3.

Човек може да възприема смъртта по два начина.

В криминалистиката разследващият гледа на нея абстрактно, приема я просто като събитие, което е породило поредица от задачи. Добрият криминалист вижда това събитие като през лупата на историята; най-добре е да възприемаш смъртта като фикция, а жертвата — като някого, който никога не е съществувал. Абстрахирането е необходим инструмент при огледа на местопрестъпление точно колкото гумените ръкавици и УВ-лампата.

Седнал в червено-сивата инвалидна количка „Меритс“ пред прозореца на къщата си на булевард „Сентръл Парк Уест“, Линкълн Райм разсъждаваше за една наскоро настъпила смърт точно по този начин. Миналата седмица в центъра на града бе убит мъж — опит за грабеж, завършил с летален изход. Вечерта жертвата излязла от Службата по околна среда и някой я завлякъл в безлюдния строеж отсреща. Вместо да даде портфейла си, човекът се опитал да се съпротивлява и бил наръган с нож.

Разследването, материалите по което сега бяха пред него, бе съвсем рутинно, с оскъдните веществени доказателства, характерни за такъв вид убийства: евтин, нащърбен кухненски нож с пръстови отпечатъци, нефигуриращи в системата; неясни следи от обувки в мокрия сняг, с който е била покрита земята в нощта на убийството; и всякакви частици, фасове и други подобни, останали от дни и дори седмици преди престъплението. Тоест неизползваеми. По всичко изглеждаше, че става дума за случайно убийство, и нищо не сочеше към вероятните извършители. Полицията бе разговаряла с колегите на жертвата в екологичната служба, с приятели и роднини. Нямаше намесени наркотици, нямаше съмнителни сделки, нямаше ревниви любовници, нямаше ревниви съпрузи на любовници.

При тези оскъдни улики случаят можеше да бъде разплетен само по един начин — ако някой има неблагоразумието да се похвали, че е отмъкнал портфейл близо до кметството. И ако този, на когото се е похвалил, бъде заловен за наркотици, домашно насилие или дребна кражба и изпее самохвалкото.

За Линкълн Райм това престъпление, този завършил с убийство грабеж, беше смърт, наблюдавана отстрани. Исторически. Теоретично.

Една възможна гледна точка.

Друг начин да гледаш на смъртта, е със сърцето — когато човек, с когото си бил тясно свързан, напусне този свят. И другата смърт, за която мислеше Райм в този ветровит, мрачен ден, го вълнуваше много повече, отколкото убийството при опит за грабеж.

Райм нямаше много близки хора, но това не се дължеше на здравословното му състояние (имаше квадриплегия, тоест бе парализиран от врата надолу). Не, той не си падаше по общуването с хора. Той бе човек на науката. Човек на мисълта.

О, имаше някои близки приятели, роднини, любими жени. Съпругата му, вече бивша.

Том, болногледачът му.

Амелия Сакс, разбира се.

Вторият мъж, който бе умрял преди няколко дни, в известен смисъл му беше по-близък от всички други по една причина: той предизвикваше Райм както никой друг, принуждаваше го да преминава границите на собствения си ум, да предвижда, да планира и да си задава въпроси. Принуди го и да се бори за живота си — защото едва не го уби.

Часовникаря бе най-интересният престъпник, когото беше срещал. Човек с много лица, Ричард Логан беше наемен убиец, но организираше и всякакви други престъпления, от терористични атаки до грабежи. Работеше за всеки, готов да му плати тлъста сума — стига, разбира се, поръчката да съдържа достатъчно предизвикателство. А това бе същият критерий, според който Райм решаваше дали да поеме или не даден случай като консултиращ криминалист.

Часовникаря бе един от малкото престъпници, способни да го надхитрят. И въпреки че Райм най-накрая успя да заложи капан, с който да вкара Логан в затвора, споменът от няколкото неуспешни опита преди това още болеше. И дори когато успееха да го спрат, Часовникаря някак съумяваше да създаде хаос. В един случай, когато Райм осуети убийството на висш мексикански полицай, разследващ наркокартелите, Логан предизвика международен инцидент (накрая бе решено случаят да бъде потулен, сякаш опитът за покушение никога не се е състоял).

Сега обаче Часовникаря вече го нямаше.

Беше умрял в затвора — но не убит от друг затворник или самоубил се, както си помисли Райм, когато чу новината. Не, причината за смъртта бе съвсем банална — обикновен инфаркт, макар и масивен. Лекарят, с когото говори вчера, обясни, че дори да бяха успели да го съживят, престъпникът щеше да остане с трайно и тежко мозъчно увреждане. Въпреки че медиците не използваха изрази като „смъртта му бе избавление“, тонът му остави такова впечатление у криминалиста.

Темпераментният ноемврийски вятър внезапно разтресе стъклата. Райм седеше в приемния салон на къщата — мястото, където се чувстваше най-комфортно. Първоначално проектирано като гостна във викториански стил, сега помещението бе изцяло екипирано като лаборатория по криминалистика, с безупречно чисти плотове за изследване на улики, компютри и монитори с висока разделителна способност, стативи с инструменти, сложна апаратура, като ламинарни боксове за работа с газове, камери за проявяване на латентни пръстови отпечатъци, микроскопи (оптични и електронен) и по средата — газов хроматограф с масспектрометър, тежката артилерия на криминологията.

Всеки малък или дори средно голям полицейски участък в страната можеше да завижда за тази екипировка, струваща милиони. И всичко бе платено лично от Райм. Обезщетението за злополуката по време на един оглед на местопрестъпление, която го направи инвалид за цял живот, беше доста щедра; такива бяха и хонорарите, които вземаше от Нюйоркското полицейско управление и другите правоохранителни агенции, които използваха услугите му. (От време на време получаваше доходоносни оферти и от други организации, като предложения за заснемането на телевизионни предавания въз основа на негови разследвания. „Мъжът в количката“ бе едно от предложените заглавия. Друго беше „Разумът на Райм“. Отговорът му „Абе, тия луди ли са?“ бе преведен на кинаджиите от Том така: „Господин Райм благодари за проявения интерес, но за съжаление в момента има твърде много ангажименти, за да предприеме такова начинание.“)

Райм се завъртя с количката и погледна фино изработения, красив джобен часовник, поставен на стойка върху полицата над камината. „Бреге“ — подарък от самия Часовникар.

Скръбта му бе комплекс от емоции и отразяваше двете гледни точки за смъртта, за които си мислеше. Със сигурност имаше аналитични — криминалистични — причини тази загуба да го тревожи. Сега нямаше да е в състояние да се порови в мозъка на престъпника, както му се искаше. Както подсказваше прякорът му, Логан беше вманиачен по времето и устройствата за измерването му (дори сам сглобяваше часовници) и затова планираше ударите си с педантична точност. Още от първия път, когато пътищата им се пресякоха, Райм се възхищаваше на начина, по който работеше умът на Часовникаря. Дори се надяваше убиецът да се съгласи на среща в затвора, за да поговорят за сложните като шахматни партии престъпления, които бе планирал.

Смъртта на Логан беше причина и за други, практически опасения. Прокуратурата му бе предложила споразумение за по-лека присъда, ако издаде някои от поръчителите и съучастниците си; убиецът явно имаше развита мрежа от колеги, чиято самоличност полицията много би се радвала да научи. Имаше и слухове за престъпления, които Логан е планирал, преди да отиде в затвора.

Часовникаря обаче не се съгласи на споразумение. Нещо по-дразнещо, призна се за виновен и така лиши Райм от възможността да научи повече за него и да открие роднините и съучастниците му. Криминалистът дори планираше да използва технология за лицево разпознаване и агенти под прикритие за идентифициране на онези, които присъстваха на процеса му.

В крайна сметка обаче Райм осъзнаваше, че приема кончината на Логан толкова лично заради втората гледна точка към смъртта — връзката, която се беше създала между тях. Ние се самоопределяме и изживяваме според нашите противоположности. Заедно с Часовникаря бе умряла и частица от Линкълн Райм.

Той погледна другите двама души в стаята. Единият бе новобранецът в екипа на Райм — патрулиращ полицай Рон Пуласки, който опаковаше уликите от убийството при кметството.

Другият беше болногледачът на Райм, Том Рестън — красив строен мъж, облечен безупречно, както винаги. Днес носеше тъмнокафяв панталон с остри като бръснач ръбове, бледожълта риза и зоологическа зелено-кафява вратовръзка — с едно-две маймунски лица. Трудно беше да се прецени. Самият Райм не обръщаше внимание на дрехите. Черният анцуг и зеленият пуловер бяха функционални и топлеха. Това бе единственото, което го интересуваше.

— Искам да изпратя цветя — обяви той.

— Цветя ли?

— Да, Том. Цветя. Хората все още правят това, предполагам. Венци с надпис: „Почивай в мир“, макар че какъв е смисълът? Какво друго може да прави един мъртвец? Все пак по-добре от „Късмет“, не мислиш ли?

— Искаш да пратиш цветя на… Чакай. За Ричард Логан ли говориш?

— Разбира се. Кой друг починал наскоро е достоен за цветя?

— Хъм, Линкълн — намеси се Пуласки, — „Достоен за цветя“. Не съм си представял, че ще чуя точно от теб такъв израз.

— Цветя — сприхаво повтори Райм. — Защо никой не ме слуша?

— А ти защо си толкова кисел? — попита Том.

„Стара семейна двойка“ би било много точно описание на отношенията между болногледач и пациент.

— Изобщо не съм кисел. Искам само да изпратя цветя за нечие погребение. Но никой не ми съдейства. Можем да вземем името на погребалната агенция от болницата, където са направили аутопсията. Трябва да са го изпратили в погребална агенция. Болниците не балсамират и не кремират.

— Знаеш ли, Линкълн, може би все пак има справедливост — отбеляза Пуласки. — Може да се каже, че Часовникаря все пак си получи смъртната присъда.

Русокос, мотивиран и енергичен, Пуласки имаше талант за криминалист и Райм бе приел задачата да го обучава. А това включваше не само да го учи на криминология, а и как да използва мозъка си. Това, второто, младежът явно не правеше в момента.

— И как едно случайно запушване на артериите помага за справедливостта, новобранец? Ако прокурорът е решил да не поиска смъртна присъда, тогава преждевременната смърт по-скоро подкопава правосъдието. Не го подпомага.

— Ъ… — измънка младежът и се изчерви като сърце за Свети Валентин.

— Така, новобранец, стига толкова безсмислени коментари. Цветя. Разбери кога тялото ще бъде освободено от „Уестчестър Мемориал“ и къде ще го прехвърлят. Искам да изпратите цветя веднага, независимо дали ще има служба. С картичка от мое име.

— Какво да пише?

— Само името ми.

— Какви цветя? — чу се гласът на Амелия Сакс от коридора, водещ към кухнята и задния вход на къщата. Тя влезе в салона и кимна за поздрав.

— Линкълн ще праща цветя в погребалния дом. За Ричард Логан. Тоест аз ще ги пратя.

Тя закачи тъмното си яке в антрето. Носеше тесни черни дънки, жълт пуловер и черно вълнено сако. Единственото, което издаваше, че е полицайка, бе пистолетът „Глок“ на хълбока й, макар че човек трудно би направил асоциация между оръжието и работата й в правоохранителната система. Като гледа високата, стройна жена с буйна права червена коса, човек би си помислил, че е манекенка. И наистина бе работила като такава, преди да постъпи в нюйоркската полиция.

Тя се приближи и целуна Райм по устата. Той усети вкуса на червилото й и подуши барут — Сакс идваше от стрелбището.

Като си помисли за козметика, той си спомни, че при опита за грабеж пред кметството убитият се беше обръснал, преди да тръгне от службата; по врата и бузите му имаше почти невидими частички пяна за бръснене и микроскопични парченца от косми. Освен това наскоро се беше напръскал или намазал с афтършейв. По-рано, по време на анализа на уликите, когато Райм изтъкна тези факти, Сакс отбеляза:

— Значи сигурно е отивал на среща с жена. Човек не се бръсне, преди да отиде да пие с приятели. Знаеш ли, Райм, ако не беше прекарал онези последни пет минути в тоалетната, ходът на събитията щеше да бъде друг. Събитията щяха да протекат другояче. И човекът нямаше да бъде убит онази вечер. Може би щеше да живее дълго и щастливо.

„Или щеше да се качи пиян в колата и да се забие челно в автобус с деца“ — помисли си Райм.

Безсмислено беше да умуват какво е можело да се случи.

Гледна точка към смъртта едно. Гледна точка към смъртта две.

— Знаеш ли кой е погребалният дом? — попита Сакс.

— Още не.

Когато не подозираше, че след няколко минути ще бъде арестуван, и си мислеше, че всеки момент ще убие Райм, Логан бе обещал да пожали Сакс. Може би това великодушие бе друга причина криминалистът да съжалява за смъртта на убиеца.

Том кимна на Сакс:

— Кафе? Нещо друго?

— Само едно кафе, благодаря.

— Линкълн?

Криминалистът поклати глава.

След малко болногледачът донесе чаша кафе и я подаде на Сакс, която му благодари. Въпреки че нервите в по-голямата част от тялото му бяха извън строя, вкусовите рецептори на Райм работеха отлично и той оценяваше, че Том Рестън прави много добро кафе. Не ползваше капсули или фабрично смляно, а думата „нес“ изобщо не беше в речника му.

Болногледачът се усмихна саркастично и попита Сакс:

— Е, какво мислиш за емоционалната страна на Линкълн?

— Не е това, Том — отговори тя, като обхвана чашата с длани, за да се стопли. — Мисля, че това е част от метода му.

Тази Сакс! Умницата. Това бе една от причините да я обича. Погледите им се срещнаха. Райм знаеше, че усмивката му, макар и съвсем лека, вероятно изглежда като точно отражение на нейната.

Тя продължи:

— Часовникаря винаги е бил загадка. Не знаем почти нищо за него — всъщност само това, че има близки в Калифорния. Далечни роднини, които не успяхме да открием. Не знаем нищо за съучастниците му. Това може би е шанс да открием хора, които са го познавали и са работили с него — било то законно, или в престъпната му дейност. Нали, Райм?

„Сто процента“ — помисли си той. Обърна се към Пуласки:

— И когато откриеш кой е погребалният дом, искам да отидеш там.

— Аз ли?

— Това ще е първата ти задача под прикритие.

— Няма да е първата — поправи го младежът.

— Първата, при която присъстваш на погребение.

— Вярно. Добре, като кого ще се представя?

Райм каза първото име, което му хрумна:

— Хари Пиджън.

— Хари Пиджън?

— Мислех си за птици — обясни Райм, като кимна към гнездото на сокола скитник на перваза от външната страна на прозореца, добре защитено от лошото време.

— Искаш да се представям като Хари „Гълъбчето“. — Полицаят поклати глава. — Изключено.

Сакс се изсмя. Криминалистът го погледна мрачно:

— Все ми е едно. Измисли си сам проклетото име.

— Стан Валенса. Бащата на майка ми.

— Хубаво. — Райм погледна нетърпеливо към един кашон в ъгъла. — Ето, вземи един от ония.

— Какво са това?

— Предплатени мобилни телефони — обясни Сакс. — Държим винаги пет-шест на разположение за операции като тази.

Младият полицай взе един телефон.

— „Нокия“. Хъм. Сгъваем. Модерна работа — измърмори със сдържан сарказъм.

Преди да набере, Амелия го предупреди:

— Само се постарай да запомниш добре номера, за да не се запънеш, ако някой те попита.

— Да, добре.

Пуласки набра номера на личния си телефон с предплатения. Погледна номера, после излезе, за да се обади в болницата.

Сакс и Райм се заеха с доклада за убийството пред кметството и нанесоха някои корекции. Пуласки се върна след малко и обяви:

— От болницата още чакат някой да им каже къде да изпратят тялото. Директорът на моргата каза, че очаква да му се обадят в близките часове.

Райм го изгледа изпитателно:

— Готов ли си за мисията?

— Предполагам. Да.

— Ако има погребение, ще отидеш там. Ако не, искам да си в погребалния дом в момента, когато се появи някой за тленните останки. Цветята от мен ще бъдат там. А това е отличен повод за разговор: човекът, когото Ричард Логан се е опитал да убие и който го е изпратил в затвора, праща цветя на погребението му.

— Като какъв трябва да се представи Валенса?

— Като сподвижник на Логан. Точно какъв, не знам. Трябва да помисля. Но трябва да е загадъчен, опасен тип. — Райм се намръщи. — Иска ми се да не приличаше на момченце от църковен хор. Всъщност пял ли си в хора?

— И аз, и брат ми.

— Е, сега ще трябва да се преструваш на гадняр.

— Не забравяй, че трябва да изглеждаш опасен — напомни Сакс. — И загадъчен, макар че това ще е по-лесно.

Том донесе на Райм кафе в чаша, снабдена със сламка. Явно бе забелязал жадния му поглед към чашата на Сакс. Той кимна за благодарност.

Стара семейна двойка…

— Олекна ми, Линкълн — отбеляза Том. — За момент наистина си помислих, че си се разнежил. Беше смущаващо. Но сега, като знам, че е план за разкриване на близките на покойника, това върна вярата ми в теб.

— Близко е до ума — измърмори Райм. — Знаеш ли, аз не съм чак такова студенокръвно, за каквото ме мислят всички.

По ирония той наистина искаше да изпрати цветя и по сантиментални причини — за да засвидетелства уважение на един достоен противник. Подозираше, че Часовникаря би направил същото за него.

Гледна точка за смъртта едно и Гледна точка за смъртта две, разбира се, не се изключваха взаимно.

Райм се сепна.

— Какво? — попита Сакс.

— Каква е температурата навън?

— Около нулата.

— Предното стълбище заледено ли е? — Къщата му имаше стълби и рампа за инвалидни колички.

— Задното беше. Предполагам, че и предното е заледено.

— Мисля, че имаме гости.

Макар да нямаше твърди доказателства, Райм вярваше, че след злополуката, лишила го от голяма част от сетивата му, онези, които се бяха съхранили, се бяха изострили. Най-вече слухът. Бе чул скърцане на ледени кристалчета под нечии крака на предното стълбище.

След няколко секунди се позвъни и Том отиде да отвори.

Шумът от стъпките, приближаващи се по коридора, издаде кой е посетителят.

— Лон.

Детектив първи ранг Лон Селито се показа зад ъгъла и мина през сводестия вход на лабораторията, като събличаше палтото си „Бърбъри“. Беше тъмносиво на цвят и измачкано, което бе характерно за повечето му дрехи заради пълнотата и небрежността му. Райм се питаше защо не носи повече тъмни дрехи, така нямаше да личи колко са измачкани. Но след като Селито свали палтото и се настани на един плетен стол, тъмносиньото му сако отдолу също се оказа цялото в гънки.

— Кофти време — измърмори детективът, като изтръска няколко снежинки от прошарената си коса. Проследи ги с поглед. — Оп, извинявам се.

Том му каза да не се притеснява и му донесе кафе.

— Кофти — повтори детективът.

Обгърна чашата с длани, както бе направила Сакс преди това. Загледа се през прозореца, където зад соколите се виждаха сипещи се мокри снежинки, мъгла и черни клони. И почти нищо друго от Сентръл Парк.

Райм не излизаше много, затова не обръщаше голямо внимание на времето, освен ако не беше фактор в някое местопрестъпление. Или когато му служеше като ранна предупредителна система за неочаквани гости.

— Почти сме готови — каза той, като кимна към доклада за убийство пред кметството.

— Да, да, но не съм дошъл за това — изстреля Селито като една дума.

Райм го погледна изпитателно. Селито беше старши детектив в отдел „Тежки престъпления“ и ако не беше дошъл за доклада, значи може би на хоризонта имаше нещо друго, нещо по-интересно. Още по-обнадеждаващо бе това, че макар да видя една табличка с домашни сладки, приготвени от Том, Лон се извърна настрани, сякаш не съществуваха. Сигурно идваше за нещо спешно.

И следователно — ангажиращо.

— Получихме сигнал за убийство в Сохо, Линк. От тази сутрин. Теглихме жребий и се падна на теб. Надявам се, че си свободен.

— Как се е паднало на мен, когато не съм участвал в жребия?

Селито отпи глътка кафе и продължи, без да обръща внимание на забележката:

— Случаят е сложен.

— Слушам те.

— Една жена е била отвлечена от склада на магазина, в който работи. Някакъв бутик. Убиецът я е завлякъл през задна врата в тунел, разположен под сградата.

Райм знаеше, че под Сохо има цял лабиринт от тунели, прокопани преди години за транспортиране на стоки от една постройка до друга. Отдавна очакваше някой да си хареса тази територия като място за извършване на убийства.

— Изнасилване?

— Не, Амелия — отговори Селито, — изглежда, че извършителят прави татуировки. При това е много добър, ако съдим по думите на първия пристигнал полицай. Направил й е татуировка. Само че не с мастило. Използвал е отрова.

Благодарение на дългогодишния си опит като криминалист Райм често правеше много точни умозаключения от оскъдни предварителни сведения. Но дедукцията работи успешно само ако се базира на по-ранни разкрития. Досега не се беше сблъсквал с такъв случай и затова нямаше готова теория.

— Каква отрова?

— Още не знаем. Току-що е станало, както вече казах. Запазили сме местопрестъплението.

— Дай ми нещо повече, Лон. Какво е татуирал?

— Няколко думи, доколкото разбрах.

Ставаше все по-интересно.

— Знаеш ли какви са думите?

— Първите пристигнали полицаи не казаха. Но заявиха, че изглежда като недовършено изречение. Досещаш се какво означава това.

— Убиецът ще търси още жертви — изрече Райм, като погледна Сакс, — за да предаде цялото си послание.

4.

Селито обясни:

— Казва се Клоуи Мур, двайсет и шест годишна. Актриса на свободна практика — имала е няколко роли в реклами и е била статистка в трилъри. Работела е в бутика, за да се прехранва.

Сакс зададе обичайните въпроси: проблеми с гадже, съпруг, любовен триъгълник?

— Не, нищо такова, доколкото ни е известно. Току-що пратих униформените да разпитат в квартала, но според първоначалните твърдения на колегите и съквартирантката й се е движела само в добра компания. Била е доста консервативна. Към момента не е имала гадже, нито тежки раздели.

— Други татуировки освен направената от убиеца? — попита Райм; случаят започваше да става интересен.

— Нямам представа. Първите пристигнали полицаи са се изнесли веднага щом патологът я е обявил за ММО.

Мъртва в момента на откриване. Това бе официалното становище на съдебния лекар, което стартираше машината на криминалистичния анализ и задействаше всякакви процедури. Щом патологът констатираше смъртта, вече нямаше причина някой да се мотае на мястото на престъплението и Райм настояваше полицаите, отзовали се на сигнала, незабавно да се ометат от там, за да не замърсяват уликите.

— Добре — рече на Селито, съзнавайки, че е преминал изцяло в режим „Гледна точка за смъртта едно“. — Хайде, Сакс. Докъде бяхме стигнали със служителя от кметството? — добави, като погледна доклада.

— Бих казала, че сме готови. Още чакаме справките от магазините за хора, които са купили нож от въпросната марка. Но съм сигурна, че извършителят не е използвал кредитна карта и не е попълвал бланка за регистрация на клиенти. Нямаме какво повече да направим.

— Съгласен. Добре, Лон, поемаме случая. Но държа да изтъкна, че всъщност не си ме молил. Просто си теглил жребий без мое съгласие и дойде да ми каляш дневната, очаквайки, че ще се съглася.

— Какво друго можеш да правиш, Линк? Да отидеш да караш ски в Сентръл Парк?

Райм обичаше, когато хората не се смущаваха от състоянието му, когато не се бояха да се шегуват като Селито сега. Побесняваше, ако се отнасяха с него като със счупена кукла.

„Ох, горкият…“

— Обадих се в Лабораторията по криминалистика в Куинс. Вече са изпратили екип. Ти ще ги ръководиш, Амелия.

— Веднага тръгвам.

Тя взе вълнения шал и ръкавиците си. Свали от закачалката коженото си яке — по-дълго, до средата на бедрата. През всичките им години заедно Райм никога не я беше виждал да носи дълги връхни дрехи. Най-често обличаше кожени или спортни якета. Рядко слагаше шлифер, освен когато работеше под прикритие или при тактическа операция.

Вятърът отново разтресе старите прозорци и Райм за малко не предупреди Сакс да кара внимателно (автомобилът й беше с класическо задно предаване, който трудно се управляваше при заледен път) — но да кажеш на Сакс да внимава, бе все едно да кажеш на Райм да бъде търпелив; просто нямаше да стане.

— Помощ? — попита Пуласки.

Линкълн се замисли и попита Амелия:

— Имаш ли нужда от него?

— Де да знам. По всяка вероятност не. Само една жертва, ограничено местопрестъпление.

— За момента, новобранец, ти ще си нашият опечален под прикритие. Стой тук. Трябва да измислим историята ти за прикритие.

— Добре, Линкълн.

— Ще ти се обадя от местопрестъплението — каза Сакс.

Грабна черния сак, съдържащ радиостанцията, която използваше, за да говори с Райм по време на огледите, и бързо излезе. За кратко чуха воя на вятъра, после — изскърцване и затръшване на врата.

Линкълн забеляза, че Селито търка очите си. Лицето му беше бледо и издаваше умора.

Детективът видя, че Райм го гледа, и обясни:

— Този проклет случай в „Метрополитен“. Не мога да се наспя като хората. Кой влиза с взлом на място, където има произведения на изкуството за милиард долара, разглежда и си тръгва, без да вземе нищо? Няма логика.

Миналата седмица най-малко трима много опасни престъпници бяха проникнали в извънработно време в музея „Метрополитен“. Бяха дезактивирали алармената система и камерите (което не беше никак лесно), но огледът на местопрестъплението бе установил, че са престояли в два отдела: залата за древни оръжия — колекция, мечтана от всяко момче, с мечове, бойни брадви, брони и стотици други приспособления за отсичане на части от тялото; и в сутерена, където се намираха архивът, хранилището и реставрационните работилници. Бяха си тръгнали след няколко часа и бяха активирали алармата дистанционно. Действията на натрапниците бяха разкрити чрез компютърен анализ и физически оглед на залите след откриването на пробива в сигурността.

Извършителите се държаха като обикновени туристи: бяха се нагледали на експонати, беше им станало скучно и си бяха тръгнали, за да разпуснат в някой близък ресторант или бар.

Бе извършена пълна инвентаризация, която установи, че макар някои предмети да са били преместени, натрапниците не са изнесли нито една картина, експонат или дори хартийка. Криминалистите (Райм и Сакс не работеха по този случай) бяха силно затруднени от огромната площ, която трябваше да огледат; залата за древни оръжия бе достатъчно голяма сама по себе си, но подземната система на архива и хранилището се простираха на още по-обширна територия на изток, от другата страна на Пето авеню.

Случаят изискваше много време, но Селито призна, че това не е най-лошото:

— Политика. Шибана политика. Хизънър смята, че проникването в скъпоценния му музей не е добра реклама. В превод: „Работете ден и нощ, ако трябва, и майната му на всичко останало“. В града е обявена опасност от терористичен акт. Код червено, оранжево или какъвто там цвят показва, че работата е дебела. Имаме последователи на Тони Сопрано. А аз какво правя? Оглеждам всяка прашна стая, всяка шантава картина и гола статуя в мазето. Всяка, без изключение. Искаш ли да ти кажа какво мисля за изкуството, Линк?

— Какво, Лон?

— Майната му на изкуството. Ето това мисля.

Сега обаче новият случай — татуираното с отрова мъртво момиче — бе изкарал това разследване от релси, очевидно за облекчение на детектива:

— При такъв убиец пресата няма да е доволна, че си губим времето с акварели на водни лилии и статуи на гръцки богове с малки пениси. Виждал ли си тия статуи, Линк? Някои от тези момчета… Мамка му, всеки нормален модел би помолил скулптора да добави два-три сантиметра в повече.

Отпусна се тежко на един стол и отпи глътка кафе. Все още не проявяваше интерес към сладките.

Райм се намръщи:

— Кажи ми още нещо, Лон.

— Да?

— Кога точно е било убито момичето с татуировката?

— Смъртта е настъпила преди около час. Може би деветдесет минути.

Линкълн го погледна озадачено:

— Не е възможно да получиш токсикологичен профил за толкова кратко време.

— Не. Патологът каза, че ще е готов след два-три часа.

— Тогава как разбраха, че е била отровена?

— О, един от медиците е работил по случай на отравяне преди няколко години. Каза, че личи от изкривяването на лицето и от стойката. Много е мъчително. Ужасен начин да умреш. Трябва да хванем този мръсник, Линк.

5.

Чудесно. Просто чудесно.

Застанала в подземието на бутика в Сохо, откъдето е била отвлечена Клоуи Мур, Амелия Сакс се наведе и надникна намръщено в килерчето. Тесен тунел водеше от малкото помещение към същинското местопрестъпление — по-широката галерия, в която бе убито момичето.

Тялото се виждаше в далечината, ярко осветено от прожекторите, монтирани от първите пристигнали полицаи.

Дланите й се изпотиха при вида на тясната дупка, през която трябваше да се провре.

Прекрасно!

Върна се една крачка в мазето на бутика и вдиша два-три пъти вонящия на плесен и бензин въздух. Преди години Линкълн Райм бе създал база данни с планове на нюйоркските подземия, събрани от Строителната агенция и други общински служби. Сакс беше качила една от тези схеми на айфона си и сега с ужас я заразглежда.

„Откъде идват фобиите? — питаше се Сакс. — От някоя детска травма или генетична заложеност, която ни спира да не пипаме змии или да не се разхождаме по ръба на планински пропасти.“

Змиите и височините не бяха проблем за нея — проблемът й бяха тесните помещения. Ако вярваше в задгробния живот (а тя не вярваше), можеше да си помисли, че в някой минал живот е била погребана жива. Или ако следваше логиката на кармата — че е била отмъстителна кралица, която бавно е заравяла противниците си, докато напразно са я молели за милост.

Сакс, близо метър и осемдесет висока, се втренчи в схемата на най-големия си ужас: тунела с диаметър около метър между килерчето и по-широкия транспортен тунел — мястото на убийството. Тесният проход, който според плана бе седем метра дълъг.

„Един кръгъл ковчег“ — помисли си тя.

Мястото на убийството бе достъпно и през улична шахта на десетина метра от там, където се намираше тялото. Това вероятно беше мястото, през което убиецът бе проникнал, но Сакс знаеше, че трябва да се провре през по-тесния тунел, събирайки улики по пътя си, защото от там беше влязъл в мазето на бутика, за да отвлече Клоуи.

— Сакс? — чу се гласът на Райм през пращенето на радиостанцията. Тя подскочи и намали силата на звука. — Къде си? Не виждам нищо.

Предавателното устройство, което носеше, бе снабдено не само с микрофон и слушалка, а също с изключително чувствителна видеокамера. Тя току-що го беше сложила и още не беше включила образа.

Сакс натисна копчето на изненадващо малката камера — с размера на средна батерия — и чу от слушалката:

— Добре. — После Райм измърмори: — Все още е твърде тъмно.

— Защото е тъмно. Намирам се в подземие и след малко ще се навра в тунел с размерите на кош за хляб.

— Никога не съм бил в кош за хляб. Дори не съм сигурен, че съществуват. — Линкълн винаги бе в добро настроение, когато предстоеше оглед на местопрестъпление. — Добре, хайде да действаме. Да видим какво имаме.

Сакс често носеше тази екипировка, когато правеше оглед. Райм даваше идеи — напоследък доста по-малко, отколкото по времето, когато започнаха да работят заедно и тя беше все още неопитна. Освен това той обичаше да следи за сигурността й, макар че не го признаваше. Настояваше, че огледът трябва да се извършва от един човек — иначе имаше твърде много отвличащи вниманието фактори. Добрият криминалист се свързваше психологически с местопрестъплението. Той се превръщаше в жертвата, превръщаше се в престъпника — и благодарение на това откриваше улики, които иначе би пропуснал. Тази връзка не можеше да се осъществи или се осъществяваше по-трудно, когато не извършваш огледа сам. Но беше рисковано да си сам. Изненадващо бе колко често положението ставаше напечено: ако извършителят се е върнал или е останал на местопрестъплението и нападне криминалиста. Дори имаше случаи, когато извършителят отдавна си е тръгнал и нападателят е съвсем различен човек. Веднъж Сакс бе нападната от клошар — шизофреник, който си беше помислил, че е дошла да открадне въображаемото му куче.

Тя отново погледна в помощното помещение, за да го покаже на Райм, после за кратко надникна в тунела на кошмарите си.

— Аха — каза той, разбирайки вече притесненията й, — кош за хляб.

Сакс оправи за последен път облеклото си. Носеше бял гащеризон „Тайвек“, качулка и калцуни. Тъй като за убийството бе използвана отрова, имаше също противогаз N95. Според първите пристигнали полицаи токсичното вещество беше инжектирано чрез машинка за татуиране и нямаше опасност въздухът да е отровен. Въпреки това защо да рискуват?

Зад нея се чуха стъпки. Някой идваше от мухлясалото, влажно мазе на „Ше Нор“.

Сакс погледна красивата криминалистка, която помагаше при огледа на бутика. С Джейн Ийгълстън се познаваха отдавна — тя беше една от звездите в Отдела по криминалистика. Ийгълстън бе разпитала управителката на магазина, която беше открила тялото. Сакс искаше да разбере дали е навлязла в самото местопрестъпление — където лежеше тялото на Клоуи — за да провери дали служителката й е жива.

— Не — отговори Ийгълстън. — Видяла, че вратата е отворена, погледнала в килерчето и видяла жертвата. Това й било достатъчно. Не е влизала по-навътре.

Постъпката на управителката бе съвсем разбираема, помисли си Сакс. Дори ако човек не страда от клаустрофобия, кой би се заврял в пуст тунел с мъртъв човек вътре, при положение че убиецът може би все още е там?

— Как е видяла жертвата? — попита Райм, който бе чул разговора. — Стори ми се, че забелязах прожектор, оставен от медиците. Тогава не е ли било тъмно?

Сакс предаде въпроса, но колежката й не знаеше:

— Управителката каза само, че я е видяла.

— Добре, рано или късно ще разберем — измърмори Райм.

— Единствените други хора, които са се доближавали до местопрестъплението, са един полицай и един от хората на патолога — добави Ийгълстън. — Но те са се изтеглили веднага щом е била установена смъртта. Чакаха ни. Взех проби от обувките им, за да елиминираме отпечатъците им. Казаха, че не са пипали нищо друго освен жертвата, за да проверят състоянието й. И медикът е бил с ръкавици.

Следователно замърсяването на местопрестъплението — попадането на улики, несвързани със самото престъпление или извършителя — беше минимално. Това бе едно от предимствата на убийство, извършено в адска дупка като тази. При местопрестъпление на улицата можеше да има десетки замърсители, от навят от вятъра прах, проливен дъжд или киша (като днес) до случайни минувачи и дори ловци на сувенири. Сред най-лошите замърсители са другите полицаи, особено някой началник, дошъл да се перчи, ако присъстват репортери, нетърпелив да извоюва ефирно време в двайсет и четири часовия новинарски цикъл.

Сакс още веднъж погледна кръглия ковчег.

„Добре — помисли си. — Юмручно време…“

Това бе израз на баща й, патрулиращ полицай във Втори участък — Мидтаун Саут, във времето, когато Таймс скуеър беше като Дивия запад през деветнайсети век. „Юмручно време“ означава онези моменти, в които човек трябва да се изправи срещу собствените си страхове.

Кош за хляб…

Сакс се върна при вратата и се провря през нея в обслужващото помещение под мазето. Пое от колежката си сака с екипировката за събиране на веществени доказателства.

— Ще направиш ли оглед на мазето, Джейн?

— Веднага ще се заема — увери я Ийгълстън. — И после ще кача всичко в микробуса.

Бяха направили бърз оглед на мазето, но беше ясно, че извършителят е прекарал минимално време там. Бе хванал Клоуи, беше я обезвредил по някакъв начин и я бе извлякъл през помощната врата (виждаха се следи от токчетата й).

Сакс остави тежката чанта на пода и я отвори. Засне и събра улики от килерчето, макар че и тук, както в мазето на магазина, жертвата и извършителят бяха престояли кратко време (той е искал да я завлече в тунела възможно по-скоро). Прибра и надписа микроследите и остави пластмасовите и хартиените опаковки в мазето, за да могат колегите й да ги вземат и да ги занесат в лабораторния микробус.

Накрая застана пред тясната шахта и се втренчи в нея, както би гледала дулото на пистолет в ръката на отчаян престъпник.

Кош за хляб…

Стоеше като вцепенена. Чуваше ударите на сърцето си.

— Сакс — чу се гласът на Райм от слушалката в ухото й.

Тя не отговори.

— Разбирам те — добави той нежно. — Но…

Тоест: „Размърдай си задника!“.

Прав беше.

— Разбрах, Райм. Нямаш грижи.

Юмручно време…

„Не е много дълъг — опита да се успокои. — Седем-осем метра. Това не е нищо.“ Но въпреки това потрепери при мисълта, че тунелът може да не е седем, а осем метра. Когато се приближи, дланите й започнаха да се потят силно; главата й — също, и я засърбя повече от обичайното. Прииска й се да се почеше, да забие нокти в кожата си. Нервен тик. Проявяваше се, когато не бе в състояние да помръдне — във всички отношения: физически, емоционално, умствено.

Неподвижност — как мразеше това състояние.

Дишането й се учести и стана по-повърхностно.

Докато се ориентираше, докосна глока на хълбока си. Имаше лек риск от замърсяване от оръжието, въпреки че не се налагаше да стреля, но това също бе от мерките за безопасност. Ако престъпникът планираше да нападне полицай на местопрестъплението, тя бе подготвена.

Сакс закачи чантата с нещата за събиране на улики с найлоново въженце за колана си, за да я издърпа след себе си.

Тръгна. Спря пред входа. Коленичи и пропълзя в шахтата. Искаше да изгаси челния си фенер — да вижда тунела я плашеше повече, отколкото ако се концентрираше само върху целта в другия му край — но се опасяваше да не пропусне улики.

Щрак.

В халогенната светлина металният ковчег сякаш се свиваше и стягаше около нея.

„Продължавай!“

Извади от джоба си лепкава ролка за събиране на кучешки косми и я прокара по пода на тунела, преди да продължи. Ако убиецът и жертвата са се борили в това тясно пространство, имаше голяма вероятност да са останали улики, затова тя обръщаше специално внимание на цепнатините и неравностите, където можеше да са се задържали частици.

Спомни си един виц, който бе чула преди години: „Отидох в болницата да си направя скенер. Исках да разбера дали имам клаустрофобия“.

Хуморът и съсредоточаването върху задачата обаче не й помагаха да преодолее паниката.

Бе пропълзяла едва една трета от разстоянието, когато страхът като с леден нож прониза корема й.

„Бягай, бягай, бягай!“

Зъбите й затракаха въпреки жегата.

— Отлично се справяш, Сакс — чу гласа на Райм от слушалките.

Тя беше благодарна за опита да я успокои, но не й трябваше чужда помощ. Намали звука на радиостанцията.

Още няколко педи напред. „Дишай, дишай. Съсредоточи се върху задачата.“

Сакс се опитваше. Но ръцете й се разтрепериха и тя изпусна ролката. Издрънчаването на дръжката върху металния под на тунела спря дъха й.

Изведнъж лудостта на страха я обхвана. Представи си, че убиецът е зад нея. Че някак я е издебнал хванат за тавана на обслужващото помещение и сега се е спуснал. „Защо не погледна нагоре, когато влезе? Нали винаги оглеждаш тавана, когато изследваш местопрестъпление. По дяволите!“

Нещо я подръпна.

Тя се вцепени.

Това — дали беше чантата с екипировка? Не — извършителят! Искаше да я върже тук. И после да запълни тунела с пръст, бавно, започвайки откъм краката й. Или да го наводни. Тя бе чула капането на вода в помощното помещение; имаше тръби. Той щеше да махне тапата, да отвори някоя клапа. Щеше да се удави, крещейки от ужас в издигащата се вода, неспособна да помръдне напред или да се върне.

Не!

Това, че подобен сценарий е невъзможен, беше без значение. Страхът правеше невероятното, дори невъзможното, да изглежда повече от постижимо. Страхът сега бе с нея в тунела — дишаше, целуваше я, пипаше я, обгръщаше тялото й с подобни на червеи ръце.

„Стига глупости! Най-реалната опасност е, ако някой стреля по теб, когато излезеш от другия край, а не да се задушиш, погребана от въображаем престъпник с въображаема лопата — смъмри се Сакс. — Няма риск тунелът да се срути и да те смачка като мишка в смъртоносната прегръдка на боа. Това — няма — как — да — стане.“

Но точно тази представа — змия, стиснала мишка — се загнезди в главата й и паниката се засили.

„По дяволите! Губя контрол. Губя шибаното си самообладание!“

Краят на тунела бе на около три метра и тя изпита непреодолимо желание да хукне натам. Но не можеше. Нямаше достатъчно място, за да се придвижва по друг начин, освен с пълзене. Освен това знаеше, че всеки опит да бърза може да бъде катастрофален. Първо, можеше да пропусне улики. Освен това бързането щеше да подхрани страха й и той да се засили лавинообразно.

И накрая, ако се опиташе да се измъкне по-бързо от тунела, дори да можеше, би било поражение.

Личната й мантра — която също бе научила от баща си — беше: „Когато се движиш, не могат да те хванат“.

Но понякога, както сега, можеха да те хванат, ако се движиш.

„Затова спри!“ — заповяда си тя.

И спря. Остана напълно неподвижно. И почувства как извратените ръце на тунела я обхващат още по-здраво.

Паниката се надигаше на вълни. Паниката я пробождаше като нож от лед.

„Не мърдай — каза си. — Не бягай от страха. Изправи се срещу него. Преодолей го.“ Стори й се, че Линкълн Райм й говореше нещо; гласът му звучеше като далечен шепот — объркан или загрижен, или нетърпелив. Вероятно всичко това едновременно. Тя намали звука на радиостанцията до нула.

„Дишай.“

Пое си дълбоко въздух. Отвори очи и се втренчи в светлото кръгче отпред, в така далечното спасение. „Не, не това! Улики. Търси улики. Това ти е работата.“ Тя се вгледа в металната обвивка на сантиметри пред нея.

Паниката започна да намалява. Не изчезна напълно, но я поотпусна.

Добре. Продължи през тунела — да събира частици, да търси отломки; нарочно се движеше по-бавно отпреди.

Най-сетне главата й се показа от другата страна, после раменете.

Сякаш отново се роди. Амелия Сакс се изсмя мрачно и примигна.

Бързо излезе в по-широкия тунел — в сравнение с първия беше като концертна зала. Надигна се в приклекнало положение и вдигна пистолета.

Нямаше обаче нападател, който да се цели в нея, поне не в непосредствена близост. Прожекторите, осветяващи трупа, бяха ослепителни и в мрака зад тях може би имаше опасност, но Сакс веднага насочи фенерчето си натам. Всичко беше чисто.

Изправи се и издърпа чантата от тунела. Огледа се и се увери, че схемата от базата данни на Райм е точна. Този тунел приличаше на минна галерия. Краят му се губеше в тъмнината. Сакс знаеше, че преди век е използван за превозване на колички със стоки от и към фабрики и складове. Сега влажният, плесенясал подземен коридор служеше само на нюйоркската инфраструктура. Под тавана имаше дебели железни тръби, а също по-тънки, алуминиеви и пластмасови, в които вероятно имаше електрически кабели и свързващи очукани стари метални табла. По-новите проводници излизаха от яркожълти кутии, заключени с масивни катинари. На тях бяха щамповани буквите IFON. Сакс нямаше представа какво означава това. Железните тръби бяха надписани NYC DS и NYC DEP — отделите по хигиена и екология към общината, които отговаряха съответно за отходната канализация и за водоснабдяването на града.

Сакс осъзна, че е прекалено тихо, и увеличи звука на радиостанцията.

— … по дяволите, какво става?

— Извинявай, Райм. Трябваше да се концентрирам.

Той замълча за момент. Явно разбра — нейната борба със страха в коша за хляб.

— Добре. Хайде. Местопрестъплението чисто ли е, доколкото можеш да прецениш?

— Поне в непосредствена близост, да. — На изток тунелът беше зазидан, но тя отново се вгледа в мрака на запад.

— Я насочи прожектора натам. Ще заслепи нападателя, ако някой се цели в теб. И ще го видиш преди той теб.

Първите пристигнали полицаи бяха донесли две халогенни лампи на стативи, свързани с големи акумулатори. Сакс насочи едната в посоката, в която я посъветва Райм, и се вгледа с присвити очи към губещия се в далечината край на тунела.

Нямаше видима опасност.

Тя се надяваше, че няма да се наложи да стреля. Дебелата тръба над главата й с надпис DEP изглеждаше наскоро поставена, от масивно желязо. Куршумите от глока й — с кухи върхове — нямаше да я пробият. Но ако имаше нападател, той можеше да използва бронебойни куршуми, способни да преминат през метала. Поради огромното налягане на водата вътре едно спукване би създало взрив като от избухването на голям заряд пластичен експлозив.

Но дори противникът й да има обикновени куршуми, рикошетите от металните, каменните и тухлените стени можеха да я убият или ранят със същия успех, както пряко попадение.

Сакс отново се вгледа в тунела и не видя движение.

— Чисто е, Райм.

— Добре. Хайде тогава да действаме — нетърпеливо я подкани той.

Сакс беше готова. Искаше час по-скоро да се махне от тук.

— Започни с трупа.

„Тя не е просто труп, Райм — помисли си Амелия. — Тя си има име. Клоуи Мур. Била е двайсет и шест годишна продавачка в бутик за дрехи. Работела е за минимална заплата, защото е била обсебена от Ню Йорк. От актьорството. От това, че е била на двайсет и шест. Нека Бог да я благослови за това. И не е заслужавала да умре. Най-малкото по този начин.“

Сакс надяна ластици на обувките си, за да може да различава следите си от тези на извършителя и първите пристигнали полицаи — чиито подметки щеше да фотографира по-късно за контролни проби.

Приближи се до трупа. Клоуи лежеше по гръб, с блуза, вдигната до под гърдите. Сакс забеляза, че дори в смъртта лицето й е изкривено в гримаса, с напрегнати мускули. Това бе свидетелство за болката, която е изпитвала — болката, постоянно усилвала се до смъртта. От устата й бе излязла пяна. И беше повръщала обилно. Вонята бе ужасна. Сакс се абстрахира от това.

Ръцете на Клоуи бяха вързани под тялото й с евтини белезници. Сакс ги отвори с универсален ключ и ги махна. Глезените на жертвата бяха стегнати с тиксо. Тя го преряза с хирургическа ножица и прибра в пликче прашните сиви ленти. Остърга частици изпод ноктите на полилавелите пръсти на Клоуи, като забеляза влакна и някакви белезникави люспици. Може би жертвата се беше съпротивлявала, в който случай можеше да има ценни следи, дори парченца кожа — ако убиецът бе регистриран в базата данни за ДНК „Кодис“, щяха да установят самоличността му за броени часове.

— Искам да видя татуировката, Сакс.

Тя забеляза малка синя татуировка на врата на Клоуи, до самото рамо, но тя беше стара. Освен това направената от убиеца се виждаше съвсем ясно. Сакс коленичи и насочи погледа си — и камерата — към корема на Клоуи.

— Ето я, Райм.

Криминалистът прошепна:

— Неговото послание. Е, част от посланието му. Какво означава според теб?

— Така — измърмори Райм. — „Втория“. И тези орнаменти като мидени черупки. Чудя се за какво са.

Имайки предвид твърде малкото букви, Сакс осъзна, че въпросът му е риторичен.

6.

Думата беше с около петнайсет сантиметра дължина, изписана хоризонтално на два-три сантиметра над пъпа на младата жена.

Въпреки че убиецът бе използвал не мастило, а отрова, възпалената и подпухнала рана беше лесна за разчитане.

— Така — измърмори Райм. — „Втория“. И тези орнаменти като мидени черупки. Чудя се за какво са.

— Кожата там не е подута, както около буквите — отбеляза Сакс. — Може би там няма отрова. Приличат на рани, а не на татуировки. Освен това, Райм, погледни буквите.

— Много са изпипани, това ли имаш предвид?

— Именно. Калиграфия. Той е добър. Разбира си от работата.

— И още нещо: трябвало му е доста време, за да ги изпише. Можеше да ги надраска набързо. Или просто да й инжектира отровата. Дори да я застреля за по-лесно. Каква му е играта на тоя тип?

На Сакс й хрумна още нещо:

— Това, че му е трябвало по-дълго време, означава, че по-дълго я е боляло.

— Е, да, вижда се гримасата от болката, но имам чувството, че това е станало по-късно. Едва ли е била в съзнание, докато е писал посланието си. Дори ако не се е съпротивлявала, едно неволно движение би развалило творението му. Не, по някакъв начин я е обездвижил. Има ли следи от травми на главата?

Сакс внимателно огледа главата на младата жена, също под блузата й, отпред и отзад.

— Не. И няма следи от електрошоково оръжие… Обаче, Райм, я виж това. — Тя посочи миниатюрна червена точица на врата на жертвата.

— Инжекция?

— Така мисля. Вероятно упойка, а не отрова. Няма следи от оток или друго раздразване, което може да е причинено от токсина.

— Ще разберем от кръвното изследване.

Амелия засне раната, после се наведе и внимателно обърса кожата наоколо с тампон, за да събере попаднали там частици. Обработи по същия начин останалата част от тялото и земята наоколо. От толкова старателен престъпник можеше да се очаква, че е носил ръкавици — но дори убиец, използващ всички възможни предпазни средства, лесно би могъл да остави микроследи върху жертвата или местопрестъплението.

Точно това гласи принципът на обмена, формулиран от френския криминалист Едмон Локар през миналия век: че при всяко престъпление се извършва пренос на улики между престъпника и местопрестъплението или престъпника и жертвата. Тези микроскопични веществени следи (които той наричаше „прах“) могат да са много трудни за откриване и събиране, но съществуват — за старателния и находчив криминалист.

— Има нещо странно, Райм.

— Странно ли? — В гласа му прозвуча леко презрение към тази твърде неясна дума. — Поясни.

— Използвам само един от прожекторите, оставени от първите пристигнали полицаи (другият е насочен към тунела). Но на земята има две сенки. — Тя погледна нагоре и бавно се завъртя, за да види по-добре. — Аха, близо до тавана има друга лампа, между онези две тръби. Прилича на фенерче.

— Не е ли оставена от първите пристигнали полицаи?

— Кой полицай или парамедик ще си остави фенерчето?

Дългите черни фенери, с които бяха снабдени всички полицаи и пожарникари, бяха безценни — отличен източник на светлина, да не говорим, че можеха да служат и като оръжие при ръкопашен бой.

Сакс обаче забеляза, че оставеното в тунела не е от скъпите модели. Това беше евтино пластмасово фенерче.

— Закрепено е за тръбата. С тиксо. Защо е трябвало да оставя фенерче тук, Райм?

— Аха, това обяснява как е станало.

— Кое?

— Как управителката на магазина е открила тялото. Благодарение на фенерчето. Извършителят е искал да бъде сигурен, че ще получим посланието от нашия спонсор.

Думата прозвуча малко неуважително на Сакс, но тя винаги бе подозирала, че в голямата си част грубото държане и сарказмът на Райм са защитен механизъм. Въпреки това се питаше дали не вдига бариерата на защитата по-високо от необходимото.

Тя предпочиташе да не прикрива чувствата си.

— Ще го прибера последно — каза на Райм. — Всяко допълнително осветление ще ме улесни.

След това започна да „обхожда мрежата“, както Линкълн наричаше процеса на търсене на улики. Методът на решетката е най-изчерпателният начин за оглеждане на местопрестъпление и оценка какво се е случило. Включва бавно обхождане на района по права линия, после обръщане, преместване с една стъпка наляво или надясно и връщане в обратната посока. Криминалистът прави това упражнение, докато обходи целия район. После се завърта на 90 градуса и обхожда местопрестъплението още веднъж, но перпендикулярно на първия оглед. Като да косиш ливада два пъти.

Освен това при всяка стъпка извършващият огледа спира, за да погледне нагоре, надолу, наляво и надясно.

Много важно е и да подушиш местопрестъплението, макар че в сегашния случай Сакс усещаше само вонята на повърнатото от Клоуи. Нямаше миризма на гнило или изпражнения, което я изненада, имайки предвид, че една от тръбите в тунела беше на градската канализация.

При огледа не се откриха много неща. Каквито и инструменти да бе използвал престъпникът, явно си ги беше отнесъл със себе си — освен фенерчето и тиксото. Все пак Сакс намери още нещо — смачкана на топче леко пожълтяла хартийка.

— Какво е това, Сакс? Не го виждам много ясно.

Тя обясни.

— Остави я така. Ще я разгънем тук. Вътре може да има частици. Интересно дали не е от нея.

„Нея“. „Жертвата.“

Клоуи Мур.

— Или от извършителя, Райм. Под ноктите й намерих частици, които приличат на остатъци от хартия.

— О, това може да е добре. Борили ли са се? Дали е хванала нещо негово? Дали той е искал нещо нейно и го е изтръгнал от пръстите й, докато тя се е опитвала да го задържи? Въпроси, въпроси, въпроси.

Сакс продължи търсенето с други ролки за косми и малка портативна прахосмукачка. След като прибра и надписа пробите, използва друга прахосмукачка и ролка, за да събере частици възможно най-далече от мястото, където лежеше Клоуи и където бе стъпвал извършителят. Това щяха да са контролни проби — частици, които по принцип се срещаха в този район. Ако например в лабораторията откриеха глинеста почва около отпечатъците от обувките на извършителя, можеха да направят извода, че живее или работи на място, където има много глина. Би било една стъпка към разкриването на убиеца — малка, но все пак стъпка.

— Не виждам много следи от обувки, Сакс.

Тя гледаше земята около мястото, където бе стоял или ходил убиецът.

— Различавам няколко отпечатъка, но няма да ни свършат работа. Носил е калцуни.

— Пфу — измърмори криминалистът.

— Ще мина с ролката за частици, но няма смисъл да вземаме електростатичен отпечатък.

Сакс имаше предвид метода за снемане на следи от обувки с помощта на найлоново фолио по същия начин, както се снемат пръстови отпечатъци. Полученият отпечатък можеше да подскаже не само номера, който е носил извършителят, а и да съвпадне с някоя проба от голямата база данни със следи от подметки, която Райм бе създал в Нюйоркската полиция преди години и все още поддържаше.

— Май и той е носил ролка за косми. Изглежда, че е почистил след себе си.

— Мразя умните извършители — заяви Линкълн.

„Не, не ги мразиш“ — помисли си тя. Той мразеше глупавите извършители. Умните престъпници бяха предизвикателство и беше много по-забавно да ги разследваш. Сакс се усмихна под газовата маска.

— Ще изключа звука, Райм. Сега ще проверя пътищата за достъп и оттегляне. Уличната шахта.

Тя извади фенерчето си „Маглайт“, включи силния лъч и продължи по тунела към металната стълба, водеща към изхода на шахтата отгоре. Не чувстваше нито следа от артритните болки, които я измъчваха десетилетия наред — операцията, на която се беше подложила наскоро, бе сторила чудеса. Сянката й, образувана от силния прожектор зад гърба й, се проточи напред като разкривен силует на марионетка. Земята под шахтата беше влажна. Това подсказваше, че извършителят най-вероятно е влязъл и излязъл от там. Сакс регистрира този факт и продължи към по-тъмната част на тунела.

С всяка стъпка ставаше все по-неспокойна. Този път не заради клаустрофобията — тунелът бе неприятен, но широк в сравнение с онзи, през който беше влязла. Не, безпокойството й бе заради деянието на убиеца, което бе видяла току-що: татуировката, раните, отровата. Комбинацията от хитрост, пресметливост и извратения избор на оръжие подсказваше, че може би е готов да остане на местопрестъплението и да се опита да спре преследвачите си.

С фенерче в лявата ръка и дясната готова да грабне пистолета, Сакс продължи навътре в мрака, ослушвайки се за стъпки, за дишане на евентуалния нападател, за изщракване от зареждане на оръжие или сваляне на предпазител.

Не чу нищо такова — само бръмченето на едно или повече от таблата с надпис IFON, каквото и да имаше в тях. И тихото капане от тръбата.

После — шумолене, нещо се стрелна в мрака.

Тя извади глока, стисна фенерчето и същевременно подпря дясната си ръка с лявата, за да я стабилизира за стрелба. Дулото следваше лъча. Тя го въртеше бавно, оглеждаше.

Къде?

Отново я обля пот, сърцето й се разтуптя.

Това обаче много се различаваше от разтуптяващата сърцето паника на клаустрофобията. Не беше чист страх. Бе очакване. Възбудата от лова. Това беше чувството, заради което Амелия Сакс живееше.

Беше готова с пръст на спусъка, но съвсем леко допрян — глокът може да гръмне и от докосване с перце.

Оглеждаше, взираше се…

Къде? Къде?

Щрак…

Тя приклекна.

Плъхът излезе нехайно иззад една колона, погледна жената без особена загриженост, обърна се и се отдалечи.

„Благодаря“ — помисли си полицайката и последва животинчето към другия край на тунела. Щом гризачът се разхождаше толкова спокойно, едва ли трябваше да очаква засада. Тя продължи. След шейсетина метра стигна до стена. Тук нямаше следи от обувки — със или без калцуни — следователно извършителят не беше идвал насам. Сакс се върна при стълбата.

Извади мобилния си телефон — пъхнат в найлонов калъф, за да се избегне замърсяване — и отвори на дисплея джипиес карта. Забеляза, че се намира под Елизабет стрийт, на изток, близо до бордюра.

Увеличи звука на радиостанцията.

— Намирам се под шахтата, Райм.

Обясни, че това вероятно е мястото, откъдето извършителят е влязъл, защото долу беше доста мокро. Според изчисленията й капакът на шахтата е бил отварян през последния час.

— Кално е. — Въздъхна. — Но няма отпечатъци. Естествено. Кажи на Лон да изпрати хората си да разпитат в близките магазини и апартаменти. Може някой да е видял убиеца.

— Ще му се обадя. И ще поискам записи от охранителните камери.

Райм беше скептично настроен към очевидците. Бе убеден, че в повечето случаи те по-скоро пречат, отколкото да помагат. Наблюденията им бяха грешни, не си спомняха добре — неволно или умишлено — и се страхуваха да се забъркват. На кадрите от видеокамера можеше много повече да се вярва. Сакс не споделяше напълно това мнение.

Изкачвайки се, тя събра частици от стъпалата с помощта на парченца тиксо, които прибираше в пликчета.

Качи се горе и насочи към долната част на капака малък алтернативен източник на светлина. Този вид лампи използват различни цветове от видимия спектър (като синьо или зелено) в комбинация с филтри, за да разкриват следи, които иначе не биха се видели под обикновена крушка или на слънчева светлина. Алтернативните източници излъчват също невидими лъчи, например ултравиолетови, под които някои вещества флуоресцират.

При този оглед, разбира се, Сакс не откри никакви отпечатъци или други следи от извършителя. Тя пробва тежестта на капака — можеше да го помести, но едва-едва. Сигурно тежеше петдесетина килограма. Трудно беше да се вдигне, но не беше невъзможно за силен мъж.

Отгоре се чуваше уличното движение, свистенето на гумите в кишата. Сакс насочи светлината нагоре, надникна в дупката, служеща за повдигане на капака. Дали нямаше да намери следи, по които да установят какъв инструмент престъпникът е използвал, за да го отвори. Нищо.

Изведнъж в дупката се появи око.

Боже! Сакс се вцепени.

На сантиметри от нея, на улицата горе, някой беше клекнал и надничаше през дупката. За момент не се случи нищо; после окото се присви, сякаш човекът — мъж, както й подсказваше интуицията — се взираше в нея. Може би усмихнат, може би разтревожен, може би любопитен какъв е този лъч светлина, излизащ през дупката на уличен капак в Сохо.

Сакс се отдръпна, за да не би мъжът да допре дуло на пистолет в дупката и да започне да стреля. Хвана се с две ръце за най-горното стъпало, за да не падне, и изпусна фенера.

— Райм!

— Какво? Какво става? Много бързо се движиш.

— Върху капака на шахтата има някой. Обади ли се на Лон?

— Току-що. Мислиш ли, че е извършителят?

— Възможно е. Обади се на диспечерите! Да изпратят някого на Елизабет стрийт веднага!

— Звъня.

Сакс опря ръка в капака и натисна. Веднъж. Два пъти. С всички сили.

Желязната плоча се помести няколко милиметра. Но само толкова.

— Обадих се на Лон — каза Райм. — Изпрати униформени. Също линейка. Вече идват към теб.

— Мисля, че си тръгна. Опитах се да отворя капака, Райм. Не успях. Мамка му! Не успях. Гледах го в очите. Сигурно е бил убиецът. Кой друг ще коленичи по средата на улицата в ден като този, за да наднича през капаците на шахтите?

Тя опита още веднъж, като си мислеше, че може мъжът да е стоял върху капака и затова да не е успяла да го повдигне. Но не — невъзможно бе да го помести със свободната си ръка.

По дяволите.

— Сакс?

— Казвай.

— Един полицай видял някого при капака на шахтата. Носел тъмносиво палто и плетена шапка. Побягнал и се смесил с тълпата по „Бродуей“. Бял мъж. Слаб или със средно телосложение.

— Проклятие! — измърмори тя. — Той е бил! Иначе защо ще бяга? Накарай някого да вдигне капака, Райм!

— Виж какво, има достатъчно хора след него. Ти продължавай с огледа. Това е нашият приоритет.

С разтуптяно сърце Сакс още веднъж блъсна капака с длан, убедена (въпреки всяка логика), че ако успее да излезе, ще хване престъпника, дори другите да не можеха.

Представи си окото. Как се бе присвило.

Имаше чувството, че извършителят й се присмиваше, дразнеше я, защото не успя да отвори капака.

„Какъв цвят беше ирисът? — замисли се. — Зелен, сив, кафяв?“ Не се беше сетила да обърне внимание. Този пропуск я вбеси.

Райм я върна в действителността:

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Знаем как е влязъл в тунела — през шахтата. Това означава, че трябва да е симулирал ремонтни работи на улицата. С пластмасови конуси, найлонова лента или някаква барикада. Това може да е записано от камерите.

— Или някой свидетел да е видял.

— Е… да, може би. Това поне.

Сакс слезе от стълбата и се върна при жертвата. Беше направила бърз преглед за сексуално престъпление на тялото, но сега облъчи Клоуи с алтернативния източник на светлина, за да потърси следи от трите течности, които се откриват в случай на изнасилване: сперма, пот и слюнка.

Такива нямаше, но извършителят явно бе опипвал кожата с ръкавици: по корема, ръцете, врата и лицето. Другите части на тялото не бяха докосвани.

Сакс провери с лампата останала част от местопрестъплението — от шахтата до тесния проход към магазина — и не откри нищо.

Сега оставаше само да вземе фенерчето, което извършителят бе оставил за сигнализация.

— Сакс — обади се Райм от слушалките.

— Да?

— Какво ще кажеш да извикаме работници от общината да отворят шахтата, за да излезеш от там? Така или иначе трябва да направиш оглед на тази част от улицата. Знаем откъде е влязъл и че е бил там преди пет минути. Може да има някакви следи.

Тя обаче разбра, че предложението му е, за да й спести повторното пълзене в по-тесния тунел.

Кръглия ковчег…

Отново погледна черната дупка. Сега й се струваше още по-тясна.

— Идеята е добра, Райм. Но предпочитам да се върна по пътя, по който влязох.

Беше се справила със страха веднъж; нямаше да го остави да я победи сега.

Сакс се надигна, като се подпря на един перваз на тухлената стена, докато достигна фенера на убиеца. Извади от джоба си хирургическа ножица и преряза тиксото.

Когато го сваляше, събори шепа от някакъв сивкав прах. Изведнъж осъзна, че убиецът е заложил капан за криминалистите. Затова бе оставил фенерчето! Веществото се изсипа право в очите й и докато отчаяно се опитваше да го изтръска, тя размести газовата маска и вдиша порядъчно количество от отровата.

— Не!

Закашля се, започна да се дави от лютия прах. Изведнъж лицето й пламна. Тя се изпусна и падна по гръб, като за малко не се просна върху тялото на Клоуи.

В ухото й прозвуча гласът на Райм:

— Сакс! Какво става? Не виждам.

Тя се помъчи да вдиша, да изчисти отровата от белия си дроб. Сякаш бодлива тел стържеше трахеята, очите и носа й.

Дръпна маската от лицето си и започна да плюе, съзнавайки, че замърсява местопрестъплението, но не можеше да спре.

Райм крещеше. Трудно й бе да чуе, но й се стори, че вика по телефона:

— Медици! Долу!… Не ме интересува… Полицай с отравяне. Бързо!

Гласът му обаче бързо заглъхна и единственото, което Сакс чуваше вече, бе собственото й кашляне.

7.

Докато се връщаше към студиото си в района на Канал стрийт, Били Хейвън отново си мислеше за Хубавото момиче. Спомените за лицето, гласа и докосването му й бяха оживели по време на татуировъчната сесия с госпожица Клоуи Снобарката.

Мислеше си също за думата, която бе изписал: „втория“. За рамката от вълнообразни линии отгоре и отдолу.

Да, добро изпълнение.

Тату „Били“.

Беше сменил гащеризона, който вероятно бе замърсен с отрова (защо да рискува?). Пъхна го в найлонов плик и го метна в един контейнер далеч от бутика. Отдолу носеше обикновени дрехи: черни дънки, кожени ръкавици — също черни. Тъмносиво вълнено палто. Беше късо — до средата на бедрата. Достатъчно топло, но не твърде дълго, тъй че да може да бяга, ако се наложи — а това, съзнаваше той, бе много вероятно да се случи в близките дни.

Носеше скиорската маска вдигната над лицето като шапка. Изглеждаше като обикновен младеж от Манхатън, който се прибира в апартамента си в леденостудения дъжд, превит на две в студа.

Хубавото момиче…

Били си спомни, когато я видя за първи път преди години. Всъщност бе видял нейна снимка, не самото Хубаво момиче. Но веднага се влюби — да, да, от пръв поглед. Скоро след това леля му отбеляза: „О, какво хубаво момиче. По-хубаво трудно ще намериш“.

Били веднага хареса това име за любимата си.

Момичето имаше прекрасна кожа, бяла като абанос.

Той присви очи срещу отвратителния вятър, шибащ лицето му с ледени кристалчета и леденостудени капки, и плътно се загърна с палтото. Внимаваше много да избягва заледените места. Това беше трудно.

Няколко часа бяха минали, откакто свърши с Клоуи в тунела под бутика. Беше останал в района, за да види какво ще прави полицията. Някой се беше обадил на спешния телефон пет минути след като Били излезе през шахтата на Елизабет стрийт. Ченгетата дотичаха масово и той започна да наблюдава. Запомняше какво правят и по-късно щеше да си запише. Заповедите на Модификацията не бяха като библейските, разбира се. Но ако бяха, една от тях щеше да бъде: „Опознай врага си като себе си“.

Били вървеше внимателно. Беше млад и в добра форма, сръчен, но не можеше да си позволи да падне на леда. Едно счупване на ръката би било катастрофа.

Студиото му не беше далеч от мястото на атаката, но той се прибираше вкъщи по заобиколен маршрут, за да е сигурен, че никой не го е видял покрай капака на шахтата и не го е проследил.

Заобиколи квартала веднъж, после втори път, за всеки случай, и се върна при грозния, широк четириетажен бивш склад, сега служещ като полужилищна сграда. Тоест полузаконно. Или може би направо незаконно. Ставаше дума за недвижима собственост в Ню Йорк все пак. Той плащаше кеш за краткосрочен наем — много кеш. Агентът само се усмихна, когато взе парите, и нищо не каза.

Не че имаше значение. Били имаше готова история, включително с фалшиви документи.

„Помни наизуст всяка история за прикритие.“

След като се увери, че тротоарът е празен, Били слезе по късото стълбище до входната си врата. Три изщраквания на три ключалки, и беше вътре, сменяйки саундтрака от гневното свирене на клаксони в Китайския квартал с грохота и свиренето на спирачки от влаковете на метрото, минаващи точно под него.

Звуци от подземния свят. Успокояващо.

Натисна един ключ и анемични крушки осветиха единственото помещение с размери седем на осем метра — комбинация от дневна, спалня, кухня и всичко останало. Стаята имаше малко атмосфера на средновековна тъмница. Едната стена бе от голи тухли, другите — долнопробен гипсокартон. Били имаше друго наето жилище, по̀ на север, и то беше основната му тайна квартира, където възнамеряваше да прекарва повече време, отколкото тук, по време на мисията си за Модификацията, но студиото се оказа по-удобно от апартамента, който се намираше на оживена улица, населена с хора, каквито той най-много мразеше.

Работната маса беше пълна със стъклария, книги, спринцовки, части за татуировъчни машинки, найлонови пликчета, инструменти. Десетки четива за отрови и хиляди файлове, свалени от Интернет, някои — по-информативни, други — по-малко. „Полевият определител на отровните растения“ бе богато илюстрован, но не даваше достатъчно полезна информация, както нелегалния блог, озаглавен: „Натръшкай ги всичките: Дванайсет смъртоносни рецепти за деня, когато ще дойде революцията и ще трябва да се отбраняваме!!“.

Всичко това бе прилежно подредено в работното му пространство — точно както в татуировъчното му студио у дома. Единият ъгъл на помещението бе озарен от ултравиолетовите лампи, които осветяваха осем терариума. Той отиде при тях и разгледа растенията вътре. Листата и цветята му действаха успокояващо, напомняха му за дома. Розово, бяло, виолетово, зелено, в хиляди нюанси. Цветовете се опълчваха срещу сивотата на града, чийто омразен дух тровеше сърцето на Били Хевън всяка минута. Имаше куфари с дрехи и тоалетни принадлежности. В един сак държеше няколко хиляди долара, сортирани по номинал, но намачкани, стари и невъзможни за проследяване.

Той поля растенията и отдели няколко минути да скицира едно от тях — интересна конфигурация на листа и клонки. Като човек, който е рисувал цял живот, Били се чудеше откъде идва този импулс. Понякога само трябваше да вземе молива или пастела и да превърне нещо от тленния свят в нещо непреходно. Безсмъртно.

Хиляди пъти бе рисувал Хубавото момиче.

Моливът изведнъж увисна в ръката му и той остави скицата на клончето недовършена. Хвърли блокчето настрани.

Хубавото момиче…

Винаги когато си помислеше за нея, си спомняше сърдития глас на чичо си:

— Били, трябва да ти кажа нещо. — Чичо му го хвана за ръката и го погледна в очите. — Случи се нещо лошо.

Ето с тези прости, ужасни думи той научи, че нея вече я няма.

Родителите на Били също ги нямаше вече, но това се беше случило преди години и той бе преодолял загубата.

Но тази на Хубавото момиче. Не, никога!

Тя щеше да бъде вечната му спътничка. Щеше да бъде неговата жена, майката на децата му. Тя щеше да бъде тази, която ще го спаси от миналото, от всички злини, от Олеандровата стая.

Изведнъж да изчезне — просто така…

Днес обаче Били не мислеше толкова за ужасната новина, не мислеше за несправедливостта, която го бе сполетяла — макар че случилото се беше адски несправедливо.

Не мислеше за жестокостта — макар че случилото се бе жестоко.

Не, в момента, след като току-що бе татуирал Клоуи, той си мислеше, че вече е тръгнал по пътя, който щеше да сложи край на болката.

Модификацията бе започнала.

Били седна до паянтовата маса в кухнята на сутеренния апартамент и извади от джобчето на ризата си страниците от книгата, която бе намерил тази сутрин.

Бе научил за това заглавие преди няколко седмици и веднага си даде сметка, че има нужда от една бройка, за да завърши плана си за Модификацията. Беше изкупена, но в Интернет можеше да се намери втора ръка. Били обаче не можеше да поръча с кредитна карта и доставка по пощата. Нюйоркската градска библиотека имаше две бройки, но той не ги намери на рафтовете, където трябваше да бъдат — нито във филиала в Централен Манхатън, нито в сателитния клон в Куинс.

Обаче опита още веднъж. Просто му хрумна и по-рано днес отиде в библиотеката на Пето авеню.

И тя беше там — върната и надлежно поставена на място. Той взе книгата от полицата, скри се между шкафовете и я прелисти.

Бе написана на доста лош стил, прецени от няколкото пасажа, които прочете. И имаше абсурдна сензационна корица в черно, бяло и червено. Стилът и оформлението обясняваха бързото й изчерпване. Но съдържанието! Точно това, което му трябваше. Информацията в нея попълваше празните места в плана му идеално, както запълващите игли оцветяват участъците между очертанията на татуировка.

Отначало Били се притесняваше как ще изнесе книгата от библиотеката — нямаше да я вземе по установения ред, разбира се. Освен това при ксерокса имаше камери. В крайна сметка реши да отреже страниците от главата, която му трябваше, с ножче. Сряза ги в основата им и скри книгата внимателно, та никой да не я намери. Знаеше, че вероятно има скрит чип в гърба, който щеше да активира алармата на изхода, ако се опиташе да я изнесе цялата. За всеки случай прегледа всички страници, които бе откраднал, за да провери за втори чип. Нямаше такъв и той излезе от библиотеката необезпокояван.

Сега нямаше търпение да прочете написаното внимателно, за да дооформи плана си за Модификацията. Но когато ги разстла пред себе си, се намръщи. Какво беше това? Първата страница бе повредена, с откъснато ъгълче. Били бе сигурен, че ги отдели от гърба на книгата цели. Погледна джобчето на ризата си и видя, че и то е скъсано. Спомни си, че Клоуи раздра гащеризона му, докато се съпротивляваше. Ето какво се беше случило. Бе скъсала и дрехата, и страницата.

Листът обаче не беше много повреден, само едно малко парченце липсваше. Били внимателно прочете всичко. Веднъж, два пъти. Третия път си записа някои неща и прибра страниците при Заповедите.

Полезно. Много добре. Страшно полезно.

Остави страниците настрани, отговори на няколко текстови съобщения, получи няколко. Поддържаше връзка с околния свят.

Никой не осъзнаваше значението на микробите и вирусите повече от татуировчика. Били изобщо не се тревожеше, че ще зарази жертвите си — това беше самата цел на Модификацията — но се притесняваше да не зарази себе си с онова, което носеха клиентите му, и най-вече, с прекрасните вещества, които използваше вместо мастило.

Отиде при умивалника и отвори раницата си. Сложи си дебели гумени ръкавици, извади татуировъчната машинка и я разглоби. Изпразни тръбичките и ги изплакна в две отделни кофи, после ги подсуши. Водата изсипа в една дупка, която бе пробил в пода, за да се попие в почвата под сградата. Не искаше да я излива в канализацията. Пак заради веществените доказателства.

Това промиване обаче бе само началото. Той почисти всяка част на машинката със спирт (който само обеззаразява, но не стерилизира). Сложи ги в ултразвукова баня с дезинфектанти. После ги запечата в пликчета и ги сложи в автоклава — един вид тенджера за стерилизиране. Обикновено иглите се ползват еднократно, но тези бяха много специални и трудно се намираха. Той сложи и тях.

Разбира се, тези процедури бяха само отчасти за да се предпази от отровите и от заразяване. Имаше и друга причина: какъв по-добър начин да унищожиш всяка връзка между себе си и жертвите, от опичането на 130 градуса по Целзий?

Разбива на пух и прах дори вашата теория за „праха“, не мислите ли, мосю Локар?

8.

Линкълн Райм чакаше нетърпеливо.

— Какво става с Амелия?

— Не мога да се свържа — отговори Том, след като затвори телефона.

— Мамка му! Как не можеш да се свържеш? В коя болница е?

— „Манхатън — многопрофилна“.

— Обади се пак.

— Току-що го направих. Не мога да се свържа с централата. Има някакъв проблем.

— Това е нелепо. Нали е болница! Обади се на 911.

— Не можеш да звъниш на спешния телефон, за да се информираш за състоянието на пациент.

— Аз ще се обадя.

В този момент на външната врата се позвъни. Райм грубо заповяда на Том да „отвори проклетата врата“ и след малко в коридора се чуха стъпки.

Двама полицаи — които бяха помагали на Сакс при огледа на местопрестъплението в бутика „Ше Нор“ — влязоха в стаята. Носеха няколко кашона, пълни с пликчета за съхранение на веществени доказателства — найлонови и хартиени. Линкълн познаваше жената, детектив Джейн Ийгълстън, и тя му кимна за поздрав, на което той отговори със същия жест. Другият полицай, добре сложен мъжага, каза:

— Капитан Райм, за мен е чест да работя за вас.

— Не съм вече на служба — измърмори той.

Забеляза, че времето явно се е влошило — якетата на полицаите бяха наръсени със снежинки и заскрежени. Бяха увили кашоните с улики в целофан. Това беше добре.

— Как е Амелия? — попита Ийгълстън.

— Още не знаем.

— Ако можем да помогнем с нещо, само се обадете — каза мъжът. Кимна към кашоните: — Къде да ги оставим?

— Дайте ги на Мел.

Райм имаше предвид последния пристигнал член на екипа.

Слаб и сдържан, детектив Мел Купър беше известен лабораторен специалист в полицията. Райм бе готов на всякакви заплахи и увещания, дори към кмета, за да осигури Купър в екипа си, особено при такова разследване, в което оръдието на убийството беше отрова. С научните си степени по математика, физика и органична химия Мел бе незаменим.

Ученият кимна на Ийгълстън и колегата й, които, както и той, работеха в големия център по криминалистика на нюйоркската полиция в Куинс. Въпреки капризното време и студа в помещението Купър носеше бяла риза с къс ръкав и широк черен панталон, с които приличаше на странстващ мормонски проповедник или гимназиален учител по физика. Обувките му бяха „Хъш Пъпиз“. Хората обикновено се изненадваха, когато научеха, че живее с майка си; но удивлението ставаше неизмеримо по-голямо, когато се запознаеха с високата му, красива приятелка скандинавка, преподавателка в Университета на окръг Колумбия. Двамата бяха шампиони по спортни танци.

Купър, с лабораторна престилка, гумени ръкавици, предпазни очила и маска, махна към празната работна маса в стаята. Колегите му оставиха кашоните там, кимнаха за довиждане и отново излязоха във виелицата.

— Хайде и ти, новобранец. Да видим какво сме събрали.

Рон Пуласки си сложи подобни предпазни средства и се приближи до масата, за да помага.

— Внимателно — предупреди Райм, макар че нямаше нужда (Пуласки бе вършил тази работа стотици пъти и нямаше друг, който да се отнася по-внимателно с веществените доказателства).

Криминалистът обаче бе разсеян; отново се замисли за Амелия Сакс. Защо не се обаждаше? Спомни си белия прах, който видя да се изсипва върху видеокамерата и лицето й. Спомни си, че я чу да кашля.

Изведнъж някой отключи входната врата.

Вятър. Кашляне. Прочистване на гърло.

— Е? — извика Райм.

Амелия Сакс влезе в дневната, като сваляше якето си. Спря. Закашля се.

— Е? — повтори той. — Добре ли си?

Вместо отговор тя изпи водата от малката бутилка, която й подаде Том.

— Благодаря — каза на младежа. После се обърна към Райм: — Добре съм. — Съблазнителният й глас бе по-нисък и прегракнал от обикновено. — Горе-долу.

Райм от самото начало знаеше, че не е отровена. Бе говорил с парамедика от „Бърза помощ“, специалист по токсини, докато я караха в Многопрофилния медицински център на Манхатън. Симптомите й не бяха характерни за отравяне, съобщи медикът, и когато линейката пристигна в спешното отделение, единствените й оплаквания бяха раздираща кашлица и сълзене на очите, които лекарите промиха няколко пъти с вода. Извършителят бе заложил безвреден капан — но дразнещото вещество можеше да я ослепи или да я задуши.

— Какво беше това, Сакс?

Тя обясни, че от натривките на лигавиците й и мълниеносното кръвно изследване се е установило, че „отровата“ е била прах, съдържащ предимно железен оксид.

— Ръжда?

— Така казаха.

Когато бе отлепила тиксото от металната арматура, на която убиецът беше закрепил фенерчето, Сакс бе изронила част от ръждата и тя се беше изсипала върху лицето й.

Като криминалист Райм отлично познаваше веществото Fe₂O₃, повече известно като железен (III) оксид. Ръждата е полезна веществена следа благодарение на свойството си да полепва навсякъде и лесно да се предава от извършителя на жертвата и обратно. Би могла да бъде токсична, но само в огромни концентрации — над 2,5 милиграма на литър. Наличието й в подземния тунел не изглеждаше с цел да се използва като оръжие. Райм нареди на Пуласки да се обади в строителния отдел на кметството и да разбере дали железният оксид се среща в тунелите.

— Да — докладва младият полицай, след като затвори. — Общината сменя тръбите в цял Манхатън заради новия водопроводен тунел. Някои от старите инсталации, които разрязват, са на сто и петдесет години. Има много прах. Всички работници носят предпазни маски.

Значи убиецът просто бе избрал една от тези стари тръби, за да закрепи фенерчето.

Сакс се изкашля още веднъж, отпи още малко вода и измърмори:

— Яд ме е, че бях толкова непредпазлива.

— А, Сакс… очаквахме да се обадиш.

— Опитах се. Нямаше връзка. Един от парамедиците каза, че в Интернет имало някакъв проблем, който блокирал телефонните превключватели. През последните два-три дни се случвало на няколко пъти. Някакъв спор между компаниите за стандартни кабелни връзки и за новите оптични кабели. Война за територия. Дори се говори за саботаж.

Райм я изгледа с изражението, казващо: „Какво ми дреме?“.

Сакс се покашля още веднъж, докато слагаше предпазните средства за лабораторна работа, и отиде при кашоните с улики.

— Хайде да попълваме таблицата — каза Линкълн, като кимна към няколкото бели дъски за писане, стърчащи като чапли на хилави крака.

На тях записваха уликите за всяко разследване. Сега имаше само една изписана — с данните за убийството при опит за грабеж в района на кметството. На мъжа, който се беше обръснал гладко за среща, преди да излезе на улицата, където бе ограбен и убит.

Сакс отиде в ъгъла и постави чиста дъска пред тази. Взе един маркер и попита:

— Как ще го наречем?

— Днес е пети ноември. Нека да спазваме традицията. Неизвестен извършител 5–11.

Тя се покашля, кимна и написа:

2. Елизабет стрийт 237

• Жертва: Клоуи Мур

Райм погледна бялото табло и заяви:

— Хайде да попълваме!

9.

Преди да започнат с анализа на уликите обаче, на вратата още веднъж се позвъни.

Шумът от отваряне и затваряне на вратата бе придружен с познатия вече вой на вятъра и трясък на чупещ се лед. Лон Селито влезе в дневната, като влачеше краката си и се препъна в килима.

— Все по-лошо става. Леле! Каква бъркотия.

Райм не обърна внимание на тази кратка сводка за времето.

— Какво става със записите от камерите? — попита направо.

Имаше предвид видеокамерите за наблюдение на Елизабет стрийт, близо до шахтата, през която извършителят бе проникнал на мястото на убийството. И където, както изглеждаше, бе шпионирал Сакс.

— Няма.

Райм се намръщи.

— Но има очевидец.

Линкълн изгледа кисело дебелия детектив.

— Разбирам те, Линк. Но само с това разполагаме. Свидетелят се прибирал от работа и видял някакъв тип до шахтата около десет минути преди на спешния телефон да получат сигнала за убийството.

— Прибирал се от работа — саркастично повтори Райм. — Значи твоят свидетел е бил уморен.

— Да, и уморен очевидец, който е видял извършителя, е много по-полезен, отколкото свеж и бодър, който не го е видял.

— В такъв случай няма да е очевидец — отбеляза Райм. Погледна дъската. — Отворена ли е била шахтата?

— Да. И оградена с оранжеви конуси и ограничителна лента.

— Така си и мислех. Значи убиецът вдига капака с кука, огражда го с конуси, пъха се долу, убива жертвата и си тръгва. — Обърна се към Сакс: — Каза, че долу е било влажно. Значи шахтата е била отворена през цялото време. Какво е станало с конусите и лентата?

— Нямаше ги — отвърна тя. — Не видях, когато излязох.

— Разбира се, че няма да ги остави да се търкалят наоколо. Твърде умен е. Лон, какво каза твоят очевидец за извършителя?

— Бял мъж, с плетена шапка и тъмно палто. Тъмна раница. Не е видял добре лицето. Описанието съвпада с това на човека, когото са забелязали до шахтата, докато Амелия е правила огледа долу.

— Някакви улики от улицата?

— При тази виелица? — възкликна Сакс.

Метеорологичните явления са най-класическият и най-вредният замърсител на веществените доказателства от местопрестъплението. При уличната шахта имаше и друг проблем: хората от „Бърза помощ“ бяха заличили и малкото налични улики, докато са качвали Сакс в линейката след предполагаемото й отравяне, което се бе оказало фалшива тревога.

— Значи можем да отпишем тази част от местопрестъплението и да се съсредоточим върху намереното под земята. Първо, мазето на бутика.

Джейн Ийгълстън и колегата й бяха заснели и претърсили подземието и сервизната стаичка, но бяха намерили твърде малко неща. Мел Купър огледа микроследите, събрани от тях.

— Съвпадат с контролните проби от мазето — обяви. — Няма нищо, което можем да използваме.

— Добре. Един важен въпрос: излязоха ли резултатите от токсикологията? Каква е отровата?

Началното им предположение бе, че причината за смъртта е отравяне, но нямаше как да са сигурни, докато не бъде готов анализът на съдебния лекар. Сакс се беше обадила на патолога и настоя да им изпрати предварителния си доклад възможно най-бързо. Трябваше да узнаят каква е била отровата, а също приспивателното, с което убиецът е упоил Клоуи. Сакс изтъкна спешността на случая, като подчерта, че според тях това е само началото на серия от подобни убийства. Сега докладва на Райм, че патологът се е оплакал от прекалена натовареност (което по принцип е характерно за лекарите, особено тези на държавна служба), но е обещал да разгледа случая „Клоуи Мур“ с приоритет.

