Каменният кръг - том 2 Диана Гэблдон

Диана Габалдон

Каменният кръг - Том II

Друговремец #3

На децата ми: Лора Джулиет, Самюъл Гордън и Дженифър Роуз, които ми дадоха сърцето, кръвта и костите на тази книга.

Тази книга е художествено произведение. Всички герои, организации и събития в него са продукт на въображението на автора или са използвани в условен смисъл.

Благодарности

Авторът изказва най-дълбока благодарност на:

Джаки Кантор, както винаги, задето е такъв изключителен и прекрасен редактор, който мисли, че няма нищо лошо в това една книга да е много дълга; на моя съпруг, Дъг Уоткинс, заради литературния му нюх, бележките в полетата (напр. „пак «зърна на гърди»?“) и шегите, за които твърди, че съм откраднала от него, за да ги дам на Джейми Фрейзър; на моята по-голяма дъщеря Лора, която казва: „Ако пак дойдеш да говориш пред класа ми за писане, просто говори за книги и не им споменавай за пениси на китове, става ли?“; на сина ми, Самюъл, който отива при непознати в парка и им казва: „Чели ли сте книгите на майка ми?“; на по-малката ми дъщеря, Джени, която пита: „Защо винаги не ходиш гримирана като на кориците на книгите си, мамо?“; на Маргарет Дж. Кембъл, изследовател; на Бари Фогдън, английски поет; на Пиндънс Синола Олеросо Ловънтън Грийнпийс Людовик, куче; за щедростта, с които ми позволиха да използвам особите им като основа, върху която да развихря въображението си (господин Фогдън желае да се отбележи за протокола, че кучето му Лудо никога не се е опитвало да се чифтосва с ничий крак, дървен или не, но наистина разбира идеята за артистична изява); Пери Ноултън, който освен че е отличен литературен агент, е вещ по отношение на въжета, платна и прочие мореплавателски подробности, както и относно изискванията на френската граматика и правилния начин да изкормиш елен; на Робърт Райфъл, изтъкнат авторитет по въпросите на растенията, кое къде расте и как точно изглеждат, докато го правят; на Катрин (чието фамилно име е или Бойл или Фрай; помня само, че имаше нещо общо с готвенето), за полезната информация относно тропическите болести, особено живописните навици на червеите лоа лоа; на Майкъл Лий Уест, за подробните описания на Ямайка, включително местния диалект и случки от фолклора; на доктор Малън Уест, за съветите относно тифа; на Уилям Крос, Пол Блок (и баща му), и на Кристин Ву (и нейните родители) за безценната помощ относно китайските произношения, китайската история и културни нагласи; и на моя свекър, Макс Уоткинс, който, както винаги, бе много полезен по отношение на външния вид и навиците на конете, включително и в коя посока се обръщат при вятър; на Пеги Линч, задето поиска да разбере какво би казал Джейми, ако види снимка на дъщеря си по бикини; на Лизи Бюкан, задето ми разказа историята за предшественика на съпруга ѝ, който избягал от Калоден; на доктор Грей Хоф, за медицинските подробности; на Фей Закари, за обяда и критичните коментари; на Сю Смайли, за критичното четене и предложения относно кръвната клетва; на Дейвид Пиджавка, за материалите за Ямайка и много поетичното му описание какъв е въздухът след карибска буря; на Иън Маккинтън Тейлър и брат му Хамиш Тейлър, за много полезните предложения и корекции при келтските думи; и както винаги на членовете на литературен форум CompuServe, включително на Джанет Макконахи, Марти Бренгъл, Акуа Лезли Хоуп, Джон Л. Майърс, Джон. Е. Симпсън Джуниър, Шерил Смит, Алит, Норман Шимел, Уолтър Хоун, Карън Пършинг, Маргарет Бол, Пол Солин, Даян Ингъл, Дейвид Чайфец и много други, за интересните и много полезни дискусии и задето се смяха на правилните места.

Седма част

Отново у дома

32.

Завръщането на блудния син

Четири дни яздихме от Арброут до Лалиброх и не говорихме много по пътя. Младия Иън и Джейми бяха замислени, вероятно по различни причини. Аз самата не спирах да се питам разни неща, не само за скорошните събития, но и за близкото бъдеще.

Иън сигурно беше казал на Джени за мен. Как ли щеше да приеме появата ми?

Джени Мъри беше най-близкото до сестра, което някога бях имала, и най-близката ми приятелка. Поради обстоятелствата повечето от близките ми приятели през последните петнайсет години бяха мъже; нямаше други жени лекари и естествената пропаст между сестрите и лекарите пречеше на по-близките приятелства с жени от болницата. А колкото до жените от кръга на Франк, секретарките във факултета и съпругите на преподавателите…

Но най-важна от всичко беше мисълта, че от всички хора на света Джени бе единствената, която обичаше Джейми Фрейзър колкото мен — ако не и повече. Нямах търпение да я видя отново, но се питах как ли ще приеме историята за предполагаемото ми бягство във Франция и изоставянето на брат ѝ.

Конете трябваше да се движат в колона по тясната пътека. Моят дорест кон забави послушно, когато кестенявият на Джейми спря, после го последва към една поляна, полускрита от надвиснали клони на елши.

Сива скала се издигаше в края на поляната, а цепнатините и издатините по нея бяха така покрити с мъх и лишеи, че приличаха на лице на старец, покрито с мустаци и брадавици. Младия Иън слезе от понито си с въздишка на облекчение; яздехме от изгрев.

— Оххх! — изпъшка той, като открито разтриваше задника си. — Целият се сковах.

— Аз също — казах и последвах примера му. — Но сигурно е за предпочитане пред мазолите по задника. — Несвикнали да яздим толкова дълго, ние страдахме много през първите два дни от пътуването; всъщност бях така скована, че не можах да сляза сама от седлото първата нощ и бях позорно свалена от Джейми и отнесена в хана, което много го развесели.

— Как го прави чичо Джейми? — попита ме Иън. — Сигурно задникът му е от гьон.

— Не съм проверявала — отвърнах разсеяно. — Къде отива? — Кестенявият кон, вече спънат, пасеше под дъб в единия край на полянката, но самият Джейми не се виждаше.

С Младия Иън се спогледахме неразбиращо; аз свих рамене и отидох до скалата, по която се спускаше малко ручейче. Събрах шепи под него и пих, благодарна за студената течност, която се плъзна по пресъхналото ми гърло, въпреки есенния въздух, който зачервяваше бузите ми и сковаваше носа ми.

Тази малка полянка, невидима от пътя, беше типична за Северна Шотландия. Измамно голи и сурови, канарите и поляните криеха много тайни. Ако не знаеш къде отиваш, може да минеш на сантиметри от елен, яребица или скрит човек и да не разбереш. Нищо чудно, че мнозина от онези, които бяха избягали в полето след Калоден, бяха оцелели, защото познаваха тази земя и можеха да стават невидими за тромавите си преследвачи.

След като утолих жаждата си, се обърнах и едва не налетях на Джейми, който се беше появил сякаш по магия. Тъкмо прибираше огнивото си в джоба на палтото и излъчваше слаба миризма на дим. Пусна малката запалена клечка на земята и я стъпка.

— Откъде се появи? — попитах, примигвайки.

— Ей там има малка пещера — обясни той, като посочи зад себе си. — Исках само да видя дали някой е влизал в нея.

— Е, влизал ли е? — Погледнах по-внимателно и видях ръба на издатината, която криеше входа на пещерата. Тя се сливаше с другите дълбоки пукнатини по скалата и не можеше да се различи, ако не я търсиш умишлено.

— Да. — Веждите му леко се смръщиха, но не от тревога, а сякаш мислеше за нещо. — По земята имаше въглени; някой е палил огън там.

— Кой е бил според теб? — Надникнах зад издатината, но видях само тънка ивица мрак и малка цепнатина. Изглеждаше доста непривлекателно.

Зачудих се дали някой, заинтересован от дейността му на контрабандист, може да го е проследил чак от крайбрежието до Лалиброх. Дали се тревожеше от преследвачи, или от засада? Погледнах през рамо, но не видях нищо, освен елши и сухи листа, които шумоляха на есенния вятър.

— Не знам — рече разсеяно. — Сигурно ловец; видях и кости от яребица.

Джейми не изглеждаше притеснен от възможната самоличност на непознатия и аз се успокоих. Сигурността, която ми вдъхваха планините, ме обгърна отново. Единбург и залива на контрабандистите ми се струваха много далеч.

Младия Иън, заинтригуван от откритието на невидимата пещера, беше изчезнал през процепа. Сега се появи, като изтърсваше паяжини от косата си.

— Прилича на Пещерата на Клуни, чичо, нали? — попита той с блеснали очи.

— Не е толкова голяма — отвърна Джейми с усмивка. — Горкият Клуни няма да може да се промуши през отвора; той е доста едър, два пъти колкото мен. — Той докосна печално гърдите си, където едно копче се беше откъснало, докато се бе провирал в пещерата.

— Каква е тази Пещера на Клуни? — попитах аз. Отърсих и последните ледени капки от ръцете си и ги пъхнах под мишниците си, за да ги стопля.

— О… Клуни Макфърсън — отвърна Джейми. Сведе глава и плисна ледената вода в лицето си. Надигна се, примигна, за да прогони капките от миглите си, и ми се усмихна. — Много интересен човек е този Клуни. Англичаните изгориха къщата му и събориха основите, но той избяга. Направи си убежище в една пещера наблизо и скри входа с преплетени върбови клони, напластени с кал. Хората казват, че можеш да стоиш на две крачки от нея и да не разбереш, че е там, ако не се брои миризмата от лулата на Клуни.

— И принц Чарлс е останал там за малко, докато са го преследвали англичаните — информира ме Младия Иън. — Клуни го крил с дни. Английските копелета търсили под дърво и камък, но не открили Негово Височество… нито пък Клуни! — довърши той със значително задоволство.

— Ела да се измиеш, Иън — каза Джейми с лека острота в гласа, която накара момчето да примигне. — Не можеш да се изправиш пред родителите си толкова мръсен.

Иън въздъхна, но послушно се наведе над струйката вода, като започна да плюе и пъшка, докато плискаше лицето си, което не беше точно мръсно, но определено имаше някое и друго петънце от пътя.

Обърнах се към Джейми, който гледаше разсеяно действията на племенника си. Дали мислеше за вероятно неловката среща в Лалиброх, или за Единбург, за димящите останки от печатницата и мъртвеца в подземието на бардака? Или пък още по-назад, за Чарлс Едуард Стюарт и дните на Въстанието?

— Какво казваш на племенниците си за него? — попитах тихо, докато Иън сумтеше. — За Чарлс?

Погледът му се изостри и се фокусира върху мен; значи съм била права. Очите му се стоплиха леко и той се усмихна в признание на това, че съм прочела мислите му, но после и топлината, и усмивката изчезнаха.

— Никога не говоря за него — каза тихо и се обърна да доведе конете.

* * *

След три часа прекосихме и последния брулен от ветровете проход и тръгнахме надолу по хълма към Лалиброх. Джейми водеше, дръпна юздите и ни изчака.

— Ето го — каза той. — Погледна ме усмихнат, с извита вежда. — Много ли е променен?

Поклатих бързо глава. Отдалече къщата си изглеждаше съвсем същата. Построени от бял дялан камък, трите етажа сияеха сред скупчените външни постройки и ширналите се, разделени от каменни синори ниви. На малкото възвишение зад къщата се виждаха останките от старата крепост, кръглата каменна кула, чието име носеше мястото.

При по-внимателен оглед видях, че пристройките са леко променени. Джейми ми беше казал, че англичаните са изгорили гълъбарника и параклиса в годината след Калоден, и аз наистина виждах празните им места. Едно място от оградата бе изградено с камъни в друг цвят и имаше нова постройка от камък и греди, която явно служеше като гълъбарник, ако се съди по дебеличките пернати телца по пръта на покрива, които се припичаха на есенното слънце.

Розовият храст, посаден от майката на Джейми, Елън, се бе превърнал в оплетена дантела по стената на къщата, само че вече останал без листа.

Дим се издигаше от западния комин и се носеше на юг с вятъра от морето. Внезапно видях огъня в огнището в салона, розовата му светлина по лицето на Джени вечер, докато седи в креслото си и чете на глас роман или стихове, докато Джейми и Иън играят шах и слушат с половин ухо. Колко ли вечери бяхме прекарали така, докато децата бяха горе в леглата си, а аз седях до палисандровото писалище и пишех рецепти за лекарства или пък пресмятах безкрайните домакински разходи?

— Дали пак ще живеем тук? — попитах Джейми, като внимавах да не издам копнежа в гласа си. Тази къща беше истински дом за мен, но бе минало много време — и много неща се бяха променили.

Той мълча цяла минута, накрая поклати глава, докато хващаше юздите.

— Не знам, сасенак. Ще е приятно, но… не знам как са нещата сега. — Беше се смръщил леко, докато гледаше към къщата.

— Няма нищо. Няма проблем да живеем в Единбург — или дори във Франция. — Погледнах лицето му и докоснах успокоително ръката му. — Стига да сме заедно.

Притесненото изражение изчезна веднага и лицето му се проясни. Той хвана ръката ми и я вдигна към устните си, целуна я нежно.

— И за мен няма значение, сасенак, стига да сме заедно.

Взирахме се един в друг, докато силно и смутено покашляне ни извести за присъствието на Младия Иън. Той ревностно пазеше уединението ни и по време на пътя се отдалечаваше много от лагера ни, като усърдно се опитваше да не се натрапва изненадващо.

Джейми се ухили и стисна ръката ми, преди да ме пусне и да се обърне към него.

— Почти стигнахме, Иън — каза той, докато момчето се занимаваше с понито си. — Ще сме там преди обед, ако не вали — добави, заслони очи и огледа небето, за да прецени облаците, които се носеха бавно над планината Монадлиат.

— Ммффм. — Младия Иън не изглеждаше възхитен от това и аз го погледнах със съчувствие.

— „Домът е мястото, където няма как да не ни приемат“1 — цитирах аз.

Младия Иън ме погледна лукаво.

— Да, точно от това се опасявам, лельо.

Джейми, чул разговора ни, го погледна и примигна сериозно… неговата версия на окуражително смигване.

— Не унивай, Иън. Не забравяй притчата за блудния син. Майка ти ще се радва, че си жив и здрав.

Младия Иън го погледна с огромно недоверие.

— Ако очакваш да заколят угоено теле, чичо Джейми, значи не познаваш майка ми чак толкова добре.

Момчето подъвка за миг долната си устна, после се качи на седлото и въздъхна дълбоко.

— Най-добре да се приключва, нали?

— Родителите му наистина ли ще са много строги с него? — попитах, като гледах как момчето тръгва бавно по склона.

Джейми сви рамене.

— Е, ще му простят, разбира се, но преди това го очаква голяма кавга и насинен задник. Ще съм късметлия, ако на мен ми се размине същото — добави той ухилен. — Джени и Иън няма да са много мили и с мен. Опасявам се. — Смуши коня си и пое по склона.

— Хайде, сасенак. Давай да се приключва.

* * *

Не бях сигурна какво посрещане да очаквам в Лалиброх, но началото беше обещаващо. Като при предишните ни завръщания, присъствието ни бе оповестено от глутница най-разнообразни кучета, които прескочиха оградата и хукнаха през нивата, лаейки първо предупредително, а после от радост.

Младия Иън пусна юздите и слезе сред рошавото море, клекна и започна да поздравява кучетата, които скачаха по него и ближеха лицето му. Изправи се ухилен с едно малко пале и ми го донесе да го видя.

— Това е Джоки — каза той, докато малкото кафяво-бяло телце се гърчеше в ръцете му. — Мое е. Татко ми го даде.

— Хубаво кученце — казах на Джоки и почесах клепналите му уши. Той излая и се загърчи ентусиазирано, като се опитваше да ближе едновременно и мен, и Иън.

— Целият ще станеш в кучешки косми, Иън — каза висок, ясен глас леко неодобрително. Погледнах нагоре и видях високо слабо седемнайсетгодишно момиче, което ставаше от мястото си до пътя.

— Е, ти пък си цялата в осили! — сопна ѝ се Младия Иън, като се обърна към нея.

Момичето тръсна тъмнокафявите си къдрици и се наведе да изтупа полата си, по която наистина се бяха полепили осили.

— Татко казва, че не заслужаваш да имаш куче — отбеляза тя. — Да избягаш и да го зарежеш така.

Лицето на Младия Иън се изопна отбранително.

— Исках да го взема — рече той с пресекващ глас. — Но нямаше да е в безопасност в града. — Прегърна по-силно кученцето и опря брадичка между рошавите му уши. — Малко е пораснал; сигурно сте го хранили добре?

— Ще дойдеш ли да ни поздравиш, малка Джанет? Така е любезно. — Чух гласа на Джейми зад мен, но циничната нотка накара момичето да вдигне рязко глава и да се изчерви.

— Чичо Джейми! О, и… — Погледна към мен и сведе глава, като се изчерви още повече.

— Да, това е леля ти Клеър. — Джейми ме хвана под лакътя и кимна към момичето. — Малката Джанет още не беше родена, когато ти беше тук, сасенак. Майка ти сигурно си е у дома? — попита я той.

Момичето кимна, ококорено, без да откъсва очи от лицето ми. Наведох се от коня и протегнах усмихната ръка.

— Много ми е приятно да се запознаем.

Тя ме гледа още известно време, после си спомни как трябва да се държи и направи реверанс. Пое колебливо ръката ми, сякаш се страхуваше, че тя може да я изчезне. Аз стиснах нейната и тя като че ли се поуспокои малко, щом се увери, че съм от плът и кръв.

— Аз… приятно ми е, мадам.

— Мама и татко много ли са ядосани, Джен? — Младия Иън остави кученцето до краката ѝ, прекъсвайки транса ѝ. Тя го погледна и подразненото ѝ изражение стана леко съчувствено.

— Как няма да са, глупако? Мама си помисли, че си срещнал глиган в гората или са те отвели циганите. Почти не спеше, докато не разбра къде си — добави смръщена.

Иън стисна още по-здраво устни, забил поглед в земята, но не отговори.

Тя се приближи и започна да маха влажните жълти листа, полепнали по ръкавите на палтото му. Макар че беше висока, той стърчеше поне с петнайсет сантиметра над нея, кльощав и кокалест. Приликата между тях се ограничаваше до тъмната коса и нещо в изражението.

— Виж се на какво приличаш. С дрехите ли си спал?

— Е, разбира се — рече той подразнено. — Ти какво си мислиш, че избягах с нощна риза и всяка нощ се преобличах в тресавището?

Тя изсумтя от смях при тази картина и неговото изражение леко омекна.

— О, стига, хайде да вървим — рече. — Ела в кухнята с мен, ще те изчеткам и ще те среша, преди мама и татко да те видят.

Той я изгледа кръвнишки, после погледна мен с нещо средно между удивление и раздразнение.

— Защо, за бога — попита, като гласът му пресекваше от напрежение — всички мислят, че ще ми помогне, ако съм чист?

Джейми му се ухили и слезе от седлото, тупна го по рамото и вдигна малко облаче прах.

— Няма да навреди, Иън. Върви с нея; мисля, че ще е по-добре, ако родителите ти не трябва да се справят с много неща наведнъж… А и ще искат да видят първо леля ти.

— Ммффммм. — С неохотно кимване Младия Иън тръгна към задната страна на къщата, следван от решителната си сестра.

— Какво си ял? — чух я да казва, като го гледаше с присвити очи. — Имаш някаква мръсотия около устата.

— Не е мръсотия, а мустаци! — изсъска яростно той под нос и се извърна за миг да види дали с Джейми сме чули това. Сестра му спря рязко и се втренчи в него.

— Мустаци ли? — рече високо и невярващо. — Ти?

— Хайде! — Хвана я за лакътя и я поведе сгърбен през портата.

Джейми сведе глава към бедрото ми и зарови лице в полите ми. За страничен наблюдател сигурно би изглеждало, че развързва дисагите, но страничният наблюдател нямаше как да види, че раменете му се тресат, и да усети вибрацията на беззвучния му смях.

— Готово, заминаха — казах, като си поех дъх, защото сдържах собствения си смях.

Джейми вдигна глава зачервен от полите ми и избърса с тях влажните си очи.

— Мустаци? Ти? — изграчи в имитация на племенницата си и отново се разсмяхме. Поклати глава, докато си поемаше дъх. — Господи, същата е като майка си! Точно това ми каза Джени, и със същия глас, когато ме видя да се бръсна за първи път. Едва не си прерязах гърлото. — Той отново попи очите си с опакото на дланта си и прокара ръка по гъстата и мека четина, която покриваше долната му челюст и гърлото с кестенява мъгла.

— Искаш ли да се избръснеш, преди да се срещнем с Джени и Иън? — попитах, но той поклати глава.

— Не. — Приглади кичурите на косата си, които бяха избягали от връзката. — Младия Иън е прав, чистотата няма да помогне.

* * *

Сигурно бяха чули кучетата; Иън и Джени седяха в дневната, когато влязохме, тя плетеше вълнени чорапи на дивана, а той стоеше пред огъня с кафяво палто и бричове и топлеше задната страна на краката си. Табла с малки сладкиши и бутилка домашен ейл явно очакваха нашата поява.

Беше много уютна сцена и аз усетих как умората от пътуването се оттича, щом влязох в стаята. Иън веднага се обърна към нас, смутен и усмихнат, но аз гледах към Джени.

Тя също ме гледаше. Седеше неподвижна на дивана, отворила широко очи. Първото ми впечатление бе, че се е променила, второто — че изобщо не е променена. Черните къдрици бяха същите, гъсти и красиви, но вече осеяни със сребро. Чертите бяха същите — широки, високи скули, силна челюст и дългият нос на Джейми. Светлината на потрепващия огън и сенките на късния следобед създаваха това усещане за промяна, като в един миг потъмняваха бръчките около очите и устата, така че изглеждаше като старица, а в следващия ги изличаваха и тя засияваше като момиче, като триизмерна снимка в кутия от бисквити.

При първата ни среща в бардака Иън се бе държал, сякаш съм призрак. Джени направи същото сега, примигваше леко и стоеше с отворена уста, но иначе не промени изражението си, докато вървях към нея през стаята.

Джейми беше точно зад мен и ме държеше за лакътя. Стисна го леко, когато стигнахме до дивана, и ме пусна. Имах чувството, че се представям пред кралския двор, и едва сдържах импулса да направя реверанс.

— Прибрахме се, Джени — каза той. Ръката му легна успокояващо на гърба ми.

Тя го погледна за миг, после пак се втренчи в мен.

— Ти ли си, Клеър? — Гласът ѝ беше тих и колеблив, познат, но не силният глас на жената, която помнех.

— Да, аз съм. — Усмихнах се и протегнах ръце към нея. — Радвам се да те видя, Джени.

Тя пое леко ръцете ми. После ги стисна и се изправи.

— Господи, ти си! — рече задъхано и внезапно жената, която познавах, се върна. Тъмносините очи оживяха и затанцуваха, докато оглеждаше любопитно лицето ми.

— Е, разбира се, че е тя — каза намусено Джейми. — Сигурно Иън ти е казал, да не реши, че те лъже?

— Почти не си се променила — рече тя, без да му обръща внимание, като докосваше с почуда лицето ми. — Косата ти е малко по-светла, но Господи, същата си! — Пръстите ѝ бяха хладни, ръцете и миришеха на билки и сладко от френско грозде, със слаб дъх на амоняк и ланолин от боядисаната прежда на плетката ѝ.

Отдавна забравената миризма на вълна върна всичко изведнъж — толкова много спомени за това място и за щастието, когато живеех тук… и очите ми се насълзиха.

Тя видя това и ме прегърна силно, косата ѝ беше гладка и мека до лицето ми. Беше малко по-ниска от мен, с фини кости и крехка на вид, но въпреки това имах чувството, че съм обгърната в топлата, поддържаща прегръдка на някой много по-едър.

Пусна ме след малко и отстъпи усмихната.

— Господи, дори миришеш по същия начин! — възкликна и аз също се засмях.

Иън се приближи; наведе се, прегърна ме нежно и леко докосна с устни бузата ми. Миришеше на слама, зелеви листа и малко на торфен дим над неговия дълбок, мускусен мирис.

— Радвам се да те видя отново, Клеър — рече той. Меките му кафяви очи ми се усмихваха и аз още повече се почувствах у дома. Той отстъпи смутено усмихнат. — Ще хапнете ли нещо? — Посочи към подноса на масата.

Аз се поколебах, но Джейми тръгна чевръсто към него.

— Аз ще хапна малко, Иън, много благодаря. А ти, Клеър?

Напълниха чашите, раздадоха бисквити и заговорихме с пълни усти, настанени около огъня. Въпреки сърдечността, усещах много ясно напрежението, което не се дължеше единствено на моята неочаквана поява.

Джейми, настанен до мен на дъбовото канапе, едва отпи от ейла си, а овесената питка стоеше недокосната на коляното му. Знаех, че не прие храната от глад, а за да прикрие факта, че той не получи прегръдка от сестра си и зет си.

Видях, че Иън и Джени се споглеждат; а после и един по-продължителен поглед между Джени и Джейми. Тъй като бях външен човек, гледах надолу, изпод миглите си. Джейми седеше вляво от мен; усещах как двата сковани пръста на дясната му ръка барабаняха по бедрото му.

Разговорът затихна и в стаята се спусна смущаваща тишина. Чувах над съсъка на огъня в огнището далечни шумове от кухнята, но не приличаха на шумовете, които помнех в тази къща, на постоянната дейност и движение, на вечно трополящи по стълбите крака, виковете на децата и плача на бебетата от детската стая горе.

— Как са децата ти? — попитах Джени, за да наруша тишината. Тя се сепна и аз осъзнах, че неволно съм задала погрешния въпрос.

— О, много са си добре — рече колебливо. — Всички са много хубави. И внуците също — добави, като се усмихна при мисълта за тях.

— Повечето отидоха в къщата на Младия Джейми — каза Иън в отговор на истинския ми въпрос. — Жена му роди преди седмица и трите момичета отидоха да ѝ помогнат. А децата на Майкъл са в Инвърнес, да вземат някои неща, които пристигнаха от Франция.

Още един поглед потрепна през стаята, този път между Иън и Джейми. Усетих как Джейми леко наклони глава и видях почти недоловимото кимане на Иън. Какво беше това, по дяволите? В тази стая протичаха толкова много невидими течения, че внезапно ми се прииска да стана и да въведа ред само за да наруша напрежението.

Явно Джейми почувства същото. Прокашля се, погледна право към Иън и пристъпи към главната точка от дневния ред с думите:

— Доведохме момчето.

Иън си пое дълбоко дъх и дългото му лице леко се скова.

— Така ли? — Тънкият слой любезност изчезна внезапно като утринна роса.

Усетих как Джейми се напрегна и се приготви да защитава племенника си с всички сили.

— Той е добро момче, Иън.

— О, тъй ли? — Този път беше Джени, тънките ѝ черни вежди се бяха смръщили. — Не знаеш как се държи у дома. Но сигурно с теб е различен, Джейми. — В гласа ѝ се усещаше силна обвинителна нотка и Джейми пак се напрегна.

— Много мило да го защитаваш, Джейми — рече Иън и кимна спокойно на зет си. — Но мисля, че ще е най-добре да изслушаме него. Той горе ли е?

Едно мускулче до устата на Джейми потрепери, но той отвърна спокойно.

— В кухнята май. Искаше да се почисти, преди да го видите. — Дясната му ръка се плъзна надолу и се притисна предупредително към крака ми. Не спомена срещата с Джанет и аз разбрах; тя беше изпратена заедно със сестрите си, за да могат Джени и Иън да се оправят с моята поява и със завръщането на блудния си син на спокойствие, но тя бе искала да зърне прочутата си леля и да помогне на брат си.

Сведох клепачи в знак, че съм разбрала. Нямаше смисъл да споменавам присъствието на момичето, положението и без това беше напечено.

По голия под на коридора се чу тропот на крака и потракването на дървения крак на Иън. Той беше отишъл до кухнята и сега се връщаше, като подкарваше Младия Иън пред себе си.

Блудният син бе толкова представителен, колкото сапунът, водата и бръсначът можеха да постигнат. Кокалестата му челюст беше зачервена от търкането, а косата по врата бе сплъстена на влажни шипчета, палтото му бе изчеткано, а ризата закопчана догоре. Нищо не можеше да се направи за опърлената половина от главата му, но другата страна бе прилежно сресана. Той нямаше шалче и крачолът на бричовете му беше разпорен, но в общи линии приличаше на човек, който очаква всеки момент да бъде разстрелян.

— Мамо — рече, свеждайки смутено глава към нея.

— Иън — каза тя тихо и той я погледна, явно сепнат от нежността в гласа ѝ. Лека усмивка изви устните ѝ, щом видя лицето му. — Радвам се, че се прибра жив и здрав, мо крид.

Лицето му се проясни веднага, сякаш бе чул заповедта за помилването си пред отряда за разстрел. После погледна към баща си и се скова. Преглътна с мъка и пак сведе глава, втренчен в дъските на пода.

— Ммфффммм — рече Иън. Звучеше много строго шотландски; като преподобния Кембъл, а не като добрия човек, когото познавам. — Сега искам да чуя обяснението ти, момко.

— О. Ами… аз… — Младия Иън замълча нещастно, после се прокашля и опита отново. — Ами… нищо, татко.

— Погледни ме! — сопна се Иън. Синът му неохотно вдигна глава и го погледна, но очите му все бягаха встрани, сякаш се страхуваше да ги спре върху строгата физиономия пред него.

— Знаеш ли какво причини на майка си? — попита Иън. — Да изчезнеш така, без да знаем жив ли си? Да си тръгнеш, без да кажеш и дума, и да нямаме нито вест цели три дни, докато Джо Фрейзър не ни донесе писмото, което си оставил? Имаш ли представа какво бяха за нея тези три дни?

Дали изражението на Иън или думите му, но нещо оказа огромен ефект върху Младия Иън, защото сведе глава и пак заби поглед в пода.

— Ами аз си мислех, че Джо ще донесе писмото по-скоро — промърмори той.

— А, писмото! — Лицето на Иън започна да се зачервява. — „Отивам в Единбург“ — туй пишеше в него. — Плесна с длан по масата и всички подскочихме. — Отивам в Единбург! Няма „простете“ или „ще пратя вест“, нищо, само „Скъпа мамо, отивам в Единбург. Иън“!

Младият Иън вдигна рязко глава, очите му светеха от гняв.

— Не е вярно! Пишеше „Не се тревожи за мен“ и „Обичам те, Иън“! Наистина! Нали, мамо? — За първи път погледна умолително към Джени.

Докато съпругът ѝ говореше, изражението ѝ бе каменно, лицето гладко и безизразно. Но сега очите ѝ омекнаха и широките пълни устни леко се извиха.

— Така е, Иън — рече тихо. — Беше много мил… но аз се тревожих.

Той сведе очи и видях как голямата адамова ябълка подскача на кльощавата му шия.

— Съжалявам, мамо — каза така тихо, че едва го чух. — Аз… не исках… — замълча и сви леко рамене.

Джени направи импулсивно движение, сякаш да протегне ръка към него, но улови погледа на Иън и отпусна ръка в скута си.

— Работата е там — каза бавно и много прецизно Иън, — че не ти е за първи път, нали, Иън?

Момчето не отговори, но потрепна леко сякаш в съгласие. Иън се приближи до него. Бяха близки по ръст, но разликите между тях бяха очевидни. Иън бе висок и строен, но със здрави мускули, силен мъж, макар и с дървен крак. В сравнение с него синът му изглеждаше почти крехък и кльощав.

— Не, не е като да не си имал представа какво вършиш; много добре знаеш какви са опасностите и че ти е забранено да отиваш отвъд Брох Морда… и че се тревожим, нали? Много добре си знаел всичко това… и все пак го направи.

Този безмилостен анализ на поведението му предизвика неопределена тръпка, като лек гърч, през тялото на момчето, но той продължи да мълчи упорито.

— Погледни ме, момче, когато ти говоря! — Младия Иън вдигна бавно глава. Сега изглеждаше унил, но примирен; явно това не беше новост за него и знаеше какво предстои.

— Дори няма да питам чичо ти какво си правил — каза Иън. — Мога само да се надявам, че в Единбург не си бил такъв глупак като тук. Но ти не ми се подчини, разби сърцето на майка си, каквото и друго да си сторил.

Джени пак се раздвижи, сякаш да заговори, но Иън я спря с рязък жест.

— И какво ти казах последния път, малки Иън? Какво ти казах, когато те напердаших? Какво казах, Иън!

Костите на лицето на момчето изпъкнаха, но то замълча упорито.

— Кажи! — изрева Иън, като пак удари по масата.

Младия Иън примигна рефлексивно и лопатките на раменете му се събраха, после се разделиха, сякаш се опитваше да промени размерите си и не знаеше дали да стане по-малък или по-голям. Преглътна с мъка и примигна отново.

— Ти каза… че следващия път ще ми свалиш кожата. — Гласът му се превърна в нелепо крякане на последната дума и той отново стисна устни.

Иън поклати неодобрително глава.

— Аха. И мислех, че имаш достатъчно разум да няма следващ път, но съм сбъркал, а? — Пое дълбоко дъх и го изпусна със сумтене.

— Отвратен съм от теб, Иън, това е истината. — Кимна към вратата. — Излизай. Ще ме чакаш до портата.

* * *

В дневната настъпи напрегната тишина, докато стъпките на осъдения отекваха по коридора. Аз се взирах в ръцете си, събрани в скута. До мен Джейми пое дълбоко и бавно дъх и седна по-изправен.

— Иън — заговори той меко на зет си. — Ще ми се да не го правиш.

— Кое? — Челото на Иън още бе смръщено от гняв, когато се обърна към Джейми. — Да го напердаша ли? И каква дума имаш ти по тоя въпрос?

Джейми стисна челюст, но заговори спокойно.

— Нямам думата, Иън… той е твой син; ще постъпиш както решиш. Но може би ще ме оставиш да ти кажа как се държа той?

— Как се е държал? — извика Джени, внезапно оживяла. Може и да остави Иън да се оправя със сина им, но когато заговори брат ѝ, вече нямаше да си мълчи. — Да се измъкне посред нощ като крадец ли? Или да се събира с престъпници и да рискува да увисне на бесилото за едно буре бренди?

Иън я накара да замълчи с рязък жест. Поколеба се, още смръщен, но после кимна рязко на Джейми.

— Да се събира с престъпници като мен ли? — попита Джейми сестра си доста остро. Срещна погледа ѝ — присвил като нея сините си очи.

— Знаеш ли откъде идват парите, Джени, които хранят и теб, и децата ти, и всички тук, и заради които покривът още не е паднал върху главата ти? Не са от печатането на псалми в Единбург!

— А да съм те питала какво правиш?

— Не, не си — сопна се той. — Реших, че е по-добре да не знаеш… но ти знаеше, нали?

— Значи аз съм виновна, така ли? Аз съм виновна, че имам деца и те трябва да ядат? — Тя не се беше зачервила като Джейми, когато се ядосваше, ставаше смъртно бледа от гняв.

Виждах как той се опитва да се овладее.

— Да си виновна? Не, разбира се, че не те виня… но имаш ли право да виниш мен, че с Иън не можем да те издържаме само от земята?

Джени също правеше опит да се успокои.

— Не. Ти правиш каквото трябва, Джейми. Много добре знаеш, че нямах теб предвид, като казах „престъпници“, но…

— Значи имаше предвид мъжете, които работят за мен? Аз правя същото, Джени. Ако те са престъпници, какъв съм аз тогава? — Взираше се гневно в нея, очите му горяха от възмущение.

— Ти си ми брат — рече тя простичко, — колкото и да не ми е приятно да го кажа понякога. Проклет да си, Джейми Фрейзър! Много добре знаеш, че не искам да се карам с теб за това, което вършиш! Дори да си разбойник на пътя или да държиш бардак в Единбург, значи си бил принуден да го правиш. Това не означава, че искам да въвличаш и сина ми!

Джейми присви леко очи при споменаването на единбургските бардаци и погледна укорително Иън, който поклати глава. Изглеждаше леко смаян от яростта на жена си.

— Не съм казал и дума — рече той. — Знаеш я каква е.

Джейми пое дълбоко дъх и се обърна към Джени, явно решен да я вразуми.

— Да, разбирам това. Но ти нали не мислиш, че ще изложа Младия Иън на опасност… Господи, Джени, аз го обичам като мой син!

— Така ли? — рече тя с подчертан скептицизъм. — Тогава защо го окуражаваш да бяга от дома си и го държиш при теб, без да ни пратиш вест, за да се успокоим?

Джейми имаше приличието да се смути от това.

— Е, за това съжалявам — промърмори. — Исках… — Замълча и махна с ръка. — Ами няма значение какво съм искал; трябваше да ви изпратя вест и не го направих. Но чак пък да го карам да бяга от дома си…

— Не, сигурно не си — прекъсна го Иън. — Не и направо. — Гневът изтляваше на дългото му лице. Вече изглеждаше изморен и малко тъжен. Лицето му беше изопнато, а бузите хлътнали на късната следобедна светлина.

— Просто момчето те обича, Джейми — каза тихо. — Гледам го как те слуша, като дойдеш, и как говори за теб; виждам го по лицето му. Той си мисли, че твоят живот е вълнуващо приключение и няма нищо общо с изриването на тор за градината на майка му. — Усмихна се въпреки себе си.

Джейми също се усмихна в отговор и сви рамо.

— Е, нормално е за момче на тази възраст да иска малко приключения, нали? С теб бяхме същите.

— Дали ги иска или не, не бива да участва точно в такива приключения — прекъсна го рязко Джени. Поклати глава, бръчката между веждите ѝ стана по-дълбока и тя се втренчи укорително в брат си. — Господ знае, че някой горе сигурно те пази, Джейми, иначе досега щеше да си умрял поне десетина пъти.

— А, да. Сигурно Той ме пази за нещо. — Джейми ми се усмихна леко и ръката му потърси моята. Джени също ме погледна с неразгадаемо изражение и се върна на въпроса.

— Е, тъй да е. Но не мога да кажа, че същото важи и за Младия Иън. — Изражението ѝ омекна леко. — Не знам всичко за живота ти, Джейми… но знам, че ти самият не би казал, че той с подходящ за едно момче.

— Ммффмм. — Джейми потърка наболата си брада и направи нов опит: — Да, така е, точно това исках да кажа за Младия Иън. Той се държа като мъж през изминалата седмица. Не мисля, че е редно да го биеш като малко момче, Иън.

Джени изви изящните си вежди.

— Мъж ли? Ама той е още малък, Джейми… Едва на четиринайсет!

Въпреки раздразнението си Джейми изви леко устни.

— Аз бях вече мъж на четиринайсет, Джени.

Тя изсумтя и в очите ѝ внезапно блесна влага.

— Само тъй си мислиш. — Стана и се обърна рязко, примигвайки. — Да, помня те тогава — рече тя на лавицата с книги. Посегна, сякаш да се задържи, и се хвана за ръба. — Беше хубаво момче, Джейми, когато тръгна с Дугал, а кинжалът светеше на бедрото ти. Аз бях на шестнайсет и си помислих, че никога не съм виждала толкова красив човек — така изправен на седлото и висок. Помня те и как се върна, целият в кал, с раздрано лице от падането в храстите, а Дугал се хвалеше на татко колко си бил смел… как си повалил шестима сам и са те ударили с плоското на меч по главата, но ти не си и гъкнал. — Тя отново овладя изражението си и се обърна към брат си. — За такъв мъж ли говориш?

На лицето на Джейми просветна смях, когато срещна погледа ѝ.

— Е, може и да не е само това.

— Така ли — рече тя още по-сухо. — И какво друго има? Да може да легне с жена? Или да убие човек?

Винаги бях смятала, че Джанет Фрейзър притежава донякъде Дарбата, особено когато ставаше дума за брат ѝ. Явно това важеше и за сина ѝ. Скулите на Джейми станаха още по-червени, но изражението му не се промени.

Тя поклати бавно глава.

— Не, Младия Иън не е мъж още… но ти си, Джейми; и знаеш разликата много добре.

Иън, който бе гледал искрите, прескачащи между двамата Фрейзър, също така запленен като мен, сега се изкашля.

— Така да бъде — рече той. — Младия Иън си чака пердаха вече четвърт час. Не знам дали трябва да го бия, но ще е жестоко да го карам да чака още, нали?

— Наистина ли ще го направиш, Иън? — опита за последно Джейми.

— Ами… като съм казал, че ще яде пердах, и той много добре знае, че си го е заслужил, не мога просто да се отметна от думата си. Но щом питаш дали ще го направя… не, не мисля. — В очите му проблесна искрица хумор. Посегна към чекмеджето на бюфета и извади дебел кожен каиш. Хвърли го на Джейми. — Ти ще го направиш.

— Аз? — попита Джейми ужасѐн. Направи немощен опит да му хвърли обратно каиша, но зет му не обърна внимание. — Не мога да набия момчето!

— О, мисля, че можеш — рече спокойно Иън, скръстил ръце. — Нали все казваш, че го обичаш като свой син. — Наклони глава настрани и макар че изражението му остана меко, кафявите очи бяха неумолими. — Е, знаеш ли какво, Джейми… не е толкова лесно да си баща; най-добре върви и разбери какво е.

Джейми се взира дълго в него, после погледна сестра си. Тя изви вежда.

— Заслужаваш си го не по-малко от него. Върви.

Джейми стисна така силно устни, че ноздрите му побеляха. После се завъртя и излезе, без да продума. Бързите стъпки изкънтяха по дъските и от другия край на коридора се чу трясък.

Джени погледна Иън, после мен и се обърна към прозореца. С Иън застанахме до нея. Светлината бързо отслабваше, но още виждахме достатъчно добре слабата фигура на Младия Иън, облегнат унило на дървената порта на около двайсет ярда от къщата.

Той се огледа при звука на стъпки, видя чичо си и се изправи изненадан.

— Чичо Джейми! — Тогава видя каиша и се изправи още повече. — Ама… ти ли ще ме биеш?

Беше тиха вечер и чух как въздухът излезе със съсък през стиснатите зъби на Джейми.

— Май ще трябва да съм аз — рече откровено. — Но първо трябва да ти се извиня, Иън.

— На мен ли? — Момчето звучеше леко замаяно. Явно не беше свикнало възрастните да казват, че му дължат извинение, особено преди да го набият. — Не е нужно, чичо Джейми.

По-високата фигура се облегна на портата и се обърна към по-малката със сведена глава.

— Напротив. Не биваше да ти позволявам да останеш в Единбург, както и да ти разправям всички онези истории, които са те накарали да избягаш. Заведох те на места, дето не са за теб, и те изложих на опасност, и причиних повече тревоги на родителите ти от теб самия. Съжалявам за това, Иън, и те моля за прошка.

— О… — Момчето прокара ръка през косата си, явно останало без думи. — Ами… добре. Разбира се, чичо.

— Благодаря ти, Иън.

Постояха така за миг, после Младия Иън въздъхна и изправи увисналите си рамене.

— Май най-добре да започваме, а?

— Май е най-добре. — Джейми звучеше също толкова неохотно като племенника си и аз чух как Иън до мен изсумтя тихо, дали от възмущение или развеселен — не разбрах.

Примирен, Младия Иън се обърна към оградата без колебание. Джейми го последва по-бавно. Светлината вече почти я нямаше и виждахме само силуетите им в далечината, но чухме всичко добре. Джейми застана зад племенника си, пристъпи от крак на крак, сякаш несигурен какво да стори.

— Ммфффмм. А баща ти колко…

— Обикновено десет пъти, чичо. — Младия Иън свали палтото си и вече посягаше към колана си, като говореше през рамо. — Дванайсет, ако е много зле, и петнайсет, ако е наистина ужасно.

— Това само зле ли беше или много зле?

Момчето се изсмя неохотно.

— Ако татко те е накарал да го направиш, чичо Джейми, значи е направо ужасно, но ще се задоволя с много зле. Най-добре удари дванайсет пъти.

Иън отново изсумтя до мен. Този път определено развеселен.

— Честно момче.

— Добре тогава. — Джейми пое дъх и замахна, но бе прекъснат от момчето.

— Чакай, чичо, не съм готов.

— О, трябва ли да го правиш? — попита задавено Джейми.

— Да. Татко казва, че само момичетата ги бият през полите — обясни Младия Иън. — Мъжете трябва да са по гол задник.

— Много е прав за това — промърмори Джейми, явно още беше ядосан заради кавгата с Иън. — Готов ли си?

След нужните приготовления по-едрата фигура отстъпи назад и замахна. Чу се силно плющене и Джени потрепна. Но момчето само пое дъх и не гъкна, като понесе така цялото наказание, макар и малко пребледнял.

Накрая Джейми отпусна ръка и обърса челото си. Подаде ръка на проснатия върху оградата Иън.

— Добре ли си, момче? — Младия Иън се изправи с известни трудности и вдигна панталоните си.

— Да, чичо. Благодаря ти. — Гласът му бе леко надебелял, но спокоен. Пое протегнатата ръка на Джейми. За моя изненада обаче, вместо да поведе момчето към къщата, Джейми пъхна каиша в ръката му.

— Твой ред е — обяви той, отиде до оградата и се наведе над нея.

Младия Иън беше не по-малко шокиран от нас.

— Какво! — смая се той.

— Казах, че е твой ред — рече твърдо чичо му. — Аз те наказах, а сега ти ще накажеш мен.

— Не мога, чичо! — Беше така скандализиран, сякаш чичо му бе предложил да извърши нещо крайно неприлично.

— А, можеш — каза Джейми и се изправи да го погледне в очите. — Нали чу какво ти казах, когато се извиних? — Иън кимна замаяно. — Ами тогава… Аз сгреших не по-малко от теб и трябва също да си платя. Не исках да те бия, и на теб няма да ти хареса да ме биеш, но и двамата сме длъжни. Разбра ли?

— Д-да, чичо — заекна момчето.

— Добре тогава. — Джейми свали бричовете си, вдигна ризата и се наведе пак над оградата, като се вкопчи за горната дъска. Изчака малко, после заговори отново, защото Иън стоеше като парализиран и каишът висеше от безжизнената му ръка.

— Давай. — Гласът му беше стоманен; с него говореше на контрабандистите и неподчинението бе немислимо. Иън плахо пристъпи към изпълнение на заповедта. Направи крачка назад и замахна вяло. Чу се леко плющене.

— Това не се брои — каза твърдо Джейми. — Виж какво, и на мен ми беше толкова трудно да го направя. Свърши работата като хората.

Слабата фигура изпъна рамене с внезапна решителност и каишът изсвистя във въздуха. Стовари се със звук като от мълния. Фигурата на оградата изхълца изненадано и някой потисна кикота си, май беше Джени.

Джейми се прокашля и каза:

— Да, така е добре. Приключвай.

Чухме как Младия Иън брои под нос ударите на каиша, но освен едно сподавено „Боже!“ на номер девет, от чичо му не долетя нито звук.

Всички в къщата въздъхнахме облекчени, когато Джейми се изправи от оградата след последния удар и запаса ризата в панталоните си. Сведе официално глава към племенника си.

— Благодаря ти, Иън. — После потърка задника си и каза с мрачно възхищение: — Господи, човече, ама каква ръка имаш!

— Ти също, чичо — отвърна Иън със същия лукав тон. Двете фигури вече едва се виждаха, стояха, смееха се и потъркваха задните си части. Джейми прегърна племенника си през раменете и го обърна към къщата. — Ако и за теб е било такова, Иън, дано не се налага да го повтаряме, а? — рече поверително.

— Разбрахме се, чичо Джейми.

След миг вратата в края на коридора се отвори и като се спогледаха, Джени и Иън се обърнаха до посрещнат блудните синове.

33.

Заровено съкровище

— Приличаш на павиан — отбелязах аз.

— О, тъй ли? И какво е туй? — Въпреки че студеният ноемврийски въздух се промъкваше през открехнатия прозорец, Джейми не показваше признаци на дискомфорт, когато хвърли ризата върху малка купчинка дрехи.

Протегна се с удоволствие, напълно гол. Ставите му изпукаха леко, когато изви гръб и се протегна напред, опрял юмруци на потъмнелите от дима дъски над главата си.

— Господи, колко е хубаво да не си на коня!

— Аха. Да не говорим какво е да спиш в истинско легло вместо на влажната земя. — Обърнах се, наслаждавайки се на топлите завивки, и на отпуснатите си мускули върху мекия, пълен с гъши пух дюшек.

— Ще ми кажеш ли какво е павиан? — попита Джейми. — Или го каза само за удоволствие? — Той взе една сушена върбова вейка от умивалника и започна да си чисти зъбите. Усмихнах се при тази гледка; ако нямах други заслуги при предишното си идване в миналото, то поне бях спомогнала всички Фрейзър и Мъри в Лалиброх да останат със здрави зъби, за разлика от другите планинци — както и повечето англичани, ако става на въпрос.

— Павианът — казах аз, докато гледах с наслада как мускулестият му гръб се извива, — е нещо като много голяма маймуна с червен задник.

Той се изсмя сумтейки и се задави с вейката.

— Е — рече, като я извади от устата си, — ще призная, че си права, сасенак. — Ухили ми се и показа яркобели зъби, после хвърли вейката. — Минаха трийсет години, откакто някой ме е пердашил с каиша — каза той, като прокара нежно ръце по сияещия в червено задник. — Бях забравил колко боли.

— А Младия Иън предполагаше, че твоят задник е здрав като гьон — казах, развеселена. — Как мислиш, струваше ли си?

— О, да — рече той делово, като се плъзна в леглото до мен. Тялото му беше твърдо и студено като мрамор и аз изписках, но не възразих, когато ме притисна към гърдите си. — Господи, топла си. Я ела насам. — Краката му се провряха между моите, той ме хвана за задника и ме придърпа към себе си.

Въздъхнах от удоволствие и се отпуснах на него, усещах как температурата на телата ни се изравнява през тънката памучна нощница, която Джени ми беше дала. Торфеният огън в огнището гореше, но не можеше да се справи със студа. Телесната топлина бе много по-ефикасна.

— О, да, струваше си — рече той. — Можех да го пребия до припадък — баща му го е правил веднъж-дваж — и нямаше да постигна нищо, освен да стане още по-решен да избяга при първа възможност. Но сега хубаво ще си помисли, преди да направи нещо такова.

Говореше убедено и аз си казах, че сигурно е прав. Младия Иън изглеждаше развеселен, докато приемаше опрощението на родителите си — под формата на целувка от майка си и кратка прегръдка от баща си, а после си легна с бисквити и без съмнение бе обмислял странните последствия от прегрешението си.

Джейми също беше опростен с целувки и подозирам, че това бе по-важно за него, отколкото ефектите от постъпката му с Младия Иън.

— Най-сетне Джени и Иън вече не са ти ядосани — казах аз.

— Да. Те не че бяха много ядосани; само че не знаеха какво да правят с момчето — обясни той. — Отгледали са вече двама сина, Младия Джейми и Майкъл са чудесни момчета; но и двамата приличат повече на Иън — добри и сговорчиви. Младия Иън също е тих, но прилича много повече на майка си… и на мен.

— Фрейзър са упорити, нали? — усмихнах се аз. Тази черта на клана бе едно от първите неща, които научих, когато срещнах Джейми, и нищо от следващите ми преживявания не оспори тази истина.

Той се засмя, тихо и дълбоко в гърдите си.

— Да, така е. Младия Иън може да прилича външно на Мъри, но е роден Фрейзър. А няма смисъл да крещиш на един упорит човек, нито да го биеш; това само го прави още по-решителен.

— Ще го запомня — казах сухо. Той погали бедрото ми и ръката му постепенно започна да надига нощницата. Вътрешната пещ на Джейми бе възобновила дейността си и голите му крака бяха топли и твърди до моите. Едно коляно ме побутна леко, търсейки вход между бедрата ми. Аз обхванах задника му и стиснах леко.

— Доркас ми каза, че много джентълмени плащали добре за привилегията да ги напляскат хубаво в бардака. Казва, че го намирали за… възбуждащо.

Джейми изсумтя, стегна задника си и после го отпусна, щом го погалих леко.

— Така ли? Сигурно е вярно, щом Доркас казва, но аз това не го разбирам. Има много по-приятни начини да се възбудиш, мен ако питаш. От друга страна — добави искрено, — вероятно има разлика дали ще те пердаши слаба женичка по риза или баща ти… или пък племенникът ти, ако става на въпрос.

— Вероятно. Да опитам ли някой път? — Вдлъбнатината на шията му бе точно до лицето ми, загоряла от слънцето и нежна, с белия триъгълен белег над широката извивка на ключицата. Докоснах с устни пулса там и той потрепери, макар че вече не ни беше студено.

— Не — рече леко задъхан. Ръката му развърза връзките на нощницата. Той се обърна по гръб и ме вдигна над себе си, сякаш бях лека като перце. Плъзна с пръст разтворената риза по раменете ми и зърната ми веднага щръкнаха на студения въздух.

Очите му бяха още по-скосени, когато ми се усмихна с притворени клепачи като сънлива котка, и топлината на дланите му обхвана гърдите ми.

— Казах, че знам по-приятни начини, нали?

Свещта догоря, огънят в огнището отслабна и слабата ноемврийска звездна светлина сияеше през замъглените прозорци. Колкото и да беше сумрачно, очите ми бяха така привикнали с тъмнината, че можех да видя всичко в стаята; дебелата бяла порцеланова кана и легена, синята му ивица бе черна на звездната светлина, малкото бродирано каренце на стената и смачканите дрехи на Джейми на стола пред леглото.

Него също виждах добре; отметнал завивките, със сияещи гърди от усилието. Възхищавах се на плоския му корем, където имаше малки снопчета тъмночервеникави косми върху бялата кожа. Не можех да се сдържа да не го докосна, да проследя линиите на ребрата, които оформяха торса.

— Толкова е хубаво — казах замечтано. — Много е хубаво да докосваш мъжко тяло.

— Още ли ти харесва? — попита той почти срамежлив и доволен. Неговата ръка посегна покрай рамото ми и погали косата ми.

— Аха. — Не беше ми липсвало съзнателно, но сега си припомнях радостта от него; сънливата интимност, в която мъжкото тяло е така достъпно като твоето собствено, странните му форми като внезапно продължение на собствените ти крайници.

Прокарах ръка по плоския му корем, по гладката издатина на таза и мускулестото бедро. Светлината на огъня улови червено-златистите косъмчета по ръцете и краката и засия в кестенявата туфа между бедрата му.

— Господи, ти си прекрасно космато създание — казах аз. — Дори тук. — Плъзнах ръка по гладката гънка на бедрото му и той послушно отвори крака, като ме остави да докосна гъстите къдрави косми в гънките.

— Е, още никой не ме е преследвал заради козината — отвърна той. Ръката му покри моя задник и големият му палец притисна извивката му. Той сложи ръка под главата си и се загледа лениво в тялото си.

— А твоята козина пък съвсем не си струва, сасенак.

— Надявам се. — Раздвижих се леко, за да помогна на палеца му да продължи изследванията си, като се наслаждавах на топлината на ръката му.

— Виждала ли си някога гладък клон, дето е стоял дълго във водата? — попита той. Един пръст плъзна леко по гръбнака ми и кожата ми изтръпна след него. — По него има малки балончета, стотици, хиляди и милиони, затова изглежда като покрит със сребрист скреж. — Пръстите му докоснаха ребрата ми, ръцете и гърба, и тънките косъмчета се изправяха след допира му.

— И ти изглеждаш така, сасенак — каза той, почти шептейки. — Гладка и гола, потопена в сребро.

После лежахме тихо известно време и се вслушвахме в дъжда навън. Студен есенен въздух нахлуваше в стаята и се смесваше с димната топлина от огъня. Той се обърна с гръб към мен и дръпна завивките да ни покрие.

Аз се свих до него, коленете ми паснаха идеално зад неговите. Огънят сияеше смътно зад мен, озаряваше рамото му и гърба. Виждах леките следи на белезите като паяжина по раменете му, тънки сребристи жилки по плътта му. Навремето познавах тези белези толкова добре, че можех да ги проследя с пръст и със завързани очи. Сега имаше тънък полумесец и диагонален белег, които не бях виждала, останки от насилие в минало, което не бях споделила с него.

Проследих полумесеца с пръст.

— Никой не те преследва заради козината — казах тихо, — но все пак те преследват, нали?

Рамото му помръдна леко.

— От време на време.

— А сега?

Той пое бавно дъх, преди да отговори:

— Мисля, че да.

Пръстите ми плъзнаха по диагоналния белег. Беше много дълбок; стар и добре заздравял, усещах го остър и ясен под пръстите си.

— Знаеш ли кой?

— Не. — Помълча малко, после ръката му се затвори над моята на корема му. — Но може би знам защо.

Къщата беше много тиха. След като повечето деца и внуци ги нямаше, оставаха само слугите в техните помещения зад кухнята, Иън и Джени в стаята си в другия край на коридора, и Младия Иън някъде горе — всички спящи. Все едно бяхме сами на края на света; и Единбург и заливът на контрабандистите изглеждаха много далече.

— Помниш ли, след падането на Стърлинг, не много преди Калоден, когато внезапно се появи мълва, че от Франция е изпратено злато?

— От Луи? Да… но той не е изпращал. — Думите на Джейми събудиха кратките трескави дни на безразсъдния бунт на Чарлс Стюарт и стръмното пропадане, когато се носеха всякакви слухове. — Винаги имаше слухове — за злато от Франция, за кораби от Испания, за оръжия от Холандия — но нищо не излезе от тях.

— О, излезе… само че не от Луи… но никой не го знаеше тогава.

Той ми каза за срещата си с умиращия Дънкан Кар и прошепнатите му думи, които бе чул на тавана на хана под зоркия поглед на един английски офицер.

— Той беше в треска, Дънкан, но още беше на себе си. Знаеше, че умира, и ме позна. Това беше единственият му шанс да го каже на човек, на когото вярва… затова каза на мен.

— Бели вещици и тюлени? — повторих. — Трябва да кажа, че звучи като пълна глупост. Но ти си я разбрал?

— Е, не всичко — призна Джейми. Обърна се към мен леко смръщен. — Нямах представа коя е бялата вещица. Отначало си помислих, че говори за теб, сасенак, и сърцето ми едва не спря. — Усмихна се печално и ръката му се стегна върху моята.

— Веднага си помислих, че може би нещо се е объркало… може би не си успяла да се върнеш при Франк и мястото, от което идваш… може би някак си се оказала във Франция и си още там… Какво ли не ми мина през главата.

— Ще ми се да беше истина — прошепнах.

Той ми се усмихна накриво, но поклати глава.

— Докато съм в затвора? А Бриана щеше да е на колко… на десет години? Не, не си губи времето в съжаления, сасенак. Сега си тук и вече няма да ме напуснеш. — Целуна нежно челото ми, после продължи разказа си.

— Нямах представа откъде е дошло златото, но знаех, че ми е казал къде е и защо е там. Беше го изпратил самият принц Теарлах. А що се отнася до силките… — Вдигна леко глава и кимна към прозореца, където розовият храст хвърляше сенки по стъклото.

— Хората казват, че когато мама избягала от Леох, отишла да живее със силките; само защото прислужницата, която видяла баща ми, когато отишъл да вземе мама, казала, че прилича на огромен силки, който е свалил козината си и е излязъл на сушата като човек. И наистина. — Джейми се усмихна и прекара ръка през гъстата си коса. — Имаше гъста коса като моята, но черна като катран. Понякога блестеше на светлината, сякаш е мокра, и той се движеше плавно като тюлен във водата. — Сви рамене, отърсвайки се от спомените. — И така, когато Дънкан Кар изрече името Елън, аз разбрах, че има предвид моята майка — като знак, че знае името и семейството ми, знае кой съм; той не бълнуваше, макар че така изглеждаше. И като разбрах това — сви пак рамене, — англичанинът ми бе казал къде са намерили Дънкан… близо до брега. Там има много малки островчета и скали, но само на едно място живеят тюлените, в края на земите на Макензи, близо до Койгач.

— И отиде там?

— Да, отидох. — Въздъхна дълбоко, свободната му ръка се плъзна към вдлъбнатината на кръста ми. — Нямаше да го направя — да избягам от затвора, — ако не си мислех, че може да е свързано с теб, сасенак.

Бягството не било чак толкова трудно; затворниците често излизали на малки групи, за да режат торф за огнищата, или да секат камък за ремонта на стените.

За човек, за когото мочурищата са дом, било лесно да избяга. Той оставил работата си и свърнал зад някакви високи треви, развързал бричовете си, сякаш да се облекчи. Пазачът се извърнал възпитано и когато погледнал отново, видял само празно тресавище и нито следа от Джейми Фрейзър.

— Не беше трудно да се измъкна, но мъжете рядко го правеха — обясни той. — Никой не беше от оня край — а и да бяхме, трудно щяхме да намерим убежище.

Хората на херцог Къмбърланд си бяха свършили добре работата. Както казва един съвременник, оценявайки постиженията на херцога: „Той създаде пустиня и я нарече мир.“ Този дипломатически подход беше оставил някои части от Северна Шотландия напълно пусти; мъжете избити или в затвора и колониите, нивите и къщите изгорени, жените и децата принудени да умират от глад или да търсят убежище някъде другаде. Не, един избягал затворник от Ардсмюир наистина е щял да остане сам, без роднини или клан, към които да се обърне.

Джейми знаел, че има малко време, преди английският командир да осъзнае накъде е тръгнал и да организира преследването му. От друга страна, нямало истински пътища в този затънтен край на кралството и човек, който познавал земята, имал огромно предимство пеша пред преследвачите си на коне.

Той избягал ранния следобед. Ориентирал се по звездите и вървял през нощта, като стигнал на крайбрежието призори на следващия ден.

— Знаех къде живеят тюлените; това го знаят повечето Макензи и веднъж съм ходил там с Дугал.

Имало прилив и тюлените били предимно във водата, търсели раци и риба сред плаващите водорасли, но тъмните следи от изпражненията им и ленивите форми на няколко изоставащи показвали трите техни острова, които били в малко заливче, заслонено от скалите на сушата.

От думите на Дънкан Джейми заключил, че съкровището е на третия остров, най-отдалечения от брега. То било почти на миля навътре във водата и дори силен мъж трудно щял да стигне дотам с плуване, а силата на Джейми била изцедена от тежката работа в затвора и дългия преход без храна. Той застанал на върха на скалата и се зачудил дали не гони вятъра и дали съкровището — ако има такова — си струва да рискува живота си.

— Скалата беше цялата разцепена; когато отидох твърде близо до брега, отломки паднаха под краката ми и се затъркаляха надолу. Не виждах как ще стигна до водата, камо ли до острова на тюлените. Но тогава си спомних какво каза Дънкан за кулата на Елън. — Очите му бяха отворени, но вперени не в мен, а в онзи далечен бряг, където падащите камъни потъвали във вълните.

„Кулата“ била там; малък гранитен шип, който стърчал на около пет стъпки от сушата. Под него обаче, скрита от скалите, имало тясна цепнатина, малък отвор, който започвал от върха на високата осемдесет стъпки скала и представлявал някакъв проход, макар и не особено лесен, за един решителен човек.

От основата на кулата на Елън до третия остров имало не повече от четвърт миля разстояние. Джейми се съблякъл, прекръстил се и като предал душата си на грижите на майка си, се гмурнал във вълните.

Напредвал бавно от скалата, като се мятал и давел, когато вълните блъскали главата му. Джейми бе отраснал навътре в сушата и бе плувал само в кротките езера и вирове на планинските потоци.

Заслепен от солта и оглушен от рева на прибоя, той се борил с вълните сякаш с часове, после се издигнал над повърхността за въздух и видял сушата да се издига над него — но не отзад, както си мислел, а вдясно.

— Имаше отлив и аз се носех с него — каза той. — Казах си: „Това беше, свършено е с мен“, защото знаех, че никога няма да мога да се върна обратно. Не бях ял нищо от два дни и нямах вече сили.

Тогава спрял да плува и просто се отпуснал по гръб, като се предал на прегръдката на морето. Замаян от глад и от умора, той затворил очи срещу светлината и потърсил в ума си думите от старата келтска молитва срещу удавяне.

Той замълча и това продължи толкова дълго, че се запитах дали не е станало нещо. Накрая пое дъх и рече срамежливо:

— Сигурно ще ме помислиш за луд, сасенак. Не съм казвал на никого за това… дори на Джени. Но… чух мама да ме вика насред молитвата. — Сви смутено рамене. — Може би защото мислех за нея, когато започнах да плувам — рече той. — И все пак… — Замълча, докато не докоснах лицето му.

— Какво ти каза? — попитах тихо.

— Каза: „Ела при мен, Джейми — ела при мен, момче!“ — Той си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. — Чувах я съвсем ясно, но не можех да видя нищо; там нямаше никого, нямаше дори тюлени. Помислих си, че сигурно ме зове от Небесата — и бях толкова изморен, че нямах против да умра, но се преобърнах и заплувах по посока на гласа. Мислех си, че след десет замаха ще спра пак да си почина… или да потъна.

Но на осмия замах течението го подхванало.

— Сякаш някой ме издигна нагоре — каза той, звучеше изненадан при спомена. — Усетих го под мен и около мен; водата стана по-топла и ме понесе. Не беше нужно да правя нищо, освен леко да загребвам, за да задържа главата си на повърхността.

Силното течение свързвало сушата с островите и го отвело до третия остров, където вече лесно стигнал до скалите.

Островчето било малка буца гранит, осеяна с пукнатини и процепи като всички древни скали на Шотландия, и покрито с водорасли и изпражнения от тюлени, но той изпълзял на брега благодарен като корабокрушенец, който стига до суша с палми и бели пясъчни плажове. Паднал по лице на каменния шелф и останал да лежи там, полузамаян от изтощение.

— После усетих, че нещо се издига над мен, и ужасна миризма на умряла риба — каза той. — Надигнах се на колене и го видях — огромен тюлен, гладък и мокър, а черните му очи се взираха в мен, беше само на три крачки.

Макар че не беше нито рибар, нито моряк, Джейми бил чувал достатъчно истории колко опасни са тюлените самци, особено когато навлизаш в територията им. И като гледал отворената уста с остри и тънки зъби и големите гънки мазнина, опасващи огромното тяло, той не бил склонен да се съмнява в това.

— Сигурно тежеше повече от двайсет стоуна2, сасенак. Ако не смяташе да ме разкъса, можеше да ме запрати обратно в морето само с един удар на перката, или да ме завлече там и да ме удави.

— Явно не го е направил — казах сухо. — Какво се случи?

Той се засмя.

— Мисля, че бях твърде замаян от умората, за да направя нещо разумно. Просто го гледах, а после казах: „Спокойно, аз съм.“

— А какво направи тюленът?

Джейми сви леко рамене.

— Ами огледа ме — тюлените не мигат много, знаеш ли това? Много е изнервящо да те гледа тюлен дълго време — после изсумтя и се плъзна от скалата във водата.

Останал сам на малкото островче, Джейми поседял така известно време, за да събере сили, и накрая започнал методично да претърсва цепнатините. Колкото и малък да бил островът, му отнело известно време да открие дълбока пукнатина в скалата, която водела към широка кухина, на около стъпка под скалистата повърхност. Покрита със сух пясък и разположена в центъра на острова, тя била в защитена от наводняване дори и при най-силните бури.

— Е, не ме дръж в напрежение, де — казах аз, като го мушнах с пръст в корема. — Там ли беше френското злато?

— Ами и да, и не, сасенак — отвърна той, като глътна бързо корема си. — Очаквах златни кюлчета, така гласеше мълвата. А трийсет хиляди паунда в златни кюлчета си е доста голямо съкровище. Но там имаше само едно сандъче, не повече от стъпка дълго, и малка кожена кесия. В сандъчето наистина имаше злато обаче… и сребро.

Злато и сребро. Дървеното сандъче съдържало двеста и пет монети, златни и сребърни, някои така запазени, като изсечени току-що, а други толкова изтъркани, че почти не се различавало изображението.

— Древни монети, сасенак.

— Древни? В смисъл на много стари…

— Гръцки, сасенак, и римски. Наистина много стари.

Лежахме и се взирахме един в друг на слабата светлина, и мълчахме.

— Това е невероятно — казах накрая. — Наистина е съкровище, но не…

— Не и изпратено от Луи, за да се храни с него армията — довърши той вместо мен. — Не, който и да беше скрил това съкровище, не е бил Луи, нито негови хора.

— Ами кесията? — попитах. — Какво имаше вътре?

— Камъни, сасенак. Скъпоценни камъни. Диаманти и перли, смарагди и сапфири. Не много, но добре шлифовани и достатъчно големи. — Усмихна се малко тъжно. — Да, достатъчно големи.

Той седнал на една скала под сивото небе, като прехвърлял изумен монетите и камъните между пръстите си. Накрая усетил, че някой го наблюдава, вдигнал глава и видял, че е обграден от любопитни тюлени. Имало отлив и женските се били върнали от лов, и около двайсет чифта черни кръгли очи се взирали предпазливо в него.

Огромният черен мъжкар, насърчен от присъствието на харема си, също бил там. Излаял силно и замятал заплашително глава наляво-надясно, приближавал към Джейми, като плъзгал огромното си туловище с няколко фута при всеки рев и се избутвал с перките по хлъзгавата скала.

— Реших, че ще е най-добре да си тръгвам — каза той. — Все пак бях открил каквото търсех. Затова върнах сандъчето и кесията там, където ги бях намерил — не можех да ги отнеса на сушата, а и да можех… какво? Затова ги върнах пак там и влязох във водата, почти замръзнал от студ.

Близо до островчето течението отново го подело към сушата; то обикаляло в кръг, като повечето течения, и до половин час го върнало там, а той излязъл на брега, облякъл се и заспал в някакви треви.

Замълча, гледаше ме, но знаех, че не ме вижда.

— Събудих се призори — каза тихо. — Виждал съм много изгреви, сасенак, но никога такъв. Усещах как земята се върти под мен и дъхът ми се сливаше с дъха на вятъра. Сякаш нямах нито кости, нито кожа, а в мен съществуваше само светлината на изгряващото слънце.

Очите му омекнаха, когато напусна спомените и се върна при мен.

— Тогава слънцето започна да се издига — каза делово. — И щом се стоплих достатъчно, аз станах и тръгнах към пътя, за да посрещна англичаните.

— Но защо се върна? Бил си свободен! Имал си пари! И…

— И къде щях да похарча такива пари, сасенак? — попита той. — Ще вляза в някоя колиба и ще им предложа златен денарий или малък смарагд? — Усмихна се на възмущението ми и поклати глава. — Не. Трябваше да се върна. Да, можех да живея известно време в тресавището — полуумрял от глад и гол, но може би щях да се справя. Ала те ме търсеха, сасенак, и то усилено, защото мислеха, че знам къде е скрито златото. Нито една къща близо до Ардсмюир нямаше да остане непретърсена, докато бях на свобода.

— А знаех как претърсват англичаните — добави той, в гласа му се прокрадна по-твърда нотка. — Видя ли ламперията във фоайето?

Тя беше дъбова и опасваше долната част на стените, но сега бе разбита, вероятно от тежки ботуши, и осеяна със следи от остриета на саби от вратата чак до стълбите.

— Оставихме я така, за да се помни — рече той. — Да я показваме на децата и да им разказваме, когато ни питат… ето такива са англичаните.

Усетих потиснатата омраза в гласа му като удар в корема. Знаех какво е причинила английската армия на планинците и не можех да споря. Замълчах и той продължи след миг:

— Не исках да излагам хората в околността на подобно внимание, сасенак. — При думата „сасенак“ ръката му стисна моята и устата му леко се изви в усмивка. Може и да бях сасенак за него, но не и англичанка. — А и ако не ме заловяха, щяха да дойдат тук… в Лалиброх. А дори да рискувах живота на хората около Ардсмюир, не можех да застрашавам своите. И дори да не беше това… — Замълча, като че ли търсеше думи. — Трябваше да се върна — рече бавно. — Заради мъжете там, ако не друго.

— Мъжете в затвора? — изненадах се аз. — Имаше ли хора от Лалиброх?

Той поклати глава. Малката вертикална бръчка, която се появи между веждите му, се виждаше дори на слабата светлина.

— Не. Имаше от други краища — почти от всеки клан. Само по няколко души от клан… останки. Но именно заради това още повече се нуждаеха от водач.

— И ти ли беше техният водач? — попитах внимателно, потискайки порива да изгладя бръчката с пръсти.

— При липсата на по-подходящ — отвърна и се усмихна.

Той беше дошъл от лоното на семейство и близки, от сила, която го бе поддържала седем години, за да открие безнадеждност и самота, които можели да убият човек по-бързо от влагата, мръсотията и болестите в затвора.

И така, той събрал останките от Калоден и те станали неговото семейство, за да оцелеят заедно сред камъните на Ардсмюир. С думи, чар и убеждение, дори понякога със сила, когато се налагало, той ги накарал да се съюзят, за да се изправят като един пред мъчителите си, да забравят клановите раздори и съперничества и се превърнал в техен вожд.

— Те бяха моите хора — каза той. — И това ме поддържаше жив. — Но после започнал да ги губи, един по един — били разделени и изпратени в робство в чужда земя. А той не можел да ги спаси.

— Направил си всичко по силите си. Но това е вече минало — казах тихо.

Лежахме в прегръдките си и мълчахме дълго, оставяхме тихите шумове на къщата да ни обливат. Те бяха съвсем различни от шумовете в оживения бардак — тихите проскърцвания и въздишки говореха за дом и сигурност. За първи път бяхме наистина сами, далеч от опасност и разсейване.

Сега имахме време. Време да чуя останалата част от историята за златото, да чуя какво бе сторил с него, да разбера какво се е случило с мъжете от Ардсмюир, да разсъждаваме за пожара в печатницата, за едноокия моряк, за срещата с митничарите на Негово Величество на брега до Арброут, да решим какво да сторим по-нататък. И тъй като имахме време, никой не говореше за това сега.

И последният торф в огнището се разпадна, жаравата засъска червена в студа. Аз се сгуших по-близо до Джейми и зарових лице в шията му. Миришеше на трева и на пот, и леко на бренди.

Той също се раздвижи и ме притисна към себе си.

— Какво, пак ли? — попитах смаяна. — Ама мъжете на твоята възраст не би трябвало да се възстановяват толкова бързо.

Той ухапа леко меката част на ухото ми.

— Е, и ти го правиш, сасенак. А си по-стара от мен.

— Това е друго — казах, като ахнах леко, когато се претърколи над мен и раменете му закриха звездната светлина от прозореца. — Аз съм жена.

— Ако не беше жена, сасенак — увери ме той, като се зае за работа. — Нямаше да го правя. Тихо сега.

* * *

Събудих се след зазоряване от дращенето на розовия храст по прозореца и приглушените звуци от приготвянето на закуската на долния етаж. Погледнах над спящия Джейми и видях, че огънят е угаснал. Плъзнах се от леглото възможно най-тихо. Дъските бяха ледени под краката ми и аз посегнах трепереща към първата дреха, която ми попадна.

Облечена с ризата на Джейми, коленичих пред огнището и се заех с трудната задача да запаля огън, като със съжаление си мислех, че трябваше да взема и кутия кибрит заедно с малкото вещи, които бях сметнала за крайно необходими. Можеше да се запали огън и с кремък, но обикновено не от първия път. Или от втория. Или…

Някъде на дванайсетия опит бях възнаградена с малко черно петънце по намотката кълчища, която използвах за огниво. То се разшири веднага и разцъфна в пламъче. Хвърлих го бързо, но внимателно под малката палатка от вейки, която бях приготвила, за да заслонява огъня от студеното течение.

Бях оставила прозореца открехнат вечерта, за да не се задушим от дима — торфът гореше силно, но с много дим, както свидетелстваха и почернелите греди на тавана. Точно сега обаче мислех, че можем да се лишим от чистия въздух, поне докато огънят се разгори добре.

По долната част на стъклото се бе появил скреж; зимата не беше далече. Въздухът беше така студен и свеж, че поспрях, преди да затворя прозорците и вдишах дълбоко аромата на сухи листа, сушени ябълки, студена земя и влажна, сладка трева. Сцената навън бе съвършена в яснотата си, каменни стени и тъмни борове се очертаваха ясно като черни мастилени черти на фона на сивата утрин.

Някакво движение привлече погледа ми към върха на хълма, където пътеката водеше към селото Брох Морда, на десет мили оттук. Едно по едно три малки понита превалиха билото и поеха надолу по склона към къщата.

Бяха твърде далече, за да видя ездачите, но забелязах развяващи се поли и разбрах, че са жени. Вероятно бяха момичетата — Маги, Кити и Джанет, — които се връщаха от къщата на Младия Джейми. Моят Джейми щеше да се радва да ги види.

Придърпах ухаещата на Джейми риза около себе си, като се питах дали да се възползвам от усамотението, което ни оставаше тази сутрин, и да се стопля в леглото. Затворих прозореца, спрях да вдигна няколко малки тухлички торф от кошницата до огнището и да ги хвърля в огъня, преди да сваля ризата и да пропълзя под завивките, като скованите пръсти на краката ми потръпваха от прекрасната топлина.

Джейми усети студа от завръщането ми и се обърна инстинктивно към мен. Прегърна ме и се притисна към гърба ми. Сънливо потърка лице в рамото ми.

— Добре ли спа, сасенак? — промърмори.

— Не съм спала по-добре — уверих го и сврях замръзналия си задник в топлата извивка на бедрата му. — А ти?

— Аха — отвърна с блажен стон. — Сънувах като луд.

— Какво?

— Предимно голи жени — отвърна и леко захапа рамото ми. — И храна. — Стомахът му изкъркори тихо. Миризмата на бисквити и пържен бекон, която се носеше във въздуха, не можеше да се сбърка.

— Стига да не сбъркаш двете неща — казах аз и отместих рамото си.

— Мога да различа сладка женичка от осолена шунка, нищо че си приличат. — Той ме стисна за задника и ме накара да изпискам и да го изритам в пищялите.

— Звяр!

— О, звяр, значи, тъй ли? — засмя се той. — Е, тогава… — Заръмжа гърлено и се гмурна под завивката, където продължи да хапе вътрешната страна на бедрата ми, като не обръщаше внимание на пискането ми и на ритниците по гърба и раменете му. Завивката се плъзна на пода и разкри рошавата му коса, пръсната по бедрата ми.

— Май че няма голяма разлика, като се замисля — рече той и вдигна глава, за да поеме дъх. Притисна бедрата ми към дюшека и ми се ухили, червената му коса стърчеше като бодли на таралеж. — Наистина си малко солена, ела да опиташ. Ама какво…

В този миг вратата се отвори внезапно и се блъсна в стената. Стреснати, ние се обърнахме натам. На прага стоеше младо момиче, което никога не бях виждала. Вероятно на петнайсет или шестнайсет години, с дълга руса коса и големи сини очи. Очите станаха още по-големи и се изпълниха с ужас, когато се втренчи в мен. Погледът ѝ плъзна бавно от разрошената ми коса към голите гърди и по извивките на тялото ми, докато не стигна до Джейми, който се беше проснал между бедрата ми, пребледнял от шок.

— Татко! — извика тя в пълен потрес. — Коя е тази жена?

34.

Татко

— Татко ли? — повторих смаяна. — Татко?

Джейми се беше вкаменил, когато се отвори вратата. Сега се изправи рязко и сграбчи падналата завивка. Отметна косата от лицето си и се вгледа ядосан в момичето.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той. С червена брада, гол и много вбесен, той беше страховита гледка, и момичето отстъпи назад несигурно. После вирна брадичка и отвърна на погледа му.

— Дойдох с мама!

Все едно го простреля в сърцето. Той се разтресе силно и пребледня като мъртвец.

Кръвта му започна да се завръща в лицето, когато се чуха силни бързи стъпки по стълбището. Джейми скочи от леглото, хвърли завивката към мен и си грабна панталоните.

Едва ги беше обул, когато още една женска фигура нахлу в стаята, спря рязко и се втренчи ококорена в леглото.

— Истина е! — Тя се извърна към Джейми, стиснала юмруци пред наметалото си. — Истина е! Това е вещицата сасенак! Как можа да ми го причиниш, Джейми Фрейзър?

— Мълчи, Лери! — сопна се той. — Нищо не съм ти причинил!

Седнах до стената, стисках завивката до гърдите си и ги гледах. Едва когато изрече името ѝ, я познах. Преди двайсет години Лери Макензи беше стройна шестнайсетгодишна девойка с розова кожа, коса като лунни лъчи и силна — несподелена — страст към Джейми Фрейзър. Явно само някои неща се бяха променили.

Тя вече наближаваше четирийсет и не беше стройна, а доста напълняла. Кожата ѝ още бе светла, но загрубяла и опъната върху дебелите бузи, сега зачервени от гняв. Кичури от пепелявата ѝ коса стърчаха от бялата забрадка. Бледосивите очи бяха същите обаче — обърнаха се към мен със същата омраза, както преди много време.

— Той е мой! — изсъска тя. И тропна с крак. — Връщай се в ада, откъдето си изпълзяла, и ми го остави! Махай се!

Тъй като не помръднах, тя се огледа диво в търсене на някакво оръжие. Зърна каната със синята ивица, грабна я и замахна да я хвърли по мен. Джейми я издърпа от ръката ѝ, сложи я на бюрото и после стисна Лери за ръката така силно, че тя изписка.

Обърна я и я блъсна грубо към вратата.

— Слизай долу. Ще говорим след малко, Лери.

— Ще говорим ли? Ще говорим, тъй ли! — извика тя с разкривено лице, замахна със свободната си ръка и раздра лицето му от окото до брадичката.

Той изсумтя, сграбчи я за китката и я повлече към вратата. После я бутна в коридора, затръшна вратата и завъртя ключа.

Когато се обърна към мен, вече седях на ръба на леглото и с треперещи ръце се опитвах да си обуя чорапите.

— Мога да обясня, Клеър.

— Н-не мисля. — Устните ми бяха сковани, както и цялото ми тяло, и беше трудно да говоря. Взирах се в краката си, докато безуспешно се опитвах да завържа жартиерите.

— Чуй ме! — каза той силно и удари с юмрук по масата така, че подскочих. Вдигнах глава и го видях да се извисява над мен. Червената му коса бе спусната по раменете, лицето неизбръснато, гърдите голи, пресните следи от ноктите на Лери се спускаха по бузата му, приличаше на викинг. Извърнах се да намеря ризата си.

Тя беше сред завивките и аз започнах да ровя из тях. Някой започна да удря по вратата, да вика и да пищи, и това привлече и други обитатели на къщата.

— Най-добре върви се разбери с дъщеря си — казах аз, докато обличах ризата.

— Тя не ми е дъщеря!

— Така ли? — Главата ми се появи от отвора и аз вдигнах лице, за да го погледна. — Сигурно не си и женен за Лери, така ли?

— Женен съм за теб, по дяволите! — изрева той, като пак удари по масата.

— Не мисля. — Беше много студено. Скованите ми пръсти не успяваха да завържат корсета. Оставих го така и се изправих да намеря роклята си, която бе някъде в другия край на стаята — зад Джейми.

— Трябва ми роклята.

— Няма да ходиш никъде, сасенак. Не и преди да…

— Не ме наричай така! — изпищях аз, изненадвайки и двама ни. Той се втренчи в мен за миг и кимна.

— Добре — каза тихо. Погледна към вратата, която се тресеше под ударите. Пое дълбоко дъх и изправи рамене. — Ще ида да се оправя с това. После ще поговорим. Стой тук, сас… Клеър. — Взе си ризата и я облече. Отключи вратата, излезе във внезапно притихналия коридор и я затвори след себе си.

* * *

Успях да си намеря роклята, после се свлякох на леглото и се разтреперих, зелената вълна беше смачкана на коленете ми.

Не можех да мисля нормално. Умът ми се въртеше в кръгчета около основния факт; той беше женен. Женен за Лери! И имаше семейство. И все пак беше плакал за Бриана.

— О, Бри! — казах на глас. — О, Господи, Бри! — Разплаках се… отчасти от шока и отчасти при мисълта за Бриана. Нямаше логика, но сякаш това откритие бе предателство не само към мен, но и към нея… или към Лери.

Мисълта за Лери превърна шока и мъката в гняв. Затърках бясно лицето си със зелената вълна и кожата ми се зачерви.

Проклет да е! Как смее? Ако се беше оженил отново, защото ме е мислил за мъртва, това е едно. Почти го бях очаквала, страхувах се от това. Но да се ожени за жената — за онази гадна малка кучка, която се опита да ме убие в замъка Леох… Но той сигурно не знае това, прошепна гласът на разума в главата ми.

— Е, да го е знаел! — казах. — Да върви по дяволите, как е могъл? — Сълзите се стичаха по лицето ми, пламнало от загубата и гнева, носът ми също течеше. Посегнах за кърпичка, не намерих и си издухах носа в края на чаршафа.

Той миришеше на Джейми. Дори по-лошо — миришеше на двама ни, слаба, остатъчна миризма на нашето удоволствие. Усещах леко парене от вътрешната страна на бедрото си, където Джейми ме беше ухапал само преди минути. Плеснах дланта си върху него, за да убия усещането.

— Лъжец! — изпищях. Грабнах каната, с която Лери се бе опитала да ме замери, и сама я хвърлих. Тя се разби в пода на малки парченца.

Застанах насред стаята, ослушвах се. Беше тихо. Отдолу не се чуваше нито звук; никой не идваше да провери какъв е този трясък. Реших, че са твърде заети да утешават Лери, за да ми обръщат внимание.

Наистина ли живееха тук, в Лалиброх? Спомних си как Джейми издърпа Фъргъс настрани и го изпрати напред, явно за да каже на Иън и Джени, че идваме. И сигурно за да ги предупреди за мен и да се отърве от Лери, преди да пристигнем.

Какво, за бога, мислеха Джени и Иън за това? Трябва да са знаели за Лери — и все пак ме приеха снощи, без да забележа нищо по лицата им. Но ако Лери е била отпратена — защо се е върнала? Слепоочията ми запулсираха от болка само от мислите за това.

Гневът ми беше стихнал достатъчно, за да овладея треперещите си пръсти. Изритах корсета в ъгъла и облякох роклята през главата.

Трябваше да се махна оттук. Това бе единствената полусвързана мисъл в главата ми и се хванах за нея. Трябваше да се махна. Не можех да остана, не и докато Лери и дъщерите ѝ бяха в къщата. Тяхното място беше тук — не моето.

Успях да вържа този път жартиерите и връзките на роклята, да закопчая многото кукички на полата и да си намеря обувките. Едната беше под умивалника, а другата до масивната дъбова тоалетка, където я бях изритала вечерта, докато се събличах и разхвърлях дрехите си навсякъде от нетърпение да легна в мекото легло и да се сгуша в топлата прегръдка на Джейми.

Треперех. Огънят пак беше угаснал и от прозореца влизаше ледено течение. Смразяваше ме до кости въпреки дрехите.

Изгубих малко време в търсене на наметалото, докато не си спомних, че е долу: бях го оставила в салона. Прокарах пръсти през косата си, но бях твърде разстроена, за да търся гребен. Кичурите ми пращяха от електричество заради вълнената рокля, която бях облякла през главата, и аз ядосано отмятах разхвърчалите се по лицето ми косми.

Готово. Поне по-готова нямаше да стана. Спрях за миг да се огледам и тогава чух стъпки по стълбата.

Не бързи и леки като предишните. А по-тежки и бавни, решителни. Знаех, че идва Джейми — и че не изгаря от нетърпение да ме види.

Добре. Не и аз не исках да го виждам. По-добре да си тръгна веднага, без да говорим. Какво имаше да се говори?

Отстъпих несъзнателно, щом вратата се отвори, докато не стигнах до леглото. Изгубих равновесие и седнах. Джейми спря на прага и ме загледа.

Беше се избръснал. Първо това забелязах. Също като Младия Иън предишния ден, се беше избръснал набързо, беше се сресал и почистил, преди да се изправи пред проблемите. Като че ли разбра какво си мисля; призрак на усмивка мина по лицето му и той потърка прясно избръснатата си брадичка.

— Мислиш ли, че ще помогне?

Преглътнах, облизах сухите си устни, но не отговорих. Той въздъхна и си отговори сам:

— Май че няма. — Влезе в стаята и затвори вратата. Постоя така за миг, после тръгна към леглото и протегна ръка към мен. — Клеър…

— Не ме докосвай! — Скочих веднага и заотстъпвах в кръг към вратата. Той отпусна ръка, но застана пред мен, за да ми препречи пътя.

— Няма ли да ми позволиш да обясня?

— Като че ли е малко късно за това — казах аз, надявах се с презрителен и студен тон. За нещастие гласът ми потрепна.

Той затвори вратата зад себе си.

— Никога не си била неразумна — рече тихо.

— Не ми казвай каква съм била! — Сълзите бяха на път да се излеят и аз прехапах устна, за да ги сдържа.

— Добре. — Лицето му беше много бледо, драскотините от Лери се спускаха като три яркочервени линии по бузата му.

— Не живея с нея — каза той. — Тя и момичетата живеят в Балриган, близо до Брох Морда. — Гледаше ме напрегнато, но не каза нищо. Сви леко рамене, намествайки ризата на раменете си, и продължи: — Това беше голяма грешка… бракът ни.

— При две деца? Доста време ти е отнело да го осъзнаеш, нали? — избухнах аз.

Той стисна устни.

— Момичетата не са от мен; Лери беше вдовица с две деца, когато се ожених за нея.

— О… — Не виждах голяма разлика, но все пак усетих леко облекчение, заради Бриана. Поне тя беше единственото дете в сърцето на Джейми…

— Не съм живял с тях от известно време; живея в Единбург и им изпращам пари, но…

— Няма нужда да ми обясняваш — прекъснах го. — Няма значение. Моля те, пусни ме… тръгвам си.

Гъстите червени вежди се събраха рязко.

— Къде отиваш?

— Връщам се. Не знам… пусни ме!

— Няма да ходиш никъде — рече той категорично.

— Не можеш да ме спреш!

Хвана и двете ми ръце.

— О, мога. — Можеше; замятах се диво, но не успях да се отскубна от желязната му хватка.

— Пусни ме веднага!

— Не, няма! — Взираше се в мен с присвити очи и внезапно осъзнах, че макар да изглеждаше спокоен, е разстроен не по-малко от мен. Видях как мускулите на шията му се движат, докато преглъща и опитва да се успокои, за да заговори отново: — Няма да те пусна, докато не ти обясня защо…

— Какво ще ми обясняваш? — попитах яростно. — Пак си се оженил! Какво друго има за обяснение?

Лицето му се зачерви, връхчетата на ушите му бяха вече червени, сигурен знак за нарастващия му гняв.

— А ти си живяла като монахиня двайсет години, така ли? — попита той, като ме разтърси леко. — Така ли?

— Не! — Изстрелях думата към него и той потрепна. — Не, проклет да си! И не мисля, че ти си бил монах… не съм го мислила!

— Тогава… — започна той, но бях твърде ядосана, за да го слушам.

— Ти ме излъга, по дяволите!

— Не съм! — Кожата му се изопна по скулите, както винаги, когато много се вбесяваше.

— Напротив, копеле такова! Знаеш, че ме излъга! Пусни ме! — Изритах го в крака достатъчно силно, за да ми изтръпнат пръстите на краката. Той извика от болка, но не ме пусна. Дори ме стисна така, че изписках.

— Никога не съм ти казвал, че…

— Да, не си! И все пак излъга! Накара ме да мисля, че не си женен, че няма друга, че ти… че ти… — Почти плачех от гняв и се задъхвах между думите. — Трябваше да ми кажеш още щом дойдох! Защо не ми каза, по дяволите! — Ръцете му малко се отпуснаха и аз успях да се освободя. Той пристъпи към мен с блеснали от гняв очи. Не се страхувах от него; замахнах и забих юмрук в гърдите му.

— Защо? — изпищях, като го удрях отново и отново, и отново. — Защо, защо, защо!

— Защото се страхувах! — Той ме хвана за китките и ме отблъсна така, че паднах на леглото. Застана над мен със стиснати юмруци, дишаше тежко.

— Аз съм страхливец, проклета да си! Не можех да ти кажа, защото се страхувах, че ще ме напуснеш, аз не съм никакъв мъж, защото не бих могъл да го понеса!

— Не си мъж ли? С две жени? Ха!

Наистина си помислих, че ще ме зашлеви. Вдигна ръка, но отворената му длан се сви в юмрук.

— Мъж ли съм? Да те искам така силно, че нищо друго да няма значение? Да те видя и да знам, че съм готов да пожертвам честта или семейството си, или живота си, само за да легна с теб, макар че ти ме напусна?

— И имаш наглостта, огромната наглост да ми кажеш това? — Говорех толкова високо, че гласът ми изтъня до злобен шепот. — Обвиняваш мен?

Тогава той спря, гърдите му се надигнаха, когато пое дъх.

— Не, не мога да те виня. — Обърна се невиждащо. — Как да виня теб? Ти искаше да останеш с мен, да умреш с мен.

— Така е, каква съм глупачка — казах аз. — Ти ме изпрати обратно, ти ме накара да тръгна! И сега искаш да ме обвиниш за това?

Той се извърна към мен, очите му бяха потъмнели от отчаяние.

— Трябваше да те отпратя! Трябваше, заради детето! — Очите му неволно се извърнаха към куката, на която висеше палтото му, в него бяха снимките на Бриана. Пое дълбоко и треперливо дъх и се успокои с видимо усилие.

— Не — каза по-тихо. — Не мога да съжалявам за това, каквото и да ми струваше. Готов съм да дам живота си за нея и за теб. Готов съм да дам сърцето и душата си…

Пое продължително дъх, овладявайки се.

— Не мога да те виня, че замина.

— Виниш ме, че се върнах обаче.

Той поклати глава, сякаш да я проясни.

— Не, за бога, не!

Хвана здраво ръцете ми така силно, че ме заболя.

— Знаеш ли какво е да живееш двайсет години без сърце? Да живееш като половин човек и да свикваш да живееш с това, което е останало, да запълваш празнините с каквото намериш?

— Дали знам? — Опитах да се освободя, но без полза. — Да, знам, копеле проклето, знам! Ти какво си мислиш? Че съм се върнала право при Франк и сме заживели щастливо? — Изритах го с всички сили. Той потрепна, но не ме пусна.

— Понякога се надявах да е станало така — рече през стиснати зъби. — А понякога те виждах — с него, ден и нощ, как ляга с теб, как те обладава, как прегръща детето ми! Господи, бях готов да го убия!

Внезапно пусна ръцете ми, завъртя се и заби юмрук в стената на дъбовата тоалетка. Това беше впечатляващ удар; защото тоалетката беше доста здрава мебел. Той сигурно добре си ожули кокалчетата, но без колебание заби отново юмрук в дъбовите дъски, сякаш лъскавото дърво бе лицето на Франк… или моето.

— Значи така си се чувствал, а? — казах хладно, когато отстъпи задъхан. — Е, на мен не ми се наложи да си те представям с Лери… Аз я видях, по дяволите.

— Изобщо не ме е грижа за Лери и никога не ме е било грижа!

— Копеле! Оженил си се за жена, без да я искаш, и я захвърли още щом…

— Млъкни! — изрева той. — Дръж си езика зад зъбите, гадна кучка! — Заби юмрук в умивалника, като ме гледаше кръвнишки. — И без това съм вече обречен, нали? Ако съм я обичал, значи съм неверен женкар, а ако не — съм безсърдечен звяр.

— Трябваше да ми кажеш!

— И какво, ако ти бях казал? — Хвана ме за ръката и ме изправи, за да ме гледа в очите. — Щеше да се врътнеш и да си тръгнеш. Но като те видях отново… Казах ти вече, бях готов на много по-лоши неща от лъжата, за да те задържа!

Притисна ме към тялото си и ме целуна, дълго и силно. Коленете ми омекнаха, но аз се опитвах да се овладея, като призовах пак горчивината при вида на гневните очи на Лери и гласа ѝ, който още кънтеше пронизителен в ушите ми. Той е мой!

— Това е безумие — казах аз. Гневът опиянява, но махмурлукът след него идва бързо, като череп въртоп. Главата ми се маеше така, че едва пазех равновесие. — Не мога да мисля. Тръгвам си.

Хукнах към вратата, но той ме хвана през кръста и ме дръпна обратно.

Завъртя ме към себе си и пак ме целуна, достатъчно силно, за да усетя вкус на кръв. Не беше от обич или желание, а сляпа страст, решимост да ме притежава. Беше приключил с приказките.

Аз също. Отдръпнах се и го зашлевих силно през лицето, като свих пръсти, за да го издера.

Той се отдръпна с одрана буза, после ме сграбчи за косата, наведе се и отново ме целуна, свирепо, без да обръща внимание на ритниците и ударите, с които го обсипвах.

Ухапа силно долната ми устна и когато отворих уста, за да поема дъх, пъхна език в устата ми, лишавайки ме от дъх и от думи.

Хвърли ме на леглото, където се бяхме смели само преди час, и ме притисна с тежестта си.

Беше много възбуден.

Аз също.

Моя — каза той, без да продума. — Моя!

Борех се с него с огромен гняв, но безуспешно, и тялото ми отвърна: Твоя. Твоя, и дано се продъниш в ада заради това!

Не усетих как разкъса роклята ми, но усетих топлината на тялото му върху голите ми гърди, през тънката риза. Бедрото му се притискаше към моето. Той свали ръка от китката ми, за да отвори панталоните си, и аз веднага го издрах от ухото до гърдите.

Правехме всичко по силите си, за да се избием, подклаждани от гнева заради годините раздяла — аз, задето ме отпрати, той, задето бях заминала, аз — заради Лери, той — заради Франк.

— Кучка! — пъхтеше. — Курва!

— Майната ти! — Зарових ръка в дългата му коса и дръпнах лицето му към мен. Изтърколихме се от леглото и се стоварихме на пода, започнахме да се търкаляме сред проклятия и обиди.

Не чух кога се отворила вратата. Не чух нищо, макар че сигурно е извикала, повече от веднъж. Ослепяла и оглушала, аз не съзнавах друго, освен Джейми, докато отгоре ни не плисна студена вода, внезапна като токов удар. Джейми замръзна. Лицето му пребледня, костите изпъкнаха под кожата.

Аз лежах замаяна, водата капеше от косата му върху гърдите ми. Точно зад него видях Джени. И тя беше пребледняла. Стискаше празна тенджера в ръце.

— Спрете! — каза тя. Очите ѝ се бяха присвили от ужас и гняв. — Как можа, Джейми? Да я нападнеш като див звяр и не те е грижа, че цялата къща те слуша!

Той се надигна бавно и тромаво като мечка. Джени грабна завивката от леглото и я хвърли върху мен.

Джейми разтърси глава като куче, застанал на четири крака, запращаше капки вода във всички посоки. После, много бавно, се изправи и върза панталоните си.

— Как не те е срам? — изпищя тя, скандализирана.

Джейми стоеше и я гледаше, сякаш никога не бе виждал подобно създание и се чуди какво ли може да е. Водата капеше от косата по гърдите му.

Изглеждаше замаян. Затвори очи и през него мина кратка, дълбока тръпка. После, без да каже нищо, се обърна и излезе.

35.

Бягство от рая

Джени ми помогна да си легна, като цъкаше тихо с език; дали от шок или от загриженост, не знаех. Едва виждах фигурите на прага — сигурно слуги, — но не можех да им обърна много внимание.

— Ще ти намеря нещо да облечеш — прошепна тя, разбуха възглавницата и ме бутна върху нея. — И може би нещо за пиене. Добре ли си?

— Къде е Джейми?

Погледна ме за миг, съчувствието беше примесено с искра на любопитство.

— Не се страхувай; няма да го пусна пак тук. — Говореше твърдо, после стисна здраво устни и се смръщи, докато ме завиваше. — Как можа да направи такова нещо!

— Не беше виновен той… не е това. — Прокарах ръка през оплетената си коса. — Всъщност… аз съм виновна. И двамата. Той… аз… — оставих ръката си да падне безсилно, не можех да обясня. Бях натъртена и разтърсена, устните ми бяха подути.

— Ясно — каза Джени, изгледа ме дълго и преценяващо и аз си помислих, че може би наистина ѝ е ясно.

Не исках да говоря за случилото се и тя като че ли усети това, защото помълча малко, после прошепна някакви нареждания на някого в коридора и тръгна из стаята да оправи мебелите и да разтреби. Видях как спира за миг, когато видя дупките по тоалетката, после се наведе да събере по-големите парчета от счупената кана.

Когато ги хвърли в легена, от долния етаж се чу слаб тътен; някой затръшна входната врата. Тя отиде до прозореца и отмести завесата.

— Джейми е. — Погледна ме, после пусна пердето. — Ще иде на хълма, ходи там, когато е притеснен. Или пък ще се напие с Иън. Хълмът е за предпочитане.

Аз изсумтях тихо.

— Да, сигурно е притеснен.

Чуха се леки стъпки в коридора и по-младата Джанет се появи, като внимателно носеше поднос с бисквити, уиски и вода. Беше пребледняла и изплашена.

— Добре… ли си, лельо? — попита колебливо, докато оставяше подноса.

— Добре съм — уверих я, седнах в леглото и посегнах към гарафата с уиски.

Джени ме погледна, потупа дъщеря си по ръката и тръгна към вратата.

— Остани с леля си — нареди тя. — Ще ида да намеря рокля. — Джанет кимна послушно и седна на столче до леглото, като ме гледаше как ям и пия.

Започнах да се чувствам по-силна след храната. Вътрешно обаче бях изтръпнала; последните събития ми се струваха като сън и същевременно бяха съвсем ясни в ума ми. Спомнях си и най-малките детайли; сините панделки на роклята на дъщерята на Лери, малките спукани капиляри по бузите на Лери, счупения нокът на безименния пръст на Джейми.

— Знаеш ли къде е Лери? — попитах Джанет. Момичето бе свело глава и се взираше в ръцете си. При въпроса ми вдигна очи и примигна.

— О! О, да, тя, Марсали и Джоан се върнаха в Балриган, където живеят. Чичо Джейми ги накара.

— Така ли — казах безизразно.

Джанет прехапа устна и заусуква престилката си. Внезапно ме погледна.

— Лельо… ужасно съжалявам! — Очите ѝ бяха топло кафяви, като на баща ѝ, но сега бяха влажни от сълзи.

— Всичко е наред — казах аз, нямах представа какво има предвид, но се опитах да я успокоя.

— Но аз съм виновна! — избухна тя. Изглеждаше много нещастна, но решена да се изповяда. — Аз… аз казах на Лери, че си тук. Тя затова дойде.

— О… — Е, това обясняваше нещо. Допих уискито и оставих внимателно чашата на подноса.

— Не мислех, че… не исках да предизвиквам неприятности, наистина. Просто не знаех, че ти… че тя…

— Няма нищо — казах отново. — Рано или късно щяхме да разберем. — Не че имаше значение, но я попитах: — Защо ѝ каза обаче?

Момичето погледна предпазливо през рамо, защото чу стъпки нагоре. Наведе се към мен.

— Мама ме накара — прошепна тя. И тогава стана и бързо напусна стаята, като мина покрай майка си на прага.

Не попитах. Джени ми беше намерила рокля — на едно от по-големите момичета — и не говорехме за друго, освен за най-необходимото, когато ми помагаше да я облека.

Когато бях облечена и сресана, се обърнах към нея.

— Искам да си вървя. Сега.

Тя не възрази, само ме огледа от глава до пети, за да види дали съм достатъчно силна. После кимна, тъмните мигли прикриха сините очи.

— Мисля, че ще е най-добре — рече тихо.

* * *

Беше късна утрин, когато напуснах Лалиброх за, както си мислех, последен път. Имах кинжал на кръста за защита, макар че едва ли щеше да ми трябва. В дисагите имах храна и няколко бутилки ейл; щяха да ми стигнат до каменния кръг. Мислех да взема снимките на Бриана от палтото на Джейми, но след известно колебание ги оставих. Тя беше негова завинаги, макар аз да не бях.

Беше студен есенен ден, сивото на утрото обещаваше дъжд. Около къщата не се виждаше никой, когато Джени изведе коня от конюшнята и задържа юздите, за да се кача.

Дръпнах по-напред качулката на наметалото си и ѝ кимнах. Последния път се разделихме със сълзи и прегръдки, като сестри. Тя пусна юздите и отстъпи назад, когато обърнах коня към пътя.

— Бог да е с теб! — чух я да вика. Не отговорих и не се обърнах.

* * *

Яздих почти целия ден, без да забелязвам къде минавам; спазвах само общата посока и оставях коня сам да избира пътя си през проходите.

Спрях, когато светлината започна да отслабва; вързах коня да пасе и легнах увита с наметалото. Заспах веднага, не исках да стоя будна, за да не мисля и да си спомням. Безчувствеността бе единственото ми убежище. Знаех, че ще отмине, но се вкопчвах в сивата ѝ утеха възможно най-дълго.

Гладът ме накара да се завърна неохотно към живота на следващия ден. Не бях спирала, за да ям предишния ден, нито когато станах сутринта, до обед стомахът ми бе започнал да надава силни протести и аз спрях на малка полянка до искрящо поточе и разопаковах храната, която Джени беше сложила в дисагите.

Имаше овесени питки и ейл, няколко малки самуна прясно изпечен хляб, срязани през средата и напълнени с овче сирене и домашна туршия. Планински сандвичи, засищаща храна за овчари и воини, така характерна за Лалиброх, както фъстъченото масло за Бостън. Много символично, че пътуването ми завършваше точно с това.

Изядох един сандвич, изпих една от каменните бутилки ейл и се качих пак на седлото, като обърнах коня на североизток. За нещастие храната даде сили на тялото ми, но и съживи чувствата ми. Докато се изкачвах все по-високо към облаците, ставах все по-унила.

Конят вървеше бодро, за разлика от мен. В средата на следобеда усетих, че просто не мога да продължа. Отведох го сред малка горичка, за да не се вижда от пътя, и го вързах хлабаво, после тръгнах сама под дърветата, докато стигнах до дънера на паднала топола с гладка кожа, покрита със зелен мъх.

Седнах тежко върху него, опрях лакти на коленете си и сведох глава. Болеше ме всяка става. Не точно от сблъсъка предния ден или от ездата. А от мъка.

Усилията и преценките бяха голяма част от живота ми. Бях положила усилия да изуча изкуството на лечението; да давам и да се грижа, но винаги спирах при онази опасна точка, когато усилията ми костваха прекалено много. Бях се научила да се откъсвам и дистанцирам.

С Франк също, бях се научила да се държа цивилизовано; на доброта и уважение, които не пресичаха невидимите граници към страстта. А Бриана? Не можеш да се откъснеш от обичта към детето; от първите признаци на движение в утробата тя покълва могъща и несъзнателна, неустоима като процеса на самото раждане. Но колкото и да беше силна, тя винаги беше под контрол; обич на онзи, който възпитава, наблюдава, пази — да, в нея имаше голяма страст, но никога лудост.

Винаги, винаги се бе налагало да балансирам с мъдрост, любов с преценка, човечност с непреклонност.

Само с Джейми се бях отдала напълно, бях рискувала всичко. Бях захвърлила всяка предпазливост, преценка и мъдрост, заедно с удобствата и ограниченията на трудно изградената кариера. Бях му донесла само себе си, но цялото си същество — душата и тялото, позволих му да ме види гола, доверих му се да ме види цялата и разкрих крехкостта си — защото навремето и той го беше направил.

Бях се страхувала, че няма да може, отново. Или няма да иска. А после дойдоха дните на чиста радост, когато си мислех, че онова, което е било истина навремето, е истина и сега; бях свободна да го обичам с всичко, което имах и бях, и да бъда обичана със същата отдаденост.

Сълзите се плъзнаха горещи между пръстите ми. Скърбях за Джейми и за онова, което бях с него.

Знаеш ли — прошепна гласът му — какво е да кажеш отново „Обичам те“ и наистина да го мислиш?

Знаех. И докато седях, отпуснала глава на ръцете си под боровете, знаех, че никога няма да го направя отново.

* * *

Както бях потънала в нещастието си, не чух стъпките, докато не ме приближиха съвсем. Стреснах се от изпукването на клонче, изстрелях се от падналото дърво като излитащ фазан и се обърнах към нападателя си. Сърцето ми биеше в гърлото, а ръката ми стискаше кинжала.

— Господи! — Моят преследвач отскочи от острието, явно стреснат колкото мен.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах. Притиснах ръка към гърдите си. Сърцето ми бумтеше като барабан и бях сигурна, че съм пребледняла като него.

— Господи, лельо Клеър! Къде си се научила да вадиш така нож? Изкара ми ангелите! — Младия Иън прокара ръка по челото си, адамовата му ябълка заподскача.

— И ти на мен — уверих го. Опитах се да прибера кинжала, но ръката ми така трепереше, че не успявах. С омекнали колене, аз седнах пак на тополата и оставих ножа на бедрото си.

— Повтарям — казах, в опит да се овладея — какво правиш тук? — Имах представа какво прави тук, но ми трябваше малко време да се възстановя, преди да се изправя отново.

Младия Иън прехапа устна, озърна се и щом му кимнах за разрешение, седна тромаво до мен на дънера.

— Чичо Джейми ме изпрати… — започна той. Не изчаках да чуя повече, станах веднага, прималяла или не, и пъхнах кинжала в колана си, докато се обръщах.

— Чакай, лельо! Моля те! — Сграбчи ръката ми, но аз се откъснах и се отдръпнах от него.

— Не ме е грижа — извиках и изритах една папрат наблизо. — Върви си у дома, Иън. Аз имам къде да ида. — Е, поне се надявах.

— Но не е това, което си мислиш! — Неспособен да ме спре да напусна полянката, той ме последва, като се привеждаше под клоните. — Той има нужда от теб, лельо, наистина! Трябва да се върнеш с мен!

Не му отговорих; стигнах до коня си и се наведох да го развържа.

— Лельо Клеър! Ще ме изслушаш ли? — Извиси се в другия край на коня, като ме гледаше над седлото. Много приличаше на баща си с това добро, приятно лице, сбърчено от тревога.

— Не — отвърнах кратко. Прибрах въжето за спъването на коня в дисагите и стъпих на стремето, като се превъртях с великолепно царствено развяване на поли и фусти. Достолепното ми заминаване беше възпрепятствано от факта, че Младя Иън държеше в мъртва хватка юздите на коня.

— Пусни ги — казах предупредително.

— Не и преди да ме изслушаш — рече той. Гледаше ме яростно, стиснал упорито зъби и с блеснали кафяви очи. Аз също се взирах в него. Макар и кльощав, той беше силен, и ако не исках да го прегазя, май се налагаше да го изслушам.

Добре, реших. И без това няма да постигне нищо, и той, и коварният му чичо, но щях да го изслушам.

— Говори — казах, като успях да призова някакво търпение.

Пое дълбоко дъх, гледаше ме предпазливо, за да се увери, че наистина ще го чуя. Реши, че е така, издиша и перчемът му потрепери, той изпъна рамене и започна:

— Ами — като че ли внезапно се смути. — Ами… аз… той…

Изръмжах подразнено.

— Започни от началото. Но не се впускай в подробности.

Той кимна и прехапа горната си устна в концентрация.

— Еми, в къщата настана голяма врява, след като ти си тръгна и когато чичо Джейми се върна.

— Обзалагам се — отвърнах. Въпреки това усетих леко любопитство, но го потиснах и възприех изражение на пълно безразличие.

— Никога не съм виждал чичо Джейми така ядосан — каза той, като ме гледаше внимателно в лицето. — И мама не съм виждал такава. Те започнаха да се карат много лошо. Татко се опита да ги усмири, но те не го чуваха. Чичо Джейми каза на мама, че си навира носа, дето не трябва, нарече я ланг-небит… и с много други обидни имена — добави той изчервен.

— Не е трябвало да се ядосва на Джени — казах аз. — Тя само се опитваше да помогне… струва ми се. — Прилоша ми при мисълта, че съм предизвикала такъв разрив между тях. Джени беше най-близкият човек на Джейми след смъртта на майка им. Нямаха ли да имат край вредите, които бях причинила със завръщането си?

За моя изненада синът ѝ се усмихна.

— Е, не беше само от негова страна — каза той сухо. — Мама не е човек, който лесно ще се предаде. Чичо Джейми получи няколко следи от зъби. — Преглътна при спомена. — Всъщност мисля, че и двамата си оставиха белези. Мама го нападна с ръжена, а той го грабна от нея и го запрати през прозореца на кухнята. Изплаши пилетата на двора — добави с вяла усмивка.

— Остави пилетата, Иън — казах, като го гледах студено. — Продължавай, искам да тръгвам.

— Ами тогава чичо Джейми събори лавицата с книги в салона… не мисля, че го направи нарочно — добави бързо, — беше заслепен от гнева… и излезе. Татко надникна през прозореца и го попита къде отива, а той рече, че тръгва да те търси.

— И защо тук си ти, а не той? — Наведох се леко напред, като гледах ръката, с която стискаше юздите; ако пръстите му се отпуснеха, можех да издърпам бързо юздата от хватката му.

Младия Иън въздъхна.

— Ами тъкмо когато чичо Джейми се качваше на коня, леля… ъъъ. Искам да кажа же… — Изчерви се нещастно. — Лери. Тя… дойде от хълма и влезе през портата.

В този момент се отказах от престореното безразличие.

— И какво стана?

Той се намръщи.

— Ами стана ужасна кавга, но не можах да чуя много. Леля… искам да кажа Лери… тя като че ли не можеше да се бие като мама и чичо. Просто се мяташе и врещеше. Мама каза, че хленчела.

— Ммфффмм. И какво?

Лери слязла от коня си, вкопчила се в крака на Джейми и започнала да го влачи надолу, според Младия Иън. После се стоварила в една локва на двора, като стискала Джейми за коленете, плачела и виела, както ѝ било навик.

Неспособен да се откъсне, Джейми просто я вдигнал на крака и я метнал през рамо. Отнесъл я в къщата и на горния етаж, без да обръща внимание на смаяните погледи на семейството и слугите.

— Ясно. — Осъзнах, че съм стискала челюст, и неволно я отпуснах. — Значи изпрати теб след мен, защото той е бил зает с жена си. Копеле! Майната му! Мисли си, че може просто да изпрати някой да ме върне като някаква държанка, защото не му е удобно да дойде сам? Проклет, арогантен, егоистичен, нагъл… Шотландец! — При мисълта за Джейми, който носи Лери нагоре по стълбите „шотландец“ бе най-ужасната обида, която успях да измисля.

Кокалчетата ми побеляха, докато стисках ръба на седлото. Вече не ми пукаше за нищо, затова се наведох и грабнах юздите.

— Махай се!

— Но лельо Клеър, не е това!

— Кое не е това? — попитах аз, сепната от отчаяния му тон. Дългото му тясно лице бе изопнато от усилието да ме накара да разбера.

— Чичо Джейми не остана при Лери!

— Тогава защо изпрати теб?

Той пое дълбоко дъх и стисна пак юздите.

— Тя го простреля. Той ме изпрати да те намеря, защото умира.

* * *

— Ако ме лъжеш, Иън Мъри — казах за двайсети път, — ще съжаляваш до края на живота си… а той ще бъде кратък!

Говорех високо, за да ме чуе. Засилващият се вятър фучеше покрай мен, вдигаше косата от раменете ми и шибаше краката ми с полите. Времето беше подходящо драматично; огромни черни облаци затулваха планинските проходи, кипяха над канарите като морска пяна с лек далечен тътен на гръмотевици, като шум от прибой.

Останал без дъх, Младия Иън само поклати сведената си пред вятъра глава. Той вървеше пеша и водеше двете понита по опасната блатиста земя близо до малко езеро. Погледнах инстинктивно към китката си, но ролексът го нямаше.

Не можех да разбера къде е слънцето при толкова буреносни облаци по западния хоризонт, но горният им край сияеше в яркобяло, почти златисто. Макар че не можех да се ориентирам по слънцето и небето, реших, че е още ранен следобед.

Лалиброх беше на няколко часа път; съмнявах се, че ще стигнем преди мръкнало. Докато пътувах неохотно към Крейг на Дун, ми трябваха поне два дни да стигна малката горичка, където ме намери Младия Иън. Той каза, че ме преследвал само ден; знаел горе-долу посоката и сам бил подковавал понито, което яздех; следите ми били съвсем ясни за него по калните участъци на тресавището.

Значи бяха минали два дни от заминаването ми и един — или повече — по пътя на връщане. Три дни, откакто бяха простреляли Джейми.

Не научих нещо особено полезно от Младия Иън; след като успя с мисията си, той искаше само да се върне възможно най-бързо в Лалиброх и не виждаше смисъл да разговаряме повече. Раната на Джейми била в лявата ръка. Това бе добре, поне така предполагах. Сачмата обаче проникнала отстрани в торса му. Това не беше добре. Джейми бил в съзнание, когато го видял за последно — това беше добре, — но започвала треска. Това никак не беше добре. Колкото до възможните ефекти от шока, вида или силата на треската, както и какво лечение бе предприето досега — на това момчето само свиваше рамене.

Така че Джейми може би наистина умираше, или пък не. Аз обаче не можех да поема такъв риск и той добре го знаеше. За миг се запитах дали не се е прострелял сам, като начин да ме принуди да се върна. След последния ни разговор едва ли имаше някакви съмнения как ще му отвърна, ако тръгне след мен или се опита да ме върне насила.

Започваше да вали, на едри капки, които падаха по косата и миглите ми и замъгляваха зрението ми като сълзи. Щом отминахме тинята, Младия Иън отново се качи на седлото и ме поведе към последния проход към Лалиброх.

Джейми беше достатъчно коварен да измисли такъв план и определено му стискаше да го изпълни. От друга страна, не го познавах като безразсъден. Беше поемал много големи рискове. Като например да се ожени за мен, помислих си печално — но никога без да прецени цената и готовността си да я плати. Дали бе решил, че си струва да умре, за да ме върне в Лалиброх? Това не ми изглеждаше логично, а Джейми Фрейзър беше много логичен човек.

Дръпнах качулката по-напред, за да опазя лицето си от пороя. Раменете и бедрата на Младия Иън бяха потъмнели от влага, а дъждът капеше от периферията на шапката му, но той седеше изправен на седлото, пренебрегвайки времето със стоическото нехайство на истински шотландец.

Добре тогава. Ако Джейми не се бе прострелял сам, беше ли прострелян изобщо? Можеше да е измислил тази история и да е изпратил племенника си да ми я пробута. Щом поразмислих обаче, реших, че едва ли Младия Иън щеше да ми съобщи новината така убедително, ако не беше истина.

Свих рамене и при това движение една студена струйка се плъзна под наметалото ми. Реших да събера търпение до края на пътуването. Годините практикуване на медицина ме бяха научили да не очаквам нищо; реалността винаги беше уникална и такава трябваше да е и моята реакция. Чувствата ми обаче бяха много по-трудни за овладяване от професионалните реакции.

Всеки път, когато напусках Лалиброх, си мислех, че вече няма да се върна. А ето ме — връщам се отново. Два пъти вече изоставях Джейми, абсолютно убедена, че няма да го видя отново. И все пак се връщах при него като проклет гълъб в гълъбарника.

— Ще ти кажа едно, Джейми Фрейзър — промърморих под нос. — Ако не си на смъртен одър, когато стигна там, жестоко ще съжаляваш!

36.

Практическа и приложна магия

Пристигнахме няколко часа след мръкване, подгизнали до кости. Къщата беше тиха и тъмна, само двата прозореца на салона светеха слабо. Чу се единично излайване, но Младия Иън укроти кучето и след като подуши стремето ми, черно-бялата форма изчезна отново в мрака на двора.

Но това предупреждение се оказа достатъчно, защото когато Младия Иън ме въведе в коридора, вратата на салона се отвори. Джени надникна оттам, лицето ѝ бе изопнато от тревога.

При вида на сина си, тя излезе в коридора. Първо изглеждаше радостно облекчена, а само след миг гневна, като майка, която вижда блудния си син.

— Иън, малък нещастник такъв! Къде беше толкова време? С баща ти се поболяхме от тревога! — Спря, за да го огледа. — Добре ли си?

Той кимна и тя стисна пак устни.

— Аха, добре. Но много си загазил, момченце. Къде беше, по дяволите?

Кльощав, кокалест и много мокър, Младия Иън приличаше на подгизнало бостанско плашило, но все пак бе достатъчно едър, за да ме скрива от погледа на майка си. Той не ѝ отговори, а отстъпи тромаво настрани и ме разкри пред втренчения ѝ взор.

Моето завръщане от мъртвите я беше разстроило, но втората ми поява направо я смрази. Дълбоките сини очи, обикновено скосени като на брат ѝ, се отвориха така широко, че станаха кръгли. Тя се втренчи задълго в мен, без да казва нищо, после се обърна пак към сина си.

— Кукувиче — рече тя почти разговорливо. — Ето какво си, момче, ти си кукувиче в гнездото. Бог знае чий син е трябвало да бъдеш, но не и мой.

Той се изчерви силно и сведе очи. Отметна мократа коса от челото си с опакото на дланта си.

— Ами аз… просто… — започна, забил поглед в ботушите си. — Не можех просто…

— О, няма значение! — сопна се майка му. — Качвай се веднага и си лягай; баща ти ще се оправя с теб на сутринта.

Иън погледна безпомощно към вратата на салона, после към мен. Сви пак рамене, погледна подгизналата шапка в ръцете си, сякаш се питаше как се е озовала там, и се помъкна бавно по коридора.

Джени стоеше неподвижна, все така втренчена в мен, докато тапицираната врата в края на коридора не се затвори с лек тътен след Младия Иън. По лицето ѝ имаше бръчки от напрежението и сенки от безсънието. И тя наистина изглеждаше на годините си и дори по-стара.

— Значи се върна — рече равно.

Не виждах причина да отговарям на очевидното, затова само кимнах. Къщата беше тиха, изпълнена със сенки, коридорът бе осветен само от трите свещи в свещника на масата.

— Сега това няма значение — казах тихо, за да не събудя къщата. Все пак само едно беше важно. — Къде е Джейми?

След леко колебание тя кимна, приемайки за момента присъствието ми.

— Там — махна към вратата на салона.

Тръгнах към нея, но спрях. Имаше още нещо.

— Къде е Лери?

— Отиде си. — Очите ѝ бяха безизразни и тъмни на светлината на свещите, неразгадаеми.

Кимнах и влязох в салона, като затворих вратата след себе си.

Твърде висок, за да легне на дивана, Джейми беше настанен на постеля на земята пред огъня. Спеше или беше в безсъзнание; профилът му се издигаше тъмен и с ясни очертания на фона на светлината от жаравата. Неподвижен.

Какъвто и да беше, не беше мъртъв — поне засега. Очите ми свикнаха със светлината от огъня и вече виждах как гърдите му се надигат под завивката. Манерка с вода и бутилка с бренди стояха на малка масичка до постелята. На кресло до огъня бе преметнат шал; Джени беше седяла тук, за да се грижи за брат си.

Като че ли нямаше нужда да се бърза. Развързах наметалото си, окачих го на облегалката на стола и вместо него взех шала. Ръцете ми бяха студени, затова ги пъхнах под мишниците си, за да ги стопля до нормална температура, преди да го докосна.

Сложих ръка на челото му и едва не отскочих назад. Беше горещ като току-що изгърмял пищов и потрепна и изстена при допира ми. Треска. Гледах го известно време, после внимателно се преместих и седнах в креслото на Джени. Не мислех, че ще спи дълго с такава температура, а ми се струваше грехота да го будя ненужно само за да го прегледам.

От наметалото капеше вода по пода зад мен, бавно и неравномерно барабанене. Напомни ми неприятно за старото суеверие на планинците — капката на смъртта. Точно преди да дойде смъртта, се чувало капене на вода в къщата, за онези, които умеели да чуват такива неща.

Слава богу, аз не бях от хората, които забелязваха подобни свръхестествени феномени. Да, помислих си с горчивина, на мен ми трябваше тунел във времето, за да привлече вниманието ми. Усмихнах се при тази мисъл, но за кратко, заради тръпката, която усетих при мисълта за смъртната капка.

Докато студът от дъжда ме напускаше, все още бях неспокойна, по очевидни причини. Не много отдавна бях седяла до друго импровизирано легло, посред нощ, и мислех за смъртта и за брака. Бях изоставила мислите, започнати в гората, докато бързахме към Лалиброх, и сега те продължиха въпреки волята ми.

Франк го беше направил от чувство за чест — да ме задържи като съпруга и да отгледа Бриана като своя. Честта и нежеланието да отхвърли отговорността, която чувстваше като своя. Е, сега пред мен лежеше друг мъж на честта.

Лери и дъщерите ѝ, Джени и семейството ѝ, шотландските затворници, контрабандистите, господин Уилъби и Джорди, Фъргъс и селяните — колко още отговорности бяха тежали на раменете на Джейми през всички тези години? Смъртта на Франк ме бе освободила от една от моите отговорности; самата Бриана от друга. Управата на болницата, в голямата си премъдрост, бе отрязала единствената останала връзка, която ме свързваше с онзи живот. Преди можех, благодарение на помощта на Джо Абърнати, да се облекча от по-дребните отговорности, да възлагам задачи.

Джейми не беше предупреден, нито бе имал избор относно завръщането ми в живота му; нямаше време да вземе решения или да разреши конфликти. А той не бе човек, който ще изостави отговорностите си, дори заради любовта.

Да, беше ме излъгал. Не ми се довери, че ще призная отговорностите му, ще го подкрепя — или ще го напусна, — както изискваха обстоятелствата. Беше се изплашил. Аз също; страхувах се, че няма да избере мен, ако бъде изправен между една двайсетгодишна любов и настоящо семейство. Затова избягах.

Кого заблуждаваш, Ел Джей? — чух гласа на Джо Абърнати, подигравателен и изпълнен с обич. Бях избягала към Крейг на Дун с бързината и решимостта на осъден, който се качва на бесилото. Нищо не бе забавяло пътуването ми, освен надеждата, че Джейми ще тръгне след мен.

Истината, пробождането на съвестта и наранената гордост ме пришпорваха, но в мига, в който Младия Иън каза: „Той умира“, разбрах колко несъществени са те.

Бракът ми с Джейми бе като превъртане на огромен ключ, всяко малко движение пускаше в ход сложен механизъм в мен. Бри също бе успяла да завърти този ключ, да се приближи до отварянето на вратата. Но финалното завъртане на ключалката беше застинало — докато не влязох в печатницата в Единбург и механизмът се освободи с едно последно, решително щракване. Вратата вече беше открехната, светлината на непознато бъдеще сияеше през процепа. Но аз нямах достатъчно сили да я отворя докрай сама.

Гледах как се надигат гърдите му и играта на светлината и сенките по силните ясни черти на лицето му, и знаех, че всъщност за нас друго няма значение, освен че и двамата сме още живи. И ето ме тук. Отново. И каквото и да костваше на мен или на него, щях да остана.

Не осъзнах, че очите му са отворени, докато не заговори:

— Върна се, значи — каза тихо. — Знаех, че ще се върнеш.

Отворих уста да отговоря, но той не беше свършил, взираше се в лицето ми с разширени като мрачни езера зеници.

— Любов моя — прошепна. — Господи, толкова си хубава с тези големи златни очи и тази мека коса около лицето ти. — Облиза сухите си устни. — Знаех, че ще ми простиш, сасенак, щом разбереш.

Щом разбера? Вдигнах вежди, но не заговорих, той не беше свършил.

— Толкова се страхувах да не те изгубя отново, мо крид — промърмори той. — Толкова се страхувах. Не съм обичал друга освен теб, моя сасенак, от деня, в който те срещнах… но не можех… не можех да понеса… — Гласът му заглъхна в неразбираем шепот и очите се затвориха отново, миглите легнаха тъмни върху високата извивка на бузите му.

Аз седях неподвижно и се чудех какво да сторя. Очите му се отвориха внезапно. Натежали и сънливи от треската, потърсиха моите.

— Няма да продължи дълго, сасенак — каза той, сякаш да ме успокои. Ъгълчето на устата му потрепна в опит за усмивка. — Няма да е дълго. Нека те докосна още веднъж. Копнея да те докосна.

— О, Джейми — казах аз. Обзета от нежност, посегнах и сложих ръка на горящата му буза.

Очите му се отвориха широко от шок и той седна рязко в леглото, като изкрещя смразяващо заради болката в ранената си ръка.

— О, Господи, О, Исусе, О, Исусе Христе Господи Всемогъщи! — каза превит и задъхан, стиснал лявата си ръка. — Ти си истинска! Мамка му, по дяволите, проклятие! О, Господи!

— Добре ли си? — попитах смаяна. Чувах сепнатите възклицания от горния етаж, заглушени от дебелите дъски, и тропот на крака, когато още един от обитателите на Лалиброх скочи от леглото си, за да разбере какъв е този рев.

Джени надникна още по-ококорена от преди в салона. Джейми я видя и някак намери дъх да изреве отново:

— Махай се! — Преди пак да се превие от болка.

— Гос-поди — рече през зъби. — Какво, за бога, правиш тук, сасенак?

— Как така какво правя тук? Нали ти си поискал да дойда. И как така дали съм истинска?

Той отпусна челюст и внимателно разхлаби хватката си върху лявата си ръка. Но явно сметна резултата за незадоволителен, защото я стисна отново и каза няколко думи на френски, които включваха репродуктивните органи на светци и животни.

— За бога, легни! — казах аз. Хванах го за раменете и го бутнах към възглавниците, като с тревога забелязах колко близо до пламналата кожа са костите.

— Мислех, че ми се присънваш от треската, докато не ме докосна — каза той с пъшкане. — Какво ти става — да се появяваш така до леглото ми и да ми изкарваш ангелите? — Изкриви лице от болка. — Господи, имам чувството, че тая проклета ръка ще се откъсне от рамото. Ох, мамка му! — възкликна, щом твърдо откъснах пръстите на дясната му ръка от лявата.

— Не изпрати ли ти Младия Иън да ми каже, че умираш? — попитах, докато бързо навивах ръкава на нощната му риза. Той имаше огромна превръзка над лакътя и аз затърсих с пръсти края на памучния плат.

— Аз ли? Не! Ох, как боли!

— Ще боли повече, когато приключа с теб — заявих и внимателно развих превръзката. — Искаш да кажеш, че малкото копеленце е тръгнало на своя глава след мен? Ти не искаше ли да се върна?

— Да съм искал да се върнеш? Не! Да искам да се върнеш само от съжаление, каквото би показала и към куче в канавката? По дяволите! Не! Забраних му да тръгва да те търси! — Смръщи ми се яростно, червените вежди се събраха.

— Аз съм лекар — казах хладно, — не ветеринар. И ако не си искал да се върна, какво ми наприказва, преди да разбереш, че съм истинска, а? Захапи одеялото, края на превръзката е залепнал и ще го дръпна.

Той захапа устната си и не гъкна, само си пое рязко дъх през носа. Беше невъзможно да преценя цвета му на светлината на огъня, но очите му се затвориха за миг и по челото му избиха малки капки пот.

Извърнах се за миг и зарових в чекмеджето на писалището на Джени, където държаха резервните свещи. Трябваше ми по-силна светлина.

— Сигурно Младия Иън ми каза, че умираш, само за да ме върне тук. Решил е, че иначе няма да дойда. — Свещите бяха там. Хубави, восъчни, от кошерите на Лалиброх.

— Ами че аз наистина умирам. — Гласът му дойде зад мен сух и груб, макар и задъхан.

Обърнах се с изненада. Очите му спряха на лицето ми доста спокойно, след като болката леко бе отслабнала, но дъхът му все още беше накъсан, клепачите натежаваха, а очите блестяха от треската. Не отговорих веднага, само запалих свещите и ги сложих в големия свещник, който обикновено седеше на бюфета само за украса и се палеше при важни случаи. Пламъците на петте допълнителни свещи озариха стаята, сякаш предстоеше празненство. Наведох се над леглото.

— Нека да погледна.

Самата рана представляваше назъбена тъмна дупка, леко синкава и със струпеи по краищата. Притиснах плътта от двете страни на раната, беше много зачервена и определено имаше гной. Джейми се размърда леко, когато плъзнах нежно, но твърдо пръсти по дължината на мускула.

— Имаш хубава инфекцийка, моето момче — казах аз. — Младия Иън каза, че сачмата е влязла в торса; втори изстрел, или е минала през ръката ти?

— Мина през ръката. Джени извади сачмата. Не беше толкова зле обаче. Само на около инч навътре. — Говореше на пресекулки и стискаше устни между изреченията.

— Нека видя откъде е минала.

Той много бавно обърна ръката си, като я отдалечи от тялото. Виждах, че дори това леко движение му причинява огромна болка. Изходната рана беше точно над лакътната става. Не точно срещу входната рана обаче. Сачмата се беше отклонила от нещо.

— Ударила е кост — казах аз, като се опитвах да не си представям какво е било усещането. — Знаеш ли дали имаш счупена кост? Не искам да те движа повече от необходимото.

— Много благодаря — рече той и опита да се усмихне. Мускулите на лицето му потрепнаха и се отпуснаха от изтощение.

— Не, мисля, че не е счупена — каза. — Чупил съм си ключицата и ръката и не е такова, макар че боли.

— Сигурно. — Опипах внимателно извивката на бицепса, като търсех дали има по-меки места. — Докъде стига болката?

Той погледна ръката си, почти небрежно.

— Сякаш в ръката ми има нажежен ръжен, а не кост. Но не ме боли само ръката; цялата ми лява страна е скована и боли. — Преглътна и облиза пак устните си. — Ще ми дадеш ли малко бренди? Боли ме дори като ми бие сърцето — добави извинително.

Без да кажа нищо, налях чаша вода от манерката на масата и я поднесох към устните му. Той вдигна вежда, но я изпи жадно, после отпусна пак глава на възглавницата. За миг вдиша дълбоко, очите му се затвориха, после се отвориха и ме погледнаха.

— Прекарал съм две трески в живота си, които едва не ме убиха. Мисля обаче, че тази ще успее. Не съм пратил да те викат, но… се радвам, че си тук. — Преглътна и продължи: — Аз… исках да ти кажа, че съжалявам, и да се сбогувам с теб както трябва. Няма да те карам да останеш до края, но… би ли… би ли останала с мен — поне за малко?

Дясната му ръка се притисна към дюшека, за да го задържи. Виждах как се бори да не допусне умолителна нотка в гласа или в очите си, да превърне това в проста молба, на която може да бъде отказано.

Седнах на леглото до него, като внимавах да не го размърдам. Огънят озаряваше едната страна на лицето му, червеникавозлатистата набола брада блещукаше, улавяше малки искри сребристо тук-там, а другата страна на лицето му тънеше в сенки. Той срещна погледа ми немигащ. Надявах се копнежът, който изпитвах, да не е така очевиден като неговия.

Прокарах леко ръка по лицето му и усетих меката брада.

— Ще остана за малко. Но ти няма да умреш.

Вдигна вежда.

— Веднъж ме спаси от лоша треска, като използва нещо, което още смятам за вещерство. А Джени ме спаси от следващата не с друго, а само с инат. Предполагам, че щом и двете сте тук сега, може би ще се справиш, но не съм никак сигурен, че искам да преживявам отново подобни процедури. Мисля, че предпочитам просто да умра и да се приключва, ако ти нямаш нищо против.

— Жалък страхливец. — Разкъсвана от раздразнението и нежността, аз потупах бузата му, изправих се и зарових в дълбокия джоб на полата си. Едно нещо носех със себе си винаги.

Сложих малката плоска кутийка на масата и отворих ключалката.

— И този път няма да те оставя да умреш — информирах го, — колкото и да се изкушавам. — Внимателно извадих навития на руло памучен плат и го сложих на масата с леко издрънчаване. Развих го и на него заблестяха редица спринцовки. Зарових в кутийката за малко шишенце с пеницилинови таблетки.

— Какво е това, за бога? — попита Джейми, като гледаше с интерес спринцовките. — Изглеждат доста остри.

Не отговорих, бях заета да разтварям пеницилиновите таблетки във флакон стерилна вода. Избрах спринцовка, сложих игла и я вкарах през гумената запушалка на бутилката. Вдигнах я към светлината, дръпнах бавно буталото, като гледах как гъстата бяла течност изпълва спринцовката и проверявах за мехурчета. После извадих иглата и натиснах леко буталото, докато изскочи малко течност от върха на иглата.

— Обърни се на здравата си страна — казах на Джейми — и си вдигни ризата.

Той гледаше иглата в ръката ми с огромно подозрение, но неохотно се подчини. Огледах с одобрение терена.

— Задникът ти не се е променил изобщо за двайсет години — отбелязах, докато се възхищавах на мускулестите извивки.

— Твоят също — отвърна той любезно, — но аз не те карам да си го показваш. Да не си получила внезапен пристъп на похот?

— Не точно в момента — казах равно, почистих кожата с кърпа, напоена с бренди.

— Много хубава употреба на брендито — каза той, като надничаше през рамо, — но съм по-свикнал да го прилагам от другата страна.

— Само с такъв спирт разполагаме. Сега стой неподвижно и се отпусни. — Забих ловко иглата и натиснах бавно буталото.

— Ох! — Джейми затърка нещастно задника си.

— След малко ще спре да боли. — Налях пръст бренди в чашата. — Сега можеш малко да пийнеш… ама много малко.

Той пресуши чашата без коментар, като гледаше как завивам пак спринцовките си. Накрая рече:

— Мислех си, че забиваш карфици в парцалени кукли, когато искаш да направиш лоша магия на някого; а не в самите хора.

— Това не е карфица, а подкожна игла.

— Не ми пука как я наричаш; боли като проклет пирон за подкови. Би ли ми казала защо забиваш игли в задника ми, като ме боли ръката?

Поех дълбоко дъх.

— Е, помниш ли, че веднъж ти разказах за бацилите?

Той ме погледна неразбиращо.

— Малките животинки, които не се виждат — обясних аз. — Те могат да влязат в тялото ти чрез развалена храна или вода, или чрез отворени рани, и тогава могат да те разболеят.

Той се вгледа с интерес в ръката си.

— Имам бацили в ръката си, така ли?

— Определено имаш. — Потупах с пръст малката плоска кутийка. — Лекарството, което току-що инжектирах в задника ти, убива бацилите. Ще ти правя по една инжекция на четири часа до утре, а после ще видим как си.

Замълчах. Джейми се взираше в мен и клатеше глава.

— Разбра ли ме? — попитах. Той кимна бавно.

— Да, разбрах. Трябваше да ги оставя да те изгорят преди двайсет години.

37.

Без име

След като му сложих инжекцията и го настаних удобно, седнах до него, докато не заспа отново, като му позволих да ми държи ръката, докато неговата не се отпусна в съня и падна до тялото му.

Останах до леглото му до края на нощта. Подремвах по малко и се събудих от вътрешния часовник, който всички лекари притежават. Още две инжекции, последната по изгрев, и треската започна да отслабва значително. Той още беше много топъл на допир, но вече не гореше така и му беше по-леко, заспа след последната инжекция, без да стене заради болката в ръката.

— Проклетите микроби на осемнайсети век не могат да се опънат на пеницилина — казах на спящия Джейми. — Няма начин. Дори да имаше сифилис, щях да те изчистя за нула време.

Ами после? — питах се, докато вървях към кухнята, за да намеря топъл чай и храна. Някаква непозната жена, вероятно готвачката или прислужницата, палеше тухлената пещ, готова да приеме самуните, които втасваха в тавите на масата. Тя не изглеждаше изненадана от появата ми и разчисти малко място да седна, донесе ми чай и прясно изпечени питки, като каза само „Добрутро, мадам“, преди да се върне към работата си.

