или „Куентин” на едно безпомощно дете. — Не, не мисля. От друга страна, не смятам и че трябва да го кръстим на някой твой чичо.

Джейми галеше замислено корема ми.

— А как се казваше баща ти, сасенак?

Отне ми миг да си спомня.

— Хенри. Хенри Монморенси Бюшамп. Джейми, не искам детето ми да се казва Монморенси Фрейзър, в никакъв случай. Не си падам много и по „Хенри”, макар че е по-добро от „Ламбърт”. Какво ще кажеш за „Уилям”? Като брат ти?

— По-големият му брат Уилям бе умрял още като дете, но Джейми си спомняше за него с голяма обич.

Челото му се сбърчи.

— Ами може. Или пък да го наречем…

— Джеймс — изрече призрачен глас от комина.

— Какво? — изправих се рязко в леглото.

— Джеймс — повтори нетърпеливо камината. — Джеймс, Джеймс?

— Пресвети Боже! — възкликна Джейми и се втренчи в подскачащите пламъци. Усетих как косъмчетата по изопнатата му ръка настръхнаха. Той седна сковано за миг, после скочи и тръгна към прозореца, без дори да облече нещо над ризата си.

Отвори прозореца, пропусна леден порив и подаде глава навън. Чух приглушен вик и драпане по керемидите. Джейми се наведе още повече, чак се надигна на пръсти, после се отдръпна бавно в стаята, мокър и сумтящ от усилието. Във врата му се беше вкопчило хубаво момче с подгизнали черни дрехи и окървавен парцал на едната ръка.

Посетителят се покатери на перваза и се стовари по очи на пода. Веднага се изправи, поклони ми се и свали мократа си шапка.

— Мадам — рече на френски със силен акцент. — Моля, приемете извиненията ми за така безцеремонната ми поява. Натрапвам се, но бях принуден да потърся приятеля си Джеймс в този късен час.

Беше яко, хубаво момче с гъста светлокестенява коса, която се къдреше свободно по раменете, и светло лице с порозовели от студа и усилието бузи. Носът му леко течеше, той го избърса с опакото на дланта си и леко се смръщи.

Джейми се поклони на госта ни и каза:

— Домът ми е на ваше разположение, Ваше Височество. — Жабото на принца висеше на врата му, половината копчета на жакета бяха закопчани накриво, а бричовете зееха почти отворени. Видях как Джейми се смръщи при тази гледка и леко се измести пред момчето, за да я скрие от мен.

— Може ли да представя съпругата си на Ваше Височество? Клеър, лейди Брох Туарах. Клеър, това е Негово Височество принц Чарлс, син на крал Джеймс.

— О, да. Така и предположих. Е, добър вечер, Ваше Височество — кимнах елегантно и придърпах завивката към себе си. Предположих, че при дадените обстоятелства мога да пренебрегна донякъде етикета.

Принцът се възползва от момента да закопчае панталоните си и ми кимна царствено.

— Удоволствието е мое, мадам — поклони се отново, още по-изискано. Изправи се и започна да върти шапката в ръцете си, явно мислеше как да продължи. Джейми седеше бос и само по риза до него и току ме поглеждаше, също изгубил дар слово.

— Е… — наруших аз тишината. — Неприятност ли ви се случи, Ваше Височество? — Кимнах към кърпичката на ръката му и той я погледна, сякаш едва сега я виждаше.

— Да… а… не… всъщност… нищо особено, милейди. — Изчерви се силно. Държеше се странно, смутен и ядосан едновременно. Видях, че кървавото петно расте, затова станах от леглото и посегнах към халата си.

— Най-добре да го погледна.

Раната, показана ми с известна неохота от принца, не беше сериозна, но бе необичайна.

— Прилича на ухапване от животно — казах смаяно, докато попивах малкия полукръг от дупчици между палеца и показалеца. Принц Чарлс се намръщи, щом стиснах плътта около раната, за да я почистя от кръвта, преди да я превържа.

— Да. Ухапа ме маймуна. Отвратителен проскубан звяр! — избухна той. — Казах ѝ да я изхвърли. Без съмнение е заразна!

Взех сандъчето си с лекарства и започнах да мажа раната с мехлем.

— Не мисля, че трябва да се безпокоите. Стига да не е бясна, разбира се.

— Бясна ли? — Принцът пребледня. — Мислите ли, че е възможно? — Явно нямаше представа какво точно означава „бяс”, но не искаше да си има работа с него.

— Всичко е възможно — отвърнах жизнерадостно. След изненадата от внезапната му поява в главата ми покълваше мисълта, че в дългосрочен план за всички ще е много по-добре, ако този младеж угасне кротко от някое скоротечно и смъртоносно заболяване. Все пак не можах да се насиля да му пожелая гангрена или бяс, затова превързах старателно ръката му с чиста марля.

Той се усмихна, поклони се отново и изрази благодарността си на смесица от френски и италиански. Все още пламенно извинявайки се за ненавременната си визита, той бе отвлечен от Джейми, вече с килт, за питие на долния етаж.

Студът се просмука през халата ми, затова се върнах в леглото и се завих до брадичката. Значи това беше принц Чарлс? Да, хубавец. Изглеждаше доста млад — много по-млад от Джейми, макар че той беше само с година-две по-голям. Негово Височество имаше очарователни обноски и излъчваше царственост въпреки раздърпаните дрехи. Това достатъчно ли беше да го отведе в Шотландия, начело на армия? Докато размишлявах, се зачудих какво точно е правил наследникът на шотландския трон по парижките покриви посред нощ, и то ухапан от маймуна.

Въпросът още беше в ума ми, когато Джейми ме събуди малко по-късно, като се пъхна в леглото и завря огромните си леденостудени крака в сгъвките на коленете ми.

— Не пищи така, де. Ще събудиш слугите.

— Какво, по дяволите, прави Чарлс Стюарт по покривите с маймуна? — попитах аз. — Махни тези ледени блокове от мен.

— Бил е при любовницата си — отвърна лаконично Джейми. — Добре де, стига ме рита. — Отмести краката си и ме прегърна треперещ. Аз се обърнах към него.

— Има любовница? Коя е? — Ободрена от студените пориви и от свадата, аз бързо се разбудих.

— Луиз дьо ла Тур — обясни неохотно Джейми. Носът му изглеждаше по-дълъг и по-остър от обикновено, гъстите вежди бяха сключени над него. Според шотландските католически схващания да имаш любовница беше голям грях, но всички знаеха, че кралските особи се ползват с известни привилегии в това отношение. Принцеса Луиз дьо ла Тур обаче беше омъжена. Така че, кралска особа или не, да се залюбиш с омъжена жена беше крайно неморално въпреки философията на Джаред по въпроса.

— Ха! — възкликнах доволно. — Знаех си!

— Той казва, че е влюбен в нея — докладва кратко Джейми и придърпа завивките към раменете си. — Твърди, че и тя го обича; казала му, че през последните три месеца му е напълно вярна. Ха!

— Е, историята познава подобни случаи — отвърнах развеселена. — Значи е бил при нея? Как се е озовал на покрива? Каза ли ти?

— О, да, каза ми.

Чарлс, подкрепен с няколко чашки от най-хубавия отлежал портвайн на Джейми, бил доста словоохотлив. Силата на истинската любов била подложена на сурово изпитание тази нощ заради неговата крайна неприязън към домашния ѝ любимец, една злобна маймунка, която отвръщала съответно на чувствата на Негово Височество и ги изразила повече от красноречиво. Той щракнал пръсти под носа ѝ, за да я подразни, и първо бил ухапан от маймуната, а после и от острия език на възлюбената му. Последвала яростна кавга и се стигнало дотам, че Луиз, принцеса Дьо Роан, наредила на Чарлс да я освободи от присъствието си. Той от своя страна отвърнал, че изгаря от желание да си отиде и никога, това го подчертал драматично пред Джейми, да не се върне.

Оттеглянето на принца обаче било значително затруднено от ранното завръщане на съпруга на принцесата, който се бил настанил във фоайето с бутилка бренди.

— И така — усмихна се неволно Джейми, — той не можел да остане при жената, но и не можел да излезе през вратата, затова вдигнал прозореца и изскочил на покрива. Почти стигнал до улицата по улуците, когато се появила нощната стража и трябвало да се катери пак нагоре. Известно време пълзял по хлъзгавите плочи около комините, докато не се сетил, че ние живеем само през три къщи, а покривите са достатъчно близо един до друг, за да ги прескача.

— Хм. — Усещах как топлината се завръща в пръстите на краката ми. — С каретата ли го изпрати?

— Не, взе един кон от конюшнята.

— Ако е пил от портвайна на Джаред, дано успее да се добере до Монмартър. Доста е далече.

— Без съмнение ще е студено и мокро пътуване — отвърна Джейми самодоволно като човек, сгушен в топло легло до законната си съпруга. Духна свещта и ме прегърна.

— Впрочем, да му е за урок — прошепна. — Един мъж трябва да се ожени.

*  *  *

Слугите ставаха призори, лъскаха приборите и чистеха за вечерята с мосю Дюверне този ден.

— Не знам защо си правят труда — казах на Джейми. Лежах със затворени очи и слушах суматохата долу. — Трябва само да позабършат шахматната дъска и да извадят бутилка бренди. Той няма да забележи нищо друго.

Той се засмя и ме целуна за довиждане.

— Нека работят. Ще трябва да хапна добре, ако искам да го победя отново. — Потупа ме по рамото. — Отивам в склада, сасенак; ще се прибера навреме, за да се облека за вечерята.

Докато се чудех какво да правя, за да не се пречкам на слугите, най-сетне реших да накарам един лакей да ме придружи до дома на Дьо Роан. Вероятно Луиз имаше нужда от утеха след свадата през нощта. Повтарях си скромно, че изобщо не съм водена от най-вулгарно любопитство.

*  *  *

Когато се върнах късно следобед, открих Джейми в едно кресло близо до прозореца. Беше вдигнал крака на масата с разтворена яка и рошава коса и четеше някакви документи. Вдигна очи и се усмихна широко.

— Сасенак! Ето те най-после! — Свали дългите си крака от масата и дойде да ме прегърне. Зарови лице в косата ми, после се отдръпна и кихна. Пак кихна, отдръпна се и бръкна в ръкава си за носна кърпа.

— На какво миришеш, сасенак? — Притисна кърпичката до носа си точно навреме, за да потуши поредната мощна кихавица.

Извадих от деколтето си малка муска.

— Жасмин, рози, зюмбюл и момина сълза… амброзия също — добавих, когато той подсмръкна и кихна пак в кърпата. — Добре ли си? — Озърнах се къде да хвърля муската и накрая я пуснах в една кутия за хартия на моето писалище в другия край на стаята.

— Да, ще се оправя. Каква е тоз зюм… зюм… ПЧИХИ!

— Господи! — Бързо отворих прозореца и му направих знак да се приближи. Той послушно подаде глава навън под лекия ръмеж и вдиша свежия въздух.

— О, така е по-добре — каза с облекчение, когато се прибра след няколко минути. — Сега пък какво правиш, сасенак?

— Мия се — обясних, развързвах връзките на роклята си.

— Или поне се приготвям да се мия. Цялата съм в масло от зюмбюл. — Той примигваше. — Ако не се измия, сигурно ще експлодираш.

Той попи замислено носа си и кимна.

— Имаш право, сасенак. Да кажа ли на лакея да донесе топла вода.

— Не, няма нужда. Ще се изплакна набързо, повечето ще се отмие — уверих го аз, докато се разкопчавах трескаво. Вдигнах ръце да събера косата си на тила, а Джейми внезапно се наведе, хвана ме за китката и вдигна още повече ръката ми.

— Какво правиш?

— Ти какво си направила, сасенак? — Взираше се под мишницата ми.

— Избръснах се — отвърнах гордо. — Или по-скоро ги изскубах с восък. Луиз беше извикала servant aux petits soins тази сутрин и тя обслужи и мен.

— Восък ли? — Джейми погледна диво към свещта до каната, после пак мен. — Сложила си восък под мишниците си?

— Не такъв восък — уверих го аз. — А ароматизиран пчелен восък. Онази жена го загря и после го намаза. Щом изстине, просто го дърпаш — смръщих се при спомена. — Ето, виж, вече е плешива като чичо ти Боб.

— Чичо Боб никога не би си причинил подобно нещо — каза строго Джейми. — Защо го направи, за бога? — Вгледа се по-внимателно в мястото, още държеше ръката ми. — Не… болеше ли… — Пак кихна. Пусна ръката ми и отстъпи бързо.

— Малко — признах аз. — Но си струва, не мислиш ли? — Вдигнах и двете си ръце като балерина и бавно се завъртях.

— За първи път от месеци се чувствам истински чиста.

— Да си е струвало ли? — Звучеше леко замаян. — Какво общо имат с чистотата оскубаните подмишници?

С малко закъснение осъзнах, че нито една шотландка, която познавах, не се обезкосмяваше. Освен това Джейми сигурно не бе имал толкова близки контакти с представителка на парижкото висше общество, за да знае, че много от тях го правят.

Внезапно осъзнах трудностите, пред които един антрополог се изправя, за да обясни обичаите на някое примитивно племе.

— По-малко мирише.

— И какво ѝ е лошото на миризмата ти? — попита той разпалено. — Поне миришеш на жена, а не на проклета цветна градина. Ти мен за какъв ме вземаш — за мъж или за пчела? Хайде, измий се, сасенак, за да мога да припаря до теб.

Взех кърпата и започнах да се сапунисвам до кръста. Мадам Лазер, козметичката на Луиз, ме беше намазала цялата с ароматно масло; надявах се да се отмие лесно. Беше ужасно да гледам как Джейми ме обикаля отдалеч като вълк плячката си.

Обърнах се да натопя кърпата в легена и казах небрежно през рамо.

— Аз си оскубах и краката.

Погледнах го крадешком. Първоначалният шок вече избледняваше в изражение на пълно объркване.

— Че краката ти не миришат на нищо! Освен ако не си газила до колене в кравешка тор.

Обърнах се, вдигнах поли и извих леко крак, за да покажа нежната извивка на прасеца.

— Така са много по-хубави. Красиви и гладки; не като на космата маймуна.

Той погледна засегнат рошавите си колене.

— Аз маймуна ли съм?

— Не ти, аз! — започвах да се ядосвам.

— Моите крака са много по-космати от твоите!

— Те трябва да са такива. Ти си мъж!

Той пое дъх, сякаш да отвърне, после го изпусна, поклати глава и промърмори нещо на келтски. Хвърли се обратно в креслото и ме загледа с присвити очи, като продължаваше да си мърмори. Реших да не моля за превод.

Докато се миех в тази меко казано напрегната атмосфера, аз реших да потърся примирие.

— Можеше да е по-зле — започнах, сапунисвайки вътрешността на бедрото си. — Луиз е махнала всичко.

Това го върна към английския, поне засега.

— Какво? Оскубала си е гърненцето с мед? — Беше толкова ужасен, че мина към нехарактерна за него вулгарност.

— Аха — отвърнах аз, доволна, че това съобщение го поразсея от моята смущаваща липса на косми. — До последното косъмче. Мадам Лазер изскуба каквото беше останало.

— Пресвета Богородице! — Той стисна здраво очи, вероятно за да прогони образа или пък да го види по-добре.

Явно беше второто, защото отвори очи и се втренчи в мен.

— Значи сега е като малко момиче?

— Тя казва — отвърнах деликатно, — че мъжете го смятали за еротично.

Веждите му почти стигнаха до косата, трудна работа за човек с толкова високо чело.

— Много бих искала да спреш да мърмориш — казах аз и сложих кърпата на облегалката на стола, за да изсъхне. — Не разбирам и дума.

— И по-добре, сасенак.

12

БОЛНИЦАТА НА АНГЕЛИТЕ

— Добре — каза примирено Джейми на закуска и ме посочи предупредително с лъжицата. — Върви тогава. Но ще вземеш Мърто и лакея за ескорт; кварталът около катедралата е бедняшки.

— Ескорт? — Изправих гръб на стола и избутах купата с овесена каша, която бях съзерцавала с липса на ентусиазъм. — Джейми! Наистина ли нямаш нищо против да отида в болницата?

— Не знам дали наистина нямам — рече той и загреба делово от кашата си. — Но вероятно е за предпочитане. Ако работиш в болницата, поне няма да прекарваш цялото си време с Луиз дьо Роан. Предполагам, че има и по-лоши неща от събирането с просяци и престъпници — добави мрачно. — Поне не мисля, че ще се върнеш от болницата с оскубани телесни части.

— Ще се опитам — обещах му.

*  *  *

По мое време бях виждала много главни сестри и само няколко от тях бяха отлични, изцяло посветени на работата и призванието си. Майка Хилдегард беше точно такава, и то с впечатляващи резултати.

Хилдегард дьо Гаскон напълно отговаряше на представата ми за човек, който би управлявал място като Болницата на Ангелите. Почти метър и осемдесет висока, слабата ѝ кокалеста фигура, опакована в метри черна вълна, се извисяваше над сестрите като дръжката на метлата, с която плашило охранява поле с тикви. Метачи, пациенти, сестри, санитари, послушници, посетители, аптекари, всички бяха помитани от силата на нейното присъствие, за да бъдат събрани на спретнати купчинки.

С този ръст и лице толкова грозно, че чак беше гротескно красиво, бе повече от очевидно защо е прегърнала религиозния живот — Исус бе единственият мъж, от когото можеше да очаква прегръдка.

Гласът ѝ беше дълбок и резониращ; с носовия си гасконски акцент той гърмеше по коридорите на болницата като ехо от църковната камбана. Всъщност я чух доста преди да я видя. Мощният глас се засилваше с приближаването ѝ по коридора към стаята, където шест придворни дами и аз самата се бяхме свили зад хер Герстман като островитяни, очакващи ураган в паянтовата си колиба.

Тя изпълни тесния праг с пърхане на прилепови криле, спусна се върху хер Герстман с хищен писък и го целуна звучно по двете бузи.

— Mon cher ami! Какво неочаквано удоволствие — точно заради туй така приятно. Какво ви води при мен?

Тя се изправи и ни се усмихна широко. Усмивката ѝ се разширяваше още повече, докато хер Герстман обясняваше мисията ни, макар че и някой не така обигран гадател като мен щеше да забележи как се стягат лицевите ѝ мускули и усмивката се превръща от любезна в насилена.

— Много сме ви задължени, че сте помислили за нас и проявявате такава щедрост, дами. — Дълбокият камбанен глас продължи с благодарствената реч. Междувременно видях как малките интелигентни очи, хлътнали под кокалестото чело, се стрелкат насам-натам, явно решаваше как най-бързо да се оправи с тази глупост, като същевременно измъкне парите, с които тези набожни дами са готови да се разделят за доброто на душите си.

Изглежда, взе решение, защото плесна рязко с ръце. Една ниска монахиня от неясно кой орден изникна на прага като човече на пружина.

— Сестра Анжелик, бъдете така добра да придружите тези дами до сестринската стая — нареди тя. — Дайте им подходящи дрехи и после им покажете отделенията. Те може да помагат при раздаването на храната на пациентите — ако имат желание, разбира се. — Леко потрепване на широката тънка уста ясно показа, че майка Хилдегард не очаква желанието на набожните дами да оцелее след обиколката на отделенията.

Тя беше добър познавач на човешката природа. Три от дамите минаха през първото отделение, със случаи на скрофулоза, краста, екзема, секрети и воняща пиения, решиха, че благотворителните им наклонности могат да бъдат напълно задоволени чрез едно дарение на болницата и побягнаха към сестринската стая, за да свалят грубите рокли от зебло.

В средата на следващото отделение един висок слаб мъж с черно расо изнасяше умело ампутиран крак; умело най-вече защото пациентът не изглеждаше упоен и беше удържан от двама едри санитари и една по-ячка монахиня, която седеше на гърдите му и полите ѝ, за щастие, закриваха лицето му.

Една от дамите зад мен издаде тихо гъргорене и когато се обърнах, видях как две кандидат-самарянки се блъскат на тясната врата, която водеше към сестринската стая и свободата. С последно отчаяно усилие и порене на коприна, те изхвърчаха през отвора и полетяха стремително по тъмния коридор, като едва не събориха санитар, който тичаше насам с табла превръзки и хирургически инструменти.

Озърнах се настрани и с интерес установих, че Мери Хокинс е още тук. Малко по-светличка от превръзките — които имаха неприятен сив оттенък, ако трябва да сме честни — и малко зеленикава, но все още тук.

— Vite! Depechez-vous![9] — извика хирургът на сепнатия санитар, който набързо събра инструментите и препусна в галоп към високия тъмнокос мъж с трион в ръка, готов да отреже оголена бедрена кост. Санитарят се наведе да завърже втори турникет над мястото на операцията, трионът се спусна с неописуемо стържене и аз се смилих над Мери Хокинс и я обърнах на другата страна. Ръката ѝ трепереше под моята, а розовите устни бяха побелели и напукани като покрито със слана цвете.

— Искаш ли да си отидеш? — попитах я внимателно. — Сигурна съм, че майка Хилдегард може да ти извика карета. — Озърнах се през рамо към празния тъмен коридор. — Опасявам се, че контесата и мадам Ламбер вече си заминаха.

Мери преглътна силно, но стисна решително челюст.

— Н-не. Ако ти оставаш, и аз ще остана.

Определено смятах да остана; любопитството и желанието да си пробия път до операциите в болницата бяха твърде силни, за да бъдат осуетени от съжалението, което изпитвах към горката Мери.

Сестра Анжелик измина още няколко крачки, преди да забележи, че сме спрели. Обърна се и зачака търпеливо с лека усмивка на пухкавото лице. Явно не се съмняваше, че и ние ще офейкаме. Наведох се над едно дървено легло в края на стаята. Една много слаба жена лежеше неподвижно, завита с одеяло. Очите ѝ бяха помътнели и гледаха невиждащо. Но не тя привлече вниманието ми, а странният стъклен съд на пода до нея.

Той беше пълен с жълта течност — без съмнение урина. Бях леко изненадана; без химически тестове и дори лакмус, за какво им беше тази урина? Замислих се за други методи за изследване на урина и не се сетих.

Взех внимателно съда, без да обръщам внимание на възмутеното възклицание на сестра Анжелик. Подуших внимателно. Да; освен на амоняк, урината миришеше сладникаво — като вкиснат мед. Поколебах се, но имаше само един начин да се уверя. С отвращение, аз леко потопих върха на пръста си в течността и я опитах с език.

Мери, ококорена до мен, издаде задавен звук, но сестра Анжелик гледаше с интерес. Сложих ръка на челото на жената; беше хладно — нямаше треска.

— Жадна ли сте, мадам? — попитах пациентката. Знаех отговора, преди да заговори, защото видях празната гарафа над главата ѝ.

— Винаги, мадам. И винаги съм гладна, но не мога да вържа мръвка, колкото и да ям. — Вдигна болезнено тънката си ръка, за да покаже кокалестата си китка, после я отпусна, защото усилието я изтощи.

Потупах леко слабата ръка и се сбогувах тихо. Вълнението ми от точната диагноза угасна при мисълта, че в това време няма лек за диабета. Жената пред мен беше обречена.

Потисната, аз последвах сестра Анжелик, която забави ход и се изравни с мен.

— Разбрахте ли от какво страда, мадам? — попита любопитно монахинята. — Само от урината?

— Не само от нея — отвърнах. — Но да, разбрах. Тя има…

— По дяволите, как ли го наричаха сега? — Тя има… захарна болест. Тялото ѝ не може да се храни от храната, която приема, и изпитва силна жажда. Заради това произвежда голямо количество урина.

Сестра Анжелик кимна, на пухкавото ѝ лице се изписа крайно любопитство.

— А можете ли да кажете дали ще се възстанови, мадам?

— Не, няма — отвърнах рязко. — Вече е много зле; може да не изкара месеца.

Светлите вежди се вдигнаха и любопитството беше заменено от уважение.

— Така каза и мосю Парнел.

— Кой е той, кога идва тук? — попитах дръзко.

Пълната монахиня се смръщи от смущение.

— Ами той прави марли и бижута. Но когато идва тук, работи като уриноскопист.

Вдигнах смаяна вежди.

— Уриноскопист? — попитах невярващо. — Съществува ли подобно нещо?

— Да, мадам. И той каза същото като вас за горката жена. Никога не съм виждала жена, която да познава науката на уриноскопията. — Сестра Анжелик ме гледаше с искрено изумление.

— Да, има по земята и небето неща, които нашата нещастна философия дори не е сънувала[10], сестро — казах аз снизходително. Тя кимна сериозно и аз се засрамих от шеговитостта си.

— Вярно е, мадам. Ще погледнете ли господина на крайното легло? Мисля, че го боли черният дроб.

Продължихме от легло на легло, докато не обиколихме цялата огромна зала. Видях случаи на болести, за които само бях чела в учебниците, и всевъзможни травми, от рани на главата, получени при пиянски свади, до един каруцар, чиито гърди бяха смазани от търколила се бъчва.

Задържах се по-дълго до някои легла и задавах въпроси на пациентите, които бяха в състояние да отговорят. Чувах как Мери диша през устата, но не погледнах дали е запушила носа си.

В края на обиколката сестра Анжелик се обърна към мен с иронична усмивка.

— Е, мадам? Още ли желаете да служите на Бог, като помагате на нещастните?

Вече бях запретнала ръкавите на роклята си.

— Отведете ме до умивалник с топла вода, сестро. И дайте малко сапун.

*  *  *

— Как мина, сасенак? — попита Джейми.

— Ужасно! — отвърнах аз, широко усмихната.

Той вдигна вежда и се усмихна, когато се изтегнах на кушетката.

— Май си доволна от себе си?

— О, Джейми, толкова беше хубаво пак да съм полезна! Мих пода и храних хората с каша. А когато сестра Анжелик не гледаше, успях да сменя няколко мръсни превръзки и да пробия абсцес.

— Браво — рече той. — А сети ли се да ядеш, докато се забавляваше?

— Всъщност не се сетих — отвърнах виновно. — От друга страна, забравих и за прилошаването. — Сякаш присетили се, стените на стомаха ми внезапно се втурнаха нагоре. Притиснах юмрук под гръдната си кост. — Май трябва да хапна.

— Май трябва — съгласи се той малко мрачно и посегна към звънчето.

Гледаше ме как послушно омитам пая с месо и сирене, докато му описвах Болницата на Ангелите и нейните обитатели в най-големи подробности.

— Някои отделения са доста претъпкани — по двама-трима на легло, което е ужасно, но… искаш ли малко? — предложих му от пая. — Много е хубав.

Той огледа парчето.

— Ако можеш да спреш да говориш за гангренясали нокти на крака, докато това слезе до стомаха ми, тогава искам.

Едва сега забелязах, че бузите му са побелели и ноздрите му са се свили. Налях чаша вино и му я подадох, после пак се захванах с пая.

— А как мина твоят ден, скъпи? — попитах скромно.

*  *  *

Болницата на Ангелите стана моето убежище. Рязката и лишена от увъртания прямота на сестрите и пациентите беше прекрасно освежаваща след непрекъснатите интриги на дворцовите дами и господа. Бях сигурна и че ако нямам възможността да отпусна малко лицевите си мускули в нормално изражение, която болницата ми предоставяше, лицето ми бързо ще застине в маска на блудкава превзета усмивка.

След като се увериха, че знам какво върша и не искам нищо от тях освен превръзки и марли, сестрите бързо ме приеха. След първоначалния шок от акцента и титлата ми, ме приеха и пациентите. Обществените предразсъдъци са много голяма сила, но те изчезват при наличието на компетентност и умения, когато има спешна нужда от тях.

Макар и вечно заета, майка Хилдегард започна да отделя все повече време на работата ми. Тя никога не ме заговаряше първа, само поздравяваше „Bonjour, мадам”, но често усещах как погледът на малките хлътнали очи се впива в гърба ми, докато се навеждах над леглото на старец с херпес зостер или размазвах мехлем с алое по мехурите на дете, изгоряло в някой от обичайните за бедните квартали пожари.

Тя като че ли никога не бързаше, но покриваше огромна площ на ден, като обикаляше по сивите камъни на отделенията с разкрач от един метър, а малкото ѝ бяло кученце Бутон бързаше по петите ѝ.

То с нищо не напомняше на пухкавите любимци на придворните дами. Приличаше на кръстоска между пудел и дакел и имаше груба сплъстена козина, която висеше на фъндъци от издутото коремче и късите криви крачета. Лапите му, с раздалечени пръсти с черни нокти, тракаха трескаво по камъните, докато то припкаше след майка Хилдегард, вирнало муцуна в летящите ѝ черни поли.

— Това куче ли е? — Попитах един от санитарите, когато за първи път видях Бутон да снове из болницата след господарката си.

Той спря да бърше пода и погледна след завитата рошава опашка, която изчезна в следващото отделение.

— Ами — отвърна със съмнение — майка Хилдегард казва, че е куче. Не ща аз да съм тоя, дето ще рече, че не е.

Когато се сприятелих със сестрите, санитарите и с лекарите, които идваха в болницата, чух и другия мнения относно Бутон, които варираха от толерантни до суеверни. Никой не знаеше откъде го е взела майка Хилдегард, нито защо. Той беше член на персонала вече няколко години, и то с ранг — според мнението на майка Хилдегард, което единствено бе от значение, — доста по-висок от този на сестрите и равен на повечето от посещаващите болницата лекари и аптекари.

Част от последните се отнасяха към него с подозрение и отвращение, други с шеговита добродушност. Един хирург го наричаше — когато Майката не чуваше — „отвратителния плъх”, друг — „смрадливия заек”, а един дребен късокрак човек, който правеше марли, го поздравяваше съвсем открито с „мосю Льо Парцал”. Монахините го смятаха за нещо средно между талисман и тотем, а помощникът на свещеника от катедралата, който беше ухапан по крака, докато даваше последно причастие на пациент, ми сподели собственото си мнение за Бутон: той бил един от по-нисшите демони, маскиран като куче по потайни и нечестиви причини.

Въпреки не особеното ласкавия тон на свещеника, аз реших, че вероятно той е най-близо до истината. Защото след като няколко седмици наблюдавах въпросната двойка, стигнах до заключението, че Бутон всъщност е най-близкото същество на майка Хилдегард.

Тя говореше често с него, но не както се говори с куче, а като с равен, с когото обсъждаш важни въпроси. Когато тя спреше до някое легло, Бутон скачаше на дюшека и душеше стреснатия пациент. Понякога сядаше, често в краката на горкия човек, излайваше веднъж и поглеждаше питащо майката, размахал пухкавата си опашка, сякаш търсеше мнението ѝ за поставената от него диагноза. И тя винаги го даваше.

Макар че бях любопитна относно това поведение, не бях имала възможността да огледам отблизо странната двойка по време на работа до една мрачна дъждовна утрин през март. Седях до леглото на един каруцар на средна възраст, говорех си с него за това-онова и се опитвах да установя какво, по дяволите, му има.

Той беше постъпил преди седмица. Единият му пищял беше попаднал в колелото на каруца, защото беше скочил от нея, преди да е спряла. Имаше сложна фрактура, но без усложнения. Аз наместих костта и раната като че ли зарастваше добре. Тъканта бе розова, с добра гранулация, нямаше лоша миризма или издайническите червени жилки, нито пък беше твърде чувствителна, нищо, което да обясни защо мъжът още изгаряше от треска и изхвърляше тъмна, смрадлива урина, говореща за тежка инфекция.

— Bonjour, мадам. — Дълбокият плътен глас изгърмя над мен и аз вдигнах поглед към извисяващата се майка Хилдегард. Чу се свистене покрай лакътя ми и Бутон се приземи с лек тътен на дюшека. Пациентът изстена тихо.

— Какво мислите? — попита майка Хилдегард. Не бях съвсем сигурна дали се обръща към мен или към Бутон, но реших да изложа впечатленията си.

— Вероятно има второ огнище на инфекция — заключих аз, — но не мога да го открия. Чудя се дали не е някаква вътрешна инфекция, която не е свързана с раната на крака. Може би възпален апандисит или инфекция на пикочния мехур, макар че не откривам никаква коремна болка.

Майка Хилдегард кимна.

— Вероятно, вероятно. Бутон! — Кучето килна глава към господарката си, а тя вирна брадичка към пациента. — A la bouche, Бутон — нареди тя. Кучето пристъпи напред и навря кръглия си черен нос, от който вероятни идваше и името му[11], в лицето на каруцаря. Притворените от треската очи на мъжа се ококориха рязко, но щом видя внушителната фигура на майка Хилдегард да се извисява над него, реши да не изказва възраженията си.

— Отворете уста — нареди майка Хилдегард и той послушно го направи, въпреки че устните му потрепнаха заради близостта на Бутон. Явно целувките с кучета не влизаха в плановете му за деня.

— Не — рече замислено майка Хилдегард, като гледаше Бутон. — Не е това. Търси другаде, Бутон, но внимателно. Не забравяй, че човекът е със счупен крак.

Сякаш разбираше всяка дума, кучето започна да души любопитно пациента, навираше нос под мишниците му, тъпчеше с кривите си крачета по гърдите му и го изследва чак до сгъвките на слабините. Когато стигна до наранения крак, го прекрачи внимателно, после подуши хубаво превръзките.

Върна се на слабините — е, че как иначе, нали е куче, помислих си аз — и побутна с нос горната част на бедрото, после седна, излая веднъж и размаха триумфално опашка.

— Това е — рече майка Хилдегард и посочи малък кафяв струпей точно под сгъвката.

— Но той е почти зараснал. Не е възпален — възразих аз.

— Така ли? — Високата монахиня сложи ръка на бедрото на мъжа и натисна силно. Пръстите ѝ оставиха следа в бледата лепкава плът и каруцарят запищя като банши.

— Аха — рече тя доволно, докато гледаше дълбоките отпечатъци на пръстите си. — Гнойна торбичка.

И наистина беше такава; струпеят се беше пробил в единия край и оттам изтичаше гъста жълта гной. Малък разрез, докато майка Хилдегард държеше мъжа за крака и рамото, разкри проблема. Една дълга треска от разцепеното колело се беше забила в бедрото. Останала незабелязана заради незначителната входна рана, за нея не знаеше дори пациентът, защото го болеше целият крак. Малката раничка беше зараснала, но по-дълбоката вътрешна рана беше забрала и образувала гнойна торбичка около чуждото тяло в мускулната тъкан без никакви външни симптоми — поне за човешките сетива.

Малко работа със скалпела, за да се разшири входната рана, бързо стискане с дълъг форцепс, после плавно издърпване — и вече държах дълга три инча[12] треска, покрита с кръв и слуз.

— Браво, Бутон — кимнах аз с уважение. Дългият розов език се клатушкаше щастливо, а черните ноздри душеха към мен.

— Да, тя е добра — рече майка Хилдегард. Този път вече не се съмнявах на кого от двама ни говори, тъй като Бутон беше мъж. Той се наведе напред и подуши любезно ръката ми, после близна кокалчетата ми в израз на уважение и колегиалност. Аз потиснах порива да се избърша в роклята си.

— Невероятно — казах най-искрено.

— Да — отвърна майка Хилдегард небрежно, но с ясно доловима нотка на гордост. — Много го бива да открива и подкожни тумори. И макар да не знам какво точно усеща в миризмата на дъха и урината, но издава специфично лаене, което винаги означава, че имаме работа с лошо храносмилане.

При тези обстоятелства нямах повод да се усъмня в думите ѝ. Поклоних се на Бутон и взех флаконче със стрит жълт кантарион, за да превържа раната.

— За мен беше чест да получа помощта ви, Бутон. С удоволствие ще работя с вас.

— Много мило от ваша страна — отвърна майка Хилдегард и здравите ѝ зъби просветнаха. — Лекарите и хирурзите, които работят тук, не са така склонни да се възползват от уменията му.

— О, ами… — Не исках да уронвам ничия репутация, но погледът ми към мосю Волеру в другия край на залата сигурно беше красноречив.

Майка Хилдегард се засмя.

— Е, ние приемаме всичко, което Бог ни изпрати, но понякога се чудя дали Той не ги изпраща само за да им попречи да нанесат по-голяма вреда другаде. Както и да е, нашите лекари са за предпочитане пред нищо… А вие — зъбите ѝ блеснаха отново и ми напомниха за впрегатен кон, — вие сте много по-добра от нищо, мадам.

— Благодаря.

— Но се питам — продължи майка Хилдегард, докато гледаше как правя превръзката, — защо се грижите само за пациенти с рани и счупени кости, а избягвате онези с обриви, кашлица и треска, макар че повечето дами предпочитат да се грижат именно за тях. Не мисля, че съм виждала досега жена хирург. — Под дами явно имаше предвид лечителките, предимно от провинциите, които се занимаваха с билки, отвари и мускали. Такива дами бяха и акушерките, елитът на народната медицина. Много от тях получаваха повече уважение от официалните лекари и бяха предпочитани от бедните пациенти, защото бяха не само способни, но и евтини.

Не се изненадвах, че е забелязала предпочитанията ми; отдавна бях установила, че малко неща убягват на вниманието на майка Хилдегард.

— Не е поради липса на интерес — уверих я аз. — Но нося дете, затова не мога да се излагам на зарази. Счупените кости не са заразни.

— Вече не съм толкова сигурна — рече майка Хилдегард и се озърна към една приближаваща носилка. — Напоследък има голям приток на такива случаи. Не, не отивайте. — Върна ме с жест. — Сестра Сесил ще се погрижи за това. Ще ви повика, ако стане нужда.

Малките сиви очи на монахинята ме гледаха любопитно и преценяващо.

— Значи сте не само благородна дама, но и носите дете, а съпругът ви не възразява да идвате тук? Трябва да е крайно необикновен човек.

— Е, той е шотландец — отвърнах аз, не исках да споменавам възраженията му.

— О, шотландец, значи — кимна с разбиране Майка Хилдегард. — Ясно.

Леглото потрепери до крака ми, защото Бутон скочи на пода и заприпка към вратата.

— Надушва непознат — каза майка Хилдегард. — Бутон помага не само на лекарите, но и на портиера, но, опасявам се, не получава никаква благодарност.

Чу се предупредителен лай и един висок глас закрещя зад двойните врати.

— О, пак отец Балмейн! Проклет да е, не може ли да стои мирно и да остави Бутон да го подуши? — Майка Хилдегард забърза да помогне на компаньона си, но в последния момент се обърна и ми се усмихна топло. — Може да го изпратя да ви помага, мадам, докато успокоя отец Балмейн. Макар и свят човек, той не умее да оцени работата на професионалиста.

Тръгна към вратата с широката си бавна крачка, а аз се обърнах към сестра Сесил и новия случай на носилката.

*  *  *

Джейми лежеше на килима в дневната, а на пода до него с кръстосани крака седеше малко момче. Джейми държеше билбоке в едната си ръка, а с другата закриваше едното си око.

— Разбира се, че мога — казваше той. — Всеки ден, а в неделя по два пъти. Гледай.

Прицели отвореното си око в билбокето и разклати рязко чашката от слонова кост. Топчето от канап подскочи от гнездото си, описа дъга и падна, сякаш водено от радар, пак в чашката с доволно пльокване.

— Видя ли? — попита той и махна ръка от окото си. Седна и подаде чашката на момчето. — Ето, опитай. — Усмихна ми се, плъзна ръка под полата ми и стисна облечения ми в зелена коприна глезен за поздрав.

— Забавляваш ли се?

— Още не — отвърна той и пак ме стисна. — Чаках те, сасенак. — Дългите топли пръсти се плъзнаха нагоре по крака ми, игриво галейки прасеца, а двете светлосини очи се взираха невинно в мен. Лицето му беше омазано със засъхнала кал, кал имаше и по ризата и килта.

— Така ли? — Опитвах се да издърпам незабележимо крака си от хватката му. — Аз пък си помислих, че твоето малко приятелче те забавлява достатъчно.

Момчето, което не разбираше и дума английски, не обърна внимание на разговора, защото усилено се опитваше да усвои билбокето, затворило едното си око. Първите няколко опита бяха неуспешни, то отвори другото си око и се втренчи ядосано в играчката, сякаш я предизвикваше да продължава да не се подчинява. Пак затвори око, но не съвсем; остана малък процеп, който блещукаше зорко под черните мигли.

Джейми цъкна укорително с език и окото бързо се затвори.

— Фъргъс, недей да мамиш. Играй честно. — Момчето явно схвана думите му, ухили се свенливо и показа два големи, бели, съвършени предни зъба, като на катеричка.

Ръката на Джейми ме дръпна под полите и бях принудена да се приближа, за да не се стоваря от високите токчета.

— Фъргъс е човек с много таланти, прекрасна компания за скучните часове на един мъж, чиято жена го е изоставила, за да търси забавления сред парижките потайности. — Дългите пръсти се свиха леко в сгъвката на коляното ми и ме погъделичкаха подканващо, — но той не е подходящ за забавлението, което ми се върти в главата.

— Фъргъс ли? — Погледнах момчето и опитах да не обръщам внимание на онова, което ставаше под полите ми. Той беше на девет или десет години, но дребен за възрастта си, дребен и крехък като порче. Беше облечен с чисти, износени и твърде големи за него дрехи. Типично хлапе от парижките улици — бледо, с големи тъмни очи.

— Всъщност се казва Клодел, но решихме, че не звучи достатъчно мъжествено, затова го наричам Фъргъс. Подходящо име за воин. — Щом чу името си — или имената си — момчето вдигна очи и се усмихна свенливо.

— Това е мадам — обясни му Джейми, посочвайки ме със свободната си ръка. — Може да я наричаш „милейди”. Не мисля, че ще запомни „Брох Туарах” — добави към мен, — или дори „Фрейзър”.

— Милейди е добре — усмихнах се аз. Издърпах по-силно крака си, за да се отърва от пълзящата ръка. — И защо, ако смея да попитам?

— Кое защо? О, защо Фъргъс ли?

— Да, защо Фъргъс. — Не знаех докъде ще стигне ръката му, но тя вече пъплеше бавно по бедрото ми. — Джейми, махни си ръката веднага!

Пръстите се стрелнаха настрани и ловко откопчаха панделката на жартиера, който държеше чорапа ми. Чорапът се плъзна по крака ми и се свлече на локвичка около глезена.

— Животно такова! — изритах го, но той се отдръпна със смях.

— О, животно, значи? Какво животно?

— Пес! — сопнах се и се наведох да вдигна чорапа, преди да е паднал над обувката. Детето Фъргъс се озърна към нас и продължи опитите си с билбокето.

— А този младеж — продължи небрежно Джейми — вече е мой служител.

— Какво ще върши? Имаме момче да чисти ножовете и ботушите, както и конярче.

Джейми кимна.

— Така е. Но нямаме джебчийче. Или по-скоро нямахме. Вече си имаме.

Стаих дъх и го изпуснах бавно.

— Ясно. Предполагам, че ще е твърде нахално от моя страна да попитам за какво точно ни трябва джебчия?

— За да краде писма, сасенак — отвърна спокойно Джейми.

— О… — Започваше да ми просветва.

— Не мога да измъкна нищо от Негово Височество. Когато сме заедно, само хленчи за Луиз дьо ла Тур или скърца със зъби и проклина, защото са се скарали отново. И в двата случая иска единствено да се напие възможно най-бързо. Map вече не може да го търпи, защото Чарлс или се държи гадно, или се цупи, а не мога да измъкна нищо от Шеридан.

Граф Map беше най-уважаваният сред якобитите изгнаници в Париж. Той беше застаряващ мъж с безупречни обноски, които започваха да стават малко по-резки с възрастта, и бе основният поддръжник на крал Джеймс при неуспешното Въстание от 1715 г. И беше последвал краля си в изгнанието след поражението при Шерифсмюир. Познавах графа и го харесвах; възрастен, изискан мъж с непоклатими убеждения. Той правеше всичко по силите си за сина на своя господар, но с малък успех. Бях срещала и Томас Шеридан; наставника на принца — възрастен мъж, който водеше кореспонденцията на Негово Височество и превеждаше нетърпението и неграмотността на правилен френски и английски.

Седнах и вдигнах чорапа си. Фъргъс, явно свикнал да вижда женски крака, не ми обръщаше никакво внимание, концентриран върху играчката.

— Писма, сасенак — рече Джейми. — Трябват ми писмата. Писма от Рим, подпечатани с герба на Стюартите. Писма от Франция, писма от Англия, писма от Испания. Можем да ги отмъкваме или от къщата на принца — Фъргъс ще идва с мен като паж, — или от папския куриер, който ги носи, което ще е по-добре, защото ще научаваме новините преди тях. И така, ние с Фъргъс се разбрахме. Той ще прави каквото ми трябва, а аз ще му осигурявам дрехи, подслон и трийсет екю на година. Ако го заловят, докато изпълнява служебните си задължения, ще направя всичко по силите си да го откупя. Ако не успея и той загуби ръка или ухо, ще го издържам до края на живота му, тъй като няма да е в състояние да упражнява професията си. А ако го обесят, се ангажирах да плащам меси за душата му цяла година. Мисля, че е честно, нали?

По гръбнака ми плъзна студ и успях да кажа само:

— Господи Боже, Джейми!

Той поклати глава и посегна към билбокето.

— Не на Бог, сасенак. Моли се на свети Дисмас. Той е покровител на крадците и предателите.

Джейми взе билбокето от детето. Рязко раздвижи ръка и топчето се издигна в съвършена парабола, за да се спусне отново с неизбежното пльокане.

— Разбирам. — Погледнах новия служител с интерес. Той взе играчката от Джейми и пак се втренчи в нея, тъмните му очи светеха от концентрация. — Къде го намери?

— В един бардак.

— О, разбира се. Как не се сетих. — Огледах мръсотията и петната по дрехите му. — Посетил си го по някаква съвсем порядъчна причина, предполагам?

— Да. — Облегна се назад, прегърна коленете си и усмихнат загледа как закопчавам жартиера си. — Мислех, че ще искаш да ме завариш там, отколкото в някоя тъмна уличка с разцепена глава.

Момчето прикова поглед някъде покрай билбокето, към масичката до стената, където имаше пасти с глазура. Малкият заострен розов език се стрелна по долната му устна.

— Мисля, че протежето ти е гладно — казах аз. — Защо не го нахраниш, а после ще ми разкажеш какво, по дяволите, се случи този следобед.

— Ами, тъкмо бях тръгнал към пристанището — започна Джейми и послушно се изправи, — точно подминавах Рю Егльонтайн, когато усетих нещо с тила си.

Джейми Фрейзър беше прекарал две години в армията на Франция, беше се бил и беше крал с банда шотландски „пройдохи”, беше преследван като престъпник из планините и равнините на родната си страна. И поради всичко това бе развил изключителен усет за преследвачи.

Не знаеше как разбира — дали по шума на твърде близки стъпки или от сянка, която не ѝ е мястото там, или от нещо друго, не така осезаемо, вероятно витаещата миризма на зло във въздуха, — но бе наясно, че не бива да пренебрегва настръхването на косъмчетата по тила му.

Подчинявайки се мигновено на инструкциите на гръбначния мозък, той свил вляво вместо вдясно на следващия ъгъл, шмугнал се покрай една сергия с миди, после между количка с парени пудинги и друга с пресни тиквички, към малка месарница.

Притиснал се до стената близо до входа и започнал да наднича иззад увесените на куки животински трупове. Двама мъже се появили в уличката само след секунда. Вървели един до друг и се озъртали.

Всеки работещ мъж в Париж носеше белезите на своя занаят и не се изисквал особено остър нюх, за да усети дъха на морска сол от тези двамата. Ако малката златна халка на ухото на по-ниския не била достатъчно издайническа, червеникавокафявите им лица изяснявали напълно факта, че са моряци.

Свикнали с претъпканите каюти на корабите и пристанищните кръчми, моряците рядко успяваха да вървят в права линия. Тези двамата се носели из тълпата като змиорки, лъкатушещи около камъни, оглеждали просяци, прислужници, домакини, търговци; морски вълци преценяващи потенциална жертва.

— Изчаках ги да отминат месарницата — обясни Джейми — и тъкмо щях да изляза и да тръгна в другата посока, когато видях още един в началото на уличката.

Този мъж носел същата униформа като първите двама; намаслени кичури се спускали около лицето му, на кръста му висял нож за риба, а в колана бил затъкнат харпун с дължината на мъжка предмишница. Нисък и набит, морякът стоял в края на уличката и удържал позиции пред бурните вълни на търговията, които се изливали през тесния проход. Явно стоял на пост, докато другите разузнаят.

— Аз се зачудих какво да сторя — каза Джейми, потърквайки носа си. — В месарницата бях в безопасност, но тя нямаше заден изход, а излезех ли, щяха да ме видят. — Той сведе замислено поглед и приглади аления килт на бедрото си. Един огромен червен варварин винаги привлича вниманието, дори в най-гъстата тълпа.

— И какво направи? — попитах аз. Фъргъс не ни обръщаше внимание, методично пълнеше джобовете си с пасти и поспираше от време на време да отхапва. Джейми улови погледа ми и сви рамене.

— Не е свикнал да се храни редовно. Остави го.

— Добре. Ти продължавай. Какво направи?

— Купих си наденичка — отвърна веднага.

По-точно наденица от патешко, шунка и еленско месо с подправки, варена и сушена на слънце, дълга повече от четиридесет сантиметра и твърда като дъбова дървесина.

— Не можех да извадя шпагата си — обясни Джейми, — пък не исках да излизам при онези невъоръжен.

И така, вдигнал наденицата в готовност и зорко наблюдавайки тълпата, Джейми излязъл храбро на уличката и се отправил към наблюдателя в края ѝ.

Мъжът срещнал спокойно погледа му, без да покаже никакъв злонамерен интерес. Джейми решил, че интуицията може да го е подвела, но после забелязал, че очите на моряка се отклоняват към нещо зад рамото му. Отново послушал инстинктите си и се хвърлил напред, повалил моряка и се стоварил по очи на мръсните павета.

Тълпата се разбягала с писъци, той се претърколил, изправил се и видял как един нож профучава точно покрай него и се забива в дъските на сергия за панделки.

— Вече нямах никакви съмнения, че търсят мен — добави той сухо.

Още държал наденицата и сега ѝ намерил приложение — стоварил я върху лицето на нападателя си.

— Мисля, че му счупих носа — каза замислено. — Той се олюля назад, а аз хукнах да бягам по Рю Пелетие.

Хората по улицата се пръскали пред него като гъски, стреснати от летящия шотландец с развяваща се над коленете поличка. Той не спрял да погледне назад, но по виковете на възмутените минувачи разбрал, че нападателите му още го преследват.

Тази част на града рядко се охраняваше от Кралската стража, а самата тълпа не му предложила помощ, освен че малко забавяла преследвачите му. Никой не искал да се намесва в защита на един чужденец.

— По Рю Пелетие няма разклонения. Трябваше да се добера поне до място, където ще мога да извадя шпагата си и да опра гръб в стена — обясни Джейми. — Затова блъсках вратите, докато не открих една отворена.

Влетял в тъмния вход покрай стреснат портиер и през завеса, озовал се в средата на огромна, добре осветена стая и заковал в силно напарфюмирания салон на мадам Елиз.

— Ясно — казах, прехапала устна. — Предполагам, че не си извадил шпагата си там?

Джейми присви очи, но не ме удостои с пряк отговор.

— Ще оставя на теб, сасенак, да си представиш какво е чувството да влетиш неочаквано в бордей, с огромна наденица в ръката.

Въображението ми се оказа способно да изпълни тази задача и аз избухнах в смях.

— Господи, ще ми се да го бях видяла!

— Слава богу, че не го видя! — отвърна той трескаво, със силно зачервени скули.

Джейми не обърнал внимание на подвикванията на впечатлените домакини и тръгнал смутено през, по неговите думи, „плетеница от голи крайници”, докато не забелязал Фъргъс до стената. Кокорел се изумен насреща му.

Зарадван от това мъжко присъствие, Джейми сграбчил момчето за рамото и трескаво го заувещавал да му покаже най-близкия изход, и то незабавно.

— Чувах някаква суматоха в коридора — обясни той — и разбрах, че са по петите ми. Не исках да се бия за живота си насред цяла сюрия голи жени.

— Да, предполагам, че е било страховита перспектива — съгласих се аз и потърках горната си устна. — Но явно си се измъкнал.

— Мда. Той дори не се замисли, скъпото ми момче. „Насам, мосю!”, тъй ми рече и хукнахме нагоре по стълбище, поне през една стая, излязохме през прозорец на покрива и се ометохме. — Джейми погледна топло новия си служител.

— Знаеш ли — обадих се аз, — някои съпруги не биха повярвали и на дума от това.

Той се ококори изумен.

— Така ли? И защо?

— Може би защото не са омъжени за теб. Много се радвам, че си се измъкнал жив и здрав, но в момента съм по-заинтригувана от ония типове, дето са те преследвали.

— Тогава нямах много свободно време да мисля за тях — сопна се Джейми. — А сега не мога да се сетя кои са и защо ме гонеха.

— Може ли да са били крадци? — Приходите от търговията с вино се превозваха под конвой от склада на Фрейзър по Рю Тремулин до банката на Джаред в каса. Все пак Джейми се отличаваше в тълпата на речните докове и без съмнение беше известен като богат търговец чужденец — богат, поне в сравнение с жителите на онзи квартал.

Той поклати глава и изчопли малко суха кал от предницата на ризата си.

— Може, де да знам. Но те не се опитаха да ме заговорят; искаха направо да ме убият.

Коленете ми се разтрепериха и аз седнах на едно канапе. Облизах устни, бяха пресъхнали.

— Кой… според теб кой…?

Той сви рамене, загреба с пръст малко глазура от чинията и я облиза смръщено.

— Само граф Сен Жермен ме е заплашвал, но не се сещам какво ще спечели от убийството ми.

— Нали каза, че е конкурент на Джаред?

— Е, да, но графът не се интересува от немски вина и надали ще си прави труд да ме убива само за да съсипе новото начинание на Джаред, като го върне в Париж. Струва ми се доста крайно — добави сухо, — дори за човек с нрава на графа.

— А мислиш ли… — Леко ми прилоша при тази мисъл и преглътнах два пъти, преди да продължа: — А мислиш ли, че може да е… отмъщение? Заради изгарянето на „Патагония”.

Джейми поклати объркано глава.

— Може, но защо чак сега. И защо мен? Ти го ядоса, caceнак. Защо не убие теб, за да отмъсти?

Прилоша ми още повече.

— Нужно ли е да си чак толкова логичен?

Той видя изражението ми, усмихна се и ме потупа успокояващо по ръката.

— Няма, милата ми. Графът е избухлив, но не мисля, че ще си направи труда и разходите да ни затрива, дори за отмъщение. Ако така щеше да върне кораба си — да… но според мен парите за трима наемни убийци ще му се сторят хвърлени на вятъра.

Потупа ме по рамото и се изправи.

— Сигурно все пак са искали да ме ограбят. Не се тревожи за това. Вече ще взимам Мърто с мен на пристанището, за всеки случай.

Той се протегна и изтърси и последната суха кал от килта си.

— Мога ли да сляза така на вечеря? — Огледа критично ризата си. — Тя сигурно вече е готова.

— Кое да е готово?

Отвори вратата и до мен от трапезарията достигна богат, пикантен аромат.

— Наденицата, разбира се. — Ухили се през рамо. — Да не мислиш, че ще стане зян?

13

ИЗМАМИ ВСЯКАКВИ

— … Листа от кисел трън, отвара от три шепи, престоява една нощ и се залива с нея половин шепа черен кукуряк. — Оставих погнусена списъка на масата. — Взех го от мадам Рольо. Тя е най-добрата местна знахарка, но казва, че с опасно. Луиз, сигурна ли си, че го искаш?

Кръглото ѝ розово лице беше на петна, а пухкавата долна устна потреперваше.

— Имам ли избор? — Взе рецептата за аборт и се втренчи в нея с отвращение.

— Черен кукуряк — потрепери. — Звучи зловещо!

— Доста е гадно — отвърнах прямо. — Ще се почувстваш, все едно те изкормват. Но и бебето ще излезе. Невинаги върши работа обаче. — Спомних си предупреждението на мастър Раймон: Опасно е да се чака твърде дълго, и се зачудих колко дълго е чакала. Със сигурност не беше по-късно от шеста седмица; каза ми в мига, в който заподозря нещо.

Тя ме погледна сепната, със зачервени очи.

— Ти пила ли си я?

— Господи, не! — Аз също се сепнах от бурното си възклицание и поех дълбоко дъх. — Не. Виждала съм жени, които са я пили — в Болницата на Ангелите. — Знахарките често го правеха в дома си или в този на клиентката. Успешните случаи не стигаха до болницата. Аз сложих леко ръка на корема си, сякаш да опазя беззащитния му обитател. Луиз видя жеста ми, хвърли се на канапето и зарови лице в ръцете си.

— О, искам да умра! — застена тя. — Защо, защо не съм такава щастливка като теб — да нося дете от съпруг, когото обичам? — Стисна пухкавия си корем и се втренчи в него, сякаш очакваше детето да надникне между пръстите ѝ.

На този въпрос имаше не един отговор, но аз не мислех, че иска да ги чуе. Поех дълбоко дъх, седнах до нея и я потупах по рамото.

— Луиз, искаш ли това дете?

Тя вдигна глава и ме погледна изумена.

— Разбира се, че искам! То е негово — на Чарлс! То е… — Лицето ѝ се сгърчи и тя отново го сведе над ръцете, които здраво стискаха корема ѝ. — То е мое — прошепна. След доста време ме погледна разплакана и в жалък опит да се овладее, избърса нос с широкия си ръкав.

— Но няма как. Ако не… — Погледна рецептата на масата и преглътна с усилие. — Тогава Жул ще се разведе с мен — ще ме изхвърли. Ще стане ужасен скандал. Ще бъда низвергната от обществото! Дори татко няма да може да ме защити.

— Да, но… — поколебах се, после се реших: — Има ли начин да убедиш Жул, че детето е негово?

Тя ме гледа безизразно известно време, докато не ми се прииска да я разтърся за раменете.

— Не виждам как, освен ако… ооо! — Явно ѝ просветна и погледна ме ужасена. — Да спя с Жул? Но Чарлс ще побеснее!

— Чарлс — казах през зъби — не е бременен!

— Но той… ами… не бих могла! — Ужасът ѝ обаче преминаваше, бавно заменен от осъзнаването на възможностите.

Не исках да я притискам, но не виждах защо да рискува живота си заради гордостта на Чарлс Стюарт.

— А мислиш ли, че Чарлс би искал да рискуваш живота си? Всъщност той знае ли за бебето?

Тя кимна с леко отворена уста, ръцете ѝ още стискаха корема.

— Да. Затова се скарахме последния път. — Подсмръкна. — Той беше бесен; каза, че аз съм виновна и трябвало да изчакам, докато си върне бащиния трон. Един ден щял да е крал и щял да дойде да ме вземе от Жул, да накара папата да анулира брака ми и синовете му щели да са наследници на Англия и Шотландия… — Тя отново започна да вие неразбираемо в диплите на полата си.

Извъртях очи от раздразнение.

— По-тихо, Луиз! — сопнах ѝ се и я стреснах достатъчно, за да спре да вие, поне засега. Възползвах се от затишието, за да настоя на своето:

— Виж какво — започнах възможно най-убедително, — не мислиш, че Чарлс би искал да жертваш сина му, нали? Законен или не? — Всъщност смятах, че Чарлс с удоволствие би се отървал от всяко неудобство по пътя си, въпреки ефекта му върху Луиз или неговото кралско поколение. От друга страна, у принца се забелязваше известна романтика; вероятно бе възможно да бъде убеден да погледне на това като на временна несполука, нещо обичайно за всички монарси в изгнание. Явно щях да имам нужда от помощта на Джейми. Изкривих лице, когато си представих какво ще каже по въпроса.

— Ами… — Луиз отчаяно очакваше да бъде убедена. За миг ми дожаля за Жул, принц Дьо Роан, но си спомних младата прислужница, която умираше в дълга и кървава агония на носилка в каменния коридор на Болницата на Ангелите, и намерението ми съвсем се избистри.

Слънцето клонеше към залез, когато напуснах изтощена дома на Дьо Роан. Луиз, тресяща се от нерви, остана в будоара си на горния етаж, където прислужницата фризираше косата ѝ и я обличаше в най-прелъстителната рокля, с която да слезе на интимна вечеря със съпруга си. Чувствах се напълно смазана и се надявах, че Джейми не е довел никого на нашата вечеря; и аз имах нужда от малко интимност.

Той не беше довел никого. Когато влязох в кабинета му, седеше зад писалището си и размишляваше над няколко ситно изписани листа.

— Според теб кой е „търговецът на кожи”, крал Луи или министър Дюверне? — попита, без да вдига глава.

— Чудесно, благодаря, скъпи, а ти как си?

— Добре — каза разсеяно. Лизнатите кичурчета на темето му стърчаха право нагоре; той разтриваше усилено скалпа си, надвесил дългия си нос над хартиите.

— Сигурен съм, че „кроячът от Вандом” трябва да е мосю Гайер — каза той, прекарвайки пръст по редовете на писмото, — а „нашият общ приятел” — това е или граф Map, или папският пратеник. Мисля, че е графът, ако се съди по останалото, но…

— Какво е това, по дяволите? — Надникнах над рамото му и ахнах, щом видях подписа на писмото. Джеймс Стюарт, по волята Божия крал на Англия и Шотландия.

— Исусе Христе! Значи се е получило! — Завъртях се и забелязах Фъргъс, настанен на табуретка пред камината и прилежно тъпчещ се с пасти. — Браво на момчето — усмихнах му се аз. Той ми се ухили в отговор, бузките му бяха издути като бухтички.

— Свихме го от папския куриер — обясни Джейми, който най-сетне се завърна в реалността и забеляза присъствието ми. — Фъргъс го взе от торбата му, докато онзи вечеряше в една кръчма. Ще остане там цялата нощ, затова ще трябва да го върнем преди зазоряване. Няма проблем, нали, Фъргъс?

Момчето преглътна и поклати глава.

— Не, милорд. Той спи сам — страх го е, че някой може да задигне писмата. — Ухили се коварно. — Вторият прозорец вляво, над конюшнята. — Махна небрежно с ръка, а ловките пръстчета посегнаха към поредната паста. — Нищо работа, милорд.

Внезапно си представих как тънката ръчица се гърчи на дръвника под сатъра на палача. Преглътнах и потиснах гаденето. Фъргъс носеше на канап на врата си малък зеленикав меден медальон; надявах се да е изображение на свети Дисмас.

Поех дълбоко дъх и казах:

— Е, какви са тези търговци на кожи?

*  *  *

Нямаше време за спокойна инспекция. Накрая просто набързо преписах писмото и оригиналът беше внимателно сгънат отново, а оригиналният печат беше поставен с помощта на нагорещеното на свещта острие на нож.

Фъргъс наблюдаваше критично операцията и поклати глава.

— Имате дарба, милорд. Жалко, че едната ви ръка е саката.

Джейми погледна безстрастно дясната си ръка. Е, не беше чак саката; два пръста бяха леко криви и дебел белег се спускаше по средния. Най-тежко беше пострадал безименният пръст, който стърчеше скован, втората му фаланга беше счупена толкова зле, че после двете кости бяха сраснали една за друга. Ръката му беше смазана в затвора Уентуърт само преди четири месеца, от Джак Рандал.

— Няма значение — усмихна се Джейми. Сви ръка и размърда игриво пръсти към Фъргъс. — Лапите ми са твърде големи, за да влязат в нечий джоб. — Беше възвърнал подвижността на ръката си в изумителна степен. Още носеше меката парцалена топка, която му направих, и я стискаше незабелязано по сто пъти на ден, докато си вършеше работата. И дори да го болеше, никога не се оплакваше.

— Хайде, бягай — каза на Фъргъс. — Обади се, когато се върнеш, за да знам, че не са те хванали стражите или гостилничарят.

Фъргъс сбърчи възмутено нос при тези думи, но кимна, пъхна внимателно писмото в дрешката си и изчезна по задното стълбище в нощта, която беше негова стихия и защита.

Джейми гледа след него цяла минута, после се обърна към мен.

— Господи, Сасенак! Бяла си като платно! Добре ли си?

— Просто съм гладна.

Той веднага позвъни за вечеря и хапнахме пред огъня, докато му разказвах за Луиз. За моя изненада, въпреки че сбърчи вежди заради ситуацията и промърмори няколко неласкави думи на келтски по адрес на Луиз и Чарлс Стюарт, той се съгласи с моето решение на проблема.

— Очаквах да се ядосаш — казах аз и лапнах от вкусната яхния с малко хляб. Топлият, ухаещ на бекон фасул ме сгря и ме изпълни с усещане за мир и покой. Навън беше студено и тъмно, вятърът виеше силно, но до огъня с Джейми ми беше хубаво, топло и спокойно.

— Защото Луиз дьо ла Тур ще натрапи копеле на съпруга си? — Джейми се смръщи над чинията си и я обра с пръст. — Ами не съм много съгласен, да ти кажа, сасенак. Това е гаден номер, но какво да направи горката жена? — Поклати глава, погледна към писалището в другия край на стаята и се ухили лукаво. — Освен това не ми отива да съдя морала на хората. Крада писма, шпионирам и се опитвам да попреча подмолно на човек, когото семейството ми смята за крал. На мен не би ми харесало някой да ме съди, сасенак.

— Ти имаш адски добра причина! — възразих аз.

Той сви рамене. Светлината на огъня трептеше по лицето му, превръщаше бузите в падини и хвърляше сенки около очите му. Така изглеждаше много по-стар и аз за малко да забравя, че още няма двайсет и четири години.

— Е, да. И Луиз дьо ла Тур си има причина — каза той. — Иска да спаси един живот, аз искам да спася десет хиляди живота. Това извинява ли ме, че рискувам живота на Фъргъс, търговията на Джаред — и теб? — Той извърна глава и ми се усмихна. Светлината блестеше по дългия прав нос и сияеше като сапфир в едното му око.

— Не, няма да си изгубя съня, задето съм отворил чужди писма — каза той. — Но може да стане много по-зле, докато свършим работата, Клеър, и не знам дали съвестта ми ще издържи. Най-добре да не я подлагам твърде скоро на изпитание.

Нямаше какво да отговоря на това; беше самата истина.

Положих длан на бузата му. Той я притисна със своята, после обърна глава и леко я целуна.

— Е — пое дълбоко дъх и пак стана делови. — Сега, като се наядохме, ще погледнем ли писмото?

То беше кодирано; това бе повече от очевидно. В случай на евентуално прехващане, обясни ми Джейми.

— Та кой ще иска да прехваща пощата на Негово Височество? — попитах аз. — Освен нас, де.

Джейми изсумтя, изумен от наивността ми.

— Почти всеки, сасенак. Шпионите на Луи, шпионите на Дюверне, шпионите на Филип Испански. Благородниците якобити и онези, които си мислят, че могат да станат якобити, ако вятърът задуха натам. Търговци на информация, които не се интересуват кой ще умре заради нея. Папата. Светият престол подкрепя Стюартите в изгнание от петдесет години, предполагам, че държи под око ситуацията. — Той потупа с пръст по преписа, който бях направила на писмото на Джеймс до сина му. — Печатът на това писмо е свалян може би три пъти, преди аз самият да го сваля.

— Ясно. Нищо чудно, че Джеймс кодира писмата си. Мислиш ли, че можеш да го разгадаеш?

Джейми взе смръщен листите.

— Не знам, отчасти. Но за някои неща нямам никаква представа. Вероятно ще се досетя обаче, ако се сдобия и с други писма от крал Джеймс. Ще видя какво може да направи Фъргъс по въпроса. — Сгъна писмото, постави го внимателно в едно чекмедже и го заключи.

— Не можеш да вярваш на никого, сасенак — обясни ми, когато видя, че го гледам изненадана. — Може да има шпиони сред слугите. — Пусна малкото ключе в джоба на жакета си и протегна ръка към мен.

Взех свещта, с другата ръка поех неговата и тръгнахме към стълбите. Къщата тънеше в мрак, слугите — с изключение на Фъргъс — спяха. Побиха ме тръпки при мисълта, че някой от спящите долу или над нас може да не е такъв, какъвто изглежда.

— Това не те ли изнервя? — попитах, когато се качихме в спалнята. — Да не можеш да се довериш на никого?

Той се засмя тихо.

— Не бих казал на никого, сасенак. Доверявам се на теб, на Мърто, на сестра ми Джени и на съпруга ѝ Иън. Бих ви поверил живота си — и съм го правил, ако става дума, повече от веднъж.

Потреперих, когато той дръпна драпериите на голямото легло. Огънят беше изгаснал и стаята изстиваше все повече.

— Четирима души, на които можеш да се довериш. Не са много, нали? — казах, докато развързвах роклята.

Той съблече ризата през главата си и я хвърли на стола. Белезите по гърба му сияеха сребърни на слабата светлина от нощното небе.

— С четирима повече са от тези, на които Чарлс Стюарт може да се довери.

*  *  *

Отвън чуруликаше птичка, а имаше още много време до зазоряване. Присмехулник, който упражняваше трелите си отново и отново, кацнал на някой улук в тъмното.

Джейми се надигна сънливо, потърка буза в моята прясно оскубана подмишница, после обърна глава и залепи целувка на топлата вдлъбнатинка, която изпрати лека тръпка на удоволствие през мен.

— Ммм — измърмори той и ме погали по ребрата. — Харесва ми, когато настръхваш така, сасенак.

— Така ли? — Прокарах леко нокти по гърба му и той послушно настръхна под допира ми.

— Ох!

— Ох, я! — отвърнах тихо и продължих да го правя.

— Мммм… — Той изстена от удоволствие, обърна се към мен и ме прегърна. Наслаждавахме се на допира на голите си тела, от глава до пети. Неговото беше топло, като тлеещ огън, който нощем утихва и призори отново се разгаря.

Устните му леко се свиха около едното ми зърно и аз също изстенах. Извих се, за да го окуража да го поеме по-дълбоко в топлата си уста. Гърдите ми наедряваха и ставаха все по-чувствителни; понякога зърната ме боляха и смъдяха под оковите на роклите, чакайки да бъдат засмукани.

— А после ще ми даваш ли да го правя? — промърмори той и ме ухапа леко. — Когато детето се роди и гърдите ти се напълнят с мляко? Ще храниш ли и мен до сърцето си?

Сграбчих главата му и я притиснах към себе си. Зарових дълбоко пръсти в меката бебешка коса, която растеше по тила му, и прошепнах:

— Винаги!

14

РАЗМИСЛИ ЗА ПЛЪТТА

Фъргъс беше повече от вещ в занаята си и рано-рано всеки ден носеше нови писма от кореспонденцията на Негово Височество; понякога не ми стигаше времето да препиша всичко, преди новата експедиция на Фъргъс, при която щеше да върне откраднатите писма и да отмъкне нови.

Някои от тях бяха част от кодираната комуникация между крал Джеймс и сина му; Джейми отделяше настрани преписите им, за да ги разгадава на спокойствие. Но голяма част от кореспонденцията на Негово Височество беше безобидна: бележки от приятели в Италия, все повече сметки от местни търговци — Чарлс имаше вкус към натруфените дрешки, хубавите ботуши и брендито, — както и по някое писъмце от Луиз дьо ла Тур дьо Роан. Те се отличаваха лесно, не само заради ситния завъртян почерк, който приличаше на наниз от птичи следи. Тя винаги напояваше обилно хартията с нейния герб с аромат на зюмбюли. Джейми категорично отказа да ги чете.

— Няма да чета любовните писма на човека — рече той твърдо. — Дори най-долният заговорник има някакви скрупули. — Кихна и пъхна последната партида писма в джоба на Фъргъс. — Освен това — добави по-практично — Луиз така или иначе ти казва всичко.

Вярно беше; Луиз бе станала моя близка приятелка и прекарваше в салона ми почти толкова време, колкото и в своя. Кършеше ръце по Чарлс, после го забравяше заради интересен разговор относно чудесата на бременността — тя никога нямаше сутрешно гадене, проклета да е! Въпреки разпиляността ѝ аз много я харесвах и все пак с огромно облекчение се лишавах от компанията ѝ всеки следобед, за да отида в Болницата на Ангелите.

Луиз никога не би стъпила в болницата, но аз и там не бях лишена от компания. Необезкуражена от първото ни посещение, Мери Хокинс събра сили да ме придружи отново. И после пак. Макар че още не можеше да гледа рани, тя беше полезна — хранеше хората с лъжица и метеше подовете. Явно смяташе тези дейности за по-приятни от приемите в двора или живота в къщата на чичо ѝ.

Тя често се шокираше от нечие поведение в двора — не че ставаше свидетел на кой знае какво, просто лесно се шокираше, — но не показваше отвращение или ужас при вида на виконт Марини, което ме наведе на мисълта, че коварното ѝ семейство все още не е приключило преговорите по женитбата ѝ и не са я известили.

Това заключение се роди един ден в края на април, когато, на път за болницата, тя изчервена ми довери, че е влюбена.

— О, той е толкова красив! — изгука Мери, напълно забравила за заекването. — И толкова… ами… духовен.

— Духовен ли? Ммм, много хубаво! — Реших, че точно това качество не би оглавявало моя списък с желаните качества на любовник, но хора всякакви.

— И кой е този щастливец? — подразних я внимателно. — Познавам ли го?

Тя поруменя още повече.

— Не, не мисля. — После вдигна към мен блеснал поглед. — Не бива да ти казвам, но не мога да се сдържа. Той писа на татко. Връща се в Париж следващата седмица!

— Така ли? — Това бяха интересни новини. — Чух, че граф Дьо Пал се очаква в двора следващата седмица. Твоят… ъъъ… очакван гост от неговата свита ли е?

Мери изглеждаше ужасена от предположението ми.

— Французин! О, не, Клеър, как бих могла да се омъжа за французин?

— Че какво им има на французите? — попитах, изненадана от яростта ѝ. — Ти все пак говориш френски. — Вероятно това беше проблемът. Макар че Мери говореше доста добре френски, срамежливостта ѝ засилваше заекването на всеки чужд език. Само преди ден бях дочула момчетата от кухнята да ѝ се подиграват и да имитират малката английска смотанячка.

— Ти не знаеш за французите? — прошепна тя, отворила ужасено очи. — Но откъде да знаеш? Твоят съпруг е толкова мил и добър… той не би, ис-с-скам да кажа, че з-з-знам, че не те притеснява така… — Лицето ѝ пламна от брадичката чак до косата и заекването почти я давеше.

— Да не говориш за… — започнах аз, опитвах се да измисля деликатен начин да я попитам, без да се впускам в прекалени предположения относно навиците на французите. Обаче, като се имаше предвид какво ми беше казал господин Хокинс за баща ѝ и плановете му за нейния брак, реших, че вероятно трябва да разколебая впечатленията ѝ за французите, с които явно се бе сдобила от клюките в салони и будоари. Не исках да умре от страх, ако наистина се омъжи за французин.

— Онова, което пр-р-равят… в…, в леглото! — прошепна тя дрезгаво.

— О — отвърнах делово, — все пак можеш да направиш много неща с един мъж в леглото. А тъй като виждам доста деца из града, предполагам, че дори французите се придържат предимно към обичайните методи.

— О! Деца ли… о, да, разбира се — каза тя разсеяно, сякаш не виждаше връзката. — Н-н-но те казват — сведе очи смутена, гласът ѝ стихна още повече — ч-ч-че той… онова му нещо… нали разбираш….

— Да, разбирам — казах, без да губя търпение. — Доколкото знам са им същите като на другите мъже. Англичаните и шотландците са горе-долу еднакво надарени.

— Да, но те, те… г-г-го пъхат между кра-кра-ката на дамата! Искам да кажа, вътре в нея! — След като най-сетне изкара сензационната новина, тя пое дълбоко дъх. Това я успокои и силната червенина на лицето ѝ избледня. — Един англичанин, или дори шотландец… о, не ис-ис-исках да прозвучи така… — Ръката ѝ политна към устата от смущение. — Но един порядъчен мъж като твоя съпруг със сигурност ни-ни-никога не би принудил съпругата си да изтър-тър-пи подобно нещо!

Сложих ръка на леко издутия си корем и я погледнах замислено. Започнах да разбирам защо духовността е толкова високо в нейния каталог на мъжките добродетели.

— Мери, мисля, че трябва да си поговорим.

*  *  *

Все още се усмихвах на себе си, когато излязох в големия коридор на болницата. Над роклята си носех вехтата груба одежда на послушница.

Много от хирурзите, уриноскопистите, чeкръкчиите и други лечители даряваха време и услуги благотворително; други идваха да се учат или да усъвършенстват уменията си. Нещастните пациенти на Болницата на Ангелите не бяха в положение да възразят срещу това, че стават обект на разнообразни медицински експерименти.

Освен самите сестри, лекарите се сменяха почти ежедневно — зависи кой е останал без платежоспособни пациенти за деня или пък е открил нова техника и иска да я изпробва. Все пак повечето от тях идваха достатъчно често, за да ги запомня.

Един от най-интересните беше висок слаб мъж, когото бях видяла да ампутира крак при първото си посещение в болницата. След като поразпитах, разбрах, че се казва мосю Форе. Занимавал се предимно с наместване на кости, но понякога се захващал и с по-трудни ампутации, най-вече на цял крайник. Сестрите и санитарите като че ли малко се страхуваха от него; те никога не го подкачаха и не си позволяваха груби шеги, както правеха с останалите лекари доброволци.

Днес мосю Форе беше на работа. Приближих се тихо към него, за да видя какво прави. Пациентът беше млад работник, който лежеше пребледнял и пъшкаше на една носилка. Беше паднал от скелето на катедралата — която вечно бе в строеж — и си беше счупил ръка и крак. Виждах, че ръката не е голямо предизвикателство за опитен ортопед — само проста фрактура на радиуса. Кракът обаче бе друго нещо; впечатляваща двойна сложна фрактура, включваща както фемура, така и тибията. Остри парченца кост стърчаха през кожата на бедрото и пищяла, а разкъсаната плът в горната част на крака беше посиняла.

Не исках да разсейвам лекаря, но мосю Форе като че ли бе потънал в мисли и бавно обикаляше пациента. Плъзгаше се напред-назад като огромен лешояд, който се чуди дали жертвата наистина вече е мъртва. Той дори приличаше на лешояд с този нос като клюн и гладката черна коса, която не пудреше, а хващаше на тила си на стегнат възел. Дрехите му също бяха черни и строги, макар и качествени — явно имаше успешна практика.

Най-сетне взел решение, мосю Форе вдигна брадичка от ръката си и се озърна за помощ. Видя ме и ми кимна. Аз бях облечена с груба ленена престилка на послушница и в концентрацията си той не забеляза, че не нося воал на медицинска сестра.

— Ела, сестро — нареди ми и хвана глезена на пациента. — Хвани го здраво точно зад петата. Не натискай, докато не ти кажа, но когато дам знак, дръпни крака право към теб. Дърпай много бавно, но силно. Разбра ли?

— Разбрах. — Хванах крака, както ми каза, а той тръгна бавно към другия край на носилката.

— Имам един стимулант, който ще помогне — рече и извади малко мускалче от джоба на палтото си, после го отвори до главата на пациента. — Това свива кръвоносните съдове по кожата и кръвта се отдръпва навътре, където ще е от по-голяма полза за нашия млад приятел. — Докато казваше това, той хвана пациента за косата и изсипа мускала в гърлото му, без да разлее и капка.

— А така, това ще помогне — рече одобрително, когато мъжът преглътна и вдиша дълбоко. — Сега за болката — да, ще е по-добре кракът да е безчувствен, за да не се бори твърде много, докато го наместваме.

Посегна отново към бездънния си джоб. Този път извади бронзова игла, дълга около три инча и с широка плоска глава. Костеливата ръка леко опипа вътрешността на бедрото на пациента, близо до слабините, следвайки тънката синя линия на голямата вена. Пръстите се поколебаха, поспряха, опипаха малък кръг, после заковаха в една точка, сякаш да маркират мястото. Мосю Форе пак бръкна в джоба с чудеса и извади малко бронзово чукче, с което заби иглата в крака с един удар.

Кракът се разтресе силно, после се отпусна безжизнено. Вазоконстрикторът, приложен по-рано, като че ли действаше; кръвотечението от разкъсаните тъкани значително намаля.

— Това е изумително! — възкликнах аз. — Какво направихте?

Мосю Форе се усмихна лукаво и на синкавите му бузи се появи руменина от удоволствие.

— Невинаги сработва така добре — призна скромно. — Този път имам късмет. — Посочи иглата и обясни: — Тук има голям възел от нервни окончания, сестро. Анатомите го наричат плексус. Ако имате късмет да го пронижете, той притъпява усещанията в долния крайник. — Изправи се рязко, осъзнал, че си губи времето, а трябва да действа.

— Хайде, сестро. Върнете се на поста си! Действието на стимуланта не е продължително; трябва да започнем веднага, докато кървенето е потиснато.

Сега кракът се изпъна лесно и острите крайчета на костта се прибраха под кожата. Следвайки заповедите на мосю Форе, аз хванах младия мъж през торса, докато той въртеше стъпалото и прасеца му и нагласяше счупените кости.

— Това е достатъчно, сестро. Сега ще подържите ли крака неподвижен за миг? — Извика санитар, който донесе два здрави пръта и няколко парцала за превръзки, и за нула време кракът беше спретнато шиниран, а отворените рани — здраво превързани.

С мосю Форе разменихме широки усмивки над пациента.

— Прекрасна работа — похвалих го аз и прибрах един кичур, който се беше освободил по време на усилията ни. Лицето на мосю Форе внезапно се промени, когато осъзна, че не нося воал, и точно тогава заби камбаната на катедралата. Погледнах с отворена уста към високия прозорец в края на отделението. Беше оставен без стъкло за проветрение. Да, небето вече беше оцветено в тъмноиндиговото на нощта.

— Извинете ме — казах аз и започнах да развързвам престилката. — Трябва да си вървя; съпругът ми ще се тревожи, ако закъснея. Толкова се радвам, че имах възможност да ви помагам, мосю Форе. — Високият лекар гледаше с изумление разсъбличането ми.

— Но вие… е, не, разбира се, не сте монахиня, трябваше да се сетя… но… коя сте?

— Казвам се Фрейзър — отвърнах кратко. — Вижте, трябва да вървя, иначе съпругът ми…

Той се изпъна в целия си ръст и се поклони напълно сериозно.

— За мен ще е привилегия, ако ми позволите да ви изпратя до дома, мадам Фрейзър.

— О… ами, благодаря ви! — отвърнах, трогната. — Но си имам придружител. — Погледнах към коридора за Фъргъс, който поемаше това задължение от Мърто, когато нямаше нищо за крадене. Той се облягаше на рамката на вратата и потръпваше от нетърпение. Зачудих се откога ли чака — сестрите не му позволяваха да влезе в главния коридор или в отделенията и настояваха да ме чака до вратата.

Мосю Форе огледа със съмнение ескорта ми, после ме хвана здраво за лакътя.

— Ще ви изпратя до дома ви, мадам — обяви той. — Тази част на града е твърде опасна вечер, за да се разхождате под охраната на едно дете.

Видях как Фъргъс се изпълни с възмущение, когато го нарекоха дете, и побързах да възразя, че той е отличен ескорт и винаги ме превежда по най-безопасните улици. Мосю Форе не ми обърна никакво внимание, само кимна заповеднически на сестра Анжелик и ме насочи към огромните двойни врати на болницата.

Фъргъс тепаше по петите ми и ме дърпаше за ръкава.

— Мадам! — шепнеше трескаво. — Мадам! Господарят ми нареди да ви водя до дома всеки ден и да не позволявам на нежелани…

— Ето, готово. Мадам, седнете; момчето може да седне до вас. — Без да обръща внимание на виковете му, мосю Форе го вдигна и го хвърли небрежно в каретата.

Тя беше малка, открита, но елегантна, с тъмносини кадифени седалки и балдахин, който защитаваше пътниците от капризите на времето или пръските кал. Нямаше герб или друга украса на вратата; мосю Форе не беше благородник, а вероятно богат буржоа.

По пътя водихме любезен разговор на медицински теми, а Фъргъс се цупеше в ъгъла и гледаше кръвнишки изпод рошавия си бретон. Когато спряхме на Рю Тремулин, той скочи от каретата, без да изчака кочияшът да отвори вратата, и хукна към къщата. Аз го изгледах учудена и се обърнах да се сбогувам с мосю Форе.

— Наистина няма защо — увери ме той изискано в отговор на моите благодарности. — Вашият дом така или иначе ми беше на път. А не бих доверил такава прекрасна дама на никой друг по улиците на Париж в този късен час. — Подаде ми ръка да сляза от каретата и аз тъкмо понечих да кажа още нещо, когато портата зад нас се отвори с трясък.

Обърнах се точно навреме, за да видя как изражението на Джейми се променя от раздразнение в огромна изненада.

— О! Добър вечер, мосю. — Поклони се на Форе, който отвърна тържествено. — Съпругата ви ми достави изключителното удоволствие да се погрижа за сигурността ѝ тази вечер, милорд. А що се отнася до късния час, моля ви да хвърлите вината за това изцяло на моите плещи. Тя беше така добра да ми помогне в една малка задача в Болницата на Ангелите.

— Предполагам — отвърна Джейми с примирение. — Все пак — добави на английски и вдигна вежда към мен — един обикновен съпруг не е чак толкова привлекателен като възпалени черва или гнойни пъпки, предполагам? — Ъгълчетата на устата му потрепнаха и аз разбрах, че не е ядосан, а само малко притеснен заради закъснението ми. Дори почувствах вина.

Джейми се поклони на мосю Форе, хвана ме над лакътя и ме подкара към портата.

— Къде е Фъргъс? — попитах още щом вратата се затвори след нас. Джейми изсумтя.

— В кухнята. Сигурно си чака наказанието.

— Наказание ли? Защо?

Той се засмя.

— Ами, аз си седях в кабинета и се чудех къде си се запиляла, и тъкмо щях да тръгвам към болницата, когато вратата рязко се отвори, младият Фъргъс влетя вътре, хвърли се на пода в краката ми и започна да ме умолява да не го убивам.

— Да го убиеш? Как така?

— И аз това се питах, сасенак. Реших, че сигурно са ви нападнали по пътя — по улиците има много опасни банди и обирджии. Помислих, че те е изгубил и затова се държи така. Но той каза, че си пред портата, затова изтичах да видя дали си добре. Той тичаше след мен и не спираше да дърдори, че бил предал доверието ми и не заслужавал да ме нарича „свой господар” и ме умоляваше да го пребия до смърт. Тогава не ми беше до това. Казах му, че ще се занимавам с него по-късно, и го изпратих в кухнята.

— О, Господи! Той наистина ли смята, че е предал доверието ти, само защото малко закъснях?

Джейми ме погледна накриво.

— Да. И е точно така, щом е позволил да пътуваш в компанията на непознат. Кълне се, че щял да се хвърли пред конете, за да не ти позволи да се качиш в каретата, само че ти — наблегна Джейми — си изглеждала в добри отношения с него.

— Разбира се, че ще съм в добри отношения — отвърнах възмутено. — Току-що му помогнах да намести крак.

— Хм…

Този аргумент му се стори неубедителен.

— Е, добре — съгласих се с неохота. — Вероятно не биваше да закъснявам толкова. Но той изглежда почтен човек, а аз много бързах да се прибера. Знаех, че ще се тревожиш. — Все пак ми се искаше да бях обърнала повече внимание на трескавия шепот на Фъргъс. Тогава мислех само как да се прибера възможно най-скоро.

— Няма да го набиеш, нали? — попитах с тревога. — Той няма никаква вина, аз настоях да тръгнем с мосю Форе. Ако някой заслужава бой, това съм аз.

Джейми се обърна към кухнята и вдигна сардонично вежда към мен.

— Така е, но тъй като ти се заклех да не го правя, ще трябва да се задоволя с Фъргъс.

— Джейми! Недей! — Дръпнах го за ръката. — Джейми! Моля те! — Тогава видях усмивката в ъгълчетата на устата му и въздъхнах с облекчение.

— Не — рече той и усмивката излезе на показ. — Не мисля да го убивам — нито да го бия. Може да му издърпам ухото веднъж-дваж само за да опазя честта му. Той смята, че е извършил огромно престъпление, и не мога да го подмина без някакъв израз на неодобрение.

Спря пред вратата на кухнята, за да запретне ръкави и да отвори яката си.

— Добре ли съм? — попита ме, приглаждайки назад гъстата си рошава коса. — Вероятно трябва да си сложа и жакета — не съм сигурен, какво се носи при прилагането на наказания.

— Изглеждаш чудесно — отвърнах, едва потисках усмивката си. — Много суров.

— О, това е добре. — Изпъна рамене и стисна устни. — Надявам се да не се разсмея, това ще провали всичко. — И бутна вратата към кухненското стълбище.

Атмосферата в кухнята обаче никак не беше весела. При влизането ни обичайното бърборене спря и целият персонал се отдръпна в единия край на стаята. Всички стояха неподвижно, после нещо се размърда между две слугини и Фъргъс излезе пред нас.

Лицето му беше бяло и мокро от сълзи, но вече не плачеше. Поклони се с огромно достойнство, първо на мен, после на Джейми.

— Мадам, мосю, аз съм посрамен — каза тихо, но отчетливо. — Не заслужавам да ви служа, но все пак ви моля да не ме изхвърляте. — Пискливото гласче потрепери малко при тези думи и аз прехапах устна. Фъргъс погледна към слугите, сякаш за морална подкрепа, и получи окуражаващо кимване от Фернан, кочияша. Пое дълбоко дъх за кураж, изправи гръб и заговори на Джейми: — Готов съм да изтърпя наказанието си, милорд — каза той и след миг един от лакеите излезе напред, поведе го към ожулената дървена маса, мина от другата страна, хвана го за ръцете и го издърпа върху масата.

— Но… — започна Джейми, смаян от бързия развой на събитията. Не продължи, защото Магнус, възрастният иконом, пристъпи тържествено напред. На металния поднос в ръцете му лежеше коженият каиш, на който остреха кухненските ножове.

— Ами… — Джейми ме погледна безпомощно.

Аз направих крачка назад, а той ме стисна здраво за ръката и присви очи.

— Не, не може, сасенак — прошепна на английски. — Ако трябва да го направя, ти ще гледаш!

Той поглеждаше отчаяно ту бъдещата си жертва, ту инструмента на наказанието, после се предаде.

— О, по дяволите! — промърмори под нос на английски и грабна каиша от Магнус. Огъна го между ръцете си; беше три инча широк и около четвърт инч дебел — страховито оръжие. Джейми тръгна с огромно омерзение към проснатото на масата момче.

— Добре тогава. — Огледа яростно стаята. — Десет удара и ме искам да чувам и гък. — Няколко слугини пребледняха и се вкопчиха една в друга, но иначе в кухнята цареше пълна тишина, когато Джейми вдигна каиша.

При първото изплющяване подскочих и слугините изпискаха тихо, но Фъргъс не издаде и звук. Детето потрепери, Джейми затвори за миг очи, стисна устни и продължи да изпълнява присъдата. Прилоша ми, не спирах да бърша длани в полата си. В същото време ми идеше да се разсмея заради ужасния фарс на цялата ситуация.

Фъргъс изтърпя всичко в пълно мълчание и когато Джейми приключи и отстъпи блед и изпотен, малкото телце остана така неподвижно, че се изплаших да не е мъртъв — от шока, ако не от ударите. После през него премина силна тръпка, плъзна се назад и се надигна сковано от масата.

Джейми хукна да го хване за ръката и с тревога приглади подгизналата от пот коса от челото му.

— Добре ли си? Господи, Фъргъс, кажи ми, че си добре!

Момчето беше съвсем пребледняло, с ококорени очи, но се усмихна на загрижеността на господаря си и големите зъбчета блеснаха.

— Да, милорд — изпъшка то. — Простен ли съм?

— Господи! — прошепна Джейми и го притисна здраво към гърдите си. — Разбира се, че си простен, глупако. — Държа го много дълго и го люлееше лекичко. — Не искам да го правя отново, чуваш ли?

Фъргъс кимна с блеснали очи, после се откъсна от него и падна на колене пред мен.

— Вие прощавате ли ми, мадам? — Събра молитвено длани пред себе си и погледна предано нагоре като бурундуче, което моли за орех.

Имах чувството, че ще умра на място от ужас, но събрах достатъчно самообладание, за да се наведа и да го изправя на крака.

— Няма нищо за прощаване — казах му твърдо, бузите ми пламтяха. — Ти си много смел младеж, Фъргъс. Защо… защо не идеш да хапнеш нещо?

В този миг напрежението в кухнята изчезна, сякаш всички едновременно въздъхнаха дълбоко. Другите слуги пристъпиха напред и задърдориха притеснени на момчето, поздравяваха го, а той приемаше почестите за своя героизъм. Ние с Джейми тръгнахме към покоите си на горния етаж.

— Господи! — въздъхна той и се свлече в креслото, беше напълно изтощен. — Мили Боже! Богородице и всички архангели! Трябва да пийна. Недей да звъниш! — Извика притеснен, макар че не бях посегнала към въжето на звънеца. — Не бих могъл да се изправя пред някой от тях сега.

Стана и зарови из бюфета.

— Мисля, че имах една бутилчица тук.

Наистина имаше, хубав отлежал скоч. Извади тапата със зъби и намали съдържанието с около инч и нещо, после ми подаде бутилката. Последвах примера му без колебание.

— Господи! — въздъхнах, когато се съвзех достатъчно, за да заговоря.

— Да. — Взе пак бутилката и отпи. Остави я, хвана се за главата и прокара пръсти през косата си, докато не я разроши съвсем. Засмя се немощно. — Никога не съм се чувствал такъв глупак. Господи, чувствах се пълен боклук!

— Аз също — отвърнах и взех бутилката. — Дори повече от теб, предполагам. Все пак аз съм виновна. Джейми, не мога да изразя колко съжалявам; не съм и помисляла…

— Не се тревожи. — Напрежението от последния половин час отминаваше, той стисна с обич рамото ми. — Откъде да знаеш. Аз също не знаех, ако става въпрос — добави замислено. — Предполагам, че се е изплашил да не го изгоня пак на улицата… горкият мъник! Нищо чудно, че се смята за късметлия, щом се отърва само с бой.

Потреперих, защото си спомних улиците, през които бе минала каретата на мосю Форе. Покрити с язви дрипави просяци упорито бранеха териториите си, спяха на земята дори в най-студените нощи, ако някой съперник не им отнемеше печелившия ъгъл. Много по-малки от Фъргъс деца се стрелкаха из тълпата по пазара като гладни мишки, очите им винаги бяха нащрек за изпусната коричка хляб или отворен джоб. А онези, които не бяха достатъчно здрави, за да работят, или не бяха достатъчно хубави, за да се продават в бардаците, или просто нямаха късмет — техният живот беше съвсем кратък и не беше никак весел. Нищо чудно, че страхът да не бъде лишен от лукса на три хранения дневно и чисти дрехи на гърба и да бъде захвърлен отново в тази ужасна помия беше докарал Фъргъс до изстъпленията на ненужното чувство за вина.

— Предполагам — отвърнах. Този път не гълтах като невидяла, а отпих възпитано и подадох бутилката на Джейми. Разсеяно забелязах, че е почти празна. — Все пак се надявам да не си го наранил.

— Е, бая ще го наболява. — Шотландският акцент, обикновено слаб, винаги се засилваше от алкохола. Джейми поклати глава и присви око, за да погледне в бутилката и да прецени нивото на останалата течност. — Знаеш ли, сасенак, до тази нощ не осъзнавах колко трудно е било за баща ми да ме бие? Винаги съм смятал, че аз съм единственият страдащ в тази ситуация. — Отпусна глава назад и отпи, после остави бутилката и се загледа втренчено в огъня. — Ще се окаже, че не е толкова лесно да си баща. Трябва да помисля по въпроса.

— Не мисли твърде усилено! Ще се наложи много да пиеш.

— О, не се тревожи — отвърна ми ведро той. — В бюфета има още една бутилка.

15

ВКЛЮЧВА СЕ И МУЗИКАТА

Останахме до късно с втората бутилка, четяхме отново и отново последните неразбираеми писма от Шевалие Дьо Сен Жорж — известен и като Негово Величество Джеймс III — и писмата от поддръжници якобити до принц Чарлс.

— Фъргъс открадна голям пакет, адресиран до Негово Височество — обясни Джейми. — В него има много неща и не можем да ги препишем достатъчно бързо, затова задържах няколко, за да ги върне следващия път.

— Ето. — Извади един лист от купчината и го положи на коляното ми. — Повечето писма са кодирани като това: „Чух, че тази година ще има повече яребици по хълмовете над Салерно; ловците от района сигурно ще имат добър улов.” Това е лесно; отнася се за Манцети, италианския банкер, той е от Салерно. Разбрах, че Чарлс е вечерял с него и е успял да вземе на заем петдесет хиляди ливри — явно съветът на Джеймс е бил добър. Но тук… — зарови из купчината и измъкна друго писмо.

— Погледни — подаде ми покрит със завъртулки лист.

Вгледах се послушно в писмото, от което разбрах само отделни букви, свързани с мрежа от стрелки и въпросителни.

— На какъв език е това? На полски? — Майката на Чарлс Стюарт, покойната Клементина Собиески, беше полякиня.

— Не, на английски е — ухили се Джейми. — Не можеш ли да го разчетеш?

— А ти можеш ли?

— О, да — отвърна самодоволно. — Това е шифър, сасенак, и не много сложен. Виж, трябва само да разделиш буквите на групи по пет — само че не се броят буквите Q и X. X прекъсва изреченията, a Q е вмъкнато за объркване.

— Е, щом казваш. — Вдигнах очи от крайно объркващото писмо към листа в ръцете на Джейми, където бяха изписани групи от по пет букви, а други, отделни, бяха отбелязани внимателно над тях.

— Една буква се заменя с друга, но в същия ред — обясняваше Джейми. — И ако имаш достатъчно текст, можеш да се досетиш коя буква коя е. Трябва само да преведеш от едната азбука на другата и… Виждаш ли? — Размаха дълга ивица хартия под носа ми, на която бяха изписани две азбуки една над друга.

— Донякъде. Но явно ти разбираш, това е важното. Какво пише?

Изражението на жив интерес, с което Джейми подхождаше към всякакви загадки, леко избледня и той остави листа да падне на коляното му. Погледна ме, прехапал долната си устна.

— Ами това е странното. Все още не разбирам къде съм сбъркал. Тонът на всички писма на Джеймс е един и същ и това не прави изключение.

Сините очи срещнаха моите под гъстите вежди.

— Джеймс иска Чарлс да се сближи с Луи — каза той бавно, — но не за да търси подкрепа за нападение в Шотландия. Джеймс не иска да си върне трона.

— Какво? — Грабнах сноп писма от ръката му и трескаво се вгледах в текста.

Джейми беше прав. Писмата от поддръжниците изразяваха надежди за реставрация, писмата на Джеймс до сина му не споменаваха подобно нещо, но много настояваха Чарлс да направи добро впечатление на Луи. Дори заемът от Манцети от Салерно бе взет, за да може Чарлс да живее добре в Париж, а не да подкрепи военна кампания.

— Явно Джеймс е хитър човек — каза Джейми и потупа с пръст едно от писмата. — Защото, сасенак, той самият няма много пари. Жена му имаше много, но чичо Алекс ми каза, че ги оставила на църквата след смъртта си. Папата дава издръжка ни Джеймс — все пак той е католически монарх и папата е длъжен да пази интересите си срещу електора от династията Хановер[13].

Стисна с ръце коляното си и се вгледа замислено в купчината писма между нас на канапето.

— Филип Испански и Луи — старият крал — му дадоха малко войници и няколко кораба преди трийсет години, с които да се опита да си върне трона. Но всичко се обърка; част от корабите потънаха заради лошото време, а останалите нямаха навигатори и акостираха на неправилното място. Накрая французите отплаваха обратно, а Джеймс така и не стъпи на шотландска земя. Затова вероятно вече се е отказал от всякакви мисли за трона, но все пак има двама големи синове и няма възможност да им осигури добър живот.

— Затова се питам, сасенак — заклати се напред-назад, — какво бих направил аз в тази ситуация? Вероятно ще се опитам да накарам скъпия си братовчед Луи — който все пак е крал на Франция — да осигури добро положение на единия ми син; например някакъв военен чин. Генерал не е лошо обществено положение.

— Хм — кимна замислено. — Да, но ако бях много умен човек, вероятно нямаше да ида направо при Луи да прося като беден роднина. Може би щях да изпратя сина си в Париж и така да принудя Луи да го приеме в двора. А междувременно ще поддържам жива илюзията, че действам в името на реставрацията. Защото ако Джеймс признае открито, че Стюартите никога няма да управляват отново Шотландия, той вече няма да има никаква стойност за Луи.

А без вероятността от въоръжена якобитска инвазия, която да окупира Англия, Луи няма да има причина да даде на своя млад племенник Чарлс нещо повече от онова, което общественото мнение и милосърдието ще го принудят да му отпусне.

Това не беше сигурно. Писмата, с които Джейми се беше сдобил, датираха най-рано от януари, когато Чарлс бе пристигнал във Франция. И с тези шифри, кодове и предпазливи недомлъвки нищо не ставаше ясно. Все пак доказателствата наистина водеха в тази посока.

А ако подозренията на Джейми относно мотивите на краля бяха правилни — тогава нашата задача беше изпълнена или никога не бе съществувала.

*  *  *

Мислите за събитията от вечерта ме разсейваха през целия следващ ден: по време на гостуването у Мари дьо Орбанвил, за да чуем унгарски поет, после при местния билкар, за да купя малко валериан и корен от ирис, а следобеда — в Болницата на Ангелите.

Накрая изоставих работата, за да не нараня някого от разсеяност. Нито Мърто, нито Фъргъс бяха дошли все още, за да ме изпратят до дома, затова свалих престилката и седнах в празния кабинет на майка Хилдегард да ги изчакам, точно до фоайето на болницата.

Вероятно бях седяла там половин час и разсеяно мачках плата на роклята си, когато чух отвън лай.

Портиерът го нямаше, както често се случваше. Без съмнение беше изпратен да купи храна или да свърши нещо друго за монахините. И както винаги в негово отсъствие охраната на входа се поемаше от способните лапи — и зъби — на Бутон.

Първото предупредително джафкане беше последвано от ниско ръмжене, което известяваше нарушителя да не се приближава повече, за да не бъде разкъсан. Станах и надникнах от кабинета да видя дали отец Балмейн се е осмелил отново да предизвика демона в опит да изпълни свещените си задължения. Но фигурата, чийто силует се очертаваше на фона на огромния витраж на прозореца на фоайето, не беше на кльощавия свещеник. Мъжът беше висок и килтът му се разлюля красиво около краката, когато се отдръпна от малкото зъбато животно.

Джейми примигна и спря рязко при нападението. Заслони очи от светлината и се вгледа в сенките вътре.

— О, здравей, куче — рече учтиво и пристъпи напред. Бутон повиши ръмженето с няколко децибела и отстъпи.

— О, така ли? — Джейми присви очи към него. — Помисли си пак, приятел! Доста едричък съм аз теб. На твое място не бих прибързвал.

Бутон леко отстъпи позиции, но не спираше да ръмжи.

— Освен това съм по-бърз — добави Джейми и отскочи леко настрани. Зъбите на Бутон изщракаха на сантиметри от прасеца му. Джейми се облегна на стената, скръсти ръце и кимна на кучето.

— Добре де, имаш право. Опре ли до зъби, теб те бива повече. — Бутон вдигна подозрително едното си ухо, но пак заръмжа.

Джейми скръсти крака като човек, който няма закъде да бърза. Многоцветната светлина от прозореца обливаше лицето му в синьо и го караше да прилича на някоя от мраморните статуи в съседната катедрала.

— Сигурно си имаш по-важна работа от това да плашиш невинни посетители? — попита разговорливо той. — Чувал съм аз теб — ти си онази прочута личност, която надушва болестите, нали? Тогава защо ти губят времето с охраняване на врати, когато можеш да душиш смрадливи гноясали пръсти и пъпчасали задници? Би ли ми отговорил, ако обичаш?

Бутон отговори с остро излайване.

Зад мен се чу шумолене на поли и майка Хилдегард излезе от вътрешния си кабинет.

— Какво става? — попита тя, щом ме видя да надничам от ъгъла. — Посетители ли имаме?

— Бутон има разногласия със съпруга ми.

— Аз не бих се изразил така, приятел — заплашваше го Джейми. Едната му ръка се стрелна към брошката, която държеше наметката на рамото му. — Като те шибна с т’ва наметало, друга ще запееш! О, бонжур, мадам!

— Бонжур, мосю Фрейзър. — Тя наклони елегантно воала си, повече за да скрие широката усмивка. — Виждам, че вече се познавате с Бутон. Вероятно търсите съпругата си?

Реших, че е време, и излязох от кабинета ѝ. Моят предан съпруг ме погледна и веднага стигна до правилните заключения.

— Значи си стоя там и гледа, а, сасенак? — попита ме сухо.

— Гледах — отвърнах със самодоволството на една от любимките на Бутон. — Какво щеше да правиш с него, след като гo омотаеш с наметалото?

— Щях да го изхвърля през прозореца и да си плюя на петите — каза той и се озърна със страх към внушителната фигура на майка Хилдегард. — Тя нали не знае английски?

— Не, за твой късмет — отговорих аз. Преминах на френски: — Ma mere, je vous presente mon mari, le seigneur de Broch Tuarach.[14]

— Милорд. — Майка Хилдегард вече беше овладяла чувството си за хумор и го поздрави с обичайното си изражение на страховита сърдечност. — Съпругата ви ще ни липсва, но ако имате нужда от нея, разбира се…

— Не съм дошъл за съпругата си — прекъсна я Джейми. — Дойдох при вас, ma mere.

*  *  *

Настанен в кабинета на майка Хилдегард, Джейми остави документите, които носеше, на лъскавото ѝ писалище. Бутон лежеше в краката на господарката си и го държеше под око. Положи муцуна между лапите си, но ушите му стърчаха, а горната устна разкриваше един зъб, в случай че бъде призован да разкъса госта парче по парче.

Джейми го изгледа с присвити очи и поотмести крака от потрепващия черен нос.

— Хер Герстман ми заръча да се консултирам с вас за тези документи, майко — каза той, разви дебелия свитък и приглади листите с длани.

Майка Хилдегард го изгледа за миг с вдигната дебела вежда. После насочи вниманието си към документите с онзи присъщ на администраторите трик да се съсредоточава върху проблема, като все още е в състояние да долови и най-слабата вибрация на спешност от дълбините на болницата.

— Да? — Грубият ѝ пръст плъзна по нотите, сякаш успяваше да чуе музиката само като ги докосваше. Пръстът потрепна и отмести листа, за да разкрие следващия. — Какво искате да знаете, мосю Фрейзър?

— Не зная, майко. — Джейми се наведе напред. Докосна черните редове и попи леко петно от мастило. — Има нещо странно в тази музика.

Широката уста на монахинята се раздвижи в нещо като усмивка.

— Така ли, мосю Фрейзър? Все пак ми се струва — вярвам, че няма да се засегнете, — че за вас музиката е… ключалки, за която нямате ключ?

Джейми се засмя и една минаваща по коридора сестра се извърна сепната от подобен звук в обителта на болницата. Тук беше шумно, но смях рядко се чуваше.

— Това е много деликатно описание на моя недъг, майко. И все пак е вярно. Бихте ли изпели една от тези мелодии. — Пръстът му, по-дълъг и много по-тънък, но почти толкова грамаден като този на майка Хилдегард, потупа по пергамента. — Не мога да различа дали е църковен химн, или „Благородната дама”. Освен по думите — добави с усмивка.

Сега беше ред на Майка Хилдегард да се засмее.

— Е, мосю Фрейзър, поне слушате думите! — Тя взе нотните листа и видях как гърлото ѝ леко се издува над стегнатата панделка на воала. Сякаш си пееше тихичко, а големият ѝ крак потрепваше в ритъм.

Джейми седеше неподвижно на стола си, здравата му ръка лежеше върху осакатената на коляното му. Скосените сини очи гледаха с интерес и той не обръщаше никакво внимание на шума от болницата зад него. Пациенти крещяха, санитари и монахини си подвикваха нещо, близки виеха от мъка или ужас, а приглушеното тракане на метални инструменти отекваше в старите камъни на сградата, но нито Джейми, нито майка Хилдегард помръднаха.

Накрая тя отпусна надолу листите и го погледна. Очите ѝ блестяха. Внезапно беше заприличала на младо момиче.

— Мисля, че сте прав! Сега нямам време да го обмисля добре — озърна се към вратата, покрай която притича един санитар с голям вързоп марли, — но тук има нещо странно. — Потупа страниците на писалището си и ги подреди в спретната купчинка. — Колко странно!

— Майко, можете ли да го разгадаете чрез дарбата си? Вероятно ще е трудно, но имам причина да смятам, че това е шифър и езикът на посланието е английски, макар че текстът на песните е на немски.

Майка Хилдегард изсумтя тихо от изненада.

— Английски? Сигурен ли сте?

Джейми поклати глава.

— Не съм, но така предполагам. Бяха изпратени от Англия.

— Е, мосю — рече тя с извита вежда. — Вашата съпруга говори английски, нали? Предполагам, че ще се лишите от компанията ѝ, за да ми помогне да изпълня молбата ви?

Джейми също се усмихна леко. Озърна се към краката си, където мустаците на Бутон потрепваха, предвещавайки ръмжене.

— Съгласен съм, майко. Ако кучето ви не ме захапе за задника на излизане, съпругата ми е на ваше разположение.

*  *  *

И така, тази вечер, вместо да се върна в къщата на Джаред на Рю Тремулин, аз вечерях със сестрите на дългата маса в трапезарията на манастира и се върнах в покоите на майка Хилдегард, за да поработим.

Тя имаше три стаи. Външната беше обзаведена като всекидневна, и то доста разкошно. Все пак тук приемаше официалните посетители. Втората стая откровено ме изненада. Първо ми се стори, че в малкото помещение няма нищо друго, освен голям клавесин от сияещо орехово дърво, украсен с рисувана нацъфтяла лоза, която се виеше над абаносовите клавиши.

Когато се вгледах обаче, видях и мебели — до едната стена имаше лавици, пълни с книги за музика и ръчно подвързани ръкописи като онзи, който майка Хилдегард сега поставяше на пюпитъра на клавесина.

Тя ми даде знак да седна на стол пред малко писалище до стената.

— Там ще намерите хартия и мастило, милейди. Е, да видим какво ще ни каже тази музика.

Музиката беше написана на дебел пергамент и нотните линии бяха чисто начертани. Самите ноти и нотните знаци бяха изписани много старателно; явно това беше последното копие, беловата, а не чернова или набързо надраскана мелодия. В горната част на всяка страница имаше надпис „Селска песен”.

— Заглавието, както виждате, подсказва нещо простичко като народна песен — каза майка Хилдегард и посочи с костеливия си пръст страницата. — Все пак формата на композицията е съвсем различна. Вие четете ли ноти? — Едрата дясна ръка с големи кокалчета и къси нокти се спусна над клавишите с невероятна лекота.

Наведох се над черното рамо на майка Хилдегард и изпях първите три реда, като се постарах върху немското произношение. Тя спря да свири и се извърна да ме погледне.

— Това е основната мелодия. Тя се повтаря във вариации — но какви вариации! Знаете ли, виждала съм нещо подобно. Беше на един стар немец, Бах; той ми изпраща понякога свои неща… — Махна небрежно към лавицата с ръкописите.

— Нарича ги „изобретения” и те наистина са доста находчиви; едновременни вариации на две или три мелодии. Това — сви устни — е като неумела имитация на неговите неща. Всъщност бих се заклела, че… — започна да си мърмори и отблъсна ореховата пейка. Отиде до лавицата и прокара бързо пръст по редицата ръкописи.

Намери каквото търсеше и се върна на пейката с три подвързани ръкописа.

— Това са нещата на Бах. Те са доста стари, не съм ги поглеждала от години. Все пак съм почти сигурна… — Замълча, прелисти бързо страниците на коляното си, като поглеждаше от време на време към нотите на пюпитъра.

— Ха! — извика триумфално и вдигна нотите на Бах към мен. — Виждате ли?

Заглавието гласеше „Голдберг вариации”, изписано с криви и размазани букви. Докоснах хартията със страхопочитание, преглътнах и погледнах пак пюпитъра. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера какво има предвид.

— Права сте, същото е! Тук-там има различна нота, но в общи линии е същото като оригиналната тема на Бах. Колко странно!

— Нали? — рече тя с дълбоко удовлетворение. — Е, защо този анонимен композитор краде мелодии и ги използва по толкова странен начин?

Това явно беше реторичен въпрос и аз не отговорих, а зададох друг:

— Музиката на Бах модерна ли е напоследък, майко? — Не бях я чувала в музикалните салони.

— Не — поклати глава тя. — Хер Бах не е добре познат във Франция; мисля, че беше слабо известен в Германия и Австрия преди петнайсет-двайсет години, но дори тогава музиката му не се изпълняваше често пред публика. Опасявам се, че тя не е лесно поносима, да, интелигентна е, но ѝ липсва душа. Хм. Вижте тук! — Дебелият показалец почука на няколко места по листа и обърна бързо страниците. — Той повтаря почти същата мелодия, но всеки път променя ключа. Мисля, че точно това е привлякло вниманието на съпруга ви. Очевидно е дори за човек, който не разбира ноти, заради промяната на тоналността.

Така беше; всяка промяна на ключа беше отбелязана с двойна вертикална линия, последвана от нов дискантов ключ и промяна в тоналността.

— Пет ключа за толкова кратка мелодия — каза тя, посочвайки последния. — И промените нямат никакъв музикален смисъл. Вижте, основната линия е абсолютно същата и все пак променяме от си бемол мажор до ла мажор, с три диеза. И още по-странно преминава към два диеза и все пак използва наслуки сол диез!

— Наистина много странно! — Добавянето на сол диез към част, която е била в ре мажор, правеше мелодията идентична с тази в частта в ла мажор. С други думи, нямаше никаква причина за промяната на ключа.

— Не знам немски — казах аз. — Може ли да ми прочетете думите, майко?

Тя кимна и черният ѝ воал изшумоля при движението, малките очи бяха вперени в нотите.

— Какви отвратителни стихове! — прошепна на себе си. — Не че съм очаквала някаква велика поезия от немците, но наистина… И все пак — замълча, разклащайки воала си. — Ако съпругът ви правилно предполага, че това е някакъв шифър, значи посланието е скрито в думите. Самите те вероятно нямат голямо значение.

— А какво пише?

— „Пастирката моя лудува с агънцата си из зелените хълмове” — прочете тя. — Ужасна граматика, макар че при писането на песни има известна свобода, ако трябва да се спази римата, особено при любовните песни.

— Знаете толкова много за любовните песни? — попитах с любопитство. Майка Хилдегард беше пълна с изненади.

— Всяко добро музикално произведение в същността си е любовна песен — отвърна тя делово. — Но на въпроса ви — да, добре съм запозната. Когато бях момиче — големите ѝ зъби проблеснаха в усмивка, вероятно съзнаваше, че трудно ще си я представя като момиче, — бях нещо като дете-чудо. Можех да изсвиря по памет всичко, което чуя, и написах първата си композиция на седем години. — Посочи блестящия клавесин. — Семейството ми беше богато; ако бях мъж, без съмнение щях да стана музикант. — Говореше простичко, без следа от съжаление.

— Сигурно пак щяхте да можете да композирате музика, ако се бяхте омъжили? — попитах аз.

Тя разпери огромните си ръце. Бях ги виждала да стискат забит в кост нож, да наместват изкълчена става, да придържат окървавената глава на дете, която се подава между краката на майката. И бях виждала тези пръсти да се носят по абаносовите клавиши като пеперудени криле.

— Е — рече след миг, — за това е виновен свети Анселм.

— Така ли?

Усмихна се на изражението ми. Грозното ѝ лице беше претърпяло пълна промяна от строгата фасада за пред обществото.

— О, да! Моят кръстник, старият крал-слънце — добави небрежно тя, — ми подари книга с жития на светците на първото ми причастие, когато бях на осем. Такава красива книга, с позлатени страници и скъпоценни камъни по корицата. Беше по-скоро произведение на изкуството, отколкото литература. Все пак я прочетох. Всички истории ми харесаха — особено тези за мъчениците, — но една фраза от житието на свети Анселм докосна нещо в душата ми.

Тя затвори очи и наклони глава назад.

— „Свети Анселм бил много мъдър и учен човек, лекар. Но той бил и епископ и се грижел за своето паство — не само за земните им нужди, но и за душата им.” Историята описваше всичките му дела и завършваше така: „Накрая той умрял след пълноценен живот и така спечелил своята корона в Рая.” — Замълча и събра ръце на коленете си.

— Именно това ме впечатли най-много — след полезен и пълноценен живот. — Усмихна ми се. — Сещам се за много по-лоши епитафии от тази, милейди. — Разпери ръце и сви неочаквано грациозно рамене. — Исках да съм полезна.

После заряза приказките и се обърна към нотите на пюпитъра.

— Явно промяната в ключа, в тоналността, е странността тук. Какво може да означава?

Внезапно възкликнах смаяна. Досега говорехме на френски и не го забелязах, но докато слушах историята на майка Хилдегард, мислех на английски и когато пак погледнах музиката, ме осени.

— Какво има? — попита ме тя. — Сетихте ли се нещо?

— Ключът! — Едва не се засмях. — На френски музикалният ключ е тоналност, но думата за предмет, който отключва… — Посочих към голямата връзка ключове, обикновено окачена на кръста ѝ, която тя беше оставила на лавицата, щом влязохме. — Нарича пас-парту, нали?

— Да — гледаше ме объркана. Посочи един тънък ключ — Това е пас-парту. А това — посочи един набразден ключ — наричаме клеф.

— Клеф! — Възкликнах радостно. — Прекрасно! — Забих пръст в нотите. — Вижте, майко, на английски думата е една и съща. „Ключ” означава и тоналност, и ключ за отключване. На френски ключ е clef, а на английски кий е и знака от партитурата. Ключът към музиката е и ключ към шифъра. Джейми каза, че според него това е английски шифър! И то създаден от англичанин с много странно чувство за хумор.

След това просветление шифърът се оказа лесен за разгадаване. След като създателят му беше англичанин, вероятно и посланието беше на английски, което означаваше, че немските думи просто осигуряват буквите. Бях запозната с досегашните усилия на Джейми с азбуки и шифровани писма, затова само след няколко опита установих модела на шифъра.

— Два бемола означават, че трябва да се взима всяка втора буква, като се започне от началото на частта — казах аз, трескаво записвайки резултатите. — А три диеза означават да се взима всяка трета буква, като се започне от края на частта. Предполагам, че е използвал немски не само за прикритие, но и защото той е по-обстоятелствен. В немския са нужни два пъти повече думи, за да кажеш нещо, в сравнение с английския.

— Имате мастило по носа — отбеляза майка Хилдегард, която надничаше над рамото ми. — Получава ли се?

— Да — казах с внезапно пресъхнала уста. — Получава се.

Дешифрираното послание беше кратко и ясно. Освен това крайно притеснително.

„Верните английски поданици на Негово Величество очакват законната му реставрация. На ваше разположение е сумата от петдесет хиляди паунда. Като знак на добра воля те ще бъдат изплатени само лично, при пристигането на Негово Височество на английска земя” — прочетох аз. — Тук остава една буква „s”. Не знам дали е нещо като подпис или е нужна, за да се получи немската дума.

— Хм. — Майка Хилдегард погледна любопитно посланието, после към мен. — Сигурно вече го знаете, разбира се, но уверете съпруга си, че ще опазя това в тайна.

— Той нямаше да поиска помощта ви, ако не ви вярваше — възразих аз.

Дебелите вежди се вдигнаха чак до монашеския воал и тя потупа силно по листа.

— Ако съпругът ви е замесен в това начинание, рискува много, като се доверява на когото и да било. Уверете го, че съм поласкана от честта — добави сухо.

— Ще го направя — отвърнах с усмивка.

— Но, мадам — възкликна тя, — много сте пребледняла! Аз често стоя будна нощем, когато разучавам ново произведение, и не обръщам внимание на часа, но за вас сигурно е много късно. — Погледна към свещта-часовник, която гореше на малка масичка до вратата.

— Господи! Наистина е късно. Да повикам ли сестра Мадлен да ви заведе до стаята ви? — Джейми беше приел неохотно предложението на майка Хилдегард да прекарам нощта в манастира, затова не беше нужно да се връщам у дома по тъмните улици.

Поклатих глава. Бях изморена и гърбът ме болеше от седенето на стола, но не исках да си лягам. Това музикално послание ме беше разстроило толкова много, че едва ли щях да заспя.

— Тогава нека се подкрепим с нещо, за да отпразнуваме вашето постижение. — Тя стана и излезе във външната стая, откъдето се чу звънчето. След малко една от сестрите донесе табла с топло мляко и кексчета с глазура, следвана от Бутон. Монахинята сложи кексче на порцеланова чинийка и я остави на пода пред него до купичка с мляко.

Докато отпивах от топлото мляко, майка Хилдегард положи на писалището нотните листа и сложи други на пюпитъра на клавесина.

— Ще ви посвиря — обяви тя. — Ще ви помогне да се успокоите преди сън.

Музиката беше лека и утешаваща, с приятна мелодия, която сновеше нагоре-надолу в сложен и приятен модел, но без мощта на Бах.

— Вие ли я написахте? — попитах в паузата, когато вдигна ръце преди заключителната част.

Тя поклати глава, без да се обръща.

— Не, мой приятел. Жан-Филип Рамо. Добър теоретик, но в композициите му липсва страст.

Сигурно съм задрямала, музиката ме унесе, защото се събудих внезапно от шепота на сестра Мадлен. Топлата ѝ ръка стискаше здраво моята. Аз се изправих и тръгнах след нея.

Погледнах назад и видях широкия черен гръб на майка Хилдегард. Раменете бяха сведени под воала ѝ, докато свиреше, забравила за света извън нейното малко светилище. На дъските до краката ѝ лежеше Бутон с нос между лапите, малкото му телце беше изпънато като игла на компас.

*  *  *

— Е, — каза Джейми, — май ще се окаже, че не са само слухове.

— Май? Предложение от петдесет хиляди паунда звучи съвсем определено. — Петдесет хиляди паунда по сегашните стандарти бяха годишният приход на едно средно голямо херцогство.

Той вдигна цинично вежда над нотните листа, които бях донесла от манастира.

— Да, но са се подсигурили: Чарлс или Джеймс трябва да отидат в Англия. Ако Чарлс отиде в Англия, значи вече ще е получил подкрепа и от други места, за да мине първо през Шотландия. Не — потърка замислено брадичка, — интересното в това предложение е друго. То е първият ясен знак, че Стюартите — или поне един от тях — полагат някакви усилия да си върнат трона.

— Един от тях? Според теб Джеймс няма общо с това? — Погледнах шифрованото послание с още по-голям интерес.

— То е изпратено до Чарлс — напомни ми Джейми — и идва от Англия, не от Рим. Пакетът беше с английски печати, а и от писмата на Джеймс досега… — поклати смръщен глава. Още не се беше избръснал и утринната светлина улавяше по някоя медна искра сред кестенявата четина на брадата му.

— Пакетът беше отворен; Чарлс е видял този ръкопис. На него няма дата, затова не знам кога е пристигнал. И разбира се, не разполагаме с писмата, които той е изпратил на баща си. Но в писмата на Джеймс не се споменава за човек, който може да е композирал това, камо ли пък за някакви конкретни обещания за подкрепа от Англия.

Разбирах накъде бие.

— А Луиз дьо ла Тур все дърдори как Чарлс щял да анулира брака ѝ и да я вземе за жена, щом стане крал. Искаш да кажеш, че не ги е наприказвал само за да я впечатли?

— Може би не. — Наля вода от каната в умивалника и намокри лицето си, за да се избръсне.

— Значи е възможно Чарлс да действа на своя глава? — попитах ужасена и заинтригувана от тази възможност. — Джеймс го е изпратил да се преструва, че търси възможност за реставрация, за да впечатли Луи, но…

— Чарлс не се преструва? — попита Джейми. — Да, така изглежда. Има ли кърпа тук, сасенак? — Опипваше масата със затворени очи. Отдръпнах бързо нотните листи и намерих кърпата. Беше закачена на крака на леглото.

Джейми огледа критично бръснача си, реши, че ще свърши работа, и се наведе пред огледалото на тоалетката ми, за да сапуниса бузите си.

— Защо аз да не мога да си махам космите от краката и подмишниците, а ти можеш да си бръснеш лицето? — попитах, докато го гледах как издава надолу горната си устна, за да се обръсне под носа с леки, къси движения.

— Права си — отвърна, присвил очи пред огледалото. — Но ако не се обръсна, ужасно сърби.

— Пускал ли си някога брада?

— Не нарочно. — Сега бръснеше бузата си. — Но докато живеех като беглец в Шотландия, хубавичко брадясвах. Ако трябваше да избирам дали да се бръсна всяка сутрин с ледена вода и тъп бръснач или да ме сърби, избирах да ме сърби.

Засмях се. Гледах как плъзга бръснача по контура на брадичката си с едно дълго движение.

— Не мога да си те представя с голяма брада. Виждала съм те само с набола.

Той се усмихна с едната страна на устата си, другата изви нагоре, за да се обръсне под високата широка скула.

— Следващия път, когато ни поканят във Версай, сасенак, ще попитам дали можем да разгледаме кралския зоопарк. Там има едно създание, което един морски капитан донесъл от Борнео на Луи. Нарича се орангутан. Виждала ли си?

— Да, в зоопарка в Лондон имаше два преди войната.

— Тогава знаеш как изглеждам с брада — каза той и ми се усмихна, след като приключи бръсненето с внимателно плъзгане на бръснача по брадичката си. — Рошав и проскубан. Като виконт Марини, само че червен.

Името сякаш му напомни нещо, защото се върна към темата на разговора, докато бършеше остатъците пяна от лицето си с кърпата.

— Предполагам, че сега, сасенак, трябва да държим под око англичаните в Париж. — Взе ръкописа от леглото и го разлисти внимателно. — Ако някой наистина е готов на подкрепа от такъв мащаб, може би ще изпрати човек при Чарлс. Ако аз бях готов да рискувам петдесет хиляди паунда, щях да искам да разбера какво ще получа срещу парите си, нали?

— Предполагам. Като стана дума за англичани… Негово Височество купува ли патриотично брендито си от теб и Джаред или по някаква случайност се ползва от услугите на господин Сайлъс Хокинс?

— Господин Сайлъс Хокинс, който изгаряше от любопитство да научи какви са политическите настроения в Северна Шотландия? — Джейми поклати възхитено глава. — Като си помисля, че те взех заради хубавкото лице и прекрасния дебел задник. То се оказа, че имаш и мозък! — Ловко избегна удара ми и се ухили.

— Не знам, сасенак, но до края на деня ще узная.

16

ЗА ПРИРОДАТА НА СЯРАТА

Принц Чарлс наистина купуваше брендито си от господин Хокинс. Преди това откритие обаче не напреднахме особено в продължение на четири седмици. Всичко си вървеше постарому. Луи, крал на Франция, продължаваше да пренебрегва Чарлс Стюарт. Джейми продължаваше да върти търговията с вина и да посещава принц Чарлс. Фъргъс продължаваше да краде писма. Луиз, принцеса Дьо Роан, се появяваше пред обществото под ръка със съпруга си и изглеждаше печална, но разхубавена. Аз продължавах да повръщам сутрин, да работя в болницата следобед и да се усмихвам любезно на вечеря.

Случиха се обаче две неща, които донякъде приличаха на прогрес към целта ни. Чарлс, отегчен от изолацията си, започна да кани Джейми да ходят по кръчми вечер — често без ограничаващото и неприятно присъствие на настойника му господин Шеридан, който реши, че е твърде стар за подобни забавления.

— Господи, този човек лочи като риба! — възкликна Джейми след една такава нощ, вонящ на евтино вино. Огледа критично голямото петно на ризата си. — Ще трябва да си поръчам нова риза.

— Ще си е струвало, ако от виното му се развързва езикът. За какво говорихте?

— За лов и за жени — отвърна лаконично и категорично отказа да влиза в подробности. Или политиката не занимаваше така съзнанието на Чарлс като Луиз дьо ла Тур, или беше способен на дискретност дори в отсъствието на настойника си Шеридан.

Второто нещо, което се случи, беше, че мосю Дюверне, министърът на финансите, изгуби на шах от Джейми. Неведнъж, а няколко пъти. Както Джейми предрече, загубата накара мосю Дюверне да жадува за победа и бяхме канени често във Версай, където аз циркулирах, събирах клюки и избягвах нишите, а Джейми играеше шах и събираше възхитена тълпа зяпачи, макар че аз не смятах шаха за особено зрелищен спорт.

Джейми и министърът на финансите, дребен, пълен човек с увиснали рамене, се бяха сгърбили над шахматната дъска, явно съсредоточени в играта и нехаещи за нищо наоколо, въпреки глъчката и звънтенето на чаши до тях.

— Не съм виждала нищо по-скучно от шахмата — мърмореше една дама на друга. — И го наричат забавление! Ще се забавлявам повече, като гледам как прислужницата ми пощи някой от черните пажове. Поне те пищят и се кикотят.

— Аз не бих имала против да накарам червенокосия момък да попищи малко — отвърна другата и се усмихна очарователно на Джейми, който бе вдигнал глава и се взираше невиждащо покрай мосю Дюверне. Другата ме видя и сръга пищната блондинка в ребрата.

Усмихнах им се вежливо, като злорадствах заради червенината, която плъзна по голямото ѝ деколте и я опъстри с розови петна. Що се отнася до Джейми, тя можеше да върти колкото си иска букли на дебелите си пръсти, но нямаше да привлече вниманието му.

Чудех за какво толкова мисли той. Сигурна бях, че не е за играта; мосю Дюверне играеше предпазливо и предвидимо. Средните два пръста на дясната ръка на Джейми се раздвижиха леко по бедрото му, издайнически жест на нетърпение, и аз разбрах, че не мисли за партията шах. Може би щеше да отнеме още половин час, но победата му беше сигурна.

Херцог Дьо Нев стоеше до мен. Видях как тъмните малки очички се фиксираха върху пръстите на Джейми и после се извърнаха. Той спря замислено за миг, огледа дъската и се отдалечи, за да увеличи залозите си.

Един лакей спря до рамото ми, поклони се и ми предложи още една чаша вино. Отпратих го; вече бях пила достатъчно и главата ми се маеше, а краката не ме държаха съвсем.

Обърнах се да намеря място за сядане и забелязах граф Сен Жермен в другия край на залата. Вероятно Джейми беше гледал него. Графът пък гледаше мен. Направо се беше втренчил, с усмивка на лицето. Това не беше обичайното му изражение и не му отиваше. Изобщо не ме беше грижа за този факт, но се поклоних възможно най-грациозно, после се врязах в тълпата от дами, като дърдорех за това-онова и старателно се опитвах да насочвам разговора към Шотландия и нейния крал изгнаник.

Общо взето, възможностите за реставрация на Стюартите не занимаваха френската аристокрация. Когато споменавах Чарлс Стюарт, обичайният отговор бе извъртане на очи и свиване на рамене. Въпреки настояванията на граф Map и други парижки якобити Луи упорито отказваше да приеме Чарлс в двора. А един беден изгнаник, който не се радва на благоразположението на краля, нямаше да бъде приет в обществото, за да завърже познанства с богати банкери.

— Кралят не е особено доволен, че племенникът му дойде във Франция, без да поиска неговото разрешение — каза графиня Дьо Брабант, когато повдигнах темата. — Чули краля да казва, че що се отнася до него, Англия спокойно можела да си остане протестантска — довери ми тя. — И ако вземе, че изгори в ада заедно с Джордж Хановер, още по-добре. — Сви съчувствено устни, тя беше добра женица. — Много съжалявам. Знам, че сигурно за вас и съпруга ви това е разочароващо, но… — Сви рамене.

Реших, че някак ще се справим с разочарованието, и продължих да ровя за още клюки в тази насока, но безуспешно. По всичко личеше, че якобитите са скучна тема.

— Топ за пешка — мърмореше по-късно Джейми, докато се приготвяхме да лягаме. Отново бяхме останали гости в двореца. Тъй като играта продължи след полунощ, а министърът не искаше и да чуе да се връщаме в Париж, ние бяхме настанени в малък апартамент — но малко по-луксозен от първия. Имаше пухено легло и прозорец към южната тераса.

— Топът, казваш? — плъзнах се в леглото и се протегнах със стон. — Шах ли ще сънуваш тази нощ?

Джейми кимна и така се прозина, че очите му се насълзиха.

— Да, със сигурност. Надявам се да не те изплаша, сасенак, ако бълнувам.

Краката ми ликуваха, че вече не са пристегнати в обувките и са освободени от наедряващата ми тежест, а кръстът ме наболяваше, но някак приятно, докато привикваше към хоризонталното положение.

— Ако щеш, изправи се на челна стойка — отвърнах с прозявка. — Тази нощ нищо няма да ме обезпокои.

Рядко съм била в такава голяма заблуда.

Сънувах бебето. Беше вече много голямо и риташе в издутия ми корем. Ръцете ми масажираха изопнатата кожа, опитваха да укротят суматохата вътре. Но въртенето продължаваше и както често става в сънищата, аз осъзнах, че това не е бебе, а змия, която се гърчи в корема ми. Превих се, свих колене и опипвах трескаво корема си, за да намеря главата на звяра, който се мяташе под кожата ми. Тя беше много гореща и вътрешностите ми се гърчеха и те като змии, хапеха и се мятаха, усукваха се една в друга.

— Клеър! Събуди се, жено! Какво става? — Тръскането и виковете най-сетне ме събудиха и аз огледах замаяна стаята. Бях в леглото и Джейми ме държеше за рамото, но змиите продължиха да се гърчат в корема ми и аз изстенах така силно, че притесних не само Джейми, но и себе си.

Той отметна завивките, обърна ме по гръб и се опита да изпъне коленете ми. Аз обаче упорито се свивах на топка, стисках се за корема и се опитвах да потисна острите пристъпи на болката.

Той ме зави и изтича от стаята, като спря само да грабне килта си от стола.

Аз бях изцяло погълната от агонията си. Ушите ми пищяха, а по лицето ми избиваше студена пот.

— Мадам? Мадам!

Отворих очи колкото да видя прислужницата на нашия апартамент. Гледаше ме трескаво, надвесена рошава над леглото. Джейми, полугол и още по-трескав, стоеше зад нея. Аз затворих очи и изстенах, но преди това видях как я сграбчи за раменете така силно, че къдриците ѝ съвсем се изплъзнаха от нощната шапчица.

— Губи ли детето? Губи ли го?

Изглеждаше много вероятно. Свих се със сумтене, сякаш да защитя огромната болка в мен.

В стаята се надигнаха много гласове, предимно женски, и много ръце ме побутваха и опипваха. Чух мъжки глас насред врявата. Не беше на Джейми, а на французин. По негова заповед няколко ръце ме хванаха за глезените и раменете и ме изпънаха на леглото.

Една ръка бръкна под нощницата и опипа корема ми. Отворих задъхана очи и видях мосю Флеш, кралският лекар, коленичил до леглото и смръщен в концентрация. Трябваше да съм поласкана от тази кралска услуга, но нямах възможност в момента. Болката като че ли се променяше; силата ѝ нарастваше, но ставаше някак постоянна и като че ли се движеше към по-ниска точка на корема ми.

— Не е помятане — каза мосю Флеш на Джейми, който кръжеше зад рамото му. — Няма кървене. — Видях една от присъстващите дами да се взира потресена в белезите по гърба на Джейми. Хвана друга за ръкава и го посочи.

— Вероятно е възпаление на жлъчния мехур — каза мосю Флеш. — Или болки в черния дроб.

— Идиот — изсъсках през зъби.

Мосю Флеш ме изгледа високомерно иззад огромния си нос и със закъснение го окичи със златно пенсне за по-голям авторитет. Сложи ръка на мокрото ми чело и случайно закри очите ми, за да не мога да го гледам кръвнишки.

— Най-вероятно е черният дроб — каза на Джейми. — Увреждането на жлъчния мехур предизвиква събиране на жлъчни сокове в кръвта, което предизвиква болката — и временно неразположение — добави авторитетно и ме натисна по-силно, за да спра да се мятам. — Трябва веднага да ѝ пуснем кръв. Плато, леген!

Аз освободих едната си ръка и избутах неговата от главата си.

— Махай се от мен, нещастен глупак! Джейми! Не му позволявай да ме докосне с това! — Плато, помощникът на мосю Флеш, се приближаваше със скалпел и леген, а дамите зад него ахнаха и започнаха да извръщат очи, явно неспособни да гледат тази драма.

Пребледнял, Джейми се озърна към мен, после към мосю Флеш. Явно взе решение, награби нещастния Плато, издърпа го от леглото, след това го обърна и го изстреля към вратата. Прислужници и дами отстъпваха с писъци от пътя му.

— Мосю, но моля ви, мосю! — врещеше лекарят. Явно беше успял да си сложи перуката, когато го бяха извикали, но не бе имал време да се облече и ръкавите на нощната му риза се вееха като криле, докато преследваше Джейми из стаята и ръкомахаше като обезумяло плашило.

Болката пак се засили, аз изпъшках и се превих. Когато поотмина, отворих очи и видях една от дамите да се взира в мен. После по лицето ѝ прочетох как се сети за истината и без да откъсва поглед от мен, прошепна нещо на съседката си. В стаята беше твърде шумно, но аз разчетох думата по устните ѝ.

— Отрова.

Болката внезапно слезе още надолу със страховито гъргорене и аз най-сетне разбрах какво ми има. Не беше спонтанен аборт. Не беше апандисит, не беше и възпален черен дроб. Не беше и точно отрова. Беше каскара саграда.

*  *  *

— Ах ти! — извиках аз и пристъпих заплашително към мастър Раймон, който се свиваше зад тезгяха си под егидата на препарирания крокодил. — Ти! Ти, проклет червей с жабешко лице!

— Аз ли, мадона? Нещо да съм ви сторил?

— Освен че ми докара ужасна диария в присъствието на трийсетина души, ме накара да си помисля, че пометвам, и изплаши съпруга ми до смърт?

— О, съпругът ви е присъствал? — Мастър Раймон изглеждаше смутен.

— Присъства — уверих го аз. Всъщност бях положила много усилия да попреча на Джейми да връхлети в аптеката му и да измъкне със сила необходимата информация. Накрая го убедих да изчака с кочияша, докато аз си поговоря със земноводния собственик.

— Но вие не сте мъртва, мадона — изтъкна дребният билкар. Не че имаше вежди, но все пак едната страна на широкото му чело се сгърчи нагоре. — Можеше да сте мъртва, нали знаете?

Заради снощния стрес и физическото изтощение след това този факт ми беше убягнал.

— Значи не е било просто гадна шега? — попитах немощно. — Някой наистина е искал да ме отрови и съм жива само благодарение на вашите скрупули?

— Вероятно вашето оцеляване не се дължи изцяло на моите скрупули, мадам. Може да е било и шега — предполагам, че каскара саграда се продава и на други места. Но аз съм продал това вещество на двама души през последния месец — и не съм ги разпитвал.

— Разбирам. — Поех дълбоко дъх и избърсах с ръкавица потта от челото си. Значи имаше двама потенциални отровители на свобода; само това ми липсваше.

— Ще ми кажете ли кои са? — попитах направо. — Може следващия път да купят от някой друг. От някой без вашите скрупули.

Той кимна, широката жабешка уста потрепна при тази мисъл.

— Възможно е, мадона. Съмнявам се, че информацията за истинските купувачи ще ви е от полза. Те бяха слуги; явно изпълняваха заповед на господаря си. Едната беше прислужница на виконтеса Дьо Рамбо; другия не го познавам.

Забарабаних с пръсти по тезгяха. Единствено граф Сен Жермен ме беше заплашвал. Възможно ли бе да е наел непознат прислужник, за да се сдобие с отрова и после да я излее в чашата ми? Като си спомних приема във Версай, реших, че е възможно. Чашите с вино бяха разнасяни от слуги, а графът не се беше доближавал до мен, но не беше трудно да подкупи някой слуга да ми даде определена чаша.

Раймон ме гледаше с любопитство.

— Мадона, да сте подразнили някак виконтесата? Тя е много ревнива жена; не търси за първи път помощта ми, за да се отърве от съперница, макар че за щастие ревността ѝ не трае дълго. На виконта много му шарят очите — ако ме разбирате, — винаги се появява нова съперница, която измества предишната от мислите ѝ.

Седнах неканена.

— Рамбо? — Опитах се да свържа името с някакво лице. После мъглата в главата ми се прочисти и разкри изискано облечено тяло и грозно кръгло лице, и двете обилно опръскани с енфие.

— Рамбо! — възкликнах аз. — Ами да, срещала съм го, но когато започна да ми гризе пръстите на краката, го зашлевих през лицето с ветрилото си.

— Понякога това е достатъчен повод за виконтесата — отбеляза мастър Раймон. — В такъв случай вероятно няма да последват други атаки.

— Благодаря — отвърнах сухо. — А ако не е била виконтесата?

Дребният аптекар се поколеба, присви очи заради силното обедно слънце, което грееше през отворените капаци зад мен. После взе решение, обърна се към каменната маса, където къкреха аламбиците му, и ми кимна да го последвам.

— Елате с мен, мадона. Имам нещо за вас.

За моя изненада той се пъхна под масата и изчезна. Тъй като не се върна, аз се наведох и надникнах. В огнището сияеше жарава, но от двете ѝ страни имаше празно пространство. А в стената под масата, скрит в сенките, тъмнееше отвор.

След кратко колебание, аз събрах поли и се наврях под масата след него.

От другата страна на стената имаше тясно помещение, в което можех да се изправя. Отвън сградата с нищо не издаваше присъствието му.

Две от стените бяха покрити с лавици под формата на пчелна пита и във всяка безупречно чиста клетка имаше череп на някакво животно. Ефектът беше поразителен и аз отстъпих назад. Празните очни кухини бяха втренчени в мен, а зъбите просветваха в приветствени усмивки.

Примигнах няколко пъти, преди да открия Раймон. Беше клекнал пред това изложение и приличаше на един от експонатите. Вдигна нервно ръце пред себе си, като ме гледаше, сякаш очакваше да се разкрещя или да се нахвърля отгоре му. Но аз бях виждала много по-страховити гледки от няколко излъскани черепа, затова тръгнах спокойно напред, за да ги разгледам.

Изглежда, имаше от всичко. Малки черепчета, на прилепи, мишки и земеровки — костта беше прозрачна, малките остри зъбки изглеждаха свирепи. Коне, от огромни першерони, с масивни, извити като ятагани челюсти, до черепи на магарета, които повтаряха в по-малък мащаб извивките на огромните черепи на впрегатните коне.

В тях имаше някакво очарование, така неподвижни и красиви, сякаш всеки череп бе съхранил есенцията на собственика си, сякаш очертанията на костта криеха призрака на плът и козина.

Посегнах и докоснах един от черепите. Не беше студен, както очаквах, а странно неутрален, сякаш изчезналата отдавна топлина все пак се спотайваше някъде наблизо.

Бях виждала да се отнасят по-непочтително с човешки останки; черепите на раннохристиянските мъченици бяха нахвърляни на купчини в катакомбите, а под тях стърчаха бедрени кости.

— Мечка? — попитах тихо. Огромен череп. Кучешките зъби бяха извити, за да могат да разкъсват, но кътниците бяха странно затъпени.

— Да, мадона. — Като видя, че не се страхувам, Раймон се отпусна. Ръката му закръжи около извивките на огромния череп. — Виждате ли зъбите? Звяр, който се храни с риба и месо — кутрето проследи дългия извит кучешки зъб и плоския кътник, — но и с горски плодове и корени. Те рядко гладуват, защото могат да ядат всичко.

Завъртях се бавно с възхищение, като докосвах по някой череп.

— Красиви са. — Говорехме тихо, сякаш да не ги събудим.

— Да. — Пръстите на Раймон също галеха дългите челни кости и проследяваха нежната дъга на скулата. — Те пазят същността на животното. Можеш да познаеш какво е само по черепа.

Обърна един от по-малките и посочи издутините отдолу, приличаха на тънкостенни балончета.

— Ето — ушният канал влиза тук, за да може звукът да отекне в черепа. Оттук и острият слух на плъха, мадона.

— Tympanic bullae — кимнах аз.

— А? Не знам добре латински. Аз сам… си измислям имена за тези неща.

— А тези? — Посочих нагоре. — Те са специални, нали?

— О, да, мадона. Това са вълци. Много стари вълци. — Свали един от черепите, държеше го с почтително внимание. Муцуната беше дълга и кучешка, с големи кучешки зъби и широки кътници. Сагиталният гребен се издигаше рязко от задната част на черепа, доказателство за силните мускули на врата, които някога е поддържал.

Тези черепи не бяха мътнобели като другите, по тях имаше кафеникави петна и бяха по-излъскани.

— Вече няма такива зверове, мадона.

— Няма ли? Имате предвид, че са измрели? — Докоснах отново черепа. — А как се сдобихте с тях?

— Бяха в едно торфено поле, заровени на много стъпки под земята.

Погледнах ги по-внимателно и видях разликите между тях и по-новите черепи на стената. Тези животни са били по-големи от обикновени вълци, с челюсти, способни да разтрошат крака на бягащ лос или да разкъсат гърло на ранен елен.

Потреперих при допира, защото си спомних вълка, който бях убила пред затвора Уентуърт, и глутницата, която ме преследваше в ледения здрач преди почти шест месеца.

— Не обичате вълци, мадам? — попита Раймон. — И все пак мечките и лисиците не ви плашат? Те също са ловци, хранят се с плът.

— Да, но не с моята — отвърнах и му подадох древния череп. — Много по-симпатичен ми е нашият приятел лосът. — Потупах сърдечно дългия му нос.

— Симпатичен? — Меките черни очи ме гледаха с любопитно. — Странно чувство към една кост, мадона.

— Е… да — отвърнах леко смутена, — но те все пак не изглеждат само като кости. От тях добиваш впечатление за животното. Не са просто неодушевени предмети.

Беззъбата уста на Раймон се изви в широка усмивка, сякаш го бях зарадвала, но не каза нищо.

— Защо ги събирате? — попитах, внезапно осъзнала, че едва ли всички аптекари имат рафтове с животински черепи. Препарирани крокодили може би, но не и това.

Той сви добродушно рамене.

— Ами, те ми правят компания, докато работя. — Посочи претъпкания тезгях в ъгъла. — И макар че могат да ми кажат много неща, не са толкова шумни, че да привлекат вниманието на съседите. Елате. Имам нещо за вас.

Последвах го до висок шкаф в дъното на стаята.

Той не беше натуралист, определено не беше учен в смисъла, който аз влагах в този термин. Не си водеше бележки, не правеше скици, не записваше нищо, от което другите биха могли да се учат. И все пак имах странното усещане, че иска да ме научи на нещата, които знае. Заради симпатията ми към костите вероятно?

Шкафът беше изрисуван с някакви опашати и разкривени знаци, сред които забелязах пентаграми и кръгове. Кабалистични символи. Разпознах един-два благодарение на наученото от чичо Ламб.

— Интересувате се от Кабала? — Това би обяснило тайната лаборатория. Сред образованите французи и аристокрацията съществуваше силен интерес към окултното, но той се пазеше ревностно в тайна, за да не си навлекат гнева на Църквата.

За моя изненада Раймон се засмя. Дебелите пръсти с къси нокти натиснаха тук-там по шкафа, първо центъра на един символ, после опашката на друг.

— Не, мадона. Повечето кабалисти са доста неприятни, затова не търся често компанията им. Но знаците държат любопитните далеч от моя шкаф. Което, като се замислиш, не е никак малко, а се постига само с боя. Вероятно кабалистите все пак са прави, че в символите им се крие сила?

Усмихна ми се дяволито, когато вратата на шкафа се отвори. Той всъщност беше двоен, така че ако въпросните любопитни хора успееха да пренебрегнат символите и просто отвореха вратата, щяха да видят най-безобиден аптекарски шкаф. Но ако се натиснеше правилната последователност от скрити лостчета, вътрешните лавици се завъртаха и разкриваха дълбока ниша.

Той извади едно от малките чекмеджета, които опасваха нишата, и го изпразни в ръката си. Разрови съдържанието му, взе един голям бял кристал и ми го подаде.

— За вас е. За защита.

— Какво е това? Магия? — попитах цинично, като търкалях кристала в дланта си.

Раймон се засмя. Вдигна шепа над писалището и между пръстите му се посипаха малки цветни камъчета, които отскачаха от покритата с петна филцова попивателна.

— Може и така да се нарече, мадона. — Побутна с пръст един светлозелен кристал от купчината. — Те не съдържат повече или по-малко магия от черепите. Те са костите на земята и съдържат есенцията на матрицата, в която са създадени. Каквито сили има в нея, ще ги откриете и в тях. — Побутна една жълтеникава буца към мен. — Сяра. Смесете я с други дреболии, докоснете я със запалена клечка и ще се взриви. Барут. Това магия ли е или само природата на сярата?

— Предполагам, че зависи кого питате — отвърнах аз и той пак се усмихна.

— Ако решите да напуснете съпруга си, мадона, няма да останете гладна. Казах ви, че сте от занаята, нали?

— Съпругът ми! — възкликнах аз. Внезапно приглушеният шум от далечния магазин започна да добива смисъл. Чу се силен трясък, сякаш огромен юмрук се стовари на тезгяха, и дълбок тътнещ глас, който не търпеше никакви възражения, се надигна над шумотевицата.

— Господи! Забравих за Джейми!

— Съпругът ви е тук? — Раймон се ококори и ако по принцип не беше блед, щях да реша, че е пребледнял.

— Оставих го отвън — обясних и се наведох, за да изляза през тайния отвор. — Сигурно му е омръзнало да чака.

— Почакайте, мадона! — Раймон ме хвана за лакътя. Сложи другата си ръка върху шепата ми, в която стисках белия кристал. — Този кристал, мадона, е за ваша защита.

— Да, да — отвърнах нетърпеливо, чувах как Джейми крещи все по-високо името ми. — Какво прави всъщност?

— Той е чувствителен към отрова, мадам. Ще промени цвета си при наличието на вредни вещества.

Това ме спря. Изправих се и се втренчих в него.

— Отрова? Значи…

— Да, мадона. Вероятно още сте в опасност. — Жабешкото му лице беше мрачно. — Не съм сигурен кога, нито откъде ще дойде. Ако разбера, ще ви уведомя. — Озърна се неспокойно към изхода през огнището. По стената се чуха гръмки удари.

— Моля ви, кажете го и на съпруга си, мадона.

— Не се тревожете — отвърнах и се промуших през отвора. — Джейми не хапе.

— Не се тревожа точно от зъбите му, мадам — каза той след мен, докато прекосявах с патешка походка пепелта в огнището.

Джейми тъкмо вдигаше отново кинжала си, за да удари с дръжката му по стената, когато ме видя да изниквам от камината.

— О, ето те — рече тихо. Наклони глава на една страна, докато аз изтупвах пепелта и въглените от полата си, после се намръщи, защото Раймон надникна предпазливо изпод масата.

— Ето го и нашия жабок. Той обясни ли нещо, сасенак, или да го забода при останалите? — Без да сваля очи от Раймон, той кимна към стената на външния магазин, където на дълга ивица филц бяха набодени сушени жаби.

— Чакай, чакай — побързах да кажа аз, а Раймон се скри обратно в убежището си. — Той ми обясни всичко. Всъщност дори много ми помогна.

Джейми прибра ножа с известно съжаление и посегна да извади Раймон от скривалището му. Аптекарят потрепна леко при вида му.

— Това ли е съпругът ви, мадам? — попита той, явно се надяваше да отговоря отрицателно.

— Да, разбира се. Това е съпругът ми Джеймс Фрейзър, господар на Брох Туарах — отвърнах аз и посочих Джейми, макар че бяхме само двамата. После махнах в другата посока: — Мастър Раймон.

— Това го разбрах — отвърна сухо Джейми. Поклони се и подаде ръка на Раймон, чиято глава се извисяваше едва с няколко инча над кръста му. Раймон стисна ръката му за миг и се отдръпна с леко потреперване. Гледах го развеселена.

Джейми само вдигна вежда и се облегна на ръба на масата. Скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, какво става?

Обяснявах предимно аз, Раймон ми съдействаше с едносрични потвърждения. Дребният аптекар изглеждаше напълно лишен от обичайното си остроумие и се свиваше на столче до огъня, прегърбен от притеснение. Едва когато споменах за белия кристал и предполагаемата нужда от него, той се размърда и даде признаци на живот.

— Вярно е, милорд. Не знам със сигурност дали съпругата ви или вие самият сте в опасност, или пък и двамата. Не съм чул нищо конкретно; само името Фрейзър, изречено на място, където имената рядко се споменават с добро.

Джейми го изгледа остро.

— Тъй ли? А вие често ли посещавате такива места, мастър Раймон? Свързан ли сте с тези хора?

Раймон се усмихна някак безнадеждно.

— По-скоро бих ги описал като търговски съперници, милорд.

Джейми изсумтя.

— Хм. Ако наистина опитат нещо, ще получат повече от това, което са очаквали. — Докосна кинжала на колана си и се изправи. — Все пак ви благодаря за предупреждението, мастър Раймон. — Поклони се на аптекаря, но не му подаде пак ръка. — Ако съпругата ми е склонна да ви прости, не е моя работа да се бъркам, но силно ви съветвам да се скриете в дупката си следващия път, когато виконтесата дойде в магазина ви. Хайде, сасенак.

Каретата трополеше към Рю Тремулин, Джейми мълчеше и се взираше през прозореца, скованите пръсти на дясната ръка потупваха бедрото му.

— Място, където имената не се споменават с добро — прошепна той, когато каретата зави към Рю Гамбож. — Какво може да е това място?

Спомних си кабалистичните символи по шкафа на Раймон и косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Спомних си и думите на Маргьорит за граф Сен Жермен и предупреждението на мадам Рамаж. Казах на Джейми за това и какво е споменал Раймон.

— Той може да смята всичко това за бутафория — довърших аз, — но явно познава хора, които се опитва да държи далеч от шкафа си.

Джейми кимна.

— Дочух нещо за такива неща в двора. Тогава не обърнах внимание, реших, че е глупост, но сега ще разузная още. — Засмя се и ме придърпа към себе си. — Ще изпратя Мърто да следи граф Сен Жермен. Така графът ще разполага с истински демон, с който да си играе.

17

ПРИТЕЖАНИЕ

Мърто бе изпратен да следи действията на граф Сен Жермен, но освен, че докладва за многото му посетители — от двата пола и от всички класи, — не забеляза нищо мистериозно. Графът обаче имаше един забележителен гост: Чарлс Стюарт. Той го посети един следобед и остана цял час.

Чарлс беше започнал да търси все по-често компанията на Джейми за обиколките си из кръчмите и бардаците на града. Аз лично смятах, че това е свързано по-скоро с приема на Жул дьо ла Тур дьо Роан, който искаше да съобщи официално за бременността на жена си, отколкото с някакво злокобно влияние на граф Сен Жермен.

Тези обиколки понякога траеха до късно през нощта и аз свикнах да си лягам без Джейми и да се будя, когато той се свиваше до мен, измръзнал от нощната мъгла и вмирисан на тютюнев дим и алкохол.

— Той е толкова обезумял по тази жена, че май дори не си спомня, че е наследник на трона на Англия и Шотландия — каза Джейми след една такава експедиция.

— Господи, сигурно е много разстроен — отвърнах саркастично. — Да се надяваме, че ще си остане такъв.

След седмица обаче се събудих в студено сиво утро и видях, че леглото до мен е още празно, а завивката е непокътната.

— Милорд Брох Туарах в кабинета си ли е? — наведох се над перилата и стреснах Магнус, който минаваше по коридора долу. Вероятно Джейми беше решил да спи на канапето в кабинета, за да не ме безпокои.

— Не, милейди — отвърна той. — Отидох да махна резето от вратата и видях, че не е залоствана. Милорд не се е прибирал снощи.

Седнах тежко на горното стъпало. Сигурно съм изглеждала много притеснена, защото възрастният иконом почти хукна към мен по стълбите.

— Мадам, мадам, добре ли сте? — каза той и ме хвана за ръката.

— Била съм и по-добре, но това не е важно. Магнус, изпрати веднага един лакей в дома на принц Чарлс в Монмартър. Да провери дали съпругът ми е там.

— Веднага, милейди. И ще изпратя Маргьорит да се погрижи за вас. — Обърна се и забърза по стъпалата. Меките пантофи, които носеше сутрин, тихо се плъзгаха по полирания под.

— И Мърто! — извиках след него. — Сънародникът на съпруга ми. Изпрати ми го, моля те! — Първата мисъл, която изникна в ума ми, беше, че Джейми вероятно е останал цяла нощ при Чарлс; втората бе, че нещо му се е случило — злополука или нападение.

— Къде е той? — изграчи Мърто от подножието на стълбите. Явно го бяха събудили; по лицето му имаше следи от онова, върху което беше лежал, а по ризата му беше полепнала слама.

— Снощи излезе с принц Чарлс и не се прибра. Само това знам. — Надигнах се, хваната за перилата, и пригладих нощницата си. Вече бяха запалили камините, но в къщата още беше студено и аз треперех.

Мърто прокара ръка по лицето си.

— Уф! Някой отиде ли в Монмартър?

— Да.

— Тогава ще изчакам да се върне. Ако Джейми е там — добре. Ако не е, ще кажат кога се е разделил с Негово Височество.

— А ако ги няма? Ако и принцът не се е прибирал? — попитах аз. В Париж имаше якобити, но имаше и противници на Стюартите. Убийството на Чарлс Стюарт не би осуетило напълно потенциално шотландско въстание — той все пак имаше по-малък брат, Хенри, — но донякъде щеше да откаже Джеймс от подобно начинание.

Спомних си ясно историята, която Джейми ми разказа, за опита да го убият в деня, когато срещнал Фъргъс. Подобни нападения по улиците не бяха рядкост и из Париж по тъмно вилнееха всякакви банди.

— Най-добре се облечи, жено — рече Мърто. — Цялата си настръхнала.

— О, да… сигурно. — Погледнах ръцете си, бях се обгърнала, докато подозренията препускаха през ума ми, но без полза; зъбите ми започваха да тракат.

— Мадам! Ще се простудите! — Маргьорит се качи при мен и ѝ позволих да ме отведе в спалнята, като се озъртах към Мърто долу. Той внимателно огледа кинжала си, преди да го прибере в ножницата.

— Трябва да си легнете, мадам! — скара ми се Маргьорит. — Не е добре за детето да се простудявате така. Ще ви донеса веднага грейка. Къде е халатът ви? Веднага го облечете, да, така е добре… — Навлякох дебелия вълнен халат над копринената нощница и без да обръщам внимание на забележките на Маргьорит, отидох до прозореца и отворих капаците.

Отвън улицата започваше да просветлява, защото изгряващото слънце озаряваше горните части на каменните къщи по Рю Тремулин. Беше оживено, макар и толкова рано. Прислужници и лакеи търкаха стъпалата или лъскаха бронзовия обков на вратите, мъже с ръчни колички продаваха плодове, зеленчуци и прясна морска храна, хвалеха гръмогласно стоката си, а готвачите от големите къщи се подаваха от задните врати като джинове и им подвикваха да се приближат. Една каруца с въглища трополеше бавно по улицата, теглена от стар кон, който сякаш предпочиташе да си стои в конюшнята. Но нямаше и помен от Джейми.

Най-сетне позволих на разтревожената Маргьорит да ме вкара в леглото, за да се стопля, но не можах да заспя. При всеки шум отдолу заставах нащрек, при всеки тропот отвън се надявах, че ще чуя гласа на Джейми във фоайето. Лицето на граф Сен Жермен не спираше да изниква пред очите ми. Само той от френските аристократи поддържаше някаква връзка с Чарлс Стюарт. Най-вероятно той стоеше и зад опита за покушение над живота на Джейми… или моя. Имаше много лоша слава. Възможно беше да е поръчал отстраняването на Чарлс и Джейми? В този момент нямаше значение какво го води — политически или лични са мотивите му.

Когато най-сетне долу наистина се чуха стъпки, аз бях толкова ужасена от образа на Джейми, лежащ с прерязано гърло в някоя канавка, че не осъзнах, че се е прибрал, докато не влезе в спалнята.

— Джейми! — извиках от радост и седнах в леглото.

Той ми се усмихна и се прозина, без да покрие устата си. Огледах добре гърлото му, нищо му нямаше. От друга страна, дрехите му не бяха първа хубост. Легна до мен и се протегна, после изпъшка доволно.

— Какво стана? — попитах аз.

Отвори зачервеното си око.

— Трябва да се изкъпя. — И го затвори отново.

Наведох се напред да го подуша. Усетих обичайната миризма на тютюнев дим и мокра вълна, под забележителната комбинация от алкохолни аромати — бира, вино, уиски и бренди, — които съответстваха на разнообразните петна по ризата му. Но над всичко това се усещаше истеричната нотка на ужасен евтин парфюм.

— Така е — съгласих се. Станах от леглото и извиках Маргьорит, после я изпратих да донесе ваната и да я напълни с вода. Брат Амброуз ми беше подарил на тръгване няколко калъпа сапун с розово масло и аз ѝ казах да донесе и тях.

Докато прислужницата се занимаваше с тежката задача да влачи огромните медни ведра, аз насочих вниманието си към грамадата в леглото.

Събух му обувките и чорапите, после разкопчах катарамата на кръста му и разтворих килта. Ръцете му веднага политнаха към чатала, но аз гледах другаде.

— Какво ти се е случило?

По бедрата му имаше дълги драскотини, които червенееха на бледата кожа, а от вътрешната страна на единия крак видях следа от ухапване. Зъбите ясно личаха.

— О, малко кученце, а? — попитах. Не ме биваше особено в сегашните идиоми, но знаех, че някои малки кученца ходят на два крака и имат гримирани лица.

— Бън! — наредих господарски на прислужницата. Тя награби ведрата и излезе леко нацупена от стаята. Обърнах се към Джейми, който отвори едното си око, зърна лицето ми и пак го затвори.

— Е? — попитах.

Вместо да отговори, той потрепери. След миг седна и потърка лицето си, чу се стърженето на наболата брада. Вдигна въпросително гъстата си вежда.

— Предполагам, че една изискана млада дама като теб не е запозната със значението на израза soixante-neuf[15]?

— Чувала съм го — отвърнах и скръстих ръце на гърдите си. Гледах го с известно подозрение. — И може ли да попитам къде срещна това интересно число?

— То ми беше предложено — натрапено — като желана дейност от дама, която случайно срещнах снощи.

— Да не би случайно тя да те ухапа по бедрото?

Той се погледна и потърка замислено белега.

— Ммм, не. Не беше тя. Тази не я вълнуваха толкова големи числа. Мисля, че беше доволна и на шест.

— Джейми — започнах да потропвам с крак, — къде беше цяла нощ?

Той загреба шепа вода от коритото, наплиска си лицето и остави струйките да се стекат по тъмночервените косми на гърдите му.

— Ами — примигна, за да отърси водата от клепачите си, — ами да видим. Първо вечеряхме в една кръчма. Срещнахме Гленгари и Милфльор. — Мосю Милфльор беше парижки банкер, а Гленгари бе един от по-младите якобити, вожд на септ в клана Макдоналд. Дошъл по-скоро на гости в Париж, напоследък той се въртеше около Чарлс, по думите на Джейми. — И след вечеря отидохме у херцог Ди Кастелоти да играем карти.

— А после?

Явно в кръчма. След това в друга. После на място, което донякъде прилича на кръчма, но с присъствието на дами с интересен външен вид и още по-интересни таланти.

— Таланти, значи? — попитах и погледнах към белезите по крака му.

— Господи, те го направиха пред хората — потрепери той.

— Двама на масата. Право между овнешкото и варените картофи. С желе от дюли.

— Господи! — възкликна завърналата се прислужница, остави ведрото и се прекръсти.

— Тихо там — скарах ѝ се аз. Обърнах се пак към съпруга си. — А после?

