Щастлива си. И аз бих искал
        да съм щастлив, а не злочест.
От твойто щастие бях свикнал
        и аз да съм щастлив до днес.

Честит е твоят мъж — от болка,
        от мъка бих се разболял;
о, колко бих го мразил, колко,
        ако любов не бе ти дал.

Видях детето ти и мислех,
        че ще умра ревнив, свиреп,
но то невинно се усмихна
        и го целунах зарад теб.

Целунах го с въздишки скрити,
        че в него татко му познах,
но то ме гледаше с очите,
        в които все тъй влюбен бях.

О, сбогом! Щом си тъй ревнива,
        аз няма да пророня глас,
но по-далеч от теб! — не бива
        твой. Мери, пак да стана ад.

Все мислех: гордостта и дните
        са угасили в мен страстта;
ала сърцето ми в гърдите
        запърха пак от любовта.

А помня как по-рано тръпно
        от твоя поглед бях в захлас,
но днес туй би било престъпно —
        не трепва нито нерв у нас.

Ти пак се взираш в мене с нежност,
        но няма туй да ме смути:
спокойната ми безнадеждност
        единствено съглеждаш ти.

Не бива тая страст проклета
        пак споменът да разгори.
Къде е тайнствената Лета?
        Стихни, сърце! Или умри!