— Сакс, ти взе ли проба от мястото на татуировката? — попита Райм с типичното му нетърпение.

— Разбира се.

— Пусни я за изследване, Мел. Да видим дали няма да научим нещо повече за отровата.

— Веднага.

Инструментът, който Купър използва за този анализ, бе газов хроматограф, комбиниран с масспектрометър — два големи, свързани апарата в ъгъла на помещението. Методът на газовата хроматография се използва за изследване на проби от неизвестен материал, при което химичните вещества се разделят въз основа на различната им летливост — свойството да се изпаряват при различни условия. Така разделените изпарения преминават през масспектрометъра, който определя веществата, като сравнява уникалната им структура с база данни на известни химикали.

След като шумната, нагорещена машина (пробите реално се изгарят) поработи няколко минути, Купър обяви резултата:

— Цикутоксин.

Нюйоркската полиция имаше голям архив с данни за отровни вещества, който Райм бе използвал още навремето като началник на отдел „Следствени ресурси“ (сега отдел „Криминалистика“), но по онова време убийствата с отрова бяха дори по-редки от сега. Купър прегледа информацията за веществото и обобщи:

— Съдържа се в блатния бучиниш. Уврежда централната нервна система. Причинява силно гадене, повръщане, изпускане на пяна през устата. Мускулни спазми. Това е едно от най-смъртоносните растения в Северна Америка. — Кимна към апарата: — Веществото явно е специално дестилирано. Няма данни да е откривано в толкова висока концентрация. Смъртта настъпва бавно. При това количество сигурно е умряла за около половин час, може би малко повече.

— Не е ли това отровата, с която се е самоубил оня известен гръцки философ? — обади се Пуласки.

— Не точно. Онова е друг вид бучиниш. Но и двете са от семейството на моркова.

— Да оставим Сократ намира — сопна се Райм. — Концентрирайте се върху нашия случай. Има ли някой друг освен мен, който да забелязва нещо обезпокоително в източника на отровата?

— Растението може да се намери из нивите и блатата в цялата страна — отбеляза Сакс.

— Именно.

Промишлените химикали, които се използват в индустрията и могат да се купят свободно на пазара, могат да бъдат проследени от производителя по цялата верига до купувача. Някои дори съдържат химически „етикет“, който може да доведе разследващите до касова бележка с името на извършителя върху нея. Това обаче нямаше как да стане, ако е добил оръжието на убийството от полето.

Имаше някаква възможност да стеснят кръга на търсене до определен район на страната. Но имайки предвид, че беше ноември, вероятно убиецът бе набрал растението преди месеци. Дори можеше да го е отгледал в оранжерия в мазето си.

Също толкова обезпокоителен беше фактът, че по някакъв начин бе концентрирал токсина, за да бъде по-силен.

Рон Пуласки бе застанал до бялата дъска. Райм му нареди:

— Новобранец! Запиши това на таблото със сбития си почерк, гордост за сестрите от Църквата на скептичното сърце.

Настроението му се беше подобрило значително сега, след като имаше предизвикателство, мистерия за разгадаване… а също улики, върху които да работят.

— Няма пръстови отпечатъци — продължи Сакс.

Райм и не очакваше да има. Не, убиецът бе твърде умен, за да остави.

— Колкото до косми, намерих плъши и няколко от Клоуи, но не други, затова предполагам, че освен плетената шапка е носил и нещо друго на главата.

Плътно прилепващите шапки имат ефект повече да разрошват косата, отколкото да пазят от падане на косми, особено вълнените и найлоновите, защото причиняват сърбеж и принуждават човека да се чеше. Райм предположи, че извършителят е знаел този факт и затова е взел други, по-ефикасни мерки, за да осуети попадането на ДНК улики на местопрестъплението.

— Първоначалният преглед за сексуално насилие даде отрицателен резултат — каза Сакс, — но съдебният лекар може да открие нещо. Във всеки случай гениталиите и вторичните полови органи не са докосвани. Освен корема… — кимна към снимката — … цялото тяло беше покрито. Но когато я облъчих с алтернативната светлина, открих нещо интересно: докосвал е на десетки места кожата й, галил я е. Повече, отколкото е необходимо, за да я опъне за татуирането. Освен това тя има друга малка татуировка на врата. Цвете. — Тя показа снимката на монитора с висока разделителна способност. — При облъчването се видя, че я е потъркал няколко пъти.

— Обаче никакво сексуално докосване, така ли? — измърмори Селито.

— Не по общоприетия начин — изтъкна Сакс. — Може извършителят да има фетиш или парафилия. Останах с впечатление, че се е възхищавал на кожата й. Искал е да я докосва. Или може би се е изкушил да го направи.

— „Изкушил“? — измърмори Райм. — Това ми звучи малко мътно, Сакс. Малко мелодраматично. Отбелязвам го като информация, но дай да видим конкретните улики.

Започнаха с микроследите — да анализират частиците, които Сакс бе намерила около тялото, и да ги сравняват с контролните проби от тунела, опитвайки се да изолират тези, които са уникални за извършителя.

Купър постоянно захранваше газовия хроматограф с нови проби.

— Така, имаме азотен оксид, озон, желязо, манган, никел, сребро, берилий, хлорирани въглеводороди, ацетилен.

Райм кимна:

— Всичко това е било близо до тялото?

— Да. — Амелия погледна подробния регистрационен картон, описващ точното място, откъдето е взета пробата.

— Хъм — изръмжа криминалистът.

— Какво има, Линк? — попита Селито.

— Това са вещества, които се използват при запояване. Най-вече в горивото за ацетиленови горелки. Може да са дошли от извършителя, но мисля, че по-вероятно да са останали от монтирането на тръбите. Все пак запишете ги в таблицата.

Купър взе друга проба — от земята около стълбата, водеща към изхода на шахтата. След като машината направи анализа, лаборантът се намръщи:

— Може би тук има нещо интересно.

Райм въздъхна. „Ами кажи го де, да ти се моля ли искаш?“ — подсказваше усмивката му.

Купър не беше човек, който ще позволи да го притискат. Внимателно разгледа графиката от масспектрометъра.

— Това е тетродотоксин.

Тази информация заинтригува Линкълн:

— А, да. Това вече е интересно. Друго вероятно оръжие на убийството.

— Това отрова ли е, Линк? — попита Селито.

— О, и още как — отговори Купър. — Доста силна при това. Съдържа се в яйчниците на рибата-таралеж фугу. Представлява невротоксин, за който все още няма открита противоотрова. В Япония ежегодно от него умират около шейсет души — след умишлено поглъщане. В малки дози причинява еуфория… и имаш шанс да оцелееш, за да си понесеш последствията. И друго важно — тетродотоксинът е наркотикът на зомбитата.

— Какво? — изхили се Селито.

— Сериозно. Като във филмите. Някои карибски племена го вземат, за да забавят пулса и дишането си до такава степен, че изглеждат като мъртви. След известно време се съживяват. Правят го по религиозни подбуди или за измама. Антрополозите смятат, че това може да е източникът на мита за зомбитата.

— Добро забавление за скучна съботна нощ в Хаити — измърмори Райм. — Хайде да се съсредоточим върху същественото. Върху конкретния проблем. Върху фактите.

Купър намести очилата си на носа и уточни:

— Много малко количество.

— Ако патологът не открие тетродотоксин в кръвта на Клоун, убиецът сигурно е планирал да го използва за бъдещи атаки — намръщи се Райм. — И откъде, по дяволите, го е намерил? Сигурно сам е хванал риба-таралеж. Както сам си е отглеждал бучиниша. Продължавай нататък, Мел.

Купър вдигна глава от едно картонче за съхранение на доказателства и продължи:

— Ето нещо от един отпечатък от стъпка — от неговите, предполагам, защото е бил близо до стълбата. Замазан е.

Калцуни…

— Да, така е — потвърди Сакс.

Купър й показа графиката от масспектрометъра. Тя кимна и преписа данните върху дъската:

• Стеркобилин, урея 9,3 г/л, хлор 1,87 г/л, натрий 1,17 г/л, калий 0,750 г/л, креатинин 0,670 г/л

— Лайна — измърмори Райм.

— Какво не му хареса? — попита Пуласки.

— Не това. Говоря буквално. Фекална материя. Защо това? Защо там? Някакви предположения, момчета и момичета?

— По тавана на тунела имаше тръби на отходната канализация, но не видях течове по пода и стените. Вероятно не е от там.

— От някоя градинка, където разхождат кучета? — предположи Селито. — Или убиецът има куче?

— Моля ти се — намеси се Райм, като едва се сдържа да не завърти подигравателно очи. — Тези вещества са от човешки лайна. Можем да пуснем ДНК анализ, но само ще хвърлим усилия в канала. Извинявам се за израза.

— Може би е ходил до тоалетната, преди да отиде на местопрестъплението?

— Възможно е, новобранец, но по-скоро да се е оцапал някъде от канализацията. Това ни подсказва, че прекарва дълго време в подземията на Ню Йорк. Това е ловното му поле. Там се чувства спокоен. И щом на мястото на убийството на Клоуи Мур не е имало теч, това означава, че вече е избрал и други локации. Освен това навежда на извода, че избира жертвите си предварително.

Стационарният телефон иззвъня и Сакс вдигна. Проведе кратък разговор и след като затвори, съобщи:

— Беше патологът. Да, причината за смъртта е отравяне с цикутоксин. И в кръвта на жертвата няма тетродотоксин. Ти беше прав, Мел — концентрацията е осем пъти по-голяма, отколкото се открива в растението източник. И я е упоил с пропофол. Две места на инжектиране: във врата и в ръката.

— Предписва се с рецепта — отбеляза Райм. — Това не можеш да си го отгледаш в градината. Как се е сдобил с веществото? Добре, запишете го в таблицата. Сега татуировката. Това ми е много интересно.

Райм се вгледа в снимката, направена от Сакс: без мастило, но с очертания от зачервена, възпалена кожа. Беше доста по-ясна, отколкото я бе видял през видеокамерата на тъмното местопрестъпление.

— Леле — отбеляза Рон Пуласки, — добра е.

— Не разбирам от татуировки — призна Линкълн. — Но се питам дали не се броят на пръсти хората, които биха могли да го изпълнят по този начин за кратко време.

— Ще мина през няколко от големите студиа в града — каза Селито. — Да видим какво ще кажат.

— Тези линии… — Райм посочи вълнообразните очертания под и над думата. — Ти беше права, Сакс. Изглеждат като порязвания, а не татуировка. С бръснач или скалпел.

— За декорация, по дяволите! — измърмори Селито. — Извратен мръсник.

— Да се запише в таблицата. Не знам какво означава това. Нито думата: „втория“. Какво може да значи? Някакви идеи?

— Може би втората жертва — предположи Пуласки.

Селито се изсмя:

— Този тип не се старае да прикрива деянията си. Сигурно щяхме да чуем, ако имаше първа жертва, не мислиш ли? Обзалагам се, че Си Ен Ен щеше да разгласи.

— Да, така е. Не се замислих.

— Нямаме достатъчно информация, за да си правим изводи на този етап — заяви Райм, като гледаше снимката. — И каква е останалата част на посланието? Имам наблюдения, че човек, който толкова добре владее калиграфия, има добри познания по правопис и граматика. Думата е изписана с малка буква. Значи преди нея трябва да има нещо друго. Няма точка, значи следват още думи.

— Питам се дали тези линии са някаква рамка — измърмори Сакс. — Или означават цитат? Може би някакъв ребус?

— Нямам представа… Лон, обади се в управлението и събери екип да провери в базите данни.

— Гениална идея. Да мобилизираме цял екип да търси думата „втория“ в някоя книга или нещо друго? Мислиш ли, че се е появявала някъде преди?

— Да, накарай ги да търсят думата в известни цитати от престъпления, убийци, татуировки, нюйоркския ъндърграунд. Кажи им да проявят въображение!

— Добре — измърмори Селито. — „Втория“. А също като съкращение: числото 2 с окончание „-рия“ накрая.

— Хъм — измърмори Райм, като кимна; не се беше сетил за това.

Едрият детектив извади мобилния си телефон, стана и отиде в ъгъла на стаята; след няколко секунди започна да раздава заповеди. Върна се при другите, след като затвори.

— Давайте нататък — каза Линкълн на хората си.

След като анализира още няколко проби, Мел Купър обяви:

— Имаме следи от бензалкониев хлорид.

— Аха, амонячен дезинфектант. Използва се често на обществените места, особено при опасност от бактериални зарази или при чувствителни групи хора. В училищните столове например. Да се запише!

— Каучуково лепило — продължи Купър.

Райм обясни, че този продукт се използва за всичко, от превръзки до строителството.

— Масово производство?

— Да.

— Естествено — измърмори Райм. Криминалистите предпочитат вещества с установена марка, чийто произход лесно може да се установи.

Купър пусна още проби за анализ. След няколко минути погледна монитора и обяви:

— Добре, добре. Ясен резултат за вид скала. Мрамор. И по-точно, инуудски мрамор.

— Каква форма? — попита Райм. — Покажи го на екрана.

Специалистът го направи и той видя увеличена картина на белезникави, сивкави и бежови прашинки и зърна с различна големина. Лабораторният техник каза:

— Натрошен. Виждате края на това парченце в горния ляв ъгъл?

— Да, очевидно е. Изпечи го!

Купър пусна пробата през газовия хроматограф.

— Има следи от „Тоувекс“ — обяви след малко.

— „Тоувекс“ ли? — стъписа се Селито. — Промишлен експлозив?

Райм кимна:

— Имах предчувствие, че ще намерим нещо такова. Използва се за взривяване на каменни основи. Ако съдя по натрошаването на мраморните частици, убиецът е бил близо до строителен обект. Място, където има много инуудски мрамор. Новобранец, обади се в кметството и питай какви разрешения за взривяване са издавали наскоро. После засечи с геоложката база данни за района. Хайде, какво друго?

В пробите, взети изпод ноктите на Клоуи Мур, не бяха открити следи от кожа — само памучни и хартиени влакна.

Райм обясни на Селито:

— Може би Клоуи се е съпротивлявала и тези частици са попаднали под ноктите й при борбата. Жалко, че не е одрала и кожата му. Къде е ДНК точно когато най-много ни трябва? Пишете на дъската и да продължаваме.

Тиксото, с което извършителят бе вързал краката на Клоуи, беше масово производство; белезниците — също. А фенерчето — семафорът, с който бе осветил творението си — беше евтин пластмасов боклук. Нито по него, нито по батериите вътре имаше пръстови отпечатъци; нямаше косми или други частици — само лепило като това, което се използва при ролките за събиране на животински косми (същите, с които криминалистите събираха микроследи). Както предполагаше Сакс, престъпникът вероятно бе почистил дрехите си, преди да тръгне за местопрестъплението.

— Този тип е по-добър, отколкото си мислех — измърмори Райм със смесени чувства на изненада и неохотно възхищение.

— Долу имаше ли някакви електрически контакти, Сакс? Не си спомням.

— Не. Прожекторите, които бяха сложили първите пристигнали полицаи, бяха акумулаторни.

— Значи и неговата машинка за татуиране също би трябвало да е на батерии. Новобранец, хайде почини си малко от мраморното търсене и намери кой произвежда татуировъчни машинки.

Пуласки веднага отвори нов прозорец за търсене в Интернет на компютъра, като коментира:

— С малко късмет, сигурно няма много.

— Хъм, това ще бъде интересно.

— Кое?

— Татуировъчна машинка, заредена с късмет.

— Заредена с… какво?

Селито се усмихна накриво. Знаеше какво ще последва.

— „С малко късмет“ — продължи Райм. — Трябваше да кажеш: „Очаквам, че няма много марки татуировъчни машинки“. Това „с малко късмет“ изразява личното ти отношение, което не е меродавно в случая.

Младият полицай поклати глава:

— Линкълн, когато говоря с теб, понякога имам чувството, че участвам във филм на Куентин Тарантино.

Райм вдигна вежди. Тоест: „Продължавай“.

— Ами — обясни Пуласки, — сещаш ли се за онази сцена, в която двама наемни убийци се канят да убият някого, но десет минути обсъждат как „нервен“ и „изнервен“ не означавали едно и също или че „незаинтересован“ не е същото като „неинтересуващ се“. В един момент направо ти идва да ги удариш.

Сакс се закашля и се разсмя.

— Тези неточности в употребата на думите притесняват и мен — измърмори Райм. — Хубаво е да се знае разликата. Сега последната улика от местопрестъплението. И тя е тази, която най-много ме интересува.

Погледна пликчето с вещественото доказателство, като си помисли: „Трябва да проуча кой е този Тарантино“.

10.

Мел Купър внимателно отвори последното останало пликче на лабораторната маса. С пинсети извади смачканата хартийка. Започна да я разгъва.

— Къде беше това, Амелия? — попита.

— На около метър от тялото. Под една от онези жълти кутии.

— Видях ги — каза Райм. — IFON. Електрически и телефонни табла, предполагам.

Хартийката беше откъснато горно ъгълче от лист с някакъв текст, с размери около седем на пет сантиметра. Думите на предната, дясна страница, бяха:

ове

е способността да предугажда следващите ходове

На задната страна:

било открито тялото.

Райм погледна Купър, който с помощта на микроскоп „Баух и Ломб“ сравняваше целулозните влакна от тази проба с намерените под ноктите на жертвата.

— Сходни са — отбеляза. — Може би от един и същи източник. Освен това няма друга проба с нишките от плат, които намерихме под ноктите й.

— Значи приемаме, че е откъснала хартийката, докато се е борила с убиеца.

— Защо е носил този лист? — попита Селито. — Какво всъщност представлява?

Райм забеляза, че хартията не е гланцирана, следователно не беше от списание. Не приличаше и на вестникарска хартия.

— Изглежда, че е от книга — обяви той, като гледаше втренчено триъгълното парче.

— Добре, но как е станало? — попита Пуласки.

— Уместен въпрос. Имаш предвид, ако листчето е било в джоба на извършителя и жертвата го е откъснала, докато са се борили, как може да е от книга. Така ли?

— Точно така.

— Ами, мисля, че е откъснал няколко важни страници от книгата и ги е взел със себе си. Затова искам да знам от коя книга са.

— Да пробваме по лесния начин, а? — предложи Купър.

— О, „Гугъл Букс“? Или както там се нарича. Онзи сайт, който съдържа деветдесет процента от всички книги в света. Добре, пробвай там.

Търсенето обаче, както можеше да се очаква, излезе безуспешно. Райм не разбираше много от авторски права, но предполагаше, че все още има писатели, които не желаят да предлагат създадените си с много труд творби безплатно в Мрежата.

— Значи ще действаме по трудния начин — обяви той. — Как го наричат в света на хакерите? Нападение с груба сила? — Замисли се за момент и добави: — Все пак можем да стесним обхвата на търсенето. Да видим дали можем да разберем кога е отпечатана и да търсим книги, публикувани в този период и посветени — за начало — на престъпления. Думата „тялото“ подсказва темата. Така, да започнем с датата.

— Въглеродно датиране? — попита Рон Пуласки, при което Мел Купър се подсмихна. — Какво има?

— Не си ли чел главата за радиационно датиране, новобранец? — попита Райм, имайки предвид учебника си по криминалистика.

— Чел съм я, Линкълн.

— И?

Пуласки издекламира:

— Въглеродното датиране е сравняване на съдържанието на нерадиоактивен въглерод-12 със съдържанието на радиоактивен въглерод-14, при което може да се изчисли приблизително възрастта на анализирания обект.

— Много точен цитат. Жалко, че си пропуснал бележката под линия.

— О, и бележка под линия ли имало?

— Стандартната грешка при въглеродно датиране е трийсет-четирийсет години. И то при по-нови проби. Ако нашият извършител се е разкарвал с листа от папирус или пергамент от динозавърска кожа, отклонението би било по-голямо. — Райм кимна към листчето. — Затова, не, въглеродното датиране не е подходящо за този случай.

— Поне можем да разберем дали е отпечатано през последните трийсет-четирийсет години.

— Това вече ни е известно — сопна се Линкълн. — Книгата е отпечатана през деветдесетте, почти сигурен съм. Искам нещо по-конкретно.

Селито се намръщи:

— Откъде разбра периода, Линк?

— По шрифта. Нарича се „Мириад“ и е създаден от Робърт Слимбак и Керъл Туомбли за „Адоуб Системс“. Възприет е от „Епъл“.

— Прилича ми на сансерифен — отбеляза Сакс.

— Погледни низходящата чертичка на у и наклоненото е.

— И това ли си изучавал? — попита Пуласки с тон, сякаш огромна дупка в криминалистичното му образование заплашваше да го погълне цял.

Преди години Райм бе работил по случай с отвличане, при което извършителят бе сглобил бележка за откуп с отрязани букви от списание. Беше ги взел от заглавия на статии и няколко обяви. Като анализира шрифтовете на десетки списания и емблеми на рекламодатели, той установи точно кой брой на „Атлантик Мънтли“ е бил използван. След като издейства съдебна заповед за разкриване на списъците с абонати — и с помощта на други улики — откриха къде живее похитителят и спасиха жертвата. Сега криминалистът обясни това на Пуласки.

— Добре, но как ще определим по-точно датата? — попита Селито.

— По мастилото.

— Маркери? — намеси се Купър.

— Не, съмнявам се, че има.

През 60-те години на деветнайсети век производителите на мастила са започнали да слагат химични маркери в продуктите си (по същия начин както производителите на експлозиви), за да може в случай на престъпление мастилената проба да бъде проследена до конкретен източник или поне до химикалка с определена марка. (Първоначалната цел на това маркиране била за разкриване на фалшификатори, но се оказало полезно и за залавянето на голям брой похитители и убийци, оставили бележки с послания на местопрестъплението.) Мастилото, използвано за печатане на книги обаче, като тази проба, се продаваше в големи количества и рядко се маркираше.

Затова Райм обясни, че трябва да сравнят състава на това мастило с базата данни на полицията.

— Екстрахирай мастилото, Мел. Да видим от какво е съставено.

От полицата с инструменти над работните маси Купър взе модифицирана спринцовка с частично изпилена игла. Заби я седем пъти през хартията. Миниатюрните кръгчета, които се получиха, накисна в пиридин, за да се разтвори мастилото. После изпари разтвора и пусна получилия се прах за анализ.

Когато масспектрометърът показа графиката — назъбена линия с максимуми и минимуми, показващи веществата в мастилото от тайнствената книга — Купър и Райм се втренчиха в екрана.

Сам по себе си, анализът не означаваше нищо, но след като пуснаха резултатите през базата данни, се оказа, че мастилото е подобно на използваното за печатане на книги за възрастни между 1996 и 2000 година.

— За възрастни ли? — сепна се Пуласки.

— Не, не от твоите книги за възрастни — засмя се Селито.

— Моите… — Младият полицай се изчерви като рак. — Не, чакай!

— Има се предвид противоположното на детски книжки — обясни Райм. — Законни книги за възрастни. А хартията? Провери киселинността.

Купър пусна бърз анализ на малко парченце от хартийката.

— Висока киселинност.

— Означава, че е от книга с твърди корици, предназначена за масово разпространение. Не е от издание с меки корици, защото те се печатат на вестникарска хартия. И е за масово разпространение, защото по-скъпите заглавия в ограничен тираж излизат на хартия с ниска киселинност или неутрална реакция. Ето още една задача за твоя екип, Лон. Да намерят книгата. Предположението ми е за научно-популярно заглавие от споменатите години. Вероятно на криминална тематика. И всяка глава е посветена на различна тема, защото извършителят е откъснал само това, което му е трябвало. Прати хората ни да говорят с издатели, книжари, колекционери на криминални книги… и писатели на такава литература. Колко такива може да има?

— Да, да. Ще го направят в свободното време, докато не търсят милиарди цитати с думата „втория“.

— Аха, и още нещо — направете го приоритет. Ако убиецът си е дал труда да намери бройка от книгата, да откъсне страниците и да ги носи със себе си, трябва час по-скоро да разбера какво пише в нея.

Дебелият детектив отново погледна снимката на татуировката и каза на Купър:

— Отпечатай ми това, Мел. Ще пратя хора да разпитат в татуировъчните ателиета. Или как се наричат сега? Може би „студиа“? И ми извади списък на по-големите.

Купър отпечата снимката, после отвори сайта на Агенцията за фирмено лицензиране на Ню Йорк. Извади списък на трийсетина татуировъчни студиа. Подаде двата листа на детектива.

— Толкова много? — изръмжа Селито. — Чудесно. Май не ми стигат разходките навън в това прекрасно есенно време.

Пъхна списъка и снимката в куфарчето си, нахлупи шапката и извади дебелите си ръкавици от джоба. Излезе, без да каже довиждане. Райм отново чу за кратко воя на вятъра, докато вратата се отваряше, после — затръшването й.

— Е, новобранец, как вървят нещата с мрамора?

Младежът се завъртя към близкия компютър, погледна екрана и докладва:

— Все още преглеждаме разрешенията за взривяване. В момента взривяват доста неща в града.

— Продължавай.

— Дадено. Скоро ще има резултат. — Погледна Райм. — С малко късмет.

— „С малко късмет“?

— Да. Надявам се на късмета и няма да слушам повече поучения от теб, Линкълн.

3. Елизабет стрийт 237

• Жертва: Клоуи Мур, 26 г.

— Вероятно няма връзка с извършителя

— Няма сексуално насилие, само докосване на кожата

• Неизвестен извършител 5–11

— Бял мъж

— Слаб или средно телосложение

— Плетена шапка

— Тъмно палто до бедрата

— Тъмна раница

— Носил е калцуни

— Няма пръстови отпечатъци

• Причина за смъртта: Отравяне с цикутоксин, вкаран в организма чрез татуиране.

— От растението воден бучиниш

— Източник — неизвестен

— Концентрация: осем пъти над обичайната

• Упоена с пропофол

— Откъде? Достъп до медицински материали?

• Татуировка: „втория“; готически шрифт; в рамка от орнаменти като мидени черупки

— Част от послание?

— Екип от полицията проверява

• Преносима машинка за татуиране — използвана като оръжие

— Модел — неизвестен

• Памучни влакна

— Белезникави

— Вероятно от дрехата на извършителя, скъсана при борбата

• Страница от книга: На криминална тематика?

— Вероятно откъсната от джоба на извършителя при борбата

— Вероятно издание с твърди корици за масово разпространение, публикувано през 1996–2000 г.

-ове

е способността да предугажда следващите ходове

— На следващата страница:

било намерено тялото.

• Вероятно е използвал ролки за събиране на косми, за да почисти дрехите си от частици преди нападението

• Белезници

— Масови, не може да се установи източникът

• Фенерче

— Масов модел, не може да се установи източникът

• Тиксо

— Масово, не може да се установи източникът

1. Микроследи

• Азотен оксид, озон, желязо, манган, никел, сребро, берилий, хлорирани въглеводороди, ацетилен

— Вероятно гориво за запояване.

• Тетродотоксин

— Отрова от рибата фугу

— Зомбираща дрога

— Нищожно количество

— Не е използван върху жертвата

• Стеркобилин, урея 9,3 г/л, хлор 1,87 г/л, натрий 1,17 г/л, калий 0,750 г/л, креатинин 0,670 г/л

— Фекална материя

— Възможно е да означава интерес (до вманиачаване) към подземията

— От бъдещи места за убийства под земята?

• Бензалкониев хлорид

— Амонячно съединение, използвано за дезинфекция

• Каучуково лепило

— Използва се за превръзки, в строителството и за много други цели

• Инуудски мрамор

— Прах и фини зърна

• Експлозив „Тоувекс“

— Вероятно от място, където е извършено взривяване

11.

— Здрасти, пич. Сядай. Ей сега ще ти обърна внимание. Ако искаш, прегледай каталога. Може да си намериш нещо забавно, нещо да впечатляваш мацките. Човек никога не е прекалено стар, за да се изрисува.

Младежът хвърли поглед на обикновената венчална халка на пръста на Лон Селито и отново съсредоточи вниманието си върху младата блондинка, с която говореше преди това.

Татуировчикът — и собственик на ателието — беше около трийсетте, мършав като скелет. Носеше добре изгладени черни дънки с хубава кройка и бяла, безупречно чиста фланелка без ръкави. Тъмнорусата му коса бе вързана на дълга опашка. Имаше контешка брадичка — сложно оформена, спускаща се от горната устна с четири линии тъмни мъхести косми, обикалящи устата и сливащи се отново на брадичката му в спирала. Бузите му бяха гладко избръснати, но бакенбардите, остри като куки, бяха завити към ушите. От горната част на всяко ухо към висулката отдолу се спускаше стоманена пръчица. По една подобна, но по-малки, бяха прокарани вертикално през всяка вежда. При това оформление на лицевото окосмяване и тези пиърсинги татуировките на Супермен на едната ръка и на Батман на другата изглеждаха доста безобидно.

Селито направи крачка към него.

— Казах един момент, пич. — Татуировчикът изгледа изпитателно детектива. — Знаеш ли, за човек на тази възраст и с тия габарити (не се обиждай) си доста добър екземпляр. Кожата ти няма да се отпусне. — Гласът му затихна. — Олеле. Я гледай!

На Селито му беше писнало от глупости, затова навря златната си полицейска значка в лицето на отрепката по начин, едновременно флегматичен и агресивен.

— Добре, добре. Полиция. Ченге ли си, пич?

Младежът седеше на столче до едно удобно на външен вид, но доста изтъркано черно кожено кресло, заето от момичето, с което говореше, когато Селито влезе. Тя носеше изключително тесни дънки и сива фланелка без ръкави, а отдолу — нещо, което приличаше на три сутиена или камизолки, или каквото там се наричаха. Розов, зелен и син. Смайващо златистата й коса беше дълга от лявата страна и късо подстригана от дясната. Имаше красиви черти, ако се абстрахираш от шантавата прическа и неспокойните очи.

— С мен ли искаш да говориш? — попита татуировчикът.

— Искам да говоря с Ти-Ти Гордън.

— Аз съм Ти-Ти.

— В такъв случай искам да говоря с теб.

Наблизо друг татуировчик, дебеланко около трийсетте, с камуфлажни панталони и фланелка, работеше върху друг клиент — мускулест мъжага, легнал по корем върху кожена кушетка като в студио за масажи. Татуировката на гърба му щеше да представлява изящно изрисуван мотоциклет.

Художникът и клиентът погледнаха Селито, който също ги изгледа.

Двамата се върнаха към заниманието си.

Детективът отново погледна Гордън и момичето с нестандартната прическа. Тя бе видимо смутена, доста изнервена. Гордън обаче изобщо не изглеждаше впечатлен от присъствието на полицая. Собственикът на студиото за татуировки „Соник Хъм-дъм“ имаше всички възможни разрешителни и чинно си плащаше данъците — детективът бе проверил.

— Потрай малко да свърша.

— Важно е — настоя Селито.

— Това, което правя тук, също е важно, пич.

— Не, пич. Сега ще седнеш ей там и ще отговаряш на въпросите ми. Защото моето важно е по-важно от твоето важно. А вие, Лейди Гага, ще ни оставите насаме.

Тя кимна.

— Ама… — опита се да възрази Гордън.

— Чувал ли си за член двеста и шейсет, алинея двайсет и едно от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк? — заплашително попита Селито.

— А… ммм… да. — Гордън кимна делово.

— Престъпление е да татуираш непълнолетни и наказанието е толкова строго, колкото блудство с дете втора категория. — Детективът погледна клиентката и изръмжа: — Ти на колко си години, между другото?

— На седемнайсет — отговори тя, вече през сълзи. — Съжалявам, просто аз не… наистина, не съм…

— Ще довършиш ли изречението скоро?

— Аз… моля ви, не съм…

— Ще бъда ясен: Изчезвай от тук!

Тя хукна, като забрави якето си от изкуствена кожа. След няколко крачки спря, поколеба се, после се върна бързо, грабна дрехата и отново си тръгна, този път за постоянно.

Селито отново се обърна към собственика на студиото. Забавляваше се, макар че Гордън не изглеждаше много притеснен. Детективът пробва с по-сериозна заплаха:

— Това е леко престъпление клас Б и се наказва с три месеца затвор.

— Наказва се с до три месеца затвор — поправи го Гордън, — но представянето на валиден документ за самоличност от страна на клиента е убедителен оневиняващ аргумент. Шофьорската й книжка изглеждаше много истинска. Първокласен фалшификат. Заблуди ме, че е валидна. Съдебните заседатели ще ми повярват.

Селито се опита да запази спокойно изражение, но не му се удаде.

— Не че има някакво значение — продължи Гордън. — Не смятах да я татуирам. Бях се вживял в ролята на Зигмунд.

Детективът го погледна въпросително.

— Фройд — поясни младежът. — Един вид приятелска психотерапия. Много искаше да й направя татуировка, но аз се опитах да я разубедя. Мацето е от Куинс или Бруклин и приятелят й я зарязал заради някаква пачавра с квинто черепа.

— Какво?

— Пет. Квинто. Черепи, сещаш ли се? Тя искаше седем. Септо.

— И как вървеше терапията, докторе?

— Отлично. — Татуировчикът се намръщи. — Тъкмо я разубеждавах, когато цъфна ти. Сеансус интеруптус. Обаче мисля, че засега се уплаши достатъчно и няма да го направи.

— Разубеждава я, значи?

— Да. Измислих някакво обяснение от рода, че татуировката ще прецака кожата й. Че след няколко месеца ще изглежда с десет години по-дърта. Което е пълна глупост, защото островитянките в Тихия океан се татуират, за да изглеждат по-млади. По устните и клепачите. Ох! Предположих, че не е запозната с обичаите на самоанците.

— Нали уж я мислеше за пълнолетна. Защо се опита да я разубедиш?

— Пич, първо се усъмних в книжката. Но това не беше основното. Беше дошла с грешния мотив. Човек се татуира, за да изрази себе си. Не за отмъщение или за да направи напук на някого. Не защото искаш да бъдеш онова глупаво момиче с татуировка на дракон. Татуирай се, за да бъдеш себе си, а не за да бъдеш някой друг. Схващаш ли?

„Не съвсем“ — казваше изражението на Селито.

Другият обаче продължи:

— Видя ли косата й, зловещия грим? Но въпреки това не е подходящ кандидат за татуиране. Носеше чантичка „Хълоу Кити“, за бога! И кръстче на Свети Тимотей на врата. По ваше време бихте я нарекли „добро момиче“. Представям си я в някоя старомодна лимонададжийница.

„По мое време? Лимонададжийница?“ Селито неохотно започваше да вярва на младежа.

— Освен това нямам достатъчно голяма лигнярска топка — каза татуировчикът, като се ухили широко.

— Лигнярска…

Гордън обясни: ставаше дума за тенистопка, която даваше на клиента, ако не е сигурен, че ще издържи болката от процеса на татуиране.

— Това маце нямаше да се справи. Ако искаш татуировка, трябва да си готов за болката. Това е истината: болка и кръв. Отдаденост, пич. Схващаш ли? Кажи сега какво те води насам, след като вече знаем, че не е кризата на средната възраст.

Детективът изръмжа:

— Сега не се ли казва „чат ли си“ вместо „схващаш ли“?

— „Чат ли си“ е от твоето време.

— От моето време. Моето и на хипитата.

Ти-Ти Гордън се засмя.

— Имам нужда от помощ по едно разследване — каза Селито.

— Нямаш грижи. Една минутка.

Гордън отиде при третото работно място в ателието. Там друг негов колега — с ръце, покрити със сложни синьо-червени татуировки като с ръкави — работеше върху младеж към трийсетте. Рисуваше летящ сокол върху бицепса му. Селито си спомни птиците, гнездящи на перваза на Райм.

Клиентът изглеждаше, сякаш е дошъл с метрото от Уолстрийт и веднага след това ще се върне в адвокатската си кантора, за да работи цялата нощ.

Гордън погледна как върви работата. Даде няколко предложения.

Селито се огледа. Ателието изглеждаше като останало от друга епоха, по-точно от шейсетте. По стените имаше стотици цветни мостри на татуировки: лица, религиозни символи, анимационни герои, девизи, карти, пейзажи, черепи… много от тях — психеделични. Имаше също няколко десетки снимки на пиърсинги, които ателието предлагаше. Някои рамки бяха закрити със завески. Селито се досещаше на какви телесни части са сложени обиците, показани на тези снимки, но се почуди защо е това приличие.

Работните места в ателието му напомняха на столове във фризьорски салон — с регулируеми кресла за клиентите и високи табуретки за татуировчика. До всяко от тях имаше масичка с инструменти, шишенца и кърпи. На стената имаше огледало, покрито с лепенки и сертификати от Здравната служба. Въпреки че в помещението постоянно се пръскаха телесни течности, то изглеждаше безупречно чисто. Миришеше силно на дезинфектанти, навсякъде имаше предупредителни табели за екипировка и стерилизиране.

„130 градуса по Целзий са най-добрият ти приятел.“

Гордън свърши съветите към колегата си и даде знак на Селито към едно задно помещение. Влязоха през завеса от пластмасови мъниста в офисната част на ателието. Тук също бе подредено и чисто.

Гордън взе бутилка вода от малък хладилник и предложи на Селито. Детективът обаче не смяташе да слага в устата си нищо от това студио, затова поклати глава.

Собственикът отвори бутилката. Кимна към входа, където мънистата още се поклащаха.

— Ето в какво се превърнахме — каза на Селито, сякаш бяха първи приятели.

— В какво?

— Нали видя оня пич с костюма? Оня със сокола. Забеляза ли къде си прави татуировката?

— На бицепса.

— Точно така. Високо. На място, лесно за скриване. Пичът има две цяло и три деца или ще има в близките две-три години. Завършил е Колумбийския или Нюйоркския университет. Адвокат или финансист. — Той поклати глава и опашката му се раздвижи. — Навремето татуировките бяха нещо забранено. Правехме ги само на лоши момчета и момичета. Сега, за да отвориш ателие, е достатъчно да щракнеш с пръсти. Вече ще започнат да отварят ателиета за татуировки и в моловете. Като закусвални за бургери.

— За това ли са тия пръчки? — попита Селито, като кимна към пиърсингите на татуировчика.

— Човек се принуждава на крайности, за да привлече вниманието. Ох, това прозвуча патетично. Извинявай. И така, с какво мога да помогна, детективе?

— Обикалям големите татуировъчни студиа в града. Досега никой не успя да ми помогне, но всички ми препоръчаха да се обърна към теб. Казаха, че това е най-старото студио в града. И че познаваш всички в занаята.

— Не мога да твърдя, че е най-старото. Татуирането в САЩ — имам предвид съвременните методи, не при първобитните племена — е започнало от Ню Йорк. В Бауъри към края на деветнайсети век. През шейсет и първа обаче било забранено заради случаи на хепатит. После отново било легализирано през деветдесет и седма. Виждал съм документи, че това ателие датира от двайсетте — човече, било е велико време! Тогава, ако имаш татуировка, си бил господин Алтернативен. Или госпожица Алтернативна. При жените е било рядко явление, макар че не липсват и такива примери. Майката на Уинстън Чърчил е имала змия, захапала опашката си.

Гордън забеляза, че Селито не проявява голям интерес към урока по история, затова сви рамене: „Явно интересите ни се различават. Няма проблем“.

— Това, което ще ти кажа, е поверителна информация — каза детективът.

— Нямаш грижи, пич. Хората ми разказват всякакви простотии, докато ги работя. Притесняват се и започват да приказват. Забравям всичко, което чуя. Професионална амнезия. — Той се намръщи. — За някой от клиентите ми ли става дума?

— Нямам основания за това, но не е изключено. Мислиш ли, че ако ти покажа една татуировка, ще можеш да ми кажеш нещо за човека, който я е направил?

— Възможно е. Всеки има свой личен стил. Дори ако двама души използват един и същи шаблон, ще има разлика. Има значение как си се научил да татуираш, каква машинка използваш, какви игли си си направил. Хиляди неща. Няма гаранция, но съм работил с татуировчици от цялата страна, ходил съм на семинари в почти всеки щат. Може и да ти помогна.

— Чудесно. Ето. — Селито бръкна в куфарчето си и извади снимката, която Мел Купър бе отпечатал.

Гордън се наведе, намръщи се, разгледа внимателно снимката.

— Човекът, който е направил това, си е разбирал от работата — определено е професионалист. Но не разбирам какво е това възпаление. Няма мастило. Кожата е зачервена и подута. Има силна инфекция. И няма цвят. Невидимо мастило ли е използвал?

Отначало Селито си помисли, че татуировчикът го будалка, но Гордън обясни, че някои хора не искат да се ангажират прекалено, затова си правят татуировки със специални вещества, които изглеждат невидими, но се виждат на ултравиолетова светлина.

— Лигльовците, а?

— Точно в десетката, пич! — отговори Гордън и вдигна юмрук към детектива. Селито реши да го чукне със своя. Татуировчикът се намръщи: — Имам чувството, че има още нещо. Прав ли съм?

Селито кимна. Бяха премълчали за отровата пред медиите — тази подробност от метода на действие на убиеца можеше да вдъхнови имитатори. А ако се появяха информатори или самият извършител се обадеше, за да се перчи, това бе начин да отсеят хората, разполагащи с истинска информация за убийство.

Освен това по правило детективът предпочиташе да обяснява колкото може по-малко, когато разпитва свидетели или търси съвет от външни лица. Сега обаче нямаше как — трябваше му помощта на Гордън. Освен това пичът започваше да му харесва.

Пич…

— Престъпникът, когото издирваме, е използвал отрова вместо мастило.

Очите на младия мъж се разшириха от удивление; металните пръчици на веждите му се вдигнаха силно.

— Боже мой! Не! Невъзможно.

— Истина е. Да си чувал за някого, който прави такива неща?

— Абсурд! — Гордън прокара пръсти по сложно оформената си брада. — Това е ужасно. Леле. Виж, ние… татуировчиците сме нещо като комбинация между художници и пластични хирурзи — хората ни се доверяват. Имаме специална връзка с клиентите си. — Гласът му стана по-суров. — Да използваш татуиране, за да убиеш някого. Ужас!

Телефонът иззвъня, но той сякаш не чу. След малко обаче едрият му колега, който работеше върху татуировката на мотоциклет, подаде глава през завесата от мъниста.

— Ей, Ти-Ти.

— Какво?

— Търсят те. Можем ли да татуираме стодоларова банкнота на врата на някакъв тип.

Акцентът му беше южняшки, но Селито не можа да прецени откъде.

— Стотачка ли? Да, какво ни пречи?

— Ами, не е ли забранено да се татуират пари?

Гордън завъртя очи.

— Едва ли ще се напъха целият в ротативките в Атлантик Сити.

— Просто питам.

— Няма проблем.

Мъжагата каза по телефона:

— Да, господине, ще го направим.

Затвори и понечи да излезе, но Гордън го спря:

— Изчакай малко. — Обърна се към Селито: — Еди е обикалял доста. Може и него да разпитате.

Детективът кимна и Гордън ги запозна:

— Еди Бофорт, детектив Селито.

— Приятно ми е.

Провлачен говор от атлантическото крайбрежие, помисли си Селито. Мъжът имаше приветливо лице, което не отговаряше на покритите с татуировки ръце — главно на диви зверове.

— Детектив. Полиция. Хъммм.

— Кажи на Еди каквото каза и на мен.

Селито обясни ситуацията на Бофорт, който посрещна новината със същото изражение на удивление и ужас, както Гордън.

— Чувал ли си за някого, който използва татуирането като оръжие, Еди? С отрова или без.

— Не — прошепна Бофорт. — Никога.

Гордън кимна към снимката и отбеляза:

— Хубава татуировка.

— Да. Знаел е какво прави. Това с отрова ли е?

— Да — отговори Селито.

Гордън попита:

— Как я е задържал? Как я е накарал да стои неподвижно толкова дълго?

— Упоил я е. Но не му е трябвало чак толкова много време. Мислим, че е направил татуировката за петнайсетина минути.

— Петнайсет? — удиви се Гордън.

— Това необичайно ли е?

Бофорт се намеси:

— Дали е необичайно? По дяволите, човече, не познавам никого, който може да изрисува такова нещо за петнайсет минути. За това е необходим поне час.

— Да — потвърди Гордън.

Бофорт кимна към предната част на студиото:

— Чака ме полугол мъж на легло. Трябва да действам.

Селито му благодари, после попита Гордън:

— Добре, само като гледаш това, можеш ли да ми кажеш нещо за човека, който го е направил?

Гордън се приведе напред и внимателно огледа снимката на татуировката върху тялото на Клоуи Мур. Веждите му се събраха.

— Не се вижда много ясно. Имаш ли по-близък план? Или с по-добра разделителна способност?

— Можем да извадим.

— Може да дойда до участъка. Ха-ха, винаги съм искал да го направя.

— Работим с външен консултант. Там… Момент.

Телефонът на Селито започна да вибрира. Той погледна дисплея, прочете текстовото съобщение. Интересно. Обади се и проведе кратък разговор.

После се обърна отново към Гордън:

— Трябва да тръгвам, но ела на това място. — Написа името и адреса на Райм. — Това е къщата на консултанта. Аз трябва да се отбия през участъка, после ще се видим там.

— Дадено. Кога?

— Веднага.

— Добре. Хей, искаш ли някой глок или нещо подобно?

— Какво? — не разбра Селито.

— Някоя татуировка гратис. Пистолет, череп. Или полицейска значка?

— Без черепи и без значки. — Детективът посочи картичката с адреса в Сентръл Парк. — Искам само да дойдеш.

— Веднага.

— Бързо схващаш, пич.

12.

— Как върви работата, новобранец?

Рон Пуласки седеше приведен над компютърната клавиатура в дневната на Райм. Опитваше се да стесни обхвата на търсене за места в града, откъдето можеше да са дошли следите от инуудски мрамор.

— Бавно — отговори. — Не са само взривовете за копаене на основи. Има и много сгради, които се разрушават. Освен това е ноември. В това време. Кой би помислил? Аз…

Чу се звън на мобилен телефон. Младият полицай бръкна в джоба си и извади апарата. Беше предплатеният телефон.

Мисията под прикритие по случая „Часовникаря“ се задействаше. Обнадеждаващо беше, че някой се обажда толкова скоро.

За какво ли искаха да говорят?

Райм чу размяна на любезности. После Пуласки каза:

— Да, за тленните останки. Ричард Логан. Точно така.

Отдалечи се в ъгъла. Райм повече не го чуваше. Забеляза обаче траурното изражение на младежа — шега, която реши да не споделя предвид на това, че мисията явно му действаше потискащо.

След малко Пуласки затвори и си записа нещо.

— Е? — попита Райм.

— Преместили са тялото на Логан в погребално бюро „Берковиц“.

— Къде е това? — Името му прозвуча познато.

— Не е далеч от тук. На „Бродуей“.

— Ще има ли заупокойна служба?

— Не. Просто в четвъртък ще дойде някой да вземе пепелта му.

Без да отмести поглед от големия компютърен монитор, Райм измърмори:

— Все още нямаме информация от ФБР за възможния източник на отровата и нищо за проклетата дума „втория“. Макар че, предполагам, не трябва да храня прекалено големи надежди за това. Кой?

Нито Пуласки, нито Купър отговориха. Сакс също мълчеше.

— Е? — настоя Райм.

— Какво „е“? — попита Купър.

— Въпросът е към Пуласки. Кой ще отиде? За пепелта на Логан. Попита ли управителя на погребалната агенция?

— Не.

— Защо не го попита?

— Защото щеше да прозвучи подозрително, не мислиш ли, Линкълн? Как ще реагира неизвестният партньор на Часовникаря, когато дойде да му отдаде последна почит и погребалният агент му спомене, че някой се е интересувал кой ще бъде там — а това не е въпрос, който обикновено се задава, когато…

— Добре, добре. Разбрах аргумента ти.

— Добър аргумент — отбеляза Купър.

Райм се замисли за посланието на татуировката върху тялото на Клоуи Мур. Съмняваше се, че „втория“ е част от известен цитат. Може би беше нещо, което извършителят спонтанно е решил да напише и нямаше как да открият. А може би нямаше абсолютно никакво значение.

Може би бе за отвличане на вниманието, за заблуда.

Дим и огледала…

„Но ако искаш да ни кажеш нещо, какво е то? Защо ни подаваш мислите си като примамка на въдица?“

— Не знам — каза Купър.

Явно Райм бе изрекъл на глас въпроса си към неизвестния убиец.

— Проклета дума — измърмори.

Всички в стаята погледнаха посланието от татуировката.

— … втория, втория…

— Анаграма? — предположи лабораторният техник.

Райм се вгледа в буквите. Ако се преподредят, не се получаваше нищо смислено.

— Мисля, че посланието е достатъчно тайнствено и без да ни кара да играем на скрабъл. И така, новобранец, отиваш под прикритие в погребалното бюро. Нали нямаш проблем с това?

— Не, никакъв.

Твърде бърз отговор, помисли си Райм. Знаеше, че неохотата, с която Пуласки приемаше задачата, не е свързана с физическия риск. Дори в престъпния си занаят покойният Часовникар да беше наследен от някой негов съучастник и той да дойдеше да прибере праха му, престъпникът едва ли щеше да извади пистолет в погребалното бюро и да започне да стреля по полицай под прикритие. Не, това, което измъчваше младежа, бе страхът от провал — и всичко това заради черепната травма, която беше преживял преди няколко години. Пуласки се справяше отлично при огледи на местопрестъпления, но когато трябваше да работи с хора и да взема бързо решения, го обхващаше несигурност и започваше да се колебае.

— По-късно ще обсъдим как да се облечеш, как да действаш и като какъв да се представиш — успокои го Райм.

Младежът кимна. Прибра телефона, който досега нервно стискаше, и отново се зае с търсенето на инуудския мрамор.

Райм се приближи с инвалидната количка до работната маса, на която бяха поставени уликите от мястото на убийството на Клоуи Мур в Сохо. Погледна монитора над нея, на който се виждаха снимките, направени от Сакс при огледа, с цялата им жестока, показваща всички ужасяващи подробности прелест. Втренчи се в лицето на мъртвата жена, в капчиците слюнка и повръщано, зяпналата уста, изцъклените премрежени очи. Изражението й отразяваше последните й мигове на този свят. Смъртоносната отрова, извлечена от водния бучиниш, бе предизвикала страхотни гърчове и разкъсваща болка в корема.

„Защо отрова? — отново се запита Райм. — И защо татуировъчна машинка като инструмент за вкарването й в организма?“

— По дяволите — измърмори Сакс, като се отдръпна от работната маса. Тя помагаше на Пуласки при преглеждането на разрешителни за взривни дейности. — Интернетът пак се срина. Два пъти се случва през последните двайсет минути. Също като телефоните по-рано.

— И не е само тук — обясни Том. — В целия град има прекъсвания на връзката. Забавяния. Голяма тъпотия. Десетина квартала са засегнати.

— Чудесно — сопна се Райм. — Само това ни трябваше.

Не можеш да водиш криминално разследване без компютри, от регистъра на МПС и кодираните бази данни на полицията и Националната служба за сигурност до „Гугъл“. Ако връзката прекъсне, следствените действия замират. Човек не си дава сметка колко е зависим от тези невидими потоци информация, докато не спрат.

— А, ето, възстанови се — обяви Сакс.

Тревогите им за компютърната комуникация обаче останаха на заден план, когато Лон Селито нахълта, събличайки палтото си. Хвърли шапката си на един стол, ръкавиците — отгоре, и извади нещо от куфарчето си.

Райм го погледна и се намръщи. Селито се тросна:

— Ще избърша шибания под, Линк.

— Не ми дреме за пода. Какво ме интересува подът? Искам да знам какво държиш.

Детективът избърса потта си. Вътрешният му термометър явно не се влияеше дори от най-студения и гаден ноември за последните двайсет и пет години.

— Първо, намерих татуировчик, който ще ни помогне и всеки момент ще дойде. И по-добре за него да побърза. Ти-Ти Гордън. Да му видите само мустака…

— Лон.

— Добре. Другото е това. — Показа някаква книга. — Пичовете от лабораторията са открили откъде е откъснатата хартийка.

Сърцето на Райм заби по-силно — чувство, което повечето хора усещат в гърдите си, но той, разбира се, изпитваше просто като по-силно пулсиране на кръвоносните съдове във врата и главата, единствените части от тялото му с някаква сетивност.

ове

е способността да предугажда следващите ходове

— Как са го направили, Лон? — попита Сакс.

— Нали знаеш Марти Белсън от „Тежки престъпления“?

— О, Мозъка.

— Същият. Обича ребусите. Решава судоку насън. — Селито се обърна към Райм и обясни: — Работи предимно по финансови престъпления. Както и да е, досетил се е, че горните букви са част от заглавието. Нали знаеш как в книгите отпечатват името на автора на едната страница и заглавието на противоположната?

— Да, всички знаем. Продължавай.

— Пуснал е търсене с думи, завършващи на „ове“.

— На следващата страница има дума „тялото“. Предположихме, че е криминална книга. Предвид темата за телата може да е „Врагове“.

— Не. „Градове“. Пълното заглавие е „Серийни градове“. Това била една от шестте възможности, които Марти отделил. Обадил се на всички големи книгоиздатели в града — не са толкова много — и им прочел пасажите. Един редактор ги познал. Казал, че са я публикували преди години. „Серийни градове“. Тиражът е изчерпан, но той знаел дори главата, от която е пасажът. Глава седма. Изпрати ни една бройка.

Чудесно!

— И на какво е посветена тази толкова важна глава?

Селито отново обърса потта, преди да отговори:

— На теб, Линк. Посветена е на теб.

13.

— И на теб също, Амелия.

Селито отвори книгата. Райм забеляза пълното заглавие: „Серийни градове. Известни убийци от тихоокеанския до атлантическия бряг“.

— Чакай да позная. Темата е, че във всеки голям град има по един сериен убиец.

— Бостънския удушвач, Чарлз Менсън в Лос Анджелис, I-5 убиеца в Сиатъл.

— Посредствена журналистика. Менсън не беше сериен убиец.

— Не мисля, че на читателите им дреме.

— И ние сме се класирали в тази книга? — попита Сакс.

— Глава седма: „Колекционерът на кости“.

Това беше името, добило популярност благодарение на пресата и прекаленото раздухване на случая. Ставаше дума за сериен похитител, който няколко години по-рано разиграваше Райм и нюйоркската полиция, като оставяше жертвите си на места, където биха умрели, ако не бъдат открити навреме.

Някои от отвлечените бяха спасени, други — не. Случаят беше важен по няколко причини: първо, възкреси Райм за нов живот — буквално. Той бе толкова депресиран от факта, че е парализиран, че планираше да се самоубие, но реши да го отложи за известно време заради въодушевлението от умствения двубой с изключително умния убиец.

Това разследване го събра със Сакс.

— И не сме в първата глава? — възмутено измърмори той сега.

Селито сви рамене:

— Съжалявам, Линк.

— Все пак става дума за Ню Йорк — изтъкна Райм.

„Все пак става дума за мен“ — помисли си.

— Може ли да погледна? — попита Сакс. Отвори книгата на въпросната глава и започна да чете бързо.

— Кратка е — отбеляза Райм, още по-раздразнен. Дали не бяха отделили повече страници на Бостънския удушвач?

— Май си спомням, че разговарях с автора преди известно време — каза Сакс. — Спомена, че работи върху книга, и ме покани на кафе, за да му разкажа някои подробности, които не бяха публикувани в пресата и в официалния доклад. — Усмихна се. — Мисля, че се е обаждал и на теб, Райм, но ти си го нахокал и си му затворил.

— Не си спомням. Писане. Какъв е смисълът от него?

— Ти си написал това — изтъкна Пуласки, като кимна към полицата, на която бе поставена научно-популярната книга на Райм за забележителни местопрестъпления в Ню Йорк.

— Направих го между другото. Не съм приел за мисия на живота си да представям зловещи сензации на жадната за кръв публика.

Макар че може би трябваше да има повече зловещи подробности, помисли си. „Сцени на местопрестъплението“ не се продаваше от години.

— Важният въпрос е: какъв интерес има Извършител пет-единайсет към случая „Колекционера на кости“? — Той кимна към книгата. — Какво е естеството на моята глава? Има ли основна тема? Какви са целите на автора?

Колко дълга беше, за бога? Само десет страници? Райм се почувства още по-обиден.

Сакс прегледа набързо текста.

— Не се безпокой — успокои го. — Доста добре си представен. Аз също, трябва да кажа… По-голямата част е описание на отвличанията и на методите на разследване. — Прелисти още няколко страници. — Има много подробности за криминалистичната работа. Бележки под линия. Има една доста дълга за твоето здравословно състояние.

— О, сигурно е много забавно четиво.

— Има друга за политическите проблеми, свързани с разследването.

Сакс си бе навлякла неприятности, като затвори една железопътна линия — а това причини сътресение по цялата йерархия чак до главния комисариат в Олбъни.

— Има и още една бележка — за майката на Пам.

Колекционера на кости бе отвлякъл едно момиченце на име Пам Уилоуби и майка му. Райм и Сакс ги бяха спасили — но се оказа, че майката изобщо не е невинна жертва. След като научиха това, двамата отчаяно издирваха детето, за да го спасят. Преди няколко години успяха. Сега Пам бе на деветнайсет, учеше в колеж и работеше в Ню Йорк. Беше станала буквално като по-малка сестра на Сакс.

Полицайката прочете до края:

— Авторът се интересува най-много от психологическата настройка на извършителя: Защо толкова го привличат костите?

Убиецът крадеше човешки кости, като ги почистваше и полираше. Манията му, изглежда, произтичаше от факта, че в миналото бе преживял тежка загуба — родителите му бяха загинали и той намираше подсъзнателен комфорт в трайността на костите.

Престъпленията му бяха отмъщение за тази загуба.

— Първо трябва да видим дали сегашният извършител има някаква връзка с Колекционера на кости — каза Райм. — Прегледайте досиетата. Намерете дали Колекционера има роднини и ако е така, къде живеят и с какво се занимават.

Доста време бе необходимо, докато намерят документите — официалните доклади и веществените доказателства бяха в архива на нюйоркската полиция. Случаят бе доста стар. Райм имаше някои материали на компютъра си, но файловете не бяха съвместими с новата операционна система. Част от информацията бе на дискети, които Том изкопа от мазето — доста уместен глагол, имайки предвид, че кутиите бяха покрити с дебел слой прах.

— Какво са това? — попита Пуласки, представител на поколението, което измерваше компютърната информация в гигабайта.

— Флопи дискети — отговори Селито.

— Само съм чувал за тях. Но не бях виждал.

— Стига бе. И знаеш ли, Рон, навремето слушахме музика на едни такива големи винилови плочи. О, и печахме пържоли от мастодонт на истински огън, новобранец. Преди микровълновите фурни.

— Ха-ха.

Дискетите се оказаха безполезни, но Том откри разпечатки на файловете в мазето. С тяхна помощ Райм и сътрудниците му успяха да сглобят биографията на Колекционера на кости. След кратко търсене в Интернет (който сега работеше нормално) установиха, че престъпникът не е имал роднини, поне не близки.

Райм се умълча. „И аз знам защо няма роднини“ — помисли си.

Сакс видя загрижеността в очите му. Кимна му успокоително, на който жест той не реагира.

— Какво е положението с оцелелите?

Проведоха още търсене в Интернет и няколко телефонни разговора.

Оказа се, че освен Пам никоя от спасените жертви на Колекционера на кости не живее в града.

— Добре, явно няма пряка връзка със случая „Колекционера на кости“. Отмъщението е възможен мотив, но вече е минало твърде много време, за да е някой, тръгнал да търси възмездие.

— Хайде да поговорим с Тери — предложи Сакс.

Имаше предвид главния психолог на Нюйоркското полицейско управление, Тери Добинс. Той бе специалистът, който създаде теорията, че Колекционера е вманиачен по костите заради тяхната трайност и че това е отражение на някаква тежка загуба в миналото му.

Добинс беше и лекарят, който настървено като питбул бе върнал Райм към света преди няколко години. Той отказа да приеме желанието на криминалиста да се изолира и да сложи край на живота си. Помогна му да се адаптира в света на инвалидите. И без глупости от рода на „Как се чувстваш?“. Добинс знаеше как се чувства Райм и насочваше разговора така, че да не изпада в самосъжаление заради състоянието си, но в същото време и да не бяга от истината — да, понякога животът те прецаква.

Докторът беше умен, нямаше спор. И бе талантлив психолог. Но предложението на Сакс да го включат в разследването бе съвсем друга работа. Тя искаше психологически профил на Извършител 5–11, а профилирането беше изкуство (забележете — не наука), което Райм смяташе в най-добрия случай за съмнително.

— За какво ни е? — попита.

— За да си вържем…

— Моля те, без клишета, Сакс!

— … гащите.

— С какво може да навреди, Линк? — взе страна Селито.

— Ще ни отнеме време, през което можем да свършим нещо полезно — да анализираме веществени доказателства. Ще ни разсее. Така ще навреди, Лон.

— Ами ти си анализирай. Ние с Амелия ще се обадим на Тери. Ти няма да ни слушаш. Но този престъпник е положил много усилия, за да си набави тази книга, свързана с Колекционера на кости, и аз искам да знам защо.

— Добре, както желаете — капитулира Райм.

Селито телефонира и когато Добинс се обади, натисна копче на мобилния си.

— На високоговорител си, Тери. Обажда се Лон Селито. Тук съм с Линкълн и двама други колеги. Водим разследване, по което искаме да ти зададем няколко въпроса.

— Отдавна не сме се чували — каза психологът с дълбокия си баритон. — Как я караш, Лон?

— Екстра, екстра.

— А Линкълн?

— Добре съм — измърмори Райм и отново се загледа в таблицата на уликите.

Инуудски мрамор. Взривен. Това го интересуваше повече от разтегливите психологически гадания.

Алхимия…

— И Амелия е тук — каза тя. — И Рон Пуласки, и Мел Купър.

— Предполагам, че работите по този случай с татуировките. Съобщиха по системата.

Въпреки че медиите не бяха запознати с подробностите по случая „Извършител 5-11“, всички законоохранителни служби бяха уведомени за метода му на действие с молба да потърсят други подобни случаи (досега никой не се беше обадил за съвпадения).

— Да, по него. Излязоха някои нови неща и искаме да чуем твоето мнение.

— Целият съм в слух.

Райм трябваше да признае, че гласът на психолога го успокоява. Представяше си жилестия доктор с прошарена коса и приятна усмивка. Когато му говориш, той умееше да слуша. Караше те да се чувстваш център на вселената.

Сакс обясни как извършителят е откраднал страниците с главата, посветена на Колекционера на кости — и че я е носил у себе си, докато е извършвал престъплението. Добави, че няма пряка връзка със случая „Колекционера на кости“, но че убиецът очевидно е положил специални усилия да се сдобие с книгата.

Лон Селито се намеси:

— Освен това беше оставил послание.

Обясни за татуираната дума „втория“ с готически шрифт.

Психологът замълча за момент. После каза:

— Ами, първото, което ми хрумва и за което сигурно и вие сте се сетили, е, че очевидно става дума за сериен престъпник. Частичното послание означава, че ще има още убийства. Другото е интересът му към Колекционера на кости, който беше сериен похитител.

— Очакваме, че ще продължи да отвлича — потвърди Селито.

— Имате ли някакви следи изобщо?

— Описание: бял мъж със слабо телосложение — намеси се Сакс. — Имаме някои данни за отровата, която е използвал, и онази, която вероятно смята да използва.

— И жертвата е бяла жена?

— Да.

— Вмества се в профила на сериен убиец. Повече серийни убийци избират жертвите си от своята расова група.

Сакс продължи:

— Упоил я е с пропофол. Затова си мислим, че може да има медицинска подготовка.

— Като Колекционера на кости.

— Точно така — каза Райм, като премести погледа си от таблицата на уликите към микрофона. — Не се бях сетил за това.

Психиатърът бе успял да спечели близо петдесет процента от вниманието му.

— Сексуален компонент?

— Не — отговори Селито.

Сакс добави:

— Смъртта е настъпила бавно. Вероятно убиецът е стоял и е гледал. Сигурно му е доставяло удоволствие.

— Садистично — вметна Пуласки.

— Кой е това? — попита Добинс.

— Полицай Рон Пуласки. Работя с Линкълн и Амелия.

— Здрасти, Рон. Но не, не виждам признаци на садизъм. Това се получава само ако има сексуален елемент. Ако му доставя удоволствие да причинява болка заради самата болка, състоянието му вероятно може да бъде определено като антисоциално личностно разстройство.

— Разбрах — измънка Пуласки, смутен не от грешката си, а от мрачния поглед, който получи от Райм заради прекъсването.

— Съдейки по досегашната информация — продължи Добинс, — той е добре организиран престъпник и планира атаките си много внимателно. Бих казал също, че има две възможни причини за интереса му към Колекционера на кости и теб, Линкълн. И към Амелия, да не я забравяме. Първо, може да е бил засегнат от престъпленията на Колекционера преди десет години. Емоционално, имам предвид.

— Дори ако няма пряка връзка? — попита Райм, забравил, че се опитваше да демонстрира незаинтересованост към съветите на психолога.

— Да. Не знаем на каква възраст е точно, но е възможно тогава да е бил в юношеските си години — най-подходящият период от живота, когато историята за серийния убиец, раздухана от медиите, би могла да му повлияе. А за посланието… доколкото си спомням, Колекционера на кости търсеше единствено отмъщение, нали?

— Точно така.

— Какво отмъщение би могъл да търси този убиец, докторе? — попита Селито. — За загинали родители? За загубата на друг близък човек?

— Би могло да бъде всичко. Може би е преживял загуба, някаква трагедия и обвинява за това някого — или нещо, фирма, организация, институция. Нещастието може да се е случило, когато историята за Колекционера на кости излезе в медиите, и той да е решил да потърси възмездие по същия начин, както Колекционера. Носил е дълги години тази мисъл в съзнанието си. Това е едно възможно обяснение защо убийството напомня за нападенията отпреди десет години — някои от онези престъпления също бяха извършени под земята, нали?

— Да — потвърди Райм.

— И вашият извършител има патологичен интерес към морфологията на човешкото тяло. Към кожата, в този случай.

Сакс добави:

— Да, открих улики, че е докосвал жертвата на различни места — не сексуално. Доколкото видях, няма причина да го е правил във връзка с татуирането. Останах с впечатление, че му е доставяло удоволствие.

— Значи първата причина може да е интересът му към Колекционера на кости, да има психологическа връзка с него. — Добинс се изкиска. — Идея, която, предполагам, е доста ниско в твоята скала за оценяване, Линкълн. — Той знаеше, че Райм няма доверие на това, което наричаше „ала-бала“. — Но това също може би подсказва, че е тръгнал да отмъщава.

— Ясно, докторе — каза Райм. — Ще го запишем в таблицата с уликите.

— Мисля, че повече ще ви заинтересува втората причина, поради която е искал да намери точно тази книга. Какъвто и мотив да има — отмъщение, удоволствие от причиняването на болка или отклонение на вниманието, за да ограби Федералния резерв — той знае, че ти ще го търсиш, и иска да научи максимално за теб, тактиката ти, начина ти на мислене. Как точно си разкрил друг сериен убиец. За да не допусне и той същите грешки. Иска също да научи слабите ви места. На теб и на Амелия.

Това прозвуча по-логично на Райм. Той кимна на Сакс и тя каза на психолога:

— Книгата е на практика ръководство за това, как с помощта на веществени доказателства да спреш сериен убиец. От огледа ми направи впечатление, че е обърнал специално внимание на заличаването на улики.

— Докторе, имаш ли някаква идея защо точно тази жертва? — намеси се Пуласки. — Както личи, двамата не са се познавали. — Разказа накратко биографията на Клоуи Мур.

— Изглежда случайно избрана жертва — добави Сакс.

— При Колекционера на кости, ако си спомняте, истинската жертва беше съвсем друга: градът Ню Йорк, полицията, ти, Линкълн. Предполагам, че сегашният извършител избира жертвите според достъпност и удобство — за да си осигури място и време, където да направи татуировката необезпокоявано… Освен това мисля, че съществува факторът страх.

— Какво е това? — попита Селито.

— Има и друга цел, освен просто да убива хората. Очевидно не е, за да ги ограбва, и не е за секс. Може би целта му е да постави целия град на нокти. Ще настъпи масов страх от мазета, гаражи, перални помещения, използване на задните входове на офиси и жилища. Ето още няколко идеи. Ако наистина е повлиян от Колекционера на кости, може би обмисля да нападне и теб, Линкълн. Или Амелия. Може би сте в опасност. Освен това, както казах, става дума за добре организиран престъпник. А това означава, че проверява жертвите си или поне местата на убийствата предварително.

— Да, водим се от това предположение — каза Райм.

— Хубаво. И накрая, ако беше истински имитатор, щеше да се съсредоточи върху костите на жертвите. Той обаче има фетиш към кожата. Тя е основната му цел. Много по-лесно може да инжектира жертвата с отровата или да я накара да я изпие. Или да убива хората с нож и да ги застрелва. Но не. Той очевидно е професионален татуировчик — и като оставя рисунките си върху нечия кожа, на практика я маркира като своя собственост.

— Колекционер на кожи — възкликна Пуласки.

— Именно. Ако откриете защо толкова го привлича кожата, това ще е ключът към разплитане на загадката. — Райм чу друг глас, неясен, някъде от кабинета на психолога. — О, извинете ме, но имам сеанс.

— Благодаря, докторе — каза Сакс.

След като приключиха разговора, Райм инструктира Пуласки да запише наблюденията на Добинс в таблицата.

Празни приказки според криминалиста… но можеха да се окажат полезни.

— Трябва да говорим с Пам — каза той. — Да проверим дали някой не я е разпитвал във връзка с Колекционера на кости.

Амелия кимна:

— Добра идея.

Пам вече бе излязла от системата на приемните семейства и живееше самостоятелно в Бруклин недалеч от апартамента на Сакс. Не изглеждаше много вероятно убиецът да знае за нея. Понеже бе още дете, когато бе отвлечена от Колекционера на кости, името й не излезе в медиите. Не беше спомената и в „Серийни градове“.

Сакс се обади в дома на младата жена и й остави съобщение да дойде у Райм, за да обсъдят нещо.

— Пуласки. Продължавай да работиш по мрамора. Искам да знам откъде е дошъл каменният прах.

На вратата се позвъни и Том излезе да отвори.

Върна се след малко с жилест мъж около трийсетте, с набръчкано лице и дълга руса коса, вързана на опашка. Новодошлият имаше и най-екстравагантната брада, която Райм бе виждал. Контрастът между двамата мъже, застанали пред криминалиста, беше доста забавна. Том — с черен панталон, пастелножълта риза и ръждивокафява вратовръзка. Посетителят носеше безупречно чисто официално сако, доста тънко за лошото време, изгладени черни дънки и черен пуловер с дълъг ръкав и щампа на червен паяк. Кафявите му обувки бяха лъснати като махагонова маса. Единственото общо между двамата с болногледача бе стройното телосложение, макар че Том беше с около петнайсет сантиметра по-висок.

— Ти сигурно си Ти-Ти Гордън — каза Райм.

— Да. Леле, пич, ти си на инвалидна количка!

14.

Райм огледа странната брада, стоманените пръчици, забити в ушите и веждите.

Върху ръцете на Гордън се виждаха част от татуировките му (останалите бяха скрити под пуловера). Райм успя да различи надпис POW! на дясната китка.

Външността на новодошлия не го наведе на никакви изводи за личността му. Отдавна се беше отказал от порочната практика да преценява хората според външния им вид. Собственото му състояние предразполагаше към този начин на мислене.

Първото, което си помисли, бе: „Колко ли е боляло, докато са го дупчили?“. Това бе нещо, за което Райм можеше да му влезе в положението — ушите и веждите му бяха места, където чувстваше болка. После си помисли: „При евентуален арест, Ти-Ти щеше да бъде първият, когото свидетелите да посочат на разпознаването“.

Райм кимна на Селито, който отвърна със същия жест.

— Ей, това за инвалидната количка… не исках да прозвучи толкова кретенски — оправда се Гордън, като се усмихна и огледа всички в стаята. Отново погледна към Райм. — То е очевидно, че си в количка. Исках да кажа: хей, ти си оня известният тип с инвалидната количка. Не се бях досетил. Когато той… — кимна към Селито — … дойде в студиото, каза „консултант“. Вестниците пишат за теб. Говорят по телевизията. Защо не отидеш в шоуто на Нанси Грейс? Ще бъде яко. Гледал ли си го?

Това беше непринудено бърборене, предположи Райм, не отчаян опит да се измъкне от неловката компания на инвалида. Гордън явно приемаше парализата на Линкълн просто като една черта на външността му, като тъмната коса, месестия нос, пронизващия поглед или внимателно подрязаните нокти.

Признак за разпознаване, а не за квалификация.

Гордън поздрави и другите: Сакс, Купър и Пуласки. После огледа стаята, чийто декор Райм веднъж бе описал като „викториански «Хюлет-Пакард»“.

— Хъм… Яко.

— Благодаря, че се отзовахте, за да ни помогнете — каза Сакс.

— Няма проблем. Искам да заловите този тип. Това, което прави… вреди на всички, които си изкарваме хляба с модване.

— „Модване“?

— Телесни модификации. Татуировки, пиърсинг, скарификация. — Почука по пръчиците на ухото си. — Всичко. Модването включва цялата гама… — Намръщи се. — Каквото и да означава „гама“. Не знам точно.

— Лон каза, че имаш доста връзки в татуировъчните среди — намеси се Райм, — но нямаш представа кой може да е този тип.

Гордън потвърди. Селито добави, че Ти-Ти е видял снимката на татуировката, направена на жертвата, но иска да види по-ясно копие; разпечатката не вършеше работа.

— Ще извадя суровите .nef файлове и ще ги сейвна като енханснат .tiff — каза Купър.

Райм нямаше идея какво означава това. В годините, когато работеше като криминалист, използваха трийсет и пет милиметрови филми, които трябваше да се фиксират и проявяват в тъмна стаичка. Тогава всяка поза имаше значение. А сега? Можеше да заснемеш цялото местопрестъпление за няколко минути и да си подбереш най-добрите.

— Ще ги отворя на онзи голям монитор там.

— Както прецениш, пич. Стига да са ясни.

— Гледал ли си „Великия Лебовски“ — попита Пуласки.

— Ох, леле! — ухили се Гордън и замахна възторжено с юмрук по посока на новобранеца, който му върна жеста.

„Какво означава това? — запита се Райм. — Може би пак Тарантино.“

Снимките се показаха на най-големия монитор в стаята. На тях с изключителни детайли се виждаше татуировката на корема на Клоуи Мур. Ти-Ти Гордън примигна потресено при вида на възпалената кожа, мехурите и обезцветяването.

— По-зле е, отколкото си мислех. С тази отрова… сякаш е създал собствена гореща зона.

— Какво е това?

Гордън обясни, че ателиетата за татуировки се делят на зони — гореща и студена. Студената зона е тази, в която няма риск кръвта от един клиент да зарази друг. Например в нея всичко е стерилизирано, от иглите и частите на машинките до столовете. Горещата логично е противоположното — там татуировъчната машинка и иглите са изцапани с кръвта и други телесни течности на клиентите.

— Правим всичко, за да държим двете зони изолирани една от друга. Но този тип е направил точно обратното — умишлено я е заразил, тоест отровил. Леле. Гадост!

После татуировчикът премина в аналитично настроение, което повече обнадежди Райм. Погледна компютъра и попита:

— Може ли?

— Разбира се — отговори Купър.

Гордън натисна няколко клавиша и прегледа снимките, като увеличи някои.

— Ти-Ти, думата „втория“ има ли някакво особено значение в гилдията на татуировчиците — попита Райм.

— Не. Доколкото знам, няма специално значение, а съм в този занаят от близо двайсет години. Предполагам, че има значение за типа, който я е убил. Или може би за жертвата.

— Вероятно за убиеца — обясни Амелия. — Няма улики, че е познавал Клоуи, преди да я убие.

— О… Клоуи ли се е казвала? — прошепна Гордън, като докосна брадата си. Прехвърли още няколко снимки. — Какво да ви кажа, странно е за клиент да измисли фраза или изречение, което да си татуира. Понякога ме карат да им изпиша някое стихотворение, което са съчинили. Казвам ви, повечето са скапани, пълна скръб. Обикновено обаче, ако някой иска да си татуира текст, избира откъс от някоя любима книга. От Библията. Или някоя крилата мисъл. Или девиз, нали се сещате? „Свобода или смърт“. „Волния ездач“. Такива работи. — Намръщи се. — Хъм…

— Какво?

— Може да е сплитър.

— Какво е това?

— Някои клиенти разделят татуировките си. Половин дума на едната ръка, другата половина — на другата. Понякога татуират част от надписа на своето тяло, а другата си татуира гаджето.

— Защо? — попита Пуласки.

— Защо ли? — Въпросът явно озадачи Гордън. — Татуировките свързват хората. Това е една от причините да се татуираме. Дори да си направиш нещо уникално, пак си част от общността на татуираните. Получаваш нещо общо с всички останали. Това те свързва, чаткаш ли, пич?

— Май си мислил философски по въпроса — отбеляза Сакс.

Гордън се засмя:

— О, мога да стана психолог, казвам ви.

— Фройд — измърмори Селито.

— Пич — отговори Гордън и се ухили.

Отново вдигна юмрук, но детективът не върна жеста.

— Можеш ли да ни кажеш нещо конкретно за него? — попита Сакс.

— Няма да цитираме името ти — добави Селито, — нито да те призоваваме за свидетел. Искаме само да знаем кой е този тип. Да влезем в главата му.

Гордън заоглежда оборудването в стаята, колебаеше се.

— Добре. Първо като художник този тип е природен талант, не просто занаятчия. Много татуировчици работят като на конвейер. Пльосват някой шаблон, изработен от друг, и просто го запълват. — Кимна към снимката. — Тук обаче няма признаци да е използвал шаблон. Използвал е кръвен контур.

— А това е? — попита Райм.

— Ако не използваш шаблон, трябва първо да очертаеш татуировката върху кожата. Някои го правят с писалка — с водоразтворимо мастило. Случаят обаче не е такъв. Този тип не е постъпил така. Просто е пуснал татуировъчната машинка и е направил контурите с трасираща игла, очертавайки външните граници за рисунъка не с мастило, а с тънка линия кръв. Затова се казва кръвен контур. Така правят най-добрите художници.

— Значи професионалист, а? — попита Пуласки.

— О, да, тоя пич е про. Както казах на вашия човек. — Гордън кимна към Селито. — Или е бил в миналото. С такива умения може да отвори собствено студио на момента. И вероятно е истински художник — тоест може да рисува всичко. Не мисля, че е от тук. Най-малкото щях да чуя. Не е и от околните щати. Да направи това за петнайсет минути? Леле, това е светкавица. Щеше да се разчуе. Освен това вижте шрифта.

Райм и всички останали се вгледаха в монитора.

— Това е готически шрифт. В последно време не се среща често. Предполагам, че нашият човек има селски корени: простак, побойник, моторджия, забъркващ амфети в гаража си. От друга страна, може би е набожен, праведен, честен. Но определено селско момче.

— И съдиш за това само от шрифта? — изненада се Сакс.

— О, да. Тук, ако някой иска да му татуираш нещо, избира шрифт с много заврънтулки или някой дебел сансериф. Поне такава е модата сега. Мамка му, от няколко години всички са луднали по тия елфски изпълнения.

— Елвис Пресли? — попита Селито.

— Не, елфски. „Властелинът на пръстените“.

— Значи селско момче — измърмори Райм. — Някой конкретен район?

— Не мога да кажа. В татуировките има градски и селски стил. Тук мога само да кажа, че ми намирисва на село. Вижте сега границите. Лъкатушещите линии. Това е методът на скарификация. Или цикатризация, както е официалното название. Това е важно.

Гордън вдигна поглед и посочи орнаментите около думата „втория“.

— Същественото тук е това, че хората обикновено си нанасят белези, за да привлекат вниманието върху рисунката. За този тип е важно да направи така, че творението му да изпъкне. Можел е просто да очертае границата с мастило. Но не, той е искал цикатризация. Предполагам, че има причина за това. Нямам представа каква. Но има. И още нещо. Мислех за това, преди да дойда. Донесох нещо за онагледяване.

Татуировчикът бръкна в брезентовата си чанта и извади найлоново пликче с няколко метални части. Прозрачният контейнер бе от онези, които се използват за стерилизиране на инструменти чрез автоклавиране.

— Това са части от татуировъчна машинка — обясни Гордън.

Извади швейцарско ножче от джоба си и разряза плика. За броени секунди сглоби уреда.

— Ето как изглежда, когато е сглобена и готова за работа. — Той се приближи до другите. — Това са бобините, които движат иглата нагоре-надолу. Това е резервоарчето за мастилото, а това накрая е самата игла.

Райм я видя. Беше много малка.

— Иглата трябва да проникне в дермата — тъканта непосредствено под горния слой на кожата.

— Който се нарича епидермис — напомни Райм.

Гордън кимна, разглоби устройството и вдигна иглата, за да я покаже на всички. Приличаше на тънък шиш с дължина около седем сантиметра, с пръстенче на единия край. Другият край представляваше скупчване от миниатюрни метални пръчици, споени една за друга, и завършваше с остър връх.

— Виждате ли как са съединени, как образуват нещо като звезда? Сам ги изработвам. Повечето сериозни татуировчици го правят. Но трябва да купуваме бланкови и да ги комбинираме. Има два типа игли: трасиращи (за очертаване на рисунката) и запълващи. Убиецът е трябвало за кратко време да вкара в тялото на жертвата много отрова. За целта, след като е направил кръвния контур, е трябвало да използва запълваща игла. Но не мисля, че с такава би се получило. Нямаше да проникне достатъчно дълбоко. С игла като тази обаче ще стане. — Той извади от раницата си пластмасово бурканче и от него изтръска две метални пръчици, подобни на иглите, но по-дълги. — Тези са от по-стара ротационна машина. Новите, като моята, са двубобинни, осцилаторни модели. Преносима машинка ли е използвал?

— Сигурно. Не е имал източник на електричество — отвърна Сакс.

— Гледах всякакви портативни машинки — добави Пуласки, — но има прекалено много модели.

Гордън се замисли за момент.

— Предполагам, че е била от марката „Американ Ийгъл“. Доста е стара. Една от първите на батерии. Идва от времето, когато татуирането не е било толкова регулирано. Татуировчикът може да определя силата на забиване. Може да направи така, че да проникват доста дълбоко. На ваше място бих търсил някого, който има „Ийгъл“.

— Продават ли се в града? — попита Селито. — В магазините?

— Не съм виждал. Вече не се произвеждат. Сигурно могат да се поръчат по Интернет. Това е единственият начин да се сдобиеш с такава.

— Не, убиецът не би купил нищо по този начин — изтъкна Райм. — Оставя прекалено много следи. Сигурно я е намерил там където живее. Може би я има от години или я е получил в наследство.

— Виж, иглите са друга работа. Може да намерите някого, който наскоро е продал игли за „Американ Ийгъл“. Търсете някого, който е купил такива наскоро.

— Как го каза?

— Как съм казал какво? — Стройният младеж се намръщи. — Кога, сега ли? Казах да търсите някого, който е купил игли за „Американ Ийгъл“. Не се ли казва така? Така говорят по телевизията.

Криминалистът се засмя:

— Не. Отбелязвам правилната употреба на относителното местоимение. Винителен падеж.

При това обяснение Пуласки завъртя отегчено очи.

— А, това ли? „Когото“? — Гордън сви рамене. — Никога не съм бил много… добре в училище. Очакваше, че ще кажа „добър“, нали? Две години в „Хънтър“, но ми писна. Обаче, когато започнах да татуирам, през мен минаваха доста текстове. Стихове от Библията, пасажи от разни книги, стихотворения. Научих се да пиша от великите автори. Правопис, граматика. И беше адски интересно. Типографията също. Един и същи текст с един шрифт оказва коренно различно влияние, отколкото с друг.

Понякога идват влюбени двойки и искат да татуираме брачните им обети на ръцете или глезените им. Или някое скапано любовно стихотворение, което са съчинили, както вече споменах. И аз им викам, добре, сигурни ли сте, че искате да ходите цял живот с „Джими обичам те мойто сърце е твое за винаги“? Тоест, „Джими“ без запетайка; „обичам те“ без точка или точка и запетая; „мойто“ вместо „моето“ и „за винаги“ две думи вместо една. А те ме гледат като телета. Коригирам надписа така или иначе, докато ги татуирам. Един ден тези хора ще имат деца и ще отидат на родителска среща с учителката по английски. Такова нещо не можеш да изтриеш с гумичка.

— И не става да го отрежеш и залепиш на друго място — пошегува се Пуласки.

Всички се засмяха. Само не и Гордън.

— О, има такъв вариант на скарификация, при което хората отрязват ивици от кожата си — обясни той.

В този момент Райм чу изщракването на бравата и отварянето на външната врата — или по-точно воя на вятъра отвън.

Вратата се затвори.

После — стъпки и лек, безгрижен смях.

Райм веднага позна кой идва и погледна предупредително Сакс, която бързо стана, завъртя дъската със снимките от убийството на Клоуи Мур и изгаси мониторите, на които Ти-Ти Гордън разглеждаше детайлите.

След секунди в стаята влезе Пам Уилоуби. Красивото, стройно деветнайсетгодишно момиче бе с кафяво палто, украсено с изкуствени кожи. Дългата му тъмна коса беше събрана под виненочервена плетена шапка и връхните му дрехи бяха покрити с бързо топящи се снежинки. Пам махна за поздрав на всички.

С нея беше приятелят й Сет Макгуин — красив тъмнокос двайсет и пет годишен младеж. Той се представи на Пуласки и Купър, които все още не го познаваха.

Сет, който имаше същите тъмнокафяви очи като Пам, примигна изненадано, когато видя Гордън, който любезно поздрави двамата младежи. Пам реагира по подобен начин. Райм бе виждал атлетичния Сет по фланелка и шорти преди няколко седмици, когато заедно се разхождаха в парка, и не забеляза никакви татуировки. Пам нямаше никакви, поне не видими. Сега младежите се опитаха да скрият изненадата си от присъствието на странния гост.

Пам пусна ръката на Сет, целуна Райм по бузата и прегърна Том. Сет се ръкува с всички.

