Майорът, по-посинял, опулен и, така да се каже, по-презрял от когато и да било друг път, издаващ от време на време конското си пръхтене не толкова по необходимост, колкото като спонтанна проява на самочувствие, се разхождаше под ръка с мистър Домби по слънчевата страна на улицата, издул над стегнатата си вратовръзка бузи, величествено разтварящ широко нозе и поклащащ голямата си глава по такъв начин, сякаш укоряваше самия себе си затова, че е такава очарователна персона. Те не бяха изминали и няколко ярда и майорът срещна един познат, а само след още няколко ярда — майорът срещна друг познат, но той само мимоходом им махна с ръка и продължи да развежда мистър Домби, като пътем му показваше местните забележителности и разнообразяваше разходката с последните клюки, дошли му наум.
Майорът и мистър Домби си се разхождаха така двамата под ръка за най-голямо свое удоволствие, когато забелязаха, че срещу тях се движи стол с колела, в който седеше една дама, лениво управляваща стола с помощта на кормило отпред, а отзад той бе тласкан от невидима сила. Макар че дамата не беше млада, лицето й — съвсем розово — цъфтеше, а облеклото и позата й бяха съвсем младежки. Редом до стола, хванала лекото си чадърче с такъв горделив и отегчен вид, сякаш уморена от огромното усилие да го държи, се канеше всеки миг да захвърли чадърчето пристъпяше една много по-млада дама, извънредно красива, извънредно надменна, извънредно своенравна, която така отмяташе глава и свеждаше клепачи, като че ли, ако имаше нещо друго на света, заслужаващо да бъде удостоено с поглед освен огледалото, във всеки случай това не бяха земята или небето.
— Ах, дявол да го вземе, какво виждаме пред себе си, сър? — възкликна майорът и поспря, когато малката групичка приближи.
Веднага щом чу възгласа, майорът пусна лакътя на мистър Домби, втурна се напред, пое ръката на дамата в стола и я притисна до устните си. С не по-малка галантност майорът притисна до сърцето си облечените си в ръкавици ръце и направи нисък поклон на другата дама. Сега, когато столът спря, движещата му сила се прояви в лицето на един почервенял паж, бутащ отзад, който, изглежда, отчасти бе надраснал и отчасти пренапрегнал силите си, защото, когато се изправи, се видя, че е висок, изпит и слаб и бедственото му положение изглеждаше още по-трагично поради смачкания фасон на шапката му, получен в резултат на тикането на количката, с глава, за да я придвижва напред, както понякога се прави от слоновете в източните страни.
— Джо Багсток — заяви майорът на двете дами — ще бъде горд и щастлив до края на живота си.
— Ах вие, лицемерно същество! — вяло отвърна възрастната дама в стола. — Откъде се взехте? Не мога да ви понасям.
— Тогава разрешете на стария Джо да ви представи един приятел, ма’ам — незабавно се обади майорът, — за да спечели вашето снизхождение. Мистър Домби, мисис Скютън. — Дамата в стола благосклонно кимна. — Мистър Домби, мисис Грейнджър.
Дамата с чадърчето почти не забеляза, че мистър Домби си свали шапката и ниско се поклони.
— Радвам се, сър — рече майорът, — че ми се, удава такава възможност.
Майорът като че казваше истината, защото поглеждаше и към тримата, хилейки се по най-отвратителен начин.
— Мисис Скютън, Домби — заяви майорът, — прави поразии със сърцето на стария Джош.
Мистър Домби с жест даде да се разбере, че това изобщо не го учудва.
— Ах вие, коварни призрако — отвърна дамата в стола, — престанете! Откога сте тук, лоши човече?
— От един ден! — отвърна майорът.
— Нима бихте могли да прекарате един цял ден или дори една минута — заговори дамата, като леко пооправи с ветрилото изкуствените си къдрици и вежди и разкри в усмивка изкуствените си зъби, открояващи се благодарение на изкуствения й тен — в градината на… как се казваше…
— Предполагам, Едем, мама̀ — с презрение се обади младата дама.
— Скъпа моя Едит — отвърна първата дама. — Нищо не мога да направя. Никога не мога да запомня тези ужасни имена… без цялата ви душа и същество да се вдъхновят от съзерцанието на природата, от благоуханието — продължи мисис Скютън, като зашумоля с копринената си носна кърпа, напоена с тежки, противни парфюми — на чистия й дъх, твар такава?
Несъответствието между младежкия ентусиазъм в думите на мисис Скютън и печално глъхнещия тон едва ли бе по-слабо, отколкото несъответствието между годините й, които бяха около седемдесет, и роклята й, която би била неуместна и за двадесет и седем годишна жена. Позата й в стола с колела (никога непроменяна от нея) бе същата, в която преди повече от петдесет години един известен на времето си художник я бе нарисувал, седнала в каляска, и при напечатването на скицата бе добавил отдолу името Клеопатра в резултат на откритието, направено от тогавашните изкуствоведи, че скицата поразително напомняла до въпросната кралица, облегната на борда на своята галера. Мисис Скютън бе красавица тогава и в нейна чест контетата пресушаваха десетки чаши вино и ги хвърляха през рамо. Красотата и каляската бяха изчезнали, но тя все още си бе запазила позата и единствено поради тази причина държеше стола с колела и тикащия го с глава паж — освен позата нямаше никакво друго обстоятелство, пречещо й да ходи.
— Вярвам, че мистър Домби е поклонник на природата? — каза мисис Скютън и оправи брилянтната си брошка. Между впрочем понастоящем дамата разчиташе най-вече на славата, породена от няколкото брилянта, и семейните си връзки.
— Моят приятел Домби, ма’ам — обади се майорът, — може и да е таен поклонник на природата, но човек, който заема важно място в най-големия град на вселената…
— Всеки е чувал — каза мисис Скютън — за огромната влиятелност на мистър Домби.
Когато мистър Домби отвърна на комплимента с поклон, младата дама извърна очи към него и срещна погледа му.
— Тук ли живеете, мадам? — обърна се мистър Домби към нея.
— Едит, разбира се, не ги обича — каза мисис Скютън със страхотна дяволитост.
— Не съм забелязала тези места да представляват някаква промяна — последва отговорът, изречен с безкрайно равнодушие.
— Това е клевета. Има само една промяна, мистър Домби — промълви мисис Скютън с превзета въздишка, — за която действително мечтая, но се страхувам, че никога няма да ми позволят да й се насладя. Обществото няма да ми разреши. Но уединението и съзерцанието са моят… как се казва…
— Ако имаш предвид рая, мама̀, по-добре го кажи, за да те разберат — обади се младата дама.
— Скъпа моя Едит — отвърна мисис Скютън, — знаеш, че напълно разчитам на теб относно тези отвратителни названия. Уверявам ви, мистър Домби, природата ме е създала за живот в Аркадия. Обществото ме съсипва. Моята страст са кравите. Винаги съм копняла да водя уединен живот в някоя ферма в Швейцария, заобиколена само от крави… и порцелан.
Тази странна съпоставка, предизвикваща асоциации с приказката за прословутия бик, по погрешка влязъл в магазин за порцеланови изделия, бе посрещната напълно сериозно от мистър Домби, който изрази мнението, че несъмнено природата била една много уважавана система.
— Това, което ми е необходимо — провлечено продължи мисис Скютън, опипвайки набръчканата си шия, — е сърце.
Забележката бе ужасяващо вярна в определен смисъл, макар и не в този, който тя имаше предвид.
— Необходими ми са искреност, доверие, липса на условности, свободни душевни пориви. Ние сме така страшно изкуствени.
Това бе самата истина.
— С една дума — обобщи мисис Скютън, — необходимо ми е да съм винаги сред природата. Би било истинска прелест.
— Природата ни подканя вече да тръгваме, мама̀, ако си приключила разговора — обади се младата дама, презрително присвила красивите си устни.
При този сигнал за действие изпитият паж, който бе наблюдавал цялата компания иззад облегалката на стола, изведнъж изчезна зад него, сякаш земята го погълна.
— Почакай за миг, Уидърс! — обади се мисис Скютън, когато столът се задвижи напред — тя се обърна към пажа с такъв апатичен високомерен тон, с какъвто се бе обръщала на времето към кочияшите с перука, с китки като цветно зеле и копринени чорапи. — Къде сте отседнали, отвратително създание?
Майорът отговори, че бил отседнал в хотел „Ройъл“ заедно с приятеля си мистър Домби.
— Можете да ни посетите която вечер пожелаете, ако се държите добре — изфъфли мисис Скютън. — Ако мистър Домби ни удостои с визита, ние ще бъдем щастливи. Уидърс, карай напред!
Майорът отново докосна посинелите си устни до пръстите на ръката, отпусната по подражание на Клеопатра върху страничната облегалка на стола с колела с осъзната небрежност. Възрастната дама удостои и двамата с много благосклонна усмивка и по момински закачливо им махна с ръка, а младата дама едва забележимо кимна в рамките на най-елементарната учтивост.
Последното впечатление от набръчканото лице на майката, с петната руж по него, което на силната дневна светлина изглеждаше по-съсухрено и неприятно, отколкото ако беше без руж, както и от красивата надменна дъщеря със стройна фигура и горда осанка, предизвикаха неволно желание и у двамата джентълмени да погледнат след тях и те едновременно се обърнаха назад. Пажът, изкривен почти като сянката си, бъхтеше зад стола по нанагорнището, подобно стенобойна машина. Горната част на Клеопатриното боне се поклащаше по съвсем същия начин като преди, а красавицата, крачеща само малко по-напред, изразяваше с цялата си изящна външност, от главата до петите, предишното пълно безразличие към всичко и към всички.
— Слушайте какво ще ви кажа, сър — заговори майорът, когато те продължиха разходката си. — Ако Джо Багсток бе малко по-млад, той не би предпочел никоя друга жена на света пред тази, за да я направи мисис Багсток. Боже господи, сър! — възкликна майорът. — Тя е великолепна!
— Дъщерята ли имате пред вид? — осведоми се мистър Домби.
— Да не би Джоуи Б. да е гламав, Домби — отвърна майорът, — та да има пред вид майката?
— Отправяхте комплиментите си към майката — каза мистър Домби.
— Стара изгора, сър — захили се майор Багсток. — Дяволски стара. Правя й вятър.
— Струва ми се, че тя е извънредно аристократична особа — забеляза мистър Домби.
— Аристократична ли, сър? — повтори майорът, като внезапно спря и се втренчи в лицето на спътника си. — Та уважаемата мисис Скютън, сър, е сестра на покойния лорд Финикс и леля на настоящия лорд. Семейството не е богато — всъщност те са бедни — и тя живее с малкото наследство от мъжа си. Но ако става дума за произход, сър! — Майорът размаха бастуна си и отново продължи напред, отчаян, че не може да обясни какво би станало, ако ставаше дума за произход.
— Направи ми впечатление — след кратко мълчание се обади мистър Домби, — че назовахте дъщерята мисис Грейнджър.
— Едит Скютън, сър — заобяснява майорът, като отново внезапно спря и отбеляза на земята с помощта на бастуна си знак, представляващ Едит, — се омъжи (на осемнадесет години) за Грейнджър от нашия полк — и майорът го изобрази на земята с друг знак. — Грейнджър, сър — продължи майорът, сочещ с бастуна си втория въображаем портрет и изразително въртящ глава, — беше полковник в нашия полк. Дяволски красив мъж, сър, на четиридесет и една години. Той почина, сър, през втората година на брака си.
Майорът заби бастуна си точно в изображението на починалия Грейнджър, а после отново тръгна, като опря на рамо бастуна си.
— Кога се е случило това? — попита мистър Домби и на свой ред поспря.
— Едит Грейиджър, сър — отвърна майорът, притвори едното си око, наклони глава на една страна, прехвърли бастуна в лявата ръка, а с дясната приглади жабото си — понастоящем приближава тридесетте. По дяволите, сър — възкликна майорът, като отново опря бастуна си на рамото и отново тръгна напред, — тя е несравнима жена.
— Имаха ли деца? — запита тогава мистър Домби.
— Да, сър — отговори майорът. — Имаха едно момче.
Мистър Домби сведе очи към земята и лицето му помръкна.
— Което се удави, сър — допълни майорът, — когато бе на четири-пет години.
— Така ли? — промълви мистър Домби и свали шапката си.
— При обръщането на лодка, в която бавачката му си нямала работа да го сложи — обясни майорът. — Така умряло. Едит Грейнджър все още е Едит Грейнджър. Но ако непреклонният Джоуи Б., сър, бе малко по-млад и малко по-богат, фамилното име на това знаменито съвършено създание би било Багсток.
Когато изрече тези думи, майорът изду гърди и бузи и се изсмя така, че с вида си повече от всякога приличаше на един преял Мефистофел.
— При положение обаче, че дамата няма нищо против, смятам аз — хладно отбеляза мистър Домби.
— Боже мой, сър — отвърна майорът, — мъже от категорията на Багсток не са привикнали с подобен род препятствия. Макар че е справедливо да се отбележи, че Едит би могла да се ожени двадесет пъти досега, ако не беше толкова горда, сър.
Изразът върху лицето на мистър Домби сякаш показваше, че от тази забележка мнението му за Едит ни най-малко не се бе накърнило.
— В края на краищата това е голямо достойнство — отбеляза майорът. — Всевишни боже, това е изключително достойнство! Домби! Вие самият сте горд и вашият приятел, старият Джо, ви уважава заради това, сър.
След тези хвалебствени думи относно характера на своя приятел, които сякаш бяха изтръгнати от него по силата на обстоятелствата и се налагаха поради обрата в разговора им, майорът приключи темата и се впусна в общи разсъждения относно степента, до която той бил обичан и обожаван от очарователни жени и блестящи създания.
На по-следващия ден мистър Домби и майорът срещнаха уважаемата мисис Скютън и дъщеря й до минералния извор, а един ден по-късно те отново ги срещнаха много близо до мястото, където се бяха видели за пръв път. След тези срещи, три или четири на брой, стана естествено някоя вечер майорът да ги посети като проява на елементарна учтивост спрямо стари познати. Първоначално мистър Домби не бе възнамерявал да прави визити, но когато майорът съобщи за намерението си, мистър Домби заяви, че за него би било удоволствие да го придружи. Така че майорът нареди на туземеца да отиде при дамите преди вечеря, да им предаде поздрави от него и мистър Домби и да им каже, че джентълмените ще имат честта да ги посетят същата тази вечер, ако дамите са свободни. В отговор на това послание туземецът донесе мъничка бележка, обилно напоена с парфюм, отправена от уважаемата мисис Скютън към майор Багсток, която накратко гласеше: „Вие сте една възмутителна мечка и аз имах твърдото намерение да не ви прощавам, но ако наистина се държите много добре — последното бе подчертано, — позволявам Ви да дойдете. Поздрави (и от името на Едит) на мистър Домби.“
Докато пребиваваха в Лемингтън, уважаемата мисис Скютън и дъщеря й мисис Грейнджър бяха наели квартира, доста модна и доста скъпа, но малко оскъдна по отношение на пространството и удобствата. Така че, когато уважаемата мисис Скютън лежеше в кревата, краката й достигаха до прозореца, а главата й — до камината, а прислужницата на уважаемата мисис Скютън обитаваше малко помещение вътре в самата гостна, толкова тясно, че тя бе принудена да се промушва през вратата подобно красива змия, за да не излага на показ цялата вътрешност на помещението. Уидърс, изпитият паж, нощуваше извън къщата, под покрива на съседната мандра, а столът с колела, представляващ камъкът на този млад Сизиф, прекарваше нощта под един навес към същата мандра, където се снасяха яйца от домашните птици, числящи се към въпросното заведение. Тези птици нощем кацаха да спят върху изпочупена магарешка каруца, по всяка вероятност напълно убедени, че тя е порасла там и представлява някакъв вид дърво.
Мистър Домби и майорът завариха мисис Скютън, заела позата на Клеопатра сред възглавници на канапето, облечена много ефирно, но безспорно неприличаща на Шекспировата Клеопатра, чиято хубост не помръквала с времето. При изкачването си по стълбите те дочуха звуците на арфа, които секнаха веднага щом се доложи за тяхното пристигане — до арфата те видяха Едит, по-хубава и надменна от всеки друг път. Отличителната черта на тази дама бе, че красотата й сякаш биеше на очи и се открояваше без никакво усилие от нейна страна и дори против волята й. Тя съзнаваше, че е красива. Не би могло да бъде другояче, но със своята гордост тя като че ли се опълчваше срещу самата себе си.
