XX глава

Докато на фокреята на пиратския кораб се разиграваше, гореописаната малка пантомима, на друго място ставаха сцени, в които трагичното беше примесено с комичното. Войната между господарите на палубата и ревностните защитници на марса беше още далеч от своя завършек.

Подир гневните думи неведнъж следваха удари и тъй като последните съставляваха част от състезанието, в което войниците и моряците не падаха по-долу от своите по-ловки мъчители, изгледите за успех в борбата започваха да стават твърде съмнителни. Найтингейл обаче беше винаги готов с прословутата си свирка и с ръмжащия си глас да напомня на сражаващите се да се придържат в рамките на благоприличието. Дълго, пронизително изсвирване, съпроводено с думите: „Хей, по-полека!“, досега бе възпирало пламенността на различните страни, когато шегата засягаше твърде болезнено някой буен войник или някой може би не толкова смел, но пък отмъстителен новак. Но едно недоглеждане на този, който обикновено следеше със зоркото си око действията на всички свои подчинени, насмалко не доведе до по-сериозни последици.

Едва екипажът бе започнал грубата игра, която току-що описвахме, и доброто разположение, накарало Корсаря временно да отпусне юздите на дисциплината, като че внезапно се изпари. Веселото и жизнерадостно настроение, с което бе водил разговора със своите гостенки (или пленнички, зависи за какви беше склонен да ги смята), изчезна, веждите му се смръщиха замислено. В очите му вече не святкаха искриците на оная своенравна и саркастична шеговитост, на която обичаше понякога да се отдава, а изражението им стана съсредоточено и сурово. Той изпадна отново в ония невесели мисли, така често помрачаващи лицето му, както сянка затъмнява златистите багри на полюляваща се зряла царевица.

Докато повечето от тия, които не участвуваха във веселите развлечения на екипажа, ги следяха внимателно — едни с учудване, други с недоверие, и всички повече или по-малко бяха обхванати от общото веселие, Корсарят като че ли не забелязваше това, което ставаше около него. Вярно, от време на време той вдигаше очи към ловките катерачи, които се ловяха като катерички за въжетата, или ги свеждаше към по-мудните движения на хората долу, но все с разсеяно изражение, показващо, че картината, която предаваха до мозъка, е смътна и отвлечена. Погледите, които хвърляше сегиз-тогиз към мисис Уилис и нейната увлечена от зрелището прекрасна възпитаница, изразяваха дълбоко вътрешно вълнение. Единствено по тези кратки, но проницателни погледи можеше да се съди за чувствата, които бушуваха у него. И най-зоркият наблюдател трудно би определил какви точно чувства надделяваха в душата му. В някои моменти човек би помислил, че взема връх някаква нечестива и порочна страст; а после, когато очите на Корсаря пробягваха бързо по добродетелното и пристойно, но все още привлекателно лице на гувернантката, изражението на съмнение и на уважение, с което я гледаше, беше твърде очебийно, за да се изтълкува погрешно.

Докато Корсарят се развличаше по този начин, играта продължаваше, понякога забавна и предизвикваща усмивки върху устните на полуизплашената Гъртруд, но винаги клоняща към оная грубост и несдържаност, която всеки момент може да разбие на пух и прах дисциплината на един кораб, където няма други начини за въдворяване на ред освен тия, които офицерите могат да приложат незабавно. Вода се плискаше толкова много, че течеше по палубите, и често пръските стигаха до забранената зона на юта. Моряците от марсовете прибягваха до всякакви приети в такива случаи средства, за да тормозят намиращите се в по-неизгодно положение техни колеги долу, а последните им отвръщаха с каквото им попадне. Тук се виждаха прасе и човек, увиснали от някой марс и люлеещи се един срещу друг; там пък моряк, вързан за въжетата, бе принуден да търпи манипулациите на една опитомена маймуна, която, дресирана за тази работа и въоръжена с гребен, бе кацнала на раменете му с такъв сериозен вид и такива внимателни очи, като че наистина бе изучила перукерското изкуство. Изобщо навсякъде някаква груба и жестока шега свидетелствуваше за прекалената свобода, дадена за кратко време на тези хора, които обикновено се държаха в покорство, необходимо за добрия ред, спокойствието и безопасността на един въоръжен кораб.

Сред шума и неразборията прозвуча някакъв глас, сякаш излизащ от океана, който викаше кораба по име с помощта на рупор, подаващ се от външния отвор на един клюз.

— Кой търси „Делфин“? — попита Уайлдър, виждайки, че макар този зов да бе стигнал до ушите на командира, той като че ли все още не разбираше какво става.

— Дядо Нептун е под носа ви.

— Какво желае богът на моретата?