После положението загрубяло, но не изгубило публичния си характер. Джейми изчака Маргьорит да излезе за още едно ведро, преди да уточни:

— … тогава Кастелоти взе дебелата червенокоска и дребната блондинка в един ъгъл и…

— А ти какво правеше през това време? — прекъснах го аз.

— Гледах — отвърна, сякаш изненадан. — Не беше редно, но нямах голям избор при тези обстоятелства.

Докато говореше, аз ровех из спорана му и извадих не само малка кесийка, но и голям метален пръстен с герб. Пробвах го на пръста си, беше много по-широк от обикновен пръстен.

— На кого е? Прилича на герба на херцог Ди Кастелоти, но собственикът му трябва да има пръсти като наденици. — Кастелоти беше кльощав италианец с вечно смръщено лице на човек с лошо храносмилане. Нищо чудно, ако се съди по историята на Джейми. Желе от дюли, Господи!

Джейми се беше изчервил чак до косата.

— Ами… — започна той, като оглеждаше с огромен интерес едно петно от кал на коляното си — то… не е за пръст.

— А за какво… — Погледнах кръглия обект с подновен интерес. — Господи! Бях чувала за това…

— Така ли? — Изглеждаше искрено скандализиран.

— Но не бях виждала. Става ли ти? — Понечих да го пробвам, но той закри веднага интимните си части с ръце.

Маргьорит пристигна с още вода и го увери:

— Не се тревожете, мосю, вече съм виждала.

Той изгледа и двете ни кръвнишки и покри скута си със завивката.

— Не стига, че цяла нощ защитавах честта си, ами ме подлагат и на разпит!

— Защитавал си честта си, значи? — Подхвърлях пръстена от ръка в ръка, като го нанизвах на показалците си. — Това какво, е подарък? Или е само назаем?

— Подарък. Не прави така, сасенак, събужда спомени.

— О, нима? Спомени значи…

— Не за мен! Нали не мислиш, че ще правя такива неща? Аз съм женен мъж!

— Мосю Милфльор не е ли женен? — Той не само че е женен, но има и две любовници. Но е французин — това е различно.

— Херцог Ди Кастелоти не е французин. Той е италианец.

— Но е херцог. Това също е различно.

— Така ли? Дали и херцогинята е съгласна?

— Ако се съди по това, което херцогът твърди, че е научил от херцогинята, явно е съгласна. Банята ми готова ли е?

Като придържаше завивката към себе си, той се заклатушка от леглото към ваната и влезе вътре. Пусна завивката и седна бързо, но все пак недостатъчно бързо.

— Enorme! — възкликна прислужницата и се прекръсти.

— Cést tout — отвърнах аз. — Merci bien. — Тя сведе очи, изчерви се и се изниза от стаята.

Щом вратата се затвори след, Джейми се отпусна във ваната. Като се имаше предвид колко усилия бяха нужни, за да се напълни тази вана, редно беше човек да ѝ се наслади. Брадясалото му лице изрази крайна наслада, докато той се потапяше все повече в димящата вода и кожата му се зачервяваше. Беше затворил очи, влага лъщеше по високите широки скули и по вдлъбнатините под очите.

— Сапун? — попита с надежда и отвори очи.

Взех един калъп и му го подадох, после седнах до ваната. Гледах го как се сапунисва прилежно, подавах му изтривалката и пемзата, с която усърдно изтърка лактите и петите си.

— Джейми — рекох накрая.

— Да?

— Не искам да оспорвам методите ти и се разбрахме, че може да си позволиш някои волности, но… ти наистина ли трябваше да…

— Какво, сасенак? — Спря да се къпе и ме погледна настойчиво.

— Ами, да… — Бях се изчервила почти като него, но не заради топлата вода.

Една голяма мокра ръка легна на рамото ми и влагата бързо попи в тънкия ми ръкав.

— Сасенак, какво си мислиш, че съм направил?

— Ами… — Не можех да откъсна очи от белезите по бедрото му. Той се засмя, но като че ли не му беше особено забавно. — О, вие, що нямате вяра! — възкликна сардонично.

Отдръпнах се от ваната.

— Когато съпругът ти се прибере нахапан и надран, смърдящ на парфюм и признае, че е прекарал нощта в бардак…

— И добави, че само е гледал?

— Тези белези не са от гледане! — сопнах се и стиснах устни. Чувствах се като ревнива глупачка, но не ми пукаше. Бях се зарекла да приемам всичко спокойно, като светска жена, казвах си, че му имам пълно доверие и че това няма как да се избегне съвсем. Дори нещо да се беше случило…

Пригладих мокрото петно на ръкава си, студът се просмукваше през него. Опитах се да заговоря по-лековато:

— Или може би това са белези от достойната битка, която си водил в името на честта си? — Лековатият тон не ми се удаде. Трябваше да призная, че прозвуча доста ехидно, но вече не ми пукаше.

Джейми присви очи и като че ли щеше да отвърне. Пое си дъх, после явно размисли и рече спокойно:

— Да. — Взе да рови между краката си, накрая извади сапуна и ми го подаде. — Ще ми помогнеш ли да си измия косата? Негово Височество ме оповръща в каретата на връщане.

Поколебах се, но приех маслинената клонка, поне засега.

Усещах солидната извивка на черепа му под гъстата сапунисана коса и издутините на белега на тила му. Забих здраво пръсти в мускулите на врата и той се отпусна в ръцете ми.

Сапунените мехури се стичаха по влажните, сияещи извивки на раменете му, а ръцете ми ги следваха и разнасяха хлъзгавината, докато пръстите ми сякаш заплуваха по кожата му.

Той наистина беше огромен. Понякога забравях за това, докато не го видех отдалеч как се извисява над по-дребните мъже и за пореден път се смайвах от грацията и красотата на тялото му. Но сега беше седнал, със свити почти до брадичката колене, а раменете му изпълваха ваната на ширина. Наведе се напред, за да ми помогне, и разкри ужасните белези по гърба си. Дебелите червени подутини, коледният подарък от Джак Рандал, пресичаха по-старите тънки белези от камшика.

Докоснах ги внимателно със свито сърце. Бях ги виждала съвсем пресни, бях го виждала докаран до ръба на лудостта от мъчения и тормоз. Но го излекувах и той се бори с всички сили на благородното си сърце, за да се съвземе отново и да се върне при мен. Обзета от нежност, отметнах косата му настрани и го целунах по врата.

Изправих се внезапно, той усети движението ми и извърна глава.

— Какво има, сасенак? — попита тихо, почти сънливо от доволство.

— Нищо. — Взирах се в тъмночервените петна по врата му. Сестрите от Пембрук обикновено ги криеха с шарени шалчета на сутринта след срещи с войници от близката база. Смятах, че тези шалчета по-скоро привличат вниманието, отколкото да скриват нещо.

— Нищо. — Посегнах към каната на поставката. Тя беше близо до прозореца и водата в нея беше леденостудена. Застанах зад Джейми и я излях на главата му.

Бързо прибрах полите на нощницата си, за да избегна вълната, който се плисна от ваната. Той започна да плюе трескаво, но беше твърде шокиран, за да изрече думите, които се бяха събрали на устните му.

— Само си гледал, значи? — попитах студено. — Значи не си се позабавлявал и ти, така ли, нещастнико?

Той се хвърли отново във ваната толкова силно, че разплиска вода по каменния под и се извърна да ме погледне.

— Какво очакваш да кажа? Искаш ли ти да се мотаеш с тях? Да, направих го! Колкото да ме заболят топките. И достатъчно, за да ми призлява от мисълта, че съм докосвал една от ония курви.

Той отметна мократа коса от очите си и се втренчи в мен.

— Това ли искаше да знаеш? Сега доволна ли си?

— Не съвсем. — Лицето ми пламтеше, притиснах буза до леденото стъкло на прозореца и вкопчих ръце в перваза.

— Значи, който погледне жена с похот, значи вече е прегрешил в сърцето си. Ти така ли го виждаш?

— А ти така ли го виждаш?

— Не — отвърна рязко. — Не. А какво щеше да правиш, ако бях легнал с курвата, сасенак? Ще ме зашлевиш? Ще ме изгониш от спалнята си? Няма да ме пускаш в леглото си?

Обърнах се и го погледнах.

— Щях да те убия — процедих през зъби.

Веждите му се стрелнаха нагоре, а устата му зина от смайване.

— Да ме убиеш? Господи, ако аз те хвана с друг мъж, ще убия него. — Замълча и ъгълчето на устата му леко потрепна. — Няма да съм много доволен от теб, но все пак ще убия него.

— Типично по мъжки. Винаги пропускате главното.

Той изсумтя.

— Така ли? Значи не ми вярваш. Искаш ли да ти докажа, че не съм бил с жена през последните няколко часа? — Той се изправи, водата се спускаше по дългите му крака. Светлината от прозореца озари червеникавозлатните косми по тялото му и парата, която се вдигаше на струйки от него. Приличаше на току-що излята златна фигура. Погледнах за миг надолу.

— Ха! — възкликнах с възможно най-много ехидност.

— От горещата вода е — рече той и излезе от ваната. — Не се тревожи, няма да трае дълго.

— Ти така си мислиш.

Лицето му се изчерви още повече и ръцете се свиха неволно в юмруци.

— Няма оправия с теб, нали? Господи, цяла нощ се разкъсвах между отвращението и агонията. Бях подиграван, че не съм мъж, а когато се прибрах, ти ме тормозиш, че съм ти изневерил!

Той се озърна диво, забеляза дрехите си на пода до леглото и се хвърли към тях.

— Ето! — започна да търси колана си. — Ето! Ако похотта е грях, а ти ще ме убиеш заради греха ми, тогава давай, направи го! — Изправи се с кинжала си и ми го подаде с дръжката напред. Изпъна рамене, за да ми предостави огромните си гърди, и ме изгледа войнствено.

— Давай. Не искаш да се отметнеш от думите си, нали? Нали щеше да защитаваш честта си на съпруга?

Изкушението беше голямо. Стиснатите в юмруци ръце потрепваха до тялото ми, искаха да сграбчат кинжала и да го забият между ребрата му. Само мисълта, че въпреки цялата тази драматизация той определено няма да ми позволи да го пронижа, ме възпря. Чувствах се достатъчно нелепо и без да се унижавам повече. Извъртях се от него със свистене на коприна.

След миг чух как кинжалът падна на пода. Стоях неподвижно и се взирах през прозореца в задния двор. Нещо изстърга зад мен и аз погледнах неясните отражения в стъклото. Лицето ми беше размазан овал с ореол от рошава кестенява коса. Голата фигура на Джейми се носеше сякаш под вода — търсеше кърпа.

— Кърпата е на долната лавица в скрина — казах аз и се обърнах.

— Благодаря. — Той хвърли мръсната риза, с която беше започнал да се бърше, и посегна за кърпата, без да ме поглежда.

Обърса си лицето, после явно взе някакво решение и ме погледна. Видях вътрешната борба в изражението му и се почувствах, сякаш все още гледах отражението му в стъклото. Най-сетне разумът взе връх и при двама ни.

— Съжалявам — казахме едновременно. И се засмяхме.

Влагата от кожата му попи в тънката коприна, но не ме беше грижа.

След минути той мърмореше нещо в косата ми.

— Какво?

— На косъм беше — повтори и се отдръпна леко. — На косъм беше, сасенак, и се изплаших.

Озърнах се към кинжала, който лежеше забравен на пода.

— Изплашил си се? Никога не съм виждала по-неизплашен човек през живота си. Много добре знаеше, че няма да го направя.

— О, не това — усмихна се той. — Не мислех, че ще ме убиеш, макар че ти се искаше. Не… онези жени. Онова, което изпитах с тях. Не ги исках, наистина…

— Да, знам — отвърнах и посегнах към него, но той не спря. Отдръпна се, изглеждаше притеснен.

— Но… но похотта, предполагам, че така я наричат… тя беше… твърде подобна на онова, което понякога изпитвам към теб и… е, не ми се стори редно.

Извърна се, търкаше косата си с кърпата и гласът му беше приглушен.

— Винаги съм мислил, че ще е лесно да живееш с жена — каза тихо. — И все пак… искам да се хвърля в краката ти и да те боготворя — пусна кърпата и ме хвана за раменете — и в същото време искам да те принудя да коленичиш пред мен, да заровя ръце в косата ти, а устата ти да го прави… и искам и двете неща едновременно, сасенак. — Прекара ръце през косата ми и стисна здраво лицето ми.

— Изобщо не се разбирам! Или всъщност се разбирам. — Пусна ме и се извърна. Лицето му отдавна беше изсъхнало, но той взе кърпата от пода и продължи да бърше брадичката си. Наболата брада стържеше по лена. Гласът му още беше тих, едва го чувах. — Знаеш ли, разбрах някои неща след… Уентуърт. — Уентуърт. Където беше отдал душата си, за да спаси моя живот, и изстрада най-страшните мъчения, за да си я върне.

— Първо си мислех, че Джак Рандал е откраднал част от душата ми, но после разбрах, че е по-лошо. Всичко е било в мен през цялото време; той ми го показа, накара ме да се опозная. Това не мога да му простя и нека неговата душа гори в ада заради тоя грях!

Той свали кърпата и ме погледна. Лицето му беше изтощено, но очите грееха трескаво.

— Клеър, когато усещам крехките кости на шията ти под ръцете си и тънката кожа на гърдите ти… Господи, ти си ми жена, която обожавам и обичам с цялото си сърце, и все пак искам да те целуна толкова силно, че да нараня нежните ти устни и да видя белезите от пръстите си по кожата ти.

Той хвърли кърпата. Вдигна треперещите си ръце пред лицето си, после много бавно ги отпусна на главата ми като за благословия.

— Искам да те държа като коте в пазвата си, любима, и все пак искам да разтворя със сила бедрата ти и да те блъскам като разгонен бик. — Пръстите му се свиха в косата ми. — Сам не се разбирам!

Отдръпнах глава да се освободя и отстъпих леко назад. Сякаш всичката ми кръв се устреми към кожата ми и през тялото ми премина ледена тръпка при тази мимолетна раздяла.

— Да не мислиш, че при мен е различно? Мислиш ли, че аз не изпитвам същото? — попитах. — Че понякога не ми се иска да те захапя така силно, че да вкуся кръвта ти, или да те дера, докато не закрещиш?

Посегнах бавно да го докосна. Кожата на гърдите му беше влажна и топла. Опрях нокътя на показалеца си точно под зърното. После съвсем-съвсем леко го плъзнах нагоре-надолу, в кръг, и гледах как малкото зърно се издува сред къдравите червеникави косми.

Нокътят притисна малко по-силно, плъзна се надолу и остави лека червена следа по кожата му. Вече треперех цялата, но не се отдръпнах.

— Понякога искам да те яздя като див кон и да те опитомя. Мога да го направя, знаеш, че мога. Да те докарам до ръба и да те накарам да стенеш. Мога да те докарам до ръба на припадъка и понякога ми харесва, Джейми, наистина! И все пак често ми се иска — гласът ми пресекна и се наложи да преглътна, преди да продължа: — Искам да прегърна главата ти до гърдите си, да те люлея и приспя като дете.

Очите ми бяха така пълни със сълзи, че не виждах ясно лицето му; не виждах дали и той плаче. Ръцете му се стегнаха около мен и влажната му топлина ме обгърна като полъх на вятър.

— Клеър, ти наистина ме убиваш, дори без кинжал — прошепна той, заровил лице в косата ми. Наведе се, вдигна ме и ме понесе към леглото. После коленичи и ме остави сред смачканите завивки. — Сега ще легнеш с мен и аз ще направя с теб каквото трябва. И ако това ще е твоето отмъщение, вземи си го, защото душата ми е твоя до най-черните ѝ кътчета.

Кожата на раменете му беше топла от банята, но той затрепери като от студ, когато ръцете ми плъзнаха по врата му и го придърпах към себе си.

А когато най-сетне получих своето възмездие, наистина го залюлях в прегръдките си и галех полуизсъхналите кичури.

— А понякога — прошепнах му — ми се ще да влезеш в мен. Да мога да те скрия в себе си и да те пазя винаги.

Голямата му топла ръка се вдигна бавно от леглото и обгърна нежно и закрилящо малката издутина на корема ми.

— Ти го правиш, мила моя. Правиш го.

*  *  *

Усетих го за първи път, докато лежах в леглото на следващата сутрин и гледах как Джейми се облича. Като леко пърхане, едновременно напълно познато и съвсем ново. Джейми беше с гръб към мен, навлече дългата до коленете риза и изпъна ръце, за да нагласи гънките по раменете си.

Аз лежах неподвижно и чаках, надявах се да се случи отново. И се случи — този път като серия от едва доловими бързо движения, като пукащи се в газирана течност балончета.

Внезапно си спомних за кока-кола; тази странна тъмна газирана американска напитка. Бях я опитвала веднъж, на вечеря у един американски полковник, който я сервира като деликатес — каквато и беше по време на войната. Продаваше се в дебели зеленикави шишета, заострени и с жлебове, леко прещипани в средата така, че напомняха женска фигура: със заоблена издутина точно под гърлото и друга, по-широка, в долната част.

Спомних си как милионите малки мехурчета се втурнаха в тясното гърло, когато отвориха бутилката. По-малки и по-фини от мехурчетата в шампанското, те се пръскаха весело във въздуха. Сложих много леко ръка на корема си, точно над утробата.

Усетих го. Не го усетих, както си го бях представяла, но определено усетих Някой. Чудех се дали всъщност бебетата нямат пол — въпреки физическите характеристики — до раждането, когато самият акт на излизане на белия свят ги определя завинаги като едно или друго.

— Джейми. — Той връзваше косата на тила си, събираше я в основата и я пристягаше с кожена връв. Беше свел глава и ме погледна усмихнат изпод вежди.

— А, събуди ли се? Рано е, любов моя. Поспи още малко.

Бях решила да му кажа, но нещо ме спря. Той нямаше да може да го усети все още. Не че това щеше да има значение, но имаше нещо интимно в тези първи усещания; втората ни обща тайна с детето. Първата беше знанието за съществуването му, за мен съзнателно, а за него — просто съществуване. Споделянето на това знание ни свързваше като кръвта, която течеше и в двама ни.

— Искаш ли да ти сплета косата? — Когато отиваше на пристанището, понякога ме молеше да сплета червената му грива заради силните ветрове. Винаги ме дразнеше, че щял да я натопи в катран като моряците, за да реши проблема веднъж завинаги.

Поклати глава и посегна за килта си.

— Не, днес ще посетя Негово Височество принц Чарлс. В къщата му наистина става течение, но не вярвам чак да ми вее косата. — Усмихна ми се и застана до леглото. Видя, че ръката ми е на корема, и сложи леко дланта си отгоре.

— Добре си, нали, сасенак? Вече не ти прилошава така, нали?

— Много по-добре съм. — Всъщност сутрешното гадене беше изчезнало, макар че понякога се завръщаше изневиделица. Не можех да понасям миризмата на пържено шкембе с лук и дори изхвърлих това популярно ястие от менюто на слугите, защото миризмата се прокрадваше от кухнята в подземието като призрак по стълбите и ме връхлиташе, щом отворех вратата на салона.

— Добре. — Отдръпна ръка и се наведе да целуне пръстите ми за довиждане. — Заспивай.

Затвори внимателно вратата след себе си, сякаш вече бях заспала, и ме остави в утринната тишина, нарушавана единствено от тихите шумове в къщата.

На отсрещната стена блестяха квадратчета слънчева светлина от прозореца. Ще е красив ден в градините на Версай, помислих си. Пролетният въздух ще е наситен с топлина, а в розовите и бели цветове на сливите ще жужат пчели. Придворните днес ще излязат в градината, за да се радват на времето така, както и носачите с ръчни колички по улиците.

Аз също щях да му се радвам, сама и всъщност не сама, в своя топъл и тих пашкул.

— Здравей — прошепнах и положих ръка над пеперудените крилца, които пърхаха в мен.

ТРЕТА ЧАСТ

МАЛШАНС

18

ИЗНАСИЛВАНЕ В ПАРИЖ

В края на април в Кралската оръжейница имаше експлозия. По-късно чух, че небрежен чистач сложил факла на неправилното място и след минута най-големият арсенал от оръжия и барут в Париж хвръкнал във въздуха с гръм, който прогонил гълъбите от Парижката Света Богородица.

Тогава бях в болницата и не чух експлозията, но определено забелязах ехото от нея. Болницата беше в другия край на града, ала жертвите бяха толкова много, че препълниха другите болници и докараха ранени и при нас — осакатени, обгорени и стенещи в каруците или на дървените носилки, с които приятели ги бяха пренесли по улиците.

Съвсем мръкна, докато се погрижим и за последния ранен и последното превързано тяло бъде положено внимателно сред мръсните и незнайни пациенти на болницата.

Щом видях пред каква задача са изправени сестрите от Ангелите, изпратих Фъргъс у дома, за да каже, че ще закъснея. Той се върна с Мърто и двамата ме чакаха на стълбите отвън, за да ме придружат.

С Мери излязохме изтощени през двойните врати и видяхме, че Мърто учи Фъргъс да хвърля нож.

— Давай! — рече му той, с гръб към нас. — Колкото можеш по-право, на три. Едно… две… три! — На „три” Фъргъс запрати напред голямата глава лук и тя се запревърта над неравната земя.

Мърто стоеше отпуснат, с леко извърната назад ръка, и стискаше ножа с върховете на пръстите си. Изчака лукът да прелети над него, китката му потрепна веднъж — бързо и рязко. Нищо друго не помръдна, дори килтът не се разлюля, но лукът полетя настрани, прободен от кинжала, и се стовари ранен в калта пред краката му

— Б-браво, господин Мърто! — извика Мери. Той се извърна стреснат и на светлината, която се изливаше от портата, видях как слабите му страни поруменяват.

— Извинявай, че закъсняхме — казах аз. — Но трябваше да се погрижим за всички.

— О, да — отвърна лаконично дребният шотландец. Обърна се към Фъргъс. — Хайде да намерим карета, момче! Късно е дамите да се прибират пеша.

— Тук няма карети — сви рамене Фъргъс. — От един час обикалям улицата; всички карети в Ситито са при оръжейницата. Може обаче да намерим на Рю дьо Фабор Сен Оноре. — Посочи към тесен тъмен проход между сградите, който издаваше наличието на пряк път към следващата улица. — Най-пряко е оттам.

Мърто се смръщи, но кимна.

— Добре, момче. Да вървим.

В уличката беше студено и аз виждах как дъхът ми излиза на малки бели облачета въпреки безлунната нощ. В Париж никога не беше съвсем тъмно, все отнякъде имаше светлина; сияние на улични фенери, светлина на свещи, процеждаща се през капаците и процепите в стените на дървените сгради, или обливаше сергиите на уличните търговци и се пръскаше от малките рогови и метални фенери, които се полюляваха от каприте на карети.

Следващата улица беше търговска и пред няколко магазина бяха окачени фенери от ковано желязо. Търговците не разчитаха на полицията да ги пази, често се обединяваха и наемаха нощни пазачи. Когато видях един от тях да седи приведен на купчина платнища магазина на майстор на платна, кимнах в отговор на неговия груб поздрав.

Щом го подминахме обаче, той внезапно извика:

— Мосю! Мадам!

Мърто се извърна да посрещне атаката и шпагата излезе със съсък от ножницата. Аз бях по-бавна и още не се бях обърнала напълно, когато той пристъпи напред, затова видях движението от входа зад него. Ударът го изненада в гръб, преди да успея да извикам, и той се просна по очи на улицата, разперил безжизнено ръце и крака, а шпагата и кинжалът излетяха на камъните.

Наведох се бързо за кинжала, който се плъзна до крака ми, но две ръце сграбчиха моите и ги извиха назад.

— Оправи се с мъжа! — нареди глас зад мен. — Бързо!

Мятах се в хватката на нападателя си; ръцете се спуснаха до китките ми и ги извиха така рязко, че извиках. „Пазачът” се наведе над проснатия Мърто и от ръцете му се разви дълъг бял плат.

— Помощ! — изпищях аз. — Остави го! Помощ! Разбойници! Убийци! ПОМОЩ!

— Кротувай! — Един бърз удар над ухото замая главата ми за миг. После, когато очите ми спряха да се пълнят със сълзи, различих дълга, бяла, подобна на наденица форма в канавката: Мърто, опакован и здраво завързан в платнище. Фалшивият пазач клечеше над него, после се изправи ухилен и аз видях, че е маскиран — от челото до горната му устна се спускаше черна кърпа.

Тънка ивица светлина от близкия фенер падна върху него, докато се изправяше. Въпреки студа той беше облечен само с риза, която блесна в смарагдовозелено. Носеше и бричове до коленете и колкото и да е странно — копринени чорапи и кожени обувки, а не беше бос или със сабо, както очаквах. Не бяха обикновени разбойници, значи.

Зърнах за секунда Мери. Един от маскираните я държеше здраво откъм гърба, с едната ръка я стискаше през кръста, а другата ровеше под полите ѝ като къртица.

Онзи пред мен ме хвана за тила и ме придърпа към себе си. Маската го покриваше от челото до горната устна, но оставяше устата открита по очевидни причини. Езикът му cе навря в моята и донесе силен вкус на алкохол и лук. Аз се задавих, захапах го и бързо се изплюх. Той ме хвана по-силно и ме повали на колене в канавката.

Обувките със сребърни катарами на Мери ритаха опасно близо до носа ми, докато онзи вдигаше полите ѝ над кръста. Чу се късане на коприна и силен писък, когато той пъхал пръсти между краката ѝ.

— Девица! Падна ми се девица! — изграчи нападателят ѝ. Един от мъжете се поклони подигравателно на Мери.

— Мадмоазел, поздравления! Съпругът ви ще ни е благодарен през първата брачна нощ, задето не среща препятствия пред удоволствието. Но ние не сме егоисти — не търсим благодарност, че сме си изпълнили задълженията. Те ни носят радост.

Ако копринените чорапи не ме бяха убедили, че мъжете не са прости разбойници, тази реч — посрещната с рев от смях — беше категорична. И все пак маските щяха да попречат на идентификацията.

Ръцете, които стиснаха моята и ме вдигнаха на крака, имаха добре поддържани нокти и малка бенка точно над сгъвката на палеца. Помислих си мрачно, че трябва да я запомня. Ако ни оставеха живи, щеше да е от полза.

Някой сграбчи ръцете ми изотзад и ги дръпна толкова силно, че изкрещях. Така гърдите ми съвсем се изляха от дълбокото деколте, сякаш предложени на поднос.

Мъжът, който явно ръководеше операцията, имаше свободна светла риза, украсена с по-тъмни петна — вероятно бродерия. Не се виждаше добре в тъмното, различавах го само като силует. Когато се наведе напред и прокара пръст по гърдите ми обаче, видях тъмната, пригладена назад коса и надуших силна помада. Имаше големи уши, които добре поддържаха вървите на маската.

— Не се тревожете, дами — рече Петнистата риза. — Нищо лошо няма да ви сторим; възнамеряваме само да ви подложим на леко упражнение. Не е нужно съпрузите или годениците ви да разбират. После ще ви пуснем.

— Първо може да ни удостоите със сладките си устни, дами — продължи той, отстъпи назад и дръпна вървите на бричовете си.

— Не и тая — възрази Зелената риза. — Тая хапе.

— Не и ако са ѝ мили зъбките — отвърна другарят му. — На колене, мадам, ако обичате. — Натисна силно раменете ми и аз отскочих назад. Той ме сграбчи, за да не избягам, и тогава качулката ми падна и косата се разлетя. Фибите се бяха разхлабили и кичурите ми се вееха като флагове на нощния вятър, ослепяваха ме и шибаха лицето ми.

Запрепъвах се назад, за да се отърва от нападателя си, и тръсках глава да отметна косата от очите си. Улицата беше тъмна, но все пак виждах това-онова на слабата светлина от фенерите, която се процеждаше от капаците на магазините, или на сиянието на звездите, което проникваше в сенчестата улица.

Сребърните катарами на обувките на Мери просветваха на ритащите крака. Тя лежеше по гръб и се бореше, а един от мъжете беше отгоре ѝ и псуваше, докато се опитваше да свали панталоните си и да я удържа едновременно. Чу се съдиране на плат и белите ѝ бедра засияха на светлината, която идваше от близкия вход.

Нечии ръце ме стиснаха през кръста, повлякоха ме назад и ме отлепиха от земята. Изритах силно мъжа в пищяла и той изкрещя от гняв.

— Дръж я! — нареди Петнистата риза и излезе от сенките.

— Ти я дръж! — Онзи ме блъсна грубо в ръцете на приятеля си и светлината от близкия двор за миг ме заслепи.

— Богородице! — Ръцете, които стискаха моите, се отпуснаха и аз се освободих, а устата на Петнистата риза зина от ужас и смайване под маската. Той отстъпи от мен, като се кръстеше.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — мърмореше и не спираше да се кръсти. — Бялата дама!

— Бялата дама! — изкрещя ужасен мъжът зад мен.

Петнистата риза още отстъпваше и вече правеше някакви знаци във въздуха, които не бяха толкова християнски като Кръста, но вероятно имаха същото предназначение. Насочил към мен палец и кутре в древния знак срещу злото, той прилежно призоваваше всички духовни власти, от Светата Троица до много по-незначителни инстанции, и мърмореше латинските имена така бързо, че сричките се сливаха.

Стоях смаяна и потресена насред улицата, докато ужасен крясък от земята до мен не ме накара да се опомня. Твърде зает със заниманията си, за да обърне внимание на това, което се случва около него, мъжът върху Мери издаде гърлен стон на доволство и започна да се движи ритмично под акомпанимента на неистовите ѝ писъци.

Аз се засилих и го изритах с всички сили в ребрата. Изкарах му въздуха, той изпъшка сепнато и се претърколи настрани.

Един от приятелите му се втурна да го вдигне, като крещеше трескаво:

— Ставай! Ставай! Това е Бялата дама! Бягай!

Мъжът го изгледа тъпо и се опита да се върне върху Мери, която се въртеше лудо, за да освободи полата си от тежестта му. Зелената и Петнистата риза обаче го хванаха и успяха да го изправят. Разкъсаните бричове увиснаха на бедрата му, а окървавеният член се тресеше между пешовете на ризата му.

Тропотът на тичащи стъпки като че ли най-сетне го пробуди. Помагачите му го пуснаха, хукнаха презглава и го оставиха на съдбата му. Той започна да сипе проклятия, тръгна по близката уличка и заподскача, докато си вдигаше панталоните.

— Помощ! Помощ! Стража! — крещеше някой по алеята и се препъваше в купчината боклуци, устремен към нас. Не бях чувала за разбойник, който ще се препъва из боклуците по някоя уличка и ще вика стражите, но в настоящото ми състояние вече нищо не можеше да ме изненада.

И все пак се изненадах, когато черната фигура, която се появи от уличката, се оказа Алегзандър Рандал, с расо и широкопола шапка. Той се озърна диво, видя Мърто, опакован като торба с боклук, после мен, застанала ужасена до стената, и накрая сгърбената фигурка на Мери, почти невидима в сенките. Той постоя така за миг, после се извърна и се покатери по металната порта, от която беше излязъл един от нападателите. Оттам успя да достигне закачения на гредата фенер.

Светлината ми подейства успокояващо; колкото и жалка гледка да разкри, поне прогони сенките, които заплашваха всеки миг да се превърнат в нови опасности.

Мери беше коленичила, превита надве. Стискаше главата си с ръце и трепереше, но в пълна тишина. Едната ѝ обувка лежеше на паветата и сребърната тока блещукаше на люлеещата се светлина на фенера.

Алекс се наведе до нея като страховита черна птица.

— Госпожице Хокинс! Мери! Госпожице Хокинс! Добре ли сте?

— Браво, чудесен въпрос! — сопнах се аз, когато тя изстена и се отдръпна от него. — Естествено, че не е добре. Току-що я изнасилиха. — С огромни усилия се отлепих от стената, тръгнах към тях и с клинично безразличие забелязах, че коленете ми треперят.

В следващия миг те ме предадоха напълно, защото една огромна, подобна на прилеп фигура се спусна на крачка пред мен и се приземи с тътен.

— Я виж кой ни връхлетя! — извиках аз и започнах да се смея истерично. Две големи ръце ме стиснаха за раменете и ме разтърсиха хубавичко.

— Тихо, сасенак — каза Джейми. Очите му блестяха страховито на светлината на фенера. Той се изправи и гънките на синьото му кадифено наметало се спуснаха отново по раменете, когато протегна ръце към покрива, от който беше скочил. Успя да се хване за стрехата и се изпъна на пръсти

— Хайде, слизай, де! — рече нетърпеливо. — Стъпи на раменете ми и се плъзни по гърба ми. — Чу се стържене на керемиди, после една черна фигурка се спусна предпазливо и се плъзна по него като маймунка.

— Браво, Фъргъс. — Джейми го потупа небрежно по рамото и дори на слабата светлина видях как детето се изчерви от удоволствие. Джейми огледа пейзажа с око на тактик и ѝ изпрати момчето в края на алеята, за да чака стражарите. След като се погрижи за това, клекна пак до мен.

— Добре ли си, сасенак?

— Много мило, че питаш — отвърнах любезно. — Да, добре съм, благодаря. Тя обаче не е добре. — Махнах към Мери. Още беше свита на топка, трепереше и избягваше опитите на Алекс да я погали.

Джейми почти не я погледна.

— А къде е Мърто, по дяволите?

— Ей там. Помогни му.

Той тръгна към канавката, където Мърто се търкаляше като превъзбудена гъсеница и приглушено бълваше мръсотии на три езика.

Джейми извади ножа си и с не особено голяма предпазливост към съдържанието разряза чувала открай до край. Мърто се изсипа от отвора. Част от острата му черна коса беше прилепнала към главата благодарение на помията, в която беше захвърлен. Другата част стърчеше право нагоре и придаваше още по-яростен вид на почервенялото му войнствено изражение, подпомагана от голямата лилава цицина на челото и бързо посиняващото око.

— Кой ме удари? — изрева той.

— Не бях аз — отвърна Джейми. — Ела, човече, нямаме цяла нощ.

*  *  *

— Това няма да стане — прошепнах, докато забивах украсени с брилянти фиби наслуки в косата си. — Първо трябва да я прегледа лекар. Трябва ѝ лекар!

— Тя си има лекар — изтъкна Джейми, вирнал брадичка пред огледалото. Връзваше шалчето на врата си. — Ти. — Грабна един гребен и го прекара бързо през гъстите червени вълни. — Няма време да я сплитаме — измърмори, събра я на дебела опашка на тила си и зарови из чекмеджето. — Имаш ли панделка, сасенак?

— Дай на мен. — Отидох бързо зад него и пристегнах косата му със зелена панделка. — Точно тази вечер ли трябва да имаме гости!

И то не какви да е гости. Херцог Сандрингам щеше да е почетният гост, приветстван от малка, но подбрана компания. Мосю Дюверне също щеше да дойде с най-големия си син, който беше изтъкнат банкер. Луиз и Жул дьо ла Тур бяха поканени, както и семейство Дьо Орбанвил. И за да стане още по-интересно, поканен беше и граф Сен Жермен!

— Сен Жермен! — възкликнах смаяна, когато Джейми ми каза преди седмица. — И защо?

— Аз търгувам с него — изтъкна той. — И преди е канен тук от Джаред. Но всъщност искам да го наблюдавам в разговорите по време на вечерята. Доколкото го познавам, не е човек, който крие мислите си. — Взе белия кристал от мастър Раймон и го претегли замислено на дланта си.

— Достатъчно красив е — продължи той. — Ще поръчам да му сложат златен обков, за да можеш да го носиш на шията си. Играй си с него на вечерята, докато някой те попита какво е. Тогава им кажи, но гледай Сен Жермен право в лицето. Ако той е сложил отровата във Версай, мисля, че ще му проличи.

В момента исках само спокойствие, тишина и да остана съвсем сама, за да треперя като заек. А трябваше да вечерям с херцог, който можеше да е якобит или английски шпионин, и граф, който можеше да е отровител, докато на горния етаж се криеше жертва на изнасилване. Ръцете ми така трепереха, че не можах да закопчая верижката на кристала. Джейми мина зад мен и щракна закопчалката само с едно движение на палеца си.

— Ти не се ли притесняваш? — попитах аз. Той изкриви лице в огледалото и отпусна ръце на корема си.

— Напротив. Но ме удря в корема, не в ръцете. Имаш ли нещо за спазми?

— Ето там — махнах към сандъчето с лекарства на масата. Беше оставено отворено, след като упоих Мери. — Малко зелено шишенце. Една супена лъжица.

Той надигна шишенцето и опъна няколко големи глътки. После го свали и го изгледа с присвити очи.

— Господи, колко е гадно! Готова ли си вече? Гостите ще дойдат всеки момент.

Мери беше в една спалня на втория етаж. Бях я огледала внимателно за наранявания, които се ограничаваха до няколко синини и шока. После я упоих с голяма доза сироп от мак.

Алекс Рандал устоя на всички опити на Джейми да го отпрати и стоеше на пост до нея, със строги нареждания да ме извика, ако тя се събуди.

— Как, за бога, този идиот се озова там? — попитах аз, докато ровех из тоалетката за кутия с пудра.

— И аз това го попитах — отговори Джейми. — Явно горкият глупак е влюбен в Мери Хокинс. Следвал я през целия град и съхне и вехне, защото знае, че тя ще се омъжи за Марини.

Изпуснах пудрата.

— Т-т-той е влюбен в нея? — Кихнах от облака ситни прашинки.

— Така твърди и не виждам причина да се съмнявам — отговори Джейми и изтупа деколтето ми. — Беше разстроен, когато ми го каза.

— Предполагам. — Към противоречивите емоции, които ме изпълваха, се добави и съжаление към Алекс Рандал. Разбира се, той никога не би посмял да го признае на Мери, явно смяташе, че обичта на един беден секретар не може да се мери с богатството и положението на рода Гаскон. А какво ли изпитваше сега, когато тя стана жертва на брутално нападение буквално под носа му?

— Защо не ѝ е признал? Тя щеше да избяга с него на мига.

— Защото, разбира се, именно бледият английски свещеник беше „духовният” обект на безмълвното обожание на Мери.

— Рандал е джентълмен — отвърна Джейми и ми подаде перо и гърненцето с руж.

— Имаш предвид, че е глупав задник — отвърнах безцеремонно.

Устната му потрепна.

— Е, вероятно. Освен това е беден задник; няма средства да издържа съпруга, след като бъде отхвърлена от семейството си, както и ще стане, ако тя избяга с него. А и здравето му е крехко; трудно ще си намери друг пост, защото херцогът ще го изхвърли на мига без никакви препоръки.

— Някой от слугите ще я намери — върнах се аз към по-ранното си притеснение, за да не мисля за всички проявления на тази трагедия.

— Не, няма. Те ще са заети да сервират. А до сутринта тя може да се възстанови достатъчно, за да се върне в дома на чичо си. Изпратих му вест, че ще остане тази нощ при приятелка, защото е закъсняла. Не исках да тръгнат да я търсят.

— Да, но…

— Сасенак. — Сложи ръце на раменете ми и се вгледа в очите ми в огледалото. — Никой не бива да я вижда, преди да е в състояние да се държи нормално. Разберат ли какво се е случило с нея, репутацията ѝ ще бъде опетнена завинаги.

— Нейната репутация! Тя ли е виновна, че я изнасилиха! — Гласът ми потрепна, а ръцете му стиснаха по-здраво раменете ми.

— Не е справедливо, сасенак, но така стоят нещата. Разбере ли се, че вече не е девица, никой мъж няма да я вземе — ще е опозорена и ще остане стара мома до края на живота си. — Ръката му стисна рамото ми, пусна го и се вдигна да ми помогне да забия една фиба в косата си.

— Само това можем да сторим за нея, Клеър — каза той.

— Да я пазим и да я лекуваме колкото можем — и да намерим бързо мръсниците, които го сториха. — Той се извърна и бръкна в несесера ми за своята игла за ревера си. — Господи — добави тихо, — все едно не знам какво ѝ е? Или какво му е на него?

Сложих ръка над пръстите му и ги стиснах. Той отвърна, после вдигна ръката ми и я целуна.

— Боже, сасенак! Пръстите ти са студени като сняг. — Обърна ме и ме погледна в лицето. — Добре ли си, жено?

Онова, което видя на лицето ми, го накара пак да призове Господ. Отпусна се на колене и ме притисна към дантелите на ризата си. Аз спрях да се правя на смела, сгуших се в него, за да заровя лице в топлината му.

— Господи, Джейми. Много се изплаших. Много. О, Господи, ще ми се да можеше да ме любиш сега.

Гърдите му завибрираха от смях под бузата ми, но той ме притисна още по-силно.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Да.

Всъщност си мислех, че няма да се чувствам в безопасност, докато не легна в нашето легло в тихата къща и не усетя неговата топлина и сила около мен и в мен, за да събуди куража ми заедно с насладата от сливането, да изличи ужаса от безпомощността и насилието чрез сигурността на взаимното отдаване.

Той обхвана лицето ми с ръце, целуна ме и за миг страхът от бъдещето и ужасът от нощта се изличиха. После се отдръпна и се усмихна. Видях как тревогата е белязала чертите му, но в очите му имаше единствено малко отражение на моето лице.

— Ще го имам предвид — рече тихо.

*  *  *

Стигнахме до второто ястие без произшествия и аз започнах леко да се отпускам, макар че ръката ми все още потреперваше над консомето.

— Колко вълнуващо! — казах в отговор на история, която младият Дюверне ми разказваше и която изобщо не слушах, защото бях наострила уши за подозрителни шумове от горния етаж. — Продължавайте.

Улових погледа на Магнус, докато сервираше на граф Сен Жермен срещу мен, и му се усмихнах с благодарност и пълна с риба уста. Твърде добре обучен, за да се усмихва пред хората, той наклони уважително глава само на сантиметър, и продължи да сервира. Погалих очевидно кристала на шията си, а графът, без никакво смущение на сатирската си физиономия, заби вилица в пъстървата с бадеми.

Джейми и възрастният Дюверне бяха потънали в разговор в другия край на масата, забравили за храната, защото Джейми драскаше с лявата си ръка някакви числа с парче креда по хартия. Шах или бизнес?

Като почетен гост, херцогът седеше в средата на масата. Беше се насладил на първите две ястия с апетита на роден чревоугодник и сега разговаряше оживено с мадам Дьо Орбанвил от дясната му страна. Тъй като херцогът беше най-изтъкнатият англичанин в момента в Париж, Джейми реши, че си струва да се сближи с него с надеждата да научи някоя клюка, която да го отведе до автора на музикалното послание до Чарлс Стюарт. Моето внимание обаче все се отклоняваше от херцога към мъжа срещу него — Сайлъс Хокинс.

Имах чувството, че ще умра на място, когато херцогът влезе в къщата, посочи небрежно през рамо и обяви:

— Госпожо Фрейзър, познавате господин Хокинс, нали?

Веселите сини очички на херцога срещнаха моите с израз на невежа увереност, че капризите му са добре дошли, и аз нямах избор, освен да се усмихна, да кимна и да кажа на Магнус да сервира прибори за още един гост. Щом видя господин Хокинс, Джейми сякаш изпита остра нужда от още една доза от лекарството за стомах, но се съвзе, подаде му ръка и го заразпитва за похода му из хановете по пътя към Кале.

Аз се обърнах към часовника над камината. Кога ли щяха да си тръгнат? Мислено изредих оставащите ястия. Бяхме близо до десерта. После — салатата и сиренето. Бренди и кафе, портвайн за мъжете, ликьори за дамите. Час-два за стимулиращи разговори. Не твърде стимулиращи, моля те, Боже, иначе ще останат до зори.

Сега говореха за опасността от уличните банди. Аз зарязах рибата и си взех хлебче.

— Чух, че част от тези разбойници не са бедняци, както би могло да се очаква, а младежи от благородничеството! — Генерал Дьо Орбанвил изпъшка пред чудовищността на тази идея. — Правели го за спорта — за спорта! Сякаш ограбването на почтени мъже и нападането на дами е просто нещо като бой с петли!

— Колко необичайно — обади се херцогът с безразличието на човек, който не ходи никъде без многолюдна охрана. До брадичката му кръжеше блюдо с лакомства и той прехвърли пет-шест в чинията си.

Джейми ме погледна, после стана от масата.

— Бихте ли ме извинили, дами и господа — рече с поклон, — трябва да се погрижа лично за портвайна, който ще имам честта Негова Светлост да вкуси. Ще го донеса от избата.

— Сигурно ще е „Бел Руж” — каза Жул дьо ла Тур и облиза устни с нетърпение. — Имате голям късмет, Ваша Светлост. Не съм вкусвал по-хубаво вино.

— О, така ли? Е, скоро ще вкусите, уважаеми принце — намеси се граф Сен Жермен. — Нещо много по-добро.

— Сигурен съм, че няма нищо по-добро от „Бел Руж”! — възкликна генерал Дьо Орбанвил.

— Напротив — обяви самодоволно графът. — Открих нов портвайн, произведен и бутилиран на остров Гостос, до бреговете на Португалия. Цветът е богат като рубини, а пред вкуса му „Бел Руж” ще ви се стори оцветена вода. Имам договор за доставка на цялата реколта през август.

— Наистина ли, мосю графе? — Сайлъс Хокинс вдигна гъстите си посивяващи вежди. — Да не сте открили нов партньор за инвестицията? Чух, че вашите ресурси са… да го кажем, намалели… след унищожаването на „Патагония”. — Той взе едно сиренце от платото и го хвърли деликатно в устата си.

Мускулите по челюстта на графа се издуха и в нашия край на масата внезапно застудя. От погледа, който ми хвърли Хокинс, и тънката усмивчица на усърдно дъвчещата уста, ми стана ясно, че знае за моята роля в унищожаването на нещастната „Патагония”.

Ръката ми пак посегна към кристала на шията, но графът не ме погледна. От дантелената му яка се надигаше силна руменина и той се взираше с откровена неприязън в Хокинс. Джейми беше прав. Този човек не криеше емоциите си.

— За щастие, мосю — рече графът, щом преглътна гнева си с явно усилие, — наистина открих партньор, който желае да инвестира в това начинание. Всъщност сънародник на почитаемия ни домакин. — Кимна сардонично към вратата, където Джейми тъкмо се появи, следван от Магнус, който носеше огромна гарафа с портвайн „Бел Руж”.

Хокинс спра да дъвче за миг, зинал неприятно от изненада.

— Шотландец? Кой е той? Не мислех, че има други шотландци освен Фрейзър в търговията с вино в Париж.

Очите на графа светнаха развеселено, когато погледна към Джейми.

— Всъщност е спорно дали въпросният инвеститор може да се смята за шотландец в момента; но въпреки всичко е сънародник на милорд Брох Туарах. Казва се Чарлс Стюарт.

Тази новина произведе ефекта, на който графът вероятно се надяваше. Сайлъс Хокинс изправи рязко гръб и се задави със залъка си. Джейми, който тъкмо понечи да заговори, затвори уста, седна и се вгледа замислено в графа. Жул дьо ла Тур започна да ръси възклицания и слюнка, а семейство Дьо Орбанвил буквално се взриви от смайване. Дори херцогът откъсна очи от чинията си и примигна с интерес към графа.

— Така ли? — попита той. — Аз пък чух, че Стюартите били бедни като църковни мишки. Сигурен ли сте, че не ви будалка?

— Нямам желание да хвърлям обвинения или да разнасям клюки — изписка Жул дьо ла Тур, — но в двора е добре известно, че Стюартите нямат пари. Вярно, че напоследък техни поддръжници якобити опитаха да наберат средства, но без успех, доколкото чух.

— Това е така — намеси се по-младият Дюверне, който се бе привел заинтригувано напред. — Чарлс Стюарт разговаря с двама банкери, мои познати, но никой не пожела да му отпусне значителна сума при настоящите обстоятелства.

Погледнах Джейми, който кимна едва забележимо. Изглежда, това беше добра новина. Но каква беше тази история с инвестицията на графа?

— Вярно е — рече войнствено Сен Жермен. — Негово Височество получи заем от петнайсет хиляди ливри от италианска банка и предостави цялата сума на мое разположение, за да я използвам за наемането на кораб и закупуването на бутилирано вино от Гостос. Договорът е тук. — Той се потупа доволно по гърдите, после се облегна, огледа победоносно масата и спря на Джейми.

— Е, милорд — рече графът и махна към гарафата, поставена на бяла кърпа пред Джейми, — ще ни позволите ли да опитаме това прочуто вино?

— Разбира се — измърмори Джейми и посегна механично към първата чаша.

Луиз, която през цялата вечер се беше хранила мълчаливо, забеляза смущението му и като добра приятелка се обърна към мен, за да поднови разговора на някаква неутрална тема.

— Много красив камък носиш на шията си, скъпа — рече и посочи към кристала. — Откъде го взе?

— О, това ли? Ами всъщност…

Прекъсна ме пронизителен писък. Всички замлъкнаха, когато от ехото му кристалният полилей над главите ни зазвънтя.

— Господи! — възкликна графът. — Какво…

Писъкът се повтори, после се потрети. Изля се по широкото стълбище и във фоайето.

Гостите се надигнаха от масата като ято поруменели пъдпъдъци и също се изсипаха във фоайето, точно навреме за да видят Мери Хокинс, с разкъсана риза и раззината уста, да мята ръце пред гърдите си, където съдраният плат ясно разкриваше синините по гърдите и раменете ѝ.

Зениците ѝ се бяха свили като връхчета на топлийки на светлината на полилея, очите ѝ изглеждаха като празни езера, отразяващи единствено ужас. Тя погледна надолу, но явно не виждаше нито стълбището, нито тълпата зяпачи под него.

— Не! — изпищя. — Не! Остави ме! Моля те, умолявам те! НЕ МЕ ДОКОСВАЙ! — Заслепена от лекарството, тя усети някакво движение зад себе си, извърна се, размята диво ръце и започна да дере горкия Алекс Рандал, който безуспешно се опитваше да я прегърне и успокои.

За нещастие отдолу опитите му приличаха по-скоро на попълзновения на прелъстител, решен да не се отказва от атаката.

— Господи Боже! — избухна генерал Дьо Орбанвил. — Пуснете я веднага! — Той скочи на стълбите с учудваща за годините си пъргавина и вече посягаше към шпагата — която, за щастие, беше оставил до вратата.

Бързо се хвърлих, развявайки огромните си поли, пред графа и по-младия Дюверне, който показваше признаци, че ще последва генерала в спасителната акция, но не можах да сторя нищо за чичото на Мери, Сайлъс Хокинс. Търговецът на вино остана вкаменен за миг с изскочили от орбитите очи, после сведе глава и се втурна като бик да си проправя път през зяпачите.

Огледах се диво за Джейми и го видях в края на тълпата. Улових погледа му и вдигнах вежди в ням въпрос; така или иначе нямаше да ме чуе заради глъчката във фоайето, пронизвана от пронизителните като парна свирка писъци на Мери.

Джейми сви рамене и се огледа. Видях как очите му светнаха, когато видя трикрака масичка близо до стената, на която стоеше висока ваза с хризантеми. Той погледна нагоре, прецени разстоянието, затвори за секунда очи, сякаш търсеше Божията помощ, после се задейства.

Скочи на масата, хвана се за перилата и се прехвърли над тях на стълбището, на няколко крачки пред генерала. Това беше такъв акробатичен подвиг, че една-две дами ахнаха, и сред ужасените възклицания се чуха и тихи викове на възхищение.

Те се засилиха, когато Джейми изкачи стъпалата, провря се между Мери и Алекс, хвана го за рамото, прицели се внимателно и го цапардоса здравата в челюстта.

Алекс, който се беше взирал с отворена уста в работодателя си долу, сгъна колене и се стовари на земята с все още ококорени очи, които внезапно станаха празни и безизразни като очите на Мери.

19

КЛЕТВА

Часовникът на камината тиктакаше дразнещо силно. Той беше единственият звук в къщата, освен скърцането на дъските и далечното бумтене от слугите, които работеха в кухнята долу. На мен обаче шумът ми беше дошъл в повече и сега исках единствено тишина, за да успокои изпънатите ми нерви. Отворих часовника, извадих тежестта и тиктакането престана.

Това със сигурност щеше да е вечерята на сезона. Хората, които не бяха извадили късмета да присъстват, щяха да твърдят, че са били тук и да разкрасяват лъжата с частици от клюки и изопачени описания.

След като най-сетне се добрах до Мери, аз излях още една голяма доза сироп от мак в устата ѝ. Тя се свлече на жалка купчинка и аз успях да насоча вниманието си към тристранния спор, който течеше между Джейми, генерала и господин Хокинс. Алекс прояви приличието да остане в безсъзнание и аз изпънах отпуснатото му тяло до Мери на площадката, като две мъртви скумрийки. Приличаха на Ромео и Жулиета, проснати на градския площад за последно сбогом, но приликата се нарушаваше от господин Хокинс.

— Съсипахте я! — продължаваше да врещи той. — Съсипахте племенницата ми! Виконтът вече няма да я иска! Мръсен шотландец! Ти и твоята… — извъртя се към мен — курва! Уличница! Примамвате невинни момичета в мръсните си нокти, за да ги хвърляте на развратниците! — Ти… — С мрачно изражение, Джейми го хвана за раменете, обърна го и го удари точно в месестата челюст. Потърка разсеяно кокалчетата си, докато наблюдаваше как очите на дебелия търговец се извъртат нагоре. Господин Хокинс политна назад към ламперията и се свлече бавно по стената до седнало положение.

Джейми извърна студения си син поглед към генерал Дьо Орбанвил, който явно прецени шансовете си, мъдро остави бутилката вино, която размахваше и отстъпи назад.

— О, хайде де! — чу се глас зад рамото ми. — Защо спираш, Туарах? Цапардосай и него! Не си поплювай! — Генералът и Джейми се извърнаха с неприязън към подстрекателя.

— Разкарай се, Сен Жермен! — каза Джейми. — Това не е твоя работа. — Звучеше изтощен, но повиши глас, за да надвика глъчката долу. Шевът на рамото му беше разпорен и бялата риза се подаваше през процепа.

Тънките устни на Сен Жермен се извиха в очарователна усмивка. Явно графът се наслаждаваше на момента.

— Не е моя работа ли? Та нима подобно нещо не влиза н работата на всеки светски човек? — Той огледа развеселено площадката и проснатите на нея тела. — Все пак, ако гост на Негово Величество е възприел така превратно понятието на гостоприемство, че е устроил бардак в къщата си, това по е… Не, недей! — извика той, защото Джейми пристъпи към него и в ръката му внезапно проблесна острие, което се появи магически от накъдрената дантела над китката. Видях как Джейми изви леко устна и размърда рамене, готов за битка.

— Веднага престанете! — чу се властен глас и двамата Дюверне, старият и младият, си пробиха път на вече многолюдната площадка. Младият Дюверне се обърна, размаха заповеднически ръце към стадото под стълбите и то боязливо се отдръпна назад.

— Вие — каза старият Дюверне и посочи Сен Жермен. — Ако наистина сте загрижен за обществото, както твърдите, погрижете се хората долу да се разотидат.

Сен Жермен се втренчи в банкера, но след миг сви рамене и кинжалът изчезна. Графът се обърна безмълвно и тръгна по стълбите, като разбутваше хората пред себе си и гръмогласно ги подканваше да си вървят.

Въпреки неговите усилия, и тези на Жерар, младия Дюверне, повечето гости си тръгнаха, пълни догоре със скандални клюки, чак след пристигането на Кралската стража.

Вече възстановен, господин Хокинс веднага обвини Джейми в отвличане и сводничество. За миг си помислих, че Джейми ще го удари отново, защото мускулите му се издуха под синьото кадифе, но се сдържа.

След доста объркани спорове и обяснения, Джейми се съгласи да отиде в щаба на Стражата в Бастилията, където — вероятно — щеше да даде показания.

Алекс Рандал, бял като платно, плувнал в пот и явно недоумяващ какво се случва, също беше отведен. Херцогът не изчака да види какво ще се случи със секретаря му, а дискретно повика каретата си и потегли преди пристигането на стражата. Каквато и да бе дипломатическата му мисия, забъркването му в скандал нямаше да е от полза. Мери Хокинс, още в безсъзнание, беше откарана в дома на чичо си, увита с одеяло.

За малко да приберат и мен, но Джейми категорично се възпротиви, като обясни, че съм в деликатно състояние и не мога да бъда водена в затвор. Най-сетне, след като се увери, че Джейми не възнамерява да бие никого повече, капитанът на Стражата отстъпи, при условие че няма да напускам града. Мисълта за бягство от Париж имаше своето очарование, но аз не бих тръгнала никъде без Джейми, затова дадох честната си дума без капка колебание.

Докато всички се мотаеха смутено из фоайето, палеха фенери и взимаха шапките и наметалата си, аз видях Мърто, с мрачно насинено лице, да се мотае в покрайнините на тълпата. Явно възнамеряваше да придружи Джейми, където и да го водеха, и това ми донесе силно облекчение. Поне съпругът ми нямаше да е сам.

— Не се бой, сасенак. — Прегърна ме Джейми и прошепна в ухото ми: — Ще се върна скоро. Ако нещо се обърка… поколеба се, но продължи твърдо: — сигурно няма да се наложи, но ако ти потрябва приятел, отиди при Луиз дьо ла Тур.

— Ще ида. — Успях да го целуна набързо, преди стражите да го обградят.

Вратата на къщата се отвори и аз видях как Джейми cе озърна назад. Срещна погледа на Мърто и отвори уста, сякаш да каже нещо. Стиснал колана си, Мърто хукна след него и едва не изблъска младия Дюверне на улицата. Последва кратка размяна на свирепи погледи, после Джейми сви рамене и вдигна ръце с примирение.

Излезе на улицата, без да обръща внимание на стражите, които го притискаха от всички страни, и спря до малка фигурка близо до вратата. Наведе се, каза ѝ нещо, после се изправи, обърна се към къщата и ми се усмихна на светлината на фенера. След това кимна на по-възрастния Дюверне и се качи в каретата, която потегли с Мърто, увиснал отзад.

Фъргъс стоя на улицата и гледа след каретата, докато тя се скри от поглед. После изкачи стълбите решително, хвана ме за ръката и ме поведе навътре.

— Елате, милейди! Милорд рече да се грижа за вас, докато се върне.

*  *  *

Фъргъс влезе в салона и затвори тихо вратата след себе си.

— Обиколих къщата, милейди — прошепна той. — Всички кепенци са спуснати. — Усмихнах се на тона му въпреки тревогите. Той явно имитираше Джейми. Неговият идол го беше натоварил с отговорности и детето изпълняваше сериозно задълженията си.

След като ме ескортира до всекидневната, Фъргъс отиде да обиколи къщата, както Джейми правеше всяка нощ, за да провери резетата на капаците и на вратите — които едва ли можеше да вдигне — и да угаси огньовете. Беше изцапан със сажди от челото до едната скула и изглежда си беше потъркал окото с юмруче, защото то сега примигваше в чист бял пръстен като на малка миеща мечка.

— Трябва да си почивате, милейди. Не се тревожете, аз съм тук.

Не се засмях, усмихнах му се.

— Няма да мога да заспя, Фъргъс. Ще поседя малко тук. А ти трябва да си лягаш; изкара много дълга нощ. — Не исках да го пращам така в леглото и да накърнявам новопридобитото достойнство на временен стопанин на къщата, но той явно беше изтощен. Малките костеливи рамена бяха отпуснати, а сенките под очите му бяха по-тъмни дори от петната от сажди.

Той се прозина, но поклати глава.

— Не, милейди. Ще остана с вас… Ако нямате нищо против? — добави бързо.

— Нямам. — Беше твърде уморен да говори и дори да шава както обикновено, а сънливото му присъствие на възглавничката на пода беше успокояващо, сякаш беше коте или кученце.

Седях и се взирах в догарящите пламъци, опитвах се да постигна някакво подобие на спокойствие. Опитвах се да си представям спокойни езера, горски поляни, дори тъмния покой на параклиса в абатството, но нищо не вършеше работа. Над тези образи се наслагваха образи от вечерта: груби ръце и проблясващи зъби прииждаха от мрака и ме изпълвах със страх; бялото ужасено лице на Мери, ужасеното лице на Алекс Рандал; омразата в свинските очички на Хокинс; внезапното недоверие на лицата на генерала и двамата Дюверне; неприкритото задоволство на Сен Жермен, в което злобата просветваше като кристалните капки на полилеите. И накрая — усмивката на Джейми, окуражаваща и несигурна под колебливата светлина на клатушкащи се фенери.

Ами ако не се върне? Тази мисъл се опитвах да потисна, откакто го отведоха. Ако не успееше да се оневини? Ако не обичаше чужденците, съдията можеше да го затвори за неопределено време. Но отвъд страховете за последствията oт тази неочаквана криза върху усърдната ни работа от последните седмици, беше образът на Джейми в килия като онази, в която го открих в Уентуърт. В светлината на всичко случило се, новината, че Чарлс Стюарт е инвестирал във вино, изглеждаше съвсем незначителна.

Вече бях сама и имах време да помисля, но мислите като че не ме водеха никъде. Кой или какво беше „Бялата дама”? И защо споменаването на това име накара нападателите да избягат?

Върнах се към случилото се на вечерята и си спомних думите на генерала за престъпните банди, които върлуват по улиците на Париж, и че някои от членовете им всъщност са благородници. Това съответстваше на говора и облеклото на водача на мъжете, които ни бяха нападнали, макар че останалите изглеждаха по-грубовати. Опитах да си спомня дали мъжът ми заприлича на някого, но образът му беше смътен, погълнат от мрак и мъглата на шока.

В общи линии не беше много по-различен от граф Сен Жермен, но гласът му не приличаше на неговия. Но ако беше замесен, графът със сигурност щеше да преправи гласа си, нали? Все пак ми беше почти невъзможно да си представя, че графът ще участва в подобно нещо, а два часа по-късно ще стои спокойно на масата срещу мен и ще сърба супа.

Прекарах пръсти през косата си от безсилие. До сутринта не можех да сторя нищо. Ако утрото дойдеше, а Джейми — не, щях да започна да обикалям познати и предполагаеми приятели. Може би някой от тях щеше да е чул нещо или да предложи помощ. Но сега, през нощта, бях безпомощна; не можех да помръдна, като водно конче в кехлибар.

Пръстите ми докоснаха една от украсените със скъпоценни камъни фиби и я издърпах нетърпеливо от косата си. Тя обаче се беше заплела и не излизаше.

— Чакайте, милейди. Аз ще я извадя.

Не го чух кога е минал зад мен, но усетих малките ловки ръце в косата си. Остави фибата настрани, после попита плахо:

— Другите, мадам?

— Да, благодаря ти, Фъргъс — отвърнах аз. — Ако обичаш.

Джебчийският му допир беше лек и уверен и скоро гъстите кичури започнаха да се спускат около лицето ми, освободени от оковите си. С разпускането на косата ми и дишането ми постепенно се успокои.

— Притеснена ли сте, милейди? — попита тихо тънкото гласче.

— Да. — Нямах сили да се правя на смела.

— Аз също — каза той простичко.

Последната фиба изтрака на масата и аз се отпуснах в креслото със затворени очи. После отново почувствах допир и осъзнах, че той разресва внимателно косата ми.

— Позволявате ли, милейди? — Явно усети, че се напрегнах от изненада. — Дамите все казват, че им помага, когато са притеснени или разстроени.

Отпуснах се под успокояващия му допир.

— Позволявам. Благодаря ти. — След малко добавих: — Кои дами, Фъргъс?

След миг колебание, както паяче застива, докато плете паяжината си, нежните движения се възобновиха.

— На едно място, където преди нощувах, милейди. Не можех да излизам заради клиентите, но мадам Елиз ми позволяваше да спя в килера под стълбите, ако съм тих. След като мъжете си отиваха призори, аз излизах и понякога дамите споделяха с мен закуската си. Аз им помагах да си оправят бельото — все казваха, че много нежно пипам — добави гордо той. — После им решех косите, ако пожелаят.

— Ммм… — Тихият шепот на четката в косата ми беше хипнотизиращ. След като часовникът на камината беше замлъкнал, не знаех кое време е, но тишината навън означаваше, че е много късно.

— Как се озова при мадам Елиз, Фъргъс? — попитах, едва потискайки прозявка.

— Роден съм там, милейди — отговори той. Четката се забави, а гласът му стана сънлив: — Все се чудех коя от дамите ми е майка, но така и не разбрах.

*  *  *

Вратата на всекидневната се отвори и ме събуди. Джейми стоеше на прага със зачервени очи и пребледняло от умора лице, но усмихнат в сивкавата утринна светлина.

— Страхувах се, че няма да се върнеш — казах след миг в косата му. Тя миришеше на застоял дим и лой, палтото му беше раздърпано, но той бе топъл и солиден, а аз не бях придирчива към миризмата на косата му, когато прегърнах главата му до гърдите си.

— Аз също — отговори приглушено и усетих, че се усмихва. Ръцете му на кръста ми се стегнаха и отпуснаха. Той се облегна назад и отметна косата от очите ми.

— Господи, толкова си красива! Рошава и сънена, с гъсти кичури над лицето. Моята любов! Цяла нощ ли седя тук?

— Не бях сама. — Посочих към пода, където Фъргъс се беше свил на килима, отпуснал глава на възглавница до краката ми. Размърда се леко в съня си, устата му беше отворена, нежно розова и с пълни устни — детска уста.

Джейми сложи едрата си длан на рамото му.

— Хайде, момко! Добре опази господарката си. — Вдигна детето на ръце и го понесе на рамо, а то мърмореше сънливо. — Ти си достоен мъж, Фъргъс, заслужи си почивката. Хайде в леглото! — Видях как очите на Фъргъс се разшириха от изненада, после се притвориха и той се отпусна и кимна в ръцете на Джейми.

Аз отворих капаците на прозорците и разпалих огъня, преди Джейми да се върне при мен. Беше свалил скъсаното палто, но още беше със снощните дрехи.

— Ето. — Подадох му чаша вино. Той я изпи прав, на три глътки, потрепери, свлече се на малкото канапе и ми подаде чашата да му налея още.

— Нито капка повече, докато не ми кажеш какво става. Не си в затвора, затова предполагам, че всичко е наред, но…

— Изобщо не е наред, сасенак — прекъсна ме той, — но можеше да е и по-зле.

След разгорещен спор — в който господин Хокинс повторил първоначалните си обвинения — съдията, който бил изваден от леглото, за да председателства импровизираното разследване, отсъдил, че след като Алекс Рандал е обвиняемият, не може да бъде смятан за безпристрастен свидетел. Нито аз, като съпруга и вероятен съучастник на другия обвиняем. Мърто пък бил, по собствените му показания, в безсъзнание по време на предполагаемото нападение, а детето Клодел не било надежден свидетел.

След като изгледал кръвнишки капитана на стражата, мосю съдията заявил, че единственият човек, който можел да каже истината по случая, е Мери Хокинс, а тя пък понастоящем не била в състояние да го направи. Затова всички обвинени трябвало да бъдат затворени в Бастилията до разпита на мадмоазел Хокинс и, разбира се, мосю капитанът трябвало да се досети за това и сам.

— Тогава защо не те затвориха в Бастилията? — попитах аз.

— Мосю Дюверне-старши гарантира за мен — отвърна Джейми и ме издърпа на канапето до него. — През цялото време седя в ъгъла, свит като таралеж. А когато съдията взе решение, се изправи и каза, че имал възможността няколко пъти да играе шах с мен и не смятал, че съм толкова пропаднал, та да взема участие в такова безчестно деяние… — Замълча и сви рамене. — Е, представяш си какви ги наприказва. В общи линии, че човек, който може да го бие шест пъти на шах, няма как да подмамва невинни девойки в дома си, за да бъдат обезчестени.

— Желязна логика — казах сухо. — Предполагам, че всъщност е искал да каже, че ако те затворят, вече няма да можеш да играеш с него.

— Предполагам — съгласи се той. Протегна се, прозя се и примигна усмихнат към мен. — Но съм си у дома и не ме е грижа защо. Ела при мен, сасенак! — Хвана ме през кръста и ме сложи в скута си. После ме прегърна и въздъхна от удоволствие.

— Сега искам само — прошепна в ухото ми — да сваля течи мръсни парцали и да легна с теб пред огнището. След туй да заспя на рамото ти и да не мръдна до утре.

— Доста неудобно ще е за слугите. Ще трябва да ни заобикалят.

— Да вървят по дяволите слугите. Вратите за какво са?

— Явно за да се чука по тях — казах аз, защото се чу тихо почукване.

Джейми остана за миг с нос, заровен в косата ми, въздъхна, вдигна глава и ме свали от скута си на канапето.

— Трийсет секунди — обеща ми тихо, после извика: — Влез!

Вратата се отвори и Мърто влезе в стаята. Почти го бях пропуснала в суматохата вечерта и сега установих, че външният му вид не е отбелязал голямо подобрение.

Той също не беше спал; едното му око, отвореното, беше зачервено и кървясало. Другото бе добило цвета на гнил банан и в подпухналата плът проблясваше черен процеп. Буцата на челото му беше достигнала разцвета си: голяма колкото гъше яйце и лилава, точно над веждата, с гадна рана през средата.

Дребният шотландец беше изрекъл само една дума, откакто го разопаковаха предишната вечер. След като попита за ножовете си — Фъргъс като истинско ловно куче беше открил кинжала и егиан дху зад купчина боклуци, — той запази мрачно мълчание по време на трескавото ни оттегляне, като осигуряваше ариергарда ни по тъмните улички на Париж. И щом се прибрахме, един остър поглед от функциониращото око беше достатъчен да потуши всякакви въпроси от страна на любопитните слуги в кухнята.

Предполагах, че е казал нещо в комисариата, за да свидетелства за добродетелите на господаря си — макар да се съмнявах доколко бих му се доверила, ако бях френски съдия. Но сега той мълчеше като гаргойлите на Парижката Света Богородица, на един от които много приличаше.

Въпреки неугледния си вид обаче, Мърто никога не губеше достойнство, не го изгуби и сега. Тръгна с изправен гръб към нас и коленичи официално пред Джейми, който не изглеждаше смутен от поведението му.

Мърто измъкна церемониално кинжала от колана си и му го подаде с дръжката напред. Костеливото лице беше безизразно, но черното око се взираше неотклонно в Джейми.

— Провалих се — каза тихо той. — И те моля, като мой господар, да отнемеш живота ми, за да не понасям тоя срам.

Джейми изправи бавно гръб и аз усетих как се бори с умората. Постоя неподвижен, с ръце на коленете. После посегна и нежно докосна лилавата цицина на челото на Мърто.

— Не е срамно да паднеш в битка, мо караид[16] — каза тихо. — И най-великите воини могат да бъдат надвити.

Дребният човек упорито поклати глава, черното око не примигваше.

— Не. Не паднах в битка. Ти ми повери доверието си; да пазя твоята жена, нероденото ти дете и онова английско моме. А аз дори не можах да нанеса удар, когато дойде опасността. Да си кажа правичката, дори не видях ръката, която ме повали. — Примигна веднъж.

— Коварството… — започна Джейми.

— И сега каква стана? — прекъсна го Мърто. Не го бях чувала да говори така многословно. — Доброто ти име е опетнено, жена ти е нападната, а онова девойче… — Тънките му устни се свиха за миг и адамовата ябълка подскочи. — Дори само заради туй ме дави страшна мъка.

— Да. — Джейми кимна. — И аз я чувствам. — Докосна за миг гърдите си, над сърцето. Те сякаш бяха сами, свели глави един до друг, защото Джейми се наведе към възрастния мъж, Аз не смеех да помръдна.

— Но аз не съм твой господар — продължи Джейми по-твърдо. — Ти не си ми давал клетва и аз нямам власт над теб.

— Не, имаш — отвърна Мърто също така твърдо, а дръжката на кинжала не потрепна.

— Но…

— Дадох ти клетва, Джейми Фрейзър, когато се роди и сучеше от гърдите на майка си.

Джейми се сепна изненадан и отвори широко очи.

— Аз коленичих в краката на Елън, както сега в твоите каза шотландецът, вирнал брадичка. — И ѝ се заклех, в името на триединния Бог, че ще те следвам, дето и да идеш, ще изпълнявам думата ти и ще ти пазя гърба, когато станеш мъж. — Дрезгавият глас леко омекна, клепачът се отпусна над измореното око. — Да, момко. Ти си ми свиден като мой собствен син, а аз предадох доверието ти.

— Не си и не би могъл. — Джейми сложи ръце на раменете му и стисна здраво. — Не, няма да отнема живота ти, защото още се нуждая от теб. Но сега аз ще ти поискам клетва и ти ще ми я дадеш.

След дълго колебание рошавата черна глава кимна едва доловимо.

Гласът на Джейми затихна още повече, превърна се в шепот. Той изпъна средните три пръста на сакатата си дясна ръка и ги положи върху дръжката на кинжала, точно до острието.

— Заради клетвата, която си положил пред мен и майка ми — намери онези мъже! Намери ги и отмъсти за честта на жена ми — и за девичата кръв на Мери Хокинс!

Замълча и отдръпна ръката си от ножа. Шотландецът се изправи, стискаше ножа за острието. И сякаш едва сега забелязал присъствието ми, сведе глава към мен и каза:

— Както господарят рече, милейди, тъй и ще сторя. Ще отмъстя за вас.

Облизах сухите си устни, не знаех какво да кажа, но изглежда нямаше нужда от отговор. Той вдигна кинжала до устните си, целуна го, после се изправи рязко и го прибра в ножницата.

20

БЯЛАТА ДАМА

Зората беше преляла в ден, когато най-сетне се преоблякохме и закуската идваше към нас от кухнята.

— Искам да знам — казах аз над чашата с шоколад, — коя, по дяволите, е тази Бяла дама?

— Бялата дама? — Магнус, надвесен над рамото ми с кошничка топли хлебчета, се сепна така, че едно хлебче се изтърколи от нея. Аз го хванах и се обърнах да го погледна. Изглеждаше искрено потресен.

— Чувал ли си за нея, Магнус?

— Ами да, милейди — отвърна той. — Бялата дама е вещица.

— Вещица? — попитах смаяно.

Магнус сви рамене и подпъхна грижливо салфетката около хлебчетата, без да ме поглежда.

— Бялата дама. Наричат я лечителка и знахарка. Но… тя вижда вътре в човека и може да превърне душата му в пепел, ако открие там зло. — Поклати глава, обърна се и се изниза бързо към кухнята. Видях, че лакътят му се движи, прекръстваше се.

— Господи! — обърнах се към Джейми. — Ти чувал ли си за Бялата дама?

— Ъ? О, ами да., чувал съм това-онова. — Очите му бяха скрити под дългите червеникави мигли, защото беше забил нос в чашата с шоколад, но червенината по бузите му едва ли се дължеше само на парата.

Облегнах се в стола си, скръстих ръце и го изгледах с присвити очи.

— Чувал си, значи? А ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че мъжете, които ни нападнаха снощи, ме нарекоха Бялата дама?

— Така ли? — вдигна стреснато глава.

Кимнах.

— Щом ме видяха на светло, закрещяха „Бялата дама” и хукнаха да бягат, сякаш съм чумава.

Джейми пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Червенината изчезваше от лицето му и то стана бяло като порцелановата чиния пред него.

— Всемогъщи Боже… Всемогъщи Боже!

Наведох се, отдръпнах чашата от ръката му и попитах любезно:

— Би ли ми казал какво точно знаеш за Бялата дама?

— Ами… — Поколеба се, после ме погледна смутено. — Ами, просто казах на… Гленгари, че ти си Бялата дама.

— Какво си му казал? — Задавих се със залък от хлебчето. Джейми ме потупа услужливо по гърба.

— Ами, нали когато бях с Гленгари и Кастелоти… — започна отбранително. — Все пак едно е да играеш карти и зарове, но те не искаха да ме оставят на мира. Решиха, че е много смешно, че съм верен на жена си. Казаха… ами, казаха разни неща и аз… малко ми кипна. — Извърна очи, връхчетата на ушите му горяха.

— Така… — отпих от чая. Бях чувала езика на Кастелоти в действие, можех да си представя колко безмилостно е тормозил Джейми.

Той изпи шоколада на една глътка, после се зае да пълни чашата крайно грижливо, забил поглед в чайника.

— Нямаше как да се измъкна, разбираш ли? Трябваше да остана цяла нощ с Негово Височество, а нямаше да е от полза, ако решат, че не ме бива в тая работа.

— Затова им каза, че съм Бялата дама. — С усилие сдържах смеха си. — И ако опиташ нещо с жените, аз ще ти съсухря оная работа.

— Ами…

— Господи, те повярваха ли? — Усетих, че и моето лице е пламнало като неговото от усилието да се сдържам.

— Бях много убедителен. — Устата му запотрепва в едното ъгълче. — Накарах ги да се закълнат в живота на майките си.

— Колко бяхте изпили дотогава?

— А, доста. Аз изчаках да стигнем до четвъртата бутилка.

Предадох се и избухнах в смях.

— О, Джейми! Скъпи! — Наведох се и го целунах силно по пламналата буза.

— Ами аз… — започна смутено, като плескаше едно хлебче с масло. — Само това успях да измисля и те спряха да бутат курви в ръцете ми.

— Господи! — Взех хлебчето, добавих мед и му го върнах. — Няма как да ти се сърдя. Защото, освен че си защитил целомъдрието си, изглежда ме спаси и от изнасилване.

— Аха, слава богу! — Остави хлебчето и стисна ръката ми.

— Господи, ако ти се беше случило нещо, сасенак, аз…

— Да, да, но щом мъжете, които ни нападнаха, знаеха, че съм… Бялата дама…

— Аха! — Той кимна. — Не може да са били Гленгари или Кастелоти, защото те бяха с мен у дома, когато Фъргъс дотича да ми каже, че сте нападнати. Сигурно е някой, на когото са казали.

Не можах да потисна лека тръпка при спомена за черната маска и подигравателният глас зад нея.

Джейми въздъхна и пусна ръката ми.

— Което означава, че трябва да се видя с Гленгари и да разбера на колко народ е раздрънкал за семейния ми живот. — Прекара вбесен ръка през косата си. — А после трябва да се отбия при Негово Височество, за да разбера защо се е хванал с граф Сен Жермен.

— Да — казах замислено, — макар че, доколкото познавам Гленгари, сигурно е раздрънкал вече на половин Париж. Аз също ще направя няколко визити днес.

— Така ли? Кого ще посетиш? — попита той с присвити очи. Поех дълбоко дъх и се стегнах при мисълта за предстоящата задача.

— Първо ще ида при мастър Раймон. А после при Мери Хокинс.

***

— А може би лавандула? — Раймон се вдигна на пръсти, за да вземе едно шишенце от лавицата. — Не за пряко приложение, но ароматът действа успокояващо на нервите.

— Зависи чии са нервите — казах аз, защото си спомних реакцията на Джейми при аромата на лавандула. Това беше любимият аромат на Джак Рандал и за Джейми изобщо не беше успокояващ. — В този случай обаче може да помогне. Поне няма да навреди.

— Няма да навреди — повтори замислено той. — Много правилен принцип.

— Това е първата част от Хипократовата клетва — добавих аз, а той се наведе да рови из чекмеджета и кутии. — Клетвата, която полагат лекарите. „Първо, не вреди.”

— О? А вие полагали ли сте я, мадона? — Ярките земноводни очи примигнаха над ръба на високия плот.

Усетих, че се изчервявам под втренчения му взор.

— Всъщност не. Аз не съм истински лекар. Все още. — Не знам какво ме накара да кажа последното.

— Така ли? И все пак се опитвате да излекувате нещо, което „истински” лекар не би опитал да лекува, защото знае, че изгубената девственост не се завръща. — Иронията му беше очевидна.

— Нима? — След известно увещаване Фъргъс ми беше разказал това-онова за „дамите” от дома на мадам Елиз. — Ами свинският мехур, пълен с пилешка кръв? Или такива неща са по-скоро от компетенцията на един аптекар, отколкото на лекар?

Той нямаше вежди, но челото му се издигна леко.

— И кой страда от това, мадона? Със сигурност не и продавача. Нито пък купувача — той дори може да получи повече за парите си, отколкото от истинската стока. Не страда и самата девица! Напълно морално и в духа на Хипократ, затова би трябвало всеки лекар да помогне с готовност, нали?

Засмях се.

— Предполагам, че познавате не един такъв, нали? Ще повдигна въпроса на следващия лекарски съвет. Междувременно, след като не разполагаме с готови чудеса, какво можем да сторим в нашия случай?

— Ами… — Той сложи една марля на тезгяха и изсипа върху нея ситно стрити сухи листа. От малката купчинка се надигна остра, приятна миризма на зеленина.

— Това е сарацинска рецепта — каза мастър Раймон и умело сгъна марлята на малко квадратче с подпъхнати крайчета. — Добра е за успокояване на възпалена кожа, за леки разкъсвания и наранявания в интимните части. Ще свърши работа, нали?

— Ще свърши — отвърнах мрачно. — Настойка или отвара?

— Настойка. Топла вероятно, поради обстоятелствата. — Обърна се към друга лавица и извади един от големите бели буркани от рисуван порцелан. На него пишеше „ХЕЛИДОНИУМ”.

— Това е сънотворно. — Устните му се извиха в ъгълчетата. — Мисля, че ще е по-добре да избягвате опиумния мак. Тази пациентка му реагира непредвидимо.

— Вече сте чули, значи? — попитах с примирение. Едва ли можех да се надявам на друго. Добре съзнавах, че информацията е най-важната му стока; затова и малкият магазин беше свърталище на клюки от десетки източници, от улични търговци до приближените на краля.

— От три различни източника — отвърна Раймон. Озърна се към прозореца и изпъна врат да види огромния часовник, който висеше от стената на сградата до ъгъла. — А е едва два часът. Предполагам, че ще чуя още няколко версии за вашата вечеря до мръкване. — Широката уста се отвори и от нея излетя тих кикот. — Най-много ми хареса тази, в която съпругът ви е предизвикал генерал Дьо Орбанвил на дуел на улицата, докато вие, по-делово, сте предложили на мосю графа да се позабавлява с тялото на припадналото девойче, ако се съгласи да не вика Кралската стража.

— Уххххх — изпъшках аз съвсем по шотландски. — А случайно да ви интересува какво се случи в действителност?

Тоникът от жълт рогатец блестеше като кехлибар на следобедното слънце, докато той го изливаше в малко мускалче.

— Истината винаги е от полза, мадона — отвърна, приковал очи в тънката струйка. — Тя е ценна, защото се среща рядко. — Остави порцелановия буркан на плота с леко тупване и добави: — А тази струва доста. — Монетите за лекарствата бяха на тезгяха и сияеха на слънцето. Присвих очи, но той само се усмихна.

Часовникът отвън удари два. Прецених разстоянието до дома на Хокинс на Рю Малори. Едва половин час, ако успеех да хвана карета. Имах достатъчно време.

— В такъв случай защо не влезем за малко във вашата стаичка?

*  *  *

— И това беше — казах аз, отпивайки от черешовото бренди. Изпаренията в стаята бяха силни почти колкото тези, които се надигаха от чашата ми и аз усетих как главата ми се разширява под тяхното влияние като голям червен балон. — Пуснаха Джейми, но още е под подозрение. Вероятно обаче няма да е задълго. Какво мислите?

Раймон поклати глава. Течение разлюля крокодила над нас и аптекарят стана да затвори прозореца.

— Не се тревожете. Мосю Хокинс има пари и връзки, и разбира се, е вбесен, но въпреки това… Вие и съпругът ви сте виновни само в прекалена доброта, защото сте се опитали да опазите в тайна нещастието на момичето. — Отпи от чашата си. — И продължавате да се тревожите за нея, нали?

Кимнах.

— Не само за нея. Няма какво да сторя за репутацията ѝ в този момент. Мога поне да ѝ помогна да се излекува.

Едно сардонично черно око се вгледа в мен над ръба на металната чаша.

— Повечето лекари, които познавам, биха казали: „Мога само да се опитам да я излекувам”. А вие ще ѝ помогнете да се излекува? Интересно е, че схващате разликата, мадона. Не съм изненадан.

Оставих чашата, реших, че ми е достатъчно. Бузите ми пламтяха и имах силното усещане, че върхът на носа ми е порозовял.

— Казах ви, че не съм истински лекар. — Затворих за миг очи, решена да запазя правилна ориентация в пространството, и пак ги отворих: — Освен това… вече имам опит със случай на изнасилване. Външно не можеш да сториш кой знае какво. Може би по принцип не можеш да сториш кой знае какво. — Размислих и пак взех чашата.

— Вероятно — съгласи се Раймон. — Но ако някой е способен да стигне до самия център на пациента, това със сигурност ще е Бялата дама.

Оставих пак чашата и се втренчих в него. Устата ми зина сама. Затворих я. Мисли, подозрения и прозрения се блъскаха в главата ми, оплетени в предположения. За миг успях да се измъкна от тази суматоха и се хванах за другата част от думите му, за да си дам време да помисля.

— До самия център на пациента?

Той бръкна в отворен буркан на масата, извади щипка бял прах и го пусна в чашата си. Кехлибареното бренди веднага стана червено като кръв и започна да кипи.

— Драконова кръв — каза Раймон, небрежно разклащайки кипящата течност. — Но се получава само в сребърен съд. Ще го съсипе, разбира се, но е много ефектно при определени обстоятелства.

Издадох лек задавен звук.

— О, центърът на пациента — продължи той, сякаш спомнил си нещо, споменато преди дни. — Да, разбира се. Лечението всъщност протича именно чрез достигане на… как да го нарека? Душата? Същността? Да го кажем — центъра. Чрез достигане на центъра на пациента, от който той може да се излекува сам. Вие, разбира се, сте го виждали, мадона. Тежко болни или тежко ранени хора, смъртта изглежда неизбежна, но те не умират. А други, които страдат от нещо леко, от което могат да се възстановят с малко грижи, се изплъзват каквото и да правите за тях.

— Всеки, който се е грижил за болен, е бил свидетел на това — отвърнах предпазливо.

— Да, но лекарите са горди хора и често се обвиняват за смъртта на тези пациенти, а се поздравяват заради оживелите. Бялата дама вижда същността на човека и я обръща към изцелението — или към смъртта. Затова един престъпник ще се страхува да я погледне в лицето. — Той взе чашата си, вдигна я в наздравица към мен и пресуши бълбукащата течност. Тя остави леко розово петно на устните му.

— И слава богу! — отвърнах аз. — Значи не го е разпространил само Гленгари?

Раймон сви рамене, изглеждаше доволен от себе си.

— Вдъхновението е осенило вашия съпруг — рече той скромно. — Идеята е отлична. Но разбира се, макар че е уважаван заради дарбите си човек, съпругът ви не е смятан за авторитет по свръхестественото.

— За разлика от вас.

Масивните рамене се вдигнаха лекичко под сивата кадифена роба. На единия ръкав имаше малки дупчици с почернели ръбове, сякаш прогорени от въгленчета. Явно лека работна злополука.

— Виждали са ви в магазина ми — изтъкна той. — Миналото ви е загадка. И както е отбелязал съпругът ви, моята репутация е донякъде съмнителна. Аз наистина се движа в… известни кръгове… — лишената от устни уста се разтегли в усмивка, — където обсъждането на истинската ви идентичност се приема с голяма сериозност. А нали знаете какви са хората? — добави с порядъчно възмущение, от което ме напуши смях.

Остави чашата си и се наведе напред.

— Казахте, че здравето на мадмоазел Хокинс е само една от грижите ви, мадона. Имате ли други?

— Имам. — Отпих малко от брендито. — Предполагам, че сте добре осведомен за случващото се в Париж?

Той се усмихна, черните очи бяха проницателни и топли.

— О, да, мадона. Какво точно искате да знаете?

— Чували ли сте нещо за Чарлс Стюарт? Знаете ли изобщо кой е той?

Това го изненада; шелфът на челото му се надигна лекичко. Взе малка стъклена бутилка от масата пред него и започна да я върти замислено между дланите си.

— Да, мадона. Баща му е — или би трябвало да бъде — крал на Шотландия, нали?

— Зависи от гледната точка — отговорих и потиснах оригване. — Той е крал на Шотландия в изгнание или претендент за трона, но не това ме интересува. Искам да знам дали… дали Чарлс Стюарт прави нещо, което може да се приеме като подготовка за въоръжено нападение в Шотландия или Англия?

Той се засмя гръмогласно.

— Господи, мадона! Вие сте изумителна жена. Имате ли представа колко рядко се среща подобна прямота?

— Да — признах аз, — но при мен не става иначе. Не умея да увъртам — посегнах и взех шишенцето от него. — Чували ли сте нещо?

Той се озърна инстинктивно към преградата към магазина, но продавачката беше заета да смесва парфюм за една приказлива клиентка.

— Дочух нещичко, мадона, просто споменаване в писмо от приятел, но отговорът определено е „да”.

Изглежда се чудеше колко да ми каже. Не откъсвах очи от шишенцето в ръката си, за да му дам време да реши. Съдържанието се люшкаше приятно, докато малката стъкленица се въртеше на дланта ми. Беше доста тежка за размера си и пълна със странна гъста течност, като течен метал.

— Това е живак — отговори мастър Раймон на неизречения ми въпрос. Явно след прочита на мислите ми реши да ми услужи, защото взе шишенцето, изля съдържанието му на потрепваща локвичка на масата пред нас и се облегна назад.

— Един от агентите на Негово Височество опипва почвата в Холандия — започна той. — Казва се O’Брайън, но надали ще срещнете по-голям некадърник от него. Таен агент, който пие твърде много?

— Всички около Чарлс Стюарт пият твърде много. Какво е направил този О’Брайън?

— Искаше да започне преговори за доставка на мечове. Две хиляди меча, закупени от Испания и изпратени през Холандия, за да се скрие източника им.

— И защо ще го прави? — Не знаех дали съм природно глупава, или ме е ударило брендито, но това ми се струваше безсмислено начинание дори за човек като Чарлс Стюарт.

Раймон сви рамене и побутна локвичката живак с дебелия си показалец.

— Кой да знае, мадона? Испанският крал е братовчед на шотландския, нали? Както и на нашия добър крал Луи.

— Да, но…

— Може би иска да помогне на Стюартите, но не и открито?

Мъглата от брендито в главата ми започна да се разнася.

— Може.

Раймон заби рязко пръст и локвата се пръсна на малки топчета, които затанцуваха диво по масата.

— Говори се — рече той тихо, без да откъсва очи от живака, — че крал Луи е приел един английски херцог във Версай. Говори се още, че херцогът е дошъл тук заради някаква търговска сделка. Но човек рядко чува всичко, мадона.

Взирах се в капките живак, които отново се сливаха. Джейми също беше чул, че посещението на Сандрингам е свързано с търговски дела. Ами ако херцогът всъщност беше дошъл, за да прецени възможностите за споразумение между Франция и Англия — вероятно относно бъдещето на Брюксел? Ами ако Луи преговаряше тайно с Англия да подкрепи инвазията му в Брюксел — тогава какво би направил Филип Испански, ако с него се свърже беден роднина, който има потенциала да разсее англичаните дотам, че да изгуби всякакво желание за авантюри зад граница?

— Трима братовчеди Бурбони — измърмори Раймон, докато подкарваше една капка към друга; когато се докоснаха, те се сляха веднага като по магия. Показалецът подкара друг капка към нея и голямата нарасна още повече. — Една кръв са. Но дали имат един интерес?

Пръстът отново удари по масата и блестящите топки се разбягаха във всички посоки.

— Не мисля така, мадона — добави спокойно той.

— Разбирам — поех дълбоко дъх. — А какво смятате за партньорството между Чарлс Стюарт и граф Сен Жермен?

Широката жабешка усмивка стана още по-голяма.

— Чух, че Негово Височество често ходел на пристанището напоследък… да си поговори с новия си партньор, разбира се. И оглеждал закотвените кораби — толкова хубави, толкова бързи, толкова… скъпи. До Шотландия има много път, нали?

— Така е. — Лъч светлина блесна върху живака и привлече вниманието ми към залязващото слънце. Трябваше да си вървя. — Благодаря ви. Ще ми пишете ли, ако чуете още нещо?

Мастър Раймон наклони вежливо огромната си глава, косата му блесна като живак на слънцето и той рязко се изправи.

— О! Не докосвайте живака, мадона! — предупреди ме, щом посегнах към една капка, която се търкаляше към мен по масата. — Той се свързва веднага с всеки метал, до който се докосне. — Протегна се и нежно подкара малкото топче към себе си. — Не искате да съсипете хубавите си пръстени, нали?

— Така е. Е, трябва да призная, че ми помогнахте. Напоследък никой не се е опитвал да ме отрови. А и не смятам, че вие или Джейми сте склонни да ме обвините във вещерство, за да ме изгорят на площада на Бастилията, нали? — Говорех шеговито, но спомените за ямата на крадците и процеса в Крейнсмюир още бяха живи.

— В никакъв случай — отвърна той с достойнство. — Никой не е изгарян за вещерство в Париж… през последните двайсет години. Вие сте в пълна безопасност. Докато не убиете човек, разбира се.

— Ще се постарая да не го правя — отвърнах аз и станах да си вървя.

*  *  *

Фъргъс ми намери лесно карета и аз обмислях наученото по време на краткото пътуване до дома на Хокинс. Предположих, че Раймон всъщност ми е направил услуга, като е раздухал безумната история на Джейми пред най-суеверните си клиенти, макар че мисълта, че споменават името ми по сеанси или Черни меси, леко ме притесняваше.

Хрумна ми и че от бързане и от приказки за крале, мечове и кораби, не ми остана време да попитам мастър Раймон докъде всъщност се простира влиянието на граф Сен Жермен.

Според общественото мнение неговото място явно беше в центъра на мистериозните „кръгове”, за които спомена Раймон. Но като участник — или съперник? И дали тези кръгове се простираха до кралските покои? Говореше се, че Луи се интересува от астрология; възможна ли бе някаква връзка, по черните канали на кабалата и магията, между Луи, графа и Чарлс Стюарт?

Поклатих нетърпеливо глава, за да я прочистя от алкохолните пари и безсмислените въпроси. Единственото сигурно нещо засега бе, че е влязъл в опасно партньорство с Чарлс Стюарт, и то беше достатъчно притеснително.

Домът на Хокинс на Рю Малори беше внушителна триетажна сграда, но смутът, който цареше вътре, бе очевиден дори за случайния минувач. Денят беше топъл, а капаците още бяха спуснати, за да попречат на любопитни погледи. Стъпалата не бяха почистени тази сутрин и по белия камък личаха кални следи. Нито готвач, ни прислужница бяха излезли да купят месо и да поклюкарстват с търговеца. Това беше къща, залостена здраво срещу връхлитащото бедствие.

Аз самата се чувствах като предвестник на съдбата въпреки относително ведрата ми жълта рокля, когато изпратих Фъргъс да почука на вратата. Последва някакъв разговор с онзи, който отвори, но едно от най-ценните качества на момчето беше, че не приемаше „не” за отговор и не след дълго се озовах пред жена, която явно беше господарката на дома, иначе казано: госпожа Хокинс, лелята на Мери.

Бях принудена да си вадя собствени заключения, тъй като жената беше твърде разстроена, за да ми предостави някакви разбираема информация, като например името си.

— Но ние не приемаме никого! — все повтаряше тя и се озърташе през рамо, сякаш очакваше господин Хокинс да се материализира страховито зад нея. — Ние сме… имаме… ами…

— Аз не идвам при вас — казах твърдо. — Идвам при племенницата ви Мери.

Името като че ли предизвика нов панически пристъп.

— Тя… ама… Мери? Не! Тя… не е добре!

— Знам, че не е — отвърнах търпеливо и вдигнах кошницата си. — Нося ѝ лекарства.

— О! Но… но… тя… вие… да не сте…?

— Стига, жено! — извика Фъргъс съвсем по шотландски, след като изгледа с неодобрение спектакъла. — Прислужницата каза, че младата господарка е в стаята си.

— Точно така. Води, Фъргъс! — Без да чака друга подкана, той се шмугна под препречилата вратата ръка и нахлу в мрачните дълбини на къщата. Госпожа Хокинс се развика след него и аз бързо го последвах.

Пред вратата на Мери на стража стоеше прислужница. Тя беше едра жена с раирана престилка, но не оказа съпротива, когато заявих, че мисля да вляза. Поклати печално глава.

— Не мога да ѝ помогна, мадам. Вероятно вие ще имате повече късмет.

Това не звучеше обещаващо, но какво да се прави. Поне нямаше да навредя. Оправих роклята си и отворих вратата.

Сякаш влизах в пещера. Прозорците бяха покрити с тежки кафяви завеси от кадифе, които спираха напълно дневната светлина, а прокрадналите се случайно лъчи бяха потушавани веднага от гъстия слой дим, който се носеше от огнището.

Поех дъх и се закашлях. Фигурата на леглото не помръдна; съвсем мъничка, сгърбена форма под пухения юрган. Със сигурност ефектът на лекарството трябваше вече да е отминал и тя надали спеше след суматохата в коридора. Вероятно се преструваше, в случай че леля ѝ се е върнала. На нейно място щях да направя същото.

Обърнах се и затворих рязко вратата точно под носа на госпожа Хокинс, после се приближих до леглото.

— Аз съм. Защо не се отвиеш, преди да си се задушила?

Юрганът внезапно се разшава, Мери изскочи от него като делфин над вълните и увисна на врата ми.

— Клеър! О, Клеър! Слава Богу! Мислех, че вече няма да те видя! Чичо каза, че си в затвора! Той к-к-каза…

— Стига! — Успях да се откопча от хватката и да я отблъсна достатъчно, за да я огледам. Беше потна, със зачервено лице и рошава от криенето под завивките, но иначе изглеждаше добре. Кафявите ѝ очи блестяха широко отворени без следа от опиата и макар че беше развълнувана и изплашена, нощният сън и издръжливостта на младостта се бяха погрижили за физическите травми. Другите ме тревожеха повече.

— Не, не съм в затвора — отвърнах, за да потуша вълната от въпроси. — Явно не съм, въпреки усилията на чичо ти.

— Н-но аз му казах — започна тя, после млъкна и сведе очи — поне с-с-се опитах да му кажа, но той-той…

— Не се тревожи за това. Той е толкова разстроен, че не би чул и думичка, каквото и да му кажеш. Така или иначе няма значение. Важна си ти. Как се чувстваш? — Прибрах гъстата черна коса от челото ѝ и я огледах внимателно.

— Добре — отвърна и преглътна. — Аз… малко кървях, но спря. — Червенината отново се издигна по светлите бузи, но тя не сведе очи. — Аз… боли ме. М-м-минава ли?

— Да, минава — отвърнах внимателно. — Донесох ти няколко билки. Запарват се в гореща вода и когато настойката и изстине, можеш да я приложиш с кърпа или да седнеш в нея, ако имате вана. Ще помогне. — Извадих вързопчетата с билки от кошницата си и ги оставих на нощната ѝ масичка.

Тя кимна и прехапа устна. Явно искаше да каже още нещо, но се бореше със срамежливостта си.

— Какво има? — попитах я възможно най-спокойно.

— Ще имам ли бебе? — избълва Мери, гледаше изплашено.

— Ти каза…

— Не — отвърнах категорично. — Няма да имаш. Той не успя да… свърши. — Заключих пръсти в диплите на роклята си, усилено се надявах да съм права. Шансовете наистина бяха твърде малки, но и такива неща се случваха. Все пак нямаше смисъл да я тревожа още повече заради някаква си слаба вероятност. От тази мисъл леко ми призля. Възможно ли беше този инцидент да е отговорът на загадката около съществуването на Франк? Прогоних я, след месец щеше да стане ясно.

— Тук е горещо като в пещ — казах аз и развързах връзките на шията си, за да мога да дишам. — И задимено като в преддверието на ада, както казваше старият ми чичо. — Не знаех какво да добавя, затова станах и прекосих стаята. Дръпнах завесите и отворих прозорците.

— Леля Хелън каза, че не бива никой да ме вижда — рече Мери, коленичила на леглото. — Каза, че съм опо-по-позоре-на и хората ще ме сочат с пръст по улиците, ако изляза.

— Възможно е, те са идиоти. — Върнах се при нея. — Това не означава, че трябва да се погребеш жива и да се задушиш. — Седнах и се облегнах в креслото, хладният въздух развяваше косата ми, докато измиташе дима от стаята.

Тя помълча малко, играеше си с вързопчетата с билки на масичката. Накрая ме погледна и се усмихна смело, макар че долната ѝ устна потрепваше.

— Поне няма да се омъж-ж-ж-а за виконта. Чичо каза, че вече н-н-няма да ме иска.

— Да, предполагам.

Тя кимна и се втренчи в квадратчето марля на коляното си. Пръстите ѝ не спираха да подръпват връвта, едното крайче се разхлаби и няколко прашинки златник се изсипаха на завивката.

— Аз… мис-мис-мислех за това, което ми каза, как мъжът… — Тя замълча и преглътна, една сълза капна на марлята. — Не мислех, че ще мога да понеса виконтът да направи това с мен. С-с-сега вече е свършено… и ни-ни-никой не може да го поправи и аз никога няма да го на-на-направя отново… и… и… о, Клеър. Алек вече няма да ми проговори! Вече никога няма да го видя!

Тя рухна в ръцете ми, разплака се истерично и разпръсна билките. Притиснах я към рамото си, започнах да я галя и да шепна успокояващо, макар че и аз отроних няколко сълзи, които останаха незабелязани в черния блясък на косата ѝ.

— Ще го видиш отново — прошепнах. — Разбира се, че ще го видиш. За него това няма значение. Той е добър човек.

Но знаех, че има значение. Бях видяла ужаса на лицето му и тогава си помислих, че е същото състрадание, което прочетох на лицата на Джейми и Мърто. Но след като научих за любовта му към Мери, осъзнах колко по-дълбока трябва да е болката му — и страхът му.

Той изглеждаше добър човек. Но беше беден, по-малък син, с крехко здраве и малки шансове да напредне; сегашното му положение зависеше изцяло от благоволението на херцог Сандрингам. А аз не очаквах херцогът да погледне благосклонно на един брак между неговия секретар и опозорено момиче, което вече няма нито обществено положение, нито зестра.

А ако Алекс някога намереше кураж да се ожени за нея въпреки всичко — какво щяха да правят без пари, отхвърлени от обществото и със спомена за изнасилването, който да помрачава живота им?

Не можех да сторя друго, освен да я прегръщам и да плача с нея за изгубеното.

*  *  *

Когато си тръгнах, вече се здрачаваше, първите звезди мъждукаха над комините. В джоба си имах писмо от Мери, подписано пред свидетели, в което даваше показания за събитията от предишната нощ. След като бъдеше представено на властите, вече нямаше да ни заплашват проблеми със закона. И слава богу! Проблемите от друго естество ни бяха достатъчни.

Този път нащрек за опасност, аз не отклоних неохотното предложение на госпожа Хокинс да бъдем откарани с фамилната карета.

Хвърлих си шапката на масичката за карти във вестибюла и започнах да преглеждам огромния брой бележки и малки букетчета, които преливаха от подноса. Явно още не бяхме низвергнати, въпреки че новините за скандала бяха обиколили парижкото висше общество.

Не отговорих на въпросите на разтревожените слуги и се понесох право към спалнята, като свлякох връхната си дреха още на стълбите. Нямах сили за нищо.

Но когато отворих врата и видях Джейми, изтегнат в кресло пред огъня, апатията ми отстъпи пред прилив на нежност. Очите му бяха затворени, а косата стърчеше във всички посоки — сигурен знак за усилена мисловна дейност. Той отвори очи, усмихна ми се и очите му грейнаха сини на топлата светлина от полилея.

— Всичко е наред — прошепна, когато ме прегърна. — Ти си у дома.

Не продумахме повече, докато се събличахме взаимно и най-сетне намерихме така отлаганото убежище в прегръдките си.

21

ВЪЗКРЪСВАНЕ

Още мислех за банкерите, когато каретата ни спря пред наетата от херцога къща на Рю Сен Ан. Тя беше голяма и красива, с дълга, опасана от тополи алея и обширни морави. Богат човек беше херцогът.

— Мислиш ли, че Чарлс е инвестирал при Сен Жермен заема, който е получил от Манцети? — попитах аз.

— Би трябвало — отвърна Джейми. Слагаше кожените ръкавици, подходящи за официална визита, и се смръщи леко, докато пъхаше скования си безименен пръст. — Парите, с които баща му очаква той да се издържа в Париж.

— Значи Чарлс наистина се опитва да спечели пари за армия — казах аз с неохотно възхищение. Каретата спря и лакеят скочи да отвори вратата.

— Поне се опитва — поправи ме Джейми и ми подаде ръка да сляза. — Защото, доколкото знам, иска да избяга с Луиз дьо ла Тур и копелето си.

Поклатих глава.

— Не мисля. Не и след това, което ми каза мастър Раймон вчера. Пък и Луиз твърди, че не го е виждала, откакто тя и Жул… е…

Джейми изсумтя.

— Тя явно има някакво достойнство.

— Не знам дали е заради това — казах аз и поех ръката му, докато се изкачвахме по стълбите. — Каза, че Чарлс ѝ бил много ядосан, задето спи със съпруга си, и направо полудял. Оттогава не го е виждала. Пише ѝ от време на време страстни писма, кълне се, че ще дойде и ще отведе нея и детето още щом си върне полагащото му се място в света, но тя не иска той да ходи при нея. Страхува се, че Жул ще разбере истината.

Джейми изсумтя по шотландски.

— Господи, има ли мъж, който не е заплашен от изневяра?

Докоснах леко ръката му.

— Опасността за някои е по-голяма.

— Мислиш ли? — усмихна ми се той.

Вратата се отвори и разкри нисък, късокрак иконом с плешива глава, безупречна униформа и огромно достойнство.

— Милорд — поклони се на Джейми, — милейди. Очакват ви. Моля, заповядайте.

*  *  *

Херцогът беше самото очарование, когато ни прие в големия салон.

— Моля ви, моля ви — отвърна на извиненията на Джейми за случилото се на вечерята. — Тези французи са много впечатлителни. Вдигат врява и за най-малкото нещо. Е, искате ли да прегледаме някои интересни предложения? Вероятно дамата би искала… ами., да се забавлява, като разгледа… ъ… — Махна към стената, явно трябваше да се забавлявам с разглеждането на няколко големи картини, красива библиотечна лавица или няколко стъклени шкафа, където херцогът държеше колекцията си от кутии за енфие.

— Благодаря — отвърнах с очарователна усмивка и тръгнах натам, като се престорих на запленена от голяма картина на Буше[17], изобразяваща в гръб обилната плът на гола жена, настанена на скала насред нищото. Ако това бе отражение на настоящите вкусове относно женската анатомия, нищо чудно, че Джейми имаше такова високо мнение за задника ми.

— Ха! Какво прави един корсет, нали?

— Моля? — Джейми и херцогът се сепнаха и вдигнаха глава от документите, които бяха истинската причина за посещението ни.

— Не, извинете — махнах грациозно с ръка. — Просто се наслаждавам на изкуството.

— За мен е удоволствие, мадам — каза любезно херцогът и отново се потопи в документите, а Джейми започна да работи по своята трудна мисия — да извлече някаква информация, която херцогът ще е склонен да даде по отношение на собствените си симпатии — или липсата на такива — към каузата на Стюартите.

Аз също имах тайни цели при това посещение. Докато мъжете разговаряха, аз се отправих полека-лека към вратата, като се преструвах, че разглеждам лавиците. При първа възможност щях да се измъкна в коридора, за да открия Алекс Рандал. Бях сторила всичко по силите си да помогна на Мери Хокинс; по-нататък можеше да помогне само той. Според правилата на обществения етикет Алекс не можеше да я посети в дома на чичо ѝ, нито пък тя можеше да се свърже с него. Но аз можех да уредя да се срещнат на Рю Тремулин.

Разговорът зад мен стихна до поверителен шепот. Аз надникнах в коридора и не видях никакви слуги. Все пак може би не бяха далеч; в къща с такива размери вероятно работеха десетки хора. А и някак трябваше да се информирам за местонахождението на Алекс Рандал. Избрах наслуки посока и тръгнах да търся слуга, когото да разпитам.

Видях някакво движение в дъното на коридора и извиках. Не получих отговор, но чух бързо тропане на крака по полирания под.

Това ми се стори твърде странно поведение за прислужник. Спрях в края на коридора и се огледах. Още един коридор се проточваше вдясно, с врати от едната страна и високи прозорци към алеята и градината — от другата. Повечето врати бяха затворени, но най-близката беше леко открехната.

Пристъпих тихо към нея и залепих ухо на дървото. Не чух нищо, хванах дръжката и смело я отворих.

— Какво правиш тук?! — възкликнах изумена.

— Ох, как ме изплаши! Божее, щях да у-у-умра. — Мери Хокинс притискаше с длани гърдите си. Лицето ѝ беше пребледняло, а тъмните очи се кокореха ужасено.

— Е, не умря. Но ако чичо ти те спипа тук, вероятно ще те убие. Или той знае?

Тя поклати глава.

— Не, не съм казала на ни-ни-никого. Взех карета от улицата.

— Защо, за бога?

Озърна се като изплашен заек, но не откри изход, затова събра сили и вирна глава.

— Трябва да намеря Алекс. Трябва да го-го-говоря с него. Да разбера дали… дали… — Кършеше ръце и аз разбрах какво усилие ѝ коства да изговаря думите.

— Няма значение — отвърнах примирено. — Разбирам. Но чичо ти няма да разбере, херцогът — също. Негова Светлост не знае че си тук, нали?

Тя поклати глава.

— Ясно. Е, първо трябва да…

— Мадам? Да ви помогна ли?

Мери подскочи като заек, а моето сърце се качи чак в гърлото. Проклети лакеи; все изникват където и когато не трябва.

Нямаше какво друго да сторя, освен да излъжа. Обърнах се към прислужника, който стоеше скован като прът на прага. Изглеждаше изпълнен с достойнство и подозрения.

— Да — отвърнах високомерно. — Бихте ли казали на господин Алегзандър Рандал, че има посетители?

— Опасявам се, че не бих могъл, мадам.

— И защо?

— Защото, мадам, господин Алегзандър Рандал вече не е на служба при Негова Светлост. Беше освободен. — Лакеят се озърна към Мери, после сведе леко нос и благоволи да добави: — Чух, че мосю Рандал се е качил на кораб за Англия.

— Не! Не може да е заминал, не може!

Мери се втурна към вратата и едва не се натресе в Джейми. Спря като закована пред него, а той я огледа с изумление.

— Какво… О, ето къде си била, сасенак. Дойдох да те намеря, защото Негова Светлост каза, че Алекс Рандал…

— Знам — прекъснах го. — Заминал е.

— Не! — изстена Мери. — НЕ! — Тя се втурна през врата и преди някой да я спре, токчетата ѝ вече тракаха по полирания паркет.

— Проклета глупачка! — Изритах обувките, събрах полите си и се изстрелях след нея. По чорапи бях много по-бърза. Може би щях да я настигна, преди да е налетяла на още някого и да се разрази поредният ужасен скандал.

Последвах изчезващите ѝ зад ъгъла поли. Тук имаше килими и ако не побързах, щях да я изтърва на някое разклонение, защото нямаше да чувам стъпките ѝ. Наведох глава, взех на скорост завоя и се забих в някого.

Той изохка стреснато, щом блъснах глава в гърдите му, хвана ме за раменете да се задържи и двамата се олюляхме.

— Извинете — изпъшках аз. — Но ти не си ли… Господи проклети Исусе!

Първоначалното ми впечатление — че съм се ударила в Алегзандър Рандал — издържа една част от секундата, която ми беше необходима да видя очите над изящните устни. Устните много приличаха на устните на Алекс, но около тези имаше дълбоки бръчки. Но студените очи можеха да принадлежат само на един човек.

Шокът беше толкова голям, че за миг всичко ми се стори парадоксално нормално; първият ми порив беше да се извиня, да изтупам дрехата му и да продължа преследването, като го зарежа в коридора. Но надбъбречните ми жлези побързаха да поправят това впечатление и заредиха кръвта ми с такава доза адреналин, че сърцето ми се сви като юмрук.

Той вече бе възстановил дишането си и загубеното за миг самообладание.

— Не мога да не се съглася със смисъла, мадам, макар и да не одобрявам изразните средства. — Все още ме стискаше за раменете, отдръпна ме леко от себе си и огледа с присвити очи лицето ми. Видях как изненадата се разлива по чертите му. — По дяволите, това си ти!

— Мислех, че си мъртъв! — Започнах да се дърпам, за да се освободя от желязната хватка на Джонатан Рандал.

Той пусна едната ми ръка, за да потърка гърдите си. Гледаше ме студено. Лицето му изглеждаше загоряло от слънцето и съвсем здраво; по нищо не личеше, че преди пет месеца е бил стъпкан от трийсетина огромни животни. Поне нямаше отпечатък от копито на челото.

— Още веднъж, мадам, трябва да кажа, че споделям чувствата ви. Аз също бях изпаднал в подобна заблуда относно вашето здравословно състояние. Вероятно все пак сте вещица — какво направихте, превърнахте се във вълк? — Неприязънта на физиономията му се смеси с малко суеверно страхопочитание. Все пак, когато изхвърлиш някого сред глутница вълци в зимна нощ, очакваш те незабавно да го изядат със съвместни усилия. Потта по дланите ми и бумтенето на сърцето ми бяха доказателство за неприятния ефект от внезапна среща с човек, когото си смятал за мъртъв. Предполагам, че и той не се чувстваше по-добре.

— Наистина ли искаш да знаеш? — Поривът да го подразня, да разруша това ледено спокойствие, изплува пръв над кипящата каша от чувства, които бяха избухнали в мен при вида му. Пръстите му стиснаха ръката ми, а устните изтъняха. Виждах как мисли трескаво, преценява възможностите.

— Ако не си бил ти, чие тяло извадиха хората на сър Флетчър от тъмницата? — попитах, за да се възползвам от лекото пропукване на самообладанието му. Те ми бяха описали подробно как са извадили „парцалена кукла, оваляна в кръв” — предполага се Рандал — след бягството на добитъка, което трябваше да служи за прикритие на бягството на Джейми.

Рандал се усмихна, но без особено веселие. Дори да беше разстроен колкото мен, не го показваше. Дишаше малко по-бързо и бръчките около устата и очите бяха по-дълбоки, отколкото ги помнех, но не пъхтеше като риба на сухо. За разлика от мен. Напълних колкото можах дробовете си и се опитах да издишам през носа.

— Беше един мой ординарец, Марли. Но щом ти не отговаряш на въпросите ми, защо аз да отговарям на твоите? — Огледа ме от глава до пети, явно преценяваше външния ми вид: копринена рокля, украшения в косите, бижута и копринени чорапи.

— Омъжена си за французин? — попита ме той. — Винаги съм те смятал за френска шпионка. Явно новият ти съпруг се грижи по-добре за теб от…

Думите замряха в гърлото му, когато вдигна глава към източника на стъпките, които идваха по коридора зад мен. И тогава желанието ми да го видя извън релси най-после се сбъдна. Няма Хамлет, който да е изобразявал така достоверен ужас при появата на призрака като ужаса който бе отпечатан на тези аристократични черти. Ръката, която стискаше моята, се впи в плътта ми и аз усетих сепването от шока, който мина през него като електрически заряд.

Знаех какво е видял зад мен и се страхувах да се обърна. В коридора беше съвсем тихо; дори клоните на кипариса, които се удряха в прозорците, затихнаха, подобно на бучащата тишина на дъното на морето. Много бавно се освободих от ръката му и тя се отпусна до тялото му. Зад мен не се чуваше нито звук, макар че от стаята в коридора се надигнаха гласове. Молех се вратата да си остане затворена и отчаяно се опитвах да си спомня с какво е въоръжен Джейми.

Първо в главата ми беше пусто, после блесна образът на шпагата, която висеше на кука в гардероба, а слънцето играеше по емайлираната ѝ дръжка. Но той все пак имаше кинжал, разбира се, и малък нож, който винаги носеше в чорапа си. Бях сигурна, че за миг ще се озове в ръката му. И можете да си представите ситуацията, в която се намирах, застана между тях… Преглътнах и бавно се обърнах.

Той стоеше съвсем неподвижно едва на метър зад мен. Един от високите прозорци наблизо беше отворен и тъмите сенки на игличките на кипариса се люлееха над него като вода над камък. Той самият беше безизразен като камък Каквото и да имаше зад тези очи, то оставаше скрито; те бяха широко отворени и празни като прозорците, сякаш душата отдавна беше отлетяла.

Не проговори, но след миг посегна към мен. Ръката му се понесе във въздуха и аз успях да се окопитя и да я хвана. Беше хладна и твърда, вкопчих се в нея като в спасителен сал.

Той ме дръпна до себе си, обърна ме, без да каже нищо или да промени изражението си. Когато стигнахме до разклонението на коридора, Рандал заговори зад нас.

— Джейми. — Гласът му беше дрезгав от шока и в него cе усещаше нещо средно между неверие и молба.

Джейми спря и се обърна. Лицето на Рандал беше призрачнобяло с малки червени петна на скулите. Беше свалил перуката си и я стискаше в ръце, тъмната коса лепнеше от пот по слепоочията.

— Не. — Гласът над мен беше тих, почти безизразен. Вдигнах глава и видях, че лицето му все още е каменно, но на врата пулсираше вена, а малкият триъгълен белег над яката беше почервенял.

— Аз съм лорд Брох Туарах — рече тихият глас над мен. — И извън чистата формалност, няма да ме заговаряш — освен когато се молиш за живота си на върха на шпагата ми. Тогава вече ще ме наречеш по име, защото ще е последното, което ще изречеш.

Обърна се внезапно, наметалото му се развя и скри Рандал от погледа ми, когато свихме в другия коридор.

*  *  *

Каретата още чакаше до портата. Страхувах се да погледна към Джейми, качих се и се втренчих в диплите на жълтата коприна около краката ми. Вратичката изщрака и аз рязко вдигнах глава, но преди да стигна до дръжката, каретата потегли и ме запрати назад на седалката.

Обърнах се на колене и се вгледах през задния прозорец. Нямаше го. На алеята нямаше никого, само олюляващите се сенки на кипариси и тополи.

Заудрях трескаво по тавана на каретата, но кочияшът извика на конете и ги пришпори още повече. В този час имаше малко движение и ние летяхме по улиците, сякаш ни гонеше самият дявол.

Когато спряхме пред дома, аз скочих паникьосана и бясна от каретата.

— Защо не спря? — попитах кочияша. Той сви рамене, явно се чувстваше в безопасност на капрата.

— Господарят ми нареди да ви откарам незабавно, мадам. — Взе камшика и докосна леко гърба на коня с него.

— Чакай! — извиках. — Искам да се върна! — Но той само се сви като костенурка, сякаш не ме е чул, и каретата потегли с тропот.

Кипяща от безсилие, аз се обърнах към вратата, където се появи Фъргъс. Гледаше ме въпросително.

— Къде е Мърто? — извиках аз. Дребният шотландец беше единственият човек, способен, първо, да намери Джейми, и второ — да го спре.

— Не знам, мадам. Може да е ей там. — Момчето кимна към Рю Гамбож, където имаше няколко кръчми: от заведения, в които една дама може да вечеря със съпруга си, до дупките близо до реката, където дори въоръжен мъж би се поколебал да влезе сам.

Сложих ръка на рамото на Фъргъс, повече да се подпра, отколкото повелително.

— Тичай да го намериш, Фъргъс! Колкото сили имаш!

Притеснен от тона ми, той скочи от стъпалата и изчезна, преди да успея да добавя: „И се пази!” Все пак той познаваше по-ниските слоеве на парижкия живот по-добре от мен; освен това само бивш джебчия можеше да се провре незабелязано през тълпите в кръчмите. Поне се надявах да е бивш.

Но можех да се тревожа само за едно и представата как Фъргъс е заловен и обесен отстъпи пред спомена за последните думи Джейми към Рандал.

Разбира се, разбира се, че не се е върнал в къщата на херцога, нали? Не, та той няма шпага. Каквото и да изпитва — а душата ми се сви при мисълта какво ли изпитва, — не би действал прибързано. Бях го виждала в битка, умът му беше ледено спокоен, откъснат от чувствата, които биха замъглили преценката. И заради това, най-вече заради това, той би се придържал към формалностите. Би се придържал към скования етикет, към формула за удовлетворение на честта като към убежище — нещо, за което да се вкопчи срещу приливите, които го заливат, срещу огромната жажда за мъст.

Спрях в коридора, механично свалих наметалото и оправих косата си пред огледалото. Мисли, Бюшамп, заръчах на бледото си отражение. Ако ще се бие в дуел, от какво ще има нужда?

Шпага? Не, едва ли. Неговата беше горе, висеше в гардероба. Лесно можеше да намери друга, но не можех да си представя, че ще влезе в най-важния дуел в живота си, въоръжен с чужда шпага. Чичо му, Дугал Макензи, му я беше подарил, когато Джейми е бил на седемнайсет, и го беше научил да я използва, беше го научил на всички трикове и предимства на фехтовката с лява ръка именно с тази шпага. Дугал го беше карал да се упражнява, левичар с левичар, безкрайни часове, докато Джейми не усетел как испанското острие оживява и се превръща в продължение на ръката му. Той ми каза, че се чувствал гол без нея. А това не беше битка, в която щеше да влезе гол.

Не, ако му трябваше шпага, щеше да се прибере, за да вземе своята. Прекарах нетърпеливо ръка през косата си, опитвайки се да мисля. По дяволите, какви бяха правилата на дуелите? Какво става, преди да опре до шпаги? Предизвикателство, разбира се. Дали думите на Джейми в коридора можеха да се смятат за такова? Имах смътна представа, че хората се зашлевяват с ръкавици през лицето, но не знаех дали наистина е така, или това е плод на въображението на някой филмов режисьор.

Тогава ме осени. Първо е предизвикателството, после се определя мястото — някъде далеч от вниманието на Кралската стража. А за да се отправи предизвикателство и да се определи място, е нужен секундант. Ето къде беше отишъл значи, да намери своя секундант. Мърто.

Дори да го откриеше преди Фъргъс, пак оставаха още формалности за уреждане. Започнах да дишам малко по-леко, макар че сърцето ми бумтеше и роклята много ме стягаше. Не се мяркаше никой от прислугата; разхлабих я и поех дълбоко дъх.

— Не знаех, че имаш навика да се събличаш в коридорите, иначе щях да остана в салона — каза ироничен шотландски глас зад мен.

Обърнах се и сърцето ми скочи така, че направо ме задави. На прага на салона, с разперени на рамката ръце, стоеше огромен почти колкото Джейми мъж, който притежаваше неговото изящество в движенията и излъчваше същото хладно самообладание. Косата обаче беше тъмна, а дълбоко поставените очи — зелени. Дугал Макензи, появил се внезапно в дома ми, сякаш го бях призовала с мислите си. Като говорим за вълка…

— Какво правиш тук, за бога? — Изненадата ми вече утихваше, макар че сърцето ми още бумтеше. Не бях яла от закуска и внезапно почувствах силно гадене. Той пристъпи напред, хвана ме за ръката и ме дръпна към едно кресло.

— Седни, жено! Май че не ти е много добре.

— Много си наблюдателен. — По края на полезрението ми заплуваха черни петна, малки ярки проблясъци засвяткаха пред очите ми. — Извини ме — казах любезно и сведох глава между коленете си.

Джейми. Франк. Рандал. Дугал. Лицата проблясваха в ума ми, имената звънтяха в ушите ми. Дланите ми се изпотиха и аз ги притиснах под лактите си, прегърнах се, за да спра да треперя. Джейми нямаше да се изправи веднага срещу Рандал; това беше най-важното. Имах малко време, да помисля и да взема някакви мерки. Но какви? Оставих подсъзнанието си да се занимава с този въпрос и се принудих да дишам бавно и да насоча вниманието си към по-непосредственитe дела.

— Какво правиш тук? — повторих аз, като изправих гръб и пригладих назад косата си.

Тъмните вежди потрепнаха нагоре.

— Трябва ли ми причина да посетя роднина?

Още усещах горчилката в гърлото си, но поне ръцете ми спряха да треперят.

— При тези обстоятелства — да. — Изправих се величествено, без да обръщам внимание на развързаната рокля, и посегнах към гарафата с бренди. Дугал взе чаша от подноса и изля в нея една чаена лъжичка. После ме погледна, размисли и удвои дозата.

— Благодаря — рекох сухо и приех чашата.

— Обстоятелства, значи? И какви са тез обстоятелства? — Не изчака отговор, нито позволение, а преспокойно си напълни друга чаша и я вдигна за наздравица: — За Негово Величество.

Усетих как устните ми се изкривяват.

— За крал Джеймс, предполагам? — Отпих малко от брендито и усетих как силните ароматни изпарения нахлуват в мен. — А фактът, че си в Париж, означава ли, че Колъм вече споделя твоите убеждения? — Защото ако Дугал Макензи беше якобит, именно брат му Колъм беше господар на Макензи от Леох. Със сакати и криви крака, той не можеше да предвожда хората си в битка, затова Дугал беше техен боен водач, но Колъм щеше да каже ще има ли изобщо битка.

Дугал пренебрегна въпроса ми, пресуши чашата и веднага си наля пак. Този път се наслади бавно на първата глътка, повъртя я из устата си, преглътна и облиза устни.

— Не е зле. Ще занеса малко на Колъм. Трябва му нещо по-силно от виното, за да спи нощем.

Това всъщност беше завоалиран отговор на въпроса ми. Състоянието на Колъм се влошаваше. Винаги измъчван от някакви болки, той пиеше много вино вечер, за да може да заспи. Сега се нуждаеше от силно бренди. Зачудих се колко ли още му остава, преди да бъде принуден да потърси облекчение в опиума.

Защото това щеше да е краят на неговото водачество на клана. Физически немощен, той все още командваше заради силата на характера си, но ако умът ми бъдеше удавен от болката и опиума, кланът щеше да има нов водач — Дугал.

Вгледах се в него над ръба на чашата. Той отвърна на погледа ми без капка смущение, с леката широка усмивка на Макензи. В лице много приличаше на брат си — и на племенника си. То беше силно и с дръзки черти, с широки и високи скули и дълъг, прав като острие на нож нос.

На осемнайсет години той се беше заклел да подкрепя властта на брат си и досега, почти трийсет години по-късно, бе изпълнявал тази клетва. И щеше да продължи, сигурна бях, до деня, в който Колъм умре или вече не може да води хората си. Но в този ден властта щеше да стане негова и кланът Макензи щеше да следва водачеството му — да следва кръста на Шотландия и знамето на крал Джеймс в редиците на войската на Хубавия принц Чарли.

— Обстоятелства ли? — повторих въпроса му. — Е, предполагам, че никой не би сметнал за уместно да идваш при човек, когото си оставил да умре и чиято жена си опитал да прелъстиш.

Дугал Макензи се засмя, естествено. Нямах представа какво може да смути този човек, но силно се надявах някой ден да разбера.

— Да прелъсти? — Устните му потрепнаха развеселено. — Аз ти предложих брак.

— Ти ми предложи да ме изнасилиш, доколкото си спомням! — Всъщност той наистина ми предложи да се ожени за мен — насила, — след като ми отказа помощ за спасяването на Джейми от затвора миналата зима. Основната му цел бе да придобие имението на Джейми — което щеше да бъде мое след смъртта му, — но явно го блазнеха и други радости ни брака, като например редовния достъп до тялото ми.

— А че оставих Джейми в затвора… — продължи той, — не виждах начин да го измъкна и нямаше смисъл да рискувам хората си в обречен опит. Той със сигурност би го разбрал. А мой дълг като негов роднина е да предложа на жена му защитата си след смъртта му. Все пак аз го отгледах, нали? — Той наклони глава назад и пресуши чашата си.

Аз също отпих доста и преглътнах бързо, за да не се задавя. Алкохолът изгори гърлото ми, топлината му се сля с тази, която избиваше по бузите ми. Той беше прав; Джейми не би го обвинил, че не иска да нахлуе в затвора — той не очакваше и аз да го направя, а аз успях единствено по чудо. И макар че му бях споменала за намерението на Дугал да се ожени за мен, не наблегнах на плътските аспекти на това предложение. Все пак не очаквах да видя Дугал Макензи отново.

От опит знаех, че той не пропуска възможности. Когато Джейми го заплашваше бесило, Дугал дори не изчака изпълнението на присъдата, за да се опита да се сдобие с мен и бъдещото наследство. Ако — не, поправих се аз, когато — Колъм умреше или вече не бъдеше в състояние да води, Дугал щеше да поеме командването на клана Макензи до седмица. И ако Чарлс Стюарт намереше подкрепата, която търсеше, Дугал щеше да се отзове. Той вече умееше да управлява в сянка.

Наклоних замислено чашата. Колъм имаше търговски интереси във Франция — вино и дървесина предимно. Без съмнение Дугал беше дошъл в Париж под този претекст. Но имаше и други причини и присъствието на принц Чарлс Едуард Стюарт в града определено беше една от тях.

Едно беше сигурно за Дугал Макензи — срещата с него стимулираше мисловните процеси дори само заради необходимостта да проумееш вероятните му намерения. Вдъхновено от присъствието му и хубавото португалско бренди, подсъзнанието ми роди идея.

— Както и да е, доволна съм, че си тук — казах аз и оставих празната чаша на подноса.

— Нима? — Гъстите вежди се вдигнаха в недоумение.

— Да. — Станах и посочих към коридора. — Вземи ми наметалото, докато си оправя роклята. Трябва да дойдеш с мен в комисариата.

Видях как зина от изненада и усетих първия лъч на надежда. Щом бях успяла да стъписам Дугал Макензи, значи щях да спра и дуел, нали?

*  *  *

— Искаш ли ми кажеш какво си намислила? — попита Дугал, докато каретата подскачаше около Сирк дьо Мирей и се разминаваше на косъм с други карети и пълни със зеленчуци каруци.

— Не — отвърнах, — но предполагам, че се налага. Знаеш ли, че Джак Рандал е жив?

— Не знаех, че е умрял — каза Дугал.

Това ме сепна. Но разбира се! Ние решихме, че Рандал е мъртъв само защото сър Маркъс Макранох бе взел стъпканото тяло на ординареца за неговото при спасяването на Джейми от затвора. Естествено, че никой в Северна Шотландия не беше научил за смъртта на Рандал, защото тя не се беше състояла. Опитах да събера разпилените си мисли.

— Не е мъртъв, но е в Париж.

— В Париж? — Това привлече вниманието му. Веждите му пак се извиха и очите се отвориха широко.

— Къде е Джейми? — рязко попита той.

Радвах се, че схвана главното. Не знаеше какво се е случило между Джейми и Рандал в затвора — никой никога нямаше да узнае, — но беше достатъчно осведомен за предишните действия на Рандал, за да е наясно кой ще е първият импулс на Джейми при среща с този човек, и то далеч от родната му Англия.

— Не зная — отвърнах, загледана през прозореца. Подминавахме халите и силно замириса на риба. Извадих парфюмирана кърпичка, за да покрия носа и устата си. Силният остър аромат на гаултерия не успя да пребори смрадта от десетките сергии със змиорки, но все пак помогна малко. Проговорих през кърпата:

— Срещнахме Рандал съвсем неочаквано в дома на херцог Сандрингам днес. Джейми ме изпрати у дома с каретата и оттогава не съм го виждала.

Дугал не обръщаше внимание на миризмата и виковете на търговците. Погледна ме смръщен.

— Той сигурно иска да го убие?

Поклатих глава и му обясних за шпагата.

— Не мога да допусна този дуел. — Свалих кърпичката, за да говоря по-ясно. — Не мога!

Дугал кимна разсеяно.

— Да, ще е много опасно. Не че момчето няма да надвие лесно Рандал — все пак аз съм го учил, — но присъдата за дуел…

— Знам.

— Но защо в полицията? Нали не искаш да заключат момчето предварително? Собствения ти съпруг?

— Не Джейми — Рандал!

На лицето му се разля широка усмивка, примесена със скептицизъм.

— О, тъй ли? И как ще стане?

— С една приятелка… бяхме нападнати на улицата преди няколко нощи — казах аз и преглътнах с мъка при спомена.

— Мъжете бяха маскирани; не ги разпознах. Но един от тях беше със същия ръст и телосложение като Джонатан Рандал. Мисля да кажа, че съм срещнала Рандал днес и съм го разпознала като един от нападателите ни.

Дугал вдигна вежди, после се смръщи. Погледна ме студено, след това на лицето му се изписа нещо друго.

— Господи, куражлийка си! Грабеж ли беше? — попита тихо и аз усетих как гневът отново се надига.

— Не — изсъсках през зъби.

— О… — Облегна се в седалката, без да откъсва очи от мен.

— Ти не си пострадала, нали? — Извърнах поглед към улицата, но усещах как очите му се взират в деколтето на роклята и се плъзгат към извивките на бедрата.

— Не аз, но моята приятелка…

— Разбирам. — Помълча за миг и рече замислено: — Чувала ли си за Следовниците на злото?

Извърнах рязко глава към него. Беше се изтегнал в ъгъла като котка и ме гледаше с присвити заради слънцето очи.

— Не, кои са те?

Сви рамене, изправи гръб и се вгледа покрай мен в грамадата на Ке дез Орфевр, която се издигаше сива и страховита над сиянието на Сена.

— Нещо като общество. Млади мъже с добро потекло и интерес към… неприлични неща, да го кажем така?

— И какво знаеш за тези Следовници?

— Само каквото чух в една кръчма в центъра. Това общество имало големи изисквания към членовете си, а цената за прием била височка…

— А именно? — Гледах го предизвикателно. Той се усмихна мрачно, преди да отговори.

— Ами, например девственост. Или зърната на омъжена жена. — Погледна деколтето ми. — Твоята приятелка е девствена, нали? Или поне е била?

Заливаха ме горещи и студени вълни. Избърсах лицето си с кърпичка и я прибрах в джоба на наметалото си. Но едва на втория опит, защото ръката ми трепереше.

— Да, беше. Какво още си чул? Знаеш ли кой участва в тази група?

Дугал поклати глава. В тъмната коса над слепоочията му имаше сребърни нишки, които улавяха следобедната светлина.

— Само слухове. Виконт Дьо Буска, най-малкият син на Шармис — вероятно. Граф Сен Жермен. Добре ли си, жено?

Наведе се напред и се вгледа леко разтревожен в мен.

— Добре съм. — Поех дълбоко дъх през носа. — Адски съм добре. — Извадих кърпичката и обърсах студената пот от челото си.

„Нищо лошо няма да ви сторим, дами”. Ироничният глас отекна в мрака на паметта ми. Мъжът със зелената риза беше среден на ръст, тъмен, слаб и с тесни рамене. Това описание отговаряше не само на Джак Рандал, но и на граф Сен Жермен. Но дали гласът беше същият? Възможно ли беше нормален човек да седне срещу мен на масата, да яде мус от сьомга и да води любезен разговор едва два часа след случилото се на Рю Дю Фабор Сен Оноре?

Погледнато логично — защо не? Аз го бях направила. А и нямах основателна причина да смятам графа за нормален човек, ако слуховете бяха истина.

Каретата спря и не остана време за повече размишления. Дали като се погрижех да арестуват Рандал, нямаше да осигуря и свободата на онзи, който беше обезчестил Мари? Поех дълбоко и треперливо дъх. Нямах голям избор. Животът беше най-важен; справедливостта щеше да почака.

Кочияшът вече посягаше към дръжката на вратата. Прехапах устна и се озърнах към Дугал Макензи. Той срещна погледа ми с леко свиване на рамене. Какво точно искам от него?

— Ще потвърдиш ли думите ми? — попитах го рязко.

Той вдигна глава към извисяващата се сграда на Ке дез Орфевр. Ярката следобедна светлина нахлуваше през отворената врата.

— Сигурна ли си?

— Да. — Устата ми беше пресъхнала.

Той се плъзна по седалката и ми подаде ръка.

— Дай, боже, и двамата да не замръкнем в килия!

*  *  *

Час по-късно излязохме на празната улица пред комисариата. Бях изпратила каретата у дома, за да не я види някой познат пред сградата. Дугал ми предложи ръка и аз я приех по неволя. Земята беше разкаляна, с високите токчета се вървеше трудно по хлъзгавите павета.

— Следовниците — казах аз, докато бавно вървяхме по брега на Сена към кулите на Парижката Света Богородица. — Наистина ли мислиш, че граф Сен Жермен може да е един от мъжете, които… които ни спряха на Рю Дю Фабор Сен Оноре? — Започвах да треперя от нерви и изтощение — и от глад; не бях хапвала нищо от закуска. Някак събрах сили за разговора с полицията, но сега те ме напускаха.

Ръката на Дугал беше твърда под моята, но не можех да го погледна; цялото ми внимание беше насочено в усилието да пристъпвам напред. Бяхме свили по Рю Елиз, паветата тук бяха лъснали от влага и омазани с всякакви мръсотии. Един носач с огромен сандък спря точно пред нас, прочисти си гърлото и се изхрачи шумно в краката ми. Зеленикавата слуз увисна на извивката на едно паве, после се плъзна бавно в малка локва кал на мястото на липсващото съседно.

— Хм. — Дугал оглеждаше улицата за карета, беше сбърчил замислено чело. — Не знам. Чух какво ли не за този човек, но нямам честта да го познавам. — Погледна надолу към мен. — Ти постигна своето засега. Ще затворят Джак Рандал в Бастилията до час. Но ще го пуснат рано или късно, а не съм сигурен, че Джейми ще се успокои дотогава. Искаш ли да поговоря с него, да го убедя да не прави глупости?

— Не! За бога, не се меси! — Една карета трополеше гръмовно по паветата, но гласът ми се извиси толкова много, че Дугал изви изненадан вежди.

— Добре. Ти се оправяй с него. Той е много упорит… но ти сигурно си имаш начини, нали? — Тези думи бяха придружени от кос поглед и многозначителна усмивка.

— Ще се справя. — И щях. Трябваше. Защото всичко, което казах на Дугал, беше вярно. Съвсем вярно. И все пак много далеч от истината. Защото аз с радост щях да пратя по дяволите каузата на Чарлс Стюарт и баща му, щях да жертвам всяка надежда да спра стремглавия им устрем към катастрофата, дори да рискувам свободата на Джейми, за да излекувам раната, която възкръсването на Рандал беше отворила в ума му. Бих му помогнала да убие Рандал, и то с огромна радост, ако не беше едно нещо. Едно-единствено нещо и то бе достатъчно силно да надделее над гордостта на Джейми, беше по-важно дори от неговата мъжка чест и душевния му покой. Франк.

Тази мисъл ме движеше цял ден и успяваше да ме удържа далеч от точката на пречупване. Защото от месеци мислех, че Рандал е мъртъв и няма деца, и страхувах се за живота на Франк. Но за същите тези месеци простата златна халка на безименния пръст на лявата ръка ми носеше утеха.

Този близнак на пръстена на Джейми беше мой талисман в мрачните часове на нощта. Щом носех още този пръстен, значи и мъжът, който ми го беше дал, трябваше да е жив. Повтарях си го хиляди пъти. Дори да не знаех как един човек, умрял без наследници, би сложил началото на родословието на Франк; пръстенът беше на ръката ми и това означаваше, че и Франк ще живее.

Вече знаех защо пръстенът все още е на ръката ми. Рандал беше жив, все още можеше да се ожени, все още можеше да стане баща на дете, което ще предаде живота нататък до Франк. Освен ако Джейми не го убие преди това.

Бях направила каквото можах за момента, но фактът, пред който се изправих в коридора на херцога, си оставаше. Цената за живота на Франк беше душата на Джейми. А как да избера между тях?

Една идваща фиакра пренебрегна махането на Дугал, профуча без да спре и колелата ѝ минаха толкова близо, че опръскаха копринените му чорапи и подгъва на роклята ми.

Дугал преглътна една хубава ругатня и размаха юмрук след каретата.

— Сега какво? — попита реторично.

Храчката, плаваща в локвата в краката ми, отразяваше сивкавата светлина. Почти усещах студената ѝ слуз на езика си. Стиснах ръката на Дугал, корава като гладък яворов клон. Корава, но като че ли леко се олюляваше, носеше ме някъде над студа и блещукащата воняща на риба вода. Черни петънца заплуваха пред очите ми.

— Сега — казах аз — ще ми стане лошо.

*  *  *

Слънцето почти залязваше, когато се върнах на Рю Тремулин. Коленете ми трепереха и едва изкачих стълбите. Тръгнах право към спалнята, за да сваля наметалото, като се чудех дали Джейми вече се е прибрал.

Беше. Спрях на прага и огледах стаята. Сандъчето с лекарствата стоеше отворено на масата. Ножиците, с които режех превръзки, бяха оставени на тоалетката ми. Те бяха изящна изработка, подарък от един ножар, който понякога работеше за Болницата на Ангелите. Дръжките им бяха позлатени и имаха формата на щъркелови глави с дълги клюнове, които оформяха сребърните остриета. Сега блестяха на лъчите на залязващото слънце сред облак червеникавозлатни копринени нишки.

Направих няколко крачки към тоалетката, един полъх надигна за миг копринените кичури и ги плъзна по масата.

— Господи! — Той се беше прибрал и пак беше излязъл. С шпагата си.

Гъстите блестящи кичури коса лежаха там, където бяха паднали, разпилени по тоалетката, табуретката и пода. Взех един кичур от тоалетката и усетих меките фини косми между пръстите си като копринени нишки за бродерия. Студена паника започна да се надига между лопатките ми, после се спусна по гръбнака. Спомних си как Джейми седи на фонтана зад къщата на Дьо Роан и ми разказва за първия си дуел в Париж.

Връвта, която придържаше косата ми, се скъса и вятърът развяваше кичурите в лицето ми, едва виждах какво правя.

Нямаше да рискува да се случи отново. Сега, когато виждах доказателството и усещах кичура между пръстите си, мек и все още жив, аз си представих хладната решителност, с която го беше направил; щракането на металните остриета до скалпа му. Нищо не можеше да му попречи да убие Джонатан Рандал.

Единствено аз. Без да пускам кичура, тръгнах към прозореца. Вгледах се навън, сякаш се надявах да го видя на улицата. Но Рю Тремулин беше тиха, нищо не помръдваше, освен потрепващите сенки на тополите до портите и един слуга, застанал до вратата на къщата вляво. Говореше със стражар, който размахваше оживено лулата си.

Къщата жужеше тихо около мен, долу приготвяха вечерята. Тази нощ не очаквахме гости, затова и суматохата не беше голяма; когато бяхме сами, се хранехме простичко.

Седнах на леглото и затворих очи. Събрах ръце на издутия си корем и стиснах по-здраво кичура, сякаш така щях да опазя и Джейми.

Дали бях успяла? Дали полицията беше открила Джак Рандал, преди Джейми да го намери? Ами ако бяха пристигнали едновременно, точно в мига, в който Джейми го предизвиква на официален дуел? Потърках кичура между палеца и показалеца си и разтворих крайчетата в малко ветрило от червеникавокафяво и кехлибарено. Е, тогава поне и двамата щяха да са в безопасност. Макар и в затвора.

А ако Джейми бе открил Рандал първи? Озърнах се навън; светлината изтляваше бързо. Дуелите обикновено се провеждаха на зазоряване, но не знаех дали Джейми би чакал до сутринта. Може би дори в момента бяха на някое уединено място, където звънът на стоманата и викът на умиращ човек няма да привлекат внимание.

Защото това щеше да е битка до смърт. Онова между тях можеше да се разреши само със смърт. А чия смърт? На Джейми? Или на Рандал — а с него и на Франк? Джейми вероятно беше по-добър с шпагата, но като предизвикан, Рандал щеше да избере оръжията. При дуел с пистолети думата имаше по-скоро съдбата; само най-добре изработените пистолети имаха добър прицел и дори при тях се случваха инциденти. Внезапно видях Джейми, неподвижен на тревата, кръвта изтича от празната му очна яма, а миризмата на барут надделява над ароматите на пролетта в Булонския лес.

— Какво правиш, по дяволите?

Вдигнах така рязко глава, че си прехапах езика. И двете му очи си бяха на мястото и се взираха в мен иззад острия като нож нос. Не го бях виждала толкова късо подстриган. Приличаше на непознат. Силните кости на лицето изпъкваха под кожата, а извивката на темето ясно личеше под късите гъсти косми.

— Какво правя ли? — възкликнах. Преглътнах, за да навлажня малко сухата си уста. — Какво правя? Ами, седя тук с кичур от косата ти и се чудя дали си жив! Ето какво правя!

— Жив съм. — Отиде до гардероба и го отвори. Беше с шпагата, но се беше преоблякъл. Сега беше със старото си палто, което даваше по-голяма свобода на ръцете му.

— Да, забелязах. Много предвидливо от твоя страна, че дойде да ми кажеш.

— Дойдох да си взема дрехи. — Извади две ризи и дългото си наметало, сложи ги на стола и продължи да рови из чекмеджетата за бельо.

— Дрехи? Къде отиваш, за бога? — Не знаех какво да очаквам, когато го видях отново, но определено не очаквах това.

— В един хан. — Озърна се към мен, после явно реши, че заслужавам повече от това обяснение. Обърна се и ме погледна със сини и непроницаеми като азурит очи. — Когато те изпратих у дома с каретата, малко се поразходих, докато се съвзема. После дойдох да си взема шпагата и се върнах в къщата на херцога да обявя дуел на Рандал. Икономът ми каза, че са го арестували.

Очите му бяха далечни, като океански дълбини. Преглътнах отново.

— Отидох до Бастилията. Там ми казаха, че ти си обвинила Рандал, че е нападнал теб и Мери Хокинс онази нощ. Защо, Клеър?

Ръцете ми трепереха и аз пуснах кичура коса. Той се пръсна в скута ми на фини червени косъмчета.

— Джейми! — Гласът ми също трепереше, — Джейми, не можеш да убиеш Джак Рандал!

Ъгълчето на устата му леко потрепна.

— Не знам дали да се трогна, че си загрижена за моята безопасност, или да се обидя заради липсата на доверие. Но и в двата случая не бива да се тревожиш. Мога да го убия. И то лесно. — Последната дума беше изречена тихо, примесена с отровата на задоволство.

— Нямах това предвид! Джейми…

— За щастие — продължи той, сякаш не ме беше чул — Рандал има доказателство, че е бил в къщата на херцога в нощта на изнасилването. Щом полицията разпита гостите, които са били там, и се убеди, че Рандал е невинен — по това обвинение, — ще го пуснат. Аз ще остана в странноприемницата дотогава. А после ще го намеря. — Очите му бяха втренчени в гардероба, но явно виждаше нещо друго. — Той ще ме очаква — добави тихо.

Натъпка ризите и бельото в една пътническа чанта и прехвърли наметалото на рамото си. Тъкмо се обръщаше към вратата, когато скочих от леглото и го хванах за ръкава.

— Джейми! За бога, Джейми, изслушай ме! Не можеш да убиеш Джак Рандал, защото аз няма да ти позволя!

Той ме изгледа с крайно изумление.

— Заради Франк. — Пуснах ръкава му и отстъпих назад.

— Франк — повтори той, тръскайки леко глава, сякаш да прогони шума от ушите си. — Франк.

— Да. Ако убиеш Джак Рандал сега, Франк… няма да съществува. Няма да се роди. Джейми, не можеш да убиеш невинен човек!

Лицето му, обикновено светлобронзово, се покриваше с бели петна, докато говорех. После червеното започна пак да избива, пламтеше по връхчетата на ушите и по бузите.

— Невинен човек?

— Франк е невинен човек! Джак Рандал не ме интересува…

— Мен пък ме интересува! — Той грабна чантата и тръгна към вратата, наметалото се вееше от рамото му. — Господи, Клеър! Опитваш се да ми попречиш да отмъстя на човека, който ме направи своя курва? Който ме принуди да коленича и да му смуча оная работа, омазана с моята кръв? Господи, Клеър! — Отвори рязко вратата и аз го настигнах чак в коридора.

Вече беше тъмно, но слугите бяха запалили свещите и в коридора имаше меко сияние. Хванах Джейми за ръката.

— Джейми! Моля те!

Той рязко се освободи. Едва сдържах сълзите си. Хванах чантата и я издърпах от рамото му.

— Моля те, Джейми! Почакай само една година! Детето — на Рандал — ще бъде заченато следващия декември. След това няма да има значение. Но моля те — за бога, Джейми, — изчакай дотогава!

Свещникът на поръбената със злато маса хвърляше сянката му огромна и потрепваща на стената. Той се взираше в нея със стиснати юмруци, сякаш изправен пред страховит гигант.

— Да — прошепна на себе си. — Аз съм голям мъж. Голям и силен. Мога да издържа дотогава. Да, мога. — Обърна се рязко и закрещя: — Мога да издържа много! Но само защото мога, означава ли, че трябва? Трябва ли да търпя само чуждите слабости? Не мога ли и аз да имам такива?

Тръгна по коридора, сянката тихо забърза след него.

— Не можеш да искаш това от мен! Точно ти! Ти, която знаеш какво… какво… — задави се от гняв.

Удряше каменната стена, докато вървеше, стоварваше яростно юмрук по мазилката. Камъкът поглъщаше и приглушаваше ударите.

Джейми се обърна към мен и се приближи, дишаше тежко. Стоях напълно неподвижно, страх ме беше да заговоря. Той кимна бързо два пъти, сякаш взимаше някакво решение, после извади кинжала от колана си със съсък и го вдигна пред носа ми. Заговори с огромно усилие:

— Избирай, Клеър! Той или аз! — Пламъците на свещите танцуваха по метала, докато той обръщаше бавно ножа. — Аз не мога да живея, докато той е жив. Ако не искаш да го убия, тогава ме убий сега ти! — Грабна ръката ми и притисна пръстите ми към дръжката на кинжала. После разкъса жабото си, оголи гърлото и вдигна рязко ръката ми към него.

Дърпах се с всичка сила, но той приближаваше върха на острието към меката вдлъбнатинка над ключицата; точно под белега, оставен от ножа на Рандал преди три години.

— Джейми! Спри! Спри веднага! — Стиснах китката си с другата ръка и отслабих хватката му дотолкова, че да отворя пръсти. Ножът изтрака на пода, подскочи на камъните и тихо се приземи в ъгъла на дебелия обюсонски килим. С онази присъща за най-ужасните моменти яснота, с която забелязваш всяка подробност, аз видях как острието се заби в извитото стъбло на голяма чепка грозде, сякаш щеше да го пререже и тя се търколи в краката ни.

Джейми стоеше вкаменен пред мен с пребледняло лице и пламтящи очи. Аз стисках ръката му, корава като дърво под пръстите ми.

— Моля те, повярвай ми, моля те! Не бих го направила, ако имаше друг начин. — Поех дълбоко и пресекливо дъх, за да успокоя малко препускащото си сърце. — Аз ти спасих живота, Джейми. И то неведнъж, а два пъти. Спасих те от обесване в Уентуърт, а после от треската в абатството. Дължиш ми живота си, Джейми!

Той се взираше в мен, без да продума. Когато го направи, гласът му отново беше тих, но изпълнен с горчивина.

— Ясно. Сега си искаш дълга? — Очите му пламтяха с така чисто и дълбоко синьо, че прогаряха сърцето ми като огън.

— Налага се! Не знам как иначе да те вразумя!

— Да ме вразумиш? Да ме вразумиш?! Не, не знам дали мога да бъда вразумен. — Той събра ръце зад гърба си, стискаше скованите пръсти на дясната си ръка. Отдалечи се бавно по безкрайния коридор, със сведена глава.

По стените имаше картини, някои осветени отдолу от свещник, други отгоре — от позлатени аплици; а не толкова обичаните тънеха в мрака помежду им. Джейми вървеше бавно и ги поглеждаше, сякаш разговаряше с тях.

Коридорът се простираше през целия втори етаж, покрит с килим, с тапети на стените, в двата края имаше огромни прозорци с цветни стъкла. Джейми стигна до дъното, обърна се с прецизността на войник на парад и тръгна към мен съвсем бавно, като гвардеец. Леви-десни, леви-десни.

Краката ми трепереха, отпуснах се в един фотьойл близо до края на коридора. Един от вездесъщите слуги се появи, за да попита раболепно дали мадам иска вино или бисквита. Махнах му да си върви и зачаках.

Най-сетне той спря пред мен, разкрачил крака с обувки със сребърни катарами, стиснал ръце зад гърба си. Чакаше да го погледна. Лицето му беше спокойно, без следа от вълнение, макар че бръчиците около очите се бяха вдълбали от напрежение.

— Тогава година — каза той. Обърна се веднага и измина няколко крачки, преди да успея да се надигна от зеленото кадифено кресло. Едва се бях изправила, когато се завъртя рязко, направи три крачки към огромното цветно стъкло и го разби с дясната си ръка.

Прозорецът беше изработен от хиляди миниатюрни цветни стъкълца в оловен обков. Сцената, която изобразяваха, Присъдата на Парис, потрепери в рамката си, но оловото удържа повечето стъкла непокътнати и въпреки трясъка се появи само една назъбена дупка при краката на Афродита, откъдето лъхна топъл пролетен въздух.

Джейми постоя така, притиснал ръце към гърдите си. На къдравия дантелен маншет избиваше червено петно. След това пак профуча покрай мен, когато понечих да го докосна, и се отдалечи мълчаливо.

*  *  *

Сринах се в креслото толкова силно, че от плюша се вдигна облаче прах. Останах там безсилна, със затворени очи. Хладният нощен вятър ме обливаше. Косата ми беше мокра на слепоочията, усещах пулса си в основата на гърлото — бърз като на птичка.

Дали някога щеше да ми прости? Сърцето ми се сви като юмрук, когато си спомних погледа му, в който се четеше болката от предателството. Как може ти да ме молиш за това? Точно ти, която знаеш… Да, знаех и си мислех, че това знание може да ме откъсне от Джейми, както ме беше откъснало от Франк.

Не знаех дали той ще ми прости, но аз нямаше да си простя, ако обрека един невинен човек — човек, когото някога съм обичала.

— Греховете на бащите — прошепнах на себе си. — Греховете на бащите не бива да тегнат върху децата им.

— Мадам?

Сепнах се, отворих очи и видях също толкова стресната прислужница да пристъпва назад. Сложих ръка на гърдите си и поех дълбоко дъх.

— Мадам, добре ли сте? Да извикам ли…

— Не — отвърнах възможно най-твърдо. — Добре съм. Искам да поседя тук за малко. Моля те, върви си.

Момичето ме послуша с готовност и изчезна по коридора, а аз останах да се взирам невиждащо в една любовна сцена на отсрещната стена. Внезапно ми стана студено, придърпах наметалото, което не бях успяла да сваля, и пак затворих очи.

*  *  *

Минаваше полунощ, когато най-сетне влязох в спалнята. Джейми беше там, седеше пред малка масичка и се взираше в две мушици, които пърхаха опасно близо до пламъка на свещта. Аз оставих наметалото да се свлече на пода и тръгнах към него.

— Не ме докосвай! Лягай си! — Говореше почти разсеяно, но аз спрях като закована.

— Но ръката ти…

— Няма значение. Лягай си!

Кокалчетата на дясната му ръка бяха покрити с кръв, а маншетът на ризата се беше вкоравил от нея, но не смеех да го докосна. Оставих го да се взира в предсмъртния танц на мушиците и си легнах.

Събудих се призори, първата светлина вече очертаваше контурите на мебелите в стаята. През двойните врати към преддверието видях Джейми там, където го бях оставила, все още до масата. Свещта вече беше изгоряла, мушиците ги нямаше, а той седеше отпуснал глава на ръцете си и заровил пръсти в брутално остриганата си коса. Светлината отмиваше всеки цвят от стаята; дори косата, която стърчеше като пламъчета между пръстите му, изглеждаше пепелява.

Станах от леглото и веднага почувствах студ, бях само по нощна риза. Той не се обърна, когато се приближих зад него, но знаеше, че съм там. Докоснах ръката му, той я отпусна на масата и главата му бавно се килна назад, докато не легна точно под гърдите ми. Въздъхна дълбоко, щом го погалих, и аз усетих как напрежението започва да го напуска. Ръцете ми се плъзгаха по врата и раменете, усещаха хладната кожи през тънкия лен. Накрая минах пред него. Той ме хвана през кръста и ме издърпа към себе си. Зарови глава в нощницата ми, точно над нероденото ми дете.

— Студено ми е — казах много тихо. — Ще дойдеш ли да ме стоплиш?

След миг кимна и стана от мястото си. Поведох го към леглото, после го съблякох и го завих с юргана. Легнах в извивката на ръката му, притиснах се плътно до него и зачаках студът на кожата му да си отиде.

Колебливо сложих ръка на гърдите му, погалих леко едното зърно, докато не се изду като малка пъпчица от желание. Той сложи длан върху моята и се усмихна. Страхувах се, че ще ме отблъсне и той го направи, но само за да се обърне към мен.

Вече беше по-светло и той дълго се взира в лицето ми, галеше го от слепоочието до брадичката, плъзгаше палец по шията ми и по крилцето на ключицата.

— Господи, колко те обичам — прошепна, сякаш на себе си. Целувката му ми попречи да отговоря, осакатената дясна ръка обхвана едната ми гърда.

— Но ръката ти… — казах за втори път тази нощ.

— Няма значение — отвърна той за втори път тази нощ.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

СКАНДАЛ

22

КРАЛСКАТА КОНЮШНЯ

Каретата подскачаше бавно по един особено лош участък от пътя, надупчен и нащърбен от зимните ледове и пролетните порои. Годината беше влажна; дори сега, в началото на лятото, под тучните храсти бодливо грозде от двете страни на пътя имаше кални локви.

Джейми седеше до мен на тясната тапицирана пейка. Фъргъс се беше изтегнал в ъгъла на отсрещната и спеше, главата му подскачаше и се люшкаше от движението на каретата като на механична кукла с пружина вместо врат. Беше задушно и малки златни струи прах нахлуваха през прозорците, щом минехме по суха земя.

Отначало разговаряхме разсеяно за околния пейзаж, за кралските конюшни в Аржентан, към които се бяхме отправили, и за клюките, които съставляваха всички разговори в двора и търговските кръгове. Можех да поспя, унесена от друсането на каретата и топлия ден, но променящите се контури на тялото ми правеха седналото положение неудобно и гърбът ме болеше от подскачането. Бебето ставаше все по-активно, пърханията му бяха прераснали в доста осезаеми побутвания; приятни, но разсейващи.

— Май че трябваше да си останеш у дома, сасенак — каза Джейми и се смръщи леко, когато се извих, за да се наглася отново.

— Добре съм — отвърнах с усмивка. — Просто се намествам. А и щеше да е жалко да пропусна всичко това. — Махнах към прозореца, зад който се простираха сияещи като смарагди полета между заслоните на тъмни, прави тополи. Макар и прашен, свежият въздух в провинцията беше богат и oпияняващ след зловонията на града и болницата.

Луи се бе съгласил, като жест на предпазлива дружелюбност към английските дипломатически увертюри, да позволи на херцог Сандрингам да купи четири кобили першерон за разплод от кралските конюшни в Аржентан, с които да облагороди малкото стадо впрегатни коне, което Негова Светлост имаше в Англия. Негова Светлост тръгна за Аржентан днес и покани Джейми, за да го посъветва кои кобили да избере. Поканата беше отправена на вечеря и така, от дума на дума, това посещение се превърна в мащабна пикник експедиция, включваща четири карети и няколко дами и господа от двора.

— Това е добър знак, не мислиш ли? — попитах аз и се озърнах, за да се уверя, че никой не ни чува. — Че Луи разреши на херцога да купи коне. Щом прави такива жестове на англичаните, вероятно не симпатизира на Джеймс Стюарт — поне не и открито.

Джейми поклати глава. Той категорично отказа да носи перука и дръзката му окълцана прическа предизвика голямо вълнение в двора. В момента обаче имаше своите преимущества; макар че в основата на дългия му прав нос блестеше пот, той изобщо не се пържеше като мен.

— Не, вече съм почти сигурен, че Луи не иска да има нищо общо със Стюартите, поне що се отнася до тяхната реставрация. Мосю Дюверне ме увери, че съветът е категорично против подобно нещо. Луи може накрая да отстъпи пред натиска на папата и да приеме донякъде Чарлс, но това не означава, че е готов да удостоява Стюартите с някакво положение във Франция, докато Джорди наднича над рамото му. — Беше с карираното си наметало, прикрепено с брошка на рамото — тя беше подарък от сестра му и имаше формата на два препускащи елена, чиито тела образуваха кръг, а главите и опашките им се докосваха. Той издърпа края му и избърса лицето си с него.

— Мисля, че през последния месец съм говорил с всеки значим банкер в Париж и всички показват пълна липса на интерес. — Усмихна се лукаво. — Парите не растат по дърветата и никой не иска да инвестира в толкова несигурно начинание.

Изпънах гръб със стон.

— Значи остава Испания.

Джейми кимна.

— Така е. И Дугал Макензи. — Изглеждаше самодоволен, а аз се поизправих заинтригувана.

— Имаш ли новини от него? — Въпреки първоначалната предпазливост Дугал беше приел Джейми като другар якобит и обичайната реколта от кодирани писма бе допълнена от серия тайни бележки, изпратени от Дугал от Испания, които Джейми трябваше да прочете и да предаде на Чарлс Стюарт.

— Всъщност, да. — По изражението му разбрах, че новините са добри, иначе казано — лоши за Стюартите.

— Филип е отказал да помогне на Стюартите — каза Джейми. — Получил вест от Светия престол да стои настрана от въпроса за шотландския трон.

— А знаем ли защо? — Последните писма, които бяхме откраднали от папския куриер, бяха адресирани до Джеймс или Чарлс Стюарт и не споменаваха нищо за преговори между Негово Светейшество и Испания.

— Дугал смята, че знае — засмя се Джейми. — Той е възмутен! Казва, че цял месец висял в Толедо и не постигнал нищо повече от неясно обещание за помощ „когато му дойде времето, по Божията воля”. — Гласът му наподоби съвършено набожната интонация и аз се засмях.

— Бенедикт иска да избегне търкания между Франция и Испания; не иска Филип и Луи да пилеят пари, които той може да използва — рече Джейми цинично. — Не е редно да се говори тъй за папа, но Бенедикт явно се съмнява дали един католически крал вече би могъл да управлява Англия. Шотландия има своите католически вождове на кланове сред планинците, но Англия от доста време не е имала католически крал и вероятно скоро няма да има. По Волята божия — ухили се той.

Почеса се по главата и разроши късите червеникавозлатисти косъмчета над слепоочието си.

— Положението на Стюартите не е добро, сасенак, и това са чудесни новини. Те няма да получат помощ от монарсите Бурбони. Сега ме притеснява единствено онази инвестиция на Чарлс Стюарт с граф Сен Жермен.

— Значи не смяташ, че е само търговско начинание?

— Е, търговско е — смръщи се той, — но има и още нещо. Чух това-онова.

Банкерските фамилии в Париж не бяха склонни да приемат сериозно младия претендент за трона на Шотландия, но ситуацията бързо щеше да се промени, ако Чарлс Стюарт внезапно се сдобиеше с пари за инвестиции.

— Негово Височество ми каза, че преговаря с Гоблен — каза Джейми. — Сен Жермен го представил; иначе нямаше да му обърнат внимание. Старият Гоблен го смята за глупак и пройдоха, един от синовете му също. Другият обаче не е толкова категоричен; ако Чарлс успее в това начинание, може да му се отворят и други възможности.

— Това не е добре.

Джейми поклати глава.

— Не. Пари при пари отиват. Ако той успее в една-две големи сделки, банкерите ще започнат да му обръщат внимание. Той не е голям умник — добави с крива усмивка, — но е много очарователен човек; може да убеди хората в какво ли не. Въпреки това няма да напредне без малко капитал, а ще го има, ако това начинание успее.

— Хм. — Пак се наместих и размърдах пръстите на краката си в горещия им кожен затвор. Обувките вече започваха да ми стягат, защото краката ми се подуваха, а копринените чорапи бяха мокри от пот. — Можем ли да направим нещо по въпроса?

Джейми сви рамене с крива усмивка.

— Да се молим в Португалия времето да е лошо. Честно да ти кажа, не виждам как ще се провалят, освен ако корабът не потъне. Сен Жермен вече има договори за продажба на целия товар. С Чарлс ще утроят вложението си.