Дали считаше, че е недостойно да се изтъкват прелести, в състояние единствено да предизвикват възхищение, което беше без всякакво значение за нея, или пък с подобно поведение целеше да повиши цената на своите прелести в очите на обожателите, но тези, които я харесваха, рядко се замисляха по въпроса.
— Надявам се, мисис Грейнджър — заговори мистър Домби, като пристъпи една крачка към нея, — че ние не сме причината да спрете свиренето си.
— Защо не продължиш тогава, моя скъпа Едит? — попита Клеопатра.
— Прекъснах така, както и започнах — по своя прищявка.
Пълното безразличие в тона, с който изрече тези думи — безразличие, съвсем непроизтичащо от умствена ограниченост или нечувствителност, а една осъзната проява на гордост, — се подсили от небрежността, с която прекара ръка по струните и се приближи от другия край на стаята.
— Знаете ли, мистър Домби — вяло се обади майка й, като въртеше в ръце ветрилото си, — че от време на време моята скъпа Едит и аз сме едва ли не на различно мнение…
— А не е ли винаги така, мама̀? — попита Едит.
— О, съвсем не винаги, мила моя! Ух, това би разбило сърцето ми! — възрази майка й, като направи опит леко да я докосне с ветрилото, но Едит не реагира с никакво движение на този жест. — Че ние сме на различно мнение относно тези строги правила на поведение, които се съблюдават в дребните неща. Защо не сме по-непосредствени? Боже мой! При всички тези копнения, пориви и спонтанни вълнения, които са заложени в душите ни и са така очарователни, защо не сме по-непосредствени?
Мистър Домби се съгласи, че това е самата истина, самата истина.
— Предполагам, че ако се постараем, бихме могли да бъдем по-непосредствени — добави мисис Скютън.
Мистър Домби призна, че е възможно.
— По дяволите, съвсем не, ма’ам — изруга майорът. — Не можем да си позволим подобно нещо. Освен ако светът не е населен с хора като Дж. Б. — непреклонни и прями мъже като стария Джо, ма’ам, обикновени пушени херинги с хайвер, сър — не можем да си позволим подобно нещо. Недопустимо е.
— Клеопатра повелява — отвърна майорът, като й изпрати въздушна целувка, — а Антоний Багсток се подчинява.
— На този човек му е чужда всякаква чувствителност — заяви мисис Скютън и безмилостно вдигна ветрилото, сякаш за да скрие от погледа си майора. — Всякакво съчувствие! А какво би представлявал животът ни без съчувствие? Какво друго нещо има по-голямо очарование? Без този слънчев лъч на нашата тъй студена земя — продължи мисис Скютън, като оправи дантеленото си шалче и самодоволно огледа разголената си слаба ръка — как бихме могли да понасяме живота? С една дума, безчувствено човече! — Тя погледна към майора изпод ветрилото. — Бих искала целият мой свят да представлява едно сърце. А вярата носи такова очарование, че аз няма да ви позволя да я накърните, чувате ли?
Майорът отвърна, че било жестоко от страна на Клеопатра да изисква целият свят да представлява едно сърце и тя да присвои сърцето на целия свят, което накара Клеопатра да му напомни, че тя не можела да търпи ласкателствата и че ако той проявявал дързостта да се обръща към нея все в този дух, тя безусловно щяла да го отпрати у дома.
В този момент изпитият Уидърс поднесе чая и мистър Домби отново се обърна към Едит.
— Изглежда, че тук няма голямо общество — отбеляза мистър Домби със свойствения си важен джентълменски тон.
— Смятам, че няма. Ние не се срещаме с никого.
— Ами всъщност — обади се мисис Скютън от канапето — точно сега тук няма хора, с които бихме желали да общуваме.
— Липсва им сърце — с усмивка каза Едит и усмивката й бе сумрачна поради странното примесваме на светлината с мрака.
— Моята скъпа Едит ми се присмива, както виждате! — рече майка й, като поклати глава — главата й понякога сама се поклащаше леко, сякаш параличното треперене се появяваше от време на време в знак на протест срещу брилянтите. — Лошо момиче!
— Вие сте идвали тук и преди, ако не греша — каза мистър Домби отново на Едит.
— О, няколко пъти. Мисля, че сме били навсякъде.
— Предполагам, че е така. Всички го казват.
— Братовчед ти Финикс е във възторг от тази местност, Едит — обади се майка й от канапето.
Дъщерята леко извърна изящната си глава, едва забележимо повдигна вежди, сякаш братовчедът й Финикс бе последният човек на земята сред всички простосмъртни, с когото би се съобразявала, а после отново погледна към мистър Домби.
— Мисля, в потвърждение на добрия ми вкус, че тези околности са ми омръзнали — каза тя.
— Имате известно основание за това, мадам — отговори той, като погледна към множеството пръснати из стаята пейзажи, в които бе разпознал изображения на околни места, — ако тези чудесни творби са направени от вашата ръка.
Тя не му отвърна и продължаваше да седи, все така излъчваща поразителна красота и презрение.
— Да.
— Вие и свирите, както вече знам.
— Да.
— Да.
Тя отговаряше на всички тези въпроси със странна неохота и с вид на вътрешно противопоставяне спрямо самата себе си — една отличителна черта, вече спомената относно красотата й. При все това тя не бе смутена, а напълно овладяна, нито пък проявяваше желание да прекрати разговора, тъй като бе извърнала лице към него и — доколкото й бе възможно — го удостояваше с вниманието си даже и когато той мълчеше.
— Поне разполагате с множество средства против скуката — забеляза мистър Домби.
— Каквото и да е тяхното въздействие — отговоря тя, — сега ги знаете всичките. Други нямам.
— Мога ли да се запозная с тях? — с тържествен, галантен тон се осведоми мистър Домби, като остави рисунката, която държеше, и посочи към арфата.
След тези думи тя стана, мина покрай канапето на майка си и като я погледна високомерно — макар и погледът й да бе мигновен, той изразяваше (ако някой го бе съзрял) множество неща, засенени от сумрачната й усмивка, която всъщност не бе усмивка, — излезе от стаята.
Майорът, получил вече опрощение, придвижи към Клеопатра малка маса с колела и се залови да играе пикет с дамата. Мистър Домби, незапознат с играта, седна да гледа, докато се върне Едит.
— Надяваме се, че ще послушаме малко музика, мистър Домби? — каза Клеопатра.
— Мисис Грейнджър бе така любезна да ни обещае музика — отвърна мистър Домби.
— Не, ма’ам — отговори майорът. — Не бих могъл.
— Какъв сте варварин! — възкликна дамата. — Провалихте ми играта! Обичате ли музика, мистър Домби?
— Извънредно много! — бе отговорът на мистър Домби.
— Да. Музиката е приятно нещо — заяви Клеопатра и погледна картите си. — В нея има толкова сърце… мъгляви спомени за някакво предишно състояние… и така нататък… което е толкова очарователно. Знаете ли — превзето се усмихна Клеопатра, като обърна валето спатия, което й бе подадено наопаки, — че ако нещо е в състояние да ме изкуши да сложа край на живота си, то ще бъде само любопитството да разбера същността и значението на всичко. В действителност има толкова много вълнуващи тайни, скрити от нас. Майоре, ваш ред е.
Майорът игра. А мистър Домби, слушащ указанията, скоро напълно би се объркал, но той изобщо не следеше играта, а седеше и се питаше кога ще се върне Едит.
Най-после тя дойде и засвири на арфата, а мистър Домби стана и приближи към нея, за да слуша. Той не беше голям любител на музиката, нито пък знаеше какво свири тя, но я гледаше наведена над инструмента и навярно в звученето на струните долавяше някаква далечна своя музика, укротяваща железопътното чудовище и смекчаваща неговата свирепост.
Клеопатра зорко наблюдаваше над пикета. Очите й проблясваха като на птица и не се съсредоточаваха върху играта, а пронизваха стаята от единия до другия край и се спираха сияйни върху арфата, изпълнителката, слушателя и всичко останало.
Надменната красавица приключи изпълнението си на арфата, стана и приемайки благодарностите и комплиментите на мистър Домби по съвсем същия начин като преди, почти без всякаква пауза отиде до пианото и започна да свири на него.
Едит Грейнджър, само тази песен не! Едит Грейнджър, вие сте много красива, пръстите ви виртуозно докосват клавишите и гласът ви е дълбок и звучен. Но само не песента, която неговата отритната дъщеря пееше на покойния му син!
Уви! Той не познава мелодията, а даже и да я бе познал, коя нейна песен би могла да развълнува него, суровия човек! Спи си, самотна Флорънс, спи! Приятни сънища, макар че мракът се сгъстява, надписват облаци и заплашват да се разразят в градушка.
Глава XXII
Нещо относно дейността на управителя мистър Каркър
Управителят мистър Каркър седеше на бюрото си, загладен и гъвкав както винаги, и четеше писмата, които трябваше да разпечата, като от време на време на гърба им правеше отметки и разпореждания в зависимост от съдържанието и ги нареждаше на малки купчинки, за да бъдат препратени до няколкото отдела във фирмата. Тази сутрин пощата съдържаше множество писма и на управителя мистър Каркър му предстоеше доста работа.
Видът на човек, зает с подобно занимание — преглеждащ купа писма в ръцете си, разпределящ ги на отделни купчинки, вземащ нов куп и изследващ съдържанието им със сбърчени вежди и свити устни — разпределящ, отделящ, обмислящ, — лесно можеше да предизвика представата за своеобразна прилика с картоиграча. Лицето на управителя мистър Каркър напълно отговаряше на тази причудлива мисъл. Това бе лицето на човек, който старателно изучаваше своите карти, който добре знаеше всичките силни и слаби страни на играта, който мислено отбелязваше всички хвърлени карти, знаеше с точност какви са, какво им липсва и какво предлагат и който бе достатъчно умен, за да разбере какви карти имат останалите играчи, но никога да не издава своите.
Писмата бяха на различни езици, но управителят мистър Каркър четеше всичките. Да се намери писмо във фирмата „Домби и Син“, което той не можеше да прочете, би означавало в колодата да липсва карта. Той четеше със светкавична бързина и мимоходом комбинираше едно писмо с друго, една сделка с друга, като прибавяше нов материал към купа така, както един играч веднага разпознава картите и мислено разработва комбинациите след раздаването. Доста хитър за партньор и безкрайно хитър за противник, управителят мистър Каркър седеше, огрян от слънчевите лъчи, косо падащи от прозорчето на тавана, и редеше картите си сам.
И макар че не бе присъщо на котките, нито на дивите, ни на домашните, да играят на карти, управителят мистър Каркър от главата до петите приличаше на котка — той се припичаше в снопа лятна светлина, струящ върху масата му и пода, които напомняха изкривен циферблат на слънчев часовник, а той сякаш бе единствената цифра, изписана отгоре. С коса и бакенбарди — винаги безцветни, но на яркото слънце по-измити от всякога и по-силно напомнящи козината на белезникава котка с кафяви, жълти и черни петна, — с дълги нокти, грижливо изрязани и заострени, с вродено отвращение към най-дребната нечистотия, което понякога го караше да се откъсва от работата, да наблюдава падащите прашинки и да ги отстранява от гладките си бели ръце или блестящи маншети, управителят мистър Каркър, с лукави маниери, остри зъби, безшумни стъпки, зорки очи, мазна реч, жестоко сърце, изискани привички, седеше над работата си с образцова настойчивост и търпение, сякаш дебнеше пред миша дупка.
Най-накрая писмата бяха подредени и остана само едно, което той отдели за специален прочит. След като заключи поверителната кореспонденция в едно чекмедже, управителят мистър Каркър позвъни.
— Защо ТИ отговаряш на звънеца? — с тези думи посрещна той брат си.
— Прислужникът е излязъл и аз трябваше да го заместя — последва смиреният отговор.
— Ти ли трябваше да го заместиш? — възнегодува управителят. — Да! Това ми прави чест! Вземи!
Като посочи купчините отворени писма, той презрително се обърна с гръб в креслото си и разпечата писмото, което държеше в ръка.
— Извинявай за безпокойството, Джеймс — каза братът, докато ги събираше, — но…
— О! Имаш нещо да ми казваш. Знаех си. Е, какво?
Управителят мистър Каркър не вдигна поглед и не го насочи към брат си, а го държеше прикован в писмото, макар то да не бе отворено.
— Е, какво? — остро подхвърли той.
— Тревожа се за Хариет.
— Коя Хариет? Каква Хариет? Не познавам никоя с подобно име.
— Тя не е добре и напоследък много се е променила.
— Тя много се промени преди твърде много години — отвърна управителят — и това е всичко, което мога да кажа по въпроса.
— Смятам, че ако ме изслушаш…
— Защо да те изслушвам, братко Джон? — отговори управителят, като саркастично подчерта последните две думи и рязко вдигна глава, но не и очи. — Казах ти, Хариет Каркър направи своя добър избор преди много години между двамата си братя. Тя може да се разкайва, но трябва да остане вярна на избора си.
— Не ме разбирай погрешно. Не казвам, че се разкайва. Би било черна неблагодарпост от моя страна да намеквам за подобно нещо — отговори другият брат. — Макар че, повярвай ми, Джеймс, съжалявам за нейната саможертва така, както и ти.
— Както и аз ли! — възкликна управителят. — Както и аз ли!
— Съжалявам за нейния избор — това, което ти наричаш избор, — така както ти си сърдит заради него — обясни младшият.
— Сърдит ли! — повтори другият брат и изцяло оголи зъби.
— Недоволен. Каквато дума ти харесва. Разбираш какво искам да кажа. В думите ми няма нищо оскърбително.
— Всяко нещо, което вършиш, е оскърбително — отвърна брат му, като го стрелна с намръщен поглед, който моментално се замени от усмивка, по-широка от предишната. — Занеси тези писма, ако обичаш. Зает съм.
Във вежливостта му имаше повече язвителност, отколкото в гнева му, и Каркър младши се отправи към вратата. Но той се поспря пред нея, извърна се и каза:
— Когато Хариет напразно се опитваше да се застъпва за мен по време на твоето основателно възмущение и моя пръв позор и когато тя се откъсна от теб, Джеймс, за да сподели моята нещастна участ и в своята неуместна обич да се посвети на провалилия се брат, тъй като освен нея той нямаше никого и бе обречен на гибел — тя бе млада и красива. Смятам, че ако я видиш сега — в случай че отидеш да я видиш, — тя ще предизвика у теб възхищение и жалост.
Управителят наклони глава и оголи зъби, сякаш се канеше да отговори на някаква незначителна фраза с думите: „Боже мой! Така ли стоят нещата?“, но не пророни ни дума.
— По онова време си мислехме, ние двамата с теб, че тя рано ще се ожени и че животът й ще бъде лек и щастлив — продължаваше да говори другият брат. — Само ако знаеш с каква лекота тя отхвърли тези надежди, с каква лекота пое пътя, който си бе избрала, без да се обърне нито веднъж назад, ти никога не би заявил, че не си чувал името й. Никога!
Управителят отново наклони глава, оголи зъби, сякаш казваше: „Това е забележително наистина! Направо ме удивляваш!“ Но отново не обели нито дума.
— Мога ли да продължа? — смирено попита Джон Каркър.
— По пътя си ли? — усмихнато уточни брат му. — Бъди така добър, ако обичаш.
Джон Каркър с въздишка се насочи бавно към вратата и тъкмо излизаше, когато гласът на брат му го спря на самия праг.
— Ако тя с лекота е поела пътя си и го следва — заговори той, като хвърли все още неразпечатаното писмо на бюрото и пъхна ръце дълбоко в джобовете си, — можеш да й съобщиш, че аз със същата лекота следвам своя път. Ако тя никога не се е извръщала назад, можеш да й съобщиш, че на мен понякога ми се случва да си спомня, че тя взе твоята страна и че в решението си аз съм твърд — тук той се усмихна много мило — като кремък.