Явно Джени бе информирала домакинството за присъствието ми. Това означаваше ли, че и тя го приема? Съмнявах се. Беше ясно, че иска да си тръгна и не е особено доволна от завръщането ми. Ако щях да оставам, явно се налагаше доста да ми обясняват за Лери, както тя, така и Джейми. А аз щях да остана.

— Благодаря — казах любезно на готвачката и взех чая с мен, върнах се в салона, за да чакам Джейми да се събуди.

Цялата сутрин хора минаваха по коридора, за да надникнат в салона, но винаги си отиваха, щом ги погледнех. Накрая Джейми показа признаци на събуждане, точно преди пладне. Размърда се, въздъхна, изстена, щом раздвижи ръката си, и отново се отпусна.

Дадох му няколко секунди да се ориентира къде се намира, но очите му останаха затворени. Не спеше; тялото му изглеждаше леко напрегнато. Цяла нощ го бях гледала как спи, можех да видя разликата.

— Добре — казах аз. Облегнах се в креслото, настаних се удобно. — Дай да чуем тогава.

Малко синьо проблесна под дългите мигли, после изчезна отново.

— Ммм? — рече той, преструвайки се, че се буди бавно. Миглите потрепнаха на бузите му.

— Не отлагай — казах ледено аз. — Много добре знам, че си буден. Отвори очи и ми разкажи за Лери.

Сините очи се отвориха и спряха недоволно на мен.

— Не те ли е страх, че може да се влоша? — попита той. — Чувал съм, че болните не бива да се тревожат. Пак ги поваля.

— Нали имаш лекар — уверих го аз. — Ако припаднеш от напрежението, знам какво да правя.

— Точно от това се страхувам. — Присви очи към малката кутийка с лекарства и игли на масата, после към мен.

— Чувствам си задника, все едно съм седнал върху прещип без гащи.

— Добре — казах любезно. — След час ще получиш още една. А сега започвай да говориш.

Стисна здраво устни, после ги отпусна и въздъхна. Надигна се с мъка на възглавниците, като се опираше с една ръка. Не му помогнах.

— Добре — рече накрая. Не ме погледна, взираше се в завивката, където пръстите му проследяваха една шарка с формата на звезда.

— Ами стана, когато се върнах от Англия.

Тръгнал от Езерната област и прекосил Картърс Бар — голям планински хребет, разделящ Англия от Шотландия, където в миналото се бяха провеждали съдилища и тържища.

— Там има един камък, който бележи границата, сигурно знаеш; прилича на много стар камък. — Погледна ме въпросително и аз кимнах. Знаех го; огромен менхир, към десет стъпки висок. По мое време някой бе издълбал от едната му страна АНГЛИЯ, а от другата ШОТЛАНДИЯ.

Там спрял да си почине, както хиляди пътници са спирали с годините. Изгнанието вече било зад гърба му, а бъдещето — дома му — под него и отвъд зелените низини, сред сивите, потънали в мъгла канари на Северна Шотландия.

Той прокара здравата си ръка през косата, както винаги, когато мислеше, и кичурчетата на темето щръкнаха на малки ярки завъртулки.

— Не можеш да разбереш какво беше да живееш така дълго сред непознати.

— Не мога ли? — попитах малко рязко. Той ме погледна сепнат и се усмихна леко, после заби поглед в завивката.

— Да, може би знаеш. Променяш се, нали? Колкото и да искаш да запазиш спомените за дома и за това кой си — се променяш. Не ставаш един от чужденците; не можеш да станеш като тях, дори да искаш. Но се променяш.

Спомних си как стоях мълчалива до Франк, като плавей в теченията на университетските партита, или докато бутах детската количка из студените паркове на Бостън, катерушките и разговорите с другите съпруги и майки, разговори на чуждия език на домакините на средната класа. Наистина — непознати.

— Да. Знам. Продължавай.

Той въздъхна и потърка носа си с показалец.

— И така, върнах се. — Погледна ме леко усмихнат. — Какво каза ти на Младия Иън? „Домът е мястото, където няма как да не те приемат“?

— Да. Това е цитат от поет, на име Фрост. Но какво имаш предвид? Сигурно са се зарадвали да те видят.

Той се намръщи, като чоплеше завивката.

— А, зарадваха се — рече бавно. — Не затова… не исках да кажа, че не са ме посрещнали добре, изобщо. Но бях отсъствал толкова дълго… Майкъл и малката Джанет, и Иън дори не ме помнеха. — Усмихна се печално. — Бяха чували за мен обаче. Идваха в кухнята, клечаха до стените и ме зяпаха ококорени.

Наведе се леко напред, искаше да ме накара да разбера.

— Виж, беше различно, когато се криех в пещерата. Не бях в къщата и рядко ме виждаха, но винаги бях тук, бях част от тях. Ловувах за тях; знаех кога са гладни, кога им е студено или кога козите са се разболели, или кога реколтата зеле е слаба, или кога е започнало да духа от кухненската врата.

— После отидох в затвора — продължи той внезапно. — И в Англия. Пишех им — и те на мен, — но не можеше да е същото, да видиш няколко черни думи на хартията, които разказват за неща, случили се преди месеци.

— А когато се върнах… — Сви рамене, смръщвайки се заради болката. — Беше различно. Иън ме питаше какво мисля за оградата на пасището на стария Кирби, но знаех, че вече е изпратил Младия Джейми да я оправи. Излизах на нивите и хората присвиваха очи с подозрение към мен, мислеха ме за непознат. После се ококорваха, сякаш са видели призрак.

Спря, загледан през прозореца, където клонките на розите на майка му трополяха по стъклото с промяната на вятъра.

— Мисля, че наистина бях призрак. — Погледна ме смутено. — Ако ме разбираш.

— Може би — отвърнах. Дъжд удари по стъклото, капките бяха сиви като небето.

— Имаш чувството, че връзките ти с тая земя са прекъснати — казах тихо. — Носиш се из стаите и не усещаш стъпките си. Чуваш хората да ти говорят, но не ги разбираш. Помня че беше така… преди Бри да се роди. — Тогава вече имах някаква връзка, имах нея, моята котва в живота.

Той кимна, без да ме поглежда, после мълча известно време. Торфеният огън съскаше в огнището зад мен, миришеше на Северна Шотландия, на бульон от петел и на печен хляб, топла и уютна като одеяло миризма.

— Бях тук — каза той тихо, — но не и у дома си.

Усещах привличането на всичко около мен — семейството, къщата, на самото място. Аз, която не можех да си спомня дом от детството си, усещах желанието да седна тук и да остана завинаги, да се потопя в хилядите нишки на ежедневието, да се обвържа здраво с тази частица от земята. Какво ли е било за него, който бе живял винаги със силата на тази връзка, бе изтърпял изгнанието с надеждата, че ще се върне тук, а когато е пристигнал, се е почувствал без корени?

— И сигурно съм бил самотен — каза тихо. Лежеше на възглавницата със затворени очи.

— Сигурно — казах аз, като внимавах да не допусна нито съчувствие, нито упрек в гласа си. Аз също познавах самотата.

Тогава отвори очи и срещна искрено погледа ми.

— Да, и това беше — каза той. — Не основното, но да, и това.

Джени се опитала, с различни степени на нежност и настойчивост, да го принуди да се ожени отново. Опитвала се още след Калоден, като му представяла първо една, а после друга приемлива млада вдовица, това или онова добродушно момиче, но без успех. Сега, лишен от чувствата, които го поддържали толкова дълго, отчаяно търсещ някакво усещане за връзка — той се съгласил.

— Лери беше омъжена за Хю Макензи, един от хората на Колъм — каза той, като отново затвори очи. — Хю загина при Калоден обаче и две години по-късно Лери се омъжи за Саймън Маккими от клана Фрейзър. Двете момичета — Марсали и Джоан — са от него. Англичаните го арестуваха след няколко години и го хвърлиха в затвор в Единбург. — Отвори очи и се загледа в тъмните греди на тавана. — Той имаше хубава къща и значителен имот. Това беше достатъчно да превърне един планинец в предател, без значение дали се е бил за Стюарт. — Гласът му стана по-дрезгав и той спря да прочисти гърлото си.

— Саймън не извади късмет като мен. Умря в затвора, преди да го съдят. Известно време се опитваха да отнемат имота му в полза на Короната, но Нед Гауън отиде в Единбург, говори от името на Лери и успя да спаси главната къща и малко пари, на основание, че е негова вдовица.

— Нед Гауън? — попитах изненадана и доволна. — Не може да е още жив? — Това беше дребният и възрастен адвокат, който съветваше клана Макензи по правни въпроси и ме спаси от кладата, на която щяха да ме изгорят като вещица преди двайсет години. Дори тогава ми се струваше вече стар.

Джейми се усмихна, като видя удоволствието ми.

— О, да. Сигурно ще трябва да го халосат по главата с брадва, за да се отърват от него. Изглежда си съвсем същия както винаги, макар че вече минава седемдесетте.

— Още ли живее в замъка Леох?

Той кимна и посегна към масата за чашата с вода. Пи непохватно, с дясната ръка, и я остави.

— Каквото е останало от него. Да, макар че доста пътува през последните години, пледира в дела за измяна и води дела за връщане на имущество. — Усмивката му стана по-горчива. — Нали има такава поговорка. „След война първо идват лешоядите да изкълват плътта, а после адвокатите — да съберат костите.“

Вдигна ръка към лявото си рамо и несъзнателно започна да го масажира.

— Не, той е добър човек, въпреки професията си. Ходи постоянно до Инвърнес, до Единбург — понякога дори до Лондон или Париж. И се отбива тук понякога.

Именно Нед Гауън споменал на Джени за Лери, като се връщал от Балриган към Единбург. Тя веднага наострила уши и започнала да го разпитва за подробности. След като ги сметнала за задоволителни, веднага изпратила покана до Балриган на Лери и дъщерите ѝ да гостуват в Лалиброх за Хогманай3, който наближавал.

* * *

Къщата беше ярко осветена тази нощ, със свещи по прозорците и клонки чемшир и бръшлян по стълбите и над вратите. В Северна Шотландия не бяха останали много гайдари след Калоден, но намериха все пак един, както и цигулар, и музиката се носеше по стълбището, примесена със замайващите аромати на пунш с ром, сливов кейк, бадемов ликьор и савойски бисквити.

Джейми дойде късно и с колебание. Много от присъстващите не беше виждал от почти десет години и не гореше от желание да ги види сега, защото се чувстваше променен и някак далечен. Но Джени му бе ушила нова риза, изчетка палтото му и среса косата му, сплете я на плитка, преди да отиде пак в кухнята. Така че той нямаше извинение да се бави повече и най-сетне слезе сред шума и вихъра на празника.

— Господин Фрейзър! — Пеги Гибънс първа го посрещна, забърза през стаята с грейнало лице и го прегърна. Изненадан, той отвърна на прегръдката ѝ и след миг бе обкръжен от малка тълпа жени, които възклицаваха и му показваха малки деца, родени след заминаването му, целуваха го по бузите и го потупваха по ръцете.

Мъжете бяха по-сдържани, посрещаха го с по някоя приветствена дума или с плесване по гърба, докато той вървеше бавно през стаите, и накрая, почти замаян, се скри за малко в кабинета.

Някога стая на баща му, а после негова, сега тя бе на зет му, който управляваше Лалиброх в годините на отсъствието му. Счетоводните книги и дневници бяха наредени по ръба на очуканото писалище; той прокара ръка по кожените гръбчета и усети утеха в този допир. Всичко беше тук; сеитби и жътви, внимателни покупки и придобивки; бавното натрупване и разпръскване, които бяха ритъмът на живота за хората в Лалиброх.

На малката лавица за книги откри дървената си змия. Беше я оставил тук, заедно с другите си ценни притежания, когато тръгна за затвора. Малка икона, издялкана от черешово дърво, подарък от по-големия му брат, умрял още като дете. Седеше в креслото зад писалището и галеше изгладените с времето извивки на змията, когато вратата на кабинета се отвори.

— Джейми? — каза тя, не смееше да влезе. Той не беше запалил лампата и силуетът ѝ се очертаваше на светлината на свещите в коридора. Беше спуснала светлата си коса като мома и светлината сияеше през нея, превръщайки я в ореол.

— Помниш ли ме? — попита колебливо тя, не смееше да влезе без покана.

— Да — каза той след малко. — Да, разбира се.

— Музиката започва. — Така беше; чуваше воя на цигулката и тропота на крака от предния салон, както и по някой весел вик. Явно празненството вече започваше, повечето гости щяха да са заспали на пода сутринта.

— Сестра ти каза, че си добър танцьор — рече тя все така срамежливо, но решително.

— Е, мина доста време от последния ми танц — каза той, също срамежлив и болезнено смутен, макар че музиката отекваше в костите му и краката му потрепваха в ритъма.

— Това е „Полето е моята постеля“, знаеш я. Ще дойдеш ли да потанцуваш с мен? — Тя протегна ръка, малка и изящна в тъмното. И той стана, хвана ръката ѝ и направи първите стъпки по дългото пътуване към себе си.

* * *

— Беше тук — каза той, като махна със здравата си ръка към стаята. — Джени беше накарала да изнесат мебелите, всичко, освен масата с храната и уиски, а цигуларят стоеше до прозореца. Новата луна се виждаше зад рамото му. — Кимна към прозореца, където розовият храст потрепваше. Нещо от светлината на онзи празник сияеше на лицето му и аз усетих леко пробождане.

— Танцувахме цялата нощ, понякога с други, но предимно заедно. Призори, когато още будните отидоха в другия край на къщата, за да видят какви поличби е донесла Новата година, ние също излязохме. Неомъжените жени по ред се завъртат и влизат през вратата със затворени очи, после се завъртат отново и отварят очи, а това, което видят първо, е поличба за мъжа, за когото ще се омъжат.

Много се смели, докато гостите, разпалени от уискито и танците, се блъскали на вратата. Лери изостанала, зачервена и смееща се, и казала, че тази игра е за младите момичета, а не за жени на трийсет и четири години, но останалите настояли и тя опитала. Завъртяла се три пъти по часовниковата стрелка, отворила врата, пристъпила навън в студената зора и се завъртяла отново. И когато отворила очи, те спрели на лицето на Джейми, изпълнени с очакване.

— И така… тя беше вдовица с две деца. Имаше нужда от мъж, беше съвсем просто. Аз се нуждаех… от нещо. — Взираше се в огъня, където ниският пламък потрепваше сред червената жарава на торфа, която излъчваше топлина, но малко светлина. — Реших, че можем да си помогнем взаимно.

Оженили се тихо в Балриган и той се преместил с малкото си притежания там. След по-малко от година се изнесъл отново и отишъл в Единбург.

— Какво се случи, за бога? — попитах много любопитна.

Погледна ме някак безпомощно.

— Не мога да кажа. Не че нещо се обърка, не точно… просто нищо не беше наред. — Потърка се между веждите. — Заради мен мисля; аз бях виновен. Винаги я разочаровах някак. Сядаме да обядваме и внезапно очите ѝ се напълват със сълзи и става от масата разплакана, а аз седя там и нямам никаква представа какво лошо съм казал или направил.

Сви юмрук върху завивката, после го отпусна.

— Господи, никога не знаех какво да я правя, какво да ѝ кажа! Каквото и да кажех, по-лошо ставаше и имаше дни — не, седмици! — когато не ми продумваше, само се извръщаше, щом се приближа, и започваше да се взира през прозореца, докато не си отида.

Пръстите му проследиха драскотините по шията. Вече бяха почти завехнали, но следите от нокти личаха на бледата му кожа. Погледна ме дяволито.

— Ти никога не си се държала така, сасенак.

— Не ми е в стила — съгласих се, леко усмихната. — Ако съм ти ядосана, със сигурност ще разбереш защо.

Той изсумтя и легна пак на възглавниците. И двамата помълчахме. После каза, вгледан в тавана:

— Мислех си, че не ща да знам какво е било… с Франк. Но май съм сбъркал.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но не точно сега. Сега е твой ред.

Той въздъхна и затвори очи.

— Тя се страхуваше от мен — каза тихо след минутка. — Опитвах се да съм нежен с нея… Господи, опитвах се отново и отново, по всички начини, които знаех. Но нямаше смисъл.

Завъртя глава и направи вдлъбнатина на възглавницата.

— Може би заради Хю или Саймън. Познавах ги и двамата, бяха добри мъже, но кой може да каже какво става в едно брачно легло. Може би заради раждането на децата; не всички жени го издържат. Но понякога нещо я болеше и аз не можех да го излекувам, колкото и да се опитвах. Тя се свиваше, когато я докосвах, и виждах в очите ѝ страх и болка. — Около затворените му очи имаше бръчки от мъка и аз импулсивно посегнах към ръката му.

Той я стисна леко и отвори очи.

— Затова си тръгнах накрая — каза тихо. — Не можех да издържам повече.

Не казах нищо, но продължих да държа ръката му. Сложих палец на пулса му, за да го проверя. Беше успокоително бавен и стабилен.

Той се намести леко в леглото, раздвижи рамене и изкриви лице.

— Много ли те боли ръката? — попитах.

— Малко.

Наведох се към него и докоснах челото му. Беше много топло, но не и трескаво. Между гъстите вежди пак се беше появила бръчка и аз я изгладих с кокалчето на пръста си.

— Главоболие?

— Да.

— Ще отида да ти направя чай от върбова кора. — Понечих да стана, но ръката му ме спря.

— Не ми трябва чай. Но май ще ми олекне, ако отпусна глава в скута ти и малко ми разтриеш слепоочията, а? — Сините очи ме гледаха ясни като пролетно небе.

— Не се опитвай да ме будалкаш, Джейми Фрейзър. Няма да забравя за следващата ти инжекция. — Все пак вече местех креслото настрани и седнах до него на леглото.

Той изсумтя доволно, когато наместих главата му в скута си и започнах да я галя, да масажирам слепоочията и да приглаждам назад гъстата коса. Тилът му беше влажен; вдигнах косата и духнах леко, като видях как гладката светла кожа настръхва.

— О, хубаво е — измърмори той. Въпреки че бях решила да не го докосвам извън необходимото за лечението, докато всичко между нас не бъде решено, усетих как ръцете ми сами тръгват по извивката на шията и раменете му, търсят твърдите издатини на гръбнака и широките плоски равнини на лопатките.

Той беше твърд и солиден под ръцете ми, дъхът му бе топла ласка на бедрото ми и аз неохотно го сложих отново на възглавницата и посегнах към ампулата пеницилин.

— Добре. — Отметнах завивката и посегнах към ръба на ризата му. — Едно бързо боцване и ще… — Ръката ми докосна леко предницата на ризата му и замълчах смаяна.

— Джейми! Не е възможно!

— И аз не мислех, че е възможно — съгласи се той веднага. Беше се свил настрани като скаридка, миглите му тъмнееха върху бузата. — Но един мъж може да си помечтае, нали?

* * *

Тази нощ не се качих на горния етаж. Не говорихме много, просто лежахме един до друг в тясното легло, без да помръдваме, за да не го заболи ръката. Къщата беше притихнала, всички си бяха легнали и не се чуваше друго, освен съскането на огъня, въздишката на вятъра и дращенето на розовия храст на Елън по прозореца, настоятелно като любовник.

— Знаеш ли? — попита той тихо, някъде в мрака на малките часове. — Знаеш ли какво беше да си с някого така? Да се опитваш с всички сили и като че ли никога да не успяваш?

— Да — казах, като мислех за Франк. — Знам.

— Мислех си, че ти ще знаеш. — Помълча малко и после докосна леко косата ми.

— А после… да се върне, това знание. Да си свободен да кажеш и да направиш каквото искаш и да знаеш, че е правилно.

— Да кажеш „обичам те“ и да го мислиш с цялото си сърце — казах тихо на тъмното.

— Да — отвърна едва чуто. — Да кажеш това.

Ръката му легна на косата ми и без да знам точно как се случи, се озовах свита до него, главата ми пасна съвършено в извивката на рамото му.

— Толкова много години, толкова много години бях толкова много неща, толкова различни мъже. — Усетих как преглъща и се размърда леко, ризата му изшумоля. — Бях чичо за децата на Джени и брат за нея и Иън. Бях милорд за Фъргъс и сър за селяните. Мак Дуб за хората в Ардсмюир и Макензи за другите слуги в Хелуотър. Малкълм Печатаря, после Джейми Рой на пристанищата. — Галеше косата ми бавно, с ритъма на шепота на вятъра. — Но тук — каза така тихо, че едва го чувах, — тук, в тъмното, с теб… нямам име.

Вдигнах лице към него и поех топлия му дъх между устните си.

— Обичам те — казах и не беше нужно да добавям, че го мисля.

38.

Среща с адвокат

Както бях предсказала, микробите от осемнайсети век не можеха да се опрат на съвременен антибиотик. Треската на Джейми буквално изчезна до двайсет и четири часа и през следващите два дни възпалението на ръката му започна да отминава, като остана само зачервяването около самата рана и много слабо изтичане на гной при натиск.

На четвъртия ден, след като се уверих, че заздравява добре, намазах леко раната с мехлем от ехинацея и пак я превързах. После излязох да се облека и да се измия на горния етаж.

Иън, Джанет и Младия Иън, както и слугите, бяха надничали на интервали през последните няколко дни, за да видят как е Джейми. Джени някак много подозрително липсваше, но знаех, че е наясно какво става в къщата ѝ. Не бях заявила намерението си да се кача горе, и все пак, когато отворих вратата на моята спална, там имаше голяма кана с топла вода до легена, която кротко вдигаше пара, и калъп сапун до нея.

Взех го и го помирисах. Фин френски сапун, ароматизиран с момина сълза, това бе деликатен комплимент към положението ми в къщата — почетен гост, със сигурност; но не и човек от семейството, който би се задоволил с обикновен сапун от лой и луга.

— Ясно — прошепнах. — Е, ще видим тази работа, нали? — И насапунисах кърпата.

Докато оправях косата си пред огледалото след половин час, чух, че някой влиза в къщата. Неколцина всъщност, ако се съдеше по шума. Слязох долу и заварих малка тълпа деца, които влизаха и излизаха от кухнята и от предния салон, като от време на време се появяваше и по някой възрастен, който се взираше с любопитство в мен, докато слизах по стълбите.

Щом влязох в салона, открих, че импровизираното легло го няма, а Джейми, избръснат и с чиста нощна риза, се е изтегнал на дивана под завивката, лявата му ръка беше в клуп, а около него имаше четири-пет деца. Те бяха подкарвани от Джанет, Младия Иън, Иън и един усмихнат млад мъж, който беше истински Фрейзър, ако съдеше по формата на носа му, но иначе не приличаше много на малкото момче, което бях видяла в Лалиброх преди двайсет години.

— Ето я! — възкликна Джейми с удоволствие при появата ми и всички в стаята се обърнаха към мен с изражения, вариращи от радостно приветствени до зяпнали от изненада.

— Помниш ли Младия Джейми? — попита големият Джейми, като кимна към високия, широкоплещест млад мъж с къдрава черна коса и мърдащо вързопче в ръцете.

— Помня тези къдрици — усмихнах се аз. — Останалото малко се е променило.

Младия Джейми ми се ухили.

— Аз те помня добре, лельо — каза той, дълбокият му глас бе като добре отлежал ейл. — Ти ме слагаше на коляното си и играехме на Десет малки прасенца с пръстите ми.

— Не може да бъде — казах аз, като го погледнах с изумление. Макар че хората не се променят много между двайсетте и четирийсетте си години, определено го правят между четири и двайсет и четири.

— Сигурно може да го правиш и с Бенджамин — предложи Младия Джейми с усмивка. — Ще се сетиш как ставаше. — Наведе се и внимателно положи вързопчето в ръцете ми.

Едно кръгло личице погледна към мен с недоумението, типично за бебетата. Бенджамин изглеждаше леко объркан от моята поява в полезрението му, но не възрази. Вместо това отвори малката си розова уста много широко, пъхна вътре юмрука си и започна да го дъвче замислено.

Едно малко русо момченце с домашно тъкани панталонки се наведе върху коляното на Джейми и ме загледа с почуда.

— Коя е тази, деди? — попита със силен шепот.

— Това е пралеля ви Клеър — каза сериозно Джейми. — Чувал си за нея, нали?

— О, да — каза момченцето, като закима трескаво. — Като баба ли е стара?

— Дори по-стара — кимна тържествено Джейми. Момчето ме позяпа малко, после се обърна към Джейми и се намръщи.

— Стига, деди! Тя не изглежда стара като баба! Няма никакво бяло в косата си!

— Благодаря ти, дете — казах аз и му се усмихнах.

— Сигурен ли си, че е нашата пралеля Клеър? — продължи момченцето, като ме гледаше със съмнение. — Мама казва, че пралеля Клеър май е била вещица, но тази дама не прилича на вещица. Няма нито една брадавица на носа си, нали виждам!

— Благодаря — повторих аз малко по-сухо. — И как ти е името?

Той внезапно се засрами при този директен въпрос и зарови глава в ръкава на Джейми, без да отговори.

— Това е Ангъс Уолтър Едуин Мъри Кармайкъл — отвърна Джейми вместо него, като разроши копринената руса коса. — Най-големият син на Маги, наричан от всички Уоли.

— Ние го наричаме Сополанко — каза дребно червенокосо момиченце, което стоеше до коляното ми. — Защото човката му е все запушена със сополи.

Ангъс Уолтър извърна лице от ризата на чичо си и се втренчи кръвнишки в роднината си от женски пол, целият почервенял от гняв.

— Не е! — извика той. — Вземи си думите обратно! — И без да я изчака да го направи, се хвърли към нея със стиснати юмруци, но беше дръпнат от прачичо си за яката.

— Няма да удряш момичета — информира го твърдо Джейми. — Не отива на мъж.

— Но тя каза, че съм сополив! — изхленчи Ангъс Уолтър. — Трябва да я ударя!

— И не е много възпитано да правиш такива забележки за нечий външен вид, госпожице Абигейл — каза строго Джейми на момиченцето. — Трябва да се извиниш на братовчед си.

— Е, ама той… — настояваше Абигейл, но видя строгия поглед на Джейми и също се изчерви. — Извинявай, Уоли.

Отначало Уоли не изглеждаше склонен да приеме тази незначителна компенсация за нанесената обида, но накрая отстъпи от намерението си да удари братовчедка си, защото чичо му обеща да му разкаже приказка.

— Кажи онази за келпито и конника! — възкликна червенокосата ми позната и се приближи към тях.

— Не, онази за Дявола, който играе на шах! — пропя едно от другите деца. Джейми беше като магнит за тях; двете момчета се бяха вкопчили в завивката, а мъничко тъмнокосо момиче се бе покатерило на дивана зад главата му и съсредоточено сплиташе косата му.

— Хубав, деди — промърмори тя, без да взима участие в предложенията.

— Уоли ще каже — заяви твърдо Джейми и потуши метежа с жест. — Той ще избере. — Извади чиста кърпа изпод възглавницата си и я подаде на Уоли да си избърше носа, който наистина не беше много приятна гледка.

— Издухай си носа — каза тихо, а после по-високо: — И ми кажи коя приказка искаш, Уоли.

Той се издуха послушно, после каза:

— За света Бриджит и гъските, моля те, деди.

Очите на Джейми ме потърсиха, като спряха на лицето ми със замислено изражение.

— Добре — каза след малко. — Добре тогава. Нали знаете, че сивите гъски си имат само по един другар цял живот? Ако убиеш пораснала гъска при лов, трябва само да изчакаш, за да се появи и другарчето ѝ, за да скърби за нея. Тогава трябва да убиеш и него, защото иначе ще скърби до смърт.

Малкият Бенджамин се размърда в пелените. Джейми се усмихна и насочи вниманието си пак към Уоли, който го гледаше с отворена уста.

— И така — рече той, — едно време, преди много, много години, Бриджит за първи път стъпила на земята на планинците заедно с Майкъл Благословения…

На това място Бенджамин изквака леко и започна да завира нос в предницата на роклята ми. Младия Джейми и останалите възрастни като че ли бяха изчезнали и след като подрусвах и потупвах бебето без успех, излязох от стаята да намеря майка му.

Открих въпросната дама в кухнята, сред голяма група момичета и жени, и след като ѝ предадох Бенджамин, започнаха представяния и нещо като ритуал, при който жените се преценяват взаимно — открито и не толкова.

Всички бяха много приятелски настроени; явно знаеха или им бяха казали коя съм, защото, докато ми се представяха, не забелязах някаква изненада от завръщането на първата жена на Джейми — или от мъртвите, или от Франция, зависи какво им бяха казали.

Все пак се усещаха много странни подводни течения сред тях. Те усърдно избягваха да ми задават някои въпроси; на друго място щеше да е просто от любезност, но не и в Северна Шотландия, където имаха навика да се интересуват от житейската история на всеки непознат.

И макар че бяха много любезни и мили, забелязвах хвърлени крадешком погледи и споглеждания зад гърба ми, както и тихо разменени думи на келтски.

Най-странно от всичко беше отсъствието на Джени. Тя бе сърцето на Лалиброх; никога не бях усещала къщата ненаситена от присъствието ѝ, всички бяха в орбита около нея, като планети около слънцето. Не ми се струваше никак типично за нея да напусне кухнята си, когато в къщата има такава тълпа.

Присъствието ѝ беше силно като аромата на свежите борови цепеници, наредени на голяма купчина в задния килер, но от нея самата нямаше и следа.

Избягваше ме от нощта на завръщането ми с Младия Иън — съвсем разбираемо при дадените обстоятелства. Аз също не бях търсила разговор с нея. И двете знаехме, че той трябва да се състои, но не горяхме от нетърпение.

Беше топло и уютно в кухнята — твърде топло. Смесените миризми на съхнещи дрехи, на гореща кола, мокри пелени, потни тела, на овесените питки, които се пържеха в лойта, и на хляба, който се печеше, бяха приятни, но твърде силни, и когато Катрин спомена, че ще ѝ трябва кана сметана за кифлите, аз се възползвах от този повод да избягам и казах, че ще донеса от бараката с млякото.

* * *

След пресата на топлите тела в кухнята, студеният влажен въздух навън бе така освежаващ, че постоях цяла минута, за да отърся кухненските миризми от полите и косата си, преди да тръгна към бараката с млякото. Тя беше на известно разстояние от къщата, близо до доилнята, която пък бе точно до двете малки ограждения, в които държаха овцете и козите. Планинците гледаха и крави, но обикновено за месо, а не за мляко, смятаха, че кравето мляко е подходящо само за инвалиди.

За моя изненада, когато излязох от бараката, видях Фъргъс облегнат на оградата. Взираше се мрачно в шаващите, покрити с вълна гърбове на овцете. Не очаквах да го видя тук и се зачудих дали Джейми знае, че се е върнал.

Скъпоценната мериносова овца на Джени — внесена от чужбина, хранена от ръка и по-разглезена от внуците ѝ — ме забеляза и хукна към мен покрай оградата, като блееше френетично с надеждата да получи нещо за ядене. Фъргъс вдигна поглед сепнато и ми махна сърдечно. Извика нещо, но не можах да го чуя заради блеенето.

Близо до оградата имаше голям сандък с покрити със слана зелки; извадих една голяма и раздадох по едно листо на десетината нетърпеливи усти, с надеждата да ги накарам да замълчат.

Овенът, огромно къдраво създание на име Хю, с тестиси, които висяха почти до земята като покрити с вълна футболни топки, си проби път със сила към предната редица, надавайки гръмогласно и аристократично блеене. Фъргъс, който вече бе стигнал до мен, взе цяла зелка и я хвърли към овена със значителна сила и точност.

— Tais-toi!4 — каза той подразнено.

Хю се сви и нададе пискливо блеене от изумление, когато зелката отскочи от рошавия му гръб. После възвърна донякъде достолепието си и изприпка настрани, а тестисите му се развяваха с царствено негодувание. Стадото му, нали са си овце, се помъкна след него с хор от недоволно блеене.

Фъргъс ги изгледа злостно.

— Безполезни, шумни, миризливи твари — каза той. Доста неблагодарно според мен, като се имаше предвид, че шалчето и чорапите му със сигурност бяха изпредени от тяхната вълна.

— Радвам се да те видя отново, Фъргъс — казах аз, пренебрегвайки настроението му. — Джейми знае ли, че си се върнал? — Чудех се доколко е запознат с последните събития и дали току-що е пристигнал в Лалиброх.

— Не — каза неспокойно. — Сигурно трябва да му кажа, че съм тук. — Въпреки това не тръгна към къщата, а продължи да се взира в калта на ограждението. Явно нещо го тормозеше; надявах се да не е свързано със задачата му.

— Откри ли господин Гейдж? — попитах.

Той гледа безизразно за миг, после на слабото му лице проблесна оживление.

— О, да, милорд беше прав; отидох с Гейдж да предупредя другите членове на Обществото и после в една кръчма, където щяха да се срещнат. Разбира се, там чакаха и акцизни, но предрешени. И може би ще чакат толкова дълго, колкото приятеля им в бъчвата, ха-ха!

Искрата на свирепо веселие угасна в очите му и той въздъхна.

— Не можеше да се очаква, че ще ни платят за брошурите, разбира се. И макар че пресата е спасена, Бог знае кога ще може милорд пак да започне работа.

Говореше с такава печал, че се изненадах.

— Но ти не помагаш в печатането, нали? — попитах.

Той сви рамо и рече:

— Не може да се каже, че помагам, милейди. Но милорд бе достатъчно добър да ми позволи да вложа част от моя дял от печалбите от брендито в печатницата. След време щях да стана пълноправен партньор.

— Разбирам — казах със съчувствие. — Имаш ли нужда от пари? Може би аз…

Той ме погледна с изненада, после усмивката показа съвършените му квадратни зъби.

— Благодаря ви, милейди, но не. Аз нямам нужда от много, стига ми. — Потупа страничния джоб на палтото си.

Замълча, смръщен, и пъхна и двата си юмрука дълбоко в палтото.

— Нее… — каза бавно. — Само дето… печатарството е почтен занаят, милейди.

— Сигурно — казах, леко объркана. Той усети тона ми и се усмихна мрачно.

— Работата е там, милейди, че докато един контрабандист може да изкара достатъчно, за да издържа съпруга, контрабандата няма да впечатли родителите на младата дама като почтено поприще.

— Охо — казах аз, всичко ми се изясни. — Искаш да се ожениш? За почтена млада дама?

Той кимна, малко смутено.

— Да, мадам, но майка ѝ не ме харесва.

Не можех да виня майката на дамата при тази ситуация. Фъргъс беше хубавец и чаровник, който можеше да спечели сърцето на едно младо момиче, но му липсваха някои неща, които биха впечатлили по-консервативните шотландски родители — като имот, приход, лява ръка и фамилно име.

И макар че контрабандата, кражбата на добитък и другите форми на практически комунизъм имаха дълга и бляскава история в Северна Шотландия, във Франция не беше така. Въпреки годините в Лалиброх, Фъргъс си оставаше французин. Той, също като мен, винаги щеше да е чужденец.

— Ако бях партньор в доходна печатница, вероятно дамата щеше да склони да приеме ухажването ми — обясни той. — Но сега… — Поклати безутешно глава.

Потупах със съчувствие ръката му.

— Не се тревожи за това. Ще измислим нещо. Джейми знае ли за момичето? Сигурна съм, че ще склони да поговори с майка ѝ за теб.

За моя изненада това го разтревожи.

— О, не, милейди! Моля ви, не му казвайте — той си има много по-важни проблеми сега.

Да, това беше вярно, но се изненадах от вълнението му. Все пак се съгласих да не казвам на Джейми. Краката ми вече измръзнаха от стоенето върху ледената кал и му предложих да влезем.

— Може би след малко, милейди — каза той. — Засега смятам, че не съм подходяща компания дори за овцете. — Въздъхна тихо, обърна се и тръгна към гълъбарника със сведени рамене.

За моя изненада Джени беше в салона с Джейми. Беше излизала навън, защото бузите ѝ и връхчето на дългия прав нос бяха порозовели от студ, а миризмата на зимата се бе задържала в дрехите ѝ.

— Изпратих Младия Иън да оседлае Донас — каза тя. Смръщи се към брат си. — Ще можеш ли да идеш до обора, Джейми, или той да доведе коня тук.

— Мога да ида навсякъде, но няма да ходя никъде.

— Не ти ли казах, че идва? — рече тя нетърпеливо. — Еймиъс Кетрик се отби тук късно снощи и каза, че той тъкмо е тръгнал от Кинуолис. Хобарт смятал да дойде днес. — Тя погледна към красивия емайлиран часовник на камината. — Ако е тръгнал след закуска, ще е тук до час.

Джейми се смръщи на сестра си, наклонил глава назад на дивана.

— Казах ти, Джени, не се страхувам от Хобарт Макензи — каза рязко. — Проклет да съм, ако избягам от него!

Тя изви вежди, докато гледаше студено брат си.

— О, тъй ли? Не се страхувахме и от Лери и виж докъде я докара! — Тя кимна към ръката му в клупа.

Джейми изви устни.

— О, да, така си е. От друга страна, нали знаеш, че в тоя край оръжията са по-малко и от зъбите на кокошка. Не мисля, че Хобарт ще дойде и ще ми поиска пищова назаем, за да ме простреля.

— Няма да си прави труда; просто ще влезе и ще ти разпори гушата, тъпак такъв! — сопна се тя.

Джейми се засмя, докато тя го гледаше кръвнишки. Реших, че е моментът да ги прекъсна:

— Кой е този Хобарт Макензи и защо ще иска да ти разпори гушата?

Джейми се обърна към мен, очите му още светеха от веселие.

— Хобарт е брат на Лери, сасенак. А колкото до разпарянето…

— Лери го е извикала от Кинуолис, където той живее — прекъсна го Джени — и му казала за… това. — Тя махна с ръка към мен, Джейми и цялата нелепа ситуация.

— Иска да каже, че Хобарт е решил да намине и да изличи петното от честта на сестра си, като изличи мен — обясни Джейми. Той като че ли смяташе тази мисъл за забавна. Но на мен не ми изглеждаше такава, както и на Джени.

— Ти не се ли притесняваш от него? — попитах.

— Разбира се, че не — каза той леко подразнен. Обърна се към сестра си. — За бога, Джени, нали го знаеш Хобарт Макензи! Не може да заколи и прасе, без да си отсече крака!

Тя го огледа от глава до пети, явно преценяваше способностите му да се защитава срещу един некомпетентен нападател и неохотно заключи, че може и да се справи, дори с една ръка.

— Мммфффмм — каза тя. — Ами ако дойде и ти го убиеш? Тогава?

— Тогава ще е мъртъв, предполагам — каза сухо Джейми.

— И ще те обесят за убийство — изстреля тя, — или ще трябва да бягаш, а цялата рода на Лери ще те гони. Искаш да започнеш кръвна вражда, така ли?

Джейми присви очи към нея и приликата между тях се засили.

— Искам — рече той с преувеличено търпение — си закуската. Смяташ ли да ме храниш, или ще изчакаш да припадна от глад, а после ще ме скриеш в дупката на свещеника, докато Хобарт си тръгне?

На лицето на Джени раздразнението се бореше с хумора, докато тя се взираше в брат си. Както обикновено при Фрейзър, хуморът победи.

— Добра идея — усмихна се тя неохотно. — Ако не мога да завлека упорития ти задник дотам, ще те претрепя лично. — Тя поклати глава и въздъхна.

— Добре, Джейми, да бъде на твоята. Но няма да ми цапаш хубавия турски килим, разбра ли?

Той я погледна и изкриви уста.

— Обещавам, Джени. Няма да има кръвопролития в салона.

Тя изсумтя и рече, но без яд:

— Дървена глава. Ще изпратя Джанет с кашата ти. — И излезе сред вихър от поли и фусти.

— Тя Донас ли каза? — попитах, като гледах смаяна след нея. — Не може да е същият кон, който взе от Леох!

— О, не. — Джейми отпусна глава назад и ми се усмихна. — Това е неговият внук — или поне един от тях. Кръстихме го на него.

Облегнах се на дивана, като леко опипах ръката му от рамото.

— Боли ли? — попитах, защото видях, че примигва, когато го докоснах на няколко сантиметра над раната. Така е по-добре; предния ден болката започваше от по-високо.

— Не много. — Махна клупа и плахо се опита да протегне ръка, като кривеше лице. — Не мисля, че ще мога да правя скоро челна стойка обаче.

Засмях се.

— Да, сигурно. — Поколебах се и попитах: — Джейми… този Хорбат. Наистина ли не мислиш, че…

— Не мисля — рече категорично. — А дори да мислех, пак си искам първо закуската. Няма да ме убиват на празен стомах.

Пак се засмях, малко успокоена.

— Ще ида да ти я донеса.

Когато излязох в коридора обаче, зърнах някакво движение през един от прозорците и спрях да огледам. Беше Джени, с наметало и качулка, вървеше към обора. Обзета от внезапен импулс, аз взех едно наметало от закачалката в коридора и се втурнах след нея. Трябваше да си поговоря с Джени Мъри и това можеше да е най-добрият ми шанс да я хвана сама.

Настигнах я точно пред обора; тя чу стъпките ми и се обърна стресната. Огледа се бързо, но видя, че сме сами. Осъзнала, че няма как да избегне сблъсъка, тя изправи рамене под вълненото наметало и вдигна глава, за да срещне очите ми.

— Мислех, че ще е най-добре да кажа на Младия Иън да разседлае коня — рече тя. — После щях да ида до избата да взема лук за питата. Ще дойдеш ли с мен?

— Да. — Завих се добре с наметалото срещу зимния вятър и я последвах към обора.

Вътре беше топло, или поне в сравнение със студа навън, тъмно и изпълнено с приятните миризми на коне, сено и тор. Спрях за миг да свикнат очите ми със сумрака, но Джени тръгна по централната пътека, стъпките ѝ бяха леки по камъните.

Младия Иън се бе проснал на копа прясна слама; седна и примигна при шума от приближаването ѝ.

Джени погледна към яслата, където един дорест кон с благи очи кротко дъвчеше слама, необременен от седло или оглавник.

— Не ти ли казах да приготвиш Донас? — попита тя остро.

Младия Иън се почеса по главата, леко смутен, и се изправи.

— Да, мамо, каза — рече той. — Но не мисля, че си струва времето да го оседлавам, само за да го разседлавам отново.

Джени се втренчи в него.

— О, тъй ли? И защо си толкоз сигурен, че няма да има нужда.

Младия Иън сви рамене и ѝ се усмихна.

— Мамо, знаеш не по-зле от мен, че чичо Джейми няма да избяга от нищо, камо ли от чичо Хобарт. Нали? — добави внимателно.

Джени погледна сина си и въздъхна. После неохотна усмивка озари лицето ѝ и тя се протегна и отметна от лицето му гъстата рошава коса.

— Да, малки Иън. Знам. — Ръката ѝ се задържа на румената му буза, после се отпусна. — Върви в къщата тогава и закуси пак с чичо си — рече тя. — С леля ти ще идем в избата. Но ела веднага да ме повикаш, ако господин Хобарт Макензи дойде, нали?

— Добре, мамо — обеща той и се изстреля към къщата, пришпорван от мисълта за храна.

Джени го гледаше как се движи с тромавата грация на новоизлюпена чапла и поклати глава с усмивка.

— Сладко дете — каза тя. После си спомни обстоятелствата и се обърна решително към мен. — Хайде, ела. Сигурно искаш да говориш с мен, нали?

* * *

И двете не продумахме, докато не стигнахме в тихото светилище на избата. Тя беше малка, вкопана под къщата, и миришеше на дълги плитки чесън и лук, които висяха от мертеците, усещаше се сладкият аромат на сушени ябълки и влажната, землиста миризма на картофи, разстлани като буцести кафяви килими по рафтовете на стените.

— Помниш ли как ми каза да сея картофи? — попита Джени, като прокара леко ръка по тях. — Голям късмет беше; защото те ни поддържаха живи не само една зима след Калоден.

Помнех, разбира се. Бях ѝ казала, докато стояхме в студената есенна нощ и щяхме да се разделяме — тя да се върне при новороденото си бебе, а аз да търся Джейми, беглец, заплашван от смъртна присъда. Намерих го и го спасих — явно бях спасила и Лалиброх. А тя се бе опитала да даде всичко това на Лери.

— Защо? — попитах тихо, накрая. Тя се беше навела и късаше лук от дългата висяща плитка, като чупеше сухите стъбла от нея и хвърляше главите в кошницата си.

— Защо го направи? — попитах. Откъснах една глава от плитката, но вместо да я сложа в кошницата, я задържах в ръцете си и я запрехвърлях като топка от длан на длан и слушах как шумоли като хартия.

— Кое защо направих? — Гласът ѝ отново беше съвършено овладян; само човек, който много добре я познава, можеше да чуе напрежението в него. Аз я познавах добре — или поне навремето.

— Защо събрах брат си и Лери, това ли питаш? — Тя вдигна поглед, гладките черни вежди се бяха извили въпросително, но после се наведе пак към лука. — Права си, той нямаше да го направи, ако не го бях накарала.

— Значи ти го накара. — Вятърът разтресе вратата на избата и изпрати малко прахоляк по каменните стъпала.

— Той беше самотен — рече тя тихо. — Много самотен. Не можех да го гледам такъв. Толкова време се измъчва… скърбеше за теб.

— Мислех, че е мъртъв — казах тихо, отговаряйки на неизреченото обвинение.

— Все едно беше — отвърна тя рязко, после вдигна глава, въздъхна и отметна назад кичур тъмна коса.

— Да, може би наистина не си знаела дали е жив; мнозина умряха след Калоден — и той със сигурност мислеше, че ти си мъртва. Но беше тежко ранен, и не само в крака. А когато се прибра от Англия… — Тя поклати глава и посегна към глава лук. — Уж изглеждаше цял, но… — Погледна ме със скосените си сини очи, така смущаващо подобни на очите на брат ѝ. — Той не е мъж, който трябва да спи сам, нали?

— Определено — казах аз. — Но и двамата сме живи. Защо изпрати да извикат Лери, когато се върнахме с Младия Иън?

Отначало тя не отговори, само продължи да къса лука, късаше, посягаше, късаше, посягаше, късаше.

— Харесвах те — каза накрая, така тихо, че едва я чувах. — Може би дори те обичах, когато живееше с Джейми.

— И аз те харесвах — отвърнах също толкова тихо. — Тогава защо?

Ръцете ѝ застинаха и тя ме погледна, стиснала юмруци до тялото си.

— Когато Иън ми каза, че си се върнала — каза тихо, — все едно ме удариха с тупалката. Отначало бях развълнувана, исках да те видя — исках да разбера къде си била — добави, извивайки леко вежди. Не отговорих и тя продължи: — Но после се изплаших — рече тихо. Извърна очи, засенчени от гъстите ѝ черни мигли.

— Видях те и разбрах — каза тя, все още вгледана в някаква невидима далечина. — Когато той се ожени за Лери и застанаха пред олтара — ти беше там с тях, стоеше до лявата му ръка, между него и нея. И аз разбрах, че това означава, че ще си го върнеш.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Тя поклати бавно глава и видях, че е пребледняла при спомена. Седна на една бъчва, наметалото ѝ се разпръсна около нея като цвете.

— Не съм от родените с Дарбата, нито пък ми се случва редовно. Не ми се беше случвало преди и се надявам да не стане отново. Но те видях там, ясно като сега, и това ме изплаши толкова много, че излязох насред венчавката. — Преглътна и ме погледна директно.

— Не знам коя си — рече тихо. — Нито… нито… какво. Не знаем нито родата ти, нито къде си родена. Не съм те питала, нали? Джейми те избра и това беше достатъчно. Но после ти изчезна и след толкова време… мислех си, че вече ще те е забравил и ще се ожени отново, за да е щастлив.

— Но не беше — казах, с надеждата тя да потвърди.

Тя го направи, поклати глава.

— Не беше. Но Джейми е верен мъж, нали? Но както и да са живели, той и Лери, беше ѝ се врекъл и нямаше да я изостави напълно. Нямаше значение, че все стоеше в Единбург; знаех, че винаги ще се връща тук… ще е свързан с нас. Но после ти се върна.

Ръцете ѝ лежаха в скута, нещо, което рядко можеше да се види. Още бяха фини, с дълги, ловки пръсти, но кокалчетата бяха червени и груби заради годините работа, а вените изпъкваха сини през тънката бяла кожа.

— Знаеш ли? — каза тя, взирайки се в скута си. — Не съм била на повече от десет мили от Лалиброх цял живот?

— Не — отвърнах леко изненадана. Тя поклати бавно глава, после ме погледна.

— А ти си била. Сигурно много си пътувала. — Взираше се в лицето ми.

— Така е.

Тя кимна.

— Пак ще заминеш — почти прошепна. — Знам, че пак ще заминеш. Ти не си свързана с това място, не си като Лери — не си като мен. И той ще тръгне с теб. И аз няма да го видя отново. — Тя затвори за миг очи, после ги отвори и ме погледна изпод тънките си черни вежди.

— Ето защо. Реших, че ако разбереш за Лери, ще си тръгнеш веднага — и щом го направиш — добави тя с лека гримаса, — Джейми ще остане. Но ти се върна. — Раменете ѝ се издигнаха леко в израз на безсилие. — И виждам, че няма смисъл; той е свързан с теб за добро или за зло. Ти си неговата жена. И ако си тръгнеш отново, той ще тръгне с теб.

Не намирах думи, с които да я успокоя.

— Няма да го направя. Няма да си тръгна отново. Искам само да остана тук с него… завинаги.

Сложих ръка върху нейната и тя се скова леко. След миг сложи другата си ръка отгоре. Беше студено и връхчето на дългия ѝ прав нос бе червено от студ.

— Хората казват разни неща за Дарбата, нали? — рече след миг. — Някои казват, че е прокоба, че това, което видиш така, ще се сбъдне. Но други казват, че е само предупреждение; за да промениш нещо. Ти как мислиш? — Погледна ме странично, с любопитство.

Поех дълбоко дъх, миризмата на лук дразнеше носа ми.

— Не знам. — Гласът ми леко потрепери. — Винаги съм смятала, че можеш да промениш нещата, ако разбереш за тях. Но сега… не знам — казах тихо, мислех за Калоден.

Джени ме гледаше, очите ѝ бяха така дълбоки, че бяха почти черни в сумрака. Пак се запитах колко ли ѝ е казал Джейми — и колко знае, без да трябва да ѝ казва.

— Но трябва да опиташ, дори така — рече тя. — Не можеш просто да се откажеш, нали?

Не знам дали говореше лично за мен, но поклатих глава.

— Не. Не можеш. Права си, трябва да опиташ.

Усмихнахме се една на друга, малко срамежливо.

— Ще се грижиш ли добре за него? — попита внезапно Джени. — Дори да тръгнеш? Нали?

Стиснах студените ѝ пръсти, усещах костите ѝ леки и крехки.

— Да.

— Тогава всичко е наред — каза тя тихо и стисна ръката ми.

Поседяхме така, докато вратата на избата не се отвори и пропусна порив дъжд и вятър по стълбите.

— Мамо? — Младия Иън надникна вътре с блеснали от вълнение очи. — Хобарт Макензи дойде! Татко каза да дойдеш бързо!

Джени скочи, като почти забрави да вземе кошницата с лука.

— Въоръжен ли е? — попита тя тревожно — Донесъл ли е пищов или сабя?

Иън поклати глава, тъмната му коса се развяваше от вятъра.

— О, не, мамо! — рече тя. — По-лошо е. Довел е адвокат!

* * *

Хобарт Макензи бе точно обратното на страховит отмъстител. Дребен, крехък човек на трийсетина години, той имаше светлосини очи със светли мигли, които често се навлажняваха, и неопределими черти, като се започне от оредяващата коса и се стигне до хлътналата брадичка, която сякаш се опитваше да се скрие в гънките на шалчето.

Той приглаждаше косата си пред огледалото в коридора, когато влязохме в къщата, а на масата до него имаше перука с къдрици. Той примигна тревожно пред нас, после грабна перуката и я нахлупи на главата си, като едновременно с това се покланяше.

— Госпожо Джени. — Малките заешки очички отскочиха към мен, после обратно, сякаш се надяваше да ме няма, но много се опасяваше, че съм там.

Джени ме погледна, въздъхна дълбоко и хвана бика за рогата.

— Господин Макензи — рече тя, като направи официален реверанс. — Може ли да ви представя снаха си Клеър? Клеър, това е господин Хобарт Макензи от Кинуолис.

Устата му се отвори и той просто ме зяпна. Понечих да протегна ръка към него, но размислих. Много ми се щеше да знам какво препоръчва Емили Пост в такива случаи, но госпожица Пост не присъстваше и бях принудена да импровизирам.

— Приятно ми е да се запознаем — казах и се усмихнах възможно най-сърдечно.

— Ааа… — Наклони колебливо глава към мен. — Ами… на вашите услуги… мадам.

За щастие в този момент вратата на салона се отвори. Погледнах към дребна спретната фигура на прага и нададох радостен вик:

— Нед! Нед Гауън!

Наистина беше Нед Гауън, възрастният единбургски адвокат, който навремето ме бе спасил от изгаряне на клада заради вещерство. Сега беше значително по-стар, по-дребен и сбръчкан като сушените ябълки в избата.

Ярките черни очи си бяха същите обаче и се впериха веднага радостно в мен.

— Скъпа моя! — възкликна той и хукна куцукайки напред. Сграбчи усмихнат ръката ми и притисна сухите си устни в нея с трескава галантност.

— Чух, че си…

— Как така…

— … толкова се радвам да те видя!

— … толкова се радвам да те видя отново, но…

Покашляне откъм Хобарт Макензи прекъсна този накъсан разговор и господин Гауън погледна стреснато нагоре, после кимна.

— О, да, разбира се. Първо работата, скъпа моя — каза той с галантен поклон, — а после ако искаш, ще съм очарован да чуя историята на приключенията ти.

— О… ще се постарая — отвърнах, като се питах точно колко ще настоява да чуе.

— Прекрасно, прекрасно. — Огледа коридора, ярките очички обхванаха Хобарт и Джени, която бе закачила наметалото си и приглаждаше коса. — Господин Фрейзър и господин Мъри вече са в салона. Господин Макензи, ако вие и дамите благоволите да се присъедините към нас, вероятно ще уредим делата ви бързо и в дух на доброжелателство. Ако ми позволите, скъпа моя? — Той сви кокалестата си ръка към мен.

* * *

Джейми още беше на дивана, където го бях оставила, и приблизително в същото състояние — иначе казано, жив. Децата ги нямаше, с изключение на едно пухкаво мъниче, което се бе свило в скута му и спеше. Косата на Джейми сега имаше няколко малки плитки от едната страна и сплетени копринени панделки в другата, което му придаваше неуместно празничен вид.

— Приличаш на Страхливия лъв от Оз — казах му тихо, докато сядах на възглавница зад дивана. Не мислех, че Хобарт Макензи е наумил нападение, но ако нещо се случеше, смятах да съм близо до Джейми.

Той сякаш се стресна и вдигна ръка към главата си.

— Така ли?

— Тихо, ще ти кажа по-късно.

Другите участници вече се настаняваха в салона, Джени до Иън на канапенцето, а Хобарт и господин Гауън на двете кадифени кресла.

— Събрахме ли се? — попита господин Гауън, оглеждайки стаята. — Всички заинтересувани страни ли присъстват? Отлично. Е, нека започваме. Първо ще заявя, че съм тук в качеството си на адвокат на господин Хобарт Макензи, за да представлявам интересите на госпожа Джеймс Фрейзър — видя как се сепвам и уточни: — Иначе казано, на втората госпожа Джеймс Фрейзър, Лери Макензи. Това ясно ли е?

Погледна питащо към Джейми, който кимна.

— Да.

— Добре. — Господин Гауън взе чаша от масата до него и отпи малка глътка. — Клиентите ми, Макензи, приеха предложението ми да потърсят законово решение за бъркотията, която, както разбрах, е причинена от внезапното и неочаквано — макар и, разбира се, много щастливо… — добави с поклон към мен — завръщане на първата госпожа Фрейзър.

Поклати укорително глава към Джейми.

— Вие, скъпи млади човече, сте съумели да се забъркате в големи юридически трудности, опасявам се.

Джейми вдигна вежда и погледна сестра си.

— Ами помогнаха ми — рече сухо. — За какви точно трудности говорим?

— Ами като начало — каза ведро Нед Гауън, искрящите му черни очи потънаха в паяжина от бръчки, когато ми се усмихна — първата госпожа Фрейзър ще има право да заведе гражданско дело срещу вас за изневяра и престъпно прелюбодейство. Наказанията за което включват…

Джейми ме погледна с бърз син проблясък.

— Мисля, че не съм особено притеснен от тази вероятност — каза той на адвоката. — Какво друго?

Нед Гауън кимна послушно и вдигна сухата си ръка, като започна да свива пръсти, изброявайки.

— По отношение на втората госпожа Фрейзър — Лери Макензи — може, разбира се, да бъдете сметнат за виновен в двуженство, намерение за измама и престъпна измама — без значение дали е било с намерение или не, което е отделен въпрос, — престъпно заблуждение — той щастливо сви безименния си пръст и си пое пак дъх… — и…

Джейми слушаше търпеливо това изреждане. Сега го прекъсна, като се наведе напред.

— Нед — каза той внимателно, — какво, по дяволите, иска тази жена?

Дребният адвокат примигна зад очилата си, свали ръка и вдигна очи към мертеците на тавана.

— Ами, основното желание на дамата — каза той предпазливо — е да те види кастриран, изкормен на пазарния площад на Брох Морда и главата ти да бъде набучена на кол над портите.

Раменете на Джейми се разтресоха за миг и той се смръщи от раздвижването на ръката си.

— Разбирам — каза, устата му потрепна.

Усмивка се събра в бръчките около древната уста на Нед.

— Бях длъжен да информирам госпожа — въпросната дама… — поправи се той, като погледна към мен и леко се изкашля, — че законовите ѝ възможности са малко по-ограничени от това.

— Малко — рече сухо Джейми. — Но предполагам, основната идея е, че тя като цяло не ме иска вече за съпруг?

— Не — обади се неочаквано Хобарт. — За храна за гарваните може би, но не и за съпруг.

Нед хвърли студен поглед на клиента си.

— Няма да компрометираме случая, като признаваме подобни неща предварително, преди да е постигнато споразумението, нали? — рече той укорително. — Иначе за какво ми плащате? — Обърна се пак към Джейми със съвършено професионално достойнство. — Макар че госпожица Макензи не желае да възстанови съпружеските си отношения с вас — действие, което в случая би било невъзможно — добави той откровено, — освен ако не решите да се разведете с настоящата госпожа Фрейзър и да се ожените отново…

— Не, не искам да го правя — увери го бързо Джейми и пак ме погледна.

— Е, в такъв случай — продължи Нед невъзмутимо, — ще посъветвам клиентите си, че е по-желателно, доколкото е възможно да се избегне публичността… — добави, като изви невидима вежда леко укорително към Хобарт, който кимна бързо — на едно дело и последствията от излагането на фактите. Та случаят…

— Колко? — прекъсна го Джейми.

— Господин Фрейзър! — Нед Гауън изглеждаше шокиран. — Не съм споменавал нищо за парично споразумение…

— Само защото беше твърде зает да се забавляваш, гадняр такъв — каза Джейми. Беше ядосан — на скулите му горяха червени петна, — но и развеселен. — Давай направо, а?

Нед Гауън наклони церемониално глава.

— Ами, трябва да разберете, че един успешен иск при подобни обвинения може да доведе дотам, че госпожица Макензи и брат ѝ да ви нанесат значителни вреди — много значителни — добави той с леко адвокатско наежване при тази вероятност. — Все пак госпожица Макензи не само е била обект на публично унижение и присмех, които са довели до тежки психически травми, но и е заплашена да изгуби основния си приход за издръжка…

— Не е заплашена от подобно нещо — прекъсна го разпалено Джейми. — Казах ѝ, че ще продължа да издържам и нея, и двете момичета! Тя за какъв ме мисли?

Нед се спогледа с Хобарт, който поклати глава.

— Не искаш да знаеш за какъв те мисли — увери го Хобарт. — Не предполагах, че знае такива думи. Но наистина ли смяташ да плащаш?

Джейми кимна нетърпеливо, като прокара здравата си ръка през косата.

— Да, ще плащам.

— Само докато се омъжи отново обаче. — Всички глави се извърнаха с изненада към Джени, която кимна твърдо на Нед Гауън.

— Ако Джейми е женен за Клеър, бракът между него и Лери не е валиден, нали?

Адвокатът кимна.

— Това е така, госпожо Мъри.

— Е, тогава — каза Джени решително. — Тя е свободна да се омъжи отново веднага, нали така? И щом го направи, брат ми няма да е длъжен вече да поддържа домакинството ѝ.

— Отлично наблюдение, госпожо Мъри. — Нед Гауън взе перото си и започна да пише. — Е, бележим напредък — заяви той, пак го остави и се усмихна на всички. — Сега, следващата точка…

След час гарафата с уиски бе празна, листата на масата бяха изпълнени с нечетливите драсканици на Нед Гауън и всички бяха отпуснати и изтощени — освен самия Нед, пъргав и с блеснали очи, както винаги.

— Отлично, отлично — заяви той отново, като събра листата и ги потупа на купчина. — Така… основните точки на споразумението са следните: господин Фрейзър се съгласява да плати на госпожица Макензи сумата от петстотин паунда като компенсация за душевния смут, неудобствата и загубата на неговите съпружески услуги. — Джейми изсумтя леко при това, но Нед сякаш не го чу, а продължи с резюмето си: — В допълнение се съгласява и да издържа домакинството ѝ със сумата от сто паунда годишно, докато преждеспоменатата госпожица Макензи не се омъжи отново, при който случай плащането ще престане. Господин Фрейзър се съгласява и да осигури зестри за двете дъщери на госпожица Макензи, в размер на допълнителни триста паунда, и като последно задължение се съгласява да не повдига обвинение срещу госпожица Макензи заради нападението ѝ с цел убийство. В замяна госпожица Макензи няма да повдига срещу господин Фрейзър никакви други обвинения. Вие разбирате ли и съгласен ли сте с това, господин Фрейзър? — Изви вежда към Джейми.

— Да, съгласен съм — рече той. Беше пребледнял от дългото седене и по челото му бе избила пот, но седеше с изправен гръб, а детето още спеше в скута му, лапнало палеца си.

— Отлично — каза пак Нед. Стана засиял и се поклони на всички. — Както казва нашият приятел доктор Джон Арбътнът: „Законът е бездънна яма.“ Но не толкова колкото стомахът ми в момента. Този аромат да не подсказва, че наблизо има печено овнешко, госпожо Джени?

На масата седях до Джейми и Хобарт Макензи, който вече изглеждаше розов и спокоен. Мери Макнаб донесе бута и по древен обичай го остави пред Джейми. Погледът ѝ се задържа на него със секунда по-дълго. Той взе дългия крив нож със здравата си ръка и го предложи любезно на Хобарт.

— Искаш ли ти да го направиш, Хобарт?

— О, не — махна с ръка той. — Нека жена ти го нареже. Аз не съм сръчен с ножовете — ще взема да си отрежа някой пръст. Нали ме знаеш, Джейми — добави съвсем отпуснат.

Джейми гледа дълго бившия си зет над солницата.

— Навремето бих се съгласил, Хобарт — отвърна той. — Би ли ми подал уискито?

* * *

— Сега трябва веднага да я оженим — заяви Джени. Всички деца и внуци си бяха легнали, а Нед и Хобарт бяха заминали за Кинуолис, като оставиха четирима ни да пием бренди и да хапваме сладкиши със сметана в господарския кабинет.

Джейми се обърна към сестра си.

— Ти си по сватосването, нали? — каза той с доловима неприязън в гласа. — Сигурно ще се сетиш за един-двама кандидати, ако се позамислиш?

— Сигурно ще се сетя — рече тя със същата острота. Бродираше; иглата се забиваше през ленената тъкан и просветваше на лампата. Отвън бе започнала силна суграшица, но в кабинета бе уютно, в огнището гореше малък огън, а лампата разливаше топла светлина над очуканото писалище и неговото бреме от книги и счетоводни дневници.

— Но има и още нещо — каза тя, без да вдига очи от бродерията. — Откъде ще намериш хиляда и двеста паунда, Джейми?

И аз се питах същото. Застраховката за печатницата беше доста по-малка от тази сума и се съмнявах, че делът на Джейми от контрабандата е толкова голям. Със сигурност самият Лалиброх не можеше да осигури парите; оцеляването на планинците беше трудна работа и дори няколко добри години поред щяха да донесат само малък излишък.

— Е, има само едно място, нали? — Иън погледна от жена си към зет си и обратно. След кратко мълчание Джейми кимна.

— Предполагам — каза неохотно. Озърна се към прозореца, където дъждът плющеше по стъклото на коси ивици. — Но времето е ужасно за подобно нещо.

Иън сви рамене и седна напред в креслото си.

— Пролетният прилив е след седмица.

Джейми се смръщи, изглеждаше угрижен.

— Да, така е, но…

— Никой друг няма такова право над него, Джейми — рече Иън. Посегна и стисна здравата му ръка, усмихнат. — То беше за следовниците на принц Чарлс, нали? А ти си един от тях, без значение дали си го искал.

Джейми му се усмихна печално.

— Да, сигурно е така. — Въздъхна. — Все пак не виждам какво друго мога да сторя.

Погледна Иън, после Джени, явно се чудеше дали да добави още нещо. Сестра му го познаваше дори по-добре от мен. Вдигна глава от работата си и го погледна остро.

— Какво има, Джейми?

Той пое дълбоко дъх.

— Искам да взема Младия Иън.

— Не — рече тя веднага. Иглата бе спряла, забита в ярка червена пъпка в мотива, като кръв върху бялата тъкан.

— Вече е голям, Джени — каза тихо Джейми.

— Не е! — възрази тя. — Той е само на петнайсет; Майкъл и Джейми бяха поне на шестнайсет и по-заякнали.

— Да, но Иън е по-добър плувец от братята си — каза разсъдливо баща му. Челото му се бе сбърчило в размисъл. — Все пак трябва да е някое от момчетата — изтъкна на Джени. Погледна към Джейми и превързаната му ръка. — Джейми няма да може да плува добре в това си състояние. Или пък Клеър — добави с усмивка към мен.

— Да плува ли? — попитах, крайно изумена. — Къде да плува?

Иън сякаш се сепна за миг; после погледна към Джейми, вдигнал вежди.

— О, не си ѝ казал?

Джейми поклати глава.

— Казах ѝ, но не всичко. — Обърна се към мен. — Става дума за съкровището, сасенак — тюленското съкровище.

Като не могъл да вземе съкровището със себе си, той го скрил на същото място и се върнал в Ардсмюир.

— Не знаех какво да сторя — обясни. — Дънкан Кар го предаде на мен, но нямах представа на кого принадлежи или кой го е сложил там, нито какво да правя с него. „Бялата вещица“, само това ми каза Дънкан, а на мен не ми напомняше за друго, освен за теб, сасенак.

Тъй като не искал да вземе сам съкровището и все пак смятал, че някой трябва да узнае за него, ако умре в затвора, той изпратил внимателно кодирано писмо до Джени и Иън в Лалиброх, като им предал мястото и онова, за което, вероятно, е било предназначено.

Тогава времената за якобитите били тежки, понякога дори по-тежки за онези, които били избягали във Франция — лишени от земи и богатства, — отколкото за онези, които били обект на преследването на англичаните. Горе-долу по същото време Лалиброх имал две слаби реколти поред, а в писмата от Франция ги молели за някаква помощ, защото другарите им там умирали от глад.

— Нямахме какво да им изпратим; всъщност и ние почти умирахме от глад — обясни Иън. — Изпратих вест на Джейми и той каза, че вероятно няма да е грешно, ако използваме малко от съкровището, за да нахраним следовниците на принц Теарлах.

— Защото сигурно бе оставено там от някой от неговите поддръжници — каза Джейми. Изви вежда към мен и се усмихна леко. — Реших, че едва ли е изпратено на самия принц.

— И правилно — казах сухо. Той щеше да прахоса всичко, като гуляе със седмици, и всеки, който го познаваше добре, като Джейми, бе наясно с това.

Иън взел най-големия си син, Джейми, и прекосил Шотландия към залива на тюлените близо до Койгач. За да не се разчуе за съкровището, те не потърсили рибарска лодка, а Младия Джейми плувал до скалата на тюлените, както направил чичо му преди години. Намерил съкровището на мястото му, тръгнал обратно и пристигнал изтощен.

След това поели към Инвърнес и се качили на кораб за Франция, където братовчедът им Джаред Фрейзър, успешен търговец на вино, им помогнал да обменят монетите и скъпоценните камъни тайно и поел отговорността да ги раздаде на якобитите в нужда.

Оттогава три пъти Иън предприемал трудното пътуване до брега с някой от синовете си, всеки път взимали по малка част от скритото съкровище заради някаква нужда. Два пъти парите отишли при приятели във Франция; веднъж защото трябвало да се купят семена за Лалиброх и да се осигури храна за селяните през дълга зима, когато нямало реколта картофи.

Само Джени, Иън и двамата им по-големи синове, Джейми и Майкъл, знаели за съкровището. Заради дървения крак Иън не можел да плува до острова на тюлените, затова трябвало някой от синовете му да го прави. Разбрах, че това е било нещо като ритуал на възмъжаването за Младия Джейми и Майкъл — посвещаването им в голяма тайна. Сега може би беше ред на Младия Иън.

— Не — каза пак Джени, но някак унило. Иън вече кимаше замислено.

— Ще го заведеш ли с теб във Франция, Джейми?

Джейми кимна.

— Да, там е работата. Трябва да напусна Лалиброх и да се махна за малко, заради Лери — не мога да живея тук с теб под носа ѝ — каза ми извинително, — поне докато се омъжи за някой друг. — После погледна пак към Иън.

— Не съм ти казал какво се случи в Единбург, Иън, но мисля, че ще е най-добре да се махна за известно време.

Аз мълчах, опитвах се да смеля новината. Не бях осъзнавала, че Джейми смята да напусне Лалиброх — да напусне Шотландия.

— И какво ще правиш, Джейми? — Джени се бе отказала да се преструва, че шие, и беше отпуснала ръце в скута си.

Той потърка носа си, изглеждаше уморен. За първи ден ставаше и аз тайничко се надявах, че ще се върне пак в леглото преди часове, но той настоя да присъства на вечерята.

— Ами — рече бавно, — Джаред неведнъж ми предлага да ме вземе при него. Вероятно ще остана във Франция поне година. Мислех си Младия Иън да дойде с нас и да учи в Париж.

Джени и Иън се спогледаха, един от онези погледи на отдавна женените двойки, с които провеждат цял разговор за няколко секунди. Накрая Джени наклони глава. Иън се усмихна и хвана ръката ѝ.

— Всичко ще е наред — каза ѝ той тихо и нежно. После се обърна към Джейми.

— Да, вземи го. Това ще е голяма възможност за момчето.

— Сигурна ли си? — попита Джейми сестра си. Тя кимна. Сините ѝ очи блестяха на светлината на лампата и върхът на носа ѝ бе леко зачервен.

— Предполагам, че ще е най-добре да му дадем свобода, докато все още смята, че имаме право на това — каза тя. Погледна към Джейми, после към мен, право в очите. — Но ще се грижите добре за него, нали?

39.

Изгубен и оплакван от вятъра

Тази част на Шотландия не приличаше на зелените долини и езера близо до Лалиброх, както и на тресавищата на Северен Йоркшир. Тук буквално нямаше дървета; само обширни, осеяни полета с канари, които се издигаха в скали, които докосваха ниското небе и изчезваха внезапно в пелени от мъгла.

Когато наближихме крайбрежието, мъглата се сгъсти, като се спускаше по-рано следобед и се задържаше по-дълго сутринта, така че само час-два по пладне беше ясно. Поради това напредвахме бавно, но нямахме нищо против, освен Младия Иън, който бе извън себе си от вълнение, нетърпелив да пристигнем.

— Колко далече е от брега до острова на тюлените? — попита той Джейми за десети път.

— Четвърт миля — отвърна чичо му.

— Мога да преплувам толкова — повтори момчето, за десети път. Ръцете му стискаха здраво юздите, а кокалестата му челюст беше стисната решително.

— Да, знам, че можеш — увери го търпеливо Джейми. Погледна ме, в ъгълчето на устата му бе скрита усмивка. — Но няма да има нужда; просто плувай право към острова и течението ще те подхване.

Момчето кимна и замълча, но очите му блестяха от вълнение.

Сушата над залива беше покрита с мъгла и пуста. Гласовете ни отекваха странно в мъглата и скоро спряхме да говорим, защото бе някак зловещо. Чувах лая на тюлените далече долу, той се носеше и смесваше с бумтенето на прибоя, затова от време на време звучаха като моряци, които си подвикват в морето.

Джейми посочи на Младия Иън каменния комин на Кулата на Елън, взе въжето от седлото му и тръгна по камъните към входа му.

— Не си събличай ризата, докато не слезеш долу — каза на момчето, викаше заради шума на вълните. — Иначе скалата ще ти раздере гърба.

Иън кимна, после с вързано здраво въже през кръста, ми се усмихна нервно, направи две несигурни крачки и изчезна в земята.

Джейми държеше другия край на въжето през кръста си, като отпускаше внимателно със здравата си ръка. Аз запълзях на четири крака по тревата и камъчетата към ръба на скалата, откъдето погледнах към озарения от непълната луна бряг долу.

Като че ли мина много време, но накрая видях Иън да се появява от дъното на комина — дребна, подобна на мравка фигура. Той развърза въжето, огледа се, забеляза ни на върха на скалата и ни помаха ентусиазирано. Аз му помахах в отговор, но Джейми само измърмори:

— Добре, хайде, давай.

Усещах го как се напряга до мен, когато момчето събу панталоните си и запълзя по скалите към водата, и как потрепери, когато малката фигурка се гмурна с главата напред в сиво-сините вълни.

— Бррр! Водата сигурно е много студена! — казах аз.

— Такава е — отвърна Джейми. — Иън беше прав; ужасно е да плуваш по това време.

Лицето му беше бледо и неподвижно. Не мислех, че е заради болката в ръката, въпреки че дългата езда и усилията с въжето едва ли я бяха облекчили. Макар че не показваше друго освен окуражаваща увереност, докато Иън се спускаше, Джейми сега не криеше тревогата си. Защото нямаше как да стигнем до него, ако нещо се обърка.

— Може би трябваше да изчакаме мъглата да се вдигне — казах аз, по-скоро да го разсея.

— Щяхме да чакаме до Великден — съгласи се иронично той. — Макар че наистина е доста гъстичка — добави, присвивайки очи към мъглата.

Трите острова едва се мержелееха, докато мъглата се носеше над тях. Успях да видя подскачащата точица на главата на Иън през първите двайсетина ярда във водата, но после изчезна напълно.

— Мислиш ли, че ще се справи? — Джейми се наведе да ми помогне да стана. Палтото му бе влажно и грубо под пръстите ми, подгизнало от мъглата и от фините капки, вдигнали се от прибоя.

— Да, ще се справи. Той е добър плувец; а и не е толкова трудно за преплуване, след като хване течението. — Все пак се взираше в мъглата, сякаш се опитваше да я пробие със силата на волята си.

По съвет на Джейми Младия Иън бе започнал спускането си с началото на отлива, за да може водата да му помогне да напредва. Аз виждах маса от водорасли, почти закрепени за разширяващата се пясъчна ивица.

— Сигурно ще минат два часа, преди да се върне — отговори Джейми на неизречения ми въпрос. Извърна се неохотно и прекъсна взирането си в скрития от мъглата залив. — По дяволите, ще ми се да бях отишъл аз, въпреки тая ръка.

— Младия Джейми и Майкъл са го направили — напомних му и той ми се усмихна печално.

— О, да. Иън ще се справи. Просто е много по-лесно да вършиш нещо опасно, отколкото да стоиш и да чакаш, докато друг го прави.

— Ха, значи знаеш как се чувствам, откакто се омъжих за теб.

Той се засмя.

— Да, предполагам. Освен това ще е жалко да отнемем на Младия Иън това приключение. Хайде, да се скрием от вятъра.

Той се отдалечи от ръба на скалата и седна да чака до конете. Грубите и рошави планински понита не изглеждаха трогнати от неприятното време, просто си стояха заедно, свели глави и извърнали опашки към вятъра.

А той беше твърде силен, за да можем да разговаряме. Седяхме мълчаливо, сведени един към друг като конете, с гръб към ветровития бряг.

— Какво беше това? — Джейми вдигна глава, ослушвайки се.

— Кое?

— Стори ми се, че чух нещо.

— Сигурно са тюлените — казах аз, но преди още да го изрека, той стана и тръгна към ръба на скалата.

Заливът още беше изпълнен с валмата на мъглата, но вятърът бе разкрил острова на тюлените и сега се виждаше ясно, поне за момента. Там обаче нямаше тюлени.

Видях малка лодка, издърпана по скалния бряг от едната страна на острова. Не беше рибарска; тази бе по-дълга и с по-остър нос — с един чифт гребла.

Видях един мъж да се появява от центъра на острова. Носеше нещо под мишница, с големината и размерите на сандъчето, което ми бе описал Джейми. Нямаше защо да се чудя какъв може да е този предмет, защото след малко втори мъж се появи на другия край на острова.

Той носеше Младия Иън. Полуголото момче бе преметнато небрежно на рамото му. Главата му се люлееше, а ръцете бяха увиснали безжизнено — или беше в безсъзнание, или мъртъв.

— Иън! — Джейми запуши устата ми, преди да успея да извикам отново.

— Тихо! — Дръпна ме да коленича и се загледахме безпомощни как вторият мъж хвърля Иън в лодката, после я избутва във водата. Нямаше никакъв шанс да се спуснем по комина и да стигнем до острова, преди те да избягат. Но къде бягаха?

— Откъде са дошли? — ахнаха аз. В заливчето долу нищо не помръдваше, само мъглата и водораслите при обръщането на прилива.

— Кораб. Това е лодка от кораб. — Джейми добави нещо тихо на келтски и после изчезна. Обърнах се точно когато се мяташе на един от конете и препусна в обратната на залива посока.

Колкото и труден да беше теренът, все пак конете се справяха по-добре от нас с него. Бързо се качих на седлото и последвах Джейми, а пронизителното изцвилване на спънатия кон на Иън изкънтя в ушите ми.

До другия бряг имаше по-малко от четвърт миля, но ми се стори цяла вечност. Видях Джейми напред, косата му се развяваше от вятъра, а отвъд него — корабът, пуснал котва далеч от брега.

Вляво виждах дългата лодка от острова, завиваше покрай сушата. Някой от кораба сигурно ги очакваше, защото чух вик оттам и по такелажа се появиха малки фигури.

Една от тях вероятно ни видя, защото на борда настъпи оживление, над перилата се появяваха глави, чуха се още викове. Корабът беше син, с широка черна ивица. И по тази ивица имаше амбразури за оръдия. Първата се отвори и видях черното око на дуло.

— Джейми! — изпищях с всички сили. Той вдигна глава и видя накъде му соча, после се хвърли по очи на камъните, когато оръдието стреля.

Трясъкът бе ужасно силен и свистенето покрай главата ми ме накара да залегна инстинктивно. Няколко скали около мен се взривиха на малки парченца и ми се стори, с голямо закъснение, че и аз, и конете сме по-видими на върха, отколкото Джейми на скалата долу.

Конете явно бяха схванали този много важен факт преди мен, защото вече препускаха назад, където бяха зарязали спънатия си приятел. Аз се хвърлих по очи на земята, изпълзях няколко фута под дъжда от отломки и се наврях в една дълбока пукнатина в скалата.

Последва още една експлозия някъде над главата ми и аз се притиснах още повече към камъка. Явно хората на кораба останаха доволни от ефекта от последния изстрел, защото настъпи тишина.

Сърцето ми бумтеше в ребрата, въздухът около лицето ми беше изпълнен със ситен сив прах, който ме караше да кашлям. Рискувах да погледна през рамо и точно навреме — защото видях как изтеглят лодката на борда. От Иън и двамата му похитители нямаше и следа.

Амбразурата се затвори тихо, въжето с котвата се вдигна, по него шуртеше вода. Корабът бавно се обърна, за да хване вятъра. Въздухът бе лек и платната едва се издуха, но дори това бе достатъчно. Първо бавно, после по-бързо, корабът се отправяше към открито море. Когато Джейми стигна до мен, той вече беше изчезнал в гъстите облаци, скриващи хоризонта.

— Господи — каза Джейми и ме прегърна силно. — Господи.

Пусна ме и се обърна към морето. Нищо не помръдваше, освен няколко филиза бавно носеща се мъгла. Целият свят изглеждаше потънал в тишина; дори крясъците на кайрите и буревестниците бяха секнали след оръдейните изстрели.

Скалата до краката ми бе станала по-светло сива там, където изстрелът бе избил голямо парче. Само на три стъпки над пукнатината, в която се бях скрила.

— Какво ще правим? — Бях изтръпнала, както от шока, така и от ужас. Не можех да повярвам, че за по-малко от час Иън е изчезнал от нас напълно, сякаш изличен от лицето на земята. Мъглата близо до брега беше гъста и непрогледна, така непробиваема преграда, като завесата между земята и подземния свят.

Умът ми постоянно превърташе образи: мъглата, носеща се над острова на тюлените, внезапната поява на лодката, мъжете, които слизат по скалите, отпуснатото младо тяло на Иън, бяло като мъглата, кльощавите му крайници висят като на парцалена кукла. Бях видяла всичко с яснотата, придружаваща всяка трагедия; всяка подробност се бе отпечатала в ума ми, за да ми бъде показвана отново и отново, винаги с полусъзнателното усещане, че този път ще мога да променя нещо.

Лицето на Джейми се беше сковало, бръчки се бяха врязали дълбоко от носа до устата му.

— Не зная — рече той. — Проклет да съм, не зная какво ще правим! — Ръцете му се стиснаха в юмруци. Той затвори очи и пое дълбоко дъх.

При това признание се изплаших още повече. Откакто се бях върнала, отново бях свикнала с това, че Джейми винаги знае какво да направи, дори в най-ужасните обстоятелства. И тези думи сега бяха по-разстройващи от всичко случило се.

Безсилието се завихри в мен като мъглата. Всеки нерв пищеше, че трябва да направя нещо. Но какво?

И тогава видях струйка кръв на маншета му; беше си одрал ръката, докато се е катерил по скалата. С това можех да се справя и сякаш благодарност ме заля, че поне нещо мога да свърша — дори и малко.

— Наранил си се — казах и докоснах ръката му. — Дай да видя; ще го превържа.

— Не. — Извърна се с напрегнато лице, все още се взираше отчаяно в мъглата. Когато посегнах пак към него, той се отдръпна рязко.

— Казах не! Остави ме!

Преглътнах с усилие и се обгърнах с ръце под наметалото. Вятърът беше отслабнал, но бе студен и влажен.

Той изтри ръката си в предницата на палтото и остави червеникаво петно. Все още се взираше в морето, в точката, където бе изчезнал корабът. Затвори очи и стисна устни. После ги отвори и направи лек извинителен жест към мен, обърна се към сушата.

— Май трябва да догоним конете. Хайде.

Тръгнахме обратно по гъстата, осеяна с камъни трева, без да говорим, смълчани от шока и мъката. Виждах конете, малки фигурки в далечината, бяха отишли при спънатия си другар. Като че ли ни отне часове да стигнем до този бряг, а връщането бе още по-дълго.

— Не мисля, че е мъртъв — казах, след сякаш цяла година. Сложих плахо длан на ръката му, за да го утеша, но той като че ли не забеляза. Вървеше бавно, със сведена глава.

— Не. — Видях го да преглъща. — Не беше мъртъв, иначе нямаше да го отведат.

— Дали го качиха на кораба? — настоях аз. — Ти видя ли ги? — Може би беше по-добре да мисли за това, докато вървим.

Той кимна.

— Да, прехвърлиха го на борда, ясно го видях. Предполагам, че това ни дава някаква надежда — помърмори сякаш на себе си. — Щом не са го убили веднага, вероятно няма да го убият. — Внезапно припомнил си, че съм там, той се обърна и ме погледна.

— Добре ли си, сасенак?

Бях се издрала на няколко места, бях много мръсна и краката ми трепереха от страх, но в общи линии бях добре.

— Добре съм. — Хванах ръката му. Този път ми позволи.

— Това е добре — рече тихо след миг. Стисна ръката ми под лакътя си и продължихме.

— Имаш ли някаква представа кои са? — Трябваше да говоря малко по-високо, за да ме чува над шума на морето зад нас, но не исках да мълчим.

Той поклати смръщен глава. Усилието да говори като че ли го изваждаше бавно от шока.

— Чух един от моряците да вика на другите на борда, говореше на френски. Това не доказва нищо — моряците са от къде ли не. Все пак съм виждал достатъчно кораби по пристанищата, за да си мисля, че този не прилича на търговски — нито пък на английски — добави той. — Макар че не мога да кажа защо. Може би заради начина, по който бяха нагласени платната.

— Беше син, с черна ивица — казах аз. — Само това успях да видя, преди да започнат да стрелят.

Дали можехме да го открием по това? Зрънцето на идеята ми даде надежда; вероятно ситуацията не бе така отчайваща, както си мислех. Ако Иън не беше мъртъв, можехме да открием накъде е тръгнал корабът…

— Видя ли име на него? — попитах аз.

— Име ли? — Изглеждаше изненадан. — Какво, на кораба ли?

— Корабите нямат ли имена, изписани на борда? — попитах аз.

— Не, защо? — Звучеше искрено объркан.

— Тогава как изобщо ги разпознават! — ядосах се аз. Изненадан от тона ми, той дори се усмихна леко.

— Аз пък си мисля, че не биха искали някой да знае кои са, като се има предвид с какво се занимават — рече сухо.

Вървяхме още малко, замислени. После попитах:

— Но как разпознават законните кораби, ако нямат имена ма корпусите?

Той ме погледна с извита вежда.

— Е, аз те различавам от другите жени, а името ти не е изписано на гърдите, нали?

— Не, само буквата „А“5 — сопнах се, аз, но като видях празния му поглед, добавих: — Искаш да кажеш, че корабите се различават достатъчно на външен вид — и са достатъчно малко, — за да могат да ги познават лесно?

— Не и от мен — каза искрено. — Аз знам само няколко; кораби, чиито капитани познавам и на които съм се качвал по работа, и няколко товарни лодки, които сноват напред-назад толкова често, че съм ги виждал десетина пъти по пристанищата. Но един моряк ще знае много повече.

— Тогава вероятно е възможно да разберем кой кораб отведе Иън?

Той кимна, като ме гледаше любопитно.

— Да, струва ми се. Докато вървяхме, се опитвах да си припомня всичко видяно, за да го кажа на Джаред. Той знае много кораби и още повече капитани — вероятно някой от тях ще знае син кораб, широк в средата, с три мачти, дванайсет оръдия и смръщена фигура на носа.

Сърцето ми подскочи.

— Значи все пак имаш план!

— Не бих го нарекъл чак план — каза той. — Просто не мога да измисля нищо друго. — Сви рамене и избърса лицето си с ръка. По нас се бяха появили малки капчици влага, които светеха в червените косъмчета на веждите му и покриваха бузите му като сълзи. Той въздъхна.

— Може да тръгнем от Инвърнес. Не виждам какво друго можем да направим; Джаред ще ни очаква в Хавър. Когато се видим с него, сигурно ще ни помогне да разберем как се казва синият кораб и накъде е тръгнал. Да — рече сухо, очаквайки въпроса ми, — корабите си имат домашни пристанища и ако не са военни, имат редовни маршрути, вероятно и документи за управителя на пристанището, в които пише накъде са тръгнали.

За първи път от спускането на Иън в Кулата на Елън се почувствах по-добре.

— Ако не са пирати или буканиери6 — добави той, с предупредителен поглед, който веднага попари надеждите ми.

— И ако са?

— Тогава един Бог знае — рече тихо и не продума повече, докато не стигнахме до конете.

Те пасяха близо до кулата, където бяхме оставили коня на Иън, държаха се сякаш нищо не се е случило и се преструваха, че жилавата трева е вкусна.

— Ха! — възкликна неодобрително Джейми. — Глупави зверове. — Грабна въжето и го уви два пъти около един щръкнал камък. Подаде ми края с инструкции да го държа и пусна другия край в комина. Свали си палтото и обувките и изчезна по въжето, без да каже нищо.

Малко по-късно се върна, целият потен, с малко вързопче под мишница. Ризата, палтото, обувките и чорапите на Младия Иън, с ножа му и малка кожена кесийка, в която момчето държеше всичките си ценности.

— Смяташ да ги занесем у дома на Джени? — попитах. Опитах да си представя как ще реагира Джени при такива новини, и много добре ми се получи. Призля ми, защото знаех, че кухата, ужасна болка от загубата, която изпитвах аз, ще е нищо в сравнение с нейната.

Лицето на Джейми се беше зачервило от изкачването, но при моите думи кръвта се оттече от бузите му. Ръцете му се стегнаха на въжето.

— О, да — рече много тихо, с огромна горчивина. — Трябва да ида у дома да кажа на сестра си, че е изгубила най-малкия си син, така ли? Тя не искаше да го пуска с мен, но аз настоях. Казах, че ще се грижа за него. И сега той е ранен и може би мъртъв — но ето ги дрехите му, за да го помните, а? — Стисна челюст и преглътна конвулсивно. — По-добре да съм мъртъв — добави.

Коленичи на земята, остави дрехите, сгъна ги внимателно и ги сложи на купчинка. Сгъна прилежно палтото около тях, изправи се, и натъпка вързопа в дисагите си.

— Ще му трябват, когато го намерим — казах аз, в опит да звуча убедително.

Погледна ме след миг и кимна.

— Да — добави тихо. — Сигурно.

Беше вече късно да тръгваме за Инвърнес. Слънцето залязваше, известявайки този факт с мътно червеникаво сияние, което едва пробиваше мъглата. Без да говорим, ние си устроихме лагер. В дисагите имахме храна, но и двамата не можехме да ядем. Вместо това се увихме с наметалата и одеялата и легнахме да спим, свити в малък окоп, който Джейми бе изкопал в земята.

Не можех да заспя. Земята беше твърда и камениста под хълбоците и раменете ми, а тътенът на прибоя долу беше достатъчен да не ме остави да мигна, дори умът ми да не бе изпълнен с мисли за Иън.

Дали беше наранен сериозно? Отпуснатото тяло говореше за сериозно нараняване, но пък не видях кръв. Сигурно просто го бяха ударили по главата. В такъв случай как щеше да се чувства, когато се събуди и разбере, че е отвлечен и че с всяка минута се отдалечава от дома и близките си?

И как изобщо щяхме да го намерим? Когато Джейми спомена Джаред, се обнадеждих, но колкото повече мислех за това, вероятността да открием кораба ми се струваше все по-малка. Той можеше да е отплавал за къде ли не, за всяко кътче на света. И щяха ли похитителите да си направят труда да задържат момчето, или просто, без да се замислят, щяха да решат, че е опасна неприятност, и да го хвърлят зад борда?

Не мисля, че съм спала, но сигурно съм задрямала, защото помня неприятни сънища. Събудих се трепереща от студ и протегнах ръка към Джейми. Не беше там. Когато седнах, установих, че ме е завил с одеялото си, но то беше жалък заместител на неговата телесна топлина.

Джейми седеше малко по-встрани, с гръб към мен. Вятърът се беше засилил със залязването на слънцето и бе издухал малко мъглата; младата луна хвърляше достатъчно светлина през облаците, за да виждам сведената му фигура.

Станах и тръгнах към него, като се увих плътно с наметалото. Стъпките ми хрущяха леко по натрошения гранит, но шумът бе заглушаван от бумтенето на морето. Все пак той сигурно ме чу. Не се обърна, но не беше изненадан, когато седнах до него.

Беше опрял брадичка на ръцете си и лакти — на коленете. Очите му бяха широко отворени и невиждащо се взираха в тъмните води на залива. Дори да бяха будни, тюлените тази нощ мълчаха.

— Добре ли си? — попитах тихо. — Ужасно е студено. — Той беше само по палтото си, а така късно през нощта, на този влажен и студен морски въздух това бе съвсем недостатъчно. Усещах лекото постоянно треперене, когато докоснах ръката му.

— Да, добре съм — отвърна, макар и не убедено.

Аз само изсумтях и седнах на гранита до него.

— Не си виновен ти — казах, след като помълчахме известно време и слушахме морето.

— Върви да се наспиш, сасенак. — Гласът му бе равен, но в него се усещаше отчаяние, което ме накара да се приближа и да се опитам да го прегърна. Той прие това леко неохотно, но вече и аз треперех силно.

— Няма да ходя никъде.

Той въздъхна дълбоко и ме прегърна, сложи ме на коляното си, пъхна ръце под наметалото си и ме стисна здраво. Малко по малко треперенето ни спря.

— Какво правиш тук? — попитах накрая.

— Моля се — рече тихо. — Или поне се опитвам.

— Не биваше да те прекъсвам. — Направих опит да стана, но той не ме пускаше.

— Не, остани. — И останахме така, притиснати един в друг; усещах топлия му дъх в ухото си. Той пое въздух, сякаш да заговори, но го издиша, без да каже нищо. Обърнах се и докоснах лицето му.

— Кажи, Джейми.

— Грешно ли е да те имам? — прошепна той. Лицето му беше съвсем бледо, очите само тъмни ями в сумрака. — Все си мисля… аз ли съм виновен? Толкова ли съм прегрешил, като те исках така, като се нуждаех така от теб?

— Така ли? — Обхванах лицето му с длани, усетих студените широки скули. — И така да е — как би могло да е грешно? Аз съм ти съпруга. — Въпреки всичко тази простичка дума „съпруга“ сгря сърцето ми.

Той се извърна леко, устните му легнаха на дланта ми, а ръката му хвана моята. Пръстите му бяха студени и твърди, като накиснат от морската вода плавей.

— И аз така си казвам. Бог те изпрати при мен; как бих могъл да не те обичам? И все пак… не мога да спра да мисля.

Погледна към мен със сбърчено чело.

— Съкровището… редно беше да го използваме при нужда, за да нахраним гладните, да спасим хора от затвора. Но да се опитвам да откупя свободата си заради вина… да го използвам само за да мога да живея свободен в Лалиброх с теб, а не да се грижа за Лери… мисля, че това вече е грешно.

Увих ръка на кръста му и го притеглих към себе си. Той се приближи, жаден за утеха, и положи глава на рамото ми.

— Тихо — казах, макар че не беше продумал. — Спокойно. Джейми, някога правил ли си нещо само заради себе си… без да помислиш за друг?

Ръката му легна нежно на гърба ми, проследи шева на роклята и на устните му се появи лека усмивка.

— О, много, много пъти — прошепна. — Когато те видя. Когато те видя, не ме е грижа дали ме искаш, дали трябва да си някъде другаде или пък обичаш друг.

— Проклетник — прошепнах в ухото му, като го залюлях леко. — Ти си ужасен глупак, Джейми Фрейзър. Ами Бриана? Това не беше грешка, нали?

— Не. — Преглътна. Чух ясно звука и усетих пулса на шията му. — Но сега те отнех от нея. Обичам те… обичам и Иън, като мой син. И си мисля, че може би не мога да ви имам и двамата.

— Джейми Фрейзър — рекох отново, възможно най-убедително, — ти си ужасен глупак. — Отметнах косата от челото му и увих гъст кичур в юмрука си, дръпнах главата му назад, за да ме погледне.

Сигурно и аз съм изглеждала така, както изглеждаше той; с изпъкнали кости на черепа, бяла кожа, а устните и очите тъмни като кръв.

— Не си ме карал насила да идвам при теб, не си ме отделял от Бриана. Аз дойдох, защото исках… защото исках теб, както ти си искал мен… и присъствието ми тук няма нищо общо със случилото се. Ние сме женени, проклет да си — пред Бог, пред хората, пред Нептун, ако щеш.

— Нептун ли? — попита той смаян.

— Тихо сега. Женени сме и не е грешно да ме искаш, или да ме имаш, и никой читав бог няма да ти отнеме племенника, защото си искал да си щастлив. Това е!

— Освен това — добавих, като се отдръпнах и го погледнах след миг. — Никъде няма да ходя, така че какво можеш да направиш?

Леката вибрация в гърдите му този път беше от смях, а не от студ.

— Ще те взема и нека съм проклет — рече. Целуна челото ми нежно. — Любовта ми към теб ме преведе неведнъж през ада, сасенак; ще рискувам отново, ако трябва.

— Ха, а да не мислиш, че е много лесно да обичам теб?

Този път се засмя с глас.

— Не, но може би ще продължиш, а?

— Може би.

— Ти си много упорита жена — каза той с усмивка в гласа.

— Краставите магарета се намират — казах аз и двамата притихнахме.

Беше много късно — вероятно четири сутринта. Луната бе вече ниско, виждаше се само от време на време през облаците. Те пък се движеха бързо; вятърът ги носеше и разкъсваше мъглата на предела между тъмнината и зората. Някъде долу един от тюлените излая силно.

— Мислиш ли, че можем да тръгнем сега? — попита внезапно Джейми. — Да не чакаме зората? Щом стигнем навътре в сушата, ще стане по-лесно и конете ще се оправят в тъмното.

Цялото тяло ме болеше от умора и умирах от глад, но станах веднага и отметнах косата от лицето си.

— Да вървим.

Осма част

По водата

40.

До морето ще сляза

— Трябва да е „Артемида“. — Джаред затвори капака на преносимото си писалище и потърка смръщен чело. Братовчедът на Джейми вече бе петдесетинагодишен при първата ни среща, а сега минаваше седемдесетте, но издяланото лице с чипия нос, слабата, тясна фигура и огромната му работоспособност не се бяха променили. Само косата издаваше възрастта му, беше станала рядка и чисто бяла, ведро прихваната с червена копринена панделка.

— Средно голям кораб с екипаж от четирийсетина души — каза той. — Но вече е късно и няма как да намерим нещо по-добро — всички от Карибите си отидоха преди месец. „Артемида“ щеше да тръгне с конвой за Ямайка, ако не беше останал за ремонт.

— Важно е да съм на твой кораб… с някой от твоите капитани — увери го Джейми. — Размерът няма значение.

Джаред изви скептично вежда.

— Тъй ли? Е, може да размислиш в морето. Доста ще е бурно по това време на годината, а малък кораб ще подскача като тапа. Може ли да попитам как издържа прехода през Ламанша с малката шлюпка, братовчеде?

Лицето на Джейми, вече изпито и мрачно, стана още по-мрачно при този въпрос. Той беше човек на сушата и не само бе склонен към морска болест, но тя тотално го поваляше. Беше ужасно болен по целия път от Инвърнес до Хавър, макар че морето бе спокойно. Сега, шест часа по-късно, вече на брега, в склада на Джаред на кея, устните му още бяха побелели, а под очите имаше тъмни сенки.

— Ще се справя — каза кратко.

Джаред го изгледа със съмнение. Джейми не можеше да се качи дори на закотвен кораб, без да позеленее; а мисълта да прекоси Атлантическия океан в малък, силно клатушкащ се съд в продължение на два-три месеца — беше направо абсурдна. Тази мисъл тормозеше и мен от известно време.

— Е, предполагам, че няма друг начин — въздъхна Джаред, изказвайки мислите ми. — И поне ще имаш лекар подръка — добави с усмивка към мен. — Предполагам, че ще го придружиш, нали, скъпа?

— Разбира се — уверих го аз. — Кога ще е готов корабът? Искам да намеря хубава билкарница, за да се заредя за пътуването.

Джаред стисна замислено устни.

— След седмица, ако е рекъл Бог. „Артемида“ е в Билбао в момента; ще докара щавени испански кожи и мед от Италия — ще ги разтоварим тук, щом пристигне, което ще е вдругиден при добър вятър. Още не съм избрал капитан за пътуването, но имам един наум; може да се наложи да отида до Париж, за да го доведа, и това означава два дни натам и два обратно. Като добавим и един ден да заредим с провизии, да напълним бъчвите с вода и всичко останало, ще е готова да тръгне призори следващата седмица.

— А колко е пътят до Западните Индии? — попита Джейми. Напрежението личеше в тялото му, не беше отслабнало нито по време на пътуването, нито при кратката почивка. Той бе изопнат като тетива и вероятно щеше да остане така, докато не намерим Младия Иън.

— Два месеца по време на сезона — отвърна Джаред, челото му още бе леко сбръчкано. — Но сезонът свърши преди месец; ще дойдат зимните бури и може да станат три месеца. Дори повече.

Или никога, но Джаред, бивш моряк, беше твърде суеверен — или твърде деликатен, — за да изрече това. Все пак видях как почуква леко по дървеното писалище.

Той не изрече и другото, което ме тревожеше; нямахме никакво сигурно доказателство, че синият кораб е тръгнал към Западните Индии. Имахме само записите, които Джаред беше взел от управителя на пристанището на Хавър, където бяха вписани две акостирания на кораба — подходящо наречен „Вещица“ — за последните пет години, като всеки път бе отбелязвано Бриджтаун като домашно пристанище, на остров Барбадос.

— Разкажи ми пак за него — за кораба, който отведе Младия Иън — каза Джаред. — Как плава? Високо ли газеше или ниско, много ли беше натоварен?

Джейми затвори очи за миг, концентрирайки се, и ги отвори с кимване.

— Много беше натоварен, сигурен съм. Оръдията бяха едва на шест стъпки над водата.

Джаред кимна доволен.

— Тогава е напускал пристанище, не се е връщал. Имам хора на всички главни пристанища във Франция, Португалия и Испания. С малко късмет ще намерят откъде е тръгнал и тогава ще научим със сигурност накъде пътува, от документите. — Тънките му устни внезапно се извиха надолу. — Освен ако не се окаже пиратски, който пътува с фалшиви документи.

Той внимателно остави настрани малкото писалище, чиято махагонова повърхност бе силно потъмняла с годините, и се изправи сковано.

— Е, само това можем да сторим засега. Нека идем вкъщи. Матилд ще ни чака с вечерята. Утре ще ти покажа манифестите и ордерите, а жена ти може да си намери билки.

Беше почти пет часът, съвсем тъмно по това време на годината, но Джаред имаше двама души, които щяха да ни придружат по краткия път до къщата му с факли и въоръжени с дебели тояги. Хавър беше процъфтяващ пристанищен град, а този квартал не беше подходящ за разходки по тъмно, особено ако се знае, че си богат търговец на вино.

Въпреки изтощението от пътуването, потискащата теснотия, силната миризма на пристанището и глада, аз се обнадеждих, докато следвахме факлите по тесните тъмни улици. Благодарение на Джаред поне имахме шанс да намерим Младия Иън.

Джаред се бе съгласил с Джейми, че ако пиратите на „Вещица“ — защото аз ги смятах за такива, — не са убили Иън веднага, вероятно няма да го наранят повече. Здраво момче от всяка раса можеше да бъде продадено като роб или слуга в Западните Индии за повече от двеста паунда; доста добра сума по това време.

Ако наистина искаха да спечелят добре от момчето, и ако узнаехме пристанището, към което пътуваха, нямаше да е особено трудно да го намерим и освободим. Лек вятър и мразовити капки от надвисналите облаци леко потушиха оптимизма ми, като ми напомниха, че дори да не е трудно да намерим Иън, щом стигнем в Западните Индии, все пак и „Вещица“, и „Артемида“ трябваше първо да се доберат до островите. А зимните бури вече започваха.

* * *

Дъждът се засили през нощта, трополеше неуморно по каменните плочи на покрива. Обикновено това би трябвало да е успокоителен и уютен звук; но при настоящите обстоятелства тихото барабанене звучеше заплашително.

Въпреки обилната вечеря и отличните вина, аз не можах да заспя, умът ми все призоваваше образи на мокри от дъжда платна и високи вълни. Поне страховитите видения държаха будна само мен; Джейми не беше се качил горе, остана да говори с Джаред за предстоящото пътуване.

Джаред беше готов да рискува кораб и капитан, за да ни помогне. В замяна Джейми щеше да пътува като надзорник на товара.

— Като какво? — попитах аз.

— Суперкарго — обясни търпеливо Джаред. — Това е човек, който има за задача да наглежда товаренето и разтоварването, продажбата и разпределението на товара. Капитанът и екипажът просто управляват кораба; някой трябва да се грижи за съдържанието му. В случай че товарът е застрашен, заповедите на надзорника на товара могат да отменят дори тези на капитана.

И така, беше уредено. Макар че Джаред бе готов да поеме риск заради роднина, не виждаше защо да не спечели нещо от цялата работа. Поради това набързо уреди какво да се натовари в Билбао и в Хавър; щяхме да тръгнем за Ямайка, за да го разтоварим там, и щяхме да натоварим „Артемида“ с ром, произведен от захарната плантация на „Фрейзър и сие“ в Ямайка за връщането.

А връщането нямаше да се случи, докато не се оправеше времето, в края на април или началото на май. Междувременно, между пристигането ни в Ямайка през февруари и връщането в Шотландия през май, Джейми щеше да има на разположение кораба и екипажа, за да отиде до Барбадос — или на други места, — за да търси Младия Иън. Три месеца. Надявах се да е достатъчно.

Това беше много щедро от страна на Джаред. Все пак той бе достатъчно богат, за да си позволи да изгуби един кораб. Това щеше да го разстрои, но не и да го разори. Не ми убягна и фактът, че докато Джаред рискуваше малка част от богатството си, ние рискувахме живота си.

Вятърът като че ли утихваше; вече не виеше в комина с такава ярост. Сънят все още бягаше от мен, затова станах от леглото, завих се с кувертюрата и отидох до прозореца.

Небето беше наситено сиво, в различни оттенъци, дъждовните облаци бяха поръбени със сияние от скритата зад тях луна, а стъклото бе мокро от дъжда. Все пак през облаците се процеждаше достатъчно светлина, за да виждам мачтите на корабите на пристана, на по-малко от четвърт миля от къщата. Те се олюляваха, платната им пърхаха на вятъра, надигаха се и се спускаха с неравен ритъм, когато вълните люлееха закотвените съдове. След седмица щях да съм на един от тях.

Не бях се замисляла какъв ще е животът, когато открия Джейми, ако изобщо го откриех. После наистина го открих и набързо се наложи да приема първо, че съм съпруга на печатар с опасни политически убеждения в Единбург, после познах опасното съществуване на контрабандиста, а накрая стигнах до спокойния, изпълнен с труд живот в планинска ферма, която познавах и обичах.

Сега, пак така бързо, всички тези възможности бяха изчезнали, и отново се изправях пред неизвестно бъдеще.

Странно, но не бях толкова притеснена, колкото развълнувана. Двайсет години бях живяла неподвижно като мида, задържана от Бриана, Франк и пациентите си. Сега съдбата — и собствените ми действия — ме бяха откъснали от всичко това и се чувствах свободно от промяната на течението, на милостта на сили, много по-могъщи от мен.

Дъхът ми беше замъглил стъклото. Нарисувах малко сърчице на него; както го правех за Бриана в студените утрини. После изписвах вътре инициалите ѝ B.E.R., Бриана Елън Рандъл. Дали още беше Рандъл? Или пък Фрейзър? Поколебах се и изписах две букви в сърчицето — J и C.

Още стоях пред прозореца, когато вратата се отвори и Джейми влезе.

— Още ли си будна? — попита той ненужно.

— Не мога да заспя заради дъжда. — Прегърнах го, топлината му веднага разпръсна студения мрак на нощта.

Той ме прегърна и опря буза на косата ми. Миришеше леко на морска болест и по-силно на восък и мастило.

— Писал ли си?

Погледна ме изумен.

— Да, как разбра?

— Миришеш на мастило.

Усмихна се леко, отстъпи назад и прокара ръка през косата си.

— Имаш нос на прасе, дето изравя трюфели, сасенак.

— О, благодаря, много мил комплимент. И какво писа?

Усмивката изчезна от лицето му, то отново стана напрегнато и изморено.

— Писмо до Джени — каза той. Отиде до масата, където бе оставил палтото си и започна да развърза шалчето и жабото. — Не исках да ѝ пиша, преди да се видя с Джаред и да мога да ѝ кажа какво ще правя и какви са шансовете да спася Иън. — Изкриви лице и съблече ризата през главата си. — Бог знае какво ще направи, когато го получи — и слава богу, че ще бъда тогава в морето — добави кисело.

Явно е било мъчително да го напише, но сега изглеждаше по-спокоен. Седна да свали обувките и чорапите си и аз минах зад него, за да разплета вкоравената му плитка.

— Радвам се, че поне това мина — каза той, изричайки мислите ми. — Ужасявах се как ще ѝ кажа, повече от всичко.

— Истината ли ѝ каза?

Той сви рамене.

— Винаги казвам истината.

Освен на мен. Не изрекох това обаче, а започнах да разтривам раменете му, за да отпусна скованите мускули.

— Какво направи Джаред с господин Уилъби? — попитах, защото масажът ми напомни за китаеца. Той беше пътувал с нас през Ламанша, залепен за Джейми като малка синя сянка. Джаред, който бе виждал всичко по пристанищата, го прие веднага, като му се поклони сериозно и го попита нещо на мандарин, но икономката му посрещна този необичаен гост с много по-голямо подозрение.

— Сигурно спи в конюшните — прозя се Джейми и се протегна. — Матилд каза, че не е свикнала да приема езичници в къщата и не смята да започва сега. Напръска кухнята със светена вода, след като той вечеря там. — Погледна нагоре, видя сърчицето на прозореца, черно на фона на побелялото стъкло, и се усмихна.

— Какво е това?

— Нищо, глупост.

Той хвана дясната ми ръка, палецът му галеше малкия белег в основата на моя палец, буквата J, която бе изрязал с върха на ножа си точно преди да го напусна, преди Калоден.

— Не те попитах дали искаш да дойдеш с мен. Мога да те оставя тук; Джаред ще те приюти тук или в Париж. Или можеш да се върнеш в Лалиброх, ако желаеш.

— Не, не ме попита. Защото много добре знаеш какво ще ти отговоря.

Спогледахме се и се усмихнахме. Бръчките от мъката и умората се изличиха от лицето му. Свещите сияеха меко по косата му, когато се наведе и леко целуна дланта ми.

Вятърът още свиреше в комина, дъждът по стъклото приличаше на сълзи, но вече нямаше значение. Вече можех да заспя.

* * *

Небето се беше прояснило сутринта. Студен вятър тресеше прозорците на кабинета на Джаред, но не успяваше да проникне в уютната стая. Къщата в Хавър бе много по-малка от разкошната парижка резиденция, но все пак бе триетажна, солидна и удобна.

Протегнах крака към пращящия огън и потопих перото в мастилницата. Правех списък на нещата, които можеха да ми потрябват за двумесечното пътуване. Дестилиран алкохол — той беше най-важен и лесно се намираше; Джаред бе обещал да ми донесе буренце от Париж.

— Най-добре да го надпишем като нещо друго — каза ми той. — Моряците ще го изпият, преди да напуснете пристанището.

Пречистена лой, написах бавно. Жълт кантарион, чесън, десет фунта; бял равнец. Написах пореч и го задрасках, замених го с по-старото му име, с което бе известен сега.

Работата вървеше бавно. Навремето знаех приложението на всички по-известни билки и на някои не толкова известни. Налагаше се; само с това разполагах.

Освен това много от тях се оказваха изненадващо ефикасни. Въпреки скептицизма — и неприкрития ужас — на моите началници и колеги в болницата в Бостън, бях ги използвала понякога и там, с добър ефект. („Видяхте ли какво направи доктор Рандал? — беше извикала една стажантка и аз се усмихнах при спомена. — Даде на пациента от 134В сварени цветя!“)

Но си оставаше фактът, че не можех да използвам бял равнец и черен оман на рана, ако разполагам с йод, нито да третирам инфекция с жълт кантарион при наличието на пеницилин.

Бях забравила много неща, но докато пишех имената на билките, си припомнях как изглеждат и какъв е ароматът им — тъмното, подобно на смола брезово масло с приятна миризма, острия мирис на ментата, сладникаво-прашния аромат на лайката и стипчивата миризма на кървавичето.

Срещу мен на масата Джейми също пишеше списъци. Писането не му се удаваше и той го правеше с усилие, с осакатената си дясна ръка, като спираше да потърка заздравяващата рана над левия си лакът, прошепвайки проклятия под нос.

— Ти написа ли лимонов сок, сасенак? — попита ме.

— Не, трябва ли?

Той отметна косата от лицето си е се намръщи над листа.

— Ами зависи. Обикновено корабният хирург дава лимоновия сок, но на такъв малък кораб обикновено няма хирург, а домакинът се занимава с доставките. Но пък няма и домакин; няма време да намерим доверен човек, затова ще трябва да изпълнявам и тази длъжност.

— Е, ако ще си домакин и надзорник на товара, сигурно аз ще съм нещо като корабен хирург — усмихнах се леко. — Ще взема лимонов сок.

— Добре. — Продължихме да пишем чак до появата на Жозефин, прислужницата, която обяви, че се е появил гост. Дългият ѝ нос се бе сбръчкал неодобрително при тази информация.

— Чака на прага. Икономката се опита да го отпрати, но той настоява, че имал среща с вас, мосю Джеймс? — Въпросителният ѝ тон внушаваше, че това не е много вероятно, но дългът я е принудил да предаде информацията.

Джейми изви вежди.

— Човек ли? Какъв човек? — Тя стисна устни, сякаш наистина не можеше да се накара да го изрече. Вече ми беше любопитно що за гост е този и отидох до прозореца. Подадох глава навън и видях много прашна черна клепнала шапка на прага, но нищо повече.

— Прилича на уличен търговец; носи нещо на гърба си — докладвах аз, като се наведох още повече, опряна на перваза. Джейми ме хвана за кръста и ме издърпа навътре, после надникна сам.

— О, това е сарафинът, за когото спомена Джаред! — възкликна той. — Доведи го.

С красноречиво изражение на тясното си лице Жозефин се оттегли и се върна след малко с висок кльощав младеж на двайсетина години, облечен с много старомодно палто, широки панталони без катарами, които се развяваха около кльощавите му пищяли, увиснали чорапи и дървено сабо от най-евтиното.

Мръсната черна шапка, която вежливо бе свалил, разкри слабо лице с интелигентно изражение, украсено с дълга, макар и оскъдна кафява брада. Тъй като никой в Хавър, освен неколцина моряци, не носеше брада, едва ли беше нужна малката черна шапчица на главата му, за да разбера, че е евреин.

Момчето се поклони непохватно пред мен, после на Джейми, като се бореше с ремъците на торбата си.

— Мадам — каза той с поклон, при който двете букли покрай лицето му подскочиха. — Мосю. Много любезно от ваша страна да ме приемете. — Говореше френски странно, с напевна интонация, която трудно разбирах.

Макар че напълно разбирах резервите на Жозефин относно този… човек, все пак той имаше големи сини очи, които ме накараха да му се усмихна въпреки невнушаващия доверие външен вид.

— Ние трябва да сме ви благодарни — каза Джейми. — Не очаквах да дойдете толкова бързо. Братовчед ми каза, че името ви е Майер?

Сарафинът кимна, смутена усмивка се появи сред младежката му брада.

— Да, Майер. Не е проблем, вече бях в града.

— И все пак идвате от Франкфурт, нали? Доста път — каза любезно Джейми. Усмихна се, докато оглеждаше дрехите на Майер, които изглеждаха взети от сметището. — И доста прашен, предполагам — добави той. — Ще приемете ли малко вино?

Момчето като че ли се изчерви при това предложение, но след като отвори и затвори няколко пъти уста, накрая кимна.

Смущението му се изпари щом отвори торбата си. Макар че отвън приличаше на безформена мешка, в която в най-добрия случай има само парцали и оскъден обяд, оказа се, че има малки дървени решетки, в които бяха пъхнати кожени кесийки, сгушени една до друга като яйца в гнездо.

Майер извади сгънат плат и почти с апломб го поднесе на писалището на Джейми. А после започна да отваря една по една кесийките, като поставяше почтително съдържанието им на тъмносиньото кадифе.

— Ауреус с Юлия Севера — каза той, като докосна една малка монета, която сияеше с дълбокия мек блясък на древно злато. — А това е сестерция от фамилията Калпурнии. — Говореше тихо, като внимателно държеше монетите за ръбчетата или ги поставяше на дланта си, за да демонстрира тежестта им.

Вдигна поглед, в очите му се отразяваше блясъкът на благородния метал.

— Мосю Фрейзър ми каза, че желаете да разгледате възможно най-много редки гръцки и римски монети. Не нося всички с мен, разбира се, но имам доста — и мога да изпратя да ми донесат още от Франкфурт, ако желаете.

Джейми се усмихна, като клатеше глава.

— Опасявам се, че няма време, господин Майер. Ние…

— Просто Майер, мосю Фрейзър — прекъсна го младежът, съвършено любезно, но с лека острота в гласа.

— Добре — поклони се леко Джейми. — Надявам се, че братовчед ми не ви е подвел. С радост ще платя цената на пътуването ви и ще добавя нещо за изгубеното време, но не възнамерявам да купувам от вашите монети… Майер.

Младежът вдигна питащо вежди и сви рамо.

— Всъщност — започна бавно Джейми, като се наведе да огледа монетите, — искам да сравня вашите монети със спомените си за няколко древни монети, които видях, и после — ако видя някоя подобна, — да ви попитам дали вие… или семейството ви, защото вероятно сте твърде млад… познават някого, който може да е купил такива монети преди двайсет години.

Погледна към евреина, който с право бе изумен, и се усмихна.

— Може би искам прекалено много от вас, съзнавам го. Но братовчед ми каза, че вашето семейство е едно от малкото, които се занимават с такива неща, и е най-вещото. Ако пък ми кажете към кого да се обърна в Западните Индии по този въпрос, ще съм ви дълбоко задължен.

Майер го гледа известно време, после наклони глава, слънцето примигна по ръбчето от малки черни мъниста на шапчицата му. По всичко личеше, че е много любопитен, но само докосна торбата си и каза:

— Баща ми или чичо ми сигурно са продали такива монети, но не и аз; имам обаче каталог и запис на всяка монета, която е минавала през нашите ръце от трийсет години. Ще ви кажа каквото мога.

Той бутна кадифето към Джейми и се облегна.

— Виждате ли нещо познато?

Джейми огледа внимателно редиците монети, после леко докосна една сребърна с размерите на американски двайсет и пет цента. Три морски свине бяха изобразени по ръба ѝ, обграждащи колесница в центъра.

— Тази. Имаше няколко такива — с малки разлики, но все с морски свине. — Погледна отново, взе една изтъркана златна монета с почти неразличимо изображение, после една сребърна, малко по-голяма и в по-добро състояние, с мъжка глава в профил и в анфас.

— Тези — каза той. — Четиринайсет от златните, десет от онези с двете глави.

— Десет! — Ярките очи на Майер се ококориха от изумление. — Не мислех, че има толкова много в Европа.

Джейми кимна.

— Почти сигурен съм — видях ги добре; дори ги подържах.

— Това са изображения на Александър Велики — каза Майер, докосвайки почтително монетата. — Много са редки. Тетрадрахми, изсечени в памет на битката при Амфиполис и основаването на град там, където се е провела.

Джейми го слушаше внимателно с лека усмивка на устните. Макар че не се интересуваше особено от древни монети, той се възхищаваше на страстта на младежа.

След четвърт час и още една консултация с каталога, работата беше свършена. Четири гръцки драхми от вида, който Джейми разпозна, бяха добавени към колекцията, няколко малки златни и сребърни монети, и голяма, тежка римска монета.

Майер се наведе и бръкна пак в торбата си, този път извади наръч листа, сгънати на руло и завързани с панделка. Развърза ги и вие видяхме редове с нещо, което приличаше на птичи следи; при по-внимателно вглеждане се оказаха изписани на иврит, със ситен почерк.

Прелисти бавно страниците, спря тук-там с по някое тихо възклицание. Накрая сложи листата на парцаливото си коляно и погледна Джейми, наклонил глава настрани.

— Нашите дела винаги са поверителни, мосю — каза той, — и макар че мога да ви кажа, че сме продали тази и тази монета през тази и тази година, определено не мога да ви кажа името на купувача. — Замълча, явно мислеше, после продължи: — Наистина сме продали монети, каквито описахте — три драхми, две с профила на Егалабал и една с Александър, и не по-малко от шест златни калпурниански ауреуса през 1745 година. — Поколеба се. — Обикновено само това бих могъл да ви кажа. Обаче… в този случай, мосю, по една случайност зная, че първоначалният купувач на монетите е мъртъв — поне от няколко години. Всъщност не виждам защо… — Сви рамене и взе решение.

— Купувачът е англичанин, мосю. Казва се Кларънс Мерилебон, херцог Сандрингам.

— Сандрингам! — възкликнах аз.

Майер ме погледна с любопитство, после погледна Джейми, чието лице изразяваше само любезен интерес.

— Да, мадам. Знам, че херцогът е мъртъв, защото притежаваше голяма колекция древни монети, които чичо ми купи от наследниците му през четирийсет и шеста… Отбелязано е тук. — Вдигна леко каталога и го остави да падне.

И аз знаех, че херцог Сандрингам е мъртъв, и то от първа ръка. Кръстникът на Джейми, Мърто, го беше убил в една тъмна нощ през март четирийсет и шеста година, скоро преди битката при Калоден да сложи край на якобитското въстание. Преглътнах бързо при спомена за последния път, когато видях лицето на херцога — и огромната изненада в тъмните му очи.

Очите на Майер се стрелкаха между нас, после той добави колебливо:

— Мога да ви кажа и още нещо: когато чичо ми купи колекцията на херцога след смъртта му, в нея нямаше тетрадрахми.

— Да. Не е имало — прошепна Джейми на себе си. После се съвзе, стана и посегна към гарафата на бюфета. — Благодаря ви, Майер — рече той официално. — А сега нека пийнем за вас и вашата малка книжка.

Няколко минути по-късно Майер бе коленичил на пода и връзваше торбата си. Малката кесийка със сребърни ливри, които Джейми му бе дал като заплащане, беше в джоба му. Той стана, поклони се на него и на мен, преди да се изправи и да сложи опърпаната си шапка.

— Довиждане, мадам.

— Довиждане, Майер — казах аз. После попитах колебливо. — Наистина ли това е цялото ви име?

Нещо просветна в големите сини очи, но той отвърна любезно, като нарамваше тежката торба на гърба си.

— Да, мадам. Евреите във Франкфурт нямат право на фамилно име. — Погледна ме и се усмихна накриво. — За удобство, съседите ни наричат по названието на стария червен щит, който е бил нарисуван на фасадата на къщата ни преди много години. Но иначе… не, мадам. Нямам име.

Жозефин дойде, за да отведе госта към кухнята, като вървеше няколко крачки пред него с присвити ноздри, сякаш усещаше лоша миризма. Майер крачеше след нея, тежкото му сабо трополеше по лъснатия под.

Джейми се отпусна в креслото си, изглеждаше дълбоко замислен.

Чух вратата долу да се затваря след няколко минути, почти с трясък, и тропот на сабо по камъните. Джейми също го чу и се обърна към прозореца.

— Е, лек пък Майер Червен щит — каза усмихнат.

— Джейми — казах аз, внезапно ми хрумна нещо, — говориш ли немски?

— А? Да — отвърна той разсеяно, вниманието му още бе приковано от прозореца и шумовете навън.

— Как е „червен щит“ на немски? — попитах аз.

Той ме погледна невиждащо за миг, после очите му се проясниха, когато мозъкът направи връзката.

— Ротшилд, сасенак. Защо?

— Просто така — отвърнах. Погледнах към прозореца, където тропотът на дървеното сабо вече се бе изгубил сред шумовете на улицата. — Сигурно всеки все трябва да започне от някъде.

* * *

— Петнайсет души в ковчега на мъртвеца — казах аз. — Йо-хо-хо и бутилка ром.

Джейми ме погледна.

— О, тъй ли?

— Херцогът е мъртъв — обясних. — Мислиш ли, че съкровището на тюлените е наистина негово?

— Не мога да съм сигурен, но изглежда вероятно. — Двата му сковани пръста потропаха по масата. — Когато Джаред спомена Майер, си помислих, че си струва да попитам… защото със сигурност онзи, който е изпратил „Вещица“ да вземе съкровището, най-вероятно е същият, който го е оставил там.

— Има логика, но явно не е бил същият човек, ако херцогът го е оставил там. Мислиш ли, че цялото съкровище струва петдесет хиляди паунда?

Джейми присви замислено очи към издутата гарафа. После я взе и напълни чашата си, за да подпомогне мисловния процес.

— Не и самият метал. Но забеляза ли какви са цените на някои от монетите в каталога му?

— Забелязах.

— Има по хиляда лири стерлинги! — за някакво си парченце мухлясал метал! — каза той изумен.

— Не мисля, че металът мухлясва, но разбирам какво казваш. Както и да е — продължих, като махнах с ръка, — работата е следната: смяташ ли, че съкровището на тюлените може да са онези петдесет хиляди паунда, които херцогът бе обещал на Стюартите?

В ранните дни на четирийсет и четвърта година, когато Чарлс Стюарт бе във Франция и се опитваше да убеди своя братовчед Луи да му окаже някаква подкрепа, той бе получил кодирано предложение от херцог Сандрингам, за петдесет хиляди паунда — достатъчно, за да наеме малка армия, — при условие, че влезе в Англия и си върне трона на предците си.

Дали това предложение най-сетне бе убедило колебаещия се принц да предприеме обречения си поход, никога нямаше да разберем. Може и просто да е реагирал на някое пиянско предизвикателство или пък е бил обиден от любовницата си, но така или иначе замина за Шотландия само с шестима придружители, две хиляди холандски меча и няколко бурета бренди, с които трябваше да очарова вождовете на планинските кланове.

Тези петдесет хиляди паунда така и не бяха получени, защото херцогът умря, преди Чарлс да стигне до Англия. Но още нещо ме занимаваше през безсънните нощи — въпросът дали парите щяха да променят нещо. Дали ако Чарлс Стюарт ги беше получил, щеше да преведе парцаливата си армия чак до Лондон и да си върне трона и короната на баща си?

Е, ако го беше направил, якобитското въстание щеше да успее, битката при Калоден нямаше да се случи и аз никога нямаше да се върна през камъните… и с Бриана вероятно щяхме да умрем при раждането ѝ и отдавна щяхме да сме изгнили в земята. Със сигурност двайсет години бяха достатъчни, за да ме научат, че няма смисъл да се питаш „ами ако“.

Джейми също мислеше и потъркваше основата на носа си.

— Вероятно е — каза накрая. — Ако успееш да продадеш добре монетите и камъните — а знаеш, че това отнема време; ако ги продадеш бързо, ще получиш само част от цената. Но ако имаш време да потърсиш добри купувачи — да, може и да им вземеш петдесет хиляди.

— Дънкан Кар беше якобит, нали?

Джейми кимна смръщен.

— Да. Макар че това е доста странно съкровище, което да дадеш на командира на армия, за да плати на хората си!

— Да, но пък е малко, по-лесно се носи, лесно се крие — изтъкнах аз. — И ако беше на мястото на херцога и бързаш да уредиш нещата със Стюартите, за да не те обвинят в измяна, това щеше да е важно за теб. Ако бе изпратил петдесет хиляди в стерлинги, в сандъци и със стражи, щеше да привлече много повече внимание, отколкото да ги изпрати в малка дървена кутия през Ламанша.

Джейми пак кимна.

— Освен това, ако имаш колекция от такива редки монети, няма да привлечеш внимание с това, че си се сдобил с още, и никой няма да забележи. Съвсем лесно можеш да замениш най-скъпите с евтини, без някой да разбере.

— Много хитър план, който и да го е измислил. — Погледна питащо към мен. — Но тогава защо Дънкан Кар дойде, почти десет години след Калоден? И какво се е случило с него? Дали бе дошъл да остави съкровището при тюлените, или да го вземе оттам?

— И кой е изпратил „Вещица“? — довърших вместо него. Поклатих глава.

— Проклет да съм, ако знам. Вероятно херцогът е имал някакъв съучастник? Но и така да е, не знаем кой е.

Джейми въздъхна и явно не можеше да седи повече, защото се изправи и се протегна. Погледна през прозореца, преценявайки височината на слънцето, обичайният му метод за познаване на часа.

— Да, добре, в морето ще имаме достатъчно време за мислене. Наближава пладне, а каретата за Париж тръгва в три часа.

Аптеката на Рю дьо Варен я нямаше. На нейно място сега процъфтяваха кръчма, заложна къща и малка златарница, натъпкани дружески една до друга.

— Мастър Раймон? — Човекът в заложната къща сви сивите си вежди. — Чувал съм за него, мадам. — Погледна ме крадешком, явно не беше чувал много хубави неща, — но се изнесе преди няколко години. Ако търсите добра билкарница обаче, Красньор на Плас Далюз или пък мадам Верю, близо до Тюйлери… — Взираше се с интерес в господин Уилъби, който ме придружаваше, после се облегна на тезгяха, за да продължи поверително: — Искате ли да продадете китаеца, мадам? Имам клиент с вкус към Ориента. Мога да му взема много добра цена — само с обичайната комисиона, уверявам ви.

Господин Уилъби, който не говореше френски, се взираше с открито отвращение в един порцеланов буркан, изрисуван с фазани в източен стил.

— Благодаря — отвърнах, — но не мисля. Ще опитам при Красньор.

Господин Уилъби бе привлякъл относително малко внимание в Хавър, пристанищен град, в който имаше всякакви чужденци. Но по улиците на Париж, издокаран с подплатен жакет над синята копринена пижамка, той ставаше повод за много коментари. Затова пък се оказа доста вещ в билките и лечебните субстанции.

— Бай дзей ай — каза ми той, като взе щипка синапово семе от една отворена кутия в магазина на Красньор. — Добро за шен йен — бъбреци.

— Да, така е — отвърнах, изненадана. — Откъде знаеш?

Позволи на главата си да се завърти леко наляво-надясно, явно така изразяваше удоволствието си, когато успяваше да впечатли някого.

— Познавал лечители — каза ми, преди да се обърне и да посочи към кош, в който имаше нещо като топки спечена кал.

— Шан ю — заяви авторитетно. — Добро — много добро — чисти кръв, черен дроб работи добре, няма суха кожа, помага вижда. Ти купи.

Приближих се да огледам въпросните обекти и установих, че са сушени змиорки, увити на топчета и щедро покрити с кал. Цената беше доста разумна обаче, така че, за да го зарадвам, добавих две от гадните неща в кошницата на ръката ми.

Времето беше меко за началото на декември и ние тръгнахме към къщата на Джаред по Рю Тремулин. Улиците бяха ярки от зимното слънце и оживени от търговци, просяци, проститутки, пазаруващи прислужници и други обитатели на бедната част на Париж, решили да се възползват от временното затопляне.

На ъгъла на Рю дю Норд и Але де Канар обаче видях нещо необичайно; висока фигура със сведени рамене, черно расо и кръгла черна шапка.

— Преподобни Кембъл! — възкликнах аз.

Той се обърна, позна ме, после се поклони и свали шапката си.

— Госпожо Малкълм! Колко се радвам да ви видя отново. — Видя господин Уилъби, примигна и лицето му застина в неодобрително изражение.

— Ъъъъ… това е господин Уилъби — представих го аз. — Той е… помощник на съпруга ми. Господин Уилъби, това е преподобният Арчибалд Кембъл.

— Разбирам. — Преподобният Кембъл по принцип си изглеждаше доста строг, но сега доби вид, все едно бе закусвал с бодлива тел и не му е харесало.

— Мислех, че сте тръгнали от Единбург за Западните Индии — казах аз, с надеждата да отклоня вниманието му от китаеца. Стана; погледът му се премести към мен и омекна леко.

— Благодаря ви за загрижеността, мадам. Все още имам такива намерения. Обаче се наложи спешно да дойда първо във Франция. Ще отпътувам от Единбург другата седмица, в четвъртък.

— А как е сестра ви? — попитах. Той погледна господин Уилъби с неприязън, после направи крачка встрани, за да не му е точно пред очите, и сниши глас.

— Малко се подобри, благодаря ви. Отварите, които предписахте, бяха много полезни. Сега е доста по-спокойна и спи по-редовно. Трябва да ви благодаря отново за любезната ви помощ.

— Няма защо. Надявам се, че пътуването ще ѝ понесе. — Разделихме се с обичайните любезности и с господин Уилъби продължихме по Рю дю Норд, към къщата на Джаред.

— Плеподобен значи свят човек, не ли така? — попита господин Уилъби след малко. Като всички хора от Изтока, и на него му бе трудно да произнася звука „р“, което направи думата „преподобен“ малко гротескна.

— Да — отвърнах, като го погледнах с любопитство. Той сви устни и ги издаде напред, после изсумтя доста развеселено.

— Не много свят, тоя плеподобен.

— Защо мислиш така?

Той ме погледна с блеснали очи, пълни с лукавство.

— Виждал го веднъж, при мадам Жан. Не говорил силно тогава. Много тих тогава, плеподобния.

— О, така ли? — Обърнах се назад, но високата фигура се беше изгубила в тълпата.

— Мръсни курви — уточни господин Уилъби, като направи крайно груб жест в областта на чатала си за илюстрация.

— Да, схванах. Е, сигурно плътта понякога побеждава дори при шотландските свещеници от Свободната църква.

На вечеря споменах, че съм видяла преподобния, но не добавих информацията от господин Уилъби за неговите твърде светски дейности.

— Трябваше да го попитам къде точно отива в Западните Индии — казах. — Не че ще е особено забавен спътник, но може да е полезно, ако познаваме някого там.

Джаред, който делово консумираше телешки шницели, спря да преглътне, и каза:

— Не се тревожете за това, скъпа. Ще ви дам списък с полезни познати. Написал съм писма, които да отнесете на неколцина приятели там, те ще ви помогнат.

Отряза още едно голямо парче от телешкото, потопи го в локвичка винен сос и го сдъвка, като гледаше замислено Джейми.

Явно стигна до някакво решение, преглътна, отпи от виното и каза разговорливо:

— Срещаме се при отвеса, братовчеде.

Погледнах го объркана, но Джейми, след миг отвърна:

— И се разделяме при квадрата.

Слабото лице на Джаред разцъфна в усмивка.

— О, това ще помогне! Не бях сигурен, нали? Но си помислих, че си струва да опитам. Къде стана?

— В затвора — отвърна Джейми. — Но съм към ложата в Инвърнес.

Джаред кимна доволен.

— Да, добре. Има ложи в Ямайка и Барбадос — ще пиша за теб на магистрите там. Но най-голямата ложа е в Тринидад — повече от две хиляди членове. Ако ти потрябва голяма помощ, за да откриеш момчето, там я търси. В ложата узнават за всичко случващо се на островите, рано или късно.

— Ще ми кажете ли за какво става дума? — прекъснах ги аз.

Джейми ме погледна и се усмихна.

— За масони, сасенак.

— Ти си масон? — избълвах аз. — Не си ми казвал!

— Не би трябвало — сопна се Джаред. — Ритуалите на масоните са тайни, известни само на членовете. Нямаше да представя Джейми на тринидадската ложа, ако вече не беше един от нас.

Разговорът отново мина на по-общи теми. Започнаха да обсъждат провизиите за „Артемида“, а аз мълчах, концентрирана върху телешкото. Този инцидент, колкото и дребен да беше, ми напомни за всички неща, които не знаех за Джейми. Някога можех да твърдя, че го познавам толкова, колкото е възможно да познаваш друг човек.

Сега имаше моменти, докато си говорехме, докато заспивах на рамото му или го прегръщах, докато се любехме, когато имах чувството, че още го познавам, че за мен умът и сърцето му са прозрачни като винените чаши на масата на Джаред.

Но понякога, например сега, когато се натъквах на нещо съвсем неподозирано от миналото му, или го виждах да стои неподвижен, потънал в неизвестни за мен мисли, внезапно се чувствах несигурна и сама, застанала на ръба на пропастта между нас.

Кракът му се притисна до моя под масата и той ме погледна с усмивка в очите. Вдигна леко чашата си в мълчалив тост и аз се усмихнах, малко успокоена. Този жест върна спомена за сватбената ни нощ, когато седяхме един до друг, пиехме вино, двама непознати, изплашени един от друг, свързани единствено от брачния договор — и обещанието за честност.

Сигурно има неща, които не можеш да ми кажеш — бе казал той. — И няма да те питам, нито да те насилвам. Но когато ми казваш нещо, нека да е истина. Между нас има само уважение, а при него няма място за тайни — нито за лъжи.

Отпих дълго от чашата си, като усетих силния букет на виното да се разлива в главата ми и топлия прилив по бузите ми. Очите на Джейми още бяха втренчени в мен, без да обръща внимание на тирадата на Джаред за сухарите и свещите за кораба. Кракът му ме побутна в лек въпрос и аз отвърнах в отговор.

— Да, ще се погрижа за това сутринта — каза той на Джаред. — Но сега, братовчеде, мисля да се оттегля. Беше дълъг ден. — Отблъсна стола си, стана и ми подаде ръка. — Ще се присъединиш ли към мен, Клеър?

Станах, виното препускаше из крайниците ми, караше ме да се чувствам топла и леко замаяна. Очите ни се срещнаха в съвършено разбиране. Между нас вече имаше повече от уважение и всички тайни щяха да се разкрият, с времето.

* * *

На сутринта Джейми и господин Уилъби излязоха с Джаред по задачи. Аз също си имах работа — която предпочитах да свърша сама. Преди двайсет години имаше двама души в Париж, които много обичах. Мастър Раймон беше изчезнал; може би дори бе мъртъв. Вероятността другият да е още жив бе малка, но все пак трябваше да проверя, преди да напусна Европа вероятно за последен път. Сърцето ми биеше на пресекулки, когато се качих в каретата на Джаред и казах на кочияша да кара към Болницата на Ангелите.

* * *

Гробът беше в малкото гробище на метоха, под близката катедрала. Макар че вятърът от Сена бе влажен и студен, а денят облачен, в ограденото гробище имаше мека светлина, отразена от бледите варовикови камъни, които го заслоняваха от вятъра. През зимата нямаше нито храсти, нито цветя, но оголелите дървета разстилаха нежна мрежа върху небето, а камъните покрити с тъмнозелен мъх.

Надгробната плоча беше малка, от мек бял мрамор. Две ангелски крилца бяха разперени върху нея, заслоняващи едничката дума, издълбана в камъка — „Фейт“.

Стоях и я гледах, докато очите ми се замъглиха. Бях донесла цвете — розово лале, — не беше лесно да го намериш в Париж през декември, но Джаред имаше оранжерия. Коленичих и го сложих върху камъка, като погалих нежната му извивка с пръст, сякаш галех бебешка бузка.

— Мислех си, че няма да плача — казах след малко.

Усетих ръката на майка Хилдегард на рамото си.

— Божият промисъл е велик, и не всякога го проумяваме — каза тя тихо.

Поех дълбоко дъх и избърсах бузите си с края на наметалото.

— Беше много отдавна. — Изправих се бавно, обърнах се и видях, че майка Хилдегард ме гледа с дълбоко съчувствие и интерес.

— Забелязала съм — каза тя бавно, — че времето не съществува за майките, поне по отношение на децата им. Няма значение колко голямо е детето — майката може да го види пак като новородено, когато се е учило да ходи, на всяка възраст — по всяко време, дори когато детето е вече голямо и самото то е родител.

— Особено когато спи — казах, взирайки се отново в малкия бял камък. — Винаги можеш да го видиш така.

— О — кимна тя доволно. — Така си и помислих — че имаш още деца.

— Едно. — Погледнах я. — И как научихте толкова много за майките и децата?

Малките черни очи светнаха дяволито под веждите на костеливото чело, чиито редки косъмчета бяха съвсем побелели.

— Старостта не иска много сън — рече тя с неодобрително свиване на рамене. — Понякога ходя нощем из отделенията. Пациентите говорят с мен.