Потреперих при споменаването на графа. Нямаше как да не си спомня думите на Дугал. Не бях казала на Джейми, че Дугал е идвал у нас, нито за неговите предположения за среднощните похождения на графа. Не ми харесваше да имам тайни от него, но Дугал бе настоял да мълча като отплата за помощта му по въпроса с Джонатан Рандал и аз нямах избор.

Джейми се усмихна и протегна ръка.

— Ще измисля нещо, сасенак. Дай си краката сега! Джени казваше, че много ѝ помага, когато ѝ ги разтривах.

Не спорих, а измъкнах крака от горещите обувки и ги извих в скута му с въздишка на облекчение, защото въздухът от прозореца охлади мократа коприна по стъпалата ми.

Ръцете му бяха големи, а пръстите — силни и нежни. Той прокарваше кокалчета по извивката на стъпалото ми и аз се облегнах назад с тих стон. Пътувахме в мълчание няколко минути, а аз изпаднах в състояние на истинско блаженство.

Свел глава над зелените ми пръсти, Джейми рече:

— Това не е истински дълг.

— Кое? — Унесена от слънцето и масажа, аз не разбрах за какво говори.

Той спря да ме разтрива и ме погледна. Изражението му беше сериозно, но в очите имаше намек за усмивка.

— Каза, че ти дължа живота си, сасенак, защото си ме спасила. — Хвана единия ми палец и го извъртя. — Но не съм сигурен, че е точно така. Мисля, че сме по-скоро наравно.

— Какво имаш предвид? — Опитах да освободя крака си, но той го държеше здраво.

— Каза, че си ми спасила живота, и е така, но и аз спасих твоя, и то също неведнъж. Спасих те от Джак Рандал във Форт Уилям и те измъкнах от тълпата в Крейнсмюир, нали?

— Така е — отвърнах предпазливо. Нямах представа накъде бие, но знаех, че това не са празни приказки. — И съм ти благодарна, разбира се.

Той изсумтя гърлено.

— Не става дума за благодарност, сасенак, нито от твоя страна, нито от моя — искам да кажа само, че не става дума и за дълг. — Усмивката изчезна от очите му и той стана съвсем сериозен. — Няма да ти дам живота на Рандал като отплати за моя — първо, няма да е честно. Затвори си устата, сасенак — добави практично, — ще влезе някоя муха. — В каретата наистина имаше мухи, три бяха кацнали на ризата на Фъргъс, несмущавани от издигането и спадането на гърдите му.

— Тогава защо се съгласи? — Спрях да се дърпам, той обгърна краката ми с ръце и прокара бавно палци по петите ми.

— Ами, не беше заради твоите причини. А колкото до Франк… Е, аз му взех жената и ми е жал за него… понякога добави с безсрамно вдигната вежда. — Все пак какво щеше да по-различно, ако ми беше съперник тук и сега? Ти имаше избор и избра мен, макар че всички удобства бяха на негова страна. Ох! — Освободих единия си крак и го изритах в ребрата. Toй се изправи и го хвана тъкмо навреме преди следващия ритник.

— Съжаляваш ли за избора си?

— Още не — отвърнах, — но може и да съжаля. Продължавай.

— Не разбирах защо това, че си избрала мен, да ме задължава някак към Франк Рандал. Освен това ще ти призная, че доста ревнувам от него.

Изритах го с другия крак, като се прицелих по-ниско. Той го хвана преди удара и изви ловко глезена ми.

— А дали трябва да му спася живота — продължи, без да обръща внимание на опитите ми за бягство, — това е въпрос, на който може да отговори само брат Анселм от абатството. Аз определено не бих убил хладнокръвно невинен човек, но съм убивал мъже в битка. Това различно ли е?

Спомних си войника и момчето в снега, което бях убила при бягството ни от затвора. Вече не се измъчвах с мисли за тях, но знаех, че никога няма да ме напуснат.

Той поклати глава.

— Не, може да се намерят всякакви доводи, но в крайна сметка изборът се свежда до едно: убиваш, когато се налага, и после живееш с това. Помня лицето на всеки от мъжете, които съм убил, и винаги ще ги помня. Но аз съм жив, а те не са и това е единственото ми оправдание.

— В случая то не важи — изтъкнах аз. — Това не е въпрос на живот и смърт.

Той поклати глава и мухата, кацнала на косата му, отлетя.

— Ето тук бъркаш, сасенак. Онова, което стои между мен и Джак Рандал, може да се разреши само със смърт, а вероятно и тя няма да е достатъчна. Има и други начини да убиеш, освен с нож или пистолет, и има по-лоши неща от физическата смърт. — Гласът му омекна. — В абатството ти ме избави не само от една смърт и не мисли, че не го знам. — Поклати глава. — Може би все пак ти дължа повече, отколкото ти на мен.

Пусна краката ми и изпъна своите.

— Това ме кара да мисля и за твоята съвест. Все пак ти нямаше представа какво ще се случи, когато направи избора си, и едно е да изоставиш мъж, а съвсем друго да го осъдиш на смърт.

Това описание на действията ми изобщо не ми се понрави, но не можех да отрека фактите. Аз наистина бях изоставила Франк и макар че не съжалявах за избора си, все още съжалявах, че ми се наложи да избирам. Следващите думи на Джейми прозвучаха като зловещо ехо на мислите ми.

— Ако знаеше, че това ще доведе до смъртта на Франк, вероятно щеше да избереш друго. А след като избра мен, аз имам ли право да влошавам още повече последиците от действията ти?

Той беше така потънал в мислите си, че не виждаше какъв ефект имат думите му върху мен. Сега ме погледна и веднага замълча.

— Не разбирам как твоята постъпка може да е грях, Клеър — каза накрая и сложи ръка на крака ми. — Аз съм твой законен съпруг, колкото и той е бил или ще бъде. Ти дори не знаеше дали ще можеш да се върнеш при него; можеше да идеш още по-назад или пък напред във времето. Ти направи каквото смяташе, че трябва да направиш и това е най-доброто решение. — Вдигна глава и очите му сякаш се вгледаха в душата ми.

— Ще ти призная, че не ме интересува дали е правилно или грешно, Клеър, важното е, че си тук с мен. Ако е било грях да ме избереш… тогава аз ще ида право при Дявола и ще му благодаря, че те е изкушил да го сториш. — Вдигна крака ми и нежно целуна палеца.

Сложих ръка на главата му; късата коса беше щръкнала но мека, като бодлите на много малко таралежче.

— Не мисля, че е грешно — казах тихо. — Но ако е… тогава аз ще дойда при Дявола с теб, Джеймс Фрейзър.

Той затвори очи и сведе глава над крака ми. Стискаше го толкова силно, че усещах как тънките костици се притискат една към друга; все пак не се отдръпнах. Притиснах пръсти към главата му и дръпнах леко косата.

— Тогава защо, Джейми? Защо реши да не убиваш Джак Рандал?

Той още държеше крака ми, отвори очи и ми се усмихна.

— Ами, мислех си за много неща, докато вървях напред-назад онази вечер. Първо си казах, че ти ще страдаш, ако убия мръсното копеле. Готов съм на много да ти спестя страданията, сасенак, но трябва ли да поставям твоята съвест пред моята чест?

— Не. — Поклати отново глава. — Всеки от нас може да отговаря само за своите дела и за своята съвест. Стореното от мен но може да тежи на теб, каквито и да са последствията. — Примигна, очите му се бяха насълзили от прашния вятър. Прекара ръка през косата си в неуспешен опит да я приглади. Кичурчетата на лизнатото на темето му стърчаха като непокорен фонтан.

— Тогава защо? — настоях и се наведох напред. — Обясни ми какво не би те спряло. А какво те спря?

Той се поколеба, после срещна дръзко очите ми.

— Чарлс Стюарт, сасенак. Засега няма никакви шансове, но ако инвестицията му успее, той ще може да поведе армия към Шотландия. А тогава… е, ти знаеш по-добре от мен какво може да стане.

Така беше и тази мисъл ме смрази. Спомних си описанията на историците за съдбата на планинците при Калоден — „окървавените тела на мъртвите лежали на три пласта под дъжда”.

Планинците, зле командвани и гладуващи, но яростни до самия край, щяха да бъдат пометени само за половин час. Телата им щяха да гният на купчини под студения априлски дъжд, а каузата, за която се бяха борили сто години, щеше да умре заедно с тях.

Джейми посегна внезапно напред и хвана ръцете ми.

— Мисля, че няма да се случи, Клеър; мисля, че ние ще го спрем. А дори да не успеем, пак не мисля, че нещо ще се случи с мен. Но ако… — Сега беше съвсем искрен, говореше тихо и настоятелно: — Ако се случи, искам да има къде да идеш; искам да има при кого да идеш, ако аз… не съм тук, за да се грижа за теб. Ако няма да съм аз, нека поне е мъж, който те обича. — Стисна още по-силно пръстите ми и двата пръстена се впиха в плътта ми.

— Клеър, знаеш какво ми струва да направя това за теб — да пощадя Рандал. Обещай ми, че ако времето настъпи, ще се върнеш при Франк. — Гледаше ме трескаво, с дълбоки сини очи като небето зад тях. — Вече два пъти се опитах да те върна там. И слава на Бог, че не отиде. Но ако пак се наложи, обещай ми, че ще се върнеш при него, при Франк. Защото затова отложих смъртта на Джак Рандал с година — заради теб. Обещай ми, Клеър.

— Allez! Allez! Montez![18] — извика кочияшът над нас, подканяше конете по склона. Вече пристигахме.

— Добре — казах накрая. — Обещавам.

*  *  *

Конюшните в Аржентан бяха чисти и просторни, ухаеха на лято и на коне. В едно открито отделение Джейми обикаляше като муха около кобила першерон.

— О, ама каква си ми хубава! Ела, скъпа, нека огледам тази красива дебела задница. О, да, великолепна!

— Ще ми се съпругът ми да ми говореше така — отбеляза херцогиня Дьо Нев и дамите, наредени на централната пътека, се изкикотиха.

— Вероятно ще го направи, мадам, ако и вашата задница събуждаше такъв възторг. Но вероятно вашият съпруг не споделя възхищението на лорд Брох Туарах от добре оформените задници. — Граф Сен Жермен ме погледна с пренебрежително веселие. Опитах да си представя как тези черни очи светят през процепите на маска и успях — и то много добро. За нещастие дантелата на маншета му покриваше кокалчетата на пръстите и не можех да видя сгъвката на палеца.

Джейми се облегна свойски на широкия гръб на кобилата, само главата и раменете му се издигаха над нея.

— Лорд Брох Туарах оценява красотата във всичките ѝ форми, мосю графе, и в животно, и в жена. За разлика от някои хора обаче, съм способен да направя разлика между тях. — Ухили се злобно на Сен Жермен и потупа кобилата по врата за сбогом, а всички избухнаха в смях.

Джейми ме хвана за ръка и ме поведе към следващата конюшня, следван бавно от останалите.

— О! — възкликна, щом вдиша миризмата на коне, хамути, тор и слама. — Толкова ми липсваше миризмата на конюшня, а и провинцията ме кара да тъгувам по Шотландия.

— Не прилича много на Шотландия — казах аз, присвила очи на яркото слънце след сумрака в конюшнята.

— Не, но е природа — рече той, — чиста, зелена и без дим вън въздуха или мръсотия по земята. Ако не броим конските фъшкии.

Слънцето сияеше над покривите на Аржентан, сгушено сред вълнистите зелени хълмове. Кралските конюшни бяха близо до града, много по-солидно построени от домовете на поданиците му. Плевните и конюшните бяха от камък с каменни подове, плочи на покривите и в тях се поддържаше чистота, която не се постигаше дори в Болницата на Ангелите.

Иззад ъгъла на конюшнята долетя вик и Джейми закова на място точно когато Фъргъс изскочи пред нас като изстрелян от прашка. Преследваха го двама коняри. Зеленикава следа от тор по лицето на единия ни подсказа каква е причината за тази суматоха.

Със забележително самообладание Фъргъс удвои скоростта, откъсна се от преследвачите си, втурна се сред гостите и намери укритие зад полата на Джейми. Щом видяха, че жертвата им е намерила закрила, преследвачите се озърнаха плахо към приближаващата фаланга от придворни и рокли, спогледаха се, после се обърнаха и отпрашиха.

Фъргъс подаде глава иззад полата ми и извика нещо на гърлен френски, което му спечели перване по ухото от Джейми.

— Я да млъкваш! И спри да хвърляш конски ябълки по хора, дето са по-едри от теб. Хайде, върви и не прави бели — Той подкрепи съвета си с един здравословен шамар по задника на Фъргъс, който го запрати в посока, обратна на тази, в която бяха изчезнали преследвачите му.

Аз не бях много съгласна да вземаме Фъргъс на това пътуване, но повечето дами имаха пажове, които вършеха разни задачи, носеха кошниците с храна и други такива по време на екскурзии. А и Джейми искаше да покаже на момчето провинцията. Смяташе, че си е заслужило една ваканция. Това добре, но Фъргъс никога не беше излизал от Париж и се превъзбуди от чистия въздух, светлината и красивите огромни животни. Направо обезумя и не спря да прави щуротии.

— Господ знае какво ще натвори сега — казах мрачно, загледана след отдалечаващата се фигурка. — Вероятно ще подпали нещо.

Джейми не се притесни от предположението ми.

— Ще се оправи. Всички момчета се замерят с тор.

— Така ли? — Обърнах се и огледах Сен Жермен — безупречен в белия лен, бялата вълна и бялата коприна и сведен любезно към херцогинята, която се клатушкаше бавно през осеяния със слама двор. — Ти може и да си се бил, но не и той. За епископа също имам съмнения. — Чудех се дали тази екскурзия е добра идея, поне що се отнася до мен. Джейми беше в стихията си сред огромните коне и херцогът беше впечатлен от него, но гърбът ужасно ме болеше от пътуването, краката ми бяха горещи и подути, а кожените обувки страшно ми убиваха.

Джейми ме погледна усмихнат и стисна ръката ми на лакътя си.

— Малко остана, сасенак. Водачът иска да ни покаже ограждението за разплод и след това ти и другите дами ще седнете да хапнете, а мъжете ще се пъчат около вас и ще си мерят оная работа.

— Така ли става, след като си гледал как се чифтосват коне? — попитах смаяна.

— При мъжете е така; не знам какво им става на дамите. Ослушвай се и после ми кажи.

Сред нашата компания наистина се усещаше потисната възбуда, когато се натъпкахме в и без това тясната конюшня за разплод. Тя също беше каменна, но не разделена на отделни ясли, а имаше малко ограждение с отделения от двете страни, нещо като улей в задната част и няколко портички, които можеха да се отварят и затварят, за да се контролират движенията на конете.

Самата сграда беше светла и просторна благодарение на огромните прозорци в двата края, които разкриваха гледка към тревистите пасища навън. Видях няколко огромни кобили першерон да пасат в края на едното, после препуснаха в тръс, като клатеха глави и гриви с пронизително цвилене. В отговор от едното отделение в края на конюшнята се чу силно цвилене и преградата се разтресе от ритника на обитателя ѝ.

— Той е готов — прошепна глас зад мен. — Чудя се коя ще е късметлийката.

— Най-близката до портата — предположи херцогинята, винаги готова да се обзаложи. — Залагам пет ливри.

— О, не! Грешите, мадам, тя е твърде спокойна. Ще е онази дребната под ябълковото дърво, която върти очи като кокетка. Виждате ли как тръска глава? Аз залагам на нея.

Всички кобили бяха спрели при цвиленето на жребеца. Вдигнаха муцуни и ушите им запотрепваха. По-неспокойните мятаха глава, а една проточи врат и изцвили силно.

— Тази ще е — каза тихо Джейми. — Чуваш ли как го вика?

— И какво казва, милорд? — попита епископът с блясък в очите.

Джейми тръсна сериозно глава.

— Това е песен, милорд, но мъж с дрехи е глух за нея — или поне би трябвало — добави той и отново избухна смях.

Наистина беше кобилата, която призова жребеца. Щом се озова вътре, тя закова на място, вдигна глава и започна да души въздуха. Жребецът също я надуши и цвиленето му отекна в гредите на тавана така, че заглуши всички разговори.

И без това вече никой не говореше. Въпреки всички болежки дори аз усетих тръпката на възбуда в гърдите си и стягане в издутия корем, когато кобилата отново отговори на зова на жребеца.

Першероните бяха много големи коне. По-едрите стигаха до метър и петдесет височина до холката, а задницата на една добре гледана кобила бе широка почти метър, бледа, опъстрена в сиво или лъскаво черна, украсена с водопад от черна, дебела колкото ръката ми грива.

Жребецът изригна от ограждението си и се втурна към кобилата така внезапно, че всички се отдръпнаха стреснати. Огромните копита избиха облачета прах от спечената пръст, от отворената муцуна пръскаше слюнка. Конярят, който беше отворил портичката на ограждението, отскочи встрани, дребен и незначителен на фона на величествената ярост, която беше освободил.

Кобилата се изправи на задни крака и изцвили уплашено, но жребецът вече беше върху нея и зъбите му се забиха в шията ѝ. Принудиха я да сведе покорно глава. Дългата ѝ опашка се размаха високо и я откри за похотта му.

— Господи! — прошепна мосю Прудом.

Продължи съвсем кратко, но сякаш цяла вечност гледахме люшкането на потъмнелите от пот хълбоци и играта на светлината по лъскавата козина над огромните мускули, напрегнати в агонията на чифтосването.

Когато излязохме, всички мълчаха. Накрая херцогът се засмя, сръга Джейми и рече:

— Вие сте свикнали с такива гледки, нали, лорд Брох Туарах?

— Да — отговори Джейми. — Виждал съм го много пъти.

— Нима? Кажете тогава, милорд, как ви кара да се чувствате тази гледка, след като имате опит?

Устните на Джейми леко потрепнаха, но лицето му остани сериозно.

— Смирен, Ваша Светлост.

*  *  *

— Каква гледка само! — каза херцогиня Дьо Нев. Счупи замечтано една бисквита и задъвка бавно. — Много възбуждащо, нали?

— И още как! — обади се мадам Прудом. — Ще ми се Филибер да имаше такъв. А не… — Тя изви вежда към чинията с малки наденички, дълги вероятно пет сантиметра, и дамите, настанени върху одеялото за пикник, се разкикотиха.

— Може ли малко пилешко, Пол? — рече графиня Сен Жермен на пажа си. Тя беше млада и неприличните приказки на по-възрастните дами я караха да се изчервява. Чудех се що за брак е техният; той никога не я водеше в обществото, само при такива случаи, когато присъствието на епископа му пречеше да се появи с някоя от любовниците си.

— Нееее — обади се мадам Монтресор, придворна дама, чийто съпруг беше приятел на епископа. — Размерът не е всичко. Какво значение има дали му е като на жребец, ако свършва бързо като него? По-малко от две минути? Каква полза има, питам ви? — Тя държеше корнишонче и деликатно го облиза с острия си розов език. — Казвам само, че няма значение какво крият в гащите, а как го използват.

Мадам Прудом изсумтя.

— Е, ако откриете такъв, дето знае да прави с него нещо друго, освен да го навре в най-близката дупка, кажете ми. Ще ми е много интересно да видя за какво още може да служи туй нещо.

— На вашите поне още им се иска — намеси се херцогиня Дьо Нев и хвърли презрителен поглед към съпруга си, който стоеше с другите мъже до ограждението и гледаше една оседлана кобила.

— Не и тази нощ, скъпа моя — имитира тя съвършено носовия глас на съпруга си. — Изтощен съм. — Хвана се за челото и извъртя очи. — Работата ме изцежда. — Окуражена от кикота на дамите, тя продължи с имитацията. Отвори ужасено очи и се прекръсти: — Какво? Ама пак ли? Ти знаеш ли, че постоянното изтощаване на мъжката сила води до болести? Не ми ли стига, че се съсипах да угаждам на капризите ти, Матилд? Да не искаш да получа удар!

Дамите вече се превиваха от смях и привлякоха вниманието на епископа, който ни помаха великодушно усмихнат и предизвика нов изблик на веселие.

— Поне не изтощава мъжката си сила в бардаците или някъде другаде — каза мадам Прудом и изгледа със съжаление графиня Сен Жермен.

— Не — рече мрачно Матилд. — Той я пази като злато. Ще си помислиш, че… О, Ваша Светлост! Ще желаете ли малко вино? — Тя се усмихна очарователно на херцога, който беше приближил тихо зад тях. Усмихна се на дамите, извил леко вежда. Ако беше чул разговора, с нищо не го показваше.

Настани се до мен на одеялото и започна да говори с дамите. Странният му писклив глас не се отличаваше много от техните. Забелязах обаче, че очите му периодично се отклоняват към малката група мъже до ограждението. Килтът на Джейми се отличаваше дори сред пъстрите кадифени и копринени дрехи.

Не ми се искаше да се срещаме пак с херцога. Все пак последната ни визита бе завършила с ареста на Джонатан Рандал след моето обвинение в изнасилване. Но херцогът си остана все така благоразположен към нас и нито веднъж не спомена за братята Рандал. По принцип всички мълчаха за този арест. Каквато и да беше дипломатическата мисия на херцога, явно беше достатъчно важна, за да заслужи подобна дискретност.

Нямах нищо против появата на херцога сред дамите. Защото неговото присъствие им попречи да ме разпитват — както често се случваше на приеми — дали са верни слуховете за онова, което шотландците крият под полите си. Като се имаше предвид сегашното настроение, не мислех, че ще се измъкна с отговор: „Ами, каквото имат и другите мъже”.

— Съпругът ви разбира от коне — каза херцогът, освободен за миг от херцогиня Дьо Нев, която се наведе над одеялото да говори с мадам Прудом. — Каза ми, че баща му и чичо му са имали малка, но много хубава конюшня в Шотландия.

— Да, вярно е. — Отпих от виното. — Но вие сте посещавали Колъм Макензи в замъка Jleox; сигурно сте ги виждали. — Всъщност бях срещнала херцога за първи път в Леох преди година, макар и за кратко; той поведе ловна дружина точно преди да ме арестуват за вещерство. Предполагах, че е научил и за това, но с нищо не го показваше.

— Разбира се. — Малките присвити сини очи се стрелнаха наляво, после надясно, за да се увери, че никой не ни наблюдава, и каза на английски: — Тогава вашият съпруг ми каза, че не живее от своите имоти заради злощастно — и погрешно — обвинение в убийство, отправено срещу него от англичаните. Чудех се, милейди, дали това обвинение още е в сила?

— Все още има награда за главата му — отвърнах безцеремонно.

Изражението на любезен интерес не се промени. Херцогът посегна разсеяно към една наденичка.

— Това не е непоправимо — рече тихо. — След срещата ми с вашия съпруг в Леох аз поразпитах — о, разбира се, дискретно, уверявам ви, скъпа милейди — и мисля, че въпросът може да се уреди без особена трудност, ако се прошепнат правилните думи в правилните уши… и от когото трябва.

Това беше интересно. Джейми беше казал на херцога за положението си по съвет на Колъм Макензи, който се надяваше, че херцогът ще се намеси в случая. Джейми всъщност не беше извършил престъплението и срещу него нямаше доказателства; затова херцогът, който имаше влияние сред английската аристокрация, можеше да помогне за свалянето на обвиненията.

— Защо? — попитах аз. — Какво ще искате в замяна?

Почти невидимите руси вежди се стрелнаха нагоре. Херцогът се усмихна и показа малки бели зъби.

— Господи, много сте пряма! Не може ли просто да съм благодарен за съветите и помощта му при избора на коне и защото искам да се върне там, където знанията и уменията му ще са от полза?

— Може, но не е така — отвърнах. Видях, че мадам Прудом ни наблюдава зорко. Усмихнах му се любезно. — Защо?

Той набута цялата наденичка в устата си и задъвка бавно, кръглото му лице изразяваше единствено наслада от хубавия ден и храната. Най-сетне преглътна и потупа деликатно устни със салфетката.

— Е… само като предложение, нали разбирате…

Кимнах и той продължи:

— Само като предложение… вероятно можем да очакваме, че приятелството на съпруга ви с… една определена личност, наскоро пристигнала от Рим… Да, виждам, че ме разбирате. Да. Да предположим, че това приятелство е повод за известни притеснения у хора, които предпочитат въпросната особа да се върне тихо и кротко в Рим… или да се установи във Франция, но Рим е за предпочитане. По-безопасно е. Нали разбирате?

— Разбирам. — И аз си взех наденичка. Беше с много подправки и при всяка хапка ме лъхаше на чесън. — Нима тези хора приемат дотолкова сериозно това приятелство, че са готови да предложат сваляне на обвиненията срещу моя съпруг в замяна на тази малка услуга? Защо? Съпругът ми не е много влиятелен човек.

— Засега — съгласи се херцогът. — Но може да стане. Той има връзки с влиятелни френски банкери и търговци. Освен това е приеман в двора и Луи се вслушва в думите му. Иначе казано, ако понастоящем не разполага със значително богатство и влияние, вероятно скоро ще ги придобие. Освен това е член не на един, а на два могъщи шотландски клана. А хората, които искат въпросната особа да се върне в Рим, не без основание се опасяват, че подобно влияние може да бъде упражнено в нежелани посоки. Затова ще е много по-добре, ако съпругът ви се завърне — с изчистено име — в своите земи в Шотландия. Не мислите ли?

— Трябва да помисля — отвърнах аз. Това беше подкуп и то примамлив. Да прекъсне всякакви отношения с Чарлс Стюарт и да се върне в Шотландия и Лалиброх без риск да бъде обесен. Предложението беше много изгодно и за англичаните — щяха да се отърват от един поддръжник на Стюартите без никакви разходи за Короната.

Погледнах херцога, опитах да отгатна каква точно е неговата роля в цялата тази игра. Уж пратеник на Джордж II, електор на Хановер и крал на Англия — стига Джеймс Стюарт да си останеше в Рим, — той вероятно имаше двойна мисия във Франция. Да играе с Луи тънката игра на любезности и заплахи, каквато представляваше дипломацията, и едновременно с това да унищожи призрака на ново якобитско въстание? Напоследък неколцина от обичайните сподвижници на Чарлс бяха изчезнали под претекст, че имат неотложни дела зад граница. Дали бяха подкупени или наплашени?

Празното изражение не издаваше с нищо мислите му. Той побутна перуката над оплешивяващото си чело и се почеса несъзнателно по главата.

— Помислете, скъпа моя. И след като помислите, поговорете със съпруга си.

— А защо не говорите направо с него?

Той сви рамене и си взе още наденички, този път три наведнъж.

— Установил съм, че мъжете са по-склонни да приемат съвет, даден в домашна обстановка от човек, на когото вярват. Иначе го приемат като натиск и чуждо давление. — Усмихна се. — Трябва да мислим за гордостта им, да подходим внимателно. А внимателният подход се удава повече на дамите. Не мислите ли?

Нямах време да отговоря, защото вик откъм главната конюшня стресна всички.

Един кон приближаваше към нас по тясната алея между главната конюшня и дългото открито ограждение. Беше першерон, съвсем млад, може би на две-три години, ако се съди по окраската на задницата му. Но дори младите першерони са големи, а този изглеждаше огромен, докато се носеше в бавен тръс и размахваше опашка. Явно още не беше оседлаван, защото раменете му потрепваха от усилието да се отърват от малката фигурка, обкрачила врата му и вкопчила ръце в гъстата черна грива.

— Господи, това е Фъргъс!

Дамите вече бяха станали и го гледаха заинтригувани.

Не бях забелязала, че мъжете са дошли при нас, докато една жена не каза:

— Изглежда опасно! Момчето ще се пребие, ако падне!

— Ако не се пребие, аз ще го пребия, когато ми падне в ръчичките — рече мрачен глас зад мен. Обърнах се и видях, че Джейми се взира над главата ми към бързо приближаващия кон.

— Ще го свалиш ли?

Той поклати глава.

— Не, ще оставя конят да се погрижи.

Всъщност конят като че ли беше повече изненадан, отколкото изплашен от странната тежест на гърба си. Петнистото му сиво тяло потрепваше, като нападнато от рояци мухи, а главата се тресеше объркано, сякаш от недоумение.

Колкото до Фъргъс, краката му бяха разкрачени почти под прав ъгъл на широкия гръб на першерона; явно успяваше да се задържа единствено вкопчен в гъстата грива. Все пак можеше някак да се плъзне долу или дори да се претърколи невредим, ако жертвите от боя с лайна не бяха привели в действие плана си за отмъщение.

Двама-трима коняри следваха коня на безопасно разстояние и блокираха алеята зад него. Друг пък го изпревари и отвори портата към празното ограждение до нас. Тя беше между две групи гости в края на алеята. Изглежда, намерението им беше да приберат коня в ограждението, където той щеше да стъпче Фъргъс или пък не, но поне там щеше да се успокои и да не се нарани.

Преди това да бъде изпълнено обаче, една глава се подаде от малко таванско прозорче над алеята. Всички гледаш коня и единствена аз я забелязах. Момчето горе се отдръпна и се появи отново, награбило огромна бала слама. След ката прецени момента до съвършенство, то я пусна точно когато Фъргъс и жребчето минаваха под него.

Получи се нещо като експлозия. Сламата се взриви там върху Фъргъс, а жребчето изцвили от ужас, вдигна се на задните си крака и препусна диво право към малката групичка придворни, които се разпиляха във всички посоки, крякащи като гъсоци.

Джейми се хвърли към мен, избута ме настрани и ме повали на земята. После се надигна и изпсува на келтски. Без да спре, за да се поинтересува от състоянието ми, той хукна след жребчето.

Конят се изправяше и се мяташе ужасен, риташе към конярите, които бяха изгубили професионалното си спокойствие при мисълта, че един от ценните кралски коне се съсипва пред очите им.

С небивала упоритост, или от страх, Фъргъс още се крепеше на мястото си. Кльощавите крака се мятаха, докато той се плъзгаше и подскачаше по гърба на коня. Конярите му крещяха да се пусне, но той стискаше здраво очи и стискаше гривата като в спасително въже. Един от конярите държеше вила и я размаха заплашително към него. Мадам Монтресор изпищя.

Писъкът не успокои особено жребчето. То танцуваше, пързаляше се и отстъпваше от хората, които вече го обграждаха. Не мислех, че конярят наистина възнамерява да свали Фъргъс с вилата, но имаше реална опасност детето да бъде стъпкано при падането — и не виждах как ще избегне тази участ. Конят внезапно се втурна към няколко дръвчета близо до ограждението; или търсеше убежище от тълпата, или бе решил, че клоните ще съборят демона от гърба му.

Когато мина под първите клони, аз зърнах червено каре сред зеленината и после го мярнах отново, защото Джейми скочи от короната на дървото. Стовари се върху жребеца и се претърколи на земята с пърхащо наметало и голи крака, което разкри на наблюдателния зрител, че точно този шотландец не носи нищо под килта си.

Придворните се втурнаха като един към падналия лорд Брох Туарах, а конярите последваха препускащия между дърветата кон.

Джейми лежеше по гръб под буковете, лицето му беше мъртвешки зеленикаво, а очите и устата — отворени. Ръцете му стискаха здраво Фъргъс, който се беше вкопчил в гърдите му като пиявица. Джейми примигна към мен и направи вял опит да се усмихне. Тихото жужене от отворената му уста се засили до плитко дишане и аз се отпуснах с облекчение; само си беше изкарал въздуха.

След като осъзна, че вече не е в движение, Фъргъс надигна предпазливо глава. Изправи се на корема на господаря си и каза с ентусиазъм:

— Беше много забавно, милорд! Ще го направим ли пак?

*  *  *

Джейми беше разтегнал мускул на бедрото си при спасителната акция в Аржентан и куцаше силно, когато се върнахме в Париж. Изпрати Фъргъс — който не беше пострадал нито от ездата, нито от кавгата след това — да вечеря в кухнята, отпусна се в кресло пред огнището и започна да разтрива подутия си крак.

— Много ли боли? — попитах със съчувствие.

— Малко. Трябва му само почивка. — Изправи се и се протегна с наслада. Дългите му ръце почти достигнаха почернелите дъбови греди над камината. — Схванах се в каретата; предпочитам да яздя.

— Аз също. — Потърках кръста си, болеше ме от пътуването.

Болката като че ли се спускаше надолу, през таза към краката. Предположих, че ставите ми се разхлабват заради бременността.

Прокарах ръка по крака на Джейми и посочих към леглото.

— Ела и легни настрани. Имам много хубав мехлем, ще ти намажа крака. Може да успокои болката.

— Щом нямаш нищо против. — Надигна се сковано, легна на лявата си страна и вдигна килта над коляното си.

Отворих сандъчето с лекарства и зарових из кутийките и шишенцата. Агримония, червен бряст, лековита разваленка… о, ето го. Извадих малкото синьо стъклено шишенце, което мосю Форе ми беше дал, и отвъртях капачката. Помирисах го предпазливо; мехлемите бързо гранясваха, но този изглежда беше смесен с много сол за консервация. Имаше приятен, мек аромат и красив цвят — наситеното жълтеникавобяло на прясна сметана.

Загребах малко и го размазах по дългия мускул на бедрото, като надигнах килта над хълбока на Джейми. Плътта му беше топла; но не с топлината на инфекция, а с топлината на младо мъжко тяло, загрято от усилието и от пулса на крепко здраве. Втрих внимателно мехлема в кожата му, усещах издутината на силния мускул. Джейми изсумтя тихо, когато натиснах.

— Боли ли?

— Аха, малко, но не спирай. Имам чувството, че ми помага. — Изсмя се. — Не бих го признал пред друг, сасенак, но наистина беше забавно. Не се бях разкършвал така от месеци.

— Радвам се, че си се забавлявал — отвърнах сухо и добавих още мехлем. — Аз също не скучах. — Без да спирам масажа, му разказах за предложението на Сандрингам.

Той изсумтя в отговор и се смръщи, защото докоснах по-чувствително място.

— Значи Колъм беше прав, че този човек може да помогне за сваляне на обвиненията.

— Така изглежда. Предполагам, че въпросът е дали искаш да го направи? — Опитах да не сдържам дъха си, докато чакам отговора. Първо, знаех какъв ще бъде той; Фрейзър бяха прочути с упоритостта си и въпреки че майка му беше Макензи, Джейми бе Фрейзър до мозъка на костите си. Щом беше решил да спре Чарлс Стюарт, нищо не бе в състояние да го спре. Все пак предложението беше изкушаващо — за мен, а също и за него: да се върне у дома в Шотландия, да живее спокойно.

Но ако се върнехме там и оставехме плановете на Чарлс да следват своя ход, мирът в Шотландия нямаше да продължи дълго.

Джейми пак изсумтя, явно мислеше същото.

— Знаеш ли, сасенак? Ако мислех, че Чарлс Стюарт може да успее — да освободи Шотландия от властта на англичаните, — щях да жертвам всичко — и земите, и свободата си, и живота си, за да му помогна. Може да е глупак, но е кралски глупак и не е лош човек, струва ми се. — Въздъхна. — Но аз го познавам добре, говорил съм с него и с всички якобити, които са се били за баща му. А и като се има предвид какво твърдиш, че ще се случи, ако пак има въстание… Нямам друг избор, освен да остана, сасенак. Щом го спрем, може пак да имаме шанс да се върнем — а може би не. Сега обаче трябва да отклоня любезното предложение на Негова Светлост.

Потупах леко бедрото му.

— Точно това очаквах да кажеш.

Усмихна ми се, после погледна жълтеникавия крем по пръстите ми.

— Какво е туй нещо?

— Даде ми го мосю Форе. Не му знам името. Не мисля, че има някакви активни съставки, но е приятно, мазничко.

Тялото под ръцете ми се скова и Джейми се озърна през рамо към синьото шишенце.

— Дал ти го е мосю Форе?

— Да — отвърнах, изненадана. — Какво има? — Той отблъсна намазаните ми с мехлема ръце, свали крака от канапето и посегна за кърпа.

— Има ли лилия на капака, сасенак? — попита, докато бършеше крака си.

— Да, има. Джейми, какъв е проблемът? — Изражението му беше странно — смес от изумление и веселие.

— О, не бих казал, че има проблем, сасенак — рече накрая. Търкаше така силно крака си, че къдравите косъмчета щръкнаха по зачервената кожа. Хвърли кърпата настрани и затвори усърдно шишенцето.

— Явно мосю Форе има много високо мнение за теб, сасенак. Това е доста скъпо.

— Но…

— Не че не го оценявам — побърза да ме увери. — Но мисълта, че мога да се превърна в една от съставките му, леко ме изнервя.

— Джейми! — повиших глас аз. — Какво е това нещо? Грабнах кърпата и трескаво започнах да бърша ръцете си.

— Мас от обесен — отвърна той неохотно.

Не можех дори да продумам, само се взирах в него.

— Какво… — Ръцете ми настръхнаха и косъмчетата по тях щръкнаха като топлийки по игленик.

— Ами да. Мазнина от обесени престъпници. — Говореше небрежно, възвръщаше самообладанието си със скоростта, с която аз губех моето. — Казват, че много помага при ревматизъм и болки в ставите.

Спомних си колко прилежно мосю Форе събираше остатъците след операциите в Болницата на Ангелите и как странно го изгледа Джейми, когато той ме придружи до дома. Коленете ми се подкосиха и стомахът ми се превъртя като палачинка.

— Джейми! Кой, за бога, е мосю Форе? — почти изкрещях аз.

Сега веселието определено взимаше връх в изражението му.

— Той е публичният екзекутор на пети арондисман, сасенак. Мислех, че знаеш.

*  *  *

Джейми се върна мокър и измръзнал от конюшнята, където отиде да се изкъпе, защото тамошното корито беше по-голямо от ваната в спалнята ни.

— Не се тревожи, отми се — увери ме той, докато събличаше ризата си и се плъзгаше гол под завивките. Тялото му беше настръхнало от студа и той потрепери, когато ме взе в прегръдките си.

— Какво има, сасенак? Още ли мириша? — попита ме, защото аз се свих сковано под завивките.

— Не, изплашена съм, Джейми. Кървя.

— Господи! — Усетих тръпката на страх, която мина през него, идентична на тази, която пълзеше през мен. Той ме прегърна по-плътно и започна да ме гали по косата и врата, но и двамата се чувствахме напълно безпомощни пред лицето на огромното бедствие, което ни заплашваше. Колкото и да беше силен, нямаше как да ме защити; колкото и да искаше, не можеше да ми помогне. За първи път не се почувствах в безопасност в прегръдката му и тази мисъл ужасяваше и двама ни.

— Мислиш ли, че… — започна той, но млъкна и преглътна. Усетих тръпката, която мина през гърлото му. — Зле ли е положението, сасенак? Имаш ли представа?

— Не. — Прегърнах го по-здраво, сякаш да намеря опора. — Не знам. Кървенето не е силно, поне засега.

Още не бяхме угасили свещта. Джейми ме погледна с потъмнели от тревога очи.

— Да доведа ли някого, Клеър? Някоя жена от болницата?

Поклатих глава и облизах пресъхналите си устни.

— Не. Недей… не мисля, че могат да сторят нещо. — Това беше последното, което исках да кажа; повече от всичко ми се искаше да имаше някой, който може да помогне. Но си спомних за началото на сестринското ми обучение, дните, които прекарах в акушеро-гинекологичното отделение, и думите на един от лекарите, който сви рамене, след като прегледа пациентка след спонтанен аборт. — Наистина нищо не може да се направи. Ако е писано да изгуби детето, ще го изгуби, каквото и да опитваш. Може да помогне само почивка, но често и това не е достатъчно.

— Може би няма проблем — казах, за да успокоя и двама ни. — Понякога се случва леко кървене по време на бременността. — Не беше нещо необичайно — през първите три месеца. Но аз вече бях в петия и в никакъв случай не беше нормално. Все пак кървенето можеше да е причинено от много неща, а не всички бяха сериозни.

— Може би няма проблем. — Сложих ръка на корема си и притиснах леко. Веднага усетих реакция от обитателя му: лениво побутване, от което ме заля такава вълна благодарност, че в очите ми избиха сълзи.

— Сасенак, какво мога да сторя? — прошепна Джейми. Ръката му ме обгърна и легна върху моята.

Аз я захлупих с другата си длан и казах:

— Моли се, Джейми! Моли се за нас!

23

ХИТРИ ПЛАНОВЕ

Кървенето спря до сутринта. Надигнах се много внимателно, но всичко си беше наред. Все пак бе очевидно, че е дошъл моментът да се откажа от работата в Болницата на Ангелите. Затова изпратих Фъргъс с бележка до майка Хилдегард. Той се върна и каза, че тя ще се моли за мен и ми изпраща най-добрите си пожелания, както и шишенце кафеникав еликсир, много ценен — според придружаващата бележка — от лечителките за предотвратяване на помятане. След мехлема на мосю Форе вече не смеех да използвам никакво лекарство, което не съм приготвила сама, но внимателно го помирисах и установих, че поне съставките са чисто растителни.

След доста колебания изпих една лъжица. Течността беше горчива и остави гаден вкус в устата ми, но самият факт, че правя нещо — дори да го смятах за безполезно, — ме накара да се чувствам по-добре. Прекарах голяма част от деня на канапето в стаята си. Четях, дремех, шиех или просто се взирах в нищото с ръце на корема.

Когато Джейми си беше у дома, стоеше много при мен, разговаряхме как е минал денят му или обсъждахме последните якобитски писма. Крал Джеймс явно беше научил за инвестицията на сина си в портвайн и я одобряваше изцяло: „… звучи многообещаващо, надявам се да е чудесен начин да се сдобиеш със средствата, които ще ти помогнат да се установиш във Франция.”

— Значи Джеймс смята, че парите ще отидат за издръжката на Чарлс и ще му създадат положение тук. — казах аз. — Мислиш ли, че наистина е така? Луиз идва следобед и каза, че Чарлс я посетил миналата седмица — настоял да я види, въпреки че тя отначало отказала. Бил много развълнуван и доволен, но не ѝ обяснил защо. Все намеквал загадъчно за нещо голямо, което щял да направи. „Голямо приключение”, така се изрази. Това не ми звучи като обикновена инвестиция в портвайн.

— Така е. — Джейми изглеждаше мрачен.

— Хм… Е, по всичко личи, че Чарлс не възнамерява да се установи с печалбите от сделката и да се превърне в изтъкнат парижки търговец.

— Ако обичах облозите, не бих заложил на това — каза Джейми. — Въпросът сега е как ще го спрем.

***

Отговорът дойде след няколко дни, след много разговори и безполезни предположения. Мърто беше с нас в спалнята, беше ми донесъл няколко топа плат от пристанището.

— Говори се, че в Португалия е избухнала зараза от шарка — каза той, като стовари на леглото скъпото моаре, сякаш беше конско зебло. — Тази сутрин пристигнал кораб с желязо от Лисабон и началникът на пристанището го претърсил здравата с трима помощници. Ама не открил нищо. — Видя бутилката с бренди на масата, наля си половин чаша и започна да го пие като вода — на големи глътки. Гледах това изпълнение с отворена уста, единствено възклицанието на Джейми ме откъсна от спектакъла.

— Шарка?

— Да — рече Мърто между глътките. — Едра шарка. — Вдигна пак чашата и продължи с освежаването.

— Шарка — прошепна Джейми. — Шарка.

Смръщеното му лице бавно се отпусна и вертикалната бръчка между веждите изчезна. Погледна ме замислено, после се облегна в креслото с ръце зад врата и се втренчи в Мърто. На широката уста играеше лека усмивка.

Мърто наблюдаваше този процес със скептично примирение. Беше пресушил чашата и се сгърби на стола си, а Джейми рязко се изправи и започна да го обикаля, свиркайки беззвучно през зъби.

— Предполагам, че ти хрумна нещо? — попитах аз.

— О, да — отвърна той и се засмя тихо. — О, да! Хрумна ми.

Обърна се към мен, с дяволито светнали очи.

— Имаш ли нещо в сандъчето си, от което човек може да получи треска? Или пък да се изрине?

— Ами, да — казах бавно. — Имам розмарин. Или кайен. И каскара, разбира се, за диария. Защо?

Той погледна широко ухилен Мърто, разроши косата му и тя щръкна на черни бодлички. Мърто го изгледа яростно, беше заприличал на любимата маймунка на Луиз.

— Слушайте! — каза Джейми и се наведе заговорнически към нас. — Ами ако корабът на граф Сен Жермен донесе от Португалия едра шарка?

— Ти да не полудя? — попитах любезно. — И какво, ако донесе?

— Ами, ако донесе, ще изгубят товара си — намеси се Мърто. — Ще го изгорят или ще го изхвърлят в пристанището, така е по закон. — В малките черни очички блесна интерес.

— И как ще го уредиш, момко?

Вълнението на Джейми малко поутихна, макар че светлината в погледа му не угасваше.

— Още не съм го измислил съвсем, но за начало…

Последваха няколко дни разговори и проучвания, за да изгладим плана, но накрая успяхме. Каскарата беше отхвърлена поради твърде бързото ѝ действие. Обаче аз открих няколко добри заместители в едно от пакетчетата, които мастър Раймон ми беше дал.

Мърто, въоръжен с кесийка с есенция от розмарин, сок от коприва и корен от брош, щеше да тръгне в края на седмицата за Лисабон, където щеше да разузнае сред моряците в кръчмите, да открие кораба, нает от граф Сен Жермен, да си уреди място на борда и междувременно да изпрати вест в Париж за името му и датата на отплаване.

— Не, това е нещо обичайно — каза Джейми, когато го попитах дали капитанът няма да се усъмни. — Почти всички товарни кораби взимат и пътници; колкото могат да сместят, А Мърто ще има достатъчно пари, за да си осигури добър прием, дори да се наложи да му дадат капитанската каюта. Размаха повелително пръст към него. — И да вземеш каюта, разбра ли? Не ме интересува колко ще струва; ще ти трябва място, където да смесиш билките. Ще те видят, ако вземеш хамак в трюма. — Огледа критично кръстника си. — Имаш ли свястно палто? Ако се качиш на борда с вид на просяк, ще те изхвърлят в пристанището, преди да разберат какво носиш в спорана си.

— Хмфм — изсумтя Мърто. Той обикновено не допринасяше много за разговора, но продумаше ли, винаги беше на място. — И кога да го изпия?

Извадих лист хартия, на който бяха написала указанията и дозите.

— Две супени лъжици корен от брош, ето това — потупах по малко стъклено шишенце, пълно с тъмнорозова течност, — няколко часа преди момента, в който трябва да се проявят симптомите. Взимай по още една супена лъжица през два часа след първата доза. Не знаем колко дълго ще се наложи да поддържаш симптомите.

Подадох му второто шишенце, то беше от зелено стъкло и в него имаше лилаво-черна течност.

— Това е концентриран екстракт от листа на розмарин. Те действат бързо. Изпий една четвърт от шишенцето половин час преди да се покажеш; трябва да започнеш да се зачервяваш до половин час. Ефектът отминава бързо, затова трябва да вземеш още, без да те усетят. — Извадих малко мускалче от сандъчето си. — А когато получиш хубава треска, натъркай сока от коприва по ръцете и лицето си, за да избият мехури. Искаш ли да вземеш указанията?

Той поклати решително глава.

— Не, ще запомня. По-опасно е да ги открият, отколкото ако забравя колко да изпия. — Обърна се към Джейми.

— Ти ще посрещнеш кораба в Орвието, нали, момко?

Джейми кимна.

— Да, той трябва да акостира там; всички кораби с вино спират там, за да заредят прясна вода. Ако по някаква случайност този не го направи, тогава… — сви рамене. — Ще трябва да наема лодка и да се опитам да го настигна. Успея ли да се кача на борда преди Хавър, всичко ще е наред. Но най-добре да го направим, докато е още близо до бреговете на Испания. Не искам да прекарам в морето повече време от необходимото. — Вирна брадичка към шишенцето в ръката на Мърто.

— Изпий го, когато ме видиш да се качвам на борда. Ако няма свидетели, капитанът може да реши въпроса, като те хвърли в морето през нощта.

Мърто изсумтя.

— Да, може да опита. — Докосна дръжката на кинжала си.

Джейми се намръщи.

— Не се самозабравяй! Ти ще си болен от шарка. Ако имаме късмет, никой няма да посмее да те докосне, но само за всеки случай… изчакай, докато се появя и сме вече далеч от брега.

Мърто изсумтя.

Гледах ту единия, ту другия. Колкото и рисковано да беше, можеше да се получи. Ако успеехме да убедим капитана на кораба, че един от пътниците е болен от едра шарка, той при никакви обстоятелства нямаше да вкара кораба в пристанището на Хавър, където френските закони изискваха унищожаването му. Изправен пред необходимостта да върне товара си в Лисабон и да изгуби цялата печалба от курса, или да изгуби две седмици в Орвието, докато изпрати вест в Париж, той вероятно щеше да е повече от доволен да продаде товара на богатия шотландски търговец, който тъкмо се е качил ни борда.

Най-важно беше да се създаде впечатлението, че на кораба има болен от едра шарка. Джейми се беше предложил за опитно свинче при тестването на билките и при него резултатът бе великолепен. Светлата му кожа стана тъмночервена за минути, а сокът от коприва изду хубави мехури, които лесно можеха да минат за обрив пред корабен лекар или паникьосан капитан. А ако останеше някакво съмнение, коренът от брош оцветяваше урината и създаваше илюзията, че болният пикае кръв, сякаш шарката е ударила в бъбреците.

— Господи! — беше възкликнал Джейми при първата демонстрация на ефекта от билките.

— О, прекрасно! — възкликнах аз, докато надничах над рамото му в бялото порцеланово нощно гърне и аленото му съдържание. — Надхвърля очакванията ми.

— Тъй ли?! И кога ще отмине? — попита той, поглеждаше нервно надолу.

— Мисля, че до няколко часа. Защо? Неприятно ли ти е?

— Ами, сърби малко.

— Това не е от билката — намеси се кисело Мърто. — Нормално е за момче на твоите години.

Джейми се усмихна на кръстника си.

— Че ти спомняш ли си чак дотам?

— Помня още когато те нямаше на тоя свят, момко — отвърна Мърто, клатейки глава.

Дребният шотландец сега прибираше шишенцата в спорана си, като методично увиваше всяко в парче мека кожа, за да не се счупи.

— Ще изпратя вест за кораба при първа възможност. Ще се видим след месец в Испания. Ще имаш ли парите дотогава?

Джейми кимна.

— Да. Мисля, че още следващата седмица. — Търговията на Джаред просперираше под управлението на Джейми, но парите в брой не бяха достатъчни за покупката на цял корабен товар с портвайн. Партиите шах обаче дадоха плод не само в едно отношение и мосю Дюверне-младши, изтъкнатият банкер, с готовност отпусна значителен заем на приятеля на баща си.

— Жалко, че няма да можем да докараме виното в Париж — каза Джейми по време на планирането, — но Сен Жермен със сигурност ще го надуши. Предполагам, че ще трябва да го продадем чрез посредник в Испания — познавам един в Билбао. Печалбата ще е по-малка, отколкото във Франция, и данъците са по-високи, но какво да се прави.

— Ще стигне да върнеш заема на Дюверне — казах аз. — А като стана дума за заеми, какво ще прави синьор Манцети, ако Чарлс Стюарт не му върне парите?

— Ще ги отпише, предполагам — отвърна ведро Джейми. — И ще съсипе репутацията на Стюартите пред всеки банкер на континента.

— Малко ми е мъчно за горкия стар Манцети.

— Е, и на мен. Ама не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата, както казва старата ми баба.

— Ти нямаш стара баба — изтъкнах аз.

— Нямам — призна той, — но ако имах, точно туй щеше да каже. — След това за миг игривостта го напусна. — Няма да е много честно и към Стюартите. Всъщност ако някой от якобитите разбере какво върша, ще го сметне за предателство и ще е прав. — Потърка челото си и поклати глава.

— Няма друг начин, сасенак. Ако си права — а аз съм заложил живота си на това, — изборът е между амбициите на Чарлс Стюарт и ада, който очаква много шотландци. Не обичам крал Джорди — ами че той обяви награда за главата ми, — но не виждам какво друго мога да сторя.

Намръщи се и прокара ръка през косата си, както винаги когато мислеше или беше разстроен.

— Ако имаше поне някакъв шанс Чарлс да успее… тогава щеше да е друго. Благородно е да поемеш риск, но ти казваш, че той няма да успее, и като го знам що за човек е, явно си права. Тук става дума за моя народ и моето семейство и на цената за техния живот е златото на един банкер… Ами на мен не ми се струва по-голяма жертва от моята собствена чест.

Сви рамене отчаяно и полуразвеселено.

— Вече минавам от кражба на пощата на Негово Височество към банков обир и пиратство в открито море, но какво да се прави…

Помълча малко, гледаше ръцете си, които бяха вкопчени една в друга на писалището. После се обърна усмихнат към мен,

— Като момче все исках да стана пират. Жалко, че не мога да препаша една къса сабя сега.

*  *  *

Лежах в леглото с ръце на корема си и мислех. Вече почти не се случваше да кървя и се чувствах добре. Все пак всяко кървене на този етап беше притеснително. Чудех се какво ли ще стане, ако нещо се случи, след като Джейми тръгне за Испания, но нямаше смисъл от тези тревоги. Той трябваше да отиде; на този товар с вино беше заложено твърде много, за да се намесват и притеснения от лично естество. А ако всичко минеше по план, Джейми щеше да се върне, преди бебето да се роди.

Да, сега не беше време за такива тревоги. Чарлс, неспособен да удържа вълнението си, беше споделил с Джейми, че скоро ще му трябват два кораба — дори повече — и искаше съвета му какъв да е корпусът и какви да са лафетите за оръдията. В последните писма от баща му имаше леко въпросителна интонация — със своя остър бурбонски нюх за политика Джеймс Стюарт беше надушил нещо, но явно засега не беше информиран за плановете на сина си. Джейми, затънал в кодирани писма, смяташе, че вероятно Филип Испански още не му е споменал за машинациите на Чарлс или за интереса на папата, но Джеймс също имаше шпиони.

След известно време забелязах лека промяна в поведението на Джейми. Озърнах се към него и видях, че още държи книгата на коленете си, но не прелиства страниците — нито пък ги гледа. Очите му бяха вперени в мен; или по-конкретно там, където нощницата се отваряше на няколко пръста под мястото, където скромността повеляваше, но скромност рядко е необходима, когато си в леглото със собствения си съпруг.

Очите му бяха някак разсеяни, потъмнели от копнеж, и аз осъзнах, че скромността в съпружеското легло е съвсем излишна.

Той видя, че го гледам. Изчерви се и пак заби нос в книгата. Аз се обърнах настрани и сложих ръка на бедрото му.

— Интересна ли е книгата? — попитах. Започнах да го галя.

— Ъ? Ами да. — Червенината се засилваше, но той не откъсваше очи от страницата.

Усмихнах се и плъзнах ръка под завивките. Той пусна книгата.

— Сасенак! Знаеш, че не можеш…

— Не, но ти можеш.

Той твърдо отблъсна ръката ми.

— Не, сасенак. Не е редно.

— Защо? Защо да не е?

Размърда се смутено, не смееше да ме погледне.

— Ами… няма да ми е хубаво, сасенак. Ти да ми доставяш удоволствие, а аз да не мога на теб… Не ми се струва редно.

Избухнах в смях и облегнах глава на бедрото му.

— Джейми, толкова си сладък!

— Не съм сладък — рече възмутено. — Но не съм и толкоз себичен. Клеър, престани!

— Възнамеряваш да чакаш още няколко месеца? — попитах, без да спирам.

— Бих могъл — отвърна с огромно достойнство. — Чакал съм двайсет и две години, мога да…

— Не, не можеш — казах аз, отметнах завивките и се възхитих на издутината под нощната му риза. Докоснах я и тя помръдна леко и нетърпеливо. — Господ явно не те е създал за монах, Джейми Фрейзър.

Вдигнах нощната му риза.

— Ама… — започна той.

— Двама сме срещу един — отвърнах и се наведох. — Ти губиш.

*  *  *

През следващите няколко дни Джейми работи усилено, искаше търговията да върви добре по време на отсъствието му. Все пак намираше време да поседи с мен следобед и така се случи, бяхме заедно, когато дойде посетител. Често ни посещаваха; Луиз идваше през ден, за да побъбрим за бременността и да се жалва за изгубената си любов — макар да подозирах, че харесва Чарлс повече сега, отколкото когато ѝ беше любовник. Беше обещала да ми донесе турски сладки и аз очаквах пълното ѝ розово лице да надникне през вратата.

За моя изненада посетителят беше мосю Форе. Самият Магнус го въведе в дневната и взе шапката и наметалото му с почти суеверна почтителност.

Джейми изглеждаше изненадан, но се изправи да поздрави любезно палача и да му предложи питие.

— Аз обикновено не пия алкохол — каза мосю Форе с усмивка. — Но не мога да пренебрегна гостоприемството на мой изтъкнат колега. — Поклони се официално към канапето, на което се бяха излегнала. — Надавам се, че сте добре, мадам Фрейзър?

— Да — отвърнах предпазливо. — Благодаря ви. — Чудех се на какво дължа честта за това посещение. Мосю Форе се радваше на престиж и богатство благодарение на официалните си задължения, но не мислех, че получава много покани за вечери. Внезапно се зачудих дали един палач е приеман в обществото.

Той прекоси стаята и сложи малко пакетче на канапето до мен, сякаш стар лешояд носеше в гнездото храна на малките си. Не бях забравила маста от обесен, затова поех предпазливо пакетчето и го претеглих на дланта си. Миришеше доста силно.

— Малък дар от майка Хилдегард — обясни той. — Доколкото разбрах, това е любимото лекарство на лечителките. Написала е указания за употребата му. — Извади сгънато и запечатано с восък писмо от вътрешния си джоб и ми го подаде.

Аз помирисах пакетчето. Листа от малина и каменоломка; имаше и още нещо, което не разпознавах. Надявах се, че майка Хилдегард е включила и списък на съставките.

— Моля, благодарете ѝ от мое име — казах аз. — А как са другите в болницата? — Работата много ми липсваше, монахините и странния асортимент от лекари също. Поговорихме известно време за болницата и персонала ѝ. Джейми понякога се обаждаше, но предимно слушаше с любезна усмивка или — когато темата станеше твърде медицинска — забиваше нос в чашата с вино.

— Колко жалко — казах аз, когато мосю Форе ми разказа за наместването на счупена лопатка. — Никога не съм виждала как се прави. Хирургичната работа много ми липсва.

— Да, и на мен ще ми липсва — кимна той и отпи малко вино. Чашата му беше почти пълна, явно не се беше шегувал за въздържанието си.

— Напускате Париж? — попита изненадан Джейми.

Мосю Форе сви рамене и гънките на дългото му палто изшумоляха като пера.

— Само за известно време. Ще отсъствам поне два месеца. Всъщност, мадам — наклони глава към мен, — точно затова ви посетих днес.

— Така ли?

— Да, отивам в Англия и ми хрумна, че ако желаете, за мен няма да е никаква трудност да предам някакво съобщение. Ако там има човек, с когото бихте искали да се свържете — добави с обичайната си прецизност.

Озърнах се към Джейми, чието изражение внезапно се беше променило и от открит любезен интерес беше застинало в усмихната маска, която скриваше мислите му. Друг не би видял разликата, но аз я виждах.

— Не — отвърнах колебливо. — Нямам приятели или роднини в Англия. Опасявам се, че не ми останаха никакви близки там, откакто… овдовях. — Усетих леко пробождане при мисълта за Франк.

Дори това да се стори странно на мосю Форе, той с нищо не го показа. Само кимна и остави недопитата чаша вино.

— Разбирам. В такъв случай е много хубаво, че имате приятели тук. — В гласа му се усещаше някакво предупреждение, но той не ме погледна, когато се наведе да изпъне чорапа си. — Ще ви навестя след завръщането си и се надявам да ви заваря в добро здраве.

— Какво ви води в Англия, мосю? — попита направо Джейми.

Мосю Форе се обърна към него с лека усмивка. Наклони глава със светнали очи и аз отново бях поразена от приликата му с голяма птица. Сега не приличаше на лешояд, по-скоро на ястреб.

— Каква друга работа може да има човек с моята професия, мосю Фрейзър? Наеха ме да изпълнявам обичайните си задължения, на Смитфийлд.

— Явно случаят е от голяма важност — каза Джейми. — Щом се нуждаят от човек с вашите умения, имам предвид. — Гледаше зорко, но лицето му изразяваше само любезен интерес.

Очите на мосю Форе светнаха още повече. Той се надигна бавно, загледан в Джейми, който седеше до прозореца.

— Така е, мосю Фрейзър. Определено става дума за умения. Да задушиш човек в края на примката — ха! Това всеки го може. За да се счупи вратът му още при увисването, се изисква преценка на теглото и падането му, както и известен опит в поставянето на въжето. Но когато се касае за екзекуция на предател — там вече наистина са нужни големи умения.

Устата ми внезапно пресъхна и аз посегнах към чашата си.

— Екзекуция на предател? — Имах чувството, че не искам да чувам отговора.

— Бесене, изкормване и разчленяване — каза рязко Джейми. — Това имате предвид. Нали, мосю Форе?

Палачът кимна. Джейми се изправи, сякаш против волята си, и застана пред кльощавия, облечен в черно гост. И двамата бяха високи и се гледаха право в очите. Мосю Форе пристъпи към него със странно разсеяно изражение, сякаш смяташе да прави някаква медицинска демонстрация.

— О, да. Това е смъртта на предателя. Първо, човекът трябва да се обеси, както споменахте, но така, че вратът му да не се счупи и трахеята да не се прекърши. Трябва само да се задушава.

— Разбирам — отвърна тихо Джейми с лека подигравка и аз го погледнах изумена.

— Нима, мосю? — Мосю Форе се усмихна леко, но продължи, без да дочака отговор. — След това най-важното е да улучиш момента; прави се оглед. Лицето ще потъмнее от кръв почти веднага — по-бързо, ако осъденият е със светла кожа — и при задушаването, езикът ще се подаде от устата. Тълпата много обича това, както и изцъклянето на очите. Но трябва да се следи за зачервяване в ъгълчетата на очите, когато малките кръвоносни съдове се пукат. Когато това се случи, трябва веднага да дадете знак да отрежат въжето — важно е да имаш надежден помощник, както се досещате — поизвърна се към мен, за да ме включи в този зловещ разговор, и аз кимнах с усилие.

— После — продължи той и се обърна пак към Джейми — трябва да приложите стимулант, за да съживите осъдения, докато му махат ризата. Трябва да настоявате тя да се отваря на предницата; трудно е да се съблече през главата. — Дългият му тънък пръст посочи средното копче на ризата на Джейми, но не докосна бялата тъкан.

— Предполагам — каза Джейми.

Мосю Форе отдръпна ръка и кимна одобрително.

— Помощникът трябва да е запалил огъня предварително; това е под достойнството на палача. И тогава идва време за ножа.

В стаята се спусна пълна тишина. Изражението на Джейми не се беше променило, но видях, че по врата му блести пот.

— Тук вече е нужно огромно умение — обясни мосю Форе и вдигна пръст. — Трябва да се действа бързо, иначе осъденият ще умре, преди да си приключил. Доза от стимулант, който свива кръвоносните съдове, осигурява още няколко секунди, но не много.

Той забеляза сребърния нож за хартия на масата и го взе. Хвана го за дръжката, притисна палец към горната част на острието и го насочи към лъскавата орехова маса.

— Точно тук — рече почти замечтано. — В основата на гръдната кост. И бързо, до слабините. В повечето случаи костта се забелязва лесно. — Ножът проблесна първо на една страна, после на друга, бързо и деликатно като лъкатушен полет на колибри. — После следваш извивката на ребрата. Не бива да забиваш дълбоко, за да не пробиеш обвивката на вътрешностите. Все пак трябва да пронижеш кожа, мазнина и мускул, и то с един замах. Това — рече доволно, втренчен в отражението си на масата — е изкуство.

Остави внимателно ножа и се обърна към Джейми. Той сви леко рамене.

— Другото е въпрос на бързина и известна сръчност, но ако си прецизен, не е особено трудно. Вътрешностите са запечатани от ципа, която прилича на торба. Ако не я срежеш случайно, е съвсем лесно да бръкнеш под мускулния слой и да я извадиш цялата. Един бърз разрез на стомаха и ануса — той се озърна към ножа за писма — и вътрешностите могат да бъдат хвърлени в огъня.

— А ако си бърз и прецизен — вдигна пак пръст, — ще имаш миг за отдих, защото големите кръвоносни съдове още не са срязани.

Призля ми, макар че бях седнала, и видях, че Джейми също пребледнява, но се усмихна и попита:

— А… осъденият… ще живее ли още известно време?

— Да, мосю. — Черните очи на палача плъзнаха по тялото на Джейми. Огледаха широките рамене и мускулестите крака. — Ефектът от подобен шок е непредвидим, но съм виждал силен мъж да живее още четвърт част в подобно състояние.

— Предполагам, че на него му се е сторило доста повече — отвърна сухо Джейми.

Мосю Форе се престори, че не го е чул, взе отново ножа за писма и го размаха.

— Когато смъртта наближи, трябва само да бръкнеш в тялото, за да изтръгнеш сърцето. Тук отново се изисква умение. Сърцето се отдръпва назад, когато извадите вътрешностите, и често се издига доста нагоре. Освен това е много хлъзгаво. — Обърса в пантомима едната си ръка в полите на жакета си. — Но най-трудно е да прережеш много бързо големите кръвоносни съдове над него, за да го извадиш, докато още бие. Трябва да зарадваш тълпата — обясни той. — Да им остане хубав спомен. А останалото — сви пренебрежително рамо. — То си е чиста касапска работа. Отиде ли си животът, умения вече не са нужни.

— Да, предполагам — казах немощно.

— Но вие сте пребледняла, мадам! Не биваше да ви изморявам така с разговори! — възкликна той. Посегна към ръката ми и аз една устоях на силния порив да я отдръпна. Неговата беше хладна, но устните, които докоснаха моята, бяха така топли, че стиснах ръката му от изненада. Той също ме стисна леко и се обърна да се поклони официално на Джейми.

— Сега трябва да тръгвам, мосю Фрейзър. Надявам се да се срещна с вас и очарователната ви съпруга отново… пак при такива приятни обстоятелства. — Очите им се срещнаха за секунда. Тогава мосю Форе си спомни за ножа, който още държеше. Възкликна от изненада и го вдигна на отворената си длан. Джейми изви вежда и хвана внимателно ножа за острието.

— Приятно пътуване, мосю Форе — каза той. — И ви благодаря — изкриви леко устни — за много поучителното гостуване.

Настоя да го изпрати до вратата и щом останах сама, аз се надигнах и отидох до прозореца, където започнах упражнения по дълбоко дишане, докато тъмносинята карета изчезваше зад ъгъла на Рю Гамбож.

Вратата се отвори и Джейми влезе в стаята. Още държеше ножа за писма. Тръгна решително до голямата ваза, която стоеше на камината, пусна ножа в нея с дрънчене, после се обърна към мен и опита да се усмихне.

— Това предупреждение беше много впечатляващо.

Потреперих.

— Нали?

— Кой го изпраща според теб? Майка Хилдегард?

— Предполагам. Тя ме предупреди, когато разшифровахме музиката. Каза, че това е много опасно. — Не бях осъзнавала колко опасно е преди визитата на палача. От известно време нямах сутрешно гадене, но усещах как ми призлява. Ако якобитите разберат какво правя, ще го сметнат за предателство. И какво ли щяха да сторят?

Всички смятаха Джейми за поддръжник на якобитите; именно в това си качество той посещаваше Чарлс, канеше граф Маришал на вечеря и беше приеман в двора. Досега успяваше много умело, в партиите шах, в кръчмите, на запоите, да подкопава каузата на Стюартите, докато привидно я подкрепя. Освен нас двамата само Мърто знаеше, че се опитваме да предотвратим въстание — и дори той не знаеше защо, просто приемаше думата на своя вожд, че така е правилно. Тази преструвка беше важна във Франция, но пак тя щеше да превърне Джейми в предател, ако стъпеше на английска земя.

Знаех го, разбира се, но в невежеството си си въобразявах, че няма голяма разлика между това да те обесят като престъпник и да те екзекутират като предател. Мосю Форе се беше погрижи да ме лиши от тези илюзии.

— Много си спокоен — казах аз. Сърцето ми още бумтеше трескаво, а дланите ми бяха потни и студени. Обърсах ги в роклята и ги пъхнах между коленете си, за да ги стопля.

Джейми сви леко рамене и ме погледна с крива усмивка.

— Има хиляди неприятни начини да умреш, сасенак, и няма да съм доволен, ако ми се падне някой от тях. Но въпросът е дали ще се уплаша толкова, че да спра да действам? — Седна на канапето до мен и взе ръката ми. Дланите му бяха топли и успокояващо крепки. — Известно време мислих за това, сасенак, докато се лекувах в абатството. После пак, когато дойдохме в Париж. И пак, когато срещнах Чарлс Стюарт. — Поклати глава и се наведе над преплетените ни ръце.

— Да, виждам се на ешафода. Видях бесилото в Уентуърт. Казах ли ти?

— Не, не си.

Той кимна и очите му потъмняха от спомена.

— Изкараха ни във вътрешния двор, всички от килията на смъртниците. Накараха ни да застанем в редици и да гледаме екзекуция. Онзи ден обесиха шестима мъже. Гледах как всеки от тях изкачва стъпалата, дванайсет стъпала, застава с вързани зад гърба ръце и гледа към двора, докато му слагат примката. Тогава се запитах как аз ще изкача тези стълби. Дали ще плача и ще се моля като Джон Сътър, или ще стоя гордо изправен като Уили Маклауд и ще се усмихвам на някой приятел долу?

Поклати внезапно глава като куче, което се отърсва от вода, и ми се усмихна леко печално.

— Е, мосю Форе не ми каза нищо ново, но вече е твърде късно. — Той сложи ръка върху моята. — Да, страх ме е, но щом не мога да се откажа от всичко това, за да се върна у дома и да бъда свободен, няма да се откажа и заради страха. Не, любов моя. Твърде късно е.

24

БУЛОНСКИЯТ ЛЕС

Посещението на мосю Форе се оказа първото от цяла поредица необичайни събития.

— Долу чака някакъв италианец, мадам — информира ме Магнус. — Не пожела да се представи. — Беше свил засегнат устни и аз разбрах, че макар да не се е представил, гостът е произнесъл не малко думи по негов адрес.

Това, заедно с „някакъв италианец”, ми подсказа кой може да е посетителят, така че не се изненадах особено, когато заварих Чарлс Стюарт до прозореца в салона.

Той се обърна към мен, стиснал шапката си. Явно очакваше Джейми, защото отвори за секунда уста, но бързо се овладя и се поклони.

— Милорд Брох Туарах не си ли е у дома?

— Няма го. Ще желаете ли нещо за пиене, Ваше Височество?

Огледа богато обзаведения салон с интерес, но поклати глава. Доколкото знаех, беше идвал в къщата само веднъж, когато пристигна по покривите след любовна среща с Луиз. И двамата с Джейми смятахме, че не е подходящо да го каним на вечери тук; той още не беше приет от Луи и френските благородници страняха от него.

— Не, благодаря, мадам Фрейзър. Няма да остана; слугата ми чака отвън, а до дома ми има много път. Ще ми се само да отправя една молба към моя приятел Джеймс.

— Ами… добре, сигурна съм, че съпругът ми с радост ще ви услужи Ваше Височество. Ако може… — добавих предпазливо. Чудех се що за молба ще е това. Вероятно заем. Фъргъс напоследък ни носеше доста нетърпеливи писма от шивачи, обущари и други кредитори.

Чарлс се усмихна и изражението му стана изненадващо симпатично.

— Знам. Не мога да изразя, мадам колко високо ценя предаността и услугите на вашия съпруг. Единствено неговото вярно лице сгрява сърцето ми в сегашната ми самота.

— О, така ли?

— Няма да искам голяма услуга — увери ме той. — Но направих малко вложение в товар бутилиран портвайн.

— Така ли? Колко интересно. — Мърто беше тръгнал за Лисабон сутринта със сока от коприва и корена от брош в спорана.

— Нищо особено — махна величествено с ръка Чарлс, за да изрази пренебрежението си към всеки цент от взетата назаем сума. — Но ми се ще моят приятел Джейми да се заеме с разтоварването, когато корабът акостира. Не е прието, нали разбирате — изпъна рамене и вирна нос почти несъзнателно, — човек с моето… положение да се занимава с търговия.

— Да, разбирам, Ваше Височество — прехапах устна аз. Чудех се дали е изразил това си схващане и пред своя партньор Сен Жермен — който без съмнение смяташе младия претендент за шотландския трон за по-незначителен от всички френски благородници, които не се свеняха да си „цапат” ръцете с търговия и да забогатяват от нея.

— А Ваше Височество сам ли се е захванал с това начинание? — попитах най-невинно.

Той се смръщи леко.

— Не, имам съдружник, но той е французин. Предпочитам да се доверя на сънародник. Освен това — добави замислено — чух, че скъпият ми приятел Джеймс е много способен търговец. Вероятно ще успее дори да повиши стойността на инвестицията ми, като уреди продажбата на стоката.

Предположих, че който и да му беше казал за способностите на Джейми, не си е направил труда да го информира, че вероятно няма друг търговец на вино в Париж, когото Сен Жермен да мрази повече. Все пак, ако всичко минеше по план, това нямаше да има значение. А ако не минеше, Сен Жермен сигурно щеше да разреши всичките ни проблеми, като удуши Чарлс Стюарт собственоръчно, когато разбереше, че е поверил половината от неговия безценен портвайн на най-омразния му съперник.

— Сигурна съм, че съпругът ми ще стори всичко по силите си това начинание да донесе значителна печалба за всички участващи в него — казах аз съвсем искрено.

Негово Височество ми благодари любезно, като принц, който приема услугите на верен поданик. Поклони се, целуна официално ръката ми и си тръгна, като продължаваше да изразява благодарността си към Джейми. Магнус, невпечатлен от кралската визита, затвори вратата след него.

Тази вечер Джейми се прибра, след като бях заспала, но на закуска му разказах за появата на Чарлс и молбата му.

— Господи, дали Негово Височество ще каже на графа? — попита той. След като се погрижи за червата си с една хубава доза овесена каша, той продължи с френска закуска от кифлички с масло и горещ шоколад. При мисълта за реакцията на графа на лицето му се появи широка усмивка.

— Чудя се дали ще се осмели да удари един принц в изгнание? Е, надявам се Негово Височество да е в компанията на Шеридан или Болхелди, когато му съобщи новината.

По-нататъшните предположения по въпроса бяха прекъснати от гласове в коридора. След миг Магнус се появи с бележка на сребърен поднос.

— Моля за извинение, милорд — рече с поклон, — но приносителят на това съобщение настоя да ви бъде представено веднага.

Джейми вдигна вежди и взе бележката от подноса. Отвори я и я прочете.

— О, по дяволите! — възкликна с отвращение.

— Какво има? От Мърто ли е?

Поклати глава.

— Не, от калфата в склада.

— Проблеми на пристанището?

На лицето му се изписа странна смесица от емоции; раздразнението се бореше с веселие.

— Не съвсем. Нашият човек е загазил в един бардак. Смирено моли за прошка — размаха иронично бележката, — но се надява, че ще склоня да намина и да му помогна. С други думи — преведе той и смачка салфетката, когато се изправи — дали ще му платя сметката.

— А ще я платиш ли? — попитах развеселена.

Изсумтя и изтупа трохите от скута си.

— Налага се, иначе трябва да наглеждам склада сам, а нямам време за това. — Челото му се сбърчи, явно мислеше за задачите си за деня. Това щеше да му отнеме известно време, а на писалището му чакаха поръчки, капитани на кораби чакаха на пристанището, а в склада — чакаха сандъци.

— Най-добре да взема Фъргъс да разнася съобщения — каза примирено. — Може да го пратя в Монмартър, ако не ми стигне времето.

— Доброто сърце е злато — казах на Джейми, когато застана до писалището си и печално запрелиства внушителната купчина чакащи документи.

— О, тъй ли? И кой го казва?

— Алфред, лорд Тенисън, струва ми се — казах аз. — Не вярвам да си го чувал, но е поет. Чичо Ламб имаше книга с прочути британски поети. В нея имаше и стихотворение от Бърнс, той е шотландец — обясних аз. — Казва се „Свободата и уискито са неразделни”.

Джейми изсумтя.

— Не знам дали е поет, ама със сигурност е шотландец.

— Усмихна се и се наведе да ме целуне по челото. — Ще се върна за вечеря. Да се пазиш!

*  *  *

Приключих със закуската, изядох и препеченото хлебче на Джейми, а после се качих в спалнята да подремна. От първото кървене насам прокървих леко още няколко пъти, макар и само по една-две капки, но не се беше случвало от седмици. Все пак предимно лежах и слизах в салона само да приемам посетители или да обядвам и вечерям с Джейми. Когато слязох за обяд обаче, открих масата сервирана за един.

— Милорд не се ли е прибрал? — попитах изненадана. Възрастният иконом поклати глава.

— Не, милейди.

— Сигурно ще се върне скоро; погрижете се храната да е готова. — Бях твърде гладна, за да го чакам, гаденето се завръщаше, ако не се нахранех навреме.

След обяда легнах отново. Сега, когато съпружеските взаимоотношения бяха временно преустановени, нямаше какво толкова да се прави в леглото, освен да се чете или спи, което означаваше, че правех по много и от двете. Не можех да спя по корем, а ми беше неудобно да спя по гръб, защото бебето започваше да шава. Затова легнах настрани и се свих над нарастващия си корем като скаридка. Рядко заспивах дълбоко, обикновено дремех и оставях ума си да се носи към леките помръдвания на детето.

Понякога насън ми се струваше, че усещам Джейми до себе си, но когато отворех очи, стаята беше празна и аз пак ги затварях, унасях се и сякаш и аз започвах да плувам безтегловна в топло море.

Събудих се късния следобед от тихо почукване по вратата.

— Влез — извиках и примигнах сънено. Беше Магнус, който се извини и обяви, че имам посетители.

— Принцеса Дьо Роан, мадам. Тя пожела да изчака да се събудите, но после дойде и мадам Дьо Орбанвил и аз реших, че вероятно…

— Всичко е наред, Магнус. — Седнах и си свалих крака от леглото. — Ще сляза.

Радвах се на гостите. Бяхме спрели да се забавляваме през последния месец и разговорите и оживлението ми липсваха, колкото и глупави да бяха. Луиз често идваше да поседи с мен и да ме извести за последните събития в двора, но не бях виждала от доста време Мари дьо Орбанвил. Чудех се какво ли я води насам.

Вече бях тромава и слизах бавно по стълбите. Вратата на салона беше затворена, но аз чух ясно гласа вътре:

— Мислиш ли, че тя знае?

Въпросът, зададен с тихия тон на сплетничеството, стигна до мен точно когато щях да вляза в салона. Спрях на прага и изчаках.

Говореше Мари дьо Орбанвил. Добре дошла навсякъде заради положението на възрастния ѝ съпруг и твърде общителна дори за френските стандарти, тя научаваше всичко, което си струваше да се научи на територията на Париж.

— Какво да знае? — попита Луиз. Във високия ѝ глас се усещаше съвършената самоувереност на родената аристократка, която не я е грижа кой какво е чул.

— О, ама ти не знаеш ли?! — Мари се хвърли към възможността като коте към мишка. — Господи! Но, разбира се, аз самата чух само преди час.

И веднага изтича при мен, за да ми го разкажеш, помислих си. Каквото и да беше „то”. Реших, че ще е най-добре да чуя непречистената версия от позицията си в коридора.

— Лорд Брох Туарах — каза Мери и не ми трябваше да я виждам, за да си представя как се е навела напред, зелените очи се стрелкат наляво-надясно и бляскат от удоволствие. — Тази сутрин е предизвикал един англичанин на дуел — заради курва!

— Какво! — викът на Луиз заглуши моето ахване. Хванах се за една малка масичка и пред очите ми се завъртяха черни петна. Сякаш светът започна да се разпада.

— О, да! — казваше Мари. — Жак Винсен е бил там; той каза на съпруга ми! Станало в онзи бардак близо до рибния пазар — представи си, да ходиш в бардак в такъв ранен час! Мъжете са много странни. Както и да е, Жак бил на питие при мадам Елиз, която върти онова място, когато внезапно от горния етаж се чул ужасен писък, а после удари и викове.

Тя замълча да си поеме дъх — и за драматичен ефект, — после чух, че отпива от нещо.

— Та значи, Жак веднага се втурнал по стълбите — е, поне той така казва; аз си мисля, че по-скоро се е скрил зад дивана, защото е голям страхливец — и след още викове и удари се чул страшен трясък и един английски офицер бил запратен надолу по стълбите полугол и с накривена перука. И кой мислиш се появил на върха на стълбището, като Божий отмъстител, ами нашият малък Джеймс!

— Не! Можех да се закълна, че той е последният мъж, който… Но продължавай! Какво е станало после?

Чашата с чай звънна тихо върху чинийката, последвана oт гласа на Мари, която освободи развълнуваната си тирада от модулациите на поверителността.

— Ами, мъжът стигнал до края на стълбите, като по някакво чудо още се държал на крака, обърнал се и погледнал към лорд Туарах. Жак казва, че бил много овладян за човек, който току-що е изритан по стълбите със свлечени гащи. Усмихнал се — не истински, разбира се, ами гадно — и казал: „Нямаше нужда от насилие, Фрейзър; можеше просто да си изчакаш реда. Мислех си, че получаваш достатъчно у дома, но явно на някои хора им харесва да си плащат.”

Луиз ахна шокирана.

— Какъв ужас! Какъв негодник! Но, разбира се, това в никакъв случай не може да се отнася до милорд Туарах… — Чух напрежението в гласа ѝ, докато приятелството се сражаваше с порива да сплетничи. И — нищо чудно — поривът победи. — Милорд Туарах в момента не може да се наслаждава на услугите на съпругата си; тя носи дете и бременността ѝ е опасна. Затова, разбира се, би облекчил нуждите си в бардак.

Какво друго да стори един джентълмен? Но продължавай, Мари! Какво е станало после?

— Ами — Мари си пое дъх, защото наближаваше кулминацията на историята. — Милорд Туарах хукнал по стълбите, хванал англичанина за гърлото и го разтърсил като плъх!

— Не! Не може да бъде!

— О, да! Трима от слугите на мадам едва го удържали — та той е такъв прекрасен здравеняк, нали? Изглежда толкова яростен!

— Да, но какво станало после?

— Ами, Жак казва, че англичанинът хриптял известно време, после се изправил и казал на милорд Туарах: „За втори път едва не ме уби, Фрейзър. Някой ден може и да успееш.” — После милорд Туарах започнал изревал нещо на шотландски — аз не разбирам и дума, а ти? — освободил се от мъжете, които го удържали, ударил англичанина през лицето — Луиз ахна — и казал: „Утре призори ще те видя мъртъв!” После се обърнал и хукнал нагоре по стълбите, а англичанинът си тръгнал. Джон каза, че бил много пребледнял. И нищо чудно! Представи си само!

Аз си представях, много добре си представях.

— Добре ли сте, мадам? — разтревоженият глас на Магнус заглуши възклицанията на Луиз. Аз протегнах ръка, той веднага я пое и ме хвана с другата под лакътя.

— Не, не съм добре. Моля те… кажи на дамите… — махнах немощно към салона.

— Разбира се, мадам. След малко, но сега ми позволете да ви отведа до стаята ви. Насам, скъпа мадам… — Той ме поведе по стълбите, като ми шепнеше утешително и ме поддържаше. Настани ме на канапето и каза, че ще изпрати веднага прислужница да се погрижи за мен.

Не исках да се грижат за мен, първоначалният шок отминаваше и вече се справях и сама. Станах и тръгнах през стаята към малкото сандъче с лекарства на тоалетката ми. Не мислех, че ще припадна, но там имаше шишенце е амонячни соли и исках да ми е подръка, за всеки случай.

Отворих капака и се втренчих кутията. За миг умът ми отказа да регистрира това, което виждаха очите ми; сгънато бяло квадратче хартия, внимателно пъхнато между цветните шишенца. Забелязах, че пръстите ми треперят, когато го извадих; не успях да го разгъна от първия път.

Съжалявам.

Думата беше изписана с дръзки черни букви в средата на листа, а отдолу внимателно беше допълнено: ДЖ. А под него още една дума, изписана набързо, като отчаян послепис:

Трябва!

— Трябва — промърморих на себе си и коленете ми поддадоха. Лежах на пода, а резбованите греди на тавана мъждукаха смътно над мен. Винаги бях смятала, че склонността към припадъци на дамите от осемнайсети век се дължи на стегнатите корсети; сега обаче ми се струваше, че се дължи по-скоро на глупостта на мъжете от осемнайсети век.

Някъде наблизо се чу вик, нечии ръце ме вдигнаха и аз усетих поддаващата мекота на пълния с вълна дюшек под себе си, студени кърпи на челото и китките ми и миризма на оцет.

Скоро се съвзех, но нямах никакво желание да говоря. Уверих слугините, че съм добре, и ги напъдих от стаята. После се отпуснах на възглавниците и се опитах да помисля.

Бил е Джак Рандал, разбира се, и Джейми щеше да го убие. Това бе единствената ясна мисъл в мочурището от ужас и предположения в главата ми. Но защо? Какво го е накарало да наруши обещанието си?

Опитах да премисля внимателно събитията, разказани от Мари, и реших, че е било нещо повече от шока при случайната среща. Познавах капитана, познавах го много по-добре, отколкото ми се искаше. И ако бях сигурна в нещо, то бе, че не е отишъл в бардака за обичайните услуги — не бяха в природата му. Той всъщност се възбуждаше от болката, страха и унижението.

Тези услуги, разбира се, също можеха да се купят, на по-висока цена. Бях видяла достатъчно в Болницата на Ангелите, за да знам, че има и проститутки, които не си изкарват хляба с това между краката си, а разчитаха на здравите си кости и нежната скъпа кожа над тях, неведнъж разкъсвана от камшици и юмруци.

А ако Джейми — чиято кожа също носеше белезите от страстта на Рандал — беше налетял на капитана, докато той се е забавлявал по подобен начин с някоя от дамите във въпросното заведение, вероятно бе забравил всякакви обещания и задръжки. Вляво на гърдите му имаше белег, точно под зърното; малка белезникава издутина, където беше изрязал от кожата си клеймото, което Джонатан Рандал бе оставил с нагорещения си пръстен. Гневът, който го беше накарал да изтърпи болката, вместо да носи позорния знак, явно се бе отприщил отново, за да унищожи мъчителя си — и неговото беззащитно потомство.

— Франк — прошепнах аз и лявата ми ръка неволно се сви над златната венчална халка. — О, боже мой, Франк! — За Джейми Франк беше само един призрак, смътно убежище за мен, в случай на слабо вероятна необходимост. За мен Франк беше мъжът, с когото бях живяла и с когото бях споделяла леглото и тялото си… когото бях изоставила, за да бъда с Джейми Фрейзър.

— Не мога — прошепнах на малкото човече, което лениво се протягаше и въртеше в мен, несмущавано от тревогите ми. — Не мога да му позволя да го направи!

Следобедната светлина изтляваше до сив сумрак и стаята като че ли се изпълни с всичкото отчаяние на света. Утре призори ще те видя мъртъв. Нямаше надежда да открия Джейми тази нощ. Знаех, че няма да се прибере; не би оставил бележката, ако щеше да се върне. Не би лежал до мен през нощта, като знае какво ще стори на сутринта. Не, със сигурност беше отишъл в някой хан или кръчма, където да се подготви да въздаде справедливост.

Мислех си, че знам къде ще се проведе екзекуцията. Заради случилото се на първия му дуел той беше отрязал косата си. Споменът за него щеше да го споходи отново, сигурна бях, когато избира мястото на срещата с врага си. Булонският лес, близо до пътя на Седемте светци. Там често се провеждаха дуели, сред гъстата зеленина, която криеше участниците от властите. Утре една от сенчестите полянки щеше да стане свидетел на сблъсъка между Джейми Фрейзър и Джак Рандал. Аз също.

Лежах в леглото, без да се събличам или дори да се завия, скръстила ръце на корема си. Гледах как здрачът угасва до черно и знаех, че няма да заспя. Търсех някаква утеха в леките движения на невидимия обитател на корема ми, а ехото от думите на Джейми звънтеше в ушите ми: Утре призори ще те видя мъртъв.

*  *  *

Булонският лес представляваше не много обширна почти девствена гора, издигаща се съвсем неуместно в края на Париж. Говореше се, че там има вълци, лисици и язовци, но това не обезкуражаваше тайните любовници да се въргалят по тревата под клоните. Булонският лес беше убежище от шума и мръсотията на града и единствено заради отдалечеността му не се бе превърнал в любимо място на благородниците. Но пък често беше посещаван от хората, които живееха наблизо и обичаха да почиват под сянката на огромните дъбове или бледи брези, както и от онези, които търсеха уединение.

Гората беше малка, но все пак беше трудно да я прекосиш пеша и да търсиш полянка, подходяща за дуел. През нощта заваля и зората се пукна неохотно, намусена на облачното небе. Гората шепнеше нещо, тихото трополене на дъжда по листата се смесваше с шумоленето на листа и клони.

Каретата спря на пътя, който водеше през Булонския лес, близо до последната групичка порутени къщи. Бях обяснила на кочияша какво да прави. Той слезе от капрата, спря конете и изчезна сред сградите. Хората, които живееха наблизо, знаеха какво се случва в гората. Надали имаше много подходящи за дуел места.

Облегнах се назад и се загърнах по-плътно с наметалото, защото треперех от студа на ранното утро. Чувствах се ужасно, умората от безсънната нощ ме влачеше надолу, а оловната тежест на страха и мъката се беше настанила в стомаха ми. Над всичко това гореше гняв, който се опитвах да отблъсна, за да не ми попречи.

Той обаче все се завръщаше и кипваше, ако свалях защитата си, както стана и сега. Как можа да ми го причини? — не спираше да мърмори съзнанието ми. Не биваше да съм тук, трябваше да съм у дома и да лежа до него. Не биваше да ме кара да го преследвам, да го възпирам, да се боря с гнева и изтощението. Болката от пътуването се беше свила на възел на кръста ми. Да, сигурно беше много разстроен, разбирах това. Но тук ставаше дума за живот, за бога! Как така проклетата му гордост ще е по-важна от човешки живот? И да ме остави без никакво обяснение! Да ме остави да науча от клюките на съседите.

— Ти ми обеща, Джейми, проклет да си, обеща ми! — прошепнах аз. Гората беше тиха, мокра и потънала в мъгла. Дали бяха вече тук? Ами ако бях сбъркала?

Кочияшът се появи с един младеж, вероятно на четиринайсет години, който скочи сковано на капрата до него и махна с ръка напред, а после наляво. Камшикът изплющя, чу се цъкане с език и конете поеха в бавен тръс. Свърнахме от пътя към сенките на пробуждащата се гора.

Спирахме два пъти, младежът скачаше от капрата и се втурваше през дърветата, но се появяваше след малко и клатеше глава. На третия път дотича развълнуван и изражението му беше толкова красноречиво, че аз отворих вратата на каретата, преди да е доближил достатъчно, за да извика на кочияша.

Вече стисках парите в ръката си; подадох му ги и го хванах за ръкава.

— Заведи ме! Бързо, бързо!

Почти не забелязвах клоните, които ме шибаха по пътя, нито влагата, която попи в наметалото ми. Пътеката беше мека от паднали листа и вървяхме съвсем безшумно, аз следвах сянката на парцаливата риза на водача си.

Чух ги преди да ги видя; бяха започнали. Мокрите храсталаци приглушаваха звъна на метал, но все пак го чувах съвсем ясно. Тази сутрин не пееха птици, само смъртоносният глас на битката звънтеше в ушите ми.

Поляната беше голяма и дълбоко в гората, но до нея водеше пътека от пътя. Беше достатъчно широка за сериозен дуел. Двамата бяха по ризи, биеха се в дъжда и мокрият плат лепнеше по раменете и гърбовете им.

Джейми бе казал, че е по-добър с шпагата; може и така да беше, но Джонатан Рандал също не се справяше зле. Той замахваше и нападаше лек като змия, шпагата удряше като сребърен зъб. Джейми също беше бърз, смайващо грациозен за толкова висок човек, стъпваше леко и ударите му бяха стабилни. Гледах като вкоренена, страх ме беше да извикам, за да не го разсея. Те се въртяха в кръг, краката им танцуваха леко по земята.

Стоях вкаменена и гледах. Бях дошла тук още по тъмно, за да ги спра. Бях ги открила, а сега не можех да се намеся, за да не се окаже намесата ми фатална. Можех само да чакам и да видя кой от тях ще загине.

Рандал вдигна шпагата си да отбие удар, но не успя да посрещне свирепия замах, който я изби от ръката му.

Аз отворих уста да извикам. Щях да изкрещя името на Джейми, да го спра в мига преди да нанесе смъртоносния удар върху обезоръжения си противник. И наистина изкрещях, но викът ми прозвуча задавен и немощен. Защото, докато стоях там и ги гледах, неприятната болка в гърба се беше засилила и сега ме стискаше като юмрук. Усетих как нещо в мен се скъса, сякаш юмрукът пусна онова, което държеше.

Посегнах трескаво към най-близкия клон. Видях лицето на Джейми, застинало в спокоен триумф, и осъзнах, че няма да чуе нищо. Той нямаше да види нищо друго, освен целта си, докато битката не свърши. Рандал отстъпваше пред неумолимото острие, плъзна се на тревата и падна. Изви гръб в опит да се изправи, но тревата беше много хлъзгава. Главата му политна назад с мокра от дъжда тъмна коса и открито гърло, като вълк, който моли за милост. Но тук нямаше да има милост и шпагата не се устремяваше към оголения врат.

През чернилката, която се изливаше пред очите ми, видях как шпагата на Джейми се спусна надолу, грациозно и смъртоносно, студена като смъртта. Върхът ѝ докосна колана на бричовете от еленска кожа, заби се в него и продължи надолу със завъртане, а бричовете потъмняха от внезапно рукналата кръв.

Кръвта рукна гореща и по бедрата ми, а студът по кожата ми нахлу навътре към костите. Имах чувството, че тазовата ми кост се разкъсва. Усещах прилива на всяка болка, която като мълния се врязваше в гръбнака ми и експлодираше между бедрата, опустошителна мълния, която оставяше само пепелища след себе си.

Имах чувството, че се разпадам. Нищо не виждах, не знаех дори дали все още съм с отворени очи; всичко се въртеше в мрака, разкъсван от време на време от шарките, които виждаш нощем като дете, след като си притиснал ръце към затворените си клепачи.

Дъждовните капки биеха по лицето, гърлото и раменете ми. Всяка ме връхлиташе студена, после се разтваряше в миниатюрна топла струйка, която се спускаше по ледената ми кожа. Усещах, ги съвсем ясно въпреки ужасната агония, която настъпваше и се оттегляше в слабините ми. Опитах да откъсна вниманието си от тихото гласче в ума ми, което казваше безстрастно: „Получаваш кръвоизлив, разбира се. Вероятно си скъсала плацентата, ако се съди по количеството кръв. Почти винаги е фатално. Изтръпването на ръцете и краката е заради загубата на кръв, причерняването — също. Казват, че последен си отива слухът; изглежда е вярно.”

Където и да се бяха дянали другите ми сетива, слухът определено беше още тук. Защото чух разтревожени гласове, някои призоваваха към спокойствие, но всички говореха на френски. Една дума разбрах съвсем ясно — собственото ми име, някой крещеше името ми някъде много далеч. „Клеър! Клеър!”

— Джейми — опитах се да кажа, но устните ми бяха сковани и изтръпнали от студа. Не можех да помръдна. Суматохата до мен се поуспокои; беше се появил някой, който поне си даваше вид, че знае какво да направи.

Вероятно наистина знаеше. Подгизналата ми от кръв пола се отлепи леко от бедрата ми и между тях беше пъхната дебела превръзка. Нечии ръце ме обърнаха наляво и вдигнаха коленете към гърдите ми.

— Отведете я в болницата — каза глас до ухото ми.

— Няма да стигне жива — рече друг. — Може да изчакаме няколко минути и тогава да дойдат да я изнесат.

— Не — настоя другият. — Кървенето спира, може да оживее. Освен това я познавам; виждал съм я в Болницата на Ангелите. Отведете я при майка Хилдегард.

Събрах всички сили, които ми бяха останали, за да прошепна:

— Майко.

После се предадох и потънах в мрака.

25

РАЙМОН ЕРЕТИКА

Високият сводест таван над мен беше поддържан от архитектурни елементи от четиринайсети век, чиито четири ребра се издигаха от върховете на колоните, за да се слеят в двойни кръстосани арки.

Леглото ми беше под един от тях и тънкият балдахин беше спуснат. Центърът на арките обаче не беше над мен, а на няколко стъпки от леглото. Това ме дразнеше, когато погледнех нагоре. Все ми се искаше да преместя леглото със силата на волята си, сякаш центрирането ми под тавана щеше да ми помогне да се центрирам и вътрешно.

Ако изобщо още имах център. Тялото ми беше разранено и насинено като след побой. Ставите ме боляха и ги усещах разхлабени, подобно на зъби на болен от скорбут. Покриваха ме няколко дебели одеяла, но те не можеха да сторят друго, освен да пазят топлината ми, каквато вече нямах. Хладът на дъждовното утро се беше просмукал в костите ми.

Отбелязах съвсем обективно всички тези физически симптоми, сякаш ставаше дума за някой друг; иначе не чувствах нищо. Малкият, хладен логически център в мозъка ми си беше там, но обвивката от чувство, през която обикновено преминаваха мислите ми, беше изчезнала; мъртва, парализирана или просто вече я нямаше. Не знаех и не ме беше грижа. Бях в Болницата на Ангелите вече пети ден.

Дългите пръсти на майка Хилдегард ме опипваха леко през памучната нощница, натискаха корема ми, търсеха острите ръбове на контрахираща матка. Плътта обаче беше мека като зрял плод и нежна под пръстите ѝ. Смръщих се, когато те потънаха по-дълбоко, тя също се смръщи и промърмори нещо под нос.

Дочух име и попитах:

— Раймон? Познавате мастър Раймон? — Едва ли можех да си представя по-странна двойка от тази непреклонна монахиня и малкия гном от пещерата с черепите.

Тя вдигна изумена гъстите си вежди.

— Мастър Раймон ли казахте? Еретикът шарлатанин? Боже опази!

— Стори ми се, че изрекохте името му.

Пръстите подновиха работата си, опипваха сгъвката на слабините ми в търсене на бучки на увеличени лимфни възли, които биха подсказали за наличието на възпаление. И те бяха там, знаех го; сама ги напипвах, докато прокарвах нещастно ръце по празното си тяло. Усещах треската, болката и студа дълбоко в костите си, който лумваше в пламък, щом стигнеше до кожата ми.

— Призовавах свети Раймон Нонат да ни помогне — обясни ми майка Хилдегард, като накисна кърпа в студена вода. — Той е най-ценният помощник на бъдещите майки.

— Каквато аз вече не съм. — Бръчка се появи между веждите ѝ за миг, докато монахинята попиваше челото ми, мокреше бузите ми и горещата, влажна от потта шия.

Потреперих от студената вода, тя веднага спря и сложи замислено ръка на челото ми.

— Свети Раймон не е толкова придирчив — рече леко укорително. — Аз самата помагам, където има нужда. Препоръчвам и вие да правите така.

— Аха. — Затворих очи и се оттеглих в убежището на сивата мъгла. Сега в нея като че ли имаше слаби светлинки, кратки пропуквания като искри в гръмоносни облаци на летен хоризонт.

Чух тракането на зърната на броеницата, когато майка Хилдегард се изправи, и тихия глас на една от сестрите, викаше я за поредния спешен случай. Майка Хилдегард стигна почти до вратата, обърна се и тежките ѝ поли изшумоляха. Тя посочи с пръст към пода до леглото ми и рече:

— Бутон! Стой там! Почивай!

Кучето, което не се помайваше, също като стопанката си, се извърна бързо насред крачка и скочи на края на леглото ми. Размеси малко завивките с лапи, завъртя се три пъти, сякаш си омагьосваше място, легна в краката ми и положи нос върху лапите си с дълбока въздишка.

Доволна, майка Хилдегард промърмори за сбогом:

— Бог да те пази, детето ми! — И изчезна.

През сгъстяващата се мъгла и ледената скованост, която ме обгръщаше, аз смътно осъзнах жеста ѝ. Не можеше да положи дете в прегръдките ми, затова ми даваше своя най-добър заместител.

Рошавата тежест в краката ми наистина ми донесе някаква утеха. Бутон лежеше неподвижно като кучетата в краката на кралете, изобразени на плочите над гробниците им в Сен Дени. Топлината му пропъждаше мраморния хлад от краката ми, а присъствието му беше за предпочитане пред самотата и човешката компания, защото той не искаше нищо от мен. Нищо, точно това чувствах и нямах какво друго да предложа.

Бутон пръдна тихичко и се унесе. Аз дръпнах завивките към носа си и също се опитах да заспя.

Накрая потънах в сън. И сънувах. Трескави сънища за изтощение и опустошение, за невъзможна задача, повтаряна до безкрай. Несекващо болезнено усилие насред някаква каменна пустош. Гъста сива мъгла, в която загубата ме преследваше като демон.

Събудих се внезапно и видях, че Бутон го няма, но не съм сама.

Косата на Раймон растеше някак в права линия, равна черта над широко чело, сякаш прокарана с чертожен инструмент. Гъстата посивяваща коса беше наресана назад и стигаше до раменете, затова огромното чело изпъкваше като каменен блок и напълно засенчваше останалата част от лицето. Сега то се рееше над мен, надвиснало над трескавите ми очи като надгробна плоча.

Линии и гънки се раздвижиха леко, когато той заговори на сестрите, и аз реших, че приличат на букви точно под повърхността на камъка, които се опитват да избият нагоре, за да изпишат името на мъртвия. Бях сигурна, че след миг името ми вече ще се чете по тази бяла плоча и аз наистина ще умра. Извих гръб и изпищях.

— Ето, видя ли! Тя не те иска, отвратителен старец — разстройваш я. Махай се веднага! — Майка Хилдегард го стисна повелително за ръката и го задърпа от леглото. Той устоя, непоклатим като каменен гном на морава, но сестра Селест добави значителните си усилия и двете го вдигнаха от земята и го понесоха навън. Той риташе трескаво и изгуби едното си сабо.

Сабото лежеше на една страна, точно по средата на излъскания каменен под. С типичната за треската фиксация, аз не можех да откъсна очи от него. Проследявах отново и отново невъзможно гладката извивка на износения край, то отклоняваше погледа ми от мрака в мен. Ако се оставех на мрака, душата ми щеше да потъне в него. Заради него отново чувах звуците от преминаването във времето през каменния кръг, разпервах ръце, вкопчвах се трескаво в завивките и търсех някаква опора срещу замайването.

Внезапно една ръка се стрелна през драпериите и грабна обувката и изчезна. Лишено от фокус, поразеното ми от треската съзнание се завъртя около вдлъбнатините по плочите, а после, успокоено от геометричния им ритъм, се извърна навътре и се катурна към съня като отсечено дърво.

Но в сънищата ми нямаше покой, препъвах се изтощена през лабиринти от повтарящи се фигури, безкрайни лупинги и въртопи. Затова, когато най-сетне видях неправилните черти на човешко лице, се изпълних с огромно облекчение.

То наистина изглеждаше неправилно, страховито смръщено, със стиснати устни. Едва когато усетих натиска на ръка върху устните си, осъзнах, че вече не спя.

Широката гаргойлска уста без устни надвисна над ухото ми.

— Тихо, скъпа моя! Ако ме открият пак тук, свършено е с мен! — Големите тъмни очи се стрелкаха наляво-надясно, зорко следяха за някакво движение в драпериите.

Кимнах бавно и той пусна устата ми. Пръстите му оставиха лек дъх на амоняк и сяра. Някак си беше намерил — или откраднал, предположих унесено — парцалива сива престилка от зебло, с която да покрие мръсното кадифе на аптекарската си роба, а качулката скриваше издайническата сребърна коса и чудовищното чело.

Трескавите видения постепенно отстъпваха, заменени от останките любопитство в мен. Бях твърде слаба, за да произнеса нещо повече от „Какво…”, когато той отново сложи пръст на устните ми и отдръпна завивката от тялото ми.

Гледах с удивление как бързо развързва връзките на ризата ми и я отваря до кръста. Движенията му бяха бързи и делови, напълно лишени от похот. Не че можех да си представя някой, който би изпитал похот към едно пламнало в треска тяло като моето, особено в обсега на действие на майка Хилдегард. Но все пак…

Гледах с дистанцирано удивление как той сложи ръце на гърдите ми. Широки, почти четвъртити ръце; пръстите бяха с еднаква дължина, с необичайно дълги и гъвкави палци, които се извиха около гърдите ми със смайваща нежност. Докато ги гледах, си припомних съвсем живо как Мариан Дженкинсън, момиче, с което се обучавах в Пембрук, разказва в претъпканото общежитие на сестрите, че размерът и формата на палците на мъжете са сигурна индикация за качеството на техния по-интимен израстък.

— Вярно е, кълна се — обяви Мариан, като клатеше драматично русата си коса. Но когато я притиснахме за някакви примери, тя само се кикотеше и въртеше очи към лейтенант Ханли, който много приличаше на горила, ако и да имаше доста внушителни палци.

Големите палци притиснаха леко, но твърдо плътта ми и аз усетих как подутите ми зърна се надигат под дланите му, студени, в сравнение с пламналата ми кожа.

— Джейми — казах аз и през мен мина тръпка.

— Тихо, мадона — рече Раймон. Гласът му беше нисък и мил, но някак разсеян, сякаш не ми обръщаше внимание.

Тръпката се завърна; като че ли топлината преминаваше от мен към него, но ръцете му не се сгряваха. Пръстите оставаха хладни, а аз мръзнех и треперех от пристъпите на треската.

Следобедната светлина проникваше приглушена през балдахина около леглото ми, ръцете на Раймон тъмнееха на голите ми гърди. Сенките между дебелите мръсни пръсти обаче не бяха черни. Те бяха… сини.

Затворих очи и се вгледах в многоцветните вихри, които веднага се появиха зад клепачите ми. Щом ги отворих отново, сякаш малко от цвета им остана и покри ръцете на Раймон.

Треската отстъпи и умът ми се проясни. Аз примигнах и опитах да надигна глава, за да го видя по-добре. Той натисна леко, за да ме накара да легна отново, и аз се отпуснах на възглавницата и загледах косо гърдите си.

Значи все пак не си бях въобразила — или пък не? Ръцете на Раймон не се движеха, но по тях проблясваше цветна светлина, която хвърляше розови и бледосини отблясъци по бялата ми кожа.

Гърдите ми започнаха да се затоплят, но с топлината на здравето, а не с огъня на треската. Течението от отворената врата си проправи път през драпериите и вдигна един мокър кичур от слепоочието ми, но вече не ми беше студено.

Раймон стоеше със сведена глава и потънало в качулката лице. Сякаш след много време вдигна ръце от гърдите ми, прокара ги съвсем бавно по ръцете ми и стисна леко ставите на раменете, лактите, китките и пръстите. Болката намаля и ми се стори, че мярвам бледа синя линия от вътрешната страна на ръката ми. Сияеше като призрак на костта.

Без да бърза, той прокара ръце обратно до вдлъбнатината на ключицата и надолу по тялото ми, като извиваше длани по ребрата ми.

Най-странно от всичко беше, че не бях смаяна. Струваше ми се съвсем естествено, а измъченото ми тяло се предаваше с благодарност на твърдите му ръце, топеше се и се преоформяше като восък.

Сега от тези широки четвъртити ръце на работник се излъчваше странна топлина. Те се движеха съвсем бавно по тялото ми и аз усещах как умират бактериите в кръвта ми, малките експлозии при изчезването на всяка частица от инфекцията. Усещах всеки свой орган триизмерен и го виждах така добре, сякаш беше пред очите ми. Ето я кухината на стомаха, ето я извивката на черния дроб и всяка завъртулка на червата, обгърнати от сияйната мрежа на стомашната ципа. Топлината сияеше и се разливаше във всеки орган, озаряваше го като малко слънце в мен, после продължаваше нататък.

Раймон поспря, ръцете му притискаха двете страни на издутия ми корем. Стори ми се, че се смръщи, но не бях сигурна. Извърна глава, заслуша се, но се чуваха само обичайните болнични шумове, без приближаващи към нас стъпки.

Аз ахнах и неволно помръднах, когато едната ръка се спусна още надолу и се сви между бедрата ми. Другата ръка засили натиска си и ме предупреди да мълча, а късите пръсти проникнаха в мен.

Затворих очи и зачаках. Усещах как вътрешните ми стени се настройват към това странно нахлуване, а възпалението полека отстъпваше пред напредващата ръка.

Сега той докосваше центъра на загубата ми и болезнен спазъм сви дебелите стени на възпалената ми матка. Изстенах тихо и стиснах устни, защото той поклати глава.

Другата му ръка се плъзна успокояващо на корема ми, докато пръстите докосваха утробата ми. Тогава той застина, обгърнал с ръце източника на болката ми, сякаш беше кристална сфера, тежка и крехка.

— Сега — рече тихо. — Призови го. Призови червенокосия. Призови го.

Натискът на пръстите в мен и на дланта му се засили и аз притиснах крака към леглото, за да се преборя с него. Но не ми беше останала никаква сила и неумолимият натиск продължи, пропукваше кристалната сфера, освобождаваше хаоса в нея.

Умът ми се изпълни с образи, по-лоши от тези в трескавите сънища, защото бяха по-истински. Печал, загуба и страх ме разкъсваха, а прашната воня на смърт и бял талк изпълваше ноздрите ми. Докато посягах наслуки за помощ към шарките в ума си, чувах гласа му да шепне търпеливо, но повелително: „Призови го”. И аз се устремих към своята котва.

— Джейми! ДЖЕЙМИ!

Жега се стрелна през корема ми, от едната ръка към другата, като стрела през центъра на таза ми. Натискът отслабна, оттегли се и ме изпълниха лекота и хармония.

Леглото потрепери, когато той се промуши под него. Точно навреме.

— Милейди! Добре ли сте? — Сестра Анжелик се появи през драпериите, кръглото ѝ лице беше разкривено от тревога. Загрижеността в погледа ѝ беше подплатена с примирение; сестрите знаеха, че скоро ще умра — ако това щеше да е последната ми битка, тя бе готова да извика свещеника.

Малката ѝ твърда ръка докосна за миг бузата ми, после бързо се премести на челото и се спусна обратно. Завивката още беше смачкана около бедрата ми, а нощницата беше отворена. Ръцете ѝ се плъзнаха под нея към подмишниците ми, останаха за миг там и се отдръпнаха.

— Слава тебе Господи! — извика тя с навлажнени очи. — Треската е отминала! — Внезапно разтревожена, тя се наведе, за да се увери, че треската не е отминала поради простия факт, че съм мъртва. Аз ѝ се усмихнах немощно.

— Добре съм. Кажи на майката.

Тя кимна с готовност, поспря само да ме завие и изтича навън. Драпериите едва бяха спрели да се люлеят след нея, когато Раймон се появи изпод леглото.

— Трябва да вървя — рече той и сложи ръка на главата ми. — Всичко хубаво, мадона.

Колкото и да бях слаба, се надигнах и стиснах ръката му. Плъзнах длан по нея, но не открих нищо. Кожата му беше съвсем гладка чак рамото. Той се вгледа изумен в мен.

— Какво правите, мадона?

— Нищо. — Отпуснах се разочарована назад. Бях твърде изтощена и замаяна, за да си меря думите. — Исках да проверя дали имате белег от ваксинация.

— Ваксинация? — Вече много ме биваше в разчитането на изражения и щях да забележа и най-слабия признак на разбиране, колкото и добре да беше скрит. Нямаше такъв.

— Защо още ме наричате мадона? — попитах. Ръката ми спря на леката вдлъбнатина на стомаха ми съвсем нежно, сякаш да не засегне пустотата вътре. — Изгубих детето си.

Той изглеждаше изненадан.

— О, но аз не ви наричам мадона, защото сте с дете, милейди.

— А защо? — Не очаквах да отговори, но той го направи. И двамата бяхме изтощени, сякаш сме били затворници някъде, където не съществува време и нищо няма значение. Затова сега между нас нямаше място за друго, освен за истината.

Той въздъхна.

— Всеки има някакъв цвят — каза простичко. — Около себе си, като облак. Вашият е син, мадона. Като робата на Девата. Като моя собствен.

Тънката завеса потрепна за миг и той изчезна.

26

ФОНТЕНБЛО

Спах няколко дни. Не знаех дали е част от физическото ми възстановяване или упорит отказ да се върна в реалността, но се събуждах неохотно само да хапна малко и пак се унасях в ступор, сякаш малката топла тежест на бульона в стомаха ми беше котва, която ме теглеше надолу през мътните дълбини на съня.

След няколко дни се събудих от настоятелни гласове и от допира на ръце, които ме вдигнаха от леглото. Те бяха силни и мъжествени и за миг ме изпълни радост. Тогава се събудих съвсем, немощно борейки се с миризмата на тютюн и евтино вино, която ме заля. Видях, че съм в прегръдките на Юго, огромния лакей на Луиз дьо ла Тур.

— Пусни ме! — сопнах му се немощно. Той като че ли се стресна от това внезапно възкресение и едва не ме изтърва, но висок повелителен глас рече:

— Клеър, скъпата ми приятелка! Не се страхувай, мила, всичко е наред. Водя те във Фонтенбло. Чист въздух и добра храна — това ти трябва. И почивка, трябва ти почивка…

Примигнах на светлината като новородено агънце. Кръглото розово лице на Луиз изглеждаше разтревожено и се рееше наблизо, подобно на херувимче върху облак. Майка Хилдегард стоеше зад нея, висока и строга като ангел пред портите на рая, а райската илюзия се подсилваше от факта, че и двете бяха застанали пред витража в преддверието на болницата.

— Да — рече тя и дълбокият глас придаде на тази едничка дума повече влияние от цялото чуруликане на Луиз. — Ще е добре за вас. Довиждане, скъпа моя.

След това бях понесена по стъпалата на болницата и натъпкана криво-ляво в каретата на Луиз, но нямах сили да протестирам.

Подскачането на каретата по дупки и корени ме държа будна по целия път до Фонтенбло. Както и постоянното дърдорене на Луиз, което вероятно имаше за цел да ме успокоява. Отначало правех замаяни опити да отговоря, но осъзнах, че не ѝ трябват отговори и говори по-лесно без тях.

След дните в студената сива каменна обител на болницата аз се чувствах като току-що размотана мумия и се свих пред атаката на толкова много светлина и цветове. Беше ми по-лесно да се справя с тях, като се отдръпна леко и ги оставя да се леят покрай мен, без да се опитвам да отличавам съставните им части.

Тази стратегия свърши работа, докато стигнахме до малка горичка точно преди Фонтенбло. Дънерите на дъбовете бяха тъмни и дебели, с ниско надвиснали широки корони, които засенчваха земята под тях от слънчевата светлина, и цялата гора сякаш се люшкаше леко на вятъра. Смътно се възхищавах на този ефект, когато забелязах, че нещо, което бях взела за дърво, всъщност се движи и се върти много бавно напред-назад.

— Луиз! — извиках и стиснах ръката ѝ така, че тя замлъкна насред дума.

Протегна се през мен да види какво гледам, после плесна с длан по стената на каретата, подаде глава през прозореца и извика нещо на кочияша.

Спряхме с плъзгане и сред облак прах точно до гората. Бяха трима, двама мъже и една жена. Високият развълнуван глас на Луиз продължи да дърдори, заповядваше, задаваше въпроси, накъсвани от опитите на кочияша да обясни или да се извини, но аз не им обръщах внимание.

Те леко се въртяха и дрехите им се развяваха, но иначе бяха съвсем неподвижни, по-неподвижни сякаш от самите дървета. Лицата бяха почернели от задушаването; мосю Форе не би одобрил това, казах си, през мъглата на шок. Аматьорска екзекуция, но ефективна. Вятърът се надигна и ни лъхна миризма на гнило.

Луиз изпищя и заудря възмутено по рамката на прозореца. Каретата потегли рязко и я изстреля назад.

— По дяволите! — извика тя и започна да вее на пламналото си лице. — Този глупак! Да спре точно тук! Какъв идиот! Шокът е опасен за бебето. Сигурна съм, че и ти, скъпата ми… о, скъпа моя Клеър! Съжалявам, не исках да ти припомням… как ще ми простиш, толкова съм нетактична…

За щастие притеснението ѝ, че ме е разстроила, ме накара да забравя ужаса си при вида на телата, но беше страшно изморително да я накарам да престане с извиненията. Най-сетне, отчаяна, отново насочих разговора към обесените.

— Кои са те? — Това свърши работа. Тя примигна, спомни си, че организмът ѝ е в шок, извади шишенце амонячни соли, смръкна здравата и кихна.

— Хуге… апчих! Хугеноти — рече, подсмърчайки. — Протестанти еретици. Така каза кочияшът.

— Още ли ги бесят? — Някак бях решила, че тези религиозни преследвания са останали в по-ранни времена.

— Е, не точно задето са протестанти, макар че и това е достатъчно — подсмръкна Луиз. Попи деликатно носа си с бродирана носна кърпичка, огледа критично резултатите и пак я залепи за носа си, за да се издуха звучно.

— О, така е по-добре. — Пъхна кърпичката в джоба си и се облегна с въздишка. — Вече съм по-добре. Какъв ужас! Да ги бесят — хубаво, но трябва ли да е точно на пътя, че дамите да стават свидетели на подобни низости? Усещаш ли миризмата? Пфу! Това е земята на граф Медар; ще му изпратя много възмутено писмо по въпроса, да видим няма ли да му изпратя!

— Но защо са обесили тези хора? — прекъснах я аз брутално, защото не можеш иначе да прекъснеш Луиз.

— Вероятно за вещерство. Нали виждаш, че има и жена. Обикновено жените ги бесят за вещерство. Ако бяха само мъже, сигурно щяха да са обвинени в подклаждане на размирици или ерес, но жените не проповядват. Виждаш ли с какви грозни черни дрехи са? Ужас! Толкова е потискащо постоянно да носиш тъмни дрехи; що за религия ще кара последователите си да обличат подобни ужасии? Явно е дяволско дело, видно е за всеки. Те се страхуват от жените и затова ги карат…

Затворих очи и се облегнах в седалката. Надявах се да не сме много далеч от провинциалната къща на Луиз.

*  *  *

Освен маймунката, с която тя не искаше да се разделя, къщата на Луиз съдържаше и други украси със съмнителна естетическа стойност. В Париж вероятно бе следван вкусът на съпруга ѝ и баща ѝ, защото къщата им беше обзаведена богато, но в приглушени тонове. Жул рядко идваше в провинциалната вила, беше твърде зает в града, затова вкусът на Луис бе вилнял тук на воля.

— Това е най-новата ми играчка, не е ли прекрасна? — изгука тя и прокара нежно ръка по резбованото дърво на миниатюрна къщичка, която стърчеше нелепо от стената до позлатен бронзов стенен свещник, изобразяващ Евридика.

— Прилича на часовник с кукувичка? — възкликнах смаяна.

— Ама виждала ли си такъв? Не мисля, че ги има в Париж! — Тя се нацупи леко при мисълта, че новата ѝ играчка не е уникална, но се разведри, щом завъртя стрелките на часовника на следващия час. Изправи се гордо до него и цялата засия, когато малката птичка показа глава и изкука няколко пъти.

— Не е ли съкровище? — Докосна главата на птичето, преди то да изчезне в скривалището си. — Берта, икономката ми тук, ми го уреди. Брат ѝ го донесе чак от Швейцария. Каквото щеш казвай за швейцарците, но много ги бива в дърворезбата. Не е ли така?

Исках да кажа, че не е така, но само изразих тихо възхищението си.

Подскачащият ум на Луиз се прехвърли на следващата тема, вероятно отключена от мисълта за прислужницата швейцарка.

— Знаеш ли, Клеър — рече тя с известен упрек, — наистина трябва да идваш на служба в параклиса всяка сутрин.

— Защо?

Тръсна глава към вратата, покрай която минаваше една слугиня с поднос.

— Мен изобщо не ме е грижа, но слугите — те са много суеверни тук, в провинцията. А един лакей от парижката къща имаше глупостта да разкаже на готвачката нелепата история за Бялата дама. Аз им обясних, че няма такова нещо, разбира се, и заплаших да уволня всички, ако ги хвана да разнасят клюката, но… Е, може да помогне, ако идваш на службата. Или поне да се молиш на глас от време на време, за да те чуват.

Не бях вярваща и реших, че ежедневните посещения на службата във фамилния параклис са прекалени, но леко развеселена се съгласих да направя всичко по силите си, за да уталожа страховете на слугите. След това с Луиз четохме цял час псалми и рецитирахме Отче наш в унисон — и височко. Нямах представа какъв е ефектът от това представление върху слугите, но мен ме изтощи, затова се качих горе и спах без сънища чак до сутринта.

Често заспивах трудно, вероятно защото, когато бях будна, се чувствах като насън. Нощем лежах и се взирах в белия таван с гипсови плодове и цветя. В мрака той сякаш надвисваше над мен като сива форма, олицетворение на депресията, която поглъщаше ума ми през деня. Когато затворех очи, сънувах. Не можех да блокирам сънищата със сивота, те идваха ярки, за да ме измъчват в мрака. Затова рядко спях.

*  *  *

Нямаше вест от Джейми. Не знаех какво му е попречило да дойде в болницата, вината или нараняване, но не дойде и във Фонтенбло. Сигурно вече беше тръгнал за Орвието. Понякога се чудех кога — и дали — ще го видя отново и какво щяхме да си кажем. Но през повечето време предпочитах да не мисля за това. Оставях дните да се изнизват, един по един, и се пазех от мисли за бъдещето и миналото, живеех само в настоящето.

Лишен от идола си, Фъргъс залиня. Все го виждах през прозореца си как седи безутешно под един глог в градината, прегръща коленете си и се взира в пътя към Париж. Накрая реших да отида при него. Спуснах се тежко по стълбите и тръгнах по градинската пътека.

— Не можеш ли да си намериш занимание, Фъргъс? — попитах го. — Със сигурност някой коняр ще се зарадва на помощта ти.

— Да, милейди — съгласи се колебливо той. Почеса се замислено по задника. Наблюдавах поведението му с дълбоко подозрение.

— Фъргъс — скръстих ръце, — да нямаш бълхи? — Той зачеса трескаво ръката си.

— О, не, милейди!

Наведох се и го изправих. Подуших го леко и пъхнах пръст в яката му, колкото да разкрия мръсния обръч на врата му.

— Баня — рекох строго.

— Не! — Отскочи, но аз го хванах за рамото. Изненадах се от яростната му реакция. Той не си падаше по къпането, като всички парижани — те се отнасяха към къпането с неохота, граничеща с ужас, — но все пак не можех да позная обикновено послушното дете в тази малка хала, която се гърчеше и извиваше под ръката ми.

Нещо се съдра, той се освободи и скочи през къпинака като заек, бягащ от невестулка. Листата зашумоляха, чу се драпане по камъни и Фъргъс изчезна зад стената, устремен към пристройките в края на имението.

Тръгнах през лабиринта от паянтови бараки зад замъка, като проклинах под нос и прескачах локви и купчини боклуци. Внезапно се чу пискливо свистене, защото облак мухи се надигна от купчина тор на крачка пред мен и те засвяткаха сини на слънчевата светлина.

Не бях достатъчно близо, за да съм ги разбунила аз. Нещо шаваше в тъмния вход до купчината тор.

— Аха! — извиках. — Хванах те, мръсен малък негоднико! Излез веднага!

Никой не се появи, но отвътре се чу шум и ми се стори, че нещо се бялна в мрака. Стиснах нос, прекрачих купчината тор и влязох в бараката.

Последваха две ужасени ахвания; моето, защото видях Дивака от Борнео, залепен до задната стена, и неговото — защото видя мен.

Светлината се процеждаше през процепите между дъските и беше достатъчна да се огледаме добре, щом очите ми свикнаха със сумрака. Все пак не беше чак толкова ужасен, колкото ми се стори отначало, но и не изглеждаше особено добре. Брадата му беше гъста и сплъстена като косата, която се спускаше по раменете, облечени в парцалива като на просяк риза. Беше бос и ако изразът санкюлоти[19] все още не беше влязъл в употреба, той нямаше вина за това.

Не се изплаших, защото очевидно той се изплаши от мен. Притискаше се към стената, сякаш се опитваше да премине през нея чрез осмоза.

— Всичко е наред — казах успокояващо. — Няма да ви нараня.

Вместо да се успокои обаче, той се изправи рязко, посегна към пазвата си и извади дървено разпятие на кожена каишка. Вдигна го към мен и започна да се моли с треперещ от ужас глас.

— О, Боже! — сопнах се аз. — Не и тоя! — Поех дълбоко дъх. — Отче наш, Който си на Небесата… — Той се ококори и продължи да стиска разпятието, но поне спря да се моли.

— Амин! — заключих с въздишка. Вдигнах ръце и ги размахах пред лицето си. — Виждате ли? Казах я цялата. Дори не си заключих пръстите. Затова няма как да съм вещица, нали?

Мъжът бавно свали кръста и се втренчи зяпнал в мен.

— Вещица ли? — Изглеждаше, сякаш мислеше мен за луда, което ми се стори доста нагло при дадените обстоятелства.

— Не сте ме взели за вещица? — Вече се чувствах пълна глупачка.

Нещо като усмивка се появи сред плетеницата на брадата му

— Не, мадам. Свикнал съм хората да обвиняват мен в такива неща.

— Така ли? — Огледах го по-внимателно. Освен че беше парцалив и мръсен, той явно умираше от глад. От ръкавите му стърчаха тънички като на дете китки. В същото време говореше като образован човек, с някакъв странен акцент.

— Е, ако сте вещер, не ви бива много. Кой сте, по дяволите?

Страхът се завърна в очите му. Заозърта се за път за бягство, но бараката беше солидно изградена и нямаше друг вход освен този, пред който стоях. Накрая, явно събрал някакви резерви от смелост, той се изправи в целия си ръст — около педя под моя — и се представи с достойнство:

— Преподобният Валтер Лоран от Женева.

— Вие сте свещеник? — Бях поразена. Не можех да проумея какво е довело един свещеник — швейцарец или не — до това състояние.

Отец Лоран изглеждаше не по-малко ужасен.

— Свещеник ли? — попита той. — Папист? Никога!

Тогава се сетих.

— Хугенот! Вие сте протестант, нали? — Спомних си увисналите в гората тела. Това обясняваше всичко.

Устните му потрепнаха, но той ги стисна здраво миг преди да отговори:

— Да, мадам. Аз съм пастор; проповядвам в тази околия от месец. — Облиза устни и ме погледна. — Моля за извинение, мадам, но май не сте французойка?

— Англичанка съм — отвърнах и той внезапно се отпусна, сякаш някой измъкна бастуна от задника му.

— Пресвети Отче Небесни! Значи и вие сте протестантка?

— Не, аз съм католичка, но не много ревностна — добавих бързо, защото видях, че пак се притесни. — Не се тревожете, няма да кажа на никого къде сте. Предполагам, че сте дошли да откраднете малко храна? — попитах със съчувствие.

— Кражбата е грях! — възмути се той. — Не, мадам. Но… — Стисна пак устни и озъртането към замъка го издаде.

— Значи някой от слугите ви носи храна. Значи позволявате на тях да крадат заради вас. Но предполагам, че им опрощавате греха, затова няма проблем. По доста тънък морален лед ходите, ще ме прощавате — добавих укорително, — но това не е моя работа.

В очите му светна надежда.

— Значи няма да ме предадете, мадам?

— Разбира се, че не. Аз симпатизирам на преследваните от закона, защото се разминах на косъм с изгаряне на клада. — Не знам защо се разприказвах толкова; вероятно заради облекчението от срещата с интелигентен човек. Луиз беше мила, предана и добра, но имаше мозък колкото на кукувичката в салона ѝ. Като се сетих за швейцарския часовник, внезапно осъзнах кои може да са тайните енориаши на пастор Лоран.

— Вижте, ако искате да останете, ще ида в замъка и ще кажа на Берта или Морис, че сте тук.

Горкият човек беше кожа и кости. Всяка негова мисъл се отразяваше в големите кафяви очи. Сега явно реши, че онзи, който е искал да ме изгори на клада, е имал някакви основания.

— Чух — започна той бавно и пак посегна към разпятието, — че парижаните наричат някаква англичанка Бялата дама. Съратница на Раймон Еретика.

Въздъхнах.

— Да, аз съм. Макар че не съм съратница на мастър Раймон. Той ми е само приятел. — Пасторът присви очи със съмнение и аз пак започнах: — Отче наш…

— Не, не, мадам, моля ви. Аз също познавам мастър Раймон, от Женева. Той беше уважаван лекар И билкар. Но, уви, насочи се към по-тъмни материи, макар че, разбира се, нищо не е доказано.

— Доказано? Какво да е доказано? И защо го наричат Раймон Еретика?

— Не знаете ли? — Тънките вежди се извиха над кафявите очи. — О, значи наистина нямате общо с неговите… занимания. — Видимо се успокои.

„Занимания” ми се струваше твърде слабо описание на начина, по който Раймон ме беше излекувал, затова поклатих глава.

— Не, но бих искала да ми кажете какви са те. О, но аз не бива да стоя тук и да бърборя, ще ида да кажа на Берта да донесе храна.

Той махна гордо с ръка.

— Няма нищо спешно, мадам. Желанията на тялото не са важни пред желанията на душата. Дори да сте католичка, вие бяхте добра с мен. А и щом не сте свързана с окултните занимания на мастър Раймон, е редно да ви предупредя навреме.

Без да обръща внимание на мръсотията и треските по пода, той присви крака и седна до стената. Любезно ми направи знак да се присъединя. Заинтригувана, аз се стоварих пред него и прибрах полите си, за да не се изцапат.

— Чували ли сте за човек на име Дю Карфур, мадам? — попита пасторът. — Не? Е, това име е добре известно в Париж, уверявам ви, но по-добре не го споменавайте никога. Този човек беше организатор и водач на група неизразимо зли и покварени хора, които се занимаваха с най-долни окултни дела. Не бих могъл да ви опиша някои от церемониите, които се извършваха тайно сред благородничеството. А наричат мен вещер! — добави почти шепнешком.

Вдигна кокалестия си пръст, сякаш да възпре неизреченото ми възражение.

— Съзнавам, мадам, че подобни клюки често се разпространяват, без да имат нищо общо с истината — та кой знае това по-добре от нас? Но заниманията на Дю Карфур и неговите следовници бяха общоизвестни, защото той беше съден заради тях, хвърлен в затвора и накрая изгорен на площада на Бастилията заради престъпленията си.

Спомних си беглата забележка на Раймон „В Париж никой не е изгарян на клада… през последните двайсет години” и потреперих въпреки топлото време.

— И вие казвате, че мастър Раймон е свързан с този Дю Карфур?

Пасторът се намръщи и почеса разсеяно сплъстената си брада. Вероятно имаше не само бълхи, но и въшки, затова се поотдръпнах леко.

— Трудно е да се каже. Никой не знае откъде е дошъл мастър Раймон. Той говори няколко езика без никакъв акцент. Много загадъчен, но — готов съм да се закълна в името Божие — добър човек.

Усмихнах се.

— И аз така мисля.

Той кимна и продължи:

— Та така, мадам. Мастър Раймон поддържаше кореспонденция с Дю Карфур от Женева. Знам го лично от него. Доставял му разни неща: растения, еликсири, сушени животински кожи. Дори някаква риба — много странно и плашещо създание, за което мастър Раймон твърдеше, че е извадено от най-тъмните дълбини на морето. Ужасно същество, като че цялото от зъби, но с много страшни малки… светлинки… като мънички фенери под очите.

— Нима! — възкликнах смаяна.

Пастор Лорен сви рамене.

— Всичко това може да е било съвсем невинно, разбира се, просто търговия. Той изчезна от Женева точно когато Дю Карфур беше заподозрян, и няколко седмици преди екзекуцията му се заговори, че мастър Раймон се преместил в Париж и е поел част от заниманията му.

— Хм. — Мислех си за тайната стаичка на Раймон и шкафа с кабалистичните символи. За да държат настрана онези, които вярват в тях. — И какво друго?

Преподобният Лоран изви вежди и отвърна вяло:

— Нищо, мадам. Нищо друго, доколкото знам.

— Е, аз определено не се занимавам с такива неща.

— Така ли? Това е добре — каза той колебливо. Помълча малко, сякаш взимаше решение, после сведе любезно глава към мен.

— Моля да ме извините, мадам, но Берта и Морис ми споменаха за загубата ви. Много съжалявам.

— Благодаря ви — отвърнах, вгледана в ивиците слънчева светлина по пода.

Пак настана мълчание, после пастор Лорен каза деликатно:

— А съпругът ви, мадам? Той не е ли тук?

— Не — отвърнах, все още забила очи в пода. Мухи се мярнаха за миг в светлината и изчезнаха. — Не знам къде е.

Не исках да казвам нищо повече, но вдигнах глава към дребния парцалив проповедник.

— Той е загрижен повече за честта си, отколкото за мен, за детето си или за един невинен човек — казах с горчивина. — Не ме интересува къде е, не искам да го виждам отново!

Наведох се, цялата треперех. Не го бях изричала дори пред себе си. Но беше истина. Между нас имаше огромно доверие и Джейми го наруши, за да търси отмъщение. Разбирах го; бях виждала силата на онова, което го движеше, и знаех, че не може да го отрича вечно, но аз го бях помолила само за няколко месеца и той ми обеща. А после, неспособен да чака, престъпи думата си и така пожертва всичко между нас. Дори нещо повече: застраши онова, което бяхме започнали. Можех да разбера, но не и да простя.

Пастор Лорен сложи ръка върху моята. Беше мръсна, покрита с вкоравена кал, а ноктите му бяха черни и изпочупени, но аз не се отдръпнах. Очаквах някакви банални утешения, а той мълчеше; само държа дълго и нежно ръката ми, докато слънцето пълзеше по пода, а мухите бръмчаха лениво около главите ни.

— Най-добре вървете — рече накрая. — Ще ви търсят.

— Предполагам. — Поех дълбоко дъх, вече се чувствах по-стабилна, ако не по-добре. Бръкнах в джоба на роклята си и извадих малка кесийка.

Поколебах се, не исках да го обиждам. Все пак в неговите очи аз бях еретичка.

— Ще ми позволите ли да ви дам малко пари? — попитах внимателно.

Той се замисли, после се усмихна и светлокафявите очи светнаха.

— При едно условие, мадам. Ще ми позволите ли да се моля за вас?

— Става — отвърнах и му подадох кесийката.

27

АУДИЕНЦИЯ ПРИ НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО

Докато дните минаваха във Фонтенбло, аз постепенно възвръщах силите си, но умът ми продължаваше да се рее и да бяга от всякакви спомени или действия.

Имахме малко посетители; провинциалната къща беше убежище, където трескавият социален живот в Париж ми се струваше като поредния неприятен сън. Затова се изненадах, когато една прислужница ме повика в салона, защото имам посетител. За миг си помислих, че е Джейми, и веднага ми се зави свят. После разумът се завърна; Джейми вече трябваше да е в Испания, нямаше да се върне преди края на август. А когато се върнеше?

Не можех да мисля за това и все пак ръцете ми трепереха, докато пристягах роклята, за да сляза долу.

За моя изненада посетителят беше Магнус, икономът на Джаред.

— Моля за извинение, мадам — каза той и ми се поклони дълбоко. — Не исках да се натрапвам… не знам колко е важно… а и господаря го няма… — Величествен в свои води, той изглеждаше много неуверен на чужда територия. Отне ми известно време да измъкна някаква разбираема информация от него, но накрая ми подаде писмо с печат, адресирано до мен.

— Почеркът е на мосю Мърто — каза Магнус с полуотвратено страхопочитание. Това обясняваше колебанието му. Слугите в парижката къща се отнасяха с почтителен ужас към Мърто, който се беше засилил след събитията на Рю дю Фабор Сен Оноре.

Магнус обясни, че писмото пристигнало преди две седмици. Не знаел какво да прави с него, обсъждали го със слугите, но накрая решил, че трябва да го видя.

— След като господарят си отиде — повтори той. Този път обърнах внимание на израза.

— Отиде си? — Писмото бе смачкано и изцапано от дългото си пътуване. Беше леко като листо в ръката ми. — Искаш да кажеш, че Джейми е заминал, преди писмото да пристигне? — Нищо не разбирах; та нали с това писмо Мърто трябваше да съобщи името на кораба и кога ще отплава с портвайна на Чарлс Стюарт от Лисабон. Джейми не би могъл да тръгне за Испания, преди да е получил тази информация.

Сякаш за да се уверя в това, аз разчупих печата и разгънах писмото. Беше адресирано до мен, защото Джейми бе решил, че така е по-безопасно. Беше изпратено от Лисабон преди почти месец, нямаше подпис, но и не се нуждаеше от такъв.

„Саламандър” отплава от Лисабон на 18 юли

Изненадах се колко ситен и четлив е почеркът на Мърто; някак очаквах безформени драсканици.

Погледнах нагоре и видях, че Магнус и Луиз се споглеждат много странно.

— Какво има? — попитах рязко. — Къде е Джейми? — Бях отдала отсъствието му от болницата след помятането ми на чувството му за вина заради безразсъдството, което беше убило нашето дете и Франк, и едва не отне и моя живот. Тогава не ме беше грижа; не исках да го виждам. Но сега започнах да подозирам, че има по-зловещо обяснение за липсата му.

Луиз изпъна заоблените си рамене и най-сетне отвърна:

— Той е в Бастилията. — Пое дълбоко дъх. — Заради дуела.

Коленете ми се подкосиха и аз седнах на най-близкия стол.

— Защо не ми каза, по дяволите? — Не знаех какво изпитвам: шок или ужас, или страх, или дори малко задоволство?

— Аз… не исках да те разстройвам, скъпа — заекна Луиз, притеснена от реакцията ми. — Ти беше толкова слаба… а и какво можеше да направиш? Пък и не си ме питала — изтъкна накрая.

— Но какво… как… на колко е осъден? — Каквото и да изпитах в началото, сега бях завладяна от усещане за неотложност. Писмото на Мърто беше пристигнало на Рю Тремулин преди две седмици. Джейми трябваше да тръгне още щом го получи — но не го беше сторил.

Луиз извика слугите и поръча вино и амонячни соли. Явно съм изглеждала доста зле.

— Задържаха го по заповед на краля — каза тя. — Ще остане там, докато той реши.

— Господи!

— Цяло щастие е, че малкият Джейми не уби противника си — добави бързо Луиз. — Тогава присъдата щеше да е много по-… Ой! — Извъртя раираните си поли точно навреме, за да избегне водопада от шоколад и бисквити, когато аз обърнах подноса със закуските. Той изтрака на пода, но аз виждах само нея. Притисках ръце към ребрата си, дясната заслоняваше златната халка на лявата ръка. Тънкият метал като че ли гореше кожата ми.

— Значи не е мъртъв? — попитах като насън. — Капитан Рандал… е жив?

— Ами да! — Тя се взираше смаяна в мен. — Не знаеше ли? Ранен е тежко, но казват, че се възстановява. Добре ли си, Клеър? Изглеждаш… — Не чух нищо повече заради бученето в ушите ми.

*  *  *

— Претовари се твърде скоро — каза Луиз строго, докато дърпаше завесите. — Нали ти казах? Нали?

— Сигурно. — Седнах и свалих крака от леглото. Внимавах да не ми призлее отново. Не, главата ми не се маеше, ушите не пищяха, не виждах двойно и нямаше опасност да падна на пода. Жизнените показатели бяха в норма.

— Трябва ми жълтата рокля. После ще повикаш ли каретата, Луиз?

Тя ме погледна ужасена.

— Не мислиш да ходиш някъде, нали? Глупости! Мосю Клузо идва да те прегледа! Изпратих човек да го доведе!

Новината, че мосю Клузо, изтъкнат парижки лекар, идва от Париж да ме прегледа, беше достатъчна мотивация да стана от леглото, ако се нуждаех от допълнителна такава.

От осемнайсети юли бяха изминали десет дни. С бърз кон при добро време и повечко упоритост, от Париж до Орвието се стигаше за шест дни. Това означаваше, че имам четири дни да измъкна Джейми от Бастилията, така че нямах време да се занимавам с мосю Клузо.

— Хм. — Огледах замислено стаята. — Тогава извикай прислужницата да ме облече. Не искам мосю Клузо да ме завари по нощница.

Тя още ме гледаше с подозрение, но това звучеше правдоподобно. Повечето дами в двора биха станали и от смъртния си одър, за да се облекат подобаващо за случая.

— Добре — съгласи се Луиз и се обърна към вратата. — Но ти стой в леглото, докато Ивон дойде. Разбра ли?

Жълтата рокля беше най-хубавата, която имах. Беше скроена в модерния стил — с подплънки отстрани, голямо, поръбено с къдри деколте, широки ръкави и мъниста по предницата. Най-сетне напудрена, фризирана и парфюмирана, аз оглеждах обувките, които Ивон беше сложила пред краката ми. Въртях глава и се мръщех.

— Не, не. Не тези. Ще обуя онези с червените токчета.

Прислужницата огледа със съмнение роклята ми, сякаш си представяше какъв ще е ефектът на червеното под тази жълта коприна, но послушно отиде да рови в огромния гардероб.

Аз тихо се приближих на пръсти зад нея, блъснах я с главата напред в гардероба и затръшнах вратата. Завъртях ключа, пуснах го в джоба си и мислено се поздравих. Браво, Бюшамп! Всички тези политически интриги те научиха на неща, за които не си и сънувала в сестринското училище.

— Не се тревожи — казах на пищящия гардероб. — Предполагам, че скоро някой ще те освободи. Може да кажеш на принцесата, че не си ме пускала да излизам.

От гардероба се чу отчаян вой, в който май се споменаваше името на мосю Клузо.

— Кажи му да прегледа маймунката — извиках през рамо. — Май е крастава.

***

Успехът при сблъсъка с Ивон повдигна духа ми. Щом се озовах в каретата, която затрополи към Париж обаче, отново станах унила.

Вече не бях толкова ядосана на Джейми, но все още не исках да го виждам. Изпитвах истински вихър от чувства и нямах намерение да ги изследвам внимателно. Твърде много болеше. Имаше мъка и ужасно усещане за провал, а над всичко — усещане за предателство; от негова и от моя страна. Той не биваше да ходи в Булонския лес; аз не биваше да тръгвам след него.

И двамата бяхме постъпили според природата си и според повелята на чувствата си и заедно бяхме причинили смъртта на детето си. Нямах желание да се виждам със своя съучастник в това престъпление, още по-малко да му показвам мъката си или да меря вината си с неговата. Бягах от всичко, което ми напомняше за онази дъждовна сутрин в Булонския лес; бягах от всеки спомен за Джейми, какъвто го видях за последно: изправен над жертвата си със светнало от мъст лице, мъст, която скоро щеше да се стовари и върху неговото семейство.

Не можех да помисля за това, без да усетя ужасно стягане в стомаха, което връщаше призрака на болката от преждевременното раждане. Притиснах юмруци към синьото кадифе на седалката и се надигнах, за да успокоя въображаемата болка в гърба.

Обърнах се към прозореца с надеждата да се разсея, но не виждах нищо. Умът ми все се завръщаше към пътуването ми. Каквото и да изпитвах към Джейми, без значение дали щяхме да се видим отново, без значение какви щяхме да бъдем, или да не бъдем, един за друг — все пак оставаше фактът, че той е в затвора. Можех да си представя как се чувства сега там, със спомените за Уентуърт, с посягащите ръце, които го измъчваха насън, и каменните стени, които се стоварваха отгоре му.

Но по-важно беше друго — корабът от Португалия и Чарлс; заемът от мосю Дюверне и Мърто, който щеше да тръгне от Лисабон към срещата в Орвието. Залозите бяха твърде високи, за да позволя на чувствата си да вземат връх. Заради шотландските кланове, заради самите планинци, заради семейството и хората на Джейми в Лалиброх, заради хилядите, които щяха да умрат при Калоден и след това — трябваше да опитаме. А за целта Джейми трябваше да е на свобода. Аз не можех да го сторя сама.

Не, нямаше никакво съмнение, че трябва да направя всичко възможно, за да го освободя от Бастилията.

А какво точно?

Гледах просяците, които посягаха към прозорците, когато поехме по Рю дю Фабор Сен Оноре. Когато не знаеш пътя, казах си, питай по-висша инстанция.

Почуках по стената на каретата. Тя се плъзна със стържене и през отвора надникна мустакатото лице на кочияша на Луиз.

— Мадам?

— Наляво. Към Болницата на Ангелите.

*  *  *

Майка Хилдегард потропа замислено с дебелите си пръсти по един нотен лист, сякаш отмерваше ритъма на някоя трудна част. Седеше пред масата в частния си кабинет срещу хер Герстман, призован да се присъедини към спешния ни съвет.

— Е, да — рече той с колебание. — Мисля, че мога да уредя частна аудиенция с Негово Величество, но… вие сигурна ли сте, че съпругът ви… ъъъ… — Учителят по музика срещаше необичайни затруднения с изразяването, което ме накара да заподозра, че евентуална молба към краля да освободи Джейми може да се окаже по-сложно начинание, отколкото предполагах. Майка Хилдегард потвърди това подозрение с реакцията си.

— Йоханес! — възкликна тя толкова възмутена, че заряза официалните обръщения. — Тя не може да направи това! Все пак мадам Фрейзър не е придворна дама. Тя е добродетелна жена!

— О, благодаря — обадих се любезно. — Ако нямате нищо против обаче… какво точно би застрашило моята добродетелност, ако помоля краля да освободи Джейми?

Монахинята и учителят по пеене се спогледаха, ужасени от моята наивност, и като че ли нямаха желание да я разсейват. Накрая майка Хилдегард, по-смелата от двамата, изплю камъчето:

— Ако отидете да молите краля за подобна услуга, той ще очаква да легнете с него — каза тя направо. След всички тези уговорки не бях особено изненадана, но погледнах хер Герстман за потвърждение. Той кимна неохотно.

— Негово Величество е много благосклонен към молбите на дами, които се отличават с обаяние — обясни деликатно, внезапно заинтригуван от един мотив в дърворезбата на писалището.

— Но за такива молби си има цена — добави Майка Хилдегард не чак толкова деликатно. — Повечето придворни дори са доволни, ако съпругите им привлекат кралското внимание; ползите им се струват достойни за жертвата на добродетелта. — Широката уста се изви подигравателно, после се изправи в обичайната строга линия. — Вашият съпруг обаче не ми прилича на толкова услужлив човек. — Дебелите вежди се извиха като въпросителна в края на изречението и аз поклатих глава в отговор.

— Да, едва ли. — Всъщност това беше възможно най-голямото подценяване на нещата. „Услужлив” не беше чак последната дума, която ти идва на ум, щом се сетиш за Джейми Фрейзър, но със сигурност бе съвсем в края на списъка. Опитах да си представя какво би си помислил, казал или направил, ако научи, че съм легнала с друг мъж, та дори и той да е кралят на Франция.

Тази мисъл ми припомни за доверието, което съществуваше между нас почти от деня на сватбата ни, и ме заля ужасно усещане за сиротност. Затворих очи, прималяваше ми, но трябваше да се справя някак с това.

— Е — поех дълбоко дъх, — има ли друг начин?

Майка Хилдегард смръщи вежди към хер Герстман, сякаш очакваше да измисли нещо. Дребният учител по музика сви рамене и на свой ред се смръщи.

— Нямате ли някой влиятелен приятел, който да се застъпи за съпруга ви пред Негово Величество? — попита той предпазливо.

— Едва ли. — Бях обмислила всички подобни възможности и се наложи да призная, че няма кого да помоля за подобно посредничество. Заради незаконния и скандален характер на дуела — защото, разбира се, Мари дьо Орбанвил беше пръснала мълвата из цял Париж, — никой от познатите ми французи не би се забъркал в това. Мосю Дюверне се съгласи да ме приеме и беше любезен, но не ми даде надежди. Посъветва ме да чакам. След няколко месеца, когато скандалът отшуми, можело да направим постъпки пред Негово Величество. Но сега…

Херцог Сандрингам, който беше толкова загрижен за своите деликатни дипломатически машинации, че беше изгонил личния си секретар само защото изглеждаше забъркан в скандал, никога не би помолил Луи за подобна услуга.

Вгледах се в инкрустираната повърхност на масата. Едва виждах сложните извивки на емайла между геометричните цветни фигури. Показалецът ми проследи една завъртулка и осигури крехка котва за препускащите ми мисли. Щом беше наложително да освободя Джейми от затвора, за да предотвратя якобитска инвазия в Шотландия, значи трябваше да го сторя по всеки възможен начин и каквито и да бяха последствията.

Най-сетне вдигнах глава и срещнах погледа на учителя по музика.

— Трябва — казах тихо. — Няма друг начин.

Настъпи тишина. Хер Герстман се озърна към майка Хилдегард.

— Тя ще остане тук — обяви тя твърдо. — Може да ѝ изпратите вест за деня и часа на аудиенцията.

Обърна се към мен.

— Опасявам се, че ако наистина възнамерявате да предприемете нещо подобно, скъпа приятелко… — Устните ѝ се притиснаха още по-плътно една в друга, после се отвориха, за да добави: — Ще е грях да ви помагам да извършите прелюбодейство. Все пак ще го направя. Знам, че имате основателни за вас причини, каквито и да са те. И вероятно грехът ще си струва цената на вашето приятелство.

— О, майко! — Имах чувството, че кажа ли още нещо, ще се разплача, затова само стиснах голямата загрубяла от работа ръка, която лежеше на рамото ми. Прииска ми се да хвърля на врата ѝ и да заровя лице в покритите с черна вълна гърди, но ръката ѝ напусна рамото ми и посегна към дългата броеница, която потракваше в гънките на полата ѝ.

— Ще се моля за вас — рече майка Хилдегард и ме дари с усмивка, която би показала вълнение на някое не така солидно издялано лице. Изражението ѝ веднага се промени и стана загрижено. — Все пак се питам — добави замислено тя — на кой точно светец покровител да се моля при тези обстоятелства?

*  *  *

Мария Магдалена, за нея се сетих, когато вдигнах ръце над главата си, за да може тясното скеле роклята да се плъзне по раменете ми и да се спусне до бедрата. Или Мата Хари, но бях почти сигурна, че тя не е канонизирана за светица. Не бях сигурна и за Магдалена, ако става въпрос, но една разкаяла се проститутка ми се струваше най-вероятният ми небесен застъпник в предстоящото начинание.

Надали Метохът на Ангелите някога бе виждал подобни приготовления. Макар че преди обета си послушниците бяха обличани като невести на Христос, червената коприна и пудрата със сигурност не присъстваха в церемонията.

Много символично, помислих си, когато алените дипли се плъзнаха над извърнатото ми лице. Бяло за чистота, а червено за… каквото и да беше там. Сестра Минерв, младичка и от богато благородно семейство, беше избрана да ми асистира. Тя фризира косата ми със значителни умения и размах, като забучи в нея кичозни щраусови пера, осеяни с перли. Среса внимателно веждите ми, потъмни ги с малко оловно гребенче и начерви устните ми с перце, натопено в руж. То така ме гъделичкаше, че едва сдържах истеричния смях, който и без това напираше в мен.

Сестра Минерв посегна към ръчното огледало. Спрях я, не исках да се поглеждам в очите. Поех дълбоко дъх и кимнах.

— Готова съм. Извикайте каретата.

*  *  *

Никога не бях влизала в тази част на двореца. Всъщност след няколко завоя по осветените от свещи и покрити с огледала коридори вече не бях сигурна колко от мен присъства тук, камо ли къде точно се намирам.

Дискретният и анонимен камериер ме отведе до малка дървена врата в ниша. Почука веднъж, поклони ми се и си тръгна, без да дочака отговор. Вратата се отвори навътре и аз влязох.

Кралят още беше облечен. Този факт забави препускащото ми сърце достатъчно и вече не ми се струваше, че всеки миг ще повърна.

Не знаех какво точно съм очаквала, но действителност малко ме успокои. Той беше облечен неофициално, с риза и бричове, и беше наметнат е кафяв копринен халат. Дланта му беше топла — бях очаквала да е лепкава — и аз опитах да се усмихна.

Опитът явно не беше съвсем успешен, защото той ме потупа сърдечно по ръката и каза:

— Не се страхувайте от мен, скъпа мадам. Аз не хапя.

— Да, разбира се.

Изглеждаше много по-спокоен от мен. Разбира се, че ще е спокоен, казах си, прави го постоянно. Поех дълбоко дъх и опитах да се овладея.

— Ще пийнете ли малко вино, мадам? — Бяхме сами; нямаше слуги, но виното вече беше налято в две чаши на масата, които сияеха като рубини на светлината на свещите. Стаята бе разкошна, но много малка. Освен масата и два стола с овални облегалки, в нея имаше само луксозно тапицирано със зелено кадифе канапе. Опитах се да не гледам към него, когато поех чашата и измърморих нещо в благодарност.

— Седнете, моля. — Луис се настани на единия стол и ми посочи другия. После добави усмихнат: — А сега, ако обичате, ми кажете какво мога да направя за вас.

— Мо-моят съпруг — заекнах аз. — Той е в Бастилията.

— Разбира се — прошепна кралят. — Заради дуел, доколкото си спомням. — Хвана ръката ми и пръстите му легнаха леко на пулса ми. — Какво очаквате да сторя, скъпа мадам? Знаете, че това е сериозно престъпление. Вашият съпруг наруши мой декрет. — Един пръст погали вътрешната страна на китката ми и изпрати лека тръпка по ръката ми.

— Да, разбирам. Но той беше… провокиран. — Хрумна ми нещо. — Нали знаете, че е шотландец; а мъжете там — опитах да измисля подходящ синоним на „озверяват” — стават много яростни, когато някой засегне честта им.

Луи кимна и сведе глава, явно погълнат от ръката ми. Виждах мазната лъскавина по кожата му и надушвах парфюма му. Теменужки. Силна, сладка миризма, но не достатъчно силна, за да прикрие острата миризма на мъж.

Той пресуши виното на две дълги глътки и остави чашата, за да стисне по-здраво ръката ми в своите. Показалецът с къс нокът проследи извивките и цветовете магарешки бодил по венчалния ми пръстен.

— Така е — рече и вдигна ръката ми, сякаш да разгледа пръстена. — Така е, мадам. Но…

— Аз ще съм ви… много благодарна, Ваше Величество — прекъснах го и той вдигна глава. Срещнах очите му — тъмни и питащи. Сърцето ми забумтя като барабан. — Изключително… благодарна.

Той имаше тънки устни и развалени зъби; усещах дъха му, лъхаше на лук и гнило. Опитах да сдържа своя, но това беше само временна мярка.

— Ами… — рече бавно, сякаш премисляше въпроса. — Бих могъл да склоня на някаква милост, мадам…

Издишах рязко и пръстите му стиснаха предупредително моите.

— Но как да ви кажа, има известни усложнения.

— Така ли?

Той кимна, очите му не се откъсваха от лицето ми. Пръстите му плъзнаха леко по опакото на дланта ми, проследяваха вените.

— Англичанинът, който е имал нещастието да обиди милорд Брох Туарах… Той е служител на… един човек — на много влиятелен английски благородник.

Сандрингам. Сърцето ми подскочи при споменаването му, колкото и косвено да беше то.

— Този благородник е ангажиран — как да се изразя? — в… преговори, заради които не може да бъде пренебрегнат. — Тънките устни се извиха в усмивка и подчертаха властната извивка на носа над тях. — Въпросният благородник лично се поинтересува от случая с дуела между вашия съпруг и англичанина капитан Рандал. Опасявам се, че беше много настоятелен съпругът ви да изтърпи изцяло наказанието за това си престъпление, мадам.

Мръсен кучи син! Разбира се — Джейми беше отказал да бъде подкупен с амнистия, как иначе да му попречи да се „замеси” в делата на Стюартите, освен като се погрижи да лежи в затвора поне няколко години? Дискретно и евтино; любимият метод на херцога.

От друга страна, Луи все още дишаше тежко над ръката ми, което приех за знак, че не всичко е изгубено. Ако смяташе да отхвърли молбата ми, едва ли щеше да очаква да легна с него — а ако очакваше, го чакаше неприятна изненада.

Събрах сили за нов опит и попитах дръзко:

— Нима Ваше Величество приема заповеди от англичани?

Очите му се разшириха от изненада. После се усмихна дяволито, защото разбра какво целя. Все пак го бях жегнала; видях лекото потрепване на раменете му, сякаш царствено намяташе невидима мантия.

— Не, мадам, не приемам — отвърна с известна студенина. — Но вземам предвид… различни съображения. — Тежките клепачи се спуснаха над очите му за миг, но той още държеше ръката ми. — Чух, че съпругът ви се интересува от делата на един мой братовчед.

— Ваше Величество е добре информиран — отвърнах любезно. — В такъв случай знае, че моят съпруг не поддържа реставрацията на Стюартите на трона на Шотландия. — Молех се точно това да иска да чуе.

Познах. Той се усмихна, вдигна ръката ми към устните си и я целуна.

— Така ли? Защото чух… доста противоречиви неща за съпруга ви.

Поех дълбоко дъх и устоях на порива да отдръпна ръката си.

— Това са само делови отношения. Братовчедът на моя съпруг, Джаред Фрейзър, е ревностен якобит. Джейми — съпругът ми — няма как да покаже истинското си отношение по въпроса, след като е съдружник на Джаред. — Видях, че съмнението изчезва от лицето му, и побързах да добавя: — Попитайте мосю Дюверне. Той добре познава истинските пристрастия на съпруга ми.

— Направих го. — Луи дълго гледа пръстите си, тъмни и дебели, които описваха нежно кръгове по опакото на дланта ми.

— Толкова е бледа — прошепна той. — Толкова нежна. Струва ми се, че виждам как кръвта тече под кожата.

Пусна ръката ми и се вгледа в мен. Бях много добра в разчитането на изражения, но Луи беше непроницаем. Внезапно осъзнах, че е крал от петгодишен; способността да крие мислите си се беше превърнала в част от него, като бурбонския нос или сънливите черни очи.

Тази мисъл беше последвана от друга, която ме смрази до мозъка на костите. Той беше кралят. Парижаните нямаше да се разбунтуват още поне четиридесет години; сега властта му беше абсолютна. Той можеше да освободи Джейми само с една дума — или да го убие. Можеше да прави с мен каквото пожелае; нямаше къде да избягам. Едно кимване и хазната на Франция щеше да изсипе толкова злато, че да изстреля Чарлс Стюарт като смъртоносна мълния право в сърцето на Шотландия.

Той беше кралят. Щеше да направи каквото пожелае. А аз се взирах в тъмните, потъмнели от размисъл очи и трепереща чаках да чуя какво е кралското желание.

— Кажете, скъпа мадам — рече накрая. — Ако уважа молбата ви и освободя вашия съпруг… — замълча.

— Да?

— Той ще трябва да напусне Франция. — Вдигна предупредително вежда. — Това ще е условието за освобождаването му.

— Разбирам. — Сърцето ми биеше толкова бързо, че почти заглуши думите му. Значи това искаха. Джейми да напусне Франция. — Но той е в изгнание от Шотландия…

— Мисля, че това може да се уреди.

Колебаех се, но като че ли нямах избор, освен да се съглася от името на Джейми.

— Добре.

— Хубаво — кимна доволен кралят. Очите му се върнаха на мен, спряха на лицето, плъзнаха се по шията и гърдите. — Но ще поискам една малка услуга, мадам — рече тихо.

Погледнах го право в очите. После сведох глава.

— Аз съм изцяло на ваше разположение, Ваше Величество.

— О… — Стана, като отметна халата от раменете си и го остави да се свлече на облегалката на стола. Усмихна се и ми подаде ръка. — Добре тогава, скъпа моя. Елате с мен.

Затворих очи и призовавах коленете си да се задействат. Два пъти си омъжвана, за бога, казах си. Спри да се превземаш толкова.

Станах и поех ръката му. За моя изненада той не тръгна към кадифеното канапе, а ме поведе към вратата в другия край на стаята.

Когато ме пусна, за да отвори, ме споходи смразяваща яснота.

Проклет да си, Джейми Фрейзър! Проклет да си!

*  *  *

Стоях на прага и примигвах. Предположенията ми относно кралското дворцово разсъбличане бяха заменени от крайно изумление.

Стаята беше тъмна, осветявана само от миниатюрни газени лампи, поставени по пет в ниши по стената. Самата стая беше кръгла, като огромната маса в центъра ѝ, и тъмното дърво отразяваше точиците светлина. Около масата седяха хора — приведени тъмни силуети в сумрака.

При появата ми се чу шепот, който бързо затихна, защото видяха краля. Когато очите ми свикнаха с тъмното, с ужас осъзнах, че хората около масата са с качулки. Най-близкият се обърна към мен и зърнах проблясъка на очите му през дупки в кадифето. Това приличаше на събор на палачи.

Явно аз бях почетният гост. С притеснение се зачудих какво очакват от мен. От намеците на Раймон и Маргьорит си бях представяла кошмарни окултни церемонии с жертвоприношения на деца, церемониални изнасилвания и всякакви подобни сатанистки ритуали. Обаче тези представи рядко отговаряха на истината и се надявах случаят да не прави изключение.

— Чухме за големите ви умения, мадам, и за вашата… репутация — усмихна се Луи, но в очите му проблесна предпазливост, сякаш не беше съвсем сигурен какво ще сторя. — Ще сме ви много задължени, скъпа моя, ако ни ги демонстрирате тази вечер.

Кимнах. Много задължени, значи? Е, хубаво, исках да ми е задължен. Но какво очакваше да направя? Един слуга сложи огромна восъчна свещ на масата и тя заля с меката си светлина лакираното дърво. Беше украсена със символи като онези в тайната стаичка на мастър Раймон.

— Хайде, мадам. — Кралят ме подхвана под лакътя и насочи вниманието ми отвъд масата. Сега, на светлината на свещта, видях две фигури сред потрепващите сенки. Втренчих се в тях и кралят стисна по-здраво ръката ми.

Там стояха граф Сен Жермен и мастър Раймон, един до друг, разделени само от пет-шест крачки. Раймон с нищо не показваше, че ме познава. Стоеше неподвижно и се взираше встрани с черните си жабешки очи.

Графът ме видя и се ококори от изумление, после се намръщи. Беше облечен много изискано, целият в бяло, както обикновено: бял сатенен жакет над кремава копринена жилетка и бричове. Малки перли украсяваха маншетите и реверите му и блещукаха на светлината на свещта. Въпреки това изящество графът изглеждаше доста зле — лицето му беше изопнато и напрегнато, дантелата на жабото му беше увиснала, а яката тъмнееше от пот.

Раймон обаче изглеждаше спокоен като буца лед. Беше пъхнал длани в ръкавите на вечната си опърпана кадифена роба, а широкото плоско лице изглеждаше невъзмутимо.

— Тези двама мъже са обвинени, мадам — каза Луис и посочи към графа и Раймон. — Във вещерство, магьосничество и заради порочния си интерес към черното изкуство. — Гласът му беше студен и мрачен. — Подобни практики са процъфтявали по времето на дядо ми, но вече не страдаме от тази поквара.

Кралят щракна с пръсти към една от закачулените фигури, пред която имаше перо, мастилница и купчина хартия.

— Прочетете обвиненията, ако обичате!

Закачуленият мъж се изправи покорно и започна да чете от един документ. Обвиняваха ги в зверщини и скверни жертвоприношения, че са проливали кръвта на невинни, че са осквернили най-свещения ритуал на месата като са осквернили светия олтар, че са провеждали дяволски ритуали върху Божия олтар — за миг се запитах как ли би им изглеждало онова, което Раймон направи с мен в болницата, и изпитах огромна благодарност, че не го разкриха.

Чух името „Дю Карфур” и преглътнах внезапно надигналата се жлъчка. Какво беше казал пастор Лоран? Магьосникът Дю Карфур бил изгорен в Париж само преди двайсет години, точно по обвинения, каквито чувах и сега: „… призоваване на демони и силите на мрака, предизвикване на болест и смърт срещу заплащане” — сложих ръка на корема си, щом си спомних за каскара саграда — „от страна на зложелателни членове на кралския двор, обезчестяване на девици…” — погледнах графа, който слушаше с каменно лице и здраво стиснати устни.