Ти-Ти Гордън попита дали имат нужда от още помощ по случая. Селито погледна останалите в стаята и когато Райм поклати глава, отговори:

— Благодаря, че се отзова. Много ни помогна.

— Ще следя, ако се появи нещо подозрително. В средите, нали се сещате? Хайде, чао, пичове.

Събра нещата си, облече мизерното си тънко яке и тръгна към вратата.

Сет и Пам се спогледаха с усмивки, докато татуировчикът излизаше.

— Хей, Пам — каза Сакс, — мисля, че на Сет много ще му отиват мустаци.

Късо подстриганият и избръснат младеж кимна и се намръщи:

— По дяволите, мога да го сложа в малкото си джобче. Ще си направя плитки.

— Не, продупчи си ушите — засмя се Пам. — Така ще можем да си сменяме обиците.

Сет каза, че трябва да тръгва — агенцията му гонела спешен срок. Целуна Пам сдържано, сякаш Райм и Сакс бяха истинските й родители. После кимна за довиждане на другите. Преди да излезе, се обърна и напомни на Сакс и Райм, че родителите му искат да обядват или вечеря заедно. Райм по принцип мразеше да общува с хора, но след като Пам на практика бе от семейството, се беше съгласил да отиде. И постоянно си напомняше, че трябва да приема любезностите и баналните разговори с усмивка.

— Идната седмица? — попита.

— Идеално. Татко се върна от Хонконг. — Добави, че баща му е намерил една бройка от книгата на Райм за местопрестъпления в Ню Йорк. — Има ли шанс за автограф?

Благодарение на една наскоро извършена операция Райм вече можеше да контролира достатъчно мускулите си, за да напише името си — не толкова ясно, колкото преди злополуката, но не по-нечетливо от лекар, пишещ рецепта.

— С удоволствие — отговори той.

След като Сет си тръгна, Пам свали палтото и шапката си, остави ги на един стол и попита Сакс:

— Е, кажи сега за съобщението. Какво става?

Полицайката кимна към дневната, чийто вход бе срещу обзаведения като лаборатория салон на Райм.

— Хайде да поговорим там.

15.

— Слушай — започна Сакс, — не мисля, че има за какво да се притесняваме.

— О, чудесно — изчурулика Пам с чаровния си безгрижен глас. — Това се казва начин за започване на разговор.

Тръсна косата си, която носеше като Амелия — дълга под раменете, без бретон.

Полицайката се усмихна:

— Да, не е много подходящ.

Вгледа се внимателно в момичето, което сякаш сияеше. Може би беше благодарение на работата й — „костюмирането“, както я наричаше Пам — в една театрална продуцентска фирма. Обожаваше работата зад кулисите на „Бродуей“. Обичаше и колежа.

Но не! „Какви ги мисля?“ — смъмри се Сакс. Разбира се, че причината беше Сет.

Том се показа на вратата с табличка в ръце. Горещ шоколад. Уханието бе едновременно горчиво и сладко.

— Не обожавате ли зимата? — попита той. — Когато температурата е под нулата, горещият шоколад не носи никакви излишни калории. Линкълн може да ти напише химическа формула за това.

Двете му благодариха.

— Кога е премиерата? — попита той.

Пам учеше в Университета на Ню Йорк, но този семестър нямаше много лекции и като талантлива шивачка работеше като помощничка на заместник главния шивач за бродуейското възкресяване на „Суийни Тод“ — музикална адаптация от Стивън Сондхайм и Хю Уийлър на пиесата за един лондонски бръснар, убиващ клиентите си. Тод прерязваше гърлата на жертвите си, а съучастничката му печеше от тях пайове и ги продаваше. Райм сподели със Сакс и Пам, че този убиец му напомнял на друг престъпник, когото навремето е преследвал, макар че — не пропусна да уточни — Тод бе изцяло измислен персонаж. Пам се престори на леко разочарована от този факт.

„Рязане на гърла, канибализъм!“ — помисли си Сакс. А тя беше тръгнала да говори за татуировки.

— Започваме след седмица — каза Пам. — И ще осигуря билети за всички. Дори за Линкълн.

— Всъщност той много иска да дойде — каза Том.

— Не може да бъде! — възкликна Сакс.

— Стават и чудеса.

— Амин.

— Запазила съм инвалидно място — обясни Пам. — И в театъра има бар.

Амелия се засмя:

— Това със сигурност ще го спечели.

Том излезе и затвори вратата. Тя продължи:

— И така, ето какво се случва. Помниш ли оня тип, който отвлече теб и майка ти преди години?

— О, да. Колекционера на кости?

Сакс кимна:

— Изглежда, че има някой, който го имитира. В известен смисъл. Неговата мания обаче не са костите. А кожата.

— Боже. Той какво… Да не би да дере хората?

— Не, убил е една жертва, като я е татуирал с отрова.

Момичето затвори очи и потрепери.

— Извратеняк! О, чакай! Онзи тип, за когото казаха в новините. Убил е едно момиче в Сохо, нали?

— Точно така. Сега нямаме доказателства, че има някакъв интерес към оцелелите жертви от предишния случай. Той използва татуировките, за да изпрати послание, затова ще отвлича още жертви от забутани места, така мислим — ако не го спрем. Проверихме, но в района няма други оцелели от нападенията на Колекционера на кости. Ти си единствената. Кажи, някой питал ли те е нещо за отвличането, за това, което се случи?

— Не, никой.

— Добре. Деветдесет и девет процента сме сигурни, че убиецът няма интерес към теб. И няма откъде да знае — името ти не излезе в медиите, защото беше твърде малка. А пък майка ти използваше фалшиво име. Въпреки това искам да знаеш. Да си нащрек. Ще поставим патрулна кола пред апартамента ти нощем.

— Добре.

Пам не изглеждаше впечатлена от новината. Възможната връзка между Колекционера на кости и Извършител 5–11, когото медиите бяха нарекли Убиеца от подземията, явно толкова малко я безпокоеше, че Сакс осъзна, че съвсем други мисли занимават ума на момичето.

И наистина, темата съвсем скоро бе поставена — не, стоварена — на масата.

Пам отпи от шоколада, очите й зашариха из стаята, като отбягваха само полицайката.

— Виж, Амелия. Исках да обсъдим нещо.

Пам се усмихна. Твърде много се усмихваше. Сакс започна да се притеснява. Тя също отпи глътка. Не усети аромата на напитката. Веднага си помисли: „Бременна ли е?“.

Разбира се. Това трябваше да е.

Едва потисна гнева си. Защо не внимават тези деца? Защо?…

— Не съм бременна. Спокойно.

Амелия си отдъхна. Изкиска се леко. Толкова ли й личеше?

— Обаче със Сет ще живеем заедно.

Толкова скоро? Въпреки това Сакс продължи да се усмихва. Дали и нейната усмивка изглеждаше толкова престорена, колкото на момичето?

— О, така ли? Виж ти. Колко вълнуващо.

Пам се засмя на контраста между думите на Сакс и изражението й, което изобщо не подсказваше приятно вълнение.

— Слушай, Амелия. Няма да се женим. Просто дойде време да го направим. Чувствам го. Той го чувства. Просто това е подходящият момент. Двамата сме един за друг. Той ме познава, истински ме познава. Има моменти, когато дори не се налага да казвам нищо и той се досеща какво си мисля. И е толкова мил.

— Не е ли малко прибързано, миличка?

Ентусиазмът на Пам, искрицата, угасна. Сакс си спомни, че майката на момичето, която я биеше и затваряше с часове в килера, я наричаше „миличка“ и Пам мразеше това обръщение. Амелия съжали, че използва думата, но от притеснение бе забравила, че трябва да я отбягва.

Опита пак:

— Пам, той е прекрасно момче. И аз, и Линкълн го харесваме. — Това беше истината. Но Сакс не се сдържа: — Просто… не мислиш ли, че е по-добре да изчакате? Защо толкова бързате? Излизайте, виждайте се. Прекарвайте вечерите заедно… Отидете на екскурзия.

„Страхливка“ — помисли си още докато даваше последните две предложения, защото целта й беше да създаде дистанция между Пам и Сет. А така предлагаше точно обратното.

— Хъм, интересно, че го казваш.

„Интересно ли? — помисли си Сакс. — Щом не е бременна… О, не.“

Следващите думи на Пам потвърдиха страховете й.

— Мислим да си вземем една година почивка. Мислим да попътуваме.

— О, добре. Една година.

Сакс само печелеше време на този етап. Със същия успех можеше да каже: „Какво става с «Янките?»“ или „Чух, че до един-два дни снегът ще спре“.

— На Сет му писна тази работа като рекламен агент на свободна практика. Той е адски талантлив. Но в Ню Йорк никой не го оценява. Не се оплаква, но виждам, че е потиснат. Рекламните агенции, за които работи, имат финансови проблеми. Затова не могат да го наемат на постоянен договор. Иска да пътува. Амбициозен е. Тук е толкова трудно.

— Е, да. Ню Йорк е трудно място за израстване.

Гласът на Пам стана по-строг:

— Той се опитва. Опитва се!

— Не исках да кажа…

— Ще пише туристически статии. Аз ще му помагам. Винаги съм искала да пътувам; говорили сме за това с теб.

Да, бяха говорили. Само че Сакс си мислеше, че двете ще обиколят Европа и Азия заедно. Като сестри. Фантазираше си как ще посетят онези краища на Германия, откъдето бяха дошли предците й.

— Ами учението… Статистиката показва, че е много трудно пак да започнеш, след като веднъж си отпаднал.

— Защо? Каква е тази статистика? Не звучи логично.

Добре, Сакс не разполагаше с данни. Измисляше си.

— Мила… Пам, радвам се за вас. Но разбери. Това е голяма изненада. Става много бързо, както казах. Не се познавате толкова отдавна.

— От година.

Вярно беше. Горе-долу. Бяха се запознали миналия декември и излизаха за кратко. После Сет отиде в Англия на обучение в една рекламна агенция, планираща да отвори представителство в Ню Йорк, и двамата с Пам станаха една от многото двойки, поддържащи връзката си чрез текстови съобщения, „Туитър“ и имейли. Фирмата обаче реши да не рискува на американския пазар и Сет си дойде преди месец, за да се върне към предишната си работа като автор на къси статии на свободна практика. С Пам отново започнаха да излизат нормално.

— И какво като е бързо?

В гласа на Пам отново прозвуча агресивна нотка. Тя имаше този темперамент — нямаше как да е израснала в такава среда и гневът да не тлее някъде близо под повърхността. Но се овладя.

— Чуй ме, Амелия. Сега е най-подходящият момент да го направим. Когато сме на тази възраст. За кога да чакаме? Когато се оженим и имаме деца?

„Моля те, не бъркай в раната“ — помисли си Сакс.

— Тогава не можеш да обиколиш Европа с раница.

— Ами пари? Там не можете да работите.

— Не е проблем. Сет ще продава статии. Освен това има спестявания, пък и техните са доста богати. Могат да ни помагат.

Майка му беше адвокат, а бащата — инвестиционен банкер, спомни си Сакс.

— И нали имаме онзи блог. Ще го поддържам, докато пътуваме.

Преди няколко години Сет бе създал уебсайт, чрез който хората можеха да подпомагат различни социални и политически каузи, предимно леви. За избирателните права на жените, в подкрепа на изкуството, за контрол на огнестрелните оръжия. Сега Пам бе по-ангажирана с поддръжката на сайта от Сет. Да, беше популярен, но според преценката на Сакс даренията, които получаваха, не надвишаваха хиляди долара на година.

— Но… къде? В кои държави? Безопасно ли е?

— Още не сме решили. Това е част от приключението.

Отчаяно опитвайки се да печели време, Амелия попита:

— А какво мислят семейство Оливети?

След като я спасиха, Пам отиде в приемно семейство (което Сакс провери обстойно, сякаш им поверяваха охраната на президента). Приемните родители бяха прекрасни хора, но когато навърши осемнайсет, тоест миналата година, Пам поиска да бъде самостоятелна и (с помощта на Райм и Сакс) постъпи в колеж и си намери работа на половин работен ден. Въпреки това момичето поддържаше връзка с приемните си родители.

— Те нямат нищо против.

Разбира се, семейство Оливети бяха професионални родители; нямаха емоционална връзка с Пам, преди да бъде поставена под тяхна опека. Не бяха разбивали врата, за да я спасят от Колекционера на кости и озверяло куче, искащо да я разкъса. Не бяха влизали в престрелка с доведения й баща, който се опитваше да я задуши.

Дори ако оставим настрани тези травми, Сакс бе жертвала много повече време от приемните й родители, за да кара Пам до и от извънучилищни занимания, лекарски прегледи и сеанси при психолог. И детективката бе тази, която използва малкото си връзки от по-ранната си кариера като манекенка, за да уреди Пам на сегашната й работа да шие театрални костюми на „Бродуей“.

На Сакс не й убягна също фактът, че момичето е казало за плановете си най-напред на Оливети.

„Хайде, заслужавам да ме изслушаш“ — помисли си.

Пам обаче явно не беше на това мнение. Тя заяви рязко:

— Няма значение, вече е решено. — Изведнъж си придаде безгрижен вид, макар че очевидно преиграваше. — Заминаваме за година. Максимум две.

Сега пък две!

— Пам… — започна Сакс, — не знам какво да кажа.

„Не, знаеш — помисли си. — Кажи го.“

Като полицай тя нищо не премълчаваше. Като сестра — също. И като сурогатна майка — или каквато друга роля играеше в живота на момичето.

— Юмручно време, Пам.

Момичето знаеше този израз от бащата на Сакс. Присви очи и погледна полицайката едновременно предпазливо и сурово.

— Цяла година на път с човек, когото не познаваш истински — изтъкна Сакс, като се стремеше да не звучи много строго.

Девойката обаче реагира, сякаш тя бе отворила прозореца и бе пуснала в стаята да нахлуе леденият вятър отвън.

— Ние се познаваме! Това искам да ти кажа. Не ме ли чу?

— Имам предвид истински да се познавате. За това са нужни години.

— Ние сме създадени един за друг. Толкова е просто.

— Срещала ли си се с техните?

— Говорила съм с майка му. Много е мила.

— Говорила си?

— Да — сопна се момичето. — Говорила съм. И баща му знае всичко за мен.

— Но не си се срещала с него, така ли?

— Става дума за нас със Сет — хладно отговори Пам. — Не за родителите му. И този кръстосан разпит ме вбесява.

— Пам. — Сакс се приведе напред и посегна към ръката на момичето, което, разбира се, се отдръпна. — Пам, разказала ли си му за това, което ти се случи?

— Да, разказах му. И то изобщо не го притеснява.

— Всичко ли? Абсолютно всичко ли му разказа?

Пам не каза нищо и сведе очи. След малко отговори уклончиво:

— Не е необходимо… Не, не съм му разказала всичко. Казах му, че майка ми беше луда и направи някои лоши неща. Той знае, че е в затвора и ще остане там до живот. И не смята, че е проблем.

„Значи сигурно е някой от «Живите мъртви»“ — помисли си Сакс.

— Каза ли му къде си израснала? Как си израснала? Каза ли му повече за това?

— Не. Но това е минало. Свършено.

— Не можеш да пренебрегваш тези неща, Пам. Той трябва да знае. Майка ти навреди много…

— И аз ли съм луда? Като майка си? Така ли мислиш за мен?

Сакс се почувства уязвена от този коментар и се опита да се пошегува:

— Стига. Ти си по-нормална от всеки политик във Вашингтон.

Усмихна се, но момичето запази сериозно изражение.

— Нищо ми няма! — заяви то, като повиши глас.

— Разбира се, че нищо ти няма! Просто съм загрижена за теб.

— Не. Искаш да кажеш, че и аз съм побъркана, че съм твърде незряла, за да вземам самостоятелни решения.

Сакс се ядоса на себе си. Отбранителната позиция не й подхождаше.

— Ами тогава вземай разумни решения. Ако наистина обичаш Сет и нещата между вас потръгнат, с нищо няма да навреди, ако продължите да се виждате както досега още година — година и нещо.

— Заминаваме, Амелия. И когато се върнем, ще живеем заедно. Приеми го.

— Не ми дръж такъв тон! — тросна се Сакс. Знаеше, че изпуска нервите си, но не можа да се сдържи.

Девойката се изправи рязко, като събори чашата си и какаото се разля в сребърния поднос.

— Мамка му.

Наведе се и ядосано избърса течността. Амелия понечи да й помогне, но Пам дръпна табличката и продължи да бърше, после хвърли кафявата мокра салфетка настрани. Погледна Сакс със стъписващо гневни очи.

— Много добре знам какво целиш. Искаш да ни разделиш. Търсиш си повод. — Усмихна се хладно. — Всичко е заради теб, нали, Амелия? Искаш да ни разделиш, за да имаш дъщерята, която си пропуснала да си направиш, защото си била твърде заета да се правиш на ченге.

Сакс едва не се задави при това смайващо обвинение — може би, призна мислено пред себе си, защото в него имаше все пак частица истина.

Пам рязко тръгна към вратата, спря и каза:

— Ти не си ми майка, Амелия. Не забравяй това. Ти си жената, която вкара майка ми в затвора.

И излезе.

16.

Около полунощ Били Хейвън почисти чиниите от вечерята си. Изми с белина всичко, което не беше за еднократна употреба, за да премахне следите от ДНК.

А те бяха опасни — за него — колкото някои от отровите, които бе екстрахирал и пречистил.

Седна на разклатената маса в кухненския бокс на студиото си в квартала около Канал Стрийт и отвори измачканата тетрадка със Заповедите.

Беше ги получил, в известен смисъл, от Бог.

Като онези каменни плочи, които Той е дал на Моисей.

Тетрадката с десетина плътно изписани страници — с красивия, правилен почерк на Били — описваше с детайли как трябва да протече Модификацията, кой трябва да умре, кога какво да направи, какви опасности да избягва, какви рискове да поеме, от какви преимущества да се възползва, как да реагира при неочаквани ситуации. Точно разписание. Ако „Битие“ беше точно ръководство като „Заповедите на Модификацията“, първата книга на Библията щеше да гласи:

„Ден трети, 11:20: Създай широколистните дървета. Добре, сега имаш седем минути да създадеш иглолистните…

Ден шести, 6:42: Време е за сьомгата и пъстървата. Продължавай нататък!

Ден шести, 12:00: Хайде да направим Адам и Ева“.

Това, естествено, му напомни за Хубавото момиче. Представи си го за момент: лице, коса, чисто бяла кожа; после бавно потисна разсейващия го образ, както човек прибира скъпоценната снимка на починалата любима — внимателно, със суеверен страх да не нарани любовта на живота си, ако изпусне рамката.

Започна да прелиства страниците, за да види какво следва. Отново спря за момент и се замисли, че Модификацията е доста сложен план. На различни етапи на процеса се беше колебал дали не е прекалено сложен. Но се сети за страниците от книгата, които бе откраднал от библиотеката по-рано през деня, „Серийни градове“. Спомни си цялата изненадваща — но не шокираща — информация, която бе научил.

„Експертите от правоохранителните агенции са на мнение, че едно от най-важните умения на Линкълн Райм е способността да предугажда какъв ще е следващият ход на престъпника, когото преследва.“

Вярваше, че това е пълният цитат; но не беше съвсем сигурен, защото Клоуи Мур, вече не на този свят, недалновидно бе откъснала парченце от този абзац.

Да предугажда…

Затова, да, планът за Модификацията трябваше да бъде изключително прецизен. Хората, срещу които се изправяше, бяха твърде добри, за да си позволи да бъде небрежен или да пропусне нещо.

Били преговори плановете за следващата атака утре. Запомни разположението, часа. Всичко изглеждаше наред. Мислено изрепетира атаката; вече беше ходил на мястото. Сега си го представи как изглежда, как мирише.

Хубаво. Беше готов.

Погледна дясната си китка с часовника. Беше уморен.

Как ли, запита се, вървеше разследването за смъртта на госпожица Клоуи?

Пусна радиото, като се надяваше да кажат някакви подробности.

По-рано по новините съобщиха, че млада жителка на Куинс, продавачка в моден бутик в Сохо, е била намерена мъртва в един тунел, водещ към мазето на магазина. Е, помисли си Били, едва ли можеха да нарекат бутика „моден“. Китайски боклуци с надути цени, предназначени за курви с бухнали коси и домакини, ужасени от наближаването на критическата.

Отначало не съобщаваха името на Клоуи, защото чакаха да уведомят близките й.

Като чу това, той си помисли: Какви садисти бяха тия ченгета! Да пуснат новината, че е била убита млада жена от Куинс, и да не кажат името! Колко родители, чиито деца живееха в района, бяха започнали отчаяно да им звънят?

Били чакаше още новини, но единственото, което пускаха, бяха реклами. На никого ли не му дремеше за горкичката Клоуи Мур?

Клоуи Мур, Клоуи курвата…

Той закрачи напред-назад пред терариумите. Бели листа, зелени листа, червени листа, сини…

Изведнъж, както често се случваше, когато гледаше растенията си, най-добрите си приятели, той се замисли за Олеандъра.

И за Олеандровата стая.

Тази мисъл го подразни, но нямаше как да я пропъди. Можеше…

И сега — новините. Най-сетне!

Скандал в общинския съвет, дерайлирал влак без тежки последици, икономически новини. Накрая — нова информация за кончината на Клоуи Мур. Изплюха малко повече подробности, малко история. Уликите подсказвали, че нападението не било от сексуално естество. (Разбира се, че не беше! Били се почувства засегнат, че изобщо говореха за това. Тия журналисти! Ужасни!) Кратко описание. Значи някой го беше забелязал при изхода на шахтата.

Той изслуша внимателно какво ще кажат.

Все още не споменаваха нищо за татуировката. Нито за отровата.

Това беше нормално, Били знаеше. Беше чел за полицейските процедури за проверка на самопризнания. Ако се появеше някой, твърдящ, че той е извършил престъплението, ченгетата го питаха за специфични детайли и ако не успееше да отговори, освобождаваха заподозрения като самозванец (удивително голям брой хора си признаваха за престъпления, които не са извършили).

По радиото не споменаха и за думата „втория“.

О, това беше трън в петата на ченгетата, разбира се.

Какво послание, по дяволите, им изпращаше убиецът?

Заповедите на Модификацията обаче повеляваха да направи така, че полицията да не успее да разкодира посланието му от първите няколко жертви.

Били изключи радиото.

Прозя се. Наближаваше време за сън. Провери имейла си, изпрати няколко текстови съобщения, получи няколко, после две избръмчавания от часовниците му подсказаха, че е време за почивка.

Мина през банята, където изми умивалника и четката за зъби с белина — отново за заличаване на ДНК — после се върна при леглото и се изтегна. Измъкна своята Библия изпод възглавницата и я притисна до гърдите си.

Преди няколко години Били имаше криза на вярата. Сериозна криза. Той вярваше в Исус и неговата сила. Но освен това вярваше, че призванието му е да използва таланта си на татуировчик.

Проблемът беше следният: в книгата „Левит“ пишеше: „Заради мъртвец да не правите порязвания по месата си, нито да начертавате белези по себе си. Аз съм Господ“.

След като прочете това, Били седмици наред се терзаеше. Отчаяно търсеше изход от това противоречие.

Един от аргументите му бе, че Библията е пълна с такива разминавания. Във „Второзаконие“ например пишеше: „Да не обличаш дреха, направена от вълна и лен, смесени заедно“. Но Бог със сигурност имаше по-важни занимания, отколкото да праща в ада хора, носещи дрехи от различни платове.

Били си бе задавал въпроса, дали Той е имал намерение да даде на бъдните поколения право да тълкуват Библията, да я хармонизират със съвременното общество. Това обаче изглеждаше съмнително; звучеше малко като едно решение на Върховния съд, според което Конституцията била жива система и трябвало да се променя, за да отговаря на изискванията на времето.

Това беше опасно мислене.

В крайна сметка Били намери решение на това привидно противоречие. В Библията се казва също: „Не убивай“. Обаче Светото писание е пълно с крещящи примери за убийства, включително сериозни кръвопролития, причинени от самия Всевишен. Значи беше оправдано да убиваш в определени ситуации. Например, за да величаеш Божията слава, да унищожаваш неверници и опасности, да затвърждаваш ценностите и справедливостта. Десетки причини.

Така и в „Левит“ Бог очевидно имаше предвид, че татуирането е приемливо в някои случаи, точно както отнемането на живот.

И какъв по-подходящ повод за това от мисията, която Били изпълняваше в момента.

Модификацията.

Той отвори Библията. Съсредоточи се върху един стих от „Изход“, една доста изтъркана от четене страница.

„Ако се бият някои и ударят трудна жена, така щото да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня, който я е ударил непременно да бъде глобен, според както мъжът й би му наложил, и да плати както определят съдиите. Но ако последва повреда, тогава да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар.“

Втора част

Убиецът от подземията

Сряда, 6 ноември, 12:00

17.

Сутринта беше натоварена. Екипът се опитваше да свърже уликите, събрани от Сакс, с конкретно място, където убиецът би могъл да живее или е избрал за територия на действие.

Райм се движеше напред-назад с инвалидната количка пред таблицата, като усещаше разтърсване във врата и челюстта си всеки път когато колелата прескочеха някой от електрическите кабели, проснати на пода.

4. Елизабет стрийт 237

• Жертва: Клоуи Мур, 26 г.

— Вероятно няма връзка с извършителя

— Няма сексуално насилие, само докосване на кожата

• Неизвестен извършител 5–11

— Бял мъж

— Слаб или със средно телосложение

— Плетена шапка

— Тъмно палто три четвърти

— Тъмна раница

— Носел е калцуни

— Няма пръстови отпечатъци

— Професионален татуировчик сега или в миналото

— Може би използва „сплитър“ за татуировките

— Използва кръвен контур за очертаване на татуировките

— Не е от района; вероятно със селски произход

— Използва книга, за да учи методи и да надхитри Райм и полицията?

— Вманиачен по човешката кожа

— Вероятно няма да се поколебае да нападне полицаи

— Организиран престъпник; планира предварително атаките

— Вероятно се е върнал на местопрестъплението

• Причина за смъртта: Отравяне с цикутоксин, вкаран в организма чрез татуиране

— От растението воден бучиниш

— Източник — неизвестен

— Концентрация: осем пъти над обичайната

• Упоена с пропофол

— Откъде? Достъп до медицински материали?

• Татуировка: „втория“; готически шрифт; в рамка от лъкатушещи линии

— Част от послание?

— Екип от полицията проверява

— Очертаващата линия е нанесена чрез цикатризация (одраскване) и това вероятно е важно

• Преносима машинка за татуиране — използвана като оръжие

— Вероятно „Американ Ийгъл“

• Памучни влакна

— Белезникави

— Вероятно от дрехата на извършителя, скъсана при борбата

• Страница от книга

— Вероятно откъсната от джоба на извършителя при борбата

— Вероятно издание с твърди корици за масово разпространение, публикувано през 1996–2000 г.

— Книгата е „Серийни градове“. Интересува се от глава 7, за Колекционера на кости

— Психологическа връзка с Колекционера на кости? Отмъщение?

— Използва книгата, за да надхитри Райм и полицията?

— Вманиачен по кожата

— Вероятно е готов да напада полицаи

• Вероятно е използвал ролки за събиране на косми, за да почисти дрехите си от частици преди нападението

• Белезници

— Масови, не може да се установи източникът

• Фенерче

— Масов модел, не може да се установи източникът

• Тиксо

— Масово, не може да се установи източникът

1. Микроследи

• Азотен оксид, озон, желязо, манган, никел, сребро, берилий, хлорирани въглеводороди, ацетилен

— Вероятно гориво за запояване.

• Тетродотоксин

— Отрова от рибата фугу

— Зомбираща дрога

— Нищожно количество

— Не е използван върху жертвата

• Стеркобилин, урея 9,3 г/л, хлор 1,87 г/л, натрий 1,17 г/л, калий 0,750 г/л, креатинин 0,670 г/л

— Фекална материя

— Възможно е да означава интерес (до вманиачаване) към подземията

— От бъдещи места за убийства под земята?

• Бензалкониев хлорид

— Амонячно съединение, използвано за дезинфекция

• Каучуково лепило

— Използва се за превръзки, в строителството и за много други цели

• Инуудски мрамор

— Прах и фини зърна

• Експлозив „Тоувекс“

— Вероятно от място, където е извършено взривяване

Райм се обърна към Амелия Сакс, която гледаше през прозореца сипещия се мокър сняг. Очевидно все още бе разстроена от новината, която бе научила миналия ден — че Пам смята да обиколи света с новия си приятел и да живее с него, когато се върнат.

Сет бил добро момче, небрежно му бе подхвърлила Амелия снощи, докато лежаха в огромното му легло на загасена лампа, заслушани в бушуващия навън вятър.

— Но е подходящ за гадже. А не да се забият в някой мизерен хостел в Мароко или Гоа. Може да се окаже мъжът на мечтите й, но може да не е. Кой знае?

— Мисля, че ще се откажат.

— Няма. Тя е голям инат.

— Като теб. Спомняш ли си, че на майка ти не й харесваше, че излизаш с мъж в инвалидна количка?

— Дори да беше бегач на дълги разстояния, пак нямаше да те хареса. Никой не може да задоволи изискванията на майка ми. Сега обаче те харесва.

— Точно това исках да кажа.

— Харесвам Сет. Но след година ще го харесвам повече.

Райм се усмихна.

— Някакви идеи? — попита тя.

— Не.

Линкълн бе женен навремето, но скоро след злополуката се разведе (по негово желание, а не на жена му) — бракът им така или иначе буксуваше. Знаеше, че е бил влюбен, но връзката им отслабна по причини, които той не можеше да посочи, определи и анализира. Колкото до това, което имаха със Сакс — то работеше, защото работеше. Само толкова можеше да каже. Линкълн Райм не беше в позиция да дава съвети за интимните отношения на други хора.

Но пък кой, в крайна сметка, е? Любовта е явление, по което няма вещи лица.

— И аз не реагирах по най-подходящия начин — призна Сакс. — Държах се покровителствено. Прекалено майчински. Скарахме се. Трябваше да съм обективна, разумна. Но не, аз си изпуснах нервите.

Тази сутрин Райм виждаше, че Сакс все още е силно загрижена. Тъкмо се канеше да й каже нещо успокоително, но за негово облекчение професионалното го спаси от емоционалното.

— Открих нещо — извика Пуласки от другия край на лабораторията, като се взираше в монитора. — Мисля… — Замълча, после процеди: — Проклет Интернет. Точно когато излезе някакъв резултат!

Райм видя, че образът на екрана е застинал.

— Аха, момент, пак тръгна.

Пуласки затрака по клавиатурата. На големия екран се появиха карти, схеми и списъци с вещества и материали.

— Станал си като истински учен, новобранец — похвали го Райм, като гледаше текста.

— Какво намери, Рон? — попита Мел Купър.

— Добра новина. Може би.

18.

Дългоочакваната семейна екскурзия на Хариет Стантън до Ню Йорк не протичаше според планираното.

Всичко бе излязло от релси заради една случка, която промени живота й завинаги.

Сега Хариет стоеше пред огледалото в хотелската стая, където бе прекарала безсънна нощ, и гледаше костюма си. Тъмен. Не черен, а тъмносин.

Беше на крачка да избере първия цвят. Но това носеше лош късмет.

Тя махна няколко мъхчета от вълнения плат, изтръска няколко прашинки — хотелът не беше толкова хубав, колкото го рекламираха онлайн (но цените бяха разумни, а спестовността бе важна за семейство Стантън, идващо от градче, където стандартите за хотелско настаняване се поставяха от един филиал на „Холидей ин“).

На петдесет и три, с тесни рамене и тяло с формата на круша (но стройна круша), Хариет имаше сурово лице, зачервено и загрубяло от работа в градината, от наглеждане на децата след училище в задния двор, от пикници и барбекюта. Въпреки това тя бе най-малко суетната жена на света и единствените неравности, които я притесняваха, не бяха бръчките по лицето й, а гънките на полата — неравности, които не бяха по силите й да изглади.

Предвид на мястото, където отиваше — онова мрачно място — спокойно можеше да не обръща внимание на това несъвършенство. Но би противоречало на стила й. За Хариет имаше два вида подход към нещата: правилния и неправилния, мързеливия, заблудения начин. Тя разкопча ципа на полата и я дръпна надолу — дрехата се смъкна лесно върху бежовия комбинезон.

Сръчно разгъна евтината дъска за гладене с една ръка (о, Хариет много добре си служеше с домакинските уреди) и включи в контакта маломощната ютия, привързана към дъската с тел — дали кражбите на дребни електроуреди бяха толкова голям проблем в Ню Йорк? И хотелът не пазеше ли номерата на кредитните карти на гостите си?

Както и да е. Тук беше друг свят, много различен от дома.

Докато чакаше ютията да загрее, тя си мислеше за разговора, който бяха водили със съпруга й вчера, когато се разхождаха по студените нюйоркски улици.

— Хариет.

Той спря на улицата, някъде по средата между „ФАО Шварц“ и Медисън авеню, и се подпря на един стълб.

— Какво има, скъпи?

— Извинявай. Съжалявам. — Мъжът й, десет години по-възрастен от нея, изглеждаше смутен. — Не ми е добре. Нещо… — Посочи гърдите си. — Нещо тук ме притиска.

„Такси или «Бърза помощ»?“ — запита се тя.

Девет едно едно, разбира се. Нямаше какво да умува.

След двайсет минути вече бяха в спешното отделение на една близка болница.

Диагнозата: лек инфаркт на миокарда.

— Какво? — попита тя лекаря.

А, ясно: сърдечен удар.

Странна работа. Мъжът й винаги внимаваше с холестерола и през целия си живот не беше пушил цигари — само някоя пура от време на време. Беше висок и строен като уличния стълб, на който се бе подпрял, когато получи удара. Ходеше в гората да гони елени и диви прасета всеки уикенд по време на ловния сезон, когато имаше време. Помагаше на приятели за слагането на дограми на летни стаи и гаражи. Всеки уикенд мъкнеше двайсет и пет килограмови торби торф и пръст за саксии от пикапа до бараката за инструменти.

— Не е справедливо — измърмори Матю, когато чу диагнозата. — Най-накрая да се решим на проклетата екскурзия до града и виж какво се случва. Несправедливо е, по дяволите!

За всеки случай лекарите го преместиха в друга болница, на около половин час от хотела, която, изглежда, имаше най-доброто кардиологично отделение в града. Прогнозата беше много добра и щяха да го изпишат утре. Не се налагаше операция. Щеше да взема лекарства срещу високо кръвно и трябваше постоянно да си носи хапчета нитроглицерин. И да взема по един аспирин на ден. Но лекарите явно третираха случая като лек.

За да провери ютията, Хариет плюна леко върху тефлоновата повърхност. Капката изсъска и се изпари. Хариет поръси малко вода върху полата от една бутилка „Данон“ и заличи гънките с ютията.

Отново си сложи полата и се погледна в огледалото. Добре. Реши обаче, че има нужда от малко повече цвят, и върза копринен шал на червени и бели шарки на врата си. Отлично. Цветно, но не прекалено ярко. Взе чантичката си и излезе; качи се в асансьора, чието въже дрънкаше при преминаването на всеки етаж.

Когато излезе на улицата, се огледа и спря такси. Каза на шофьора болницата и се качи отзад. Вътре смърдеше и шофьорът, някакъв чужденец, явно не се беше къпал наскоро. Звучеше като клише, но беше вярно.

Въпреки снега Хариет свали стъклото и се приготви да спори, ако той възрази. Шофьорът обаче не каза нищо. Изглеждаше, че не й обръща внимание — всъщност на нищо. Включи апарата за таксуване и даде газ.

Докато се полюшваше в старата кола, Хариет се замисли за условията в болницата. Персоналът изглеждаше любезен, лекарите — професионалисти, макар че говореха малко трудно английски. Това, което не й харесваше, беше, че стаята на Матю в Медицинския център на Горен Манхатън се намира в сутерена, в дъното на дълъг и тъмен коридор.

Мизерно и зловещо. И когато отиде на свиждане снощи, долу нямаше никого.

Като гледаше елегантните богаташки къщи отляво и Сентръл Парк отдясно, тя се опита да прогони тревогите си от посещението на онова неприятно място. Мислеше си, че може инфарктът да е лоша поличба за нещо по-лошо, което предстои да се случи.

Скоро обаче пропъди тези чувства, като ги отдаде на суеверие, извади мобилния си телефон и изпрати окуражаващо съобщение, че вече е тръгнала към болницата.

19.

С раница през рамо — раницата с машинката „Американ Ийгъл“ и една доста силна отрова — Били Хейвън зави по страничната уличка, покрай голям строителен обект, като избягваше пешеходците.

Тоест избягваше свидетелите.

Влезе в поликлиниката отстрани на главния комплекс на Медицински център „Горен Манхатън“. Във фоайето продължи целеустремено към стълбите, като гледаше надолу. Беше проучил мястото, знаеше къде точно трябва да стигне и как да го направи незабелязано.

Никой не обърна внимание на стройния младеж, приличащ на толкова много младежи в Ню Йорк — художник, музикант или прохождащ актьор.

Не се различаваше от тях.

Макар че техните раници не съдържаха това, което имаше в неговата.

Били мина през аварийната врата и заслиза по стълбите. Озова се в сутерена и следвайки табелите, продължи към същинската част на болницата по дълъг, тъмен коридор. Беше пуст, сякаш не бяха много служителите, които знаеха за него. По-вероятно този мизерен маршрут им беше познат, но предпочитаха да минават от поликлиниката до болницата по улицата отгоре, където не само можеш да пиеш кафе в „Старбъкс“ или да си купиш парче оригинална пица „Рей“, ами и няма опасност да бъдеш завлечен в някой килер и изнасилен.

Тунелът, водещ към болницата, беше дълъг — неколкостотин метра — и боядисан в сиво, навяващо асоциации за военни кораби. Отгоре преминаваха тръби. Беше тъмен, защото управата на болницата, може би за икономия, бе поставила една светеща на всеки три лампи. Нямаше камери за наблюдение.

Били знаеше, че времето е от жизнена важност, разбира се, но трябваше да се отбие на още едно място. Беше забелязал вратата вчера, когато дойде да провери за удобен път да проникне незабелязано в болницата.

Табелката го заинтригува.

Той просто трябваше да влезе.

И сега го направи, давайки си сметка, че времето тече. Но същевременно с чувството на дете, скрило се от родителите си, за да се помотае още малко в някой магазин за играчки.

* * *

Голямата стая с надпис „Образци“ беше тъмна, но достатъчно осветена от лампичката над аварийния изход, която озаряваше със зловещо сияние съдържанието й: стотици стъкленици с човешки органи, накиснати в жълтеникава течност, вероятно формалдехид.

Очи, ръце, черни дробове, сърца, бели дробове, полови органи, гърди, крака. Цели ембриони. Били забеляза, че повечето експонати са от двайсети век. Може би тогава студентите по медицина са учили анатомия по истински човешки части, докато днешните поколения използваха компютърни картинки.

До стената имаше етажерки с кости, стотици кости. Той се сети за нашумелия случай, по който преди години бе работил Линкълн Райм — Колекционера на кости. Кокалите обаче не интересуваха особено Били Хейвън.

Законът на кокала?

Не, не звучеше толкова добре, колкото Законът на кожата. И дума не можеше да става за сравнение.

Той тръгна между шкафовете, като разглеждаше стъклениците с размери от няколко сантиметра до метър височина. Спря и се вгледа в очите на една отрязана глава. Чертите на лицето подсказваха южнотихоокеански произход, или така му се искаше да вярва — защото за негово възхищение имаше татуировка: кръст точно под мястото, където е била границата на косата.

Били прие това като добър знак. Думата „татуировка“ идва от полинезийското или самоанското татау — покриване на долната част на мъжкото тяло със сложни геометрични фигури, наречени пеа (и на женското с подобен рисунък, наречен малу). Процесът отнема седмици и е изключително болезнен. Онези, които изтърпят цялото татуиране, получават специално звание и са уважавани заради храбростта си. Онези, които дори не опитват, биват заклеймявани като „голи“ на самоански и са отритнати от обществото. Най-лошото клеймо обаче получават мъж и жена, които са започнали процедурата, но не са я завършили, защото не са издържали болката. Те живеят в позор до края на дните си.

На Били му харесваше, че тези племена се самоопределят според отношението си към татуирането.

Искаше му се да вярва, че мъжът, чиято глава гледаше сега, е получил своята пеа и се е ползвал с голямо влияние в племето си. Макар и езичник, той е бил храбър, истински воин (дори и да не е бил достатъчно умен, за да не допусне главата му да се озове в буркан на другия край на света).

Били вдигна стъкленицата с една ръка и се наведе напред, докато приближи лицето си на няколко сантиметра от отрязаната глава, тъй че да ги разделя само стъклото и тънък слой течност.

Замисли се за една от любимите си книги. „Островът на доктор Моро“. В романа на Хърбърт Уелс се разказваше за англичанин, който претърпява корабокрушение и попада на остров, където лекарят от заглавието хирургически комбинира човешки и животински части. Хора-хиени, хора-леопарди… Били бе чел многократно книгата, както други деца четат „Хари Потър“ или „Здрач“.

Вивисекцията и рекомбинацията бяха върховната форма на телесна модификация, разбира се. И доктор Моро бе съвършеният пример за прилагането на Закона на кожата.

„Добре. Време е да се върнем в реалността“ — смъмри се той.

Излезе от хранилището и огледа коридора. Беше все така пуст. Продължи към болницата и веднага усети, когато влезе в сградата. Леката миризма на почистващ препарат и мухъл от поликлиниката се смени с меланж от аромати. Дезинфектанти, спирт, лизол, бетадин.

Имаше и други, отвратителни за някои хора, но не и за него: ухания от разложението на кожата, от разпадането й под действието на инфекции и бактерии, от изгорена кожа… може би от лазери в операционните зали.

А може би болничните служители изгаряха отрязаните тъкани и органи в някоя пещ. Това нямаше как да не му припомни за нацистите, които са използвали кожите от жертвите на Холокоста за практически цели, например за абажури и подвързии за книги. И които са създали най-простата и най-значима система за татуиране в историята.

Законът на кожата…

Били вдиша дълбоко.

Надуши друга миризма — изключително натрапчива. На какво, на какво?

О, досети се. При толкова много чужденци, работещи в медицината, сега в болниците се готвеха и ястия с много къри и чесън.

Отвратително.

Били навлезе в сърцето на болницата — трето подземно ниво. Тук беше съвсем пусто. Идеалното място да докара жертва за смъртоносна татуировка.

В асансьора сигурно имаше камери, затова намери стълбището и тръгна нагоре. Спря на горния подземен етаж — ниво две — и надникна навън. Тук беше моргата и беше пусто. Днес медиците явно не бяха успели да убият някого.

Още един етаж нагоре — до нивото с болнични стаи. Надникна през мръсното стъкло на аварийната врата, препречено с метална мрежа, и мярна нещо цветно — жена, вървяща по коридора с гръб към него.

„Ах“ — помисли си, като оглеждаше тъмносините пола и сако, лъскавото червено-бяло копринено шалче на врата й. То се открояваше като семафор в сивата обстановка. Беше сама. Били се измъкна тихо през вратата и тръгна след жената. Направиха му впечатление мускулестите крака — виждащи се ясно под дългата до коленете пола — тънката талия, бедрата. Косата, стегната на кок, бе леко прошарена. Макар че под тънкия чорапогащник прозираха няколко лилави вени около глезена, кожата й беше превъзходна за възрастна жена.

Сърцето му се разтуптя от вълнение, той усети ускорения пулс в слепоочията си. И на друго място.

Кръв. Олеандровата стая… кръв на килима, кръв на пода.

„Изгони тези мисли — смъмри се. — Веднага! Мисли за Хубавото момиче.“

Направи го и желанието се притъпи. Но притъпяване не означава изчезване.

Понякога човек просто не устоява. При каквито и да е обстоятелства.

Олеандър…

Той тръгна по-бързо.

Двайсет крачки, двайсет и пет…

Приближи се на петнайсетина крачки, десет, три, не изпускаше от поглед краката. Изведнъж зад гърба си чу строг женски глас:

— Ти с шапката. Полиция! Хвърли раницата. Ръцете на тила!

20.

На десетина метра от мъжа Амелия Сакс стисна по-здраво пистолета и повтори по-рязко:

— Раницата на земята! Ръцете на тила! Веднага!

Жената, която той се канеше да нападне, на броени крачки от него се обърна. Тя бързо осъзна какво се случва, недоумението й се смени с ужас:

— Не, моля ви, не!

Нападателят беше с яке, не с по-дългото палто, с което свидетели бяха забелязали техния извършител, но имаше същата плетена шапка и черна раница. Ако грешеше, Сакс щеше да се извини.

— Изпълнявай! — изкрещя отново.

Все още с гръб към нея, той бавно вдигна ръце. Единият му ръкав се смъкна и тя забеляза червена татуировка на лявата му ръка, започваща от опакото на дланта и скриваща се под якето. Змия или дракон.

Той вдигна ръце, но не хвърли раницата.

По дяволите. Щеше да побегне.

И наистина, в следващия миг мъжът дръпна шапката надолу, за да скрие лицето си, и скочи напред, сграбчи жената и я завъртя пред себе си. Притисна гърлото й с ръка. Тя изпищя и започна да се съпротивлява. Тъмните й очи бяха широко отворени от страх.

Добре. Значи беше Извършител 5–11.

Сакс бавно тръгна напред, като търсеше права линия за стрелба.

Не намираше — основно заради паникьосаната заложничка, която се опитваше да се измъкне, като риташе и се гърчеше. Той доближи лице до ухото й, прошепна нещо и тя престана да се бори.

— Имам пистолет! — изкрещя нападателят. — Ще я убия. Хвърли оръжието. Веднага!

— Не! — извика Сакс.

Защото в такава ситуация никога не трябва пускаш оръжието, не трябва да изпускаш целта от прицел. Твърдо правило. Тя се съмняваше, че нападателят има пистолет — защото, ако имаше, отдавна щеше да го е извадил и да започне да стреля — но дори да беше въоръжен, тя нямаше да го изпусне от мушка.

Сакс се прицели в главата му и това би било лесен изстрел при неподвижна мишена, но той бавно се оттегляше назад и настрани и се криеше зад заложничката.

— Моля ви, не ме наранявайте! Моля! — стенеше тихо жената.

— Млък! — изсъска нападателят.

Сакс се опита да го вразуми:

— Чуй ме, от тук няма как да се измъкнеш. Вдигни ръце и…

Една врата наблизо се отвори и в коридора излезе хилав младеж със синя престилка. Това бе достатъчно, за да отвлече вниманието на Сакс за миг.

И достатъчно, за да даде шанс на нападателя. Той блъсна заложничката към Сакс и преди полицайката да се отдръпне и да се прицели, се хвърли настрани и изчезна през друга врата.

* * *

Сакс изтича покрай жената с тъмносиния костюм. Ужасена, тя погледна полицайката с широко отворени очи и се притисна до стената.

— Кой беше?

Нямаше време за приказки. Сакс отвори вратата и надникна зад нея. Нямаше опасност, нямаше мишена. Извика назад към жената и медика:

— Качете се във фоайето. Веднага! Чакайте там! Извикайте полиция.

— Кой? — извика жената.

— Хайде!

Сакс се обърна и внимателно мина през вратата, откъдето бе избягал престъпникът. Ослуша се. Чу тихо потракване отдолу. Логично — той нямаше да бяга към горните етажи. Извършител 5–11 беше Убиецът от подземията.

Сакс не беше дошла подготвена за тактическа операция, затова нямаше радиостанция, но извади айфона си и набра 911. Така беше по-лесно, отколкото да минава през централата. Докладва код 10–13, тоест полицай, имащ нужда от подкрепления. Предполагаше, че заложничката и болничният работник също ще подадат сигнал, но можеха да се скрият и да не направят нищо, за да не се замесват в неприятности.

Още един етаж надолу по стълбите. Решително, но бавно. Не знаеше дали престъпникът не е изтропал само с вратата на долното ниво, за да подлъже, а после не се е върнал да я причака с пистолета, който все пак може би носеше в джоба си.

Тя изобщо не беше очаквала, че това посещение ще я срещне очи в очи с извършителя. Райм изказа предположението, че може да избере за мишена някоя болница. Според профила, направен от Тери Добинс, като организиран престъпник убиецът планираше атаките предварително. Това означаваше, че някои от частиците от мястото на убийството на Клоуи Мур може да са от местата на следващи планирани нападения.

Това, което Рон Пуласки откри четирийсет минути по-рано, бе, че частиците от инуудски мрамор, събрани от Сакс, са характерни само за тази част на Манхатън и че разрешително за взривни дейности е било издадено на фирмата, строяща в момента новото крило на Медицински център „Горен Манхатън“. Други улики — индустриалният почистващ препарат и лепилото, което може да се използва за превръзки — също подсказваха, че убиецът е посетил болница, докато е планирал нападението над жертва номер две.

Сакс не очакваше да попадне на него.

Тя си пое дълбоко въздух, спря до аварийната врата, отвори я и зае поза за стрелба. Завъртя се на всички посоки. На този етаж се намираше моргата. До две покрити с чаршафи носилки стояха четирима служители с престилки, разговаряха и пиеха кафе.

Обърнаха се, видяха пистолета, после — Сакс, и се ококориха от страх.

Тя показа значката си.

— Бял мъж с яке. Около метър и осемдесет, с плетена шапка или маска. Слабо телосложение. Минавал ли е?

— Не.

— От колко време сте тук?

— Десет-петнайсет минути…

— Влезте вътре и заключете вратата.

Един от санитарите понечи да избута едната количка към вратата, но Сакс го спря:

— Само живите.

Отново на мрачното стълбище. Още стъпала надолу. Стигна до най-долното подземно ниво. Сигурно бе слязъл тук.

Хайде.

Бързо.

Когато се движиш, не могат да те хванат…

Отвори вратата, завъртят пистолета надясно и наляво.

Етажът беше пуст, зает главно от съоръжения на инфраструктурата и складове.

Тя продължи напред, като постоянно се въртеше на една или друга посока. Защото все я глождеше мисълта, че престъпникът изобщо не се опитва да бяга. Може би беше клопка. Може би се криеше, за да убие преследвачката си.

Тя си спомни цитата от „Серийни градове“, посветен на Райм:

Експертите от правозащитните служби се обединяват в мнението, че най-голямото умение на Линкълн Райм е способността да предугажда следващите ходове на престъпниците.

Може би Извършител 5–11 също предугаждаше.

Тери Добинс бе предупредил също, че няма да се поколебае да нападне полицай.

Сакс огледа коридора, докато очите й се нагаждаха в полумрака. Престъпникът сигурно не беше тръгнал наляво — там нямаше изход. Надясно според една табела беше поликлиниката.

Можеше да е избягал натам… или да я дебне някъде.

Но нямаше друг изход, освен да действа.

Юмручно време…

Сакс тръгна надясно.

Изведнъж пред нея се появи човек, който се приближаваше по коридора. Тя спря, долепи се до стената и се прицели високо по посока на мъжа.

— Ей — извика той. — Виждам те. Полицай ли си?

Към нея се приближи едър чернокож с черна униформа на охранител (всяваща повече респект от стандартните полицейски униформи).

— Виждам те! Полицай.

Тя прошепна рязко:

— Ела тук! Прикрий се. Тук някъде има престъпник.

Той се приближи и се долепи до стената.

— Аз съм Амелия.

— Лерон. — Негърът бързо огледа коридора. — Чух код десет-тринайсет.

— Чул си?

— Имам радиоскенер.

— Пратиха ли подкрепление?

— Да.

Тя забеляза на хълбока му една „Берета Нано“ — малък пистолет, 9-милиметров и достатъчно точен при добри условия, ако си овладял дългия спусък. Необичайно оръжие за болничен охранител. На Сакс й направи впечатление, че не го е извадил. Нямаше мишена, значи нямаше нужда. Това обясняваше нещата.

— Къде си служил?

— В деветнайсети.

Един от участъците в Горен Ийст Сайд.

— Патрул. Пенсиониран по болест. Диабет. Гадна работа. Стой по-приведена. — Той говореше задъхано. — Не че…

— От поликлиниката ли дойде?

— Да. Днес ми се падна този район. Извикаха ме от охраната на болницата. — Погледна зад нея и се изсмя. — Никой от братята, с които работя, не е слязъл да види какво става, а?

— Значи няма как да се е измъкнал оттам.

— Не. Няма как да мине покрай мен.

Лерон отново се огледа — зад тях, наляво, надясно.

Значи Извършител 5–11 беше наблизо. Но нямаше много места, където да се скрие. Имаше само няколко врати и повечето — складове, трафопостове, инфраструктура — бяха заключени с катинари.

Лерон прошепна:

— Раница.

— Да.

— Бомба?

— Не е в метода му. Сериен убиец, предполагаме.

— Оръжие?

— Каза, че има, но не видях.

— Ако само каже, а не го покаже, обикновено няма.

Вярно беше.

— Лерон, по-добре се качвай горе. — Сакс кимна към стълбите. — Аз ще се оправя тук.

Според правилата трябваше да държи цивилните (какъвто беше Лерон въпреки униформата на командос и италианския патлак американско производство) далеч от опасни ситуации.

— Съжалявам, детектив — решително отговори чернокожият. — Болницата е моя територия. Никой не може да ми се меси тук. Даже да ми кажеш да се чупя, ще тръгна след теб. И сигурно не искаш да чуеш стъпки зад гърба си на такова зловещо място.

Подкреплението сигурно щеше да пристигне след десет-петнайсет минути.

Сакс се подвоуми. Нямаше да се забавят чак толкова.

— Добре. Само не стреляй с това дамско пистолетче, освен ако заподозреният не се кани да ме гръмне. Или теб. А ако те прострелят, ще трябва да изпиша една кофа мастило обяснения, а това ме вбесява.

— Разбрах.

— Ще вървим заедно, Лерон. Хайде.

21.

Докато се промъкваха покрай дългата стена, тя попита охранителя:

— Ти къде би се скрил?

— Няма как да е избягал натам — отговори Лерон, като кимна надясно по коридора. — Там няма врати, откъдето да се измъкне. Трябва да е някъде в този коридор.

Посочи напред. Сакс тръгна натам и двамата изминаха още няколко метра по тунела, свързващ болницата с поликлиниката.

Лерон прошепна:

— Там?

Мъжката и женската тоалетна бяха една срещу друга.

Сакс кимна.

Той продължи:

— Ти като дама дръж тия кабинки на мушка. Аз ще проверя първата. И…

— Аз ще проверя, а ти ще чакаш тук.

— Мога да те прикривам.

— Не. Ако ни види, че влизаме, и е другаде, ще избяга — прошепна Сакс на самото му ухо. Подуши приятен афтършейв. — Ако стреляш, не забравяй за плочките.

— Разбрах. Усилват звука. Един изстрел, и двамата ще оглушеем за пет минути. Случвало ми се е. Ако стане така, ще трябва да се ориентираме само със зрението. Няма да можем да го чуем… ако не съм го улучил. Между другото, Амелия, аз изобщо не съм лош стрелец.

Този тип й харесваше.

— Правил си го вече.

— Доста пъти.

— Вади!

Беретата се озова в ръката му, почти невидима в голямата му черна длан. Лерон носеше два пръстена: венчален и абсолвентски от полицейското училище.

— Пазя ти гърба. Действай.

Тя влезе в женската тоалетна.

Нямаше драма. Кабинките бяха само две и с отворени врати.

Излезе. Огледа се. Той й кимна, че всичко е чисто.

В мъжката тоалетна, състояща се само от една кабинка, мина още по-бързо.

Когато пак излезе, Сакс огледа десетината врати на складове по коридора. Забеляза, че Лерон е вдигнал глава, сякаш се ослушва. Той докосна ухото си и посочи една врата на шест-седем метра от тях. Беше чул нещо. Вратата бе маркирана с думата „Образци“.

Ледон прошепна:

— Нещо стържеше. Там вътре. Сигурен съм.

— Прозорци?

— Не. Под земята сме.

— Заключено?

— Да, но това не означава нищо. Всеки може да си отключи, ако има фиба. Жените още ли носят фиби в наши дни?

— Разбира се, за да отварят ключалки.

Двамата се приближиха. На вратата имаше прозорче от матово стъкло и охранителят се приведе, когато минаваше отпред, за да застане от другата страна.

Правил си го и преди…

Сакс се колебаеше.

От другата страна беше престъпникът, за когото трябваше да приемат, че е въоръжен — или че поне притежава смъртоносни токсини.

Да чака ли подкрепление от специалния отряд? С противогази и предпазно облекло?

Дилема…

Да или не?

Сакс взе решение. Щеше да влезе. Престъпникът можеше да се барикадира всеки момент и да постави клопки.

Но най-вече реши да влезе, защото искаше така.

Трябваше да влезе. „Не мога да го обясня, Райм — помисли си. — Просто ме влече.“

Когато се движиш…

— Прикривай ме — раздвижи устни. — От коридора.

— Не, аз… — започна Лерон, но замълча, когато видя очите й. Кимна.

Сакс завъртя топката на бравата. Отключено.

Бутна… Вратата се отвори и от другата страна се откри само тъмнина. Сакс се дръпна рязко наляво и приклекна, за да не се открои силуетът й на отворения вход.

Изведнъж отляво в дъното на стаята се чу страхотен трясък.

Лерон скочи напред и Сакс прошепна уплашено:

— Не!

Въпреки това охранителят се втурна през вратата, за да й окаже храбро помощ, от която тя не се нуждаеше, да я спаси от мнима опасност, симулирана само за отвличане на вниманието.

Тя знаеше какво ще последва.

— Внимавай! — изкрещя.

От тъмното към Лерон полетя някакъв предмет. Проблесна на светлината от коридора, докато описваше дъга във въздуха. Сакс знаеше, че бутилката е пълна с отрова — цикутоксин или може би онази гадост от рибата зомби.

Няма открита противоотрова…

— Това е отрова! — извика и инстинктивно се приведе.

Лерон скочи наляво, но се спъна и падна тежко по гръб.

Изохка от болка.

Престъпникът явно не се целеше директно нито в Сакс, нито в охранителя. Не, бутилката нямаше да се счупи от сблъсъка с плътта им; той я бе запратил високо, към тавана.

Лерон се оказа точно под бутилката, когато тя се удари в една тръба и се пръсна. Отровата се изсипа върху него. Той изпусна пистолета и запищя.

Когато Сакс скочи на крака, убиецът вече се бе измъкнал през втория вход на хранилището, на десетина метра по-натам по коридора. Тя чу шума от стъпките му, бързо заглъхващ по посока на поликлиниката.

Погледна Лерон, който стенеше и отчаяно бършеше лицето си.

— Вода, измий това нещо… не виждам.

Какво беше това, по дяволите? Сакс усети остра миризма.

Киселина! Стори й се, че части от плътта му се разяждат.

Ужас!

Амелия се подвоуми. Да гони убиеца… или да се опита да помогне на Лерон?

По дяволите. Грабна телефона си и отново се обади на 911, за да алармира, че престъпникът бяга по свързващия тунел към поликлиниката.

Изтича до най-близкия противопожарен кран, издърпа маркуча от стойката и започна да облива с вода лицето и гърдите на Лерон, макар че съдейки по писъците му, които бяха по-силни от яростното шуртене на водата, това явно не облекчаваше болката му.

— Не, не, не… — Мъжагата седна на земята и размаха енергично ръце. — Стига, стига, стига!

Започна да се дави и Сакс осъзна, че пръска водата директно в лицето му и ако продължава, ще го удави. Тя спря крана.

Лерон застана на колене, започна да плюе.

Очите му бяха зачервени, но иначе не изглеждаше да му има нещо — освен че се давеше.

— Как си? — попита тя. — Пари ли? Киселина ли беше това? Отрова?

— Добре… добре съм.

Сакс се вгледа в счупените стъкла на пода. Наведе се и взе един пожълтял етикет.

О…

Лерон измърмори:

— Замерил ме е със стъкленица с някой от тия образци, нали?

— Така изглежда. Вероятно формалдехид.

— Щипе, но не е много зле. Ти изми по-голямата част.

Сакс огледа пода и забеляза тъканния експонат близо до мястото, където седеше охранителят. Беше помислила, че престъпникът е хвърлил буркан с киселина, която разяжда кожата. Всъщност парченцата плът, които бе видяла, бяха от стъкленицата.

Лерон също погледна и подритна отпуснатия продълговат орган.

— Мамка му. Това ли е, за което си мисля?

— Бих казала, че да.

— Замерил ме е с кур и топки? Копеле. Когато го арестуваш, Амелия, искам да ми го дадеш за малко.

22.

Били Хейвън излезе от свързващия тунел в поликлиниката. Преследвачите му — полицайката и охранителят — бяха останали долу и той се надяваше сега да се гърчат от болка, дерейки възпалените си очи.

Не беше видял как точно се изсипа върху тях формалдехидът — нямаше, разбира се, възможност да гледа, колкото и изкушаващо да беше.

Забеляза врата на тоалетна в един пуст коридор и влезе в една кабинка. Отвори раницата си, за да извади други дрехи за преобличане. Нямаше много възможности. Облече работен гащеризон и смени плетената шапка със спортна, с емблемата на „Мец“. Сложи си също очила с тъмни рамки. Накрая извади брезентова чанта за инструменти, каквато би използвал някой майстор, и натъпка в нея раницата и якето си. Носеше чантата точно с тази цел — да промени външния си вид, ако се наложи да бяга.

Бъди подготвен да се преобразиш…

Излезе бавно от тоалетната и тръгна към входната врата. Тъкмо щеше да излезе на улицата, когато отпред се появи полицейска кола и веднага след нея — още две. Спряха със свирене на гуми, наизскачаха полицаи и започнаха да спират всеки бял мъж между петнайсет и петдесет в околността на сградата, да искат да се легитимира, да проверяват багажа.

По дяволите!

Появиха се още ченгета и един голям синьо-бял микробус на Отряда за спешни ситуации на нюйоркската полиция. Заградиха отпред и вероятно правеха същото откъм задния и товарния вход.

Били се обърна назад. Трепереше от гняв. Неочакваната поява на полицайката бе провалила всичко. Голям шок бе да се срещне очи в очи със самата Амелия Сакс, която по ирония изглеждаше също толкова решителна, колкото на снимката в глава седем на „Серийни градове“. И облечена по почти същия несексапилен начин. О, как му се искаше да я просне по гръб и да й направи една от специалните си татуировки. Отрова от растението ангелски тромпет, или бругмансия. Убива бързо, но не чак толкова, че полицай Сакс да не умре в мъчителни болки.

Преди това обаче трябваше да се махне от тук. Полицията всеки момент щеше да започне да претърсва сградата.

И той знаеше, че ще търсят внимателно.

Първата група полицаи тръгнаха към входната врата.

Били непринудено се завъртя и се насочи към асансьорите. Там спря и небрежно заразглежда списъка на кабинетите, сякаш нямаше никаква грижа на този свят — освен да намери лекар, който да му премахне някоя бенка или да му направи колоноскопия.

Мислеше трескаво. Сградата бе висока десет-единайсет етажа. Имаше ли външна противопожарна стълба? Едва ли. Такива вече не се използваха. Сигурно имаше огнеупорно стълбище, водещо към немаркирани врати към страничните улички. Разбира се, ченгетата щяха да заемат позиции там. Готови за стрелба да чакат престъпника.

Забеляза табела за един лекарски кабинет на шестия етаж.

Били Хейвън се замисли за момент.

Чудесно, рече си, и се дръпна от указателната табела точно когато първият полицай влизаше във фоайето.

Винаги бъди готов да импровизираш…

23.

Лон Селито се втурна в главното фоайе на Медицински център „Горен Манхатън“. Асансьорът изглежда, че се бавеше — четирима души чакаха. Той слезе по стълбите в подземния етаж, където Сакс бе предотвратила поредното нападение на убиеца. Беше го спряла на косъм. Ако Райм и Пуласки не се бяха досетили за мястото, което убиецът бе набелязал за следващия си удар, сега щяха да правят оглед на убийство, а не да провеждат издирване на беглец.

С полицейска значка, закачена на лента и подскачаща върху издутия му корем, и миникомпютър в ръка, Селито се движеше с максималната бързина, която позволяваше теглото му, и се задъхваше.

Проклети диети. Никоя не действаше!

Освен това трябваше да спортува повече.

По-късно трябваше да помисли за това.

Слезе в кардиологичното отделение и след петдесетина метра намери стаята, която търсеше. Отпред стояха двама униформени — латиноамериканец и чернокож. В стаята лежеше белокос слаб мъж с много набръчкано — и недоволно — лице. На стол до него седеше хубава жена около петдесетте. Тя носеше строг тъмносин костюм, почти непрозрачни дамски чорапи и пъстър шал. Издълженото й лице бе посърнало и зелените й очи неспокойно шареха из стаята. Погледна за момент Селито в коридора, после пак насочи вниманието си към болния. С грубите си ръце нервно разкъсваше хартиена кърпичка. От другата страна на леглото седеше русокос младеж, носещ отчасти нейните черти — вероятно син.

Селито кимна на униформените и те се отдръпнаха от вратата.

Той попита тихо:

— А детектив Сакс?

— Останала е със служителя на болничната охрана, докато го приберат от спешното. Сега оглежда коридора и стаята, където ги е нападнал извършителят — имам предвид нея и охранителя. Вече направи оглед на мястото, където се е канел да нападне жертвата, жената — каза латиноамериканецът, като кимна към стаята. На табелката на ревера му пишеше: „Хуарес“.

— Отрова?

— Мнее.

— Как „мнее“? — изимитира го Селито.

Младежът не схвана, че се подиграват на акцента му, и продължи:

— Мнее. Извършителят ги е замерил със стъкленица от хранилището. Тя се счупила и съдържанието — някаква гадост — се изляло върху охранителя. Той е бивш колега. Пенсионирали са го от Деветнайсети.

— Детектив Сакс не е пострадала — добави партньорът му: „Уилямс“.

— Каква гадост?

— Не се знае — отговори Хуарес, — но според предварителния сигнал може да е било киселина или нещо подобно.

— Мамка му. Киселина?

— Мнее. Оказа се, че е консервант.

— Болницата отцепена ли е? — попита Селито.

— Отвсякъде, мдаа.

Последната дума предизвика свирепия поглед на детектива. Този път Хуарес разбра и се поправи:

— Да, господин лейтенант. Тъй вярно. Но са почти сигурни, че се крие в съседната сграда. Детектив Сакс го е видяла да бяга по свързващия тунел. Само на едно място може да е отишъл. Там, в поликлиниката.

— И хората от спецотряда мислят, че още е там?

— Трябва да е бил адски бърз, за да се измъкне. Детектив Сакс е повикала подкрепления веднага. Районът беше отцепен две минути след нападението. Възможно е да се е измъкнал, детективе, но едва ли.

— Две минути, а?

Селито поглади разсеяно измачканата си вратовръзка, сякаш така можеше да я изпъне като с ютия. Извади бележник с надраскани корици и влезе в болничната стая.

Представи се.

Мъжът в леглото каза:

— Аз съм Матю Стантън. Тук нямат ли охрана?

Втренчи се укорително в Селито, сякаш той лично бе отворил вратата за психопата.

Детективът разбираше негодуванието му, но беше дошъл, за да върши работа.

— Проверяваме случая — отговори, което всъщност не беше никакъв отговор. Обърна се към жената: — А вие сте?

Мъжът каза сърдито:

— Това е жена ми Хариет. А това е синът ми Джош.

Младежът стана и се ръкува със Селито.

— Бихте ли ми разказали какво се случи? — обърна се детективът към жената.

— Идвала по коридора, за да ме види — хрипливо заговори Матю. — И тогава…

— Господине, моля ви. Искам да го чуя от жена ви.

— Добре. Но ще говоря с адвоката си. Когато се приберем вкъщи, ще съдим наред.

— Хубаво. — Селито погледна Хариет и вдигна вежди.

— Малко съм… разстроена.

На детектива не му беше весело, но все пак се усмихна насърчително:

— Няма проблем. Не бързайте.

С равен глас Хариет обясни, че преди няколко дни дошли в града с мъжа си, сина си и братовчед му. Колебаели се дали да посетят Голямата ябълка или Дисниленд, но при наближаващите коледни празници Ню Йорк спечелил. Вчера на път за един магазин за играчки във „ФАО Шварц“ съпругът й получил лек сърдечен удар. Тази сутрин дошла да го види в болницата и когато слязла тук, на този етаж, чула онази полицайка да вика на някого да спре или нещо такова.

— Не знаех изобщо, че има друг човек. Той се приближи съвсем безшумно. Обърнах се и — о, боже! — видях онзи мъж. Мислите ли, че щеше да ме… да ме нападне, детектив?

— Не знаем, госпожо Стантън. Субектът отговаря на описанието на заподозрян за друго нападение…

— И не сте предупредили обществото за това? — намеси се мъжът.

— Матю, моля те. Можем да погледнем нещата и от другата страна. Полицията ме спаси.

Мъжът замълча, но изглеждаше още по-вбесен. Селито се молеше да не получи втори инфаркт.

— Какво друго нападение? — колебливо попита Хариет. Тонът й ясно подсказваше какво конкретно има предвид.

— Не е изнасилване. Убийство.

Дишането й се учести и под грима лицето й като че ли пребледня.

— А, като сериен убиец ли?

Разкъса на дребни парченца и последните остатъци от кърпичката.

— Все още не знаем със сигурност. Можете ли да го опишете?

— Ще се опитам. Видях го само за няколко секунди. После си нахлупи маската, сграбчи ме и ме завъртя.

Селито разпитваше очевидци от десетилетия и знаеше, че дори при най-добро желание те си спомнят твърде малко и често смесват правилните наблюдения с грешни. Все пак Хариет даде доста подробности. Описа млад мъж около трийсетте, с тъмно яке, вероятно кожено, ръкавици, черна или тъмносиня плетена шапка, тъмен панталон или дънки. Бил строен, но имал кръгло лице — заприличал й на руснак.

— Преди няколко години с мъжа ми бяхме в Санкт Петербург и ни направи впечатление, че така изглежда типичният руски младеж. С кръгла глава и кръгло лице.

— Там също има престъпници, но само джебчии — насмешливо отбеляза Матю. — Не се промъкват да те убиват в болниците.

— Имат по-високи стандарти, да — измърмори Селито. — Значи нападателят има славянски черти? Може би източноевропеец?

— Не знам. Може би. Били сме само в Русия. О, и очите му бяха светлосини. Много светлосини.

— Белези?

— Не видях. Мисля, че имаше татуировка. На едната ръка. Червена. Но не видях добре. Беше покрита с ръкава.

— Коса?

Хариет сведе очи към пода.

— Много бързо нахлупи маската. Не видях.

— Каза ли ви нещо?

— Само прошепна да спра да се съпротивлявам, иначе ще ме нарани. Не различих акцента му.

Това беше всичко.

Възраст, телосложение, цвят на очите и кръгла глава. Руски или славянски черти. Дрехите.

Селито се обади по радиостанцията на Бо Хауман от специалния отряд на полицията, който ръководеше издирването на заподозрения. Даде му описанието и последната информация.

— Прието, Лон. Отцепили сме поликлиниката. Не вярвам да се е измъкнал, но пратих екип да претърси околните улици. Край.

— Ще ти се обадя, когато има нещо ново, Бо.

Селито не си губеше време с позивни по радиостанцията. Никога не ги беше използвал. Рангът му даваше тази привилегия.

Той отново се обърна към Хариет Стантън и съпруга й, който все още се мръщеше. Инфаркт ли? Изглеждаше доста запазен. И имаше лице на човек, прекарващ много време на открито, значи водеше доста активен живот. Може би киселото настроение беше рисков фактор за инфаркти. На Селито му стана жал за Хариет, която изглеждаше добродушна женица.

След като не изглеждаше да има връзка между убиеца и първата жертва, същото вероятно важеше и в този случай; той избираше жертвите си на случаен принцип. Все пак Селито попита дали Хариет го е виждала преди, или е забелязала да я е следил, преди да дойде в болницата. Също дали със съпруга й са богати или свързани с някаква дейност, която би могла да ги направи мишена за престъпници.

Последният въпрос развесели Хариет. Тя обясни, че са обикновени туристи — чиято почивка в Ню Йорк се бе провалила.

Селито взе номера й и името на хотела, където бяха отседнали, и пожела бързо оздравяване на мъжа й.

Хариет му благодари. Матю кимна намусено, взе дистанционното на телевизора и увеличи звука на „Хистори Ченъл“.

Радиостанцията се включи и в следващата секунда Селито съвсем забрави спасената жертва на убиеца.

— До всички екипи. Има сигнал за нападение на шестия етаж на поликлиниката, където в момента се провежда операция по издирване на заподозрян. До Медицински център „Горен Манхатън“. Използвано е химическо оръжие. Вещество — неизвестно. В сградата да останат само служители с химически маски.

— Кучи син — измърмори Селито.

Хукна навън по дъговидната алея за коли пред болницата. Погледна поликлиниката, намираща се от негово ляво. Докато тичаше натам, свали радиостанцията от колана си и се обади.

— Бо? — извика задъхано. — Бо?

— Ти ли си, Лон? Край.

— Да, да, да. Току-що чух. За нападението. Какво се е случило?

Бившият сержант от армията докладва стегнато:

— Получавам данни от втора ръка. Престъпникът се е опитал да открадне лекарска престилка от един кабинет на шестия етаж. Един санитар го видял и той побягнал. Но преди това отворил някакво шише и разлял нещо на пода.

— Може би формалдехид, както срещу Амелия.

— Не, казаха, че е нещо по-сериозно. Хората повръщат, припадат. Всичко е задимено с изпарения. Определено е нещо отровно.

Селито се замисли. След секунда попита:

— Знаеш ли в кой кабинет е излял отровата?

— Ще разбера. Сега съм на първия етаж, до указателя. Ще видя. — След малко Хауман пак се обади: — На шестия има само един лекар. Целият етаж е негов.

— Да не е пластичен хирург?

— Чакай. Да, прав си. Как разбра?

— Защото нашият човек е омотал лицето си с бинт и сега слиза по противопожарната стълба заедно с всички пациенти, които евакуирате.

Кратко мълчание.

— По дяволите — изръмжа Хауман. — Добре, ще ги съберем във фоайето и ще поискаме документи. Никой с бинтовано лице няма да излезе от сградата. Добре че се обади, Лон. Ако имаме късмет, ще го хванем до десет минути.

24.

Райм сновеше напред-назад с инвалидната количка пред големия монитор. Бяха минали около четирийсет минути от подаването на сигнала, че убиецът е пуснал отровен газ на шестия етаж на поликлиниката.

На екрана се виждаше входът на постройката, а отзад — самата болница — директна видеовръзка от камерите на специализирания отряд.

Отвън се позвъни и Том отиде да отвори. Вратата изщрака и воят на вятъра проникна в къщата.

Райм чу познатите тежки стъпки, предвещаващи появата на Лон Селито.

Ах…

Детективът се появи на входа на стаята. Спря. Беше намръщен.

— Е — саркастично започна Райм, — много ми е интересно…

— Стига, Линк — измърмори Селито, като свали мократа си шапка. — Това беше…

— Интересно ми е, както казах. На някого не му ли хрумна? Поне на един от вас? Не му ли хрумна на някого в цялата шибана полиция, че не санитар е подал сигнала за отровен газ? Че самият убиец е подал сигнала? За да ви прати да проверявате лицата на всички бинтовани пациенти.

— Линк…

— И никой да не се поинтересува от човека с пластмасовия предпазен шлем, каквито обикновено носят татуировчиците, и гащеризон, който спокойно излиза през главния вход, дегизиран като санитар от „Бърза помощ“.

— Вече знам, Линк.

— Значи на никого не му е хрумнало. Чак…

— Разбрах забележката ти, Линк.

— … сега всичко ни стана ясно…

— Линк, понякога си голям задник. Да знаеш.

Райм знаеше и не му дремеше.

— А какво става с претърсването на Марбъл Хил?

— Пропускателни пунктове на всички главни улици, полицаи на всяка автобусна спирка и метростанция в района.

— За да търсят…

— Бял мъж около трийсетте, който диша.

Компютърът на Райм иззвъня и той отвори току-що получения имейл. Беше от Джейн Ийгълстън, от криминалистите, която бе направила фоторобот на нападателя въз основа на описанието, дадено от Хариет Стантън. Рисунката показваше млад мъж със славянски черти, високо чело и сключени вежди. Светлите очи му придаваха стряскащ, зловещ вид.

Райм не вярваше, че доброто и злото могат да се проявяват във външния вид, но интуицията му подсказваше, че това е лице на наистина опасен човек.

Наблизо светна друг монитор и на него се появи лицето на Амелия Сакс.

— Там ли си, Райм?

— Да, да, Сакс. Казвай какво има.

Това беше компютърът, който използваха за видеовръзка в реално време с полицаи от други градове, за разпити от време на време и за разговори в „Скайп“ с децата на най-близкия роднина на Райм — братовчед му, който живееше в Ню Джърси (е, това го правеше най-често Сакс, за да им чете приказки и да им разказва вицове). Сакс и Пам също си приказваха онлайн, понякога с часове.

Райм се питаше дали това ще продължава сега, след скарването между двете.

— Какво става? — попита Амелия. — Наистина ли се е измъкнал?

Райм се намръщи и погледна Селито, който завъртя очи и отвърна:

— Избяга, да. Но получихме добро описание от заложничката.

— Какво е положението с охранителя, Сакс?

— Има нужда от кратко лечение на очите, нищо сериозно. Беше посипан с формалдехид и отрязани мъжки гениталии. Това имаше в стъкленицата. И той никак не е доволен. — Тя се засмя леко. — Беше тъмно, видях човешка плът на пода. Помислих, че убиецът е хвърлил киселина и тя разяжда лицето на охранителя. Но сега е добре. И така, Лон, как върви преследването?

Детективът обясни:

— Имаме наши хора под прикритие на всички автобусни спирки и метростанции в Марбъл Хил, а също на север и юг — по първа линия. Може да е взел такси, но мисля, че не иска никой да го вижда — в случая шофьорът. Според нашия експерт по татуировките той не е от тук, значи вероятно не знае за нелегалните таксита. Залагаме, че ще използва обществения транспорт.

На монитора Сакс кимна, но в следващия момент картината застина и се размаза. Скапаният Интернет!

След малко връзката се оправи.

— Може да се опита да вземе влак на изток — отбеляза Сакс.

— Да, сигурно може.

— Добра забележка — каза Райм. Обърна се към Селито: — Изпрати част от хората си по линия четири, а също по Д и Б. Това е Централен Бронкс. Едва ли ще отиде по̀ на изток от там.

— Хъм, добре — измърмори детективът и се дръпна, за да даде указания по телефона.

Сакс каза:

— Хрумна ми нещо, Райм.

— И то е?

— Имаше десетки складови помещения, в които можеше да се скрие. Защо избра точно това?

— И как мислиш?

— Бил е там и преди. Мисля, че там е възнамерявал да завлече Хариет Стантън, за да я татуира.

— Защо?

— Там е като в музей на кожата.

Сакс описа препарираните тъканни образци в стъклениците.

— Кожа. Разбира се. Неговата мания.

— Именно. Има вътрешни органи, мозъци. Но близо половината от стъклениците съдържат експонати с кожа.

— Да не създаваш някаква нова тъмна психология, Сакс? Не съм убеден, че ще ни помогне. Вече знаем, че има особен интерес към кожата.

— Просто предполагам, че е прекарал там повече време, отколкото ако просто го беше проверявал като възможно мястото за убийство. Нещо като турист в музея, така да се каже. Това помещение го е привличало. Направих огледа три пъти.

— Аха, това вече е оправдано използване на психологическите фантасмагории.

25.

С наведена глава Били крачеше бързо към станцията на метрото в Бронкс, откъдето щеше да стигне в Южен Манхатън, в ателието си, при терариумите си, на безопасно и спокойно място.

Още мислеше за случилото се в болничния коридор, представяше си Амелия Сакс… Възприемаше я като познат човек — след като бе прочел всичко за нея. А също за Линкълн Райм.

Как го бе открила? Всъщност това не беше правилният въпрос. Как Райм го бе открил? Тя беше добра в професията си, нямаше спор. Но Райм беше по-добър.

И така, как? Как точно?

Да, той бе ходил в болницата по-рано. Може би някакви частици бяха полепнали по дрехите му и въпреки старанието си ги бе изръсил около тялото на Клоуи Мур.

Дали полицията се надяваше да осуети нова атака, като изпрати Амелия Сакс да го спре?

Не, реши Били, нямаше как да предвидят, че ще се върне на това място. Полицайката бе отишла в болницата само за да провери дали служителите не са забелязали човек, който прилича на него.

Непрекъснато мислеше за Амелия Сакс… Тя му напомняше по някакъв начин на Хубавото момиче, на красивото й лице, на косата й, на решителните й очи. Били знаеше, че някои жени можеш да контролираш с думи; други трябва да подчиниш. Има и такива, които не можеш да усмириш и това е проблем.

Представи си бледата й кожа.

Олеандровата стая…

Представи си Амелия там, легнала на дивана, в любовното ложе.

Дишането му се учести, представи си кръв върху кожата й, усети вкуса на кръвта. Подуши я.

Но стига толкова!

Друга дума изникна в съзнанието му: „предугаждам“.

Ако се беше сетил за болницата, Райм може би щеше да предвиди, че Били ще избере този маршрут за бягството си. Затова той ускори ход. Улицата беше оживена. Магазини за дрехи втора употреба, за мобилни телефони, за визитни картички; закусвални. Ориентирани към работническата класа. „Изхарчи аванса при нас. Най-добрите цени в града.“

Имаше хора навсякъде: родители с малки деца, увити като вързопи, за да не настинат в пронизващия студ и мокрия сняг. Тийнейджъри, които не обръщаха внимание на студа и действително не го чувстваха. Тънки якета, дънки, къси поли и натруфени яки от изкуствени кожи. Високи токчета, без чорапи. Постоянно движение. Били се дръпна миг преди в него да се блъсне един скейтбордист.

Идеше му да сграбчи хлапето и да го метне от дъската. Но този импулс премина за части от секундата. Освен това не би направил сцена на улицата. Би било глупаво при създалите се обстоятелства.

Отново се замисли за водещия на изток път за бягство. Забеляза, че тук има много кожна живопис — предпочитаният му термин за татуировки. Тук, в този беден, расово смесен квартал, видя много надписи по кожа. С декоративни шрифтове. Цитати от Библията може би, или поеми и манифести. Мартин Лутър Кинг, предположи Били. Но можеше да има цитати от Шак или Корана. Някои надписи изпъкваха — с кегел седемдесет и две. Повечето обаче бяха толкова дребни, че трябваше да ги четеш с лупа.

Кръстове от всякакъв вид — татуирани на мъже с вид на улични бандити или наркопласьори и на момичета с вид на проститутки.

Един младеж вървеше срещу него. Беше с много тъмна кожа, широкоплещест и малко по-нисък от Били. Той имаше келоиди на бузите и слепоочията си — сложен десен от кръстосани линии.

Младежът забеляза, че Били го гледа, и забави крачка, после спря и кимна.

— Здрасти.

Просто ей така застана усмихнат пред него. Може би усети, че Били се възхищава на скарификацията. И с право.

Били също спря.

— Готини белези.

— Ей, благодаря.

В Африка, южно от Сахара, тази модификация традиционно се прави, като се нанасят разрези върху кожата и в тях се втриват дразнещи растителни сокове, които предизвикват отоци и те се втвърдяват, образувайки трайни фигури. Келоидите изпълняват няколко функции: показват принадлежността на този, който ги носи, към определен род или племе; служат като индикатор за определена социална или политическа позиция; маркират важни етапи в развитието, като влизане в пубертета или готовност за женитба. В някои африкански култури скарификацията означава сексуална мощ и апетит — а самите белези могат да станат ерогенни зони. Колкото повече са белезите на една жена, толкова по-привлекателна е за мъжете, защото това подсказва по-голяма издръжливост на родилните болки и способност да ражда повече деца.

Били винаги бе харесвал келоидите, макар че никога не беше правил. Тези на лицето на младежа бяха впечатляващи — преплетени вериги и вени. Африканската кожна живопис използва предимно геометрични фигури; рядко се изобразяват животни, растения и хора. И никога думи. Били изпита непреодолимо желание да докосне тези белези. Положи голямо усилие да устои.

На свой ред младежът погледна лицето на Били, на което бе изписано странно изражение на любопитство и приятелство. Най-сетне се огледа и се престраши да прошепне:

— Ей, кафяво ли искаш? Лунен камък? Захарче? Какво искаш?

— А…

— Колко имаш да дадеш? Аз ще те уредя, брат.

Наркотици.

Отвратително.

В един миг възхищението от белезите се превърна в омраза. Били се почувства, сякаш младежът го е предал. Кожната живопис бе покварена. Прииска му се да забие игла във врата му, да го завлече в някоя тъмна уличка и да татуира послание на корема му със змийски корен или бучиниш.

Осъзна обаче, че това е просто поредната случайност, която доказва Закона на кожата. Не трябваше да се учудва. Все едно да се сърди на физичните закони.

Той се усмихна разочаровано, заобиколи младежа и продължи по пътя си.

— Ей, ще те уредя бе, брат!

След една пресечка на изток Били се огледа — не видя никого, който може да е заплаха — и влезе в един магазин за дрехи. Взе спортна шапка с емблемата на „Янките“ и евтини маратонки, за които плати в брой. Сложи шапката и се преобу. Не хвърли старите обувки, защото се опасяваше, че полицията ще претърсва боклука и може да намери износените „Бас“ с неговите отпечатъци по тях, а когато продавачката не гледаше, остави едната в един панер с преоценени обувки, а другата — на един рафт с подобни модели. После излезе и закрачи бързо към целта си — метрото, което щеше да го закара до Канал стрийт и безопасността. С наведена глава, отново вперил поглед в мръсните тротоари, осеяни с овални петна от засъхнала кучешка пикня и сивкави размазани дъвки, покрити с киша.

Никой не обръщаше внимание на гащеризона му и чантата за инструменти, никой не го гледаше, питайки се: „Това ли е мъжът, който уби онова момиче в Сохо? Това ли е мъжът, когото за малко не заловиха и застреляха в Марбъл Хил?“.