— Чул е, че някакви си чуждоземци са нахълтали във владенията му, та моли за разрешение да се качи на борда на веселия „Делфин“, за да се осведоми закъде са се запътили и да провери по корабния дневник какви са те.

— Нека заповяда. Качете стареца на борда през носа; на такъв опитен моряк не подобава да се провира през илюминаторите.

С това разговорът прекъсна, защото Уайлдър се обърна кръгом, отвратен от ролята си в тази комедия.

Скоро се появи един моряк с атлетическо телосложение, който сякаш бе изскочил от стихията, чието божество олицетворяваше. Вместо побеляла коса на главата си имаше бърсалки, от които капеше морска вода; саргасови водорасли, образуващи цели плаващи ливади на разстояние до една левга от кораба, му служеха като небрежно наметната мантия, а в ръката си държеше тризъбец, направен от съответно разположени свайки, прикрепени за дръжката на една полупика.

Пременен така, богът на океана, който беше чисто и просто командирът на моряците от бака, с подобаваща тържественост закрачи по палубата, придружен от цяла свита брадати водни нимфи и наяди140, облечени също причудливо като него. Когато стигна до шканците, пред мястото, заемано от офицерите, главното действуващо лице поздрави групата им, като размаха скиптъра си, и подхвана отново разговора; виждайки, че капитанът все още е потънал в мисли, Уайлдър бе принуден сам да изпълнява ролята на едната страна в диалога:

— Със здрав и добре екипиран кораб сте излезли този път, синко, и то добре комплектуван с благороден екипаж от мои чеда. Кога напуснахте сушата?

— Преди около осем дни.

— Твърде малко, за да свикнат зелените новаци с клатенето. Но мога да ги различа и по това как се държат в тихо време. — Тук Генералът, презрително извърнал поглед настрана, пусна бизанвантата, за която се бе хванал с единствената цел да стои напълно неподвижен. Нептун се усмихна и продължи: — Няма да питам от кое пристанище сте тръгнали, тъй като виждам, че около лапите на котвите ви още се мотаят останки от нюпортските лотове. Надявам се, че нямате със себе си много новаци, защото подушвам рибата на борда на някакъв балтийски кораб, който иде насам с пасатите и едва ли е на повече от сто левги оттук; затуй не ми стига времето да проверявам хората ви, за да им раздам документите.

— Те всички са пред теб. Опитен моряк като Нептун не се нуждае от съвет, за да разпознае друг моряк.

— Тогава ще започна с тоя джентълмен — продължи шеговитият баков командир, обръщайки се към все още стоящия неподвижно командир на морските пехотинци. — Той има твърде сухоземен вид, та бих искал да зная колко часа са минали, откакто за пръв път е тръгнал да плава по море?

— Мисля, че много е пътувал и сигурно отдавна е платил на ваше величество полагаемата се дан.

— Добре, добре, възможно е, макар че, щом е бил толкова време по море, както твърдиш, смея да кажа, че познавам учени хора, които по-добре са оползотворявали времето си. А тези дами?

— И двете са били и друг път по море и безспорно имат право да минат без изпит — отговори Уайлдър малко забързано.

— Най-младата е толкова красива, че навярно се е родила в моите владения — произнесе се галантният морски властелин, — но никой не би посмял да откаже да отговори, когато го вика самият Нептун, тъй че, ако ваше благородие няма нищо против, ще помоля младата жена сама да се изкаже. — После, без да обръща ни най-малко внимание на гневния поглед на Уайлдър, юначният изпълнител на ролята на бог се обърна направо към Гъртруд. — Ако, както чувам, прекрасна девойко, и по-рано сте виждали море, може би ще си спомните името на кораба и някои други дребни подробности около вашето пътуване?

Лицето на Гъртруд менеше цвета си — ту се зачервяваше, ту пребледняваше така бързо и рязко, както вечерното небе изведнъж пламва, а после придобива отново бисерната си красота, но тя потисна чувствата си и отговори с пълно самообладание:

— Ако се впусна във всички тия незначителни подробности, ще отклоня вниманието ви от по-достойни теми. Това доказателство може би ще ви убеди, че не съм за пръв път по море.

И докато говореше, от бялата й ръка в широката протегната длан на разпитвача й падна една гвинея.

— Моля да ме извините, че поради многобройните ми и тежки задължения съм забравил ваша милост — отвърна безочливият пират, като прибра в джоба си дарението и се поклони с груба учтивост. — Ако бях надзърнал в тефтерите си, преди да се кача на този кораб, веднага щях да забележа грешката си; защото сега си спомням, че заповядах на един от моите художници да нарисува прекрасното ви лице, за да го покажа на жена си вкъщи. Този човек си свърши доста добре работата върху раковина от източноиндийска мида; ще поръчам да ми направи копие в коралова рамка и ще го пратя на вашия бъдещ съпруг, когато благоволите да си изберете такъв.