Раймон беше неподвижен, сребърната коса се спускаше до раменете му. Изглеждаше, сякаш слуша нещо съвсем незначително, като песента на дрозд в храстите. Бях виждала кабалистичните символи по шкафа му, но не можех да повярвам, че човекът, когото познавах — състрадателен отровител и вещ аптекар — е извършил подобни престъпления.

Накрая обвинението приключи. Закачуленият се озърна към краля и щом получи разрешение, седна на стола си.

— Беше проведено щателно разследване — каза ми кралят. — Бяха открити доказателства и получихме показания от много свидетели. Доказа се — обърна студения си поглед към двамата обвиняеми, — че тези мъже са изучавали писанията на древни философи и са правили прорицания чрез изчисляване движението на небесните тела. Все пак… — Сви рамене. — Това не е престъпление. До знанието ми стигна — озърна се към едрия мъж с качулката, който вероятно беше епископът на Париж, — че това не е точно в противоречия с ученията на Църквата; дори блаженият свети Августин се е занимавал с мистериите на астрологията.

Смътно си спомних, че свети Августин наистина се беше позанимавал с астрология и след това я бе отхвърлил като пълна глупост. Все пак се съмнявах, че Луи е чел „Изповеди”, а тази линия на защита беше много подходяща за обвинен в магьосничество човек. Звездобройството изглеждаше съвсем безобидно в сравнение с жертвоприношенията на бебета и оргии.

Започвах да се чудя, с все по-нарастваща тревога, какво точно правя на това събрание. Дали все пак някой не беше видял мастър Раймон при мен в болницата?

— Ние не сме против знанието и търсенето на мъдрост — продължи кралят назидателно. — От древните философи може много да се научи, ако се подхожда с предпазливост и смирен дух. Но е вярно също и че в техните писания се крие твърде много зло и непорочното търсене на мъдрост може да се изврати в желание за власт и богатство.

Огледа отново обвинените магьосници. Явно се питаше кой от тях е склонен към точно тази перверзия. Графът още се потеше, по бялата коприна на жакета му избиваха тъмни петна.

— Не, Ваше Величество! — каза той, като клатеше тъмнокосата си глава и впери пламнал поглед в мастър Раймон. — Вярно е, че по света вилнеят зли сили — те са навсякъде около нас! Но подобна поквара не се крие в гърдите на най-предания ви поданик. — Халоса се по гърдите, да не би да не сме разбрали. — Не, Ваше Величество! Ако търсите поквара и скверни ритуали, трябва да погледнете отвъд своя двор. — Не обвини пряко мастър Раймон, но погледът му беше красноречив.

Кралят не се трогна от този изблик.

— Такива извращения са процъфтявали по времето на моя дядо — рече той тихо. — Изкоренявахме ги усилено; унищожавахме заплахата от подобно зло навсякъде във владенията си. Заклинатели, вещици, които извращаваха учението на Църквата… Господа, не бива да позволяваме тази поквара да надигне отново глава.

— Затова! — Плесна леко с ръце по масата и се изправи. Още се взираше в Раймон и графа, но посочи към мен. — Довел съм свидетелка — обяви той. — Непогрешим съдник на истината и на човешките сърца!

Издадох тих, задавен звук, който накара кралят да ме погледне.

— Бялата дама — добави той тихо. — Бялата дама не може да лъже; тя вижда в сърцето и душата на човек и може да го обърне към доброто… или да го разруши.

Усещането за нереалност, което изпитвах досега, се пукна като балон. Слабото замайване от виното отмина и аз съвсем изтрезнях. Отворих уста, затворих я и осъзнах, че не знам какво да кажа.

Ужасът плъзна като змия по гръбнака ми и се сви в корема, докато кралят даваше нареждания. На пода бяха начертани две пентаграми, в които трябваше да застанат магьосниците. Всеки от тях щеше да даде показания за своите действия и мотиви. А Бялата дама щеше да отсъди казват ли истината.

— Господи! — прошепнах под нос.

— Мосю графе? — Кралят посочи към първата пентаграма, нарисувана на килима. Само крал можеше да се отнесе така с един истински обюсонски килим.

Графът мина покрай мен, за да заеме мястото си, и ми прошепна съвсем тихо:

— Предупреждавам ви, мадам. Не действам сам. — Застана в пентаграмата и се обърна към мен с ироничен поклон.

Намекът му беше повече от ясен; ако го обвиня, неговите последователи щяха своевременно да ми отрежат зърната и да изгорят склада на Джаред. Облизах сухите си устни, проклинайки Луи. Защо просто не легна с мен?

Раймон пристъпи небрежно в своята пентаграма и ми кимна сърдечно. Не видях нищо повече в кръглите черни очи.

Нямах никаква представа какво да сторя. Кралят ми даде знак да застана срещу него, между двете пентаграми. Закачулените мъже се изправиха и се наредиха зад гърба му — безлика страховита тълпа.

После всичко притихна. Димът от свещта се стелеше като плащаница под позлатения таван, само по някоя струйка се проточваше от течението. Всички гледаха мен. Накрая, повече от отчаяние, се обърнах към графа и кимнах.

— Може да започвате, мосю графе.

Той се усмихна — поне се опита — и започна да обяснява основите на кабалата, продължи със значенията на двайсет и трите букви от еврейската азбука и се спря на дълбокия им смисъл. Звучеше съвсем научно, напълно безвредно и адски скучно. Кралят се прозина, без да покрие устата си.

Междувременно аз прехвърлях възможностите в ума си. Този човек ме беше заплашил и нападнал, беше се опитал да убие Джейми — от лични или по политически причини, нямаше голяма разлика. Вероятно беше и водачът на изнасилвачите, които нападнаха мен и Мери. Освен всичко това и освен слуховете, които се носеха за него, той беше основната заплаха пред опита ни да спрем Чарлс Стюарт. Щях ли да го оставя да се измъкне? Да го оставя да настройва краля на страната на Стюартите или да броди по тъмните улици на Париж с бандата си маскирани злодеи?

Виждах зърната си, щръкнали от страх, да изпъкват съвсем ясно през коприната на роклята ми. Но се окопитих, вдигнах глава и го прекъснах:

— Момент. Това, което казахте досега, е истина, мосю графе, но виждам сянка зад думите ви.

Графът зина от изумление. Луи, внезапно заинтригуван, спря да се изляга на масата и изправи гръб. Затворих очи и притиснах клепачите си с пръсти, сякаш се взирам навътре.

— Виждам едно име в ума ви, мосю графе. — Говорех полузадавено от страх, но нямаше как. Отпуснах ръце и го погледнах. — Следовници на злото. Какво общо имате със Следовниците, мосю графе?

Той наистина не умееше да крие чувствата си. Очите му изскочиха, а лицето му побеля. Усетих яростен пристъп на задоволство някъде под страха.

Явно и кралят беше чувал за Следовниците на злото, защото сънливите тъмни очи внезапно се присвиха.

Графът може да беше мошеник и шарлатанин, но не беше страхливец. Съвзе се, изгледа ме кръвнишки и отметна глава назад.

— Тази жена лъже — извика той така категорично, както когато информираше публиката си относно факта, че буквата алеф символизира кръвта на Христос. — Тя не е истинска Бяла дама, а слугиня на Сатаната! Заедно със своя господар, известния магьосник и чирак на Дю Карфур! — посочи драматично Раймон, който изглеждаше леко изненадан.

Един от закачулените мъже се прекръсти, а аз чух прошепната молитва някъде в сенките.

— Мога да го докажа — заяви графът и посегна към гърдите си, а аз си спомних за кинжала, който беше извадил от ръкава си у нас, и се напрегнах. Но той не извади нож.

— Светото писание казва „Ще хващат змии с голи ръце — рече гръмовно той. — И по туй ще познаете истинските Божи слуги!”

Може би беше малък питон. Дълга около три стъпки гладка, бляскава ивица в златно и кафяво, хлъзгава като намаслено въже и със страховити златни очи.

Появата му беше посрещната с дружно ахване и двама от закачулените съдии бързо отстъпиха назад. Самият Луи се притесни и се озърна към охранителя си, който стоеше оцъклен до вратата.

Змията подаде веднъж-дваж език, за да вкуси въздуха. Явно реши, че смесицата от восък и благовония не става за ядене, обърна се и направи опит да се върне в топлия джоб, от който така внезапно беше извадена. Графът я хвана умело зад главата и я протегна към мен.

— Виждате ли? — рече триумфално. — Жената се свива от страх! Тя е вещица!

Всъщност, в сравнение с един от съдиите, който се свиваше до отсрещната стена, аз бях направо непоклатима, но трябваше да призная, че отстъпих неволно назад, щом видях змията. Сега пак пристъпих напред с намерението да я взема от ръката му. Проклетото нещо не беше отровно все пак. Може би щяхме да проверим доколко безобидна е, като я увия на врата му.

Преди да го достигна обаче, мастър Раймон заговори. В цялата тази суматоха почти го бях забравила.

— Не само това е писано в Светото писание, мосю графе. — Не повиши глас, широкото жабешко лице беше безизразно. Все пак гласовете стихнаха и кралят се обърна към него.

— Да, мосю?

Раймон кимна вежливо, че му дават думата, и посегна към робата си. Измъкна малка манерка от един джоб, а от друг — чаша.

— „Ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди.” — Вдигна чашата и сребърната ѝ вътрешност засия на свещите. После наклони манерката към нея, готов да излее съдържанието ѝ. — Щом и двамата с милейди Брох Туарах сме обвинени — озърна се към мен, — предлагам тримата да се подложим на това изпитание. Ще разрешите ли, Ваше Величество?

Луи изглеждаше смутен от бързото развитие на събитията, но кимна и тънка струйка кехлибарена течност плисна в чашата. Вътре веднага почервеня и започна да кипи.

— Драконова кръв — уведоми ни Раймон и размаха чашата. — Напълно безобидна за чистото сърце. — Усмихна се беззъбо и окуражаващо и ми я подаде.

Май нямах голям избор, освен да я изпия. Драконовата кръв изглежда беше някаква форма на натриев бикарбонат; имаше вкус на бренди със сода. Отпих две-три средно големи глътки и му я върнах.

Раймон отпи много церемониално. Отдръпна чашата, за да покаже порозовелите си устни и се обърна към краля.

— Мога ли да помоля Бялата дама да подаде чашата на мосю графа? — попита той и посочи белите линии около краката си, за да подскаже, че не може да излезе извън защитата на пентаграмата.

Кралят кимна, аз взех чашата и се обърнах механично към графа. Той беше може би на пет-шест крачки от мен. Направих първата стъпка, после още една, коленете ми трепереха силно като в малкия будоар на краля.

Бялата дама вижда истинската същност на човека. Дали? Дали наистина знаех нещо за тях, за Раймон или за графа?

Можех ли да предотвратя това? По-късно си задавах този въпрос стотици, хиляди пъти. Можех ли да постъпя иначе?

Спомних си мисълта, която прекоси ума ми при първата ми среща с Чарлс Стюарт; колко удобно щеше да е за всички, ако вземе че умре. Но не можеш да убиеш човек заради убежденията му, дори ако тези убеждения означават смъртта на невинни, нали?

Не знаех. Не знаех дали графът е виновен, не знаех дали Раймон е невинен. Не знаех и дали преследването на благородна кауза оправдава неблагородни методи. Не знаех колко струва нечий живот — или хиляда. Не знаех истинската цена на отмъщението.

Но знаех, че чашата, която държа в ръцете си, е смърт. Белият кристал на шията ми напомняше за отровата. Не бях видяла Раймон да слага нищо вътре, никой не го видя, но нямаше нужда да потапям кристала в кървавочервената течност, за да разбера какво съдържа сега.

Графът прочете това по лицето ми. Бялата дама не може да лъже. Поколеба се, вгледан в кипящата чаша.

— Пийте, мосю — каза кралят. Тъмните очи отново бяха притворени, не издаваха нищо. — Или ви е страх?

Графът може да имаше хиляди недостатъци, но страхът не беше сред тях. Лицето му бе спокойно и бледо, когато срещна погледа на краля и леко се усмихна.

— Не, Ваше Величество.

Взе чашата от ръцете ми и я изпи, втренчен в лицето ми. Очите му се взираха в мен дори когато се изцъклиха от знанието за идващата смърт. Бялата дама може да обърне душата ти към доброто или да я унищожи.

Графът се строполи на пода, загърчи се и от закачулените зрители се надигна цял хор викове и писъци. Петите му удариха безшумно по покрития с под килим; тялото му се изви и се отпусна безжизнено. Змията, вече много недоволна, се освободи от гънките на белия сатен и се шмугна да търси убежище в краката на Луи.

Настана истински ад.

28

ПРИШЕСТВИЕ НА СВЕТЛИНАТА

Върнах се от Париж в къщата на Луиз във Фонтенбло. Не исках да ходя на Рю Тремулин — или някъде другаде, където можеше да срещна Джейми. Той нямаше време; трябваше да тръгне за Испания веднага, иначе рискуваше планът му да се провали.

Луиз, както винаги добра приятелка, ми прости бягството и — трябва да ѝ се признае — не ме попита къде съм била, нито какво съм правила там. Аз също не говорех много. Стоях си в стаята, хапвах по малко и се взирах в гипсовите орнаменти по тавана. Нуждата да отида в Париж ме беше стимулирала за известно време, но сега нямаше какво да правя. Без посока, аз пак започнах да се рея безцелно.

Все пак понякога полагах усилия. Подтиквана от Луиз, слизах на вечери или пиех чай с някой гостуващ приятел. Опитвах се да обръщам внимание на Фъргъс, единствения човек на света, към когото все още изпитвах някаква отговорност.

Затова, когато чух гласът му да се издига от другата страна на една пристройка, докато прилежно се разхождах следобед, аз се почувствах длъжна да проверя какво става.

Той се беше изправил пред един от конярите — по-голямо, намусено и широкоплещесто момче.

— Затваряй си устата, тъпа жаба такава — тъкмо казваше конярят. — Не разбираш какви ги плещиш!

— Аз знам по-добре от теб — прасе такова! — Фъргъс пъхна пръсти в ноздрите си, вирна носа си нагоре, после затанцува и загрухтя.

Момчето, което наистина имаше вирнат хобот, не губи време в спорове, ами налетя със стиснати юмруци и замахна. До секунди вече се търкаляха по калната земя, пищяха като котки и си късаха дрехите.

Докато се чудех дали да се намеся, конярят се претърколи върху Фъргъс, хвана го за врата с две ръце и започна да блъска главата му в земята. От една страна, смятах, че Фъргъс вероятно си е изпросил подобно внимание. От друга, видях, че лицето му става тъмночервено и не ми се щеше да си отиде без време. След още малко колебания аз се приближих до тях.

Конярят беше яхнал Фъргъс и го душеше, задникът му беше точно пред краката ми. Аз го изритах точно в шефа на панталоните. Той изгуби равновесие и се катурна с вик върху жертвата си. Претърколи се настрани и се изправи със стиснати юмруци, но ме видя и избяга.

— Какви ги вършиш? — Издърпах Фъргъс, който се давеше и плюеше. Започнах да изтупвам дрехите му и почистих по-големите буци кал.

— Виж се! — казах обвинително. — Скъсал си не само ризата си, но и панталоните. Трябва да помолим Берта да ги зашие. — Обърнах го и подръпнах скъсания плат. Конярят явно го беше хванал за колана на панталоните и ги беше съдрал по страничния шев. Твърдият плат висеше на слабите му хълбоци и оголваше едното бедро.

Внезапно замълчах и се вгледах смаяна. Не гледах голото дупе, а малкият червен белег, който го украсяваше. Беше с размера на монета от половин пени и бе тъмночервен, с цвета на скорошно изгаряне. Докоснах го и Фъргъс подскочи уплашен. Ръбовете на белега бяха изпъкнали; онова, което го бе оставило, беше потънало в плътта. Аз сграбчих момчето за ръката, за да не избяга, и се наведох да огледам.

Белегът беше овален и в него имаше неясни форми, вероятно букви.

— Кой ти направи това, Фъргъс? — Гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши; неестествено спокоен и студен.

— Нищо ми няма, мадам; одрах се, като скачах от оградата. Просто треска. — Големите черни очи се стрелкаха напред-назад, търсеха убежище.

— Това не е треска. Знам какво е, Фъргъс. Но искам да разбера кой го направи. — Бях виждала вече нещо подобно, но този беше скорошен, макар и леко заздравял. И все пак не можех да го сбъркам.

Той разбра, че няма да се откажа, и спря да се бори. Облиза устни, поколеба се, после раменете му увиснаха и аз разбрах, че се е предал.

— Беше… един англичанин, милейди. С пръстен.

— Кога?

— Преди много време, мадам! През май.

Поех дълбоко дъх, пресмятах. Три месеца. Преди три месеца Джейми беше излязъл от вкъщи, за да отиде в бардака заради калфата от склада. В компанията на Фъргъс. Преди три месеца Джейми беше срещнал Джак Рандал в публичния дом на мадам Елиз и бе видял нещо, което го накара да забрави всякакви обещания и да обяви дуел на Джак Рандал. Преди три месеца той си тръгна — и не се върна.

С огромно търпение и като стисках здраво ръката на Фъргъс, някак успях да изтръгна историята от него.

Когато пристигнали в публичния дом на мадам Елиз, Джейми му казал да го чака, а той се качил горе да уреди нещата. Това щяло да отнеме известно време, затова Фъргъс се разхождал из големия салон, където няколко негови познати млади дами си „почивали”, говорели си и си оправяли косите в очакване на клиенти.

— Сутрин няма много работа — обясни ми той. — Освен във вторник и петък, когато рибарите идват по Сена да продават улова си на сутрешния пазар. Тогава имат пари и мадам Елиз печели доста, затова младите дами трябва да се приготвят още след закуска.

Повечето „момичета” били всъщност по-стари служителки във въпросното заведение; рибарите не били много придирчиви и им се падали по-нежеланите проститутки. Сред тях имало много приятелки на Фъргъс обаче и той прекарал четвърт час в компанията им. Появили се неколцина ранни клиенти, избрали си жена и се оттеглили в стаите горе — къщата на мадам Елиз имаше четири тесни етажа.

— Тогава влезе англичанинът с мадам Елиз. — Фъргъс замълча и преглътна.

Фъргъс, който бил виждал достатъчно пияни и възбудени мъже, разбрал, че капитанът е гулял цяла нощ. Бил зачервен и раздърпан, с кървясали очи. Той пренебрегнал опитите на мадам Елиз да го насочи към една от проститутките, откъснал се от нея и тръгнал из салона, за да огледа стоката. Тогава очите му спрели на Фъргъс.

— Той рече: „Ти, ела насам” и ме хвана за ръката. Аз се дърпах, мадам, казах му, че господарят ми е горе и не мога, но той не ме слушаше. Мадам Елиз ми прошепна, че трябва да ида с него, а тя ще ми даде половината пари. — Фъргъс сви рамене и ме погледна беззащитно. — Знам, че онези, които харесват момчета, свършват бързо и реших, че ще свърши много преди господарят да се появи.

— Господи! — Пръстите ми се огънаха и се плъзнаха безжизнени по ръкава му. — Фъргъс, да не казваш, че си го правил и преди?

Изглеждаше, сякаш ще заплаче. Аз също.

— Не много често, мадам — каза той, сякаш ме молеше да разбера. — Има си специални домове за това и тези мъже ходят там, но се е случвало някой клиент да ме види и да ме хареса… — Носът му протече и той го избърса с опакото на дланта си.

Извадих кърпичка от джоба си и му я подадох. Той вече подсмърчаше.

— Беше много по-голям, отколкото очаквах. Попитах го дали не иска с уста, но той… той искаше да…

Придърпах го към мен и притиснах главата му към рамото си. Крехките лопатки на гърба му бяха като на птиче под ръката ми.

— Не ми казвай нищо повече. Недей. Всичко е наред, Фъргъс. Не съм ти ядосана. Но не ми казвай повече.

Той обаче вече не можеше да спре да говори, след толкова дни на страх и мълчание.

— Аз съм виновен за всичко, мадам! — избухна момчето и се отдръпна. Устните му трепереха, сълзите се събираха в очите му. — Трябваше да мълча; не биваше да викам! Но не можах да издържа и милорд ме чу и… и… връхлетя вътре… и… о, мадам, не биваше, но толкова се зарадвах да го видя, че изтичах към него, а той ме избута зад себе си и удари англичанина по лицето. А когато англичанинът стана от пода, грабна една табуретка и я хвърли, аз толкова се изплаших, че изтичах от стаята и се скрих в дрешника в дъното на коридора. После чувах крясъци и удари, страшно трещене и още крясъци. След това спряха, милорд отвори дрешника и ме изведе оттам. Държеше дрехите ми и ме облече сам, защото аз не можех да закопчея копчетата — пръстите ми трепереха.

Той се вкопчи в полата ми с две ръце. Така неистово искаше да му повярвам, че лицето му се беше сгърчило в маймунска скръбна маска.

— Аз съм виновен, мадам, но аз не знаех! Не знаех, че ще набие англичанина. А сега милорд го няма и никога няма да се върне!

Вече плачеше с глас и падна по очи в краката ми. Плачеше толкова силно, че едва ли щеше да ме чуе, но все пак се наведох и казах:

— Не си виновен ти, Фъргъс. Не съм виновна и аз — но ти си прав; той си отиде.

*  *  *

След признанието на Фъргъс потънах в още по-дълбока апатия. Сивият облак, който ме обгръщаше от помятането насам, се приближи и ме пови плътно с диплите си, които помрачаваха светлината и на най-яркия ден. Звуците достигаха до мен приглушени, като далечно писукане на шамандура в мъгливо море.

Луиз стоеше пред мен и ме гледаше смръщена от тревога.

— Твърде слаба си — скара ми се тя. — И бяла като варено шкембе. Ивон каза, че пак не си яла на закуска!

Не можех да си спомня кога за последно съм изпитвала глад. Струваше ми се маловажно. Много преди Булонския лес, много преди пътуването ми до Париж. Втренчих се в камината и се унесох в завъртулките на резбата в стил рококо. Гласът на Луиз продължаваше, но аз не я слушах; той беше просто шум в стаята, като стържене на клон по каменната стена на замъка или като бръмченето на мухите, привлечени от недокоснатата ми закуска.

Вгледах се в една от тях, как се издигна рязко от яйцата, щом Луиз плесна с ръце. Побръмча разярена в кръг и се спусна пак върху храната. Чух зад себе си забързани стъпки, после рязка заповед от Луиз и послушно: „Да, мадам”, внезапното „пляс!” на мухобойката, когато прислужницата започна да трепе мухите една по една. Тя пускаше всяко малко трупче в джоба си, вдигаше го от масата и бършеше петното с края на престилката си.

Луиз се наведе и навря лице в полезрението ми.

— Виждам костите по лицето ти! Ако не искаш да ядеш, поне излез малко навън! — рече изнервена. — Дъждът спря; ела да видим има ли грозде. Може да хапнеш поне от него.

Навън или вътре, беше ми все едно. Меката сковаваща сивота още ме изпълваше, размиваше очертанията и лишаваше от облик всяко място. Но като че ли беше важно за Луиз, затова станах послушно и тръгнах с нея.

Близо до портата на градината обаче готвачката я спря с въпроси и оплаквания относно менюто за вечерята. Бяха поканени гости, за да се поразсея, и трескавите приготовления предизвикваха малки домашни експлозии цяла сутрин.

Луиз въздъхна мъченически и ме потупа по гърба.

— Ти върви! Ще изпратя лакей с наметалото ти.

Денят беше хладен за август, защото през нощта беше валяло. По чакълестите алеи имаше локвички, а от дърветата още се сипеше вода.

Небето беше сиво, но вече незатулено от тъмните дъждовни облаци. Обгърнах с длани лактите си. Слънцето сигурно щеше скоро да изгрее, но още беше студено и имах нужда от наметалото си.

Когато чух стъпки по пътеката зад мен, се обърнах и видях Франсоа, втория лакей, но той не носеше нищо. Изглеждаше притеснен, сякаш не беше сигурен дали търси точно мен.

— Мадам, имате посетител.

Въздъхнах; не исках да полагам усилия за любезни разговори.

— Кажи им, че съм неразположена, моля те. — Обърнах се да продължа. — А когато си тръгнат, ми донеси наметалото.

— Мадам — каза той зад мен, — търси ви сеньор Брох Туарах — вашият съпруг.

Извърнах се бързо към къщата. Вярно беше. Високата фигура на Джейми вече завиваше зад ъгъла. Обърнах се, престорих се, че не съм го видяла, и продължих към беседката. Тук храстите бяха гъсти, вероятно щях да успея да се скрия.

— Клеър! — Дотук с преструвките; беше ме видял и вървеше към мен. Аз също ускорих ход, но нямаше да му избягам. Задъхах се още на половината път до беседката и се наложи да забавя. Не бях в състояние да полагам големи физически усилия.

— Клеър, чакай!

Леко се извърнах; той беше точно зад мен. Меката сивота потрепери и аз усетих паника при мисълта, че появата му ще я разкъса. Тогава ще умра, казах си, като личинка, извадена от почвата и хвърлена да се гърчи на камък, гола и беззащитна под слънцето.

— Не! Не искам да говоря с теб. Махай се. — Той се поколеба и аз тръгнах бързо по пътеката към беседката. Чух стъпките му по чакъла зад мен и почти се затичах.

Спрях да се провра през арката, той внезапно се хвърли напред и ме сграбчи за китката. Опитах да се освободя, но не ме пускаше.

— Клеър! — Борех се, все още извърната от него. Ако не го гледах, можех да се залъгвам, че го няма. Щях да съм в безопасност.

Той пусна китката ми, но ме хвана за раменете и се наложи да вдигна глава, за да запазя равновесие. Лицето му беше отслабнало и потъмняло от слънцето, около устата се впиваха дълбоки бръчки, а очите бяха потъмнели от болка.

— Клеър — рече още по-тихо. — Клеър — това беше и мое дете.

— Да, беше — и ти го уби! — Откъснах се от него и се хвърлих през тясната арка. Спрях от другата страна, запъхтяна като ужасено куче. Не бях осъзнавала, че тя води в малко, покрито с лози ограждение. Сега решетките ме затваряха от всички страни — бях в капан. Зад мен притъмня, когато той се изправи пред арката.

— Не ме докосвай! — Отстъпвах, втренчена в земята. Махай се! — мислех си трескаво. — Моля те, остави ме на мира, за бога! Усещах как сивият ми покров неумолимо се развива и малки, ярки струйки болка се стрелнаха през мен като мълнии през облак.

Той спря. Аз се запрепъвах сляпо към решетестата стена и се свлякох на една дървена пейка. Затворих очи и останах там трепереща. Вече не валеше, но през решетката към тила ми нахлуваше студен влажен вятър.

Той не се приближи. Усещах го как стои там и ме гледа. Чувах накъсаното му дишане.

— Клеър! — каза почти отчаяно. — Клеър, не разбираш ли… Клеър, трябва да говориш с мен! За бога, Клеър, аз дори не знам дали е момче или момиче!

Седях вкаменена, ръцете ми стискаха грубата пейка. След миг нещо изхрущя силно на земята пред мен. Отворих очи и го видях да сяда на мокрия чакъл в краката ми. Сведе глава, дъждът беше обсипал с пайети потъмнялата от влагата коса.

— Да те моля ли искаш? — попита той.

— Беше момиче — казах след малко. Гласът ми беше странен, дрезгав и грапав. — Майка Хилдегард я кръсти. Фейт. Фейт Фрейзър. Майка Хилдегард има странно чувство за хумор.

Сведената глава не помръдна.

— Ти видя ли детето?

Очите ми се отвориха напълно. Взирах се в коленете си, където капките, стичащи се от лозите, създаваха мокри петна по коприната.

— Да. Акушерката каза, че трябва да я видя, и ме накараха. — Чух отново тихия, делови тон на мадам Бонер, най-уважаваната сред акушерките в Болницата на Ангелите.

— Дайте ѝ детето, по-добре е да го види. За да не си въобрази нещо.

И аз не си въобразих. Запомних я.

— Тя беше съвършена — казах тихо, сякаш на себе си. — Толкова мъничка. Главата ѝ се събра в шепата ми. Ушичките ѝ бяха малко щръкнали и виждах как светлината сияе през тях.

Светлината сияеше и през кожата ѝ, по извивките на бузките и дупето, както сияят перли; студени и неподвижни, запазили в себе си нещо от водния свят.

— Майка Хилдегард я уви в бял сатен. — Гледах юмруците си в скута ми. — Очите ѝ бяха затворени. Тя още нямаше мигли, но очите ѝ бяха леко дръпнати. Казах, че са като твоите, но те казаха, че на всички бебета били такива.

Десет пръстчета на ръцете, десет на краката. Без нокти, но малките стави, капачките на коленете и костите на пръстчетата сияеха като опали, като скъпоценните кости на самата земя. Не забравяй, човече, пръст си и пръст…

Помнех далечните шумове в болницата, където животът още продължаваше, и тихия шепот на майка Хилдегард и мадам Бонер по-наблизо, говореха за свещеника, който щеше да отслужи специална меса по молба на майка Хилдегард. Помнех и спокойната оценка в очите на мадам Бонер, когато се обърна към мен и видя слабостта ми. Вероятно видя и признаците на наближаващата треска; обърна се пак към майка Хилдегард и заговори още по-тихо — може би ѝ предлагаше да изчакат; щеше да има още едно погребение.

И в пръст ще се превърнеш.

Но аз се бях завърнала от мъртвите. Единствено хватката на Джейми над тялото ми беше достатъчно силна да ме върне от последната преграда и мастър Раймон го беше разбрал. Знаех, че само Джейми може да ме върне в света на живите, и точно затова бях избягала от него, точно затова сторих всичко възможно да не го виждам и да се уверя, че няма да ме доближи отново. Не исках да се връщам, не исках да чувствам. Не исках да чувствам пак обич само за да ми я отнемат отново.

Но беше твърде късно. Знаех го, въпреки че се борех да задържа сивия покров около себе си. Борбата обаче само ускори изчезването му; сякаш посягаш към облак, който се стапя в студена мъгла между пръстите ти. Усещах завръщането на светлината — ослепителна и изпепеляваща.

Той се изправи пред мен. Сянката му падна на коленете ми, сигурен знак, че облакът се е разкъсал; сянка не пада без светлина.

— Клеър — прошепна той. — Моля те, позволи ми да те утеша.

— Утеха? И как ще го направиш? Ще ми върнеш ли детето?

Той пак коленичи, но аз не вдигах глава. Взирах се в извърнатите си ръце, които лежаха празни в скута ми. Усетих, че посегна да ме докосне, но се отдръпна, после посегна отново.

— Не — каза той едва чуто. — Не, не мога. Но… с Божията милост… мога да ти дам друго?

Ръката му закръжи над моята, достатъчно близо, за да усетя топлината му. Усетих и други неща: мъката, която едва удържаше, гнева и страха, които го давеха, и смелостта, която го караше да говори въпреки всичко. Събрах своята и се обгърнах с нея — крехък заместител на плътния сив покров. Взех ръката му и вдигнах глава, за да видя лицето му на слънцето.

Седяхме, хванати за ръце, и се притискахме един към друг на пейката. Не помръдвахме, не говорехме, седяхме така сякаш от часове, студеният вятър шептеше мислите ни в листата на лозите над нас. Капки се сипеха отгоре ни след него, сякаш и той скърбеше за загубата ни.

— Ще настинеш — прошепна накрая Джейми и ме загърна с наметалото си и със своята топлина. Аз се притиснах бавно към него и затреперих още повече от стряскащата му солидност, от внезапната му топлина.

Сложих предпазливо ръка на гърдите му, сякаш щеше да ме изгори, и продължихме да седим така, като оставихме листата на лозите да говорят вместо нас.

— Джейми — казах тихо накрая. — О, Джейми. Къде беше?

Ръката му се стегна около мен, но той не отговори веднага.

— Мислех, че си мъртва — каза толкова тихо, че едва го чух над шума на листата.

— Видях те там — на земята. Господи! Беше толкова бледа и полите ти бяха подгизнали от кръв… Опитах да дойда при теб, още щом те видях — хукнах към теб, но стражата ме хвана.

Преглътна с усилие и през него мина тръпка.

— Борех се с тях… молех ги… но те не ме отведоха. Хвърлиха ме в килия и ме оставиха там… да мисля, че си мъртва, Клеър; да мисля, че аз съм те убил.

Тръпката продължи и аз разбрах, че плаче. Колко ли дълго беше седял в мрака на Бастилията съвсем сам, само с миризмата на кръв и празната черупка на отмъщението?

— Всичко е наред — казах аз и притиснах по-силно ръка към гърдите му, сякаш да успокоя препускащото му сърце.

— Джейми, всичко е наред. Не беше… не беше по твоя вина.

— Опитах да си разбия главата в стената — само за да спра да мисля — каза той шепнешком. — Затова ме вързаха, ръцете и краката. А на следващия ден Дьо Роан дойде и ми каза, че си жива, но едва ли ще изкараш дълго.

Замълча, но аз усещах болката му, остра като кристални ледени копия.

— Клеър, съжалявам.

Съжалявам. Тези думи беше написал в бележката, преди да разбие света ми. Но вече ги разбирах.

— Знам. Джейми, знам. Фъргъс ми каза. Знам защо си го направил.

Той пое дълбоко дъх.

— Да, но…

Оставих ръката си да падне измръзнала и мокра от дъжда върху грубия плат на бричовете за езда.

— Казаха ли ти защо те пускат? — опитах да успокоя дишането си, но не се получи.

Бедрото му се стегна под ръката ми, но гласът му вече беше овладян.

— Не. Само че е по заповед на Негово Величество… — каза го с такава ярост, че ми стана съвсем ясно — той знаеше какво означава това освобождаване.

Прехапах устна, исках да му обясня.

— Каза ми майка Хилдегард — продължи той. — Веднага отидох в Болницата на Ангелите, за да те търся. Майка Хилдегард ми даде бележката, която си оставила за мен. Тя… ми каза.

— Да, отидох при краля…

— Знам! — Ръката му стисна моята и по дишането му разбрах, че е стиснал зъби.

— Но Джейми… когато отидох…

— Господи! — Внезапно изправи гръб, за да ме погледне. — Не знаеше ли какво ще… Клеър! — Затвори очи и пое дълбоко дъх. — По целия път до Орвието го виждах; виждах ръцете му върху бялата ти кожа, устните му по шията ти, виждах… виждах оная му работа… и виждах как това мръсно, гадно нещо се плъзга… Господи, Клеър! В затвора те мислех за мъртва, а по пътя към Испания съжалявах, че не си!

Кокалчетата на ръката, с която стискаше моята, побеляха и моите изпукаха.

Издърпах ръката си.

— Джейми, чуй ме!

— Не! Не искам да слушам…

— Чуй ме, проклет да си!

Той замълча и аз бързо започнах да му разказвам за случилото се при краля; за мъжете с качулките, тъмната стая, дуела между магьосниците и смъртта на граф Сен Жермен.

Докато говорех, червенината по бузите му си отиваше и изражението му омекваше — от мъка и гняв до изумление и постепенно — до смайване и приемане.

— Господи! О, пресвети Боже!

— Не предполагаше какво ще стане, когато измисли онази глупава история, нали? — Бях изтощена, но успях да се усмихна. — Е… графът… всичко е наред, Джейми. Него… вече го няма.

Той не каза нищо, но ме дръпна нежно към себе си, челото ми легна на рамото му, а сълзите ми попиваха в ризата му. След минута обаче изправих гръб, погледнах го и избърсах носа си.

— Просто си помисли, Джейми! Онзи портвайн, инвестицията на Чарлс Стюарт… щом графът е мъртъв…

Той поклати глава и се усмихна.

— Не, всичко е наред.

Усетих огромно облекчение.

— Слава Богу! Значи си успял? Билките дадоха ли ефект при Мърто?

— Ами, не — усмихна се още по-широко, — но дадоха ефект при мен.

Освободена едновременно от гнева и страха, аз се чувствах замаяна. Миризмата на измити от дъжда гроздове беше силна и сладка. Беше ми хубаво да се облягам на него, да усещам топлина и утеха, а не заплаха и да слушам историята с портвайна.

— Някои хора са родени за морето, сасенак, но аз не съм от тях.

— Знам, прилоша ли ти?

— Рядко съм бил толкова зле — увери ме той.

Морето край Орвието било бурно и до час станало ясно, че Джейми няма да може да изпълни първоначалния план.

— Лежах в хамака и стенех. — Сви рамене. — Тъй че можех да мина и за болен от шарка.

С Мърто набързо си сменили ролите и на едно денонощие път от Испания капитанът на „Саламандър” открил с ужас, че на борда има зараза.

Джейми се почеса замислено по врата, сякаш още усещаше ефектите от копривата.

— Когато разбраха, искаха да ме хвърлят в морето и трябва да кажа, че идеята ми се стори много добра. — Ухили се криво. — Някога да си имала морска болест, докато си нажулена с коприва?

— Не. — Потреперих при тази мисъл. — Мърто ли ги спря?

— О, да! Беше много яростен нашият Мърто. Спеше на прага на каютата с ръка на кинжала, докато не стигнахме до Билбао.

Както и очаквахме, капитанът на „Саламандър”, изправен пред перспективата да изгуби товара си в Хавър или да се върне в Испания и да чака новината да стигне до Париж, решил да продаде товара си на новия, изпратен му от съдбата купувач.

— Но се пазари здравата — добави Джейми и се почеса по ръката. — Половин ден се опъва, а аз умирах в онзи хамак, пикаех кръв и си изповръщах червата!

Все пак сделката била сключена, портвайнът и болният били стоварени в Билбао и — освен че още пикаел в червено — Джейми се възстановил бързо.

— Продадохме портвайна на посредник в Билбао. Изпратих веднага Мърто в Париж, за да плати на мосю Дюверне, а аз… дойдох тук.

Погледна ръцете си, които лежаха в скута му.

— Не можех да реша — рече тихо. — Да дойда или не. Вървях, за да си дам време да помисля. Изминах пеша целия път от Париж до Фонтенбло и почти целия обратно. Връщах се десетина пъти, обвинявах се, че съм убиец и глупак. Не знаех кого да убия — себе си или теб…

Въздъхна и ме погледна, очите му бяха потъмнели от сенките на потрепващите листа.

— Трябваше да дойда — каза простичко.

Аз не отговорих, само сложих ръка върху неговата. Земята беше покрита с паднали листа и миризмата от ферментацията им обещаваше забравата на виното.

Премреженото от облаци слънце залязваше и озареният в златно огромен силует на Юго се извиси пред арката.

— Моля за извинение, мадам. Господарката иска да знае дали господинът ще остане за вечеря?

Погледнах Джейми. Той седеше неподвижен и чакаше. Слънчевите лъчи, проникващи през листата, нашарваха косата му и лицето му тънеше в сенки.

— Мисля, че няма да е зле — казах аз. — Ужасно си отслабнал.

Той ме погледна с лека усмивка.

— Ти също, сасенак.

Стана и ми предложи ръката си. Аз я поех, тръгнахме заедно към вечерята и оставихме лозовите листа да продължат своя тих разговор.

*  *  *

Лежах до Джейми, ръката му лежеше на бедрото ми. Той спеше. Аз се взирах в мрака на стаята, вслушвах се в дишането му и поемах жадно свежия аромат на влажната нощ, примесен с аромат на глициния.

Кончината на граф Сен Жермен беляза края на вечерта за всички, освен за Луи. Когато всички се приготвяха да си тръгнат, все още разговарящи оживено, той хвана ръката ми и ме поведе към малката врата.

Стигнахме до зеленото канапе, той накара ме да легна и вдигна полите ми, преди да успея да кажа нещо. Не ме целуна, не ме желаеше. Просто ритуално си взимаше заплащането, на което се бях съгласила. Луи го биваше в пазарлъците и не беше човек, който ще опрости дълг, без значение дали цени отплатата. Все пак може би я ценеше; защото в приготовленията му се долавяше вълнение, примесено с лек страх — кой, освен краля, ще посмее да вземе в прегръдките си Бялата дама?

Аз бях затворена и суха, не бях готова. Нетърпелив, той взе флаконче розово масло от масата и го втри между краката ми. Лежах неподвижна, не издавах и звук, когато той бързо измъкна пръста си и го замени с малко по-голям член. „Страдание” не беше точната дума, нито ме болеше, нито се чувствах унизена — това беше транзакция. Изчаках и след няколко бързи тласъка той пак се изправи с пламнало от възбуда лице и започна да пристяга бричовете си над малката издутина. Не искаше да рискува появата на копеле с почти кралско, почти магическо потекло; не и когато мадам Дьо ла Турел беше готова — много по-готова от мен, надявах се — и го очакваше в спалнята си надолу по коридора.

Бях му дала обещаното, сега той можеше да изпълни молбата ми, без да се чувства ощетен. А аз отвърнах на любезния му поклон, хванах го под ръка, за да ме отведе до вратата, и напуснах стаята за аудиенции само няколко минути след като бях влязла в нея, с уверението на краля, че заповедта за освобождаването на Джейми ще бъде издадена още на сутринта.

Камериерът ме чакаше в коридора. Поклони ми се и аз отвърнах, после го последвах по Коридора с Огледалата, като усещах как мазните ми бедра се търкат едно в друго и от тях се разнася силен аромат на рози.

Щом портата на двореца се затръшна след мен, аз затворих очи и си помислих, че вече никога няма да видя Джейми. Ако все пак го видех, щях да натрия носа му в аромата на рози, докато пукне.

А сега ръката ми беше на бедрото му и се вслушвах в дълбокото му дишане в мрака до мен. И аз оставих вратата на стаята за аудиенции да се затвори завинаги.

29 

НАКАЗАНИЕ С КОПРИВА

— Шотландия — въздъхнах аз, мислех си за хладните кафяви потоци и тъмните борови гори на Лалиброх. — Готови ли сме да се върнем у дома?

— Предполагам, че се налага — отвърна той. — Кралят ме помилва при условие, че напусна Франция до средата на септември, иначе се връщам в Бастилията. Сигурно го е уредил с англичаните и те няма да ме обесят още щом сляза от кораба в Инвърнес.

— Можем да идем в Рим или в Германия — предложих плахо. Повече от всичко исках да се върнем у дома, в Лалиброх, и да се излекуваме в покоя на шотландските планини. Сърцето ми се свиваше при мисълта за придворни и интриги, за постоянните опасности и несигурност. Но ако Джейми решеше, че…

— Не, или Шотландия, или Бастилията. Дори са ни запазили места на кораб. — Изправи се и отметна косата от очите си. — Предполагам, че херцог Сандрингам — и вероятно крал Джордж — искат да съм на сигурно място у дома, където ще могат да ме държат под око. А не да шпионирам в Рим или да печеля пари в Германия. Предполагам, че ми отпускат три седмици заради Джаред. Дават му време да се прибере, преди да замина.

Седях на пейката до прозореца на спалнята си и гледах развълнуваното зелено море на гората. Горещият неподвижен летен въздух като че ли ме притискаше и изсмукваше силите ми.

— Не бих казала, че съм недоволна. — Въздъхнах и притиснах буза към стъклото в търсене на малко хладина. Вчерашният дъжд бе оставил наследство от тежка влага, която караше косата и дрехите да лепнат по кожата ми. — Но мислиш ли, че е безопасно? Дали Чарлс ще се откаже след смъртта на графа и изгубените пари на Манцети?

Джейми се намръщи и потърка челюстта си, за да прецени колко е брадясала.

— Ще ми се да знаех дали е получил писмо от Рим през последните две седмици. И ако е получил, какво пише в него. Но, да, мисля, че успяхме. Нито един банкер в Европа няма да отпусне и петак на Стюартите; Филип Испански си има други цели, а Луи… — Той сви рамене и изви иронично устни. — Като се имат предвид мосю Дюверне и херцог Сандрингам, всякакви шансове на Чарлс в тази насока са повече от нищожни. Да се обръсна ли, какво ще кажеш?

— Не и заради мен. — Този небрежен интимен въпрос внезапно ме смути. Бяхме прекарали нощта заедно, но бяхме изтощени и деликатната мрежа, изтъкана между нас в беседката, като че ли още беше твърде крехка, за да издържи на някакъв опит да правим любов. Прекарах нощта болезнено съзнаваща топлата му близост, но реших, че трябва да оставя първия ход на него.

Сега гледах играта на светлината по раменете му, когато се обърна да вземе ризата си, и усетих желание да го докосна; да го почувствам, гладък и твърд, нетърпелив.

Главата му се подаде през яката на ризата и очите му внезапно срещнаха моите. Той поспря, но не заговори. Сутрешните шумове в двореца се чуваха съвсем ясно извън мехура от тишина около нас; суетнята на слугите, тънкият висок глас на Луиз, който гълчеше някого.

Не тук — казаха очите му. — Не и сред толкова много хора.

Сведе поглед и внимателно закопча ризата си.

— Луиз има ли ездитни коне? На няколко мили оттук има скали, може да пояздим дотам, сигурно ще е по-хладно.

— Мисля, че има. Ще я питам.

*  *  *

Стигнахме до скалите точно преди пладне. Те бяха просто щръкнали варовикови колони сред жълтеещата трева на хълмовете, подобно на руини на древен град. Бяха разцепени и набраздени от вятъра, дъжда и годините, осеяни с хиляди странни малки растения, които се бяха вкопчили във всяка педя ерозирала почва.

Оставихме конете да пасат и се изкачихме до широкия плосък корниз от варовик, покрит с туфички груба трева, точно под най-високите грамади. Опърпаните храсти не осигуряваха достатъчно сянка, но на тази височина подухваше ветрец.

— Господи, колко е горещо! — каза Джейми. Откопча токата на килта си, остави го да се свлече и започна да съблича ризата.

— Какво правиш, Джейми? — попитах почти през смях.

— Събличам се. Ти защо не се събличаш? Сигурно си по-подгизнала и от мен, а тук никой няма да ни види.

След миг колебание го послушах. Мястото беше съвсем изолирано; бе твърде чукаресто за овцете и едва ли някой овчар би дошъл насам. А сега, сами и голи, далеч от Луиз и безбройните ѝ слуги… Джейми постели наметката си на грубата земя, докато аз свалях мокрите си от пот дрехи.

Той се излегна лениво и събра ръце зад главата си, напълно нехаещ за любопитните мравки, парченцата чакъл и грубите треви.

— Сигурно имаш задник на коза — отбелязах аз. — Как лежиш така на голата земя? — Разсъблечена като него, аз се настаних удобно на дебелото наметало, което беше постелил за мен.

Сви рамене, затворил очи под топлото следобедно слънце. Светлината го позлатяваше, караше го да сияе червеникавозлатист на фона на тъмните груби треви под него.

— Ами, така. — От толкова близо чувах дишането му над тихия вой на вятъра, който бръснеше скалите над нас.

Обърнах се по корем, облегнах брадичка на скръстените си ръце и се вгледах в него. Беше широк в раменете и тесен в бедрата, с дълги, мощни крака, по които се очертаваха мускулите, напрегнати дори когато лежеше. Лекият топъл бриз рошеше вече изсъхващите меки косъмчета с цвят на канела под мишниците му и меднозлатистите над китките му — там, където изчезваха под главата му. Вятърът беше приятен, защото слънцето още пламтеше по раменете и прасците ми.

— Обичам те — казах тихо, не за да ме чуе, а просто защото ми беше хубаво да го изрека.

Той обаче чу и устата му се изви леко в усмивка. Претърколи се по корем на наметалото до мен. По гърба и задника му бяха полепнали стръкчета трева. Изтърсих нежно едно и кожата му настръхна под допира ми.

Наведох се да го целуна по рамото, да се насладя на топлия аромат на кожата и на леко соления ѝ вкус.

Вместо да ме целуне обаче, той се отдръпна, подпря се на лакът и се вгледа в мен. В изражението му имаше нещо непонятно, което ме притесни.

— За какво мислиш? — Прокарах пръст по вдлъбнатината на гръбнака му. Той се отдръпна и пое дълбоко дъх.

— Ами чудех се… — започна, после спря. Гледаше надолу и си играеше с едно малко цвете, щръкнало сред тревата.

— Какво се чудиш?

— Какво ли е било… с Луи?

Стори ми се, че сърцето ми спира за миг. Знаех, че кръвта се е смъкнала от лицето ми, защото устните ми изтръпнаха и едва продумах:

— Какво… е… било?

Той вдигна очи и направи неуспешен опит да се усмихне.

— Ами, все пак той е крал. Някак си очакваш да е… различно. Нали знаеш… може би специално?

Усмивката изчезна и лицето му пребледня като моето. Пак гледаше надолу, избягваше потресения ми поглед.

— Може би се питам дали… дали е по-различен от мен? — Видях го да прехапва устна, сякаш искаше да спре думите, но беше вече твърде късно.

— Как разбра, по дяволите? — Бях замаяна и уязвима, претърколих се по корем и се притиснах към земята.

Той поклати глава. Зъбите му още се впиваха в долната устна. Когато най-сетне я освободи, по нея останаха дълбоки червени следи.

— Клеър — рече тихо. — О, Клеър! Ти ми се отдаде цялата още в самото начало, не скри нищо от мен. Никога не си крила. Когато те помолих да бъдеш честна с мен, ти казах, че не умееш да лъжеш. Когато те докосвах… — Ръката му легна на задника ми и аз потрепнах, не го очаквах.

— Откога те обичам? — попита много тихо. — От година? Откакто те срещнах. И колко пъти съм любил тялото ти — стотици, нали? — Пръстът му ме докосна нежно като пеперудени крачка, проследи линията на ръката и рамото и се плъзна по ребрата ми, докато не потреперих и се обърнах към него.

— Никога не си се свивала при допира ми — каза той. Гледаше пръста си, който вече следваше извивката на гърдите ми. — Дори първия път, когато нямаше да се изненадам. Но ти не го направи. Даде ми всичко още първия път; не ми отказа нищо от себе си.

— Но сега… — отдръпна ръката си. — Отначало си помислих, че е заради загубата на детето и може би се срамуваш от мен или се чувстваш странно след дългата раздяла. После разбрах, че не е това.

Настъпи много дълга тишина. Усещах болезненото бумтене на сърцето си върху студената земя и чувах разговора на вятъра с боровете долу. Малки птички се провикваха някъде далече. Искаше ми се да съм една от тях. Или поне да съм далеч.

— Защо? — попита ме тихо. — Защо ме излъга? Когато и без това си мислех, че го знам.

Взирах се в ръцете му, сключени под брадичката ми, и преглътнах.

— Ако… — преглътнах отново, — ако ти бях казала, че съм позволила на Луи… ти щеше да ме разпитваш. Нямаше да го забравиш. Дори да ми простиш, нямаше да забравиш и това винаги щеше да стои между нас. — Преглътнах отново. Ръцете ми бяха студени въпреки жегата, а в стомаха ми имаше ледена топка. Но щом бях започнала с истината, трябваше да я кажа цялата.

— Ако ме беше разпитвал — а ти го направи, Джейми! Трябваше да говоря за това, да го преживея отново, а се страхувах… — Не можех да продължа, но той не се отказа.

— От какво се страхуваше?

Извърнах леко глава, но без да срещам очите му, видях само тъмните му очертания на слънцето зад блещукащата завеса на косата си.

— Страхувах се, че ще ти кажа защо го направих. Джейми… трябваше, за да те освободя от Бастилията — бих сторила и по-страшни неща, ако се наложи. Но тогава… и след това… почти се надявах някой да ти каже и да разбереш. Толкова ти бях ядосана — заради дуела и бебето. И защото ме принуди да го направя… да ида при Луи. Исках нещо да те отблъсне завинаги, да съм сигурна, че няма да те видя отново. Направих го… донякъде… защото исках да те нараня — прошепнах аз.

В ъгълчето на устата му едно мускулче се сви, но той продължи да се взира в сключените си ръце. Бездната между нас, над която бяхме прокарали съвсем крехък мост, отново зейна, този път непроходима.

— Аха! Е, успя.

Стисна устни и не проговори доста време. Накрая обърна глава да ме погледне. Исках да избегна очите му, но не можах.

— Клеър — рече тихо. — Какво почувства, когато аз отдадох тялото си на Джак Рандал? Когато му позволих да го направи в Уентуърт?

През мен премина шок, от скалпа чак до пръстите на краката. Не очаквах да чуя точно този въпрос. Отворих и затворих няколко пъти уста, преди да намеря отговор.

— Не… знам — казах немощно. — Не съм мислила. Гняв, разбира се. Бях бясна — обезумяла. И болка. Страх ме беше за теб. И… те съжалявах.

— Ревнуваше ли? Когато след това ти казах, че той ме възбуди, макар че не исках?

Поех дълбоко дъх, усещах гъделичкането на тревата под гърдите си.

— Не. Не и тогава. Все пак ти… не си го искал. — Облизах устни и погледнах надолу.

Гласът му беше тих и съвсем спокоен:

— Ти също не си искала да легнеш с Луи, нали?

— Не!

Той хвана внимателно стръкче трева и съсредоточено и бавно започна да го изкоренява.

— И аз бях ядосан. И ме болеше, и те съжалявах. — Тревата се измъкна от земята с тихо скрибуцане. — Когато се случи с мен — продължи почти шепнешком, — си мислех, че не би го понесла и нямаше да те виня. Знаех, че трябва да се откажеш от мен, и се опитах да те отпратя, за да не виждам отвращението и болката по лицето ти. — Затвори очи и вдигна тревичката към устните си. — Но ти не си тръгна. Прегърна ме и се погрижи за мен. Ти ме излекува. Ти ме обича въпреки всичко. Пое дълбоко дъх и обърна глава към мен. Очите му бяха светнали от сълзи, които не искаха да се спуснат по бузите. — Мислех си, че и аз мога да го направя за теб. Затова дойдох във Фонтенбло.

Примигна, за да прочисти очите си.

— Когато ти ми каза, че нищо не е станало — за миг ти повярвах, защото много исках да е така. Но после… разбрах, Клеър. Не можех да го крия от себе си и знаех, че си ме излъгала. Реших, че ми нямаш доверие или… че си го искала и се страхуваш да не разбера.

Пусна тревата и сведе глава на ръцете си.

— Каза, че си искала да ме нараниш. Е, мисълта, че си легнала с краля, ми причинява повече болка от клеймото на гърдите ми и дори от ударите на камшика. Но при мисълта, че не ми се довери, се чувствам като свален от бесилото, за да бъда изкормен. Клеър… — Устата му се отвори беззвучно, после се затвори за миг, докато той намери сили да продължи: — Не знам дали раната е смъртоносна, но… но наистина усещам как сърцето ми кърви, когато те погледна.

Тишината между нас нарасна и стана по-дълбока. Жуженето на насекомите в скалите вибрираше във въздуха.

Джейми беше неподвижен като камък, взираше се безизразно в земята. Не можех да понеса това празно изражение и онова, което вероятно се криеше зад него. Бях видяла за миг отчаяния му гняв в беседката и сърцето ми се сви при мисълта, че железният контрол, който удържаше този гняв, спира не само него, но и доверието и радостта.

Отчаяно исках някак да разчупя тишината, която ни разделяше; да сторя нещо, което ще върне загубеното доверие. Джейми седна и се извърна към долината.

По-добре жестокост, отколкото тишина. Посегнах през бездната между нас и хванах ръката му. Беше топла от слънцето, жива под допира ми.

— Джейми, моля те…

Той извърна бавно глава към мен. Лицето му още изглеждаше съвсем спокойно, макар че очите се присвиха. Накрая стисна китката ми.

— Да не искаш да те набия? — попита тихо. Хватката му се засили толкова, че неволно се отдръпнах. Той ме издърпа грубо през жилавата трева.

Усетих как треперя, ръцете ми настръхнаха, но успях да отговоря:

— Да.

Изражението му беше неразгадаемо. Без да откъсва очи от моите, той посегна по камъните, докато не напипа стрък коприва. Пое рязко дъх, щом докосна жилещите стъбла, но стисна зъби и ги изкорени.

— Селяните в Гаскония бият неверните си жени с коприва. — Бръсна ме леко с копривата по едната гърда. Аз ахнах от ужилването и на кожата ми избиха червени петна.

— Да го направя ли? — попита той. — Да те накажа ли така?

— Ако… ако искаш. — Устните ми трепереха толкова силно, че едва изрекох думите. Няколко бучици пръст от корените на копривата паднаха между гърдите ми; едната се търколи по ребрата и спря до бумтящото сърце. Гърдата ми пламтеше като огън. Затворих очи и съвсем ясно си представих какво е да те нашибат със стрък коприва.

Внезапно желязната хватка на китката ми отслабна. Отворих очи. Той седеше с кръстосани крака до мен, а копривата лежеше захвърлена на земята. На устните му играеше лека, печална усмивка.

— Веднъж те бих, и то с право, сасенак, а ти заплаши да ме изкормиш със собствения ми кинжал. Сега пък искаш да те нашибам с коприва? — Поклати бавно глава и ръката му сякаш сама посегна към бузата ми. — Толкова ли много цениш гордостта ми?

— Да! Да, проклет да си! — Седнах, хванах го за раменете и двамата се изненадахме, когато го целунах силно и непохватно.

След първото неволно сепване той ме придърпа към себе си, обгърна с ръка гърба ми и устата му отвърна на моята. После ме притисна на земята, тежестта му ме обездвижи. Раменете му затулваха небето, а ръцете му притискаха моите до тялото ми, държаха ме в плен.

— Добре — прошепна. — Добре. Щом искаш, ще те накажа. — Притисна властно бедра в мен и аз усетих как краката ми се отварят за него, портите се отваряха широко за нападението.

— Никога — шепнеше той. — Никога! Никога друг освен мен! Погледни ме! Кажи го! Погледни ме, Клеър! — И влезе в мен силно. Аз изстенах и щях да извърна глава, но той държеше лицето ми и ме принуждаваше да го гледам в очите — да видя широката, сладка уста, разкривена от болка.

— Никога — каза още по-тихо. — Защото си моя. Моя жена, мое сърце, моя душа. — Тежестта му ме притискаше като канара, но търкането на телата ни ме накара да се издигна към него, за още. И още.

— Мое тяло — каза той, задъхан, докато ми даваше това, което исках. Аз се гърчех под него, сякаш да избягам, гърбът ми се извиваше и ме притискаше към тялото му. После легна отгоре ми, почти неподвижен, и най-интимната ни връзка сякаш стана още по-плътна заради сливането на кожите ни.

Тревата беше остра и ме бодеше, прекършените стъбла миришеха силно като мъжа над мен. Гърдите ми се бяха сплескали под него и усещах гъделичкането на космите по неговите гърди, докато се люлеехме напред-назад. Размърдах се, за да го предизвикам към грубост, и усетих как бедрата му ме притиснаха.

— Никога — прошепна ми той.

— Никога — казах аз и извърнах глава. Затворих очи, за да избягам от погледа му.

Нежен, неумолим натиск обърна отново лицето ми към него, докато ритмичните движения продължаваха.

— Не, сасенак. Отвори очи! Гледай ме! Защото това е твоето наказание, не моето. Виж какво ми причини, както аз знам какво причиних на теб. Гледай ме.

И аз го гледах — затворница под него. Гледах как свали и последната маска и ми показа дълбините си и раните в душата си. Ако можех, щях да заплача заради неговата и моята болка. Но очите му приковаваха моите отворени и сухи, безкрайни като соленото море. Тялото му ме държеше в плен и ме привличаше със силата си като западен вятър в корабни платна.

Аз потеглих към него и той потъваше в мен, а когато последните бури на любовта ме разтърсиха, той извика и се понесохме по вълните като една плът, докато се виждахме в очите на другия.

*  *  *

Следобедното слънце прежуряше силно по белите варовикови скали, хвърляше дълбоки сенки в процепите и кухините. Най-сетне открих онова, което търсех, растеше в един тесен процеп на гигантска канара, въпреки липсата на почва. Откъснах стръка алое, разцепих месестото листо и размазах хладния зелен гел по подутините на дланта на Джейми.

— По-добре ли е?

— Много. — Той сви ръка и изкриви лице. — Господи, тази коприва ужасно жили!

— Така е. — Издърпах надолу деколтето си и намазах малко алое на гърдите си. Веднага ми олекна.

— Много се радвам, че не ме послуша — казах аз и се озърнах към стръка цъфнала коприва.

Той се ухили и ме потупа по задника със здравата си ръка.

— Беше на косъм, сасенак. Не биваше да ме изкушаваш така. — После се наведе и ме целуна нежно. — Не, любима. Веднъж ти се заклех и държа на клетвата си. Няма да ти посегна от гняв, никога. Все пак — добави тихо и се извърна — вече достатъчно те нараних.

Свих се от болка при спомена, но аз също трябваше да съм справедлива към него.

— Джейми — казах с треперещи устни. — Бебето… Не си виновен ти. Мислех, че си виновен, но не е така. Мисля… мисля, че така или иначе щеше да се случи.

— Така ли? О… — Ръката му беше топла и успокояваща около мен. Притиснах глава към рамото му. — От това малко ми олеква. Но аз говорех повече за Франк. Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш? — Сините му очи ме погледнаха тревожно.

— Франк ли? — изненадах се аз. — Но… няма какво да ти прощавам. — Той вероятно не знаеше, че Джак Рандал е още жив. Все пак го бяха арестували веднага след дуела. Но ако не знаеше… поех дълбоко дъх. Така или иначе щеше да разбере; по-добре да е от мен. — Ти не си убил Джак Рандал, Джейми.

Той не изглеждаше шокиран или изненадан. Поклати глава, следобедното слънце караше косата му да искри. Все още не беше достатъчно дълга, за да я връзва, но в затвора беше пораснала и той все я отмяташе от очите си.

— Знам, сасенак.

— Така ли? Тогава… какво…

— Ама ти… не знаеш ли? — попита смутено.

Студ плъзна по ръцете ми въпреки жаркото слънце.

— Какво да знам?

Той прехапа долната си устна и ме погледна неохотно. Накрая пое дълбоко дъх и каза с въздишка:

— Не го убих, но го раних.

— Да, Луиз каза, че си го ранил лошо, но се възстановявал. — Внезапно видях отново последната сцена в Булонския лес, преди да ми причернее. Острието на шпагата на Джейми се плъзга през еленската кожа. Кръв руква и панталоните потъмняват… а острието проблясва от силата, която го плъзга надолу.

— Джейми! — гледах го ужасена. — Те нали не си… Джейми, какво си направил!

Той сведе поглед и потърка ужилената си длан в килта. Поклати глава, сякаш също се чудеше.

— Бях голям глупак, сасенак. Не можех да го пусна ненаказан след онова, което стори на момчето… и през цялото време си повтарях: „Не убивай мръсното копеле, обещал си. Не го убивай.” — Усмихна се тъжно и се вгледа пак в петната по дланта си. — Главата ми беше като кипнало гърне и се бях вкопчил за тази мисъл: „Не го убивай.” И не го убих. Но бях обезумял от гняв, кръвта пееше в ушите ми — не помнех защо не трябва да го убивам, освен че ти бях обещал. И когато той падна пред мен, си спомних за Уентуърт и Фъргъс, и острието само…

Усетих как кръвта се смъква от главата ми и седнах тежко на една издатина в скалата.

— Джейми…

Той сви рамене.

— Ами, сасенак, какво да ти кажа — избягваше да ме погледне, — много е гадно да те ранят там.

— Исусе! — Седях неподвижна, смаяна от това откровение. Джейми седеше тихо до мен и изучаваше опаката страна на огромните си длани. На дясната имаше малък розов белег. Джак Рандал беше забил гвоздей в нея, в Уентуърт.

— Мразиш ли ме за това? — Говореше тихо, почти колебливо.

Поклатих глава със затворени очи.

— Не. — Отворих ги и видях съвсем близо лицето му, много угрижено. — Не знам какво да мисля вече, Джейми. Наистина не знам, но не те мразя. — Стиснах леко ръката му. — Само че… остави ме сама за малко, става ли?

*  *  *

Облечена отново с вече сухата рокля, аз положих ръце върху бедрата си. Един сребърен и един златен пръстен. И двата венчални пръстена още бяха там, но нямах представа какво означава това.

Джак Рандал вече нямаше да стане баща. Джейми изглеждаше сигурен в това. А аз още носех пръстена на Франк и помнех мъжа, който беше мой пръв съпруг. Можех да си го спомня ясно — какъв беше и какво правеше. Как беше възможно това, след като изобщо нямаше да съществува?

Поклатих глава и прибрах изсушените от вятъра къдрици зад ушите си. Не знаех и вероятно никога нямаше да разбера. Но без значение дали можеш да промениш бъдещето — а изглежда ние го бяхме направили, — бях сигурна в едно: не можеш да промениш близкото минало. Стореното — сторено и това е. Джак Рандал нямаше да има деца.

Един камък се търкулна по склона зад мен, подскочи и предизвика малки ручейчета от чакъл. Обърнах се да погледна нагоре.

Свлачището беше станало наскоро. Бялата повърхност показваше къде се е отчупил варовиковият къс и там бяха поникнали само дребни растения, за разлика от гъстите храсталаци, които покриваха останалата част от скалата.

Джейми се приближаваше към него, търсеше къде да се хване. Видях го да заобикаля една огромна канара и чух тихото стържене на кинжала му по камъка.

После той изчезна. Очаквах да се появи от другата страна на скалата, но не стана така и след малко започнах да се тревожа. Може би се беше подхлъзнал и си бе ударил главата в скалата.

Като че ли цяла вечност развързвах обувките с високи токчета, а него още го нямаше. Събрах полите си и тръгнах по склона, като внимателно пристъпвах боса по горещите скали.

— Джейми!

— Тук съм, сасенак — каза той зад мен и ме стресна. Едва не изгубих равновесие. Той ме хвана за ръката и ме издърпа надолу към малко чисто пространство между острите паднали камъни.

Обърна ме към скалната стена, която беше покрита със следи от вода и дим. И с още нещо.

— Виж! — каза тихо той.

Видях гладката стена на пещерата и ахнах.

Нарисувани зверове препускаха по камъка пред мен, копитата им летяха във въздуха, устремени към светлината горе. Бизон и елен препускаха заедно с вдигнати опашки, а в края на скалния шелф деликатни птици бяха разперили криле над устрема на зверовете.

Те бяха нарисувани в червено, черно и охра с изящество, което използваше линиите по скалата като акценти. Зверовете трополяха беззвучно, с изопнати от усилието хълбоци, крилете се рееха през пукнатините в камъка. Те бяха живели с мрака на пещерата, осветявани единствено от пламъците на създателите си. Сега, озарени от слънцето след срутването на заслоняващия ги покрив, изглеждаха съвсем живи.

Бях толкова погълната от тях, че забравих за Джейми, докато не ме извика.

— Сасенак! Ела тук. — В гласа му имаше нещо странно и аз забързах към него. Той стоеше на входа на малка странична пещера и се взираше надолу.

Те лежаха зад издатина в скалата, сякаш скрили се тук от вятъра, който преследваше бизона.

Бяха двама и лежаха заедно на спечената пръст на пода на пещерата. Костите бяха издържали на сухия въздух в пещерата, но плътта отдавна беше станала на прах. Малки остатъци от кафеникава кожа висяха по извивките на единия череп, а почервенял от годините кичур коса се люлееше леко от течението.

— Господи! — казах тихо, сякаш да не ги събудя. Притиснах се към Джейми и ръката му плъзна на кръста ми.

— Мислиш ли, че… са убити тук? Може би жертвоприношение?

Джейми поклати глава, гледаше замислено малката купчинка крехки кости.

— Не. — Обърна се и вдигна ръка към стената зад нас, където еленът летеше, а жеравите се рееха над него.

— Не. Хора, които могат да нарисуват такива зверове… не са способни на подобни неща. — Обърна се пак към двата скелета в краката ни. Клекна и проследи линията на костите с пръст, като внимаваше да не ги докосва.

— Виж как са легнали. Не са паднали тук и никой не е положил телата им. Сами са легнали. — Ръката му плъзна над дългите кости на ръцете на по-големия скелет, тъмната ѝ сянка запърха като огромна пеперуда над купчината.

— Той я е прегръщал. Притиснал е бедра към нея и я е прегръщал здраво, главата му е на рамото ѝ.

Ръката му прелетя над костите, озаряваща, показваща, обличаща ги отново с въображаема плът, и аз ги видях прегърнати за последно и завинаги. Малките костици на пръстите се бяха разпаднали, но тези на дланите още бяха по местата си. Крехките фаланги се припокриваха; бяха преплели ръце в последното си очакване.

Джейми се изправи и огледа пещерата. Слънцето оцветяваше стените ѝ с пръски алено и охра.

— Там. — Посочи място близо до входа. Скалата беше покафеняла от праха и времето, но не беше ръждива от водата и ерозията. — Това е бил входът. Срутила се е скала и го е запечатала. — Обърна се и сложи ръка на скалната издатина, която заслоняваше влюбените от светлината.

— Сигурно са търсили друг изход на сляпо, хванати за ръце — казах аз. — Търсили са път навън в мрака.

— Да. — Облегна чело на камъка и затвори очи. — А светлината е изчезнала и въздухът е свършил. Затова са легнали в тъмното да умрат. — Сълзите оставяха мокри следи по прашните му бузи. Аз също обърсах лицето си и го хванах за ръка, внимателно преплетох пръсти в неговите.

Той се обърна към мен, издиша рязко и ме притисна към себе си. Ръцете ни посягаха в угасващата светлина на залязващото слънце, нетърпеливи да усетят топлината и утехата на плътта на другия, а невидимите кости под нея напомняха колко кратък е животът.

ПЕТА ЧАСТ

У ДОМА

30

ЛАЛИБРОХ

Hаричаше се Брох Туарах заради стария цилиндър от камъни, който беше построен преди стотици години на склона зад имението. Хората тук го наричаха „Лалиброх”. Доколкото разбрах, това означаваше „ленива кула”, което имаше смисъл поне колкото една цилиндрична кула може да бъде наречена „обърната на север кула”.

— Как може нещо кръгло да е обърнато на север? — попитах, докато слизахме бавно по обраслия с изтравниче каменист склон. Водехме конете в колона по тясната лъкатушна пътека, която елените бяха отъпкали през пролетната зеленина. — Та тя няма фасада.

— Има врата — отвърна логично Джейми. — Вратата е на север. — Заби крака в земята, защото склонът стана още по-стръмен, и изсвири през зъби на конете. Мускулестите задници пред мен внезапно се скупчиха, защото предпазливият ход беше преминал в колебливо ситнене. Копитата се плъзгаха по мократа земя преди всяка рискована стъпка. Конете, купени в Инвърнес, бяха едри и красиви. Жилавите дребни понита на планинците щяха да се справят по-добре по стръмния склон, но тези коне, все кобили, бяха предназначени за разплод, а не за работа.

— Добре — казах аз и прекрачих внимателно малко ручейче, което пресичаше пътеката. — Ясно. Ами Лалиброх? Защо пък да е ленива кула?

— Защото е леко полегнала — отвърна Джейми. Виждах тила му, сведен в концентрация. Няколко кичурчета червеникавозлатиста коса се бяха издигнали над главата му от следобедния бриз по склона. — От къщата не се вижда, но ако застанеш от западната страна, ще забележиш, че е малко килната на север. А ако погледнеш през един от процепите над вратата на последния етаж, няма да видиш стената под теб заради наклона.

— Предполагам, че през тринайсети век още не са познавали отвеса — рекох аз. — Чудя се как не е паднала досега.

— Падала е много пъти — отговори Джейми и гласът му се издигна леко с порив на вятъра. — Просто са я вдигали отново, сигурно и затова е килната.

— Виждам я! Виждам я! — чу се възторженият глас на Фъргъс, който вървеше зад мен. Бяхме му позволили да остане на седлото, защото едва ли щеше да дотежи особено на коня. Озърнах се назад и го видях — беше коленичил на седлото и чак подскачаше от вълнение. Търпеливата и добродушна кобила изсумтя, но устоя на порива да го хвърли в тревата. Въпреки приключението с першерона в Аржентан Фъргъс не пропускаше шанс да се качи на кон, а Джейми му угаждаше и го качваше зад себе си на седлото, докато яздеше по улиците на Париж. Дори му позволяваше понякога да язди сам някой от впрегатните коне на Джаред — огромни, солидни създания, които само мърдаха объркано уши при виковете и ританията на Фъргъс.

Заслоних очи и погледнах, накъдето сочеше. Да, от гърба на коня той беше забелязал тъмния силует на старата каменна кула на хълма. Съвременното имение долу се виждаше по-трудно; то беше от бял камък и слънцето се отразяваше в стените му. Тъй като се намираше в падина между наклонени ниви с ечемик, имението беше все още отчасти скрито от погледа ни от дърветата, които спираха ветровете в края на полето.

Видях как Джейми вдига глава и застива, щом забеляза дома си. Постоя така безмълвен, но раменете му се изправиха и изпънаха. Вятърът рошеше косата му и развяваше наметалото, сякаш щеше да го вдигне във въздуха, за да полети като хвърчило.

Това ми напомни за издутите платна на корабите, които заобикаляха сушата, за да се оправят в открито море и да напуснат залива на Хавър. Бях стояла в края на кея, за да гледам идващите и заминаващи кораби и кипежа на търговията. Чайки се стрелкаха и пищяха сред мачтите с дрезгави като на моряците гласове.

Джаред Мънро Фрейзър стоеше до мен и гледаше доволно потока на морското богатство, част от което беше негово. Именно един негов кораб, „Порция”, щеше да ни отведе в Шотландия. Знаех от Джейми, че всички кораби на Джаред са кръстени на любовниците му, а фигурите на носовете им са изваяни по подобие на въпросните дами. Присвих очи срещу вятъра към носа на кораба, за да разбера дали Джейми не ме е поднасял. Ако не беше, явно Джаред предпочиташе доста надарени жени.

— И двамата ще ми липсвате — каза Джаред за четвърти път през последния половин час. Наистина изглеждаше натъжен, дори носът му не беше вирнат оптимистично както обикновено. Пътуването до Германия се беше увенчало с успех; на жабото му се кипреше голям диамант, а жакетът му беше от дебело светлозелено кадифе със сребърни копчета.

— Е — поклати глава той. — Колкото и да ми се иска да задържа момчето при мен, не мога да му се сърдя, че се радва на завръщането у дома. Сигурно ще ви посетя някой ден, скъпа моя; отдавна не съм ходил в Шотландия.

— Ти също ще ни липсваш — казах съвсем искрено. И други хора щяха да ми липсват — Луиз, майка Хилдегард, хер Герстман. Но най-вече мастър Раймон. Въпреки това нямах търпение да се върна в Шотландия и Лалиброх. Не исках да се връщам в Париж, защото там бяха и хората, които нямах желание да виждам отново — например Луи, краля на Франция.

Чарлс Стюарт също. Предпазливо проучване сред якобитите в Париж потвърди първоначалното впечатление на Джейми: избликът на оптимизъм на Чарлс след неговото „велико начинание” беше избледнял и макар че верните привърженици на крал Джеймс бяха останали предани на своя суверен, като че ли нямаше шанс тази лоялност да доведе до някакви действия.

Нека Чарлс се оправя с изгнаничеството, помислих си. Нашето свърши. Връщаме се у дома.

— Багажът е на борда — каза кисел шотландски глас в ухото ми. — Капитанът рече да се качваме; ще отплаваме с отлива.

Джаред се обърна към Мърто, после огледа кея и попита:

— Къде е момчето?

Мърто се обърна към пристана.

— В кръчмата. Напива се.

Чудех се как точно възнамерява Джейми да се справи с прекосяването на Ламанша. Той само погледна червеното от зората небе, което обещаваше бури, извини се на Джаред и изчезна. Погледнах накъдето кимна Мърто и видях Фъргъс. Седеше на един пилон близо до кръчмата, явно на пост.

Джаред, който първо се беше смаял, а после се развесели, когато узна за проблемите на своя братовчед с морето, сега се ухили широко.

— О, тъй ли? Е, дано не се наложи да го носим по трапа.

— Защо ги върши такива? — възмутих се аз. — Казах му, че имам малко лауданум. — Потупах копринената торбичка, която носех. — Ще го приспи много по-бързо.

Мърто само примигна веднъж.

— Каза, че ако го заболи глава, с радост ще го изпие. Уискито било по-вкусно и влизало по-лесно от тая черна гадост. — Кимна към торбичката, после към Джаред. — Ела, ако ще ми помагаш да го извадим оттам.

В кабината на носа на „Порция” аз седях на койката на капитана и гледах издигането и спадането на отдалечаващия се бряг. Главата на съпруга ми лежеше на коленете ми.

Едното око се открехна и ме погледна. Аз погалих влажната коса по челото му. Миризмата на бира и уиски висеше около него като парфюм.

— Ще се чувстваш много зле, когато се събудиш в Шотландия — казах аз.

Другото око се отвори и погледна танцуващите вълни светлина, които се отразяваха по гредите на тавана. После и двете се фиксираха в мен — дълбоки басейни от прозрачно синьо.

— Ако трябва да избирам между ад сега и ад по-късно, сасенак — рече съвсем отчетливо — избирам, да е по-късно. — Очите се затвориха. Той се оригна тихо и дългото тяло се отпусна, полюлявано леко от морето.

*  *  *

Конете като че ли бяха нетърпеливи като нас, бяха усетили близостта на конюшни и храна и ускориха ход с вдигнати глави и наострени уши.

Аз също си мечтаех как ще се измия и ще хапна, когато кобилата ми закова рязко крака и копитата ѝ се забиха дълбоко в червеникавата пръст. Поклати силно глава и изпръхтя.

— Хей, какво има, момиче? Да не ти влезе пчела в носа? — Джейми пусна юздите на своята кобила и бързо хвана оглавника на моята. Почувствах как широкият гръб под мен потрепери и слязох от седлото.

— Какво ѝ става? — Оглеждах коня, който се дърпаше от ръцете на Джейми, тръскаше грива и кокореше очи. Другите коне, сякаш заразени от безпокойството му, също запристъпваха нервно.

Джейми погледна през рамо към пустия път.

— Тя вижда нещо.

Фъргъс се надигна на скъсеното стреме и заслони очи. После отпусна ръка, погледна ме и сви рамене.

Аз също свих рамене; не виждах какво е изплашило кобилата — пътят и нивите около него бяха съвсем пусти, класовете зрееха и съхнеха под лъчите на лятното слънце. Най-близката горичка беше на повече от стотина метра, отвъд купчина камъни, които вероятно бяха останки от срутен комин. Вълците бяха нещо нечувано на толкова равна земя, а едва ли лисица или язовец биха изплашили кон от такова разстояние.

Джейми опита да подкара кобилата и я поведе в полукръг. Тя се подчини с готовност, но тръгна в обратната посока.

Той махна на Мърто да изведе другите коне от пътя, качи се на седлото, наведе се напред, стисна я за гривата и я подкара бавно, като говореше тихо в ухото ѝ. Тя тръгна колебливо, без да се съпротивлява, докато не стигна до мястото, където беше спряла. Там закова отново, потрепери и нищо не можеше да я накара да пристъпи напред.

— Добре тогава — рече примирено Джейми. — Нека е твоята. — Насочи кобилата към полето и жълтите класове забръскаха рошавия ѝ корем. Ние поехме след тях. Конете свеждаха глави да откъснат по някой стрък.

Когато заобиколихме малка гранитна издатина точно под билото на хълма, чух кратко предупредително излайване някъде отпред. Излязохме на пътя и заварихме едно черно-бяло овчарско куче, което беше вирнало глава и се взираше в нас.

То излая отново и още една черно-бяла фигура се стрелна от елшите, следвана доста по-бавно от висока стройна фигура с кафяво ловно наметало.

— Иън!

— Джейми!

Джейми хвърли юздите на кобилата в ръцете ми и хукна към зет си. Те се хванаха за раменете, започнаха да се смеят и да се тупат по гърба. Кучетата, вече успокоени, подскачаха щастливо около тях, размахваха опашки и се стрелкаха настрани да подушат краката на конете.

— Очаквахме те най-рано утре — казваше Иън със светнало лице.

— Имахме попътен вятър — обясни Джейми. — Или поне Клеър каза, че сме имали; аз не обърнах много внимание. — Озърна се ухилен към мен и Иън дойде да ми стисне ръката.

— Привет, снахо — рече официално и топлината на усмивката му озари меките кафяви очи. — Клеър. — Импулсивно целуна пръстите ми, а аз стиснах ръката му.

— Джени направо обезумя, чисти, готви — добави все така усмихнат. — Ще имате късмет, ако има къде да легнете довечера, изкарала е всички дюшеци навън.

— Три нощи спах на тревата, нямам нищо против да спя на пода — уверих го аз. — А Джени и децата добре ли са?

— О, да. Тя пак е трудна. Ще ражда през февруари.

— Ама пак ли? — казахме с Джейми в един глас и бузите на Иън пламнаха.

— Господи, човече, ами че Маги още няма годинка — каза Джейми със строго вдигната вежда. — Нямаш ли задръжки?

— Аз ли? — възмути се Иън. — Да не мислиш, че имам нещо общо?

— Е, ако ти нямаш, трябва да се поинтересуваш кой има — каза Джейми и ъгълчето на устата му потрепна.

Червенината се засили още повече, в приятен контраст с гладката кестенява коса на Иън.

— Много добре знаеш какво имам предвид — отвърна той.

— Спах два месеца на ниското легло с малкия Джейми, но после Джени…

— О, искаш да кажеш, че сестра ми е твърде разпусната, така ли?

— Казвам, че е упорита като брат си, когато иска да получи каквото е решила. — Извъртя се бързо и заби юмрук в корема на Джейми. Той се преви и започна да се смее.

— Добре че се прибирам у дома. Ще ти помагам да я обуздаваш.

— Тъй ли? — отвърна скептично Иън. — Ще извикам всички да погледат.

— Да не изгуби някоя овца? — промени Джейми темата, посочи към кучетата и дългата гега на Иън, която лежеше в прахта край пътя.

— Петнайсет овце и овен — кимна Пън. — Точно мериносите на Джени. Държи ги заради вълната. Овенът е виновен, разбил е портата. Реших, че може да са в нивата, но не ги виждам.

— И ние не ги видяхме горе — казах аз.

— Няма да са горе — отвърна Иън и махна с ръка. — Никое животно няма да мине покрай къщата.

— Къща ли? — Фъргъс, който вече губеше търпение от тази размяна на любезности, докара коня си до мен. — Не видях къща, милорд. Само купчина камъни.

— Само туй остана от къщата на Макнаб, момче — каза Иън. Огледа го с присвити заради слънцето очи. — Най-добре и ти да не се мотаеш там.

Космите по тила ми настръхнаха въпреки горещия ден. Роналд Макнаб беше човекът, който предаде Джейми на стражата преди година и умря заради предателството си. Спомних си, че загина в пепелищата на дома си, изгорен от мъжете на Лалиброх. Купчината камъни, така невинна на пръв поглед, сега ми се струваше зловеща. Преглътнах, за да прогоня горчилката, която се надигаше в гърлото ми.

— Макнаб ли? — попита тихо Джейми. — Рони Макнаб?

Бях му казала за предателството на Макнаб и за смъртта му, но не и какво точно е станало.

Иън кимна.

— Да, той умря там в нощта, когато англичаните те отведоха, Джейми. Сигурно сламата се е подпалила от някоя искра и е бил прекалено пиян, за да излезе навреме. — Гледаше го право в очите.

— Така ли? Ами жена му и детето? — Джейми също го гледаше спокойно и неразгадаемо.

— Те са добре. Мери Макнаб е прислужница в кухнята на имението, а Роби работи в конюшните. — Иън се озърна неволно през рамо към изпепелената къща. — Мери идва понякога, само тя смее да припари там.

— Обичала ли го е? — Джейми се обърна към камъните, за да скрие лицето си от мен, но виждах колко напрегнат е гърбът му.

Иън сви рамене.

— Не вярвам. Рони беше зъл пияница; дори старата му майка не го търпеше. Мисля, че Мери се чувства длъжна да се моли за душата му… — добави той.

Джейми постоя така, после прехвърли юздите над врата на коня и се насочи към хълма.

— Джейми — извиках, но той вече се връщаше по пътя към малката полянка до гората. Подадох юздите на изненадания Фъргъс.

— Остани при конете. Трябва да ида с него. — Иън понечи да тръгне с мен, но Мърто го спря с поклащане на глава и аз последвах сама Джейми към билото на хълма.

Той вървеше с широката неуморна крачка на планинец и стигна малката поляна доста преди мен. Застана до мястото, където се беше издигала външната стена. Квадратният под на къщата още личеше. Тревата беше избуяла тук-там, по-рядка от ечемика в нивата, но по-зелена и по-дива под сенките на дърветата.

Малко следи от огъня бяха останали; от тревата стърчаха овъглени греди близо до каменното огнище, което сега беше плоско и отворено като гроб. Като внимаваше да не стъпва по очертанията на изчезналите стени, Джейми тръгна по поляната. Обиколи пепелището три пъти, вървеше все наляво и разширяваше кръговете, за да обърка злото, което може да го следва.

Аз стоях встрани и гледах. Това беше лично и все пак не можех да го оставя да се изправи сам пред него; не ме погледна нито веднъж, но знаех, че е доволен от присъствието ми.

Накрая спря до купчината камъни. Посегна и колебливо положи ръка върху нея. Затвори очи за миг, сякаш в молитва. После се наведе, взе един камък колкото юмрук и го сложи внимателно на купчината, като че ли да затисне неспокойната душа на призрака. Прекръсти се, обърна се и тръгна към мен, без да бърза.

— Не се обръщай — каза ми тихо, хвана ме за ръката и ме насочи към пътя.

Не се обърнах.

*  *  *

Джейми, Фъргъс и Мърто тръгнаха с Иън и кучетата да търсят овцете, а мен оставиха да отведа конете до къщата. Не бях най-умелият водач на коне, но реших, че ще се справя половин миля, стига да не се случи нещо неочаквано.

Този път беше много по-различно от първото ни завръщане в Лалиброх; тогава бяхме бегълци. Аз бягах от бъдещето, Джейми от миналото си. Престоят ни тук беше щастлив, но напрегнат и несигурен; страхувахме се, че ще ни открият и ще арестуват Джейми. Сега, благодарение на херцог Сандрингам, Джейми щеше да си върне имението, което му се полагаше по право, а аз щях да заема мястото си до него, като съпруга.

Преди пристигнахме раздърпани и неочаквани и всяхме хаос в домакинството. Този път идвахме официално с подаръци от Франция. Бях сигурна, че ще ни посрещнат сърдечно, но се чудех как Иън и сестрата на Джейми, Джени, ще приемат постоянното ни присъствие. Все пак те бяха живели като господари на имението през последните седем години, след смъртта на бащата на Джейми и бедствието, което беше превърнало Джейми в беглец и изгнаник.

Превалих и последния хълм безпрепятствено и имението и пристройките около него се ширнаха под мен, плочите по покривите тъмнееха под дъждовните облаци, които се събираха по небето. Внезапно кобилата ми се стресна, аз също и едва удържах юздите ѝ.

Но не можех да я виня, защото иззад къщата се появиха два огромни обекта, които се носеха към нас като едри облаци.

— Спрете! — извиках аз. — Хей! — Всички коне вече нервничеха и се дърпаха. Чудесно завръщане ще е, помислих си, ако всички кобили на Джейми си изпочупят краката.

Един от облаците се издигна леко, после се сниши отново и Джени Фрейзър Мъри, освободена от огромния пухен дюшек, който носеше, се втурна към пътя с развети тъмни къдрици.

Без да се поколебае, тя скочи към оглавника на най-близката кобила, дръпна го силно и извика.

Конят, явно разпознал заповедническия тон, наистина се укроти. След малко и останалите се успокоиха и когато слязох от седлото, към нас се присъединиха още една жена и момче на девет-десет години, които умело обуздаха останалите коне.

Разпознах младия Роби Макнаб и реших, че жената е майка му — Мери. Покрай нервните коне, багажи и дюшеци, нямахме много време за приказки, но успях да прегърна Джени. Тя миришеше на канела и мед и на чиста пот от усилието, с малко дъх на бебе — онази парадоксална миризма, съставена от повърнато мляко, меко ако и абсолютната чистота на гладка и нежна кожа.

Притиснахме се една в друга за миг и аз си спомних последната ни прегръдка, когато се разделихме в края на потъналата в мрак гора: аз да търся Джейми, тя — за да се върне при новородената си дъщеря.

— Как е малката Маги? — попитах, щом най-сетне се разделихме.

Джени направи кисела физиономия, в която личеше и гордост.

— Тъкмо проходи и е ужасът на цялата къща. — Озърна се към пустия път. — Срещнали сте Иън, нали?

— Да, Джейми, Мърто и Фъргъс отидоха с него да търсят овцете.

— По-добре те, отколкото ние — рече тя и посочи към небето. — Всеки миг ще завали. Роби ще прибере конете, а ти може да помогнеш с дюшеците, иначе всички ще спим мокри довечера.

Трескавата дейност продължи, но когато наистина заваля, с Джени вече бяхме в салона и отваряхме подаръците от Франция. Аз се възхищавах колко е пораснала Маги, весела госпожица на десет месеца с кръгли сини очи и руси къдрици, а по-големият ѝ брат, малкият Джейми, хубаво здраво момченце, беше вече почти на четири. Очакваното бебе засега бе само лека издутина под престилката на майка си, но аз видях как ръката ѝ се отпуска нежно там и ме прободе болка.

— Спомена Фъргъс — рече Джени. — Кой е той?

— О, Фъргъс ли? Ами той е… — поколебах се, не знаех как да го опиша. Едва ли щяха да посрещнат с радост един джебчия. — Той е на Джейми — казах накрая.

— Така ли? Е, може да спи в конюшнята — каза Джени примирено. — Като стана дума за Джейми — озърна се към обливания от дъжда прозорец. — Надявам се скоро да намерят овцете. Приготвила съм хубава вечеря и не ми се ще да изстине.

Всъщност вече беше мръкнало и Мери Макнаб бе сервирала масата, преди мъжете да се върнат. Гледах я как работи; дребна, фина жена с тъмна коса и леко угрижено изражение, което засия в усмивка, когато Роби се върна от конюшните и попита кога ще е готова вечерята.

— Когато се върнат мъжете — рече тя. — Знаеш. Върви да се измиеш, да си готов.

Когато мъжете най-сетне се появиха, бяха много по-мръсни от малкия Роби. Подгизнали и в кал до коленете, те се нижеха един след друг в салона. Иън свали мокрото наметало от раменете си и го закачи над решетката на огнището, където то започна да капе и дими. Фъргъс, изтощен от това рязко въведение в селския живот, просто седна където свари и се втренчи в пода между краката си.

Джени се обърна към брат си, когото не беше виждала почти година. Огледа го от мократа коса до калните крака и посочи вратата.

— Вън, да си свалиш ботушите — заповяда тя. — И ако си бил горе, не забравяй да се изпикаеш до вратата на връщане. Така призракът няма да влезе в къщата — обясни ми по-тихо и се озърна към вратата, през която Мери Макнаб беше излязла, за да донесе вечерята.

Джейми се стовари в един стол, отвори едно око и огледа сестра си.

— Едва не умрях в морето, яздих четири дни през хълмовете, за да се добера дотук, и когато пристигам, дори не мога да си вляза вкъщи да си наквася гърлото; а ме влачат из калта да гоня изгубени овце. Когато най-сетне все пак се добирам дотук, ти искаш да ме напъдиш навън в тъмното, да пикая до вратата. — Затвори пак очи, скръсти ръце на корема си и се свлече още повече в креслото. Олицетворение на упорството.

— Джейми, скъпи мой — каза сладко сестра му. — Искаш ли вечеря, или да я дам на кучетата?

Той остана неподвижен още миг, със затворени очи. После въздъхна примирено и се надигна с мъка. Вдигна рамо да извика Иън, двамата се обърнаха и последваха Мърто, който вече излизаше. Когато мина покрай Фъргъс, Джейми го издърпа на крака и го повлече след себе си.

— Добре дошъл у дома — каза той мрачно и с последен, изпълнен с копнеж поглед към огъня и уискито, излезе в нощта.

31

ПОЩА

След това лишено от възторг посрещане нещата бързо се подобриха. Лалиброх веднага пое Джейми, сякаш никога не си беше тръгвал, и аз осъзнах, че без усилие се понасям по течението на селския живот. Есента идваше с чести дъждове, но и с ярки топли дни. Имението кипеше от живот, всички бързаха да приключат с жътвата и с подготовката за идващата зима.

Лалиброх беше уединено имение, дори в сравнение с другите стопанства на планинците. Дотук не водеха големи пътища, но пощата все пак идваше през проломи и тревисти склонове, за да осигури връзката ни със света. Този свят понякога ми се струваше нереален, сякаш никога не бях танцувала сред огледалата на Версай. Но писмата връщаха Франция и когато ги четях, виждах тополите по Рю Тремулин или чувах кънтящия звън на камбаната на катедралата, която се извисяваше над Болницата на Ангелите.

Детето на Луиз се бе родило без проблеми, беше момче. Писмата ѝ, изпълнени с удивителни и подчертавания, преливаха от възхитени описания на ангелчето Анри. Не се споменаваше баща, нито предполагаем, нито истински.

Писмото от Чарлс Стюарт дойде месец по-късно и в него също се не споменаваше за детето, но според Джейми било по-несвързано от обичайно и кипяло от смътни планове и грандиозни намерения.

Граф Map пишеше трезво и благоразумно, но раздразнението му от Чарлс ясно личеше. Хубавият принц не се държеше прилично. Беше груб и нагъл към най-верните си поддръжници, пренебрегваше онези, които можеха да са му от полза, обиждаше точно когото не трябва, говореше, без да мисли, и — ако се чете между редовете — пиеше прекалено. Като знаех какво е отношението на тази епоха към консумацията на алкохол сред господата, реших, че изпълненията на Чарлс трябва да са доста зрелищни, щом си е спечелил такъв коментар. Явно раждането на сина му все пак не бе убягнало на вниманието му.

Майка Хилдегард също ми пишеше от време на време кратки, информативни писма, явно съставени в малкото свободни минути в натоварения ѝ график. Всяко писмо завършваше с едни и същи думи: —„Бутон също изпраща поздрави.”

Мастър Раймон не пишеше, но понякога пристигаше по някое пакетче за мен, неподписано, но съдържащо доста странни неща: редки билки и малки, фасетъчни кристали; колекция гладки и кръгли камъчета. На всяко от тях беше гравирана фигурка, понякога с надпис отгоре или на опаката страна. Имаше дори кости — пръст от мечка, на който още стърчеше закривеният нокът; цял скелет на малка змия, нанизан на кожена верижка, за да може да се извива като жива; колекция от всякакви зъби — от наниз заоблени тънки зъби, за които Джейми каза, че са тюленски, през широките скосени зъби на елен до нещо, което много приличаше на човешки кътник.

Носех в джоба си няколко от гладките гравирани камъчета, беше ми приятно да ги плъзгам между пръстите си. Бяха стари; със сигурност. Поне от римско време; вероятно дори по-стари. А от изображенията по тях разбрах, че който и да ги беше гравирал, бе искал да им предаде магическа сила. Не знаех дали бяха като билките — с истинска сила — или са само символ, подобно на кабалистичните знаци, но ми изглеждаха благотворни и ги задържах.

Макар да обичах къщната работа, най-много харесвах дългите разходки до къщите в имението. Винаги носех голяма кошница с всякакви неща — от малки лакомства за децата до най-необходимите лекарства. Често имаше нужда от тях, защото заради бедността и лошата хигиена хората боледуваха често, а северно от Форт Уилям или южно от Инвърнес нямаше нито един лекар.

С някои болести се справях лесно, като с кървящи венци или кожни обриви, характерни за скорбута. Други неща обаче бяха отвъд моите способности.

*  *  *

Докоснах главата на Роби Макнаб. Рошавата коса беше влажна на слепоочията, устата му зееше отворена, челюстта бе отпусната, а пулсът на шията — бавен.

— Вече е добре — казах аз. Майка му също го виждаше, защото той спеше спокойно и бузите му пламтяха от топлината на близкия огън. Все пак тя още беше напрегната и не се откъсваше от леглото му. Но след като потвърдих това, което виждаше с очите си, раменете ѝ се отпуснаха под шала.

— Благодаря ти, Пресвета Майко — прошепна и се прекръсти, — и на вас милейди.

— Не съм сторила нищо. — И беше точно така — единствената услуга, която оказах на младия Роби, беше да накарам майка му да го остави на мира. Всъщност се наложи почти насила да ѝ попреча да го нахрани с трици, накиснати в петльова кръв, и да гори перата под носа му, или да го плиска със студена вода. Нито един от тези методи не даваше ефект при човек с епилептичен припадък. Когато пристигнах, тя гръмогласно се жалваше, че не може да му осигури най-ефикасното лекарство: изворна вода от череп на самоубиец.

— Много ме е страх, като му стане така — каза Мери Макнаб, вгледана с копнеж в сина си. — Предния път доведох отец Макмъртри и той се моли много дълго, пръска го със светена вода, за да прогони демоните. Но те пак се върнаха. — Стисна ръце, сякаш искаше да докосне сина си, но не можеше да се накара.

— Не са демони — казах аз. — Това е просто болест и то не много лоша.

— Да, милейди, така е, милейди — промърмори, не искаше да ми противоречи, но не беше убедена.

— Той ще се оправи — опитах да я успокоя, без да подхранвам излишно надеждите ѝ. — Винаги се оправя след такива пристъпи, нали? — Пристъпите бяха започнали преди две години — вероятно в резултат от побоите, нанасяни му от покойния му баща — и макар че не се случваха често, припадъците ужасяваха до крайност майка му.

Тя кимна неохотно.

— Да… ама понякога тъй страшно си мята главата…

— Да, това е опасно — казах търпеливо. — Ако го направи отново, просто го издърпай далеч от всичко твърдо и го остави. Знам, че изглежда страшно, но ще се оправи. Трябва да изчакаш пристъпа да отмине, а след това да го сложиш да легне и да се наспи. — Знаех, че няма да ми повярва съвсем. Нужно беше нещо по-конкретно, за да се успокои.

Когато се обърнах да тръгвам, чух тракане в джоба на полата си и получих вдъхновение. Извадих две-три от малките гладки камъчета на Раймон. Избрах млечнобялото — халцедон, вероятно, — с изображение на гърчещ се човек. Сигурно беше точно за това.

— Заший го в джоба му — казах аз и сложих тържествено малкото талисманче в ръката ѝ. — То ще го пази от… демони. — Прокашлях се и добавих: — Така няма да се тревожиш за него; и да дойде пристъп, всичко ще е наред.

Тръгнах си с чувството, че съм пълна глупачка, и не успях да се зарадвам на вълната от благодарности. Не знаех дали ставам по-добър лекар, или по-умел шарлатанин. Все пак, ако не можех да помогна с друго на Роби, можех да помогна на майка му — или да ѝ оставя да си помогне сама. Лечението идва от лекувания; не от лекаря. На това поне ме беше научил Раймон.

*  *  *

Излязох от къщата, за да свърша задачите си за деня, трябваше да посетя две къщи в западния край на имението. При Кирби и Уестън Фрейзър всичко беше наред и скоро тръгнах обратно. На върха на хълма седнах под голям бук да си почина. Слънцето вече се спускаше по небето, но не беше стигнало до боровете, които растяха по билото от западната страна на Лалиброх. Беше късен следобед и светът сияеше с цветовете на есента.

Опадалите листа бяха хладни и хлъзгави под мен, но още доста се държаха по клоните — жълти и сгърчени. Облегнах се на гладката кора и затворих очи, зад клепачите ми замъждука яркото сияние на нивите с узрял ечемик.

В задушните домове на арендаторите ме беше заболяла глава. Облегнах се на бука, дишах бавно и дълбоко, за да изпълня дробовете си със свежия въздух и да започна онова, което наричах „обръщане навътре”.

Това беше моят несъвършен опит да наподобя стореното от мастър Раймон в Болницата на Ангелите; да видя и усетя всяка частица от себе си, да си представя точно как изглежда всеки орган и да усетя дали работи правилно.

Седях тихо, с отпуснати в скута ръце, и слушах ударите на сърцето си. То биеше бързо от изкачването на хълма, но постепенно се забавяше. Есенният вятър вдигаше кичури коса от тила ми и охлаждаше зачервените ми бузи.

Седях със затворени очи и проследявах пътя на кръвта си — от тайните, дебелостенни камери на сърцето, синьо-лилава през белодробната артерия, бързо почервеняваща, след като дробовете я изпълват с кислород. После навън, в бърз поток през арката на аортата и препускайки нагоре и надолу по вените до най-малките капиляри, цъфтящи под кожата. Проследявах пътя на кръвта през тялото ми и се изпълвах с усещане за съвършенство, за здраве. За покой.

Седях неподвижно и дишах бавно, чувствах се натежала и ленива, като след любене. Усещах кожата си съвсем тънка, устните си — леко издути, а натискът на дрехите ми беше като докосването на ръцете на Джейми. Неслучайно призовах неговото име, за да ме изцели. Любовта ми към него ми бе нужна като топлина или кръв. Умът ми се устремяваше все към него, наяве и насън, и щом го откриеше, беше доволен. Тялото ми, пламнало и топло, копнееше за неговото.

Главоболието отмина. Поседях още малко. После станах и тръгнах по склона към къщата.

*  *  *

Всъщност никога не бях имала дом. Останах сираче на пет години и следващите тринайсет години странствах из света с чичо Ламб. В палатки на прашни равнини, в пещери по хълмове, в огромните, украсени камери на празни пирамиди, Куентин Ламбърт Бюшамп, с многобройните научни титли, устройваше своите временни лагери, където го отведеше работата му на археолог, която го беше направила прочут много преди катастрофата да сложи край на живота на брат му и да ме запрати в неговия. Той не беше човек, който би се занимавал с подробности като една осиротяла племенница, затова веднага се опита да ме изпрати в пансион.

Аз обаче не приемах толкова лесно прищевките на живота и категорично отказах да отида там. Разпознал в мен нещо от себе си, той сви рамене и така ме отърва от света на ред, режим, математика, чисти чаршафи и редовна баня, за да го следвам в неговите странствания.

Този скитнически живот продължи и с Франк, макар и на територията на университетите, тъй като историците провеждат своите разкопки предимно зад техните стени. Затова, когато дойде войната през 1939 година, аз не я посрещнах така изплашена като останалите.

Преместих се от апартамента под наем в общежитието на сестрите в болницата в Пембрук, оттам в лазарета във Франция, после отново в Пембрук преди края на войната. Последваха кратки месеци с Франк, преди да заминем за Шотландия, за да се намерим отново. Само за да се изгубим завинаги, защото аз пристъпих в каменния кръг, през лудостта, и излязох от другата страна — в миналото, което сега беше мое настояще.

Затова ми беше странно, и прекрасно, да се будя в спалнята на горния етаж на Лалиброх до Джейми и да осъзнавам, докато гледам как зората докосва спящото му лице, че се е родил в това легло. Беше чувал шумовете на къщата — от проскърцването на задното стълбище под краката на ранобудна прислужница до барабаненето на дъжда по плочите на покрива — хиляди пъти, толкова често, че вече не ги забелязваше. За разлика от мен.

Майка му, Елън, беше посадила късно цъфтящи рози до вратата. Ароматът им още облъхваше стените на къщата и влизаше през прозореца. Сякаш тя самата посягаше вътре, за да го докосне. Да докосне и мен, за добре дошла.

Отвъд самата къща се простираше Лалиброх — полета, плевни, село и чифлици. Той беше ловил риба в потока, който се спускаше от хълмовете, беше се катерил по дъбовете и високите лиственици, които после се оказваха в огнището. Това беше неговото място.

Той също беше живял сред несигурност и промяна. Арестът и бягството; животът на наемник. Пак арест, затворничество и мъчения, после изгнаничество, което бе свършило едва наскоро. Все пак бе живял тук през първите си четиринайсет години и дори когато са го отпратили, както повелява обичаят, да чиракува две години при вуйчо си, Дугал Макензи, той е съзнавал, че това е част от съзряването му и някой ден ще се върне, за да заживее завинаги на своята земя, да се грижи за хората и имението и да стане част от по-голям организъм.

Но бяха последвали събития и приключения извън границите на Лалиброх, дори извън скалистите брегове на Шотландия. Джейми беше говорил с крале, беше нарушавал закони, беше търгувал, беше видял приключения, жестокост и магия. Дали сега тази съдба щеше да му е достатъчна?

Докато слизах от хълма, го видях долу. Наместваше камъните в пролука в оградата около една от по-малките ниви. До него на земята лежаха два заека, изкормени, но още неодрани.

— Дом за моряка е морето, а за ловеца — зелените хълмове — цитирах аз, щом застанах усмихната до него.

Той се усмихна в отговор и избърса потта от челото си, после се престори, че потреперва.

— Не споменавай морето пред мен, сасенак. Тази сутрин видях две хлапета да пускат парчета дърво във вира и едва не си повърнах закуската.

Засмях се.

— Значи нямаш желание да се върнеш във Франция?

— Господи, не! Дори заради брендито. — Стовари още един камък на стената и го нагласи добре. — В къщата ли се връщаш?

— Да. Искаш ли да отнеса зайците?

Поклати глава и се наведе да ги вземе.

— Няма нужда и аз се връщам. Иън иска да му помогна с новия зимник за картофите.

Първата реколта картофи, засявана някога в Лалиброх, се очакваше след няколко дни и — съгласно моя плах и аматьорски съвет — вече копаеха нов зимник за тях до къщата. Обземаха ме смесени чувства всеки път щом погледнех полето с картофите. От една страна, бях горда с плъзналите едри стъбла по нея. От друга, изпитвах почти паника при мисълта, че шейсет семейства ще зависят от онова, което лежи под тези стъбла, за да изкарат зимата. Именно заради мой съвет — даден прибързано преди година — бяха засели нива с картофи, култура почти непозната сред планинците.

Аз обаче знаех, че след известно време картофите ще се превърнат във важен източник на препитание за тях, защото не бяха така уязвими от лошото време като овеса и ечемика. Но нещо научено от учебник по география едва ли беше достатъчно основание да поемеш отговорност за живота на толкова хора.

Питах се дали с времето става по-лесно да поемаш риск за чужда сметка. Джейми го правеше постоянно и управляваше имението и хората в него все едно е роден за това. Но, разбира се, той беше роден за това.

— Нима зимникът е вече готов?

— О, да. Иън поръча да направят вратите, а ямата е почти изкопана. Обаче в задната част почвата е по-мека и дървеният му крак потъва. — Иън се справяше чудесно с протезата на десния си крак, но понякога се случваха подобни неудобства.

Джейми погледна замислено хълма зад нас.

— Ще трябва да я довършим и покрием тази нощ. Ще завали преди зазоряване.

Обърнах се да видя накъде гледа. На склона имаше само трева и няколко дървета, както и гранитните скули, които се подаваха през тях.

— Как разбра, по дяволите?

Той се усмихна, посочи с брадичка хълма.

— Виждаш ли онзи малък дъб? А ясена до него?

Озърнах се към дърветата.

— Да, защо?

— Листата, сасенак. Виж как и двете дървета изглеждат по-светли от обичайно. Когато въздухът е влажен, листата на дъба и на ясена се обръщат и се вижда долната им страна. Цялото дърво изглежда с няколко нюанса по-светло.

— Предполагам — съгласих се със съмнение. — Ако изобщо си наясно какъв е обичайният цвят на дървото.

Джейми се засмя и ме хвана за ръка.

— Може да нямам уши за музика, сасенак, но имам очи на главата. Виждал съм тези дървета сигурно десет хиляди пъти, и то във всякакво време.

До къщата имаше още път и ние го изминахме в мълчание, наслаждавахме се на топлината на следобедното слънце по гърбовете ни. Подуших въздуха и си помислих, че Джейми вероятно е прав за идващия дъжд. Всички аромати на есента се бяха засилили — от силната миризма на борова смола до прашния дъх на зрели класове. Казах си, че трябва да се уча; да се настроя към ритмите, гледките и миризмите на Лалиброх. Може би с времето щях да ги опозная добре като Джейми. Стиснах за миг ръката му и усетих с удоволствие как отвърна.

— Липсва ли ти Франция, сасенак? — попита ме внезапно.

— Не — сепнах се аз. — Защо?

Сви рамене, не ме поглеждаше.

— Просто си помислих, като те видях да слизаш с кошницата по хълма, колко си хубава с огряна от слънцето коса. Сякаш си отраснала тук като една от фиданките, сякаш си част от това място. После ми хрумна, че за теб Лалиброх сигурно е доста скучен. Тук няма светски живот като във Франция; няма и интересна работа като в болницата. — Погледна ме смутено. — Май се притеснявам да не се отегчиш тук… след време.

Помълчах, преди да отговоря, макар че вече бях мислила за това.

— След време… — казах предпазливо. — Джейми, през живота си съм видяла много неща и много места. Там, откъдето идвам, има неща, които понякога ми липсват. Като да се кача пак в лондонски автобус или да вдигна телефона и да поговоря с някого от много далеч. Бих искала да завъртя кранчето и да потече топла вода, а не да я нося от кладенеца и да я топля в казан. Всичко това много би ми харесало — но не се нуждая от него. А колкото до светския живот, аз не го исках още тогава. Хубавите дрехи наистина ми харесват, но клюките и сплетните, тревогите, глупавите приеми и правилата, които вървят с тях… не. Искам да живея както искам и да говоря каквото мисля.

Той се засмя и аз пак стиснах ръката му.

— Колкото до работата… тук също имам работа. — Погледнах към кошницата с билки и лекарства. — Пак мога да съм полезна. А когато ми домъчнее за майка Хилдегард или за другите ми приятели… е, не е бързо като телефона, но винаги мога да им пиша.

Спрях и го погледнах. Слънцето залязваше, светлината позлатяваше едната страна на лицето му и силните скули изпъкваха.

— Джейми… аз искам само да съм с теб. Нищо друго.

Той постоя така, после се наведе и ме целуна нежно по челото.

*  *  *

— Странно — казах, когато превалихме билото на последния нисък хълм. — Аз се чудех същото, но за теб. Дали си щастлив тук след всичко, което вършеше във Франция.

Той се усмихна полупечално и погледна към къщата. Трите етажа бял камък сияеха в златно и кехлибарено на залеза.

— Това е домът ми, сасенак. Това е моето място.

Докоснах го нежно по ръката.

— Имаш предвид, че си роден за това?

Той пое дълбоко дъх и сложи ръка на дървените перила, които отделяха нивите от двора на къщата.

— Всъщност не съм роден за това. По право се полага на Уили, ако беше оживял. Предполагам, че аз щях да стана войник или търговец като Джаред.

Уили, по-големият брат на Джейми, беше умрял от едра шарка на единайсет години и така неговото шестгодишно братче бе станало наследник на Лалиброх.

Джейми сви леко рамене, сякаш ризата му стягаше. Правеше го, когато беше смутен или несигурен; не бях виждала този тик от месеци.

— Но Уили умря и сега аз съм господарят. — Озърна се към мен малко свенливо, посегна в спорана си и извади нещо. Малката дървена змия, която Уили беше издялкал за него като подарък за рождения му ден. Беше извила глава, сякаш изненадана да види опашката си.

Джейми погали малкото змийче. Дървото беше лъскаво и потъмняло от времето, а извивките сияеха като люспи.

— Аз говоря понякога с Уили в главата си — каза Джейми. Наклони змията на дланта си. — Ако беше жив, братко, и ти беше господар, така ли щеше да постъпиш, или щеше да намериш по-добър начин? — Погледна ме, леко изчервен. — Глупаво ли е?

— Не. — Докоснах гладката глава на змията. Птица се обади някъде в полето — тънък, чист като кристал зов.

— Аз правя същото — казах тихо след малко. — С чичо Ламб. И с родителите си. Особено с мама. — Аз… не мислех често за нея, когато бях малка, само от време на време, и си представях, че е мека и топла, с красив глас. А когато бях болна след… Фейт… понякога си представях, че тя е при мен. — Заля ме вълна от скръб при спомена за загубеното наскоро и много отдавна.

Джейми докосна нежно лицето ми, избърса сълзата, която се образуваше в ъгълчето на окото ми, но още не беше капнала.

— Понякога си мисля, че мъртвите ни обичат така, както ние обичаме тях — каза той тихо. — Ела, сасенак. Да повървим още малко; има време преди вечеря.

Хванах го под ръка и тръгнахме съвсем бавно покрай оградата. Сухата трева свистеше около полите ми.

— Знам за какво говориш, сасенак. Понякога чувам гласа на баща си в плевнята или на полето. Почти не мисля за него, но изведнъж извръщам глава, сякаш съм го чул някъде навън как се смее или е зад мен и успокоява кон.

Засмя се и кимна към края на пасището пред нас.

— Цяло чудо е, че никога не съм го чувал тук.

Мястото изглеждаше съвсем незначително, каменна ограда с дървена порта покрай пътя.

— Така ли? Той какво казваше тук?

— Обикновено „Ако си свършил с приказките, Джейми, обърни се и се наведи.”

Засмяхме се и спряхме до оградата. Наведох се да огледам дървото.

— Значи тук те пердашеха? Не виждам следи от зъби.

— Е, не беше чак толкова страшно — засмя се той. Прокара с обич ръка по старото дърво. — Но понякога ни се набиваха трески под ноктите, на мен и на Иън. После се качвахме в къщата и госпожа Крук или Джени ни ги вадеха, като не спираха да ни се карат.

Озърна се към имението, където вече всички прозорци светеха в спускащата се нощ. Тъмни силуети се мяркаха зад прозорците. Иън спря за миг и фигурата му се очерта на светлината, сякаш призован от спомените на Джейми. После дръпна завесите и прозорецът помътня.

— Винаги исках да съм Иън — каза Джейми, още вгледан в къщата. — Защото, като ни хванеха, хвърлях вината върху него.

— Че да не бият само теб?

— Донякъде. Не се чувствах чак толкова виновен, когато бяхме двамата. Но винаги можех да разчитам на него, че ще покрещи хубаво.

— Искаш да кажеш, че е плакал?

— Ами, да. Винаги виеше като заклан и знаех, че го прави, за да не ме е срам, че и аз рева. — Беше твърде тъмно, за да виждам лицето му, но пак долових свиването на рамене от смущение или неудобство. — Все се опитвах да не плача, разбира се, но невинаги успявах. Щом тате решеше, че заслужавам пердах, се стараеше да си свърши добре работата. А бащата на Иън имаше ръка като дървесен ствол.

— Знаеш ли? — казах аз и погледнах към къщата. — Не разбирам защо баща ти те е пердашил тук? В къщата има достатъчно място… или в плевнята.

Джейми помълча и пак сви рамене.

— Не съм го питал, но предполагам, че е като с краля на Франция.

— Моля? — Това ме сепна.

— Ами не знам — отвърна сухо — какво е да те мият, обличат и да се изхождаш пред хората, но мога ти кажа, че е много унизително да стоиш там и да обясняваш на хората на баща си какво толкоз си направил, че са те набили.

— Предполагам — съчувствието ми беше примесено с порив да се засмея. — Защото си щял да станеш господар, така ли? Затова ли го е правил тук?

— Сигурно. Да видят хората, че разбирам какво е справедливост — поне откъм единия ѝ край.

32

НИВА НА МЕЧТИТЕ

Hивата беше разорана на обичайните дълбоки бразди. Те се издигаха чак до коляно и човек можеше да върви по тях и да хвърля семена по билото до него. Така се сееше ечемик и овес и не сметнаха за нужно да променят технологията при картофите.

— Пише на „хълмове” — рече Иън, загледан в зеленото картофено поле, — но май и браздите свършиха работа. Явно трябва да е на хълмове, че да не изгният растенията от твърде много вода.

— Може и така да е — съгласи се Джейми. — Отгоре изглежда добре. А човекът казва ли кога да ги изкопаем?

Натоварен да отглежда картофи на земя, която не е виждала картоф, Иън беше действал методично и разумно. Изпрати човек в Единбург не само за семена, но и за книга по въпроса. А именно, „Научен трактат по земеделие” от сър Уолтър О’Брайън Райли с малък раздел, посветен на отглеждането на картофи, както се практикуваше в Ирландия.

Иън носеше дебелия том под мишница — Джени ми беше казала, че не припарвал до нивата с картофи без него, да не би случайно да му се изпречи някой щекотлив въпрос относно философията или техниката на отглеждането им, докато е там. Сега го разлисти, хвана го с една ръка и бръкна в спорана си за очилата. Те бяха на покойния му баща; малки стъклени кръгчета в телени рамки, които се слагаха в края на носа и го караха да прилича на много сериозен млад щъркел.

— Прибирането на реколтата трябва да стане при появата на първите зимни гъски — прочете той, погледна нагоре и присви очи над очилата към картофената нива, сякаш очакваше въпросната гъска да надигне глава сред браздите.

— Зимни гъски? — Джейми погледна смръщен в книгата над рамото му. — Що за гъски са това? Сиви гъски? Но тях ги виждаме през цялата година. Не може да са те.

Иън сви рамене.

— Може пък в Ирландия да ги виждат само зимъска или са някакви ирландски гъски, не като нашите.

Джейми изсумтя.

— Е, няма що, от голяма полза ни е. Нещо полезно не казва ли?

Иън прекара пръст по редовете, като мърдаше устни. Вече се беше събрала малка тълпа селяни, впечатлени от този нов подход в земеделието.

— Няма да копаем картофите, когато е мокро — информира ни Иън и Джейми изсумтя.

— Хм. Болест по картофите, вредители по картофите — нямаме вредители, за щастие — стъбла… хм, не, това е само за болест по стъблата. Болест по картофите — ще разберем дали я има, когато видим картофите. Семена, съхранение…

Нетърпелив, Джейми се извърна от Иън с ръце на кръста.

— Научно земеделие, а? — Вгледа се в тъмнозеленото поле. — Какво му е научното, като не казва кога са готови за ядене проклетите картофи?

Фъргъс, който се мотаеше зад него както винаги, вдигна глава от гъсеницата, която напредваше бавно по пръста му, и попита:

— Защо не изкопаете един да проверите?

Джейми се втренчи в него, отвори уста, но не издаде и звук. Млъкна, погали го по главата и взе лопатата, която бе опряна на оградата.

Селяните, които бяха помагали да се сади и копае нивата под ръководството на Иън — и на сър Уолтър — се скупчиха около него, за да видят резултата от труда си.

Джейми избра една голямо цъфнало растение в края на нивата и заби внимателно лопатата близо до корените. Видимо стаи дъх, настъпи лопатата и натисна. Тя се плъзна бавно във влажната кафява пръст.

Аз също бях стаила дъх. На този експеримент беше заложено много повече от репутацията на сър Уолтър О’Брайън Райли. И моята, между другото.

Джейми и Иън твърдяха, че реколтата от ечемик тази година е по-бедна от обичайното, макар че щеше да е достатъчна за хората от Лалиброх. Още една лоша година обаче щеше да изпразни оскъдните им запаси. За шотландско имение, Лалиброх беше проспериращо; но само в сравнение с другите стопанства на планинците. Успешното отглеждане на картофи щеше да осигури прехраната на хората от Лалиброх поне следващите две години.

Джейми натисна дръжката на лопатата. Земята около растението се напука и то внезапно изскочи нагоре и разкри изобилието си.

Зрителите ахнаха колективно при вида на безбройните кафяви топчета, увиснали на корените на растението. С Иън паднахме на колене в пръстта и започнахме да ровим за откъснати от лопатата картофи.

— Получи се! — не спираше да повтаря Иън, който вадеше картоф след картоф от земята. — Вижте ги само! Колко са големи!

— Да, вижте този! — възкликнах радостно и вдигнах един колкото двата ми юмрука.

Накрая напълнихме кошница с продукцията от мостреното растение: вероятно десетина едри картофа, около двайсет и пет колкото юмрук и още много малки — като топки за голф.

— Какво мислиш? — попита Джейми, оглеждайки колекцията. — Да оставим ли другите, че малките да пораснат още, или да ги извадим сега, преди да е застудяло?

Иън посегна разсеяно към очилата си, но си спомни, че сър Уолтър е останал зад оградата, забравен в суматохата. Поклати глава.

— Не, в книгата пише да запазим дребните за картофи за Следващата година. Ще ни трябват много. — Ухили ми се с облекчение, правата кестенява коса висеше на челото му. Лицето му беше изцапано с пръст.

Една жена се наведе над кошницата да огледа съдържанието ѝ. Посегна колебливо и побутна един картоф.

— Викате, ще ги ядете? — Вдигна скептично вежди. — Ама не знам как ще ги смелите на брашно или трици.

— Май не се мелят, госпожо Мъри — обясни любезно Джейми.

— О, тъй ли? — Жената огледа кошницата с присвити очи. — Какво ще ги правите тогаз?

— Ами… — започна Джейми и млъкна. Тогава ми хрумна, че макар да беше ял картофи във Франция, никога не е виждал как се приготвят. Скрих усмивката си, когато се втренчи безпомощно в покрития с пръст картоф на дланта му. Иън също се взираше в него; очевидно сър Уолтър мълчеше по въпроса за приготовлението на картофите.

— Ще ги опечете — притече се отново на помощ Фъргъс, като се появи изпод ръката на Джейми. Млясна красноречиво с устни. — Слагаш ги в жаравата и после ги ядеш със сол. И с масло, ако се намира.

— Намира се — отвърна Джейми с облекчение. Хвърли картофа на госпожа Мъри, сякаш нетърпелив да се отърве от него. — Пекат се — информира я категорично.

— Може и да се сварят — добавих аз. — Или да се намачкат с мляко. Или да се изпържат. Или да се нарежат и да се сложат в супата. Картофът става за всичко.

— Така пише и в книгата — потвърди доволно Иън.

Джейми ме погледна и се усмихна леко.

— Не си ми казвала, че можеш да готвиш, сасенак.

— Не бих го нарекла точно „готвене”, но картоф мога да сваря.

— Хубаво. — Джейми погледна към селяните и съпругите им, които си подаваха картофите от ръка на ръка и ги оглеждаха със съмнение. Плесна силно с ръце, за да привлече вниманието им.

— Ще вечеряме тук, до нивата. Том и Уили, донесете дърва за огъня; госпожо Уили, ще бъдете ли така добра да донесете едно голямо котле? Да? Чудесно, някой мъж ще ви помогне. А ти, Кинкейд… — Обърна се към един младеж и посочи към къщичките под дърветата. — Върви да извикаш всички — ще вечеряме картофи!

И така, с помощта на Джени, десет ведра мляко, три пилета и четири дузини големи стръка праз, аз се заех с приготвянето на пилешка супа с праз и печени картофи за господаря и жителите на Лалиброх.

Слънцето вече беше залязло, когато храната стана готова, но небето още светлееше с пръски червено и златно зад клоните на боровата кора. Гостите подходиха с известно колебание към новата добавка в менюто, но празничната атмосфера — подпомогната от благоразумни количества домашно уиски — надделя над опасенията и скоро земята до картофената нива се осея с вечерящи, приведени над купите на коленете им.

— Какво ще кажеш, Доркас? — дочух една жена да пита съседа си. — Малко е странно, нали?

Доркас кимна и преглътна, преди да отговори:

— Аха. Ама господарят вече изяде шест и още не е умрял.

Мъжете и децата реагираха доста по-ентусиазирано на картофите, вероятно заради щедрите количества масло, което вървеше с тях.

— Мъжете биха яли и конски фъшкии, ако ги сервираш с масло — каза Джени в отговор на моите наблюдения в тази насока. — Мъже! Пълен стомах и място, където да легнат, когато се напият, само това искат от живота.

— Това отнася ли се до мен и Джейми? — подразни я Иън. — Явно имаш много лошо мнение за мъжете.

Тя размаха пренебрежително лъжица към брат си и мъжа си, които седяха един до друг до котлето.

— О, вие не сте мъже.

И двамата вдигнаха смаяни вежди.

— Не сме ли? Какво сме тогава? — попита Иън.

Джени се обърна усмихната към него, белите ѝ зъби блеснаха на светлината на огъня. Погали Джейми по главата и залепи целувка на челото на Иън.

— Вие сте мои.

*  *  *

След вечеря един от мъжете запя. Друг донесе дървена флейта да му акомпанира — фин, пронизителен звук в студената есенна нощ. Въздухът бе мразовит, но нямаше вятър и ни беше приятно с шаловете и одеялата, събрани на малки семейни купчинки около огъня. Пламъкът се беше издигнал след готвенето и сега отваряше голяма пролука в мрака.

В нашата семейна купчинка беше топло, макар че доста шавахме. Иън отиде да донесе още дърва, а бебето Маги се вкопчи в майка си и принуди брат си да търси убежище и топлина другаде.

— Ще те пусна с главата надолу в казана, ако не спреш да ме риташ в топките — информира Джейми своя племенник, който се опитваше да се свре в скута му. — Какво става, да нямаш мравки в гащите?

Момчето започна да се кикоти и поднови усилията си да се сгуши в скута му. Джейми посегна в мрака, нарочно непохватно понечваше да го сграбчи за ръцете и краката, после прегърна детето и се търколи отгоре му, изтръгвайки възторжено възклицание.

Джейми притисна племенника си към земята. Държеше го с една ръка, а с другата посягаше на сляпо по земята. Напипа мокра трева, изсумтя доволен, надигна се колкото да набута тревата в малката ризка на Джейми и кикотенето прерасна в също толкова доволен писък.

— А така! — рече Джейми и се претърколи от малкото телце. — Върви да тормозиш леля си.

Малкият Джейми послушно допълзя все още смеещ се при мен и се сгуши в скута ми сред гънките на наметалото. Седеше толкова кротко, колкото бе възможно на едно четиригодишно момче — което не е много кротко, — и ми позволи да извадя тревата от ризата му.

— Хубаво миришеш, лельо — каза ми и бутна обичливо черните си къдрици в брадичката ми. — Като храна.

— О, благодаря ти. Това значи ли, че пак си гладен?

— Да. Има ли мляко?

— Има. — Каменната кана^[1] беше съвсем наблизо. Разтърсих я, реших, че няма достатъчно, за да си струва да търся чаша, и я надигнах към детето да пие.

Временно погълнат от това занимание, той притихна. Малкото здраво телце тежеше на бедрото ми, гръбчето се облягаше на ръката ми, а пухкавите ръце обгръщаха каната.

Последните капки мляко изклокочиха през гърлото на каната. Малкият Джейми веднага се отпусна и изпъшка доволно. Усещах как топлината се излъчва от него при внезапното повишаване на температурата, което предвещава съня при много малките деца. Завих го с наметалото и го залюлях леко, като му тананиках тихичко песента, която се носеше отвъд огъня. Малките издатинки на прешлените му бяха обли и твърди като мраморни камъчета под пръстите ми.

— Заспа ли? — Големият Джейми се издигна до рамото ми. Огънят блестеше по дръжката на кинжала му и в медта на косата.

— Да. Спря да шава, сигурно е заспал.

Джейми се засмя, после и той притихна. Усещах твърдото му рамо до моето и топлината на тялото му през гънките на наметалото.

Нощният вятър развяваше кичури по лицето ми. Отметнах ги назад и открих, че малкият Джейми е прав; ръцете ми миришеха на праз и масло и на нишестената миризма на картофи. Заспал, той беше много тежък и макар че ми беше хубаво да го държа, левият ми крак вече изтръпваше. Размърдах го малко, за да го преместя в скута си.

— Не мърдай, сасенак — каза тихо Джейми до мен. — Постой така, любима, не мърдай.

Аз послушно замръзнах, докато той не ме докосна по рамото.

— Всичко е наред — каза с усмивка в гласа. — Беше толкова хубава с озарено от огъня лице и развята от вятъра коса. Исках да го запомня.

Обърнах се и му се усмихнах. Нощта беше тъмна и студена, оживена от хора, но за нас съществуваше само светлината, топлината — и другият.

¹ Stoneware — „каменна керамика” — това са керамични съдове, изпечени на относително висока температура. — Бел. прев.

33

ПАЗАЧ НА БРАТА СИ^[2]

След като в началото тихо наблюдаваше от ъглите, Фъргъс се превърна в част от домакинството и зае официално поста на конярче заедно с Роби Макнаб.

Роби беше година-две по-малък от Фъргъс, но беше едър почти колкото него и те бързо станаха неразделни приятели, освен когато се караха — което се случваше два-три пъти на ден — и тогава опитваха да се избият. След една кавга, която стигна до юмруци, ритници, търкаляне из бараката с млякото и разливането на канчета със сметана, Джейми пое контрола.

С мрачен и непреклонен вид, той ги хвана за вратовете и ги заведе в плевнята, където, предполагам, заряза скрупулите, които вероятно е имал по отношение на физическите наказания. Излезе от плевнята, тръскайки глава и закопчавайки колана си, и тръгна с Иън към Брох Морда. Момчетата се появиха малко по-късно, значително укротени и — обединени в страданието — отново най-добри приятели.

Всъщност бяха толкова кротки, че дори позволиха на малкия Джейми да се присламчи към тях. Когато погледнах в късната сутрин през прозореца, видях как тримата играят в двора с малка парцалена топка. Денят беше студен и мъглив и дъхът на момчетата излизаше на малки облачета, докато препускаха и крещяха.

— Ама какво хубаво здраво момченце си имаш — казах на Джени, която тъкмо ровеше из кошницата си за шев, за да намери копче. Вдигна очи, видя какво гледам и се усмихна.

— Да, Джейми е прекрасно дете. — Дойде при мен до прозореца и се вгледа в играта навън. — Одрал е кожата на баща си, но ще стане по-широк в раменете. Може би като чичо си, виж му краката. — Реших, че е права; малкият Джейми, почти на четири, още беше пухкав, но имаше дълги крака и малкото гръбче беше широко и мускулесто. Притежаваше дългите изящни кости на чичо си и създаваше същото впечатление като него — че е изграден от нещо по-здраво и по-жизнено от самата плът.

Гледах как детето подкача към топката, грабва я ловко и я хвърля достатъчно силно, за да прелети край главата на Роби Макнаб, който се спуска с викове след нея.

— По още нещо прилича на чичо си. Мисля, че и той е левичар.

— О, Господи! — сбърчи чело Джени. — Надявах се да не е, но май си права. — Поклати глава и въздъхна. — Господи, като се сетя колко се мъчи горкият Джейми заради това левичарство! Всички се опитваха да го излекуват, от родителите ми до учителя, но той беше упорит като пън и не поддаваше. Всички, освен бащата на Иън — добави тя след малко.

— Той не е смятал, че е грешно да си левичар? — попитах с любопитство. Съзнавах, че в тези времена левичарството в най-добрия случай се смяташе за лош късмет, а в най-лошия — за признак на обладаване от демони. Джейми пишеше, трудно, с дясната ръка, защото редовно беше ял бой в училище заради склонността си да пише с лявата.

Джени поклати глава, черните къдрици подскочиха под забрадката.

— Не, старият Джон Мъри беше особен човек. Казваше, че щом Господ е решил да даде на Джейми силна лява ръка, ще е грях да отхвърли този дар. Освен това много го биваше с меча, стария Джон, затова баща ми го послуша и позволи на Джейми да се учи да се бие с лявата ръка.

— Мислех, че Дугал Макензи е научил Джейми да се бие с лявата ръка. — Беше ми много интересно какво мисли Джени за чичо си Дугал.

Тя кимна, облиза края на конеца и го вдяна в иглата с едно бързо движение.

— Да, тъй беше, ама по-късно, когато Джейми порасна и отиде да чиракува там. Бащата на Иън го научи на първите удари. — Усмихна се, вгледана в ризата на скута ѝ. — Помня как старият Джон каза на Иън, че трябва да стои отдясно на Джейми, за да пази слабата страна на господаря си в битка. И той го направи — приемаха го много сериозно. Сигурно старият Джон е бил прав — добави и откъсна излишния конец. — След време вече никой не искаше да се бие с тях, дори момчетата Макнаб. Джейми и Иън бяха едри и славни бойци и когато застанеха рамо до рамо, нямаха равни дори срещу много хора.

Засмя се и прибра кичур коса зад ухото си.

— Погледай ги някой път, когато отиват заедно на нивите. Мисля, че дори не съзнават, че още го правят. Джейми винаги върви отляво, за да може Иън да е отдясно и да пази слабата му страна.

Джени се вгледа през прозореца, забравила за ризата. Сложи ръка на малката издутина на корема си.

— Надявам се да е момче — рече тя, загледана в тъмнокосия си син навън. — Левичар или не, всеки мъж има нужда от брат да му помага. — Видях, че се озърна към картината на стената, там един много малък Джейми стоеше между коленете на по-големия си брат Уили. И двамата бяха чипоноси и сериозни; Уили беше отпуснал покровителствено ръка на рамото му.

— Джейми е късметлия, че има Иън — казах аз.

Джени откъсна очи от портрета и примигна. Тя беше две години по-голяма от Джейми и три години по-малка от Уилям.

— Да, така е. Аз също — добави тихо и пак взе ризата.

Взех една детска ризка от кошницата за кърпене и я обърнах наопаки, за да зашия разпорения шеф под мишницата. Навън беше много студено за всички, освен за играта на малки момчета или за работата на мъжете, а тук беше топло и уютно; прозорците бързо се замъглиха и ни откъснаха от ледения свят.

— Като заговорихме за братя — казах, присвила очи, докато вдявах иглата, — като дете често ли виждаше Дугал и Колъм Макензи?

Тя поклати глава.

— Никога не съм виждала Колъм. Дугал е идвал един-два пъти тук, да доведе Джейми у дома за някой празник, но не мога да кажа, че го познавам добре. — Вдигна глава, скосените очи светеха от интерес. — Ти обаче ги познаваш. Кажи ми, какъв е Колъм Макензи? Винаги съм се чудила. Подочувала съм някои неща от гости, но моите родители никога не говореха за него. — Замълча и между веждите ѝ се появи бръчка. — Всъщност татко веднъж каза нещо за него. Беше точно след като Дугал си тръгна с Джейми. Татко се облягаше на оградата отвън и ги гледаше как се отдалечават, а аз излязох да махам на Джейми — много ми беше мъчно, като си отиваше, защото не знаех кога ще се върне. Та ние гледахме как превалят хълма и тогава татко се размърда, изсумтя и рече: „Господ да помага на Дугал Макензи, когато брат му умре.” После сякаш си спомни, че съм там, защото се обърна, усмихна ми се и добави: „Е, моме, какво има за вечеря?” — Тънките черни вежди, като изрисувани с четка, се вдигнаха в объркване. — Стори ми се странно, защото знаех — то кой не знае? — че Колъм е сакат и Дугал върши всичко вместо него: събира рентите, урежда спорове и води клана в битка, когато се наложи.

— Така е. Но… — Поколебах се, не знаех как да опиша тяхната странна симбиоза. — Най-добре да ти разкажа как веднъж ги чух да спорят и Колъм каза на Дугал: „Едно ще ти река, ако братята Макензи имаха само един чеп и един ум, то аз съм доволен от туй, дето ми се е паднало!”

Джени се изсмя изненадана, после се вгледа в мен и сините ѝ очи проблеснаха замислено, също като на брат ѝ.

— Това ли било? Ами веднъж се зачудих, като чух Дугал да говори за сина на Колъм, малкия Хамиш; стори ми се, че му е твърде мил, нищо че му е чичо.

— Ти си умница, Джени — казах аз. — Много си умна. На мен ми отне известно време да се досетя, а ги виждах всеки ден в продължение на месеци.

Тя сви скромно рамене, но на устните ѝ играеше усмивка.

— Ами, аз слушам — рече простичко. — Какво казват хората — и какво не казват. А хората говорят понякога всякакви ужасии. Е — тя откъсна със зъби конеца и изплю крайчето на дланта си — кажи ми за Лeox. Говорят, че е голям, но не чак колкото Боли или Килравок.

Работихме и разговаряхме цялата сутрин, след кърпенето се захванахме с навиване на прежда и накрая скроихме дрешка за Маги. Виковете на момчетата отвън престанаха и бяха заменени от тихи гласове и трополене в задната част на къщата, което подсказваше, че по-младите представители на силния пол са измръзнали и са влезли да тършуват в кухнята.

— Дали скоро ще завали сняг? — попита Джени. — Въздухът е влажен; видя ли мъглата над езерото тази сутрин?

Поклатих глава.

— Надявам се да не завали. На Джейми и Иън ще им е по-трудно да се върнат. — Селото Брох Морда беше на по-малко от десет мили от Лалиброх, но пътят минаваше през хълмове със стръмни, каменисти склонове и всъщност не беше по-широк от еленска пътечка.

Скоро след пладне наистина заваля и снежинките не спряха да се въртят дълго след мръкване.

— Ще трябва да останат в Брох Морда — каза Джени и вдигна глава да огледа облачното небе, което имаше снежно розово сияние. — Не се тревожи за тях. Ще намерят къде да нощуват. — Усмихна ми се успокояващо и дръпна капаците. По коридора долетя внезапен вой и тя събра полите на нощницата си с приглушено възклицание.

— Лека нощ, Клеър! — извика и хукна да изпълнява майчинските си задължения. — Сладки сънища.

Обикновено спях добре; въпреки студения и влажен климат къщата беше стабилно построена и пухените дюшеци бяха покрити с много юргани. Тази нощ обаче бях неспокойна без Джейми. Леглото ми изглеждаше огромно и студено, краката ми все изтръпваха.

Опитах да лежа по гръб с притиснати към гърдите ръце и затворени очи, да дишам дълбоко и да призовавам образа на Джейми. Ако можех да си го представя как диша дълбоко в мрака до мен, вероятно щях да заспя.

Силното кукуригане на петел ме изстреля от възглавницата, сякаш под леглото беше гръмнала пръчка динамит.

— Идиот! — извиках аз, цялата треперех от шока. Станах и открехнах капака. Вече не валеше сняг, но небето още бе покрито с бели облаци, от хоризонт до хоризонт. Петелът изкукурига отново в кокошарника под мен.

— Млъквай! Среднощ е, пернато копеле такова! — Дрезгавото кукуригане отекна в нощта, дете се разплака и чух гласа на Джени, която нареждаше нещо.

— Ах, ти! — заканих се на невидимия петел. — Дните ти са преброени. — Не получих отговор и след като изчаках малко, затворих капаците и пак си легнах.

Суматохата обаче наруши нишката на мислите ми. Вместо да започна друга, аз реших да се обърна навътре с надеждата, че това ще ме успокои достатъчно, за да заспя.

Получи се. Тъкмо се унасях, докато се бях фиксирала някъде около панкреаса, когато чух топуркането на малкия Джейми по коридора към стаята на майка му. Събуден от пълния си мехур, той рядко се сещаше да предприеме най-очевидното и слизаше по стълбите, за да потърси помощ.

Когато дойдох в Лалиброх, се питах дали няма да ми е трудно близо до Джени; дали няма да ѝ завиждам за плодовитостта. И вероятно щях, ако не бях свидетел каква е цената за това изобилно майчинство.

— До леглото ти има гърне, глупаче — долетя гневният ѝ глас, докато връщаше Джейми в леглото му. — Сигурно си стъпил в него по пътя насам. Защо не ти влиза в главата, че трябва да пикаеш там? Защо трябва да пикаеш в моето всяка божа нощ! — Гласът ѝ заглъхна, когато зави по стълбите, и аз се усмихнах, докато си представях криволиците на червата си.

Не завиждах на Джени по още една причина. Отначало се бях изплашила, че раждането на Фейт ме е увредило тежко, но този страх изчезна с допира на Раймон. Когато довърших прегледа на тялото си и усетих как гръбнакът ми се отпуска с приближаването на съня, усетих, че всичко там е наред. Беше станало веднъж, щеше да стане отново. Трябваше ми само време. И Джейми.

Стъпките на Джени забързаха по коридора в отговор на сънливия писък на Маги в другия край на къщата.

— Децата са голяма радост, но и големи грижи — прошепнах на себе си и заспах.

*  *  *

През следващия ден ние чакахме, вършехме си работата и шетахме с наострени уши за тропот на копита в двора.

— Сигурно са останали да свършат нещо — каза Джени. Изглеждаше уверена, но често спираше пред прозореца и надничаше към пътя, който водеше към къщата.

А аз не можех да обуздая въображението си. Писмото, подписано от крал Джордж, което потвърждаваше помилването на Джейми, беше заключено в чекмеджето на писалището в кабинета му. Джейми го смяташе за унизително и сигурно щеше да го изгори, ако не бях настояла да го запази за всеки случай. Сега, като слушах поривите на зимния вятър, аз все си представях, че то е грешка или някаква измама — че Джейми пак е арестуван от драгуни с червени куртки, отведен е в затвор и го заплашва бесило.

Мъжете се върнаха точно преди мръкване. Конете бяха натоварени с торби със сол, игли, подправки за туршия и други дреболии, които не се произвеждаха в Лалиброх.

Чух как един кон изцвили на път за конюшнята и хукнах по стълбите, а Джени излетя от кухнята.

Заля ме облекчение, когато видях високата фигура на Джейми до плевнята. Затичах се през двора, без да обръщам внимание на снега, и се хвърлих в прегръдките му.

— Къде беше, по дяволите?

Той ме целуна, преди да отговори. Лицето му беше студено, а устните имаха лек и приятен вкус на уиски.

— Ммм, наденица ли има за вечеря? — попита одобрително, като подуши въздуха, наситен с дима от кухнята. — Чудесно, умирам от глад.

— Наденици и картофено пюре — казах аз. — Къде беше?

Той се засмя и изтърси снега от наметалото си.

— Картофено пюре? Това е храна, нали?

— Да, традиционно английско ястие, понастоящем непознато в невежата Шотландия. Е, проклет шотландецо, къде беше цели два дни? С Джени се притеснихме.

— Стана малка злополука… — започна Джейми, но забеляза дребната фигура на Фъргъс, който носеше фенер. — О, носиш фенер, Фъргъс? Добро момче! Остави го там, да не подпалиш сламата, а после отведи туй нещастно животно в обора. И иди да вечеряш. Вече можеш да си сядаш на задника, нали? — Перна го приятелски по ухото. Момчето отскочи и се ухили; явно не таеше лоши чувства заради случилото се в обора предния ден.

— Джейми — повторих аз. — Ако не спреш да говориш за коне и наденици и не ми кажеш какво ви се е случило, ще те изритам в пищялите. Сигурно много ще ме заболи, щото съм по пантофи, но така или иначе си предупреден.

— Това заплаха ли беше? — засмя се той. — Не е много страшна, сасенак, но…

— Иън! — Джени, забавена за миг от Маги, се появи тъкмо когато съпругът ѝ пристъпи в светлината на фенера. Обърнах се и я видях как се хвърля напред и слага ръка на лицето му.

— Какво ти се случило, човече? — Явно въпросният инцидент се беше отразил най-вече на Иън. Едното му око беше почерняло, подуто и полузатворено, а на скулата му личеше дълга драскотина.

— Добре съм — отвърна той и я потупа нежно, когато го прегърна. Малката Маги се навря между тях. — Само се поожулих.

— Слизахме по склона на хълм две мили преди селото и водехме конете, защото беше стръмно. Иън стъпи в една къртичина и си счупи крака — обясни Джейми.

— Дървения — уточни Иън и се усмихна малко свенливо. — Къртицата пострада повече.

— Останахме в една къща наблизо, докато му издяламе нов — довърши Джейми. — Може ли вече да ядем? Коремът ми се е залепил за гърба.

Влязохме без повече приказки и с госпожа Крук сервирахме вечерята, докато Джени промиваше лицето на Иън с хамамелис и го разпитваше разтревожено дали има други наранявания.

— Нищо ми няма — увери я той. — Само се понатъртих. — Но докато влизаше в къщата, забелязах, че куца много по-силно от преди. След като почистихме масата след вечеря, аз си поговорих с Джени и когато се настанихме в салона сред разопакованите покупки, тя коленичи на чергата до Иън и хвана новия му крак.

— Да го махнем — рече твърдо. — Наранил си се и искам Клеър да те прегледа. Тя ще ти помогне повече от мен.

Ампутацията беше направена умело и с голям късмет; армейският хирург, който беше отрязал крака на Иън до коляното, беше успял да спаси колянната става. Това му даваше много по-голяма подвижност. В момента обаче колянната става беше по-скоро проблем, отколкото преимущество.

Падането беше изкълчило сериозно крака, той беше посинял и разранен от протезата, която се беше забила в кожата. Сигурно много го болеше, дори всичко друго да беше наред. По коляното беше изкълчено, а плътта от вътрешната страна на ставата бе подута, червена и пареща.

Издълженото добродушно лице на Иън беше червено почти колкото крака му. Той приемаше спокойно недъга си, но знаех, че мрази безпомощността, до която той понякога водеше. Изглеждаше смутен почти до болка, докато докосвах крака му.

— Скъсал си сухожилие — казах му и проследих издутината от вътрешната част на коляното. — Не знам колко е зле, но е достатъчно зле. Ставата събира вода, затова се е подула.

— Можеш ли да му помогнеш, сасенак? — Джейми се наведе над рамото ми, гледаше смръщен от тревога зачервения крайник.

Поклатих глава.

— Не мога да направя много освен студени компреси, за да спадне отокът. — Фиксирах Иън с добра имитация на погледа на майка Хилдегард. — Но ти можеш да направиш нещо — ще лежиш. Утре може да пийнеш уиски за болката; тази нощ ще ти дам лауданум, за да заспиш. Ще се пазиш поне седмица и ще видим как върви.

— Не мога! — възрази Иън. — Трябва да се грижа за конюшните, да се оправят огради на нивите, да се точат плугове и…

— И да оздравее крак — рече Джейми твърдо. Погледна го с така наречения от мен „господарски поглед”, пронизващ син взор, при който повечето хора бързо омекваха. Иън, който беше ял, играл, лудувал и се бил с него, не беше толкова податлив.

— По дяволите! — Пламналите кафяви очи срещнаха очите на Джейми с болка, гняв, примирение и нещо друго, което не разпознах. — Да не си мислиш, че можеш да ми заповядваш?

Джейми седна на петите си зачервен, все едно го бяха зашлевили. Преглътна първите думи, които му дойдоха, и рече спокойно:

— Не се опитвам да ти заповядвам, но мога ли да те помоля да се погрижиш за себе си?

Гледаха се дълго, в очите им имаше нещо, което не можах да разчета. Накрая раменете на Иън се отпуснаха и той кимна с крива усмивка.

— Можеш. — Въздъхна и потърка смръщен одраната си скула. Пое дълбоко дъх, стегна се и подаде ръка на Джейми. — Ще ми помогнеш ли да стана?

Това се оказа трудна работа — да качиш еднокрак човек два етажа по стълбите, но все пак се справихме. Пред вратата на спалнята му Джейми го остави на Джени. Щом отстъпи назад, Иън му каза нещо бързо и тихо на келтски. Още не разбирах много добре този език, но ми се стори, че рече: „Сполай ти, братко.”

Джейми спря, усмихна се и свещта озари очите му с топлина.

— Сполай ти, мо братаир.

Последвах го по коридора към нашата стая. По отпуснатите рамене разбирах, че е изморен, но трябваше да отговори на някои въпроси, преди да заспи.

„Понатъртих се”, така беше казал Иън на Джени. И наистина беше понатъртен. Освен синините по крака и лицето видях тъмни петна, скрити от яката на ризата. Не вярвах, че къртицата се е опитвала да го удуши.

*  *  *

Като никога, Джейми не искаше веднага да заспи.

— Раздялата засилва любовта, нали? — казах аз. Леглото, толкова огромно предната нощ, сега едва ни побираше.

— Ъ? — попита той, притворил доволно очи. — О, любовта ли? Да, така е. Господи, не спирай, това беше прекрасно.

— Не се тревожи, ще има още — уверих го. — Но нека първо угася свещта.

Станах и я духнах. Капаците бяха отворени и от снежното небе влизаше достатъчно светлина, дори без пламъка на свещта. Виждах съвсем ясно Джейми, дългото му тяло, отпуснато под завивките, ръцете полуразперени настрани. Aз се свих до него, хванах дясната му ръка и продължих с масажа на пръстите и дланта.

Той въздъхна протяжно, почти изстена, докато търках с палец твърдите кръгчета в основата на пръстите му. Сковани от часовете стискане на юздите, пръстите му бавно се затопляха и отпускаха. Къщата беше тиха, а стаята — студена извън убежището на леглото. Беше приятно тялото му да топли мястото до мен и да се наслаждавам на интимността на допира му. С времето той можеше да доведе до друго; беше зима, с дълги нощи. Той беше тук, аз също и бяхме доволни от това, което имахме сега.

— Джейми — казах след малко. — Кой нарани Иън?

Не отвори очи, но въздъхна преди да отговори. Не се скова, очакваше въпроса.

— Аз.

— Какво? — Пуснах смаяна ръката му. Той я стисна в юмрук и я отвори, за да раздвижи пръстите си. После опря лявата си ръка на леглото, за да ми покаже кокалчетата си — бяха леко подути от съприкосновението с костеливата физиономия на Иън.

— Защо? — бях възмутена. Виждах, че между тях има някакво напрежение, но не ми приличаше точно на враждебност. Не можех да си представя какво би накарало Джейми да удари Иън; той го обичаше почти колкото сестра си.

Джейми отвори очи, но не ме поглеждаше. Търкаше кокалчетата си и се взираше в тях. По него обаче не се виждаха никакви наранявания; изглежда Иън не беше отвърнал.

— Иън е женен от твърде дълго време — рече отбранително Джейми.

— Ако не беше зима, щях да реша, че те е напекло слънцето. Да нямаш треска?

— Не — рече той и избегна опитите ми да докосна челото му. — Престани, сасенак, нищо ми няма. — Стисна устни, после се предаде и ми разказа цялата история.

Иън наистина си счупил дървения крак, като стъпил в къртичина близо до Брох Морда.

— Беше почти мръкнало — имахме много работа в селото, — а и валеше сняг. Виждах, че го боли, макар че искаше да продължим. Както и да е, наблизо видях две-три къщи, затова го качих на едното пони и го отведох нагоре по склона да моля да ни подслонят.

С типичното за планинците гостоприемство, те получили веднага подслон и вечеря. След купата топла супа и прясна овесена питка гостите били настанени на сламеник пред огъня.

— Нямаше много място за постеля пред огнището и ние се посместихме. Легнахме един до друг и се нагласихме някак. — Пое дълбоко дъх и ме погледна свенливо. — Аз бях изтощен и заспах дълбоко, Иън също. Но от пет години той всяка нощ спи до Джени и сигурно като е усетил топло тяло до себе си… е, по някое време се обърна към мен, прегърна ме и ме целуна по врата. А аз… — поколеба се, лицето му силно се изчерви, видях го дори на сивкавата светлина. — Стреснах се, реших, че е Джак Рандал.

Бях стаила дъх през цялата история и сега го изпуснах бавно.

— Сигурно шокът е бил голям.

Устните на Джейми потрепнаха.

— Беше голям, ама за Иън, да ти кажа. Обърнах се и го халосах по лицето. Когато дойдох на себе си, видях, че съм отгоре му и го душа, а езикът му стърчи от устата. Семейство Мъри също доста се пищисаха — добави замислено. — Казах им, че съм имал кошмар — е, то си беше така, — но настана голяма суматоха: децата крещят, Иън се дави в ъгъла, а госпожа Мъри седи в леглото и повтаря: „Кой? Кой?”, ококорена като дебела сова.

Засмях се въпреки себе си.

— Господи, Джейми! Иън съвзе ли се?

Той сви рамене.

— Ами, нали го видя? След време всички пак заспаха, аз легнах пред огъня и се втренчих в гредите на тавана. — Не се отдръпна, когато хванах лявата му ръка и нежно погалих наранените кокалчета. Пръстите му се свиха над моите. — Когато си тръгнахме на сутринта, изчаках да стигнем до някое място, където можем да седнем и да гледаме долината долу. И тогава — той преглътна и ръката му стисна моята — му казах. За Рандал. И всичко, което се случи.

Вече започвах да разбирам странния поглед на Иън. Разбрах и защо Джейми е толкова напрегнат, а под очите му има сенки. Не знаех обаче какво да кажа, затова само стиснах ръцете му.

— Не вярвах, че ще го кажа на някого… освен на теб — добави и също ме стисна. Усмихна се, после издърпа едната си ръка, за да потърка лицето си. — Но Иън… е, той е… — Търсеше правилната дума. — Той ме познава, разбираш ли?

— Мисля, че да. Познаваш го, откакто се помниш, нали?

Кимна, загледан невиждащо през прозореца. Отново се сипеше сняг и малки снежинки танцуваха по стъклото, което беше по-бяло от небето.

— Той е само с година по-голям от мен. Като деца бяхме все заедно. Докато не станах на четиринайсет, не минаваше и ден, без да го видя. Дори по-късно, след като отидох при Дугал в Лeox, а после в Париж, в университета, когато се връщах, той беше тук, сякаш никога не съм заминавал. Видеше ли ме, се усмихваше и тръгваме заедно, един до друг, по ниви и потоци, и говорехме за всичко. — Въздъхна дълбоко и прекара ръка през косата си.

— Иън… е част от мен, която остана тук и никога не си е тръгвала — опитваше се да ми обясни. — Реших, че… трябва да му кажа; не исках да се… откъсна от него. От тук. — Посочи към прозореца, после се обърна към мен. Очите му бяха тъмни в сумрака. — Разбираш ли ме?

— Да — казах тихо. — А Иън разбра ли те?

Сви смутено рамене, сякаш ризата пак му беше отесняла.

— Ами, не знам. Отначало, когато започнах да му разказвам, той само клатеше глава, сякаш не може да повярва, а когато повярва… — Замълча и облиза устни, представях си какво му е струвало това признание насред снега. — Видях, че иска да стане и да крачи напред-назад, но не можеше заради крака. Беше свил юмруци с побеляло лице и все повтаряше: „Ама, как? Проклет да си, Джейми, как му позволи?”

Поклати глава.

— Не помня какво му отвърнах. Или какво каза той. Крещяхме си, само това помня. Исках да го ударя, но не можех заради крака. И той искаше да ме удари, ама не можеше — заради крака. — Изсмя се рязко. — Господи, сигурно сме приличали на двама глупаци: размахват ръце и крещят. Но аз крещях по-дълго и накрая той млъкна и ме изслуша до края. После внезапно вече не можех да продължа; като че ли нямаше смисъл. Седнах на един камък и отпуснах глава на ръцете си. След известно време Иън каза, че трябва да тръгваме. Аз кимнах, изправих се и му помогнах да се качи на коня. Потеглихме и вече мълчахме.

Джейми внезапно осъзна колко силно стиска ръката ми. Разхлаби хватката си, но не я пусна. Въртеше венчалния ми пръстен между палеца и показалеца си.

— Много дълго яздихме — продължи тихо. — По едно време чух някакъв тих звук зад мен и дръпнах юздите да изчакам коня му. И тогава видях, че Иън плаче — безмълвно, сълзите течаха по лицето му. Като видя, че го гледам, тръсна глава, сякаш още ми беше ядосан, но ми подаде ръка. Аз я поех и той я стисна тъй силно, че щеше да ми строши костите. После ме пусна и се прибрахме у дома.

Усещах как напрежението го напуска с края на тази история. „Сполай ти, братко”, беше казал Иън, докато се крепеше на един крак на прага на стаята си.

— Значи всичко е наред? — попитах аз.

— Ще бъде. — Той се отпусна напълно и потъна в пухените възглавници. Аз се плъзнах под юргана до него и се залепих дo тялото му. Гледахме как снегът се сипе и съска тихо по стъклото.

— Радвам се, че се прибрахте живи и здрави — казах аз.

*  *  *

Утрото ни посрещна пак сиво. Джейми, вече облечен, стоеше до прозореца.

— Събуди ли се, сасенак? — попита той, когато видя да надигам глава от възглавницата. — Това е добре. Донесъл съм ти подарък.

Посегна към спорана си и извади няколко медни монети, две-три камъчета, къса пръчка, увита с корда, смачкано писмо и оплетени панделки за коса.

— Панделки? Благодаря ти, много са хубави.

— Не са за теб — каза, докато разплиташе смръщен сините панделки от къртичото краче, което носеше като талисман срещу ревматизъм. — Те са за Маги. — Огледа с присвити очи камъчетата на дланта си и, за мое удивление, взе едно и го облиза.

— Не, не е това. — Зарови пак в спорана си.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликнах аз, заинтригувана от това представление. Той не отговори, а извади още шепа камъчета, помирисваше ги и ги прехвърляше, докато не остана само едно. Облиза го, за по-сигурно, после го пусна усмихнат в дланта ми.

— Кехлибар — рече доволен, докато побутвах с пръст назъбената буца. Беше топла и аз почти несъзнателно я стиснах в дланта си.

— Трябва да се полира, разбира се — обясни ми той. — Мисля, че ще стане много хубава огърлица. — Изчерви се леко. — Това е… ами, това е подарък за първата ни годишнина. Като го видях, си спомних за кехлибара, който Хю Мънро ти даде на сватбата.

— Още го пазя — казах тихо. Галех странната малка бучка вкаменена дървесна смола. В кехлибара от Хю, отрязан от едната страна и полиран като малко прозорче, имаше водно конче, застинало завинаги във вечния си полет. Пазех го в сандъчето с лекарствата, най-мощния от всичките ми талисмани.

Подарък за първата ни годишнина. Бяхме се оженили през юни, разбира се, а не през декември, но на датата на годишнината Джейми беше в Бастилията, а аз… аз бях в ръцете на краля на Франция. Не беше време за честване на брачни годишнини.

— Наближава Хогманай^[3] — каза Джейми, загледан през прозореца към мекия сняг, който покриваше нивите на Лалиброх. — Хубаво време за начало.

— И аз така мисля. — Отидох до него и го прегърнах през кръста. Останахме така, без да говорим, докато не видях другите малки жълтеникави камъчета, които беше извадил от спорана си.

— А какви са тези, Джейми?

— О, тези ли? Това са медени топчета, сасенак. — Вдигна едно и го посмачка с пръсти. — Госпожа Гибсън от селото ми ги даде. Много са хубави, макар че са прашасали малко в спорана. — Вдигна ръка към мен и се усмихна. — Искаш ли?

² Препратка към Библията. Когато Господ пита Каин къде е брат му Авел, Каин отвръща: „Не зная, не съм пазач на брата си”. Битие 4:9 — Бел. прев.

³ Шотландски празник, с който се изпраща старата година и се посреща новата. — Бел. прев.

34

ПОЩАЛЬОНЪТ ВИНАГИ ЗВЪНИ ДВА ПЪТИ

Не знаех какво — или колко — Иън беше разказал на Джени за случилото се между него и Джейми в снега. Тя се държеше с брат си както винаги, делово и яростно, с лека заядлива и обичлива нотка. Вече я познавах достатъчно обаче и знаех, че една от най-големите ѝ дарби е способността да вижда нещата съвсем ясно, а после да гледа право през тях, все едно ги няма.

В чувствата и отношенията между четирима ни имаше някаква динамика, която след месеци утихна в модел на солидна сила, основана на приятелство и скрепвана от общата работа. Взаимното уважение и доверие бяха необходимост; трябваше да се свършат много неща.

С напредването на бременността на Джени, аз поемах все повече от домакинските задължения, а тя все повече разчиташе на мен. Никога не бих се опитала да узурпирам мястото ѝ, тя беше стълбът на това домакинство след смъртта на майка ѝ и слугите и арендаторите се обръщаха най-често към нея. Все пак започнаха да свикват и с мен, отнасяха се с приятелско уважение, което понякога граничеше с приемане, а понякога — със страхопочитание.

Пролетта започна със саденето на огромно количество картофи; тъй като почти половината от наличната земя беше отделена за новата култура — решение, потвърдено само след седмици, когато буря съсипа ново покълналия ечемик.

Картофените растения, които пълзяха ниско и упорито, оцеляха.

Второто събитие през пролетта беше раждането на втората дъщеря на Джени и Иън — Катрин Мери. Един ден Джени се оплака от болки в гърба и отиде да си легне. Не след дълго стана ясно какво всъщност се случва и Джейми веднага хукна да доведе госпожа Мартинс, акушерката. Те пристигнаха тъкмо навреме, за да пийнат чаша вино по случая и да послушат рева на новороденото, който огласяваше цялата къща.

И така, с напълването и раззеленяването на годината аз също разцъфвах и последните ми рани заздравяха от обичта и труда.

Писмата не идваха редовно; понякога поща идваше веднъж седмично, друг път нямаше нищо по цял месец и повече. Като се имаше предвид какво разстояние трябваше да прекоси куриерът, за да доставя поща на планинците, аз се изумявах, че изобщо идват писма.

Днес обаче дойде голям пакет с писма и книги, опакован в намаслен пергамент и завързан с канап. Джени изпрати куриера да хапне в кухнята, развърза внимателно канапа и спестовно го прибра в джоба си. Прелисти малката купчинка писма и отдели един привлекателен на вид пакет от Париж.

— Писмо за Иън, сигурно сметка за семената. И едно от леля Йокаста. О, чудесно, нямаме вест от нея от месеци. Мислех, че може да е болна, но явно успява да държи перото…

Писмо, адресирано с дързък почерк, отиде на купчинката за Джейми, следвано от писъмце от една от омъжените дъщери на леля Йокаста. После друго за Иън, от Единбург, едно за Джейми от Джаред — разпознах разкрачения и почти нечетлив почерк — и още едно, дебел кремав пакет, подпечатан с герба на Стюартите. Сигурно Чарлс отново се жалваше от трудния живот в Париж и от мъките на несподелената любов. Това поне изглеждаше кратко; той обикновено изписваше няколко страници, за да излее душата си пред „скъпия Джеймс” с неграмотен патос, който, ако не друго, показваше, че не ползва услугите на личен секретар.

— О, три френски романа и книга с поезия от Париж! — възкликна Джени, щом отвори големия пакет. — Забавления за богатите, нали? От коя ще четем тази вечер? — Вдигна малката купчинка книги и погали меката кожена подвързия на най-горната с треперещ от удоволствие пръст. Джени обичаше книгите със същата страст, която брат ѝ хранеше към конете. В имението имаше дори малка библиотека и макар че от работа вечер не ни оставаше много време, често прекарвахме няколко минути в четене.

— Така има за какво да мисля, докато работя — обясни Джени, когато една вечер я видях, че се олюлява от умора, и я подкарах към леглото, вместо да ни чете на глас. Тя се прозя с юмрук пред устата. — Дори когато съм толкова уморена, че едва виждам буквите, те пак се връщат при мен на следващия ден, докато бия масло или преда, или плъстя вълна, и мога да ги превъртам в ума си.

Усмихнах се при споменаването на плъстенето на вълна. Бях сигурна, че жените на Лалиброх, сами в отдалеченото стопанство, плъстят вълната не само под съпровода на старите традиционни напеви, но и под думите на Молиер или Пирон.

Внезапно си спомних за бараката за плъстене, където жените седяха в редици една срещу друга боси, с голи ръце и най-старите си дрехи. Облягат се на стените и тъпчат с крака дългия мокър червей на вълната, превръщат го в плътна тъкан, която ще устои на мъглите и на по-леките дъждове и ще спаси от измръзване онзи, който я носи.

От време на време някоя жена ще стане и ще излезе навън, за да вземе котлето с димяща урина от огъня. С прихванати нагоре поли, тя ще стигне до центъра на бараката и ще намокри плата между краката си, а топлите изпарения ще се издигнат задушливи от вълната, докато другите жени се дърпат от пръските и си разменят груби шеги.

— От горещата пикня боята хваща бързо — обясни ми една от жените, когато примигнах с насълзени очи при първото си влизане в бараката. Другите ме наблюдаваха дали ще се изплаша от работата, но за мен плъстенето на вълна не беше чак такъв шок след нещата, които бях видяла и направила във Франция, през войната през 1944 година и в болницата през 1744. Времето не променя особено основните факти от живота. И като се изключи миризмата, тук беше топло и уютно. Жените от Лалиброх идваха да работят и да се шегуват, да попеят заедно, докато движат ритмично ръце по масата или докато босите им крака потъват дълбоко във вдигащата пара тъкан.