— Нищо не й казвам за теб. Ние никога не разговаряме за теб. Веднъж в годината, на твоя рожден ден, Хариет неизменно казва: „Нека да си спомним за Джеймс и да му пожелаем щастие“, но повече от това нищо не казваме.
— В такъв случай, ако обичаш — отвърна другият брат, — повтаряй го на себе си. И то колкото може по-често, за да се научиш да избягващ тази тема при разговор с мен. Не познавам Хариет Каркър. Не съществува такова лице. Ти може и да имаш сестра. Радвай се на нея. Аз обаче нямам.
Управителят мистър Каркър отново взе писмото и посочи с него вратата, като се усмихваше с насмешлива учтивост. Той го разтвори, докато брат му излизаше, и след като хвърли мрачен поглед към затворената врата, отново се завъртя в креслото си и се залови внимателно да чете писмото.
То бе написано от ръката на всесилния му шеф, мистър Домби, и бе изпратено от Лемингтън. Макар че останалите писма управителят бе прегледал бързо, това той зачете съвсем бавно, като претегляше всяка дума и се напрягаше да вникне в скрития смисъл. След като го прочете веднъж, той го прегледа отново и се спря на следните пасажи: „Усещам благотворното въздействие на промяната и все още не възнамерявам да определя деня на завръщането си“, „Бих искал, Каркър, да уредите идването си тук, за да ме уведомите лично как вървят работите“, „Пропуснах да ви кажа за младия Гей. Ако той не е заминал с кораба «Син и Наследник» или ако «Син и Наследник» все още не е отплувал, назначете някой друг млад човек и задръжте Гей засега в Сити. Не съм взел окончателно решение“.
— Много жалко — отбеляза управителят мистър Каркър и разтегна уста, сякаш тя бе гумена, — тъй като той вече е много далеч.
И все пак тези изречения, добавени отдолу в писмото, отново привлякоха вниманието и зъбите му.
— Струва ми се — рече той, — че моят добър приятел капитан Кътъл спомена нещо как момчето било теглено на буксир през целия този тогавашен ден. За съжаление Гей вече е много далеч.
Той сгъна отново писмото и продължаваше да седи, като го подмяташе в ръка, почукваше с него по масата и го обръщаше на всички страни — навярно горе-долу съвсем същото бе сторил и със съдържанието му, — когато прислужникът мистър Пърч почука на вратата, влезе на пръсти, като при всяка стъпка накланяше тялото си, сякаш най-голямото удоволствие в живота му бе да прави поклони, и постави на масата някакви книжа.
— Желаете ли да съобщя, че сте зает, сър? — попита мистър Пърч, потри ръце и почтително наклони глава на една страна, като човек, който счита, че в присъствието на такава личност той няма право да вири глава, а да я свежда колкото може по-ниско.
— Кой ме търси?
— Ами, сър — с тих глас се обади мистър Пърч, — всъщност никой, сър, за когото си струва да се говори. Мистър Джилс, майсторът на корабни уреди, сър, намина и спомена за някаква си вноска, но аз му казах, сър, че вие сте страшно зает, страшно зает.
Мистър Пърч закри уста и се изкашля веднъж, очакващ по-нататъшни нареждания.
— Някой друг?
— Ами, сър — продължи мистър Пърч, — не бих си позволил дързостта, сър, да споменавам, че е имало и друг, но същият този хлапак, който беше тук вчера, сър, както и миналата седмица, отново се навърташе наоколо. Прилича, сър — добави мистър Пърч и спря да говори, за да притвори вратата, — на истински безделник, когато подсвирква на врабчетата в двора и ги кара да му отвръщат.
— Споменахте, че търсел работа, нали така, Пърч? — запита мистър Каркър, като се облегна в креслото си и погледна служителя.
— Ами, сър — отговори мистър Пърч, като отново се изкашля в ръка, — той наистина разправяше, че търсел служба и че според него можело да му се намери някаква работа на доковете, тъй като умеел да лови риба с въдица, но… — Мистър Пърч поклати глава с голямо недоверие.
— Какво друго казва, когато идва? — запита мистър Каркър.
— Всъщност, сър — продължи мистър Пърч, като отново се изкашля в ръка, до което той винаги прибягваше, за да изрази своето смирение, когато не му се удаваше друга възможност за това, — от думите му, общо взето, се подразбира, че скромното му желание е да се срещне с някой от джентълмените тук и че иска да изкарва прехраната си. Но разбирате ли, сър — добави Пърч, като премина в шепот и за да запази в пълна тайна казаното от него, се обърна, за да бутне вратата с ръка и коляно, сякаш можеше да затвори още по-плътно вече затворената врата, — трудно е да се приеме, сър, че един такъв невъзпитан хлапак като него може да се мотае наоколо и да дрънка, че майка му е била кърмачка на младия джентълмен на фирмата и че поради тази причина той се надявал фирмата да направи нещо за него. Смятам, сър — заяви мистър Пърч, — че макар и мисис Пърч по същото време да кърмеше едно кипящо от здраве малко момиченце, сър, с което дръзнахме да увеличим семейството си, не бих си позволил дори и да намекна, че и тя е била в състояние да помогне с кърма, дори и това да бе желателно.
Мистър Каркър му се усмихна като акула, но имаше разсеян и замислен вид.
— Дали няма да е по-добре — почтително се обади мистър Пърч след кратко мълчание и поредното изкашляне — да му кажа, че ако отново се мерне тук, ще бъде задържан от полицията. И наистина ще удържа на думата си. Аз така се страхувам — добави мистър Пърч — и съм толкова боязлив по природа, сър, а и нервите ми са напълно разклатени от състоянието на мисис Пърч, че веднага мога да дам писмена клетвена декларация.
— Искам да се срещна с този приятел, Пърч — заяви мистър Каркър. — Доведи го тук!
— Да, сър. Много се извинявам, сър — обади се мистър Пърч, като се поспря нерешително на вратата, — но той е грубоват на вид, сър.
— Няма значение. Ако е там, доведи го. След него ще приема мистър Джилс. Помоли го да почака.
Мистър Пърч се поклони и след като затвори вратата зад себе си така старателно и грижливо, сякаш не възнамеряваше да се връща в продължение на цяла седмица, се втурна в дирене сред врабчетата на двора. В негово отсъствие мистър Каркър зае любимата си поза пред камината и отправи поглед към вратата. Долната му устна бе скрита в усмивка, разкриваща целия горен ред зъби, и видът му странно напомняше звяр, готов за скок.
Не след дълго прислужникът се върна, съпроводен от чифт тежки обуща, хлопащи из коридора като сандъци. Като изрече безцеремонно: „Хайде, ела де!“ — твърде необичайно за него обръщение — мистър Пърч въведе едро и набито петнадесетгодишно момче с кръгло червендалесто лице, кръгла зализана глава, кръгли черни очи, закръглени крайници и закръглена снага, което, в съответствие с общата закръгленост във външния си вид, държеше в ръка кръгла шапка, лишена от всякаква периферия.
Подчинявайки се на знака, направен му с глава от мистър Каркър, Пърч се оттегли веднага щом доведе посетителя при въпросния джентълмен. В мига, в който останаха сами, изправени лице в лице, мистър Каркър, без да изрече нито дума предварително, стисна момчето за гърлото и така го раздруса, че главата му сякаш се откъсна от плещите.
Момчето, напълно изумено, само диво пулеше очи към джентълмена с гъстите бели зъби, който го душеше, както и към стените на кантората, сякаш бе решило, в случай че го удушат, последният му поглед да бъде отправен към потайностите, за нахълтването си в които заплащаше с такова сурово наказание, най-накрая успя да изрече:
— Хайде, сър! Пуснете ме, моля ви!
— Да те пусна ли! — повтори мистър Каркър. — Какво! Пипнах те в ръце, нали така?
Това бе несъмнено, както и че ръцете го държаха здраво.
— Куче такова! — процеди мистър Каркър със стиснати челюсти. — Ще те удуша!
Байлър захленчи: „Наистина ли? О, не, той не ще стори това… и защо го прави… и защо не удуши някой, равен нему по сили, вместо мене?“ Но Байлър се укроти от необичайния прием и когато главата му престана да се друса и той се взря в лицето на джентълмена или по-скоро в зъбите му, оголени насреща, до такава степен загуби своето мъжество, че се разплака.
— Нищо не съм ви сторил, сър — захлипа Байлър, понякога наричан Роб, друг път Точиларя, но винаги оставащ Тудъл.
— Ах ти, малък негоднико! — обади се мистър Каркър, като го пусна бавно, направи крачка назад и зае любимата си поза. — Какво си си наумил, че си дръзнал да дойдеш тука?
— Нищо лошо не съм си наумил, сър — захленчи Роб, като хвана шията си с една ръка, а с опакото на другата закри очите си. — Няма да стъпя вече тук, сър. Само работа търсех.
— Работа ли, ти, млади Каин! — повтори мистър Каркър, като го оглеждаше внимателно. — Не си ли ти най-големият вагабонтин в Лондон?
Обвинението, макар и дълбоко да засегна мистър Тудъл младши, така точно отговаряше на неговата репутация, че той не можеше да каже ни дума, за да го опровергае. Затова стоеше и гледаше джентълмена с уплашен, виновен и разкаян вид. От погледа му личеше, че е хипнотизиран от мистър Каркър, и за миг не откъсваше кръглите си очи от него.
— Не си ли крадец? — запита мистър Каркър с пъхнати в джобовете ръце.
— Не, сър — отвърна на обвинението Роб.
— Крадец си! — повтори мистър Каркър.
— Наистина не съм, сър — захленчи Роб. — Ако щете, вярвайте, сър, но никога не съм извършвал кражба. Зная, че тръгнах по лош път, сър, откакто започнах да хващам птички. Сигурно някои могат да мислят — заговори мистър Тудъл младши в пристъп на разкаяние, — че пойните птички са безопасна компания и съвсем не подозират колко зловредни са тези малки твари и докъде докарват човека.
Очевидно него го бяха докарали до съвсем износено кадифено яке и панталони, извънредно къса червена жилетка, подобна на нагръдник, тясна карирана синя риза и споменатата вече шапка.
— Не съм си ходил у дома повече от двайсетина пъти, откакто тия птици ме заробиха — рече Роб — преди десетина месеца. Как да си ходя у дома, когато всички толкова се разстройват, като ме видят. Чудя се — добави Байлър и открито се разрева, триейки очи с ръкави — как не съм взел да се удавя.
Момчето по такъв начин изрази всичко, включително и недоумението си, че не е извършило споменатия рядък подвиг, сякаш зъбите на мистър Каркър го изтръгнаха от него и той бе безсилен да скрие нещо при съкрушителния огън на подобна неотразима батарея.
— Няма що, ти си славен млад джентълмен! — каза мистър Каркър, поклащайки глава. — Конопеното семе за въжето ти е посято, приятелче.
— Така е, сър — отвърна нещастният Байлър, като се разрева отново и отново прибягна до ръкавите си, — понякога ми е все едно, даже и да е пораснало. Всичките ми беди дойдоха от клинченето, сър, но какво друго можех да правя, освен да клинча?
— Освен какво? — запита мистър Каркър.
— Да клинча, сър. Да клинча от училище.
— Искаш да кажеш, че само си даваш вид, че ходиш там, а всъщност не ходиш?
— Да, сър, това е клинчене, сър — отговори съкрушено бившият Точилар. — Гонеха ме по улиците, сър, докато стигна дотам, а в училището ме бъхтеха. Така че аз клинчех и се криех и оттам започна всичко.
— Та ти искаш да ми кажеш — каза мистър Каркър, като отново го стисна за гърлото и държейки го на разстояние една протегната ръка, мълчаливо го оглежда няколко мига, — че търсиш служба, така ли?
— Ще бъда благодарен, ако ме вземат да ме изпробват, сър — плахо каза Тудъл младши.
Управителят мистър Каркър го тикна назад в един ъгъл — момчето безмълвно се подчини, почти спряло да диша, без да откъсва за миг очите си от лицето му — и позвъни.
— Кажи на мистър Джилс да влезе.
Мистър Пърч бе твърде почтителен, за да изрази учудване или да обърне внимание на фигурата в ъгъла, и чичо Сол незабавно се появи.
— Мистър Джилс — усмихнато го посрещна Каркър, — седнете. Как сте? Надявам се, че продължавате да се радвате на добро здраве.
— Благодаря, сър — отговори чичо Сол, извади бележника си, подаде няколко банкноти, като рече, — не страдам от друга болест освен от старостта. Двадесет и пет, сър.
— Вие сте така точен и изряден, мистър Джилс — отвърна усмихнатият управител, извади някакъв документ от едно чекмедже сред множество такива и се разписа върху него, а чичо Сол го наблюдаваше отгоре, — също като някой от вашите собствени хронометри. Наистина е така.
— От бюлетина разбирам, че няма сведения за „Син и Наследник“, сър — рече чичо Сол, като обичайната треперливост в гласа му леко бе засилена.
— Няма сведения за „Син и Наследник“ — отговори Каркър. — Изглежда, времето е било бурно, мистър Джилс, и по всяка вероятност корабът се е отклонил от курса си.
— Дай боже да е невредим — каза старият Сол.
— Дай боже да е невредим! — съгласи се мистър Каркър, като беззвучно раздвижи устни по обичайния си начин, при което наблюдаващия всичко млад Тудъл отново го побиха тръпки. — Мистър Джилс — високо рече управителят, като рязко се облегна назад в креслото си, — навярно племенникът много ви липсва?
Изправеният до него чичо Сол поклати глава и дълбоко въздъхна.
— Мистър Джилс — заяви Каркър, като поглаждаше уста с меката си длан и се взираше нагоре в лицето на майстора на корабни уреди, — няма да се чувствувате така самотен, ако точно сега в магазина ви има някой млад човек, а и на мен ще направите услуга, ако понастоящем приютите едно момче. Да, разбира се — бързо добави той, досетил се какво ще му каже старият човек, — зная, че търговията ви не е така оживена, но можете да го карате да чисти, да лъска инструментите и да върши всякаква черна работа, мистър Джилс. Ето го момчурляка.
Сол Джилс смъкна очилата си от челото на очите и погледна изправения в ъгъла Тудъл младши — главата на момчето имаше такъв вид (както винаги), сякаш току-що е била измъкната от кофа със студена вода. Късата му жилетка бързо се повдигаше и падаше под въздействие на чувствата му, а очите му се бяха неотклонно вторачили в мистър Каркър и изобщо не се обърнаха към евентуалния му бъдещ господар.
— Ще го приютите ли, мистър Джилс? — попита управителят.
Старият Сол, без да е особено възхитен от предложението, отвърна, че с радост би приел и най-малката възможност, която му се предоставяла, да направи услуга на мистър Каркър, чието желание за стария човек било равносилно на заповед, и че дървеният мичман би бил щастлив да приеме в каютата си всеки гост, изпратен от мистър Каркър.
Мистър Каркър изцяло оголи и горните, и долните си венци, от което наблюдаващият всичко Тудъл младши се разтрепера още повече. С най-голяма учтивост управителят благодари на майстора на корабни уреди за любезността.
— В такъв случай така и ще се разпоредя с него, мистър Джилс — каза той, като стана и се ръкува със стария човек, — щом реша какво да го правя и какво заслужава. Тъй като се чувствувам отговорен за него, мистър Джилс — при тези думи той се усмихна широко на Роб, от което момчето се разтрепера, — ще се радвам, ако го следите внимателно и ми докладвате за поведението му. Следобед, на път за дома, ще се отбия при родителите му — много порядъчни хора — да им задам един-два въпроса и да проверя това, което той ми разказа за себе си. След като свърша тази работа, мистър Джилс, ще го изпратя у вас утре сутринта. Довиждане!
Усмихвайки се на прощаване, той разкри такова множество от зъби, че старият Сол се смути и изпита смътно безпокойство. Той се завърна у дома, като си мислеше за разбушувани морета, потъващи кораби, давещи се хора, за стара бутилка мадейра, която няма да излезе от избата, и за други тъжни неща.
— Е, момче! — рече мистър Каркър, като сложи ръка на рамото на младия Тудъл и го тикна в средата на стаята. — Чу ли какво казах?
Роб отвърна:
— Да, сър.