После, като се поклони отново и щракна с токове, се обърна към гувернантката, за да продължи разпита си.

— А вие, госпожо — заговори той, — за пръв път ли идвате в моите владения

— Нито за пръв, нито дори за двайсети път; аз често и преди съм срещала ваше величество.

— Значи сте моя стара позната! На каква ширина сме се срещали за пръв път?

— Мисля, че за пръв път ми се падна тази чест под екватора точно преди тридесет години.

— Да, да. Аз често съм там, следя за търговските кораби, които отиват към Индия или се връщат от Бразилия. По онова време съм се качвал на твърде много кораби, но, право да ви кажа, не ви помня по физиономия.

— Боя се, че за тридесет години лицето ми се е променило донякъде — отговори гувернантката с тъжна усмивка, но в печалното й изражение имаше такова достойнство, че никой не би я заподозрял в суетно съжаление за загубената красота. — Аз бях на кралски кораб, поразяващ с размерите си, защото беше трипалубен.

Богът прие гвинеята, която този път му бе подадена скришом; но, изглежда, че успехът разпали алчността му, защото, вместо да бъде благодарен, явно искаше да увеличи сумата на дарението.

— Може би всичко е така, както казва ваша светлост — отвърна той, — ала интересите на моето царство и голямото ми семейство вкъщи налагат да бдя зорко за правата си. Носеше ли знаме въпросният кораб?

— Носеше.

— И сигурно, както е редно, това знаме е било вдигнато на утлегара?

— Както подобава на вицеадмиралски кораб, беше вдигнато на фокмачтата.

— Добър отговор за фуста! — промърмори божеството, малко смутено, че хитростта му не бе успяла. — Моля ваша светлост да ме извини за израза, но е дяволски странно, че съм забравил този кораб. Не бихте ли могли да ми посочите нещо забележително, което да ми припомни за него?

Лицето на гувернантката, засенчено от размисъл, бе загубило престорената си веселост и когато отговори, погледът й беше втренчен в пространството, сякаш мислеше гласно.

— Още е пред очите ми палавникът, който, макар че тогава имаше едва осем години, дяволски ловко надхитри мнимия Нептун и отмъсти за злосторствата му, като го направи за посмешище пред всички на борда.

— Само на осем години ли беше? — обади се дебел глас до нея.

— Само на осем години, ала изпечен хитрец — отговори мисис Уилис, сякаш пробудила се от някакъв сън, и вторачи очи право в лицето на Корсаря.

— Добре, добре — прекъсна я баковият командир, решил да прекрати разпита, щом в него искаше да се намеси страшният му началник. — Изглежда, че всичко туй е истина. Ще надзърна в дневника си; ако излезе вярно, добре… ако ли не, тогава ще пратя на кораба ви насрещен вятър, после ще прегледам датчанина и чак тогава ще направя равносметката.

Като рече това, богът отмина бързо офицерите и насочи вниманието си към морските пехотинци, които се бяха събрали вкупом, тайно съзнавайки, че всеки ще има нужда от подкрепата на другарите си при такъв щателен оглед. Отлично запознат с кариерата на всеки от тях в сегашния му престъпен занаят и тайно страхувайки се, че може внезапно да бъде лишен от власт, командирът на бака подбра измежду войниците един зелен новак, едва-що напуснал сушата, и заповяда на помощниците си да замъкнат жертвата на носа, където смяташе, че има по-малко опасност да му пречат да върши жестоките си шеги. Но морските пехотинци, и без това ядосани, че ги бяха направили за смях, и решени да защитят другаря си, се възпротивиха.

Избухна дълъг, шумен и ожесточен спор, в който всяка страна поддържаше правото си да постъпва както си иска. От думи спорещите скоро преминаха към обичайните враждебни действия. И докато в резултат на това мирът на кораба, както се казва, висеше на косъм, Генералът сметна за нужно да изрази възмущението си от подобно нарушение на дисциплината, което през цялото време клокочеше в душата му.

— Протестирам срещу тази разюздана, унизителна за войник процедура — заяви той, обръщайки се към своя все така разсеян и замислен началник. — Вярвам, че съм научил хората си какво е военна чест, а няма по-голям позор от това да се посяга на войник, освен ако не е подложен на полагаемото се полезно наказание с камшик. Предупреждавам открито всички, че който пипне с пръст някого от юнаците ми, освен ако, както казах, не е нарушил дисциплината, зле ще си изпати.