От тези спомени ме откъсна тропот на ботуши по коридора и порив студен влажен въздух, защото се отвори вратата. Джейми и Иън говореха нещо на келтски, спокойно и делово, явно обсъждаха земеделски въпроси.

— Онази нива трябва да се отводни следващата година — казваше Джейми на влизане. Джени остави писмата и отиде да донесе чисти кърпи от раклата в коридора.

— Подсушете се, преди да сте накапали килима — нареди тя и им ги подаде. — И свалете калните ботуши. Пощата дойде, Иън. Има писмо за теб от онзи човек в Пърт, дето му писа за саденето на картофите.

— Така ли? Идвам да го прочета, но има ли нещо за ядене? — попита той, като търкаше мократа си глава с кърпата и гъстите му вежди щръкнаха. — Умирам от глад, а чувам как и червата на Джейми къркорят.

Джейми се отърси като мокро куче и сестра му изфуча, защото из салона полетяха капки. Ризата му беше полепнала по раменете, а кичури мокра коса с цвят на ръжда висяха пред очите му.

Аз преметнах кърпата на врата му.

— Подсуши се и ще ти донеса нещо.

Бях в кухнята, когато го чух да вика. Не бях чувала такъв вик от него досега. В него имаше шок и ужас, и още нещо — нотка на обреченост, като вик на човек, който крещи в лапите на тигър. Хукнах по коридора и влетях в салона с подноса с овесени питки.

— Какво има? — Бях изплашена до смърт от изражението му. — Джейми, какво има? Какво!

Той взе с усилие едно писмо от масата и ми го подаде.

Оставих овесените питки, поех писмото и бързо го прегледах. Беше от Джаред. Разпознах тънкия, нечетлив почерк веднага.

— „Скъпи братовчеде… толкова съм доволен… не мога да изразя с думи възхищението си… твоята смелост и кураж ще са вдъхновение… няма как да не успееш… ще се моля за теб…” — вдигнах объркана поглед. — За какво говори, по дяволите? Какво си направил, Джейми?

Лицето му беше изопнато и усмихнато като мъртвешка глава, когато взе друг лист, нещо като зле отпечатана прокламация.

— Аз нищо не съм направил, сасенак. — На върха на листа видях герба на Стюартите. Посланието отдолу беше кратко и категорично.

Той обявяваше, че по волята на Всемогъщия бог, крал Джеймс, VIII за Шотландия и III за Англия и Ирландия, с настоящото обявява законното си право над престола на тези три кралства. И поради туй приема подкрепата на вождовете на клановете в Северна Шотландия, господарите якобити и „други верни поданици на Негово Величество крал Джеймс”, които са изписали имената си под това Съглашение.”

Пръстите ми изстинаха, обзе ме толкова силен ужас, че едва дишах. Ушите ми бумтяха и пред очите ми се въртяха черни петна.

В долната част на листа бяха изписани имената на шотландските вождове, заявили подкрепата си пред света и заложили живота и репутацията си на успеха на Чарлс Стюарт. Видях Кланраналд и Гленгари. Стюарт от Апин, Алегзандър Макдоналд от Кепок, Ангъс Макдоналд от Скотъс.

И в дъното на списъка: „Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър от Брох Туарах.”

*  *  *

— Господи проклети Исусе! — прошепнах аз, щеше ми се да можех да кажа нещо по-силно, за да ми олекне. — Мръсното копеле те е подписало!

Джейми, още блед и с изопнато лице, започваше да се възстановява.

— Ами, да. — Ръката му посегна към неотвореното писмо на масата, тежкия плик с герба на Стюартите върху восъчния печат. Джейми го разкъса нетърпеливо и извади листите. Прочете го бързо, хвърли го на масата, сякаш изгаряше ръцете му, и зарови лице в шепите си.

— Извинение — рече дрезгаво. — Нямал време да ми изпрати документа, за да го подпиша лично. И благодарност за лоялната ми подкрепа. Господи, Клеър! Какво ще правя сега?

Това беше отчаян въпрос, на който нямах отговор. Гледах безпомощно как се отпуска на една възглавница и се втренчва скован в огъня.

Стъписана от тази драма, Джени се приближи да вземе писмата и съглашението. Прочете ги много внимателно, устните ѝ се движеха леко, после ги остави на лакираната маса. Погледна ги смръщена, отиде при брат си и сложи ръка на рамото му.

— Джейми — каза тя. Беше силно пребледняла. — Можеш да сториш само едно, скъпи. Трябва да идеш да се биеш за Чарлс Стюарт. Трябва да му помогнеш да победи.

Истината в думите ѝ бавно проникваше през слоевете на ужаса, които ме обгръщаха. Публикуването на това Съглашение превръщаше всички подписали го в бунтовници и предатели на английската Корона. Вече нямаше значение как Чарлс го беше постигнал, нито как е намерил средства; той вече бе отприщил морето на метежа и Джейми, и аз, бяхме повлечени от него. Така че Джени беше права — нямахме избор.

Погледът ми спря на писмото от Чарлс, което беше паднало от ръката на Джейми.

„… Макар че мносина ще ме нарекат глупак, дето се впущам в туй без подкрепата на Луи — или поне на банкерите му! — нищо няма да ме спре да се върна там, отдето съм дошал. Ликувай с мен, скъпи приетелю, че аз си ида у дома.”

35

ЛУННА СВЕТЛИНА

С напредване на приготовленията цялото имение кипеше от вълнение и предположения. Оръжия, запазени още от Въстанието през 1715 година, бяха извадени от дрипи, сламеници и огнища, и бяха наточени и излъскани. Мъже се срещаха и спираха да разговарят, свели глави един към друг под горещото августовско слънце. Жените притихваха и само ги гледаха.

Джени имаше способността на брат си да бъде непроницаема и с нищо не показваше мислите си. А аз, прозрачна като стъкло, ѝ завиждах. Затова, когато една сутрин ме попита дали ще доведа Джейми при нея в пивоварната, нямах представа какво ще иска от него.

Джейми влезе след мен и застана точно на прага. Чакаше очите му да свикнат със сумрака. Пое дълбоко дъх и вдиша горчивата миризма с видимо удоволствие.

— Ох — въздъхна замечтано. — Мога да се напия само като дишам.

— Тогава не дишай за малко, щото ми трябваш трезвен — посъветва го сестра му.

Той покорно напълни дробове, изду бузи и зачака. Джени го сръга бързо в стомаха с дръжката на бъркалката, а той се преви и избухна в смях.

— Палячо — сгълча го тя. — Искам да поговоря с теб за Иън.

Джейми взе едно празно ведро от рафта, обърна го и се настани на него. Слабата светлина от покритите с намаслена хартия прозорци над него озаряваше косата му с дълбоко медено сияние.

— Какво за Иън?

Сега беше ред на Джени да поеме дълбоко дъх. От широката каца пред нея лъхаше на ферментирало зърно, хмел и алкохол.

— Искам да го вземеш с теб.

Джейми вдигна вежди, но не каза нищо. Джени се взираше в бъркалката и гледаше как завихря течността. Джейми я наблюдаваше замислен, отпуснал ръце между коленете си.

— Бракът ли ти омръзна? — попита сговорчиво. — Няма ли да е по-лесно да го заведа в гората и там да го гръмна.

Тя го стрелна със сините си очи над кацата.

— Ако искам някой да умре, Джейми Фрейзър, ще го гръмна сама. И това няма да е Иън.

Той изсумтя и устата му потрепна.

— Така ли? Тогава защо?

Раменете ѝ се движеха в ритъм, всяко движение се сливаше със следващото.

— Защото аз те моля.

Джейми разпери дясната си ръка на коляното си и разсеяно попипа кривия белег, който се спускаше по средния му пръст.

— Опасно е, Джени.

— Знам.

Той поклати бавно глава, все още вгледан в ръката си. Тя беше заздравяла и той си служеше с нея, но скованият безименен пръст и грубият белег ѝ придаваха странно разкривен вид.

— Мислиш си, че знаеш.

— Знам, Джейми.

Той вдигна глава. Изглеждаше нетърпелив, но се опитваше да я вразуми.

— Да, сигурно Иън ти е разказвал за битките във Франция, но ти нямаш представа какво е всъщност. Сестро, това не ти е да подкарваш добитък. Това е война и тази ще е много кървава. Това е…

Бъркалката удари стената на кацата с трясък.

— Не ми казвай, че не знам какво е! — озвери се Джени. — Чувала съм, така ли? А според теб кой се грижи за Иън, когато се прибра с половин крак и треска, която едва не го уби?

Тя плесна с ръка по пейката. Нервите я предадоха.

— Не знам ли? Аз ли не знам? Аз вадих личинките от отрязания му крак, защото собствената му майка не можа да го направи! Аз държах горещия нож до крака му, за да запечатам раната! Аз усещах миризмата на изгорената плът, като на печено прасе, и аз го слушах как крещи! И ти смееш да ми казваш… че не… ЗНАМ какво е!

Сълзи от гняв потекоха по бузите ѝ. Тя ги избърса и посегна към джоба си за кърпичка.

Джейми стана, беше стиснал устни. Извади кърпа от ръкава си и ѝ я подаде. Знаеше, че не бива да се опитва да я успокоява. Гледа я известно време как си бърше яростно очите и носа.

— Е, добре тогава, знаеш — каза той. — И все пак искаш да го взема с мен?

— Искам. — Издуха си носа, избърса го рязко и пъхна кърпата в джоба си. — Той много добре знае, че е сакат, Джейми. Знае го много добре. И все пак може да се справи. Нали ще е на кон; няма да ходи.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Въпросът не е дали ще се справи. Човек прави това, което смята, че е длъжен да стори — а защо ти мислиш, че трябва да дойде?

Овладяна, тя извади бъркалката от кацата и я изтърси. От нея се поръсиха кафяви капки.

— Той не те е питал, нали? Не те е питал дали ще имаш нужда от него?

— Не.

Тя заби бъркалката в кацата и продължи работата си.

— Той мисли, че няма да го искаш, защото е сакат и няма да има полза от него. — Погледна брат си. — Ти познаваш стария Иън, Джейми. Сега е друг.

Той кимна неохотно и пак седна на ведрото.

— Да. Но това може да се очаква, а и той се справя добре. — Погледна сестра си и се усмихна. — Той е щастлив с теб, Джени. С теб и децата.

Тя кимна и черните къдрици подскочиха.

— Така е — рече тихо. — Защото за мен още е цял мъж и винаги ще бъде. — Погледна брат си право в очите. — Но ако смята, че за теб е безполезен, вече няма да е цял мъж в своите очи и точно затова те моля да го вземеш.

Джейми преплете пръсти, облегнал лакти на коленете си. Опря брадичка на кокалчетата си.

— Няма да е като във Франция — каза тихо. — Там рискуваш само живота си в битката. Тук… — поколеба се и продължи: — Джени, това е измяна. Ако нещата се объркат, онези, които са последвали Стюартите, ще свършат на ешафода.

Тя пребледня още повече, но не забави движенията си.

— Аз нямам избор — продължи той, без да откъсва очи от нея. — Но би ли рискувала и двама ни? Искаш ли и Иън да гледа от бесилото огъня, в който ще хвърлят червата му? Ще рискуваш ли да отгледаш децата си без баща, за да спасиш гордостта му? — Беше пребледнял почти колкото нея и лицето му се белееше в мрака на бараката.

Сега движенията на бъркалката се забавиха, лишени от яростта, но гласът ѝ още бе изпълнен с решителност, когато каза:

— Ще имам или цял мъж, или никакъв.

*  *  *

Джейми постоя неподвижно още известно време и се взираше в сведената глава на сестра си.

— Добре — каза тихо накрая. Тя не го погледна, нито забави движенията си, но бялата забрадка се наклони леко към него.

Той въздъхна рязко, стана и се обърна към мен.

— Да се махаме оттук, сасенак. Господи, сигурно наистина се напих!

*  *  *

— Защо си мислиш, че можеш да ми нареждаш? — Вената на слепоочието на Иън пулсираше силно. Джени стисна по-здраво ръката ми.

Решението на Джейми Иън да тръгне с него, за да се бият за Стюартите, беше посрещнато отначало с неверие, после с подозрение, а — когато Джейми настоя — с гняв.

— Ти си глупак — каза Иън. — Аз съм сакат и ти много добре го знаеш.

— Но знам и че си смел в битка и не бих искал друг да ми пази гърба — каза твърдо Джейми. На лицето му нямаше и капка съмнение или колебание. Той се беше съгласил с молбата на Джени и щеше да я изпълни каквото и да става. — Вече си се бил неведнъж. Какво? Ще ме изоставиш ли сега?

Иън махна пренебрежително на ласкателството.

— Може и тъй да е. Ако кракът ми поддаде, колкото и добре да се бия — ще се гърча на земята като червей и ще чакам някой англичанин да ме заплюе. Освен това кой ще се грижи за имението, докато се върнеш?

— Джени — отвърна бързо Джейми. — Ще оставя достатъчно мъже, за да вършат работата, а тя се оправя добре със сметките.

Иън вдигна вежди и каза нещо много грубо на келтски.

— Ще я оставиш да се оправя тук сама с три малки деца до полите и половината от необходимите мъже? Човече, ти си си изгубил ума! — Той вдигна ръце и се извърна към бюфета, където държахме уискито.

Джени, която седеше до мен на дивана с Катрин в скута, издаде тих звук, хвана ме за ръката под прикритието на полите ни и стисна пръстите ми.

— Защо си мислиш, че можеш да ми нареждаш?

Джейми огледа смръщен напрегнатия гръб на зет си. Едно мускулче до устата му започна да потрепва.

— Защото съм по-едър от теб — каза войнствено.

Иън се обърна и го изгледа смаян. Колебанието се задържа в очите му само за секунда. После изпъна рамене и вирна брадичка.

— Аз съм по-голям.

— Аз съм по-силен.

— Не, не си!

— Напротив!

— Аз съм по-силен!

— Не си!

— Напротив!

— Аз съм по-силен!

Под смеха в гласовете им се усещаше нещо много сериозно. В този малък сблъсък те бяха погълнати един от друг, както в детството и юношеството им, а в гласа на Джейми отекваше предизвикателство, когато разкопча маншета си и вдигна ръкава на ризата си.

— Докажи го. — Изчисти шахматната дъска с едно махване на ръката, седна и облегна лакът на инкрустираната ѝ повърхност. Дълбоките сини очи се взираха в кафявите очи на Иън, които горяха със същия гняв.

Иън оцени ситуацията за секунда, после кимна рязко и тъмните кичури паднаха над очите му.

Спокоен и решителен, той ги прибра назад, разкопча маншета си и нави ръкава на ризата си чак до рамото, без да откъсва очи от зет си.

От мястото си виждах лицето на Иън. Беше малко зачервено под слънчевия загар, а дългата тясна брадичка бе стегната решително. Не виждах лицето на Джейми, но решителността беше ясно изписана по линията на гърба и раменете му.

Двамата мъже нагласиха внимателно лакти, като потъркваха с тях повърхността на дъската, за да се уверят, че няма да се плъзнат.

Джейми разпери ритуално пръсти, извил длан към Иън. Иън внимателно нагласи своята длан върху нея. Пръстите им си паснаха, докоснаха за миг огледалния си образ, после се раздвижиха, на единия надясно, на другия — наляво, преплетоха се и стиснаха.

— Готов ли си? — попита Джейми.

— Готов съм. — Иън говореше спокойно, но очите му светеха под гъстите вежди.

Мускулите се напрегнаха веднъж по цялата дължина на ръцете и изпъкнаха силно, докато двамата се наместваха на столовете, за да намерят опора.

Джени ме погледна и извъртя очи. Каквото и да бе очаквала от Джейми — явно не беше това.

Мъжете се концентрираха върху напрегнатия възел от пръсти и не забелязваха нищо друго. Лицата им бяха зачервени от усилието, пот мокреше косата им по слепоочията, очите им изпъкнаха леко. Внезапно видях как погледът на Джейми се откъсва от стиснатите ръце и забеляза, че Иън стиска още по-здраво устни. Иън усети промяната, погледна го… и двамата избухнаха в смях.

Ръцете им останаха стиснати още миг и се отпуснаха.

— Тогава ще дърпаме въже — каза Джейми и отметна кичур мокра от пот коса. Поклати сърдечно глава към Иън. — Добре, човече. Дори да можех да ти заповядвам, нямаше да го направя. Но мога да те помоля, нали? Ще дойдеш ли с мен?

Иън избърса струйка пот от врата си. Погледът му обиколи стаята и спря за миг на Джени. Лицето ѝ не беше по-бледо от обичайно, но виждах колко бързо тупти вената под брадичката ѝ. Той се взираше в нея, докато развиваше внимателно ръкава си. По шията на Джени се издигна руменина.

Иън потърка челюст, сякаш мислеше, после се обърна към Джейми и поклати глава.

— Не, приятелю — каза тихо. — Трябвам ти тук и тук ще бъда. — Очите му спряха на Джени, която държеше Катрин до рамото си, и на малката Маги, вкопчила пухкавите си ръце в полите на майка си. И на мен. Дългите устни на Иън се извиха в усмивка. — Аз ще остана тук — повтори той. — Ще пазя слабата ти страна, човече.

*  *  *

— Джейми?

— Да? — Отговорът дойде веднага. Знаех, че не е заспал, макар че лежеше неподвижно като изсечена върху надгробен камък фигура. В стаята се изливаше лунна светлина и аз виждах лицето му, когато се надигнах на лакът. Той се взираше нагоре, сякаш гледаше отвъд гредите, чак до нощното небе и звездите.

— Няма да се опиташ да ме оставиш тук, нали? — Нямаше да ми хрумне да го попитам, ако не беше сцената с Иън тази вечер. Защото когато стана ясно, че Иън остава, Джейми седна с него да се разберат кой ще тръгне да се бие за принца и кой ще остане да се грижи за животните, пасищата и за Лалиброх.

Знаех, че това са трудни решения, макар че той съвсем спокойно обсъждаше с Иън дали ковачът Рос ще може да тръгне. Решиха, че ще може, макар че ще трябва да поправи плуговете преди това. Дали Джоузеф Фрейзър Кирби може да тръгне? Решиха, че не бива, защото хранеше не само своето семейство, но и това на овдовялата си сестра. Брендан, най-големият му син, беше на девет и не можеше да отмени баща си.

Това беше изключително деликатно планиране. Колко мъже трябва да тръгнат, за да могат да окажат някакво влияние върху изхода на битката? Защото Джени беше права, Джейми вече нямаше избор — освен да помогне на Чарлс Стюарт да победи. А за тази цел трябваше да събере възможно най-много мъже и оръжия.

Но от другата страна бях аз и моето ужасно знание — и липсата му. Бяхме успели да попречим на Чарлс Стюарт да се сдобие с пари за въстанието; и все пак Хубавият принц, безразсъден и глупав, беше решил да поиска наследството си, дори вече беше в Гленфинан и обединяваше тамошните кланове. От следващо писмо от Джаред разбрахме, че Чарлс е преминал Ламанша с две малки фрегати, осигурени от някой си Антоан Уолш, бивш търговец на роби, който явно беше надушил възможност. По всичко личеше, че е сметнал начинанието на Чарлс за по-малко рисково от един курс с роби и че вижда шанс да си върне инвестицията. Едната фрегата беше причакана от англичаните; другата успяла да стигне до остров Ерискей.

Чарлс беше слязъл на сушата само със седмина придружители, сред които собственик на малка банка на име Иниъс Макдоналд. Неспособен да финансира цялата експедиция, Макдоналд беше осигурил средства за известно количество мечове, които представляваха цялото въоръжение на Чарлс. Джаред звучеше едновременно възхитен и ужасен от безразсъдството на това начинание, но като верен якобит, той правеше всичко възможно да преглътне съмненията си.

И така, дотук Чарлс беше успял. От слуховете сред планинците научихме, че след Ерискей е отишъл в Гленфинан, където чакал, в компанията на няколко големи каси бренди, клановете да откликнат на призива му. След няколко напрегнати часа триста души от клана Камерън се спуснали към дефилето от стръмните зелени хълмове, предвождани не от вожда си, който бил далеч от дома, а от сестра му, Джени Камерън.

Камерън били първите, но след тях дошли още, както обещавало Съглашението.

Ако Чарлс все пак се беше устремил към пълното бедствие въпреки всичките ни усилия, тогава колко хора от Лалиброх можеха да бъдат пощадени, като останат у дома, за да спасят нещо след катастрофата?

Самият Иън щеше да остане; това поне беше сигурно и донякъде повдигаше духа на Джейми. Но другите — шейсетте семейства, които живееха в Лалиброх? Докато избираха кой да тръгне и кой да остане, те сякаш посочваха кой да умре. Бях виждала командири и преди; мъже, които войната принуждаваше да взимат подобни решения и знаех какво им коства.

Джейми го стори, нямаше избор, но по два въпроса остана непреклонен. На война нямаше да тръгне нито една жена и нито едно момче под осемнайсет години. Иън беше леко изненадан от това. Макар че повечето съпруги с малки деца обикновено оставаха, сред планинците не беше необичайно жените да следват мъжете си в битка, готвеха им и се грижеха за тях, споделяха с тях армейските дажби. А момчетата, които се смятаха за мъже още на четиринайсет, щяха да са страшно унизени, че са изключени от войската. Джейми обаче издаде тази заповед с категоричен тон и след миг колебание Иън просто кимна и я записа.

Не исках да го питам в присъствието на Иън и Джени дали забраната важи и за мен. Защото, дори да важеше, аз щях да тръгна с него и нищо нямаше да ме спре.

— Да те оставя тук? — попита той и устата му се изви в крива усмивка. — Ама има ли такава възможност?

— Не — сгуших се с облекчение до него. — Няма, но реших, че може би го обмисляш.

Той изсумтя и ме придърпа да легна на рамото му.

— За да те оставя тук, трябва да те окова за перилата на стълбите и пак няма да свърши работа. — Усещах как клати глава над мен. — Не, трябва да те взема, сасенак, без значение дали ми се иска. По пътя може да ни потрябват твоите знания. Ти си добър лечител, сасенак. Не мога да лиша хората си от уменията ти, а те ще потрябват.

Ръката му ме потупа по рамото и той въздъхна.

— Бих дал всичко, любима, да можех да те оставя тук в безопасност, но не мога. Затова ще тръгнете с мен — ти и Фъргъс.

— Фъргъс? — изненадах се аз. — Но нали не може да взимаме млади момчета!

Той пак въздъхна и положи ръката ми на гърдите си, където сърцето му биеше бавно и стабилно в малката вдлъбнатина.

— Фъргъс е друго нещо. Няма да взема другите момчета, защото тук им е мястото; ако нещо се обърка, те ще се грижат за семействата си, ще работят по полето и ще гледат животните. Вероятно ще им се наложи да пораснат бързо, но поне ще са тук. Но Фъргъс… той не принадлежи на това място, сасенак. Нито пък на Франция. Иначе щях да го върна там.

— Неговото място е при теб — казах тихо, с разбиране. — Моето също.

Той мълча дълго, после ме стисна леко.

— Така е. Сега заспивай, късно е.

*  *  *

Силен плач ме изтръгна от съня за трети път. На бебето му растяха зъбки. От стаята им по коридора чух сънливото мърморене на Иън и по-високия, примирен глас на Джени, която стана и отиде да утеши детето.

После чух тихи, тежки стъпки по коридора и разбрах, че Джейми върви бос из къщата.

— Джени? — Гласът му, макар и приглушен, за да не събуди децата, се чу ясно в голямата къща.

— Чух малката — каза той. — Тя не може да спи, аз не мога да спя, но пък ти можеш. Ако е нахранена и повита, ще постоя малко с нея, а ти се връщай в леглото.

Джени се прозина и чух усмивката в гласа ѝ.

— Джейми, скъпи, ти си истинско съкровище. Да, наяла се е хубаво и засега е суха. Вземи я и ви пожелавам приятно прекарване. — Вратата се затвори, пак се чуха тежките стъпки, този път към нашата стая, и шепотът на Джейми, който утешаваше бебето.

Аз се сгуших още по-дълбоко в пухените завивки и се обърнах да заспя отново. Почти не чувах плача на бебето, прекъсван от хълцания, и дълбокия, беззвучен шепот на Джейми, който нареждаше нещо на келтски.

Те се носеха нагоре-надолу по коридора и аз се унесох пак, но нарочно не заспивах дълбоко, за да ги чувам. Един ден той вероятно щеше да държи така свое дете, малката главичка ще се гуши в големите му ръце, телцето ще се притиска към рамото му. И той щеше да пее на своята дъщеря тази беззвучна, топла, тиха песен в мрака.

Постоянната слаба болка в сърцето ми отслабна под прилив на нежност. Бях заченала веднъж; щях да зачена отново. Фейт ми беше дала това знание, Джейми ми даваше силите. Ръцете ми легнаха леко на гърдите и свиха се над тях. Знаех със сигурност, че някой ден те ще хранят детето ми. Потънах в сън, а песента на Джейми звучеше в ушите ми.

Малко по-късно отново се пробудих и отворих очи в изпълнена със светлина стая. Луната се беше издигнала и всички предмети се виждаха ясно, но плоски и двуизмерни, защото нямаше сенки.

Бебето беше притихнало, но още чувах гласа на Джейми в коридора. Говореше ѝ съвсем тихо. Тонът му се беше променил; не беше ритмичен, както се говори на бебе, а накъсана, пресекваща реч на мъж, който търси път сред пущинака на собственото си сърце.

Станах и се приближих тихо до вратата. Видях ги в края на коридора. Джейми седеше облегнат до прозореца. Беше вдигнал босите си крака, за да поддържа Катрин Мери в скута си, а нейните пухкави крачета ритаха безспирно над корема му.

Лицето на бебето беше огряно от луната и очите му бяха тъмни езера, които попиваха думите на Джейми. Той галеше с пръст бузката ѝ и ѝ шепнеше с трогателна нежност.

Говореше на келтски и толкова тихо, че нямаше да го разбера, дори да знаех езика. Но гласът му беше натежал и лунната светлина от прозореца зад него огряваше сълзите, които се стичаха по бузите му.

Не биваше да се намесвам в това. Върнах се в още топлото легло, но още виждах господаря на Лалиброх, полугол на лунната светлина, да излива сърцето си пред бъдещето в скута си.

*  *  *

Когато се събудих на сутринта, усетих топлия познат аромат до мен и нещо заплетено в косата ми. Отворих очи и видях малките устнички на Катрин Мери да премляскват на сантиметри от носа ми, а дебелите пръстчета бяха вкопчени в косата над лявото ми ухо. Внимателно се освободих, тя се размърда, но се обърна по корем, сви колене и пак заспа.

Джейми лежеше от другата ѝ страна, беше заровил лице във възглавницата. Отвори едно ясносиньо като утринното небе око.

— Добро утро, сасенак — рече тихо, за да не я събуди. Усмихна ми се, когато седнах в леглото. — Много бяхте сладки, заспали нос до нос.

Прокарах ръка през оплетената си коса и се усмихнах на вирнатото дупе на Кити.

— Така сигурно не ѝ е много удобно — отбелязах. — Но щом още спи, значи всичко е наред. Докога стоя с нея снощи? Не съм те чула да лягаш.

Той се прозина и прекара ръка през косата си. Под очите му имаше сенки, но изглеждаше спокоен и доволен.

— Ами, по някое време. Преди да залезе луната. Не исках да будя Джени, затова сложих бебето в леглото между нас и то не помръдна цяла нощ.

Бебето забиваше лакти и колене в дюшека и ровеше в завивките с тихо сумтене. Сигурно вече беше време за сутрешното хранене. Това се потвърди след миг, когато тя надигна глава със затворени очи и нададе хубав писък. Посегнах бързо да я взема.

— Тихо-тихо-тихо — зашепнах ѝ и погалих малкото изпънато гръбче. Станах от леглото и посегнах назад да погаля Джейми по главата. Рошавата му коса беше топла.

— Ще я занеса при Джени. Още е рано, ти поспи.

— Може, сасенак — сбърчи нос той. — Ще се видим на закуска, нали? — Обърна се по гръб, скръсти ръце на гърдите си в любимата си поза за сън и когато с Катрин Мери стигнахме до вратата, той вече дишаше дълбоко.

Бебето се гърчеше силно в ръцете ми, търсеше зърно и пищеше от безсилие, защото не го намираше. В коридора срещнах Джени, която беше изскочила от спалнята си в отговор на плача и навличаше зеления си халат. Подадох ѝ бебето, което размахваше малките си юмручета.

— Тук съм, тук съм, тихо — утешаваше я Джени. Вдигна подканващо вежда към мен, пое детето и се обърна към стаята си.

Последвах я и седнах на разбърканото легло, а тя се настани на столче до огнището да накърми детето. Малката уста веднага захапа зърното и всички се отпуснахме от облекчение при внезапната тишина.

Джени въздъхна. Раменете ѝ се смъкнаха леко, когато млякото потече.

— Така е по-добре, малко прасенце, нали? — Отвори очи и ми се усмихна. — Много мило, че я взехте при вас тази нощ. Спах като мъртвец.

Свих рамене и се усмихнах на майката и детето, отпуснати и доволни. Извивката на бебешката главичка точно повтаряше извивката на гърдата на Джени и от вързопчето в скута ѝ се чуваше тихо сучене.

— Джейми я взе — казах аз. — Той като че ли се разбира много добре с племенницата си. — Пак си спомних как ѝ говореше тихо и плачеше.

Джени кимна.

— Да, помислих си, че ще се утешат взаимно. Той не спи добре тези дни, нали?

— Не — отвърнах тихо. — Има много грижи.

— Сигурно. — Погледна към леглото зад мен. Иън беше станал още призори, за да нагледа животните. Конете, които щяха да тръгнат с мъжете, трябваше да се подковат и да им се намерят оглавници.

— На бебе можеш да говориш — каза тя внезапно — Наистина да му говориш. Можеш да му кажеш всичко, колкото и глупаво да се стори на някой друг, който може да те разбере.

— О, и ти си го чула? — Тя кимна, загледана в бузката на Катрин. Малките тъмни мигли лежаха на светлата кожа, защото беше затворила очи от екстаз.

— Да, но ти не се тревожи — добави и ми се усмихна с нежност. — Не че не може да говори с теб; знае, че може. Но с бебе се говори иначе. То е човек и знаеш, че не си сам, но не разбира думите ти и не се тревожиш какво ще си помисли за теб или как ще се почувства. Можеш да излееш сърцето си, без да си подбираш приказките или да спестяваш нещо — а това е утеха за душата.

Говореше съвсем делово, сякаш това беше всеизвестен факт. Зачудих се дали и тя говори така на детето си. Широката уста, също като на брат ѝ, се изви леко на една страна.

— Така им говориш и преди да се родят — каза тихо. — Ти сигурно знаеш?

Отпуснах ръце на корема си.

— Да, знам.

Тя притисна палец към бузката на детето, за да прекъсне сученето, и с ловко движение вдигна малкото телце, за да го намести под пълната гърда.

— Мислех си, че сигурно затова жените са тъжни след раждане — каза тя, сякаш мислеше на глас. — Говориш им и мислиш за тях, познаваш ги, докато са в теб, представяш си ги. После се раждат и са различни — не както си ги виждала. И ги обичаш, разбира се, и ги опознаваш… но все пак, онова дете, на което си говорила със сърцето си, вече го няма. Нещо като мъка по нероденото дете, макар че роденото е в ръцете ти. — Наведе се и целуна дъщеря си по главата.

— Да — казах аз. — Преди… е просто възможност. Може да е син или дъщеря. Просто дете, хубаво дете. След това се ражда и всичко, което е могло да бъде, си отива, защото то вече е такова каквото е.

Тя се залюля нежно напред-назад и малката ръка, която стискаше зелената коприна на халата ѝ, започна да се отпуска.

— Ражда се дъщеря и синът, който е могла да бъде, вече е мъртъв — каза тихо. — Хубавото дете на гърдите ти убива хубавото дете, което си си мислила, че носиш. И ти плачеш за непознатото, за отишлото си, докато не опознаеш детето, което имаш, и тогава то вече не може да е друго, освен каквото е, а ти се изпълваш единствено с радост. Но дотогава често плачеш.

— А мъжете… — казах аз, като мислех за Джейми, който шепне тайните си на едно дете.

— Да. Те прегръщат децата си и усещат всичко, което може да бъде, и това, което никога няма да е. Но те не плачат така лесно за неща, които не познават.

ШЕСТА ЧАСТ

ПЛАМЪЦИТЕ НА ВЪСТАНИЕТО

36

ПРЕСТЪНПАНС

Шотландия, септември 1745

Четири дни поход ни отведоха на билото на хълм близо до Калдер. Пред нас се простираше огромно поле, но устроихме лагера под заслона на дърветата горе. Две поточета се спускаха по покрития с мъх скален склон и студената вода на ранната есен караше всичко да изглежда повече като пикник, отколкото като военен поход. Но беше седемнайсети септември и ако оскъдните ми знания за историята на якобитите бяха верни, войната щеше да започне до дни.

— Кажи ми го пак, сасенак — все настояваше Джейми, докато яздехме по лъкатушни пътеки и прашни пътища. Аз яздех Донас, а Джейми вървеше до мен, но понякога слизах при него, за да разговаряме по-лесно. С Донас бяхме постигнали известно разбирателство, но той беше кон, който изискваше цялото ти внимание по време на езда; беше твърде склонен да събори от гърба си невнимателния ездач, като мине под ниски клони, например.

— Нали вече ти казах, не знам много. В историческите книги е написано много малко за това, а и тогава не му обърнах достатъчно внимание. Мога да ти кажа само, че е имало битка — ще има битка — близо до град Престън, затова се нарича Битката при Престънпанс, макар че шотландците я наричали — наричат — Битката за Гладсмюир, защото имало старо пророчество, че завърналият се крал ще победи при Гладсмюир. Само Господ знае къде е истинският Гладсмюир, ако изобщо има такъв.

— Да, и?

Сбърчих чело, опитвах да си спомня всичко. Представях си малката парцалива кафява книга „История на Англия за деца”, която четях под потрепващия пламък на керосиновата лампа в кирпичена колиба някъде в Персия. Мислено прелиствах страниците, но си спомнях само раздела от две страници, които авторът беше посветил на якобитското въстание, известно на историците като Въстанието от 1745 година. И на тези две страници имаше само един параграф за битката, която ни предстоеше.

— Шотландците побеждават — казах аз.

— Е, това е важното — съгласи се той малко саркастично, — но щеше да е от полза, ако знаехме повечко.

— Ако искаш пророчество, трябваше да си доведеш врачка — сопнах се аз, после омекнах. — Извинявай. Просто не знам нищо повече и това е много вбесяващо.

— Да, така е. — Хвана ръката ми и се усмихна. — Не се тревожи, сасенак. Не можеш да кажеш повече, отколкото знаеш, ама ми го повтори още веднъж.

— Добре. — Стиснах ръката му. — Това била знаменателна победа — започнах да чета от мислената страница, — защото якобитите се изправили пред много по-многочислен враг. Те изненадали армията на генерал Коуп призори — нападнали още с изгрева на слънцето, сигурна съм — и станала суматоха. Англичаните дали стотици жертви, а якобитите съвсем малко, само трийсет мъже. Само трийсет мъже били убити.

Джейми се озърна назад към върволицата мъже от Лалиброх, която се проточваше по пътя. Те разговаряха и пееха. Трийсет мъже, толкова беше довел от Лалиброх. На него числото не му изглеждаше малко, но аз бях виждала бойните полета в Елзас и Лотарингия и акрите ливади, превърнати в кални костници за хилядите избити.

— Е, общо взето — казах почти извинително. — Опасявам се, че от историческа гледна точка… това число е незначително.

— Незначително. О, да.

— Съжалявам.

— Не си виновна ти, сасенак.

Все пак някак се чувствах виновна.

*  *  *

След вечеря мъжете седяха около огъня, лениво наслаждавайки се на ситите си стомаси, разказваха си истории и се чешеха. Чесането беше станало епидемия; при липсата на хигиена въшките бяха толкова обичайно нещо, че мъжете ги вадеха от гънките на наметалата си и ги хвърляха небрежно в огъня. Те пламваха за миг, просто поредните искри, и изчезваха.

Един младеж на име Кинкейд — всъщност се казваше Алегзандър, но имаше толкова много Алегзандровци, че накрая започнаха да ги наричат по прякори или презиме — беше измъчван особено много от въшките тази вечер. Той зарови яростно под мишницата си, в къдравата си тъмна коса, а после — след като провери дали го гледам — посегна към чатала си.

— Хапят ли те, момче? — подсмихна се съчувствено Рос.

— Да, проклетите гадини ме изядоха жив.

— Отърви се от космите около чепа си, момче — каза Уолъс Фрейзър и се почеса съчувствено. — Мъка ми е да те гледам.

— Не знаеш ли как да се отървеш от гадините? — попита киселият Макклъри и когато Кинкейд поклати глава, той се наведе и внимателно извади една горяща пръчка от огъня.

— Вдигни си килта, момче, ще ги опуша — нареди той и сред мъжете настана голяма веселба.

— Проклет селяк! — изръмжа Мърто. — Нищо не ти разбира главата.

— А твоята разбира ли? — вдигна скептично гъстите си вежди Уолъс и сбърчи потъмнялата кожа на оплешивяващото си чело.

- Да. — Извади със замах кинжала си. — Момчето вече е войник, нека го направи по войнишки.

Кинкейд го гледаше наивно и с надежда.

— Как?

— Много лесно. Взимаш си ножа, вдигаш килта и си бръснеш чатала. — Вдигна предупредително кинжала си. — Ама само половината.

— Половината? Ами… — Кинкейд го гледаше със съмнение, но го слушаше внимателно. Виждах как другите се хилят в очакване.

— Тогаз… — Мърто посочи към Сорли и пръчката му. — Тогаз, момче, подпалваш другата половина и когато гадините се разбягат, ги пронизваш с ножа.

Кинкейд пламна така, че се видя дори на светлината на огъня. Мъжете избухнаха в смях. Последва яка блъсканица, докато двама се преструваха, че се опитват да си подпалят оная работа и размахваха запалени пръчки. Точно когато положението започна да излиза от контрол и явно щеше да доведе до истински юмруци, Джейми се върна, след като беше спънал конете. Пристъпи в кръга и хвърли една глинена бутилка на Кинкейд. Друга хвърли на Мърто и блъскането спря.

— Вие сте глупаци — обяви Джейми. — Вторият най-добър начин да се отървеш от въшките е да ги залееш с уиски и да ги напиеш. Когато заспят, се изправяш и те падат на земята.

— Вторият значи? — обади се Рос. — И кой е най-добрият, сър, ако мога да попитам?

Джейми огледа усмихнат мъжете, като родител, който се забавлява от лудориите на децата си.

— Ами, даваш на жена си да ги изпощи една по една. — Поклони ми се с вдигната вежда. — Ако благоволите, мадам?

*  *  *

Макар и изречено като шега, индивидуалното отстраняване наистина беше единственият начин да се отървеш от въшките. Аз решех косата си с много ситен гребен сутрин и вечер и я миех с бял равнец, щом спирахме някъде до вода, и засега бях избегнала сериозно заразяване. Но съзнавах, че няма да ми се размине, ако Джейми се напълни с въшки, затова прилагах същото лечение и на него, когато успеех да го накарам да седи кротко.

— Маймуните го правят постоянно — отбелязах аз, докато внимателно вадех осилите от червената му грива. — Но мисля, че те ядат плодовете на труда си.

— Ами не се стеснявай, сасенак, хапни си — отвърна той. Сви леко рамене от удоволствие, докато гребенът минаваше през гъстите лъскави кичури. Огънят изпълваше ръцете ми с каскади от искри и златни петна. — Хм… Не съм вярвал, че е толкова хубаво да има кой да ти реши косата.

— Почакай да минем нататък — казах аз и го сръчках. — Макар че се изкушавам да последвам съвета на Мърто.

— Докоснеш ли чепа ми с пламнала пръчка, ще получиш същото — заплаши ме той. — Какви били оскубаните дами според Луиз дьо ла Тур?

— Еротични. — Наведох се напред и захапах леко ухото му.

— Мммм…

— Е, вкусове всякакви. Chacun a son gout.^[4]

- Глупав френски израз.

— Нима не е така?

Прекъсна ни силно ръмжене. Оставих гребена и се вгледах внимателно в тъмните дървета.

— Или има мечки, или… а ти защо не яде?

— Бях зает с конете — отвърна той. — Едно пони си беше сцепило копитото и трябваше да го наложа с лечебна трева. А и не ми се яде, като приказваш за ядене на въшки.

— Каква трева сложи на копитото? — попитах аз.

— Най-различни; понякога помага прясна фъшкия. Аз сложих сдъвкани листа от глушина, смесени с мед.

Самарите ни бяха оставени до нашия огън, близо до малката поляна, където мъжете бяха вдигнали палатката ми. Макар да исках да спя под звездите като тях, все пак бях благодарна за усамотението, което ми осигуряваше тя. А както Мърто изтъкна с обичайната си прямота, когато му благодарих за помощта, палатката не била само за мое удобство.

— Ако той реши да легне отгоре ти през нощта, така никой няма да му завиди — обясни дребният шотландец и кимна към Джейми, който разговаряше с няколко мъже. — Да не караме момчетата да мислят за неща, дето не могат да ги имат тук.

— Ясно — отвърнах малко рязко. — Много предвидливо от твоя страна.

Една от редките му усмивки изви тънките устни.

Порових из дисагите и намерих малко сирене и ябълки. Дадох ги на Джейми, който ги огледа със съмнение.

— Няма ли хляб?

— Може да има малко в другата торба. Изяж плодовете; полезни са за теб. — Като типичен планинец, той подхождаше с подозрение към пресните плодове и зеленчуци, макар че огромният му апетит го караше да поглъща всичко в големи количества.

— Хм. — Отхапа от ябълката. — Щом казваш, сасенак.

— Да, казвам. Виж — изтеглих устни назад, за да му покажа зъбите си. — Колко жени на моите години са с всичките си зъби?

Усмивката показа собствените му идеални зъби.

— Трябва да призная, че си много запазена, сасенак, за такава стара кобила.

— Добре съм хранена — сопнах се аз. — Половината хора в твоето имение страдат от умерена форма на скорбут и от това, което видях по пътя, положението по другите места е още по-зле. Скорбутът се предотвратява с витамин це, а ябълките са пълни с него.

Той отдели ябълката от устата си и я огледа с подозрение.

— Така ли?

— Така. Има го и в други растения — най-много в портокалите и лимоните, но тук ги няма. Има го в лука, зелето, ябълките… яж по нещо такова всеки ден и няма да имаш скорбут. Дори зелените билки и тревата съдържат витамин це.

— Хм, затуй ли на елените не им падат зъбите, когато остареят?

— Да, затуй.

Той започна да върти ябълката, огледа я критично, после сви рамене.

— Е, добре — отхапа отново.

Тъкмо се бях обърнала да извадя хляба, когато тихо пукане привлече вниманието ми. Зърнах движение в мрака и светлината на огъня нещо проблесна близо до главата на Джейми. Аз се извърнах към него с вик точно когато той се катурна назад от дънера и изчезна в тъмното.

Нямаше луна, единствената следа от случилото се беше шумолене на сухи листа и шумът на мъже, които се боричкаха тихо, сумтяха, пъшкаха и понякога проклинаха. Последва вик и всичко притихна. Случи се само за секунди, макар че ми се стори цяла вечност.

Аз още стоях стъписана до огъня, когато Джейми се появи от тъмната гора, повел пред себе си един мъж, чиято ръка беше извил зад гърба му. Отпусна хватката си, извъртя тъмната фигура към себе си и така я блъсна, че тя се стовари в едно дърво. Листа и жълъди се посипаха над мъжа, който се плъзна на земята и застина там.

Привлечени от шума, Мърто, Рос и още двама от клана Фрейзър се появиха до огъня. Изправиха непознатия и го повлякоха грубо към светлината. Мърто го стисна за косата и вдигна главата му, за да го огледа.

Видях дребно лице с изящни скули и големи очи с дълги ресници, които примигваха замаяно срещу мъжете.

— Той е още момче! — възкликнах аз. — Сигурно е едва на петнайсет!

— Шестнайсет! — каза момчето и разтърси глава. — Но това няма значение — добави надменно с английски акцент. Вероятно беше от Хампшир. Доста далеч бе от дома.

— Да, няма — съгласи се мрачно Джейми. — Шестнайсет или шейсет, той се опита да ми пререже гърлото. — Тогава забелязах почервенялата кърпа, която притискаше към врата си.

— Нищо няма да ви кажа — заяви момчето. Очите му тъмнееха на бледото лице, но светлината на огъня озаряваше светла коса. Той стискаше едната си ръка; сигурно беше ранен. Едва стоеше изправен сред тези мъже и стискаше устни, за да овладее страха и болката.

— За някои неща се сещам и сам — огледа го внимателно Джейми. — Първо, ти си англичанин, затова сигурно има още войници наблизо. И второ — сам си.

Момчето се сепна.

— Откъде знаеш?

Джейми вдигна вежди.

— Не ме нападна, докато не си решил, че с дамата сме сами. Ако с теб имаше и други, сега щяха да ти се притекат на помощ. Ръката ти счупена ли е? Стори ми се, че нещо изпука. Ако беше с други, които знаят, че не сме сами, те щяха да те спрат да не правиш такива глупости. — Въпреки това заключение забелязах, че трима от мъжете се изнизват тихо в гората, вероятно да се уверят.

Изражението на момчето стана още по-твърдо, когато определиха нападението му като глупост. Джейми попи врата си, после огледа кърпата.

— Ако искаш да убиеш някого в гръб, момче, избери мъж, който не седи сред купчина сухи листа — посъветва го той. — И ако ще нападаш с нож по-едър човек от теб, избери по-сигурно място; гърло се прерязва трудно, освен ако жертвата не седи кротко.

— Благодаря за ценния съвет — изсмя се момчето. Той не губеше кураж, макар че очите му пробягваха изплашено от едно мустакато лице на друго. Планинците не бяха големи хубавци и денем, а в тъмното — съвсем.

Джейми отговори любезно:

— Е, моля. Жалко, че няма да имаш шанса да го приложиш в бъдеще. Защо ме нападна, всъщност?

Мъжете, привлечени от шума, бяха започнали да се изнизват от лагера и се плъзгаха като призраци от гората. Момчето се озърна към тях и погледът му спря на мен. Поколеба се, но отговори:

— Исках да освободя дамата от твоя плен.

Мъжете се размърдаха развеселени, но утихнаха след знака на Джейми.

— Ясно. Чул си ни да говорим и си разбрал, че дамата е англичанка, от добро потекло. А пък аз…

— А пък ти си безсъвестен престъпник, крадец и насилник! Лицето ти виси из цял Хампшир и Съсекс! Веднага те познах; ти си метежник и мръсен похотливец! — избухна разпалено момчето, лицето му стана още по-червено.

Прехапах устна и забих поглед в обувките си, за да не срещна очите на Джейми.

— А, ясно. Както кажеш — съгласи се той сърдечно. — Тогава защо да не те убия на място? — Издърпа плавно кинжала от ножницата си, завъртя го леко и огънят заблестя по острието.

Кръвта се смъкна от лицето на момчето и то заприлича на призрак в сенките, но се изпъна и се заяви:

— Очаквах го. Готов съм да умра.

Джейми кимна замислено, после се наведе и пъхна острието в огъня. Дим се надигна около почерняващия метал и замириса като в ковачница. Всички гледахме притихнали как пламъкът, призрачно син около острието, събужда за живот смъртоносната стомана и я покрива с плътна червенина.

Увил ръката си в окървавената кърпа, Джейми внимателно извади кинжала от огъня. Приближи се бавно до момчето и позволи на ножа да се спусне сякаш по своя воля, докато не докосна дрехата му. Вдигна се силна миризма на изгорял плат от кърпата около дръжката, която се засили, когато по куртката на момчето се появи тясна черна ивица. Върхът на кинжала, който потъмняваше с изстиването си, спря точно под вирнатата брадичка. Тънки струйки пот заблестяха по тънката шия.

— Опасявам се, че не съм готов да те убия — все още. — Тихият, изпълнен със заплаха глас на Джейми беше още по-плашещ заради овладяността си. — С кого си? — Въпросът изплющя като камшик и всички потрепнаха. Острието на ножа се приближи, димящо на нощния вятър.

— Няма… няма да ти кажа! — Момчето облиза устни, по тънката шия премина тръпка.

— Колко далеч са другарите ти? Колко са? Накъде са тръгнали? — Въпросите вече се сипеха леко, а острието се приближаваше към челюстта на момчето. То се беше ококорило като паникьосан кон, но разтърси силно глава и златната му коса се развя. Рос и Кинкейд го хванаха още по-здраво.

Потъмнялото острие се притисна с плоската си страна към челюстта на момчето. Последва задъхан писък и миризма на изгоряла кожа.

— Джейми! — извиках шокирана. Той не се обърна към мен, взираше се в пленника си, който, освободен от придържащите го мъже, се свлече на колене сред мъртвите листа и притисна ръка към врата си.

— Това не е ваша грижа, мадам — каза Джейми през зъби, сграбчи момчето за ризата и го изправи. Острието се олюляваше между тях, точно под лявото око на момчето. Джейми наклони глава в ням въпрос и получи леко, но категорично завъртане на глава.

Гласът на момчето беше само треперлив шепот; наложи се да прочисти гърлото си, за да го чуят:

— Н-не. Не можеш да ме принудиш да ти кажа нищо.

Джейми го подържа още малко, гледаше го в очите, после пусна изгорялата риза и отстъпи назад.

— Да, сигурно. А какво ще кажеш за дамата?

Отначало не разбрах, че има предвид мен, докато не ме сграбчи през кръста и ме издърпа към себе си, а аз се запрепъвах по грубата земя. Накрая политнах към него и той изви грубо едната ми ръка зад гърба ми.

— Може да не те е грижа за теб самия, но сигурно те е грижа за честта на дамата, след като си дошъл да я спасиш.

Обърна ме към себе си, впи пръсти в косата ми, дръпна главата ми назад и ме целуна така грубо, че аз неволно се задърпах.

После пусна косата ми, придърпа ме към себе си и погледна момчето от другата страна на огъня. Очите му бяха станали огромни, разширените зеници отразяваха пламъците.

— Пусни я! — извика дрезгаво. — Какво ще правиш с нея?

Джейми посегна към деколтето ми. Разкъса го с едно рязко движение и почти оголи гърдите ми. Аз реагирах инстинктивно и го изритах в пищяла. Момчето издаде нечленоразделен звук, втурна се напред, но отново беше обуздано от Рос и Кинкейд.

— След като питаш — отвърна любезно Джейми, — мисля да я обезчестя пред очите ти. После ще я дам на другите мъже, за да правят с нея каквото щат. Сигурно и ти ще искаш да ѝ се изредиш, преди да те убия? Един мъж не бива да умира девствен, нали?

Вече се борех съвсем наистина. Джейми стискаше като менгеме ръката ми зад гърба ми и беше запушил устата ми с огромната си десница. Забих зъби в нея и усетих вкуса на кръв. Той отдръпна рязко ръката си с тихо възклицание, но веднага я залепи пак на устата ми, като набута кърпата между зъбите ми. Аз продължавах да сумтя, а ръцете му се спуснаха към раменете ми и разкъсаха още повече роклята. Разголи ме до кръста и прикова ръцете ми към тялото. Видях как Рос ме поглежда и бързо извръща очи. Втренчи се в пленника, а по скулите му плъзна червенина. Кинкейд, който беше едва на деветнайсет, ни гледаше с отворена уста.

— Престани! — Гласът на момчето трепереше, но вече от гняв, а не от страх. — Ти, ти мръсен мерзавецо! Как смееш да позориш една дама, шотландски чакал такъв! — Изправи се за миг, гърдите му се издигаха от вълнение. Взе решение, вирна брадичка и рече: — Добре. Нямам друг избор. Пусни дамата и ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

Едната ръка на Джейми веднага падна от рамото ми. Не видях жеста му, но Рос пусна счупената ръка на момчето и отиде да вдигне наметалото ми, което беше паднало на земята. Джейми издърпа и двете ми ръце назад, извади колана ми и ме върза с него. После взе наметалото ми от Рос и ме уви добре. Отстъпи назад, поклони ми се иронично, после се обърна към пленника си.

— Имаш думата ми, че няма да посегна на дамата. — Напрежението в гласа му можеше да се тълкува и като гняв, и като потисната похот; но аз разпознах в него усилие да овладее смеха си и бях готова да го убия на място.

С каменно лице, момчето му даде исканата информация, като говореше кратко и отсечено.

Казвал се Уилям Грей, втори син на виконт Мелтън. Бил с отряд от двеста мъже, тръгнали за Дънбар, за да се присъединят към армията на генерал Коуп. Другарите му лагерували на около три мили западно оттук. Той, Уилям, тръгнал през гората, видял огъня ни и дошъл да разузнае. Не, нямало никой с него. Да, войниците носели тежко въоръжение, шестнайсет оръдия на лафети и две шестнайсетинчови мортири. Повечето войници били въоръжени с мускети и имало кавалерия от трийсет конници.

Момчето вече се олюляваше от напрежението на разпита и болката в ръката, но отказваше да седне. Облегна се на едно дърво и обгърна лакътя си с лявата си ръка.

Въпросите продължиха почти час, въртяха се около едно и също, търсеха несъответствия, уточняваха подробности. Най-сетне доволен, Джейми въздъхна дълбоко и се извърна от момчето, което се свлече в сенките на дъба. Джейми вдигна ръка, без да продума, и Мърто му подаде пищов.

Джейми се обърна към пленника си, провери оръжието и се прицели. Дългият пищов блестеше в мрака, спусъкът и петлето сребрееха на огъня.

— Главата или сърцето? — попита Джейми, когато най-сетне вдигна глава.

— А? — Момчето зина неразбиращо.

— Ще те застрелям — обясни търпеливо Джейми. — Шпионите обикновено ги бесят, но заради твоето благородство към дамата искам да ти осигуря бърза и чиста смърт. Къде да те гръмна — в сърцето или в главата?

Момчето се изправи бързо и изпъна рамене.

— Да, разбира се. — Облиза устни и преглътна. — Мисля… в сърцето. Благодаря — добави. Вирна брадичка и стисна устни, които още пазеха меката детска извивка.

Джейми кимна и свали петлето с щракване, което отекна в тишината под дъбовете.

— Чакай! — извика пленникът. Джейми го погледна питащо, беше се прицелил в слабите му гърди.

— А как да съм сигурен, че няма да опозорите дамата, след като… след като умра? — попита момчето и огледа войнствено кръга от мъже. Беше стиснал в юмрук здравата си ръка и трепереше. Рос издаде някакъв звук, но го скри умело в кихавица.

Джейми сведе пистолета и с желязно самообладание запази мрачно и сериозно изражение.

— Ами… — шотландският акцент се беше засилил… — имаш думата ми, макар че ти едва ли ще приемеш думата на един… — устните му потрепнаха — шотландски мерзавец. Вероятно ще приемеш уверенията на дамата? — Вдигна вежда към мен и Кинкейд веднага скочи да отпуши устата ми.

— Джейми! — възкликнах яростно. — Това е безумие? Как можа да го направиш? Ти… ти…

— Страхливецо — помогна ми той. — Или чакал, ако повече ти харесва. Какво ще кажеш, Мърто — обърна се към лейтенанта си, — страхливец ли съм или чакал?

Мърто изкриви кисело уста.

— Аз бих рекъл, че си пътник, ако развържеш жената невъоръжен.

Джейми се извърна извинително към затворника си.

— Трябва да поднеса извинения на съпругата си, задето я превърнах в част от тази измама. Уверявам те, че нейното участие беше напълно неволно. — Той мрачно огледа ухапаната си ръка.

— Съпруга! — Момчето се взираше обезумяло в Джейми.

— И те уверявам, че ако тази дама ме удостоява с честта да легне в леглото ми, тя никога не го прави под принуда. И няма да го направи, но по-добре да не я развързваме още, Кинкейд.

— Джеймс Фрейзър — изсъсках през зъби. — Ако докоснеш това момче, няма да легнеш отново с мен!

Джейми вдигна вежда. Зъбите му блеснаха на огъня.

— Това е сериозна заплаха за безпринципен похотливец като мен, но сега не бива да мисля за личните си интереси, война е все пак. — Пищовът започна пак да се надига.

— Джейми! — изпищях аз.

Той свали оръжието и ме погледна така, сякаш злоупотребявах с търпението му.

— Да?

Поех дълбоко дъх, за да не трепери гласът ми от гняв. Можех само да се досещам какво възнамерява да прави и се надявах да постъпи правилно. Правилно или не, когато това свършеше… потиснах видението на гърчещия се на земята Джейми и моя крак, който натиска адамовата му ябълка, за да се концентрирам върху сегашната си роля.

— Нямаш никакви доказателства, че е шпионин — казах аз. — Той каза, че ни е видял случайно. Кой няма да е любопитен, ако забележи огън в гората?

Джейми кимна.

— Да, но той се опита да ме убие. И го призна. — Леко попипа драскотината на врата си.

— Разбира се, че ще се опита — казах разгорещено. — Той те знае като престъпник. За главата ти има награда, за бога!

Джейми потърка замислено брадичката си и се обърна към пленника.

— Тя има право. Уилям Грей, защитникът ти свърши добра работа. Нито Негово Височество принц Чарлс, нито аз самият имаме навик да екзекутираме незаконно хора, врагове или не. — Помаха на Кинкейд да се приближи.

— С Рос отведете този мъж в посоката, в която твърди, че е лагерът му. Ако ни е казал истината, вържете го за някое дърво на миля от лагера им. Приятелите му ще го намерят утре. Ако ни е излъгал… — замълча и изгледа студено момчето, — прережете му гърлото.

После добави напълно сериозно:

— Дарявам ти живота. Надявам се да го използваш добре.

Мина зад мен и освободи ръцете ми. Аз се извърнах яростно и той посочи към момчето, което беше седнало под дъба.

— Може би ще си така добра да се погрижиш за ръката му, преди да си тръгне? — Вече не беше престорено смръщен, беше непроницаем. Очите му бяха притворени и не можех да срещна погледа му.

Отидох при младия англичанин и коленичих до него. Той изглеждаше замаян и ми позволи да прегледам ръката му, макар че сигурно много го болеше.

Разкъсаната горница на роклята все се смъкваше от раменете ми и аз мърморех под нос, докато постоянно я намествах. Костите на предмишницата на момчето бяха леки и ъгловати под кожата, малко по-дебели от моите. Аз превързах и шинирах ръката му със собствената си кърпа.

— Счупването е чисто — казах му. — Опитай да я държиш неподвижно поне две седмици. — Той кимна, без да ме поглежда.

Джейми седеше тихо на един дънер и ни гледаше. Отидох при него задъхана и го зашлевих с всички сили. Плесницата остави бяла следа на бузата му, а очите му се насълзиха, но той не помръдна, нито промени изражението си.

Кинкейд вдигна момчето на крака и го подкара към края на полянката. Щом стигна до дърветата, то спря и се обърна. Не ме поглеждаше, говореше на Джейми:

— Дължа ти живота си — каза официално. — Много бих искал да не беше така, но тъй като ти ми натрапи този дар, ще съм ти в дълг. Надявам се някога да върна дълга си и тогава… — Гласът му затрепери от потисната омраза, изгуби престорената официалност и стана болезнено искрен: —… Ще те убия!

Джейми стана от дънера. Лицето му беше спокойно. Сведе сериозно глава пред отиващия си пленник.

— В такъв случай, сър, надявам да не се видим отново.

Момчето изправи рамене и отвърна сковано на поклона.

— Грей не забравят дълговете си, сър — рече и изчезна в мрака, съпровождан от Кинкейд.

Всички изчакаха стъпките им по шумата да заглъхнат съвсем. Тогава започна смехът, първо тих, сумтящ и носов, после прерасна в колеблив кикот. Набра сила и се понесе по кръга от мъже.

Джейми пристъпи сред тях и ги огледа. Смехът внезапно замря. Той ме погледна и рече рязко:

— Върви в палатката.

Видя изражението ми и стисна китката ми, преди да съм вдигнала ръка.

— Ако ще ме удряш пак, поне да обърна другата буза — рече сухо. — Освен това, мисля, че мога да ти спестя труда. Но те съветвам да идеш в палатката.

Пусна ръката ми и тръгна към огъня, кимна рязко на мъжете, които се събраха неохотно пред него. Очите им изглеждаха огромни заради тъмните сенки по лицата им.

Не разбрах всичко, говореше на странна смесица от келтски и английски, но схванах, че ги разпитва — така тихо и спокойно, че се бяха вкаменили пред него — кой е бил на пост тази нощ.

Мъжете започнаха да се споглеждат смутено и като че ли се скупчваха още повече един към друг пред лицето на опасността. После редиците им се разтвориха и двама минаха напред, вдигнаха очи, сведоха ги бързо и застанаха рамо до рамо, забили поглед в земята, извън защитата на другарите си.

Това бяха братята Макклъри, Джордж и Сорли. Имаха малка разлика и двамата караха трийсетте. Стояха гузни един до друг и пръстите на загрубелите им ръце потрепваха, сякаш копнееха да се свържат и да намерят поне малка защита пред бурята.

Настъпи тиха пауза, докато Джейми оглеждаше провинилите се постови. После започна почти петминутна тирада, изречена със същия спокоен и тих глас. Никой от мъжете не гъкваше, а братята Макклъри и двамата здравеняци сякаш се свиха под тежестта ѝ. Избърсах потните си длани в полата, бях доволна, че не разбирам всичко, и съжалих, че не послушах Джейми да вляза в палатката.

След малко съжалих още повече, защото той се обърна към Мърто, който беше готов с дългия две стъпки каиш, вързан на възел в единия край, за да се хваща по-лесно.

— Съблечете се и застанете до мен. — Братята веднага започнаха да развързват ризите си, сякаш нетърпеливи да се подчинят и доволни, че прелюдията е свършила.

Призля ми, макар че наказанието беше леко в сравнение с наказанията за такива неща. От полянката не се чуваше нито звук, само плющенето на каиша и по някой стон.

След последния удар Джейми отпусна каиша, потеше се силно и мръсната му риза лепнеше по гърба. Кимна на братята да се изправят и избърса лицето си с ръкав. Единият от наказаните се наведе с мъка, за да вземе ризите, а брат му го подхвана треперещ от другата страна.

Мъжете на поляната сякаш бяха спрели да дишат по време на наказанието. Сега през групата премина тръпка, като че ли колективно поеха дъх.

Джейми ги огледа и поклати леко глава. Вятърът се засилваше и рошеше косата му.

— Не можем да си позволим небрежност — каза той тихо. — От никого. — Пое дълбоко дъх и изкриви устни. — Това се отнася и за мен. Моят огън привлече момчето. — Пот изби на челото му, той я попи с ръка и я избърса в килта си. Кимна към Мърто, който стоеше мрачно встрани от другите и му подаде каиша.

— Ще благоволите ли, сър?

След миг колебание кривата ръка на Мърто посегна към каиша. В тъмните му очи проблесна нещо като веселие.

— С удоволствие… сър.

Джейми обърна гръб на хората си и започна да развързва ризата си. Погледна ме, аз стоях вкаменена между дърветата, и вдигна вежда с ироничен въпрос. Дали искам да гледам? Поклатих трескаво глава, обърнах се и се отдалечих, най-сетне последвала съвета му.

*  *  *

Всъщност не се върнах в палатката. Не можех да понеса мисълта за задушаващия ѝ затвор; гърдите ме стягаха, имах нужда от въздух.

Открих го на възвишението на малък хълм точно отвъд палатката. Излязох на малко открито пространство, хвърлих се на земята и покрих главата си с ръце. Не исках да чувам и най-слабото ехо от онова, което се разиграваше около огъня.

Грубата трева под мен беше студена и аз се приведох и се загърнах с наметалото. После останах да лежа тихо, слушах ударите на сърцето си и чаках смута в мен да отмине.

Малко по-късно чух как мъжете тръгват на малки групи към местата си за спане. Увита с наметалото, аз не чувах ясно думите им, но звучаха приглушено, може би дори със страхопочитание. Мина известно време, преди да осъзная, че той е тук. Не проговори, но някак разбрах, че е наблизо. Когато се обърнах и седнах, го видях да седи на един камък, отпуснал глава на ръцете си.

Разкъсвана между импулса да го погаля по глава и да я халосам с някой камък, аз реших да не правя нищо.

— Добре ли си? — попитах го след малко, възможно най-неутрално.

— Да, ще се оправя. — Изправи се бавно, протегна се и въздъхна. — Съжалявам за роклята ти. — Тогава осъзнах, че вижда голата ми плът в мрака и придърпах наметалото на гърдите си.

— О, за роклята, така ли?

Той пак въздъхна.

— И за останалото. — Замълча, после добави: — Мислех, че сигурно ще си готова да жертваш скромността си, за да не се налага да измъчвам момчето, но при тези обстоятелства нямаше как да те питам. Ако съм сгрешил, моля за извинение, мадам.

— Имаш предвид, че си щял да го измъчваш още?

Бях бясна и не го скривах.

— Какви мъчения! Не го нараних.

Увих се по-плътно с наметалото.

— Значи това, че му счупи ръката и го изгори с ножа, не са мъчения?

— Не, не са. — Той се приближи, хвана ме за лакътя и ме изправи. — Чуй ме. Той сам си счупи тъпата ръка, докато се опитваше да се откопчи от мен. Смел е, но няма опит в ръкопашния бой.

— Ами ножът?

Джейми изсумтя.

— Ха! Малко го опърлих под ухото, до утре вечер ще му мине. Исках само да го изплаша, не да го нараня.

— О… — Издърпах се, обърнах се и тръгнах към палатката. Гласът му ме последва.

— Можех да го пребия, сасенак, но щеше да е мръсна работа и с трайни последствия. Не обичам да го правя, ако не се налага. И ако искаш да знаеш — настигна ме гласът му от сенките с лека предупредителна нотка — някой път се налага. Трябваше да разбера къде са другите, как са въоръжени и всичко останало. Нямаше как да го измъкна иначе, трябваше да го измамя или да го пречупя.

— Той каза, че с нищо не можеш да го накараш да говори.

Джейми отвърна изморено:

— Господи, сасенак, разбира се, че мога. Можеш да пречупиш човек, ако си готов да го нараниш достатъчно. Аз поне много добре го знам.

— Да — рекох тихо. — Сигурно.

И двамата не помръдвахме, мълчахме. Чувах гласовете на мъжете, които вече си лягаха, понякога тропот на ботуш по твърдата земя и шумолене на листа, натрупани като преграда пред есенния студ. Очите ми тъкмо бяха свикнали с мрака и вече различавах очертанията на палатката ни на около трийсет крачки от нас, заслонена от голяма лиственица. Виждах и Джейми — черен силует на фона на нощта.

— Добре — казах накрая. — Добре. След като другият вариант е бил такъв… добре.

— Благодаря ти. — Не видях дали се усмихва, но звучеше така.

— Но пое голям риск — добавих. — Ако не ти бях послужила като извинение да не го убиеш, какво щеше да сториш?

Голямата фигура помръдна и сви рамене, после от мрака долетя смях.

— Не знам, сасенак. Надявах се, че ще измислиш нещо. Ако не — е, тогава сигурно щях да застрелям момчето. Не можех да го разочаровам, като просто го пусна, нали?

— Ти си проклето шотландско копеле — казах почти равнодушно.

Той въздъхна подразнен.

— Сасенак, тази вечер ме прободоха, хапаха ме, зашлевиха ме и ме биха с каиш. Не ща да плаша деца и да наказвам мъже, а се наложи да правя и двете. На три мили оттук има двеста англичани, а аз нямам представа какво да правя с тях. Уморен съм, гладен съм и ме боли. Ако у теб е останало малко женско съчувствие, бих се възползвал!

Звучеше толкова огорчен, че чак се засмях. Станах и тръгнах към него.

— Ела, ще потърся нещо за хапване. — Той беше облякъл отново ризата си, но без да я завързва. Аз плъзнах ръце под нея и по горещата нежна кожа на гърба му. — Кожата не е разкъсана.

— С каиш не става, само с камшик.

Свалих ризата му и го накарах да седне, за да промия гърба му със студена вода от поточето.

— Така по-добре ли е?

— Аха. — Мускулите на раменете му се отпуснаха, но той потреперваше леко, щом докоснех болезнено място.

Насочих се към драскотината под ухото му.

— Нямаше да го застреляш, нали?

— За какъв ме взимаш, сасенак? — отвърна с подигравателно възмущение.

— За шотландски страхливец. Или за звяр и безсъвестен престъпник. Кой знае какво би направил такъв човек? Да не говорим, че си и безпринципен похотливец.

Той се засмя и рамото му потрепна под ръката ми.

— Обърни глава! Ако искаш женско съчувствие, ще трябва да постоиш малко мирен.

Настъпи тишина.

— Не — рече накрая, — нямаше да го застрелям, но някак трябваше да опазя гордостта му, след като го накарах да се почувства пълен глупак заради теб. Той е смело момче; заслужава да си мисли, че се е изправил гордо пред смъртта.

Поклатих глава.

— Никога няма да разбера мъжете — прошепнах, докато размазвах мехлем с невен по ожулената кожа.

Той посегна към ръцете ми и ги придърпа под брадичката си.

— Няма нужда да ме разбираш, сасенак — каза тихо. — Стига ми да ме обичаш. — Наклони глава напред и целуна нежно ръцете ми. — И да ме храниш — добави, щом ги пусна.

— О, значи женско съчувствие, любов и храна? — попитах през смях. — Не искаш много, нали?

В дисагите имаше студени баночета, сирене и малко бекон. Напрежението и абсурдите от последните два часа ме бяха изтощили повече, отколкото предполагах, и аз също хапнах с апетит.

Мъжете вече бяха притихнали, не се чуваше нито звук, нито се виждаше светлина от огън, сякаш бяхме на хиляди мили от всяка жива твар. Само вятърът шумеше неуморно сред листата и хвърляше по някоя вейка през клоните.

Джейми се облегна на едно дърво и звездите озариха лицето му.

— Дадох ти мъжката си дума, че няма да те тормозя с ненавистните си похождения. Тъй че ако не ме поканиш сама да споделя постелята ти, ще трябва да спя при Мърто или Кинкейд. А Мърто хърка.

— Така значи!

Погледнах го, после свих рамене и оставих съсипаната рокля да се свлече от рамото ми.

— Е, ти вече сложи началото. — Отпуснах и другото рамо и роклята се спусна до кръста ми. — Може да дойдеш и да довършиш работата.

Топлината на ръцете му беше като коприна, докато се плъзгаха по студената ми кожа.

— Ами, да, на война като на война, нали? — прошепна в ухото ми.

*  *  *

— Никак не ме бива с датите — казах на звездното небе малко по-късно. — Мигел де Сервантес роден ли е вече? Джейми лежеше — по неволя — по корем до мен, главата и раменете му се подаваха от палатката. Отвори едно око и го извъртя към източния хоризонт. Щом не видя следа от зазоряване, окото се обърна бавно към мен и спря на лицето ми с примирено изражение.

— Да не ти се прииска да говорим за испански романи? — попита малко дрезгаво.

— Не точно. Просто се чудех дали си запознат с термина „донкихотщина”.

Той се надигна на лакти, потърка глава с двете си ръце, за да се разбуди, и се обърна примигващ към мен.

— Сервантес се е родил преди почти двеста години, сасенак, и тъй като съм получил добро образование, да, запознат съм с него. Но ти не намекваш нищо лично с това, нали?

— Гърбът боли ли те?

Той сви пробно рамене.

— Не много. Малко е ожулен.

— Джейми, защо, за бога? — избухнах аз.

Той облегна брадичка на ръцете си и извърна леко глава. Скосените очи се присвиха още повече от усмивката.

— На Мърто му хареса. Иска да ме набие още откакто бях на девет и набутах парчета пчелна пита в ботушите му. Тогава не можа да ме хване навреме, но научих много нови и интересни думи, докато ме гонеше бос. Той…

Прекъснах го, като го ударих с всички сили по рамото. Изненадан, той изпъшка и се претърколи настрани.

Свих колене зад него и го прегърнах през кръста. Гърбът му закриваше звездите, широк и мускулест, все още проблясващ леко от пот. Целунах го между лопатките, после се отдръпнах и духнах леко, за да усети тръпка под пръстите ми и кожата му да настръхне.

— Защо? — попитах, отново. Притиснах лице към топлия му влажен гръб. Белезите бяха невидими в мрака, но аз ги усещах — груби линии под бузата ми.

Той помълча, ребрата му се издигаха и спадаха под ръката ми с всяко дълбоко и бавно дихание.

— Е, добре — каза накрая, после замълча, мислеше. — Не знам точно, сасенак. Може би реших, че ти го дължа. Или пък на себе си.

Притиснах леко длан към една от лопатките му, костта ясно се очертаваше под кожата.

— Не на мен.

— Подобава ли на мъж да разголи жена си пред трийсет други мъже? — В тона му се усещаше горчивина и ръцете ми застинаха на гърба му. — Подобава ли на мъж да измъчва пленен враг, и то почти дете? Дори да е готов на по-лошо?

— А по-добре ли щеше да е да изгубиш половината си хора само за два дни? Ти не можеше… нямаше как да постъпиш иначе.

— Не — каза той тихо. — Не можех. А сега трябва да се бия за сина на моя крал, който ме призова, и да търся начин да попреча на каузата му, която съм се клел да защитавам. Аз ставам предател заради онези, които обичам — и предавам своята чест, за да оцелеят те.

— Честта е затрила много народ — казах в тъмната вдлъбнатина на гърба му. — Чест без разум е… глупост. Рицарска глупост, но все пак глупост.

— Така е. И това ще се промени. Ти така каза. Но щом съм от първите, които ще жертват честта си заради разума… не бива ли все пак да изпитвам срам? — Обърна се към мен, изглеждаше притеснен. — Вече няма връщане назад, но, сасенак, понякога наистина ми е мъка за онази част от мен, която изоставих.

— Аз съм виновна — казах тихо. Докоснах лицето му, гъстите вежди, широката уста и наболата брада. — Аз. Ако не бях дошла… ако не бях ти казала какво ще стане… — Наистина ме болеше за него и тъгувах за наивното благородно момче, което беше преди. И все пак… какъв избор имахме? Бях му казала и той трябваше да действа съгласно това. Един стих от Стария завет изникна в ума ми: „Докле мълчах, изтощиха се костите ми от вседневното ми охкане”.^[5]

Сякаш доловил, че мисля за Библията, той се усмихна и каза:

— Да, не си спомням Адам да е молил Бог да си вземе обратно Ева — и виж какво му причини тя. — Наведе се напред и ме целуна по челото. Аз се засмях, после се завих с одеялото. — Заспивай, мое малко ребро. Ще ми трябва помощ на сутринта.

*  *  *

Събуди ме странен металически шум. Подадох глава от одеялото, примигнах по посоката на шума и осъзнах, че носът ми е на крачка от покритото с кариран плат коляно на Джейми.

— Събуди ли се? — Нещо сребристо и подрънкващо внезапно се спусна пред лицето ми и усетих тежест на врата си.

— Какво е това, по дяволите? — размърдах и се вгледах надолу. Като че ли носех огърлица от големи метални предмети, всеки с дръжка и кукичка, нанизани на кожена връв за ботуш. Някои от предметите бяха ръждясали, други — чисто нови, но всички имаха драскотини по дръжчиците, сякаш бяха откачени със сила от нещо по-голямо.

— Военни трофеи, сасенак — каза Джейми.

Погледнах го и изпищях тихо.

— О! — Вдигна ръка към лицето си. — Забравих. Нямах време да се измия.

— Изплаши ме до смърт. — Притиснах ръка към бумтящото си сърце. — Какво е това?

— Сажди. — Гласът му беше приглушен от кърпата, с която търкаше лицето си. Остави я и ми се ухили. Беше почистил чернилката от носа, брадичката и челото си, които светеха розово-бронзови сред останалите петна, но очите му още бяха обрамчени с черно като на енот и имаше черни линии от двете страни на устата. Едва беше съмнало и в палатката бе сумрачно, почерненото лице и косата сякаш се сливаха с платнището зад него и създаваха притеснителното усещане, че разговарям с безглаво тяло.

— Ти го измисли.

— Аз ли? Приличаш на театрално привидение. Какво си направил?

Зъбите му проблеснаха.

— Ами диверсия — каза той с огромно задоволство. — Диверсия? Нали така беше думата? — О, Господи! Бил си в лагера на англичаните! Исусе! Не сам, надявам се?

— Как ще лиша хората си от тази забава? Оставих трима да те пазят, а другите имахме много печеливша нощ. — Посочи с гордост огърлицата ми. — Металните скоби за лафетите на оръдията. Не можеш да вземеш оръдие или да го повредиш, без да вдигнеш шум, но няма да стигнат далеч без колела. Да видим какво ще прави генерал Коуп с шестнайсет оръдия, които не може да помръдне!

Огледах критично огърлицата.

— Това добре, но не могат ли да си направят нови?

Той кимна, но остана все така самодоволен.

— Да. Могат, но няма да са им от полза, ако нямат колела. — Вдигна капака на палатката и посочи към подножието на хълма, където Мърто, черен като демон, наглеждаше дейността на няколко подобно разкрасени демона, които радостно хвърляха и последните дървени колела в ревящия огън. Железните рамки лежаха на купчина встрани: Фъргъс, Кинкейд и един от другите младежи се бяха заиграли с една от тях и я търкаляха напред-назад с пръчки. Рос седеше на дънер наблизо, отпиваше от рог и лениво въртеше една рамка на едрата си ръка.

Засмях се при тази гледка.

— Джейми, ти си много умен!

— Може и да съм умен, но ти си полугола, а вече тръгваме. Имаш ли какво да облечеш? Оставихме стражите вързани в една изоставена кошара, но сигурно вече са ги открили и не са далеч. Трябва да тръгваме.

Като че ли да подчертае думите му, палатката над мен се разтресе, сякаш някой разклащаше въжетата ѝ. Аз изпищях от страх и се хвърлих към дисагите, а Джейми отиде да наглежда приготовленията за потегляне.

*  *  *

В средата на следобеда стигнахме до село Транент. Кацнало на хълмове над морето, обичайно спокойното селце кипеше под прилива на армията на планинците. Основната ѝ част се беше пръснала по склоновете над малката равнина, стигаща до брега, но в селото постоянно влизаха и излизаха войници, под строй или не съвсем, вестоносци препускаха напред-назад — някои на понита, други пеша — а жени, деца и други придружители на войниците се изливаха в къщите или седяха отпред, облягаха се на каменните стени, кърмеха бебетата си под рядко надничащото слънце и разпитваха вестоносците за последните събития.

Ние спряхме в края на това оживление, Джейми изпрати Мърто да разбере къде е лорд Джордж Мъри, командирът на армията, а той самият влезе да се измие в една от къщите.

Моят външен вид също не беше на висота. Не се бях мазала със сажди, но лицето ми беше мръсно от спането под открито небе. Стопанката любезно ми даде кърпа и гребен, аз седнах до масата ѝ и започнах битката с неуправляемите си къдрици, когато вратата се отвори и самият лорд Джордж влетя вътре.

Обикновено безукорните му дрехи бяха раздърпани, няколко копчета на жилетката не бяха закопчани, а единият чорап се беше свлякъл. Перуката му стърчеше от джоба и отъняващите му кестеняви къдрици стърчаха, сякаш ги беше дърпал от безсилие.

— Слава богу! — извика той. — Най-сетне един нормален човек! — Наведе се напред и присви очи към Джейми. Повечето сажди бяха отмити от косата му, но сиви струйки се стичаха по лицето му и попиваха в предницата на ризата. Ушите, които беше забравил да измие, още бяха чисто черни.

— Какво… — започна стреснат лорд Джордж, но замълча, разтърси бързо глава, сякаш да отхвърли безумна мисъл, и продължи разговора, без да покаже, че е забелязал нищо необичайно.

— Как върви, сър? — попита Джейми с уважение и също се престори, че не е забелязал вързаната с панделка опашка на перуката, която висеше от джоба на лорд Джордж и се люлееше като опашка на кученце при всеки жест.

— Как върви ли? Ами ще ви кажа, сър! Първо на изток, после на запад, а след туй половината слизат от хълма да ядат, докато другата половина заминават дявол знае накъде! Ето как върви! Това е вярната шотландска армия на Негово Височество. — Малко укротен, той започна да ни разказва за случилото се след пристигането на армията в Транент преди ден.

Той пристигнал с войниците, оставил повечето в селото и тръгнал с малък отряд да установи позиции на билото над равнината. Принц Чарлс дошъл малко по-късно и останал недоволен от това, като изразил мнението си гръмогласно и публично. След това повел половината армия на запад, а херцог Пърт — другият официален главнокомандващ — кротко го последвал, вероятно за да оцени възможностите за нападение през Престън.

След като армията се разделила, а Негова Светлост бил зает да разпитва местните, които познавали околността много по-добре от Негово Височество и от Негова Светлост, ирландският съветник на принца О’Съливан на своя глава повел хората на Камерън от Лохиел към гробището на Транент.

— Коуп, разбира се, извади две оръдия и започна да ги обстрелва — рече мрачно лорд Джордж. — Този следобед имах голяма разправия с Лохиел. Той беше разбираемо разстроен, че толкова от хората му са ранени без очевидна причина. Поиска да ги изтеглим и аз, естествено, се съгласих. Обаче си имаме работа с онова нищожество О’Съливан! Само защото е слязъл с Негово Височество на Ерискей, той си мисли, че… ами започна да опява, че било много важно хората на Камерън да са в гробището — много важно, представете си! — ако сме щели да нападаме от запад. Казах му, съвсем категорично, че ще нападнем от изток. Което в момента вече е много съмнително, защото не знаем къде точно е другата половина от хората ни — нито, ако става въпрос, Негово Височество — добави с тон, който ясно показваше, че проявява към местонахождението на принца единствено научен интерес.

— А вождовете! Камерън от Лохиел изтегли жребий да се бие на десния фланг, ако, разбира се, битката се състои, но Макдоналд уж се съгласи, а сега отрича и настоява, че нямало да се бият, ако им откажат традиционната привилегия да са на десния фланг.

Лорд Джордж започна тази тирада сравнително спокоен, но се разпалваше все повече и сега отново скочи от мястото си, като започна да търка главата си с две ръце.

— Хората на Камерън цял ден маршируват. Толкова тегела направиха напред-назад, че вече не могат да различат оная си работа от задника си — моля за извинение, мадам — добави, като ме погледна разсеяно, — а хората на Кланраналд не спряха да се бият с хората на Гленгари. — Замълча, издал брадичка напред и с почервеняло лице. — Ако Гленгари не беше онзи, който е, аз щях… е, както и да е. — Махна с ръка и продължи да крачи напред-назад. — Единственото утешително нещо е, че англичаните бяха принудени да се изтеглят заради нашите маневри. Прегрупираха цялата войска поне четири пъти и сега Коуп е разположил десния си фланг близо до морето и без съмнение се чуди какво, за бога, ще направим. — Наведе се и погледна през прозореца, сякаш очакваше самият генерал Коуп да се задава по пътя, за да получи отговор на този въпрос.

— Ами… къде всъщност е вашата половина от армията, сър? — попита Джейми и понечи да последва лорд Джордж в броденето му из стаята, но аз го хванах за яката. Докато Негова Светлост говореше, аз бях започнала да бърша саждите от ушите на съпруга си и сега те отново бяха чисти и розови.

— На хълма южно от града.

— Значи избираме висока позиция?

— Да, струва ми се подходящо, нали? — Негова Светлост се усмихна вяло. — Обаче ползите от тази позиция ще са малки, като се има предвид, че точно под хълма е пълно с езерца и мочурища. Господи! Има една шестфутова^[6] канавка, пълна с вода, която продължава стотина крачки покрай основата на хълма! Между двете армии в момента има едва петстотин ярда^[7], но все едно са петстотин мили^[8]. — Той пъхна ръка в джоба си за кърпата и втренчи невиждащо в перуката, с която беше понечил да си избърше лицето.

Аз деликатно му предложих изцапаната със сажди кърпа. Той затвори очи, вдиша дълбоко през носа, отвори ги и ми се поклони галантно.

— Безкрайно съм ви признателен, мадам. — Избърса лицето си с мръсната кърпа, подаде ми я любезно и сложи разрешената перука на главата си.

— Проклет да съм — рече след малко, — ако позволя на този глупак да изгуби сражението. — Обърна се решително към Джейми. — Колко са хората ви, Фрейзър?

— Трийсет души, сър.

— Коне?

— Шест, сър. И четири товарни понита.

— Товарни понита? О, носите провизии за хората си?

— Да, сър. И шейсет чувала с храна, които отмъкнахме от един английски полк снощи. Както и една шестнайсетинчова^[9] мортира.

Джейми добави последната информация с такава небрежност, че ми се прииска да му навра кърпата в гърлото. Лорд Джордж се втренчи в него за миг, после устните му потрепнаха в усмивка.

— О? Е, елате с мен, Фрейзър. Ще ми разкажете всичко по пътя. — Завъртя се към вратата, а Джейми ме погледна ококорен, взе си шапката и го последва.

На прага Лорд Джордж внезапно се обърна. Огледа извисяващия се над него Джейми от незакопчаната яка до преметнатата куртка на ръката му.

— Може и да бързаме, Фрейзър, но трябва да съблюдаваме правилата на приличието. Вървете да целунете жена си за сбогом, човече! Ще ви чакам отвън.

Завъртя се, поклони ми се толкова дълбоко, че опашката на перуката се преметна напред, и рече:

— Ваш покорен слуга, мадам.

*  *  *

Вече имах представа от военни действия и знаех, че нищо особено няма да се случи скоро, и естествено — не се случи. От време на време отряди маршируваха напред-назад по главната улица на Транент. Съпруги и безделници от Транент се мотаеха безцелно, стрелвайки се из тълпата.

Бях виждала лорд Джордж и преди, в Париж. Той не би пренебрегнал действието заради правилата на приличието, макар че според мен именно гневът му заради действията на принц Чарлс и желанието да избяга от компанията на О’Съливан, го бяха накарали да дойде лично при Джейми, отколкото съображения за поверителност или бързина. Цялата армия на планинците наброяваше между хиляда и петстотин и две хиляди души, затова трийсет мъже едва ли можеха да се смятат за дар от боговете, нито пък да бъдат съвсем пренебрегнати.

Озърнах се към Фъргъс, който се въртеше напред-назад като жаба, изпълняваща танца на свети Вит, и реших, че и аз мога да изпратя едно съобщение. „В страната на слепците и едноокият е цар.” Бързо изобретих своя версия на тази поговорка, основана на опита: „Когато никой не знае какво да прави, всеки с разумно предложение ще бъде изслушан.”

В дисагите имах хартия и мастило. Седнах, наблюдавана почти със суеверно страхопочитание от стопанката, която вероятно не беше виждала жена да пише, и съставих писъмце до Джени Камерън. Именно тя беше повела триста мъже от клана Камерън през планините, за да се присъединят към принц Чарлс, когато той бе вдигнал знамето си на брега на Гленфинан. Брат ѝ Хю, след като се завърнал у дома и разбрал какво става, препуснал към Гленфинан, за да заеме мястото си на водач, но Джени отказала да се прибере, за да не изпусне веселбата. Тя била много доволна от краткия престой в Единбург, където Чарлс приемал приветствията на верните си поданици, но изразила желание да го придружи и по пътя към битката.

Нямах печат, но в багажа имаше една шапка на Джейми с брошка с герба и мотото на клана Фрейзър. Извадих я и я притиснах към топлия восък, с който запечатах писмото. Изглеждаше много официално.

— Занеси го на шотландската дама с луничките — казах на Фъргъс, той веднага се стрелна към вратата и изскочи в суматохата навън. Нямах представа къде се намира Джени Камерън в момента, но офицерите бяха разквартирувани в имението близо до църквата и вероятно трябваше да я търси първо там. Поне така нямаше да има време за бели.

След като свърших с това, аз се обърнах към стопанката.

— Случайно да ви се намират одеяла, салфетки и фусти?

*  *  *

Скоро установих, че не съм сбъркала по отношение на Джени Камерън. Жена, която може да поведе триста мъже през планините, за да се бият за един глупак с италиански акцент и вкус към брендито, нямаше как да има висока търпимост към скуката или да не може да принуди хората да сторят каквото е решила.

— Много разумно — каза тя, щом чу моя план. — Братовчедът Арчи сигурно вече е взел някакви мерки, но предполагам, че ще иска да е с армията. — Решителната ѝ брадичка щръкна още малко напред. — Все пак там е голямата забава.

— Изненадана съм, че не сте настояли да участвате — казах аз.

Тя се засмя и с това дребно лице с издадена брадичка заприлича на добродушен булдог.

— Щях, ако можех — призна искрено. — Хю все се опитва да ме отпрати. Казах му — огледа се дали не ни подслушва някой и прошепна поверително: — проклета да съм, ако се върна у дома да чакам. Не и докато мога да съм полезна тук.

Стояхме на стълбите пред къщата и тя огледа замислено улицата.

— Не мисля, че ще послушат мен — казах аз. — Защото съм англичанка.

— Да, така е, но мен ще чуят. Не знам колко ще са ранените, да се молим да не са много — и се прекръсти, — но най-добре да започнем с къщите близо до имението; там лесно ще носим вода от кладенеца. — След това решение слезе от стълбите и тръгна по улицата, а аз я последвах.

В наша полза беше не само влиянието и характерът на госпожица Камерън, но и фактът, че чакането, без да вършиш нищо, е едно от най-неприятните занимания, познати на човека. То вероятно не беше така познато на мъжете, но жените често страдаха от него. Затова, когато слънцето се спусна зад църквата на Транент, вече бяхме положили основите на санитарен отряд.

*  *  *

Листата започваха да падат от листвениците и елшите в близката гора и полягаха жълти на песъчливата земя. Тук-там имаше и съвсем изсъхнали, свити кафяви листа, които се носеха с вятъра като малки лодки над развълнувано море.

Едно от тях се завъртя покрай мен и се спусна нежно с утихването на вятъра. Хванах го и го подържах на дланта си. Възхищавах се на съвършените жилки, на дантеления скелет, който щеше да остане, след като то изгние. Пак повя вятър и свитото листо се вдигна от ръката ми, падна на земята и продължи да се търкаля по празната улица.

Заслоних очи срещу слънцето, за да видях хълма отвъд селото, където беше разположена армията на планинците. Половината войска на Негово Височество се беше върнала преди час и помете и последните си останки от селото, за да се присъедини към лорд Джордж. От това разстояние виждах съвсем дребни фигурки, черни на фона на посивяващото небе, и тук-там по някой, който преваляше билото. На четвърт миля след края на улицата забелязах първите огньове на англичаните. Плътната миризма на дим от торфа, който горяха селяните, се смеси с по-острата на изгоряло дърво от английските огньове и дъха на близкото море.

Всички възможни приготовления вече бяха започнали. Съпругите и семействата на войниците бяха посрещнати най-радушно и повечето бяха настанени в къщите по главната улица, където хората споделяха с тях простата си вечеря от супа и солена херинга. Моята вечеря ме чакаше вътре, макар че нямах апетит.

До мен, в издължаващите се сенки, се появи дребна тиха фигурка.

— Ще дойдете ли да хапнете, мадам? Стопанката ви запази храна.

— Да, Фъргъс. Идвам. — Погледнах за последно към билото и тръгнах към къщите.

— Идваш ли, Фъргъс? — попитах аз, защото той още стоеше на улицата. Заслоняваше очи и се опитваше да види какво става на хълма. Джейми беше издал изрична заповед момчето да остане при мен, но то явно копнееше да отиде при войниците.

— Да, мадам. — Обърна се с въздишка, временно примирен със скуката.

*  *  *

Дългите летни дни вече бяха започнали да отстъпват все по-бързо на мрака и фенерите бяха запалени доста преди да приключим с приготовленията. Нощта навън кипеше от движение и сиянието на огньовете по хоризонта. Неспособен да стои на едно място, Фъргъс търчеше между къщите, разнасяше съобщения, събираше слухове и периодично изскачаше от сенките като малък призрак със светнали от вълнение очи.

— Мадам — дръпна ме той за ръкава, докато късах чаршафи на ивици и ги трупах на купчина за изваряване. — Мадам!

— Какво има пак, Фъргъс? — попитах леко подразнена; тъкмо обяснявах на група жени колко е важно да си мият често ръцете, докато превързват ранените.

— Един човек, мадам. Иска да говори с командира на армията на Негово Височество. Казва, че носи важна вест.

— Е, не съм го спряла, нали? — Дърпах шева на една непокорна риза, после опитах да го разхлабя със зъби. Тя се разпори с приятно пърпорене.

Изплюх една-две нишки. Фъргъс още стоеше до мен и чакаше търпеливо.

— Добре — казах примирено. — Защо мислиш — или защо той мисли, — че мога да направя нещо?

— Ако ми разрешите, мадам — каза нетърпеливо Фъргъс, — ще го заведа при господаря. Той ще го заведе при командира.

„Той”, разбира се, беше способен на всичко, ако питате Фъргъс; включително и да върви по вода, да превръща водата във вино и да въвлича лорд Джордж в разговори с мистериозни непознати, появили се внезапно в мрака с важно съобщение.

Отметнах косата от очите си, бях я прибрала под забрадката, но тя все се измъкваше.

— Този човек наблизо ли е?

Фъргъс само това чакаше. Изчезна през вратата и се върна след миг със слаб младеж, чийто неспокоен поглед спря на лицето ми.

— Госпожо Фрейзър? — Поклони се на кимването ми; избърса ръце в бричовете си, сякаш не знаеше какво точно да прави с тях, но искаше да е готов, ако нещо изскочи.

— Аз… аз съм Ричард Андерсън от Уитбъро.

— Така ли? Ами, добре — отвърнах любезно. — Моят слуга ми каза, че имате важна информация за лорд Джордж Мъри.

Той заклати глава като дрозд.

— Госпожо Фрейзър, аз живея тука, откакто се помня. И… познавам добре околността, дето са армиите, знам я като петте си пръста. От билото има път надолу — пътечка, която ще ги отведе покрай рова.

— Ясно. — Усетих кухина в стомаха си при тези думи. Ако планинците мислеха да нападнат по изгрев, щяха да изоставят високата си позиция на хълма още през нощта и този ров трябваше да се прекоси или заобиколи.

Макар да си мислех, че знам какво ще стане, изобщо не бях сигурна. Бях омъжена за историк — и при тази мисъл пак усетих болка — и знаех колко ненадеждни са понякога историческите извори. Затова изобщо не бях уверена, че моето присъствие може да промени нещо.

За миг се запитах какво ще се случи, ако попреча на Ричард Андерсън да говори с лорд Джордж. Дали тогава изходът от утрешната битка щеше да е различен? Дали армията на планинците, включително Джейми и хората му, щеше да бъде избита още щом се спуснат от хълма и нагазят в мочурището и рова? Дали лорд Джордж щеше да измисли друг план? Дали Ричард Андерсън нямаше да иде своя глава и да намери начин да говори с него, каквото и да сторех аз сега?

Не смятах да рискувам само за да разбера. Погледнах Фъргъс, който явно нямаше търпение да тръгне.

— Мислиш ли, че ще можеш да откриеш господаря си? На хълма е голяма тъмница. Не искам да ви застрелят по погрешка.

— Мога да го намеря, мадам — отвърна уверено той. Вероятно можеше. Той като че ли имаше нещо като радар по отношение на Джейми.

— Добре тогава. Но внимавай!

— Oui, мадам! — След миг вече беше до вратата, треперещ от нетърпение.

Половин час след като тръгнаха, забелязах, че ножът, който бях оставила на масата, го няма. Чак тогава си спомних, със свит стомах, че бях заръчала на Фъргъс да внимава, но не му казах да се върне.

*  *  *

Първото оръдие гръмна още призори, силен тътен, който отекна в дъските, на които спях. Задникът ми се стегна, неволно сви опашката, която не притежавах, и пръстите ми се вкопчиха в жената, която спеше до мен. Дори да знаеш, че нещо ще се случи, никога не си готов.

В ъгъла на къщата се чу слаб стон и жената до мен прошепна:

— Пресвета Дево и свети архангели, пазете ни! — Жените започнаха да се надигат. Не разговаряха, всички се вслушваха в звуците от битката в долината под нас.

Зърнах една от съпругите на планинците, госпожа Макферсън, която сгъваше одеялото си до сивеещия прозорец. Лицето ѝ беше бяло от страх. Тя затвори очи и потрепери, когато отново се разнесе гръм.

Аз преразгледах мнението си за безполезността на знанието. Тези жени не знаеха за никакви тайни пътеки, атаки призори и изненадващи победи. Тези жени знаеха само, че съпрузите и синовете им сега са изправени пред оръдията и мускетите на четири пъти по-голяма английска армия.

Предсказанията са коварна работа и съзнавах, че няма да ми повярват. Но можех поне да им създам работа. Внезапно видях как изгряващото слънце озарява червена коса и превръща собственика ѝ в идеалната мишена. Втори образ последва първия — едно момче с големи като на катеричка предни зъби, въоръжено с откраднат кухненски нож и със светнали от възторг очи. Затворих своите и преглътнах с усилие. Да, трябваше да си намеря работа.

— Дами! Свършихме много, но още ни чака. Трябва да кипнем вода. Донесете казани и котли за накисване. Овесена каша за тези, които могат да хапнат, мляко за онези, които не могат. Лой и чесън за превръзките. Летви за шини. Бутилки и кани, чаши и лъжици. Игли за шиене и здрав конец. Госпожо Макферсън, ако обичате…

*  *  *

Не знаех много за битката, освен кой би трябвало да победи и че якобитите ще дадат малко жертви. Отново си представих онази далечна, неясна страница в учебника: „… Докато якобитите триумфирали само с трийсет жертви.”

Жертви. Вероятно мъртви. Но за нас жертви бяха и ранените, а те станаха много повече от трийсет в тази къща, докато слънцето прогаряше пътя си през морската мъгла. Лека-полека победителите се завръщаха триумфално към Транент и носеха ранените си другари.

Странно, но Негово Височество беше наредил да се грижим първо за ранените англичани. „Те са поданици на баща ми — каза той категорично — и аз ще се грижа добре за тях.” Фактът, че планинците, които току-що бяха спечелили битка за него, също са поданици на баща му, явно бе убягнал на вниманието му.

— Изглежда според Бащата и Сина — промърморих на Джени Камерън — планинците трябва да се надяват само на помощта на Светия Дух днес.

Госпожа Макферсън се стъписа от това богохулство, а Джени се засмя.

Възторжените викове на келтски заглушаваха стенанията на ранените, които лежаха на импровизирани носилки от летви и мускети, а повечето се облягаха на другарите си. Някои крачеха без чужда помощ, опиянени от победата. Болката им се струваше незначителна пред триумфа на тяхната кауза.

— Господи, видяхте ли ги как се разбягаха като мишки? — попита един пациент другаря си, явно нехаещ за ужасно оборената си чак до лакътя ръка.

— И много от тях си изгубиха опашките — изсмя се приятелят му.

Все пак радостта не беше повсеместна; тук-там имаше малки групички унили планинци, които се изкачваха по хълма и носеха мъртвия си другар. Карираното наметало покриваше безизразното лице.

Това беше първото изпитание за моите помощнички и те се справиха не по-зле от воините на бойното поле. В началото роптаеха и недоволстваха, но когато се наложи, се хвърлиха яростно в битката.

Сега съвсем бяха спрели да се оплакват.

Госпожа Макмърдо се върна с още една пълна бутилка, която окачи на определеното място на стената, после се наведе да извади бутилка с подсладена с мед вода от голямата бъчва. Възрастна съпруга на рибар от селото, тя сега отговаряше за водата; трябваше да минава от човек на човек и да ги кара да отпиват колкото могат от подсладената течност — а после да направи втора обиколка, за да събере резултатите в две-три празни бутилки.

— Ако не ги наливаме така, няма толкоз да пикаят — оплака се тя не за първи път.

— Трябва им вода — обясних търпеливо, не за първи път. — Така контролираме кръвното им налягане и набавяме течностите, които са изгубили. Освен това помага за шока. Виж, жено, някой да е умрял? — попитах аз, внезапно изгубила търпение; почти беззъбата уста издаде скръбен звук, който направи киселото ѝ изражение още по-красноречиво: всичко е загубено, казваше то, защо да си правя този труд?

Тя изсумтя, но тъй като пак взе бутилките и тръгна към мъжете, реших, че сумтенето означава временно съгласие.

Излязох навън, за да избягам както от госпожа Макмърдо, така и от атмосферата в къщата. Вътре беше задимено, горещо и смрадливо и аз се чувствах леко замаяна.

Улиците бяха изпълнени с мъже — пияни, празнуващи, натоварени с плячка от бойното поле. Една група с червеникавите карирани наметала на клана Макгиливри теглеше английско оръдие, омотано с въжета, сякаш беше опасен див звяр. Приликата се засилваше от изображенията на приклекнали вълци, които украсяваха дулото му. Явно това беше част от реквизита на генерал Коуп.

Тогава забелязах малка черна фигурка, която беше възседнала дулото, а косата ѝ стърчеше като четка. Затворих очи с благодарност, после ги отворих и забързах да го сваля от оръдието.

— Негодник! — извиках аз и го разтърсих, преди да го прегърна. — Защо се измъкна така? Ако не бях толкова заета, щях да ти откъсна ушите!

— Мадам… — рече той, примигващ на следобедното слънце. — Мадам…

Осъзнах, че не е чул и дума.

— Добре ли си?

На изкаляното му и почерняло от барута лице се появи объркване. Той кимна и се усмихна някак замаяно.

— Убих английски войник, мадам.

— О… — Не знаех дали очаква поздравления или утеха. Той беше на десет.

Челото му се сбърчи, а лицето се изкриви, сякаш усилено се опитваше да си спомни нещо.

— Мисля, че го убих. Той падна и аз го наръгах с ножа си. — Погледна ме смаян, все едно чакаше отговор.

- Ела, Фъргъс. Ще ти намерим малко храна и място да поспиш. Не мисли повече за това.

— Добре, мадам. — Тръгна послушно до мен, но след малко видях, че всеки момент ще се стовари по очи. Вдигнах го с известни усилия и го понесох към къщите близо до църквата, където беше центърът на лазарета. Възнамерявах първо да го нахраня, но той вече спеше, когато стигнах до мястото, където О’Съливан се опитваше — безуспешно — да организира обоза си.

Оставих момчето в една от къщите, където една жена гледаше куп деца, докато майките им се грижеха за ранените. Реших, че тук е най-доброто място за него.

*  *  *

До средата на следобеда в къщата имаше трийсетина мъже и моят двучленен персонал не смогваше. Това беше къща на петчленно семейство и мъжете бяха насядали или налягали по наметалата си където сварят. Виждах как офицерите влизат и излизат от имението в далечината, където се намираше щабът. Държах под око вечно отворената врата, но не забелязах Джейми сред тези, които отиваха да докладват за жертвите и да приемат поздравления.

Потисках тревогите си и си казвах, че не съм го видяла и сред ранените. Не бях имала време да отида до малката палатка на склона, където мъртвите бяха положени в редици, сякаш в очакване на инспекция. Но, разбира се, той нямаше как да е там.

Разбира се, повтарях си.

Вратата се отвори и Джейми влезе.

Усетих как коленете ми се подкосяват и се хванах за дървения комин. Той ме търсеше, очите му се стрелкаха из стаята, после ме видя и лицето му се озари от усмивка.

Беше мръсен, почернял от барутен дим, опръскан с кръв и бос. По стъпалата му беше полепнала засъхнала кал. Но иначе беше цял. Не възнамерявах да се хващам за подробностите.

Няколко от ранените го посрещнаха с възторжени викове и той откъсна поглед от мен. Усмихна се на Джордж Макклъри, който се ухили в отговор, въпреки че едното му ухо висеше от главата на ивица кожа. После Джейми отново се обърна към мен.

Слава богу, казваха тъмносините очи, слава богу — отекваха моите.

Нямаше време за повече; продължаваха да идват ранени и всички хора от селото се грижеха за тях. Арчи Камерън, лекар от Лохиел, сновеше между къщите и понякога дори помагаше.

Аз бях уредила всички мъже от Лалиброх да бъдат в къщата, където командвах аз. Бързо преценявах сериозността на раните и изпращах все още подвижните надолу по улицата, при Джени Камерън, а умиращите при Арчи Камерън в църквата — смятах, че е достатъчно компетентен, за да раздаде лауданум, а и обстановката щеше да им донесе някаква утеха.

Със сериозните рани се оправях както можех. Счупените кости бяха в съседната къща, където двама хирурзи от полка на Макинтош слагаха шини и превръзки. Войниците с несмъртоносни рани в гърдите седяха облегнати в полуседнало положение, за да могат да дишат; при липсата на кислород или възможност за хирургична намеса, само това можех да сторя за тях. Сериозно ранените в главата бяха изпращани в църквата; нямах какво да им предложа и беше по-добре да ги предам в ръцете на Господ, ако не и на Арчи Камерън.

Разкъсаните или липсващи крайници и коремните рани бяха най-зле. Нямаше възможност за поддържане на стерилност; можех единствено да си мия ръцете между пациентите и да настоявам помощничките ми да правят същото — поне докато ги гледам — и да се опитвам да изварявам превръзките. Знаех, без никакво съмнение, че подобни предпазни мерки са пренебрегвани като губене на време в другите къщи въпреки моите наставления. Не бях успяла да убедя сестрите и лекарите в Болницата на Ангелите, че микробите съществуват, нямаше да успея и с шотландките и военните хирурзи, които бяха и ветеринари.

Опитвах се да не мисля за мъжете с лечими рани, които щяха да умрат от инфекция. Можех да осигуря на хората от Лалиброх и още неколцина ранени чисти ръце и превръзки; не можех да се тревожа за останалите. На бойните полета във Франция, в една далечна война, бях научила нещо важно: не можеш да спасиш света, но можеш да спасиш човека пред теб, ако действаш достатъчно бързо.

Джейми постоя на прага, оцени ситуацията и отиде да помага с по-тежката работа — преместването на пациенти, вдигането на казани с гореща вода, носене на ведра с чиста вода от кладенеца на площада. Спокойна вече за него и погълната от работата, аз почти го забравих.

Разпределителният пункт на всеки лазарет винаги прилича на скотобойна, този не правеше изключение. Подът беше покрит с мръсотия, но така или иначе по него постоянно течеше кръв и други течности. Все пак тези влажни места се разкалваха и ставаха хлъзгави.

Над кипящия казан на огъня се вдигаше пара и затопляше още повече помещението. Всички бяха подгизнали; санитарите се потяха от усилие, а ранените — от страх и не утихващ гняв. Черната мъгла от барутен дим от полето под нас се носеше по улиците на Транент и нахлуваше през вратите, пареше очите и цапаше изварените превръзки, които съхнеха на скарата за сушене на риба пред огъня.

Ранените прииждаха на вълни, изливаха се в къщата като прилив и всеки път всичко кипваше в объркване. Ние се мятахме от един към друг, борехме се с този порой, а накрая задъхани трябваше да се справим с останките след всяка вълна.

Имаше и затишия, разбира се. Те зачестиха към края на деня, защото приливът от ранени се превърна в капчук и ние продължихме да се грижим за пациентите, които оставаха при нас. Все още имаше много работа, но поне можехме да си поемем дъх, да поспрем за миг и да се огледаме.

Стоях до отворената врата и вдишвах свежия бриз откъм морето, когато Джейми се върна в къщата, понесъл цепеници. Стовари ги до огнището, застана до мен и сложи ръка на рамото ми. По брадичката му се стичаше пот и аз посегнах да я попия с края на престилката си.

— Беше ли в другите къщи? — попитах аз.

Той кимна, дъхът му вече се успокояваше. Лицето му беше, така изцапано от дим и кръв, че не бях сигурна, но ми се стори блед.

— Да. Долу още плячкосват и много мъже ги няма. Обаче всички наши ранени са тук. — Кимна към дъното на стаята, където трима ранени мъже от Лалиброх лежаха или седяха близо до огнището и си разменяха незлобливи обиди с другите шотландци. Неколцина англичани лежаха встрани от останалите, близо до вратата. Те не говореха много, явно мислеха за бъдещото си пленничество.

— Не е зле, нали? — попита ме Джейми.

Поклатих глава.

— Джордж Макклъри може да си загуби ухото, но мисля, че ще се оправят.

— Добре. — Усмихна ми се изморено и избърса пламналото си лице с края на наметалото. Видях, че го е преметнал небрежно на рамото си, вероятно за да не му се пречка.

Обърна се да излезе и взе шише вода, което висеше от закачалката до вратата.

— Не това! — спрях го аз.

— Защо? — попита ме, объркан. Разклати бутилката с широко гърло и вътре се чу плисък. — Пълно е.

— Знам, но го използваме за урината.

— О… — Посегна да го остави, като го държеше с два пръста, но аз го спрях.

- Не, вземи го. Изпразни го отвън и напълни това от кладенеца. — Подадох му друга сива бутилка, идентична на първата.

— Гледай да не ги объркаш.

Той изсумтя и ме изгледа с типичния за това шотландско сумтене поглед, после се обърна към вратата.

— Хей! — спрях го аз. Сега виждах гърба му добре. — Какво е това?

— Кое? — Опита да се погледне през рамо.

— Това! — Пръстите ми проследиха една кална следа на провисналото наметало, която се беше отпечатала и на ризата му като нарисувана с молив. — Прилича на конска подкова — казах смаяна.

— О, това ли? — Сви рамене.

— Да не те е настъпил кон?

— Е, не беше нарочно — рече той в защита на коня. — Конете не обичат да настъпват хора; сигурно нещо не са го държали краката.

— Сигурно — съгласих се и го хванах за ръкава, за да не се отдалечи. — Стой мирен. Как се случи?

— Няма значение. Не си усещам ребрата счупени, само малко съм натъртен.

— Само малко — съгласих се саркастично. Бях оголила гърба му и видях ясния отпечатък на извитата подкова на светлата му кожа, точно над кръста. — Господи! Виждат се дори главите на пироните. — Смръщих се и прокарах пръст по следата.

Случило се при една атака на драгуните, обясни ми той. Шотландците, почти несвикнали с коне, освен с малките рошави планински понита, бяха убедени, че английските кавалерийски коне са обучени да ги нападат с копита и зъби. Паникьосани при нападението, те се хвърлили към копитата на конете и започнали да секат краката и коремите на животните с мечове, кинжали и брадви.

— Но ти не мислиш така, нали?

— Разбира се, че не, сасенак — отвърна нетърпеливо. — Той не се опитваше да ме нападне. Ездачът искаше да избяга, но беше притиснат от всички страни. Нямаше къде да мине, освен през мен.

Щом видял това решение в очите на ездача, Джими се хвърлил по лице и закрил главата си с ръце част от секундата преди драгунът да пришпори коня си.

— После въздухът излетя от дробовете ми. Усетих натиска, но не ме заболя. Не и тогава. — Посегна назад и потърка разсеяно белега.

— Ясно — пуснах ризата му. — Пикал ли си оттогава?

Той ме изгледа, сякаш внезапно съм се смахнала.

— Имаш отпечатък от четиристотинкилограмов кон над единия бъбрек — обясних му аз, губех търпение, чакаха ме ранени. — Искам да знам дали в урината ти има кръв.

— О… — изражението му се проясни. — Не знам.

— Е, ще разберем, нали? — Бях оставила сандъчето си с лекарства в единия ъгъл на помещението и започнах да ровя в него за малките стъклени чашки за урина, които бях взела от Болницата на Ангелите.

— Напълни я и ми я донеси. — Подадох му я и се обърнах към огнището, където врящият казан с превръзки очакваше вниманието ми.

Озърнах се към него, той гледаше чашата с озадачено изражение.

— Трябва ли ти помощ, момко? — ухили се един едър англичанин от пода.

Зъбите се бялнаха на мръсното лице на Джейми.

— О, да. — Наведе се и предложи чашката на англичанина.

— Подръж я, докато се прицелвам.

Вълна от смях премина през мъжете и за миг ги откъсна от мъките им.

След малко колебание едрият англичанин стисна крехката чашка. Той имаше доста шрапнели в хълбока и не я държеше особено стабилно, но все пак се усмихна въпреки потта, която изби по горната му устна.

— Шест пенса, че няма да уцелиш. — Остави чашата на пода, на три-четири крачки от босите крака на Джейми. — Оттам, където си сега.

Джейми се взираше замислено в чашката. Потърка брадичка, сякаш преценяваше разстоянието. Мъжът, на когото превързвах ръката, спря да стене, напълно погълнат от тази драма.

— Не съм казал, че ще е лесно — рече Джейми за веселба на своите шотландци. — Но за шест пенса? Толкоз пари си струват усилието, нали? — Очите му, винаги леко скосени, станаха котешки от усмивката.

— Лесни пари, момче — обади се англичанинът, който дишаше тежко, но се усмихваше. — Поне за мен.

— Две сребърни пенита за момчето — извика един от клана Макдоналд до комина в ъгъла.

Англичанинът, с обърната куртка като пленник, зарови из нея, за да намери джоба си.

— Ха! Залагам кесия тютюн! — извика и триумфално извади малка платнена торбичка с тютюн.

Разлетяха се викове и облози, а Джейми приклекна и направи голямо представление, докато преценяваше разстоянието до чашката.

— Добре, де — каза накрая, изправи се и изпъна рамене. — Готов ли си?

Англичанинът на пода се изкикоти.

— О, аз съм готов, момко.

Стаята притихна в очакване. Мъжете гледаха, вдигнали вежди и забравили за болките.

Джейми огледа помещението, кимна на хората от Лалиброх, после бавно вдигна килта си и посегна под него. Смръщи се в концентрация, докато ровеше под полата си, после леко съмнение прекоси лицето му.

— Тука беше сутринта — рече той и всички избухнаха в смях.

Той се усмихна, зарадван от успеха на шегата си, вдигна още повече килта, грабна едричкото си оръжие и се прицели внимателно. Присви очи, присви леко и колене, и пръстите му затегнаха хватката.

Нищо не стана.

— Засечка! — изрева един от англичаните.

— Барутът му се е намокрил! — изхили се друг.

— Нямаш ли топки на пищова, момче? — обади се съучастникът му от пода.

Джейми огледа с присвити очи въоръжението си и предизвика нов пристъп от викове и кикот. После лицето му се проясни.

— Ха! Ама аз съм нямал патрони! — Протегна се към бутилките по стената, вдигна вежда към мен и когато кимнах, свали една и я вдигна над устата си. Водата заплиска по брадичката и ризата му, адамовата му ябълка подскачаше театрално.

— Ах! — Сведе бутилката, размаза мръсотията по лицето си с ръкав и се поклони на публиката си. — Сега вече… — посегна отново надолу, но видя лицето ми и спря насред движението. Той не виждаше отворената врата зад гърба си, нито мъжа, който влезе през нея, но внезапно стаята напълно притихна и той разбра, че с облозите е свършено.

*  *  *

Негово Височество принц Чарлс Едуард сведе глава под трегера и влезе в къщата. Беше дошъл да посети ранените, облечен подобаващо за случая: с тъмносини кадифени бричове, подходящи чорапи, снежнобяла риза и — сигурно за да покаже солидарността си с войниците — куртка и жилетка в цветовете на Камерън, а на рамото му висеше карирано, прихванато с брошка наметало. Косата му беше прясно напудрена и на гърдите му блестеше орденът на Сейнт Андрю.

Застана на прага, явно за да вдъхнови всички с вида и благородството си и да попречи на тези зад него да влязат. Огледа бавно двайсет и петимата мъже, наблъскани в стаята, и жените, които се бяха навели над тях, окървавените превръзки, нахвърляни в ъгъла, пръснатите инструменти и лекарства по масата, и мен — застанала зад нея.

Негово Височество не обръщаше особено внимание на жените в армията, но много държеше на етикета. Аз бях жена, въпреки кръвта и повръщаното по полите ми и факта, че косата ми стърчеше изпод забрадката във всевъзможни посоки.

— Мадам Фрейзър — поклони ми се той.

— Ваше Височество — поклоних се в отговор, надявах се да не остане дълго.

— Вашите усилия са много високо оценени, мадам — каза той с по-силен италиански акцент от обичайно.

— Благодаря. Внимавайте с кръвта! Хлъзгаво е.

Деликатните устни се свиха леко, когато се подхлъзна в локвата, която му посочих. Прагът се освободи, Шеридан, О’Съливан и лорд Балмерино влязоха и в къщата стана още по-претъпкано. Чарлс клекна внимателно между две носилки.

Положи внимателно ръка на рамото на един от мъжете.

— Как се казваш, смели приятелю?

— Гилбърт Мънро… Ваше Височество — добави бързо войникът, смаян от присъствието на принца.

Ръката с поддържани нокти докосна превръзката и дъсчиците, които придържаха остатъка от дясната ръка на Гилбърт Мънро.

— Твоята саможертва е велика, Гилбърт Мънро — каза простичко Чарлс. — Обещавам ти, че няма да бъдеш забравен. — Ръката му докосна мустакатата буза и Мънро почервеня от смущение и удоволствие.

Аз тъкмо шиех главата на един ранен, но поглеждах крадешком към обиколката на Чарлс из къщата. Той вървеше бавно, минаваше от човек на човек, не пропускаше никого, спираше да пита за името и родното място на всеки, да благодари, да ги поздрави и да изкаже съчувствието си.

Мъжете мълчаха смаяни, англичани и шотландци, едва успяваха да отговорят на Негово Височество. Накрая той стана, протегна се и сухожилията му изпукаха. Краят на наметалото му се провлечи в калта, но той като че ли не забеляза.

— Нося ви благодарностите на Баща си и благословията му — каза той. — Вашите подвизи днес ще бъдат запомнени. — Мъжете на пода не бяха в настроение за радостни викове, но се усмихнаха и зашепнаха одобрително.

Чарлс се обърна да излезе и видя Джейми, който стоеше в ъгъла, за да не би ботушите на Шеридан да смачкат босите му пръсти. Негово Височество засия от удоволствие.

— Драги мой! Не ви видях днес. Страхувах се да не ви е застигнал лош късмет. — На красивото лице се появи укорително изражение. — Защо не дойдохте да вечеряте с другите офицери в имението?

Джейми се усмихна и се поклони почтително.

— Моите хора са тук, Ваше Височество.

Принцът вдигна вежди и отвори уста да каже нещо, но лорд Балмерино пристъпи напред и прошепна нещо в ухото му. Изражението на Чарлс стана тревожно.

— Но аз какво чувам? — попита той, изгубил контрол над синтаксиса, както винаги когато се развълнуваше. — Негова Светлост ми казва, че и вие сте ранен.

Джейми се смути. Погледна ме да види дали съм чула и като видя, че съм чула, пак извърна очи към принца.

— Нищо особено, Ваше Височество. Само драскотина.

— Покажете ми. — Това беше заповед и карираното наметало веднага беше отметнато.

Гънките на тъмния плат бяха почти почернели от вътрешната страна, ризата под него червенееше от мишницата до хълбока, вкоравена от съсирваща се кръв.

Оставих ранения и се приближих да отворя ризата на Джейми, като я отлепих внимателно от раната. Знаех, че въпреки многото кръв не е сериозно; той стоеше като скала и кръвотечението беше спряло.

Беше посечен със сабя косо през ребрата. Беше извадил късмет. Ако сабята бе проникнала в междуребрените мускули, щеше да е много сериозно. Кожата беше разсечена и започна да сълзи отново, освободена от натиска на ризата. Голямо шиене щеше да падне, освен това имаше опасност от инфекция, но раната не беше сериозна.

Обърнах се да докладвам на Негово Височество, но спрях заради странното му изражение. За част от секундата реших, че му е призляло като на човек, несвикнал да гледа рани и кръв. Много обучаващи се сестри в лазарета хукваха навън и повръщаха, след като сваляха първата си превръзка. Бойните рани им се струваха особено отвратителни.

Но не можеше да е това. Чарлс не беше роден воин, но все пак бе участвал и раняван още на четиринайсет — в първата битка при Гаета. Не, не можеше да е това, мислех си аз, докато шокът напускаше меките кафяви очи. Едва ли се стряскаше от рани и кръв.

Пред него не стоеше безименен поданик, чийто дълг бе да се бие за Стюартите. Това беше приятел. И аз си помислих, че вероятно раната на Джейми внезапно му е напомнила, че тази кръв е пролята по негова заповед, че мъжете са ранени заради неговата кауза. Нищо чудно, че това осъзнаване го порази дълбоко като острие.

Той огледа раната на Джейми, после срещна погледа му, хвана го за ръката и му се поклони.

— Благодаря ти — каза тихо.

И за миг аз си помислих, че вероятно от него все пак може да излезе крал.

*  *  *

На малък склон зад църквата имаше палатка, издигната по заповед на Негово Височество като последен подслон за загиналите в битката. Тъй като се лекуваха с предимство, в тази палатка не попаднаха английски войници; мъжете, които лежаха с покрити лица, шотландци, различими единствено по дрехите си, чакаха да бъдат погребани на полето. Макдоналд от Кепок беше довел френски свещеник със себе си. Той вече се беше прегърбил от умора, лилавото му расо се полюшваше над мръсното шотландско каре. Свещеникът пристъпваше бавно из палатката и спираше да се помоли пред всеки мъртвец.

— Дай му вечен покой, о, Господи, и нека вечната светлина грее над него. — Прекръсти се механично и мина към следващия.

Бях виждала палатката и — с буца в гърлото — преброих труповете на шотландците. Двайсет и двама. Сега, когато влязох отново тук, установих, че са станали двайсет и шест.

Двайсет и седмият лежеше в близката църква и изминаваше последната миля от своето пътуване. Алегзандър Кинкейд Фрейзър умираше бавно от раните, които бяха разкъсали корема и гърдите му. Вътрешният кръвоизлив не можеше да бъде спрян. Бях видяла как донесоха бял като платно, след като цял следобед беше кървил на полето сред телата на враговете си.

Опита да се усмихне, аз наквасих напуканите му устни с вода и ги намазах с лой. Дадях ли му да пие, щях да го убия веднага, защото водата щеше да потече през перфорираните вътрешности и да причини смъртоносен шок. Поколебах се, като видях колко сериозни са раните, и реших, че може би бързата смърт е за предпочитане… но спрях. Той може би искаше да дойде свещеник и да се изповяда. Затова го изпратих в църквата, където отец Бенин се грижеше за умиращите, както аз за живите.

Джейми ходеше до църквата на всеки половин час. Кинкейд издържа изумително дълго, беше се вкопчил в живота, който изтичаше през пръстите му. Но след последното си посещение Джейми не се върна и разбрах, че битката най-сетне е свършила. Отидох да видя с какво мога да помогна.

На мястото под прозореца, където Кинкейд лежеше, сега имаше само голямо тъмно петно. Той не беше и в палатката с умрелите.

Открих ги на хълма под църквата. Джейми седеше на камък и прегръщаше Алегзандър Кинкейд, чиято къдрава глава почиваше на рамото му, а дългите космати крака бяха изпружени от другата му страна. Седяха съвсем неподвижно. Макар че само единият беше мъртъв.

Докоснах бялата отпусната ръка, за да се уверя, и прекарах пръсти през гъстата тъмна коса, която все още беше странно жива. Мъж не бива да умира девствен, но този беше умрял такъв.

— Той е мъртъв, Джейми — прошепнах.

Той не помръдна, но после кимна и отвори неохотно очи, сякаш не искаше да се връща в реалността.

— Знам. Умря скоро след като го изнесох тук, но не исках да го оставям сам.

Аз хванах Кинкейд за раменете и внимателно го положихме на земята. Тя беше тревиста и нощният вятър рошеше стръкчетата около него, галеше с тях лицето му с ласката на земята.

— Не си искал да умре под покрив — казах с разбиране. Небето се простираше над нас, покрито с облаци, но по-безкрайно от всеки подслон.

Джейми кимна бавно, коленичи до тялото и целуна широкото бяло чело.

— Бих искал някой да направи това и за мен — каза тихо. Дръпна карираното наметало над кестенявите къдрици и прошепна нещо на келтски, което не разбрах.

Военният лазарет не е място за сълзи; има твърде много работа. Не бях плакала целия ден въпреки видяното, но сега се предадох, макар и само за миг. Наведох се към рамото на Джейми, за да почерпя сила, и той ме погали. Щом вдигнах поглед и избърсах сълзите от лицето си, видях, че още се взира със сухи очи в тялото на земята.

— Аз плаках за него, докато беше още жив да види, сасенак — каза тихо. — Как е в къщата?

Подсмръкнах, избърсах си носа и тръгнахме хванати за ръце към къщата.

— Ще ми трябва помощта ти при един.

— Кой?

— Хамиш Макбет.

Лицето му, напрегнато от толкова много време, се отпусна под петната и мръсотията.

— Значи се е върнал? Добре. Зле ли е?

Извъртях очи.

— Ще видиш.

Макбет беше един от любимците на Джейми. Огромен мъж с къдрава кестенява брада и сдържано поведение, той винаги се отзоваваше на призива на Джейми, готов да помогне с всичко по време на пътуването. Рядко говореше и имаше бавна, срамежлива усмивка, която разцъфваше сред брадата като нощно цвете, рядко и красиво.

Знаех, че отсъствието му след битката тревожи Джейми. Към края на деня, когато вече и последните войници се завръщаха, аз все се оглеждах за Макбет. Но залезът дойде и сред лагера засветиха огньове, а Хамиш Макбет още го нямаше. Вече се страхувах, че ще намеря и него сред мъртвите.

Той се появи в лазарета преди половин час. Вървеше бавно, но без чужда помощ. Единият му крак беше окървавен до глезена. Той се поклащаше, пристъпяше колебливо, но не даваше на никоя „женска” да припари до него, за да види какво му има.

Сега лежеше на одеяло близо до един фенер. Беше скръстил ръце на издутия си корем и се взираше в гредите на тавана. Извърна очи, щом Джейми клекна до него, но иначе не помръдна. Аз изостанах деликатно, скрита зад широкия гръб на Джейми.

— Как си, човече? — попита го Джейми и стисна дебелата китка за поздрав.

— Ще се оправя, сър — изръмжа Макбет. — Ще се оправя. Само че е малко…

— Дай да погледна! — Макбет не възрази, когато Джейми вдигна края на килта му. Аз надничах в пролуката под ръката му и видях каква е причината за смущението на Макбет.

Беше прободен високо в слабините и раната се спускаше надолу. Скротумът му висеше разпорен настрани и единият тестис беше почти провиснал навън — гладката розова повърхност лъщеше като обелено яйце.

Джейми и двама-трима от мъжете, които видяха раната, пребледняха и един от тях се попипа несъзнателно, сякаш да се увери, че неговите топки са си на мястото.

Въпреки ужасния вид на раната, тестисът изглеждаше неувреден и кървенето не беше силно. Докоснах Джейми по рамото и поклатих глава, за да му покажа, че раната не е сериозна, какъвто и ефект да оказваше върху мъжката психика. Той видя жеста ми с периферното си зрение и потупа Макбет по коляното.

— Не е толкова зле, Макбет. Не се тревожи, пак ще ставаш баща.

Едрият мъж се беше взирал угрижен в раната, но при тези думи погледна командира си.

— Туй не ме тревожи, сър, вече имам шест дечурлига. Ама к’во ще каже жената, ако… — Пламна целият, когато мъжете около него се разхилиха и задюдюкаха.

Джейми ме погледна пак за потвърждение, потисна усмивката си и рече категорично:

— И това ще бъде наред, Макбет.

— Благодаря, сър — въздъхна той с благодарност и с пълна вяра в думите на своя водач.

— Все пак — добави бързо Джейми — трябва да се зашие, човече. Ама ти си решаваш.

Той посегна към отворения комплект с промити игли.

Ужасена от инструментите, с които хирурзите-бръснари шиеха своите клиенти, аз си бях направила три комплекта свои. Избирах най-фините игли за бродерия, държах ги с форцепс над пламък на спиртна лампа и ги огъвах леко, докато добият подходящата форма. Бях си направила и конци от котешки черва; гадна и отвратителна работа, но поне бях сигурна, че са стерилни.

Малката извита игла изглеждаше странно между големите пръсти на Джейми. Илюзията за медицинска компетентност не се засили, когато събра очи като кривоглед и се опита да я вдене.

— Или аз ще го направя — рече той, изплезил леко език в концентрация, — или… — Замълча, защото изпусна иглата и започна да рови из наметалото на Макбет да я намери. — Или — рече пак, когато триумфално я вдигна пред очите на разтревожения си пациент — жена ми ще го направи. — Леко помръдна глава, за да ме подкани да се приближа. Аз се постарах да изглеждам съвсем делова. Взех иглата от некомпетентната ръка на Джейми и я вдянах още при първия опит.

Големите кафяви очи на Макбет пропътуваха бавно пътя между лапите на Джейми и моите малки и сръчни ръце. Накрая той легна с въздишка и даде неохотното си разрешение „женската” да докосне интимните му части.

— Ама не се тревожи, човече — каза Джейми и го потупа дружески по рамото. — Все пак тя моите много ги е пипала и нищо им няма. — Пациентите избухнаха в смях и той стана, но аз го спрях, като бутнах в ръцете му малка манерка.

— Какво е това?

— Алкохол с вода. Дезинфектант. Ако не иска да получи треска или нещо по-лошо, раната трябва да се промие с това. — Макбет беше изминал доста път ранен и около раната освен кръв имаше и мръсотия. Алкохолът от зърно беше силен дезинфектант, дори разреден наполовина с дестилирана вода, както аз го използвах. Все пак единствено с него разполагах срещу инфекцията и бях непреклонна относно употребата му, въпреки оплакванията на помощници и писъците на пациентите.

Джейми погледна зейналата рана и леко потрепери. Той също беше получил своята доза, когато зашивах раната му по-рано тази вечер.

— Уф, Макбет, по-добре ти, отколкото аз — рече той и притисна силно коляно към гърдите му, а после изля съдържанието на манерката върху разкъсаните тъкани.

Страховит рев разтърси стените. Макбет се мяташе като посечена змия. Щом ревът най-сетне утихна, лицето му беше позеленяло и изобщо не възрази, когато започнах рутинната, макар и болезнена работа по зашиването на скротума му. Повечето пациенти, дори най-тежко ранените, изтърпяваха стоически примитивното лечение, на което ги подлагахме, и Макбет не направи изключение. Лежеше неподвижно, ужасно смутен, забил поглед в пламъка на фенера, и не помръдна и мускулче, докато го шиех. Само лицето му сменяше цвета си — от зелено към бяло до червено и после обратно.

Накрая обаче стана лилав. Аз приключих с раната и отпуснатият пенис започна леко да се втвърдява под движенията на ръката ми. Напълно потресен от това потвърждение на прогнозата на Джейми, Макбет свали килта още щом приключих, стана на крака и се запрепъва в мрака, докато аз се кикотех тихо над инструментите си.

*  *  *

Отидох в един ъгъл, седнах на сандък и се облегнах на стената. Болка се стрелна през прасците ми; нервите реагираха на внезапното отпускане. Събух обувките си и се изпънах назад, за да отминат леките спазми, които се стрелкаха по гръбнака и шията ми.

Всеки сантиметър от кожата става още по-чувствителен при подобно изтощение; когато нуждата, която е пришпорвала тялото, отмине, остатъчният устрем като че ли изтласква кръвта към крайниците, сякаш нервната система не може да повярва в онова, което мускулите вече са приели с благодарност: че не е нужно да се движат точно сега.

Къщата беше топла и изпълнена с шумното дишане на хората; но не хъркането на здрави мъже, а плитките дихания на измъчвани от болки хора и стоновете на изпадналите във временна забрава, която ги освобождаваше от задължението да страдат тихо.

Мъжете тук бяха тежко ранени, но все пак без непосредствена опасност за живота. Знаех обаче, че тази нощ смъртта броди между тях и търси онези, който са свалили защитите си, които неволно ще се изпречат на пътя ѝ през самотата и страха. Жените на някои от ранените спяха до тях, за да ги утешат в тъмното, но тук не беше така.

Мъжете тук имаха мен. Макар че не можех да им помогна много или да спра болката им, поне виждаха, че не са сами и някой стои сред тях в сенките. Освен всичко останало, моята работа беше и тази — да бъда тук.

Станах и тръгнах бавно покрай сламениците на пода, спирах до всеки, прошепвах нещо, докосвах го, оправях одеялото му, галех оплетената коса, разтривах възлите, които се образуваха по осакатените крайници. Тук глътка вода, там смяна на превръзката, разчитане на смутено изражение, което означаваше, че трябва да донеса бутилката за урина. Подавах я съвсем делово, за да се отпусне раненият, и керамичната бутилка бавно се затопляше и натежаваше в ръката ми.

Излязох навън, за да изпразня една такава, и спрях за миг в хладната, дъждовна нощ. Исках меката влага да отмие допира до груба космата кожа и миризмата на потни мъже.

— Не спиш, сасенак. — Тихият глас дойде откъм пътя. Там се намираха другите къщи, превърнати в болници; офицерите бяха в другата посока, в имението на селото.

— Май и ти не спиш много — отвърнах сухо. Колко смяташе да издържи без сън?

— Снощи спах на полето, с мъжете.

— Така ли? Сигурно добре си отпочинал. — Той се засмя. Шест часа сън на мокрото поле, следвани от битка, в която беше настъпен от кон, ранен от сабя и още Бог знае какво. После беше събирал хората си, беше се грижил за ранените, беше плакал за мъртвите и беше служил на своя принц. И през цялото това време не го бях видяла да яде, да пие или да почива.

Не исках да му се сопвам. Дори не си струваше да споменавам, че трябва да е сред пациентите на пода. Той също имаше задължения — да бъде тук.

— Има и други жени, сасенак — каза той нежно. — Да кажа ли на Арчи Камерън да изпрати някоя?

Това беше изкушение, но го прогоних бързо от страх, че ако призная умората си, няма да мога да помръдна отново.

Протегнах се с опрени на кръста ръце.

— Не. Ще се справя до зазоряване. Тогава някой може да ме смени. — Някак усещах, че трябва да им помогна да издържат нощта; на сутринта щяха да са в безопасност.

Той не възрази, само сложи ръка на рамото ми и ме придърпа да се облегна на него. Споделяхме остатъците от силата си, без да продумаме.

— Ще остана с теб тогава — каза, щом се отдръпна. — И аз няма да заспя преди изгрев.

— А другите от Лалиброх?

Той извърна глава към полето до селото, където беше лагерът на армията.

— Мърто е там.

— Добре тогава, значи няма за какво да се тревожиш — казах аз и видях усмивката му на светлината от прозореца. Пред къщата имаше пейка, където стопанката сядаше в слънчеви дни да чисти риба или да кърпи дрехи. Дръпнах го да седне до мен и той се облегна на стената с въздишка. Явното му изтощение ми напомни за Фъргъс и обърканото му изражение след битката.

Посегнах да го погаля тила и той обърна глава към мен, за да облегне чело на моето.

— Как беше, Джейми? — попитах тихо, галех мускулите по врата и раменете му. — Какво беше? Разкажи ми.

Настъпи тишина, после той въздъхна и заговори, първо на пресекулки, след това по-бързо, сякаш искаше да го излее всичкото.

— Нямахме огън, защото лорд Джордж реши да се спуснем от билото преди зазоряване и не искаше да ни забележат. Седяхме в тъмното, не можехме дори да говорим, за да не стигнат гласовете ни до полето. Просто седяхме. Тогава нещо ме стисна за бедрото и аз направо подскочих. — Пъхна пръст в устата си и потърка леко. — Почти си отхапах езика. — Усетих как мускулите му помръдват, когато се усмихна, макар че не виждах лицето му.

— Фъргъс?

Призракът на смях се зарея из тъмното.

— Аха, той. Пълзи по корем през тревата, малкото копеленце, и аз реших, че е змия. Каза ми тихо за Андерсън и аз запълзях след него. После заведох Андерсън при лорд Джордж.

Говореше бавно и някак сънливо под ласката ми.

— Тогава дойде заповед да тръгваме по пътеката на Андерсън, цялата армия стана и пое в мрака.

*  *  *

Нощта беше чисто черна, безлунна, без обичайното облачно покривало, което закриваше звездите и разсейваше светлината им. Армията на планинците се спуснала по тясната пътечка след Ричард Андерсън и всеки виждал само петите на човека пред него.

Войската се движела почти безшумно. Заповедите били предавани шепнешком, от мъж на мъж. Мечовете и брадвите били увити в наметалата, манерките с барут — пъхнати под ризите, до бързо биещите сърца.

И така, в пълна тишина, те слезли долу и заели възможно най-удобна позиция, без да палят огън. Хапнали студените дажби и се приготвили за почивка, увити в наметалата си и загледани във вражеските огньове.

— Чувахме ги как говорят — каза Джейми. Беше затворил очи, облягаше се на стената на къщата с ръце зад главата. — Странно е да ги чуваш как се смеят, как искат щипка сол или да пийнат от меха с вино — и да знаеш, че след няколко часа може да ги убиеш — или те теб. Все се чудиш как ли изглежда лицето зад този глас. Ще познаеш ли човека, ако го срещнеш на сутринта.

Все пак вълнението от предстоящата битка не устояло на умората на Черните Фрейзър — заради следите от сажди, които още красели физиономиите им — и техният водач, които будували вече повече от трийсет и шест часа. Той си събрал малко трева за възглавница, завил се с наметалото и легнал в люшкащата се трева до хората си.

*  *  *

Когато Джейми служеше във френската армия един сержант обясни на млад наемник как се заспива в нощта преди битка.

„Първо се настани удобно, обърни се към съвестта си и се покай. Отец Юго казва, че на война, дори да няма свещеник, който да те изповяда, греховете ти се опрощават така. Защото докато спиш, грехове няма как да извършиш — дори ти, Сименон! — и ще се събудиш пречистен, готов да се хвърлиш срещу копелетата. А след като те чака или победа, или раят — от какво има да се страхуваш?”

Макар че откри няколко недостатъка в този аргумент, Джейми го сметна за много полезен съвет; да пречистиш съвестта си, за да успокоиш душата си, а и повторението на молитвата разсейваше мислите от страшните образи и те унася в сън.

Вгледа се в черния покров на небето и си пожела прегръдката на твърдата земя да освободи врата и раменете му от напрежението. Звездите бяха слаби и неясни, не можеха да се сравняват със сиянието на английските огньове.

Мислите му се насочиха към мъжете около него и се спираха на всеки, един по един. Не греховете му тежаха толкова, колкото те. Рос, Макмърдо, Кинкейд, Кент, Макклъри… спря да благодари, че поне жена му и момчето са безопасност. После се замисли за нея, искаше да потъне в спомена за окуражителната ѝ усмивка, за прекрасната топлина на ръцете ѝ, притиснати към него, когато го целуна този следобед. Въпреки умората и лорд Джордж, който го чакаше отвън, му се прииска да я събори на сламеника още тогава и да я обладае бързо, веднага, без да се събличат. Странно, но предстоящите битки винаги му действаха така. Дори сега…

Не беше приключил още с мисления обзор, а клепачите му вече се спускаха и умората го обземаше. Не обърна внимание на лекото стягане в тестисите, което дойде с мисълта за нея, и се върна мислено към хората си като пастир, който се унася в сън, докато брои овцете, които ще отведе в кланицата.

Но няма да е кланица, каза си той. Якобитите ще дадат малко жертви. Трийсет убити. От две хиляди души шансът сред жертвите да има и хора от Лалиброх не е голям, нали? Ако тя е права.

Потрепери леко под наметалото и прогони съмнението, което стисна здраво вътрешностите му. Ако. Господи, ако! Още не можеше да повярва, макар да я беше видял при онзи проклет камък — как лицето ѝ се размазва около широко отворените златни очи, как контурите на тялото ѝ се размиват, докато той, паникьосан, я стискаше и дърпаше обратно, и чувстваше под ръката си нещо повече от крехката кост на предмишницата ѝ. Вероятно трябваше да я остави да си тръгне, да се върне на своето място. Не, не вероятно. Трябваше да го направи. Но той я издърпа обратно. Даде ѝ избор, но я задържа със силата на желанието си. И тя остана. И му даде избор — да ѝ повярва или не. Да действа или да бяга. Изборът вече беше направен и нямаше сила на земята, която можеше да спре зората.

Сърцето му биеше силно, пулсът отекваше в китките, слабините и корема му. За да го успокои, пак започна броенето, един удар — едно име. Уили Макнаб, Боби Макнаб, Джорди Макнаб… слава богу, малкият Роби Макнаб беше в безопасност у дома… Уил Фрейзър, Юън Фрейзър, Джефри Макклъри… Макклъри… преброи ли и Джордж, и Сорли? Размърда се леко и се усмихна при леката болка в гърба. Мърто. Да, Мърто, коравото старо куче… за теб поне не се тревожа. Уилям Мъри, Руфъс Мъри, Джорди, Уолъс, Саймън…

Накрая затвори очи, предаде всички на милостта на черното небе над тях и се изгуби в прошепнатите думи, които винаги идваха на френски — Отче наш, който…

*  *  *

Обиколих няколко пъти ранените и смених окървавената превръзка на крака на един от тях. Кървенето трябваше да е спряло досега. Лошо хранене и крехки кости. Ако кръвта не спреше до първи петли, трябваше да извикам Арчи Камерън или някой от хирурзите-ветеринари, за да го ампутира и да каутеризира раната.

Не исках да мисля за това. Животът беше достатъчно труден и за човек с два крака. Напоих леко новата превръзка със стипца и сяра. Ако не помогнеше, нямаше и да навреди. Сигурно щеше да боли, но за това нямах лек.

— Малко ще пари — прошепнах на мъжа, докато превързвах крака му.

— Не се тревожи, госпожо — отвърна тихо той. Усмихна ми се въпреки потта, която се стичаше по бузите му. — Ще издържа.

— Добре — потупах го по рамото, отметнах косата от челото му и му дадох да пие вода. — Ще те проверя пак след час, ако можеш да издържиш толкова.

— Ще издържа — повтори той.

*  *  *

Излязох пак и ми се стори, че Джейми е заспал — лицето му почиваше на свитите на коленете ръце, — но той вдигна поглед и ме дръпна да седна до него.

— Чух оръдието призори. — Мислех за мъжа вътре, кракът му беше разкъсан от оръдейно гюле. — Изплаших се за теб.

Той се засмя тихо.

— И аз за теб, сасенак. И за всички останали.

*  *  *

Тихи като мъгла, планинците напредваха съвсем бавно през морето от трева. Още цареше пълен мрак, но нощта се беше променила. Вятърът се беше променил; духаше откъм морето над облачната земя и се чуваше тихият тътен на вълните, които се стоварваха върху далечния пясъчен бряг.

Въпреки мракът зората идваше. Джейми видя човека пред себе си точно навреме; още една стъпка и щеше да се просне върху свитото му тяло.

Сърцето му задумка от шока и той приклекна, за да го огледа по-добре. Драгун, спеше, не беше мъртъв или ранен. Джейми присви очи в мрака, искаше да чуе дишането и на другите спящи мъже, но чу единствено морето, тревата, вятъра и тихото шумолене на прокрадващи се крака.

Озърна се бързо назад и облиза устните си, които бяха пресъхнали въпреки влажния въздух. Другите идваха, нямаше време. Следващият може би нямаше да е толкова внимателен и щеше да последва вик.

Отпусна ръка към кинжала си, но се поколеба. Войната си е война, но не е редно да убиеш спящ враг. Мъжът беше сам, на известно разстояние от другарите си. Не беше постови; дори най-немарливите постови не биха заспали, като знаят, че планинците са на билото над тях. Вероятно този войник беше станал да се облекчи, беше се отдалечил от другарите си, а после, заблуден в тъмното, бе легнал където свари.

Мускетът му лъщеше от потната длан. Джейми избърса ръка в наметалото си, после се изправи, хвана мускета за дулото и замахна силно. Ударът го разтърси. Ръцете на мъжа политнаха нагоре, но той само издиша рязко и не гъкна повече. Сега беше проснат по лице.

Дланите на Джейми потръпваха от удара. Той пак се наведе и попипа шията на войника. Откри пулс и се изправи. Някъде отзад се чу приглушен вик от изненада и той се извърна, вдигнал мускета на рамото си, дулото сочеше право в лицето на един от хората на Макдоналд от Кепок.

— Мон Дьо! — прошепна мъжът и се прекръсти, а Джейми стисна яростно зъби. Това беше проклетият френски свещеник на Кепок, облечен, по предложение на O’Съливан, с риза и карирано наметало като бойците.

*  *  *

— Той настоява, че било негов дълг да дава последно причастие на ранените и мъртвите на бойното поле — обясни ми Джейми и вдигна мръсното си наметало по-високо на рамото. Нощта застудяваше. — O’Съливан реши, че ако англичаните го видят с расо, ще го разкъсат на парчета. Може и така да е, не знам, но изглеждаше адски глупаво с карирано наметало — добави възмутено.

Явно с поведението си свещеникът не разсейвал впечатлението, което създавал с облеклото си. Осъзнал със закъснение, че нападателят му е шотландец, той въздъхнал с облекчение и после отворил уста. Джейми веднага я запушил с ръка, преди да потекат въпросите.

— Какво правите тук, отче? — изръмжал той до ухото на свещеника. — Трябваше да сте в тила.

Свещеникът се ококорил и Джейми разбрал истината — изгубен в мрака, божият служител си мислел, че е в тила, и осъзнаването, че се намира в авангарда на шотландците му подкосило коленете.

Джейми се озърнал назад; не смеел да го прати обратно през войската. В мъглата и тъмното лесно можел да се натъкне на някой шотландец, който да го убие погрешка. Хванал дребосъка за тила и го натиснал надолу.

— Лягайте тук и кротувайте, докато спре стрелбата — изсъскал в ухото му. Свещеникът закимал трескаво, после внезапно видял тялото на англичанина, озърнал се към Джейми със страхопочитание и ужас и посегнал към бутилките със светена вода, които носел в колана си.

Джейми извъртял очи с раздразнение, направил няколко заплашителни жеста, които трябвало да покажат, че човекът не е мъртъв и няма нужда от услугите на свещеника. Като видял, че остава неразбран, той се навел, хванал свещеника за ръката и притиснал пръстите му към шията на англичанина, за да му покаже, че той не е първата жертва в битката. Точно в това нелепо положение го сварил викът от мъглата зад тях:

— Стой! Кой е там?

*  *  *

— Имаш ли малко вода, сасенак? — попита Джейми. — Пресъхна ми устата от говорене.

— Копеле! Не можеш да спреш сега! Какво стана?

— Вода — ухили се той. — И ще ти кажа.

— Добре. — Подадох му бутилка с вода и той отметна глава назад, за да отпие. — Какво стана тогава?

— Нищо. — Свали бутилката и избърса устата си с ръкав. — Ти какво си мислиш? Че ще тръгна да му отговарям? — Пак се ухили и бързо се отдръпна от плесницата ми. — Хубава работа. Така ли се отнасяш с ранен войник на Негово Височество?

— Ранен си бил, така ли? Повярвай ми, Джейми Фрейзър, раната от сабята е нищо в сравнение с това, което аз ще ти направя, ако…

— О, и заплахи? Как беше онова стихотворение, което ми рецитираше: „Когато болка и мъка бърчат челото, милосърден ангел…” Ох!

— Следващия път ще го откъсна — казах аз, след като пуснах ухото му. — Продължавай, трябва да се връщам при ранените.

Той потърка ухото си, облегна се на стената и продължи с историята:

— Ами, с отчето приклекнахме и се втренчихме един в друг, заслушани в стражите на около пет стъпки от нас. „Кой е там?”, извика единият и аз си помислих, че мога да скоча и да забия ножа си в него, преди да ме простреля в гърба, но какво щях да правя с другия? Защото не очаквах помощ от отчето, освен да прочете молитва над безжизненото ми тяло.

Настъпила дълга, напрегната тишина. Двамата якобити клечали в тревата, хванати за ръце, не смеели дори да се пуснат.

— А, привижда ти се — казал другият постови и Джейми усетил как облекчението преминава през свещеника и влажните пръсти се плъзнали от ръката му. — Вятърът шуми в храстите. Нищо няма — добавил постовият и Джейми чул, че удря другаря си по рамото и тропа от крак на крак, за да се сгрее. — Толкоз много храсти има тук, че в тъмното ще ги вземеш за цялата проклета армия на планинците. — Джейми чул потиснатия смях от един „храст” на хълма наблизо.

Озърнал се към билото, където звездите започвали вече да избледняват. След по-малко от десетина минути щяло да започне да просветлява. В този момент войниците на Джони Коуп бързо щели да осъзнаят, че планинците не са на час път в другата посока, а току под носа им.

Отляво, откъм морето, се чул шум. Слаб и трудно доловим, но Джейми разбрал, че някой от англичаните се е натъкнал на храст.

— Какво става? — извикал един от постовите.

Джейми оставил свещеника да се оправя сам, измъкнал меча си, изправил се и след една широка крачка вече бил до тях. Виждал само силуета на мъжа в мрака, но достатъчно ясно. Безмилостното острие се стоварило с всичка сила и разцепило главата му.

— Планинци! — изпищял другият, скочил чевръсто като заек и изчезнал в мрака, преди Джейми да е успял да освободи оръжието си. Той опрял крак в трупа и дръпнал, като стискал зъби заради гадното стържене на костта.

Тревогата вече се разпространявала сред редиците на англичаните; по-скоро я усещал, отколкото я чувал — раздвижването на грубо събудени мъже, които посягат сляпо за оръжията си и търсят невидимия враг.

Гайдарите на Кланраналд били някъде вдясно отзад, но още не идвал сигнал за атака. Джейми продължил с разтуптяно сърце и потръпваща от удара ръка, мускулите на корема му се свивали, а очите се взирали напрегнато в изтляващия мрак; плисналата по лицето му кръв била студена и лепкава.

— Първо ги чух — рече той, вгледан в нощта, сякаш още търсеше с поглед английските войници. Наведе се напред и прегърна коленете си. — После ги видях. Гърчеха се по земята като личинки в месо. Видях и мъжете зад мен. Най-близо беше Джордж Макклъри, Уолъс и Рос бяха от другата страна. Вървяха спокойно, но все по-бързо и по-бързо, щом видяха как англичаните се пръсват пред нас.

Някъде вдясно се чул оръдеен гръм. След миг още един, а после, сякаш чакали този сигнал, настъпващите планинци надали бойния си вик.

— Тогава се чуха и гайдите — каза той със затворени очи. — Бях забравил за мускета си, докато не гръмна изстрел близо до мен. Бях го оставил в тревата до свещеника. Като стане така, нищо не виждаш, само това, което се случва около теб. Чуваш вик и внезапно хукваш. Първите две-три стъпки по-бавно, докато освободиш колана, после наметалото се развява и ти отлиташ, краката ти пляскат в калта, мократа трева те шиба, килтът пердаши голия ти задник. Вятър развява ризата ти и плющи по корема и ръцете ти… После шумът те поглъща и почваш да крещиш като дете, дето търчи надолу по хълма по вятъра да види дали ще може да полети.

Крещящите вълни се излели по полето и силата на атаката се стоварила по плитчините на английската армия, заляла ги в ад от кръв и ужас.

— Те побягнаха — каза той тихо. — Само един се изправи пред мен през цялата битка, само един. Другите убих в гръб. — Потърка мрачно лицето си и аз усетих тръпката, която се зараждаше дълбоко в него.

— Помня… всичко — почти прошепна. — Всеки удар. Всяко лице. Мъжът, който лежеше пред мен и се подмокри от страх. Как цвилеха конете. Миризмите — на барут, на кръв, на собствената ми пот. Всичко. Но сякаш стоях някъде встрани и се гледах. Не бях наистина там. — Отвори очи и ме погледна косо. Беше се превил почти на две, опрял глава на коленете си, и вече видимо трепереше.

— Разбираш ли? — попита ме.

— Разбирам.

Макар че не се бях била с меч или нож, често се бях сражавала с ръце и воля; бях си пробивала път през бездната на смъртта, защото нямах друг избор. Наистина познавах онова особено усещане за откъснатост; умът като че ли се издига над тялото, преценява студено и насочва, а вътрешностите послушно се свиват, докато отмине кризата. Но винаги по някое време след това започва треперенето.

Аз не бях стигнала още до този етап. Свалих наметалото си и го завих, преди да се върна в къщата.

*  *  *

Зората дойде, а е нея и облекчението в лицето на две жени от селото и един военен хирург. Мъжът с ранения крак беше пребледнял и трепереше, но кървенето спря. Джейми ме хвана за ръката и ме поведе по улицата на Транент.

Постоянните трудности на O’Съливан с продоволствията бяха временно облекчени заради пленените фургони и имаше много храна. Нахранихме се бързо, едва усещахме вкуса на горещата каша, защото беше важно да се заситим, важно като дишането. Усещането за ситост започна да се прокрадва в тялото ми и ми напомни за следващата належаща нужда — съня.

Във всички къщи бяха настанени ранени, здравите спяха предимно в полето навън. Джейми можеше да поиска място в имението при другите офицери, но вместо това ме хвана за ръка и ме поведе между къщите към хълма, до една от редките горички близо до Транент.

— Не е съвсем близо — рече извинително, — но там е усамотено.

Макар че бях израснала в условия, които биха се сторили примитивни на повечето хора от моето време — често живеехме в палатки или в кирпичени къщи по време на експедициите на чичо Лабм, — все пак не бях свикнала да живея заедно с толкова много хора, както беше обичайно тук. Хората ядяха, спяха и често се съвкупяваха, натъпкани в малки, задушни къщички, осветявани и топлени от димящи торфени огньове. Единствено не се къпеха заедно — най-вече защото не се къпеха.

Джейми ме поведе под увисналите клони на огромен конски кестен до малка полянка, която беше покрита с листа от явор и елша. Слънцето едва се показваше над хоризонта и още беше студено под дърветата, някои от жълтите листа дори бяха поръбени с лед.

Той разрови с пета една траншея в листата, застана в края ѝ, отпусна ръка на катарамата на колана си и се усмихна.

— Не е много изискано, ама лесно се излиза. — Откопча колана си, наметалото се смъкна на глезените му и той остана само по риза. Обикновено носеше военния „малък килт”, който се закопчаваше на кръста, а наметалото на раменете си, но сега килтът му беше изцапан и съдран в битката, затова беше с едно от старите си наметала — просто дълга ивица плат, увита на кръста му и придържана от колана.

— И как точно се влиза?

— Ами постилаш го ей така на земята — коленичи и постели наметалото в дупката сред листата — после лягаш и спиш.

Аз избухнах в смях и се свлякох на колене, за да му помогна да приглади карирания вълнен плат.

— Добре. Събуди ме, когато решиш да се облечеш.

Той поклати глава, слънцето вече проникваше през листата и караше косата му да блести.

— Сасенак, шансовете да се събудя преди теб са по-малки от тези на червей в кокошарник. Не ме е грижа, дори пак ще ме стъпче кон, ама до утре не мърдам. — Легна внимателно и избута листата.

— Ела при мен. — Протегна ръка. — Ще се завием с твоето наметало.

Листата под гладката вълна образуваха изненадващо мек дюшек, макар че аз можех да заспя и на легло от пирони. Отпуснах се до Джейми и се отдадох на огромното удоволствие просто да си легнал.

Студът бързо си отиваше, когато телата ни се сгряха под наметалото. Бяхме далеч от града и шумовете оттам достигаха съвсем слаби до нас, само при поривите на вятъра, и аз доволно и сънено се надявах никой да не ни потърси чак до утре.

Бях свалила фустите си, за да ги накъсам за превръзки предишната нощ, затова под полата бях само по риза. Нещо твърдо се притисна за миг към корема ми.

— Не може да бъде! — възкликнах развеселена. — Джейми, трябва да си полумъртъв от умора.

Той се засмя и ме прегърна здраво с топлата си ръка.

— Направо съм мъртъв, сасенак. Ама оная ми работа няма мозък, че да разбере. Не мога да лежа до теб, без да те пожелая, но едно е да искаш, а друго…

Напипах края на ризата му, вдигнах я и леко го обгърнах. По-топъл дори от кожата на корема му, членът му беше копринено гладък под пръстите ми и силно пулсираше с всеки удар на сърцето.

Той изстена доволно, обърна се по гръб и разкрачи леко крака, полупокрит от наметалото ми.

Слънцето достигна до нашата купчина листа и раменете ми се отпуснаха под топлия му допир. Всичко изглеждаше като позлатено — заради есента и моята крайна умора. Чувствах се някак безтелесна, докато гледах как помръдва плътта му под пръстите ми. Ужасът, умората и шумовете от последните два дни постепенно си отиваха и ни оставяха сами.

Мъглата на изтощението сякаш действаше като увеличително стъкло и открояваше всяка подробност и усещане. Краят на раната му се виждаше под вдигнатата риза, черен на бялата кожа. Две-три малки мухи се спуснаха да я изследват и аз ги прогоних. Ушите ми звънтяха от тишината, дъхът на дърветата не можеше да се сравнява с глъчката в селото.

Положих буза на него и усетих твърдата гладка извивка на тазовата кост. Кожата му беше прозрачна в гънката на слабините, разклоняващите се вени синееха нежни като на дете.

Ръката му се вдигна бавно, зарея се като листо и се отпусна леко на главата ми.

— Клеър, нуждая се от теб — прошепна той. — Толкова се нуждая от теб.

Без досадните фусти беше много лесно. Имах чувството, че и аз някак се рея, издигам се, ризата ми се плъзга по тялото му и се спускам над него като облак над хълм, за да утоля нуждата му.

Очите му се затвориха, главата се отметна назад, червено-златната му коса се смеси с листата. Но ръцете му се вдигнаха и спряха на извивката на кръста ми.

Аз също затворих очи и усещах образите в ума му така ясно, както тялото му под мен; изтощението блокираше всяка мисъл и спомен; всяко усещане — освен за другия.

— Не… дълго — прошепна той. Кимнах, знаех, че чувства онова, което не вижда, и се надигнах над него с напрегнати бедра.

Веднъж, втори път, отново и отново и тръпката премина през него и през мен като вода, устремена от корените на растение към листата.

Той издиша и аз усетих как съзнанието му угасва като мъждукащ фенер. Паднах до него, едва успях да завия и двама ни с наметалото, преди мракът да ме изпълни и да застина натежала на земята до неговата топлина и с неговото семе в корема ми. Заспахме.

⁴  Всеки си има вкус (фр.) — Бел. прев.

⁵ Псалом 31:3 — Бел. прев.

⁶ 1 фут = 30.48 см. — Бел. прев.

⁷ 1 ярд = 0,9144 м. — Бел. прев.

⁸ 1 миля = 1,609 км. — Бел. прев.

⁹  1 инч = 2,54 см. — Бел. прев.

37

ХОЛИРУД

Единбург, октомври 1745 г.

Почукването по вратата ме изненада и прекъсна прегледа, който правех на ново попълнените медицински сандъчета. След смайващата победа при Престънпанс Чарлс поведе триумфиращата си армия към Единбург, за да обере лаврите. Докато ги обираше, генералите и вождовете обикаляха хората си и търсеха провизии в подготовка за онова, което ще последва.

Въодушевен от първия успех, Чарлс говореше как ще превземе Стърлинг, после Карлайл, а след това, вероятно, ще напредва на юг до самия Лондон. Аз прекарвах времето си в броене на игли, събиране на кора от върба и в кражби на всякакъв алкохол, за да приготвя дезинфектант.

— Какво има? — попитах, щом отворих вратата. Там стоеше малко по-голямо от Фъргъс момче. Опитваше се да изглежда смел и почтителен, но едва сдържаше любопитството си. Очите му огледаха стаята и спряха на големия медицински сандък в ъгъла. Явно слуховете за мен се бяха пръснали из двореца Холируд.

— Негово Височество пита за вас, госпожо Фрейзър — отвърна той. Светлокафявите очи ме огледаха внимателно, без съмнение търсеха признаци за нещо свръхестествено. Като че ли се разочарова от потискащо нормалния ми вид.

— Така ли? Е, добре. Къде е той?

— В утринния салон, госпожо. Ще ви заведа. О… — Явно се сети нещо и се обърна, преди да съм затворила вратата. — Трябва да вземете лекарствата, ако обичате.

Моят водач изглеждаше много горд от важната си задача, докато го следвах по коридора към кралското крило на двореца. Явно някой го беше обучавал как трябва да се държи един кралски паж, но твърде живата му походка издаваше, че е начинаещ.

Защо бях притрябвала на Чарлс? Той ме търпеше заради Джейми, но историята с Бялата дама определено го притесняваше и го караше да се чувства неудобно. Неведнъж го бях виждала да се кръсти суеверно в мое присъствие или да вдига към мен два пръста в предпазен знак срещу дявола. Мисълта, че би поискал от мен медицински грижи, ми се струваше крайно невероятна.

Когато тежката врата се отвори към малкия утринен салон, тя ми се стори още по-невероятна. Принцът, явно в добро здраве, се облягаше на изрисувания клавесин и натискаше колебливо един клавиш. Деликатната му кожа беше порозовяла, но от вълнение, не от треска, и очите бяха ясни и внимателни, когато ме погледнаха.

— Госпожо Фрейзър! Колко мило от ваша страна да откликнете бързо така! — Беше облечен още по-разкошно от обичайно, с перука и нов копринен кремав жакет с избродирани цветя. Сигурно беше развълнуван от нещо; английският му винаги даваше отклонения в такива случаи.

— Удоволствието е мое, Ваше Височество — отвърнах скромно и направих реверанс. Той беше сам, също крайно необичайно. Дали все пак нямаше нужда от медицински грижи?

Принцът направи бърз нервен жест към едно кресло със златиста дамаска. Второто беше издърпано срещу нещо, но след като седнах, Чарлс закрачи неспокойно напред-назад.

— Имам нужда от помощта ви — рече внезапно.

Издадох любезен въпросителен звук. Може би гонорея? — мислех си, като го оглеждах крадешком. Не бях чувала за други жени след Луиз дьо ла Тур, но то от веднъж става. Той току издаваше устни, сякаш се чудеше как да ми го каже, и накрая се предаде.

— Имам един капо — вожд, разбирате ли? — тук. Мисли да се присъедини към каузата на баща ми, но още се съмнява.

— Вожд на клан? — Той кимна и челото му се сбърчи под буклите на перуката.

— Oui, мадам. Той, разбира се, подкрепя претенциите на баща ми…

— О, разбира се.

— … но иска да говори с вас, мадам, преди да поведе мъжете си след мен.

Сякаш сам не вярваше на собствените си думи и аз осъзнах, че изчервяването му е резултат от объркване и потиснат гняв.

Аз също бях доста объркана. Въображението ми веднага предостави страховит образ на въпросния вожд, който имаше нужда от моите чудотворни умения, за да се присъедини към каузата.

— Сигурен ли сте, че той иска да говори с мен? — Все пак репутацията ми едва ли беше стигнала чак дотам.

Чарлс наклони хладно глава към мен.

— Той така твърди, мадам.

— Но аз не познавам вождове на кланове, освен Бар Гленгари и Лохиел, разбира се. О, и Кланраналд и Кепок. Но те всички вече се бият за вас. Защо, за бога…

— Ами, той е с мнение, че вие познавате го — прекъсна ме принцът. Синтаксисът се объркваше все повече с нарастването на гнева. Чарлс стисна юмруци, явно се опитваше да продължи да говори любезно. — То е от важност — от голяма важност, мадам, да бъде убеден да се присъедини към мен. Аз искам… аз ви моля… вие… да го убедите.

Потърках замислено носа си. Още една възможност за решение. Още една възможност да насоча събитията в желаната от мен посока. И още един повод да не знам как да постъпя.

Той беше прав; важно беше този вожд са бъде убеден да се присъедини към каузата на якобитите. Досега армията наброяваше едва две хиляди души и те бяха вероятно най-шарената и откачена сбирщина, с която някой генерал някога се е сблъсквал. И все пак бяха превзели Единбург, бяха победили много по-голямата войска на англичаните при Престън и изглеждаха готови да продължат в същия дух през цялата страна.

Нямаше как да спрем Чарлс; вероятно, както каза Джейми, единственият начин да предотвратим бедствието сега бе да му помагаме с всичко възможно. Присъединяването на още един клан щеше да е от огромна полза. Това можеше да е преломна точка, в която силите на якобитите щяха да достигнат нивото на истинска армия, която има потенциала за завладяване на Англия. Но какво щеше да стане тогава, по дяволите?