— Навярно ти е ясно — продължи покровителят му, — че ако ме измамиш или ми погодиш някой номер, наистина по-добре би било веднъж завинаги да си се удавил, преди да се върнеш тук.
По всяка вероятност нямаше нищо друго от който и да е отрасъл на знанието, което да е по-ясно на Роб от казаното по-горе.
— Ако си ме излъгал за нещо — продължи мистър Каркър, — не ми се изпречвай повторно на пътя. Ако ли пък не си ме излъгал, можеш да чакаш следобед някъде близо до къщата на майка ти. Ще тръгна оттук в пет на кон. Хайде, дай ми адреса.
Роб бавно задиктува адреса, а мистър Каркър го записа. Роб дори го повтори отново, буква по буква, сякаш се страхуваше, че изпускането на някоя точица или чертичка може да причини гибелта му. Мистър Каркър го изпроводи от стаята, а Роб, втренчил кръглите си очи в покровителя до последния миг, временно се скри от погледа.
През този ден управителят мистър Каркър свърши един куп работи и ощастливи със зъбите си един куп хора. Зъбите му блестяха и стърчаха в застрашителна степен навсякъде — в кантората, в двора, на улицата, в борсата. Стана пет часът, при което пристигна дорестият кон на мистър Каркър и ослепителните зъби се отправиха в посока на Чийпсайд.
Тъй като никой не би могъл, даже и да има желание за това, да язди бързо сред хаоса и тълпата в Сити по това време, а мистър Каркър нямаше подобно желание, той бавно се придвижваше напред, като си пробиваше път сред каруците и каретите, избягваше, доколкото бе възможно, мокрите и кални места по обилно залятата с вода улица и правеше неимоверни усилия да не изцапа себе си или своя жребец. Като хвърляше по някой поглед към минувачите, докато си яздеше така бавно, той внезапно зърна зализаната глава на Роб и кръглите му очи, така неотклонно вторачени в лицето му, сякаш изобщо не се бяха откъсвали, а самото момче, със засукана като пъстра змиорка кърпа, вързана на кръста, даваше явно да се разбере, че е готов да го следва, каквато и скорост да реши да развие управителят.
Тъй като това внимание, макар и твърде ласкателно, бе необичайно и предизвикваше любопитството на минувачите, мистър Каркър прибягна до по-глуха улица и по-чиста и премина в тръс. Роб моментално направи същото. Тогава мистър Каркър се впусна в лек галоп. Роб продължаваше да го следва. После управителят препусна силно. Момчето отново се справи. Всеки път, когато мистър Каркър се обръщаше, той неизменно виждаше Тудъл младши зад себе си, очевидно следващ го без усилие, размахващ лакти според утвърдените правила на джентълмените-професионалисти, които участвуват в надбягвания, и зрителите се обзалагат за тях.
Колкото и нелепо да бе това преследване, то свидетелствуваше за упражняваното върху момчето влияние и затова мистър Каркър, като си даваше вид, че не го забелязва, приближи с коня си къщата на мистър Тудъл. Тук той понамали скоростта и Роб излезе напред, за да му показва накъде да завие. Управителят извика на някакъв човек от съседен двор да му наглежда коня, докато той направи посещението си в една от сградите, появили се на мястото на Стагсовите градини, и слезе от седлото, като Роб почтително му държеше стремето.
— Хайде, сър — подкани го мистър Каркър, като го хвана за раменете, — тръгвайте!
Блудният син очевидно се притесняваше от посещението си в бащиния дом, но тъй като мистър Каркър го тласна напред, на него не му оставаше нищо друго, освен да отвори съответната врата и да приеме въвеждането си при своите братчета и сестричета, скупчени в несметно количество около масата за чай. При вида на блудния син, заловен от непознат човек, тези крехки родственици дружно нададоха вой, който така остро прониза сърцето на блудния син, че като видя как майка му се изправи сред тях, бледа и разтреперана, той се присъедини с гласа си към хоровия вой.
Без никакво съмнение повече, че непознатият бе, ако не самият мистър Кетч66, то някой от събратята му, всички млади членове на семейството заридаха още по-високо, а най-малките членове, неспособни да овладеят изблиците на чувства, свойствени на възрастта им, се тръшнаха по гръб, подобно пилета, изплашени от ястреб, и яростно заритаха. Най-накрая бедната Поли, с разтреперани устни, извиси глас сред врявата и запита:
— О, Роб, бедно мое момче, кажи най-сетне какво си направил!
— Нищо, майко — разплакано отвърна Роб, — попитай джентълмена.
— Не се тревожете — обади се мистър Каркър, — аз искам да му сторя добро.
След това изявление Поли, която до този момент не се бе разплакала, сега зарева. По-големите деца от фамилията Тудъл, очевидно възнамеряващи да се притекат на помощ, отпуснаха юмруци. А по-малките деца се струпаха около полата на майка си и занадничаха изпод пухкавите си ръчички към техния брат-разбойник и незнайния му приятел. Всички до един благославяха джентълмена с красивите зъби, желаещ да стори добро.
— Това приятелче — обърна се мистър Каркър към Поли, като леко раздруса Роб — е ваш син, нали, ма’ам?
— Да, сър — изхлипа Поли и се поклони, — да, сър.
— Лош син, смея да кажа — уточни мистър Каркър.
— За мен той никога не е бил лош син, сър — отвърна Поли.
— А за кого тогава? — попита мистър Каркър.
— Той бе малко буен, сър — отвърна Поли, като укроти бебето, което конвулсивно размахваше ръце и крака в опитите си да преодолее пространството помежду им и да се хвърли върху Байлър, — и попадна в неподходяща компания, но се надявам, че е разбрал колко лошо е всичко това, сър, и отново ще се поправи.
Мистър Каркър обгърна с поглед Поли, спретнатата стая, спретнатите дечица и простодушната физиономия, характерна за всички от семейство Тудъл, съчетаваща чертите на бащата и майката, повторена многократно наоколо му, и тогава той сякаш проумя основната цел на посещението си.
— Мъжът ви, както разбирам, не си е в къщи? — попита той.
— Не, сър — потвърди Поли. — Той е сега долу на линията.
Блудният син Роб очевидно изпита много голямо облекчение, като чу това, макар че, изцяло съсредоточил вниманието си в своя покровител, той почти не откъсваше очи от лицето му и само от време на време крадешком хвърляше печален поглед към майка си.
— Тогава — заяви мистър Каркър — ще ви разкажа как се натъкнах на вашия син, кой съм аз и какво възнамерявам да направя за него.
И мистър Каркър посвоему направи това, което каза, че отначало възнамерявал да стовари върху самонадеяната глава на момчето неизразими ужасии заради мотаенето му около фирмата „Домби и Син“. Че после се смилил с оглед на младостта му, изреченото покаяние и близките му. Че се опасявал да не предприеме необмислена стъпка спрямо момчето, с която би предизвикал неодобрение сред благоразумните, но че изцяло поемал отговорността върху себе си, както и риска от последствията. И че някогашната връзка на майка му със семейството на мистър Домби нямала нищо общо с въпроса, и че мистър Домби също нямал нищо общо, и че той, мистър Каркър, бил изцяло в центъра на тази работа, и че тя напълно зависела от него. Приписвайки си големи заслуги за своето благородство и приемайки не по-малкото признание за тези заслуги от страна на всички присъствуващи членове на семейството, мистър Каркър даде да се разбере косвено, но съвсем недвусмислено, че безграничната вярност, привързаност и преданост на Роб му се полагат завинаги по право и че това е най-малката благодарност, която може да му се окаже. А самият Роб бе до такава степен проникнат от тази велика истина, че докато стоеше и гледаше своя покровител със стичащи се по бузите сълзи, той така кимаше с лъскавата си глава, че тя сякаш отново се откъсна от плещите му, както и сутринта в ръцете на същия този покровител.
Поли, която не бе мигвала бог знае колко нощи наред заради този свой безпътен първороден син и не го бе виждала със седмици, едва ли не би паднала на колене пред управителя мистър Каркър като пред светия дух, въпреки зъбите му. Но мистър Каркър стана и се накани да си тръгва и в знак на благодарност тя само отправи към него майчини молитви и благословии — тъй като се плащаха от монетния двор на сърцето, и то за услуга, оказана от мистър Каркър, тези молитви и благословии бяха такова щедро възнаграждение, че управителят би трябвало да върне огромна сума като ресто и пак да остане богато платен.
Когато въпросният джентълмен започна да си проправя път към вратата сред тълпата деца, Роб се приближи до майка си и заедно с бебето я обгърна в своите обятия на разкаял се човек.
— Сега ще се старая много, скъпа майко. Кълна ти се от все сърце — каза Роб.
— О, старай се, скъпо мое момче! Сигурна съм, че ще го направиш заради нас и заради самия себе си! — заплака Поли и го целуна. — Нали ще се върнеш да си поговорим, след като изпратиш джентълмена?
— Не знам, майко — с колеблив глас отвърна Роб и сведе поглед. — Татко… кога се връща у дома?
— Чак в два часа утре сутринта.
— Ще се върна, скъпа майко — високо каза Роб.
И като мина сред братчетата и сестричетата си, надали пронизителен вик в отговор на горното обещание, той последва мистър Каркър навън.
— Какво! — възкликна мистър Каркър, дочул разговора. — Имаш лош баща, така ли?
— Не, сър! — учудено възрази Роб. — Няма на света по-добър и мил баща от моя.
— Защо тогава не искаш да го видиш? — осведоми се покровителят му.
— Има голяма разлика между майката и бащата, сър — обясни Роб със запъване. — Той сега едва ли би могъл да повярва, че ще се поправя… макар и да съм убеден, че ще се помъчи… но една майка… ТЯ винаги вярва в доброто, сър. Поне съм убеден, че моята майка вярва, бог да я благославя!
Устата на мистър Каркър се разтвори, но той не продума нищо, докато не се качи на седлото и не освободи наглеждалия коня му човек, след което се взря внимателно в съсредоточеното и напрегнато лице на момчето и рече:
— Ще дойдеш утре сутринта при мен и ще ти покажат къде живее старият джентълмен, който бе в кабинета ми заранта, при когото ще отидеш, както вече казах.
— Да, сър — отвърна Роб.
— Аз проявявам голям интерес към този възрастен джентълмен и служейки на него, ти ще служиш на мен, разбираш ли? Добре — добави той припряно, като видя как кръглото лице на момчето светна от думите му, — виждам, че разбираш. Искам да зная всичко относно този възрастен джентълмен, как прекарва времето си през деня — тъй желая да му оказвам помощ — и най-вече кой го посещава. Разбираш ли?
Роб поклати съсредоточеното си лице и отново повтори:
— Да, сър.
— Бих искал да съм сигурен, че има приятели, които са внимателни с него и не го забравят, защото сега той се чувствува много самотен, бедният човек. И че са привързани към него, както и към племенника му, който не е в Англия. Навярно ще дойде да го посети една много млада дама. Специално относно нея искам да знам всичко.
— Ще се погрижа, сър — рече момчето.
— Погрижи се също — отговори му покровителят, като се наклони напред, за да доближи ухилената си физиономия до лицето на момчето и да го потупа по рамото с дръжката на камшика си, — погрижи се също да не говориш за моите работи пред никой друг освен мен.
— Пред никой друг на света, сър — отвърна Роб и тръсна глава.
— Нито тук — рече мистър Каркър, като посочи жилището, откъдето бяха излезли, — нито където и да било другаде. Ще проверя колко предан и благодарен можеш да бъдеш. Ще те изпитам!
Каркър оголи зъби и раздвижи глава, поради което думите му прозвучаха не само като обещание, а и като заплаха. После извърна лице от очите на Роб — приковани така в него, сякаш с магия бе обсебил момчето духом и телом — и потегли. Но след като измина в тръс известно разстояние и отново усети, че верният му паж, препасан като преди, отново го съпровожда за голямо забавление на няколкото минувачи, той дръпна юздите, спря и му нареди да се маха. За да се убеди, че Роб ще изпълни заповедта, Каркър се обърна на седлото и проследи с поглед отдалечаващото се момче. Любопитно бе, че дори и сега Роб не можеше окончателно да откъсне очи от лицето на покровителя си и като се обръщаше непрестанно назад, за да го гледа, навлече върху себе си цял порой от удари и ръгания от страна на хората по улицата, но той, обладан единствено от една велика мисъл, изобщо не обръщаше внимание на това.
Управителят мистър Каркър яздеше бавно, с безгрижния вид на човек, добре свършил всички свои работи през деня и с чувство на облекчение престанал да мисли за тях. Извънредно благодушен и приветлив, мистър Каркър се движеше по улиците и тихичко си тананикаше. Той сякаш мъркаше, толкова бе доволен.
А наред с това мистър Каркър, така да се каже, мислено се припичаше пред камината. Удобно сгушен на кълбо в нечии нозе, той бе нащрек, готов да направи скок, да разкъса, да издраска или пък да поглади с кадифена лапичка в зависимост от настроението му или обстоятелствата. Няма ли някоя птичка в клетката, която да се нуждае от неговото внимание?
„Една много млада дама! — мислеше си управителят мистър Каркър, тананикайки си песенчица. — Да! Когато я видях за последен път, тя беше съвсем малко дете. Помня, че имаше тъмни очи и коса, както и приятно личице, много приятно личице. Смея да кажа, че е хубавичка.“
С още по-благодушен и предразполагащ вид, тананикащ песенчицата си, а гъстите му зъби вибриращи в такт с нея, мистър Каркър се движеше напред и най-сетне свърна в тъмната улица, където се намираше домът на мистър Домби. Той бе така погълнат от плетенето на паяжини около приятни личица и забулването им с мрежи, че изобщо не му минаваше през ума до какво място е стигнал, когато изведнъж, хвърляйки поглед към неприветливата редица от високи къщи, внезапно спря коня си на няколко ярда от вратата. Но за да стане ясно защо мистър Каркър внезапно спря коня си и какво привлече удивения му поглед, е необходимо да направим известно отклонение.
Мистър Тутс, освободил се от игото на Блимбър и встъпил в собственост върху известна част от своето светско богатство, която — както през последното полугодие на стажа си най-редовно бе съобщавал всяка вечер на мистър Фидър като ново откритие — изпълнителите на завещанието не могли да му отнемат, се бе захванал с огромно усърдие да изучава науката на живота. Обладан от благородния стремеж да направи блестяща и славна кариера, мистър Тутс си бе мебелирал прекрасно жилище, устроил бе вътре спортен кът, украсен с картини на състезателни коне — той не проявяваше и капчица интерес към тях, — а бе поставил също и диван, предизвикващ у него усещане за неразположеност. В този великолепен дом мистър Тутс се зае да култивира у себе си тези изтънчени умения, които извисяват и облагородяват духа, като главният му наставник в това отношение бе една интересна личност с прякора Бойкия петел — този човек, непрестанно споменаван в кръчмата „Черният язовец“, и в най-топло време носеше мъхесто бяло връхно палто и бъхтеше мистър Тутс по главата три пъти седмично срещу скромното възнаграждение от десет шилинга и шест пени за всяка визита.
Бойкия петел — истински Аполон в пантеона на мистър Тутс — го бе запознал с един маркировач, който го обучаваше в билярд, с един лейбгвардеец, който го обучаваше във фехтовка, с един човек, даващ под наем коне и коли, който го обучаваше в езда, с един корнуолски джентълмен, извънредно вещ по отношение на атлетиката, както и с още двама-трима приятели, не по-малко посветени в изящните изкуства. Под тяхното покровителство мистър Тутс не можеше да не напредва бързо и под тяхното ръководство той се залови за работа.
Но по неизвестни причини така се получи, че още преди да са загубили очарованието си като нови познати, мистър Тутс започна да се чувствува, кой знае защо, неспокоен и притеснен. Зърното му беше с люспи, които дори Бойкия петел не бе в състояние да изкълве. По време на почивка му се явяваха мрачни великани, които дори Бойкия петел не бе в състояние да повали. Сякаш нищо друго не оказваше такова благотворно въздействие върху мистър Тутс, както постоянните му отбивания в дома на мистър Домби, където оставяше визитните си картички. Не можеше да се намери бирник в целите британски владения — тази обширна територия, над която слънцето никога не залязва и където бирникът никога не си ляга67 — така редовен и настойчив в посещенията си, както мистър Тутс.