Отново вървеше бодро и вдишваше студения въздух, наситен със смрадливи бензинови изпарения. Разбира се, че нямаше да вземе Линия едно, която имаше спирка в Марбъл Хил, защото беше твърде близо до болницата. Няколко дни бе разучавал транспортната система на Ню Йорк. Сега отиваше към една станция по̀ на изток, въпреки че се налагаше да върви пеша в гадното време и тълпата от неприятни хора.

Ей, ще те уредя бе, брат…

А те бяха много. Тълпата се сгъстяваше, имаше повече пазаруващи — възползващи се от предколедния сезон, за да купят подаръци. Облечени с тъмни, износени и опърпани дрехи.

Свинечовеци, кучечовеци… от острова на доктор Моро.

Няколко полицейски коли минаха, бързаха към Марбъл Хил. Никоя не намали.

Задъхан, отново с болка в гърдите, той наближи входа на метрото. Тук линията минаваше не под земята, а над нивото на улицата. Прокара картата си през бариерата и небрежно се заизкачва по стръмните стълби към перона, където се сви в един ъгъл, за да се скрие от мокрия вятър.

Нахлупи шапката, смени очилата си с други, с различни рамки, и уви сивия си шал пред устата; беше достатъчно студено, за да не изглежда странно.

Огледа се за полиция. На улицата долу не се виждаха сигнални лампи, сред тълпата на перона нямаше униформени. Може би…

Но чакай…

Забеляза двама мъже с шлифери на десетина метра от него. Единият го погледна, после се обърна към спътника си. Двамата се открояваха в тълпата — бели и спретнато облечени, с бели ризи, вратовръзки и дебели връхни дрехи (повечето други пътници на перона бяха черни, латиноси или мелези и много по-небрежно облечени).

Ченгета под прикритие? Имаше предчувствие, че са такива. Може да не участваха директно в издирването му — може би работеха по разследване на наркотици — но сигурно бяха чули сигнала и сега се досещаха, че са видели Убиеца от подземията.

Единият проведе кратък телефонен разговор и Били остана с усещането, че се обажда на самия Линкълн Райм. Нямаше основания да смята това, но интуицията му подсказваше, че полицаят е приятел и колега на Райм.

Влакът приближаваше, но беше все още на стотина метра от перона. Мъжете си прошепнаха нещо и тръгнаха към Били, като се загърнаха срещу вятъра.

Той толкова внимаваше, толкова хитро се измъкна от поликлиниката. А сега да го хванат заради една нелепа случайност? Да налети на двама полицаи.

Нямаше къде да избяга. Ако побегнеше, щяха да го настигнат. Можеше ли да скочи?

Не, шест-седем метра до пълната с коли улица долу — щеше да се изпотроши.

Реши да блъфира. Носеше карта за самоличност от градската служба за поддръжка и можеше да ги заблуди при проверка, но беше достатъчно да се обадят в общината, за да разберат, че е фалшива. Носеше също истинския си документ за самоличност, което на практика беше нарушение на Заповедите.

Не издавай самоличността си!

Разбира се, нямаше как да го спази. Едно обаждане по радиостанцията или телефона, и щяха да разберат истинската му самоличност.

Реши да използва нападателна тактика. Щеше да се престори, че не вижда мъжете, докато не се приближат до него. После да се обърне, да им се усмихне — и да блъсне единия или и двамата на релсите. След това щеше да избяга в суматохата.

Кървав план. Опасен. Но нямаше друг избор.

Двамата мъже се приближиха. Усмихваха се, но Били не вярваше нито за миг на изражението им.

Влакът бавно навлизаше в станцията. Трийсет метра, двайсет, десет…

Били погледна към хълбоците на мъжете за оръжие, но те не бяха разкопчали шлиферите си. Хвърли поглед към изхода, прецени времето и разстоянието.

„Приготви се. Едрия. Бутни първо него. Приятеля на Линкълн Райм.“

Влакът почти стигна до перона.

По-високият от двамата мъже — онзи, който щеше да умре първи — кимна, когато видя, че Били го гледа.

„Чакай, чакай. Още десет секунди. Осем, седем, шест…“

Били напрегна всички мускули.

„Четири, три…“

Мъжът се усмихна:

— Ерик?

— Аз, ъъъ… моля?

— Не сте ли Ерик Уилсън?

Влакът навлезе в станцията и спря със свирене на спирачки.

— Аз ли? Не.

— О, помислих ви за сина на един колега. Извинете за безпокойството.

— Няма проблем.

Ръцете на Били трепереха, брадичката му — също, и само отчасти от студа.

Мъжете се обърнаха и се отдалечиха към влака, от който сега слизаха пътници.

Били се качи във вагона. Застана на такова място, че да чува разговора на двамата мъже. Да, даде си сметка, те бяха точно такива, каквито изглеждаха — бизнесмени, които се връщаха от делова среща в офиса си на Медисън авеню, за да подготвят доклад как е протекла.

Спирачките се освободиха и влакът потегли на юг, преминавайки със свистене през стрелките.

Скоро стигнаха Манхатън, спуснаха се под повърхността. Убиеца от подземията отново бе в своя свят.

Пътуването с метрото криеше риск, но поне бе свел опасността до минимум. И спечели. Вместо да вземе Линия едно или четири — следващата на изток — или дори Б и Д, беше отишъл пеша до станцията на Алъртън авеню, за да вземе Линия две. Беше предположил, че някой — Линкълн Райм, разбира се — ще изпрати ченгетата да наблюдават най-близките станции. Но дори нюйоркската полиция нямаше достатъчно служители, за да претърсва навсякъде. Надяваше се, че ще успее да се отдалечи достатъчно от района, където го търсеха.

И явно успя.

Докато пътуваше на юг, Били си помисли: „Ти не си единственият, който умее да предугажда, капитан Райм“.

26.

„Господин 5–11 знае какво прави“ — разсъждаваше отново Линкълн Райм, когато се приближи с количката до работната маса, на която Мел Купър и Сакс разглеждаха уликите от болницата.

Въпреки обстойния оглед на коридорите, поликлиниката и „музея на кожата“ веществените доказателства от осуетеното нападение над Хариет Стантън бяха минимални.

Нямаше пръстови отпечатъци — извършителят бе проявил достатъчно досетливост да не докосва Хариет с пръсти (отпечатъци могат да се снемат и от кожа). Беше я държал или само за дрехите, или притисната през ръкава му. Някъде по време на бягството от коридора и скриването в хранилището за образци беше сложил каучукови ръкавици (не винилови, които имат специфични гънки и могат да се използват като доказателство в съда).

За разлика от предишните местопрестъпления обаче сега го бяха изненадали, затова нямаше възможност да си сложи калцуни. Сакс бе снела няколко добри електростатични отпечатъка от обувките му.

Обувки „Бас“, номер 44, макар че това не означаваше, че това е неговият номер, а просто че е обул такива обувки.

Характерните следи от износване на подметката, които понякога могат да дадат информация за теглото и стойката, не показваха нищо, но пък кого го интересуваше, замисли се Райм? Вече знаеха теглото и стойката му.

Сакс бе взела проби от пода около отпечатъците — за всеки случай. Мел Купър обаче съобщи, че анализът показва:

— Много инуудски мрамор, а също почистващи препарати и медицински химикали, които по принцип ни насочиха към болницата. Нищо друго.

Сакс бе събрала уникални микроследи от хранилището за образци. На хроматографията излезе, че веществото е диметикон, който се използва в козметиката, индустриалните лубриканти и хранителната промишленост за предотвратяване на слепването. Интересно, че беше една от основните съставки на „интелигентния пластилин“. Райм не отхвърли тази вероятност за произхода му веднага, но после реши, че тази новоизобретена играчка едва ли влиза в плана на убиеца. Сакс извади мобилния си телефон и набра номера, който й беше дала Хариет. Жената се обади и след като я запозна с новостите по случая, полицайката попита за предпочитаната й марка козметика. От сайта на производителя научиха, че диметиконът е една от съставките на тоналния й крем.

Задънена улица.

Нямаше други частици или влакна.

Докато пишеше новите открития на бялата дъска, Сакс каза:

— Има още нещо. Видях, че има татуировка на… — Намръщи се. — Да, на лявата ръка. Някакво животно или приказно същество. Може би дракон. От онази книга. „Татуираният дракон“. В червено.

— Да — добави Селито, като вдигна очи от бележника си. — Хариет Стантън също каза, че имал татуировка. Но не успяла да я види добре.

— Някакви следи от отровата, която е смятал да използва върху жертвата? — попита Пуласки.

— Не — отговори Купър. — В пробите на Амелия няма.

— Сигурно държи любовната си отвара запечатана, докато дойде време да я използва — отбеляза Райм.

Отново се запита защо този метод на действие. Отровата бе рядко оръжие за убийство в наши дни. Методът за убиване с токсини, разпространен в миналото, беше излязъл от мода отдавна, още в средата на деветнайсети век, след като английският химик Джеймс Марш разработва тест за откриване на арсеник в тъканите след смъртта. Скоро се появяват тестове и за други отрови. Ревниви съпрузи и алчни наследници, очакващи лекарите да обявят като причина за смъртта инсулт, инфаркт или болест, все по-често свършвали зад решетките или на бесилото, след като първите криминалисти успешно започнали да представят доказателствата си в съда.

Някои вещества, като етиленгликолът — използван за антифриз — все още служеха на недоволни съпруги, за да се отървават от мъжете си, и Агенцията за вътрешна сигурност все още се опасяваше от използване на различни токсини при терористични актове — от рицин до циановодород и ботулиновия токсин, който е най-смъртоносната природна отрова (макар че в миниатюрни количества се използва в козметиката при инжекциите с ботокс) и само няколко килограма от него са достатъчно да убият всеки човек на планетата.

Въпреки това отровите бяха трудни за боравене и вкарване в жертвата, лесно се откриваха, а да не говорим, че можеха да убият самия отровител. „Защо толкова ги обичаш?“ — мълчаливо питаше Райм убиеца.

Мел Купър прекъсна разсъжденията му:

— В болницата за малко не го хванахме. Мислиш ли, че ще се откаже?

Линкълн изръмжа, без да каже нищо.

— Това „не“ ли означаваше?

Сакс преведе:

— Това означава „не“.

— Единственият въпрос — каза Райм — е къде ще нанесе следващия си удар. — Приближи се до дъската. Отговорът е тук. Може би.

5. Медицински център „Горен Манхатън“

• Жертва: Хариет Стантън, на 53 г.

— Туристка

— Не е пострадала

• Извършител 5–11

— Виж данните от предишното престъпление

— Червена татуировка на лявата ръка

— С руски или славянски черти

— Светлосини очи

— Няма акцент

— Обувки „Бас“, номер 44

— Няма пръстови отпечатъци

— Прекарал е известно време в хранилището за образци на болницата („музей на кожата“)

• Микроследи

— Не е намерена отрова

— Диметикон — вероятно от грима на Хариет Стантън

27.

В „Прованс“ гъмжеше от народ.

След като „Таймс“ й даде звезди, тази жалка дупка в Хелс Кичън се наводни с хора, отчаяно опитващи се да се натъпчат в шумните салони и да вкусят смесената американско-френска кухня.

Пържено пилешко с каперси и рататуй.

Охлюви авек царевична каша.

Неочаквано, но си отиват…

Притиснат между един склад от юг и луксозна офис сграда от стомана и стъкло от север, ресторантът се помещаваше в постройка, типична за западната част на Мидтаун — строена преди век, с дюшемета, поддаващи и скърцащи под краката, и тавани от кован калай. Ниски сводести входове водеха от един тесен салон за хранене в друг, а стените, оставени на гола тухла, по никакъв начин не допринасяха за намаляване на шума.

Осветлението беше приглушено благодарение на слаби жълти крушки в абажури, които изглеждаха стари колкото самата сграда (но бяха произведени не през викторианския период на брега на река Хъдсън, а в наши дни някъде в покрайнините на Сеул).

От една маса в дъното като рикошети от стрелба долитаха думи от разпален разговор:

— Няма шанс. Това е нелепо.

— Чу ли за приятелката му?

— Тя не му е приятелка.

— Приятелка му е. Писаха във „Фейсбук“.

— Дори не мисля, че е момиче.

— Ооо! Това беше гадно.

— Когато медиите научат, ще го разкостят. Хайде да вземем още една бутилка шабли.

Саманта Ливайн слушаше бърборенето на приятелите си, но не им обръщаше голямо внимание. Първо, изобщо не се интересуваше от местната политика. Кандидатът, за когото говореха, вероятно нямаше да спечели предстоящите избори, но не заради любовниците, красиви или не, а защото беше безличен и посредствен. Човек трябва да има качества, за да бъде кмет на Ню Йорк.

Има нужда от онова нещо, драги приятели.

Освен това не спираше да мисли за работата си. Напоследък имаше сериозни проблеми. Бе работила до късно — почти до осем, допреди половин час — след което бързо излезе от съседната лъскава сграда, за да се срещне с приятелите си. Опита се да пропъди грижите, които носеше със себе си, но в света на модерните технологии човек не може толкова лесно да избяга от батака и проблемите, с които се сблъсква всеки ден. Разбира се, имаше предимства: можеше да носиш (както бе облечена сега) дънки и пуловери (или фланелки без ръкави през лятото), да печелиш в шестцифрени числа, да се татуираш и да си направиш пиърсинги, да работиш, когато ти скимне, да си занесеш диванче в офиса и да го използваш вместо бюро.

Само трябва да произвеждаш.

И да си с едни гърди пред конкуренцията.

А мамка му, в това поле имаше адски силна конкуренция.

Негово Величество Интернет — с главно И. Какво място! Толкова много пари, толкова много възможности за смайващи успехи. И за грандиозни провали.

Трийсет и две годишна, със съблазнителна фигура, буйна кестенява коса с тъмнолилави кичури и големи влажни очи като на героиня от японска анимация, Саманта отпи глътка бяло вино и се опита да отклони мислите си от особено трудния разговор с шефа си, който бе водила допреди съвсем малко — разговора, за който не спираше да си спомня.

„Престани да мислиш за това!“

Най-сетне успя. Тя набоде с вилицата и лапна едно парче пържен зелен домат, покрит с паста от аншоа, и погледна приятелите си. Усмихна се на всичките (с изключение на Есемеската), докато Раул, съквартирантът й — да, само съквартирант — разказваше някаква случка с нея. Той работеше като помощник на един моден фотограф, който снимаше за няколко списания, опитващи се да конкурират „Вог“, все в Интернет. Един ден стройният, брадат шеф на Раул бе дошъл да го вземе от общия им апартамент в Челси. Изгледа Саманта — с тениска, долнище на пижама, буйна коса, усмирена с различни по цвят ластичета, и много строги очила — и измърмори:

— Хъммм. Може ли да те снимам?

— О, да не би да правиш календар „Секси задръстенячки“?

Раул произнесе тази реплика с малко повече патос и всички около масата прихнаха.

Бяха приятна компания. Раул и Джеймс — най-добрият му приятел — и Луиз от офиса на Саманта, а също онази жена, която дойде с Джеймс. Как се казваше, Катрина ли, Катарина ли, или Карина? Блондинката на Джейми за тази седмица. Саманта я кръсти „Есемеската“.

Мъжете продължиха да бистрят политиката, сякаш бяха заложили пари на резултата от изборите, Луиз се опитваше да обсъжда някакъв важен въпрос със Саманта, а момичето с „К“ не спираше да праща есемеси.

— Сега се връщам — каза Саманта и стана.

Тръгна по древния под, който — след три чаши антистресово вино — не беше толкова равен, колкото бе при идването им. „Внимателно, момиче — каза си. — Можеш да паднеш пияна в Хемптънс. Можеш да паднеш пияна в Кейп Мей. Но не може в Манхатън.“

Двама се опитаха да я закачат от малкия бар. Тя се престори, че не ги забелязва — макар че единия не толкова категорично, колкото другия. Беше строен младеж, с бледа кожа — от типа „аз излизам само нощем“. Художник, скулптор или занимаващ се с друго изкуство. Красавец, макар и с малко къса брадичка, когато погледнеше надолу. Пронизващи очи. Гледаха те по онзи начин. Саманта ги наричаше „кутрешки“ — като на кутре, което проси за храна.

Побиха я тръпки. Защото той я загледа по-дълго от нормалното и тя се стресна.

Събличаше я, опипваше с поглед тялото й.

Саманта съжали, че го погледна в очите, и продължи бързо по най-трудния маршрут в ресторанта — по тясното стълбище до тоалетната в мазето.

Скръц, скръц…

Добра се.

Тук бе тъмно и тихо — и чисто, което я бе изненадало първия път, когато дойде. При ремонта майсторите бяха положили големи усилия да придадат на помещенията за хранене груб вид (да, ясно — френско-американски прованс) но тоалетните бяха типично „Сохо“. Плочки, лампи в хлътнали гнезда, орнаментирани стъкла за украса. Снимки на Мапълторп по стените, но нищо твърде скандално. Без камшици и задници.

Саманта отиде при вратата, означена с Ж, и пробва дръжката.

Заключено. Намръщи се. „Прованс“ не беше голям, но никой скапан ресторант на света не биваше да оставя само една кабинка в женската тоалетна. Тези тук луди ли бяха?

Отгоре се чу скърцане, стъпки по разсъхналите се дъски. Приглушени гласове.

Тя си спомни мъжа на бара.

„Как можах да го погледна така? Боже! Бъди разумна! Ясно? Стига свалки. Нали излизаш с Елиът от работата? Е, не е мъжът на мечтите ти, но е добро момче, надежден е и гледа Пи Би Ес. Следващия път като те покани на среща, приеми. Има толкова сладки очи и сигурно се справя добре в леглото. Хайде, пишка ми се. Една тоалетна, по дяволите!“

Изведнъж — друг вид скърцане. Стъпки по стълбите надолу.

Скръц, скръц…

Сърцето на Саманта се разтуптя. Сигурна беше, че е флиртаджията, опасният.

Видя боти на най-горните стъпала. Мъжки, до глезена. Като от седемдесетте. Странни.

Тя се огледа. Беше в края на коридора. Нямаше къде да избяга. Нямаше друг изход. „Какво да правя, ако ме нападне?“ — запита се. Шумът от ресторанта бе оглушителен — никой нямаше да я чуе. Бе оставила телефона си горе…

Но после си каза: „Спокойно. Не си сама. Има друга жена в тоалетната. Тя ще чуе, ако пищиш“.

Освен това никой, колкото и да беше възбуден, не би рискувал да изнасили жена в коридора на ресторант.

По-вероятно да се стигнеше просто до неловък инцидент. Стройният мъж да стане твърде настъпателен, да започне да й се натиска, да се ядоса, но в крайна сметка да се откаже. Колко пъти й се беше случвало! Най-лошото, което можеше да стане, бе да я нарекат „кучка“.

Това се случваше, когато някоя жена погледнеше мъж. Двоен стандарт. А когато мъжете гледаха — о, това беше в реда на нещата. Мъжете можеха, за тях беше нормално.

Щяха ли да се променят изобщо нещата?

Но изведнъж си помисли: „Ами ако е истински психопат? С нож? Убиец?“. Пронизващите му очи подсказваха, че може би е точно такъв. Пък и онзи ден беше станало убийство — онова момиче в Сохо, в подземията.

Точно като тук. По дяволите…

В следващия момент Саманта се изсмя.

Мъжът с ботите се появи. Беше някакъв възрастен дебеланко с костюм и тънка вратовръзка. Турист от Далас или Хюстън. Той я погледна, кимна като за поздрав и влезе в мъжката тоалетна.

Саманта отново се обърна към вратата с буквата Ж.

„Ох, хайде де, сладурано! По дяволите! Не нагласи ли вече този грим? Или повръщаш четвъртия си «Козмо»?“ Саманта отново натисна дръжката, за да напомни на несъобразителната жена, че има опашка.

Дръжката се завъртя.

„По дяволите — помисли си тя. — Било е отключено през цялото време.“ Преди малко сигурно бе завъртяла в грешната посока.

„Каква съм глупачка.“ Влезе, натисна ключа на лампата и остави вратата да се затвори.

В този момент видя мъжа, който стоеше скрит зад нея. Носеше гащеризон и плетена шапка. За миг заключи вратата.

„Олеле, боже…“

Лицето му беше обгоряло! Не, разкривено, смачкано под гумена маска, прозрачна, но жълтеникава. На ръцете си носеше гумени ръкавици със същия цвят. На лявата му ръка между ръкавицата и края на ръкава се виждаше част от червена татуировка. Насекомо с челюсти, бодливи крака и човешки очи.

— Ааааа, не, не, не…

Тя се извъртя бързо, посегна към вратата, но той бързо я хвана с ръка през гърдите и тя почувства силно убождане във врата.

Започна да рита, опита се да крещи, но той затисна устата й с дебел плат. Виковете й се изгубиха.

Тогава Саманта забеляза вратичката в другия край на тоалетната, около шейсет сантиметра на метър, водеща в мрака — тунел или вход към по-дълбоко подземие под ресторанта.

— Моля! — промълви тя, но думата бе заглушена от плата.

Започна да се схваща, почувства се изтощена. Вече почти не се страхуваше. И осъзна — убождането във врата. Беше й инжектирал нещо. Преди сънят да я надвие, Саманта усети, че мъжът я оставя внимателно на пода и после я повлича по-близо и по-близо към черната дупка.

Почувства топлина, гъделичкане по крака си — после страх и безсилие, когато упойката започна да действа.

— Не — прошепна.

И чу гласа му в ухото си:

— Да.

Думата се проточи дълго, сякаш не бе изречена от нападателя, а от насекомото на ръката му, съскащо, съскащо, съскащо.

28.

Законът на кожата…

Докато работеше с машинката върху красивия корем на новата си жертва, Били размишляваше за пристрастеността си към тази субстанция, платното на Господ.

Кожата.

Това бе и платното, върху което рисуваше Били, и го привличаше толкова непреодолимо, колкото Колекционера на кости се възхищаваше от костната система — именно това бе заинтересувало Били да прочете „Серийни градове“. Оценяваше манията на Колекционера на кости, но не можеше да разбере това увлечение по кокалите. Кожата беше много по-значим елемент на човешкото тяло. Много по-централна. По-важна.

Какви прозрения даваха костите? Никакви. Не като кожата.

От всички покривни органи, защитаващи тялото, кожата е най-еволюиралият — много повече от всякакви копита, нокти, люспи, пера и хитро устроените, предизвикващи тръпки външни скелети на членестоногите. Тя е най-големият орган при бозайниците. Дори ако органите и кръвоносните съдове могат да се поддържат от някакво приспособление на доктор Сюс, кожата върши много повече работа. Тя спира инфекциите и служи като ранна предупредителна и защитна система срещу студ и горещина, от болести и наранявания, от кърлежи и зъби, от удари с палка и при някои обстоятелства, дори от копия и куршуми. Кожата задържа това скъпоценно, жизненоважно вещество — водата. Тя поема светлината, от която имаме нужда, и дори синтезира витамин D. Какво ще кажете за това, а?

Кожа.

Деликатна или груба като гьон. (Около очите е само половин милиметър дебела, а на петите — пет милиметра.)

Епидермисът е горният слой — бежовата, черна или кафява обвивка на тялото — а дермата, в която проникват иглите на татуировъчната машинка, е отдолу. Кожата е майстор на регенерацията, поради което дори най-красивата татуировка на света може да изчезне, ако иглите не проникнат достатъчно дълбоко — както шедьовър, нарисуван на пясъка.

Тези основни факти за кожата обаче, колкото и да бяха интересни за Били Хейвън, не отразяваха истинската й ценност. Кожата разкрива, кожата обяснява. Бръчките са признак за възрастта и дали една жена е раждала, мазолите издават професия и хоби, цветът показва дали човекът е здрав. А когато се стигне до пигментацията — това вече е съвсем друга история.

Били Хейвън се дръпна малко и огледа творбата си върху пергамента от кожата на жертвата си. Да, красота.

Тату „Били“…

Часовникът на дясната му китка избръмча. След пет секунди другият, в джоба му, също се включи. Един вид повтаряща се аларма, каквато повеляваха Заповедите на Модификацията.

Идеята не беше никак лоша. Както повечето хора на изкуството, Били често се захласваше в това, което правеше.

Той се изправи с халогенен челен фенер на главата и обиколи тъмното помещение под „Прованс“.

Намираше се в осмоъгълна подземна камера с диаметър десет метра. Три сводести прохода водеха към три тъмни тунела. Били бе проучил историята и знаеше, че в миналото тези коридори са се използвали за прекарване на добитък до две подземни кланици в Уестсайд.

Здравите крави били насочвани към единия вход, а болнавите — към другия. Всичките били колени, но месото от болните се продавало на местните бедняци в Хелс Кичън или пращани на мизерните пазари във Файв Пойнтс и Бруклин. Месото от здравите животни отивало в кухните на богаташките домове в Горен Ийст и Уест Сайд и по-добрите ресторанти в града.

Били не знаеше кой от изходите е бил за здравите говеда и кой — за болните. Беше ходил по двата тунела до мястото, където свършваха: единият — в тухлена стена, другият — в купчина отломки. Но кой за кои крави беше, не можеше да разгадае. Съжаляваше, че не знае, защото искаше да татуира младата госпожица в тунела за болните крави — така просто му изглеждаше най-уместно. Реши обаче да направи татуировката на мястото, където говедата са били разделяни — в самия осмоъгълник.

Огледа я внимателно. Татуировката беше хубава. Цикатризираната граница — също. Остана доволен. Когато работеше за клиенти в студиото си у дома, той никога не се интересуваше от реакцията им. Имаше си стандарти. Татуировка, към която те можеха да са безразлични, понякога го изпълваше с екстаз. Друг път някоя мацка можеше да се наслаждава на рисунка на сватбена торта (да, тези бяха много разпространени) и да се прехласне колко била красива, но той да види само едно недостатъче, миниатюрна чертичка, поставена не на място, и да се ядосва дни наред.

Тази татуировка обаче беше хубава. Той бе доволен.

Почуди се дали сега щяха да разберат посланието му. Но не, дори Линкълн Райм не беше толкова добър.

Спомни си скорошните си премеждия — в болницата и поликлиниката — и реши, че е време да започне да забавя онези, които го преследваха.

Една от Заповедите, изписани с красивия почерк на Били, гласеше: „Постоянно оценявай силата на детективите, които те търсят. Може да се наложи да поставиш препятствия пред разследването им. Набелязвай нисшите чинове — ако се целиш прекалено високо, властите ще полагат по-големи усилия за залавянето ти“.

Или преведено на прост език: „Поразявай всеки, който се опита да попречи на Модификацията“.

Идеята му да ги забави беше проста. Хората, които никога не са си правили татуировка, си мислят, че машинките използват кухи игли. Но това не е така. Татуировъчните игли са плътни, обикновено по няколко споени заедно, и мастилото се стича по повърхността им в кожата.

Били обаче използваше и игли за спринцовки, за да упоява жертвите. Той бръкна в чантата си и извади пластмасово аптекарско шишенце със заключваща се капачка. Отвори го внимателно и остави кафявия цилиндричен съд на пода. Избра от колекцията си крадени медицински инструменти дълги хирургически щипци за кръвоспиране и с тяхна помощ бръкна в пластмасовото шишенце и извади 1,8-сантиметрова игла за подкожни инжекции — един от най-малките диаметри. Внимателно я монтира на спринцовката и я напълни с отрова.

Вдигна чантичката на жената и пъхна тъпия край на иглата в кожата под закопчалката така, че когато криминалистът отвори аксесоара, острият край на микроскопичната игла да пробие ръкавицата и пръста му. Върхът бе толкова тънък, че човекът, който отвореше чантичката, едва ли щеше да усети нещо.

Щеше да разбере какво е станало чак след около час, когато симптомите го ударят като гръм от ясно небе. А тези симптоми бяха прекрасни — стрихнинът предизвиква някои от най-крайните и болезнени реакции от всички отрови. Други гарантирани ефекти са гадене, мускулни спазми, повишено налягане, грозни гърчове на тялото, повишена чувствителност и накрая — задушаване.

Накратко, стрихнинът те кара да се гърчиш до смърт.

В този случай обаче намалената доза нямаше да убие — щеше да причини само мозъчни увреждания.

Изсипвай зараза върху преследвачите си.

Зад него се чу стон.

Тя идваше в съзнание.

Били се обърна към нея и халогенният лъч бързо пресече помещението, следвайки движението на главата му.

Той внимателно остави чантичката на земята на място, където да изглежда, сякаш я е хвърлил случайно — за да си помислят, че по нея са останали частици и пръстови отпечатъци. Надяваше се този, който ще я вдигне, да е Амелия Сакс. Беше й ядосан, задето го откри в болницата, въпреки че Линкълн Райм беше главният виновник за това. Били искаше пак да се върне в хранилището на образци, а сега заради нея нямаше да може.

Разбира се, дори да не пострадаше тя, все някой от сътрудниците на Райм щеше да се убоде.

А самият Райм? Това също бе възможно; Били знаеше, че криминалистът вече е в състояние да използва частично едната си ръка. Може би самият той щеше да сложи ръкавица и да вдигне чантичката. Той определено нямаше да усети убождането.

— Ох…

Били се обърна към художествената галерия от красива кожа, опъната пред него. Бяла като слонова кост. Залепи с тиксо фенерчето, насочено към произведението си, и го включи. Погледна я в очите, които се присвиха първо от недоумение, после — от болка.

Часовникът на китката му избръмча.

После — другият.

Беше време да си тръгва.

29.

Светлините се отразяваха от падащия мокър сняг, от покритите със заледена кора купчини, от мокрия асфалт.

Сини, бели, червени. Пулсиращи. Тревожни.

Амелия Сакс слезе от кафявия си форд „Торино“, спрян до няколко линейки, въпреки че не бяха необходими толкова много. Не беше необходима нито една. Единствената кола, от която имаше нужда, беше микробусът на моргата. Първите полицаи на местопрестъплението бяха докладвали, че Саманта Ливайн, втората жертва на този убиец, е починала — мъртва при откриването.

Отново отрова, разбира се. Това бяха първоначалните сведения, но нямаше съмнение, че убийството е дело на Извършител 5–11.

След като не се върнала на масата в ресторант „Прованс“, приятелите й се разтревожили. Претърсили тоалетната и видели една помощна вратичка открехната. Един келнер я отворил, надникнал през отвора, извикал ужасено и повърнал.

Сакс стоеше на улицата и гледаше ресторанта и събралите се автомобили. Лон Селито се приближи.

— Амелия.

Тя поклати глава:

— Спряхме го в болницата тази сутрин, а той си намери нова жертва. Веднага. Все едно ни казва: „Начукайте си го“.

Клиентите плащаха сметките и си тръгваха, а хората от персонала, както можеше да се очаква, бяха силно разтревожени от новината, че някой е бил отвлечен от тоалетната, замъкнат в тунела под заведението и убит.

Беше въпрос на време, мислеше си Сакс, „Прованс“ да бъде закрит. Сякаш ресторантът бе втора жертва на убийството. Тя предполагаше, че и бутикът на Елизабет стрийт скоро ще фалира.

— Ще започна да разпитвам за очевидци — измърмори детективът и се отдалечи, като измъкна бележника си от джоба.

Микробусът на лабораторията по криминалистика пристигна и спря до тротоара. Сакс махна на техниците, които започнаха да слизат. Първа се появи Джейн Ийгълстън, която й помагаше при огледа на убийството на Клоуи Мур в Сохо — едва вчера, макар че изглеждаше, сякаш е било преди цял месец. Имаше нов партньор — строен латиноамериканец със спокойни, но изпитателни очи (показващи, че е идеален за криминалистична работа). Сакс се приближи до тях и каза:

— Същата процедура. Аз влизам първа, оглеждам тялото и мястото на убийството. Вие можете да направите оглед на тоалетната, откъдето я е отвлякъл, и евентуалните пътища за бягство.

— Дадено, Амелия — отговори Ийгълстън.

Кимна и Сакс отиде при задната част на микробуса, за да сложи изолиращ костюм, калцуни, боне и ръкавици. Също и газова маска. Напомни си, че каквото и да става, не трябва да я сваля.

Ръжда…

Този път носеше и предпазни очила.

Докато обуваше гащеризона, случайно погледна по улицата. На ъгъла, от страната на ресторанта, стоеше мъж с тъмно яке, подобно на онова, което убиецът носеше в болницата при опита за нападение на Хариет Стантън — макар че сега нямаше плетена шапка, а бейзболна. Говореше по телефона и не даваше вид да обръща внимание на случващото се. Въпреки това в позата му имаше нещо неестествено.

Възможно ли беше да е извършителят, върнал се на местопрестъплението, както бе направил в Сохо?

Тя бързо отмести очи и продължи да се облича, като се стараеше да изглежда непринудено.

Не е обичайно извършителят да се връща на местопрестъплението — това е клише, което върши работа само в лошите криминални романи и телевизионни сериали — но понякога все пак се случва. Особено при извършители, които не са професионални престъпници, а психопати, чиито мотиви се коренят в умствено или емоционално разстройство — какъвто бе случаят с Извършител 5–11.

Като се престори, че отива да вземе нов чифт ръкавици от другата страна на микробуса, Сакс се приближи до една детективка, която познаваше — бдителна, свикнала с работата на улицата полицайка, наскоро назначена в Централния северен участък. Нанси Симпсън се грижеше за отцепването на района и отклоняваше клиентите от същинското местопрестъпление, докато излизаха от ресторанта.

— Ей, Нанси.

— Пак ли този тип? — измърмори тя.

Носеше яке с полицейска емблема, с вдигната заради студа яка. Сакс хареса стилната й тъмнозелена барета.

— Така изглежда.

— Целият град е в паника заради него — продължи Нанси. — Сигналите за незаконни прониквания в подземни помещения скочиха със сто процента. Няма ни един реален, но въпреки това пращаме патрули. Опитваме всичко. — Намигна и добави: — И никой не си пере дрехите. Всички ги е страх от пералните помещения.

— Може би имаме ситуация, Нанси.

— Казвай.

— Не поглеждай назад.

— Няма. Защо?

— Има една рибка, която живо ме интересува. Един тип на ъгъла. На тази пресечка. Носи яке и бейзболна шапка. Искам да се приближиш до него, но без да те види. Разбираш ли?

— Да. Видях някого. С периферното зрение. Шляе се.

— Приближи се. И го задръж. Бъди готова да използваш оръжие. Има някаква вероятност да е извършителят.

— Извършителят на това?

— Да, на това. Вероятността не е голяма, както казах. Но може би.

— Как да го доближа?

— Оглеждаш се за коли, говориш по телефона — тоест преструваш се, че говориш по телефона.

— Да го арестувам ли?

— За момента само му поискай документи. Аз ще дойда отзад. Ще съм готова да стрелям.

— Аха, рибка. И аз съм стръвта.

Сакс погледна странично.

— По дяволите! Няма го.

Извършителят или който друг беше, бе изчезнал зад ъгъла на десететажната сграда със стъклена фасада до ресторанта, където бе вечеряла Саманта Ливайн преди фаталното посещение в тоалетната.

— Остави на мен — каза Симпсън и хукна в посоката, в която беше изчезнал мъжът.

Сакс изтича до командния пункт и каза на Бо Хауман, че има вероятен заподозрян. Той незабавно изпрати шестима спецполицаи. Сакс погледна Симпсън. От начина, по който тя спря и се заоглежда, пролича, че заподозреният го няма.

Детективката се върна тичешком при Сакс и Хауман.

— Съжалявам, Амелия, няма го. Може да се е скрил в сградата, онова модерно чудо на ъгъла. Или се е качил в кола.

— Ще проверим — каза Хауман. — Имаме рисунка на заподозрения от вчера, от фоторобота.

Сакс си спомни намусеното лице със славянски черти и смущаващо светли очи.

Командирът на спецотряда нареди на хората, които бе извикал:

— Действайте. Намерете го. И някой да се обади в участъка. Искам екип на Петдесет и втора улица, незабавно. Ще го обградим, ако можем.

— Слушам!

Полицаите се отдалечиха тичешком.

Колкото и да искаше да тръгне с тях, колкото и да се изкушаваше да повери местопрестъплението на друг, Сакс се дооблече за оглед.

После, увита с предпазно облекло, калцуни и боне, взе комплекта за събиране на улики и като хвърли последен поглед към мястото, откъдето бе отплувала рибката, тръгна към вратата на ресторанта.

30.

Сакс беше доволна, че както при предишното местопрестъпление, не се налагаше да мъкне тежки халогенни прожектори под земята; такива вече бяха поставени и светеха ярко благодарение на полицаите, отзовали се първи на сигнала.

Тя погледна схемата от архива на Райм за подземията на Ню Йорк, за да се ориентира.

Имаше някои сходства с предишното местопрестъпление: водопроводната тръба, кабелите, жълтите кутии с надпис IFON. Имаше обаче и една голяма разлика. Това помещение беше много по-голямо. Тя можеше да влезе направо през вратата в тоалетната, не през тесен, подобен на ковчег тунел. Слава богу…

От старите дървени ограждения върху голата пръст на пода Сакс се досети, че помещението е било част от тунелите, през които са прекарвали животни от и до кланиците, намирали се навремето в района, в Хелс Кичън. Спомни си, че извършителят, изглежда, е повлиян от Колекционера на кости, който също бе използвал бивша кланица, за да затвори там една от жертвите си — като я бе вързал и намазал с кръв, за да бъде изядена жива от плъховете.

Извършител 5–11 следваше учителя си по стъпките.

Обслужващата вратичка на тоалетната водеше към голямо осмоъгълно помещение, от което тръгваха три тунела, чийто край се губеше в мрака.

Сакс включи видео- и аудиовръзката.

— Райм, там ли си?

— А, Сакс. Чудех се къде се губиш.

— Имам чувството, че пак се беше върнал. Както на Елизабет стрийт.

— Върнал се е на местопрестъплението?

— Или не го е напускал. Видях на улицата един тип, който приличаше на него. Бо Хауман изпрати хората си да проверят.

— Резултат?

— Още няма.

— Защо се връща? — измърмори на себе си Райм. Не очакваше отговор.

Камерата бе обърната в посоката, накъдето гледаше Сакс — към тъмен тунел. Преди да се заеме с тялото, тя надяна ластици на калцуните си и проследи отпечатъците от обувките на убиеца (който също бе използвал калцуни), водещи към един от тунелите.

— От там ли е проникнал? Не виждам добре.

— Така изглежда, Райм. Виждам някаква светлина напред.

Този път извършителят не беше влязъл през улична шахта. Този тунел, един от трите, излизаше на железопътна линия — водеща на север към гара „Пен“. Отворът бе полузатрупан от боклуци, но имаше достатъчно място, за да се промъкне човек. Убиецът беше излязъл на линията от място близо до Уестсайдската магистрала и бе прескочил купчината отломки, за да проникне в осмоъгълното помещение, станало лобно място на Саманта. Сакс се свърза с Джейн Ийгълстън по радиостанцията и й каза за вторичното местопрестъпление — пътя за достъп и оттегляне.

После се върна по средата на осмоъгълника, където беше жертвата. Погледна нагоре и закри с ръка очите си под заслепяващите халогенни прожектори, поставени от медиците.

— И тук има фенерче, Райм. Убиецът определено се грижи деянието му да бъде забелязано.

Съобщение от нашия спонсор…

Както Клоуи, Саманта беше с белезници на ръцете и омотани с тиксо крака. Тя също бе частично разголена — но само коремът, където убиецът беше направил татуировка. На пръв поглед нямаше следи от сексуален контакт. Това, разсъждаваше Сакс, изглеждаше по-зловещо, отколкото ако беше чисто сексуално престъпление — защото подсказваше загадка: Защо правеше така? Ако имаше изнасилване, всичко щеше да бъде ясно. Но сега?

Тя погледна татуировката.

Гласът на Райм се чу в слушалката:

— „четирийсет“. Пак с малка буква. Част от някакво изречение. Този път бройно числително, не редното „четирийсети“. Защо? — Добави раздразнено: — Е, няма смисъл да гадаем. Хайде да действаме.

Сакс обработи тялото, остърга частици изпод ноктите (този път нямаше нищо видимо, както при Клоуи), взе проби от кръв, телесни течности и някакво вещество, вероятно отрова, изтичащо от раните. После провери за пръстови отпечатъци, но извършителят, разбира се, отново бе носил ръкавици.

Продължи с огледа на помещението, събра частици в близост до тялото, после — от няколко отдалечени места, за контрола. Огледа земята.

— Пак калцуни. Няма следи от грайфери.

— Сигурно е сменил обувките — отбеляза Райм. — Другите ги е изхвърлил. Знаменитият чифт „Бас“, номер 44, вече са някъде из канализацията на Бронкс.

Докато правеше огледа, Сакс забеляза някакъв предмет до стената. Отначало помисли, че е умрял плъх. Животното не се движеше, затова предположи, че е отхапал от плътта на Саманта, отровил се е и е умрял.

Когато се приближи обаче, видя, че е чантичка.

— Намерих чантата й.

— Чудесно. Може би върху нея има следи.

Сакс взе кожената чантичка и я прибра в плик.

После заедно с другите найлонови или хартиени торбички с улики я прибра в един кашон.

Провери тялото, земята в осмоъгълното помещение и тунелите с алтернативен източник на светлина. Извършител 5–11 отново бе опипвал кожата на жертвата. По отпечатъците от обувки личеше, че няколко пъти е обходил тунела — от затрупания с боклук вход до помещението. Стори й се странно и каза на Райм. Може би защото е чул някого — предположи той. А може би е оставил част от екипировката си при входа. Сакс направи снимки и след като приключи всичко, се върна при вратата към тоалетната, като мислено се благодари, че при този оглед нямаше нищо, което да отключи клаустрофобията й.

Отново навън, предаде щафетата на другите криминалисти, които бяха свършили огледа на вторичните местопрестъпления. Детектив Джейн Ийгълстън докладва, както можеше да се очаква, че всички следи от извършителя покрай релсите и около входа на тунела са заличени от дъжда и кишата.

Освен следите от кратка борба с жената в тоалетната нямаше признаци да е пипал нещо там. Върху винтовете, които беше свалил, за да си осигури достъп до тоалетната, нямаше следи от инструменти. И сред десетките следи от хората, използвали тоалетната, нямаше някакви особени отпечатъци от обувки.

Подразнена от тропането на капките върху предпазната й качулка, Сакс каза на Райм, че спира камерата, защото влагата можеше да развали скъпата апаратура.

Върна се при колата и попълни картончетата за съхранение на уликите, като се сви под капака на багажника, за да не се намокрят нито те, нито пликчетата със събраните доказателства. Свали костюма за огледи, пъхна го в един найлонов плик и след като го остави в микробуса на лабораторията, облече коженото си яке и се върна на улицата.

Детектив Нанси Симпсън говореше с Бо Хауман. Другите полицаи, които бяха тръгнали да гонят престъпника, се връщаха един след друг.

Хауман потърка прошарената си къса коса и се обърна към Сакс, когато тя се приближи към него:

— Нищо. Никой не го е видял. Но… — Погледна намръщеното небе. — Малко хора са излезли да се разхождат тази вечер.

Сакс кимна и отиде при Лон Селито, който говореше с няколко души на възрастта на Саманта. Каза му за преследването — на извършителя или на невинен зяпач — за неуспешното преследване. Той изръмжа разочаровано, после двамата се обърнаха към другите хора, които детективът представи като приятелите на Саманта. Амелия се беше досетила вече за това по израженията им.

— Съжалявам за приятелката ви — каза им.

Една жена — колежка на жертвата — плачеше. Другата — блондинка — изглеждаше нервна и смутена. Сакс подозираше, че носи кокаин в чантичката си, но не й беше до това сега.

Двамата мъже бяха гневни и мрачни. Никой от тях не беше гадже на Саманта, но единият бе съквартирантът й — от четиримата в неговите очи личеше най-силна скръб.

Сакс и Селито се редуваха да задават въпроси. Научиха (както и очакваха), че Саманта Ливайн не е имала врагове, поне доколкото знаеха приятелите й. Беше делова жена и никога не била имала проблеми със закона. Не се беше карала и с бившите си гаджета.

Още една фатална случайност. Това бе най-трагичното престъпление — грешното време и грешното място.

В много отношения то беше и най-трудно за разкриване.

Ненадейно към тях се приближи мъж със скъп костюм — не носеше връхна дреха и не обръщаше внимание на кишата и студа. Беше около петдесетте, с хубав тен и добре подстриган. Не беше висок, но доста красив и с хубави пропорции.

— Господин Кливънджър! — възкликна колежката на Саманта и го прегърна. Той я притисна до себе си и поздрави останалите от компанията на жертвата с мрачно кимване.

— Луиз! Вярно ли е? Току-що чух. Обадиха ми се. Саманта ли е пострадала? Мъртва ли е?

Отдръпна се назад и жената, която го бе прегърнала, отговори:

— Да, още не мога да повярвам. Тя… убиха я.

Новопоявилият се се обърна към Сакс, която попита:

— Познат ли сте на госпожица Ливайн?

— Да, аз съм й шеф. Тя беше… Само преди няколко часа говорихме. Имахме среща… само преди няколко часа. — Кимна към лъскавата сграда до ресторанта. — Там. Казвам се Тод Кливънджър.

Подаде й визитка. „Интернешънъл Файбър Оптик Нетуъркс“. Той беше президент и главен директор на фирмата.

Селито попита:

— Има ли причина някой да иска да й навреди? Нещо деликатно, свързано с работата? Нещо, което може да я е изложило на опасност?

— Не мога да си го представя. Дейността ни е да поставяме оптични кабели за широколентов Интернет… само комуникации. Саманта никога не е споменавала такова нещо, че е в опасност или нещо подобно. Не мога да си го представя. Тя беше най-симпатичният човек на света. Умна. Много умна.

Луиз добави:

— Сетих се нещо. Онзи ден нали убиха някаква жена. В Сохо. Дали не е същият психопат?

— Не мога да коментирам. Разследването е в ход.

— Обаче и онази жена беше убита под земята, нали? В тунел. Съобщиха по новините.

Хилавият младеж с артистичен вид, който се представи като Раул, съквартирантът на Саманта, се обади:

— Точно така. Същият стил. Същият метод на действие.

Сакс отново се въздържа от коментар. Със Селито зададоха още няколко въпроса, но скоро стана ясно, че тези хора не могат да им помогнат с нищо.

Случайната жертва.

Грешното време и грешното място…

В крайна сметка, когато жертвата е била сама с убиеца, без свидетели, разследващите трябва да разкрият истината с помощта на веществените доказателства.

Точно това Сакс и другите криминалисти сега натовариха в багажника на нейното торино.

Пет минути по-късно тя караше с пълна скорост по Уестсайдската магистрала, с лудешки пулсираща синя лампа на таблото, криволичейки между коли и камиони — но повече благодарение на маневреността на колата, отколкото заради хлъзгавата настилка.

31.

Около 23:00 Райм чу Сакс да влиза в антрето, следвана от променящия се вой на вятъра отвън.

— Ох, най-сетне!

След секунди тя влезе в салона, като носеше голям кашон, пълен с десетина найлонови и хартиени торбички. Кимна за поздрав на Мел Купър, който клюмаше уморено, но изглеждаше готов да анализира.

Райм попита бързо:

— Сакс, каза, че ти се е сторило, че извършителят все още е на местопрестъплението, нали?

— Да.

— Какво излезе от това?

— Нищо. Бо изпрати шестима от хората си да го гонят. Но беше изчезнал. И не го видях добре. Може би не е бил той. Но интуицията ми подсказа, че е той.

Сакс отвори на главния монитор карта на Хелс Кичън и показа местоположението на „Прованс“ и ъгловата офис сграда.

— Тръгна насам, но… виждате ли? На няколко пресечки е от Таймс скуеър. Смесил се е с тълпата. Не съм сигурна, че е бил той, но съвпадението е твърде голямо, за да не му обърна внимание. Изглежда, че се интересува как върви разследването. Все пак на Елизабет стрийт се върна и надничаше през капака на шахтата.

Очи в очи…

— Ясно. Дай сега уликите. Какво имаме, Сакс?

Том Рестън заяви твърдо:

— Виж какво има, но бързо. Скоро ще си лягаш, Линкълн. Денят беше уморителен.

Райм се намръщи. Обаче осъзнаваше, че работата на болногледача е да се грижи за живота и здравето му. Паралитиците са уязвими на голям брой здравни проблеми, най-опасен от които е автономната дисрефлексия — рязко покачване на кръвното налягане вследствие от физически стрес. Не е твърдо установено дали умората е фактор, който ускорява това състояние, но Том не беше склонен да рискува.

— Да, да, да. Само няколко минути.

— Нищо особено — измърмори Сакс, като кимна към уликите.

Е, да, замисли се Райм, рядко хващаха извършителя с димящ пистолет в ръка. Работата на криминалиста е на натрупване. Най-очевидните открития автоматично се подлагат на съмнение — може да са подхвърлени улики. Случва се по-често, отколкото може да се очаква.

Най-напред Сакс показа снимки на татуировката.

Оградена със същите лъкатушещи линии, напомнящи на мидени черупки, които според Ти-Ти Гордън бяха важни.

Това правеше загадката още по-изнервяща.

— Първо „втория“, после „четирийсет“. Отново с малка буква и отново без препинателни знаци.

Какво, по дяволите, искаше да им каже? Между две и четирийсет имаше още трийсет и осем числа. И защо първо редно, а после бройно? Райм се замисли.

— Мирише ми на указание към някакво място, адрес. Географски координати. Но все още не е достатъчно, за да се ориентираме.

Отказа се да гадае и погледна веществените доказателства, събрани от Сакс. Тя взе едно пликче и го подаде на Купър, който извади отвътре памучен тампон.

— Това е отровата — обясни Амалия. — Едната проба изпратих в патологията, но искам да започнем отсега. Изгори го, Мел.

Той пусна пробата на хроматографа и след няколко минути получи масовия спектър.

— Комбинация от атропин, хиосциамин и скополамин.

— Това е извлечено от растението… — измърмори Райм, като впери поглед към тавана, — как беше… По дяволите, не си спомням.

Купър въведе данните за сместа в базата данни на отровите и след малко обясни:

— Ангелски тромпет. Или бругмансия.

— Да, разбира се. Дай повече подробности.

Купър обясни, че това е южноамериканско растение, много често използвано от колумбийските престъпници, които го наричат „дяволски дъх“. Пръскали отровата в лицата на жертвите си и те губели съзнание от парализиращия, упойващ токсин, а ако не припаднели, не били в състояние да се съпротивляват.

В по-голяма доза, както при Саманта Ливайн, отровата причиняваше смърт за броени минути.

По някаква случайност точно в този момент стационарният телефон иззвъня — от лабораторията по патология.

Купър вдигна вежди, погледна Сакс и коментира:

— Сигурно нямат много работа. Или си ги стреснала достатъчно, за да изпълняват поръчките ни с предимство, Амелия.

Райм знаеше коя от двете причини е вярната.

Патологът потвърди, че отровата, използвана за татуиране на посланието върху корема на Саманта Ливайн, е от растението дяволски дъх. Добави, че токсинът е бил силно концентриран. Освен това в кръвта й имало следи от пропофол. Купър му благодари.

Сакс и техникът продължиха да анализират събраните проби. Този път не откриха разлика с контролите, което означаваше, че частиците, намерени върху тялото и около него, не могат да бъдат свързани с извършителя — бяха обичайни за подземните помещения за добитък.

Това на свой ред означаваше, че не могат да очакват веществата да ги заведат до място, където е пребивавал извършителят.

— Тоест пълен боклук — измърмори Райм.

Накрая Сакс взе големи пинсети и вдигна найлонов плик, съдържащ — доколкото успя да прецени Райм — дамска чантичка.

— Първо я помислих за плъх — обясни Сакс. — Защото е кафява, а пък презрамката ми се стори като опашка. Внимавай, може да има заложена клопка — добави, като погледна Купър.

— Какво? — попита Райм.

Тя обясни:

— Беше захвърлена на два-три метра от тялото. Просто ми се стори неестествено да е там. Разгледах я внимателно и видях стърчаща нагоре игла. Много малка. Вдигнах чантата с пинсети.

Добави, че е била нащрек за клопки, след като психологът Тери Добинс ги бе предупредил, че убиецът може да започне да напада преследвачите си.

— Хитро — отбеляза Купър, докато оглеждаше иглата с лупа. — Това е игла за подкожни инжекции. Изключително фина. Вътре има някакво бяло вещество.

Райм се приближи с количката и погледна; с опитното си око забеляза миниатюрна капчица близо до накрайника.

Купър взе пинсета и внимателно извади чантата от плика.

— Провери за експлозив — предупреди Райм. Това не беше методът на този убиец, но никога не бе излишно да се внимава.

Резултатът за експлозив бе отрицателен, но въпреки това Купър реши да сложи чантата в специален съд и да използва дистанционно управлявани роботизирани ръце за отварянето й — имаше риск извършителят да е заложил друга клопка, за да опръска с токсин този, който я пипне.

Оказа се обаче, че иглата е единствената клопка. Чантата съдържаше съвсем банални, макар и навяващи съжаление вещи на жената, чийто живот бе прекъснат толкова внезапно: членска карта за фитнес клуб, благодарствена бележка за дарение към фондация за жените с рак на гърдата, ваучер за намаление за един ресторант в Мидтаун. Снимки на деца — племенници и племеннички най-вероятно.

Купър извади внимателно иглата.

— Много е тънка — отбеляза Райм. — Какво мислиш?

— Може да е за инжектиране на инсулин, но този тип се използва най-вече от пластичните хирурзи.

— Инжектирал й е също пропофол — напомни Райм. — Това е общ анестетик. Може да планира козметична операция като част от плана си за бягство. Макар че вероятно просто е обрал някой склад за медицински материали. Сакс, провери дали има такива сигнали през последния месец и нещо в района.

Тя излезе за момент и се обади в управлението, за да поръча проверката. Райм продължи:

— Но да изясним най-острия въпрос — извинете за играта на думи. Иглата. Какво има в този малък подарък за нас? Още ли отрова от ангелски тромпет?

Купър пусна пробата и след няколко минути обяви резултата:

— Не. По-лошо е. Е, добре де, не трябваше да казвам „по-лошо“. Това е субективна оценка. Да кажа просто, че отровата е по-ефикасна.

— Тоест по-смъртоносна? — попита Райм.

— Много по-смъртоносна. Това е стрихнин.

Купър обясни, че токсинът се получава от няколко вида дървета и лиани от рода стрихнос. Използва се много като отрова за мишки. Преди век е бил разпространено оръжие за убийства, но вече по-рядко, защото лесно може да се проследи. Стрихнинът е отровата, която причинява най-мъчителни болки.

— Не е достатъчно, за да убие възрастен човек — каза Купър. — Но може да те извади от строя седмици наред и да причини мозъчни увреждания.

Положителната страна от гледна точка на разследването беше, че отровата все още се продаваше като пестицид. Райм спомена това на Сакс и Купър.

— Ще потърся доставчици — отговори техникът. — Те са длъжни да водят отчет за всички продажби на отрови.

След малко обаче погледна компютъра и се намръщи:

— Има десетки възможни източници. Намира се във всяка железария. Достатъчно е да представи фалшив документ за самоличност и може да си купи. И ако плати в брой, няма как да го проследим.

В криминалистиката прекалено многото възможности са също толкова лоши, колкото прекалено малко.

Телефонът на Сакс иззвъня и тя проведе кратък разговор. После благодари на този, с когото говореше, и затвори.

— За последните трийсет дни в района няма сигнали за кражби на лекарства, медицинско оборудване или материали, освен няколко опита за грабеж на аптеки от наркомани, но всички са били арестувани. Няма изчезнал пропофол.

Том се появи на вратата.

— Олеле, какво е това строго изражение?

— Наближава полунощ, Линкълн. Трябва да си лягаш.

— Да, да, да. — Райм се обърна към Купър: — Внимавай, Мел. Няма причина да очакваме, че извършителят знае за участието ти в това разследване, но все пак бъди предпазлив. Сакс, изпрати съобщения на Лон и Пуласки и ги предупреди същото. — Погледна масовия спектър на стрихнина. — Сега ние също сме мишена. Той ни обяви война.

Сакс изпрати съобщения на двамата полицаи и се приближи до дъската, за да запише новите улики и информацията, която Лон Селито бе научил за жертвата.

Зап. 54-та улица 614

• Жертва: Саманта Ливайн, 32 г.

— Служител на „Интернешънъл Файбър Оптик Нетуъркс“

— Вероятно няма връзка с извършителя

— Няма сексуално насилие, но е докосвал кожата й

• Извършител 5–11

— Виж подробности от предишното местопрестъпление

— Може би се е върнал на местопрестъплението: не е забелязан

— Няма пръстови отпечатъци

— Няма отпечатъци от обувки

• Причина за смъртта: отравяне с екстракт от бругмансия, въведен чрез татуиране

— Ангелски тромпет или дяволски дъх

— Атропин, хиосциамин и скополамин

• Татуировка

— „четирийсет“ в рамка от лъкатушещи линии

— Защо бройно числително?

• Упоена с пропофол

— Откъде го е намерил? Достъп до медицински материали? (Няма кражби в района.)

• Място на убийството

— Отвлечена от тоалетната в ресторант „Прованс“, мазе

— Убита под тоалетната, в подземно помещение на скотобойни от деветнайсети век

— Сходна инфраструктура, както при предишното убийство:

о IFON

о Рутер на ConEd

о Електрически кабели на Градската транспортна служба

о Тръба на Отдела по околна среда

• Фенерче

— Масов модел, не може да се проследи до източника

• Белезници

— Масов модел, непроследими

• Тиксо

— Масово, непроследимо

• Няма микроследи

• Чантичка, оставена като клопка

— Игла за подкожни инжекции, използвана в пластичната хирургия

— Стрихнин, зареден в иглата

о Не може да се проследи до източника

о Количеството не е достатъчно, за да убие човек

Райм погледна таблицата и каза:

— Опитва се да ни изпрати някакво тайнствено послание.

— Време е за лягане — измърмори Том.

— Добре, ти печелиш.

Купър облече якето си и им пожела лека нощ.

— Сакс, ще дойдеш ли горе? — попита Райм.

Тя отмести поглед от дъската и се загледа през прозореца в голите, обледени клони, превиващи се под неспирния вятър.

— Какво? — Явно не го беше чула.

— Ще дойдеш ли в леглото?

— След няколко минути.

Том тръгна към стълбите, а Райм отиде с количката до асансьора. Слезе на втория етаж и се отправи към спалнята, но нещо го накара да спре. Вдигна глава и се ослуша. Долу Сакс говореше по телефона — тихо, но той различи думите:

— Пам, аз съм… Надявам се, че си проверяваш съобщенията. Слушай, трябва да поговорим. Обади ми се. Обичам те. Лека нощ.

За днес — трето такова обаждане, доколкото бе преброил.

Той чу стъпките й по стълбите и бързо се вмъкна в спалнята, където заговори Том, който сигурно се озадачи — Райм изобщо не подбираше думите (просто не искаше Сакс да разбере, че е подслушал молбите й към Пам Уилоуби).

Сакс влезе в спалнята. Райм се замисли колко разстройващо е, когато хората, които ти служат за опора в живота, изведнъж се окажат уязвими. И още по-лошо — когато прикриват слабостта си зад стоически усмивки, както правеше Сакс сега.

Тя забеляза изражението му:

— Какво има?

— Просто се бях замислил. Имам предчувствие, че ще го хванем утре.

Очакваше Амалия да се изненада от такова изказване: „Ти? Предчувствие?“

Но тя само погледна дисплея на телефона, прибра го в джоба си и се загледа разсеяно към прозореца.

— Възможно е, Райм. Възможно е.

Трета част

Червената стоножка

Вторник, 7 ноември, 9:00

32.

Изпотен, Били Хейвън се събуди с вопъл от мъчителен кошмар.

Сънува Олеандровата стая.

Въпреки че всичките му сънища, в които действието се развиваше там (а те бяха много), бяха мъчителни, този специално беше особено ужасен, защото родителите му също присъстваха, макар че бяха починали няколко години преди той за първи път да влезе в Олеандровата стая. Може би бяха духовете им, но изглеждаха истински. Странна реалност в нереалността на съня.

Майка му гледаше втренчено това, което той правеше, и пищеше:

— Не, не, не! Спри, спри!

Били обаче се усмихна успокояващо и каза:

— Всичко е наред — въпреки че не беше.

Изобщо нищо не беше наред. После осъзна, че опитите му да успокои майка си, са безполезни, защото тя не го чуваше. Това заличи усмивката от лицето му и той се почувства нещастен.

Баща му клатеше глава, разочарован от това, което виждаше. Много разочарован. Това също разстрои Били.

Сега обаче, като се замисли, тяхното участие в съня му се стори логично: родителите му бяха умрели, и то кърваво.

Съвършено, ужасяващо логично.

Били надушваше кръв, виждаше кръв, вкусваше кръв. Татуираше кожата си временно с кръв — което се беше случило както сега в съня, така и реално в Олеандровата стая. Оцветяваше кожата си по начина, по който правят някои племена, когато е забранено да си правят пиърсинг.

Били отметна чаршафа и седна, спусна краката си на студения под. С възглавницата избърса потта от челото си и отново си ги представи: Хубавото момиче и родителите си.

Погледна татуировките на бедрата си. На лявото:

На другото:

Две имена, които се гордееше да носи върху себе си. Щеше да ги носи завинаги. Те изразяваха огромна празнина в живота му. Но тази празнина скоро щеше да бъде затворена. Несправедливостта скоро щеше да бъде поправена.

Модификацията…

Той огледа останалата част от тялото си.

Били Хейвън нямаше татуировки, което беше странно за човек, който си изкарва хляба с такива. Повечето татуировчици бяха привлечени в тази професия, защото обичаха модификациите на тялото, бяха вманиачени по иглите, захласваха се от машинката. Още. Дай още! И често се потискаха да виждат как свободните квадратни сантиметри от кожата им, способни да поемат нови татуировки, постепенно намаляват.

Били не беше такъв. Може би той бе като Микеланджело. Великият майстор е обичал да рисува, но не и да го рисуват.

Пръст докосва пръста…

Истината бе, че Били изобщо не искаше да става татуировчик. Беше започнал да се занимава с това, за да си изкарва пари за колежа. Установи обаче, че му харесва, и в район, където обикновен художник с четка и бои едва би свързвал двата края, си докарваше прилични доходи. Затова заряза безполезната си диплома за висше образование, направи студио в един мол и продължи да бичи кинти с Тату „Били“.

Отново погледна бедрата си.

После — ръката си. Червената стоножка.

Животното бе дълго около две педи. Задницата му беше по средата на бицепса, после описваше широко S до задната страна на ръката, където се намираше главата — с човешко лице, сочни устни, интелигентни очи, нос и уста, от която се подаваха насекомските челюсти.

По традиция хората си татуираха животни по две причина: за да си припишат някое качество на съществото — примерно лъвска смелост или бързина на пантера; или като амулет, предпазващ ги от опасностите на съответния хищник.

Били не разбираше много от психология, но знаеше, че за него важи първият мотив — по тази причина си беше татуирал точно това животно.

То му вдъхваше спокойствие.

Облече се и събра екипировката си, после няколко пъти мина дрехите, косата и тялото си с ролката за събиране на животински косми.

Часовникът на ръката му избръмча. Няколко секунди по-късно другият, в джоба му, издаде подобен звук.

Време беше отново да излезе на лов.

* * *

Добре. Неочаквана пречка.

Били беше в един тих, тъмен тунел под Ийст Сайд в Манхатън, на път към мястото, където смяташе да татуира до смърт следващата си жертва.

Обаче пътят му беше преграден.

През деветнайсети век в този тунел се помещавала странична линия на теснолинейна железница, свързваща една фабрика с железопътното депо около Четирийсет и четвърта улица. Беше величествена сграда с гладки тухлени стени и елегантни арки, удивително чисти от гризачи и плесен. Траверсите и релсите вече ги нямаше, но предназначението на тунела все още личеше — от няколко пресечки Били чуваше влаковете, излизащи на север и на юг от гара „Гранд Сентрал“. Метрото — също. Отгоре и отдолу. Понякога толкова близо, че те посипваше прах.

Тунелът можеше да го заведе много близо до следващата жертва — ако някакви несъобразителни работници не бяха зазидали входа през последните двайсет и четири часа; нещо, което не влизаше в плановете му.

Пречка…

Огледа мрачния тунел, в който единствената светлина проникваше през процепите на недобре сложените капаци на уличните шахти или от цепнатини в стените на сградите. Как да заобиколи стената, без да се качва на повърхността? Убиецът от подземията трябваше да остане под земята.

След петдесетина метра забеляза стълба с U-образни железни стъпала, облегната на тухлената стена. Водеше до по-тясна галерия на два-три метра отгоре, която изглеждаше като път за заобикаляне на препятствието. Той остави раницата и се приближи до стълбата. Качи се и надникна в галерията. Да, изглеждаше, че води в друг, по-широк тунел, който щеше да го заведе там, където искаше.

Върна се долу, за да вземе раницата и да продължи към целта си.

Внезапно изникна мъж.

Нахвърли се изневиделица, сграбчи го с мечешки лапи и го притисна до стената на тунела.

„Боже! — помоли се мислено Били. — Спаси ме, Господи…“

Ръцете му затрепериха, сърцето му се разтуптя панически.

Мъжагата го огледа от глава до пети. На ръст беше приблизително колкото Били и на неговите години, но много силен. Удивително як. Издаваше онази смесена миризма на немита човешка кожа и коса и улични масла. Дънки, две ризи „Хаузинг Уъркс“ — бяла и светлосиня. Опърпано вълнено палто, скъпа марка, но сигурно откраднато или извадено от някой контейнер. Мъжът имаше рошава коса, но странно, беше гладко избръснат. Тъмните му очи бяха малки, присвити и свирепи. Били веднага се сети за доктор Моро.

Мечкочовек…

— Моя територия. Това е моя територия. Ти си на моя територия. Какво правиш на моята територия?

Хищническите му очи шареха насам-натам.

Били се опита да се освободи, но застина неподвижно, защото Мечока сръчно извади бръснач и притисна лъскавото острие до гърлото му.

33.

— Внимателно. Моля — прошепна Били. Може би и друго, не беше сигурен.

— Моя територия — повтори Мечока.

Очевидно нямаше никакво намерение да внимава. Бръсначът стържеше еднодневната брада на Били. Звучеше му като автомобилна скоростна кутия.

— Ти — изръмжа мъжагата.

Били отново се замисли за родителите си, за леля си и чичо си, за другите роднини.

За Хубавото момиче, разбира се.

Така ли бе писано да умре? Безславно, трагично.

Мъжагата го стисна здраво.

— Ти ли си оня? Обзалагам се, че си ти. Кой друг, разбира се? Разбира се.

Какво се очакваше да отговори?

Най-важното — да не мърда. Били знаеше, че ако мръдне, ще почувства гъделичкаща болка под брадичката и после — замайване, докато кръвта шурти ли, шурти. И после щеше да престане да чувства каквото и да било.

— Слушай, аз съм от общината. Работя в общината. — Кимна към гащеризона си. — Не съм дошъл да те притеснявам. Само си върша работата.

— Не си ли репортер?

— От общината съм — повтори Били, като потупа гащеризона си (много внимателно с пръст). После реши да рискува: — Мразя репортери.

Това явно поуспокои Мечока, въпреки че той не се отпусна много. Все още държеше здраво бръснача с огромната си мръсна лапа. С другата продължаваше да притиска Били болезнено в стената на тунела.

— Джулиан? — попита Мечока.

— Какво?

— Джулиан?

Сякаш името беше кодова дума и се очакваше Били да отговори с парола. Ако сбъркаше, щеше да бъде обезглавен. Дланите му се потяха. Той пак реши да рискува.

— Не, не съм Джулиан.

— Не, не, не. Познаваш ли Джулиан Савич? — поясни Мечока, подразнен, че той не схваща.

— Не го познавам.

— Не, не? Дето писа оная книга.

— Абе, не го познавам. Честно.

Мечока се втренчи изпитателно в лицето му.

— Написа за мен. Не само за мен. За всички нас. Имам една бройка. С автограф. Някой от общината… — Вгледа се в емблемата на гащеризона. — Някой от общината го доведе тук. Доведе го на наша територия. Тук. На моя територия. Ти ли си бил този мръсник?

— Не съм аз… Не, аз дори не знам…

— Законът ми дава право да те заколя, ако се почувствам застрашен, и съдебните заседатели ще повярват, че наистина съм се почувствал застрашен. Не че съм бил застрашен. Че съм се почувствал застрашен. Схващаш ли разликата? Това ми е достатъчно. И си труп, мой човек.

Изреченията следваха едно след друго, бутаха се като вагони на внезапно набил спирачки товарен влак.

Били попита спокойно:

— Как се казваш?

— Нейтън.

— Моля те, Нейтън.

Бръсначът отново почегърта гърлото му и той млъкна.

Скръц, скръц…

— Тук долу ли живееш?

— Джулиан казва лоши неща за нас. Нарича ни с онази дума.

— Коя дума?

— Която не харесваме! Ти да не си от ония, дето го изпратиха тук? Някой от общината го доведе. Когато намеря тоя мръсник, ще го убия. Наричаше ни с онази дума.

— Коя дума?

Били реши, че това е правилният въпрос, който може да зададе и който няма да възбуди гнева на Мечока, макар да засягаше очевидно деликатна тема.

— „Хората къртици“ — изръмжа оня. — В книгата. За нас, които живеем тук. Хиляди хора. Повечето сме бездомници. Живеем в тунелите и подлезите. Той ни нарече „хора къртици“. На нас не ни харесва да ни викат така.

— На никого не би му харесало. Не, не съм водил никого тук. И не познавам Джулиан.

Бръсначът проблесна дори на оскъдната светлина — беше поддържан с любов. Това бе съкровището на Мечока и сега Били разбра гладкото избръсване, което не беше много разпространено сред бездомниците.

— Това хич не ни кефи — да ни наричат къртици — продължи другият, сякаш бе забравил, че го е казал вече. — Аз съм човек като теб и мен.

Е, това изречение не беше много смислено, но Били кимна в съгласие въпреки чувството, че ще повърне.

— Да, наистина. Виж какво, Нейтън, аз не познавам Джулиан. Тук съм, за да проверя тунелите. За безопасност, сещаш ли се?

Мечока се втренчи в него.

— Разбира се, че ще кажеш така. Обаче защо да ти вярвам, защо, защо, защо? — Думите се сляха в ръмжене.

— Не си длъжен да ми вярваш, но това е истината.

Били си помисли, че наистина ще умре сега. Замисли се за хората, които обичаше.

ЕЛА

ЛИАМ

Започна да се моли.

Мечока (не Къртица) го сграбчи по-силно. Бръсначът не помръдваше.

— Знаеш ли, някои от нас не живеят тук по свой избор. Ние не искаме да живеем тук. Не ти ли е хрумвало? Предпочитаме да имаме собствени домове в Уестчестър. Някои от нас предпочитат да имат жена, която да чукат всеки четвъртък вечер и да я карат при тъстовете си в хубавите пролетни дни. Но нещата не стават така, както сме планирали, нали?

— Не, не стават, Нейтън. Така е.

И Били, отчаяно опитващ се да установи някаква близост с Мечока, почти му разказа за трагедиите, сполетели родителите му и Хубавото момиче. Обаче не. Човек няма нужда от Заповедите на модификацията, за да му напомнят да не прави глупости.

— Не съм дошъл да помагам на журналисти да пишат за вас. Дошъл съм, за да се уверя, че тунелите няма да се срутят и че няма изтичане на вода или газ — каза и посочи тръбите, преминаващи по тавана на тунела.

— Какво е това? — попита Нейтън, като подръпна ръкава му; гледаше стоножката със захласнато изражение като на малко дете.

— Татуировка.

— Аха. Хубава е. Доста е добра.

Мечока отдръпна малко бръснача. Но не го сгъна. Боже, дланта му беше огромна.

— Това ми е хоби.

— Ти ли си я правил? Сам ли се татуира?

— Да, сам. Не е толкова трудно. Харесва ли ти?

— Ами… да.

— Мога да ти направя татуировка, Нейтън. Ако ти обещая, ще махнеш ли бръснача от гърлото ми?

— Каква татуировка?

— Каквато поискаш.

— Няма да се кача горе — заяви Мечока, сякаш Били му предлагаше да се разходят из вътрешността на ядрен реактор.

— Няма нужда да се качваме. Мога да те татуирам тук. Искаш ли?

— Ами… може.

Били кимна към раницата си:

— Нося си машинката. Татуировките са ми хоби. Ще ти направя една. А мога да ти дам и някакви кинти. Искаш ли и дрехи? Само махни бръснача и ме пусни.

Леле, тоя тип бе адски силен. Как можеше да е толкова як човек, който живее в тунелите? Нейтън можеше да го убие с голи ръце, дори не му трябваше бръсначът.

Мъжагата сбърчи вежди.

Размърда пръсти и стисна по-силно бръснача. Острието се движеше насечено и неравномерно като изреченията на Мечока.

— Нейтън?

Мъжагата не отговори.

— Нейтън, изобщо нямах представа, че това е твоя територия. Само си вършех работата, проверявах тръбите, клапите и такива неща. Искам да е безопасно за хората тук долу.

Острието потрепери.

Мечока вдиша дълбоко и се втренчи в стоножката. В червеното мастило. В лицето, челюстите и членчетата на тялото.

В безстрастните очи.

— Нейтън? — прошепна Били. — Татуировка. Искаш ли татуировка?

Защото къде другаде ще срещнеш служител от поддръжката на инфраструктурата, който си носи машинка „Американ Ийгъл“ и татуира всеки, когото си хареса?

— Ще ти направя най-хубавата си татуировка. Искаш ли? Като подарък. Ще ти дам пари и дрехи, а? Сто кинта.

— Няма ли да боли?

— Малко щипе. Но не много силно. Хайде сега да си взема раницата. Там са парите и дрехите. И машинката за татуиране. Може ли да си взема раницата?

— Може — прошепна Нейтън.

Били придърпа раницата и извади частите на машинката.

— Можеш да седнеш тук. Става ли?

Бръсначът не беше далеч и все още бе отворен. Всеки момент Бог или Сатаната, или духът на Ейбрахам Линкълн можеше да каже на Нейтън да убие натрапника. Били се движеше много бавно.

Хъм… Нейтън май наистина получаваше телеграми отгоре.

Изкиска се и изръмжа неразбираема поредица от срички.

Най-сетне седна с кръстосани крака и се ухили:

— Добре. Ще седя тук. Татуирай ме.

Били също клекна и едва тогава дишането му се нормализира и пулсът му се позабави.

Под бдителния поглед на Нейтън бавно сглоби машинката. Извади няколко шишенца и ги остави на земята. Провери машинката. Тя избръмча.

— Само внимавай — предупреди заплашително Мечока, като леко вдигна острието.

— Какво?

— Само не къртица. Да не ми татуираш къртица.

— Няма да ти татуирам къртица, Нейтън. Обещавам.

Мечока сгъна бръснача и го прибра.

34.

— Не ги наричаме „пушки“.

— Да, да, знам. Забравих. Исках да кажа „машинка“. Татуировъчна машинка — оправда се Лон Селито.

— И предпочитаме „кожна живопис“ или „изкуство“. „Татуировка“ носи културна натовареност, която не ми харесва.

Миньонката, чиято кожа бе покрита с татуировки (или кожна живопис), се втренчи в Селито над изрядния стъклен щанд, в който бяха грижливо подредени различни пакети с игли, части за татуировъчни машинки (не „пушки“), книги, комплекти с шаблони, водоразтворими маркери с всякакви цветове. „Първо рисувай, после татуирай“ — предупреждаваше един надпис.

Студиото беше безупречно чисто като това на Ти-Ти Гордън. Явно лицензираните татуировчици много сериозно държаха на стерилността. Човек дори оставаше с впечатлението, че жената излизаше от помещението, ако се наложеше да кихне.

Името й беше Ан Томсън и беше собственичка на Студио за модификации „Фам Фатал“. Около трийсетте, с къса тъмна коса и само една стилна обеца на носа, тя дори можеше да се нарече красива. Отчасти това се дължеше на четирицветните татуировки, добре де — кожна живопис — на гърдите, врата и ръцете й. Едната — на гърдите — бе комбинация от змия и птица. Смътно напомняше на Селито за една рисунка, която бе видял няколко пъти по време на почивката си в Мексико — някакъв религиозен символ. На врата й бяха изобразени някои от съзвездията — не само звездите, а и животните, които са дали имената им. Рак, Скорпион, Телец. И когато тя се обърна за момент, Селито видя две ярки червени обувки на рамото й. Изглеждаха като истински. Дороти, моето хубаво момиченце…

„Майната му на изкуството, Линк. Ето това мисля за изкуството.“

Но не и за това. Селито харесваше тези рисунки. Много му харесваха. Те сякаш се движеха, увеличаваха се, свиваха се. Бяха като триизмерни. Как, по дяволите, ставаше така? Имаше чувството, че гледа живи рисунки. Или някакво съвсем различно същество — нещо, което не беше човек, а нещо повече от човек. Това му напомни за компютърните игри, които синът му играеше преди няколко години като тийнейджър. Веднъж Селито погледна над рамото на детето и попита:

— Какво е това? — като посочи едно от съществата в играта. Приличаше на змия с крака, рибешка опашка и човешка глава.

— Това е нирада — отвърна момчето, сякаш беше очевидно.

Аха, разбира се. Нирада.

Сега детективът осъзна, че твърде втренчено гледа гърдите на жената.

— Аз само…

— Няма проблем. Направени са, за да се гледат. Татуировките имам предвид. Не циците ми.

— Аз само…

— Това вече го казахте. Не ви мисля за дърт перверзник. Щяхте да попитате дали боли, докато ти ги правят, нали?

— Не, знам, че боли.

— Така е. Но кое важно нещо в живота не боли?

Секс, вечеря и слагане на белезници на престъпник — мислено й отговори Селито. Тези неща не боляха. Но той само сви рамене.

— Щях да попитам дали сама сте ги рисували?

— Не. Отидох при една татуировчица в Бостън. Най-добрата на Източното крайбрежие. Исках само Кецалкуатъл. Мексиканския бог. — Тя докосна с пръст змията на гърдите си. — Поприказвахме няколко дни и тя ме опозна. Направи ми пернатата змия и ми препоръча съзвездията. Направих си и обувките на Дороти. — Усмихна се. Селито също. — Не искам да се задълбочавам в политиката, но го правя. Така се отнасят жените към татуирането. Мъжът просто отива при някой татуировчик и му казва: „Искам верига, череп, знаме“. И излиза с верига, череп или знаме. Жените имат друг подход. Не толкова импулсивен, не толкова за мига, по-обмислен.

— Както по принцип в живота — измърмори Селито. — Мъжете и жените имам предвид. — Все още имаше нужда от отговори за Извършител 5–11, но попита: — Любопитно ми е. Как се захванахте с този занаят?

— Искате да кажете, че ако не се броят татуировките, приличам на детска учителка, така ли?

— Да.

— Бях детска учителка. — Томсън замълча за по-голям ефект. — В гимназията. В демилитаризираната зона. Нали знаете, ничията земя между хормоните на юга и дръзкото поведение на севера.

— Имам дете. Момче. Сега завършва колеж. Но съм преживял всичко, докато порасне.

Тя кимна:

— Не беше за мен. Започнах работа в едно студио в града и — трудно ми е да обясня — почувствах се освободена. Напуснах училището и отворих собствено студио. Сега татуирам самостоятелно и освен това рисувам. Правя изложби в Сохо, в Горен Манхатън. Нямаше да го направя обаче, ако не се бях татуирала.

— Впечатлен съм.

— Благодаря. Така, питахте за машинката „Американ Ийгъл“.

Томсън държеше единствения магазин в района, където се продаваха части и игли за този модел. Освен това имаше една бройка за продажба на старо. За Селито тази машинка изглеждаше груба, опасна. Като лазерна пушка от някой смахнат научнофантастичен филм.

— Мога ли да попитам защо ви интересува?

Детективът се подвоуми. Реши, че е длъжен да й каже всичко. Може би защото бе толкова отдадена на изкуството. Или защото имаше невероятни гърди. Както и да е, разказа й за деянията на Извършител 5–11.

— О, не. Боже мой, не! — Очите й се разшириха от ужас в контраст с присвитите очи на мексиканската перната змия. — Някой прави това? Убива хора с машинка за татуиране?

Потрепери за момент. Томсън, въпреки всички зловещи създания по тялото й и обувките от „Магьосникът от Оз“, изобщо не изглеждаше тайнствено или като някакво свръхчовешко същество. Изглеждаше крехка и уязвима. Ти-Ти Гордън бе реагирал по същия начин — с възмущение срещу предателството, което някой е извършил към тяхната затворена гилдия; да използва таланта си, за да убива, и то по този особено жесток начин.

— Съжалявам, да.

— „Американ Ийгъл“ — измърмори тя. — Моделът е доста стар, не е толкова надежден, колкото новите. Един от първите преносими.

— Така каза и Ти-Ти.

Тя кимна:

— Той е добър човек. Имате късмет, че ви помага. Мисля, че аз също мога да ви помогна. Никой не е купувал машинка от нас, но преди около седмица дойде един тип и купи игли за „Американ Ийгъл“.

Томсън се наведе напред и опря длани върху стъклото. Лъскавият черен пръстен на десния й показалец се оказа татуиран.

— Не го загледах особено. Беше около трийсетте. Бял. Носеше тъмно кепе и шал. Беше се омотал до брадичката. Имаше слънчеви очила, въпреки че нямаше нужда — времето беше лошо като сега. Тези очила ми подсказаха, че е някакъв скапаняк. Обаче тук идват доста позьори. Има много тънка граница между това да татуираш от душа и да симулираш.

Позьори. Добро попадение.

Селито й показа фоторобота.

Жената сви рамене:

— Възможно е. Както казах, не го загледах. Обаче си спомням нещо. Нямаше татуировки, поне доколкото видях. Нямаше и пиърсинги. Повечето татуировчици имат.

— Убиецът има татуировка на ръката. Дракон или друго такова създание. В червено. Това говори ли ви нещо?

Жената с пернатата змия поклати глава:

— Не. След онази книга, след онова фентъзи, много хора искат дракони. Имитации. Без особен смисъл, доколкото мога да преценя.

— Знаете ли нещо съществено за татуировка на думата „втория“? И „четирийсет“? Означават ли нещо в света на кожната живопис?

— Не, доколкото ми е известно.

Той й показа снимки на татуировките.

— Хъм. Готически шрифт. Това е трудно за изпълнение. И раните, подутото — това заради отровата ли е?

— Да.

— Е, ако оставим другото настрана, той е добър. Много добър.

— И е работил бързо. Направил е тези за десет-петнайсет минути.

— Наистина ли? — изненада се тя. — И скарификацията ли? Лъкатушещата рамка?

— Всичко за десет-петнайсет минути. Това или стилът подсказват ли ви кой може да е бил?

— Не… Но не виждам очертания.

— Ти-Ти каза, че е използвал кръвна линия. Свободен рисунък.

— В такъв случай никой, когото познавам, не би могъл да го направи за петнайсет минути. Познавам всички талантливи татуировчици в града. Този е адски добър.

— Ти-Ти каза, че не е тукашен, но нямаше представа откъде може да е.

— В района този шрифт не се използва много. Но не мога да кажа дали не е на мода в Олбъни или Норуок, или Трентън. Моите клиенти са предимно от Долен Манхатън.

— Платил ви е в брой за иглите, нали?

Какъв смисъл имаше изобщо да пита?

— Да, в брой.

— Някакъв шанс все още да пазите банкнотите, които ви е дал? За отпечатъци.

— Не, но дори да ги пазех, нямаше да ви послужат. Носеше ръкавици.

Естествено…

— Стори ми се странно — добави Томсън. — Но не твърде странно, за да бъде подозрително.

Позьори.

— Каза ли нещо?

— На мен ли? Не. Само поиска игли.

Селито се хвана за първото изречение:

— Обаче?

— Когато си тръгваше, някой му се обади на мобилния. След като го обслужих, бях влязла в задната стаичка и докато отиваше към вратата, чух да казва: „Да, Белведере“. И после мисля, че каза: „адрес“. Така поне ми се стори. И добави нещо като „бела дона“ или подобно.

Селито започна всичко това. Накрая — стандартния въпрос:

— Сещате ли се още нещо?

— Не, съжалявам.

Стандартният отговор. Но преди да го даде, жената поне се замисли и наистина се опита да си спомни нещо.

Той й благодари и след като погледна за последен път Кецалкуатъл на гърдите й, излезе отново навън и се обади на Райм, за да му каже да не се радва предварително, но че може би имат следа.

35.

Отлична тренировка.

Докато се връщаше от фитнеса към апартамента си на Източна петдесет и втора улица, за да вземе колата си, Брейдън Алигзандър броеше коремните преси, които бе направил. Отказа се след стотната.

Броеше ги, точно така. Самите коремни преси? Бяха много. Не можеше да ги преброи.

Алигзандър водеше заседнал живот — беше програмист за голяма инвестиционна фирма (при това такава, която не беше разследвана от прокуратурата). Затова трийсет и седем годишният мъж бе решен да поддържа добра физическа форма, въпреки че по осем часа на ден не мърдаше от компютъра — плюс един час пътуване до и от Джърси, където се намираше главният офис на фирмата.

И вдиганията за бицепс. С петнайсеткилограмови гирички? Може би двеста. Мамка му, усещаше напрежението. Утре трябваше по-леко. Не беше необходимо да блъска толкова. Постоянството беше по-важно. Всеки ден той отиваше пеша от апартамента си до фитнес клуба на Шесто авеню. Всеки ден велоергометър, вдигане на гирички, клякания и да, коремни, коремни, коремни… Колко, сто и петдесет?

Вероятно.

Погледна се в огледалото и си помисли, че теглото е добре. Но кожата му изглеждаше твърде бледа. Не беше добре това. Скоро щеше да заведе семейството на някой остров. Може би след Деня на благодарността. Пък и как няма да изглеждаш болнав в такъв ден? Снеговалежът беше спрял, но светлината беше бледа и анемична. Дори вече му се искаше да се връща на компютъра. Там се чувстваше уютно — в този свят, в който можеше да общува с когото си поиска освен с жена си.