Въздъхнах. Така или иначе не можех да взема решение, преди да видя мистериозния вожд. Погледнах дали роклята ми е подходяща за разговор с вожд, болен или не, станах и стиснах сандъчето с лекарствата под мишница.

— Ще се опитам, Ваше Височество.

Юмруците му се отпуснаха и разкриха изгризаните си нокти. Бръчките по челото изчезнаха.

— О, добре. — Обърна се към вратата на по-големия следобеден салон. — Елате, ще ви заведа лично.

*  *  *

Пазачът до вратата подскочи от изненада, когато Чарлс я отвори и мина покрай него, без да го погледне. В другия край на дългата, покрита със завеси стая имаше огромна, облицована с мрамор камина, по която бяха изрисувани холандски провинциални сцени в нюанси на синьо и тъмночервено. Пред огъня имаше малко канапе и до него стоеше широкоплещест мъж с дрехи на планинец.

В по-невзрачна стая сигурно щеше да изглежда огромен — краката му бяха като дънери в карираните чорапи под килта. Но тук, под тези украсени с орнаменти тавани, той беше просто голям — съвсем в унисон с митологичните герои, които украсяваха завесите в двата края на салона.

Спрях като закована при вида му, не можех да повярвам. Чарлс продължи, озърна се нетърпеливо към мен и ми направи знак да се приближа до огъня. Кимнах на едрия мъж. После заобиколих бавно канапето и се вгледах в онзи, който лежеше на него.

Той се усмихна леко, в гълъбовосивите очи проблесна смях.

— Да — отвърна на изражението ми. — И аз не очаквах да те видя отново. Но явно е съдба. — Извърна глава и вдигна ръка към огромния си охранител. — Ангъс. Би ли налял малко бренди на госпожа Клеър? Опасявам се, че изненадата от срещата ни малко я разстрои.

Това беше меко казано. Отпуснах се в едно кресло с разкрачени крачка и приех кристалната чаша, която ми подаде Ангъс Мхор.

Очите на Колъм Макензи не се бяха променили; гласът му — също. И двете съдържаха есенцията на мъжа, който беше повел клана Макензи преди трийсет години въпреки болестта, която го бе осакатила още като юноша. Всичко друго се беше променило към лошо, за жалост. В черната коса се виждаха сиви кичури, чертите на лицето му се бяха изострили, а кожата висеше отпусната. Дори широките гърди бяха хлътнали, а мощните рамене се изгърбваха, докато плътта изчезваше от крехкия скелет.

Той вече държеше чаша с някаква кехлибарена течност, която сияеше на огъня. Надигна се с усилие до седнало положение и вирна брадичка в иронична наздравица.

— Изглеждате много добре… племеннице. — Зърнах с периферното си зрение как Чарлс зина от изненада.

- А вие — не — отвърнах дръзко.

Той погледна безстрастно към изкривените си крака. След сто години щяха да наричат това заболяване на най-известния човек, страдал от него — Синдром на Тулуз Лотрек.

— Така е, но пък минаха две години от последната ни среща. Госпожа Дънкан не очакваше да изкарам горе-долу толкова.

Отпих малко от брендито. Беше чудесно. Чарлс явно държеше на този човек.

— Не трябваше да обръщате толкова внимание на проклятието на една вещица — казах аз.

На изящните устни потрепна усмивка. Той притежаваше дръзката красота на брат си Дугал, макар и съсипана, и когато булото на отчуждението се вдигнеше от очите му, в тях грейваше силата, която държеше това съсипано тяло.

— Не в проклятия, не. Останах с впечатлението, че дамата го каза по-скоро като наблюдение, отколкото като проклятие. Рядко съм срещал по-наблюдателен човек от Гейлис Дънкан — с едно изключение. — Наклони глава към мен.

— Благодаря.

Колъм погледна Чарлс, който следеше с удивление този разговор.

— Благодаря ви за любезността да ми позволите да използвам салона ви за тази среща с госпожа Фрейзър, Ваше Височество — каза Колъм с лек поклон. Говореше любезно, но тонът му определено подсказваше, че очаква принцът да напусне. Чарлс, който не беше свикнал да го отпращат, се изчерви силно и отвори уста. После се съвзе, затвори я, поклони се рязко и се врътна на пети.

— И пазач няма да ни е нужен — извиках след него. Раменете му се приведоха, а тилът силно почервеня под опашката на перуката, но той направи рязък жест и пазачът до вратата ме погледна смаян и го последва.

— Хм… — Колъм се озърна неодобрително към вратата, после пак насочи вниманието си към мен. — Поисках да ви видя, защото ви дължа извинение — каза направо.

Аз се облегнах в креслото и опрях невъзпитано чашата на корема си.

— Извинение? — попитах с колкото сарказъм успях да събера. — Задето се опитахте да ме изгорите като вещица, сигурно? — Махнах небрежно с ръка. — Моля ви, не го мислете!

Той се усмихна, без ни най-малко да се смути.

— Предполагам, че изглежда малко неуместно, да.

— Неуместно? След като ме арестувахте, хвърлихте ме в онази яма за цели три дни без свястна храна и вода? След като ме съблякохте полугола и ме биха с камшик пред всички в Крейнсмюир? След като се разминах на косъм с кладата? — Замълчах и поех дълбоко дъх. — Сега, като го споменахте — добавих по-спокойно, — „неуместно” ми се струва съвсем подходящо.

Усмивката беше изчезнала.

— Моля за извинение за лекомислието ми — каза той тихо. — Не исках да прозвучи така.

Погледнах го, но не видях смях в очите с черни мигли.

— Предполагам. Сега сигурно ще кажете и че не сте имали намерение да ме арестувате за вещерство.

Сивите очи станаха по-остри.

— Вие знаете?

— Гейли каза така. Докато бяхме в онази яма. Каза, че от нея искате да се отървете; с мен станало по случайност.

— Така е. — Внезапно изглеждаше много изморен. — Ако бяхте в замъка, щях да мога да ви защитя. Какво ви заведе в селото, за бога?

— Беше ми казано, че Гейли Дънкан е болна и ме вика — отвърнах рязко.

— Така ли? Казано. От кого, ако мога да попитам?

— Лери. — Дори сега не успях да потисна гнева при произнасянето на името на това момиче. От глупава ревност заради брака ми с Джейми, тя се беше опитала да ме убие. Впечатляваща лошотия за едно шестнайсетгодишно девойче.

Дори сега, сред гнева, усещах мрачно задоволство. Той е мой, казах си почти несъзнателно. Мой. Ти никога няма да ми го отнемеш. Никога!

— О… — Колъм се взираше в мен. — Предположих, че е станало нещо такова. Кажете ми — продължи, като вдигна черната си вежда, — ако простото извинение ви се струва неуместно, ще приемете ли отмъщение тогава?

— Отмъщение? — Явно съм изглеждала смаяна от тази идея, защото той се усмихна безрадостно.

— Да. Момичето се омъжи преди шест месеца за Хю Макензи от Мулдор, един от моите хора. Той ще постъпи с нея както му кажа или както вие пожелаете да бъде наказана. Какво е желанието ви?

Примигнах, изумена от това предложение. Той не бързаше да чуе отговора; седеше спокойно и отпиваше от брендито, което Ангъс Мхор му беше налял отново. Не ме гледаше, но аз се изправих и се отдалечих до прозорците, за да остана сама за миг.

Стените тук бяха дебели пет фута; облегнах се в дълбоката ниша на прозореца и наистина останаха сама. Яркото слънце озари тънките руси косъмчета по ръцете ми, когато ги поставих на перваза. Това ми напомни за ямата на крадците, влажната смърдяща яма, и едничкия слънчев лъч, който проникваше през отвора и караше черната дупка да прилича още повече на гроб.

Първия ден в ямата прекарах в студ и мръсотия, все още изтръпнала от неверие; втория треперех от нещастие и страх, след като разбрах докъде се простира предателството на Гейлис Дънкан и мерките на Колъм срещу него. На третия ме отведоха на съд. Стоях, изпълнена със срам и ужас, под облаците на есенното небе и усещах как челюстите на капана на Колъм се затварят около мен, щракнали заради думите на онова момиче.

Лери. Със светла кожа и сини очи, с кръгло красиво лице, но нищо друго, което да я отличи от останалите момичета в Леох. Бях мислила за нея в онази яма, имах достатъчно време да мисля. Но колкото и ужасена и ядосана да бях тогава, и сега, не можех, и тогава, и сега, да се накарам да я видя като истински зла.

— Тя беше само на шестнайсет, за бога!

— Достатъчно голяма, за да се омъжи — прозвуча сардоничен глас зад мен и аз осъзнах, че съм говорила на глас.

— Да, тя искаше Джейми. — Обърнах се. Колъм още седеше на канапето с одеяло върху кривите крака. Ангъс Мхор стърчеше тихо зад него, приковал притворените от тежки клепачи очи в господаря си. — Сигурно си е мислила, че го обича.

В двора мъжете провеждаха бойна подготовка, чуваха се викове и звън на оръжия. Слънцето се отразяваше в мечове и мускети, в пиринчените дръжки на щитовете и в червеникаво златната коса на Джейми, която вятърът развяваше, докато той бършеше лицето си с ръка, зачервен, плувнал в пот и смеещ се на нещо, казано от Мърто.

Вероятно все пак не бях справедлива към Лери, като предполагах, че нейните чувства са били по-слаби от моите. Никога нямаше да разбера дали беше действала от незрялост и злоба или от истинска страст. Така или иначе не успя. Аз оцелях. И Джейми беше мой. Докато го гледах как вдига килта си и небрежно се чеше по задника, а огрените от слънцето златисти косъмчета смекчат извивката на бедрото, аз се усмихнах и се върнах да седна при Колъм.

— Ще приема извинението.

Той кимна, сивите очи бяха замислени.

— Значи вярвате в милосърдието, госпожо?

— По-скоро в справедливостта. Като стана дума за нея, не вярвам да сте дошли чак от Леох само за да ми се извините. Вероятно е било ужасно пътуване.

— Да, така беше. — Огромната мълчалива грамада зад нас помръдна и масивната глава се сведе към господаря в явно свидетелство за това. Колъм усети движението и вдигна рязко дясната си ръка — всичко е наред, казваше жестът, сега съм добре.

— Не — продължи Колъм, — не знаех дори, че сте в Единбург. Всъщност едва когато Негово Височество спомена Джейми Фрейзър, попитах за вас. — Внезапно се усмихна. — Негово Височество не е голям ваш почитател, госпожо Клеър. Но вие сигурно знаете това?

Пренебрегнах въпроса.

— Значи наистина смятате да се присъедините към принц Чарлс?

Колъм, Дугал и Джейми имаха способността да крият мислите си, но от тримата Колъм определено беше най-добър в това. Можех да науча повече от някоя от каменните глави по фонтана в двора.

— Дойдох да се видя с него.

Седнах и се запитах какво бих могла — или трябва — да кажа, за да помогна на Чарлс. Вероятно бе най-добре да оставя това на Джейми. Все пак фактът, че Колъм се разкайва, задето случайно не ме уби, не означаваше, че е склонен да ми вярва. А това, че бях част от антуража на Чарлс, не беше сигурно доказателство, че не съм английска шпионка.

Все още разсъждавах по въпроса, когато Колъм внезапно остави чашата си и ме погледна право в очите.

— Знаете ли колко такива изпих от сутринта?

— Не. — Ръцете му не трепереха, макар и разкривени и загрубели от болестта. Клепачите и очите му можеше да са зачервени от пътуването. Той не говореше заваляно и нищо в движенията му не подсказваше, че е пиян. Но аз го бях виждала да пие и преди и имах доста добра представа за възможностите му.

Той махна към гарафата.

— Половин бутилка. До довечера ще я довърша.

— О… — Значи затова беше поискал да донеса сандъчето с лекарства. Посегнах да го взема от пода.

— Щом имате нужда от толкова много бренди, надали нещо друго ще ви помогне, освен опиум — казах аз, докато ровех из шишенцата и бурканчетата. — Мисля, че имам малко лауданум, но мога да ви намеря и…

— Не това искам от вас. — Властният му тон ме сепна и аз го погледнах. Той добре криеше мислите си, но умееше и да ги показва съвсем красноречиво. — Лесно ще си намеря лауданум. Сигурно някой аптекар в града продава — или сироп от мак, или неразреден опиум.

Оставих капака на малкото сандъче да се затвори и отпуснах ръце върху него. Значи не искаше да изпадне в опиянение и да остави водачеството на клана на друг. А ако не искаше от мен временно облекчение, тогава какво? Вероятно вечно. Познавах Колъм Макензи. Ясният, безпощаден ум, който беше планирал унищожението на Гейлис Дънкан, не би се поколебал да замисли и неговото.

Ясно. Той беше дошъл при Чарлс Стюарт, за да вземе окончателно решение дали да присъедини клана Макензи от Леох към каузата на якобитите. След това Дугал щеше да води клана. А тогава…

— Останала съм с впечатлението, че самоубийството е смъртен грях — казах аз.

— Предполагам — отвърна той невъзмутимо. — Грях от гордост поне, защото така ще избера сам подходящия момент. Обаче не очаквам да страдам много за греха си, защото не вярвам в съществуването на Бог още от деветнайсетгодишен.

В стаята стана тихо, чуваха се само пукането на огъня и приглушените викове на мъжете отвън. Долавях и дишането му — бавно и стабилно.

— Защо аз? Наистина лесно можете да намерите лауданум, стига да имате пари — а вие имате. Със сигурно знаете, че достатъчно голяма доза ще ви убие. Освен това ще е лека смърт.

— Твърде лека. — Поклати глава. — В този живот не разчитам на друго, освен на ума си. Искам да го запазя, когато посрещна смъртта. А колкото до леката смърт… — Той се размърда на канапето, не криеше смущението си.

Кимна към сандъчето ми.

— Вие споделяте знанието на госпожа Дънкан за лекарствата. Реших, че вероятно знаете как точно е убила съпруга си. Стори ми се бързо и сигурно. И подходящо — добави сухо.

— Според присъдата го е направила чрез вещерство. — Съдът я призна за виновна съгласно твоя план, помислих си. — Или не вярвате във вещерството?

Той се засмя, чист, безгрижен звук в осветената от слънцето стая.

— Човек, който не вярва в Бог, едва ли би вярвал в Сатаната, нали?

Още се колебаех, но той умееше да преценява хората. Беше ми поискал прошка преди услугата и се увери, че зная какво справедливост — или милосърдие. А това беше, както каза той, подходящо. Отворих кутията и извадих малко шишенце цианид, което пазех като отрова за плъхове.

— Благодаря ви, госпожо Клеър — каза той официално, макар че в очите му още имаше усмивка. — Дори моят племенник да не беше доказал невинността ви така красноречиво в Крейнсмюир, пак нямаше да ви мисля за вещица. Още нямам никаква представа коя сте и откъде се взехте, нито защо сте тук, но никога не съм допускал, че сте вещица. — Замълча и вдигна вежда. — Може би вече ще ми кажете коя сте?

Поколебах се за миг, но човек, който не вярва нито в Бог, нито в Дявола, едва ли щеше да повярва и на истината за мен. Стиснах леко пръсти и ги отпуснах.

— Най-добре ме мислете за вещица. Най-близо е до истината.

*  *  *

Когато тръгнах към двора на следващата сутрин, срещнах лорд Балмерино на стълбите.

— О, госпожо Фрейзър! — посрещна ме радостно той. — Точно вас търсех.

Усмихнах му се. Пълен, ведър човек, той правеше живота в Холируд малко по-приятен.

— Ако не е треска, дизентерия или френската болест, ще може ли да почака? Съпругът ми и чичо му тъкмо правят демонстрация на бойното изкуство на планинците пред дон Франциско де ла Кинтана.

— О, така ли? Бих искал и аз да я видя. — Балмерино слезе на стъпалото до мен и главата му заподскача радостно на нивото на рамото ми. — Много бих искал да видя хубав мъж с меч. А и всичко, което би доставило удоволствие на испанците, има искреното ми одобрение.

— Моето също. — Джейми сметна, че ще е твърде опасно за Фъргъс да задига кореспонденцията на Негово Височество в двореца, затова зависеше от информацията, която научаваше от самия Чарлс. Изглежда, тя беше доста. Чарлс смяташе Джейми за един от най-близките си приятели — всъщност единствен той от вождовете на кланове се ползваше с подобно доверие, макар че не можеше да допринесе с много хора или с пари.

Като стана дума за пари, Чарлс беше споделил с него големите си надежди да получи подкрепа от Филип Испански, чиито последни писма до Джеймс в Рим били определено окуражаващи. Дон Франциско, макар и не точно пратеник, беше член на испанския кралски двор и може би от него се очакваше да докладва на краля как точно стоят нещата с въстанието на Стюартите.

— Защо ме търсихте? — попитах аз, докато вървяхме по алеята, която опасваше двора на Холируд. Вече се събираше малка тълпа зрители, но дон Франциско и двамата бойци не се виждаха никъде.

— О! — Лорд Балмерино бръкна в жакета си. — Нищо важно, скъпа милейди. Получих ги от един от моите куриери, който пък ги взел от свой роднина от Юга. Реших, че може да ви се сторят интересни.

Подаде ми тънко снопче грубо отпечатани листи. Това бяха прокламации, които се раздаваха из кръчмите или се окачваха по къщи и огради в градовете и селата.

*  *  *

„ЧАРЛС ЕДУАРД СТЮАРТ, познат на всички като Младия Претендент — пишеше там. — Да бъде всеизвестно, че този Покварен и Опасен човек, който стъпи Незаконно на бреговете на Шотландия, за да Подстрекава към Бунт населението на тази Страна, и тъй Отприщи над Невинните ѝ Поданици Ужасите на една Недостойна Война.” Продължаваше в същия дух и завършваше с призив към Невинните Поданици, които четат тази прокламация „да сторят всичко по Силите си, за да бъде Въздадено онова, което той заслужава.” Прокламацията беше украсена с нещо като портрет на Чарлс. Нямаше голяма прилика с оригинала, но със сигурност изглеждаше Покварен и Опасен, което беше и търсеното внушение.

— Тази е доста сдържана — каза Балмерино, който надничаше над лакътя ми. — Има други, които показват по-голям размах както във въображението, така и в ругатните. Ето, вижте. Това съм аз — рече той и посочи листа с явно доволство.

Прокламацията изобразяваше див планинец с гъсти мустаци, рошави вежди и святкащи свирепо очи под сянката на шотландска шапка. Погледнах към лорд Балмерино, облечен, както винаги, най-изискано. Дрехите му бяха от фин плат и скроени така, че да отиват на пълната му дребна фигура. Той се взираше в прокламацията и замислено потъркваше гладко избръснатите си румени бузи.

— Не знам. Мустаците ми придават леко романтичен вид, не мислите ли? Все пак брадата ужасно сърби; не съм сигурен, че бих я понесъл дори заради подобна живописност.

Обърнах на следващата страница и едва не изпуснах листа.

— Все пак при съпруга ви са постигнали известна прилика — отбеляза Балмерино, — но, разбира се, нашият скъп Джейми донякъде се вписва в представата на англичаните за здравеняк планинец. Моля за извинение, скъпа моя, не исках да обиждам никого. Но той е едричък, нали?

— Да — отвърнах разсеяно, прелиствайки прокламациите.

— А имахте ли представа, че съпругът ви има навик да пече и яде малки дечица? — изкикоти се Балмерино. — Винаги съм подозирал, че този ръст се дължи на специална храна.

Непочтителните коментари на развеселения граф донякъде ме успокоиха. Вече и аз успявах да се усмихна на неделите шаржове и описания, макар че се чудех дали всъщност читателите не им вярват. Вероятно повечето. Хората често бяха не само готови, но и изгаряха от нетърпение да повярват в най-лошото — и колкото по-лошо, толкова по-добре.

— Мисля, че ще ви заинтригува последната — прекъсна мислите ми Балмерино и прелисти на последната прокламация.

„ВЕЩИЦАТА НА СТЮАРТ” — гласеше заглавието. От листа ме погледна дългоноса жена с малки очички, а под нея Чарлс Стюарт беше обвинен, че е призовал „Силите на Мрака” в помощ на незаконната си кауза. Като допускал сред най-приближените си една добре известна вещица, която можела да сее смърт, като имала и други, по-обичайни способности (да съсипва реколтата, да спира млякото на кравите и да причинява слепота), Чарлс явно беше продал душата си на Дявола и затова щеше да „Гори Вечно в Ада!”, както възторжено заключаваше прокламацията.

— Мисля, че това сте вие — каза Балмерино. — Макар да ви уверявам, скъпа моя, че няма никаква прилика.

— Много занимателно — казах аз. Подадох му прокламациите, като потиснах порива да избърша ръка в полите си. Чувствах се зле, но все пак успях да се усмихна. Той ме погледна и ме стисна окуражително за лакътя.

— Не се тревожете, скъпа моя. Щом Негово Величество си върне короната, цялата тази глупост скоро ще бъде забравена. Вчера си бил престъпник — утре ставаш герой в очите на народа; виждал съм го и преди.

— Plus ça change, plus cést la même chose^[10]— прошепнах аз. A ако Негово Величество крал Джеймс не си върнеше короната…

— А ако нашите усилия по зла съдба се окажат неуспешни — каза Балмерино, сякаш чул мислите ми, — тогава прокламациите ще са най-малката ни грижа.

*  *  *

— Ан гард. — След това официално откриване Дугал зае класическа стойка, застанал странично към своя опонент. Ръката с меча беше присвита, а другата вдигната изящно, с отворена длан, за да покаже, че не държи кинжал.

Острието на Джейми срещна неговото със звън.

— Je suis prest — Джейми улови погледа ми и аз видях, че е развеселен. Традиционният отговор в началото на дуел всъщност беше и мотото на неговия клан. „Готов съм.”

За миг си помислих, че може би не е готов, и ахнах неволно, когато мечът на Дугал полетя напред. Но Джейми беше видял движението още в зародиш и мечът прониза само въздух.

Крачка встрани, бърз удар и контраатака, която срещна отново остриетата и те изстъргаха по дължината си. Двата меча се вкопчиха един в друг близо до дръжките за секунда, после двамата се разделиха, отстъпиха назад, започнаха да обикалят в кръг и пак се хвърлиха в атака.

Удар, париране и скок — и Джейми почти достигна хълбока на Дугал, който се извъртя настрани с развят килт. Париране и нападение, бърз удар нагоре, който изби меча, и Дугал пристъпи напред, принуждавайки Джейми да стори същото.

Виждах дон Франциско, стоеше в другия край на двора с Чарлс, Шеридан, стария Тулибардин и още неколцина. Под намазаните с восък тънки мустачки на испанеца играеше усмивка, но не разбирах дали от възхищение към дуелиращите се, или това беше обичайното му изкуствено изражение. Колъм не се виждаше никъде. Не бях изненадана. Освен че не обичаше да се появява пред хора, той сигурно беше изтощен от пътуването до Единбург.

Чичо и племенник — талантливи бойци, и двамата левичари — показваха уменията си в представление, което бе още по-впечатляващо заради факта, че се сражаваха съгласно правилата на френския дуел, но не с шпага, която бе част от костюма на всеки кавалер, нито със сабя на войник. И двамата държаха планински мечове от калена стомана, дълги почти метър и с плоско острие, което можеше да разпори човек от темето до врата. Държаха огромните оръжия с грация, непостижима за по-дребни мъже.

Видях как Чарлс шепне нещо в ухото на дон Франциско, а испанецът кима, без да откъсва очи от битката. Почти равностойни, Джейми и чичо му, изглеждаха готови да се избият. Дугал беше учил Джейми да се бие с меч и се бяха сражавали рамо до рамо и гръб до гръб неведнъж; и двамата добре познаваха особеностите в стила на другия — или поне се надявах да е така.

Дугал нападна с двоен скок и принуди Джейми да отстъпи към края на двора. Той отскочи бързо настрани, отби меча на Дугал, после замахна на другата страна така бързо, че острието мина през десния ръкав на чичо му. Чух как платът се разпори и ивицата бял лен запърха на вятъра.

— О, чудесен удар, сър! — Обърнах се и видях лорд Килмарнок до рамото ми. Сериозен, безличен човек на трийсетина години, той беше настанен заедно със сина си Джони в крилото за гости на Холируд.

Синът рядко беше далеч от баща си, затова се озърнах за него. И наистина — стоеше до него и наблюдаваше с отворена уста дуела. Забелязах някакво движение от другата страна на колоната: черните очи на Фъргъс се взираха немигащо в Джони. Смръщих вежди и го изгледах предупредително.

Джони, който ясно съзнаваше положението си на наследник на Килмарнок и още по-ясно осъзнаваше каква привилегия е да тръгне на война с баща си още на дванайсет години, се държеше господарски с останалите момчета. Повечето от тях просто го избягваха, а другите само чакаха да се отдели от опеката на баща си.

Фъргъс определено спадаше към втората група. Възмутен от думите на Джони за „шотландците със смешните шапки”, които — много точно — беше възприел като обида към Джейми, Фъргъс вече беше направил един опит да го нападне в градината са камъните преди няколко дни. Джейми му приложи бързо правосъдие на физическо ниво, после му обясни, че макар лоялността да е прекрасно и много ценено качество, глупостта не е точно такава.

— Това момче е с две години по-голямо от теб и е доста по-тежко — каза му той, като го разтърсваше леко за рамото.

— Да не мислиш, че ще ми помогнеш, като ти разбият главата? Има време за битки, но понякога трябва да си държиш езика зад зъбите и да чакаш. Ne petez plus haut que votre cul, нали?^[11]

Фъргъс кимна и избърса сълзите от бузите си с края на ризата, но аз имах съмнения, че думите на Джейми са му направили голямо впечатление. Сега не ми харесваше замисления поглед на големите черни очи и реших, че ако Джони беше малко по-умен, щеше да застане между мен и баща си.

Джейми почти падна на коляно и замахна нагоре с меча, който профуча съвсем близо до ухото на Дугал. Дугал отскочи назад, сякаш сепнат, после се ухили и стовари меча си странично върху главата на Джейми с кънтящ звук.

Чух ръкопляскания от другата страна на площада. Битката преминаваше от елегантен френски дуел към шотландски бой и зрителите бяха извънредно доволни.

Лорд Килмарнок също чу звука, погледна през двора и се намръщи.

— Съветниците на Негово Височество са се събрали да посрещнат испанеца — отбеляза саркастично. — О’Съливан и онзи дърт глупак Тулибардин. А приема ли съвети от лорд Елчо, Балмерино, Лохиел и дори от моята скромна персона?

Това явно беше риторичен въпрос и аз само прошепнах нещо съчувствено, без да откъсвам очи от бойците. Звънът на стомана отекваше в камъните и почти заглушаваше думите на Килмарнок. Но веднъж започнал, той не можеше да сдържи горчивината си.

— Не! О’Съливан, О’Брайън и останалите ирландци — те не рискуват нищо! Ако стане най-лошото, просто ще пледират за защита от преследване заради националността си. Но ние — ние рискуваме собственост, чест — живота си! А сме пренебрегвани и с нас се отнасят като с прости драгуни. Вчера поздравих Негово Височество, а той мина покрай мен с вирнат нос, сякаш съм нарушил добрия тон, като съм го заговорил!

Килмарнок беше вбесен и то с право. Чарлс първо беше убедил тези хора да му осигурят войници и пари за това начинание, а после ги отхвърляше и търсеше съветите на старите си съветници от Континента — повече от които смятаха Шотландия за див пущинак, а населението ѝ за прости диваци.

В този миг Дугал ахна от изненада и се чу силният смях на Джейми. Левият ръкав на Дугал висеше от рамото му, а по ръката под него нямаше и капка кръв.

— Ще ти платя за това, малки Джейми — ухили се Дугал. По лицето му се стичаше пот.

— Тъй ли, чичо? — пъшкаше Джейми. — И как? — Проблесна метал и споранът на Дугал се затъркаля подрънкващ по камъните.

Зърнах някакво движение с периферното си зрение и рязко се извърнах.

— Фъргъс!

Килмарнок също погледна натам и видя Фъргъс. Той държеше голяма пръчка така престорено небрежно, че беше направо смешен.

— Не се тревожете, милейди Брох Туарах — каза лорд Килмарнок. — Моят син може да се защитава честта си, ако се наложи. — Усмихна се снизходително на Джони, после се обърна към дуела. Аз също, но се ослушвах. Не смятах, че Фъргъс няма чувство за чест; просто бях останала с впечатлението, че това понятие при него доста се различава от схващането на лорд Килмарнок.

— Гу леоир!^[12] — изкрещя Дугал и боят веднага спря. Целите в пот, те се поклониха към аплодиращите благородници и пристъпиха да приемат поздравления и да се представят на дон Франциско.

— Милорд! — извика силен глас от колоните. — Моля — le parabola!

Джейми се извърна, смръщен от прекъсването, после сви рамене, усмихна се и се върна в центъра на двора. Le parabola — така Фъргъс наричаше този номер.

Джейми се поклони бързо на Негово Височество, хвана внимателно меча за острието, наведе се леко и със страховит замах накара острието да полети и да се завърти във въздуха. Всички гледаха меча, който просветваше на слънцето, докато се превърташе с такава инерция, че сякаш увисна във въздуха за миг, преди да се спусне към земята.

Същността на номера, разбира се, беше да хвърлиш оръжието така, че да се забие в земята при падането. Джейми го беше усъвършенствал дотам, че стоеше точно под падащия меч и в последния миг отстъпваше встрани, за да не бъде пронизан от острието.

Мечът се заби в краката му и зрителите колективно ахнаха. Едва когато Джейми се наведе да го издърпа от земята, забелязах, че двама от публиката ги няма.

Единият, дванайсетгодишният господар на Килмарнок, лежеше по очи в края на тревата и сред провисналата кестенява коса вече се издуваше цицина. Вторият не се виждаше никъде, но долових тих шепот от сенките зад мен.

— Недей да пърдиш по-високо от задника си — изрече той със задоволство.

*  *  *

Времето беше необичайно топло за ноември и вездесъщите облаци се разкъсаха, позволявайки на колебливото есенно слънце да огрее за миг сивотата на Единбург. Аз се възползвах от това и пълзях из каменната градина зад Холируд, за радост на неколцина планинци, които се мотаеха из нея, за да се порадват на слънцето и на някоя и друга чаша домашно уиски.

— Гъсеници ли дирите, госпожо? — провикна се единият.

— Ами! Феи ще да са — пошегува се другият.

— По-скоро вие ще ги намерите в уискито, отколкото аз под камъните — отвърнах.

Мъжът с чашата затвори едното си око и се втренчи театрално в дълбините ѝ.

— Е, стига да не са гъсеници — отвърна той и отпи голяма глътка.

Всъщност това, което търсех, за тях не беше нещо повече от гъсеница, помислих си аз и избутах един голям камък, за да открия оранжево-кафявия мъх по повърхността му. Потърках го леко с малко ножче и няколко парченца паднаха на дланта ми, откъдето внимателно бяха прехвърлени в евтина метална кутийка за енфие, в която слагах събраните с мъка находки.

Като че ли относително космополитната атмосфера на Единбург беше повлияла на планинците; в далечните села щяха да ме гледат с подозрение, ако не и с враждебност, но сега явно смятаха поведението ми за някаква безобидна странност. Всички планинци се отнасях към мен с огромно уважение и аз с радост установих, че то не е примесено със страх.

Дори фактът, че съм англичанка, беше забравен, щом стана ясно кой е съпругът ми. Предполагах, че никога нямаше да узная повече от това, което Джейми ми разказа за битката при Престънпанс, но каквото и да е, явно силно беше впечатлило шотландците и Червения Джейми беше посрещан навсякъде с викове и приветствия.

Всъщност и сега вниманието ми беше привлечено от вика на планинците. Вдигнах глава и видях Червения Джейми да върви по тревата. Махна им разсеяно, докато оглеждаше камъните зад двореца.

Лицето му просветна, щом ме забеляза, и дойде при мен.

— Ето къде си. Може ли да дойдеш за малко и да си вземеш малката кошничка?

Аз се изправих, изтупах роклята си и пуснах ножчето в кошничката.

— Добре. Къде отиваме?

— Колъм иска да говори с нас. И с двамата.

— Къде? — Закрачих по-широко, за да не изоставям.

— В църквата в Кенънгейт.

Това беше интересно. За каквото и да ни викаше, Колъм явно не искаше в Холируд да се разбира за срещата ни.

Джейми също; щом каза да взема кошницата. Минахме, хванати подръка, през портата, а кошницата подсказваше, че сме тръгнали или за покупки, или да раздам лекарства на хората и техните семейства, настанени из Единбург.

Главната улица на Единбург се издигаше стръмно. Холируд се извисяваше в подножието ѝ, със старото абатство до него, чиято арка създаваше измамно усещане за сигурност. Той високомерно пренебрегваше яркото присъствие на двореца на Единбург, щръкнал на билото на скалистия хълм. Между двата замъка се проточваше наклонена почти под четиридесет и пет градуса улица. Пухтяща и зачервена, аз вървях до Джейми и се чудех как Колъм Макензи беше изминал това разстояние.

Открихме го в двора на църквата. Седеше на каменна пейка и слънцето топлеше гърба му. Пръчката от трънка лежеше на пейката до него, а късите му криви крака висяха над земята. Беше привел рамене и глава и отдалече приличаше на гном, на естествен обитател на тази създадена от човека каменна градина с килнати надгробни плочи и плъзнали лишеи. Огледах един много хубав лишей по арката, но реших, че не е уместно да спирам.

Тревата приглушаваше стъпките ни и все пак Колъм вдигна глава още преди да се приближим. Явно сетивата му бяха съвсем наред.

Под близката липа се размърда сянка. Сетивата на Ангъс Мхор също бяха в изправност. Щом се увери в самоличността ни, огромният пазач се върна на поста си и се сля с пейзажа.

Колъм кимна за поздрав и посочи пейката. Отблизо вече изобщо не приличаше на гном въпреки разкривеното си тяло. Отблизо той беше истински мъж.

Джейми ме настани на един надгробен камък, после седна на посоченото от Колъм място. Мраморът беше изненадващо студен дори през дебелите поли и аз се поразмърдах върху неудобното зловещото изображение на череп и кръстосани кости. Видях епитафията отдолу и се усмихнах:

Джейми вдигна предупредително вежда и се обърна към Колъм.

— Поискал си да ни видиш, чичо?

— Искам да те питам нещо, Джейми Фрейзър — каза Колъм. — Имаш ли ме за своя кръв?

Джейми помълча, взираше се в лицето му. После леко се усмихна.

— Имаш очите на мама. Как да отрека това?

Колъм сякаш се сепна. Очите му бяха ясни, меко сиви като гълъбово крило, обрамчени от черни мигли. Въпреки красотата им можеха да светят като студена стомана и аз се запитах, не за първи път, каква ли е била майката на Джейми.

— Помниш майка си? Ти беше много малък, когато тя умря.

Устните на Джейми леко се изкривиха, но той отговори спокойно:

— Достатъчно голям бях. Освен това у дома има огледало; казваха ми, че приличам малко на нея.

Колъм се засмя.

— Не е малко. — Вгледа се в Джейми, присвиваше леко очи срещу слънцето. — Да, момче; ти си син на Елън, няма съмнение. Косата… — Посочи към косата му, която блестеше в кестеняво, кехлибарено, червеникавокафяво и цинобър, вълниста грива от хиляди нюанси на червеното и златното. — … и устата. — Устата на Колъм се изви настрани, сякаш заради спомен. — Все я подкачах, че е голяма като нощно гърне. Можеш да лапаш мухите като жаба, казвах ѝ, само дето нямаш лепкав език.

Изненадан, Джейми се засмя.

— Уили веднъж го каза и на мен. — После млъкна; рядко говореше за мъртвия си брат и вероятно никога не го беше споменавал пред Колъм.

— Писах ѝ — каза Колъм, гледаше разсеяно една от наклонените надгробни плочи. — Когато брат ти и бебето умряха от шарка. Тогава ѝ писах за първи път, след като си тръгна от Леох.

— След като се е омъжила за баща ми.

Колъм кимна бавно, още гледаше настрани.

— Да. Тя беше по-голяма от мен, знаеш, с две години някъде; колкото е разликата между теб и сестра ти. — Дълбоко поставените сиви очи се извърнаха към Джейми. — Никога не съм я виждал. Близки ли сте?

Джейми само кимна леко. Взираше се в чичо си, сякаш търсеше отговор на някаква загадка в лицето му.

Колъм също кимна.

— И ние с Елън бяхме така. Аз все се влачех след нея и тя ме гледаше. Помня как слънцето светеше през косата ѝ, а като си лягах, ми разказваше приказки. Дори по-късно — усмихна се леко, — когато краката ми започнаха да се изкривяват, тя все идваше сутрин и вечер в стаята ми, за да каже кого е видяла и какво са ѝ казали. Говорехме за арендаторите и как могат да се уреждат нещата. Тогава вече бях женен, но Летиша нямаше ум за такива неща, а и не я беше грижа. — Той махна пренебрежително с ръка.

— Все си говорехме — понякога с Дугал, понякога сами — как да се съхрани богатството на клана; как да се опази мирът сред септовете, с кои кланове да се съюзим, как да управляваме земите и горите… А после тя си тръгна — рече внезапно, забил поглед в едрите си ръце, събрани на коляното му. — Без да поиска разрешение, без да се сбогува. Просто си отиде. Чувах по нещо за нея от хората, но тя не ми писа.

— Не е отговорила на писмото ти? — попитах тихо, макар че не исках да се намесвам. Той поклати глава, още гледаше надолу.

— Тя беше болна; беше изгубила и дете. Вероятно е искала да ми пише по-късно, лесно се отлагат такива неща. — Той се усмихна безрадостно, после лицето му се отпусна. — Но до Коледа вече беше мъртва.

Погледна право към Джейми, който срещна спокойно очите му.

— Затова много се изненадах, когато баща ти ми писа, че те изпраща с Дугал и иска да дойдеш в Леох, за да се обучаваш.

— Така са се разбрали, когато са се оженили — отвърна Джейми. — Че Дугал ще ме заведе при теб за известно време. — Сухи вейки от лиственица прелетяха с вятъра, Джейми и Колъм свиха рамене срещу внезапния студ и семейната прилика се подчерта от този общ жест.

Колъм видя усмивката ми и също леко се усмихна.

— О, да — каза той. — Но обещанието струва колкото хората, които са го дали. Тогава не познавах баща ти.

Отвори уста да продължи, но като че ли размисли. Тишината в църковния двор нахлу между тях и затвори пролуката на разговора им, все едно не бяха изрекли и дума.

Накрая Джейми я наруши отново.

— Какво мислеше за баща ми? — Усетих в тона му любопитството на дете, което рано е загубило родителите си и търси някакви късчета информация за хората, които е виждало само през детски очи. Разбирах този импулс; малкото, което знаех за родителите си, бях научила от кратките и незадоволителни отговори на чичо Ламб — той не разбираше много от хора.

Колъм обаче разбираше.

— Питаш какъв беше? — Огледа внимателно племенника си и леко се изсмя. — Ами виж се в огледало, момче. Ако лицето е на майка ти, баща ти ще те гледа през тези проклети котешки очи на Фрейзър. — Протегна се и се разшава, за да облекчи болката в костите си. Устните му бяха здраво стиснати по навик, за да не изпъшка, и аз разбрах какво е създало дълбоките бръчки между носа и устата. — Но за да ти отговоря, аз не го харесвах много, той мен — също, но знаех, че е почтен човек. — Замълча, после добави много тихо: — Знам, че и ти си такъв, Джейми Макензи Фрейзър.

Изражението на Джейми не се промени, но клепачите му леко потрепнаха. Само човек като мен, който добре го познаваше — или наблюдателен като Колъм — би забелязал.

Колъм въздъхна.

— Е, момче, затова исках да говоря с теб. Трябва да реша кого да последват Макензи от Леох — крал Джеймс или крал Джорди. — Усмихна се горчиво. — Май изборът е между познатия и непознатия дявол, но все пак трябва да го направя.

— Дугал… — започна Джейми, но чичо му го прекъсна с рязко движение на ръката.

— Да, знам какво мисли Дугал. Не ме оставя на мира вече две години — каза той нетърпеливо. — Но аз съм господарят на Макензи от Леох и аз трябва да реша. Дугал ще се подчини. Ти какво би ме посъветвал — за доброто на клана, чиято кръв тече и в твоите вени?

Джейми вдигна очи тъмносините си очи, притворени заради слънцето, което грееше в лицето му.

— Аз съм тук заедно с хората си — каза той. — Изборът ми не е ли ясен?

Колъм пак се размърда и наведе глава към племенника си, сякаш да долови всеки нюанс на гласа или изражението му.

— Нима? Хората отдават верността си по много причини, момче, и те рядко са тези, които изричат на глас. Говорих с Лохиел, Кланраналд и Ангъс, и с Алекс Макдоналд от Скотъс. Мислиш ли, че те са тук само защото смятат, че Джеймс Стюарт е законният крал? Сега ще питам теб и искам да чуя истината в името на честта на баща ти.

Джейми като че ли се поколеба и Колъм продължи:

— Не питам за себе си; ако имаш очи, ще видиш, че този въпрос няма да ме тревожи дълго. Питам заради Хамиш — момчето е твой братовчед. Ако искам да има клан, сега трябва да решавам мъдро.

Той замълча и остана неподвижен. Обичайната предпазливост се изличи от чертите му, сивите очи бяха открити и внимателни.

Джейми седеше също толкова неподвижно, беше замръзнал като мраморния ангел на гробницата зад него. Знаех какво го измъчва, макар че не личеше по изражението му. Вече се бяхме изправяли пред тази дилема — когато трябваше да тръгнем на този поход. Въстанието на Чарлс беше много рисковано начинание, а присъединяването на голям клан като Макензи от Леох можеше да окуражи и други да последват дръзкия Млад претендент и това да доведе до успеха му. Но ако все пак се провалеше, Макензи от Леох щяха да пострадат много.

Джейми обърна решително глава и ме погледна, сините очи се впиха в моите. Какво да сторя?

Усещах очите на Колъм, по-скоро почувствах, отколкото видях вдигането на гъстите тъмни вежди, но в ума си виждах малкия Хамиш — червенокосо десетгодишно дете, което толкова приличаше на Джейми, сякаш беше негов син, а не братовчед. И какъв щеше да е животът му и животът на останалите от клана, ако Макензи от Леох паднеха с Чарлс при Калоден. Мъжете от Лалиброх си имаха Джейми, който да ги спаси от последната касапница, ако се стигнеше дотам. Но не и хората от Леох. Все пак изборът не беше мой. Свих рамене и сведох глава. Джейми пое дълбоко дъх и взе решение:

— Върви си у дома, чичо — каза той. — И дръж хората си там.

Колъм седя неподвижно известно време, гледаше право в мен. Накрая устата му се изви в усмивка, но изражението му остана сериозно.

— Едва не спрях Нед Гоуан, когато тръгна да те спаси от изгаряне — каза ми той. — Сега съм доволен, че не го направих.

— Благодаря — отвърнах тихо.

Той въздъхна и потърка тила си, сякаш го болеше от бремето на водачеството.

— Тогава ще се видя с Негово Височество утре сутрин и ще му кажа решението си. — Ръката се спусна и легна на каменната пейка между него и племенника му. — Благодаря ти за съвета, Джейми. — Поколеба се и добави: — И нека Бог да е с теб.

Джейми се наведе и сложи длан върху ръката му. Усмихна се с широката, сладка усмивка на майка си и каза:

— Теб също, мо караид.

*  *  *

Главната улица беше оживена от хора, които се възползваха от кратките часове топлина. Вървяхме мълчаливо през тълпата, държах Джейми под ръка. Накрая той поклати глава и промърмори нещо на келтски.

— Правилно постъпи — казах в отговор по-скоро на мислите му. — Ти би направил същото. Каквото и да стане, Макензи поне ще са в безопасност.

— Да, сигурно. — Кимна на един офицер, който минаваше през тълпата. — Но какво ще стане с другите — Макдоналд, Макгиливри и останалите, които дойдоха? Ще бъдат ли унищожени, може би щяха да оцелеят, ако имах куража да кажа на Колъм да се присъедини към тях? — Поклати глава. — Никой не знае, нали, сасенак?

— Така е — отвърнах тихо и стиснах ръката му. — Никой не знае. Поне не достатъчно. Но не можем да направим нищо, нали?

Той ми се усмихна леко и стисна ръката ми под своята.

— Не можем. Вече е сторено и нищо не може да се промени, затова няма смисъл да се тревожим. Макензи ще останат извън всичко това.

Стражът пред портата на Холируд беше от клана Макдоналд, един от хората на Гленгари. Позна Джейми и ни кимна към двора, почти без да вдига поглед, защото се пощеше. Топлото време беше активирало гадинките, те излизаха от уютните си гнезда по слабините и под мишниците и често се осмеляваха да прекосят дори рискования терен на риза или наметало, свалени от гостоприемника.

Джейми му каза нещо с усмивка. Мъжът се засмя, хвана нещо на ризата си и го хвърли към Джейми, който се престори, че го улавя, огледа критично въображаемия звяр, после ми смигна и го пъхна в устата си.

*  *  *

— А как е главата на сина ви, лорд Килмарнок? — поинтересувах се любезно, щом влязохме в Голямата галерия на Холируд. Не че ме интересуваше, но реших, че не мога да избегна темата, затова бе по-добре да я повдигна на място, където евентуални прояви на враждебност бяха изключени.

Галерията отговаряше на този критерий. Дългата зала с висок таван, две огромни камини и извисяващи се прозорци беше сцена на чести балове и приеми след триумфалното пристигане на Чарлс в Единбург през септември. Сега, претъпкана със сиянието на висшето единбургско общество, нетърпеливо да почете своя принц — защото изглеждаше, че той наистина ще победи, — залата беше буквално бляскава. Дон Франциско, почетният гост, стоеше с Чарлс в единия ѝ, облечен в потискащия испански стил с торбести тъмни панталони, безформен жакет и дори малка къдрава яка, която беше много впечатляваща за по-младите и по-модерните сред гостите.

— О, добре е, госпожо Фрейзър — отвърна невъзмутимо Килмарнок. — Една цицина не може да спре момче на тази възраст задълго; макар че гордостта му вероятно пострада повече — добави той с внезапна усмивка.

Аз също се усмихнах, успокоена.

— Не сте ли ядосан?

Той поклати глава и погледна надолу, за да се увери, че не е настъпил полите ми.

— Опитах се да го науча на нещата, които трябва да знае като наследник на Килмарнок. Все пак не успях да го науча на смирение; вашият слуга постигна по-голям успех в това.

— Може би защото вие не сте го напердашили — казах разсеяно.

— Моля?

— Нищо — отвърнах изчервена. — Вижте, това е Лохиел? Мислех, че е болен.

От танца оставах без дъх, на лорд Килмарнок също не му се говореше, затова имах време да поогледам. Чарлс не танцуваше. Макар че беше добър танцьор и младите дами в Единбург копнееха за вниманието му, тази нощ той беше изцяло посветен на задачата да забавлява госта си. Следобеда видях да носят към кухнята малък сандък с португалско вино и сега чашите с рубинена течност се появяваха до лявата ръка на дон Франциско сякаш по магия.

Срещнахме се с Джейми, който влачеше една от госпожиците Уилямс през фигурите на танца. Те бяха три госпожици, почти неразличими една от друга — млади, кестеняви, хубавки и всички „ужасно заинтригувани, господин Фрейзър, от тази благородна кауза”. Те ме отегчаваха, но Джейми, търпелив както винаги, танцуваше с всичките поред и отговаряше на едни и същи глупави въпроси отново и отново.

— За тях това е някакво разнообразие, горкичките — обясни той добродушно. — А и баща им е богат търговец, затова Негово Височество би искал да окуража симпатиите на семейството.

Госпожицата Уилямс, с която танцуваше, изглеждаше на седмото небе и аз мрачно се зачудих докъде ще стигне това окуражаване. После вниманието ми се насочи към Балмерино, който танцуваше със съпругата на лорд Джордж Мъри. Видях съпрузите да си разменят топли погледи, когато лорд Джордж се приближи с друга от госпожиците Уилямс, и малко се засрамих от ревността си.

Не беше изненадващо, че Колъм не присъства на бала. Чудех се дали е успял да говори с Чарлс, но предположих, че едва ли. Чарлс изглеждаше твърде весел и оживен, за да е чул лошите новини.

До стената на галерията зърнах две едри фигури, почти идентични в неудобните и непривични за тях дрехи. Това бяха Джон Симпсън, майстор от гилдията на ковачите на мечове от Глазгоу, и неговият син, също Джон Симпсън. Те бяха пристигнали тази седмица, за да поднесат на Негово Величество един от великолепните си мечове, с които се славеха в цяла Шотландия. Явно тази нощ бяха поканени, за да разбере дон Франциско на каква дълбока подкрепа се радват Стюартите.

И двамата бяха дебели, тъмнокоси и брадати. Симпсън-старши имаше поръсена с черно-бяла брада, а тази на Симпсън-младши приличаше на тъмен склон, поръбен със сняг по върховете. Снегът бе навалял и по слепоочията. Внезапно бащата побутна рязко сина си в гърба и кимна красноречиво към една от търговските дъщери, които кръжаха около танцьорите под бащината си опека.

Симпсън-младши изгледа скептично баща си, но сви рамене, пристъпи напред и предложи с поклон ръката си на третата госпожица Уилямс.

Гледах ги с интерес как се завъртяха в танца, защото Джейми ми беше казал, че Симпсън-младши е почти глух.

— Сигурно от цялото това трещене в ковачницата — каза той и с гордост ми показа красивия меч, който беше купил от тях. — Глух като пън; баща му е по приказките, а синът вижда всичко.

Видях как зорките черни очи оглеждат танцуващите и преценяват разстоянието от една двойка до следващата. Младият ковач на мечове стъпваше тежичко, но спазваше добре ритъма — поне колкото мен. Затворих очи и усетих вибрирането на музиката в пода и от тавана над нас и предположих, че той следва точно това. После отворих очи, за да не налетя на някого, и видях как се смръщва при пронизителен фалшив тон на една от цигулките. Може би все пак чуваше нещо.

Въртенето на танцьорите ме доведе с Килмарнок до мястото, където Чарлс и дон Франциско топлеха гърбове пред огромната, облицована с плочи камина. За моя изненада Чарлс ми се намръщи над рамото на испанеца и направи някакъв скришен жест с ръка. Килмарнок го видя и се изсмя.

— Негово Височество не иска да ви представя на испанеца! — рече той.

— Така ли? — Погледнах през рамо, докато се отдалечавахме, но Чарлс беше подновил разговора си и размахваше ръце в изразителния италиански маниер.

— Предполагам. — Лорд Килмарнок танцуваше умело и аз се отпуснах дотолкова, че да мога да говоря, без постоянно да се тревожа, че ще настъпя полите си.

— Видяхте ли онези глупави прокламации, които Балмерино разнасяше? — попита той и аз кимнах. — Предполагам, че и Негово Височество ги е видял, а испанците са много суеверни и се хващат на подобни глупости. Никой човек с добро потекло и здрав разум няма да приеме сериозно такова нещо — увери ме той, — но без съмнение Негово Височество все пак се притеснява. Испанското злато изисква известни жертви — добави. Изглежда Чарлс беше жертвал и гордостта си, защото още се отнасяше с шотландските благородници и вождовете на планинците като с просяци на масата му, макар че ги беше поканил тази вечер — без съмнение, за да впечатли дон Франциско.

— Забелязахте ли тези картини? — попитах, за да сменя темата. Поне стотина красяха стените на Голямата галерия; все портрети на крале и кралици. Всички имаха една обща черта.

— О, носът ли? — рече той и мрачното изражение заради Чарлс и испанеца се замени с усмивка. — Да, разбира се. Знаете ли историята?

Портретите явно бяха дело на един художник, някой си Якоб де Вит, който бил нает от Чарлс II, за да създаде портрети на всичките му предци, като се започне от Робърт Брус.

— За да увери всички в кръвното си родство с тях — обясни Килмарнок и подигравателно изкриви уста. — Чудя се дали и крал Джеймс ще направи нещо подобно, когато си върне трона?

*  *  *

Де Вит рисувал с всички сили и правел по два портрета на месец, за да изпълни волята на монарха. Трудността обаче се състояла във факта, че той нямал никаква представа как точно са изглеждали предците на Чарлс и поради това използвал за модел когото сварел, като само снабдявал всеки портрет с един и същ забележителен нос, за да осигури семейната прилика.

— А това е самият крал Чарлс — каза Килмарнок и кимна към портрет в цял ръст, на който имаше мъж в червено кадифе и шапка с перо. Лордът огледа критично младия Чарлс, чието зачервено лице подсказваше, че се наквасва порядъчно в името на гостоприемството.

— Поне има по-хубав нос — промърмори графът сякаш на себе си. — Все пак майка му е полякиня.

Ставаше късно и свещите в сребърните свещници започваха да гаснат, преди цветът на Единбург да се е наситил на вино и натанцувал. Дон Франциско, вероятно несвикнал като Чарлс да пие без мярка, дремеше над яката си.

Джейми върна с очевидно облекчение последната госпожица Уилям на баща ѝ и се присъедини към мен в ъгъла, където си бях намерила местенце, за да си събуя обувките под прикритието на огромната пола. Надявах се, че няма да се налага да ги обувам набързо.

Джейми седна на стола от едната ми страна, попи пламналото си лице с огромна бяла носна кърпа и посегна през мен към малката масичка, където имаше останки от сладкиши.

— Умирам от глад. Танците отварят страшен апетит, а говоренето — още повече. — Пъхна цяло кексче в устата си, сдъвка го бързо и посегна за още.

Видях как принц Чарлс се навежда над почетния си гост и го разтърсва за рамото, но без успех. Главата на испанеца се отметна назад и устата му зина под мустачките. Негово Височество се изправи малко нестабилно и се озърна за помощ, но Шеридан и Тулибардин, и двамата възрастни господа, също бяха заспали, облегнати дружески един на друг като стари селски пияници, но в кадифе и дантели.

— Май трябва да помогнеш на Негово Височество — казах аз.

— Уф!

Примирен, Джейми преглътна последното кексче, но преди да се изправи, видях как по-младият Симпсън бързо прецени ситуацията и сръчка баща си в ребрата.

Старши се приближи, поклони се на принца, после, без да дочакат отговор, двамата майстори на мечове хванаха испанеца за китките и глезените. Напънаха, вдигнаха го от стола и го понесоха леко олюляващ се между тях като току-що отстрелян дивеч. След малко изчезнаха през вратата в другия край на залата, следвани с нестабилна походка от Негово Височество.

Това безцеремонно оттегляне сложи край на бала.

Гостите започнаха да се отпускат, дамите изчезваха в антрето за наметала и шалове, господата стояха на малки нетърпеливи групички и се оплакваха, че дамите много се бавят.

Ние бяхме настанени в Холируд, затова излязохме през другата врата, в северния край на залата, минахме през утринния и вечерния салон и по главното стълбище.

По стените на площадката и стълбището имаше завеси, а фигурите по тях изглеждаха сребристи и мътни на светлината на свещите. Под тях гигантската снага на Ангъс Мхор се сливаше със сенките и се олюляваше леко като образите по драпериите.

— Господарят е мъртъв — каза той.

*  *  *

— Негово Височество каза, че вероятно така било по-добре — рече Джейми със сарказъм и горчивина. — Заради Дугал — добави, след като видя изумлението ми. — Дугал винаги е бил по-склонен да го последва в битка. Сега, когато Колъм си отиде, Дугал е вожд. Затова Макензи от Леох ще се присъединят към армията на планинците, към победа или поражение.

Мъката и умората личаха на лицето му. Той не се отдръпна, когато минах зад него и сложих ръце на раменете му. Изстена с облекчение, щом пръстите ми се притиснаха към твърдите мускули в основата на шията му, и отпусна главата си назад върху скръстените си ръце. Седеше до масата в стаята ни, пред него имаше купчини писма и депеши. Сред тях лежеше малък бележник, доста опърпан и подвързан с червена кожа. Дневникът на Колъм, който Джейми беше взел от стаята му с надеждата да открие нещо, което да потвърждава решението на Колъм да не подкрепи якобитите.

— Не че това ще възпре Дугал — беше ми казал, докато мрачно прелистваше страниците, — но все нещо трябва да опитам.

В дневника на Колъм обаче нямаше нищо от последните три дни, освен една кратка бележка, която явно беше вписал след връщането си от църквата предния ден.

Видях се с младия Джейми и съпругата му. Най-сетне се помирих с Елън.

Това беше важно, разбира се — за Колъм, за Джейми и вероятно за Елън, — но нямаше да промени намеренията на Дугал Макензи.

Джейми изправи гръб и се обърна към мен. Очите му бяха потъмнели от тревога и отчаяние.

*  *  *

— Значи сега нямаме друг избор, Клеър — трябва да направим всичко възможно Чарлс да победи.

Устата ми беше пресъхнала от виното. Облизах устни, преди да отговоря:

— Предполагам. По дяволите! Колъм не можа ли да изтърпи още малко? Поне до сутринта, когато щеше да се види с Чарлс?

Джейми се усмихна накриво.

— Едва ли е имал избор, сасенак. Малцина избират часа на смъртта си.

— Колъм смяташе да го избере. — Бях се питала дали да кажа на Джейми за случилото се между мен и Колъм при първата ни среща в Холируд, но вече нямаше смисъл да пазя тайните на мъртвия.

Джейми поклати невярващо глава, въздъхна и раменете му се прегърбиха, щом научи, че Колъм е искал да отнеме собствения си живот.

— Дали е знак, Клеър?

— Знак ли?

— Че Колъм умря сега, преди да откаже на Чарлс. Това дали е знак, че е писано Чарлс да победи?

Колъм беше посрещнал смъртта седнал в леглото, до главата му имаше недокосната чаша с бренди. Беше го сторил както искаше, с ясен ум; главата му бе отметната назад, но очите бяха широко отворени и вече не виждаха онова, което оставяше след себе си. Устите бяха плътно стиснати, обичайните бръчки се извиваха от носа към брадичката. Болката, постоянният му спътник, явно го бе последвала чак до края.

— Господ знае — казах аз.

— Така ли? — рече Джейми през дланите си. — Е, радвам се, че поне някой знае.

¹⁰ Епиграма от Жан-Батист Алфонс Кар (1808-1890). - „Колкото повече се променя, толкова повече остава същото.” — Бел. прев.

¹¹ Недей да пърдиш по-високо от задника си. (фр.) — Бел. прев.

¹² „Достатъчно” (келтски). — Бел. прев.

38

СДЕЛКА C ДЯВОЛА

Болестта надвисна над Единбург като облака, донесъл студения дъжд, който скри от поглед замъка на хълма. По улицата ден и нощ течеше вода и макар че паветата вече не бяха покрити с мръсотия и не вонеше толкова, задушливият дим от огнищата изпълваше стаите до тавана.

Измръзнала и унила като времето, аз често обикалях около Холируд и Кенънгейт. Влажният въздух беше за предпочитане пред задимения, изпълнен с бацили въздух вътре. Из целия дворец се чуваха кашлици и кихавици, макар че заради присъствието на Негово Височество, повечето болни храчеха в мръсните си кърпи или в огнищата, а не направо на полирания под от шотландски дъб.

По това време на годината се стъмваше рано и аз вече се връщах по главната улица, за да стигна в Холируд преди залез. Не се страхувах от нападение в мрака; може би все още не всички якобити в града знаеха коя съм, но ужасът им от чистия въздух ги държеше на закрито.

Мъжете, които бяха в състояние да излязат от домовете си, за да свършат някоя работа, бързаха да се гмурнат с благодарност в задименото убежище на кръчмата на Джени Ха и да останат там, сгушени в топлия задух, където смрадта на мокра вълна, немити тела, уиски и бира почти успяваше да победи миризмата на дим.

Опасявах се само да не се подхлъзна в тъмното и да си счупя глезен на хлъзгавите павета. Градът се осветяваше единствено от мъждукащите фенери на градските стражари, а те имаха объркващия навик да претърчават от вход до вход и да се появяват и изчезват като светулки. Понякога се губеха по половин час, явно дръзнали да се отбият в „Края на света” близо до Кенънгейт за една живителна пинта топъл ейл.

Погледнах слабото сияние над църквата на Кенънгейт, за да преценя колко остава до мръкване. С малко късмет щях да имам време да се отбия при аптекаря господин Хо. Макар че не можеше да се похвали с асортимента на Раймон в Париж, господин Хо въртеше добра търговия с конски кестени и кора от червен бряст и обикновено успяваше да ме снабди с мента и кисел трън. По това време на годината основният му приход идваше от продажбата на камфорови топчета, които се смятаха за единственото лекарство при простуда, катар и охтика. Може да не беше така ефективно като лекарствата от бъдещето, но не беше и по-лошо, поне миришеше здравословно.

Въпреки преобладаващите червени носове и бледи лица, в двореца се устройваха приеми няколко нощи седмично, защото единбургските благородници приветстваха своя принц с ентусиазъм. Още два часа и фенерите на прислужниците, придружаващи гостите на бала, щяха да запроблясват по главната улица.

Въздъхнах при мисълта за поредния бал със сополиви кавалери, които ръсят комплименти с надебелели от храчки гласове. Вероятно трябваше да добавя и чесън към списъка с покупки; слагаш го в сребърно медальонче на шията и уж те пази, а всъщност прогонва настървените обожатели на безопасно разстояние — което на мен ми се струваше достатъчно.

Градът беше зает от войниците на Чарлс и англичаните, макар и не обсадени, се бяха оттеглили в замъка на хълма. Все пак новини — е относителна достоверност — изтичаха и в двете посоки. Според господин Хо най-скорошният слух твърдял, че херцог Къмбърланд събира армия южно от Пърт с намерението да поеме на север. Нямах представа дали е вярно; не си спомнях името на Къмбърланд да се споменава в историята по въпроса преди пролетта на 1746 година, а тя още не беше дошла. Все пак не можех да игнорирам този слух.

Пазачът при портата ми кимна, кашляйки. Пазачите надолу по коридора последваха примера му. Устоях на порива да размахам кошницата с чесън към тях като кадилница и тръгнах към следобедния салон на горния етаж, където бях допусната безпрепятствено.

Открих Негово Височество с Джейми, Иниъс Макдоналд, О’Съливан, секретаря на Негово Височество и един избухлив мъж на име Франсис Таунсенд, който напоследък се ползваше с благоволението на принца. Повечето бяха със зачервени носове и подсмърчаха, а красивата камина беше опръскана с храчки. Погледнах Джейми, който се беше отпуснал изморено в едно кресло, пребледнял и оклюман.

Свикнали с набезите ми из града и нетърпеливи да чуят разузнавателните данни за движенията на англичаните, мъжете ме изслушаха с огромно внимание.

— Изключително сме ви задължени за тези новини, госпожо Фрейзър — каза Негово Височество с галантен поклон и усмивка. — Трябва да ми кажете как мога да ви се отплатя.

— Ами искам съпругът ми да си легне веднага — веднага се възползвах аз.

Принцът леко се ококори, но бързо се съвзе. Не толкова въздържан, Иниъс Макдоналд избухна в гръмка и съмнително задавена кашлица. Бялото лице на Джейми внезапно пламна. Той кихна, покри носа си с кърпата и очите му засвяткаха гневно над нея.

— О… съпругът ви — рече Чарлс. — Ами… — Бузите му порозовяха.

— Той е болен — казах малко рязко. — Нима не виждате? Искам да си легне и да си почива.

— О, да си почива — промърмори Макдоналд, сякаш на себе си.

Търсех някакви достатъчно любезни думи.

— Ще ми е много неприятно да лиша временно Ваше Височество от присъствието на съпруга ми, но ако не си почине, той едва ли ще има възможността да присъства изобщо.

Вече съвсем окопитен, Чарлс явно сметна неразположението на Джейми за много забавно.

— Но разбира се — погледна го. — Подобна възможност дълбоко ще ни разстрои, мадам. — Наведе глава към мен. — Нека бъде както желаете. Ще се лишим от присъствието на скъпия Джеймс, докато се възстанови, но по-добре отведете съпруга си веднага… и му дайте там някакво лекарство… — Устните му леко потрепнаха, той извади голяма кърпа от джоба си, последва примера на Джейми, зарови лице в нея и деликатно се изкашля.

— По-добре внимавайте, Ваше Височество — посъветва го кисело Макдоналд. — Да не прихванете болежките на Фрейзър.

— Е, не бих отказал да съм на мястото на господин Фрейзър — прошепна Франсис Таунсенд, без да крие сардоничната усмивка, с която приличаше на лисица в кокошарник.

Джейми, който вече приличаше на измръзнал от слана домат, стана рязко, поклони се на принца и тръгна към вратата, като ме стисна за ръката.

— Пусни ме! — изръмжах аз, докато профучавахме покрай стражите в антрето. — Ще ми счупиш ръката.

— Само да останем сами, ще ти извия врата. — Но видях леката усмивка и разбрах, че се преструва.

Щом се озовахме в апартамента ни, на затворена врата, той ме придърпа към себе си, облегна се на вратата и се засмя, притиснал буза към главата ми.

— Благодаря ти, сасенак — рече носово.

— Не си ми сърдит? Не исках да те излагам така.

— Не, няма нищо — пусна ме. — Господи, нямаше да възразя и ако ме беше подпалила насред Голямата галерия, само да се измъкна от Негово Височество и да си почина малко. Този човек ми омръзна до смърт и всяко мускулче ме боли. — Внезапна кашлица го разтърси и той се облегна пак на вратата.

— Добре ли си? — Вдигнах се на пръсти, за да докосна челото му. Не се изненадах, но малко се притесних, когато усетих горещата му кожа.

— Имаш треска!

— Е, да, всички имат треска, сасенак — сопна се той. — Само че някои са по-горещи от други, нали?

— Не се прави на интересен — казах аз, облекчена, че е достатъчно добре, за да се шегува. — Свали си дрехите. И не, не го казвай — добавих рязко, щом видях, че на устните му се оформя усмивка. — Нямам други намерения към болните ти телеса, освен да ги облека в нощна риза.

— Тъй ли? Не смяташ, че малко упражнения ще ми се отразят добре? — Започна да сваля ризата си. — Нали каза, че били здравословни. — Смехът му се превърна в дрезгава кашлица, която го остави зачервен и без дъх. Пусна ризата на пода и почти веднага започна да трепери.

— Твърде здравословни за теб, моето момче. — Нахлузих дебелата вълнена риза на главата му и го оставих да се бори с нея, докато аз сваля килта, обувките и чорапите. — Господи, краката ти са ледени!

— А що… не ги… стоплиш. — Но думите бяха изречени през тракащи зъби и той не възрази, когато го насочих към леглото.

Трепереше толкова силно, че проговори чак когато извадих с ръжените нагорещената тухла от огъня, увих я в кърпа и я пъхнах до краката му.

Скоро спря да трепери и вече лежеше спокойно, а аз сложих тенджера с вода, за да направя чай от мента и касис.

— Какво е това? — попита с подозрение и подуши въздуха, щом отворих поредното бурканче от кошницата си. — Нали няма да ме караш да го пия? Мирише като престояла цял месец мъртва патица.

— Близо си. Това е гъша мас, смесена с камфор. Ще я втрия в гърдите ти.

— Не! — Грабна завивките и ги дръпна под брадичката си.

— Да — казах аз твърдо и се приближих.

По някое време усетих, че имаме публика. Фъргъс стоеше до другия край на леглото и гледаше процедурата е интерес и протекъл нос. Свалих коляно от корема на Джейми и посегнах за носна кърпа.

— Ти какво правиш тук? — попита Джейми и опита да дръпне ризата надолу.

Без да се смути от враждебния му тон, Фъргъс пренебрегна предложената кърпа и обърса носа си с ръкав, като междувременно се взираше ококорен от възхищение в широките мускулести гърди.

— Кльощавият милорд ме изпрати да донеса един пакет. Всички шотландци ли имат толкова косми по гърдите, милорд?

— Господи! Съвсем забравих за депешите. Чакай, ще ги занеса сам на Камерън. — Джейми се надигна от леглото и носът му се приближи до областта на моите процедури. — Пфу! — Разтърси нощната риза, за да разкара неприятния аромат и ме изгледа с укор. — Сега как ще се отърва от тази воня? Да не очакваш да изляза сред хората умирисан на мъртва гъска?

— Не, не очаквам. Очаквам да лежиш кротко и да си почиваш, или наистина ще станеш мъртва гъска. — Изгледах го с най-страховития си поглед.

— Аз ще занеса пакета, милорд — увери го Фъргъс.

— Нищо такова няма да правиш — отвърнах, защото забелязах, че бузите му горят, а очите — светят. Сложих длан на челото му.

— Не ми казвай — обади се саркастично Джейми. — Има треска?

— Да, има.

— Ха! — обърна се мрачно доволен към Фъргъс. — Дойде твоят ред. Сега ще видиш какво ти се пише.

След известни усилия от моя страна Фъргъс вече лежеше на сламеника си до огъня, намазан с гъша мас и добре напоен с лековит горещ чай. До брадичката на всеки от болните имаше чиста носна кърпа.

— Така — казах аз, докато усърдно миех ръцете си над легена. — Аз ще занеса скъпоценния пакет с депеши на господин Камерън. Вие ще си почивате, ще пиете топъл чай, че си почивате, ще си духате носа и ще си почивате, в този ред. Разбрано ли е, войници?

От завивките се виждаше само върхът на дълъг червен нос. Той се разлюля леко напред-назад в съгласие.

— Много си властна — рече неодобрително на тавана. — Никак не е женствено.

Аз залепих целувка на горещото му чело и откачих наметалото от кукичката.

— Колко малко познаваш жените, любов моя!

*  *  *

Юън Камерън командваше така нареченото разузнаване на Холируд. Щабът му беше в края на западното крило, близо до кухните. Вероятно нарочно, като се имаше предвид апетитът му. Сигурно има глисти, помислих си, докато гледах кльощавия офицер, който отваряше пакета с депешите.

— Всичко наред ли е? — попитах след малко. Едва потиснах автоматичното „сър”.

Той вдигна сепнат глава и примигна.

— Ъ? О! — Опомни се, усмихна се и побърза да се извини:

— Много съжалявам, госпожо Фрейзър. Колко нелюбезно от моя страна да се залисам така и да ви оставя да стоите права. Да, всичко изглежда наред — много интересно — добави на себе си. После пак вдигна глава и рече: — Ще бъдете ли така добра да кажете на съпруга си, че бих искал да обсъдя това с него възможно най-скоро? Разбрах, че не е добре — добави деликатно, без да ме поглежда. Явно Иниъс Макдоналд своевременно беше разнесъл вестта за моя сблъсък с принца.

— Така е — отвърнах аз. Изобщо не исках Джейми да става от леглото и да умува над разузнавателни депеши цяла нощ с Камерън и Лохиел. Щеше да е почти толкова лошо, колкото ако беше решил да танцува до зори с дамите на Единбург. Е, вероятно не чак толкова лошо, казах си, щом си спомних за трите госпожици Уилямс.

— Сигурна съм, че ще се присъедини към вас при първа възможност — отвърнах и придърпах наметалото си. — Ще му кажа. — И щях — но утре. Или пък вдругиден. Не ме интересуваше къде е армията на англичаните. Бях сигурна, че са поне на сто мили от Единбург.

*  *  *

Надникнах в спалнята, видях две неподвижни издутини под завивките и чух дишане — бавно, равномерно и малко дрезгаво. Щом се уверих, че са добре, свалих наметалото и седнах в салона с превантивна чаша горещ чай, в който бях добавила малко бренди с медицинска цел.

Отпивах бавно и чувствах как топлината се разлива по гърдите ми, после в корема и започва да се стича към пръстите на краката, замръзнали след търчането през двора, макар че можех да мина и през двореца, но през безкрайни стълбища и коридори.

Държах чашата под брадичката си, вдишвах приятната горчива миризма, усещах как топлите пари проясняват сетивата ми. Подсмръкнах и се зачудих как така в град, поразен от простуди и грип, моите синуси си оставаха чисти.

Всъщност, ако не се броеше треската след раждането, не бях боледувала, откакто минах през каменния кръг. Това беше странно; при тукашната хигиена и пренаселени помещения, трябваше поне веднъж да хвана хрема. Но не.

Явно нямах имунитет срещу всички заболявания, иначе нямаше да получа треска след помятането. Но по-честите болести? Някои се обясняваха с ваксинациите, разбира се.

Не можех например да хвана едра шарка, тиф, холера и жълта треска. Не че имаше жълта треска, но все пак. Оставих чашата и опипах лявото си рамо. Белегът от ваксинацията беше избледнял с времето, но все още се напипваше; груба кръгла вдлъбнатина, широка около сантиметър.

Внезапно потреперих при спомена за Гейлис Дънкан, после го прогоних и се върнах към оценката на здравословното си състояние, за да не мисля за жената, изгоряла на клада, или за Колъм Макензи, който я беше изпратил там.

Чашата вече беше почти празна и станах да я напълня. Придобит имунитет вероятно? На сестринските курсове бях научила, че простудите се предизвикват от безброй вируси, всеки различен и вечно променящ се. Ако веднъж бъдеш изложен на определен вирус, добиваш имунитет към него. Продължаваш да се простудяваш, от други вируси, но с възрастта натрупваш имунитет към голяма част от тях. Затова, според лектора, децата се разболяват средно шест пъти в годината, а хората на средна възраст само два. Възрастните може с години да не боледуват от простуда само защото вече са срещнали повечето вируси и са добили имунитет.

Ами ако част от този имунитет се предава по наследство с еволюирането на хора и вируси? Знаех, че майката предава на детето антитела срещу много заболявания чрез плацентата и кърмата, затова детето има имунитет — временен — към всичко, от което е боледувала майката. Вероятно не се разболявах, защото бях получила по наследство антитела за вирусите от осемнайсети век — един вид се бях облагодетелствала от всички простуди на предците си през последните двеста години?

Размишлявах върху тази занимателна идея и бях толкова погълната от нея, че дори не седнах, а отпивах чая права насред стаята, когато на вратата тихо се почука.

Въздъхнах от раздразнение. Дори не оставих чашата, а отидох да отворя и отпратя заинтересуваните от здравето на Джейми. Вероятно Камерън се беше запънал с някоя депеша или Негово Височество беше съжалил, че е освободил Джейми от бала. Е, тази нощ щяха да го вдигнат от леглото само през трупа ми.

Отворих рязко вратата и думите засядаха в гърлото ми. В сенките на коридора стоеше Джак Рандал.

*  *  *

Разлетият чай, който попи в полата ми, ме върна към реалността, но той вече беше пристъпил в салона. Огледа ме от глава до пети с обичайното презрение, после се озърна към затворената врата на спалнята.

— Сама ли си?

— Да!

Лешниковите очи гледаха ту мен, ту вратата и преценяваха достоверността на думите ми. Лицето му беше посърнало, бледо от лошото хранене и прекараната на закрито зима, но иначе все същото. Бързият безмилостен ум се беше оттеглил малко по-назад зад завесата на ледените очи, но още беше там; в това не се съмнявах.

Той взе решение, сграбчи ме за ръката и грабна наметалото ми с другата.

— Идваш с мен.

Бях готова да ме нареже на парчета, но не и да издам звук и вратата на спалнята да се отвори.

Бяхме по средата на коридора, когато се реших да заговоря. Нямаше стражи, но все пак дворецът се охраняваше. Той не можеше да ме извлече през някоя странична порта, без да го забележат, камо ли да мине през главния вход. Затова, каквото и да искаше от мен, сигурно щеше да се случи в района на Холируд.

Вероятно да ме убие, за да отмъсти за раната, нанесена от Джейми? Коремът ми подскочи при тази мисъл и аз се вгледах в него, докато минавахме под светлината на стенните свещници. В тази част на двореца свещите бяха на големи разстояния и с немощни пламъци, които хвърляха светлина колкото гостите да могат да се върнат по стаите си.

Той не беше с униформа и изглеждаше невъоръжен. Беше облечен с груба риза и дебело палто над прости кафяви бричове и чорапи. Нищо, освен изправената осанка и арогантният наклон на лишената от перука глава, не подсказваше кой е всъщност — може би се беше промъкнал в двореца с гостите за бала, представяйки се за прислужник.

Не, реших аз, когато пак го погледнах на смътната светлина, той не беше въоръжен, макар че ме стискаше като менгеме. Все пак ако си беше наумил да ме удуши, нямаше да се дам лесно; бях висока почти колкото него и много по-добре хранена.

Сякаш доловил мислите ми, той спря близо до края на коридора, обърна ме към себе си и ме стисна над лактите.

— Няма да те нараня — каза тихо, но твърдо.

— Не може да бъде. — Преценявах шансовете си някой да ме чуе, ако изкрещя тук. Знаех, че в края на стълбите има страж, но от него ни деляха две врати, площадка и доста стъпала.

От друга страна, бяхме в патова ситуация. Ако той не можеше да ме изведе оттук, аз също не можех да извикам помощ. В този край на коридора беше почти пусто, всички бяха в другото крило или на бала.

Той заговори бързо:

— Не ставай глупава! Ако исках да те убия, щях да го направя тук. Ще е много по-безопасно, отколкото да те влача навън. Освен това — добави той, — ако исках да те нараня, защо ще ти взимам наметало? — Вдигна дрехата като доказателство.

— Откъде да знам защо си го взел?

— Защото искам да излезеш с мен. Имам предложение и не бива никой да ни чуе. — Озърна се към вратата в края на коридора. Като другите врати в Холируд, и при тази горните четири панела бяха под формата на кръст, а долните два вертикални и образуваха нещо като отворена библия. Холируд някога е бил абатство.

— Ще дойдеш ли в църквата? Там ще поговорим насаме. — Това беше вярно; църквата до двореца, част от абатството, беше изоставена, защото бе станала опасна поради липсата на поддръжка. Поколебах се.

— Мисли, жено! — Разтърси ме леко, после ме пусна и отстъпи. Силуетът му се очертаваше на светлината на свещите като тъмно петно. — Защо ще рискувам да вляза в двореца?

Това беше добър въпрос. След като беше напуснал убежището на Замъка на хълма предрешен, той можеше да се спотаи във всяка уличка и да ме причака. Единствената причина да не го направи беше, че искаше да говорим; трябваше да говори с мен, без да бъде подслушан или видян.

Щом забеляза, че стигам до това заключение, раменете му се отпуснаха. Разпери наметалото и ми го подаде.

— Имаш думата ми, че ще се върнеш жива и здрава от този разговор.

Опитах да разчета изражението му, но фините черти не издаваха нищо. Очите не потрепваха и бяха също толкова непроницаеми.

Посегнах към наметалото и казах:

— Добре.

Излязохме в сумрачната каменна градина и минахме покрай стража само с кимване. Той ме позна, не беше необичайно да излизам нощем, за да се погрижа за някой болен в града. Пазачът погледна остро Джак Рандал — обикновено ме придружаваше Мърто, ако Джейми не можеше, — но облечен така, Рандал с нищо не приличаше на английски капитан. Той отвърна на погледа с безразличие и вратата на двореца се затвори след нас и ни остави в мразовития мрак навън.

Беше валяло, но бурята вече отминаваше. Гъстите облаци се накъсваха и разлитаха над нас, пришпорвани от вятър, който дърпаше наметалото ми и лепеше полата по краката ми.

— Насам.

Стиснах дебелото кадифено наметало, сведох глава срещу вятъра и последвах стройната фигура на Джак Рандал по пътечката на алпинеума.

Излязохме в долния му край, огледахме се и бързо прекосихме тревата към входа на църквата.

Вратата висеше открехната; църквата не се използваше от години заради нестабилността ѝ, която я правеше опасна, но никой не си бе дал труд да я ремонтира. Разритах купчините сухи листа и боклуци и влязох в пълния мрак.

Все пак не беше толкова пълен. Очите ми постепенно свикнаха с него и видях високите колони, които се нижеха от двете страни на нефа и деликатните каменни орнаменти на огромния прозорец в дъното, стъкло почти не беше останало.

Движение в сенките ми показа накъде бе тръгнал Рандал. Обърнах се между колоните и го видях в една ниша, в която преди беше стоял кръщелният купел, а сега имаше само каменен перваз. По стените от двете страни различих светли петна; мемориални плочи за погребаните в църквата. Другите бяха вградени в пода покрай централната пътека, а имената бяха полуизличени.

— Добре — казах аз. — Вече няма да ни чуят. Какво искаш от мен?

— Твоите умения на лечителка и пълната ти дискретност. В замяна ще ти дам информацията, с която разполагам за движенията и плановете на английската армия — отвърна той веднага.

Дъхът ми секна. Не бях очаквала това. Нима искаше да каже…

— Търсиш лекарска помощ? — Не направих усилие да скрия ужаса и смеха в гласа си. — От мен? Разбирам, че си… е… — Едва се възпрях да не позлорадствам. — Сигурно вече си получил възможното лечение, нали? Изглеждаш в доста добро състояние. — Поне външно. Прехапах устна и потиснах надигащата се истерия.

— Казват, че съм извадил късмет, че съм жив — отвърна той студено. — Според мен е спорно твърдение. — Остави фенера в една ниша, където имаше празен купел за светена вода. — Предполагам, питате повече от медицинско любопитство, отколкото от загриженост — продължи той. Фенерът осветяваше гърдите му и главата и раменете не се виждаха. Той сложи ръка на колана на панталоните си и се обърна леко към мен.

— Искаш ли да прегледаш раната, за да прецениш дали е било добро лечението? — Не виждах лицето му, но ледът в гласа му беше наситен с отрова.

— Може би по-късно — отвърнах възможно най-спокойно. — Щом не е за теб, за кого искаш помощта ми?

Той се поколеба, но вече беше късно за сдържаност.

— За брат ми.

— Брат ти? — Не можах да скрия шока в гласа си. — Алегзандър?

— Тъй като по-големият ми брат Уилям, доколкото знам, управлява умело семейното имение в Съсекс и не се нуждае от помощ… — рече той сухо, — Да, за моя брат Алекс.

Опрях ръце на студения саркофаг пред себе си, за да намеря опора.

— Разкажи ми.

*  *  *

Историята беше съвсем проста и тъжна. Ако ми я разказваше друг, а не Джонатан Рандал, може би щях да изпитам съчувствие.

След като изгубил службата си при херцог Сандрингам заради скандала с Мери Хокинс, твърде крехкото здраве попречило на Алегзандър Рандал да намери друга и бил принуден да търси помощ от братята си.

— Уилям му изпрати два паунда и пълно с искрени съвети писмо. — Джак Рандал се облегна на стената. — Уилям е много искрен човек, опасявам се. Но не е склонен да приеме Алекс у дома в Съсекс. Съпругата му е малко… как да го кажа, крайна… в религиозните си убеждения. — Усетих някакво веселие в гласа му, което за миг ме накара да го харесам. Дали при други обстоятелства щеше да прилича на праправнука си?

Мисълта за Франк така ме разстрои, че пропуснах следващите му думи.

— Извинявай. Какво каза? — Стиснах лявата си ръка с дясната и впих пръсти в златната халка. Франк го нямаше. Трябваше да спра да мисля за него.

— Казах, че осигурих жилище на Алекс близо до Замъка, за да мога да се грижа за него, тъй като средствата ми не са достатъчни, за да му наема прислужник.

Но окупацията на Единбург, разбира се, усложнила нещата и Алекс Рандал бил оставен почти сам през последния месец, единствено една жена ходела понякога да почисти. Здравето му много се влошило от студеното време, лошата храна и мизерните условия, докато, сериозно притеснен, Джак Рандал не бил принуден да потърси помощ. И в замяна предлагаше да предаде своя крал.

— Защо дойде при мен? — попитах накрая, като се извърнах от саркофага.

Той изглеждаше леко изненадан.

— Заради уменията ти. — Устните му се извиха леко в полуподигравателна усмивка. — Ако някой иска да продаде душата си, редно е да отиде при тъмните сили, нали?

— Наистина ли смяташ, че съм тъмна сила? — Явно смяташе; може и да се подиграваше, но предложението беше искрено.

— Освен историите за теб в Париж, ти сама ми го каза — изтъкна той. — Когато ви пуснах от Уентуърт. — Обърна се в мрака и се издърпа да седне на каменния корниз.

— Това беше голяма грешка — добави тихо. — Не биваше да те пускам жива, ти си опасно създание. И все пак нямах избор; той това поиска в замяна. А аз бих платил много повече за онова, което ми даде.

Това ме накара да изсъскам, но успях да се сдържа. Той седеше на перваза, опрял единия си крак на земята за равновесие. Луната проникваше през препускащите облаци и го озаряваше в гръб през счупения прозорец. Главата му беше полуизвърната в сумрака и жестоките линии около устата не се виждаха. Отново приличаше много на мъжа, когото бях обичала. На Франк.

И все пак аз бях предала този мъж; заради моя избор той никога нямаше да съществува. За греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата…

— Той каза ли ти? — попита лек, приятен глас от сенките. — Той каза ли ти какво се случи между нас, между него и мен, в онази малка килия в Уентуърт? — През гнева и ужаса забелязах, че никога не нарича Джейми по име. „Той”, „него”, но никога „Джейми”. Това име беше мое.

Стиснах здраво зъби и процедих през тях:

— Той ми каза. Всичко.

Издаде тих звук, почти въздишка.

— Без значение дали ти харесва, скъпа моя, ние сме свързани, ти и аз. Не мога да кажа, че това ми е приятно, но го признавам. Също като мен, ти познаваш допира на кожата му — толкова топла, сякаш гори отвътре. Познаваш миризмата на потта му и грубите косми по бедрата му. Знаеш какъв звук издава накрая, когато изпадне в забрава. Аз също.

— Млъкни. Млъкни! — Той не ми обърна внимание, облегна се назад и продължи да говори, сякаш на себе си. Сред новата вълна гняв осъзнах какъв импулс го води — не намерението да ме разстрои, а огромното желание да говори за любимия; да изрече на глас и да съживи отново всички изчезнали подробности. Защото все пак на кого можеше да говори за Джейми така освен на мен?

— Тръгвам си! — извиках и се обърнах.

— Тръгваш си? — попита спокойният глас зад мен. — Мога да предам генерал Хоули в ръцете ви. Или ще го оставиш да разбие армията на шотландците? Вие избирате, мадам.

Изпитах силното желание да отвърна, че генерал Хоули не си струва това. Но си спомних за шотландските вождове, които бяха настанени в Холирудхаус — Килмарнок и Балмерино, и Лохиел, само на няколко крачки от другата страна на тази стена. И за самия Джейми. За хилядите шотландци. Струваше ли си да жертвам чувствата си заради победата? Това ли беше повратната точка? Ако не го изслушах, ако не приемех тази сделка, тогава какво?

Обърнах се бавно.

— Говори! Щом трябва. — Той не изглеждаше впечатлен от гнева ми и от възможността да му откажа. Гласът в тъмната църква беше спокоен и контролиран, като на лектор.

— Знаеш ли, питам се дали получаваш от него толкова много, колкото получих аз? — Наклони глава настрани и острите черти дойдоха на фокус. Слабата светлина го озари за миг, освети светлите лешникови очи и ги накара да засияят като на звяр, зърнат сред храстите.

Нотката на триумф в гласа му беше слаба, но осезаема.

— Аз — каза той тихо, — аз го имах така, както ти никога няма да го имаш. Ти си жена; не можеш да разбереш, дори да си вещица. Аз притежавам душата на неговата мъжественост; отнех му това, което той отне на мен. Аз го познавам така, както той вече познава мен. Ние сме свързани чрез кръвта.

Отдавам ти тялото си, за да бъдем едно…

— По много странен начин търсиш помощта ми — казах с треперещ глас. Стисках силно полите си, платът беше студен и твърд между пръстите ми.

— Така ли? Реших, че ще е най-добре, ако разбереш. Не търся съжалението ти, не търся силата ти като мъж, който дири състрадание от жена. Трябва да помогнеш на брат ми заради него самия. — Кичур тъмна коса падна на челото му и той го отметна назад. — Предпочитам сделката между нас да е напълно ясна; услуги срещу конкретна цена — но трябва да знаеш, че изпитвам към теб онова, което вероятно и ти изпитваш към мен.

Това ме стъписа; той продължи, преди да намеря отговор:

— Ние сме свързани чрез тялото на един мъж — чрез него. Не сме свързани чрез брат ми, търся помощта ти, за да изцелиш тялото му, но не рискувам душата му да стане твоя жертва. Кажи, цената приемлива ли е?

Извърнах се от него и тръгнах към центъра на отекващия неф. Треперех така силно, че едва пристъпвах. Огромният прозорец над пустия олтар се издигаше черен на фона на белите препускащи облаци, слаби лунни лъчи осветяваха пътя ми.

В края на нефа, възможно най-далеч от него, спрях и притиснах ръце към стената за опора. Беше твърде тъмно, за да видя надписите на мраморната плоча, но усещах хладните, остри линии на резбата. Извивката на малък череп над кръстосани кости, набожната версия на Веселия Роджър. Отпуснах глава напред и притиснах чело към невидимия череп, гладък като костта под кожата ми.

Чаках със затворени очи гаденето да утихне и сърцето да спре да бие в слепоочията ми.

Няма значение, казах си. Няма значение какъв е. Няма значение какво говори.

Ние сме свързани чрез тялото на един мъж… Да, но не и чрез Джейми. Не и чрез него! Да, ти го имаше, копеле мръсно! Но аз си го върнах, освободих го от теб. Ти не притежаваш нищо от него! Но потта, която се стичаше по ребрата ми и собственото ми накъсано дишане опровергаваха това.

Тази цена ли трябваше да платя заради загубата на Франк? Да спася хиляди животи като компенсация за неговия?

Тъмният олтар се издигаше вдясно от мен и аз с цялото си сърце пожелах там наистина да има нещо, някой, който да ми даде отговор. Но нямаше, трябваше аз да реша. Мъртвите мълчаха притихнали сред тези каменни стени.

Опитах се да изхвърля Джак Рандал от ума си. Ако не беше той, ако ме молеше някой друг, щях ли да отида? Все пак трябваше да помисля и за Алекс Рандал. „Трябва да помогнеш на брат ми заради самия него.” Разбира се. Какво друго можех да сторя, можех ли да не го излекувам заради човека, който моли за това?

Мина много време, преди да се изправя. Ръцете ми бяха влажни и хлъзгави по каменния череп. Бях изтощена и слаба, вратът ме болеше, сърцето ми беше натежало, сякаш болестта, която бе поразила града, най-сетне ме застигна.

Той още беше там и чакаше търпеливо в студения мрак.

— Да — казах рязко, щом се приближих. — Добре. Ще дойда утре преди обед. Къде?

— Лейдиуок Уинд. Знаеш ли къде е?

— Да. — Единбург беше малък град — една главна улица с много малки, слабо осветени пресечки. Лейдиуок Уинд бе сред най-бедните от тях.

— Ще те чакам там — рече той. — Ще имам необходимата информация.

Той се спусна от корниза и пристъпи напред, после зачака да помръдна. Разбрах, че не иска да минава покрай мен към вратата.

— Страхуваш се от мен, нали? — попитах с безрадостен смях. — Мислиш, че ще те превърна в гъба?

— Не — гледаше ме спокойно. — Не ме е страх от теб, мадам. В Уентуърт се опита да ме изплашиш, като ми каза кога ще умра. Но ако наистина умра през април следващата година, сега не можеш да ми навредиш, нали?

Ако имах нож, сигурно щях да му докажа противното само за да ми олекне. Но ме възпираха това пророчество и животът на хиляди шотландци. Той беше в безопасност.

— Просто не искам да те доближавам, за да не би да те докосна по случайност — уточни той.

Засмях се, този път искрено.

— Това, капитане, напълно го разбирам. — Обърнах се и излязох от църквата.

Не се питах дали ще удържи на думата си. Вече ме беше освободил от Уентуърт само защото беше дал дума да го стори. Неговата дума тежеше. Джак Рандал беше джентълмен.

*  *  *

Какво чувстваше ти, когато отдадох тялото си на Джак Рандал? — беше ме попитал Джейми.

Гняв — бях отвърнала аз. — Ужас.

Облегнах се на вратата на спалнята, отново обзета от тях.

Огънят догаряше и в стаята беше студено. Миришеше на гъша мас с камфор. Беше тихо, чуваше се само дишането от леглото и тихият вой на вятъра зад дебелите стени.

Коленичих пред камината и започнах да разпалвам огъня. Вече беше изгаснал напълно и аз избутах недогорялата цепеница и пепелта, за да стъкна нова купчинка в центъра на огнището. В двореца горяха дърва, не торф. За нещастие. Торфеният огън нямаше да догори толкова бързо.

Ръцете ми леко трепереха и изпуснах два пъти огнивото, преди да изкарам искра. От студа, казвах си. Беше много студено.

Той каза ли ти какво се случи между нас? — чух подигравателния глас на Джак Рандал.

— Всичко, което трябва да знам — прошепнах на себе си и поднесох хартия към малкото пламъче, после с нея разпалих прахана на няколко места. От време на време добавях малки съчки, пъхах ги в пламъка и чаках да го поемат. Щом огънят най-сетне се разгоря, посегнах назад, хванах голямата цепеница и внимателно я сложих в сърцето му. Тя беше чамова, зелена, но малко смола извираше от процеп в дървото на малки златни зрънца.

Ако изстинеха и се втвърдяха с времето, те щяха да се превърнат в кехлибар — твърд като скъпоценен камък. Сега засияха за миг от топлината и се започнаха да се пръскат на малки искри.

— Всичко, което трябваше да знам — прошепнах. Фъргъс го нямаше на сламеника. Беше се събудил и изпълзял към по-топло убежище.

Видях го свит в леглото на Джейми — тъмнокоса и червенокоса глава лежаха на възглавницата, от леко отворените устни се разнасяше тихо похъркване. Усмихнах се, но все пак не възнамерявах да спя на пода.

— Бягай оттук! — прошепнах на момчето, избутах го до края на леглото и после в прегръдките ми. Той беше много лек за десетгодишно дете, но все пак тежеше. Отнесох го с мъка до сламеника, стоварих го там и се върнах при леглото.

Съблякох се бавно, вгледана в Джейми. Той се беше обърнал настрани, свит заради студа. Миглите му се извиваха над бузата; те бяха тъмнокестеняви, почти черни в крайчетата, но почти руси в корените. Това му придаваше странно невинен вид въпреки дългия прав нос и твърдите очертания на устните и брадичката.

Аз се плъзнах до него и се сгуших до широкия гръб, облечен във вълнената нощна риза. Той се размърда, разкашля се и аз сложих ръка на хълбока му, за да го успокоя. Той шавна, сви се още повече и се притисна към мен. Прегърнах го през кръста и ръката ми легна върху меките тестиси. Знаех, че мога да го възбудя дори заспал; на него не му трябваше много, само леко докосване с пръсти.

Но не исках да нарушавам съня му и се задоволих с леки ласки по корема му. Той посегна назад и тромаво ме погали по бедрото в отговор.

— Обичам те — измърмори сънено.

— Знам — отвърнах аз и веднага заспах.

39

СЕМЕЙНИ ВРЪЗКИ

Не беше точно бордей, но нещо много подобно. Вървях предпазливо, за да не настъпя някоя купчина изпражнения от нощните гърнета, изсипвани през прозорците. Те щяха да изчезнат едва при следващия силен дъжд.

Рандал ме хвана за лакътя, за да не се подхлъзна по паветата. Аз се сковах и той веднага отдръпна ръка.

Видя, че поглеждам към порутената сграда и каза:

— Не можех да си позволя повече. Вътре не е толкова зле.

Наистина не беше — донякъде. Бяха положени усилия стаята да се обзаведе удобно. Имаше голям умивалник и кана, солидна маса със самун хляб, сирене и бутилка вино, а леглото беше с пухен дюшек и дебели завивки.

Човекът, който лежеше на него, беше отхвърлил завивките, вероятно изгарящ от силната кашлица. Лицето му беше зачервено и кашляше така, че леглото се тресеше.

Отидох до прозореца и го отворих въпреки възраженията на Рандал. Студеният въздух веднага нахлу в стаята и миризмата на немита плът и мръсни чаршафи започна да се разрежда.

Кашлицата постепенно утихна и лицето на Алегзандър Рандал вече не беше толкова червено. Устните леко синееха, а гърдите му се надигаха тежко от усилието да възстанови дишането си.

Огледах стаята, но не видях нищо подходящо за целта ми. Отворих медицинския си комплект и извадих кораво парче пергамент. Беше малко опърпано по краищата, но щеше да свърши работа. Седнах на ръба на леглото и се усмихнах възможно най-окуражаващо на болния.

— Много… мило… че дойдохте — каза той между два пристъпа.

Ризата му вече беше разкопчана; аз я разтворих и разкрих шокиращо хлътнали гърди. Почти нямаше плът по костите, ребрата ясно личаха над вдлъбнатината на корема. Той беше слаб човек, но болестта го беше съсипала.

Завих пергамента на тръбичка, притиснах единия ѝ край към гърдите му и се заслушах. Това беше твърде груб стетоскоп, но изненадващо ефективен.

Преслушах различни места, като го карах да диша дълбоко. Нямаше нужда да го карам да кашля, горкото момче.

— Обърнете се по корем. — Вдигнах ризата и се заслушах, после потупах леко по гърба му, за да проверя как резонират дробовете. Гърбът му беше лепкав от пот под пръстите ми.

— Добре. Обърнете се пак по гръб. Отпуснете се. Изобщо няма да боли. — Продължих да говоря така, докато проверявах бялото на очите му, подутите лимфни възли на шията, обложения език и възпалените сливици.

— Имате катар — казах и го потупах по рамото. — Ще ви направя отвара, която ще облекчи кашлицата. А междувременно… — Посочих с крак захлупеното нощно гърне под леглото и погледнах към мъжа, който чакаше до вратата, изпънат като на парад. — Изхвърлете това. — наредих аз. Рандал ме изгледа, но се приближи и се наведе.

— Не през прозореца! — казах рязко, когато тръгна натам. — Свалете го долу. — Той излезе, без да ме поглежда.

Алегзандър пое плитко дъх, щом вратата се затвори след брат му. Усмихна ми се, лешниковите очи светеха на бледото лице. Кожата му беше почти прозрачна, изопната силно върху черепа.

— По-добре побързайте, преди Джони да се върне. Какво ми има?

Тъмната му коса беше разрошена и аз я пригладих в опит да овладея чувствата, които ме изпълваха. Не исках да му го казвам, но явно вече знаеше.

— Имате катар. Имате и туберкулоза — охтика.

— И?

— И сърдечна недостатъчност. — Гледах го право в очите.

— О… Да, предполагах… че е нещо такова. Понякога усещам пърхане в гърдите… като малка птичка. — Положи леко ръка на сърцето си.

Не можех да погледна гърдите му, които се надигаха под това непосилно бреме, внимателно затворих ризата и я вързах на врата му. Една дълга бяла ръка стисна моята.

— Колко ми остава? — Говореше спокойно, като че ли беше просто любопитен.

— Не зная. Наистина. Не зная.

— Но не дълго.

— Не. Не дълго. Вероятно месеци, но почти със сигурност по-малко от година.

— А можете ли… да спрете кашлицата?

Посегнах към комплекта си.

— Да, за това поне мога да помогна. И за пърхането на сърцето. Ще ви направя екстракт от дигиталин. — Открих малкото пакетче сушени листа от напръстник; щях бързо да направя отвара.

— Брат ви — казах, без да го поглеждам. — Искате ли…

— Не — рече категорично. Устата му леко се изви и така заприлича на Франк, че ми се доплака.

— Не — повтори. — Той сигурно вече знае. Ние винаги… сме се познавали добре.

— Така ли? — попитах и го погледнах. Той не извърна очи, но се усмихна леко.

— Да — каза тихо. — Знам за него. Това няма значение.

О, нима? — помислих си. Сигурно не и за теб. Не вярвах на гласа си, нито на изражението си, затова се обърнах и се заех да паля малката спиртна лампа, която носех.

— Той ми е брат — каза тихият глас зад мен. Поех дълбоко дъх, защото ръцете ми трепереха.

— Да, поне това е.

*  *  *

След като вестта за загубата на Коуп при Престънпанс се разпространи, предложенията за подкрепа, в хора и пари, започнаха да текат от север. В някои случаи тези предложения дори се материализираха: лорд Огилви, най-големият син на граф Еърли, доведе шестстотин от хората на баща си, а Стюарт Апин се появи начело на четиристотин мъже от графствата Абърдийн и Банф. Лорд Питслиго всъщност осигури голяма част от шотландската кавалерия, като доведе много господа и техните слуги от североизточните графства, всички с добри коне и добро въоръжение — поне в сравнение с някои от планинците, които се биеха с клеймори от времето на дядовците си и Въстанието от 1715 година, с ръждиви брадви и вили, наскоро отнети от по-обичайните им задължения да чистят краварниците.

Те бяха доста шарена сбирщина, но въпреки това опасна, мислех си, докато си проправях път през мъжете, събрали се около един точилар, който наточваше кинжали, бръсначи и коси с еднакво безразличие. Вероятно английските войници, които те щяха да поразят, щяха да получат тетанус, вместо да умрат на място, но резултатът така или иначе беше същият.

Макар че лорд Луис Гордън, по-малкият брат на херцог Гордън, бе дошъл да посети Чарлс в Холируд и олицетворяваше възможността целият клан Гордън да се присъедини, тази възможност още не беше станала факт.

А шотландските низини, макар и готови да приветстват шумно победата на Чарлс, бяха крайно неготови да изпратят хора в негова подкрепа; почти цялата армия на Стюарт се състоеше от планинци и явно такава щеше да си остане. Низините все пак взеха някакво участие; лорд Джордж Мъри ми каза, че изпратените от южните градове храна, провизии и пари били значителни.

— Получихме петдесет хиляди и петстотин паунда само от Глазгоу. Макар че е нищо, в сравнение с парите, обещани от Франция и Испания — споделил Негова Светлост с Джейми. — Но нямам намерение да ги пренебрегвам, особено след като Негово Височество не получава от Франция нищо, освен утехи.

Джейми, който знаеше добре колко малък е шансът да дойде злато от Франция, само кимнал.

*  *  *

— Разбра ли нещо ново днес, любима? — попита ме той, когато влязох. Пред него имаше недописана депеша и той натопи отново перото в мастилницата. Аз свалих мократа качулка от косата си с пукане на статично електричество и кимнах.

— Говори се, че генерал Хоули сформира кавалерийски отряди на юг. Има заповеди да сформира осем полка.

Джейми изсумтя. Като се имаше предвид неприязънта на планинците към кавалерията, това не бяха добри новини. Той разсеяно потърка гърба си, където белегът от подковата вече беше започнал да избледнява.

— Ще го напиша на полковник Камерън. Според теб доколко достоверни са слуховете, сасенак? — Почти автоматично погледна през рамо, за да се увери, че сме сами. Вече ме наричаше „сасенак” само насаме, иначе се обръщаше към мен с „Клеър”.

— Абсолютно достоверни.

Все пак това не беше слух, а последното късче информация от Джак Рандал, последното плащане по дълга му към мен, задето лекувах брат му.

Джейми знаеше, разбира се, че посещавам Алекс Рандал и болните сред якобитите. Не знаеше обаче, и никога нямаше да му кажа, че веднъж седмично — понякога дори по-често — се срещам с Джак Рандал, за да чуя какви новини са стигнали до замъка Единбург от юг.

Понякога той идваше в стаята на Алекс; друг път, докато се прибирах на свечеряване и си гледах в краката да не се подхлъзна по главната улица, внезапно една стройна фигура с шаячни дрехи се появяваше от някоя пресечка или тих глас ме викаше зад рамото ми. Беше изнервящо; сякаш ме преследваше призракът на Франк.

Щеше да е много по-просто в доста отношения да ми оставя писмо в стаята на Алекс, но той не искаше да записва нищо и аз го разбирах. Ако откриеха подобно писмо, дори неподписано, щеше да има последствия не само за него, но и за Алекс. Единбург кипеше от непознати; доброволци под флага на крал Джеймс, любопитни посетители от север и от юг, пратеници от Франция и Испания, шпиони и информатори. По улиците не се срещаха единствено офицери и войници от английския гарнизон, защото те си стояха в Замъка. Ако никой не го виждаше да говори с мен, никой нямаше да разбере и какъв е, нито да се усъмни в срещите ни, дори да ни забележеше.

Аз бях доволна от това, иначе трябваше да горя писмата. Съмнявах се, че Джейми ще познае почерка му, но все пак трудно щях да обяснявам откъде идват те. Освен това сега се преструвах, че научавам това-онова по време на обиколките си.

Недостатъкът, разбира се, беше, че като представях новините от Рандал като част от слуховете, те можеха да бъдат пренебрегнати. Все пак, макар че Джак Рандал ми даваше информацията доброволно, не беше задължително тя да е вярна. Затова подхождах с известен скептицизъм.

Съобщих новините за новите полкове на Хоули с обичайното пробождане на вина заради лъжата. Обаче бях установила, че макар честността между съпрузите да е много важна, тя не бива да се надценява. И не виждах защо доставянето на полезна за якобитите информация трябва да причинява болка на Джейми.

— Херцог Къмбърланд още чака войниците му да се върнат от Фландрия — добавих аз. — А обсадата на замъка Стърлинг не върви добре.

Джейми изсумтя и започна да дращи по-усилено.

— Това и аз го знам; лорд Джордж получи депеша от Франсис Таунсенд преди два дни; той държи града, но рововете, за които настоява Негово Височество, губят време и хора. Няма нужда от тях; най-добре просто да обстрелят замъка с оръдия и после да го щурмуват.

— Тогава защо копаят ровове?

Джейми махна разсеяно с ръка, още концентриран в писането. Ушите му бяха порозовели от раздразнение.

— Защото италианската армия е изкопала ровове, когато са превземали замъка Верано — единствената обсада, която Негово Величество е виждал, — затова явно така се прави, нъл тъй?

— Тъй, тъй.

Той ме погледна и се засмя, скосените очи почти се затвориха.

— Какво друго можеш да кажеш, сасенак?

— Една молитва на келтски?

— Не — пръсна пясък по депешата. Стана, целуна ме и посегна към палтото си. — Но искам да вечерям. Хайде, сасенак. Ще си намерим някоя хубава кръчмичка и аз ще те науча на още много думички, които не се говорят пред хора. Тъкмо са ми в главата.

*  *  *

Замъкът Стърлинг най-сетне падна. Цената за това беше висока, смисълът — неособено голям, а ползите от него съмнителни. Все пак ефектът върху Чарлс беше огромен — възторжен и пагубен.

— Най-сетне успях да убедя Мъри — този упорит глупак! — рече той смръщен. После си спомни за победата и отново се усмихна. — Все пак надделях. Тръгваме за Англия след седмица, за да си върна бащините земи!

Събралите се в утринния салон вождове на шотландците се спогледаха, последва доста кашляне и пристъпване от крак на крак. Изглежда, не изгаряха от ентусиазъм при тази новина.

— Ъъъ, Ваше Височество — започна внимателно лорд Килмарнок. — Дали няма да е по-добре да…

Опитаха се. Всички се опитаха. Изтъкваха, че Шотландия вече му принадлежи, мъжете продължаваха да се стичат от север, но от юг нямаше големи изгледи за подкрепа. Шотландците осъзнаваха, че планинците, макар и яростни бойци и верни следовници, бяха и стопани. Нивите трябваше да се обработят за пролетната сеитба; добитъкът имаше нужда от храна през зимата. Много мъже щяха да откажат да продължат на юг през зимните месеци.

— А те не са ли мои поданици? Няма ли да идат, където им кажа? Глупости — отряза ги Чарлс. И това беше. Почти.

— Джеймс, приятелю! Почакай, искам да поговорим насаме. — Негово Височество се извърна след кратка словесна схватка с лорд Питслиго и дългата му упорита брадичка леко омекна, щом махна на Джеймс.

Явно не бях включена в поканата, но нямах намерение да си тръгвам и се заковах още по-здраво в едно от златистите кресла, докато лордовете и вождовете излизаха, мърморейки.

— Ха! — Чарлс щракна възмутено с пръсти, след като вратата се затвори. — Бабички! Ще видят те. Ще види и братовчедът Луи, и Филип — не ми трябва тяхната помощ! Ще им покажа на всички. — Видях как бледите пръсти с поддържани нокти докосват леко място над гърдите му. През коприната на дрехата му прозираше правоъгълна форма. Той носеше миниатюра на Луиз; бях я виждала.

— Желая на Ваше Височество голям успех в това начинание — каза Джейми, — но…

— О, благодаря ти, скъпи Джеймс! Ти поне ми вярваш! — Чарлс го стисна сърдечно за раменете. — Съсипан съм, че няма да ме последваш, че няма да си до мен, докато приемам приветствията на поданиците си по пътя към Англия.

— Няма ли? — смаяно попита Джейми.

— Уви, мой скъпи приятелю, дългът изисква от теб голяма саможертва. Знам как копнее голямото ти сърце за битката, но за теб имам друга задача.

— Така ли?

— Каква? — попитах аз рязко. — Чарлс ме погледна с неприязън, после се обърна към Джейми и продължи:

— Много важна задача, скъпи Джеймс, която само ти можеш да изпълниш. Вярно е, че мъжете се стичат под знамето на баща ми; все повече с всеки изминал ден. Все пак е рано да се отпускаме, нали? Имахме късмет и кланът Макензи ще се присъедини към мен, но ти си свързан с още един род, нали?

— Не — отвърна Джейми, гледаше го ужасен.

— Но да — настоя Чарлс, пак го стисна за раменете и се усмихна: — Ще идеш на север, в земята на предците си и ще се върнеш при мен като предводител на мъжете от клана Фрейзър!

40

ЛЕГОВИЩЕТО НА ЛИСИЦАТА

— О, ти познаваш добре дядо си? — попитах аз и прогоних с ръка една конска муха, която като че ли не можеше да реши кое е по-вкусно — аз или конят.

Джейми поклати глава.

— Не. Чувал съм, че е ужасно дърто чудовище, но не бива да се страхуваш от него. — Усмихна се, когато пернах мухата с края на шала си. — Аз ще съм до теб.

— Свадливите старци не ме плашат — уверих го аз. — Виждала съм много такива по мое време. Отвътре повечето са меки като памук. Предполагам, че дядо ти също е такъв.

— Ммм, не — отвърна той замислено. — Той наистина е ужасно старо чудовище. И ако види, че те е страх от него, става още по-зъл. Като звяр, който надушва кръв.

Погледнах напред, далечните хълмове, които скриваха замъка Бофорт, внезапно ми се сториха зловещи. Конската муха се възползва от разсейването ми и осъществи набег покрай лявото ми ухо. Аз изпищях и се наклоних настрани, а конят се сепна от рязкото ми движение.

— Хей! Успокой се! — Джейми бързо се наведе да хване юздите ми, като пусна своите. По-добре обучен от моя кон, неговият изсумтя, но само размърда уши с превъзходство.

Джейми заби колене в коня си и дръпна моя да го спре.

— Така — присви очи към лъкатушещата във въздуха конска муха. — Стой спокойно, сасенак, и аз ще я хвана. — Зачака, вдигнал в готовност ръце и присвил очи срещу слънцето.

Аз седях като нервна статуя, почти хипнотизирана от заплашителното жужене. Тежкото крилато телце забави полет, забръмча лениво около ушите на коня и моите собствени. Ушите на коня потрепваха, напълно го разбирах.

— Ако това нещо кацне на ухото ми, Джейми. Ще… — започнах аз.

— Шт! — Наведе се напред, свил лявата си ръка в шепа. — Още малко и ще я хвана.

Точно тогава видях тъмно петно да се вдига от рамото му. Още една конска муха търсеше плячка. Отворих пак уста.

— Джейми…

— Тихо! — Той плесна триумфално ръце върху моя мъчител точно преди другата конска муха да се впие във врата му.

Шотландските вождове се биеха според древните си традиции. Пренебрегваха стратегия, тактика и всякакви други такива, те имаха само един метод — нападението. Щом видеха врага, хвърляха наметалата, вадеха мечовете и се спускаха напред с адски викове. И този метод често беше успешен. Като видеха тези рошави пищящи чудовища с голи крака да се устремяват към тях, враговете губеха кураж и хукваха да бягат.

Но колкото и добре обучен да беше, конят на Джейми не бе готов за това върховно изпитание — страховит вик, който се разнесе над главата му. Той опъна уши назад и побягна като подпален.

Аз и моят кон седяхме като хипнотизирани насред пътя и гледахме демонстрацията на шотландско ездаческо умение, докато Джейми, изпуснал юздите, висеше от седлото на диво препускащия кон, издърпваше се отчаяно нагоре и посягаше към гривата. Наметалото му пърхаше около него на вятъра и конят съвсем се паникьоса.

Джейми вече беше стиснал гривата с една ръка и мрачно се издигаше на седлото. Дългите крака стиснаха тялото на коня, пренебрегвайки стремената, които танцуваха под корема му. Лекият вятър довяваше откъслеци от келтски, които дори аз успях да разбера — толкова бяха изразителни.

Чух някакво похлопване и се обърнах към Мърто, който водеше товарен кон и вече преваляше малкото възвишение, по което ние се спускахме. Той се приближи до мен, спря коня и засенчи очи, за да огледа Джейми и паникьосаното животно, които тъкмо изчезваха зад следващия хълм.

— Конска муха — обясних аз.

— Да, не си помислих, че се е разбързал така към дядо си и те е зарязал насред пътя — отбеляза Мърто, кисел както обичайно. — Не че като заведе жена си, ще получи по-различно посрещане.

Пришпори понито си, а товарният кон послушно го последва. Моят, ободрен от компанията и успокоен от временното отсъствие на конски мухи, също пристъпи почти ведро напред.

— Дори англичанка? — попитах любопитно. От малкото, което бях подочула, не смятах, че лорд Ловат би се зарадвал на нещо английско.

— Англичанка, французойка, холандка или германка. Няма никакво значение; Старата лисица ще яде дроба на горкото момче за закуска, не твоя.

— Какво искаш да кажеш? — Взирах се в киселия дребен шотландец, който много приличаше на някой от вързопите, така беше омотан с наметалото си. Каквито и дрехи да облечеше Мърто, колкото и добре да бяха скроени, все приличаше на нещо измъкнато от боклука.

— В какви отношения е Джейми с лорд Ловат?

Той ме изгледа накриво с черните си очи, после извърна глава към замъка Бофорт. Сви рамене от примирение или раздразнение.

— Ами в никакви, досега. Момчето никога не е говорило с дядо си.

— А откъде знаеш как ще го посрещне?

Вече разбирах неохотата на Джейми да търси помощта на дядо си. След като се присъединихме към него и вече укротения кон, Джейми беше толкова ядосан, че Мърто го изгледа замислено и предложи да язди напред с животните, а ние двамата да спрем да хапнем до пътя.

След като се ободрихме с ейл и овесени питки, Джейми най-сетне ми каза, че дядо му, лорд Ловат, не одобрявал избора на сина си за жена и нито им дал благословията си, нито му проговорил повече — както и на децата му, — още от брака на Брайън Фрейзър и Елън Макензи преди повече от трийсет години.

— Много съм чувал за него — каза Джейми, докато дъвчеше сирене. — Той е от хората, които оставят силно впечатление, ако ме разбираш.

— Да, разбирам. — Старият Тулибардин, един от парижките якобити, вече беше изказал пред мен нецензурното си мнение за водача на клана Фрейзър и аз реших, че вероятно Брайън Фрейзър не е бил чак толкова покрусен от мълчанието на баща си. Казах това на Джейми и той кимна.

— О, да. Не помня татко да е казвал добра дума за него, макар че не се изразяваше непочтително. Просто не говореше често за него. — Потърка врата си, където вече се появяваше червено петно от ухапването на конската муха. Времето беше странно топло и той беше постелил наметалото си да седна. Тази делегация беше сметната за достойна за известни инвестиции и Джейми беше с нов килт с военна кройка, а на рамото му имаше ново наметало. Макар и не така подходящо за студа като старото, това много по-лесно се замяташе.

— Чудя се — каза той замислено — дали баща ми беше толкова добър баща именно заради начина, по който старият Саймън се е отнасял с него. Тогава не го осъзнавах, разбира се, но е необичайно един мъж да показва чувствата си към синовете си.

— Мислил си много за това. — Подадох му още една манерка с ейл и той я пое с усмивка, по-сгряваща от есенното слънце.

— Да. Мислил съм. Чудех се що за баща ще съм аз за моите дечурлига, а татко беше най-добрият пример, който съм имал. Все пак знам, от думите му и от Мърто, че неговият баща е бил съвсем друг. Сигурно затова той е искал да прави всичко различно.

Въздъхнах и оставих парчето сирене.

— Джейми. Наистина ли мислиш, че ние…

— Да, мисля — отвърна той и не ме остави да довърша. Наведе се да ме целуне по челото. — Знам го, сасенак, ти също го знаеш. Ти си родена за майка, а аз няма да позволя някой друг да стане баща на децата ти.

— Е, това е добре. Аз също.

Той се засмя и вдигна брадичката ми, за да ме целуне по устните. Аз отвърнах, после посегнах да изтупам трохите от наболата брада около устата му.

— Трябва да се обръснеш. В чест на първата среща с дядо ти.

— Вече съм го виждал веднъж — рече той небрежно. — И той ме е виждал, де. Така че ще ме гледа какъвто съм, дяволите да го вземат.

— Но Мърто каза, че не си го срещал!

Той изсумтя и изтупа останалите трохи от ризата си. Смръщи се леко, сякаш се чудеше колко да ми каже. Накрая сви рамене и легна в сянката на един прещип, събра ръце под главата си и се втренчи в небето.

— Ами не сме се срещали. Не точно. Беше…

На седемнайсет години младият Джейми Фрейзър бе отплавал за Франция, за да довърши образованието си в университета в Париж и да научи разни неща, дето ги няма в книгите.

— Отплавах от Боли — каза той, кимна към следващия хълм, където тясна сива ивица на далечния хоризонт бележеше края на Морей Фърт. — Можех да тръгна и от други пристанища — например от Инвърнес, — но татко реши да е оттук. Дойде с мен, за да ме изпрати по широкия свят, така да се каже.

Брайън Фрейзър рядко напускал Лалиброх и с радост показвал на сина си околностите на пътя, където ловувал като дете и младеж.

— Но с приближаването на Бофорт ставаше все по-мълчалив. При това пътуване не продума и веднъж за дядо ми и аз знаех, че не бива да питам нищо, бях наясно, че е решил да тръгна от Боли по някаква причина.

Няколко малки врабчета приближаваха предпазливо, подскачаха по ниските храсти, готови да се стрелнат назад при най-малката опасност. Джейми ги видя и посегна към остатъците от хляба. Хвърли ги забележително точно насред птичките и те се разлетяха като шрапнели.

— Ще се върнат — каза той. Сложи ръка на лицето си, сякаш да се скрие от слънцето, и продължи: — По пътя от замъка се чу тропот на коне и когато се обърнахме, видяхме шестима ездачи и една каруца. Единият държеше знамето на Ловат, така разбрах, че дядо ми е с тях. Погледнах бързо към баща си, за да видя дали смята да стори нещо, но той само се усмихна, стисна бързо рамото ми и каза: „Да се качваме на борда, сине”.

— Усещах очите на дядо си, докато се спусках към брега. Косата и ръстът ми просто крещяха „Макензи” и бях доволен, че съм с най-хубавите си дрехи и не приличам на просяк. Не се обърнах, а изправих гръб и бях горд, че съм с една глава по-висок от всеки мъж там. Баща ми вървеше до мен, мълчеше и не поглеждаше настрани, но аз усещах, че и той се гордее с мен.

Усмихна ми се криво.

— Тогава беше последният път, когато бях сигурен, че се гордее с мен, сасенак. После често се съмнявах, но тогава бях сигурен.

Той събра ръце около коленете си и се вгледа напред, сякаш преживяваше отново онзи ден на кея.

— Качихме се на кораба, запознахме се с капитана, после застанахме до перилата и заговорихме за това-онова, но и двамата внимавахме да не поглеждаме към хората от замъка, които товареха някакви вързопи, нито към конниците на брега. Тогава капитанът даде заповед за отплаване. Аз целунах баща си и той прескочи перилата и тръгна към коня си. Не погледна назад, докато не се качи на седлото, а тогава корабът вече беше потеглил към залива.

— Аз му помахах, той ми отвърна, обърна се, повел моя кон, и потегли обратно към Лалиброх. А конниците от Бофорт се обърнаха и се взираха в него. Виждах дядо си начело, изправил гръб на седлото. След това потеглиха, баща ми и дядо ми, на двайсет ярда един от друг, нагоре по хълма, превалиха го, изчезнаха от поглед и нито веднъж не се обърнаха.

Извърна глава към пътя, сякаш търсеше някакви признаци на живот откъм замъка.

— Срещнах погледа му — рече тихо. — Веднъж. Изчаках татко да стигне до коня си, тогава се обърнах и погледнах към лорд Ловат възможно най-дръзко. Държах да знае, че не искаме нищо от него и не ме е страх. — Усмихна се накриво. — Но ме беше страх.

Сложих ръка върху неговата и погалих кокалчетата на пръстите му.

— Той погледна ли те?

Изсумтя.

— Да. Сигурно не беше свалял очи от мен, откакто слизахме по хълма чак докато корабът отплава; усещах ги как се впиват в гърба ми като свредели. А когато го погледнах, видях очите под гъстите вежди да се взират в мен.

Замълча, загледан в замъка, и аз настоях:

— Как изглеждаше тогава?

Той откъсна поглед от тъмната грамада на хоризонта, за да ме погледне. Обичайната веселост я нямаше в очите и в извивката на устните му.

— Студен като камък, сасенак. Студен като камък.

*  *  *

Имахме късмет с времето; по целия път от Единбург беше топло.

— Няма да е задълго — предсказа Джейми, беше присвил очи към морето. — Виждаш ли онези облаци там? До довечера ще са над сушата. — Подуши въздуха и придърпа наметалото на раменете си. — Усещаш ли? Бурята идва.

Не бях толкова опитна в старомодната метеорология, но все пак реших, че наистина я надушвам. Влагата във въздуха засилваше обичайните миризми на сухи треви и борова смола, със слаб дъх на водорасли от далечния бряг.

— Чудя се дали мъжете вече са се върнали в Лалиброх.

— Съмнявам се — поклати глава Джейми. — Техният път е по-кратък, но са пеша. — Изправи се на стремената, заслони очи и се вгледа в далечните облаци. — Надявам се да е само дъжд, но така или иначе няма да е голяма буря. Вероятно няма да стигне далече на юг.

Аз придърпах карирания шал на раменете си в отговор на надигащия се бриз. Бях решила, че няколкото топли дни са добро предзнаменование, надявах се да не съм се излъгала.

След заповедите на Чарлс Джейми цяла нощ седя до прозореца в Холируд, а на сутринта отиде при принца, за да му каже, че ще тръгнем сами за Боли, придружавани единствено от Мърто, за да поднесем на лорд Ловат почитанията на Негово Височество и молбата му за подкрепа.

След това Джейми извика ковача Рос в стаята ни и му даде заповеди така тихо, че едва ги чувах от мястото си до огъня. Видях как едрите рамене на ковача се надигнаха и сковаха.

Армията на планинците не пътуваше особено дисциплинирано, а по-скоро като тълпа, която едва ли би могла да се нарече „военна колона”. През деня мъжете от Лалиброх трябваше да се изнизват един по един, сякаш искат да си починат в храстите или да се облекчат, но трябваше да се измъкнат незабелязано и да продължат сами, докато не се съберат отново с останалите от Лалиброх. А тогава, под командването на ковача Рос, щяха да продължат към дома.

- Съмнявам се, че някой ще забележи отсъствието им — каза Джейми, докато обсъждахме плана. — Дезертирането е в разгара си в цялата армия. Юън Камерън ми каза, че е изгубил двайсет души от полка си през последната седмица. Идва зима и мъжете искат да приготвят домовете си и земята за пролетната сеитба. Така или иначе няма да пратят никого след тях, дори да забележат отсъствието им.

— Значи се отказваш, така ли, Джейми? — попитах го аз и сложих длан на ръката му.

Той потърка уморено лицето си, преди да отговори:

— Не знам, сасенак. Може да е твърде късно, може би не. Не знам. Глупаво е да тръгваме на юг преди зимата; и още по-глупаво е да губим време в обсада на Стърлинг. Но Чарлс не е победен и вождовете — някои от тях — идват да го подкрепят. Макензи, а и други ще дойдат. Войската е вече два пъти по-голяма, отколкото при Престън. До какво ще доведе това? — Вдигна ръце от безсилие. — Не зная. Няма опозиция. Англичаните са ужасени. Е, нали видя прокламациите. — Усмихна се безрадостно. — Ние нанизваме дечица на шиш и ги печем на огъня, обезчестяваме съпруги и дъщери на доблестни мъже. — Изсумтя с отвращение. Кражбите и неподчинението бяха често срещани сред армията на планинците, но изнасилванията бяха нещо нечувано.

Той въздъхна гневно.

— Камерън чул слух, че крал Джорди се готви да бяга от Лондон. Страх го е, че армията на принца ще превземе скоро града. — Така беше, този слух бе стигнал до Камерън чрез мен и Джак Рандал. — А Килмарнок, Камерън, Лохиел, Балмерино, Дугал с клана Макензи — все смели бойци. Ако и Ловат изпрати хора, може да се окажат достатъчно. Господи, ако тръгнем към Лондон… — Прегърби рамене, после ги изпъна рязко, сякаш ризата отново му убиваше.

— Но не мога да рискувам — каза просто. — Не мога да ида в Боли и да оставя хората си тук, за да ги отведат бог знае къде. Ако бях тук да ги водя — щеше да е друго. Но проклет да съм, ако ги оставя на Чарлс или на Дугал, че да ги хвърлят срещу англичаните, докато съм на сто мили от тях.

И така, това беше уредено. Хората от Лалиброх — включително Фъргъс, който яростно протестира — щяха да дезертират и да се отправят незабелязано към дома. Щом ние приключехме със задачата си в Боли, щяхме да се върнем при Чарлс — и тогава щяхме да му мислим.

— Ето защо взимам Мърто с нас — обясни Джейми. — Ако всичко изглежда наред, ще го пратя в Лалиброх да ги доведе. — Усмивка озари мрачното му лице. — Той не е голям хубавец на коня, но е добър ездач. Бърз е като светкавица.

В момента не ми изглеждаше такъв, но пък сега не бързахме за никъде. Дори се движехме по-бавно от обичайното; щом превалихме хълма, го видях в подножието му — дръпна юздите и спря коня си. Когато го настигнахме, беше слязъл от седлото и се взираше в товарния кон.

— Какво става? — Джейми понечи да слезе от коня си, но Мърто му махна.

— Нищо, нищо. Един ремък се е скъсал. Вие вървете.

Джейми само кимна и продължихме напред.

— Не е много весел днес — отбелязах аз. Всъщност дребният шотландец ставаше все по-кисел, колкото повече приближавахме замъка. — Предполагам, че не е очарован от срещата с лорд Ловат?

Джейми се усмихна и се озърна към Мърто, който се беше навел и съсредоточено връзваше ремъка.

— Не, Мърто не е пръв приятел със Стария Саймън. Той обичаше много баща ми — изкриви леко уста — и майка ми. Не му харесваше как Ловат се отнася с тях. Нито пък отношението на Ловат към жените. Майката на Мърто е ирландка, но е роднина на Примроуз Кембъл по майчина линия — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Коя е Примроуз Кембъл? — попитах аз.

— О… — Почеса се по носа. Вятърът от морето се засилваше и развяваше кичури коса покрай лицето му. — Тя беше третата жена на Ловат — сигурно още е, макар че го напусна преди няколко години и се върна при баща си.

— Явно е популярен сред жените.

Джейми изсумтя.

— Може и така да се каже. Взел е първата си жена насила. Грабнал овдовялата лейди Ловат от леглото ѝ посред нощ, оженил се за нея веднага и после я вкарал в леглото си. Все пак — добави той, — тя след това решила да го обикне, така че вероятно не е бил чак толкова зъл.

— Или поне го е бивало в леглото — добавих весело. — Изглежда се предава по наследство.

Той ме погледна почти шокиран, после се усмихна свенливо. Скоро прислужниците на лейди Ловат се оплакали от него, Саймън бил обявен за престъпник и избягал във Франция.

О, бракове по принуда и бягство? Въздържах се от по-нататъшни сравнения, но тайно се надявах Джейми да не последва стъпките на дядо си и по отношение на следващите съпруги. Явно на Саймън една не му е била достатъчна.

— Той посетил крал Джеймс в Рим и се заклел във вярност на Стюартите — продължи Джейми, — после се извъртял и отишъл право при Уилям Оранжски, крал на Англия, който по това време бил във Франция. Първо получил от Джеймс обещание да му върне титлата и имението при евентуална реставрация на династията, а после — бог знае как — получил пълна амнистия от Уилям и се върнал в Шотландия.

Сега беше мой ред да вдигна вежди. Изглежда, дядо му беше атрактивен не само за жените.

Саймън продължил с приключенията, като се върнал във Франция — този път за да шпионира якобитите. Разкрили го и го хвърлили в затвора, но избягал, върнал се в Шотландия, събрал няколко клана уж като ловна дружина през 1715 година — а после успял да си спечели доверието на английската корона, задето бил потушил възникналото в резултат на неговите действия въстание.

— Стар хитрец — казах аз, вече силно заинтригувана. — Макар че тогава не е бил стар; едва на четиридесет. — Знаех, че лорд Ловат кара седемдесетте и очаквах да видя изнемощял старец, но едва ли щеше да е такъв.

— Моят дядо — рече равно Джейми — според всеобщото мнение е способен да се измъкне от всичко. Така или иначе — продължи той, като махна с ръка — после се оженил за Маргарет Грант, дъщеря на Грант O’Грант. След смъртта ѝ се оженил за Примроуз Кембъл. Сигурно е била на осемнайсет тогава.

— Старият Саймън принудил ли е някак семейството ѝ да я дадат? — попитах съчувствено.

— Нищо подобно, сасенак. — Спря да отметне косата от лицето си и прибра кичурите зад ушите си. — Той много добре знаел, че тя няма да го иска, дори да е богат като Крез — а той не бил, — затова ѝ изпратил писмо, че майка ѝ е болна в Единбург и тя трябва бързо да иде при нея на еди-кой си адрес.

Младата и красива госпожица Кембъл хукнала към Единбург, но не заварила там майка си, а стария находчив Саймън Фрейзър, който я информирал, че това е дом за удоволствия и единственият начин да опази доброто си име е да се омъжи веднага за него.

— Трябва да е била голяма тъпачка да се върже — казах цинично аз.

— Била е много млада — защити я Джейми, — а и не било празна заплаха. Ако му откажела, той щял да съсипе репутацията ѝ, без да се замисли. Така или иначе се омъжила за него — и съжалила за това.

— Хм… — Започнах да пресмятам. Бракът с Примроуз Кембъл явно се беше случил преди няколко години. Тогава… — Коя е баба ти, първата лейди Ловат или Маргарет Грант?

Високите му скули бяха загрубели от слънцето и вятъра, но въпреки това внезапно станаха тъмночервени.

— Нито едната — каза той. Не ме погледна, взираше се право напред, към замъка. Беше стиснал здраво устни.

— Баща ми е копеле — рече накрая. Седеше изправен като меч на седлото, а кокалчетата му бяха побелели от стискането на юздата. — Признат, но все пак копеле. От една от прислужниците в замъка Доуни.

— О… — Не знаех какво да добавя.

Той преглътна с усилие.

— Трябваше да ти кажа — рече сковано. — Съжалявам.

Посегнах да докосна ръката му, беше твърда като стомана.

— Това няма значение, Джейми. — Но знаех, че каквото и да кажа, няма да променя нищо. — За мен няма никакво значение.

— Тъй ли? — попита след малко, все още втренчен напред. — Е… за мен има.

*  *  *

Освежаващият вятър откъм Морей Фърт шумолеше в черните борове на хълма. Местността беше странна комбинация от планински склон и морски бряг. Гъсти гори от елши, лиственици и брези се простираха от двете страни на тясната пътека, която следвахме, но с приближаването на тъмната грамада на замъка Бофорт, надделяваше миризмата на мочурища и водорасли.

Всъщност ни очакваха; въоръжените със секири пазачи на портата не помръднаха, когато минахме покрай тях. Огледаха ни с любопитство, но сякаш без враждебност. Джейми седеше изпънат като крал на седлото. Кимна на пазача от неговата страна и получи кимване в отговор. Имах чувството, че навлизаме в замък, развял бяло знаме в знак на примирие; но не знаех колко дълго ще продължи то.

Прекосихме безпрепятствено двора на замъка Бофорт, който не беше особено голям, но все пак внушителен, построен от местен камък. Не беше толкова добре укрепен като замъците на юг, но изглеждаше способен да устои на нападение. В основата на външните стени имаше амбразури за оръдия, а в двора се издигаше голяма конюшня.

Няколко понита надничаха над дървените вратички, за да приветстват нашите коне. Близо до стената лежаха няколко вързопа, явно скоро разтоварени от тях.

— Ловат е извикал някого за срещата с нас — мрачно отбеляза Джейми, щом видя вързопите. — Предполагам, роднини. — Сви рамене. — Поне в началото ще са добре настроени.

— Откъде знаеш?

Той слезе от коня и посегна да ми помогне.

— Оставили са мечовете при багажа.

Подаде юздите на коняря, който излезе от конюшнята да ни посрещне и бършеше ръце в бричовете си.

— Е, сега какво? — попитах тихо Джейми. Нямаше и помен от иконом или майордом; нищо подобно на внушителната фигура на госпожа Фицгибънс, която ни посрещна в замъка Леох преди две години.

Неколцината коняри и помощниците им ни поглеждаха, а си вършеха работата, както и слугите, които прекосиха двора, натоварени със сандъци с пране, торф и всякакви други неща, необходими за замъка. Изгледах одобрително един изпотен прислужник, който носеше две огромни медни ведра с вода. Каквито и проблеми с гостоприемството да имаше замъкът Бофорт, поне разполагаше с вана.

Джейми застана в средата на двора, беше скръстил ръце на гърдите си и оглеждаше мястото като купувач, който храни сериозни съмнения относно канализацията.

— Сега ще чакаме, сасенак. Стражите ще съобщят, че сме тук. Или някой ще слезе при нас… или няма.

— Аха. Е, да се надяваме, че скоро ще вземат решение. Гладна съм и искам да се измия.

— Да, няма да е зле — съгласи се той и ме огледа с усмивка.

— Имаш кал на носа и в косата ти са се оплели осили. Не, остави ги — добави, когато вдигнах смаяна ръка към главата си. — Хубава си така. Нарочно ли го направи?

Определено не беше нарочно, но ги оставих. Засега. Все пак отидох до близкото корито с вода за конете, за да инспектирам външния си вид и да сторя нещо по въпроса.

Щом беше замесен старият Саймън Фрейзър, ситуацията бе деликатна. Наведох се над коритото и опитах да установя кои от петната по лицето ми са истински и кои са плаващи във водата сламки.

От друга страна, Джейми беше официален пратеник на Стюартите. Ако Ловат искрено беше обещал помощ, вероятно щеше да се чувства длъжен да се държи любезно с пратеника на принца.

И все пак този пратеник беше негов незаконен внук, който, макар и да не се беше опозорил, със сигурност не бе уважаван член на семейството. А вече бях добре запозната с факта, че при планинците подобни неща не се забравят с времето.

Прокарах влажна ръка по затворените си очи и по слепоочията, за да пригладя щръкналите кичури. Все пак не вярвах, че лорд Ловат ще ни остави да стърчим на двора. Но можеше да ни остави тук достатъчно дълго, за да осъзнаем, че не сме съвсем желани.

Е, кой знае? Вероятно щеше да ни посрещне лейди Франсис, една от лелите на Джими, която беше вдовица и се грижеше за домакинството на баща си. Или ако лорд Ловат решеше да ни посрещне като дипломатически пратеници, а не като роднини, може би сам щеше да излезе, съпроводен от секретари, пазачи и прислуга.

Това ми се струваше най-вероятно с оглед на забавянето; все пак не поддържаш в постоянна готовност добре облечен антураж — трябва време, за да ги събереш. Щом си представих издокарания граф, аз размислих относно осилите в косата си и се наведох над коритото.

В този момент бях прекъсната от стъпки в прохода зад яслите. Един набит възрастен мъж с отворена риза и разкопчани бричове излезе в двора и отблъсна подразнено с лакът една едра кестенява кобила. Въпреки възрастта си, имаше гръб като таран, а в раменете беше широк почти колкото Джейми.

Той спря до коритото за поене на конете и огледа двора, сякаш търсеше някого. Погледът му мина по мен, без да ме забележи, после внезапно се върна сепнат. Приближи се, издал главата си напред. Сивата му брада стърчеше като таралеж.

— Коя си ти, по дяволите?

— Клеър Фрейзър, ъъъ, лейди Брох Туарах — отвърнах, като с малко закъснение се сетих за титлата си. Окопитих се и избърсах водата от брадичката си. — А кой сте вие, по дяволите?

Силна ръка ме стисна за лакътя и чух глас над главата си:

— Това, сасенак, е моят дядо. Милорд, мога ли да ви представя съпругата си?

*  *  *

— О… — Лорд Ловат ме удостои със студения си син поглед. — Чух, че си взел англичанка. — Тонът му ясно показваше, че най-лошите му опасения по отношение на внука, който не познаваше, са се оправдали.

Вдигна гъста сива вежда към мен и впи острия си поглед в Джейми.

— Явно нямаш повече ум от баща си.

Видях как ръцете на Джейми потрепнаха, потискаше порива да ги стисне в юмруци.

— Поне не ми се налага да насилвам жените, за да се омъжат за мен — отвърна спокойно.

Дядо му изсумтя, несмутен от обидата. Стори ми се, че устните му потрепнаха, но не бях сигурна.

— Да, личи си, че си се примирил с първата срещната — отвърна той. — Тази поне не е толкоз скъпа като фустата, след която хукна Брайън. Ако англичанката не ти е донесла нищо, поне изглежда, че не ти струва много. — Скосените сини очи, същите като на Джейми, огледаха изцапаната от пътуването рокля и забелязаха разпорения подгъв и пръските кал по полата.

Усетих как през Джейми мина тръпка, не знаех дали от гняв, или от смях.

— Благодаря — отвърнах с дружелюбна усмивка. — Аз и не ям много, но бих се поизмила. Само с вода; не ми давайте сапун, ако ще излезе твърде скъпо.

Този път устните със сигурност потрепнаха.

— А, ясно — рече Негово Благородие. — Ще изпратя една слугиня да те заведе до стаята ви. И ще ти дам сапун. Ще те чакаме в библиотеката преди вечеря… момче — добави на Джейми, обърна се и изчезна пак в прохода.

— Кои ще те чакат? — попитах аз.

— Вероятно е младия Саймън — отвърна Джейми. — Наследникът на Негово Благородие. Един-двама братовчеди, както и доверени хора от клана, ако се съди по конете в двора. Ако Ловат смята да изпраща войници на Стюарт, хората му сигурно ще участват в решението.

*  *  *

— Виждала ли си малък червей, заобиколен от пилета? — прошепна, когато тръгнахме по коридора след около час, предвождани от един слуга. — Това съм аз — или ние. Не се отделяй от мен.

Явно всички разклонения на клана Фрейзър се бяха събрали. Когато ни въведоха в библиотеката на замъка, там ни чакаха повече от двайсет души.

Джейми беше представен и направи официално обръщение от името на Стюартите, като поднесе почитанията на принц Чарлс и крал Джеймс към лорд Ловат, както и тяхната молба за помощ, на което старецът отговори кратко, красноречиво и уклончиво. Съгласно порядките, аз също бях представена и общата атмосфера леко се поразведри.

Бях обградена от неколцина джентълмени планинци, които се изредиха да ми поднесат почитанията си, докато Джейми говореше с някой си Греъм, който сигурно беше братовчед на лорд Ловат. Големците ме гледаха резервирано, но всички бяха любезни — с едно изключение.

Младият Саймън, който много приличаше на баща си, но беше с почти петдесет години по-млад, пристъпи напред и се поклони над ръката ми. Изправи се и ме огледа почти безцеремонно.

— Жената на Джейми? — Той също имаше скосените очи на баща си и на своя племенник, но бяха кафяви и мътни като блатна вода. — Значи трябва да ви наричам „племеннице”? — Беше горе-долу на възрастта на Джейми и няколко години по-млад от мен.

— Ха-ха — отвърнах любезно и той се засмя на шегата си. Опитах да издърпам ръка, но не я пускаше. Усмихна се и пак ме огледа.

— Чувал съм за вас. Носи ви се славата сред планинците, мадам.

— Така ли? Колко мило! — Отдръпнах ръка, а той я стисна още повече, почти болезнено.

— О, да! Чух, че сте много обичана сред хората на съпруга ви — усмихна се така, че очите му почти се затвориха. Наричали ви нео геймнидх меала. Това означава „госпожа Медени устни”.

— Е, благодаря ви… — започнах аз, но не успях да продължа, защото юмрукът на Джейми се стовари в челюстта му, а Саймън политна към масата, разпиля сладкишите и приборите по плочите на пода с ужасен трясък.

Беше облечен като джентълмен, но имаше инстинкти на побойник. Превъртя се на колене, стисна юмруци и замръзна. Джейми стоеше над него съвсем неподвижен и затова още по-страховит.

— Не — рече той, — тя не знае келтски. И след като го доказа пред всички, би ли се извинил на жена ми, преди да съм ти вкарал зъбите в гърлото. — Младия Саймън го гледаше кръвнишки, после се озърна към баща си, който кимна едва забележимо, като че ли подразнен от това прекъсване. Черната коса на сина му се беше освободила от връвта, с която бе прихваната, и сега висеше като дървесен мъх по лицето му. Той погледна Джейми, но със странна развеселеност, примесена с уважение. Избърса уста с опакото на дланта си и ми се поклони сериозно, все още не колене.

— Моите извинения, госпожо Фрейзър, съжалявам, ако съм ви засегнал.

Не можах да направя друго, освен да кимна, преди Джейми да ме изведе в коридора. Бяхме стигнали почти до последната врата по него, когато се обърнах назад, за да се уверя, че няма никого, и попитах:

— Какво точно означава нео геймнидх меала? — И го дръпнах за ръкава, за да забави крачка. Той ме погледна, сякаш изненадан.

— А? Ами наистина означава „медени устни”. Донякъде.

— Но…

— Но не става дума за тези на устата, сасенак — добави сухо.

— Какво… — понечих да се върна библиотеката, но той ме хвана здраво.

— Спокойно, спокойно — прошепна в ухото ми. — Не се тревожи, сасенак. Те само ме изпитваха. Всичко ще бъде наред.

Бях оставена на грижите на лейди Франсис, сестра на Младия Саймън, а Джейми се върна в библиотеката, изпънал рамене и готов за битка. Надявах се да не бие други свои роднини; макар че, като цяло, Фрейзър не бяха такива здравеняци като Макензи, но изглеждаха доста сприхави.

Лейди Франсис беше млада, може би на двайсет и две, и ме гледаше с нещо като ужасeн интерес, сякаш щях да ѝ се нахвърля, ако не ме тъпче постоянно с чай и сладкиши. Опитах се да изглеждам възможно най-приятна и безопасна и след време тя се отпусна дотам, че ми призна, че никога не е срещала „англичанка”. „Англичанката” явно беше екзотичен и опасен звяр.

Много внимавах да не правя резки движения и след известно време тя се успокои толкова, че ми представи срамежливо сина си — здраво тригодишно детенце, поддържано в неестествено чисто състояние от зорка и строга прислужница.

Тъкмо разказвах на Франсис и по-малката ѝ сестра Ейлин за Джени и семейството ѝ, които те не познаваха, когато в коридора се чу силен трясък и вик. Скочих на крака и стигнах до вратата точно навреме, за да видя как една раздърпана купчина се надига на крака в коридора. Тежката врата на библиотеката беше отворена и четвъртитата фигура на Саймън Фрейзър-старши стоеше на прага ѝ, зловеща като жаба.

— И по-лошо ти се пише, моето момиче — рече той. Тонът му не беше точно заплашителен; просто оповестяваше факт. Сгърбената фигура надигна глава и аз видях странно ъгловато красиво лице и тъмни очи над червените петна по скулите. Тя ме видя, но не ми обърна внимание, само се изправи и се отдалечи бързо. Беше много висока, изключително слаба, движеше се със странната леко непохватна грация на жерав, а сянката ѝ я последва по камъните.

Взирах се в Стария Саймън, чийто силует се очертаваше на светлината от огъня в библиотеката. Той усети, че го гледам, и се обърна към мен. Старите сини очи бяха студени като сапфири.

— Добър вечер, скъпа моя — рече и затвори вратата.

Аз останах да се взирам недоумяваща в нея.

— Какво беше това? — попитах Франсис, която се приближи зад мен.

— Нищо — облиза нервно устни тя. — Ела, братовчедке. — Оставих я да ме отведе, но реших да разпитам Джейми какво се е случило в библиотеката.

*  *  *

Стигнахме до стаята, където щяхме да спим, и Джейми любезно освободи малкия ни водач, като го погали по главата.

Аз седнах на леглото и се озърнах безпомощно.

— Ами сега? — Вечерята беше преминала в почти пълно мълчание, но аз от време на време усещах тежкия поглед на Ловат.

Джейми сви рамене и започна да съблича ризата си през главата.

— Проклет да съм, ако знам, сасенак. Питаха ме за армията на планинците, за състоянието на войниците и за плановете на Негово Височество. Казах им. И те пак ме разпитваха. Дядо ми никога не вярва, че човек казва истината — добави сухо. — Мисли си, че всички са коварни като него и имат скрити мотиви.

Поклати глава и хвърли ризата на леглото до мен.

— Не знае дали го лъжа за състоянието на армията на планинците. Защото ако искам да се присъедини към Стюартите, може да му кажа само хубави неща, но ако ми е все едно, ще му кажа истината. А той не смята да предприеме нещо, докато не разбере каква е моята позиция.

— Как точно възнамерява да разбере дали му казваш истината? — попитах скептично.

— Той има пророчица — отвърна небрежно, сякаш това беше нещо съвсем нормално за всеки замък. И доколкото знаех — беше нормално.

— Така ли? Да не е онази странна жена, която той изхвърли в коридора?

— Да. Казва се Мейзри и има дарбата, откакто е родена. Но тя не можа да му каже нищо — или не пожела. Беше ясно, че знае нещо, но само поклати глава и рече, че не вижда. Тогава дядо изгуби търпение и я удари.

— Проклет старец! — възмутих се аз.

— Е, да, не е особено галантен — съгласи се Джейми.

Наля вода в легена и започна да плиска лицето си. Погледна ме, стреснат от възклицанието ми.

— Какво?

— Коремът ти… — посочих аз. Кожата между гръдната кост и килта беше покрита с големи пресни синини.

Джейми погледна надолу.

— О, това ли… — и продължи да се мие.

— Да, това. — Приближих се да го огледам. — Какво стана?

— Не е важно — отвърна иззад кърпата. — Малко си отпуснах езика този следобед и дядо ми накара Младия Саймън да ми даде урок.

— И какво? Двама са те държали, докато той те е удрял в корема? — попитах аз, призляваше ми.

Той хвърли кърпата и посегна към нощната риза.

— Много мило от твоя страна да предполагаш, че двама са ме държали — каза и се ухили, щом главата му се подаде от яката. — Всъщност бяха трима, един ме душеше отзад.

— Джейми!

Засмя се, клатейки глава, докато отмяташе завивката на леглото.

— Не знам какво ти има, сасенак, но все ми се ще да се перча пред теб. Някой ден ще ме убият, докато се опитвам да те впечатля. — Въздъхна и леко приглади ризата на корема си. — Това беше само за пред другите, сасенак, не се тревожи.

— Моля? Господи, Джейми!

— Не си ли виждала как глутницата приема ново куче, сасенак? Всички го душат, хапят го по краката, ръмжат му, за да видят дали е страхливо или ще им отвърне. И понякога се стига до бой, друг път — не, но накрая всички в глутницата си знаят мястото и кой е водачът. Стария Саймън иска да е сигурен, че знам кой е водачът на тази глутница. Нищо повече.

— О? И ти разбра ли? — Легнах и зачаках да дойде в леглото. Той взе свещта, усмихна ми се и очите му проблеснаха в синьо на потрепващия пламък.

— Джаф. — И духна свещта.

*  *  *

През следващите две седмици виждах Джейми почти само нощем. През деня той все беше с дядо си, на лов или на езда — защото Ловат беше много жизнен човек, въпреки възрастта си — или пък пиеха в кабинета, докато Старата лисица бавно си вадеше заключения и взимаше решения.

Аз прекарвах повечето време с Франсис и другите жени. Извън сянката на баща си, тя събираше кураж да говори каквото мисли и се оказа интелигентен и интересен събеседник. С лекота ръководеше домакинството и персонала в замъка, но когато баща ѝ се появеше на сцената, тя се свиваше и сякаш изчезваше; едва смееше да вдигне очи и говореше съвсем тихо. Не знам дали можех да я виня.

Две седмици след пристигането ни Джейми дойде да ме вземе от салона, където бях с Франсис и Ейлин, защото лорд Ловат искал да ме види.

Стария Саймън махна небрежно към гарафите на масата до стената, после се настани в широко кресло от резбован орех с продънена тапицерия от синьо кадифе. Креслото пасваше на ниската, набита фигура, сякаш беше правено за нея; дори се запитах дали наистина не е така, или от дългата му употреба самият лорд Ловат беше възприел формата на креслото.

Седнах кротко в ъгъла с чаша портвайн и мълчах, докато Саймън отново разпитваше Джейми за ситуацията около Чарлс Стюарт и неговите перспективи.

За двайсети път тази седмица Джейми търпеливо повтори колко са войниците, как е структурирано командването — доколкото имаше такова, — какво е въоръжението, в какво състояние е — ужасно — и какви са изгледите към Чарлс да се присъединят лорд Луис Гордън или кланът Фаркуарсън, какво е казал Гленгари след Престънпанс и какво знае или смята Камерън за маневрите на англичаните, защо Чарлс е решил да поеме на юг и така нататък, и така нататък. Осъзнах, че клюмам над чашата си, и рязко се изправих точно преди да я разлея по полата си.

— …. А лорд Джордж Мъри и Килмарнок смятат, че ще е най-добре Негово Височество да се оттегли в Северна Шотландия през зимата — заключи той и се прозина широко. Беше се схванал в тясното кресло, затова стана, протегна се и сянката му потрепна по светлите завеси, които покриваха каменните стени.

— А ти самият какво мислиш? — Очите на Стария Саймън проблеснаха под полуспуснатите клепачи, когато той се облегна в креслото си. Огънят гореше силно и ярко; Франсис беше угасила огъня в главния салон, като го покри с торф, но този беше разпален отново по заповед на Ловат, и то с цепеници. Силният аромат на борова смола се смесваше с плътната миризма на дим.

Сянката на Джейми се издължи по стената, когато той се обърна неспокойно, не искаше да сяда отново. Кабинетът беше малък и мрачен, с покрит през нощта прозорец — много различен от слънчевото гробище, в което Колъм му беше задал същия въпрос. А и ситуацията беше друга; Чарлс, който вече не беше голям любимец на вождовете, по-скоро изпращаше към тях призив да изпълнят задълженията си. Все пак проблемът си оставаше същият — мрачен, безформен и надвиснал като сянка над всички ни.

— Вече толкова пъти ти казах какво мисля — отвърна рязко Джейми. Размърда нетърпеливо рамене, сякаш дрехата пак му стягаше.

— О, да, каза ми. Но мисля, че този път трябва да чуя истината.

Старецът се настани още по-удобно в креслото си и събра ръце на корема.

— Така ли? — изсмя се Джейми и се обърна към него. Облегна се на масата, стиснал ръце зад гърба си. Въпреки различната поза и фигура, нещо в напрежението между двамата мъже подсказваше за недоловима прилика. Единият висок, а другият нисък и набит, но и двамата силни, упорити и решени да спечелят този сблъсък.

— Нима не сме родственици? Нима не съм твой вожд? Нима нямам право на твоята лоялност?

Значи това беше проблемът. Колъм, толкова свикнал с физическата слабост, знаеше как да обърне слабостта на другите в своя полза. Саймън Фрейзър, силен и жизнен дори на тази възраст, беше свикнал да получава своето по по-директен начин. Виждах от киселата усмивка на Джейми, че и той мисли за контраста между молбата на Колъм и настояването на дядо си.

— Така ли? Не помня да съм ти се клел във вярност.

По веждите на Саймън имаше няколко щръкнали косъмчета, както става при старците. Те потрепнаха на светлината на огъня, но не разбрах дали от възмущение, или от развеселеност.

— Клетва ли? Та нима във вените ти не тече кръвта на Фрейзър?

Джейми изкриви уста, преди да отговори:

— Казват, че бащата никога не е сигурен, нали? Майка ми беше Макензи; само в това съм сигурен.

Лицето на Саймън се зачерви и той сбърчи вежди. После отвори уста и се разсмя гръмогласно. Смя се, докато не стана от креслото, наведе се напред и започна да плюе задавен. Накрая, като удряше с ръка по облегалката, все още не успокоен, бръкна с другата в устата си и извади изкуствените си зъби.

— Боше… — зафъфли, пъхтейки и свистейки. По лицето му се стичаха сълзи и слюнка. Той посегна към малката масичка зад креслото и пусна зъбите в една чинийка от сладкиш. Кривите му пръсти напипаха ленена салфетка и я притиснаха към лицето му, но той продължи да издава приглушено сумтене.

— Ишуше, момше — рече накрая. — Дай ми уишкито.

Вдигнал вежди, Джйми взе гарафата от масата зад него и я подаде на дядо си, който извади тапата и изпи значително количество, без да си прави труда да налива в чаша.

— Смяташ, ще не ши Фрейшър? — попита, щом свали гарафата и пое рязко въздух. — Ха! — Облегна се отново, а коремът му се издигаше и спадаше бързо. Посочи с костеливия си пръст Джейми.

— Башта ти штоеше тошно там, когато ши тръгна от шамъка и ми каша тошно съштото. — Старецът вече се успокояваше; изкашля се няколко пъти и избърса пак лице. — Шнаеш ли, ще опитах да попреша на брака на родителите ти, като обявих, ще детето на Елън не е от Брайън?

— Да, знам. — Джейми се облегна пак на масата и огледа с присвити очи дядо си.

Лорд Ловат изсумтя.

— Не мога да каша, че винаги шъм се рашбирал шъш шиновете ши, но ги пошнавам добре. Внушите също — добави натъртено. — И шъм шигурен, ще и те като мен не могат да бъдат рогоношчи.

Джейми не помръдна, но аз усетих, че се взирам в изкуствените зъби на стареца, потъмнялото дъбово дърво лъщеше влажно сред трохите от сладкиша. За щастие лорд Ловат не забеляза това.

Продължи, вече по-сериозно:

— Дугал Макенши от Леох е отишъл при Чарлш. Него ли наричаш швой гошподар? Това ли ми кашваш — дал си му клетва?

— Не. Не съм се клел на никого.

— Дори на Чарлш? — Старецът беше умен и се хвърли като котка върху мишка. Почти видях как опашката му потрепва, докато се взираше в Джейми, дръпнатите очи блестяха под тежките клепачи.

Джейми се взираше в пламъците, сянката му беше неподвижна на стената.

— Той не го е поискал. — Вярно беше. Чарлс не беше си направил труда да иска това от Джейми — сам беше включил името му в Съглашението. Все пак знаех, че фактът, че не се е клел във вярност на Чарлс, има значение за Джейми. Ако се наложеше да предаде някого, предпочиташе да не е онзи, на когото се е клел във вярност. А че целият свят си мисли противното, като че ли не го интересуваше.

Саймън пак изсумтя. Без изкуствените зъби носът и брадичката му се сближаваха и странно скъсяваха долната част на лицето му.

— Тогава ништо не ти преши да ме пришнаеш за вошд на твоя клан — рече тихо. Потрепващата опашка вече не беше така видима, но още бе там. Почти чувах мислите в главата му, как се прокрадват крадешком. Ако Джейми му се закълнеше във вярност, силата на Ловат щеше да нарасне. Както и богатството му, с дял от приходите на Лалиброх, които щяха да му се падат по право. Така се доближаваше до възможността да стане херцог.

— Само собствената ми воля — отвърна Джейми. — Но има една малка пречка, нали? — Очите му се присвиха още повече.

Ловат изсумтя, почти затворил своите, и поклати бавно глава настрани.

— О, да, момше, ти ши шин на башта си. Упорит като пън и тошно толкош глупав. Трябваше да се шетя, че Брайн ще навъди само глупаци от оная улишница.

Джейми посегна напред и взе дървените зъби от чинията.

— Най-добре ги сложи, стари глупако — рече грубо. — Не ти разбирам и дума.

Устата на дядо му се разтегли в мрачна усмивка и показа единствения оцелял жълт зъб на долната челюст.

— Тъй ли? А шделка ще рашбереш ли? — Погледна към мен и видя още един участник в своята пиеса. — Твоята клетва срешту чешта на шена ти?

Джейми се засмя гръмогласно, все още стиснал зъбите в ръка.

— О, тъй ли? Да не казваш, че ще я насилиш пред очите ми, дядо? — Отдръпна се отвратен. — Давай, а когато приключи с теб, ще извикам леля Франси да помете парчетата.

Дядо му го гледаше спокойно.

— Не аз, момше. — Беззъбата му уста се изкриви в усмивка, когато ме погледна. — Макар ще обишам курви. — Студената заплаха в тъмните очи ме накара да придърпам наметалото върху гърдите си; за нещастие не носех такова.

— Колко мъше има тук? Колко от тях ще откашат да оправят тая английшка вештиса? Не мошеш да я пазиш ден и ношт.

Джейми бавно се изправи, огромната сянка повтаряше движенията му. Втренчи се безизразно в дядо си.

— Няма нужда да се тревожа, дядо — рече тихо. — Защото моята жена не е коя да е. Тя е особена. Тя е Бяла дама, като Алисет.

Лорд Ловат явно добре го разбра, защото се втренчи ококорен в мен. Отвори уста, но преди да заговори, Джейми продължи със съвсем явна заплаха:

— Ако някой я докосне против волята ѝ, топките му ще се съсухрят като измръзнали ябълки — рече той с наслада, — а душата му ще гори вечно в ада. — Озъби се на дядо си и вдигна ръка. — Ето така. — Дървените зъби се приземиха в огъня с пльокане и веднага засъскаха.

41

ПРОКЛЯТИЕТО НА ПРОРОЧИЦАТА

Повечето шотландци от низините бяха станали презвитерианци преди два века. Част от планинските кланове също, но други, като Фрейзър и Макензи, бяха запазили католическата си вяра. Особено Фрейзър, които имаха силни родствени връзки с католическа Франция.

В замъка Бофорт имаше малък параклис, за да се черкуват графът и семейството му, но Ловат бяха погребвани в абатството Боли. То вече беше съвсем порутено, а подът на останалата без покрив църква бе покрит с надгробни плочи.

Тук цареше покой и понякога идвах въпреки студа и неприятното време. Нямах представа дали Стария Саймън ме заплаши сериозно и думите на Джейми, че съм била като Алисет — която се оказа легендарна „бяла жена” или лечителка, шотландският еквивалент на Бялата дама — са го стреснали достатъчно. Но реших, че никой няма да посмее да ме нападне сред гробниците на мъртвите Фрейзър.

Един следобед, няколко дни след сцената в кабинета, минах през отвор в порутената стена на абатството и внезапно установих, че не съм сама. Високата жена, която бях видяла пред кабинета на Ловат, седеше на червеникава надгробна плоча. Беше се обгърнала с ръце да се стопли, а дългите ѝ крака бяха изпънати като на щъркел.

Понечих да се извърна, но тя ме видя и ми даде знак да се приближа.

— Вие сте лейди Брох Туарах? — В мекия ѝ глас обаче не се усещаше въпросителна интонация.

— Аз съм. А вие сте… Мейзри?

Лека усмивка озари лицето ѝ. То беше много интересно, леко асиметрично като картина на Модилиани, а дългата черна коса, която се спускаше по раменете ѝ, беше опъстрена с бяло, макар че тя ми се струваше още млада. Пророчица, значи? Да, приличаше.

— Да, имам Дарбата — каза тя и усмивката ѝ се разшири.

— И четете мисли?

Засмя се и вятърът, който стенеше между порутените стени, поде смеха ѝ.

— Не, милейди. Но чета по лицата…

— А моето е отворена книга. Знам — отвърнах с примирение.

Постояхме така, взирахме се в калните пръски по камъните и в гъстата трева, избуяла в църковния двор.

— Казват, че сте бяла дама — рече внезапно Мейзри. Усещах, че ме гледа внимателно, но без притеснение.

— Да, така казват.

Тя замълча, просто се взираше в краката си, дълги и елегантни, с вълнени чорапи и кожени сандали. Моите стъпала бяха по-защитени, а вече се сковаваха и реших, че пръстите ѝ трябва да са измръзнали съвсем.

— Какво правите тук? — попитах аз. Абатството беше красиво и спокойно място в хубаво време, но не даваше завет от зимната суграшица.

— Дойдох да помисля. — Усмихна се леко, но изглеждаше задълбочена. За каквото и да мислеше, не беше особено приятно.

— За какво? — попитах и се настаних на надгробната плоча до нея. На камъка имаше избледняло изображение на рицар, който стискаше меча на гърдите си, а дръжката образуваше кръст над сърцето му.

— Искам да знам защо! — избухна тя. Финото ѝ лице пламна от възмущение.

— Какво защо?

— Защо? Защо мога да видя какво ще стане, когато няма как да го променя или спра? Каква полза има от такава дарба? Това не е дарба, това е проклятие, а не съм го заслужила с нищо!

Обърна се и се втренчи яростно в Томас Фрейзър, притихнал под шлема си и стиснал здраво меча с две ръце.

— Може би това е твоето проклятие, стар глупак! Ти и останалите от проклетото ти семейство. Мислила ли сте някога за това? — обърна се внезапно към мен. Веждите се извиха над кафявите очи, в които светеше остър ум.

— Мислила ли сте, че вероятно не нашата съдба ни прави каквито сме? Може би имаме Дарбата или власт само защото това е нужно другиму и няма нищо общо с нас — само дето е наша и трябва ние да страдаме заради нея.

— Не знам — отвърнах бавно. — Да, понякога съм се чудила. Защо аз? Но никога не съм намирала добър отговор. Смятате, че имате Дарбата заради проклятие върху рода Фрейзър — да виждате смъртта им във времето?

— Точно така — съгласи се тя горчиво. Облегна се на саркофага и се вгледа в суграшицата по върха на порутената стена.

— Как мислите? — попита внезапно. — Да му кажа ли?

Сепнах се.

— На кого? На лорд Ловат?

— Да, на Негово Благородие. Той пита какво виждам и ме бие, когато му кажа, че не виждам нищо. Знае; разбира по лицето ми, когато виждам. Но аз имам само тази власт — да мълча. — Дългите бели пръсти се подадоха от наметалото и се заиграха нервно с мокрите му дипли.

— Винаги има някакъв шанс, нали? — Главата ѝ се сведе така, че качулката закри лицето. — Винаги има шанс да стане друго. Понякога се случва. Казах на Локлан Гибънс, когато видях зет му покрит с водорасли, а в ризата му се гърчеха змиорки. Локлан ме послуша; отиде право при лодката на зет си и я проби. — Тя се засмя при спомена. — Боже, каква кавга стана тогава! Но когато дойде голямата буря следващата седмица, трима се удавиха, а зетят на Локлан си беше у дома и още оправяше лодката си. Когато го видях после, ризата му беше суха и в косата му нямаше водорасли.

— Значи може да се случи. Понякога.

— Понякога — кимна тя, все още втренчена в земята. В краката ѝ лежеше лейди Сара Фрейзър. Нейната плоча беше украсена с череп и кръстосани кости. „Моят ред е днес, твоят иде утре.”

— Понякога не става. Когато видя човек в саван, той се разболява — и нищо не може да се направи.

