Как искам пак да съм дете,
        да скитам в наште пещери,
да плувам в синьото море,
        да бродя в здрачните гори!
Не съм саксонец горделив,
        на свобода съм се родил,
сред планините съм щастлив,
        прибоят морски ми е мил.

Вземи ми титлите, съдба,
        и нивите, орани с плуг —
презирам робските чада
        ведно с угодниците тук!
Върни любимия ми бряг —
        прибой на яростни вълни.
Там искам да се скитам пак,
        тъй както в детските ми дни.

Все още млад, разбирам аз,
        че тоя свят не е за мен.
Защо последният ни час
        е с мрачни сенки обграден?
Сънувах сънища добри,
        с блажени образи богат:
о, истино! — защо разкри
        с лъчи омразни тоя свят?

Обичах — но останах сам;
        дружах — но без другар съм днес.
Сърцето ми тупти едвам,
        обезверен съм и злочест.
Макар че с вино някой път
        лекувам болката в гръдта —
за кратко радва се духът,
        сърцето гасне в самота.

О, тези да търпиш злочест,
        с които злато, сан и власт
случайно те събират днес,
        да пиеш в празничния час!
Душите верни ми върни
        и чувствата от младостта;
и от сганта ме изтръгни,
        че тя убива радостта.

И ти, обичана жена,
        която всичко си за мен,
усмивката ти избледня
        и моят дух е вледенен.
Спокойно ще се разделя
        с разкоша тъжен, с пошлостта,
и тъй ще се задоволя
        със тишина и доброта.

Аз мразя тоя хорски шум;
        шума — не хората — презрях.
Жадува бездни моят ум —
        ще му подхожда мрака в тях.
О, ако бях с крила роден,
        то към гнездото си тогаз —
към Небесата — устремен,
        се бих успокоил и аз!1