При визитите си мистър Тутс никога не се качваше горе и всеки път повтаряше една и съща церемония пред вратата на вестибюла, като за целта бе специално издокаран.
— О! Добро утро! — бе първата фраза на мистър Тутс, отправена към слугата. — За мистър Домби! — бе следващата му фраза, като връчваше една своя визитна картичка. — За мис Домби — бе поредната фраза при връчването на втората картичка.
След това мистър Тутс се обръщаше, сякаш се канеше да си тръгне, но слугата вече го познаваше добре и знаеше, че няма да си тръгне.
— О, моля за извинение — казваше мистър Тутс, като че ли внезапно му бе хрумнала тази мисъл. — В къщи ли е младата жена?
Слугата предполагаше, че е в къщи, но не бил съвсем сигурен. Той натискаше звънеца, който звънеше горе, поглеждаше нагоре към стълбите и казваше: да, в къщи била и слиза. Тогава се появяваше мис Нипър и слугата се оттегляше.
— О! Как сте? — с кикот питаше мистър Тутс, като се изчервяваше.
Сузан му благодареше и отвръщаше, че била много добре.
— Как се чувствува Диоген? — бе вторият въпрос на мистър Тутс.
Много добре наистина. С всеки изминат ден мис Флорънс все повече се привързвала към него. Мистър Тутс неизменно посрещаше тези думи със силен кикот, напомнящ отварянето на бутилка с пенливо питие.
— Мис Флорънс е добре, сър — добавяше Сузан.
— О, това няма никакво значение, благодаря — бе постоянният отговор на мистър Тутс, след който той винаги незабавно си тръгваше.
Очевидно бе, че мистър Тутс си е наумил нещо мъгляво, подтикващо го към умозаключението, че ако своевременно успее да получи ръката на Флорънс, ще бъде честит и блажен. Очевидно мистър Тутс се бе добрал до този извод по някакъв далечен и заобиколен път и се бе спрял на него. Сърцето му беше ранено. Той бе разтърсен. Беше се влюбил. Една вечер направи отчаяно усилие и не мигна цяла нощ, за да напише акростих, посветен на Флорънс, и докато го съчиняваше, се трогна до сълзи. Но успя да измудри само думите „Фея в моите очи“ — тук вдъхновението му секна, в прилива на което преди това бе успял да напише началните букви на останалите шест стиха.
Освен измислянето на този извънредно ловък и умен ход — да оставя ежедневно визитната си картичка на мистър Домби, — мозъкът на мистър Тутс не бе изобретил нищо повече относно обекта, превърнал сърцето му в свой пленник. Най-накрая, след дълбокомислени размишления, мистър Тутс се убеди, че би било важна крачка да се спечели благоразположението на мис Сузан Нипър, а после да й намекне за душевното си състояние.
Леко и шеговито ухажване на въпросната дама сякаш бе средството, до което трябваше да се прибегне в този начален стадий на романа, за да спечели Нипър на своя страна. Тъй като не бе в състояние сам да вземе решение по въпроса, той се посъветва с Петела — без да посвещава джентълмена в своята тайна, той само му каза, че някакъв си приятел от Уоркър изпратил писмо до него (мистър Тутс), за да го попита за мнението му по такъв един въпрос. След като Петела му отговори, че той винаги бил на принципа: „Върви напред и побеждавай“, а после добави: „Когато противникът е пред теб и ти предстои тежка задача, върви напред и я свърши“, мистър Тутс счете, че това е образно потвърждение на собствените му възгледи по въпроса и героично реши на следния ден да целуне мис Нипър.
И така, на следния ден мистър Тутс прибягна до някои от най-удивителните произведения, излезли някога от фирмата „Бърджес и Сие“, и се отправи към дома на мистър Домби с гореспоменатото намерение. Но когато приближи към мястото на действието, до такава степен загуби смелост, че макар и да пристигна в три часа следобед пред къщата, чак в шест часа почука.
Всичко последва както обикновено до момента, в който Сузан отговори, че младата й господарка била добре и мистър Тутс каза, че това нямало никакво значение. За нейно учудване мистър Тутс, вместо да изхвърчи светкавично след тази забележка, продължи да се мотае и кикоти.
— Навярно желаете да се качите горе, сър! — рече Сузан.
— Ами мисля да вляза — отвърна мистър Тутс.
Но вместо да се заизкачва по стълбите след затварянето на вратата, дръзкият Тутс непохватно се втурна към Сузан и прегръщайки тази прелестна особа, я целуна но бузата.
— Махайте се — извика Сузан — или ще ви издера очите.
— Само още една! — отвърна Тутс.
— Махайте се! — извика Сузан и го отблъсна. — При това праведници като вас! Докъде ще стигнем! Вървете си, сър!
Сузан не считаше опасността за сериозна и от смях не можеше да говори, но когато от стълбището Диоген дочу шумолене край стената, както и тътрене на крака и видя през перилата, че става някаква препирня и че в къщата е нахлул чужд човек, той стигна до съвсем различен извод, стрелна се надолу да окаже помощ и след миг захапа мистър Тутс за крака.
Сузан изписка, изсмя се, отвори вратата към улицата и изтича надолу по стълбите. Дръзкият Тутс се озова, залитащ, на улицата, а Диоген се бе вкопчил в крачола на панталона му, сякаш „Бърджес и Сие“ бяха негови готвачи, приготвили му вкусна празнична закусчица. След като бе отблъснат, Диоген се изтъркаля няколко пъти в прахта, изправи се и закръжи около зашеметения Тутс, понечвайки да го захапе отново. А мистър Каркър, спрял коня си недалече, за голямо свое изумление стана свидетел на цялата тази бъркотия, произтекла пред величествения дом на мистър Домби.
Диоген бе повикан и вратата се хлопна след него, а мистър Каркър продължи да наблюдава провалилия се Тутс — този джентълмен се подслони в един вход наблизо и превърза разкъсания крачол на панталона си със скъпа копринена кърпа, част от богатия му тоалет, подбран специално за похождението му.
— Извинете, сър — обади се мистър Каркър с най-предразполагащата си усмивка и приближи с коня. — Надявам се, че не сте пострадали?
— О, не, благодаря ви — отвърна мистър Тутс и вдигна зачервеното си лице, — няма никакво значение.
Ако можеше, мистър Тутс би дал да се разбере, че всичко това много му се нрави.
— Ако кучето беше забило зъбите си в крака, сър… — заговори Каркър, като оголи своите зъби.
— Не, благодаря ви — каза мистър Тутс, — всичко е наред. Всичко е чудесно, благодаря ви.
— Аз имам честта да познавам мистър Домби — забеляза Каркър.
— Наистина ли? — запита изчервилият се Тутс.
— И навярно ще ми разрешите, в негово отсъствие, да ви се извиня — заяви мистър Каркър, като свали шапката си — за неприятния случай и да изразя учудването си, че е могло да се случи подобно нещо.
Мистър Тутс е толкова доволен от проявената учтивост, както и от благоприятния случай да се сприятели с приятел на мистър Домби, че веднага изважда тефтера с визитните си картички и връчва името и адреса си на мистър Каркър, който отвръща на тази благовъзпитаност, като му дава своята, и те се разделят.
Точно когато мистър Каркър безшумно минава покрай къщата, като хвърля поглед към прозорците и се напряга да разпознае замисленото лице зад завесата, рунтавата глава на Диоген се явява редом до лицето и колкото и да го успокояват, кучето започва да лае и ръмжи отвисоко срещу Каркър, сякаш ще се нахвърли отгоре му и ще го разкъса на парчета.
Браво на теб, Дио, неразделни спътнико на господарката си! Излай още веднъж, още веднъж, с наежена глава, святкащи очи и гневно раззината уста, защото не можеш да го хванеш! Още веднъж, докато минава оттам! Добър нюх имаш, Дио — котка, приятелче, котка!
Глава XXIII
Флорънс самотна, а мичманът загадъчен
Флорънс живееше сама в огромната печална къща и дните се нижеха, а тя продължаваше да живее сама. Голите стени я наблюдаваха с безучастен поглед, сякаш желаеха, също като Горгона68, да превърнат младостта и красотата й в камък.
Ни една вълшебна къщичка от вълшебна приказка, скрита дълбоко в гъстия лес, не е изглеждала в представите толкова уединена и пуста, колкото изглеждаше нейният реално съществуващ, мрачен бащин дом, отправил начумерен взор към улицата. Вечер, когато в съседните къщи грейваха светлинки, той бе тъмно петно на оскъдно осветената улица, а денем — смръщен поглед върху никога неусмихващото й се лице.
Пред вратата на тази къща не стояха на стража два дракона, които във вълшебните сказания обикновено пазят заключената онеправдана невинност. Освен заканително смръщената физиономия със злобно разтворени тънки устни, оглеждаща високо от арката на вратата всички посетители, имаше и една чудовищно неестествена, ръждясала желязна решетка, виеща се и кривяща се на входа, подобно вкаменено дърво, разцъфтяло с метални пръчки и витловидни остриета и украсено от двете страни с двама зловещи гасители, които сякаш казваха: „Вие, влизащите тук, зад себе си светлика оставете!“69
На портала не бяха издълбани кабалистически знаци, но къщата бе придобила толкова занемарен вид, че децата драскаха с тебешир по оградата и тротоара — особено около страничната стена на ъгъла — и рисуваха караконджули по вратата на конюшнята. А когато понякога мистър Таулинсън ги прогонваше, за отмъщение те изобразяваха него самия с хоризонтално щръкнали под шапката уши. Всякакъв шум секваше под сянката на този покрив. Духовият оркестър, появяващ се на улицата сутрин веднъж седмично, не издаваше никакъв звук под тези прозорци. Но винаги тези пътуващи музиканти, като се стигне до латернаджията с мизерната си малка слабоумна латерна и с глупашката трупа танцьори — автомати, валсиращи пред двукрили врати, — така заобикаляха къщата, сякаш се бяха наговорили за това, и я отбягваха като зловещо място.
Магията, тегнеща върху нея, имаше по-разрушително въздействие, отколкото магията, която някога потопява замъци в дълбок вълшебен сън, без обаче да уврежда първоначалния им приветлив вид.
Всичко в тази къща безмълвно свидетелствуваше за унило запустение. Завесите в стаите, спускащи се тежко, бяха загубили предишната си надиплена форма и висяха като смазващ покров. Хекатомби от мебели, все още струпани накуп и покрити отгоре, изнемощели като хвърлени в тъмница и забравени хора, неусетно променяха своя облик. Огледалата бяха замъглени сякаш от дъха на годините. Шарките върху килимите бяха избелели и станали неясни и объркани като спомените за незначителни случки през изтеклите години. Дъските, стряскащи се от необичайните стъпки, скърцаха и се огъваха. Ключовете ръждясваха в ключалките на вратите. По стените изби влага, а когато се очертаха и петна, картините сякаш се отдръпнаха и притаиха. В килерите се промъкна мухъл и плесен. Гнезда от гъбички пораснаха из ъглите на избите. Натрупа се прах, незнайно откъде и как, и ежедневно се обсъждаха паяците, молците и личинките. От време на време на стълбите или в някоя горна стая намираха неподвижен, черен, любознателен бръмбар, недоумяващ как се е озовал там. Нощем започнаха да се дочуват стъпките на плъхове, притичващи из тъмните входове, издълбани от тях зад ламперията.
Мрачното великолепие на парадните стаи, неясно осветени от дрезгавата светлина, проникваща през спуснатите щори, наистина създаваше представата за омагьосано жилище. За това допринасяха и лъвските лапи с потъмняла позлата, подаващи се крадешком изпод покривките; очертанията на мраморни бюстове върху поставки, зловещо открояващи се изпод савана си; вечно спрелите часовници, които, ако случайно ги навиеха, вървяха неточно и обявяваха с ударите си неземен час, необозначен върху циферблата; случайният звънтеж на полилеите, стряскащ по-силно и от сигнален звънец; приглушените звуци и спареният въздух около тези предмети, както и призрачните купища от други, покрити с плащаници и капаци и придобили причудливи форми. За тази представа допринасяше и голямото стълбище, където рядко стъпваше кракът на господаря на къщата и по което малкият му син се бе отправил към небето. Имаше и други стълбища и коридори, където никой не стъпваше седмици наред, както и две заключени врати, неразривно свързани с починалите членове на семейството и със спомените за тях, разправяни шепнешком. И всички в дома, с изключение на Флорънс, съзираха една движеща се сред мрака и уединението крехка фигура, която със своето човешко присъствие и интерес вдъхваше живот на всички неодушевени предмети.
Но Флорънс живееше сама в опустялата къща и дните се нижеха, а тя продължаваше да живее сама. Студените стени я наблюдаваха с безучастен поглед, сякаш желаеха също като Горгона да превърнат младостта и красотата й в камък.
Започна да расте трева по покрива, както и из пукнатините на основите. Около первазите поникна ронлив мъх. Парчета цимент се откъсваха от вътрешната повърхност на излезли от употреба комини и се свличаха надолу. Най-отгоре короните на двете дървета с опушени стволове бяха изсъхнали и голите клони стърчаха над листата. Навсякъде в къщата бялото бе пожълтяло, а жълтото станало почти черно и след смъртта на бедната дама домът постепенно се бе превърнал в тъмно петно на фона на дългата, еднообразна улица.
Но Флорънс цъфтеше там като прекрасната царска дъщеря от приказките. Тя общуваше единствено с книгите си, музиката и ежедневно посещаващите я учители, като се изключат Сузан Нипър и Диоген — първата, редовно присъствуваща на заниманията на младата си господарка, започна самата тя да става доста образована, а вторият, повлиян навярно от същото облагородяващо присъствие, в летните утрини полагаше глава върху перваза на прозореца и кротко примигваше към улицата, като понякога наостряше уши и хвърляше многозначителен поглед след някое гласовито куче, минаващо с каруца и непрестанно лаещо, а друг път, обладан от безпричинен яростен спомен за предполагаемия си враг наоколо, се втурваше към вратата, откъдето след оглушителен вой се връщаше в бавен тръс със свойствената си забавна благодушност и отново полагаше муцуната си върху перваза на прозореца, с вида на куче, изпълнило обществения си дълг.
Така живееше Флорънс в опустелия си дом, отдадена на своите невинни занимания и мисли, и нищо не нарушаваше покоя й. Сега тя можеше да влиза в стаите на баща си, да си мисли за него и смирено да притиска към него любещото си сърце, без да се страхува, че ще бъде отритната. Тя можеше да наблюдава вещите, обкръжавали го в скръбта му, и да се сгушва до стола му, без да се бои, че ще срещне онзи поглед, дълбоко врязал се в съзнанието й. Тя можеше да му оказва малки прояви на внимание и загриженост, като поставяше в ред всичко със собствените си ръце, приготвяше букетчета за масата му, заменяше ги с нови, когато те изсъхваха в негово отсъствие, ежедневно стъкмяваше нещо за него и плахо оставяше около обичайното му място някаква вещ, напомняща за нейното присъствие. Един ден това бе малка, боядисана поставка за часовника му, а на следния ден се побояваше да я остави и я сменяше с някаква друга, направена от нея дреболия, по-малко биеща на очи. Когато се събуждаше посред нощ, тя навярно изтръпваше при мисълта, че той може да се прибере и ядно да изхвърли тази дреболия и със силно разтуптяно сърце се спускаше бързо по чехли долу, за да я махне. А друг път само притискаше лице към бюрото му и оставяше отгоре целувка и сълза.
Както и преди никой не знаеше за това. Освен ако слугите не го бяха разбрали по оставените от нея следи — към стаите на мистър Домби всички изпитваха благоговеен страх, — тайната бе дълбоко скрита в душата й, както и предхождащата я случка. Флорънс се прокрадваше в тези стаи по здрач, рано призори или когато прислугата се хранеше долу. И макар че под грижливата й ръка всяко кътче в тях ставаше по-хубаво и по-весело, тя влизаше и излизаше безшумно като слънчев лъч, с тази разлика само, че оставяше светлина след себе си.