— Вероятно — казах аз. Погледнах ръцете си на камъка до мен. Без лекарства, без инструменти, без познания — да, болестта е смърт и нищо не може да се направи. Но ако наблизо има лечител, който разполага с лекарства… дали беше възможно Мейзри да вижда сянката на идващата болест като истински — макар и невидим — симптом? И само липсата на медицински грижи да превръща тази болест в смъртна присъда? Нямаше как да разбера.

— Никога няма да разберем — казах и се обърнах към нея. — Не знаем. Ние знаем неща, които другите не знаят, но не защо или как. Но си права, това е проклятие. Все пак, ако имаш знание и то може да възпре беда… мислиш ли, че може и да нанесе вреда?

Тя поклати глава.

— Не зная. Ако знаеш, че скоро ще умреш, ще сториш ли нещо? И то добро ли ще е, или ще се опиташ да навредиш на враговете си — вреда, която иначе не би се случила?

— Проклета да съм, ако знам. — Мълчахме известно време и гледахме как суграшицата се превръща в сняг, снежинките се въртяха през резбованите прозорци на стената.

— Понякога знам, че ще стане нещо — каза внезапно Мейзри, — но мога да не го поглеждам. Като онова за господаря; знаех, че има нещо, но успях да не го видя. А когато ме накара да го видя и ми нареди да изрека заклинанието, за да стане по-ясно видението, аз го сторих. — Качулката ѝ се смъкна, когато наклони глава да огледа стената на абатството над нас в охра, бяло и червено, с олющен хоросан между камъните. Черната коса с бели кичури се разля по гърба ѝ.

— Той стоеше там, пред огъня, но беше ден и се виждаше ясно. Един мъж стоеше зад него, неподвижен като дърво, лицето му почернено. Над лицето на господаря падаше сянката на секира.

Говореше съвсем спокойно, но по гърба ми мина тръпка. Тя въздъхна и се обърна към мен.

— Тогава ще му кажа и да прави каквото ще. Нито ще го обрека на смърт, нито ще го спася. Изборът е негов — и Господ да му помага.

Тя се плъзна от гробницата и стъпи върху плочата на лейди Сара.

— Мейзри. — Тя се обърна да ме погледне с черни като сенките между гробниците очи.

— Да?

— Какво виждаш, Мейзри? — попитах и зачаках с отпуснати до тялото ръце.

Тя се вгледа усилено в мен, над мен, под мен, зад мен и встрани. Накрая се усмихна и кимна.

— Нищо не виждам, освен вас, милейди — рече тихо. — Няма нищо друго освен вас.

Обърна се и изчезна по пътечката между дърветата, а аз останах сред завихрените снежинки.

Смърт или спасение. Не бях способна на това, защото нямах друга власт освен знанието си, не умеех да подчинявам хората на волята си, нито да ги възпра да сторят, каквото са решили. Бях само аз.

Изтърсих снега от наметалото си и се обърнах да последвам Мейзри по пътеката, напълно споделяйки нейната горчивина — бях само аз, сама. И това не беше достатъчно.

*  *  *

Стария Саймън се държеше съвсем нормално през следващите две-три седмици, но аз предполагах, че Мейзри е изпълнила намерението си да му каже за виденията. Той ту бе готов да извика хората си, за да тръгнат на война, ту внезапно се отказваше и твърдеше, че няма нужда от бързане. Това много вбесяваше Младия Саймън, който изгаряше от нетърпение да тръгне на война и да се покрие със слава.

— Няма нужда да се бърза — рече Стария Саймън за десети път. Взе една овесена питка, помириса я и я остави. — Сигурно ще е най-добре да изчакаме пролетната сеитба.

— Те може да са в Лондон дотогава! — Младия Саймън гледаше гневно баща си над масата и посегна за маслото. — Ако не щеш да тръгнеш сам, позволи ми да поведа хората!

Лорд Ловат изсумтя.

— Нетърпелив си като Дявола, но нямаш неговия ум. Никога ли няма да се научиш да чакаш?

— Времето за чакане отдавна мина! — избухна Саймън. — Камерън, Макдоналд, Макгиливри — всички са там от самото начало. Ние до края ли ще се мотаем, за да се окажем просяци и по-долни от Кланраналд и Гленгари? Ще видиш тогава едно херцогство!

Ловат имаше широка, изразителна уста; дори на тази възраст тя показваше ироничност и чувственост. Но те не личаха в момента. Той стисна устни и огледа мрачно наследника си.

— Жениш се набързо, цял живот да страдаш — рече той. — А това важи още повече, когато избираш господар, а не жена. Жената можеш да натириш.

Младия Саймън изсумтя и погледна към Джейми за подкрепа. През последните два месеца първоначалната му враждебност се беше превърнала в неохотно уважение към неговия незаконен родственик, който явно разбираше от военно изкуство.

— Джейми казва… — започна той.

— Знам какво казва — прекъсна го Стария Саймън. — Той достатъчно го повтаря. Ще взема решение, когато му дойде времето. Но не забравяй, момко — опре ли до война, никога не губиш, задето си изчакал.

— Да видиш кой ще победи — прошепна Джейми, който усърдно обираше чинията си със залък хляб. Старецът го изгледа остро, но явно реши да си замълчи.

— Ти даде дума на Стюартите — продължи упорито Младия Саймън, без да обръща внимание на раздразнението на баща си. — Сега ще я престъпиш ли? Какво ще кажат хората?

— Същото, което казаха през петнайсета година — отвърна спокойно баща му. — Повечето от тези, дето тогава приказваха, сега са мъртви, разорени или просяци във Франция. А аз съм още тук.

— Но… — Младия Саймън се беше зачервил, обичайният резултат от разговорите с баща му.

— Достатъчно — прекъсна го рязко старият граф. Поклати глава, стиснал неодобрително устни. — Господи! Понякога ми се ще Брайън да беше жив. Може и да беше глупак, но поне знаеше кога да млъкне.

И Джейми, и Младия Саймън пламнаха от гняв, но след като се спогледаха, насочиха вниманието си към храната.

— А ти какво зяпаш? — изрева лорд Ловат, когато видя, че го гледам.

— Вас — рекох дръзко. — Не изглеждате добре. — Така си беше, дори за мъж на неговите години. Беше среден на ръст, леко приведен и напълнял от възрастта, но изглеждаше солиден заради широките гърди. Напоследък обаче сякаш бе започнал да се съсухря. Торбичките под очите му тъмнееха, а кожата беше добила нездрав оттенък.

Той изсумтя.

— Че как иначе? Нямам мира ни денем, ни нощем. Нищо чудно, че не мязам на младоженец.

— О, напротив, татко — рече злобно Младия Саймън, видял шанс да си отмъсти. — Младоженец, ама в края на медения месец, кога са му изпили мъзгата.

— Саймън! — възкликна лейди Франсис. Все пак около масата премина вълна от смях, дори устните на лорд Ловат потрепнаха.

— Тъй ли? Е, от туй по-скоро ще ми смъди, моето момче. — Размърда се на мястото и избута чинията с варена ряпа. Посегна към чашата с вино, вдигна я до носа си да я помирише, после мрачно я остави. — Невъзпитано е да се втренчваш така — каза ми студено. — Или англичаните имат други порядки?

Изчервих се леко, но не свалих очи от него.

— Просто се питах — нямате апетит, не ви се пие. Някакви други признаци на заболяване?

— Що не дойдеш да провериш сама? — облегна се лорд Ловат в стола си и скръсти ръце на големия си корем като престаряла жаба. — Лечителка си била, тъй каза внукът. Бяла дама, а? — Хвърли змийски поглед към Джейми, който просто ядеше и не му обръщаше внимание. Ловат изсумтя и наклони иронично глава към мен. — Е, не пия, уважаема, щото не мога да пикая, а не ща да се издуя като свински мехур. Не спя, щото ставам по десет пъти да се изпикая, ама нищо не излиза. Какво ще кажеш на туй, лейди Алисет?

— Татко — обади се тихо лейди Франсис, — наистина не мисля, че…

— Може да е възпаление на пикочния мехур, но прилича повече на простатит — отвърнах аз. Вдигнах чашата с вино, отпих и го задържах в устата си, преди да преглътна. Усмихнах се скромно на Негово Благородие и я оставих.

— О, тъй ли? — Вдигна вежди. — И какво е туй, ако смея да попитам?

Дръпнах нагоре ръкавите си и вдигнах ръце. Разкърших пръсти като магьосник преди представление и вирнах левия си показалец.

— Това е простатата при мъжете — казах аз, — тя е увита около уретрата — тръбичката, която излиза от пикочния мехур. — Оформих с пръстите на дясната ръка кръгче около левия си показалец. — Когато простатата се възпали или увеличи, това се нарича простатит. Тя притиска уретрата. — Свих кръгчето около пръста си — и прекъсва изтичането на урината. Много често се случва при по-възрастните мъже. Разбрахте ли?

Лейди Франсис, която не бе успяла да впечатли баща си с мнението си относно възпитаните разговори на вечеря, трескаво шепнеше нещо на по-младата си сестра и двете ме гледаха с по-силно подозрение от обичайното.

Лорд Ловат беше заинтригуван от моята демонстрация.

— Ясно — рече той. Котешките очи се присвиха, загледани в пръстите ми. — Като си толкова веща, знаеш ли какво трябва да се направи?

Замислих се. Всъщност не бях виждала — камо ли да лекувам — случай на простатит, тъй като не се срещаше сред младите войничета. Все пак бях чела по въпроса и помнех какво е лечението, защото то предизвика голямо оживление сред обучаващите се сестри, които се взираха с ужас и интерес в илюстрациите в учебника.

— Ами да, като се изключи операцията, могат да се направят две неща. Можете да вкарате метална пръчка през пениса до пикочния мехур, за да отворите уретрата — забих палец през кръгчето, — или да масажирате самата простата, за да спадне подуването. През ректума.

Чух задавен звук до мен и се озърнах към Джейми. Очите му още бяха приковани в чинията, но червен прилив пълзеше по шията му и връхчетата на ушите му пламтяха. Той потрепери леко. Огледах масата и видях много изумени погледи, вперени в мен. Лейди Франсис, Ейлин и другите жени ме гледаха с най-различни изражения — от любопитство до отвращение, а мъжете бяха единодушни в ужаса си.

Изключение на тази обща реакция правеше самият лорд Ловат, който потъркваше замислено брадичката си с притворени очи.

Изсумтя и рече:

— Голям избор, няма що. Да си набучиш пръчка в чепа или да ти бъркат с пръст в задника, а?

— По-добре с два или три пръста. Няколко пъти. — Усмихнах му се благоприлично.

— О… — Той отвърна на усмивката и бавно вдигна поглед. Втренчи в мен сините си очи, в които блестеше подигравка и предизвикателство.

— Това звучи… обнадеждаващо — каза той тихо. Скосените очи се плъзнаха към ръцете ми. — Имаш хубави ръце, скъпа моя. Добре поддържани и с такива дълги и тънки пръсти.

Джейми свали своите под масата с трясък и стана. Наведе се и почти завря лице в дядо си.

— Ако имаш нужда от подобни услуги, дядо — рече той. — Аз ще се погрижа лично. — Разпери ръце на масата — огромни, с дълги, дебели като дулото на пищов пръсти. — Няма да е голямо удоволствие да си навирам пръстите в косматия ти дърт задник, но мой синовен дълг е да те спася от опасността да се взривиш във фонтан от пикня, нали?

Франсис изквака тихо.

Лорд Ловат огледа с неприязън внука си, после се надигна бавно от масата.

— Не се тревожи — рече рязко. — Ще накарам някоя слугиня да го направи. — Махна към останалите, за да продължим вечерята. До вратата спря и огледа замислено едно младо момиче, което носеше поднос с нарязан фазан. Тя се ококори и се извърна да се промъкне покрай него.

След оттеглянето на Негово Благородие на масата настъпи пълна тишина. Младия Саймън ме гледаше с отворена уста. После се озърна към Джейми и я затвори. Прокашля се и рече:

— Би ли ми подал солта, ако обичаш?

*  *  *

— … и поради моята прискърбна немощ, която ме възпрепятства да се присъединя лично към Негово Височество, аз изпращам своя син и наследник, за да докажа предаността си — не, не, пиши „почитта” — за да докажа почитта, която отдавна храня към Негово Величество и Ваше Височество. — Лорд Ловат замълча, смръщен на тавана.

— А какво ще му изпратим, Гидиън? — попита секретаря си. — Нещо скъпо, но не чак толкова, че после да не мога да кажа, че е било просто знак на внимание.

Гидиън въздъхна и попи лицето си с носна кърпа. Едър мъж на средна възраст с оредяваща коса и червени бузи, той трудно понасяше топлината в спалнята.

— Пръстенът, който Ваше Благородие получи от граф Map? — предложи той, но без големи надежди. Пот се стече от двойната му брадичка по писмото и той усърдно попи петното с ръкав.

— Не е достатъчно скъп — прецени лорд Ловат — и събужда твърде много политически асоциации. — Обсипаните с петна пръсти потупаха по покривката на леглото.

Стария Саймън умееше да постига правилния ефект. Той беше с най-хубавата си нощна риза и седеше в леглото. До него имаше поднос с внушителен набор лекарства и бе под грижите на личния си лекар, доктор Мензис — дребен, късоглед човек, който винаги ме гледаше с огромно съмнение. Предполагам, че старецът не се доваряваше на въображението на Младия Саймън и беше устроил тази живописна картина, за да може неговият наследник с чиста съвест да докладва на принц Чарлс, че здравето на лорд Ловат е много крехко.

— Ха! — възкликна лордът със задоволство. — Ще му изпратим златния комплект за пикник. Достатъчно скъп е, но е твърде фриволен, за да бъде възприет като политическа подкрепа. Освен това — добави практично — лъжицата е изкривена. Добре тогава, да продължаваме: „Както Ваше Височество знае…”

Погледнах Джейми, който ми се усмихна в отговор.

— Мисля, че му даде каквото му трябваше, сасенак — рече ми, докато се събличахме за лягане седмица след съдбоносната вечеря.

— И какво е то? — попитах аз. — Извинение да тормози слугините?

— Съмнявам се, че има нужда от извинение за подобно нещо — рече сухо Джейми. — Не, даде му начин да излезе от ситуацията — както обикновено. Ако е болен от нещо с впечатляващо име, което го принуждава да лежи, не могат да го обвинят, че не е отишъл лично, както е обещал. В същото време изпраща наследника си на война, затова Стюартите ще сметнат, че все пак е изпълнил обещанието си, а ако нещо се обърка, Старата лисица ще твърди пред англичаните, че не е възнамерявал изобщо да помага на Стюартите и Младия Саймън е тръгна на своя глава.

— Ще кажеш ли на Гидиън как се пише „простатит”, жено? — извика лорд Ловат и прекъсна мислите ми. — И да го напишеш четливо, ей, искам Негово Височество да го разбере.

Издиктувах го буква по буква на Гидиън.

— А как сте тази сутрин? — попитах, като застанах до леглото на лорда.

— Много по-добре, благодаря — отвърна той, ухили се и ми показа изкуствените си зъби. — Искаш ли да видиш как пикая?

— Друг път, благодаря — казах аз любезно.

*  *  *

В един ясен, студен ден в средата на декември ние напуснахме Боли, за да се присъединим към Чарлс Стюарт и армията на планинците. Принцът беше продължил към Англия, въпреки времето, здравия разум и своите генерали. Но при Дарби генералите бяха надделели, вождовете на планинците бяха отказали да продължат и армията се бе върнала на север. В писмото си до Джейми Чарлс ни призоваваше да се отправим на юг „без забавяне”, за да се срещнем с него при завръщането му в Единбург. Младия Саймън, който приличаше на истински вожд на клан с аленото каре, яздеше начело на колоната. Следваха го конници и по-голяма група пешаци.

Ние щяхме да яздим със Саймън, докато стигнем Комър. Там щяхме да се разделим, Саймън и войниците от клана Фрейзър щяха да поемат към Единбург, а Джейми щеше да ме съпроводи до Лалиброх, преди да се върне в Единбург. Той, разбира се, не възнамеряваше да се връща, но това не влизаше в работата на Саймън.

В средата на сутринта аз излязох от малката горичка край пътя, където нетърпеливо ме чакаше Джейми. Войниците бяха изпратени с горещ ейл и аз, макар че го сметнах за доста добра закуска, установих, че има забележителен ефект върху бъбреците ми.

Джейми изсумтя.

— Жени! Защо се бавите толкова за едно просто пикане? Същата си като дядо ми.

— Ела другия път да гледаш — сопнах се аз. — Сигурно ще предложиш полезни подобрения.

Той само изсумтя и се обърна към колоната мъже, които се изнизваха покрай нас, но въпреки това се усмихна. Ясният ден беше повдигнал духа на всички, но Джейми беше в особено добро настроение тази сутрин. И нищо чудно — прибирахме се у дома. Знаех, че не се заблуждава, че всичко ще е наред, войната нямаше да ни подмине, но макар че не бяхме спрели Чарлс, все още можехме да спасим малкото късче от Шотландия, в което се намираше и Лалиброх. Това вероятно още беше възможно.

Погледнах изнизващата се колона.

— Двеста мъже изглеждат впечатляващо.

— Сто и седемдесет — поправи ме разсеяно Джейми и посегна към юздите на коня си.

— Сигурен ли си? Лорд Ловат каза, че изпраща двеста. Чух как го диктува на секретаря.

— Е, не изпраща толкоз. — Джейми се извъртя в седлото, после се надигна на стремената и посочи към склона пред нас и малката точица в далечината — знамето на Фрейзър с герба с конска глава се развяваше начело на колоната.

— Преброих ги, докато те чаках. Трийсет конници със Саймън, петдесет души с мечове и щитове — тези сигурно са от местната стража, — а после селяните, препасани с каквото им е попаднало, от коси до чукове. Те са деветдесет.

— Сигурно дядо ти разчита, че принц Чарлс няма да ги преброи лично — казах цинично. — Опитва се да получи повече, отколкото е заслужил.

— Да, но имената им ще бъдат вписани в армейските регистри, когато стигнат в Единбург — рече смръщен Джейми.

Последвах го бавно. Конят ми беше на двайсетина години и бе способен единствено на умерен тръс. Този на Джейми беше доста по-жизнен, макар че не можеше да се мери с Донас. Огромният жребец беше останал в Единбург, защото принц Чарлс искаше да го язди при тържествени случаи. Джейми някак беше склонил, защото се съмняваше, че Стария Саймън ще пропусне възможността да отмъкне великолепен жребец като Донас.

Ако се съдеше по колоната пред нас, не беше сбъркал в преценката си. Сега Джейми яздеше до писаря на Младия Саймън и като че ли започна разгорещен скандал. Джейми се наведе от седлото, сграбчи юздите на писаря и издърпа коня му от колоната към края на калния път.

Двамата слязоха и се изправиха един срещу друг, готови за свада. Младия Саймън видя това, слезе от коня си и даде знак на останалите да продължат. Последва голяма разправия; лицето на Саймън беше пламнало от ярост, писарят изглеждаше много угрижен, а Джейми размахваше разпалено ръце.

Гледах с интерес тази пантомима. Писарят сви примирено рамене, развърза торбата си от седлото, бръкна в нея и извади няколко листа пергамент. Джейми ги грабна и ги прегледа набързо. Извади един, пусна другите на земята и го завря в лицето на Саймън Фрейзър. Младата лисица изглеждаше стъписана. Взе документа и го погледна със смайване. Джейми го изтръгна от ръцете му, разкъса го по дължина, после на ширина и натъпка парчетата в спорана си.

Аз спрях моето пони, за да попасе хилавите растения покрай пътя. Тилът на Младия Саймън беше яркочервен, когато се върна на коня си, и аз реших да не му се пречкам. Джейми също се качи на седлото и се върна към мен. Червената му коса се развяваше като знаме на вятъра, а очите блестяха от гняв над стиснатите устни.

— Мръсен дърт задник! — изсъска той.

— Какво е направил? — попитах аз.

— Вписал е моите хора в неговите регистри. Така ги превръща в част от полка на Фрейзър. Мръсна, гадна твар! — Обърна се с копнеж назад. — Жалко, че се отдалечихме толкова; щях да се върна и да удуша дъртия мръсник.

— Но защо го е направил? Само за да изглежда, че изпраща повече хора?

Джейми кимна и червенината на лицето му леко избледня.

— Ами, да. Да се представи по-добре, без да му струва нищо. Но не само това. Този извратен дъртак иска моята земя — иска я, откакто е бил принуден да я даде на родителите ми след сватбата им. Сега си мисли, че ако всичко мине добре и го направят херцог на Инвърнес, може да твърди, че Лалиброх е негов и аз съм само наемател — доказателството ще е, че той е пратил хората от имението да се бият за Стюартите.

— Възможно ли е подобно нещо? — попитах със съмнение.

Джейми пое дълбоко дъх, изпусна го и от ноздрите му излязоха облачета като на дракон. Усмихна се мрачно и потупа спорана на кръста си.

— Вече няма да може.

*  *  *

От Боли до Лалиброх бяха два дни път в хубаво време със здрави коне и суха земя, ако не спираш, освен да хапнеш, да спиш и да се измиеш. Но един от конете окуця на шестата миля от Боли, заваля сняг и суграшица, изви се вятър, мочурливата земя замръзна и се покри с хлъзгав лед. Измина цяла седмица, докато се озовем на последния склон преди Лалиброх — измръзнали, изморени, гладни и много мръсни.

Бяхме само двамата. Мърто беше тръгнал за Единбург с Младия Саймън и войниците от Бофорт, за да прецени как стоят нещата с армията на планинците.

Къщата се издигаше солидна сред пристройките, бяла като снега, който покриваше нивите около нея. Спомних си ясно какво почувствах, когато я видях за първи път. Тогава тя беше обляна от сиянието на есенен ден, а не забулена от пелената на снега, но дори сега изглеждаше като убежище. Силата и спокойствието, които излъчваше, се подсилваха от топлата светлина, струяща от прозорците на долния етаж — меко жълто в сивото на ранната вечер.

Усещането за убежище се засили, когато последвах Джейми през входната врата и ме посрещна прекрасен аромат на печено месо и пресен хляб.

— Вечеря — рече Джейми, затвори с наслада очи и вдиша. — Господи, мога да изям кон! — Лед се топеше от подгъва на наметалото му и мокреше дървения под.

— Аз си мислех, че наистина ще се наложи да изядем някой кон — отбелязах, докато развързвах наметалото и изтръсквах снега от косата си. — Онова бедно създание, което продаде в Киркънмил, едва ходеше.

Чуха се гласове, вратата над нас се отвори, последва трополене и радостен вик, когато младият Джейми забеляза чичо си.

Суматохата привлече вниманието на останалите в къщата и преди да се усетим, вече ни прегръщаха Джени, бебето, малката Маги, Иън, госпожа Крук и прислужниците.

— Много се радвам да те видя, скъпи мой! — каза за трети път Джени, която стоеше на пръсти и целуваше Джейми. — Такива новини чухме за армията, че се страхувах, че няма да се върнеш още няколко месеца.

— Да — рече Иън. — Върна ли хората или идваш само на гости?

— Да ги върна ли? — Джейми, който държеше племенницата си, се втренчи в зет си. После усети, че тя го скубе, целуна я разсеяно и ми я подаде.

— Как така? Мъжете трябваше да се върнат преди месец. Не се ли прибраха?

Стисках здраво малката Маги и ме обземаше ужасно предчувствие, докато гледах как усмивката изчезва от лицето на Джейми.

— Никой не се е връщал, Джейми — каза бавно Иън, дългото му добродушно лице изглеждаше угрижено. — Не сме ги виждали, нито сме ги чували, откакто ти ги поведе.

Отвън, където Роби Макнаб прибираше конете, прозвуча вик. Джейми се извърна към вратата, отвори я и пусна вътре бурята.

Над рамото му видях конник сред снега. Не различих лицето му, но не можех да сбъркам дребната фигура, която се крепеше като маймунка на седлото. „Бърз като мълния”, беше казал Джейми и наистина: да изминеш пътя от Боли до Единбург, а после до Лалиброх само за седмица беше огромно постижение. Конникът беше Мърто и не ми трябваше дарбата на Мейзри, за да разбера, че носи лоши новини.

42

НОВИ СЪЮЗИ

Пребледнял от гняв, Джейми отвори рязко вратата на утринния салон. Юън Камерън рязко се изправи и събори мастилницата. Саймън Фрейзър, господар на Ловат, се беше настанил от другата страна на масата и само вдигна гъстите си вежди при появата на племенника си.

— По дяволите! — Юън зарови в ръкава си за кърпа, за oа попие мастилото. — Какво ти става на Фрейзър? О, добро Утро, госпожо Фрейзър — добави, щом ме видя зад Джейми.

— Къде е Негово Височество? — попита рязко Джейми.

— В замъка Стърлинг — отвърна Камерън, който още не откриваше кърпичката. — Имаш ли кърпа, Фрейзър?

— Ако имах, щях да те удуша с нея — рече Джейми. Отпусна се леко, след като установи, че Чарлс Стюарт не е тук, но устните му още бяха здраво стиснати. — Защо си позволил хората ми да бъдат задържани в Тулбут? Току-що ги видях, там не става дори за свине! Можеше да направиш нещо!

Камерън се зачерви, но издържа на погледа му.

— Опитах се. Казах на Негово Височество, че според мен това е грешка — да, откриха ги на трийсет мили от армията, но все пак! Дори да са искали да дезертират, не можем да се лишим от толкова хора. Само това го спря да не ги обеси на място — добави, вече също разгневен. — Господи, измяна е да Дезертираш по време на война!

— Така ли? — попита скептично Джейми. Кимна на Младия Саймън и избута стол към мен, преди сам да се настани. — А даде ли заповед да обесят двайсет от твоите хора, които се прибраха у дома, Юън? Или вече са четиридесет?

Камерън се изчерви още повече и сведе поглед, концентрира се върху поливането на мастилото с кърпата, предоставена му от Саймън Фрейзър.

— Тях не ги хванаха — промърмори накрая. Озърна се към Джейми, изглеждаше искрен. — Върви при Негово Височество в Стърлинг. Беше вбесен заради дезертирането, но все пак той те изпрати в Боли и хората ти останаха без надзор, нали? А и те смята за приятел, Джейми. Може да ги помилва, ако го помолиш.

Огледа изцапаната с мастило кърпа, промърмори извинение и излезе да я изхвърли. Явно изгаряше от нетърпение да се отърве от Джейми.

Джейми се беше изтегнал в креслото, дишаше през зъби с тихо свистене и се взираше в малкия гоблен на стената, изобразяващ герба на Стюартите. Двата сковани пръста на дясната му ръка потропваха бавно по масата. Той беше в това състояние, откакто Мърто пристигна в Лалиброх с новината, че трийсетимата от отряда на Джейми са заловени и затворени в прочутия единбургски затвор Тулбут със смъртна присъда.

Аз лично не смятах, че Чарлс смята да ги екзекутира. Както Юън Камерън изтъкна, армията на планинците имаше нужда от всеки боеспособен мъж. Набегът към Англия, който Чарлс бе замислил, се оказа скъпо начинание, а притокът на подкрепа от английската провинция така и не се появи. А да екзекутира хората на Джейми в негово отсъствие щеше да е огромна политическа глупост и лично предателство, на което дори Чарлс Стюарт не беше способен.

Не, предполагах, че Камерън е прав и хората ще бъдат помилвани. Без съмнение Джейми също го разбираше, но това не беше голяма утеха за него, защото не бе успял да спаси хората си от тази обречена кампания, а заповедите му ги бяха изпратили в един от най-страшните затвори в цяла Шотландия, опозорени като страхливци и заплашени от бесило.

Това, както и фактът, че ще трябва да ги остави в мрака и мръсотията, за да иде до Стърлинг и да се унижава да моли Чарлс, напълно обясняваше изражението му — на човек, който тъкмо е закусил с натрошено стъкло.

Младия Саймън мълчеше смръщен.

— Аз ще дойда с теб при Негово Височество — заяви рязко той.

— Така ли? — Джейми се озърна изненадан към него и присви очи. — Защо?

Саймън се усмихна леко.

— Защото сме една кръв. Или си мислиш, че се опитвам да ти отмъкна хората като истински Фрейзър?

— Ще ги отмъкнеш ли?

— Бих могъл — отвърна Саймън искрено, — ако смятах, че ще ми донесе някаква полза. Но едва ли. Нямам желание да се бия с Макензи — или с теб. — Усмивката му се разшири. — Колкото и да е богат, Лалиброх е далеч от Боли и ще е много трудно да го удържа със сила или със съдебни дела. Казах го на баща си, но той не искаше да чуе.

Младият мъж поклати глава и нагласи колана на кръста си.

— Ще има достатъчно плячка в тази война, но за да се повтори победата от Престън, ще е нужен всеки войник. Ще дойда с теб — повтори твърдо.

Джейми кимна и се усмихна.

— Благодаря ти, Саймън. Това ще от полза.

Саймън кимна.

— Да, няма е зле да помолиш и Дугал Макензи да дойде. Той е в Единбург.

— Дугал Макензи? — вдигна вежди Джейми. — Да, сигурно няма да навреди, но…

— Да навреди ли? Човече, какво говориш? Дугал Макензи е най-големият любимец на принц Чарлс. — Саймън се изтегна в креслото и погледна подигравателно племенника си.

— Как така? — попитах аз. — Какво толкова е направил? — Дугал беше довел двеста и петдесет въоръжени мъже да се бият за Стюарт, но други вождове бяха допринесли с много повече.

— Десет хиляди паунда — рече Саймън, наслаждавайки се на всяка дума. — Десет хиляди паунда в злато. Толкова положи Дугал Макензи в краката на своя суверен. И това не остана незабелязано — добави той. — Камерън току-що ми каза, че Чарлс свършвал парите от испанците, а от английските му привърженици идвали съвсем малко. Десетте хиляди от Дугал щели да осигурят оръжие и храна за армията поне за още няколко седмици, а с малко късмет дотогава щял да получи още от Франция. — Най-сетне осъзнал, че безразсъдният му братовчед отвлича прекрасно вниманието на англичаните, Луи неохотно се беше съгласил да кихне малко пари. Но те още не бяха дошли.

Взирах се в Джейми, изглеждаше смаян. Откъде, за бога, Дугал Макензи беше взел толкова пари? Внезапно си спомних, че бях чувала тази сума да се споменава и преди — в ямата в Крейнсмюир, където прекарах три безкрайни дни и нощи в очакване да бъда съдена за вещерство.

— Гейлис Дънкан! — възкликнах аз. Изтръпнах при спомена за онзи разговор, проведен в смрадливия мрак. Тук, в салона, беше топло, но аз се загърнах по-плътно с наметалото.

„Събрала съм почти десет хиляди паунда — каза ми Гейлис, докато се хвалеше как е ограбвала покойния си съпруг. Артър Дънкан, данъчен инспектор на окръга, когото беше отровила. — Десет хиляди паунда за каузата на якобитите. Когато дойде въстанието, ще знам, че съм помогнала.”

— Тя ги открадна — казах аз, ръцете ми трепереха при мисълта за Гейлис Дънкан, обвинена във вещерство и умряла сред пламъците под клоните на една калина. Гейлис Дънкан, която бе успяла да избяга от смъртта, докато роди детето, което бе заченала от своя любовник — Дугал Макензи. — Тя ги открадна и ги даде на Дугал; или той ги е взел от нея, не знам точно. — Изправих се и закрачих напред-назад пред огъня. — Копеле! Значи затова беше в Париж преди две години!

— Какво? — Джейми ме гледаше смръщен, а Саймън ме зяпаше с отворена уста.

— Ходил е при Чарлс Стюарт. Отишъл е да разбере дали Чарлс възнамерява да започне метеж. Може би му е обещал парите още тогава, може точно това да е накарало Чарлс да дойде в Шотландия — обещаните пари на Гейлис Дънкан. Но Дугал не е можел да му ги даде открито, докато Колъм е бил жив — Колъм щеше да задава въпроси. Той беше твърде честен човек, за да се възползва от крадени пари, без значение кой ги е откраднал.

— Разбирам — кимна Джейми, притворил очи. — Но сега Колъм е мъртъв и Дугал Макензи е любимецът на принца.

— Което е само в твоя полза, както вече казах — обади се Саймън, явно подразнен от разговора за хора, които не познава, и неща, които почти не разбира. — Върви при него; сигурно е в „Края на света” по това време на деня.

— Мислиш ли, че ще говори с принца в твоя защита? — попитах притеснена Джейми. Дугал се беше грижил за него навремето, но отношенията им не бяха особено стабилни. Дугал вероятно не би рискувал благоразположението на принца заради някакви си страхливци и дезертьори.

Младата лисица нямаше опита на баща си, но определено притежаваше неговата проницателност. Тъмните черни вежди потрепнаха нагоре.

— Макензи все още искат Лалиброх, нали? А ако Дугал си мисли, че баща ми и аз сме му хвърлили око, с радост ще ти помогне да си върнеш хората. Ще му излезе много по-скъпо да се бие с нас, отколкото да се разбере с теб след края на войната. — Кимна и радостно задъвка горната си устна, докато обмисляше ситуацията. — Ще ида да размахам под носа му копие от списъка на Фрейзър, преди да говориш с него. Ти влез и му кажи, че по-скоро би се продънил в ада, отколкото да ми дадеш хората си, а после ще идем заедно в Стърлинг. — Ухили се на Джейми.

— Сега разбирам защо на шотландците им се носи такава слава?

— Моля? — И двамата ме погледнаха сепнати.

— Нищо, нищо — поклатих глава.

*  *  *

Останах в Единбург, а Джейми и неговите чичовци поеха към Стърлинг, за да оправят проблема. При тези обстоятелства не можех да остана в Холируд, затова си наех жилище в една уличка над Кенънгейт. Стаята беше малка и студена, но и без това не се застоявах много в нея.

Затворниците от Тулбут не можеха да излязат на свобода, но посетителите им влизаха свободно. С Фъргъс ходехме в затвора всеки ден и с помощта на малки подкупи успявах да им осигуря храна и лекарства. На теория нямах право да говоря с тях, но отново благодарение на тази система, успях да си издействам да остана насаме с ковача Рос и с неколцина от останалите.

— Аз съм виновен, лейди — каза той още щом ме видя. — Трябваше да се сетя да накарам мъжете да се движат на групи по двама-трима, а не всички заедно. Страх ме беше да не изгубя някого; повечето не са се отдалечавали на пет мили от дома си досега.

— Не се обвинявай. Доколкото чух, е било просто лош късмет. Не се тревожи; Джейми отиде при принца в Стърлинг и ще ви измъкне бързо.

Той кимна и изморено отметна кичур коса. Беше мръсен, раздърпан и като че ли малко смален, не беше едрият корав ковач, когото познавах. Все пак се усмихна и ми благодари за храната.

— Не ни е излишна. Тук ни дават само помия. А дали… — Поколеба се. — А дали ще успеете да донесете няколко одеяла, милейди? Не бих молил, но четирима имат треска и…

— Ще го уредя.

Излязох от затвора, като се чудех как точно ще го уредя. Голяма част от армията беше на юг, за нападението над Англия, но Единбург още беше окупиран. С толкова войници, офицери и всякакви други хора, стоките не достигаха и наличните бяха много скъпи. Одеяла и дебели дрехи се намираха, но на огромна цена, а аз разполагах едва с десет шилинга.

В Единбург имаше един банкер, господин Уотърфорд, който навремето беше правил инвестиции в Лалиброх, но Джейми бе изтеглил всичките си средства от банката му преди месеци, защото се страхуваше, че могат да бъдат конфискувани от англичаните. Обърна парите в злато, част от тях изпрати на Джаред във Франция на отговорно пазене, а останалите скри в къщата в Лалиброх. Така че аз нямах достъп до тях в момента.

Спрях на улицата да помисля, тълпата кипеше около мен. Нямах пари, но имах ценни вещи. Кристалът, който Раймон ми беше дал в Париж — сам по себе си той не беше скъп, но златният обков и верижката бяха. Венчалните ми пръстени — не, не можех да се разделя с тях дори временно. Но перлите… бръкнах в джоба си, за да напипам огърлицата, която Джейми ми беше дал в деня на сватбата ни. Тя беше зашита в шева на полата ми.

Усетих я, неправилните зрънца на сладководните перли бяха твърди и гладки под пръстите ми. Не бяха така скъпи като ориенталските, но огърлицата беше красива, със златни филигранни дискчета между всяка перла. Беше принадлежала на Елън, майката на Джейми. Реших, че тя би искала огърлицата да бъде използвана за хората от Лалиброх.

*  *  *

— Пет паунда — казах твърдо. — Струва десет и мога да ѝ взема шест, но не ми се ходи по хълма до друг магазин.

— Нямах представа дали е така, но посегнах уж да взема огърлицата от тезгяха и да тръгна към следващата заложна къща. Господин Самюълс бързо я покри с ръка и аз разбрах, че е трябвало да поискам шест паунда като за начало.

— Три паунда — рече той. — Ще ме доведете до просешка тояга, но за такава изискана дама…

Малкото звънче зад мен се обади, защото вратата се отвори и чух колебливи стъпки по износените дъски.

— Извинете — каза момичешки глас и аз се обърнах, напълно забравила за огърлицата, защото в сенките стоеше Мери Хокинс. Беше пораснала за последната година и се беше по-наляла. В поведението ѝ се усещаше зрялост и достойнство, но все още бе съвсем млада. Тя примигна, после се хвърли към мен с радостен вик и ме прегърна.

— Какво правиш тук? — попитах, след като се откопчих от нея.

— Сестрата на татко живее тук. Аз с-с-съм при нея. Или ти питаш защо с-с-съм тук? — Махна с ръка към магазина на господин Самюълс.

— Да, това също, но може да почака. — Обърнах се към него. — Четири паунда и шест шилинга, или отивам при друг. Решавайте, че бързам.

Той започна да мърмори нещо, но се наведе и извади кутията с парите изпод тезгяха. Аз се обърнах към Мери.

— Трябва да купя одеяла. Ще дойдеш ли с мен?

Тя се озърна навън, където един дребен мъж с ливрея на лакей я чакаше до вратата.

— Да, ако след това дойдеш с мен. О, Клеър, толкова се радвам да те видя! Той ми изпрати писмо — довери ми тя, когато тръгнахме надолу по хълма. — Алекс. Един приятел ми донесе писмото. — Лицето ѝ сияеше, но между веждите ѝ имаше малка бръчка. — Когато разбрах, че е в Единбург, аз н-н-накарах татко да ме изпрати на гости на леля Милдред. Той нямаше нищо против — добави горчиво. — Пр-р-ризлява му само като ме гледа, след случилото се в Париж. Доволен е, че не съм у дома.

— Значи си се видяла с Алекс? — попитах аз. Чудех се как ли е младият духовник. Чудех се и как е намерил кураж да пише на Мери.

— Да, той не ме молеше да дойда — добави тя бързо. — Аз д-д-дойдох сама. — Вдигна дръзко брадичка, но гласът ѝ леко потрепери, когато продължи: — Той… не би ми писал, но мислел, че умира и ис-с-скал да знам… да знам… — Прегърнах я през раменете и я обърнах бързо към една пресечка, за да излезем от оживлението на главната улица.

— Всичко е наред — казах ѝ, докато я галех и си мислех, че нищо няма да е наред. — Дошла си, видяла си го, това е важно.

Тя кимна и си издуха носа.

— Да — рече накрая. — Ние имахме… два месеца. Аз в-в-все си казвах, че е повече, отколкото имат някои хора, два месеца щастие… но изгубихме толкова време, което можехме да и-и-имаме… не е достатъчно. Клеър, не е достатъчно!

— Не — казах тихо. — Цял живот не е достатъчен за такава любов. — Внезапната болка ме накара да се запитам къде е Джейми и как ли се справя.

Мери се поуспокои, хвана ме за ръкава.

— Клеър, ще дойдеш ли с мен при него? Знам, че не можеш да направиш много… — Замълча и се успокои с огромно усилие. — Но може да… помогнеш. — Видя, че гледам към лакея, който стоеше в края на пресечката. — Аз му плащам — рече тя. — Леля мисли, че с-с-е разхождам всеки следобед. Ще дойдеш ли?

— Да, разбира се. — Озърнах се между високите сгради, за да погледна слънцето над хълма. Имаше поне час до мръкване; исках да занеса одеялата в затвора, преди да стане нощ и влажните камъни в Тулбут да станат още по-студени. Обърнах се към Фъргъс, който стоеше търпеливо до мен и гледаше Мери с интерес. Той се беше върнал в Единбург с мъжете от Лалиброх, но бе избегнал затвора заради френското си поданство и беше преживявал някак благодарение на обичайния си занаят. Открих го да се върти около затвора, където носеше храна на другарите си.

— Вземи тези пари — казах му и му подадох кесията — и намери Мърто. Кажи му да купи одеяла и да ги занесе на надзирателя в Тулбут. Той вече е подкупен, но да запази няколко шилинга за него, за всеки случай.

— Но, мадам — възрази той, — обещах на милорд да не ви оставям сама…

— Милорд не е тук — отрязах го аз. — Върви, Фъргъс.

Той погледна първо мен, после Мери, явно реши, че не е голяма заплаха за мен, и си тръгна, като свиваше рамене и мърмореше на френски относно упоритостта на жените.

*  *  *

Малката стаичка на последния етаж се беше променила значително от последното ми посещение. Първо, беше чиста и излъскана. В долапа имаше храна, на леглото — пухен юрган, и изобщо на пациента бяха осигурени още много дребни удобства. Мери ми довери по пътя, че тихомълком залагала бижутата на майка си, за да се погрижи някак за Алекс Рандал.

И все пак не всичко зависеше от парите — лицето на Алекс засия като пламъка на свещ, когато Мери влезе в стаята.

— Доведох Клеър, скъпи мой. — Тя остави наметалото си на един стол, коленичи до него и стисна тънките, осеяни със сини вени ръце.

— Госпожо Фрейзър. — Гласът му беше съвсем немощен, но той ми се усмихваше. — Хубаво е да видя отново приятелско лице.

— Да, така е. — Усмихнах му се и полусъзнателно забелязах бързия, пърхащ пулс на шията му и прозрачната кожа. Лешниковите очи бяха меки и топли, събрали почти всичкия живот, останал в крехкото тяло.

Без лекарства не можех да сторя нищо за нещо, но го прегледах внимателно и видях, че това го успокои. Устните му посиняха леко от усилието при прегледа.

Скрих тревогата си и му обещах да дойда на следващия ден с някакво лекарство, което ще му помогне да спи. Той почти не ме чу; цялото му внимание беше насочено към Мери, която седеше неспокойна до него и държеше ръката му. Видях я да се озърта към прозореца. Навън бързо притъмняваше и аз осъзнах какво я тревожи; трябваше да се върне в къщата на леля си преди мръкване.

— Аз ще тръгвам — казах на Алекс и излязох възможно най-тактично, за да им ги оставя насаме.

Той ме погледна и ми се усмихна с благодарност.

— Бог да ви благослови, госпожо Фрейзър.

— Ще се видим утре — казах аз и излязох с надеждата наистина да го видя отново.

*  *  *

През следващите няколко дни бях много заета. Оръжията на мъжете бяха конфискувани при ареста, разбира се, и аз се опитах да ги възстановя чрез подкупи, заплахи и дори понякога пусках в действие чара си. Заложих две брошки, които Джаред ми беше дал като прощален подарък, и купих достатъчно храна, за да се хранят не по-зле от другите войници — макар и не съвсем достатъчно.

Успявах да проникна до килиите и да лекувам всякакви болежки, от скорбут и недохранване, типични за зимата, до рани от натъртване и измръзване, артрит и всякакви респираторни заболявания.

Обикалях всички вождове и благородници, които бяха още в Единбург — а те не бяха много, — с надеждата да помогнат на Джейми, ако посещението му в Стърлинг се провалеше. Не мислех, че ще стане така, но реших да взема мерки.

Освен всичко това посещавах и Алекс Рандал веднъж на ден. Опитвах се да е сутрин, за да не преча на срещите му с Мери. Той спеше малко и неспокойно; затова все беше изморен и сутрин дремеше и не искаше да говори, но винаги се усмихваше при появата ми. Аз му давах смес от мента и лавандула с няколко капки сироп от мак и това обикновено му помагаше да поспи няколко часа, за да е по-бодър, когато Мери дойде следобеда.

Освен мен и Мери като че ли никой друг не го посещаваше. Затова се изненадах, когато една сутрин се качих до стаята му и чух гласове зад вратата.

Почуках веднъж, както се бяхме разбрали, и влязох. Джонатан Рандал седеше до леглото на брат си облечен с капитанска униформа в червено и бежово. Стана при появата ми и се поклони със студено изражение.

— Мадам.

— Капитане. — Стояхме смутени в центъра на стаята и се взирахме един в друг, никой не искаше да продължи.

— Джони — рече дрезгаво Алекс някак настоятелно и брат му сви подразнено рамене.

— Брат ми ме повика, за да ви предам информация — рече капитанът през стиснати устни. Тази сутрин не носеше перука, тъмната коса беше вързана на тила и приликата с брат му бе поразяваща. Алекс, блед и крехък, приличаше на призрака на Джонатан.

— Вие и господин Фрейзър бяхте много добри с Мери — каза Алекс, като се извърна настрани, за да ме вижда. — Както и с мен. Аз… знам за уговорката на брат ми с вас — бузите му леко порозовяха, — но знам и какво вие и съпругът ви сторихте за Мери… в Париж. — Облиза устни, които бяха сухи и напукани от топлината в стаята. — Мисля, че трябва да чуете новините, които Джони е научил в Замъка вчера.

Джак Рандал ме погледна с неприязън, но удържа на думата си.

— Хоули поема командването от Коуп, както ви казах, че може да стане — рече той. — Хоули има някаква дарба за водач и хората му се доваряват сляпо. Дали това ще свърши повече работа от оръдията на Коуп… — Сви рамене нетърпеливо. — Така или иначе генерал Хоули тръгна на север, за да превземе замъка Стърлинг.

— Така ли? А знаете ли колко голяма е войската му?

Рандал кимна рязко.

— Осем хиляди пешаци и хиляда и триста кавалеристи. Освен това очаква пристигането на шест хиляди есенци. — Смръщи се замислен. — Чух, че вождът на клана Кембъл изпраща хиляда мъже в негова подкрепа, но не знам дали е истина. Шотландците са непредсказуеми.

— Разбирам. — Това беше сериозно; армията на планинците към момента наброяваше шест хиляди и седемстотин мъже. Можеха да устоят срещу Хоули, но без очакваните подкрепления. Беше лудост да чакат, докато дойдат есенците и хората на Кембъл, да не говорим, че бойните умения на планинците бяха по-скоро в нападение, отколкото в защита. Тези новини трябваше веднага да стигнат до лорд Джордж Мъри.

Гласът на Джак Рандал ме откъсна от мислите.

— Желая ви приятен ден, мадам — каза той, официален както винаги, но красивите му черти не изразяваха и капка топлина, когато се поклони, преди да си тръгне.

— Благодаря — казах на Алекс Рандал и изчаках Джонатан да се спусне по дългото вито стълбище, преди и аз да изляза. — Много благодаря.

Той кимна. Сенките под очите му бяха потъмнели още повече. Поредната неспокойна нощ.

— Няма защо — отвърна простичко. — Предполагам, че ще ми оставите някакви лекарства? Вероятно няма да ви видя скоро.

Спрях, поразена от предположението му, че ще отида лично в Стърлинг. Точно това исках да направя с цялото си същество, но трябваше да се грижа за хората в Тулбут.

— Не зная, но ще ви оставя лекарства.

*  *  *

Тръгнах бавно към моето жилище, мислите се въртяха в главата ми. Явно трябваше да изпратя вест на Джейми веднага. Вероятно по Мърто. Джейми щеше да ми повярва, разбира се, но дали щеше да убеди лорд Джордж, херцог Пърт или другите командири?

Не можех да му кажа откъде знам това, а дали командирите щяха да повярват на думите на една жена? Дори толкова популярна жена, която уж има свръхестествени сили? Внезапно си спомних за Мейзри и потреперих. Това е проклятие — беше казала тя. Да, но какъв избор имах? Имам силата само да кажа каквото знам. Да, и аз я имах, но щях ли да рискувам да я използвам.

За моя изненада вратата на малката ми стая беше отворена и вътре се чуваше някакъв шум. Бях складирала върнатото оръжие под леглото си, а когато там се препълни, започнах да редя мечове и ножове до камината. Накрая почти не остана място на пода, освен малко квадратче, където бе постелята на Фъргъс.

Спрях на стълбите, смаяна от сцената, която се виждаше през отворената врата. Мърто седеше на леглото и раздаваше оръжия на мъжете, които изпълваха стаята до пръсване — мъжете от Лалиброх.

*  *  *

— Мадам! — обърнах се и видях Фъргъс до лакътя ми, ухилен до уши — квадратните зъбчета стърчаха на изпитото му лице. — Мадам! Не е ли прекрасно? Милорд е успял да издейства помилване за хората си. Един куриер дойде от Стърлинг тази сутрин със заповед да ги освободят и трябва веднага да отидем при милорд в Стърлинг!

Прегърнах го усмихната.

— Наистина е прекрасно, Фъргъс. — Неколцина от мъжете ме забелязаха, започнаха да се обръщат усмихнати към мен и да подръпват другарите си за ръкавите. В малката стая цареше въодушевление. Мърто, щръкнал на леглото като гномски крал върху гъба, ме видя и се усмихна — изражението, което го преобразяваше до неузнаваемост.

— Господин Мърто ли ще отведе хората до Стърлинг? — попита Фъргъс. Той също беше получил един къс меч и сега се упражняваше да го вади от ножницата.

Срещнах погледа на Мърто и поклатих глава. Все пак, казах си, щом Джени Камерън беше повела хората на брат си към Гленфинан и аз можех да поведа хората на съпруга си към Стърлинг. И нека само лорд Джордж и Негово Величество посмеят да не приемат на сериозно новините, които им носех лично.

— Не — отвърнах. — Аз ще го направя.

43

ФОЛКЪРК

Усещах хората в мрака наоколо. До мен вървеше гайдар; чувах как гайдата проскърцва под мишницата му и виждах очертанията на ручилата зад него. Те помръдваха при всяка негова крачка, все едно носеше малко, унило борещо се в хватката му животно.

Познавах го, казваше се Лабриун Макиън. Гайдарите на клановете се редуваха да възвестяват утрото в Стърлинг и обикаляха лагера с ритмична крачка, за да стигне воят на гайдата до всички палатки и да ги призове за битката на новия ден.

Вечерта отново излизаше гайдар — вървеше бавно из двора и лагерът замираше, за да слуша, гласовете притихваха, докато сиянието на залеза изтляваше. Пискливият звук призоваваше сенките над полето и когато секнеше, нощта беше паднала.

Вечер или сутрин Лабриун Макиън свиреше със затворени очи, пристъпваше бавно и сигурно през двора, притиснал с лакът меха, а пръстите му играеха по дупките в дървото. Въпреки студа понякога сядах да го погледам и да оставя звукът да забие копията си в сърцето ми. Макиън вървеше напред-назад, забравил за всичко друго, обръщаше се на пета и изливаше цялото си същество през гайдата.

Имаше малки ирландски гайди, с които се свиреше на закрито, и големи северняшки гайди, които звучаха на угощения или призоваваха воините от клановете да се строят или да влязат в битка. Макиън свиреше на голяма северняшка гайда.

Една вечер, когато той приключи, аз се надигнах от мястото си, изчаках и последния звук да затихне в мрака, после тръгнах с него през портите на Стърлинг, като кимнах на пазача.

— Добра ви вечер, госпожо — рече Макиън. Гласът му беше мек като очите — вече отворени и съвсем омекнали от омаята на музиката, която още го държеше в плена си.

— Добра вечер и на теб, Макиън. Питах се защо свириш със затворени очи?

Той се усмихна и се почеса по главата, но ми отговори веднага:

— Ами, сигурно защото ме е учил дядо, госпожо, а той беше сляп. Когато свиря, винаги го виждам как крачи по брега, брадата му се вее на вятъра, а слепите очи са затворени срещу жилещия пясък. Чува как звукът се връща при него откъм скалите и знае накъде да върви.

— Значи го виждаш и ти също свириш на скалите и морето? Откъде си, Макиън? — попитах аз. Речта му беше гърлена и дори по-носова от говора на повечето планинци.

— Аз съм от Шетландс, госпожо — отвърна той, но прозвуча като „Зетландс”. — Далеч е оттук. — Пак се усмихна и ми се поклони, когато стигнахме до крилото за гости, където щяхме да се разделим. — Но си мисля, че вие сте от още по-далеч, мадам.

— Вярно е — отвърнах. — Лека нощ, Макиън.

*  *  *

По-късно тази седмица се питах дали умението му да свири, без да вижда, ще му помогне тук, в тъмното. Придвижването на толкова много хора вдигаше доста шум, колкото и да се стараеха да са тихи, но аз предполагах, че ехото ще бъде удавено във воя на засилващия се вятър. Нощта беше безлунна, небето бе побеляло от облаци, ледена суграшица се сипеше от него и жилеше бузите ми.

Мъжете от армията на планинците се движеха на групи от по десет-двайсет души, сякаш по полето бяха изникнали малки хълмчета или горички от лиственици и елши се бяха запътили нанякъде в тъмното. Моите новини не бяха пренебрегнати; шпионите на Юън Камерън също докладваха за движението на армията на Хоули и сега шотландците бяха тръгнали да я посрещнат някъде южно от замъка Стърлинг.

Джейми настояваше да се върна. Бях му обещала да не се пречкам, но ако щеше да има битка, трябваше да има и лечители. Видях как вниманието му се насочи към хората му и онова, което ги очакваше. Той седеше изправен на гърба на Донас, видим дори в тъмното, и когато протегна ръка, две по-малки сенки се откъснаха от групата и се приближиха до стремето му. Последва тих разговор; после той се изправи в седлото и се обърна към мен.

— Съгледвачите казаха, че англичаните са ни видели. Постовите са хукнали към Календар Хаус, за да предупредят генерал Хоули. Няма да чакаме повече, ще заобиколим хората на Дугал до другия край на Фолкърк Хил. Ние ще се спуснем оттам, а Макензи от запад. Ти ще останеш при една църква на хълма, на около четвърт миля оттук. Там ще стоиш, сасенак. Тръгвай веднага. — Посегна за ръката ми в тъмното и я стисна. — Ще дойда за теб при първа възможност, или ще изпратя Мърто. Ако нещо се обърка, потърси убежище в църквата. Само това успях да измисля.

— Не се тревожи за мен. — Устните ми бяха студени, надявах се гласът ми да не трепери. Преглътнах „Пази се” и се задоволих само да докосна леко студената му, твърда като метал буза и да отметна кичур коса — хладен и гладък като еленска кожа.

Отклоних се вляво и напредвах бавно, докато хората се изливаха около мен. Скопецът се изнервяше, тръскаше глава, пръхтеше и шаваше под мен. Държах юздите здраво, както Джейми ме беше научил, и ги опънах още повече, когато внезапно поехме по склона. Озърнах се назад, но Джейми беше изчезнал в нощта, а аз трябваше да открия църквата в тъмното.

Тя беше мъничка, каменна, със сламен покрив, привела се в малка падина насред хълма като изплашено животно. Стори ми се странно близка. Огньовете на англичаните се виждаха, блещукаха през суграшицата, и аз чух викове в далечината — на шотландци и англичани.

Тогава зазвучаха гайдите — пронизителни, зловещи писъци в бурята. Представях си гайдарите, как надувах меховете, гърдите им се издигат на резки пориви, сините устни са впити в духалата, скованите пръсти потрепват, за да превърнат дъха в музика.

Почти усещах упоритата съпротива на кожения мях, останал топъл и гъвкав под наметалото, но неохотно издувайки се, после внезапно оживява, превръща се в част от тялото на гайдаря, като трети бял дроб, диша вместо него, когато вятърът краде дъха му, сякаш се изпълва от виковете на другарите му.

Виковете станаха по-силни и стигаха до мен на вълни, когато вятърът се обърна и понесе на пориви суграшица. Църквата нямаше портал, в който да се скрия, а по хълма не растяха дървета. Конят ми се извърна, сведе глава срещу вятъра и гривата му зашиба лицето ми.

Църквата предлагаше убежище не само от англичаните, но и от стихиите. Бутнах вратата и поведох коня вътре.

Беше тъмно, само един прозорец с намаслена кожа смътно светлееше в чернотата над олтара. Беше топло в сравнение със студа отвън, но задушно от миризмата на застояла пот. Нямаше пейки, където да вържа коня, нищо — освен малко светилище в стената и самият олтар. Усетил силната миризма на хора, конят застина и изсумтя. Без да го изпускам от поглед, аз се върнах до вратата и надникнах навън.

Не знаех какво се случва на Фолкърк Хил. Искрите от изстрелите просветваха в мрака. Чувах слаб звън на метал и тътен на експлозия. От време на време се издигаше писък на ранен, пронизителен като звук на гайда и съвсем различен от бойните викове. След това вятърът се обърна и вече не чувах нищо, само ми се струваше, че долавям гласове, но беше единствено писъкът на вятъра.

Не бях видяла битката при Престънпанс; подсъзнателно свикнала на сблъсъка на огромни армии с танкове и артилерия, досега не бях осъзнавала колко бързо може да се случи всичко в битка от по-малък мащаб, в близък бой, с леки оръжия.

Първо дойде викът, сякаш съвсем отблизо. Тулах Ард!^[13] Оглушавана от вятъра, не ги бях чула да се изкачват по хълма. Тулах Ард! Това беше бойният вик на клана Макензи; част от войниците на Дугал бяха принудени да отстъпят към моето убежище. Аз се прибрах вътре, но оставих вратата отворена, за да виждам.

Те идваха по хълма, малка група бягащи мъже. Планинци, ако се съдеше по виковете и вида им — с развяващите се карирани наметала и бради, те приличаха на черни облаци по тревистия склон, пришпорвани от вятъра.

Отскочих назад, когато първият нахлу през вратата. В тъмното не виждах лицето му, но разпознах гласа му, когато налетя на коня ми.

— Исусе!

— Уили! — извиках аз. — Уили Колтър!

— Пресвети Исусе! Кой е?

Нямах време да отговоря, защото вратата се блъсна в стената и още два черни силуета влетяха в църквата. Конят ми отстъпи изплашен, изцвили и се вдигна на задните си крака. Новодошлите се разкрещяха, явно не очакваха да заварят някого тук.

Появата на още неколцина мъже засили суматохата и аз се отказах от намеренията си да укротявам коня. Свих се между олтара и стената и зачаках положението да се уталожи от само себе си.

След малко един глас се извиси над останалите.

— Тихо! — изкрещя той със заповеден тон. Всички овен коня се подчиниха и когато глъчката утихна, дори той се поукроти и заотстъпва към ъгъла с пръхтене и процвилване.

— Тук е Макензи от Лeox — рече властният глас. — Вие кои сте?

— Аз съм Джорди, Дугал, и брат ми е с мен — обади се глас, изпълнен с облекчение. — Донесохме Рупърт, той е ранен. Господи, реших, че сме налетели на самия дявол!

— Гордън Маклауд от Ардсмюир — изрече друг, непознат за мен глас.

— И Юън Камерън от Кинок. Чий е този кон?

— Мой. — Измъкнах се предпазливо иззад олтара. Гласът ми предизвика нова суматоха, но Дугал я прекрати веднага, като изкрещя:

— ТИХО, проклети да сте! Ти ли си, Клеър Фрейзър?

— Е, не е кралицата — отвърнах аз. — И Уили Колтър е тук, или поне беше преди малко. Някой има ли огниво?

— Никаква светлина! — наред Дугал. — Англичаните едва ли ще пропуснат това място, ако са ни последвали, но няма смисъл да привличаме вниманието им, ако не са.

— Ясно — прехапах устна. — Рупърт, можеш ли да говориш? Кажи нещо, за да разбера къде си. — Не знаех дали мога да сторя нещо за него в тъмното; не знаех дори къде е сандъчето с лекарствата. Все пак не можех да го оставя да кърви до смърт на пода.

От другата страна на църквата се чу кашлица и дрезгав глас:

— Тук съм, жено.

Тръгнах опипом натам, като проклинах под нос. От гъргоренето в кашлицата разбрах, че положението е сериозно; толкова сериозно, че нямах нужда от сандъчето. Наведох се и изминах с патешка походка последните няколко метра, размахвайки ръце пред себе си.

Напипах топло тяло и една голяма ръка се вкопчи в мен. Трябваше да е Рупърт; чувах дишането му — хъркащо и гъргорещо.

— Тук съм. — Потупах го невиждащо по рамото, надявам се. Явно не уцелих, защото той се изсмя, изви нагоре бедра и притисна ръката ми към себе си.

— Направи го пак, жено, и ще забравя, че съм прострелян.

Отдръпнах рязко ръка и отвърнах сухо:

— Може би по-късно — Посегнах нагоре в търсене на главата. Острата четина ми подсказа, че съм открила целта си, и аз зарових с пръсти из гъстата растителност, за да напипам пулса на шията. Бърз и лек, но все още относително ритмичен. Челото му лепнеше от пот, а ризата бе влажна под пръстите ми. Върхът на носа му беше измръзнал.

— Жалко, че не съм куче — рече той и се изсмя между хриповете. — Студеният нос е добър знак при кучетата.

— По-добър знак ще е, ако млъкнеш — отвърнах. — Къде те уцелиха? Не, не ми казвай, само сложи ръката ми върху раната… и ако я сложиш някъде другаде, Рупърт Макензи, ще умреш тук като куче.

Усетих как широките гърди вибрират от потиснат смях. Той извади бавно ръка изпод наметалото и притисна моята към тялото си.

— Ясно, разбрах — прошепнах аз. Напипвах разкъсаната и мокра от кръвта риза, хванах я с две ръце и я разпорих напълно. Спуснах съвсем леко пръсти по хълбока му и усетих как кожата настръхва под тях, след това напипах малката дупчица на входната рана. Стори ми се твърде малка в сравнение с огромното тяло на Рупърт.

— Излезе ли отнякъде? — прошепнах. В църквата беше тихо, само конят шаваше в ъгъла. При затворена врата шумът от битката се чуваше съвсем приглушено.

— Не — отвърна той и се закашля отново. Усетих как ръката му се вдигна към устата и я последвах с крайчеца на наметалото. Очите ми вече бяха свикнали с мрака, но още го виждах само като черен силует на пода. За някои неща и допирът е достатъчен. Около раната нямаше много кръв, но платът, който притиснах към устата му, се навлажни и затопли.

Куршумът беше пронизал поне единия бял дроб, може би и двата, и гърдите му се пълнеха с кръв. Можеше да изкара няколко часа, вероятно дори ден, ако единият дроб продължеше да функционира. Но ако беше засегнат и перикардът, щеше да си отиде по-скоро. Единствено операция можеше да го спаси, и то такава, на която аз не бях способна.

Усетих нечие присъствие зад мен и чух нормално дишане. Посегнах назад и той хвана ръката ми. Дугал Макензи.

Застана до мен и положи длан на изпруженото тяло на Рупърт.

— Как си, човече? — попита тихо. — Можеш ли да вървиш? — Другата ми ръка беше още върху Рупърт и усетих, че клати глава в отговор. Мъжете в църквата зад нас започнаха да си шепнат.

Ръката на Дугал притисна рамото ми.

— Какво ти трябва, за да му помогнеш? Онази кутия? На коня ли е? — Беше се изправил, преди да му кажа, че нищо от кутията не може да помогне на Рупърт.

Внезапен силен трясък откъм олтара накара всички да замлъкнат, последва бързо движение и мъжете грабнаха оръжията си от пода. Още едно пукане, после нещо се съдра и намаслената кожа, която покриваше прозореца, пропусна студен порив и вихър от снежинки.

— Сасенак! Клеър! Тук ли си? — Тихият глас от прозореца ме накара да забравя за Рупърт.

— Джейми! — Около мен се чу колективна въздишка и оръжията отново изтракаха на пода. Светлината отвън беше затулена за миг от главата и раменете на Джейми. Той се спусна леко от олтара и силуетът му се очерта на фона на прозореца.

— Кой е тук? — попита тихо, като се озърташе. — Дугал, ти ли си?

— Да, аз съм, момче. Жена ти и още неколцина. Има ли англичани навън?

Джейми се изсмя.

— А защо влязох през прозореца? Има двайсетина в подножието на хълма.

Дугал изръмжа гърлено.

— Това са копелетата, които ни откъснаха от войската.

— Явно са те. — Джейми изрече нещо на келтски и конят ми, чул познат глас сред тази лудница, вирна нос и изцвили силно за поздрав.

— Тихо, глупако! — изръмжа му Дугал. — Да не искаш да ни чуят?

— Е, него англичаните няма да го обесят — отбеляза тихо Джейми. — А не им трябват уши, за да разберат, че сте тук, стига да имат очи на главите си. Склонът отвън е разкалян и стъпките ви ясно личат в снега.

Дугал изсумтя и се озърна към прозореца, но Джейми вече клатеше глава.

— Няма смисъл, Дугал. Армията е вече на юг, лорд Джордж Мъри тръгна да я посрещне, но няколко отряда на англичаните са останали от тази страна. Част от тях ме преследваха по хълма, но аз се отклоних встрани и пълзях по корем през тревата дотук. Сигурно още претърсват хълма. — Протегна ръка към мен и аз я поех. Беше студена и влажна от пълзенето в тревата, но на мен ми стигаше, че го докосвам, че е тук.

— Пълзя, значи? И как смяташ да се измъкнеш? — попита Дугал.

Усетих, че Джейми сви рамене. Наклони глава към коня ми.

— Мислех си да препусна с коня и да ги отклоня по хълма. Сигурно поне Клеър ще успее да се измъкне в суматохата.

Дугал изсумтя.

— Да, и ще те катурнат от коня като зряла ябълка.

— Няма значение — отвърна сухо Джейми. — Но колкото и шум да вдигна, едва ли ще успеете всички да се измъкнете незабелязано оттук.

Сякаш в потвърждение, Рупърт изстена силно до стената. С Дугал коленичихме до него, следвани от Джейми.

Не беше мъртъв, но не беше и добре. Ръцете му бяха ледени и дъхът му свистеше.

— Дугал — прошепна той.

— Тук съм, Рупърт. Спокойно, скоро ще се оправиш. — Вождът на Макензи бързо свали наметалото си, сгъна го като възглавница и после го подпъхна под главата и раменете на Рупърт. Това сякаш му помогна да диша, но щом го докоснах под брадата, усетих мокри петна по ризата. Все още му бяха останали някакви сили; протегна се и стисна ръката на Дугал.

— Ако… така или иначе ще ни открият… запали огън — каза той задъхано. — Искам да видя още веднъж лицето ти, Дугал.

Усетих шока, който премина през Дугал при тези думи и скритото в тях значение. Той извърна рязко глава към мен, но, разбира се, не виждаше лицето ми. Промърмори заповед през рамо и след малко някой донесе стиска слама, усукана като факла. Удариха огнивото и я запалиха. Тя гореше бързо, но успях да огледам Рупърт, докато мъжете опитваха да откършат дълга треска от гредите на покрива, за да послужи като по-стабилна факла.

Той беше побелял като платно със сплъстена от пот коса, по пълната му долна устна имаше кръв. Тъмни капчици блестяха и в лъскавата черна брада, но той ми се усмихна леко, щом се наведох да проверя пак пулса му По-лек и много бърз, вече пропускаше удари. Пригладих косата от лицето му, а той докосна с благодарност ръката ми.

Усетих ръката на Дугал на лакътя си и се отдръпнах да го погледна. Веднъж вече го бях поглеждала така, над тялото на смъртно ранен от мечка мъж. Тогава той ме попита: „Ще оцелее ли?” и аз видях как споменът за онзи ден прекосява лицето му. В очите му прочетох същия въпрос, но сега в тях светеше и страх от отговора. Рупърт беше най-близкият му приятел, който яздеше до него и пазеше дясната му страна, както Иън пазеше Джейми.

Не отговорих, Рупърт го направи вместо мен.

— Дугал — каза той и се усмихна, когато приятелят му се наведе разтревожен над него. Затвори очи за миг и пое колкото можа дъх, за да събере сили.

— Дугал — рече отново, отваряйки очи. — Не скърби за мен.

Лицето на Дугал се разкриви. Видях го как се готви да отрече смъртта, но преглътна думите.

— Аз съм твой вожд — рече с треперлива усмивка. — Няма да ми заповядваш; ще скърбя за теб колкото ми душа иска. — Хвана ръката му, която лежеше на гърдите, и я стисна здраво.

Рупърт се изсмя тихо и хрипливо, после пак се закашля.

— Е, скърби тогава, ако щеш — рече накрая. — Туй ще ме радва. Ама изчакай първо да умра, а? Искам да умра от твоята ръка, мо караид, не от чужда.

Дугал потрепна и с Джейми се спогледахме ужасени зад гърба му.

— Рупърт… — започна безпомощно Дугал, но той го прекъсна, стисна ръката му и леко я разлюля.

— Ти си мой вожд, това е твой дълг — прошепна Рупърт.

— Хайде. Направи го. Умирането е мъчително, Дугал, искам да се свършва. — Неспокойният му поглед спря върху мен. — Ще ми държиш ли ръката, докато си отивам, жено? Ще ми е хубаво.

Като че ли не можех да сторя друго. Посегнах бавно, като насън, и хванах широката, обрасла с черни косми ръка в моите, стиснах я с всички сили, за да я стопля.

Рупърт изсумтя, размърда се настрани и погледна към Джейми, който седеше до главата му.

— Ако имаше избор, тя щеше да вземе мен, момче — изхриптя той. — Ти си пройдоха, но сполай ти. — Едното му око се присви в намигване. — Люби я и заради мен, момко.

Черните очи се върнаха на мен и последна усмивка се разля на лицето му.

— Сбогом, хубавице.

Кинжалът на Дугал се заби под гръдната му гост рязко и силно. Едрото тяло се сгърчи, изви се на страни и изкашля за последно кръв, но мъчителният стон дойде от Дугал.

Вождът на Макензи остана вкаменен за миг, със затворени очи, стискаше дръжката на кинжала. Джейми стана, хвана го за раменете, обърна го към себе си и му зашепна нещо на келтски. После ме погледна, кимна ми и аз разтворих ръце. Той обърна нежно Дугал към мен и аз го прегърнах, докато той ридаеше, коленичил на пода.

Сълзи имаше и по лицето на Джейми, чувах въздишките и пресекващия от ридания дъх на другите мъже. Но може би беше по-добре да плачат за него, отколкото за себе си. Ако англичаните наистина бяха близо, всички щяхме да бъдем обесени за измяна. По-лесно беше да скърбим за Рупърт, който вече си бе отишъл от ръката на приятел.

*  *  *

Те не дойдоха през тази студена зимна нощ. Ние чакахме, сгушени до стената и завити с наметалата. Аз дремех, облегната на рамото на Джейми, а Дугал се беше свил от другата ми страна. И двамата не спяха, бдяха над трупа на Рупърт, който беше притихнал под карираното наметало до стената на църквата, от другата страна на бездната, която отделяше живи от мъртви.

Не говорехме много, но знаех, че и те се чудят като мен дали англичаните са си тръгнали, за да се присъединят към останалите при Календар Хаус, или още чакат отвън зората, за да нападнат и за да не можем да избягаме под прикритието на мрака.

Всичко стана ясно с първите лъчи на слънцето.

От склона под нас дойде вик:

— Хей, вие в църквата! Излезте и се предайте!

Мъжете в църквата се разшаваха, а конят, който дремеше в ъгъла, вдигна рязко глава и изпръхтя сепнато. Джейми и Дугал се спогледаха, после, сякаш се бяха наговорили, застанаха рамо до рамо пред затворената врата. Джейми ми кимна рязко да ида в дъното на църквата, в моето убежище зад олтара.

Втори вик отвън беше посрещнат с тишина. Джейми извади пищов от колана си и провери небрежно дали е зареден, сякаш разполагаше с всичкото време на света. После падна на коляно и се прицели във вратата.

Джорди и Уили пазеха при задния прозорец с готови мечове и пищови. Но нападението вероятно щеше да дойде отпред; хълмът зад църквата беше много стръмен и между склона и стената можеше да се провре само един човек.

Чух проскърцване на стъпки по калта и лекия звън на оръжия, приближаваха се към вратата. Спряха на известно разстояние и гласът отново прозвуча, по-близо и по-високо:

— В името на Негово Величество крал Джордж, излезте и се предайте! Знам, че сте там!

Джейми стреля и изстрелът отекна оглушително в малката църква. Вероятно направи впечатление и на онези отвън, защото чух как отстъпват и проклинат. Куршумът отвори малка дупка във вратата и Дугал се примъкна до нея, за да надникне.

— По дяволите! — прошепна. — Много са.

Джейми се озърна към мен, после стисна устни и започна да презарежда оръжието. Явно шотландците нямаха намерение да се предават. Също толкова явно беше, че англичаните нямат желание да нападат църквата. Надали възнамеряваха да ни обсаждат, докато умрем от глад. Армията на планинците със сигурност щеше да изпрати хора да търсят ранени в битката. Ако пристигнеха преди англичаните да са докарали оръдие, с което да превземат църквата, щяхме да бъдем спасени.

За нещастие сред англичаните имаше умник. Пак чух стъпки, после равен, властен глас произнесе:

— Имате една минута да излезете и да се предадете, или ще подпалим църквата.

Вдигнах ужасена очи. Стените бяха каменни, но сламеният покрив щеше да изгори бързо, макар и подгизнал от дъжда и суграшицата, а тогава пламъците и димящите греди щяха да се стоварят отгоре ни. Спомних си колко бързо изгоря стиската слама през нощта; черните ѝ останки още лежаха на пода до покрития труп на Рупърт като страховит символ в сивкавата светлина на утрото.

— Не! — изкрещях аз. — Проклети да сте! Това е църква! Не знаете ли, че е убежище?

— Кой е там? — попита рязко гласът. — Англичанка ли има вътре?

— Да! — извика Дугал и хукна към вратата. Открехна я и изкрещя на войниците на склона: — Да! Държим в плен една английска дама! Ако подпалите църквата, тя ще умре с нас!

Отвън се надигнаха гласове и мъжете в църквата се размърдаха. Джейми се извърна смръщен към Дугал:

— Какво….

— Това е единственият ни шанс — изсъска той. — Да им я дадем в замяна на свободата ни. Те няма да я наранят, ако я смятат за наша заложница, а по-късно ще я измъкнем!

Излязох от скривалището си, отидох при Джейми и го дръпнах за ръкава.

— Направи го! — настоях. — Дугал е прав, това е единственият ни шанс!

Той ме погледна безпомощно, изглеждаше ужасeн и изплашен, но под всичко това видях и искрица хумор заради иронията на ситуацията.

— Аз все пак съм сасенак.

Той докосна лицето ми с мрачна усмивка.

— Да, мо дуин. Ти си моят сасенак. — Обърна се към Дугал, изпъна рамене, пое дълбоко дъх и кимна. — Добре. Кажи им, че сме я пленили — прекара ръка през косата си и добави: — По пътя към Фолкърк късно вчера.

Дугал кимна и веднага се промъкна през вратата, като развяваше бяла кърпа над главата си.

Джейми се обърна смръщен към мен и се озърна към вратата, откъдето се чуваха гласовете на войниците, но не различавахме думите.

— Не знам какво да им кажеш, Клеър; най-добре се преструвай на толкова ужасена, че не можеш да говориш. По-добре, отколкото да ги излъжеш нещо, защото ако разберат коя си… — замълча и потърка лицето си.

Ако разберяха коя съм, щяха да ме отведат в Лондон, в Тауър — а след това вероятно ме чакаше бърза екзекуция. Но в прокламациите, посветени на „Вещицата на Стюарт” не се споменаваше, че съм англичанка.

— Не се тревожи — казах аз, веднага осъзнах колко глупави са тези думи, но не можах да измисля нищо друго. Сложих ръка на ръкава му и усетих бързия пулс на китката. — Ти ще ме освободиш, преди да са разбрали каквото и да било. Мислиш ли, че ще ме отведат в Календър Хаус?

Кимна, вече овладян.

— Да. Опитай се да застанеш сама до някой прозорец точно след мръкване. Ще дойда тогава.

Нямаше време за друго. Дугал се върна и затвори внимателно вратата след себе си.

— Готово — погледна мен, после Джейми. — Даваме им жената и те ще ни оставят да си тръгнем. Няма да ни преследват. Ще задържим коня. Ще ни трябва, за Рупърт — каза ми почти извинително.

— Разбира се — отвърнах. Погледнах към вратата и към малката черна дупчица от куршума, същата като дупката в тялото на Рупърт. Устата ми пресъхна и преглътнах с усилие. Аз щях да бъда кукувичето яйце в чуждото гнездо. Тримата стояхме пред вратата и не смеехме да направим последната крачка.

— Най-добре да вървя. — Опитвах се да овладея треперещите си крайници. — Ще се чудят защо се бавим.

Джейми затвори очи за миг, кимна и пристъпи към мен.

— Престори се на припаднала, сасенак. Сигурно ще е по-лесно. — Наведе се, взе ме на ръце и ме изнесе през вратата, която Дугал отвори.

Сърцето бумтеше в ушите ми и усещах как ръцете му треперят под мен. След задушната църква, вмирисана на пот, кръв, барут и конски фъшкии, свежият въздух на утрото секна дъха ми и аз се сгуших трепереща в Джейми. Ръцете му се стегнаха под коленете и раменете ми, сякаш в обещание, че няма да ме изостави.

— Господи! — рече тихо, а после стигнахме до тях. Резки въпроси, промърморени отговори и той неохотно ме положи на земята. После се чуха отдалечаващи се в мократа трева стъпки. Бях сама, в ръцете на непознати.

¹³ Tulach ard (келтски) - „Високият хълм”. — Бел. прев.

44

ВСИЧКО СЕ ОБЪРКВА

Свивах се до огъня и протягах ръце към него да ги стопля. Бяха мръсни от стискането на юздите през целия ден и аз се зачудих дали да ида до потока да ги измия. Поддържането на добра хигиена при липсата на каквито и да било удобства понякога ми се струваше напразно усилие. Нищо чудно, че хората често боледуваха. Умираха най-вече от мръсотия и невежество.

Мисълта за смърт от мръсотия ме накара да се изправя, колкото и да бях уморена. Малкото ручейче, което минаваше покрай лагера, имаше мочурливи брегове и обувките ми затъваха дълбоко в тях. Вече с чисти ръце, но с мокри крака, аз заджавках обратно към огъня, където ме чакаше ефрейтор Роуботъм с купа с нещо, което представи като яхния.

— От капитана, мадам — рече, като подръпваше перчема си, — и рече да ви кажа, че утре ще сме в Тависток. Там има хан. — Поколеба се, кръглото приятно лице изглеждаше угрижено, когато добави: — Капитанът се извинява за липсата на удобства, мадам, но ви разпънахме палатка за тази нощ. Не е кой знае какво, но ще ви спаси от дъжда.

— Благодарете на капитана, ефрейтор — отвърнах възможно най-изискано. — Благодаря и на вас — добавих по-сърдечно. Добре съзнавах, че капитан Мейнуаринг ме смята за ненужно бреме и изобщо не се е сетил да ми урежда подслон. Палатката — парче непромокаемо платно, внимателно опънато над дървесен клон и закрепено от двете страни с колчета — без съмнение беше идея на самия ефрейтор Роуботъм.

Той си тръгна, а аз се настаних и бавно изядох прегорелите картофи и жилавото телешко. Бях открила близо до потока стръкче късен синап с повехнали и покафенели листа. Прибрах шепа от тях в джоба си при няколкото плодчета на синя хвойна, които бях откъснала по пътя през деня. Листата на синапа имаха странен и много горчив вкус, но успях да ги преглътна покрай картофите. За десерт хапнах от плодчетата. Стисках ги със зъби, после ги поглъщах със семената. От тях ми запари на гърлото и очите ми се насълзиха, но прочистиха езика ми от вкуса на мазнина и прегоряло и вероятно, заедно със синапените листа, щяха да ме предпазят от скорбут.

Имах голям запас от сушени папратови връхчета, шипки, сушени ябълки и семена копър в по-голямото от двете сандъчета с лекарства. Бях ги събрала като защита срещу хранителни дефицити по време на дългите зимни месеци. Надявах се Джейми да ги яде.

Сведох глава на коленете си; едва ли някой ме гледаше, но не исках да виждат лицето ми, докато мисля за Джейми.

На Фолкърк Хил се преструвах на припаднала възможно най-дълго, но накрая се надигнах, защото един драгун се опита да излее бренди в гърлото ми. Тъй като не знаеха какво да ме правят, моите „спасители” ме отведоха в Календар Хаус и ме връчиха на щаба на генерал Хоули.

Дотук всичко вървеше по план. До час обаче нещата съвсем се объркаха. Следобеда, докато седях кротко и слушах какво става около мен, аз осъзнах, че това, което бях сметнала за главната битка, всъщност е било само малък сблъсък между Макензи и полк английски пешаци по пътя им към основната войска. А тя все още се събирала, за да посрещне очакваното нападение на планинците при Фолкърк Хил. Оказа се, че битката, която си мислех, че съм преживяла, тепърва предстоеше!

Самият генерал Хоули надзираваше приготовленията и като че ли никой нямаше представа какво да прави с мен, затова бях поверена на един млад редник, с изчерпателно писмо относно обстоятелствата по спасяването ми, и изпратена във временния щаб на полковник Кембъл в Кърс. Младият редник, набит екземпляр на име Добс, изпълняваше задълженията си с притеснително усърдие и не успях да се измъкна от него по пътя.

Пристигнахме в Кърс, но полковникът не беше там, призовали го в Ливингстън.

— Виж сега — предложих аз на своя пазач, — явно полковник Кембъл няма да има време или желание да говори с мен, а и аз нямам какво да му кажа. Защо не си намеря някакво жилище в града, докато уредя пътуването си до Единбург? — При липса на по-добра идея, аз бях пробутала на англичаните в общи линии същата история, която бях пробутала и на Колъм Макензи преди две години: че съм вдовица от Оксфорд, тръгнала съм на гости при роднини в Шотландия, но група планинци са ме отвлекли по пътя.

Редник Добс поклати упорито глава и се изчерви. Едва ли беше на повече от двайсет години и не бе много умен, но влезеше ли му нещо в главата — край.

— Не мога да ви позволя, госпожо Бюшамп — рече той, защото се бях представила с моминското си име. — Капитан Бледсоу ще ми изтръгне черния дроб, ако не ви предам на полковника.

И така, ние тръгнахме към Ливингстън с две от най-жалките кранти, които съм виждала през живота си. Там най-сетне се отървах от ескорта си, но обстоятелствата не се подобриха. Затвориха ме в стая на горния етаж на една къща, където отново и отново повтарях историята си на някой си полковник Гордън Маклийш Кембъл, шотландец от низините, който командваше един от полковете на Негово Величество.

— Да, разбирам — рече той с тон, който подсказваше, че нищо не разбира. Беше дребен човек с лукава физиономия и оплешивяваща червеникава коса, наресана назад от слепоочията. Присви още повече очи и се вгледа в смачканото писмо на попивателната.

— Тук пише — свали половинките очилца на носа си и се втренчи по-внимателно в листа, — че един от похитителите ви, госпожо, е от клана Фрейзър: много едър, с червена коса. Това вярно ли е?

— Да — отвърнах. Чудех се накъде бие.

Наклони глава така, че очилата се плъзнаха по носа му, за да ме огледа по-добре над тях.

— Мъжете, които са ви спасили близо до Фолкърк, твърдят, че един от похитителите ви е бил не друг, а прочутият вожд от планинците, наричан Червения Джейми. Доколкото ми е известно, госпожо Бюшамп, вие сте били… как да кажа, разстроена? — устните му се извиха леко, при тази дума, но не в усмивка — по време на вашето пленничество и вероятно не сте били в състояние да направите някакви по-внимателни наблюдения, но случайно да забелязахте дали другите мъже се обръщаха към него с това име?

— Да, наричаха го Джейми. — Не можех да си представя как това ще му навреди; прокламациите съвсем ясно представяха Джейми като поддръжник на каузата на Стюарт. Появата му на бойното поле във Фолкърк вероятно представляваше интерес за англичаните, но едва ли можеше да го инкриминира още повече.

Не могат да ме обесят два пъти, беше казал той. Но веднъж щеше да е повече от достатъчно. Погледнах към прозореца. Нощта беше паднала преди половин час и фенерите сияеха на улицата под нас, носени от войниците на караул. Джейми щеше да ме търси до някой прозорец в Календар Хаус.

Внезапно ме обзе абсурдната увереност, че ме е последвал, че някак е разбрал къде отивам и сега чака на улицата.

Станах рязко и отидох до прозореца. Долу нямаше никого, само един продавач на маринована херинга седеше на столчето си с фенер в краката и чакаше купувачи. Не беше Джейми, разбира се. Нямаше как да ме намери тук. Никой от лагера на Стюарт не знаеше къде съм; бях съвсем сама. Внезапно паникьосана, аз притиснах ръце към стъклото.

— Госпожо Бюшамп! Добре ли сте? — попита разтревожено полковникът.

Стиснах устни, за да спрат да треперят, и вдишах дълбоко няколко пъти. Дъхът ми замъгли стъклото и улицата изчезна. Привидно спокойна, аз се обърнах към полковника.

— Добре съм. Ако сте приключили с въпросите, бих искала да си тръгвам.

— Нима? Хм. — Погледна ме със съмнение, после поклати решително глава. — Ще останете тук тази нощ. На сутринта ще ви изпратим на юг.

Усетих как всичко в мен се стяга.

— На юг! Но защо?

Червеникавите му вежди се извиха от удивление, а устата му се отвори. Той се разтърси леко, затвори уста и после каза:

— Имам заповед да изпращам всяка информация относно престъпника, наричан Червения Джейми Фрейзър. Както и всички свързани с него.

— Аз не съм свързана с него! — Освен че бях женена за него, разбира се.

Полковникът остана невъзмутим. Обърна се към писалището и прелисти няколко депеши.

— Да, ето го. Капитан Мейнуаринг ще е офицерът, който ще ви ескортира. Ще дойде да ви вземе призори. — Позвъни с малко сребърно звънче във формата на гоблин, вратата се отвори и през нея надникна ординарецът му. — Гарви, изпрати дамата до стаята ѝ и заключи вратата. — Обърна се към мен и се поклони официално. — Мисля, че няма да се срещнем отново, госпожо Бюшамп. Желая ви приятна почивка и Бог да е с вас. — И това беше.

*  *  *

Не знаех дали Бог е с нас, но отрядът на капитан Мейнуаринг не бързаше особено. Те охраняваха няколко каруци с провизии, отправили се към Ланарк. След като ги доставеха там, трябваше да продължат на юг, за да отнесат не особено важни депеши. Аз явно влизах в категорията на не особено спешната информация, защото вече цяла седмица пътувахме и все още не беше ясно къде точно трябва да бъда доставена.

„На юг.” Това Лондон ли означаваше? — питах се за хиляден път. Капитан Мейнуаринг не ми беше казал къде ме води, но аз си мислех, че надали ще е другаде.

Вдигнах глава и видях един от драгуните от другата страна на огъня да се взира в мен. Погледнах го втренчено, той се изчерви и сведе очи над купата в ръцете си. Бях свикнала да ме зяпат така, макар че този беше особено дързък.

Започна се още в началото, с резервираното смущение на идиота, който ме отведе до Ливингстън. Отне ми известно време да осъзная, че това дистанцирано отношение от страна на английските офицери всъщност не е подозрение, а смесица от отвращение и ужас с малко съжаление и чувство за дълг, което ги караше да не показват мислите си.

Бяха ме спасили от банда свирепи, мародерстващи шотландци. Бях прекарала цяла нощ в помещение с много мъже, които според всички правоверно мислещи англичани бяха „свирепи зверове, грабители, изнасилвани” и какво ли още не. Затова беше немислимо една млада англичанка да е прекарала цяла нощ в подобна компания и да е останала непокътната.

Мрачно установих, че вероятно това впечатление се е засилило, когато Джейми ме изнесе изпаднала в несвяст. Без съмнение това беше убедило напълно англичаните, че той — и другите шотландци — са си поиграли добре с мен. И благодарение на подробното писмо, съчинено от капитана на моите спасители, вече всички, които го бяха чели или чували за него, знаеха за това. Имах опит в парижкото общество и добре разбирах механизмите на клюките.

Ефрейтор Роуботъм със сигурност беше чул тези истории, но продължаваше да се държи с мен любезно и не виждах на лицето му подигравателното замислено изражение, което често забелязвах при другите войници. Ако имах навика да се моля преди лягане, със сигурност щях да включа името му в молитвите си.

Изправих се, изтупах наметалото си и тръгнах към палатката си. Ефрейтор Роуботъм също стана, заобиколи дискретно огъня и седна пак до другарите си, с гръб към входа на палатката ми. Когато дойдеше време да си легнат, той със сигурност щеше да избере място на уважителна дистанция от нея, но все пак достатъчно близо, за да може да се отзове. Беше го направил предишните три нощи, без значение дали бяхме в хан, или на полето.

Преди три нощи аз пак опитах да избягам. Капитан Мейнуаринг добре съзнаваше, че съм с тях по принуда, и макар че не му бях притрябвала, държеше да изпълни воинския си дълг. Назначи ми двама пазачи, които не се отделяха от мен през целия ден.

Нощем охраната се разхлабваше, вероятно защото капитанът не вярваше, че ще посмея да избягам пеша в мрака из пустите полета посред зима. И беше прав. Нямах намерение да се самоубивам.

Но въпросната нощ минахме през малко селце, около два часа преди да устроим лагера. Бях сигурна, че ще успея да стигна до него до зазоряване. То имаше малка спиртоварна, от която се изпращаха бъчви с алкохол до няколко градове в региона. Видях бъчвите натрупани в двора ѝ и реших, че с малко късмет мога да се скрия там и да потегля с първата каруца.

Затова, след като лагерът притихна и войниците захъркаха под одеялата си около огъня, аз се надигнах от мястото си в края на една върбова горичка и тръгнах съвсем безшумно през вейките.

Когато излязох от горичката, ми се причу някакво шумолене. Реших, че е вятърът, но една тежка ръка падна на рамото ми.

— Не викайте! Не искате капитанът да разбере, че си тръгвате, нали? — И аз не извиках, но само защото бях останала без дъх от страх. Войникът, висок мъж с буйни руси къдрици, наричан Джеси от другарите си, ми се усмихна и аз отвърнах с треперлива усмивка.

Очите му се спуснаха към гърдите ми. Въздъхна, вдигна поглед и пристъпи към мен. Аз направих бързо три крачки назад.

— Вече няма значение, нали, скъпа? — усмихна ми се лениво. — Не и след това, което ти се е случило. Какво ще ти стане от още веднъж? А и аз съм англичанин, не някакъв мръсен шотландец.

— Остави горката жена, Джес! — рече ефрейтор Роуботъм, който се появи тихо между върбите зад него. — Достатъчно е страдала. — Говореше тихо, но Джеси го изгледа кръвнишки и явно се отказа от намеренията си, защото се обърна и изчезна.

Ефрейторът изчака да вдигна наметалото си от земята и ме изпрати до лагера. Отиде да си вземе одеялото, после седна на шест стъпки от мен и се наметна с одеялото като индианец. Колкото пъти се събудих през нощта, все го виждах да седи там, втренчен невиждащо в огъня.

*  *  *

Тависток наистина имаше хан, но не разполагах с достатъчно време да разгледам забележителностите. Пристигнахме по пладне и капитан Мейнуаринг веднага тръгна да отнесе реколтата си от депеши. Върна се след час и ми каза да си взема наметалото.

— Защо? — учудих се аз. — Къде отиваме?

Погледна ме с безразличие и отговори:

— В имението Белхърст.

— Ясно. — Звучеше малко по-внушително от настоящото ми обкръжение, което се състоеше от неколцина войници, които играеха на зарове на пода, един пълен с бълхи мелез, който спеше пред огъня и силна миризма на хмел.

Въпреки красотата на околността имението упорито беше обърнало гръб на ливадите и гледаше към скалите.

Пътят към него беше прав, къс и обрасъл с трева, за разлика от лъкатушните алеи към френските имения. Но входът беше съоръжен с две каменни колони, украсени с герба на собственика. Вгледах се в тях, докато конят преминаваше помежду им. Котка — вероятно леопард? — с лилия в лапата. Беше ми познат. Но чий беше?

Нещо се размърда във високата трева до портата и аз зърнах бледи сини очи, когато една прегърбена парцалива фигура се устреми към сенките, далеч от копитата на конете. Нещо в този просяк ми се стори познато. Вероятно просто ми се привиждаше; вкопчвах се във всичко, което не приличаше на английски войник.

Ескортът ми изчака в предния двор, без дори да слязат от конете, докато се изкачвах по стълбите с капитан Мейнуаринг. Той удари мандалото на вратата и аз зачаках, чудейки се какво ли има от другата ѝ страна.

— Госпожо Бюшамп? — Икономът, ако беше такъв, изглеждаше, сякаш е очаквал най-лошото. Без съмнение беше прав.

— Да — отвърнах. — Чия е тази къща?

Точно тогава вдигнах поглед и се вгледах в сумрачния коридор. В мен се взираха големи тъмни, изплашени очи.

Мери Хокинс.

*  *  *

Момичето отвори уста, аз също отворих моята. И изпищях колкото сили имах. Хванат неподготвен, икономът отстъпи крачка, спъна се в едно канапе и се катурна настрани като кегла. Чух как войниците отвън извикаха и тръгнаха по стълбите.

Аз събрах поли и запищях:

— Мишка! Мишка! — Хукнах към салона, врещяща като банши.

Заразена от явната ми истерия, Мери също се разпищя и ме хвана през кръста, когато връхлетях отгоре ѝ. Аз я повлякох назад към салона.

— Не казвай на никого коя съм — прошепнах в ухото ѝ. — На никого! Животът ми зависи от това! — Реших, че съм мелодраматична, но това беше самата истина. Бракът ми с Червения Джейми Фрейзър щеше да ме осъди на смърт.

Мери успя само да кимне замаяно, когато вратата в другия край се отвори и влезе един мъж.

— Какъв е този ужасен шум, Мери? — попита той. Пълен, самодоволен на вид, той имаше решителна брадичка и тънки устни на човек, който е доволен от живота, защото обикновено става на неговата.

— Н-нищо, татко — заекна от притеснение Мери. — С-с-са-мо една мишка.

Баронетът затвори очи и вдиша дълбоко, явно събираше търпение. След като събра някакво, отвори очи и ги втренчи в дъщеря си.

— Кажи го отново, дете! — нареди ѝ той. — Но правилно. Спри да пелтечиш. Поеми си дълбоко дъх, успокой се. Хайде, кажи го!

Мери се подчини и вдиша така дълбоко, че връзките на корсета ѝ се изпънаха. Пръстите ѝ се впиха в коприната на полите в търсене на опора.

— Б-беше мишка, татко. Госпожа Ф…, тази дама се изплаши от една мишка.

Недоволен от опита ѝ, баронетът пристъпи напред и ме огледа с интерес.

— О? И коя сте вие, мадам?

Капитан Мейнуаринг, пристигнал с малко закъснение, защото беше търсил митичната мишка, се появи до лакътя ми и ме представи, като предаде на баронета писмо от полковник Маклийш.

— Хм… Значи Негова Светлост ще бъде ваш домакин, мадам, поне временно. — Подаде писмото на иконома и пое шапката, която той свали от близката закачалка. — Съжалявам, че ще трябва да ви оставя, госпожо Бюшамп, но сега заминавам. — Погледна през рамо към късо стълбище, което разделяше коридора. Икономът, възвърнал самообладанието си, вече се изкачваше по него с поднос, на който лежеше писмото. — Виждам, че Уолмизли отива да съобщи на Негова Светлост за пристигането ви. Аз трябва да тръгвам, иначе ще изпусна пощенската карета. Адио, госпожо Бюшамп.

Обърна се към Мери, която се свиваше до облицованата с дърво стена.

— Довиждане, дъще. Опитай се да… е както и да е. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, вероятно в бащинска усмивка. — Довиждане, Мери.

— Довиждане, татко — промърмори тя, забила очи в земята. Гледах ту единия, ту другия. Какво правеше тук Мери Хокинс? Явно живееше в тази къща; сигурно собственикът беше свързан някак със семейството ѝ.

— Госпожо Бюшамп? — Дребен дебел слуга се поклони до лакътя ми. — Негова Светлост ще ви приеме, мадам.

Мери ме хвана за ръкава, когато се извърнах към лакея.

— Н-н-но… — започна тя. В това си състояние нямах нерви да я чакам да се изкаже. Усмихнах ѝ се леко и потупах ръката ѝ.

— Да, да, не се тревожи, всичко ще е наред.

— Н-н-о това е моят…

Лакеят се поклони и отвори вратата в дъното на коридора. Светлината вътре разкриваше брокат и лакирано дърво. На гърба на едно кресло беше избродиран семеен герб; по-ясна версия на каменното изображение, което бях видяла отвън.

Леопард, който държи в лапата си букетче лилии — или пък бяха минзухари? В главата ми зазвъня аларма, когато мъжът в креслото се изправи и сянката му падна върху лакираната каса на вратата. Мери най-сетне изкара думата:

— Моят кръстник!

- Негова Светлост херцог Сандрингам — обяви лакеят.

— Госпожо… Бюшамп? — зяпна от смайване херцогът.

— Ами… нещо такова — отвърнах вяло аз.

*  *  *

Вратата на салона се затвори зад мен и останах насаме с Негова Светлост. За последно видях Мери ококорена насред коридора, отваряше и затваряше уста като златна рибка.

Покрай прозорците върху инкрустирани масички бяха наредени огромни китайски вази. Бронзова Венера позираше кокетно на камината в компанията на две поръбени със злато купи и посребрен свещник, в който сияеха свещи от пчелен восък. Килимът, керманшахски, покриваше почти целия под, а в единия ъгъл клечеше клавесин; малкото свободно пространство на пода беше заето от инкрустирани мебели и няколко статуи.

— Хубаво местенце си имате — отбелязах любезно. Херцогът стоеше пред камината с ръце зад гърба и ме гледаше някак предпазливо развеселен.

— Благодаря — рече с пронизителния си тенор, който никак не подхождаше на едрите му гърди. — Вашето присъствие го украсява, скъпа моя. — Явно предпазливостта отстъпи и той се усмихна обезоръжаващо. — Защо Бюшамп? Да не би това да е истинското ви име?

— Моминското ми име — отвърнах аз. Гъстите руси вежди се извиха.

— Вие сте французойка?

— Не. Англичанка съм, но не можех да се представя като Фрейзър, нали?

— Разбирам. — С все така вдигнати вежди, той кимна към малко, тапицирано с брокат канапе, за да се настаня.

То имаше разкошна резба и красиви пропорции, достойно за музей, като всичко в тази стая. Отметнах подгизналата си пола настрани възможно най-елегантно, без да обръщам внимание на калните петна и конските косми, и деликатно се настаних върху сатена.

Херцогът закрачи бавно напред-назад пред огъня, като ме гледаше все така леко усмихнат. Борех се с топлината, която се разливаше в изморените ми крака и заплашваше да ме повлече към бездната на изтощението. Не беше време да свалям защитите.

— Каква сте вие? — попита внезапно херцогът. — Отвлечена англичанка, предана якобитка или френски шпионин?

Разтрих леко челото си между веждите. Правилният отговор беше „нито едно от посочените”, но не мислех, че ще ме отведе много далеч.

— Гостоприемството на този дом като че ли леко отстъпва на обстановката — казах възможно най-високомерно. Все пак уроците на Луиз не бяха отишли съвсем напразно.

Херцогът се засмя високо и някак пискливо, като прилеп.

— Моля за извинение, мадам. Права сте. Трябваше да ви предложа нещо за пиене, преди да премина към въпросите. Колко несъобразително от моя страна.

Промърмори нещо на лакея, който се появи в отговор на звънеца, после зачака кротко пред огъня да донесат подноса. Аз също мълчах и оглеждах стаята, понякога дръзвах да хвърля поглед и на домакина си. И двамата нямахме намерение да се впускаме в празни любезности. Въпреки привидната му искреност това беше само временно примирие и ние го знаехме.

Но исках да разбера защо. Не беше чудно, че всички се питаха коя съм, аз пък се питах какво общо има херцогът с всичко това. Или какво мисли за моята поява. Беше ме срещал два пъти, като госпожа Фрейзър, съпруга на господаря на Лалиброх. Сега се появявах на прага му като отвлечена англичанка на име Бюшамп, наскоро спасена от банда шотландци якобити. Това би учудило всеки, но засега той показваше единствено леко любопитство.

Чаят пристигна заедно с кифлички и сладкиши. Херцогът взе чашата си, даде ми знак да взема своята и ние започнахме да пием чай в тишина. Някъде в другия край на къщата чувах приглушени удари като от чук. Лекото потракване на чашката на херцога върху чинийката даде знак за подновяване на бойните действия.

— Е — каза той толкова твърдо, колкото се удаваше на мъж, който звучи като Мики Маус. — Да започваме, госпожо Фрейзър. Може ли да ви наричам така? Благодаря. Нека започна с това, че вече знам доста за вас и възнамерявам да науча още. Ще бъдете ли така любезна да ми отговаряте изчерпателно и без колебание. Трябва да кажа, госпожо Фрейзър, че сте изумително трудна за убиване — сведе леко глава с усмивка, — но съм уверен, че може да се постигне при наличието на достатъчно решителност.

Взирах се неподвижна в него; не от някакво вродено хладнокръвие, а от най-обикновена скованост. Отново си спомних за маниерите на Луиз, вдигнах питащо вежди, отпих от чая и попих деликатно устни със салфетката с монограм.

— Опасявам се, че ще ме помислите за глупава, Ваша Светлост — рекох любезно, — но нямам никаква представа за какво говорите.

— Нима, скъпа моя?

Малките ведри сини очи не примигваха. Той посегна към посребреното звънче на подноса и го разлюля.

Мъжът сигурно беше чакал пред вратата, защото се появи мигновено. Висок, слаб, с тъмни дрехи и хубава риза на високопоставен слуга, той се приближи до херцога и се поклони дълбоко.

— Ваша Светлост? — Говореше на английски, но френският акцент ясно личеше. Лицето му също беше френско: дълъг нос и бели тънки устни, ушите му стърчаха от главата като малки крилца, а връхчетата им бяха тъмночервени. Слабото му лице пребледня още повече, когато ме забеляза, и отстъпи неволно крачка назад.

Сандрингам изгледа това смръщен от раздразнение, после се обърна към мен.

— Познавате ли го?

Понечих да поклатя глава, но видях как дясната ръка на мъжа помръдна внезапно върху плата на панталоните. Опитваше се да направи незабелязано знака, прогонващ злото, със свити средни пръсти, и вирнати към мен показалец и кутре. Тогава разбрах, а след миг получих и потвърждение — малката бенка между палеца и показалеца.

Нямаше никакво съмнение: това беше мъжът с петнистата риза, който беше нападнал мен и Мери в Париж. И очевидно бе служител на херцога.

— Ах ти, проклет мръсник! — Скочих от мястото си, преобърнах подноса с чая, грабнах първото, което ми попадна — резбована алабастрова кутия за тютюн, — и я запратих към главата му. Той се обърна и хукна да бяха, а кутията профуча на сантиметри от него и се заби в касата на вратата.

Вратата се затръшна точно когато понечих да го последвам, и аз спрях задъхана. Извърнах се към Сандрингам с ръце на хълбоците.

— Кой е той?

— Моят камериер — отвърна спокойно херцогът. — Албер Дантон. Много го бива с шалчетата и чорапите, но е малко нервен, като всички французи. И невероятно суеверен. — Смръщи се неодобрително към затворената врата. — Проклетите паписти с техните светци, благовония и тем подобни. Не може да се разчита на тях.

Дишането ми започна да се успокоява, но сърцето още блъскаше в решетката от китови кости на корсета. Не можех да си поема дълбоко дъх.

— Ах ти мръсен, отвратителен, гнусен… перверзник!

Херцогът като че ли се отегчаваше и кимна небрежно.

— Да, да, скъпа моя. Такъв съм, и дори повече. Освен това нямах късмет, поне в този случай.

— Нямали сте късмет? Така ли го наричате? — Тръгнах към канапето и отново се настаних. Ръцете ми трепереха от нерви, стиснах ги здраво и ги скрих в гънките на полата си.

— Да, скъпа моя. Ами, помислете само! — Той разпери ръце. — Изпратих Дантон да ви отстрани, а той и приятелчетата му решили първо да се позабавляват. Е, това хубаво, но взели, че ви видели, най-безотговорно стигнали до заключението, че сте някаква вещица, напълно откачили и хукнали да бягат. Но не и преди да изнасилят кръщелницата ми, която присъствала случайно, и така съсипаха отличния брак, който с такива усилия ѝ уредих. Каква ирония само!

Ударите ме връхлитаха бързо и силно, вече не знаех на кой да отвърна първо. Все пак в тази реч имаше нещо особено поразително.

— Как така да ме „отстранят”? — попитах аз. — Да не казвате, че сте се опитали да ме убиете? — Стаята леко се разлюля и аз отпих от чая, тъй като нямаше от какво друго. Беше ужасно неефективен.

— Ами, да — отвърна любезно Сандрингам. — Точно това се опитвам да кажа. Скъпа моя, бихте ли искали чаша шери?

Огледах го с присвити очи. Току-що беше заявил, че се е опитал да ме убие, и очакваше да приема шери от ръцете му?

— Бренди. Много — отвърнах.

Той се изкикоти пискливо и тръгна към бюфета, като подхвърли през рамо:

— Капитан Рандал каза, че сте изключително интересна жена. А от неговата уста това е голяма оценка. Той не се интересува особено от жени, макар че те се тълпят около него. Сигурно заради външността; надали е заради маниерите.

— Значи Джак Рандал наистина работи за вас — казах аз и поех чашата. Бях го гледала как налива брендито в двете чаши и бях сигурна, че не е пуснал нищо вътре. Отпих голяма и страшно необходима глътка.

Херцогът направи същото и примигна, докато преглъщаше.

— Разбира се. Често най-добрият инструмент е и най-опасен. Човек не спира да го използва заради това, просто взима предпазни мерки.

— Опасен, така ли? А колко точно знаете за Джак Рандал? — попитах аз.

Херцогът се изсмя.

— О, мисля, че всичко, скъпа моя. Вероятно доста повече от вас. Не бива да наемаш подобен човек, без да разполагаш със средства, с които да го контролираш. Парите са добър оглавник, но слаба юзда.

— За разлика от изнудването? — попитах сухо.

Той се облегна в креслото, събра ръце на издутия си корем и се вгледа в мен с интерес.

— О, мислите си, че изнудването може да работи двупосочно, предполагам? — Поклати глава и изтупа две зрънца енфие, които се спускаха по копринената му жилетка. — Не, скъпа моя. Първо, моето и неговото положение се различават съществено. Един подобен слух би засегнал репутацията ми в известни кръгове, които не са от огромно значение за мен. Докато за нашия капитан — е, армията не гледа с добро око на неестествените наклонности. Всъщност наказанието често е смърт. Не, не може да става сравнение, наистина. — Той наклони глава настрани, доколкото му позволяваха многобройните брадички. — Но не обещанието за богатство или заплахата от разкриване обвързва Джон Рандал към мен. — Малките воднистосини очички сияеха. — Той ми служи, защото мога да му дам каквото иска.

Изгледах дебелите му телеса с нескрито отвращение и Негова Светлост се разтресе от смях.

— Не, не това. Капитанът има по-префинен вкус. Не като моя.

— Така ли?

— Мъчения — рече тихо. — Но вие го знаете, нали? Или поне съпругът ви го знае.

Почувствах се мръсна само заради присъствието му.

Изправих се. Парчетата от алабастровата кутия за тютюн лежаха на пода и аз изритах едно. То се блъсна в стената, отскочи и се изтъркаля под канапето, с което ми напомни за Дантон.

Изобщо не бях сигурна, че искам да обсъждам опита за убийството ми, но в момента тази тема ми се струваше за предпочитане.

— Защо искахте да ме убиете? — попитах рязко и се извърнах към него. Огледах бързо предметите по една масичка, търсех подходящо оръжие за защита, в случай че той още има подобно желание.

Като че ли нямаше. Вместо това се наведе напред, вдигна чайничето — останало по чудо здраво — и го остави на масичката.

— Тогава изглеждаше целесъобразно — рече спокойно. — Разбрах, че вие и съпругът ви се опитвате да осуетите нещо, от което имах интерес. Мислех да премахна съпруга ви, но това изглеждаше твърде опасно заради близките му връзки с две от най-влиятелните семейства в Шотландия.

— Мислили сте да го премахнете? — Започваше да ми просветва — една от многото светкавици, които се взривяваха в главата ми като фойерверки. — Вие ли изпратихте онези моряци да нападнат Джейми в Париж?

Херцогът кимна небрежно.

— Изглеждаше най-простия метод, макар и грубичък. Но тогава Дугал Макензи се появи в Париж и аз се запитах дали пък вашият съпруг наистина не работи за Стюартите. Вече не бях сигурен какъв е точно интересът му.

Аз пък се чудех какъв точно е интересът на херцога. От тези странни излияния започвах да си мисля, че вероятно е таен якобит — а в такъв случай наистина много го биваше да крие тайните си.

— И тогава — продължи той, като внимателно постави капачето на чайника — вие започнахте да се сближавате с крал Луи. Дори съпругът ви да не успееше с банкерите, Луи можеше да даде на Чарлс Стюарт онова, от което се нуждаеше — стига вие да не навирате красивото си носле в тази работа.

Смръщи се на кифлата, която държеше, изтупа две трохички, после се отказа да я яде и я хвърли на масата.

— Щом стана ясно какво се случва, аз се опитах да накарам съпруга ви да се върне в Шотландия с предложението за помилване; много скъпо, между другото — добави замислено. — И всичко това за нищо! Тогава си спомних колко много е привързан към вас — почти трогателно — добави с блага усмивка, която ми се стори особено отвратителна. — Предположих, че трагичната ви кончина може да го поразсее от начинанието, в което се беше впуснал, без тя да провокира интереса, който неговото убийство би провокирало.

Внезапно се сетих за нещо и се обърнах към клавесина в стаята. На пюпитъра имаше нотни листа, изписани със ситен, ясен почерк. Петдесет хиляди паунда, ако Ваше Височество стъпи на английска земя. Подписано със „С”, разбира се — Сандрингам. Херцогът се засмя с явна наслада.

— Това беше много умно от ваша страна, скъпа моя. Трябва да сте били вие, наясно съм колко чужд е на музиката съпругът ви.

— Всъщност не съвсем — отговорих аз и се извърнах от клавесина. Масичката до мен не съдържаше нищо полезно, като например ножове за писма или някакви тежки предмети, но аз грабнах една ваза и зарових лице в букета парникови цветя. Не смеех да вдигна поглед, защото изражението ми щеше да ме издаде.

Зад рамото на херцога бях видяла някакъв кожен предмет с формата на тиква, обрамчен от зелените кадифени завеси като още един от екзотичните предмети на изкуството. Отворих очи, вгледах се любопитно през цветчетата и широката щърба уста се разтвори в зловеща усмивка.

Бях обзета едновременно от ужас и облекчение. Да, оказа се, че наистина познавам просяка до портата. Това беше Хю Мънро, стар другар на Джейми от дните му на беглец. Бивш учител, той беше пленен от турците в морето, обезобразен от мъчения и превърнат в просяк и джебчия — занаяти, към които беше добавил и шпионски умения. Бях чула, че е агент на армията на планинците, но не предполагах, че действа толкова на юг.

Откога ли стоеше там, кацнал като птичка на бръшляна пред прозореца на втория етаж? Не смеех да му направя някакъв знак; можех само да се взирам над рамото на херцога, сякаш втренчена невиждащо в пространството.

Херцогът ме наблюдаваше с интерес.

— Така ли? Със сигурност не е бил Герстман, нали? Не мисля, че притежава толкова изобретателен ум.

— За разлика от мен? Поласкана съм. — Не вадех нос от цветята и говорех разсеяно на един божур.

Фигурата отвън разхлаби хватката си върху бръшляна и протегна ръка. Сарацините му бяха отрязали езика, затова Хю Мънро говореше с ръце. Вгледа се напрегнато в мен, посочи ме, после посочи себе си, а накрая настрани. Широката ръка се наклони и първите два пръста се превърнаха в бягащи на изток крачка. Последно смигване, стиснат в поздрав юмрук и той изчезна.

Аз се разтреперих леко от облекчение, поех дълбоко дъх, кихнах и оставих цветята.

— Значи сте якобит?

— Не непременно — отвърна искрено херцогът. — Въпросът е вие каква сте, скъпа моя? — Той съвсем несъзнателно свали перуката, почеса се по оплешивяващата глава и пак сложи перуката. — В Париж се опитвахте да попречите на усилията за реставрацията на крал Джеймс. Когато не успяхте, със съпруга ви изчезнахте и сега се появявате като най-верните поддръжници на Негово Височество. Защо? — Малките сини очички показваха само лек интерес, но не вярвах, че подобен лек интерес е довел до опита за убийството ми.

Откакто разбрах кой всъщност е домакинът ми, аз усилено се опитвах да си спомня какво казаха веднъж за него Франк и Преподобният. Беше ли якобит? Доколкото си спомнях, присъдата на историята — в лицето на Франк и Преподобния — не беше категорична. Аз също.

— Нямам намерение да ви кажа — отвърнах бавно.

Едната руса вежда се изви, херцогът взе малка емайлирана кутийка от джоба си и извади щипка от съдържанието ѝ.

— Сигурна ли сте, че е мъдро от ваша страна, скъпа моя? Дантон още е наблизо.

— Дантон не би ме докоснал и с лайняна пръчка — отвърнах рязко. — Вие също, ако става въпрос. Не и в този смисъл — добавих бързо, когато видях, че отваря уста. — Толкова много искате да разберете на чия страна съм, че няма да ме убиете, преди да сте узнали, нали?

Херцогът се задави с енфието и здравата се закашля, заблъска се по покритите с бродирана жилетка гърди. Аз станах и се втренчих високомерно в него, докато той хриптеше и плюеше.

— Опитвате се да ме изплашите, за да ви кажа нещо, но няма да стане — казах с престорена увереност.

Сандрингам попи леко насълзените си очи с кърпичка. Накрая си пое дъх и издиша през дебелите си устни, втренчен в мен.

— Добре тогава — рече съвсем спокойно. — Предполагам, че моите хора вече са приготвили стаята ви. Ще повикам една прислужница да ви заведе дотам.

Сигурно съм го гледала тъпо, защото се усмихна подигравателно, когато стана от креслото.

— За момента няма значение. Каквато и да сте всъщност и каквато и информация да притежавате, вие все пак имате едно ценно качество като гостенка в този дом.

— И какво е то? — Той спря с ръка на звънчето и се усмихна.

— Вие сте жената на Червения Джейми — каза тихо. — А той ви обича, скъпа моя, нали?

*  *  *

Колкото до затвори, бях виждала и по-лоши. Стаята беше към трийсет стъпки във всяка посока и бе обзаведена с разкош, надминаван единствено от салона долу. Леглото стоеше на малък подиум и от ъгълчетата на плътните му завеси се подаваше балдахин от щраусови пера. Две брокатени кресла бяха настанени удобно пред огромна камина.

Прислужницата, която ме придружи до стаята, остави легена и каната, които носеше, и побърза да запали вече стъкнатия огън. Лакеят остави поднос с вечеря на масата до вратата, после застана там и опроверга предположението ми, че вероятно ще мога да се измъкна бързо по коридора. Не че щеше да има полза, казах си мрачно; щях да се изгубя из огромната къща още след първия завой. Тя беше голяма като Бъкингамския дворец.

— Негова Светлост се надява да ви е удобно, мадам — каза прислужницата и направи красив реверанс на излизане.

— О, със сигурност — отвърнах грубо аз.

Вратата се затвори след нея с депресиращо силен тътен и стърженето на големия ключ в ключалката свали и последната изолация от изопнатите ми нерви.

Трепереща от студ в огромната стая, аз обгърнах лактите си, тръгнах към огъня и се настаних на едното кресло. Първият ми импулс беше да се възползвам от самотата, за да си устроя един хубав малък истеричен пристъп. От друга страна, се опасявах, че ако позволя изява на чувствата си, никога няма да ги овладея отново. Затворих силно очи и се вгледах в червеното потрепване на огъня от вътрешната страна на клепачите ми, за да се успокоя.

Все пак в момента не бях в опасност и Хю Мънро беше на път към Джейми. Дори Джейми да ми беше изгубил следите по време на седмицата митарства, Хю щеше да го намери и да го доведе тук. Хю Знаеше познаваше къща и къщурка, всяка ферма и имение в четири енории. А едно послание от него щеше да пропътува по новинарската и клюкарската мрежа бързо като облаците над планините. Ако беше успял да слезе от бръшляна и да се измъкне незабелязано от имението на херцога.

— Не ставай глупава — казах на глас, — той е професионален джебчия. Разбира се, че е успял. — Ехото на думите ми отекна в украсения с гипсови мотиви таван и някак ме успокои.

— А тогава — продължих твърдо — Джейми ще дойде.

Именно, и хората на Сандрингам ще го чакат. Вие сте жена на Червения Джейми — бе казал херцогът. Това беше единственото ми ценно качество. Аз бях примамка.

— Аз съм мюре! — възкликнах и изправих гръб в креслото. Този позорен образ породи малък, но приятен порив на гняв, който отблъсна малко страха. Опитах да го разгоря, като станах и закрачих напред-назад и измислях обиди, с които щях да нарека херцога при следващата ни среща. Бях стигнала до „коварен педераст”, когато нещо отвън прошумоля и привлече вниманието ми.

Отдръпнах тежките кадифени завеси от прозореца и видях, че херцогът не си поплюва. Прозорецът беше закован с дебели греди на кръст, които бяха така близо една до друга, че не можех да провра дори ръката си между тях. Но пък можех да виждам.

Беше мръкнало и сенките под дърветата в парка чернееха. Викът идваше оттам и му отвърнаха други от конюшните. Внезапно се появиха две-три фигури с факли.

Те хукнаха към гората, огънят от боровите факли се стелеше назад и пламтеше оранжев на студения влажен вятър. Когато стигнаха края на парка, видях, че няколко души се търкалят на тревата пред къщата. Земята беше влажна и те оставяха дълбоки черни следи по мъртвата през зимата морава.

Повдигнах се на пръсти, вкопчих се в дъските и притиснах глава към дървото, за да видя нещо повече. Светлината на деня беше изтляла съвсем и на факлите различавах единствено някой размахан крайник в суматохата долу.

Не можеше да е Джейми, казах си и опитах да преглътна буцата в гърлото си. Не и толкова скоро. Не и сам, със сигурност не би дошъл сам, нали? Защото вече виждах, че всички биеха един човек, който беше на колене, сгърбен под юмруците и тоягите на конярите на херцога.

Приведената фигура се просна на земята и виковете притихнаха, макар че го удариха още няколко пъти, за всеки случай. След това слугите се отдръпнаха. Размениха няколко думи, които не успях да чуя, двама се наведоха и вдигнаха падналото на земята тяло. Когато минаваха под прозореца ми към задната част на къщата, факлите осветиха обути в груби сандали крака и парцалива дреха. Не беше Джейми.

Един от конярите тичаше покрай тях, триумфално понесъл кожена торба. Отгоре не можех да чуя потракването на малките метални украшения по ремъка ѝ, но те проблясваха на светлината на факлите и ръцете ми прималяха от ужас и отчаяние.

Това не бяха монети и копчета. И габерлунджи. Малките метални плочки, които се раздаваха на просяците като разрешение да молят за милостиня из дадена енория. Хю Мънро имаше четири такива заради мъките, които бе изтърпял в ръцете на турците. Не беше Джейми, беше Хю.

Треперех толкова силно, че краката не ме държаха, но хукнах към вратата и задумках по нея с всички сили.

— Пуснете ме! — изкрещях. — Трябва да се видя с херцога! Пуснете ме!

Крещях и удрях, но не последва отговор и аз се върнах до прозореца. Долу вече всичко беше спокойно; момче с факла светеше на един от градинарите, който беше коленичил в края на моравата и прилежно поставяше на местата им изровените при схватката чимове.

— Хей! — изревах аз. Не можех да отворя прозореца, затова изтичах през стаята, грабнах един тежък сребърен свещник и разбих с него стъклото.

— Помощ! Ехо, вие там! Кажете на херцога, че искам да го видя! Веднага! Помощ! — Стори ми се, че една от фигурите извърна глава към мен, но не тръгна към къщата, а продължиха с работата си, сякаш бяха чули само крясък на нощна птица в мрака.

Върнах се пак при вратата, блъсках и крещях, после при прозореца — и пак при вратата. Крещях, умолявах и заплашвах, докато не прегракнах и юмруците ми се разраниха, но никой не дойде. Сякаш бях съвсем сама в огромната къща. В коридора цареше пълна тишина, беше тихо като в гробница. Страхът отново ме превзе, аз се свлякох на колене до вратата и се разплаках.

*  *  *

Събудих се измръзнала, скована и със силно главоболие, а нещо широко и твърдо ме избутваше по пода. Отворих сепната очи и видях как отварящата се врата притиска бедрото ми.

Извиках, превъртях се тежко, после се надигнах на четири крака с увиснала пред лицето ми коса.

— Клеър! О, моля те т-т-тихо! Скъпа, боли ли те нещо? — С шумолене на поли, Мери коленичи до мен. Зад нея вратата се затвори и аз чух как изщрака ключалката.

— Да — всъщност не. Добре съм — отвърнах замаяно. — Но Хю… — Стиснах устни и разтърсих глава, за да я прочистя. — Какво става тук, по дяволите?

— Под-подкупих икономката да ме пусне — прошепна тя. — Трябва ли да говориш толкова високо?

— Няма значение — отвърнах. — Вратата е толкова дебела, че през нея ще чуят само футболен мач.

— Какво?

— Няма значение. — Главата ми започваше да се прояснява, очите ми бяха лепкави и подути, а главоболието не отминаваше. Изправих се и тръгнах към умивалника, за да наплискам лицето си със студена вода.

— Подкупила си икономката? — попитах, докато бършех лицето си с кърпа. — Но ние пак сме заключени, нали? Чух как завъртяха ключа.

Мери беше бледа в сумрака на стаята. Свещта беше догоряла, докато бях спала на пода, и сега светеше само алената жарава в огнището. Тя прехапа устна.

— Само това можах да сторя. Госпожа Гибсън се страхува от херцога и не ми даде ключ. Съгласи се само да ме заключи вътре с теб и да ме пусне на сутринта. Реших, че може да ис-с-скаш компания — добави кротко.

— O, да… благодаря ти. Много мило от твоя страна. — Взех една свещ от чекмеджето и отидох да я запаля от огнището.

Свещникът беше пълен с восък от предишната свещ; аз го изсипах върху масата и сложих новата свещ, без да ме е грижа за щетите по мебелите на херцога.

— Клеър— каза Мери. — Ти… в беда ли си?

Прехапах устна, за да не отвърна прибързано. Все пак тя беше едва на седемнайсет и невежеството ѝ относно политиката вероятно бе по-голямо от невежеството ѝ по отношение на мъжете.

— Ами да. В голяма беда съм, опасявам се. — Умът ми пак се задействаше. Дори да не можеше да ми помогне да избягам, Мери поне щеше да ми даде някаква информация за кръстника си и за домакинството му.

— Чу ли суматохата в гората по-рано? — попитах я аз. Тя поклати глава. Започваше да трепери; в такава голяма стая топлината от огъня умираше дълго преди да стигне до леглото.

— Не, но чух как една прислужница от кухнята казва, че пазачите са хванали бракониер в парка. Ужасно е студено. Може ли да се качим на леглото?

Тя вече пълзеше по него и ровеше под възглавницата, за да напипа края на покривката. Дупето ѝ беше мъничко и заоблено, съвсем детско под бялата нощна риза.

— Не беше бракониер — казах аз. — Всъщност беше, но той е приятел. Беше тръгнал да намери Джейми, за да му каже къде съм. Знаеш ли какво се е случило, след като го хванаха?

Мери се обърна, лицето ѝ се белееше в сенките на балдахина. Дори на тази светлина виждах, че тъмните ѝ очи стават огромни.

— О, Клеър! Толкова съжалявам!

— Е, аз също — отвърнах нетърпеливо. — Знаеш ли къде е той сега? — Ако Хю беше затворен на някое достъпно място, например в конюшните, имаше малък шанс Мери да го освободи някак на сутринта.

Трябваше да се досетя по силното треперене на устните ѝ. Но думите, щом ги откри, проникнаха право в сърцето ми — остри и внезапни като хвърлен кинжал.

— Т-т-те го обеси-си-ха. До пор-пор-тата.

*  *  *

Мина известно време, преди да се съвзема отново. Прилив на ужас, мъка, страх и разбита надежда ме заливаше и давеше. Едва усещах малката ръка на Мери, която галеше рамото ми, и гласът ѝ, който ми предлагаше кърпички и да пия вода. Бях се свила на топка, не говорех, треперех и чаках отчаянието най-сетне да отпусне хватката, с която стискаше като юмрук стомаха ми. Накрая отворих очи.

— Ще се оправя — казах аз, седнах и избърсах неприлично нос с ръкава си. Поех предложената кърпа, за да попия очите си с нея. Мери кръжеше притеснена над мен и аз стиснах успокоително ръката ѝ. — Наистина. Вече съм добре много се радвам, че си тук. — Тогава ми хрумна нещо, пуснах кърпата и се вгледах с любопитство в нея. — Като стана дума, ти защо си тук? Имам предвид в тази къща?

Тя сведе изчервена очи и започна да чопли покривката на леглото.

— Херцогът ми е кръстник.

— Да, разбрах. Обаче се съмнявам, че просто е решил да се порадва на компанията ти.

Тя се усмихна.

— Н-не. Но той — херцогът — мисли, че ми е намерил друг с-с-съпруг. — От усилието да го произнесе цялата се зачерви. — Татко ме доведе да се срещна с него.

От поведението ѝ разбрах, че положението май не е за честитене.

— Ти познаваш ли го?

Оказа се, че само по име. Господин Айзъксън, търговец на вносни стоки от Лондон. Бил твърде зает да пътува до Единбург, както възнамерявал, затова се съгласил да дойде до Белхърст, където щяла да се състои сватбата, ако двете страни се разберат.

Взех сребърната четка за коса от масичката до леглото и разсеяно започнах да се реша. Значи, след като не беше успял да уреди брак с френското благородничество, херцогът възнамеряваше да продаде кръщелницата си на богат евреин.

— Имам нов чеиз — каза ми Мери и опита да се усмихне. — Четиридесет и три бродирани фусти — две със з-з-латна нишка. — Замълча, стисна здраво устни и се втренчи невиждащо в голата си лява ръка. Аз сложих длан върху нея и опитах да я окуража:

— Може да е добър човек.

— Точно от това се с-с-страхувам. — Избегна въпросителния ми поглед, извърна се и започна да кърши ръце в скута си. — Те не казаха на господин Айзъксън — за П-п-париж. Казаха и аз да не му казвам. — Лицето ѝ се сгърчи. — Доведоха една ужасна старица, която ми обясни какво да правя в първата бр-р-рачна нощ. Как да се преструвам, че ми е за първи път, но аз… о, Клеър, как бих могла? — започна да вие тя. — И Алекс — не съм му казала, не можах! Такава съм страхливка, дори не се сбогувах!

Тя се хвърли в прегръдките ми и аз започнах да я галя по гърба, като поизоставих своята мъка, за да успокоя нейната. Накрая утихна и седна хълцаща да пийне вода.

— Ще го направиш ли? — попитах аз. Тя ме погледна, миглите ѝ бяха влажни и слепнали.

— Нямам избор — рече простичко.

— Но… — замълчах.

Тя беше права. Младо момиче без никакви средства и без мъж, който да дойде да я спаси, нямаше какво друго да стори, освен да се подчини на желанието на баща си и кръстника си и да се омъжи за непознатия господин Айзъксън от Лондон.

С натежали сърца и двете нямахме желание да хапнем от храната на подноса. Свихме се под завивките, за да се стоплим, и Мери, изтощена от емоции, заспа след няколко минути. Аз също бях изтощена, но не можех да заспя, скърбях за Хю, тревожех се за Джейми и бях любопитна за херцога.

Чаршафите бяха студени и усещах краката си като буци лед. За да не се измъчвам повече, насочих мислите си само към Сандрингам. Какво беше неговото място в тази афера?

По всичко личеше, че е якобит. Беше готов, по собственото му признание, на убийство — или да плати за убийство, — за да е сигурен, че Чарлс ще получи необходимата подкрепа, за да тръгне към Шотландия. И случаят с музикалния шифър красноречиво показваше, че именно херцогът го беше подтикнал да отплава през август с обещание за помощ.

Определено имаше хора, които усърдно криеха симпатиите си към якобитите; наказанието за измяна беше жестоко, така че в това нямаше нищо странно. А херцогът щеше да изгуби повече от мнозина, ако каузата се провалеше.

Все пак Сандрингам не ми приличаше на ентусиазиран поддръжник на Стюартите. Предвид думите му за Дантон, едва ли би хранил симпатии към монарх католик. И защо ще чака толкова дълго, за да осигури подкрепата си, когато Чарлс се нуждаеше отчаяно от пари сега — и всъщност още откакто пристигна в Шотландия?

Сещах се само за две логични обяснения на поведението на херцога и двете не бяха особено подобаващи за джентълмен, но пък доста подхождаха на характера му.

Можеше наистина да бе якобит, който е готов да се примири с един крал католик в замяна на бъдещи ползи, които би очаквал като поддръжник на монархията на Стюартите. Херцогът не се отличаваше с принципност, но добре разбираше интересите си. Вероятно чакаше Чарлс да стигне до Англия, за да не си изгуби парите преди последния сблъсък в Лондон. Всеки, който познаваше Чарлс Стюарт, би разбрал, че не е разумно да му се поверяват големи суми наведнъж.

Или херцогът чакаше Стюартите да съберат значима подкрепа, преди да се ангажира финансово с тях. Все пак да подпомогнеш въстание не означава, че сам трябва да издържаш цяла армия.

От друга страна, виждах и много по-зловеща причина за условията, които херцогът беше поставил. С изискването към Чарлс да стъпи на английска земя, преди да получи парите, той го подтикваше да се изправи срещу все по-засилващата се опозиция на собствените си военачалници и да води една неохотна и недоволна армия все по на юг, далеч от убежището на планините, в които можеха да намерят укритие.

Така че, ако херцогът щеше да се облагодетелства заради помощта си към Стюартите, не можеше ли да очаква и ползи от хановерската династия, задето беше примамил Чарлс Стюарт в лапите им — задето беше предал и него, и последователите му в ръцете на английската армия?

Историята мълчеше по въпроса за истинските пристрастия на херцога. Това ми се струваше странно; все някога е трябвало да ги разкрие. Разбира се, Старата лисица, лорд Ловат, беше успял да изиграе и двете страни по време на предишното якобитско въстание. Известно време Джейми правеше същото. Може би не бе чак толкова трудно да скриеш истинските си пристрастия във вечно променящото се блато на политиката.

Студът вече пълзеше по краката ми и аз ги размърдах. Когато потърках прасците си един в друг, почти не усетих кожата си. Краката определено не осигуряваха толкова добро триене като сухите съчки и не произведоха никаква топлина.

Докато лежах будна, неспокойна и студена, внезапно дочух тихо и ритмично пукане до мен. Извърнах глава и се заслушах, после се надигнах на лакът и се вгледах смаяна в момичето. Тя се беше свила настрани, нежната кожа беше поруменяла от съня и приличаше на разцъфнало парниково цвете, а палецът ѝ беше пъхнат между меките розови устни. Долната ѝ устна се раздвижи и го засмука леко.

Не знаех да се смея ли или да плача. Накрая не направих нито едно от двете; просто издърпах нежно палеца и оставих отпуснатата ѝ ръка върху гърдите. Духнах свещта и се сгуших до Мери.

Дали заради този невинен жест, който събуждаше спомени за доверие и сигурност, или заради простата утеха на тялото до мен, или пък заради изтощението от мъката и скръбта, краката ми се разледиха, аз най-сетне се отпуснах и заспах.

Увита в топлия пашкул на завивките, аз потънах в дълбок сън без сънища. Затова и събуждането дойде така неочаквано и ме изтръгна рязко от тихия мрак на забравата. Още беше тъмно — всъщност черно като в рог, тъй като огънят беше догорял, — но не беше нито тихо, нито спокойно. Нещо тежко се стовари върху леглото, удари ръката ми и явно започна да убива Мери.

Леглото се разлюля, матракът се килна рязко под мен, а дървената рамка затрепери от силата на схватката. Чувах съвсем отблизо сумтене и прошепнати заплахи, една ръка се размаха — на Мери, може би — и ме халоса по окото.

Станах бързо, спънах се в подиума и паднах по очи на пода. Шумът от борбата над мен се засили, чу се ужасен, писклив звук и аз реших, че Мери се опитва да изпищи, докато я душат.

Дълбок мъжки глас възкликна сепнато, последва нова суматоха сред завивките и пищенето рязко спря. Бързо намерих огнивото на масата и запалих свещта. Полюшващият се пламък се стабилизира, издигна се и разкри онова, което вече подозирах от енергичните келтски възклицания — Мери, беше невидима, ако не се брояха диво драскащите ѝ ръце, с лице под възглавницата и приплескано под моя огромен и развълнуван съпруг тяло.

Решен да подчини Мери, той не погледна нагоре на светлината на свещта, а продължи да се опитва да хване ръцете ѝ, като едновременно с това държеше възглавницата върху лицето ѝ. Потиснах истеричния смях, който ме напуши, и оставих свещта. Наведох се над леглото, за да го потупам по рамото.

— Джейми?

— Исусе! — Той подскочи като сьомга, отдръпна се от леглото и приклекна на пода с полуизваден от ножницата кинжал. Тогава ме видя, отпусна се от облекчение и затвори за миг очи. — Господи, сасенак! Не го прави отново, чу ли? Тихо — сопна се на Мери, която се беше освободила от възглавницата и сега седеше ококорена на леглото и пелтечеше.

— Не исках да те нараня — каза ѝ той. — Взех те за жена си. — Заобиколи целеустремено леглото, хвана ме за раменете и ме целуна силно, сякаш да се увери, че вече е уцелил жената. Беше и аз му отвърнах с голяма готовност, наслаждавайки се на бодящата набола брада и топлия му остър мирис — на влажен лен и вълна и силен дъх на мъжка пот.

— Обличай се! — каза, щом ме пусна. — Проклетата къща е пълна със слуги. Като мравки пъплят навсякъде.

— Как влезе тук? — попитах, докато се оглеждах за роклята.

— През вратата, разбира се — отвърна той нетърпеливо. — Ето. — Взе роклята ми от облегалката на един стол и ми я хвърли. Огромната врата наистина зееше отворена и от ключалката висеше връзка ключове.

— Но как…

— После — рече рязко той. Забеляза Мери, която беше станала от леглото и обличаше халата си. — Ти се връщай в леглото, момиче. Подът е студен.

— Идвам с вас. — Думите бяха приглушени от диплите на дрехата, но решителността ѝ ясно пролича, щом главата се подаде през яката на халата рошава и непокорна.

— Не, по дяволите! — Джейми я гледаше кръвнишки и аз забелязах пресните драскотини по бузата му. Но когато видя как се разтрепериха устните ѝ, той се укроти с усилие и заговори утешително: — Не се сърди, момиче, но ти не си в беда. Ще заключа вратата след нас и на сутринта ще разкажеш на всички какво е станало. Никой няма да те обвинява.

Мери нахлузи бързо пантофите си и хукна към вратата.

— Хей! Какво си мислиш, че правиш? — Стреснат, Джейми тръгна след нея, но не успя да я спре. Тя застана решително насред коридора.

— Идвам с вас! — каза яростно. — Ако не ме вземете, ще хукна по коридора и ще викам с всички сили.

Джейми се взираше в нея, косата му сияеше в медено на светлината на свещите, кръвта се вдигаше към лицето му. Явно се разкъсваше от нуждата да пази тишина и порива да я убие с голи ръце и сред доста шум. Мери го гледаше дръзко, прихванала полите си и готова да тича. Вече облечена, аз го побутнах в ребрата и наруших концентрацията му.

— Ще я вземем — казах. — Да тръгваме.

Той изгледа и мен кръвнишки, но не се колеба дълго. Кимна, хвана ме за ръката и тримата хукнахме по студения и мрачен коридор.

*  *  *

Досега притихналата къща изведнъж се изпълни с шум; дъски скърцаха под краката ни, дрехите ни шумоляха като понесени от буря листа. Стените като че ли дишаха и тихи, едва дочути звуци отвъд коридора приличаха на шумолене на животни под земята. А над всичко това беше дълбоката и плашеща тишина на голяма, тъмна къща, потънала в сън, който не бива да бъде нарушаван.

Мери стискаше здраво ръката ми, докато се прокрадвахме по коридора след Джейми. Той се движеше тихо като сянка но бързо.

Когато подминахме една врата, чух тихи стъпки другата страна. Джейми също ги чу, долепи се до стената и даде знак да минем пред него. Стената беше студена под дланите ми, когато опитах да се притисна гърбом към нея.

Вратата се отвори предпазливо, една глава с бяла нощна шапчица надникна и огледа коридора в другата посока,

— Ехо? — прошепна главата. — Ти ли си, Албер? — По гърба ми се стичаше студена пот. Прислужница, явно очакваше посещение от камериера на херцога, който очевидно поддържаше репутация си на французин.

Не мислех, че тя ще сметне един въоръжен планинец за достоен заместител на липсващия си любовник. Усетих как Джейми се напрегна до мен и опитва да преодолее скрупулите си срещу удрянето на жена. След миг тя щеше да се обърне, да го види и да се разпищи.

Отделих се от стената и казах извинително:

— Не, опасявам се, че съм аз.

Прислужницата се сепна и аз минах пред нея, за да не види Джейми зад гърба си.

— Съжалявам, че те изплаших — казах усмихната. — Не можах да заспя, но бих пийнала малко топло мляко. Ще ми кажеш ли накъде е кухнята?

— Ъ? — Прислужницата, пухкава госпожица на двайсетина години, ме зяпаше с отворена уста, която разкриваше доказателства за притеснителна небрежност по отношение на денталната хигиена. За щастие не беше прислужницата, която ме бе завела до стаята; тази може и да не знаеше, че съм затворница, а не гостенка.

— Аз съм гост в къщата — казах за всеки случай и следвайки принципа, че най-добрата защита е нападението, се вгледах обвинително в нея. — Албер, значи? А Негова Светлост знае ли, че имаш навика да забавляваш мъже в стаята си нощем? — Явно попадна в целта, защото тя пребледня, падна на колене и се вкопчи в полата ми. Опасността от разкритие така я изплаши, че дори не се запита защо една гостенка ходи по коридорите преди съмнало, и то не само напълно облечена, но и с пътническо наметало.

— О, госпожо! Моля ви, не казвайте нищо на Негова Светлост! Виждам, че сте добра жена, госпожо, нали не искате да ме изгонят? Смилете се над мен, милейди, имам шест братчета и сестрички у дома и…

— Стига, стига — потупах я по рамото. — Не се тревожи за това. Няма да кажа на херцога. Ти се върни в леглото и… — И така, говорейки ѝ утешително като на дете или на психично болен, аз я подкарах навътре в малката стаичка.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Лицето на Джейми се извисяваше ухилено в сенките над мен. Не каза нищо, но ме погали за награда по главата, после ме хвана за ръка и ме поведе отново по коридора.

Мери чакаше под прозореца на площадката и халатът ѝ се белееше на лунната светлина, която проникна за миг през облаците отвън. Идеше буря и аз се запитах дали това ще ни помогне или ще затрудни бягството ни.

Когато Джейми стъпи на площадката, Мери се вкопчи в наметалото му.

— Тихо! Някой идва!

И наистина идваше — чувах тихото тупане на приближаващи стъпки, слаба светлина заля стълбището. С Мери се озърнахме паникьосани, но нямаше къде да се скрием. Това беше задно стълбище, само за слугите, и по площадката нямаше абсолютно никакви мебели или завеси.

Джейми въздъхна примирено. Даде ни знак да се върнем в коридора, после извади кинжала си и зачака в сенките в ъгъла на площадката.

Пръстите на Мери се преплетоха в моите и стиснаха силно. Джейми имаше и пищов на колана си, но не можеше да го използва в къщата — един прислужник също щеше да осъзнае това, така че нямаше смисъл да го заплашва с него. Налагаше се да използва нож. Стомахът ми се сви от жалост за безпомощния човек, който след малко щеше да се изправи пред огромния шотландец и черната стомана.

Тъкмо мислех, че мога да отделя една от фустите си за превръзки, когато сведената глава на човека със свещта се появи. Тъмната коса беше разделена на път и зализана с някаква лъхаща на сладко помада, която върна спомена за тъмна парижка уличка и за жестоко извитите тънки устни под маската.

Ахнах при вида му, Дантон вдигна рязко глава, беше на едно стъпало под площадката. В следващия миг Джейми го хвана за врата и го запратен към стената с такава сила, че свещта излетя от ръката му.

Мери също го позна.

— Това е той! — извика тя и в ужаса си забрави, че трябва да шепне и да заеква. — Мъжът от Париж!

Джейми притискаше с една ръка вяло съпротивляващия се камериер към стената. Лицето на Дантон, което ту се мяркаше, ту изчезваше, когато облаците затулваха луната, беше призрачно бледо. И стана още по-бледо след миг, когато Джейми притисна кинжала в гърлото му.

Аз пристъпих на площадката, не знаех какво ще стори Джейми, нито какво ми се иска да стори. Дантон изпъшка задавено, когато ме видя, и направи неуспешен опит да се прекръсти.

— Бялата дама! — прошепна той, втренчен ужасен в мен.

Джейми го хвана за косата, дръпна главата му рязко назад и я халоса в стената.

— Ако имах време, щеше да умреш бавно — рече той тихо, но много убедително. — Благодари на Бог, че нямам. — Издърпа главата на Дантон толкова назад, че видях как адамовата ябълка подскача при всяко конвулсивно преглъщане. Още беше втренчен изплашено в мен.

— За теб е Бялата дама — каза Джейми през зъби. — Но на мен ми е жена! И нейното лице ще е последното, което ще видиш на тоя свят!

Ножът разпори гърлото с такава сила, че Джейми изсумтя от усилието, и тъмната кръв рукна по ризата на Дантон. Вонята на смърт изпълни площадката, а хриптенето и гъргоренето на свлечената на пода купчина като че ли продължи много дълго.

Някакъв шум зад мен ме върна към реалността: Мери повръщаше в коридора. Първата ми свързана мисъл беше, че слугите ще заварят ужасна гадост за чистене на сутринта. Втората ми мисъл беше за Джейми, когото зърнах за миг на лунната светлина. Лицето му беше опръскано с кръв, косата му беше сплъстена. Дишаше тежко, сякаш и той щеше да повърне.

Обърнах се към Мери и видях далеч зад нея по коридора да се открехва врата. Някой идваше да разбере какъв е този шум. Хванах я за халата, избърсах грубо устата ѝ и я повлякох към площадката.

— Хайде! Да се махаме оттук! — Сепнат от съзерцанието си на трупа на Дантон, Джейми се съвзе и се обърна към стълбите.

Като че ли знаеше къде отиваме, защото ни водеше без колебание по тъмните коридори. Мери се препъваше до мен, пухтеше и дишаше тежко като парен локомотив.

До вратата на миялната Джейми спря внезапно и изсвири тихо. Веднага последва изсвирване в отговор, вратата се отвори в мрака и зад нея видях неясни форми. Едната се отдели и забърза напред. Прошепнаха си нещо и мъжът — който и да беше — посегна към Мери и я дръпна в сенките. Студено течение ми подсказа, че някъде отпред има отворена врата.

Джейми сложи ръка на рамото ми, за да ме насочва в мрака през помещението за миене на съдове и някаква по-малка стая, която приличаше на килер; одрах прасеца си в нещо, но преглътнах възклицанието от болка.

Най-сетне се озовахме навън, вятърът задърпа наметалото ми и го изду в огромен балон. След напрегнатия преход през тъмната къща имах чувството, че мога да се вдигна и да заплавам към небето.

Мъжете около мен като че ли споделяха облекчението ми; чуваха се тихи думи и потиснат смях, бързо потушени от Джейми. Един по един, те прелитаха през откритото пространство пред къщата — само сенки под танцуващата луна. Джейми до мен гледаше как изчезват сред дърветата в парка.

— Къде е Мърто? — прошепна сякаш на себе си накрая. — Сигурно е отишъл да търси Хю — отвърна си сам. — Знаеш ли къде може да е той, сасенак?

Преглътнах и усетих как студеният вятър ме хапе под наметалото, споменът убиваше вълнението от свободата.

— Да. — Съобщих му лошата новина възможно най-лаконично. Изражението му помътня под кървавата маска и стана твърдо като камък.

— Цяла нощ ли ще стоите тук? — попита глас зад нас. — Или да се развикаме, че да знаят къде да ни търсят?

Лицето на Джейми се проясни, щом видя Мърто да се появява от сенките зад нас тих като призрак. Носеше увит в плат вързоп под мишница; вероятно беше отмъкнал месо от кухните, ако се съдеше по кръвта по плата. Впечатлението ми беше потвърдено от голямото парче шунка под другата му мишница и наниза наденички на врата му.

Джейми сбърчи нос и се усмихна леко.

— Миришеш на касапин. Никога ли не спираш да мислиш за ядене?

Мърто наклони глава и го огледа.

— По-добре да приличам на касапина, отколкото на стоката му, момче. Ще тръгваме ли?

*  *  *

Преходът през парка беше тъмен и страховит. Тук дърветата бяха високи и могъщи, но между тях имаше фиданки, които внезапно се преобразяваха в страховити форми на пазачи на слабата светлина. Облаците обаче се сгъстяваха още повече и пълната луна рядко се показваше, за което ѝ бяхме благодарни. Когато стигнахме края на парка, заваля.

Трима мъже чакаха при конете. Мери вече беше качена на седлото пред единия от тях. Явно смутена, че ще язди разкрачена, тя все подпъхваше халата под бедрата си в немощен опит да скрие факта, че има крака.

По-опитна, но все така подразнена от тежките поли, аз ги вдигнах, стъпих на ръката на Джейми и се стоварих експертно на седлото. Конят изсумтя и присви уши.

— Извинявай — казах съчувствено. — Ако си мислиш, че това е зле, почакай той да се качи.

Озърнах се за въпросния той и го видях под едно дърво. Беше сложил ръка на рамото на четиринайсетинагодишно момче.

— Кой е този? — попитах, като се наведох да привлека вниманието на Джорди Пол Фрейзър, който стягаше ремъка на седлото си.

— А, той ли? — Озърна се към момчето, после отново се върна към непослушния ремък. — Това е Юън Гибсън. Най-големият доведен син на Хю Мънро. Явно е бил с баща си, когато пазачите на херцога са го хванали. Момчето избягало и ние го открихме близо до края на полето. То ни доведе тук. — Опъна за последно ремъка и се втренчи заплашително в него, сякаш го предизвикваше да му отвърне нещо. После ме погледна.

— Да знаеш къде е баща му? — попита рязко.

Кимнах, той явно прочете отговора на лицето ми, защото се обърна към момчето. Джейми го прегръщаше до гърдите си и го тупаше по гърба. После го отдръпна от себе си, сложи ръце на раменете му и каза нещо, като го гледаше в лицето. Не чух думите му, но след малко момчето изправи гръб и кимна. Джейми също кимна, потупа го отново по рамото и го обърна към един от конете, от който Джордж Макклъри вече посягаше да му подаде ръка. Джейми тръгна към нас със сведена глава, краят на наметалото му се развяваше след него въпреки студения вятър и силния дъжд.

Джорди се изплю на земята.

— Горкият нещастник — рече, без да конкретизира кого има предвид, и се качи на седлото.

Спряхме близо до югоизточния край на парка, конете пристъпваха на място и потрепваха, докато двама от мъжете изчезнаха назад сред дърветата. Едва ли изминаха повече от двайсет минути, но ми се стори, че се върнаха след цяла вечност.

Сега яздеха заедно на единия кон, защото вторият кон носеше дълга, просната на седлото форма, увита с наметало на клана Фрейзър. Конете явно не я харесаха. Моят вирна глава и ноздрите му потрепериха, когато конят с трупа на Хю се приближи. Джейми дръпна юздата, каза гневно нещо на келтски и конят се укроти.

Усетих как Джейми се качва зад мен и поглежда назад, сякаш да преброи членовете на бандата си. После ме хвана през кръста и потеглихме на север.

*  *  *

Яздихме цяла нощ, спирахме само за кратко да си починем. При една от тези почивки, под короната на един конски кестен, Джейми посегна да ме прегърне, но внезапно спря.

— Какво има? — попитах с усмивка. — Страх те е да целунеш жена си пред мъжете.

— Не — и го доказа, после отстъпи усмихнат. — Не, за миг се изплаших, че ще се разкрещиш и ще ми издереш лицето. — Попипа леко драскотините, оставени от Мери по бузата му.

— Горкичкият — засмях се аз. — Не получи очакваното посрещане, а?

— Е, случва се. — Беше взел две наденички от врата на Мърто и ми подаде едната. Не можех да си спомня кога съм яла за последно, но трябваше да е било отдавна, защото дори страхът от ботулизъм не ме възпря да изям мазното месо.

— Защо го направи? Реши, че няма да те позная след седмица раздяла?

Той поклати глава усмихнат и преглътна хапка от наденичката.

— Не. Като влязох в къщата, знаех къде си заради решетките на прозореца ти. — Изви вежда. — Явно си направила силно впечатление на Негова Светлост.

— Така е — отвърнах лаконично, не исках да мисля за херцога. — Продължавай.

— Ами — отхапа пак и премести залъка в бузата си, за да говори: — Знаех стаята, но ми трябваше ключ, нали?

— О, да. Това е интересно.

Подъвка и преглътна.

— Взех го от икономката, но не се даде лесно. — Потърка се леко на няколко пръста под пояса. — Явно вече я бяха будили няколко пъти тази нощ и не очакваше повторение.

— О, разбирам. — Представих си го. — Предполагам, че си ѝ се сторил като рядък и освежаващ плод.

— Много се съмнявам, сасенак. Разпищя се като банши и ме изрита в топките, после ме халоса с един свещник по главата, докато се превивах от болка.

— Ти какво направи?

— Цапардосах я едно хубаво — в момента не бях много кавалерски настроен — и я вързах с вървите на нощната ѝ шапка. После ѝ набутах една кърпа в устата, за да спре да ме обижда и претърсих стаята ѝ за ключовете.

— Браво на теб — казах аз, но ми хрумна нещо: — Но как разбра коя е нейната стая?

— Не разбрах — отвърна спокойно той. — Перачката ми каза… след като ѝ съобщих кой съм и заплаших да я изкормя, а после да я изпека на шиш. — Усмихна ми се коварно. — Както вече ти казах, сасенак, има си предимства да те мислят за дивак. Сигурно вече всички са чували за Червения Джейми Фрейзър.

— Е, ако не са — ще чуят. — Огледах го колкото можах на слабата светлина. — А какви поражения ти нанесе перачката?

— Оскуба ме за косата — отвърна замислено. — Изтръгна цял кичур. Знаеш ли, сасенак; ако някога реша да си cменя занаята, не мисля, че ще се захвана с нападения на жени това е много труден начин да си изкарваш прехраната.

*  *  *

Призори заваля суграшица, но ние продължихме да яздим, докато Юън Гибсън не спря внезапно понито си, изправи ce на стремената да се огледа и махна към един склон вляво.

В тъмното беше невъзможно да подкараме конете по стръмното. Трябваше да слезем и да ги водим пеша по калната земя, по една почти невидима пътечка, която криволичеше през треви и гранит. Небето започваше да просветлява, когато спряхме да починем на билото на хълма. Хоризонтът не се виждаше от облаци, но мътно сиво от невидим източник замени по-тъмното сиво на нощта. Вече можех да видя студените поточета, в които нагазвах до глезените, и да избягвам по-големите камънаци и храсти, които срещахме надолу по хълма.

В подножието му имаше малка махаличка от шест къщи — макар че „къщи” е твърде силно казано за грубите постройки, които клечаха под листвениците. Сламените покриви стигаха почти до земята и скриваха каменните стени.

Спряхме пред една от тях. Юън погледна към Джейми, поколеба се, после кимна, наведе се и влезе под ниския покрив в къщурката. Аз се приближих до Джейми и го докоснах по ръката.

— Това е къщата на Хю Мънро — каза тихо той. — Водя го у дома, при жена му. Момчето отиде да ѝ каже.

Откъснах поглед от тъмната ниска врата на къщата към отпуснатия вързоп, който двама мъже тъкмо сваляха от коня. Усетих как по ръката на Джейми премина тръпка. Той затвори очи за миг и устните му се раздвижиха; после пристъпи напред и посегна да носи вързопа. Поех дълбоко дъх, отметнах косата от лицето си и го последвах, като се наведох, за да мина през ниската врата.

Вътре не беше чак толкова зле, колкото очаквах, но достатъчно зле. Жената, вдовицата на Хю, мълчеше и слушаше тихите думи, които Джейми изричаше със сведена глава. Сълзите се стичаха по лицето ѝ като дъжд. Тя посегна плахо към наметалото, сякаш да го свали от тялото, но куражът я изостави и тя отпусна немощно ръка върху вързопа, а с другата придърпа едно малко дете до бедрото си.

До огъня се бяха скупчили още деца — доведените деца на Хю — и нещо шаваше в грубо скована люлка близо до огнището. Усетих лека утеха при вида на бебето; поне нещо щеше да остане от Хю. После утехата си отиде, заменена от студен страх, защото видях мръсните личица на децата в сенките. Знаех, че Хю е бил единствената им опора. Юън беше смел, но бе едва на четиринайсет, а следващото най-голямо дете беше момиченце на дванайсетина години. Как щяха да се справят?

Лицето на жената беше изпито и сбръчкано, почти беззъбо. Осъзнах със смайване, че е само няколко години по-голяма от мен. Тя кимна към единичното легло и Джейми остави внимателно тялото на него. Заговори ѝ отново на келтски, а тя поклати безнадеждно глава, загледана в трупа.

Джейми коленичи до леглото, сведе глава и докосна тялото. Говореше тихо, но ясно и дори аз успях да разбера думите.

— Заклевам ти се, приятелю, и нека Всемогъщият Бог ми е свидетел. Заради обичта ти към мен никога няма да оставя близките ти в нищета. — Остана коленичил за миг. Къщата беше притихнала, само торфът пропукваше в огнището и дъждът трополеше леко по сламения покрив. Капки влага блестяха като скъпоценни камъни по карираното наметало на Джейми. После той стисна ръка в юмрук за сбогом и стана.

Поклони се на госпожа Мънро и се обърна да хване ръката ми. Преди да си тръгнем обаче, кравешката кожа, която висеше на ниската врата, се отметна встрани и аз отстъпих, за да направя път на Мери Хокинс и Мърто.

Мери беше съвсем разрошена и смаяна, мокрото наметало лепнеше по раменете ѝ, а калните домашни пантофи се подаваха под влажния подгъв на халата. Щом ме видя, тя е притисна към мен, сякаш благодарна от присъствието ми.

— Не ис-с-ках да влизам — прошепна ми и се озърна смутено към вдовицата на Мънро, — но господин Мърто настоя.

Джейми вдигна питащо вежди, когато Мърто кимна почтително на вдовицата и ѝ каза нещо на келтски. Той изглеждаше сериозен и уверен, както винаги, но забелязах нещо по-тържествено в поведението му. Носеше издута торба. Вероятно прощален дар за госпожа Мънро.

Мърто остави торбата на пода в краката ми, изправи се, погледна първо мен, след това Мери и жената на Хю Мънро. Накрая се обърна към Джейми, който беше не по-малко объркан от мен. След като се увери, че има вниманието на публиката си, Мърто ми се поклони официално и на челото му падна мокър черен кичур.

— Отмъстих за вас, милейди — каза тихо той, не го бях чувала да говори така. Изправи се и наклони глава към Мери и госпожа Мънро. — И въздадох справедливост заради стореното на вас.

Мери кихна и избърса бързо носа си с наметалото. Взираше се ококорена и объркана в Мърто. Аз се взирах в издутата торба и внезапно ме обзе студ, който нямаше нищо общо с лошото време. Но именно вдовицата на Хю Мънро коленичи на пода, отвори торбата и извади от нея главата на херцог Сандрингам.

45 

ПРОКЛЕТИ ДА СА ВСИЧКИ РАНДАЛ

Пътуването към Шотландия беше мъчително. Трябваше да се крием, за да не ни разпознаят като планинци, не можехме да купим или изпросим храна и крадяхме по нещо от неохранявани навеси или изравяхме ядливи корени по полето.

Бавно и полека напредвахме на север. Нямахме представа къде се намира армията на шотландците сега, освен че е на север. Решихме да тръгнем към Единбург; там поне щяхме да научим нещо за военните действия. От няколко седмици нямахме вести; аз знаех, че англичаните не са успели да превземат Стърлинг, Джейми знаеше, че битката при Фолкърк е завършила е победа за шотландците, но какво беше станало после?

Когато най-сетне поехме по сивите павета на Кралската миля, Джейми веднага отиде в щаба на армията, а ние с Мери се отправихме към Алекс Рандал. Бързахме по улицата почти без да говорим, изплашени какво ще да заварим там.

Той беше жив и аз видях как коленете на Мери поддадоха, щом влезе в стаята. Тя се свлече до леглото му, а той се сепна от дрямката си, отвори очи и примигна. После лицето му се озари, сякаш беше видял ангел.

— О, Господи! — не спираше да шепне в косата ѝ. — О, Господи! Мислех си… о, Господи, молех се… да те видя още веднъж. Само веднъж. О, Господи!

Знаех, че не е достатъчно само да се извърна, затова излязох на площадката и седях на стълбите половин час, облегнала глава на коленете си.

Когато реших, че вече може да вляза, аз се върнах в малката стая, която отново беше станала мръсна и мрачна заради отсъствието на Мери. Прегледах Алекс, като докосвах леко изпитата му плът. Бях изненадана, че е издържал досега, но едва ли щеше да устиска още дълго.

Той видя истината на лицето ми и кимна, не беше изненадан.

— Аз чаках — рече тихо и се отпусна изтощен на възглавниците. — Надявах се… че тя ще дойде още веднъж. Молех се… И получих отговор на молитвата си. Сега ще умра спокоен.

— Алекс! — Измъченият вик изригна от нея, сякаш думите му я удариха като юмрук.

Той се усмихна, стисна ръката ѝ и прошепна:

— Знаем го отдавна, любима. Не се отчайвай. Аз винаги ще бъда до теб, ще те гледам и ще те обичам. Не плачи, скъпа моя. — Тя обърса послушно розовите си бузи, но не можеше да спре сълзите, които продължиха да се стичат по тях. Въпреки отчаянието ѝ не я бях виждала толкова красива.

— Госпожо Фрейзър — каза Алекс, явно събрал сили да помоли за последна услуга. — Може ли да ви помоля… утре… да дойдете със съпруга си? Важно е.

Поколебах се. Каквото и да научеше, Джейми щеше да иска да напусне незабавно Единбург, за да се присъедини към армията и да намери останалите от хората си. Но вероятно един ден нямаше да е от решаващо значение за изхода на войната — не можех да откажа на молбата, с която ме гледаха двата чифта очи.

— Ще дойдем.

*  *  *

— Аз съм глупак — изръмжа Джейми, докато крачеше по стръмните павирани улици към къщата, в която живееше Алекс Рандал. — Трябваше да тръгнем вчера, още щом откупи перлите си! Знаеш ли колко път има до Инвърнес? А разполагаме само с кранти, за да стигнем дотам?

— Знам — казах нетърпеливо. — Но му обещах. И ако го видиш… ще го видиш след малко и ще разбереш.

Той изсумтя, отвори ми вратата и ме последва по витото стълбите на порутената сграда, без да се оплаква повече.

Мери почти се беше излегнала на леглото. Все още бе с парцаливите дрехи, прегръщаше Алекс и го притискаше силно към гърдите си. Сигурно бе стояла при него цялата нощ.

Щом ме видя, той се освободи нежно от прегръдката ѝ, като погали ръцете ѝ. Надигна се на лакът, беше по-блед от чаршафите.

— Госпожо Фрейзър. — Усмихна се леко, въпреки че сивото му потно лице издаваше скорошен тежък пристъп. — Радвам се, че дойдохте — добави, леко задъхан. Погледна покрай мен. — Съпругът ви… с вас ли е?

Сякаш в отговор, Джейми пристъпи в стаята. Мери, разсеяна за миг от нещастието си заради появата ни, погледна мен, после Джейми, стана и го хвана леко за ръката.

— Аз… ние… с-се нуждаем от вас, лорд Туарах. — Мисля, че по-скоро заекването, отколкото официалното обръщение трогна Джейми. Още беше мрачен, но напрежението го напускаше. Сведе любезно глава към нея.

— Помолих жена ви да ви доведе, милорд. Аз умирам, както виждате. — Алекс Рандал се надигна и седна на ръба на леглото. Тънките му пищяли се белееха като кост под опърпания подгъв на нощната риза. Пръстите на краката му — дълги и тънки — синееха от лошото оросяване.

Бях виждала смъртта във всичките ѝ форми, но това винаги беше най-страшното: човек, който я посреща съзнателно и с кураж, след като усилията на лечителя вече са безполезни. Безполезни или не, аз бръкнах в сандъчето си за дигиталина, който му бях приготвила. Имах няколко разтвора с различна сила: стъклени мускалчета, пълни с кафеникава течност. Без колебание избрах най-тъмното от тях, защото чувах как дъхът му гъргори от водата, която се беше събрала дробовете.

Сега обаче не дигиталинът, а решителността поддържаше Алекс Рандал и го изпълваше със сияние така, сякаш свещ гореше под восъчната кожа на лицето му. Бях виждала и това; мъж — или жена, — чиято воля е толкова силна, че успява да забави повелите на плътта.

Помислих си, че вероятно така са се появили някои призраци; волята и решителността оцеляваха, въпреки че крехката плът се беше предала и вече не можеше да поддържа живота. Не ми се искаше да бъда преследвана от призрака на Алекс Рандал; донякъде и заради това доведох Джейми в стаята му днес.

Той като че ли също беше стигнал до подобни заключения.

— Да, разбирам. Мога ли да помогна с нещо?

Алекс кимна и затвори за миг очи. Вдигна мускалчето, което му подадох, изпи го, потрепервайки леко от горчивината. Отвори очи и се усмихна на Джейми.

— Само с присъствието си. Обещавам, че няма да ви бавя дълго. Чакаме още един човек.

Докато чакахме, сторих каквото можах за Алекс Рандал, което при сегашните обстоятелства не беше много. Пак му дадох отвара от напръстник и малко камфор, за да облекчи дишането му. Той като че ли се почувства по-добре, но когато притиснах импровизирания си стетоскоп към хлътналите му гърди, чух усилните удари на сърцето, прекъсвани от толкова чести припърхвания, че очаквах да спре всеки момент.

Мери не пускаше ръката му, а той не откъсваше очи от нея, сякаш за да запомни всяка черта на лицето ѝ. Чувствахме се почти като натрапници в стаята.

Вратата се отвори и на прага застана Джак Рандал. Той погледна смаян към мен и Мери, после очите му се извърнаха към Джейми и се вкамениха. Джейми го изгледа, без да трепне, обърна се и кимна към леглото.

Щом видя измъченото лице на брат си, Джак Рандал прекоси бързо стаята и падна на коляно до него.

— Алекс! Господи, Алекс…

— Всичко е наред — каза брат му. Обхвана лицето му с крехките си длани и му се усмихна окуражаващо. — Всичко е наред, Джони.