Днес имаше още нещо, за което нямаше търпение. Щеше да отиде у брат си в Парамъс, за да вземе един велосипед. Джоуи си беше купил нов маунтинбайк и даваше стария на сина на Алигзандър. Момчето адски се вълнуваше и на два пъти му праща есемес от училище, за да пита „как вървят нещата“.

Младежка нетърпеливост.

Алигзандър погледна на запад и видя новия Търговски център, или както там го наричаха. Беше на работа в първата си фирма — една банка, за която програмираше — когато станаха атентатите. Две хиляди и първа. Новият небостъргач беше впечатляващ, по-интересен от архитектурна гледна точка в сравнение с простите правоъгълни форми на предшествениците му. Въпреки това нищо не можеше да се мери с величието им, със стила им.

Какви времена. Синът му се беше родил в деня на атаките. Алигзандър и жена му се отказаха от първоначалния план да го кръстят на баща й и вместо това избраха името Емъри — на името на архитектурното бюро „Емъри Рот и синове“, което заедно с „Минору Ямасаки“ бе проектирало „Близнаците“ на Световния търговски център.

Алигзандър продължи на запад към апартамента си, където щеше да вземе колата, за да отиде на работа. Спря на един светофар и случайно погледна назад. Зад него вървеше някакъв тип с наведена глава. Млад, с тъмни дрехи и плетена шапка. С чанта или раница през рамо. Не беше ли същият, когото бе видял седнал в едно кафене срещу фитнес клуба?

„Следи ли ме?“

Алигзандър живееше в града от петнайсет години. Смяташе Ню Йорк за един от най-безопасните градове на света. Но не беше глупак. Той си изкарваше прехраната благодарение на злодеите. Когато започна работа като програмист преди няколко години, основното му задължение беше да пише софтуер, който ускорява работата на сървърите, увеличава мрежовия трафик и позволява на различните операционни системи да комуникират безпроблемно. По-късно се специализира в системи за сигурност. Професионалните хакери, терористите и всякакви отрепки, разполагащи с предостатъчно време и твърде много мозъчни клетки, атакуваха банковите институции като тази, в която работеше той, с все по-голяма дързост и находчивост.

Такава беше сега специалността на Алигзандър — да хвърля гвоздеи на пътя на някои доста умни и доста коварни хакери.

Беше чувал за специалисти по компютърна сигурност, срещу които е имало физически нападения. Понякога се питаше дали и за него няма такъв риск. Нямаше данни някой хакер да знае името му, но също си даваше сметка, че е невъзможно да запазиш цялата информация за себе си в тайна, ако някой е решил да те открие.

Когато наближи блока си, Алигзандър спря и като се престори, че говори по телефона, отново погледна назад. Мъжът с плетената шапка продължаваше да върви след него с наведена глава. Не даваше вид да обръща внимание на Алигзандър. Неочаквано, без да спира, предполагаемият хакер влезе в една сграда на отсрещния тротоар — стара, неизползвана, с табела „Дава се под наем“, закачена пред мръсните прозорци. Може би беше агент по недвижими имоти или нов наемател. Или пък служител от поддръжката, дошъл да провери някой недобре функциониращ бойлер (очакваше се мразовита вечер).

Развеселен от безпредметния си страх, Алигзандър продължи до сградата си и входа на подземния гараж, където държеше субаруто си. Паркомястото беше лукс — самото то струваше повече от първия му апартамент. Но гарантирано място за колата за сметка на свободното паркиране на улицата — несравнимо. Само едно нещо беше по-добро — това, че паркомястото беше покрито и не се налагаше да рине сняг или да стърже скреж. Много дълбоко покрито — на третото подземно ниво.

Той махна на пазача, който се провикна:

— Здравейте, господин Алигзандър. Кога ще се оправи? Нали знаете какво имам предвид?

Хилавият мургав мъж вдигна очи към небето.

Повтаряше едно и също вече седмица.

Алигзандър се усмихна и сви рамене. Слезе по спиралната рампа в мрачното подземие.

На най-долния етаж, в къщата на Суби — както жена му галено наричаше автомобила — той продължи под ниския таван към подаващата се предница на зеленото возило. Гаражът, или поне този етаж, бе абсолютно пуст. Но той вече не се чувстваше неспокоен, след като въображаемият убиец се беше вмъкнал в сградата отсреща. Освен това никой грабител — или хакер, възнамеряващ да счупи пръстите на Алигзандър, за да не може да пише на компютъра — не би рискувал да го нападне тук. Единственият начин да се влезе бе покрай бдителния пазач.

Нали знаете какво имам предвид?…

Приближи субаруто, извади ключовете и натисна копчето на дистанционното. Фаровете примигнаха. Той продължи към колата, като си мислеше за колелото за сина си. Нямаше търпение да кара собствения си десетскоростен байк заедно с Емъри в Сентръл Парк този уикенд.

Тъкмо се усмихваше, предусещайки удоволствието, когато някакъв тип се показа иззад разделителната стена отдясно и го удари по врата.

— Какво?… — възкликна Алигзандър и се завъртя.

О, боже, боже… мъжът носеше сив гащеризон като майстор или служител от поддръжката, но лицето му беше като на извънземен — покрито с плътно прилепнала жълтеникава гумена маска.

В ръката му с жълта ръкавица Алигзандър видя спринцовка.

Той докосна врата си, където усети леко щипане.

Мръсникът му бе инжектирал нещо! Първото, което си помисли, беше СПИН.

Някакъв психопат. Не, не, не…

После си каза: „Няма да му се дам“. Алигзандър беше карал курсове по самозащита и кикбокс. Да не говорим за хилядите коремни преси и упражнения с гирички. Обърна се към нападателя и здраво запъна краката си, дръпна назад дясната си ръка, спомни си как да удари бързо.

Едно, две, удар.

Едно, две…

Ръката му обаче не го слушаше. Натежала. Толкова тежеше, че не можеше да я вдигне. Забеляза, че смразяващата паника, шокът вече ги нямаше. Вече не се страхуваше.

И когато бледата светлина избледня още повече, разбра:

Не, това не беше заразена кръв. Разбира се, че не. Мръсникът му инжектира някаква упойка. Да, да, беше същият тип, който го следеше. Който се вмъкна в отсрещната сграда. Но как?… О, там. Имаше отворена малка метална врата. Зад нея — тъмно като входа на тунел или мазе. Какво целеше този тип? Да отвлече Алигзандър? Да го принуди да издаде кода или недостатъците на програмите на клиентите си?

— Шшшшти каж… ааа… — опита се да изрече Алигзандър.

Хайде, кажи го! Хайде! „Ще ти кажа всичко, което искаш. Само ме пусни.“

— Шшшш. Тиии. Кооо искшшш…

Сричките се разпадаха.

Думите се давеха в гърлото му.

С голяма изненада установи, че вече не стои прав, а е седнал, парализиран, втренчен в маскирания психопат. Огледа се. Гумата на Суби. Опаковка от „Хърши“. Овално петно от засъхнала кучешка пикня.

Нападателят се наведе над раницата.

Мракът се сгъстяваше — толкова, че Алигзандър присви очи — той видя странна татуировка на лявата ръка на нападателя. Змия… не, стоножка. С човешко лице.

Неусетно се оказа проснат по гръб, твърде изнемощял, за да седи. Нападателят грубо дръпна ръцете му зад гърба и му сложи белезници. Отново го обърна по гръб.

Това, че този тип носеше гумена маска, приличаща на разтапяща се кожа, и зловеща татуировка, не означаваше, че е убиец психопат. Не, той искаше паролите за главния сървър на „Ливингстън Асошиейтс“. И за отключване на системата за сигурност на „Банк ъф Ийстър Насоу“.

Със сигурност.

Не беше психо.

Това беше само бизнес. Нищо повече. Те не искаха да го наранят. Единственото, което ги интересуваше, беше информацията. Хубаво, той щеше да им я даде. Пароли? Щеше да им даде пароли.

Само бизнес, нали?

Но защо вдигаше якето и ризата на Алигзандър и толкова внимателно оглеждаше корема му? Защо галеше кожата му с твърд, изпитателен пръст?

Нямаше как да е… друго освен…

Мракът го обгърна напълно.

36.

— Къде си, Сакс?

— Почти стигнах.

Гласът й проехтя от високоговорителите в салона на Райм. Криминалистът беше там с Пуласки и Купър, а Амелия Сакс караше с бясна скорост по алеите през Сентръл Парк на изток.

— Затварям. Трябва да шофирам.

Оказа се, че в Манхатън има четирийсет и осем места, свързани с името „Белведере“. До този извод достигна свиканият от Селито екип на „Полис Плаза“ 1. Имаше екип „Намери излязлата от тираж книга“, вече разпуснат. Имаше екип „Какво, по дяволите, значат думите «втория» и «четирийсет»“ и той още работеше.

Сега — екип „Къде е Белведере“, събран благодарение на късмета, че татуировчицата Ан Томсън бе подслушала разговора на извършителя.

Четири дузини „белведерета“ в Манхатън (което явно бе предпочитаната ловна територия на Извършител 5-11; освен това нямаше как да търсят навсякъде).

Закусвални, жилищни сгради, транспортни компании, бутици, фирма за таксиметрови услуги, ферибот.

Фирма за компаньонки.

Преди половин час в салона на Райм той, Сакс, Селито, Купър и Пуласки обсъдиха кое от белведеретата е най-вероятно да бъде свързано с убиеца. Разбира се, името можеше да няма нищо общо със следващата или някоя от бъдещите жертви. Можеше там да живее, да е близо до дома му или там да носи дрехите си на химическо или котката си на пансион. Или това да е фирма, от която се интересуваше. Но предпазливостта ги караше да приемат, че това е мястото, избрано за някое от следващите убийства, и незабавно да изпратят тактически отряди на най-вероятните локации.

Решиха, че три са подходящи за място на атаката. Едното беше изоставен склад в района Челси — северно от Гринич Вилидж. Имаше обширен лабиринт от подземни галерии и помещения. Идеално за целите на убиеца, макар че както изтъкна Купър, районът бе твърде пуст:

— Трябва да отвлече жертвата от някъде.

Райм се замисли над това, но изгледа няколко кадъра от охранителните камери на мястото и забеляза, че минават повече пешеходци, отколкото можеше да се очаква — включително няколко тичащи за здраве в това отвратително време.

— Достатъчно му е само една жертва — изтъкна.

Селито се обади и нареди да изпратят екип.

Второто „Белведере“ беше стар кинотеатър в Горен Уест Сайд — едно от онези величествени здания на „Бродуей“, натруфените локали, където са представяли премиерните си филми Кларк Гейбъл и Мерилин Монро. По това време беше затворено и според един от плановете на подземията от архива на Райм имаше няколко подземни помещения — точно мястото, където Извършител 5–11 би завел жертвите си. Там също изпратиха отряд.

Последната възможност беше жилищна сграда в района Ийст Сайд на Мидтаун, която се казваше „Белведере“. Мръсна стара сграда, като неоготическата архитектура в Дакота. Имаше както голямо мазе, така и подземен гараж. Детективът изпрати трети екип там.

— Мирише ми, че там е мястото — каза Сакс. — И аз отивам.

Райм забеляза очите й, онзи неумолимо съсредоточен поглед на ловец, който намираше едновременно страшно привлекателен и страшно смущаващ. Тя бе един от най-добрите криминалисти, които той познаваше. Но най-въодушевена изглеждаше, когато водеше щурмуване на сграда при тактическа операция.

Тя изтича навън през вратата, като обличаше якето си в движение. Селито я последва.

Сега се обади Селито, също на мобилния, за да докладва, че единият отряд е влязъл в склада „Белведере“ в Челси и не е открил нищо. Командирът на спецотряда Бо Хауман оставил няколко души за охрана и разделил другите: една група — към апартаменти „Белведере“, другата — към киното, което бе огромна сграда; претърсването щеше да отнеме доста време.

Тъкмо беше затворил и телефонът отново иззвъня.

— Райм? — чу се гласът на Сакс от високоговорителите.

— Току-що се чух с Лон. — Обясни й, че в склада няма нищо. — Но така пък вие ще получите подкрепления. Един отряд отива към жилищната сграда, където си ти.

— Не съм, Райм. Ще съм. Трафикът е ужасен. И никой не умее да шофира в такова време. Сега карам по тротоара. Чакай.

Райм чу трясък, вероятно от стоварването на форда отново на уличното платно. Представи си пагубния ефект от това сътресение върху карданния вал и осите.

— При тази скорост, десет минути — продължи тя. — А е на две крачки. Мамка му.

Райм забеляза, че има друго обаждане, поставено на изчакване.

— Ще ти се обадя по-късно, Сакс. На другата линия ме търсят от спецотряда.

— Линкълн, там ли си?

Беше Хауман.

— Да, Бо. Какво е положението?

— Тактически отряд две е почти при апартаменти „Белведере“. Ще влезем в мазето и подземния гараж. Има ли сведения да е въоръжен.

Хауман сигурно си спомняше по-ранната случка в болницата в Марбъл Хил, където Извършител 5–11 бе заплашил да застреля Хариет Стантън и Сакс.

— Засега няма, но действате така, сякаш е въоръжен.

— Ще предам. — Хауман отдалечи телефона от устата си и размени няколко изречения с някой друг в микробуса на спецотряда. Райм не чу добре какво си казват. — Добре, влизаме тихо.

— Ще предам на Амелия, че сте там. Сигурно ще иска да я включите в тактическата операция. Но на ваше място не бих се бавил. Няма време за губене. Щурмувайте незабавно.

— Прието, Линкълн. Действаме.

— Кажи на хората си да внимават за капани. Това е новата му игра. Ръкавици и газови маски.

— Прието. Момент… Ей, Линкълн?

— Да?

— Имаме хеликоптер на мястото. Искаш ли да се включиш и да гледаш?

— Разбира се.

Командирът на спецотряда му даде паролата и след малко Райм, Пуласки и Купър гледаха екрана, на който се виждаха два тактически микробуса на специалния отряд с отличителни номера, ясно видими на покрива. Двайсетина полицаи нахлуха през главния вход на жилищния блок и изтичаха по рампата за гаража. Един отведе пазача на безопасно място.

Имаше и звук. Райм чуваше докладите на спецполицаите, докато проникваха в различните помещения:

— … Югозападен коридор, ниво едно, чисто… Сервизна врата… не, заключена е…

Хауман затвори и Райм отново се обади на Сакс. Каза й за току-що проведения разговор.

Тя въздъхна:

— Пристигам след пет минути.

В гласа й звучеше разочарование, че е пропуснала да участва в щурма. Райм отново се заслуша в радиовръзката с тактическия отряд:

— Екип 2А влиза, насочваме се по стълбите към долното ниво. 2В слиза по рампата. Изчакване… Засега няма съпротива, няма цивилни. Зелена светлина. Край.

— Райм, почти стигнах. Сега съм…

Но той не чу по-нататъшните думи на Сакс. Гласът на един полицай изгърмя от високоговорителя:

— Екип 2В… имаме ситуация. Най-долното ниво в гаража… Боже… Извикайте помощ!… Пожарната… Бързо, бързо, бързо! Извикайте пожарната веднага! Край.

„Пожарна ли?“ — почуди се Райм.

Друг полицай изказа въпроса му:

— Какво гори? Не виждам огън. Край.

— Екип 2В. Нищо не гори. Извършителят е отвил един противопожарен кран, за да прикрие бягството си. Има наводнение. Не можем да минем. Дълбоко е вече петнайсет сантиметра и нивото се покачва. Трябва ни пожарникар с подходящ ключ, за да затвори скапания кран.

Райм чу леко подсмиване от ефира — явно на облекчение, че проблемът е само вода, а не пожар.

На него обаче не му беше забавно. Разбираше много добре целта на ловкия престъпник: бе предизвикал наводнението не само за да забави преследвачите, а и за да унищожи всякакви улики след себе си.

37.

Бягаше презглава.

Били Хейвън беше под земята, отново в стария железопътен тунел. Мина покрай мястото, на което Нейтън Мечока за малко да му направи модификация на гърлото с бръснача си.

Раницата беше лека като перце на рамото му — това прави адреналинът — и той тичаше бързо. Бе свалил гумената маска, но не и ръкавиците и гащеризона. Носеше обувките си в ръка. Тичаше по чорапи. Беше проучил и знаеше, че не съществува база данни за чорапи, по които да могат да го открият. А пък калцуните бяха прекалено хлъзгави, за да тича с тях.

Бързо, бързо, бързо…

Предупреждението, което ускори бягството му от гаража на „Белведере“, не беше свиренето на гумите на полицейските микробуси или тихите стъпки на ченгетата. Той научи, че е в опасност, няколко минути преди това. Полицейският диспечер каза адреса и спомена „Белведере“ — Били го чу от слушалките, свързани с радиочестотен скенер, нагласен на полицейския канал.

После взе някои мерки, за да направи така, че мястото и жертвата да бъдат безполезни за разследващите.

Почиствай местопрестъплението от всичко, което може да те уличи.

Избяга през обслужващата врата в стената на гаража.

Отново в тунелите.

Най-сетне беше безопасно да излезе на повърхността. Въпреки болката в гърдите и леката кашлица се качи бързо през друга обслужваща врата в мазето на една офис сграда в Мидтаун. Беше един от онези очукани варовикови архитектурни функционери на три четвърти века и повече. Десет-дванайсет етажни, със зле осветени раздрънкани асансьори, които те карат да се прекръстиш, преди да се качиш в тях.

Били обаче се качи по стълбите от мазето и след като надникна, предпазливо влезе в коридора на първия етаж, където се помещаваха адвокатска фирма, счетоводна кантора и експортно-импортна компания, чиито имена на английски бяха изписани под букви на кирилица и китайски йероглифи. Свали гащеризона, пъхна го в една кофа за боклук и си сложи друга плетена шапка — кафява за разнообразие. Отново си обу обувките.

Спря при зацапаната стъклена врата към улицата и се огледа за полиция. Нямаше. Нормално — намираше се доста далеч от мястото на нападението в „Белведере“. Ченгетата щяха да си имат доста работа там. Ставаше му смешно, като си помислеше какво се случва в гаража.

Излезе на улицата и тръгна бързо на изток.

Как великият предугаждач бе предугадил този негов ход? Да, Били беше ходил няколко пъти в „Белведере“, за да разучи терена. Може би криминалистът бе открил някакви частици, по които да го разкрие. Звучеше невероятно, но от Райм можеше да се очаква всичко.

Той закрачи по улицата с наведена глава под мокрия сняг и се замисли къде е сгрешил. Изведнъж: Да, да… спомни си. Преди около седмица се обади на „Справки“, за да попита за телефонния номер на „Белведере“, на който да се осведоми за работното време на подземния паркинг. Тогава тъкмо излизаше от магазина за татуировъчни материали, откъдето купи иглите за машинката „Американ Ийгъл“. Така го бяха открили.

Това повдигна един въпрос: Единствената причина, поради която собственичката би могла да спомене за „Белведере“, беше, ако полицията е питала кой е купувал машинка „Американ Ийгъл“ или игли за нея. Но как бяха научили, че това е оръжието на убийството?

Трябваше да помисли малко повече по този въпрос.

Стигна до една станция и слезе по мокрите стълби, после взе метрото на юг. След двайсет минути беше отново в студиото си, под душа. Горещата вода обливаше кожата му и той търкаше ли, търкаше.

Избърса се и се облече.

Включи радиото. След малко по новините съобщиха за поредното нападение на „Убиеца от подземията“ — което му се стори доста жалко. Не можаха ли да измислят нещо по-добро?

Все още не споменаваха дали Амелия Сакс или някой друг е станал жертва на стрихниновата клопка. Това означаваше, че или предпазливостта, или късметът са спасили криминалистите от иглата в чантичката на Саманта.

Били от самото начало знаеше, че Модификацията ще бъде като война — с победи и поражения и от двете страни. Той бе успял с две жертви. Полицията също имаше някои успехи. Това можеше да се очаква — всъщност той го беше очаквал. Сега, замисли се, трябваше да вземе по-сериозни мерки да се предпази.

Хрумна му една идея.

Удивително проста, удивително добра.

Заповедта, която можеше да се приложи в този случай, бе: Опознай врага си. Но разбери и кои са приятелите и близките му.

38.

— По дяволите, Амелия, много ли е зле? — попита Селито.

Със Сакс бяха като огледални образи един на друг — с ръце на кръста — и се взираха в сумрака на подземния гараж на апартаменти „Белведере“.

— Много е зле — измърмори тя. Гледаше архитектурния план на настоящото местопрестъпление. Прокара пръст върху очертанията на гаража и изоставената железопътна линия. — Всичко е унищожено. Всички улики са заличени.

Селито започна да потропва с крака — вероятно за да се сгрее в прерязващо студената ледена мръсотия, в която бяха нагазили. Сакс също се беше опитала да потропва, но не действаше. Така само още повече започна да й щипе на пръстите.

Наблизо Бо Хауман говореше по мобилния си. След малко затвори и се приближи към тях. Кимна.

— Нещо ново? — попита Селито.

Жилавият, стегнат мъж, който носеше поло под ризата, потърка късата си прошарена коса. Веждите му бяха заскрежени, но не изглеждаше студът да го притеснява.

— Духнал е. Пратих екип в тунела от една шахта на улицата. Но дори това беше напразно. Единственото, което можаха да ми докладват, беше: „Няма следа от него“.

Сакс се изсмя мрачно:

— Няма следа. И в прекия, и в преносния смисъл.

Притесненията на Райм се оказаха основателни. Като беше отворил пожарния кран, Извършител 5–11 бе успял да заличи всички улики на местопрестъплението с пресметната ефикасност. После се беше измъкнал през вратата, от която бе проникнал в подземния гараж, оставяйки я отворена. След броени минути бликналата като гейзер вода бе наводнила най-долния етаж на гаража и се беше изляла през вратата в намиращия се по-ниско тунел — който беше и мястото на престъплението.

Когато става дума за замърсяване на местопрестъплението, водата може да причини по-големи щети дори от огъня. Много частици могат да оцелеят от пламъците и дори при срутване на стени, местоположението на различни предмети, архитектурни елементи и дори трупове остава горе-долу непроменено. При наводнение обаче се получава нещо като голяма центрофуга, която не само разрежда, унищожава и смесва, а също премества предметите от първоначалното им положение.

Водата, както често изтъкваше Райм, е универсалният разтворител.

Момчетата от спецотряда бяха обезопасили местопрестъплението и качили жертвата на партерния етаж. Той бе упоен, но в съзнание и единствените му наранявания, изглежда, бяха натъртванията, след като водата го беше блъскала в стените. Извършителят не беше имал време да започне да го татуира. Мъжът бе на крачка да получи хипотермия, но парамедиците свалиха мокрите му дрехи и го увиха с одеяло.

След като го извадиха и обезопасиха местопрестъплението, полицаите се изтеглиха, а двама пожарникари с пълно предпазно облекло нагазиха в потопа, за да затворят крана. Взеха също водни проби. Райм се опасяваше да не би убиецът да е изсипал във водата някаква отрова, която, дори разредена, да е достатъчно вредна и смъртоносна.

Един спецполицай се приближи.

— Детективи. Господин капитан.

— Казвай — подкани го Хауман.

— Водата се оттича и пожарникарите пуснаха помпа. Но все още е наводнено. А, и направиха предварителен тест на водата. Няма биологични агенти и химикали, или поне не в значителни количества. Затова източват всичко в канализацията. До около час всичко ще е чисто. — Полицаят се обърна към Сакс: — Намериха нещо, което ще ви заинтересува, детективе. Един от пожарникарите сега ще го донесе.

— Какво е?

— Просто един найлонов плик. Само това знам.

Тя кимна. Не се надяваше да е нещо полезно за разследването. В пликчето можеше да има бананова кора, цигара марихуана, монети за плащане на паркинга.

Все пак имаше шанс да е портфейлът или социалноосигурителната карта на убиеца.

Тук нямаше повече какво да правят. Двамата със Селито се върнаха при линейката. Качиха се отзад и затвориха вратата. Брейдън Алигзандър седеше по син халат и трепереше. В линейката беше топло, но мъжът току-що се беше накиснал сериозно в почти ледена вода.

— Как сте? — попита Селито.

— Студено ми е — отвърна Алигзандър, зъбите му тракаха. — И още съм замаян от онова, с което ме инжектира мръсникът. Пропофол, казаха. — Говореше завалено. — Още като го видях, както беше облечен, изпаднах в паника.

— Можете ли да го опишете?

— Не много добре. Беше около метър и осемдесет, доста добре физически. Бял. Обаче носеше някаква жълта гумена маска. Боже! Паникьосах се. Адски се паникьосах. Това май вече го казах. Имаше дупки за очите, носа и устата. Това е всичко.

Селито му показа фоторобота.

— Може да е той. Вероятно. Но с тази маска — няма как да знам.

— Ясно. А дрехите?

— Когато ме нападна в гаража, носеше гащеризон, струва ми се. Бях изпаднал в паника. — Отново потрепери. — Но когато го видях по-рано, беше облечен другояче. Ако е бил той. Влезе в онази сграда там.

Аха, може би все пак имаше незамърсено местопрестъпление. Сакс изпрати един криминалист да погледне, с подкрепление от спецотряда.

— Каза ли нещо? — попита Селито.

— Не. Но ми заби игла. Започнах да се унасям. Но видях… Видях да вади скалпел от раницата.

— Скалпел ли? Не просто нож?

— Определено беше скалпел. И изглеждаше, сякаш знае как да си служи с него. О, и опипваше кожата ми. На корема ми. Докосваше я, пощипваше я. Боже мой! За какво?

— И преди го е правил — каза Сакс. — Не знаем точно защо.

— А, спомням си също, че когато протегна ръка, ръкавът му се дръпна. И видях татуировката му. Много странна. Беше стоножка, почти съм сигурен. Да. Само че с лице.

— Какъв цвят? — попита Селито.

— Червена. И когато пак се опомних, вече се давех и ченгетата… полицаите де, ме вадеха от водата. И този студ, адски студ. Леле! Сякаш бях захвърлен в океана. Това ли е мръсникът, който уби онези хора в града?

Някои неща можеш да споделиш, други трябва да премълчиш.

— Възможно е да е той.

— Защо мен?

— Не знаем какви са мотивите му. Имате ли врагове? Някой, който би искал да ви навреди?

Сакс и Райм не се бяха отказали напълно от теорията, че престъпникът симулира метода на сериен убиец, за да прикрие убийството на конкретен човек — което би останало незабелязано сред множеството жертви на Извършител 5–11.

Алигзандър обаче отговори:

— Занимавам се с компютърна сигурност. Помислих си, че съм настъпил повече някой хакер и той иска да ми отмъсти. Реших, че мъжът, който влезе в онази сграда и може би ме следеше, вероятно е наемен бияч, или там както ги наричате. Но не знам кой конкретно може да го е поръчал.

— Вероятността не е голяма — каза Селито. — Мислим, че избира жертвите си на случаен принцип.

На неподходящо място в неподходящ момент…

Взеха данните на Алигзандър, ако се наложи пак да го разпитат.

Сакс си сложи ръкавици и взе белезниците, които един от първите пристигнали полицаи бе свалил, прибра ги в пликче за улики и попълни картона за съхранение. Записа си да вземе отпечатъци от служителя, който ги е свалил. Беше сигурна обаче, че предпазливият престъпник няма да допусне грешка точно сега.

Слязоха от линейката и мразовития вятър ги преряза.

Криминалистът, когото бе изпратила да провери отсрещната сграда, се приближи. Беше жилав младеж с кръгли очила.

— Няма никого — обяви той. — И много внимателно претърсихме мазето. Долу няма друг изход. Няма как да се влезе в подземния гараж.

— Добре, благодаря.

Приближиха се двама пожарникари, целите — вир-вода. Единият държеше найлоново пликче за единия ъгъл. Може би улика. Сакс не се безпокоеше за замърсяване — пожарникарят носеше дебели гумени ръкавици.

— Чух, че вие сте водещият криминалист — каза той, след като поздрави.

— Да, аз съм. Как е долу?

— Мазало. Все още има петнайсет сантиметра вода. Целият долен етаж е покрит. А тунелът отдолу? Там е езеро.

— Какво открихте? — попита Сакс, като кимна към плика.

— Беше облегнат до стената близо до мястото, където беше жертвата. Може да е от вашия човек, може да не е. Нямаше нищо друго.

Бананова кора, марихуана, монети…

Тя взе пликчето. Вътре имаше малки метални предмети с дължина около два сантиметра и различни форми. Части за нещо, предположи. Показа ги на Селито, който сви рамене. Пъхна ги в плик за улики и записа името и служебния номер на полицая в картончето за съхранение. Накара го да се подпише и направи същото.

— Искам да сляза долу — каза му след това. — Имате ли да ми дадете ботуши?

— Разбира се. Ще ви оборудваме.

Друг пожарникар донесе картонена табличка с кафе. Селито взе, а Сакс отказа. В момента нямаше желание за нищо, освен да открие следа — каквато и да е следа към Извършител 5–11.

39.

— Това са импланти.

Ти-Ти Гордън — татуировчикът, изрисуван със супергерои и с извънредно стилно оформена брадичка — отново беше в салона на Райм.

Застанал при работната маса до Мел Купър, той разглеждаше нещата, открити от пожарникаря в подземния паркинг на апартаменти „Белведере“ — метални късчета в найлоново пликче. Не части за машина, както бе предположила първоначално Сакс, а оформени като цифри и букви. Имаха изпилени жлебове, а в процепите бе размазано някакво белезникаво вещество.

и 7 1 т

С дължина по около два сантиметра и половина, всяко поставено на стерилна тефлонова възглавничка.

— Какво са импланти? — попита Райм, като се приближи с количката.

Хилавият мъж потърка лицето на Батман върху слабата си ръка. Райм видя част от друг герой на другата. „Защо точно тези два персонажа от комиксите? — запита се. Но после си каза: — Защо пък не?“

— Имплантите са един вид крайна форма на модификация. В кожата се правят прорези и те се наместват в тях. Впоследствие раните се затварят и очертанията на буквите изпъкват под кожата. Не се срещат много често. Татуировките се правят на конвейер, както казах вчера. Всеки чиновник, пиар и адвокат може да се татуира. Ако искаш да си различен, прибягваш до импланти или скарификация. Кой знае какво ще измислят след десет години. Всъщност не искам и да знам.

— Това подсказва ли ти нещо за извършителя? — попита Сакс.

— Потвърждава това, което казах по-рано. Имплантите са рядкост тук. Не познавам никого, който да слага в района. На практика това е хирургическа процедура и трябва да имаш съответната подготовка. Най-често се срещат в Средния запад, Апалачите, Западна Вирджиния и планините на Северна Каролина. Хората, които си ги слагат, водят по-алтернативен живот. Имам предвид по-алтернативен от мен — уточни Ти-Ти Гордън, татуировчикът литератор. — Аз лично не смятам, че придават мъжественост, но факт е, че жените много си падат по тях. Доста са опасни. Правят се от материали, при които няма голяма опасност от отхвърляне, но остава рискът от инфекция. Освен това могат да мигрират и тогава вече си загазил.

— И освен това — намеси се Мел Купър, като гледаше монитора, свързан с хроматографа масспектрометър — още повече си загазил, ако имплантите съдържат особено високи дози никотин. Както в този случай.

— Никотин — измърмори Райм.

— Това отрова ли е? — попита Пуласки.

— О, да — обясни Купър. — Преди няколко години работих по един случай. Навремето никотинът се използваше много като инсектицид. Можеше да се купи концентриран. Убиецът в онзи случай се беше сдобил с известно количество. Решил да се отърве от майка си, за да гушне наследството, и тъй като тя пушеше, му хрумнало да й сипе в храната. Беше умряла за половин час. Ако й беше давал малки дози вместо една голяма, можеше и да му се размине. В кръвта й имаше толкова никотин, колкото ако пушеше по осемстотин цигари на час и си беше облепила ръцете с пластири.

— Каква е формулата? — попита Райм.

— Това е парасимпатомиметичен алкалоид. Съдържа се в растенията от семейство Картофови.

— Имплантите не изглеждат големи — отбеляза Сакс. — Колко концентрирана е дозата?

Купър отново погледна спектъра и отговори:

— Огромна. Ако беше имплантирал тези неща в дермата, жертвата щеше да умре до двайсет минути.

— Боже мили! — възкликна фенът на супергероите.

— Мъчителна смърт? — осведоми се Сакс.

— Сигурно — небрежно измърмори Райм. Повече го интересуваше произходът на уликата. — Откъде може да е взел имплантите?

Гордън сви рамене:

— Не знам някъде да се продават в района. Обикновено, ако искаш да си набавиш, поръчваш в Интернет.

— О, не. Сигурно ги е купил от обикновен магазин. И е платил в брой.

Райм отново погледна металните парчета. Очевидно беше какво изразяват. Ако се подредяха, се получаваше друго число: „17ти“.

Сакс бе сложила газова маска и два чифта ръкавици. Взе едното метално блокче и го разгледа. Числото 7.

— Има следи от инструмент. Изпилено е. Това вече е нещо.

Възможно беше да свържат намазаните с отрова импланти с пила за метал, притежавана от заподозрения — стига да намереха такава пила, разбира се. За съжаление няма национален архив на следите от инструменти, както има за пръстови отпечатъци, ДНК и куршуми.

— Източник на отровата? — попита Райм.

Сакс направи проверка в Интернет и докладва:

— Виж ти, това е интересно. Знаеш ли какво са е-цигари?

— Не.

— Бездимни цигари. Имат батерия и капсула с есенция. Получават се изпарения, които вдишваш. В магазините свободно се продава никотин, ароматизиран или не, който можеш да добавяш в капсулата. Предлага се в течна форма. Наричат го „сок“.

„Какво причиняват хората на телата си!“ — помисли си Райм.

— Колко са възможните източници?

— Няколко десетки — отговори Мел Купър, като вдигна глава от компютъра си. — Онова, което се продава на пазара, е токсично, но далеч по-безобидно от това тук. Убиецът го е дестилирал допълнително или си го е произвел сам.

— Добре. Какво друго имаме?

Сакс вече бе докладвала, че не е намерила нищо в подземния паркинг и тунела — водата беше отнесла всичко. Все пак бяха открили някои частици по и в плика с имплантите.

Торбичката беше масова (и неподходяща за проследяване), от онези, които се използват за съхранение на продукти. В горния край имаше матова ивица, на която готвачът можеше да напише какво съдържа или датата, на която я е прибрал във фризера. Въпреки че водата бе отмила голяма част от написаното от убиеца, все още личаха няколко бледорозови букви. Надписът бе „No.3“ — за третата атака, предположи Райм.

— Не знам какво може да ни помогне това — измърмори той, — но го запиши на дъската.

Купър пусна още няколко проби и обяви:

— Тук има комбинация от човешки албумин и натриев хлорид. Съотношението е както при някои препарати за пластични операции.

— Пак пластична хирургия — измърмори Райм. — Нашият престъпник явно е намислил да промени външния си вид. Обаче още не го виждам как ще легне под ножа. Все още има работа да върши. Но после това е планирал.

Лон Селито се обади по телефона. Беше останал в „Белведере“, за да ръководи търсенето на очевидци.

— Линк, никой нищо не е видял. Нали се сещаш какво става?

— Осветли ме.

— Хората знаят, че този тип се промъква в подземията, за да се добере до жертвите си. Страхуват се, че ако кажат нещо, може да се вмъкне в тоалетната, пералното помещение или гаража им.

Райм не ги обвиняваше. Какво би могло да бъде по-ужасяващо от това, да си мислиш, че си сам и в безопасност в сутерена на къщата, офиса си или някоя обществена сграда и да се окаже, че изобщо не си — а имаш смъртоносна компания. Като лигава, отровна стоножка, пропълзяла под одеялото ти, докато спиш.

Сакс бе донесла и дрехите на Брейдън Алигзандър. Купър ги прегледа внимателно, но водата беше отмила всякакви частици — ако изобщо е имало някакви, останали от извършителя, което не изглеждаше много вероятно (както обясни тя), защото контактът между двамата мъже е бил минимален. По белезниците нямаше полепнало нищо и както и предишните, бяха от най-масовия модел.

Купър пусна още няколко проби, взети от пликчето с имплантите. Повечето не дадоха резултат. Но най-сетне се получи нещо. Той погледна монитора и обяви:

— Хипохлориста киселина.

Райм погледна спектъра и коментира:

— Интересно. Чиста е. Неразредена.

— Точно така.

Купър бръкна под предпазния екран на лицето си и побутна очилата си по-високо на носа. Райм се почуди, както неведнъж, защо просто не си купеше такива, които да му стават.

Хипохлористата киселина — едно съединение на хлора — се добавяше в питейната вода на Ню Йорк, както на повечето градове, за пречистване. Но тъй като тази проба не беше разредена, явно не беше дошла от водата, замърсила местопрестъплението в подземния паркинг на апартаменти „Белведере“. Беше останала от самото химическо вещество в чист вид, преди да бъде добавено във водопроводната система.

— Това е слаба киселина — заразсъждава на глас Райм. — В големи количества обаче, предполагам, може да бъде смъртоносна. А може би се е изцапал с нея, когато е минавал покрай някой от контейнерите, през които се подава във водопровода. Сакс, при първото и второто местопрестъпление в тунелите нали имаше тръби?

— Да, водопроводни, а на едното — и от канализацията.

— На входа и на изхода — пошегува се Пуласки, предизвиквайки усмивка у всички освен у Райм.

— Някакви други тръби? Например някоя от системата за хлориране?

— Не си спомням.

— Искам да разбереш. Ако тази хипохлориста киселина е от системата за хлориране, не ни върши работа. Ако е от отрова, която смята да използва, тогава можем да започнем да търсим вероятния източник. — Райм изкара на монитора снимките от първите две местопрестъпления. — Изпратете хора на предишните места, за да проверят дали има тръба за вкарване на химикала.

— Искаш ли да пратя екип от криминалистите за оглед? — попита Сакс.

— Не, достатъчно е някой униформен. Който и да е. Но бързо. Веднага.

Сакс телефонира в диспечерския пункт и нареди две патрулни коли да бъдат изпратени на първите местопрестъпления, като обясни какво да гледат.

Двайсет минути по-късно телефонът й иззвъня. Тя вдигна и включи на високоговорител.

— Добре, полицай. Говорите с мен и Линкълн Райм.

— Намирам се на Елизабет стрийт, детективе. На мястото на убийството на Клоуи Мур.

— Къде сте точно? — попита Райм.

— В тунела. До прожекторите и захранващите батерии.

— Искам да огледате за тръби или резервоари с надпис „хипохлориста киселина“, „хлор“ или буквите „Cl“ — нареди криминалистът. — Вероятно имат знак за опасно вещество във формата на ромб или предупреждение за дразнещо очите и кожата съединение.

— Слушам. Сега ще проверя.

Полицаят продължи да говори, докато обикаляше мястото, където бе намерен трупът, от клаустрофобичния тунел до преграждащата стена на стотина метра по-нататък. Накрая докладва:

— Няма такова нещо, господин Райм. Единствените надписи на тръбите са DS и DEP.

Отделите по хигиена и защита на околната среда, които отговаряха за градския водопровод.

— Освен това има няколко кутии с надпис IFON — не знам какво означава това. Но няма нищо свързано с химикали.

Сакс му благодари и затвори.

Скоро се обади служител от другия екип, от подземието на „Прованс“ — осмоъгълното помещение на бившите кланици, където бе умряла Саманта Ливайн.

Той докладва същото. Нямаше нищо от системата за хлориране на питейната вода.

След като приключиха разговора, Райм каза:

— Значи вероятно има някаква връзка с извършителя. Хайде да проверим къде може да се купи и как се добива. Рон?

След кратка справка се оказа точно това, което Райм подозираше: в района имаше десетки фирми за химически материали. Освен това убиецът вероятно бе купил малко количество, за което можеше да плати в брой. Дори можеше да е откраднал едно-две шишета. Пак бяха в задънена улица.

Райм се приближи с количката до работния плот, вгледа се в имплантите и се замисли за значението на числата.

17ти

— Имаме „втория“, „четирийсет“ и „седемнайсети“. Какво, по дяволите, иска да ни каже? — Той поклати глава. — Все още ми се струва, че се опитва да ни изпрати някъде. Но къде?

— Този път няма рамка от лъкатушещи линии — отбеляза Сакс.

Ти-Ти Гордън обаче изтъкна:

— Онова беше скарификация. Ако е смятал да остави и този път такава рамка, можеше да я направи със същия скалпел, който щеше да използва за поставяне на имплантите. Би могъл да го направи по-късно. Доколкото разбрах, вие сте го прекъснали, преди да стигне твърде далеч.

— По-скоро избяга, преди да стигне твърде далеч — измърмори Сакс.

Пуласки добави:

— Този път не е членувано, както при „втория“.

— Може би такъв е точният цитат, каквото и да е това, което смята да напише.

— За поставяне на импланти е необходимо и повече време — отбеляза Гордън.

— Полезна забележка. Логично е да иска да свърши бързо. — Райм кимна към татуировчика. — Добавянето на още букви, за да се членува, би го забавило твърде много.

Всички впериха очи в числата.

Какво, по дяволите, бе посланието на убиеца? Какво искаше да каже на разследващите, на града, на света?

Ако моделът му на подражание бе Колекционера на кости, както изглеждаше, това послание най-вероятно бе свързано с отмъщение. Но за какво? Какво общо с несправедливостта, за която искаше да си отмъсти, имаха „втория“, „четирийсет“ и „17ти“?

Това, че можеха да нарекат Извършител 5–11 „Колекционера на кожи“, не беше достатъчно за Райм. Той имаше предчувствие, че целта на убиеца не е толкова проста, колкото само да имитира убиеца психопат, безчинствал по нюйоркските улици преди едно десетилетие.

Ти-Ти Гордън прекъсна мълчанието:

— Трябвам ли ви още?

— Не — отговори Райм. — Благодаря за помощта. Оценявам го.

Амелия Сакс вдигна вежди. Любезността не беше сред качествата на Линкълн Райм. Но компанията на младежа със сложно оформена брада и отлично познаване на литературния език му беше приятна.

Гордън облече сакото си. Райм отново си помисли, че дрехата е твърде тънка за такъв гаден, сив ден.

— Успех — каза Гордън. Спря пред Райм и го изгледа от глава до пети. — Ей, ти май си един от нас, пич.

— Един от кои?

— Модифицираните.

— Как така?

Ти-Ти посочи ръката на Райм, където личаха изпъкналите белези от операция за възстановяване на движенията.

— Тези белези приличат на Еверест. Обърнат надолу.

Странно, но триъгълните белези наистина приличаха на известния връх.

— Ако искаш да ги запълним с мастило, само кажи. Или мога да ти татуирам нещо друго. О, пич, сетих се. Мога да ти направя една птица. — Той кимна към прозореца. — Като тия соколи, или каквото са. Как лети над планината.

Райм се изсмя. Щура идея. Погледна към соколите. Все пак в нея имаше нещо привлекателно.

— Нараняванията на кожата са противопоказани за човек в неговото състояние — заяви Том, застанал със скръстени ръце на вратата.

Гордън кимна:

— Явно това означава „не“.

— Не.

— Ами други желаещи? — попита младежът, като огледа стаята.

— Мама ще ме убие, ако направя такова нещо — каза наближаващият средна възраст Мел Купър.

— А мен жена ми — добави Пуласки.

Амелия Сакс само поклати глава.

— На мен ми стига тази, която вече имам — заяви Том.

— Какво? — изсмя се Сакс, но болногледачът не добави нищо повече.

— Е, добре, знаете номера ми. Хайде, късмет, пичове.

Гордън си тръгна.

Хората от екипа отново разгледаха снимките на татуировките. Лон Селито не вдигаше, затова Сакс се обади в „Тежки престъпления“ и нареди на екипа, работещ в централното управление, да включи и числото „17ти“ в търсенето.

Малко след като затвори, телефонът й отново иззвъня. Тя вдигна и още при първите думи се вцепени.

— Какво? — попита задъхано. — Изпратихте ли някого?

Натисна рязко копчето за затваряне и погледна Райм с ужасени очи:

— Беше сержантът от Осемдесет и четвърти участък. Съседите са подали сигнал — някой е обикалял около апартамента на Пам. Бял мъж с плетена шапка и късо сиво яке. Изглежда, че е носил и маска. Жълта, за бога!

Отвори мобилния си телефон и натисна едно копче за бързо набиране.

40.

Вдигни!

Моля те, вдигни! Сакс стисна телефона и потрепери от безсилен гняв, когато гласовата поща се включи с гласа на Пам.

— Пам, ако си у вас, веднага напусни къщата! Незабавно! Отиди в Осемдесет и четвърти участък. Мисля, че убиецът, когото сега търсим, се навърта около апартамента ти.

Погледът й срещна този на Райм, който също изглеждаше разтревожен. Тя натисна рязко копчето за повторно набиране.

— На работа ли е? — попита той. — На лекции?

— Не знам. Тя е на плаващо работно време. А този семестър в колежа са на свободна програма.

— Патрулната кола ще пристигне там след седем-осем минути — извика Рон Пуласки.

Но оставаше въпросът дали нямаше да е късно.

От високоговорителя се чу глух тон „Свободно“.

По дяволите. Отново гласова поща.

Не, не…

— Сакс…

Тя не обърна внимание на Райм, а отново натисна копчето за повторно набиране. Защо, по дяволите, не сложиха апартамента на Пам под постоянно наблюдение? Вярно, че жертвите на убиеца — както тези на Колекционера на кости — бяха случайно избрани и нямаше основание да предполагат, че Колекционера на кожа изобщо знае за съществуването й. Но сега, разбира се, той бе решил да напада не само преследвачите си, а и техните близки и приятели. Не беше невъзможно да узнае за връзката на Пам с Райм и Сакс. Защо не бяха…

Щрак.

— Амелия — задъхано каза Пам, — получих съобщението ти, но не съм вкъщи. На работа съм.

Сакс сведе глава. Ох, слава богу!

— Обаче Сет е там! Сега е у нас. Чака ме. Щяхме да излизаме вечерта. Амелия, какво… какво да направим?

Сакс взе номера на момчето и се обърна към Пуласки.

— Обади се на Сет! — извика през стаята.

Младият полицай веднага набра.

— Заключени ли са вратите, Пам?

— Да, но… О, Амелия. Там няма ли полицаи?

— Сега пътуват. Стой където си. И…

— Да стоя където съм? Отивам у нас. Тръгвам веднага!

— Не. Недей!

Пам обвинително повиши тон:

— Защо го прави? Какво прави в моя апартамент?

— Стой където…

Момичето затвори.

— Телефонът звъни — обяви Пуласки; изражението му се промени.

— Високоговорител — рязко нареди Райм.

Младият полицай натисна копчето. Чуха гласа на Сет:

— Ало?

— Сет, аз съм Линкълн Райм.

— Здравейте, как…

— Слушай ме внимателно. Излез веднага. Някой се опитва да проникне в апартамента. Излез веднага!

— Тук ли? Как? Пам добре ли е?

— Добре е. Полицията всеки момент ще е там, но трябва да излезеш. Прекъсни каквото правиш и излизай. Излез през главната врата и отиди в Осемдесет и четвърти участък. На Голд стрийт. Или поне иди на някое оживено място. Обади се на Амелия или на мен веднага щом…

Следващите думи на Сет бяха заглушени, сякаш се обърна и вече не държеше телефона близо до устата си:

— Ей!

Чу се трясък от счупено стъкло, после — друг глас, мъжки:

— Ти. Остави телефона!

— Кой си ти бе…

После — няколко удара. Сет изкрещя.

Връзката прекъсна.

41.

Патрулната кола изпревари Амелия Сакс до апартамента на Пам.

Но не с много.

Сакс караше на ниска предавка и високи обороти и без да използва много спирачките, докато стигне с бясна скорост до Бруклин Хайтс. „Сидни Плейс“, тясна уличка, завършваща в щатското шосе, беше еднопосочна, но това не попречи на полицайката да влезе срещу движението, принуждавайки идващите насреща коли да се качват на тротоара между множеството улични дървета. Един пенсионер ожули калника си в стълбището на църквата „Сейнт Чарлз Боромео“, висока и червена като пожарна кола.

Свирепият поглед на Сакс по-ефикасно дори от святкащата синя лампа на таблото убеждаваше шофьорите да се разкарат от пътя й без много възражения.

Къщата на Пам изглеждаше по-мизерно от повечето тук — триетажна сграда без асансьор, една от малкото сиви постройки в квартал от яркочервени каменни фасади. Сакс се насочи към наредените в полукръг полицейски коли и линейка. Натисна силно клаксона (фордът нямаше сирена), за да разкара тълпата любопитни, спря и хукна към вратата. Вратата на линейката беше отворена и наблизо нямаше медици — лош знак.

Дали отчаяно се опитваха да спасят Сет?

Или вече беше мъртъв?

В коридора на апартамента един едър униформен погледна значката на колана й и й кимна да влезе.

— Как е той?

— Не знам. Вътре е лудница.

Телефонът й избръмча. Тя погледна дисплея. Беше Пам. Сакс се подвоуми, но го остави да звъни. Още нямаше какво да каже на момичето.

„След няколко минути ще имам“ — помисли си. Питаше се каква новина щеше да й съобщи.

Лудница…

Пам живееше на приземния етаж в тясна мрачна квартира от около петдесет квадратни метра, чиято прилика със затворническа килия се подчертаваше от голите тухлени стени и малките прозорчета. Такава беше цената да живееш в скъп квартал като „Хайтс“ в границите на Бруклин.

Сакс влезе и видя двама полицаи.

— Детектив Сакс — каза единият, макар че тя не го позна. — Вие ли водите огледа? Обезопасихме местопрестъплението. Трябваше да вземем мерки…

— Къде е той?

Тя погледна зад униформените, но после осъзна, че Убиеца от подземията би завлякъл Сет в мазето.

Полицаят потвърди, че е там:

— Заедно с медиците и двама детективи от Осемдесет и четвърти. — Поклати глава. — Полагат всички усилия, но…

Сакс отметна косата си назад. Трябваше да я върже, но нямаше време. Върна се в коридора, който миришеше на лук, мухъл и на силен почистващ препарат. При тази миризма стомахът й се обърна. Усети се, че несъзнателно е забавила крачка. Видът на трупове и кръв не я плашеше; човек не става криминалист, ако има проблем с това. Но мисълта как ще съобщи ужасната новина на Пам, я парализираше.

Освен това, имайки предвид предпочитаното оръжие на убиеца — токсините, дори несмъртоносно нараняване би могло да бъде катастрофално: слепота, мозъчно увреждане, бъбречна недостатъчност.

Тя намери вратата за мазето и заслиза по паянтовите стълби. Пътят й бе осветен от голи крушки. Мазето бе доста дълбоко, само с тесни като процепи зацапани прозорчета под самия таван. Голямото помещение, вонящо на нафта за парното и мухъл, бе отворено, но имаше и няколко странични стаички с входове без врати (бивши килери може би). Убиецът бе завлякъл Сет в една от тях. Сакс видя гърбовете на един детектив и един униформен. И двамата гледаха надолу.

Сърцето й се разтуптя по-тревожно, когато видя и един парамедик, застанал със скръстени ръце до тях, който също гледаше вътре. Лицето му беше като маска.

Погледна я безизразно и кимна, после насочи очи към килера.

Разтревожена, Сакс се приближи, надникна вътре и се вцепени.

Сет Макгуин, гол до кръста, лежеше на влажния под с ръце под гърба — вероятно стегнати с белезници като при другите жертви. Очите му бяха затворени, а лицето — сиво като старата боя на олющените стени на мазето.

42.

— Не знаят какво му е, Амелия — каза единият от униформените, застанали до Сет.

Казваше се Флеърти — едър червенокос полицай от Осемдесет и четвърти участък, с когото се познаваха.

Другите двама медици се суетяха около Сет, освобождаваха дихателните му пътища, проверяваха жизнените му показатели. Тя видя преносим кардиографски апарат, който показваше, че макар и слабо, сърцето му бие.

— Нападателят успял ли е да го татуира? — попита Сакс (не виждаше корема му от мястото си).

— Не.

Тя каза на медиците:

— Може да е пропофол. С това ги упоява.

— Да, това състояние е характерно за човек в упойка. Няма гърчове, няма гастроинтестинална реакция и показателите му са стабилни, тъй че вероятно не е отрова.

Сакс се премести настрани и забеляза червена точка на врата на Сет — мястото, където Извършител 5–11 го беше инжектирал.

— Там. Видяхте ли мястото на инжектиране?

— Да.

— Направи го при всички предишни случаи. Той…

Сет изстена. Внезапно потрепери и отвори очи. Примигна объркано. Изведнъж на лицето му се изписа тревога; след кратко замисляне явно си спомни как се е озовал тук.

— Аз… Какво става…

— Всичко е наред, господине — каза единият от медиците.

— Добре си, няма опасност — успокои го Флеърти.

— Амелия! — възкликна момчето тревожно, макар и отпаднало.

— Как се чувстваш?

— Отровил ли ме е?

— Не изглежда.

Единият от медиците зададе поредица от въпроси за различни симптоми. Колегите му записаха отговорите на младежа. Друг каза:

— Добре, господине. Ще ви направим кръвно изследване, но засега изглежда, че само ви е упоил. Ще ви закараме в спешното отделение и ще направим още тестове, но мисля, че сте добре.

— Може ли да му задам няколко въпроса? — попита Сакс.

— Разбира се.

Тя си сложи ръкавици, помогна на Сет да седне и свали белезниците. Той присви очи и разтърка ръцете си.

— Ох, боли!

— Можеш ли да вървиш? — Местопрестъплението беше силно замърсено, но тя искаше да запази колкото можеше повече улики. — Искам да се качиш горе в коридора.

— Предполагам. Може би с малко помощ.

Сакс го повдигна внимателно. Хвана го през кръста и го преведе през мазето и после нагоре по стълбите. Горе седнаха на стъпалата, водещи към втория етаж.

Входната врата се отвори и Сакс поздрави колегите си криминалисти от Куинс. Детективът, ръководещ огледа, беше красива млада полицайка на име Шайен Едуардс, една от звездите в управлението. Специалността й беше химическият анализ. Ако някой заподозрян имаше дори само една молекула забранено вещество или остатъци от барут по тялото си, тя щеше да я открие. Освен това репутацията й беше блестяща.

Човек, с когото не можеш да си играеш.

Веднъж с партньора си се натъкнали на престъпник, който се бил върнал на местопрестъплението, за да прибере плячката, която бил оставил. Убиецът, изненадан от полицаите, насочил оръжието си най-напред към по-възрастния, широкоплещест криминалист, предполагайки, че красивата млада жена не е опасна — но бързо се убедил, че е точно обратното. Едуардс бръкнала в джоба си, където държала резервния си 38-калибров таурус, стреляла през плата и улучила злосторника с три куршума в гърдите. („Май решихме случая“ — отбелязала, но въпреки това продължила да търси професионално улики, защото това й беше работата.)

— Шей, нали ти ще извършиш огледа? — попита Сакс.

— Точно така.

Амелия се обърна към Сет:

— Разкажи ми какво стана.

Младежът й каза за нападението, което бяха чули по телефона. Мъж с маска и ръкавици разбил вратата към терасата и се нахвърлил върху Сет, който стоял в дневната. Започнали да се борят, но нападателят стиснал Сет през гърдите и забил игла във врата му. Младежът изгубил съзнание и се свестил в мазето. Преди да заспи, видял, че нападателят вади преносима машинка за татуиране от раницата си.

Сакс му показа снимка на „Американ Ийгъл“.

— Да, прилича на неговата. Ядоса се, че се събудих, и ми инжектира още една доза. Но изведнъж спря. Вдигна глава. Видях малка слушалка в ухото му. Като че ли някой го предупреди.

Сакс се намръщи:

— Няма признаци да има съучастник. Сигурно подслушва полицейската честота с радиоскенер.

Могат да се намерят по за 59,99 долара. И ако си достатъчно находчив, можеш да получиш всички честоти на любимия си полицейски участък.

— Набута нещата си обратно в раницата и избяга. Тогава пак изгубих съзнание.

Сакс попита за описание на нападателя и чу това, което очакваше:

— Бял мъж около трийсетте. Доколкото видях, косата му беше тъмна и имаше кръгло лице. Светли очи. Сини или сиви. Странен цвят. Но не успях да видя много. Имаше жълтеникава прозрачна маска. Уплаших се до смърт — тихо добави младежът. — И онази татуировка. На… да, на лявата му ръка. Червена. Змия с крака.

— Или стоножка?

— Възможно е. С човешко лице. Зловеща.

Той затвори очи за минута и потрепери.

Сакс му показа фоторобота, съставен по показанията на Хариет Стантън в болницата. Сет го погледна, но поклати глава:

— Може и да е той. Лицето му беше кръгло. Очите са същите. Но не мога да кажа със сигурност. Опитвам се да си спомня как беше облечен. Но не си спомням. Нещо тъмно, предполагам. Но може да е било оранжево, не обърнах внимание. Видях само маската и татуировката и се паникьосах.

— Чудно защо — измърмори Сакс, като се усмихна мрачно.

— Трябва да се обадя на нашите. Може да чуят какво се е случило. Искам да ги успокоя, че съм добре.

— Разбира се.

Докато Сет набираше номера с треперещи ръце, Сакс се обади на Райм. Разказа му всички подробности:

— Шайен извършва огледа.

— Добре.

— Ще ти донесе всичко до половин час.

Той затвори.

Сет присви очи и разтърка превързаната си лява китка, която бе поела тежестта на тялото му и белезниците се бяха врязали в кожата й.

— Какво иска този мръсник, Амелия? Защо прави това?

— Не знаем. Изглежда, че е вдъхновен от един убиец, когото с Линкълн разследвахме преди години. Първият случай, по който работихме заедно.

— О, Пам ми разказа за това. Колекционера на кости, нали?

— Да, същият.

— Сериен убиец?

— Не точно. Серийните убийства са садо-сексуално престъпление — ако извършителят е мъж. Престъпникът отпреди десет години имаше друг мотив и същото важи за този. Първият убиец имаше мания към костите; нашият има мания към кожата. Понеже няколко пъти го спряхме, сега се обърна срещу нас. Сигурно е разбрал, че с Пам сме близки, и е решил да я нападне. Ти имаше лошия късмет да си тук в неподходящ момент.

— По-добре аз, отколкото Пам.

— Сет!

Входната врата на сградата се отвори рязко и Пам, задъхана след тичането от метростанцията, нахълта във фоайето. Хвърли се на врата му още преди да е успял да се изправи. Той залитна и за малко да падне.

— Добре ли си?

— Добре, предполагам — измънка той. — Малко натъртен и ожулен.

Вгледа се в нея с празни очи. Сякаш полагаше усилие да не я обвини за това, което му се беше случило. Пам забеляза изражението му и се намръщи. Избърса сълзите си и отмести няколко кичура коса от румените си бузи.

Сакс я прегърна за момент, но усети напрежение в тялото й и се дръпна.

— Какво се случи? — попита момичето.

Детективката обясни, без да премълчи нито една подробност. При този тежък живот, който бе водила, Пам не беше човек, нуждаещ се от по-деликатно съобщаване на лошите новини.

Въпреки това, докато слушаше, на изопнатото й лице се изписа обвинително изражението, сякаш Сакс бе довела убиеца. Полицайката заби силно единия си нокът в палеца си.

Шайен Едуардс се показа на вратата, все така с гащеризон, но без маска и хирургическо боне. Докара кашон с десетина найлонови и хартиени плика.

— Шей, как изглежда?

Тя се намръщи и отбеляза:

— Трябвало да го спасите, нали? Мисълта ми е, нямаше ли начин да вкарате по-малко външни хора в този килер? Едно от най-силно замърсените местопрестъпления, на които съм правила оглед. — Засмя се и намигна на младежа: — Може ли да ви опипам?

— Да ме…

— Нападателят ви е докосвал, нали?

— Да, сграбчи ме през гърдите, когато ми инжектира тая гадост.

Едуардс извади ролка за кучешки косми и събра частици от всички места по ризата му, които той й посочи. Прибра лепкавите ленти в пликчета и тръгна към микробуса на лабораторията, като извика на излизане:

— Ще закарам тези неща на Линкълн.

Сакс каза на Пам:

— Не можеш да останеш тук. Мисля, че трябва да се преместиш в твоята стая у Линкълн. Ще оставим полицаи за охрана, докато си вземеш каквото ти трябва.

Младата жена погледна Сет и в изражението й пролича неизреченият въпрос: „Мога да се нанеса при теб, нали?“.

Той не каза нищо.

Сакс добави:

— А ти, Сет, може би е по-добре да отидеш при приятели или при родителите си. Може да е намерил адреса ти. Ти си свидетел и това означава, че си изложен на риск.

Това бе чисто прагматично предложение, а не коварен план за разделяне на Ромео и Жулиета, но въпреки това Пам я погледна, сякаш казваше: „Знам какво кроиш“.

Без да поглежда възлюбената си, Сет каза:

— Има двама пичове, които познавам от рекламната агенция. Живеят в Челси. Мога да им се натреса.

Сакс забеляза, че не успява да прикрива много добре обвинението си към Пам.

— Надявам се, че няма да е за дълго. И? — Обърна се към момичето: — Ще дойдеш у Линкълн, нали?

Пам погледна смаяно Амалия. Отговори тихо:

— Ще отида при семейството ми.

Имаше предвид приемното си семейство — Оливети.

Изборът беше добър. Но въпреки това Сакс изпита ревност. Почувства се уязвена от упрека. От нарочно избраните думи.

Семейството ми.

Тоест: Това не включва теб.

— Ще те закарам — предложи.

— Можем да вземем влака — възрази Пам, като погледна Сет.

— Искат да ме закарат в болницата — каза той. — За още изследвания, предполагам. После мисля направо да отида при онези приятелчета в центъра.

— Мога да дойда с теб. Поне до болницата.

— Не, след всичко това… искам да си почина. Да остана малко сам, нали разбираш?

— Да. Предполагам. Щом така искаш…

Той се изправи непохватно и влезе в апартамента, взе якето и чантата с лаптопа си и пак излезе. Прегърна Пам веднъж, по братски, облече якето и метна чантата през рамо. Отиде при медиците навън, които му помогнаха да се качи в линейката.

— Пам…

— Не казвай нищо. Нито дума — прекъсна я младата жена.

Извади мобилния си телефон, за да се обади на „семейството“ си; помоли ги да я вземат. Влезе в апартамента. Сакс помоли един униформен да я държи под око, докато семейство Оливети дойдат. Той обеща да я наглежда.

В този момент телефонът й иззвъня. На дисплея бе изписано името на Линкълн Райм.

— Вече свърших. Сега ще…

Криминалистът я прекъсна с мрачен глас:

— Има още една жертва, Сакс.

О, не!

— Кой?

— Лон Селито.

43.

Линкълн Райм установи, че няма проблем да влезе в спешното отделение на Медицинския център на Университета „Хънтър“, където преди малко бяха приели Лон Селито. Болницата, разбира се, бе изцяло достъпна за хора в неравностойно положение. Здравните заведения са пригодени колкото за крака, толкова и за колела.

— О, Линкълн. Амелия.

Рейчъл Паркър, дългогодишната приятелка на Селито, се изправи и хвана ръката на Райм, после прегърна Сакс. Обърна се към Том и него също прегърна силно.

Красивата яка жена със зачервено от плач лице отново седна на един от оранжевите пластмасови столове в неприветливото помещение. Единственото обзавеждане бяха два автомата за продажба: един за безалкохолни, другият — за различни сладки и солени лакомства в целофанени опаковки.

— Как е той? — попита Сакс.

— Още не знаят. Не знаят нищо. — Рейчъл избърса сълзите си. — Прибра се вкъщи. Каза, че има грип и иска да полегне. Когато тръгвах за работа, не изглеждаше добре. Излязох, но си казах: „Не, не, това не е грип. Нещо друго е“. — Рейчъл беше медицинска сестра, работила дълги години в травматологията. — Когато се прибрах, той се гърчеше и повръщаше. Освободих устата му да диша и извиках линейка. Колегите казаха, че прилича на отравяне. Попитаха какво е ял и пил наскоро. Мислеха, че е хранително отравяне. Обаче няма такова хранително отравяне. Трябваше да го видите.

— Сакс, покажи им значката си. Кажи им, че Лон е работил по разследване, свързано с отравяния от воден бучиниш, тетродотоксин, концентриран никотин и растение, съдържащо атропин, хиосциамин и скополамин. А, и хипохлориста киселина. Това може да помогне.

Тя записа всичко това и отиде в стаята на сестрите, за да им предаде информацията. После се върна в чакалнята.

— Бил ли е нападнат? Татуиран? — попита Райм, след което разказа за метода на Извършител 5–11.

— Не. Сигурно е погълнал нещо — отговори Рейчъл. Оправи буйната си, леко прошарена коса. — По пътя за болницата дойде за кратко в съзнание. Беше доста дезориентиран, но ме погледна и явно ме позна. Очите му ту ме фиксираха, ту се разфокусираха. Болеше го ужасно! Мисля, че си счупи един зъб, толкова силно стискаше. — Въздъхна. — Каза две неща. Първо, че ял хлебче със сьомга и топено сирене. В някаква закусвалня в Манхатън.

— Едва ли са му сложили отрова в храната в обществено заведение — отбеляза Райм.

— И аз така си помислих. Но каза още нещо.

— Какво? — попита Амелия.

— Каза твоето име, Амелия. И после: „кафе“. Или „кафето“. Какво може да означава това?

— Кафе. — Сакс се намръщи. — Сещам се. В „Белведере“ имаше един пожарникар, който разнасяше кафета на картонен поднос. Предложи и на нас. Лон взе една чаша. Аз — не.

— Пожарникар ли? — попита Райм.

— Явно не — мрачно отговори тя. — Бил е Извършител 5–11 с униформа. Мамка му! Бил е под носа ни. Разбира се, че е бил той. Спомням си, че носеше ръкавици, когато раздаваше кафетата. По дяволите. Беше на две крачки от мен. И носеше газова маска. Естествено.

— Извинете — каза някой зад тях.

Лекарят беше индиец, със сивкава кожа и неспокойни пръсти. Примигна стреснато, когато видя пистолета на кръста на Сакс, но после се успокои, щом забеляза значката от другата страна. Количката на Райм бе удостоена последна с кратък, равнодушен поглед.

— Госпожа Селито?

Рейчъл стана.

— Фамилията ми е Паркър. С Лон не сме женени.

— Аз съм Шри Харанди. Завеждащ токсикологията.

— Как е той? Моля ви, кажете.

— Стабилен е. Но състоянието му не е добро, трябва да кажа. Погълнал е арсен.

На лицето на Рейчъл се изписа ужас. Сакс я прегърна с една ръка през кръста.

Арсенът е металоид — химичен елемент с междинни свойства на метал и неметал, като антимона и бора. И, разбира се, е изключително отровен. Райм се замисли, че убиецът е преминал от растителните токсини към коренно различна категория отрови — неорганичните отрови не бяха по-силни, но бяха по-лесни за набавяне, защото имаха търговско приложение и се продаваха свободно в смъртоносни дози — не се налагаше да ги екстрахираш и концентрираш.

— Виждам, че има полиция. — Лекарят погледна инвалидната количка и явно направи връзката. — Аха, чувал съм за вас. Вие сте господин Раймс.

— Райм.

— Знам, че господин Селито също е полицай. Вие ли дадохте информацията за вероятните отрови?

— Да — отговори Сакс.

— Благодаря, но бързо установихме арсена. Трябва да ви кажа, че състоянието му е критично. Дозата е висока. Засегнати са черният и белите дробове, бъбреците и кожата. Вече наблюдаваме промени в пигментацията на ноктите, известни като левконихиа стриата. Това не е добър знак.

— Неорганичен арсен? — попита Райм.

— Да.

Арсен III е най-опасен от всички разновидности на токсина. Райм бе доста запознат с тази отрова. Беше разследвал два случая, в които бе използван като оръжие на убийството — и в двата случая единият от съпрузите (веднъж мъжът, другия път жената) бе дал тази отрова на другия. Другите три отравяния с арсен, които беше разследвал, се оказаха случайни. Отровата се среща естествено в подпочвените води, особено в райони, където се практикува фрекинг — добиване на нефт и газ под високо налягане в земните недра.

В действителност в хода на историята за всяка жертва на умишлено отравяне с арсен — като Франческо I де Медичи, велик херцог на Тоскана — има много повече нещастни случаи: Наполеон Бонапарт, вероятно отровен от тапетите в жилището, където е живял след изгнанието си на остров Света Елена; Симон Боливар (от водата в Южна Америка); и американският посланик в Италия през 50-те години на двайсети век (от олющената боя в резиденцията му). Възможно е също лудостта на крал Джордж да се е дължала на този химичен елемент.

— Може ли да го видим? — попита Сакс.

— Съжалявам, не може. В безсъзнание е. Но някоя от сестрите ще ви извика, когато се събуди.

Райм забеляза избора на съюз от лекаря, специално заради Рейчъл.

Не „ако“, а „когато“.

Лекарят отново стисна ръцете им.

— Мислите ли, че някой го е направил умишлено?

— Да.

— О, ужасно.

Телефонът му иззвъня и без да каже нищо, той се обърна и вдигна.

44.

През октомври 1818 година една красива жена с ъглесто лице и пронизващи очи е починала на трийсет и четири години в окръг Спенсър, Индиана.

Има различни теории относно причините за смъртта на Нанси Линкълн — може би туберкулоза или рак, но преобладаващото мнение е, че е станала жертва на млечната болест, която е отнела живота на хиляди хора през деветнайсети век. Въпреки че конкретната причина не може да бъде посочена, смъртта на Нанси е добре документирана: деветгодишният й син Ейбрахам, бъдещият президент на Съединените щати, е помагал на баща си да скове ковчега на майка му.

Млечната болест останала мистерия за медиците години наред, докато най-сетне установили, че се предизвиква от съединението треметол — силно токсичен алкохол, който се натрупва в кравето мляко, след като животното е пасло агератина.

Това растение е често срещан бурен, който не допринася много за естетичния вид на градината и съответно Били Хейвън не го ценеше като модел за рисуване. Той обаче много го уважаваше заради токсичните му свойства.

Когато бъде погълнат, треметолът причинява мъчителни болки в корема, силно гадене и жажда, неконтролируеми гърчове и експлозивно повръщане.

Дори в малки количества има смъртоносен изход.

Навел глава с кафява шапка с тясна козирка — много хипстърско — и дълъг черен шлифер, Били вървеше през Сентръл Парк от западната страна. Носеше куфарче (разбира се, с ръкавици). Отиваше на юг и бе направил сериозен преход пеша от Харлем, но искаше да избегне камерите за наблюдение в метрото, макар сега да изглеждаше много различно от Убиеца от подземията при предишните му атаки.

Да, сега щеше да използва треметол, но предстоящата атака не беше свързана с татуиране, затова бе оставил машинката в студиото си близо до Канал стрийт. Днес обстоятелствата му диктуваха друг способ на отравяне. Но той му носеше не по-малко удовлетворение.

Били беше в добро настроение. О, предишните нападения му бяха доставили голямо удоволствие — да вкарва отровата в кожата на жертвите, като очертае точно кръвната линия, внимателно изписвайки серифите на готическите букви.

Тату „Били“…

Но това му носеше удовлетворение, както човек се чувства добре, след като си свърши добре работата или домашните задължения.

Това, което щеше да направи сега, бе на съвсем друго ниво на удоволствието.

Били излезе от парка и внимателно огледа улиците, за да се увери, че никой не го гледа подозрително. Не видя патрулиращи полицаи. И продължи към целта си.

Да, тази атака щеше да бъде различна.

Първо, нямаше послание. Просто щеше да даде треметола на жертвата. Без белези, без татуировки, без модификации.

Освен това нямаше намерение да убива жертвата. Тази смърт в крайна сметка щеше да навреди на Модификацията. Не, щеше да използва отровата само за омаломощаване.

Освен това тази атака щеше много да промени живота на жертвата му в бъдеще. Защото може би най-смущаващите последствия от отравянето с агератина са делириум и деменция. Мъжът, когото след съвсем малко възнамеряваше да отрови, щеше да се превърне в бълнуващ безумец за много, много дълго време.

Въпреки това Били съжаляваше за едно: че жертвата му нямаше да е в състояние да изпита изгарящото, нетърпимо гадене и коремните болки, които причинява токсинът на агератината. Линкълн Райм нямаше сетивност от врата надолу. Повръщането, гърчовете и другите симптоми щяха да бъдат неприятни, но не толкова ужасни, колкото при човек с нормално функционираща нервна система.

Били зави на запад по странична улица и влезе в ярко осветен китайски ресторант, в който миришеше на чесън и нагорещена мазнина. Отиде в тоалетната, където в една кабинка свали шапката и шлифера и сложи гащеризон.

Излезе — незабелязано за клиентите и персонала — пресече улицата и влезе в обслужващия проход, водещ зад къщата на Райм.

Глухата уличка смърдеше — малко като в китайския ресторант — но беше сравнително чиста. Настилката бе от стари павета и асфалтови кръпки, покрити с киша и лед. До тухлената стена имаше няколко добре подредени контейнера за смет. Тук бяха задните стени на няколко къщи, включително тази на Райм и една по-голяма жилищна постройка.

Били забеляза видеокамерата зад къщата на Райм и се престори, че проверява нещо по електрическите кабели.

Клекна зад един контейнер, сякаш търсеше прекъсната жица, и така заобиколи камерата и се приближи до задната врата. Извади заредената с токсина от агератина игла от едно калъфче за четка за зъби и пъхна спринцовката в джоба си.

Треметолът беше прозрачна течност и представляваше алкохол, който щеше да се смеси напълно с това, което според проучването на Били беше любимото питие на Райм — малцово шотландско уиски. Освен това нямаше вкус.

Дланите на Били се потяха. Сърцето му биеше силно.

В момента вътре можеше да има десет въоръжени полицаи на съвещание с Райм. Алармата сигурно не беше активирана (не я включваха през деня), но имаше голям риск някой да го забележи, докато сипва отровата в бутилката.

Можеха да го застрелят на място.

Но Модификацията, разбира се, бе свързана с рискове. Коя важна мисия не беше? Затова по-добре да действа. Били извади телефона си, един предплатен модел, непроследим, и набра номер.

Почти веднага чу:

— Полиция и пожарна. Какъв е проблемът?

— Въоръжен мъж в Сентръл Парк! Нападна една жена!

— Къде сте, господине?

— Има пистолет! Мисля, че иска да я изнасили!

— Да, господине. Къде сте? Къде точно?

— Сентръл Парк — запад. Около… не знам. Тук е… аха, пред „Сентръл Парк Уест“ трийсет и пет.

— Има ли пострадал?

— Мисля, че да! Боже! Моля ви. Изпратете някого.

— Опишете го.

— Мургав. Около трийсетте.

— Как се казвате…

Щрак.

След шейсет секунди чу сирените. Били знаеше, че Двайсети участък е съвсем наблизо.

Още сирени.

Десетина патрулни коли вероятно.

Били изчака воят от сирените да се усили; това щеше да привлече вниманието на всички в къщата. Като предположи, че никой няма да следи мониторите на охранителната система, той се приближи небрежно до задната врата на Райм. Отново спря. Огледа се. Нямаше никого. Наведе се към бравата.

По-късно полицията можеше да гледа записа — ако изобщо имаше такъв — и да види престъпника. Но щяха да различат само неясен силует, с наведена глава.

И щеше да бъде твърде късно.

45.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Райм.

С Мел Купър бяха в предното антре на къщата, при отворената врата. Рон Пуласки отиде при тях. Всички гледаха улицата, задръстена с полицейски коли, два микробуса на специалния отряд и две линейки.

Сини, бели и червени светлини мигаха тревожно.

Купър и Пуласки бяха сложили ръце върху пистолетите си.

Том беше на горния етаж и гледаше от прозореца на спалнята.

Преди пет минути Райм чу неистов вой на сирени и след миг цялата улица отпред се изпълни с коли. Очакваше да продължат по „Сентръл Парк Уест“, но не. Спряха точно пред съседната сграда на север. Пронизителният вой продължи няколко секунди, после една по една патрулките изключиха сирените.

Райм надникна навън и измърмори:

— Обади се в централата, Мел. Разбери какво става.

Отначало предположи, че тревогата е свързана по някакъв начин с него — може би убиецът се беше опитал да проникне в къщата му — но после забеляза, че вниманието на полицаите е насочено към самия парк и никой от тях не се интересува от дома му.

Купър говори с някого в диспечерската служба и след малко затвори.

— Нападение в парка. Мургав мъж, около трийсетте. Може би опит за изнасилване.

— Аха.

Продължиха да гледат още три-четири минути. Райм се взря в парка. Трудно можеше да видиш нещо във възобновилия се мокър снеговалеж. Изнасилване ли? Наистина, нагонът беше много по-импулсивен и силен от жаждата за пари, но при такова време?

Замисли се дали няма да се обърнат към него за огледа на това местопрестъпление — при този валеж откриването на веществени доказателства щеше да е голямо предизвикателство.

В този момент се сети за Лон Селито, който обикновено действаше като посредник на нюйоркската полиция, когато му възлагаха такива задачи. Детективът все още беше в най-спешното от спешните отделения и не се знаеше дали ще дойде в съзнание.

Райм забрави за изнасилването — или опита за изнасилване. С Пуласки и Купър се върнаха в трансформирания в лаборатория салон, където допреди малко бяха анализирали уликите, донесени от детектив Шайен Едуардс — открити на местопрестъплението в дома на Пам Уилоуби.

Нямаше много, въпреки че извършителят бе избягал толкова бързо, че беше оставил иглата, с която беше инжектирал Сет, и шишенцето с отрова, което вероятно е възнамерявал да убие младежа. Веществото беше екстракт от растението актея — известно още като кукленско око, защото плодовете му приличат на очни ябълки. Зловещо. Токсинът, както обясни Купър, беше кардиогенен — с две думи, спираше сърцето. От всички отрови този път убиецът бе решил да използва най-хуманната, убиваща без болките, характерни за токсините, поразяващи стомашно-чревния тракт и бъбреците.

Райм забеляза, че Рон Пуласки гледа телефона си. Лицето му бе осветено от бледосиньото сияние на дисплея.

Проверяваше за съобщения или гледаше часа? В наши дни мобилните телефони се използват все по-често като часовници.

Пуласки прибра телефона и каза:

— Трябва да тръгвам.

Значи — часа. Не съобщения.

Мисията под прикритие на Рон Пуласки в погребалното бюро съвсем скоро щеше да започне — да види кой ще дойде да прибере тленните останки на Часовникаря и може би с малко късмет да научи нещо повече за тайнствения злодей.

— Действай. Готов ли си да бъдеш Серпико? Готов ли си да бъдеш Гилгуд?

— Той полицай ли е? Я чакай, Серпико не го ли гръмнаха в лицето?

Райм и Пуласки бяха отделили време сутринта, за да измислят история, която да звучи правдоподобно на управителя на погребалното бюро и този, който щеше да дойде за останките на престъпника.

Линкълн никога не беше работил под прикритие, но знаеше правилата: по-малко е повече и повече е по-малко. Тоест да извлечеш максимума от ролята си, да разучиш всеки възможен факт, но когато се представяш на извършителя, да даваш само минимална информация. Най-сигурният начин да се издадеш, е, ако се опиташ да измислиш пред престъпника много подробности за себе си.

Затова двамата с Пуласки бяха измислили биография на Стан Валенса, която би представила връзката му с Часовникаря по най-правдоподобния начин. Младият полицай цял ден обикаляше лабораторията и декламираше фактите за фалшивата си самоличност:

— Роден в Бруклин, има фирма за внос и износ, разследван за търговски шпионаж, разпитван във връзка с банкови измами, разведен, оръжейни познания, нает от Часовникаря за превоз на няколко контейнера в чужбина, не, чакай, не мога да кажа името му, не, не знам какво е имало в контейнерите. Отново: роден в Бруклин, има фирма за внос и износ…

Сега, докато Пуласки обличаше якето си, Райм каза:

— Слушай, новобранец, недей да мислиш за факта, че това е последният ни шанс да попълним празнотите в биографията на Часовникаря.

— Мм… добре.

— И ако се провалиш, никога повече няма да имаме тази възможност. Не мисли за това. Прогони тези мисли.

— Аз… — Младежът видимо се отпусна. — Ти май се гъбаркаш с мен, а, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Ще се справиш отлично.

Пуласки се изсмя и излезе в коридора. След малко воят на вятъра, проникнал през отворената входна врата, оповести излизането му. Езичето на бравата изщрака; после — тишина.

Райм се обърна и погледна пликчетата с веществени доказателства, които детектив Едуардс бе събрала в апартамента на Пам след нападението над Сет. Но погледът му спря зад лабораторната маса.

Виж ти, какво беше това?

Чудо ли бе станало?

Райм се загледа към етажерката с книгите му по криминалистика, купчина специализирани списания, апарата за измерване на плътностен градиент и… неговото малцово шотландско уиски. Бутилката „Гленморанги“ бе оставена на достъпно за него място. Том обикновено я слагаше на по-висока полица — извън обсега му, както родителите слагат бонбоните, за да не могат да ги стигнат децата, което адски дразнеше Райм.

Но явно грижовната му майка квачка се беше разсеяла и се бе прецакала.

Райм устоя на изкушението за момент и се върна при уликите от апартамента на Пам и складовото помещение в мазето. В продължение на половин час двамата с Купър анализираха откритото, което не беше много. Нямаше пръстови отпечатъци, разбира се. Имаше малко влакна и няколко косъма, които можеше да са от Пам или от нейна приятелка — или дори от Амелия Сакс, която често посещаваше момичето. Имаше частици, но повечето не се различаваха от намереното при другите огледи. Откриха само едно ново вещество — влакна от мястото, където убиецът бе сграбчил Сет за ризата. Оказа се, че са от архитектурен план. Най-вероятно бяха от извършителя, защото в работата си като рекламен агент на свободна практика младежът не използваше такива схеми. Пам също нямаше достъп до такива.

Мел Купър попълни таблицата на уликите с данни за микроследите, спринцовката, снимки на местопрестъплението, отпечатъци от калцуни.

Райм погледна недоволно оскъдната информация. Никаква идея не му хрумваше.

Завъртя се с количката и се насочи към етажерката, като си мислеше за аромата на торф на уискито, с остър, но не прекалено силен вкус на дим.

След като хвърли кратък поглед към кухнята, където Том работеше нещо, и към Купър, зает с подреждането на веществените доказателства, той лесно взе бутилката от рафта и я сложи между краката си. По-трудно се справи с кристалната чаша — вдигна я и внимателно я постави на полицата така, че да може да налее уиски.

Пак взе бутилката, внимателно отвори капачката и наля уиски в чашата.

Един пръст, два пръста… добре де, хайде три.

Беше труден ден.

Бутилката се озова пак там, откъдето я беше взел. Райм се обърна с количката и се върна в средата на лабораторията.

— Нищо не видях — каза Купър, застанал с гръб към него.

— И без това никой не вярва на очевидци, Мел.

Райм бавно се приближи до таблицата и спря, без да изплиска дори капка.

46.

Амелия Сакс седеше в едно кафене в Мидтаун — една от онези традиционни закусвални, които се срещат все по-рядко, задушени от големите вериги с фалшиви чуждестранно звучащи имена. Тук всичко си беше както трябва: изцапаните менюта, персонал със средиземноморски черти, скърцащи столове — и най-вкусната, носеща чувство за уют храна в радиус от километри наоколо.

Сакс беше изнервена. Човъркаше кожичките на ноктите си, като се стараеше да не ги разкървави. Лош навик. Непреодолим. С някои неща можеше да се справи, с други — не.

Можеше ли да осуети пребиваването на Пам при Сет?

Остави две съобщения на момичето — допустимият максимум, помисли си — но все пак се обади още веднъж и Пам вдигна на третото позвъняване. Сакс попита как е Сет.

— Лекарите са му казали, че е добре. Дори не са го хоспитализирали.

Пам явно не й беше ядосана, както по-рано; поне й говореше.

— Ами ти?

— Добре съм.

Пак мълчание.

Амелия си пое шумно въздух, за да прикрие неловката пауза, и предложи да се видят на кафе.

Пам се поколеба, но прие, като добави, че така или иначе трябва да отива на работа. Предложи тази закусвалня, точно срещу театъра.

Сега Сакс премяташе телефона в ръка и човъркаше кожичките си.

Колекционера на кожа…

Какво да каже на момичето, за да го убеди да не зарязва учението и да не тръгва на околосветско пътешествие?

„Я чакай — смъмри се. — Не я приемай така. Момиче. Не може така. Тя е на деветнайсет. Преживяла е отвличане и опит за убийство. Крила се е от бандити. Има право сама да решава, има право да греши.“

И освен това, запита се Сакс, тя ли беше човекът, който да каже кое е грешка?

Коя беше тя, та да преценява?

Замисли се за собствения си интимен живот. Гимназията за нея бе, както за всички, период на откривателство, на въодушевление, тромави свалки и неуспешни начала. После се беше впуснала в света на професионалната мода. Висока, красива манекенка, Сакс бе принудена да се огради с непроницаема стена. Беше жалко, защото някои от мъжете, които срещаше на фотосесиите и в рекламните агенции, вероятно бяха свестни момчета. Но те бяха малцинство сред голям брой играчи. Затова по-лесно беше да казва „не“ на всеки, да се завре в гаража и да тунингова колата си или да отиде на пистата и да прави кръгчета със своята камаро SS.

След като постъпи в полицията, нещата не се подобриха много. Уморена от постоянните предложения, неприличните шеги, инфантилните погледи и поведение на колегите, тя продължи да страни от мъже. Това бе отговорът, който колегите й разбираха, след като отхвърлеше опитите им за свалка. Обявиха я за лесбийка. При това красива. Каква загуба!

Тогава срещна Ник. Първата й истинска, обсебваща, всеобхватна любов.

И оказа се, предадена любов.

Не от обикновения вид. Но за Сакс — може би по-лошо. Ник се оказа корумпиран полицай. Корумпиран полицай, който вреди на хората.