Тъй като Генералът не се и опита да сниши глас, той бе чут от подчинените си и произведе очакваното въздействие. Със съкрушителен юмручен удар сержантът разкървави лицето на бога на морето, с което за миг разкри земния му произход. Принуден да докаже мъжествеността си в много отношения, смелият моряк отвърна на това „приветствие“ с такива допълнителни украшения, каквито се изискваха според него от нуждите на момента. Тази размяна на любезности между две толкова важни личности послужи като сигнал за всеобщи военни действия между съответните им последователи. Врявата, с която бе съпроводена тази схватка, привлече вниманието на Фид. Щом видя докъде е стигнала играта долу, той остави другаря си на реята и с помощта на един бакщаг се смъкна на палубата с ловкостта, с каквато само маймуна би изпълнила този номер. Примерът му бе последван от всички моряци на марса и имаше голяма вероятност храбрите морски пехотинци да бъдат надвити само поради численото превъзходство на враговете си. Но несъкрушими в своята решителност и разпалени от омраза, тези школувани воини, вместо да потърсят спасение в бягство, се сгъстиха така, че да могат да се подкрепят взаимно. На слънцето засвяткаха щикове, докато някои моряци от външната страна на тълпата вече разграбваха полупиките, които образуваха нещо като войнствена украса в подножието на мачтата.

— Стойте! Всички да се дръпнат! — извика Уайлдър, като се хвърли в центъра на това гъмжило и го разблъска с бързина, може би удвоена от мисълта за голямата опасност, на която щяха да бъдат изложени беззащитните жени, ако този разюздан и освирепял екипаж изведнъж се развилнееше. — За бога, отдръпнете се и спазвайте дисциплината. А вас, сър, който се представяте за добър войник, приканвам да усмирите подчинените си.

Колкото и да беше възмутен от гореописаната сцена, Генералът, съзнавайки колко важно е да се запази вътрешният мир на кораба, веднага откликна на този призив. Примерът му бе последван от всички младши офицери, които отлично разбираха, че не само спокойствието, но и животът им зависи от спирането на така неочаквано отприщилия се буен поток. Но те само показаха колко трудно се поддържа власт, която няма законна сила. Нептун бе захвърлил маскарадния си костюм и подкрепян от своите храбри моряци, се готвеше за бой, който може би скоро щеше да му даде по-голямо право да претендира за безсмъртие, отколкото привилегиите, от които току-що се бе отказал. До този момент офицерите, кога със заплахи, кога с увещания, бяха предотвратявали взрива, така че времето минаваше повече в приготовления, отколкото в буйства. Но морските пехотинци грабнаха оръжието си, а моряците, снабдили се с огромно количество пики и всевъзможно друго оръжие като лостове и ръчки на лебедки, образуваха два големи отряда, струпани от двете страни на гротмачтата. Един-двама смелчаци от тях дори домъкнаха оръдие и насочиха дулото му към вътрешността на кораба, така че можеше да помете половината от шканците. С една дума, духовете бяха толкова разгорещени, че достатъчно беше някой от едната или другата страна да удари някого, и на кораба щеше да настъпи клане и опустошение. Опасността от такава крайност бе засилена от насмешките, излезли от скверни уста, които се отваряха само за да бълват най-вулгарни ругатни за външността и характера на враговете си.

През петте минути, изтекли при тези зловещи и заплашителни признаци на разюзданост, човекът, който беше най-заинтересован от поддържането на дисциплината, проявяваше поразително безразличие или по-право не съзнаваше това, което ставаше около него. Скръстил ръце на гърдите си и вперил очи в спокойното море, той стоеше неподвижен като мачтата, до която бе се изправил. Отдавна свикнал на шумни сцени като тази, която сам бе предизвикал, в надигналата се безразборна олелия равнодушното му ухо долавяше само възбудата, съпровождаща обикновено такива необуздани развлечения.

Подчинените му офицери обаче се оказаха далеч по-дейни. Уайлдър вече бе успял да отблъсне най-настървените моряци и да разчисти между враждуващите страни известно пространство, в което бързо се втурнаха помощниците му, съзнавайки колко много зависи от сръчността им. Този краткотраен успех обаче можеше да има сериозни последици; смятайки, че метежният дух е усмирен, нашият авантюрист реши да затвърди предимството си, като улови най-дръзкия от размирниците, ала двайсет негови другари веднага отскубнаха пленника от ръцете му.

— Кой е тоя, дето си присвоява правото да се разпорежда на „Делфин“? — провикна се глас измежду тълпата, и то в най-неблагоприятния за престижа на новия помощник момент. — Как е дошъл при нас? И на каква служба е научил занаята си?

— Да, да — обади се друг зловещ глас, — къде е бристолският търговски кораб, който той трябваше да примами в нашите мрежи и ние заради него пропиляхме най-хубавите дни на сезона да киснем на котва?