Някак се беше смалила с възрастта, широките рамене бяха леко приведени, тънки като рамене на закачалка под черната вълна на расото ѝ. Дори така пак бе по-висока от мен и се извисяваше над повечето монахини като бостанско плашило, страховита както винаги. Носеше бастун, но вървеше изправена, с твърда крачка и същия зорък поглед, като използваше въпросния бастун, за да пришпорва мързеливците и да насочва подчинените си.

Издухах си носа и тръгнах пак по пътеката към метоха. Докато вървяхме бавно, забелязах, че има и други малки надгробни плочи сред големите.

— Чии са всички тези деца? — попитах, леко изненадана.

— На монахините — каза тя. Зяпнах изумена и тя сви рамене, елегантно и някак иронично.

— Случва се — рече. Измина още няколко крачки и добави: — Не често, разбира се. — Посочи с бастуна си гробището. — Това място е запазено за сестрите, малкото дарители на болницата и любимите им.

— На сестрите или дарителите?

— На сестрите. Ей, мързеливецо!

Майка Хилдегард спря, щом забеляза един санитар да се обляга на църковната стена и да пуши лула. Докато го гълчеше на елегантния скован дворцов френски от младостта си, аз изостанах и огледах малкото гробище.

До отсрещната стена, но пак на осветена земя, имаше редичка малки каменни плочи, всяка с по едно име. Бутон. Под всяко име имаше римска цифра, от I до XV. Любимите кучета на майка Хилдегард. Погледнах към настоящия ѝ компаньон, шестнайсетият Бутон. Този беше чисто черен и къдрав като персийско агне. Седеше с изправено гръбче до краката ѝ, а кръглите му очи се взираха прилежно в санитаря, като тихо ехо на нейното крайно неодобрение.

Сестрите, и техните любими.

Майка Хилдегард се върна, яростното ѝ изражение веднага се промени в усмивка, която преобрази силните черти на гаргойл и те станаха красиви.

— Много се радвам, че пак дойде, ма шери — каза тя. — Ела вътре; ще намеря нещо полезно за пътуването ти. — Тя закачи бастуна на лакътя си и ме хвана под ръка за опора, като ме стисна с кокалестата си ръка, покрита с тънка и суха кожа. Имах странното чувство, че не аз нея подкрепям, а тя мен.

Когато свихме в малката алея с тисовете, която водеше към входа на болницата, погледнах към нея.

— Надявам се, че няма да ме сметнете за груба, майко — започнах колебливо, — но имам един въпрос към вас…

— Осемдесет и три — отвърна тя веднага. Усмихна се широко, като показа дългите си жълти конски зъби. — Всеки иска да знае — рече добродушно. Погледна през рамо към малкото гробище и сви рамо съвсем по галски.

— Още не — каза уверено. — Милостивият Бог знае, че тук има още много работа.

41.

Вдигаме платна

Беше студен сив ден — в Шотландия всички са такива през декември, — когато „Артемида“ стигна до Кейп Рат, на северозападния бряг.

Взирах се през прозореца на кръчмата към гъстата сива мътилка, която криеше скалите по брега. Това място депресиращо напомняше на пейзажа близо до острова на тюлените, с миризмата на водорасли и шума на вълните, който пречеше на разговорите дори в малката пивница до пристанището. Младия Иън бе отвлечен преди почти месец. Беше минала Коледа, а ние пак бяхме в Шотландия, само на няколко мили от острова на тюлените.

Джейми крачеше напред-назад по пристана въпреки студения дъжд, твърде неспокоен да стои вътре до огъня. Пътуването по море от Франция до Шотландия не се оказа по-леко за него от първото преминаване на Ламанша и аз знаех, че мисълта за два-три месеца на борда на „Артемида“ го изпълва с ужас. В същото време нетърпението му да намери похитителите беше така силно, че всяко забавяне го вбесяваше. Неведнъж се будех посред нощ и виждах, че го няма, вървеше по улиците на Хавър сам.

Иронично, това последно забавяне беше заради него. Беше спрял на Кейп Рат да вземе Фъргъс и малка група контрабандисти, които го бе изпратил да доведе, преди да тръгнем за Хавър.

— Не знаем какво ни чака в Индиите, сасенак — обясни ми той. — Не искам да се натъкна на цял кораб с пирати без никакво подкрепление, нито пък да се бия редом с непознати. — Контрабандистите бяха свикнали е крайбрежието, с лодките и океана, затова щяха да бъдат наети в екипажа на „Артемида“, тъй като хората не достигаха по това време на годината.

Кейп Рат бе малко пристанище с малко движение през този сезон. Освен нашия кораб само няколко рибарски лодки бяха вързани за дървения пристан. Имаше и малка кръчма, в която екипажът на „Артемида“ с удоволствие убиваше времето, докато чакахме, а онези, които не успяха да се съберат вътре, клечаха под стрехите и поемаха халбите с ейл през прозорците от другарите си вътре. Джейми вървеше по брега, идваше само да хапне пред огъня, като от подгизналите му дрехи се вдигаха струйки пара, сякаш самата му душа вреше от нетърпение.

Фъргъс закъсняваше. Като че ли никой нямаше против да почака, освен Джейми и капитанът на Джаред. Капитан Рен, дребен, пълен възрастен човек, който бе прекарал по-голямата част от живота си на палубата на своя кораб, с едното око оглеждаше небето, а с другото — барометъра.

— Това мирише много силно, сасенак — каза Джейми при една от кратките си визити в кръчмата. — Какво е?

— Пресен джинджифил — отвърнах, като вдигнах остатъците от корена, който стържех. — Казват, че много помага при повръщане.

— О, тъй ли? — Той вдигна купата, помириса съдържанието ѝ и кихна гръмовно, за огромно удоволствие на зрителите. Грабнах я от него, преди да я разлее.

— Това не е енфие — казах аз. — Пие се на чай. Надявам се да подейства, иначе ще трябва да те изгребваме от трюма, ако това, дето си го представям, е трюм.

— О, не се тревожете, гуспожо — рече един от по-възрастните моряци. — На много младоци им призлява първите ден-два. Но им минава бързо; до третия ден са свикнали с клатушкането и вече са на такелажа, пъргави като чучулиги.

Погледнах Джейми, който никак не приличаше на чучулига в момента. Все пак този коментар като че ли му даде малко надежда, защото се поободри и махна на изтощената прислужница да му донесе ейл.

— Може и така да е — рече той. — И Джаред каза същото; че морската болест траела само няколко дни, стига морето да не е твърде бурно. — Отпи малко от ейла, после, отново, по-уверено. — Мога да издържа три дни, предполагам.

* * *

Късно следобед на втория ден по скалите на брега се появиха шестима мъже с планински понита.

— Рибърн ги води — каза Джейми, засенчил очи, взираше се в шестте малки точици. — И Кенеди е с него, после Инес — май лявата му ръка я няма? — и Мелдръм, и това трябва да е Маклауд, те винаги яздят заедно. Последният Гордън ли е, или Фъргъс?

— Трябва да е Гордън, защото е твърде дебел за Фъргъс — казах аз, докато надничах над рамото му.

— Къде е Фъргъс, по дяволите? — попита той Рибърн още щом контрабандистите пристигнаха, бяха представени на новите си другари от кораба и седнаха да хапнат и пийнат.

Рибърн поклати глава, като бързо лапаше храната си.

— Ами рече, че имал някаква работа и да съм наемел коне, да говоря с Мелдръм и Маклауд дали ще идват, щото бяха с лодката тогава, и щяха да се върнат след ден-два…

— Каква работа? — попита остро Джейми, но получи само свиване на рамене в отговор. Рибърн промърмори нещо на келтски, но продължи да яде без повече приказки.

Екипажът вече беше попълнен — с изключение на Фъргъс — и на сутринта започна подготовката за отплаване. Палубата беше сцена на организирана суматоха, хора се стрелкаха напред-назад, надничаха през люковете и тупваха внезапно от такелажа като мъртви мухи. Джейми стоеше до руля, гледаше да не се пречка и помагаше, когато имаше нужда от сила, а не от умения. През повечето време обаче просто седеше и се взираше в пътя на брега.

— Трябва да отплаваме до ранния следобед, иначе ще изпуснем отлива — каза капитан Рен любезно, но твърдо. — Времето ще се влоши до двайсет и четири часа; барометърът пада и го усещам с тила си. — Капитанът леко разтри въпросния тил и кимна към небето, което от калаено бе станало оловносиво още рано сутринта. — Няма да отплавам в буря и ако искаме да стигнем до Индиите възможно най-скоро…

— Да, разбрах, капитане — прекъсна го Джейми. — Разбира се, трябва да направим най-доброто. — Отстъпи, за да пропусне един засилен моряк, и капитанът изчезна, издавайки заповеди по пътя си.

С напредването на деня Джейми вече изглеждаше овладян, както винаги, но забелязах, че скованите пръсти потрепват по бедрото му по-често — единственият признак на тревогата му. И наистина беше разтревожен. Фъргъс бе до него от двайсет години, откакто Джейми го откри в един парижки бардак и го нае да открадне писмата на Чарлс Стюарт.

Дори нещо повече; Фъргъс беше живял в Лалиброх още преди Младия Иън да се роди. Момчето бе като по-малък брат за Фъргъс, а Джейми беше най-близкото подобие на баща за Фъргъс. Не можех да си представя каква толкова спешна работа му е попречила да дойде. Джейми също не можеше и пръстите му барабаняха по дървените перила.

Когато стана време, Джейми се извърна неохотно, откъсвайки очи от празния бряг. Люковете бяха залостени, въжетата навити, няколко моряци скочиха на брега, за да развържат кораба; бяха шестима, а въжетата бяха дебели колкото китката ми.

Докоснах ръката на Джейми съчувствено.

— По-добре слез долу — казах аз. — Взела съм спиртник. Ще ти сваря малко чай от джинджифил и после…

Тропот на галопиращ кон отекна по брега, копитата хрущяха по чакъла на скалния склон.

— Това е той, малкият глупак — каза Джейми с огромно облекчение. Обърна се към капитана и изви въпросително вежда. — Още ли има отлив? Добре тогава, да тръгваме.

— Отплаваме! — изрева капитанът и чакащите моряци веднага се задействаха. Последното въже, което ни задържаше, бе освободено и навито, платната заплющяха, а боцманът търчеше по палубата и крещеше заповеди с ръждив като желязо глас.

— „Тя движи се! Люлее! Като че ли усеща тръпката гореща на живота с кила си!“7 — изрецитирах аз, щом палубата потрепна под краката ми, сякаш корабът оживя, енергията на целия екипаж се изля в корпуса ѝ и се преобрази от силата на поделите вятъра платна.

— О, боже! — изстена Джейми, усетил същото. Хвана се за перилата, затвори очи и преглътна.

— Господин Уилъби казва, че има лечение за морската болест — казах аз, като го гледах със съчувствие.

— Ха — рече той, щом отвори очи. — Май знам какво има предвид и ако си мисли, че ще му позволя… Какво става, за бога?

Обърнах се да погледна и видях причината за избухването му. Фъргъс беше на палубата и подаваше ръка на едно момиче, което се бе качило на перилата, дългата ѝ руса коса се развяваше на вятъра. Това беше дъщерята на Лери — Марсали Маккими.

Преди да продумам, Джейми мина покрай мен към тях.

— Какво означава това, за бога, идиоти такива? — попита той, докато аз се добера до тях през препятствията от въжета и моряци. Извиси се страховито над двойката, с цяла стъпка по-висок и от двамата.

— Ние се оженихме — каза Фъргъс, като смело пристъпи пред нея. Гледаше го едновременно изплашен и развълнуван, лицето му беше съвсем бяло под черната коса.

— Женени! — Джейми го сграбчи за раменете и Фъргъс неволно се дръпна назад, като почти настъпи Марсали. — Как така сте женени?

Предполагам, че това беше реторичен въпрос, но всъщност не беше; Джейми, както винаги, бе оценил ситуацията по-прозорливо от мен и беше схванал най-важното.

— Спа ли с нея? — попита той направо. Застанала зад него, аз не можех да видя лицето му, но знаех как изглежда, дори ако се съдеше само по изражението на Фъргъс. Французинът пребледня с още няколко оттенъка и облиза устни.

— Ами… не, милорд — отвърна той, точно когато Марсали, с блеснали очи, вирна брадичка и заяви дръзко:

— Да, спа с мен!

Джейми ги изгледа, изсумтя силно и се извърна.

— Господин Уорън! — извика той по палубата на кормчията. — Върни ни на брега, ако обичаш!

Господин Уорън спря с отворена уста насред заповед към моряците на такелажа и се втренчи първо в Джейми, а после — доста внимателно — в отдалечаващия се бряг. За краткото време от появата на младоженците „Артемида“ беше изминала хиляда ярда и скалите се отдръпваха с все по-голяма бързина.

— Не мисля, че мога — каза той. — Вече ни хвана отливът.

Джейми не беше моряк, но бе прекарал достатъчно време в компанията на такива, за да разбере, че времето и отливът не чакат никого. Издиша през зъби, после погледна към стълбата за долната палуба.

— Слизайте долу тогава, и двамата.

Фъргъс и Марсали седнаха заедно в малката каюта, сгушени на койката и стиснали здраво ръце. Джейми ми махна да седна на другата койка, после се обърна към тях, сложил ръце на кръста си.

— Казвайте сега каква е тая глупост с женитбата?

— Вярно е, милорд — рече Фъргъс. Беше много блед, но тъмните му очи светеха от въодушевление. Едната му ръка стискаше Марсали, а куката лежеше на бедрото му.

— Тъй ли? — изсумтя Джейми с огромен скептицизъм. — И кой ви ожени?

Двамата се спогледаха, Фъргъс облиза устни, преди да отговори.

— Ние… ние си се врекохме.

— Пред свидетели — добави Марсали. За разлика от бледността на Фъргъс, нейните бузи пламтяха. Тя имаше нежно розовата кожа на майка си, но упорито стисната челюст бе взела от някой друг. Сложи ръка на гърдите си, където нещо изшумоля под плата. — Имам свидетелство, с подписи.

Джейми изсумтя гърлено. По законите на Шотландия двама души наистина можеха да се оженят законно, като стиснат ръце пред свидетели — вричане — и да се обявят за съпруг и съпруга.

— Аха — рече той. — Ама не сте лягали още заедно и затова свидетелството не е достатъчно в очите на Църквата. — Погледна към люка на кърмата, през който се виждаше как скалите потъват в накъсаната мъгла, после кимна решително.

— Ще спрем в Луис за последни провизии. Марсали ще слезе там; ще изпратя двама моряци да я заведат при майка ѝ.

— Няма да правя нищо такова! — изпищя тя. Изправи гръб и се втренчи във втория си баща. — Тръгвам с Фъргъс!

— О, не, няма, мойто момиче! — сопна се Джейми. — Не те ли е грижа за майка ти?! Да избягаш така, без да кажеш и дума, и да я оставиш да се тревожи…

— Изпратих ѝ писмо от Инвърнес, казах, че съм се омъжила за Фъргъс и ще отплавам с теб.

— За бога! Тя ще си помисли, че съм знаел за това! — Той изглеждаше поразен.

— Ние… аз… наистина поисках от лейди Лери ръката на дъщеря ѝ, милорд — каза Фъргъс. — Миналия месец, когато дойдох в Лалиброх.

— Аха. Е, няма нужда да ми казваш какво ти е отговорила — отговори сухо Джейми, като видя как бузите му пламнаха. — Доколкото разбирам, отговорът е бил отрицателен.

— Каза му, че е копеле! — избухна възмутено Марсали. — И престъпник, и… и…

— Той е и копеле, и престъпник — изтъкна Джейми. — И сакат, без имот, както майка ти със сигурност е забелязала.

— Не ме е грижа! — Марсали стисна ръката на Фъргъс и го погледна с яростна обич. — Аз го искам.

Смаян, Джейми потърка с пръст устните си. После пое дълбоко дъх и поднови атаката.

— И така да е, твърде малка си за женене.

— На петнайсет съм; достатъчно голяма съм!

— Да, а той е на трийсет! — сопна се Джейми. Поклати глава. — Не, момиче, съжалявам, не мога да ти позволя. Ако не за друго, пътуването е твърде опасно…

— Но си взел нея! — Марсали вирна презрително брадичка към мен.

— Не забърквай Клеър — рече спокойно Джейми. — Тя не ти влиза в работата…

— О, така ли? Остави майка ми заради тая английска курва и я направи за посмешище в цялата околия, и не било моя грижа, тъй ли? — Марсали скочи и тропна с крак. — И имаш наглостта да ми казваш аз какво да правя?

— Имам — каза Джейми, като овладяваше гнева си с известни усилия. — Личните ми работи не са твоя грижа…

— А моите са твоя!

Фъргъс, притеснен, също стана и се опита да успокои момичето.

— Марсали, ма шери, не бива да говориш така на милорд. Той само…

— Ще му говоря както си искам!

— Не, няма! — Изненадана от твърдостта в гласа му, тя примигна. Само един-два инча по-висок от жена си, французинът притежаваше някакъв авторитет, който го караше да изглежда по-едър.

— Няма — повтори той по-меко. — Седни, ма петит. — Той я притисна да седне на койката и застана пред нея.

— Милорд беше за мен повече от баща — каза той нежно на момичето. — Дължа му хилядократно живота си. Освен това ти е втори баща. Каквото и да мисли майка ти за него, той хранеше и нея, и теб, и сестрите ти. Дължиш му поне уважение.

Марсали прехапа устна, очите ѝ светеха. Накрая сведе смутено глава пред Джейми.

— Съжалявам — прошепна тя и напрежението в каютата отслабна малко.

— Няма нищо, момиче — каза намусено Джейми. Погледна я и въздъхна. — Но все пак трябва да те изпратим при майка ти.

— Няма да ида. — Тя вече беше по-спокойна, но брадичката ѝ остана вирната. Погледна Фъргъс, после Джейми. — Той каза, че не сме лягали заедно, но легнахме. Или поне аз така ще кажа. Ако ме изпратиш у дома, ще кажа на всички, че го е направил; така че… или ще съм омъжена, или опозорена. — Говореше овладяно и решително. Джейми затвори очи.

— Господи, опази ме от тези жени — рече той през зъби. Отвори очи и се втренчи в нея. — Добре! Женени сте. Но ще го направите като хората, пред свещеник. Ще намерим такъв в Индиите, когато стигнем. И докато не бъдете благословени, Фъргъс няма да те докосва. Ясно ли е? — Обърна яростния си поглед към тях.

— Да, милорд — каза Фъргъс, засиял от радост. — Merci beaucoup! — Марсали присви очи към Джейми, но като видя, че няма да отстъпи, сведе глава унило и ме погледна крадешком.

— Да, татко — рече тя.

* * *

Стореното от Фъргъс поне успя да разсее временно Джейми от движението на кораба, но този ефект не продължи дълго. Той въпреки това се държеше, позеленяваше от време на време, но отказваше да слезе от палубата, докато брегът на Шотландия още се виждаше.

— Може да не го видя отново — каза ми мрачно, когато се опитах да го убедя да слезе долу и да легне. Наведе се тежко над перилата, над които току-що бе повръщал, и се вгледа с копнеж в неприветливия гол бряг зад нас.

— Не, ще го видиш — казах аз убедено. — Ще се върнеш. Не знам кога, но ще се върнеш.

Той се обърна объркан към мен. После на лицето му се появи призрак на усмивка.

— Видяла си гроба ми — каза тихо. — Нали?

Поколебах се, но той не изглеждаше разстроен, затова кимнах.

— Няма нищо — рече той. Затвори очи и пое дълбоко дъх. — Не… не ми казвай кога обаче, ако нямаш нищо против.

— Не мога. Нямаше дати на него. Само името ти — и моето.

— Твоето? — Отвори рязко очи.

Пак кимнах, усещах гърлото си свито при спомена за онази гранитна плоча. Наричаха я „брачен камък“, две четвъртинки на кръг, които си пасваха в полукръг. И, разбира се, аз бях видяла само едната половина.

— Беше изписано цялото ти име. Така разбрах, че си ти. А отдолу: „Обичан съпруг на Клеър.“ Тогава не разбирах как… но сега, разбира се, вече знам.

Той кимна бавно.

— Да, ясно. Е, тогава, щом ще съм в Шотландия и още ще съм женен за теб… може би няма значение „кога“. — Усмихна ми се леко и добави: — Това значи, че ще намерим и Младия Иън жив и здрав, защото, сасенак, аз няма да се върна в Шотландия без него.

— Ще го намерим — казах с увереност, която не изпитвах съвсем. Сложих ръка на рамото му и застанах до него, за да гледам как Шотландия бавно се отдалечава.

* * *

Когато се мръкна, скалите на Шотландия вече бяха изчезнали в морската мъгла, а Джейми, измръзнал до кости и блед като платно, се остави да го заведа долу, за да легне. До този момент вече бяха станали ясни непредвидените последствия от ултиматума му към Фъргъс.

Имаше само две малки частни каюти, освен капитанската; ако на Фъргъс и Марсали им бе забранено да спят заедно, докато не бъдат официално благословени, значи Джейми и Фъргъс щяха да спят в едната, а ние с Марсали в другата. Явно пътуването нямаше да е леко, и то не само в едно отношение.

Бях се надявала морската болест да отшуми, ако Джейми не вижда бавното люлеене на хоризонта, но де такъв късмет.

— Отново ли? — попита Фъргъс, като сънливо се надигна на койката си посред нощ. — Но как? Не е ял нищо цял ден?

— Ами кажи му го — отговорих аз, като се опитвах да дишам през устата, докато носех към вратата легена и се провирах трудно през тясната каюта. Палубата се люлееше под мен и едва пазех равновесие.

— Милейди, дайте на мен. — Фъргъс стъпи бос на пода, препъна се и едва не се блъсна в мен, когато посегна за легена.

— Най-добре се наспете, милейди — каза той, когато го поемаше от ръцете ми. — Аз ще се грижа за него.

— Ами… — Мисълта за койката беше много изкушаваща. Денят беше дълъг.

— Върви, сасенак — каза Джейми. Лицето му бе призрачно бяло, блеснало от пот на слабата светлина от малкия газеник, който гореше на стената. — Аз ще се оправя.

Това беше крайно невярно; и в същото време едва ли присъствието ми щеше особено да му помогне. Фъргъс можеше да свърши малкото, което бе възможно да се направи; все пак нямаше известен лек за морска болест. Човек можеше само да се надява, че Джаред е прав и тя ще отмине от само себе си, когато „Артемида“ излезе навътре в океана.

— Добре — предадох се аз. — Вероятно ще ти олекне на сутринта.

Джейми отвори едно око, изстена, потрепери и пак го затвори.

— Или ще съм мъртъв.

След това ведро предположение аз излязох в тъмното на коридора, само за да се препъна в проснатия господин Уилъби, свит до вратата на каютата. Той изсумтя изненадано, после, като видя, че съм аз, се претърколи на четири крака и изпълзя в каютата, люлеейки се с кораба. Без да обръща внимание на недоволното възклицание на Фъргъс, той се сви до масата и веднага заспа с блажено изражение на кръглото си личице.

Моята каюта беше от другата страна на коридора, но спрях за миг да подишам чист въздух, който идваше от палубата. Чуваха се най-разнообразни шумове — от проскърцване и пропукване на гредите около нас, до плющенето на платната и воя на такелажа, както и слабото ехо на нечий вик на палубата.

Въпреки клатенето и студа Марсали спеше дълбоко — свита черна фигурка върху една от койките. Още по-добре — не се налагаше да говоря с нея.

Въпреки това усетих леко съчувствие; вероятно не така си бе представяла първата си брачна нощ. Беше твърде студено, за да се събличам; затова си легнах с дрехите на малката койка и се заслушах в звуците на кораба. Чувах съскането на водата по корпуса, само на една-две стъпки над главата ми. Беше странно успокояващ звук. И аз заспах спокойно под акомпанимента на песента на вятъра и слабите звуци от повръщане от другата страна на коридора.

* * *

„Артемида“ беше чист кораб, като за кораб, но когато натъпчеш трийсет и двама мъже — и две жени — в пространство, дълго осемдесет фута и широко двайсет и пет, заедно с пет тона щавени кожи, двайсет и две бъчви сяра и достатъчно медни и калаени платна, за да обковеш цялата „Кралица Мери“, хигиената неизбежно се влошава.

До втория ден вече бях видяла плъх — плъхче, както отбеляза Фъргъс, но все пак плъх — в трюма, където отидох да си взема големия медицински сандък, прибран там погрешка при товаренето. Нощем в каютата ми се чуваше тихо шумолене, което, при запалването на фенера, се оказваше, че е предизвикано от средно големи хлебарки, които хукваха френетично да търсят укритие в сенките.

Двата малки нужника от двете страни на кораба близо до носа представляваха просто по две дъски — със стратегически отвор между тях, — щръкнали на осем фута над вълните, така че понякога можеше да те лисне студена морска вода в най-неподходящия момент. Предполагам, че това, както и диетата от осолено свинско и сухари най-вероятно причини епидемия от запек сред моряците.

Господин Уорън, боцманът, гордо ме информира, че палубите се почистват всяка сутрин, месингът се полира и всичко се въвеждало в корабен ред, което ми се струваше желателно, защото все пак бяхме на кораб. Все пак цялото търкане на света не можеше да скрие факта, че трийсет и четири същества съжителстват в тясно пространство и само едно от тях е къпано.

При дадените обстоятелства бях повече от изумена, когато отворих вратата на камбуза на втората сутрин в търсене на гореща вода.

Очаквах същите мрачни и мръсни условия като в каютите и трюмовете и бях смаяна от блясъка на слънчевата светлина по увесените от тавана медни съдове, така излъскани, че металните им дъна сияеха в розово. Примигнах замаяна, докато очите ми свикнат, и видях, че по стените на камбуза има рафтове и шкафове, конструирани така, че да не се изсипват при силно вълнение.

Сини и зелени стъклени буркани с подправки, всяка в платнено калъфче, за да не се счупи, сияеха меко на лавицата над тенджерите. Всякакви ножове лъщяха в стройни редици, в количество, достатъчно да бъде транжиран цял кит, ако се наложи. На една укрепена двойна лавица имаше чаши и плитки чинии, в които бяха сложени прясно отрязани репи, за да покълнат. Огромен котел къкреше тихо на печката и от него се разнасяше ароматна пара. И насред целия този безукорен разкош стоеше готвачът и ме наблюдаваше злобно.

— Вън.

— Добро утро — казах възможно най-сърдечно. — Аз съм Клеър Фрейзър.

— Вън — повтори той със същия непреклонен тон.

— Аз съм госпожа Фрейзър, жената на надзорника на товара и корабен лекар на това пътуване — добавих, като също се втренчих в него. — Трябват ми шест галона вряла вода, когато ви е удобно, за чистене на нужника.

Малките му яркосини очи станаха сякаш още по-малки и ярки, черните зеници се прицелиха в мен като оръдейни дула.

— Аз пък съм Алойзис О’Шонеси Мърфи — рече той. — Корабен готвач. И искам да се разкарате от току-що измития ми камбуз. Не пускам тук жени. — Той ме гледаше кръвнишки под черната кърпа, която бе вързал на главата си. Беше с няколко инча по-нисък от мен, но компенсираше това с поне с три фута в обиколката, имаше плещи на борец и глава като оръдейно гюле, сякаш насадена върху него без помощта на врат. Дървен крак допълваше този ансамбъл.

Направих крачка назад с достойнство и му заговорих от относително сигурното си място в коридора.

— В такъв случай може да изпратите горещата вода по юнгата.

— Може — рече той. — Или пък не може. — Обърна ми широкия си гръб най-пренебрежително и нападна със сатъра един овнешки бут.

Стоях в коридора и мислех. Ударите на сатъра отекваха редовно по дъската. Господин Мърфи посегна към рафта с подправките, грабна бурканче, без да поглежда, и хубаво поръси накълцаното месо. Миризма на салвия се понесе във въздуха, надделяна след миг от силния мирис на лук, разрязан на две с небрежен удар на сатъра и хвърлен в казана.

Очевидно екипажът на „Артемида“ не преживяваше само със солено свинско и сухари. Започнах да разбирам защо капитан Рен има такава крушовидна форма. Надникнах през вратата, но все пак останах навън.

— Кардамон — казах твърдо. — Индийско орехче, цяло. Сушено тази година. Пресен екстракт от анасон. Корен джинджифил, два големи корена, без нито едно петънце. — Замълчах. Господин Мърфи спря да кълца и застина над дъската.

— И — добавих аз — половин дузина цели ванилени шушулки. От Цейлон.

Той се обърна бавно, като бършеше ръце в кожената си престилка. За разлика от обкръжението му, и престилката, и другите му дрехи не бяха така безукорни.

Имаше едро червендалесто лице, обрамчено от твърди руси мустаци като четки, които потрепваха леко, докато ме гледаше, подобно на антенки на голямо насекомо. Езикът му се стрелна навън и облиза свитите устни.

— Шафран? — попита дрезгаво.

— Половин унция — отвърнах бързо, като се опитах да скрия триумфа в гласа си.

Пое дълбоко дъх, алчността светеше в малките му сини очички.

— Отвън има изтривалка, мадам, изтрийте си краката и влезте.

* * *

След като стерилизирах единия нужник с ограничени количества вряла вода и търпение от страна на Фъргъс, аз тръгнах пак към каютата си, за да се измия за обяд. Марсали я нямаше там; без съмнение беше отишла при Фъргъс, който като че ли ми помогна не особено героично.

Изплакнах ръцете си с алкохол, сресах си косата и после тръгнах пак по коридора да видя дали — по някакво чудо Джейми ще иска да хапне или да пие нещо. Само един поглед ме лиши от тази надежда.

С Марсали бяхме получили по-голямата каюта, което означаваше, че всяка от нас разполага приблизително с шест квадратни фута пространство, без да броим койките. Те бяха като кутийки, нещо като затворени легла, вградени в стената, пет и половина фута дълги. Марсали се събираше идеално в нейната, но аз бях принудена да се свия и поради това се будех с изтръпнали крака.

Джейми и Фъргъс имаха подобни койки. Джейми лежеше настрани, наврян в едната като охлюв в черупката си; и точно на такъв приличаше в момента, защото беше добил прозрачносив цвят със зелено-жълти нюанси, които силно контрастираха с червената му коса. Отвори едно око, щом ме чу да влизам, погледна ме замаяно за миг, и пак го затвори.

— Не си много добре май? — казах съчувствено.

Окото пак се отвори и той като че ли понечи да каже нещо. Отвори уста, размисли и пак я затвори.

— Не — рече само.

Леко пригладих косата му, но той като че ли не забеляза.

— Капитан Рен каза, че вероятно утре ще е по-спокойно — казах аз. Морето не беше чак толкова бурно, но все пак имаше вълнение.

— Няма значение — каза той, без да отваря очи. — Дотогава ще съм мъртъв… или поне се надявам.

— Опасявам се, че няма да стане — поклатих глава. — Никой не умира от морска болест, макар че това ме учудва, като те гледам.

— Не от това. — Отвори очи и се надигна на лакът, от усилието по устната му изби пот. — Клеър. Внимавай. Трябваше да ти кажа преди… но не исках да те тревожа, но мисля… — Лицето му се промени. Вече запозната със симптомите, аз веднага грабнах легена.

— Господи. — Отпусна се изтощен, блед като платно.

— Какво трябваше да ми кажеш? — попитах, бърчейки нос, докато оставях легена на пода до вратата. — Каквото и да е, трябваше да ми го кажеш, преди да отплаваме.

— Не мислех, че ще е толкова зле — промърмори той.

— Ти все не мислиш така — сопнах се аз. — Какво искаше да ми кажеш?

— Питай Фъргъс. Кажи му, че трябва да ти каже. Кажи му, че не е Инес.

— За какво говориш? — Бях леко притеснена; делириумът не беше обичаен при морска болест.

Той отвори очи и ме погледна с огромно усилие. По челото и на горната му устна беше избила пот.

— Инес. Не може да е той. Не е искал да ме убие.

Лека тръпка плъзна по гръбнака ми.

— Добре ли си, Джейми? — Наведох се над него и попих лицето му, а той опита да се усмихне. Нямаше треска и очите му бяха ясни.

— Кой? — попитах внимателно и сякаш усетих нечий поглед с гърба си. — Кой иска да те убие?

— Не зная. — Спазъм разкриви чертите му, но той стисна устни и успя да го преодолее.

— Питай Фъргъс — прошепна, когато можа да заговори отново. — Насаме. Той ще ти каже.

Почувствах се безкрайно безпомощна. Нямах представа за какво говори, но ако съществуваше някаква опасност, нямаше да го оставя сам.

— Ще изчакам, докато слезе.

Едната му ръка беше свита до носа му. Сега се изпъна бавно и се плъзна под възглавницата. Той извади кинжала оттам и го стисна на гърдите си.

— Аз ще се справя. Върви, сасенак. Едва ли ще опитат през деня.

Това никак не ме успокои, но явно нямаше какво друго да сторя. Той лежеше неподвижен, стиснал кинжала на гърдите си като надгробна фигура.

— Върви — промърмори отново, устните му едва се движеха.

Щом излязох, нещо помръдна в сенките в края на коридора. Вгледах се и различих приклекналата фигурка на господин Уилъби, опрял брадичка на коленете си. Той разтвори колене и се поклони между тях.

— Не тревожи, почетна Първа съпруга — увери ме тихо. — Аз пази.

— Добре, продължавай. — И тръгнах ужасно разтревожена да търся Фъргъс.

Открих го с Марсали на задната палуба, гледаха няколко големи бели птици зад кораба.

— Не сме сигурни, че някой иска да убие милорд — обясни ми той. — Буретата в склада може да са били случайност — и преди са се случвали такива неща, — както и пожара в пристройката, но…

— Чакай малко, млади Фъргъс — хванах го аз за ръкава. — Какви бурета, какъв пожар?

— О… — изглеждаше изненадан. — Милорд не ви ли каза?

— Милорд е много болен и не можа да ми каже нищо повече, само да питам теб.

Той поклати глава и изцъка с език съвсем по френски.

— Все си мисли, че няма да му стане толкова зле. И винаги му става, и все пак всеки път се качва на кораб, казва, че било до воля; умът щял да бъде господар, нямало да позволи на стомаха да диктува действията му. И на десет фута от пристанището позеленява.

— Не ми е казвал това — казах аз, развеселена от описанието му. — Упорит глупак.

Марсали стоеше зад Фъргъс високомерно резервирана, преструваше се, че не ме вижда. При това неочаквано описание на Джейми обаче не се сдържа и се изсмя. Улови погледа ми, бързо се извърна с пламнали бузи и се втренчи в морето.

Фъргъс се усмихна и сви рамене.

— Нали го знаете какъв е, милейди — каза той с обич. — И да умира, никой няма да разбере.

— Ти ще разбереш, ако слезеш долу и го погледнеш сега — сопнах се аз. В същото време бях изненадана и усещах някаква слаба топлинка в стомаха си. Фъргъс е бил с Джейми почти всеки ден от двайсет години и все пак Джейми не бе показвал пред него слабост, както пред мен. Ако умираше, аз щях да знам.

— Мъже — поклатих глава.

— Милейди?

— Няма значение. Казвай за буретата и пожарите.

— О, да. — Фъргъс отметна гъстия си перчем с куката. — Беше денят, преди да ви срещне отново, милейди, при мадам Жан.

Денят, когато се върнах в Единбург, само няколко часа преди да открия Джейми в печатницата. Той бил на пристанището в Бърнтайланд с Фъргъс и шестима мъже през нощта, за да могат да се възползват от късното зазоряване през зимата и да приберат няколко бурета с незаконна мадейра, вкарани с товар най-невинно брашно.

— Мадейрата не попива така бързо в дървото като някои от другите вина — обясни Фъргъс. — Не можеш да измъкнеш така бренди под носа на митничарите, защото кучетата веднага го надушват, дори господарите им да не успеят. Но не и мадейрата, особено ако е в нови бъчви.

— Кучета ли?

— Някои от инспекторите имат кучета, милейди, обучени да надушват контрабанден тютюн и бренди. — Махна с ръка и присви очи заради силния морски вятър.

— Успяхме да измъкнем мадейрата и да я отнесем в склада… един от онези, които уж принадлежат на лорд Дъндас, но всъщност са на милорд и на мадам Жан.

— Ясно — казах аз, като отново усетих свиването на стомаха, което бях изпитала, когато Джейми отвори вратата на бардака на Куин Стрийт. — Партньори, значи?

— Да, нещо такова. — Фъргъс звучеше извинително. — Милорд има само пет процента дял, задето намери скривалището и уреди всичко. Печатарството не е толкова печелившо като да държиш hôtel de joie. — Марсали дори не го погледна, но раменете ѝ май се сковаха още повече.

— Опасявам се, че е така — казах аз. Все пак Единбург и мадам Жан бяха далеч зад нас. — Продължавай бързо. Някой може да пререже гърлото на Джейми, преди да разбера защо.

— Разбира се, милейди. — Фъргъс кимна извинително.

Контрабандата била добре скрита и чакала да бъде продадена, а контрабандистите спрели да пийнат нещо и да закусят, преди да тръгнат към дома по зазоряване. Двама от тях си поискали дяловете веднага, трябвали им пари, за да изплатят дългове от хазарт и да купят храна за семействата си. Джейми се съгласил и отишъл в канцеларията на склада, където държали малко злато.

Докато мъжете пиели уиски в единия ъгъл, шегите и смехът им били прекъснати от внезапна вибрация на пода под краката им.

— Залегнете! — изкрещял Маклауд, опитен в тези неща, и мъжете се хвърлили да търсят укритие още преди да видят как големите рафтове с бъчвите близо до офиса започват да се тресат, една двутонна бъчва се изтърколила с тътен и разляла цяло езеро от ейл, следвана от чудовищните си приятелчета.

— Милорд тъкмо минаваше пред рафтовете — каза Фъргъс, клатейки глава. — Само по милостта на Светата Дева не беше смазан. — Една подскачаща бъчва го пропуснала на косъм и той избегнал друга само като се хвърлил с главата напред под един празен рафт, който отклонил бъчвата.

— Както казах, такива неща се случват често — сви рамене Фъргъс. — Десетина мъже умират всяка година при такива инциденти само в складовете близо до Единбург. Но заедно с другите неща…

Седмица преди случая с бъчвите малък навес, пълен със слама, избухнал в пламъци, докато Джейми работел в него. Един фенер, окачен между него и вратата внезапно паднал, подпалил сламата и Джейми се озовал в капан в помещението без прозорци, зад стена от огън.

— Бараката за щастие беше доста паянтова и гредите ѝ бяха изгнили. Подпали се бързо, но милорд успя да изрита дупка в задната стена и да изпълзи невредим навън. Първо си помислихме, че фенерът е паднал сам и бяхме много благодарни, че той успя да избяга. Само, че милорд ми каза, че е чул някакъв шум — може би изстрел, вероятно само припукване на дъските, както често става в старите складове — и когато се обърнал, видял пламъците.

Фъргъс въздъхна. Изглеждаше доста изморен и се запитах дали цяла нощ е стоял да се грижи за Джейми.

— И така — пак сви рамене. — Не знаем. Такива инциденти може да са просто случайности — може и да не са. Но взети заедно, както и случилото се в Арброут…

— Може да има предател сред контрабандистите — казах аз.

— Така е, милейди. — Почеса се по главата. — Но милорд се тревожи най-много за това кой е онзи мъж, когото китаецът застреля у мадам Жан.

— Защото ти мислиш, че е бил агент на митниците, който е проследил Джейми от пристанището до бардака? Джейми каза, че не е такъв, защото нямал заповед.

— Нямам доказателство — отбеляза Фъргъс. — Но по-лошото е книжката в джоба му.

— Новият завет? — Не виждах връзка и го казах.

— О, има връзка, милейди — или може би има — поправи се Фъргъс. — Тази книжка е отпечатана от самия милорд.

— Ясно — казах бавно, — или поне започвам да разбирам.

Фъргъс кимна мрачно.

— Ще е много лошо, ако митничарите проследят брендито от мястото на доставка до бардака, разбира се, но няма да е фатално — ще намерим друго скривалище; всъщност милорд се е разбрал и със собствениците на две кръчми, които… но това няма значение. — Махна с ръка. — Но ако агентите на краля свържат прочутия контрабандист Джейми Рой с уважавания господин Малкълм от Карфакс Клоуз… — Той разпери широко ръце. — Разбирате ли?

Разбирах. Ако митничарите бяха надушили контрабандата, Джейми можеше просто да разпусне помощниците си, да спре да посещава обичайните свърталища и да изчезне за известно време, да се оттегли в прикритието на печатар, докато не стане безопасно да поднови нелегалните си дейности. Но ако разкриеха едновременно и двете му самоличности, той не само щеше да изгуби и двата си източника на доходи, но и подобно подозрение щеше да доведе до разкриване на истинското му име и на подривната му дейност, а оттук и до Лалиброх и историята му на въстаник и осъден изменник. Щяха да имат достатъчно доказателства, за да го обесят десетина пъти — а и един път е достатъчно.

— Определено разбирам. Значи Джейми се тревожеше не само заради Лери и Хобарт Макензи, когато каза на Иън, че ще е по-добре да изчезнем временно във Франция.

Парадоксално, но се почувствах малко облекчена от разкритията на Фъргъс. Поне вече не бях единствената причина за самоналоженото изгнание на Джейми. Повторната ми поява в живота му може би предизвика криза с Лери, но пък нямаше нищо общо с другите проблеми.

— Точно така, милейди. И все пак не знаем със сигурност, че някой от мъжете ни е предал — и дали ако има предател, той иска да убие милорд.

— Това е проблемът. — Да, проблем, но не голям. Ако някой от контрабандистите беше предал Джейми за пари, това бе едно. Ако обаче бе за лично отмъщение, той можеше да поеме нещата в свои ръце сега, когато бяхме, поне временно, далеч от митничарите на краля.

— В такъв случай — продължи Фъргъс — трябва да е някой от шестимата — шестимата мъже, които милорд ме изпрати да събера, за да плават с нас. Тези шестимата бяха в склада, когато бъчвите паднаха, и когато навесът се запали, всички са ходили в бордея. — Замълча. — И всички бяха на пътя до Арброут, когато ни направиха засада и намерихме акцизния обесен.

— Те знаят ли за печатницата?

— О, не, милейди! Милорд винаги внимаваше да не разбират за това — но е възможно някой от тях да го е видял по улиците на Единбург и да го е проследил до Карфакс Клоуз, и така да е научил за А. Малкълм. — Усмихна се накриво. — Милорд не е от най-незабележимите хора, милейди.

— Съвсем вярно — отвърнах със същия тон. — Но сега всички те знаят истинското име на Джейми — капитан Рен го нарича Фрейзър.

— Да — каза той с лека мрачна усмивка. — Затова трябва да разберем дали наистина плаваме с предател… и кой е той.

Докато го гледах, за първи път ми хрумна, че Фъргъс вече наистина е голям мъж — и то опасен. Познавах го като нетърпеливо момченце на десет години с големи като на катеричка зъбки и още виждах нещо от това момче в лицето му. Но беше минало много време, откакто той беше дете по улиците на Париж.

Марсали се бе взирала в морето през целия ни разговор, явно предпочиташе да не говори с мен. Но очевидно слушаше и сега видях как по слабите ѝ рамене премина тръпка — дали от студ или тревога, не зная. Най-вероятно не бе смятала да плава с потенциален убиец, когато се бе съгласила да избяга с Фъргъс.

— Най-добре заведи Марсали долу — казах на Фъргъс. — Започва да посинява от студ. Не се тревожи — казах спокойно на Марсали, — няма да влизам в каютата известно време.

— Къде отивате, милейди? — Фъргъс ме гледаше леко подозрително. — Милорд не би искал да се…

— Нямам и намерение — уверих го. — Отивам в камбуза.

— Камбуза? — Черните вежди се извиха нагоре.

— Да видя дали Алойзис О’Шонеси Мърфи може да предложи нещо за морска болест — казах аз. — Ако не вдигнем Джейми на крака, няма да има значение дали някой ще му пререже гърлото.

* * *

Мърфи, умилостивен от унция сушена портокалова кора и бутилка от най-хубавия кларет на Джаред, беше готов да помогне. Всъщност той като че ли смяташе проблема със задържането на храната в стомаха на Джейми за професионално предизвикателство и прекара часове в мистично съзерцание на рафта с подправките и шкафовете — но без полза.

Не се натъкнахме на бури, но зимните ветрове създаваха силно вълнение и „Артемида“ се издигаше с десет фута всеки път, катереше се по вълните и се спускаше от лъскавите им гребени. Понякога, докато гледах хипнотизиращото люлеене на хоризонта, сама усещах спазми в стомаха и бързо се извръщах.

Джейми не показваше признаци, че ще изпълни пророчеството на Джаред и ще скочи на крака, внезапно свикнал с движението. Остана на койката си, с цвят на мухлясал крем карамел, и движеше само главата си, а аз, господин Уилъби и Фъргъс го пазехме денонощно.

Хубавото е, че никой от шестимата контрабандисти не направи нищо заплашително. Всички изразяваха съчувствие и загриженост за състоянието на Джейми и — под наш надзор — го посещаваха често в каютата, без никакви съмнителни действия.

Аз пък прекарвах дните си да оглеждам кораба, отзовавах се, ако имаше нужда от някаква медицинска помощ заради ударен пръст, пукнато ребро, кървящи венци или забрал зъб — и смилах билки и правех лекарства в един ъгъл на камбуза, който ми бе любезно предоставен от Мърфи.

Марсали все я нямаше в каютата, когато се събуждах, и вече спеше, когато влизах там, и бе мълчаливо враждебна, когато бяхме принудени да се срещнем на палубата или по време на хранене. Предполагам, че тази враждебност беше донякъде резултат от естествените ѝ чувства към майка ѝ и отчасти заради яда, че е принудена да прекарва нощта с мен, а не с Фъргъс.

Така че, ако беше останала недокосната — а ако се съдеше по намусения ѝ вид, определено беше такава, — това се дължеше изцяло на уважението на Фъргъс към нареждането на Джейми. В ролята си на пазител на заварената си дъщеря, самият Джейми в момента беше напълно безсилен.

— К’во, и бульон не ще? — попита Мърфи. Едрото му червено лице се сведе страховито. — Аз съм вдигал хора от смъртен одър с тоя бульон!

Той грабна паницата с бульон от Фъргъс, помириса го критично и го пъхна под носа ми.

— Помиришете, гуспожо. Костен бульон, чесън, кимион и малко свинска мас за вкус, всичко внимателно прецедено, защото за разстроен стомах не бива да има парчета, а парчета тук има ли? Няма!

Бульонът наистина бе бистър и златистокафяв, с апетитна миризма, от която устата ми се пълнеше със слюнка въпреки отличната закуска, която бях изяла преди по-малко от час. Капитан Рен имаше деликатен стомах и поради това се бе постарал да намери отличен готвач и да зареди добре камбуза.

Мърфи, с дървения крак и форма на бъчва с ром, приличаше на картинка на добродушен пират, но всъщност имаше репутацията на най-добрия морски готвач в Хавър — както сам ми каза, без никакво перчене. Той смяташе случаите на морска болест за предизвикателство към уменията му и Джейми, все още проснат на легло след четири дни, бе особено оскърбление за него.

— Сигурна съм, че бульонът е превъзходен — уверих го аз. — Просто той не може да задържи нищо.

Мърфи изсумтя със съмнение, обърна се и внимателно изля остатъците от бульона в едно от многото котлета, които вдигаха пара денонощно на огъня.

Смръщи се ужасяващо, прокара ръка през рядката си руса коса, отвори един шкаф, затвори го, а после се наведе да рови в едно сандъче с провизии, като мърмореше под нос.

— Може би малко сухар? Сухо май трябва да е. Или с малко оцет; туршийка може би…

Гледах с интерес как огромните като наденици пръсти ровят сръчно из сандъка, вадят продукти и ги нареждат на поднос.

— Ето, опитайте това — каза той и ми подаде подноса. — Нека посмуче кисели краставички, но не му давайте да отхапе. После да отгризне малко сухар — още не е хванал гъгрици май, — но да не пие вода с него. После да отхапе краставичка, да я сдъвче хубаво, да тръгне слюнката, пак сухар и тъй да продължава. Като задържи това, да продължи с яйчения крем, който е съвсем пресен, от вечерята на капитана снощи. После, ако го задържи… — Гласът му ме изпроводи навън, като продължаваше да изброява храни… — пържена филийка с козе мляко…

— … силабъб с уиски и едно хубаво яйце… — гърмеше по коридора, докато взимах завоя с подноса и внимателно прекрачвах господин Уилъби, който все още клечеше в ъгъла до вратата на Джейми като малко синьо кученце.

Щом влязох в каютата обаче, видях, че кулинарните умения на Мърфи пак ще отидат на халос. Както често става при болните хора, Джейми бе успял да превърне всичко около себе си в депресираща бъркотия. Малката каюта смърдеше и беше задушно, койката бе закрита с платно, за да спира светлината и въздуха, и бе затрупана с купчина влажни одеяла и непрани дрехи.

— Ставай, скъпи — казах ведро. Оставих подноса и дръпнах импровизираната завеса, която се оказа една от ризите на Фъргъс. Цялата светлина влизаше от голяма призма вградена в палубата отгоре. Тя озари койката и разкри сивкавобледо лице и ужасно настроение.

Той съвсем леко открехна единия си клепач.

— Махай се — рече и пак го затвори.

— Нося ти закуска — казах твърдо.

Окото пак се отвори, студено синьо.

— Не споменавай тази дума пред мен.

— Ще го наречем обяд тогава. И без това е късно. — Дръпнах един стол до него, взех една кисела краставичка и я поднесох подканващо под носа му. — Ще трябва да я смучеш.

Бавно се отвори и другото око. Той не каза нищо, но двете сини очи се извъртяха, спряха на мен с изражение на такава ярост, че аз бързо отдръпнах краставичката.

Клепачите пак се спуснаха бавно.

Огледах смръщена пораженията. Той лежеше по гръб, със свити колене. Макар че вградените койки бяха по-стабилни от люлеещите се хамаци на екипажа, те бяха предназначени за обикновени пътници, които — ако се съдеше по размерите на койките — трябваше да са със скромния ръст от метър и шейсет.

— Май не ти е много удобно тук.

— Не ми е.

— Искаш ли хамак? Поне ще можеш да се протегнеш…

— Не искам.

— Капитанът казва, че му трябва списък с товара — когато ти е удобно.

Без да отвори очи, той направи кратко предложение какво да направи капитанът с този списък.

Въздъхнах и хванах отпуснатата му ръка. Беше студена и влажна, пулсът беше бърз.

— Добре. Сигурно можем да опитаме нещо, което правя с пациенти преди операция. Понякога помага.

Той изстена тихо, но не възрази. Аз взех един стол и седнах, като още държах ръката му.

Бях развила навик да говоря на пациентите няколко минути преди да бъдат отведени за операция. Присъствието ми сякаш ги успокояваше и бях установила, че ако успея да привлека вниманието им към нещо друго, като че ли се справят по-добре — има по-малко кървене, по-малко гадене след упойката и се възстановяват по-бързо. Бях го виждала достатъчно често, за да смятам, че не си го въобразявам; Джейми всъщност бе имал право, когато е уверил Фъргъс, че умът наистина може да контролира плътта.

— Нека мислим за нещо приятно — казах аз, като говорех възможно най-тихо и успокоително. — Мисли за Лалиброх, за склона над къщата. Мисли за боровите дървета там — усещаш ли аромата на игличките? Мисли за дима, който се вдига от кухненския комин в ясен ден, и за ябълка в ръката ти. Мисли какво е усещането, каква е твърда и гладка, и…

— Сасенак? — беше отворил и двете си очи и ме гледаше напрегнато. Пот блестеше по слепоочията му.

— Да?

— Махай се.

— Какво?

— Махай се — повтори той много нежно, — или ще ти извия врата. Махай се!

Станах с достойнство и излязох.

Господин Уилъби се облягаше на стената и се взираше замислено в каютата.

— Носиш ли си лечебните топки? — попитах аз.

— Да — отвърна, изглеждаше изненадан. — Иска лечебни топки за Це-ми? — Започна да рови в ръкава си, но аз го спрях с жест.

— Искам да го халосаш по главата с тях, но сигурно Хипократ не би одобрил.

Господин Уилъби се усмихна несигурно и поклати глава няколко пъти, в опит да изрази съгласие с онова, което бях казала, макар и сама да не знаех какво е.

— Няма значение — отвърнах. Погледнах през рамо към купчината смърдящи завивки. Те се размърдаха леко и една ръка се появи, потупа пода, докато не откри легена. Грабна го, изчезна в дълбините на койката и се чу звук от повръщане.

— Проклетник! — казах аз с яд и съжаление — и лека тревога. Десетте часа през Ламанша бяха едно; но такова състояние цели два месеца?

— Глава на прасе — съгласи се господин Уилъби с мрачно кимане. — Как мисли той плъх или дракон?

— Мирише като цял зоопарк — казах аз. — Защо пък дракон?

— Роден в Година на Дракон, в Година на Плъх, в Година на Овца, Година на Кон — обясни господин Уилъби. — Различна година, различни хора. Знаеш ли Це-ми плъх или дракон?

— Имаш предвид коя година е роден? — Имах някакъв смътен спомен за менютата в китайските ресторанти, украсени с животни от техния зодиак, и обяснение какви характеристики имат родените през всяка година. — Роден е през 1721 година, но не знам кое животно се пада тогава.

— Аз мисли плъх — каза господин Уилъби, като гледаше дълбокомислено оплетените завивки, които помръдваха леко. — Плъх много умен, много късмет. Но дракон също може. Много ли похотлив в легло Це-ми? Дракони много страстни.

— Не и напоследък — казах аз, като гледах купчината с ъгълчето на окото си. Тя се надигна и спадна, сякаш съдържанието ѝ се преобърна.

— Аз има китайско лекарство — каза господин Уилъби, като наблюдаваше замислено този феномен. — Добро за повръщане, корем, глава, всичко става кротко и мирно.

Погледнах го с интерес.

— Така ли? Искам да го видя. Вече опитвал ли си го върху Джейми?

Дребният китаец поклати глава със съжаление.

— Не иска. Каза майната ми, хвърли през борд, ако доближа.

Спогледахме се с разбиране.

— Нали знаеш — казах аз с един-два децибела по-високо, — че продължителното повръщане на сухо е много опасно за човека.

— О, най-опасно, да. — Господин Уилъби беше избръснал предната част на черепа си тази сутрин и голата му глава сияеше, когато закима трескаво.

— Съсипва стомашната лигавица и разранява хранопровода.

— Така ли?

— Точно така. Повишава кръвното налягане и напряга стомашните мускули. Дори може да ги разкъса и да причини херния.

— О…

— И — продължих аз, като повиших още повече глас, — може да доведе до преплитане на тестисите в скротума и до спиране на кръвоснабдяването им.

— Ооо! — Господин Уилъби се ококори.

— Ако това се случи — казах страховито, — единственият лек е да бъдат ампутирани, преди да се появи гангрена.

Господин Уилъби изсъска, за да покаже, че е разбрал и е дълбоко потресен. Купчината на леглото, която се бе мятала напред-назад по време на разговора, застина.

Погледнах към китаеца. Той сви рамене. Скръстих ръце и зачаках. След минута един дълъг крак, елегантно гол, се подаде изпод завивките. След още миг и другарчето му се присъедини и стъпи на пода.

— Проклети да сте и двамата — каза дълбок шотландски глас с тон на крайна неприязън. — Идвайте.

* * *

Фъргъс и Марсали се облягаха на перилата на кърмата, сгушени един до друг. Той я бе хванал през кръста, а дългата ѝ коса се развяваше на вятъра.

Като чуха стъпките ни, Фъргъс се озърна през рамо. После ахна и се обърна, прекръсти се ококорен.

— Нито… дума… — рече Джейми през зъби.

Фъргъс отвори уста, но нищо не излезе от нея. Марсали също се обърна и изпищя.

— Татко! Какво ти се е случило?

Очевидната ѝ уплаха и загриженост спря Джейми да не изрече някоя злобна забележка. Лицето му се отпусна леко, при което тънките златни игли, които стърчаха зад ушите му, потрепнаха като антенки на мравка.

— Всичко е наред — рече той намусено. — Някаква глупост на китаеца, заради повръщането.

Ококорена, Марсали се приближи и плахо докосна с пръст иглите, забити в плътта на китката му. Още три бляскаха от вътрешната страна на крака му, на няколко инча над глезена.

— А… действа ли? — попита тя. — Как си?

Устните на Джейми потрепнаха, чувството му за хумор започваше да се завръща.

— Приличам на набучена с игли парцалена кукла на вещица — каза той. — Но пък не съм повръщал от четвърт час, така че май работи. — Погледна за миг към мен и господин Уилъби, които стояхме близо до перилата.

— Не ми се смучат краставички сега — каза той, — но може да пийна малко ейл, ако нямаш против да ми донесеш, Фъргъс.

— О, да, да, милорд. Ще дойдете ли с мен? — Неспособен да откъсне очи от него, Фъргъс посегна плахо към ръката му, но размисли.

— Да кажа ли на Мърфи да започне да ти приготвя обяда — извиках след Джейми, когато се обърна да последва Фъргъс. Той ме изгледа през рамо. Златните игли стърчаха от косата му по две и сияеха на утринната светлина като дяволски рогца.

— Не си насилвай късмета, сасенак — каза той. — Няма да го забравя. Преплетени тестиси — ха!

Господин Уилъби клечеше в сенките до огромна бъчва с вода, която бе предназначена за вахтените. Броеше на пръсти, явно погълнат от някакво изчисление. Когато Джейми се отдалечи, той вдигна поглед.

— Не плъх — каза той, като клатеше глава. — Не и дракон. Це-ми роден в година на Овен.

— Наистина ли? — попитах, като гледах широките рамене и червената глава, сведена упорито срещу вятъра. — Колко подходящо.

42.

Човекът на Луната

Както подсказваше и името на длъжността му, като надзорник на товара Джейми нямаше много работа. Освен да провери съдържанието по трюмовете съгласно документите, за да се увери, че „Артемида“ наистина превозва указаното количество кожи, калай и сяра, нямаше какво друго да прави в морето. Задълженията му щяха да започнат, когато стигнем Ямайка и товарът трябваше да се разтовари, провери отново, продаде, да се платят таксите, да се извадят комисионите и да се попълнят документите.

Междувременно и двамата нямахме много работа. Макар че господин Пикар, боцманът, оглеждаше алчно огромната снага на Джейми, беше очевидно, че той нищо не разбира от мореплаване. Беше бърз и пъргав като всеки от екипажа, но напълно невеж по отношение на въжетата и платната, и затова безполезен за всичко, освен при редките ситуации, когато бе необходима само сила. Беше съвсем ясно, че е войник, а не моряк.

Той наистина помагаше с ентусиазъм при прострелването на оръдията, което се провеждаше през ден, помагаше да местят четирите огромни оръдия на лафетите им и прекарваше часове в оживени дискусии по оръжейно дело с Том Стърджис, артилериста. По време на тези гръмовни тренировки, Марсали, господин Уилъби и аз седяхме на безопасно разстояние под грижите на Фъргъс, който бе изключен от веселбата заради сакатата си ръка.

Донякъде бях изненадана, че екипажът ме прие без никакво възражение за корабен лекар. Фъргъс обясни, че на малките търговски кораби дори бръснарите-хирурзи били рядкост. Обикновено съпругата на артилериста — ако имаше такава — се справяла с леките наранявания и заболявания на екипажа.

Грижех се за обичайните ударени пръсти, изгорени ръце, кожни инфекции, възпалени зъби и храносмилателни смущения, но в екипаж от трийсет и двама мъже рядко имаше много работа.

Затова с Джейми имахме доста свободно време. И докато „Артемида“ се плъзгаше плавно на юг през Атлантика, ние започнахме да прекарваме повечето от това време заедно.

За първи път след завръщането ми в Единбург имахме време да поговорим; да научим отново позабравени неща един за друг, да открием нови фасети, полирани от опита, и просто да се радваме на присъствието на другия, без да сме разсейвани от опасности и ежедневието.

Постоянно се разхождахме по палубата, нагоре-надолу, изминавахме мили така, в разговори за всичко и нищо, сочехме разни феномени в морето; красиви залези и изгреви, пасажи странни зелени и сребристи риби, огромни острови от плаващи водорасли, приютили хиляди малки рачета и медузи, изящни делфини, които се появяваха и с дни плуваха заедно с кораба, като изскачаха понякога от водата, сякаш да огледат интересните същества на борда.

* * *

Луната се издигаше бързо, огромна и златна, сияещ диск, който се плъзгаше нагоре, излизаше от водата и се устремяваше като феникс към небето. Сега водата бе тъмна и делфините не се виждаха, но имах чувството, че са още тук, плуват с кораба в мрака.

Това бе смайваща с красотата си гледка дори за моряците, които я бяха виждали хиляди пъти. Те спираха и въздишаха с удоволствие, когато огромният диск висеше точно над ръба на света, така близо, сякаш можеш да го докоснеш.

С Джейми стояхме един до друг до перилата и му се възхищавахме. Изглеждаше така близо, че можехме да различим тъмните петънца и сенки по повърхността му.

— Изглежда толкова близо, че можеш да говориш на Човека на Луната — каза той усмихнат и махна за поздрав на златното лице над нас.

— „Плеядите разплакани на запад/ луната още скрита под водата“8 — цитирах аз. — Но виж, тя е и долу. — Посочих към мястото, където лунната светлина се сгъстяваше и сияеше във водата като потопена близначка на луната.

— Когато си тръгнах — казах аз, — хората вече се готвеха да полетят към Луната. Питам се дали са успели.

— Толкова високо ли могат да стигнат летящите машини? — попита Джейми. Взираше се в луната. — Струва ми се доста път, нищо че изглежда толкова близо сега. Четох книга на един астроном — той казва, че дотам има сигурно триста левги. Греши ли, или самолетите — нали така се казваха, — могат да летят дотам?

— Нужни са специални машини, наречени ракети. Всъщност е много по-далече и щом се отдалечиш толкова от Земята, вече няма въздух. Трябва да носят и въздух за пътуването, както храна и вода. Слагат го в нещо като контейнери.

— Наистина ли? — Той ме погледна със светнало от почуда лице. — И какво ли е там?

— Аз знам. Виждала съм снимки. Каменисто и голо, без никакъв живот — но много красиво, с канари, планини и кратери — виждат се и оттук, тъмните петна. — Кимнах към усмихнатата луна, после и аз се усмихнах на Джейми. — Малко като Шотландия — само че не е зелена.

Той се засмя, после, явно спомнил си думата „снимки“, бръкна в палтото си и извади малкия пакет фотографии. Беше много внимателен с тях, никога не ги вадеше пред хората, дори пред Фъргъс, но тук бяхме сами и нямаше опасност някой да ги види.

Луната светеше достатъчно силно, за да видим лицето на Бриана, сияещо и променящо се, докато той прехвърляше бавно снимките. Ръбчетата им бяха започнали да се оръфват.

— Как мислиш, тя дали ще иде на луната? — попита той тихо, като спря на снимка, на която Бриана гледаше през прозорец, замечтана за нещо и несъзнаваща, че я снимат. Той погледна пак към златния диск над нас и аз разбрах, че за него пътуването до луната изглежда само малко по-трудно и по-дълго от онова, на което се бяхме отправили. Все пак луната беше само поредното далечно и непознато място.

— Не зная — казах и се усмихнах.

Той прехвърли бавно снимките, взирайки се внимателно в лицето на дъщеря си, което толкова приличаше на неговото. Аз го наблюдавах тихо, споделях тихата му радост при това обещание за нашето безсмъртие.

Сетих се за онзи камък в Шотландия, на който беше гравирано името му, и отдалечеността му ме успокои. Когато и да беше раздялата, вероятно нямаше да е скоро. И когато и където се случеше — след нас щеше да остане Бриана.

Още един стих от Хаусман премина през ума ми — До името спирам на гроба/ не бие вече сърцето/ а онзи, що ти се врече/ изпълни своята клетва.

Приближих се до него, усещах топлината на тялото му през палтото и ризата, и облегнах глава на ръката му, докато той гледаше малката купчинка снимки.

— Красива е — прошепна, както всеки път. — И умна също, нали така каза?

— Също като баща си — отвърнах и той се изсмя тихо.

Усетих го как се сковава леко, когато обърна една от снимките, и вдигнах глава да видя коя е. Тази беше заснета на плажа, когато Бриана бе на шестнайсет. Беше нагазила до бедрата в морето, в косата ѝ имаше пясък и риташе вода към неин приятел, момче на име Родни, който отстъпваше със смях, вдигнал ръце срещу струите.

Джейми се смръщи леко и сви устни.

— Това… — започна той. — Те… — Замълча и се прокашля. — Не искам да те укорявам, Клеър — рече много внимателно, — но не мислиш ли, че е малко… неприлично?

Потиснах смеха си.

— Не — отвърнах спокойно. — Това всъщност е много скромен бански костюм — за онова време. — Макар че беше от две части, в никакъв случай не беше оскъден и стигаше поне на инч от пъпа на Бри. — Избрах тази снимка, защото си помислих, че ще искаш да я видиш… добре.

Той изглеждаше леко скандализиран при тази мисъл, но очите му се върнаха на снимката, привлечени неустоимо. Лицето му омекна.

— Е, да, много е хубава, и се радвам, че е така. — Вдигна я и я огледа внимателно. — Не, нямам предвид това, което е облякла; повечето жени, които се къпят навън, го правят голи, и това не е срамно. Само че… това момче. Сигурна ли си, че трябва да стои почти гола пред мъж? — Смръщи се към горкия Родни и аз прехапах устна при мисълта, че кльощавото момче, което познавах много добре, може да е някаква мъжка заплаха за девичата чистота.

— Ами — поех дълбоко дъх. Навлизахме в деликатна област. — Не, искам да кажа, че момчетата и момичетата играят заедно — ето така. По мое време хората се обличат по-различно, нали съм ти казвала. Никой не се покрива с толкова много дрехи, освен когато е студено.

— Ммффммм — каза той. — Да, казвала си ми. — Успя да добие изражение, което красноречиво говореше, че не е впечатлен от морала, сред който живее дъщеря му.

Пак се смръщи над снимката и аз си помислих, че е цяло щастие, че Бри и Родни не присъстват. Бях виждала Джейми като любовник, като съпруг, като брат, чичо, господар и воин, но никога не го бях виждала като яростен шотландски баща. Беше доста страховит.

За първи път си помислих, че вероятно не е чак толкова лошо, че няма възможност да надзирава лично живота на Бри; щеше да изкара ангелите на всяко момче, което дръзнеше да я ухажва.

Джейми примигна веднъж-дваж, после пое дълбоко дъх и усетих как се съвзема.

— Ти мислиш ли, че тя е… девица? — Гласът му пресекна едва доловимо, но го усетих.

— Разбира се, че е — отвърнах категорично. Всъщност си мислех, че вероятно е, но не беше време да изказвам съмнения по този въпрос. Имаше неща, които можех да обясня на Джейми за моето време, но идеята за сексуална свобода не беше сред тях.

— О… — Облекчението в гласа му беше огромно и аз прехапах устна, за да не се разсмея. — Е, сигурен бях, но все пак… нали… — Спря и преглътна.

— Бри е много добро момиче — казах аз и стиснах леко ръката му. — С Франк може и да не се разбирахме много добре, но бяхме добри родители за нея, нищо че аз го казвам.

— Да, знам, че сте били. Не исках да кажа друго. — Изглеждаше смутен и прибра внимателно снимката от плажа в пакета. После го пъхна в джоба си и го потупа, за да се увери, че е там.

Продължи да гледа към луната, после веждите му се събраха в леко смръщване. Морският вятър развяваше кичури от косата му и ги дърпаше от връвчицата, с която бяха прихванати, и той ги отметна разсеяно назад. Явно мислеше за нещо.

— Според теб — започна бавно, без да ме поглежда. — Мислиш ли, че беше мъдро да идваш сега при мен, Клеър? Не че не те искам — добави бързо, когато се сковах до него. Хвана ръката ми, за да не се извърна.

— Не, нямам предвид това! Господи, искам те! — Придърпаме и притисна ръка към сърцето си. — Искам те така силно, че понякога сърцето ми ще се пръсне от радост — добави по-тихо. — Само че… Бриана е сама. Франк го няма, теб също. Тя няма съпруг да я пази, няма мъж роднина, който да я омъжи добре. Дали не е имала още малко нужда от теб? Дали не трябваше да изчакаш малко?

Замълчах, преди да отговоря, опитвах се да овладея чувствата си.

— Не зная — казах накрая; гласът ми потрепери въпреки усилията ми. — Виж… нещата в моето време не стоят така.

— Знам го!

— Не знаеш! — Издърпах ръката си и го погледнах. — Не знаеш, Джейми, и няма как да ти обясня, защото няма да ми повярваш. Но Бри е вече голяма жена; ще се омъжи когато и за когото поиска, а не когато някой уреди сватбата ѝ. Освен това няма нужда да се омъжва. Има добро образование; може сама да се издържа — жените го правят. Няма нужда от мъж да я защитава.

— Щом не е нужно мъжът да защитава жената и да се грижи за нея, значи това е много лошо време! — озвери ми се той.

Поех дълбоко дъх, опитвах да се успокоя.

— Не казвам, че няма нужда. — Сложих ръка на рамото му и заговорих по-тихо. — Казах, че може да избира. Не трябва да се омъжи по необходимост; може да го направи по любов.

Лицето му започна да се отпуска, лекичко.

— Ти ме взе по необходимост, когато се оженихме — каза той.

— И се върнах от любов. Да не мислиш, че вече не ми беше така необходим само защото можех сама да се издържам?

Бръчките се отпуснаха, докато се взираше в лицето ми.

— Не — каза тихо. — Не мисля така.

Прегърна ме и аз го хванах през кръста, усетих пакетчето със снимките на Бриана под бузата си.

— Наистина се тревожа, че я оставих — прошепнах малко по-късно. — Тя ме накара да тръгна; страхувахме се, че ако изчакам още, може да не те открия. Но наистина се тревожа.

— Знам. Не биваше да казвам нищо. — Отметна къдриците от брадичката си и ги приглади.

— Оставих ѝ писмо. Само това можах да измисля… защото знаех, че може… може да не я видя отново. — Стиснах устни и преглътнах с усилие.

Пръстите му галеха нежно гърба ми.

— Така ли? Това е хубаво, сасенак. И какво ѝ написа?

Засмях се малко треперливо.

— Всичко, за което се сетих. Майчини съвети и мъдрости. Всички практически неща — къде са нотариалният акт за къщата и семейните документи. И всичко, което знам или пък мога да предположа за живота. Сигурно няма да го приеме и ще живее прекрасно — но поне ще знае, че съм мислила за нея.

Това ми отне почти седмица, докато проверя всички шкафове и чекмеджета в къщата в Бостън, за да открия деловите документи, чековите книжки и документите за ипотеката, както и всичко за семейството. Имаше много неща, свързани със семейството на Франк; огромни албуми и десетки генеалогични таблици, фотографии, кутии с писма. От моята страна наследството бе по-оскъдно.

Свалих кутията от рафта в дрешника ми. Беше малка. Чичо Ламбърт бе прибран човек, като всички учени, но нямаше какво толкова да опазва. Най-важните документи на едно малко семейство — актове за раждане, моя и на родителите ми, брачни свидетелства, регистрацията на колата, с която бяха загинали — какъв ли ироничен каприз бе накарал чичо Ламб да я запази? Най-вероятно просто никога не бе отварял кутията, само я беше пазил, със сляпата вяра на учения, че информацията не бива да се унищожава, защото кой знае на кого ще потрябва някой ден.

Бях виждала съдържанието ѝ, разбира се. Имаше един период, когато бях тийнейджърка, в който я отварях всяка нощ, за да гледам малкото снимки в нея. Спомнях си дълбокия копнеж по майката, която не познавах, и напразното усилие да си я представя, да я съживя някак от малките неясни образи в кутията.

Най-хубавите от тях бяха портретни фотографии — извърнала лице към камерата, с топли очи и нежна уста, усмихва се под периферията на филцовата шапка. Фотографията беше туширана; бузите и устните бяха неестествено розови, а очите меко кафяви. Чичо Ламб казваше, че не било така — очите ѝ били златни, като моите.

Мислех си, че и Бриана може да изпита такава дълбока нужда, но не бях сигурна. Направих си студиен портрет седмица преди това; сложих го внимателно в кутията и я затворих, после я поставих в средата на бюрото си, за да я намери. Накрая седнах да пиша.

* * *

Скъпа моя Бри — написах и спрях. Не можех. Не можех дори да помисля, че ще изоставя детето си. Щом видях трите черни думи на бялата страница, ужасът на тази мисъл ме смрази до кости.

Ръката ми трепереше и върхът на писалката правеше кръгчета над хартията. Оставих я и стиснах ръце между бедрата си, затворих очи.

— Стегни се, Бюшамп — прошепнах. — Напиши проклетото нещо и да се приключва. Ако няма нужда от него, няма да навреди, ако има — ще е при нея. — Взех пак писалката и започнах отново.

Не знам дали някога ще прочетеш това, но вероятно е добре да го напиша. Ето какво знам за баба ти и дядо ти (истинските), твоите прабаба и прадядо и медицинската ти история…

Писах известно време страница след страница. Умът ми се успокояваше с усилието да си припомня, с необходимостта да изложа ясно информацията, накрая спрях, мислех.

Какво можех да ѝ кажа, освен тези голи безкръвни факти? Как да споделя малкото мъдрост, която бях събрала за четирийсет и осем години относително бурен живот? Устата ми се изви накриво при тази мисъл. Дали изобщо една дъщеря ще се вслуша? Дали аз щях да се вслушам, ако мама ми го беше казала?

Нямаше значение; трябваше просто да го напиша, за да може да се използва при нужда.

Но кои бяха вечните истини, които не се влияеха от промяната на времената? Какво щеше да ѝ е най-нужно? Преди всичко как бих могла да ѝ обясня колко много я обичам?

Задачата ми беше непосилна и пръстите ми стиснаха здраво писалката. Не можех да мисля… можех само да пиша и да се надявам.

Скъпа… написах и спрях. Преглътнах с мъка и започнах отново.

Ти си моето детенце и винаги ще бъдеш. Няма да разбереш какво означава това, докато не родиш свое дете, но ще ти кажа все пак — ти винаги ще бъдеш част от мен, както когато споделяше тялото ми и те чувствах в себе си. Винаги.

Гледам те, докато спиш, и мисля за нощите, когато те завивах, как идвах в тъмното да се вслушам в дишането ти, как слагах ръка на гърдите ти, за да видя дали се надигат, като знаех, че каквото и да се случи, всичко ще е наред в този свят, защото ти си жива.

Всички обръщения, с които съм те наричала през годините — моето пиленце, моята тиквичка, скъпоценно гълъбче, скъпа, миличка, дребосъче… знам защо евреите и мюсюлманите имат деветстотин имена за Бог; една малка дума не може да побере толкова любов.

Примигнах, за да прочистя очите си, и продължих бързо; не смеех да забавя, за да подбирам думите си, защото никога нямаше да ги напиша.

Помня всичко за теб, от малката ивичка златен пух по челото ти, когато беше на часове, до нокътя на палеца на крака ти, който счупи миналата година, когато се скара с Джереми и изрита вратата на пикапа му.

Господи, сърцето ми се къса, като си помисля, че вече няма да те виждам, няма да виждам вече всички тези малки промени — как внезапно стана много по-висока от мен и как лицето ти се променя. Винаги ще те помня, Бри, винаги.

Вероятно няма друг на този свят, Бри, който знае как изглеждаха отзад ушите ти, когато беше на три годинки. Сядах до теб да ти чета „Една рибка, две рибки, червена рибка, синя рибка“ или „Трите козички“ и гледах как ушите ти порозовяват от щастие. Кожата ти беше така чиста и нежна, та ми се струваше, че ако те докосна, ще оставя отпечатък от пръстите си.

Приличаш на Джейми, казвала съм ти. Но имаш и нещо от мен — погледни снимката на майка ми в кутията и малката черно-бяла снимка на нейната майка и баба ѝ. Имаш същото широко чело като тях; и като мен. Виждала съм много Фрейзъровци — и мисля, че ще остаряваш красиво, ако се грижиш за кожата си.

Грижи се за всичко, Бри — о, как ми се иска… как ми се иска да можех да се грижа за теб и да те пазя от всичко цял живот, но не мога, дори и да не замина. Грижи се за себе си и заради мен.

Сълзите вече капеха по листа; трябваше да спра, за да ги попия, иначе щяха да размажат мастилото. Избърсах лицето си и продължих по-бавно.

Трябва да знаеш, Бри — не съжалявам. Въпреки всичко не съжалявам. Сега ще разбереш колко самотна бях толкова дълго без Джейми. Това няма значение. Ако цената на тази раздяла беше твоят живот, и двамата не съжаляваме за нея — знам, че и той мисли същото.

Бри… ти си моята радост. Ти си съвършена и прекрасна — и те чувам как казваш подразнено: „Ама разбира се, че ще мислиш така, нали си ми майка!“

Бри ти си безценна — и повече дори. Правила съм много неща в живота си, но най-важното от тях бе любовта ми към баща ти и към теб.

Издухах си носа и посегнах към нов лист. Това беше най-важното; нямаше как да обясня какво чувствам, но само това можех да сторя. Какво можех да добавя, което да ѝ помогне в живота, в израстването, в остаряването? Какво бях научила и какво можех да ѝ предам?

Избери мъж като баща си — написах. Като двамата си бащи. Поклатих глава — беше ли възможно да са по-различни? — но го оставих, като мислех за Роджър Уейкфийлд. Щом го избереш, не се опитвай да го промениш — добавих по-уверено. Няма как да стане. И по-важното — не му позволявай да се опитва да те промени. И той няма да успее, но мъжете винаги се опитват.

Захапах края на писалката и усетих горчивия вкус на индийско мастило. Накрая написах последния, най-добрия съвет, който знаех, за остаряването.

Стой изправена и се опитай да не напълнееш.
С цялата ми обич, вечно твоя, Мама

Раменете на Джейми потрепериха, когато се опря на перилата, дали от смях или от друга емоция, не зная. Ризата му сияеше бяла на лунната светлина, главата му тъмнееше. Накрая се обърна и ме придърпа към себе си.

— Мисля, че ще се справи много добре — прошепна той. — Какъвто и да е бил бащата, който я е отгледал, никое момиче не е имало по-добра майка. Целуни ме, сасенак, защото, повярвай ми, за нищо на света не бих те заменил.

43.

Фантомни крайници

Фъргъс, господин Уилъби, Джейми и аз наблюдавахме зорко шестимата шотландски контрабандисти, откакто тръгнахме на път, но не забелязвахме нищо подозрително в поведението им и след време установих, че предпазливостта ни отслабва. Все пак усещах известни резерви към повечето от тях, освен към Инес. Най-сетне разбрах защо нито Фъргъс, нито Джейми мислеха, че може да е предател; еднорък, той бе единственият контрабандист, който не можеше да обеси акцизния на пътя до Арброут.

Инес беше мълчалив човек. Шотландците по принцип не бяха приказливи, но той бе мълчалив дори по техните стандарти. Затова не се учудих, когато го видях да криви лице една сутрин, клекнал зад един люк и явно ангажиран с някаква вътрешна борба.

— Нещо боли ли те, Инес? — попитах го аз.

— А! — Той се изправи стреснат, после пак приклекна, притиснал с ръка корема си. — Ммффмм — изсумтя и слабото му лице се зачерви, че са го разкрили.

— Ела с мен — казах му и го хванах за лакътя. Той се огледа трескаво за спасение, но аз го задърпах към каютата си, където го накарах да седне на масата и да свали ризата си, за да мога да го прегледам.

Докато опипвах слабия му космат корем, усетих твърдата гладка маса на черния дроб отстрани и леко разширената извивка на стомаха от другата. Болката идваше на спазми и той се гърчеше като червей на кукичка, докато отмине, което ми подсказа, че всъщност страда просто от газове, но бе най-добре да го прегледам основно.

Натиснах жлъчката, за всеки случай, като се чудех какво ще правя, ако се окаже холецистит или възпален апендикс. Можех да си представя коремната кухина, сякаш я виждах отворена пред мен, пръстите ми превеждаха меките форми под кожата му на мозъка, който създаваше образите в главата ми — сложните гънки на червата, защитени от жълтата подплата на покритата с мазнини мембрана, гладкия хлъзгав черен дроб, тъмнолилав, много по-тъмен от яркочервеното на перикарда на сърцето отгоре. Отварянето на тази кухина беше много рисковано, дори при съвременните упойки и антибиотици. Знаех, че рано или късно ще се изправя пред необходимостта да го направя, но се надявах да е възможно най-късно.

— Вдишай — казах, сложила ръце на гърдите му, и видях в ума си розовата повърхност на здрав бял дроб. — Издишай — и усетих как цветът избледнява до меко синьо. Нямаше хрипове, нямаше засечки. Посегнах към една дебела хартия, която използвах вместо стетоскоп.

— Кога за последно си изпразни червата? — попитах, като навих хартията на тръбичка. Слабото лице на шотландеца стана лилаво. Но пред непреклонния ми поглед той измърмори нещо неразбираемо, в което различих само думата „четири“.

— Четири дни? — попитах, като възпрепятствах опитите му да избяга, слагайки ръка на гърдите му. — Стой мирен, само ще те преслушам.

Сърцето звучеше нормално; чувах как се отварят и затварят клапите, всичко беше наред. Бях почти сигурна в диагнозата — бях сигурна от момента, в който го видях, — но вече имахме цяла публика, която надничаше от прага; неговите приятели ни гледаха. За по-голям ефект свалих тръбичката надолу и преслушах корема му.

Точно както си мислех, бученето на газовете се чуваше съвсем ясно в горната извивка на дебелото черво. Сигмоидното черво бе блокирано обаче; там не се чуваше нищо.

— Имаш газове и запек — заявих аз.

— Да, знам — промърмори Инес, като се озърташе трескаво за ризата си.

Сложих ръка върху въпросната дреха, за да му попреча да си тръгне, преди да съм разбрала какво е ял напоследък. Не се изненадах, че е било предимно солено свинско и сухар.

— Ами сушените круши и овесената каша? — попитах, изненадана. Докато се информирах за храната на един кораб, се погрижих да взема мерки срещу запек — заедно с буренцето лимонов сок и лечебните билки — взех и триста фунта сушени круши и подобно количество овесена каша, като смятах, че ще бъдат добавяни към храната на моряците.

Инес мълчеше, но моят въпрос отприщи цял потоп от откровения и оплаквания от страна на зяпачите на прага.

Аз, Джейми, Фъргъс и Марсали се хранехме с капитан Рен и се наслаждавахме на амброзията на Мърфи, затова не знаех за дефицитите в храната на екипажа. Явно проблемът беше самият Мърфи, който, макар че поддържаше високи кулинарни стандарти за масата на капитана, смяташе грижите за екипажа по-скоро за досадни, отколкото за предизвикателство. Той си беше изградил рутина при приготвянето на тяхната храна и се опъваше на всяко предложение за подобряване на менюто, което би изисквало повече време и усилия. Отказа категорично да се занимава с такива глупости като накисване на круши или варене на овесена каша.

Предполагах, че проблемът е в предразсъдъците му по отношение на овесената каша, която смяташе за шотландска приумица, която обиждаше естетическия му вкус. Знаех какво мисли за нея, защото го бях чувала да я нарича „кучешко повръщано“ над таблите със закуска, които включваха овесена каша, към която Джейми, Марсали и Фъргъс бяха пристрастени.

— Господин Мърфи казва, че осоленото свинско и сухарите са достатъчни, за да дадат сили на всеки екипаж, който е хранил от трийсет години — като в неделя има телешко и пудинг. Само дето ако това е телешко, аз съм китаец… И ни било достатъчно — избухна Гордън.

Сред полиглотски екипажи от французи, италианци, испанци и норвежци, Мърфи бе свикнал ястията му да бъдат приемани и консумирани с лакомо безразличие, което надхвърляше националността. Упоритостта на шотландците по отношение на овесената каша събуждаше неговата ирландска непреклонност и проблемът, отначало малък и просто пораждащ несъгласие, вече бе започнал да стига до кипене.

— Знаехме, че ще има овесена каша — обясни Маклауд, — защото Фъргъс така ни каза, когато ни помоли да дойдем. Но има само месо и сухари, откакто напуснахме Шотландия, което направо ти остъргва стомаха, ако не си свикнал с тях.

— Не искахме да тревожим Джейми Рой за такова нещо — включи се Рибърн. — Джорди си носи овес и си правим каша на лампите в каютите. Но вече свършихме овеса от нашите торби, а господин Мърфи държи ключовете за склада. — Погледна ме смутено под русите си мигли. — Не искахме да го молим, като го знаем как се държи с нас.

— А знаете ли какво значи „друпльовци“, госпожо Фрейзър? — попита Макрей, като изви рошавата си вежда.

Докато слушах този порой от оплаквания, избирах билки от сандъчето си — анасон и ангелика, две големи щипки обикновен пчелинок и няколко стръка мента. Сложих ги в едно квадратно парче марля, затворих кутията и подадох на Инес ризата му, в която той веднага се зарови в търсене на укритие.

— Ще говоря с господин Мърфи — обещах на шотландците. — Междувременно — казах на Инес, като му подадох вързопчето, — свари си една кана чай от това и пий по една чаша при всяка смяна на вахтата. Ако няма резултат до утре, ще вземем по-сериозни мерки.

И сякаш в отговор на това от него се разнесе силна пръдня, която предизвика иронично ликуване сред колегите му.

— Да, точно тъй, гуспожо Фрейзър; май че го изплашихте до насиране — каза Маклауд и се ухили до уши.

Инес, ален като пробита артерия, взе вързопчето, кимна ми, промърморвайки нещо благодарствено, и избяга набързо, следван по-лениво от другите контрабандисти.

Последва доста жлъчен дебат с Мърфи, който завърши без кръвопролитие, но с компромис, че аз ще съм отговорна за приготвянето на овесената каша за шотландците, което ще ми бъде разрешено, ако се огранича до само едно котле и една лъжица, не пея докато готвя и много внимавам да не изцапам неговата светая светих.

Едва същата нощ, докато се въртях неспокойно в тясната и студена койка, ми хрумна колко странен е бил този сутрешен инцидент. Ако бях в Лалиброх и ставаше дума за някой от селяните на Джейми, те не само нямаше да се притеснят да идат при него по всякакъв въпрос, но и нямаше дори да става нужда. Той вече щеше да знае, че нещо не е наред, и щеше да се е погрижил да оправи нещата. Бях така свикнала с близостта и безпрекословната лоялност на хората на Джейми, че сега тази дистанция ме смути.

Джейми не беше на капитанската маса на сутринта, защото бе тръгнал с малка лодка и двама от моряците на риболов, но го видях по обед, загорял от слънцето, весел и покрит с люспи и рибешка кръв.

— Какво си направила на Инес, сасенак? — попита ме той ухилен. — Крие се в нужника и казва, че си му рекла да не излиза, докато не се изсере.

— Не съм му казвала точно това — обясних аз. — Просто казах, че ако не се изходи до довечера, ще му направя клизма с отвара от червен бряст.

Джейми погледна през рамо към нужника.

— Е, надявам се червата му да сътрудничат, иначе се опасявам, че ще остане в нужника до края на пътуването, щом си го заплашила така.

— Аз не бих се тревожила; сега, след като вече ядат овесена каша, червата им ще се погрижат сами за себе си без моята намеса.

Джейми ме погледна изненадан.

— Как така сега? Какво имаш предвид, сасенак?

Обясних му как започна Овесената война и какъв беше изходът от нея, а той взе леген с вода да се измие. Беше смръщил вежди, докато вдигаше ръкавите си.

— Трябвало е да дойдат при мен.

— Сигурно щяха да го направят рано или късно. Аз разбрах по случайност, когато намерих Инес да сумти зад един капак на люк.

— Мммфффмм. — Той започна да търка кървавите петна от пръстите си и полепналите люспи с една пемза.

— Тези мъже не са като твоите хора в Лалиброх, нали? — казах аз.

— Така е — отвърна тихо. Потопи пръсти в легена и остави потрепващи кръгчета, в които плаваха люспи. — Аз не съм техен господар; само им плащам.

— Но те харесват — възразих аз, после си спомних историята на Фъргъс и добавих доста вяло, — или поне петима от тях.

Подадох му кърпата. Той я пое с кимване и си избърса ръцете. Погледна към нея и поклати глава.

— Да, Маклауд и останалите ме харесват — или поне петима от тях — повтори иронично. — И те ще застанат до мен, ако се наложи — петима от тях. Но не ме познават добре, нито пък аз тях, освен Инес.

Хвърли мръсната вода през борда и пъхна празния леген под мишница. Обърна се да слезе долу и ми предложи ръка.

— На Калоден умря не само каузата на Стюарт, сасенак — каза той. — Ще дойдеш ли на вечеря?

* * *

Разбрах защо Инес е различен следващата седмица. Вероятно окуражен от пургативите, които му дадох, той дойде доброволно в каютата ми след седмица.

— Питах се, гуспожо — рече любезно, — дали може да ми дадете лекарство за нещо, дето го няма.

— Какво? — Погледнах го объркана при това описание, а той вдигна празния ръкав на ризата си за илюстрация.

— Ръката ми. Няма я, виждам го с очите си. Но пак ме боли ужасно понякога. — Изчерви се леко. — От няколко години се питам дали не съм откачил — сподели ми тихо. — Но говорих малко с господин Мърфи и той ми каза, че и с неговия крак било същото, а Фъргъс казва, че понякога се буди с усещането, че липсващата му ръка се плъзга в нечий джоб. — Усмихна се и един зъб просветна под увисналия мустак. — Затова си рекох, че може пък да е нормално да усещаш крайник, дето го няма, и сигурно може да се направи нещо.

— Разбирам. — Потърках замислено брадичката си. — Да, често се случва; нарича се фантомен крайник, когато все още усещаш част от тялото, която липсва. А дали може да се направи нещо… — смръщих се, опитвах се да си спомня някаква терапия за подобно състояние. За да спечеля време, попитах: — Как загуби ръката си?

— А, отравяне на кръвта — каза небрежно. — Надупчих я малко с един гвоздей и забра.

Взирах се в ръкава му, който беше празен чак до рамото.

— Да, явно — казах тихо.

— О, да. Ама беше голям късмет, заради туй не ме изпратиха в колониите с останалите.

— С кои останали?

Той ме погледна изненадан.

— Ами с другите затворници от Ардсмюир. Мак Дуб не ви ли каза? Когато крепостта вече спря да бъде затвор, изпратиха всички шотландски затворници да слугуват в колониите — всички освен Мак Дуб, защото той беше велик човек и не искаха да го изпускат от поглед, а мен, щото бях без ръка и не ставам за тежка работа. Отведоха Мак Дуб другаде, а мен ме пуснаха. Така че си беше направо късмет, само дето болката понякога се завръща нощем. — Изкриви лице и сякаш посегна да потърка несъществуващата си ръка, но се спря и сви рамене, илюстрирайки проблема.

— Разбирам. Значи си бил с Джейми в затвора. Не знаех. — Вече ровех из медицинското си сандъче и се чудех дали да дам болкоуспокояващо като чай от върбова кора или пчелинок с копър.

— О, да. — Инес вече не беше така срамежлив, започваше да говори свободно. — Щях да съм умрял от глад досега, ако Мак Дуб не ме беше намерил, когато освободиха и него.

— Тръгнал е да те търси? — С крайчеца на очите си зърнах някакъв син проблясък и кимнах на господин Уилъби, който минаваше покрай каютата.

— Да. Когато го пуснаха, дойде да ме потърси, за да види дали ще може да открие някой от изпратените в Америка — дали някой се е върнал. — Сви рамене и липсващата ръка странно преувеличи жеста. — Но в Шотландия бях само аз.

— Разбирам. Господин Уилъби, да имате някаква представа какво може да се направи за това? — Помахах му да влезе, обясних му проблема и с радост чух, че наистина има представа. Накарахме Инес пак да си свали ризата и аз гледах и си записвах внимателно, докато господин Уилъби притискаше силно с пръсти определени точки по врата и торса му и ми обясняваше какво точно прави.

— Ръката е в свят на духове — обясни той. — Тяло не; то в горен свят. Ръка опитва да се върне, не харесва да е далеч от тяло. Това — Ан-мо — натиска, натиска — спира болка. Но и ще кажем на ръка да не се връща.

— И как ще го направиш? — Инес се беше заинтригувал от процедурата. Повечето от екипажа не позволяваха на китаеца да ги докосва, смятаха го за езичник, нечист и извратен, но Инес го познаваше добре и беше работил с него последните две години.

Господин Уилъби поклати глава, защото не намираше думи, и зарови в моето сандъче. Извади бутилка със сушени люти чушки и изсипа внимателно една шепа, сложи я в малка чинийка.

— Има огън? — попита той. Имах огниво и успях да избия искра, за да запаля сухите чушки. Острата миризма изпълни каютата и всички загледахме как малка бяла струйка се издига от чинийката и образува нещо като облак над нея.

— Изпрати дим на фан дзяо до призрачен свят, говори на ръка — обясни господин Уилъби. Изду гърди и бузи като риба балон и духна силно облачето. После, без да спира, се обърна и се наплю хубаво чуканчето на Инес.

— Ей, мръсен езичнико! — извика Инес, ококорен от гняв. — Как смееш да ме плюеш?

— Плюе призрак — обясни господин Уилъби, като направи бързо три крачки назад към вратата. — Призрак страхува от плюнка. Няма върне се скоро.

Хванах Инес за здравата ръка.

— Сега отрязаната ръка боли ли те?

Гневът започна да изчезва от лицето му, докато мислеше за това.

— Ами… не — призна той. После се смръщи към господин Уилъби. — Но това не означава, че можеш да ме плюеш когато ти скимне, дребен червей такъв!

— О, не — рече доста спокойно господин Уилъби. — Аз не плюе. Сега ти плюе. Плаши твой призрак.

Инес се почеса по главата, дали от гняв или му стана смешно.

— Е, проклет да съм — рече накрая. Поклати глава, взе си ризата и я облече. — Все пак мисля, че другия път ще опитам от вашия чай, гуспожо Фрейзър.

44.

Природни сили

— Аз съм глупак — каза Джейми. Говореше мрачно, докато гледаше Фъргъс и Марсали, които бяха потънали в разговор до перилата от другата страна на кораба.

— Защо мислиш така? — попитах, макар че имах представа. Фактът, че четиримата семейни на борда живееха в доброволно целомъдрие, бе повод за скрито веселие сред членовете на екипажа, чието целомъдрие не беше доброволно.

— Двайсет години копнеех да си в леглото ми — каза той, потвърждавайки предположението ми, — а само месец след завръщането ти направих така, че не мога дори да те целуна, без някой да се изхили зад нас, и постоянно се озъртам дали Фъргъс не ме гледа, малкото копеленце! И за всичко е виновна моята глупост. Какво си мислех, че правя? — попита той реторично, като се взираше с обич в сгушените младоженци.

— Е, Марсали наистина е само на петнайсет — казах тихо. — Предполагам, че си искал да се държиш като баща… или като втори баща.

— Да, така е. — Погледна ме и се усмихна смутено. — И наградата за загрижеността ми е че не мога дори да докосна жена си!

— О, но ти ме докосваш — казах аз. Хванах ръката му и погалих нежно дланта с палец. — Просто не можеш да се впуснеш в необуздана диващина.

Бяхме направили няколко плахи опита в това отношение, всичките осуетени или от появата на някой моряк, или от простата липса на усамотено местенце на борда на „Артемида“. Един набег късно през нощта към трюма на кърмата прекъсна внезапно, когато огромен плъх изскочи от бала с кожи на голото рамо на Джейми и аз изпаднах в истерия, която бързо лиши Джейми от всякакво желание да продължава заниманията ни.

Той погледна към ръцете ни, където моят палец продължаваше тайната си любов с дланта му, и присви очи към мен, но ме остави да продължа. Сви нежно пръсти около ръката ми и неговият палец леко легна на пулса ми. Простият факт бе, че не можехме да разделим ръце — също като Фъргъс и Марсали, — макар да знаехме, че подобно поведение ще ни изнерви още повече.

— Е, в своя защита ще кажа, че го направих за добро — рече той печално, като ми се усмихна.

— Нали знаеш какво казват за добрите намерения.

— Какво казват? — Палецът му галеше китката ми и изпращаше леки тръпки през стомаха ми. Мислех си, че сигурно господин Уилъби е прав и наистина усещанията на една част от тялото се отразяват на друга.

— Че с тях е постлан пътят към ада. — Стиснах ръката му и се опитах да отдръпна моята, но той не ме пусна.

— Ммфффммм. — Пак гледаше Фъргъс, който гъделичкаше Марсали с едно перце от албатрос, държеше я с една ръка и я гъделичкаше под брадичката, а тя безуспешно опитваше да се измъкне.

— Много е вярно — заяви Джейми. — Исках момичето да има възможност да си помисли хубаво, преди нещата да са станали непоправими. Но в резултат аз лежа буден половината нощ, като се опитвам да не мисля за теб и слушам похотта на Фъргъс в другия край на каютата, а сутрин целият екипаж се хили в брадите си, когато ме види. — Той изгледа кръвнишки Мейтланд, който тъкмо преминаваше. Голобрадият юнга се стресна и се отдръпна предпазливо, като се озърташе през рамо.

— Как чуваш нечия похот? — попитах с любопитство.

Той ме погледна леко изчервен.

— О! Ами… просто…

Замълча за миг, после потърка носа си, който вече започваше да се зачервява от острия вятър.

— Имаш ли представа какво правят мъжете в затвора, сасенак, като не са виждали жена от много време?

— Мога да се досетя — казах и си помислих, че вероятно не искам да чувам от първа ръка. Не ми беше говорил за времето, прекарано в Ардсмюир.

— Сигурно — рече сухо. — И ще си права. Има три варианта; да се обърнеш към някого, да полудееш или да се оправяш сам.

Той се загледа в морето и сведе леко глава, за да ме погледне с усмивка.

— Мислиш ли, че съм луд, сасенак?

— Не и през повечето време — отвърнах честно и се обърнах с него. Той се засмя, после поклати печално глава.

— Да, но понякога ми се ще да можех да полудея — каза замислено. — Струва ми се много по-лесно, отколкото да мислиш какво да сториш… но не ми се удава естествено. Нито пък содомията — добави с крива усмивка.

— Да, предполагам. — Дори мъже, които се ужасяваха при мисълта да докоснат друг мъж, все пак можеха да се принудят да го направят, ако бяха отчаяни. Но не и Джейми. Като знам какво бе изтърпял в ръцете на Джак Рандал, предполагах, че по-скоро ще полудее, отколкото да потърси подобна утеха.

Той сви леко рамене и замълча, загледан в морето. После погледна към ръцете си, вдигна ги и стисна перилата.

— Бих се с тях… с войниците, които ме заловиха. Бях обещал на Джени, че няма да го направя… тя смяташе, че няма да ме наранят… но когато дойде моментът, просто не можах да се спра. — Сви пак рамене и бавно отвори и затвори дясната си ръка. Тя беше осакатената, на средния пръст имаше дебел белег, който минаваше през двете стави, а втората става на безименния бе неподвижна, затова той стърчеше дори когато ръката бе свита в юмрук.

— Пак го счупих, в челюстта на един драгун — каза той мрачно, като разклати леко пръста. — За трети път; вторият беше при Калоден. Не ми пречеше. Но те ме оковаха и това вече много ми пречеше.

— Предполагам. — Беше трудно… не точно трудно, а изненадващо болезнено… да мисля за това стройно силно тяло, подчинено и смирено от металните окови.

— В затвора няма усамотение. На мен това ми пречеше повече и от оковите. Ден и нощ винаги си пред очите на някого и не можеш да скриеш мислите, освен като се преструваш, че спиш. А колкото до другото… — Изсумтя тихо и отметна един кичур зад ухото си. — Ами чакаш да мръкне, защото единствено мракът ти носи някакво усамотение.

Килиите не били големи и мъжете лежали близо един до друг, за да се топлят нощем. Без друго усамотение, освен мрака и тишината, било невъзможно да не чуваш как всеки се грижи за нуждите си.

— Бях в окови повече от година, сасенак — каза той. Вдигна ръце, разпери ги на около един фут и спря рязко, сякаш стигна до невидима граница. — Не можех да ги помръдна повече… изобщо — добави, взирайки се в ръцете си. — И не можех да ги помръдна, без да издам звук.

Разкъсван между срама и нуждата, той чакал в мрака, дишал миризмата на мъжете и слушал шепота им, докато потайните шумове наблизо не му подсказвали, че издайническото подрънкване на оковите няма да бъде забелязано.

— Ако познавам нещо много добре, сасенак — каза той тихо и погледна за миг към Фъргъс, — това е шумът от мъж, който люби жена, която я няма.

Сви рамене и разпери ръце широко на перилата, разкъсвайки невидимите окови. Погледна към мен с лека усмивка и аз видях тъмните спомени в очите му, под саркастичния хумор.

Видях и ужасната нужда там, желание, така силно, че да надделее самотата и деградацията, мизерията и раздялата.

Стояхме неподвижни и се гледахме, без да забелязваме движението по палубата. Той знаеше по-добре от всеки как да скрие мислите си, но не ги криеше от мен.

Жаждата му бе много дълбока и собствените ми кости като че ли се разтапяха от нея. Ръката му беше съвсем близо до моята, върху дървените перила, с дълги пръсти и силна… Ако го докосна, помислих си внезапно, той ще се обърне и ще ме обладае тук, на дъските на палубата.

Сякаш чул мислите ми, внезапно хвана ръката ми и я притисна силно към бедрото си.

— Колко пъти сме лягали заедно, откакто се върна при мен? — прошепна той. — Веднъж, два пъти в бардака. Три пъти в полето. И после в Лалиброх, и в Париж. — Пръстите му потупваха леко по китката ми, един след друг, в ритъма на пулса ми.

— Всеки път ставах от леглото ти така жаден, както съм дошъл. Сега ми е достатъчно само да усетя аромата на косата ти до лицето си или бедрото ти до моето, когато седнем на масата, за да съм готов. А като те гледам как стоиш на палубата, а вятърът притиска роклята към тялото ти…

Ъгълчето на устата му потрепна леко, докато ме гледаше. Виждах как пулсът му бие силен във вдлъбнатината на шията, кожата му беше поруменяла от вятъра и от желанието.

— Понякога, сасенак, съм готов за едно медно пени да те опра на мачтата и да вдигна полите ти, и майната му на екипажа!

Пръстите ми се свиха конвулсивно в дланта му и той затегна хватката си, кимайки любезно на поздрава на артилериста, който минаваше към страничната надстройка.

Камбанката за вечерята с капитана иззвъня под краката ми и мелодичната метална вибрация проникна под подметките ми и се стопи в костите ми. Фъргъс и Марсали спряха играта си и слязоха долу, екипажът започна подготовка за смяна на вахтата, а ние останахме до перилата и се гледахме с горящи очи.

— Господин Фрейзър, капитанът ви поднася почитанията си и пита ще се присъедините ли към него на вечеря? — каза юнгата, Мейтланд, който стоеше на предпазливо разстояние.

Джейми пое дълбоко дъх и откъсна очи от моите.

— Да, господин Мейтланд, идваме. — Пое си пак дъх, намести палтото на раменете си и ми предложи ръка.

— Ще слизаме ли, сасенак?

— Един момент. — Извадих ръка от джоба си, след като открих, каквото търсех. И притиснах предмета в дланта му.

Той се вгледа в образа на крал Джордж III, после в мен.

— За всеки случай. Да вървим да ядем.

* * *

На следващия ден пак бяхме на палубата; макар че въздухът беше студен, студът бе за предпочитане пред задушните каюти. Тръгнахме по обичайния си маршрут — нагоре-надолу, от единия край на кораба до другия, но после Джейми спираше, облягаше се на перилата и ми разказваше някоя интересна случка от печатарския си бизнес.

На пет крачки от нас господин Уилъби седеше с кръстосани крака до главната мачта. До пантофа му имаше калъпче черно мастило, а пред него бе разпънат бял лист хартия. Върхът на четката му докосваше хартията нежно като пеперуда и оставяше изненадващо дръзки форми.

Докато го гледах с интерес, той започна отново от горния край на листа. Работеше бързо, със сигурни движения, сякаш гледаш танцьор или фехтовач.

Един от моряците мина опасно близо до хартията, почти стъпи с големия си мръсен крак върху белотата ѝ. След секунди друг мъж направи същото, макар че имаше достатъчно място да минат. После първият се върна и този път ритна малкото калъпче с черно мастило.

Морякът възкликна гневно, като се взираше смръщен в черното мастило по чистата палуба.

— Мръсен езичник! Виж какво направи!

Вторият, който се връщаше, спря заинтригуван.

— На чистата палуба? Капитан Рен няма да е доволен, нали? — Кимна на господин Уилъби подигравателно. — Най-добре побързай да го оближеш, дребосък, преди да е дошъл капитанът.

— Да, туй ще свърши работа. Оближи го. Бързо! — Първият пристъпи към китаеца, сянката му падна върху листа като петно. Господин Уилъби леко стисна устни, но не го погледна. Довърши втората колона, изправи калъпчето с мастило и пак натопи четката, без да откъсва очи от листа. Започна трета колона със сигурни движения.

— Казах — започна гръмогласно първият моряк, но спря изненадан, когато голяма бяла кърпа изпърха към палубата пред него и покри петното.

— Моля за извинение, господа — рече Джейми. — Като че ли изпуснах нещо. — Със сърдечно кимване, той се наведе и взе кърпичката си, а след нея на палубата остана съвсем леко петънце. Моряците се спогледаха несигурни, после погледнаха Джейми. Единият улови погледа на сините очи над усмихнатата уста и пребледня видимо. Обърна се и задърпа другаря си.

— Пардон, сър — промърмори. — Хайде, Джо, чакат ни на кърмата.

Джейми не погледна нито тях, нито господин Уилъби, а се върна към мен, като прибираше кърпата в ръкава си.

— Много приятен ден, нали, сасенак? — попита той. Отметна глава назад и вдиша дълбоко. — Освежаващ въздух, нали?

— За някои — сигурно — казах развеселена. Въздухът точно тук смърдеше доста силно на щавените кожи в трюма.

— Много мило от твоя страна — казах аз, когато се облегна на перилата до мен. — Дали да не предложа на господин Уилъби да пише в моята каюта?

Джейми изсумтя.

— Не. Казах му да пише в моята, или на масата в столовата, но той иска тук — упорит глупак е, и това е.

— Е, сигурно светлината е по-добра — казах със съмнение, като се взирах в малката сгърбена фигурка до мачтата. В това време порив на вятъра повдигна крайчето на хартията и господин Уилъби го притисна веднага, като с другата ръка продължаваше да пише. — Но не ми изглежда много удобно.

— Не е. — Джейми прокара пръсти през косата си подразнено. — Прави го нарочно, за да ядосва моряците.

— Е, ако това иска, явно се справя добре — отвърнах аз. — Но защо, за бога?

Джейми се наведе назад и изсумтя отново.

— Ами сложно е. Някога срещала ли си китаец?

— Неколцина, но предполагам, че по мое време са различни — казах сухо. — Не носят плитки и копринени пижами и не са обсебени от женски крака… или ако са, не са ми го казвали — добавих.

Джейми се засмя и се примъкна към мен, така че ръката му докосна моята.

— Е, свързано е с краката. Или поне така се започна. Джоузи, едно от момичетата на мадам Жан, казала на Гордън за това и, разбира се, той каза на всички.

— За какво точно става дума, за бога? — попитах аз, надделяна от любопитството. — Какво точно прави с краката?

Джейми се изкашля и бузите му порозовяха.

— Ами, малко е…

— Едва ли би могъл да ме шокираш с нещо — уверих го аз. — Виждала съм какво ли не — и повечето с теб, ако трябва да сме честни.

— Е, да, сигурно — ухили се той. — Ами не става дума какво точно прави, ами… е, в Китай, благородните дами си връзват краката.

— Чувала съм — отвърнах, като се чудех какво толкова има в това. — Правят го, за да бъдат краката им малки и изящни.

Джейми пак изсумтя.

— Изящни ли? Знаеш ли как се прави? — И започна да ми обяснява.

— Взимат малко момиченце… на около една годинка… и сгъват пръстите му надолу, докато не докоснат петата, после ги връзват, за да останат така.

— О! — възкликнах неволно.

— Аха — рече той сухо. — Бавачката сменя превръзките и почиства крака, после пак ги слага. След известно време пръстчетата изгниват и падат. А когато горкото момиче порасне, вече няма стъпала ами кости и кожа, по-малки от юмрука ми. — Той сви юмрук върху дървото, за да покаже. — Но тогава я смятат за много красива. Изящна, както ти каза.

— Това е отвратително! Но какво общо има с… — погледнах към господин Уилъби, но той като че ли не ни чуваше; вятърът духаше срещу нас и отнасяше думите ни в морето.

— Да кажем, че това е кракът на момичето, сасенак — каза той, като изпъна дясната си ръка пред себе си. — Свиваш пръстите, докато стигнат до петата, и какво имаш по средата? — Той сви пръсти в юмрук.

— Какво? — попитах аз. Джейми изпъна средния пръст на лявата си ръка и го пъхна рязко в центъра на юмрука си в красноречив жест.

— Дупка — рече той.

— Шегуваш се! Значи затова го правят?

Челото му се смръщи леко, после се отпусна.

— О, дали се шегувам? Не, сасенак. Той казва — кимна леко към господин Уилъби, — че това било най-невероятното усещане. За един мъж.

— Ах, дребно извратено зверче!

Джейми се засмя на възмущението ми.

— Е, така мисли и екипажът. Разбира се, той не може да получи същия ефект с европейка, но доколкото знам… се опитва от време на време.

Започнах да разбирам враждебността към дребния китаец. Дори беглото ми познанство с екипажа на „Артемида“ ме бе научило, че моряците като цяло са галантни същества, със силна романтична жилка по отношение на жените — без съмнение защото бяха принудени да се лишават от дамска компания през по-голямата част от годината.

— Хм — погледнах с подозрение китаеца. — Е, това обяснява тяхното поведение, но не и неговото.

— Ами малко е сложно — усмихна се дяволито Джейми. — Виж, за господин И Тиен Чо, от Китайската Поднебесна империя, ние сме варварите.

— Така ли? — Погледнах към Броуди Купър, който слизаше от въжетата и мръсните му ходила се виждаха отдолу. Предполагам, че и двете страни имаха някакво право. — Дори ти ли?

— О, да. Аз съм мръсен, смърдящ гуао-фей — това означава чуждестранен дявол, — който смърди като невестулка… мисля, че това означава хуан-шу-лан… и има лице като гаргойл — довърши ведро.

— Той ли ти каза това? — Струваше ми се странна благодарност, задето Джейми му бе спасил живота. Джейми ме погледна извил вежда.

— Не си ли забелязала, че дребосъците могат да ти кажат всичко, когато се напият? — попита той. — Мисля, че брендито ги кара да забравят размерите си; смятат се за огромни космати здравеняци и започват да буйстват.

Кимна към господин Уилъби, който прилежно рисуваше.

— По-сдържан е, когато е трезвен, но това не променя отношението му. Сигурно това го вбесява, нали? Особено като знае, че ако не съм аз, някой ще го изрита в главата или ще го изхвърли в морето през нощта.

Той говореше съвсем спокойно, но аз не пропуснах страничните погледи към преминаващите моряци, и вече осъзнавах защо Джейми прекарва толкова време на палубата в небрежни разговори с мен. Ако някой не бе разбрал, че господин Уилъби е под негова защита, бързо щеше да проумее заблудата си.

— Значи си му спасил живота, дал си му работа и го пазиш от неприятности, а той те обижда и те смята за невеж варварин — казах сухо. — Какъв сладур.

— Е, да. — Вятърът се бе засилил леко и развя един кичур от косата на Джейми пред лицето му. Той го прибра зад ухото си и се наведе към мен, раменете ни почти се докосваха. — Да говори каквото си иска; аз съм единственият, който го разбира.

— Наистина ли? — Сложих ръка върху неговата на перилата.

— Е, може би не го разбирам съвсем — призна той. Погледна към палубата между краката си. — Но много добре помня — добави тихо — какво е да нямаш нищо друго, освен гордостта си… и приятел.

Спомних си какво беше казал Инес и се запитах дали именно този еднорък мъж е бил неговият приятел в нужда. Знаех за какво говори; аз бях имала Джо Абърнати и знаех колко важно е това.

— Да, аз имах един приятел в болницата… — започнах, но ме прекъснаха силни възклицания на отвращение накъде отдолу.

— Проклятие! Адски огньове! Мръсен кучи син, свинска пръдня!

Погледнах стресната, после осъзнах, от приглушените ирландски клетви, които звучаха отдолу, че стоим точно над камбуза. Виковете бяха достатъчно силни, за да привлекат вниманието на моряците, и неколцина дойдоха при нас, вгледани с интерес в покритата с черна кърпа глава на готвача, която се показа от люка и се втренчи страховито в тях.

— Крастави задници! — крещеше той. — Какво ме зяпате? Двама да се довлекат долу и да изхвърлят тази гадост през борда! Аз ли да се катеря по стълбите с един крак? — Главата изчезна внезапно, а Пикар сви добродушно рамене и даде знак на един от по-младите моряци да слезе долу.

След малко се чуха гласове и шум от някакъв голям предмет, а после до нас достигна ужасна миризма.

— Господи Боже! — Грабнах кърпичката от джоба си и запуших носа си; това не беше първата воня, с която се сблъсквах на кораба, и обикновено държах накисната в оцет кърпа в джоба си, за всеки случай. — Какво е това?

— Ако се съди по миризмата — умрял кон. Много стар кон и много отдавна умрял. — Дългият тънък нос на Джейми изглеждаше малко присвит при ноздрите, а моряците около нас се закикотиха, запушили носове, и започнаха да коментират миризмата.

Мейтланд и Гросман, извърнали лица от товара си, но все пак леко позеленели, измъкнаха голям сандък през люка на палубата. Капакът беше разцепен и аз зърнах през отвора жълтеникавобяла маса, която леко блестеше на слънцето. Като че ли се движеше. Личинки, в изобилие.

— Уаа! — възкликнах неволно. Двамата моряци не казаха нищо, стиснали здраво устни, но изглежда бяха напълно съгласни с мен. Те заедно издърпаха сандъка до перилата и го прехвърлиха през тях.

Всички свободни моряци се събраха да гледат как сандъкът подскача след нас и се забавляваха с красноречивите епитети на Мърфи по отношение на корабния снабдител, който му го беше продал. Манцети, дребен италианец с гъста червеникава плитка, започна да зарежда мускет.

— Акула — обясни той, а зъбите му проблеснаха под мустака. — Много вкусна.

— Аха — обади се одобрително Стърджис.

Всички свободни моряци се бяха събрали на кърмата да гледат. Знаех, че има акули; Мейтланд ми беше посочил две тъмни гъвкави форми в сенките около корпуса предната вечер; плуваха сякаш без усилие с кораба, само с леко потрепване на сърповидните си опашки.

— Там! — чу се вик от няколко гърла, когато сандъкът внезапно подскочи във водата. След малко Манцети се прицели внимателно близо до сандъка. Още едно потрепване, сякаш нещо се удари силно в него, и отново.

Водата беше мътносива, но достатъчно прозрачна, за да зърна как нещо се движи бързо под повърхността. Още едно поклащане наклони сандъка настрани и внезапно острият връх на перка проби повърхността на водата и сивият гръб се показа за миг, разстилайки малки вълнички.

Мускетът гръмна до мен и очите ми залютяха от облака черен дим. Зрителите извикаха в хор и когато отново можех да виждам ясно, забелязах малко кафеникаво петънце да се разлива около сандъка.

— Акулата ли уцели, или конското месо? — попитах тихо Джейми.

— Сандъка — каза той с усмивка. — Но пак си беше добър изстрел.

Още няколко изстрела отидоха на халос, докато сандъкът танцуваше по вълните от ударите на акулите. Бели и кафяви парчета хвърчаха от сандъка, около него се разливаше голям обръч от мазнина, почерняла кръв и отломки. Сякаш по магия започнаха да се появяват и птиците, по една-две, и се гмуркаха да клъвнат по нещо.

— Не добре — каза накрая Манцети, като свали мускета и обърса лицето си с ръкав. — Много далече. — Потеше се и лицето му беше почерняло от барута; ръкавът бе оставил бяла ивица през очите и той заприлича на енот.

— С удоволствие бих хапнал филе от акула — чух наблизо гласа на капитана. Обърнах се и го видях да се взира във водата към пиршеството на акулите. — Сигурно можем да свалим лодка, а господин Пикар?

Сред бурни възгласи боцманът обърна „Артемида“ към останките от сандъка във водата. Една малка лодка с Манцети, мускета и трима моряци с куки и въжета беше свалена зад борда.

Когато стигнаха до мястото, от сандъка не бе останало нищо, освен няколко трески. Но все още се забелязваше трескава активност; водата кипеше от мятащите се под повърхността акули и почти нищо не се виждаше заради цяло ято морски птици. По едно време видях заострена муцуна да изниква от водата с отворена уста, захапа една от птиците и изчезна под вълните само за част от секундата.

— Видя ли това? — попитах смаяна. Знаех, в общи линии, че акулите са добре оборудвани със зъби, но тази практическа демонстрация бе по-впечатляваща от всички снимки в „Нешънъл Джиографик“.

— Аха, бабо, бабо, защо са ти толкова големи зъбите! — рече Джейми, също впечатлен.

— Имат и още как! — чу се глас наблизо. Обърнах се и видях ухиления Мърфи до мен, едрото му лице сияеше от свирепа радост. — Ама няма да са им от полза, кога им пробият дупки в чутурите! — Удари с огромния си като свински бут юмрук по перилата и изкрещя: — Докарай ми едно зъбато копеле, Манцети! Едно шише с бренди за готвене те чака!

— Май го приемате лично, господин Мърфи? — попита любезно Джейми. — Или чисто професионално?

— И двете, господин Фрейзър, и двете — отвърна готвачът, като наблюдаваше лова с яростно внимание. Изрита с дървения си крак по борда и се чу кух удар. — Те са опитвали моя вкус — каза той с мрачна наслада, — но аз съм опитвал много повече от тях!

Лодката едва се виждаше сред птиците и заради крясъците им не чувах друго, освен бойните викове на Мърфи.

— Стек от акула с горчица! — ревеше Мърфи, присвил очи в екстаза на отмъщението. — Задушен черен дроб с туршийка! Ще направя сапун от перките ви и желе от очите ви в шери, гадни копеленца!

Видях Манцети коленичил на носа, прицелваше се с мускета, и после черния дим, когато стреля. А след това и господин Уилъби.

Не го бях видяла да скача през борда; никой не го бе видял, всички се взираха в лова. Но той беше там, на известно разстояние от мелето около лодката, и бръснатата му глава лъщеше като рибарска плувка, докато се бореше с една огромна птица, която млатеше с крила водата.

Изкрещях и Джейми откъсна очи от лова, ококори се за миг и преди да успея да помръдна или да продумам, скочи зад борда.

Ужасеният ми вик съвпадна с рева от изненада на Мърфи, но Джейми вече се стрелкаше във водата и наближаваше китаеца.

От палубата се понесоха викове — и пронизителен писък от Марсали, — когато всички осъзнаха какво се е случило. Мократа червена глава на Джейми изскочи до господин Уилъби и след секунди той уви ръка около врата на китаеца. Господин Уилъби се беше вкопчил в птицата и за миг не бях сигурна дали Джейми се опитва да го спаси, или да го удави, но после ритна силно и започна да влачи китаеца и птицата към кораба.

Триумфални викове се понесоха от лодката и около нея се разля червено петно. Последва страшно мятане, докато една акула бе вързана за опашката и повлечена към кораба. След това настъпи истинска суматоха, когато мъжете в лодката видяха какво става във водата наблизо.

През борда бяха хвърлени въжета и моряците хукнаха напред-назад, не знаеха дали да помогнат на спасяването или за акулата, но накрая Джейми и товарът му бяха издърпани през десния борд и стоварени мокри на палубата, докато уловената акула — от която вече липсваха няколко парчета, благодарение на гладните ѝ другарки — бе извлечена от левия борд и положена на палубата, където продължи да се мята немощно.

— Гос… по… ди — каза Джейми, като дишаше тежко. Лежеше на палубата и поемаше дъх като риба на сухо.

— Добре ли си? — коленичих до него и обърсах водата от лицето му с подгъва на полите си. Той ми се усмихна накриво и кимна, но все така задъхан.

— Господи — рече пак и седна. Поклати глава и кихна. — Бях сигурен, че ще ме изядат. Тези глупаци в лодката тръгнаха към нас, обградени от акулите под водата, които хапеха уловената. — Той леко масажираше прасците си. — Не мисли, че съм твърде чувствителен, сасенак, но винаги съм се страхувал да не изгубя крак. Струва ми се по-страшно от това да ме убият.

— Добре че не се случиха и двете — казах сухо. Той започваше да трепери; свалих шала си и го увих на раменете му, после се огледах за господин Уилъби.

Дребният китаец, все така вкопчен в плячката си — млад пеликан, голям почти колкото него, — не обръщаше внимание на Джейми и на обидите, които го засипваха. Беше се свил, мокър и защитен от физическо нападение благодарение на щракащата човка на плячката му, заради която никой не можеше да припари до него.

Чу се удар и триумфален рев от другата страна на палубата оповести, че Мърфи е въздал със секирата си окончателното си отмъщение. Моряците се събраха около трупа, извадили ножовете си, и започнаха да разпарят кожата. Чуха се още удари със секирата и Мърфи се приближи ухилен. Стискаше под мишница част от опашката, огромният жълт черен дроб висеше от едната му ръка в торба от рибарска мрежа, а на рамото му бе опряна окървавената секира.

— Не се удави, а? — попита той, като разроши мократа коса на Джейми със свободната си ръка. — Не знам защо се хвърли заради дребното копеле, но беше много смело. Ще ти сваря хубав бульон от опашката, да не се простудиш — обеща той и отмина, като планираше менюто на глас.

— Защо го направи? — попитах. — Имам предвид господин Уилъби.

Джейми поклати глава и издуха нос в края на ризата си.

— Проклет да съм, ако знам. Сигурно е искал птицата, но нямам представа защо. Да я изяде, може би?

Мърфи чу това и се извърна смръщен от стълбата.

— Пеликаните не се ядат — каза той, като клатеше неодобрително глава. — Имат вкус на риба, както и да ги сготвиш. И Бог го знае тоя какво прави тук; те са крайбрежни птици. Сигурно го е довяла буря. Не ги бива да летят. — Плешивата му глава изчезна в неговото селение, като мърмореше щастливо за сушен магданоз и лют пипер.

Джейми се засмя и стана.

— О, да, сигурно е искал просто пера за писане. Хайде, сасенак. Помогни ми да си изсуша.

Той говореше шеговито, но още щом изрече това, лицето му застина. Погледна бързо към десния борд, където екипажът се караше и буташе над останките от акулата, а Фъргъс и Марсали предпазливо оглеждаха отрязаната глава, която зееше зъбата на палубата. После очите му срещнаха моите в съвършено разбиране.

След трийсет секунди бяхме в каютата му. Студените капки от косата му валяха по раменете и се плъзгаха по гърдите ми, но устата му беше гореща и нетърпелива. Твърдите извивки на гърба му сияеха топли през мократа риза върху тях.

— По дяволите! — каза той задъхано, като се отдръпна, за да свали панталоните си. — Господи, залепили са се за мен! Не мога да ги махна!

Сумтеше през смях и дърпаше вървите, но водата ги бе превърнала в неразрушим възел.

— Нож! — казах аз. — Къде има нож? — И аз изсумтях през смях, докато го гледах как трескаво се бори с мократа риза над панталоните. Започнах да ровя из чекмеджетата на писалището му и да разхвърлям листа хартия, шишенце с мастило, кутия с енфие — всичко друго, но не и нож. Най-близкото до нож беше пособието за отваряне на писма от слонова кост, което имаше формата на сочещ показалец.

Грабнах го и се опитах да отрежа вървите.

Той извика притеснено и отстъпи.

— Господи, внимавай, сасенак! Няма да ти е от полза, ако ме кастрираш, докато ми сваляш гащите!

Полуобезумели от желание, това ни се стори толкова смешно, че се превихме от смях.

— Ето! — Той ровеше из хаоса на койката си и извади триумфално кинжала. След миг вървите бяха прерязани и панталоните лежаха на пода.

Джейми ме сграбчи, вдигна ме и ме сложи на писалището, без да го е грижа за документите и перата. Вдигна полите ми на кръста, хвана ме за бедрата и почти се излегна над мен.

Сякаш хващаш саламандър — изгаряща жега под студен покров. Ахнах, когато краят на мократа му риза докосна голия ми корем, после ахнах отново, когато чух стъпки в коридора.

— Спри! — изсъсках в ухото му. — Някой идва!

— Твърде късно е — рече той задъхано. — Трябва да го направя, или ще умра.

Хвана ме, тласна безмилостно и аз захапах рамото му. Усетих вкус на сол и мокър лен, но той не гъкна. Два тласъка, три, краката ми бяха увити силно около него, викът ми потъваше в ризата му, и не ми пукаше кой може да дойде.

Той тласкаше бързо и дълбоко, отново, отново и отново, с гърлен победоносен звук в гърлото, треперещ в ръцете ми.

След две минути вратата се отвори. Инес огледа бавно бъркотията в стаята. Меките му кафяви очи плъзнаха от разхвърляното писалище към мен, която седях мокра и раздърпана, но все пак облечена, на койката, и спряха накрая върху Джейми, който се бе сгърбил на едно столче, все още с мократа риза и задъхан. Червенината бавно изтляваше на лицето му.

Ноздрите на Инес потрепнаха деликатно, но той не каза нищо. Влезе в каютата, кимна ми и се наведе под койката на Фъргъс, откъдето извади бутилка с бренди.

— За китаеца — каза ми той. — Че може да настине. — Обърна се към врата и спря, присвил замислено очи към Джейми.

— Няма да е зле господин Мърфи да ти направи малко бульон, Мак Дуб. Нали казват, че било опасно да настинеш след тежък труд? Не щеш да хванеш треска, нали? — В печалните кафяви дълбини проблесна дяволит блясък.

Джейми отметна назад мократа си солена коса и на лицето му се разля усмивка.

— О, да, ама ако стане тъй, Инес, поне ще умра щастлив.

* * *

На следващия ден разбрахме за какво му е бил пеликанът на господин Уилъби. Открих го на кърмата, птицата беше кацнала на един сандък до него, а крилете ѝ бяха привързани към тялото с ивици плат. Тя ме изгледа злобно с кръгли жълти очички и щракна предупредително с човка.

Господин Уилъби издърпваше въженце, на което бе закачена малка, гърчеща се лилава сепия. Откачи я и я поднесе пред пеликана, като каза нещо на китайски. Птицата го изгледа с дълбоко подозрение, но не помръдна. Той бързо хвана човката ѝ, отвори я и хвърли вътре сепията. Изненадан, пеликанът преглътна конвулсивно.

— Хао-ляо — похвали го господин Уилъби и го погали по главата. Видя, че го гледам, и ми кимна да се приближа. Аз го направих, без да откъсвам очи от кривата човка.

— Пин Ан — каза китаецът, като сочеше пеликана. — Кроткият. — Птицата вдигна малко гребенче от бели перца, сякаш наостри уши при произнасянето на името ѝ, и аз се засмях.

— Наистина ли? Какво ще правиш с него?

— Ще го уча ловува за мен — каза делово китаецът. — Ти гледа.

И гледах. След още малко сепии и едва-две рибки, които улови, за да храни пеликана, господин Уилъби откъсна още една ивица плат от края на дрехата си, и я върза на врата на птицата.

— Не иска задави — обясни. — Не гълта риба. — После върза едно тънко въженце за тази яка и ми даде знак да отстъпя назад, дръпна бързо и освободи превръзките, които задържаха крилете на птицата.

Изненадан от внезапното освобождаване, пеликанът се поклати напред-назад върху сандъка, плесна с огромните си костеливи криле и се стрелна в небето сред вихър от пера.

Пеликан на земята е комична гледка, грозно, ъгловато създание, широки перки и крива човка. Но летящ над водата пеликан е истинско чудо, грациозно и примитивно, смайващо като птеродактил сред по-изящните форми на чайки и буревестници.

Пин Ан, кроткият, се издигна, колкото му позволи въженцето, опита да полети по-високо, но после, сякаш примирен, започна да кръжи в кръг. Господин Уилъби, присвил очи срещу слънцето, се въртеше бавно на палубата, сякаш държеше хвърчило. Всички моряци по такелажа и палубата наблизо спряха работата си и се загледаха с любопитство.

Внезапно като стрела, пеликанът сви криле и се гмурна във водата със силен плясък. Когато се появи на повърхността, сякаш леко изненадан, господин Уилъби започна да го дърпа обратно. Щом се озова на палубата, пеликанът не желаеше да се раздели с улова си, но накрая все пак китаецът успя да бръкне внимателно в кожестата торбичка на гушата му и извади една хубава дебела рибка.

Господин Уилъби се усмихна доволно на зейналия от изненада Пикар, извади малко ножче и разпори още живата риба през гърба. Като стискаше птицата с жилестата си ръка, той освободи яката ѝ с другата си ръка и ѝ предложи парченцето от рибата, което Пин Ан веднага клъвна от пръстите му и го преглътна.

— Негово — обясни господин Уилъби, като бършеше кръвта и люспите в крачола си. — Мое — кимна към другата половина от рибата, която лежеше на сандъка.

След седмица пеликанът беше вече напълно опитомен, можеше да лети свободно, с яката, но без въжето, и се връщаше при господаря си, като повръщаше лъскави рибки в краката му. Когато не ловуваше, Пин Ан или седеше на мачтата, за неудоволствие на моряците, отговорни за почистването на палубата отдолу, или следваше господин Уилъби, като щапуркаше и се клатушкаше смешно наляво-надясно, разперил дългите си криле за баланс.

Моряците, едновременно впечатлени от риболова им и респектирани от голямата щракаща човка, се пазеха от господин Уилъби, който всеки ден при хубаво време пишеше до мачтата под зоркия благ жълт поглед на новия си приятел.

Един ден спрях да погледам господин Уилъби, скрита зад мачтата. Той поседя за миг, с доволно изражение на лицето, замислен над изписаната страница. Не можех да разчета йероглифите, разбира се, но бяха някак красиви.

Той се озърна бързо, сякаш да види дали идва някой, взе четката и много внимателно добави последния знак в горния ляв ъгъл на страницата. Без да питам, знаех, че е подписът му.

После въздъхна и вдигна лице да погледне над перилата. Изглеждаше доволен и замечтан и аз знаех, че каквото и да вижда, то не е нито корабът, нито океанът отвъд.

Накрая въздъхна отново и поклати глава, сякаш на себе си. Положи ръце на хартията и бързо и внимателно я сгъна, веднъж, два пъти и отново. После се изправи, отиде до перилата, протегна ръце над водата и пусна сгънатата бяла формичка.

Тя се претърколи към водата. После вятърът я подхвана и я понесе нагоре, малко бяло петънце в далечината, което много приличаше на чайките, които кряскаха зад кораба в търсене на остатъци.

Господин Уилъби не остана да го погледа, обърна се и слезе долу с все така замечтано изражение на малкото си кръгло личице.

45.

Историята на господин Уилъби

Докато минавахме през средата на Атлантика и се насочвахме на юг, дните и нощите станаха по-топли и свободните моряци започнаха да се събират на надстройката след вечеря, пееха песни, танцуваха на цигулката на Броуди Купър или слушаха истории. С инстинкта, който кара децата да се събират в гората и да си разказват истории за призраци, мъжете като че ли си падаха най-много по ужасните разкази за корабокрушения и морски опасности.

Докато плавахме на юг и извън владенията на Кракена и морските чудовища, настроението за чудовища отмина и мъжете започнаха да си разказват истории за дома.

Когато и те бяха на привършване, Мейтланд, юнгата, се обърна към господин Уилъби, който както винаги клечеше до мачтата, стиснал чаша до гърдите си.

— Как така дойде от Китай, Уилъби? — попита любопитно Мейтланд. — Виждал съм съвсем малко китайски моряци, макар че хората казват, че в Китай има страшно много народ. Толкова ли е хубаво там, че никой не иска да го напуска?

Китаецът се поколеба, но изглеждаше леко поласкан от интереса. С още малко поощрение той се съгласи да разкаже как е напуснал родината си — трябваше само Джейми да превежда, защото неговият английски не бе подходящ за тази задача. Джейми с радост се съгласи, седна до него и наклони глава да слуша.

— Аз бях мандарин — започна господин Уилъби с гласа на Джейми, — образован мандарин с поетическа дарба. Носех копринена роба, бродирана с много цветове, и отгоре синята копринена роба на учен, със знака на моя занаят на гърдите и на гърба — фън хуан — огнена птица.

— Мисля, че означава феникс — добави Джейми, като се обърна към мен, преди да насочи вниманието си към търпеливо чакащия господин Уилъби, който веднага започна да говори:

— Роден съм в Пекин, Императорския град на Сина на Небесата…

— Така наричат техния император — прошепна ми Фъргъс. — Каква дързост, да сравняват краля си с Исус Христос!

— Шт — изшъткаха му няколко души, като се обърнаха възмутени към него. Той направи груб жест на Максуел Гордън, но замълча и се обърна към малката фигура, която клечеше до мачтата.

— Отрано разбрах, че имам литературна дарба, и макар че отначало не бях много умел с четката и мастилото, накрая с огромни усилия се научих да изразявам с четката идеите, които прелитаха като жерави през ума ми. И така ме забеляза У Сиен, мандарин от императорския двор, който ме взе да живея с него и надзираваше обучението ми.

— Издигах се бързо и преди да стана на двайсет и шест, вече имах топка от червен корал на шапката си. А после дойде лош вятър и пръсна семената на нещастието в моята градина. Може да ме е проклел някой враг или пък в арогантността си бях пропуснал да направя някое приношение — защото аз много почитах предците си, всяка година посещавах семейната гробница и палех пръчици в Залата на Предците…

— Ако и писанията му са толкова витиевати, без съмнение Синът на Небесата е изгубил търпение и го е хвърлил в реката — промърмори цинично Фъргъс.

— … но каквато и да е причината, моята поезия стигна до очите на Уан Мей, Втората съпруга на императора. Втората съпруга имаше голяма власт, защото бе родила четирима синове, и когато поиска да стана част от нейния двор, молбата ѝ бе изпълнена веднага.

— И какво му е лошото на това? — попита Гордън, като се наведе напред с интерес. — Определено си се издигнал, нали?

Господин Уилъби явно разбра въпроса, защото кимна към Гордън и Джейми започна да превежда:

— О, неизразима чест; щях да имам голяма къща в двореца и стража щеше да съпровожда моя паланкин, а пред мен щяха да носят троен чадър като символ на ранга ми, и вероятно дори щях да имам пауново перо на шапката си. Името ми щеше да е изписано със златни букви в Книгата на заслугите.

Малкият китаец замълча, почесвайки скалпа си. На обръснатата част вече бе набола коса и той приличаше по-скоро на тенис топка.

— Обаче има едно условие в императорския двор — всички служители на императорските съпруги трябва да са евнуси.

Ужасено ахване посрещна тези думи, следвано от оживени коментари и възклицания: „Боже, Господи!“ и „Жълти копеленца!“.

— Какво е евнух? — попита Марсали, изглеждаше объркана.

— Не ти трябва да знаеш, cherie — увери я Фъргъс, като я прегърна през раменете. — И ти си избягал, нали, mon ami? — каза той на господин Уилъби с огромна симпатия. — И аз щях да направя същото, без съмнение!

— За мен щеше да е огромен позор да откажа императорския дар. И все пак… каква печална слабост… бях влюбен в една жена.

Чуха се съчувствени въздишки, защото повечето моряци бяха много романтични души, но господин Уилъби спря, дръпна Джейми за ръкава и му каза нещо.

— О, сбъркал съм — поправи го Джейми. — Казва, че не била „една жена“… просто жени, всички жени, или жените по принцип. Нали така? — погледна той към господин Уилъби.

Китаецът кимна доволно и се облегна назад. Луната беше почти пълна и достатъчно ярка, за да виждаме дребното му личице.

— Да — каза той чрез Джейми, — много мислех за жени; за изяществото и красотата им, разцъфващи като лотосов цвят, плаващи като цветче по вятъра. И безбройните им звуци, понякога като чуруликане на птички или песен на славеи; понякога като мучене на крави — добави с усмивка, която превърна очите му в процепи и разсмя слушателите му, — но дори това ми харесваше в тях.

— Написах всичките си поеми за Жената — понякога за конкретна жена, но повечето за Жената. За вкуса на гърди като кайсии, за топлия аромат на женски пъп, когато се буди през зимата, за топлото хълмче, което изпълва ръката ти като разцепена узряла праскова.

Фъргъс, скандализиран, запуши ушите на Марсали, но останалите слушатели бяха по-възприемчиви.

— Нищо чудно, че дребосъкът е изтъкнат поет — каза одобрително Рибърн. — Много езическо, ама ми харесва!

— Заслужил си е червената топка на шапката — съгласи се Мейтланд.

— Почти ми се ще да науча китайски — каза помощник-капитанът, като гледаше господин Уилъби с нов интерес. — Той има ли много такива поеми?

Джейми махна на публиката да замълчи — към нея вече се бяха присъединили всички моряци, които не бяха на вахта — и каза на господин Уилъби:

— Продължавай.

— Избягах в Нощта на фенерите. Голям празник, когато улиците са пълни с хора; така стражите нямаше да ме забележат. Точно след мръкване, когато процесиите се събираха в града, аз се облякох като пътник…

— Като поклонник — прекъсна го Джейми, — гробниците на предците им са много далече и те обличат бели дрехи, когато ходят там, защото са траурни, нали?

— … и напуснах дома си. Вървях без проблем през тълпите, носех малко фенерче, на което не бяха изписани името и къщата ми. Стражите биеха по бамбуковите си барабани, слугите от големите къщи биеха гонговете и от покрива на двореца летяха фойерверки.

На малкото кръгло лице беше изписана носталгия при спомена.

— Това беше донякъде най-подходящото сбогуване за един поет — каза той. — Да избягаш безименен, под шума на празненството. Докато минавах покрай гарнизона на градската порта, погледнах назад, за да видя покривите на двореца на фона на избухващите цветя от червено и златно. Приличаше на вълшебна градина — забранена за мен.

И Тиен Чо пътувал без произшествия цялата нощ, но едва не го заловили на следващия ден.

— Бях забравил за ноктите си — каза той. Изпъна ръка, малка, с къси пръстчета и изгризани до живеца нокти. — Мандарините имат дълги нокти като знак, че не са длъжни да работят с ръцете си, и моите бяха дълги колкото една фаланга на пръстите.

Един слуга от къщата, където спрял да си почине на следващия ден, ги видял и хукнал да каже на стражата. И Тиен Чо избягал и най-сетне успял да се измъкне от преследвачите си, като се плъзнал в една влажна канавка и легнал сред храстите.

— Докато лежах там, си начупих ноктите, разбира се.

Той показа кутрето на дясната си ръка. — Трябваше да изтръгна този нокът, защото на него имаше златно да дзи, което не можеше да се извади.

Откраднал дрехите на един селянин, които били окачени на храст, за да съхнат, и оставил в замяна изтръгнатия нокът със златния йероглиф в него. После тръгнал през страната към крайбрежието. Отначало си купувал храна с малкото пари, които бил взел, но след Лулун срещнал банда разбойници, които му взели парите, но го оставили жив.