Призраци съпровождаха Флорънс в скитанията й из ехтящата къща и присядаха до нея в изпразнените стаи. Животът й напомняше омагьосан сън и мислите й, породени в самотата, допринасяха за фантастичната му и нереална същност. Тя толкова често си бе мечтала за това какво би представлявал животът й, ако баща й я обичаше и тя бе негова любимка, че понякога за миг напълно се поддаваше на илюзията и в полета на фантазията си като че си спомняше как те двамата бяха стояли един до друг по време на погребението на брат й, как бяха споделяли обичта си към него, как скъпите им спомени за него ги сближаваха, как често разговаряха за Пол и как добрият й баща, гледайки я нежно, бе споменавал за общата им надежда и упование в бога. Друг път тя си представяше майка си още жива. О, какво щастие е да се хвърли на шията й и да я притисне с цялата си любеща и доверчива душа! О, отново унинието на самотния дом, настъпващата нощ и отсъствието на хора!
Но съществуваше една мисъл, пламенна и трайна, макар и едва ли съвсем ясна на самата нея, която я подкрепяше в усилията й и засилваше постоянството в младото й сърце, подложено на такива сурови изпитания. В душата й, както и в душата на всички, засегнати от голямото нещастие, произтичащо от природата ни на простосмъртни, се бяха прокраднали реални представи и надежди, възникнали в мъглявия свят извън пределите на настоящия живот, и подобно тиха музика й нашепваха за срещата между майка й и брат й в далечната земя, за това, че те и двамата я помнят, обичат я и й съчувствуват и знаят какъв е земният й път. За Флорънс бе сладка утеха да се отдава на тези мисли, докато един ден — беше късно посред нощ, скоро след като бе видяла баща си за последен път в стаята му — на нея й хрумна, че като пролива сълзи поради отчуждението на баща й към нея, тя може да настрои душите на мъртвите срещу него. Колкото и безумно, нелепо и детинско да бе да се разсъждава по такъв начин и да се изтръпва при тази полуосъзната мисъл, то бе продиктувано от любещата й природа. От този момент нататък Флорънс се стараеше да заличи жестоката рана в сърцето си и да храни надежда към човека, чиято ръка й бе нанесла раната.
Баща й не знаеше — тя непрестанно си повтаряше това оттогава — колко много го обича дъщеря му. Тя бе много млада, нямаше майка и никога не се бе научила, по своя вина или по лошо стечение на обстоятелствата, как да му покаже, че го обича. Ще бъде търпелива, ще овладее с времето това изкуство и ще успее да го накара по-добре да опознае единственото си дете.
Това стана основна цел в живота й. Утринното слънце огряваше посърналия дом и виждаше, че решението в душата на самотната му стопанка бе ярко и свежо като преди. Това решение я въодушевяваше по време на всичките й дневни занимания, тъй като Флорънс таеше надеждата, че колкото повече знания придобие, толкова по-доволен ще е той, когато я опознае и обикне. Понякога с натежало сърце и насълзени очи тя се питаше дали е достатъчно веща в нещо, за да го смае, когато се сближат. Понякога се опитваше да отгатне дали някой отрасъл в познанието ще предизвика по-лесно интереса му от останалите. Непрестанно — над книгите, над нотите и над ръкоделието, по време на утринните си разходки и нощните молитви — тя бе изцяло обсебена от целта си. Странно занятие за едно дете — да изучава пътя към суровото сърце на баща си.
Летният здрач се сгъстяваше и настъпваше нощта, а по улиците вървяха множество безгрижни минувачи, които хвърляха поглед от другата страна на тротоара към неприветливата къща и зърваха на прозореца младото момиче, в пълно несъответствие с къщата, загледано в изгряващите на небето звезди. Минувачите биха спали неспокойно, ако научеха каква мисъл я занимава така упорито. Лошата слава на къщата, че е обитавана от духове, не би се променила за добро у тези скромни наблюдатели, поразени от мрачния й външен вид, ако можеха те да прочетат историята на къщата в натъженото лице, което съзираха, когато, погълнати от своите делнични занимания, минаваха покрай дома. Но Флорънс държеше святата си цел в пълна тайна и никой не подозираше за нея, нито пък й помагаше при изпълнението. Тя се стремеше единствено към това, да накара баща си да разбере, че тя го обича и даже в мислите си дори за миг не го упрекваше.
И така, Флорънс живееше сама в опустялата къща и дните се нижеха, а тя продължаваше да живее сама и еднообразните стени я наблюдаваха, сякаш желаеха, също като Горгона, да превърнат младостта и красотата й в камък.
Една сутрин Сузан Нипър стоеше пред младата си господарка, докато Флорънс сгъваше и запечатваше написаното от нея писмо, и целият вид на Сузан показваше, че тя знае и одобрява съдържанието на писмото.
— По-добре късно, отколкото никога, скъпа мис Флой — заяви Сузан, — и според мен дори едно посещение на тези стари хора на име Скетълс е дар божи.
— Много е мило от страна на сър Барнет и лейди Скетълс, Сузан — отвърна Флорънс, като тактично поправи фамилиарното назоваване от тази млада дама на въпросното семейство, — че така любезно ни канят отново.
Мис Нипър, която навярно бе най-голямата фанатичка на земята и във всички неща, незначителни или важни, както и в постоянната си война с обществото, влагаше фанатизъм, сви устни и поклати глава в знак на несъгласие с какъвто и да е намек относно безкористното отношение на семейство Скетълс и на готовност да докаже в съда, че за своята любезност те ще бъдат богато възнаградени с присъствието на Флорънс.
— Те добре знаят какво вършат — промърмори мис Нипър, като си пое шумно въздух. — О! Може напълно да се разчита на семейство Скетълс в това отношение.
— Признавам, Сузан, че нямам особено желание да ходя във Фулам — замислено каза Флорънс, — но е редно да отида. Мисля, че така ще бъде по-добре.
— Много по-добре — потвърди Сузан и отново изразително поклати глава.
— И макар че — продължи Флорънс — бих предпочела да отида там, когато няма никой, а не по време на ваканция като сега, когато къщата по всяка вероятност е пълна с млади хора, аз с благодарност приех поканата.
— А аз ще заявя от своя страна, мис Флой, веселете се! — каза Сузан. — Ах! Х-х-х!
Последното възклицание, което мис Нипър през този период често добавяше към изречените от нея думи, според предположенията на обитателите от най-долната част на къщата се отнасяше до мистър Домби и изразяваше огромното желание на мис Нипър да удостои въпросния джентълмен с честта да чуе собственото й мнение относно някои неща. Но тя никога не обясняваше смисъла на това възклицание, в резултат на което то притежаваше очарованието, породено от загадката, а наред с това бе и извънредно изразително.
— От колко време няма никакви известия за Уолтър, Сузан! — възкликна Флорънс след кратко мълчание.
— От много време наистина, мис Флой! — отвърна прислужницата й. — А Пърч каза, когато дойде преди малко да провери за писмо… но има ли някакво значение какво казва той! — възкликна Сузан, като се изчерви и спря. — Много знае той!
Флорънс моментално вдигна очи и лицето й поруменя.
— Ако у мен нямаше — продължи Сузан, която очевидно се опитваше да потисне у себе си скритата тревога и безпокойство и гледаше младата си господарка право в очите, като се стараеше да събуди у себе си гняв при спомена за безобидния мистър Пърч, — ако у мен нямаше повече мъжество, отколкото у този най-безинтересен представител на мъжкия пол, готова съм занапред никога вече да не се гордея с косите си, а да ги скрия зад ушите си, да ходя с обикновена шапка без всякаква обшивка на нея, докато смъртта ме избави от собственото ми нищожество. Аз може и да не съм амазонка, мис Флой, и няма да се унижавам с подобно загрозяване, но във всеки случай смятам, че не съм от тия, дето лесно се отчайват.
— Да се отчайват ли? От какво? — с ужасено лице възкликна Флорънс.
— А, от нищо, мис — отвърна Сузан. — Боже мой, от нищо! Всичко идва от този мухльо, Пърч, който човек би могъл да ликвидира и с малкия си пръст и би било наистина щастие за всички, ако някой се смили над него и му направи тази услуга.
— От какво се е отчаял? Да не би да смята, че корабът е потънал, Сузан? — запита пребледнялата Флорънс.
— Не, мис — отвърна Сузан, — бих искала да го видя как ще се осмели да ми каже подобно нещо в лицето! Не, мис, но той непрекъснато дрънка за някакъв глупав захаросан джинджифил, който мистър Уолтър щял да изпрати на мисис Пърч, поклаща печално глава и казва, че се надявал той все пак да пристигне, но добавя, че нямало да дойде навреме за настоящия случай, но може би за следващия, с което наистина — нареждаше мис Нипър със силно презрение — този човек ме изкарва от всякакво търпение, защото, макар и да съм много издръжлива, аз не съм двугърба камила, нито пък, доколкото се познавам — тук Сузан се замисли за миг и добави, — съм едногърба.
— Какво още казва той, Сузан? — разтревожено запита Флорънс. — Няма ли да ми кажеш?
— Сякаш не ви разправям всичко, мис Флой, от игла до конец! — рече Сузан. — Ами, мис, той казва, че всички вече приказвали, че никога преди за корабите, отправящи се на това пътешествие, толкова дълго време не се е получавало известие и че жената на капитана вчера ходила в кантората и била малко разтревожена, но всеки човек би могъл да каже същото и на нас, то вече ни е известно.
— Трябва да навестя чичото на Уолтър — неспокойно каза Флорънс, — преди да замина. Ще отида да го видя още тази сутрин. Да тръгваме веднага натам, Сузан.
Тъй като мис Нипър нямаше никакви възражения срещу това предложение и напълно го одобри, те бързо се приготвиха, излязоха на улицата и се отправиха към малкия мичман.
Душевното състояние, в което бедният Уолтър се бе отправил към дома на капитан Кътъл в деня, когато оценителят Брогли се беше обявил за собственик на магазина и когато на Уолтър му се струваше, че дори камбанариите показват изпълнителния акт за запор на имуществото, твърде много приличаше на състоянието, в което сега Флорънс се отправи към дома на чичо Сол. Единствената разлика беше само тази, че Флорънс изпитваше още по-голяма болка при мисълта, че вероятно тя е виновна, макар и неволно, за бедата, в която Уолтър бе изпаднал, както и за мъчителното безпокойство на неговите близки, в това число и тя самата. Що се касае до останалото, всичко наоколо сякаш предизвикваше усещане за несигурност и опасност. Ветропоказателите по куличките и покривите тайнствено загатваха за бури и като призрачни показалци сочеха към гибелни морета, сред които навярно плаваха останките на разбити кораби и от люлеенето на вълните безпомощните корабокрушенци потъваха в сън, дълбок като бездънните води. Когато Флорънс стигна до Сити и покрай нея започнаха да минават разговарящи помежду си джентълмени, тя изпита страх да не дочуе нещо относно кораба и неговото потъване. Картините и гравюрите, изобразяващи плавателни съдове, борещи се с големи вълни, я изпълваха с тревога. Димът и облаците, макар че се движеха бавно, според неспокойните й представи развиваха голяма скорост и предизвикваха у нея опасението, че в този момент в океана се разразява буря.
Сузан Нипър би могла да изпитва същите чувства, но тъй като всеки път, когато си пробиваха път в тълпата, вниманието й изцяло бе погълнато от стълкновенията с момчета — между нея и въпросната категория хора съществуваше някаква дълбока вражда, която неизменно се проявяваше при контакт помежду им — по всяка вероятност на нея не й бе останало достатъчно време по пътя за мисловна дейност.
След като не след дълго застанаха точно срещу мичмана от другата страна на улицата и зачакаха благоприятния момент, за да пресекат, те отначало бяха малко изненадани, когато видяха пред дома на майстора на корабни уреди едно момче с кръгла глава, извърнало топчестото си лице към небето, и това момче, докато го гледаха, внезапно пъхна в огромната си уста по един пръст от ръцете си и с помощта на това приспособление с удивителна пронизителност изсвири на няколкото гълъба, летящи доста високо над него.
— Най-големият син на мисис Ричардс, мис! — рече Сузан. — Кахърът в живота на мисис Ричардс!
Поли се бе отбила и казала на Флорънс относно възобновените й надежди спрямо нейния син и наследник и Флорънс бе подготвена за тази среща. В първия удобен момент те бързо пресякоха улицата, без повече да съзерцават проклятието в живота на мисис Ричардс. Въпросният любител на спорта, неусетил приближаването им, отново изсвири с всичка сила, а след това, извън себе си от възбуда, извика: „Скитници! Фю-ю-ю! Скитници!“ и това обръщение оказа такова въздействие върху съвестните гълъби, че вместо да се отправят направо към някое градче в Северна Англия, каквито, изглежда, бяха първоначалните им намерения, те започнаха да кръжат и забавят летежа си, при което първородният син на мисис Ричардс ги прониза с ново подсвиркване и повторно извика с глас, заглушаващ уличния шум: „Скитници! Фю-ю-ю! Скитници!“
Той бе внезапно изваден от това състояние на приповдигнатост и върнат на земята посредством сръгването от страна на мис Нипър, което го вкара в магазина.
— Ето по какъв начин проявяваш разкаянието си, а мисис Ричардс се тормози за теб месеци наред! — каза Сузан след сръгването. — Къде е мистър Джилс?
Роб, чийто враждебен поглед, отправен към мис Нипър, се смекчи при вида на Флорънс, допря юмрук до косата си, за да поздрави младата дама, а после отвърна на Сузан, че мистър Джилс бил излязъл.
— Доведи го у дома — заповеднически нареди мис Нипър — и му кажи, че е пристигнала младата ми господарка.
— Не знам къде е отишъл — каза Роб.
— Така ли се разкайваш? — извика Сузан с хаплив укор.
— Ами че как мога да отида и да го доведа, като не знам къде да го търся? — проплака хванатият натясно Роб. — Как може да бъдете толкова неразбрана!
— Каза ли мистър Джилс кога ще се прибере? — обади се Флорънс.
— Да, мис — отвърна Роб и отново допря юмрук до косата си. — Каза, че щял да се прибере рано следобед. След няколко часа, мис.
— Много ли се тревожи той за племенника си? — осведоми се Сузан.
— Да, мис — отговори Роб, като предпочете да се обръща към Флорънс, пренебрегвайки Нипър. — Смея да кажа, че много е разтревожен. Не го сдържа да стои вътре, мис, дори за четвърт час. Не го свърта на едно място даже пет минути. Той непрестанно броди също като… съвсем като скитник — добави Роб и се наведе да надникне през прозореца към гълъбите и понечи да си пъхне пръстите в устата, но се спря навреме, преди да е изсвирил отново.
— Познавате ли един приятел на мистър Джилс на име капитан Кътъл? — запита Флорънс, след като поразмисли за миг.
— Този с куката ли, мис? — осведоми се Роб и красноречиво изви лявата си ръка. — Да, мис. Той беше тук онзи ден.
— Оттогава не е ли идвал? — попита Сузан.
— Не, мис — отговори Роб, като продължаваше да се обръща само към Флорънс.
— Навярно чичото на Уолтър е отишъл там, Сузан — рече Флорънс на прислужницата си.
— В дома на капитан Кътъл ли, мис? — обади се Роб. — Не, не е отишъл там, мис. Защото той ми заръча, ако дойде капитан Кътъл, да му предам колко е бил учуден мистър Джилс, че не е видял капитана вчера и също така ми нареди да задържа капитана, докато той се върне.
— Знаете ли къде живее капитан Кътъл? — запита Флорънс.
Роб отвърна утвърдително и като се приближи до омазнената пергаментова книга върху тезгяха, прочете на глас адреса.
Флорънс отново се обърна към прислужницата си и започна тихичко да се съветва с нея, а ококореният Роб, не забравил тайното поръчение на своя покровител, се взираше и ослушваше. Флорънс предложи да отидат до дома на капитан Кътъл, да чуят от неговата уста какво мисли той по въпроса за липсата на всякакво известие относно „Син и Наследник“ и ако могат, да го доведат, за да утеши чичо Сол. Отначало Сузан леко се възпротиви поради голямото разстояние, но след като господарката й спомена за наемна карета, тя оттегли своето възражение и даде съгласието си. Те обсъждаха въпроса в продължение на няколко минути, преди да стигнат до горното решение, а през това време опуленият Роб оглеждаше и двете говорещи, като накланяше ухо към всяка една поред, сякаш бе назначен за арбитър на спора.