Понесе се едновременно всеобщ ропот, който при липса на друго доказателство сам по себе си показваше, че непознатият офицер не беше на по-добър хал на сегашната, отколкото на предишната си служба. Двете страни единодушно осъждаха неговата намеса и отвред се чуваха неласкави отзиви за произхода му, примесени с недвусмислени заплахи срещу самия него.

Без ни най-малко да се плаши от тези признаци, че се намира в опасност, нашият авантюрист отговаряше на подмятанията с най-презрителна усмивка, подканяйки поне един да се осмели да излезе напред и да подкрепи думите си със съответните дела.

— Я го чуйте! — закрещяха слушателите му.

— Говори като кралски офицер, който гони контрабандист! — подвикна един.

— Да, храбрец е само на приказки — обади се втори.

— Той е като Йон141, промъкнал се през илюминаторите — викна трети, — и докато е на „Делфин“, няма да видим добро.

— Да го хвърлим в морето! Зад борда тоя предател! В морето! Да види, че там са отивали и по-смели, и по-свестни от него! — завикаха десетина едновременно, а някои от тях веднага му дадоха да разбере, че възнамеряват да изпълнят заканата си.

Но в този миг от тълпата изскочиха двама души и се хвърлиха като разярени лъвове между Уайлдър и враговете му. Единият, спущайки се пръв на помощ, пресрещна смело приближаващите моряци и само с един удар на несъкрушимата си ръка повали изпълнителя на ролята на Нептун, като че беше восъчна фигура. Другият не се забави да последва примера му и когато тълпата се отдръпна, смутена от този пробив в редовете й, вторият — не друг, а Фид — размаха юмрук, голям и тежък кажи-речи колкото дванайсетфунтово гюлле, и закрещя с буквално разпенена от гняв уста:

— Не го пипайте, простаци такива, не го пипайте! Нима ще се нахвърлите върху сам човек, и то офицер, какъвто никога досега не сте виждали, освен може би така, както котка гледа крал? Бих искал да видя тоя, който може да управлява голям кораб по тесен фарватер142, както съм виждал мастър Хари да управлява славния…

— Назад! — извика Уайлдър, заставайки между защитниците си и своите врагове. — Назад, ви казвам, и ме оставете да се разправя сам с тези дръзки негодници.

— Пратете го зад борда! Изхвърлете ги всички зад борда — закрещяха моряците, — и него, и лакеите му!

— Нима ще мълчите и ще позволите да стане убийство пред очите ви? — възкликна мисис Уилис, изскачайки от убежището си и сграбчвайки Корсаря пламенно за ръката.

Той се сепна като човек, събудил се внезапно от лека дрямка, и се вторачи в очите й.

— Гледайте! — продължи тя, сочейки развилнялата се сган долу, където имаше всички признаци да избухне кървава схватка. — Гледайте, ще убият ваш офицер, а няма кой да му помогне.

Бледото мраморно изражение, което дълго бе сковавало лицето на капитана, изчезна. От един поглед той разбра какво става и кръвта нахлу във всички вени на лицето му. Улавяйки се за едно въже, което висеше от реята над главата му, той прелетя над юта и скочи леко точно в средата на тълпата. Двете страни се отдръпнаха и врявата, която допреди малко би заглушила грохота на водопад, внезапно се замени с тишина. Той заговори, махайки високомерно и властно с ръка, и ако в гласа му изобщо можеше да се забележи някаква промяна, тя беше в това, че звучеше не толкова гръмко и заплашително, както обикновено. Но и най-ниските, и най-глухи звуци стигаха до най-далечното ухо, тъй че всички, които го чуваха, разбираха смисъла на казаното.

— Бунт! — произнесе той с тон, в който иронията беше странно примесена с презрение. — Открит, ожесточен, кръвожаден бунт! Толкова ли ви е омръзнал животът, момчета? Има ли между вас някой, който да желае да послужи за добър урок на другите? Ако има, нека вдигне ръка, пръст, косъм. Нека проговори, да ме погледне в очите или да се осмели да покаже с някакъв знак, дума или жест, че има живот в него!

Той се спря и обаянието на присъствието и изражението му подействува на всички толкова силно, че сред цялата тази тълпа от буйни и освирепели души не се намери нито един смелчак, който да дръзне да предизвика гнева му. И моряци, и войници стояха кротки, смирени и покорни, като извършили някаква пакост деца, изправени пред наставник, от когото знаят, че не могат да се отърват. Виждайки, че никой не отговаря и не помръдва и дори, че никой не е достатъчно смел да срещне суровия му, пламенен поглед, той продължи със същия дълбок и властен тон:

— Добре, най-после разумът е надделял и имате късмет, че все пак се осъзнахте. Дръпнете се, дръпнете се, ви казвам, вие осквернявате шканците. — Хората около него отстъпиха една-две крачки. — Съберете оръжието на пирамида, ще ви кажа, когато стане нужда да си послужите с него. А вие, приятели, които дръзнахте да вдигнете пика без заповед, внимавайте да не си изгорите ръцете. — Една дузина тояги паднаха едновременно на палубата. — Има ли барабанчик на този кораб? Да бе яви!