— А след това — каза простичко — крадях храна, когато можех, и гладувах, когато не можех. Накрая вятърът на късмета малко се промени и срещнах група пътуващи билкари, които бяха тръгнали към медицински панаир близо до брега. В замяна за уменията ми в изписването на знамената за тяхната шатра и съчиняването на възхвали за техните лекарства, те ме взеха с тях.

Щом стигнали до брега, той отишъл до водата и се опитал да се представи за моряк, но напълно безуспешно, тъй като пръстите му, колкото и умели да били с четката, не знаели изкуството на възлите и въжетата. На пристанището имало няколко чужди кораба; той избрал онзи, на който моряците изглеждали най-варварски, за да го откара възможно най-далече, и при първа възможност се промъкнал покрай пазача и се наврял в трюма на „Серафина“, който пътувал за Единбург.

— Значи си искал да напуснеш родината си? — попита Фъргъс. — Струва ми се много отчаян избор.

— Ръка на император много дълга — каза тихо господин Уилъби на английски. — Аз изгнаник или мъртвец.

Слушателите му въздъхнаха колективно със страхопочитание пред такава кръвожадна власт и настъпи тишина, само въжетата проскърцваха над нас, докато господин Уилъби взимаше забравената си чаша и допиваше грога си.

Остави я, облиза устни и сложи пак ръка върху ръката на Джейми.

— Странно е — каза господин Уилъби някак замислено и тази интонация бе предадена точно от Джейми, — но именно моята радост от жените бе видяла и обикнала в думите ми Втората съпруга. И все пак в желанието си да ме притежава — мен и поемите ми, — тя щеше да унищожи завинаги онова, на което се възхищаваше.

Господин Уилъби се изсмя тихо и иронично.

— Но това не е единственото противоречие в живота ми. Тъй като не исках да се откажа от мъжеството си, аз изгубих всичко друго — чест, препитание, родина. И под родина имам предвид не само самата земя, склоновете с благородни ели, където прекарвах летата си в Тартария, огромните равнини на юг и пълните с риба реки, но и загубата на самия себе си. Родителите ми са опозорени, гробниците на предците ми са занемарени и пред образите им не горят благовония. Редът и красотата са загубени. Аз дойдох на място, където златните думи на поемите ми се смятат за кудкудякане на кокошки, а калиграфията ми за драсканици. Тук съм презиран като най-долен просяк, който поглъща змии, за да забавлява тълпата, и позволява на хората да измъкват змията от устата му срещу няколко монети, с които да изкара още един ден.

Господин Уилъби огледа слушателите си, за да подчертае сравнението.

— Дойдох в страна, където жените са груби и смрадливи като мечки. — Гласът му се надигна страстно, макар че Джейми превеждаше с равен тон, рецитирайки думите, без да ги насища с чувство. — Създания без изящество, невежи, миризливи, по телата им стърчат косми като на кучета! И те… те!… ме презират като жълт червей и дори най-долните курви не искат да легнат с мен.

— Заради любовта си към Жената дойдох на място, където нито една жена не заслужава да бъде обичана! — И в този момент, като видя тъмните погледи на моряците, Джейми спря да превежда и се опита да успокои китаеца. Сложи голямата си ръка върху облеченото в синя коприна рамо.

— Да, човече, разбирам. И съм сигурен, че всеки мъж щеше да постъпи така на твое място. Нали, момчета? — попита той, като погледна през рамо с извити вежди.

Това накара неколцина да изсумтят в съгласие, но съчувствието към историята на господин Уилъби беше изчезнало след обидния ѝ завършек. Чуха се остри забележки по адрес на развратния неблагодарен езичник и много витиевати комплименти към Марсали и мен, докато мъжете напускаха кърмата.

Фъргъс и Марсали също си тръгнаха, като Фъргъс спря да информира господин Уилъби, че ако пак каже нещо за европейките, той, Фъргъс, ще се почувства длъжен да увие плитката му около врата и да го удуши с нея.

Господин Уилъби пренебрегна и коментарите, и заплахите, само се взираше пред себе си, а черните му очи светеха от спомените и грога. Джейми се изправи и ми подаде ръка да стана от бъчвата.

Когато се обърнахме да си тръгнем, китаецът посегна между краката си. Без никакъв срам той обхвана тестисите си, така че те се издуха под коприната. Завъртя ги бавно в дланта си, вгледан замислено в тях, и каза сякаш на себе си:

— Понякога си мисля, че не си струваше.

46.

Срещаме морска свиня

От известно време осъзнавах, че Марсали събира кураж да ме заговори. Очаквах да го направи рано или късно; каквото и да изпитваше към мен, аз бях единствената жена на борда. Правех всичко по силите си да ѝ помогна, усмихвах ѝ се, казвах ѝ „Добро утро“, но първата крачка трябваше да е нейна.

И тя накрая на го направи, насред Атлантическия океан, месец след като напуснахме Шотландия.

Пишех в нашата каюта, водех си хирургически бележки за една малка ампутация — два смазани пръста на крака на един от моряците. Тъкмо бях приключила, когато една сянка затъмни входа на каютата и аз видях, че Марсали стои там, вирнала свадливо брадичка.

— Трябва да знам нещо — каза твърдо. — Не те харесвам и сигурно знаеш това, но татко казва, че си лечителка, и мисля, че сигурно си честна жена, дори и да си курва, така че може би ще ми кажеш.

Имаше безброй възможни отговори на подобно заявление, но аз не избрах никой от тях.

— Може би — отвърнах и оставих перото. — Какво искаш да знаеш?

Като видя, че не съм ядосана, тя влезе в каютата и седна на единственото столче.

— Ами да питам за децата — обясни тя. — И как се зачеват.

Вдигнах вежда.

— Майка ти не ти ли е казвала откъде идват бебетата?

Тя изсумтя нетърпеливо, малките руси вежди се смръщиха.

— Разбира се, че знам откъде идват! Всеки глупак го знае. Оставяш мъжа да си пъхне оная си работа между краката ти и после хубаво си плащаш след девет месеца. Искам да знам как да не зачена.

— Разбирам. — Гледах я с голям интерес. — Не искаш дете, така ли? След като… се омъжиш наистина, имам предвид? Повечето млади жени искат.

— Ами — рече тя бавно, като усукваше роклята си. — Понякога си мисля, че искам. Може да е с тъмна коса като Фъргъс. — Лек копнеж премина по лицето ѝ, но после изражението ѝ отново стана сурово. — Но не мога.

— Защо?

Тя стисна устни замислено, после рече:

— Заради Фъргъс. Не сме лягали още заедно. Само се целуваме понякога зад капаците на трюмовете — заради татко и проклетите му заповеди — каза тя горчиво.

— Амин — рекох малко сухо.

— Ъ?

— Нищо — махнах с ръка. — Какво общо има това с бебетата?

— Искам да ми хареса — каза тя делово. — Когато стигнем до тая част.

Прехапах долната си устна.

— Аз… ъ… предполагам, че това е свързано с Фъргъс, но се опасявам, че не виждам каква връзка има с бебетата.

Марсали ме погледна предпазливо. И за първи път без враждебност, а сякаш ме оценяваше по някакъв начин, рече:

— Фъргъс те харесва.

— И аз го харесвам — отвърнах предпазливо, не знаех накъде бие този разговор. — Познавам го от много време, още откакто беше дете.

Тя внезапно се успокои, някакво напрежение напусна слабите ѝ рамене.

— О, значи знаеш… къде е роден?

Разбрах притеснението ѝ.

— В бардак в Париж ли? Да. Знам. Той ли ти каза?

Тя кимна.

— Да, каза ми. Преди много време, на миналия Хогманай. — Е, предполагам една година беше много време за петнайсетгодишно момиче.

— Тогава му казах, че го обичам — продължи тя. Гледаше полата си, по бузите ѝ бе избила лека розовина. — А той рече, че и той ме обича, но майка ми никога няма да се съгласи. И аз попитах защо, на французите нищо им няма, не всеки може да е шотландец, а и не мислех, че ръката му е толкова важна — все пак и господин Мъри е с дървен крак, а мама доста го харесва — но той рече, че не било заради това, и… ми разказа за Париж, че е роден в бардак и е бил джебчия, когато татко го е срещнал.

Тя вдигна очи и в светлосините им дълбини се криеше изумление.

— Мислеше си, че това на мен ми пречи — каза с почуда. — Опита да се махне и рече, че няма да ме види повече. Е… — сви рамене и отметна коса. — Аз се погрижих за това. — Погледна ме право в очите, стиснала ръце в скута си.

— Просто не исках да го споменавам, в случай че не знаеш. Но след като знаеш… ами не се тревожа заради Фъргъс. Той казва, че знае какво да прави и много ще ми хареса, след първия или втория път. Но мама не ми каза така.

— А какво ти каза тя? — попитах с интерес.

Малка бръчка се появи между русите вежди.

— Ами… — започна бавно Марсали, — не става дума какво точно каза… макар че когато ѝ казах за Фъргъс, ми наприказва какви ужасни неща ще направи той с мен, защото е живял с курви и е роден от курва… а защото… тя се държеше така.

Сега лицето ѝ беше съвсем розово и сведе очи към скута си, където пръстите ѝ усукваха плата на полата. Вятърът от прозореца развя няколко руси кичурчета над главата ѝ.

— Когато за първи път прокървих, тя ми каза какво да правя и че това било част от проклятието на Ева и трябва да се примиря. Аз попитах какво е туй проклятие? И тя ми прочете от Библията как свети Павел казва, че жените са ужасни, мръсни грешници заради онова, което е сторила Ева, но все още могат да бъдат спасени чрез страдание и раждане на деца.

— Никога не съм имала високо мнение за свети Павел — отвърнах аз и тя ме погледна стреснато.

— Но той е в Библията! — изтъкна, шокирана.

— Както и още много други неща — отвърнах сухо. — Чувала ли си историята за Гидеон и дъщеря му? Или за онзи човек, който изпратил жена си да бъде изнасилвана до смърт от тълпа главорези, за да не хванат него? Все Божи хора, като Павел. Но давай, продължавай.

Тя ме гледа зяпнала за миг, после затвори уста и кимна, малко замаяна.

— Ами мама каза, че когато стана за женене и се омъжа, трябва да знам, че жената е длъжна да прави каквото иска съпругът ѝ, без значение дали ѝ харесва. И изглеждаше толкова тъжна, като ми го казваше, че… Помислих си, че дългът на жената сигурно е ужасен, и като знам какво казва свети Павел за страданието и раждането на децата…

Спря и въздъхна. Аз седях тихо и чаках. Тя продължи на пресекулки, сякаш не можеше да намери думи.

— Не помня баща си. Бях на три, когато англичаните го отведоха. Но бях достатъчно голяма, когато мама се омъжи — за Джейми — и виждах как е между тях. — Тя прехапа устна, не беше свикнала да го нарича по име.

— Татко… Джейми… беше нежен, мисля; винаги беше добър с мен и Джоан. Но виждах как се свива мама, когато я хванеше през кръста и я дръпнеше към себе си. — Тя захапа устната си отново и продължи: — Виждах, че я е страх; тя не искаше да я докосва. Но не разбирах от какво се страхува, той не беше направил нищо страшно, поне пред нас — и затова си помислих, че сигурно е нещо, което правят в леглото, когато са сами. С Джоан все се питахме какво ли може да е; мама никога нямаше белези по лицето и ръцете и не куцаше — не беше като Магдален Уолъс, чийто съпруг винаги я бие, когато е пиян в пазарен ден, — затова не мислехме, че татко я удря.

Марсали облиза устни, пресъхнали от соления въздух, и аз бутнах каната с вода към нея. Тя кимна в благодарност и си наля чаша.

— Затова си помислих — продължи, като гледаше струята вода, — че сигурно е защото мама е родила деца — има нас — и знае, че пак ще е ужасно, и затова не иска да ляга с… Джейми, защото я е страх.

Тя отпи, остави чашата и ме погледна право в очите, вирнала предизвикателно брадичка.

— Аз те видях с татко — рече тя. — Само за миг, преди той да ме види. И… и мисля, че на теб ти харесва това, което той ти прави в леглото.

Отворих уста и пак я затворих.

— Ами… да — казах немощно. — Харесва ми.

Тя изсумтя доволно.

— Ммфммм. И ти харесва да те докосва, виждам го. Ами тогава. Ти нямаш деца. Чувала съм, че има начини да не заченеш, само че май никой не ги знае, ама ти трябва да ги знаеш, защото нали си лечителка и тем подобни.

Наклони глава на една страна, вгледана в мен.

— Искам бебе — призна ми, — но ако трябва да избирам между него и това да ми е хубаво с Фъргъс, избирам Фъргъс. Така че няма да има бебе… ако ми кажеш как.

Прибрах къдриците зад ухото си и се зачудих откъде да започна.

— Ами — казах и поех дълбоко дъх, — нека започна с това, че аз съм раждала деца.

Тя направо се ококори при това.

— Така ли? А татко… Джейми знае ли?

— Е, разбира се, че знае — отвърнах възмутено. — Те са негови.

— Не знаех, че той има деца. — Бледите очи се присвиха подозрително.

— Сигурно е решил, че не ти влиза в работата — отвърнах малко по-остро от необходимото. — И то си е така — добавих, когато тя само изви вежди и продължи да гледа подозрително.

— Първото ни бебе умря — капитулирах аз. — Във Франция. Погребана е там. Моята… нашата втора дъщеря вече е голяма; тя се роди след Калоден.

— Значи той никога не я е виждал? Голямата? — каза тя тихо, мръщеше се.

Поклатих глава, не можех да продумам. Като че ли нещо заседна в гърлото ми и посегнах към водата. Марсали бутна разсеяно каната към мен, като се наведе заради люлеенето на кораба.

— Това е много тъжно — каза на себе си. После ме погледна и пак се смръщи в концентрация, опитваше се да проумее.

— Значи ти имаш деца и за теб няма разлика? Ммфффмм. Но е било много отдавна… Имала ли си други мъже във Франция? — Долната ѝ устна покри горната и тя много заприлича на малък упорит булдог.

— Това — казах твърдо, като оставих чашата — определено не е твоя работа. А колкото дали има значение раждането, вероятно има за някои жени, но не за всички. Но така или иначе съществуват основателни причини да не искаш дете веднага.

Тя се изправи заинтригувана.

— Значи има начин?

— Има много начини и за нещастие повечето от тях не вършат работа — казах ѝ, като леко съжалявах, че не мога да ѝ изпиша противозачатъчни таблетки. Все пак добре си спомнях съвета на maîtresses sage-femme, опитните акушерки в Болницата на Ангелите, където бях работила в Париж преди двайсет години.

— Дай ми малката кутия от шкафа ей там — каза ѝ, като посочих вратичките над главата ѝ. — Да, тази. — Някои френски акушерки правят чай от мирика и валериана — казах аз, докато ровех из медицинското си сандъче. — Но е доста опасен и не е особено надежден. Според мен.

— Липсва ли ти? — попита внезапно Марсали. Аз я погледнах стресната. — Дъщеря ти? — Лицето ѝ беше неестествено безизразно и аз подозирах, че този въпрос е свързан повече с Лери, отколкото с мен.

— Да — отвърнах простичко. — Но тя е голяма, има си свой живот. — Буцата в гърлото ми се завърна и аз сведох глава над кутията, за да скрия лицето си. Вероятността Лери да види Марсали отново не беше по-голяма от вероятността аз да видя някога Бриана; но това не беше мисъл, върху която исках да се спирам.

— Ето — казах и извадих голямо парче пречистен сюнгер. Взех един от тънките хирургически ножове от капака на кутията и внимателно го разрязах на няколко тънки парченца, около три на три инча. Потърсих пак в кутията и открих малко шишенце масло от вратига, с което внимателно накиснах едно от квадратчетата под любопитния поглед на Марсали.

— Добре — казах. — Важно е количеството масло, което се използва. Ако нямаш масло, натопи го в оцет — дори във вино, в краен случай. Сложи парченцето сюнгер вътре в теб, преди да легнеш с мъж — не забравяй да го направиш и първия път, забременява се и от веднъж.

Марсали кимна, широко отворила очи, и докосна леко сюнгера с показалец.

— Да? И… и после? Пак ли го вадя или…

Трескав вик отгоре, заедно с внезапното накланяне на кораба, когато сви главните платна, сложи край на разговора ни. Нещо се случваше.

— Ще ти кажа по-късно — казах аз, бутнах към нея сюнгера и шишенцето и тръгнах към коридора.

Джейми стоеше с капитана на кърмата и гледаше наближаването на голям кораб зад нас. Беше вероятно три пъти по-голям от „Артемида“, с три мачти и истинска гора от въжета и платна, по които като бълхи по чаршаф подскачаха малки черни фигурки. Бял дим се носеше след него, явно след изстрел на оръдие.

— По нас ли стреляха? — попитах изумена.

— Не — отвърна мрачно Джейми. — Само предупредителен изстрел. Искат да се качат на борда.

— Могат ли? — попитах капитан Рен, който изглеждаше по-мрачен от обикновено, и извитите надолу устни бяха потънали в брадата му.

— Могат — каза той. — Няма да им избягаме при такъв слаб вятър в открито море.

— Какви са? — Знамето се развяваше на главната мачта, но не можех да го видя срещу слънцето на това разстояние, изглеждаше съвсем черно.

Джейми ме погледна безизразно.

— Британски боен кораб, сасенак. Седемдесет и четири оръдия. Най-добре слез долу.

Това беше лоша новина. Британия вече не воюваше с Франция, но отношенията между двете страни не можеха да се нарекат сърдечни. И макар че „Артемида“ беше въоръжена, тя имаше само четири дванайсетфунтови оръдия; достатъчни да отклонят малки пиратски кораби, но не можеха да се мерят с боен кораб.

— Какво искат от нас? — попита Джейми капитана. Рен поклати глава, пълното му лице бе все така мрачно.

— Ами сигурно не им достигат хора, виж им такелажа… и предната палуба — отбеляза неодобрително, втренчен в кораба, който вече ни настигаше. Погледна към Джейми. — Могат да вземат нашите моряци, които са англичани… което сигурно е половината екипаж. И теб, господин Фрейзър… освен ако не искаш да се представиш за французин?

— По дяволите! — прошепна Джейми. Погледна ме смръщен. — Не ти ли казах да слезеш долу?

— Каза ми — отвърнах и не слязох. Приближих се до него, не откъсвах очи от бойния кораб, където тъкмо спускаха малка лодка. Един офицер, с позлатена куртка и шапка с ширит, слизаше в нея.

— Ако вземат британските моряци — попитах аз капитан Рен, — какво ще се случи с тях?

— Ще служат на борда на „Морска свиня“… — Той кимна към бойния кораб, който имаше фигура на риба с дебели устни на носа — като част от Кралската флота. Може да ги освободят, когато стигнат пристанище… но може и да не ги освободят.

— Какво? Значи могат да отвличат мъже и да ги принуждават да служат като моряци просто ей така? — Тръпка на страх премина през мен при мисълта, че могат да отведат Джейми.

— Могат — каза капитанът. — И ако го направят, много трудно ще стигнем до Ямайка с половин екипаж. — Обърна се рязко и тръгна напред, за да посрещне лодката.

Джейми ме хвана за лакътя и стисна.

— Няма да вземат Инес или Фъргъс — каза той. — Те ще ти помогнат да намериш Младия Иън. Ако ни отведат… — при тези думи ме прободе болка… — ще отидеш в къщата на Джаред в Шугър Бей и ще го търсиш оттам. — Погледна ме и ми се усмихна. — Ще се срещнем там — каза той и пак стисна лакътя ми. — Не знам след колко време, но ще дойда при теб.

— Но ти можеш да минеш за французин! — възразих аз. — Знаеш го!

Погледна ме за миг, поклати глава и се усмихна леко.

— Не, не мога да им позволя да отведат хората ми, а аз да остана и да се крия под френско име.

— Но… — понечих да възразя, че шотландските контрабандисти не са негови хора, не им дължи вярност, но спрях, защото осъзнах, че няма смисъл. Те може да не бяха негови роднини или селяни и вероятно един от тях бе предател, но той ги беше довел тук и ако ги отведяха, щеше да тръгне с тях.

— Не се тревожи, сасенак — каза ми тихо. — Ще се оправя, по един или друг начин. Но мисля, че сега е най-добре да се казвам Малкълм.

Потупа ръката ми, после я пусна и тръгна напред с изпънати рамене, за да посрещне съдбата си. Аз го последвах, по-бавно. Когато лодката се изравни с кораба, видях как капитан Рен вдига изумено вежди.

— За бога, какво е това? — промърмори той под нос, когато една глава се появи над перилата на „Артемида“.

Младежът беше на двайсетина години, но с изпито лице и приведени от умора рамене. Униформената му куртка му беше твърде голяма, облечена върху мръсна риза, и той залитна леко, когато палубата на „Артемида“ се люшна под него.

— Вие ли сте капитанът на този кораб? — попита англичанинът, очите му бяха зачервени от умора, но само с един поглед успя да различи Рен сред тълпата мрачни мъже. — Аз съм Томас Ленард, изпълняващ длъжността капитан на кораба на Негово Величество „Морска свиня“. За бога — каза той дрезгаво, — имате ли хирург на борда?

* * *

След като предпазливо му предложиха чаша портвайн, капитан Ленард обясни, че на „Морска свиня“ избухнала някаква зараза преди четири седмици.

— Половината екипаж е болен — каза той, като избърса една алена капка от брадичката си. — Изгубихме вече трийсет мъже и като че ли ще изгубим още много.

— А капитанът? — попита Рен.

Слабото лице на Ленард се изчерви леко.

— Капи… капитанът и двамата старши лейтенанти умряха миналата седмица, хирургът и помощникът му също. Аз съм трети лейтенант. — Обясни той едновременно изненадващата си младост и превъзбуденото си състояние; да се окажеш внезапно отговорен за голям кораб с екипаж от шестстотин души с върлуваща зараза на борда — това можеше да разтърси всеки.

— Ако на борда има човек с медицински опит… — Гледаше с надежда ту капитан Рен, ту Джейми, който стоеше до писалището леко смръщен.

— Аз съм хирургът на „Артемида“, капитан Ленард — обадих се от прага. — Какви са симптомите на хората ви?

— Вие? — Младият капитан се обърна и се втренчи в мен. Челюстта му увисна и показа набраздения език и жълтите зъби на човек, който дъвче тютюн.

— Жена ми е много добра лечителка, капитане — каза тихо Джейми. — Ако сте дошли за помощ, съветвам ви да отговаряте на въпросите ѝ и да правите каквото ви казва.

Ленард примигна веднъж, после си пое дълбоко дъх и кимна.

— Да. Е, като че ли се започва със силни болки в корема и ужасно разстройство и повръщане. Болните се оплакват от главоболие и имат силна треска. Те…

— Имат ли обрив по корема? — прекъснах го аз.

Той кимна трескаво.

— Да, имат. И някои кървят от задника. О, извинете, мадам — изчерви се внезапно. — Не исках да… просто…

— Мисля, че знам какво може да е — прекъснах извиненията му. Усещах как у мен нараства вълнение; имах чувството, че съм много близо до диагнозата, и знаех какво да предприема. И като призована от бойни тръби, попитах почти весело: — Но трябва да ги видя, за да съм сигурна…

— Жена ми с радост ще ви посъветва, капитане — каза твърдо Джейми. — Но се опасявам, че няма да се качи на кораба ви.

— Сигурен ли сте? — Капитан Ленард гледаше ту него, ту мен, отчаян и разочарован. — Ако може само да погледне екипажа ми…

— Не — каза Джейми точно когато аз отвърнах:

— Да, разбира се!

За миг настъпи неловка тишина. После Джейми стана и рече любезно:

— Ще ни извините ли, капитане? — И ме извлече от кабината по прохода към кърмата.

— Ти глуха ли си? — изсъска той, като още стискаше ръката ми. — Не може да искаш да стъпиш на чумав кораб! Рискуваш живота си, живота на екипажа и на Младия Иън само заради някакви си англичани?

— Не е чума — казах, докато се борех да се освободя. — И няма да рискувам живота си. Пусни ми ръката, проклет шотландецо!

Той ме пусна, но блокира стълбата и ме загледа кръвнишки.

— Чуй ме — казах аз търпеливо. — Не е чума; почти съм сигурна, че е тиф — заради обривите. Не мога да го прихвана, ваксинирана съм.

Моментно съмнение прелетя по лицето му. Въпреки обясненията ми все още бе склонен да смята микробите и ваксините за нещо като черна магия.

— Тъй ли? — попита скептично. — Е, тогава сигурно, но все пак…

— Виж — започнах, като търсех думи. — Аз съм лекар. Те са болни и аз мога да им помогна. Аз… просто… ами трябва, това е!

Ако се съди по ефекта му, изявлението ми не беше особено ясно. Джейми вдигна вежда, приканвайки ме да продължа.

Поех дълбоко дъх. Как можех да обясня… нуждата, необходимостта да помогнеш? Франк го разбираше по своя си начин. Сигурно имаше начин да накарам и Джейми да разбере.

— Дала съм клетва. Когато станах лекар.

Веждите му подскочиха.

— Клетва ли? — повтори той. — Каква клетва?

Бях я изричала на глас само веднъж. И все пак имах копие в рамка в кабинета си; Франк ми го беше подарил, когато завърших медицина. Преглътнах с усилие, затворих очи и го прочетох от паметта си.

В името на Аполон — лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва.

Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.

Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да ги давам на когото и да било. Ще пазя своя живот и своето изкуство винаги чисти и неопетнени от никакво престъпление. Когато влизам в някоя къща, това ще бъде само за да лекувам болен, като се пазя от всякаква зла умисъл и най-вече от всякакви сластолюбия към жените и мъжете, били те свободни или роби.

Всичко, каквото видя или чуя при изпълнението на своята професия или извън нея и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено.

Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство.

Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут во веки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава.

Отворих очи и видях, че ме гледа замислено.

— Ами… части от нея са просто традиционни — обясних аз.

Ъгълчето на устата му потрепна леко.

— Разбирам. Е, първата част звучи доста езически, но ми хареса онова, дето няма да съблазняваш никого.

— Така си и помислих — отвърнах сухо. — Добродетелта на капитан Ленард е в безопасност с мен.

Той изсумтя и се облегна на стълбата, после прокара ръка през косата си.

— Така ли се прави сред лекарите? — попита ме той. — Длъжни сте да помогнете на всеки, дори на врага?

— Няма голяма разлика, ако е болен или ранен. — Погледнах го, като молех с поглед за разбиране.

— Ами добре — каза бавно. — Аз също съм давал по някоя клетва… и не ги приемам лековато. — Хвана дясната ми ръка и пръстите му спряха на сребърната халка. — Някои по-сериозно от други обаче — добави и погледна лицето ми.

Беше много близо до мен, слънцето от люка над нас озаряваше ръкава на ризата му, кожата на ръката му бе наситено бронзова, когато се сви около моите бели пръсти и проблясващата сребърна брачна халка.

— Така е — казах тихо, отговаряйки на мисълта му. — Знам, че е така. — Сложих ръка на гърдите му, златният пръстен заблестя на слънцето. — Но може ли да се спази една клетва, без да се потъпче друга…?

— Е, няма да те държа отговорна — каза той, като се изправи с дяволита извивка на устните. — Сигурна ли си в тази твоя ваксинация? Върши ли работа?

— Върши — уверих го.

— Май ще трябва да дойда с теб — каза намръщен.

— Не можеш… ти не си ваксиниран, а тифът е ужасно заразен.

— Само си мислиш, че е тиф, от думите на Ленард — изтъкна той. — Не знаеш със сигурност.

— Не знам — признах аз. — Но има само един начин да разбера.

* * *

Бях качена на палубата на „Морска свиня“ посредством стол и страшно люшкане във въздуха над кипящото море. Приземих се позорно по лице на палубата. Щом се изправих, с изумление установих колко стабилен е бойният кораб в сравнение с нашата малка люлееща се шлюпка далеч долу. Сякаш стоях на Гибралтарската скала.

Косата ми се бе освободила при прехода между двата кораба; аз я усуках и я прихванах колкото можах, после посегнах за медицинското си сандъче, което беше в ръцете на един юнкер.

— Най-добре ми покажете къде са — казах аз. Вятърът беше силен и съзнавах, че са нужни доста усилия от страна на екипажите да държат двата кораба близо.

В туиндека беше тъмно, светеха само малки газеници, провесени от тавана, които се люлееха с кораба, и редиците хамаци тънеха в сенки, опъстряни със смътни петна светлина. Приличаха на малки китове или на спящи морски зверове, сгърбени и черни, люлеещи се с морето.

Вонята беше ужасна. През грубите въздушни шахти, които стигаха до горната палуба, явно не влизаше много въздух. По-лоша от вонята на немити тела беше смрадта на повръщано и гъстата, задавяща миризма на кървава диария, която осейваше щедро пода под хамаците на болните, които бяха твърде зле, за да стигнат до някое нощно гърне. Обувките ми лепнеха за палубата и се отлепяха с гаден лепкав звук, който ме караше да внимавам много откъде минавам.

— Дайте светлина — казах безапелационно на разтревожения млад юнкер, който получи заповед да ме придружи. Той държеше кърпа пред лицето си и изглеждаше едновременно изплашен и нещастен, но се подчини, като задържа фенера така, че да надникна в най-близкия хамак.

Обитателят му изстена и се извърна, когато фенерът го освети. Беше зачервен от треска и кожата му беше много гореща. Вдигнах ризата му и опипах корема; беше горещ, кожата бе раздута и твърда. Докато го докосвах леко, мъжът се гърчеше като червей на кукичка и издаваше жални стонове.

— Всичко е наред — успокоявах го аз, докато го карах да легне отново. — Да, аз ще ти помогна; ще се почувстваш по-добре много скоро. Нека видя очите ти. Да, точно така.

Дръпнах назад клепача; зеницата се сви от светлината, очите му бяха зачервени от страданието.

— Господи, махнете светлината! — изпъшка той и отметна глава. — Ще ми пръсне главата! — Треска, повръщане, коремни спазми и главоболие.

— Студено ли ти е? — попитах и отдръпнах фенера.

Отговорът беше по-скоро стон, но утвърдителен. Дори в сенките виждах, че много мъже в хамаците са увити в одеялата си, макар че беше много задушно.

Ако не беше главоболието, можеше да е обикновен гастроентерит — но не и при толкова много болни. Беше нещо много заразно. Не малария, те идваха от Европа към Карибите. Тифът беше възможен; пренасяше се от въшките и бързо се разпространяваше в такива претъпкани помещения като това, а и симптомите бяха подобни — но с една важна разлика.

Този моряк нямаше характерният обрив по корема, нито пък следващият, но третият имаше. Светлочервените розети се виждаха съвсем ясно на лепкавата бяла кожа. Притиснах силно една и тя изчезна, но се появи отново след миг, когато кръвта се върна в кожата. Провирах се между хамаците, тежките потни тела ме притискаха от всички страни, и тръгнах пак към коридора, където капитан Ленард и още двама от юнкерите му ме чакаха.

— Тиф е — казах на капитана. Бях сигурна, доколкото бе възможно без микроскоп и кръвни проби.

— О? — Изпитото му лице остана тревожно. — Знаете ли какво трябва да се направи, госпожо Малкълм?

— Да, но няма да е лесно. Болните трябва да се отведат горе, да се измият добре и да легнат на чист въздух. Освен това е важно храненето; трябва да са на течна диета — много вода — преварена вода, изключително важно е! — и да се мокрят, за да се потуши треската. Най-важното е да се избегне заразяването на останалите. Ето какво трябва да се направи…

— Направете го — прекъсна ме той. — Ще ви дам възможно най-много хора, за да ви помагат; на вашите заповеди са.

— Е — казах аз, като огледах със съмнение обкръжението си. — Мога да започна и да им кажа как да продължат, но ще е доста работа. Капитан Рен и съпругът ми трябва да продължат пътя си.

— Госпожо Малкълм — каза сериозно капитанът. — Ще ви бъда вечно признателен за всяка оказана помощ. Ние също бързаме към Ямайка и ако не спасим останалите от екипажа от тази ужасна болест, никога няма да стигнем до острова. — Говореше изключително сериозно и аз усетих съжаление към него.

— Добре — казах с въздишка. — Изпратете ми десетина здрави моряци за начало.

Излязох на палубата и отидох до перилата, за да помахам на Джейми, който стоеше зад руля на „Артемида“ и гледаше нагоре. Виждах ясно лицето му, въпреки че беше далече; изглеждаше притеснен, но се усмихна широко, когато ме видя.

— Слизаш ли? — извика, свил шепи.

— Не още! — извиках аз. — След два часа! — Вдигнах два пръста, за да ме разбере, ако не ме е чул, и отстъпих от перилата, но не и преди да видя как усмивката му увяхва. Беше чул.

Надзиравах изнасянето на болните на палубата и моряците, които трябваше да съблекат мръсните им дрехи, после ги измиха с маркучи и морска вода от помпите. Слязох в камбуза и давах нареждания на готвача и персонала на кухнята относно храната, когато усетих някакво движение на палубата под краката ми.

Готвачът, с когото говорех, вдигна ръка и затръшна капака на шкафа зад него. После бързо грабна една тенджера, която подскочи от рафта, набучи огромен свински бут върху един шиш в долния шкаф и се завъртя да затвори капака на кипящото котле над огъня.

Взирах се изумена в него. Бях виждала Мърфи да изпълнява същия странен балет, когато „Артемида“ рязко променяше курса.

— Какво… — попитах, но замълчах и тръгнах към горната палуба с всички сили. Бяхме потеглили; големият, солиден кораб „Морска свиня“ се движеше, усещах вибрацията през носа, когато хвана вятъра.

Изскочих на палубата и видях платната над главата си, опънати, а „Артемида“ бързо се смаляваше зад нас. Капитан Ленард стоеше до кормчията и гледаше към „Артемида“, докато помощникът крещеше команди на мъжете над нас.

— Какво правиш? — изкрещях аз. — Ах ти, проклето копеленце, какво става тук?

Капитанът ме погледна много смутен, но стиснал упорито челюст.

— Трябва да стигнем до Ямайка възможно най-скоро. — Бузите му бяха зачервени от силния морски вятър, но и от смущение. — Съжалявам, госпожо Малкълм… наистина съжалявам, но се налага…

— Никакво но! — изкрещях яростно. — Спирай! Трябва! Хвърли проклетата котва! Не можеш да ме отвличаш така!

— Съжалявам, но се налага — отговори той. — Мисля, че ще имаме нужда от вашите услуги, госпожо Малкълм. Не се тревожете — добави, в опит да ме успокои. Посегна сякаш да потупа рамото ми, но размисли. И отпусна ръка до тялото си. — Обещах на вашия съпруг, че армията ще ви осигури настаняване в Ямайка, докато „Артемида“ пристигне там.

Той се отдръпна при вида на лицето ми, явно изплашен, че мога да го нападна — и не без основание.

— Как така си обещал на съпруга ми? — попитах аз през стиснати зъби. — Искаш да кажеш, че Дж… господин Малкълм е разрешил да ме отвлечеш?

— Е, не… Всъщност не. — Капитанът като че ли намираше разговорът ни за доста напрегнат. Извади мръсна кърпа от джоба си и попи челото и тила си. — Опасявам се, че той беше непреклонен.

— Непреклонен, тъй ли? Е, аз също! — Тропнах с крак по палубата, като се целех в пръстите му, но пропуснах само защото той пъргаво отскочи назад. — Ако мислиш, че ще ти помогна, проклет похитител такъв, хубаво си помисли отново!

Капитанът прибра кърпата и стисна зъби.

— Госпожо Малкълм. Принуждавате ме да ви кажа това, което казах и на съпруга ви. „Артемида“ плава под френски флаг, с френски документи, но повече от половината ѝ екипаж са англичани или шотландци. Можех да принудя тези мъже да служат тук… и имам огромна нужда от тях. Вместо това се съгласих да ги оставя там в замяна на вашите медицински умения.

— Значи си решил да отвлечеш мен вместо тях. А съпругът ми се е съгласил с тази… сделка?

— Не, не се съгласи — каза доста сухо младежът. — Капитанът на „Артемида“ обаче сметна предложението ми за разумно. — Примигна към мен, очите му бяха подути от дългото безсъние, а твърде голямата му куртка се развяваше върху слабия торс. Въпреки младостта си и немарливия си външен вид, той определено изглеждаше достолепен.

— Трябва да поискам извинение за това привидно крайно неджентълменско поведение, госпожо Малкълм… но всъщност съм отчаян — рече той простичко. — Може би вие сте единственият ни шанс. И трябваше да се възползвам от него.

Отворих уста да отговоря, но после я затворих. Въпреки яда си… и ужасното притеснение какво ще каже Джейми, когато го видя отново… изпитах съчувствие към момчето. Той наистина можеше да изгуби целия си екипаж, ако не му помогнех. И дори с моята помощ пак щеше да изгуби много хора… но не исках да мисля за това.

— Добре — казах през зъби. — Хубаво! — Погледнах през перилата към поклащащите се платна на „Артемида“. Не бях склонна към морска болест, но усетих странно чувство в стомаха, докато корабът… и Джейми… се отдалечаваха. — Като че ли нямам голям избор. Ако можете да отделите възможно най-много хора да изчистят долната палуба… О, и имате ли някакъв алкохол?

Той изглеждаше леко учуден.

— Алкохол ли? Ами има ром за грога на хората ми и сигурно малко вино в оръжейната. Ще свърши ли работа?

— Щом само това имате, ще трябва да свърши. — Опитах да потисна чувствата си, за да се справя със ситуацията. — Предполагам, че ще трябва да говоря с интенданта.

— Да, разбира се. Елате с мен. — Ленард тръгна към стълбата надолу, после, изчервен, отстъпи и смутено ми посочи да мина пред него — за да не би случайно спускането да изложи неделикатно на показ краката ми, предполагам. Прехапах устна едновременно ядосана и развеселена и тръгнах.

Тъкмо бях стигнала до края на стълбата, когато чух гласове горе.

— Не, не безпокой капитана! Каквото и да искаш, трябва…

— Пусни ме! Казах ти, ако не ме оставиш да говоря с него, ще бъде твърде късно.

И после гласа на Ленард, внезапно остър, когато се обърна към натрапниците.

— Стивънс? Какво става?

— Нищо, сър — каза първият глас раболепно. — Томпкинс е сигурен, че познава онзи на кораба — големия, с червената коса. Казва, че…

— Нямам време — отряза го капитанът. — Кажи на помощника, Томпкинс, а аз ще говоря с теб по-късно.

Аз, разбира се, бях изкачила стълбата наполовина, когато чух тези думи, за да чуя всичко.

Отворът притъмня, когато Ленард започна да слиза надолу. Той ме погледна остро, но аз запазих безизразно лице и казах само:

— Имате ли достатъчно храна, капитане? Болните ще трябва да бъдат хранени много внимателно. Сигурно няма мляко на борда, но…

— О, има мляко — отговори той, внезапно ободрен. — Имаме шест млекодайни кози. Жената на артилериста, госпожа Йохансен, се справя прекрасно с тях. Ще я изпратя да говори с вас, след като се видим с интенданта.

Капитан Ленард ме представи бързо на господин Овърхолт, интенданта, и ни остави с нареждането да ми се предостави всичко необходимо. Господин Овърхолт, дребен, пълен човек с лъскава плешива глава, се втренчи в мен над високата яка на палтото си като някакъв едър Хъмпти Дъмпти, и замърмори недоволно за недостиг на всичко в края на пътуването и колко неприятно било това, но аз не го слушах. Бях твърде развълнувана и мислех за дочутото преди малко.

Кой беше този Томпкинс? Гласът му бе напълно непознат и бях сигурна, че не съм чувала името му. И по-важното — какво знаеше за Джейми? И какво щеше да направи капитан Ленард с тази информация? Така или иначе аз не можех да сторя нищо, освен да крия нетърпението си, и докато половината ми съзнание бе заето с безплодни предположения, започнах да разглеждам с господин Овърхолт какви провизии могат да се използват за болните.

Оказа се, че не са много.

— Не, определено не могат да ядат осолено телешко — казах твърдо. — Нито сухари, макар че ако ги накиснем в сварено мляко, вероятно ще може. Ако първо обаче махнете житоядците — добавих.

— Риба — предложи почти безнадеждно господин Овърхолт. — Често срещаме големи пасажи скумрия или дори паламуд с приближаването към Карибите. Понякога екипажът хваща по нещо.

— Може би и това ще свърши работа — казах разсеяно. — Варено мляко и вода ще са достатъчни в началото, но когато мъжете започнат да се възстановяват, трябва да получават нещо леко и хранително — супа, например. Сигурно ще можем да направим рибена чорба? Освен ако нямате нещо друго подходящо?

— Ами… — Господин Овърхолт изглеждаше много смутен. — Има малко количество сушени смокини, десет фунта захар, малко кафе и доста бисквити, както и голям сандък мадейра, но, разбира се, няма как да ги използваме.

— Защо? — втренчих се в него и той пристъпи смутено от крак на крак.

— Ами защото те са за нашия пасажер — каза той.

— Какъв пасажер? — попитах направо.

Изглеждаше изненадан.

— Капитанът не ви ли каза? С нас е новият губернатор на Ямайка. Това е причината — е, една от причините — поправи се и попи нервно голата си глава с кърпа — за това бързане.

— Ако не е болен, губернаторът може да яде осолено телешко — казах категорично. — Ще му се отрази добре. Сега наредете да отнесат виното в камбуза, аз имам работа.

* * *

С помощта на един от юнкерите, нисък, набит младеж на име Паунд, направих бърза обиколка на кораба, като безмилостно секвестирах провизии и хора. Паунд пъплеше до мен като дребен и яростен булдог, категорично информираше изненаданите и неохотни готвачи, дърводелци, метачи, чистачи, шивачи на платна и товарачи, че всичките ми желания — колкото и неразумно да звучат — трябва да бъдат изпълнявани незабавно по заповед на капитана.

Карантината беше най-важна. Още щом туиндекът бъдеше изчистен и проветрен, пациентите щяха да бъдат свалени там, но хамаците бяха окачени на голямо разстояние един от друг — здравите моряци щяха да спят на горната палуба — и снабдени с адекватни тоалетни съоръжения. Видях два големи казана в камбуза, които можеха да свършат работа. Добавих бърза бележка към мисления си списък, с надеждата, че главният готвач няма да е така силно привързан към оборудването си като Мърфи.

Следвах кръглата глава на Паунд, покрита с късо подстригани кафяви къдрици надолу към трюма, за да търсим стари платна, които можеха да се използват като превръзки. Но само половината ми съзнание бе заето с това; другата половина разсъждаваше за възможния източник на тифа. Той се причиняваше от бацил от рода Салмонела, и обикновено се разпространяваше чрез поглъщането му, пренасян от заразени чрез урина или фекалии ръце. Като се имаха предвид хигиенните навици на моряците, всеки от екипажа можеше да е преносител. Най-вероятно виновникът беше някой от онези, които раздаваха храната, като се имаше предвид широкото и внезапно разпространение на болестта. Готвачът или някой от двамата му помощници, или някой от стюардите. Щях да открия колко са, в коя столова сервират и дали някой е променил задълженията си преди четири седмици — не, пет, поправих се сама. Заразата бе започнала преди четири седмици, но имаше инкубационен период.

— Господин Паунд — извиках аз и кръглото лице надникна от върха на стълбата.

— Да, мадам?

— Господин Паунд… как е малкото ви име, между другото?

— Елайъс, мадам — каза той леко объркан.

— Имате ли нещо против да ви наричам така? — Скочих от стълбата и му се усмихнах. Той веднага ми се усмихна в отговор.

— Ами… не, мадам. Капитанът обаче може да има — добави предпазливо. — Това не е прието във флота.

Елайъс Паунд едва ли беше на повече от осемнайсет-деветнайсет години; капитан Ленард сигурно бе по-голям с пет-шест години. Все пак протоколът си беше протокол.

— Пред хората ще се обръщам към вас съвсем по флотски — уверих го, като потиснах усмивката си. — Но ако ще работите с мен, ще е по-лесно да ви наричам по име. — За разлика от него, знаех какво предстои — часове, дни и вероятно седмици работа и изтощение, когато сетивата започват да се замъгляват и в действие остават само навикът и слепият инстинкт… и неуморимо водачество.

Аз никак не бях неуморима, но илюзията трябваше да се опази. А това можеше да стане с помощта на двама-трима души, които да обуча; заместници на ръцете и очите ми, които ще действат, когато се наложи да си почина. Съдбата — и капитан Ленард — бе избрала Елайъс Паунд за моя дясна ръка; най-добре беше да се сприятеля с него веднага.

— Откога си в морето, Елайъс? — попитах и спрях да погледна след него, докато се провираше под ниска платформа, на която имаше огромни намотки смърдяща верига, всяка брънка бе два пъти колкото юмрука ми. „Веригата на котвата?“, зачудих се и я докоснах с любопитство. Изглеждаше достатъчно здрава, за да закотви и „Кралица Елизабет“, което бе успокояваща мисъл.

— От седемгодишен, мадам — каза той, докато влачеше към мен голям сандък. Изправи се, изпъшка леко от усилието и избърса кръглото си открито лице. — Чичо ми е командир на „Тритон“, затова ме взимаше с него. Дойдох на „Морска свиня“ само за това пътуване обаче, от Единбург. — Той отвори сандъка и разкри асортимент хирургически инструменти, по които имаше петна от ръжда — поне се надявах да е ръжда — и голяма колекция шишета и буркани с тапи. Един от бурканите бе пукнат и фин бял прах, като гипс, се беше пръснал по всичко в сандъка.

— Ето това бе донесъл господин Хънтър, хирургът, мадам — каза той. — Ще ви послужи ли?

— Бог знае — казах, вгледана в сандъка. — Ще трябва да проверя. Намери някой да го качи при болните, Елайъс. Искам да дойдеш с мен и да говориш много категорично с готвача.

* * *

Докато надзиравах почистването на туиндека с преварена морска вода, умът ми бе зает с две съвсем различни посоки на мисълта.

Първо, вече мислено очертавах необходимите стъпки в борбата с болестта. Двама мъже, изтощени от обезводняването, бяха умрели, докато ги местехме на горната палуба и сега лежаха в края на кърмата, където един шивач на платна прилежно ги зашиваше в хамаците им за погребението, с по едно гюле закачено за краката. Още четирима нямаше да изкарат нощта. Останалите четирийсет и пет имаха шансове, вариращи от отлични до нищожни; с малко късмет и умения можех да спася повечето. Но колко ли още случая оставаха неразкрити сред екипажа?

Огромно количество вода вреше в камбуза по мое нареждане. Гореща морска вода за чистене и преварена прясна вода за пиене. Направих още една отметка в мисления си списък; трябваше да се видя с госпожа Йохансен, жената с козите, за да уредя да стерилизира и млякото.

Трябваше да говоря с хората в камбуза за задълженията им; ако успеех да открия източника на заразата и да го изолирам, това щеше много да помогне за ограничаване на заболяването.

Целият наличен алкохол на кораба бе събран в лечебницата ми, за огромен ужас на господин Овърхолт. Той можеше да се използва и така, но щеше да е по-добре да се пречисти. Можех ли да намеря начин за дестилирането му? Да проверя при интенданта.

Всички хамаци трябваше да се изварят и изсушат, преди здравите моряци да спят в тях. Това трябваше да се направи бързо, преди следващата вахта да слезе за почивка. Да изпратя Елайъс да доведе метачи и чистачи; прането като че ли бе тяхна работа.

Под нарастващия ми списък не спираха неясните мисли за мистериозния Томпкинс и неизвестната му информация. Каквато и да беше, не бе довела до промяна в курса към „Артемида“. Или капитан Ленард не я бе приел сериозно, или просто бе твърде нетърпелив да стигне до Ямайка, за да позволи нещо да му попречи.

Спрях за миг до перилата, за да подредя мислите си. Отметнах косата от челото си и вдигнах лице към вятъра, за да пречисти вонята на болест. Усетих пара с лоша миризма да се издига от близкия люк, от чистенето с гореща вода, което течеше долу. След като почистеха, щеше да е по-добре, но само донякъде.

Погледнах към морето с напразната надежда да зърна платно, но „Морска свиня“ беше сам, „Артемида“ — и Джейми — бяха далече назад.

Отблъснах внезапния порив на самота и паника. Трябваше скоро да говоря с капитан Ленард. Решенията на поне два от проблемите, които ме притесняваха, зависеха от него; вероятният източник на тифа — и ролята на неизвестния господин Томсън в делата на Джейми. Но за момента имаше по-належаща работа.

— Елайъс! — извиках, знаех, че е някъде наблизо. — Заведи ме при госпожа Йохансен и козите, моля те.

47.

Чумав кораб

След два дни още не бях имала време да говоря с капитан Ленард. Два пъти ходих в каютата му, но или го нямаше или не можеше да говори — определяше позиция или разчиташе карти, или беше зает с някакви други мореплавателски дела.

Господин Овърхолт започна да избягва и мен, и безкрайните ми изисквания, като се заключи в каютата си с ароматен флакон със сушена салвия и исоп на врата, за да се пази от заразата. Здравите моряци, които бяха определени за чистенето и преместването, отначало бяха лениви и колебливи, но след като ги гълчах, гледах лошо, крещях, тропах с крак и пищях, започнаха да се размърдват. Чувствах се повече като овчарско куче, отколкото като лекар — постоянно съсках и ръмжах след тях, гласът ми прегракна от усилието.

Но имаше ефект; усещах нова надежда и решимост сред екипажа. Четирима от болните умряха този ден и бяха докладвани десет нови случая, но стоновете от туиндека вече не бяха толкова много и на лицата на все още здравите се четеше облекчението, което идва с действието. Още не бях успяла да открия източника на заразата. Ако успеех да направя това, щях да предотвратя нови случаи и вероятно — просто вероятно — да спра болестта до седмица, докато на кораба все още има здрави моряци, които да го управляват.

Бърза агитация сред здравите показа, че има двама мъже от областната тъмница, осъдени заради варене на незаконен алкохол. С благодарност се възползвах от това и ги накарах да изградят нова система за дестилиране — за ужас на екипажа, — в която половината от рома на кораба бе превърнат в чист алкохол за дезинфекция.

Бях сложила един юнкер на входа на туиндека и един в камбуза, въоръжени с легенче чист алкохол и инструкции никой да не влиза или излиза, без да си потопи ръцете в него. До всеки юнкер стоеше пехотинец с оръжие, който трябваше да се грижи никой да не пие от бъчвата, в която се изливаше използваният алкохол, когато станеше твърде мръсен.

В лицето на госпожа Йохансен, съпругата на артилериста, открих неочакван съюзник. Интелигентна трийсетинагодишна жена, тя разбра — макар че знаеше само няколко думи на английски, а аз не знаех изобщо шведски — какво искам да се направи и го направи.

Ако Елайъс беше моята дясна ръка, Анеки Йохансен беше лявата. Тя лично се зае с варенето на млякото, като търпеливо стриваше твърдите сухари — и махаше житоядците от тях, — за да ги смеси с него и с получената каша да нахрани онези моряци, които имаха сили да я смелят.

Съпругът ѝ, главният артилерист, бе сред жертвите на тифа, но за щастие изглежда беше по-лек случай и се надявах да се възстанови — както заради нейните всеотдайни грижи, така и заради собствения му здрав организъм.

— Мадам, Рутвен казва, че някой пак е пил от чистия алкохол. — Елайъс Паунд изникна до мен, кръглото му розово лице изглеждаше изпито, изморено и отслабнало заради напрежението през последните дни.

Казах нещо крайно лошо и кафявите му очи се ококориха.

— Извинявай — добавих. Избърсах с опакото на дланта челото си, за да отметна косата от очите си. — Не исках да обиждам нежните ти уши, Елайъс.

— О, чувал съм го и преди, мадам — увери ме той. — Но не и от дама.

— Аз не съм дама, Елайъс — казах изморено. — Аз съм лекар. Някой да отиде да претърси кораба да види кой е бил, трябва да е в безсъзнание досега.

Той кимна и се обърна.

— Ще видя в каютите. Обикновено там се крият, когато са пияни.

Този беше четвъртият за последните три дни. Въпреки цялата охрана над дестилатора и пречистения алкохол, на моряците, които получаваха само половината от обичайната си дажба грог на ден, толкова много им се пиеше, че някак си успяваха да се доберат до чистия алкохол, предназначен за стерилизация.

— Господи, госпожо Малкълм — каза домакинът и заклати плешивата си глава, когато му се оплаках. — Моряците биха пили всичко, мадам! Бренди от развалени сливи, от праскови, смачкани в ботуш и оставени да ферментират… знам за един, който откраднал стари превръзки от каютата на хирурга и ги накиснал, с надеждата да пуснат малко алкохол. Не, мадам, като им кажем, че това ще ги убие, определено няма да ги спрем.

А то наистина ги убиваше. Един от четиримата, които го бяха пили, бе умрял. Още двама бяха в отделен сектор на туиндека, в дълбока кома. Ако оцелееха вероятно, щяха да са с мозъчни увреждания.

— Не че плаването на тази проклета адска дупка няма да ти докара мозъчно увреждане — казах горчиво на една птица, която бе кацнала на перилата близо до мен. — Сякаш не е достатъчно, че се опитвам да спася половината нещастници от тифа, ами и другата половина се опитват да се самоубият с алкохола ми! Проклети да са всички!

Птицата наклони глава, реши, че не ставам за ядене, и отлетя. Океанът се простираше пуст около нас, някъде напред бяха непознатите Западни Индии, които криеха съдбата на Младия Иън, а отзад — бяха Джейми и „Артемида“. А аз бях по средата, с шестстотин пияни английски войници и трюм, пълен с възпалени черва.

Ядосвах се още известно време, после се обърнах решително към мостика. Не ми пукаше дори ако капитан Ленард лично изпомпваше водата от трюма, щеше да говори с мен.

* * *

Спрях точно пред прага на каютата. Още нямаше обяд, но капитанът спеше, положил глава на ръцете си върху някаква отворена книга. Перото бе паднало от пръстите му, а стъклената мастилница, хитро закрепена със скоба, се люлееше нежно с движението на кораба. Лицето му бе извърнато настрани, бузата — притисната към ръката му. Въпреки наболата брада изглеждаше абсурдно млад.

Обърнах се, щях да се върна по-късно, но се ударих в шкафчето, където купчина книги се крепеше сред всякакви хартии, навигаторски инструменти и полунавити карти. Най-горният том падна с трясък на пода.

Звукът едва се чу над скърцането, плющенето и виенето на такелажа, и виковете, които представляваха фонов шум на един кораб, но го събуди. Той примигна стреснато.

— Госпожо Фрей… госпожо Малкълм! — каза и потърка с ръка лицето си, разтърси глава, за да се разбуди. — Какво… искате ли нещо?

— Не исках да ви будя — казах аз. — Но ми трябва още алкохол… ако е нужно, мога да използвам направо ром… а вие трябва да говорите с хората си да спрат да пият дестилирания алкохол. Имаме още един отровен днес. И ако има някакъв начин да се проветри долната палуба… — Спрях, защото видях, че информацията му идва в повече.

Той примигна, почеса се и бавно започна да подрежда мислите си. Копчетата на ръкава му бяха оставили две червени петна на бузата му и косата му беше сплескана от тази страна.

— Разбирам — каза замаяно. После, докато започна да се разсънва, изражението му се проясни. — Да, разбира се. Ще наредя да опънат платно над люка, за да влиза повече въздух долу. Колкото до алкохола — трябва да ви помоля да говорите с домакина, аз самият не съм наясно какви са запасите ни в това отношение. — Обърна се и пое дъх, сякаш да извика, но после си спомни, че стюардът му вече не е наблизо, защото бе долу при болните. Точно тогава се чу звънът на корабната камбана отгоре.

— Моля за извинение, госпожо Малкълм — каза той, възвърнал любезността си. — Почти пладне е, трябва да отида да установя позицията ни. Ще изпратя при вас домакина, ако изчакате тук за момент.

— Благодаря ви. — Седнах в креслото, което тъкмо бе освободил. Той се обърна да излезе и направи някакъв опит да изпъне твърде голямата си куртка.

— Капитан Ленард? — попитах импулсивно. Той се обърна и ме погледна въпросително.

— Ако нямате нищо против, че питам, на колко сте години?

Примигна и лицето му се изопна, но ми отговори:

— На деветнайсет, мадам. На вашите услуги, мадам. — И изчезна през вратата. Чувах го по стълбата как вика с прегракнал от умората глас.

Деветнайсет! Седях неподвижна, парализирана от шока. Мислех го за много млад, но не чак за толкова. Лицето му беше загрубяло от вятъра и покрито с бръчки от напрежението и безсънието, изглеждаше поне на двайсет и пет. Господи! — помислих си ужасена. — Та той е почти дете!

Деветнайсет. На годините на Бриана. И да му бъде стоварено така внезапно командването не само на кораб — но на английски боен кораб — и не само на боен кораб, ами на кораб със зараза, която внезапно го бе лишила от една четвърт от екипажа му и от цялото командване. Усетих как страхът и яростта, които кипяха в мен през последните няколко дни, започват да отстъпват, защото разбрах, че не ме е отвлякъл от арогантност, а заради крайно отчаяние.

Трябваше да получи помощ. Е, беше прав. Поех дълбоко дъх, като си представих бъркотията, която ме чакаше при болните. Моя и само моя бе отговорността да направя всичко по силите си.

Капитан Ленард беше оставил отворен корабния дневник и последният запис бе недовършен. Имаше малко влажно петно на страницата; явно от устата му по време на съня бе потекла лига. В пристъп на раздразнение и жалост аз прелистих страницата, за да не виждам поредното доказателство за неговата уязвимост.

И тогава видях една дума на новата страница и спрях, хлад плъзна от тила по гърба ми, щом си припомних нещо. Когато го събудих неочаквано, той се стресна, видя ме и ме нарече „госпожо Фрей…“ — преди да се усети. А името на страницата пред мен бе точно „Фрейзър“. Той знаеше коя съм… знаеше кой е Джейми.

Станах бързо, затворих вратата и пуснах резето. Поне щях да разбера, ако някой дойде. После седнах зад писалището му, пригладих страниците и започнах да чета.

Върнах назад до записа за срещата с „Артемида“, преди три дни. Записите на капитан Ленард се различаваха ясно от тези преди него, бяха доста кратки — нищо чудно, като се имаше предвид с колко проблеми трябваше да се оправя. Повечето съдържаха само обичайната навигационна информация, с кратка бележка за имената на умрелите мъже предишния ден. Срещата с „Артемида“ беше отбелязана обаче, както и моето присъствие.

3 февруари 1767 г. Срещнахме близо до осмия час „Артемида“, малка, двумачтова бригантина под френски флаг. Поздравихме я и поискахме помощ от хирурга им, К. Малкълм, който се качи на борда и остана с нас, за да се грижи за болните.

К. Малкълм, така ли? Не се споменаваше, че съм жена; вероятно го бе сметнал за ненужно, или пък искаше да избегне всякакви въпроси относно уместността на действията му. Минах на следващия запис.

4 февруари 1767 г. Получих информация днес от Хари Томпкинс, моряк, че надзорникът на товара на бригантината „Артемида“ е известен нему престъпник на име Джеймс Фрейзър, наричан още Джейми Рой и Алегзандър Малкълм. Този Фрейзър се занимава с подривна дейност и е известен контрабандист, за чието залавяне Кралските митници са обявили значителна награда. Информацията бе получена от Томпкинс, след като се разделихме с „Артемида“; реших, че не уместно да преследвам „Артемида“, тъй като имаме заповеди да стигнем възможно най-бързо до Ямайка заради нашия пасажер. Обаче, тъй като обещах да върна хирурга им там, Фрейзър може да бъде арестуван тогава.

Двама мъже умряха от заразата — която, според хирурга на „Артемида“ е тиф. Джонатан Джаспърс, моряк, УМ, Харти Кепъл, помощник-готвач, УМ.

Това беше всичко; записът за следващия ден бе изцяло относно навигацията и смъртта на шестима мъже, всички с „УМ“ написано до имената им. Зачудих се какво ли означава, но бях твърде разсеяна от притесненията.

Чух стъпки по стълбата и едва успях да вдигна резето, преди домакинът да почука на вратата. Едва чух извиненията му; умът ми беше твърде зает да обработва смисъла на това ново разкритие.

Кой, по дяволите, беше този Томпкинс? Не бях чувала за него, със сигурност, и все пак явно знаеше опасно много за дейностите на Джейми. Което водеше до два въпроса: Как един английски моряк се е сдобил с такава информация — и кой още я знаеше?

— … намалим още дажбите от грог, за да ви дадем допълнително буре с ром — казваше колебливо господин Овърхолт. — На моряците няма да им хареса, но ще се справим; имаме само още две седмици път до Ямайка.

— Без значение дали ще им хареса, на мен алкохолът ми трябва повече, отколкото на тях грог — отговорих рязко. — Ако много се оплакват, кажете им, че ако нямам ром, никой от тях няма да стигне до Ямайка.

Господин Овърхолт въздъхна и избърса капките пот по лъскавото си чело.

— Ще им кажа, мадам — рече, твърде унил, за да спори.

— Добре. О, господин Овърхолт? — Той се обърна пак към мен. — Какво означава „УМ“? Видях, че капитанът го вписва в корабния дневник.

Лека искра на хумор блесна в дълбоко поставените му очи.

— Означава „Уволнен, мъртъв“, мадам. Това е единственият сигурен начин за повечето от нас да напуснем флота на Негово Величество.

* * *

Докато надзиравах миенето на болните и постоянното им поене с подсладена вода и варено мляко, умът ми продължаваше да работи по проблема с непознатия Томпкинс.

Не знаех нищо за него, освен гласа му. Той можеше да е някой от безликата орда над мен, силуетите, които виждах по такелажа, когато излизах да дишам чист въздух на палубата, или някоя от забързаните анонимни фигури, които тичаха нагоре-надолу между палубите в напразно усилие да свършат работа за трима.

Щях да го срещна, разбира се, ако се заразеше; знаех името на всеки пациент. Но едва ли можех да си позволя да изчакам с доста гадната надежда Томпкинс да се зарази с тиф. Накрая реших да попитам; той вероятно знаеше коя съм аз все пак. Дори да разбереше, че съм питала за него, едва ли щеше да има значение.

Елайъс беше естественият ми избор. Изчаках до края на деня, като се надявах, че умората ще притъпи естественото му любопитство.

— Томпкинс ли? — Кръглото лице на момчето се смръщи за миг, после се проясни. — О, да, мадам. Той е от моряците в предната част на кораба.

— О, беше от Спитхед май. Или… не! Сега си спомням, че беше от Единбург. — Той потърка кокалчетата на пръстите си под носа си, за да прикрие прозявка. — Да, Единбург. Не помня добре, ама май че е мобилизиран и постоянно вдига врява заради това, твърди, че не можели да го мобилизират — имал защита, защото работел за сър Пърсивъл Търнър от митниците. — Прозявката все пак го победи и той зина широко, после рече: — Но няма никаква писмена защита от сър Пърсивъл — заключи, примигвайки, — затова нищо не може да се направи.

— Значи е агент на митниците, така ли? — Това донякъде обясняваше нещата.

— Аха. Да, мадам. — Елайъс полагаше героични усилия да остане буден, но изцъклените му очи се бяха фиксирали в люлеещия се фенер в края на лечебницата.

— Върви да си лягаш, Елайъс — съжалих го. — Аз ще довърша тук.

— О, не, мадам! Не ми се спи, никак! — Посегна непохватно към чашата и бутилката, които държах. — Дайте на мен, мадам, и вървете да си починете. — Не можеше да помръдне, но упорито настоя да ми помогне с раздаването на водата, преди да легне на койката си.

Бях изморена почти колкото него, когато приключихме, но сънят не идваше. Лежах в каютата на мъртвия хирург, взирах се в тъмната греда над мен и се вслушвах в скърцането и бученето на кораба. И мислех.

Значи Томпкинс работеше за сър Пърсивъл. А сър Пърсивъл със сигурност знаеше, че Джейми е контрабандист. Но дали имаше и още нещо в тази история? Томпкинс бе познал Джейми. Как? Ако сър Пърсивъл бе решил да позволява нелегалните дейности на Джейми срещу подкупи, тогава… е, вероятно нито един от тези подкупи не бе стигнал до джоба на Томпкинс. Но в такъв случай… ами засадата до залива Арброут? Дали имаше предател сред контрабандистите? И ако имаше…

Мислите ми започваха да стават несвързани, въртяха се в кръг като пумпал. Напудреното бяло лице на сър Пърсивъл избледня до лилавата физиономия на обесения агент на митниците на пътя за Арброут и златните и червени пламъци на експлодиращ фенер озариха всички кътчета в ума ми. Обърнах се по корем, сграбчих възглавницата до гърдите си и заспах с мисълта, че трябва да намеря Томпкинс.

* * *

Оказа се, че той ме намери. Повече от два дни ситуацията при болните бе твърде напечена, за да мога да отделя дори минутка. На третия ден обаче започна да става по-лесно и аз се оттеглих в каютата на хирурга с намерението да се измия и да си почина малко, преди да дойде време за обяд.

Лежах на койката си със студена кърпа върху изморените очи, когато чух някакво бумтене и гласове в коридора пред вратата ми. Едно колебливо почукване и непознат глас каза:

— Гуспожо Малкълм? Стана един инцидент, мадам.

Отворих вратата и видях как двама моряци подкрепят трети, който стоеше като щъркел на един крак и беше пребледнял от шока и болката.

Само един поглед ми бе достатъчен, за да разбера кой стои пред мен. По едната страна на лицето му имаше следи от силно изгаряне, а изкривеният клепач показваше побеляло сляпо око. Едва ли ми трябваше друго потвърждение, че това е едноокият моряк, когото Младия Иън си мислеше, че е убил. Провисналата кестенява коса над оплешивяващото чело бе прибрана в тънка плитка, която висеше на едното му рамо и разкриваше две големи прозрачни уши.

— Господин Томпкинс — казах аз уверено и здравото му око се разшири от изненада. — Оставете го тук, моля.

Мъжете настаниха Томпкинс на столче до стената и се върнаха към работата си; не можеха да си позволят разсейване. С разбумтяно сърце, аз клекнах да прегледам ранения крак.

Той знаеше коя съм; бях го видяла на лицето му, когато отворих вратата. И кракът му беше много напрегнат под ръката ми. Раната беше грозна, но не много сериозна при подходящо лечение; по прасеца му минаваше дълбока драскотина. Беше кървила силно, но не стигаше до артерии; някой я беше превързал с парче от риза и кървенето бе почти спряло, когато я разкрих.

— Как се случи това, господин Томпкинс? — попитах, станах и посегнах към бутилката с алкохол. Той ме погледна, окото му гледаше зорко и притеснено.

— Ами от една треска, мадам — отвърна той с носовия глас, който вече бях чувала. — Една рейка се счупи, докато стоях на нея. — Върхът на езика му се стрелна навън и крадешком навлажни горната устна.

— Разбирам. — Обърнах се и отворих капака на празното си медицинско сандъче, като се преструвах, че търся подходящо лекарство. Гледах го с периферното си зрение, докато се опитвах да измисля как да подходя. Той беше нащрек; не можех да го подмамя да направи някакви разкрития или да спечеля доверието му.

Погледнах към масата в търсене на вдъхновение. И го открих. Мислено благодарих на Асклепий, взех триона за кости на покойния хирург, доста гаден на вид, и дълъг поне един фут, и освен това ръждив. Погледнах го замислено, обърнах се и приближих назъбения му ръб към ранения крак, точно над коляното. Усмихнах се очарователно на ужасеното око на моряка.

— Господин Томпкинс, нека си поговорим откровено.

* * *

След час морякът Томпкинс беше настанен в хамака си, зашит и превързан, разтресен целият, но все пак цял. Аз също потрепервах леко.

Томпкинс беше, както бе настоявал пред агентите в Единбург, агент на сър Пърсивъл Търнър. В това си качество обикалял доковете и складове на всички пристанища във Фърт ъф Форт, от Кълрос и Донибристъл, до Ресълриг и Мъсълбърг, за да събира клюки и да се оглежда за някакви признаци на незаконна дейност.

Отношението на шотландците към английската данъчна система бе такова, че винаги имало какво да се докладва. От тази информация обаче следвали различни неща. Дребните контрабандисти, хванати на местопрестъплението с бутилка-две незаконен ром или уиски, били арестувани и осъждани на най-различни наказания — от робство в Америка, до конфискуване на цялото им имущество от Короната.

По-големите риби обаче били запазени за преценката на сър Пърсивъл. С други думи, можели да плащат значителни подкупи за привилегията да продължат дейностите си пред слепите очи (тук Томпкинс се засмя сардонично, като докосна съсипаната страна на лицето си) на кралските агенти.

— Сър Пърсивъл си имаше цели, разбирате ли? — Макар и не съвсем отпуснат, Томпкинс се наведе напред, присвил око, докато обясняваше: — Той е с Дъндас и останалите. Ако всичко върви наред, може да стане пер, не просто рицар, нали? Но за това трябва нещо повече от пари.

Щеше да помогне например някоя зрелищна демонстрация на компетентността му и на верността към Короната.

— Като например арест, който може да ги впечатли, нали? О! Това щипе, гуспожо. Сигурна ли сте, че знаете какво правите? — Томпкинс се вгледа със съмнение надолу, докато почиствах раната с разреден алкохол.

— Сигурна съм. Продължавай. Сигурно няма да му свърши работа арестът на обикновен контрабандист, колкото и да е важен, нали?

Очевидно. Обаче когато сър Пърсивъл научил, че може би държи в ръцете си важен политически престъпник, старият джентълмен едва не напълнил гащите от вълнение.

— Но подривната дейност се доказва по-трудно от контрабандата, нали? Хващаш дребна риба със стоката, но тя не ще да ти изпее нищо, за да продължиш. Идеалисти, мадам — рече Томпкинс, като клатеше отвратено глава. — Никога не се изпяват.

— Значи не сте знаели кого точно търсите? — Изправих се, взех един конец от котешки черва от буркана и го вдянах в иглата. Видях притеснения му поглед, но не направих нищо, за да го успокоя. Исках го притеснен — и приказлив.

— Не, не знаехме кой е голямата риба — не и преди агентите на сър Пърсивъл да се натъкнат на един от помощниците на Фрейзър, който им изпя, че той е печатарят Малкълм и им каза истинското му име. После всичко се изясни, естествено.

Сърцето ми пропусна удар.

— И кой беше този помощник? — попитах. Имената и лицата на шестимата контрабандисти се стрелнаха през ума ми — дребните риби. Не бяха идеалисти. Но за кого от тях лоялността не беше пречка?

— Не зная. Не, наистина, гуспожо, кълна се! Ох! — изпъшка той, когато забих иглата в кожата му.

— Не се опитвам да те нараня — уверих го с възможно най-фалшивия глас. — Само че трябва да зашия раната.

— Ох! Аа! Не знам, наистина не знам! Щях да ви кажа, ако знаех, Господ ми е свидетел!

— Сигурна съм, че щеше — казах аз, вглъбена в шиенето.

— Ох! Моля ви, гуспожо! Спрете! Само за малко! Знам само, че беше англичанин! Само туй!

Спрях и се вгледах в него.

— Англичанин ли?

— Да, гуспожо. Така рече сър Пърсивъл. — Погледна към мен, сълзите трептяха на миглите и на двете му очи. Направих последния шев възможно най-внимателно и вързах конеца на възел. Без да кажа нищо, станах, налях малко бренди от личната си бутилка и му го подадох.

Той го погълна с благодарност и като че ли малко се посъвзе. Дали от благодарност или от облекчение, че съм приключила, ми каза и останалата част от историята. В търсене на доказателства в подкрепа на обвинението за подривна дейност, той отишъл в печатницата на Карфакс Клоуз.

— Знам какво е станало там — уверих го. Обърнах лицето му към светлината, за да огледам белезите. — Още ли боли?

— Не, гуспожо, но тогава адски болеше — каза той. Заради раните си не участвал в засадата до залива Арброут, но чул — „не пряко, ама разбрах“, каза с лукаво кимване — какво се е случило.

Сър Пърсивъл предупредил Джейми за засадата, за да не мисли той, че е замесен в тази история и да не съобщи за финансовите им взаимоотношения на място, където подобни откровения биха навредили на сър Пърсивъл.

В същото време сър Пърсивъл знаел — от мистериозния англичанин — за провалената среща с френския кораб и уредил засадата на брега на Арброут.

— Ами митничарят, който бе убит на пътя? — попитах аз рязко. Не можах да потисна тръпката при спомена за ужасното му лице. — Кой направи това? Само петима сред контрабандистите могат да са го сторили и нито един от тях не е англичанин?

Томпкинс потърка устата си с ръка, явно се чудеше дали е мъдро да ми казва. Аз взех бутилката с бренди и я сложих до него.

— О, много съм ви благодарен, гуспожо Фрейзър! Вие сте истинска християнка, гуспожо, и ще го кажа на всеки!

— Пропусни хвалебствията — казах сухо. — Просто ми кажи каквото знаеш за митничаря.

Той си напълни чашата и я пресуши, като отпиваше бавно. После, с доволна въздишка, я остави и облиза устни.

— Не го убиха контрабандистите, гуспожо. Уби го неговият другар.

— Какво! — Отдръпнах се сепната, но той кимна и примигна искрено със здравото си око.

— Точно тъй, гуспожо. Бяха двама, нали? Е, единият си имаше заповеди, нали?

А заповедите били да изчака, докато контрабандистите избягат от засадата на брега и стигнат до пътя. Тогава трябвало да нахлузи примката на партньора си в тъмното, да го удуши бързо, после да го окачи на дървото и да избяга. Като доказателство що за кръвожадни убийци са контрабандистите.

— Но защо? — попитах изумена и ужасена. — Какъв е смисълът?

— Ама не разбирате ли? — Томпкинс изглеждаше изненадан, сякаш логиката в ситуацията е очевидна. — Не успяхме да намерим доказателства срещу Фрейзър в печатницата, които да докажат подривна дейност, и след като тя изгоря, нямаше и да намерим. Не успяхме да хванем и Фрейзър със стоката, само някаква дребна риба, която работеше за него. Един от другите агенти мислеше, че знае къде той държи нещата, но нещо се случи с него — сигурно Фрейзър го е заловил и го е подкупил, защото той изчезна един ден през ноември и никой не го видя повече, нито пък разбрахме къде е скривалището за контрабандата.

— Разбирам. — Преглътнах при мисълта за мъжа, с когото се бях сблъскала на стълбите в бордея. Какво ли бе станало с бурето с мента? — Но…

— Е, ще ви кажа, гуспожо, почакайте малко. — Томпкинс вдигна възпиращо ръка. — Та значи… имаме сър Пърсивъл, който знае, че е набарал голям случай, човек, който не само е един от най-големите контрабандисти във Фърт, но и е написал някои от най-важните подривни материали, които съм имал привилегията да видя, но и освен това е освободен изменник якобит, чието име ще превърне делото в сензация из цялото кралство. Единственият проблем е — сви рамене, — че няма доказателства.

Започнах да загрявам, докато Томпкинс обясняваше плана. Убийството на митничаря по време на изпълнение на служебния му дълг не само щеше да доведе до ареста на всеки контрабандист по обвинение за углавно престъпление, но бе толкова ужасно деяние, че щеше да предизвика голям обществен отзвук. Симпатията, която населението хранеше към контрабандистите, нямаше да ги защити след подобно зверство.

— Вашият сър Пърсивъл се оказва наистина първокласен кучи син — казах аз. Томпкинс кимна замислено, като примигна над чашата си.

— Е, тука имате право, гуспожо, тъй си е.

— А убитият митничар… сигурно просто удобно съвпадение?

Томпкинс се изкикоти и пръсна малко бренди. Окото му като че ли трудно се фокусираше.

— О, много удобно, гуспожо, и то по не една причина. Недейте да скърбите много за него. Доста народ ще се зарадва да види Том Оуки обесен — и сред тях е и сър Пърсивъл.

— Разбирам. — Приключих с превръзката на крака му. Вече ставаше късно; трябваше да се върна скоро в лечебницата.

— Най-добре да извикам някой да те заведе до хамака ти — казах, като взех почти празната бутилка, която той не искаше да пусне. — Трябва да си почиваш поне три дни; кажи на офицера, че съм казала да не излизаш горе, докато не сваля конците.

— Ще го направя, гуспожо, и благодаря, че бяхте тъй любезна с един беден нещастен моряк. — Той направи неуспешен опит да стане и изглеждаше изненадан. Хванах го под мишницата и го изправих, а после — след като отказа предложението да му повикам помощник — го поведох към врата.

— Не се тревожете за Хари Томпкинс, гуспожо — рече, като се олюляваше в коридора. Обърна се и ми смигна. — Старият Хари винаги се оправя, каквото и да става. — Погледнах го — дългия нос, с розов връх от алкохола, големите прозрачни уши и единственото лукаво кафяво око — и внезапно се сетих на какво ми прилича.

— Кога сте роден, господин Томпкинс? — попитах.

Той примигна, объркано, после каза:

— В лето Господне 1713-то, гуспожо. Защо?

— Просто така — казах аз и му махнах да върви. После го гледах как бавно напредва по коридора и изчезва по стълбата като торба с овес. Трябваше да питам господин Уилъби за по-сигурно, но бях готова да заложа долната си риза, че 1713 година е Година на Плъха.

48.

Миг на благодат

През следващите няколко дни беше установена рутина, както става дори при най-тежките обстоятелства, ако продължат достатъчно дълго. Часовете след битка са трескави и хаотични, животът на хората зависи от мигновеното действие. Тук лекарят може да бъде герой, като знае, че току-що спряният кръвоизлив от рана е спасил живот, че бързата интервенция ще спаси крайник. Но при епидемия няма нищо подобно.

Последваха дългите дни на постоянно наблюдение и битките на полето на бацилите — а без подходящи оръжия битката може да се окаже просто отлагане, в което правиш малкото, което дори да не помогне, трябва да бъде направено, отново и отново, и отново, бориш се с невидимия враг с надеждата, че тялото ще бъде поддържано достатъчно дълго, за да надживее нападателя си.

Битката с болест без лекарства е като да се биеш срещу сенки; мракът се разстила неумолимо като нощ. Сражавах се вече от девет дни и умряха още четирийсет и шестима души.

Все пак призори ставах, наплисквах с вода изморените си очи и отново отивах на фронта, въоръжена единствено с упоритост — и с буре алкохол.

Имаше и няколко победи, но дори те оставиха горчив вкус в устата ми. Открих вероятния източник на заразата — един от помощниците в кухнята, мъж на име Хауърд. Първо служил като артилерист, но бил прехвърлен в камбуза преди шест седмици, защото при един откат оръдието му смазало няколко пръста.

Хауърд бе сервирал на артилеристите, а първият известен случай на болестта — от непълните записи на мъртвия хирург, господин Хънтър — бе един от пехотинците, които се бяха хранили там. Още четири случая, все от столовата на артилеристите, и после беше започнало да се разпространява, като инфектираните бяха оставяли заразни петна в нужниците на кораба, откъдето болестта беше плъзнала из екипажа.

Признанието на Хауърд, че и преди е виждал такава болест, на други кораби, на които е служил, беше достатъчно потвърждение. Обаче готвачът, който нямаше хора като всички останали на борда, категорично отказа да го освободи само заради „глупавите догадки на една проклета жена“!

Елайъс не успя да го убеди и се наложи да призова самия капитан, който — неразбрал естеството на спора, пристигна с няколко въоръжени пехотинци. Последва крайно неприятна сцена в камбуза и Хауърд беше преместен в ареста — единственото сигурно място за карантина, — като протестираше шумно и настояваше да узнае престъплението си.

Когато се качих от камбуза, слънцето вече се снишаваше над океана и сиянието му беше покрило западното море със злато като улиците на Рая. Спрях за миг, само за миг, омагьосана от гледката.

Това се беше случвало много пъти, но винаги ме хващаше неподготвена. Насред голямо напрежение, когато бях затънала до кръста в неприятности и тревоги, както винаги при лекарите, аз поглеждах през прозорец, през врата или към нечие лице и той идваше — неочакван и уникален. Миг на покой.

Светлината се разстилаше от небето към кораба и безкрайният хоризонт вече не бе само неясна заплаха, а място на радост. За миг живеех в центъра на слънцето, стоплена и пречистена, а миризмата и гледката на болестта изчезнаха; горчивината напусна сърцето ми.

Никога не го търсех, нямах име за него, и все пак винаги го разпознавах — този дар от благодат. Постоях неподвижна, докато траеше, като си мислех, че е странно и не е странно тази милост да ме открие тук.

После светлината леко се промени, мигът премина и у мен, както винаги, остана ехо от присъствието му. По някакъв рефлекс се прекръстих и слязох долу, а потъмнялата ми броня леко проблясваше.

* * *

Елайъс Паунд умря от тиф след четири дни. Протече много бързо — той дойде в лазарета с треска и не можеше да понася светлината; шест часа по-късно вече бълнуваше и не можеше да стане. Призори притисна остриганата си кръгла глава към гърдите ми, нарече ме „мамо“ и умря в ръцете ми.

Цял ден правех каквото е нужно и стоях до капитан Ленард по залез, когато проведе погребалната служба. Тялото на юнкер Паунд бе предадено на морето, увито в хамака му.

Отказах поканата на капитана за вечеря и седнах в едно отдалечено ъгълче на кърмата, до големите оръдия, където можех да гледам водата и никой да не ме вижда. Слънцето залезе златно и величествено, последвано от кадифена нощ, но не дойде онази милост на покоя, нямаше покой за мен.

Когато мракът се настани над кораба, всички движения се забавиха. Облегнах глава на оръдието, излъсканият метал беше хладен под бузата ми. Един моряк ме подмина бързо, тръгнал по задачи, и аз останах сама.

Всичко ме болеше; главата ми пулсираше, гърбът ми бе скован, а краката подути — но това не можеше да се сравни с огромната болка, която стискаше сърцето ми.

Всеки лекар мрази да губи пациент. Смъртта е врагът и ако изгубиш човек, за когото се грижиш, в прегръдката на черния ангел, означава да бъдеш победен, изпитваш гнева от предателството и безсилието, освен обичайната човешка мъка заради загубата и ужаса от окончателността на смъртта. Бях изгубила двайсет и трима души от зори до мрак на този ден. Елайъс беше само първият от тях.

Неколцина бяха умрели, докато миех телата им или държах ръцете им; други, сами в хамаците си, без утеха, защото не можах да стигна до тях навреме. Мислех си, че съм се примирила с реалността, но знаех — докато държах потрепващото тяло на осемнайсетгодишен моряк, от чиито черва течеше кръв и вода, — че пеницилинът можеше да спаси повечето от тях, а аз нямах, и това болеше като язва и изяждаше душата ми.

Кутийката със спринцовки и ампули беше останала на „Артемида“, в джоба на резервната ми пола. Дори да беше у мен, нямаше да е от полза. С тях щях да спася само един-двама. Но дори при тази мисъл яростта ме караше да стискам зъби така, че челюстта ме заболя, докато вървях от човек на човек, въоръжена само с варено мляко и сухар и две голи ръце.

Умът ми следваше същите уморени пътеки, изминати от краката ми, виждаше същите лица — разкривени от болка или отпускащи се бавно в смъртта, но всички гледаха към мен. Към мен. Вдигнах безполезната си ръка и ударих силно по перилата. Направих го отново и отново, като едва усещах болката, в лудостта на гнева и мъката.

— Престанете! — чух глас зад себе си и една ръка стисна китката ми, дръпна ме назад от перилата. — Не бива да го правите, ще се нараните.

— Не ме е грижа, по дяволите! — Освободих се от него, после се отпуснах победена. Какво значение имаше?

Той ме пусна, аз се обърнах и видях мъж, когото не познавах. Не беше моряк, макар че дрехите му бяха смачкани и миришеха лошо, но личеше, че са от добро качество; светлосивото му палто и жилетка бяха скроени така, че да подчертават стройното му тяло, а повехналата дантела на врата беше от Брюксел.

— Кой сте вие, за бога? — попитах изумена. Избърсах мокрите си бузи, подсмръкнах и направих инстинктивно усилие да пригладя косата си. Надявах се, че сенките крият лицето ми.

Той се усмихна леко и ми подаде смачкана, но чиста кърпа.

— Казвам се Грей — представи се с лек поклон. — Вие сигурно сте прочутата госпожа Малкълм, чийто героизъм капитан Ленард така хвали. — Аз изкривих лице и той замълча. — Съжалявам. Да не съм пропуснал нещо? Моите извинения, мадам, не исках да ви засегна. — Изглеждаше притеснен от тази мисъл и аз поклатих глава.

— Не е голям героизъм да гледаш как мъжете умират — едва изрекох аз и замълчах да си издухам носа. — Просто съм тук, нищо повече. Благодаря за кърпичката. — Поколебах се, не исках да му я връщам използвана, но не исках и просто да я прибера в джоба си. Той разреши дилемата, като махна с ръка.

— Може ли да направя нещо за вас? — Поколеба се, нерешителен. — Чаша вода? Малко бренди? — Бръкна в палтото си, извади малка сребърна манерка с гравиран с герб и ми я подаде.

Взех я, като кимнах за благодарност, и отпих така голяма глътка, че се закашлях. Тя изгори гърлото ми, но отпих отново, този път по-предпазливо, и усетих как ме сгрява, успокоява и подсилва. Поех дълбоко дъх и пих отново. Помогна.

— Благодаря ви — казах малко дрезгаво, като му подадох манерката. Това ми се стори малко грубо и добавих: — Бях забравила, че брендито става и за пиене; използвам го, за да мия хората в лечебницата. — Това изявление ме върна към събитията от деня със съсипваща яснота и аз се отпуснах върху сандъка с барут, на който седях.

— Доколкото разбирам, заразата продължава с нестихваща сила? — попита той тихо. Стоеше пред мен и близкият фенер осветяваше тъмнорусата му коса.

— Не с нестихваща. — Затворих очи, чувствах се безкрайно отчаяна. — Днес има само един нов случай. А вчера четири, шест предишния ден.

— Това звучи обнадеждаващо — каза той. — Като че ли побеждавате болестта.

Поклатих бавно глава. Усещах я тежка, като едно от гюлетата, натрупани в плитките варели до оръдията.

— Не. Просто ограничаваме заразата. Но нищо не мога да сторя за болните.

— Така е. — Той се наведе и хвана ръката ми. Изненадана, аз му позволих. Той прокара леко палец по мехура, където се бях изгорила с вряло мляко, и докосна кокалчетата, зачервени и напукани от постоянното потапяне в алкохол.

— Струвате ми се доста активна за човек, който не може да стори нищо, мадам — каза той сухо.

— Разбира се, че правя нещо! — сопнах се и отдръпнах ръка. — Просто няма полза!

— Сигурен съм… — започна той.

— Няма! — Ударих с юмрук по оръдието и кухият тътен като че ли символизираше изпълнената с болка безнадеждност на този ден. — Знаете ли колко хора загубих днес? Двайсет и трима! На крак съм от зори, заровена до лакти в мръсотия, повръщано, дрехите лепнат за тялото ми, и пак никаква полза! Не мога да помогна! Чувате ли ме? Не мога!

Лицето му беше извърнато, тънеше в сянка, но раменете бяха сковани.

— Чух ви — рече тихо. — Карате ме да се срамувам, мадам. Аз не излизах от каютата си по заповед на капитана, но нямах представа, че обстоятелствата са такива, каквито ги описвате, иначе, уверявам ви, щях да дойда да помогна въпреки това.

— Защо? Не е ваша работа.

— А ваша ли е? — Той обърна лице към мен и видях, че е хубав, в края на трийсетте вероятно, с чувствени, фини черти и големи сини очи, широко отворени от удивление.

— Да — отвърнах.

Той се гледа в лицето ми и изражението му се промени от изненадано в замислено.

— Разбирам.

— Не, не разбирате, но няма значение. — Притиснах силно челото си с пръсти, на мястото, което господин Уилъби ми бе показал, за да облекча главоболието. — Ако капитанът иска да стоите в каютата си, тогава трябва да го направите. Достатъчно хора помагат в лечебницата; просто… нищо не върши работа — добавих и отпуснах ръце.

Той отиде до перилата, на няколко крачки от мен, и се загледа към тъмната вода, която тук-там блещукаше, когато случайна вълна уловеше звездната светлина.

— Наистина разбирам — повтори той сякаш на вълните. — Реших, че сте разстроена заради естественото за жените състрадание, но виждам, че е нещо съвсем друго. — Той замълча, стиснал перилата, неясна фигура под звездното сияние.

— Аз бях войник, офицер — каза той. — Знам какво е да държиш живота на хора в ръцете си… и да го изгубиш.

Аз мълчах, той също. Обичайните корабни звуци долитаха някъде отдалеч, приглушени от нощта и от липсата на хора. Накрая той въздъхна и се обърна към мен.

— Но според мен помага мисълта, че все пак не сте Бог. — Замълча и добави тихо: — И огромното съжаление, че не можете да бъдете.

Въздъхнах, усещайки как напрежението ме напуска. Студеният вятър вдигна косата от врата ми и навитите ѝ крайчета полетяха покрай лицето ми, докосвайки го нежно.

— Да.

Той се поколеба, сякаш не знаеше какво да каже, наведе се, хвана ръката ми и я целуна, много простичко, без преструвка.

— Лека нощ, госпожо Малкълм — каза той и се обърна. Стъпките му кънтяха силно по палубата.

Беше само на няколко ярда от мен, когато забързан моряк го видя и спря с вик. Беше Джоунс, един от стюардите.

— Милорд! Не бива да излизате от каютата си, сър! При този студен нощен въздух, чумата на борда и заповедите на капитана… За бога, какво си мисли вашият слуга, че ви позволява да се разхождате така?

Моят нов познат кимна извинително.

— Да, да, знам. Не биваше да излизам, но си помислих, че ако остана още миг в каютата, така или иначе ще се задуша.

— По-добре задушен, отколкото мъртъв от кърваво течение, сър. Ще ме извините, сър — рече строго Джоунс. Моят познат не възрази нищо, само измърмори нещо и изчезна в сенките на кърмата.

Вдигнах ръка и хванах Джоунс за ръкава, когато минаваше покрай мен. Той се стресна и възкликна тихо.

— О! Госпожо Малкълм — каза, щом се съвзе, сложил кокалестата си ръка на гърдите. — Господи, помислих ви за призрак, мадам, моля за извинение.

— Аз се извинявам — отвърнах любезно. — Исках само да те попитам с кого говореше току-що?

— О, той ли? — Джоунс се извърна да погледне през рамо, но господинът с подходящото име Грей отдавна бе изчезнал. — Ами че това е лорд Джон Грей, мадам, той е новият губернатор на Ямайка. — Смръщи се строго в посоката, в която се бе отдалечил Грей. — Не биваше да е тук; капитанът даде строги заповеди да стои долу, далеч от опасност. Само това ни липсва, да акостираме с мъртъв политик на борда, и хубавичко ще си платим, мадам.

Той поклати неодобрително глава, обърна се към мен и се поклони леко.

— Ще се оттегляте ли, мадам? Да ви донеса ли чаша хубав чай и може би един сухар?

— Не, благодаря ти, Джоунс — казах аз. — Ще ида да проверя болните отново, преди да си легна. Нямам нужда от нищо.

— Е, добре, мадам, както кажете. Лека нощ, мадам. — Докосна за миг перчема си и изчезна.

Останах още малко до перилата, преди да сляза долу, като вдишвах дълбоко чистия свеж въздух. Имаше много часове до зазоряване; звездите грееха ярки над главата ми и аз осъзнах, съвсем внезапно, че все пак мигът на благодат, за който се бях молила, е дошъл.

— Прави сте — казах на глас на морето и небето. — Един залез нямаше да е достатъчен. Благодаря — добавих и слязох долу.

49.

Земя!

Вярно е това, което казват моряците. Можеш да надушиш земята много преди да я видиш.

Въпреки дългото пътуване кошарката с козите в трюма беше изненадващо приятно местенце. Прясната слама вече беше свършила и копитата на козите тропаха постоянно по голите дъски. И все пак купчините тор се почистваха всеки ден и се събираха в кофи, за да бъдат хвърлени зад борда, а Анеки Йохансен носеше сухи наръчи слама за яслите всяка сутрин. Миришеше силно на кози, но това беше чиста, животинска миризма, и доста приятна в сравнение с вонята на немитите моряци.

— Кома, кома, кома дир гет — примамваше тя едно яренце с шепа слама. То издаде предпазливо устни, но веднага беше хванато за врата и издърпано напред, а главата му бе притисната под здравата ръка на Анеки.

— Кърлеж, нали? — попитах, като се приближих да помогна. Тя ме видя и ме дари с широка щърба усмивка.

— Гутен морген, госпожо Клеър. — Да, кърлеж. Ето. — Хвана ухото на ярето с една ръка и обърна крайчето му, за да ми покаже тъмнолилавата издутина на пълен с кръв кърлеж, който се беше забил дълбоко в нежната кожа.

Тя стисна по-здраво козлето, хвана с нокти кърлежа и го издърпа с въртеливо движение, докато то блееше и риташе. Малко петънце кръв се появи на мястото на кърлежа.

— Почакай — казах аз, когато понечи да пусне животното. Тя ме погледна с любопитство, но го задържа и кимна. Взех бутилката с алкохол, която носех на колана си като нож, и излях няколко капки в ухото. Четвъртитите зеници на козлето се разшириха още повече и то изблея с провесен език.

— За да не се възпали — обясних и Анеки кимна одобрително.

Когато пусна яренцето и то подскочи към другите, за да завре глава до майка си в търсене на мляко и утеха. Анеки се огледа за извадения кърлеж и го намери на пода, малките му крачка се мятаха, неспособни да помръднат подутото тяло. Смаза го небрежно с тока на обувката си и остави малко червено петънце на дъските.

— Ще акостираме ли? — попитах, тя кимна с широка доволна усмивка. Махна нагоре, към слънчевата светлина, която струеше през решетките.

— Да. Миризмата? — каза тя и започна да души показно. Сияеше. — Да, земя! Вода, трева. И хубаво, хубаво!

— Трябва да отида на сушата — казах, като я гледах внимателно. — Но това е тайна. Не казвай.

— А? — Отвори широко очи и ме погледна замислено. — Да не казва на капитан, я?

— На никого. Може ли да ми помогнеш?

Тя помълча за миг, мислеше. Едра, спокойна жена, тя ми напомняше за козите си, които ведро се бяха приспособили към странния живот на кораба и се наслаждаваха на сламата и топлата компания, въпреки люлеещата се палуба и задушните сенки в трюма.

Със същото изражение на способен адаптиращ се, тя ме погледна и кимна спокойно.

— Я, помогне.

Минаваше пладне, когато пуснахме котва до остров, който един от юнкерите нарече остров Уотлингс.

Гледах с любопитство над перилата. Островът беше равен, с широки бели плажове и редици ниски палми, и някога бе наричан Сан Салвадор. Преименуван в чест на прочут буканиер от миналия век, този мъничък остров беше първото, което Христофор Колумб бе зърнал от Новия свят.

Имах значителното преимущество пред него да знам предварително, че тази земя съществува, но сякаш чувах ехото от радостните виковете на моряците на онези мънички дървени каравели, когато най-сетне са стигнали до суша.

Ако прекараш достатъчно време на люлеещ се кораб, забравяш как се ходи по сушата. Придобиваш моряшка походка, така я наричат. Това е нещо като метаморфоза, като промяната от попова лъжичка в жаба, безболезнена промяна на един елемент в друг. Но миризмата и гледката на земя те кара да си спомниш, че си роден на сушата и краката буквално те болят от желание да стъпиш на твърда земя.

Проблемът в момента беше именно с това ми стъпване на твърда земя. Остров Уотлингс беше просто временна спирка, за да попълним оскъдните си запаси от вода, преди да продължим през Наветрените острови към Ямайка. Оставаше ни поне още седмица плаване, а при толкова болни на борда, които имаха нужда от огромни количества вода, гигантските бъчви бяха почти празни.

Сан Салвадор беше малък остров, но от внимателния разпит на пациентите си бях научила, че през главното му пристанище в Кокбърн Таун има доста трафик. Може и да не беше идеалното място за бягство, но ми се струваше, че нямам голям избор; нямах намерение да се порадвам на флотското „гостоприемство“ в Ямайка и да служа като примамка за ареста на Джейми.

Моряците копнееха за сушата, но не им позволиха да слязат на брега. Пуснаха само групата, която щеше да донесе водата и която вече се изкачваше с бурета към Пиджън Крийк, в чието подножие бяхме пуснали котва. Един от пехотинците стоеше на трапа и не позволяваше на никого да слезе от кораба.

Членовете на екипажа, които не бяха заети с носенето на вода или не бяха на стража до перилата, разговаряха и се шегуваха, или просто се взираха в острова — който бе като сбъдната мечта. Малко по-надолу по палубата видях да се развява дълга руса плитка. Губернаторът също беше излязъл от уединението си и бе извърнал бледото си лице към тропическото слънце.

Бих отишла да поговоря с него, но нямаше време. Анеки вече беше слязла да вземе козата. Избърсах ръце в полата си, докато правех последните изчисления. До горичката от палми и храсталаци имаше не повече от двеста ярда. Ако успеех да мина по трапа и да вляза в джунглата, вероятно имах шанс да се измъкна.

Капитан Ленард много бързаше да стигне до Ямайка и едва ли щеше да губи време, за да ме залови. А ако ме хванеха… какво пък, капитанът едва ли щеше да ме накаже, задето съм се опитала да напусна кораба; не бях нито моряк, нито официален пленник все пак.

Слънцето сияеше по русата глава на Анеки, докато тя изкачваше внимателно стълбата, сгушила до гърдите си едно козле. Погледна бързо, да се увери, че съм на мястото си, и се отправи към трапа.

Заговори с пазача на странната си смесица от английски и шведски, като сочеше козата и после към брега, настоявайки, че трябва да получи прясна трева. Пехотинецът май я разбра, но не отстъпваше.

— Не, мадам — каза той уважително, — никой няма да слиза на брега, освен хората с буретата за вода; по заповед на капитана.

Аз стоях встрани и наблюдавах спора им — как завира козлето в лицето му и го принуждава да отстъпва полека назад, крачка по крачка, като умело го избутва достатъчно надолу, за да мога да се промъкна зад него. Оставаше още съвсем малко, той беше почти на нужното място. Когато го накараше да се отдалечи от началото на трапа, щеше да пусне козлето и да предизвика суматоха по залавянето му, за да мога аз да разполагам с минута-две за бягството.

Пристъпвах нервно от крак на крак. Бях боса; щях да тичам по-лесно така по пясъка. Пазачът се премести, червената му куртка беше с гръб към мен. Още една стъпка, помислих си, само още една стъпка.

— Какъв хубав ден, нали, госпожо Малкълм?

Прехапах си езика.

— Много хубав, капитан Ленард — отвърнах с известно усилие. Сърцето ми като че ли спря, когато го чух. Сега продължи да бие, но по-бързо от обичайното, за да навакса изгубеното време.

Капитанът се приближи до мен и погледна над перилата. Младото му лице сияеше с колумбовска радост. Въпреки силното ми желание да го блъсна зад борда, усетих, че неохотно се усмихвам.

— Това акостиране е не само моя заслуга, но и ваша, госпожо Малкълм — каза той. — Без вас едва ли „Морска свиня“ щеше да стигне до суша. — Докосна много срамежливо ръката ми и пак се усмихна.

— Сигурна съм, че щяхте да се справите, капитане. Вие явно сте много компетентен мореплавател.

Той се засмя и се изчерви. Беше се обръснал по случая и гладките му бузи сияеха розови.

— Е, заслугата е на моряците, мадам; мога да твърдя, че се справиха доблестно. А техните усилия, разбира се, дължим на вашите умения като лекар. — Той ме погледна, кафявите му очи светеха искрено.

— Наистина, госпожо Малкълм… не мога да кажа колко много означават за нас вашите умения и добротата ви. Аз… смятам да го кажа на губернатора и на сър Тревил — нали разбирате, кралския пълномощник в Антигуа. Ще му напиша писмо с най-искрени свидетелства за вас и вашите усилия. Вероятно… вероятно ще помогне. — Той сведе очи.

— За какво ще помогне, капитане? — Сърцето ми още препускаше.

Той прехапа устна и вдигна очи.

— Не смятах да ви казвам нищо, мадам. Но… наистина честта не ми позволява да го пазя в тайна. Госпожо Фрейзър, знам името ви, знам и кой е съпругът ви.

— Така ли? — опитвах се да овладея емоциите си. — И кой е той?

Момчето изглеждаше изненадано.

— Ами престъпник, мадам. — Пребледня леко. — Вие да не би… да не би да не знаехте?

— Напротив, знам — отвърнах сухо. — Но защо ми го казвате?

Той облиза устни и срещна смело очите ми.

— Когато разбрах самоличността на съпруга ви, я вписах в корабния дневник. Сега съжалявам за това си действие, но е твърде късно, информацията е официална. Щом стигнем в Ямайка, трябва да докладвам името и местонахождението му на властите там и на командира на казармите на флота в Антигуа. Той ще бъде отведен, когато „Артемида“ акостира. — Преглътна. — И ако бъде отведен…

— Ще бъде обесен — довърших онова, което той не можеше да изрече. Момчето кимна. Устата му се отвори и затвори, напразно търсеше думи.

— Виждал съм обесени мъже — каза накрая. — Госпожо Фрейзър, аз просто… просто… — Спря, опита да се овладее и успя. Изпъна се и ме погледна директно, радостта от сушата беше изличена от нещастие.

— Съжалявам — каза тихо. — Не мога да ви моля за прошка; мога само да кажа, че ужасно съжалявам.

Той се обърна и се отдалечи. Точно пред него стоеше Анеки Йохансен с козата си и все още спореше разгорещено с пазача.

— Какво става? — попита гневно капитан Ленард. — Махни това животно веднага от палубата! Господин Холфорд, какво си мислите, че правите?

Анеки погледна към мен и веднага разбра какво се е объркало. Застина, свела глава пред капитана, после тръгна към люка, като стискаше козлето. Докато минаваше покрай мен, едно голямо синьо око ми смигна сериозно. Щяхме да опитаме отново. Но кога?

* * *

Измъчван от вина и от противоречиви чувства, капитан Ленард ме избягваше, търсеше убежище в квартердека, докато напредвахме покрай остров Аклин и Самана Кий. Времето помагаше; остана ясно, но със странен лек бриз с внезапни пориви, затова се налагаше постоянна настройка на платната — нелека задача при недостиг на екипаж.

След четири дни, когато променихме курса, за да влезем в прохода Кайкос, внезапен порив на вятъра се появи изневиделица и завари кораба неподготвен.

Бях на палубата, когато се случи. Чу се внезапно ууууш, което развя силно полите ми и ме понесе по палубата, следвано от рязко и силно тряс някъде отгоре. Сблъсках се с Рамсдел Ходжис, един от екипажа на носа, и се завъртяхме в луд пирует, преди да паднем заедно на палубата.

Настъпи суматоха, моряците тичаха, крещяха се заповеди. Аз седнах и опитах да се успокоя.

— Какво беше това? — попитах Ходжис, който се изправи и ми подаде ръка. — Какво стана?

— Шибаната главна мачта се счупи — рече той. — Ще ми простите за езика, мадам, но това е положението. И сега хубавичко ще си платим.

* * *

„Морска свиня“ закуцука бавно на юг, не смееше да рискува близо до плитчините на прохода без главна мачта. Вместо това капитан Ленард реши да спре за ремонт в най-близкото възможно пристанище, Ботъл Крийк, на брега на остров Северен Кайкос.

Този път ни позволиха да слезем на брега, но за мен нямаше голяма полза. Малки и сухи, с малко източници на прясна вода, Търк и Кайкос не предлагаха нищо повече от малки заливчета, където можеха да се подслонят в буря преминаващи кораби. А мисълта да се скрия на остров без вода и храна и да чакам някой удобен ураган да довее кораб не ми харесваше.

Анеки обаче предложи друг план.

— Познавам този остров — рече тя, като кимаше многозначително. — Сега обиколи Гранд Търк, Мушуар. Не Кайкос.

Гледах я неразбиращо и тя клекна и започна да рисува с дебелия си показалец по жълтия пясък на плажа.

— Виж… Проход Кайкос — каза, като начерта две линии. На върха, между тях, нарисува малко триъгълниче на платно. — Минава оттук — рече, сочейки прохода Кайкос, — но мачта няма. Тъй че… — бързо нарисува няколко неправилни кръгчета вдясно от прохода. — Северен Кайкос, Южен Кайкос, Кайкос, Гранд Търк — изреждаше, като забиваше пръста си в тях. Заобикаля сега — рифове. Мушуар. — И тя начерта още две линии, които обозначаваха проход към югоизточния край на Гранд Търк.

— Проходът Мушуар? — Бях чувала моряците да го споменават, но нямах представа как ще послужи за бягството ми от „Морска свиня“.

Анеки кимна ухилена, после начерта дълга вълниста линия, малко под предишните си илюстрации. Посочи я гордо.

— Испаньола. Санто Доминго. Голям остров, има градове, много кораби.

Вдигнах вежди все още объркана. Тя въздъхна, като видя, че не разбирам. Помисли малко, изправи се и изтупа едрите си бедра. Събирахме миди от скалите в плитка тенджерка. Тя я грабна, изсипа мидите и я напълни с морска вода. После я сложи на пясъка и ми даде знак да гледам.

Разбърка внимателно водата с въртеливо движение, после вдигна пръст, който беше станал лилав от кръвта на мидите. Водата продължи да се движи в тенджерата.

Анеки издърпа един конец от опърпания подгъв на полата си, отхапа късо парченце и го изплю във водата. То заплава, следвайки въртопа в лениви кръгчета из тенджерата.

— Ти — каза тя, като го посочи. — Вода движи теб. — Насочи се пак към рисунките на пясъка. Нов триъгълник, в прохода Мушуар. Една линия се извиваше от малкото платно към лявата, която показваше курса на кораба. И сега синият конец, който представляваше моя милост, бе изваден от водата. Тя го сложи върху малкото платно, представляващо „Морска свиня“, после го дръпна от него към прохода и брега на Испаньола.

— Скочи — рече простичко.

— Ти си луда! — казах ужасена.

Тя се изсмя с дълбоко задоволство от недоумението ми.

— Я — потвърди. — Но работи. Вода движи теб. — Посочи към края на прохода Мушуар, до брега на Испаньола, пак разбърка водата в тенджерата. Стояхме една до друга и гледахме как вълничките на произведеното от нея течение замират.

Анеки погледна замислено към мен.

— Ще опита ли да не удави, я?

Поех дълбоко дъх и отметнах косата от очите си.

— Я. Опита.

50.

Срещам свещеник

Морето беше забележително топло, като топла вана, в сравнение с ледените води до Шотландия. От друга страна беше изключително мокро. След два-три часа във водата краката ми вече бяха сковани, а пръстите измръзнали от стискането на въжетата на импровизирания ми спасителен пояс, направен от две празни бурета.

Жената на артилериста спази обещанието си обаче. Дългата неясна форма, която бях зърнала от кораба, се приближаваше. Ниските хълмове тъмнееха като черно кадифе на фона на сребърно небе. Испаньола — Хаити.

Нямаше начин да разбера кое време е и все пак двата месеца на кораб, с неговите постоянни камбанки и смяна на вахтата, ми бяха създали някакво грубо усещане за преминаването на нощните часове. Реших, че наближава полунощ, когато напуснах „Морска свиня“; сега беше към четири часът и все още имах повече от миля до брега. Океанските течения бяха силни, но не бързаха особено.

Изтощена от работа и тревоги, аз увих въжето около едната си китка, за да не се изплъзна от хамута си, опрях чело на едното буре и се унесох в дрямка, докато миризмата на ром изпълваше ноздрите ми.

Допирът на нещо твърдо до лицето ми ме събуди в опалова зора, небето и морето сияеха в перлено. Краката ми бяха заровени в студен пясък и усещах силата на течението покрай мен, което дърпаше буретата. Развързах се от хамута си и с огромно облекчение ги оставих да подскачат към брега.

По раменете си имах тъмночервени вдлъбнатини. Китката, на която бях усукала въжето, беше разранена; аз бях измръзнала, изтощена и много жадна, а краката не ме държаха.

От друга страна, морето зад мен беше пусто, „Морска свиня“ не се виждаше. Бях избягала.

Сега оставаше само да се кача на брега, да намеря вода, да намеря някакъв транспорт до Ямайка и да открия Джейми и „Артемида“, за предпочитане преди да го стори кралският флот. Реших, че ще успея да изпълня само първа точка от програмата.

Малкото, което знаех за Карибите, от пощенските картички и туристическите брошури, ме караше да мисля за бели плажове и кристални лагуни. Всъщност околната среда клонеше повече към гъста и грозна растителност, поникнала от изключително лепкава тъмнокафява кал.

Гъстите, подобни на храсти растения сигурно бяха мангрови дървета. Те се простираха докъдето поглед стигаше във всяка посока; нямаше друг начин, освен да се катеря през тях. Корените им се издигаха от калта на големи примки като вратички за крикет, които редовно ме препъваха, а бледите гладки сиви клони растяха на групи като кокалести пръсти и дърпаха косата ми.

Полкове от миниатюрни лилави рачета се разбягваха крайно превъзбудени при приближаването ми. Краката ми потъваха в калта до глезените и си помислих, че ще е по-добре да си сваля обувките, и без това бях мокра. Увих ги в мократа си пола, затъкнах я над коленете и извадих рибарския нож, който Анеки ми беше дала, за всеки случай. Не виждах нищо заплашително, но се почувствах по-добре въоръжена.

Изгряващото слънце първо сгряваше приятно раменете ми, докато се размразявах и дрехите ми съхнеха. Но след час ми се щеше да се скрие зад някой облак. Потях се обилно с издигането му, покрита до колене със спечена кал, и ожаднявах все повече.

Опитах се да видя докъде стигат мангровите дървета, но те се издигаха над мен и люлееха вълни от тесни сиво-зелени листа.

— Не може целият остров да е обрасъл с тях, по дяволите — промърморих, докато джапах в калта. — Все ще трябва да има твърда земя някъде. — И вода, да се надяваме.

Шум като от малко оръдие се чу наблизо и ме стресна така, че изпуснах рибарския нож. Зарових трескаво из калта, за да го намеря, после паднах по лице, когато нещо голямо профуча съвсем близо до главата ми.

Изшумоляха листа, после се чу нещо като въпросително: „Куак?“

— Какво? — изграчих аз. Седнах предпазливо, стисках ножа в едната ръка, а с другата избърсах мокрите кални къдрици от лицето си. На шест крачки от мен на едно дърво стоеше голяма черна птица и ме гледаше критично.

Сведе глава и деликатно започна да чисти лъскавите си черни пера, сякаш за да подчертае контраста между своята безупречност и моята неугледност.

— Е, голяма работа — казах саркастично. — Ти си имаш криле, приятел.

Птицата спря да се чисти и ме погледна укорително. После вдигна човка, изду гърди, сякаш да подчертае още повече превъзходството си, и внезапно се появи голяма торбичка от червена кожа, която започваше от основата на шията и стигаше до средата на тялото ѝ.

— Бум! — рече птицата, повтаряйки оръдейния залп, който ме беше стреснал. Пак ме стресна, но не толкова много.

— Не прави така — сопнах се аз. Без да ми обръща внимание, птицата бавно плесна с криле, нагласи се на клона и гръмна отново.

Някъде отгоре се чу внезапен дрезгав крясък и със силен плясък на криле още две големи птици кацнаха на дърво на няколко крачки по-нататък. Окуражена от публиката си, първата птица започна да гърми на равни интервали, а кожата на торбичката ѝ пламтеше от въодушевление. До секунди още черни форми се появиха над мен.

Бях почти сигурна, че не са лешояди, но все пак не бях склонна да остана. Трябваше да измина мили, преди да заспя — или да намеря Джейми. Предпочитах да не се замислям каква е вероятността да го открия навреме.

След половин час не бях напреднала особено, защото още чувах бумтенето на моя придирчив познайник, сега придружен от също толкова гласовити приятели. Пъхтейки от изтощение, избрах един по-дебеличък корен и седнах да си почина.

Устните ми бяха сухи и напукани, а мисълта за вода надделяваше буквално над всичко останало, дори над мисълта за Джейми. Бродех из тази мангрова гора като че ли от цяла вечност и все още чувах шума на океана. Всъщност приливът сигурно ме бе последвал, защото, когато седнах, тънък слой пенеста кална морска вода плъзна през корените и докосна пръстите на краката ми за миг, преди да се оттегли.

— Вода, навсякъде вода — казах печално, — и нито капка за пиене.

Някакво леко движение в калта привлече вниманието ми. Наведох се и видях няколко малки рибки от непознат за мен вид. Но не се мятаха, нито отваряха усти, а стояха някак изправени на гръдните си перки и сякаш никак не им пречеше, че не са във водата.

Заинтригувана, аз се наведох да ги огледам. Една-две помръднаха на перките си, но като че ли нямаха против вниманието ми. Кокореха се сериозно срещу мен с изпъкналите си очи. Едва когато ги огледах по-отблизо, осъзнах, че кокоренето ми изглежда толкова странно, защото всяка риба имаше не две, а четири очи.

Взирах се още една дълга минута, като усещах как потта се стича между гърдите ми.

— Или халюцинирам — казах разговорливо, — или ти халюцинираш.

Рибата не отговори, но подскочи внезапно и се приземи на един клон на няколко инча над земята. Вероятно беше усетила нещо, защото след миг още една вълна дойде и плисна до глезените ми.

Заля ме приятен хлад. Слънцето послушно се беше скрило зад облак и с изчезването му цялата горичка сякаш се промени.

Сивите листа потракваха от внезапен порив на вятъра и малките рачета, рибки и морски въшки изчезнаха като по магия. Явно знаеха нещо, което аз не знаех, и затова сметнах изчезването им за зловещо.

Вдигнах очи към облака, зад който бе изчезнало слънцето, и ахнах. Огромна лилава маса идеше иззад хълмовете, така бързо, че буквално виждах как предният ѝ край, сияещ в бяло заради слънцето зад него, се движи към мен.

Дойде още една вълна, с два инча по-дълбока от последната и се оттегли по-бавно. Не бях нито риба, нито рак, но този път схванах, че иде буря, и то с изумителна бързина.

Озърнах се, но не видях нищо, освен безкрайната мангрова гора. Нямаше къде да се подслоня. Все пак едва ли бурята бе най-лошото, което можеше да ми се случи, при дадените обстоятелства. Езикът ми беше сух и лепкав, облизах устни при мисълта за студен, сладък дъжд по лицето си.

Шумът на поредната вълна, която стигна до средата на прасците ми, ме уведоми, че съм застрашена не само от намокряне. Бърз поглед към горните клони на дърветата ми показа сухи туфи водорасли, оплетени в чаталите — там беше нивото на прилива, — доста над главата ми.

След миг на паника опитах да се успокоя. Ако се изгубех тук, с мен беше свършено.

„Дръж се, Бюшамп“ — промърморих си. Помнех един съвет, който бях научила като стажантка: „При случай на сърдечен пристъп, първо провери своя пулс.“ Усмихнах се при спомена и усетих как паниката веднага отстъпва. По-скоро като жест, наистина си проверих пулса; малко бърз, но силен и стабилен.

Добре тогава, накъде? Към планината, само тя се виждаше над морето от мангрови дървета. Тръгнах през клоните с всички сили, като не обръщах внимание как дърпат полите ми и на все по-силното теглене на вълните. Вятърът идваше от морето зад мен и ги пришпорваше. Постоянно издухвах косата от очите и устата си и я отмятах отново и отново, като проклинах само за да чувам гласа си, но гърлото ми скоро пресъхна и ме болеше да говоря.

Шляпах през калта. Полата ми се измъкна от колана, обувките ми паднаха някъде и изчезнаха веднага в кипналата пяна, която вече ми стигаше доста над коленете. Но нямаше значение.

Приливът беше до средата на бедрата ми, когато започна да вали. С рев, който заглуши шепота на листата, дъждът се изсипа на порой и ме намокри за секунди. Отначало губех време да накланям глава назад в опит да насоча струите, които течаха по лицето си, към отворената си уста. После ми дойде акълът, свалих кърпата, която бях вързала на раменете си, оставих дъжда да я накисне и я изстисках няколко пъти, за да падне солта. После я накиснах отново, вдигнах я към устата си и изсмуках водата от нея. Беше сладка, с вкус на водорасли и мокър памук. Беше прекрасна.

Продължих да вървя, но още бях в хватката на мангровите дървета. Приливът бе почти до кръста ми и едва успявах да крача. След като утолих временно жаждата си, наведох глава и продължих с всички сили.

Над планините блесна мълния и след миг се чу ревът на гръмотевица. Приливът беше толкова силен, че едва пристъпвах напред при всяка вълна и почти тичах, докато вълната ме блъскаше, после се хващах за най-близкото стъбло, докато тя се оттегляше, влачейки краката ми.

Вече си мислех, че твърде прибързано изоставих капитан Ленард и „Морска свиня“. Вятърът се засилваше, дъждът шибаше лицето ми така, че почти не виждах. Моряците казват, че всяка седма вълна е най-висока. Усетих се, че броя, докато се тътрех напред. Но всъщност деветата ме удари между лопатките и ме повали по лице, преди да успея да се хвана за някой клон.

Мятах се безпомощна, давех се с пясък и вода, после успях да стъпя и да се изправя. Вълната почти ме удави, но промени и посоката ми. Вече не гледах към планината, а към голямо дърво, на не повече от двайсет крачки от мен.

Още четири вълни, още четири спринта напред, още четири нещастни вкопчвания, докато водата се опитваше да ме завлече назад, и вече бях на калния бряг на малко островче, където поточе течеше сред мангровите дървета към морето. Тръгнах нагоре, като се подхлъзвах и падах, докато не стигнах до заветната прегръдка на дървото.

От мястото ми на дванайсет фута височина виждах мангровото тресавище под мен и отвъд — океана. Отново обмислих доколко мъдро беше да напускам „Морска свиня“; каквото и да ме очакваше на сушата; тук беше доста по-зле.

Мълния изтряска над кипящата вода, докато вятърът и приливът се бореха за контрол над вълните. Отвъд беше проходът Мушуар, с толкова високи вълни, че приличаха на хълмове. Вятърът бе достатъчно силен, за да надава пронизителен писък, и ме смразяваше до кости заради мокрите дрехи. Гръмотевицата изпука заедно с мълниите този път, защото бурята се приближаваше.

„Артемида“ беше по-бавна от бойния кораб; достатъчно бавна, надявах се, за да е все още на безопасно разстояние в Атлантическия океан.

Видях една гъста група мангрови дървета, на стотина крачки; водата се оттегли със съскане и кипене и за миг се показа земя, преди вълните да дойдат отново и да потопят черните жици на изтръгнатите стъбла. Прегърнах дървото, притиснах лице в кората му и започнах да се моля. За Джейми, за „Артемида“. За „Морска свиня“, за Анеки Йохансен, за Том Ленард и за губернатора. И за мен.

* * *

Когато се събудих, беше ден, кракът ми се бе заклещил между два клона и не го усещах от коляното надолу. Почти се спуснах, почти паднах от мястото си, като се приземих в плитката вода на заливчето. Загребах шепа вода, опитах я и я изплюх. Не беше морска, но все пак твърде солена, за да се пие.

Дрехите ми бяха мокри, но аз бях суха. Бурята отдавна бе преминала; всичко около мен беше мирно и нормално, с изключение на почернелите мангрови дървета. В далечината чувах бумтенето на големите черни птици.

Карстовата вода обещаваше да бъде по-сладка навътре в островчето. Потърках крака си, в опит да премахна игличките от изтръпването, и закуцуках нагоре по брега.

Растителността започна да се променя от сиво-зелените мангрови дървета към по-тучна зеленина, с гъста трева и покрити с мъх дървета, които ми помагаха да вървя във водата. Уморена и жадна, успях да измина кратко разстояние, преди да седна да си почина. И тогава няколко от странните рибки изскочиха на брега до мен, любопитно ококорени.

— Е, и аз ви намирам за доста странни — казах на една от тях.

— Англичанка ли сте? — попита смаяно рибата. Усещането за Алиса в Страната на чудесата бе така силно, че просто примигнах глупаво в първия миг. После вдигнах глава и се втренчих в лицето на мъжа, който бе заговорил.

А то беше обветрено и загоряло до махагонов цвят, но черната коса, която се къдреше над челото му беше гъста и без сиви нишки. Той излезе от мангровите дървета предпазливо, сякаш се опасяваше да не ме изплаши.

Беше малко над среден ръст, едър, широкоплещест, с рязко изсечено лице, чието дружелюбно изражение беше примесено с предпазливост. Беше облечен доста парцаливо, с тежка брезентова торба на рамо — и мях от ярешка кожа на колана.

— Vous êtes Anglaise? — повтори той въпроса си на френски. — Comment ça va?

— Да, англичанка съм — изграчих аз. — Може ли малко вода, моля?

Той се ококори — очите му бяха светли и пъстри, — но не каза нищо, просто свали меха от колана си и ми го подаде.

Оставих рибарския нож на коляното си, да ми е подръка, и пих дълго, като едва успявах да гълтам в бързината.

— Внимавайте, опасно е да се пие твърде бързо.

— Знам — казах, леко задъхана, когато свалих меха. — Аз съм доктор. — Вдигнах го пак и пих, но се принудих да гълтам по-бавно.

Моят спасител ме гледаше въпросително — и може би малко изумено. Мокра от морето, суха от слънцето, покрита с кал и потна, косата ми висеше пред лицето, приличах на просякиня, може би дори на луда просякиня.

— Доктор ли? — попита той на английски, с което показа, че съм отгатнала посоката на мислите му. Огледа ме по-внимателно, много подобно на голямата черна птица, и попита: — Доктор по какво, ако мога да попитам?

— По медицина — казах между глътките.

Той имаше дебели черни вежди. Които подскочиха почти до косата.

— Наистина ли? — попита след значителна пауза.

— Наистина — отвърнах със същия тон и той се засмя.

Наклони глава към мен в официален поклон.

— В такъв случай, мадам доктор, позволете да ви се представя. Лоренц Щерн, доктор по натурфилософия, от Гезелшафт фон Натурвисеншафт Философиерен9, Мюнхен.

Примигнах към него.

— Естественик — обясни той, като посочи брезентовата торба на рамото си. — Опитвам се да стигна до онези фрегатови птици с надеждата да наблюдавам размножителните им ритуали, когато ви чух да…

— Говоря на една риба — довърших аз. — Е… те наистина ли имат четири очи? — попитах, с надеждата да сменя темата.

— Да… или поне така изглежда. — Погледна към рибата, която като че ли следеше разговора ни с голямо внимание. — Те като че ли използват това странно преимущество под водата, затова горният чифт очи наблюдават събитията над повърхността, а долният случващото се под нея.

Погледна ме с лека усмивка.

— Вероятно ще имам честта да узная името ви, мадам доктор?

Поколебах се, не знаех дали да му го кажа. Обмислих наличните си псевдоними и се спрях на истината.

— Фрейзър. Клеър Фрейзър. Госпожа Джеймс Фрейзър — добавих за всеки случай, защото смътно усещах, че семейният ми статут може да ме накара да изглеждам малко по-достолепна, въпреки външния ми вид. Прибрах една къдрица, която висеше над лявото ми око.

— На вашите услуги, мадам — рече той с любезен поклон. Потърка замислено основата на носа си, като ме гледаше.

— Може би сте претърпели корабокрушение? — попита. Изглеждаше най-логичното — ако не и единственото — обяснение на присъствието ми, затова кимнах.

— Трябва да се добера до Ямайка. Мислите ли, че ще можете да ми помогнете?

Той се втренчи в мен леко смръщен, сякаш бях непознат вид и не знае как да ме класифицира, после кимна. Имаше широка уста, като че направена за усмивки; ъгълчето ѝ се изви нагоре и той ми подаде ръка да стана.

— Да, мога да помогна. Но мисля, че трябва първо да ви намерим малко храна и дрехи, нали? Имам един приятел, който живее недалеч. Ще ви заведа там, става ли?

Измъчвана от жаждата и големите премеждия, не бях обърнала внимание на претенциите на стомаха си. При споменаването на храна обаче той се събуди веднага.

— Това — казах силно, с надеждата да го заглуша — ще бъде наистина много мило от ваша страна. — Отметнах назад оплетената си коса и се мушнах под един клон, за да последвам спасителя си към дърветата.

* * *

Когато излязохме от една палмова горичка, пред нас се разкри нещо като морава, а зад нея се издигаше широк хълм. На върха на този хълм имаше къща — или поне останки от къща. Жълтите гипсови стени бяха напукани и превзети от розови бугенвилии и избуяли гуави, на ламаринения покрив имаше няколко дупки и цялото място изглеждаше печално западнало.

— Хасиенда де ла Фуенте — заяви новият ми познат и кимна към нея. — Можете ли да изкачите хълма, или… — Поколеба се, като ме огледа, сякаш преценяваше теглото ми. — Сигурно ще мога да ви нося — каза той с не съвсем ласкателно съмнение в гласа.

— Ще се справя — уверих го. Краката ми бяха разранени и нацепени от опадалите палмови листа, но пътят пред нас изглеждаше относително равен.

Склонът, който водеше към къщата, беше осеян от едва видими животински пътеки. Виждаха се и доста от въпросните животни, овце, които пасяха кротко под силното слънце на Испаньола. Когато излязохме от дърветата, една овца ни забеляза и се разблея от изненада. И като часовников механизъм, всички овце по хълма вдигнаха глави едновременно и се втренчиха в нас.

Малко смутена под немигащия взор на толкова изпълнени с подозрение очи, аз вдигнах калните си поли и последвах доктор Щерн към главната пътека — отъпкана повече от овцете, ако се съдеше по ширината ѝ, — която стигаше до върха на хълма и го преваляше.

Денят беше хубав и ясен, миришеше прекрасно на трева и цветя, с лека нотка на овце и напечен от слънцето прах. Кафяво петънце кацна за миг на ръкава ми и остана колкото да видя кадифените люспи на крилцата и малкото извито хоботче. Тънкото коремче запулсира, поемаше въздух за размаха на крилата, и пеперудата изчезна.

Сигурно заради обещанието за помощ, водата, пеперудите или всичко взето заедно, но страхът и умората, които ме измъчваха толкова дълго, вече ги нямаше. Наистина още бях изправена пред проблема да намеря транспорт до Ямайка, но след като утолих жаждата си, имах приятел и се очертаваше възможност за обяд, това вече не ми се струваше толкова непосилна задача, както когато бях в мангровата гора.

— Ето го! — Лоренц спря и ме изчака да го настигна по пътеката. Посочи нагоре, към слаба жилеста фигура, която вървеше внимателно към нас. Присвих очи към нея, докато криволичеше сред овцете, сякаш не гледаше откъде минава.

— Господи! Та това е свети Франциск от Асизи.

Лоренц ме погледна изненадан.

— Не, нищо такова. Нали казахте, че сте англичанка. — Вдигна ръка и извика: — Ола! Сеньор Фогдън!

Облечената със сива роба фигура спря и зарови защитнически ръка във вълната на една преминаваща овца.

— Quien es?10

— Щерн — извика Лоренц. — Лоренц Щерн! Елате. — И ми подаде ръка да ме издърпа по хълма към овчата пътека.

Оагнената овца правеше решителни усилия да избяга от защитника си, който беше разсеян от нашето приближаване. Стройният мъж, малко по-висок от мен, имаше слабо лице, което можеше да мине за красиво, ако не беше обезобразено от червеникава, подобна на метла брада. Дългата развяваща се коса беше посивяла на кичури и често падаше над очите му. Оранжева пеперуда тъкмо политаше от главата му, когато стигнах до него.

— Щерн ли? — попита той, като отметна косата си назад със свободната ръка и примигна на слънцето. — Не познавам никакъв… О, това си ти! — Слабото му лице засия. — Защо не каза, че си човека с глистите; щях веднага да се сетя!

Щерн като че ли леко се смути от това и ме погледна извинително.

— Аз… ами… събрах някои интересни паразити от изпражненията на овцете на господин Фогдън при последното си посещение тук — обясни той.

— Ужасни огромни червеи! — добави отец Фогдън, като потрепери силно при спомена. — Някои бяха дълги цяла стъпка, поне!

— Не повече от осем инча — поправи го усмихнат Щерн. Погледна към най-близката овца и ръката му легна върху торбата, сякаш в очакване да добави още мостри в полза на науката. — Лекарството, което предложих, имаше ли ефект?

Отец Фогдън изглеждаше доста объркан, сякаш се опитваше да се сети какво точно е било лекарството.

— Терапията с терпентин — подсети го естественикът.

— О, да! — Лицето на свещеника засия и той се усмихна широко. — Разбира се! Разбира се! Да, подейства чудесно. Няколко умряха, но останалите се излекуваха напълно. Превъзходно, абсолютно превъзходно!

Внезапно на отец Фогдън като че ли му просветна, че не е особено гостоприемен.

— Но влезте вътре! — каза той. — Тъкмо щях да хапна по пладне; настоявам да се присъедините към мен. — Това сигурно е госпожа Щерн, нали?

Споменаването на осеминчовите червеи за миг беше потиснало глада ми, но пък споменаването на храна накара стомаха ми да закъркори с пълна сила.

— Не, но с удоволствие ще се възползваме от гостоприемството ви — отвърна любезно Щерн. — Нека ви представя… госпожа Фрейзър, ваша съотечественица.

Фогдън почти се ококори при тези думи. Очите му бяха светлосини, с тенденция да се навлажняват от силното слънце, и сега бяха вперени учудено в мен.

— Англичанка? — попита той смаяно. — Тук? — Кръглите очи огледаха калта и петната от сол по смачканата ми рокля и въобще целия безпорядък във външния ми вид. Примигна, после пристъпи напред и с огромно достолепие се поклони над ръката ми.

— Ваш най-покорен слуга, мадам. — Изправи се и посочи величествено руината на хълма. — Mi casa es su casa.11 — Подсвирна остро и един малък шпаньол подаде муцунка от тревите.

— Имаме гостенка, Лудо — каза му усмихнат свещеникът. — Не е ли хубаво? — После притисна ръката ми под лакътя си, хвана овцата за вълната на главата ѝ и ни поведе и двете към Хасиенда де ла Фуенте, като остави Щерн да ни следва.

Причината за това име12 ми стана ясна още щом влязохме в запуснатия двор; малко облаче водни кончета висеше като примигващи светлинки над пълен с водорасли басейн в един ъгъл; приличаше на естествен извор, който някой бе оградил, когато е строил къщата. Поне десетина птици подскочиха по потрошените плочи и запърхаха лудо покрай краката ни сред облаче прах и пера. От това и други доказателства заключих, че дърветата над двора са обичайното им място за гнездене, и то от доста време.

— И тъй, имах щастието да срещна госпожа Фрейзър сред мангровите гори тази сутрин — заяви Щерн. — Реших, че вероятно вие ще можете… О, вижте тази красота! Прекрасна одоната!

Той възкликна от изумление и наслада, докато минаваше безцеремонно покрай нас, за да се втренчи в сенките на покрития със сухи палмови листа покрив на двора, където едно огромно водно конче, поне четири инча на дължина, се стрелкаше напред-назад, а синьото му телце улавяше светлината, когато минаваше през слънчевите лъчи, проникващи през покрива.

— О, искате ли го? Моля, заповядайте. — Домакинът махна щедро с ръка към водното конче. — Влез там, Беки, и ще видя копитото ти след малко. — Той вкара овцата в двора с потупване по задницата. Тя изсумтя и препусна вътре, после веднага започна да обира падналите плодове от огромна гуава, която стърчеше над старата стена.

Всъщност дърветата в двора бяха израснали до такава степен, че клоните им се бяха преплели на места. Целият вътрешен двор изглеждаше покрит от тях, нещо като тунел от листа, който водеше по дължината му към зейналия вход на къщата.

Купчини прах и сухи розови листенца от бугенвилия лежаха по первазите на прозорците, но зад тях тъмният дървен под лъщеше гол и безупречен. Вътре беше тъмно, след ярката светлина на слънцето, но очите ми бързо свикнаха и се огледах любопитно.

Стаята беше много простичка, тъмна и хладна, обзаведена само с дълга маса, няколко табуретки и столове и малък бюфет, над който висеше страховита картина в испански стил — разпнатият Христос с козя брадичка и блед в сумрака, сочещ с кльощава ръка кървящото сърце, което биеше в гърдите му.

Този страховит обект прикова вниманието ми и не осъзнах веднага, че в стаята има още някого. Сенките в ъгъла се сгъстиха и се появи малко кръгло личице с изражение на крайна враждебност. Примигнах и отстъпих назад. Жената — защото беше жена — пристъпи напред, черните ѝ очи бяха втренчени немигащо в мен.

Беше висока едва четири стъпки и така дебела, че приличаше на солиден блок без никакви стави. Главата ѝ беше малка кръгла топка върху тялото, с по-малка топка на мижав сив кок, стегнат на тила. Имаше светломахагонова кожа — дали от слънцето или по рождение, не знаех — и приличаше много на дървена кукла. Но зла дървена кукла.

— Мамасита13 — каза свещеникът на испански на това изваяние, — какъв късмет! Имаме гости, които ще ядат с нас. Помниш ли сеньор Щерн? — попита той, като посочи към Лоренц.

— Si, claro14 — каза изображението с невидими дървени устни. — Убиец на Христа. И коя е puta alba15?

— А това е сеньора Фрейзър — продължи отец Фогдън усмихнат, сякаш не беше казала и дума. — Бедната дама е претърпяла корабокрушение; трябва да ѝ помогнем всячески.

Мамасита ме огледа от глава до пети. Не каза нищо, но широките ноздри потрепнаха с безкрайно отвращение.

— Храната е готова — рече тя и се обърна.

— Прекрасно! — възкликна щастливо свещеникът. — Мамасита ви приветства; ще ви донесе храна. Няма ли да седнете?

Масата вече беше сервирана с голяма напукана чиния и дървена лъжица. Свещеникът взе още две чинии и лъжици от бюфета и ги постави наслуки на масата, като сочеше гостоприемно да заемем местата си.

Голям кафяв кокосов орех стоеше на стола в началото на масата. Фогдън нежно го взе и го постави до чинията си. Фиброзната черупка беше потъмняла, а косата бе опадала на места, разкривайки почти излъскана повърхност. Реших, че сигурно го има от доста време.

— Здравей — погали го той с обич. — Как си в този хубав ден, Коко?

Погледнах към Щерн, но той се взираше в портрета на Христос, леко смръщил гъстите си черни вежди. Вероятно аз трябваше да започна разговора.

— Сам ли живеете тук, господин… а, отец Фогдън? — попитах домакина. — Вие и… ъ… Мамасита?

— Да, опасявам се, че е така. Затова съм толкова доволен да ви видя. Нямам истинска компания освен Лудо и Коко, нали разбирате — обясни той, като погали косматия кокосов орех.

— Коко? — попитах любезно и си помислих, че Коко вероятно не е единственият с повредена глава сред присъстващите. Погледнах пак към Щерн, който изглеждаше леко развеселен, но не и притеснен.

— На испански означава плашило — коко — обясни свещеникът. — Таласъмче. Виждате ли какво малко носленце има и малки черни очички? — Заби двата си тънки пръста във вдлъбнатините в края на кокосовия орех и ги измъкна, кикотейки се.

— А-ха! — извика. — Не бива да се втренчваш така, Коко, не е възпитано!

Светлосините очи ме стрелнаха с поглед и аз с известни усилия спрях да хапя долната си устна.

— Каква хубава дама — каза, сякаш на себе си. — Не прилича на моята Ерменехилда, но все пак е много хубава, нали, Лудо?

Кучето не ми обърна внимание, а скочи радостно към господаря си, навря глава под ръката му и се разлая. Свещеникът го почеса по ушите и пак се обърна към мен.

— Дали някоя от роклите от Ерменехилда ще ви стане, питам се?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Вместо това само се усмихнах любезно и се надявах, че мислите ми не са изписани на лицето. За щастие в този миг Мамасита се върна, понесла димящо глинено гърне, увито с кърпи. Плесна по един черпак от съдържанието му във всяка чиния и излезе. Краката ѝ — ако имаше такива — се движеха невидими под безформената пола.

Разбърках нещото в чинията си, което се оказа зеленчуково по състав. Опитах плахо и установих, че е изненадващо вкусно.

— Пържен плантан, смесен с маниока и червен фасул — обясни Лоренц, като видя моето колебание. Загреба голяма лъжица от димящата каша и я изяде, без да чака да изстине.

Очаквах нещо като разпит относно присъствието ми на острова, самоличността ми и какво смятам да правя. Но отец Фогдън си припяваше тихичко под нос, докато бавно-бавно лапаше по малко от храната.

Погледнах към Лоренц с вдигнати вежди. Той само се усмихна и сви леко рамо, после се наведе над чинията си.

До края на обяда почти не разговаряхме, докато Мамасита — „неусмихната“ е много меко казано за изражението ѝ — не отнесе чиниите и ги замени с поднос с плодове, три чаши и гигантска глинена кана.

— Пили ли сте някога сангрия, госпожо Фрейзър?

Отворих уста да потвърдя, но размислих и казах:

— Не, какво е това? — Сангрията беше много популярна напитка през шейсетте години на двайсети век и често я бях опитвала на партита във факултета и на социалните събития на болницата. Но бях сигурна, че все още е непозната в Англия и Шотландия; госпожа Фрейзър от Единбург не би трябвало да е чувала за сангрия.

— Смес от червено вино и портокалов и лимонов сок — обясни Лоренц Щерн. — С подправки, сервира се гореща или студена, в зависимост от времето. Много приятна и здравословна напитка, нали, Фогдън?

— О, да. О, да. Много приятна. — Без да чака да се уверя сама, свещеникът пресуши чашата си и посегна към каната за още, преди аз да съм опитала.

Беше същата; същият сладък, щипещ гърлото вкус, и за миг имах чувството, че съм на партито, когато я опитах за първи път — в компанията на един пушещ марихуана докторант и професор по ботаника.

Тази илюзия беше подкрепена от думите на Щерн, който говореше за сбирките си, и от поведението на отец Фогдън. След няколко чашки сангрия той стана и започна да рови из бюфета, откъдето извади голяма глинена лула. Напълни я с някаква трева със силна миризма, която изтърси от една хартийка, и започна да пуши.

— Канабис? — попита Щерн. — Кажете, смятате ли, че подпомага храносмилането? Чувал съм, че е така, но не се намира в повечето европейски градове и нямам наблюдения от личен опит в това отношение.

— О, много е полезен за стомаха — увери го отец Фогдън. Дръпна силно, задържа дима и го издиша дълго и замечтано на бяла струя, която се понесе като мъглица под ниския таван. — Трябва да ви дам едно пакетче, скъпи приятелю. Е, кажете, какво смятате да правите, вие и корабокруширалата дама, която сте спасили?

Щерн обясни плана си; след като си починем през нощта, щяхме да вървим до село Сен Луи дю Норд, където да намерим рибарска лодка, която да ни отведе до Кап Аитиен, на трийсет мили разстояние. Ако не, щяхме да тръгнем по суша натам, защото беше най-близкото голямо пристанище.

Тънките вежди на свещеника се събраха.

— Ммм? Ами предполагам, че нямате голям избор, нали? Все пак трябва да внимавате, особено ако тръгнете към Льо Кап по суша. Нали знаете, мароните.

— Марони ли? — попитах Щерн, който кимна смръщен.

