Умря прекрасна, млада ти —
        в разцвета си умря;
пленителните ти черти
        Земята с теб прибра.
Макар че в нея ти заспа
и че безгрижната тълпа
        да тъпче там не спря,
но две очи не могат днес
да гледат твоя гроб злочест.

Где хубостите ти лежат,
        не ще се питам сам;
цветя ли, тръни ли растат,
        не ще ги гледам ням.
Достатъчно ми е, че таз,
която все ще любя аз,
        в земята гние там.
Надгробни надписи не ща —
тя всичко бе ми на света.

Безкрайно влюбен в тебе бях,
        тъй както ти бе в мен.
Да се променяш не съзрях —
        спи с дух непроменен.
Любов, подвластна на смъртта,
съперникът и възрастта
        не ще я вземат в плен;
не ще съзреш, уви, и ти
промяна в моите черти.

Най-хубавият ден бе наш,
        най-лошият е мой,
ни щормът, ни лъчът блестящ
        не ще е вече твой.
Спиш сън без сънища, без страст
Завиждам ти за него аз,
        плачът е жребий мой;
не бих понесъл участта
да вехне твойта красота.

Нали ранилото цветче
        ще трябва да умре;
окачва младото венче,
        без длан да го допре.
По-тъжно е да вехне то
пред теб листо подир листо,
        дорде се разбере,
че е повехнало — нали
за красотата ни боли.

Да вехне твойта красота,
        би било дял жесток.
По-светла щом сутринта,
        мрак пада по-дълбок.
Дотля безоблачният ден
и ти угасна, но от тлен
        спаси те господ-бог;
сия ти с бляскава следа
подобно падаща звезда.

Да можех пак да плача аз,
        то сълзи бих пролял
при мисълта, че нито час
        не съм край тебе бдял
и гледал твоето лице,
ни твоята глава в ръце
съм подържал с печал,
за да покажа, че смъртта
ни е отнела любовта.

Макар че ме остави жив,
        все пак е съхранен
у мене споменът щастлив
        за всеки хубав ден.
Не всичко твое ще умре,
то пак през вечността ще спре
        поне веднъж при мен.
Пак всичко си ми на света —
по-скъпа бе ми в любовта
единствено преди смъртта!