Хванах Мери за лакътя и леко я издърпах от леглото. Какъвто и да беше Джак Рандал, заслужаваше да размени няколко последни думи с брат си насаме. Изтръпнала в отчаянието си, тя не се възпротиви, а дойде с мен в другия край на стаята и аз я настаних на една табуретка. Налях малко вода от каната, за да намокря кърпичката си. Опитах се да я накарам да промие очите си с нея, но тя само седеше и я стискаше безжизнено. Въздъхнах, взех кърпата, избърсах лицето ѝ и пригладих колкото можах косата.

Тих, задавен звук зад мен ме накара да погледна към леглото. Джак, още на колене, беше заровил лице в скута на брат си, а Алекс галеше главата му и стискаше ръката му.

— Джон, ти знаеш, че не ми е лесно да поискам това от теб. Но заради обичта ти към мен… — Закашля се и бузите му се зачервиха от усилието.

Почувствах как Джейми се скова още повече, ако подобно нещо беше възможно. Джонатан Рандал също се скова, усетил силата на погледа му, но не се обърна.

— Алекс — каза тихо той и сложи ръка на рамото на брат си, сякаш да успокои кашлицата му. — Не се тревожи за нищо, Алекс. Знаеш, че не е нужно да ме молиш; ще направя каквото поискаш. Заради момичето ли? — Извърна се към Мери, но не можа да се накара да я погледне.

Алекс кимна, още кашляше.

— Всичко е наред — каза Джон. Хванах го за раменете и опита да го накара да легне. — Няма да я оставя в нужда. Бъди спокоен за това.

Джейми ме погледна с широко отворени очи. Поклатих бавно глава и усетих как косъмчетата по тила ми настръхват. Вече всичко добиваше смисъл; руменината по бузите на Мери, въпреки отчаянието ѝ, и явната ѝ готовност да се омъжи за богатия евреин от Лондон.

— Не е за пари — казах аз. — Тя носи дете. Той иска… — замълчах и се прокашлях. — Мисля, че иска да се ожениш за нея.

Алекс кимна със затворени очи. Пое тежко дъх за миг, после ги отвори — светещи лешникови езера, втренчени в смаяното и втрещено лице на брат му.

— Да. Джон… Джони, трябва да се погрижиш за нея вместо мен. Искам… моето дете да носи името Рандал. Ти можеш… да им осигуриш някакво положение — много по-добре от мен. — Протегна ръка, Мери я сграбчи и я притисна към гърдите си, сякаш така щеше да съхрани живота му. Той ѝ се усмихна нежно и посегна да погали лъскавите черни къдрици, които скриваха лицето ѝ.

— Мери. Искам… е, ти знаеш какво искам, скъпа моя; толкова много неща. За толкова неща съжалявам, но не съжалявам за нашата любов. След като познах тази радост, щях да умра доволен, ако не се страхувах, че може да бъдеш опозорена и посрамена.

— Не ме е грижа! — избухна тя. — Не ме е грижа кой знае!

— Но мен ме е грижа за теб — каза тихо Алекс. Протегна ръка към брат си, който я пое след миг колебание. Алекс сложи ръката на Мери в неговата. Нейната беше отпусната и неподвижна, а ръката на Джак Рандал бе скована като парче дърво, но Алекс ги притисна една към друга.

— Обричам ви един на друг, скъпи мои — каза тихо. Погледна първо към нея, после към него. Те бяха ужасени и съсипани от мъка.

— Но… — За първи път, откакто го познавах, видях Джак Рандал да остава без думи. — Добре — прошепна той. Алекс отвори очи и изпусна дъха, който беше сдържал. Усмихна се на брат си. — Няма много време. Ще ви венчая сам. Сега. Затова помолих госпожа Фрейзър да доведе съпруга си. Ще станете ли свидетели, сър? — Погледна към Джейми, който след миг вцепенение кимна автоматично.

Не мисля, че съм виждала други толкова нещастни трима души.

Алекс беше така слаб, че брат му, с каменно лице, му помогна да върже свещеническата бяла якичка на врата си. Джонатан не изглеждаше много по-добре от него. По изпитото му лице бръчките се бяха вдълбали много силно и го състаряваха, а очите му бяха хлътнали в орбитите си като в пещери от кост. Както винаги, безупречно облечен, той приличаше на нескопосано направен шивашки манекен с небрежно издялани в дървото черти.

А Мери, тя седеше нещастно на леглото, плачеше безпомощно в гънките на наметалото си, а косата ѝ беше разрошена и щръкнала от статичното електричество. Погрижих се за нея колкото можах, изпънах роклята и сресах косата ѝ. Тя седеше, подсмърчаше и се взираше в Алекс.

Той опря ръка на писалището, порови в чекмеджето и извади голям молитвеник. Беше твърде тежък за него, за да го държи отворен пред себе си. Не можеше да стои прав, затова седна тежко на леглото и отвори книгата на коленете си. Затвори очи, пое с мъка въздух и една капка пот тупна на страницата.

— Скъпи младоженци — започна Алекс, а аз се надявах, заради него и всички останали, че ще избере краткия вариант на церемонията.

Мери беше спряла да плаче, но носът ѝ лъщеше зачервен на бялото лице и под него имаше малка влажна диря. Джонатан видя това, напълно безизразно извади голяма кърпа от ръкава си и ѝ я подаде.

Тя я взе, кимна леко, без да го поглежда, и небрежно попи лицето си.

— Да — отвърна, когато настъпи моментът, но сякаш нямаше никакво значение за нея.

Джак Рандал изрече обета си със стабилен, но някак откъснат глас. Имах чувството, че виждам венчавката на двама души, които не съзнават напълно присъствието на другия; цялото им внимание беше насочено към мъжа, който седеше пред тях и се взираше в книгата си.

Свърши се. Поздравленията за новобрачната двойка изглеждаха неуместни, затова настана неловка тишина. Джейми ме погледна питащо и аз свих рамене. След нашата венчавка аз бях припаднала и като че ли Мери имаше намерения да последва примера ми.

Изпълнил намерението си, Алекс поседя неподвижно за миг. Усмихна се леко и огледа стаята. Очите му спираха за малко на всяко лице. Джонатан, Джейми, Мери и аз. Видях сиянието в меките лешникови очи, когато срещна погледа ми. Свещта вече догаряше, но пламъкът ѝ се издигна ярък и силен за секунда.

Алекс погледна лицето на Мери, после затвори очи, сякаш това му беше непосилно, и чух бавното накъсано дишане. Сиянието по кожата му изтляваше, свещта догаряше.

Без да отваря очи, той протегна ръка. Джонатан я стисна, прихвана го през раменете и го отпусна бавно на възглавниците. Дългите, гладки като на момче ръце потрепериха, бяха по-бели от ризата, върху която лежаха.

— Мери — прошепнаха сините устни и тя сграбчи ръцете му и ги притисна към гърдите си.

— Тук съм, Алекс. О, Алекс, тук съм! — Наведе се към него и зашепна в ухото му. Джонатан Рандал се отдръпна от леглото и остана там, втренчен безизразно в пода.

Тежките клепачи се вдигнаха отново, само наполовина този път, очите потърсиха едно лице и го намериха.

— Джони. Беше… толкова добър с мен. Винаги, Джони.

Мери се наведе над него и косата ѝ скри лицето му. Джонатан Рандал стоеше неподвижно като камък, гледаше брат си и жена си. В стаята се чуваше единствено шепотът на огъня и тихите ридания на Мери Рандал.

Нещо ме докосна по рамото. Вдигнах глава към Джейми. Той кимна към Мери и каза тихо:

— Остани с нея. Сигурно няма да е задълго?

— Да.

Кимна. После пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и прекоси стаята до Джонатан Рандал. Обгърна с ръка скованата фигура и внимателно я обърна към вратата.

— Ела, човече — рече му тихо. — Ще те заведа до вас.

Изкривената врата изскърца след Джейми, който отвеждаше Джак Рандал към мястото, където щеше да прекара първата си брачна нощ, сам.

*  *  *

Затворих вратата на стаята ни в хана и се облегнах на нея, бях изтощена. Тъкмо беше мръкнало и виковете на нощната стража отекваха по улицата.

Джейми стоеше до прозореца, чакаше ме. Веднага тръгна към мен и ме прегърна, преди да съм свалила наметалото си. Аз се отпуснах на него, бях благодарна за топлината и силата му. Той пъхна ръка под коленете ми и ме отнесе до пейката под прозореца.

— Пийни малко, сасенак. Изглеждаш изтощена и нищо чудно. — Взе манерката от масата и смеси нещо, което приличаше на бренди с вода, но може и да нямаше вода.

Прекарах изморено ръка през косата си. Бяхме отишли в стаята на Лейдиуок Уинд още след закуска, сега беше малко след шест, но сякаш бяха изминали дни.

— Не издържа още дълго, горкото момче. Сякаш беше чакал само да я види омъжена. Изпратих вест в къщата на леля ѝ; лелята и две братовчедки дойдоха да я вземат. Те ще се погрижат за… него. — Отпих с благодарност от брендито. То изгори гърлото ми и изпаренията се издигнаха в главата ми като мъгла над мочурище, но не ми пукаше.

— Е — опитах да се усмихна, — поне знаем, че въпреки всичко Франк е в безопасност.

Джейми ме гледаше, свъсил гъстите си вежди.

— Проклет да е Франк! — извика яростно. — Проклети да са всички Рандал! Проклет да е Джак Рандал, проклета да е Мери Хокинс Рандал и проклет да е Алекс Рандал… Бог да се смили над душата му, исках да кажа — добави бързо и се прекръсти.

— Нали нямаше нищо против… — започнах аз, а той ме изгледа кръвнишки.

— Излъгах.

Хвана ме за раменете и ме разтърси леко.

— И ти да си проклета, Клеър Рандал Фрейзър, като съм ви започнал! Естествено, че имам против! Мразя всеки твой спомен, в който мен ме няма, всяка сълза, която си проляла за друг, и всяка секунда, която си прекарала в леглото на друг мъж! Проклета да си! — Той изби чашата от ръката ми, вероятно неволно, притисна ме към себе си и ме целуна.

Отдръпна ме, за да ме разтърси отново.

— Ти си моя, проклета да си, Клеър Фрейзър! Моя и няма да те деля нито с мъж, нито със спомен, с нищо и никого, докато смъртта ни раздели. Няма да споменаваш отново името на онзи мъж. Чу ли? — Целуна ме яростно, за да схвана по-добре. — Чу ли ме?

— Да — отвърнах с известно усилие. — Ако спреш… да ме тресеш… така, може да ти отговоря.

Малко смутен, той пусна раменете ми.

— Извинявай, сасенак. Аз само… Господи, ти защо… е, да, разбирам защо… но трябваше ли… — прекъснах тази несвързана реч, като го хванах за тила и го придърпах към себе си.

— Да — казах твърдо. — Трябваше. Но вече свърши. — Развързах наметалото си и го оставих да падне на пода. Той се наведе да го вдигне, но аз го спрях.

— Джейми, изморена съм. Ще легнеш ли с мен?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Взираше се в мен, очите му бяха хлътнали от изтощение и напрежение.

— Да — каза тихо накрая. — Ще го направя.

Отначало беше мълчалив и груб, все още гневен.

По някое време изохках.

— Господи, съжалявам, любима. Не мога да…

— Няма нищо — прекъснах го, устните ми се впиваха в неговите и усещах как яростта отстъпва пред нежността между нас. Той не прекъсна целувката, но остана неподвижен, леко изследваше устните ми, галеше ги с език.

Докоснах езика му с моя и обхванах лицето му. Не се беше бръснал от сутринта и усещах леко наболите червеникави косъмчета под пръстите си.

Той се наведе, извъртя се настрани, за да не ме смаже с тежестта си, и продължихме да се докосваме, преплели тела и езици.

Бяхме живи и едно цяло. Бяхме едно цяло и докато се обичахме, смъртта нямаше да ни достигне. „Гробът е място тихо и усамотено, но няма там кой да те прегърне.” Алекс Рандал лежеше студен в леглото си, Мери Рандал беше сама в своето. Но ние бяхме заедно и никой и нищо друго нямаше значение.

Той стисна бедрата ми с топлите си длани и ме придърпа към себе си. Тръпката, която мина през мен, продължи през него, сякаш бяхме една плът.

Събудих се посред нощ още в прегръдките му и разбрах, че не спи.

— Заспивай, любима. — Гласът му беше тих, мек и утешителен, но усетих нещо в него, което ме накара да вдигна ръка и да напипам влагата по бузите му.

— Какво има, любими? Джейми, наистина те обичам.

— Зная — отговори тихо. — Наистина го знам. Нека ти кажа в съня ти колко те обичам. Защото когато си будна, не мога да кажа много, само повтарям едни и същи думи отново и отново. Когато спиш в ръцете ми, мога да ти кажа неща, които няма да прозвучат глупаво, и в съня си ти ще разбереш, че са истина. Заспивай, любима.

Извърнах се, за да докосна с устни шията му, където пулсът биеше бавно под малкия триъгълен белег. После отпуснах глава на гърдите му и му поверих сънищата си.

46

TIMOR MORTIS CONTRUBAT ME^[14]

Бяхме обградени от мъже и дирите им по пътя на север, докато напредвахме след отстъпващата армия на планинците. Подминавахме малки групи пешаци, които вървяха със сведени глави срещу носения от вятъра дъжд. Други лежаха встрани под храстите, твърде изтощени да продължат. Вещи и оръжия бяха захвърлени по пътя; там — обърната каруца и чувалите с брашно — бяха разсипани и мокри от дъжда, тук — малка кулверина лежеше под дърво и двойното дуло сияеше мрачно в сенките.

Времето беше лошо през целия път и ни забавяше. Беше тринайсети април и аз яздех или вървях с постоянно, мъчително свито от ужас сърце. Лорд Джордж и вождовете на кланове, принцът и неговите съветници — всички бяха в Калоден Хаус, или поне така ни каза един от клана Макдоналд, когото срещнахме по пътя. Не знаеше нищо повече и ние не настоявахме; той се отдалечи в мъглата, движейки се като зомби. Дажбите бяха малки още преди месец, когато ме плениха англичаните, но явно нещата се бяха влошили още повече. Мъжете, които срещахме, вървяха бавно, едва пристъпваха от изтощение и глад. Но все пак упорито напредваха на север според заповедите на принца. Вървяха към място, което шотландците наричаха Друмоси Мур. Към Калоден.

По някое време пътят стана твърде лош за изморените понита. Трябваше да ги преведем покрай малка горичка през мократа пролетна трева към мястото, където отново ставаше проходимо.

— Ще е по-бързо през гората — каза ми Джейми и пое юздите от изтръпналата ми ръка. Кимна към малката гора от бор и дъб, където сладките, хладни ухания на мокрите листа се надигаха от подгизналата земя. — Ти върви натам, сасенак. Ще се срещнем от другата страна.

Бях твърде изморена, за да споря. Местех крака с голямо усилие и наистина щеше да ми е по-лесно по слоя от листа и паднали борови иглички в гората, отколкото през разкаляното поле.

В гората беше спокойно, воят на вятъра тук утихваше в клоните на боровете. Дъждът, който успяваше да проникне през тях, трополеше тихо по дебелия слой дъбови листа, които шумоляха под краката ми, макар и мокри.

Той лежеше само на няколко крачки от края на гората, до една голяма сива канара. Бледозелените лишеи по камъка бяха с цвета на тартана му, а кафявото по него се сливаше с падналите листа, които вятърът беше навял отгоре му. Приличаше на част от гората и едва не се препънах в него, ако не ме бе спряло едно яркосиньо петно.

Мек като кадифе, странният лишей се беше разпрострял по голите, студени бели крайници. Следваше извивката на кости и сухожилия и протягаше малки треперещи филизи като тревите и горите в гората, които превземат гола земя.

Беше електрическо яркосин, смайващ и неестествен. Никога не бях виждала такова нещо, но бях чувала за него от един стар войник, за когото се грижех като сестра — беше се бил в окопите през Първата световна война.

— Наричахме го трупна свещ — каза ми той. — Синя, яркосиня. Не можеш да го видиш никъде другаде, освен на бойното поле, по мъртъвците. — Погледна ме, очите му бяха объркани под бялата превръзка. — Винаги съм се чудил къде живее между войните.

Във въздуха, вероятно. Невидимите му спори чакат своя шанс. Цветът беше ярък, странен, като багрилото, с което предците на този мъж бяха боядисвали лицата си, преди да тръгнат на война.

Вятър премина през гората и разроши косата на мъртвия. Тя се развя и се надигна, копринена и сякаш жива. Зад гърба ми се чу хрущене на листа и аз се сепнах от транса си.

Джейми застана до мен и погледна надолу. Не каза нищо; само ме хвана за лакътя и ме изведе от гората, като оставихме тялото зад нас, облечено в мъртвешките багри на война и саможертва.

*  *  *

Пристигнахме в Калоден Хаус в средата на утрото на петнайсети април, след като бяхме пришпорвали и себе си, и понитата отвъд предела на силите си. Приближихме от юг и навлязохме сред първите сгради. По пътя гъмжеше от хора, но конюшните бяха странно пусти.

Джейми слезе от седлото и подаде юздите на Мърто.

— Чакайте тук. Това не ми изглежда наред.

Мърто се озърна към вратата на конюшнята, която стоеше леко открехната, и кимна. Фъргъс, който седеше зад един от мъжете, искаше да последва Джейми, но Мърто го спря.

Скована от ездата, аз слязох от коня си и тръгнах с Джейми през калния двор на конюшнята. Наистина нещо не беше наред. Още щом влязох вътре, осъзнах какво е то — бе твърде тихо.

В конюшнята беше студено и сумрачно, без обичайните топлина и движение. Все пак мястото не беше напълно лишено от живот — една тъмна фигура помръдваше в мрака и беше твърде едра, за да е плъх или лисица.

— Кой е там? — извика Джейми и пристъпи напред, като автоматично ме избута зад себе си. — Алек? Ти ли си?

Фигурата в сеното надигна бавно глава и пак падна назад. Главният коняр на замъка Лeox имаше само едно око, другото беше загубил при злополука преди много години и го закриваше с черна превръзка. Обикновено едното око му стигаше; ярко и стряскащо синьо, то успяваше да изиска подчинение от конярите и конете, а също и от ездачите.

Сега окото на Алек Макмахан Макензи беше потъмняло като прашна каменна плоча. Едрото, някога жизнено тяло беше превито, а бузите провисваха от дългото гладуване.

Джейми знаеше, че старецът страда от артрит във влажно време, затова клекна до него, за да не е нужно той да се изправя.

— Какво става? Сега идваме. Какво става тук?

На Стария Алек като че ли му отне много време да осмисли въпроса и да оформи отговора си в думи; вероятно прозвучаха кухо заради празната, сенчеста конюшня:

— Всичко отиде по дяволите. Тръгнаха към Наирн преди две нощи и се върнаха вчера. Негово Височество казва, че ще се бият при Калоден. Лорд Джордж е тук с всички останали войници.

Не успях да потисна тихото стенание при името Калоден. Значи това беше. Въпреки всичко щеше да се случи и ние бяхме тук.

Тръпка премина през Джейми; видях как червените косъмчета по ръцете му настръхнаха, но гласът не издаде тревогата му.

— Войниците нямат провизии, за да се бият. Лорд Джордж не разбира ли, че им трябва почивка и храна?

Стария Алек изхриптя странно, вероятно опита да се засмее.

— Няма никакво значение какво разбира Негово Благородие, момко. Негово Височество командва армията. И Негово Височество казва, че ще се бием с англичаните на Друмоси. А храната… — Старецът имаше гъсти рошави вежди, които бяха побелели съвсем за изминалата година и от тях стърчаха дълги косми. Едната сега се изви бавно, сякаш дори тази промяна в изражението го изтощаваше. Изкривената ръка помръдна в скута му и посочи към празните ясли.

— Изядоха конете миналия месец — рече простичко. — Оттогава няма почти нищо за ядене.

Джейми се изправи рязко и се облегна на стената, свел смаян глава. Не виждах лицето му, но тялото му беше сковано.

— Ясно — каза накрая. — Моите хора — получиха ли своя дял от месото? Донас… той беше… едър кон. — Говореше тихо, но от резкия поглед, който му хвърли Алек, разбрах, че и той е усетил усилието, с което Джейми удържа гласа си.

Старецът се надигна бавно от сеното и тръгна към него. Сложи кривата си ръка на рамото му; поразените от артрита пръсти не можеха да се свият, но ръката си остана там — като успокояваща тежест.

— Те не взеха Донас. Запазиха го — за принц Чарлах, да го язди при победното си завръщане в Единбург. О’Съливан каза, че няма да… подобава… Негово Височество да ходи пеша.

Джейми покри лицето си с длани и се разтрепери.

— Какъв съм глупак! — каза накрая, опитваше да си поеме дъх. — О, Господи, какъв глупак съм! — Отпусна ръце, сълзите се спускаха по мръсните от пътуването бузи. Прокара опакото на дланта си по едната, но влагата продължи да се стича от очите му, сякаш извън неговия контрол. — Каузата е загубена, хората ми са водени на заколение, в гората гният мъртъвци… а аз плача за един кон! О, Господи! — прошепна и поклати глава. — Какъв съм глупак!

Стария Алек въздъхна и плъзна длан по ръката му.

— Добре е, че още можеш да плачеш, момко. Аз вече не мога.

Той присви едното си коляно и се отпусна пак надолу. Джейми постоя така за миг, гледаше го. Сълзите още се стичаха по лицето му, но като дъжд, който мие плоча от полиран гранит. После ме хвана за лакътя и ме обърна към вратата, без да каже и дума.

Аз се озърнах към Алек, когато стигнахме до изхода. Той седеше неподвижно — тъмна, сгърбена фигура, увита с наметалото, синьото око не виждаше нищо, като другото.

*  *  *

Мъжете се бяха проснали из къщата, крайно изтощени, в опит да потънат в забрава и да не усещат силния глад, да не мислят за неизбежното бедствие. Тук нямаше жени; бяха ги отпратили на сигурно място — наближаващата участ хвърляше дълга сянка.

Джейми ми прошепна да чакам пред вратата на временните покои на принца. Присъствието ми нямаше да помогне с нищо. Аз тръгнах тихо из къщата, огласявана от тежкото дишане на спящите мъже, въздухът беше натежал от отчаяние.

На последния етаж открих малък килер. Беше пълен с боклуци и стари мебели, но нямаше никого. Промъкнах се сред вехториите като малък плъх, който търси убежище от свят, в който са се отприщили огромни и мистериозни разрушителни сили.

Имаше малко прозорче, изпълнено със сивотата на утрото. Поизтърках едното стъкло с края на наметалото си, но не се виждаше нищо — само всепоглъщаща мъгла. Облегнах чело на студеното стъкло. Някъде там беше полето Калоден, но аз виждах единствено неясното си отражение.

Новината за печалната и мистериозна смърт на херцог Сандрингам беше стигнала до принц Чарлс; чувахме я от почти всеки, когото заговорехме по пътя на север. Какво точно бяхме сторили? Дали не бяхме обрекли каузата на якобитите завинаги само с едно среднощно приключение, или неволно бяхме спасили Чарлс Стюарт от английски капан? Прокарах със скърцане пръст по замъгленото стъкло — още един въпрос, на който никога нямаше да науча отговора.

Сякаш след много дълго време чух стъпки по голото стълбище пред убежището ми. Отидох до вратата и видях, че Джейми се изкачва към площадката. Изражението му беше красноречиво.

— Алек е прав — каза той направо. Скулите му бяха изпъкнали, защото лицето му беше изпито от глад и изопнато от гнева. — Войниците тръгват към Калоден. Не са спали и не са яли от два дни, нямат снаряди за оръдията, но тръгват. — Гневът избухна внезапно и той стовари юмрук върху една паянтова масичка. Фонтан от малки метални съдове от купчината с вехтории изпълни таванското помещение с отекващ трясък.

Джейми направи рязък жест, извади кинжала от колана си и го заби в масата. Той остана там, потрепващ от силата на удара.

— Хората казват, че ако видиш кръв на кинжала си, това значи смърт. — Пое дъх със свистене. — Е, аз я видях! Те също. Всичко го знаят — Килмарнок, Лохиел и останалите. Но каква полза!

Сведе глава, стиснал с две ръце масата, взираше се в кинжала. Изглеждаше някак твърде едър в малката стая, гневно присъствие, което може внезапно да избухне в пламъци. Вдигна рязко ръце, стовари се на една очукана пейка и зарови глава в дланите си.

— Джейми — казах аз и преглътнах. Не знаех как ще изрека следващите думи, но трябваше. Знаех какви новини ще донесе и бях мислила какво може да се направи. — Джейми. Остана само едно — само една възможност.

Беше опрял чело на кокалчетата на пръстите си. Поклати глава, без да ме поглежда.

— Невъзможно е. Той е непреклонен. Мъри се опита да го вразуми, Лохиел и Балмерино също. Аз. Но хората вече са на полето. Къмбърланд е тръгнал към Друмоси. Няма начин.

Изкуството на лечението е могъщо и всеки вещ в употребата на веществата, които лекуват, познава и силата на онези, които вредят. Бях дала на Колъм цианида, който той не беше имал време да използва, затова взех смъртоносното мускалче от масата до леглото му. Сега беше в сандъчето ми — мътни кафеникаво бели кристалчета, измамно безобидни.

Устата ми беше така пресъхнала, че не можах да заговоря при първия опит. Беше останало малко вино в манерката ми; изпих го, киселият вкус ухапа езика ми.

— Има един начин. Само един.

Главата му си оставаше потънала в ръцете. Пътуването беше изморително, а шокът от новините го беше изтощил напълно. Бяхме обикаляли да открием хората му, поне повечето от тях — нещастни, парцаливи, измършавели също като мъжете от клана Фрейзър, които бяха с тях. Разговорът с Чарлс беше последната капка.

— Да? — попита той.

Поколебах се, но заговорих. Трябваше да изтъкна тази възможност, без значение дали той — или аз — бяхме способни да го направим.

— Чарлс Стюарт — той е в основата на всичко. Битката, войната — всичко зависи от него.

— Да? — Джейми ме погледна със зачервени, питащи очи.

— Ако умре… — прошепнах накрая.

Той затвори очи и последните капки кръв се смъкнаха от лицето му.

— Ако той умре… сега. Днес. Или тази нощ. Джейми, без Чарлс няма да има за какво да се бият. Няма да има кой да ги поведе към Калоден. Няма да има битка.

Дългите мускули на шията му подскочиха, когато преглътна. Отвори очи и се втренчи отвратен в мен.

— Господи! — прошепна. — Господи, не говориш сериозно!

Ръката ми се сви около кристала със златен обков на шията ми.

Бяха ме повикали да се погрижа за принца преди Фолкърк. О’Съливан, Тулибардин и другите. Негово Височество беше болен — неразположение, по техните думи. Аз прегледах гърдите и раменете му, устата и бялото на очите.

Имаше скорбут и няколко други заболявания, причинени от лошото хранене. Казах им го.

— Глупости! — разгневи се Шеридан. — Негово Височество не може да страда от такива болести като прост селянин!

— Но той се храни като селянин — сопнах се аз. — И дори по-зле. — „Селяните” бяха принудени да ядат лук и зеле, защото нямаха друго. Негово Височество отминаваше с презрение подобни храни, той и съветниците му ядяха месо — и почти нищо друго. Огледах обръча от изплашени, отвратени лица и видях само неколцина без симптоми от липсата на прясна храна. Разклатени или опадали зъби, меки кървящи венци, гнойни сърбящи фоликули под разкошните дрехи на Негово Височество.

Не исках да се лишавам от скъпоценния си запас от шипки и сушени горски плодове, но предложих неохотно да му направя чай от тях. Той ми отказа почти безцеремонно и аз разбрах, че е повикал Арчи Камерън с неговите пиявици и скалпели, за да провери дали малко пускане на кралска кръв ще облекчи кралския сърбеж.

— Аз мога да го направя — казах. Сърцето ми биеше силно в гърдите, едва дишах. — Мога да му направя отваря. Мисля, че ще го убедя да я изпие.

— И ако умре веднага след като я изпие? Господи, Клеър! Те ще те убият на място!

Пъхнах длани под мишниците си, за да ги стопля.

— Има ли значение? — Отчаяно опитвах да успокоя гласа си. Всъщност имаше значение. Точно сега моят живот тежеше доста повече от стотиците, които можех да спася. Стиснах юмруци, трепереща от ужас, като мишка в челюстите на капан.

Джейми веднага дойде при мен. Краката не ме държаха, той почти ме отнесе до счупената пейка и ме накара да седна. Прегърна ме.

— Смела си като лъвица, любима — прошепна в ухото ми.

— Като мечка, като вълк! Но знаеш, че няма да ти позволя да го направиш.

Треперенето малко отслабна, но още ми беше студено и ми призляваше от ужас.

— Трябва да има и друг начин — казах аз. — Сигурно няма да е трудно да добавим нещо в храната му, без да забележи. Тук цари пълен хаос. — Така беше; офицерите спяха по маси и по пода из цялата къща, твърде изморени, за да свалят оръжието и ботушите си. В къщата цареше хаос, постоянно някой влизаше и излизаше. Лесно щях да разсея слугата, колкото да добавя смъртоносен прах към вечерята на принца.

Първоначалният ужас започна бавно да отстъпва, но злокобността на предложението ми се застоя като отрова и смразяваше кръвта ми. Ръката на Джейми се стегна за миг на раменете ми, после се отдръпна. Той обмисляше ситуацията.

Смъртта на Чарлс Стюарт нямаше да сложи край на въстанието; нещата бяха стигнали твърде далеч. Лорд Джордж Мъри, Балмерино, Килмарнок, Лохиел, Кланраналд — всички ние бяхме предатели и животът и имуществото ни щяха да бъдат отнети от Короната. Армията на планинците беше в развалини; без Чарлс, който да ги пришпорва, всички щяха да се стопят като дим. Англичаните, унизени при Престън и Фолкърк, нямаше да се поколебаят да преследват бегълците, за да отмъстят за честта си и да отмият обидата с кръв.

Малко вероятно беше Хенри Йоркски, набожният по-малък брат на Чарлс, вече обвързан с църковни обети, да заеме мястото на брат си и да продължи борбата за реставрация. Катастрофата беше неизбежна и нищо не бе в състояние да я предотврати. Сега можехме само да спасим живота на хората си, за да не умрат на бойното поле на следващия ден.

Чарлс беше решил да се бият при Калоден, Чарлс, който заради ината и глупостта си отхвърли съветите на генералите си и тръгна да напада Англия. А предложението на Сандрингам, истинско или не, беше умряло заедно с него. Нямаше да има подкрепа от юг; предполагаемите якобити там пропуснаха да се стекат под знамената на своя крал. Принуден да отстъпи, Чарлс бе решил да направи последен упорит опит и да хвърли зле въоръжените си, изтощени и измъчени от глад хора в битка на подгизнало от дъжд поле, за да се изправят срещу яростния оръдеен огън на Къмбърланд. Ако Чарлс Стюард беше мъртъв, битката при Калоден нямаше да се състои. Един живот срещу две хиляди живота. Един живот — но пък кралски и отнет не в битка, а хладнокръвно.

В малката стая имаше огнище, но не и огън — нямаше дърва. Джейми се взираше в него, сякаш търсеше отговор в невидимите пламъци. Убийство. Не просто убийство, а кралеубийство. Не просто убийство, а убийство на някогашен приятел.

И все пак шотландците вече трепереха на полето в нестройни редици, докато битката се планираше и все повече мъже се стичаха към тях. Сред тях бяха и Макензи от Леох, Фрейзър от Боли, четиристотин мъже от кръвта на Джейми. И трийсетима от Лалиброх, неговите хора.

Лицето му беше безизразно и неподвижно, но ръцете, събрани на коляното му, се впиваха силно една в друга. Осакатените и здравите пръсти бяха преплетени. Аз седях до него и не смеех да дишам, чаках решението му.

Накрая той въздъхна съвсем тихо и се обърна към мен. В очите му прочетох неизразима мъка.

— Не мога — прошепна и обхвана бузата ми с длан. — Бог ми е свидетел, сасенак, не мога.

Вълната от облекчение ме заля с такава сила, че останах без думи, но той видя какво чувствам и стисна ръцете ми.

— О, Господи, Джейми, толкова се радвам! — прошепнах аз.

Той сведе глава над ръцете ми. Аз извърнах своята, за да положа буза върху косата му, и застинах.

На прага стоеше и се взираше с крайно отвращение в нас Дугал Макензи.

Последните месеци го бяха състарили. Смъртта на Рупърт, безсънните нощи на безполезни спорове, усилието от тежките кампании, а сега и горчивината от неизбежното поражение. В червеникавата брада имаше сиви косми, сивееше и кожата му — дълбоки бръчки прорязваха лицето. Аз смаяна осъзнах, че е заприличал на брат си Колъм. Беше искал да води. Е, сега получи водачеството и си плащаше за това.

— Мръсна… предателска… покварена… вещица!

Джейми се изправи като прострелян, лицето му побеля. Скочих от мястото си и преобърнах пейката с трясък, който отекна в цялата стая.

Дугал Макензи тръгна бавно към мен и отметна настрани наметалото си, за да достигне дръжката на меча. Не бях чула вратата да се отваря; сигурно е била открехната. Откога ли стоеше там и слушаше?

— Ти — рече тихо той, — трябваше да се досетя още щом те видях, трябваше да се досетя. — Взираше се в мен с ужас и ярост в замъглените зелени очи.

Джейми ме стисна за ръката и ме издърпа зад себе си.

— Дугал. Не е каквото си мислиш…

— Така ли? — Погледът му се откъсна за секунда от мен и аз се свих с благодарност зад Джейми.

— Не било каквото си мисля? — продължи той тихо. — Чух как жена ти те подтиква към мръсно убийство — да убиеш своя принц! Не само към убийство, а и към предателство! И ти ми казваш, че не било това? — Поклати глава, оплетените къдрици висяха мазни по раменете му. Като всички останали и той беше измършавял; лицето му беше изпито, но очите горяха в тъмните си орбити. — Не те обвинявам, момко — продължи изморено и аз си спомних, че вече е на петдесет. — Не си виновен ти, Джейми. Тя те е омагьосала, всички го виждат. — Устата му се изкриви, когато погледна към мен. — Да, много добре те разбирам. Тя стори същото и с мен навремето. — Очите му плъзнаха горящи по тялото ми. — Коварна, лъжлива уличница, хваща мъжа за оная му работа и го води към участта му, забила ноктите си дълбоко в топките му. Така те омагьосват, момче — тя и другите вещици. Водят те в леглото си и ти крадат душата, докато спиш на гърдите им. Отнемат ти душата и изяждат мъжеството ти, Джейми.

Езикът му се стрелна навън и навлажни устните. Той още се взираше в мен, ръката му стисна по-здраво дръжката на меча.

— Отмести се, момче. Ще те освободя от тази курва сасенак.

Джейми пристъпи пред мен и за миг скри Дугал от погледа ми.

— Изморен си, Дугал — заговори той спокойно и утешително. — Изморен си и ти се причуват неща. Иди да си легнеш. Аз ще…

Не успя да довърши. Дугал не го слушаше; хлътналите зелени очи се впиваха в лицето ми, докато издърпа кинжала от ножницата на колана си.

— Ще ти прережа гърлото — уведоми ме тихо. — Трябваше да го направя още когато те видях. Щях да спестя голяма мъка на всички ни.

Може и да беше прав, но не възнамерявах да му позволя да го направи. Отстъпих бързо три крачки и се вкопчих здраво в масата.

— Махай се! — Джейми се хвърли пред мен и вдигна ръка пред Дугал.

Вождът на клана Макензи поклати глава като бик, зачервените му очи не се откъсваха от мен.

— Тя е моя! — рече дрезгаво. — Вещица! Предателка! Отстъпи, момче! Няма да те нараня, но ако я защитаваш, ще убия и теб, нищо че си ми като син.

Той се хвърли покрай Джейми и ме хвана за ръката. Макар и изтощен, измършавял и остарял, Дугал още беше страховит мъж. Пръстите му се впиха в плътта ми.

Извиках от болка и го изритах, когато ме дръпна към себе си. Той ме хвана за косата и издърпа главата ми назад. Усещах горещия му кисел дъх. Изпищях, ударих го и забих нокти в бузата му в опит да се освободя.

Въздухът излетя от дробовете на Дугал при първия удар на Джейми в ребрата му. Ръката му в косата ми се отпусна, когато юмрукът на Джейми се заби в рамото му и я обезсили. Внезапно освободена, аз паднах назад към масата, като скимтях от ужас и болка.

Дугал се извърна към Джейми и приклекна с вдигнат нагоре кинжал.

— Така да бъде. — Дишаше тежко. Олюля се леко, премести тежестта си, търсеше предимство. — Кръвта си е кръв. Проклетото семе на Фрейзър. Предателството тече във вените ти. Ела тук, коварна лисицо! Ще те убия бързо, заради майка ти.

В малката таванска стая нямаше много място. Нямаше достатъчно пространство да извадиш меч, а кинжалът на Джейми беше забит в масата. Той приклекна като Дугал и се вгледа в страховитото острие.

— Остави го, Дугал! Щом ти е мила майка ми, изслушай ме заради нея!

Макензи не отговори, а замахна рязко нагоре.

Джейми отскочи, после пак, защото Дугал замахна от другата страна. Джейми имаше предимството на пъргавината на младостта — но Дугал държеше ножа.

Дугал скочи внезапно напред, а кинжалът се плъзна нагоре по хълбока на Джейми, разкъса ризата и прокара тъмна бразда по кожата му. Той изсъска от болка, отскочи назад и хвана китката на Дугал точно когато той замахна отново.

Мътното сияние на острието проблесна веднъж и изчезна между борещите се тела. Те се бяха вкопчили един в друг като любовници и замириса на гняв и мъжка пот. Острието се надигна отново, две ръце стискаха здраво дръжката му. Потрепери, подскочи, чу се сумтене от усилие и друго — от болка. Дугал отстъпи назад, по сгърченото му лице се стичаше пот, а дръжката на кинжала стърчеше в основата на гърлото му.

Джейми почти се свлече на земята и се облегна на масата. Очите му бяха потъмнели от шока, косата му беше мокра от пот, разкъсаната риза висеше окървавена.

Дугал издаде ужасен задавен звук. Джейми го подхвана, когато той политна, и от тежестта му се свлече на колене. Главата на Дугал лежеше на рамото му и Джейми прегръщаше втория си баща.

Аз също коленичих до тях и посегнах да помогна, но вече беше късно. Едрото тяло се отпусна, сгърчи се и се изплъзна от ръцете на Джейми. Дугал се свлече на пода, мускулите му запотрепваха в спазми и той се замята като риба на сухо.

Главата му лежеше на бедрото на Джейми. При един спазъм се извърна и аз видях разкривеното почервеняло лице и притворените очи. Устата се движеше, казваше нещо, но излизаше единствено гъргорещо хриптене.

Джейми беше посивял; явно все пак бе разбрал думите на Дугал. Отчаяно се опитваше да задържи мятащото се тяло. То се разкриви в последен спазъм, след това се чу страховито хриптене и Дугал Макензи замря. Джейми го стискаше за раменете, сякаш да му попречи да се надигне отново.

— Свети Майкъл, смили се над нас! — чу се дрезгав шепот от вратата. Беше Уили Колтър Макензи, един от хората на Дугал. Взираше се ужасен в тялото на господаря си. Малка локвичка урина пълзеше изпод карираното наметало. Мъжът се прекръсти, но не отместваше очи.

— Уили! — Джейми се изправи и прекара трепереща ръка по лицето си. — Уили! — Мъжът беше потресен, погледна го с пълно недоумение и отворена уста. — Трябва ми само един час, човече. — Джейми сложи ръка на рамото му и го издърпа в стаята. — Един час, за да се погрижа за жена си. После ще се върна да отговарям за това. Давам ти думата си, залагам честта си. Но ми трябва един час. Един. Ще ми дадеш ли един час, преди да проговориш?

Уили облиза сухите си устни, погледна мъртвия си господар, после неговия племенник. Беше изгубил ума и дума. Накрая кимна, вероятно защото не знаеше какво друго да стори и реши да изпълни тази молба.

— Добре. — Джейми преглътна тихо, избърса лице с наметалото си и потупа Уили по рамото. — Остани тук! Моли се за душата му — кимна към неподвижното тяло на пода, но не го погледна — и за моята. — Наведе се покрай Уили да вземе кинжала си от масата, после ме избута пред себе си през вратата и по стълбите.

По средата на стълбището спря и се облегна на стената със затворени очи. Дишаше дълбоко и накъсано, сякаш щеше да припадне. Сложих ръце на гърдите му. Сърцето му биеше като барабан и той целият трепереше, но след миг се изправи, кимна ми и ме хвана за ръка.

— Трябва ми Мърто.

Намерихме го отвън, увит в наметалото си заради дъжда, той седеше на сушина под стрехите на къщата. Фъргъс се беше свил до него и спеше, изморен от дългото пътуване.

Мърто само погледна лицето на Джейми и се изправи — мрачен и намусен, готов на всичко.

— Убих Дугал Макензи — рече Джейми направо.

Мърто го изгледа неразбиращо за миг, после обичайното мрачно изражение се завърна.

— Ясно. Какво ще правим?

Джейми бръкна в спорана си и извади сгънат лист хартия. Ръцете му трепереха, когато се опита да го отвори, затова аз го взех и го отворих под стрехите.

Това беше кратък документ, само от няколко реда, който присъждаше титлата господар на имението, наричано Брох Туарах, на Джеймс Джейкъб Фрейзър Мъри, като имотът се поверяваше за управление на родителите му, Джанет Фрейзър Мъри и Иън Гордън Мъри, до навършването на пълнолетие на Джеймс Мъри. Отдолу беше подписът на Джейми и имаше две празни места, до всяко от които беше изписана думата — „свидетел”. Датата бе от 1 юли 1745 година — месец преди Чарлс Стюарт да започне въстанието от бреговете на Шотландия и да превърне Джейми Фрейзър в предател на Короната.

— Трябва да подпишете това, ти и Клеър — каза той, взе документа от мен и го подаде на Мърто. — Но това е лъжесвидетелство, така че сами решете, нямам право да ви принуждавам.

Черните очички на Мърто прочетоха бързо документа.

— Така е, нямаш — рече сухо Мърто. — А и няма нужда. — Побутна с крак Фъргъс, момчето рязко се изправи и примигва. — Иди вътре и донеси мастило и перо за господаря — нареди му Мърто. — Бързо!

Фъргъс поклати глава да я проясни, обърна се към Джейми за потвърждение и след като получи кимване, хукна.

Водата капеше от стрехите по тила ми. Потреперих и придърпах вълненото наметало на раменете си. Чудех се кога Джейми е написал този документ. Благодарение на фалшивата дата имуществото се прехвърляше преди той да стане предател, защото иначе щяха да го конфискуват. И ако това прехвърляне не бъдеше оспорено, имотът щеше да бъде наследен от малкия Джейми. Поне семейството на Джени щеше да е в безопасност и щеше да запази земите и къщата.

Джейми се беше погрижил за това и все пак не го беше узаконил, преди да напуснем Лалиброх. Беше се надявал да се върне и да заеме отново мястото си. Сега това бе невъзможно, но имението все още можеше да бъде спасено. Нямаше как да се разбере кога всъщност е подписан документът — освен чрез свидетелите, мен и Мърто.

Фъргъс се върна запъхтян с малка стъклена мастилница и проскубано перо. Подписахме документа, като изтръскахме хубаво перото, за да не покапе. Мърто го подписа първи; видях, че второто му име е Фицгибънс.

— Искаш ли да го занеса на сестра ти? — попита той, докато развявах документа, за да изсъхне.

Джейми поклати глава. Дъждът мокреше наметалото му и блестеше по миглите му като сълзи.

— Не. Фъргъс ще го занесе.

— Аз? — Момчето се ококори от удивление.

— Ти. — Джейми взе документа от мен, сгъна го, после клекна и го пъхна в ризата на Фъргъс.

— Трябва да го занесеш на сестра ми — мадам Мъри — на всяка цена. Струва повече от живота ми… и от твоя.

Останал без дъх от огромната отговорност, която му се поверяваше, Фъргъс се изпъна и сложи ръце на гърдите си.

— Няма да ви проваля, милорд!

Лека усмивка прекоси устните на Джейми и той го докосна по косата.

— Знам и съм ти благодарен. — Свали пръстена от лявата си ръка, пръстена с рубин, който имаше от баща си. — Ето — подаде го на Фъргъс. — Върви в конюшните и го покажи на стареца там. Кажи му, че съм заръчал да ти даде Донас. Вземи коня и препускай към Лалиброх. Не спирай за друго, освен за да спиш, когато много се измориш. И се крий добре.

Фъргъс беше онемял от тревога и вълнение, но Мърто го погледна смръщен.

— Мислиш ли, че детето ще може да язди опърничавия ти кон?

— Да, може — каза твърдо Джейми. Още смаян, Фъргъс заекна, после коленичи и целуна трескаво ръката му. Изправи се, хукна към конюшните и малката му фигурка изчезна в мъглата.

Джейми облиза сухите си устни, затвори за миг очи и се обърна към Мърто.

— А ти, мо караид, трябва да събереш мъжете.

Веждите на Мърто се стрелнаха нагоре, но той само кимна.

— Ясно.

Джейми се обърна към мен, после към кръстника си.

— Те сега са на полето с Младия Саймън. Просто ги събери заедно. Аз ще заведа жена си на безопасно място и… — Поколеба се и сви рамене. — Ще ви намеря. Чакайте ме!

Мърто кимна отново и се обърна. После спря и пак погледна Джейми. Тънката уста потрепна, преди да каже:

— Едно ще поискам от теб, момко — нека бъдат англичаните. Не твоите хора.

Джейми потрепна леко, но само за миг и кимна. После, без да каже нищо повече, протегна ръце към Мърто. Прегърнаха се кратко и яростно и Мърто се отдалечи с развяващо се прокъсано наметало.

Явно аз бях последната точка в дневния ред.

— Хайде, сасенак. — Хвана ме за ръката. — Трябва да тръгваме.

Никой не ни спря; по пътя имаше много хора и почти не усетихме как наближихме полето. Малко по-нататък, когато напуснахме главния път, вече нямаше кой да ни види.

Джейми мълчеше, концентриран върху задачата си. Аз не му казах нищо, бях прекалено шокира и ужасена.

„Ще заведа жена си на безопасно място.” Не знаех какво има предвид, но до два часа стана очевидно, защото той обърна коня на юг, към стръмния зелен хълм, наречен Крейг на Дун.

— Не! — извиках, щом разбрах къде отиваме. — Джейми, не! Няма да ида!

Той не ми отговори, само пришпори коня и препусна напред. Нямах друг избор, освен да го последвам.

В мен бушуваха всякакви чувства; освен страхът от битката и ужасът от смъртта на Дугал, сега ме измъчваше и мисълта за камъните. Този прокълнат кръг, през който бях дошла тук. Явно Джейми искаше да ме отпрати обратно към моето време — ако изобщо беше възможно.

Не, да иска каквото си ще, казах си, и стиснах зъби, докато го следвах по тясната пътечка през тревата. Няма сила на земята, която да ме накара да го изоставя сега.

*  *  *

Стояхме заедно на склона, в малкото дворче на порутена къща точно под билото. Тя беше изоставена от години; местните смятаха хълма за обитаван от феи.

Джейми почти ме довлече дотук, без да обръща внимание на протестите ми. Спря пред къщата и седна задъхан на земята.

— Всичко е наред — каза накрая. — Сега имаме малко време. Никой няма да ни намери тук.

Беше се увил плътно с наметалото си. Засега дъждът беше спрял, но от планините, чиито върхове още бяха покрити със сняг, духаше студен вятър. Джейми отпусна изтощен глава на коленете си.

Седнах до него, свих се в наметалото си и слушах как дъхът му постепенно се успокоява. Седяхме дълго така, в мълчание, не смеехме да помръднем над кипящия долу хаос. Хаос, за който бях помогнала и аз.

— Джейми — казах накрая. Посегнах да докосна ръката му, но не посмях. — Джейми… съжалявам.

Той продължи да се взира в тъмната бездна на полето под нас. За миг си помислих, че не ме е чул. Той затвори очи, после тръсна леко глава.

— Не. Няма защо.

— Има. — Мъката ме давеше, но трябваше да го кажа, трябваше да му кажа, че съзнавам какво му причиних. — Трябваше да се върна. Джейми, ако се бях върнала, когато ти ме доведе тук от Крейнсмюир… може би…

— Да, може би — прекъсна ме той. Извърна се рязко към мен и видях очите му. В тях имаше копнеж и мъка, също като в моите, но не и гняв, нито обвинение.

Поклати пак глава.

— Не. Знам за какво говориш, любима. Но не е така. Ако си беше тръгнала тогава, можеше пак да стане така. Или пък не. Можеше да се случи по-скоро. Или някак иначе. Никой не знае, никой. Не само ние сме замесени в това и аз няма да ти позволя да поемеш сама вината.

Докосна косата ми и я приглади назад от очите. Една сълза се спускаше по бузата ми и той я улови с пръст.

— Не е за това. — Посочих в мрака към войските и Чарлс, към мъртвия в гората, към предстоящата касапница. — Не за това. А за онова, което причиних на теб.

Тогава той се усмихна с огромна нежност и ме погали по бузата.

— Така ли? А аз какво причиних на теб, сасенак? Отделих те от родното ти място, преведох те през бедност и изгнание, през бойни полета, рискувах живота ти. Ти сърдиш ли ми се за това?

— Знаеш, че не.

Усмихна се.

— Е, и аз не се сърдя, моя сасенак. — Усмивката изчезна от лицето му, когато погледна към билото на хълма над нас. Камъните не се виждаха, но аз усещах заплашителното им присъствие.

— Няма да ида, Джейми — повторих упорито. — Оставам с теб.

— Не! — Поклати глава. Говореше внимателно, но твърдо и безпрекословно. — Аз трябва да се върна, Клеър.

— Джейми, не! — Стиснах здраво ръката му. — Джейми, те сигурно вече са намерили Дугал! Уили Колтър сигурно вече е казал на някого.

— Да, казал е. — Потупа ме по рамото. Беше стигнал до решението по пътя към хълма; виждах го на измореното му лице. На него имаше мъка, но и решителност. Сега не беше време за скръб.

— Можем да се опитаме да избягаме във Франция. Джейми, трябва да опитаме! — Но знаех, че няма да го разубедя.

— Не — повтори тихо той. Обърна се и вдигна ръка към тъмната долина под нас. — Страната кипи, сасенак. Пристанищата са затворени; O’Брайън от три месеца се опитва да намери кораб, за да спаси принца и да го отведе във Франция. Дугал ми каза… преди. — Тръпка премина по лицето му и внезапен спазъм на мъка сбърчи веждите. Той я прогони и продължи със спокоен глас: — Него го преследват само англичаните, а мен ще ме търсят и англичаните, и клановете. Аз съм двоен предател, бунтовник и убиец. Клеър… — потърка тила си и продължи нежно: — Клеър, аз съм мъртвец.

Сълзите замръзваха по бузите ми и оставяха ледени следи, които изгаряха кожата.

— Не — повторих, но напразно.

— Аз не съм съвсем незабележим — опита да се пошегува той и прекара ръка през червеникавите си кичури. — Червения Джейми няма да стигне далеч, но ти… — Докосна устата ми и проследи устните. — Теб мога да спася, Клеър, и ще го направя. Това е най-важното. А след това ще се върна за хората си.

— За мъжете от Лалиброх? Но как?

Джейми се намръщи, пръстите му разсеяно си играеха с дръжката на меча.

— Мисля, че мога да ги измъкна. Долу ще е хаос, ездачи ще препускат насам-натам, ще се крещят заповеди; битките са голяма суматоха. А дори да са разбрали какво… какво направих — продължи той и гласът му пресекна за миг, — никой няма да ме спре, ако англичаните са вече насреща и битката трябва да започне. Да, мога да го направя. — Гласът му укрепна и той сви решително юмруци. — Те ще ме последват със сигурност — за Бога, нали аз ги доведох тук! Мърто ще ги е събрал и аз ще ги изведа от бойното поле. Ако някой се опита да ме спре, ще кажа, че искам да водя хората си в битката; дори Младия Саймън няма да ми откаже това право.

Пое дълбоко дъх и събра вежди, явно си представяше сцената на бойното поле призори.

— Ще ги отведа далеч. Полето е достатъчно голямо и всички ще решат, че се придвижваме към друга позиция. Ще ги изведа на пътя към Лалиброх.

Замълча, сякаш само дотам стигаше планът му.

— А после? — попитах. Не исках да чувам отговора, но не можах да се спра.

— Тогава ще се върна на Калоден — издиша той и ми се усмихна. — Не ме е страх да умра, сасенак. — Устните му се изкривиха леко. — Е… не много. Някои от начините наистина са… — Потрепери, но продължи да се усмихва. — Съмнявам се, че ще ме удостоят с услугите на истински професионалист, но дори да стане така, вероятно мосю Форе ще го сметне за… неуместно. Все пак да изтръгнеш сърцето на човек, с когото си пил вино…

Аз изстенах и го прегърнах, стиснах го с всички сили.

— Не се тревожи — прошепна в косата ми. — Не се тревожи, сасенак. Може да е куршум. Може да е острие. Но ще е бързо.

Знаех, че лъже; бях виждала достатъчно получени в битка рани и достатъчно умиращи войници. Вярно беше само, че е за предпочитане пред това да очакваш примката на палача. Ужасът, който не ме напускаше от срещата със Сандрингам, отново се надигна и ме удави. Ушите ми звънтяха от ударите на сърцето, гърлото ми се сви и не можех да дишам.

Тогава изведнъж страхът си отиде. Не можех да го оставя, не можех.

— Джейми — казах в гънките на наметалото му. — Връщам се с теб.

Той се сепна и ме погледна.

— Не!

— Връщам се. — Бях съвсем спокойна, без капка съмнение.

— Ще направя килт от наметалото си; в армията има достатъчно млади момчета, ще мина за едно от тях. Сам каза, че ще е суматоха. Никой няма да забележи.

— Не! Не, Клеър! — Стисна зъби, гледаше ме с гняв и ужас.

— Щом теб не те е страх, и мен не ме е страх — заявих аз. — Ще… свърши бързо. Ти го каза. — Брадичката ми започна да трепери въпреки решителността. — Джейми… аз не мога… не мога да живея без теб. Това е!

Той отвори безмълвен уста, затвори я и поклати глава. Светлината над планините угасваше и оцветяваше облаците с мътно червено сияние. Най-сетне той посегна и ме придърпа към себе си.

— Да не мислиш, че не знам? — попита тихо. — Знам, че на мен се пада лесното сега. Защото ако чувстваш това, което аз изпитвам към теб, значи те карам да си изтръгнеш сърцето и да живееш без него. — Погали ме по косата, грубите кокалчета се закачаха в кичурите. — Но трябва да го направиш, милата ми. Моята смела лъвица. Трябва!

— Защо? — Отдръпнах се да го погледна. — Когато ме спаси от кладата в Крейнсмюир… тогава каза, че си щял да умреш с мен, щял си да изгориш на кладата заедно с мен!

Стисна ръцете ми и ме погледна със спокойни сини очи.

— Да, щях, но не аз носех дете.

Казах си, че е заради вятъра, че треперя от студ, че студът отнема дъха ми.

— Не се знае, рано е да се каже.

Той изсумтя и очите му просветнаха дяволито.

— Сасенак, кръвта никога не ти е закъснявала и с ден, откакто за първи път ме прие в леглото си. Сега не си кървила от четиридесет и шест дни.

— Копеле! — изкрещях вбесена. — Броил си ги! Насред проклетата война — ти си ги броил!

— А ти не си ли?

— Не! — Не бях. Твърде много се страхувах да не би да получавам твърде късно онова, за което толкова се молех.

— А и това — продължих, все още се опитвах да отрека тази възможност — не означава нищо. Може да стане и от глад, често се случва.

Той вдигна вежда и сви нежно ръка на гърдата ми.

— Да, ти си слабичка, но колкото и да си слаба, гърдите ти са пълни, а зърната им са с цвета на тъмно грозде. Забрави ли, че вече съм те виждал такава? Аз нямам съмнение — ти също.

Опитах се да потисна гаденето — което така лесно бях приписвала на страха и глада, — но чувствах малката тежест, която внезапно пламна в утробата ми. Прехапах силно устна, гаденето продължаваше.

Джейми пусна ръцете ми и се изправи пред мен. Силуетът му се очерта на притъмняващото небе.

— Клеър — каза тихо. — Утре аз ще умра. Детето… само то ще остане от мен. Моля те, Клеър, умолявам те, спаси го!

Стоях неподвижно, нищо не виждах. И в този момент чух как се разби сърцето ми. Тих, но ясен звук — все едно си откъснал стъблото на цвете.

Накрая сведох глава към него, вятърът плачеше в ушите ми.

— Добре — прошепнах. — Добре. Ще си ида.

Беше почти тъмно. Той мина зад мен и ме вдигна. Аз се облегнах на него и погледнах през рамо към долината. Там вече се появяваха огньове — малки сияещи точици в далечината. Останахме така много време. На хълма беше тихо; не чувах нищо друго, освен равното дишане на Джейми. Всеки дъх беше скъпоценен звук за мен.

— Ще те намеря — прошепна той в ухото ми. — Обещавам. Дори да чакам двеста години в чистилището, двеста години без теб. Нека това да е наказанието за престъпленията ми. Защото съм лъгал, убивал съм и съм крал; предавал съм. Но едно нещо имам за отплата. Когато се изправя пред Бог, ще му го кажа и то ще натежи пред всичко останало. „Боже — ще му кажа — ти ми даде удивителна жена и о, Боже, аз много я обичах.”

*  *  *

Той беше бавен и внимателен; аз също. Трябваше да се насладя и запомня всяко докосване, всеки миг, да ги пазя като талисмани в лишеното от него бъдеще.

Аз докоснах всяка мека вдлъбнатинка, всяко скрито местенце по тялото му. Усещах изяществото и силата на всяка кост, чудото на твърдите мускули, изопнати и гъвкави по раменете, гладки и солидни по гърба, твърди и потъмнели като дървесина по бедрата.

Вкусих солената пот във вдлъбнатинката на шията му, помирисах топлия мускус на космите между краката му, сладостта на меката широка уста, която имаше вкус на сушена ябълка с леката горчивина на плодове на хвойна.

— Толкова си красива — шепнеше ми той, докосваше хлъзгавината между краката ми и нежната кожа по вътрешната страна на бедрата.

Главата му беше тъмно петно върху белотата на гърдите ми. Дупките по покрива пропускаха съвсем слаба светлина от небето над нас; тихият тътен на пролетна гръмотевица не спираше да мърмори в хълмовете отвъд нашите крехки стени. Той беше твърд в ръката ми, толкова твърд от желание, че допирът ми го накара да изстене.

Когато вече не можеше да чака повече, той влезе в мен като нож в ножницата си и ние се задвижихме силно, притискахме се, искахме се, отчаяно се нуждаехме от този миг на сливане и се страхувахме да го достигнем, защото знаехме, че след това ще дойде вечната раздяла.

Той ме водеше отново и отново до върха, сдържаше се, спираше, стенеше и трепереше на ръба. Докато най-сетне не докоснах лицето му, плъзнах пръсти в косата, притиснах го към себе си и се извих отдолу.

— Сега — казах му тихо. — Сега. Ела с мен, ела с мен, сега. Сега!

Той ми се отдаде и аз на него в страст, примесена с отчаяние. Виковете ни сякаш утихнаха бавно и зазвъняха в мрака на студената каменна къща.

Лежахме, притиснати един в друг, неподвижни, тежестта му беше благословия, щит и утеха. Толкова солидно тяло, толкова изпълнено с топлина и живот; как бе възможно да спре да съществува само след часове?

— Чуй — каза той тихо. — Чуваш ли?

Отначало не чух нищо, освен вятъра и дъжда, който капеше през дупките в покрива. Тогава го долових — бавното туптене на сърцето му до моето, биеха заедно в ритъма на живота. Кръвта течеше през него, през нашата крехка връзка, през мен и обратно.

Лежахме така, топли под наметалата, върху постеля от дрехите ни, преплетени един в друг. После той се отдръпна, обърна ме с гръб към него, сложи ръка на корема ми и дъхът му стопли тила ми.

— Поспи малко, любима! — прошепна. — Искам да поспя още веднъж така — да те прегръщам, теб и бебето.

Мислех, че няма да мога да заспя, но бях твърде изтощена и се плъзнах под повърхността почти веднага. Призори се събудих. Джейми още ме прегръщаше. Лежах, гледах как нощта прелива в ден и копнеех да върна обратно мрака, нашето убежище.

Превъртях се настрани и се надигнах, за да видя как светлината докосва лицето му невинно в съня и как изгряващото слънце озарява косата му с пламъци — за последен път.

Вълна от мъка се разби в мен, беше толкова силна, че сигурно съм изстенала, защото той отвори очи. Усмихна се и се вгледа в лицето ми. Знаех, че запомня чертите ми, както аз неговите.

— Джейми. — Гласът ми беше дрезгав от съня и надебелял от сълзите. — Джейми. Искам да ме бележиш.

— Какво? — сепна се той.

Малкият нож, който носеше в чорапа си, беше наблизо. Гравираната рогова дръжка тъмнееше върху дрехите ни. Взех го и му го подадох.

— Порежи ме! — казах бързо. — Достатъчно дълбоко, за да остане белег. Искам да отнеса със себе си докосването ти, да имам нещо от теб, което ще бъде винаги с мен. Не ме е грижа, че ще боли, нищо не може да боли повече от раздялата ни. Поне, когато го докосвам, където и да съм, ще усещам отново допира ти.

Той сложи ръка върху моята над дръжката на ножа. След миг я стисна и кимна. Поколеба се, аз протегнах дясната си ръка. Под наметалата беше топло, но дъхът му излизаше на струйки, видим в студената къща.

Той изви дланта ми нагоре, огледа я внимателно, после я вдигна към устните си. Целуна я във вдлъбнатината, ухапа силно и засмука основата на палеца. Отдръпна се и бързо поряза изтръпналата плът. Усетих само леко парене, но кръвта потече веднага. Той пак вдигна дланта ми към устата си и я задържа там, докато кръвотечението отслабне. Превърза вече жилещата рана с носна кърпа, но не и преди да видя, че раната е във формата на малко, леко изкривено „J”.

Вдигнах очи и осъзнах, че ми подава ножа. Взех го и колебливо приех ръката, която ми подаваше.

Той затвори очи за миг и стисна устни, но изсумтя леко от болка, когато притиснах върха на ножа в месестата възглавничка в основата на палеца. Хълмът на Венера; хълмът на страстта и любовта.

Едва след като изрязах малкия полукръг, осъзнах, че ми е дал лявата си ръка.

— Трябваше да е другата. Сега ще те боли, докато стискаш меча.

Той се усмихна.

— Не искам нищо повече от това да усещам твоя допир в последната си битка.

Аз свалих окървавената кърпичка от ръката си и притиснах моята рана към неговата, пръстите ни се преплетоха. Кръвта беше топла и хлъзгава, но още не лепнеше между ръцете ни.

— Кръв от кръвта ми… — прошепнах аз.

— … плът от плътта ми — отвърна тихо той. И двамата не можахме да довършим клетвата — „докато смъртта ни раздели”, но неизреченото увисна болезнено между нас. Накрая той се усмихна накриво.

— Дори след смъртта — каза твърдо и ме привлече отново към себе си.

*  *  *

— Франк — каза накрая с въздишка. — Е, ти ще решиш какво ще му кажеш за мен. Вероятно няма да иска да слуша, но ако все пак поиска, ако решиш, че можеш да му кажеш за мен, както каза на мен за него, тогава му кажи… че съм благодарен. Кажи, че му вярвам и че… — Ръцете му стиснаха раменете ми и той заговори през смях и абсолютно искрено: — Кажи му, че го мразя и в червата!

Бяхме се облекли и зората вече минаваше в ден. Нямахме храна, нямаше с какво друго да продължим момента. Нищо не беше останало… и нямаше повече какво да кажем.

Сега той трябваше да ме напусне и да стигне до Друмоси Мур навреме. Това беше последната ни раздяла и не знаехме как да се сбогуваме.

Накрая той се усмихна, наведе се и ме целуна нежно по устните.

— Казват… — започнах аз и замълчах, за да се прокашлям, — казват, че в стари времена, когато мъж се отправял да върши велики дела, първо намирал магьосница и я молел да го благослови. Заставал в посоката, в която щял да поеме, тя минавала зад него и изричала молитвата си. После той тръгвал веднага и не поглеждал назад, защото това щяло да му донесе лош късмет.

Той докосна лицето ми и се обърна към отворената врата. Утринното слънце се изливаше през нея и осветяваше косата му с хиляди пламъци. Изправи рамене, пое дълбоко дъх и каза тихо:

— Благослови ме тогава, магьоснице, и тръгвам.

Сложих ръка на рамото му, търсех думи. Джени ме беше научила на няколко древни келтски защитни молитви; опитах да си ги спомня.

— Исусе, син на Мария — заговорих дрезгаво, — в Твоето име, в името на Твоя обичан апостол Йоан, и в името на всички светии в Небесното Ти царство, пази този мъж в битката, която предстои…

Прекъсна ме някакъв шум по склона — гласове и стъпки.

Джейми се скова за миг и рамото му се втвърди под ръката ми. Обърна се да ме избута към дъното на къщата, където стената беше почти срутена.

— Бягай! Англичани са! Клеър, бягай!

Хукнах към отвора в стената, сърцето ми се беше качило в гърлото. Той се обърна към вратата с ръка на меча. Спрях само за миг, за да го видя за последно. Той извърна глава, видя ме, после внезапно се озова до мен и ме избута отчаяно до стената. Прегърна ме яростно. Усетих как твърдият му член се притиска в корема ми, а дръжката на кинжала се забива в хълбока ми.

Заговори дрезгаво в косата ми:

— Още веднъж. Трябва! Но бързо! — Избута ме към стената и аз вдигнах бързо полите си. Това не беше любене; той влезе бързо и силно и свърши за секунди. Гласовете приближаваха, едва на стотина метра от нас.

Целуна ме отново, но толкова силно, че усетих вкуса на кръв.

— Кръсти го Брайън, на баща ми. — После ме блъсна към отвора в стената. Аз изтичах през него, озърнах се назад и го видях да стои пред вратата с меч в лявата ръка и кинжал в дясната.

Англичаните не знаеха, че в къщата има някого, затова не се бяха сетили да пратят човек да огледа отзад. Склонът зад нея беше пуст и аз хукнах през него към гората от елши под билото.

Проправях си път през храсти и клони, препъвах се в камъни, заслепена от сълзи. Зад себе си чувах викове и звън на стомана. Бедрата ми бяха хлъзгави и влажни от семето на Джейми. Като че ли никога нямаше да стигна до билото; цял живот щях да тичам през тези преплетени дървета.

В храстите зад мен нещо изпращя. Някой ме беше видял да бягам от къщата. Избърсах сълзите и задрапах нагоре сякаш в продължение на часове, склонът ставаше все по-стръмен. Вече бях на открито, на гранитния корниз, който помнех.

Храстите дрян бяха тук, както и купчината малки канари.

Спрях на ръба на каменния кръг и погледнах надолу в отчаян опит да разбера какво се случва. Колко ли войници бяха влезли в къщата? Дали Джейми беше успял да се отърве от тях и да достигне до окуцелия си кон долу? Без него никога нямаше да се добере навреме до Калоден.

Изведнъж храстите под мен се отвориха и видях нещо червено. Английски войник. Обърнах се, хукнах с всички сили по торфа в каменния кръг и се хвърлих в процепа на скалата.

¹⁴  „Страх от смъртта измъчва ме.” (лат.) — Бел. прев.

СЕДМА ЧАСТ

ИСТИНА СЪС ЗАДНА ДАТА

47

ПОСЛЕДНИ ПОДРОБНОСТИ

— Той беше прав, разбира се. Проклет да е винаги беше прав — каза Клеър, сякаш подразнена. Усмихна се печално, после погледна Бриана, която седеше на килима пред камината и прегръщаше коленете си с напълно безизразно лице. Само косата ѝ леко се развяваше от топлината на огъня.

— Бременността беше рискована, отново, а раждането мина тежко. Ако бях останала там, със сигурност и двете щяхме да умрем. — Говореше на дъщеря си, сякаш бяха сами в стаята. Роджър, който се пробуждаше бавно от магията на миналото, се почувства като натрапник.

— Но истината е, че не можех да понеса раздялата с него — каза тихо Клеър. — Дори заради теб… мразех те мъничко, преди да се родиш, защото той ме накара да си ида заради теб. Не ме беше страх да умра — не и с него. Но да си тръгна и да живея без него… да, той беше прав, на мен се падна по-тежката участ. Все пак го направих, защото го обичах. И ние с теб сме живи, защото той те обичаше.

Бриана не помръдна; не откъсваше очи от лицето на майка си. Само устните ѝ се раздвижиха сковано, да говорят:

— Колко дълго… ме мрази?

Златните очи срещнаха сините, невинни и безмилостни като очите на ястреб.

— Докато се роди. Докато не те прегърнах да те накърмя и не видях, че ме гледаш с очите на баща си.

Бриана изсумтя тихо и задавено, но майка ѝ продължи. Гласът ѝ омекна малко, докато гледаше момичето в краката си.

— А после започнах да те опознавам — като нещо отделно от мен и от Джейми. И те обикнах заради теб самата, а не само заради мъжа, който беше твой баща.

Бриана скочи внезапно от мястото си. Косата ѝ беше настръхнала като лъвска грива, а сините очи горяха като пламъците зад нея.

— Франк Рандал е мой баща! Само той! Той! — Беше стиснала юмруци и се взираше в майка си. Гласът ѝ трепереше от гняв. — Не знам защо го правиш. Може би все още ме мразиш! — Сълзите започнаха да се стичат по бузите ѝ и тя ги избърса гневно с опакото на дланта си. — Татко… татко ме обичаше… нямаше да ме обича, ако не бях негова! Защо се опитваш да ме убедиш, че не е мой баща? Ревнуваш ли от мен? Това ли е? Толкова ли те е яд, че той ме обичаше? Теб не те обичаше, знам го! — Сините очи се присвиха като на котка и засияха на мъртвешки бледото лице.

Роджър изпита силното желание да се измъкне през вратата, преди да е забелязала присъствието му и да насочи гнева си към него. Но въпреки неудобството го обземаше все по-нарастващо възхищение. Момичето пред камината, което вилнееше в защита на баща си, гореше със същата дива сила, която беше хвърляла планинците срещу враговете им като яростни демони. Дългият прав нос се издължи още повече от сенките, очите бяха присвити като на съскаща котка. Тя беше истинско копие на своя баща — и явно той не беше тъмнокосият кротък учен, чиято фотография украсяваше книгите на масата.

Клеър отвори уста, но я затвори. Взираше се с изумление в дъщеря си. В напрегнатото тяло, в широките скули. Роджър знаеше, че Клеър ги е виждала много пъти преди — но не в Бриана.

Така рязко, че и двамата потрепнаха, Бриана се завъртя, грабна пожълтелите изрезки от писалището и ги хвърли в огъня. После взе ръжена и замушка яростно въглените, без да я е грижа за дъжда от искри, които полетяха от камината и засъскаха около ботушите ѝ.

След това се извърна от бързо почерняващите хартии, опря крак на камината и извика на майка си:

— Кучка! Мразила си ме, така ли? Е, и аз те мразя! — Вдигна ръжена и Роджър инстинктивно се напрегна, готов да скочи към нея. Но тя се обърна и го запрати към високия прозорец, чиито черни от нощта стъкла отразиха образа на пламтяща жена миг преди да се чуе трясъкът и да се превърнат в празна чернота.

*  *  *

Тишината в кабинета беше оглушителна. Роджър беше скочил към Бриана, но стоеше вкаменен насред стаята. Погледна ръцете си, не знаеше какво да прави с тях, после към Клеър. Тя седеше съвсем неподвижно в креслото, като замръзнало в сянката на хищна птица животно.

След няколко секунди Роджър отиде до писалището и се облегна на него.

— Не знам какво да кажа.

Устните ѝ потрепнаха леко.

— Аз също.

Още няколко минути изминаха в мълчание. Старата къща проскърцваше и се наместваше около тях, слабо дрънчене на съдове долиташе по коридора от кухнята, където Фиона приготвяше вечеря. Шокът и объркването вече напускаха Роджър, заменяше ги нещо друго, което не разбираше съвсем. Ръцете му бяха ледени, той ги потърка в краката си и усети топлата грапавина на рипсеното кадифе.

— Аз… — замълча и поклати глава.

Клеър пое дълбоко дъх и той осъзна, че тя помръдва за първи път след излизането на Бриана. Очите ѝ бяха ясни и открити.

— Вярваш ли ми?

Роджър я погледна замислено.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна накрая.

Тя се усмихна.

— И Джейми така каза, когато го попитах откъде смята, че съм дошла.

— Разбирам го. — Роджър се поколеба, после взе решение, стана от писалището и тръгна през стаята към нея. — Може ли? — Коленичи пред нея, хвана отпуснатата ѝ ръка и я обърна към светлината. Внезапно си помисли, че винаги можеш да различиш истинската слонова кост от изкуствената, защото истинската е топла. Дланта в ръката му беше нежно розова, но лекото очертание във формата на буквата „J” в основата на палеца бе бяло като кост.

— Това не доказва нищо — каза тя, гледаше лицето му. — Може да съм го направила сама.

— Но не си, нали? — Той положи внимателно ръката в скута ѝ, сякаш беше крехък артефакт.

— Не съм, но не мога да го докажа. Перлите — вдигна ръка към проблясващата огърлица на шията си, — те са истински, това може да се докаже. Но не и откъде съм ги взела.

— А портретът на Елън Макензи… — започна той.

— Пак същото. Съвпадение. Нещо, на което се основават моите заблуди. Лъжите ми. — В гласа ѝ имаше горчива нотка, макар че говореше спокойно. По бузите ѝ беше избила червенина и тя вече не бе така скована. Сякаш статуя оживяваше.

Роджър се изправи. Тръгна бавно напред-назад през стаята, като прокарваше ръка през косата си.

— Но за теб е важно, нали? Много важно.

— Да. — Тя стана и отиде до писалището, където лежеше папката с проучването му. Сложи почтително ръка върху нея, сякаш върху надгробна плоча. Вероятно за нея беше такава.

— Трябваше да зная. — Гласът ѝ потрепери леко, но тя вирна брадичка. — Трябваше да зная дали е успял — дали е спасил хората си, — или се пожертва за нищо. И трябваше да кажа на Бриана. Дори да не вярва, дори никога да не повярва. Джейми е неин баща. Трябваше да ѝ кажа.

— Да, разбирам. Не си могла да го направиш, докато доктор Рандал, твоят съп… искам да кажа Франк — поправи се изчервен — е бил жив.

Тя се усмихна леко.

— Да, Франк ми беше съпруг. Беше такъв много години. И Бри е права донякъде — той беше неин баща, също като Джейми. — Погледна към ръцете си, разпери пръсти и светлината засия по двата венчални пръстена — сребърен и златен.

— Пръстенът — каза той и застана пак до нея. — Сребърният. Има ли на него знак на майстора? Някои шотландски майстори на сребро от осемнайсети век са оставяли знака си. Няма да е категорично доказателство, но все ще е нещо.

Клеър се сепна. Лявата ѝ ръка покри защитно дясната, пръстите потъркаха широката сребърна халка с шотландския мотив и цвета на магарешки бодил.

— Не зная. — На бузите ѝ се появи лека розовина. — Не съм го гледала от вътрешната страна. Никога не съм го сваляла. — Завъртя бавно пръстена на ставата. Пръстите ѝ бяха тънки, но от дългото носене пръстенът беше оставил отпечатък в плътта.

Тя се вгледа в него, после го донесе на масата. Застана до Роджър и наклони сребърната халка към светлината на настолната лампа.

— Има някакви думи — каза учудено. — Не знаех, че той… О, Господи! — Пръстенът се плъзна от ръката ѝ и изтрака на масата. Роджър бързо го взе и тя се извърна, притискаше юмруци към корема си. Той знаеше, че тя не иска да вижда лицето ѝ; беше изгубила напълно контрола, поддържан през целия ден и сцената с Бриана.

Постоя така, завладян от огромно неудобство. Имаше ужасното чувство, че се натрапва в интимност, по-дълбока от всичко, което познаваше, но не знаеше какво друго да стори, затова вдигна малкия метален пръстен към светлината и прочете думите вътре:

Да ми басиа миле…

Но заговори Клеър не той. Гласът ѝ трепереше, може ми тя плачеше, но скоро го овладя отново. Не можеше иначе; силата на онова, което за миг беше освободила, щеше да я унищожи.

— Това е Катул. Част от любовна поема. Хю… Хю Мънро ми я подари на сватбата, увита около къс кехлибар с водно конче в него. — Ръцете ѝ още бяха свити в юмруци и тя ги отпусна до тялото си. — Не мога да го кажа цялото, но знам една част. — Гласът ѝ укрепваше, но тя още стоеше с гръб към Роджър. Малкият сребърен пръстен сияеше на дланта му, още пазеше топлината на пръста ѝ.

Тя се извърна и преведе:

— …и нека любовните целувки да пърхат на устните ни и да разкажат истории за още хиляди, стотици, и стотици хиляди…

Тя остана неподвижна, после бавно извърна лице към него. Бузите ѝ бяха зачервени и мокри, миглите ѝ се бяха слепили, но беше някак неестествено спокойна.

— Още хиляди, стотици, и стотици хиляди — каза тя и направи опит да се усмихне. — Но няма знак на майстора. Така че и пръстенът не е доказателство.

— Напротив. — Роджър имаше чувството, че нещо запушва гърлото му, и се прокашля. — Това е абсолютно доказателство. За мен.

Нещо светна в дълбините на очите ѝ и усмивката стана истинска. Тогава сълзите най-сетне рукнаха, защото тя окончателно изгуби контрол.

— Съжалявам — каза накрая. Седна на дивана, опря лакти на коленете си и зарови лице в една от огромните бели носни кърпи на Преподобния. Роджър седна съвсем близо до нея. Тя изглеждаше малка и уязвима и той искаше да я погали по пепелявокестенявите къдрици, но не смееше.

— Не съм предполагала… не ми е хрумвало — каза тя и пак си издуха носа. — Не знаех колко много би означавало за мен някой да ми повярва.

— Дори да не е Бриана?

Тя изкриви леко лице, приглади косата си с ръка и се изправи.

— За нея беше шок. Естествено, как би могла… тя много обичаше баща си. Франк — добави бързо. — Знаех, че отначало може би няма да го приеме, но… ако има време да помисли, да задава въпроси… — Гласът ѝ затихна и раменете на белия ленен костюм увиснаха под тежестта на тези думи.

Сякаш да се разсее, тя погледна към масата, където лежеше купчината книги с лъскави корици.

— Странно е, нали? Да живееш двайсет години с човек, който изучава якобитите, и толкова да те е страх какво можеш да научиш, че да не смееш да отвориш някоя от книгите му. — Поклати глава, още се взираше в тях. — Не знаех какво се е случило с повечето от тях, не можех да понеса да узная. Аз познавах тези мъже; не можех да ги забравя, но можех да ги заровя дълбоко и да бягам от спомена. За известно време.

Сега това време беше свършило и друго започваше. Роджър взе книга от купчината и я претегли на ръката си, сякаш да претегли отговорността, с която се нагърбваше. Сигурно това поне щеше да я разсее от мислите за Бриана.

— Искаш ли да ти кажа? — попита я тихо.

Тя се колеба дълго, но после кимна бързо, сякаш се страхуваше да не се откаже.

Той облиза сухите си устни и започна да говори. Не му трябваше да поглежда книгата; тези факти бяха известни на всеки учен, който се занимаваше с този период. Все пак той държеше книгата на Франк Рандал до гърдите си като щит.

— Франсис Таунсенд. Човекът, който е завзел Карлайл за Чарлс, бил пленен, съден за измяна, обесен и изкормен.

Замълча, но тя и без това вече беше твърде бледа, едва ли можеше да пребледнее повече. Седна до масата срещу него, неподвижна като колона от сол.

— Макдоналд от Кепок влязъл в битката при Калоден пеша, заедно с брат си Доналд. И двамата били убити от английската артилерия. Лорд Килмарнок паднал в битката, но лорд Анкръм, който оглеждал ранените, го познал и го спасил от хората на Къмбърланд. Не било голяма услуга, защото следващия август го обезглавили на Тауър Хил заедно с Балмерино. — Поколеба се. — По-малкият син на Килмарнок също умрял на бойното поле. Тялото му не е намерено.

— Винаги съм харесвала Балмерино — прошепна тя. — А Старата лисица? Лорд Ловат? Сянката на секира…

— Да. — Той погали несъзнателно гладката обложка на книгата, сякаш четеше думите на брайлова азбука. — Той бил съден за измяна и обезглавен. Всички източници твърдят, че посрещнал смъртта с огромно достойнство.

Сцената проблесна в ума му и той започна да цитира Хогарт по памет:

— „Докато преминаваше през крещящата и ликуваща тълпа от англичани по пътя към Тауър, старият вожд на клана Фрейзър изглеждаше нехаен и безразличен към дъжда от камъни, които прелитаха покрай главата му, и дори запази чувството си за хумор. Когато една старица изкрещя: „Ще ти отсекат главата, дърт шотландски пръч!”, той се наведе от прозореца на каретата и извика весело: „Така ще стане, грозна дърта английска кучко!”

Тя се усмихваше, но между устните ѝ излезе нещо средно между смях и стон.

— Сигурна съм, че го е казал, проклетото старо копеле.

— Когато го водели към дръвника — продължи предпазливо Роджър, — поискал да огледа острието и заръчал на палача да си свърши добре работата. Казал му: „Направи го като хората, защото иначе много ще се ядосам.”

Сълзи се спускаха от затворените ѝ клепачи и светеха като скъпоценни камъни на светлината на огъня. Той пристъпи към нея, но тя го усети и поклати глава със затворени очи.

— Всичко е наред. Продължавай.

— Това беше почти всичко. Някои от тях са оцелели. Лохиел избягал във Франция. — Внимаваше да не спомене брат му, Арчибалд Камерън. Докторът беше обесен, изкормен и обезглавен в Тайбърн, сърцето му бе изтръгнато и хвърлено в пламъците. Тя като че ли не забеляза този пропуск.

Той бързо приключи с разказа си и я погледна. Вече не плачеше, но беше свела глава и гъстите къдрици криеха изражението ѝ.

Роджър помълча, после стана и я хвана твърдо за ръката.

— Ела! Трябва ти свеж въздух. Спря да вали, да излезем.

*  *  *

Въздухът беше свеж и хладен, почти опияняващ след задухът в кабинета на Преподобния. Силният дъжд бе спрял по залез и сега, в ранната вечер, само капките, които се стичаха от дървета и храсти, напомняха за пороя.

Изпитах огромно облекчение да изляза от къщата. Бях се страхувала толкова дълго от това, а вече беше свършило. Дори ако Бри никога… не, щеше. Можеше да отнеме много време, но със сигурност щеше да разбере истината. Трябваше; тя я гледаше всяка сутрин от огледалото; тя течеше във вените ѝ. Вече ѝ бях казала всичко и ми олекна на душата, която се беше изповядала, беше се освободила от бремето си, макар че наказанието още предстоеше.

Като да родиш, помислих си. Преминаваш през огромно усилие и разкъсваща болка и знаеш, че те очакват безсънни нощи и изтощителни дни. Но сега, в този благословен, спокоен миг, душата ми се изпълва единствено от еуфория и не оставя място за опасения. Дори мъката за мъжете, които бях познавала, беше притъпена, смекчена от звездите, които сияеха през накъсаните облаци.

Нощта беше влажна от дъжда и гумите на колите по главния път съскаха по мокрия асфалт. Роджър ме поведе надолу по склона зад къщата, после нагоре, покрай малка, покрита с мъх полянка, и пак надолу — където пътека се виеше към реката. Над реката минаваше черен железопътен мост, а в края на пътеката имаше метална стълба, закачена за една от опорите. Някой беше написал с бял спрей и разкрачени букви: СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.

Въпреки мъката от спомените аз усетих покой, или поне нещо подобно. Бях свършила най-трудната част. Бри вече знаеше коя е. Отчаяно се надявах, че ще ми повярва след време — не само заради себе си, но и заради мен. Дори пред себе си не бях готова да призная, че искам да имам с кого да си спомням за Джейми; човек, с когото да говоря за него.

Изпитвах огромна умора, психическа и физическа. Но изправих отново гръб и пришпорих тялото си отвъд пределите му, както много пъти досега. Скоро, обещах на ставите си, на измъчения си ум, на прясно разкъсаното сърце. Скоро ще мога да си почина. Щях да седна в малкия уютен салон в пансиона, сама с огъня и моите призраци. Тогава щях скърбя за тях на спокойствие, щях да позволя на умората да се излее със сълзите и накрая щях да потърся временната забрава на съня, в който можех отново да ги срещна живи.

Но още не. Трябваше да направя още нещо, преди да заспя.

*  *  *

Известно време вървяха мълчаливо, чуваше се само далечният трафик и по-близкото плискане на реката в бреговете ѝ. Роджър не искаше да започва разговор, не искаше да ѝ напомня за неща, които би желала да забрави. Но шлюзовете бяха отворени и вече нямаше как да задържат прилива.

Тя започна да му задава въпроси, колебливо и плахо. Той им отговаряше също толкова колебливо и на свой ред задаваше въпроси. Като че ли свободата да говори след толкова години пазене на тайната ѝ действаше като опиат, както и Роджър, който я слушаше с интерес. Когато стигнаха до железопътния мост, тя вече беше възвърнала жизнеността и силата си.

— Той беше просто един глупак, пияница, слаб, глупав човек — заяви тя разпалено. — Те всички бяха глупаци — Лохиел, Гленгари и останалите. Пиеха твърде много и се изпълваха с глупавите мечти на Чарли. Приказките не струват нищо, Дугал беше прав — лесно е да си смел над чаша с ейл в топла стая. Оглупели от пиенето, после бяха твърде горди, за да се откажат. Биеха хората си и ги заплашваха, подкупваха ги, подмамваха ги — поведоха ги към кървавата баня… само заради чест и слава.

Тя изсумтя и замълча. После внезапно се засмя.

— Но знаеш ли кое беше най-смешното? Онзи нещастен глупак и неговите алчни, тъпи помощници; и глупавите мъже, които заради едната чест не можаха да се откажат… те имаха една дребна добродетел; те вярваха. И странното е, че точно тя надживя глупостта, некомпетентността, страха и пиянското перчене; защото те си отидоха. Всичко, което остана сега на Чарлс Стюарт и хората му, е славата, която те търсеха, но така и не намериха.

— Вероятно Раймон беше прав — добави по-меко тя, — единствено същността на нещата има значение. Когато времето съблече всичко останало, само твърдите кости остават.

— Предполагам, че сигурно таиш някаква горчивина към историците — намеси се Роджър. — Към всички, които са схванали това погрешно и са го превърнали в герой. Искам да кажа, че из цяла Северна Шотландия ще видиш Хубавия принц по кутии за бисквити и сувенирни чаши за туристите.

Клеър поклати глава, взираше се в далечината. Вечерната мъгла се сгъстяваше, от листата на храстите отново покапа вода.

— Не, не историците. Не те. Най-голямото им престъпление е, че си мислят, че знаят какво се е случило, а всъщност разполагат само с онова, което времето е избрало да остане — повечето си мислят онова, което се очаква да мислят, и рядко някой вижда какво се е случило наистина зад мъглата от артефакти и документи.

В далечината се носеше слаб тътен. Вечерният пътнически влак от Лондон. Роджър чуваше свирката му от къщата в ясни вечери.

— Не, вината е на хората на изкуството — продължи Клеър. — Писателите, певците, разказвачите на истории. Те взимат миналото и го пресъздават както им харесва. Те могат да превърнат един глупак в герой, един пияница в крал.

— Значи всички са лъжци, така ли? — попита Роджър. Клеър сви рамене. Въпреки хладния въздух тя беше свалила сакото си, памучната риза лепнеше от влагата по фината ключица и лопатките на раменете ѝ.

— Лъжци? — попита тя. — Или магьосници? Виждат ли те костите в прахта на земята; виждат ли есенцията на онова, което е било, и обличат ли я с нова плът, така че тромавият звяр да се възроди като величествено чудовище?

— А не бива ли да го правят? — попита Роджър. Железопътният мост потрепери, когато Летящият шотландец премина през стрелката. Белите букви се разтресоха от вибрацията — СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.

Клеър се вгледа в тях, лицето ѝ беше озарено от звездната светлина.

— Ти още не разбираш, нали? — Беше подразнена, но леко дрезгавият глас не се повиши. — Ти не знаеш защо. Ти не знаеш, аз не знам и никога няма да разберем. Не разбираш ли? Ти не знаеш, защото не знаеш какъв е краят — край няма да има. Не можеш да кажеш „това събитие” е било „неизбежно” да се случи и заради него се е случило всичко останало. Онова, което Чарлс причини на народа на Шотландия — това ли е трябвало да се случи? Така ли е трябвало да стане и всъщност истинското предназначение на Чарлс е било да се превърне в това, което е сега — в икона, в символ? Без него щеше ли Шотландия да търпи двеста години съюз с Англия и все пак — все пак — махна с ръка към кривите букви над нея — да запази своята идентичност?

— Не зная! — възкликна Роджър. Трябваше да вика, защото светлините вече се приближаваха и влакът затрещя по моста над тях.

Последва цяла минута рев и трясък, земетръсен шум, който ги прикова на местата им. После влакът най-сетне отмина и трясъкът отслабна до самотен вой, когато червената светлина на последния вагон изчезна в далечината.

— Точно там е въпросът, нали? — каза тя и се извърна. — Никога не знаеш, но въпреки това трябва да действаш.

Внезапно разпери ръце и сви пръсти така, че пръстените ѝ проблеснаха.

— Когато станеш лекар, научаваш това. Не в университета — а когато докосваш хората, за да ги излекуваш. Много от тях са извън достъпа ти. Много от тях никога няма да докоснеш, никога няма да откриеш есенцията им и те ще се изплъзнат през пръстите ти. Но не можеш да мислиш за тях. Можех да направиш само едно — едно, — да се опиташ да сториш нещо за този пред теб. Да действаш, сякаш този пациент е единственият на света — защото иначе ще изгубиш и него. Един по един, само това можеш да сториш. И се научаваш да не се отчайваш за всички онези, на които не можеш да помогнеш, и просто да правиш всичко по силите си.

Тя се обърна към него, лицето ѝ бе измъчено от умората, но очите светеха с дъждовната светлина, в косата ѝ блестеше влага. Ръката ѝ се отпусна на ръката на Роджър, подтикваща като вятър, който изпълва платно.

— Да се връщаме в къщата, Роджър. Трябва да ти кажа нещо.

*  *  *

Клеър мълчеше по пътя към имението и не отвръщаше на плахите въпроси на Роджър. Тя отказваше да го хване под ръка, вървеше сама, със сведена в размисъл глава. Не се опитваше да вземе решение, вече го беше взела. Мислеше какво да каже.

Той също се питаше. Тишината му даде отдих от вълненията през деня — достатъчно за да се запита защо Клеър реши да го включи във всичко това. Лесно можеше да каже и сама на Бриана, дори беше искала да го направи така. Нима толкова се страхуваше от реакцията ѝ, че не искаше да се изправи сама пред нея? Или пък е решила, че той, както и стана, ще ѝ повярва, и затова го е включила като застъпник на нейната истина?

Любопитството му достигаше пика си, когато стигнаха имението. Все пак трябваше първо да свършат нещо — заедно разтовариха една от най-високите лавици и я избутаха пред строшения прозорец, за да спрат притока на студения нощен въздух.

Зачервена от усилието, Клеър седна на дивана, докато той наливаше уиски до малката масичка с напитки в ъгъла. Когато госпожа Греъм беше жива, винаги носеше напитките на табла със салфетки и бисквити. Фиона с радост би правила същото, но Роджър предпочиташе да си налива сам питието.

Клеър му благодари, отпи от чашата, остави я и се вгледа в него. Беше изморена, но овладяна.

— Сигурно се чудиш защо исках да чуеш цялата тази история — каза тя, както винаги сякаш умееше да чете мисли. — Има две причини. Втората ще ти кажа сега, а колкото до първата — мисля, че ти имаше право да чуеш всичко това.

— Какво право?

Златните очи гледаха прямо и смущаващо като лишен от всякакво коварство поглед на леопард.

— Същото като на Бриана. Правото да знаеш кой си. — Тръгна през стаята към отсрещната стена. Тя беше покрита с корк от пода до тавана И наслоена с пластове снимки, графики, бележки, визитни картички, стари енорийски графици, резервни ключове и всякакви други неща.

— Спомням си тази стена — усмихна се Клеър и докосна снимка от награждаване в местното начално училище. — Баща ти свалял ли е изобщо нещо от нея?

Роджър поклати глава.

— Не мисля. Винаги казваше, че няма да намери нищо, ако ги прибере в чекмеджетата; ако нещо беше важно, той искаше да му е пред очите.

— Значи сигурно е още тук. Той го смяташе за важно.

Вдигна ръка и започна да разравя с пръст застъпващите се пластове, леко отделяше пожълтелите хартии.

— Това е, струва ми се — прошепна след известно ровене. Посегна дълбоко под бележки за проповеди и квитанции от автомивки, извади един лист и го сложи на писалището.

— Това е фамилното ми дърво — каза изненадано Роджър.

— Не съм го виждал от години. И без това не му обърнах внимание навремето. Ако ще ми казваш, че съм осиновен, вече го знам.

Клеър кимна към схемата.

— Да, точно затова баща ти — господин Уейкфийлд — направи тази схема. Искаше да се увери, че ще си запознат с истинското си семейство, макар че ти даде своето име.

Роджър въздъхна, мислеше за Преподобния и за малката снимка със сребърна рамка на бюрото му, от която се усмихваше непознат тъмнокос млад мъж с униформа от Кралските военновъздушни сили от Втората световна война.

— Да, зная и това. Истинското ми име е Макензи. Ти сега ще ми кажеш, че имам връзка с някой Макензи, когото… си познавала? Не виждам нито едно от тези имена в схемата.

Клеър сякаш не го чу, прокара пръст по начертаните на ръка линии на генеалогията.

— Господин Уейкфийлд много държеше на точността — прошепна тя, сякаш на себе си. — Той не би искал да допусне грешка. — Пръстът ѝ спря на страницата. — Ето. Тук е грешката. Под нея — пръстът се плъзна надолу — всичко е вярно. Родителите, бабите и дядовците, прабабите и дядовците са верни, но не и нагоре. — Плъзна пръст нагоре.

Роджър се наведе над схемата, после погледна Клеър със замислени зелени очи.

— Тук ли? Уилям Бъкли Макензи, роден хиляда седемстотин четиридесет и четвърта, син на Уилям Джон Макензи и Сара Инес. Умрял хиляда седемстотин осемдесет и втора година.

Клеър поклати глава.

— Той е умрял през четиридесет и четвърта, на два месеца, от едра шарка. — Погледна го и златните очи срещнаха неговите с такава сила, че той изтръпна. — Ти не си първото осиновено дете в това семейство — каза тя. — Той се нуждаеше от дойка. Майка му беше мъртва, затова го дадоха на семейство, което беше загубило детето си. Дадоха му името на мъртвото дете — често се случваше, — а и вероятно не са искали да привличат вниманието към произхода му, когато го впишат в енорийския регистър. Все пак то е било кръстено при раждането, нямало е нужда да се прави отново. Колъм ми каза къде са го дали.

— Синът на Гейлис Дънкан — изрече той бавно. — Детето на вещицата.

— Точно така. — Тя се взираше внимателно в него, наклонила глава настрани. — Разбрах го още щом те видях. Заради очите. Имаш нейните очи.

Роджър седна, внезапно целият изстина, въпреки че лавицата блокираше течението, а запаленият отново огън гореше в камината.

— Сигурна ли си? — попита той, но разбира се, че беше сигурна. Ако не си беше измислила всичко като сложна заблуда на един болен ум. Погледна я, тя седеше невъзмутимо с уискито в ръка, напълно спокойна.

Болен ум? Доктор Клеър Бюшамп, завеждащ отделение на голяма, уважавана болница? Да е побъркана, луда? По-лесно му беше да повярва, че той е откачил. Всъщност вече започваше да го вярва.

Пое дълбоко дъх и сложи ръце върху фамилното дърво, за да скрие името на Уилям Бъкли Макензи.

— Е, интересно е и предполагам, си доволна, че ми каза. Но това не променя нищо, нали? Освен че вече мога да откъсна горната половина на тази генеалогия и да я захвърля. Все пак не знаем откъде се е появила Гейлис Дънкан, нито кой е баща на детето ѝ. Ти като че ли си сигурна, че не е бедният Артър.

Клеър поклати глава.

— О, не, не беше Артър Дънкан. Беше Дугал Макензи. Точно затова я убиха. Не заради вещерство. Колъм Макензи не можеше да позволи да се разчуе, че брат му е прелюбодействал със съпругата на обвинителя. А и тя искаше да се омъжи за Дугал; сигурно е заплашвала Макензи, че ще разкрие истината за Хамиш.

— Хамиш? О, синът на Колъм. Да, спомням си. — Роджър потърка челото си. Главата му започваше да се мае.

— Не е син на Колъм — поправи го Клеър. — А на Дугал. Колъм не можеше да има деца, но Дугал можеше — и имаше. Хамиш беше наследникът на клана Макензи. Колъм беше готов да убие всеки, който го застрашава. И го направи.

Тя пое дълбоко дъх.

— А това ни води до втората причина, поради която ти разказах тази история.

Роджър зарови ръце в косата си, беше се втренчил в масата, където линиите на фамилното дърво се гърчеха като змии и стрелваха езици между имената.

— Гейлис Дънкан — каза тя дрезгаво — имаше белег от ваксинация. И точно затова се върнах сега в Шотландия. Когато заминах с Франк, се заклех, че никога няма да се върна. Знаех, че не мога да забравя, но можех да погреба онова, което знаех; можех да стоя далеч и никога да не опитам да разбера какво се е случило, след като си тръгнах. Като че ли поне това можех да сторя за тях — за Франк и за Джейми. И за бебето, което чаках. — Стисна здраво устни за миг. — Но Гейли ми спаси живота в Крейнсмюир. Тя вероятно така или иначе беше обречена и мисля, че го знаеше. Но се лиши от всякакъв шанс, за да ме спаси. И ми остави съобщение. Дугал ми го даде в една пещера в Северна Шотландия, когато ми каза новината, че Джейми е в затвора. „Мисля, че ще е възможно, но не знам.” И четири цифри — едно, девет, шест и осем.

— Хиляда деветстотин шейсет и осма — каза Роджър с усещането, че всичко това е сън. Сигурно скоро щеше да се събуди. — Тази година. Какво е имала предвид?

— Да се върнеш. През камъните. Не беше опитвала, но мислеше, че бих могла. И беше права, разбира се. — Клеър се извърна и взе уискито си от масата. Вгледа се в Роджър през ръба на чашата, очите ѝ бяха с цвета на течността в нея. — Сега е хиляда деветстотин шейсет и осма; годината, от която е тръгнала. Но мисля, че още не го е направила.

Чашата се изплъзна от ръката на Роджър и той едва я хвана навреме.

— Какво… тук? Но тя… защо, няма как да знаеш… — Заекваше, мислите му се объркаха напълно.

— Не зная — изтъкна Клеър. — Така мисля. Почти съм сигурна, че беше шотландка, а има голяма вероятност да е някъде от Северна Шотландия. Макар че има много каменни кръгове, знаем, че Крейг на Дун е проход — за онези, които могат да го използват. Освен това — добави, сякаш изричаше последния аргумент — Фиона я е видяла.

— Фиона? — Това му дойде в повече. Просто последният абсурд. Всичко друго можеше някак да повярва — проходи във времето, предателство на клановете, исторически разкрития, — но въвличането на Фиона в тази история му дойде в повече. Погледна умолително Клеър. — Кажи ми, че не говориш сериозно. Не и Фиона.

Устата ѝ потрепна в ъгълчето.

— Опасявам се, че е така — отвърна тя не без съчувствие.

— Попитах я за групата на друидите, към които е принадлежала баба ѝ. Бяха я заклели да мълчи, но аз и без това знаех доста за тях, така че… — Сви рамене, леко извинително. — Не беше трудно да я накарам да говори. Тя ми каза, че още една жена задавала въпроси. Висока светлокоса жена с поразителни зелени очи. Фиона каза, че ѝ приличала на някого — добави деликатно тя, като не го поглеждаше, — но не се сещаше на кого.

Роджър само изстена и се приведе бавно напред, докато положи чело на масата. Затвори очи, чувстваше студеното твърдо дърво под главата си.

— Фиона знае ли коя е тя? — попита той, все още затворил очи.

— Казва се Джилиън Едгарс — отговори Клеър. Стана, прекоси стаята и добави още малко уиски в чашата си. Върна се до масата. Той усещаше погледа ѝ с тила си.

— Оставям това на теб — каза тихо Клеър. — Ти ще решиш. Да я потърся ли?

Роджър вдигна глава от масата и примигна невярващо.

— Да я потърсиш? Ако… ако всичко това е истина, трябва да я намерим, нали? Ако тя отиде там, ще я изгорят жива? Разбира се, че трябва да я намериш! — избухна той. — Защо изобщо питаш?

— А ако я намеря? — попита Клеър. Сложи крехката си ръка на старата схема, вдигна очи към него и добави тихо: — Какво ще стане с теб тогава?

*  *  *

Той огледа безпомощно ярко осветения и претъпкан кабинет с отрупаната коркова стена и очукания стар чайник на древната дъбова маса. Солидна като… Стисна бедрата си, грубия плат на панталоните, сякаш да се увери, че и той е солиден като стола под него.

— Но… аз съм истински! — избухна. — Не мога просто… да се изпаря!

Клеър вдигна замислено вежди.

— Не знам дали ще се изпариш. Нямам представа какво може да се случи. Вероятно просто никога няма да си съществувал? Така или иначе не бива да се тревожиш прекалено. Сигурно онази част от теб, която те прави уникален, душата ти или както искаш го наречи, вероятно ѝ е съдено да съществува така или иначе и ти пак ще си си ти, но ще се появиш в друг род. До каква степен физиката ти се дължи на предците отпреди шест поколения? Половината? Десет процента? — Тя сви рамене и устни, гледаше го внимателно. — Очите ти са от Гейли, както ти казах. Но виждам и Дугал в теб. Не в конкретни черти, макар че имаш скулите на Макензи. Бри също ги има. Не, нещо по-недоловимо е, нещо в начина, по който се движиш; грация, рязкост — не… — Поклати глава. — Не мога да го опиша, но е тук. Това нещо нужно ли ти е, за да бъдеш който си? Можеш ли да минеш и без тази частица от Дугал?

Тя се надигна тежко и за първи път, откакто я срещна, изглеждаше на годините си.

— Прекарах повече от двайсет години в търсене на отговори, Роджър, и мога да ти кажа само едно: няма отговори, само избори. Аз направих няколко и никой не може да ми каже дали са били правилни. Мастър Раймон вероятно, макар че се съмнявам; той беше човек, който вярваше в мистерии. Знаех само, че трябва да ти кажа и да оставя избора на теб.

Той взе чашата си и я пресуши.

Лето Господне хилядо деветстотин шейсет и осмо. Годината, в която Гейлис Дънкан беше минала през каменния кръг. Годината, в която тя бе тръгнала към съдбата си под онази калина на хълма близо до Леох. Незаконно дете и смърт в огъня.

Той се надигна и тръгна покрай рафтовете с книги, които опасваха кабинета. Книгите бяха изпълнени с история, тази присмехулна и променлива история.

Няма отговори, само избори.

Неспокоен, той плъзна пръсти по книгите на най-горния рафт. Те бяха за якобитското движение, за Въстанията, от петнайсета и четиридесет и пета година. Клеър беше познавала много от мъжете и жените, описани в тези книги. Беше се била и страдала с тях, за да спаси непознати за нея хора. Беше изгубила всичко, което е обичала, заради това. И накрая се бе провалила. Но изборът е бил неин, както сега щеше да е негов.

Нямаше ли някаква вероятност това да е сън, илюзия? Той се озърна към Клеър. Тя седеше облегната в креслото, със затворени очи, неподвижна, само една вена пулсираше във вдлъбнатинката на шията ѝ. Не. За миг можеше да се убеди, че всичко е измислица, но само докато я погледнеше. Колкото и да му се искаше да мисли иначе, не можеше да я погледне и да се усъмни в думите ѝ.

Опря ръце на масата, после ги обърна и огледа линиите по дланите. Дали само неговата съдба беше изписана по тях, или държеше в ръцете си и живота на една непозната жена?

Няма отговори. Затвори нежно ръце, сякаш стискаше нещо малко в юмруците си, и взе решение.

— Да я намерим!

Неподвижната фигура в креслото мълчеше, не помръдваше, освен издигането и спадането на заоблените гърди. Клеър беше заспала.

48

ЛОВ НА ВЕЩИЦА

Старомодният звънец избръмча някъде в дълбините на апартамента. Това не беше най-хубавата част на града, но не беше и най-лошата. Имаше предимно къщи на работническата класа, като тази, разделени на два или три апартамента. Написана на ръка бележка под звънеца гласеше „Макхенри на горния етаж — звънете два пъти”. Роджър внимателно натисна отново бутона, после избърса ръка в панталоните си. Дланите му се потяха и това много го дразнеше.

До входа имаше леха с жълти нарциси, които бяха полумъртви от липсата на вода. Връхчетата на острите листа бяха покафенели и сгърчени, а жълтите главички клюмаха безутешно близо до обувката му.

Клеър също ги видя.

— Вероятно няма никого — каза тя и се наведе да докосне сухата почва. — Не са поливани повече от седмица.

Роджър усети смътно облекчение при тази мисъл; без значение дали вярваше, че Гейлис Дънкан е Джилиън Едгарс, той не очакваше с нетърпение срещата. Обърна се да си върви, но вратата внезапно се отвори зад него със скърцане на старо дърво и сърцето му се качи в гърлото.

— Да? — Мъжът, който отвори, ги огледа, присвил подутите си очи. Имаше зачервено пълно лице, което беше засенчено от набола брада.

— Ами… Съжаляваме, че нарушихме съня ви, сър — каза Роджър и направи усилие да се успокои. Стомахът му се сви. — Търсим госпожица Джилиън Едгарс. Тя тук ли живее?

Мъжът потърка главата си с едра, обрасла с черни косми ръка и косата му щръкна.

— За теб е госпожа Едгарс, хубавецо. Какво искаш от жена ми? — На Роджър му се прищя да отстъпи назад заради алкохолните изпарения в дъха му, но запази позиции.

— Искаме само да говорим с нея — рече той, възможно най-помирително. — Тя у дома си ли е?

— Тя у дома си ли е? — повтори господин Едгарс, като изкриви подигравателно уста заради оксфордския акцент на Роджър. — Не, няма я. Разкарайте се — посъветва ги и затвори вратата с трясък, от който дантеленото перденце потрепери.

— Разбирам защо не си е у дома — отбеляза Клеър, която стоеше на пръсти и надничаше през прозореца. — И аз нямаше да съм си у дома, ако това ме чака там.

— Така е — каза Роджър. — А имаш ли някакви предположения къде да я търсим?

Клеър се отдръпна от прозореца и докладва:

— Той се настани пред телевизора. Да го оставим, поне докато отворят кръчмата. Междувременно можем да опитаме в Института. Фиона каза, че Джилиън Едгарс посещава курсове там.

*  *  *

Институтът за северношотландски фолклор се помещаваше на горния етаж на тясна къща точно до бизнес района. Рецепционистката, дребна, пълна жена с кафява жилетка и рокля на щампи, като че ли се зарадва да ги види. Вероятно нямаше често компания тук.

— О, госпожо Едгарс… — каза тя и на Роджър му се стори, че в гласа ѝ се прокрадва съмнение, но госпожа Андрюс остана приветлива и ведра. — Да, тя редовно посещава института и изрядно плаща за курсовете. Много често е тук. — Явно твърде често според госпожа Андрюс.

— А случайно да е тук сега? — попита Клеър.

Госпожа Андрюс поклати глава и сивите къдрици затанцуваха по главата ѝ.

— О, не. Днес е понеделник. Само аз и доктор Макюън сме тук в понеделник. Той е директорът. — Погледна с упрек Роджър, сякаш беше длъжен да знае това. После, явно успокоена от надеждния им вид, отстъпи леко: — Ако се интересувате от госпожа Едгарс, трябва да говорите с доктор Макюън. Да ида ли да му кажа, че сте тук?

Тъкмо направи опит да се измъкне иззад бюрото си, когато Клеър я спря и се наведе напред.

— Случайно да имате снимка на госпожа Едгарс? — попита направо, а щом видя изненадата ѝ, се усмихна очарователно и обясни: — Не бихме искали да губим времето на директора, ако тя не е жената, която търсим.

Госпожа Андрюс отвори леко уста, примигна объркано, после кимна и започна да рови из бюрото, да отваря чекмеджета и да си мърмори.

— Имаше някъде. Видях ги вчера, така че не може да не са тук… О, ето! — Тя извади албумче с черно-бели фотографии и започна да ги прелиства. — Ето. Това е тя на разкопки близо до града, но не се вижда лицето ѝ. Да видя дали няма и други…

Продължи да рови, мърморейки си, а Роджър се взираше над рамото на Клеър във фотографията на бюрото. Малка група хора стояха близо до един ленд роувър, а на земята около тях имаше чували от зебло и инструменти. Снимката беше импровизирана и неколцина бяха извърнати от обектива. Пръстът на Клеър докосна без колебание образа на високо момиче с дълга права светла коса, която стигаше до средата на гърба ѝ. Почука по снимката и кимна на Роджър.

— Не можеш да си сигурна — промърмори той.

— Какво, скъпи? — попита госпожа Андрюс и погледна над очилата си. — О, не говориш на мен. Добре тогава, намерих една малко по-добра. Пак не се вижда цялото лице — леко е извърната, — но пак е по-добре от другите. — Тя плесна победоносно новата снимка на бюрото пред тях.

На тази видяха по-възрастен мъж с малки очилца и същото светлокосо момиче, наведени над маса, на която бяха наредени нещо като ръждясали части на двигател според Роджър, но несъмнено бяха ценни артефакти. Косата на момичето висеше до бузата ѝ, а главата ѝ беше извърната към мъжа. Все пак малкото право носле, сладко заоблената брадичка и извивката на красивата уста ясно се виждаха. Очите ѝ гледаха надолу, скрити под дълги, гъсти мигли. Роджър едва се сдържа да не подсвирне от възхищение. Тя наистина беше истинска кукла.

Озърна се към Клеър. Тя кимна, без да каже нищо. Беше по-бледа от обичайното и той видя, че вената на шията ѝ пулсира бързо, но Клеър благодари на госпожа Андрюс съвсем спокойно.

— Да, тя е. Мисля, че бихме искали да поговорим с директора, ако е възможно.

Госпожа Андрюс погледна бързо към бялата врата зад бюрото.

— Е, ще ида да попитам, скъпа. Да му кажа ли за какво се отнася?

Роджър отвори уста, търсеше някакво обяснение, но Клеър го изпревари:

— Ние сме от Оксфорд — каза тя. — Госпожа Едгарс кандидатства за научна стипендия във Факултета по старините и в препоръките си е посочила Института. Така че, ако нямате нищо против…?

— О, разбирам — госпожа Андрюс, изглеждаше впечатлена.

— Оксфорд! Ти да видиш! Ще попитам доктор Макюън дали може да ви приеме веднага.

Тя изчезна зад бялата врата, като поспря само за леко почукване, преди да нахълта. Роджър се наведе да прошепне в ухото на Клеър:

— В Оксфорд няма Факултет по старините — изсъска той — и ти го знаеш.

— Ти го знаеш — отвърна тя — и аз го знам, както любезно изтъкна, но много хора по света не го знаят и ние току-що срещнахме един от тях.

Бялата врата започна да се отваря.

— Да се надяваме, че не е само тя — каза Роджър и избърса челото си. — И да се надяваме, че те бива в лъжите.

Клеър се изправи, усмихна се на госпожа Андрюс, която им кимна, и рече съвсем тихо на Роджър:

— Мен ли? Аз, която разчитах душите в служба на краля на Франция? — Изтупа полата си. — Това сега е нищо работа.

Роджър се поклони иронично и посочи към вратата.

— След вас, мадам.

Тя тръгна пред него, а той добави под нос:

— След вас и потоп!

Раменете ѝ се сковаха, но тя не се обърна.

*  *  *

За изненада на Роджър, наистина се оказа лесно. Не знаеше дали се дължи на уменията на Клеър, или на разсеяността на доктор Макюън, но той не се усъмни в думите им. Като че ли не му хрумна, че е крайно необичайно Оксфорд да изпраща разузнавачи чак до пущинаците на Инвърнес, за да разпитват за миналото на потенциален стипендиант. Изглежда, доктор Макюън си имаше други грижи и може би в момента не мислеше съвсем ясно.

— Ами… да, госпожа Едгарс определено има остър ум. Много остър — каза той, сякаш да убеди себе си. Беше висок, слаб мъж с дълга горна устна като на камила, която потрепваше, докато той колебливо търсеше всяка следваща дума.

— А вие… а тя… дали… — Замълча, устната потрепери и: — А вие срещнали сте се с нея?

— Не — каза Роджър и го огледа с известна строгост. — Нали затова питаме за нея.

— Мислите ли… — Клеър замълча деликатно и подканващо — мислите ли, че комитетът трябва да знае нещо конкретно, доктор Макюън? — Наведе се напред и отвори широко очи. — Нали разбирате, че подобни проучвания са напълно конфиденциални. Но е много важно да бъдем добре информирани; все пак отговаряме пред важни хора. Пред министерството.

На Роджър много му се искаше да я удуши, но доктор Макюън кимна мъдро и устната силно затрепери.

— Да, да, уважаема госпожо. Да, разбира се. Министерството. Напълно разбирам. Да, да. Е, аз… хм, вероятно… не бих искал неволно да ви подведа. Това е прекрасен шанс, без съмнение.

Сега Роджър искаше да удуши и двамата. Клеър сигурно забеляза, че ръцете му потрепват в скута от това неустоимо желание, защото прекъсна рязко директора:

— Интересуват ни най-вече две неща — каза тя, отвори бележника, който носеше, и го опря на коляното си. Да купя бутилка шери за г-жа T. — прочете Роджър с крайчеца на окото си. — Нарязана шунка за пикника. — Искаме да знаем, първо, какво е вашето мнение за работата на госпожа Едгарс, и второ, мнението ви за нея като човек. Първото, разбира се, ще трябва да преценим сами — тя написа отметка в бележника до Да обменя пътнически чекове, — но вие имате много по-подробни впечатления, разбира се. — Доктор Макюън кимаше, вече напълно хипнотизиран.

— Да, ами… — Изпухтя леко, после се озърна към вратата, за да се увери, че е затворена, и се наведе поверително над бюрото си. — Работата ѝ… ами, що се отнася до това, мисля, че ще сте напълно доволни. Ще ви покажа някои неща, по които е работила. А другото… — Роджър си помисли, че сега ще последва поредното треперене на устната и се наведе заплашително напред.

Доктор Макюън се отдръпна рязко, изглеждаше стреснат.

— Всъщност не е кой знае какво. Просто… ами тя е много впечатлителна млада дама. Може би интересът ѝ понякога изглежда… обсесивен? — каза въпросително. Очите му се стрелкаха от Роджър към Клеър като на плъх в капан.

— А дали този силен интерес не е насочен към каменните кръгове? — попита внимателно Клеър.

— О, значи е станало ясно от документите ѝ за кандидатстване? — Директорът извади огромна мръсна носна кърпа от джоба си и попи лицето си с нея. — Да, така е. Разбира се, много хора се интересуват от тях. В тях има романтика, мистерия. Вижте само онези заблудени души на Стоунхендж в деня на лятното слънцестоене, с качулки и роби. Пеят… всякакви глупости. Не че бих сравнявал Джилиън Едгарс с…

Той продължи в същия дух, но Роджър вече не слушаше. Стана му задушно в малкия кабинет, яката го стягаше; чуваше как сърцето му бие бавно и много дразнещо в ушите.

Просто не може да бъде! — помисли си. — Абсолютно невъзможно. Да, историята на Клеър Рандал беше убедителна — ужасно убедителна. Но като гледаше как върти на пръста си този стар глупак, който нямаше представа какво е научна стипендия и не би я познал и да му я поднесат на тепсия… Тя определено го водеше за носа. Не че той, Роджър, беше толкова податлив, но…

Обзет от съмнения и плувнал в пот, той не обърна голямо внимание, когато доктор Макюън взе връзка ключове от чекмеджето си и стана да ги отведе през втора врата към дълъг коридор.

— Това са кабинетите — обясни той. Отвори една врата и разкри малка стаичка, в която се бяха събрали само тясна маса, стол и миниатюрна лавица. На масата бяха подредени папки в различни цветове. До тях Роджър видя голям бележник със сиви корици и четлив етикет — РАЗНИ. По някаква причина този почерк го накара да изтръпне.

Нещата ставаха все по-лични с всяка изминала минута. Първо снимките, сега и женският почерк. Той беше обзет от паника при мисълта, че ще се срещне с Гейлис Дънкан. Джилиън Едгарс, всъщност. Която и да беше тя.

Директорът отваряше папките, сочеше и обясняваше на Клеър, която много добре се преструваше, че разбира за какво ѝ говори. Роджър надничаше над рамото ѝ, кимаше и от време на време казваше: „Хм, много интересно”, но наклонените редове бяха напълно неразбираеми за него.

Тя е написала това — мислеше си той. — Тя е истинска. От плът и кръв, с устни и дълги мигли. И ако мине през камъните, ще изгори — тялото ѝ ще пука и ще почернява, косата ѝ ще пламне като факла. А ако не го направи… аз няма да съществувам.

Поклати силно глава.

— Не сте ли съгласен, господин Уейкфийлд? — Директорът на института го гледаше объркан.

Роджър пак поклати глава, този път от смущение.

— Не, не. Искам да кажа… просто… дали може да пийна малко вода?

— Разбира се, разбира се! Елате с мен, има чешма точно зад ъгъла, ще ви покажа. — Доктор Макюън го изведе от малката стаичка в коридора, като изразяваше несвързано своята загриженост за здравето му.

Щом излезе от клаустрофобичното кубче и се отдалечи от книгите и папките на Джилиън Едгарс, Роджър се почувства малко по-добре. Все пак мисълта да се върне пак в миниатюрната стая, където думите на Клеър за миналото ѝ като че ли отекваха в тънките стени… не. Взе решение. Клеър щеше да се оправя сама с доктор Макюън. Подмина бързо стаята, без да поглежда вътре, и излезе през вратата към бюрото на рецепционистката.

Госпожа Андрюс се вгледа в него, очилата ѝ сияеха от загриженост и любопитство.

— Скъпи господин Уейкфийлд. Не ви ли е добре? — Роджър прокара ръка по лицето си; сигурно беше пребледнял. Усмихна се леко на пълничката дребна секретарка.

— Не, много благодаря. Вътре ми стана топло, ще изляза на чист въздух.

— О, да. — Тя кимна с разбиране. — Радиаторите. Запушват се и не се изключват сами. Ще ида да видя. — Тя стана от бюрото, където още лежеше снимката на Джилиън Едгарс. Погледна към нея, после към Роджър. — Знаете ли? Тъкмо я гледах и се чудех какво странно има в лицето ѝ. Не можех да се сетя, но тя много прилича на вас, господин Уейкфийлд. Особено в очите. Невероятно съвпадение, нали? Господин Уейкфийлд? — Тя се взираше към стълбището, откъдето се чуваше трополенето на Роджър.

— Явно му се доходи по нужда — каза си тя. — Горкото момче.

*  *  *

Слънцето още беше над хоризонта, когато Клеър се присъедини към него на улицата, но денят бе към края си. Хората се прибираха у дома за чая и се усещаше някакво общо облекчение — всички очакваха почивката след дългия работен ден.

Роджър обаче не споделяше това чувство. Той се наведе да отвори вратата на колата за Клеър, изпълнен с такава смесица от емоции, че не знаеше какво да ѝ каже. Тя влезе, погледна го със съчувствие и попита:

— Неприятно, нали?

Дяволската плетеница от нови еднопосочни улици направи излизането от центъра на града задача, която изискваше цялото му внимание. Измина доста време, преди да е в състояние да откъсне очи от пътя и да попита:

— Сега какво?

Клеър се облягаше в седалката със затворени очи, а кичури от косата ѝ се бяха освободили от шнолата. Тя не отвори очи, но се протегна леко и се нагласи на седалката.

— Защо не поканиш Бриана на вечеря някъде? — Вечеря? Някак му се струваше неуместно да спира за вечеря насред детективско разследване на живот и смърт, но от друга страна, внезапно установи, че пустотата в стомаха му не се дължи изцяло на разкритията от последния час.

— Ами добре — каза той бавно. — Тогава утре…

— Защо да чакаш до утре? — прекъсна го Клеър. Сега седеше с изправен гръб и си решеше косата. Тя беше гъста и непокорна, и спусната се къдреше на раменете ѝ. Роджър си помисли, че така изглежда много млада. — Можеш да говориш с Грег Едгарс пак след вечеря, нали?

— Откъде знаеш, че се казва Грег? — попита той. — И защо мислиш, че ще говори с мен тази вечер?

Клеър го погледна, сякаш внезапно се бе усъмнила в интелигентността му.

— Знам му името, защото беше изписано на пощенската кутия — каза тя. — А дали ще иска да говори с теб тази вечер — ще говори, защото този път ще носиш бутилка уиски.

— И мислиш, че това ще го накара да ни покани вътре?

Тя вдигна вежда.

— Видя ли бутилките в боклука? Разбира се, че ще го направи. — Облегна се, пъхнала юмруци в джобовете на палтото си, и се вгледа през прозореца на колата. — Може да попиташ Бриана дали иска да дойде с теб — добави небрежно.

— Тя каза, че не иска да има нищо общо с това — възрази Роджър.

Клеър го погледна нетърпеливо. Слънцето залязваше зад нея и караше очите ѝ да светят в кехлибарено, като на вълк.

— Тогава ти предлагам да не ѝ казваш какво точно ще правите — рече тя с тон, който му напомни, че е завеждащ отделение на голяма болница.

Ушите му пламнаха, но той упорито възрази:

— Няма как да го скрием, ако ние с теб…

— Не ние — прекъсна го Клеър. — Ти. Аз имам друга работа.

Това му дойде в повече. Той спря колата до пътя, без да даде мигач, и се втренчи в нея.

— Имаш друга работа, така ли? Чудесно! Караш ме да ходя да говоря с някакъв пияница, който сигурно ще ме нападне още щом ме види, и да взема и дъщеря ти да гледа! Какво, да не мислиш, че ще ми трябва, за да ме закара до болницата, след като Едгарс спре да ме млати с бутилка по главата?

— Не — отвърна Клеър, без да обръща внимание на тона му. — Мисля, че ти и Грег Едгарс може да успеете в нещо, в което аз не бих могла — да убедите Бри, че Джилиън Едгарс е жената, която познавах като Гейлис Дънкан. Мен тя няма да послуша. Вероятно няма да иска да послуша и теб, ако се опиташ да ѝ кажеш какво открихме днес в института. Но ще повярва на Грег Едгарс. — Говореше спокойно и мрачно и Роджър усети как гневът му отслабва. Пак запали колата и се включи в движението.

— Добре. Ще опитам — рече неохотно, без да я поглежда. — А ти къде ще бъдеш в това време?

Тя се размърда, за да бръкне пак в джоба си. Извади ръка ѝ и я отвори. Той видя проблясъка на малък сребрист предмет на дланта ѝ. Ключ.

— Аз ще проникна с взлом в института — заяви тя спокойно. — Искам онзи бележник.

*  *  *

След като Клеър се извини и каза, че трябва да се погрижи за „нещо” — Роджър потрепери само леко — той и Бриана тръгнаха към кръчмата, но после решиха да отложат вечерята, защото вечерта беше неочаквано приятна. Тръгнаха по тясната алея покрай река Нес и той напълно забрави притесненията си заради удоволствието от компанията на Бриана.

Отначало говореха предпазливо и избягваха спорните теми. После разговорът се насочи към работата на Роджър и ставаше все по-оживен.

— И откъде знаеш толкова много за това? — попита той, като я прекъсна насред изречение.

— От татко — отвърна тя. Изрече „татко” предпазливо, сякаш се опасяваше, че той ще каже нещо. — От истинския ми баща — добави натъртено.

— Разбира се — отвърна тихо Роджър и пренебрегна предизвикателството. Имаме много време за това, моето момиче, помисли си цинично. Но няма аз да съм този, който ще падне в капана.

Надолу по улицата се виждаше светлината в прозореца на къщата на Едгарс. Значи плячката беше в бърлогата си. Той изпита неочакван прилив на адреналин при мисълта за предстоящия сблъсък.

Адреналинът обаче беше удавен от прилив на стомашни сокове, които се освободиха, щом двамата влязоха в ухаещата на овчарски пай кръчма. Разговорът беше дружески и на общи теми заради неизреченото споразумение да не споменават за сцената в имението от предишния ден. Роджър беше забелязал хлада в отношенията между Клеър и дъщеря ѝ, преди да остави Клеър до пиацата на такситата. Седнали една до друга на задната седалка, те приличаха на две враждуващи котки — опънали назад уши, с потрепващи опашки, но избягващи да срещнат погледите си, за да не се стигне до схватка.

След вечеря Бриана взе палтата им, докато той плащаше сметката.

— Това за какво е? — попита тя, когато забеляза бутилката уиски в ръката му. — Да не планираш запой?

— Запой ли? — усмихна ѝ се той. — Започваш да се учиш, а? И какво още научи от лингвистичните си занимания?

Тя сведе очи в преувеличена свенливост.

— Ами в Щатите има един танц, който се нарича шаг. Но сигурно няма да искаш да го изпълниш с мен тук.

— Не и ако не настояваш — отвърна той. И двамата се засмяха, но му се стори, че червенината по бузите ѝ се засили, и той толкова се развълнува, че преметна палтото на ръката си, вместо да го облече.

— Е, ако изпиеш достатъчно от това, всичко е възможно — каза тя, като посочи бутилката с дяволита усмивка. — Само че е ужасно на вкус.

— Вкусът се наследява, моме — информира я Роджър. — Само шотландците се раждат с него. Ще ти купя една бутилка, за да тренираш. Тази е за подарък — обещал съм я. Искаш ли да дойдеш с мен, или да ида по-късно? — попита той. Не знаеше дали иска тя да идва с него, но усети прилив на щастие, когато Бри кимна и облече палтото си.

— Разбира се, защо не?

— Добре. — Той посегна и внимателно обърна яката ѝ на раменете. — Наблизо е, да повървим, става ли?

*  *  *

Нощем кварталът изглеждаше малко по-добре. Мракът скриваше овехтялостта на къщите, а светлините, които сияеха от прозорците към малките предни градинки, придаваха на улицата известен уют.

— Няма да се бавим — каза Роджър на Бриана, когато натисна звънеца. Не знаеше на какво да се надява. Първият му страх отмина, когато вратата се отвори. Вътре имаше някой и този някой беше още в съзнание.

Едгарс явно беше прекарал следобеда в компанията на една от бутилките, наредени по бюфета зад него. За щастие сега не сметна посетителите си за натрапници. Присви очи, когато Роджър се представи.

— Братовчед на Джили? Не знаех, че има братовчед.

— Ами, има — каза Роджър, одързостен от топлия прием. — Аз съм. — Щеше да се оправя със самата Джилиън, когато я срещнеше. Ако я срещнеше.

Едгарс примигна веднъж-дваж, после потърка възпаленото си око с юмрук, сякаш за да настрои видимостта му. Очите се фокусираха с известна трудност върху Бриана, която стоеше зад Роджър.

— Тя коя е?

— Ами… приятелката ми — импровизира Роджър. Бриана го изгледа с присвити очи, но си замълча. Явно вече усещаше, че нещо не е наред, но тръгна след него, когато Грег Едгарс отвори вратата да ги пусне вътре.

Апартаментът беше малък и претъпкан, с мебели втора употреба. Миришеше на цигари и неизхвърлен боклук, остатъци от готова храна за вкъщи бяха пръснати небрежно по всяка повърхност в стаята. Бриана погледна косо Роджър, погледът ѝ казваше: „Чудесно роднини имаш” и той сви леко рамене. Не съм виновен аз. Домакинята явно не си беше у дома, и то от известно време.

Отсъстваше поне във физическия смисъл на тази дума. Когато се обърна да вземе стола, който Едгарс му подаваше, Роджър се изправи пред голяма студийна фотография с месингова рамка, която висеше над малката камина. Прехапа език, за да потисне възклицанието си.

Жената като че ли се взираше право в лицето му, леката усмивка едва извиваше крайчето на устата ѝ. Платиненоруса коса падаше гъста и лъскава по раменете ѝ и обрамчваше съвършено сърцевидно лице. Дълбоките зелени като зимен мъх очи сияеха под гъсти тъмни мигли.

— Много си приличате, нали? — Грег Едгарс гледаше снимката със смесица от враждебност и копнеш.

— Ами, да. — Роджър беше останал без дъх и се обърна да премести една хартиена чиния с риба и пържени картофи от стола си. Бриана се взираше в портрета с интерес. Поглеждаше към Роджър и обратно към снимката, явно ги сравняваше. Братовчеди, значи?

— Виждам, че Джилиън не си е у дома? — Роджър понечи да махне с ръка към бутилката, която Едгарс наклони въпросително към него, после размисли и кимна. Вероятно щеше да спечели доверието му, ако пийнеше с него. Ако Джилиън не беше тук, трябваше да разбере къде е.

Зает да сваля акцизния печат със зъби, Едгарс поклати глава, после деликатно отлепи парче восък и хартия от долната си устна.

— Няма я, човече. Като е тук, не е такава кочина. — Описа с жест препълнените пепелници и катурнатите хартиени чашки. — Пак е тесничко, но не е толкоз зле. — Извади три винени чаши от шкафа, вгледа се със съмнение във всяка от тях, сякаш проверяваше дали са прашни.

Наля уискито с огромно внимание като всеки пияница, после отнесе чашите една по една на гостите си. Бриана прие нейната също толкова внимателно, но отказа да седне, облегна се елегантно на бюфета.

Едгарс се настани накрая на изтърбушения диван, без да обръща внимание на боклуците, и вдигна чашата.

— Наздраве, човече! — рече и отпи дълга, клокочеща глътка. — Как ти беше името? — попита след малко. — О, да, Роджър. Джили не те е споменавала… но пък тя не би го направила — добави тъжно. — Не знам нищо за семейството ѝ и тя не казва. Мисля, че малко се срамува от тях… но ти не изглеждаш смотаняк — рече той великодушно. — Поне гаджето ти е готино. Ама хубаво го казах, а, поне гаджето ти е готино? — Засмя се гръмогласно и пръсна капчици уиски.

— Да — рече Роджър. — Благодаря. — Отпи малко от чашата си. Бриана, обидена, се извърна от Едгарс и се престори, че оглежда съдържанието на бюфета през стъклените вратички.

Роджър реши, че няма смисъл да увърта. Едгарс не би разбрал никакви намеци, а и имаше значителна опасност скоро да се отреже напълно, ако караше с това темпо.

— Знаеш ли къде е Джилиън? — попита Роджър. Всеки път се чувстваше странно, когато изричаше името ѝ. Сега не се сдържа и се озърна към камината, където снимката гледаше с кротка усмивка кочината в стаята.

Едгарс поклати глава бавно над чашата си, като вол над ясла. Той беше нисък, широкоплещест мъж, горе-долу на възрастта на Роджър, но изглеждаше по-голям заради небръснатата брада и рошавата черна коса.

— Не. Помислих си, че ти знаеш. Сигурно е при нацитата или при розите, де да я знам. Аз вече не движа с тях.

— Нацитата? — Сърцето на Роджър ускори ритъма си. — Имаш предвид шотландските националисти?

Клепачите на Едгарс започваха да се спускат, но той отвори пак очи.

— Ами, да. Проклетите нацита! Там срещнах Джили.

— Кога беше това, господин Едгарс?

Роджър вдигна глава изненадан от мекия глас, който прозвуча над него. Не беше проговорила фотографията, а Бриана, която го гледаше напрегнато. Роджър не знаеше дали тя се опитва просто да поддържа разговора, или бе заподозряла нещо. Лицето ѝ изразяваше единствено любезен интерес.

— Де да знам… преди две-три години. В началото беше готино. Искахме да разкараме шибаните англичани, събирахме се на пазарния площад… биричка в кръчмата и после се натискахме с нея в буса на връщане. Ммм… — Едгарс пак поклати глава замечтано. После усмивката изчезна от лицето му и той се смръщи над чашата си. — Ама после тя изперка.

— Изперка? — Роджър погледна пак към снимката. Да, очите бяха доста втренчени. Тя така си гледаше. Но не приличаше на обезумяла. Но пък може ли да се прецени от една снимка?

— Аха. Обществото на Бялата роза. Нали се сещаш, Чарли, скъпи мой, няма ли да се завърнеш, и такива простотии. Откачалки с килтове, мечове и тем подобни. Няма лошо, ако ти харесва — добави във вял опит за обективност. — Но Джили го взе много навътре. Все намилаше за Хубавия принц и какво щяло да бъде, ако бил победил през четиридесет и пета? Седяха в кухнята по цяла нощ, наливаха се с бира и дрънкаха що не бил победил. И то на келтски. — Извъртя очи.

— Страшни глупости, човече. — Пресуши чашата, за да акцентира върху думите си.

Роджър усещаше, че очите на Бриана се забиват във врата му като свредели. Разхлаби яката си, макар че не носеше вратовръзка, и яката не беше закопчана.

— Предполагам, че жена ви се е интересувала и от каменния кръг, господин Едгарс? — Бриана вече не се преструваше на любезно заинтригувана; гласът ѝ беше остър като нож. Но нямаше голям ефект върху Едгарс.

— Камъни ли? — Пъхна пръст в ухото си и го завъртя усърдно, сякаш се надяваше това да подобри слуха му.

— Праисторическите каменни кръгове. Като Клава Каирнс — притече се на помощ Роджър, като назова най-известната от местните забележителности. Така и така беше започнал, помисли си с примирение. Бриана явно нямаше да му проговори отново, затова поне можеше да се опита да разбере каквото може.

— О, тези ли? — Едгарс се изсмя. — Да, и всякакви други глупости. Това беше последната мания и най-лошата. Киснеше в онзи институт ден и нощ и пръскаше всичките ми пари по курсове… Курсове! Голям смях, нали? Там ги учат на приказки за феи. Нищо полезно няма да научиш там, казвах ѝ аз. Що не се запишеш на машинопис? Да си намери работа, ако ѝ е скучно. Това ѝ казвах аз, ама тя си тръгна — добави мрачно. — Не съм я виждал от две седмици. — Вгледа се в чашата, сякаш се изненада, че е празна.

— Искате ли по още едно? — попита и посегна към бутилката, но Бриана поклати решително глава.

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме. Нали, Роджър?

Той видя опасния блясък в очите ѝ и се запита дали няма да е по-добре да остане при Грег Едгарс да допият бутилката. Все пак, ако ѝ дадеше колата, до дома му имаше много път пеша. Стана с въздишка и стисна ръката на Едгарс за довиждане. Тя беше топла и изненадващо силна, макар и леко влажна.

Едгарс ги изпрати до вратата, стиснал бутилката. Вгледа се след тях през мрежата и внезапно извика:

— Ако видите Джили, кажете ѝ да се прибере у дома, а?

Роджър се обърна и махна на набитата фигура в осветения правоъгълник на вратата.

— Ще се опитам — извика той, думите заседнаха на гърлото му.

Те тръгнаха по алеята и надолу по улицата към кръчмата, преди тя да се обърне към него.

— Какво се опитваш да постигнеш, по дяволите? — Звучеше гневна, но не истерична. — Каза ми, че нямаш никакви роднини в тук, какви са тези братовчеди? Коя е жената от снимката?

Той огледа притъмнялата улица за вдъхновение, но не намери. Пое дълбоко дъх и я хвана за ръката.

— Гейлис Дънкан.

Тя спря така рязко, че ръката му се разтресе. Решително откачи лакътя си от хватката му. Нежната тъкан на нощта се беше разкъсала.

— Не… ме… докосвай — каза Бриана през зъби. — Майка ми ли те накара?

Въпреки че бе решил да проявява разбиране, Роджър също се разгневи.

— Ти мислиш ли за някой друг, освен за себе си? Знам, че за теб беше шок — Господи, как иначе? И не можеш да се накараш дори да го обмислиш… е, няма да те принуждавам. Но става дума и за майка ти. И за мен.

— За теб? Какво общо имаш ти с това? — Беше твърде тъмно да види лицето ѝ, но изненадата в гласа ѝ бе очевидна.

Той не искаше да усложнява нещата, като ѝ обясни за неговото място в тази история, но явно вече беше късно за тайни. И без съмнение Клеър беше предвидила това, когато му предложи да вземе Бриана тази вечер.

Внезапно Роджър осъзна какво точно бе имала предвид Клеър. Тя имаше само едно доказателство за своята история, едно безспорно доказателство. Тя имаше Джилиън Едгарс, която вероятно все още не беше изчезнала от това време, за да посрещне съдбата си като Гейлис Дънкан на горящата клада под калините в Лeox. И най-упоритият циник щеше да се убеди, ако видеше как някой изчезва в миналото пред очите му. Нищо чудно, че Клеър искаше да открият Джилиън Едгарс.

Той разказа на кратко на Бриана какво го свързва с бъдещата вещица от Крейнсмюир.

— Изглежда въпросът е аз или тя — добави, сви рамене, съзнавайки колко мелодраматично звучи. — Клеър, майка ти, остави изборът на мен. Но аз реших, че трябва поне да я намеря.

Бриана спря да върви, докато го слушаше. На смътната светлина от един магазин на ъгъла очите ѝ блестяха, втренчени в него.

— Значи вярваш в това? — В гласа ѝ не се усещаше неверие или неприязън; беше просто сериозен.

Той въздъхна и посегна пак към ръката ѝ. Тя не се възпротиви и закрачи до него.

— Да. Трябва. Ти не видя лицето на майка си, когато прочете написаното на пръстена си. Беше истинско, толкова истинско, че ми разби сърцето.

— Разкажи ми — каза тя след кратко мълчание. — Какво пишеше?

Когато Роджър довърши историята, вече бяха стигнали до паркинга зад кръчмата.

— Е… — рече Бриана колебливо. — Ако… — Пак спря и го погледна в очите. Стоеше достатъчно близо до него, за да почувства топлината на гърдите ѝ до своите, но не посегна към нея. Църквата на Сейнт Килда беше далеч оттук и двамата искаха не искаха да си спомнят за гроба под тисовете, на който бяха изписани имената на родителите ѝ.

— Не знам, Роджър — каза тя и поклати глава. Неоновият надпис над вратата на кръчмата караше косата ѝ да сияе в лилаво. — Просто не мога… не мога да мисля все още за това. Но… — Вдигна ръка и докосна бузата му, леко като полъх на вятъра. — Ще мисля за теб — прошепна тя.

*  *  *

Всъщност влизането с взлом, когато разполагаш с ключ, не е особено трудно. Вероятността госпожа Андрюс или доктор Макюън да се върнат и да ме хванат на местопрестъплението беше пренебрежително малка. А ако все пак ме хванеха, трябваше само да кажа, че съм се върнала да потърся бележника си и съм намерила вратата отворена. Бях поизгубила тренинг, но навремето подобни заблуди бяха моя втора природа. Умението да лъжеш е като карането на велосипед, не се забравя.

Така че не заради кражбата на бележника на Джилиън Едгарс сърцето ми препускаше диво и дъхът ми звучеше твърде силно в ушите ми. А заради самия бележник.

Както мастър Раймон ми беше казал в Париж, силата и опасността на магията се крият в хората, които вярват в нея. От това, което бях зърнала в него по-рано, знаех, че информацията в бележника е изключителен миш-маш от факти, предположения и откровени измишльотини, които могат да свършат някаква работа единствено на романист. Но изпитвах огромно нежелание да го докосна. Като знаех, кой го е написал, аз добре съзнавах какво представлява той: гримоар, магическа книга на тайните.

Все пак, ако нещо можеше да ми подскаже къде се намира сега Гейлис Дънкан и какви са намеренията ѝ, то щеше да е тук. Потиснах тръпка, когато докоснах гладката корица и го пъхнах под палтото си, притиснах го с лакът и поех надолу по стълбите.

Озовах се на улицата, все още с бележника под мишница, и корицата му започна да лепне от потта ми, докато бързах да се отдалеча. Имах чувството, че пренасям бомба, нещо, към което трябва да се отнасяш с огромна предпазливост, за да не избухне.

Вървях известно време, накрая свих в градината на малък италиански ресторант с тераса близо до реката. Нощта беше хладна, но малкият калорифер стопляше достатъчно терасата. Избрах една маса и поръчах чаша кианти. Известно време просто седях и отпивах, бележникът лежеше на хартиената подложка пред мен, в сянката на кошничка с чеснови хлебчета.

Беше краят на април. Оставаха само няколко дни до Белтейн — Майския празник. Тогава аз самата бях предприела неочакваното си пътуване към миналото. Предполагах, че има някаква връзка с датата — или просто с това време от годината? Бях се върнала в средата на април, вероятно тогава порталът се отваряше. Или пък не; може би нямаше никакво значение месецът. Поръчах още една чаша вино.

Вероятно само определени хора имаха способността да проникват през бариерата, която бе непреодолима за всички други. Може би беше генетично заложено? Кой знае? Джейми не можеше да премине, а аз можех. А Гейлис Дънкан определено беше преминала или поне щеше да премине. Или пък нямаше, зависи. Мислех си за младия Роджър Уейкфийлд и леко ми призля. Реших, че няма да е зле да хапна нещо.

Посещението в института ме убеди, че където и да беше Джилиън/Гейлис, тя още не беше осъществила съдбоносния преход. Всеки, който познаваше легендите на планинците, знаеше, че Белтейн наближава; и ако планираше подобна експедиция, щеше да я предприеме тогава, нали? Но нямах представа къде е тя в момента, след като не си е у дома. Може би се криеше? Може би беше заета с някакви странни ритуални приготовления, които е научила от групата на новите друиди? В бележника вероятно щеше да има някаква следа, но само Господ знаеше.

Господ знаеше също и какви са моите собствени мотиви във всичко това; въобразявах си, че ги знам, но вече не бях сигурна. Дали не бях въвлякла Роджър в търсенето на Гейлис, защото това ми изглеждаше единствения начин да убедя Бриана? И все пак — дори да я откриехме навреме, моята цел щеше да бъде изпълнена само ако Джилиън успееше да се върне в минатото. И следователно да изгори на кладата.

Когато Гейлис Дънкан беше осъдена като вещица, Джейми ми каза: „Не скърби за нея, сасенак; тя беше покварена жена”. Покварена или луда, по онова време не правеха разлика. Дали не трябваше да я оставя на мира, за да посрещне собствената си съдба? Обаче навремето тя ми беше спасила живота. Каквато и да беше — или щеше да бъде — нима не трябваше да се опитам да я спася сега? И вероятно така да обрека Роджър? Какво право имах да се намесвам във всичко това?

Не става дума за право, сасенак — чух гласа на Джейми, леко нетърпелив. — Става дума за дълг. За чест.

— Чест, значи — казах на глас. — И какво точно е тя? — Сервитьорът, който носеше чинията с тортелини „Портофино”, изглеждаше стреснат.

— Моля?

— Нищо, нищо — казах аз, но бях твърде разсеяна, за да ме е грижа какво ще си помисли за мен. — Може би ще е по-добре да донесете направо бутилката.

Изядох тортелините в компанията на призраци. Накрая, подкрепена от храната и виното, избутах празната чиния настрани и отворих сивия бележник на Джилиън Едгарс.

49

БЛАГОСЛОВЕНИ СА ОНИЯ…

Няма по-тъмно място от път в Северна Шотландия в безлунна нощ. Виждах проблясъците на преминаващи фарове, които очертаваха силуета на главата и раменете на Роджър. Той се беше привел напред, сякаш в очакване на опасност. Бри също седеше свита в ъгъла на седалката до мен. И тримата се бяхме отдръпнали в себе си, запечатани в малките си индивидуални джобчета от мълчание в по-голямата тишина на колата.

Бях свила юмруци в джобовете на палтото си, като несъзнателно опипвах монетите и малки боклучета; парченце от салфетка, късо моливче, малко гумено топче, което един малък пациент беше оставил на пода в кабинета ми. Палецът ми обиколи и идентифицира ръба на американска монета от двайсет и пет цента, релефното лице върху английско пени и назъбения край на ключ — ключът към кабинета на Джилиън Едгарс, който не си бях направила труда да върна в Института.

Бях се опитала да се обадя отново на Грег Едгарс, точно преди да тръгнем от имението. Изчаках дълго, но никой не отговори.

Взирах се в тъмното стъкло на прозореца до мен, но не виждах нито смътното си отражение, нито тъмните грамади на каменни стени или дърветата, покрай които преминавахме. Вместо това виждах книгите на едничката лавица в кабинета, спретнато наредени като аптекарски шишенца. А отдолу, бележникът, изпълнен с красив почерк, който стриктно излагаше заключения и заблуди, примесени с митове и наука,

Върху могъщата основа на една мечта. За всеки друг това щеше да е бъркотия от недомислени глупости или в най-добрия случай зародиш на леко тъповат роман. Само за мен това беше внимателно замислен план.

В пародия на научния метод, първият раздел на бележника беше озаглавен „Наблюдения”. Той съдържаше несвързани бележки, скици и внимателно номерирани таблици. „Положението на слънцето и луната в деня на Белтейн”, така бе озаглавена една от таблиците, и следваха повече от двеста двойки цифри. Подобни таблици съществуваха и за Хогманай и за Лятното слънцестоене, както и за Самайн^[15] и Денят на Вси светии. Древните празници на огъня и слънцето, а слънцето на Белтейн щеше да изгрее утре.

Централният раздел в бележника беше озаглавен „Предположения”. Това поне беше точно, помислих си иронично. На една от страниците беше записано с четлив, наклонен почерк: „Друидите изгаряли своите жертвоприношения в ракитени клетки с човешка форма, но жертвите били убивани чрез удушаване и гърлото се прерязвало, за да се източи кръвта. Кой е необходимият елемент — огънят или кръвта?” Този хладнокръвие любопитен въпрос отново ме накара да видя ясно лицето на Гейлис Дънкан — не студентката с широко отворени очи и права дълга коса на снимката в института, а потайната, леко усмихната жена на обвинителя, с десет години по-възрастна, и много веща в употребата на билките и на тялото си, която умееше да прелъстява мъже, за да постигне целите си, и беше убила хладнокръвно пак в името на тези цели.

Последните няколко страници от бележника, озаглавени „Заключения”, ни накара да тръгнем на това нощно пътуване в навечерието на Белтейн. Свих пръсти около ключа, като от все сърце се надявах, че Грег Едгарс е чул съобщението на телефона си.

Роджър забави, обърна към изровен черен път, който минаваше в подножието на хълма, наречен Крейг на Дун.

— Нищо не виждам — каза той. Не беше говорил от толкова време, че гласът му прозвуча грубо и някак войнствено.

— Естествено — обади се подразнено Бриана. — Оттук не се вижда каменният кръг.

Роджър изсумтя и продължи още по-бавно. Явно нервите на Бриана бяха опънати, но неговите също. Само Клеър изглеждаше спокойна, незасегната от общото напрежение в колата.

— Тя е тук — обади се внезапно Клеър. Роджър натисна рязко спирачките и двете жени отзад се удариха в предните седалки.

— Внимавай, идиот такъв! — сопна се яростно Бриана. Прокара ръка през косата си и я отметна от лицето си с бърз, нервен жест. После преглътна с усилие и се вгледа в мрака през прозореца.

— Къде?

Клеър кимна надясно, все още не вадеше ръце от джобовете си.

— Там има паркирана кола, точно зад онези храсти.

Роджър облиза устни и посегна към дръжката на вратата.

— Това е колата на Едгарс. Ще ида да огледам; вие стойте тук.

Бриана отвори вратата и тя изскърца протяжно на несмазаните си панти. Роджър се изчерви пред смръщения ѝ поглед в смътното сияние на лампичката в купето.

Бриана седна отново точно преди Роджър да се измъкне от колата.

— Там няма никой — докладва тя. Озърна се към върха на хълма. — Мислиш ли, че…?

Клеър закопча и последното копче на палтото си и излезе в мрака, без да отговори на въпроса на дъщеря си.

— Пътеката е насам — каза тя.

Тя ги поведе и като гледаше светлата, носеща се като призрак по склона фигура пред него, Роджър си спомни за изкачването на един друг склон, към гробището на Сейнт Килда. Изглежда, Бриана също си го спомни, защото се поколеба и той я чу да мърмори гневно под нос, но после ръката ѝ посегна към лакътя му и силно го стисна — дали окуражително, или като молба за подкрепа, Роджър не разбра. Все пак му подейства окуражително и той потупа ръката ѝ и я стисна под лакътя си. Въпреки съмненията си и определено зловещия характер на цялата експедиция, той усети вълнение, когато наближиха билото. Нощта беше ясна, безлунна и много тъмна, съвсем оскъдната звездна светлина им позволи да различат силуетите на огромните камъни в древния кръг. Тримата излязоха на заобленото било на хълма и се скупчиха заедно като изгубени овце. Роджър чуваше дъха си неестествено силно.

— Това — каза Бриана през зъби — е глупаво!

— Не, не е — отвърна той. Внезапно остана без дъх, сякаш нещо стегна силно гърдите му. — Там има светлина.

Почти не се виждаше — бе само проблясък, който бързо изчезна, — но тя го видя. Той я чу как рязко пое дъх.

Сега какво? питаше се Роджър. Да се разкрещят ли? Или това щеше да изплаши плячката им и да я накара да се разбърза? В такъв случай какво да сторят?

Видя, че Клеър внезапно поклати глава, сякаш опитваше да прогони муха. Отстъпи крачка назад от най-близкия камък и залитна към него.

Той я хвана за ръката и прошепна:

— Спокойно, спокойно — както се укротява кон. Лицето ѝ беше само бял овал на звездната светлина, но той усети тръпката, която премина през нея, като електричество по жица. Стоеше сковано, държеше я за ръката и не знаеше какво да стори.

Внезапно замириса на бензин и това го накара да се задейства. Смътно усети как Бриана вдига рязко глава, явно усетила миризмата, и се обръща към северния край на кръга.

Той пусна ръката на Клеър и тръгна през храстите и камъните към центъра на кръга, където една сгърбена черна фигура приличаше на мастилено петно върху по-светлата тъмнина на тревата.

Гласът на Клеър прозвуча зад него, силен и настоятелен, разкъса тишината.

— Джилиън!

Чу се тих съсък и нощта се озари от сияние. Замаян, Роджър отстъпи крачка назад, препъна се и падна на колене.

За миг почувства само острата болка в ретините си от ярката светлина, която скри всичко. Чу вик до себе си и усети ръката на Бриана на рамото си. Примигна с усилие, очите му сълзяха и зрението му започна да се завръща.

Между тях и огъня стоеше стройна фигура с форма на пясъчен часовник. Когато зрението му напълно се проясни, Роджър осъзна, че е облечена с дълга, бухнала пола и тясно бюстие — дрехи от друго време. Беше се обърнала заради вика и той зърна за миг широко отворени очи и светла, която се развяваше на горещината от огъня.

Той мина покрай Бриана, концентриран върху високото стройно момиче и лицето, което толкова приличаше на неговото. Тя го видя, обърна се и хукна бързо към разцепения камък в другия край на кръга. Носеше на рамото си груба брезентова торба; той чу как момичето изсумтя, когато торбата се залюля тежко и я удари в хълбока.

Тя спря за миг, протегнала ръка към скалата, и се обърна. Той можеше да се закълне, че очите ѝ спряха на него, срещнаха неговите и ги задържаха, отвъд светлината на огъня. Устата ѝ се отвори в ням вик. Тя се извъртя, леко като танцуваща искра, и изчезна в процепа на камъка.

Огънят, тялото, самата нощ, внезапно изчезнаха в оглушителен шум. Роджър се озова по очи на тревата, забил трескаво пръсти в земята, в търсене на някакво познато усещане, за да не изгуби разсъдъка си. Но напразно, сетивата му като че ли не функционираха — дори земята под себе си чувстваше някак невеществена, аморфна, сякаш лежеше върху плаващи пясъци, а не върху гранит.

Ослепен от белотата, оглушен от писъка на камъка, той посягаше, мяташе диво ръце, сякаш изгубил връзка с крайниците си, съзнаващ единствено огромното притегляне и нуждата да му устои.

Не беше като преход във времето; имаше чувството, че от цяла вечност се бори с пустотата, когато най-сетне сетивата му се завърнаха. Усети, ръцете, които стискаха неговите с отчаяна сила, и задушаващата мекота на гърди до лицето си.

Слухът му постепенно се завръщаше и с него дойде и гласът, който викаше името му. Всъщност не точно името му, а го обиждаше запъхтяно.

— Идиот! Ненормалник! Събуди се Роджър, задник такъв! — Гласът ѝ беше приглушен, но той добре схвана смисъла. Посегна нагоре със свръхчовешко усилие и я хвана за китките. Претърколи се, усещаше се тромав като зараждаща се лавина, и запримигва тъпо пред мокрото от сълзи лице на Бриана Рандал. Очите ѝ тъмнееха като пещери в умиращата светлина на огъня.

Миризмата на бензин и изгоряла плът беше ужасна. Той се извърна, задави се и повърна в мократа трева. Толкова му беше зле, че дори не изпита благодарност за завръщането на обонянието си.

Избърса уста с ръкав и посегна непохватно към ръката на Бриана. Тя също се беше привела напред и трепереше.

— О, Господи! О, Боже! Мислех, че няма да успея да те спра. Ти пълзеше право към него. О, Господи!

Тя не се отдръпна, когато той я притегли към себе си, но и не отвърна на прегръдката. Просто продължи да трепери, сълзите се стичаха от широко отворените, пусти очи, а устата повтаряше като развалена плоча:

— О, Господи! О, Господи!

— Спокойно — погали я той. — Всичко ще е наред. Спокойно. — Замайването му отслабваше, макар че още се чувстваше, сякаш бе разкъсан на няколко парчета и пръснат небрежно във всички посоки.

От почерняващия предмет на земята се чуваше слабо пукане, но освен него и механичните възклицания на Бриана, тишината на нощта се завръщаше. Той запуши с ръце ушите си, сякаш да потуши ехото на онзи убийствен шум.

— И ти го чу, нали? — попита Роджър Бриана. Тя продължаваше да плаче, но кимна рязко като кукла.

— А майка ти… — започна той, все още с мъка успяваше да събере мислите си, но внезапно се изправи, защото една го навести напълно оформена.

— Майка ти! — възкликна той, сграбчи Бриана за ръцете. — Клеър! Къде е тя?

Бриана зина от ужас и се изправи. Огледа обезумяла празния кръг, където камъните с човешки ръст се мержелееха в сенките, хвърляни от угасващия огън.

— Мамо! — изпищя Бриана. — Мамо, къде си?

*  *  *

— Всичко ще е наред — каза Роджър, опитваше се да звучи авторитетно успокояващо. — Тя ще се оправи.

Всъщност нямаше представа дали Клеър Рандал някога ще се оправи.

Намериха я безчувствена на тревата близо до каменния кръг, бяла като изгряващата над тях луна, и единствено тъмната струйка кръв, която бавно се стичаше по разранените ѝ длани, подсказваше, че сърцето ѝ още бие. А що се отнася до ужасното спускане по хълма, когато главата ѝ висеше безжизнено на рамото му и подскачаше тромаво, докато камъните се търкаляха под краката му, а вейките дърпаха дрехите му, той предпочиташе да не си го спомня.

Слизането по склона го беше изтощило, затова Бриана, със сковано в концентрация лице и стиснала в желязна хватка волана, ги откара до имението. Отпуснат в седалката до нея, Роджър бе видял в огледалото за задно виждане последното слабо сияние на хълма зад тях, където малко, сияйно облаче се носеше като оръдеен дим — нямо свидетелство за отминала битка.

Сега Бриана се бе навела над канапето, на което майка ѝ лежеше неподвижна като фигура върху саркофаг. Роджър не беше запалил приготвените в камината дърва, а включи калорифера, на който Преподобният си топлеше краката в зимните нощи. Реотаните му сияеха в оранжево и издаваха силно, уютно жужене, което изпълваше притихналия кабинет.

Роджър седеше на табуретка до канапето, изтръпнал и отпуснат. Събра последни сили и посегна към телефона на масичката. Ръката му увисна над слушалката.

— Дали не трябва да… — Замълча и се прокашля. — Дали не трябва… да извикаме лекар? Полицията?

— Не. — Гласът на Бриана беше напрегнат, почти разсеян, когато се наведе над все така неподвижното тяло на канапето. — Тя се свестява.

Клепачите помръднаха, свиха се плътно за миг при завръщането на спомена за болката, после се отпуснаха и се отвориха. Очите ѝ бяха ясни и меки като мед. Те плъзнаха по Бриана, която стоеше скована до Роджър, и спряха на лицето му.

Устните на Клеър бяха съвсем побелели, като цялото ѝ лице. Опита няколко пъти, преди да успее да прошепне:

— Тя… отиде ли там?

Пръстите ѝ стискаха плата на полата и той видя кървавото петно, което остана след тях. Неговите ръце се бяха вкопчили инстинктивно в коленете му, дланите потръпваха. Значи и тя се беше борила, беше се опитвала да се вкопчва в тревата и чакъла, за да се задържи срещу зейналото минало. Затвори очи при спомена за ужасното притегляне и кимна.

— Да, тя отиде.

Ясните очи веднага се отклониха към лицето на Бриана, веждите над тях бяха извити питащо. Но Бриана зададе въпроса:

— Значи е вярно? — рече колебливо. — Всичко е било вярно?

Роджър усети леката тръпка, която мина през тялото ѝ, и без да се замисли, посегна да хване ръката ѝ. Потрепери леко, когато тя я стисна, и внезапно в ума му прозвучаха думите на Преподобния: „Блажени са онези, които вярват, без да са видели”. А онези, които трябва да видят, за да повярват? Резултатите от вяра, постигната чрез виждане, трепереха от страх до него, ужасени от онова, до което водеше тази вяра.

Когато момичето се напрегна, приготви се да посрещне истината, която вече бе видяла с очите си, напрегнатото тяло на Клеър се отпусна на канапето. Бледите устни се извиха в лека усмивка, покой изличи напрежението по бялото лице и се утаи сияещ в златните очи.

— Вярно е — каза тя. Цветът се завръщаше по страните ѝ. — Майка ти ще те излъже ли? — И затвори пак очи.

*  *  *

Роджър се наведе да изключи калорифера. Нощта беше студена, но той не можеше да стои повече в кабинета, във временното си убежище. Още беше замаян, но не биваше да го отлага. Трябваше да вземе решение.

Съмна се, преди полицията и лекарят да приключат работата си, да попълнят всички формуляри, да вземат показания и да направят всичко по силите си, за да оспорят истината.

„Блажени са онези, които не са видели — помисли си отново Роджър, — но са повярвали.” Особено в този случай.

Накрая те си тръгнаха с формулярите, значките и колите си, сред мигащи светлини, за да се погрижат за изнасянето на тялото на Грег Едгарс от каменния кръг, да издадат заповед за арест на жена му, която след като го беше подмамила към смъртта, бе избягала от местопрестъплението. Меко казано, помисли си замаяно Роджър.

Крайно изтощен, той остави дамите Рандал на грижите на лекаря и Фиона, и си легна, без дори да се съблича или да отметне завивките, просто се срути на леглото и потъна в забрава. Събуди се на свечеряване, измъчван от глад. Слезе долу и откри гостенките си, също толкова мълчаливи, но вече не толкова рошави, да помагат на Фиона в приготвянето на вечерята.

Тя премина в тишина. Атмосферата не беше напрегната, а сякаш общуването между тях протичаше невидимо. Бриана седеше до майка си и от време на време я докосваше, когато ѝ подаваше храната, сякаш да се увери, че наистина е там. Поглеждаше понякога към Роджър, свенливо, изпод мигли, но не го заговори.

Клеър също мълча почти през цялото време и едва хапна. Седеше спокойна и отпусната като езеро под слънцето, потънала в себе си. След вечерята тя се извини и отиде да седне на пейката пред прозореца в края на коридора, защото била уморена. Бриана хвърли един поглед към силуета на майка си, който се очертаваше на сиянието на залязващото слънце през прозореца, и отиде в кухнята да помогне на Фиона с чиниите. Роджър, с натежал стомах от вкусната вечеря, тръгна към кабинета си, за да помисли.

След два часа още мислеше, но без особен резултат. По писалището, по масата, по столовете и по облегалката на канапето бяха отворени книги, а зейналите дупки в лавиците свидетелстваха за проведеното от него безразборно проучване.

Отне му известно време, но го откри — кратък пасаж, който си спомняше от проучването за Клеър Рандал. Онези резултати ѝ бяха донесли утеха и покой; но не и тези — ако ѝ кажеше. И ако беше прав. Но трябваше да е така, заради онзи гроб, който бе така далеч от Калоден.

Потърка лицето си с ръка и усети стърженето на набола брада. Не беше чудно, че забрави да се избръсне след всичко случило се. Затвореше ли очи, още усещаше миризмата на дим и кръв; виждаше сиянието на огъня върху тъмния камък и кичурите светла коса, които летяха точно извън досега на пръстите му. Потрепери при този спомен и внезапно го изпълни негодувание. Клеър беше разрушила неговия покой; защо да не съсипе нейния? А Бриана — щом вече знаеше истината, защо да не я научи цялата?

Клеър още седеше в края на коридора; свила крака под себе си на пейката пред прозореца, втренчена в чернотата на нощта отвън.

— Клеър? — Гласът му беше станал дрезгав от липсата на употреба и той прочисти гърлото си и опита отново: — Клеър? Аз… трябва да ти кажа нещо.

Тя се обърна и го погледна, на чертите ѝ бе изписано съвсем вяло любопитство. Изглеждаше умиротворена, като човек, който вече е минал през ужас, отчаяние, скръб и през отчаяното бреме на оцеляването — и е издържал. Като я гледаше такава, той внезапно усети, че не може да го направи.

Но тя беше казала истината; сега и той трябваше да стори същото.

— Открих нещо. — Вдигна книгата в кратък, ненужен жест. — За… Джейми. — Когато изрече това име, големият шотландец сякаш се появи призован и застана огромен и неподвижен в коридора, между жена си и Роджър. Роджър си пое дълбоко дъх.

— Какво откри?

— Последното, което е искал да направи. Мисля… мисля, че не е успял.

Лицето ѝ пребледня леко и тя погледна с широко отворени очи към книгата.

— Хората му ли? Нали ти разбра…

— Разбрах — прекъсна я Роджър. — Не, почти сигурен съм, че в това е успял. Извел е хората от Лалиброх от бойното поле; спасил ги е от Калоден и ги е изпратил към дома.

— Тогава…

— Искал е да се върне… в битката… и мисля, че и това е направил. — Говореше с все по-голяма неохота, но трябваше да довърши. Не намираше думи, затова отвори книгата и прочете на глас:

— След последната битка при Калоден осемнадесет офицери якобити, всичките ранени, намерили убежище в стара къща и лежали там, измъчвани от болки два дни, без никой да се погрижи за раните им; след това били отведени на разстрел. Един от тях, мъж от клана Фрейзър, от полка на господаря Ловат, избягал; останалите били погребани в края на имението.

— Един от тях, мъж от клана Фрейзър, от полка на господаря Ловат, избягал… — повтори тихо Роджър. Вдигна поглед от страницата, за да срещне очите ѝ — широко отворени и невиждащи, като на елен, заслепен от фаровете на връхлитаща кола.

— Искал е да умре на бойното поле при Калоден — прошепна Роджър. — Но не е умрял.

¹⁵ Келтски празник след прибирането на реколтата. — Бел. прев.

КРАЙ