— Така е. Срещнах съм две-три малки групи, докато идвах на север през долината Артибонит. Не ме нападнаха обаче — и смея да кажа, че аз изглеждах малко по-добре от тях, горките нещастници. Мароните са избягали роби — обясни ми той. — Избягали са от жестокостта на господарите си и са потърсили убежище в далечните хълмове, където джунглата ги крие.

— Може да не ви създават проблеми — каза отец Фогдън. Дръпна силно от лулата си с тих, сърбащ звук, задържа дима доста време и го изпусна неохотно. Очите му определено бяха кървясали. Затвори едното от тях и ме огледа замаяно с другото. — Все пак не изглежда да има нещо за крадене.

Щерн ми се усмихна широко, после бързо изтри усмивката си, сякаш реши, че не е особено тактичен. Изкашля се и си наля от сангрията. Очите на свещеника сияеха над лулата, червени като на пор.

— Мисля, че имам нужда от малко чист въздух — казах аз и отблъснах стола си. — И може би от малко вода, за да се измия?

— О, разбира се, разбира се! — извика отец Фогдън. Стана, олюлявайки се, и изтърси пепелта от лулата си небрежно на дъските. — Елате с мен.

Въздухът в двора ми се стори свеж и живителен въпреки влагата. Вдишах дълбоко, като гледах с интерес как отец Фогдън се занимава с една кофа до чешмата в центъра.

— Откъде идва водата? — попитах. — Изворна ли е? — Каменното корито беше обточено от меки филизи зелени водорасли, които се клатушкаха лениво, явно от някакво течение.

Отговори ми Щерн:

— Да, има стотици такива извори. Твърди се, че в някои живеят духове — но предполагам, че вие не вярвате в такива суеверия, сър?

Отец Фогдън като че ли се замисли за това. Остави полупълната кофа и се вгледа във водата, в опит да фиксира погледа си върху една малка сребриста рибка в нея.

— О? — рече разсеяно. — Не. Няма духове. Все пак… о, да, бях забравил. Трябва да ви покажа нещо. — Отиде до един шкаф, вграден в стената, отвори напуканата дървена врата и извади малко вързопче неизбелен муселин, което внимателно постави в ръцете на Щерн.

— Появи се в извора минали я месец. Умря, когато обедното слънце я огря, и аз я извадих. Опасявам се, че другите риби малко са я изгризали.

В центъра на плата имаше малка суха рибка, която много приличаше на онези, които се стрелкаха из извора, само че тази беше чисто бяла. Освен това беше сляпа. От двете страни на главата ѝ имаше малки издутини, където трябваше да са очите, но очи нямаше.

— Мислите ли, че е риба призрак? — попита свещеникът. — Спомних си за нея, когато споменахте духовете. Все пак не мога да се сетя какъв грях може да извърши една риба, за да е обречена да броди така — безока. Имам предвид — той затвори едното си око в любимото си изражение, — човек не мисли, че рибите имат душа, и все пак, ако нямат, как така стават призраци?

— Не мисля, че стават — уверих го аз. Вгледах се по-внимателно в рибката, която Щерн изучаваше с радостта на истински естественик. Кожата ѝ беше много тънка и така прозрачна, че сенките на вътрешните органи и възлестата линия на гръбнака ясно се виждаха. И все пак имаше люспи, мънички и прозрачни, макар и потъмнели при изсъхването.

— Това е сляпа пещерна риба — каза Щерн и с благоговение погали малката глава. — Само веднъж съм виждал такава, в един басейн дълбоко в пещера, на място, наречено Абандаве. И тя избяга, преди да мога да я разгледам добре. Скъпи приятелю… — Обърна се към свещеника с блеснали от вълнение очи. — Може ли да я взема?

— Разбира се, разбира се. — Свещеникът размаха пръсти в небрежна щедрост. — Не ми трябва. Твърде малка е за ядене, дори Мамасита да се съгласи да я сготви, а тя няма да се съгласи. — Погледна към двора и ритна разсеяно една преминаваща кокошка. — Къде е Мамасита?

— Тук, cabron16, къде другаде? — Не я бях забелязала да излиза от къщата, но наистина беше там, прашна, потъмняла от слънцето фигурка, наведена, за да напълни кофа от извора.

Усетих лека неприятна миризма на мухъл и ноздрите ми потрепнаха. Свещеникът сигурно също забеляза, защото каза.

— О, сигурно нямате нищо против, това е просто бедната Арабела.

— Арабела?

— Да, вътре. — Свещеникът дръпна едно окъсано перде от зебло, което закриваше ъгъл на двора, и погледна зад него.

На височината на кръста ми от камъка стърчеше нещо като перваз. Там бяха наредени овчи черепи, чисто бели и излъскани.

— Не мога да се разделя с тях. — Отец Фогдън нежно погали извивката на единия. — Това е Беатрис — толкова сладка и нежна. Умря при раждане, горкичката. — Посочи два много по-малки черепа до него, излъскани като останалите.

— Арабела е… овца? — попитах. Тук миризмата беше много по-силна и реших, че наистина не искам да знам откъде идва.

— Член на моето стадо, да. — Свещеникът извърна странно светналите си очи към мен, изглеждаха доста яростни. — Тя беше убита! Горката Арабела, такава нежна, доверчива душа. Как може да са способни на такова зло, да предадат подобна невинност заради животинските си страсти!

— О, боже! — казах доста неподходящо. — Ужасно съжалявам да го чуя. И… кой я уби?

— Моряците, извратените езичници! Убиха я на плажа и изпекоха бедното ѝ тяло на скара, също като свети Лорънс Мъченика.

— Небеса — казах аз.

Свещеникът въздъхна и щръкналата му брада увисна печално.

— Да, не бива да забравям да се уповавам на Небесата. Защото нашият Господ Бог вижда падането на всяко врабче. Той едва ли е пропуснал Арабела. Тя сигурно тежеше почти деветдесет фунта, такава хубава овца, горкото дете.

— О… — опитах се да изразя подходящото съчувствие и ужас. Когато се усетих какво е казал свещеникът.

— Моряци ли? — попитах. — Кога казахте, че се е случило това… злощастно събитие? — Не можеше да е „Морска свиня“. Капитан Ленард не би ме сметнал за толкова важна, че да рискува да насочи кораба толкова близо до острова, за да ме преследва, нали? Но ръцете ми овлажняха при тази мисъл и аз ги избърсах тайно в роклята си.

— Тази сутрин — отвърна отец Фогдън, като остави агнешкия череп, който галеше. — Но — добави той и малко се разведри — трябва да кажа, че вече доста напредват с нея. Обикновено отнема повече от седмица, а вече…

Отвори пак шкафа и разкри голяма буца, покрита с няколко пласта влажен коноп. Миризмата сега беше много по-силна и няколко кафяви бръмбарчета се разбягаха от светлината.

— Това да не са бръмбари кожояди, отче? — Лоренц Щерн беше сложил нежно трупа на пещерната риба в един буркан със спирт и се беше присъединил към нас. Надникна над рамото ми, потъмнялото му от слънцето лице бе сбръчкано от интерес.

В шкафа белите ларви на бръмбарите кожояди работеха усилено, като излъскваха черепа на овцата Арабела. Бяха се справили добре с очите. Маниоката се размърда в стомаха ми.

— Така ли се казват? Сигурно, милите лакоми мъничета. — Отецът се олюля притеснително и се хвана за ръба на шкафа. Тогава най-сетне забеляза старата жена, която го гледаше лошо с кофа в ръката.

— О, за малко да забравя! Нали щяхте да се преобличате, госпожо Фрейзър?

Погледнах се. Роклята и ризата ми бяха разкъсани на толкова много места, че вече не ставаха за нищо, и така подгизнали и пропити с кал, че не бях никак представителна, дори в компанията на отец Фогдън и Лоренц Щерн.

Отец Фогдън се обърна към дървения идол.

— Имаме ли какво да облече тази злощастна дама, Мамасита? — попита на испански. Като че ли се поколеба, олюлявайки се леко. — Вероятно някоя от роклите в…

Жената оголи зъби към мен.

— Те са твърде малки за такава крава — отговори тя на испански. — Ще ѝ дам старата ви роба, ако речете. — Тя огледа злобно оплетената ми коса и оплесканото с кал лице. — Ела — добави на английски и ми обърна гръб. — Ти измие.

Поведе ме към по-малък двор зад къщата, където ми даде две кофи студена вода, протрита кърпа и малко гърненце мек сапун, който силно миришеше на луга. После добави опърпано сиво расо и въже, озъби ми се отново и каза на испански:

— Измий кръвта от ръцете си, курво, убийца на Христа.

Затворих портата на дворчето след нея с огромно облекчение, свалих лепкавите мръсни дрехи с още по-огромно облекчение и се погрижих колкото можах за тоалета си със студената вода и без гребен.

Облечена прилично, макар и странно, с резервната роба на отец Фогдън, аз се сресах с пръсти, докато разсъждавах за интересния ни домакин. Не бях сигурна дали неговите набези до света на налудничавото са някаква форма на деменция, или просто са ефекти от дългогодишен алкохолизъм и интоксикация с канабис, но той изглеждаше нежна, добра душа. Неговата прислужница — ако беше такава — бе съвсем друг въпрос.

Мамасита ме изнервяше значително. Господин Щерн беше заявил намерението си да слезе до морето, за да се изкъпе, и аз неохотно се върнах в къщата да го изчакам. Там беше останала доста сангрия и подозирах, че отец Фогдън — ако още бе в съзнание — този път няма да е в състояние да ме защитава от зловещия взор на василиска.

Все пак не можех да остана навън цял следобед; бях много изморена и исках поне да седна, макар че предпочитах да намеря легло и да спя цяла седмица. През една врата се влизаше в къщата от малкото дворче, аз я отворих и пристъпих в мрака.

Оказах се в малка спалня. Огледах се смаяна; не ми изглеждаше като част от същата къща с нейната спартанска трапезария и занемарени дворове. Леглото беше покрито с пухени възглавници и кувертюра от мека червена вълна. Четири огромни пъстри пера бяха разперени като ярки крила по варосаните стени, а на масата имаше разклонен бронзов свещник с восъчни свещи.

Мебелите бяха прости, но изящно изработени и излъскани до мек блясък. Памучна раирана завеса висеше в дъното на стаята. Беше леко издърпана назад и видях зад нея окачени на кукички рокли — истинска дъга от коприна.

Сигурно това бяха роклите на Ерменехилда, за които бе споменал отец Фогдън. Тръгнах да ги разгледам, босите ми крака вървяха безшумно по пода. Стаята беше чиста, без една прашинка, и много тиха, не се усещаше никаква миризма, нито нечие присъствие. Вече никой не живееше в нея.

Роклите бяха красиви; всички от коприна и кадифе, моаре и сатен, муселин и плюш. Дори на закачалките изглеждаха бляскави и красиви като животинска козина, в която все още се усеща някаква есенция на живота.

Докоснах едно бюстие от лилаво кадифе, богато избродирано със сребърни теменуги с перлички в средата. Била е дребна тази Ерменехилда и слабичка — няколко рокли имаха къдрички и подплънки, хитро пришити в бюстието, за да създават илюзия за голям бюст. Стаята беше удобна, макар и не луксозна; роклите бяха разкошни — такива сигурно се носеха в двора в Мадрид.

Ерменехилда си беше отишла, но стаята още изглеждаше обитаема. Докоснах един пауновосин ръкав за сбогом и се отдалечих на пръсти, като оставих роклите на сънищата им.

Открих Лоренц Щерн на верандата в задната част, гледаше към стръмен склон с алое и гуава. В далечината малко сгърбено островче се гушеше в море от потрепващо тюркоазено. Той стана любезно и ми се поклони леко. Изглеждаше изненадан.

— Госпожо Фрейзър! Изглеждате много добре, трябва да кажа. Расото на отеца ви отива повече, отколкото на него. — Усмихна ми се, пъстрите очи се присвиха в ласкателно изражение на възхищение.

— Предполагам, че това се дължи на липсата на кал по него — казах аз и седнах на стола, който ми предложи. — Има ли нещо за пиене? — Имаше кана на паянтовата дървена масичка между столовете; по нея се спускаха капки от кондензация. Толкова време бях изкарала жадна, че при вида на всякаква течност бузите ми автоматично хлътваха от копнеж.

— Още сангрия? — каза Щерн. Наля ни по малко и отпи от чашата си, като въздъхна с наслада. — Надявам се, че няма да ме помислите за пияница, госпожо Фрейзър, но след месеци обикаляне на острова и пиене само на вода и лошия ром на робите… — Затвори очи от удоволствие. — Амброзия.

Бях склонна да се съглася.

— Ами… отец Фогдън…? — поколебах се, търсех някакъв тактичен начин да се поинтересувам за състоянието на домакина ни. Но се оказа излишно.

— Пиян е — заяви откровено Щерн. — Проснал се е като талпа на масата в sala. Почти винаги става така преди залез — добави той.

— Разбирам. — Облегнах се в стола и отпих от сангрията. — Отдавна ли познавате отец Фогдън?

Щерн потърка челото си, мислеше.

— Ами от няколко години. — Погледна ме и добави: — Питах се… случайно да познавате Джеймс Фрейзър от Единбург? Осъзнавам, че името е често срещано… О, познавате го?

Не бях казала нищо, но лицето ме издаде, както винаги, освен когато внимателно се приготвях да излъжа.

— Съпругът ми се казва Джеймс Фрейзър.

Лицето му светна от интерес.

— Наистина ли! — възкликна той. — Един такъв едър, с…

— Червена коса. Да, това е Джейми. — Тогава ми хрумна нещо. — Да не би вие да сте натурфилософът, когото е срещнал в Единбург и с когото е имал много интересни разговори… на различни теми. — Всъщност се питах откъде Щерн знае истинското име на Джейми. Повечето хора в Единбург го познаваха само като „Джейми Рой“, контрабандиста, или като Алегзандър Малкълм, уважавания печатар от Карфакс Клоуз. Нямаше как доктор Щерн, с неговия силен немски акцент, да е „англичанинът“, за когото Томпкинс говореше, нали?

— Паяци — рече той бързо. — Да, много добре помня. Паяци и пещери. Срещнахме се в… ъъъ… — Лицето му стана безизразно за миг. После се изкашля, за да замаже гафа. — В едно питейно заведение. И една от… ъъъ… дамите, работещи там, се натъкна на голям екземпляр от Arachnida, който висеше от тавана в нейната… ами от тавана на стаята, в която тя… разговаряше с мен. Тъй като се изплаши малко, тя хукна по коридора с писъци. — Щерн се подкрепи с голяма глътка сангрия, явно споменът беше стресиращ за него. — Тъкмо бях успял да заловя насекомото и да го прибера в един буркан, когато господин Фрейзър нахлу в стаята, насочил огнестрелно оръжие към мен, и каза… — Тук Щерн получи продължителен пристъп на кашлица и започна да се удря по гърдите.

— Ух! Тази кана сангрия не ви ли се струва по-силничка, госпожо Фрейзър? Предполагам, че старицата е добавила твърде много лимони.

Подозирах, че Мамасита щеше да добави цианид, ако ѝ се намираше, но сангрията всъщност беше отлична.

— Не съм забелязала — казах и отпих. — Но продължавайте, Джейми влязъл с пистолет и казал…?

— О, ами всъщност не мога да повторя точно думите му. Явно беше станало леко недоразумение, като че ли бе добил впечатлението, че дамата пищи заради някакво неподходящо действие или дума от моя страна, а не заради арахнида. За щастие успях да му покажа насекомото, след което дамата благоволи да се приближи до вратата… не можехме да я накараме да влезе пак в стаята… и идентифицира причината за състоянието си.

— Разбирам — казах аз. Можех да си представя сцената много добре, освен една подробност от най-голям интерес за мен. — Случайно да си спомняте с какво беше облечен? Джейми?

Лоренц Щерн ме погледна неразбиращо.

— Облечен ли? Ами… не. Останах с впечатлението, че е облечен като за излизане…

— Това е достатъчно — уверих го. — Просто се чудех. — Все пак „облечен“ беше важната дума тук. — И той ви се представи, така ли?

Щерн се намръщи и прокара ръка през гъстите си черни къдрици.

— Не мисля. Доколкото си спомням, дамата го нарече „господин Фрейзър“; малко по-късно в разговора ни… докато се подкрепяхме с освежаващи напитки и разговаряхме почти до зори, като сметнахме компанията си за много интересна. По някое време той ме покани да го наричам по име. — Изви иронично вежда. — Предполагам, мислите, че е било твърде фамилиарно от моя страна при толкова кратко познанство?

— Не, не. Разбира се, че не. — Исках да сменя темата. — Казахте, че сте говорили за паяци и пещери? Защо за пещери?

— Заради Робърт Брус и историята — която съпругът ви бе склонен да смята за апокрифна, — отнасяща се до неговото упорито намерение да се качи на трона на Шотландия. Вероятно Брус се е крил в една пещера, преследван от враговете си, и…

— Да, знам историята — прекъснах го.

— Джеймс смяташе, че паяците не се срещат често в пещерите, обитавани от хора. Мнение, което в общи линии поддържам, макар да трябва да се изтъкне, че в такива големи пещери като на този остров…

— Тук има пещери? — Бях изненадана, после се почувствах глупаво. — Но разбира се, че трябва да има, ако има и пещерни риби като онази в извора. Винаги съм смятала обаче, че Карибските острови са коралови. Не мислех, че има пещери в корала.

— Е, възможно е, но не много вероятно — каза Щерн. — Обаче остров Испаньола не е коралов атол, а предимно вулканичен по произход — с допълнение от кристалинни шисти и фосилни седиментарни депозити с огромна древност, както и широко разпространени депозити от варовик. Варовикът е много порест на места.

— Не думайте — налях си още една чаша от сангрията.

— О, да. — Лоренц се наведе да вземе торбата си от пода на верандата. Извади бележник, откъсна страница от него и я смачка в юмрука си.

— Ето — каза и протегна ръка. Хартията бавно се разгъваше сама и по нея личеше плетеница от гънки и издутини. — Ето такъв е островът — помните ли какво каза отец Фогдън за мароните? Избягалите роби, които се укриват по тези хълмове? Не се измъкват така лесно, защото господарите им не ги търсят. Просто на този остров има много места, където нито един човек — бял или черен, държа да кажа — не е стъпвал. А в хълмовете има пещери, за чието съществуване не знае никой, освен може би коренните жители на това място — а тях вече отдавна ги няма, госпожо Фрейзър.

— Виждал съм такава пещера — добави той замислено. — Мароните я наричат Абандаве. Смятат я за много зловеща и страшна, макар че не знам защо.

Окуражен от интереса ми, той отпи пак от сангрията и продължи лекцията си по естествена история.

— А този малък остров — кимна към плаващото островче в морето — се нарича Ил дьо ла Тортю — Тортуга. То наистина е коралов атол, а лагуната му отдавна е запълнена от действията на кораловите анималкули. Знаете ли, че някога е бил пиратско свърталище? — попита той, явно усещаше, че трябва да насити лекцията си с нещо от по-общ интерес от карстовите формации и кристалинните шисти.

— Истински пирати? Буканиери ли? — Погледнах малкото островче с по-голям интерес. — Това е доста романтично.

Щерн се засмя и аз се обърнах изненадана към него.

— Не се смея на вас, госпожо Фрейзър — увери ме той. Усмивката още бе на устните му, докато сочеше към Ил дьо ла Тортю. — Но веднъж ми се случи да разговарям със стар жител на Кингстън относно навиците на буканиерите, които навремето си правели щабовете близо до Порт Роял.

Сви устни, реши да продължи, после размисли и накрая ме погледна косо и рискува:

— Ще извините неделикатността ми, госпожо Фрейзър, но вие като омъжена жена и като запозната с медицинската практика… — Замълча и сигурно щеше да спре тук, но беше изпил вече две трети от каната; широкото приятно лице се беше позачервило.

— Вероятно сте чували за извратената практика на содомията? — попита той и погледна встрани.

— Да. Искате да кажете…

— Уверявам ви — рече той и кимна властно. — Информаторът ми беше много изчерпателен относно навиците на буканиерите. Содомити до последния — каза той, като клатеше глава.

— Какво?

— Било общоизвестно. Моят информатор ми каза, че когато Порт Роял потънал в морето преди шейсет години, всички смятали, че това е Божие наказание заради тези извратени особи и техните гнусни и неестествени навици.

— Божичко! — Чудех се какво ли би казала пищната Теса от „Дивият пират“ за това.

Той кимна, сериозен като бухал.

— Казват, че можеш да чуеш камбаните на потопените църкви на Порт Роял, когато идва буря — как бият за душите на прокълнатите пирати.

Мислех да поразпитам още относно гнусните и неестествени навици, но в този момент Мамасита се появи на верандата, каза рязко: „Храна“, и изчезна отново.

— Питам се в коя ли пещера отец Фогдън е намерил нея — казах аз и избутах стола си назад.

Щерн ме погледна изненадан.

— Да я е намерил ли? Но аз забравих, вие не знаете. — Лицето му се проясни. Погледна през отворената врата, където беше изчезнала жената, но вътрешността на къщата бе тиха и мрачна като пещера.

— Намери я в Хавана — каза той и ми разказа историята.

Отец Фогдън бил свещеник от десет години, мисионер от ордена на свети Анселм, когато отишъл в Куба преди петнайсет години. Посветен на грижите за бедните, той работел в Хавана няколко години, като мислел само как да облекчи страданията им и за Господ — до деня, в който срещнал Ерменехилда Руис Алкантара и Мерос на пазара.

— Сигурно дори и сега не знае как се е случило — каза Щерн. Избърса капка вино, която се стичаше по стената на чашата му и отпи отново. — Вероятно и тя не е знаела или пък го е планирала още щом го е видяла.

Така или иначе след шест месеца Хавана кипяла от новината, че младата съпруга на дон Армандо Алкантара е избягала — със свещеник.

— И майка си — казах аз под нос, но той ме чу и се усмихна леко.

— Ерменехилда никога не би оставила Мамасита. Нито пък кучето си Лудо.

Нямало да успеят да избягат — защото дон Армандо бил много могъщ и стигал далече, — ако не бил фактът, че англичаните много удобно избрали този ден да нападнат Куба и дон Армандо си имал много по-големи проблеми от бягството на младата си съпруга.

Бегълците стигнали с коне до Баямо — доста затруднявани от роклите на Ерменехилда, с които тя не искала да се раздели — и там наели рибарска лодка, която ги отвела в Испаньола.

— Тя умря преди две години — каза внезапно Щерн. Остави чашата си и я напълни пак от изпотената кана. — Той я погреба сам, под бугенвилията.

— И оттогава са тук — обадих се аз. — Свещеникът, Лудо и Мамасита.

— О, да. — Щерн затвори очи, профилът му тъмнееше на фона на залязващото слънце. — Ерменехилда не би оставила Мамасита, а Мамасита никога не би изоставила Ерменехилда.

Той гаврътна остатъка от сангрията си.

— Никой не идва тук. Селяните не стъпват на хълма. Страхуват се от призрака на Ерменехилда. Прокълната грешница, погребана от порочен свещеник на неосветена земя — разбира се, че няма да почива в мир.

Морският бриз охлаждаше тила ми. Зад нас дори кокошките в двора бяха притихнали с падането на здрача. Хасиенда де ла Фуенте бе тиха.

— Вие идвате тук — казах и той се усмихна. Ароматът на портокали се издигаше от празната чаша в ръцете ми, сладък като сватбени цветчета.

— О, да, аз съм учен. Не вярвам в призраци. — Протегна малко нестабилно ръка към мен. — Ще вечеряме ли, госпожо Фрейзър?

* * *

След закуска на следващата сутрин Щерн бе готов да потегли за Сен Луи. Преди да тръгне обаче, исках да му задам няколко въпроса за кораба, който свещеникът бе споменал; дали беше „Морска свиня“.

— Какъв беше корабът? — попитах, като си наливах чаша козе мляко със закуската от пържен плантан.

Отец Фогдън, явно малко унил от дейностите си предния ден, галеше кокосовия си орех и си тананикаше.

— А? — попита стреснато той, когато Щерн го сръчка в ребрата. Аз търпеливо повторих въпроса.

— О… — Присви замислено очи, после лицето му се отпусна. — Дървен.

Лоренц сведе широкото си лице над чинията, за да скрие усмивката си. Аз поех дъх и опитах отново:

— Моряците, които убиха Арабела — видяхте ли ги?

Веждите му се извиха.

— Ами разбира се, че ги видях. Иначе откъде ще знам какво са сторили?

Вкопчих се в този признак на логична мисъл.

— Естествено. И видяхте ли как бяха облечени? Искам да кажа… — видях го да отваря уста, за да изрече „с дрехи“, и го изпреварих. — Дали бяха с някакви униформи? — Екипажът на „Морска свиня“ обикновено носеше широки дрехи, когато не изпълняваше официалните си задължения, но дори те приличаха на униформи, мръсно бели и с еднаква кройка.

Отец Фогдън остави чашата си, над горната му устна имаше мустак от мляко. Избърса го с опакото на дланта си, намръщи се и поклати глава.

— Не, не мисля. Спомням си обаче, че водачът им имаше кука — нямаше ръка, искам да кажа. — Размърда дългите си пръсти в илюстрация.

Изпуснах чашата си, която се пръсна на масата. Щерн скочи с възклицание, но свещеникът стоеше кротко и гледаше изненадано как бялата тънка струйка пълзи по масата към скута му.

— Защо го направихте? — попита той укорително.

— Извинете — казах аз. Ръцете ми така трепереха, че не можех дори да събера парченцата от чашата. Страхувах се да задам следващия въпрос.

— Отче — а корабът отплава ли?

— Ами не — рече той, като вдигна смаян очи от мократа си роба. — Как ще отплава? На брега е.

* * *

Отец Фогдън водеше, кльощавите му пищяли светеха в бяло, защото бе прихванал расото около бедрата си. Бях принудена да сторя същото, тъй като хълмът над къщата беше гъсто обрасъл с трева и бодливи храсти, които се забиваха в грубата вълна на расото ми.

Хълмът беше осеян с овчи пътеки, но те бяха тесни и неясни, губеха се под дърветата и изчезваха внезапно в тревата. Свещеникът изглеждаше уверен относно целта ни обаче и вървеше бързо през растителността, без да поглежда назад.

Аз вече дишах тежко, когато стигнах до билото на хълма, макар че Лоренц галантно ми помагаше, отваряше клоните пред пътя ми и ме дърпаше по стръмните участъци.

— Мислите ли, че наистина има кораб? — попитах го тихо, докато приближавахме върха на хълма. Като се имаше предвид поведението на домакина ни досега, не бях много сигурна дали не си го е измислил.

Щерн сви рамене и избърса струйка пот от бронзовата си буза.

— Предполагам, че ще има нещо — отвърна той. — Все пак овцата е мъртва.

Прилоша ми при спомена за покойната Арабела. Някой беше убил овцата и аз вървях възможно най-тихо, докато приближавахме билото. Не можеше да е „Морска свиня“; никой от офицерите там нямаше кука вместо ръка. Опитвах да си повтарям, че едва ли е „Артемида“, но сърцето ми заби по-бързо, когато застанахме до едно гигантско агаве на върха.

Виждах Карибско море сияещо в синьо през сочните листа и тясна ивица бял пясък. Отец Фогдън беше спрял и ни махаше да се приближим.

— Ето ги, проклетите създания — прошепна той. Сините му очи блестяха от ярост, а рядката коса почти беше настръхнала като бодли на таралеж. — Касапи! — рече тихо, но със страст. — Канибали!

Погледнах го стреснато, но после Лоренц Щерн хвана ръката ми и ме дръпна към един по-широк отвор сред дърветата.

— О! Наистина има кораб — възкликна той.

Имаше. Лежеше килнат настрани, изтеглен на пясъка, мачтите не бяха изправени, купчини от товара, платна, въжета и бурета за вода бяха пръснати около него. Мъже пълзяха по корпуса му като мравки. Викове и удари на чук кънтяха като изстрели, а миризмата на горещ катран беше много силна. Товарът сияеше мътно на слънцето; мед и калай, леко потъмнели от морския въздух. Щавените кожи бяха разстелени на пясъка като кафяви петна, съхнещи на слънцето.

— Това са те! Това е „Артемида“! — Всичко стана съвсем ясно, когато до корпуса се появи еднокрака фигура, чиято глава бе скрита от слънцето с жълта копринена кърпа.

— Мърфи! — изкрещях аз. — Фъргъс! Джейми! — Откъснах се от ръцете на Щерн и хукнах по хълма, без да чувам предупредителния му вик. Толкова бях развълнувана да видя „Артемида“.

Мърфи се извърна при вика ми, но не можа да ме види. Набрала инерция, аз се движех като товарен влак, блъснах се право в него и го повалих на земята.

— Мърфи! — казах и го целунах от радост.

— Ой! — извика той шокиран. Загърчи се лудо, за да се измъкне изпод мен.

— Милейди! — Фъргъс се появи, рошав и омачкан, красивата му усмивка сияеше на загорялото от слънцето лице. — Милейди! — Помогна ми да стана от сумтящия Мърфи, после ме сграбчи в пукаща ребрата прегръдка. Марсали се появи зад него и тя широко ухилена.

— Mersi aux les saints!17 — каза той в ухото ми. — Опасявах се, че няма да ви видим отново! — Целуна ме по двете бузи и по устата, и най-сетне ме пусна.

Погледнах към „Артемида“, която лежеше настрани на пясъка като обърнат бръмбар.

— Какво се е случило?

Фъргъс и Марсали се спогледаха. От онези погледи, при които се разменят въпроси и отговори, и аз доста се сепнах, когато видях дълбоката интимност между тях. Фъргъс пое дъх и се обърна към мен.

— Капитан Рен е мъртъв — каза той.

Бурята, която ме бе връхлетяла през нощта в мангровата гора, ударила и „Артемида“. Отнесена далеч от курса си от виещия вятър, тя се натъкнала на риф, който отворил голяма дупка в корпуса ѝ.

Все пак останала на вода. Трюмът на кърмата се пълнел бързо, но тя се клатушкала към малко заливче, което предлагало подслон.

— Бяхме на не повече от триста ярда от брега, когато се случи — каза той, лицето му беше изопнато от спомена. Корабът внезапно се наклонил и съдържанието на трюма на кърмата се разместило, започнало да плава. Тогава огромна вълна дошла от морето, ударила наклонения кораб, заляла квартердека и отнесла капитан Рен и четирима моряци.

— Брегът беше толкова близо! — каза Марсали, лицето ѝ беше разкривено от нещастие. — Стигнахме го след десетина минути! Само ако…

Фъргъс я спря, като сложи ръка на рамото ѝ.

— Неведоми са пътищата Господни — каза той. — Щеше да е същото, дори да бяхме на хиляди мили в морето, само че нямаше да можем да ги погребем, както е редно. — Той кимна към другия край на плажа, близо до джунглата, където имаше пет малки могилки, увенчани с груби дървени кръстове.

— Имах малко светена вода, която татко ми донесе от Нотр Дам в Париж — каза Марсали. Устните ѝ бяха напукани и тя ги облиза. — В малко шишенце. Казах молитва и напръсках с нея гробовете. Мислиш ли… мислиш ли, че би им харесало?

Усетих треперенето в гласа ѝ и осъзнах, че въпреки самообладанието ѝ последните два дни са били ужасно изпитание за момичето. Лицето ѝ беше мръсно, косата висеше, а остротата бе изчезнала от пълните със сълзи очи.

— Сигурна съм, че е така — казах внимателно и потупах ръката ѝ. Погледнах към лицата, които се събираха около нас, търсех пламтящата глава на Джейми, макар вече да знаех, че не е тук.

— Къде е Джейми? — попитах. Лицето ми беше пламнало от тичането по хълма. Усетих как кръвта се оттича от бузите ми и страхът се надига във вените ми.

Фъргъс се взираше в мен със същото изражение.

— Не е ли с вас? — попита той.

— Не. Как ще е с мен? — Слънцето ме ослепяваше, но усещах кожата си студена. Усещах как жегата трепти по мен, но без ефект. Устните ми бяха така замръзнали, че едва успях да изрека: — Къде е той?

Фъргъс поклати бавно глава като овен, зашеметен от удара на касапина.

— Не зная.

51.

Джейми надушва предател

Джейми Фрейзър лежеше в сенките под малката лодка на „Морска свиня“ и гърдите му се надигаха от усилието. Да се качиш на борда на боен кораб, без да те забележат, не беше лесна работа; дясната му страна беше насинена от блъскането в корпуса, докато висеше на мрежите и се опитваше да се прехвърли през перилата. Усещаше ръцете си като извадени от ставите и в едната му длан имаше голяма треска. Но беше тук, засега незабелязан.

Подъвка нежно дланта си, като се опитваше да захапе края на треската, и се оглеждаше. Русо и Стоун, моряците от „Артемида“, които бяха служили на боен кораб, с часове му описваха структурата на голям кораб, отделенията и палубите, и вероятното местоположение на каютата на хирурга. Но да чуеш някакво описание и да успееш да се ориентираш по-късно бяха две различни неща. Поне ужасното нещо се клатеше по-малко от „Артемида“, макар че на него все още малко му се гадеше от люлеенето на палубата под него.

Краят на треската се показа. Той го захапа, издърпа я бавно и я изплю. Засмука раната, вкусвайки кръвта си, и се плъзна предпазливо изпод лодката, наострил уши за приближаващи стъпки.

Палубата под тази, надолу по стълбата. Каютите на офицерите трябваше да са там. А с малко късмет и каютата на хирурга. Не че тя щеше да е там; не и тя. Беше дошла да се грижи за болните — и щеше да е с тях.

Той изчака до мръкване, преди Роби Макрей да го докара с лодката. Рене му каза, че „Морска свиня“ вероятно ще вдигне котва с вечерния отлив след два часа. Ако успееше да намери Клеър и да избягат през борда преди това — можеше да доплуват до брега, — „Артемида“ щеше да ги чака в малко заливче от другата страна на Кайкос. Ако не успееше — е, щеше да се оправи някак.

След малкия претъпкан свят на „Артемида“ долните палуби му се струваха огромни и просторни; макар и мрачни. Застана неподвижно с потрепващи ноздри, докато поемаше застоялия въздух в дробовете си. Усещаше воня на кораб, плавал дълго в морето, но над нея се носеше и миризма на фекалии и повръщано.

Обърна се наляво и тръгна бавно, като дългият му нос потрепваше. Щеше да я открие там, където миризмата беше най-силна.

* * *

Четири часа по-късно, с нарастващо отчаяние, той прекосяваше кърмата за трети път. Беше обиколил целия кораб — като едва успяваше да се крие, — но Клеър я нямаше никъде.

— Проклета жена! — измърмори под нос. — Къде изчезна, вироглаво създание?

Малко червейче на страха гризеше сърцето му. Тя беше казала, че ваксината ще я защити от болестта, но ако бе сбъркала? Той виждаше, че екипажът на бойния кораб е намалял значително заради заразата — бацилите сигурно бяха нападнали и нея, въпреки ваксината.

Мислеше за тях като за малки слепи създания с големината на личинки, но съоръжени с гадни и остри като бръснач зъбки, като малки акули. Лесно си ги представяше как пъплят към нея, убиват я и изцеждат живота ѝ. Именно това видение го накара да преследва „Морска свиня“ — и убийственият гняв към английския мошеник, който имаше гнусната наглост да открадне жена му под самия му нос с някакво смътно обещание да я върне, след като се възползва от нея.

Да я остави на сасенаците, беззащитна?

— Как не! — промърмори, докато се спускаше в тъмния трюм. Тя нямаше да е тук, разбира се, но той трябваше да помисли какво да прави. Това отсекът за котвата ли беше, или товарният трюм на кърмата, или Бог знае какво? Господи, мразеше кораби!

Пое дълбоко дъх и спря изненадан. Тук имаше животни, кози. Подушваше ги съвсем ясно. Имаше и светлина, макар и смътна, около края на преградата и шепот на гласове. Единият не беше ли женски?

Той се промъкна натам, вслушвайки се. Чуха се стъпки по палубата горе и тътен, който разпозна; хора скачаха от такелажа. Дали някой го беше видял? Е, и какво от това? Не беше престъпление, доколкото знаеше, човек да дойде да търси жена си.

„Морска свиня“ вдигаше платна; чуваше бумтенето им, докато минаваше през дървото чак до кила, когато тя хвана вятъра. Явно щяха да изпуснат срещата с „Артемида“.

При това положение нямаше да изгуби нищо, ако се появи пред капитана и го попита за Клеър. Но вероятно тя беше тук — това беше женски глас.

И силуета на светлината на фенера беше женски, но не на Клеър. Сърцето му подскочи конвулсивно, когато видя блясъка в косата ѝ, после се сви отново, щом забеляза дебелата четвъртита фигура на жената до кошарата с козите. С нея имаше мъж; той се наведе и взе една кофа. Обърна се и тръгна към Джейми.

Джейми излезе на тясната пътечка между преградите и препречи пътя на моряка.

— Ей, какво правиш… — започна мъжът, после вдигна очи към лицето му и ахна. Едното му око се втренчи ужасено в него; другото бе синкавобял полумесец под сгърчения клепач.

— Господ да ни е на помощ! — каза морякът. — Какво правиш тук? — Лицето му изглеждаше жълтеникаво на смътната светлина.

— Познаваш ме, тъй ли? — сърцето на Джейми биеше лудо, но гласът му бе спокоен. — Аз нямам честта да знам името ти, май?

— Предпочитам да си остане тъй, ваша милост, ако не възразявате. — Едноокият моряк започна да отстъпва, но беше спрян от ръката на Джейми, която го стисна така, че той изписка.

— Не бързай толкова, ако обичаш. Къде е госпожа Малкъм, хирургът?

Морякът трудно можеше да добие по-притеснен вид, но при този въпрос успя.

— Не знам! — извика той.

— Знаеш — сопна се Джейми. — И ще ми кажеш сега, или ще ти извия врата.

— Е, ако го извиеш, няма да мога да ти кажа нищо, нали? — изтъкна морякът, който започваше да се съвзема. Вирна брадичка над кофата с тор. — Е, ще ме пуснеш ли, или да извикам… — Не можа да довърши, защото изкряка, когато голямата ръка стисна врата му и започна да затяга хватката си. Кофата падна на палубата и топчетата кози изпражнения се пръснаха от нея като шрапнели.

— Ой! — Краката на Хари Томпкинс се мятаха диво, разпръсквайки още повече лайната във всички посоки. Лицето му стана червено като цвекло, докато дращеше безполезно ръката на Джейми. А той го наблюдаваше с клиничен интерес и го пусна точно когато очите му започнаха да се изцъклят. Избърса ръка в бричовете си, защото дланта му лепнеше от потта на мъжа.

Томпкинс лежеше проснат на палубата и скимтеше тихо.

— Прав си — рече Джейми. — От друга страна, ако ти счупя ръката, сигурно ще можеш да говориш с мен, нали? — Наведе се, хвана кльощавата му ръка и го издърпа да се изправи. После я изви грубо зад гърба му.

— Ще ти кажа, ще ти кажа! — Морякът се гърчеше паникьосан. — Проклет да си, жесток си като нея!

— Така ли? За какво говориш? — Сърцето му се сви в гърдите и той дръпна ръката по-грубо, отколкото възнамеряваше. Томпкинс изпищя от болка и Джейми отпусна леко.

— Пусни ме! Ще ти кажа, за бога, пусни ме! — Джейми разхлаби хватката си, но не го пусна.

— Кажи ми къде е жена ми! — каза той с тон, който можеше да накара и по-силни мъже от Хари Томпкинс да се подчинят.

— Изчезна! — извика той. — Зад борда!

— Какво! — Беше така смаян, че го пусна. Зад борда. Изчезнала зад борда.

— Кога? Как? Проклет да си, кажи ми какво се случи! — Приближи се към моряка със стиснати юмруци.

Той отстъпи, като разтриваше ръката си и пъхтеше, а в единственото му око светеше задоволство.

— Не се тревожи, твоя милост — каза подигравателно. — Няма да си сам задълго. Ще идеш при нея в ада след няколко дни — ще се клатиш на бесилото в Кингстън!

Твърде късно Джейми чу стъпките по дъските зад него. Нямаше време дори да се обърне, преди да дойде ударът.

* * *

Беше удрян по главата достатъчно често, за да знае, че е разумно да лежи неподвижен, докато замайването и искрите, които пулсираха зад клепачите с всеки удар на сърцето, преминат. Ако седнеше твърде скоро, щеше да повърне от болката.

Палубата се издигаше и спадаше, издигаше и спадаше под него, по ужасния, привичен за корабите начин. Той стоеше със затворени очи, концентриран върху болката в основата на черепа си, за да не мисли за стомаха си.

Кораб. Явно беше на кораб. Да, но повърхността под бузата му не беше каквато трябваше да бъде — твърдо дърво, а не чаршафа на койката му. И миризмата, миришеше неправилно…

Седна рязко, когато споменът се стрелна ярък през него и накара дори болката в главата да избледнее. Мракът се движеше гадно наоколо, примигваше с цветни светлини, стомахът му се надигаше. Затвори очи и преглътна с усилие, опитваше се да събере мислите си около ужасния факт, който се заби в ума му като шиш в овнешко.

Клеър. Изчезнала. Удавена. Мъртва.

Наклони се настрани и повърна. Започна да се дави и кашля, сякаш тялото му се опитваше да изхвърли тази мисъл. Не стана; когато най-сетне спря и се облегна изтощен на преградата, тя още беше в него. Болеше го да диша и сви треперещ юмруци на бедрата си.

Чу се отваряне на врата и ярка светлина го удари в очите като юмрук. Сгърчи лице и затвори очи срещу блясъка на фенера.

— Господин Фрейзър — чу се тихият глас на образован човек. — Аз… много съжалявам. Бих искал да знаете поне това.

Той открехна леко клепач и видя изпитото измъчено лице на младия Ленард — мъжът, който бе отвел Клеър. Изглежда съжаляваше. Съжаляваше! Съжаляваше, задето я уби.

Яростта победи изтощението и го накара да се хвърли към него по наклонената палуба. Чу се вик, когато повали Ленард в коридора, и един хубав тътен, щом главата му се халоса в дъските. Хора се разкрещяха, сенки заподскачаха около него, когато фенерите се разлюляха, но той не обръщаше внимание.

Смаза челюстта на Ленард с един силен удар, после дойде ред на носа. Изтощението нямаше значение. Щеше да използва всичките си сили и да умре доволен, но нека първо го пребие и осакати, да усети как костите му се чупят и кръвта потича гореща и лепкава по юмруците му. Свети Михаиле, нека първо отмъсти за нея!

Хванаха го ръце, дърпаха го, но те нямаха значение. Сега щяха да го убият, помисли си смътно, но нямаше значение. Тялото под него потрепери между краката му и застина.

Когато дойде следващият удар, той се отдаде доброволно на мрака.

* * *

Лек допир на пръсти по лицето му го събуди. Посегна сънено да хване ръката ѝ и дланта му докосна…

— Аааа!

Скочи с отвращение и започна да дере лицето си. Големият паяк, изплашен почти колкото него, хукна с пълна скорост към храста така, че дългите му крака почти не се виждаха.

Около него се чу кикотене. Той се обърна, сърцето му бумтеше като барабан. Видя шест деца, клекнали по клоните на голямо зелено дърво. Хилеха се към него с потъмнели от тютюн зъби.

Поклони им се, беше замаян, главата му тежеше и страхът, който го бе събудил, започна да утихва в кръвта му.

— Мадмоазел, мосю — изграчи и полубудните кътчета на ума му се запитаха защо им говори на френски? Дали не ги беше чул да разговарят, докато е спял?

Явно бяха французи, защото му отговориха на този език, силно опъстрен с гърлен креолски акцент, какъвто не беше чувал никога.

— Vous êtes matelot?18 — попита най-голямото момче, като го гледаше с интерес.

Коленете му поддадоха и той седна на земята така внезапно, че децата отново се разсмяха.

— Non — отвърна, опитвайки се да накара езика си да заработи. — Je suis guerrier.19 — Устата му беше пресъхнала и главата го болеше адски. Неясни спомени плаваха из кашата, която я изпълваше, твърде смътни, за да ги улови.

— Войник! — възкликна едно от по-малките деца. Очите му бяха големи и тъмни като трънки. — Къде са сабята и пищовът ти, а?

— Не ставай глупав — каза му по-голямо момиче. — Как ще плува с пищов? Нали ще се повреди. Не знаеш ли, гуава такава?

— Не ме наричай така! — извика момчето с разкривено от ярост лице. — Грозница!

— Жабешки черва!

— Тъпачка!

Децата започнаха да се бият сред клоните като маймунки, пищяха и се гонеха. Джейми прокара ръка по лицето си и се опита да мисли.

— Мадмоазел! — Улови погледа на по-голямото момиче и ѝ кимна. Тя се поколеба, после тупна от клона като зрял плод на земята пред него сред облаче жълт прах. Беше боса и облечена с муселинена риза, с пъстра кърпа на тъмната къдрава коса.

— Мосю?

— Изглежда, знаете много, мадмоазел — каза той. — Моля ви, кажете ми, как се нарича това място?

— Кап Аитиен — отвърна тя веднага. Огледа го с голямо любопитство. — Говориш странно.

— Жаден съм. Има ли вода наблизо? — Кап Аитиен. Значи беше на Испаньола. Умът му бавно започна да функционира отново; имаше смътен спомен за ужасно усилие, как плува, за да се спаси сред врящия казан на високите вълни, как дъждът удря лицето му така силно, че нямаше значение дали главата му е под водата или отгоре. И какво друго?

— Насам, насам! — Другите деца също скочиха от дървото и едно малко момиченце го дръпна за ръката, за да я последва.

Той коленичи до едно поточе и започна да плиска главата си, като гълташе прекрасната хладна вода, а децата клечаха по скалите и се замеряха с кал.

Сега си спомни — морякът с лице на плъх и изненаданото младо лице на Ленард, огромния гняв и удовлетворителното усещане как плътта се смазва върху костите под юмрука му.

И Клеър. Споменът се завърна внезапно, с объркано чувство — загуба и ужас, последвани от облекчение. Какво се беше случило? Той спря да се плиска, защото не чуваше въпросите на децата.

— Дезертьор ли си? — попита отново едно момченце. — От битка ли идваш? — Очите му спряха любопитно на ръцете му. Кокалчетата му бяха ожулени и подути, ръцете го боляха силно; безименният пръст май отново беше пукнат.

— Да — отвърна разсеяно. Всичко се връщаше; тъмният задушен арест, където го оставиха, докато дойде в съзнание, и ужасното пробуждане — с мисълта, че Клеър е мъртва. Беше се свил на голите дъски, твърде съсипан от мъка, за да забележи, че люлеенето на кораба се засилва, или пронизителния вой на такелажа, който стигаше дори до неговата тъмница.

След време обаче движението и шумът станаха толкова силни, че успяха да пробият облака от мъка. Беше чул звуците на нарастваща буря, виковете и тичащите стъпки над него, а после бе твърде зает, за да мисли за каквото и да било.

Беше сам в малкото помещение, нямаше за какво да се хване. Подскачаше от стена към стена като сушено бобче в кастанети, неспособен да каже кое е долу и кое горе, кое е ляво и кое дясно, в пълния мрак, но и не му пукаше, защото вълните на гаденето се гонеха из тялото му. Мислеше единствено за смъртта, и то с трескав копнеж.

Беше почти в безсъзнание, когато вратата на затвора се отвори и силна миризма на кози нападна ноздрите му. Нямаше представа как жената го извлече по стълбата до кърмата, нито защо. Имаше само смътен спомен, че му бърбореше трескаво на развален английски, докато го дърпаше и подкрепяше нагоре, а той се препъваше и плъзгаше по мократа от дъжда палуба.

Спомни си последните ѝ думи обаче, когато го бутна към клатещите се перила.

— Тя не е мъртва — каза жената. — Отиде там — и посочи бурното море, — ти също отива. Намери я! — И тогава се наведе, пъхна рамо под него и го прехвърли през перилата в кипящата вода.

— Ти не си англичанин — казваше момчето. — Но корабът е английски, нали?

Обърна се и видя накъде сочи момчето — „Морска свиня“ беше пуснал котва далеч навътре в плиткия залив. Другите кораби бяха пръснати из пристанището и се виждаха ясно от този хълм близо до брега.

— Да — каза на момчето. — Английски кораб.

— Едно за мен! — възкликна от щастливо. Обърна се и изкрещя на друго момче. — Жак! Прав съм! Английски е! Четири за мен и само две за теб този месец!

— Три! — поправи го възмутено Жак. — Аз имам испански и португалски. „Вещица“ беше португалски, затова ще го броя!

Джейми посегна и го хвана за ръката.

— Pardon, мосю — каза той. — Приятелят ви каза „Вещица“?

— Да, беше тук миналата седмица — каза момчето. — Нали е португалски? Не бяхме сигурни дали да го броим за испански или португалски.

— Някои от моряците бяха в кръчмата на маман — каза едно от малките момиченца. — Говореха като на испански, но не като чичо Хералдо.

— Мисля, че трябва да поговоря с твоята маман — каза Джейми на момиченцето. — Някой от вас да знае накъде тръгна тази „Вещица“?

— Към Бриджтаун — каза бързо най-голямото момиче и за да задържи вниманието му, добави: — Чух писарят на гарнизона да го казва.

— Гарнизона ли?

— Казармите са до кръчмата на моята маман — обади се малкото момиченце, като го дърпаше за ръкава. — Капитаните ходят там с документите, докато моряците се напиват. Ела, ела! Маман ще те нахрани, ако я помоля.

— Мисля, че твоята маман ще ме изхвърли — каза ѝ той, като потъркваше с ръка наболата си брада. — Приличам на вагабонтин. — Наистина. Имаше петна от кръв и повръщано по дрехите си въпреки плуването и знаеше, че лицето му е натъртено и ожулено.

— Маман е виждала и по-лошо — увери го момиченцето. — Ела!

Той се усмихна и ѝ благодари. Последва ги надолу по хълма, залитайки леко заради моряшката походка. Установи, че е странно, но някак успокояващо, че децата не се изплашиха от него въпреки ужасния му вид.

Дали това беше имала предвид жената с козите? Че Клеър е доплувала до острова? Усети как надеждата се събира в сърцето му и го напоява, както водата бе облекчила пресъхналото му гърло. Клеър беше упорита, смела и имаше много повече кураж, отколкото бе полезно за жена, но в никакъв случай не беше глупачка, която ще падне от борда на боен кораб случайно.

А „Вещица“ — и Иън — бяха наблизо! Значи щеше да намери и двамата. Фактът, че бе бос, без пари и беглец от Кралския флот, нямаше значение. Имаше ум и ръце, и сега, вече на сушата, всичко изглеждаше възможно.

52.

Сватба

Нищо не можеше да се направи, освен да ремонтират „Артемида“ възможно най-бързо, и да отплаваме за Ямайка. Опитвах се да потискам страха си за Джейми, но почти не хапнах нищо през следващите два дни, апетитът ми бе възпрепятстван от голямата ледена топка, настанила се в стомаха ми.

За да се разсейвам, заведох Марсали в къщата на хълма, където тя успя да очарова отец Фогдън, като си спомни — и му приготви — шотландско лекарство против кърлежи по овцете.

Щерн помогна в ремонта на кораба, като ми възложи да пазя торбата с мострите му и да търся из близката джунгла интересни видове Archniada, докато събирах билки. Макар и да си мислех, че предпочитам да срещна по-големите екземпляри от Archniada с един хубав тежък ботуш, а не с голите си ръце, аз приех задачата и се взирах в пълните с вода чашки на бромелиадите в търсене на пъстри жаби и паяци, които обитаваха тези миниатюрни светове.

Когато се връщах от експедиция следобеда на третия ден с няколко големи корена от лилиуми, ярко оранжева плесен и необичаен мъх, носех и няколко живи тарантули — внимателно уловени в един чорап и държани на ръка разстояние, — огромни и достатъчно космати, за да накарат Лоренц да получи гърч от удоволствие.

Щом се появих от джунглата, видях, че сме достигнали до нов етап — „Артемида“ вече не лежеше настрани, а бавно възвръщаше изправената си позиция на пясъка с помощта на въжета, клинове и много крещене.

— Значи е почти готов? — попитах Фъргъс, който стоеше до кърмата и издаваше повечето викове, за да инструктира моряците за местоположението на клиновете. Той се обърна ухилен към мен и избърса потта от челото си.

— Да, милейди! Корпусът е покрит с катран. Господин Уорън смята, че можем да отплаваме привечер, когато се разхлади, за се втвърди катранът.

— Това е прекрасно! — Извих глава назад и погледнах към голата мачта над нас. — Имаме ли платна?

— О, да — увери ме той. — Всъщност имаме всичко, освен…

Тревожен вик от Маклауд го прекъсна. Обърнах се към далечния път сред палмите, където на слънцето просветваше метал.

— Войници! — Фъргъс реагира по-бързо от всички и вдигна пясък след себе си. — Бързо, милейди! В гората. Марсали! — извика той, като се оглеждаше диво за момичето. Облиза потта от горната си устна, очите му се стрелкаха от джунглата към наближаващите войници.

— Марсали!

Тя се появи иззад корпуса — бледа и изплашена. Фъргъс я хвана за ръката и я повлече към мен.

— Върви с милейди! Бягай!

Хванах Марсали за ръка и хукнахме към гората, като вдигахме струи пясък. От пътя зад нас се чуха викове, изстрел изпука, последван от още един.

Десет стъпки, пет и вече бяхме сред сенките на дърветата. Свлякох се зад един бодлив храст, като едва успявах да поемам дъх от болката, която ме пробождаше под ребрата. Марсали клекна на земята до мен, по бузите ѝ се стичаха сълзи.

— Какво става? — изпъшка тя. — Кои са те? Какво… ще направят? На Фъргъс. Какво?

— Не знам. — Още дишах тежко, хванах се за една кедрова фиданка и се издърпах на колене. Вгледах се през храстите, застанала на четири крака, и видях, че войниците са стигнали до кораба.

Беше студено и влажно под дърветата, но устата ми беше суха като пълна с памук. Прехапах бузата си, за да се отдели малко слюнка.

— Мисля, че всичко ще бъде наред — потупах Марсали по рамото, за да я успокоя. — Виж, само десетима са — прошепнах, когато видях и последния войник да излиза от палмовата горичка. — Французи са, „Артемида“ плава под френски флаг. Сигурно всичко ще е наред.

А можеше и да не е. Знаех, че изоставен кораб на брега може да бъде законно секвестиран. А този бряг бе пуст. И между тези войници и богатата плячка бе само животът на моряците от екипажа.

Неколцина от нашите държаха пищови; но повечето имаха само ножове. Войниците бяха въоръжени до зъби — с мускети, саби и пищови. Ако се стигнеше до битка, щеше да е кървава и определено в тяхна полза.

Мъжете до кораба мълчаха, събрани плътно зад Фъргъс, който излезе мрачен напред и заговори. Видях как отмята кичур коса с куката и забива твърдо крака в пясъка, готов да посрещне съдбата си. Скърцането и звънът на хамутите като че ли потъваха във влажния горещ въздух и конете се движеха бавно, копитата им бяха безшумни по пясъка.

Войниците се приближиха на десетина крачки от групата моряци. Един едър мъж, явно командирът, вдигна ръка, за да ги спре, и слезе от коня си.

Гледах по-скоро Фъргъс, а не войниците. Видях промяната в лицето му, после как пребледня. Озърнах се бързо към войника, който приближаваше по пясъка, и моята кръв също се смрази.

— Silence, mes amis — каза едрият мъж с приятен глас. — Silence, et restez, s’il vous plait. — Тишина, приятели, не мърдайте, ако обичате.

Щях да падна, ако вече не бях на колене. Затворих очи и благодарих на Бог.

До мен Марсали ахна. Отворих очи и запуших устата ѝ с ръка.

Командирът свали шапката си и разтърси мократа си от пот гъста червеникавокафява коса. Ухили се на Фъргъс с белите си зъби сред късата къдрава червена брада.

— Ти ли си командирът тук? — попита Джейми на френски. — Идваш с мен. Останалите — кимна към екипажа, неколцина се кокореха насреща му с изумление — ще стоите тук. Не говорете — добави небрежно.

Марсали дръпна ръката ми и осъзнах колко силно съм я държала.

— Извинявай — прошепнах и я пуснах, без да откъсвам очи от плажа.

— Какво прави той? — изсъска тя в ухото ми. Лицето ѝ беше пребледняло от вълнение и малките лунички от слънцето по носа ѝ изпъкваха. — Откъде се появи?

— Не знам! Тихо, за бога!

Моряците от „Артемида“ се спогледаха, кършейки вежди и смушвайки се в ребрата, но за щастие се подчиниха на заповедите и си мълчаха. Надявах се очевидното им вълнение да бъде отдадено единствено на страха от неизвестната им съдба.

Джейми и Фъргъс тръгнаха по брега, като разговаряха тихо. После се разделиха, Фъргъс тръгна пак към корпуса с изражение на мрачна решителност, а Джейми извика на войниците да слязат от конете и да се съберат около него.

Не можех да разбера какво им казва, но Фъргъс бе достатъчно близо, за да чуе.

— Това са войници от гарнизона на Кап Аитиен — обяви той на екипажа. — Техният командир — капитан Алесандро… — каза с извити вежди, като гримасничеше, за да подчертае името му — казва, че ще ни помогнат да пуснем „Артемида“ на вода. — Това съобщение бе посрещнато със слаби възгласи от неколцина моряци и изумени погледи от останалите.

— Но как господин Фрейзър… — започна Ройс, малко бавен в главата моряк, който бе сбърчил объркано рошавите си вежди. Фъргъс не му остави време за повече въпроси, скочи сред моряците, прегърна Ройс през раменете и го повлече към скелето, като вървеше шумно, за да заглуши всякакви нежелани коментари.

— Да, какъв късмет, нали? — каза високо. Виждах как усуква ухото на Ройс със здравата си ръка. — Голям късмет! Капитан Алесандро казва, че един местен жител, който се връщал от плантацията си, видял кораба ни и докладвал на гарнизона. С такава помощ ще пуснем „Артемида“ на вода много бързо. — Пусна Ройс и плесна силно с ръка по бедрото си. — Е, нека се хващаме веднага на работа! Манцети — върви горе! Маклауд, Макгрегър, грабвайте чуковете! Мейтланд… — Забеляза Мейтланд да стои на пясъка и да зяпа Джейми. Фъргъс се извъртя и го плесна така силно по гърба, че той политна напред.

— Мейтланд, mon enfant20! Дай тон за песен, че да върви по-леко работата! — Замаян, Мейтланд започна колебливо да каканиже „Тъмнооката девица“. Неколцина моряци тръгнаха да се катерят по скелето, като поглеждаха с подозрение през рамо.

— Пейте! — изрева Фъргъс, гледаше ги кръвнишки. Мърфи, който като че ли намираше всичко това за изключително смешно, избърса потното си червено лице и послушно запя, боботейки басово под тънкия тенор на Мейтланд.

Фъргъс вървеше напред-назад до корпуса, увещаваше, насочваше и командваше — и представляваше такъв спектакъл сам по себе си, че имаше малко издайнически погледи към Джейми. Колебливите удари на чуковете започнаха отново.

Междувременно Джейми даваше команди на войниците. Видях, че един-двама от французите поглеждат към кораба с нескрита алчност, която издаваше, че безкористното желание да помогнат вероятно не е най-важният им мотив, каквото и да бе обявил Фъргъс.

И все пак войниците започнаха да свалят кожените колани и да оставят оръжията си. Трима не се присъединиха към работата, останаха на стража въоръжени, като наблюдаваха зорко всяко движение на моряците. Джейми също остана настрани, надзиравайки всичко.

— Да излезем ли? — прошепна Марсали в ухото ми. — Струва ми се безопасно.

— Не — отвърнах. Не откъсвах очи от Джейми. Той стоеше в сянката на една висока палма, уж отпуснат, но нащрек. Изражението му беше неразгадаемо, но зърнах леко движение отстрани — двата сковани пръста отново барабаняха по бедрото.

— Не — казах отново. — Не е приключило.

* * *

Работата продължи целия следобед. Направиха дървени валци от трупи и замириса на току-що отсечено дърво и смола. Гласът на Фъргъс бе предрезгавял, а ризата висеше мокра на стройния му торс. Конете, спънати, бродеха бавно из края на гората и пасяха. Моряците вече не пееха, работеха усилено, като само от време на време поглеждаха към капитан Алесандро, който стоеше на сянка със скръстени ръце.

Пазачът близо до дърветата вървеше бавно напред-назад с готов мускет и поглеждаше с копнеж към хладните зелени сенки. При една обиколка мина достатъчно близо, за да видя тъмните мазни къдрици, които се спускаха по врата му, и следите от пъпки по дебелите бузи. Той проскърцваше и подрънкваше, докато вървеше. На едната му шпора липсваха шиповете. Изглежда му беше горещо и много неприятно.

Дълго чакахме, а мушиците в гората го направиха още по-дълго. Сякаш след цяла вечност видях как Джейми кима на един от стражите и тръгва от плажа към дърветата. Прошепнах на Марсали да не мърда и се хвърлих под клоните, без да обръщам внимание на гъстите храсти. Устремих се лудо към мястото, където бе изчезнал.

Изскочих без дъх иззад един храст точно когато той завързваше панталоните си. Вдигна рязко глава при шума, ококори се и издаде звук, който би призовал овцата Арабела от мъртвите, камо ли чакащия страж.

Отново се скрих, след малко чух хрущене на ботуши и някой извика:

— C’est bien! — извика Джейми. Звучеше малко разтърсен. — Ce n’est qu’un serpent!21

Пазачът говореше на странен френски диалект, но явно го попита доста притеснено дали змията е била опасна.

— Non, cést innocent22 — отвърна Джейми. Махна му, защото беше подал глава, колкото да я види, и се взираше неохотно в храстите. Явно не обичаше змии, макар и безобидни, защото веднага изчезна.

Джейми се хвърли бързо в храста.

— Клеър! — И ме стисна силно до гърдите си. После ме сграбчи за раменете и ме разтърси.

— Проклета да си! — прошепна. — Мислех, че си мъртва! Как смееш да правиш такива безумия — да скачаш от кораб посред нощ! Луда ли си?

— Пусни ме! — изсъсках. От разтърсването си прехапах устната. — Пусни ме ти казвам! Как така аз съм смеела да правя безумия? Идиот, ти луд ли си да ме търсиш?

Лицето му беше потъмняло от слънцето; сега стана много червено и потъмня още повече над брадата.

— Да съм луд ли? Ти си ми жена, за бога! Разбира се, че ще те търся; защо не ме изчака? Господи, ако имах време, щях… — Споменаването на времето явно му напомни, че не разполагаме с такова, и с видимо усилие преглътна думите си, което бе добре, защото и аз имах какво да му кажа. Преглътнах на свой ред, с известна трудност.

— Какво правиш тук, за бога? — попитах.

Силната червенина избледня леко, последвана от съвсем лека усмивка сред непознатата за мен растителност по лицето му.

— Аз съм капитанът. Не забеляза ли?

— Да, забелязах! Капитан Алесандро, дръжки! Какво си намислил?

Вместо да ми отговори, той ме разтърси пак леко и погледна към Марсали, която надничаше от храстите.

— Стойте тук и двете и не мърдайте, иначе, кълна се, ще ви напердаша хубаво.

Без да чака отговор, той се обърна и тръгна през дърветата към брега.

С Марсали се спогледахме, но само след секунда Джейми изскочи задъхан пак на малката полянка. Сграбчи ме и ме целуна кратко, но дълбоко.

— Забравих. Обичам те — каза той и пак ме разтърси за по-ясно. — Радвам се, че не си мъртва. Не го прави отново! — Пусна ме и се заби отново в храстите.

Макар останала без дъх и доста потресена, аз определено бях щастлива.

Очите на Марсали бяха станали като чинийки.

— Какво ще правим? — попита тя. — Какво ще прави татко?

— Не знам. — Бузите ми бяха пламнали и още усещах допира на устните му, и нетипичното боцкане, което бе останало от брадата и мустаците. Езикът ми докосна леко местенцето, където бе ухапал устната ми. — Не знам какво ще прави — повторих. — Предполагам, че ще разберем.

Но чакахме дълго. Вече дремех до дънера на огромно дърво и наближаваше залез, когато Марсали сложи ръка на рамото ми и ме събуди.

— Пускат кораба на вода! — прошепна тя развълнувано.

И наистина — под надзора на стражите, останалите войници и екипажът работеха с въжетата и валците, които щяха да плъзнат кораба от брега във водите на заливчето. Дори Фъргъс, Инес и Мърфи се бяха включили в работата въпреки липсващите си крайници.

Слънцето залязваше; огромно и оранжево-златно над морето, което бе станало лилаво като мида. Мъжете вече бяха само тъмни силуети на фона му, анонимни като египетски роби на стенопис, дърпащи въжетата на огромния си товар.

Монотонните викове на боцмана: „Тегли!“ бяха последвани от немощно ликуване, когато корпусът се плъзна през последните няколко ярда, теглен с въжета от лодките на „Артемида“.

Видях проблясък на червена коса до него. Джейми се качи на борда, а после проблесна и метал, когато един от войниците го последва. Стояха заедно, червена и черна коса, само точици до въжената стълба, докато екипажът влизаше в лодката. Отидоха до кораба и започнаха да се качват по стълбата, заедно с останалите френски войници.

И последният изчезна нагоре. Мъжете в лодките оставиха греблата и се загледаха напрегнато към кораба. Нищо не се случи.

Чух Марсали до мен да издиша шумно и осъзнах, че е стаявала дъха си твърде дълго.

— Какво правят? — попита с раздразнение.

И сякаш в отговор от „Артемида“ се чу гневен вик. Мъжете в лодката веднага скочиха, готови да се качат на борда. Но не дойде знак. „Артемида“ си плаваше кротко по вълните на заливчето, съвършена като маслена картина.

— Не мога повече — казах внезапно на Марсали. — Каквото и да правят тези проклети мъже, трябва вече да са го направили. Хайде.

Поех дълбоко глътка от хладния вечерен въздух и излязох от гората, следвана от Марсали. Когато тръгнахме по плажа, една стройна черна фигура скочи от кораба и хукна през сенките, като пръскаше след себе си блестящи зелено-лилави струи морска вода.

Фъргъс дотича до нас мокър и широко усмихнат, хвана Марсали и я завъртя.

— Готово! — изграчи той. — Оправихме се без един изстрел! Вързани са като патици и наредени като осолени херинги в трюма! — Целуна Марсали, после я остави на пясъка и се обърна към мен. Поклони се официално и размаха въображаема шапка.

— Милейди, капитанът на „Артемида“ ви кани да го удостоите с компанията си на вечеря.

* * *

Новият капитан на „Артемида“ стоеше насред каютата си със затворени очи и напълно гол, като почесваше блажено тестисите си.

Изхъмках, смутена от гледката. Той отвори очи и лицето му се озари от радост. В следващия миг потънах в прегръдката му, с притиснато към червените къдрици на гърдите му лице.

Не казахме нищо доста време. Чувах само тропота на стъпки по палубата над нас, виковете на екипажа, в които звънтеше радостта от избавлението, скърцането и плющенето на вдигащите се платна. „Артемида“ оживяваше около нас.

Лицето ми бе топло и тръпнеше, леко разранено от брадата му. Внезапно ми стана странно и се смутих да го прегръщам така гол като пиле, докато стоя боса под останките на парцаливото расо на отец Фогдън.

Тялото, което се притискаше към моето все по-настойчиво, си беше същото, но лицето бе на непознат — на някакъв викинг. Не само брадата го променяше, той дори миришеше различно, потта му бе напоена с киселата миризма на готварска мазнина, разлята бира, някакъв остър парфюм и непознати подправки.

Отдръпнах се назад.

— Няма ли да се облечеш? — попитах. — Не че не се наслаждавам на гледката — добавих, като се изчервих. — Аз… ъъъ… мисля, че брадата ми харесва. Може би.

— Недей — рече той искрено и я почеса. — Пълна е с въшки и сърби ужасно.

— Уф! — Макар че бях добре запозната с Pediculus humanus, обикновената въшка, това не ме изпълваше с радост. Прокарах нервно ръка през косата си, като вече си представях как пъплят по скалпа ми, а малките гниди полепват по къдриците.

Той ми се ухили, зъбите му бяха стряскащо бели сред брадата.

— Не се тормози, сасенак — увери ме. — Вече казах да ми донесат бръснач и топла вода.

— Наистина ли? Все пак жалко, че ще я обръснеш веднага. — Въпреки въшките се наведох напред да се вгледам в косматата му украса. — Като косата ти е, в различни цветове. Доста е красива всъщност.

Докоснах я предпазливо. Космите бяха странни; гъсти и къдрави, много къдрави, за разлика от чупливата коса. Те изскачаха в изобилие от кожата му в какви ли не цветове — медно, златно, кехлибарено, канелено и кафеникаво до черно. Най-смайваща беше сивата нишка, която минаваше от долната устна към линията на челюстта.

— Това е странно — казах, като я проследих. — В косата нямаш бели косми, но тук имаш.

— Имам ли? — Вдигна ръка, изглеждаше стреснат, и внезапно осъзнах, че няма никаква представа как изглежда. Усмихна ми се лукаво и се наведе да вземе захвърлените на пода дрехи.

— О, да, нищо чудно; не знам как не побелях целият след всичко, което се случи този месец. — Замълча и ме огледа над белите панталони.

— Като стана дума за това, сасенак, както ти казах и в гората…

— Да, като стана дума — прекъснах го, — какво, за бога, правиш?

— А, за войниците ли? — Почеса замислено брадата си. — Ами беше съвсем просто. Казах им, че щом корабът тръгне, ще съберем всички на палубата и по мой сигнал ще нападнем екипажа и ще го затворим в трюма. — Широка усмивка разцъфна сред растителността. — Само че Фъргъс спомена това на хората; затуй, когато войниците се качваха на борда, двама моряци ги хващаха за ръцете, а трети ги връзваше и им вземаше оръжията. После ги бутаха в трюма. Това е. — Той сви рамене скромно и небрежно.

— Ясно — издишах аз. — И как изобщо се озова тук…

В този момент бяхме прекъснати от дискретно почукване по вратата.

— Господин Фрейзър? Ъъъ… капитане? — Ъгловатото лице на Мейтланд надникна предпазливо над една вдигаща пара купа. — Господин Мърфи запали огъня в камбуза и ви нося топлата вода и неговите поздрави.

— И „господин Фрейзър“ става — увери го Джейми, взе подноса с купата и бръснача. — Не може да се измисли по-некадърен капитан от мен. — Замълча и се заслуша в тропота над главите ни.

— Макар че, тъй като аз съм капитан — каза бавно, — сигурно трябва да кажа кога да отплаваме и къде да спрем?

— Да, сър, това го прави капитанът — каза Мейтланд. И добави услужливо: — Капитанът казва и кога хората да получават допълнителни дажби храна и грог.

— Разбирам. — Въпреки брадата усмивката му си личеше добре. — Кажи ми, Мейтланд — според теб колко могат да изпият моряците и пак да управляват кораба?

— О, доста, сър — отвърна сериозно Мейтланд. Челото му се набърчи замислено. — Може би… допълнителна двойна дажба?

Джейми изви вежда.

— От бренди?

— О, не, сър! — Мейтланд изглеждаше шокиран. — Грог. Ако е бренди, само половин допълнителна дажба, иначе ще се търкалят из трюма.

— Тогава двойна дажба грог. — Джейми се поклони официално на Мейтланд, несмутен от факта, че е напълно гол. — Погрижете се, господин Мейтланд. И корабът да не вдига котва, докато не довърша вечерята си.

— Да, сър! — Мейтланд се поклони; явно прихванал неговите маниери. — И ще желаете ли китайчето да се погрижи за вас веднага след като вдигнем котва?

— Малко преди това, господин Мейтланд, много благодаря.

Мейтланд се обърна да си върви, като хвърли последен възхитен поглед към белезите на Джейми, но аз го спрях.

— Още нещо, Мейтланд.

— О, да, мадам?

— Ще слезеш ли в камбуза да помолиш господин Мърфи да изпрати бутилка от най-силния си оцет? И после виж къде мъжете са сложили билките ми и ми ги донеси.

Тясното му чело се набръчка от объркване, но кимна послушно.

— О, да, мадам. Веднага, мадам.

— Какво смяташ да правиш с тоя оцет, сасенак? — Джейми се взираше в мен, когато Мейтланд изчезна по коридора.

— Ще те накисна в него, за да убия въшките — казах аз. — Не смятам да спя сред гнездо от вредители.

— О… — Почеса замислено тила си. — Имаш предвид мен, нали? — Погледна към койката, не особено приветлива дупка в стената.

— Не знам точно къде, но да — казах твърдо. — И не искам още да бръснеш брадата си — добавих, когато се наведе да остави подноса.

— Защо? — Погледна ме любопитно през рамо и аз усетих как бузите ми пламват.

— Ами… ъъъ. Защото е малко… различно.

— О, тъй ли? — Изправи се и пристъпи към мен. В тясната каюта изглеждаше още по-голям — и много по-гол — отколкото на палубата.

Тъмносините очи се бяха скосили още повече заради усмивката.

— Как е различно?

— Ами… просто… — Прокарах разсеяно пръсти по пламналите си бузи. — Някак е различно. Когато ме целуваш. За… кожата ми.

Погледна ме в очите. Не помръдна, но някак изглеждаше много по-близо.

— Ти имаш много фина кожа, сасенак — каза тихо. — Като перли и опали. — Прокара леко пръст по брадичката ми. И после по шията, по ключицата и надолу в бавна линия, която докосна гърдите ми, скрити под расото на свещеника. — Имаш много фина кожа, сасенак — добави с извита вежда. — За това ли си мислиш?

Преглътнах и облизах устни, но не отместих поглед.

— Горе-долу това си мисля, да.

Той отдръпна пръста си и погледна към купата с горещата вода.

— Ами добре. Ще е жалко да похабим водата. Да накарам ли Мърфи да я отнесе да направят супа или да я изпия?

Засмях се, от напрежение и от неудобство.

— Сега седни и се измий. Миришеш като бардак.

— Сигурно — каза, като се чешеше. — Имаше такъв над кръчмата, където войниците пиеха и играеха на зарове. — Взе сапуна и го пусна в горещата вода.

— Над кръчмата, така ли?

— Е, момичетата слизаха долу от време на време — обясни той. — Не беше възпитано да ги гоня от скута си все пак.

— А майка ти те е възпитала добре, нали — казах много сухо.

— Сега като се замисля, най-добре да останем на котва тук до сутринта — каза той замислено, като ме гледаше.

— Така ли?

— И да спим на брега, където има достатъчно място.

— За какво? — попитах с подозрение.

— Ами аз съм го планирал, нали разбираш? — каза той и плисна вода на лицето си с две ръце.

— Какво си планирал? — попитах, а той изсумтя и отърси водата от брадата си, преди да отговори.

— Ами мисля за това от месеци — каза с нетърпение. — Всяка нощ, докато бях свит на проклетата койка и слушах как Фъргъс сумти и пърди. Всичко съм обмислил, точно какво ще направя, ако те заваря гола и готова, и ако няма никого наблизо, и има достатъчно място. — Той затърка силно сапуна между дланите си и сапуниса лицето си.

— Е, аз съм готова — казах заинтригувана. — И има място. Колкото до голотата…

— Ще се погрижа за това — увери ме той. — Това е част от плана. Ще те отведа някъде на скришно, ще постеля нещо да легнеш и ще седна до теб.

— Е, това е някакво начало. После? — Седнах на койката. Той се наведе и ухапа леко ухото ми.

— Ами после ще те сложа на коляното си и ще те целуна. — Замълча, за да ми покаже — като хвана ръцете ми, за да не мърдам. Пусна ме след минути, устните му бяха подути, имаха вкус на ейл, сапун и на Джейми.

— Значи това е първата стъпка — казах аз, като бършех сапуна от устните си. — После?

— Ами ще те сложа да легнеш на постелката, ще увия косата ти на ръката си и ще вкуся лицето, шията, ушите и гърдите ти — каза той. — Мисля, че ще го правя, докато започнеш да пискаш тихичко.

— Не пискам!

— Напротив. Ще ми подадеш ли кърпата?

— После — продължи той ведро, — мисля, че ще започна от другия край. Ще вдигна полата ти и… — Лицето му изчезна под кърпата.

— И какво? — попитах, много заинтригувана.

— И ще целуна вътрешната страна на бедрата ти, където кожата е толкова мека. Брадата ще е от полза там, нали? — Той я погали замислено.

— Вероятно — рекох малко немощно. — А аз какво ще трябва да правя през това време?

— Ами може да стенеш лекичко, ако искаш, за да ме окуражаваш, но иначе само да си лежиш.

Не ми изглеждаше да има нужда от окуражаване. Едната му ръка легна на бедрото ми, а с другата бършеше гърдите си с кърпата. Когато приключи, ръката му се плъзна зад мен и ме стисна.

— „Лявата му ръка е под главата ми — цитирах аз. — А другата ме прегръща.“23 „Подкрепете ме с вино, освежете ме с ябълки, защото изнемогвам от любов.“24

Белите зъби пак блеснаха в брадата.

— По-скоро е грейпфрут — каза той, като стисна задника ми. — Или пък кратуна. Грейпфрутът е много малък.

— Кратуна ли? — възмутих се аз.

— Ами дивите тикви кратуни понякога стават много големи. — Стисна ме отново и свали ръка, за да измие подмишницата си. — Ще легна по гръб и ти ще легнеш над мен, за да мога да стискам задника ти и да го галя. — Спря да се мие, за да ми покаже какво има предвид, и аз изстенах неволно.

— Така — продължи той, подновявайки дейностите си, — ако решиш да подритваш леко, да мърдаш бедра или да пъшкаш в ухото ми по това време, няма да имам нищо против.

— Не пъшкам!

— О, напротив. Но сега за гърдите…

— О, реших, че си ги забравил.

— Никога — увери ме той. — Не. — И продължи невъзмутимо: — Тогава ще ти сваля роклята и ще легнеш само по риза.

— Не нося риза.

— О? Е, няма значение. Смятах да смуча през плата, докато зърната ти станат твърди. И после да я сваля, но няма проблем; ще се справя и без нея. Е, поради липсата на риза, ще се погрижа за гърдите ти, докато ти издаваш онзи блеещ звук…

— Аз не…

— А после — продължи той, — тъй като според плана ще си вече гола и — като се имат предвид действията ми дотогава — вероятно готова…

— О, само вероятно — казах аз. Устните ми още тръпнеха от първата точка от плана.

— … тогава ще отворя бедрата ти, ще си сваля панталоните и… — Замълча, чакаше.

— И? — попитах послушно.

Ухили се широко.

— И ще видим какъв звук ще издадеш тогава, сасенак.

Някой се покашля на прага зад мен.

— О, извинявай, господин Уилъби — каза Джейми. — Не те очаквах толкова скоро. Сигурно ще искаш да идеш да хапнеш малко? Вземи и тези неща и помоли Мърфи да ги изгори в огнището на камбуза. — Хвърли остатъците от униформата си на господин Уилъби и се наведе да рови из сандъка за нови дрехи.

— Не вярвах, че ще срещна Лоренц Щерн отново — каза той, докато ровеше из дрехите. — Как се е озовал тук?

— О, той наистина е евреинът натурфилософ, за когото ми разказа, нали?

— Да. Макар да не мисля, че има много евреи натурфилософи, че да го сбъркаме с друг.

Обясних му как съм се натъкнала на Щерн сред мангровата гора.

— … и после той ме заведе в къщата на свещеника — казах и спрях, внезапно си спомних нещо. — О, щях да забравя! Дължиш му две лири стерлинги заради Арабела.

— Така ли? — Джейми ме погледна стреснат, държеше риза в ръка.

— Така. Може би ще е най-добре да попиташ Лоренц, дали ще действа като посредник; свещеникът май му вярва.

— Добре. Какво е станало с тази Арабела? Да не би някой от екипажа да я е насилил?

— Може и така да се каже. — Поех дъх да обясня, но преди да заговоря, пак се почука на вратата.

— Не може ли човек да се облече на спокойствие? — възкликна Джейми. — Влез!

Вратата се отвори и разкри Марсали, която примигна при вида на втория си баща. Джейми бързо покри слабините си с ризата, която държеше, и ѝ кимна достолепно.

— Марсали, радвам се, че си добре. Искаш ли нещо?

Момичето пристъпи в стаята и зае позиция между масата и сандъка.

— Да, искам — каза тя. Беше загоряла от слънцето и носът ѝ се белеше, но въпреки това изглеждаше пребледняла. Стискаше юмруци до тялото си и бе вирнала войнствено брадичка.

— Искам да си изпълниш обещанието — заяви.

— Тъй ли? — Джейми изглеждаше притеснен.

— Обеща да ни позволиш да се оженим още щом стигнем в Индиите. — Малка бръчка се появи между светлите ѝ вежди. — Испаньола е в Индиите, нали? Евреинът така каза.

Джейми се почеса неохотно по брадата.

— Да. И май че… ами да. Обещах. Но… ти сигурна ли си, и двамата сигурни ли сте? — Тя вирна още повече брадичка, със стисната челюст.

— Да.

Джейми изви вежда.

— Къде е Фъргъс?

— Помага с товаренето. Сигурно ще отплаваме скоро, така че реших да попитам сега.

— Да, ясно. — Джейми се смръщи, после въздъхна примирено. — Да, казах го. Но казах и че трябва да ви благослови свещеник, нали? Свещеник има чак в Баямо, а това е на три дни път. Но сигурно в Ямайка…

— Не, забравил си! — рече триумфално Марсали. — Тук има свещеник. Отец Фогдън може да ни ожени.

Усетих как зейвам от изумление и бързо затворих уста. Джейми се смръщи към нея.

— Отплаваме утре сутрин!

— Няма да отнеме много време — каза тя. — Това са само няколко думи все пак. Вече сме женени по закон; трябва само да бъдем благословени от Църквата, нали? — Ръката ѝ се притискаше към корема, където вероятно бе скрила брачното свидетелство.

— Но майка ти… — Джейми ме погледна безпомощно за подкрепление. Аз свих рамене. Задачата дори да се опитам да обясня що за човек е отец Фогдън или да разубедя Марсали не беше по силите ми.

— Той сигурно няма да иска — измисли Джейми възражение с осезаемо облекчение. — Екипажът е нападнал една от енориашите му на име Арабела. Няма да иска да се занимава с нас, опасявам се.

— Не, ще иска! Ще го направи за мен… Той ме харесва! — Марсали беше почти на пръсти от нетърпение.

Джейми се взира дълго в лицето ѝ. Беше много млада.

— Сигурна ли си? — попита внимателно. — Искаш ли това?

Тя пое дълбоко дъх и лицето ѝ засия.

— Да, татко. Сигурна съм. Искам Фъргъс! Обичам го!

Джейми се поколеба за миг, после прокара ръка през косата си и кимна.

— Е, добре. Върви да извикаш господин Щерн, после кажи на Фъргъс да се приготви.

— О, татко! Благодаря ти, благодаря ти! — Марсали се хвърли към него и го целуна. Той я задържа настрани, като стискаше ризата към слабините си. После я целуна по челото и я отблъсна леко.

— Пази се — усмихна ѝ се. — Не искаш да застанеш пред олтара пълна с въшки, нали?

— О! — Това като че ли ѝ напомни нещо. Погледна ме и се изчерви, после вдигна ръка към светлите си кичури, които бяха сплъстени от пот и висяха по врата ѝ.

— Майко Клеър — рече срамежливо, — питах се… дали… ще ми заемеш малко от специалния сапун, който правиш с лайката? Ако… има време… — добави, като погледна към Джейми — искам да си измия косата.

— Разбира се — усмихнах ѝ се аз. — Ела, ще те разкрасим за сватбата. — Огледах я, от сияещото лице до мръсните боси крака. Смачканата и свита от морската вода рокля се беше изпънала на гърдите и разръфаният подгъв почти не стигаше до покритите с пясък глезени.

Хрумна ми нещо и се обърнах към Джейми.

— Тя трябва да се ожени с хубава рокля.

— Сасенак — каза той, явно на ръба на търпението си, — нямаме…

— Да, но свещеникът има — прекъснах го аз. — Кажи на Лоренц да попита отец Фогдън дали може да заемем една от роклите му; на Ерменехилда, де. Мисля, че са почти нейния размер.

Лицето му застина от изненада над брадата.

— Ерменехилда? Арабела? Рокли? — Присви очи към мен. — Що за свещеник е това, сасенак?

Спрях на прага, Марсали чакаше нетърпеливо в коридора.

— Ами малко си пийва. И доста обича овцете. Но сигурно си спомня думите на брачната церемония.

* * *

Това бе една от най-странните сватби, на които бях присъствала. Слънцето отдавна бе потънало в морето, когато всичко бе готово. За неудоволствие на господин Уорън, Джейми обяви, че няма да отплаваме до следващия ден, за да могат новобрачните да прекарат нощта в усамотение на брега.

— Проклет да съм, ако позволя да консумират брака си в някоя от въшливите каюти — каза ми поверително. — А при мисълта да легнат в хамак…

— Достатъчно — казах. Излях оцета на главата му и се усмихнах на себе си. — Много мило от твоя страна.

Джейми стоеше до мен на брега и миришеше доста силно на оцет, но беше хубав и достолепен със синята куртка, чиста риза и сиви вълнени панталони. Косата му беше прибрана и вързана с панделка. Рошавата червена брада беше малко крещяща на фона на тези строги дрехи, но пък бе подрязана и сресана с оцет. И въпреки дългите чорапи, той изглеждаше чудесно като баща на булката.

Мърфи, един от свидетелите, и Мейтланд, другият, не бяха толкова внушителни, макар че Мърфи си бе измил ръцете, а Мейтланд — лицето. Фъргъс сигурно предпочиташе Щерн за свидетел, а Марсали покани мен, но и двамата не можехме — Щерн защото не беше християнин, камо ли католик, а аз защото, макар че бях религиозно квалифицирана, този факт едва ли щеше да направи добро впечатление на Лери.

— Казах на Марсали, че трябва да пише на майка си, че се е омъжила — прошепна ми Джейми, докато гледахме подготовката на плажа. — Но сигурно ще ѝ предложа да не споменава нищо повече за това.

Разбирах го; Лери нямаше да се зарадва, че най-голямата ѝ дъщеря е избягала с еднорък бивш джебчия на трийсет години. А и едва ли щеше да остане доволна, ако разбере, че сватбата се е провела посред нощ на плаж в Западните Индии от опозорен — ако не и разпопен — свещеник, пред двайсет и петима моряци, десет френски коня и малко стадо овце — всички украсени с панделки за случая — и един шпаньол, който допринасяше за празничната атмосфера, като се съвкупяваше с дървения крак на Мърфи при всяка възможност. По-лошо, според Лери, щеше да стане само ако научеше, че и аз съм участвала в церемонията.

Бяха запалени няколко факли, вързани за забити в пясъка колове, и пламъците струяха към морето на червени и оранжеви езици, ярки на фона на черната кадифена нощ. Искрящите звезди на Карибите сияеха над нас като райски светлини. И макар че не бяхме в църква, малко булки се бяха женили сред такава красота.

Не знаех какво е направил Лоренц, за да убеди отец Фогдън, но той беше тук — крехък и някак нетленен като призрак; единствено сините искри в очите му издаваха признак на живот. Кожата му бе сива като расото, а ръцете трепереха по износената кожена подвързия на молитвеника.

Джейми го погледна остро и като че ли щеше да каже нещо, но после само промърмори на келтски и стисна здраво устни. От отец Фогдън лъхаше силно на сангрия, но поне бе стигнал до брега на собствен ход. Той се олюляваше между две факли, като усърдно прелистваше книгата си, а бризът караше страниците да пърхат между пръстите му.

Накрая се отказа и хвърли книгата на пясъка.

— Ами — рече и се оригна. Огледа се, после ни дари с лека, блажена усмивка. — Скъпи Божии чеда.

Тълпата утихна след няколко секунди, защото шепнещите си зрители осъзнаха, че церемонията е започнала и се смушкваха един друг, за да се запазят тишина.

— Взимаш ли тази жена? — попита отец Фогдън, като се завъртя яростно към Мърфи.

— Не! — стресна се готвачът. — Не се занимавам с жени.

— Тъй ли? — Отец Фогдън затвори едното си око, а другото светеше обвинително. Погледна към Мейтланд.

— А ти взимаш ли тази жена?

— Не аз, сър. Всеки би го направил — добави бързо. — Но е той, ако обичате. — Посочи към Фъргъс, който стоеше до него и се взираше кръвнишки в свещеника.

— Хм? Сигурен ли си? Той няма ръка — каза със съмнение отец Фогдън. — Тя съгласна ли е?

— Съгласна съм! — Марсали, величествена с една от роклите на Ерменехилда, синя коприна със златна бродерия по дълбокото квадратно деколте и бухнали ръкави, стоеше до Фъргъс. Беше много хубава с чистата руса коса, като прясна слама, сресана до блясък и развяваща се по раменете ѝ, както подобава на девица. Освен това беше много ядосана.

— Продължавай! — Тя тропна безшумно с крак по пясъка, но това май стресна свещеника.

— О, да — каза той нервно и отстъпи назад. — Е, сигурно това не е при… пряч… пречка. Все пак не си е изгубил оная работа, нали? Нали не си? — попита тревожно, когато му хрумна тази възможност. — Не мога да те оженя така. Не е позволено.

Лицето на Марсали вече пламтеше в червено на светлината на факлите. Изражението му ми напомни много за лицето на майка ѝ, когато ме откри в Лалиброх. Раменете на Фъргъс потрепериха, от смях или от гняв, не знам.

Джейми потуши назряващите безредици, като се приближи с решителна крачка и сложи ръце на раменете на Фъргъс и Марсали.

— Този мъж — каза той и кимна към Фъргъс — и тази жена — кимна към Марсали. — Ожени ги, отче. Сега. Моля — добави малко по-късно, отстъпи назад и възстанови реда сред публиката с няколко страховити погледа.

— О, ясно. Ясно — повтори отец Фогдън, като се олюляваше леко. — Добре, добре. — Настъпи дълга пауза, по време на която свещеникът се взираше в Марсали.

— Името — каза внезапно. — Трябва ми име. Не мога да женя без име. Не мога да женя без имена; не мога да ви оженя без…

— Марсали Джейн Маккими Джойс! — каза тя високо, за да го заглуши.

— Да, да. Разбира се. Марсали. Мар-са-ли. Е, тогава ти, Мар-са-ли, взимаш ли този мъж — въпреки че няма ръка и сигурно и други части му липсват — за твой законен съпруг? За да сте заедно от този ден и завинаги… — Тук замълча, защото вниманието му бе отвлечено от една овца, която излезе на светлината, дъвчейки усилено захвърлен вълнен чорап.

— Да!

Отец Фогдън примигна и се съвзе. Направи неуспешен опит да потисне друго оригване и прехвърли блесналия си син поглед към Фъргъс.

— И ти имаш име, нали? И пишка?

— Да — каза Фъргъс, реши да не уточнява. — Фъргъс.

Свещеникът се смръщи леко.

— Фъргъс ли? Фъргъс. Фъргъс. Да, Фъргъс, разбрах. Това ли е всичко? Няма ли още имена? Със сигурност ми трябват.

— Фъргъс — повтори Фъргъс с леко напрежение в гласа. Това бе единственото му име — освен френското му име Клодел. Джейми го бе нарекъл Фъргъс в Париж, когато се срещнаха, преди двайсет години. Но естествено едно родено в бардак копеле нямаше фамилия, която да даде на жена си.

— Фрейзър — каза дълбок и уверен глас до мен. Фъргъс и Марсали се обърнаха изненадани и Джейми кимна. Срещна погледа на Фъргъс и се усмихна леко.

— Фъргъс Клодел Фрейзър — каза бавно и ясно. Вдигна вежда към Фъргъс.

Той изглеждаше смаян. Устата му зееше отворена, очите бяха огромни черни езера в сумрака. После кимна леко и лицето му засия, сякаш в него се запали свещ.

— Фрейзър — каза той на свещеника. Гласът му беше дрезгав и той прочисти гърло. — Фъргъс Клодел Фрейзър.

Отец Фогдън наклони глава назад, погледна небето, където един светъл сърп се носеше над дърветата. После погледна замечтано Фъргъс.

— Е, това е добре, нали така?

Мейтланд го побутна леко в ребрата и го върна към задълженията му.

— О! Ами. Да. Мъж и жена. Да, обявявам ви за мъж и жена — не, не беше така, не си казал дали я вземаш. Тя има две ръце — подсказа му услужливо той.

— Да — отвърна Фъргъс. Държеше Марсали за ръката; сега я пусна, зарови бързо в джоба си и извади малка златна халка. Сигурно я беше купил в Шотландия и пазил досега, докато бракът му бъде осветен. Но не от свещеник — от Джейми.

Плажът притихна, когато той плъзна халката на пръста ѝ. Всички се взираха в малкото златно кръгче и двете глави се сведоха над него, едната руса, а другата тъмна.

И така, тя успя. Едно петнайсетгодишно момиче, въоръжено само с упоритост.

— Искам го — беше казала. И не спираше да го повтаря, въпреки възраженията на майка си и доводите на Джейми, въпреки скрупулите на Фъргъс и нейните собствени страхове, прекосявайки три хиляди мили мъка по дома, трудности, океанска буря и корабокрушение.

Вдигна лице засияла и видя отражението си в очите на Фъргъс. Аз усетих как сълзите парят под клепачите ми.

— Искам го. — Не бях казала това за Джейми на нашата сватба; тогава не го исках. Но го бях казала после, три пъти; два пъти в миг на избор в Крейг на Дун, и веднъж в Лалиброх.

— Искам го. — И още го исках и нищо не можеше да застане между нас.

Той ме погледна; усетих тежестта на погледа му, тъмносин и нежен в морския изгрев.

— За какво си мислиш, мо крид? — попита тихо.

Аз примигнах, за да прогоня сълзите, и му се усмихнах. Ръцете му бяха големи и топли върху моите.

— Онова, което ти казах три пъти, е истина — отвърнах. Застанах на пръсти и го целунах точно когато моряците започнаха да ликуват.

Девета част

Непознати светове

53.

Гуано на прилепи

Гуаното на прилепите е слузесто черно-зелено, когато е прясно, и кафяво и леко, когато изсъхне. И в двете си състояния излъчва лютяща на очите смрад на мускус, амоняк и гнило.

— Десет тона — отвърна Джейми задавено. Стояхме на горната палуба и гледахме как робите бутат ръчни колички със смърдящото вещество по трапа и през отворения люк на трюма на кърмата.

Малки частици изсушено гуано хвърчаха от количките изпълваха въздуха около нас с измамно красив златен облак, който блещукаше на следобедното слънце. Телата на мъжете бяха покрити с този прах; струйки пот извайваха тъмни канали в прахта на голите им гърди и по лицата им постоянно се стичаха сълзи, затова бяха на златно-черни ивици като екзотични зебри.

Джейми попи сълзящите си очи, когато вятърът се обърна леко към нас.

— Знаеш ли какво е влачене на кила, сасенак?

— Не, но ако смяташ да го приложиш на Фъргъс, аз съм съгласна. Колко има до Ямайка? — Фъргъс се бе заел да разузнае на пазара на Кингс Стрийт в Бриджтаун и той беше уредил първия товар на „Артемида“ — десет кубични тона гуано от прилепи от Барбадос за Ямайка, за да се използва като тор в захарната плантация на някой си господин Грей, плантатор.

Самият Фъргъс доста смутено надзираваше товаренето на огромните блокове сушено гуано, които бяха изсипвани от количките и подавани от ръка на ръка към трюма. Марсали, която винаги бе до него, в този случай се беше оттеглила чак на надстройката на носа и седеше на бъчва, пълна с портокали — закрила лицето си с хубавия шал, който ѝ беше донесъл от пазара.

— Нали уж сме търговци? — беше попитал Фъргъс. — Имаме празен трюм за пълнене. Освен това — добави логично той — мосю Грей ще ни плати повече от добре.

— Колко далеч ли, сасенак? — Джейми присви очи към хоризонта, сякаш се надяваше да зърне земя сред проблясващите вълни. Магическите игли на господин Уилъби му помагаха, но той не се подлагаше с ентусиазъм на процедурата. — Три или четири дни, така казва Уорън — призна с въздишка, — и ако времето се задържи.

— Може би в морето миризмата няма да е така силна — предположих аз.

— О, да, милейди — увери ме Фъргъс, който минаваше покрай нас. — Собственикът казва, че вонята значително отслабва, щом сухият материал бъде изваден от пещерите, където се трупа. — Скочи на въжетата и запълзя нагоре като маймунка въпреки куката. Стигна до горната рейка и върза червената кърпа, която бе знак за моряците на брега да се качат на борда. Плъзна се надолу, спря да каже нещо грубо на Пин Ан, който стоеше на най-долната рейка, и надзираваше със зоркия си жълт поглед товаренето.

— Фъргъс май показва доста собственически интерес към товара — казах аз.

— Аха, той е партньор — отвърна Джейми. — Казах му, че щом ще храни жена, трябва да помисли как ще го прави. И тъй като сигурно ще мине доста време, докато подновим печатарския бизнес, той трябва да се хване с каквото може. С Марсали ще получат половината печалба от този товар — срещу зестрата, която съм ѝ обещал — добави лукаво и аз се засмях.

— Знаеш ли, много ми се ще да прочета писмата, които тя изпраща на майка си. Първо Фъргъс, после отец Фогдън и Мамасита, а сега и зестра от десет тона лайна на прилепи.

— Няма да мога да стъпя повече в Шотландия, след като Лери ги прочете — усмихна се Джейми. — А ти мислила ли си какво ще правиш с новата си придобивка?

— Не ми напомняй — казах малко мрачно. — Къде е той?

— Някъде долу — каза Джейми, но бе разсеян от приближаващ се по кея мъж. — Мърфи го нахрани и Инес ще му намери място. Извинявай, сасенак; мисля, че търсят мен. — Тръгна по трапа, като пъргаво избягваше робите, които караха количките с гуано.

Гледах с интерес как поздрави мъжа, висок човек, облечен като богат плантатор, с обветрено червено лице, което говореше, че е прекарал много години на островите. Той протегна ръка и Джейми я стисна здраво. Джейми каза нещо, мъжът отговори и предпазливото му изражение веднага стана сърдечно.

Сигурно това бе резултат от посещението на Джейми на масонската ложа в Бриджтаун, където отиде веднага щом акостирахме предишния ден, заради предложението на Джаред. Беше се представил като член на братството и бе говорил с магистъра на ложата. Описал им Младия Иън и попитал за новини за него или за кораба „Вещица“. Магистърът бе обещал да изпрати вест сред масоните, които често посещават робските пазари и пристанищата. С малко късмет можеше да изскочи нещо.

Гледах нетърпеливо как плантаторът бърка в палтото си и вади някаква хартия, разгъна я и я показа на Джейми, като явно му обясняваше нещо. Лицето на Джейми бе напрегнато, червените вежди се бяха смръщили, но не показваше нито вълнение, нито разочарование. Може би все пак не бяха новини за Иън. След визитата ни на пазара за роби предния ден почти ми се щеше да е така.

* * *

Лоренц, Фъргъс, Марсали и аз бяхме отишли до робския пазар под намусеното водачество на Мърфи, докато Джейми беше при масоните. Пазарът за роби бе близо до пристанището, на един черен път, опасан със сергии за плодове, кафе, сушена риба, кокосови орехи, ямс и червени кохинили, които се продаваха за боя в малки, запушени с коркови тапи бутилки.

Мърфи, с неговата страст към реда и силно собственическо чувство, бе настоял с Марсали да си имаме чадърчета за слънце и принуди Фъргъс да купи две от един търговец.

— Всички бели жени в Бриджтаун носят чадърчета — каза той категорично и се опита да ми подаде едно.

— На мен не ми трябва — отвърнах, нямах търпение да се занимавам с приказки за маловажни неща, когато може би се приближавахме най-сетне към Иън. — Слънцето не е толкова силно. Да вървим!

Той ме изгледа скандализиран.

— Не искаме хората да си мислят, че не сте порядъчна жена и не ви е грижа за кожата ви!

— Не възнамерявам да се заселя тук — сопнах се аз. — Не ми пука какво ще си помислят. — Не продължих да споря, а тръгнах по пътя към далечна глъчка, за която реших, че идва от пазара на роби.

— Лицето ви… ще… почервенее! — каза Мърфи, като пъшкаше до мен и се опитваше да отвори чадърчето.

— О, колко страшно! — извиках аз. Нервите ми бяха твърде опънати, не знаех какво ще открия. — Добре тогава, дай ми проклетото нещо! — Грабнах го от ръката му, отворих го и го опрях на рамото си, като го завъртях подразнено.

Само след минути бях благодарна за настойчивостта на Мърфи. Пътят бе заслонен от високи палми и цекропии, но пазарът за роби се провеждаше на голямо, павирано с камък пространство без никаква сянка, освен тази, която паянтовите отворени сергии с покриви от ламарина или палмови листа предлагаха. В тях търговците на роби и аукционерите търсеха някакво убежище от слънцето. Самите роби бяха затворени в големи ограждения в едната част на площада, незащитени от нищо.

Слънцето наистина беше ужасно на открито, светлината отскачаше от листата на палмите и ни ослепи след сянката по пътя. Примигнах и очите ми се насълзиха, после бързо вдигнах чадърчето над главата си.

Така заслонена виждах изумителната тълпа от голи или полуголи хора, които сияеха във всички оттенъци — от бледо кафе с мляко до тъмно синкавочерно. Букети от цветове блестяха пред подиумите за търговете, където плантаторите и техните слуги се събираха, за да огледат стоката, като ярки петна сред черното и бялото.

Вонята беше потресаваща дори за човек, свикнал с миризмите на Единбург и със смрадта на туиндека на „Морска свиня“. Купчини човешки изпражнения лежаха в ъглите на кошарите, над тях жужаха мухи и във въздуха се носеше плътна мазна миризма, но основният източник на вонята беше неприятно интимния аромат на акри потна гола плът, която се печеше на слънцето.

— Господи! — прошепна Фъргъс до мен. Тъмните му очи оглеждаха всичко с шок и неодобрение. — По-лошо е от бордеите на Монмартър. — Марсали не каза и дума, само се примъкна до него, присвила ноздри.

Лоренц беше по-делови; сигурно беше виждал такива пазари по време на обиколките си из островите.

— Белите са в онзи край — каза той, като посочи към другия край на площада. — Елате; ще попитам дали наскоро са продавали млади мъже. — Сложи голямата си четвъртита длан на гърба ми и ме побутна леко напред през тълпата.

Близо до края на пазара една черна старица клечеше на земята и пълнеше с въглени малък мангал. Когато приближихме, групичка хора също отидоха при нея: плантатор, придружаван от двама чернокожи мъже, облечени с груби памучни ризи и панталони, явно негови роби. Единият държеше за ръка току-що закупена робиня; още две момичета, голи, но с малки препаски на слабините, бяха водени с въжета на вратовете.

Плантаторът се наведе и подаде на старицата монета. Тя се обърна, взе няколко къси бронзови пръчки от земята и му ги показа. Той ги огледа, избра две и се изправи. Подаде клеймата на единия си слуга, който пъхна краищата им в огъня на старицата.

Другият слуга спря зад момичето и го хвана за раменете. Първият мъж извади железата от огъня и притисна и двете едновременно над дясната гърда на момичето. То изпищя — пронизителен вой, толкова висок, че няколко глави се извърнаха. След като свалиха железата, на гърдите ѝ имаше две кървавочервени букви — НВ.

Аз спрях онемяла при тази гледка. И без да забележат това, останалите отминаха. Започнах да се въртя и напразно търсех някаква следа от Лоренц или Фъргъс. Винаги лесно откривах Джейми в тълпата; яркочервената му коса се виждаше над всички. Но Фъргъс беше дребен, Мърфи също не беше по-висок, а Лоренц, едва среден на ръст; дори жълтото чадърче на Марсали се беше изгубило сред много други на площада.

Извърнах се с тръпка от мангала и чух писъците и скимтенето зад мен, но не исках да поглеждам. Забързах покрай няколко подиума, извръщайки очи, но после забавих ход и накрая спрях заради сгъстяваща се тълпа.

Мъже и жени препречваха пътя ми, защото слушаха един мъж, който възхваляваше качествата на едноок роб, застанал гол до него. Беше нисък човек, но набит, с масивни бедра и силни гърди. Липсващата ръка беше грубо ампутирана над лакътя и от чуканчето капеше пот.

— Вярно е, не става за работа на полето — призна аукционерът. — Но пък е чудесен за разплод. Погледнете тези бедра! — Той държеше дълга тръстикова пръчка, с която перна роба по прасците, после се ухили мазно на тълпата.

— Ще дадете ли гаранция за мъжественост? — попита един мъж до мен с леко скептичен тон. — Аз купих един преди три години, едър като муле, но не можа да направи мъжко; момичетата казват, че не го вдигал.

Тълпата задюдюка при това и аукционерът се престори на засегнат.

— Гаранция ли? — Обърса театрално брадичката си и събра малко мазна пот. — Ами вижте сами, о, невярващи? — Наведе се леко, стисна пениса на роба и започна бързо да го търка.

Мъжът изсумтя изненадано и опита да се отдръпне, но бе спрян от помощника на аукционера, който го стискаше здраво за ръката. Тълпата избухна в смях и се чуха викове, когато меката черна плът започна да се втвърдява и издува.

Нещо малко в мен като че ли се прекърши; просто го чух, съвсем ясно. Обезумяла от този пазар, от жигосването, от голотата, от гадните приказки и нехайни унижения, обезумяла най-вече от собственото ми присъствие тук, аз дори не помислих какво правя, но все пак го направих. Почувствах се някак странно далече, сякаш стоях встрани и се наблюдавах.

— Престани! — извиках много силно, едва разпознах гласа си. Аукционерът ме погледна стреснат и се усмихна мазно. Погледна ме право в очите с многозначителна усмивка.

— Става за разплод, мадам. Гарантирано е, както виждате.

Свих чадърчето си, свалих го и го забих с всички сили в дебелия му корем. Той отскочи назад ококорен от изненада. Издърпах чадърчето и го халосах по главата, после го пуснах и го изритах с всички сили.

Някъде дълбоко в себе си знаех, че няма смисъл, че няма да помогне, само ще навреди. И все пак не можех да стоя там и да мълча. Не заради жигосаните момичета, заради мъжа на подиума, нито заради когото и да било; заради себе си го направих.

Около мен се вдигна шум, ръце посягаха, дърпаха ме назад. А мъжът се съвзе от шока и ми се ухили гадно. Прицели се и зашлеви силно роба по лицето.

Огледах се за подкрепления и зърнах за миг Фъргъс. Хвърляше се през тълпата към аукционера, лицето му беше разкривено от гняв. Чу се вик, няколко мъже се обърнаха към него. Хората започнаха да се блъскат. Някой ме препъна и аз седнах тежко на камъните.

През мъгла от прах видях Мърфи на няколко крачки от нас. На широкото му червено лице имаше примирено изражение. Наведе се, свали дървения си крак, изправи се и като закуцука елегантно напред, го стовари с голяма сила върху главата на аукционера. Мъжът залитна и падна, а тълпата се люшна назад.

Фъргъс, объркан, спря рязко до падналия мъж и се огледа яростно. Лоренц, тъмен, мрачен и едър, дойде от другата посока, като държеше ножа за тръстика, който носеше на колана си.

Седях разтърсена на земята. Вече не се чувствах дистанцирана. Чувствах се ужасена, осъзнаваща, че тъкмо съм извършила най-голямата глупост, заради която Фъргъс, Лоренц и Мърфи ще бъдат пребити, ако не и нещо по-лошо.

И тогава се появи Джейми.

— Ставай, сасенак — каза той тихо, наведе се над мен и ми подаде ръка. Някак го направих, с треперещи колене. Видях дългия мустак на Рибърн да потрепва, Маклауд беше зад него, и осъзнах, че шотландците са тук. Тогава коленете ми поддадоха, но Джейми ме подхвана.

— Направи нещо — казах задавено в гърдите му. — Моля те. Направи нещо.

* * *

И той направи. С обичайното си присъствие на духа, направи единственото, което можеше да потуши бунта и да предотврати бедствието. Купи едноръкия. И като ироничен резултат на моя малък изблик, сега бяха ужасѐн собственик на мъж от Гвинея, еднорък, но пък в цветущо здраве и с гарантирана мъжественост.

Въздъхнах, опитвайки се да не мисля за него, вероятно сега бе някъде под краката ми, където го хранеха — надявах се — и го обличаха. Документите за собственост, които бях отказала да докосна, твърдяха, че е чистокръвен негър от Златния бряг, от народността йоруба, продаден от френски плантатор от Барбуда, еднорък, с жигосана на лявото рамо лилия и инициал „А“, и наричан с името Темерер. Смелия. Документите обаче не казваха какво, за бога, ще правя с него.

Джейми беше приключил с прегледа на документите, които приятелят му масон му беше донесъл — много приличаха на онези, които аз получих за Темерер, доколкото бях видяла през перилата на кораба. Той му ги върна с поклон, благодарности и леко смръщено лице. Размениха още няколко думи и се разделиха с ръкостискане.

— Всички ли са на борда? — попита Джейми, когато стъпи на трапа. Лек бриз размяташе тъмносинята панделка, с която бе вързана косата му.

— Да, сър — каза господин Уорън с леко кимване, което минаваше за поздрав на търговски кораб. — Ще отплаваме ли?

— Да, ако обичате. Благодаря, господин Уорън. — Джейми кимна, подмина го и застана до мен.

— Не — каза тихо. Лицето му беше спокойно, но усещах дълбините на разочарованието му. Разговорите предния ден с двамата мъже, които се занимаваха с продажбата на бели роби на пазара, не доведоха до полезна информация — масонът плантатор бе последната му надежда.

Но не знаех какво да му кажа. Сложих ръка върху неговата, която лежеше на перилата, и я стиснах леко. Джейми погледна надолу и ми се усмихна. Пое дълбоко дъх и изпъна рамене, за да намести палтото си.

— Ами добре. Все пак научихме нещо. Това беше господин Вилиърс, който има голяма захарна плантация тук. Купил е шестима мъже от капитана на „Вещица“ преди три дни — но нито един от тях не е Иън.

— Три дни? — сепнах се аз. — Но… „Вещица“ напусна Испаньола преди повече от две седмици!

Той кимна и потърка бузата си. Беше се избръснал, за да е по-представителен, и кожата му сияеше розова и червеникава над белия лен на шалчето.

— Така е. И е пристигнала тук в сряда — преди пет дни.

— Значи са ходили някъде другаде, преди да дойдат на Барбадос! Знаем ли къде?

Той поклати глава.

— Вилиърс не знае. Каза, че е говорил малко с капитана им и той изглеждал много потаен относно това къде са били и какво са правили. Вилиърс предполага, че не е било нещо почтено, като се има предвид репутацията на кораба — и като видял как капитанът бърза да продаде робите.

— Все пак — лицето му леко просветля, — Вилиърс ми показа документите за купените роби. Ти видя ли документите за твоя роб?

— Ще ми се да не го наричаш така. Но да, видях ги. Твоите същите ли бяха?

— Не съвсем. В три от тях не беше посочен предишен собственик — макар че Вилиърс казва, че хората не идвали направо от Африка; всички знаели по някоя дума английски. В единия документ се посочва предишен собственик, но името беше задраскано и не можах го разчета. В другите два пише госпожа Абърнати от Роуз Хол, Ямайка.

— Ямайка ли? Колко път…

— Не зная — прекъсна ме той. — Но господин Уорън ще знае. Мисля, че така или иначе трябва да идем в Ямайка — дори само за да оставим товара, преди всички да измрем от отвращение. — Сбърчи погнусено нос и аз се засмях.

— Приличаш на мравояд, когато правиш така.

Опитът да го разсея успя; широката уста се изви леко нагоре.

— О, тъй ли? Значи има зверове, дето ядат мравки? — каза той и обърна гръб на пристанището на Барбадос. Наведе се над перилата и ми се усмихна. — Не мисля, че са много засищащи.

— Сигурно трябва да изяде доста мравки. Едва ли са по-гадни от хагис все пак. — Поех дъх, преди да продължа, и бързо го изпуснах, кашляйки. — Господи, какво е това?

„Артемида“ вече се отдалечаваше от товарния док и излизаше от пристанището. Докато се обръщахме по вятъра, някаква силна, отвратителна миризма се стовари върху кораба — с по-гнусна и по-зловеща нотка сред пристанищната симфония от мъртви миди, мокро дърво, риба, гнили водорасли и постоянния топъл дъх на тропическите растения по брега.

Пристиснах кърпичката към носа и устата си.

— Какво е това?

— Подминаваме мястото за изгаряне, мадам, под робския пазар — обясни Мейтланд, дочул въпроса ми. Посочи към брега, където се издигаше гъст бял дим иззад храстите. — Изгарят телата на робите, които не са оцелели при пътуването от Африка. Първо разтоварват живия товар, после, докато чистят кораба, вадят телата и ги трупат на купчина тук, за да не плъзне зараза из града.

Погледнах към Джейми и видях същия страх на лицето му.

— Колко често горят тела? — попита той. — Всеки ден ли?

— Не знам, мадам, но едва ли. Може би веднъж седмично? — Сви рамене и тръгна по задачите си.

— Трябва да погледнем — казах аз. Гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши, спокоен и ясен. Но не се чувствах така.

Джейми беше силно пребледнял. Пак се обърна и се втренчи в белия дим, който се издигаше иззад палмите.

После стисна зъби.

— Да. — Само това каза и се обърна към господин Уорън.

* * *

Пазителят на кладата, сбръчкано дребно създание с неразличим цвят и акцент, бе крайно шокиран при мисълта, че една дама ще се приближи до нея, но Джейми бързо го отблъсна настрани. Не се опита да ме спре да го последвам, нито се обърна към мен; знаеше, че няма да го оставя сам тук.

Това бе малка падинка зад дърветата, удобно разположена до малък кей, който стърчеше в реката. Оплескани с чернилка бурета с катран и купчини сухи дърва се издигаха мрачно сред яркозелените дървета, папрати и храсти. Вдясно бе вдигната огромна клада, с дървена платформа, върху която бяха нахвърляни поръсените с катран тела.

Явно беше запалена съвсем наскоро; защото имаше силни пламъци само от едната страна. Димът обаче скриваше телата, кълбеше се над купчината в потрепващо плътно було, което създаваше кошмарната илюзия, че увисналите крайници се движат.

Джейми бе спрял и се взираше в кладата. После скочи на платформата, без да го е грижа за дима и пламъците, и започна да разбутва телата.

По-малка купчина сиви въглени и парченца бели кости лежеше наблизо. Извивката на череп увенчаваше купчината, крехка и съвършена като яйчена черупка.

— Убаво за реколта — уведоми ни покритото със сажди дребно създание, което се грижеше за огъня, явно с надеждата да бъде възнаградено. Той — или тя — посочи пепелта. — Сложи на пръст; прави расте-расте.

— Не, благодаря — казах тихо. Димът скри Джейми за миг и аз имах ужасното усещане, че е паднал и гори на кладата. Кошмарната миризма на печено месо се издигаше във въздуха и реших, че ще повърна.

— Джейми! Джейми!

Той не отговори, но чух дълбока, разкъсваща кашлица от огъня. След няколко минути димът се раздели и той се появи, залиташе и се давеше.

Слезе от платформата и се приведе, изкашляше си дробовете. Беше покрит с мазни сажди, ръцете и дрехите му бяха оцапани с катран. Не виждаше нищо от дима; сълзите се спускаха по бузите му и оставяха следи в саждите.

Хвърлих няколко монети на създанието и хванах Джейми за ръката, за да го изведа от долината на смъртта. Но той се смъкна на колене и повърна.

— Не ме докосвай — изпъшка, когато се опитах да го изправя. Повърна отново и отново, накрая спря, олюлявайки се. След това бавно се изправи.

— Не ме докосвай — каза пак. Гласът му, загрубял от дима и повръщането, бе глас на непознат.

Той стигна до края на пристана, свали си палтото и обувките, и се хвърли с дрехите във водата. Изчаках малко, после се наведох и взех палтото и обувките му, но ги държах на ръка разстояние. Видях във вътрешния джоб квадратната издутина със снимките на Бриана.

Изчаках го да излезе от водата. Петната от катран не се бяха отмили, но саждата и миризмата на огъня ги нямаше. Той седна на пристана, опрял глава в коленете си, дишаше тежко. От борда на „Артемида“ надничаха любопитни физиономии.

Не знаех какво друго да сторя, затова се наведох и сложих ръка на рамото му. Без да вдига глава, той посегна и я стисна.

— Нямаше го там — каза ми с приглушения, дрезгав глас на непознат.

Вятърът бе освежаващ; разклащаше мокрите кичури по раменете му. Погледнах назад и видях, че димът, който се издигаше от малката долина, е почернял. Сниши се и започна да духа към морето, пепелта на мъртвите роби се понасяше с вятъра, обратно към Африка.

54.

Дивият пират

— Не мога да притежавам никого, Джейми — казах, като гледах с ужас документите на светлината на лампата. — Просто не мога. Не е редно.

— Е, готов съм да се съглася с теб, сасенак. Но какво ще правиш с този човек? — Джейми седна на койката до мен, достатъчно близо, за да вижда документите за собственост над рамото ми. Прокара ръка през косата си и се намръщи.

— Можем да го освободим — това ми се струва редно — и все пак, ако го направим, какво ще се случи с него? — Той се прегърби и погледна към документите. — Знае съвсем малко френски и английски; няма някакви умения. Ако го освободим, дори да му дадем малко пари… как ще се прехранва сам?

Отгризвах замислено от рулце със сирене, приготвено от Мърфи. Беше хубаво, но миризмата от маслото на лампата странно се смесваше с ароматното сирене, подплатена — като всичко останало — с гнусната воня на гуано от прилепи.

— Не знам — казах аз. — Лоренц твърди, че има много свободни черни в Испаньола. Много креоли и други от смесени раси, и доста от тях въртят свой бизнес. Дали и на Ямайка е така?

Той поклати глава и посегна за рулце от подноса.

— Не мисля. Наистина има свободни черни, които се прехранват сами, но те имат някакви умения — шивачки, рибари и други такива. Поговорих си с Темерер. Той е рязал захарна тръстика, преди да изгуби ръката си, и не знае да върши нищо друго.

Оставих рулцето и се намръщих нещастно над документите. Самата мисъл, че притежавам роб, ме плашеше и отвращаваше, но започна да ми просветва, че може да не е толкова просто да се отърва от тази отговорност.

Мъжът бе отведен от барака затвор на Гвинейския бряг преди пет години. Първоначалният ми импулс бе да го върна у дома, но беше невъзможно; дори да успееше да намери кораб за Африка, който да го вземе на борда си като пътник, съществуваше огромна вероятност веднага да го превърнат отново в роб, или на кораба, или от друг робовладелец по пристанищата в Западна Африка.

Ако пътуваше сам, невеж и само с една ръка, той щеше да е съвсем беззащитен. И дори ако по някакво чудо стигнеше жив и здрав до Африка, без да попадне в ръцете на европейските и африканските търговци на роби, пак нямаше никакъв шанс, дори да се добереше до селото си. Защото, обясни ни любезно Лоренц, там щели или да го убият, или да го прогонят, тъй като ще го смятат за призрак и опасност.

— Сигурно не би искала да го продадеш? — попита деликатно Джейми, извивайки вежда. — На някой, който ще се държи добре с него?

Разтрих с два пръста мястото между веждите си, опитвах се да успокоя нарастващото главоболие.

— Каква разлика ще има? — възразих аз. — Може да стане дори по-лошо, защото не знаем какво ще му причинят новите собственици.

Джейми въздъхна. Почти цял ден бе бродил из тъмния и смърдящ товарен трюм с Фъргъс, за да опише товара, преди да пристигнем в Ямайка, и беше изморен.

— Да, разбирам. Но няма да му помогнеш като го освободиш, та да умре от глад.

— Така е. — Прогоних гадното съжаление, че изобщо съм срещнала този еднорък човек. Щеше да е много по-лесно, ако не бях. Но за мен, едва ли за него.

Джейми стана от койката и се протегна, като се облегна на писалището и разкърши рамене. Наведе се и ме целуна по челото, между веждите.

— Не се тормози, сасенак. Ще говоря с управителя на плантацията на Джаред. Сигурно ще му намери някаква работа, иначе…

Предупредителен вик отгоре го прекъсна.

— Кораб ахой! Дясно на борд! — Викът на съгледвача звучеше напрегнато и се чу внезапно раздвижване, когато моряците започнаха да обръщат кораба. Последваха още викове, поклащане и „Артемида“ се разтресе, когато завъртя платна.

— Какво става, за бога… — започна Джейми. Оглушителен тътен потопи думите му, когато се наклони настрани, с широко отворени от тревога очи, заедно с каютата. Столчето, на което седях, се прекатури и ме изхвърли на пода. Маслената лампа се изстреля от скобата си, но за щастие изгасна сама при удара и всичко потъна в мрак.

— Сасенак! Добре ли си? — чух разтревожения му глас в тъмното, някъде отблизо.

— Да — казах, изпълзявайки изпод масата. — А ти? Какво стана? Да не ни удариха?

Без да ми отговори, Джейми стигна до вратата и я отвори. От палубата се чуха викове и тътени, осеяни с внезапно пукане на оръжия.

— Пирати — каза той. — Взеха ни на абордаж. — Очите ми започнаха да свикват със сумрака; видях сянката му да скача към писалището и да посяга към пищова в чекмеджето. Спря да грабне кинжала изпод възглавницата на койката си и хукна към вратата, като крещеше заповеди.

— Вземи Марсали, сасенак, и слезте долу. Вървете към кърмата — големия трюм, където е гуаното. Скрийте се зад него и стойте там. — После изчезна.

Опипах шкафа над койката си, търсех кожената кутия, която майка Хилдегард ми бе дала, когато я видях в Париж. Един скалпел едва ли щеше да ми помогне срещу пирати, но щях да се чувствам по-добре въоръжена, макар и само с това.

— Майко Клеър? — чух гласа на Марсали от прага, висок и изплашен.

— Тук съм — отвърнах. Зърнах за миг бледо петно, когато помръдна, и сграбчих ножа за писма от слонова кост. — Ето, вземи това за всеки случай. Хайде, ще слезем долу.

С триона за ампутации в едната ръка и цяла шепа скалпели в другата, аз тръгнах през кораба към трюма на кърмата. Крака трополяха над нас, проклятия и викове кънтяха в нощта, на фона на страховити стонове и стържене, което сигурно идваше от търкането на корпуса на „Артемида“ в корпуса на неизвестния кораб, който се бе ударил в нас.

В трюма беше непрогледен мрак, изпълнен с прашни изпарения. Тръгнахме бавно, като кашляхме, към задната му част.

— Кои са те? — попита Марсали. Гласът ѝ бе странно приглушен, ехото в трюма се заглушаваше от гуаното около нас. — Пирати ли са?

— Сигурно. — Лоренц ни беше казал, че Карибите са любимо ловно място за пиратски люгери и за всякакви други подобни дейности, но ние не очаквахме проблеми, тъй като нямахме особено ценен товар. — Сигурно не са усетили миризмата.

— А?

— Няма значение. Седни; нищо не можем да направим, освен да чакаме.

Знаех от опит, че чакането, докато мъже се бият, е едно от най-трудните неща в живота, но в този случай нямахме разумна алтернатива.

Тук долу шумът от битката се чуваше като далечен тътен, макар че по-силното стържене на греди отекваше в целия кораб.

— О, Господи, Фъргъс — прошепна Марсали, ослушвайки се. Гласът ѝ бе изпълнен с агония. — Света Дево, спаси го!

Аз повторих наум молитвата, като си мислех за Джейми някъде из хаоса горе. Прекръстих се в мрака и докоснах малкото място между веждите си, където ме бе целунал само преди минути. Не исках да приема, че това вероятно е последният му допир.

Внезапно отгоре се чу експлозия, рев, който изпрати вибрации по издадените греди, на които седяхме.

— Те взривяват кораба! — Марсали скочи паникьосана. — Ще ни потопят! Трябва да излезем. Ще се удавим тук!

— Чакай! — извиках. — Това са оръдията! — но тя не искаше да чуе. Започна да върви паникьосано из мрака и скимтеше сред гуаното.

— Марсали! Върни се! — Нямаше никаква светлина; направих няколко крачки сред вонята, за да я открия по звука, но падането на товара заглуши движенията ѝ. Чу се още една експлозия и трета скоро след това. Въздухът се изпълни с прах заради вибрациите и аз се задавих, очите ми се насълзиха.

Избърсах очи с ръкав и примигнах. Не си въобразявах; в трюма имаше светлина, смътно сияние зад ръба на най-близката купчина гуано.

— Марсали? Къде си?

Отговорът бе ужасен писък откъм светлината. Хвърлих зад балата, мушнах се между други две и излязох до стълбата, където видях Марсали в ръцете на огромен полугол мъж.

Беше ужасно дебел, със слоеве тлъстина, украсени с татуировки, и провиснала огърлица от монети и копчета на врата. Марсали пищеше и го зашлеви, а той отдръпна подразнен глава.

Тогава ме видя и се ококори. Имаше широко плоско лице, черната му коса бе свита на възел и покрита с катран. Ухили ми се гадно, като ми показа липсата на зъби и изсъска нещо на развален испански.

— Пусни я! — извиках. — Basta, carbon! — Само толкова испански успях да призова; той като че ли го сметна за смешно, защото се ухили още по-широко, пусна Марсали и се обърна към мен. Аз го замерих с единия скалпел, който отскочи от главата му, стресна го и той се приведе. Марсали се стрелна покрай него и хукна към стълбата.

Пиратът се втурна между нас, но после се обърна към стълбата и изкачи няколко пречки с неподозирана за това туловище пъргавина. Хвана за крака Марсали, която излизаше през люка, и тя се разпищя.

Като проклинах под нос, аз хукнах към стълбата и замахнах с всички сили с дългия нож за ампутации към крака му. Чу се пронизителен писък. Нещо прелетя покрай главата ми и топла кръв опръска бузата ми.

Стресната, аз се отдръпнах и по рефлекс погледнах надолу, за да видя какво е паднало. Бе малък кафяв пръст, мазолест и с черен нокът, покрит с мръсотия.

Пиратът се стовари до мен с тътен, който разтърси дъските, и аз се хвърлих напред, но той ме хвана за ръкава. Издърпах се, разкъсвайки плата, и замахнах към лицето му с острието.

Той отскочи изненадан, подхлъзна се в собствената си кръв и падна. Аз хукнах към стълбата, закатерих се и хвърлих ножа.

Пиратът бе така близо зад мен, че успя да стигне подгъва на полата ми, но аз я отскубнах от хватката му и продължих нагоре с горящи дробове от прахта в трюма. Мъжът викаше на непознат език. Някакво кътче в ума ми, което не бе заето с оцеляването, си помисли, че може да е португалец.

Изскочих от люка на палубата сред истински хаос. Стелеше се барутен дим, мъже се бутаха и бореха, проклинаха и се препъваха.

Нямах време да се оглеждам; от люка зад мен се носеше дрезгав рев и аз се втурнах към перилата. Поколебах се за миг, покатерена на първата тясна дървена летва. Под мен морето беше замайваща чернилка. Хванах се за въжетата и започнах да се катеря по такелажа.

Това беше грешка и го разбрах почти веднага. Той беше моряк, а аз не. Освен това на него не му пречеше рокля. Въжетата танцуваха и подскачаха в ръцете ми, вибрираха от тежестта му, когато започна да се катери след мен.

Той преодоля долните въжета като маймуна, докато аз едва напредвах. Настигна ме и се изплю в лицето ми. Аз продължих да се катеря, движена от отчаянието; нямаше какво друго да сторя. Той лесно ме настигаше, съскаше гадости и се хилеше с беззъбата си усмивка. После увисна на една ръка и извади къса сабя от пояса си. Замахна, но ме пропусна на косъм.

Бях прекалено изплашена дори да извикам. Нямаше къде да ида, нямаше какво да сторя. Затворих здраво очи и се замолих да стане бързо.

И стана. Чу се нещо като тътен, после сумтене и се разнесе силна миризма на риба.

Отворих очи. Пиратът го нямаше. Пин Ан стоеше на рейка до мен, с разперен от раздразнение гребен и отворени криле, за да пази равновесие.

— Гуа! — скара ми се той. Обърна жълтото си оченце към мен и щракна предупредително с човка. Пин Ан мразеше шума и суматохата. Явно не харесваше и португалски пирати.

Пред очите ми затанцуваха петна, зави ми се свят. Държах здраво въжето и треперех, докато не реших, че мога да се движа отново. Шумът долу бе отслабнал и виковете се бяха променили. Нещо се беше случило; и аз реших, че се е свършило.

Чу се нов звук — внезапен плясък на платна, после дълго стържене, което накара въжето да завибрира. Наистина беше свършило, пиратският кораб си тръгваше. От другата страна на „Артемида“ видях мачтата им да се отдалечава, черна на фона карибското небе. Много, много бавно, започнах дългото си спускане.

Долу фенерите още горяха. Мъглата на черния дим се стелеше над всичко, а палубата беше осеяна с тела. Оглеждах ги, докато се спусках, търсех червена коса. И я открих. Сърцето ми подскочи.

Джейми седеше на едно буре близо до руля, беше отметнал глава назад със затворени очи. На челото си имаше кърпа, а в ръка държеше чаша с уиски. Господин Уилъби беше коленичил до него и оказваше първа помощ — под формата на още уиски — на Уили Маклауд, който седеше до мачтата и изглеждаше доста зле.

Цялата треперех от изтощението и ужаса. Гадеше ми се и ми беше студено. Вероятно от шока. И на мен щеше да ми се отрази добре малко уиски.

Хванах по-малките въжета над перилата и се плъзнах по тях, без да ме е грижа за разранените ми длани. Едновременно се потях и ми беше студено, мъхът по лицето ми бе неприятно настръхнал.

Приземих се тромаво с тътен, който накара Джейми да се изправи и да отвори очи. Изглеждаше облекчен, когато ме издърпа през последните няколко метра. Почувствах се по-добре, щом най-сетне докоснах топлото му рамо.

— Добре ли си? — попитах и се наведох да го огледам.

— Да, само малка драскотина — усмихна ми се той. На челото му имаше рана, вероятно нанесена с дръжката на пищов, но кръвта вече се беше съсирила. По ризата му видях тъмни петна от кръв, но единият ръкав беше направо подгизнал от прясна червена кръв.

— Джейми! — Вкопчих се за рамото му, защото започна да ми причернява. — Не си добре — виж, кървиш!

Ръцете и краката ми омекнаха и аз почти се свлякох в ръцете му, когато той стана изненадан от бурето. Последното, което видях сред белите искри пред очите ми, бе как лицето му пребледнява под тена.

— Господи! — възкликна той изплашено някъде от вихрещия се мрак. — Това не е моята кръв, сасенак, твоята е!

* * *

— Няма да умра — сопнах се аз. — Освен от жега. Махни това проклето нещо от мен!

Марсали, която със сълзи на очи ме молеше да не умирам, изглеждаше облекчена от избухването ми. Спря да плаче и подсмръкна с надежда, но не направи никакъв опит да махне нито едно от наметалата, куртките, одеялата и другите завивки, с които бях покрита.

— О, не мога, майко Клеър! Татко каза, че трябва да ти е топло!

— Топло ли? Аз се сварявам тук! — Бях в капитанската каюта и макар че прозорците към кърмата бяха широко отворени, беше задушно, горещо и смрадливо заради товара.

Опитах да се измъкна от пашкула си, но успях да помръдна съвсем мъничко, преди силна мълния да порази дясната ми ръка. Светът притъмня и пред очите ми затанцуваха ярки светкавици.

— Не мърдай — каза строг шотландски глас през вълните от гадене, които ме заливаха. Нечия ръка се пъхна под раменете ми и обхвана главата. — Да, точно така, легни на ръката ми. Добре ли си сега, сасенак?

— Не — отвърнах, докато гледах цветните пумпали под клепачите си. — Ще повърна.

И наистина повърнах. А това бе крайно неприятен процес заради ножовете, които се забиваха в дясната ми ръка при всеки спазъм.

— Господи! — изпъшках накрая.

— Свърши ли? — Джейми ме положи внимателно да легна на възглавницата.

— Ако питаш дали съм мъртва, за нещастие — не. — Отворих леко единия си клепач. Той беше коленичил до койката ми и много приличаше на пират — с окървавена кърпа на главата и покрита с червени петна риза.

Стоеше неподвижно, също като каютата, затова внимателно отворих и другото си око. Усмихна ми се леко.

— Не, не си мъртва. Фъргъс ще се радва да го чуе.

И сякаш по даден знак, французинът надникна тревожно в каютата. Като видя, че съм будна, лицето му засия в усмивка и изчезна. Чух гласа му горе, информираше екипажа за оцеляването ми. За мое огромно смущение новината беше посрещната с радостни викове.

— Какво стана? — попитах.

— Какво станало ли! — Джейми тъкмо наливаше чаша вода, спря и се втренчи в мен. Коленичи със сумтене, после ми вдигна главата да пия.

— Тя пита какво е станало! О, ама какво наистина? Казах ѝ да си стои в трюма с Марсали, а после я виждам да пада от небето в краката ми, цялата в кръв!

Завря глава в койката и ме погледна свирепо. Той беше впечатляващ дори гладко избръснат и невредим, но бе значително по-страховит небръснат, окървавен и гневен, и то от педя разстояние. Веднага затворих очи.

— Погледни ме! — нареди той и аз го направих с неохота.

Сините очи се взираха в моите, бяха присвити от гняв.

— Знаеш ли, че едва не умря? Имаш рана чак до костта — от подмишницата чак до лакътя, и ако нямах кърпа да те превържа навреме, сега щеше да храниш акулите!

Един огромен юмрук се заби до мен и ме стресна. Ръката ме заболя, но не гъкнах.

— Проклета жена! Никога ли няма да правиш каквото ти казвам?

— Сигурно — отвърнах плахо.

Той се смръщи, но видях, че устата му потрепва сред червеникавата четина.

— Господи — каза с копнеж. — Какво не бих дал да те вържа за оръдието и да дръпна въженцето. — Изсумтя отново и измъкна глава от койката ми.

— Уилъби! — изрева. Господин Уилъби веднага доприпка ухилен с каничка горещ чай и бутилка бренди на поднос.

— Чай! — ахнах аз и се опитах да стана. — Амброзия. — Въпреки задуха в кабината точно един горещ чай ми трябваше. Прекрасната, леко примесена с бренди течност се плъзна по гърлото ми и засия кротко в потрепващия ми стомах.

— Никой не прави по-хубав чай от англичаните — казах аз, вдишвайки аромата, — освен китайците.

Господин Уилъби се ухили и се поклони церемониално. Джейми пак изсумтя.

— Тъй ли? Е, наслади му се, докато можеш.

Звучеше доста зловещо и аз се вгледах в него над ръба на чашата.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Ще ти оправя ръката, когато приключиш — информира ме той. Взе каничката и надникна в нея.

— Колко кръв казваш, че имало в един човек?

— Около осем кварти — отвърнах объркана. — Защо?

Свали каничката и ме погледна.

— Защото, ако се съди по количеството, което остави на палубата, сигурно са ти останали към четири. Ето, пийни още малко. — Напълни пак чашата, остави каната и се отдалечи.

— Опасявам се, че Джейми ми е малко ядосан — съобщих печално на господин Уилъби.

— Не ядосан — успокои ме той. — Це-ми много изплашен. — Дребният китаец сложи ръка на дясното ми рамо, лекичко като пеперуда. — Боли?

Въздъхнах.

— Ако трябва да съм честна, боли.

Той ми се усмихна и ме потупа нежно.

— Аз помогне. По-късно.

Въпреки пулсирането в ръката ми, се почувствах достатъчно добре, за да разпитам за нараняванията сред екипажа, които, според доклада на господин Уилъби, се ограничавали до порязвания и синини, плюс едно мозъчно сътресение и лека фрактура на ръка.

Подрънкване в коридора оповести завръщането на Джейми, придружен от Фъргъс, който носеше медицинското ми сандъче под мишница и още една бутилка бренди.

— Добре — казах примирено. — Дай да погледна.

Бях виждала ужасни рани, а тази — технически — не беше чак толкова страшна. От друга страна, това бе моята лична плът и не бях склонна да разсъждавам чисто технически.

— Ооо — изпъшках. Макар и доста стряскащо, описанието на Джейми беше вярно. Имах дълга рана, която минаваше под лек ъгъл в предната част на бицепса, започваше от рамото и стигаше на около инч от лакътната става. Не можех да видя чак костта, но без съмнение беше много дълбока и зееше широчко.

Още кървеше въпреки плътната превръзка, но вече по-бавно; като че ли не бяха засегнати големи артерии.

Джейми бе отворил моето сандъче и ровеше замислено из него с големия си показалец.

— Трябват ти конци и игла — казах аз. Сърцето ми подскочи при мисълта, че ще трябват към трийсет-четирийсет шева, приложени без друга анестезия освен брендито.

— Няма ли лауданум? — попита Джейми, докато се мръщеше на кутията. Явно и той мислеше за същото.

— Не, използвах го всичкия на „Морска свиня“. — Посегнах с трепереща лява ръка и налях доста голямо количество бренди в празната си чаша от чая, после отпих здраво.

— Браво на теб, Фъргъс — кимнах към новата бутилка, докато отпивах, — но не мисля, че ще ми трябват две бутилки. — Като знаех силата на брендито на Джаред, вероятно и чашата щеше да ми е много.

Чудех се кое ще е по-добре — да се напия до припадък веднага, или да остана полутрезва, за да надзиравам операцията. Нямаше никакъв шанс да я направя лично, с лявата ръка, която трепереше като лист. Нито пък Фъргъс можеше да го стори с една ръка. Да, големите ръце на Джейми понякога бяха изключително нежни, но…

Джейми прекъсна тревогите ми, като поклати глава и взе втората бутилка.

— Тази не е за пиене, сасенак, с нея ще мием раната.

— Какво! — В шока си бях забравила нуждата от дезинфекция. При липса на друго, обикновено промивах раните с дестилиран зърнен алкохол, разреден едно към едно с вода, но и него бях привършила.

Усетих как устните ми изтръпват и не само от ефекта на брендито. Планинците бяха едни от най-смелите и издръжливи воини, а моряците не им отстъпваха особено. Бях виждала такива мъже да лежат, без да гъкнат, докато им намествам счупени кости или правя някаква малка операция, зашивам ужасни рани и в общи линии ги прекарвам през ада, но когато опреше до дезинфекция с алкохол, се случваше нещо съвсем друго — писъците им можеха да се чуят на мили.

— Ами… чакай малко. Може би просто да преварим вода…

Джейми ме гледаше не без съчувствие.

— Няма смисъл да отлагаме, сасенак. Фъргъс, дай бутилката. — И преди да успея да възразя, той ме вдигна от койката и ме сложи в скута си. Хвана ме здраво, прикова лявата ми ръка, за да не мога да се боря, после хвана дясната ми китка и изпъна ръката ми настрани.

Мисля, че проклетият Ърнест Хемингуей бе казал, че от болка би трябвало да се припада, но за нещастие никога не става така. Единственото, което мога да му отвърна, е, че или различава много добре различните степени на припадък, или никой никога не е изливал бренди върху огромна рана в неговата плът.

Ако трябва да съм честна, сигурно не съм изгубила напълно съзнание, защото, когато пак започнах да чувам, Фъргъс казваше: „Моля ви, милейди! Не бива да крещите така; разстройвате мъжете.“

Явно разстройвах Фъргъс; беше пребледнял и по брадичката му бе избила пот. И за мъжете се оказа прав — няколко лица надникнаха в каютата през вратата и прозореца, изглеждаха ужасени.