Срещата с Линкълн Райм я спаси. Както професионално, така и в личен план. Макар че тази връзка очевидно също беше нестандартна.

Не, животът и жизненият опит на Сакс едва ли й даваха право да поучава Пам. Въпреки това, както когато караше бавно или се поколебаваше, преди да изрита някоя врата и да нахлуе при тактически щурм на сграда, тя не можеше да се сдържи да не даде мнението си.

Ако момичето… ако младата жена изобщо дойдеше.

Все пак дойде, но с петнайсет минути след уречения час.

Сакс не коментира закъснението, само стана и я прегърна. Пам не я отблъсна, но полицайката почувства скованост в раменете й. Забеляза също, че младата жена не съблече палтото си. Само свали плетената си шапка и разтърси косата си. Ръкавиците също свали. Но посланието беше ясно: „Разговорът ни ще е кратък. За каквото и да искаш да говорим“.

И не се усмихна нито веднъж. Пам имаше красива усмивка и Сакс обожаваше, когато лицето й се озареше спонтанно. Но не тук. Не сега.

— Как са семейство Оливети?

— Добре. Хауард е взел ново куче за децата и Джаксън много си играе с него. Марджъри е отслабнала пет килограма.

— Знаем, че полагаше усилия.

— Да. — Пам погледна менюто. Сакс знаеше, че няма да поръча нищо. — Лон добре ли е?

— Все още има опасност. В безсъзнание е.

— Ох, лоша работа. Ще се обадя на Рейчъл.

— Ще се зарадва.

Младата жена вдигна глава.

— Слушай, Амелия. Искам да ти кажа нещо.

Дали щеше да е хубаво, или лошо?

— Извинявай за онова, което казах за теб и майка ми. Не бях права.

Сакс вдигна длан.

— Няма проблем. Беше ядосана.

Младата жена кимна — да, беше ядосана. И очите й показваха, че още е, въпреки извинението.

Около тях любовни двойки и семейства, родители с деца на всякаква възраст, пакетирани в зимни пуловери и фланели, седяха на кафе и какао, супа и сандвичи и разговаряха, смееха се, шепнеха си. Всичко изглеждаше толкова нормално. И толкова далеч от драмата на масата, на която седяха двете.

— Но трябва да ти кажа, Амелия. Нищо не се е променило. Заминаваме след месец.

— Месец?

— След семестъра. — Пам не смяташе да спори повече. — Амелия, моля те. Което правим, е хубаво. Щастлива съм.

— И аз искам да съм сигурна, че ще останеш такава.

— Както и да е, всичко е решено. Заминаваме. Първо Индия, така решихме.

Сакс дори не знаеше дали Пам има задграничен паспорт.

— Чуй ме. — Тя вдигна ръце. Осъзна, че жестът изразява отчаяние, и затова отново ги свали. — Сигурна ли си, че искаш да… да объркаш живота си по този начин? Аз наистина не мисля, че трябва да го правиш.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

— Не ти казвам какво да правиш. Но ти давам съвет като на човек, когото обичам.

— А аз мога да не те послушам. — Пам въздъхна. — Мисля, че ще е по-добре да не си говорим известно време. Това е всичко… Ядосана съм. И е повече от ясно, че и аз страшно те дразня.

— Не. Няма такова нещо. — Сакс посегна към ръката на момичето, но то се дръпна. — Тревожа се за теб.

— Не е необходимо.

— Но аз се тревожа.

— Защото ме възприемаш като дете.

„Ами като се държиш като такова“ — помисли си Амалия.

Но се сдържа. После си каза: „Юмручно време“.

— Ти имаше трудно детство. Уязвима си. Не знам как иначе да го кажа.

— Ох, пак тази песен. Наивна? Глупачка?

— Разбира се, че не. Но наистина преживя тежък период.

След като избягаха от Ню Йорк след опита за терористичен акт, организиран от майката на Пам, двете се бяха скрили при малка група мъже от една нелегална милиция и техните „жени“ в Ларчууд, Мисури, северозападно от Сейнт Луис. Животът на момичето се бе превърнал в ад — промиване на мозъка с расистка идеология, публичен бой на голо за неуважително поведение. Възпитаните у дома момчета учеха земеделие, търговия с недвижими имоти и строителство; Пам като момиче можеше да разчита само че ще готви, ще шие и ще получи каквото може домашно образование.

Бе прекарала детските си години там нещастна, но твърдо решена да не се подчини на въоръжената крайнодясна фундаменталистка групировка. Когато станала по-голяма, се измъквала и си купувала „демоничните“ книги за Хари Потър, „Властелина на пръстените“ и „Ню Йорк Таймс“. И не се примирявала с онова, което се очаквало от повечето момичета. (Когато един от проповедниците се опитал да опипа гърдите й, за да види „дали сърцето й бие за Исус“, Пам му направила мълчаливо предупреждение „долу ръцете“, като му нанесла дълбока рана в ръката с макетен нож, какъвто все още често носеше.)

— Казах ти, това е минало. Свършено е. Няма значение.

— Има значение, Пам. Бяха тежки години за теб. Отразили са ти се — по начин, за който не подозираш. Ще ти трябва време, за да преодолееш всичко. И трябва да разкажеш на Сет всичко за живота си в нелегалност.

— Не, не трябва. Не е необходимо да правя нищо.

— Мисля, че се хващаш за първата възможност за стабилна връзка. Ти си зажадняла за това. Разбирам те.

— „Разбирала“. Това звучи снизходително. И го казваш, сякаш съм отчаяна. Казах ти, няма да се омъжвам. Няма да забременявам. Искам да пътувам с момчето, което обичам. Какво толкова?

Този разговор не вървеше на добре. „Как можах да изпусна нещата от контрол?“ — помисли си Сакс. Това беше същият разговор, който бяха водили онзи ден. Само дето тонът бе по-мрачен.

Пам си сложи шапката и понечи да стане.

— Моля те, изчакай само минутка. Остави ме да кажа още нещо. Моля те.

Нетърпелива, Пам отново седна. Дойде една сервитьорка. Тя й даде знак да си върви.

— Не можем ли… — започна Сакс.

Но не успя да довърши молбата си към тийнейджърката, защото в този момент телефонът й избръмча. Беше текстово съобщение от Мел Купър. Молеше я да отиде в дома на Райм колкото може по-скоро.

Всъщност, забеляза тя, съобщението изобщо не беше молба.

Няма как да е, когато в съобщението фигурира думата „спешно“.

47.

Докато оглеждаше задната врата на къщата на Райм, облечената с гащеризон за огледи, Амелия Сакс заключи: „Мръсникът определено умее да отваря ключалки“.

Извършител 5–11 бе оставил само една едва забележима драскотина при влизането си в къщата, за да сипе отрова в бутилката уиски на етажерката на Райм — след което хитро я бе поставил така, че криминалистът да може да я вземе. Сакс не се изненадваше, че престъпникът умее да отваря заключени врати — талантът му в татуирането свидетелстваше за голяма сръчност.

Вятърът навяваше мокър сняг навсякъде. До момента всякакви улики в задната уличка и около вратата вероятно бяха заличени. Отвътре, където би трябвало да има следи от обувки, тя откри само отпечатъци от калцуни.

Стратегията на нападението беше ясна: Извършител 5–11 бе вдигнал фалшива тревога за опит за изнасилване в Сентръл Парк, близо до къщата. Когато Райм и останалите бяха отишли на главния вход, за да видят какво става, убиецът се беше промъкнал отзад, намерил бутилката уиски, сипал отрова вътре и избягал незабелязано.

Сакс направи оглед по маршрута му от задния вход до стълбите, после през коридора от кухнята до салона. Райм имаше алармена система, но я изключваха, когато в къщата имаше хора. Главният и задният вход се наблюдаваха с камери, но можеха да се гледат само на момента; не записваха.

Сакс се почувства като насилена. Някой бе нахълтал в нейната крепост, някой бърз и ловък. И носещ смърт. Том вече беше уредил ключалките да бъдат сменени и да се сложат резета на двете врати, но влезе ли някой в жилището ти, никога няма да го почувстваш отново чисто и неопетнено. И винаги ще се тревожиш, че може отново да се случи.

Най-сетне Сакс се върна в лабораторията и подаде събраните микроследи на Мел Купър.

Линкълн Райм се обърна с количката от масата, където разглеждаше уликите, и попита:

— Е? Има ли нещо?

— Не много — отговори Сакс. — Почти нищо.

Райм не беше изненадан.

От Извършител 5–11 всичко можеше да се очаква.

Тя го погледна внимателно, сякаш все пак бе отпил от отровеното уиски.

А може би се тревожеше, защото престъпникът бе проникнал в къщата, сипал отрова в бутилката и избягал, без никой да го забележи.

Райм със сигурност се тревожеше. Но повече го беше яд, защото не се беше досетил, че уискито е отровено, въпреки че сега, като премисляше всички факти, виждаше, че е трябвало да разбере. Очевидно беше, че Том никога не би оставил бутилка четирийсетградусов алкохол на достъпно за шефа си място. И това — в комбинация с фактите, че Лон Селито и Сет Макгуин бяха станали мишена, а пред къщата имаше полицейска акция — идеалното отвличане на вниманието; да, Райм трябваше да се досети.

Но не, той се беше спасил благодарение на обаждане от 911. Минувач по страничната улица видял подозрителен мъж да се измъква от сервизния проход зад къщата на Райм и да прибира спринцовка.

— Изглеждаше съмнително — бе докладвал добрият самарянин. — Може да е нещо с наркотици или да се кани да обере някого.

Диспечерите се обадиха и Райм веднага разбра, че поставеното не на мястото му „Гленморанги“ е като ябълката на Снежанка.

Погледна чашата в ръката си и осъзна, че секунди са го делели от много неприятна смърт — и по-неприятна за околните, отколкото за него, предвид факта, че нямаше да усети много от мъчителната болка, причинена от отровата.

Бързо обаче прогони мислите за смъртта, защото от години бе готов да я приеме — по своя воля или не. Здравословното му състояние — квадриплегията — вървеше с доста екстри, които можеха да го изпратят в ковчега за часове: дисрефлексия и сепсис например.

Затова — опит за отравяне? Добре дошло, ако питаха него. Така можеха да открият още улики и да се доближат малко повече до разкриването на духовния наследник на Колекционера на кости.

48.

Тук имаше нещо гнило.

Рон Пуласки знаеше, че не е предвидена заупокойна служба за Ричард Логан.

Но явно нещата се бяха променили.

В стаята, където го насочиха, в погребално бюро „Берковиц“ на ъгъла на „Бродуей“ и Деветдесет и шеста улица имаше шестима души.

Той още не беше влязъл. Стоеше в коридора отвън и надничаше вътре. Помисли си: „Трудно е да се слееш с тълпата, когато си сред половин дузина души, които се познават един друг — и един или няколко от тях имат добри основания да заподозрат, че си подставено лице, и да те застрелят“.

Пък и името на погребалната агенция! Берковиц не беше ли Сина на Сам? Онзи сериен убиец от седемдесетте и осемдесетте?

Лош знак.

Въпреки че полагаше големи усилия да бъде като Линкълн Райм и да не вярва в поличби и суеверия, Рон Пуласки вярваше.

Понечи да влезе, но спря.

Пуласки дълго се опитваше да свикне с мисълта, че отива на мисия под прикритие. Той беше патрулиращ полицай, улично ченге — както се шегуваха двамата с брат му близнак, също униформен. Спомни си лошия хип-хоп, който двамата съчиняваха:

Улично ченге, лошо ченге, пише ти фиша и те пуска да дишаш.

Или ти чете правата и те праща зад решетките…

В „Райърс“, на острова, в залива.

Рон не знаеше почти нищо за изкуството на сценариите и работата под прикритие — толкова добре овладяно от хора като Фред Делрей, висок, слаб чернокож агент от ФБР, способен да изиграе всякаква роля, от карибски наркопласьор или мафиот в стила на Чарлз Тейлър до директор на преуспяваща компания.

Делрей беше роден за актьор. Глас, поза, изражение… всичко. Сигурно и този Гилгуд беше такъв (може би Делрей работеше с него). И Серпико. Дори да го бяха застреляли.

Улично ченге, лошо ченге, джапа смело в локвите…

Рапърският речитатив, който зазвуча в главата му, някак облекчи безпокойството му.

„Защо си толкова нервен, по дяволите?“

Не се налагаше да шпионира наркопласьори и улични бандити. Близките и приятелите на Ричард Логан, или които други се бяха събрали в погребалното бюро, изглеждаха като средностатистически, спазващи закона жители на Манхатън. Часовникарят се беше движил в друга среда в сравнение с повечето престъпници — на доста по-високо ниво. О, да, той беше осъден убиец. Но Пуласки не можеше да си представи Логан, изтънчения убиец, в някое скривалище на наркотърговци или в лаборатория за амфетамини. Луксозни ресторанти, шахматни турнири, музеи — повече му отиваха. Все пак младият полицай не забравяше, че Часовникаря се беше опитал да убие Райм при последната им среща. Може би в завещанието си бе оставил указания за някой съучастник да направи това, което Пуласки правеше в момента: да отиде в погребалното бюро, да разпознае промъкналия се там полицай под прикритие и после да го завлече в някоя тъмна уличка и да го очисти.

„Ох, за бога. Слез на земята. Има риск, но няма да те гръмнат тук. Недей да се проваляш и да разочароваш Линкълн и Амелия.“

Тази проклета неувереност, колебанието. Никога нямаше да изчезнат съвсем.

Поне си мислеше, че изглежда добре за ролята. Черен костюм, бяла риза, тясна вратовръзка. (За малко не сложи униформената си полицейска вратовръзка, но си каза: „Луд ли си?“. Тя нямаше щамповани полицейски емблеми, но някой от присъстващите можеше да е познавал ченге в миналото.) Беше си придал запуснат вид — по настояване на Линкълн. Небръснат от вчера (което изглеждаше малко смешно, защото трябваше да се приближиш до него, за да видиш наболата руса брада), с петна на ризата и мръсни обувки. Освен това се беше упражнявал да гледа страшно.

Непроницаем, хладен поглед.

Пуласки отново надникна в погребалната зала. Стените бяха боядисани в тъмнозелено и покрай тях бяха наредени столове за четирийсет-петдесет души. По средата имаше маса с пурпурна покривка, а върху нея — скромна урна. Посетителите бяха четирима мъже на възраст от около четирийсет и пет докъм седемдесетте, доколкото можа да прецени. Имаше две жени — вероятно съпруги или приятелки на двама от мъжете. Облеклото им беше каквото можеше да се очаква — тъмни костюми и рокли, консервативно.

Странна работа. Бяха му казали, че няма да има поклонение или служба. Само някой щял да дойде да прибере останките.

Да, подозрително. Дали не беше клопка?

Куршум в главата?

От друга страна, ако нямаше нищо подозрително, ако плановете се бяха променили, за да организират импровизирана служба в памет на Часовникаря, това би било голямо попадение. Със сигурност някой, който е познавал добре Ричард Логан, би могъл да даде ценна информация за покойния зъл гений.

„Добре, хайде, действай.“

Улично ченге, лошо ченге, през кишата отива на погребение.

Пуласки се приближи до един от опечалените, възрастен мъж с тъмен костюм.

— Здравейте. Аз съм Стан Валенса.

Беше репетирал безброй пъти да казва името и да отговаря на него (бе накарал Джени да го нарича така миналата вечер), за да не пропусне да се обърне, ако някой го извика като „Стан“. Или по-лошо, да се огледа назад, ако чуе името.

Другият мъж се представи — не беше с фамилия Логан — и запозна Пуласки с още един мъж и една жена. Полицаят се помъчи да запомни имената им, после си каза, че не трябва да забрави да снима с телефона си присъстващите.

— Откъде го познавате? — попита възрастният мъж и кимна към урната.

— Работили сме заедно.

Другите примигнаха смаяно.

— Преди няколко години.

По-младият от двамата мъже се намръщи. Като гримаса от „Семейство Сопрано“.

— Работили сте заедно, а?

— Да.

— Добре ли се познавахте?

„Бъди смел“ — каза си Пуласки.

— Да. Доста добре.

Погледът му казваше: „Защо, теб какво те интересува?“. Спомни си всичко, което можа за престъпленията, които бе организирал Часовникаря. Не възнамеряваше да се представя като съучастник на убиеца, а само да намекне, че е участвал в някои тайнствени машинации — колкото да възбуди интереса на всеки, който би искал да се докопа до нещо от започнатите начинания на Логан.

Контейнери, пратки, вътрешна информация.

По-малко е повече, повече е по-малко.

Разговорите стихнаха. Пуласки долови класическа музика от скрити в стената колони. Не я беше чул досега.

За да поддържа разговора, изрече:

— Колко тъжно.

— Но е облекчение — отбеляза едната жена.

Облекчение — да, вероятно. Да умреш от сравнително бърза и безболезнена смърт, вместо да прекараш остатъка от живота си в затвора, сигурно беше избавление.

— Преди две-три години, когато работехме заедно, изглеждаше здрав — продължи той.

Дори имаше снимка на Логан от онова време и убиецът наистина изглеждаше здрав като бик.

Хората отново го изгледаха.

— И толкова млад — добави полицаят под прикритие.

Тук нещо не беше наред. Но по-възрастният от присъстващите се наведе към Пуласки и докосна ръката му. Усмихна се:

— За мен, да, беше млад.

Посетителите бавно започнаха да излизат. Единият вече беше вън.

За да вземе пистолета си?

Нещата не вървяха добре. Пуласки отново се обърна към възрастния мъж, но преди да каже нещо, друг глас се намеси. Тих, но решителен:

— Извинете, господине?

Пуласки се обърна. Някакъв здравеняк с тъмен костюм го гледаше втренчено.

— Може ли да поговоря с вас за момент?

— С мен ли?

— Да, с вас.

Здравенякът подаде ръката си — много голяма, мазолеста ръка — но не за да се ръкуват. Посочи към вратата и коридора наляво.

— Вие сте?

— Стан Валенса.

Пуласки му подаде една от евтините визитки, които собственоръчно бе направил.

Мъжагата обаче не се интересуваше от документи за самоличност. Той впи поглед в Пуласки и прошепна хрипливо:

— Господин Валенса, знаете, че има хора, които понякога посещават заупокойни служби с надеждата да изкарат нещо.

— Да изкарат нещо?

— Неща като безплатна храна на вечерята в памет на покойника или възможност да продадат застраховки или финансови програми. Понякога се появяват и адвокати.

— Наистина ли?

— Да.

Пуласки си спомни, че се очаква да играе безскрупулен тип, а вместо това му личеше, че е нервен. А последната му реплика вече бе капакът.

— Това мен какво ме засяга? — сопна се. — Кой сте вие?

— Аз съм Джейсън Берковиц. Заместник-директор. Близките на покойника намират поведението ви за подозрително. Твърдите, че сте го познавали.

— Кое е подозрително? Аз наистина го познавах.

— Твърдите, че сте работили с него.

— Не само твърдя. Наистина сме работили заедно.

Сърцето на Пуласки биеше толкова силно, че здравенякът сигурно го чуваше. Той обаче се опита да си придаде уверен вид.

— Не приличате на човек, с когото господин Ардел би работил.

— Кой?

— Блейк Ардел.

— Кой би трябвало да е това?

— Не би трябвало. Това беше мъжът, на чиято служба се натресохте.

— Натресъл? Какво искате да кажете, по дяволите? Тук съм за Ричард Логан.

Заместник-директорът примигна смутено.

— Господин Логан ли? О, боже! Страшно съжалявам, господине. Той е в „Покой“.

— Какъв покой?

— Така се казва залата отсреща. В тази зала, „Мир“, се провежда службата на господин Ардел.

По дяволите. Пуласки се опита да си спомни. Портиерът му беше казал да завие надясно. Но той бе завил наляво.

Мамка му, мамка му! Проклетата черепно-мозъчна травма. Ако трябваше да следи трафиканти на дрога, вече да е мъртъв.

„Мисли бързо!“

— Един от хората ви, не помня кой, ме насочи към тази зала.

— О, съжалявам. Моля, приемете нашите извинения. Вината е изцяло наша.

— И имената? Не бях чувал някой да дава имена на залите в погребална агенция. Трябва да имат номера.

— Да, господине, малко е необичайно. Много се извинявам. Наистина.

— Добре, няма проблем.

Пуласки се намръщи. Тръгна към другата зала, но спря, като си спомни странните изражения на близките на покойника.

— Може ли един въпрос? Казахте, че не приличам на човек, с когото този Ардел би работил. Какъв е бил?

— Работил е като порноактьор през седемдесетте — прошепна Берковиц. — Гей. Семейство не обича да говори за това.

— Разбираемо.

— Ето стаята с тленните останки на господин Логан.

Погребалният агент посочи една малка врата.

„Покой“…

Пуласки влезе в малкото помещение, пет на пет метра. Имаше няколко стола, масичка, безобидни пейзажи по стените. Също букет скромни бели цветя. И на покритата с кадифе маса, подобна на онази, на която бе поставена урната на бившия порноактьор, имаше кафяв кашон. Това сигурно бяха тленните останки на Часовникаря. До масата стоеше топчест, пооплешивял мъж с тъмен официален костюм. Говореше по мобилния си телефон. Погледна Пуласки за миг любопитно и пак се обърна. На полицая му се стори, че заговори по-тихо. След малко затвори.

Пуласки си пое въздух и нормализира дишането си. Приближи се до другия мъж и му кимна.

Мъжът нищо не каза.

Пуласки го изгледа от глава до пети. „Бъди директен, бъди груб.“

— Приятел на Ричард ли сте?

— А вие сте? — попита мъжът с мек баритон, със загатване на южняшки акцент.

— Стан Валенса — каза Пуласки. Името вече звучеше почти естествено от устата му. — Попитах вие приятел на Ричард ли сте?

— Не знам кой сте и не знам защо питате.

— Добре, аз съм работил с Ричард. От време на време. Чух, че го кремират тази сутрин, и реших, че ще има служба.

— Работили сте с Ричард — повтори мъжът, като огледа изпитателно полицая. — Ами, няма служба. Аз съм натоварен да занеса праха му у дома.

Пуласки се намръщи:

— Адвокат?

— Да. Дейв Уелър — представи се мъжът, без да подаде ръка.

Младият мъж не се засегна.

— Не си спомням да съм ви виждал на процеса.

— Господин Логан не беше мой клиент. Изобщо не го познавам.

— Само ще занесете праха му у дома?

— Както казах.

— В Калифорния, нали?

Вместо отговор адвокатът попита:

— Какво правите тук, господин Валенса?

— Да засвидетелствам почит. — Пуласки се приближи до кашона. — Няма ли урна?

— Няма смисъл от урна. Ричард е поискал прахът му да бъде разпилян.

— Къде?

— Вие ли изпратихте цветята?

Уелър кимна към букета. Пуласки се опита да си придаде леко изненадано изражение.

— Не.

Приближи се до вазата и прочете картичката. Изсмя се мрачно.

— Доста подло — отбеляза.

— В какъв смисъл?

— Знаете ли кой е изпратил букета?

— Прочетох картичката, когато дойдох, но името не ми е познато. Линкълн Райм?

— Не знаете ли за Райм? — Пуласки понижи глас: — Той е кучият син, който прати приятеля ми в затвора.

— Полицай ли? — попита Уелър.

— Работи за полицията.

— Защо е изпратил тогава цветя?

— Мисля, че за да се изперчи.

— Е, напразно си е изхарчил парите. Ричард вече няма как да се засегне, нали?

Адвокатът кимна към кашона.

Мълчание.

Как да постъпи сега? Леле, актьорството било трудна работа. Пуласки реши да поклати глава от възмущение за това, колко несправедлив е светът. Сведе очи.

— Много жалко. Когато последно говорих с него, беше добре. Поне не спомена нищо за болки в гърдите.

Уелър го погледна с повече внимание.

— Говорили сте с него?

— Да.

— Наскоро ли?

— Да. В затвора.

— Сам ли сте тук?

Пуласки кимна. Зададе същия въпрос.

— Да, сам — отвърна адвокатът.

— Значи няма да има служба, а?

— Така решиха близките.

Уелър изгледа полицая внимателно.

Добре, Пуласки реши да не дава повече информация.

— В такъв случай, довиждане, господин Уелър. Предайте на близките му или който ви е наел, съболезнованията ми. И на мен ще ми липсва. Беше… беше интересен човек.

— Както вече казах, нямах честта да го познавам.

Пуласки си сложи тъмни памучни ръкавици и тръгна.

— Довиждане.

Уелър само кимна.

Едва когато Пуласки стигна до вратата, каза:

— Хайде да си поговорим реално, господин Валенса.

Младият полицай спря и се обърна.

— „Реално“? Какво искате да кажете?

Корав като Де Ниро. Корав като Тони Сопрано.

— Никой никога не е планирал да има заупокойна служба. Ако сте се обадили, за да разберете кога ще дойда да взема останките — което сте направили, след като сте тук — със сигурност сте разбрали, че няма да има служба. И така. Какъв извод мога да си направя?

Пуласки се замисли — демонстративно. Бръкна в джоба си и извади визитна картичка. Подаде я на адвоката:

— Дайте това на клиентите си.

— Защо.

— Просто им я дайте. Или я изхвърлете. — Сви рамене. — Както решите.

Адвокатът го изгледа хладно, но взе картичката. На нея бяха изписани само фалшивото име и номерът на предплатения телефон.

— С какво точно се занимавате, господин Валенса?

Пуласки бавно измери с поглед адвоката, като започна от голата глава и свърши с обувките, които бяха почти толкова лъскави.

— Приятен ден, господин Уелър.

И след като хвърли кос поглед на кутията с праха на Часовникаря, се насочи към вратата.

„Да, заковах го!“ — помисли си Пуласки.

49.

Извършителят не беше оставил в къщата толкова улики, на колкото се надяваше Райм.

И нямаше други солидни следи. Телефонният сигнал за забелязания нападател беше анонимен. Търсенето на свидетели, които биха могли да са видели престъпника, се оказа безрезултатно. Камерите за наблюдение в два близки магазина бяха записали слаб мъж с тъмен гащеризон и куфарче, който върви с наведена глава. Внезапно се беше вмъкнал в задънената уличка. Разбира се, лицето не се виждаше.

Мел Купър анализира бутилката и установи пръстови отпечатъци само от Райм и Том (дори нямаше от продавача или служителите от дестилерията в Шотландия).

По стъклото нямаше други следи.

Сакс каза:

— Няма нищо значимо, Райм. Освен това, че е факир в разбиването на ключалки. Няма следи от инструменти. Използвал е автоматичен шперц, сигурна съм.

Купър проверяваше съдържанието на пликчетата за улики.

— Няма много неща. — След малко обаче откри нещо. — Косъм.

— Чудесно — каза Райм. — Къде?

Купър погледна бележките на Сакс и обяви:

— Близо до полицата, където е сипал отровата в уискито.

— Жалко за хубавото уиски — измърмори Райм. — Но все пак — косъм. Това е добре. Обаче дали е негов, мой, твой, на Том, на доставчика?

— Сега ще проверим.

Техникът вдигна косъма от лепливата ролка и се подготви да го погледне под оптичен микроскоп.

— Има ли луковица? — попита Райм.

От един косъм може да се извлече ДНК, но само ако е запазена косъмната луковица.

В тази проба нямаше.

Въпреки това един косъм може да разкрие други факти за престъпника. Токсикологичният му профил например (космите задържат приетите наркотични вещества месеци наред). И истинския цвят на косата, разбира се.

Купър фокусира микроскопа и натисна копчето, изкарващо това, което виждаше, на големия монитор наблизо. Косъмът беше къс, само няколко милиметра.

— Мамка му — изруга Райм.

— Какво? — попита Сакс.

— На някого не му ли изглежда познато?

Купър поклати глава, но Сакс се засмя леко:

— Миналата седмица.

— Именно.

Косъмът не беше паднал от Извършител 5–11, а бе останал от случая с убийството пред кметството, над който бяха работили миналата седмица — служителят, убит при опит за грабеж. Косъмче от брада. Жертвата се беше обръснала точно преди да излезе от работа.

Това се случва понякога. Колкото и да си внимателен с веществените доказателства, миниатюрни количества винаги изпадат. Няма как.

Екранът на масспектрометъра светна; Купър прочете данните и обяви:

— Получих профила на отровата: треметол. Вид алкохол. От растението агератина, или змийски корен. Не е в достатъчно количество, за да те убие, освен ако не изпиеш цялата бутилка наведнъж.

— Не ме изкушавай — предупреди Райм.

— Но щеше да те разболее много сериозно. Тежка деменция. Може би постоянна.

— Може би не е имал време да инжектира цялата доза в бутилката. Нали знаеш, смъртоносна е дозата, а не самото вещество. Човек ежедневно поглъща антимон, живак и арсен. Но не в количества, които могат да навредят. По дяволите, даже с вода можеш да се отровиш. Ако изпиеш голямо количество твърде бързо, може да се получи натриев дисбаланс, който да спре сърцето.

Това беше всичко, докладва Сакс. Нямаше пръстови отпечатъци, нямаше следи от обувки, нямаше други частици.

Не че в апартаменти „Белведере“ бяха открили нещо повече. Никой не беше видял фалшивия пожарникар, раздаващ отровно кафе. Екипът, който бяха изпратили да претърси кофите за боклук в района, не беше открил други чашки от смесена с отрова напитка. Камерите за наблюдение също не помагаха.

Лон Селито все още бе в критично състояние и в безсъзнание — затова не можеше да им даде повече информация за престъпника (пък и Райм не вярваше Извършител 5–11 да е бил толкова непредпазлив, че да разкрие нещо повече за себе си, докато е давал кафето на детектива).

Мел Купър се обади на създадения от Селито екип и научи, че не са открили нищо, свързано с численото послание. Все пак имаше някакъв резултат. Получиха кратък доклад от другите служители в отдел „Тежки престъпления“, които Селито бе „натирил“, по неговите собствени думи, да проучват значението на татуираната стоножка.

От: Работен екип „Извършител 5-11“

До: Дет. Лон Селито, кап. Линкълн Райм

Относно: Стоножка

Не открихме връзка между престъпници от миналото и извършителя от този случай по отношение на татуировката на стоножка. Научихме следното:

Стоножките са членестоноги от клас Хилопода на подтип Мириапода. Имат по един чифт крака на всеки сегмент, но не е задължително да имат сто крака. Могат да имат от двайсет до триста. Най-голямата е дълга около трийсет сантиметра.

Стоножките имат „форципули“ които представляват видоизменени крака. С тях те хващат плячката и през специални отворчета инжектират в тялото й отрова, която я парализира или убива. Имат отровни жлези на първия чифт крака, които образуват подобен на щипци придатък, намиращ се винаги зад главата. Форципулите не са истински устни части, въпреки че се използват за залавяне, умъртвяване и задържане на плячката. Каналчетата на отровните жлези достигат почти до върха на всяка форципула.

В човешката култура стоножките се изобразяват с две цели. Първо, за сплашване на врага. Образът на ходеща змия, въоръжена с отровни челюсти, възбужда първичен страх у човека. Срещнахме следния цитат от един тибетски будист: „Който обича да плаши хората, ще се прероди като стоножка“.

Второ, стоножките олицетворяват нахлуване в на пръв поглед безопасни места. Те имат навик да се спотайват в обувки, легла, дивани, бебешки креватчета, чекмеджета. Теорията е, че това членестоного олицетворява идеята, че това, което мислим за безопасно, всъщност не е.

Забележете също, че някои хора си правят татуировки, вдъхновени от „Човешка стоножка“ — изключително безвкусен и гаден филм, в който трима души биват зашити един за друг по начина, който подсказва заглавието. Тези татуировки нямат нищо общо с въпросното членестоного.

— Написано е като некадърна курсова работа — измърмори Райм. — Пълен миш-маш, но все пак го разпечатай и го закачи на дъската.

Отвън се позвъни и за забавление на Райм всички в стаята се стреснаха. Купър и Сакс посегнаха към оръжието си — все още им държеше влага от опита за нападение по-рано днес. Линкълн обаче се съмняваше, че извършителят ще се появи отново, още по-малко, че ще обяви завръщането си, като звъни на входа.

Том отиде да отвори и пусна Рон Пуласки да влезе. Младият полицай забеляза загрижените изражения на всички и попита:

— Какво е станало?

Райм му разказа за опита за отравяне.

— Теб ли да отрови, Линкълн? Олеле!

— Няма страшно, новобранец. Още съм жив, за да те измъчвам. Как мина задачата под прикритие?

— Мисля, че добре.

— Разкажи.

Пуласки обясни какво се е случило в погребалния дом, за срещата с адвоката и неговото нежелание да даде повече информация и да каже кой го е наел.

Адвокат. Интересно.

Пуласки продължи:

— Мисля, че го спечелих. Нарекох те „кучи син“, Линкълн.

— Така стана ли ти по-добре?

— Да, почувствах се супер.

Райм се изсмя.

— После направих каквото ти ми каза. Намекнах, без никакви конкретни подробности, че съм работил с Логан. И че наскоро сме разговаряли.

— Получи ли визитна картичка?

— Не. Уелър не ми предложи. Държеше картите си скрити.

— А ти не искаше да насилваш късмета си?

— Да, точно както каза. Направо затапи клишето ми с твоето.

Хлапето започваше да се отраква.

— Успя ли да достигнеш до някакви изводи?

— Опитах се го подпитам дали е от Калифорния, но не каза. Обаче имаше хубав тен. Изглеждаше в добро здраве, плешив, набит. Има южняшки акцент. Казва се Дейв Уелър. Ще го проуча.

— Добре. Ще видим дали ще предприеме нещо. Ако не, ще говоря с Нане Лоръл в прокуратурата да даде заповед за изискване на архивите на погребалното бюро. Но това е крайна мярка. Искам да използваме прикритието ти колкото можем по-дълго. Браво. Добре си се справил, новобранец. Сега да се връщаме на основната задача. Извършител 5–11. Все още не е завършил посланието си. „Втория“, „четирийсет“, „седемнайсети“. Още не е свършил. Искам да разбера къде ще нанесе следващия си удар. Трябва да действаме.

Райм се приближи с количката до таблицата. „Отговорите са някъде там“ — помисли си. Отговори за мястото на следващия удар, за самоличността му, за причината да извършва тези ужасни убийства.

Тези отговори обаче бяха обвити в мъгла като оловносивото небе над Ню Йорк.

Изт. 52-ра улица (Покрит паркинг „Белведере“)

• Жертва: Брейдън Алигзандър

— Оцелял

• Извършител 5–11

— Виж подробностите от предишните местопрестъпления

— Метър и осемдесет

— Жълта гумена маска

— Жълти ръкавици

— Вероятно мъжът от фоторобота

— Вероятно гащеризон

— Вероятно от Средния запад, Западна Вирджиния, планинските райони — или друга аграрна област

— Имал е скалпел

• Упояване с пропофол

— Откъде го е взел? Достъп до медицински материали? (Не от района.)

• Вероятно място на убийството

— Подземен гараж

— Сходна инфраструктура с другите местопрестъпления

о IFON

о ConEd

о Аварийна връзка за Северната железница

• Белезници

— Масов модел, непроследими

• Татуировка

— Импланти

— „17ти“

— Заредени с концентриран никотин

о Семейство Картофови

о Твърде много възможни източници

• Микроследи от найлоново пликче

— Човешки албумин и натриев хлорид (Може би планира пластична операция?)

— Надпис „No3“ с червен водоразтворим маркер (твърде много възможни източници)

„Сидни Плейс“, Бруклин Хайтс

(Апартаментът на Пам Уилоуби)

• Жертва: Сет Макгуин

— Не е убит, само леки наранявания

• Извършител 5–11

— Червена татуировка на стоножка

— Татуировъчна машинка „Американ Ийгъл“ — потвърдена

— Отговаря на общото описание от предишните нападения

— Гащеризон

• Упояване с пропофол

— Откъде го е взел? Достъп до медицински материали? (Не от района=)

• Игла за подкожни инжекции за еднократна употреба

— Използва се предимно в пластичната хирургия

• Токсичен екстракт от бяла актея (кукленско око)

— Кардиогенична отрова

• Няма пръстови отпечатъци

• Няма следи от обувки (носил е калцуни)

• Белезници

— Масов модел, непроследими

• Микроследи

— Влакна от архитектурен план

— Следи от цикутоксин, вероятно от по-ранното нападение.

11. Къщата на Райм

• Извършител 5–11

— Няма пръстови отпечатъци

— Няма следи от обувки (калцуни)

— Ловък в отварянето на ключалки (използвал е автоматичен шперц?)

• Косъм

— От брада, но вероятно от предишно разследване

• Токсин

— Треметол от агератина (змийски корен)

50.

Сипването на отрова в уискито на Райм бе толкова въодушевяващо, колкото Били Хейвън очакваше. Даже повече.

Отчасти защото се налагаше да смути разследването на криминалиста. Но също и заради тръпката от играта. Как само се бе промъкнал вътре под носа на Райм, докато той и хората му бяха в антрето и зяпаха суматохата в парка.

Мургав мъж…

Докато вървеше през Ийст Вилидж, Били се замисли, че Заповедите вземат под внимание почти всичко, свързано с Модификацията. Но някои неща — не. Като например отравянето на експерта по криминалистика, който предугажда всичко.

Сега бе тръгнал на подобна мисия.

Винаги бъди готов да импровизираш.

Живеещите в тази част на града изглеждаха дрипави, немити, разсеяни, напрегнати. След неуспешното ходене до болницата в Марбъл Хил, след като избяга, Били чувстваше известно презрение към хората, които виждаше по улиците на Бронкс, но там поне имаше доста семейства, пазаруващи заедно, вечерящи заедно, отиващи на училищни събития или връщащи се вкъщи. Тук всеки изглеждаше сам за себе си. Млади хора между двайсетте и трийсетте най-вече, с вехти зимни палта и грозни ботуши, за да не се цапат в жълтеникавата киша. Рядко имаше двойки, но дори и те изглеждаха събрани или от безпочвено влечение, или от отчаяние. Никой не изглеждаше истински влюбен.

Жал му беше за тези хора, но изпитваше и презрение към тях.

Били, естествено, се замисли за Хубавото момиче. Но сега не се натъжи. Всичко щеше да си дойде на мястото. Сигурен беше в това. Всичко щеше да се оправи. Пълен цикъл.

Законът на кожата…

Извървя няколко пресечки, докато стигна до един магазин. На вратата пишеше „Отворено“, но вътре нямаше никого, поне не в главното помещение, въпреки че отзад се забелязваше движение. Той огледа татуировките, изложени на постери и снимки на витрините. Супергерои, животни, знамена, чудовища. Лозунги. Рокгрупи.

Хиляди идеи за татуировки.

Повечето бяха глупави, комерсиални, безсмислени. Като телевизионните шоута и рекламите по Медисън авеню. Били мислено се присмя на този кич.

Замисли се как кожната живопис се бе променила така във времето. В доброто старо време татуирането е било сериозна работа. През първите хиляда и повече години от съществуването си то било главно за украса. До деветнайсети век кожната живопис била ритуална и свързана с религията и структурата на обществото. Примитивните хора се татуирали по няколко практически причини: означаване на класа или племе например, или привързаност към един или друг бог. Татуировките се правели и с друга причина, жизнена: да идентифицираш душата си за влизане в отвъдния свят; ако не си бил маркиран в този живот, пазителят нямало да те пусне и трябвало вечно да скиташ по земята след смъртта си, плачейки горчиво. Татуирането служело също и като бариера, спираща душата да не се изсели от тялото (такъв е произходът на толкова разпространените в наши дни татуирани вериги и бодлива тел по бицепси и вратове). Но най-възвишената от всички причини хората да се татуират, било, за да се отвори портал, през който злите сили да излетят от тялото като оси през отворен прозорец на кола — сили, които, да речем, могат да принудят човека да направи нещо, което не желае.

Например да го направят твърде кръвожаден.

Олеандровата стая…

Били бавно пропъди мислите, докато си слагаше жълтите гумени ръкавици, после отвори вратата. Чу се звънец.

— Един момент — извика някой от задната част на магазина.

— Няма проблем.

Били огледа наоколо. Столовете, масите като в масажно студио за татуиране на задника и рамене, машинките, тръбичките и иглите. Хубаво оборудване. Огледа снимките на доволни клиенти и заключи, че макар повечето произведения на студиото да бяха пълен боклук, Ти-Ти Гордън е талантлив художник.

После извади спринцовката с пропофол от раницата си, обърна табелата на вратата и заключи. Тръгна към лъскавата завеса от мъниста, разделяща студиото от задното помещение.

Четвърта част

Жената от подземията

Петък, 8 ноември, 8:00

51.

Съществува този момент, когато свършваш някоя сложна татуировка и се питаш дали си успял, или си съсипал едно прекрасно парче кожа и може би нечий живот.

Това си мислеше Били Хейвън, докато лежеше в кревата си в студиото близо до Канал стрийт тази сутрин. Спомняше си някои от най-сложните си модификации. Току-що си изписал последната линия (винаги се изкушаваш да продължиш, но трябва да знаеш кога да спреш). Оставяш своята „Фрийвайър“ или „Американ Ийгъл“, или „Балтимор стрийт“, или „Борг“, сядаш и се облягаш назад, напрегнат и нервен, за да погледнеш за първи път завършената си творба.

Първоначално татуировката е една мацаница от кръв и вазелин, а ако е по-голяма, може и да е покрита с незалепваща превръзка.

Но отдолу — ах! — невидима за момента, има красота, която скоро ще излезе на бял свят.

Така поне се надяваш.

Като доктор Моро, когато сваля превръзките на създанията си и вижда успешно сътворената си жена-котка, с оформени като бадеми очи и гладка сива сиамска козина. Или мъжа-птица, с жълти ноктести крака и пауново оперение.

Същото е при Модификацията. На повърхността — за полицията, за гражданите на Ню Йорк, сковани от страх от това, което се случва в подземията — престъпленията изглеждат като мистерия. Отнемане на живот, мъчения, странни послания, случайни места, случайни жертви, убиец, вманиачен по кожата и отровите.

Но отдолу — съвършеният замисъл. Вече настъпваше моментът да вдигне кървавите превръзки и марли от Модификацията и да разкрие целия й блясък.

Той хвърли настрана завивките и седна в леглото. Отново погледна предната част на бедрата си.

Когато погледнеше тези имена, изпитваше и хубави, и тъжни спомени. Но след днешния ден знаеше, че лошите ще отшумят.

Родителите му, Хубавото момиче.

Часовникът му избръмча. Той го погледна. Скоро след това се получи и втората вибрация.

Били се облече и посвети следващия час на почистване: натъпка в пликове за боклук дрехите, които бе носил по време на убийствата, спалното бельо, покривките, хартиените кърпички, пластмасовите прибори и чинии — всичко, по което можеше да са останали негово ДНК и пръстови отпечатъци.

Изнесе торбите навън в студената, кишава утрин (първият дъх на улицата защипа носа му) и ги остави на тротоара. Изчака. След трийсет минути шумният камион на служба „Чистота“ спря, боклукчиите слязоха и прибраха боклука от тази къса, тъмна уличка.

Беше засякъл точно в колко часа минават камионите, за да е сигурен, че боклукът няма да престои на улицата повече от няколко минути; знаеше, че полицията има право да претърсва боклука ти, ако е на публично място.

С шумно изстъргване на скоростната кутия и изпуфтяване на ауспуха камионът изчезна. Най-уличаващите доказателства вече ги нямаше. Щеше да се върне по-късно — може би след около седмица — за да запали постройката и да заличи останалото. Засега обаче това бе достатъчно. Полицията едва ли щеше да открие скоро подземното му леговище.

Като си спомни за тях — за ченгетата — Били се замисли за Линкълн Райм. Досега не беше чул криминалистът да се е разболял от отровата и това му напомни, че планът да обезвреди великия предугаждач, не беше толкова ефикасен, колкото можеше да бъде. Но не му бе хрумнал никакъв друг начин да вкара отровата в организма на Райм. Уискито му се струваше най-добрият вариант. Може би нещо друго би било по-добре.

Но пък както бе разсъждавал по-рано: имаше успешни и неуспешни битки. Във войната на Модификацията обаче той щеше да е крайният победител.

Били се върна в апартамента и продължи да си стяга багажа.

Обикаляше терариум след терариум. Напръстник, бучиниш, тютюн, ангелски тромпет. Беше се привързал към растенията и токсините, които произвеждаха. Прелисти някои от скиците, които бе направил.

Пъхна ги в раницата заедно с тетрадката със Заповедите на Модификацията. Въпреки че в края му бе написал заповед, гласяща: Унищожи тази свята книга, не можеше да се насили да го направи. Не знаеше откъде идва това нежелание да се раздели с тези страници. Може би защото Заповедите бяха средството за справяне с болката от загубата на Хубавото момиче.

Или може би защото просто бяха едно прекрасно произведение на изкуството, с изречения, толкова грижливо изписани с елегантния почерк на Били — изящно като десетцветна татуировка върху девствена бяла кожа с дузина различни трасиращи игли и шест-седем запълващи. Твърде красиво, за да бъде скрито от света.

Закопча раницата, после отиде при работната маса и прибра инструментите и електрическия удължител в брезентова торба. Пъхна вътре и голям, херметически запечатан термос. После си сложи тъмносиво кожено яке и тъмнозелена шапка с емблемата на „Мец“.

Часовникът избръмча. След малко — второ напомняне.

Време беше да поправи всички несправедливости в този объркан свят.

52.

Линкълн Райм бе отново в лабораторията.

През нощта се буди на няколко пъти. Загадката на татуировките не му даваше мира. Но никаква гениална идея не му хрумна. Когато заспеше, сънуваше сънища, безсмислени като всички други. В шест се събуди окончателно и извика Том за сутрешния тоалет.

Пуласки, Купър и Сакс също дойдоха и сега всички бяха скупчени в салона, като си блъскаха главите със същите мистерии, които не бяха успели да решат предишната вечер.

Райм чу избръмчаване на мобилен и погледна в другия край на стаята, където Пуласки тъкмо вадеше телефона си. Но не айфона, а предварително платения.

Значи операцията под прикритие.

Младежът погледна дисплея. И очите му се разшириха като на подплашена сърна. Беше сменил дрехите от посещението в погребалното бюро, но пак бе цивилен: с дънки, тениска и тъмносин пуловер с V-образно деколте. Маратонки. Не приличаше много на корав мафиот, но пак по-добре, отколкото с поло и „Докерс“.

— Адвокатът ли е? — попита Райм. — От погребалното бюро?

— Да. Да изчакам ли да остави съобщение?

— Няма да го направи. Вдигни. Всички други пазете тишина.

За момент Райм си помисли, че Пуласки ще се вцепени. Но погледът на младежа стана решителен и той се обади. Незнайно защо се обърна с гръб към другите, за да проведе по-дискретно разговора.

Линкълн искаше да чуе какво говори, но беше поверил задачата за откриване на съучастниците на покойния Часовникар — били те безвредни или опасни — на Пуласки. Вече не беше негова работа да следи всички подробности от мисията. Даже не беше в позиция да казва на младия полицай какво да прави и как да го прави. Райм бе просто един цивилен консултант; Пуласки официално движеше задачата.

След няколко минути младият полицай затвори и отново се обърна към колегите си.

— Уелър иска да ме види. Един от клиентите му — също.

Райм вдигна вежди. Така беше още по-добре.

— Отседнал е в „Хънтингтън Армс“. Западна петдесет и шеста.

Райм поклати глава. Не знаеше хотела. Но Мел Купър намери информация в Интернет:

— Един от онези бутикови хотели в Уест Сайд.

Намираше се непосредствено на север от Хелс Кичън — този район на града (наречен на един опасен лондонски квартал от епохата на кралица Виктория), който в миналото е бил най-голямото свърталище на престъпници. Сега беше олицетворение на снобарията, макар че все още имаше някоя и друга запусната постройка. Хотелът, в който бе отседнал адвокатът, се намираше на улица с други твърде скъпи и луксозни хотели и ресторанти.

— Ще се срещнем след половин час — каза Пуласки. — Как да действам?

— Мел, какво е разположението на квартала и хотела?

Техникът отвори сайта „Гугъл Ърт“ на единия компютър и този на Нюйоркската служба по градоустройство на друг. За по-малко от шейсет секунди изкара на главния монитор общ вид на улицата и плановете на самия хотел.

Имаше външно дворче откъм Петдесет и шеста улица, което би било много удобно за наблюдение, ако навън не беше такова арктическо време, но днес срещата щеше да се състои вътре.

— Сакс, можем ли да вкараме екип за наблюдение във фоайето?

— Ще се обадя да видя какво можем да направим. — След няколко минути по телефона тя обяви: — Няма време да действаме по каналния ред. Но използвах влиянието си в „Тежки престъпления“. До двайсет минути в хотела ще има двама цивилни.

— Имаме нужда от по-мащабна операция на място, Пуласки. Трябва да спечелиш време. Два дни. Как звучеше Уелър? Стори ли ти се, че бърза?

— Не много — отговори младежът, като прокара ръка през русата си коса. — Останах с впечатление, че иска да ме зариби с някаква идея. Каза да спра пред хотела, ако ще идвам с кола. Звучеше доста, нали се сещаш, тайнствено. Не искаше да казва никакви подробности по телефона.

Райм го огледа и попита:

— Имаш ли глезенен кобур?

— Глезенен… а, за резервен пистолет? Не, дори не притежавам.

— Не за резервен. За единствено оръжие. Може да те претърсят. И повечето хора, когато те претърсват, спират до кръста. Сакс?

— Ще го оборудвам. „Смит и Уесън — Бодигард“. Калибър 38. Има вграден лазерен мерник, но не се занимавай с това. Използвай обикновения. — Бръкна в едно чекмедже и извади малък черен автоматичен пистолет. Подаде го на младежа. — Слагам лак за нокти на мерника. Улеснява прицелването при лошо осветление. Нали не ти пречи, че е в яркорозово?

— Ще го преглътна.

Тя му подаде малък платнен кобур и кожен ремък с метална закопчалка. Райм си спомни, че не е привърженичка на закрепването с велкро. Амелия Сакс не оставяше нищо на случайността.

Пуласки вдигна крака си на един стол и си сложи кобура. Беше невидим под панталона му. Полицаят разгледа малкия компактен пистолет. Зареди, после взе още един патрон от Сакс, за да попълни празното място в пълнителя. Шест в коридора, един в спалнята. Върна пълнителя на мястото му.

— Как е спусъкът?

— Твърд. Натиск — четири килограма и половина.

— Четири и половина? Брей.

— И е с двойно действие. Трябва да го дръпнеш почти докрай, за да стреля. Но е миниатюрен. Дръж го с освободен предпазител. Даже се чудя защо изобщо са му сложили. При толкова твърд спусък.

— Разбрах. — Пуласки погледна часовника си. — Имам двайсет и пет минути. Няма време да се окабелявам.

— Не, няма — съгласи се Райм. — Но хората от екипа за наблюдение ще носят микрофони. Искаш ли бронирана жилетка?

Пуласки поклати глава:

— Веднага ще я забележат. Не, ще отида чист.

— Сигурен ли си? — попита Сакс. — Решението е твое.

— Сигурен.

— Ще трябва да ги примамиш някак, новобранец. Кажи им, че пак искаш да се срещнете. Дръж се потайно и предпазливо, но настоявай. Даже да поискат да е в друг щат. Ще включим Фред Делрей. С подкрепата от ФБР. Те са печени в шпионирането. И не ходи никъде с тези типове сега. Няма да можем да те следим.

Пуласки кимна. Излезе в коридора и се погледна в огледалото. Приглади леко косата си.

— Достатъчно ли съм неразгадаем?

— Ти си самата неразгадаемост — увери го Райм.

— И изглеждаш опасен — добави Мел Купър.

Младият полицай се усмихна, облече якето си и тръгна.

— Дръж ни в течение — извика след него криминалистът.

Когато чу отварянето на входната врата и воя на вятъра, Райм се запита: „Какви глупости говоря?“.

53.

„Ще се справиш.“

Рон Пуласки вървеше предпазливо по тротоара в района между Западна петдесета и Шейсета улица, покрит със сив сняг и още по-сив лед. Дъхът му излизаше под формата на рехави облачета в безмилостно мразовития въздух и той забеляза, че почти не усеща пръстите си.

Спусък с натиск от четири цяло и пет килограма? Мислеше за пистолета „Смит и Уесън — Бодигард“ в кобура на глезена му. Служебното му оръжие („Глок 17“), стреляше при три пъти по-лек натиск. Разбира се, проблемът не беше усилието, необходимо, за да дръпнеш спусъка. Дори шестгодишно дете можеше да упражни натиск от четири килограма и половина. Проблемът беше в точността. Колкото по-трудно дърпаш спусъка, толкова по-неточно стреляш.

Е, нали нямаше да се стигне до престрелка, опита се да се успокои Пуласки. И дори да се стигнеше, в хотела щеше да има подкрепление, готово да го… да го подкрепи.

Той беше… Олеле! Земята се разлюля под краката му. Пуласки едва не се пльосна по задник на един заледен участък, който не беше забелязал. От изненада си пое рязко въздух, толкова студен, че изгаряше белия му дроб.

„Мразя зимата!“

После си спомни, че зимата дори още не е дошла; беше все още тази отвратителна есен.

Вгледа се през мокрия сняг. След три дълги пресечки различи хотела. Червен неонов диск, част от емблемата.

Ускори крачка. Преди два дни с Джени и децата бяха прекарали нощта пред камината, защото имаше някакъв проблем с газовото захранване. Студът се просмукваше в къщата и той запали огън с истински дърва, не с брикети. Хлапетата, с пижами, легнаха в спални чували, а двамата с Джени — на надуваем матрак. Пуласки разказваше смешки, докато малките заспаха.

С Джени се притиснаха силно един в друг, докато прегръдката на студа пусна слетите им тела. (Не, не става дума за онова нещо, разбира се; бяха с пижами, невинни и смешни като тези на децата.)

Как само искаше да бъде със семейството си в този момент. Но прогони тези мисли.

Под прикритие. Това бе задачата му сега. Единствената му задача. Джени бе омъжена за Рон Пуласки, не за Стан Валенса. Децата не съществуваха.

Също Линкълн Райм и Амелия Сакс.

Единственото, което имаше значение, бе да открие съучастниците на покойния Часовникар. Кои бяха те? Какво замисляха? И най-важното — дали убиецът имаше наследник?

Рон Пуласки имаше теория в тази връзка, но бе решил да не споделя нищо с Линкълн и Амелия от страх да не излезе глупак, ако се окаже, че не е прав. (Пак тази травма на главата. Измъчваше го всеки ден, всеки божи ден.)

Теорията беше следната: Самият адвокат бе главният съучастник на Часовникаря. Лъжеше, че никога не е виждал убиеца. Изглеждаше, че наистина е адвокат — бяха го проверили. Имаше кантора в Лос Анджелис. (Секретарката, която вдигна телефона, каза, че господин Уелър отсъства по работа.) Но уебсайтът им беше доста постен — голи кокали — и съдържаше само номер на пощенска кутия, без адрес. Все пак изглеждаше като истински сайт на адвокат по дела за нанесени по невнимание телесни повреди.

Какво целеше Уелър?

Вероятно същото като Пуласки. В крайна сметка защо да идва лично до Ню Йорк за праха на Часовникаря, като много по-лесно можеше да уреди изпращането му с куриерска фирма на семейството?

Не, Пуласки беше сигурен, че Уелър е дошъл за разучаване — да намери други партньори на Часовникаря, който умееше майсторски да планира по няколко престъпни начинания в едно и също време, без да издава на съучастниците си, че съществуват и други като тях. Пуласки предполагаше, че…

Телефонът му завибрира. Той вдигна. Обаждаше се един полицай от екипа в хотела. С партньора му бяха заели позиция във фоайето и бара. Пуласки беше дал описание на Уелър, но колегата му съобщи, че все още не се е появил такъв човек. Все пак още беше рано.

— Ще съм там след пет-шест минути.

— Добре — каза колегата му със спокоен глас, който вдъхна увереност на Пуласки, и затвори.

Един полъх на вятъра го преряза. Той се загърна по-плътно с якето. Не му помогна много. С Джени бяха говорили да отидат някъде на плаж, където и да е. Децата вземаха уроци по плуване и той много искаше да ги заведе на океана. Бяха ходили до няколко езера във вътрешността на щата, но пясъчен плаж с разбиващи се вълни беше съвсем друга работа. Леле, как щеше да им хареса…

— Здравейте, господин Валенса!

Пуласки спря рязко и се обърна. Опита се да прикрие изненадата си.

На два-три метра зад себе си видя Дейв Уелър. Какво ставаше тук? До хотела имаше още две пресечки. Адвокатът бе застанал под навеса на един магазин за животни, който все още не беше отворил.

„Дръж се спокойно“ — напомни си Пуласки.

— Здравейте. Очаквах да ви видя в хотела.

Уелър не каза нищо. Изгледа го от глава до пети.

— Скапано време, а? — добави полицаят. — Отвратително. Този мокър сняг не спира почти седмица.

За малко да добави: „В Ел Ей няма такива валежи“, но не се очакваше да знае, че кантората — истинска или мнима — на адвоката е в Калифорния. Разбира се, може би ще е по-малко подозрително и по-загадъчно, ако даде на Уелър да разбере, че го е проучил предварително. Нямаше как да знае.

„По дяволите. Това е задача под прикритие, трябваше да помислиш предварително.“

Пуласки отиде при Уелър под навеса. На витрината зад тях имаше аквариум с мътна вода.

Някой плаж, където и да е…

Адвокатът каза:

— Реших, че така ще е по-безопасно.

Пак лекият южняшки акцент.

Разбира се, Стан Валенса би се запитал защо безопасността може да е проблем.

— Защо по-безопасно?

Уелър не отговори. Не носеше шапка и голото му теме бе осеяно с капчици.

Пуласки сви рамене:

— Казахте, че имате клиент, който иска да ме види.

— Може би.

— Занимавам се с внос и износ. От това ли се интересува клиентът ви?

— Възможно е.

— Какво конкретно имате предвид?

„Точно“ би било по-добре от „конкретно“. Никой бандит не би използвал „конкретно“.

Уелър понижи глас — толкова, че едва се чуваше от вятъра:

— Знаете ли за удара, който Ричард планираше в Мексико?

Сърцето на Пуласки затуптя по-силно. Ставаше още по-добре. Адвокатът имаше предвид опита за убийството на един мексикански полицай от службата за борба с наркотиците преди няколко години. Логан бе съставил сложен план за атентат срещу агента. Това беше супер. Ако Уелър знаеше за това, значи не беше точно такъв, за какъвто се представяше.

— Моята теория…

— Да. Знам. Каза ми, че онзи кретен го е прецакал. Райм.

Значи адвокатът все пак знаеше за криминалиста.

— Но планът беше брилянтен — добави Пуласки.

— Да, така беше. — Уелър изглеждаше по-спокоен сега, след като Пуласки му сподели подробности, които не бяха известни на широката публика. Примъкна се малко по-близо и добави: — Клиентът ми може би има интерес към този случай.

„Клиентът или ти?“ — почуди се Пуласки. Положи усилие да гледа Уелър в очите, което бе трудно, но той издържа.

— Какво за този план? — попита.

— Може би има интерес към алтернативен подход към ситуацията — многозначително каза Уелър. — В Мексико. Господин Логан работеше по този въпрос, преди да умре.

— Не разбрах много добре.

— Нов подход.

— Аха.

— Ако има изгода за всички.

— Каква изгода? — попита Пуласки. Стори му се много находчив въпрос.

— Значителна.

Това прозвуча като доста добър отговор. Но той знаеше, че в такива ситуации често се блъфира — е, засега само предполагаше, защото повечето от познанията си за работата под прикритие дължеше на сериала „Синя кръв“ и детективските филми.

— Клиентът ми търси хора, на които може да има доверие. Вие може би сте такъв човек. Но ще трябва да ви проучим повече.

— Аз също трябва да проуча с кого имам работа.

— Очаквахме го. Освен това — бавно изрече Уелър — клиентът ми би искал да получи нещо от вас. Като гаранция, че сте сериозен. Можете ли да оставите нещо на масата?

— Какво „нещо“?

— За да спечелите пари, трябва да вложите пари.

Охо, караха го да инвестира. Мангизи. Чудесно. Много по-добре, отколкото да го накарат да им занесе главата на някой конкурентен наркотърговец, за да докаже лоялността си.

— Няма проблем — отговори Пуласки небрежно, сякаш сега можеше да се качи на частния си самолет, да отиде до Швейцария и да напълни торби със стотарки от частната си банка.

— Колко сте готов да заложите?

Сложен въпрос. Много трудно бе да намериш пари за мнима инвестиция. Шефовете в полицията знаеха, че винаги има риск да ги изгубиш. Но той нямаше представа какви са лимитите. Какво биха направили героите от „Синя кръв“? Пуласки сви рамене:

— Сто хилки?

Уелър кимна:

— Добра сума.

В този момент Пуласки си помисли: „Откъде знаеше, че ще дойда от тази страна?“. До хотела можеше да се стигне по три-четири различни пътя. „И, по дяволите, откъде знаеше, че ще дойда пеша, а не с такси или собствена кола?“ По-рано Уелър бе споменал паркинга на „Хънтингтън Армс“.

Отговорът бе, че Уелър или някой друг го е проследил.

И причината за това можеше да бъде само една: да му заложат клопка. Може би Уелър го бе видял да излиза от къщата на Райм и бе проверил кой е собственикът.

„А аз съм тук без подслушвателно устройство и на цели две преки от подкреплението, само с този пистолет на глезена ми.“

— Добре, радвам се, че работата потръгна. Нека да осигуря парите и…

Уелър обаче не го слушаше. Взираше се в нещо зад Пуласки и той се обърна.

Двама мрачни мъже с кожени якета се приближаваха: единият — с рошава коса, другият — с бръсната глава.

Когато забелязаха погледа на Пуласки, извадиха пистолети и се втурнаха към него.

Младият полицай се завъртя и хукна да бяга. Едва мина два метра, когато трети нападател изскочи зад един спрян наблизо камион, стисна го през гърлото с огромната си ръка и го блъсна във витрината на зоомагазина.

Уелър се дръпна. Мъжагата допря дулото на пистолета си в слепоочието на Пуласки. В магазина един пъстър тукан в ярко боядисана полинезийска клетка пощеше перата си и без особен интерес наблюдаваше случващото се отвън.

54.

Райм се обади на Рейчъл Паркър, но вместо нея вдигна синът на Селито.

Младежът беше дошъл от вътрешността на щата, където работеше, след като бе завършил Щатския университет на Ню Йорк в Олбъни. Райм си го спомняше като тихо и възпитано момче, макар че имаше някои проблеми с гнева и изменчиви настроения — обичайни за децата на полицаи. Но от тогава бяха минали години и сега младежът изглеждаше зрял и уравновесен. С глас, в който не се долавяше характерният бруклински акцент на Лон, Ричард Селито съобщи, че състоянието на баща му е почти непроменено. Лекарите още го определяха като критично. Райм се зарадва, че младежът прави всичко възможно, за да подкрепя Рейчъл и майка си, бившата съпруга на Селито.

След като приключи разговора, криминалистът съобщи новините на Купър — макар че изобщо не бяха новини. Замисли се, че това е една от най-ужасните страни на отравянето: токсинът прониква в клетките ти и унищожава деликатните тъкани, които не могат да се възстановят със седмици. Куршумът може да се извади и раните да се зашият. Но отровата се скрива, задържа се в тялото и бавно те убива.

Райм погледна снимките на татуировките на таблото.

„Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?“ — запита се отново.

Ребус, цитат, шифър? Мислите му се въртяха все около теорията, че това са указания за някакво място. Но къде?

Телефонът му отново иззвъня. Той погледна номера на дисплея и се намръщи. Нямаше изписано име.

Вдигна:

— Райм.

— Линкълн.

— Новобранец? Ти ли си? Какво има?

— Да, аз…

— Къде се губиш, по дяволите? Екипът е в хотела, където ще се срещнеш с Уелър. Или трябваше да се срещнеш с Уелър. Чакат вече час. А ти не се появи. — Райм добави със строг глас: — Бяхме, както можеш да се досетиш, леко разтревожени.

— Появи се проблем.

— И?

— Ами, така да се каже, арестуваха ме.

Линкълн не беше сигурен, че е чул добре.

— Я повтори.

— Арестуваха ме.

— Обясни.

— Не стигнах до хотела. Спряха ме преди това.

— Казах да обясниш. Не да ме объркваш още повече.

Купър го погледна и той сви рамене.

— Тук има един агент от НЙБР. Иска да говори с теб.

Нюйоркското бюро за разследване ли?

— Дай го.

— Ало, детектив Райм?

Криминалистът не си даде труд да обяснява, че вече не работи в полицията.

— Да.

— Аз съм агент Том Абнър, от НЙБР.

— Какво става, агент Абнър?

Райм се стараеше да говори спокойно, въпреки чувството, че Пуласки е прецакал операцията под прикритие и е провалил всички шансове да научат повече за съучастниците на Часовникаря. И ако съдеше по оправданието „арестуваха ме“, сигурно доста бе оплел конците.

— Разбрахме, че Рон е действащ патрулиращ полицай от Нюйоркското управление, но никой в централата не знаеше за операцията под прикритие, в която твърди, че участва. Можете ли да потвърдите, че е част от такава операция под ваше ръководство?

— Аз съм цивилен, агент Абнър. Консултант. Но да, той провеждаше операция под прикритие под ръководството на детектив Амелия Сакс от отдел „Тежки престъпления“. Трябваше да действаме много бързо и нямахме време да действаме по каналния ред. Тази сутрин Рон трябваше да установи първоначален контакт с евентуални престъпници.

— Хъм. Ясно.

— Какво е станало?

— Вчера адвокат на име Дейвид Уелър, с кантора в Лос Анджелис, се свърза с нас. Бил нает от близките на покойния Ричард Логан — осъден престъпник, умрял наскоро.

— Да.

Райм въздъхна. Цялото фиаско започваше да му се изяснява.

— Господин Уелър ни сигнализира, че в погребалното бюро се появил някакъв тип, който прекалено много разпитвал за господин Логан. Искал да се срещне с близките или сътрудниците на покойния и изглеждало, че е участвал в някои от престъпните начинания на Логан преди смъртта му. Аз предложих да заложим клопка, за да видим какво иска този тип. Господин Уелър се съгласи да помогне. Сложихме му подслушвателни устройства и той спомена едно престъпление в Мексико, организирано от Логан. Рон предложи пари, за да участва в друг опит за убийство на същия служител на реда.

Проклятие! Като най-елементарната клопка за проститутки.

— Приживе Ричард Логан организира няколко доста сложни престъпни схеми — изтъкна Райм. — Няма начин да е действал сам. Опитвахме се да открием някои от съучастниците му.

— Разбрах. Само че вашият човек доста надхвърли правомощията на един полицай под прикритие.

— За първи път участва в такава операция.

— Това не ме изненадва. Адвокат Уелър изобщо не беше доволен от развитието на нещата, както можете да си представите. Въпреки това няма да подава жалба.

— Кажете му, че сме му благодарни. Сега ще може ли Рон да ми се обади?

— Да, разбира се.

Затвориха и след малко стационарният телефон иззвъня. Пуласки се обаждаше от предплатения номер.

— Новобранец.

— Съжалявам, Линкълн. Аз…

— Не се извинявай.

— Не се справих добре.

— Не съм сигурен, че положението е толкова лошо.

Младият полицай замълча за момент.

— Какво искаш да кажеш?

— Научихме едно нещо: Уелър и клиентите му — близките на Логан — нямат връзка със съучастниците и престъпните начинания на Часовникаря. Иначе нямаше да те издадат.

— Да, предполагам.

— Пуснаха ли те вече?

— Да.

— Е, добрата новина е, че можем да оставим Часовникаря да почива в мир. Повече няма какво да ни разсейва. Имаме да заловим убиец. Домъкни си задника тук. Веднага.

Райм затвори, преди младият полицай да успее да каже друго.

В този момент телефонът иззвъня отново и Райм научи новината за четвъртата атака.

Когато чу, че убийството е извършено в едно татуировъчно студио в Долен Манхатън, веднага попита в кое.

Макар че вече се досещаше — престъплението бе станало в студиото на Ти-Ти Гордън. Криминалистът въздъхна и сведе шава.

— Не, не…

За момент Гледна точка към смъртта едно и две се конкурираха. После първата надделя и Райм се обади на Сакс, за да й съобщи, че се налага да извърши още един оглед.

55.

Амелия Сакс се върна от последното местопрестъпление по случая „Извършител 5-11“ — татуировъчното студио на Ти-Ти Гордън в Ийст Вилидж.

Оказа се обаче, че жертвата не е самият Гордън. Той не бил в студиото, когато убиецът се промъкнал вътре, заключил вратата и отишъл в задната стая, за да направи поредната си смъртоносна татуировка. Тялото, което бе използвал този път, беше на един от татуировчиците, работещи в студиото — Еди Бофорт. Беше се преместил в Ню Йорк от Южна Каролина преди няколко години и по думите на Гордън вече започваше да се утвърждава като име в занаята.

— Трябваше да оставим човек в студиото, Райм — каза тя.

— На кого би му хрумнало, че има опасност за него?

Райм бе искрено изненадан, че убиецът е открил татуировчика. Как? Изглеждаше малко вероятно, но все пак беше възможно да е проследил Гордън от къщата на криминалиста. Но общността на татуировчиците беше малка и някой сигурно бе издал на Извършител 5–11, че Гордън помага в разследването. Затова убиецът бе решил да го убие. Но когато е отишъл в студиото и не го е намерил, може би просто е решил да покаже на всички какво се случва, ако помагаш на полицията, и е избрал за жертва първия служител, когото е заварил.

Освен това беше време да остави поредното послание.

Сакс описа какво е заварила: Бофорт, проснат по гръб. Ризата му бе вдигната и убиецът бе татуирал още една част от пъзела на корема му. Сакс извади паметта от фотоапарата си и изкара снимките на екрана.

Рон Пуласки, който се беше върнал от катастрофалната си операция под прикритие, стоеше пред монитора със скръстени ръце.

— Не са по реда на числата — отбеляза. — Втория, четирийсет, седемнайсети и шестстотната.

— Уместна забележка — каза Райм. — Можеше да ги подреди по възходящ ред, ако искаше. Значи, или редът има някакво значение, или е искал нарочно да ги разбърка. И сега пак е числително редно, не бройно. Четирийсет е единственото бройно.

— Може би е някакъв код — предложи Мел Купър.

Възможно беше. Но имаше твърде много комбинации и нямаха отправна точка. Разбиването на прост шифър, в който буквите са заместени с числа, обикновено се основава на факта, че буквата „е“ е най-разпространената в английския език, и с нея се замества най-често срещаното число в шифъра. Тук обаче имаше твърде малко числа — и бяха изписани с букви, което означаваше, че значението им е само това, което по принцип означават, колкото и мистериозно да беше.

Все още можеха да насочват към определено място, но този формат изключваше да са географски координати. Да не беше адрес?

— Бофорт не е убит под земята — отбеляза Пуласки.

Райм изтъкна:

— Този път убиецът е имал друг мотив: да убие Ти-Ти Гордън или поне някого в студиото му. Не е било необходимо да следва обичайния си метод на действие. Хайде сега да видим какво друго си събрала, Сакс.

Сакс и Купър отидоха при работната маса. И двамата си сложиха ръкавици и маски.

— Не открих отпечатъци от пръсти или обувки — каза тя. — Патологът взе кръвни проби. Казах му, че искам резултатите за вчера. Той обеща да впрегне всички усилия.

— Други микроследи? — попита Райм.

Сакс кимна към няколко пликчета.

— Мел, започвай! — заповяда криминалистът.

Докато Купър вземаше пликчетата едно по едно и анализираше съдържанието им, Сакс прехвърли останалите снимки от местопрестъплението. Еди Бофорт лежеше по гръб със заключени с белезници ръце зад гърба, както и предишните жертви. Очевидно бе страдал от болки в корема и силно беше повръщал.

Телефонът иззвъня и на дисплея се появи познат номер.

— Ето това се казва спешно обслужване — засмя се Сакс.

— Докторе, тук е Линкълн Райм. Какво открихте?

— Странна работа, капитане — каза патологът, използвайки бившето звание на Райм. Винаги успяваше да се държи едновременно дразнещо и свойски.

— В какъв смисъл?

— Жертвата е отровена с алфа-аманитин.

— Зелена мухоморка — уточни Купър. — Аманита фалоидес.

— Точно така.

Райм добре познаваше тези гъби. Мухоморките са известни с три неща: миришат на мед, имат много приятен вкус и са по-отровни от всяка гъба на земята.

— Кое е странното?

— Дозата. Никога не съм виждал тази отрова толкова концентрирана. Обикновено минават дни, докато жертвата умре. Тази е умряла за около час, доколкото мога да преценя.

— Доста мъчителен час — измърмори Сакс.

— Е, да, може да се каже — съгласи се съдебният патолог, сякаш не му беше хрумнало.

— Други вещества?

— Пак пропофол. Както при другите.

— Нещо друго?

— Не.

Райм понечи да затвори, но Сакс го изпревари:

— Благодаря.

— Няма…

Щрак.

— Продължавай, Мел.

Купър пусна поредната проба на газовия хроматограф.

— Това е…

— Не казвай „странно“ — сопна се Райм. — Стигат ми толкова странни неща.

— Обезпокоително. Това е думата.

— Казвай.

— Нитроцелулоза, етиленгликол динитрат, дибутил фталат, дифениламин, калиев хлорид, графит.

Райм се намръщи.

— Колко?

— Много.

— Какво е това, Линкълн? — попита Пуласки.

— Експлозив. По-точно барут. Бездимен — модерна рецепта.

— От стрелба? — попита Сакс.

— Не. Има непокътнати зърна. Не е горял.

— Да не би сам да презарежда патроните си? — попита Пуласки.

Уместен въпрос. Но Линкълн се замисли за момент и отсече:

— Не, не мисля. Обикновено само ловците и снайперистите сами пълнят боеприпасите си. А нашият извършител досега не е давал признаци, че е такъв. Изобщо не проявява интерес към огнестрелните оръжия. — Той се вгледа в компютърната разпечатка от масспектрометъра. — Не, мисля, че използва суров експлозив за саморъчно взривно устройство. — Въздъхна. — Отровата не му стига. Иска да взриви нещо.

12. Сейнт Маркс стрийт 537

• Жертва: Еди Бофорт, 38 г.

— Служител в татуировъчното студио на Ти-Ти Гордън

— Вероятно не е първоначално набелязаната жертва

• Извършител: Вероятно Извършител 5–11

• Причина за смъртта: Отравяне с алфа-аманитин (от Аманита фалоидес, зелена мухоморка), вкаран в тялото чрез татуиране

• Татуировка: „шестстотната“

• Упоен с пропофол

— Как се е сдобил с него? Достъп до медицински материали? (Няма сигнали за кражби в района.)

• Белезници

— Масов модел, непроследими

• Микроследи

— Нитроцелулоза, етиленгликол динитрат, дибутил фталат, дифениламин, калиев хлорид, графит: бездимен барут

• Планира да използва саморъчно взривно устройство?

56.

— Знаеш, че съм скептичен за мотивите.

Сакс не каза нищо, но леката й усмивка му подсказа какво мисли.

Райм се приближи с количката до таблото на уликите и продължи:

— Обаче има моменти, когато е уместно да се запитаме и за тях — особено след като сме натрупали солидна база от веществени доказателства. Както е в случая. Възможността за бомба — забележете, възможност — ни изважда от теорията за убиец психопат. Вероятно е да има разумен мотив. Възможно е нашият извършител да не е луд, опитващ се да задоволи вътрешния си стремеж да надмине Колекционера на кости. Мисля, че може би е замислил нещо по-организирано. Да, да, това може би е добре — добави ентусиазирано. — Искам пак да прегледаме жертвите.

Отново анализираха цялата таблица. Райм каза:

— Можем да извадим Еди Бофорт от уравнението. Той беше убит, защото се оказа на неподходящото място в неподходящия момент. Нападенията срещу мен, Сет и Лон бяха, за да ни забави. Остават четири планирани нападения: две от тях осуетихме: срещу Хариет Стантън в болницата и Брейдън Алигзандър в апартаменти „Белведере“. И две бяха успешни. Клоуи и Саманта. Защо тези четирима души? Какво ги свързва?

— Не знам, Райм. Изглеждат напълно произволно подбрани… случайни жертви.

Райм погледна дъската.

— Да, самите жертви са случайни. Обаче дали…

— Местата не са случайни? — довърши Пуласки. — Дали не иска да го помислим за психопат, за да отвлече вниманието ни от факта, че на местата на убийствата има нещо, което иска да взриви?

— Точно така, новобранец! — Райм се втренчи в таблицата. — Място, място, място.

— Какво да взриви? — намеси се Купър. — И как?

Райм огледа снимките от местата на убийствата. Изведнъж:

— Сакс!

Тя вдигна вежди.

— Когато се чудехме откъде е хипохлористата киселина, изпратихме патрулиращи полицаи на местопрестъпленията, нали? За да проверят дали няма тръби за хлориране.

— Да. В бутика в Сохо и ресторанта. Те не откриха нищо.

— Да, да, да. Но нямам предвид киселината. — Райм се приближи до монитора и внимателно се вгледа в снимките. — Виж какво си снимала, Сакс. Прожекторите и акумулаторните батерии. Ти ли ги постави?

— Не, първите пристигнали полицаи. — Тя се намръщи. — Предположих, че те са ги поставили. Бяха там, когато пристигнах. И на двете места.

— После полицаят, който претърсваше тунела за източник на хлор, каза, че е застанал до прожекторите. Те все още бяха там. Защо? — Райм погледна намръщено Сакс. — Веднага разбери кой ги е поставил.

Тя грабна телефона и се обади в Отдела по криминалистика на Куинс.

— Джоуи, Амелия се обажда. Когато извършвахте огледите по случая „Извършител 5-11“, вие ли монтирахте халогенните прожектори?… Не? — Кимна. — Благодаря. — Затвори. — Не са ги монтирали те, Райм. Прожекторите не са на полицията.

Обади се на един приятел в пожарната и зададе същия въпрос. След кратък разговор затвори и докладва:

— Да, не са и на пожарната. Патрулите не носят прожектори. Такива имат само екипите за спешно реагиране, а те дойдоха по-късно.

— И по дяволите — изръмжа Райм, — обзалагам се, че в тунела под „Белведере“ също има прожектори.

— Ето къде са бомбите — възкликна Сакс. — В захранващите батерии.

Райм впери поглед в снимките и установи:

— Приличат на дванайсетволтови батерии. Можеш да захраниш халогенни прожектори с много по-малки. Останалата част от кутиите е пълна с барут, сигурен съм. Брилянтен план. Никой не би се усъмнил в прожектори и батерии, монтирани на място на престъпление. Всеки друг съмнителен предмет би бил проверен и изпратен на сапьорния отряд.

— Но каква е целта? — попита Купър.

Краткото мълчание бе прекъснато от Амелия Сакс:

— Боже мой!

— Какво, Сакс?

— IFON. — Тя извади нещо, приличащо на визитна картичка от чантичката си, и бързо се приближи до снимките от местопрестъплението. — По дяволите, пропуснах го, Райм. Изобщо не съм обърнала внимание.

— Казвай.

Тя посочи екрана.

— Жълтите кутии с надпис „IFON“. Това са кабели за Интернет собственост на „Интернешънъл Файбър Оптик Нетуъркс“. — Показа картичката. — Сградата точно до ресторанта, където бе убита Саманта Ливайн, е главното седалище на IFON. Тя е работила там. Била е на разговор с изпълнителния директор точно преди да бъде убита. — Посочи снимките от мястото на убийството на Клоуи Мур. — Ето. Същите кутии.

Друга такава кутия се виждаше в тунела под гаража на апартаменти „Белведере“.

— В болницата в Марбъл Хил, където бе нападната Хариет Стантън, не слязох под земята да търся тунели — продължи Сакс. — Но съм сигурна, че и там някъде има рутери на IFON, или каквото друго има в кутиите.

— Някой иска да взриви кутиите — намеси се Пуласки. Лицето му най-сетне придоби непроницаемо изражение. — Помислете — прекъсванията на интернета. Слуховете, че традиционните кабелни компании искат да саботират новите оптични системи. Обзалагам се, че е това.

— Нашият Колекционер на кожи може да изглежда, че се изживява като наследник на Колекционера на кости — каза Сакс. — Но това е само прикритие. Наели са го, за да монтира незабелязано бомби в тунелите и да изкара от строя рутерите на „Интернешънъл Файбър Оптик“.

— Какво ще стане, ако се взривят? — попита Пуласки.

— Предполагам, че целият Интернет в Манхатън ще прекъсне — отговори Купър.

— Банки — измърмори Райм. — Също болници, полиция, национална сигурност, въздушните диспечери. Обадете се на Делрей и му кажете да предупреди Службата за вътрешна сигурност. Това би причинило смъртта на стотици хора и милиарди долари загуби. Намерете ми нашия компютърен гений Родни Сарнек. Веднага!

57.

Хариет Стантън се връщаше със съпруга си Матю от Медицински център „Горен Манхатън“ в Марбъл Хил.

Пътуваха с такси, което до момента бе навъртяло около седемнайсет долара.

— Само погледни — измърмори Матю, като хвърляше скришни погледи към таксиметровия апарат. — Можеш ли да си представиш? Докато стигнем до хотела, ще станат трийсет. С метрото щеше да е много по-евтино.

Матю беше непоправим мърморко. Дори сблъсъкът със смъртта — и с нюйоркското здравеопазване — не го беше променил.

Хариет, в сговорчивото си настроение, изтъкна, че предвид на кварталите, през които минаваха — Бронкс и Харлем — все пак е по-добре да похарчат малко пари.

— И виж само какво време е навън.

У дома, във вътрешността на Илинойс, също имаха такова студено и кишаво време. Но като че ли нямаше такъв мръсен студ и киша. „Покварено“ беше по-точната дума.

Матю хвана ръката й, което бе един начин да каже: „Да, права си“.

В крайна сметка, здравното му приключение, макар и обезпокоително, не беше завършило толкова зле, колкото можеше да бъде. Да, получи сърдечен удар — или ако използваме засукания термин, инфаркт на миокарда — но не се налагаше операция. Лекарства и бавно, постепенно увеличаване на физическата активност, бяха достатъчни според докторите. Аспирин, разбира се. Винаги аспирин.

Хариет се обади на сина им Джош да отиде при тях в хотела, като го инструктира да мине да изпълни рецептите на Матю. Мъжът й седеше мълчаливо в таксито и гледаше през прозореца. Хората не го интересуваха, доколкото тя можеше да прецени по начина, по който погледът му прескачаше от една група минувачи към друга.

Таксито ги остави пред хотела.

Сградата бе строена през трийсетте и явно не беше ремонтирана от години. Преобладаващите цветове бяха златисто, жълто и сиво. Олющените стени и избелелите завеси имаха грозни, кичозни геометрични шарки. Мястото й напомняше за „Ловната хижа“ у дома.

Обстановката, заедно с натрапчивата миризма на белина и лук, я изнервяше. Но може би беше просто заради разочарованието от сърдечния удар на съпруга й, от объркването на плановете им. Качиха се с асансьора на десетия етаж и се прибраха в стаята.

Хариет бе готова да сложи мъжа си да спи или ако предпочете да не си ляга, да му помогне да си обуе пантофите, да облече нещо удобно и да поръча нещо за хапване. Но той махна с ръка и седна на очуканото бюро с лаптопа.

— Ето, за това говорех. Петнайсет долара на ден за Интернет. В „Ред Рууф“ е безплатно. Също в „Бест Уестърн“. Къде е Джош?

— Отиде да ти вземе лекарствата.

— Сигурно се е загубил.

Хариет прибра купчина мръсни дрехи в плик, който смяташе лично да свали в пералното помещение на самообслужване в сутерена. Това бе нещо, за което не смяташе да плаща. Допълнителна такса за камериерка — абсурд.

Спря, за да се види в огледалото. Полата й нямаше нужда от гладене, а по кафявия пуловер, обгърнал пищната й снага, почти не се виждаха полепнали косми. Почти, но не съвсем. Тя махна няколко косъма и ги пусна на пода; вкъщи имаха три немски овчарки. Събра няколко измъкнали се кичурчета от косата си и ги прибра в стегнатия си кок.

Забеляза, че в бързането да отиде в болницата е сложила сребърната си огърлица наопаки и сега я оправи, въпреки че дизайнът на бижуто бе доста абстрактен и никой нямаше да забележи разликата.

Намръщи се. „Не бъди толкова суетна“ — смъмри се мислено.

Остави Матю пред лаптопа, грабна плика с прането и слезе с асансьора във фоайето. Там имаше много хора. Изчака пред гишето на рецепцията, за да развали пари. Шумна група японци стояха скупчени около куфарите си, както първите заселници в Америка са защитавали жените си. Момче и момиче, вероятно на меден месец, стояха наблизо и се любуваха един на друг. Двама мъже — гейове очевидно — обсъждаха разпалено плановете си за вечерта. Няколко млади музиканти с кожени якета седяха спокойно, вдигнали крака върху очукани калъфи за инструменти. Една двойка дебелаци се звереха над някаква карта. Мъжът беше с шорти. В това време. И при такива крака!

Ню Йорк. Какво място!

Хариет внезапно усети, че някой я следи. Огледа се бързо. Не видя никого. Въпреки това изпита неловко чувство.

— Госпожо?

— О, извинете.

Тя се обърна към служителя на рецепцията и развали десет долара.

Слезе с асансьора в сутерена и като се ориентираше по табелките, мина през два коридора и влезе в пералното помещение — сумрачно, изцапано с разсипан прах за пране и миришещо на пара от сушилнята и нагорещен плат. Както коридорите, и тази стая беше пуста.

Тя чу изщракване и тракането на качващия се асансьор. След минута кабината отново се спусна на нейното ниво. Ако е имало някой, беше се качил само до партера.

Два долара за една доза прах за пране? Трябваше да каже на Джош да купи бутилка „Тайд“ от някоя дрогерия. После се смъмри: „Не бъди като Матю. Не се изнервяй от дреболии“.

