I

Титане, вечно жив, за чийто взор
на смъртността терзанията тленни,
в действителната им печал видени,
не бяха унизителен позор,
с какво ли тази жал те награди?
С безмълвна горест в болните гърди,
с веригата, орела и скалата,
и мъката на гордия в душата,
която ще притиска зъб о зъб,
дори и да се задуши от скръб,
та само в миг самотен да въздъхне,
но тъй, че да не чуят на небето,
и ще се крие в себе си, дордето
гласът й най-подир без ек заглъхне.

II

Титане, твоят труден жребий бе
борбата между воля и страдание —
в безсмъртието вечно изтезание!
И тъй неумолимото Небе
и на Съдбата глухото тиранство,
Ненавистта, която с постоянство
твори в безсмислената си забава
нещата, за да ги унищожава,
отказаха ти даже и смъртта.
Твой беше дарът клет на вечността,
за който ти достоен се показа —
от тебе Зевс изтръгна не молба,
а само гръмотевични закани
от пъкъла на живите ти рани.
Ти бе прозрял в суровата съдба,
но даже и сега не му я каза,
стаил присъда в своето мълчание,
а той в напразното си разкаяние
така се разтрепери, че едва
сам мълниите си не изтърва.

III

О, грях божествен — ти донесе лек
За мъката световна и понечи
с напътствени добросърдечни речи
да укрепиш разумния човек.
Но и след страшното си поражение
чрез силата на своето търпение
и с тази устойчивост, и с отпора
на гордия си Дух, все тъй висок,
и на Земя и Небеса след спора
оставяш ни един велик урок:
самият ти си символ, знак тържествен
за нашата съдба и Верен избор;
човекът, като теб почти божествен,
е ручей мътен, но от бистър извор —
Затуй, макар и не дотам добре,
сам ориста си може да прозре:
страдание, безкрайна съпротива,
тъга несподелена, саможива,
а срещу тях, на всички скърби равен,
Духът му, годен да стои изправен,
и твърдата му воля, и умът —
той, който в изпитните ще съгледа
наградата за стръмния си път,
та да ликува в дързостта си бледа
и да превърне Гибелта в Победа.