Успях да им кимна леко. Ръката на Джейми още ме стискаше през кръста; не знаех кой от нас трепери; вероятно и двамата.

Довлякоха ме някак до креслото на капитана и се облегнах задъхана. Огънят в ръката ми още гореше. Джейми държеше една от извитите ми игли и стерилизиран конец от котешко черво. Изглеждаше не по-малко ужасѐн от мен.

Тогава се намеси господин Уилъби, който кротко взе иглата от ръцете ми.

— Аз мога го направя — каза той авторитетно. — Момент. — И изчезна, вероятно да донесе нещо.

Джейми не възрази, аз също. И двамата въздъхнахме с облекчение, а аз се разсмях.

— И като си помисля, че казах на Бри, че големите мъже са мили и внимателни, а ниските могат да станат злобни.

— Е, сигурно изключението доказва правилото, нали? — Той попи потното ми лице с мокра кърпа, много нежно.

— Не искам да знам как си го направила — въздъхна, — но за бога, сасенак, не го прави отново!

— Е, не възнамерявам да правя нищо… — започнах сърдито, но ме прекъсна появата на господин Уилъби. Той носеше малко руло от зелена коприна, което бях виждала, когато лекуваше морската болест на Джейми.

— О, пак ли ще вадиш иглите? — попита заинтригувано Джейми и ми се усмихна. — Не се бой, сасенак, не боли… не много.

Господин Уилъби опипа дланта на дясната ми ръка, натисна тук-там. После завъртя всеки пръст и го подръпна леко така, че ставите изпукаха. Накрая сложи два пръста в основата на китката ми и притисна между радиуса и лакътната кост.

— Това е Вътрешната порта — каза той. — Тук е тихо. Тук е покой. — И искрено се надявах да е прав. Взе една от малките златни иглички, сложи върха ѝ на посочената точка и с ловко извъртане с палец и показалец проби кожата.

Подскочих от боцването, но той държеше здраво ръката ми, и аз се отпуснах отново.

Сложи по три игли на всяка китка и още много, като таралеж, на дясното ми рамо. Започна да ми става интересно, въпреки че играех опитното свинче. Освен първоначалното боцване, иглите не създаваха дискомфорт. Господин Уилъби припяваше тихо и утешително, потупваше и притискаше разни точки по шията и рамото ми.

Не можех да преценя дали дясната ми ръка е изтръпнала, или просто съм разсеяна от процедурата, но наистина болката намаля — или поне докато той не взе иглата и не започна да шие.

Джейми седеше на столче вляво до мен, държеше лявата ми ръка и се взираше в лицето ми. След миг каза доста мрачно:

— Издишай, сасенак, няма да стане по-лошо от това.

Издишах, не осъзнавах, че сдържам дъха си, и разбрах какво ми казва. Страхът от болката ме бе сковал като дъска. Самата болка от шиенето беше неприятна, да, но не и непоносима.

Издишах предпазливо и успях дори да се усмихна леко. Господин Уилъби пееше тихичко на китайски. Джейми ми беше превел думите преди седмица; това беше любовна песен, в която млад мъж изреждаше физическите достойнства на партньорката си, едно по едно. Надявах се да приключи с шиенето, преди да стигне до краката.

— Много гадна рана — каза Джейми, докато гледаше как господин Уилъби работи. Аз предпочитах да не поглеждам. — Паранг ли беше, или сабя?

— Мисля, че беше сабя. Всъщност знам, че беше. Той ме подгони…

— Питам се какво ги накара да ни нападнат — каза Джейми, без да ми обръща внимание. — Не може да е било заради товара.

— И аз така мисля. Но вероятно не са знаели какъв е товарът? — Изглеждаше ми крайно невероятно; всеки кораб, приближил се на сто ярда от нас, щеше да узнае — смрадта на амоняк от гуаното се носеше около кораба ни като миазма.

— Вероятно просто са решили, че сме достатъчно малки, за да ни превземат. Самият кораб щеше да им донесе добри пари, даже без товара.

Примигнах, когато господин Уилъби спря да пее, за да върже конеца. Вече си мислех, че е стигнал чак до пъпа, но не обръщах голямо внимание.

— Знаем ли как се казва корабът им? — попитах. — Сигурно има доста пирати в тези води, но знаем, че „Вещица“ е била тук преди три дни и…

— Точно това се чудя — каза той. — Не виждах добре в тъмното, но беше същият размер, с широк испански корпус.

— Е, пиратът, който ме гонеше, говореше на… — започнах, но някакви гласове в коридора ме накараха да спра.

Фъргъс се показа смутено, но очевидно изгарящ от вълнение. Нещо лъскаво се поклащаше в ръката му.

— Милорд, Мейтланд намери един мъртъв пират на предната палуба.

Джейми вдигна вежди и ме погледна.

— Мъртъв?

— Много мъртъв, милорд — каза Фъргъс с лека тръпка. Мейтланд надникна над рамото му, за да получи своя дял от славата. — О, да, сър, съвсем мъртъв; горката му глава се е разплескала ужасно!

И тримата се обърнаха към мен. Аз им се усмихнах скромно.

Джейми потърка с ръка лицето си. Очите му бяха кървясали и пред ухото му имаше засъхнала струя кръв.

— Сасенак — започна той с овладян глас.

— Опитах се да ти кажа. — Покрай шока, брендито, акупунктурата и осъзнаването, че съм оцеляла, вече започвах да се чувствам доста замаяна. Почти не забелязах последните усилия на господин Уилъби.

— Той носеше това, милорд. — Фъргъс пристъпи напред и сложи огърлицата на пирата на масата пред нас. На нея имаше сребърни копчета от военни униформи, излъскани ядки от кона, няколко големи зъби на акули, миди и парченца седеф, както и голямо количество подрънкващи монети — всички пробити, за да бъдат нанизани на кожената връв.

— Реших, че трябва да видите това, милорд — продължи Фъргъс. Посегна и вдигна една блещукаща монета. Беше сребърна, непочерняла и през мъглата на брендито успях да видя двете глави на Александър. Тетрадрахма, от четвърти век преди Христа. В отлично състояние.

* * *

Напълно съсипана от събитията този следобед, аз заспах веднага, защото брендито притъпи болката в ръката ми. Вече беше съвсем тъмно и ефектът от брендито отминаваше. Ръката ми като че ли се наду и започна да пулсира заедно със сърцето, и при най-малкото движение ме пронизваше болка, като предупредителни ужилвания на скорпион.

Луната беше три четвърти пълна, приличаше на обърната златна капка, увиснала точно над хоризонта. Корабът се наклони леко и луната изчезна от поглед. Човекът на луната се ухили доста неприятно при отминаването си. Беше ми горещо, вероятно имах лека треска.

На бюфета в другия край на каютата имаше кана с вода. Бях много слаба и нестабилна, когато прехвърлих крака към пода, а ръката ми протестира силно. Трябва да съм издала някакъв звук, защото мракът на пода се размърда и чух сънливия глас на Джейми някъде около краката си.

— Боли ли те, сасенак?

— Малко — казах, не исках да драматизирам. Стиснах устни и се изправих нестабилно, като придържах десния си лакът с лявата ръка.

— Това е добре.

— Добре ли? — попитах възмутено.

Чу се тих кикот в тъмното. Той седна и главата му се появи внезапно от сенките на лунната светлина.

— Да, така е. Когато раната започне да те боли, значи заздравява. Не усети, когато се случи, нали?

— Не — признах. Но сега определено я усещах. Въздухът бе доста хладен в открито море и соленият вятър, който нахлуваше през прозореца, галеше приятно лицето ми. Бях мокра и лепкава от пот, тънката риза беше залепнала за гърдите ми.

— Разбрах и това ме изплаши. Човек не усеща смъртоносната рана, сасенак — каза той тихо.

Засмях се, но спрях, защото ръката ме заболя.

— И откъде знаеш това? — попитах, докато наливах вода с лявата си ръка. — Не е нещо, което човек научава от опит.

— Мърто ми каза.

Водата като че ли се изливаше безшумно в чашата, защото звукът потъваше в съскането на водата по корпуса. Оставих каната и вдигнах чашата, повърхността на водата бе черна на лунната светлина. Джейми не беше споменавал Мърто пред мен след завръщането ми. Бях попитала Фъргъс и той ми каза, че жилавият шотландец е загинал при Калоден, но не знаеше нищо повече.

— При Калоден — каза Джейми и едва го чух от скърцането на дърво и виенето на вятъра, който ни носеше напред. — Знаеш ли, че там изгаряха телата? Питах се, докато ги слушах — какво ли ще е да съм в огъня, когато дойде моят ред. — Чух го как преглъща. — И разбрах тази сутрин.

Лунната светлина лишаваше лицето му от цвят; приличаше на череп — широките скули и челюстта бяха бели, а очите приличаха на празни черни ями.

— Отидох на Калоден, за да умра — каза той, почти шепнешком. — Но не и останалите. Аз с радост щях да посрещна изстрел и все пак въртях меча си през бойното поле, докато мъже около мен бяха взривявани на парчета. — Изправи се и погледна надолу към мен.

— Защо? Защо, Клеър? Защо аз съм жив, а не те?

— Не знам — отвърнах тихо. — Заради сестра ти и семейството ти, може би? Заради мен?

— И те имаха семейства. Съпруги, любими; деца, които скърбят за тях. И все пак си отидоха. А аз съм още тук.

— Не знам, Джейми — казах накрая. Докоснах бузата му, вече груба от наболата брада, неоспоримо доказателство за живот. — Никога няма да разбереш.

Той въздъхна и скулата му се притисна към дланта ми за миг.

— Да, добре знам това. Но не мога да спра да се питам, когато мисля за тях… особено за Мърто. — Обърна се неспокойно, очите му бяха празни сенки. И аз разбрах, че отново ходи из Друмоси Мур, с призраците.

— Трябваше да тръгнем по-скоро; мъжете чакаха с часове, гладни и измръзнали. Но те чакаха Негово Височество да даде заповед за атака.

И Чарлс Стюарт, качен на сигурно място на една скала, далеч зад бойното поле, за първи път лично командваше войската си и се мотаеше и отлагаше. И даде време на английските оръдия да се подредят срещу редиците на измъчените шотландци и да открият огън.

— Мисля, че това беше облекчение — каза тихо Джейми. — Всички на бойното поле знаеха защо загубихме и защо умираме. И все пак останаха там, гледаха как идват английските оръдия и зейналите срещу нас дула. Никой не продумваше. Не чувах нищо, освен вятъра, и виковете на англичаните в другия край на полето.

И тогава оръдията изревали и мъжете започнали да падат, а оцелелите, стиснали мечовете си, се втурнали към врага. Келтските писъци били заглушени от тътена на оръдията и писъка на вятъра.

— Димът беше толкова гъст, че не виждах повече от няколко крачки пред мен. Изритах си чепиците и хукнах напред с викове. — Безкръвната линия на устните се изви леко нагоре.

— Бях щастлив — каза почти изненадан. — Изобщо не ме беше страх. Все пак исках да умра; нямаше от какво да се страхувам, освен че може да ме ранят и да не умра веднага. Но щях да умра и тогава щеше да се свърши и отново щях да те открия, и пак всичко щеше да е наред.

Приближих се до него, ръката му се вдигна от сенките, за да хване моята.

— Мъжете падаха около мен и чувах изстрели на мускети, сачмите профучаваха покрай главата ми като пчели. Но не ме уцелиха.

Стигнал невредим до линията на британците, един от малцината планинци, които завършили атаката си на тресавището Калоден. Английските артилеристи вдигнали изплашени поглед, когато високият шотландец изникнал от дима като демон, развявайки сабята си, блеснала от дъжда на места и потъмняла от кръв на други.

— Една малка част от ума ми питаше защо да ги убивам — каза той замислено. — Защото вече знаех, че с нас е свършено; нямаше полза да ги убивам. Но знаеш ли, че съществува жажда да убиеш? — Пръстите му стиснаха моите питащо и аз отвърнах пак така в потвърждение.

— Не можах да спра… или не исках. — Гласът му беше тих, без горчивина или разкаяние. — Много странно чувство; желанието да отнесеш и врага с теб в гроба. Усещах го как гори в гърдите и корема ми и… му се отдадох — добави простичко.

Четирима мъже обслужвали оръдието, не били въоръжени с друго, освен с пищови и ножове, защото не очаквали така близка атака. Стояли беззащитни пред чудовищната сила на отчаянието му и той ги избил.

— Земята се разтресе под краката ми и едва не оглушах от шума. Не можех да мисля. И тогава осъзнах, че съм зад линията на оръдията им. — Изсмя се тихо. — Много неподходяща позиция, ако искаш да те убият, нали?

Затова тръгнал назад през тресавището, за да се присъедини към мъртвите шотландци.

— Той седеше до една туфа трева насред полето… Мърто. Имаше поне десетина рани и една ужасна на главата… И разбрах, че е мъртъв.

Но не бил; когато Джейми паднал на колене до кръстника си и прегърнал дребното му тяло, очите на Мърто се отворили.

— Той ме видя. И се усмихна. — И после докоснал леко бузата му. — Не се страхувай, а балаих — казал Мърто с обръщението, което се използва за малко любимо момченце. — Умирането никак не боли.

Стоях тихо доста време, държах ръката на Джейми. После той въздъхна и другата му ръка се затвори много внимателно около раната ми.

— Твърдо много хора умряха, сасенак, заради това, че ме познаваха… или само страдаха. Бих дал живота си, за да ти спестя и миг болка… и все пак сега ми се иска да стисна ръката ти и да те чувам как викаш, само за да съм сигурен, че не съм убил и теб.

Наведох се напред и го целунах по гърдите. Той спеше гол в жегата.

— Не си ме убил. Не си убил и Мърто. И ще намерим Иън. Заведи ме в леглото, Джейми.

Малко по-късно, когато вече задрямвах, той заговори от пода до леглото ми.

— Знаеш ли, че рядко ми се прибираше при Лери — каза замислено. — И все пак, когато го правех, я заварвах там, където съм я оставил.

Обърнах глава към мястото, откъдето се чуваше тихото му дишане.

— О? Такава жена ли искаш? Която си стои там, където си я оставил?

Той издаде нещо средно между кикот и кашлица, но не отговори, и след няколко секунди дишането му се превърна в тихо и ритмично похъркване.

55.

Исмаил

Спах неспокойно и се събудих в треска, главата ми пулсираше от болка. Беше ми толкова зле, че не възразих, когато Марсали настоя да ми кваси челото, дори се отпуснах благодарно със затворени очи и се наслаждавах на хладния допир на накиснатата с оцет кърпа по бумтящите ми слепоочия.

Това ме успокои толкова, че дори отново се унесох в сън. Сънувах някакви тъмни шахти и почернели кости, когато внезапно се събудих от трясък, който ме накара да седна рязко и копието на ужасна болка се заби в главата ми.

— Какво става? — възкликнах. Стисках главата си с ръце, сякаш я държах да не падне. — Какво става? — Прозорецът беше покрит, за да не ми пречи светлината, и ми отне доста време, докато очите ми свикнат с тъмното.

В другия край на каютата една едра фигура сякаш ме имитираше, защото също стискаше главата си. После занарежда проклятия на много странна смесица от китайски, френски и келтски.

— По дяволите! — каза на приблизителен английски. — Проклятие! — Залитна към прозореца, като все още търкаше главата си, която бе ударил в ръба на моя шкаф. Отметна покривалото и отвори прозореца. Пусна приятен свеж въздух и ослепителна тишина.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — попитах аз със значително раздразнение. Светлината се заби в нежните ми очни ябълки като игли, а когато стиснах главата си, ръката ужасно ме заболя.

— Търсех медицинската ти кутия — каза той и опипа смръщен темето си. — Проклятие, май си пробих главата. Виж! — И завря два леко изцапани с кръв пръста под носа ми. Хвърлих накиснатата в оцет кърпа върху тях и се стоварих на възглавницата.

— Защо ти е медицинската кутия и защо не ме попита, вместо да се блъскаш из каютата като пчела в бутилка? — попитах аз ядосано.

— Не исках да те будя — каза ми така смутено, че аз се засмях въпреки ужасното пулсиране из анатомията ми.

— Добре, нищо, но не ми хареса — уверих го. — Защо ти е кутията? Някой пострада ли?

— Да, аз. — Попи леко темето си с кърпата и се смръщи на резултата. — Не искаш ли да ми погледнеш главата?

Отговорът беше „Не особено“, но все пак му махнах да се наведе и да изложи за оглед главата си. Сред гъстата коса имаше доста впечатляваща цицина, с малка раничка от ръба на лавицата, но не беше нищо особено.

— Не е пукната — уверих го. — Имаш най-дебелата глава, която съм виждала. — Движена от инстинкт, стар като майчинския, аз се наведох и целунах леко цицината. Той вдигна глава, беше ококорен от изненада.

— От това трябва да ти олекне — обясних му. И той се усмихна.

— О, ами добре. — Наведе се и нежно целуна превръзката на ръката ми. — По-добре ли си?

— Много.

Засмя се и посегна към гарафата, наля малко уиски и ми го подаде.

— Исках да намеря онова, с което промиваш драскотини и други такива — обясни ми той, докато си наливаше уиски.

— Лосион от глог. Нямам готов, защото не трае — казах и се надигнах леко. — Ако е спешно обаче, мога да сваря малко, ще стане бързо. — Мисълта да стана и да отида до камбуза беше ужасяваща, но може би щях да се почувствам по-добре, след като се раздвижа.

— Не е спешно. Просто в трюма има затворник, който е малко поожулен.

Свалих чашата и примигах срещу него.

— Затворник ли? Откъде се взе този затворник?

— От пиратския кораб. — Смръщи се на уискито си. — Но не мисля, че е пират.

— А какъв е?

Гаврътна чашата си и поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам. От белезите по гърба му ми прилича на избягал роб, но в такъв случай не разбирам защо направи това, което направи.

— И какво направи?

— Скочи от „Вещица“ в морето. Макгрегър го видя, а когато „Вещица“ отплава, го видял във водата и му хвърлил въже.

— Е, това е странно; защо ще го прави? — попитах. Стана ми интересно и пулсирането в главата ми като че ли отслабна от уискито.

Джейми прокара пръсти през косата си, смръщи се и спря.

— Не знам, сасенак. — Лекичко погали темето си. — Едва ли ще очаква екипаж като нашия да нападне пиратски кораб — търговците обикновено се бият с тях; не ги взимат на абордаж. Но ако не е искал да избяга от нас — вероятно е искал да избяга от тях, нали?

Последните златни капки от уискито потекоха по гърлото ми. Това беше специалното уиски на Джаред, предпоследната ни бутилка, и напълно оправдаваше името си — Гео гесаках — Вълшебна мъгла. Малко възстановена, аз се надигнах.

— Ако е ранен, вероятно трябва да го погледна — предложих и спуснах крака от койката си.

Заради поведението на Джейми предния ден, очаквах да ме натисне отново назад и да извика Марсали, за да ми седне на гърдите. Но той ме погледна замислено и кимна.

— Да. Ако си сигурна, ще че можеш, сасенак?

Никак не бях сигурна, но опитах. Стаята се люшна, щом се изправих, и пред очите ми затанцуваха черни и жълти точки, но се задържах за ръката на Джейми. След миг малко кръв неохотно склони да се върне в главата ми и петната изчезнаха, а аз видях разтревоженото лице на Джейми.

— Добре — казах и поех дълбоко дъх. — Води ме.

Затворникът беше долу, в нещо, което екипажът наричаше кубрик — място на долната палуба, в което държаха дребни товари. Имаше малко пространство, отделено от носа на кораба със стена и понякога там затваряха пияните или буйстващи моряци.

В тъмните и задушни дълбини на кораба отново ми се зави свят и аз тръгнах бавно по прохода след Джейми и светлината на фенера му.

Когато отключихме вратата, отначало не видях нищо в импровизирания арест. После Джейми се наведе да влезе с фенера и освети човешки очи.

„Черен е като асо пика“, беше първата ми мисъл, когато лицето започна да придобива форма в мрака.

Нищо чудно, че Джейми го беше взел за избягал роб. Мъжът приличаше на африканец, не беше от островите. Но въпреки че кожата му беше много тъмна не се държеше като роб. Седеше на едно буре, ръцете му бяха вързани зад гърба, краката също бяха вързани с въже, но видях, че държи главата и раменете си изправени, когато Джейми пристъпи под трегера в тясното пространство. Беше много слаб, но много мускулест, облечен само с прокъсани панталони. Тялото му беше напрегнато — за атака или защита.

Джейми също забеляза това и ми махна да остана до стената. Сложи фенера на едно буре и клекна пред пленника, за да го гледа в очите.

— Амики — каза той, разпервайки ръце с дланите нагоре. — Амики. Бене-бене. — Приятел. Добър. Това беше таки-таки, полиглотският език, който търговците от Барбадос и Тринидад говореха по пристанищата.

Мъжът се втренчи безизразно в Джейми за миг. После изви едната си вежда и протегна краката си напред.

— Бене-бене, амики? — попита с иронична интонация, която не можеше да бъде пропусната. Добър приятел?

Джейми изсумтя развеселен и потърка с пръст носа си.

— Има право — каза ми на английски.

— Говори ли английски или френски? — Приближих се малко. Пленникът ме погледна и извърна очи с безразличие.

— Дори да знае, няма да каже. Пикар и Фъргъс се опитаха да говорят с него снощи. Не иска да каже и дума, само ги зяпа. Това сега са първите му думи, откакто е на борда. — Habla Espanol? — попита внезапно. Не получи отговор. Мъжът дори не го погледна; само продължи да се взира безизразно в отворената врата зад мен.

— Sprechen sie Deutche? — попитах колебливо. Не отговори, което беше добре, защото аз също не знаех нищо повече на немски. — Холандски също нихт, предполагам.

Джейми ме погледна саркастично.

— Не знам много за него, сасенак, но като го гледам, не прилича на холандец.

— Те имат роби от Елеутера, нали? Това е холандски остров — казах подразнено. — Или от Сен Кроа — той е датски, нали? — Колкото и бавно да работеше главата ми тази сутрин, не ми убягна фактът, че този човек е единственият ни шанс да разберем къде са пиратите — единствената крехка връзка с Иън. — Знаеш ли достатъчно таки-таки, за да го попиташ за Иън?

Джейми поклати глава, взираше се напрегнато в затворника.

— Не. Освен това, което вече му казах, знам само как да кажа „не добре“, „колко“, „дай ми“ и „пусни го, копеле“, но нищо, което да ми послужи сега.

Възпрепятстван, той се взираше в затворника, който му отвръщаше съвсем безстрастно.

— По дяволите! — извика Джейми. Извади кинжала от колана си и преряза канапа, с който бяха вързани китките му.

После освободи и краката му, и седна на пода. Сложи кинжала на бедрото си.

— Приятел — каза твърдо на таки-таки. — Така добре?

Затворникът не каза нищо, но след миг кимна леко, изглеждаше малко объркан.

— В ъгъла има нощно гърне — каза Джейми на английски, стана и прибра кинжала си. — Използвай го, после жена ми ще се погрижи за раните ти.

Лицето на мъжа потрепна леко развеселено. Кимна отново, този път признавайки поражението си. Стана от бурето, обърна се и започна да развързва панталоните си. Погледна настрани към Джейми.

— Това е едно от най-лошите неща, когато си вързан — обясни ми той. — Не можеш да се изпикаеш.

— Разбирам. — Не исках да мисля как го е научил.

— Това и болката в раменете. Внимавай, като го докосваш, сасенак. — Предупредителната нотка в гласа му беше съвсем ясна и аз кимнах. Не за раменете на мъжа се тревожеше.

Все още се чувствах замаяна и задушното помещение засили главоболието ми, но все пак бях по-добре от затворника, който наистина беше „поожулен“.

Но всички рани изглеждаха съвсем повърхностни. На челото му имаше цицина, дълбоко ожулване на едното рамо. Без съмнение беше натъртен на доста места, но заради тъмната кожа и мрака около нас не можех да различа синините.

Глезените и китките му бяха разранени, защото се бе опитвал да свали въжетата. Не бях направила лосион от глог, но бях взела бурканче с мехлем от тинтява. Седнах на палубата до него, а той не ми обърна никакво внимание дори когато започнах да размазвам хладния син крем върху раните му.

По-интересни от пресните рани обаче бяха вече заздравелите. Отблизо успях да различа три бледи успоредни линии, които минаваха по всяка скула, и серии от по три къси вертикални линии по високото тясно чело, точно между веждите. Племенни белези. Значи със сигурност беше африканец; такива белези оставаха след ритуалите за възмъжаване, или поне Мърфи ми бе казал така.

Плътта му беше топла и гладка, хлъзгава от пот. Аз също се усещах топла; потна и не много добре. Палубата се люшна леко под мен и аз сложих ръка на гърба му, за да се задържа. По раменете му имаше тънки следи от камшик, като бразди на малки червейчета под кожата. Беше странно да ги усетя под пръстите си; толкова много приличаха на белезите по гърба на Джейми. Преглътнах, защото ми прилоша, и продължих да се грижа за раните.

Мъжът изобщо не ми обръщаше внимание, дори когато докоснах места, които сигурно го боляха. Беше втренчен в Джейми, който пък го гледаше със същата безучастност.

Проблемът беше съвсем ясен. Този човек почти със сигурност беше избягал роб. Не искаше да говори с нас, защото се страхуваше, че речта му ще издаде от кой остров е собственикът му, и ще можем да го намерим и да го върнем в плен.

Вече знаехме, че говори английски — или поне го разбира — и това сигурно засили предпазливостта му. Дори да го уверяхме, че не смятаме да го върнем на собственика му, едва ли щеше да ни повярва. Не можех да го виня при тези обстоятелства.

От друга страна, той беше най-добрият ни — и вероятно единствен — шанс да разберем какво се е случило с Иън Мъри на борда на „Вещица“.

Когато най-сетне превързах китките и глезените му, Джейми ми подаде ръка да се изправя и заговори на затворника:

— Сигурно си гладен. Ела горе в каютата и ще ядем. — Без да чака отговор, той ме хвана за здравата ръка и ме обърна към вратата. Докато вървяхме към коридора, зад нас не се чуваше нищо. Но щом се обърнах, видях, че робът ни е последвал.

Джейми ни отведе до каютата ми, като не обръщаше внимание на любопитните погледи на моряците, само спря да каже на Фъргъс да приготвят храна в камбуза и да я изпратят.

— Ти се връщай в леглото, сасенак — каза ми твърдо, когато стигнахме в каютата. Не спорих. Ръката ме болеше, главата ме болеше и усещах как зад очите ми се надигат горещи вълни. Струваше ми, че ще трябва да използвам малко пеницилин все пак. Имаше някакъв шанс тялото ми да се справи с инфекцията, но не можех да си позволя да чакам толкова дълго.

Джейми си взе чаша и седна, като посочи на роба да седне срещу него до масата.

— Казвам се Фрейзър. Аз съм капитанът тук. Това е жена ми — добави и кимна към койката ми.

Затворникът се поколеба, но после остави решително чашата си.

— Наричат ме Исмаил — каза той, гласът му беше като мед, който се разлива по въглища. — Не съм пират. Аз готвач.

— На Мърфи ще му хареса — отбелязах, но Джейми не ми обърна внимание. Между веждите му се беше появила лека бръчка.

— Корабен готвач? — попита той, стараеше се да звучи небрежно. Само барабаненето на двата сковани пръста по бедрото му го издаваше — и то единствено пред мен.

— Не, аз няма нищо общо с онзи кораб! — отвърна яростно Исмаил. — Те ме отведоха от брега, казаха, че убият, не бил дълго с тях. Аз не пират! — повтори и чак тогава ми просветна, че разбира се, не би искал да бъде вземан за пират — без значение дали е такъв. Пиратството се наказваше с обесване и той нямаше как да знае, че и ние много държим да сме далече от Кралския флот.

— Да, разбирам. — Джейми бе напипал баланса между успокояването и скептицизма. Облегна се леко в голямото кресло.

— И как така те взеха за затворник на „Вещица“? Не къде — добави бързо, когато видя тревогата на лицето му. — Не ми казвай откъде идваш; не ме засяга. Само че искам да знам как си попаднал в ръцете им и колко време беше с тях. Щом, както твърдиш, не си един от тях. — Намекът беше повече от осезаем. Не смятахме да го върнем на собственика му, но ако не ни дадеше информация, можехме да го предадем на властите като пират.

Очите на затворника потъмняха; не беше глупак и схвана веднага. Главата му потрепна леко настрани и очите му се присвиха.

— Ловях риба в реката. Голям кораб идваше бавно по реката, малки лодки го дърпаха. Мъже в малката лодка ме видели и се развикали. Аз хвърлих риба и хукнах, но те настигнаха. Скочиха от лодка, хванаха ме в тръстиката, сигурно искат да ме продадат. Това е. — Сви рамене, като заключение на историята.

— Да, разбирам. — Джейми се взираше в него. Поколеба се, искаше да попита къде е тази река, но не посмя, за да не го изплаши отново. — Докато беше на кораба… видя ли момчета сред екипажа или като затворници? Момчета, млади мъже?

Мъжът отвори широко очи; не беше очаквал това. Замълча предпазливо, после кимна с леко презрителен блясък в очите.

— Да, те имат момчета. Защо? Търсиш момче? — Погледна за миг към мен и после изви вежда към Джейми.

Джейми вдигна рязко глава, беше се изчервил леко от намека.

— Да, търся — каза равно. — Търся млад роднина, който бе отведен от пиратите. Ще съм много задължен на всеки, който ми помогне да го намеря. — Вдигна многозначително вежда.

Затворникът изсумтя леко и ноздрите му потрепнаха.

— Така ли? Какво направи за мен, ако помогна да намери това момче?

— Ще те оставя на което пристанище пожелаеш с добра сума в злато — отвърна Джейми. — Но, разбира се, трябва да ми докажеш, че знаеш къде е племенникът ми, нали?

Затворникът още изглеждаше предпазлив, но започна да се отпуска.

— Ти казва… как изглежда това момче?

Джейми се поколеба за миг, взираше се в него, после поклати глава.

— Не. Така няма да стане. Ти ще ми опишеш какви момчета си видял на пиратския кораб.

Затворникът се взира в него, после започна да се смее тихо.

— Ти не глупак. Знаеш ли?

— Знам — отвърна сухо Джейми. — Важно е ти да знаеш това. Казвай.

Исмаил изсумтя, но се подчини, като спря само да си вземе от храната, която Фъргъс беше донесъл. Самият Фъргъс се облегна на вратата и го наблюдаваше с притворени клепачи.

— Дванайсет момчета говорят странно като теб.

Веждите на Джейми се извиха и той ме погледна изумен. Дванайсет?

— Като мен ли? Бели момчета, англичани? Или шотландци?

Исмаил поклати глава, не разбираше; „шотландци“ не беше в неговия речник.

— Говорят като биещи се кучета — обясни той. — Грррр! Джаф! — изръмжа и заклати глава като куче, което разкъсва плъх, и аз видях как раменете на Фъргъс се разтресоха от смях.

— Шотландци значи — обясних и едва сдържах смеха си. Джейми ме погледна гадно, после насочи пак вниманието си към Исмаил.

— Добре тогава — каза, преувеличавайки естественото си ръмжене. — Дванайсет шотландски момчета. Как изглеждаха?

Исмаил присви очи, докато дъвчеше парче манго от подноса. Избърса сока от устата си и поклати глава.

— Виждал съм само веднъж. Ще ти кажа какво видял обаче. — Затвори очи и се смръщи, вертикалните линии на челото му се събраха. — Четири момчета с жълта коса, шест кафява и две черна. Две по-ниски от мен, едно колкото онзи грифон там — добави към Фъргъс, който се скова от гняв при обидата — един голям, но не като теб…

— Да, и как бяха облечени? — Бавно и внимателно Джейми го превеждаше през описанията, питаше за подробности, искаше сравнения — Колко висок? Колко дебел? Какъв цвят бяха очите? — внимателно скриваше посоката на интереса си.

Главата ми спря да се мае, но умората си остана и притъпяваше сетивата ми. Затворих очи, плътните тихи гласове ме унасяха. Джейми наистина звучеше като голямо яростно куче, с ръмжащото завалване на думите и внезапното окастряне на съгласните.

— Джаф — промърморих под нос и мускулите на корема ми потрепнаха леко под скръстените ми ръце.

Гласът на Исмаил беше също толкова дълбок, но мек и нисък, плътен като горещ шоколад със сметана. Започнах да се унасям от този звук.

Звучеше ми като Джо Абърнати, докато диктуваше доклад от аутопсия — непривлекателни физически подробности, изречени от глас, който прилича на плътна, златиста приспивна песен.

Видях ръцете на Джо в паметта си — тъмни върху бледата кожа на жертва на инцидент, движат се бързо, докато той записва бележките си на диктофона.

— Покойният е висок мъж, приблизително метър и осемдесет, със слабо телосложение…

Висок, слаб. — а този висок, слаб…

Внезапно се пробудих с разбумтяно сърце, когато чух ехото от гласа на Джо да се носи от масата на няколко крачки от мен.

— Не! — извиках и тримата мъже се наведоха да ме погледнат. Отметнах влажната си коса и им махнах немощно. — Не ми обръщайте внимание. Сънувах нещо.

Върнаха се към разговора си, а аз лежах неподвижно притворила очи, но вече не ми се спеше.

Нямаше физическа прилика. Джо беше едър като мечка; този Исмаил беше строен и слаб, макар че издутите мускули на раменете му подсказваха значителна сила.

Лицето на Джо беше широко и сърдечно; а този мъж имаше слабо лице с предпазливи очи, високо чело, заради което племенните белези бяха още по-стряскащи. Кожата на Джо беше с цвят на прясно кафе, Исмаил бе червеникавочерен като жарава. Щерн ми бе казал, че това е характерно за робите от Гвинейския бряг — не били толкова високо ценени като синьо-черните сенегалци, но по-ценни от жълто-кафявите яга и конгоанци.

Но ако затворех очи, сякаш чувах Джо да говори, въпреки слабата карибска напевност на разваления английски. Открехнах леко клепачи и се вгледах внимателно, търсех някакви прилики. Нямаше, но видях нещо, на което не бях обърнала внимание — сред другите белези по торса му. Нещо, което бях помислила за ожулване, но всъщност беше дълбоко изстръгване на широк плосък белег с формата на груб триъгълник точно под върха на рамото му. Беше още пресен и розов, наскоро заздравял. Трябваше да го забележа веднага, но в ареста беше много тъмно и той бе почти заличен.

Лежах неподвижно и се опитвах да си припомня.

— Не робско име — беше казал с негодувание Джо, когато говореше за самоличното прекръстване на сина си. Явно Исмаил бе изрязал клеймото на собственика си, за да попречи да бъде идентифициран и върнат при него. Но чий беше? Разбира се, името Исмаил беше само съвпадение.

Може би не съвсем; „Исмаил“ почти със сигурност не беше истинското му име. — „Наричат ме Исмаил“ — беше казал той. Това също беше робско име, дадено му от собственика или от някой друг. И ако младият Лени наистина се опитваше да разучи родословието си, изглеждаше вероятно да е избрал името на някой от предшествениците си като символ? Ако. Но ако беше така…

Взирах се в тавана на тясната си койка и всякакви предположения се въртяха из главата ми. Без значение дали този мъж имаше някаква роднинска връзка с Джо, тази възможност ми напомни за нещо.

Джейми го разпитваше за екипажа и структурата на „Вещица“ — защото се оказа, че именно те са ни нападнали, — но аз не обръщах внимание. Седнах предпазливо, за да не ми се завие още повече свят, и дадох знак на Фъргъс.

— Трябва ми чист въздух. Ще ми помогнеш ли да изляза на палубата? — Джейми ме погледна с тревога, но аз му се усмихнах успокоително и поех ръката на Фъргъс.

— Къде са документите за роба, който купихме в Барбадос? — попитах още щом се отдалечихме от каютата. — И къде е той, между другото?

Фъргъс ме погледна с любопитство и послушно зарови из палтото си.

— Документите са в мен, милейди. — Подаде ми ги. — А той май е в общата каюта на екипажа. Защо? — добави, неспособен да сдържи любопитството си.

Не му отговорих, докато прелиствах отвратителния документ.

— Ето го — казах. Открих онова, което бях запомнила, докато Джейми ми ги четеше на глас. — Абърнати! Жигосано на лявото рамо с водна лилия. Забеляза ли този знак, Фъргъс?

Той поклати глава, изглеждаше леко объркан.

— Не, милейди.

— Тогава ела с мен — казах аз и се обърнах към каютата на екипажа. — Искам да видя колко е голям.

Белегът беше около три инча дълъг и три широк; цвете над буквата „А“, прогорени в кожата в горната част на рамото. Беше със същия размер и на същото място като белега на Исмаил. Но не беше лилия; явно някой небрежен писар бе сбъркал. Беше роза с шестнайсет венчелистчета — якобитският символ на Чарлс Стюарт. Примигнах от удивление; що за патриот изгнаник ще избере този странен метод да поддържа предаността си към победените Стюарт?

— Милейди, мисля, че трябва да се върнете в леглото — каза Фъргъс. Смръщи ми се, докато се бях навела над Темерер, който понасяше огледа ми стоически, както и всички останало. — Имате цвят на гъши лайна и на милорд никак няма да му хареса, ако позволя да припаднете на палубата.

— Няма да припадна — уверих го. — И не ми пука какъв ми е цветът. Мисля, че току-що извадихме късмет. Слушай, Фъргъс, искам да направиш нещо за мен.

— Каквото кажете, милейди — отвърна той и ме сграбчи за лакътя, когато порив на вятъра ме накара да залитна по наклонената палуба. — Но не и преди да ви върна в леглото — добави категорично.

Позволих му да ме заведе до каютата, защото наистина не се чувствах добре, но преди това му дадох нареждания. Когато влязохме в каютата, Джейми се изправи от масата да ни посрещне.

— Ето те, сасенак. Добре ли си? — смръщи ми се той. — Имаш много гаден цвят, като развален яйчен крем.

— Много съм си добре — отвърнах през зъби, докато внимателно лягах на койката, за да не ме заболи ръката. — С господин Исмаил приключихте ли разговора?

Джейми се озърна към затворника и аз видях черния поглед, който срещна неговия. Атмосферата между тях не беше враждебна, но бе заредена с някакво напрежение. Джейми кимна.

— Приключихме… засега. — Обърна се към Фъргъс. — Отведи госта ни долу, Фъргъс, и се погрижи да бъде нахранен и облечен. — Остана прав, докато Исмаил излезе под крилото на Фъргъс. После седна до мен на койката и присви очи в мрака.

— Изглеждаш ужасно. Да взема ли кутията да ти дам някакъв тоник?

— Не. Джейми, слушай… мисля, че знам откъде идва нашият приятел Исмаил.

Той вдигна вежда.

— Така ли?

Обясних му за белега и за почти същото клеймо на роба Темерер, без да споменавам какво изобщо ми е напомнило за това.

— По всичко личи, че идват от едно и също място — от имението на госпожа Абърнати в Ямайка.

— Е, може и да си права, сасенак, поне се надявам. Лукавото черно копеле не ще да каже откъде идва. Не че мога да го виня — добави искрено. — Господи, ако аз се бях измъкнал от такъв живот, няма сила на земята, която би ме накарала да се върна обратно! — каза той с изненадваща ярост.

— Да, и аз не го виня. Но какво ти каза за момчетата? Видял ли е Младия Иън?

Смръщеното му лице се отпусна.

— Да, почти съм сигурен. — Сви юмрук на коляното си от нетърпение. — Две от момчетата отговарят на описанието. И тъй като това е същият кораб, трябва да е там. Ако си права за мястото, откъдето идва той, сасенак, може да го намерим там — може най-сетне да го открием! — Исмаил, макар че отказвал да каже откъде го е взела „Вещица“, все пак казал, че дванайсетте момчета — всички затворници — са слезли от кораба заедно скоро след като са го заловили.

— Дванайсет момчета — повтори Джейми и моментното му вълнение се превърна в смръщване. — За какво, за бога, някой ще иска да отвлече дванайсет момчета от Шотландия?

— Може да е колекционер — казах аз, бях още по-замаяна. — Монети, скъпоценни камъни и шотландски момчета.

— Мислиш, че този, който е взел Иън, е взел и съкровището? — погледна ме той любопитно.

— Не знам. — Внезапно се почувствах много изморена. Прозях се широко. — Но за Исмаил можем да разберем със сигурност. Казах на Фъргъс да се погрижи Темерер да го види. Ако идват от едно и също място… — пак се прозях, тялото ми търсеше кислород заради загубата на кръв.

— Това е много умно от твоя страна, сасенак — похвали ме Джейми. Звучеше малко изненадан, че съм способна на разумни постъпки. Ако трябва да съм честна, аз също бях изненадана; мислите ми ставаха все по-накъсани и с усилие успявах да ги свързвам.

Джейми видя това, потупа ме по ръката и се изправи.

— Не се тормози с това сега, сасенак. Почини си, ще изпратя Марсали да ти донесе малко чай.

— Уиски — казах и той се засмя.

— Добре тогава, уиски. — Приглади косата ми назад, наведе се и ме целуна по челото.

— По-добре ли си? — попита усмихнат.

— Много. — Отвърнах аз на усмивката и затворих очи.

56.

Супа от костенурка

Когато се събудих късния следобед, всичко ме болеше. Бях отметнала завивките в съня си и лежах по риза — кожата ми беше гореща и суха. Ръката ме болеше ужасно и усещах всеки от четирийсет и трите елегантни шева на господин Уилъби като нажежени безопасни игли, забити в плътта ми.

Нямаше смисъл, трябваше да използвам пеницилина. Може и да бях неуязвима за едра шарка, тиф и обикновените настинки от седемнайсети век, но не бях безсмъртна, и само Бог знае при какви нехигиенични субстанции се бяха полепили по сабята на португалеца, преди да бъде приложена върху мен.

Краткото пътуване през каютата до шкафа, където висяха дрехите ми, ме накара да се изпотя и разтреперя. Седнах доста внезапно и стисках полата до гърдите си, за да не падне.

— Сасенак! Добре ли си? — Джейми надникна през ниската врата.

— Не. Ела за малко, ако обичаш? Трябва да направиш нещо.

— Вино? Сухар? Мърфи ти направи специален бульон. — След миг беше до мен и опря хладната си длан на пламналата ми буза. — Боже, ти гориш!

— Да, знам. Не се тревожи, имам лекарство за това.

Бръкнах в джоба на полата и извадих кутията със спринцовките и ампулите. Дясната ми ръка ме болеше толкова много, че стиснах зъби.

— Твой ред е — казах лукаво, като бутнах кутийката по масата към Джейми. — Сега ще имаш шанс да си отмъстиш.

Той я погледна безизразно, после мен.

— Какво? Искаш да забивам в теб тези шишове?

— Ще ми се да не го беше описвал точно така, но да.

— В задника?

— Да, по дяволите!

Той ме погледна за миг, ъгълчето на устата му се изви леко нагоре. После се сведе над кутийката — червената му коса сияеше на един слънчев лъч.

— Кажи ми тогава какво да направя.

Насочих го внимателно през подготовката и пълненето на спринцовката, а после я взех и проверих непохватно за въздушни мехурчета с лявата ръка. Когато му я подадох и се нагласих на койката, на него вече изобщо не му беше смешно.

— Сигурна ли си, че искаш аз да го направя? — попита със съмнение. — Не съм много сръчен в ръцете.

Това ме разсмя въпреки пулсиращата ръка. Бях го виждала да прави всичко с тези ръце, от израждане на жребче и зидане на стени до одиране на елен — със същия лек и умел допир.

— Е да — отвърна, когато му го казах. — Но не е същото, нали? Най-близкото до това, което съм правил, е да забия нож в корема на мъж, и ми е малко странно, като си помисля, че ще го направя на теб, сасенак.

Погледнах през рамо и видях, че дъвче долната си устна. Държеше напоения с бренди парцал в едната ръка и спринцовката в другата.

— Виж, аз ти го направих; знаеш какво е усещането. Не е чак толкова страшно, нали? — Той започваше да ме изнервя.

— Ммфффммм. — Стисна устни, коленичи до леглото и внимателно избърса едно място на задника ми с хладния мокър парцал. — Така добре ли е?

— Отлично. Притисни иглата малко под ъгъл, не право надолу — нали виждаш как е отрязана под ъгъл? Вкарай я на около четвърт инч — не се страхувай, ако потрепне леко, кожата е по-здрава, отколкото си мислиш — и после натисни буталото много бавно, не бива да бързаш.

Затворих очи и зачаках. След миг ги отворих и погледнах назад. Беше пребледнял и по скулите му лъщеше пот.

— Добре. — Надигнах се, като едва се борех със замайването. — Дай на мен. — Грабнах тампона от ръката му и избърсах едно място в горната част на бедрото си. Ръката ми трепереше леко от треската.

— Но…

— Млъкни! — Взех спринцовката и се прицелих възможно най-добре с лявата ръка, после я забих в мускула. Заболя. Заболя още повече, когато натиснах буталото и пръстът ми се плъзна.

Тогава Джейми хвана крака ми и бавно натисна буталото, докато и последната бяла течност изчезна от контейнерчето. Поех си дълбоко дъх, когато я издърпа.

— Благодаря — казах след миг.

— Съжалявам — отговори той тихо. Подхвана ме под гърба и ме сложи да легна.

— Всичко е наред. — Очите ми бяха затворени и под клепачите ми играеха малки пъстри шарки. Напомниха ми за подплатата на едно куфарче за кукли, което имах като дете; малки розови и сребърни звезди на тъмен фон. — Забравих, че е трудно да се направи първите няколко пъти. Сигурно забиването на нож в някого е по-лесно — добавих. — Не се тревожиш, че ще го заболи.

Той не каза нищо, но издиша доста силно през носа. Чувах го как върви из стаята, прибира кутийката и окачва полата ми. Усещах мястото на инжекцията като възел под кожата си.

— Съжалявам — казах. — Не исках да прозвучи така.

— Е, така е — отговори той. — Наистина е по-лесно да убиеш някого, за да спасиш живота си, отколкото да нараниш някого, за да спасиш неговия. Ти си много по-смела от мен, да знаеш.

Отворих очи и го погледнах.

— Нищо подобно.

Той се вгледа в мен с присвити сини очи. Ъгълчето на устата му се изви нагоре.

— Да, нищо подобно — съгласи се.

Засмях се, но ръката ме заболя.

— Не съм и ти не си, и на мен това изобщо не ми пречи — казах и затворих пак очи.

— Ммфм.

Чувах тропота на крака на палубата горе, гласът на господин Уорън се извиси над него. Бяхме минали покрай Грейт Абако и Елеутера през нощта и сега се отправяхме на юг, към Ямайка, с попътен вятър.

— Аз не бих рискувала да ме застрелят, секат, арестуват и обесят, ако имах друг избор — казах аз.

— Аз също — отвърна той сухо.

— Но ти… — започнах и спрях. Погледнах го с любопитство. — Наистина го мислиш — казах бавно. — Че не си имал избор, нали?

Извърна се леко от мен, вгледан в левия борд. Слънцето сияеше по дългия му прав нос и той го потърка леко с пръст. Широките рамене се вдигнаха и отпуснаха.

— Аз съм човек, сасенак — каза много тихо. — Ако съм мислил, че имам избор… може би нямаше да го направя. Не е нужно да си толкова смел, ако знаеш, че можеш да го избегнеш, нали? — Погледна ме с лека усмивка. — Като раждането, нали? Знаеш, че трябва да го направиш и няма значение дали те е страх — ще го направиш. Кураж е нужен само когато знаеш, че можеш да откажеш.

Лежах неподвижно и го гледах. Той беше затворил очи и се облегна в стола си, кестенявите мигли бяха дълги и абсурдно детски на бузите му. Странно контрастираха със сенките под очите и дълбоките бръчки в ъгълчетата им. Беше изморен; почти не бе спал от появата на пиратския кораб.

— Не съм ти казвала за Греъм Мензис, нали? — казах накрая. Сините очи се отвориха.

— Не, кой е той?

— Един пациент. В болницата в Бостън.

Греъм беше в края на шейсетте; шотландски имигрант, който не бе загубил акцента си въпреки почти четирийсетте години в Бостън. Беше рибар, или поне е бил навремето; когато го срещнах, притежаваше няколко лодки за лов на омари и оставяше другите да излизат в морето вместо него.

Много приличаше на шотландските войници, които познавах от Престънпанс и Фолкърк; стоик с чувство за хумор, готов да се пошегува с всичко, което бе твърде болезнено, за да бъде изстрадвано в мълчание.

— Сега внимавай, моме — каза ми, докато гледах как анестезиологът слага венозна система, която щеше да го поддържа, докато ампутирам засегнатия от рак ляв крак. — Гледай да отрежеш правилния.

— Не се тревожете — уверих го аз, като потупах загрубялата ръка на чаршафа. — Ще е правилният.

— Наистина ли? — Лицето му се разкриви в престорен ужас. — Аз пък си мислех, че левият е за рязане! — Все още се хилеше астматично, когато сложиха на лицето му маската.

Ампутацията мина добре и Греъм се възстанови и си отиде у дома, но не бях много изненадана, когато го видях отново след шест месеца. Лабораторните изследвания на първоначалния тумор не бяха категорични и сега съмненията се потвърждаваха в лимфните възли на слабините.

Отстраних засегнатите възли. Последва радиотерапия. С кобалт. Отстраних далака, до който се бе разпространила болестта, като знаех, че операцията е безсмислена, но не исках да се отказвам.

— Не е лесно да се предадеш, когато не си ти болният — казах аз, взирайки се в гредите над мен.

— Той беше ли се предал? — попита Джейми.

— Не бих го нарекла точно така.

* * *

— Мислех си — заяви Греъм. Гласът му отекна през слушалките на стетоскопа ми.

— Така ли? Е, не го прави на глас, преди да приключа.

Той се изсмя със сумтене, но млъкна, докато преслушвах гърдите му и движех диска на стетоскопа бързо от ребрата към диафрагмата.

— Добре — казах накрая, извадих слушалките от ушите си и ги оставих да увиснат на раменете ми. — За какво си мислеше?

— Да се самоубия.

Очите му срещнаха моите с леко предизвикателство. Озърнах се назад, за да се уверя, че сестрата е излязла, после издърпах синия пластмасов стол за посетители и седнах до него.

— Много ли боли? Мога да ти помогна, нали знаеш. Само трябва да пожелаеш. — Поколебах се, преди да добавя последното; той никога не поиска нищо. Дори когато бе очевидно, че имаше нужда от лекарства, не спомена болката си. Струваше ми се натрапничество да я споменавам аз; видях как се стегнаха ъгълчетата на устата му.

— Имам дъщеря. И две внучета, хубави момчета. Но аз забравих, ти ги видя миналата седмица, нали?

Да, видях ги. Идваха поне два пъти седмично да го видят и носеха контролните си и бейзболни топки с автограф, за да му ги покажат.

— Имам и майка, която живее в старчески дом в Кентърбъри — каза замислено. — Много е скъп, но е чисто и храната е достатъчно добра, че да се оплаква с удоволствие, докато я яде.

Погледна безстрастно към чаршафа и надигна чуканчето си.

— Мисля, че остава месец? Четири? Или три?

— Може би три. Ако имаме късмет — добавих като идиотка.

Той изсумтя и завъртя глава към системите над него.

— Ха! На никого не пожелавам такъв късмет. — Огледа всички апаратури — автоматичния респиратор, примигващия монитор и другата медицинска техника. — Струва почти сто долара на ден да стоя тук — каза той. — Три месеца колко ще са… Боже Господи, десет хиляди долара! — Поклати смръщен глава. — На това му се казва лоша сделка. Не си струва. — Бледосивите му очи проблеснаха внезапно към мен. — Аз съм шотландец, нали знаеш. Скръндза съм си по рождение и няма шанс да го преодолея.

* * *

— Затова го направих вместо него — казах, като все още се взирах нагоре. — Или поне го направихме заедно. Имаше изписан морфин за болката — това е като лауданум, но много по-силно. Изтеглих половината от всяка ампула и я допълних с вода. Той нямаше да получи облекчението на пълна доза почти двайсет и четири часа, но само това бе начинът да му дам голяма доза, без да ме разкрият. Поговорихме за употребата на ботаническите лекарства, които изучавах; знаех достатъчно, за да направя нещо смъртоносно, но не бях сигурна, че ще е безболезнено, и той не искаше да рискува да ме обвинят, ако някой заподозре и направи аутопсия. — Видях как веждата на Джейми се вдига и махнах с ръка. — Няма значение; това е начин да разбереш от какво е умрял човекът.

— О, като нашите съдии-следователи?

— Нещо такова. Така или иначе се очакваше да има морфин в кръвта; това нямаше да докаже нищо. Затова го направихме.

Поех дълбоко дъх.

— Нямаше да има проблем, ако аз му направя инжекцията и си тръгна. Той така искаше.

Джейми мълчеше и ме гледаше.

— Но не можех. — Погледнах лявата си ръка и не видях гладката си плът, а големите подути кокалчета на рибар и дебелите зелени вени по китката му.

— Вкарах иглата — казах аз. Потърках с пръст мястото на китката си, където голяма вена пресичаше главата на радиуса. — Но не можах да натисна буталото.

Видях пак как другата ръка на Греъм Мензис се вдига до тялото му, повлякла тръбички, и се затваря над моята. Не му беше останала много сила, но се оказа достатъчна.

— Поседях, докато си отиде, и държах ръката му. — Още усещах как стабилният пулс на китката под палеца ми става все по-слаб и по-слаб, а после зачаках да затихне съвсем.

Погледнах към Джейми.

— Тогава влезе сестрата. — Тя беше от младите — впечатлително момиче, което не познаваше дискретността. Не беше много опитна, но знаеше достатъчно, за да разбере кога един човек е мъртъв. А аз просто стоях там и не правех нищо… не съвсем лекарско поведение. И празната спринцовка от морфин на масичката до мен.

— Тя започна да говори, разбира се — казах аз.

— Да, сигурно.

— Успях да изхвърля спринцовката в шахтата за изгаряне, след като тя си тръгна. И беше нейната дума срещу моята, и всичко се размина.

Усмихнах се накриво.

— Само дето следващата седмица ми предложиха да оглавя цялото отделение. Много важна позиция. Хубав офис на шестия етаж на болницата — далеч от пациентите, за да не взема да убия още някого.

Все още потърквах разсеяно китката си. Джейми посегна и ме спря, като сложи ръка върху моята.

— Кога беше това, сасенак? — попита много внимателно.

— Точно преди да взема Бри и да отида в Шотландия. Всъщност затова отидох; те ми дадоха дълъг отпуск — казаха, че съм работила твърде усилено и се нуждая от хубава ваканция. — Не се опитах да скрия иронията в гласа си.

— Разбирам. — Ръката му бе топла върху моята, въпреки че ме тресеше. — Ако не беше станало така, ако не беше изгубила работата си — щеше ли да дойдеш, сасенак? Не само в Шотландия. При мен?

Погледнах го и стиснах ръката му, като поех дълбоко дъх.

— Не знам — казах аз. — Наистина не знам. Ако не бях отишла в Шотландия, ако не бях срещнала Роджър Уейкфийлд, ако не бях разбрала за теб… — спрях и преглътнах. — Греъм ме изпрати в Шотландия — казах накрая, чувствах се леко задавена. — Помоли ме да отида някой ден… и да кажа „здрасти“ на Абърдийн от него. — Погледнах внезапно към Джейми.

— Не го направих! Не отидох в Абърдийн.

— Не се тормози, сасенак. — Джейми стисна ръката ми. — Ще те заведа… когато се върнем. Не че — добави практично — има какво да се види там.

* * *

Започваше да ми става задушно в каютата. Той стана и отвори един от прозорците към кърмата.

— Джейми — казах аз на гърба му, — какво искаш?

Той се озърна и се смръщи леко.

— О… един портокал ще ми дойде добре. Има ли в писалището? — Без да изчака отговор, дръпна назад капака и разкри малка купа с портокали, блестящи в оранжево сред перата и листите. — Искаш ли един?

— Добре — усмихнах се. — Не точно това имах предвид обаче. Имах предвид… какво искаш да правиш, когато открием Иън?

— О… — Седна до койката с портокала в ръце и се вгледа в него.

— Знаеш ли — рече накрая, — не мисля, че някой ме е питал това… какво искам да правя. — Звучеше леко изненадан.

— Не че често имаш избор, нали? — казах сухо. — Но сега имаш.

— Да, това е така. — Завъртя портокала между дланите си, взираше се в грапавата топчица. — Предполагам, вече си се сетила, че сигурно няма да можем да се върнем в Шотландия — поне за известно време, нали? — Бях му казала за наученото от Томпкинс за сър Пърсивъл и неговите машинации, разбира се, но нямахме много време да обсъдим това… или последствията от него.

— Да, затова те попитах.

И замълчах, оставих го да помисли. Беше живял извън закона много години, първо се е крил физически, а после чрез потайност и съучастници, избягвайки закона, като се плъзгаше от една самоличност в друга. Но сега всички те бяха известни; нямаше начин да се върне към предишните си дейности — или дори да се появи публично в Шотландия.

Последното му убежище винаги беше Лалиброх. Но дори този път за бягство сега бе затворен за него. Лалиброх винаги щеше да бъде негов дом, но вече не му принадлежеше, сега той имаше нов господар. Знаех, че не би съжалявал за факта, че семейството на Джени притежава имението — но човешко беше да съжалява за изгубеното си наследство.

Чух тихото му сумтене, вероятно и той мислеше за същото.

— Не в Ямайка или английските острови — каза със съжаление. — Том Ленард и Кралският флот може и да ни мислят за мъртви в момента, но скоро ще забележат, че не сме, ако останем тук по-дълго.

— Мислил ли си за Америка? — попитах деликатно. — Имам предвид Колониите.

Той потърка замислено нос.

— Ами не. Не съм се замислял. Вярно, че ми се ще да съм далече от Короната, но… — смръщи се. Взе кинжала си и разряза бързо и сръчно портокала, после обели кората му.

— Там никой няма да те търси — изтъкнах аз. — Сър Пърсивъл няма интерес от теб, ако не си в Шотландия, където би имал полза от ареста ти. Британският флот не може да те проследи по брега, а губернаторите на Западните Индии нямат влияние в Колониите.

— Така е — каза той бавно. — Но Колониите… — Взе обеления портокал в едната си ръка и започна да го подхвърля леко. — Много е примитивно, сасенак. Пустош, нали? Не искам да те излагам на опасност.

Това ме накара да се засмея и той ме погледна остро, схвана и се засмя почти разкаяно.

— Е, да, като се има предвид, че те повлякох в океана и позволих да те отвлекат и заключат на чумав кораб. Но поне още не са ни изяли канибали.

Исках пак да се засмея, но в гласа му се усещаше горчивина и аз се сдържах.

— В Америка няма канибали.

— Има — каза той разгорещено. — Печатал съм книга за Обществото на католическите мисионери, в която се разказва за езичниците ирокези на север. Те връзват пленниците си и режат парчета от тях, после им изтръгват сърцата и ги ядат пред очите им!

— Ядат ги пред очите им, наистина ли? — засмях се въпреки себе си. — Е, добре — казах, когато се смръщи, — съжалявам. Но първо на първо не бива да вярваш на всичко, което четеш, и второ…

Не довърших. Той се наведе напред и сграбчи здравата ми ръка толкова силно, че изписках от изненада.

— По дяволите, чуй ме! Това не е смешно!

— Е… сигурно — казах колебливо. — Не исках да ти се присмивам… но, Джейми, аз живях в Бостън почти двайсет години. А ти не си стъпвал в Америка!

— Така е — отвърна спокойно. — Мислиш ли, че сега е същото, сасенак?

— Е… — започнах и спрях. Бях виждала доста исторически сгради близо до Бостън Комън, на които имаше малки месингови плочи, свидетелстващи, че повечето от тях са построени след 1770 година; а повечето доста по-късно…

— Е, не — признах. — Знам, че не е същото. Но не мисля, че е пълна пустош. Има градове, малки и големи; в това съм сигурна.

Пусна ръката ми и се облегна назад. Все още държеше портокала в другата ръка.

— Сигурно — започна бавно. — Но не се чува много за градовете… само, че е диво и свирепо място, макар и много красиво. Но аз не съм глупак, сасенак. — Гласът му се изостри леко и той зарови яростно палец в портокала и го раздели на две. — Не вярвам в нещо само защото някой го е написал на книга… за бога, нали аз ги печатам пущините! Много добре знам какви шарлатани и глупаци са някои писатели… виждам ги! И определено знам разликата между измислица и безстрастни факти!

— Добре. Макар че не съм сигурна, че е толкова лесно да се намери тази разлика в печатно издание. Но дори всичко за ирокезите да е истина, целият континент не гъмжи от свирепи диваци. Виж, в това съм сигурна. Америка е много голяма — добавих внимателно.

— Ммффммм — каза той, явно неубеден. Насочи вниманието си към портокала — разделяше го на парченца.

— Това е много смешно — казах с горчивина. — Когато реших да се върна, изчетох каквото намерих за Англия, Шотландия и Франция от това време, затова знам какво мога да очаквам. А ето че се оказахме на място, което не познавам, защото никога не ми е хрумвало, че ще прекосим океана, като се има предвид морската ти болест.

Той се засмя неохотно.

— О, да, никога не се знае какво ще направиш, докато не го направиш. Повярвай ми, сасенак, веднъж да върна Иън, никога вече няма да стъпя на проклета плаваща дъска през живота си — освен за да се върна в Шотландия, когато дойде време — добави той след кратък размисъл. Предложи ми парченце портокал и аз го приех като знак за примирие.

— Като стана дума за Шотландия, все още имаш печатарската си преса, чака те в Единбург. — Може да ни я изпратят… когато се установим в някой по-голям американски град.

Той ме погледна стреснато.

— Мислиш ли, че е възможно да се прехранваме с печатарство? Там толкова много хора ли има? Все пак градът трябва да е голям, за да се нуждае от печатар и книгопродавец.

— Сигурна съм, че ще се справиш. Бостън, Филаделфия… не и Ню Йорк все още. Може би Уилямсбърг? Не знам кои точно, но има няколко града, които са достатъчно големи, за да се нуждаят от печатар — и със сигурност пристанищата. — Спомних си плющящите афиши — които рекламираха дати на отплаване и акостиране, продажби на стоки и набиране на моряци, — по стените на всяка кръчма по брега на Хавър.

— Ммфффммм. — Прозвуча замислено. — Ами добре, може пък да опитаме…

Пъхна парченце плод в устата си и го изяде бавно.

— Ами ти? — попита ме внезапно.

Погледнах го стресната.

— Какво аз?

Взираше се напрегнато в мен, разчиташе изражението ми.

— Ти искаш ли да идеш на такова място? — После сведе очи, като внимателно разделяше другата половинка на портокала. — Все пак… и ти имаш работа, нали? — Погледна ме и се усмихна лукаво. — В Париж научих, че не мога да ти попреча да го правиш. А и ти сама казваш, че нямаше да дойдеш, ако смъртта на Мензис не те е спряла там, където си била. Питам се можеш ли да станеш лечител в Колониите?

— Предполагам, че да — отвърнах бавно. — Почти навсякъде има болни и наранени хора все пак. — Погледнах го любопитно. — Ти си много странен мъж, Джейми Фрейзър.

Той се засмя и погълна останалото от портокала.

— О, тъй ли? И какво означава това?

— Франк ме обичаше — казах бавно. — Но с някои… частици от мен не знаеше какво да прави. Неща, които не разбираше или може би го плашеха. — Погледнах към Джейми. — Но не и теб.

Той сведе глава над втори портокал, ръцете му се движеха бързо, докато го разрязваше с кинжала си, но виждах леката усмивка в ъгълчето на устата му.

— Не, сасенак. Не ме плашиш. Или по-скоро ме плашиш, но само когато си помисля, че може да се затриеш някой път.

Изсумтях.

— Ти ме плашиш по същата причина, но сигурно няма какво да сторя по въпроса.

Той се засмя дълбоко и леко.

— И мислиш, че тъй като и аз няма какво да направя, не бива да се тревожа?

— Не съм казала, че не бива да се тревожиш… да не мислиш, че аз не се тревожа? Но вероятно не можеш да направиш нищо за мен.

Видях как отваря уста да възрази. После размисли и пак се засмя. Протегна ръка и хвърли едно парченце портокал в устата ми.

— Може би, сасенак, или пък не. Но съм живял достатъчно дълго, за да мисля, че няма голямо значение — стига да мога да те обичам.

Безмълвна заради портокаловия сок, аз се взирах изненадано в него.

— И аз те обичам — каза тихо. Наведе се към койката и ме целуна, устата му беше топла и сладка. После се отдръпна и внимателно докосна бузата ми.

— Почивай си сега. Ще ти донеса малко бульон.

* * *

Поспах няколко часа и се събудих още с треска, но гладна. Джейми ми донесе малко от бульона на Мърфи — гъста зелена смес с аромат на шери, в която плуваше масло — и настоя, въпреки протестите ми, да ме храни с лъжица.

— Имам си съвсем здрава ръка — сопнах се аз.

— Да, и съм те виждал да я използваш — отвърна, като умело ме заглуши с една лъжица. — Ако си така непохватна с лъжицата, както с иглата, ще го разлееш по гърдите си и ще го похабиш, а Мърфи ще ме млати с черпака. Хайде, отвори.

И аз отворих уста. Неохотата ми постепенно се стопяваше в нещо като топъл и сияещ ступор, докато се хранех. Не бях взела нищо за болката в ръката, но докато стомахът ми се разширяваше с огромно облекчение, почти спрях да я забелязвам.

— Искаш ли още една купа? — попита Джейми, когато преглътнах и последната лъжица. — Трябва да ти върнем силите. — Без да чака отговор, той отвори малкия супник, изпратен от Мърфи, и напълни пак купата.

— Къде е Исмаил? — попитах по време на краткото прекъсване.

— На кърмата. Явно не му е приятно долу — и не мога да го виня, като знам робовладелците в Бриджтаун. — Накарах Мейтланд да му върже хамак.

— Мислиш ли, че е безопасно да го пускаме така? Каква е тази супа? — Последната лъжица бе оставила приятен вкус на езика ми; следващата го съживи с пълна сила.

— От костенурка; Щерн хвана голяма ястребоклюна костенурка. Каза, че запазил корубата, за да ти направи гребенчета. — Джейми се смръщи леко, дали заради галантността на Лоренц Щерн, или заради присъствието на Исмаил. — Колкото до черния, не е съвсем пуснат на свобода — Фъргъс го наблюдава.

— Фъргъс е на меден месец — възразих аз. — Не бива да го караш да прави това. Наистина ли е супа от костенурка? Никога не съм чувала за такава. Великолепна е.

Джейми не се трогна от думите ми за деликатното положение на Фъргъс.

— Е, той дълго ще е женен — рече безчувствено. — Нищо няма да му стане, ако не си свали гащите една нощ. А казват, че въздържанието втвърдява сърцето, нали?

— Раздялата — казах, като избегнах за миг лъжицата. — И не го втвърдява, а го разпалва. Ако нещо се втвърдява от отсъствието, то не е сърцето.

— Това са много пиперливи приказки за почтена омъжена жена — каза укорително Джейми и пъхна лъжицата в устата ми. — И противоречиви.

Преглътнах.

— Противоречиви ли?

— Аз определено съм малко твърд в момента — отвърна спокойно, като загреба лъжица. — Като седиш такава с пусната коса и щръкнали като черешки зърна.

Неволно погледнах надолу и следващата лъжица се удари в носа ми. Джейми изцъка с език, взе кърпа и бързо попи деколтето ми. Ризата ми наистина беше от тънък памук и дори когато бе суха, изглеждаше почти прозрачна.

— Не че не си ги виждал досега — казах развеселена.

Той остави кърпата и вдигна вежди.

— Пия вода всеки ден, откакто съм се родил — изтъкна той. — Ама туй не значи, че не мога пак да съм жаден. — Вдигна лъжицата. — Искаш ли още малко?

— Не, благодаря — отбегнах аз приближаващата лъжица. — Искам да чуя повече за тази твоя твърдост.

— Не, не искаш; болна си.

— Чувствам се много по-добре — уверих го. — Да погледна ли? — Той беше с широки тънки панталони, каквито носеха моряците. В тях лесно можеш да скриеш три-четири мъртви кефала, камо ли някаква си твърдост.

— Не, няма — отвърна той, шокиран. — Някой може да влезе. А и не мисля, че като го погледнеш, ще ми олекне.

— Е, не се знае, докато не съм погледнала, нали? Освен това можеш да залостиш вратата.

— Да залостя вратата? Ти за какъв ме мислиш? Да не ме мислиш за мъж, който ще се възползва от жена, която е не само ранена и изгаря от треска, ами и пияна? — попита той. И все пак се изправи.

— Не съм пияна — отвърнах възмутено. — Не можеш да се напиеш със супа от костенурка! — Все пак осъзнавах, че сияещата топлина в стомаха ми е мигрирала надолу и се е настанила между бедрата ми. А главата ми определено беше олекнала, и то не само заради треската.

— Можеш, ако си ял супа от костенурка, приготвена от Алойзис О’Шонеси Мърфи. Ако се съди по миризмата, сложил е поне половин бутилка шери. Много невъздържани хора са тези ирландци.

— Е, все пак не съм пияна. — Изправих се на възглавниците колкото можах. — Веднъж ми каза, че ако можеш да стоиш изправен, значи не си пиян.

— Ти не си права — изтъкна той.

— Но ти си. И аз мога, ако пожелая. Спри да променяш темата. Говорихме за твоята твърдост.

— Е, най-добре ти спри да говориш за това, защото… — възкликна силно, когато успях да го сграбча с лявата си ръка.

— Непохватна съм била, а? — попитах със значително задоволство. — О, Небеса, ти наистина имаш проблем.

— Ще ме пуснеш ли? — изсъска, поглеждаше трескаво към вратата. — Някой може да влезе!

— Казах ти да я залостиш — отвърнах, без да го пускам. Обектът в ръката ми никак не приличаше на мъртъв кефал, напротив, беше си съвсем жив.

Той присви очи, дишаше през носа.

— Не бих прилагал сила на болна жена — рече през зъби, — но имаш доста здрава хватка за трескав човек, сасенак. Ако…

— Казах ти, че се чувствам по-добре — прекъснах го, — но ти предлагам сделка; ти залостваш вратата, а аз ти доказвам, че не съм пияна. — И го пуснах с голямо съжаление, за да покажа добра воля. Той се взира в мен известно време и разсеяно потъркваше обекта на моето нападение. После изви червена вежда, обърна се и отиде да залости вратата.

Когато се върна, вече бях станала и стоях малко нестабилно, но съвсем права, до рамката. Той ме огледа критично.

— Няма да стане, сасенак. — Поклати глава. Като че ли и той съжаляваше. — Никога няма да се задържа прав при такова вълнение, а знаеш, че не мога да се навра в койката сам, камо ли с теб.

Наистина имаше силничко вълнение; фенерът беше стабилен в скобата си, но рафтът зад него видимо се накланяше напред-назад, докато корабът яздеше вълните. Усещах лекото треперене на дъските под босите ми крака и знаех, че Джейми е прав. Поне беше твърде погълнат от разговора, за да получи морска болест.

— Е, има и под — предложих с надежда. Той погледна към ограниченото пространство и се намръщи.

— Ами да. Има, но ще трябва да го правим като змиите, сасенак, оплетени един в друг между краката на масата.

— Аз съм съгласна.

— Не — поклати глава, — ще те заболи ръката. — Потърка с кокалчета долната си устна, мислеше. Очите му минаха по тялото ми и спряха на нивото на хълбоците, после се върнаха и изгубиха фокус. Вероятно проклетата риза беше по-прозрачна, отколкото си мислех.

Реших да взема нещата в свои ръце и се пуснах от рамката на койката, после направих две крачки към него. Люлеенето на кораба ме хвърли в ръцете му и той едва успя да запази равновесие, докато ме стискаше здраво през кръста.

— Господи! — Залитна, а после, сякаш повече по рефлекс, отколкото от желание, се наведе и ме целуна.

Това ме стресна. Бях свикнала да съм в топлата му прегръдка; сега аз бях горещата, а той студеният. От реакцията му разбрах, че се наслаждава на промяната не по-малко от мен.

Със замаяна глава и поради това безразсъдна, аз захапах леко шията му и усетих как топлината от лицето ми пулсира до нея. И той я почувства.

— Господи, като жарава си! — Ръцете му се спуснаха надолу и ме притиснаха към него.

— Твърд ли си? Ха! — казах, като откъснах уста от него за миг. — Свали тези торбести гащи. — Смъкнах се на колене пред него и започнах да човъркам вървите. Той ги дръпна рязко и широките панталони се смъкнаха на пода.

Не поисках да махне ризата; само да я вдигне и го поех. Той издаде странен звук и ме хвана за главата, сякаш искаше да ме спре, но няма сили.

— О, Господи! — Ръцете му се заровиха в косата ми, но не се опита да ме отблъсне. — Сигурно е такова да се любиш в ада — прошепна. — С горяща дяволка.

Засмях се, което беше много трудно при тези обстоятелства. Задавих се и се отдръпнах за миг, останала без дъх.

— Според теб това ли правят сукубите?

— Изобщо не се и съмнявам — увери ме той. Ръцете му още бяха в косата ми, дръпнаха ме обратно.

На вратата се почука и той замръзна. Аз не, защото знаех, че е залостена.

— Да? Какво има? — попита със забележително спокойствие за мъж в неговото положение.

— Фрейзър? — чу се гласът на Лоренц Щерн. — Французинът казва, че черният е заспал, пита може ли да си ляга вече?

— Не — сряза го Джейми. — Кажете му да стои там. След малко ще ида да го сменя.

— О… — Щерн звучеше несигурно. — Разбира се. Ама неговата… ами жена му… няма търпение той да се върне.

Джейми вдиша рязко.

— Кажете ѝ — каза той, напрежението в гласа му започваше да личи, — че ще дойда… ей сега.

— Ще ѝ кажа. — Щерн, изглежда, се колебаеше относно реакцията на Марсали при тази новина, но после добави по-ведро: — О… госпожа Фрейзър по-добре ли се чувства?

— Много по-добре — отвърна с чувство Джейми.

— Хареса ли супата от костенурка?

— Ама много. Благодари ви. — Ръцете му на главата ми потрепериха.

— Казахте ли ѝ, че съм ѝ запазил корубата? Много хубава костенурка беше, елегантно създание.

— Да, да, казах ѝ. — Джейми се отдръпна с въздишка и посегна надолу да ме изправи.

— Лека нощ, господин Щерн! — извика той. Дръпна ме към койката; лазехме на четири крака, за да не се блъснем в маси и столове, когато подът се накланяше под нас.

— О… — Лоренц звучеше леко разочарован. — Предполагам, че госпожа Фрейзър спи?

— Само се засмей, и ще те удуша — прошепна яростно Джейми в ухото ми. — Спи, господин Щерн — извика към вратата. — Ще ѝ предам поздравите ви на сутринта.

— Надявам се да си почине добре. Като че ли морето е малко бурно тази вечер.

— Аз… забелязах, господин Щерн. — Той ме натисна да коленича пред койката и коленичи зад мен, като вдигаше ризата ми. Хладен бриз от отворения прозорец към кърмата облъхна голия ми задник и аз потреперих.

— С госпожа Фрейзър усещате ли неудобства заради люлеенето. Имам много добро лекарство — смес от див пелин, гуано от прилеп и плод от мангрово дърво. Само кажете.

Джейми не отговори за миг.

— О, Господи! — прошепна. Аз захапах завивките.

— Господин Фрейзър?

— Казах: „Благодаря“! — надигна глас Джейми.

— Е, тогава ще ви пожелая приятна вечер.

Джейми издиша треперливо, почти изстена.

— Господин Фрейзър?

— Приятна вечер, господин Щерн! — изрева Джейми.

— О! Ъ… приятна вечер.

Стъпките му отекнаха по стълбата сред шума на вълните, които се блъскаха силно в корпуса. Аз изплюх завивката.

— О… Боже… мой!

Ръцете му бяха едри, твърди и хладни върху пламналата ми плът.

— Имаш най-заобления задник, който съм виждал!

Корабът се люшна и подпомогна твърде много усилията му, затова изписках силно.

— Тихо! — Запуши устата ми и се наведе така, че легна над гърба ми. Ризата му се спусна около мен, а тежестта му ме притисна към леглото. Кожата ми, пламнала от треската, бе чувствителна и към най-лекия допир, и аз потреперих в ръцете му, докато жегата в мен избиваше навън, а той се движеше в мен.

Ръцете му стиснаха гърдите ми, единствената ми котва, когато се разтопих и всяка съзнателна мисъл бе заменена от хаоса от усещания — топлите влажни завивки под мен, студения морски вятър и пръските от вълните, топлия дъх на Джейми по тила ми и внезапната тръпка, вълните от хлад и жега, докато треската ми се разпръсна в роса от задоволено желание.

Тежестта на Джейми лежеше върху гърба ми, бедрата му бяха зад мен. Беше топъл и успокояващ. След много време дишането му се успокои и той се надигна. Тънката ми памучна риза беше влажна, вятърът я облъхваше и ме караше да треперя.

Джейми затвори рязко прозореца, после се наведе и ме вдигна като парцалена кукла. Сложи ме в койката и ме зави.

— Как е ръката ти?

— Каква ръка? — измърморих сънливо. Сякаш ме бяха разтопили и излели в калъп да изстивам.

— Добре — каза той с усмивка в гласа. — Можеш ли да станеш?

— Не и за всичкия чай в Китай.

— Ще кажа на Мърфи, че хареса супата му. — Ръката му легна за миг върху топлото ми чело и ме погали леко по бузата, после изчезна. Не го чух да излиза.

57.

Обетованата земя

— Но това е преследване! — възмути се Джейми. Стоеше зад мен и гледаше през перилата на „Артемида“. Кингстън Харбър се простираше вляво от нас, сияещ като течни сапфири на утринната светлина, градът бе над него, почти потънал в зеленото на джунглата — кубчета пожълтяла слонова кост и розов кварц в тучното смарагдово и малахитово. И върху лазурната гръд на водата долу плаваше величествен тримачтов кораб, с накъдрени от вятъра бели платна като криле на чайки, с високи оръдейни палуби и сияещ на слънцето бронз. Бойният кораб на Негово Величество „Морска свиня“.

— Проклетата шлюпка ме преследва — каза той, взирайки се в него, докато минавахме на дискретно разстояние, точно отвъд входа на залива. — Където и да ида, и те са там!

Засмях се, макар че при вида на „Морска свиня“ и аз леко се изнервих.

— Едва ли е лично — казах му. — Капитан Ленард каза, че са тръгнали за Ямайка.

— Да, но защо не отиват право в Антигуа, където са казармите и корабостроителниците на военните? — Заслони очи, вгледан в кораба. Дори от това разстояние се виждаха малките фигури, които ремонтираха такелажа.

— Трябваше да дойдат първо тук — обясних аз. — Защото с тях е новият губернатор на колонията. — Изпитах абсурден порив да се скрия зад перилата, макар да знаех, че дори червената коса на Джейми е неразличима от такова разстояние.

— Тъй ли? Чудя се кой ли е? — каза разсеяно Джейми; бяхме само на час от плантацията на Джаред в Шугър Бей и знаех, че сега се чуди как да открием Младия Иън.

— Някакъв тип на име Грей — казах, като се извърнах от перилата. — Хубав мъж; срещнах го на кораба, за малко.

— Грей ли? — сепна се Джейми и се обърна към мен. — Да не е лорд Джон Грей?

— Да, май така беше. Защо? — Погледнах го с любопитство. Той се взираше в „Морска свиня“ с подновен интерес.

— Защо?

Чу ме от втория път и ме погледна усмихнат.

— О, ами просто познавам лорд Джон; той ми е приятел.

— Наистина ли? — Бях доста изненадана. Навремето сред приятелите на Джейми бяха френският министър на финансите и Чарлс Стюарт, както и неколцина шотландски просяци и френски джебчии. Предположих, че не е много странно, че сега познава английски аристократи, както и шотландски контрабандисти и ирландски корабни готвачи.

— Е, какъв късмет — казах аз. — Или поне така предполагам. Откъде го познаваш?

— Ръководеше затвора Ардсмюир — отвърна той и все пак ме изненада. Още гледаше военния кораб с присвити очи.

— И ти е приятел? — Поклатих глава. — Никога няма да разбера мъжете.

Обърна се и ми се усмихна, като най-сетне ме удостои с вниманието си.

— Е, приятели се намират навсякъде, сасенак — каза той. Присви очи към брега, заслонявайки ги с ръка. — Да се надяваме, че тази госпожа Абърнати също ще се окаже такава.

* * *

Когато заобиколихме носа на сушата, до перилата се появи слаба черна фигура. Вече облечен с моряшки дрехи и скрити белези, Исмаил не приличаше толкова на роб, колкото на пират. Не за първи път се зачудих колко точно от истината ни каза.

— Аз ще си тръгвам — обяви той най-внезапно.

Джейми вдигна вежда и погледна към сините дълбини.

— Не бих те спрял — каза той любезно. — Но няма ли да ти трябва лодка?

Нещо, вероятно хумор, просветна за миг в черните очи на мъжа, но строгото му изражение не се промени.

— Рече, че ще ме оставиш, където пожелая, ако ти кажа за момчетата. — Кимна към острова, където джунглата се изсипваше по склона на хълма, за да се срещне със собствената си зелена сянка в плитките води. — Ето тук искам да ме оставиш.

Джейми погледна замислено от пустия бряг към Исмаил, после кимна.

— Ще накарам да спуснат лодка. — Обърна се към каютата. — Обещах ти и злато, нали?

— Не ти искам златото. — Тонът и думите му спряха Джейми насред крачка. Той се обърна заинтригуван към чернокожия мъж, с известно опасение.

— Нещо друго ли искаш?

Исмаил кимна рязко. Не изглеждаше нервен, но забелязах лекия блясък на пот по слепоочията му въпреки лекия бриз.

— Искам онзи еднорък негър. — Взираше се дръзко в Джейми, но под уверената фасада се усещаше несигурност.

— Темерер? — възкликнах изумена. — Защо?

Исмаил ме погледна, но говореше на Джейми — полудръзко, полуумолително.

— Вие нямате полза от него; не може да работи на полето или на кораб, има само една ръка.

Джейми не отговори, само се вгледа в него за миг. После се обърна и извика на Фъргъс да доведе едноръкия роб.

Темерер стоеше безизразен, като изваян от дърво, само примигваше на слънцето. Той също бе получил моряшки дрехи, но му липсваше дръзката елегантност на Исмаил. Приличаше просто на дънер, на който някой беше проснал пране да съхне.

— Този човек иска да отидеш с него на онзи остров — каза Джейми на Темерер на френски, съвсем бавно. — Ти искаш ли да го направиш?

Темерер примигна и сепнато ококори очи. Сигурно никой не го питал какво иска от години, или изобщо. Погледна предпазливо към Исмаил и после пак към Джейми, но не каза нищо.

Джейми опита отново:

— Не е нужно да тръгваш с него — увери го той. — Можеш да дойдеш с нас и ние ще се грижим за теб. Никой няма да те нарани. Но можеш да идеш и с него, ако искаш.

Робът още се колебаеше, очите му се стрелкаха наляво-надясно, явно беше стреснат и объркан от неочакваната възможност за избор. Исмаил реши въпроса. Каза нещо на странен език, пълен с протяжни съгласни и срички, които се повтаряха като барабанен ритъм.

Темерер ахна, падна на колене и притисна чело в палубата пред краката му. Всички се втренчиха в него, после в Исмаил, който беше скръстил дръзко ръце.

— Той ще дойде с мен — заяви.

И това беше. Пикар ги отведе с лодката до брега и ги остави на скалите в края на джунглата. Даде им провизии и ножове.

— Защо там? — попитах на глас, докато гледах как двете малки фигурки се изкачват по склона. — Наблизо няма градове, нали? Или плантации? — Брегът изглеждаше покрит единствено с джунгла.

— О, има плантации — увери ме Лоренц. — Нагоре по хълмовете; отглеждат кафе и индиго — захарната тръстика расте по-близо до брега. — Присви очи към мястото, където бяха изчезнали двете тъмни фигурки. — По-вероятно обаче ще се присъединят към някоя група марони.

— И в Ямайка ли има марони, както на Испаньола? — попита Фъргъс.

Лоренц се усмихна малко мрачно.

— Където има роби, там има и марони, приятелю. Винаги има хора, които предпочитат да умрат като животни, отколкото да живеят в плен.

Джейми се обърна рязко към Лоренц, но не каза нищо.

* * *

Плантацията на Джаред в Шугър Бей се наричаше Синя планина, вероятно заради ниския мъглив връх, който се издигаше на около миля зад нея и синееше с боровете си в далечината. Самата къща беше близо до брега, в извивката на залива. Всъщност верандата, която минаваше от едната ѝ страна, беше над малка лагуна, а сградата бе построена върху солидни дървени пилони, които се издигаха от водата, покрити с морски налепи и миди, и с фини зелени водорасли, наречени коси на русалки.

Очакваха ни; Джаред беше изпратил писмо с кораб, който бе напуснал Хавър седмица преди нас. Заради забавянето ни в Испаньола писмото ни беше изпреварило с почти месец и управителят и съпругата му — приятна шотландска двойка на име Макайвър — ни посрещнаха с облекчение.

— Реших, че зимните бури са ви отнесли — каза Кенет Макайвър за четвърти път, като клатеше глава. Беше плешив и темето му се лющеше и беше покрито с лунички заради годините излагане на тропическото слънце. Жена му беше пълна, сърдечна и добродушна баба, но с ужас осъзнах, че е с почти пет години по-млада от мен. Тя ни поведе с Марсали да се измием, срешем и да подремнем преди обяда, докато Фъргъс и Джейми отидоха с господин Макайвър да ръководят частичното разтоварване на „Артемида“ и настаняването на екипажа.

Последвах я с удоволствие. Ръката ми вече беше заздравяла достатъчно и имаше нужда само от лека превръзка, но все пак ми пречеше да се изкъпя в морето, както обичах да правя. След седмица некъпана на борда на „Артемида“, нямах търпение да се добера до сладка вода и чисти чаршафи.

Все още не бях свикнала с ходенето по сушата; протритите дъски на къщата създаваха смущаващата илюзия, че се полюшват под краката ми, и аз се препъвах по коридора след госпожа Макайвър и се блъсках в стените.

Къщата имаше дори вана на една малка веранда; дървена, но пълна с… топла вода, благодарение на две чернокожи робини, които подгряваха котли на огън в двора и ги носеха. Трябваше да се чувствам виновна заради тази експлоатация, но не се чувствах. Киснех се щастливо във ваната, търках солта и мръсотията от кожата си с гъба от луфа и миех косата си с шампоан от лайка, масло от здравец, настърган сапун и яйчен жълтък, любезно предоставен от госпожа Макайвър.

А после ухаеща, с лъскава коса и разтопена от топлината, аз се отпуснах в леглото. Имах време само да си помисля колко е хубаво да можеш да се изпънеш в цял ръст, преди да заспя.

Когато се събудих, вече притъмняваше на верандата зад френските прозорци на спалнята ми, а Джейми лежеше гол до мен. Беше скръстил ръце на корема си и дишаше дълбоко и бавно.

Усети, че се размърдвам, и отвори очи. Усмихна се сънливо, протегна ръка и ме придърпа към себе си. И той се беше изкъпал; миришеше на сапун и кедрови иглички. Целунах го дълго и бавно. Прокарах език по широката извивка на устната му и открих езика му с мека приветствена покана.

И най-сетне се отдръпнах, за да си поема дъх. Стаята беше изпълнена с потрепваща зелена светлина, отражения от лагуната отвън, сякаш самата спалня бе под водата. Въздухът бе топъл и свеж, с ухание на море и дъжд, лек бриз галеше кожата.

— Сладко ухаеш, сасенак — прошепна той с дрезгав от съня глас. Усмихна се и посегна да плъзне пръсти в косата ми. — Ела при мен, къдравелке.

Освободена от фибите и измита, косата ми беше бухнала по раменете в истинска експлозия, като къдрите на Медуза. Посегнах да я пригладя, но той ме дръпна нежно напред и воалът от кафяво, златисто и сребърно падна по лицето му.

Целувах го, почти задушавайки се в облаците на косата си, и легнах върху него, като позволих на гърдите си да се притиснат към тялото му. Той помръдна леко и въздъхна от удоволствие.

Ръцете му се плъзнаха по бедрата ми и се опитаха да ме надигнат, за да влезе в мен.

— О, не сега — прошепнах. Притиснах се към него, наслаждавах се на копринената твърдост под корема ми. Той издаде тих звук.

— Не сме имали възможност да се любим както трябва от месеци — казах му. — Така че защо да бързаме сега?

— Хващаш ме в малко неудобно положение, сасенак — прошепна в косата ми. Помръдна под мен, притискайки се нагоре. — Защо да не го направим бавно следващия път?

— Не, не може. Сега. Бавно. Не мърдай.

Той издаде някакво ръмжене, но въздъхна и се отпусна, остави ръцете му да паднат настрани. Аз се притиснах още повече към тялото му и го накарах да издиша рязко, когато докоснах с устни зърното му.

Прокарах леко език около него, за да се втвърди, и се наслаждавах на грапавото усещане от къдравите косъмчета. Усетих го как се напрегна под мен, затова го хванах над лактите, за да го задържа. После го ухапах леко, засмуках и близнах с език.

След няколко минути вдигнах глава, отметнах назад косата си и попитах:

— Какво говориш?

Той отвори едно око.

— Казвам си молитвите — информира ме. — Само така мога да се въздържа. — Затвори очи и продължи да мърмори на латински: — Ave Maria gratia plena…

Изсумтях и продължи с другото зърно.

— Започваш да се объркваш — казах аз, когато пак вдигнах глава. — Каза Господнята молитва вече трети път.

— Цяло чудо е, че изобщо говоря свързано. — Затвори очи, по скулите му блестеше пот. Размърда неспокойно хълбоци. — А сега?

— Не още. — Сведох глава по-надолу и направих пффф на пъпа му, просто така, по импулс. Той се сгърчи изненадано и издаде звук, който може да се опише само като кикот.

— Не прави така!

— Ако искам, ще правя. — И го направих отново. — Смееш се точно като Бри. Правех ѝ така, когато беше бебе, много ѝ харесваше.

— Е, аз не съм бебе, ако не си забелязала — каза той малко възмутено. — Ако държиш да го правиш, поне се спусни по-надолу, става ли?

Спуснах се.

— Нямаш никакви косми по горната част на бедрата — казах аз, докато се възхищавах на гладката им кожа. — Защо е така според теб?

— Кравата ги облиза последния път, когато суках от нея — каза през зъби. — За бога, сасенак!

Засмях се и се върнах към заниманията си. Накрая спрях и се надигнах на лакти.

— Мисля, че ти стига толкова. — Отметнах косата от очите си. — През последните няколко минути не си казал друго, освен Отче наш.

И като по знак, той се стрелна нагоре, обърна ме по гръб и ме прикова с цялата си тежест.

— Много ще съжаляваш за това, сасенак — каза ухилен.

Аз също му се ухилих невъзмутимо.

— Така ли?

Погледна ме с присвити очи.

— Бавничко, а? Ще ме молиш за това, преди да приключа с теб.

Дръпнах пробно ръцете си, но той ги стискаше здраво и аз помръднах леко под него в очакване.

— Оооо, милост. Звяр такъв.

Той изсумтя и сведе глава към извивката на гърдата ми, която белееше като перла в зеления сумрак.

— Отче наш, който си на небесата… — зашепнах аз.

Много закъсняхме за вечеря.

* * *

Джейми не губи време на вечеря и попита за госпожа Абърнати от Роуз Хол.

— Абърнати? — смръщи се Макайвър, потропваше с ножа по масата, за да подпомогне мисленето си. — Ами май съм чувала това име, ама не мога да си спомня точно.

— О, ти познаваш добре Абърнати — прекъсна го жена му, като спря да нарежда на една робиня как да приготви топлия пудинг. — Нагоре до река Ялахс, в планините. Предимно захарна тръстика, но и малко кафе.

— О, да, разбира се! — възкликна съпругът ѝ. — Каква памет имаш, Роузи! — Усмихна ѝ се с обич.

— Е, сигурно и аз нямаше да се сетя — каза тя скромно, — само че свещеникът в черквата „Ню Грейс“ също спомена госпожа Абърнати.

— Какъв свещеник, мадам? — попита Джейми, докато разкъсваше едно печено пиле от огромен поднос в ръцете на черен слуга.

— Какъв хубав апетит имате, господин Фрейзър! — възкликна с възхищение госпожа Макайвър, като го видя как трупа чинията си. — Сигурно от островния въздух.

Връхчетата на ушите на Джейми порозовяха.

— Сигурно — каза той, внимаваше да не ме поглежда. — Този свещеник…?

— О, да. Кембъл, Арчи Кембъл. — Аз се сепнах и тя ме погледна въпросително. — Познавате ли го?

Поклатих глава, докато преглъщах една маринована гъба.

— Срещали сме се веднъж в Единбург.

— О… Е, той дойде като мисионер, за да води черните езичници към спасение чрез Нашия Господ Исус Христос. — Тя говореше с възхищение и погледна лошо съпруга си, който изсумтя. — Няма да правиш папистки забележки, нали, Кени! Преподобният Кембъл е свят човек и голям учен. Аз самата съм от Свободната църква — каза ми поверително. — Родителите ми се отрекоха от мен, когато се омъжих за Кени, но аз им рекох, че със сигурност и той ще види светлината рано или късно.

— По-скоро късно — отбеляза съпругът ѝ, докато слагаше лъжичка сладко в чинията си. Ухили се на жена си, а тя изсумтя и продължи:

— Тъй като преподобният е голям учен, госпожа Абърнати му писала още докато бил в Единбург, за да му задава въпроси. И сега, като дойде, той иска да иде да я види. Макар че след всичко, което Майра Далримпъл и преподобният Дейвис му казаха, ще се изненадам, ако дори стъпи в плантацията ѝ — добави тя праведно.

Кени Макайвър изсумтя и даде знак на един слуга на прага, който държеше друг поднос.

— Аз не бих придавал голямо значение на приказките на преподобния Дейвис — каза той. — Той е по̀ светец и от светците. Но Майра Далримпъл е разумна жена. Ох! — Отдръпна пръстите си, които жена му беше халосала с лъжица, и ги засмука.

— Какво е казала госпожица Далримпъл за госпожа Абърнати? — попита бързо Джейми, преди съпружеската война да се е разразила съвсем.

Госпожа Макайвър се изчерви, но смръщеното ѝ чело се изглади, когато се обърна да му отговори.

— Е, повечето неща са просто злобни клюки — призна тя. — Хората винаги приказват, когато една жена живее сама. Много предпочитала компанията на робите си, мъжете, нали разбирате?

— Но започнаха да говорят, когато съпругът ѝ умря — прекъсна я Кени. Той плъзна няколко малки пъстри рибки от подноса на наведения към него слуга. — Много добре се сещам, но сега остава да си спомня името.

Барнабас Абърнати дошъл от Шотландия и купил Роуз Хол преди пет години. Управлявал я добре, вадел малка печалба от захар и кафе и не създавал поводи за клюки сред съседите. После, преди две години, се оженил за жена, която никой не познавал. Довел я от Гваделупа.

— И умря след шест месеца — заключи госпожа Макайвър с мрачно удоволствие.

— И се говори, че госпожа Абърнати има нещо общо с това? — Тъй като имах някакво понятие от безбройните тропически паразити и болести, които нападаха европейците в Западните Индии, бях склонна да се съмнявам в това. Барнабас Абърнати можеше да е умрял от всичко — като се започне от малария до елефантизъм, но Роузи Макайвър беше права — хората обичаха зловредните клюки.

— Отрова — каза тихо Роузи и се озърна бързо към вратата на кухнята. — Така каза лекарят, който го прегледал. Е, може да са били и робините. Говореше се за Барнабас и робините му и всъщност нерядко някоя готвачка от плантациите пуска по нещо в яхнията, но… — Тя замълча, когато влезе друга робиня със стъклена купа със сос. Всички мълчаха, докато жената я постави на масата и излезе, след като направи реверанс на господарката си.

— Не се тревожете — увери ни госпожа Макайвър, като ме видя, че гледам след робинята. — Имаме си момче, което опитва всичко, преди да бъде сервирано. Безопасно е.

Преглътнах рибата, която бях лапнала, с известна трудност.

— Преподобният Кембъл срещна ли се с госпожа Абърнати? — намеси се Джейми.

Роузи с радост се хвана за това. Поклати глава и разпърха дантелата по шапчицата си.

— Не, сигурна съм, защото на следващия ден стана суматоха заради сестра му.

Покрай вълненията при проследяването на Иън и „Вещица“ почти бях забравила за Маргарет Джейн Кембъл.

— Какво е станало със сестра му? — попитах с любопитство.

— Ами изчезна! — Сините очи на госпожа Макайвър се ококориха. Къщата им беше отдалечена на около десет мили от Кингстън по суша и присъствието ни осигуряваше изключителна възможност да се поклюкари.

— Какво? — Фъргъс се бе посветил на чинията си с пълна отдаденост, но сега вдигна глава и примигна. — Изчезнала ли? Къде?

— Целият остров говори за това — намеси се Кени, поел топката на разговора от жена си. — Преподобният имал гледачка за сестра си, но жената умряла от треска по време на пътуването.

— О, какъв ужас! — Домъчня ми за Нели Коудън, с нейното едро и приятно лице.

— Аха — кимна небрежно Кени. — И преподобният намерил къде да настани сестра си. Тя нали е слабоумна? — Вдигна вежда към мен.

— Нещо такова.

— Ами да, момичето изглеждало тихо и кротко и госпожа Форест, която е собственица на къщата, където я настаниха, я извеждала на верандата в хладните часове на деня. Та миналия вторник едно момче отива да вика госпожа Форест, щото сестра му раждала. И госпожа Форест хукнала веднага, като забравила госпожица Кембъл на верандата. Когато се сетила за нея, изпратила да я нагледат — и какво да видят… госпожица Кембъл я нямало. Няма и следа от нея, макар че преподобният вдигна шум до небесата, мога да добавя. — Макайвър се залюля назад на стола си и изду покритите си с петна от слънцето бузи.

Госпожа Макайвър заклати глава и зацъка печално.

— Майра Далримпъл казала на преподобния, че трябва да отиде при губернатора, за да поиска помощ — каза тя. — Но губернаторът едва пристигна и още не е готов да приеме никого. Идния четвъртък ще дава прием, за да се срещне с всички важни хора на острова. Майра каза, че преподобният трябва да отиде и да говори с него там, но той не би го направил, нали — да се появи на такова светско събитие?

— Прием ли? — Джейми остави лъжицата и погледна към госпожа Макайвър с интерес. — С покани ли е?

— О, не — поклати глава тя. — Всеки може да отиде, или поне така чух.

— Така ли? — Джейми ме погледна усмихнат. — Какво мислиш, сасенак — искаш ли да отидем в резиденцията на губернатора?

Гледах го с изумление. Мислех си, че последното, което би искал, е да се показва на публично място. Бях изненадана и че е готов да напусне Роуз Хил при първа възможност.

— Това е добра възможност да разпитаме за Иън, нали? — обясни той. — Все пак може и да не е в Роуз Хил, но може да е някъде на острова.

— Е, освен че нямаме какво да облечем… — казах аз, докато се опитвах да измисля нещо.

— О, това не е проблем — увери ме Роузи Макайвър. — Имам една от най-сръчните шивачки на острова; тя ще ви нагласи много бързо.

Джейми кимаше замислено. Усмихна се, очите му се скосиха, докато ме гледаше над пламъка на свещта.

— Виолетова коприна, струва ми се — каза той. Вадеше деликатно костите от рибата и ги оставяше настрани. — А колкото до другото… не се тормози, сасенак, имам нещо наум. Ще видиш.

58.

Маскарад на Червената смърт

О, кой е този грешник млад с окови на ръцете?
Що сторил е, че толкоз гняв събрали са мъжете?
И накъде се е запътил със страх и ужас във гърдите?
О, те го водят във затвор зарад цвета му на косите.

Джейми сложи перуката на ръката си и вдигна вежда към мен в огледалото. Ухилих му се и продължих да декламирам, жестикулирайки:

Че срамота е за човека да има той такваз коса;
в доброто старо време на въжето би увиснал на часа;
ала бесилото не стига, те нека жив го одерат,
че страшна е такваз обида — коса със този странен цвят.

— Не каза ли, че си учила за доктор, сасенак? — попита той. — Да не е било за поет?

— Не съм го написала аз — уверих го, като оправих шалчето му. — Тези стихове са от един поет на име Хаусман.

— Сигурно и един е достатъчен — каза сухо Джейми. — Като чувам какви са възгледите му. — Взе перуката и я нагласи внимателно на главата си, като вдигна малки облачета ароматизирана пудра, докато я побутваше. — Господин Хаусман твой познат ли е?

— Може и така да се каже. — Седнах на леглото да гледам. — В стаята за почивка на лекарите в болницата, в която работех, имаше книга със събраните му съчинения, оставена от някого. Между повикванията нямаше време да чета романи, но стиховете бяха идеални за целта. Сигурно знам повечето от тях наизуст.

Той ме погледна предпазливо, сякаш очакваше да избухна в поетически пристъп, но аз само му се усмихнах и той се върна към работата си. Гледах с интерес трансформацията му.

Обувки с червени токове, копринени чорапи с черни шарки. Сиви сатенени панталони със сребърни катарами на коленете. Снежнобели, дълги почти шест инча маншети и жабо от брюкселска дантела. Жакетът, шедьовър в тъмносиво със сини сатенени маншети и сребърни копчета с монограм — висеше зад вратата и си чакаше реда.

Той приключи с внимателното пудрене на лицето си и облиза пръст, взе една фалшива бенка, потопи я в гума арабика и я залепи близо до ъгълчето на устата си.

— Ето — каза, като се завъртя с табуретката към мен. — Приличам ли на червенокос шотландски контрабандист?

Огледах го внимателно, от високата перука до обувките с червени токове.

— Приличаш на гаргойл — казах. Лицето му разцъфна в широка усмивка. На фона на бялата пудра устните му бяха неестествено червени, устата му изглеждаше още по-широка и изразителна.

— Non! — каза възмутено Фъргъс, който тъкмо влизаше. — Прилича на французин.

— То си е същото — каза Джейми и кихна. Избърса нос с кърпичка и се обърна към младия мъж: — Моля за извинение, Фъргъс.

Стана и посегна към жакета, наметна го на раменете си и опъна ръбовете. На триинчови токове той беше още по-висок и главата му почти докосваше тавана.

— Не знам — казах, като го гледах със съмнение. — Не съм виждала французин с такива размери.

Джейми сви рамене, жакетът изшумоля като есенни листа.

— Е, няма как да скрия ръста си. Но докато косата не се вижда, всичко ще е наред. Освен това — добави, като гледаше одобрително към мен, — никой няма да ме гледа. Стани да те видя, а?

Аз се подчиних и бавно се завъртях, за да се развее виолетовата копринена рокля. Тя беше дълбоко изрязана отпред и деколтето бе пълно с дантелена пяна, която се спускаше по бюстието в серия от V-та. Подобна дантела се спускаше и от дългите до лактите ръкави в елегантни бели вълни, които стигаха до китките.

— Жалко, че не нося перлите на майка ти — казах аз. Не съжалявах за липсата им; бях ги оставила на Бриана, в кутията с фотографии и семейни документи. И все пак с дълбокото деколте и вдигнатата на кок коса, в огледалото виждах гола шия и гърди, които се надигаха от виолетовата коприна.

— Аз се сетих за това. — Джейми извади като магьосник малка кутийка от вътрешния си джоб и ми я подаде, подвивайки крак по версайски маниер.

Вътре имаше малка сияеща рибка, издълбана в плътен черен материал, а ръбчетата на люспите бяха позлатени.

— Това е брошка — обясни той. — Може да я носиш на бяла панделка на врата си.

— Красива е! — възкликнах. — От какво е? Абанос?

— Черен корал. Купих я вчера, когато с Фъргъс бяхме в Монтего Бей. — Те бяха откарали „Артемида“ до другата страна на острова, за да разтоварят гуаното и да го доставят на купувача му.

Намерих бяла копринена панделка и Джейми любезно я върза на шията ми, като се навеждаше да наднича над рамото ми в огледалото.

— Да, няма да гледат мен — каза той. — Половината ще гледат теб, сасенак, а другата половина господин Уилъби.

— Господин Уилъби? Сигурен ли си? Все пак… — погледнах крадешком към дребния китаец, който седеше търпеливо с кръстосани крака на една табуретка и сияеше в чистото си синьо копринено костюмче. Добавих по-тихо: — Все пак ще сервират вино, нали?

Джейми кимна.

— И уиски, и кларет, и портвайн, и пунш с шампанско. — И малко буренце с най-хубавото френско бренди, любезно осигурено от мосю Етиен Марсел дьо Провак Алегзандр. — Той сложи ръка на гърдите си и пак се поклони така преувеличено, че се разсмях. — Не се кахъри — рече, като се изправяше. — Той ще се държи прилично, иначе ще си взема обратно кораловото топче… Нали така, а, дребен езичнико? — добави ухилен към господин Уилъби.

Китайският поет кимна с огромно достолепие. Бродираната черна копринена шапчица бе украсена с малка гравирана топка от червен корал — знак за ранга му, който му бе възстановен при случайната среща с търговец на корал на пристанището в Монтего и благодарение на добрата душа на Джейми.

— Сигурен ли си, че трябва да ходим? — Сърцебиенето ми се дължеше отчасти на прекалено стегнатия корсет, но в по-голяма степен на повтарящите се видения как перуката на Джейми пада и всички застиват и се втренчват в косата му, преди дружно да извикат Кралския флот.

— Да, сигурен съм. — Усмихна ми се успокоително. — Не се тревожи, сасенак; ако има някой от „Морска свиня“, едва ли ще ме разпознае — не и облечен така.

— Надявам се. Мислиш ли, че наистина ще има някой от онзи кораб?

— Съмнявам се. — Той почеса силно перуката над лявото си ухо. — Откъде взе това чудо, Фъргъс? Май е въшливо.

— О, не, милорд — увери го Фъргъс. — Перукерът, от когото я наех, ме увери, че е добре поръсена с исоп и кучешко грозде против такива зарази. — Самият Фъргъс беше без перука, но с обилно напудрена коса и беше красив — макар и не така впечатляващ като Джейми — с новия костюм от тъмносиньо кадифе.

На вратата се почука колебливо и влезе Марсали. Тя също беше обновила гардероба си и сияеше с рокля в меко розово с по-тъмен шарф.

Всъщност не съм сигурна, че сиянието ѝ се дължеше на роклята, защото, докато вървяхме по тесния коридор към каретата, придържайки полите си, за да не докосват стените, аз успях да се наведа и да прошепна в ухото ѝ:

— Използваш ли маслото от вратига?

— А? — попита тя разсеяно, гледаше как Фъргъс се покланя и ѝ отваря вратата на каретата. — Какво каза?

— Нищо — отвърнах примирено. Това беше най-малкият ми проблем сега.

* * *

Имението на губернатора сияеше от светлини. По ниската стена на верандата бяха наредени фенери, фенери висяха и от дърветата покрай алеите на орнаменталната градина. Пъстро облечени хора слизаха от каретите си по покритата с натрошени миди алея и влизаха в къщата през огромни френски врати.

Ние освободихме нашата — или по-скоро на Джаред — карета, но останахме за миг на алеята, за да изчакаме леко затишие в наплива. Джейми изглеждаше малко нервен… пръстите му потрепваха от време на време по сивия сатен, но външно си беше съвсем спокоен, както винаги.

Във фоайето имаше нещо като група по посрещането; няколко по-дребни благородници от острова бяха поканени да помагат на новия губернатор с приемането на гостите. Аз вървях пред Джейми, усмихвах се и кимах на кмета на Кингстън и жена му. Леко потрепнах при вида на адмирала с парадна униформа на опашката, великолепен с позлатения жакет и еполети, но по чертите му прелетя само слабо любопитство, когато стисна ръката на гигантския французин и миниатюрния китаец, които ме придружаваха.

И после видях моя познат от „Морска свиня“; русата коса на лорд Джон бе скрита под официална перука, но аз разпознах фините черти и стройното мускулесто тяло. Той стоеше малко встрани от другите, сам. Говореше се, че съпругата му отказала да напусне Англия, за да го придружи на новото му назначение.

Обърна се да ме поздрави, лицето му бе застинало в изражение на официална любезност. Погледна ме, примигна, после разцъфна в сърдечна усмивка.

— Госпожо Малкълм! — възкликна и стисна ръцете ми. — За мен е огромно удоволствие да ви видя!

— Удоволствието е взаимно — усмихнах му се аз. — Не знаех, че вие сте губернаторът, когато се срещнахме. Опасявам се, че видът ми беше малко неформален.

Той се засмя, стенните свещници озаряваха лицето му. За първи път го виждах на добра светлина и осъзнах колко забележително хубав мъж е.

— Имахте повече от добро извинение — каза той. Огледа ме внимателно. — Мога ли да отбележа, че тази вечер изглеждате забележително? Явно въздухът на острова ви се отразява по-добре от вонята на кораба. Надявах се да се видим отново, преди да напуснете „Морска свиня“, но когато попитах за вас, господин Ленард ми каза, че не сте добре. Надявам се, че сте се възстановили?

— О, напълно — уверих го, развеселена. Не съм била добре, значи? Явно Том Ленард не бе искал да признае, че съм скочила зад борда. Зачудих се дали е отбелязал изчезването ми в корабния дневник.

— Може ли да ви представя съпруга си? — Обърнах се да помахам на Джейми, който бе водил оживен разговор с адмирала, но вече напредваше към нас с господин Уилъби.

Обърнах се и видях, че губернаторът е позеленял. Взираше се ту в Джейми, ту в мен, сякаш виждаше призраци.

Джейми спря до мен и му се поклони изящно.

— Джон — рече тихо той. — Радвам се да те видя, човече.

Губернаторът отвори и затвори беззвучно уста.

— Нека поговорим по-късно, насаме — прошепна Джейми. — Засега се казвам… Етиен Алегзандр. — Пое ръката ми и се поклони официално. — Мога ли да ви представя съпругата си Клеър? — каза той високо на чудесен френски.

— Клеър? — Губернаторът ме погледна диво. — Клеър?

— Ами да — отвърнах с надеждата, че няма да припадне. Явно имаше голяма вероятност за това, макар да не знаех защо разкриването на името ми му оказа такъв силен ефект.

Следващите пристигнали чакаха нетърпеливо да минем навътре. Поклоних се, изпърхах с наметалото и тръгнахме към главния салон на резиденцията. Погледнах през рамо към губернатора — стискаше механично ръцете на гостите си и се взираше в нас бял като платно.

Салонът беше огромен, с нисък таван и пълен с хора, шумен и ярък, като пълна с папагали клетка. Тази гледка ми донесе известно облекчение. Сред такава тълпа Джейми нямаше да се набива на очи въпреки ръста си.

Малък оркестър свиреше от едната страна на стаята, близо до отворени към терасата врати. Видях неколцина да вървят натам, явно търсеха чист въздух или малко тишина за частен разговор. От другата страна на стаята други две врати водеха към къс коридор, където бяха тоалетните.

Не познавахме никого и нямаше кой да ни представи. Обаче заради предвидливостта на Джейми нямахме и нужда от такъв. Съвсем скоро жените започнаха да се трупат около нас, привлечени от господин Уилъби.

— Мой познат, господин И Тиен Чо — представи го Джейми на една яка млада жена с тясна жълта рокля. — От Поднебесната Китайска империя, мадам.

— Ооо! — Младата дама развя ветрилото пред лицето си, впечатлена. — Наистина от Китай? Но какво немислимо разстояние е трябвало да изминете? Нека ви приветствам на нашия малък остров, господин… господин Чо? — Тя му подаде ръка, явно в очакване той да я целуне.

Господин Уилъби се поклони дълбоко, пъхнал ръце в ръкавите си, и послушно каза нещо на китайски. Младата жена изглеждаше възхитена. Джейми като че се сепна за миг, после маската се спусна отново. Видях как блесналите черни очи на господин Уилъби се фиксират в един от носовете на обувките на дамата, който се подаваше под роклята ѝ, и се запитах какво ли точно ѝ каза.

Джейми сграбчи тази възможност — и ръката на дамата — и се поклони над нея с безкрайна любезност.

— На вашите услуги, мадам — каза той на английски със силен акцент. — Етиен Алегзандр. Може ли да ви представя съпругата си, Клеър?

— О, да, за мен е удоволствие! — Зачервена от вълнение, младата жена пое ръката ми и я стисна. — Аз съм Марселин Уилямс; вероятно познавате брат ми Джуда? Той е собственик на Туелветрис — нали се сещате, голямата кафеена плантация? Дойдох при него за сезона и си прекарвам чудесно!

— Не, опасявам се, че не познавам никого — казах извинително. — Тъкмо пристигнахме… от Мартиника, където съпругът ми търгува със захар.

— О… — извика госпожица Уилямс и отвори широко очи. — Но вие трябва да ми позволите да ви представя на моите големи приятели, семейство Стивънс? Мисля, че са ходили в Мартиника, а Джорджина Стивънс е толкова очарователна личност… веднага ще я харесате, уверявам ви!

И така се започна. След час бях представена на десетина души и ме водеха бавно из залата. Спирахме при една или друга групичка и ме предаваха от ръка на ръка сред течението представяния, провеждани от госпожица Уилямс.

В другия край на залата видях Джейми, извисяваше се над събеседниците си — същински образец за аристократично достойнство. Той говореше сърдечно с група мъже, които нямаха търпение да се запознаят с проспериращия търговец, който можеше да им осигури полезни връзки във френската търговия със захар. Улових веднъж погледа му, на минаване, и той ми се усмихна ослепително с галантен френски поклон. Все още се чудех какво, за бога, си мисли, че прави, но свих мислено рамене. Щеше да ми каже, когато е готов.

Фъргъс и Марсали както обикновено нямаха нужда от компания и танцуваха в единия край на залата. Сияещото ѝ розово лице му се усмихваше. Заради случая Фъргъс се бе разделил с полезната си кука и я беше заменил с черна кожена ръкавица, пълна с трици, която бе закачена за ръкава на жакета му. Сега тя лежеше на гърба на Марсали малко сковано, но не толкова неестествено, че да породи коментари.

Завъртях се покрай тях в ръцете на нисък и тантурест английски плантатор на име Карстеърс, който шептеше любезности в пазвата ми с почервеняло и потно лице.

Колкото до господин Уилъби, той се наслаждаваше на невиждан социален триумф — беше в центъра на вниманието на групичка дами, които се съревноваваха да му поднасят сладкиши и напитки. Очите му светеха и жълтите му бузки бяха поруменели.

Господин Карстеърс ме достави сред група дами в края на танца и галантно отиде да ми донесе чаша кларет. Аз веднага се захванах за работа — започнах да питам дамите дали случайно познават хора на име Абърнати, за които ми е споменала моя позната.

— Абърнати? — Госпожа Хол, още млада матрона, изпърха с ветрилото си с неразгадаемо изражение. — Не, не мога да кажа, че ги познавам. Те участват ли в светския живот?

— О, не, Джоан! — Приятелката ѝ госпожа Йоакум изглеждаше шокирана, но с онзи приятен шок, който предшества сочно откровение. — Чувала си за тях! Не помниш ли онзи мъж, който купи Роуз Хол, горе до река Ялахс?

— О, да! — ококори се госпожа Хол. — Дето умря скоро след това?

— Да, същият — намеси се друга дама. — Казаха, че било малария, но аз говорих с лекаря, който го е прегледал… беше дошъл да превърже крака на мама, нали знаете как все ѝ отича, горкичката — и той ми каза… строго поверително, разбира се…

Езиците се закършиха щастливо. Роузи Макайвър се оказа достоверен източник; всичко чуто от нея се потвърждаваше тук. Аз хванах нишката на разговора и я подръпвах в желаната посока.

— А госпожа Абърнати има ли слуги бели затворници, освен роби?

Тук имаше разнобой. Някои смятаха, че тя има няколко такива, а други, че са само един или двама — явно никоя от присъстващите не беше стъпвала в Роуз Хол, но, разбира се, хората говорели…

След няколко минути минаха на по-сочна клюка — невероятното поведение на новия курат, господин Джоунс с овдовялата госпожа Мина Алкът, но пък можело да се очаква от жена с нейната репутация и със сигурност не било съвсем по вина на младежа, а и тя била доста по-голяма, макар че, разбира се, човек, който е дал обет, би трябвало да има по-високи морални стандарти… Аз се извиних и се изплъзнах от дамите към тоалетната, ушите ми кънтяха.

Видях Джейми на минаване, стоеше близо до една маса със закуски. Говореше с високо червенокосо момиче с бродирана памучна рокля и я гледаше с някаква неприкрита нежност. Тя му се усмихваше широко, поласкана от вниманието. Усмихнах се при тази гледка, като се питах какво ли ще си помисли младата дама, ако разбере, че всъщност не вижда нея, а си представя дъщерята, която никога не е виждал.

Застанах пред огледалото във външния дамски салон, прибирах освободили се при танците къдрици и се наслаждавах на временната тишина. Стаята бе луксозно обзаведена, всъщност не беше една, а три отделни стаи с тоалетна и помещение за шапки, шалове и връхни дрехи, от което се излизаше в основната стая, в която се намирах аз. Тук имаше не само дълго огледало и напълно оборудвана тоалетка, но и шезлонг, покрит с червено кадифе. Погледнах го с копнеж — обувките много ми убиваха, но дългът ме зовеше.

Дотук не бях разбрала нищо ново за плантацията на Абърнати, макар че бях научила за още няколко близо до Кингстън, в които имаха слуги с присъди. Чудех се дали Джейми смята да помоли приятеля си, губернатора, за помощ в търсенето на Иън — това вероятно щеше да оправдае риска от появата му тук тази нощ.

Но реакцията на лорд Джон на моята самоличност беше едновременно объркваща и притеснителна; все едно видя призрак. Огледах с присвити очи виолетовото си отражение, възхищавайки се на блещукането на черно-златната рибка на шията ми, но не успях да видя нищо разстройващо във външния си вид. Косата ми беше вдигната с фиби, украсени с перли и диаманти, и благодарение на дискретната употреба на козметиката на госпожа Макайвър бях потъмнила клепачите си и бузите ми руменееха доста прилично, нищо че аз го казвам.

Свих рамене, изпърхах прелъстително с мигли на отражението си, после оправих косата си и се върнах в салона.

Тръгнах към дългите маси с напитки и закуски, където имаше голям асортимент от пасти, плодове, сладкиши, бонбони, пълнени рулца и много неизвестни за мен предмети, вероятно ядливи. Докато се обръщах разсеяно с чиния с плодове, се сблъсках челно с тъмна жилетка. Извиних се на собственика ѝ и установих, че се намирам пред киселата физиономия на преподобния Арчибалд Кембъл.

— Госпожо Малкълм! — възкликна той с изумление.

— Ъъъ… преподобни Кембъл — отвърнах доста немощно. — Каква изненада. — Попих колебливо петно от манго от корема му, но той отстъпи възмутено назад.

Изгледа студено деколтето ми.

— Надявам се, че сте в добро здраве, госпожо Малкълм?

— Да, благодаря ви. — Щеше ми се да спре да ме нарича госпожа Малкълм, преди някой на когото се бях представила като мадам Алегзандр да го е чул.

— Толкова съжалявам за случилото се със сестра ви — казах аз с надеждата да го разсея. — Имате ли някаква вест?

Той сведе сковано глава, приемайки съчувствието ми.

— Не. Опитите ми да ускоря търсенето, разбира се, бяха ограничени. Един от моите енориаши предложи да придружа него и съпругата му тази вечер с намерението да изложим случая пред губернатора и да го помолим за помощ в издирването на сестра ми. Уверявам ви, госпожо Малкълм, никакво друго съображение не би ме принудило да присъствам тук тази вечер.

— Наистина съжалявам за нещастието ви, преподобни — казах аз, измъквайки се настрани. — Госпожица Коудън ми каза за трагедията на сестра ви. Ако мога да ви помогна с нещо…

— Никой не може да помогне — прекъсна ме той. Очите му бяха безизразни. — Виновни са папистите на Стюарт и техният проклет опит да се качат на трона, както и безнравствените планинци, които ги последваха. Никой никога не може да помогне, освен Бог. Той разруши династията Стюарт; той ще унищожи и онзи мъж Фрейзър и тогава сестра ми ще бъде изцелена.

— Фрейзър ли? — Нишката на разговора започваше сериозно да ме изнервя. Погледнах бързо към другия край на стаята, но за щастие Джейми не се виждаше.

— Това е името на мъжа, който я отдели от семейството ѝ и от правилните убеждения. Тя може и да не пострада точно от неговата ръка, но той е отговорен, че напусна дома и сигурността си и се изложи на опасност. Да, Бог ще въздаде справедливост на Джеймс Фрейзър — каза той с мрачно задоволство.

— Да, сигурна съм — промърморих. — Бихте ли ме извинили, мисля, че видях една приятелка… — опитах се да избягам, но преминаваща процесия лакеи с подноси с месо блокира пътя ми.

— Бог няма да позволи на тази похот да продължи вечно — каза преподобният, явно смяташе, че Всемогъщият е на неговото мнение по всички въпроси. Малките му сиви очички спряха с ледено неодобрение на една група наблизо, където няколко дами пърхаха около господин Уилъби като ярки мушици около китайски фенер.

Господин Уилъби блестеше, и то не само в едно отношение. Пискливият му кикот се носеше над смеха на дамите и аз го видях да се накланя към един преминаващ слуга така, че едва не събори поднос със сорбе.

— Нека жените се научат на скромност — пропя преподобният — и да избягват труфилата в дрехите и косите. — Явно набираше скорост; без съмнение щяхме да стигнем и до Содом и Гомор. — Жена, която няма съпруг, трябва да се отдаде в служба на Господ, а не да се излага така на публични места. Виждате ли госпожа Алкът? И тя е вдовица, която трябва да се занимава с набожни дела!

Последвах посоката на смръщения му поглед и видях една пълничка весела жена на трийсетина години, със светлокестенява коса на букли, която се кикотеше на господин Уилъби. Погледнах я с интерес. Значи това беше прочутата весела вдовица на Кингстън!

Дребният китаец вече пълзеше на четири крака по пода и се преструваше, че търси изгубена обеца, а госпожа Алкът пискаше с престорен ужас при неговите набези към краката ѝ. Помислих си, че трябва да намеря бързо Фъргъс и да го накарам да откъсне господин Уилъби от новата си позната, преди нещата да стигнат твърде далеч.

Явно нетърпимо обиден от гледката, преподобният внезапно остави чашата с лимонада, която държеше, обърна се и тръгна през тълпата към терасата, като разбутваше хората с лакти.

Аз въздъхнах облекчено; да разговаряш с преподобния Кембъл беше като да си бъбриш с обществения палач — макар че единственият палач, когото познавах лично, бе много по-добра компания от него.

Внезапно видях високата фигура на Джейми — вървеше към врата в другия край на салона, където вероятно се намираха частните покои на губернатора. Сигурно отиваше да говори с лорд Джон. Движена от любопитство, аз реших да го последвам.

Танците бяха в разгара си и трудно си проправих път. Когато стигнах до вратата, Джейми отдавна беше минал през нея, но аз продължих.

Намирах се в дълъг коридор, смътно осветен от свещници по стените, и пронизан на равни интервали от дълги прозорци, през които навлизаше червената светлина от факлите по терасата и се отразяваше по металните украси на стените. А те бяха предимно военни — пищови, ножове, мечове и щитове. Дали бяха лични сувенири на лорд Джон или вървяха с къщата?

Далеч от шума на салона, тук беше забележително тихо. Тръгнах по коридора, стъпките ми се приглушаваха от дългия турски килим върху паркета.

Чувах пред себе си тихи мъжки гласове. Свих зад ъгъла в по-къс коридор и видях една врата, от която се изливаше светлина — сигурно беше личният кабинет на губернатора. После чух отвътре гласа на Джейми.

— О, Господи, Джон!

Спрях насред крачка, повече заради тона му, отколкото заради думите — той бе изпълнен с чувство, каквото рядко бях чувала от него.

Приближих се много тихо. Зад полуотворената врата видях Джейми — беше свел глава и притискаше здраво лорд Джон Грей в прегръдката си.

Стоях неподвижна, напълно неспособна да помръдна или продумам. Те се разделиха. Джейми беше с гръб към мен, но лорд Джон бе обърнат към коридора; можеше да ме види. Но той не гледаше натам. Той се взираше в Джейми и на лицето му беше изписана такава силна жажда, че кръвта се вдигна към бузите ми.

Изпуснах ветрилото си и видях как губернаторът се извръща сепнат от звука. После хукнах надолу по коридора към салона, а сърцето бумтеше в ушите ми.

Връхлетях в салона и спрях пред една палма в саксия. В свещниците от ковано желязо горяха дебели восъчни свещи, борови факли пламтяха ярко по стените, но въпреки това ъглите на салона тъмнееха. Аз стоях в сенките и треперех.

Ръцете ми бяха студени и ми прилоша. Какво ставаше, за бога?

Шокът на губернатора, когато научи, че съм съпругата на Джейми, най-сетне донякъде получи обяснение; бях успяла да зърна болезнения му копнеж, който ми каза точно как стоят нещата от неговата страна. Джейми обаче беше съвсем друг въпрос.

Той ръководеше затвора Ардсмюир — беше казал той небрежно. И не толкова небрежно, при друг случай: Знаеш ли какво правят мъжете в затвора?

Знаех, но можех да се закълна в главата на Бриана, че Джейми не го е правил; не би могъл, при никакви обстоятелства. Или поне можех да се закълна преди тази нощ. Затворих очи, гърдите ми се надигаха, опитвах се да не мисля за видяното.

Не би могъл, разбира се. Колкото повече мислех за това, по-невъзможно ми изглеждаше. Спомените за Джак Рандал може и да бяха избледнели с физическите белези, които му бе оставил, но не можех да повярвам, че ще избледнеят дотолкова, че Джейми ще допусне физическа близост с друг мъж, камо ли да я пожелае.

Но щом познанството му с Грей беше така близко, че да обясни видяното от мен само с приятелство, тогава защо не ми бе казал за него досега? Защо стигна чак дотук, за да се види с този човек, още щом разбра, че е в Ямайка? Стомахът ми се сви отново и пак ми призля. Ужасно ми се искаше да седна.

Когато се облегнах на стената, трепереща в сенките, вратата на покоите на губернатора се отвори и той излезе, за да се върне на приема си. Лицето му беше зачервено, очите му сияеха. В този миг бях готова да го убия, но не разполагах с нищо по-смъртоносно от фиба за коса.

Вратата пак се отвори след няколко минути и се появи Джейми, само на шест крачки от мен. Отново беше надянал маската на хладно спокойствие, но аз го познавах достатъчно добре, за да видя следите от силна емоция по лицето му. Но макар да я виждах, не можех да я разгадая. Вълнение? Очакване? Страх, примесен с радост? Нещо друго? Просто никога не го бях виждала такъв.

Той не поведе разговор, нито отиде при масите, а започна да крачи из салона, явно търсеше някого. Мен.

Преглътнах тежко. Не можех да се изправя пред него — не и пред цяла тълпа. Останах на мястото си и го гледах, докато накрая той излезе на терасата. Тогава се измъкнах от скривалището си и прекосих залата възможно най-бързо към стаята за отдих. Там щях да мога да поседна за малко.

Отворих тежката врата, влязох вътре и веднага се отпуснах от топлите успокояващи аромати на женски парфюм и пудра. Но усетих и друга миризма. Твърде позната миризма — свързана с професията ми. Миризма, която не очаквах да усетя тук.

В стаята беше тихо; шумът от салона звучеше като нисък тътен на гръмотевица. Но въпреки това вече не беше убежище.

Мина Алкът лежеше на червеното кадифено канапе, главата ѝ висеше назад от ръба, а полите ѝ бяха вдигнати около врата. Очите ѝ бяха отворени и извърнати изненадано нагоре. Кръвта от прерязаното ѝ гърло беше почернила кадифето под нея и капеше в голяма локва под главата ѝ. Светлокестенявата ѝ коса се беше освободила от прическата и сплетените крайчета на буклите се бяха потопили в локвата.

Стоях замръзнала, твърде парализирана, за да мога да извикам за помощ. После чух весели гласове в коридора и вратата се отвори. Настъпи миг тишина, когато жените зад мен също я видяха.

Светлината от коридора се изливаше по пода и в мига преди писъците да започнат, аз видях следите от стъпки, които водеха към прозореца — малки отпечатъци от филцови подметки, очертани от кръв.

59.

Разкриват се много неща

Бяха отвели някъде Джейми. Аз, трепереща и неспособна да продумам, бях отведена — каква ирония — в личните покои на губернатора заедно с Марсали, която настояваше да измие лицето ми с влажна кърпа въпреки съпротивата ми.

— Не може да мислят, че татко е направил такова нещо! — каза тя за пети път.

— Не мислят. — Накрая се съвзех достатъчно, за да говоря с нея. — Мислят, че го е направил господин Уилъби — а Джейми го доведе тук.

Тя се вгледа в мен ококорена от ужас.

— Господин Уилъби? Не може да бъде!

— И аз така си мислех. — Имах чувството, че някой ме е бил със сопа; всичко ме болеше. Седях сгърбена на малко кадифено канапе и въртях чаша бренди в ръцете си, но не можех да отпия.

Дори не можех да реша какво трябва да чувствам, камо ли да се оправя с противоречивите събития и емоции от вечерта. Умът ми все прескачаше между ужасяващата сцена в стаята за почивка и другата, която бях видяла половин час по-рано в стаята, в която седях сега.

Взирах се в писалището на губернатора. Все още ги виждах — Джейми и лорд Джон, сякаш бяха нарисувани на стената пред мен.

— Просто не мога да повярвам — казах на глас и се почувствах малко по-добре от това.

— Аз също — каза Марсали. Тя сновеше напред-назад по пода и шумът от стъпките ѝ се променяше от приглушен тътен, когато беше на килима, до тракане на токчета по паркета. — Не може да бъде! Знам, че е езичник, но ние живяхме с този човек! Познаваме го!

Дали? Аз познавах ли Джейми? Преди можех да се закълна, че е така, и все пак… Все си спомнях какво ми каза в бардака през първата ни нощ заедно. Ще ме приемеш ли, ще рискуваш ли с мъжа, който съм, заради мъжа, който познаваш? Тогава си помислих — а и след това, — че всъщност между тях няма голяма разлика. Но дали?

— Не съм се заблудила! — прошепнах, стискайки яростно чашата. — Не съм! — Ако Джейми е могъл да приеме лорд Джон Грей за любовник и да скрие това от мен, значи изобщо не беше мъжът, за когото го мислех. Трябваше да има някакво друго обяснение.

Той не ти каза за Лери — рече коварно гласче в главата ми.

— Това е друго — казах му аз твърдо.

— Кое е друго? — Марсали ме гледаше изненадана.

— Не знам; не ми обръщай внимание. — Прекарах ръка по лицето си, опитвах се да махна объркването и умората. — Много се бавят.

Ореховият часовник удари два сутринта, преди вратата на кабинета да се отвори и Фъргъс да влезе, придружен от един мрачен представител на милицията.

Фъргъс вече не изглеждаше така безупречен; част от пудрата беше изпадала от косата му и се бе посипала като пърхот по раменете на тъмносиния жакет. Останалото правеше косата му сивкава, сякаш беше остарял с двайсет години за една нощ. И нищо чудно, аз се чувствах точно така.

— Вече можем да тръгваме, cherie — каза тихо на Марсали. Обърна се към мен. — Ще дойдете ли с нас, милейди, или ще чакате милорд?

— Ще чакам. — Не смятах да си лягам, докато не видя Джейми, колкото и време да отнемеше.

— Ще изпратя каретата да се върне за вас — каза той и сложи ръка на гърба на Марсали, за да я изведе.

Човекът от милицията каза нещо под нос, когато минаваха покрай него. Не чух какво, но явно Фъргъс го чу. Скова се, присви очи и се обърна към него. Онзи се олюля на пети със злоба и очакване. Явно си търсеше някакъв повод да удари Фъргъс.

За негова изненада обаче Фъргъс му се усмихна очарователно и показа белите си зъби.

— Моите благодарности, mon ami, за помощта ви в това изпитание. — Протегна ръката с черна ръкавица и мъжът бе така изненадан, че я пое.

Тогава Фъргъс дръпна ръката си назад. Чу се разпаряне и по паркета се изсипа малко поточе трици.

— Запази ги — каза той щедро. — Малък подарък за благодарност. — После си тръгнаха и оставиха мъжа зяпнал от удивление и втренчен с ужас в явно отсечената ръка, която стискаше.

* * *

След още час вратата пак се отвори, този път влезе губернаторът. Той още беше хубав и спретнат като бяла камелия, но определено започваше да помръква лекичко. Оставих пълната чаша с бренди и станах, за да се изправя пред него.

— Къде е Джейми?

— Капитан Джейкъбс още го разпитва, командирът на милицията. — Той се отпусна в креслото си, изглеждаше развеселен. — Нямах представа, че говори така добре френски.

— Аз нямах представа, че вие го познавате така добре — казах многозначително. Много исках да разбера колко добре го познава всъщност. Той обаче не се хвана; само свали официалната си перука и я остави настрани, после прокара ръка през влажната си руса коса с облекчение.

— Според вас ще успее ли да продължи в същия дух, как мислите? — попита смръщен и аз осъзнах, че е погълнат от мислите за убийството и за Джейми и всъщност не ми обръща голямо внимание.

— Да — отвърнах. — Къде го отведоха? — Станах и тръгнах към вратата.

— В официалния салон. Но не мисля, че трябва…

Не спрях да го изслушам, отворих вратата да надникна в коридора, после бързо се отдръпнах и я затворих.

С подобаващо мрачно изражение, по коридора идваше адмиралът от делегацията по посрещането. С адмирали се оправях. Обаче той бе придружаван от флотилия по-младши офицери и сред антуража забелязах познато лице, макар че сега беше с униформа на старши лейтенант, а не с твърде голяма капитанска куртка.

Беше отпочинал и избръснат, но лицето му бе подпухнало и бледо; някой го беше бил наскоро. Въпреки променения външен вид, без никакви трудности разпознах Томас Ленард. Имах силното чувство, че и той няма да срещне трудности при разпознаването ми, въпреки виолетовата рокля.

Огледах се трескаво из кабинета, търсех скривалище, но нямаше такова — освен ако не успеех да пропълзя през ключалката на писалището. Губернаторът ме гледаше с извити в изумление вежди.

— Какво… — започна той, но аз се обърнах към него и сложих пръст на устните си.

— Не ме издавайте, ако ви е грижа за живота на Джейми! — изсъсках мелодраматично, хвърлих се на виолетовото канапе, грабнах мократа кърпа и я проснах на лицето си, а после — със свръхчовешки усилия на волята — отпуснах безжизнено ръце.

Чух вратата да се отваря и високия страховит глас на генерала.

— Лорд Джон… — започна той, после явно забеляза изпруженото ми тяло, защото замълча и продължи по-тихо:

— О! Изглежда сте зает?

— Не точно, адмирале. — Грей имаше бързи рефлекси, трябва да му го призная; звучеше напълно овладян, сякаш беше свикнал да го откриват в присъствието на припаднали дами. — Дамата бе надмогната от шока при откриването на тялото.

— О! — обади се пак адмиралът, този път с малко съчувствие. — Да, виждам. Ужасен шок за една дама, със сигурност.

— Поколеба се, после сниши глас до дрезгав шепот: — Мислите ли, че спи?

— Така ми се струва — увери го губернаторът. — Изпи толкова бренди, че може да повали и кон. — Пръстите ми потрепнаха, но се сдържах.

— О, чудесно. Брендито е чудесно при потрес. — Адмиралът продължаваше да шепти, звучеше като ръждясала панта. — Исках да ви кажа, че поисках от Антигуа още войници — на ваше разположение, — като пазачи и да претърсят града, ако милицията не открие убиеца — добави той.

— Надявам се да не го направят — обади се яростен глас сред офицерите. — Искам да хвана жълтото копеленце лично. Бесилото няма да му е достатъчно, уверявам ви!

Това заявление беше посрещнато с одобрителен шепот, който бе строго потушен от адмирала.

— Разбирам чувствата ви, господа — каза той, — но законът ще бъде спазен във всяко отношение. Искам това да стане ясно и на войниците под вашето командване; когато заловим езичника, той ще бъде доведен при губернатора и ще получи правосъдие, уверявам ви. — Не ми харесва акцента върху думата „получи“, но офицерите неохотно се съгласиха.

Адмиралът отново започна да шепне:

— Ще остана в града, в хотела на Макадамс — изграчи той. — Не се колебайте да ме потърсите за помощ, Ваше Превъзходителство.

Последва шепот и раздвижване — офицерите си тръгваха, като пазеха тишина заради дрямката ми. После се чуха стъпки само на един човек, свистене и скърцане на стол, когато нечие тяло се отпусна в него. За миг настъпи тишина.

После лорд Джон каза:

— Вече можете да станете, ако желаете. Предполагам, че все пак не сте припаднала от шок — добави иронично. — Някак си ми се струва, че едно убийство не е достатъчно да извади от равновесие жена, която сама се справи с цяла епидемия от тиф.

Махнах кърпата от лицето си, свалих крака от дивана и седнах срещу него. Той се облягаше на писалището си, опрял брадичка на дланите си, и ме гледаше.

— Е, има шок и шок — казах аз и пригладих влажните си къдрици, без да го изпускам от поглед. — И вие знаете какво имам предвид.

Той изглеждаше изненадан; после видях по изражението му, че разбра. Посегна към чекмеджето на писалището си и извади ветрилото ми — от бяла коприна с бродирани теменужки.

— Сигурно е ваше? Намерих го в коридора. — Устата му се изкриви лукаво, когато ме погледна. — Вероятно вече имате някаква представа как вашата поява тази вечер се отрази на мен.

— Много се съмнявам. — Пръстите ми още бяха ледени и имах чувството, че съм погълнала някакъв голям студен предмет, който притискаше неприятно гръдната ми кост. Вдишах дълбоко, за да го прокарам надолу, но напразно. — Не знаехте ли, че Джейми е женен?

Той примигна, но успях да видя леката гримаса на болка, сякаш някой внезапно го беше зашлевил по лицето.

— Знаех, че е бил женен — поправи ме той. Отпусна ръце и започна да си играе безцелно с малките предмети по писалището. — Той ми каза… или ми даде да разбера… че вие сте мъртва.

Взе малко сребърно преспапие и започна да го обръща в ръцете си, без да откъсва очи от блестящата му повърхност. В него имаше голям сапфир, който примигваше в синьо на светлината на свещите.

— Никога ли не е споменавал за мен? — попита тихо. Не знаех дали шепне от болката или от гняв. Дори изпитах леко съжаление.

— Напротив, каза, че сте му приятел.

Той вдигна очи и финото лице малко просветля.

— Наистина ли?

— Трябва да разберете. Той… аз… бяхме разделени от войната, от Въстанието. Всеки си мислеше, че другият е мъртъв. Аз го открих отново само преди… Господи, нима са минали само четири месеца? — Почувствах се ужасно, и то не единствено заради събитията от вечерта. Почувствах се, сякаш бях изживяла няколко живота от деня, в който отворих вратата на печатницата в Единбург, за да открия А. Малкълм, наведен над печатарската преса.