Накрая Роб бе изпратен да наеме карета, като междувременно посетителките вардеха магазина. Когато той свърши тази работа, те се настаниха вътре, като му казаха да предаде на чичо Сол, че непременно ще се отбият пак на връщане. Роб дълго наблюдава каретата, докато тя се скри от погледа му така, както се бяха скрили вече гълъбите, а после седна на тезгяха с най-съсредоточен вид и за да не забрави нищо от случилото се, го записа върху няколко листчета хартия, като щедро си служеше с мастилото. Нямаше опасност тези документи да издадат нещо, ако случайно се загубеха, тъй като много преди отделните думи да засъхнат, те се превръщаха в неразгадаема тайна за Роб, сякаш той изобщо не бе участвувал в написването им.
Докато той бе зает с тези занимания, наемната карета, след като преодоля нечувани затруднения от рода на вдигащи се мостове, разкаляни пътища, непроходими канали, кервани от бъчви, участъци, засадени с червен боб и с построени малки перални помещения в тях, както и много други подобни препятствия, изобилствуващи в района, се спря на ъгъла на Бриг Плейс. Тук Флорънс и Сузан Нипър слязоха и тръгнаха по улицата, за да търсят жилището на капитан Кътъл.
За нещастие се случи така, че този ден мисис Макстинджър извършваше едно от своите основни почиствания. В такива дни полицаят събуждаше мисис Макстинджър чрез почукване в три без четвърт сутринта и тя рядко си лягаше преди дванадесет часа на следната нощ. Изглежда, главната цел на това мероприятие бе мисис Макстинджър да изнесе всички мебели в двора рано призори, да снове цял ден из къщи по налъми и след като се стъмни, да прибере отново мебелите вътре. Тази церемония предизвикваше огромно вълнение сред малките гълъбчета от семейство Макстинджър, които не само че нямаше къде да стъпват в такива случаи, но и непрекъснато бяха кълвани от птицата-майка, докато траеше тържественият обред.
В момента, в който Флорънс и Сузан Нипър се появиха пред вратата на мисис Макстинджър, тази достойна, но страховита особа тъкмо влачеше по коридора Александър Макстинджър, на възраст две години и три месеца, за да го постави насила в седнало положение върху тротоара на улицата. Лицето на Александър бе посиняло, тъй като той бе загубил дъха си след наказанието и при подобни обстоятелства хладните павета се оказваха ефикасно средство за съвземане.
Чувствата на мисис Макстинджър, като жена и майка, бяха накърнени от съчувствието към Александър, което тя видя изписано върху лицето на Флорънс. Затова мисис Макстинджър оказа предпочитание към по-възвишените подбуди в нашата природа, вместо да се опитва да задоволи елементарното си любопитство и продължи да разтърсва и удря Александър и след прилагането на паветата като лечебно средство, като не удостои с никакво внимание непознатите дами.
— Извинете, ма’ам — обади се Флорънс, след като детето отново възвърна дъха си и започна да си служи с него. — Това ли е къщата на капитан Кътъл?
— Не — отвърна мисис Макстинджър.
— Не е ли номер девет тук? — с неуверен глас запита Флорънс.
— Кой е казал, че не е номер девет? — рече мисис Макстинджър.
Сузан Нипър моментално се намеси и пожела да разбере какво иска да каже мисис Макстинджър с тези си думи и знае ли тя с кого разговаря.
В отговор мисис Макстинджър я измери от главата до петите.
— Бих искала да знам за какво ви е притрябвал на ВАС капитан Кътъл — рече мисис Макстинджър.
— Бихте ли искали? В такъв случай съжалявам, но любопитството ви няма да бъде удовлетворено — отвърна мис Нипър.
— Тихо, Сузан, моля те — обади се Флорънс. — Може би ще бъдете така любезна да ни кажете къде живее капитан Кътъл, ма’ам, щом като не живее тук.
— Кой е казал, че не живее тук? — сопна се неумолимата Макстинджър. — Казах само, че това не е къщата на капитан Кътъл — и тя наистина не е — и да пази господ тя никога да не става негова къща, защото капитан Кътъл не е в състояние да поддържа къща и не заслужава да има къща, а тази къща е МОЯ — и когато давам под наем горния етаж на капитан Кътъл, о, аз не получавам никаква благодарност и все едно хвърлям бисери на свиня.
При изричането на горните забележки мисис Макстинджър повиши глас, за да бъде чута на горния етаж, и тя изстреля всяка фраза поотделно отривисто като с пушка, съоръжена с множество цеви. След последния гърмеж, с плахо негодувание в гласа, капитанът се обади от стаята си:
— Тихо там долу.
— Щом ви трябва капитан Кътъл, ето ви го! — рече мисис Макстинджър и гневно посочи с ръка нагоре.
Когато Флорънс се осмели да влезе, без повече да разговаря, а Сузан я последва, мисис Макстинджър поднови упражненията си по ходене с налъми, а Александър Макстинджър (все още седящ върху паважа), който бе спрял да плаче, за да чуе разговора, отново започна да хленчи, като по време на това тъжно занимание, извършвано съвсем машинално, той се забавляваше, оглеждайки цялата улица със спрялата в началото й наемна карета.
В своята собствена стая капитанът, пъхнал ръце в джобовете си и мушнал крака под стола, седеше върху един много малък пустинен остров сред океана сапунена вода. Прозорците на капитана бяха измити, стените бяха измити, печката беше измита и всичко наоколо, с изключение на печката, беше мокро и блестеше от праха за почистване и течния сапун, а въздухът бе наситен с миризмата на хигиенни химикали. Сред тази печална атмосфера капитанът, захвърлен на своя остров, наблюдаваше водното пространство край себе си със скръбен вид и сякаш очакваше да се яви някоя спасителна барка и да го отведе.
Невъзможно е да се опише с думи изумлението на капитана, когато той насочи нещастната си физиономия към вратата и съзря Флорънс с прислужницата си. Тъй като с красноречието си мисис Макстинджър напълно бе заглушила всякакви други гласове, той очакваше не някой необикновен посетител, а прислужника от кръчмата или млекаря. Затова, когато се появи Флорънс, приближи към границите на острова и се ръкува с него, капитанът се изправи ужасен, сякаш предположи за миг, че тя е някой млад член от семейството на Летящия холандец70.
Капитанът обаче моментално възвърна самообладанието си и първата му грижа бе да я пренесе на суша, което той успешно направи с едно-единствено движение на ръката си. След това той се втурна в открито море, хвана мис Нипър през кръста и също я отнесе на острова. А после капитан Кътъл, преизпълнен с почит и благоволение, допря ръката на Флорънс до устните си и като отстъпи малко назад (тъй като островът не бе достатъчно голям, за да се поберат трима), насочи сияен поглед към нея сред сапунената вода, сякаш бе някаква разновидност на тритон.
— Сигурна съм, че сте изненадан от нашето посещение — усмихнато каза Флорънс.
Неописуемо доволният капитан целуна куката си в отговор и измърмори следните думи по такъв начин, сякаш те бяха изискан и изтънчен комплимент:
— Дръж се здраво! Дръж се здраво!
— Но аз не можех да бъда спокойна — продължи Флорънс, — докато не разбера от вас какво мислите относно скъпия Уолтър… който сега е мой брат… и дали има основания за тревога, и дали не бихте ходили да утешавате чичо му всеки ден, докато получим известие от него.
При тези думи капитан Кътъл като че машинално се чукна с ръка по главата, върху която липсваше твърдо колосаната шапка, и погледна объркано.
— Имате ли някакви опасения относно Уолтър? — попита Флорънс, от чието лице капитанът не можеше да откъсне очи (толкова очарован бе той от нея), а тя от своя страна го наблюдаваше внимателно, за да разбере дали ще й отговори откровено.
— Не, радост моя — отговори капитан Кътъл, — аз не се боя. Уол’р е момче, което ще издържи всякакви бури. Уол’р е момче, което ще донесе щастие на оня кораб. Уол’р — продължи капитанът и очите му заблестяха от хвалебствията към младия му приятел, а куката се издигна, за да обяви изричането на прекрасен цитат, — Уол’р е, така да се каже, външният зрим образ на вътрешна духовна сила и когато срещнете това място, отбележете го.
Флорънс, която не разбра казаното добре, макар че капитанът очевидно го считаше за изпълнено с дълбок смисъл и извънредно красноречиво, кротко го очакваше да продължи.
— Аз не се боя, радост моя — заговори отново капитанът. — Не може да се отрече, че в тези ширини се разразиха големи стихии, които са ги тласкали, тласкали и отнесли на другия край на света. Но корабът е як, а и момчето е яко и хич не е лесно, слава богу — тук капитанът направи лек поклон — да се разбие сърце от дъб, независимо дали то е на кораб или в човешка гръд. Ние имаме тук налице и двете, което предвещава добър край и затова ни най-малко не съм почнал да се боя още.
— Още ли? — повтори Флорънс.
— Ни най-малко — отговори капитанът, като целуна желязната си ръка, — а преди да почна да се бои, радост моя, Уол’р вече ще е изпратил вест до дома от острова или пък от някое пристанище и всичко ще бъде наред и в изправност. А колкото до стария Джилс — с тържественост заяви капитанът, — аз ще го държа здраво и няма да го оставя, докато смъртта ни раздели, а сега, когато вихрите духат, духат, духат — разлистете катехизиса — вмести в скоби капитанът — и там ще срещнете този израз — ако за стария Сол Джилс е утеха да чуе мнението на един стар моряк, който има достатъчно акъл, за да се справи с всякакъв вид работа, изпречила се борд до борд, и на когото едва не са му счупили главата по време на чиракуването, и чието име е Бънсби, този човек ще му изложи такова мнение в собствената му гостна, което ще го зашемети. Да! — хвалебствено добави капитан Кътъл. — Така ще го зашемети, все едно, че си е ударил главата във вратата.
— Нека да заведем този джентълмен при него и да го чуем какво ще каже! — извика Флорънс. — Няма ли да дойдете с нас сега? Чака ни карета.
Капитанът отново се чукна с ръка по главата и погледна объркано. В този момент се случи нещо поразително. Вратата се отвори без всякакво предупреждение и както изглежда, от само себе си, и въпросната твърдо колосана шапка прекоси стаята подобно птица и се приземи в краката на капитана. След това вратата се хлопна така рязко, както се бе и отворила и не последва никакво обяснение на това чудо.
Капитан Кътъл вдигна шапката си и като я поогледа с любопитство и задоволство, започна да я търка в ръкава си. Докато вършеше това, капитанът се взря внимателно в посетителките си и каза шепнешком:
— Разбирате ли, аз щях да се отправя с пълна пара към Сол Джилс вчера, а също и тази сутрин, но тя… тя я взе и не ми я даваше. Такава е накратко цялата история.
— Кой стори това, за бога? — попита Сузан Нипър.
— Стопанката на дома, скъпа моя — отвърна капитанът с хриплив шепот, правейки знаци да говорят тихо. — Разменихме си няколко думи относно миенето на дъските на тая палуба тук и тя… накратко — добави капитанът, като погледна към вратата и облекчено въздъхна — ми отне свободата.
— Ох! Бих искала с мен да си има работа! — каза Сузан и почервеня от възбуда. — Ще я науча аз!
— Смятате ли, че ще можете, скъпа моя? — попита капитанът, като поклати глава недоверчиво, но отчаяната храброст на решителната хубавица явно го преизпълни с възхищение. — Не зная. Плаването е трудно. Не е лесно да се справи човек с нея, скъпа моя. Разбирате ли, никога не може да се предвиди какъв курс ще поеме тя. В даден миг надува платна, а в следващия се насочва към теб. А когато я прихванат… — каза капитанът и по челото му изби пот. Само с подсвиркване той би могъл достатъчно красноречиво да довърши изречението си, така че капитанът плахо подсвирна. После пак поклати глава и обзет отново от възхищение към безумната смелост на мис Нипър, колебливо повтори:
— Смятате ли, че ще можете, скъпа моя?
Сузан отвърна само със сдържана усмивка, която обаче изразяваше такова предизвикателство, че не се знаеше докога капитан Кътъл би могъл да я съзерцава очаровано, ако разтревожената Флорънс отново не предложи да се отправят незабавно към пророка Бънсби. След това напомняне за дълга му капитан Кътъл решително нахлупи твърдо колосаната си шапка, грабна един нов бастун на бучки, с който бе заменил предишния, подарен на Уолтър, и като предложи ръка на Флорънс, се приготви да си пробие път през вражеската обсада.
Оказа се обаче, че мисис Макстинджър вече бе променила курса си, както по думите на капитана тя често правела, и бе поела в съвсем различна посока. Когато слязоха долу, те видяха, че тази образцова жена тупа пред входната врата изтривалките, а Александър, все още седящ на паважа, едва се мержелееше сред облаците прахоляк. Мисис Макстинджър така бе погълната от домашните си занимания, че когато капитан Кътъл и посетителките му минаха покрай нея, тя затупа още по-силно и не показа нито с дума, ми с жест, че е забелязала появата им. Капитанът бе толкова доволен от това благополучно измъкване — макар че изтупването на изтривалките му подействува като силна доза емфие и той се разкиха, докато му протекоха сълзи, — че не можеше да повярва на късмета си и докато изминат разстоянието от вратата до каретата, той току поглеждаше през рамо, явно опасявайки се от евентуално преследване от страна на мисис Макстинджър.
Те обаче се добраха до ъгъла на Бриг Плейс без каквито и да е нападки от този страшен запалителен кораб. Капитанът се настани на капрата — галантността не му разрешаваше да седне вътре при дамите, макар че те го поканиха при тях — и се зае да показва на кочияша курса към плавателния съд на капитан Бънсби, наречен „Предпазливата Клара“, който бе пуснал котва близо до Ратклиф.
Когато стигнаха до пристанището, където корабът на този велик командир на флотилия бе задръстен сред около петстотин свои другари, чиито мачти приличаха на полуразкъсана чудовищна паяжина, капитан Кътъл се показа на прозореца на каретата и покани Флорънс и мис Нипър да го придружат на борда, като отбеляза, че Бънсби бил в крайна степен добросърдечен по отношение на дамите и че нищо друго не би могло да способствува за привеждане на безбрежния му ум в порядък, както тяхната поява на борда на „Предпазливата Клара“.
Флорънс с готовност се съгласи и капитанът, като пое малката й ръчица в огромната си лапа, я поведе през няколкото мръсни палуби с такъв вид, едновременно покровителствен, бащински, горд и тържествен, че беше приятно да го гледа човек. Когато достигнаха до „Клара“, те видяха, че този предпазлив кораб (застанал извън редицата) бе вдигнал мостика си и около шест фута вода го отделяха от най-близкия му съсед. От обяснението на капитан Кътъл стана ясно, че и великият Бънсби, също като него, бил жестоко измъчван от хазайката си и че когато нейното отношение към Бънсби ставало толкова лошо, че надхвърляло границата на търпението му, той прибягвал до последното спасение и се откъсвал чрез въпросната бездна вода.
— Клара а-хой! — извика капитанът, като направи фуния с ръце.
— А-хой! — Викът на момчето, изскочило отдолу, прозвуча като ехо на капитана.
— Бънсби на борда ли е? — обърна се капитанът към момчето с такъв гръмлив глас, сякаш то бе на разстояние половин миля, а не на два ярда.
— Да, да! — извика момчето също така високо.
След това момчето прехвърли една дъска на капитан Кътъл, който внимателно я нагласи и преведе Флорънс от другата страна, а после се върна за мис Нипър. И така, те се озоваха на палубата на „Предпазливата Клара“, върху чиито мачти съхнеха множество развяващи се дрехи, както и няколко езика и скумрии.
Бавно издигайки се иззад стената на каютата, се появи човешка глава, извънредно голяма, с едно неподвижно око върху махагоновото лице, а другото — въртящо се, точно както се въртят някои фарове. Главата бе украсена с рунтава коса, също като кълчища, и нямаше определена склонност към север, изток, запад или юг, а клонеше към всички четвъртинки на компаса и към всяко деление върху него. Главата бе последвана от брадичка, лишена от всякаква растителност, яка на риза и шалче около врата, както и от вълнена лоцманска куртка и вълнени лоцмански панталони, а поясът бе толкова голям и широк, че служеше за заместител на жилетка и под гръдната кост бе украсен с тежки дървени копчета, като пулове на табла. Когато се показа и долната част на панталоните, Бънсби се разкри в цял ръст, с ръце в джобовете, които бяха с огромни размери, а погледът му бе насочен не към капитан Кътъл или към дамите, а към върха на мачтата.