Представи се някакъв уплашен и раболепен на вид човечец, след като бе намерил инструмента си, сякаш воден от инстинкта на отчаянието.

— А сега удряй силно, да се разбере веднага какво командувам — екипаж от дисциплинирани и изпълнителни моряци или шайка главорези, които имат нужда от известно пречистване, преди да мога да им се доверя.

Още от първите няколко удара по барабана хората разбраха, че се дава сигнал „всички по местата си“. Без да се колебае, тълпата се разпръсна и всеки от провинилите се мълчаливо се промъкна до мястото си; артилеристите, които бяха насочили оръдието си към палубата, успяха да го напъхат обратно в амбразурата му със сръчност, която би свършила по-добра работа в бой. През всичкото това време Корсарят не прояви нито гняв, нито нетърпение. Всъщност в държането му проличаваше само дълбоко, спокойно презрение и пълно самообладание; нито за миг не даваше да се разбере, че чувствата му надделяват над разума И сега, след като бе накарал екипажа да пристъпи отново към изпълнението на задълженията му, той не изглеждаше възгордян от успеха си, така както не се бе уплашил от бурята, която само преди минута бе застрашавала да събори властта му. Вместо да бърза да изпълни по-нататъшните си планове, той почака да се спазят и най-малките формалности, които етикетът и практиката изискваха в такива случаи.

Офицерите се приближиха да докладват, че съответните им отряди са готови за бой; те бяха толкова сериозни, сякаш неприятелят вече се виждаше. Проверката на моряците на марсовете и на отговорниците за платната показа, че всички са налице; приготвени бяха гюллета и стопори; дори муниционният склад бе отворен; оръжието бе извадено от сандъците; с една дума, приготовленията бяха по-всеобхватни, отколкото при обикновено учение.

— Реите да се повдигнат, а шкотите и фалините да се затегнат — нареди Корсарят на първия си помощник, който в момента проявяваше такова тънко владеене на военното изкуство, каквото бе проявил досега в морската част от своята професия. — Раздайте на абордажниците пиките и абордажните секири, сър; да покажем на тия хора, че не ни е страх да им поверим оръжие.

Заповедите бяха изпълнени точно; след това настъпи онази дълбока и тържествена тишина, която превръща готов за бой екипаж в такава внушителна гледка дори за ония, които са я наблюдавали още от детинство. По този начин изкусният главатар на тази шайка отявлени разбойници съумя да усмири буйството й в оковите на дисциплината. Когато се убеди, че чрез взетите възпиращи мерки е стегнал размирния им дух в допустимите граници — а всички отлично съзнаваха, че една дума и дори дързък поглед ще им навлече наказание, — той се оттегли с Уайлдър и му поиска обяснение за случилото се.

Макар и милостив по природа, нашият авантюрист не беше свикнал да се отнася снизходително към такова престъпление на един кораб като бунта. Дори и споменът за неотдавнашното спасяване от потъващия бристолски търговски кораб да бе заличен от паметта му, все пак се бяха запазили впечатленията от целия му живот, а те го учеха, че трябва да държи здраво юздите, които, както често бе показвал опитът му, са абсолютно необходими за обуздаването на такава буйна сган, която, когато е далеч от ограниченията на обществото и влиянието на жените и я възбуждат постоянни раздори, освирепява и е склонна към безчинства. Макар и да не „изля злобата си“, може да се каже, че той „не смекчи нищо“ в разказа си. Изложи пред Корсаря всички факти с прямия, не-разкрасен език на истината.

— С проповеди не може да се втълпи на тия хора съзнание за дълг — отвърна пиратският главатар, когато помощникът му завърши доклада си. — Ние нямаме нито „Екзекуционен пристан“143 за нашите престъпници, нито „жълто знаме“144, което всички кораби да виждат, нито сериозни и мъдри на-вид съдии, които да попрелистят някоя и друга книга и накрая да се произнесат: „Да се обеси“. Тия негодници знаеха, че вниманието ми беше отвлечено другаде. Веднъж те превърнаха кораба ми в живо доказателство за оня пасаж от Светото писание, който учи всички ни на смирение, като казва, че „последните ще станат първи, а първите — последни“. Заварих десетина нехранимайковци в каютата — сложили ръка на спиртните напитки и се наливат спокойно, а всички офицери затворили при носа, — положение, както ще признаете, малко неприлично и недостойно.