Бръчките от стреса по лицето на Грей се отпуснаха леко.

— Разбирам — каза той бавно. — Значи… не сте го виждала от… Господи, това са двайсет години! — Вгледа се изумен в мен. — И четири месеца? Защо… как… — Поклати глава, пропъждайки въпросите.

— Е, това сега няма значение. Но той не ви ли каза… че… той не ви ли каза за Уили?

Гледах го неразбиращо.

— Кой е Уили?

Вместо обяснение, Грей се наведе и отвори чекмеджето на писалището си. Издърпа малък предмет, сложи го отгоре и ми махна да се приближа.

Това беше портрет, овална миниатюра, в резбована рамка от някакво фино тъмно дърво. Погледнах лицето и го оставих внезапно, коленете ми омекнаха. Съвсем смътно видях как лицето на Грей плава над писалището като облак на хоризонта, когато взех миниатюрата да я погледна по-внимателно.

Като брат е на Бри — беше първата ми мисъл. Втората — тя дойде със силата на удар в слънчевия сплит: „Господи, той е брат на Бри!“

Не можеше да има съмнение. Момчето на портрета беше на девет или десет години, лицето още бе по детски нежно, а косата мека и кестенява, не червена. Но скосените сини очи гледаха дръзко над прав, въздълъг нос и високите викингски скули изпъваха гладката кожа. Наклонът на главата издаваше същата увереност като на мъжа, който му бе дал това лице.

Ръцете ми трепереха така силно, че едва не я изпуснах. Оставих я на писалището, но сложих ръка върху нея, сякаш да не скочи и да ме ухапе. Грей ме гледаше не без съчувствие.

— Не знаехте ли?

— Коя… — Гласът ми беше дрезгав от шока и трябваше да спра, за да прочистя гърлото си. — Коя е майка му?

Грей се поколеба, гледаше ме внимателно, после леко сви рамене.

— Тя е мъртва.

— Коя е? — Вълните на шока още се разливаха от епицентъра на стомаха ми и караха темето ми да потрепва, а пръстите на краката ми се сковаха, но поне гласните ми струни вече бях под контрол. Чувах как Джени казва: „Той не е мъж, който трябва да спи сам, нали“. Очевидно не беше.

— Казваше се Дженива Дънсейни. Сестра е на жена ми.

Главата ми се маеше от усилието да проумея всичко това и май не проявих особена тактичност.

— Вашата жена? — ококорих се насреща му. Той се изчерви силно и извърна очи. Ако бях имала някакви съмнения относно начина, по който бе гледал Джейми, вече нямах никакви.

— Мисля, че няма да е зле просто да ми обясните какво общо имате с Джейми, с тази Дженива и с момчето — казах аз, след като пак взех портрета.

Той изви вежда хладно и резервирано; беше шокиран, но вече се съвземаше.

— Не мисля, че съм длъжен да правя подобно нещо.

Потиснах порива да забия нокти в лицето му, но той явно се изписа на физиономията ми, защото Грей избута стола си назад и сви крака под него, готов да скочи бързо. Огледа ме притеснено над писалището.

Поех няколко пъти дълбоко дъх, отпуснах юмруци и заговорих възможно най-спокойно:

— Добре. Не сте длъжен. Но ще съм ви много задължена, ако го направите. И защо ми показахте този портрет, ако не сте искали да разбера? — добавих. — Сега със сигурност ще науча останалото от Джейми. Вие може да ми разкажете просто своята страна на историята. — Погледнах към прозореца; ивицата небе, която се виждаше между открехнатите капаци, още беше кадифеночерна, без никаква следа от зазоряване. — Имаме време.

Той въздъхна дълбоко и остави преспапието.

— Сигурно. — Извърна рязко глава към гарафата. — Ще искате ли бренди?

— Да — казах бързо, — и силно препоръчвам и на вас. Предполагам, че ще имате нужда не по-малко от мен.

Лека усмивка се появи за миг в ъгълчето на устата му.

— Това медицинско мнение ли е, госпожо Малкълм? — попита сухо.

— Абсолютно.

След тази малка схватка той се облегна назад и започна да върти бавно чашата с бренди в ръцете си.

— Казахте, че Джейми ви е казал за мен. — Сигурно съм потрепнала леко при споменаването на името му, защото той се намръщи. — Предпочитате да го наричам по фамилия? — попита хладно. — Но при тези обстоятелства се чудя коя от всички да избера.

— Не. — Отпих от брендито. — Да, той ви спомена. Каза, че сте били директор на затвора Ардсмюир и че сте му приятел… и че може да ви вярва — добавих неохотно. Вероятно Джейми наистина вярваше на лорд Джон Грей, но аз не бях чак толкова доверчива.

Този път усмивката се позастоя.

— Радвам се да го чуя — рече тихо. Погледна към кехлибарената течност в чашата си, разклати я леко, за да освободи замайващия ѝ аромат. Отпи и остави решително чашата.

— Срещнах го в Ардсмюир — започна той. — И когато закриха затвора и другите затворници бяха продадени за принудителен труд в Америка, аз уредих Джейми да бъде изпратен на едно място в Англия, наречено Хелуотър, собственост на приятели на семейството ми. — Погледна ме колебливо, после добави простичко: — Не можех да понеса мисълта, че няма да го видя отново.

Той ме запозна накратко с голите факти около смъртта на Дженива и раждането на Уили.

— Той обичаше ли я? — попитах. Брендито започна да сгрява ръцете и краката ми, но не стигаше до големия студен предмет в стомаха ми.

— Никога не ми е говорил за нея — каза Грей. Допи брендито си, закашля се и посегна да си налее още. Едва когато приключи с това, ме погледна отново и добави: — Но се съмнявам, като я познавах. — Изкриви уста. — Той и за Уили никога не ми е казвал, но се носеха доста клюки за Дженива и стария лорд Елсмиър, и когато момчето стана на четири-пет години, вече беше повече от ясно кой е баща му — за всеки, който би се вгледал добре. — Той отпи отново. — Подозирам, че моята тъща знае, но, разбира се, никога няма да каже и дума.

— Така ли?

Той ме погледна над ръба на чашата си.

— Да, защо? Ако трябваше да избирате дали единственият ви внук ще бъде девети граф Елсмиър и наследник на едно от най-богатите имения в Англия, или бедно копеле на шотландски престъпник?

— Разбирам. — Отпих още от брендито, опитвах се да си представя Джейми с млада англичанка на име Дженива — и успях доста добре.

— Точно така — каза сухо Грей. — И Джейми го разбра. И много хитро уреди да напусне Хелуотър, преди да е станало очевидно за всички.

— И тук вие се връщате в историята, така ли?

Той кимна със затворени очи. Резиденцията беше притихнала, макар че се долавяше някакъв далечен шум, който подсказваше, че още има хора.

* * *

Конюшнята беше добре построена; уютна през зимата и хладна през лятото. Големият дорест жребец размърда лениво уши заради една муха, но беше спокоен, наслаждаваше се на вниманието на коняря.

— Изобел е много недоволна от теб — каза Грей.

— Така ли? — попита безразлично Джейми. Вече нямаше нужда да се тревожи дали някой Дънсейни ще е недоволен от него.

— Каза, че си казал на Уили, че си тръгваш, и това ужасно го разстроило. Цял ден реве.

Лицето не Джейми беше извърнато, но Грей видя стягането на шията му. Облегна се на стената, докато гледаше как гребенът се спуска равномерно и оставя тъмни следи по блещукащата козина.

— Нямаше ли да е по-лесно да не казваш нищо на момчето? — попита тихо Грей.

— Сигурно… за лейди Изобел. — Фрейзър се обърна да остави гребена и плесна задницата на жребеца. Грей си помисли, че в този жест има някаква окончателност; утре Джейми си отиваше. Усети леко стягане в гърлото си, но го преглътна. Стана и последва Фрейзър към вратата на яслата.

— Джейми… — каза той и сложи ръка на рамото му. Шотландецът се обърна, чертите му бързо се промениха, но не достатъчно бързо, за да скрие мъката в очите си. Стоеше неподвижен и гледаше надолу към англичанина.

— С право си отиваш — каза Грей. В очите на Фрейзър се появи тревога, която бързо беше заменена от предпазливост.

— Така ли?

— Всички могат да го видят — каза сухо Грей. — Ако някой наистина вижда един коняр, не след дълго ще се разбере. — Погледна пак към жребеца и изви вежда. — Някои бащи белязват поколението си. Останал съм с впечатлението, че твоите наследници няма да могат да бъдат сбъркани.

Джейми не каза нищо, но на Грей му се стори, че е малко пребледнял.

— Сигурно сам виждаш… не, може би не — поправи се — вероятно нямаш огледало, нали?

Джейми поклати механично глава.

— Нямам — каза разсеяно. — Бръсна се над поилото. — Пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

Погледна към къщата, където френските прозорци бяха отворени към моравата. Уили бе свикнал да си играе там след обяд в слънчевите дни.

Фрейзър се обърна към него с внезапна решителност.

— Ще повървиш ли с мен?

Без да изчака отговор, той мина покрай конюшнята и сви по алеята, която извеждаше от ограждението към по-ниското пасище. Спря чак след четвърт миля, на слънчева полянка сред няколко върби, близо до брега на езерото.

Грей се задъха леко от бързия ход… явно се беше поотпуснал в Лондон. Фрейзър, разбира се, дори не се потеше въпреки топлия ден.

Без никакви предисловия, той се обърна към Грей и каза:

— Искам да те помоля за една услуга. — Скосените сини очи го гледаха прямо.

— Ако мислиш, че ще кажа на някого… — започна Грей, после поклати глава. — Не, едва ли мислиш подобно нещо. Все пак аз разбрах… или поне подозирах… от известно време.

— Не. — Джейми се усмихна леко. — Не мисля, че ще го направиш. Исках да те помоля…

— Да — каза бързо Грей.

Ъгълчето на устата на Джейми потрепна.

— Няма ли да попиташ първо какво е?

— Мисля, че знам; искаш да се грижа за Уили; и може би да ти изпращам вести за него.

Джейми кимна.

— Да, това е. — Погледна към склона, на който къщата се гушеше полускрита в гнездото си от кленове. — Може би е прекалено да те моля да идваш чак от Лондон, за да го виждаш от време на време.

— Не, никак — прекъсна го Грей. — Днес дойдох да ти съобщя нещо; ще се женя.

— Ще се жениш? — Шокът се изписа на лицето му. — За жена?

— Мисля, че нямам голям избор — отвърна сухо Грей. — Да, след като попита — за жена. За лейди Изобел.

— Господи, човече! Не можеш да го направиш!

— Мога — увери го Грей. И изкриви лице. — Длъжен съм заради положението ми в Лондон; уверявам те, че ще ѝ бъда добър съпруг. Не е нужно да се наслаждаваш на акта, за да го извършваш… Или може би ти си наясно с това?

Ъгълчетата на очите на Джейми потрепнаха леко; едва доловимо, но Грей го видя. Джейми отвори уста, после я затвори и само поклати глава.

— Дънсейни вече е твърде стар, за да се занимава с имението — изтъкна Грей. — Гордън е мъртъв, а Изобел и майка ѝ не могат да се справят сами. Семействата ни се познават от десетилетия. Това е съвсем подходящ брак.

— Наистина ли? — Скептицизмът на Джейми беше повече от ясен. Грей се обърна към него, светлата му кожа пламтеше, когато отговори рязко:

— Наистина. В брака има много повече от плътска любов. Много повече.

Фрейзър се извърна рязко. Тръгна към края езерото и застана на брега му. Ботушите му потънаха в калта сред тръстиките. Загледа се в леките вълнички. Грей чакаше търпеливо, като през това време развърза косата си и я пристегна отново.

Най-сетне Фрейзър се върна. Вървеше бавно, със сведена глава, сякаш още мислеше. Когато стигна до Грей, го погледна.

— Прав си — каза тихо. — Нямам право да мисля лошо за теб, защото не смяташ да опозориш дамата.

— Разбира се — каза Грей. — Освен това — добави по-ведро — така ще съм тук постоянно и ще се грижа за Уили.

— Значи ще се откажеш от поста си? — Една медна вежда се изви нагоре.

— Да. — Усмихна се малко печално. — Донякъде ще е облекчение. Не съм роден за войнишки живот.

Фрейзър като че ли мислеше.

— Тогава трябва да… съм ти благодарен, ако станеш втори баща на моя… моя син. — Никога не беше изричал тази дума на глас и звукът ѝ като че ли го шокира. — Аз… ще съм ти задължен. — Говореше задавено, сякаш яката го стягаше, макар че ризата му бе отворена на шията. Грей го погледна с интерес и видя, че лицето му става червено.

— В замяна… ако искаш… нямам против да… това…

Грей потисна внезапното желание да се засмее. Сложи ръка на рамото на едрия шотландец и видя как той се стегна, за да не потрепне при докосването му.

— Скъпи мой Джейми — каза Грей, разкъсван между смеха и раздразнението. — Ти наистина ли ми предлагаш тялото си в отплата заради обещанието да се грижа за Уили?

Лицето на Джейми почервеня до корените на косата.

— Ами да — сопна се. — Искаш ли го, или не?

Тогава Грей наистина се засмя, на продължителни пристъпи, като накрая дори седна на тревата на брега, за да се съвземе.

— О, мили Боже! — изпъшка, докато бършеше очите си. — Доживях да чуя такова нещо!

Фрейзър стоеше над него и го гледаше, утринната светлина очертаваше силуета му и озаряваше косата му с пламъци на фона на бледосиньото небе. На Грей му се стори, че вижда как широката уста леко потрепва на тъмното лице — хумор, примесен с огромно облекчение.

— Значи не ме искаш, така ли?

Грей се изправи и изтърси панталоните си.

— Сигурно ще те искам до последния си миг — каза той съвсем спокойно. — Но колкото и да се изкушавам… — Поклати глава, докато махаше мократа трева от дланите си. — Наистина ли мислиш, че ще искам… ще приема… някакво заплащане за такава услуга? Щях да го приема като огромна обида към честта ми, ако не знаех, че е казано от дълбоко чувство.

— Ами да — промърмори Джейми. — Не исках да те обидя.

Грей вече не знаеше да се смее ли, или да плаче. Вместо това вдигна ръка и леко докосна бузата му, която вече пак избледняваше до бледо бронзово. И каза по-тихо:

— Освен това не можеш да ми дадеш нещо, което не притежаваш.

По-скоро усети, отколкото видя, как напрежението напусна високото тяло.

— Но ще ти дам приятелството си — каза тихо Джейми, — ако то има някаква стойност за теб.

— Много, много голяма стойност. — Двамата постояха така, после Грей въздъхна и се обърна към слънцето. — Става късно. Сигурно имаш много работа днес?

Джейми прочисти гърло.

— Да, имам. Трябва да си уреждам нещата.

— Да, трябва.

Грей подръпна жилетката си, готов да тръгва. Но Джейми се застоя смутено, после внезапно взе решение, пристъпи напред, наведе се и обхвана лицето му в дланите си.

Грей усети топлината им на кожата си — леки и силни като бръсване на орлово перо, а после меките устни на Джейми Фрейзър докоснаха неговите. Последва мимолетно усещане за нежност и сила, слаб вкус на ейл и на прясно изпечен хляб. И изчезна. А Джон Грей остана да примигва срещу яркото слънце.

— О…

Джейми му се усмихна смутено и накриво.

— Ами да — каза той. — Сигурно няма да се отровя. — Обърна се и изчезна към върбите, като остави лорд Джон Грей сам до езерото.

* * *

Губернаторът помълча за миг. После вдигна поглед с усмивка.

— Тогава ме докосна за първи път по свое желание — каза той тихо. — И за последен… до тази вечер, когато му дадох другото копие на миниатюрата.

Седях напълно неподвижно, забравила за чашата с бренди в ръцете си. Не бях сигурна какво чувствам; шок, ярост, ужас, ревност и съжаление се люшкаха през мен на вълни, примесени с течения от объркани емоции.

Една жена беше убита съвсем наблизо преди няколко часа. И все пак сцената в стаята за почивка ми се струваше нереална в сравнение с онази миниатюра; малко и незначително портретче. В този момент и двамата с лорд Джон не мислехме за престъпление и правосъдие… или за каквото и да било освен това, което лежеше между нас.

Губернаторът се вгледа в лицето ми.

— Сигурно трябваше да ви позная на кораба. Но, разбира се, тогава ви мислех за отдавна мъртва.

— Е, беше тъмно — казах аз глупаво. Прокарах ръка през къдриците си, бях замаяна от брендито и безсънието. После осъзнах какво е казал.

— Да ме познаете ли? Но ние не сме се срещали!

Той се поколеба, после кимна.

— Помните ли една тъмна гора близо до Карярик в Северна Шотландия преди двайсет години? Едно младо момче със счупена ръка? Вие я наместихте. — И той вдигна ръката си, за да демонстрира.

— Господи! — Взех брендито и отпих така, че се закашлях. Примигнах към него с насълзени очи. Като знаех вече кой е, можех да различа фините кости и да видя по-нежните контури на момчето в тях.

— Вашите бяха първите женски гърди, които видях — каза той дяволито. — Това беше огромен шок.

— От който изглежда сте се съвзели — казах доста хладно. — Като че ли обаче сте простили на Джейми, че ви счупи ръката и заплаши да ви застреля.

Той се изчерви леко и остави чашата.

— Ами… ами… да…

Поседяхме още известно време, и двамата нямахме представа какво да кажем. Той си пое дъх един-два пъти, сякаш да каже нещо, но не го направи. Накрая затвори очи, все едно предаваше душата си на Господ, отвори ги и ме погледна.

— Знаете ли… — започна и спря. Погледна към стиснатите си ръце. Син камък блещукаше на пръста му, като сълза.

— Знаете ли — каза отново, тихо, сякаш на ръцете си, — какво е да обичаш някого и никога… никога!… да не можеш да му дадеш покой или радост, или щастие?

Погледна ме, очите му бяха изпълнени с болка.

— Да знаеш, че не можеш да му дадеш щастие не по твоя или по негова вина, а просто защото не си роден такъв, какъвто трябва да бъдеш за него?

Седях тихо и не виждах неговото, а друго красиво лице; тъмно, не светло. Не усещах топлия дъх на тропическата нощ, а ледената ръка на бостънската зима. Виждах как светлината пулсира като сърце, разлива се по студения сняг на болничните чаршафи.

… само защото не си роден такъв, какъвто трябва да бъдеш за него.

— Знам — прошепнах, стиснала ръце в скута си. Бях казала на Франк… остави ме. Но той не можа, както и аз вече не можех да го обичам както трябва, защото бях намерила половинката си другаде.

О, Франк, казах тихо. Прости ми.

— Вероятно ви питам дали вярвате в съдбата — продължи лорд Джон. Призрак на усмивка потрепна на лицето му. — Вие, точно вие, сте най-подходяща да отговорите на това.

— Така ли мислите? — попитах. — Но аз не знам, не повече от вас.

Той поклати глава, после посегна и взе миниатюрата.

— Предполагам, че бях по-голям късметлия от мнозина — каза той тихо. — Господ ми отне само едно. — Изражението му омекна, когато погледна лицето на момчето в ръката си. — Но ми даде нещо много по-скъпоценно в замяна.

Без да се замисля, аз плъзнах ръка по корема си. Джейми ми беше дал същия безценен дар — и бе платил същата огромна цена.

По коридора звучаха стъпки, приглушени от килима. Чу се рязко почукване и един от милицията надникна в кабинета.

— Дамата възстанови ли се? Капитан Джейкъбс приключи с разпитите и каретата на мосю Алегзандр се върна.

Веднага се изправих.

— Да, добре съм. — Обърнах се към губернатора, не знаех какво да му кажа. — Аз… благодаря ви…

Той ми се поклони официално и заобиколи писалището да ме изпрати.

— Безкрайно съжалявам, че преживяхте подобно изпитание, мадам — каза той, в гласа му се усещаше единствено дипломатично съжаление. Беше възвърнал официалния си маниер — гладък и излъскан като паркет.

Последвах милиционера, но на прага импулсивно се обърнах.

— Когато се срещнахме онази нощ на „Морска свиня“… радвам се, че не знаех кой сте. Аз… харесах ви. Тогава.

Той помълча секунда, любезен и дистанциран. После маската падна.

— И аз ви харесах — отвърна тихо. — Тогава.

* * *

Имах чувството, че пътувам до непознат. Небето започваше да посивява и дори в сумрака на каретата виждах Джейми срещу себе си с изопнато от умора лице. Беше свалил нелепата перука още щом тръгнахме от резиденцията на губернатора, смъквайки фасадата на изискан французин, за да разкрие раздърпания шотландец под нея. Косата му се спускаше на вълни по раменете, тъмна в предутринната светлина, която лишава всичко от цветове.

— Мислиш ли, че го е направил? — попитах накрая само за да кажа нещо.

Беше затворил очи. Отвори ги и сви леко рамене.

— Не знам. — Звучеше изтощен. — Хиляда пъти се питах това тази нощ… и ме питаха още повече. — Потърка челото си с кокалчетата на пръстите си.

— Не мога да си представя, че човек, когото познавам, е способен на подобно нещо. И все пак… ами нали знаеш, че може да направи всичко, когато е пиян. А и вече е убивал, пиян… не си забравила за акцизния в бардака, нали? — Кимнах и той се наведе напред, опрял лакти на коленете си. Зарови глава в шепите си. — Това обаче е различно. Не мисля… но… Знаеш какво каза на кораба за жените. И ако госпожа Алкът се е опитала да си играе с него…

— Направи го, видях я.

Той кимна, без да вдига поглед.

— Както и доста други хора. Но ако го е подвела, че ще получи повече, отколкото е смятала да му даде, вероятно го е отблъснала, може да му се е изсмяла… и какъвто беше пиян… с толкова ножове по стените на цялата къща… — Въздъхна и изправи гръб. — Бог знае — каза мрачно. — Аз не знам. — Прокара ръка през косата си, приглаждайки я.

— Има и още нещо. Трябваше да им кажа, че едва го познавам… че сме се срещнали на кораба от Мартиника и съм решил да го представя на острова, но не съм знаел откъде е, нито какъв човек е всъщност.

— Повярваха ли ти?

Той ме погледна дяволито.

— Засега. Но корабът идва отново след шест дни… и тогава ще разпитат капитана и ще разберат, че никога не е виждал мосю Етиен Алегзандр и съпругата му, камо ли дребен жълт убиец.

— Може да стане доста неловко — отбелязах аз, като мислех за Фъргъс и милиционера. — Вече сме доста непопулярни заради господин Уилъби.

— И няма да станем по-популярни, ако до шест дни не са го открили — увери ме той. — Шест дни може да са достатъчни и от Синя планина до Кингстън да стигне клюката за посетителите на Макайвър — защото нали знаеш, че слугите знаят кои сме.

— Мамка му!

Той се усмихна и сърцето ми изпърха.

— Интересно се изразяваш, сасенак. Е, това означава, че трябва да намерим Иън до шест дни. Ще отида веднага в Роуз Хол, но мисля, че трябва да си почина малко преди това. — Прозя се широко зад ръката си и поклати глава, примигвайки.

Не говорихме отново, докато не стигнахме в Синя планина и минахме на пръсти през спящата къща до стаята ни.

Аз се преоблякох в будоара, хвърлих с облекчение тежкия корсет на пода и свалих фибите от косата си. Влязох в спалнята само по копринена камизола и видях, че Джейми стои пред френските прозорци по риза и гледа към лагуната.

Обърна се, когато ме чу, и ми кимна с пръст на устните.

— Ела да видиш — прошепна.

В лагуната имаше малко стадо ламантини — големите сиви тела се плъзгаха в тъмните кристални води и се надигаха сияещи като гладки мокри камъни. Птиците започваха да пеят в дърветата близо до къщата; но освен тях се чуваше само свистящият дъх на ламантините, когато се подаваха над водата — зловещ звук, като кух далечен вой, с който се зовяха.

Гледахме ги притихнали. Лагуната започваше да позеленява с първите лъчи на слънцето. В състояние на крайна умора, когато всички сетива са неестествено изострени, аз усещах Джейми така осезаемо, сякаш го докосвах.

Разкритото от Джон Грей ме беше освободило от повечето ми страхове и съмнения — и все пак оставаше фактът, че Джейми не ми бе казал за сина си. Разбира се, беше си имал причини — и то основателни, — но нима бе решил, че няма да опазя тайната му? Внезапно ми хрумна, че сигурно е замълчал заради майката на момчето. Вероятно я е обичал въпреки впечатлението, с което бе останал Грей.

Тя беше мъртва; какво ако я е обичал? Но все пак имаше значение. Аз мислех Джейми за мъртъв цели двайсет години и това не промени чувствата ми към него. Ами ако и той беше обичал така това младо английско момиче? Преглътнах малка буца в гърлото си, опитвах се да намеря кураж, за да го попитам.

Изглеждаше отнесен, малка бръчка набраздяваше челото му въпреки красотата на лагуната призори.

— За какво мислиш? — попитах накрая. Не можех да изрека другото, страхувах се да чуя истината.

— Просто имах предчувствие — отговори той, все още гледаше ламантините. — За господин Уилъби.

Събитията от нощта ми се струваха далечни и незначителни. И все пак беше извършено убийство.

— Какво?

— Ами отначало не можех да си представя, че е способен на такова нещо… кой би бил способен? — Замълча, прокара пръст по мъглата на кондензацията, образувала се по прозорците с изгряването на слънцето. — И все пак… — Обърна се към мен. — Може би разбирам. — Изглеждаше угрижен. — Беше сам… много сам.

— Чужденец в чужда земя — казах тихо, като си спомних стиховете, изписани пред очите на всички с дръзки черни мазки и изпратени да летят към отдавна изгубения дом, предадени на морето с криле от бяла хартия.

— Да, това е. — Спря да мисли, прокара бавно ръка през косата си — сияеща мед на утринната светлина. — А когато един мъж е така сам… ами може би не е прилично да го казвам, но любенето е единственото, което може да го накара да забрави за известно време.

Той погледна надолу, обърна дланите си и погали осакатения си среден пръст с показалеца на лявата ръка.

— Това ме накара да се оженя за Лери — каза тихо. — Не увещанията на Джени. Не съжалението към нея и момичетата. Дори не и болезнените ми топки. — Устата му се изви леко, после се отпусна. — Само нуждата да забравя, че съм сам — добави тихо.

Обърна се неспокойно към прозореца.

— Затова си мислех, че ако китаецът е отишъл при нея, за да получи… онова, от което се нуждае… и тя му е отказала… — Сви рамене, взирайки се в хладната зелена лагуна. — Ами може и да го е направил.

Стоях до него. Един ламантин от средата на лагуната се понесе бавно по повърхността, после се обърна по гръб, за да задържи малкото на гърдите си към слънцето.

Джейми мълча няколко минути, аз също, не знаех как да върна разговора към онова, което бях видяла и чула в резиденцията на губернатора.

По-скоро усетих, отколкото го видях, да преглъща и той се обърна към мен. Беше изморен, но изглеждаше някак решителен… както преди да влезе в битка.

— Клеър — каза той и аз веднага изстинах. Наричаше ме по име, когато беше най-сериозен. — Клеър, трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — Опитвах се да измисля как да го попитам, а внезапно вече не исках да го чуя. Отстъпих леко назад, но той стисна ръката ми.

Държеше нещо в юмрука си. Взе моята длан и го сложи в нея. Вече знаех какво е; усещах резбованата овална рамка и леката грапавина на портрета.

— Клеър. — Виждах как потрепери леко шията му, когато преглътна. — Клеър… трябва да ти кажа. Аз имам син.

Не казах нищо, но отворих ръка. И то беше там; същото лице, което бях видяла в кабинета на Грей — детска, наперена версия на мъжа пред мен.

— Трябваше да ти кажа преди. — Той се взираше в лицето ми, опитваше се да разгадае чувствата ми, но като никога то изглежда беше напълно безизразно. — Само че… — Пое дълбоко дъх, за да събере сили да продължи.

— Не съм казвал на никого за него. Дори на Джени.

Това ме стресна достатъчно, за да заговоря:

— Джени не знае?

Той поклати глава и се извърна към ламантините. Изплашени от гласовете ни, те се бяха оттеглили малко, но сега се бяха успокоили отново и се хранеха с водорасли по края на лагуната.

— Беше в Англия. Той… не можех да кажа, че е мой. Той е копеле, разбираш ли? — Бузите му порозовяха, сигурно заради изгряващото слънце. Той прехапа устна и продължи: — Не съм го виждал, откакто беше малък. И никога няма да го видя отново — освен на такова портретче. — Взе го от ръката ми и го хвана в дланта си като бебешка главичка. Примигна и се наведе над него.

— Страх ме беше да ти кажа — продължи тихо. — Защото щеше да си помислиш, че съм наплодил десетина копелета… защото щеше да си помислиш, че няма да ме е грижа толкова за Бриана, ако знаеш, че имам и друго дете. Но не е така, Клеър… обичам я много повече, отколкото мога да изразя. — Вдигна глава и ме погледна в очите.

— Ще ми простиш ли?

— А ти… — Думите почти ме задавяха, но трябваше да ги изрека: — Обичаше ли я?

На лицето му се появи огромна мъка, но той не се извърна.

— Не — каза тихо. — Тя… ме искаше. Трябваше да намеря начин… трябваше да я спра, но не можах. Тя искаше да легна с нея. И аз го направих, и… тя умря заради това. — Тогава най-сетне сведе поглед, дългите мигли скриваха очите му.

— Аз съм виновен за смъртта ѝ, пред Бог; вероятно по-виновен… защото не я обичах.

Не казах нищо, но докоснах бузата му. Той притисна ръката ми със своята, твърдо, и затвори очи. На стената до нас имаше гекон, беше почти същия цвят като жълтата мазилка и започваше да сияе в засилващата се светлина.

— Той какъв е? — попитах тихо. — Синът ти?

Усмихна се леко, без да отвори очи.

— Разглезен и упорит. Невъзпитан. Шумен. С ужасен характер. — Преглътна. — И прекрасен, хубав, весел и силен — каза така тихо, че едва го чух.

— И твой — добавих. Ръката му стисна моята, задържайки я върху наболата мека брада по бузата му.

— И мой. — Пое дълбоко дъх и видях блясъка на сълзи под затворените клепачи.

— Трябваше да ми се довериш — казах накрая. Той кимна бавно, после отвори очи. Все още държеше ръката ми.

— Май трябваше — каза тихо. — И все пак си мислех… как ще ти кажа всичко, за Дженива, за Уили, за Джон… Знаеш ли за Джон? — Смръщи се леко, после се отпусна, когато кимнах.

— Той ми каза. За всичко.

Изви вежди, но продължи:

— Особено след като разбра за Лери. Как можех да ти кажа и да очаквам, че ще разбереш разликата?

— Каква разлика?

— Дженива… майката на Уили… тя искаше тялото ми — каза тихо, като гледаше пулсиращото телце на гекона. — Лери имаше нужда от името ми и от труда ми, за да издържам нея и момичетата ѝ. — Обърна глава, тъмносините очи се вгледаха в моите. — А Джон… — Сви рамене и ги отпусна. — Не можех да му дам каквото искаше… а той е достатъчно добър приятел, за да не си го поиска.

— Но как да ти кажа всичко това — устата му потрепна. — И после да ти кажа… че съм обичал винаги само теб? Как щеше да ми повярваш?

Въпросът увисна във въздуха между нас, потрепващ като отражението от водата.

— Ако го кажеш, ще ти повярвам.

— Ще ми повярваш ли? — Звучеше леко изумен. — Защо?

— Защото ти си честен мъж, Джейми Фрейзър. — И се усмихнах, за да не се разплача. — И нека Бог се смили над теб заради това.

— Само ти си — каза той съвсем тихо. — За да те боготворя с тялото си, да ти служа с ръцете си. Да ти дам името си и цялото си сърце, и душата с него. Само ти си. Защото ти никога не ми позволи да излъжа… и все още ме обичаш.

Тогава наистина го докоснах.

— Джейми — казах тихо и сложих ръка на рамото му. — Вече не си сам.

Той се обърна, хвана ме за ръцете и потърси лицето ми.

— Заклех ти се, когато се оженихме. Тогава не го мислех, но се заклех… и сега го мисля. — Извърнах ръката му и усетих тънката гладка кожа на китката, където се усещаше пулсът, където острието на ножа му бе изрязало някога плътта и пръснало кръвта му, за да се слее завинаги с моята.

Притиснах китката си към неговата, пулс до пулс, сърце до сърце.

— Кръв от кръвта ми… — прошепнах.

— Плът от плътта ми — прошепна той дрезгаво. Внезапно коленичи пред мен и сложи събраните си длани в моята; жестът, с който планинците се заклеват във вярност на своя вожд.

— Предавам ти духа си — каза, свел глава над ръцете ни.

— Докато се свърши животът ни — казах тихо. — Но още не е свършил, Джейми, нали?

Той се изправи и свали ризата ми. Положи ме гола на тясното легло и аз го придърпах към себе си сред меката жълта светлина, прибрах го у дома, у дома, отново у дома, и двамата вече не бяхме самотни.

60.

Ароматът на скъпоценните камъни

Роуз Хол беше на десет мили от Кингстън, до него се стигаше по стръмен и лъкатушен червеникав прашен път, който водеше към синята планина. Пътят бе обрасъл така силно, че трябваше да яздим в колона. Следвах Джейми през тъмните ароматни пещери от кедрови клони, под високи почти сто стъпки дървета. В сенките под тях растяха огромни папрати с едри, подобни на охлювчета главички.

Беше тихо, само птиците шумяха в храстите — и дори те притихваха при преминаването ни. Конят на Джейми спря изведнъж и отстъпи със сумтене; изчакахме една малка зелена змия да прекоси пътеката към храстите. Загледах се след нея, но не можех да видя на повече от десет крачки встрани от пътя. Всичко отвъд бе потънало в хладни зелени сенки. Почти се надявах господин Уилъби да е дошъл насам — никой нямаше да го открие тук.

Китаецът не беше открит въпреки интензивното претърсване на града от островната милиция. На следващия ден щяха да пристигнат специално изпратени пехотинци от казармите в Антигуа. Междувременно всяка къща в Кингстън бе залостена като банков сейф, а хората бяха въоръжени до зъби.

Настроението в града беше много опасно. Като офицерите от флота, и полковникът на милицията смяташе, че ако заловят китаеца, той едва ли ще оцелее до бесилото.

— Предполагам, че ще го разкъсат на парчета — беше казал полковник Джейкъбс, докато ни ескортираше от резиденцията в нощта на убийството. — Вероятно ще му откъснат топките и ще ги набутат в гърлото му — добави с мрачно задоволство при тази мисъл.

— Вероятно — промърмори Джейми на френски, докато ми помагаше да се кача в каретата. Знаех, че въпросът за господин Уилъби още го тормози; беше мълчалив и замислен по пътя към планината. И все пак не можехме да сторим нищо. Ако малкият китаец беше невинен, не можехме да го спасим; ако беше виновен, не можехме да го предадем. Най-добрата ни надежда бе да не го открият.

А междувременно имахме пет дни да намерим Младия Иън. Ако наистина беше в Роуз Хол, всичко щеше да е наред. Ако не беше…

* * *

Ограда и малка порта разделяха плантацията от гората. Вътре земята бе разчистена за насаждения от захарна тръстика и кафе. На известно разстояние от къщата, на отделно възвишение, имаше голяма проста кирпичена сграда с покрив от палмова слама. Тъмнокожи хора влизаха и излизаха от нея и над всичко беше надвиснала слабата лепкава миризма на изгоряла захар.

Под рафинерията — или поне реших, че е това — имаше голяма преса за захар. Примитивна на вид, тя се състоеше от две огромни греди, кръстосани като буквата Х, и сложени на огромно вретено, щръкнало над подобната на кутия преса. Двама-трима мъже се катереха върху пресата, но тя в момента не работеше; волът, който я задвижваше, пасеше малко встрани.

— Как изобщо свалят захарта оттук? — попитах аз, като си мислех за тясната пътека, по която бяхме дошли. — С мулета ли? — Изтупах кедровите иглички от раменете на палтото си, за да добия по-представителен вид.

— Не — отвърна разсеяно Джейми. — Транспортират я по реката с баржи. Тя е ей там, под малкия проход, който се вижда зад къщата. — Посочи с брадичка, като държеше юздите с една ръка, а с другата изтупваше праха от полите на палтото си.

— Готова ли си, сасенак?

— По-готова няма да стана.

Роуз Хол беше на два етажа; дълга къща, с красиви пропорции и покрив от скъпи плочи, а не от ламарина като на повечето плантаторски къщи. Дълга веранда минаваше по едната ѝ страна с високи френски прозорци.

Пред входната врата растеше голям храст с жълти рози, които пълзяха нагоре и се изливаха от ръба на покрива. Ароматът им беше така силен, че едва дишах; а може би вълнението ми пречеше да дишам и стегна гърлото ми. Огледах се, докато чакахме да ни отворят, опитвахме се да зърнем бяла фигура около захарната рафинерия.

— Да? — Една робиня на средна възраст ни отвори вратата и ни погледна любопитно. Беше пълна, с бяла памучна рокля и червен тюрбан. Кожата ѝ изглеждаше наситено златиста сред розите.

— Господин и госпожа Малкълм идват при госпожа Абърнати, ако обичате — каза любезно Джейми. Жената като че ли се сепна, сякаш не идваха често посетители, но след миг колебание кимна и отстъпи назад, за да отвори широко вратата.

— Изчакайте в салона, ако обичате — каза тя с лека напевност. — Ще питам господарката дали ще ви приеме.

Стаята беше голяма, дълга и с прекрасни пропорции — осветена от огромни прозорци на едната стена. В другия ѝ край имаше камина — гигантска структура с каменна полица и огнище от дялан камък, което заемаше почти цялата стена. Можеше да опечеш вол в нея и наличието на голям шиш говореше, че от време на време и това се случва.

Робинята ни отведе до едно ратаново канапе и ни покани да седнем. Аз се настаних и започнах да се оглеждам, а Джейми закрачи неспокойно из стаята, като надничаше през прозорците към нивите под къщата.

Това беше странна стая; удобно мебелирана с ратанови мебели и големи меки възглавници, но украсена с малки и необичайни сувенири. На единия перваз имаше редица сребърни звънчета, подредени от най-малкото към най-голямото. Няколко тантурести фигурки от камък и теракота седяха на масичката до лакътя ми. Нещо като примитивни фетиши или идоли.

Всички изобразяваха жени, в напреднала бременност или с огромни кръгли гърди и преувеличени бедра, които излъчваха явна и почти притеснителна сексуалност. Не че този век бе от най-скромните, но по-скоро очаквах да видя подобни предмети във всекидневна от моето време.

Донякъде по-ортодоксални бяха якобитските реликви. Сребърна кутия за енфие, стъклен флакон, украсено ветрило, голям сребърен поднос за сервиране — дори голяма тъкана черга на пода; всички украсени с бялата роза на Стюартите. Това не беше толкова странно — след Калоден много якобити бяха избягали в Западните Индии да търсят ново богатство. Сметнах тази гледка за окуражаваща. Домакин с якобитски пристрастия щеше да посрещне добре сънародник шотландец и щеше да ни помогне да намерим Иън. Ако е тук — предупреди едно гласче в главата ми.

Някъде навътре в къщата се чуха стъпки и нещо изшумоля зад вратата до камината. Джейми изсумтя тихо, сякаш някой го беше ударил, и аз вдигнах поглед, за да видя господарката на къщата.

Изправих се и малката сребърна чаша, която бях взела, падна с трясък на пода.

— Виждам, че си запазила момичешката си фигура, Клеър. — Главата ѝ беше наклонена настрани, а зелените очи сияеха развеселено.

Бях твърде скована от изненада, за да отговоря, но ми мина мисълта, че не мога да кажа същото за нея.

Гейлис Дънкан винаги бе имала много пищен бял бюст и заоблени бедра. Макар и все още бяла, тя беше значително по-пищна във всяко видимо измерение. Носеше широка муселинова роба, под която меката дебела плът се тресеше и люлееше при движението ѝ. Деликатните кости на лицето ѝ бяха потънали под набъбналата плът, но сияещите зелени очи бяха същите — изпълнени с лошотия и веселие.

Поех дълбоко дъх и си върнах дар слово.

— Надявам се, че няма да се обидиш — казах, след като се отпуснах на ратановия диван, — но защо не си мъртва?

Тя се засмя, гласът ѝ беше звънък като на момиче.

— Мислиш, че трябваше да съм, нали? Е, не си първата… и смея да кажа, че няма и да си последната.

Очите ѝ се бяха присвили като ярки зелени триъгълничета от смеха. Тя се настани в креслото си и кимна небрежно на Джейми. После плесна рязко с ръце, за да извика прислугата.

— Ще пийнем ли чай? — попита ме тя. — Хайде, после ще ви гледам. Все пак нали имам репутация на врачка; много ме бива да предсказвам бъдещето… А и защо не? — Пак се засмя, дебелите ѝ бузи порозовяха от веселие. Ако и тя бе така шокирана от появата ми, както аз от нейната, то добре го прикриваше.

— Чай — каза на черната прислужница, която се появи. — От специалния, в синята кутия. И сладкишите с ядки.

— Ще хапнете ли? — попита, като се обърна към мен. — Все пак случаят си заслужава. Питах се — наклони глава настрани като чайка, която преценява шансовете си да улови риба, — дали пътищата ни пак ще се пресекат след онзи ден в Крейнсмюир.

Сърцето ми започваше да забавя темпото си, шокът отстъпваше пред огромна вълна любопитство. Усещах как въпросите се надигат в мен и избрах един наслуки.

— Ти позна ли ме? — попитах. — Когато се срещнахме в Крейнсмюир?

Тя поклати глава, кичури светлоруса коса се освободиха от фибите и се спуснаха по врата ѝ. Вдигна ги към кока си, като все така ме гледаше с интерес.

— Отначало не. Но си помислих, че в теб има нещо много странно… не че само аз си го мислех. Ти не мина подготвена през камъните, нали? Не беше дошла нарочно, искам да кажа?

Преглътнах отговора „Тогава не“ и казах:

— Не, стана случайно. Но ти дойде нарочно, нали, от 1967 година?

Тя кимна, гледаше ме напрегнато. Бръчката между веждите ѝ стана по-дълбока.

— Да… да помогна на принц Теарлах. — Устата ѝ се изкриви настрани, сякаш бе вкусила нещо лошо. Внезапно се извърна и се изплю. Плюнката пльокна на лъснатия дървен под.

— Ан гелтаир салах Атаилтеах! — каза тя. — Мръсен италиански страхливец! — Очите ѝ потъмняха и блеснаха неприятно. — Ако знаех, щях да отида направо в Рим да го убия, докато беше време. Брат му Хенри обаче не беше по-читав — онзи, жалкият свещеник. Не че има значение. След Калоден всички Стюарти са безполезни.

Тя въздъхна и се намести, ратановото кресло изскърца под нея. Махна нетърпеливо с ръка, за да прогони Стюартите.

— Както и да е, с това е свършено. Та значи си дошла случайно… минала си през камъните близо до Огнения празник, нали? Обикновено така става.

— Да — отвърнах сепната. — Дойдох на Белтейн. Но какво имаш предвид с „обикновено така става“? Срещала ли си и други… като нас? — добавих колебливо.

Тя поклати глава някак разсеяно.

— Не много. — Като че ли обмисляше нещо, но може би се чудеше защо още не е сервирана почерпката. Взе сребърното звънче и го раздрънка яростно.

— Проклетата Клотилда! Като нас ли? — върна се на въпроса ми. — Не, не съм. Само една освен теб. Направо щях да припадна, когато видях белега на ръката ти и разбрах, че си като мен. — Тя докосна дебелата си ръка, където малкият белег от ваксинацията беше скрит под диплите на белия муселин. Пак наклони глава като птичка, оглеждайки ме с блеснало зелено око.

— Не, когато казах, че обикновено така става, имах предвид историите. За хора, които изчезват в кръгове на феи и каменни кръгове. Обикновено минават около Белтейн и Самайн; малцина около Слънчевия празник — Лятното или зимното слънцестоене.

— Значи това е бил списъкът — казах внезапно, спомняйки си сивата тетрадка, която бях оставила при Роджър Уейкфийлд. — Направила си списък с дати и инициали — почти двеста души. Не знаех какво представляват, но видях, че датите са предимно в края на април и началото на май или в края на октомври.

— Да, точно така. — Тя кимна, още ме гледаше замислено. — Значи си намерила малката ми книжка? От нея ли се сети да дойдеш да ме търсиш на Крейг на Дун? Ти беше, нали? Ти извика името ми точно преди да мина през камъните?

— Джилиън — казах аз и видях как зениците ѝ се разширяват при споменаването на името ѝ, макар че лицето остана спокойно. — Джилиън Едгарс. Да, аз бях. Не знаех дали си ме видяла в тъмното. — Пак се върнах в онази черна нощ сред камъните — а в центъра им гореше клада, фигурата на слабо момиче стоеше до нея, светлата ѝ коса се развяваше от жегата.

— Не те видях. Едва по-късно, когато те чух да викаш на процеса срещу теб, си помислих, че гласът ти ми е познат. И после, когато видях белега на ръката ти… — Тя сви огромните си рамене, след това платът се изпъна върху тях. — Кой беше с теб онази нощ? — попита с любопитство. — Бяха двама — тъмнокос младеж и момиче.

Затвори очи, концентрирайки се, после ги отвори и се втренчи в мен.

— По-късно реших, че я познавам… но не можех да се сетя за името ѝ, макар да съм сигурна, че съм виждала лицето ѝ. Коя беше тя?

— Госпожо Дънкан? Или сега сте госпожа Абърнати? — прекъсна я Джейми, пристъпи напред и се поклони официално. Изненадата от появата ѝ вече отминаваше, но той още беше блед, скулите му бяха изпъкнали под изопнатата кожа.

Тя го погледна, после пак, сякаш го забелязваше за първи път.

— Охо, ама това ако не е малкото червено зверче! — възкликна развеселена. Огледа го внимателно, забелязвайки всяка подробност от външния му вид.

— Хубавец си станал, а? — Облегна се в креслото, което изскърца силно от тежестта ѝ, и го огледа с присвити очи. — Много приличаш на Макензи, момче. Винаги си приличал, но сега си по-голям и приличаш и на двамата си чичовци в лицето.

— Сигурен съм, че Дугал и Колъм биха били много доволни, че ги помните така добре. — Джейми също я гледаше напрегнато. Никога не я беше харесвал — и едва ли щеше да промени мнението си сега, — но не можеше да си позволи да ѝ се противопоставя, не и ако тя държеше Иън.

Гейли не отговори, защото в този момент чаят пристигна. Джейми дойде при мен и седна на дивана, докато тя внимателно наливаше чай и ни подаваше чашите. Държеше се като всяка любезна домакиня. И сякаш за да запази тази илюзия, тя ни предложи купата със захар и каничка с мляко, после се облегна отново.

— Ако не възразявате, че питам, госпожо Абърнати, как се озовахте тук? — Любезно незададен остана по-големият въпрос: „Как така не изгоря на кладата като вещица?“

Тя се засмя и сведе кокетно дългите си мигли.

— Е, сигурно ще си спомните, че в Крейнсмюир бях бременна, нали?

— Май че помня нещо такова. — Джейми отпи от чая си, връхчетата на ушите му леко порозовяха. Той наистина имаше причина да запомни това; тя беше разкъсала дрехите си насред процеса, разкривайки издутия си корем, който можеше да ѝ спаси живота — поне временно.

Малък розов език се подаде навън и деликатно облиза капките чай от горната ѝ устна.

— Ти имаш ли деца? — изви вежда към мен.

— Имам.

— Ужасно е, нали? Да се влачиш като оплескана с кал свиня и после да те разкъса нещо, което прилича на удавен плъх. — Тя поклати глава и издаде тих гърлен звук на отвращение. — Красотата на майчинството, нали? Все пак не бива да се оплаквам — малкото създание ми спаси живота. Отвратителното раждане е за предпочитане пред изгарянето на клада.

— Предполагам — отвърнах, — макар че второто не съм го пробвала и не знам.

Гейлис се задави с чая си и опръска предницата на роклята си. Обърса се небрежно, като ме гледаше развеселено.

— Е, и аз не съм, но съм ги виждала да изгарят. И може би да лежиш в кална дупка и да гледаш как ти расте коремът е за предпочитане.

— През цялото време ли те държаха в дупката на крадците? — Сребърната лъжица беше студена в ръката ми, но дланта ми се изпоти при спомена за дупката на крадците в Крейнсмюир. Прекарах три дни с Гейлис Дънкан, защото ме обвиниха във вещерство. Колко ли време беше стояла там?

— Три месеца — каза тя, взирайки се замислено в чая си. — Три месеца измръзнали крака и пълзящи гадини, смрадливи огризки и воня на гроб по кожата ми ден и нощ.

После вдигна очи, изкривила уста с горчивина.

— Но пък накрая родих детето със стил. Когато болките ми започнаха, ме извадиха от дупката — и без това не можех да избягам, нали? — и бебето се роди в старата ми спалня; в къщата на бирника.

Очите ѝ бяха леко замъглени и аз се запитах дали течността в чая ѝ е изцяло чай.

— Имах прозорци на ромбчета, помниш ли? Във всички оттенъци на лилаво, зелено и бяло — най-хубавата къща в селото. — Усмихна се при спомена. — Те ми дадоха да подържа детето и зелената светлина падна на лицето му. Приличаше наистина на удавено. Мислех си, че ще е студено на допир, като труп, но не беше; беше топъл. Топъл като топките на баща си. — Засмя се внезапно, и грозно.

— Защо мъжете са такива глупаци? Можеш да ги водиш за оная работа — за известно време. После им даваш син и пак ги хващаш за топките. Но си само това за тях, без значение какво правят — една путка.

Тя се облегна в креслото си. И разтвори широко бедра, вдигна чаша в иронична наздравица над срамната си кост и огледа с присвити очи големия си корем.

— Ето го! Най-могъщото нещо на света! Негрите поне го знаят. — Тя гаврътна голяма глътка. — Правят малки идолчета, само кореми… и гърди. Както правят мъжете там, откъдето идваме ние с теб. — Тя ме погледна, оголила зъби в усмивка. — Виждала ли си мръсните снимки, които мъжете купуват под щанда?

Кървясалите зелени очи се обърнаха към Джейми.

— А знаеш ли книгите и картинките, които мъжете си разменят в Париж сега, а, лисицо? Същите са. — Тя махна с ръка и отпи отново, дълбоко. — Единствената разлика е, че негрите имат приличието да я боготворят.

— Много възприемчиво от тяхна страна — каза спокойно Джейми. Той седеше в стола си, протегнал отпуснато дългите си крака, но виждах напрежението в пръстите на ръката му, които стискаха чашата. — И как разбрахте за картинките, които мъжете гледат в Париж, госпожо… Абърнати сте сега, нали?

Може и да беше пияна, но в никакъв случай не беше объркана. Тя го погледна остро и му се усмихна лукаво.

— О, „госпожа Абърнати“ става. Когато живях в Париж, имах друго име… мадам Мелисандр Робишо. Харесва ли ти? Струваше ми се малко помпозно, но чичо ти Дугал ми го даде, затова го запазих… от сантименталност.

Свободната ми ръка се сви в юмрук, скрита в гънките на полите ми. Чувала бях за мадам Мелисандр, когато живеех в Париж. Не беше част от висшето общество, бе прочута като предсказателка; придворните дами се съветваха с нея в дълбока тайна — за любовния си живот, за инвестиции и за бременности.

— Предполагам, че си можела да кажеш доста интересни неща на дамите — казах аз.

Смехът ѝ този път беше искрен.

— О, разбира се! Но рядко го правех. Хората обикновено не плащат за истината. Понякога обаче… знаеш ли, че майката на Жан-Пол Марат искаше да кръсти сина си Рудолф? Казах ѝ, че според мен Рудолф носи лош късмет. Понякога се чудя за това… дали щеше да стане революционер с име като Рудолф, или щеше само да пише поеми? Мислил ли си за това, лисицо… че името има значение? — Тя втренчи стъклените си зелени очи в Джейми.

— Често — каза той и остави чашата си. — Дугал ви изведе от Крейнсмюир, нали?

Тя кимна и потисна оригване.

— Да. Той дойде да вземе бебето… страхуваше се, че някой ще разбере, че е бащата. Аз не исках да го дам обаче. И когато той се приближи да го вземе от мен… ами аз грабнах кинжала от колана му и го притиснах към гърлото на детето. — Лека доволна усмивка при спомена изви хубавите ѝ устни. — Казах му, че ще го убия, освен ако не се закълне в живота на брат си и в своята душа, че ще ме спаси.

— И той ти повярва? — Призля ми при мисълта за майка, която държи нож до гърлото на новороденото си дете, дори наужким.

Тя ме погледна.

— О, да — каза тихо и усмивката ѝ се разшири. — Дугал ме познаваше добре.

Изпотен, дори в студения декември, и неспособен да свали очи от малкото личице на спящия си син, Дугал се съгласил.

— Когато се наведе над мен да вземе детето, си помислих да забия кинжала в неговото гърло — каза, припомняйки си. — Но тогава щях да се измъкна много по-трудно, затова не го направих.

Изражението на Джейми не се беше променило, но той взе чая си и отпи дълбока глътка.

Дугал извикал тъмничаря, Джон Макрей, и църковния гробар и чрез дискретни подкупи се погрижил закачулената фигура, която завлекли до бъчвата с катран на следващата сутрин да не е Гейлис Дънкан.

— Мислех, че ще използват сламено чучело, но той беше хитър. Старата баба Джоан Макензи бе умряла преди три дни и трябваше да я погребат същия следобед. Няколко камъка в ковчега и закован здраво капак. Истинско тяло, което гори чудесно. — Тя се засмя и допи чашата си. — Не всеки е виждал собственото си погребение; още по-малко са онези, които са видели екзекуцията си, нали?

Било посред зима и малката горичка с офики пред селото била гола, помитана от сухите листа, тук-там по земята се виждали спаружените червени плодчета като капки кръв.

Денят бил облачен и обещавал суграшица или сняг, но въпреки това се събрало цялото село; никой не искал да пропусне изгарянето на вещица. Селският свещеник, отец Байн, бил умрял преди три месеца, след треска от забрала рана, но за случая дошъл друг от съседното село. Като ароматизирал пътя си с кадилницата, той слязъл по пътеката към гората, припявайки молитва за мъртвите. Зад него вървели тъмничарят и двамата му помощници, които влачели носилката от плет и покритото с черна роба тяло.

— Сигурно баба Джоан щеше да е доволна — каза Гейли и белите ѝ зъби блеснаха. — Едва ли е очаквала и четирима-петима души на погребението си… а ето че се събра цялото село, че и кадяха тамян и нареждаха специални молитви!

Макрей развързал тялото и го отнесъл до готовата бъчва с катран.

— Съдът ме удостои с милостта да бъда удушена, преди да ме изгорят — обясни иронично Гейлис. — Така че очакваха мъртво тяло… с това нямаше проблем. Единственото, което някой би могъл да забележи, бе, че баба Джоан беше два пъти по-слаба от мен, все пак тъкмо бях родила, но май никой не забеляза колко е лека в ръцете на Макрей.

— Ти си била там? — попитах аз.

Тя кимна самодоволно.

— О, да. Е, увита с наметало… всички бяхме така заради времето… но не бих го пропуснала.

Когато свещеникът приключил последната си молитва против злините на вещерството, Макрей взел боровата факла от помощника си и пристъпил напред.

— Господи, въздай справедливост върху тази жена заради злините, които е извършила — казал той и хвърлил факлата в катрана.

— Стана по-бързо, отколкото очаквах — каза Гейли, звучеше леко изненадана. — Едно силно шуп и огънят се разгоря… лумна жега, тълпата започна да се радва. Беше ужасна гледка, пламъците се издигнаха чак до клоните на офиките над нас.

Огънят отслабнал след минута и тъмната фигура в него се виждала достатъчно добре през бледите пламъци. Качулката и косата били изгорели, а самото лице било напълно неразпознаваемо. След малко се появили черните кости под стопената плът.

— На мястото на очите бяха останали големи празни дупки — каза тя. Нейните, зелени като мъх, се обърнаха към мен, замъглени от спомена. — Помислих си, че може би гледа мен. Но после черепът се взриви и всичко свърши. Хората започнаха да се разотиват… всички, освен малцината, които се надяваха да си вземат парченце кост за сувенир.

Тя стана и тръгна нестабилно към малката масичка до прозореца. Взе сребърното звънче и го разклати силно.

— Да — каза тя, обърнала гръб към нас. — Раждането може би е по-лесно.

— Значи Дугал ви заведе във Франция — каза Джейми. Пръстите на дясната му ръка потрепваха леко. — Как така се озовахте тук, в Западните Индии?

— О, това стана по-късно — каза тя небрежно. — След Калоден. — Обърна се и ми се усмихна.

— А какво доведе вас двамата тук? Със сигурност не удоволствието от компанията ми.

Погледнах към Джейми и видях как гърбът му леко се напряга, когато се изправи. Лицето му беше спокойно, само в очите светеше предпазливост.

— Дойдохме да търсим млад мой роднина — каза той. — Моя племенник, Иън Мъри. Имаме причина да мислим, че е продаден тук за принудителен труд.

Светлите вежди на Гейли се извиха високо и образуваха меки хълмчета на челото ѝ.

— Иън Мъри ли? — каза тя и поклати объркано глава. — Тук нямам бели затворници. Всъщност никакви бели. Единственият свободен мъж в плантацията е управителят и дори той е от онези, които наричат грифони, една четвърт черен.

За разлика от мен, Гейлис Дънкан беше много добра лъжкиня. От изражението ѝ на слаб интерес не можеше да се разбере дали някога е чувала името Иън Мъри. Но лъжеше, сигурна бях.

Джейми също разбра; видях в очите му не разочарование, а гняв, бързо потиснат.

— Наистина ли? — попита той любезно. — И не се страхувате тук сама с робите, така далече от града?

— О, не, изобщо.

Усмихна му се широко, после вдигна двойната си брадичка и я разклати леко към терасата зад него. Обърнах глава и видях, че френските прозорци са изпълнени от огромен чернокож мъж, с няколко инча по-висок от Джейми. От навитите ръкави се подаваха ръце като дървесни дънери.

— Да ви представя Херкулес — каза Гейли с лек смях. — Той има и брат близнак.

— Да не би да се казва Атлас? — попитах малко по-остро.

— Позна! Не е ли умница, а, лисицо? — Тя смигна заговорнически на Джейми и дебелата ѝ буза се разклати при движението. Когато обърна глава, видях червените паяжини на спукани капиляри по страните ѝ.

Херкулес не обърна внимание на това, и на нищо друго. Широкото му лице беше отпуснато и тъпо, нямаше живот в дълбоко потъналите очи под костеливото чело. Беше ми много неприятно да го гледам и не само заради страховития му ръст; все едно минаваш покрай обитавана от призраци къща, където нещо се спотайва зад слепите прозорци.

— Достатъчно, Еркюл; можеш да се връщаш на работа. — Гейлис взе звънчето и звънна леко, веднъж. Без да каже и дума, гигантът се обърна и се заклатушка от верандата.

— Не се страхувам от робите — обясни тя. — Те се страхуват от мен, защото ме мислят за вещица. Много смешно, като се замисли човек, нали? — Очите ѝ заблестяха сред гънките тлъстина.

— Гейли… този мъж… — поколебах се, чувствах се странно да задавам такъв въпрос. — Не е… зомби, нали?

Тя се засмя с удоволствие и чак плесна с ръце.

— Господи, зомби ли? Боже, Клеър! — Направо се заливаше от смях и цялото ѝ лице порозовя. — Е, наистина не е много умен — каза накрая, като се задъхваше и хриптеше. — Но не е и мъртъв! — И продължи да се кикоти.

Джейми ме погледна объркан.

— Зомби?

— Няма значение — казах аз, лицето ми беше розово почти колкото на Гейли. — Колко роби имаш тук? — попитах, за да сменя темата.

— Хе-хе — започна да се укротява тя. — Ох, към сто, сто и нещо. Плантацията не е много голяма. Само триста акра тръстика и малко кафе по горните склонове.

Тя извади дантелена кърпичка от джоба си и попи влажното си лице, подсмърчайки. Усещах напрежението на Джейми. Бях сигурна, че и той като мен е сигурен, че Гейли знае нещо за Иън Мъри — ако не друго, поне не се изненада от появата ни. Някой ѝ беше казал за нас и този някой можеше да е само Иън.

Мисълта да заплаши жена, за да измъкне информация, не беше присъща на Джейми, но на мен не ми пречеше. За нещастие присъствието на двата стълба на Херкулес бяха сложили край на тази мисловна посока. Следващата ми най-добра идея беше да претърся къщата и околността за някаква следа от момчето. Триста акра бяха доста, но ако Иън беше в имота, вероятно бе близо до сградите или в тях — къщата, захарната рафинерия или жилищата на робите.

Когато се откъснах от мислите си, осъзнах, че Гейли ме пита нещо.

— Какво?

— Казах — повтори тя търпеливо, — че ти имаше голям талант на лечителка, когато беше в Шотландия. Сигурно сега знаеш дори повече?

— Предполагам. — Погледнах я предпазливо. Дали питаше за себе си? Не беше здрава; само един поглед към петната по лицето ѝ и тъмните кръгове под очите беше достатъчен. Но дали се чувстваше зле?

— Не за мен — каза, като видя погледа ми. — Поне в момента. Двама роби се разболяха. Може би ще си така добра да ги прегледаш?

Погледнах към Джейми, който ми кимна едва забележимо. Това беше шанс да влезем в жилищата на робите и да потърсим Иън.

— Видях на идване, че имате проблеми с пресата — каза той и внезапно стана. Кимна хладно на Гейли. — Може би ще ида да погледна, докато с жена ми се грижите за болните. — Без да изчака отговор, той свали палтото си и го закачи на куката до вратата. Излезе на верандата, навивайки ръкавите на ризата си. Слънцето блестеше в косата му.

— Сръчен е, нали? — каза развеселена Гейли. — Моят съпруг Барнабас беше такъв… не можеше да откъсне ръце от всякакви машинарии. И от робини — добави. — Ела, болните са отзад в кухнята.

Кухнята беше в отделна малка сграда, свързана с къщата от покрит с цъфнал жасмин проход. Докато вървяхме през него, сякаш се носехме през облак от парфюм, обградени от жуженето на пчели, което беше така силно, че го усещах чак с кожата си. Като ниско вибриране на гайда.

— Жилила ли те е пчела? — Гейли махна небрежно срещу едно ниско прелитащо мъхесто телце и го запрати настрани.

— Понякога.

— Мен също. И всеки път получавам само червена пъпчица. Но пчела ужили една от робините в кухнята миналата пролет и нещастницата се поду като жаба и умря пред очите ми! — Погледна ме комично ококорена. — Направи чудеса за репутацията ми, казвам ти. Останалите роби взеха да разправят, че съм омагьосала момичето; била съм ѝ направила заклинание, задето изгорила един кекс. Оттогава рядко загарят манджи. — Тя клатеше глава и прогони друга пчела.

Макар и ужасена от безчувствеността ѝ, донякъде бях облекчена от тази история. Вероятно другите клюки, които бяхме чули на бала на губернатора, също имаха подобно просто обяснение.

Спрях и се загледах през дантелените листа на жасмина към полето със захарна тръстика. Джейми беше на полянката до пресата и се взираше в гигантските дървени греди на машината, докато един мъж, вероятно управителят, му сочеше и обясняваше нещо. Тогава Джейми отвърна и направи жест, а управителят кимна и размаха ръце. Ако не откриех следа от Иън в кухнята, може би Джейми щеше да научи нещо от надзирателя. Въпреки думите на Гейли всичките ми инстинкти настояваха, че момчето е тук… някъде.

Нямаше следа от него в кухнята; само три-четири жени, които месеха хляб и лющеха грах. Вдигнаха любопитно глави, когато минахме. Улових погледна на една млада жена, кимнах и ѝ се усмихнах; вероятно щях да мога да се върна и да говоря с нея по-късно. Очите ѝ се разшириха от изненада и тя сведе веднага глава, забила поглед в купата с шушулки в скута си. Видях я как ме поглежда крадешком, докато прекосявахме дългата стая, и забелязах, че крепи купата пред издут от ранна бременност корем.

Първият болен роб беше в малък килер до самата кухня. Лежеше на сламеник под рафтове, отрупани с увити с марля пити сирене. Пациентът, млад мъж на двайсетина години, седна и запримигва от внезапната светлина през отворената врата.

— Какво му има? — Клекнах до него и докоснах кожата му. Топла, влажна, но като че ли нямаше треска. Не изглеждаше особено зле, само примигваше сънливо, докато го преглеждах.

— Има червей.

Погледнах изненадана Гейли. От това, което бях видяла и чула досега на островите, предполагах, че вероятно поне три четвърти от черното население — ако не и неколцина от белите — страдат от чревни паразити. Колкото и гадни и изтощаващи да бяха обаче, повечето от тях бяха опасни предимно за много малките деца и много старите хора.

— Вероятно доста повече от един — казах аз. Бутнах внимателно роба да легне по гръб и започнах да опипвам корема му — далакът беше чувствителен и малко увеличен — също често срещан проблем тук, — но не напипах подозрителни струпвания в корема, които можеха да говорят за сериозно заразяване с паразити. — Струва ми се относително здрав; защо си го затворила тук в тъмното?

И сякаш в отговор на въпроса ми, робът внезапно се изтръгна от ръката ми и нададе пронизителен писък, после се сви на кълбо. Свиваше се и се изпъваше като йо-йо, стигна до стената и започна да си удря главата в нея, като още крещеше. После, така внезапно, както бе започнал, пристъпът отмина и младият мъж се отпусна на сламеника, дишайки тежко и потънал в пот.

— Боже Господи! Какво беше това?

— Червей лоа лоа — каза Гейли, развеселена от реакцията ми. — Живеят в очните ябълки, точно под повърхността им. Кръстосват напред-назад, от едното око до другото, и когато минават над носа, било доста болезнено. — Тя кимна към роба, който още трепереше леко на сламеника.

— Тъмнината им пречи да се движат толкова много — обясни тя. — Онзи от Андрос, който ми каза за тях, рече, че трябва да ги хванеш, когато точно влизат в окото, защото тогава са под повърхността и можеш да ги вдигнеш с голяма игла за кърпене. Ако изчакаш, влизат по-дълбоко и не можеш да ги измъкнеш. — Тя се обърна към кухнята и извика да донесат светлина.

— Ето, донесох ти игла, за всеки случай. — Тя бръкна в торбичката на кръста си и извади парче плат, в което беше забита триинчова стоманена игла. Подаде ми я услужливо.

— Ти откачи ли? — втренчих се ужасена в нея.

— Не. Нали каза, че си добър лечител?

— Да, но… — Погледнах към роба с колебание, после взех свещта, която една от слугините държеше.

— Дай ми малко бренди и малък остър нож. Потопи ножа — и иглата — в брендито, после задръж върха за миг в пламък. Нека изстине, но не го докосвай. — Докато говорех, леко дръпнах нагоре единия клепач. Окото беше странно неправилно, покрит с петна кафяв ирис върху кървясала жълта склера. Търсех внимателно, като приближих пламъка, за да свия зеницата, после го отдръпнах, но не видях нищо.

Опитах с другото око и едва не изпуснах свещта. Наистина имаше малко прозрачно влакно, което се движеше под конюнктивата. Задавих се леко при тази гледка, но се овладях и посегнах към дезинфекцирания нож, като още държах клепача.

— Дръж го за раменете — казах на Гейли. — Не му позволявай да се движи, иначе може да го ослепя.

Дори мисълта за такава операция беше ужасяваща, но се оказа изненадващо проста за изпълнение. Направих един бърз малък разрез във вътрешния ъгъл на конюнктивата, вдигнах я леко с върха на иглата, докато червеят мине лениво по открития участък, и плъзнах иглата под него. А после го извадих.

Изхвърлих го настрани с тръпка на отвращение. Той се удари в стената с тихо пльок и изчезна в сенките под сиренето.

Нямаше кръв; сред кратък вътрешен дебат реших да оставя на сълзите на мъжа да промият разреза. Трябваше да се изцели сам; нямах фини конци и раната беше достатъчно малка, за да не се нуждае от шев.

Сложих чисто парченце плат върху затвореното око и направих превръзка около главата. После се облегнах назад, много доволна от първия си набег в тропическата медицина.

— Добре — казах и отметнах косата си. — Къде е другият?

Следващият пациент беше в барака извън кухнята, мъртъв. Клекнах до тялото на мъж на средна възраст с прошарена коса и се изпълних едновременно с жалост и с гняв.

Причината за смъртта му беше повече от очевидна: заклещена херния. Топка усукани забрали черва се подаваха встрани от корема му, а разширената кожа над нея вече позеленяваше, макар че самото тяло беше още топло. Широките черти бяха застинали в израз на агония, а крайниците още бяха разкривени и даваха доста точно описание на смъртта му.

— Защо си чакала? — изправих се и се обърнах гневно към Гейли. — За бога, държа ме да пием чай и да говорим, докато се е случвало това? Умрял е преди по-малко от час, но сигурно се е мъчил дълго — с дни! Защо не ме доведе веднага при него?

— Тази сутрин изглеждаше вече пътник — каза тя невъзмутимо. Сви рамене. — Виждала съм го и преди; не мислех, че можеш да направиш нещо. Нямаше смисъл да се бърза.

Преглътнах по-нататъшните си обвинения. Тя беше права; можех да го оперирам, ако бях дошла по-рано, но шансовете да му помогна бяха почти несъществуващи. Можех да се справя с хернията, дори при тези трудни условия; все пак трябваше само да се набута пак издутината навътре и да се съберат разкъсаните тъкани на коремния мускул с шевове; опасна беше инфекцията. Но след като изскочилото черво се беше усукало така, че бе прекъснало кръвоснабдяването и съдържанието в него беше започнало да гние, мъжът беше обречен.

Но да го оставя да умре в тази задушна барака, сам… е, може би нямаше да сметне присъствието на една бяла жена за много успокояващо. Все пак изпитах ужасно усещане за провал; както винаги в присъствието на смъртта. Избърсах бавно ръце в напоена с бренди кърпа и опитах да се овладея.

Един спасен, един изгубен… а Иън още не беше намерен.

— Тъй като вече съм тук, може да погледна и другите ти роби — предложих аз. — Превантивно.

— О, те са си добре. — Гейли махна небрежно с ръка. — Все пак, ако искаш, моля. Но по-късно. Този следобед очаквам посетител и трябва да поговоря още малко с теб преди това. Ела в къщата — някой ще се погрижи за това. — Тя кимна към „това“ — разкривеното тяло на мъртвия роб. Хвана ме под ръка и ме изведе от бараката към кухнята, като ме буташе с тежестта си.

В кухнята се откачих от нея и посочих към бременната робиня, която беше коленичила и търкаше плочите на огнището.

— Ти върви; искам да прегледам набързо това момиче. Не ми изглежда добре… нали не искаш да пометне.

Гейли ме погледна странно, после сви рамене.

— Тя вече роди два пъти без проблеми, но ти си лекарят. Щом това те забавлява — давай. Само че не се бави много; свещеникът каза, че ще дойде в четири.

Престорих се, че преглеждам изумената жена, докато Гейли се отдалечи по прохода.

— Виж, търся едно младо бяло момче на име Иън; аз съм леля му. Знаеш ли къде е?

Момичето — едва ли имаше повече от седемнайсет-осемнайсет години — изглеждаше стреснато. Примигна и погледна към една от по-възрастните жени, която бе приключила работата си и идваше да види какво става.

— Не, мадам — каза по-възрастната, като клатеше глава. — Няма бели момчета тук. Никакви.

— Не, мадам — послушно повтори момичето. — Не знаем нищо за момчето ви. — Но не това щеше да ми каже и не искаше да срещне погледа ми.

Към по-възрастната жена се присъединиха други две робини, като подкрепление. Бях обградена от истинска стена от мълчание и не можех да проникна през нея. В същото време усещах някакво течение сред тези жени — нещо като взаимно предупреждение; тревога и потайност. Може би беше просто естествена реакция на внезапната поява на бяла непозната в света им… или пък нещо друго.

Не можех да се бавя повече; Гейли щеше да дойде да ме търси. Порових бързо в джоба си и извадих сребърен флорин, който притиснах в ръката на момичето.

— Ако видиш Иън, кажи му, че чичо му е тук и го търси. — Не изчаках отговор, обърнах се и излязох бързо от кухнята.

Погледнах към захарната рафинерия, докато минавах по прохода. Нямаше хора около пресата, волът пасеше кротко сред високата трева в края на полянката. Нямаше следа от Джейми или от управителя. Дали се беше върнал в къщата?

Минах през френските прозорци в салона и спрях рязко. Гейли седеше в плетения си стол, преметнала палтото на Джейми на ръката си, а снимките на Бриана бяха пръснати в скута ѝ. Чу ме и вдигна поглед, една светла вежда се изви над отровна усмивка.

— Какво хубаво момиче. Как се казва?

— Бриана. — Устните ми се сковаха. Тръгнах бавно към нея, едва потисках порива да грабна снимките от ръцете ѝ и да избягам.

— Много прилича на баща си, нали? Знаех си, че ми изглежда позната, когато я видях онази нощ на Крейг на Дун. Той е баща ѝ, нали? — Тя наклони глава към вратата, откъдето бе излязъл Джейми.

— Да. Дай ми ги. — Но вече нямаше значение; тя ги беше видяла. Все пак не можех да гледам как дебелите ѝ бели пръсти обгръщат лицето на Бриана.

Устата ѝ потрепна, сякаш искаше да откаже, но ги събра прилежно и ми ги подаде без възражения. Аз ги притиснах за миг към гърдите си, без да знам какво да правя с тях, после ги прибрах в джоба на полата си.

— Седни, Клеър. Кафето дойде. — Кимна към малката масичка и креслото до нея. Очите ѝ ме проследиха дотам някак пресметливо.

Тя ми даде знак да налея кафе и за двете ни и взе чашата си, без да каже нищо. Отпивахме мълчаливо няколко секунди. Чашата трепереше в ръцете ми и разлях горещата течност по китката си. Оставих чашата, избърсах ръка в полата си и се зачудих в някакво ъгълче на съзнанието си защо се страхувам.

— Два пъти — каза тя внезапно. Погледна ме с нещо като смайване. — Господи, минала си два пъти! Или не — три пъти, нали, щом си тук сега. — Тя поклати глава, изумена, без да сваля зеления си поглед от лицето ми.

— Как? — попита ме. — Как издържа толкова пъти и си жива?

— Не знам. — Видях силен скептицизъм да прелита по лицето ѝ и отговорих отбранително: — Наистина! Просто… минах.

— За теб не беше ли такова? — Зелените очи се присвиха в концентрация. — Какъв беше преходът? Не усети ли ужаса? И шума, който ще разцепи черепа ти и ще ти пръсне мозъка?

— Да, такова беше. — Не исках да говоря за това; дори не исках да мисля за прехода през времето. Бях блокирала нарочно този спомен, ревът на смъртта и разкъсването, гласовете на хаоса, които ме призоваваха да се присъединя към тях.

— Кръв ли имаше за защита или камъни? Не мислех, че имаш кураж за кръв… но явно съм сбъркала. Защото със сигурност си по-силна, отколкото те мислех, щом си го направила три пъти и си жива.

— Кръв ли? — Поклатих объркана глава. — Не. Нищо. Казах ти… просто минах. Това е. — После си спомних нощта, в която тя мина през камъните, през 1968 година; блясъкът на огъня в Крейг на Дун и гърчещата се черна фигура в центъра му. — Грег Едгарс. — Името на първия ѝ съпруг. — Не си го убила само защото те намери и опита да те спре, нали? Той е бил…

— Кръвта, да. — Тя ме гледаше напрегнато. — Изобщо не мислех, че е възможен, преходът… без кръвта. — Звучеше леко смаяна. — Древните… винаги са използвали кръвта. И огъня. Изграждали са големи клетки от пръти, пълнели са ги с пленници и са ги палели в кръговете. Мислех, че така се отваря проходът.

Ръцете и устните ми бяха студени и взех чашата, за да ги стопля. Къде, за бога, беше Джейми?

— Не си използвала и камъни, така ли?

Поклатих глава.

— Какви камъни?

Тя ме погледна за миг, чудеше се дали да ми каже. Малкият ѝ розов език облиза устната и тя кимна решително. Изсумтя тихо, докато се надигаше от стола, и тръгна към голямата камина в другия край на стаята. Кимна ми да я последвам.

Коленичи с изненадваща грация за нейната фигура и натисна един вграден в полицата зеленикав камък, на около стъпка над огнището. Той помръдна леко, чу се тихо щрак, когато една от плочите се плъзна от хоросановото си гнездо.

— Механизъм с пружина — обясни Гейли, вдигна внимателно плочата и я остави настрани. — Един датчанин на име Лейвен от Сен Кроа ми го направи.

Бръкна в отвора отдолу и извади дървена кутия, дълга около една стъпка. По гладкото дърво имаше по-светли петна, изглеждаше подута и разцепена, сякаш бе стояла дълго в морска вода. Прехапах устна при вида ѝ, за да не се издам. Ако бях имала някакви съмнения, че Иън е тук, те изчезнаха — защото това, освен ако сериозно не се бях объркала, беше съкровището на тюлените. За щастие Гейли не гледаше към мен, а към кутията.

— Научих за камъните от един индианец — не червен индианец, а индус от Калкута — обясни тя. — Той дойде при мен да търси татул и ми каза как да правя лекарства от скъпоценни камъни.

Огледах се през рамо за Джейми, но нямаше и следа от него. Къде беше, по дяволите? Беше ли открил Иън някъде из плантацията?

— Можеш да купиш прах от скъпоценни камъни в една лондонска аптека — казваше тя, смръщена леко, докато вдигаше капака. — Но обикновено са с ниско качество и бхасмас не се получават добре. Трябва да имаш камък поне от второ качество — наричат ги нагина. Това е големичък полиран камък. Най-добре камък от първо качество с фасети и без дефекти, но повечето хора не могат да си позволят да го изгорят на пепел. Пепелта от такъв камък се нарича бхасмас — обясни, като се обърна да ме погледне. — Точно тя е лекарството. Я виж можеш ли да отвориш тази проклетия? Раздула се е от водата и ключалката заяжда при влажно време — а тук постоянно е влажно през този сезон — добави и направи физиономия към облаците над залива далеч долу.

Пъхна кутията в ръцете ми и се надигна тежко и със сумтене.

Видях, че това е китайска кутия от съединени парчета; доста простичка, с малък плъзгащ се панел, който отключваше главния капак. Проблемът беше, че този панел се беше издул и заклещил в жлеба си.

— На лош късмет е да я счупиш — отбеляза Гейли, докато гледаше опитите ми. — Иначе щях да я разбия и да се приключва. Ето, това може да помогне. — Извади малко седефено ножче за писма от роклята си и ми го подаде, после отиде до перваза на прозореца и разклати едно от сребърните си звънчета.

Натиснах внимателно с острието на ножа. Усетих как се опря в дървото и разклатих леко. Малко по малко правоъгълното парченце дърво излезе от мястото си, докато вече го държах с палец и показалец и успях да го издърпам.

— Ето. — Подадох ѝ кутията с известна неохота. Беше тежка и в нея определено подрънкваше нещо метално.

— Благодаря. — Когато я взе, черната прислужница влезе през другата врата. Гейли се обърна към нея да поеме поднос с пресни сладкиши, и видях как плъзна кутията между диплите на роклята си, за да я скрие.

— Много приказват — намръщи се тя към гърба на момичето, което излизаше от стаята. — Това е една от трудностите при робите; не можеш да опазиш никакви тайни. — Сложи кутията на масата, натисна капака и той се отвори назад с рязко изскърцване.

Посегна в кутията и извади нещо в шепата си. Усмихна ми се дяволито, после каза:

— Малкият Джаки Хорнър седнал в ъгъла да си хапне коледен пай. Пъхнал палец и извадил слива — отвори ръка с апломб и възкликна: — Какво добро момиче съм!

Очаквах ги, разбира се, но не ми беше трудно да добия впечатлено изражение. На живо скъпоценните камъни винаги са по-ефектни и по-смайващи от описанието им. Шест-седем от тях бляскаха в дланта ѝ, като пламъци и лед, като сиянието на синя вода на слънцето. Имаше и един голям златен камък като око на промъкващ се тигър.

Без да се усетя, се приближих да ги огледам.

— Доста са големи. — Джейми ги беше описал с типичната за шотландците склонност към омаловажаване. Е, бяха по-малки от кутия за хляб все пак.

— Първо ги взех заради парите — казваше Гейли, като потупваше камъните очарована. — Защото се носят по-лесно от голям товар злато или сребро; тогава не знаех за какво друго могат да се използват.

— За какво, като бхасмас ли? — Мисълта да изгоря някое от тези сияещи неща ми се струваше кощунствена.

— О, не, не тези. — Затвори ръка над камъните, пъхна ги в джоба си и бръкна в кутията за още. Към джоба ѝ потече течен огън и тя го потупа с удоволствие. — Не, имам много по-малки камъни за това. Тези са за нещо друго.

Огледа ме замислено, после кимна към вратата в края на стаята.

— Ела с мен в работната ми стая. Имам някои неща, които може да те заинтригуват.

„Заинтригуват“ беше меко казано.

Стаята беше дълга, изпълнена със светлина и имаше дълъг тезгях от едната страна. Връзки сушащи се билки висяха от тавана и лежаха по застлани с кърпи лавици по вътрешната стена. Скринове и шкафове покриваха останалата част от стената, а в края на стаята имаше малка остъклена лавица за книги.

Изпитах нещо като дежа вю; след миг се сетих, че просто ми напомня за работната ѝ стая в Крейнсмюир, в къщата на първия ѝ съпруг — не, втория, поправих се, като си спомних пламтящото тяло на Грег Едгарс.

— Колко пъти си се омъжвала? — попитах с любопитство. Тя беше започнала да трупа състоянието си благодарение на втория си съпруг, бирника на окръга, в който живееха, като подправяше подписа му, за да отклонява пари за себе си, а после го уби. След като този метод се бе оказал успешен, сигурно беше опитала отново; тя бе човек на навика.

Спря за миг, за да преброи.

— А, май че пет. Откакто дойдох тук — каза небрежно.

— Пет? — попитах немощно. Явно не беше просто навик, а пристрастяване.

— Тропиците са много нездравословна среда за англичаните — каза тя и ми се усмихна лукаво. — Трески, язви, гноясали стомаси; и най-малкото нещо може да ги очисти. — Явно се грижеше за устната си хигиена; зъбите ѝ още бяха много хубави.

Посегна напред и погали малка бутилка, която стоеше на най-долния рафт. Нямаше етикет, но аз и преди бях виждала белотата на арсеника. Като цяло бях доволна, че не ядох нищо.

— О, това ще те заинтригува — каза тя, щом видя един буркан на горния рафт. Сумтеше лекичко, докато се изправяше на пръсти, свали го и ми го подаде.

В него имаше много едра пудра, явно смес от няколко вещества — кафяво, жълто и черно, поръсено с парченца от някакъв полупрозрачен минерал.

— Какво е това?

— Зомби отрова — засмя се тя. — Реших, че ще искаш да я видиш.

— О… Нали уж каза, че няма такова нещо.

— Не — поправи ме, все така усмихната. — Казах, че Херкулес не е мъртъв; и той не е. — Взе буркана от мен и го върна на рафта. — Но не може да се отрече, че е доста по-управляем, когато си получава дозата от това веднъж седмично, смесена с кашата.

— Какво е това, за бога?

Тя сви рамене.

— По малко от това, по малко от онова. Но основното е вид риба — дребно квадратно създание на петна; много е смешно. Сваля се кожата, суши се, както и черният дроб. Но се слагат и други неща… Ще ми се да знаех какви.

— Не знаеш ли какви са? Не го ли направи ти?

— Не. Имах един готвач, или поне ми го продадоха за готвач, но проклета да съм, ако смеех да хапна нещо, приготвено от коварния черен дявол. Той беше хунган.

— Какъв?

— Хунган, така черните наричат техните лечители жреци; макар че за да съм по-точна, Исмаил рече, че неговите хора го наричали онисеегун, или нещо такова.

— Исмаил ли? — Облизах сухите си устни. — Той с това име ли дойде?

— О, не. Имаше някакво езическо име от шест срички и мъжът, който ми го продаде, го наричаше Джими — те наричат всички черни Джими. Аз го кръстих Исмаил заради историята, която продавачът ми разказа за него.

Исмаил бил отведен от Златния бряг в Африка заедно с още шестстотин роби от селата на Нигерия и Гана, наблъскани между палубите на робския кораб „Персефона“, който пътувал за Антигуа. Като минавали през прохода Кайкос, се извила вихрушка и корабът се отклонил към Хогсти Рийф, близо до Грейт Инагуа. Разбил се и екипажът едва се спасил с лодките.

А робите, оковани и безпомощни между палубите, се издавили. Всички освен един човек, който по-рано бил изваден от трюма, за да помага в кухнята, защото юнгите умрели от едра шарка по пътя. Този мъж бил изоставен от екипажа, но въпреки това оцелял при корабокрушението, защото се хванал за едно буре с алкохол и доплавал до брега на Грейт Инагуа след два дни.

Рибарите, които го открили, били по-заинтригувани от спасителното му средство, отколкото от него самия. Като отворили бурето обаче, с ужас открили вътре тялото на мъж, което било идеално запазено от алкохола.

— Чудя се дали все пак са изпили ментата — промърморих аз, като си спомних думите на господин Овърхолт за афинитета на моряците към алкохолни напитки.

— Вероятно — каза Гейли, леко подразнена от прекъсването. — Така или иначе, когато чух за това, веднага го нарекох Исмаил. Заради плаващия ковчег, нали се сещаш?

— Много умно — поздравих я аз. — А… разбрали ли са кой е човекът в бурето?

— Едва ли. — Тя сви безгрижно рамене. Дадоха го на губернатора на Ямайка, който наредил да го сложат в стъклен ковчег, пълен с алкохол, като чудат експонат.

— Какво? — попитах смаяно.

— Е, не точно самият човек, ами някакъв странен мъх, който бил пораснал по него — обясни Гейли. — Губернаторът си падаше по такива неща. Старият губернатор, де. Чух, че вече имало нов.

— Да — отвърнах с леко безпокойство. Помислих си, че вероятно предишният губернатор трябва да бъде наречен интересен експонат, а не мъртвият.

Тя беше с гръб към мен, дърпаше чекмеджетата и ровеше из тях. Поех дълбоко дъх с надеждата да прозвуча небрежно.

— Този Исмаил изглежда интересен човек, още ли е при теб?

— Не — рече с безразличие. — Черното копеле избяга. Той ми направи отровата за зомбита обаче. Не искаше да ми каже как, каквото и да му причинявах — добави тя със сумтящ неприятен смях и аз внезапно си спомних белезите по гърба на Исмаил. — Каза, че не подобавало жени да правят лекарства, само мъже можели да го правят. Или много стари жени, след като им спре кървенето. Ха!

Изсумтя и посегна към джоба си. Извади шепа камъни.

— Както и да е, доведох те, за да ти покажа нещо.

Тя внимателно сложи пет камъка в груб кръг на плота. После свали от рафта дебела, подвързана с протрита кожа книга.

— Четеш ли немски? — попита ме, като я отвори внимателно.

— Не особено. — Приближих се, за да гледам през рамото ѝ. Hexenhammer — пишеше на нея с красив ръкописен шрифт.

— „Чукът на вещиците“? — попитах аз. — Заклинания? Магии?

Скептицизмът в гласа ми сигурно беше очевиден, защото тя ме погледна лошо през рамо.

— Ама че си глупачка. Ами ти каква си, а?

— Каква съм ли? — попитах сепнато.

— Ами да. — Обърна се и се наведе над плота, гледаше ме с присвити очи. — Каква си? Или аз каква съм? Какви сме ние?

Отворих уста да отговоря, после я затворих.

— Точно така — каза тихо. — Не всеки може да мине през камъните, нали? Защо ние?

— Не знам. Това не означава, че сме вещици!

— Така ли? — Изви вежда и прелисти няколко страници. — Някои хора могат да напускат телата си и да пътуват на мили разстояние — каза ми тя, взирайки се замислено в страницата. — Други ги виждат как бродят и ги разпознават. И то когато може да се докаже, че през това време са били в леглата си. Виждала съм свидетелски показания. Някои хора имат стигма, която можеш да видиш и докоснеш… знам един такъв. Но не всички. Само определени хора.

Обърна още една страница.

— Ако всеки може да го направи, значи е наука. Ако само малцина могат, тогава е вещерство или суеверие, или както искаш го наречи. Но е истинско. — Погледна ме, зелените ѝ очи светеха като на змия над старата книга. — Ние сме истински, Клеър… ти и аз. И специални. Никога ли не си се питала защо?

Бях се питала. Много пъти. Никога обаче не намерих разумен отговор. Явно Гейли смяташе, че има такъв.

Обърна се пак към камъните, които бе сложила на плота, и ги посочи поред.

— Камъни за защита; аметист, смарагд, тюркоаз, лапис лазули и мъжки рубин.

— Мъжки рубин.

— Плиний казва, че рубините имат пол; коя съм аз, че да споря? — каза подразнено. — Но ние използваме само мъжките камъни, женските не вършат работа.

Потиснах порива да попитам как точно различават пола на рубините, но казах:

— Не вършат работа за какво?

— За пътуването — каза тя и ме погледна с любопитство. — През камъните. Защитават те от… каквото има там. — Очите ѝ потъмняха леко при мисълта за прехода през времето и аз осъзнах, че се страхува до смърт от него. Нищо чудно — аз също.

— Ти кога дойде? Първия път? — Взираше се напрегнато в очите ми.

— От 1945 в 1743, ако това ме питаш. — Не исках да ѝ казвам твърде много; все пак любопитството ми надделяваше. Тя беше права за едно; с нея бяхме различни. Може би никога вече нямаше да имам възможност да говоря с човек, който знае онова, което знаеше тя. А и колкото по-дълго я ангажирах в приказки, толкова по-дълго Джейми щеше да търси Иън.

— Хм. — Тя изсумтя доволно. — Достатъчно близо. Според легендите на планинците са двеста години… когато човек заспи в кръг на феи и накрая танцува цяла нощ със Стария народ; обикновено се връща двеста години по-късно.

— Но ти не си го направила. Ти дойде от 1968 година, но беше в Крейнсмюир няколко години преди мен.

— Да, пет години. — Кимна разсеяно. — Ами заради кръвта.

— Кръвта?

— Жертвоприношението — каза ми, внезапно изнервена. — То ти дава по-голям обхват. И поне малко контрол, така че имаш някаква представа колко назад ще се върнеш. Как изобщо си минала три пъти без кръв?

— Ами… просто минах. — Нуждата да разбера възможно най-много ме накара да добавя и малкото, което знаех: — Мисля… мисля, че помага, ако се концентрираш върху определен човек от времето, в което искаш да отидеш.

Очите ѝ станаха почти кръгли от интерес.

— Наистина — каза тихо. — Сега като се замисля. — Поклати бавно глава. — Хм. Може и така да е. И все пак камъните също би трябвало да свършат работа; правят се различни фигури с различните камъни.

Тя извади още една шепа сияещи камъни от джоба си и ги пръсна по дървената повърхност.

— Защитните камъни са на върховете на пентаграмата — обясни тя, задълбочена в тях, — но вътре правиш модела с други камъни, зависи накъде искаш да отидеш и колко далече. После слагаш линия от живак между тях, и го палиш, докато изричаш заклинанието. И, разбира се, рисуваш пентаграма с диамантен прах.

— Разбира се — повторих заинтригувана.

— Усещаш ли? — погледна нагоре за миг, като душеше въздуха. — Не си предполагала, че имат миризма, нали? Но имат, когато ги стриеш на прах.

Вдишах дълбоко и като че ли наистина усетих слаба, непозната миризма сред тази на сушените билки. Беше суха, приятна и неопределима — миризмата на скъпоценни камъни.

Тя вдигна един и извика тихичко от радост.

— Този! Този ми трябва; не можах да намеря такъв на островите и накрая се сетих за кутията, която оставих в Шотландия. — Камъкът, който държеше, беше някакъв черен кристал; светлината от прозореца минаваше през него и все пак той блестеше като парче черен кехлибар между пръстите ѝ.

— Какво е това?

— Адамант; черен диамант. Старите алхимици са го използвали. Книгите казват, че ако носиш адамант, ще ти помогне да изпиташ радост във всичко. — Тя се засмя, кратко и остро, без обичайния си момичешки чар. — Ако нещо може да ти донесе радост в този проход през камъните, искам го!

Вече започваше да ми просветва, макар и със закъснение. В своя защита ще кажа, че едновременно слушах Гейли и надавах ухо за някакъв шум от завръщането на Джейми.

— Искаш да се върнеш? — попитах възможно най-небрежно.

— Може би. — Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните ѝ. — Сега, след като имам всичко необходимо. Да ти кажа, Клеър, без това не бих рискувала. — Втренчи се в мен и поклати глава. — Три пъти без кръв… Значи може да се направи.

— Е, най-добре да слезем долу — каза рязко, помете с ръка камъните и ги пъхна пак в джоба си. — Лисицата ще се върне… Фрейзър беше, нали? Май Клотилда каза друго име, но глупавата кучка трябва да се е объркала.

Докато вървяхме през дългата работна стая, нещо малко и кафяво се стрелна по пода пред мен. Гейли се оказа бърза въпреки размерите си; малкото ѝ краче настъпи стоножката, преди да реагирам.

Тя се вгледа в полусмазаното създание, което се гърчеше на пода, после се наведе и пъхна лист хартия под него. Загреба го и го прибра в една стъклена бутилка.

— Не искаш да повярваш във вещици, зомбита и други създания на нощта, така ли? — попита тя с лукава усмивка. Кимна към стоножката, която се щураше обезумяла по извитите стени. — Е, легендите може да са многокраки създания, но обикновено поне един от краката е стъпил на истината.

Взе една прозрачна стъклена кана и изля течността от нея в бутилката със стоножката. Надигна се силна миризма на алкохол. Пометена от вълната, стоножката зарита трескаво за миг, после потъна на дъното и крачетата ѝ потрепнаха спазматично. Гейли запуши бутилката с тапа и се обърна да тръгва.

— Попита ме защо смятам, че можем да преминаваме през камъните — казах на гърба ѝ. — Знаеш ли защо, Гейли?

Погледна през рамо към мен.

— За да променим нещо — каза тя, звучеше изненадана. — Защо иначе? Хайде, ела, чух мъжа ти долу.

* * *

Каквото и да беше правил Джейми, явно не е било лесно, защото ризата му бе подгизнала от пот и лепнеше по раменете му. Той се обърна, когато влязохме в стаята, и видях, че гледа към дървената кутия, която Гейли бе оставила на масата. От изражението му разбрах, че предположението ми е било вярно — това беше кутията от острова на тюлените.

— Мисля, че успях да поправя вашата преса за захар, госпожо — каза той и се поклони любезно на Гейли. — Имаше пукнат цилиндър, но с управителя успяхме да го запълним с клинове. Все пак се опасявам, че скоро ще ви трябва нов.

Гейли изви развеселена вежди.

— Е, много съм ви задължена, господин Фрейзър. Да ви предложа ли нещо освежаващо след усиления труд? — Посегна към редичката звънчета, но Джейми поклати глава и взе палтото си от дивана.

— Благодаря, госпожо, но трябва да тръгваме. До Кингстън е доста път и трябва да пристигнем по светло. — Лицето му изведнъж стана безизразно и аз разбрах, че е опипал джоба на палтото и е усетил, че снимките липсват.

Погледна ме бързо, аз му кимнах и докоснах полата си, където ги бях скрила.

— Благодаря за гостоприемството — казах, взех шапката си и тръгнах бързо към вратата. След като Джейми се върна, повече от всичко исках да се махна бързо от Роуз Хол и нейната собственичка. Джейми обаче се позастоя.

— Питам се, госпожо Абърнати… тъй като споменахте, че сте живели известно време в Париж… дали не знаете един мой познат. Случайно да познавате херцог Сандрингам?

Гейли наклони светлорусата си глава въпросително, но той не каза нищо повече, и тя кимна:

— Да, познавам го. Защо?

Джейми ѝ се усмихна очарователно.

— Просто питам, госпожо. Обикновено любопитство.

Небето беше напълно затулено от облаци, когато излязохме от портата, и стана ясно, че няма да се приберем сухи в Кингстън. Но при тези обстоятелства не ми пукаше.

— Взела си снимките на Бриана? — беше първото, което ме попита Джейми, като дръпна юздите за миг.

— Тук са — потупах джоба си. — Ти намери ли следа от Иън?

Озърна се през рамо, сякаш се страхуваше, че може да ни преследват.

— Не можах да измъкна нищо от надзирателя или от робите — страхуват се до смърт от онази жена и да ти кажа, не мога да ги виня. Но знам къде е — добави с огромно задоволство.

— Къде? Можем ли да се върнем и да го изведем? — Надигнах се леко на седлото, за да погледна назад; над дърветата се виждаха само плочите по покрива на Роуз Хол. Не ми се искаше да се връщам пак там по никаква причина… освен заради Иън.

— Не сега. — Джейми хвана оглавника на коня ми и го обърна към пътеката. — Ще ни трябва помощ.

Под претекст, че ще търси материал за ремонта на пресата, Джейми успял да види голяма част от плантацията на около четвърт миля от къщата, включително и колибите на робите, конюшните и неизползваната барака за сушене на тютюн, както и сградата, в която се намирала рафинерията. Където и да идел, получавал само любопитни или враждебни погледи — освен близо до рафинерията.

— Онзи здравеняк, който дойде на верандата, беше седнал на земята до нея. Когато се приближих, надзирателят много се изнерви; не спря да ме вика и да ме предупреждава да не припарвам до него.

— Това ми се струва отлична идея — казах аз и свих леко рамене. — Да не припарваш до него, имам предвид. Мислиш ли, че има нещо общо с Иън?

— Онзи седеше до малка врата в земята, сасенак. — Джейми поведе коня около един паднал на пътеката дънер. — Сигурно води към изба под рафинерията. — Херкулес не помръднал през цялото време. — Ако Иън е в плантацията, трябва да е там.

— Почти сигурна съм, че е там. — Разказах му набързо подробности от посещението ми, включително краткия ми разговор с робините в кухнята. — Но какво ще правим? Не можем да го оставим там! Не знаем какво иска Гейли от него, но едва ли е нещо невинно, щом не признава, че е там, нали?

— Никак не е невинно — съгласи се той мрачно. — Надзирателят не искаше да говори с мен за Иън, но ми каза други неща, от които щеше да ти се накъдри косата, ако вече не беше къдрава като овча вълна. — Погледна ме с лека усмивка въпреки тревогата си. — Ако се съди по състоянието на косата ти, сасенак, мисля, че много скоро ще завали.

— Колко си наблюдателен — отговорих саркастично и направих безуспешни опити да прибера къдриците, които бяха избягали изпод шапката ми. — Фактът, че небето е черно като катран и въздухът мирише на мълнии, сигурно няма нищо общо със заключението ти, разбира се.

Листата на дърветата около нас потрепваха като пеперуди, докато бурята наближаваше от склона на планината. От малкото възвишение, на което бяхме, виждах буреносните облаци да се носят над залива под нас, а под тях висеше тъмна пелена от дъжд, като воал.

Джейми се изправи на седлото, за да огледа терена. За моето неопитно око всичко бе плътна и непроходима джунгла, но сигурно човек, живял в пустошта седем години, щеше да види нещо друго.

— Най-добре да си намерим подслон, докато можем, сасенак. Последвай ме.

Тръгнахме пеша, повели конете. Напуснахме тясната пътека и навлязохме в гората, следвайки пътека, която според Джейми бе оставена от диви прасета. След няколко секунди той откри онова, което търсеше; малко поточе, което минаваше през гората, със стръмен бряг, обрасъл с папрат и тъмни, восъчни храсти, осеяни с по някоя тънка фиданка.

Той ме изпрати да събирам папрати, чиито листа бяха дълги колкото ръката ми, и когато се върнах, той направи нещо като заслон, оформен от арка приведени фиданки. Беше ги вързал за един паднал дънер и покрил с клони, нарязани от близките храсти. Бързо ги покрихме с папрат, която не беше водоустойчива, но поне нямаше да сме съвсем на открито. След десет минути вече бяхме вътре.

Последва миг на абсолютна тишина, щом вятърът на наближаващата буря мина покрай нас. Птици не пееха, насекоми не жужаха; те не по-зле от нас усещаха дъжда. Няколко големи капки пльоснаха по растенията силно, като прекършващи се вейки. После бурята се разрази.

Карибските дъждовни бури бяха внезапни и яростни. Нищо общо с мъгливата влага на единбургския ръмеж. Небето причерняваше и се разцепваше, изливайки огромно количество вода за минута. И докато валеше, не можеше да се разговаря, от земята се издигаше светла мъгла като пара, вдигната от силата, с която капките се удряха в пръстта.

Дъждът барабанеше по папратите над нас и зелената сянка на заслона ни се изпълни с мъгла. Заради трополенето на дъжда и постоянните гръмотевици, които гърмяха сред хълмовете, не можеше да се разговаря.

Не беше студено, но отгоре течеше и във врата ми капеше вода. Нямаше къде да мръдна; Джейми свали палтото си и ме уви с него, после ме прегърна, за да изчакаме бурята да отмине. Въпреки всичко се почувствах в безопасност, в покой, облекчена от напрежението на изминалите няколко часа, на последните няколко дни. Иън беше почти открит и тук нищо не можеше да ни достигне.

Стиснах свободната му ръка; той ми се усмихна, наведе се и ме целуна нежно. Миришеше на свежо и на земя, с малко аромат на смола от клоните, които беше сякъл, и собствената му пот на здраво тяло.

Почти се свърши, помислих си. Бяхме открили Иън, с Божията воля щяхме да го освободим много скоро. И после какво? Трябваше да напуснем Ямайка, но имаше други места, светът е голям. Можехме да идем във френските колонии Мартиника и Гренада, на холандския остров Елеутера; вероятно можехме да идем и на континента — въпреки канибалите. Стига да бях с Джейми, не се страхувах от нищо.

Дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Капки се стичаха от дървета и храсти, топуркането им беше като ехо на звънтенето от рева на бурята в ушите ми. Лек свеж вятър се надигна от земята, отнасяйки влагата и развявайки мокрите къдрици от врата ми с приятен хлад. Птиците и насекомите се обадиха отново, тихичко, а после и силно, и въздухът като че ли затанцува и оживя.

Размърдах се и въздъхнах, после се надигнах и смъкнах палтото на Джейми от раменете си.

— Знаеш ли, Гейли ми показа един специален камък, черен диамант, наречен адамант. Каза, че алхимиците са го използвали; давал познание за радостта във всички неща. Мисля, че под нас сигурно има такъв.

Джейми се усмихна.

— Нищо чудно, сасенак. Цялото ти лице е във вода.

Бръкна в палтото си за кърпа и спря.

— Снимките на Бриана — каза внезапно.

— О, забравих. — Бръкнах в джоба си и му ги подадох. Той ги пое и ги прехвърли, после спря, прехвърли ги отново, по-бавно.

— Какво има? — попитах, притеснена.

— Една липсва — каза тихо. Усетих как неизразим ужас нараства в стомаха ми и радостта изчезна.

— Сигурен ли си?

— Познавам ги като лицето ти, сасенак. Да, сигурен съм. Онази, на която е до огъня.

Много добре помнех тази снимка; на нея Бриана беше вече голяма, седеше на камък пред лагерен огън. Беше свила колене, с опрени на тях лакти, и гледаше право в обектива, но без да съзнава присъствието му. Лицето ѝ беше замечтано и озарено от огъня, косата се развяваше назад.

— Гейли я е взела. Намери снимките в палтото ти, докато бях в кухнята, и аз ги прибрах от нея. Сигурно я е откраднала.

— Проклета жена! — Джейми се извърна рязко, за да погледне към пътеката. В очите му блестеше гняв. Ръката му стискаше здраво снимките. — За какво ѝ е?

— Вероятно я е взела просто така — казах аз, но ужасът не си отиваше. — Какво би могла да направи с нея все пак? Не може да я покаже на никого… кой идва тук?

И сякаш в отговор на въпроса ми, Джейми вдигна внезапно глава и ме хвана за ръката, за да замълча. Малко под нас през растителността се виждаше един завой на пътеката — тънка жълта кална ивица. По нея приближаваше конник — облечен в черно, дребен и тъмен като мравка в далечината.

Тогава си спомних думите на Гейли: Очаквам посетител. А по-късно. — Свещеникът каза, че ще дойде в четири.

— Това е някакъв свещеник. Тя каза, че го очаква.

— Това е Арчи Кембъл, ето кой е — рече мрачно Джейми. — Къде отива, по дяволите… или вероятно не бива да използвам точно този израз за госпожа Дънкан.

— Сигурно идва да прогони демоните от нея — предположих с нервен смях.

— Тогава го чака доста работа. — Ъгловатата фигура изчезна сред дърветата, но изминаха няколко минути, преди Джейми да реши, че е безопасно.

— Какво си планирал за Иън? — попитах, щом се върнахме на пътеката.

— Ще ми трябва помощ — отговори той рязко. — Мисля да дойда по реката с Инес, Маклауд и останалите. Там има пристан, не е далече от рафинерията. Ще оставим лодката, ще слезем на брега и ще се оправим с Херкулес — и с Атлас, ако смята да прави проблеми, — ще отворим избата, грабваме Иън и се омитаме. След два дни няма да има луна — ще ми се да беше по-скоро, но вероятно ще ни отнеме толкова време да намерим лодка и оръжия.

— И с какво ще платим? — попитах направо. Разходите за нови дрехи и обувки бяха коствали голяма част от дела на Джейми от печалбата от гуаното. С останалото щяхме да се изхранваме няколко седмици и вероятно да наемем лодка за ден-два, но нямаше да стигне за много оръжия.

На острова не се произвеждаха нито мечове, нито пищови; всички оръжия се внасяха от Европа и поради това бяха много скъпи. Двата пищова на капитан Рен бяха у Джейми; шотландците имаха само рибарски ножове и саби — недостатъчни за въоръжено нападение.

Той направи гримаса и ме погледна косо.

— Ще трябва да помоля Джон за помощ — каза простичко. — Да не го ли правя?

Помълчах малко, после кимнах в съгласие.

— Май ще се наложи. — Не ми харесваше, но не беше до харесване; ставаше дума за живота на Иън. — Само че искам едно…

— Да, знам — рече той примирено. — Искаш да дойдеш с мен, нали?

— Да — усмихнах се. — Все пак Иън може да е наранен или болен, или…

— Да, добре идваш! — каза с неохота. — Но ми направи една малка услуга, сасенак. Много се постарай да не те убият или нарежат на парчета, става ли? Знам, че ще ти е трудно.

— Ще се опитам — отвърнах уклончиво. Приближих коня си до неговия и продължихме към Кингстън през капещите дървета.

61.

Крокодилският огън

Нощем по реката имаше изненадващо много трафик. Лоренц Щерн, който бе настоял да ни придружи, ми каза, че повечето плантации по хълмовете използват реката като основна връзка с Кингстън и пристанището; пътищата бяха или опасни, или не съществуваха, погълнати от гъстата растителност при всеки дъждовен сезон.

Очаквах реката да е пуста, но подминахме две малки лодки и една баржа, поели по течението, докато бавно пълзяхме нагоре. Баржата, огромна тъмна форма, отрупана с бъчви и бали, ни подмина като черен айсберг — гигантски, прегърбен и страховит. Ниските гласове на робите на греблата говореха на непознат език.

— Беше много мило, че дойдохте, Лоренц — каза Джейми. Нашата лодка беше малка, открита, с една мачта, и едва събираше Джейми, мен и шестимата шотландски контрабандисти, че и Щерн. Въпреки това бях благодарна за компанията на Щерн; в него имаше нещо стабилно и флегматично, което действаше много успокояващо.

— Е, ще призная, че съм любопитен — каза той, като дръпна предницата на ризата си, за да охлади потното си тяло. В мрака го виждах само като движещо се бяло петно. — Вече съм срещал тази дама.

— Госпожа Абърнати? — Замълчах и добавих деликатно: — Ъъъ… какво мислите за нея?

— О… тя е много приятна дама; много… любезна.

Беше тъмно и не можех да видя лицето му, но в гласа му чух странна нотка — нещо средно между объркване и удоволствие, която ми подсказа, че всъщност намира вдовицата Абърнати за доста привлекателна. От което пък заключих, че Гейли е искала нещо от него; никога не я бях виждала да се държи добре с мъж по друга причина.

— Къде се запознахте? В къщата ѝ ли? — Според гостите на бала на губернатора госпожа Абърнати рядко, дори никога, не напускаше плантацията си.

— Да, в Роуз Хол. Спрях да поискам разрешение да събера рядък вид бръмбар… от рода Cicirlionidae — който открих близо до извор на плантацията. Тя ме покани и… посрещна ме много добре. — Този път в гласа му определено имаше нотка на задоволство. Джейми, който държеше лоста на кормилото до мен, я чу и изсумтя.

— Какво искаше от вас? — попита го, явно стигнал до моето заключение относно мотивите и поведението на Гейли.

— О, тя беше много заинтригувана от представителите на флората и фауната, които бях събрал на острова; попита ме къде растат няколко билки и какви са свойствата им. Пита и за другите места, на които съм бил. Беше много заинтригувана от разказите ми за Испаньола. — Въздъхна със съжаление. — Не е за вярване, че такава хубава жена трябва да се справя с такива укори, за които споменахте, Джеймс.

— Хубава, значи, а? — попита го развеселен Джейми. — Май малко сте хлътнал, а, Лоренц?

Лоренц отговори с усмивка.

— Веднъж наблюдавах една месоядна муха, приятелю. Мъжката избира женска, която да ухажва, и прави всичко възможно, носи ѝ месо и друга храна, опаковани в малки копринени пашкули. Докато женската разопакова подаръка си, той скача отгоре ѝ, изпълнява копулативните си задължения и бяга. Защото ако тя се наяде, преди той да е приключил, или ако е посмял да не ѝ донесе вкусен подарък — тя ще изяде него. — В мрака прозвуча тих смях. — Не, беше интересно преживяване, но не мисля, че ще се отбия отново при госпожа Абърнати.

— Не и ако имаме късмет — съгласи се Джейми.

* * *

Мъжете ме оставиха на брега на реката, за да вържа лодката, и се стопиха в мрака. Джейми ми поръча да не мърдам, даде ми зареден пищов и строги инструкции да не се прострелям в крака. Тежестта на оръжието беше успокояваща, но с времето мракът и самотата започнаха да стават все по-потискащи.

От мястото си виждах къщата — тъмна грамада, само долните три прозореца светеха; сигурно на салона. И се запитах защо няма никаква следа от робите. Но после видях една сянка да прекосява осветените прозорци и сърцето ми скочи в гърлото.

Това не беше сянката на Гейли, в никакъв случай. Беше висока, слаба и доста ъгловата.

Огледах се диво, исках да извикам, но беше твърде късно. Мъжете вече бяха тръгнали към рафинерията. Поколебах се за миг, ала нямаше какво друго да сторя. Закачих края на полите си за колана и тръгнах в тъмното.

Когато се качих на верандата, бях мокра от пот и сърцето ми биеше така силно, че заглушаваше всички звуци. Промъкнах се до най-близкия прозорец и се опитах да погледна през него.

Вътре беше тихо. В камината гореше малък огън и сиянието на пламъците озаряваше лъскавия под. Писалището на Гейли беше отворено и покрито с купчина изписани на ръка листа и някакви много стари на вид книги. Не можех да видя никого в стаята, но пък и не я виждах цялата.

Кожата ми настръхна, като си представих Херкулес с мъртвите очи да се промъква към мен в тъмното. Тръгнах надолу по верандата, озъртайки се през рамо на всяка крачка.

Тази вечер мястото ми се стори странно изоставено. Не се чуваха тихите гласове на роби като при предишното ми посещение. Но това може би нямаше значение. Повечето роби приключваха работата си и се прибираха в колибите си по залез. Все пак не трябваше ли да има слуги в къщата, за да се грижат за огъня и да носят храна от кухнята?

Предната врата беше отворена. По прага имаше листенца от жълтите рози — сияеха като древни златни монети на слабата светлина от входа.

Спрях и се заслушах. Чух лек шум някъде в салона, сякаш някой прелиства страници на книга, но не бях сигурна. Събрах кураж и прекрачих прага.

Тук усещането за изоставеност беше още по-силно. Имаше ги и знаците: увехнали цветя във ваза върху лъснат скрин, засъхнала утайка от чай в чаша и чинийка на една масичка. Къде бяха всички, по дяволите?

Спрях при вратата на салона и се заслушах. Чух тихото пукане на огъня и пак лекия шум, като от разлистване на страници. Надникнах зад касата и видях само, че някой седи пред писалището. Определено беше мъж — висок, със слаби рамене, тъмнокос, сведен над нещо пред него.

— Иън! — изсъсках колкото силно посмях. — Иън!

Фигурата се сепна, отблъсна назад стола и се изправи бързо, като примигваше към сенките.

— Господи!

— Госпожо Малкълм? — изуми се преподобният Арчибалд Кембъл.

Преглътнах и се опитах да разкарам сърцето си от гърлото. Преподобният изглеждаше не по-малко изплашен от мен, но само за миг. После чертите му се изопнаха и той направи крачка към вратата.

— Какво правите тук?

— Търся племенника на съпруга си — отвърнах; нямаше смисъл да лъжа, а и вероятно той знаеше къде е Иън. Огледах бързо стаята, но беше празна. Само една малка лампа на писалището светеше.

— Къде е госпожа Абърнати?

— Нямам представа — смръщи се той. — Като че ли е заминала. Как така племенника на съпруга ви?

— Заминала ли? Къде е отишла?

— Не знам. — Той се смръщи и горната му устна се издаде като човка над долната. — Нямаше я, когато станах тази сутрин — както и всички слуги, очевидно. Няма що, чудесно се отнася с поканен гост!

Отпуснах се леко въпреки тревогата си. Поне нямаше опасност да налетя на Гейли. Мислех, че мога да се справя с преподобния Кембъл.

— О… Е, наистина изглежда малко негостоприемно. Сигурно не сте виждали момче на около петнайсет години, много високо и слабо, с гъста тъмнокафява коса? Не, така си и мислех. Е, тогава ще тръгвам…

— Спрете! — Хвана ме за ръката и аз спрях изненадана и притеснена от силата на хватката му.

— Как е истинското име на съпруга ви? — попита той.

— Ами… Алегзандър Малкълм — казах и се задърпах от него. — Знаете го.

— Да. И как така, когато описах и вас, и съпруга ви на госпожа Абърнати, тя ми каза, че фамилното ви име е Фрейзър… че съпругът ви всъщност е Джеймс Фрейзър?

— О… — Поех дълбоко дъх, опитвах се да измисля нещо правдоподобно, но не успях. Не ме биваше да лъжа така бързо.

— Къде е съпругът ти, жено? — попита той.

— Виж какво — казах и се опитах да се откопча от ръката му, — много бъркаш за Джейми. Той няма нищо общо със сестра ти, сам ми го каза. Той…

— Говорила си му за Маргарет? — Стисна ме още по-силно. Аз изсумтях от болка и засилих опитите да се освободя.

— Да. Каза, че не бил той… не него е отишла да види на Калоден. Бил е негов приятел Юън Камерън.

— Лъжеш — каза той рязко. — Или той лъже. Но няма значение. Къде е той? — Разтърси ме леко и аз се дръпнах силно. Най-сетне успях да се откопча от хватката му.

— Казвам ти, че няма нищо общо със сестра ти! — Отстъпвах назад, чудех се как да се измъкна от него, без да хукне да търси Джейми из плантацията и да вдигне шум до небето, който ще привлече нежелано внимание към спасителната акция. Осмина мъже бяха достатъчни да надвият Херкулес, но не чак да се оправят със стотина роби.

— Къде е? — попита той, като пристъпваше напред, втренчен в мен.

— В Кингстън! — Озърнах се настрани; бях близо до френските прозорци към верандата. Реших, че ще успея да се измъкна, но после какво? Щеше да стане по-зле, ако хукнеше из плантацията.

Погледнах пак към преподобния, който ме гледаше със съмнение. И тогава най-сетне мозъкът ми регистрира онова, което бях видяла на верандата. Завъртях се бързо.

Наистина беше там. На перилата бе кацнал голям бял пеликан с извърната глава и заровена в перата човка. Пин Ан блещукаше като сребро на фона на нощта в смътната светлина от прага.

— Какво има? — попита преподобният Кембъл. — Кой е там? Кой е там?

— Просто една птица — обърнах се към него. Сърцето ми биеше в странен ритъм. Господин Уилъби трябваше да е наблизо. Пеликаните се срещаха често до устията на реките и по крайбрежието, но никога не бях виждала пеликан така навътре в сушата. Но ако господин Уилъби наистина се спотайваше наблизо, какво трябваше да сторя аз?

— Много се съмнявам, че съпругът ти е в Кингстън — каза преподобният, присвил очи с подозрение. — Обаче, ако е там, вероятно ще дойде тук да те вземе.

— О, не!

— Не — повторих възможно най-убедително. — Джейми няма да дойде тук. Дойдох сама, на гости на Гейли… госпожа Абърнати. Съпругът ми очаква да се върна чак другия месец.

Не ми повярва, но и нищо не можеше да направи. Сви уста като кокошо дупе и я отвори колкото да попита:

— Значи си отседнала тук?

— Да. — Бях доволна, че познавам достатъчно добре разположението на плантацията, за да мина за гостенка. Щом слугите ги нямаше, никой нямаше да каже, че не съм, нали?

Той ме погледа още малко с присвити очи. После челюстта му се стегна и кимна намусено.

— Е, тогава сигурно знаеш къде е нашата домакиня и кога смята да се върне?

Вече имах доста неприятно предположение къде… ако не и точно кога… е отишла Гейлис Абърнати, но преподобният Кембъл не ми се стори подходящият човек, с когото да споделя тази информация.

— Не, опасявам се, че не. Аз… аз вчера отидох до съседната плантация. Тъкмо се връщам.

Преподобният ме огледа внимателно, но аз наистина бях с дрехи за езда — защото само такива имах, ако не се брои виолетовата бална рокля и двете муселинови роби — и като че ли ми повярва.

— Разбирам. Ммффмм. Е, тогава. — Стисна нервно големите си кокалести длани и после ги пусна, сякаш не знаеш какво да прави с тях.

— Моля ви, не искам да преча — казах любезно, с очарователна усмивка, и кимнах към писалището. — Сигурно вършехте нещо важно.

Той пак сви устни, по начин, който го караше да прилича на бухал, наблюдаващ сочна мишка.

— Приключих работата си. Тъкмо правех копия на някои документи, които госпожа Абърнати поиска.

— Колко интересно — казах автоматично, но си мислех, че ако имам късмет, след като се поразговорим, може да избягам под претекст, че съм се изморила, в моята хипотетична стая — всички стаи на първия етаж имаха изход към верандата и щях лесно да се измъкна в нощта, за да намеря Джейми.

— Вероятно и вие споделяте с домакинята ни — и с мен самия — интереса към шотландската история? — Погледът му се изостри и аз със свито сърце видях фанатичния блясък на страстен изследовател в очите му. Познавах го много добре.

— Е, разбира се, много — отвърнах, докато отстъпвах към вратата, — но трябва да кажа, че не знам много за… — Зърнах най-горния документ върху купчината и спрях рязко.

Това беше генеалогична таблица. Бях виждала много такива през годините с Франк, но тази я разпознах веднага. Това беше родословното дърво на семейство Фрейзър… проклетото нещо дори бе озаглавено „Фрейзър от Ловат“ — започваше някъде през петнайсети век, доколкото можех да видя, и стигаше до настоящето. Видях Саймън, покойния — и не особено оплакван — господар якобит, който беше екзекутиран заради участието си във Въстанието на Чарлс Стюарт, и неговите наследници. А в единия ъгъл долу, с кратка бележка относно незаконното му раждане, беше Брайън Фрейзър — бащата на Джейми. А пък под него, изписано с прецизен черен почерк, видях името Джеймс А. Фрейзър.

Усетих студ по гърба си. Преподобният беше забелязал реакцията ми и ме наблюдаваше почти развеселено.

— Да, интересно е, че трябваше да са точно Фрейзър, нали?

— Това… за какво? — попитах и неволно пристъпих към писалището.

— Че за тях е пророчеството, разбира се — каза той, изглеждаше леко изненадан. — Не знаехте ли? Но може би защото съпругът ви е незаконен наследник…

— Не, не знам.

— О… — Преподобният се зарадва от възможността да ме информира. — Реших, че госпожа Абърнати ви е говорила за него; тя е толкова заинтригувана, че ми писа в Единбург по въпроса. — Той прехвърли купчината и извади един лист, който изглеждаше написан на келтски.

— Това е оригиналният текст на пророчеството. — И демонстрира експоната пред носа ми. — От Брахан Пророка; сигурно сте чували за него? — В тона му се долавяше надежда, но всъщност наистина бях чувала за него — пророк от шестнайсети век, нещо като шотландския Нострадамус.

— Да. Значи има пророчество за Фрейзър?

— Да, за клана Фрейзър от Ловат. Езикът е поетичен, както изтъкнах пред госпожа Абърнати, но значението е достатъчно ясно. — Той набираше ентусиазъм въпреки подозренията си към мен. — Пророчеството казва, че новият владетел на Шотландия ще е от рода Ловат. Това ще се случи след залеза на „кралете на бялата роза“ — съвсем ясна препратка към папистите Стюарт, разбира се. — Кимна към белите рози, втъкани в килима. — Има и други по-кодирани препратки в пророчеството, естествено; що се отнася до времето на появата му и дали ще е крал или кралица… тук интерпретацията не е съвсем ясна, тъй като оригиналът е доста повреден…

Продължи, но вече не го слушах. Ако бях имала някакво съмнение къде е отишла Гейли, то вече изчезна. Обсебена от владетелите на Шотландия, тя беше прекарала почти десет години в усилия да помогне на Стюарт да се възкачи на трона. Този опит се бе провалил категорично с битката при Калоден и тя вече показваше единствено отвращение към всички изгнаници от тази династия. И нищо чудно, ако си мислеше, че знае какво предстои.

Но къде би отишла? Може би в Шотландия, за да се забърка с някой наследник на Ловат? Не, тя смяташе пак да мине през каменния кръг; поне това ми стана ясно от разговора с нея. Подготвяше се, събираше всичко необходимо… взе съкровището от острова на силките… и попълваше проучванията си.

Взирах се в документа с ужас и смайване. Родословното дърво, разбира се, стигаше само до настоящето. Дали Гейли знаеше кои са наследниците на Ловат в бъдещето?

Вдигнах глава да задам въпрос на преподобния Кембъл, но думите замръзнаха на устните ми. На вратата към верандата стоеше господин Уилъби.

Дребният китаец явно беше преживял доста трудности; копринената пижама беше разкъсана и мръсна, а кръглото му лице бе изпито от глад и умора. Очите му минаха по мен само за миг; защото вниманието му беше насочено към преподобния Кембъл.

— Най-свят човек — каза той с тон, какъвто не бях чувала от него досега; грозен и подигравателен.

Преподобният се завъртя така бързо, че удари с лакът една ваза: вода и жълти рози се посипаха по писалището и документите се намокриха. Преподобният изкрещя от гняв, грабна ги и започна да ги тръска трескаво, за да махне водата, преди да е размазала мастилото.

— Видя ли какво направи, противен езичнико! Убиец!

Господин Уилъби се засмя, но не с обичайния си писклив кикот — а тихо и гърлено. Не ми се стори особено развеселен.

— Убиец? — Поклати бавно глава напред-назад, без да откъсва поглед от преподобния. — Не аз, свят човек. Ти убиец.

— Махай се! — изсъска Кембъл. — Не бива да припарваш до къщата на дама.

— Аз те знам. — Гласът на китаеца беше равен и спокоен, а погледът му не потрепваше. — Аз видял. Видял те в червена стая с жена, която се смее. Видял и с мръсни курви в Шотландия. — Той много бавно вдигна ръката си към гърлото и я прокара по него като острие. — Ти убива доста често, свят човек, май.

Преподобният Кембъл пребледня, дали от шок или от гняв, не знам. Аз също бях пребледняла… от страх. Навлажних сухите си устни и се насилих да заговоря:

— Господин Уилъби…

— Не Уилъби. — Не ме погледна, поправи ме почти безразлично. — Аз съм И Тиен Чо.

В търсене на изход от ситуацията, умът ми абсурдно се зачуди дали трябва да го нарека „господин И“ или „господин Чо“?

— Махай се веднага! — Явно преподобният беше пребледнял от гняв. Пристъпи към дребния китаец със стиснати юмруци. Господин Уилъби не помръдна, не изглеждаше смутен от високия свещеник.

— Най-добре ти тръгва, Първа съпруго — каза ми тихо. — Свят човек харесва жени… не с пишка. С нож.

— Глупости! — сопна се преподобният. — Пак повтарям… махай се! Или ще…

— Просто не мърдайте, ако обичате, преподобни Кембъл — казах аз. И с треперещи ръце измъкнах от джоба си пищова, който Джейми ми беше дал, и го насочих към него. За моя изненада Кембъл наистина застина и се втренчи в мен така, сякаш ми беше пораснала още една глава.

Никога не бях държала оръжие; усещането беше странно опияняващо въпреки начина, по който се тресеше дулото. И в същото време нямах никаква представа какво да направя.

— Господин… — предадох се и използвах всичките имена. — И Тиен Чо. Видя ли преподобния с госпожа Алкът на бала на губернатора?

— Видях как убива нея — каза спокойно И Тиен Чо. — По-добре стреля, Първа съпруго.

— Не ставай смешен! Скъпа моя, госпожо Фрейзър, нали не вярвате на този дивак, който е… — Преподобният се обърна към мен, опита се да възприеме изражение на превъзходство, но то беше осуетено от малките капки пот, които бяха избили по челото му.

— Мисля, че му вярвам — казах аз. — Бяхте там. Видях ви. Бяхте и в Единбург, когато убиха последната проститутка там. Нели Коудън каза, че живеете в Единбург от две години; оттогава са започнали убийствата на Демона. — Спусъкът беше хлъзгав под показалеца ми.

— И той живее там оттогава! — Лицето на преподобния вече не беше бледо, а започваше да почервенява. Кимна рязко към китаеца. — Ще приемете думата на човека, който предаде съпруга ви?

— Кой?

— Той! — Гласът му стана дрезгав от гнева. — Това извратено създание предаде Фрейзър на сър Пърсивъл Търнър. Сър Пърсивъл ми каза!

Едва не изпуснах оръжието. Всичко се случваше твърде бързо за мен. Отчаяно се надявах Джейми и хората му да са открили Иън и да са се върнали до реката… със сигурност щяха да дойдат в къщата, ако не се появях на срещата.

Вдигнах малко пищова, смятах да кажа на преподобния да тръгне по прохода към кухнята; не се сетих за друго, освен да го заключа в някой от килерите.

— Мисля, че ще е най-добре… — започнах и тогава той скочи към мен.

Пръстът ми стисна спусъка по рефлекс. Откатът беше много силен, оръжието подскочи в ръката ми, малкото облаче дим се завъртя покрай лицето ми и очите ми се насълзиха.

Не го бях уцелила. Бях го стреснала, но сега лицето му започваше да изглежда доволно. Без да каже нищо, бръкна в палтото си и извади метална кутия, дълга шест инча. От единия ѝ край се подаваше бяла рогова дръжка.

Забелязвах всичко с ужасяващата яснота, характерна за кризите — от резката в края на острието, когато го извади от ножницата, до аромата на розите, които беше настъпил, докато вървеше към мен.

Нямаше къде да бягам. Стегнах се да се защитавам, но знаех, че е безсмислено. Пресният белег от сабята на пирата още ме болеше и при това напомняне за предстоящото плътта ми се сгърчи. Нещо синьо просветна в периферното ми зрение и чух едно сочно пук, сякаш някой пуска диня от голяма височина. Преподобният се обърна бавно на пета с широко отворени очи и пребледняло лице. В този миг приличаше на Маргарет. После падна.

Падна внезапно, не протегна ръка да се задържи. Една от масичките полетя и пръсна потпури и полирани камъни. Главата на преподобния се удари в пода до краката ми, отскочи леко и остана неподвижна. Отстъпих конвулсивно назад и се притиснах в стената.

На темето му имаше ужасяваща вдлъбнатина. Лицето му промени цвета си пред очите ми, избеляваше от червеното на гнева към белезникаво бяло. Гърдите му се надигнаха, спаднаха, застинаха, и пак се надигнаха. Очите бяха отворени; устата също.

— Це-ми тук, Първа съпруго? — Китаецът прибра торбата с каменните топчета в ръкава си.

— Да, тук е… навън. — Махнах неопределено към верандата. — Какво… той… ти наистина ли…? — Усещах как вълните на шока пълзят по мен и се опитвах да ги отблъсна, затворих очи и поех дълбоко дъх.

— Ти ли беше? — попитах със затворени очи. Ако щеше да ми прави дупка на главата, не исках да гледам. — Той истината ли каза? Ти ли издаде мястото на срещата при Арброут на сър Пърсивъл? Кой му каза за Малкълм и за печатницата?

Не последва нито отговор, нито движение, и след миг отворих очи. Той стоеше там и гледаше преподобния Кембъл.

Арчибалд Кембъл лежеше неподвижно като мъртвец, но още не беше мъртъв. Черният ангел обаче идваше; кожата му вече имаше познатия зеленикав оттенък на умиращите. Все пак дробовете му работеха, поемаха въздух със свистене.

— Значи не е бил англичанин — казах аз. Ръцете ми бяха влажни и аз ги обърсах в полите си. — Английско име. Уилъби.

— Не Уилъби — каза той рязко. — Аз И Тиен Чо!

— Защо! — почти изкрещях. — Погледни ме, проклет да си! Защо?

И той наистина ме погледна. Очите му бяха черни и кръгли като топчета, но бяха изгубили блясъка си.

— В Китай… има… приказки. Пророчество. Че един ден духове дойдат. Всеки страхува духове. — Кимна веднъж, два пъти, после се загледа пак във фигурата на пода.

— Аз напуснал Китай да се спаси. Дълго се будил… вижда духове. Около мен все духове — каза тихо. Най-големият дух идва… ужасно бяло лице, най-ужасно, коса от огън. Аз мислил изяде душата ми. — Очите му бяха втренчени в преподобния; но сега ги вдигна към лицето ми — бяха някак далечни и неподвижни, като застояла вода.

— Аз прав — каза просто и кимна пак. Не си беше бръснал главата наскоро, но скалпът под наболата черна коса сияеше на светлината от прозореца. — Той изял моя душа, Це-ми. Аз вече не И Тиен Чо.

— Той ти спаси живота.

Той пак кимна.

— Знам. По-добре умрял. По-добре умрял, а не да бъде Уилъби. Уилъби! Пфу! — Извърна се и се изплю. Лицето му се сгърчи от внезапен гняв. — Той говори мои думи, Це-ми! Той изяжда моя душа! — Пристъпът като че ли премина така бързо, както се появи. Беше се изпотил, макар че в стаята не беше чак толкова горещо. Прокара трепереща ръка по лицето си и избърса влагата от него. — Видял един мъж в кръчма. Питал за Мак-Ду. Аз пиян — каза той безстрастно. — Иска жена, жена не идва… смее се, казва жълт червей, сочи… — Махна към предницата на панталоните си. Поклати глава и плитката му изшумоля тихо по коприната.

— Няма значение какво прави гуао-фей; за мен все едно. Аз пиян — каза отново. — Човек-дух търси Мак-Ду, пита дали знае. Казва да, знае Мак-Ду. — Сви рамене. — Не важно какво казва аз.

Той пак се втренчи в свещеника. Видях как тесните черни гърди се надигат бавно, спадат… надигат се отново, спадат… и застиват. В стаята стана съвсем тихо; хриптенето спря.

— Това дълг — каза И Тиен Чо. Кимна към неподвижното тяло. — Аз опозорен. Аз чужд. Но аз платил. Твой живот за мой, Първа съпруго. Ти кажи Це-ми.

Кимна отново и се обърна към вратата. От тъмната веранда се чу тихо шумолене на пера. На прага китаецът се обърна.

— Когато събудил на пристанище, мислел призраци дошли, били навсякъде — каза тихо И Тиен Чо. Очите му бяха тъмни и безизразни, без дълбочина в тях. — Но аз грешил. Бил аз; аз призрак.

От френските прозорци полъхна бриз и той изчезна. Бързото топуркане на обутите във филц крака прекоси верандата, следвано от шума на размахани криле, и мекото, умолително гуааа, което утихна в нощните звуци на плантацията.

Стигнах до дивана, преди краката ми да са се подкосили. Наведох се и опрях глава на коленете си, като се молех да не припадна. Кръвта бумтеше в ушите ми. Стори ми се, че чувам хрипливо дишане, и вдигнах паникьосано глава, но преподобният Кембъл лежеше неподвижно.

Не можех да остана в тази стая. Станах, заобиколих го възможно най-отдалече, но преди да стигна до вратата към верандата, размислих. Всички събития от вечерта се въртяха в главата ми като стъклени късчета в калейдоскоп.

Сега не можех да ги обмисля, да ги разбера, но си спомних думите на преподобния, преди да се появи И Тиен Чо. Ако някъде имаше знак къде е отишла Гейли Абърнати, той щеше да е на горния етаж. Взех свещ от масата, запалих я и тръгнах през тъмната къща към стълбите, като устоях на порива да погледна зад себе си. Беше ми много студено.

* * *

Работната ѝ стая беше тъмна, но над другия край на тезгяха висеше слабо, зловещо виолетово сияние. Миришеше странно, на нещо изгоряло, и аз кихнах. Слаб металически вкус в гърлото ми напомни за отдавнашни часове по химия.

Живак. Горящ живак. Изпаренията бяха не само зловещо красиви, но и силно отровни. Извадих кърпа и я залепих за носа и устата си, после тръгнах към виолетовото сияние.

Линиите на пентаграмата бяха нарисувани върху дървото на плота. Дори да бе направила някаква фигура с камъните, тях вече ги нямаше, но все пак беше оставила нещо.

Снимката бе силно обгорена по краищата, но средата ѝ беше непокътната. Сърцето ми забумтя от ужас. Грабнах я и притиснах лицето на Бриана към гърдите си с ярост и паника.

Какво беше намислила с това… това оскверняване? Не можеше да е просто жест към мен или Джейми, защото не знаеше, че някога ще я видим.

Трябваше да е магия… или поне нейната версия на магия. Трескаво се опитвах да си спомня разговора ни в тази стая; какво беше казала? Питаше как съм минала през камъните… това беше основното. И какво ѝ казах аз? Нещо съвсем смътно, че трябва да фокусираш вниманието си върху един човек… да, това беше — бях ѝ казала, че съм фокусирала вниманието си върху конкретен човек от времето, в което исках да попадна.

Поех дълбоко дъх и установих, че треперя, както от забавена реакция от случилото се в салона, така и от ужас и нарастваща тревога. Може би Гейли просто бе решила да опита моята техника… ако можеше да се удостои с тази дума… както и нейните, затова е използвала снимката на Бриана като фиксираща точка за пътуването си. Или… сетих се за купчините изписани листа на Преподобния, внимателно изготвените родословни дървета, и ми се стори, че ще припадна.

— Едно от пророчествата на Брахан Пророка — бе казал той. — Относно клана Фрейзър от Ловат. Шотландският владетел ще е от този род. — Но благодарение на проучванията на Роджър Уейкфийлд знаех — както сигурно и Гейли, която беше обсебена от историята на Шотландия, — че последният пряк наследник на Ловат умира в началото на деветнайсети век. Така че, както и да го погледнеш… Но всъщност имаше един оцелял от този род през 1968 година… Бриана.

Отне ми секунда да осъзная, че ниският ръмжащ звук, който чувах, излиза от моето гърло, и още секунда, за да усетя, че съм стиснала зъби.

Натъпках съсипаната фотография в джоба на полата си, завъртях се и хукнах към вратата, сякаш в стаята имаше демони. Трябваше да открия Джейми… веднага.

* * *

Те не бяха там. Лодката се клатушкаше тиха и празна в сенките на голямата цекропия, където я бяхме оставили, но Джейми и другите не се виждаха никъде.

Едно от полетата със захарна тръстика се простираше вдясно, между мен и тъмния триъгълник на рафинерията. Слабата миризма на карамел от горенето на захарта висеше над полето. Вятърът се промени и усетих чистата, влажна миризма на мъх и мокри камъни от реката, с всички слаби ухания на водните растения в нея.

Брегът на реката беше много стръмен, издигаше се към хълм, който свършваше в края на нивата с тръстика. Закатерих се по него и дланта ми се плъзна в меката лепкава кал. Изтръсках я с приглушено възклицание на отвращение и избърсах ръка в полата си. През мен пробяга тръпка на тревога. По дяволите, къде си Джейми? Трябваше отдавна да се е върнал.

Пред портата на Роуз Хол горяха две факли — малки потрепващи точици в далечината, — но имаше и по-близка светлина — някакво сияние вляво от рафинерията. Дали нещо се беше случило с Джейми и хората му там? Чувах слабо пеене от тази посока и видях по-плътно сияние на голям открит огън. Изглеждаше съвсем мирно, но нещо в нощта — или в мястото — много ме тревожеше.

Внезапно осъзнах и друга миризма, над дъха на горена захар и водни растения — силната сладникава миризма на гнило месо. Пристъпих предпазливо и тогава под мен сякаш се отвори самият ад.

Като че ли парче от нощта внезапно се откъсна и оживя на нивото на коленете ми. Някакъв много голям обект се взриви и нещо ме халоса така по прасците, че ме повали.

Неволният ми писък съвпадна с истински ужасен звук — нещо като силен, сумтящ съсък, който потвърди впечатлението ми, че съм в близко съприкосновение с нещо голямо, живо и смърдящо на мърша. Не знаех какво е, но не го исках по себе си.

Бях се стоварила много тежко по задник. Не спрях да видя какво става, претърколих се и хукнах през калта и листата на четири крака. Следваше ме сумтящото съскане, което беше станало по-силно и бе придружено от тътрузене и бързо плъзгане. Нещо удари много силно стъпалото ми и аз се изправих и хукнах.

Бях паникьосана и не осъзнавах, че вече мога да виждам, докато пред мен не изникна някакъв мъж. Блъснах се в него, а факлата падна от ръката му и изсъска в мокрите листа.

Ръце ме хванаха за раменете, зад мен се чуваха викове. Лицето ми се притисна към гърди без косми, които излъчваха силна мускусна миризма. Възстанових равновесието си и се отдръпнах да видя лицето на високия черен роб, който ме гледаше смаян.

— Гуспожо, какво правите тук? — попита той. Преди да отговоря обаче, вниманието му бе привлечено от нещо зад мен. Той пусна раменете ми и аз се обърнах да погледна.

Шестима мъже бяха обградили звяра. Двама носеха факли, за да светят на другите четирима, които бяха само по препаски. Те предпазливо обикаляха в кръг и стискаха заострени дървени колове.

Краката още ме боляха и трепереха от удара, който бяха поели; но когато видях какво ме беше ударило, едва не се подкосиха отново. Създанието беше дълго поне дванайсет стъпки, с бронирано и дебело като бъчва тяло. Огромната опашка внезапно полетя настрани и най-близкият до нея мъж отскочи с вик. Влечугото се извърна, от отворените челюсти излезе нов съсък.