Това стъпки ли бяха? Приближаващи се от асансьора?

Хариет погледна през вратата в мрачния коридор. Сърцето й се разтуптя по-силно, дланите й почнаха да се потят.

Нищо.

Тя сложи дрехите в най-малко мръсната машина и пусна шест четвъртдоларови банкноти в автомата.

Отново стъпки, този път по-силни.

Тя се обърна и се втренчи в младежа с жълто-кафяво кожено яке и зелена шапка с емблема на „Ню Йорк Мец“, който се бе появил на вратата. Носеше раница и брезентова чанта за инструменти.

За момент — тишина.

После:

— Били!

— Лельо Хариет.

Били Хейвън се огледа, за да се увери, че няма никого, и влезе в стаята. Остави чантите на земята.

Тя вдигна ръцете си с дланите нагоре. Сякаш викаше при себе си дете.

Били се поколеба за миг, после се приближи и тя го прегърна силно. Бяха приблизително еднакво високи (самата Хариет бе почти метър и осемдесет) и тя лесно доближи лицето си до неговото, като го целуна страстно по устата.

Усети лека съпротива от негова страна, но той бързо се предаде и впи устни в нейните, наслаждавайки се на вкуса им. Не искаше и не можеше да спре.

Такъв си беше винаги — започваше неохотно, но после се поддаваше… и ставаше настъпателен, когато я натиснеше да легне по гръб и започнеше да я съблича.

Винаги ставаше така, от онзи ден преди повече от десетилетие, когато бе завлякла за първи път момчето в кабинета над гаража, в Олеандровата стая. Така бяха започнали следобедните им срещи, докато Матю се занимаваше със — шегуваха се понякога леля и племенник — бог знае какво.

58.

Типично за него — и изнервящо — Родни Сарнек слушаше някакъв ужасен рок.

— Родни, на високоговорител си. Обажда се… Би ли спрял тази музика?

Ако тази оглушителна думканица можеше да се нарече „музика“.

— Здрасти, Линкълн. Това си ти, нали?

Райм погледна Сакс и завъртя очи. Кибердетективът вероятно бе полуглух.

— Родни, имаме случай за теб.

— Разбрано. Казвай.

Райм обясни за бомбите и къде са поставени — близо до рутери на „Файбър Оптик Нетуъркс“ и под централата на компанията.

— Леле, Линкълн, това е ужас!

— Нямам представа за кога са нагласени детонаторите. Възможно е да не успеем да обезвредим всичките, преди да се взривят.

— Ще евакуирате ли сградите?

— В момента го правим. Бомбите са с барут, не с пластичен експлозив, затова не очакваме да има много жертви. Но пораженията върху инфраструктурата може да са значителни.

— Аха.

Детективът не изглеждаше разтревожен. Дали сега не избираше нов списък с песни на айпода си?

— С какво мога да ви помогна? — попита най-сетне, като че ли с единствена цел да запълни неловкото мълчание.

— На кого да се обадим и какви предпазни мерки да вземем?

— За какво?

Боже мили. Каква незаинтересованост!

— Родни. Ако. Бомбите. Избухнат. Интернет — какви мерки трябва да вземем?

Кратка пауза.

— Питаш, ако бомбите извадят от строя два-три рутера на оптичната кабелна мрежа?

Райм въздъхна:

— Да, Родни. Това питам. И централата на IFON.

— Няма нужда да правите нищо.

— Ами правоохранителните служби, болниците, Уолстрийт, въздушните диспечери, алармите? Това е Интернет, за бога! Някоя кабелна компания е наела някого да извърши индустриален саботаж.

— А, разбрах. — Родни прозвуча развеселено: — Представяте си някой сценарий като от филм с Брус Уилис, така ли? Срив на фондовата борса, някой ограбва банка, защото алармата й е повредена, отвлича кмета благодарение на това, че мрежата не работи?

— Ами, да, нещо в този дух.

— Виж сега, тая работа за войната между кабеларките и оптичните мрежи… това е вчерашна новина. Стара дъвка.

„Няма нужда от две клишета едно след друго — гневно си помисли Райм. — Говори по същество.“

— IFON и конвенционалните кабелни доставчици не се обичат. Обаче никой няма да тръгне да саботира нищо. Даже до шест месеца „Интернешънъл Файбър Оптик“ ще бъде изкупена или ще подпише лицензионни споразумения с другите компании.

— Значи не мислиш, че някой иска да взриви рутерите на IFON?

— Не. Даже да го направят, някой да го направи, ще има пет-десет минутно прекъсване на връзката в някои отдалечени части на града. Повярвай ми, китайските и българските хакери създават много повече проблеми всеки ден.

— Сигурен ли си, че ще стане така? — намеси се Сакс.

— Ей, здрасти, Амелия. Добре де, може би двайсет минути. Интернет доставчиците са мислили много по този въпрос. В системата има толкова много резерви, че я наричаме „хиперзастрахована“.

Райм се подразни от лошата шега и от това, че теорията му отиде на кино.

— В най-лошия случай сигналите ще бъдат пренасочени през резервни сървъри в Джърси, Куинс и Кънектикът. Е, трафикът ще се забави. Няма да можеш да гледаш порно или да играеш „Уоркрафт“, без сигналът да прекъсва, но основните сайтове ще си работят. Все пак ще предупредя доставчиците и „Вътрешна сигурност“.

— Благодаря, Родни.

Музиката се усили, после линията прекъсна и настъпи благословена тишина.

Райм се намести пред таблиците с уликите и снимките. Хрумна му друга мисъл, разочароваща.

— Колко съм глупав — измърмори. — Да си помисля, че Саманта Ливайн е била избрана специално, защото работи в IFON. Откъде ще знае убиецът, че ще отиде в тоалетната точно тогава, та да я чака? Малоумно. Тъпо.

Идеята за заговор на кабелните доставчици срещу оптичния натрапник му се беше сторила добра — дребните овцевъди срещу едрите кравеферми. Както повечето конспиративни теории, звучеше привлекателно, но всъщност бе пълен боклук.

Погледът му спря върху татуировките.

Райм ги прочете на глас.

Пуласки, до него, се наведе напред.

— И тези вълнообразни линии…

— Орнаменти с формата на мидена черупка — поправи го Райм.

— Не виждам тук никакви мидени черупки. На мен ми приличат просто на вълнички.

Линкълн се намръщи. След малко прошепна:

— А вълните, както каза Ти-Ти Гордън, са важни — заради скарификацията. — След малко изръмжа: — Сгреших! Не се опитва да ни насочи към определено място. Проклятие!

После примигна и се изсмя.

— Какво има? — попита Сакс.

— Просто се получи много лоша шега, когато казах „Проклятие“.

— Какво искаш да кажеш, Линкълн? — вметна Купър.

Райм не обърна внимание на въпроса.

— Библия! — извика. — Дайте ми някоя Библия.

— Тук нямаме, Линкълн — отбеляза Том.

— Онлайн. Намерете ми Библия онлайн. Очертава ти се нова мисия, новобранец.

— Така ли?

59.

Облегнат на стената със скръстени ръце, Били гледаше как леля му Хариет — сестрата на майка му — слага прах за пране в машината.

— Видя ли някого във фоайето? — попита тя. — Притеснявах се да не би да ме следят от полицията. Имах чувството, че някой ме гледа.

— Не. Проверих внимателно. Стоях цял час.

— Не те видях.

— Аз бях наблюдаващият — увери я Били. — Не наблюдаваният.

Хариет затвори капака и той заоглежда гърдите й, краката й, врата й. Спомени…

Винаги се беше чудил дали чичо му подозира за това, което правеха в Олеандровата стая.

Изглеждаше невъзможно чичо Матю да не знае за любовната им връзка, или както другояче можеше да се нарече. Как можеше да не забележи, че двамата изчезват за няколко часа следобед в дните, когато тя не дава частни уроци на съседските деца?

И със сигурност обменяха миризми — на телата си, на нейния парфюм и неговия дезодорант.

Също миризмата на кръв, въпреки че се изкъпваха много добре след всяка следобедна среща.

Цялата кръв…

„Съветът за върховенство на американското семейство“ имаше религиозен клон. Уставът не позволяваше на членовете да използват противозачатъчни средства и забраняваха аборта, затова Хариет „канеше“ Били в стаичката над гаража само през онзи период от месеца, когато беше абсолютно сигурна, че няма опасност да забременее. Били не се гнусеше и незнайно защо алените петна възбуждаха Хариет още повече. Така олеандър и кръв оставаха завинаги свързани в съзнанието на Били Хейвън.

Чичо Матю може би изобщо не знаеше за тази особеност на женския организъм. Били не би се изненадал, ако беше така.

Освен това винаги ставаше както тя искаше. Хариет Стантън можеше да те погледне в очите и да те накара да повярваш на почти всичко. Били не се съмняваше, че каквото и обяснение да сервираше на съпруга си, той би го приел като чиста монета.

— Това ще бъде твоето студио — каза Хариет на тринайсетгодишния Били първия път, когато му показа стаята, която бе обзавела за него над гаража, долепен до къщата им в Южен Илинойс.

На стената бе закачила акварела на олеандър — любимото й цвете (и отровно, разбира се) — който той й бе нарисувал.

— Това е любимата ми рисунка от тебе. Ще наречем тази стая Олеандровата стая. Нашата Олеандрова стая.

При тези думи дръпна колана му. Игриво, но с непоколебима решителност.

— Чакай, не, лельо Хариет. Какво правиш?

Погледна я ужасено — тя не само че приличаше на майка му, нейната сестра, а и двамата с Матю бяха де факто негови приемни родители. Майката и бащата на Били бяха загинали жестоко, макар и героично. Останало сираче, момчето беше приютено от Стантънови.

— Аз… не съм сигурен, че искам да направя, такова… това — измънка Били.

Но тя сякаш не го чу.

Коланът падна.

И така започнаха кървавите години в Олеандровата стая.

При идването им тук, в Ню Йорк, двамата се бяха видели само веднъж — в деня, когато Били избяга от болницата, където бе отишъл не за да татуира поредната жертва, а да види леля си, болния си чичо и братовчеда Джош. Тогава той изобщо не беше в настроение да я задоволява (единственото, което леля Хариет очакваше от секса). Но тя настоя да се видят в хотела — Матю все още беше в болницата, а Джошуа бе изпратила по някакви задачи. Джош винаги правеше каквото му кажеше мама.

Сега, на фона на ритмичното бръмчене на пералнята, Били попита:

— Как е той? Джош каза, че е доста добре. Само малко блед.

— Да върви по дяволите — изсъска Хариет. — Матю ще се оправи. Защо просто не ни направи тази услуга да умре?

— Да, би било удобно — съгласи се младежът. — Но ще бъде по-добре, ако стане по първоначалния ти план.

— Предполагам.

Планът беше такъв: След като приключеха Модификацията тук, в Ню Йорк, щяха да се върнат у дома в Южен Илинойс, да убият Матю и да натопят за това някой нещастен негър или латино, случайно избран от кухнята за бедни в Олтън или Източен Сейнт Луис. Матю щеше да стане мъченик, а Били — да поеме ръководството на „Съвета за върховенство на американското семейство“ и да го превърне в най-добрата военизирана организация в страната.

Били щеше да бъде крал, а Хариет — кралица. Или кралица майка. Реално, и двете.

СВАС беше една от десетките въоръжени милиции в страната, организирани в хлабав съюз. Названията бяха различни, но възгледите им бяха на практика едни и същи: върховенство на щатските, общинските или — още по-добре — племенните закони над федералните; прекратяване на медийната пропаганда; пълно спиране на помощта и намесата в други държави; забрана на хомосексуалността (не само на гей браковете); забрана на смесените бракове и поддържане на различни (и не задължително равноправни) доктрини за расите; изгонване на всички имигранти от страната; управление, основаващо се на християнските ценности; домашно обучение. Ограничаване на нехристиянските религиозни практики.

Огромен брой американци изповядваха тези възгледи, но проблемът, поради който тези милиции не можеха да се разрастват, не беше идеологията им, а това, че се ръководеха от хора като Матю Стантън — застарели мъже без въображение и без абсолютно никаква харизма освен за други застарели мъже без въображение.

Нямаше съмнение, че чичо Матю е работил ефикасно в своето време. Беше убедителен проповедник и учител. Вярваше в учението на Христа и родоначалниците на религията. Но никога нямаше да направи нещо толкова вълнуващо, колкото бомбения атентат в Оклахома Сити например. Неговото разбиране за активна борба за каузата се ограничаваше с убийството или побой над някой лекар, извършващ аборти, взривяването на някоя клиника или централа на данъчната агенция, побои над емигранти, мюсюлмани или гейове.

Хариет Стантън обаче бе далеч по-амбициозна от мъжа си и знаеше, че групировката ще загине в близките десет години, ако не привлече млада кръв, ако не възприеме нов подход за разпространяването на политическото си послание сред по-младата, по-модерна аудитория. Модификацията беше нейна идея — но бавно я бе втълпявала на Матю, за да го накара да повярва, че е негова.

Преди няколко месеца, докато с Били лежаха на дивана в Олеандровата стая, тя му обясни идеите си:

— Имаме нужда начело да застане някой, който ще привлича младите. Вълнение. Ентусиазъм. Творческо мислене. Социални медии. Ти ще привлечеш младото поколение. Когато ти говориш за Закона, ще те слушат. Момчетата ще те почитат като идол. Момичетата ще въздишат по теб. Можеш да ги накараш да направят всичко. Ти ще си Хари Потър на каузата. След смъртта на Матю твоите акции ще хвръкнат във въздуха. Ще привлечем стотици, хиляди младежи. Ще превземем „Патриотичния фронт на Средния запад“.

Това беше една легендарна групировка недалеч от седалището на СВАС, предвождана от двама богати на идеи водачи.

— Няма да спрем, докато не се разпрострем в цялата страна.

Хариет вярваше, че има безброй американци, които не харесват посоката, в която отива страната, и биха се присъединили към СВАС. Но те трябваше да знаят какви са опасностите: терористи, ислямисти, малцинства, социалисти. И имаха нужда от харизматичен млад водач, който да ги защитава от тези опасности.

Хариет и Били щяха да ги спасят.

Имаше и друга причина за убийството. Хариет разполагаше с ограничена власт в организацията в сегашния й вид — защото беше, разбира се, просто жена, съпругата на основателя на Съвета. Били и новото поколение вярваха, че дискриминацията на жените е отклонение от важните проблеми — расовата сегрегация и национализма. Докато Матю и такива като него — пристрастените към лова и пурите — командваха, Хариет щеше да остане в периферията. Това бе просто недопустимо. Били щеше да й даде власт.

Сега, в пералното помещение, той почувства погледа й и се обърна към нея. Това срещане на погледите бе същото, каквото го помнеше от години. Когато беше върху нея, всеки път се опитваше да опре лицето си на възглавницата, но тя го хващаше за косата и дръпваше главата му нагоре, докато застанеха очи в очи.

— Е, какви следи имат сега от полицията? — попита тя.

— Всичко е наред. Ченгетата ги бива, но приеха описанието ти: руски или славянски черти, около трийсетте, с кръгла глава, светлосини очи. Точно обратното на мен.

Когато Амелия Сакс я „спаси“ в болницата, Хариет даде фалшиво описание за фоторобота, за да отклони полицията от племенника си, който бе дошъл в лечебното заведение не за да татуира нова жертва, а просто да види Матю.

Били попита за братовчед си — дали приема всичко нормално?

— Джош си е Джош — разсеяно отговори Хариет, което обобщаваше почти изцяло отношенията между майка и син. После се изсмя като малко момиченце. — Леле, каква екскурзия си направихме само, а? Не стана както бяхме планирали, но мисля, че така е по-добре. След удара Матю ще изглежда слаб. Така ще му бъде по-лесно да се… оттегли, когато се върнем у дома. Неведоми са пътищата Господни, нали?

Приближи се до Били, хвана го за едната ръка и с другата погали с пръсти гладката му буза.

Една лампичка примигна и пералнята превключи на друга част от програмата. Хариет погледна машината критично. Били си спомни, че вкъщи простираше прането да съхне на открито. Представи си дрехите като немощни телесни части, поклащащи се на лекия ветрец. Понякога тя качваше въжетата за пране в Олеандровата стая.

Изведнъж забеляза, че Хариет е вдигнала ръце и вади фибите от косата си. Отново се усмихваше. Усмихваше се по онзи начин.

Сега ли? Сериозно ли искаше?

Но какво имаше да се изненадва? Леля Хариет винаги беше сериозна. Тя отиде до вратата на пералното помещение и я затвори.

Хипнотизиращият ритъм на плискащата се вода бе единственият шум в стаята.

Хариет заключи вратата на пералното помещение. И изгаси лампата.

60.

— Сапьорните отряди са на позиция — извика Пуласки.

— Чудесно. Е, намери ли го, Мел?

Купър бе изкарал Библията на главния монитор.

— Точно както каза, Линкълн. В „Битие“.

— Чети.

— „В шестстотната година на Ноевия живот, във втория месец, на седемнайсетия ден от месеца, в същия ден всичките извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха. И дъждът валя на земята четирийсет дни и четирийсет нощи.“ — Купър отмести очи от екрана. — Ето: „Шестстотната“, „втория“, „седемнайсетия“ и „четирийсет“. Всичките са тук.

— Другата книга! Трябва ми другата книга!

— „Серийни градове“ ли?

— Коя друга, Мел? Изглеждам ли ти в настроение да чета Пруст, „Ана Каренина“ или „Петнайсет нюанса сиво“?

— Не „Петнайсет“, а „Петдесет“ — поправи го Пуласки и Райм го изгледа смразяващо. — Само казвам. Не е като да съм я чел или нещо подобно.

Амелия Сакс намери документална книга и я отвори.

— Какво да търся, Райм?

— Бележката под линия. Интересува ме бележката под линия за разследването на Шарлот, майката на Пам, и нейната дясна военизирана групировка.

Имаше предвид бомбения атентат в Ню Йорк, който Шарлот бе планирала.

Сакс прочете дългия абзац, в който подробно се описваше как Райм и ФБР са разследвали случая.

Райм измърмори:

— Добре, нашият извършител може да има някаква симпатия към Колекционера на кости. Но не за това е гледал в книгата — интересувал се е от метода ни за разкриване на местни терористични групировки. Не на психопати, каквото беше моето предположение — добави, сякаш изричаше мръсна дума.

— Някоя терористична групировка го е наела, за да направи това? — попита Пуласки.

— Може би. А може би самият той е част от групировката. А пък целта? — Линкълн посочи снимките от местопрестъпленията под земята. — Вижте тръбите. Тези с надпис DEP. Отделът по околна среда. Това са тръби на водопровода.

— Вълни, библейският потоп — намеси се Сакс. — Разбира се. Искат да взривят водопровода.

— Точно така. Местата на убийствата са подбрани така, че при скъсване на тръбите пораженията да са най-големи.

Райм се обърна към Пуласки:

— Благодаря, новобранец.

— Няма защо. Но какво съм направил?

— Ти си мислеше, че тези линии около татуировките са вълни, а не орнаменти с формата на мидени черупки. И те наистина са. Вълни! Това ми припомни потопа на Ной. Вече сме на апокалиптична тема. Това променя всичко.

Райм се загледа в таблицата с уликите. Идеите заваляха една след друга като мокрия сняг навън. „Добре, добре. Продължавай.“

— Откъде извършителят е разбрал кои са уязвимите точки? — попита Купър. — Схемите на водопроводната система са засекретени.

Точно в този момент умът на Райм направи един от необяснимите си скокове на логиката. Не се случваше често — повечето изводи се налагат естествено, ако имаш достатъчно факти. Но понякога, много рядко, от най-невероятните зависимости се ражда някое неочаквано прозрение.

— Косъмчето от брада, което намери тук, до полицата, на която Извършител 5–11 съсипа любимото ми уиски.

Очите на Сакс светнаха.

— Мислехме, че е замърсяване с улики от друг случай — възкликна тя. — Но не е било това. Косъмчето е паднало от самия Извършител 5–11, когато е влязъл. Защото той е убил общинския служител миналата седмица.

— За да вземе ключовете от офиса му — добави Райм.

— Защо? Къде е работил този служител? — попита Пуласки.

— В общината, и по-точно в Отдела по околна среда — измърмори Линкълн. — Който отговаря за водопровода. Убиецът е проникнал в службата и е откраднал плановете на водопроводната система, за да види къде е най-добре да сложи взривните устройства. А, и целулозното влакно, което е паднало от извършителя в апартамента на Пам, когато е нападнал Сет — то е от схемите.

Райм отново погледна картата на града. Посочи големия „Воден тунел 3“, най-голямото инфраструктурно начинание в историята на града. Това бе един от най-мащабните изкуствени водоизточници в света. Самият тунел се намираше твърде дълбоко под земята, за да бъде уязвим. Но от него започваха огромни тръбопроводи, преминаващи през целия град. Ако бъдат взривени, милиони литри вода щяха да залеят Мидтаун и Долен Манхатън. Резултатът щеше да е много по-катастрофален от ефекта на един ураган.

— Обадете се в „Тежки престъпления“ — нареди Райм. — Също в Отдела по околната среда и на кмета. Искам водоснабдяването да бъде спряно незабавно.

61.

— Как се чувстваш, чичо Матю?

— Добре — измърмори старецът. — В болницата хората, говорещи английски, се брояха на пръстите на едната ръка. Бог да ни е на помощ.

Това, даде си сметка Били, не беше съвсем точно. И бе типичното мислене, от което СВАС трябваше да се освободи. Проблемът не беше в това, че болничните работници не говорят английски — разбира се, че говореха. Проблемът беше, че го говорят с отвратителен акцент и не много добре. А това, както цветът на кожата им, бе свидетелство, че идват от различни култури и нации, неизповядващи подходящи ценности. А също че не са си дали труда да се интегрират.

— Е, нали пак си сред нас и изглеждаш добре.

Били изгледа възрастния мъж — около деветдесет килограма, с леко увредено сърце, но иначе в отлично здраве. Да, изглеждаше, сякаш щеше да живее вечно… или поне докато той не му пръснеше черепа, след което щеше да пъхне пистолета в ръката на някой безобиден сезонен работник, когото заедно с още петима-шестима приятели щяха вече да са пребили до смърт при „самозащита“.

— Да, вече е добре — каза Хариет с глас, тих като бриз, докато подреждаше изпраните и сгънати дрехи. — Вече се нормализира.

— Здрасти, братче!

Джошуа Стантън влезе в спалнята на малкия хотелски апартамент. Когато чуеше гласове някъде наблизо, той моментално се появяваше, сякаш не можеше да търпи някой да разговаря в негово отсъствие. Може би също се тревожеше, че той е темата на разговора, макар че нямаше какво толкова да се каже за него, освен че беше двайсет и две годишен чирак водопроводчик, чието главно умение бе да убива птици, елени и лекари, извършващи аборти.

Все пак добре сложеният, рижав младеж бе лоялен до вбесяване, съвестно изпълняваше поставената задача и редовно и подробно докладваше докъде е стигнал. Били още не можеше да си обясни как си е намерил жена и е станал баща на четири деца.

Е, кучетата и дъждовниците също бяха способни на това. При тази мисъл образът на Джош като земноводно трайно се загнезди в съзнанието на Били.

Джошуа прегърна братовчед си, макар че това не беше много препоръчително. Не защото Били се страхуваше от микроби, а защото между тях се обменяха микроулики.

„Научил съм си урока, мосю Локар“ — помисли си той.

Вярно, че Джошуа не беше от най-умните, но ролята му в Модификацията бе ключова. След като Били убиеше жертвите и телата бъдеха открити, Джош, с медицинска престилка и марлена маска на лицето, вкарваше в тунела прожекторите и акумулаторите, съдържащи бомбите, монтираше ги и бързо се изнасяше. Никой не му обръщаше внимание. Някакъв си парамедик.

Сега младежът започна да се хвали с успехите си в маскарада — как бил вкарал взривните устройства на местопрестъплението. Постоянно поглеждаше Били, очаквайки одобрение, и всеки път по-младият братовчед кимваше насърчително.

Хариет погледна сина си и леко присви очи, което Били знаеше, че означава: „Млъкни“. Но Джошуа не забеляза. Продължи да обяснява:

— Бях доста близо до „Белведере“. Почти бях там. Ченгетата бяха навсякъде! Наложи се да вляза през друга шахта вместо през онази, която бяхме набелязали. Това удължи времето с шест минути, но не мисля, че беше проблем.

Леля Хариет отново го изгледа.

На Матю не му се налагаше да демонстрира сдържаност, каквато се изискваше от жените в СВАС.

— Млъквай, момче! — сопна се той на сина си.

— Слушам!

Били не харесваше начина, по който чичо му и леля му се отнасяха към братовчед му. Матю се държеше направо злобно и беше жалко да гледаш как Джош просто го приема. Колкото до Хариет, тя почти не му обръщаше внимание. Понякога Били се питаше дали не е водила и собствения си син в Олеандровата стая. Реши, че едва ли. Може би защото Джош не беше достатъчно издръжлив, за да задоволи нуждите на майка си; дори Били успяваше да го направи само три пъти за един следобед и Хариет понякога изглеждаше недоволна от твърде краткото удоволствие.

Били харесваше Джошуа. Имаше хубави спомени от годините, прекарани заедно. Двамата бяха като братя. Бяха играли футбол и на гоненица, защото мислеха, че така трябва. Бяха сваляли едни и същи момичета. Бяха бърникали стари коли. Накрая, в разгара на юношеския си плам, осъзнаха, че не си падат много по спорт и коли и не ги влече много да тичат по фусти. Захванаха се с по-приятни занимания — да издебват педерасти и да ги спукват от бой. Нелегални емигранти. Легални също (това не ги правеше бели). Рисуваха кръстове по синагоги и свастики по негърските църкви. Веднъж опожариха една клиника за аборти.

Часовникът на Били избръмча.

— Време е.

След няколко секунди — втора вибрация.

Чичо Матю погледна раницата и чантата за инструменти и обяви:

— Да се помолим.

Семейството коленичи, дори все още немощният Матю; Хариет и Джошуа се наместиха до Били. Всички се хванах за ръце. Хариет хвана тази на Били. Стисна я веднъж. Силно.

Гласът на Матю — поотслабнал, но все още достатъчно силен, за да скове сърцата на грешниците — занарежда напевно:

— Господи, благодарим Ти, че ни даде мъдрост и кураж да сторим това, което ще направим сега, в името на Твоята слава. Благодарим Ти за идеите, които вдъхна в душите ни, и за плановете, които повери в ръцете ни. Амин.

— Амин — проехтя в стаята.

62.

Райм сновеше с количката напред-назад пред белите табла в салона на къщата си.

Погледна схемата на водоснабдителната система, която току-що им бяха изпратили от Отдела по околната среда, после — отново уликите. „Воден тунел 3“ и всичките му разклонения бяха ясно изобразени.

Рон Пуласки извика:

— Нашите сапьори вече са в бутика и ресторанта. Момчетата от армията са на третото място, в „Белведере“.

— Вдигат ли достатъчно шум — попита Райм разсеяно. — Включили ли са всички възможни светлини и сирени?

— Нямам…

— Започна ли евакуацията в центъра? — прекъсна го криминалистът. — Поисках от кмета евакуация.

— Не знам.

— Ами, пусни новините и разбери. Том! Къде, по дяволите…

— Ето ме, Линкълн.

— Новините. Искам да пуснеш новините! Казах ти.

— Не си ми казал. Може би си мислел да ми кажеш — отбеляза болногледачът, като вдигна укорително вежди.

— Добре де, може би съм пропуснал — измърмори Райм. Най-близкото до „извинявай“, което можеше да се очаква от него. — Обаче сега пусни проклетия телевизор!

Том включи апарата в ъгъла.

Райм посочи екрана:

— „Извънредни новини“, „Спешно включване“, „Току-що ни съобщиха“, „Прекъсваме програмата“… Защо не виждам нищо подобно? Защо ми показват някаква скапана реклама за автомобилни застраховки?

— Не използвай ръката си за излишни жестове — предупреди Том, като смени канала.

— „… пресконференция преди десет минути кметът успокои жителите на Манхатън и Куинс, че засега не се налага евакуация. Той призова хората…“

— Няма ли да има евакуация? — въздъхна Райм. — Можехме да опразним поне Куинс. Могат да отидат на изток. На Лонг Айлънд има достатъчно място. Стройна евакуация. Можеше да даде такава заповед.

— Няма да е стройна, Линкълн — отбеляза Купър. — Ще бъде пълен хаос.

— Препоръчах да обяви евакуация. Изобщо не е взел съвета ми предвид.

— Обаждат се от Отдела по околната среда — обяви Пуласки, като кимна към прозореца с името на абоната, който се появи на главния монитор над работната маса.

Мобилният на Райм също иззвъня. Кодът беше 404. Атланта, Джорджия.

— Крайно време беше — измърмори той. — Ти се заеми с водопроводчиците, новобранец, и координирай със Сакс. Аз ще говоря с приятелите ни от Юга. Хайде, всички да действат! Имаме броени минути!

След тези думи натисна с все сила копчето за разговор на клавиатурата пред себе си, с което отново предизвика заплашителен поглед от Том.

63.

С униформен гащеризон на Отдела по околна среда и каска, Били Хейвън се вмъкна в една странична улица в Източен Мидтаун, с помощта на кука вдигна капака на една шахта, спусна се донякъде и намести тежкия метален диск над главата си.

Слезе на металния под и тръгна по тунела под лъщящата от кондензирана влага главна водопроводна тръба. Тя свързваше централната разпределителна станция на „Воден тунел 3“ с три второстепенни резервоара, които осигуряваха водоснабдяването на цял Манхатън и на части от Куинс. Около осемстотин хиляди домакинства и магазини получаваха вода от тази тръба.

Премести тежката чанта от едната си ръка в другата. Тежеше двайсет и пет килограма. Вътре беше всичко, което бе взел от студиото си на Канал стрийт: бормашина, преносим поялник, удължител и други инструменти, а също голям метален термос. Сега не носеше машинката „Американ Ийгъл“. Тази част от Модификацията беше приключила. Повече нямаше да татуира с отрова.

Разбира се, Законът на кожата все още беше в сила.

Погледна джипиеса си, въведе корекция и продължи по пътя си.

Планът на Модификацията беше сложен, както подобаваше на начинание, изпълнявано от избрани на самия Бог.

Заповедите…

На последното местопрестъпление, в студиото на Ти-Ти Гордън, полицията трябваше да намери следи от експлозив, които той нарочно бе поставил, и Райм веднага щеше да забележи аномалията. Експлозиви и отрова. Каква беше връзката?

Заповедите подсказваха, че Райм ще си помисли: „Ами ако отровните татуировки не са просто убийства на случайни жертви, извършени от психопат, а има нещо по-дълбоко?“.

Щеше да анализира числата от татуировките и да достигне до потопа в книгата „Битие“. Били нарочно бе татуирал числото „шестстотната“ върху корема на татуировчика от Вилидж последно, защото би било твърде лесно да намерят пасажите за потопа в Библията, ако ги беше изписал по ред.

„В шестстотната година на Ноевия живот, във втория месец, на седемнайсетия ден от месеца, в същия ден всичките извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха. И дъждът валя на земята четирийсет дни и четирийсет нощи…“

Следователно местните терористи ще поставят бомби, за да пресъздадат потопа и да отмият греха от този Содом.

Райм и Сакс щяха да се досетят къде са бомбите и да осъзнаят, че да, разбира се, намират се в батериите на прожекторите, монтирани на местата на убийствата. Тъй като можеха да избухнат всеки момент и на сапьорите им беше нужно време, за да отворят запечатаните кутии и да обезвредят или извадят взривните устройства, Отделът по околната среда трябваше да предприеме драстичната, но необходима мярка да затвори масивните шлюзове на „Воден тунел 3“ и да спре водата в тръбата, под която сега вървеше Били.

Щом това станеше, налягането в тръбата щеше да спадне практически до нула.

Това щеше да му позволи да пробие двусантиметрова дупка в желязото — което би било невъзможно при работеща тръба, защото налягането би изстреляло водата през дупката със скоростта и пробивната сила на индустриален лазер.

При намалено налягане Били щеше да инжектира във водата това, което носеше сега в металния термос. Последната отрова на Модификацията.

Ботулиновият токсин, който се произвежда от бактерията Клостридиум ботулинум, поразява нервната система и е най-силната отрова на земята. С половин чаена лъжичка от него можеш да убиеш цялото население на Съединените щати.

Докато най-силните отрови на света — като радиоактивните полоний и плутоний — се намират изключително трудно, ботулиновият токсин е удивително лесен за набавяне.

И главният виновник за това е човешката суета.

Токсинът е в основата на препарата „Ботокс“, който се използва като мускулен релаксант за облекчаване на спазми. Най-често обаче се използва в козметичните процедури за изглаждане на кожата (с химическите си свойства потиска един невротрансмитер, който причинява образуването на бръчки).

Резервите от спори на бактерията се охраняват строго, но Били бе проникнал в склада на една фирма за козметично-хирургични материали в Средния запад. Освен че се сдоби с добър набор от медикаменти и медицинска екипировка, той успя да открадне достатъчно спори, за да създаде истинска ботулинова фабрика, която безшумно — и безкислородно — произвеждаше бактерии, токсин и още спори.

Идеята да се използва като оръжие това прекрасно смъртоносно вещество, не беше нова, разбира се. Но никой досега не го беше правил — по една много проста причина. Беше почти невъзможно да вкараш токсина в организма на жертвата. Той трябваше да бъде вдишан или погълнат или да проникне в тялото през лигавиците или открити рани. Контактът с кожата не беше ефикасен. Тъй като бе много трудно да разпръснеш достатъчно количество токсин като аерозол, евентуалната атака трябваше да се извърши чрез храната или водата.

Но солта, високата температура, различни алкални вещества и кислородът убиват бактериите. Същото важи и за хлора, който се добавя в питейната вода на Ню Йорк заедно с използвания също за предпазване от кариес флуорид, ортофосфата срещу замърсяване с олово и хидроксида за повишаване на алкалната реакция на водата.

Били обаче бе получил ботулинова бактерия в много концентрирана форма, устойчива на хлор. Да, част от токсина, който щеше да вкара във водата, щеше да се разгради или неутрализира, но достатъчно количество щеше да достигне до домовете в Мидтаун, Долен Манхатън и голяма част от Куинс. Жертвите щяха да са вероятно около четири хиляди; много повече щяха да заболеят и да пострадат сериозно.

Една група щеше да бъде поразена особено силно — децата. При пеленачетата ботулиновото отравяне не е изолирано явление (случва се най-често при бебета под година, консумирали мед, съдържащ спори от бактерията, които естествено се запазват в него). Той си даваше сметка за тези жертви, но това изобщо не го смущаваше. Все пак бяха на война. Жертвите бяха неизбежни.

Градската управа щеше да реагира незабавно, разбира се. Отделите по здравеопазване и по вътрешна сигурност щяха да открият бързо източника на отровата. Щеше да има известно забавяне, докато властите проверят вероятността да е използван нервнопаралитичен химикал (симптомите са сходни) и при малко късмет медиците щяха да започнат да инжектират атропин и пралидоксим — които само засилват смъртоносното действие на ботулиновия токсин. Някои щяха да поставят диагноза миастения гравис. Но после щяха да излязат изследванията на серум и изпражнения и накрая масспектрометричните тестове щяха да потвърдят истинската причина за заболяването.

Дотогава обаче вредата щеше да бъде нанесена.

Модификацията предсказваше още един ефект, който щеше да причини още по-големи, макар и не толкова смъртоносни поражения: градските власти щяха да открият източника на токсина, но нямаше да знаят какъв е мащабът на отравянето. Дали следващият застрашен район не беше Бронкс? Или Ню Джърси? Кънектикът?

Единственото, което можеха да направят властите — крайно некадърните общински, щатски и федерални власти — бе да спират цялото водоснабдяване. Представете си Ню Йорк без капка за пиене, без нито една капка да отнесе нечистотиите. Или за миене. За производство на електричество (по-голямата част от електрическия ток за града се получава от генератори с парни турбини). Ийст Ривър и Хъдсън щяха да станат като река Ганг — място за къпане и изхвърляне на отпадните води, източник на вода за пиене… и на зарази.

Епидемия, а не потоп, щеше да унищожи града.

Успехът на плана му обаче зависеше от един ключов фактор — да се затвори спирателната клапа в Мидтаун, за да може Били да вкара отровата. Ако това не се случеше, Модификацията щеше да се провали. Резервоарите и тръбите нагоре по системата бяха леснодостъпни, но се следяха постоянно за всякакви замърсявания; планът изискваше токсинът да бъде вкаран във водопровода тук, южно от Сентръл Парк, където на практика бе невъзможно да се замърси системата и затова нямаше охрана.

Били провери мястото, докъдето бе стигнал. Да. Беше близо до най-добрия участък за пробиване.

Трябваше обаче да получи потвърждение, че водоподаването е прекъснато.

„Хайде вече — помисли си, — хайде вече…“

Нямаше търпение.

Да улучиш най-подходящия момент, това бе най-важно.

Най-сетне телефонът му избръмча — получено съобщение. Той погледна дисплея. Леля Хариет. Беше му изпратила връзка към Интернет сайт. Той чукна по екрана и завъртя апарата странично, за да прочете статията. Беше публикувана преди минута:

Терористична атака в Ню Йорк

13. Водоснабдителната система — мишена на неизвестни терористи

Нюйоркските власти спират най-големия воден резервоар, снабдяващ Манхатън южно от Сентръл Парк и голяма част от Куинс, за да предотвратят риск от наводнение вследствие от възможен терористичен удар.

На обща пресконференция говорителите на Нюйоркското полицейско управление, Отделът за вътрешна сигурност и ФБР съобщиха, че са разкрили заговор за взривяване на импровизирани бомби в подземните тунели с цел разрушаване на част от водопреносната мрежа.

Сапьори, изпратени на място, са открили устройствата и евакуират хората в близост до тях. Всеки момент ще започне обезвреждането на бомбите.

Според първоначалната преценка водоснабдяването ще бъде прекъснато за не повече от два часа. Властите увериха населението, че не е необходимо да се запасява с вода.

Чудесно. Време беше да довърши мисията си и да каже сбогом на Ню Йорк.

64.

Амелия Сакс караше с пълна газ към Мидтаун.

Откакто тръгна от къщата на Райм, бе минала на седем червени светофара. Само един я забави. Гневните клаксони и размаханите заканително пръсти изобщо не й правеха впечатление.

Профуча през Таймс скуеър — с огромни електронни билбордове, със забързани нанякъде нюйоркчани и възхитени туристи, с актуална украса за Деня на благодарността и преждевременно поставена за Коледа, с опаковани с дебели дрехи улични търговци, подскачащи от крак на крак, за да поддържат кръвообращението си.

Невинна суматоха.

Продължи с бясна скорост до Лексингтън авеню, където наби рязко спирачки и от гумите около колата се вдигнаха облачета синкав дим. Там трябваше да изчака по-нататъшни указания.

Телефонът иззвъня и след малко от слушалките се чу гласът на Пуласки:

— Амелия. Говоря с Отдела по околна среда на другата линия. Сега проверяват… Момент. Човекът се върна.

Тя чу неясно мърморене, докато Пуласки говореше по другия телефон. След малко той повиши глас:

— Как така „Сензорите не са точни“? Какво означава това? Освен това сензорите не ме интересуват. Искам да знам мястото. Веднага!

Сакс се засмя. Младият Рон Пуласки се беше отракал под ръководството на Райм. След няколко секунди той пак се обади:

— Не знам какъв е проблемът, Амелия. Те… Чакай. Казват ми нещо. — Гласът му отново затихна. — Добре, добре.

Сакс заоглежда улиците. Невинност, помисли си отново. Бизнесмени, хора, излезли да пазаруват, туристи, деца, музиканти, амбулантни търговци, проститутки, клошари — удивителната смесица от хора, която можеш да видиш в Ню Йорк.

А някъде под краката им, някъде там долу, се подготвяше една от най-ужасните терористични атаки в историята на града.

Но къде?

— Добре, Амелия, от отдела дадоха все пак някаква информация. Засекли са потоците, или де да знам какво. Във всеки случай ми казаха място. Помещение за достъп до водопроводната мрежа на около четиристотин метра от разпределителната станция на „Тунел три“. На пресечката на Четирийсет и четвърта и Трето. Има шахта на около петнайсет метра от кръстовището.

— Близо съм.

Още докато казваше тези думи, Сакс включи на скорост и потегли от мястото за паркиране по същия начин, по който беше спряла, но този път облачетата синкав дим останаха далеч зад нея. Засече един автобус и един лексус, които може би се сблъскаха при опита да не я ударят. Тя продължи на юг, без да се интересува какво е станало. Проблемът беше на застрахователите, не неин.

— Ще съм там след минута. Добре де, две — поправи се след миг, защото отново се принуди да се качи на тротоара и да разкара един продавач на фалафели с количката му от пътя си.

— Да ти го начукам, кифло!

Нямаше нужда да я псува, замисли се тя, защото се беше разминал леко — тя можеше да събори количката му. Дори се изкуши да го направи.

Върна се на уличното платно, като остърга шумно колата в бордюра. И отново даде газ.

Няколко минути по-рано, след като достигна до извода, че убиецът и неговата терористична групировка планират да взривят водопроводната система, Линкълн Райм неочаквано се беше умълчал. На лицето му се изписа неудовлетворение.

— Какво има? — попита Сакс, като забеляза разсеяния му поглед към прозореца и сбърчените вежди.

— Имам чувството, че в тази история нещо не е както трябва. Да, да. Мразя думата „чувство“. Не ме гледай толкова изненадано. Изводите се базират на улики, на факти.

— Добре, обясни.

Той помълча замислено още няколко минути, после продължи:

— Взривните устройства са заредени с барут. Ти разбираш от оръжия, Сакс, разбираш от боеприпаси. Мислиш ли, че такива бомби могат да взривят желязна тръба с размерите на тези, по които става водоснабдяването?

— Прав си — отговори тя след кратко замисляне. — Ако наистина искаха да взривят тръбите, щяха да използват пластичен експлозив. Бронебоен. Разбира се, че така щяха да направят.

— Именно. Този тип е искал да намерим бомбите. Пък и тези библейски стихове… искал е да повярваме, че мишената са водопроводните тръби. Защо?

Двамата отговориха на въпроса почти едновременно:

— За да спрем водата!

Затваряне на главните клапи би спряло само за кратко водоснабдяването.

— На никого няма да му направи впечатление — отбеляза Райм. — Не може това да е истинската цел.

Продължи да разсъждава: би имало логика, ако целта бе да предизвикат спиране на водата, за да се намали налягането. Това би позволило на Извършител 5–11 да пробие дупка в някоя тръба и да вкара отрова във водопровода. После щеше да запои дупката; Райм напомни на екипа за следите от материали за запояване, които бяха намерили на мястото на убийството на Клоуи Мор.

Накрая заключи, че отровата ще е ботулинов токсин — защото бяха открили следи от материали, използвани в пластичната хирургия, и в инжекциите с ботокс. Отначало Райм бе предположил, че тези микроследи са улика за това, че престъпникът планира да промени външния си вид чрез козметична операция. Но другото възможно обяснение беше, че е проникнал в склад с такива материали, за да открадне ботулинови бацили, чиито спори се съхраняват за клиниките по пластична хирургия. Да, ботулиновият токсин беше най-вероятният избор на оръжие — никоя друга отрова не бе в състояние да причини толкова много жертви.

Райм се обади на познатия си във ФБР, Фред Делрей, и в кметството и обясни какво подозира. Кметът и началникът на полицията издадоха нареждане Отделът по околна среда да направи официално съобщение, че спира водата за няколко часа. В действителност оставиха системата да работи при пълно натоварване — което заради налягането нямаше да позволи нищо да бъде вкарано в тръбите. С помощта на сензорите си Отделът трябваше да засече евентуалните течове и така да даде на полицията местоположението на извършителя.

Сега телефонът на Сакс — седнала нетърпеливо зад волана, при включен двигател — иззвъня. Беше Райм:

— Къде си, Сакс?

— Почти на мястото, което ни посочиха от ООС.

— Слушай внимателно.

— Какво друго мога да правя? — измърмори тя, докато се опитваше да не блъсне един невнимателен велосипедист.

— Току-що говорих с Центъра за епидемиологичен контрол в Атланта. Направихме конферентна връзка (извинявай за думата) с Отдела по вътрешна сигурност и специалисти по биологични и химически оръжия от Форт Детрик. Положението е по-сериозно, отколкото очаквах. Не слизай в тунела. Сега събираме отряд за реакция при биологична заплаха.

— Аз съм тук, Райм! Сега. Не мога да седя и да чакам. Убиецът е точно под мен.

Амелия качи мощната кола на тротоара, разгонвайки пешеходците. Всички послушно се отместваха от пътя й — изглеждаше твърде свирепа, за да спорят с нея.

— Току-що осъзнах, че това не е обикновен ботулинов токсин.

— Леле, Райм, това не е нещо, което се чува всеки ден.

— Става дума за модифициран вариант, устойчив на хлор. Ето защо открихме следи от неразредена хипохлориста киселина — използвал я е, за да промени щама. Нямам представа колко е токсичен.

— Ще сложа маска и гащеризон.

Сакс изтича зад колата, отвори багажника и извади комплекта за огледи.

— Трябва ти пълно предпазно облекло — възрази той.

Тя включи телефона на високоговорител, остави го на земята и извика:

— Извършителят знае, че още не сме спрели водата: струята, която пръска от пробитата от него дупка, ще е твърде силна. Ще изчака да затворим клапите, но няма да се бави много. Ако заподозре нещо, ще си плюе на петите, а кой знае колко от тази гадост има.

— Сакс, чуй ме. Това не е арсеник или змийски корен. Не е необходимо да го погълнеш. Достатъчно е една десетохилядна от грама да попадне върху меките тъкани на тялото ти, и си мъртва.

— Добре, няма да си бъркам в носа или да се чеша. Влизам, Райм. Ще се обадя, когато обезопася мястото и сложа белезници на мръсника.

— Сакс…

— Сега трябва да действам тихо — твърдо заяви тя и прекъсна връзката.

65.

Амелия Сакс лесно намери откъде убиецът се е спуснал под земята: през шахтата на Четирийсет и четвърта улица, близо до Трето авеню, за която й каза Пуласки.

Тя извади щангата за сменяне на гуми от форда си и с нея вдигна тежкия метален капак. Насочи пистолета си към непрогледния мрак в дупката. Взря се в тъмнината и чу силно съскане отдолу — вероятно изтичащата вода от пробитата тръба. Прибра оръжието в кобура си.

„Добре, да действаме. Бързо.“

Когато се движиш, не могат да те пипнат…

Благодарение на медицинските процедури, на които се беше подложила наскоро, Сакс се чувстваше пъргава като тринайсетгодишна.

Докато слизаше ловко по металната стълба, си помисли: „Облечена съм с бял гащеризон и съм осветена отгоре и отзад“.

Отлична мишена за убиеца. Лесна плячка.

Сякаш слизаше в ада. Спусна се по стълбата, както беше виждала да правят подводничарите по филмите.

Приземи се в широк тунел — на открито и без възможност да се скрие. Естествено. Бързо извади пистолета и се дръпна към едната стена, където бе малко по-тъмно и имаше по-малка вероятност убиецът да се прицели достатъчно добре, за да я рани смъртоносно. Приклекна и завъртя оръжието на 180 градуса, като присви очи, търсейки евентуална заплаха.

Това, че никой не стреля по нея, не я успокои; убиецът можеше да се спотайва наблизо, да се цели в нея, чакайки още полицаи да се появят на линията му на стрелба, преди да открие огън.

Когато очите й свикнаха с тъмнината обаче, установи, че в тази част на тунела няма никого.

С разтуптяно сърце, задъхана под маската, Сакс се взря по посока на съскането, което тук се чуваше много по-силно. Промъкна се до стената, отделяща я от помещението, където убиецът беше пробил дупка в тръбата. Надникна бързо от другата страна, като стоеше приведена, в случай че той се цели на нивото на главата или гърдите към входа. Видя само местеща се завеса от капки в пастелни цветове, като северно сияние. Течът бе осветен отзад с бледо фенерче — може би поставено от извършителя, за да вижда, докато пробива. Хипнотичният красив фонтан по всяка вероятност бе образуван от капчиците вода, бликащи под налягане от дупката.

Сакс не искаше да прави типично динамично нахлуване: поглеждаш високо, приклякваш, леко задържаш спусъка и… стреляй, стреляй, стреляй!

Тук не можеше. Трябваше да го залови жив. Той не действаше сам — нямаше начин да няма други при този сложен план. Трябваше да заловят и съучастниците му.

Освен това, ако стреляше, можеше да улучи и себе си — тръбата и бетонните стени на тунела щяха да отклонят куршумите с медно покритие и отломките от тях в непредвидени посоки.

Да не говорим какво би могъл да направи 9-милиметров куршум парабелум с шишенце, съдържащо най-силния токсин на земята.

По-близо, по-близо.

Тя се взря през завесата от капчици, търсейки движещи се сенки, силуета на мъж, готвещ се за стрелба. Мъж, който държи спринцовка с пропофол.

Готвещ се за още една смъртоносна татуировка.

Единственото, което виждаше обаче, бяха блестящите водни капчици, красиво отразяващи светлината.

„В стаичката — помисли си Сакс. — Бързо!“

Мъглата от капчици ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, вероятно от промяната в струята. Добро прикритие, помисли си. Като димна завеса. Тя стисна пистолета и като постави краката си в перпендикулярна позиция на стрелба (не успоредна, за да сведе до минимум площта от тялото си, която излага на прицел), се втурна в помещението.

Голяма грешка, осъзна още в същия момент.

Мъглата беше много по-тежка във вътрешността и филтърът на маската веднага прогизна. Така не можеше да диша. За момент се подвоуми. Без предпазната маска беше уязвима за ботулиновия токсин. Ако останеше с нея, можеше да припадне от недостиг на кислород.

Нямаше избор. Свали маската и я хвърли зад себе си; вдиша влажния въздух, за който се надяваше да съдържа само нюйоркска питейна вода, а не отрова, достатъчно силна, за да я убие за пет секунди.

Вдиша веднъж, втори път…

Засега не усети симптоми. Нито куршум.

Продължи напред, като местеше пистолета наляво-надясно. Отдясно видя тъмния силует на огромна тръба. Пробивът беше на три метра пред нея, доколкото можеше да прецени от виждащата се като тънка бяла линия водна струя, излизаща наляво и забиваща се в стената на няколко метра над земята. Съскането се чуваше по-силно с всяка стъпка, която Сакс правеше.

От силата на звука ушите я заболяха; почти я оглушаваше. Хубавото беше, че щеше да оглуши и него, тъй че нямаше да я чуе и да се приближава.

Миришеше на влажен бетон, мухъл, кал. Миризмата върна Сакс в детството й, когато един ден баща й я заведе в Манхатънския зоопарк, в терариума при влечугите.

— Ейми, виж. Това е най-опасното нещо тук.

Тя се взря през стъклото, но видя само растения и покрити с мъх камъни.

— Не виждам нищо, тате.

— Това е лерен кефиг.

— Леле, какво е това? — „Змия ли? — почуди се. — Гущер?“ — Много ли е опасно?

— О, най-опасното нещо в зоопарка.

— Какво представлява?

— Означава „празна клетка“ на немски.

Тя се засмя и вдигна глава, за да го погледне, като тръсна вързаната си на опашка червена коса. Но Херман Сакс, обиграният нюйоркски полицай, не се шегуваше.

— Запомни, Ейми. Най-опасните неща са онези, които не можеш да видиш.

Сега също не виждаше нищо.

Къде беше той?

„Продължавай“ — каза си.

Приведе се и като си пое въздух толкова дълбоко, колкото можеше, без да се задави в мъглата от капчици, направи крачка напред.

Тогава го видя. Извършител 5–11.

— Боже мой, Райм! — прошепна, като направи още една крачка напред. — Боже мой!

Едва след няколко секунди, през които единственото, което чуваше, бе съскането на водата, се сети, че микрофонът и камерата са изключени.

* * *

Експертите от Форт Дерик пристигнаха в града с хеликоптер за четирийсет и пет минути.

Когато става дума за отрова в достатъчно количество, за да избие значителен процент от населението на голям американски град, службите за национална сигурност не се мотаят.

Веднага след като стана ясно, че престъпникът няма да се опита да застреля никого, Сакс бе учтиво, но настоятелно помолена да излезе от тунела, докато осем души с дебели изолационни костюми за работа с опасни микроби си свършат работата. От самото начало стана ясно, че знаят какво правят. Във Форт Дерик, щата Мериленд, са седалището на Командването за медицински изследвания и материална част на Американската армия и Институтът по инфекциозни болести. На практика, винаги когато става дума за нещо „биологично“, използвано като оръжие, викат специалистите от Форт Дерик.

Гласът на Райм избоботи от радиостанцията:

— Какво става, Сакс?

Тя стоеше премръзнала на мокрия тротоар на Трето авеню, където бе спряла форда.

— Обезопасиха ботулиновия токсин. Беше в три спринцовки в един термос. Затвориха ги под вакуум.

— Значи нищо от отровата не е попаднало във водата?

— Абсолютно сигурно.

— А извършителят?

Тя замълча за момент, преди да отговори:

— Ами… зле е.

Планът на Райм да накарат градската управа да направи фалшиво съобщение за спиране на водоснабдяването в града имаше едно непредвидено последствие.

Извършител 5–11, облечен единствено с униформен гащеризон на Отдела по околна среда, бе застанал точно срещу място, където е искал да направи дупка в тръбата. Когато я беше пробил, водната струя под огромно налягане като лазерен лъч бе пронизала гърдите му, убивайки го на място. Докато се е свличал, струята продължила да разсича тялото му и бе прерязала на две врата и главата му.

Навсякъде имаше кръв, парченца от кости и плът, някои — изпратени на няколко метра до отсрещната стена. Сакс знаеше, че трябва да се махне възможно най-бързо, докато специалният отряд обезопаси мястото, но не успя да устои на любопитството — приближи се и дръпна левия ръкав на убиеца. Трябваше да види татуировката.

Червената стоножка се втренчи в нея с пронизващи, човешки очи. Беше брилянтно изработена. И смразяваща. Дори накара Сакс да потрепери.

— Какво е състоянието на местопрестъплението? — попита сега Райм.

— Армията отцепва района в радиус от две пресечки. Преди да ме изгонят, успях да взема отпечатъци от извършителя, проби за ДНК, съдържанието на джобовете му и чантите, които носеше.

— Донеси всичко. Той не работи сам. И кой знае какво са намислили съучастниците му.

— Идвам веднага.

66.

Новините по телевизията бяха тревожни, но объркани.

Терористична атака срещу водоснабдителната система на Ню Йорк, импровизирани взривни устройства…

Хариет и Матю Стантън се бяха настанили на дивана в хотелския апартамент. Джошуа седеше на един стол до тях и нервно човъркаше нещо. Една от онези гривнички, които всички хлапета носеха в наши дни, дори момчетата. От цветна гума. Не беше нормално. Педерастка работа. Матю погледна намръщено Джошуа в опит да го накара да спре, но младежът не отместваше очи от телевизора. Пиеше вода от една бутилка. Семейството се беше запасило с много литри. По очевидни причини. Постоянно задаваше въпроси, на които не очакваше отговор:

— Ама как са разбрали? Защо не се обажда Били? Къде е, такова, отровата?

— Млъквай!

Тъпите коментатори по телевизията (либералните, пък и консервативните идиоти) говореха празни приказки:

— Има няколко вида бомби и някои нанасят повече поражения от други.

— Терористите биха могли да се сдобият с различни експлозиви.

— Психологията на бомбения атентатор е сложна; по принцип той изпитва необходимост да унищожава.

— Както знаем от последния ураган, наличието на вода в подлезите може да причини сериозни проблеми.

Но нищо повече не можеха да кажат, защото властите очевидно не даваха истинска информация.

По-обезпокоително, мислеше си Матю, бе това, за което постоянно повтаряше Джош. Защо Били не се обаждаше? Последните вести, които имаха от него, бяха от момента, когато му пратиха съобщение, че водоподаването в града е спряно, и той щеше да започне да пробива. Ботулиновият токсин бе готов за инжектиране. До половин час трябваше да се разпространи във водата.

Умните глави по телевизията продължаваха да дърдорят за бомби и наводнения… което щеше да им се стори като младежка пъпка, когато истинската атака се проявеше като тумор.

По всички канали предъвкваха една и съща подадена им с лъжичка информация.

Не споменаваха обаче нищо за хора, на които внезапно им е прилошало. Хора, повръщащи до смърт. Нито дума за паника.

Сякаш прочела мислите на мъжа си, Хариет попита:

— Нали не може да се е отровил?

Разбира се, че можеше. В този случай щеше да умре от неприятна, но бърза смърт. И щеше да стане мъченик за каузата на „Съвета за върховенство на американското семейство“, дал живота си в името на истинските ценности на родината си, и така да затвърди ролята на Матю сред нелегалните въоръжени групировки.

— Тревожа се — прошепна Хариет.

Джошуа я погледна и продължи да върти гейската си гривничка. Добре поне че беше станал баща, успокояваше се Матю. Колкото и странно да изглеждаше.

Той престана да обръща внимание на жена си и сина си. Изглеждаше невъзможно властите да са разкрили плана им. Беше толкова сложно замислен — правен и преправян в течение на месеци — че бе изпипан в най-дребни детайли като техническа схема за трактор „Джон Диър“. Бяха го изпълнили абсолютно прецизно, всяка стъпка — точния момент. До секундата.

И като се замисли за секундите — сега те се точеха като години. Всеки път когато се появеше нов журналист, когато нов човек на улицата застанеше пред гнусния микрофон, Матю се надяваше да получат нова информация. Но чуваше една и съща история, предъвкана. Нито дума за хиляди хора, умиращи по ужасни начини, не се чуваше от устата на хищните журналисти.

— Джошуа! Обади се пак.

— Слушам!

Младежът извади непохватно микрофона, изпусна го и погледна виновно баща си, като се изчерви силно.

— Това предплатеният ли е? — строго попита Матю.

— Тъй вярно!

Джош никога нямаше да каже нещо накриво. Били се държеше с уважение, но имаше характер. Джошуа беше мекотело. Матю махна пренебрежително на сина си, който стана и излезе от стаята, за да не му пречи шумът от телевизора.

— „Воден тунел три“ е най-големият строителен проект в историята на града. Започнат е…

— Тате — каза Джошуа, като кимна към телефона, — все още не отговаря.

От улицата като саундтрак към скучния следобед се чуха сирени. Тримата в стаята се сковаха като облени с ледена вода.

Една говорителка по телевизията обяви бодро:

— … новини от градските власти за терористичната атака. Разследващите съобщават, че терористите не са планирали да взривяват бомби. Целта им е била да вкарат отрова в питейната вода на Ню Йорк. Този опит, както ни увери комисарят на полицията, е бил осуетен и водата е напълно годна за пиене. В момента се полагат всички усилия за откриване и залавяне на отговорните лица. Включваме нашия кореспондент по националната сигурност Андрю Ландърс, който ще ни разкаже повече за местните терористични групировки. Добър ден, Андрю…

Матю изключи телевизора. Пъхна една таблетка нитроглицерин под езика си.

— Добре, това е. Да се махаме. Веднага!

— Какво е станало, тате? — попита Джошуа.

„Откъде мога да знам?“ — помисли си той.

— Какво е станало с Били? — обади се и Хариет.

Матю Стантън й даде знак да мълчи.

— Телефоните. Всичките. Извадете батериите.

Отвори своя и Хариет и Джошуа направиха същото. Хвърлиха ги в това, което според Заповедите на Модификацията наричаха „торбата за изгаряне“, макар че нямаше наистина да я изгорят. Щяха да я хвърлят в някой контейнер на известно разстояние от хотела.

— Бързо. Събирайте си багажа. Но само най-необходимото.

— Ами Били… — отново измънка Хариет.

— Казах да си събираш багажа, жено!

Прииска му се да я удари, но нямаше време за дисциплиниращи мерки. Освен това при Хариет опитите за дисциплиниране невинаги действаха според очакванията.

— Били може да се грижи сам за себе си — добави той. — Не съобщиха, че са го заловили. Казаха само, че са разкрили план за терористична атака. Хайде. Движение.

Пет минути по-късно Матю бе напълнил куфара си и закопчаваше чантата с лаптопа.

Хариет довлече багажа си в дневната. Лицето й беше като мрачна маска, почти толкова стряскаща, колкото гумената, която им бе показал Били — онази, която носеше, когато нападаше жертвите си.

— Как е станало? — попита гневно тя.

Отговорът бе, че са разкрити от полицията, от Линкълн Райм.

Били го беше описал като човек, който предугажда всичко.

— Искам да разбера как са успели — продължи да натяква тя.

— По-късно. Тръгвай! — сопна се Матю.

Защо трябваше Бог да го наказва с жена, която винаги изрича мислите си на глас? Никога ли нямаше да се научи да мълчи? Защо не я наложи с колана преди малко? Груба грешка.

Е, сега щяха да избягат, да се прегрупират, отново да потънат в нелегалност. В дълбока нелегалност. Матю изрева:

— Джошуа, готов ли си?

— Тъй вярно!

Синът му се вмъкна в стаята. Русата му коса бе разчорлена, лицето му — мокро от сълзи.

— Момче — изръмжа Матю. — Дръж се като мъж. Ясен ли съм?

— Тъй вярно!

Матю бръкна в компютърната чанта, отмести Библията и извади два пистолета — 9-милиметрови „Смит и Уесън“ (никога не би си помислил да купи чуждестранно оръжие, разбира се). Подаде единия на Джош, който като че ли си отдъхна, когато го взе. Момчето си служеше добре с оръжията; изглежда, че му вдъхваха сигурност. Поне едно добро качество да има. Оръжията, разбира се, не бяха за жени, затова Матю не даде пистолет на Хариет.

— Дръж го скрит — каза на сина си. — И не го вади, освен ако аз не извадя моя. Ще чакаш да ти дам знак.

— Слушам!

Пистолетите бяха крайна мярка. Линкълн Райм може да беше осуетил плана им, но нямаше никакви улики, водещи към Матю и Хариет. Благодарение на Заповедите те бяха в безопасност. Точно както бе обяснил Били: в татуировъчното студио има две зони, гореща и студена. И двете никога не влизат в контакт.

Сега щяха да се качат в колата и след трийсет минути щяха да са извън града.

Той огледа апартамента. Нямаха много багаж — по две чанти на човек. Били и Джошуа бяха откарали по-рано цялата по-тежка екипировка и материали.

— Хайде да тръгваме.

— А молитва? — попита Джошуа.

— Няма време, по дяволите! — сопна се Матю.

Излязоха с багажа в коридора.

Хубавото, когато използваш хотел като тайна квартира за такива операции, беше, че не се налагаше да чистиш след това — така гласяха Заповедите на Били. Хотелът любезно и удобно осигуряваше персонал за тази цел, макар и съставен от омразните емигранти.

По ирония, точно когато си помисли това, Матю видя при асансьора две камериерки, които си приказваха до количките си. И двете бяха от бялата раса.

Бог да ги благослови.

Двамата съпрузи тръгнаха по коридора, следвани от Джошуа.

— Ще тръгнем на север — шепнешком обясни Матю. — Разучих картата. Ще избягваме тунелите.

— Заради пътни блокади ли?

— Какво мислиш, че ще търсят? — сопна се Матю, докато натискаше копчето на асансьора. — Те не ни познават, не знаят нищо за нас.

Оказа се обаче точно обратното.

Докато Матю нервно натискаше копчето на асансьора, което не искаше да светне, двете камериерки от бялата раса, Бог да ги благослови, бръкнаха в кошниците си, извадиха по един автомат и ги насочиха към семейството.

Едната — красива блондинка — изкрещя:

— Полиция! На земята! Легни! Да ви виждам ръцете, или ще стрелям!

Джош заплака. Хариет и Матю се спогледаха.

— На земята!

— Веднага!

От близките стаи наизскачаха други полицаи. Още оръжия, още крясъци.

Боже, какъв шум!

След кратко замисляне Матю легна на земята.

Хариет като че ли се колебаеше.

„Какво, по дяволите, прави?“ — помисли си той.

— Легни на земята, жено!

Полицаите й крещяха същото.

Тя го погледна хладно.

— Заповядвам ти да легнеш! — изкрещя той.

Така щяха да я застрелят. Четири дула бяха насочени към нея, четири пръста стояха на спусъците.

Тя ги изгледа презрително и се сниши на килима, като пусна чантичката си. От вътре изпадна пистолет. Матю вдигна вежди. Не беше сигурен кое го разочарова повече — това, че жена му носи оръжие без позволение, или че си е купила „Глок“: добър пистолет, но чуждо производство.

67.

При споменаване на думата „тероризъм“ повечето американци си мислят за радикални ислямисти, които атакуват страната заради съмнителните й самодоволни ценности и подкрепата за Израел.

Линкълн Райм обаче знаеше, че тези крайни мюсюлмански фанатици са само малка част от хората, които имат идеологическо разминаване с политиката на Съединените щати и искат да изразят възгледите си чрез насилие. И че повечето терористи са бели, законни граждани на Америка с християнско вероизповедание.

Историята на местния тероризъм е дълга. През 1886 година в Чикаго е извършен бомбеният атентат на Хеймаркет скуеър. През 1910 година радикални синдикалисти взривяват централата на „Лос Анджелис Таймс“. По-късно Сан Франциско е разтърсен от бомбения атентат в Деня на готовността като протест срещу включването на страната в Първата световна война. През 1920 бомба, заредена в конски фургон, избухва пред банката „Джей Пи Морган“, при което убива десетки и ранява стотици хора. През годините политическите и социалните различия, мотивиращи подобни действия, се запазват. Терористичните движения дори се разрастват благодарение на Интернет, където хора със сходни възгледи могат да се събират и да кроят планове сравнително необезпокоявано.

Средствата за унищожение също се усъвършенстват, позволявайки на хора като Университетския бомбаджия да тероризират училища и университети и с години да останат неразкрити. С помощта на взривно устройство от изкуствен тор Тимоти Маквий успява да срине цялата федерална сграда в Оклахома Сити.

Райм знаеше, че в момента действат двайсетина местни терористични групировки, намиращи се под постоянно наблюдение от ФБР и местните полицейски власти, от „Божия армия“ (против абортите), „Арийска нация“ (бели неонацисти) и „Финееско духовенство“ (против гейовете, против междурасовите бракове, против евреите, против данъците и много други неща) до множество локални, дезорганизирани групички гневни граждани, които полицията нарича „гаражни банди“.

Властите следят зорко и друг тип потенциална заплаха: частните милиции, каквито има поне по една във всеки щат и наброяват общо над петдесет хиляди членове.

Тези групировки са повече или по-малко независими, но се обединяват около общи възгледи: по-малка намеса на федералната власт в индивидуалните свободи, по-ниски или никакви данъци, християнски фундаментализъм, изолационизъм по отношение на външната политика, подозрително отношение към Уолстрийт и глобализацията. Макар че малко от тези милиции са го записали официално в устава си, те подкрепят и други радикални политики, като расизъм, национализъм, дискриминация на жените, антисемизъм, омраза към емигрантите и хомосексуалните, противопоставяне на абортите.

Особено голям проблем при милициите е, че по дефиниции те са полувоенни формирования; членовете им са ревностни поддръжници на Втората поправка. („Тъй като за сигурността на една свободна държава е необходима добре организирана милиция, правото на народа да притежава и носи оръжие не следва да бъде нарушавано.“) А това означава, че обикновено са въоръжени до зъби. Трябва да се признае, че някои милиции не са терористични организации и твърдят, че използват оръжие само за лов и самозащита. Други, като „Съвета за върховенство на американското семейство“ на Матю Стантън, очевидно имат друга практика.

Защо Ню Йорк е толкова примамлива мишена, Райм така и не можеше да си обясни (милициите, колкото и странно да изглежда, почти не закачат Вашингтон). Може би Голямата ябълка бе толкова примамлива заради други свои особености: много гейове, голямо неанглосаксонско население, център на либералните медии, главните седалища на много мултинационални компании. И може би си мислеха, че танцовата трупа „Рокетс“ и мюзикълът „Ани“ са източници на фино прикрита социалистическа пропаганда.

Райм предполагаше, че ако събере всички злодеи, които е преследвал през годините, броят на онези с антисоциални личностни разстройства (тоест психопатите) и местните терористи ще бъде много по-голям от този на чуждестранните и организираните престъпници.

Като двамата, които се канеше да разпита: Матю и Хариет Стантън.

Сега той се намираше на десетия етаж на хотела, където бяха отседнали Стантънови, заедно със служителите от специалния отряд. Полицаите бяха претърсили сградата и не бяха открили други конспиратори. Райм и Сакс не очакваха да има такива. От регистъра на хотела се виждаше, че в момента там са отседнали само семейство Стантън и синът им. Очевидно имаха още един съучастник — загиналия Извършител 5–11 — но нямаше улики за друг на територията на Ню Йорк. След като достигнаха до извода, че Стантънови стоят зад терористичната атака, Райм и Сакс се обадиха на Бо Хауман да организира тактическа операция за залавянето им.

Управителят на хотела програмира асансьорите така, че да не спират на десетия етаж и премести персонала, а полицията евакуира другите гости. После две от полицайките в отряда облякоха униформи на камериерки, скриха автоматите си MP7 в количките за пране и застанаха на позиция в коридора, докато семейството се покаже.

Изненада…

Без нито един изстрелян куршум.

Сапьорите провериха стаята — нямаше заложени капани; всъщност нямаше почти нищо оставено. Терористите не носеха много багаж. В момента Сакс извършваше оглед.

Линкълн Райм преглеждаше на айпада си докладите, които през последния половин час бе получил от представителството на ФБР в Сейнт Луис — най-близко разположеното до Южен Илинойс, където беше базата на Стантънови и СВАС. Бюрото и Щатската полиция на Илинойс отдавна следяха групировката — нейни членове бяха заподозрени в голям брой нападения срещу гейове и цветнокожи и други престъпления на омраза, но досега нищо не беше доказано. В повечето случаи властите ги приемаха за хулигански действия.

Изненада.

Властите в Средния запад вече бяха арестували трима други членове на СВАС за притежание на експлозиви и автоматично оръжие без федерално разрешително. И обиските продължаваха.

Вече съблякла гащеризона за огледи, Амелия Сакс се приближи.

— Оставили ли са нещо? — попита Райм, като погледна кашона в ръцете й, в който се виждаха пет-шест хартиени и найлонови плика.

— Не много. Голямо количество бутилирана вода.

Райм се изсмя:

— Хайде да видим дали нашите хора ще искат да си поприказваме.

Кимна към стаята за събиране на спалното бельо, където държаха Стантънови до идването на ФБР; после федералните щяха да поемат случая.

Влязоха в помещението, където арестуваните чакаха с белезници и окови на краката. Родителите и синът — единственото им дете, както бе научил Райм — ги погледнаха със смесено изражение на тревога и решителност. Седяха заобиколени от трима полицаи.

Дори Стантънови да недоумяваха как Райм е разкрил, че са съучастници на убиеца и че се крият точно в този хотел, не проявяваха никакво желание да узнаят отговора. А този отговор бе смущаващо банален и не се основаваше на никакъв сложен анализ на веществени доказателства. Раницата на Извършител 5–11, която бяха намерили до тялото му при главната водопроводна тръба, съдържаше тетрадка, озаглавена „Модификацията“, където подробно бе описан планът за отравяне на питейната вода на Ню Йорк. На едно листче вътре беше записан и адресът на хотела. Вече знаеха, че Стантънови са отседнали там — Хариет беше казала на Сакс. Следователно двамата съпрузи и извършителят се познаваха. „Нападението“ в болницата изобщо не беше такова. Убиецът вероятно бе отишъл да посети болния си съучастник Матю Стантън в кардиологията.

Като се замисли човек, имаше улики, подсказващи, че Стантънови може да са замесени в убийствата. Например върху пликчето с имплантите, намерено в „Белведере“, пишеше „No3“, от което следваше, че нападението над Брейдън Алигзандър е третото планувано. Но ако нападението на Хариет Стантън е било в плана, на плика щеше да е записано „No4“.

Освен това бяха намерили следи от козметиката на Хариет на местата, посетени от убиеца. Да, той я беше сграбчил в болницата и между тях можеше да се извърши някакъв обмен на частици, но той щеше да е минимален. По-вероятно беше тези частици да са полепнали по него, докато е бил по-дълго в нейна компания. Освен това Райм си спомни твърде многобройните следи от калцуни на местата на убийствата; това подсказваше, че е имало съучастник, който е вкарал прожекторите и батериите. След проверка в хотела установиха, че Стантънови са отседнали там със сина си Джош — мускулест младеж, който лесно можеше да вкара екипировката, след като братовчед му е извършил смъртоносната татуировка.

Но понякога съдбата ускорява събитията.

Листче с адрес — намерено в раницата на извършителя.

— Знаете ли си правата? — попита Сакс.

Полицаят зад Хариет Стантън кимна.

Матю Стантън, с пребледняло, сивкаво лице, измърмори:

— Не признаваме никакви права. Правителството няма власт да ни дава или отнема права.

— Чудесно — контрира Райм. — В такъв случай няма да имате проблем да говорите с нас. — Логиката му се струваше непоклатима. — Единственото, което искаме да знаем на този етап, е самоличността на съучастника ви. Онзи с отровата.

Лицето на Хариет светна.

— Значи се е измъкнал?

Райм и Сакс се спогледаха.

— Измъкнал ли? — не разбра Линкълн.

— Не, не успя да избяга — обясни Амелия. — Но не носеше документ за самоличност, а по отпечатъците не е регистриран никъде. Надявахме се да ни съдействате и…

Усмивката на Хариет помръкна.

— Значи сте го арестували?

— Мислех, че знаете. Мъртъв е. Водната струя, която е избила, след като е пробил тръбата, го е убила. Защото налягането не е намалявало.

Настъпи пълна тишина. След няколко секунди Хариет Стантън запищя неудържимо.

68.

— Всичко свърши — каза Пам Уилоуби, като буквално се хвърли в прегръдките на Сет Макгуин.

Бяха на вратата на блока й в Бруклин Хайтс. Сет се олюля назад, засмя се. Последва дълга целувка. Небето най-сетне се беше изчистило и ослепителната слънчева светлина, червеникава в този следобеден час, огряваше фасадата на сградата. Температурата обаче бе по-ниска дори от предишните няколко дни, когато от сивото небе се сипеше мокър сняг.

Двамата влязоха във фоайето и отидоха до вратата на апартамента й на първия етаж, отдясно. Дори близостта на стълбите към мазето, в което Сет за малко не беше убит, не помрачи радостта й.

Беше в приповдигнато настроение. Вече нямаше напрежение в раменете, стомахът вече не я присвиваше, сякаш в него има натегната пружина. Изпитанието бе преминало. Най-сетне можеше да се върне вкъщи, без да се страхува, че ужасният мъж, който беше нападнал Сет, ще се върне. Линкълн Райм й бе изпратил съобщение, че убиецът е мъртъв, а съучастниците му са заловени.

На Пам веднага й направи впечатление, че добрата новина не е изпратена от Амелия.

Все едно. Тя все още беше ядосана на Амелия и не беше сигурна, че някога ще й прости напълно, задето се опита да я раздели с мъжа на живота й.

Когато влязоха в дневната, Сет свали якето си и двамата се настаниха на дивана. Той я прегърна и притисна главата й към себе си.

— Искаш ли нещо? — попита тя. — Кафе? Имам и едно шампанско. Стои тук от не знам колко години. Сигурно още става за пиене.

— Да, може. Чай, кафе. Нещо топло.

Но преди Пам да стане, той я задържа за ръката и внимателно се вгледа в лицето й с изражение едновременно на облекчение и загриженост.

— Добре ли си?

— Аз съм добре. Ами ти как си? Ти си този, когото онзи луд едва не татуира.

Сет сви рамене.

Личеше си, че е разтревожен. Тя не можеше да си представи какво е да лежиш завързан и да знаеш, че всеки момент ще бъдеш убит. И то толкова мъчително. По новините бяха съобщили, че убиецът избира специални отрови, причиняващи най-болезнените симптоми. Поне вече не изглеждаше Сет да я обвинява за нападението. Пам се бе почувствала силно наранена, когато той се отдръпна от нея веднага след атаката. Когато я остави и си тръгна, без да поглежда назад… тя почти не можа да го понесе.

Сега обаче й беше простил. Всичко бе в миналото.

Пам влезе в кухнята и сложи вода за кафе.

— Какво точно се случи? — извика Сет от дневната. — Говори ли с Линкълн?

— О… — Тя се показа на вратата. Лицето й бе сериозно. Дръпна един кичур коса от лицето си, нави го и го отметна назад. — Било е ужасно. Онзи тип, който те нападна, изобщо не бил психопат. Дошъл тук, за да отрови водата на Ню Йорк.

— По дяволите! Това ли било? Чух нещо за водата.

— Бил от една от онези милиции, в които беше и майка ми. — Тя се усмихна мрачно. — Отначало Линкълн мислеше, че убиецът иска да подражава на Колекционера на кости. Но се оказва, че изобщо не е било така; интересувал се от атаката, която майка бе планирала преди години. Опитвал се е да разбере как Линкълн и Амелия ще проведат разследването. О, и той изобщо не беше доволен, че е пропуснал това… Линкълн имам предвид. Той много се ядосва, когато допусне грешка.

Чайникът засвири и Пам се върна в кухнята, за да налее врялата вода върху филтъра с кафето. Насеченият звук й действаше успокоително. Направи го, както той го обичаше — с две бучки захар и съвсем малко сметана. Тя го пиеше чисто.

Донесе чашите в дневната и седна до него. Коленете им се допряха.

— Откъде всъщност бяха тия типове? — попита Сет.

— Бяха от… как се казваше? — Тя се опита да си спомни. — „Съвета за върховенство на американското семейство“, нещо такова. Не звучи като име на милиция. — Засмя се. — Може би някой от членовете им е специалист по връзки с обществеността.

Той се усмихна:

— Чувала ли си за тях, когато с майка ти се криехте в Ларчууд?

— Не мисля. Линкълн каза, че са от Южен Илинойс. Не е далеч от мястото, където бяхме с майка ми. И си спомням, че тя и пастрокът ми се срещаха понякога с хора от други групировки, но не съм обърнала внимание. Мразех ги всичките. Как само ги мразя!

— Но онзи с татуировките, убиецът — той е мъртъв, нали? А другите са арестувани.

— Да. Мъж, жена и синът им. Все още не се знае кой е бил онзи тип в тунела, онзи, който загина. Татуировчикът.

— Все още ли не си говорите с Амелия?

— Не, не си говорим.

— Засега.

— За дълго време — твърдо заяви Пам.

— Тя май не ме харесва.

— Не! Не е затова. Просто се държи покровителствено. Мисли ме за кукла, която може да се счупи. Ох, не знам! По дяволите!

Сет остави чашата с кафе.

— Може ли да поговорим за нещо сериозно? — попита.

— Ами, да… сигурно.

„Хъм — помисли си момичето. — Това пък какво е?“

Той се засмя:

— Успокой се. Просто реших да заминем по-скоро. Веднага.

— Наистина ли? Но аз още нямам паспорт.

— Мисля си първо да пообиколим Щатите за известно време.

— О… аз си мислех, че ще отидем първо в Индия, после в Париж и Прага, Хонконг.

— Ще отидем. Само че по-късно.

Тя се замисли за миг, но после погледна дълбоките му кафяви очи и каза:

— Е, добре. Както кажеш, скъпи. Готова съм да дойда навсякъде с теб.

— Обичам те — прошепна Сет.

Целуна я и тя се притисна до него.

Пам седна и отпи глътка кафе.

— Нещо за хапване? Аз съм малко гладна. Пица?

— Може.

Тя стана и пак влезе в кухнята. Отвори хладилника, извади една полуготова пица и я постави на плота.

Облегна се на стената. Стомахът й се свиваше, пулсът й се ускори.

Помисли си: „Откъде, по дяволите, знае за Ларчууд?“. Трескаво се опита да си спомни кога са говорили за това. „Не, никога не съм му споменавала. Сигурна съм.“

— Трябва да разкажеш на Сет всичко за живота ти в нелегалност.

— Не, не трябва.

„Мисли, мисли…“

— Имаш ли нужда от помощ? — извика той.

— Не.

Тя зашумя, отвори кутията с пицата, изтрака с вратата на микровълновата.

„Това не е възможно! Абсурд да е свързан с онези хора. Невъзможно.“

Но интуицията й, изострена от годините на принудително оцеляване, взе връх. Тя безшумно се приближи до стационарния телефон, взе слушалката. Вдигна я до ухото си.

Натисна девет. Едно.

— Обаждаш ли се на някого?

Сет бе застанал на вратата на кухнята.

Без да престава да се усмихва, Пам бавно се обърна.

— Ами, като заговорихме за Амелия… реших… все пак да й се извиня. Не мислиш ли, че е добра идея? Искам да кажа, не би ли го направил, ако беше на мое място?

— Нима? — попита той. Лицето му бе напълно сериозно. — На Амелия щеше да се обадиш, а?

— Да, точно така.

— Остави телефона, Пам.

— Ама…

Гласът й заглъхна. Сет впи тъмните си очи в нейните. Пръстът й бе на милиметри от бутона за набиране на единица. Но преди да го натисне, той се приближи и издърпа телефона от ръката й. Затвори.

— Какво правиш? — прошепна тя.

Сет не каза нищо. Стисна силно ръката й и я завлече обратно на дивана.

69.

Сет отиде при входната врата, сложи веригата и се върна.

Усмихна се мрачно:

— Как можах да спомена Ларчууд? Знаех, че с майка ти сте били там при „Патриотична граница“. Но ти никога не си го споменавала. Каква глупава грешка от моя страна.

— Това беше едно от нещата, за които спорихме с Амелия — прошепна тя. — Тя искаше да ти разкажа за живота си там. Казах й, че няма значение. Но всъщност се боях да ти кажа. А сега… Ти си един от тях, нали? Работиш с хората, които се опитаха да отровят водата.

Той взе дистанционното на телевизора, вероятно за да пусне новините. Пам използва възможността и скочи от дивана, като силно блъсна Сет назад. После хукна към вратата. Но едва успя да направи две крачки, когато той я сграбчи. Пам падна тежко, удари лицето си в пода. Усети вкус на кръв от цепнатата си устна. Сет я сграбчи за яката и грубо я завлече обратно, буквално я метна на дивана.

— Никога повече не прави така — изсъска.

Натопи пръст в кръвта й и нарисува нещо на лицето й. Заговори шепнешком:

— Телесните знаци са прозорци към това, което си, и това, което чувстваш. Някои индиански племена използвали боя — която не е нищо друго освен една временна татуировка — за да покажат пред всички какво изпитват. Воините не можели да изразяват емоциите чрез думи или мимика — не било прието — но можели да се изрисуват по определен начин, за да покажат дали са влюбени, тъжни или ядосани. Дори ако детето му е починало, воинът нямал право да плаче. Нямал право да го изрази с поведението си. Но можел да изрисува лицето си. И така всички разбирали колко силно скърби. Това, което нарисувах сега на лицето ти, е символът за „щастлив“ на племето лакота.

После бръкна в раницата си и извади руло тиксо и преносима машинка за татуиране.

Докато го правеше, ръкавът му се повдигна и Пам видя татуировка на ръката му. Червена. Не се виждаше цялата, но видимата част представляваше глава и горната част от тялото на стоножка, чиито човешки очи я гледаха втренчено, както тези на Сет — с изражение на желание и презрение.

— Ти си татуирал онези хора — едва прошепна Пам. — Ти си ги убил.

Той не отговори.

— Откъде познаваш онази двойка? Терористите?

— Аз съм им племенник.

Сет (но не, не Сет; сигурно имаше друго име) започна да сглобява машинката за татуиране. Пам се втренчи в татуировката на ръката му. Очите на насекомото я гледаха втренчено.

— О, това ли? — Той вдигна ръкава си нагоре. — Това не е татуировка. Обикновена рисунка е с водоразтворимо мастило. От това, което някои татуировчици използват за очертаване. — Облиза пръста си и размаза част от татуировката. — Докато бях Убиеца от подземията и излизах на лов, си го рисувах на ръката. Става за десет минути. Когато бях твоят приятел Сет, го измивах. Беше необходимо само колкото да заблуди свидетелите и полицията — а теб да убеди, че мъжът на живота ти не е убиецът.

Пам заплака.

— Боли ли устната? Така е, като се опитваш да бягаш. — Той сви рамене. — Една цепната устна не е нищо в сравнение с…

— Ти си луд!

Очите му гневно проблеснаха и той заби юмрук в корема й. Пред очите й блесна жълта светлина и тя изстена от болка. Едва сдържа почти непреодолимия подтик да повърне.

— Няма да ми говориш така! Ясно ли е? — Той я сграбчи за косата и доближи устата си на милиметри от ухото й. Изкрещя толкова силно, че я заболяха тъпанчетата: — Ясно ли е?!

— Добре, добре, добре! Престани, моля те — проплака тя. — Кой си ти? — прошепна плахо, опасявайки се от нов удар.

Той изглеждаше способен на убийство; очите му бяха като на обладан от лудост.

Блъсна я и тя падна на пода. Издърпа я грубо на дивана, върза ръцете й с тиксо отзад и я обърна по гръб.

— Казвам се Били Хейвън.

Продължи да подрежда някакви шишенца и да сглобява татуировъчната машинка. Погледна я и забеляза изражението й на пълно недоумение.

— Не разбирам. Говорих с майка ти по телефона… О, да, да. Била е леля ти.

Той кимна.

— Ама ние се познаваме от година — продължи Пам. — Повече.

— О, ние планираме атаката поне от толкова време. И планирах как да те върна завинаги в живота си. Мое Хубаво момиче.

— Хубаво момиче?

— Откраднаха те от мен. Не физически. Но духовно — да. Ти бе отвлечена от Амелия и Линкълн. От хората с най-неподходящо мислене. Май не ме помниш. Разбира се. Срещнахме се преди много време. Преди цяла вечност. Бяхме малки. Ти живееше в Ларчууд, в милицията на господин и госпожа Стоун.