— Учудвам се, че сте успели да възстановите дисциплината.

— Аз отидох при тях сам-самичък, единствено с помощта на една лодка от брега, но ми стига да намеря къде да стъпя и да замахна с ръка, за да усмиря хиляда като тях. Сега, когато ме познават, рядко се случва да има недоразумения между нас.

— Сигурно сте ги наказали сурово.

— Всеки си получи заслуженото. Мистър Уайлдър, предполагам, че намирате службата при нас малко особена; но за един месец ще свикнете с нашия ред и подобна сцена няма да се повтори вече. — Говорейки, Корсарят се бе обърнал към новия си помощник и се мъчеше лицето му да изглежда весело, но тази веселост се изрази само в гримасоподобна усмивка. — Само че — добави той бързо — този път аз сам предизвиках размириците и тъй като вече владеем напълно положението, можем да си позволим да бъдем снизходителни. Освен това — погледна към мястото, където мисис Уилис и Гъртруд продължаваха да стоят и напрегнато да очакват решението му — може би не е зле в такъв момент да се посъветваме с нашите гостенки от прекрасния пол.

После, оставяйки своя подчинен, Корсарят пристъпи към средата на шканците и веднага повика там главните виновници. Тогава ги смъмри строго, при което не пропусна да ги предупреди назидателно за евентуалните последици от такава простъпка, и хората го слушаха така, като че пред тях стоеше някакво свръхестествено същество.

Макар и да говореше с обичайния си спокоен тон, и най-тихо изречената думица стигаше до ушите на намиращите се далеч от него членове на екипажа; а когато кратката му нотация свърши, хората стояха пред него вече не просто като немирници, които са били сгълчани и после опростени, а като престъпници, осъдени сурово не само от общественото мнение, но и от собствената си съвест. Между всички се намери един-единствен моряк, който може би поради някогашните си заслуги се осмели да каже дума за свое оправдание.

— Що се отнася до спречкването с морските пехотинци — каза той, — ваше високоблагородие знае, че не се обичаме твърде с тях, макар че трябва да призная, шканците не са място за уреждане на сметките ни. А колкото до джентълмена, който своеволно зае мястото на…

— Желая да си остане там прекъсна го командирът. — А за качествата му единствено аз мога да съдя.

— Добре, добре, щом такова е желанието ви, сър, никой няма да го оспорва. Но ние не разполагаме с никакви сведения за бристолския кораб, а тук му възлагахме големи надежди. Ваше високоблагородие е разумен човек и не би се учудил, че хората, които дебнеха кораба, пътуващ за Уест Индия, няма да са доволни, ако хванат вместо него някакъв си разнебитен и празен баркас.

— Да, сър, щом аз искам така, ще се задоволите с плячка като гребло, румпел или ключ. Но стига за това! Вие видяхте с очите си в какво състояние беше неговият кораб; а има ли моряк, който в лош ден да не е бил принуден да признае, че изкуството му е безсилно, когато стихиите са против него? Кой спаси този кораб от самата буря, която ни отне трофея? Вашето умение ли? Или умението на човек, който неведнъж е вършил това и може някой ден да остави невежи като вас сами да се оправяте? Достатъчно е, че вярвам в неговата преданост. Сега нямам време да убеждавам тъпи глави като вас в правилността на всичко, което бе извършено. Вървете си, но ми пратете двамината, които така благородно защитиха своя офицер от метежниците.

Тогава дойде Фид, следван от негъра, който крачеше с олюляваща се походка по палубата и в една ръка стискаше шапката си, а другата се мъчеше неловко да скрие някъде в дрехата си.

— Ти се отличи, момче, ти и твоят сътрапезник…

— Не ми е сътрапезник, ваше високоблагородие, защото е негър — прекъсна го Фид. — Този човек се храни с другите чернокожи, ала от време на време посръбваме заедно.

— Е, тогава ти е приятел, ако предпочиташ да го наричам така.

— Да, да, сър, понякога сме големи приятели, макар че често помежду ни повява хладен ветрец. Гвинея има дяволски противен навик да се налага, а както знае ваше високоблагородие, не винаги е приятно чер да води бял към подветрената страна. Викам му: не може така. Ала иначе е голям добряк, сър, а тъй като на всичко отгоре е и чистокръвен африканец, надявам се, че ще бъдете тъй добър да простите малките му недостатъци.

— Дори и да не бях склонен да му простя — отвърна Корсарят, — смелостта и усърдието, които прояви днес, говорят в негова полза.

— Да, да, сър, той е доста смел, което не винаги мога да кажа за себе си. А като моряк малцина могат да се мерят с него; не е зле ваше високоблагородие да си направи труда да отиде при носа и да види какъв скрипец стъкми на гротщага при неотдавнашното безветрие; сега с него се работи толкова леко, колкото лек е малък грях за съвестта на богаташ.