Зъбите изщракаха силно и аз видях издайническите щръкнали резци, които стърчаха от долната челюст и му придаваха мрачен и престорено любезен вид.

— Никога не се усмихвай на крокодил — казах аз глупаво.

— Няма, мадам, със сигурност — отвърна робът и ме остави, за да се присъедини към действието.

Мъжете с коловете замахваха към звяра, явно се опитваха да го разгневят. И изглежда успяваха. Дебелите крайници се забиха в земята и крокодилът нападна с рев. Търчеше с изумителна скорост; мъжът пред него изхълца и отскочи назад, но се подхлъзна и падна в калта.

Онзи, с когото се бях сблъскала, се хвърли върху гърба на крокодила. Мъжете с факлите затанцуваха напред-назад, крещейки окуражително, и един от мъжете с коловете, явно по-смел от останалите, се стрелна напред и удари звяра по широката бронирана глава, за да го разсее, докато падналият роб трескаво се изтегляше с ровещи в черната кал пети.

Мъжът на гърба на крокодила посегна напред — със според мен самоубийствени намерения, — към устата му. И като се държеше с една ръка за дебелия врат, успя да хване края на муцуната и да затвори устата, после изкрещя нещо на другарите си.

Внезапно една фигура излезе от сенките на тръстиката. Коленичи пред тях и без никакво колебание нахлузи въжена примка около челюстите на гущера. Крещенето се превърна в триумфални викове, но прекъсна след рязка команда от коленичилата фигура.

Мъжът стана и заръкомаха яростно, крещеше заповеди. Не говореше на английски, но тревогата му беше очевидна; огромната опашка още беше свободна и шибаше с такава сила, че можеше да повали всеки в обсега си. Като гледах мощта на тези удари, аз се изумих как така краката ми са само насинени, а не счупени.

Мъжете с коловете се приближиха по заповед на водача си. Усетих как почти приятното сковаване на шока се разстила в мен и в това ми състояние дори не ми се стори изненадващо, че водачът е Исмаил.

— Хуве! — каза той и направи резки жестове с дланите нагоре, за да подчертае думите си. Двама от мъжете бяха пъхнали коловете под търбуха; а трети успя да нанесе добър удар покрай мятащата се глава и заби кола си в гърдите.

— Хуве! — извика отново Исмаил и тримата напънаха силно коловете. С пльокащ звук влечугото се преобърна и се стовари по гръб, коремът му внезапно блесна бял на светлината на факлите.

Мъжете с факлите пак се разкрещяха и ушите ми писнаха. После Исмаил им каза нещо, протегнал ръка с дланта нагоре. Не разбрах думата, но като нищо можеше да е „скалпел“. Интонацията — и резултатът — бяха същите.

Един от факлоносците бързо извади нож от препаската си и го сложи на дланта на водача. Исмаил се обърна и заби върха на ножа дълбоко в гърлото на крокодила, точно където люспите на челюстта се свързваха с врата.

Кръвта плисна черна. Всички мъже отстъпиха на безопасно разстояние и загледаха предсмъртната ярост на огромното влечуго с респект и дълбоко задоволство. Исмаил се изправи, ризата му беше бяло петно на фона на тръстиките; за разлика от останалите, той бе напълно облечен, но бос, а от колана му висяха малки кожени кесийки.

Вероятно заради някакъв номер на нервната система аз през цялото време се бях задържала права. Настойчивите съобщения от краката ми най-сетне стигнаха до мозъка и седнах внезапно в калта с издуващи се поли.

Движението ми привлече вниманието на Исмаил, който се обърна към мен с широко отворени очи. Другите мъже също се обърнаха и се чуха няколко изумени коментара на различни езици.

Аз не обръщах много внимание. Крокодилът още дишаше, на мъчителни, къркорещи хрипове. Аз също. Очите ми бяха втренчени в дългата люспеста глава, окото с продълговатата зеница сияеше в зеленикавозлатно като турмалин и ми отвръщаше със странно безразличен поглед. Обърнатата надолу зъбата уста все още изглеждаше ухилена.

Калта беше хладна и гладка под бузата ми, черна като гъстата струя, която течеше между люспите на влечугото. Сега тонът на въпросите и коментарите се беше променил, звучеше тревожно, но аз не ги слушах.

* * *

Всъщност не изгубих съзнание; помня смътно движение на тела и проблясваща светлина, и как нечии ръце ме вдигнаха. Разговаряха развълнувано, но аз улавях само по някоя дума. Неясно си помислих, че трябва да им кажа да ме оставят и да ме завият с нещо, но езикът ми не работеше.

Листа бръсваха лицето ми, докато моят ескорт си пробиваше път през захарната тръстика; сякаш минаваш през царевичак, който няма кочани, само стъбла и шумящи листа. Мъжете вече не говореха; шумът от преминаването ни заглушаваше дори стъпките.

Когато излязохме на поляната до робските колиби, аз дойдох на себе си. Бях само леко ожулена и не усещах болка, но реших, че не е нужно да оповестявам този факт. Останах със затворени очи и отпусната, докато ме носеха към една от колибите. Борех се с паниката и се надявах да измисля някакъв план, преди да бъда принудена да се събудя официално.

Къде бяха Джейми и останалите, за бога? Ако всичко беше минало добре — или пък зле — какво щяха да правят, когато стигнат до пристана и разберат, че не съм там и има следи — следи ли, всичко беше плувнало в кръв — от борба!

Ами нашият приятел Исмаил? Какво правеше той тук, по дяволите? В едно бях сигурна — не беше добър в готвенето.

От отворената врата долитаха весели гласове и миризма на алкохол — не ром, нещо по-грубо и смрадливо, — смесена с благоухания на пот и варен ямс. Открехнах единия си клепач и видях отразения блясък на огъня по отъпканата земя. Сенки се движеха пред отворената врата; нямаше как да си тръгна незабелязано.

Последва радостен вик и всички фигури внезапно изчезнаха, според мен по посока на огъня. Вероятно правеха нещо на крокодила, който беше пристигнал заедно с мен, олюлявайки се с главата надолу от коловете на ловците.

Превъртях се предпазливо на колене. Дали можех да се измъкна, докато бяха заети с онова, което правеха? Ако успеех да стигна до най-близкото поле със захарна тръстика, вероятно щях да мога да се скрия там, но нямах никаква представа как да се добера до реката сама и в пълен мрак.

Дали да не тръгна към голямата къща с надеждата да срещна Джейми и спасителния отряд? Потреперих леко при мисълта за къщата и дългия, притихнал салон. Но ако не тръгнех към къщата или към лодката, как щях да ги открия в безлунна нощ?

Планирането ми беше прекъснато от сянка на прага, която затули за миг светлината. Рискувах да надзърна, седнах рязко и изпищях.

Фигурата се приближи бързо и коленичи до сламеника ми.

— Не вдигай шум, жено — каза Исмаил. — Сам съм.

— Добре. — Студена пот пълзеше по лицето ми и усещах как сърцето ми бумти като парен чук. — Аз и без това знаех, че си ти.

Бяха отсекли главата на крокодила и отрязали езика и долната част на вътрешността на устата. Сега Исмаил носеше огромното студенооко нещо на главата си като шапка и очите му едва блещукаха в дълбините под щръкналите зъби. Празната челюст висеше в мрачна усмивка и криеше долната половина на лицето му.

— Егунгун не те нарани? — попита той.

— Не. Благодарение на мъжете. Е… защо не вземеш да го свалиш, а?

Той игнорира молбата ми и седна на пети, явно мислеше какво да ме прави. Не можех да видя лицето му, но тялото му изразяваше крайна нерешителност.

— Защо си тук? — попита след малко.

Поради липса на по-добра идея, му казах. Той не смяташе да ме удари по главата, иначе щеше да го е направил вече, когато припаднах до реката.

— О… — Крокодилската муцуна се сведе леко към мен, той мислеше. Малко влага покапа от голямата ноздра върху голата ми ръка и аз я избърсах с тръпка в полата си.

— Господарката не е тук тази нощ — каза той най-сетне, сякаш се чудеше дали може да ми довери тази информация.

— Да, знам. — Събрах крака под себе си, готова да се изправя. — А ти дали ще… или някой от мъжете… да ме заведете пак до голямото дърво до реката? Съпругът ми ще ме търси — добавих.

— Май е взела и момчето — продължи Исмаил.

Бях се ободрила, когато потвърди отсъствието на Гейли; но сега пак се паникьосах и усетих бумтене в гърдите си.

— Отвела е Иън? Защо?

Не виждах лицето му, но очите в крокодилската маска светеха някак развеселени — но само отчасти.

— Тя обича момчета — каза той с презрение, което ясно изразяваше мнението му по въпроса.

— Така е. Знаеш ли кога ще се върне?

Дългата зъбата муцуна се вдигна внезапно, но преди да отговори, усетих, че някой стои зад мен, и се обърнах на сламеника.

— Познавам те — каза тя, широкото ѝ гладко чело беше леко смръщено. — Нали?

— Да, срещнали сме се — отвърнах, опитвах се да преглътна сърцето си, което пак беше скочило в устата ми от изумление. — Как… как сте, госпожице Кембъл?

Очевидно много по-добре от последната ни среща, въпреки факта, че вълнената рокля сега бе заменена с широка роба от бял памук, препасана с доста опърпана ивица от същата материя и оплескана в тъмносиньо с индиго. Лицето и фигурата бяха отслабнали обаче и тя бе загубила отпуснатия си заради обездвижването вид.

— Добре съм, благодаря, мадам — каза ми любезно. Светлосините очи още бяха отнесени и разфокусирани и въпреки по-здравия вид на кожата, по всичко личеше, че госпожица Маргарет Кембъл още не е съвсем наред.

Това впечатление се пораждаше от факта, че сякаш не забелязваше необичайната украса на Исмаил. Дори самия него. Продължи да гледа само мен и на лицето ѝ беше изписан единствено смътен интерес.

— Много любезно от ваша страна да ме посетите, мадам — каза тя. — Може ли да ви предложа нещо освежаващо? Чаша чай? Нямаме вино, защото брат ми казва, че алкохолът е изкушение за плътта.

— Вероятно — отвърнах, но смятах, че в момента не бих отказала малко от това изкушение.

Исмаил беше станал и се кланяше дълбоко на госпожица Кембъл, огромната глава беше опасно провиснала.

— Готова ли си, бебѐ? — попита той тихо. — Огънят чака.

— Огън — каза тя. — Да, разбира се. — И се обърна към мен. — Ще се присъедините ли към мен, госпожо Малкълм? — попита любезно. — Чаят ще дойде скоро. Много бих искала да погледам един хубав огън — сподели ми и хвана ръката ми да се изправя. — Понякога не ви ли се струва, че виждате неща в пламъците?

— Понякога. — Озърнах се към Исмаил, който стоеше до прага. Позата му още изразяваше нерешителност, но когато госпожица Кембъл ме повлече към него, той сви леко рамене и отстъпи.

Отвън, в центъра на полянката, гореше малък огън пред редица колиби. Крокодилът вече беше одран; кожата му бе опъната на рамка близо до една от колибите и хвърляше безглава сянка върху дървената стена. Няколко остри колчета бяха забити около огъня, на тях имаше парчета месо, които съскаха с апетитна миризма, но въпреки това стомахът ми се сви.

Вероятно към трийсетина души, мъже, жени и деца, се бяха събрали около огъня, смееха се и разговаряха. Един мъж още пееше тихичко, превит над очукана китара.

При появата ни друг мъж се извърна рязко и каза нещо, което прозвуча като „Хау!“. Разговорите и смехът спряха, настана уважителна тишина.

Исмаил тръгна бавно към тях, крокодилската глава се хилеше. Огънят сияеше по лица и тела като полиран кехлибар и стопен карамел, тъмните очи бяха вперени в нас.

Близо до огъня имаше малка пейка, поставена на подиум от летви. Явно това беше почетното място, защото госпожица Кембъл тръгна право натам и ми посочи любезно да седна до нея.

Усещах погледите на хората, израженията им варираха от враждебни до предпазливо любопитни, но вниманието им бе насочено предимно към госпожица Кембъл. Когато огледах кръга от лица, бях смаяна колко странни ми се сториха. Това бяха лицата на Африка, чужди за мен; не лица като това на Джо, което само смътно пазеше печата на предците си, изличен от вековете европейска кръв. Черен или не, Джо Абърнати приличаше много повече на мен, отколкото на тези хора — различни до мозъка на костите си.

Мъжът с китарата я остави настрани, извади малко барабанче и го сложи на коленете си. Отстрани то беше покрито с някаква петниста животинска кожа; вероятно козя. Той започна да го потупва бавно с длани в полунакъсан ритъм, като биенето на сърце.

Погледнах към госпожица Кембъл, която седеше кротко до мен със събрани в скута ръце. Взираше се право напред, в подскачащите пламъци, и на лицето ѝ имаше лека, замечтана усмивка.

Тълпата се раздели и от нея излязоха две малки момиченца, които носеха голяма кошница. Дръжката ѝ беше покрита с бели рози, а капакът подскачаше нагоре-надолу от движенията на нещо вътре.

Момичетата оставиха кошницата в краката на Исмаил, като поглеждаха със страхопочитание гротескната му корона. Той сложи ръце на главите им и прошепна няколко думи, после ги освободи. Вдигнатите му длани проблеснаха стряскащо в бяло-розово, като пеперуди, издигащи се от къдравите глави на момичетата.

Досега зрителите бяха мълчали уважително. И продължиха да го правят, но се приближиха и започнаха да проточват вратове, за да видят какво ще стане. Барабанът заби по-бързо, но все така тихо. Една от жените държеше каменна бутилка, пристъпи напред и я подаде на Исмаил, после се сля отново с тълпата.

Исмаил вдигна бутилката и изля малко от течността на земята, внимателно описваше кръг около кошницата. Тя беше попритихнала, но пак заподскача, явно заради движението или силната миризма на алкохол.

Един мъж пъхна увита в парцали пръчка в огъня, докато те се запалиха и засияха в ярко червено. По знак от Исмаил той сведе факлата си към разсипания алкохол на земята. Чу се колективно възклицание, когато се появи огнен обръч, който лумна в синьо и изчезна веднага. От кошницата се чу силно кукуригане.

Госпожица Кембъл се размърда до мен и огледа с подозрение кошницата.

Сякаш кукуригането беше някакъв сигнал — и вероятно си беше, — защото се чу звук на нещо като флейта и шумът на тълпата се засили.

Исмаил се приближи до импровизирания подиум, на който седяхме, с червена кърпа в ръцете си. Върза я на китката на Маргарет и после отпусна нежно ръката ѝ в скута.

— О, това е моята кърпичка! — възкликна тя, после почти несъзнателно вдигна ръка и обърса носа си с китка.

Но като че ли никой не забеляза. Всички гледаха Исмаил, който стоеше пред тълпата и говореше на непознат за мен език. Петелът в кошницата изкукурига отново, а белите рози по дръжката се тресяха от усилията му.

— Наистина ми се ще да не го прави — каза Маргарет Кембъл сприхаво. — Ако го направи още веднъж, ще станат три пъти, а е на лош късмет, нали?

— Така ли? — Исмаил сега изливаше останалия алкохол в кръг около подиума. Надявах се, че огънят няма да я стресне.

— О, да, Арчи така казва: „Преди петелът да пропее три пъти, ти ще ме предадеш.“ Арчи все казва, че жените винаги са предателки. Така ли е, как мислиш?

— Зависи от гледната точка — промърморих, докато гледах какво става. Госпожица Кембъл като че ли не забелязваше люлеенето и припяването на робите, музиката, мърдащата кошница и Исмаил, който събираше някакви малки неща, които хората от тълпата му подаваха.

— Гладна съм — каза тя. — Дано чаят дойде скоро.

Исмаил чу това. За мое удивление той посегна в една от кесийките на кръста си и извади малко вързопче. Оказа се, че в него има очукана порцеланова чаша, по ръба ѝ още се виждаха останки от златно листенце. Сложи я церемониално в скута ѝ.

— О, браво — възкликна щастливо Маргарет и запляска с ръце. — Сигурно ще има и бисквити.

Аз не мислех така. Исмаил нареждаше покрай подиума предметите, които му даваха хората. Няколко малки кокалчета с резки по тях, клонка жасмин, две или три груби дървени фигурки, всяка увита с парченце плат. Имаха и малки косички, залепени с глина за главите.

Исмаил заговори отново, факлата беше сведена и внезапно около подиума лумна син пламък. Когато отслабна, остави миризма на изгоряла земя и бренди. Исмаил отвори кошницата и извади петела.

Той беше голяма, здрава птица с черни пера, които блестяха на светлината. Бореше се диво и издаваше пронизителни крясъци, но го държаха здраво, а краката му бяха увити с парче плат. Исмаил се поклони ниско, каза нещо и го подаде на Маргарет.

— О, благодаря — възкликна тя.

Петелът източи шия, обичките му бяха станали яркочервени от вълнение, и изкукурига пронизително. Маргарет го разтърси.

— Гадна птица! — скара му се тя, вдигна го до устата си и го захапа точно зад главата.

Чух пукането на костите и лекото ѝ сумтене, когато тя се дръпна назад, за да откъсне главата на нещастния петел.

После стисна все още потрепващото телце до гърдите си и започна да му гука:

— Е, няма нищо, спокойно, скъпи — докато кръвта шуртеше и се изливаше в чашата и по роклята ѝ.

Тълпата първо беше извикала, а сега стоеше неподвижно и гледаше. Флейтата също притихна, но барабанът биеше много по-силно.

Маргарет хвърли пресушеното телце настрани и едно момче се стрелна напред, за да го вземе. Тя изтръска разсеяно кръвта от полата си и взе чашата с почервеняла ръка.

— Първо гостите — каза любезно. — Една бучка захар или две, госпожо Малкълм?

За щастие не се наложи да отговарям, защото Исмаил пъхна груба рогова чаша в ръцете ми и ми даде знак да пия от нея. Като се имаше предвид алтернативата, аз я вдигнах към устата си без колебание.

Беше прясно дестилиран ром, остър и достатъчно силен, за да ощави гърлото, и аз се задавих с хриптене. Към носа ми се надигна миризмата на някаква билка; бяха сложили нещо в рома, или го бяха киснали в него. Беше леко стипчиво, но не неприятно.

Хората започнаха да си предават същите чаши като моята. Исмаил ми направи рязък жест да пия. Послушно вдигнах чашата, но само плиснах течността към устните си, без да отпивам. Каквото и да ставаше тук, струваше ми, че трябва да остана с бистра глава.

До мен госпожица Кембъл отпиваше деликатно от очуканата си чаша. Усещането за очакване сред хората нарастваше. Те започнаха да се полюляват и една жена запя — ниско и дрезгаво, гласът ѝ беше като контрапункт на барабана.

Върху лицето ми падна сянката на крокодилската глава и аз вдигнах очи. Исмаил също се олюляваше леко напред-назад. Бялата му риза без яка беше опръскана с черни точици по раменете от кръвта и лепнеше по гърдите му от пот. Внезапно си помислих, че крокодилската глава сигурно тежи поне петнайсет килограма — огромна тежест; мускулите на врата и раменете му се бяха изопнали от усилието.

Той вдигна ръце и започна да пее. Някаква тръпка се плъзна по гръбнака ми и се сви в основата му, там, където трябваше да е опашката. Сега, когато не виждах лицето му, сякаш наистина слушах гласа на Джо; дълбок и меден, с мощ, която привличаше вниманието. Ако затворех очи, това щеше да е Джо, с блещукащи очила и просветващ златен зъб в усмивката.

После пак отворих очи и почти се изненадах, когато видях зловещата усмивка на крокодила и огъня в златистозелените жестоки очи. Устата ми беше пресъхнала, ушите ми жужаха.

Определено приковаваше вниманието; нощта около огъня беше пълна с очи; големи, черни и блестящи; тихи стонове и викове бележеха паузите в песента.

Затворих очи и разклатих силно глава. Хванах се за ръба на дървената пейка, за да усетя грубата ѝ реалност. Знаех, че не съм пияна; но билката в рома беше силна. Усещах как пълзи като змия из кръвта ми, стисках здраво очи и се борех с нея.

Не можех да запуша ушите си обаче, нито да спра издигащия се и затихващ глас.

Не знам колко време е минало. Дойдох на себе си със сепване, внезапно осъзнала, че барабанът и пеенето са спрели.

Около огъня цареше абсолютна тишина. Чувах тихото пърхане на пламъците и шумоленето на листата на захарната тръстика заради вятъра; както и бързото топуркане на плъх по сламения покрив на колибата зад мен.

Опиатът още беше в кръвта ми, но ефектът му отслабваше; усещах как съзнанието ми се избистря. Но същото не можеше да се каже за хората в тълпата; очите им бяха приковани в една точка и не примигваха, като стена от огледала, и внезапно си спомних за вуду легендите от моето време — за зомбита и хунганите, които ги създават. Какво беше казала Гейли? Във всяка легенда има малко истина.

Исмаил заговори. Беше свалил крокодилската глава. Тя лежеше на земята в краката му и очите ѝ тънеха в сенки.

— Ils sont arrivèes — каза тихо Исмаил. — Те идват. — Вдигна влажното си изтощено лице и се обърна към тълпата.

— Кой пита?

И сякаш в отговор, млада жена с тюрбан излезе напред, все още замаяна и олюляваща се, и коленичи на земята пред подиума. Сложи ръка върху една от дървените фигурки — грубо изображение на бременна жена.

Очите ѝ се вдигнаха с надежда и макар че не разпознах думите, които изрече, ми стана ясно какво пита.

— Ая, гадо — каза глас до мен, но не беше на Маргарет Кембъл. Беше глас на стара жена, пресеклив и висок, но уверено даде положителен отговор.

Младата жена ахна от радост и се просна по очи. Исмаил я побутна леко с крак; тя стана бързо и се върна в тълпата, като стискаше малката фигурка, клатеше глава и мърмореше: „Мана, мана“.

След това дойде млад мъж, който много приличаше на жената, сигурно ѝ беше брат. Клекна и докосна главата си, преди да заговори:

— Grandmère — каза той носово. Бабо?

Зададе въпроса си, като гледаше срамежливо към земята.

— Жената, която обичам, ще отвърне ли на любовта ми? — Клонката жасмин беше негова; той я държеше така, че тя докосваше босия му прашен крак.

Жената до мен се засмя, старият ѝ глас беше ироничен, но не и подигравателен.

— Certainment — отговори тя. — Отвръща; ама и на още трима. Намери друга; не толкоз щедра, но по-свястна.

Младият мъж се оттегли покрусен и беше заменен от по-възрастен.

Този заговори на африкански език, но с горчивина и докосна една от глинените фигурки.

— Сетато хойе — каза… кой? Гласът се беше променил. Този път беше мъжки, на зрял, но не възрастен мъж, който отговори на същия език с гневен тон.

Погледнах настрани и въпреки жегата от огъня усетих как по ръцете ми плъзва студ. Това вече не беше лицето на Маргарет. Чертите бяха същите, но очите светеха втренчени в мъжа, устите бяха стиснати мрачно и властно, а бледата шия се издуваше като на жаба от усилието да говори като онзи, който спореше с питащия.

„Те са тук“ — беше казал Исмаил. Наистина, те бяха тук. Той стоеше встрани мълчалив, но зорък, и видях как очите му спират за миг на мен, преди да се върнат към Маргарет. Или онова, което беше тя сега.

Те. Един по един хората се приближаваха, коленичеха и питаха. Някои говореха на английски, други на френски, или на робски наречия, чуваше се и африканската реч на изгубените им домове. Не можех да разбера всичко, но когато говореха на френски или английски, често започваха с уважителното „дядо“ или „бабо“, и веднъж с „лельо“.

Лицето и гласът на оракула до мен се променяха, докато „те“ бяха призовавани; мъже и жени, предимно старци или на средна възраст. Сенките им танцуваха по лицето ѝ с потрепването на огъня.

Понякога не ви ли се струва, че виждате неща в огъня? — Ехото на тихия ѝ глас се върна при мен — тъничък и детски.

Докато слушах, усетих как космите по тила ми настръхват, и за първи път разбрах какво бе довело Исмаил тук, въпреки риска да бъде заловен и отново поробен. Не приятелство, не любовта, не и преданост към другарите му, а власт.

Но каква цена си готов да платиш за властта да предсказваш бъдещето? Явно всякаква, като гледах възхитените лица на хората. Той се беше върнал за Маргарет.

Продължиха така още известно време. Не знаех колко дълго ще действа дрогата, но виждах, че някои лягат по земята и заспиват; други се оттегляха тихо в мрака на колибите и след време останахме почти сами. Около огъня имаше малцина, все мъже.

Всички бяха тихи и по увереното им поведението съдех, че са свикнали да вдъхват респект, поне сред робите. Те стояха на групичка и наблюдаваха случващото се, докато накрая последният, явно водачът, пристъпи напред.

— Те свършиха — каза на Исмаил и кимна към спящите форми около огъня. — Сега ти питай.

На лицето на Исмаил имаше само лека усмивка и все пак ми се стори нервен. Вероятно от близостта на другите мъже. В тях като че ли нямаше нищо заплашително, но изглеждаха сериозни и съсредоточени — не в Маргарет, а в Исмаил.

Най-сетне той кимна и се обърна към нея. По време на паузата лицето ѝ беше станало безизразно и пусто.

— Буаса — каза ѝ той. — Ела, Буаса.

Неволно се отдръпнах възможно най-далече на пейката, без да падна в огъня. Който и да беше Буаса — дойде веднага.

— Чувам. — Гласът беше дълбок като на Исмаил и би трябвало да е приятен. Но не беше. Един от мъжете отстъпи неволно назад.

Исмаил стоеше сам; другите се отдръпнаха от него като от зараза.

— Кажи ми каквото искам да знам, Буаса.

Главата на Маргарет се наклони леко, в светлосините ѝ очи проблесна веселие.

— Какво искаш да знаеш? — каза дълбокият глас леко троснато. — И защо? Ти ще идеш, каквото и да ти кажа.

Леката усмивка на лицето на Исмаил бе като ехо на усмивката на Буаса.

— Така е — каза тихо. — Но те… — Кимна към придружителите си, без да сваля очи от лицето. — Ще дойдат ли с мен?

— Може — отвърна дълбокият глас. Изсмя се доста неприятно. — Личинката умира след три дни. Няма защо да стоят тук. Само това ли искаш от мен? — Без да чака отговор, Буаса се прозя широко и от нежната уста на Маргарет се чу силно оригване.

Тя затвори устни и очите ѝ пак опустяха, но мъжете не забелязваха. Започнаха да разговарят оживено и Исмаил ги усмири, като ме погледна многозначително. Те замлъкнаха и се отдалечиха, но продължиха да мърморят и се озъртаха към мен.

Исмаил затвори очи, когато последният напусна поляната и раменете му увиснаха. Аз самата бях доста изтощена.

— Какво… — започнах и спрях. Отвъд огъня един мъж излизаше от полето със захарна тръстика. Беше Джейми, висок колкото стръковете. Гаснещият огън покриваше ризата му с червени като косата му петна.

Той вдигна пръст към устните си и аз кимнах. Събрах крака под себе си и хванах лекьосаната си пола. Можех да скоча покрай огъня и да стигна до него, преди Исмаил да ме е стигнал. Но Маргарет?

Поколебах се и се обърнах да я погледна. Видях, че лицето ѝ отново оживява. Беше озарено, нетърпеливо, устните се отвориха и сияещите очи се присвиха така, че изглеждаха леко скосени, докато се взираха над огъня.

— Татко? — чух гласа на Бриана до себе си.

* * *

Космите по ръцете ми настръхнаха. Това беше гласът на Бриана, лицето на Бриана, сините очи бяха потъмнели и скосени от нетърпение.

— Бри? — прошепнах и лицето се обърна към мен.

— Мамо — каза гласът на дъщеря ми от гърлото на оракула.

— Бриана — каза Джейми и тя се обърна рязко към него.

— Татко. Знаех си, че си ти. Сънувала съм те.

Лицето на Джейми беше пребледняло от шок. Видях устните му да оформят думата „Господи“ и той инстинктивно се прекръсти.

— Не позволявай на мама да тръгва сама — каза гласът уверено. — Тръгни с нея. Аз ще те опазя.

Не се чуваше нищо друго освен пращенето на огъня. Исмаил стоеше като омагьосан и се взираше в жената до мен. После тя заговори отново, с мекия и леко дрезгав глас на Бриана:

— Обичам те, татко. И теб, мамо. — Наведе се към мен и аз усетих миризмата на прясна кръв. После устните докоснаха моите и изкрещях.

Не помня как съм скочила и как съм прекосила поляната. Знам само, че се вкопчих в Джейми и зарових лице в палтото му, трепереща.

Сърцето му бумтеше под бузата ми и си помислих, че и той трепери. Усетих как ръката му описва кръстния знак по гърба ми, после ме прегърна здраво през раменете.

— Всичко е наред — каза той. Усещах как гърдите му се издуват и се стягат от усилието да говори спокойно. — Тя си отиде.

Не исках да поглеждам, но се насилих да извърна глава към огъня.

А там всичко беше спокойно. Маргарет Кембъл седеше кротко на пейката и си тананикаше, като въртеше дълго черно перо от опашката на петела върху коляното си. Исмаил стоеше до нея и я галеше нежно по косата. Прошепна ѝ нещо — въпрос — и тя се усмихна хрисимо.

— О, никак не съм изморена! — увери го и погледна с обич белязаното лице, което се издигаше в мрака над нея. — Какво хубаво парти беше, нали?

— Да, бебѐ — каза той нежно. — Но сега си почиваш, нали? — Обърна се и изцъка силно с език. Внезапно две жени с тюрбани се материализираха от мрака; сигурно бяха чакали наблизо. Исмаил им каза нещо и те веднага се приближиха да се погрижат за Маргарет. Изправиха я и я поведоха, като ѝ шепнеха мили думи на френски и африкански.

Исмаил остана, гледаше ни през огъня. Беше неподвижен като един от идолите на Гейли, като изваян от нощта.

— Не дойдох сам — каза Джейми. Посочи небрежно през рамо към захарната тръстика, намеквайки за въоръжени подкрепления.

— О, и да си сам — каза Исмаил с лека усмивка. — Няма значение. Лоа говори с теб, в безопасност си. — Гледаше ни преценяващо.

— Ха! — възкликна с интерес. — Никога не бях чувал лоа да говори на букра. — И поклати глава.

— Сега тръгвате — каза тихо, но властно.

— Още не. — Джейми ме пусна и се изправи до мен. — Дойдох за момчето Иън; няма да си тръгна без него.

Исмаил изви вежди и трите вертикални белега се сближиха между тях.

— Ха! — каза отново. — Забрави това момче; то си отиде.

— Къде? — попита рязко Джейми.

Исмаил наклони глава настрани и го огледа внимателно.

— Тръгна с Личинката — каза той. — А там, дето тя отива, не можеш да идеш. Момчето си отиде — каза отново и някак окончателно. — Ти също си тръгваш, ти си умен човек. — Замълча и се заслуша. Барабан говореше някъде в далечината, вибрациите му се усещаха съвсем смътно в нощта.

— Другите ще дойдат скоро — каза Исмаил. — Аз не съм опасен, но не и те.

— Кои са другите? — попитах. Ужасът от срещата с лоа вече отминаваше и пак можех да говоря, макар че гърбът ми още тръпнеше от страх заради тъмната тръстика зад нас.

— Сигурно мароните — каза Джейми и погледна Исмаил. — Или пък вие?

Жрецът кимна церемониално.

— Така е. Чу ли Буаса? Неговата лоа ни благослови, ние тръгваме. — Посочи към колибите и тъмните хълмове зад тях. — Барабанът ги зове от хълмовете — тези, които са силни и могат да тръгнат.

Обърна се, явно разговорът беше приключил.

— Чакай! — извика Джейми. — Кажи ни къде отиде тя… госпожа Абърнати и момчето!

Раменете на Исмаил бяха покрити с крокодилска кръв.

— В Абандаве.

— Къде е това? — попита нетърпеливо Джейми. Аз го хванах за ръката.

— Аз знам къде е — казах и очите на Исмаил се отвориха широко от изумление. — Или поне знам, че е на Испаньола. Лоренц ми каза. Това е искала Гейли от него… да разбере къде е.

— Какво е? Град, село? Къде е? — Усещах как ръката на Джейми се напряга и вибрира от нетърпение да тръгне.

— Абандаве е магическо място — намеси се Исмаил, плътният му глас беше мек, сякаш се страхуваше да говори високо. Погледна ме отново. — Клотилда каза, че Личинката те е качила горе в стаята. Сигурно знаеш какво прави там?

— Малко. — Устата ми беше пресъхнала. Спомних си ръцете на Гейли, меки, пълни и бели, да подреждат камъните, докато тя говореше нехайно за кръв.

И сякаш чул ехото на тази мисъл, Исмаил внезапно пристъпи към мен.

— Питам те, жено… още ли кървиш?

Джейми потрепна до мен, но аз стиснах ръката му да стои мирен.

— Да. Защо? Какво общо има това?

Онисеегунът явно се смути; и погледна назад към колибите. В мрака зад него нещо ставаше; много тела се движеха напред-назад, носеха се гласове, тихи като шепота на тръстиката. Събираха се да тръгват.

— Ако жена кърви, убива магия. Ти кървиш, значи имаш женска сила и магия не ти действа. Само стари жени правят магия; омагьосват, викат лоа, разболяват, лекуват. — Огледа ме дълго и оценяващо, после поклати глава.

— Не отивай да правиш магия като Личинката. Тази магия ще я убие, но ще убие и теб. — Посочи зад себе си, към празната пейка. — Чу ли Буаса? Каза, че тя ще умре, три дни. Тя взе момчето, той умре. Ти тръгваш след тях, ти умреш.

Взираше се в Джейми и вдигна ръце пред него с кръстосани китки.

— Казвам ти, амики. — Отпусна ръцете си и ги раздели рязко, сякаш късаше невидимо въже. Обърна се внезапно и изчезна в мрака, където шумът от стъпки нарастваше, накъсван от бумтенето на тежки предмети.

— Свети Михаиле, пази ни — прошепна Джейми. Прокара ръка през косата си и червените кичури щръкнаха в потрепващата светлина. Огънят умираше бързо, нямаше кой да го поддържа.

— Познаваш ли това място, сасенак? Къде е отишла Гейли с Иън?

— Не, знам само, че е някъде далече в хълмовете на Испаньола и че през него тече поток.

— Тогава трябва да вземем Щерн — каза той решително. — Хайде! Момчетата са до реката с лодката.

Обърнах се да го последвам, но спрях в края на тръстиката, за да погледна назад.

— Джейми! Виж! — Зад нас бяха жаравата от огъня на егунгун и тъмния кръг от робски колиби. Зад тях на склона на хълма се белееше смътно Роуз Хол. А по-нататък, отвъд билото, небето сияеше в червено.

— Сигурно гори къщата на Хауи — каза той. Звучеше странно спокоен, безстрастен. Посочи наляво, към склона на планината, където сияеше малка оранжева точица. — А това трябва да е Туелветрис.

Барабанът шепнеше в нощта, нагоре и надолу по реката. Какво беше казал Исмаил? Барабанът ги зове от хълмовете — тези, които имат сили да тръгнат.

Малка колона роби идваше от колибите. Жените носеха бебета и вързопи, готварски съдове висяха от раменете им, а главите им бяха увити с бели тюрбани. Там беше и Маргарет Кембъл, също с тюрбан. Една млада жена я подкрепяше уважително.

Джейми я видя и пристъпи към нея.

— Госпожице Кембъл! Маргарет!

Тя и придружителката ѝ спряха; младата жена сякаш пристъпи между нея и Джейми, но той вдигна ръце, за да покаже, че не иска да навреди, и жената неохотно се отдръпна.

— Маргарет, Маргарет, помниш ли ме?

Тя се вгледа невиждащо в него. Той много бавно обгърна лицето ѝ с длани.

— Маргарет — каза тихо и настоятелно. — Маргарет, чуй ме! Помниш ли ме, Маргарет?

Тя примигна веднъж, два пъти, и гладкото ѝ кръгло лице се събуди. Не беше като внезапното обладаване от лоа; а бавно, колебливо събуждане на нещо срамежливо и плахо.

— Да, помня те, Джейми — каза тя накрая. Гласът ѝ беше плътен и чист, глас на младо момиче. Устните ѝ се извиха нагоре, а очите оживяха отново, лицето ѝ още беше обгърнато от дланите му.

— Отдавна не съм те виждала, Джейми — каза тя, гледаше го в очите. — Имаш ли вест от Юън? Добре ли е?

Той застина за минута, лицето му бе познатата маска, която скриваше силните чувства.

— Той е добре — прошепна накрая. — Много добре, Маргарет. Даде ми това, да го пазя за теб, когато те видя. — Сведе глава и я целуна нежно.

Няколко жени бяха спрели и гледаха мълчаливо. Но сега започнаха да шепнат и да се споглеждат. После Джейми пусна Маргарет Кембъл и отстъпи назад, а те се събраха около нея като защитници и му кимнаха да се отдалечи.

Маргарет сякаш не съзнаваше това; още не откъсваше очи от лицето на Джейми, усмихваше се.

— Благодаря ти, Джейми! — извика тя, когато младата жена я хвана за ръката и я задърпа да вървят. — Кажи на Юън, че скоро ще съм при него! — Малката група облечени в бяло жени отмина, изчезнаха като призраци в мрака на тръстиката.

Джейми импулсивно пристъпи след тях, но аз го хванах за ръката.

— Остави я — прошепнах, като си спомних какво лежи на пода в салона на плантацията. — Джейми, остави я. Не можеш да я спреш; с тях е по-добре.

Той затвори за миг очи и кимна.

— Да, права си. — Обърна се, спря внезапно и се завъртя, за да погледне отново. В Роуз Хол светеше. Пламъци играеха зад прозорците и на двата етажа. И пред очите ни започнаха да се разпростират и към тайната стая на втория етаж.

— Време е да тръгваме — каза Джейми. Хвана ме за ръка и тръгнахме бързо. Гмурнахме се в шумолящата тръстика, а въздухът внезапно натежа от миризмата на изгоряла захар.

62.

Абандаве

— Можеш да вземеш губернаторския катер — той е малък, но сигурен. — Грей започна да рови из чекмеджето на бюрото си. — Ще напиша заповед до пристанището да ти го дадат.

— Да, катерът ще ни трябва — не мога да рискувам „Артемида“, на Джаред е, — но мисля, че ще е най-добре, ако го откраднем, Джон. — Джейми беше сбърчил вежди. — Не искам да бъдеш свързван с мен, нали разбираш? И без това ще си имаш достатъчно проблеми.

Грей се усмихна нещастно.

— Проблеми? Да, може и така да се каже — четири плантации изгоряха, над двеста роби избягаха — един Бог знае къде! Но много се съмнявам, че при тези обстоятелства някой изобщо ще обърне внимание на познатите ми. При страха от избягалите роби, от една страна, и страха от китаеца, от друга, на целия остров цари такава паника, че просто не си заслужава да обръщат внимание на някакъв си контрабандист.

— Много съм облекчен да разбера, че съм недостоен за внимание — отбеляза Джейми сухо. — Но все пак ще откраднем катера. И ако ни хванат, никога не си чувал името ми, нито си виждал лицето ми, нали тъй?

Грей се вгледа в него. По лицето му се бореха множество чувства — сред които имаше развеселеност, гняв и страх.

— Смяташ ли, че е редно? — попита накрая той. — Да позволя да те отведат, да гледам как те качват на бесилото и да си мълча… от страх да не опетня репутацията си? За бога, Джейми, за какъв ме мислиш?

Устата на Джейми леко потрепна.

— За приятел, Джон — отговори той. — И ако аз приемам приятелството ти — както и проклетия ти катер! — тогава и ти трябва да приемеш моето и да си мълчиш. Разбрахме ли се?

За миг губернаторът го изгледа сърдито със стиснати устни, но после раменете му се отпуснаха примирено.

— Добре — отвърна той. — Но ако положиш всички усилия да не те пленят, ще го сметна за голяма лична услуга.

Джейми потърка устни с кокалчето на пръста си, за да прикрие усмивката си.

— Много ще се постарая, Джон.

Губернаторът уморено се отпусна в креслото си. Под очите му чернееха огромни сенки, а безупречната му риза беше измачкана. Очевидно не се беше преобличал от предния ден.

— Добре. Нямам представа къде отиваш и навярно е по-добре да не знам. Но ако можеш, стой настрана от маршрутите на север от Антигуа. Тази сутрин изпратих една лодка с молба да дойдат възможно най-много хора — и от флота, и обикновени моряци, колкото могат да отделят тамошните казарми. Най-късно вдругиден ще тръгнат насам, за да пазят града и пристанището от избягалите роби в случай на открит бунт.

Срещнах погледа на Джейми и въпросително повдигнах вежда, но той поклати глава почти незабележимо. Бяхме разказали на губернатора за бунта на река Ялахс, както и за бягството на робите — нещо, за което и без това беше чул от други източници. Не му бяхме казали обаче какво видяхме по-късно същата нощ, докато чакахме скрити в едно заливче, със смъкнати платна, за да не се откроява белотата им в мрака.

Реката беше черна като оникс, но от време на време водата проблясваше. Чухме идването им и успяхме да се скрием, преди корабът да ни настигне; речната долина се огласи от биене на барабани и диви екзалтирани викове на множество гласове, когато „Вещица“ премина покрай нас, носена от течението. Телата на пиратите несъмнено лежаха някъде по-нагоре, оставени да изгният сред храстите червен жасмин и кедровите дървета.

Избягалите роби от плантациите на река Ялахс не се отправиха към планините на Ямайка, а към морето — навярно искаха да се присъединят към последователите на Буаса в Испаньола. Гражданите на Кингстън нямаха причина да се страхуват от избягалите роби… но беше много по-добре Кралският флот да съсредоточи вниманието си тук, отколкото върху Испаньола, където щяхме да отидем ние.

Джейми стана и вече се готвехме да си тръгнем, когато Грей го спря.

— Един момент. Няма ли да поискаш да настаним на сигурно място твоята… госпожа Фрейзър? — попита той, без да ме поглежда. Погледът му не се откъсваше от Джейми. — За мен ще бъде чест, ако я оставиш под моята закрила. Може да отседне тук, в губернаторската резиденция, до завръщането ти. Никой няма да я безпокои — и никой няма да научи, че е била тук.

Джейми се поколеба, но нямаше как да му го каже по-деликатно.

— Тя трябва да дойде с мен, Джон — каза той. — Нямаме друг избор. Просто трябва да дойде с мен.

Погледът на Грей се стрелна към мен и се отклони, но аз успях да зърна искрицата на ревност в очите му. Изпитах съжаление към него, но нищо не можех да направя. Не можех да му кажа истината.

— Да — промълви той и видимо преглътна. — Разбирам. Наистина.

Джейми му протегна ръка. За миг Грей се поколеба, но я пое.

— Късмет, Джейми! — пожела му с леко дрезгав глас. — Бог да е с теб.

* * *

Малко по-трудно се справихме с Фъргъс. Той настояваше да дойде с нас. Изтъкваше аргумент след аргумент, а когато разбра, че шотландските контрабандисти ще ни придружат, възраженията му станаха още по-енергични.

— Тях ще ги вземете, а мен не? — Цялото му лице изразяваше възмущение.

— Точно така — отговори категорично Джейми. — Всички контрабандисти, до един, са или вдовци, или ергени, но ти си женен. — Той отправи многозначителен поглед към Марсали, която наблюдаваше спора ни с напрегнато лице. — Мислех си, че е много млада за женитба, и сбърках; но съм сигурен, че е много млада за вдовица. Оставаш тук. — И той се извърна, за да покаже, че въпросът е приключен.

* * *

Вече беше тъмно, когато потеглихме с катера на Грей — трийсетфутов военен еднопалубен кораб. Под навеса за лодки зад нас лежаха двамата пристанищни работници със запушени усти. Съдът беше малък, едномачтов, по-голям от рибарската лодка, с която се бяхме изкачили по течението на река Ялахс, но все пак размерите му едва стигаха, за да му спечелят определението „корабче“.

Въпреки всичко изглеждаше достатъчно издръжлив и скоро се озовахме извън пристанището на Кингстън и се заклатушкахме в свежия вечерен бриз, устремени към Испаньола.

Контрабандистите се заеха с управлението на катера, а аз, Джейми и Лоренц седнахме на една от дългите пейки край перилата. Заговорихме ту за едно, ту за друго, но след известно време се умълчахме и всеки потъна в мислите си.

Джейми започна да се прозява и най-накрая се подчини на настояванията ми и се съгласи да легне на пейката с глава в скута ми. Самата аз бях прекалено напрегната, за да ми се доспи.

И Лоренц беше буден — беше вдигнал поглед към небето, скръстил ръце зад главата си.

— Тази вечер въздухът е влажен — продума той и кимна към сребристия полумесец над главите ни. — Виждаш ли мъглата над луната? Преди зазоряване може да завали — странно за това време през годината.

Разговорът за времето като че ли се оказа достатъчно скучен, за да успокои напрегнатите ми нерви. Започнах да галя Джейми по косата — колко гъста и мека я усещах под пръстите си!

— Така ли? — попитах. — Май и ти, и Джейми можете да разгадавате времето по небето. Аз знам само онази стара поговорка — „Залез ален вечерта, морякът вдига веселба. Изгрев ален сутринта — моряка чака го беда.“ Не видях какъв цвят беше небето тази вечер. Ти видя ли?

Лоренц се засмя непринудено.

— Светло пурпурно — отговори той. — Не знам дали ще бъде червено на сутринта, но се изненадвам колко често такива признаци се оказват верни. Но, разбира се, тук играе роля и научният принцип — светлината се пречупва от влагата във въздуха, както наблюдавахме сега с луната.

Повдигнах брадичка и изпитах удоволствие от полъха на бриза, който повдигаше тежката коса, падаща върху врата ми.

— Но какво ще кажеш за странните явления? За свръхестествените неща? — попитах аз. — За нещата, за които правилата на науката сякаш не важат?

„Аз съм учен“, спомних си как ми каза веднъж той. Лекият акцент като че ли само подсилваше спокойния му делови маниер. „Не вярвам в призраци.“

— Какви например са тези явления?

— Ами… — За миг се помъчих да се сетя за нещо, а после прибягнах до примерите на самата Гейли. — Например хората с кървящи рани, като тези на Исус? Астралните пътувания? Виденията, проявленията на свръхестественото… онези странни неща, за които няма рационално обяснение?

Лоренц изсумтя и се намести по-удобно на пейката до мен.

— Бих казал, че работата на науката е само да наблюдава — отговори той. — Да търси отговори там, където може да ги намери, но да си дава сметка, че на този свят съществуват много неща, за които няма да бъде намерена никаква причина — не защото такава причина не съществува, а защото ние знаем прекалено малко, за да я открием. Задачата на науката не е непременно да настоява за обяснение, а само да наблюдава с надеждата, че обяснението само ще се появи.

— Това може да е типично за науката, но не е характерно за човешката природа — възразих аз. — Хората винаги искат обяснение.

— Така е. — Темата започваше да събужда интереса му; той се облегна назад, скръсти ръце на шкембенцето си и възприе тон на лектор. — Точно по тази причина учените градят хипотези — предположения за причината за дадено наблюдение. Но никога не бива да бъркаме хипотезата с обяснение — с доказателство. Виждал съм много неща, които могат да бъдат описани като странни. Например рибопадът — явление, при което много риби, от един и същи вид, държа да отбележа, и с една и съща големина, ненадейно започват да се изсипват от ясно небе върху сушата. Изглежда, че за това явление не съществува никакво рационално обяснение — и все пак доколко е уместно да го приписваме на някаква свръхестествена намеса? На пръв поглед не ти ли се струва много по-вероятно някакъв божествен разум да е решил да се позабавлява, като ни засипе с риба от морето, отколкото да е настъпило някакво метеорологично явление — внезапен пороен дъжд, торнадо, нещо от този род? — което, макар и невидимо за нас, все още упражнява въздействието си? И все пак… — гласът му стана по-замислен — защо — и как! — е възможно едно природно явление като внезапния пороен дъжд да отреже главите — само главите! — на всички риби?

— Ти самият виждал ли си подобно нещо? — попитах аз, заинтригувана, и той се засмя.

— Така разсъждава един истински научен разум! — подсмихна се той. — Това е първият въпрос, който задава всеки учен: откъде знаеш? Кой го е видял? Аз мога ли да го видя? Да, виждал съм подобно нещо. Всъщност три пъти, макар че в единия случай пороят беше от жаби, а не от риби.

— Да не си се намирал близо до морския бряг или до някое езеро?

— Веднъж бях близо до брега и веднъж до езеро — това беше с жабите, — но третия път се случи много навътре в сушата — на двайсетина мили от най-близкия воден масив. И все пак рибите бяха от вид, който съм виждал само надълбоко в океана. В нито един от случаите не забелязах никакви смущения във въздуха горе — нито облаци, нито бурен вятър, нито един от онези прочути водни потоци, които изригват от морето и се насочват към небето. И все пак рибите паднаха — това поне е факт, защото ги видях с очите си.

— А ако не си го видял, не е факт, така ли? — попитах сухо аз.

Той се засмя със задоволство и Джейми се размърда и измърмори нещо, сгушен до бедрото ми. Погалих го по косата и той отново заспа.

— Може да е, а може и да не е. Но един учен няма откъде да разбере, нали така? Как пишеше в християнската Библия — „Блажени, които не са видели, и са повярвали“25?

— Точно така пише, да.

— Някои неща трябва да бъдат приети като факт, макар че причината им не може да се докаже. — Той отново се засмя, този път немного весело. — В качеството си на учен, който освен това е и евреин, може би имам различен поглед към явления като стигмата — както и представата за възкръсване на мъртвите, което е огромна част от това, което цивилизованият свят приема като безусловен факт. И все пак това скептично гледище е нещо, за което за нищо на света не бих могъл да спомена пред другиго освен пред теб, без да се изложа на голяма опасност сериозно да пострадам.

— Все пак Тома Неверни е бил евреин — усмихнах се аз. — И това е само началото.

— Да, и чак когато е спрял да се съмнява, е станал християнин — и мъченик. Може да се каже, че го е убило не друго, а сигурността, нали? — Тонът му беше натежал от ирония. — Има голяма разлика между онези явления, които се приемат въз основа на вярата, и тези, които се доказват с обективни средства, макар че може да се окаже, че причината и за двете е еднакво „рационална“, стига веднъж да открием каква е. И основната разлика е следната: хората ще се отнасят с отвращение към явления, доказани чрез сетивата и често изпитвани от различни хора, и същевременно ще бранят до смърт действителността на явление, което нито са видели, нито са изпитали. Вярата е също толкова могъща сила, колкото и науката — заключи той и гласът му стана съвсем тих в тъмното, — но много по-опасна.

Известно време седяхме тихо, загледани над носа на мъничкия кораб, в тънката ивица тъмнина, която разделяше нощта на две ивици, по-ярка от пурпурното сияние на небето или сребристосивото море. Черният остров Испаньола, който неумолимо се приближаваше.

— Къде видя безглавите риби? — попитах ненадейно аз и не се учудих, когато видях лекото му кимване към носа на корабчето.

— Ето там — отговори той. — На тези острови съм виждал цял куп странни неща — но тук може би са повече, отколкото където и да било другаде. Има такива места.

В продължение на няколко минути не казах нищо. Мислех си за това, което може би ни очакваше, и се надявах, че Исмаил е бил прав, когато каза, че човекът, когото Гейли е отвела със себе си в Абандаве, е не друг, а Иън. Хрумна ми една мисъл — мисъл, която или бях забравила, или бях отблъснала от съзнанието си във вихъра на събитията от последните двайсет и четири часа.

— Лоренц… другите шотландски момчета. Исмаил ни каза, че е видял дванайсет, сред които Иън. Докато претърсваше плантацията… видя ли някаква следа от другите?

Той рязко си пое дъх, но не отговори веднага. Усещах как обръща думите в ума си, опитвайки се да реши как да изрече това, което ледената тръпка в костите ми вече ми беше казала.

Когато най-после чух отговора, той дойде не от Лоренц, а от Джейми.

— Открихме ги — каза тихо той от тъмнината. Ръката му се отпусна върху коляното ми и леко го стисна. — Недей задава повече въпроси… защото няма да ти кажа.

Разбрах. Исмаил със сигурност е бил прав — човекът с Гейли положително е бил Иън, защото Джейми не можеше да понесе мисълта за никаква друга възможност. Положих ръка върху главата му и той леко се размърда — обърна се така, че дъхът му погали ръката ми.

— „Блажени, които не са видели — прошепнах аз едва чуто, — и са повярвали.“

Малко преди зазоряване хвърлихме котва в един малък безименен залив на северния бряг на Испаньола. Насреща си видях тясна пясъчна ивица, осеяна със скали; от една пукнатина в камъните започваше тясна пясъчна пътека, водеща към вътрешността на острова.

Джейми ме пренесе през няколкото крачки, които ни отделяха от брега, пусна ме и се обърна към Инес, който беше прегазил до брега с един от пакетите с храна.

— Благодаря — каза формално Джейми. — Тук пътищата ни се разделят; ако е рекла Светата Дева, ще се срещнем пак тук след четири дни.

Тясното лице на Инес се сгърчи в изражение на изненада и разочарование, а после се отпусна примирено.

— Добре — каза той. — Значи аз ще пазя лодката, докато всички вие се върнете.

Джейми забеляза изражението му, усмихна се и поклати глава.

— Не си само ти; ако ми трябваше силна ръка, най-напред към теб щях да се обърна. Не, всички вие оставате тук, освен жена ми и евреинът.

Примирението отстъпи място на неподправена изненада.

— Оставаме тук? Всичките? Но няма ли да ти трябваме, Мак Дуб? — Той погледна с тревожно присвити очи към скалите, натежали от цъфнали пълзящи растения. — Това място ми изглежда страшно; не бива да ходите там сами, без приятели.

— Ако останеш тук, както ти казах, Дънкан, това за мен ще бъде най-голямото доказателство за приятелство — каза Джейми; леко сепната, аз осъзнах, че никога преди не съм чувала малкото име на Инес.

Инес отново погледна към скалите и на слабото му лице пак се изписа тревога, но после сведе глава в знак на съгласие.

— Както кажеш, Мак Дуб. Но нали знаеш, че сме готови — всичките?

Джейми извърна глава настрана и кимна.

— Знам, Дънкан — каза тихо той, обърна се, протегна ръка и Инес го прегърна, като непохватно го потупа по гърба.

— Ако дойде кораб — продължи Джейми и го пусна, — тогава искам да се махнете. Нали знаете, че Кралският флот ще търси този катер? Не вярвам да дойдат да го търсят тук, но ако дойдат — или ако изобщо нещо ви заплаши, — тогава се махнете. Веднага отплавайте.

— И да те оставим тук? Не. Можеш да ми наредиш много неща, Мак Дуб, и аз ще ги изпълня — но не и това.

Джейми се намръщи и поклати глава; изгряващото слънце озари косата му и я изпълни с искри, както и наболата брада, обви главата му в огън.

— Нито аз, нито жена ми ще имаме някаква полза, ако те убият, Дънкан. Прави това, което ти казвам. Ако дойде кораб, тръгвайте!

После се извърна настрана и отиде да се сбогува с останалите шотландци.

Инес въздъхна дълбоко. На лицето му беше изписано дълбоко неодобрение, но все пак спря да възразява.

* * *

В джунглата беше горещо и влажно и тримата почти не говорехме, докато вървяхме към вътрешността на острова. Нямаше какво да си кажем — двамата с Джейми не можехме да споменем за Бриана пред Лоренц, а нямаше как да съставим какъвто и да било план, преди да стигнем до Абандаве и да видим какво ни очаква там. През нощта спах неспокойно, на няколко пъти се събуждах и всеки път виждах Джейми, облегнал гръб на едно дърво срещу мен и вперил невиждащ поглед в огъня.

По обяд на втория ден стигнахме до мястото. Пред нас се издигаше стръмен, скалист хълм от сив варовик, обсипан с трънливо алое и четина от груба трева. И на хребета му ги видях — огромни побити камъни, мегалити, наредени в груб кръг около върха на хълма.

— Не ми каза, че има каменен кръг — промълвих аз. Почувствах, че ми прималява, при това не само от горещината и влагата.

— Добре ли си, госпожо Фрейзър? — погледна ме Лоренц с известна тревога. Дружелюбното му лице се беше зачервило под загара си.

— Да — отговорих аз, но очевидно, както обикновено, изражението ми ме беше издало, защото само след секунда Джейми се приближи, взе ръката ми и обви своята около кръста ми, за да ме подкрепи.

— За бога, внимавай, сасенак! — прошепна той. — Не се приближавай до тези неща!

— Трябва да разберем дали Гейли е там, с Иън — отговорих аз. — Хайде!

Заставих краката си да се раздвижат, макар и с неохота, и той тръгна с мен, без да спира да си мърмори под нос нещо на келтски — стори ми се, че е молитва.

— Поставили са ги там много отдавна — каза Лоренц, когато се изкачихме до билото на хълма, само на около метър от камъните. — Тези, които са ги побили там, не са били роби, а местните жители на островите.

Кръгът беше празен и изглеждаше безобиден — само изумителен кръг от големи камъни. Джейми тревожно гледаше лицето ми.

— Чуваш ли ги, Клеър? — попита той.

Лоренц изглеждаше стреснат, но не каза нищо, докато аз внимателно заобикалях най-близкия камък.

— Не знам — отговорих аз. — Днес не е подходящ ден — нито е Слънчев празник, нито Огненият празник. Сега може да не е отворен. Не знам.

Здраво стиснала ръката на Джейми, аз предпазливо се отправих напред и се заслушах. Във въздуха сякаш се носеше леко бръмчене, но може би не беше нищо повече от обичайния звук на насекомите в джунглата. Много леко положих длан върху най-близкия камък.

Смътно си дадох сметка, че Джейми вика името ми. Някъде в мен съзнанието ми водеше битка на физическо ниво, полагаше усилия да вдига и спуска диафрагмата ми, да свива и отпуска камерите на сърцето ми. Ушите ми бяха изпълнени с пулсиращо бръмчене, вибрация, прекалено дълбока, за да е звук, която туптеше в мозъка на костите ми. И в някакво малко, спокойно кътче в центъра на този хаос стоеше Гейли Дънкан и зелените ѝ очи се усмихваха, вперени в моите.

— Клеър!

Сега лежах на земята. Джейми и Лоренц се бяха навели над мен и лицата им изглеждаха мрачни и загрижени на фона на небето над нас. Бузите ми бяха мокри, а по врата ми се стичаше струйка вода. Примигнах и предпазливо размърдах крайниците си, за да съм сигурна, че още ги имам.

Джейми остави кърпичката, с която допреди миг навлажняваше лицето ми, и ме вдигна да седна.

— Добре ли си, сасенак?

— Да — отговорих аз, все още леко объркана. — Джейми… тя е тук!

— Коя? Госпожа Абърнати? — Лоренц рязко вдигна тежките си вежди и припряно погледна назад, сякаш очакваше тя да се материализира тук, пред нас.

— Чух я… видях я… каквото и да беше това. — Разумът ми бавно се възвръщаше. — Тя е тук. Не е в кръга, а някъде наблизо.

— Можеш ли да кажеш къде? — Ръката на Джейми се беше отпуснала на колана му, а очите му трескаво оглеждаха околността.

Поклатих глава, затворих очи и се опитах — с нежелание — да извикам в паметта си мига, в който я видях. В главата ми нахлуха впечатления за мрак, за влага и хлад, и проблясването на червена светлина на факла.

— Мисля, че се намира в някоя пещера — промълвих аз, удивена. — Има ли наблизо пещера, Лоренц?

— Има — отговори той, без да откъсва от лицето ми изпълнения си с неимоверно любопитство поглед. — Входът е недалеч оттук.

— Заведи ни. — Джейми вече се беше изправил и вдигаше и мен на крака.

— Джейми — промълвих аз и го спрях, като положих ръка върху неговата.

— Да?

— Джейми… и тя знае, че аз съм тук.

Това наистина го накара да се закове на място. Той не отговори веднага. Видях го как преглъща. А после стисна зъби и кимна.

— А Михеал бхенаихте, дион син бо деамхаинен — промълви тихо той и се обърна към ръба на хълма. „Свети Михаиле, спаси ни от демоните.“

* * *

Мракът, който ни обгръщаше, беше непрогледен. Вдигнах ръка към лицето си, усетих как дланта ми докосва носа, но не видях нищо. И все пак тъмнината не извикваше у мен усещането, че се намирам в нищото. Подът на тунела беше неравен, с малки остри частици, които хрущяха под краката ни, а на някои места стените се доближаваха една до друга толкова, че се чудех как Гейли е успяла да се промъкне.

Дори на местата, в които тунелът се разширяваше и каменните стени се намираха прекалено далеч, за да ги докоснат протегнатите ми напред ръце, пак ги усещах. Все едно да се намираш в тъмна стая с друг човек — някой, който мълчи, но чието присъствие мога да усетя, който никога не се отдалечава на повече от една ръка разстояние от мен.

Джейми ме стискаше здраво за рамото и аз го усещах зад гърба си — топло тяло, което нарушаваше хладната празнота на пещерата.

— Във вярната посока ли вървим? — попита той, когато спрях за миг, за да си поема дъх. — Отстрани има тунели — усещам ги, докато минаваме покрай тях. Откъде знаеш накъде отиваме?

— Чувам. Чувам ги. Ти не ги ли чуваш?

Беше ми ужасно трудно да говоря, да мисля свързано. Тук повикът беше по-различен — не жужене като от кошер, както в Крейг на Дун, а бръмчене, като трептенето на въздуха след ударите на огромна камбана. Усещах звънтенето ѝ в дългите кости на ръцете си, чувствах как отеква в раменете и гръбнака ми.

Джейми стисна ръката ми с всичка сила.

— Остани с мен! — каза той. — Сасенак, не му позволявай да те вземе, остани!

Слепешком протегнах ръце към него и той ме притисна силно до гърдите си. Ударите на сърцето му срещу слепоочието ми бяха по-силни от бръмченето.

— Джейми! Джейми, не ме пускай! — Никога не бях изпитвала такъв страх. — Не ме пускай. Ако ме отведе… Джейми, няма да мога да се върна. Всеки път става все по-лошо. Това ще ме убие, Джейми!

Той ме притисна още по-силно до себе си, докато накрая почувствах как ребрата ми изпукват и се помъчих да си поема въздух. След миг той ме пусна, внимателно ме дръпна настрана, мина покрай мен и тръгна в тунела, без нито за секунда да ме пуска.

— Аз ще тръгна пръв — каза той. — Хвани ме за колана и за нищо на света не се пускай.

Свързани по този начин, двамата бавно продължихме напред в мрака. И Лоренц беше пожелал да дойде, но Джейми не му позволи. Оставихме го да ни чака на входа на пещерата. Ако не се завърнехме, той трябваше да отиде обратно на брега, на уреченото място за среща с Инес и другите шотландци.

Ако не се завърнехме…

Джейми навярно почувства, че го стискам по-силно, защото спря и ме привлече до себе си.

— Клеър — каза тихо той. — Трябва да ти кажа нещо.

Вече знаех какво ще чуя и слепешком посегнах към устата му, за да го спра, но в тъмнината ръката ми само се плъзна по лицето му. Той ме хвана за китката и ме стисна здраво.

— Ако се стигне до избор между нея и един от нас… тогава трябва да бъда аз. Знаеш го, нали?

Знаех го. Ако Гейли беше там и се стигнеше дотам, да се изправим пред риска един от нас да бъде убит, за да я спрем, този риск трябваше да го поеме Джейми. Защото ако той загинеше, аз щях да остана жива — и за разлика от него, можех да я последвам през камъните.

— Знам — прошепнах аз най-накрая. Знаех и това, което той не изрече, и това, което и той знаеше: че ако Гейли вече беше минала през камъните, тогава и аз трябваше да мина.

— Тогава целуни ме, Клеър — прошепна той. — И знай, че за мен ти си по-важна от живота и не съжалявам за нищо.

Не можех да продумам, но го целунах — първо ръката му, с тези свити, топли и корави пръсти, с яката китка на роден майстор на меча, а после и устата. Блаженство, обещание и терзание се сляха в едно, и солта на сълзите, която усетих във вкуса му.

После го пуснах и се обърнах към тунела от лявата страна.

— Насам — казах аз.

Не бяхме направили и десет крачки, когато зърнах светлината.

Беше само слаб отблясък върху камъните в тунела, но се оказа достатъчна, за да ми върне зрението. Изведнъж установих, че мога да видя ръцете и краката си, макар и едва-едва. Дъхът излезе от устата ми като ридание от облекчение и страх. Докато вървях към светлината и тихото бръмчене на камбана, които ме очакваха напред, се почувствах като призрак, който приема материална форма.

Сега светлината стана по-силна, а после пак отслабна, когато Джейми мина пред мен и гърбът му ми закри видимостта. После той се наведе и мина през прохода под една ниска арка. Аз тръгнах след него и излязох на светло.

Помещението беше голямо. Стените, които се намираха най-далеч от факлата, все още бяха студени и черни, потънали в ленивата дрямка на пещерата. Но стената пред нас се беше събудила, просветваше и блестеше. В частиците от запечатани в скалата минерали се отразяваха пламъците на борова факла, закрепена в една пукнатина.

— Значи дойдохте, а?

Гейли беше застанала на колене, приковала поглед в блестящия поток от бял прах, който се стичаше от свития ѝ юмрук и очертаваше ивица върху черния под.

Чух как Джейми издаде някакъв тих звук — наполовина облекчение, наполовина ужас, — когато зърна Иън. Момчето лежеше по хълбок в центъра на една пентаграма. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата — запушена с парче бял плат. До него лежеше брадва, изработена от някакъв лъскав черен камък, като обсидиан. Ръбът ѝ беше остър и назъбен, а дръжката — покрита с лъскави мъниста, подредени в африканска шарка от ивици и зигзагове.

— Не се приближавай, лисицо. — Гейли седеше на пети и се зъбеше на Джейми в нещо, което не беше усмивка. Държеше пищов; неговото другарче, заредено и запънато, беше запасано в кожения ѝ колан.

Без да откъсва поглед от Джейми, тя посегна към кесията на колана си и извади още една шепа диамантен прах. Виждах потта по широкото ѝ бяло чело; жуженето от прохода във времето сигурно достигаше и до нея. Призляваше ми, пот се стичаше по тялото ми на вадички.

Фигурата вече беше почти завършена. С внимателно прицелено оръжие, тя посипваше тънката сияеща струя, докато не завърши пентаграмата. Камъните вече бяха поставени в нея — блещукаха разноцветни на пода, свързани от сияещата линия на живака.

— Готово. — Пак седна на пети и въздъхна с облекчение, избърса гъстата си руса коса с опакото на дланта си. — Вече е безопасно. Диамантеният прах спира шума — обясни ми. — Гаден е, нали?

Потупа Иън, който лежеше овързан и със запушена уста на земята пред краката ѝ, очите му се бяха ококорили от страх над бялата кърпа.

— Няма, няма, мо крид. Не се плаши, скоро ще свърши.

— Махни си ръката от него, извратена вещице! — Джейми пристъпи импулсивно напред, с ръка на кинжала, но спря, защото тя вдигна леко дулото на пищова.

— Напомняш ми за чичо си Дугал — каза тя и наклони кокетно глава настрани. — Той беше по-стар от теб сега, когато го срещнах, но ти имаш същото изражение, нали? Сякаш ще вземеш каквото поискаш и никой не може да ти попречи.

Джейми погледна свития на пода Иън, после Гейли.

— Ще си взема моето — каза тихо.

— Но не можеш, нали виждаш? — рече тя любезно. — Още една стъпка и ще те убия. Още не съм те убила, защото Клеър май те обича. — Погледна ме, аз стоях в сенките зад Джейми. И ми кимна.

— Живот за живот, сладка ми Клеър. Ти се опита да ме спасиш веднъж, на Крейг на Дун, и аз те спасих от кладата в Крейнсмюир. Вече сме квит, нали?

Гейли взе малка бутилка, отпуши я и изля внимателно съдържанието ѝ върху дрехите на Иън. Усетих миризма на бренди, силна и замайваща, и факлата просветна по-ярко, когато парите от алкохола я достигнаха. Иън започна да се мята, като издаваше задавени звуци, и тя го ритна силно в ребрата.

— Мирен!

— Не го прави, Гейли — казах аз, но знаех, че няма смисъл.

— Трябва — отвърна тя спокойно. — За това съм предопределена. Съжалявам, че ще трябва да взема момичето, но ще ти оставя мъжа.

— Какво момиче? — Джейми беше стиснал юмруци, кокалчетата му бяха бели дори на слабата светлина от факлата.

— Бриана? Така се казваше, нали? — Отметна тежката коса от лицето си. — Последната от рода Ловат. — Усмихна ми се. — Какъв късмет, че дойде да ме видиш, нали? Нямаше да разбера иначе. Мислех си, че всички са умрели преди двайсети век.

Тръпка на ужас се стрелна през мен. Усещах как премина и през Джейми, когато мускулите му се стегнаха.

Сигурно си пролича на лицето му, защото Гейли изкрещя и отскочи назад. Стреля, когато той се хвърли към нея. Главата му се отметна назад и тялото му се изви, но той все така посягаше към гърлото ѝ. После падна и тялото му се просна над лъча на блестящата пентаграма. Иън нададе задавен стон.

По-скоро почувствах, отколкото чух звука, който се надигна от гърлото ми. Не знаех какво съм казала, но Гейли се обърна стресната към мен.

Когато Бриана беше на две, една кола се удари леко в моята, точно в задната врата до нейното столче. Аз намалих, спрях, проверих дали е пострадала, после слязох и тръгнах към другата кола, която беше спряла малко по-напред.

Шофьорът беше мъж на трийсетина години, доста едър, и вероятно напълно уверен, че може да се справя в света. Погледна през рамо, видя, че се приближавам, и бързо вдигна прозореца си, като се сви на седалката.

Не чувствах гняв или нещо друго; просто знаех, без никакво съмнение, че ще разбия прозореца с ръка и ще го извлека от колата. И той го разбра.

Не мислех нищо повече, и не се наложи; пристигането на полицията ме накара да се съвзема и тогава започнах да треперя. Но споменът за изражението на онзи мъж остана.

Огънят не осветяваше добре, но мракът трябваше да е пълен, за да скрие изражението на Гейли; внезапното осъзнаване на това, което ще ѝ се случи.

Тя измъкна другия пищов от колана си и се обърна да се прицели в мен; видях кръглата дупка на дулото съвсем ясно — и не ми пукаше. Ревът на изстрела отекна в пещерата и от тавана ѝ се посипаха камъчета и прах, но дотогава аз вече бях грабнала брадвата от пода.

Забелязах доста ясно кожата на дръжката, покрита с някакви мъниста. Беше червена, с жълти зигзаги и черни точки. Точките повтаряха формата на лъскавото обсидианово острие, а червеното и черното улавяха оттенъците на факлата.

Чух някакъв шум зад мен, но не се обърнах. Отраженията на огъня играеха в зениците на очите ѝ. Червеното нещо — така го беше нарекъл Джейми. — Отдавам му се.

Аз нямаше нужда да му се отдавам; то ме беше превзело.

Нямаше страх, нямаше гняв, нямаше колебание. Само ударът на брадвата.

Той отекна силно в ръката ми и аз я пуснах с изтръпнали пръсти. Стоях неподвижна, дори не помръднах, когато тя залитна към мен.

На светлината на огъня кръвта е черна, не червена.

Тя пристъпи напред и падна, мускулите ѝ се отпуснаха, без да направят опит да я спасят. Последното, което видях, бяха очите ѝ; широко отворени, красиви като скъпоценни камъни, зелени като вода и фасетирани от знанието за смъртта.

Някой говореше, но думите нямаха смисъл. Процепът в скалата жужеше силно, изпълваше ушите ми. Факлата потрепваше в жълто от течение; течение от крилете на черния ангел, помислих си аз.

Звукът пак се чу, зад мен.

Обърнах се и видях Джейми. Беше се изправил на колене и се олюляваше. Кръвта се изливаше от скалпа му и едната страна на лицето му беше червено-черна. Другата страна беше бяла като маска на арлекин.

Спри кървенето, каза някакъв инстинкт в мозъка ми и аз зарових за кърпичка. Но дотогава той вече беше допълзял до Иън и се опитваше да го развърже, дърпаше трескаво кожените върви, а кръвта му капеше по ризата на момчето. Накрая Иън се изправи, пребледнял като призрак, и подаде ръка на чичо си.

После усетих ръката на Джейми върху моята. Погледнах нагоре, подавайки му кърпичката. Той я взе и избърса бързо лицето си, след това ме дръпна за ръката и ме поведе към отвора на тунела. Аз се препънах и едва не паднах, но се задържах и най-сетне дойдох на себе си.

— Хайде! — казваше той. — Не чуваш ли вятъра? Идва буря.

Вятър ли? В пещера? Но той беше прав; не си бях въобразила течението; слабият полъх от цепнатината близо до отвора беше станал силен, пронизителен вятър, почти вихрушка, която свиреше в тесния проход.

Погледнах през рамо, но Джейми стисна здраво ръката ми и ме бутна напред. Последното, което видях от пещерата, бе неясно впечатление за черен кехлибар и рубини, с неподвижното бяло тяло в средата на пода. После течението се превърна в рев и факлата угасна.

— Господи! — Чух ужасения глас на Младия Иън някъде отблизо. — Чичо Джейми!

— Тук съм — отвърна Джейми от мрака точно пред мен, изненадващо спокоен и висок, заради шума. — Хайде, момче. Ела при мен, Иън. Не се страхувай; това е само дъхът на пещерата.

Не трябваше да го казва. Защото наистина усетих студения дъх на камъните с тила си и косъмчетата настръхнаха. При мисълта за пещерата като за живо създание, което диша около нас, сляпо и зло, изстинах от ужас.

Явно тази мисъл бе не по-малко ужасна за Иън, защото го чух да ахва и после някаква посягаща ръка ме удари и се вкопчи в моята.

Стиснах я и протегнах другата в мрака, като почти веднага открих успокояващото едро тяло на Джейми.

— Хванах Иън — казах аз. — За бога, да се махаме оттук!

Той стисна ръката ми в отговор и започнахме да вървим по лъкатушния тунел, като се препъвахме в тъмното и се настъпвахме по петите. През цялото време призрачният вятър виеше в гърбовете ни.

Не виждах нищо; не виждах ризата на Джейми пред лицето си — макар че беше снежнобяла, нито някакво движение от моите светли поли, макар че ги чувах как шумят около краката ми и звукът се сливаше с воя на вятъра.

Тънката струя въздух се издигаше и спадаше с пищене, шептеше и виеше. Опитвах се да откъсна съзнанието си от спомена за онова, което лежеше зад нас, от ужасната представа, че вятърът пее с гласове, шепнещи неразгадаеми тайни.

— Чувам я — каза внезапно Иън зад мен. Гласът му прекъсваше от паниката. — Чувам я! Господи, о, Господи, тя идва!

Спрях рязко, писък заседна на гърлото ми. Нещо в ума ми добре знаеше, че не е така — просто вятърът и страхът на Иън, — но не можеше да спре пристъпа на ужас, който се надигна от стомаха ми и стопи всичко в мен. Знаех, че тя идва и изпищях силно.

Тогава Джейми ни хвана и двамата и ни притисна силно към себе си, за да не чуваме. Миришеше на дим от борови дърва, пот и бренди, и едва не изплаках от облекчение при тази близост.

— Тихо! — каза той яростно. — Тихо, и двамата! Няма да ѝ позволя да ви докосне. Никога!

Притиснах се силно към него; усещах как сърцето му бие бързо под бузата ми и кокалестото рамо на Иън, което усещах до моето, а после натискът спадна.

— Хайде, да вървим — каза Джейми по-тихо. — Това е само вятър. В пещерите духа през процепите, когато времето горе се променя. Чувал съм го и преди. Идва буря. Хайде.

* * *

Бурята беше кратка. Когато излязохме на повърхността, примигващи срещу силната слънчева светлина, дъждът бе отминал и светът отново бе прероден.

Лоренц се беше свил под една капеща палма близо до входа на пещерата. Когато ни видя, скочи на крака, а облекчението отпусна бръчките по лицето му.

— Всичко наред ли е? — попита той, като гледаше ту мен, ту покрития с кръв Джейми.

Джейми му се усмихна леко и кимна.

— Всичко е наред. — Обърна се и посочи към Иън. — Може ли да ти представя племенника си, Иън Мъри? Иън, това е доктор Щерн, който много ни помогна да те открием.

— Много съм ви задължен, докторе — каза Иън с лек поклон. Избърса лицето си с ръкав и погледна към Джейми.

— Знаех, че ще дойдеш, чичо Джейми — каза той с треперлива усмивка, — но малко закъсня май, а? — Усмивката стана по-широка, после започна да трепери още повече. Той примигна с мъка, бореше се със сълзите.

— Така е, Иън, съжалявам. Ела тук, а балаих. — Джейми посегна и го прегърна, като го галеше по гърба и му шепнеше на келтски.

Гледах ги за момент, преди да осъзная, че Лоренц ми говори.

— Вие добре ли сте, госпожо Фрейзър? — Без да изчака отговор, ме хвана за ръката.

— Не съм сигурна. — Чувствах се съвсем празна. Изтощена като след раждане, но без радостта от него. Нищо не ми се струваше реално; Джейми, Иън, Лоренц, всички приличаха на малки играчки, които се движеха и говореха в далечината, издаваха звуци, които се опитвах да разбера.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук — каза Лоренц и погледна към отвора на пещерата, от който тъкмо бяхме излезли. Изглеждаше леко притеснен. Не попита за госпожа Абърнати.

— Мисля, че си прав. — Сцената в пещерата още беше жива в ума ми — но също толкова нереална като яркозелената джунгла и сивите камъни около нас. Не чаках да ме последват, обърнах се и тръгнах.

Усещането за откъснатост се засилваше, докато вървях. Чувствах се като автомат с желязна сърцевина, задвижван от часовников механизъм. Следвах широкия гръб на Джейми през клони и полянки, сянка и слънце, но не забелязвах къде отиваме. Потта се спускаше по лицето ми и влизаше в очите, но почти не вдигах ръка да я избърша. Накрая, към залез, спряхме на малка поляна до поточе и си направихме нещо като лагер.

Вече бях разбрала, че Лоренц е много полезен придружител при подобен преход. Той не само можеше да намира или изгражда подслон, също като Джейми, но и беше достатъчно добре запознат с флората и фауната тук, за да може да потъне в джунглата и да се върне след половин час с шепа ядливи корени, гъби и плодове, с които да попълним спартанските си дажби.

Иън бе изпратен да събере дърва, докато Лоренц търсеше храна, и аз седнах до Джейми с паница вода, за да се погрижа за раната на главата му. Промих кръвта от лицето и косата му, и с изненада установих, че сачмата не беше одрала дълбоко скалпа му, както си мислех. Беше пробила кожата точно над линията на косата и — явно — изчезваше в главата му. Нямаше никаква изходна рана. Притеснена от това, аз започнах да опипвам разтревожено главата му, докато внезапен вик от пациента не обяви, че съм открила сачмата.

На тила му имаше голяма, болезнена буца. Сачмата беше минала през кожата, беше се плъзнала по извивката на черепа и спряла точно над задтилната кост.

— Господи! — възкликнах. Отново я опипах, не можех да повярвам, но беше там. — Винаги си казвал, че имаш здрава глава, но проклета да съм — много си прав. Сачмата е отскочила от черепа ти!

Джейми държеше главата си, докато го преглеждах, и издаде нещо средно между сумтене и стон.

Гласът му беше приглушен от ръцете.

— Не съм казал, че главата ми не е корава, но ако госпожа Абърнати бе използвала пълен заряд, нямаше да е чак толкова здрава.

— Не боли ли много?

— Не раната, макар че люти. Имам ужасно главоболие.

— Нищо чудно. Почакай малко. Ще извадя сачмата.

Тъй като не знаехме в какво състояние ще намерим Иън, аз бях донесла най-малката от медицинските си кутии, в която за щастие имаше бутилка с алкохол и малък скалпел. Избръснах малко от буйната грива на Джейми точно под издутината и промих мястото с алкохол. Пръстите ми бяха изстинали от него, но главата на Джейми беше топла и успокояващо жива на допир.

— Поеми три пъти дълбоко дъх и го задръж — прошепнах. — Ще те срежа, но ще стане бързо.

— Добре. — Тилът му изглеждаше малко побелял, но пулсът бе стабилен. Той послушно пое дълбоко дъх и издиша с въздишка. Аз държах тази част от скалпа здраво между показалеца и средния пръст на лявата си ръка. На третото вдишване казах: „Сега“ и прокарах силно и бързо острието по скалпа. Той изсумтя леко, но не извика. Аз притиснах нежно с десния палец подутината, после малко по-силно — и сачмата изскочи от отвора и падна в лявата ми ръка като гроздово зърно.

— Готово. — Едва тогава забелязах, че съм сдържала дъха си. Пуснах малкото топче — малко сплескано от удара в черепа му — и се усмихнах леко треперливо. — Сувенир. — Притиснах парче плат към малката рана, увих превръзка около главата му, за да го задържа, и после, съвсем внезапно, започнах да плача.

Усещах как сълзите се стичат по лицето ми и раменете ми треперят, но се чувствах откъсната, някак извън тялото си. Усещах само слабо изумление.

— Сасенак? Добре ли си? — Джейми ме гледаше с тревога под превръзката.

— Да — казах, разтърсвана от плача. — Не з-з-нам защо п-п-плача. Не з-з-нам!

— Ела тук. — Той хвана ръката ми и ме дръпна към коляното си. Прегърна ме и ме притисна здраво, опря буза на главата ми.

— Всичко ще е наред — прошепна. — Вече всичко е наред, мо крид, всичко е наред. — Залюля ме леко, галеше косата и врата ми и шепнеше нещо в ухото ми. Внезапно отново бях в тялото си, топло и треперещо, и усещах как желязната сърцевина се разтапя със сълзите.

Постепенно спрях да плача и останах неподвижна до гърдите му, хълцах по малко, но усещах само покой и утеха от присъствието му.

Смътно съзнавах, че Лоренц и Иън са се върнали, но не им обръщах внимание. По едно време чух Иън да казва по-скоро с любопитство:

— Имаш кръв по гърба, чичо Джейми.

— Ще ми сложиш нова превръзка, Иън — каза Джейми. Говореше тихо и спокойно. — Само малко да подържа леля ти. — И не след дълго аз заспах, притисната здраво в ръцете му.

* * *

Събудих се свита на одеяло до Джейми. Той се беше облегнал на едно дърво и ръката му лежеше на рамото ми. Усети, че се будя, и ме стисна леко. Беше тъмно и чувах ритмично хъркане някъде наблизо. Сигурно беше Лоренц, помислих си сънливо, защото чувах гласа на Младия Иън от другата страна на Джейми.

— Не — казваше той бавно, — не беше чак толкова зле на кораба. Държаха ни заедно, така че другите момчета бяха с мен, и ни хранеха добре, позволяваха ни да излизаме по двама на палубата. Разбира се, всички бяхме изплашени, защото нямахме представа къде ни водят — и моряците не ни казваха, — но не се отнасяха зле с нас.

„Вещица“ поела по река Ялахс и доставила човешкия си товар право в Роуз Хол. Там смаяните момчета били посрещнати топло от госпожа Абърнати и веднага хвърлени в нов затвор.

Избата под рафинерията била достатъчно удобна, с легла и нощни гърнета, и освен шума отгоре през деня, нищо друго не ги смущавало. Все пак момчетата не знаели защо са там, макар че предполагали какво ли не, всяко предположение по-невероятно от предишното.

— И от време на време един огромен черен човек слизаше при нас с госпожа Абърнати. Винаги ги молехме да ни кажат защо ни държат там и ще ни пусне ли? Но тя само се усмихваше, потупваше ни и ни казваше, че ще видим, като му дойде времето. После избираше някое момче и черният го хващаше за ръката и го извеждаше. — Иън говореше разстроен и някак изумен.

— Момчетата връщаха ли се? — попита Джейми. Ръката му ме потупа леко, аз посегнах и я стиснах.

— Не… обикновено не. И това ужасно ни плашеше.

Редът на Иън дошъл шест седмици след пристигането му там. Три момчета били изчезнали и когато зелените очи на госпожа Абърнати спрели на него, той не бил готов да сътрудничи.

— Започнах да ритам черния, да го удрям — дори го ухапах по ръката — каза той печално, — и имаше много гаден вкус — целият беше покрит с нещо мазно. Но въпреки това той само ме халоса по главата така силно, че ушите ми писнаха, вдигна ме и ме изнесе на ръце. Сякаш бях малко дете.

Иън бил отведен в кухнята, съблечен, изкъпан и облечен с чиста риза — но нищо друго. После го завели в къщата.

— Беше нощ — каза той тъжно — и всички прозорци светеха. Много приличаше на Лалиброх, когато слизаш от хълмовете по тъмно и мама тъкмо е запалила лампите — едва не ми се пръсна сърцето, като я видях и си помислих за дома.

Но нямал много време за носталгия. Херкулес — или Атлас — го отвел нагоре по стълбите към спалнята на госпожа Абърнати. Тя го чакала, облечена с мека и широка роба със странни бродерии по ръба — в червено и сребърно.

Била сърдечна и любезна, предложила му питие. То миришело странно, но не било гадно, и тъй като нямал избор, той го изпил.

В стаята имало две удобни кресла, в двата края на дълга маса, и голямо легло с балдахин. Той седнал в едното кресло, госпожа Абърнати седнала в другото и започнала да му задава въпроси.

— Какви въпроси? — попита Джейми, защото Иън започна да се колебае.

— Ами за дома ми, за семейството ми — питаше за имената на сестрите и братята ми, за лели и чичовци. — Потрепнах леко. Значи затова Гейли не беше изненадана от появата ни! — И всякакви други неща. После тя… тя ме попита… дали съм лягал с жена. Все едно ме питаше дали искам каша за закуска! — Звучеше шокиран от спомена.

— Не исках да ѝ отговоря, но не можах да се спра. Беше ми много топло, сякаш имах треска, и не виждах добре. Но отговорих на всичките ѝ въпроси, а тя просто седеше, усмихваше се и ме гледаше с големите си зелени очи.

— Значи си ѝ казал истината?

— Да, казах ѝ — отвърна бавно Иън. — Казах ѝ, че съм лягал с жена, казах ѝ за Единбург, за печатницата и за моряка, за бардака, за Мери… за всичко.

За първи път Гейли изглеждала недоволна от отговорите му. Изражението ѝ станало по-твърдо, очите се присвили за миг. Иън сериозно се изплашил. Щял да избяга, но крайниците му тежали, а до вратата стоял гигантът.

— Тя стана и закрачи из стаята, каза, че съм съсипан, тъй като не съм девствен, и каква работа имало едно малко момче като мен да се забърква с жени, за да го развалят? После спря да говори, наля си чаша вино и я изпи. Като че ли започваше да се успокоява.

— После се засмя и ме огледа внимателно. Каза, че все пак не било пълна загуба. Ако не съм ставал за това, което е намислила, съм ставал за друго. — Звучеше леко задавено, все едно го стягаше яката. Джейми издаде въпросителен звук и Иън пое дълбоко дъх, за да продължи.

— Ами тя… тя ме хвана за ръката и ме накара да стана. После ми свали ризата и — заклевам се, чичо! — коленичи пред мен и ми лапна оная работа.

Ръката на Джейми стисна рамото ми, но гласът му издаваше само слаб интерес.

— Да, вярвам ти, Иън. И после е правила любов с теб, така ли?

— Любов ли? — Иън звучеше замаян. — Не… всъщност не знам. Тя… ами, накара оная ми работа да се изправи и после ме накара да легна на леглото и прави разни неща. Но изобщо не беше като с малката Мери!

— Да, предполагам — каза сухо чичо му.

— Господи, беше странно! — Усетих тръпката на Иън в тона на гласа му. — По някое време вдигнах очи и видях черния, стоеше точно до леглото и държеше свещ. Каза му да я вдигне по-високо, за да виждала по-добре. — Замълча и чух леко гъргорене, докато пиеше от една от бутилките. После издиша треперливо.

— Чичо. Ти някога… лягал ли си с жена, без да го искаш?

Джейми се поколеба за миг, ръката му пак стисна рамото ми, после каза тихо:

— Да, Иън. Лягал съм.

— О… — Момчето замълча и го чух да се почесва по главата. — Знаеш ли какво е, чичо? Как можеш да го направиш, но никак не го искаш и се мразиш за това, и… и все пак… е хубаво?

Джейми се изсмя тихо.

— Е, Иън, оная ти работа няма мозък, а ти имаш. — Вдигна ръка от рамото ми и се обърна към племенника си. — Не се тормози, Иън. Не си могъл да го спреш и вероятно ти е спасило живота. Другите момчета — онези, които не са се върнали в избата, — знаеш ли дали са били девствени?

— Ами… за няколко знам със сигурност… защото много време си приказваме. И се опознахме. Някои се хвалеха, че са били с жена, но си мисля… от приказките им… че всъщност не са били. — Замълча за миг, сякаш не искаше да попита, но знаеше, че трябва. — Чичо… знаеш ли какво е станало с тях? С останалите момчета?

— Не, Иън — каза Джейми. — Нямам представа. — Облегна се на дървото и въздъхна дълбоко. — Ще можеш ли да заспиш? Ако можеш, трябва, защото ни чака много път до брега утре.

— О, мога да спя, чичо — увери го Иън. — Но не трябва ли да стоя на пост? Ти трябва да си починеш, беше прострелян. — Замълча, после добави смутено. — Не ти благодарих, чичо Джейми.

Джейми се засмя, този път спокойно.

— Няма защо, Иън — отвърна с усмивка в гласа. — Лягай да спиш, момче. Ще те събудя, ако се наложи.

Иън послушно се сви и след малко вече дишаше дълбоко. Джейми въздъхна и се облегна пак на дървото.

— Искаш ли и ти да поспиш, Джейми? — Надигнах се до него. — Аз съм будна, мога да пазя.

Очите му бяха затворени, светлината на угасващия огън играеше по клепачите му. Той се усмихна, без да ги отваря, и потърси ръката ми.

— Не. Ако може само да поседиш малко с мен, за да гледаш. Главата не ме боли толкова, когато съм със затворени очи.

Седяхме в тишина, хванати за ръце. От време на време се чуваше странен шум или далечен писък на животно в тъмната джунгла, но като че ли нищо не ни заплашваше.

— Ще се върнем ли в Ямайка? — попитах накрая. — За Фъргъс и Марсали.

Той поклати глава, после спря и потисна стон.

— Не. Мисля, че ще тръгнем към Елеутера. Това е холандски остров. Можем да изпратим Инес с лодката на Джон, за да каже на Фъргъс да дойдат при нас. Скоро няма да стъпя пак на Ямайка.

— Да, сигурно. — Помълчах и попитах: — Питам се как ли ще се справи господин Уилъби — И Тиен Чо. Сигурно няма да го намерят, ако остане в планината, но…

— О, той ще се справи добре — прекъсна ме Джейми. — Има си пеликан да му носи риба. — Устата му се изви в усмивка. — Освен това, ако е хитър, ще успее да тръгне на юг, към Мартиника. Там има малка колония от китайски търговци. Казвал съм му; казах му, че ще го заведа там, след като приключим в Ямайка.

— Не си му ядосан? — Погледах го с любопитство, но лицето му беше спокойно, почти гладко на светлината на огъня.

Този път той много внимаваше да не раздвижи главата си, но сви едното си рамо и направи гримаса.

— Ох, не. — Въздъхна и се настани по-удобно. — Не мисля, че е съзнавал какво прави или е разбирал последствията. И ще е глупаво да мразя човек, който не ти е дал нещо, което сам не притежава. — Отвори очи с лека усмивка, знаех, че мисли за Джон Грей.

Иън потрепна в съня си, изсумтя силно, обърна се по гръб и разпери ръце. Джейми го погледна и усмивката му стана по-широка.

— Слава богу. Той ще се върне при майка си с първия кораб за Шотландия.

— Не знам — усмихнах се аз. — Може да не иска да се върне в Лалиброх след всички тези приключения.

— Не ме е грижа дали иска — каза твърдо Джейми. — Връща се, ако трябва ще го сложа в клетка. Търсиш ли нещо, сасенак? — добави, защото ме видя да ровя в тъмното.

— Намерих го. — Извадих кутийката с иглите от джоба си. Отворих я, за да проверя съдържанието ѝ, и присвих очи заради слабата светлина. — О, добре, има достатъчно за една доза.

Джейми седна по-изправен.

— Не ме тресе — каза, като ме гледаше изплашено. — И ако си намислила да забиваш гадните си шипове в главата ми, няма да стане, сасенак!

— Не за теб. За Иън. Освен ако не искаш да го изпратиш при Джени болен от сифилис и други такива интересни неща.

Веждите му се извиха чак до косата и той се смръщи от болка.

— Какво? Сифилис ли? Мислиш ли?

— Никак няма да се изненадам. Изразената деменция е един от симптомите на напредналата болест — макар че в нейния случай е трудно да се каже. Все пак по-добре да се подсигурим, нали?

Джейми изсумтя развеселено.

— Е, това може да научи Младия Иън колко е важно послушанието. Най-добре да разсея Щерн, докато ти заведеш момчето зад някой храст; Лоренц е доста свестен за евреин, но е много любопитен. Не искам да те изгорят на клада в Кингстън.

— Сигурно ще е доста смущаващо за губернатора — казах аз сухо. — Колкото и да му хареса в личен план.

— Не мисля, че ще му хареса, сасенак. — Отвърна той също толкова сухо. — Палтото ми наблизо ли е?

— Да. — Открих го на земята до мен и му го подадох. — Студено ли ти е?

— Не. — Облегна се назад и просна палтото на коленете си. — Просто искам децата да са близо до мен, докато спя. — Усмихна ми се и скръсти нежно ръце върху палтото и образите в него, после пак затвори очи. — Лека нощ, сасенак.

63.

В непознати води

На сутринта, освежени от почивката и закуската от сухари и плантан, ние тръгнахме към брега — дори Иън се беше ободрил и спря да куцука след четвърт миля. Докато слизахме по дефилето, което водеше към брега обаче, видяхме нещо смайващо.

— Господи, това са те! — извика Иън. — Пиратите! — Обърна се да бяга към хълмовете, но Джейми го задържа.

— Не са пирати. Това са робите. Виж!

Тъй като не можеха да управляват големи кораби, избягалите от плантациите по реката роби явно бяха напредвали бавно и тромаво към Испаньола, и някак бяха стигнали до острова. „Вещица“ лежеше на една страна в плитчините, килът му бе потънал дълбоко в пясъка. Група развълнувани роби го бяха заобиколили, някои тичаха нагоре-надолу по брега и крещяха, други търсеха укритие в джунглата, а неколцина бяха останали да помогнат на последните да слязат от кораба.

Бърз поглед към морето ми показа причината за тревогата им. На хоризонта нещо се белееше и нарастваше пред очите ми.

— Боен кораб — каза Лоренц, звучеше заинтригуван.

Джейми каза нещо под нос на келтски и Иън го погледна шокиран.

— Да се махаме — каза напрегнато Джейми. Издърпа Иън и го бутна нагоре по склона, после ме хвана за ръката.

— Чакай! — каза Лоренц, заслонил очи. — Идва и друг кораб. По-малък.

Личният кораб на губернатора на Ямайка, ако трябва да бъдем точни, се беше наклонил под опасен ъгъл, докато влизаше в залива. Платната му се издуваха от вятъра.

Джейми постоя за миг, преценяваше възможностите, после пак ме хвана за ръката.

— Да вървим!

И когато стигнахме до водата, малкият кораб вече минаваше през плитчините, а Рибърн и Маклауд натискаха греблата. Аз хриптях и се опитвах да си поема дъх, коленете ми бяха омекнали от тичането. Джейми ме грабна на ръце и хукна през прибоя, следван от Лоренц и Иън, които пъхтяха като китове.

Видях Гордън в катера да се прицелва и разбрах, че някой ни следва. Мускетът гръмна, вдигна се дим, и Мелдръм зад него веднага вдигна оръжието си и стреля. Като се редуваха, двамата ни осигуряваха прикритие, докато шляпахме във водата и приятелски ръце ни издърпаха на борда.

— Хайде! — Инес въртеше руля и крещеше заповеди. Чу се гръм и платната веднага се опънаха. Джейми ме изправи и ме сложи на една пейка, после се хвърли запъхтян до мен.

— Господи! — изхриптя. — Не ти ли… не ти ли… казах… да стоиш далече… Дънкан?

— Пази си дъха, Мак Дуб — каза Инес с широка усмивка под мустака. — Ще ти трябва. — И изкрещя нещо на Маклауд, който кимна и се захвана с въжетата. Корабът се завъртя и промени курса, тръгна право към малкото заливче — право към бойния кораб, който вече беше така близо, че виждах морската свиня с дебелите устни на носа.

Маклауд изрева нещо на келтски и направи жест, който направи значението на думите му съвсем ясно. След триумфален вик от Инес ние се стрелнахме покрай бойния кораб, право под носа му и достатъчно близо, за да видим изненаданите глави, които надничаха отгоре.

Погледнах назад, докато излизахме от залива. „Морска свиня“ още продължаваше напред, огромен под трите гигантски мачти. Не можехме да му избягаме в открито море, но тук нашият кораб беше лек и маневрен като перце, в сравнение с този левиатан.

— Те гонят робския кораб — каза Мелдръм, като се обърна да погледне покрай мен. — Видяхме да ги настигат на три мили от острова. Решихме, че докато са заети с друго, можем да се промъкнем и да ви вземем от брега.

— Браво на вас — каза Джейми с усмивка. Гърдите му още се надигаха, но вече дишаше по-леко. — Надявам се, че ще са достатъчно заети известно време.

Предупредителен вик от Рибърн показа, че няма да стане така. Обърнах се и видях сиянието на бронз от палубата на бойния кораб — две дълги оръдия на кърмата бяха открити и започваха прицелване.

Сега ние бяхме на мушката и намерих усещането за много неприятно. Все пак се движехме, и то бързо. Инес натисна здраво руля, после отново, и започнахме да се движим на зигзаг покрай сушата.

Оръдията на кърмата изгърмяха заедно. Чу се плясък до носа, на около двайсет метра от нас, но все пак твърде близо, като се има предвид фактът, че двайсет и четири фунтовото гюле можеше да ни потопи за нула време.

Инес изпсува и се приведе над руля, липсващата му ръка му придаваше странен изкривен вид. Курсът ни стана още по-хаотичен и следващите три гюлета паднаха още по-близко. Накрая се чу страшен гръм и аз погледнах назад и видях как „Вещица“ се пръска на трески, когато „Морска свиня“ влезе в обсег и насочи оръдията си към обърнатия кораб.

Смъртоносен дъжд се посипа по брега и право в центъра на група бягащи роби. Тела — и части от тела — политат във въздуха, падат по пясъка и го оцветяват в червено. Откъснати крайници бяха пръснати по брега като плавеи.

— Света Дево, Божия Майко! — Иън, напълно пребледнял, се прекръсти, докато се взираше ужасен към брега и касапницата там. Още две гюлета уцелиха „Вещица“ и отвориха огромна дупка в корпуса ѝ. Няколко се приземиха безопасно на пясъка, а други две уцелиха бягащите хора. После ние завихме покрай сушата и се отправихме към открито море, а брегът и касапницата изчезнаха от поглед.

— Моли се за нас грешните сега и в часа на смъртта ни — довърши шепнешком молитвата си Иън и се прекръсти отново.

Почти никой не говореше, само Джейми даваше инструкции на Инес за Елеутера, и после Инес поспори с Маклауд за най-подходящия път. Останалите бяхме твърде ужасени от видяното — и твърде облекчени от бягството, — за да можем да говорим.

Времето беше добро, с лек, хладен ветрец, и ние напредвахме. По залез Испаньола се беше скрила зад хоризонта и вляво от нас се издигаше остров Гранд Търк.

Аз хапнах малко сухар, изпих чаша кафе и се свих в дъното на лодката, между Иън и Джейми, за да поспя. Инес се прозя и легна на носа, а Маклауд и Мелдръм се сменяха на руля през цялата нощ.

На сутринта ме събуди вик. Надигнах се на лакът, примигвайки в съня си и скована от прекараната на голите влажни дъски нощ. Джейми стоеше до мен, вятърът развяваше косата му.

— Какво? — попитах го. — Какво има?

— Не мога да повярвам — каза той, като се взираше нанякъде. — Пак онзи проклет кораб!

Изправих се и видях, че е истина; далече зад нас се виждаха миниатюрни бели платна.

— Сигурен ли си? — попитах, присвивайки очи. — Можеш ли да го познаеш от това разстояние?

— Не мога — каза той откровено, — но Инес и Маклауд могат и казват, че са проклетите англичани. Досетили са се накъде сме тръгнали и са ни подгонили, щом са се справили с черните нещастници на Испаньола. — Обърна се и сви рамене.

— Нищо не можем да направим, освен да се надяваме, че няма да ни настигнат. Инес казва, че има вероятност да им се измъкнем покрай остров Кат, ако стигнем там до залез.

С напредването на деня ние поддържахме достатъчно дистанция, за да сме извън обсега на оръдията, но Инес изглеждаше все по-угрижен.

* * *

Морето между остров Кат и Елеутера беше плитко и изпълнено с коралови рифове. Бойният кораб не можеше да ни последва в този лабиринт — но и ние не можехме да се движим достатъчно бързо, за да останем извън обсега на дългите оръдия. Попаднехме ли в тези опасни плитчини и канали, щяхме да сме много удобна мишена.

Накрая неохотно поехме на запад към морето; не можехме да забавим и имаше някакъв шанс да се изплъзнем на бойния кораб в тъмното.

Когато се зазори, не се виждаше земя. Бойният кораб за нещастие обаче се виждаше. Не беше по-близо, но вятърът се засили с изгряването на слънцето, те опънаха още платна и набраха скорост. Ние вече бяхме опънали всички възможни платна и нямаше къде да се скрием, можехме само да бягаме — и да чакаме.

През дългите часове на утрото „Морска свиня“ постепенно приближаваше. Небето се заоблачи и вятърът се засили значително, но това помагаше на англичаните с техните огромни платна много повече, отколкото на нас.

Към десет часа корабът вече беше достатъчно близо, за да ни обстрелва. Малко изостана, но въпреки това беше страховит. Инес погледна с присвити очи през рамо, за да прецени разстоянието, после поклати глава и нагласи мрачно курса. Вече нямаше смисъл от маневри. Трябваше да продължаваме право напред, колкото можем, и да предприемаме някакви маневри само когато вече не можехме да сторим друго.

Към единайсет „Морска свиня“ се приближи на четвърт миля и монотонният гръм на предните оръдия започна да се чува на всеки десет минути, защото започнаха да преценяват обхвата. Ако затворех очи, можех да си представя Ерик Йохансен, потен, с петна от барут, наведен над оръдието, с димящата пръчка за палене на фитила в ръка. Надявах се Анеки да е останала в Антигуа с козите си.

Към единайсет и половина започна да вали и морето стана бурно. Внезапен порив на вятъра ни връхлетя странично и корабът се наклони така, че десният борд бе само на стъпка над водата. Ние изпопадахме на палубата и се вкопчихме един в друг, докато Инес и Маклауд умело изправяха корабчето. Погледнах назад, както правех на всеки няколко минути, и видях, че моряците се катерят по въжетата на бойния кораб и свиват горните платна.

— Какъв късмет! — извика Макгрегър в ухото ми, като кимна натам. — Това ще ги забави.

В дванайсет и трийсет небето беше придобило странен пурпурнозелен оттенък, а вятърът се беше извисил до зловещ вой. „Морска свиня“ беше свалил още няколко платна, но въпреки това вятърът беше отнесъл един стаксел — той просто отскочи от мачтата и със свистене отлетя надалеч, като пляскаше като албатрос. Отдавна бяха спрели да стрелят по нас — просто не можеха да се прицелят в толкова малка мишена при силно вълнение.

Сега, когато слънцето беше залязло, вече не можех да преценя колко е часът. Бурята ни удари с пълна сила може би около час по-късно. Невъзможно беше да се чуе каквото и да било. С помощта на езика на знаците и гримаси Инес накара мъжете да свалят платната; да ги оставим отворени или дори свити означаваше да рискуваме мачтата да се откърти от палубата.

Вкопчих се с една ръка в релинга, а с другата — в ръката на Иън. Джейми клекна зад нас и разпери ръце, за да ни заслони с гърба си. Дъждът свистеше с такава сила, че усещахме парене по кожата, вятърът го тласкаше и капките падаха почти хоризонтално, и беше толкова пороен, че едва успявах да зърна на хоризонта някакви бледи очертания, за които си помислих, че са Елеутера.

Морето се беше надигнало до ужасяващи висини. Вълните се плискаха на височина дванайсет метра. Катерът се носеше по тях с лекота, издигаше се толкова високо, че ми се завиваше свят, а после изведнъж пропадаше в някоя бразда. На светлината на бурята лицето на Джейми беше пребледняло като на смъртник. Мократа му коса беше полепнала по черепа.

Случи се тогава, когато се беше възцарил почти непрогледен мрак. Небето беше почти черно, но по целия хоризонт се беше разпростряло някакво зловещо зелено сияние, върху което се открояваше оголената форма на бойния кораб зад нас. Още един ненадеен порой ни удари странично, докато се люшкахме на гребена на една огромна вълна.

Докато се съвземахме от поредното изсипване на дъжда, който ни счука като в хаван, Джейми ме сграбчи за ръката и посочи назад. Фокмачтата на „Морска свиня“ беше странно изкривена — върхът ѝ беше силно наклонен на една страна. Преди да успея да осъзная какво се случва, най-горната част на мачтата вече се беше отчупил и беше потънал в морето, носейки със себе си такелаж и рангоут.

Могъщият военен кораб се завъртя тежко около тази импровизирана котва, наклони се на една страна и така се плъзна върху гребена на една вълна. Водната стена се извиси над него и се плисна отгоре му, като го заля изцяло от едната страна. Той се олюля и се завъртя. Следващата вълна се надигна и го заля откъм кърмата. Високата задна палуба се озова под водата, а мачтите се понесоха със свистене във въздуха като чупещи се клонки.

След още три вълни и с „Морска свиня“ беше свършено. Злочестият му екипаж нямаше време да избяга, но ние, наблюдателите, разполагахме с предостатъчно време, за да изпитаме същия ужас като обречените моряци. В една бразда между две вълни забълбука огромен водовъртеж и внушителния военен кораб вече го нямаше.

Ръката на Джейми беше скована като желязо под моята. Всички мъже на кораба ни бяха вперили поглед в браздата. От ужас лицата им бяха станали съвсем безизразни — освен лицето на Инес, който с мрачна решителност се беше привел над руля и смело посрещаше всяка вълна.

Зад релинга се надигна нова вълна и сякаш се задържа там, надвиснала над мен. Огромната водна стена беше прозрачна като огледало; виждах провесените в нея отломки, както и мъжете от разбития кораб, разперили крайници във всички посоки като танцьори в гротескно подобие на балет. Тялото на Томас Ленард висеше на не повече от десет метра от мен. Мъртвата му уста на удавник беше отворена, сякаш от изненада, а дългата му мека коса се виеше над позлатената яка на палтото му.

А после вълната се блъсна в нас. Силата ѝ ме отнесе от палубата и ме потопи в сърцето на хаоса. Ослепяла и оглушала, неспособна да си поема въздух, аз се понесох в бурята. Силата на водата извиваше ръцете и краката ми във всички посоки.

Всичко беше черно. Съществуваха само усещанията — неимоверно силни, но слети в едно. Натиск, шум и непоносим студ. Не можех да усетя нито дърпането на дрехите си, нито натиска на въжето — ако то все още беше там — около кръста си. По краката ми неочаквано пропълзя слаба топлина и в студа, който ме заобикаляше, тази топлина се открояваше като облак в ясно небе. „Урина“ — помислих си аз, но не знаех дали е моята, или на някое друго човешко същество, погълнато в корема на вълната също като мен.

Главата ми се удари в нещо. Чух някакво противно изпращяване, а после ненадейно започнах да кашлям с всички сили на палубата на катера, който по някакво чудо все още не беше потънал. Седнах бавно, като постоянно се давех и хриптях. Въжето ми все още си беше на мястото, увито толкова здраво около кръста ми, та бях сигурна, че долните ми ребра са счупени. Задърпах го немощно, опитах се да си поема въздух и Джейми веднага се озова до мен, прегърна ме с една ръка и затърси с другата ножа на колана си.

— Добре ли си? — изрева той. Гласът му едва се чуваше над воя на вятъра.

— Не! — опитах се да изкрещя в отговор, но звукът, който излезе от гърдите ми, беше само хриптене. Поклатих глава и продължих да опипвам кръста си.

Небето беше обагрено в някакво странно пурпурнозелено — цвят, какъвто не бях виждала никога. Джейми започна да реже въжето. Наведената му глава беше подгизнала от морска пяна, а косата с цвят на махагон се удряше в лицето му, развявана от яростта на вятъра.

Въжето се разцепи и аз жадно си поех въздух, без да обръщам внимание на пулсиращата болка над хълбока и на паренето на разранената кожа над кръста си. Корабът се люшкаше диво, палубата подскачаше и падаше като косачка за морава. Джейми се стовари на палубата, дръпна и мен надолу и започна да пълзи на четири крака към мачтата, като ме влачеше със себе си.

Дрехите ми бяха подгизнали и полепнали по мен от потапянето във вълната. Сега свистенето на вятъра беше така свирепо, че вдигна полуизсъхналите поли от краката ми, метна ги нагоре и те запляскаха около лицето ми като крила на гъска.

Ръката на Джейми ме стягаше в желязна хватка през гърдите. Вкопчих се в него, опитвайки се да улесня придвижването ни, като се оттласквах с крака по хлъзгавите палуби. Над релинга се плискаха по-малки вълни и от време на време ни заливаха, но огромните чудовища от преди малко вече ги нямаше.

Към нас се протегнаха ръце, сграбчиха ни, повлякоха ни така, че да изминем последните няколко крачки, докато се озовем в относителния заслон на мачтата. Инес отдавна беше завързал руля; когато погледнах напред, видях как в морето пред нас пада мълния. Ръчките на ръба на руля почерняха и върху ретината ми се отпечата образ, подобен на паяжина.

Да говорим беше невъзможно — и ненужно. Рибърн, Иън, Мелдръм и Лоренц се бяха сгушили до мачтата, завързани за нея; колкото и страшно да беше на палубата, никой не искаше да слезе долу, където бурята щеше да го подмята напред-назад в мрака, без да има представа какво се случва горе.

Седях на палубата с разтворени крака, подпряна с гръб на мачтата и вързана с въже през гърдите. От едната ни страна небето беше станало оловносиво, от другата — наситенозелено, а мълниите падаха безразборно по повърхността на морето — назъбени, блестящи ивици, които разцепваха тъмнината. Вятърът виеше толкова силно, че дори шумът от гръмотевиците достигаше до нас само от време на време като приглушено бумтене, като далечни корабни оръдия.

А после една мълния се заби близо до кораба — ослепителна светлина и оглушителен гръм, слети в едно, достатъчно близо до нас, за да чуя съскането на кипяща вода в кънтящата тишина на сблъсъка. Въздухът се изпълни със силната миризма на озон. Инес се извърна с гръб към светлината. На нейния фон високата му слаба фигура се очертаваше толкова ясно, че за миг ми заприлича на скелет — на черни кости на фона на черното небе.

На краткия ослепителен проблясък това движение за миг му придаде вид на човек с размахани ръце, сякаш липсващият му крайник бе изплувал от света на призраците и се беше върнал при него, тук, на прага на задгробния живот.

О, глава, с врата… счленена — запя тихо в паметта ми гласът на Джон Абърнати. И врат, с… гърба счленен… Изведнъж си спомних с ужас за разпръснатите крайници, които бях видяла на брега край корпуса на „Вещица“ — сякаш съживени от светкавицата, мърдащи и шаващи да се съберат пак.

Кост до кост ще съберат.
Чуйте, чуйте на Спасителя гласът!

Разнесе се още един гръм и аз изкрещях — не от звука, а от мълнията на спомена, която проблесна в главата ми. Изведнъж почувствах в ръцете си череп, череп с мъртви очи, някога зелени като небе, обагрено от ураган.

Джейми изкрещя нещо в ухото ми, но аз не можех да го чуя. Можех само да клатя глава в безмълвно стъписване. Кожата ми беше настръхнала от ужас.

Също като полите, и косата ми беше започнала да съхне на вятъра; кичурите се мятаха над главата ми. Усещах теглене в корените, чувствах пращенето на статично електричество там, където кичурите се допираха до бузата ми. Сред моряците около мен премина внезапно движение, аз вдигнах глава и пред очите ми се разкриха рангоутът и такелажът над главата ни, обагрени в синята фосфоресценция на огъня на свети Елмо.

Една кълбовидна мълния падна на палубата и се затъркаля искряща към нас. Джейми я удари и тя елегантно подскочи във въздуха и се затъркаля покрай релинга, оставяйки след себе си мирис на изгоряло.

Погледнах към Джейми, за да проверя дали е добре, и видях, че върховете на косата му са се изправили над главата, обвити в огън и пушек, като на някакъв демон. Той отметна косата от лицето си с пръсти, по които блестяха яркосини ивици. А после погледна надолу, видя ме и стисна ръката ми. Допирът предизвика електрическа вълна, която премина и през двама ни, но той не ме пусна.

Не можех да кажа колко продължи всичко — дали часове или дни. Устите ни пресъхнаха от вятъра и станаха лепкави от жажда. Небето от сиво стана черно, но никой не можеше да разбере дали е нощ, или просто идваше нов дъжд.

Когато пороят дойде, го посрещнахме с облекчение. Дойде с мокрия рев на тропически дъжд, туптене, което се чуваше дори през вятъра. Още по-хубаво беше друго: това не беше дъжд, а градушка; зърната тракаха по черепа ми като камъчета, но това не ме интересуваше. Грабех ледените топчета с две ръце и ги поглъщах полуразтопени — хладна отвара за разраненото ми гърло.

Мелдръм и Маклауд запълзяха по палубата на четири крака и започнаха да събират зърната в кофи и гърнета — във всичко, в което можеше да се държи вода.

Потънах в сън на пресекулки, облегнала глава на рамото на Джейми; когато се събуждах, вятърът още пищеше. Вече вцепенена от ужас, можех единствено да чакам. Не ме интересуваше дали ще живеем, или ще загинем. Исках само едно: този ужасен шум да спре.

Никой не можеше да каже дали е ден или нощ. Нямаше как да следим кое време е, не и докато слънцето беше скрито. Сега тъмнината от време на време не изглеждаше толкова гъста, но не можех да кажа дали се дължи на дневна или на лунна светлина. Заспивах, събуждах се и пак заспивах.

Когато се събудих за последен път, чух, че вятърът е поутихнал. Небето все още беше мрачно, надвиснало над нас и мъничкият кораб подскачаше като черупка на мида, подхвърляше ни и ни дърпаше надолу с постоянство, от което стомахът ми се обръщаше. Но шумът беше намалял; когато Макгрегър изкрещя на Иън да му подаде чаша вода, успях да го чуя. Лицата на мъжете бяха напукани и разранени, устните им нацепени до кръв от свирещия вятър, но всички се усмихваха.

— Свърши се — каза Джейми в ухото ми с нисък глас, предрезгавял от вятъра. — Бурята отмина.

Наистина беше отминала — в оловносивото небе сега имаше процепи, проблясваха малки светли ивици жизнерадостно синьо. Помислих си, че сигурно е рано сутринта, съвсем скоро след зазоряване, но не бях сигурна.

Ураганът беше спрял, но все още духаше силен вятър и поривът на бурята ни носеше напред с удивителна бързина. Мелдръм пое руля от Инес, наведе се да погледне компаса и извика от изненада. Кълбовидната мълния, която се беше изтърколила на борда по време на бурята, не беше наранила никого, но сега компасът представляваше само разтопена маса сребрист метал. Дървеният обков около нея беше невредим.

— Удивително! — промълви Лоренц и докосна компаса с пръст.

— Да, а също така и неудобно — съгласи се сухо Инес и погледна нагоре, към назъбените остатъци от летящите над нас облаци. — Имате опит с навигирането по звездите, тъй ли, господин Щерн?

След дълго взиране в изгряващото слънце и последните следи от утринните звезди, Джейми, Инес и Щерн решиха, че се движим приблизително на североизток.

— Трябва да обърнем на запад — каза Щерн, наведен над грубата карта заедно с Джейми и Инес. — Може и да не знаем къде се намираме, но най-близката суша положително е на запад.

Инес кимна, загледан сериозно в картата, която показваше шепа острови, разпилени като грубо стрит пипер по вълните на Карибско море.

— Точно така — съгласи се той. — Един Господ знае кога сме излезли в морето. Корпусът е цял, но това е всичко, което мога да кажа. Колкото до мачтата и платната… ами, може да издържат малко. — Гласът му не звучеше никак убедено. — Един Бог знае къде може да се озовем накрая.

Джейми му се ухили и избърса струйка кръв от напуканата си устна.

— Стига да е твърда земя, Дънкан, няма да придирям много.

Инес вдигна вежда и на устните му трепна лека усмивка.

— Тъй ли? Аз пък си мислех, че си решил да водиш моряшки живот, Мак Дуб. Изглеждаш доста бодър на палубата. От два дни насам дори не си повръщал!

— Да, защото от два дни насам не съм слагал нищо в уста — поясни сухо Джейми. — Хич не ме е грижа дали първият остров, който ще видим, е английски, френски, испански или холандски, но ще съм ти много задължен, ако ни намериш остров с храна, Дънкан.

Инес прокара ръка по устата си и преглътна мъчително; въпреки пресъхналата уста, самото споменаване на храна стигаше, за да започнат всички да слюноотделят.

— Ще положа всички усилия, Мак Дуб — обеща той.

* * *

— Земя! Земя! — разнесе се викът най-накрая, пет дни по-късно, така предрезгавял от вятър и жажда, че беше само тихо грачене, но въпреки това изпълнено с радост.

Излязох тичешком на палубата, за да се уверя със собствените си очи. Краката ми се подхлъзнаха на подвижната стълба. Всички се бяха надвесили над релинга, вперили поглед в издутата черна форма на хоризонта. Намираше се много далеч от нас, но несъмнено беше земя, солидна и не можеше да я сбъркаш с нищо друго.

— Къде си мислите, че се намираме? — помъчих се да попитам, но гласът ми беше толкова дрезгав, че думите ми бяха само тих шепот и никой не ме чу. Това нямаше значение. Дори и да се бяхме отправили към военните поделения в Антигуа, пак нямаше да ме интересува.

Вълните се надигаха на огромни гладки кълба, като гърбове на китове. Сега вятърът беше станал поривист и Инес нареди на кормчията да обърне кораба един градус по-близо до вятъра.

Виждах пред нас дълга опашка от големи птици — царствена процесия, която се носеше към далечния бряг. Пеликани, които търсеха риба в плитчините и слънцето блестеше по крилата им.

Подръпнах Джейми за ръкава и посочих към тях.

— Погледни… — започнах аз, но не можах да изрека нищо повече. Чу се изпукване и светът избухна във водовъртеж от мрак и огън. Озовах се във водата. Замаяна и полуудавена, започнах да се мятам и съпротивлявам в един свят от тъмнозелено. Нещо се беше увило около краката ми и ме дърпаше надолу.

Започнах да се мятам диво, да ритам в опит да освободя краката си от тази смъртоносна хватка. Нещо премина край главата ми и аз посегнах отчаяно към него. Дърво, благословено дърво! Нещо, за което да се държа в напора на вълните.

Една черна фигура се плъзна покрай мен плавно, като тюлен; на два метра от мен една червенокоса глава се показа на повърхността.

— Дръж се! — заповяда Джейми, стигна до мен с два маха, наведе се под парчето дърво, което държах, и се гмурна. Усетих подръпване на крака, остра болка, но след миг почувствах, че вече нищо не ме тегли надолу. Главата на Джейми пак се показа, от другата страна. Сграбчи ме за китките и остана вкопчен в мен, като жадно си поемаше въздух, докато вълнението ни подмяташе нагоре-надолу.

Никъде не виждах кораба. Беше ли потънал? Над главата ми се плисна една вълна и Джейми изчезна за малко. Поклатих глава, примигнах и той се върна. Усмихна ми се с огромно усилие и ме стисна още по-силно за китките.

— Дръж се! — изхриптя отново той и аз го послушах.

Дървото в ръцете ми беше кораво и напукано, но аз се вкопчих в него с всички сили. Започнахме да се носим в морето, полузаслепени от пяната, и да се въртим като отломки от потънал кораб, така че понякога виждах далечния бряг, а друг път — само откритото море, от което бяхме дошли. А когато вълните ни заливаха, не виждах нищо друго освен вода.

Нещо не беше наред с крака ми — усещах някаква странна скованост, прекъсвана от пристъпи на остра болка. През ума ми премина мисълта за дървен крак и за зъбатата усмивка на някоя акула. Дали някой острозъб звяр не ми беше отхапал крака? Помислих си за малкия си запас от топла кръв, изтичаща от чукана на отхапан крайник в студения простор на морето, и изпаднах в паника. Опитах се да изтръгна ръката си от тази на Джейми, за да посегна надолу и да проверя сама.

Той изръмжа нещо нечленоразделно, без да пуска китките ми — стискаше ги като в менгеме. След миг на трескаво мятане разумът ми се върна и аз се успокоих, като си помислих, че ако наистина бях загубила крака си, вече щях да съм в безсъзнание.

При тази мисъл почувствах, че започвам да губя съзнание. Краищата на зрителното ми поле започнаха да посивяват, а лицето на Джейми се покри с плаващи ярки петна. Наистина ли щеше да ми изтече кръвта, или това беше само въздействието на студа и шока? „Май че няма значение — помислих си замаяно. — Нали ефектът е един и същ!“

Постепенно ме обзе усещане за апатия и абсолютен покой. Не усещах нито краката, нито ходилата си. Единствено смазващото стискане на Джейми ми напомняше, че имам ръце. Главата ми се потопи под водата и трябваше да си напомня да задържа дъха си.

Вълната се разби и дървото леко се надигна, повдигайки носа ми над водата. Поех си въздух и зрението ми се проясни. На по-малко от половин метър от себе си видях лицето на Джейми Фрейзър. Косата му беше полепнала по главата, а мокрите му черти се бяха разкривили от морската пяна.

— Дръж се! — изрева той. — Дръж се, да те вземат дяволите!

Усмихнах се леко. Едва го чувах. Усещането на покой ме издигаше някъде нагоре, понасяше ме далеч от шума и хаоса. Вече не изпитвах болка. Нищо нямаше значение. Над мен се плисна поредната вълна и този път забравих да задържа дъха си.

Усещането, че се давя ме разбуди за малко — достатъчно дълго, за да видя ужаса в очите на Джейми. После всичко пак потъна в мрак.

— Дяволите да те вземат, сасенак! — извика гласът му някъде от много далеч, задавен от силата на чувствата му. — Дяволите да те вземат! Ако ми умреш в ръцете, кълна се, ще те убия!

* * *

Знаех, че съм мъртва. Всичко около мен беше ослепително бяло и чувах някакво тихо шумолене, като пърхане на ангелски крила. Усещах се умиротворена и безплътна, освободена от ужас и ярост, изпълнена с тихо щастие. А после се закашлях.

Все пак не бях безплътна. Болеше ме кракът. Много. Постепенно осъзнах, че ме болят и много други части от тялото, но първенството в това отношение безусловно принадлежеше на левия ми пищял. Определено имах чувството, че са ми махнали костта и са я заменили с нажежен ръжен.

Е, поне бях сигурна, че кракът си е на мястото. Когато едва-едва отворих очи, колкото да погледна, приливът на болка, който се плисна по него, ми се стори почти видима, макар че това може би се дължеше само на общата ми замаяност. Независимо дали се дължеше на психически или на физически причини, резултатът беше нещо като бял водовъртеж, пронизан с искри от по-силна светлина. Тази гледка предизвика болка в очите ми, затова пак ги затворих.

— Слава богу, че се събуди! — обади се до ухото ми един облекчен глас с шотландски акцент.

— Не съм — възразих аз. Моят собствен глас излезе от облепеното със сол гърло като грачене, дрезгав от погълнатата морска вода. Усещах тази вода и в синусите си и от това в главата ми се ширеше някакво неприятно клокочене. Отново се изкашлях и носът ми потече силно. Кихнах.

— Пфу! — измърморих аз, абсолютно отвратена от каскадата от сополи по горната ми устна. Имах чувството, че ръката ми се намира някъде много далеч и освен това е безтелесна, но положих усилие да я вдигна и несръчно избърсах лицето си.

— Стой мирна, сасенак, аз ще се погрижа за теб.

В гласа определено се долавяше нотка на развеселеност и това ме раздразни достатъчно, за да ме накара пак да отворя очи. За миг зърнах лицето на Джейми, прикования му в мен поглед, преди зрителното ми поле отново да се изгуби в гънките на огромна бяла носна кърпа.

Той старателно избърса лицето ми, без да обръща внимание на задавените ми възражения и на факта, че всеки момент щях да се задуша, след което поднесе кърпата към носа ми.

— Духай — каза той.

Послушах го. За моя изненада това помогна, и то много. Сега, когато главата ми не беше запушена, в нея започнаха да се появяват повече или по-малко свързани мисли.

Джейми ми се усмихна. Косата му беше разрошена и втвърдена от изсъхналата сол, на слепоочието му имаше голямо ожулване, тъмночервено на фона на бронзовата му кожа. Май не носеше риза, но на раменете му беше наметнато някакво одеяло.

— Много зле ли се чувстваш? — попита той.

— Ужасно — изграчих аз. Освен това започвах и да се дразня от факта, че съм жива и от мен се очаква отново да забелязвам едно или друго.

Джейми чу колко продрано е гърлото ми и посегна към каната с вода на масичката до леглото ми.

Примигнах объркана, но това наистина беше легло, а не койка или хамак. Ленените чаршафи подсилваха впечатлението за безпределна белота, която преди малко сякаш ме беше обгърнала цялата. Подпомагаха го и варосаните стени и таван, както и дългите завеси от бял муселин, които се издуваха като платна и шумоляха на вятъра от отворените прозорци.

Трепкащата светлина идваше от отраженията, които блестяха над тавана — очевидно някъде наблизо навън имаше вода и слънцето блестеше по повърхността ѝ. Като цяло тук беше по-уютно, отколкото на дъното на морето. И все пак за един кратък миг изпитах безгранично съжаление за онова чувство на неповторим покой, което бях усетила в сърцето на вълната — съжаление, което се усили при лекото ми движение и последвалата вълна на бяла агония в крака ми.

— Мисля, че кракът ти е счупен, сасенак — каза Джейми, без да има нужда. — Май не трябва да го движиш много-много.

— Благодаря за съвета — процедих аз през стиснати зъби. — Къде, по дяволите, се намираме?

Той сви рамене.

— Не знам. Къщата е голяма, само това мога да кажа. Не обърнах много внимание, когато ни доведоха. Един човек спомена, че се казвала „Ле Перлс“. — Той поднесе чашата към устните ми и аз отпих с благодарност.

— Какво се случи? — Стига да внимавах да не се движа, болката в крака ми беше поносима. Автоматично поставих пръсти под челюстта си, за да проверя пулса си. Успокоително силен. Не бях в шок; колкото и да ме болеше кракът, счупването не можеше да е особено лошо.

Джейми потърка лицето си с длан. Изглеждаше много уморен и аз забелязах, че ръката му трепери от изтощение. На бузата му тъмнееше голяма синина, а на врата му имаше ивица засъхнала кръв, там, където нещо го беше одраскало.

— Мисля, че стенгата се счупи. Една рейка падна, събори те и ти падна в морето. Потъна като камък и аз се гмурнах след теб. Хванах те, а също и рейката, слава богу. Едно въже се беше омотало около крака ти и те теглеше надолу, но успях да го махна. — От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той потърка главата си. — После просто продължих да те държа, без да те пускам, и след известно време почувствах пясък под краката си. Занесох те на брега и малко по-късно едни хора ни намериха и ни доведоха тук. Това е всичко. — Той сви рамене.

— Какво стана с кораба? Ами с мъжете? С Иън? С Лоренц?

— Мисля, че са живи и здрави. С тази счупена мачта не можеха да стигнат до нас, а когато са успели да измайсторят платно, нас вече отдавна ни е нямало. — Той хрипливо се изкашля и потърка уста с опакото на ръката си. — Но са живи и здрави — хората, които ни намериха, казаха, че са видели как един малък кеч засяда в наносите на четвърт миля на юг оттук; вече са отишли да извадят хората и да ги доведат.

Той отпи глътка вода, нажабури се, отиде до прозореца и я изплю навън.

— В зъбите ми има пясък — каза той намръщен, когато се върна. — И в ушите ми. И в носа ми, че и в цепката на задника ми. Няма защо да се учудвам.

Протегнах ръка и отново поех неговата. Дланта му беше корава и мазолеста, но все пак усетих лекото подуване на надигащи се мехури. Там, където по-стари мехури се бяха пукнали и разкървили, кожата висеше на ивици.

— Колко време сме били във водата? — попитах и нежно прокарах пръст по линиите на подутата му длан. Мъничкото „C“ в основата на палеца му сега беше избеляло, почти невидимо, но все пак го усещах под показалеца си. — Колко време си ме държал?

— Достатъчно — отговори той простичко.

Усмихна се леко и колкото и да го болеше ръката, стисна по-силно моята. Ненадейно осъзнах, че не нося никакви дрехи — гладките, хладни ленени чаршафи се опираха направо в голата ми кожа и виждах как издутините на зърната ми се очертават под тънкия плат.

— Какво е станало с дрехите ми?

— Не можех да те държа, докато полите ти те влачеха надолу, затова ги откъснах — обясни той. — Това, което остана, не заслужаваше да го пазим.

— Сигурно — съгласих се бавно аз, — но, Джейми, ами ти? Къде ти е палтото?

Той сви рамене, а после на устните му се изписа печална усмивка.

— Предполагам, че на дъното на морето, заедно с обувките ми — каза той.

И заедно с портретите на Уили и Бриана.

— О, Джейми, съжалявам! — Посегнах към ръката му и я стиснах здраво. Той отклони погледа си и примигна един-два пъти.

— Е, добре — каза тихо той, — предполагам, че няма да ги забравя. — Отново вдигна рамене и се усмихна накриво. — А ако ги забравя, винаги мога да се погледна в огледалото, нали така?

Засмях се, макар че звукът прозвуча почти като ридание. Той преглътна с усилие, но продължи да се усмихва.

После сведе поглед към окъсаните си панталони и като че ли се сети за нещо, облегна се назад и пъхна ръка в джоба си.

— Все пак не съм останал без нищо — каза той и направи физиономия. — Макар че бих предпочел да ми останат портретите, а тези да загубя.

Той разтвори ръката си и аз видях лъскавите предмети, които блестяха на разранената му длан. Скъпоценни камъни от най-високо качество, обработени и полирани, достойни за някой вълшебник. Един смарагд, един рубин — мъжки, предположих аз, — един огромен огнен опал, тюркоазеносин като небето, което виждах през прозореца, един камък, златен като слънце, потопено в мед, и странната кристална чистота на черния диамант на Гейли.

— Адамантът е у теб — промълвих аз и го докоснах внимателно. Все още беше хладен на допир, макар че го беше носил толкова близо до тялото си.

— У мен е — потвърди той, но гледаше мен, а не камъка, и по лицето му играеше лека усмивка. — Какво може да даде на човек един адамант? Да му помогне да изпитва радост от всичко?

— Така съм чувала. — Вдигнах ръка към лицето му и го погалих леко. Почувствах под пръстите си корава кост и жива плът, топла на допир. Само като го гледах, изпитвах безмерно щастие.

— Имаме Иън — промълвих тихо аз. — А освен това аз имам теб, а ти — мен.

— Вярно е. — Сега усмивката стигна до очите му. Той пусна камъните, които паднаха на масата в блестяща купчинка, облегна се назад в стола си и задържа ръката ми между своите.

Отпуснах се. Усетих как започва да ме обзема усещане за топлина и покой въпреки всички болки, драскотини и агонията в крака. Бяхме живи и здрави, на сигурно място и заедно и нищо друго нямаше значение — нито дрехите, нито фрактурата на пищяла. По-късно щяхме да се справим с всичко друго — но не сега. Точно сега ми беше достатъчно само да дишам и да гледам Джейми.

Известно време седяхме спокойно, без да казваме нищо — просто наблюдавахме огрените от слънцето пердета и синьото небе. Може би бяха минали само десет минути, а може би цял час, когато чух отвън леки стъпки и някой внимателно почука на вратата.

— Влезте! — каза Джейми и се изправи на стола, но не пусна ръката ми.

Вратата се отвори. Влезе една жена. Приятното ѝ лице беше озарено от дружелюбна усмивка, в която се долавяше и любопитство.

— Добро утро! — поздрави ни тя малко срамежливо. — Моля да ме извините, задето не дойдох да се погрижа за вас по-рано. Бях в града и разбрах за вашето… пристигане — усмихна се тя на думата — чак когато се прибрах, току-що.

— Трябва най-искрено да ви благодарим, госпожо, за добротата, с която ни приеха тук — каза Джейми, стана и ѝ се поклони официално, но не пусна ръката ми. — Ваш покорен слуга, госпожо. Да сте чули нещо за нашите спътници?

Тя леко се изчерви и отвърна с реверанс на поклона му. Беше млада, само на двайсет и няколко години, и като че ли не беше сигурна как трябва да се държи при тези обстоятелства. Имаше светлокестенява коса, прибрана на кок, светла розова кожа и, както ми се стори, акцент от западните области на Англия.

— О, да! — отговори тя. — Моите прислужници са ги взели от кораба и са ги довели тук. Сега са в кухнята и се хранят.

— Благодаря ви — казах аз най-искрено. — Това е ужасно мило от ваша страна.

Бузите ѝ порозовяха от смущение.

— Съвсем не — измърмори тя и ме погледна срамежливо.

— Трябва да ви помоля да ме извините за липсата на маниери, госпожо — каза тя. — Беше много небрежно от моя страна да не се представя. Аз съм Патси Оливие… тоест, госпожа Джоузеф Оливие.

Тя погледна първо към мен, а после и към Джейми — очевидно очакваше на свой ред да се представим.

С Джейми се спогледахме. Къде точно се намирахме? Госпожа Оливие беше англичанка, това беше очевидно. Името на съпруга ѝ беше френско. Заливът отвън не ни помагаше — можеше да се намираме край всеки залив в Наветрените острови — Барбадос, Бахамите, Ексума, Андрос, — та дори и във Вирджинските острови. Или, както ми хрумна изведнъж, ураганът може би ни беше отвял на юг, а не на север. В такъв случай можеше да се намираме дори в Антигуа — в сърцето на британския флот! — или Мартиника, или Гренадините… Погледнах към Джейми и вдигнах рамене.

Домакинята ни все още чакаше и въпросително местеше поглед от мен към него. Джейми стисна по-силно ръката ми и дълбоко си пое дъх.

— Надявам се да не помислите, че ви задавам много странен въпрос, госпожо Оливие… но можете ли да ми кажете къде се намираме?

Веждите на госпожа Оливие се вдигнаха чак до линията на косата и тя примигна, удивена.

— Ами… да — отговори тя. — Наричаме го „Ле Перлс“.

— Благодаря — намесих се аз, защото видях, че Джейми си поема въздух, за да направи втори опит, — но това, което имаме предвид, е… кой остров е това?

На кръглото ѝ розово лице се изписа широка усмивка — беше разбрала.

— О, разбирам! — възкликна тя. — Разбира се, бурята ви е отнесла. Миналата нощ съпругът ми каза, че никога не е виждал такъв ужасен вятър по това време на годината. Какъв късмет, че сте се спасили! Но в такъв случай значи сте дошли от островите на юг, така ли?

На юг. Не беше възможно това да е Куба. Можеше ли да сме стигнали чак до Сейнт Томас или дори Флорида? Двамата с Джейми си разменихме бърз поглед и аз стиснах ръката му. Усетих как пулсът бие в китката му.

Госпожа Оливие ни се усмихна благосклонно.

— Това не е никакъв остров. Намирате се на континента — в колония Джорджия.

— Джорджия — промълви Джейми. — В Америка? — Гласът му прозвуча слисано и нищо чудно. Бурята ни беше отвяла много далече.

— Америка — повторих тихо аз. — Новият свят.

Пулсът под пръстите ми се беше ускорил, както и моят. Нов свят. Убежище. Свобода.

— Да — потвърди госпожа Оливие, която очевидно нямаше представа какво означава тази новина за нас, но все още се усмихваше благо ту на единия, ту на другия. — Това е Америка.

Джейми изпъна рамене и отвърна на усмивката ѝ. Чистият свеж въздух разбърка косата му, сякаш разпалваше пламъци.

— В такъв случай, госпожо — каза той, — аз се казвам Джейми Фрейзър.

След това погледна към мен. Очите му бяха сини и сияйни като небето зад гърба му, а сърцето му биеше силно под дланта ми.

— А това е Клеър — продължи той. — Съпругата ми.

Диана Габалдон Каменният кръг - Том II Друговремец #3

Благодарности

Седма част Отново у дома

32. Завръщането на блудния син

* * *

* * *

* * *

* * *

33. Заровено съкровище

* * *

34. Татко

* * *

35. Бягство от рая

* * *

* * *

* * *

* * *

36. Практическа и приложна магия

37. Без име

* * *

* * *

* * *

38. Среща с адвокат

* * *

* * *

* * *

* * *

* * *

39. Изгубен и оплакван от вятъра

Осма част По водата

40. До морето ще сляза

* * *

* * *

* * *

* * *

* * *

41. Вдигаме платна

* * *

* * *

* * *

* * *

* * *

* * *

* * *

42. Човекът на Луната

* * *

* * *

43. Фантомни крайници

* * *

44. Природни сили

* * *

* * *

45. Историята на господин Уилъби

46. Срещаме морска свиня

* * *

* * *

* * *

* * *

47. Чумав кораб

* * *

* * *

* * *

* * *

48. Миг на благодат

* * *

49. Земя!

* * *

* * *

50. Срещам свещеник

* * *

* * *

* * *

* * *

51. Джейми надушва предател

* * *

* * *

* * *

52. Сватба

* * *

* * *

Диана Габалдон

Каменният кръг - Том II

Друговремец #3

Седма част

Отново у дома

32.

Завръщането на блудния син

33.

Заровено съкровище

34.

Татко

35.

Бягство от рая

36.

Практическа и приложна магия

37.

Без име

38.

Среща с адвокат

39.

Изгубен и оплакван от вятъра

Осма част

По водата

40.

До морето ще сляза

41.

Вдигаме платна

42.

Човекът на Луната

43.

Фантомни крайници

44.

Природни сили

45.

Историята на господин Уилъби

46.

Срещаме морска свиня

47.

Чумав кораб

48.

Миг на благодат

49.

Земя!

50.

Срещам свещеник

51.

Джейми надушва предател

52.

Сватба

Девета част

Непознати светове

53.

Гуано на прилепи

54.

Дивият пират

55.

Исмаил

56.

Супа от костенурка

57.

Обетованата земя

58.

Маскарад на Червената смърт

59.

Разкриват се много неща

60.

Ароматът на скъпоценните камъни

61.

Крокодилският огън

62.

Абандаве

63.

В непознати води