Пам си спомни Едуард и Катрин Стоун. Хитри радикали, избягали от Чикаго, след като проповядвали сваляне със сила на федералната власт. Майката на Пам, Шарлот Уилоуби, бе попаднала под влиянието им, след като мъжът й, бащата на Пам, загинал при умиротворителна операция на ООН.

— Ти беше на шест тогава. Аз — с няколко години по-голям. Леля и чичо дойдоха в Мисури, за да говорят със семейство Стоун за една кампания против абортите. Няколко години по-късно чичо ми реши да укрепи връзките между ларчуудската милиция и „Съвета за върховенство на американското семейство“ и така двамата със Стоун уредиха да се омъжиш за мен.

— Какво?

— Ти беше моето Хубаво момиче. Щеше да станеш моя жена и майка на децата ми.

— Сякаш съм някаква крава, някаква шиб…

Бърз като змия, той я стисна с два пръста през бузите. Дъхът й секна от болката.

— Няма да те предупреждавам повече. Аз съм твоят мъж и ще ми се подчиняваш. Ясно?

Пам се сви и кимна.

— Нямаш представа какво преживях! — изкрещя той. — Те те отнеха от мен. Промиха ти мозъка. Сякаш светът ми свърши.

Сигурно говореше за времето, когато с майка си и пастрока си Пам бе дошла в Ню Йорк преди няколко години. Родителите й замисляха друг терористичен план, но Линкълн и Амелия го осуетиха. Пастрокът й беше убит, а майка й — арестувана. Пам бе спасена и попадна в системата за приемни грижи на града.

Тя си спомни първата среща със Сет преди година. Да, беше й се сторил твърде познат, твърде внимателен, твърде привързан. Но тя се влюби до уши. (Добре де, помисли си сега, може би Амелия беше права, че поради младостта си отчаяно търсеше нежност, любов. И така бе пропуснала това, което трябваше да забележи.)

Сега Пам се втренчи в машинката за татуиране, в шишенцата с отрова. Спомни си от каква мъчителна смърт са умрели жертвите му.

Кой от любимите си токсини бе избрал за нея?

Защото това я чакаше сега, разбира се. Щеше да я убие, защото Линкълн бе казал, че може да се наложи да свидетелства срещу Стантънови. И защото плановете му се бяха провалили и леля му и чичо му щяха да лежат в затвора до живот.

Той искаше да си отмъсти.

Убиецът отново погледна символа, който бе нарисувал на бузата й със собствената й кръв.

Щастлив…

Тя си спомни една дъждовна неделя, когато седяха на същия диван и гледаха телевизия. Тогава Сет я целуна за първи път.

„Тогава се влюбих“ — помисли си.

Било е лъжа. Всичко е било лъжа. Спомни си месеците, които уж бе прекарал в Лондон, за да се обучава в една рекламна агенция, планираща да отвори офис там. Друг път. Бил е при чичо си и леля си, за да планират атаката. А след като уж се върна от Великобритания, тя изобщо не обърна внимание на странното му поведение. Задачи, заради които го нямаше часове наред; телефонни обаждания, които никога не приемаше в нейно присъствие; неочаквани заседания; това, че не я запозна с нито един от колегите си и не й показа къде работи. Това, че си общуваха само с текстови съобщения, а не разговаряха по телефона. Но тя не заподозря нищо, защото го обичаше и беше сигурна, че Сет никога няма да направи нещо, за да я нарани.

Положи усилие, за да спре сълзите. Оказа се лесно. Гневът прогони сълзите.

Сет… по-точно Били, започна да зарежда пълнителя на машинката с течност от някакво шишенце.

Пам не можеше да си представи какво е да умреш по този начин. Болка. Гадене, изгарящо чувство в корема, бодежи в гърлото, повръщане, и пак повръщане, но без да донесе облекчение. Размекване на кожата, кръвотечение от устата, носа, очите…

Той заразсъждава на глас:

— Жал ми е само за братовчеда. Джош, горкият Джош. Жалко за него. Колкото до другите… не ми дреме за тях. Чичо ми и без това скоро щеше да умре. Беше планирано. Леля ми също щях да убия скоро след като се върнем в Илинойс. Щях да натопя за смъртта им някой бездомник или нелегален имигрант. Но когато видях, че налягането в тръбите не спада, се досетих, че Линкълн Райм е разкрил плана и трябва да се отърва от тях. Оставих бележка с адреса на хотела им на местопрестъплението. Така ги е открил.

Работеше старателно, пълнеше тръбичката на машинката с прецизността на хирург — какъвто, замисли се Пам, беше в известен смисъл. Портативната машинка за татуиране беше безупречно чиста. След като я сглоби, той се облегна назад и вдигна фланелката до под гърдите на Пам. Огледа тялото й като хипнотизиран от вида на кожата й. Погали я под пъпа и тя се опита да се отдръпне. Сякаш я докосваха не пръстите му, а червените крака на стоножката.

В това докосване обаче нямаше нищо сексуално. Той се възхищаваше единствено на плътта й.

— Кой беше онзи човек? — попита Пам. — Кой беше онзи, когото уби във водния тунел?

— Ей, я чакай!

Пам присви очи. Дали пак щеше да я удари?

— Не го убих аз. Уби го приятелят ти Линкълн Райм. Той накара да пуснат фалшивото съобщение, че водата е спряна. Аз обаче имах подозрения. Затова се бях застраховал. Преди няколко дни срещнах един бездомник в тунелите. Нейтън. Един от хората къртици. Чувала ли си за тях? Реших да го използвам. Дадох му нов гащеризон и набързо му татуирах стоножка като моята на лявата ръка. Знаех къде живее — близо до „Белведере“ — и преди да пробия тръбата, отидох да го взема. Обещах му хиляда долара, ако ми помогне с пробиването, за да тествам водата. Той се съгласи. Обаче… — Били поклати глава — … излязох прав. Информацията за спирането на водата беше фалшива. Щом Нейтън проби тръбата, излезе толкова силна струя, че го разряза през средата. — Потрепери. — От гърдите и главата му не остана почти нищо. Беше ужасна гледка.

Поне някаква искрица на съчувствие.

— Като си помисля, че можеше да съм аз…

Всъщност не.

— Това е знак, че е време да си плюя на петите. Полицията скоро ще установи, че това не съм аз, но така спечелих време. Добре, време е да ти пусна малко кръв…

Били добави още нещо, но Пам не чу много добре. Прозвуча й като „олеандър“.

Той се изправи и я погледна. Наведе се, хвана копчето на дънките й. Пук — откопча го и ципът се отвори до долу.

Не, не, тя нямаше да му позволи да я изнасили. Щеше да разкъса скъпоценната му кожа със зъби, ако я доближеше. Никога.

Били бързо дръпна дънките и те се смъкнаха.

Пам напрегна всичките си мускули, готова за нападение.

Той обаче не я докосна на онова място. Погали гладката кожа на бедрата й. Изглеждаше, че просто търсеше подходящо място на тялото й, където да направи смъртоносната татуировка.

— Хубаво, хубаво…

Пам си спомни думите на Амелия за шифъра, който убиецът татуира на жертвите си. Запита се какво послание ще остави на нейното тяло.

Той взе машинката и я пусна.

Бззз.

Докосна кожата й. Отначало усещането бе като гъделичкане.

После дойде болката.

70.

Целта на терористичната атака на „Съвета за върховенство на американското семейство“ не беше ясна.

Сред документите в джоба на мъртвия убиец освен листчето с адреса на хотела на Стантънови Сакс бе намерила писмо, пълно с безсмислици.

На Райм му напомняше за манифеста на Университетския бомбаджия — критика срещу съвременното общество. Разликата беше в това, че убиецът не излагаше расистките и фундаменталистките възгледи на СВАС, а точно обратното. Документът, който полицията трябваше да намери след масовите отравяния в града, бе написан от името на „врага“ — някаква анонимна коалиция от чернокожи и испаноговорещи активисти в съюз с ислямски фундаменталисти, които уж поемаха отговорността за отравянето на Ню Йорк, за да отмъстят на белите експлоататори капиталисти. В писмото се призоваваше за въстание срещу тях, като се твърдеше, че отровата е само началото.

Доста хитър начин за представяне на атаката, помисли си Райм. Така биха свалили подозренията от СВАС и биха възбудили омраза срещу враговете на Съвета. В същото време щяха да поразят съвременния Содом — Ню Йорк, бастиона на глобализацията, смешението на расите и либерализма.

Райм подозираше, че това не е всичко:

— Помислете за борбата за надмощие между отделните милиции. Разчуе ли се, че ударът е дело на СВАС, репутацията им многократно ще се покачи.

От централата на ФБР в Манхатън се получи обаждане.

— Птичките не искат да пропеят, Линкълн — каза Фред Делрей, който ръководеше разследването от страната на федералната полиция.

Семейство Стантън и синът им се намираха във федералния арест, но явно — ако преведем думите на Делрей — не искаха да сътрудничат.

— Притисни ги някак, Фред. Искам да разбера кой, по дяволите, беше убиецът. Отпечатъците му ги няма в базата данни.

— Видях снимките на твоето момче в тунела след близката му среща с хаш-две-о. Ужас, много нелеп начин да умреш, какво ще кажеш? С каква скорост е изцвърчала тая вода?

Райм бе включил телефона на високоговорител. Сакс, застанала до работната маса, се обади:

— Никой не знае, Фред, но след като го е разрязала на две, водната струя е пробила бетонната стена и една парна тръба от другата страна. Трябваше да се измъквам бързо, за да не се сваря.

— Намери ли нещо интересно в тунела?

— Не много. Повечето неща се бяха поразмили. Е, също и посварили, при толкова много пара.

Тя обясни за писмото, оставено с цел да се предизвикат размирици.

Агентът въздъхна:

— Точно когато си помислиш, че светът се променя…

— Ще обработим уликите, Фред, и ще ти се обадим.

— Голямо благодаря.

Затвориха и Сакс продължи да помага на Мел Купър при анализа на микроуликите, тъканните проби и пръстовите отпечатъци от хотела на Стантънови. От тях само едни фигурираха в базата данни — тези на Джошуа Стантън, картотекиран в окръг Клейтън за нападение над хомосексуалист. Престъпление от омраза.

Райм погледна снимките от местопрестъплението, без да се впечатлява от зловещата гледка. Отново се взря в зловещата татуировка — в червената стоножка на лявата ръка на престъпника. Очите зловещо наподобяваха човешки. Беше, както каза Сакс, отлично направена. Дали сам се беше татуирал? Или му я бе направил някой приятел? Вероятно сам. Въпрос на гордост.

Телефонът на Сакс иззвъня.

— Не, не — прошепна тя след малко, с което привлече вниманието на всички в стаята.

На лицето й се изписа ужас.

Райм се намръщи. Какво бе станало?

Тя затвори. Погледна всички.

— Състоянието на Лон се е влошило. Получил е сърдечен арест. Реанимирали са го, но положението не е добро. Трябва да отида при Рейчъл.

— Добре, Сакс, върви. Ние тук ще се оправим. — Райм се замисли за момент. — Защо не се обадиш на Пам да я попиташ дали не иска да дойде? Тя обичаше Лон.

Сакс взе якето си от закачалката. Колебаеше се. След малко отговори:

— Не. Честно казано, няма да понеса да ми откаже още веднъж.

71.

Явно Били не смяташе да я убива.

Поне засега.

Бе заредил машинката с мастило, а не с отрова.

— Стига си мърдала!

Стоеше на колене до дивана, на който я бе проснал.

— Ръцете ме болят — оплака се Пам. — Моля ти се, махни това тиксо. Моля те.

— Не.

— Можеш да ги вържеш отпред.

— Не. Стой неподвижно — изръмжа той. Погледна я и тя спря да мърда.

— Какво, по дяволите…

Последва силна плесница.

— Трябва да съблюдаваме добро поведение, не разбираш ли? Да не си посмяла повече да ругаеш и да ми държиш такъв тон! — Били я сграбчи за косата и я разтърси като лисица плячката си. — Отсега нататък ролята ти е да бъдеш моя жена. Хората ще те гледат до мен. Като вярна съпруга.

Продължи да татуира.

Пам си помисли да запищи, но беше сигурна, че той ще я пребие от бой, ако се опита. Освен това в сградата нямаше никого. Единият апартамент беше празен, а наемателите от другия бяха на екскурзия с кораб.

Били заговори разсеяно:

— За известно време ще трябва да се скрием добре. Чичо и леля няма да ме издадат. Но братовчедът Джошуа… въпрос на време е да изпее всичко. За мен включително. Не можем да се върнем в Южен Илинойс. Приятелят ти Линкълн ще изпрати ФБР да арестува всички старши членове на СВАС. И отново ще заподозре хората от Ларчууд, затова и Мисури отпада. Ще отидем някъде другаде. Може би в „Патриотична асамблея“ във вътрешността на щата Ню Йорк. Те са извън вниманието на полицията. — Обърна се към нея: — Или в Тексас. Там има хора, които си спомнят родителите ми като мъченици, загинали за свободата.

— Сет…

— Ще се покрием за няколко години. И ако още веднъж ме наречеш „Сет“, ще те фрасна. Мога да изкарвам пари с татуировки. Ти можеш да преподаваш в неделното училище. Малко по малко ще се върнем към нормалния живот. Нова самоличност. Със СВАС е свършено, но може би така е по-добре — ще продължим напред. Ще основем ново движение. И ще го организираме много по-добре. Ще го направим както трябва. Ще обучаваме жените си в училища — и нямам предвид църковни училища. Имам предвид обществени и частни. Ще възпитаваме децата от малки. Ще ги посветим в каузата. Ние, мъжете, ще се кандидатираме за управленски постове, отначало на ниско ниво, в градовете и окръзите. Ще овладеем първо местната власт, после ще тръгнем по-нагоре. О, ще бъде съвсем друг свят. Сега сигурно не мислиш така. Но после ще се гордееш, че си част от това дело.

Вдигна машинката от крака й, погледна свършеното до момента и продължи:

— Чичо ми беше изостанал в много отношения. Но имаше едно голямо прозрение. Измисли Закона на кожата. Проповядваше за него из цялата страна — пред други милиции, на възродителни сбирки, в църкви, пред ловни дружинки. — Очите на Били грейнаха. — Законът на кожата… Гениално. Помисли само: кожата дава информация за здравословното ни състояние, нали? Може да е зачервена или бледа. Лъскава или матова. Сбръчкана или подута. Напукана или гладка… Тя изразява също духовното ни развитие. И интелектуалното. И емоционалното състояние. Бялото е добро, умно и благородно. Черното, кафявото и жълтото са подли и опасни.

— Не говориш сериозно!

Той вдигна юмрук и Пам се сви и замълча.

— Искаш доказателство. Онзи ден бях в Бронкс и един тип ме спря. Млад, не знам. Горе-долу на твоите години. Черен. Имаше келоиди на лицето — белези като татуировки. Бяха красиви. Изработени от истински художник. — Той отмести поглед. — И знаеш ли защо ме спря? За да ми продаде наркотици. Това е истината за тези хора. Законът на кожата. Не можеш да го излъжеш.

Тя се изсмя мрачно:

— Някакъв чернокож младеж се е опитал да ти продаде наркотици в Бронкс? Ето какво ще ти кажа. Иди в Западна Вирджиния и там бял младеж ще ти продаде наркотици.

Били продължи, без да я слуша:

— Има спорове за Хитлер: дали наистина е мразел евреите, циганите и педерастите и е искал да изчисти света от тях. Или всъщност не му е пукало за тях, но е знаел, че германският народ ги мрази и затова е използвал омразата и страха, за да вземе властта.

— Да не би да използваш Хитлер като модел за подражание?

— Има и по-лоши варианти.

— И какво? Ти как мислиш, Били? Истински ли вярваш в Закона на кожата, или го използваш за власт, за себе си, за егото си?

— Не е ли очевидно? — Той се изсмя. — Достатъчно си умна, за да се досетиш, Пам.

Тя не каза нищо и Били избърса сълзите от бузите й. Пам не знаеше отговора. Изведнъж й хрумна нещо, което я удари като неговите шамари. Беше свързано с блога, който двамата със Сет бяха направили. Тя прошепна:

— Нашият блог? Той е точно обратното на това, което казваш. За какво… за какво го създаде?

— А ти за какво мислиш? Всеки, който публикува позитивен коментар. За абортите, за помощите за бедни, за имиграционна реформа. Денят на страшния съд наближава за тях.

Имаше сигурно петнайсет хиляди души, които бяха написали нещо в сайта им. Какво щеше да се случи с тях? Дали последователите на Били щяха да ги издирят и убият? Да взривят къщите им?

Били остави татуировъчната машинка, намаза бедрата й с вазелин и попи мастилото.

Усмихна се:

— Погледни. Какво мислиш?

Тя прочете двете думи, които виждаше изписани обърнати на бедрата й:

Какво, по дяволите, правеше той? Какво имаше наум? Били смъкна и своите дънки. На неговите бедра имаше подобни татуировки със същия шрифт.

Когато се съберяха, образуваха цели думи:

— Наричаме ги сплитъри. Влюбените си татуират части от имената си. Могат да се прочетат само ако се съберат заедно. Това сме ние, виждаш ли? Поотделно все ни липсва нещо. Когато сме заедно, сме едно цяло.

През бледото му лице премина подобие на усмивка.

— Влюбени? — прошепна тя.

Погледна неговата татуировка — беше правена преди години.

Били гледаше обърканото й лице. Вдигна дънките си, после — нейните и ги закопча.

— Знаех си, че някой ден ще си те върна — обясни, като посочи татуировките. — „Памела“, „Уилиам“. Добре измислено, какво ще кажеш? Имената ни ще бъдат цели, когато лягаме заедно, за да правим децата си. — Забеляза ужасеното й изражение. — Защо ме гледаш така?

Сякаш говореше на дъщеря си, разстроена заради лош ден в училище.

— Аз те обичах! — проплака тя.

— Не, ти обичаше някого, който беше част от тумора, разяждащ тази страна. — Изражението му се смекчи и той прошепна: — А какво мислиш за мен, Пам? Жената, която обичам цял живот, се оказва враг? Те отнеха сърцето и разума ти от мен.

— Никой не ме е променял. Никога не съм вярвала в това, което правеше майка ми. Това, в което вярваш ти.

Той погали косата й, усмихна се:

— Промили са ти мозъка. Разбирам. Аз ще те променя, мила моя. Ще те върна в правия път. Хайде сега да събираме багажа.

— Добре, добре.

Били я вдигна на крака.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Знаеш ли какво, Били? — каза тихо.

— Какво? — Той, изглежда, се зарадва да види усмивката й.

— Трябваше да претърсиш джобовете ми.

Пам замахна с всичка сила към лицето му с дясната си ръка, стискаща макетното ножче, с което бе прерязала тиксото — същото макетно ножче, което носеше в джоба на панталона си от онези ужасни дни в Ларчууд.

Острието поряза бузата и устата на Били. Без свистенето, което се чува по филмите в такива сцени. Разряза безшумно плътта му.

Той изрева и хвана с две ръце лицето си. Пам прескочи масичката и хукна към входната врата, като изкрещя:

— На ти една модификация, мръсник такъв!

72.

Ръцете на Пам лепнеха от кръвта на Били, но тя успя да отвори вратата и препъвайки се, хукна към главното фоайе на сградата.

Сега щеше да изскочи на улицата и да запищи колкото й глас държи. Може би в сградата нямаше кой да чуе виковете й, но наоколо бе пълно със съседи.

Десет крачки, пет…

Да! Ей сега щеше да…

В този момент той сграбчи глезена й и тя се просна с писък на пода във фоайето. Главата й се удари в дъските.

Ножът падна. Пам се извъртя с лице към Били и го изрита с всичка сила в слабините.

Лицето му бе цялото в кръв — едновременно радваща и шокираща гледка за нея. Раната започваше малко под окото му и достигаше до средата на бузата. Беше се надявала, че ще го ослепи, но той явно виждаше много добре. Все пак кръвта шуртеше от бузата му и бълбукаше от устните му — явно острието бе прерязало цялата му уста. Пам не разбираше какво се опитваше да й каже. Заплахи, разбира се. Гняв.

Кръвта опръска якето й, ръката й, лицето й.

Ужасяващото му изражение показваше каква болка изпитва.

Чудесно!

Тя се отказа да се съпротивлява. Можеше да е ранен, но пак беше по-силен от нея. „Бягай — каза си. — Просто се махни от тук!“

Като дереше с пръсти пода, успя да се отдалечи на една-две педи от него, по-близо до вратата.

Той обаче я спря, завъртя я по гръб и я удари в слънчевия сплит, като изкара въздуха от белите й дробове и я накара да се превие на две. За момент Пам успя да му се измъкне — благодарение на хлъзгавата кръв той я изпусна. Тя се изправи на колене.

Но обзет от бяс, Били опря крак в стената на коридора, замахна и стисна с жилестите си ръце гърлото й. Отново я повали по гръб, не й даваше да диша.

Тя отново ритна и го улучи с коляно в слабините. Той изстена, издиша силно и започна да плюе кръв. Притисна я с тялото си. Отпусна ръката си, вдигна юмрук и започна да я налага в лицето, като сипеше неразбираеми думи, плюейки кръв върху нея.

Пам отново се опита да го изрита, да го удари с юмрук, но нямаше достатъчно опора. И през цялото време се давеше, опитваше се да си поеме въздух, за да извика за помощ. Но нищо не излизаше от устата й.

Раната на лицето му беше зловеща, но кръвотечението намаляваше, съсирваше се около разреза, тъмна и желирана като кафяв лед. Пам вече различаваше какво казва:

— Как можа! — Забърбори още нещо, но думите му пак станаха неразбираеми. Той изплю още кръв. — Каква си глупачка, Пам! Неспасяема си. Трябваше да се досетя.

Наведе се, хвана я по-здраво за врата и започна да я души. Главата й запулсира от болка, не можеше да си поеме въздух. Вените на слепоочията й се издуха. Причерня й.

„Така да бъде“ — каза си. По-добре, отколкото да се върне в милицията. Да живее по начина, по който искаше Били. По-добре, отколкото да бъде „неговата жена“.

Спомни си за момент думите майка си Шарлот, когато беше на четири:

— Отиваме в Ню Йорк, за да направим нещо много важно, миличко. Ще бъде като игра. Аз ще бъда Карол. И ако чуеш някой да ме нарича Карол и кажеш: „Тя не се казва така“, ще ти нашаря задника с пръчката, докато посинее. Разбра ли, слънчице? Ще играе пръчката. Пръчката и после — затворена в килера.

— Да, мамо. Ще слушам, мамо.

Пам разбра, че умира, защото изведнъж около нея блесна ярка светлина, червеникава, ослепителна светлина. И почти се изсмя, като си мислеше: „Виж ти, може би не съм разбрала добре всички тия приказки за Господ. Това сигурно е светлината на рая. Или на ада“.

Почувства се безтегловна, лека като перце, сякаш душата й започваше да се издига.

Но не, не, не… Просто Били стана от нея, изправи се, взе макетния нож.

Сега щеше да пререже гърлото й.

Движеше устни, сякаш говореше нещо. Тя не го чуваше.

Но ясно чу два или три силни изстрела откъм главния вход на жилищната сграда. Видя, че ярката светлина идва от слънцето — слънчевите лъчи, огряващи обърнатата на запад сграда. И видя два силуета на мъже с пистолети. Погледна Били и го видя да се олюлява назад, като се държеше за гърдите с широко отворена разрязана уста.

Той я погледна, изпусна макетния нож, седна неуверено, после клюмна на една страна. Примигна изненадано. Прошепна нещо. Ръцете му потрепнаха.

Полицаите изтичаха в коридора, хванаха я за ръцете, вдигнаха я на крака и я повлякоха към вратата. Пам обаче се освободи от тях, изненадвайки ги със силата си.

— Не — прошепна.

Обърна се и остана втренчена в Били, докато очите му помътняха. Пое си дълбоко въздух и изчака още малко, после се обърна и излезе, докато полицаите се приближаваха към тялото на Били с насочени напред, готови за стрелба пистолети — предположи, че такава е процедурата, макар да беше ясно, пределно ясно, че той вече не е заплаха.

73.

След като медиците обработиха раните й, Пам Уилоуби излезе пред дома си на студената, светла улица.

От мястото на тротоара, където седеше в очуканата си инвалидна количка „Меритс“, Линкълн Райм видя как Амелия Сакс понечи да се приближи към нея, да протегне ръце — за да я прегърне, но се спря. Дръпна се назад и отпусна ръце, когато видя, че Пам не откликва на този жест. Момичето само кимна за поздрав.

— Как си? — попита Райм.

— Ще се оправя — мрачно отговори младата жена. (Райм вече не я възприемаше като момиче; беше чул, че се е борила с престъпника, и се гордееше с нея.)

Стори му се странно, че Пам постоянно потърква бедрата отпред. Това му напомни за тика, който понякога имаше Сакс да се чеше и пипа по тялото. Момичето забеляза погледа му и спря.

— Татуира ме — обясни. — Но не с отрова. Истински татуировки са. Беше татуирал част от своето и моето име на краката си и изписа другите части на моите.

Сплитъри, спомни си Райм — така ги бе нарекъл Ти-Ти Гордън. Когато двама влюбени си татуирали части от имената си.

— Много ми е… — Тя преглътна. — Много ми е гадно.

— Познавам един човек, който може да ги заличи. Имам номера му.

Ако Ти-Ти Гордън умееше да татуира, сигурно знаеше и как да заличава.

Пам кимна и пак се потърка неволно по бедрото.

— Разправяше ми ужасни неща. Звучеше, сякаш планира да стане новият Хитлер. Искаше да убие чичо си и леля си и да основе своя въоръжена групировка. Сещате се, мама не беше особено умна. Постоянно говореше глупости и никой не я приемаше на сериозно. Обаче Били беше съвсем друга класа. Учил е в колеж. Искаше да основава собствени училища, в които да индоктринира децата. Говореше за някакъв Закон на кожата. Личеше си, че е вманиачен на тази тема. Расизъм, чиста проба.

— Закон на кожата — измърмори Райм.

Определено имаше връзка с манифеста, който бяха планирали да оставят на мястото на вкарването на отрова във водопровода. Той си спомни за думите на Тери Добинс по-рано:

— Ако откриеш защо е толкова вманиачен по кожата, това ще е ключът към разплитането на случая…

Пам продължи:

— През всичките тези години е бил обсебен от мисли за мен.

Обясни за уговорения годеж, как Били е дошъл преди няколко години, за да започне планирането на терористичната атака — и как я бе съблазнил. Спомените я накараха да потрепери.

— Искаш ли да се качиш в микробуса? — попита Райм, като кимна към пригодения за инвалиди автомобил, с който го бе докарал Том.

Апартаментът й беше запечатан от полицията, докато се извърши оглед на местопрестъплението, а на Пам очевидно й беше студено; носът и очите й бяха зачервени, пръстите — също.

— Не — бързо отговори тя. Изглеждаше, че й е по-спокойно на слънце, въпреки мразовития въздух. — Всичките ли заловихте?

— Всички, които са дошли в Ню Йорк, както изглежда. Матю и Хариет Стантън. Сина им Джошуа.

Полицаите от ударния отряд бяха намерили истински документ за самоличност у застреляния престъпник. Уилям Хейвън, двайсет и пет годишен. Татуировчик, с адресна регистрация в Саут Лейкс, Илинойс.

— В момента хората ни проверяват всичките им документи, бележници, телефони, компютри — продължи Райм. — Заловихме вече и няколко от съучастниците им в Илинойс, но ще има и други. Бомбите не бяха заредени така, че да избухнат, но бяха истински: барут, детонатори, устройства за взривяване чрез мобилен телефон. Сглобени са от човек, който разбира от тези неща.

— Ако са като групировката, в която членуваше майка ми, „Патриотична граница“, сигурно има десетки членове. Винаги се събираха през нощта, в нечия кухня, пиеха кафе и крояха планове… — Пам замълча за момент. — Линкълн?

Райм вдигна вежди.

— Ти откъде знаеше за Сет? Как се сети да изпратиш полиция вкъщи?

— Не знаех. Но заподозрях нещо, когато си зададох въпроса откъде извършителят е разбрал за Ти-Ти Гордън.

— Кой?

— Татуировчикът, когото двамата със Сет засякохте в лабораторията ми.

— Ааа, онзи тип със странната брада и пиърсингите.

— Същият. Били влезе в студиото му и уби един от колегите му. Мисля, че е искал да убие самия Ти-Ти, но той в момента не е бил там. Възможно е убиецът да е разбрал за него по друг начин, но това беше най-логичното обяснение — че го е видял вкъщи. Тъй като мотивът на групата беше местен тероризъм, а имаше връзка с теб и майка ти — чрез Колекционера на кости — се запитах дали появата на Сет в живота ти е просто съвпадение. Разбира се, убиецът имаше татуировка на стоножка. Сет нямаше такава — бях го виждал с къси ръкави. Как можеше да се обясни? Тогава си спомних водоустойчивото мастило — червено — на едно от пликчетата с улики. Ти-Ти ни каза, че някои татуировчици използват временни маркери, с които очертават рисунката, преди да започнат да татуират. Реших, че може би това е направил — временна татуировка на ръката си, за да ни заблуди.

Пам кимна:

— Да, точно така. Каза ми, че рисувал стоножката, за да го мислят за друг. Измивал я, преди да влезе в ролята на Сет. А на някакъв бездомник направил истинска татуировка на стоножка и му платил, за да пробие дупката. Този човек е загинал в тунела. Каза ми, че не е повярвал, че ще спреш водата. Взел е предпазни мерки.

— Така се досетих кой е — продължи Райм. — Беше проникнал в дома ми, за да ме отрови. Мислех, че е специалист по шперцове, но нямаше следи от насилване на ключалката. Значи…

— Взел е ключа за къщата ти от моя ключодържател — измърмори Пам, като се намръщи. — Направил си е дубликат.

— Това си помислих и аз, да. Дали Сет беше убиецът? Не можех да съм сигурен, разбира се, но не исках да рискувам. Обадих се на диспечерите и наредих веднага да изпратят патрул.

— И нападението тук вчера — намеси се Сакс. — Било е постановка.

— Инжектирал си е малко пропофол и си е сложил белезници. Оставил е шишенцето с отрова и спринцовката на земята и е легнал да подремне, докато полицията се появи.

— Защо? — попита Пам.

— Искал е да снеме подозренията от себе си — обясни Амелия. — Какъв по-добър начин от това сам да стане жертва?

— Е, признавам, че и нашите психолози помогнаха — добави Райм. — Направиха проучване, според което в изкуството и литературата стоножката олицетворява проникване в нечие безопасно, спокойно убежище. Тя чака скрита, невидима. Такъв беше Сет. Тоест Били.

— Да, със сигурност.

Пам погледна към апартамента си. Намръщи се. Извади от джоба си кърпичка и леко я навлажни с плюнка. Избърса засъхналата кръв от бузата си.

Като главен разследващ по случая, след като Лон Селито бе излязъл от строя, Сакс разпита момичето за няколко минути в присъствието на Райм. Научиха, че Били е планирал да отвлече Пам и да избяга при една военизирана групировка във вътрешността на щата Ню Йорк, „Патриотична асамблея“, с която и преди си бяха имали вземане-даване.

Рон Пуласки извърши огледа в апартамента на Пам — дори да обезвредиш престъпника по най-безвъзвратния начин, както в случая, пак трябваше да се изпълнят някои формалности. След като свърши, той събра веществените доказателства, подписа картончетата за съхранение и каза на Райм, че ще занесе всичко в къщата му. Патолозите откараха трупа. Пам изпрати носилката с поглед, хладен като есенния въздух.

Райм насочи вниманието си към Сакс. Когато двете с Пам говориха за случилото се току-що, полицайката се опита на няколко пъти да се пошегува и да изрази съчувствие. Пам реагираше със сдържана усмивка, която можеше да се възприеме и като озъбване. Държането й явно силно нарани Амелия.

След кратко мълчание полицайката се изправи, постави ръце на кръста си и погледна жилищната сграда.

— Местопрестъплението е освободено — отбеляза. — Ако искаш, мога да ти помогна да почистиш.

Райм забеляза, че се колебае, а тонът й му подсказа, че се бои какъв ще бъде отговорът.

— Мисля да отида у семейство Оливети. И може би по някое време тази седмица ще взема колата на Хауард и ще дойда до вас, за да си взема каквото е останало. Може ли, Линкълн?

— Няма проблем.

— Чакай! — решително каза Сакс.

Пам я погледна предизвикателно.

Детективката продължи:

— Искам да говориш с психолог. — Бръкна в чантичката си. — Това е телефонът на Тери Добинс. Той работи за полицията, но ще ти препоръча някого.

— Нямам нужда…

— Моля те. Направи го.

Момичето сви рамене. Прибра визитката в задния си джоб, където държеше мобилния телефон.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — добави Сакс. — По всяко време.

В гласа й прозвуча лека нотка на отчаяние.

Момичето не каза нищо. Влезе в къщата и след малко излезе с раница и чанта за лаптоп. От слушалките в ушите й стърчаха бели кабелчета, свързани с айпода й и затъкнати под дебелата й шапка.

Махна към Райм и Сакс, но на никого от двамата конкретно.

Амелия я изпрати с поглед.

След малко Линкълн каза:

— Хората не обичат, когато се окаже, че са сгрешили, а ти си прав, дори когато е било за тяхно добро. Може би най-вече тогава.

— Така изглежда. — Тя се заклати напред-назад, за да се сгрее, и продължи да гледа отдалечаващата се Пам. — Аз провалих всичко, Райм.

В моменти като този той най-много ненавиждаше недъгавостта си. Искаше да се приближи до Сакс и да обгърне с ръце треперещите й рамене, да я притисне с всичка сила.

— Как е Лон? — попита.

— Преодолял е критичното състояние, но все още е в безсъзнание. Рейчъл не е на себе си. Синът на Лон е там.

— Да, говорих с него.

— Железен е. Мъжко момче.

— Е, идваш ли вкъщи?

— След малко. Първо трябва да говоря с един свидетел по случая с музея „Метрополитен“.

Това бе другото разследване, по което работеше Селито — взломът в музея на Пето авеню. Докато детективът беше в болница, другите му колеги от „Тежки престъпления“ бяха поели случая. Сега, след осуетяването на опита за терористична атака от СВАС, беше време да възобновят това важно от политическа гледна точка, макар и доста необичайно разследване.

Сакс отиде при форда си. Моторът изрева и тя потегли сред облак дим, чийто синкав оттенък стана виолетов в червената светлина на залязващото слънце.

74.

Линкълн Райм не беше доволен, че не е разкрил сам самоличността на убиеца — източниците на информация за Били Хейвън бяха намерените документи и разказът на Пам.

— Трябваше да се досетя — каза на Купър и Пуласки.

— Кое? — Пуласки остави едно пликче, от което с пинсети вадеше пробите, и го погледна.

— Това, че Били е близък на Стантънови. Реакцията на Хариет, когато Амелия й каза, че е мъртъв — тя изпадна в истерия. Това трябваше да ми подскаже, че го познава добре. Много добре. Също и синът, Джошуа — щеше да припадне, когато чу новината. Можех да се досетя, че макар да не е техен син, сигурно е близък роднина. Знаем, че им е племенник; знаем името му. Но намери всички подробности за господин Уилям Хейвън, новобранец. Стат.

— Латински, съкратено от статим, което означава „незабавно“ — издекламира Пуласки.

— А, да. Точно. Голям познавач си на класическите езици. И доколкото си спомням, голям познавач на филмите, в които се използват плоски шеги, отвличащи вниманието от посредствения сюжет и нереалните герои. Е.г., онези граматически правилно изразяващи се убийци, за които говореше. И така, ще вършим ли работа?

— Екземпли грация — измърмори Пуласки и бързо започна да пише на клавиатурата.

След няколко минути вдигна очи от монитора и обяви:

— Негоциум иби терминетур.

— Работата е завършена — преведе Райм. — Но по-елегантно би било, ако кажеш: Фактум ест. По-добре звучи. Това е проблемът с латинския. Звучи, сякаш дъвчеш камъни. Добре че са италианците и румънците, та да облагородят езика.

Пуласки съобщи, като четеше от монитора:

— Матю Стантън е единствено дете. Хариет обаче е имала сестра, Елизабет. Омъжила се за Ибът Хейвън. Имат син, Уилям Ейрън. Ибът бил старейшина в СВАС, но двамата с жена си загинали, когато момчето било още малко. В операцията срещу „Клонка Давидова“. Отишли да им продадат оръжие и попаднали точно по време на престрелката. Уилям е живял при леля Хариет и чичо Матю. Повече бил известен като Били. Има досие, но като непълнолетен, затова няма отпечатъци в системата; засекретено е. Става дума за обвинения за побой. Престъпление от омраза. Били пребил едно еврейче в училище. После с шило за лед и мастило татуирал свастика на ръката му. Бил е на десет. Има снимки. Вижте.

Татуировката беше доста добре направена. Двуцветна, със сенки, отчетливи очертания.

— Учил рисуване и политология в Университета на Южен Илинойс. После отворил студио за татуиране.

В раницата на Били имаше разписки за два апартамента в града. Единият бе в Мъри Хил, на името на Сет Макгуин — приятеля на Пам. Другият, нает под псевдонима Франк Самюелс, беше близо до Китайския квартал, в района на Канал стрийт. Криминалистите бяха претърсили и двете места. Били бе почистил доста добре втория апартамент, който беше използвал като студио — полицаите намериха оборудване и няколко терариума, пълни с растенията, от които бе извлякъл и пречистил отровите, използвани за убийствата.

Тези стъклени съдове със зловещото им осветление сега бяха наредени покрай стената в салона на Райм. Всичките без един — херметично запечатаната стъкленица с ботулиновите спори. Специалистите от центъра за биологична и химическа защита във Форт Дерик я бяха взели. Въпреки обичайното си собственическо отношение към веществените доказателства Райм не се противопостави срещу изземването точно на тази улика.

Криминалистът приключи с регистрирането на растенията в протокола на разследването (като забеляза, че водният бучиниш е особено красив) и се свърза с Фред Делрей, който водеше разследването от страната на ФБР. Обясни какво са открили. Ексцентричният агент измърмори:

— Е, този вече надмина всички. Чудех се къде са се скрили оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин. А те били на две пресечки от любимия ми китайски ресторант. „Хепи панда“. Онзи на „Канал“. Не, не „Хепи панда“ на „Мот“ или на Шесто. Оригиналната и единствена „Хепи панда“. Ам-ам. Какви вкусни медузи. Не, не, по-вкусни са, отколкото предполагаш. Хубаво, обади ми се, когато си готов с доклада.

След като затвори, Райм чу смях от другата страна на стаята.

— Това е доста добре — каза Мел Купър, загледан в компютърния монитор.

— Кое? — попита Райм.

Пуласки също се изсмя и обърна монитора към криминалиста. Беше отворил онлайн версията на „Ню Йорк Поуст“. Статията за Стантънови бе озаглавена: „Отровната писалка“.

Имаха предвид оръжието на убийствата, извършени от Били Хейвън.

Находчиво.

Купър и Пуласки продължиха да анализират и регистрират уликите от апартамента на Пам и студиото, и тайната квартира на Били. Райм се върна при работната маса.

— Ръкавица — извика.

— Искаш… — започна Том.

— Искам ръкавица. Ще пипам веществени доказателства.

С известно усилие болногледачът сложи една на дясната ръка на криминалиста.

— Сега дай това — нареди Райм.

Посочи тетрадката, озаглавена „Модификацията“, съдържаща подробности за отравянията: време, жертви, места, полицейски процедури, цитати от „Серийни градове“ и указания как да „предугади ходовете на предугаждащия“. Бележките бяха написани с красивия почерк на Били. Не беше изненадващо, имайки предвид художествения талант на убиеца, че приличаха на изящен древен ръкопис.

Райм бе прегледал тетрадката по-рано, но искаше да го анализира по-подробно, за да потърси други евентуални съучастници.

Том закрепи тетрадката на облегалката на инвалидната количка и с движения, къде по-тромави, къде по-елегантни, Линкълн Райм започна да разлиства страниците с функциониращата си ръка и да чете.

Пета част

Срещата

Събота, 9 ноември, 17:00

75.

Пълният плешив мъж, с късо сиво палто, стъпваше по широкия тротоар с насочени настрани пръсти на краката. Носеше изтъркано куфарче. Малцина минувачи обръщаха внимание на физиката и походката му. Беше абсолютно безличен. Можеше да е бизнесмен, счетоводител, рекламен агент. Можеше да е мъгъл. Можеше да е Пруфрок.

Обичаше това място. Гринич Вилидж не беше скъп район като Сохо или Трибека, а по-скоро приличаше на обикновен жилищен квартал. Малката Италия бе преживяла своя възход и упадък, но Вилидж оставаше бастион на старите манхатънци, на странните, артистични наследници на европейски емигранти. Тук живееха семейства на — да — пълни, плешиви мъже и отпуснати жени, амбициозни, но скромни синове и умни дъщери. Той отлично се сливаше с обстановката.

А това беше добре — имайки предвид за какво бе дошъл.

Слънцето беше залязло и застудяваше, но поне небето бе чисто и снегът от последните няколко дни беше спрял.

Той спря пред витрината на „Кафе артизан“ и разгледа изцапаното меню. Това бе истинско класическо кафене. Италианско. Тук са правили капучино много преди „Старбъкс“ да се зароди като идея в главата на сиатълеца (не сицилианеца), който е основал веригата.

Мъжът се взря през преждевременно поставената коледна украса на замазаната витрина към една маса в дъното на салона, където един срещу друг седяха червенокоса жена с виненочервен пуловер и някакъв тип с официален костюм. Той бе слаб и приличаше на адвокат преди пенсия. Жената му задаваше въпроси и си записваше отговорите в малък бележник. Масата, изглежда, леко се клатеше — дървеното трупче под единия крак не си вършеше работата.

Пълният плешив мъж внимателно огледа двойката в заведението. Ако се интересуваше от секс (какъвто не беше случаят), жената сигурно щеше да му се стори привлекателна.

Амелия Сакс — жената, която се канеше да убие — бе доста красива.

Заради студа не изглеждаше подозрително, че мъжът носи ръкавици, и това бе добре дошло. Тези, които беше сложил, бяха черни и вълнени, защото кожените оставят уникални отпечатъци, ясни колкото тези на пръстите си. С други думи, проследими. Но вълнените — не.

Мъжът забеляза къде Амелия е оставила чантичката си — окачена на облегалката на стола й. Колко доверчиви бяха хората тук. Ако беше в Сао Пауло или Мексико Сити, чантичката щеше да е вързана за стола със свинска опашка — като онези, с които връзват торбите за смет или ръцете на арестанти.

Чантичката беше затворена, но това не го безпокоеше. Преди няколко дни бе купил същата като нейната и се упражнява, упражнява без край да пъхне безшумно нещо вътре (години наред тренираше трикове от илюзионизма). Накрая овладя фокуса достатъчно добре, за да може за три секунди да отвори чантата, да пъхне малкия предмет вътре и пак да я затвори. Сто пъти го бе направил.

Бръкна в джоба си и извади шишенце с разрешено за свободна продажба обезболяващо — същата марка като тези, които пиеше Амелия Сакс. (Знаеше това от шкафчето й с лекарства.) В миналото бе имала проблеми с остеоартрит и макар че напоследък не изглеждаше да има болки, тя гълташе от време на време по някое хапче.

Ах, на какви изпитания ни излага нашият организъм!

Капсулите в шишенцето изглеждаха съвсем като онези, които тя купуваше. Имаше обаче една разлика — всичките бяха заредени с уплътнен антимон.

Както арсена антимонът е прост химичен елемент, металоид. Името му идва от гръцки и означава „премахващ самотата“. В древни времена са го използвали за потъмняване на веждите и клепачите на развратни жени, включително Йезавел от Библията.

Той е много разпространен и полезен елемент, който се използва дори в съвременната индустрия. Но освен това антимонът — Sb, атомен номер 51 — е отнел мъчително живота на хиляди хора в хода на историята. Най-известната му жертва може би е Волфганг Амадеус Моцарт. (Не е ясно само умишлено или не. Трябва да питаме Антонио Салиери.)

При първите признаци за болка в оперираното й коляно, които рано или късно щеше да почувства, Сакс щеше да вземе две хапчета.

Но вместо облекчение те щяха да й донесат жестоко главоболие, повръщане, диария, изтръпване на крайниците.

За няколко дни щеше да умре — и медиите щяха да я обявят за поредната жертва на Били Хейвън, който е успял да пъхне отровата в чантичката й, преди да бъде обезвреден заедно с роднините си терористи.

Истината обаче беше, че Стантънови нямаха никаква вина за това предстоящо убийство.

Мъжът пред „Кафе артизан“, готвещ се да убие Сакс, се казваше Чарлз Веспасиан Хейл, макар че бе известен с много други имена. Едно от тях беше Ричард Логан. А отскоро се представяше като Дейвид Уелър — адвокатът, който възмутено бе подал сигнал в Нюйоркското бюро за разследване срещу младия полицай Рон Пуласки.

Единственото име, което харесваше обаче, бе това, което го описваше най-добре: Часовникаря — отразяващо както умението му да създава сложни престъпни планове, така и страстта му към часовниците.

Сега той погледна един от тях — цифров „Вентура SPARC Сигма MGS“, който струваше пет хиляди долара. Хейл притежаваше сто и седемнайсет часовника, повечето от които бяха аналогови дори да се захранваха с електроника или батерии. Имаше „Бом и Мерсие“, ролекси, ТАГ. Дори бе имал шанса да открадне един „Патек Филип — Калибър 89“ за шест милиона долара — прочутия юбилеен часовник по случай сто и петдесетата годишнина на фирмата. Този модел имаше повече екстри — прозорчета и циферблати, даващи допълнителна информация освен часа — от който да е друг, създаден в историята. Осемнайсеткаратовият шедьовър показваше неща като фазите на луната, колко заряд остава в батерията, месеца, температурата, на коя дата се пада Великден, съзвездия, настъпването на изгрева и цепеше секундата.

Хейл обаче реши да не краде този шедьовър.

Защо? Защото този „Патек“ беше антика. Сега бяха други времена. Аналоговата техника беше в историята. На него му трябваше доста време, докато го приеме, но преди няколко години, когато Линкълн Райм го арестува, най-сетне си даде сметка, че светът се е променил.

И Хейл бе възкръснал, за да посрещне новата зора.

Вентурата на китката му изразяваше това ново лице на отмерването на времето. Несравнимата точност на този модел му доставяше огромно удоволствие и му вдъхваше увереност. Хейл отново погледна часовника.

И отброи.

Четири…

Три…

Две…

Едно…

В задната част на кафенето писна противопожарна аларма.

Хейл нахлупи вълнена шапка на бръснатата си глава и влезе в нетърпимо горещото заведение.

Никой не го забеляза — включително Амелия Сакс и събеседникът й — защото всички гледаха към кухнята, където преди двайсет минути бе заредил устройството. Преносимият димен детектор, оставен на една полица, изглеждаше стар (въпреки че не беше) и беше покрит с мръсотия. Работещите в кухнята щяха да го открият и да си помислят, че е забравен случайно там. Някой щеше да го свали от полицата, да извади батерията и да го изхвърли. Никой нямаше да обърне внимание на фалшивата аларма.

Амелия се огледа — както всички — за дим, но нямаше. Когато погледна отново към вратата на кухнята, откъдето продължаваше да се чува пищене, Хейл седна на един стол зад нея и докато оставяше куфарчето си на земята, пъхна шишенцето в чантичката й.

Нов рекорд — две секунди.

После се огледа, сякаш се колебаеше дали му се пие кафе с мляко в заведение, в което всеки момент може да избухне пожар.

Не. По-добре да отиде другаде. Пълният плешив мъж стана и тръгна към вратата, за да излезе на студа.

Пищенето спря — някой бе извадил батерията. Той погледна назад. Сакс се върна към кафето си, към записките си. Неподозираща за скорошната си смърт.

Часовникаря тръгна към станцията на метрото на Западна четвърта улица. Докато вървеше в студа, му хрумна интересна мисъл. Арсенът и антимонът са металоиди — имат общи свойства с металите и с неметалите — но са достатъчно твърди, за да могат да се оформят в трайни предмети.

Дали бе възможно, почуди се той, да се изработи часовник от тези отрови?

Каква забележителна идея!

Знаеше, че тя ще занимава плодотворния му ум седмици, дори месеци наред.

76.

— Продължавай — каза Линкълн Райм.

Беше сам в салона на къщата си, говореше по телефона, включен на микрофон, и гледаше разсеяно един уебсайт за продажба на луксозни антики и произведения на изкуството.

— Ами… — измънка капитанът, намиращ се в главното управление на нюйоркската полиция (така наречената „Голяма сграда“).

— Какво „ами“? — сопна се Райм.

Той също беше капитан навремето, но никога не бе приемал сериозно чиновете. Само способностите и интелектът имаха значение.

— Малко е необичайно.

„Какво, по дяволите, означава това?“ — помисли си. От друга страна, той самият бе работил като държавен служител и знаеше, че в света на държавните служители понякога се налага да шикалкавиш. Разбираше нежеланието на полицая.

Но не можеше да го приеме.

— Много добре знам, капитане. Обаче трябва да пуснем това съобщение. Заплашени са хора.

Малкото име на капитана бе необичайно. Дагфийлд.

Кой родител кръщава детето си така?

— Добре — пак измънка Даг, — обаче трябва да се редактира и прегледа…

— Аз съм го писал. Няма нужда да се редактира. А ти можеш да го прегледаш. Прегледай го веднага. Нямаме много време.

— Ти не ме караш да прегледам. Караш ме да го разпространя, Линкълн.

— Нали го видя, нали го прочете. Това е преглеждане. Трябва да действаме незабавно, Даг. Времето е изключително важно. От критична важност.

Капитанът въздъхна:

— Трябва да говоря с някого преди това.

Райм се замисли за възможните тактики. Нямаше много.

— Слушай какво е положението, Даг. Мен не могат да ме уволнят. Аз съм независим консултант, когото адвокати от цялата страна биха наели със същото желание, с което го прави нюйоркската полиция. Дори с по-голямо, и плащат повече. Ако не пуснеш прессъобщението такова, ама точно такова, каквото съм ти го изпратил, ще започна да работя за защитата и ще престана да приемам каквито и да било поръчки от полицията. И когато комисарят разбере, че работя срещу управлението, ти отиваш в частния сектор, а това означава в някое заведение за бързо хранене.

Райм не остана съвсем доволен от последния си аргумент. Можеше да прозвучи по-убедително. Но и това не беше зле.

— Заплашваш ли ме?

Нямаше нужда от отговор.

След десет секунди:

— Мамка ти!

Изщракването от затварянето на телефона погали слуха на Райм.

Той се приближи с инвалидната количка до прозореца и погледна към Сентръл Парк. Гледката му харесваше повече през зимата, отколкото през лятото. Човек би помислил, че е заради хората, които се наслаждаваха на летните спортове през хубавите месеци: тичане, летяща чиния, софтбол — занимания, от които той завинаги бе лишен. Но не, в действителност Райм наистина харесваше гледката.

Дори преди инцидента никога не беше харесвал този вид безсмислени удоволствия. Спомни си за случая с Колекционера на кости отпреди няколко години. Тогава, точно след нещастния случай, той се беше отказал от живота, смяташе, че никога няма да е в състояние да живее нормално. Но онова разследване му помогна да научи една истина за себе си: той не искаше да живее нормално. Никога не беше искал, дори преди да стане инвалид. Неговият свят бе светът на дедукцията, на логиката, на интелектуалните атаки и защити, на битките с мисълта — не с оръжия и удари от карате.

Затова, когато гледаше голите клонки на дърветата в парка, той се чувстваше в пълна хармония, успокоен от урока, на който Колекционера на кости го бе научил преди толкова години.

Райм се обърна към компютърния монитор и отново се вглъби в света на изящните изкуства.

Провери новините и видя, че Даг е взел решение — нецензурирано, нередактирано, непроменено, прессъобщението бе публикувано навсякъде.

Райм погледна часовника на компютъра и продължи да разглежда сайта за антики.

След половин час телефон иззвъня. Абонат — „Неизвестен“.

Две позвънявания. Три. Той натисна копчето за приемане на разговора с показалеца на дясната си ръка.

— Ало.

— Линкълн — каза мъжът, когото познаваше като Ричард Логан, Часовникаря. — Имаш ли една минутка да поговорим?

— За теб винаги.

77.

— Видях новините — продължи Часовникаря. — Пуснал си снимката ми. Или по-точно фоторобота, който сте съставили по описанието на Дейв Уелър. Не е зле. Компютърна обработка, предполагам. Дебел и слаб, с коса и без коса, с мустаци и обръснат. Не си ли впечатлен как изобразителното изкуство се съчетава с компютърната наука, Линкълн?

Говореше за прессъобщението, което Райм бе принудил началниците в Нюйоркското полицейско управление да публикуват.

— Значи рисунката е точна? — попита криминалистът. — Моят човек не беше сигурен, че си е спомнил достатъчно добре формата на бузите.

— Онзи младеж, Пуласки — изрече развеселено Часовникаря. — Наблюденията му са само в една плоскост, а изводите му са прибързани. И двамата с теб знаем какви са рисковете от това. Предполагам, че е по-добър като криминалист, отколкото като ченге под прикритие. Огледите на местопрестъпления изискват по-малко импровизация. Мозъчна травма, предполагам.

— Да. Точно така.

— Имаше късмет, че го дадох на Бюрото за разследване, а не на някои от моите хора. Тогава щеше да е мъртъв.

— Предполагам — бавно изрече Райм. — Той има добра интуиция. И не е лош стрелец. Както и да е, той бе единственият, когото можех да изпратя при тогавашните обстоятелства. Всички други бяха заети с разкриването на един превъртял татуировчик.

Сега, когато знаеше със сигурност, че Часовникаря е избягал от затвора и е жив, Райм си спомни последния път, когато го беше видял лично преди няколко години. Да, като се замисли, имаше прилики с адвоката, когото Пуласки бе описал за съставянето на фоторобота — черти, които сега си спомняше, макар да имаше някои ключови разлики.

— Изменил си лицето си по нехирургичен начин — отбеляза сега, докато говореше с престъпника. — Сложил си силикон или памук в бузите си. И косата — ножици за изтъняване и бръснарско ножче — добре си докарал вид на естествено оплешивяване. Използвал си и малко грим. Повечето филмови студия не умеят да го използват добре. А пък телосложението — сложил си костюм с подплънки, нали? Никой не може да качи двайсет и пет килограма за четири дни. Тенът сигурно е от бутилка.

— Да. — Часовникаря се изкиска. — Може би. Или от козметично студио. В Ню Йорк има около четиристотин. Може да изпратиш хора да разпитват. При малко късмет до Коледа ще научиш в кое точно съм отишъл.

— Обаче сега пак си се променил, нали? Или модифицирал, така да се изразя. Заради снимките, които публикувах.

— Разбира се. Слушай, Линкълн, любопитно ми е защо пусна информацията за мен в медиите. Така рискуваш да се дегизирам пак и да се скрия. Което и направих.

— Имаше шанс някой да те е забелязал. Бяхме готови да действаме бързо още при първия сигнал.

— Бюлетин за всеобщо издирване, а?

В прессъобщението, което Райм принуди полицейските началници да разпространят, се казваше, че Ричард Логан, известен още като Часовникаря или Дейв Уелър, е избягал преди няколко дни от федерален затвор в Уестчестър. Бяха добавени и рисунките от фоторобота и информация, че вероятно симулира южняшки акцент.

— Но безуспешно — отбеляза Часовникаря. — Никой не ме е издал. Защото съм все още… където съм.

— О, и между другото, не правя опити да проследя обаждането ти. Знам, че използваш пренасочване и проксита. Освен това обискирахме адвокатската кантора на Уелър.

Логан отново се изкиска:

— Гласовата поща, пощенската кутия, уебсайтът?

— Хитро — призна Райм. — Специализирането в дела за смърт, причинена по небрежност, ми се стори малко жестоко.

— Случайно се получи. Това бе първото, което ми хрумна.

— Да те попитам още нещо, от любопитство… Ричард Логан не е истинското ти име, нали? Това е един от многото ти псевдоними.

— Да.

Часовникаря не каза истинското си име и Райм не смяташе да го пита.

— Как се досети, че съм избягал?

— Както става много често в това, което правя — което двамата правим — допуснах.

— Предчувствие?

Райм се замисли за Сакс, която често го упрекваше за презрението му към тази дума, и се усмихна.

— Както искаш го наречи.

— Което по-късно си проверил емпирично. И какво беше това допускане?

— В раницата на Били Хейвън намерихме тетрадка, озаглавена „Модификацията“ — подробно ръководство за това, как да вкара ботулинов токсин в питейната вода на Ню Йорк. Изключително елегантен план. Беше като инженерна схема, изпипана до най-малката подробности, с точност до минутата. Усъмних се, че Стантънови или Били са способни да създадат толкова сложен план: сериен убиец, който да отвлече вниманието на полицията от мним бомбен атентат срещу водопроводната система, замислен като начин за прикриване на истинската цел — отравянето на водата. Намерил си също начин да направиш токсина устойчив на хлор, за да може да се използва като оръжие. Впечатляващ удар, трябва да призная.

— Намерили сте тетрадката? — В гласа на Часовникаря прозвуча разочарование. — Казах на Били да я кодира във файл и да го сложи някъде на компютър с достъп през Интернет. После да унищожи оригинала. — Замълча за момент. — Но не се изненадвам. Цялата тая банда от Южен Илинойс изглеждаше доста аналогова. И да, не особено интелигентна. Като при токсините, които Били реши да използва. Препоръчах му химикали, които могат да се намерят по магазините, но той беше особено привързан към растенията. Сигурно като малък е скитал много по горите да ги рисува. Тежко е, когато родителите ти са убити от федералните власти, а моралните ти възгледи се формират в неонацистка групировка.

— „Модификацията“. Ти ли измисли заглавието?

— Да, аз. Макар че ме вдъхнови занаятът на Били. Телесни модификации. Подхождаше на апокалиптичните им възгледи. Всъщност имах някои опасения. Връзката беше прекалено директна. Но на тях им хареса.

— И ти си издиктувал целия план на Били?

— Да. На него и на леля му. Но той записваше. Дойдоха при мен в затвора. Прикритието беше, че Били иска да пише книга за живота ми. — Часовникаря замълча за момент. — Представихме го, сякаш умирам от желание да разкажа историята си, но не съм намерил подходящ слушател. Мисля, че ще го оцениш, Линкълн. След като му изложих целия план и той записа всичко, казах: „Поверявам ти всичко, Моисей. Действай“. Били и Хариет не ме разбраха. Знам, че си запознат с теологичната концепция за Бог като часовникар.

Когато са разсъждавали за вселената, Исак Нютон, Рене Декарт и другите основоположници на съвременната наука през седемнайсети и осемнайсети век са разсъждавали, че ако има творение, трябва да има създател. Щом нещо толкова сложно като часовника не може да съществува без майстор на часовници, човекът — който е много по-сложно творение от един часовник — не би могъл да съществува без Бог.

— Наложи се да им обясня, че предвид на прякора ми това, че им диктувам „Модификацията“, е както когато Бог е дал Десетте заповеди на Моисей. Казах го като шега. Но те го приеха сериозно. Започнаха да наричат плана „Заповедите на модификацията“. — Часовникаря изцъка с език. — Жал ми е за тези, които не оценяват иронията. Но да се върнем на въпроса: как разбра за мен… Ако си склонен да споделиш.

— Разбира се.

— Намерил си бележника. Но почеркът не беше мой, а на Били. Нямаше отпечатъци и ДНК. Никога не съм го докосвал. Е, да, имаше споменато колко важно е да се улучи точният момент — кога да се вкара отровата и къде при убийствата за отвличане на вниманието, кога Джошуа да вкара прожекторите с батериите в тунелите, колко минути след като някой се е обадил на спешния телефон, може да се очаква, че ще пристигнат ченгета. Всичко е във времето, разбира се. Но от това да се досетиш, че съм избягал от затвора?

Райм се запита къде е застанал Часовникаря, каква поза е заел. Дали беше навън, на студа? Или пак на открито, но някъде с по-топъл, приятен климат? „Проклятие“ не беше точен термин, да не говорим, че бе твърде мелодраматичен. Но Райм си позволяваше да мисли за Часовникаря като за своето проклятие.

— От уликите.

— Това не ме изненадва, Линкълн. Но кои?

— Тетродотоксинът. — Свръхотровата от рибата фугу. — Намерихме следи.

— Ох… — Часовникаря въздъхна. — Казах на Били да унищожи всички остатъци.

— Сигурен съм, че се е опитал. Имаше нищожно количество на едно от местопрестъпленията. — Райм най-добре от всички знаеше колко е трудно да унищожиш всички следи от някое вещество. — Не намерихме никакви следи от отровата в тайната му квартира, тъй че откъде се беше взела? Проверихме в базата данни на полицията и разбрахме, че никой не я е използвал за престъпления през последните години. И така, какво би могъл да прави Били с тетродотоксин? Тогава се сетих: отговорът беше в другото име, под което е известен — зомбираща дрога. Използва се за симулиране на сърдечен арест и смърт.

— Точно така — призна Часовникаря. — Били ми достави известно количество, скрито между страниците на една книга. В затвора проверяват за ножчета и хероин, не за милиграми от рибешки яйчници. Използвах го, за да симулирам сърдечен удар, и ме преместиха в болницата в Уайт Плейнс.

Дали това, което се чу като фон, беше крясък на чайка? И после корабна сирена? Не, сирена за мъгла. Интересно. Сега, в епохата на радарите и джипиесите, рядко се използваха. Райм си каза, че това е важна следа. Мониторът на компютъра му светна. Бе получил съобщение от Родни Сарнек, експерта по компютърни престъпления. Докладваше, че не е успял да проследи обаждането на Часовникаря — сигналът бе отклонен през анонимно прокси в Казахстан.

Райм бе излъгал, че не се опитват да засекат обаждането.

Е, помисли си, нищо не рискуваха и нищо не печелеха. Отново насочи вниманието си към разговора.

— Това, което окончателно ме убеди, беше една грешка, която си допуснал.

— Така ли? Каква?

— Когато си бил на улицата с Пуласки, си споменал опита за атентат срещу един висш полицейски служител в Мексико. Убийството, което беше планирал преди няколко години.

— Да. Исках да спомена нещо конкретно. За да се хванете.

— Аха, само че това разследване беше засекретено. Ако беше истински адвокат, който никога не се е срещал с Ричард Логан, за какъвто се представяше, нямаше откъде да знаеш за операцията в Мексико Сити.

Кратко мълчание.

— Засекретено ли?

— Явно Държавният департамент и мексиканското Министерство на правосъдието не са били никак доволни, че ти — един американец — за малко не си очистил техен висш полицай. Предпочели са да действат, сякаш не се е случило. Медиите не бяха уведомени.

— О… — реагира разочаровано Часовникаря.

— Сега ти ми отговори на един въпрос — каза Линкълн.

— Добре.

— Как се свърза със Стантънови и СВАС?

— Реших, че е време да се измъкна от затвора. Потърсих хора, които са били свързани с терористичния инцидент отпреди няколко години, когато с теб се срещнахме. Спомняш ли си?

— Разбира се.

— Те ме свързаха със СВАС — една от многото расистки милиции. Казах им, че мога да направя така, че светът да разбере за тях. Хариет и Били ме посетиха в затвора и аз им разказах плана. Между другото, виждал ли си ги заедно тези двамата? Леля и племенник. Странна връзка има между тях. Придава съвсем ново значение на името „Върховенство на американското семейство“.

Райм не коментира. Това наблюдение, вярно или не, не го интересуваше.

Часовникаря продължи:

— Искаха да се проявят. Затова обсъдихме възможните начини. Аз дадох идеята за ботулинов токсин в питейната вода. Научих, че Били прави татуировки. Предложих да татуира жертвите с някакво послание от Стария завет. Някоя апокалиптична тема. Те адски харесаха тази риторика. Да нанесат удар срещу обществото в името на идиотските си ценности. Много им хареса и когато предложих да използват отрова като оръжие за убийство. Възмездие за малцинствата и социалистите, които тровят обществото и така нататък, и така нататък. Налапаха примамката като шарани. Е, най-вече Матю. Били и Хариет изглеждаха по-умерени. Знаеш ли, Линкълн, глупавите хора са най-опасни.

Невинаги, каза си криминалистът, мислейки си за човека, с когото говореше в момента.

78.

— И така — продължи Райм, — в замяна на твоя план те ти доставиха тетродотоксин. И са подкупили медицинския персонал и надзирателите, за да те обявят за мъртъв и да те измъкнат от ареста. Намерили са някой умрял бездомник и неговото тяло са пратили за кремиране.

— Горе-долу.

— Сигурно е било скъпо.

— Общо двайсет милиона.

— А сценката в погребалното бюро? Когато се представи за Уелър. Защо?

— Знаех, че ще изпратиш някого да види кой ще вземе праха. Трябваше да направя така, че да повярваш, че Часовникаря наистина е мъртъв. Най-добрият начин беше, ако адвокатът на семейството дойде да вземе тленните ми останки… и уведоми властите за твоя агент под прикритие. Така нещата се развиха много добре. Не го очаквах.

— Има нещо, което не разбирам. Лон Селито. Ти си го отровил, разбира се. Появил си се с пожарникарска униформа на мястото на нападението в „Белведере“ и си му подал кафето с отровата.

— О, и за това ли се досети?

— Арсенът е металоид. Били използваше само растителни токсини.

— Хъм, за това не се сетих. Меа кулпа. Кажи ми, Линкълн, като малък чел ли си книжки с ребуси? Винаги ли забелязваше скритата картинка?

Да, Райм беше чел такива книжки. И винаги забелязваше скритата картинка.

— И после си пуснал отрова в чантичката на Амелия Сакс — добави той.

Последва дълга пауза.

— И за това ли се досети?

Веднага щом се досети, че Часовникаря е още жив и вероятно стои зад нападението срещу Лон, Райм бе предупредил Сакс, Пуласки и Купър да внимават. Тя си спомни, че някой седнал зад нея в едно кафене, където имала среща със свидетел по случая с музея „Метрополитен“. После намерила второ шишенце обезболяващи в чантичката си.

— И това ли е арсен? — попита Райм. — Още не съм получил резултатите.

— Ще ти кажа, след като си се досетил. Антимон.

— Има още нещо, което не мога да си обясня. Опита се да убиеш Лон и Амелия и да хвърлиш вината на Стантънови. И ти си бил този, който се появяваше облечен като Били Хейвън на местата на убийствата. Когато си надничал през шахтата на Елизабет стрийт, пред ресторанта в Хелс Кичън, в сградата близо до „Белведере“. Нали?

— Да, точно така.

— Но защо… — Райм изведнъж замълча. Мислите се заредиха в главата му като избухващи фойерверки. — Освен ако…

— Май започваш да загряваш, а, Линкълн?

— Двайсет милиона долара — прошепна Линкълн. — За да купиш свободата си. Няма начин Стантънови или СВАС да са намерили толкова много пари, за да подкупят надзирателите и медиците. Не, не — те са странично занимание, в най-добрия случай. Някой друг е финансирал бягството ти. Да! Някой, който е имал нужда от теб за друга задача. Използвал си СВАС само за прикритие.

— Ах, моят умен Линкълн!

Гласът на Часовникаря бе снизходителен и за момент Райм изпита гняв. Но изведнъж се сети нещо и се изсмя високо:

— Лон. Лон Селито! Той е бил истинската ти мишена. Трябвало е да го убиеш или да го изкараш от строя и си решил да хвърлиш вината върху СВАС.

— Точно така — прошепна престъпникът. Една нотка в гласа му казваше: „Моля те, продължавай“.

— Заради разследването, по което работеше. Разбира се. Проникването с взлом в музея „Метрополитен“. Бил е близо до разплитане на случая и този, който те е наел, е трябвало да го спре. — Райм се замисли за още един факт. — Амелия също. Защото тя пое случая „Метрополитен“… Но сега признаваш всичко — добави бавно, разтревожено. — Защо?

— Мисля да спрем дотук, Линкълн. Може би не е разумно да говоря повече. Но ще ти кажа, че вече няма опасност за никого. Амелия е в безопасност. Единствената причина да искам да отровя нея, Рон или твоя гениален, задръстен асистент Мел Купър, би била, ако искам да прехвърля вината върху СВАС. Очевидно сега това е безсмислено. Освен това смених тактиката.

Райм си представи как Часовникаря свива рамене.

— Ти, разбира се, също си в безопасност. Винаги си бил.

„Винаги си бил?“

Райм се изсмя:

— Анонимният сигнал, че някой се опитва да влезе през задния вход на къщата ми, когато Били се е промъкнал, за да отрови уискито ми. Ти си го подал.

— Следях го постоянно. Когато дойде у вас, също го наблюдавах. Не трябваше да те убива. Но когато се преоблече с работни дрехи и извади спринцовката, всичко ми стана ясно.

Това изобщо не изглеждаше логично.

Но след миг Райм се досети:

— Нужен съм ти за нещо. Трябвам ти жив. Защо? За да разследвам някое престъпление, разбира се. Да, да. Но кое? Някое извършено наскоро?

Какви текущи разследвания имаше? Изведнъж разбра:

— Или някое, което ще се случи? Идната седмица?

— Или идния месец, или идната година — каза Часовникаря, явно развеселен.

— Проникването в „Метрополитен“? Или друго?

Мълчание.

— Защо аз?

— Ще кажа само, че си необходим за плана, който съм измислил.

— И е необходимо да знам предварително, че съществува такъв? Значи моята осведоменост е зъбно колело или пружинка в твоя часовник?

— Добре казано — засмя се Часовникаря. — Колко ободряващо е да поговоря с някого, който разбира нещата… Но сега трябва да тръгвам, Линкълн.

— Да попитам още нещо?

— Разбира се. Друг въпрос е дали ще ти отговоря.

— Ти си казал на Били за тази книга, „Серийни градове“.

— Да. Трябваше да накарам него и Стантънови да разберат колко си способен. И колко много двамата с Амелия знаете за въоръжените милиции и тяхната тактика.

— Значи нямаш специален интерес към Колекционера на кости, така ли? — унило попита Райм. — За това съм сгрешил?

— Явно.

Линкълн се засмя:

— Значи изобщо няма връзка между теб и Колекционера, както си мислех?

Кратка пауза.

— Намерил си връзка между нас? — с нотка на любопитство попита Часовникаря.

— Тук, в Манхатън, има един прочут часовник. Направен е изцяло от кости. От някакъв руснак, струва ми се. Чудех се дали не планираш да го откраднеш.

— В града има часовник на Михаил Семьонович Бронников?

— Мисля, че така се казваше. Не знаеше ли?

— Бях доста… зает в последно време. Но знам за този часовник. Удивително произведение. От около 1865 година. И си прав, изработен е изцяло от кости. Сто процента.

— Предполагам, че не би рискувал да те хванат — и да си изгубиш времето, така да се каже — като се опиташ да проникнеш в някой антикварен магазин в Манхатън, за да откраднеш часовник.

— Не, но това беше находчиво хрумване, Линкълн. Точно това очаквам от теб. — Часовникаря отново замълча; сигурно гледаше часовника си. — Сега мисля, че е време да си кажем довиждане, Линкълн. Твърде дълго бях на линия. Понякога тези проксита и телефонни отклонения могат да се проследят. Не че ще се опиташ да го направиш… — Пак се изкиска. — Хайде, до следващата ни среща…

Идната седмица, идния месец, идната година.

Връзката прекъсна.

Шеста част

Кожа и кости

Вторник, 12 ноември, 13:00

79.

Рон Пуласки бе приел задачата да потърси улики и свидетели в погребалното бюро на Берковиц — нещо, което би могло да ги отведе до Часовникаря.

Той явно приемаше присърце провала на мисията си под прикритие, макар че никой не можеше да го обвинява за това — Часовникаря веднага го беше познал. Бе виждал младия полицай при едно от предишните си престъпления в Ню Йорк преди години.

Освен това Райм знаеше, че дори при най-добрия сценарий младежът не става за актьор. Според театралната теория най-добрите актьори не играят персонажите си — те се въплъщават в тях.

Гилгуд…

И така, младият полицай събра проби от документите в погребалното бюро, които Ричард Логан (или както бе истинското му име) беше подписал, за да прибере праха на някой неизвестен бездомник, взет от градската морга. Разпита всички, които са били в агенцията по време на посещението на Часовникаря, включително роднините на някой си Бенджамин Ардел, известен още като Джони Род, който и да беше той. Но не откри никакви следи.

Не намери нищо полезно и сред агентите от Нюйоркското бюро за разследване, които също бяха измамени от Часовникаря. Те бяха контактували с „Дейв Уелър“ главно по телефона. И апаратът, по който се беше свързал с тях, за да подаде сигнал срещу Пуласки, разбира се, отдавна бе изчезнал. Батерията сигурно бе отишла в някой канал; счупеният на две телефон — в друг.

Сакс пое друга задача — да издири лицата, помогнали за бягството на Логан: медицински работници, един служител в моргата и няколко надзиратели в затвора. На Райм му изглеждаше, че са поели колосален риск. Ако бягството на Логан бъде разкрито, кръгът на заподозрените щеше да е доста малък и те със сигурност щяха да бъдат разкрити. Все пак не беше проблем на Часовникаря, ако не бяха скрили парите от подкупа и не си бяха измислили подходящо алиби, след като са издали фалшиви медицински доклади и смъртен акт, размишляваше Райм.

Човек трябва да е доста умен, ако иска да спечели няколко милиона долара противозаконно.

Един-двама бяха избягали от града, но беше въпрос на време да бъдат открити и заловени. Не беше разумно да използваш кредитната си карта, ако се криеш от закона. Естественият подбор действа и при престъпниците, не само при земноводните и маймуните.

Райм също имаше роля в разследването, макар че — колкото и странно да изглежда — не във връзка с анализирането на улики. Той бе създал собствен хитър план.

Може би нищо нямаше да излезе, но не биваше да пропуска възможността.

Загледан през прозореца към небето — отново покрито с облаци, бели и сиви — той се чудеше: „Къде си? И какво замисляш? Защо си влязъл в «Метрополитен»? И за каква част от плана съм ти необходим?“.

Том се показа на вратата.

— Говорих с Рейчъл. Да тръгнем след час?

— Добре.

Канеха се да отидат в болницата. Лон Селито бе дошъл в съзнание. Дори в това тежко състояние детективът оставаше верен на себе си. Рейчъл бе казала, че първата му реакция, когато отворил очи, била да погледне корема си и да измърмори:

— Мамка му, сигурно съм свалил петнайсет кила.

И веднага след това попитал за случая „Извършител 5-11“.

Въпросите около пълното му възстановяване обаче оставаха. Щеше да продължи, както досега, да приема хелатни препарати — които се свързват с токсините и ги дезактивират. Лечението е по-лесно при пациенти, които са били хронично изложени на арсен, например работници в промишлеността (или жертви, които са били търпеливо тровени от спътника си в живота), но е проблемно при остри отравяния, както при Селито. Присъдата за трайното подобрение на детектива още не беше произнесена. Все още имаше риск от увреждания на нервите, черния дроб и бъбреците.

Може би дори от трайно парализиране.

Времето щеше да покаже.

Амелия Сакс влезе в стаята.

— Лон?

— Тръгваме от тук след час.

— Дали да не вземем цветя?

Райм измърмори:

— Вече поръчвах цветя тази седмица. Няма да го направя втори път.

Точно в този момент телефонът в лабораторията иззвъня. Сакс, която бе на мястото, откъдето виждаше името на обаждащия се на един монитор, каза бързо:

— Райм, май е клъвнал.

Той се приближи с количката.

— Аха.

Натисна копчето за приемане на обаждането.

— Да?

— Господин Райм, обажда се Джейсън? Джейсън Хедърли? — Гласът, с излишна въпросителна интонация, звучеше смутено. — Аз съм…

— Помня ви, господин Хедърли.

Как да не го помни? Бяха говорили надълго и нашироко миналата седмица.

— Ами, то… не знам как да обясня… но което казахте, че може да се случи, се случи.

Райм и Сакс се спогледаха с усмивка.

— Той изчезна. Звучи невероятно, но изчезна. Когато тръгвах снощи, алармата беше включена. Тази сутрин — също. Нищо не беше поместено. Нищо не беше променено. Нищичко. Но него го няма.

— Виж ти.

Предметът, който развълнуваният бижутер имаше предвид, беше един часовник. Изработеният изцяло от кости шедьовър на Михаил Семьонович Бронников.

Противно на това, което бе казал на Часовникаря, Райм не беше повярвал, че между него и Колекционера на кости няма връзка. Беше му казал така само за да му постави примамка.

А каква по-добра примамка за човек, чиято сила — и слабост — са времето и неговото измерване, от някой рядък часовник?

Райм бе научил, че произведението на Бронников, едно от малкото в света, е в Лондон за изложение. Но успя да убеди собственика (с малко чар плюс двайсет хиляди долара) да изхарчи още десет хиляди, за да го докарат в Ню Йорк. Куриерът бе Рон Пуласки.

Райм се обади на Фред Делрей и научи, че има един търговец на антики, срещу когото се води следствие за укриване на данъци — Джейсън Хедърли. Делрей убеди прокурора да оттегли част от обвиненията, ако Хедърли се съгласи да сътрудничи — федералните искаха да върнат Часовникаря зад решетките не по-малко, отколкото Райм и нюйоркската полиция.

Хедърли се съгласи да получи часовника и да го изложи във витрина в магазина си в Горен Ийст Сайд.

В разговора си с Часовникаря миналата седмица Райм засегна темата за Колекционера на кости и уж случайно спомена, че часовникът на Бронников е в една манхатънска галерия. Опита се да говори естествено и се надяваше да звучи по-убедително от Рон Пуласки.

Явно се беше справил.

Няколко дни след разговора Хедърли се обади, за да съобщи, че някой е разпитвал кои часовници в галерията се продават — макар че не бе споменал конкретно този на Бронников. Хедърли му изброил наличните експонати, като споменал и часовника от кости, при което клиентът му благодарил и затворил. Номер на обаждащия се — „Неизвестен“.

Райм и ФБР поспориха за подхода, който щяха да възприемат. Федералните искаха да поставят галерията под наблюдение и да разположат отряд за бързо реагиране в близост, който да действа веднага щом някой се опита да купи или открадне часовника. Райм се противопостави. Часовникаря веднага щеше да ги забележи. Трябваше да действат по друг начин, по-деликатен.

Специалистите по проследяване на ФБР и нюйоркската полиция инсталираха микроскопичен предавател в металната верижка на часовника. През повечето време устройството стоеше изключено и невидимо за всякакви радиочестотни сензори. На всеки два дни за частица от секундата щеше да се включва и да изпраща сигнал до МКСМГ — Международната консолидирана сателитна мрежа за геопозициониране, покриваща всяко населено място на земята. И после пак да се изключва.

Данните за местоположението му се изпращаха директно до командването на тактическата група. Ако Часовникаря се местеше, можеха да стеснят обхвата на търсенето до държавата и региона, където се намираше, и да уведомят граничните власти. Или, ако имаха късмет, можеха да го открият на едно място, докато се наслаждава на чаша охладено вино на някой плаж или се възхищава на откраднатия часовник от кости.

А можеше още веднага да отдели верижката на часовника, да я изпрати по пощата до Шри Ланка и да продължи с обира или убийствата, които планираше.

Моята осведоменост е зъбно колело или пружинка в твоя часовник…

Собственикът на галерията продължаваше да се вълнува за обира.

— Невъзможно е — говореше задъхано. — Алармата. Ключалките. Видеокамерите.

Райм бе настоял да няма нито един пропуск в системата за сигурност. Не трябваше по никакъв начин да се опитват да улеснят Часовникаря при кражбата — веднага щеше да заподозре нещо и да избяга.

— Просто няма начин някой да проникне — продължаваше Хедърли.

„Само че тук не става дума за «някой»“ — помисли си Райм и без да коментира, измърмори „довиждане“ на търговеца и затвори.

Оставаше да чакат.

Ден, месец, година…

Той се отдалечи от работната маса и погледна друг часовник — модела на „Брьоге“, който Часовникаря му бе подарил преди няколко години. Каза на Сакс:

— Обади се на Пуласки. Искам да направи оглед на галерията.

Тя се свърза с полицая и го изпрати при Хедърли. Райм не се надяваше да намерят много улики за кражбата. Въпреки това трябваше да спазят процедурата.

— Том — извика, — преди да отидем при Лон, имам нужда да се сгрея с едно за из път. Двойно, ако обичаш.

Приготви се за спор. Но незнайно защо, болногледачът не се противопостави срещу консумацията на хубаво, отлежало — и незамърсено с отрова — малцово уиски. Може би съчувстваше на работодателя си за това, че макар да бяха осуетили един терористичен акт, Часовникаря се беше измъкнал. И че Райм вероятно ще изгуби трийсет бона в този процес.

В държателя на количката му се появи чаша.

Райм отпи от ароматната течност. Прекрасно, прекрасно…

Изпрати няколко имейла до Ти-Ти Гордън, когото бе започнал да харесва. Татуировчикът щеше да дойде да види „пича в количката“ идната седмица. Щяха да си поговорят за граматика, самоанска култура и живота на хипстърите в Ню Йорк. И кой знае какви други теми и идеи щяха да изникнат?

Еверест и соколите може би.

Райм рязко вдигна глава. Отвън се чу скърцане на скреж под нечии стъпки. Изщракване на входната врата, още стъпки.

Той отпи още една глътка. За неговите уши този шум разказваше цяла история. Сакс обаче не умееше да тълкува звукови улики и остана нащрек… докато Пам Уилоуби не се появи зад ъгъла и не спря на вратата.

— Здравейте.

Момичето кимна за поздрав на всички и започна да развива огромния шал от врата си. Навън нямаше вятър и не валеше, но сигурно беше студено. Красивото й носле бе зачервено, а раменете й — присвити.

Амелия Сакс се умърлуши, но успя да се усмихне. Сигурно си спомни, че Пам смяташе да поиска назаем колата на приемния си баща, за да дойде да прибере последните си вещи, останали в горната спалня.

За миг настъпи тишина. Сакс си пое въздух и попита:

— Как си?

— Бива. Добре съм. Представленията започват идната седмица. Има доста работа. Викториански костюми. Тежат по цял тон. Тия рокли.

Общи приказки. Безсмислени приказки.

Пак мълчание. Сакс кимна към стълбите:

— Ще ти помогна да си събереш нещата.

Пам се огледа, като избягваше да поглежда когото и да било в очите.

— Ами аз всъщност… имате ли нещо против да се пренеса пак при вас? Само за известно време, докато си намеря друга квартира. Не ми се иска много да се връщам в апартамента в Хайтс. Нали знаете, след всичко, което се случи там… А и семейство Оливети — те са прекрасни, но… — Сведе очи. После пак ги погледна. — Може ли?

Сакс пристъпи към нея и я прегърна с всичка сила.

— Изобщо не трябва да задаваш такива въпроси, мила.

— Носиш ли нещо, което трябва да се внесе? — попита Том.

— В колата. Да, няма да откажа малко помощ.

Том се приготви за излизане, като също се уви с шал и сложи казашката си шапка от изкуствени кожи. Излезе заедно с Пам.

Сакс също сложи палто и ръкавици и тръгна след тях, но спря на сводестия вход, разделящ салона от коридора, и се обърна към Райм:

— Я чакай малко!

— Да чакам ли?

Тя се приближи, наведе глава на една страна, сякаш гледаше престъпник, на когото току-що е сложила белезници, и каза тихо:

— Миналата седмица Том смени ключалките. След като Били беше влязъл.

Райм сви рамене. Отпи глътка уиски.

— Хъм…

— И?

— И какво? — измърмори той.

— Пам не позвъни. Направо влезе. Това означава, че има вече от новите ключове.

— Нови ключове?

— Защо само повтаряш думите ми? Как се е сдобила Пам с новите ключове? Не е идвала от повече от седмица.

— Хъм. Не знам. Не мога да си го обясня.

Тя го погледна лукаво:

— Райм, ако прегледам списъка с обажданията от телефона ти, дали няма да намеря някое, проведено наскоро с Пам?

— Кога съм имал време да говоря с когото и да било? Освен това не съм от разговорливите. Приличам ли ти на човек, който ще тръгне да си приказва с хората?

— Отклоняваш въпроса.

— Ако погледнеш списъка с разговорите от телефона ми, не, няма да намериш нито един, проведен с Пам. Нито наскоро, нито не наскоро.

Това бе самата истина — беше ги изтрил.

Разбира се, не беше помислил, че Сакс ще се досети за малкия им заговор, след като разбере, че е изпратил новия ключ на Пам.

Тя се засмя, наведе се и го целуна силно, после пак тръгна към вратата, за да помогне за пренасянето на багажа.

И остави Райм да направи онова, което от няколко часа искаше да направи. Той се върна с количката до лабораторната маса.

Върху стерилна стъклена паничка имаше малко парченце белезникава смола, пластмаса или глина, което бяха намерили върху каишката на часовника на един банкер, убит миналата нощ в Горен Уест Сайд. Самото убийство не беше нищо забележително — тук Райм бе стабилно в режим „Поглед към смъртта номер едно“ — но това, което му се стори необичайно, бе, че тялото е намерено близо до един строеж между Медисън и Парк авеню. Западната стена на основите се намираше на около три метра от тунела, водещ след няколко чупки и разклонения директно до подземния архив на музея „Метрополитен“.

От огледа на местопрестъплението личеше, че е имало жестока борба. Имаше вероятност сивкавата субстанция, заседнала на каишката на часовника, да е останала от убиеца и да подскаже къде биха могли да открият човека, отнел живота на жертвата.

Но докато това вещество не бъде определено и източникът му конкретизиран, това предпазливо заключение бе само в сферата на предположенията. Трябваше да докажат, че е вярно, и да го запишат в таблицата на уликите или че е грешно и да го изхвърлят като мъртвите листа, които вече бяха почти изцяло изпопадали от дърветата навън. Райм приготви проба за хроматография и се приближи с количката до тихо бръмчащия апарат, за да провери коя от двете алтернативи е вярната.