— Доволен съм от описанието ти; Гвинея ли го наричаш?

— Наричайте го на каквото и да е по африканския бряг; той не е никак придирчив, понеже не е кръщаван, а и понятие си няма от религия. Законното му име е Сцип, или Сципион Африкански; предполагам, че са го нарекли така, понеже е докаран от тая част на света. Но що се отнася до имената, тоя човек е кротък като агънце; наричайте го както искате, само не закъснявайте да го повикате, когато се раздава грогът.

През цялото това време африканецът стоеше и въртеше големите си черни очи във всички посоки, само не и към говорещите, явно напълно доволен, че изпитаният му приятел ще разкаже каквото трябва за него. Предишното настроение на Корсаря като че ли вече се бе разсеяло, защото бръчките, помрачили челото му, се изгладиха и сега в погледа му имаше повече любопитство, отколкото някакво по-грубо чувство.

— Сигурно отдавна плавате заедно, момко — продължи той небрежно, без да се обръща специално към някой от двамата.

— Да, неразделни сме и в бури, и в безветрие, ваше високоблагородие. През предишното равноденствие се навършиха двайсет и четири години, откакто мастър Хари ни се изпречи на пътя, а преди това бяхме три години заедно на „Гръмовержец“, без да се брои обиколката ни с капера около нос Хорн.

— Аха, значи двайсет и четири години сте били с мистър Уайлдър? Нищо чудно, че ви е така скъп животът му.

— По-скъп и от кралската корона! — прекъсна го прямодушният моряк. — Знаете ли, сър, дочух момчетата да се наговарят да хвърлят трима ни зад борда, та си рекохме: сега е моментът да кажем някоя и друга добра дума за себе си. Ала човек не винаги има думи подръка, та негърът реши да използва нещо, което не по-зле от думите да послужи за отговор. Не, не, Гвинея не е твърде разговорлив, пък и аз не мога да се похваля особено в това отношение; но, както видя ваше високоблагородие, сложихме им юзди и трябва да признаете, че без много-много приказки се справихме не по-лошо от млад кадет, току-що завършил колеж, който, както знаете, сър, вика на моряците все на латински, понеже не разбира съответния език.

Корсарят се усмихна и погледна настрана, явно търсейки с очи нашия авантюрист. Като не го видя наблизо, той едва не се поддаде на изкушението да продължи още малко въпросите си, но гордостта не му позволи да издаде обзелото го силно любопитство чрез прям и открит разпит. След кратко размишление се опомни и се отказа от намерението си като недостойно за него.

— Вашите заслуги няма да бъдат забравени. Ето пари — каза той, подавайки шепа златни монети на негъра, който стоеше най-близо до него. — Поделете си ги като честни приятели; и можете винаги да разчитате на моето покровителство.

Сципион се стъписа и с движение на лакътя отговори:

— Ваше благородие нека даде тях на маса Хари.

— Твоят мастър Хари си има достатъчно, момче, тъй че няма нужда от пари.

— Сцип също няма нужда.

— Моля да му простите за държането, сър — обади се Фид, като преспокойно протегна ръка и бавно пъхна предложените пари в джоба си. — Излишно е да обяснявам на стар моряк като ваше високоблагородие, че в страна като Гвинея хората никак не са изтънчени в обноските. Но мога да ви уверя, че той е признателен на ваше високоблагородие толкова дълбоко, колкото ако му бяхте дали двойно повече. Поклони се на негово високоблагородие, момче, и покажи известно уважение към компанията, в която се намираш. А сега, след като благодарение на моята схватливост бе уреден този малко труден въпрос с парите, с позволение на ваше високоблагородие ще се кача горе да отвържа оня дребосък шивача от фокреята откъм левия борд. Тоя приятел там не го бива за тази длъжност, нали виждате, сър, как е кръстосал долните си подпори. Той е способен да оплете краката си в рифов възел така лесно, както аз затягам въже.

Корсарят му даде знак да си върви и когато се обърна, се озова лице срещу лице с Уайлдър. Очите на двамата съюзници се срещнаха и леко изчервяване издаде смущението на капитана. Той обаче мигновено се овладя, с усмивка подхвърли няколко думи по адрес на Фид, а после заповяда на помощника си да даде сигнал „отбой“.

Прибраха оръдията, разхлабиха въжетата, затвориха муниционния склад, запушиха амбразурите и екипажът се залови с всекидневната си работа като хора, чието буйство е напълно усмирено под победоносното въздействие на някакъв властен дух. Тогава и Корсарят изчезна от палубата, където за известно време остана да се разпорежда офицер с надлежния чин.