Дълбокомисленото изражение на този философ, така едър и силен, върху чието извънредно червено лице бе изписано величествено безмълвие, съвсем не така чуждо на характера му, в който това качество бе силно подчертано, едва ли не стресна капитан Кътъл, макар и последният да бе в дружески отношения с Бънсби. Като прошепна на Флорънс, че Бънсби никога в живота си не е проявявал изненада и очевидно не знаел какво представлява тя, капитанът го наблюдаваше как оглежда върха на мачтата, как после обгърна хоризонта и когато въртящото се око, изглежда, се обърна в негова посока, Кътъл каза:
— Бънсби, момчето ми, как вървят работите ти?
В отговор се чу дълбок, груб, дрезгав глас, който като че ли нямаше никаква връзка с Бънсби и във всеки случай ни най-малко не промени изражението на лицето му:
— Е, друже, как си?
В същия миг дясната ръка на Бънсби се измъкна от джоба му, разтърси лапата на капитана и се пъхна обратно на мястото си.
— Бънсби — заговори капитанът, като веднага пристъпи към целта, — ето те теб, човек с голям ум, човек, способен да изкаже мнение. А ето и една млада дама, желаеща да чуе това мнение относно моя приятел Уол’р. Освен това другият ми приятел, Сол Джилс — той е личност, която си струва да срещнеш отблизо, — е човек на науката, която е майка на изобретението, но той изобщо не познава законите. Бънсби, ще ми направиш ли услугата да се обърнеш пред вятъра и да дойдеш с нас?
Великият командир на флотилия, който, както изглеждаше от изражението на лицето му, непрестанно се взираше в безкрайната далечина да открие нещо с погледа си и нямаше зрителна представа за предметите, намиращи се наоколо в радиус десет мили, не даде никакъв отговор.
— Това е човекът — обърна се капитанът към прелестните си слушателки и протягайки куката си, посочи командира, — който е падал от мачтите повече от всеки друг моряк, който е преживял повече злополуки, отколкото злополуките на всички пострадали матроси в морската болница, който е удрян по главата с толкова много греди, лостове и болтове, колкото са ви необходими да поръчате в Чатам ярд за построяване на увеселителна яхта. И по този начин той си е изградил мнения, които по моему нямат равни на себе си ни на сушата, ни в морето.
При тази похвала безчувственият командир сякаш прояви известно задоволство посредством леко трепване на лактите. Но даже и лицето му да се намираше в далечината, където бе устремен погледът му, едва ли наблюдаващите биха могли в по-малка степен да разберат мислите, минаващи през главата му, отколкото в настоящото положение.
— Друже — внезапно се обади Бънсби, като се наведе и надникна изпод изпречилата се пред погледа му греда, — какво ще пият дамите?
Капитан Кътъл, който със свойствената си деликатност се ужаси, че подобен въпрос може да бъде отправен към Флорънс, дръпна мъдреца настрана и обяснявайки му сякаш нещо на ухото, слезе с него долу. Там капитанът, за да не обиди Бънсби, пийна една глътка — надничайки през отворения люк, Флорънс и Сузан видяха как мъдрецът, трудно вместващ се в пространството между койката и малката метална печка, наля по чашка за себе си и приятеля. Скоро те се върнаха пак на палубата и капитан Кътъл, сияещ поради успеха на начинанието си, поведе Флорънс обратно към каретата, последван от Бънсби, който кавалерствуваше на мис Нипър и за голям ужас на въпросната млада дама по пътя я обгърна с ръка тромаво, като син мечок в лоцманска куртка.
Капитанът намести своя пророк вътре и до такава степен тържествуваше, че е успял да го накара да ги придружи и че е настанил подобен ум в каретата, че не можеше да се сдържи да не надниква през малкото прозорче зад кочияша към Флорънс и да не изразява задоволството си с усмивки, както и с почуквания по челото, с което искаше да подчертае, че мозъкът на Бънсби работи здравата. Междувременно Бънсби продължаваше да прегръща мис Нипър (приятелят му, капитанът, не бе преувеличил неговата добросърдечност), като запазваше достолепната си осанка неизменна и с нищо друго не показваше, че забелязва нея или всичко останало.
Чичо Сол, който се бе прибрал у дома, ги посрещна на вратата и незабавно ги въведе в малката гостна отзад, странно променена поради отсъствието на Уолтър. Върху масата и из цялата стая бяха пръснати морски и географски карти, по които отчаяният майстор на корабни уреди многократно бе проследявал курса на безследно изчезналия кораб и по които до момента на пристигането им той бе измервал с помощта на пергел, държащ го все още в ръка, на какво разстояние би трябвало да е отнесен корабът, за да се добере до едно или друго място, и се опитваше да си внуши, че е необходимо да мине много време, преди да угаснат всякакви надежди.
— Ако корабът е бил отнесен там… — замислено каза чичо Сол, вгледан в морската карта пред себе си — но не, това е почти невъзможно. А ако буря го е тласнала в тази посока… но това е малко допустимо. Или пък ако има някаква вероятност той толкова да е променил курса си, че… но дори и аз едва ли бих могъл да се надявам на такова нещо.
Като правеше подобни откъслечни предположения, бедният стар чичо Сол странствуваше из разстланата пред него обширна карта и не можеше да открие върху нея никакво местенце, разкриващо оптимистични перспективи и достатъчно голямо, за да забие там острието на пергела.
Флорънс моментално забеляза — трудно би било да не се забележи, — че у стария човек е настъпила странна и неописуема промяна и че макар да бе станал много по-неспокоен и разсеян от преди, той излъчваше някаква особена, необяснима решимост, която предизвикваше у нея недоумение. По едно време й се стори, че той говори несвързано и безсмислено, защото, когато тя изрази съжалението си, че не го е заварила у дома сутринта, той отначало отговори, че е ходил у тях, за да се види с нея, но веднага след това сякаш пожела да си вземе думите назад.
— Ходили сте у нас, за да се видите с мен ли? — попита Флорънс. — Днес?
— Да, скъпа моя млада госпожице — отвърна чичо Сол, като я погледна и смутено извърна очи от нея. — Искаше ми се още веднъж да ви видя и чуя, преди да… — Тук той замлъкна.
— Преди какво? — запита Флорънс и сложи ръка на рамото му.
— Нима казах „преди“? — рече старият Сол. — В такъв случай навярно съм искал да кажа: преди да сме получили известие от скъпото ми момче.
— Вие не сте здрав — ласкаво каза Флорънс. — Толкова време се тревожите. — Убедена съм, че не сте здрав.
— Аз съм толкова здрав — отвърна старият човек, като стисна десния си юмрук и го протегна да й го покаже, — толкова здрав и силен, колкото би могъл да желае човек на моята възраст. Вижте! Той е непоклатим. Нима човек с такава ръка не е способен да прояви решимост и непоколебимост както множество по-млади мъже? Според мен би могъл. Ще видим.
Не само думите му, макар че те също я поразиха, но и тонът му направи такова силно впечатление на Флорънс, че в този момент тя би споделила безпокойството си с капитан Кътъл, но самият капитан се възползува от момента, за да разясни обстоятелствата, относно които проницателният Бънсби бе поканен да изкаже мнението си, както и да помоли въпросната извънредно авторитетна личност да стори това.
Бънсби, чийто поглед бе все така отправен към някаква точка по средата между Лондон и Грейвсенд, на два-три пъти протегна дясната си едра ръка в желанието да получи вдъхновение, като я обвие около прелестната фигура на мис Нипър, но тъй като раздразнената млада жена се бе оттеглила към другия край на масата, добросърдечният командир на „Предпазливата Клара“ не срещна ответ на своите сърдечни пориви. След няколко такива неуспешни опита командирът, без да се обръща конкретно към някого, изрече следното или по-скоро гласът в него го издума по своя воля, без участието на самия Бънсби, сякаш последният бе обладан от някакъв прегракнал дух:
— Казвам се Джак Бънсби.
— Кръщелното му име е Джон — възторжено възкликна капитан Кътъл. — Чуйте го!
— И това, което казвам — продължи гласът след кратко обмисляне, — аз не се отричам от него.
Капитанът, подкрепяйки с ръка Флорънс, кимна към присъствуващите, сякаш искаше да им каже: „Сега той ще се прояви. Това имах пред вид, когато го доведох тук.“
— Как — продължи гласът, — защо не? Ако е така, не е ли все едно? Може ли някой да каже друго? Не. Чакайте тогава.
След като стигна в разсъжденията си до този пункт, гласът спря, за да си почине, а после много бавно продължи отново, изричайки следното:
— Смятам ли аз, момчета, че този тук „Син и Наследник“ е потънал? Може. А дали го твърдя? Кое точно? Ако един шкипер се измъкне от пролива Свети Джордж71 и поеме курс към Даунс72, какво ще се изпречи отпреде му? Пясъчните плитчини на Гудуинс73. Не е задължително непременно да заседне в Гудуинс, но е възможно. Дръжте курса на това наблюдение. Аз повече нямам работа. Чакайте тогава, стойте бодро на вахта и ви желая късмет.
След тези думи гласът напусна гостната отзад и излезе на улицата, увличайки след себе си командира на „Предпазливата Клара“, и придружи въпросното лице с необходимата акуратност до борда на кораба му, където командирът моментално легна, за да освежи ума си с дрямка.
Учениците на мъдреца, оставени самостоятелно да прилагат прозорливите му наставления съгласно принципа, който бе основна подпора в триножника на Бънсби, както вероятно и в някои други пророчески столчета, се спогледаха малко неуверено. А Роб Точиларя, който си бе позволил невинната волност да наднича и да подслушва през прозорчето на тавана, безшумно се спусна от покрива, изпаднал в състояние на пълно недоумение. Капитан Кътъл обаче, чието възхищение от Бънсби се бе засилило — ако изобщо бе възможно то да се засили повече — поради начина, по който пророкът блестящо бе оправдал репутацията си и тържествено произнесъл указанията си, започна да пояснява, че Бънсби не изпитвал нищо друго освен пълна увереност, че Бънсби нямал никакви опасения, че подобно мнение, изложено от такъв човек, родено от ум като неговия, представлявало самата котва на Надеждата с безопасно място за нейното пускане. Флорънс се стараеше да вярва в правотата на капитана, но Нипър, скръстила бойко ръце, поклащаше глава в знак на пълно несъгласие и изпитваше такова недоверие към Бънсби, колкото и към самия мистър Пърч.
Философът, изглежда, бе оставил чичо Сол почти на същото място, където го бе и заварил, защото старият човек продължаваше да странствува сред водната шир с пергел в ръка и да не намира място, където да го забие. Докато чичо Сол бе така погълнат от своето занимание, Флорънс прошепна нещо в ухото на капитан Кътъл и капитанът съответно постави тежката си ръка върху рамото на стария човек.
— Как си, Сол Джилс? — сърдечно го запита капитанът.
— Горе-долу, Нед — отвърна майсторът на корабни уреди. — Днес през целия следобед си мисля, че в деня, когато скъпото ми момче постъпи на работа в кантората на Домби и се прибра късно у дома за вечеря и седна на мястото, където сега стоиш ти, ние разговаряхме за бури и корабокрушения и аз едва успях да го отклоня от тази тема.
Но като видя очите на Флорънс, вторачени в лицето му със сериозно и изпитателно изражение, старият човек спря да говори и се усмихна.
— Дръж се здраво, стари приятелю! — извика капитанът. — Горе главата! Слушай какво ще ти кажа, Сол Джилс. След като изпроводя моята Радост благополучно до дома — при тези думи капитанът изпрати на Флорънс въздушна целувка с куката си, — аз ще се върна и ще те тегля на буксир до вечерта. Ще дойдеш с мен, Сол, да вечеряме някъде заедно.
— Не днес, Нед — бързо отвърна старият човек, който, кой знае защо, се стресна от предложението. — Не днес. Не бих могъл.
— Защо? — запита капитанът и го погледна изумено.
— Аз… аз… имам много работа. Искам да кажа… трябва много да мисля и да подредя нещата. Не бих могъл, Нед, наистина. Налага се пак да изляза, да остана сам и да обмисля днес някои въпроси.
Капитанът погледна ту към майстора на корабни уреди, ту към Флорънс и отново пак към майстора на корабни уреди.
— Тогава утре — предложи той накрая.
— Да, да. Утре — съгласи се старият човек. — Ела при мен утре. Значи, утре.
— Но ще дойда рано, запомни това, Сол Джилс — постави условието капитанът.
— Да, да. Още веднага сутринта — каза старият Сол, — а сега довиждане, Нед Кътъл, и да те благославя бог.
Като изрече тези думи, старият човек стисна и двете ръце на капитана с необикновена топлота, а после се обърна към Флорънс, пое ръцете й в своите и ги поднесе към устните си, след което я съпроводи до каретата с изненадваща припряност. Общо взето, той толкова силно порази капитан Кътъл с държането си, че капитанът поизостана назад и нареди на Роб да бъде особено внимателен и грижлив към господаря си до сутринта, като подкрепи разпореждането си с даването на един шилинг и с обещанието за още шест пенита на другия ден до обяд. След като свърши това добро дело, капитан Кътъл, считащ себе си за естествен и законен телохранител на Флорънс, се изкачи на капрата с пълното съзнание за поетата отговорност и отведе дамата до дома. При сбогуването той я увери, че ще се държи здраво и ще бъде предан и самоотвержен към Сол Джилс и тъй като не можеше да забрави неустрашимите думи на мис Нипър по отношение на мисис Макстинджър, той още веднъж попита Сузан:
— Смятате ли, че ще можете все пак, скъпа моя?
Когато вратата на запустялата къща се затвори след двете дами, мислите на капитана отново се върнаха към стария майстор на корабни уреди и той изпита чувство на безпокойство. Така че, вместо да се върне у дома, той мина няколко пъти нагоре-надолу по улицата и за да запълни свободното си време, докато се стъмни, вечеря в една неугледна малка таверна в Сити, където салонът имаше клинообразна форма и бе много посещаван от колосани шапки. Главното намерение на капитана бе да мине покрай дома на Сол Джилс по тъмно и да надзърне през прозореца. Така и стори. Вратата на гостната бе отворена и той видя вътре стария си приятел да пише деловито и усърдно на масата, а малкият мичман, прибран в къщата поради нощната влага, продължаваше наблюденията си от тезгяха, под който Роб Точиларя си правеше постелята, преди да затвори магазина. Успокоен от покоя, който цареше във владенията на дървения мичман, капитанът се отправи към Бриг Плейс с намерението да вдигне котва рано на другата сутрин.
Глава XXIV
Заниманията на едно предано сърце
Сър Барнет и лейди Скетълс, много приятни хора, живееха в прекрасна вила във Фулам, на брега на Темза — това бе едно от най-прелестните места за живеене на света, особено по време на състезания по гребане, но понякога то имаше своите малки неудобства, сред които би могло да се спомене нахлуването на реката в гостната от време на време, както и съпровождащото го изчезване на тревната площ и храстите.
Сър Барнет Скетълс изразяваше значимостта на собствената си персона посредством старинна златна табакера и носна кърпа от тежка коприна, която обикновено с величествен жест изваждаше от джоба си подобно знаме и я ползуваше, като я държеше с две ръце. Целта в живота на сър Барнет бе непрестанно да разширява кръга на своите познати. Също както тежко тяло, хвърлено във вода — сравнението не трябва да се възприема като проява на неуважение към подобен достопочтен джентълмен, — съвсем в реда на нещата беше сър Барнет да образува непрекъснато нарастваща окръжност край себе си, докато обхване цялата площ наоколо. Или пък също както звук във въздуха, чийто вибрации, според теориите на един дълбокомислен съвременен философ, могат нескончаемо да се движат в безграничното пространство, нищо друго не бе в състояние да спре изследователското пътешествие на сър Барнет Скетълс в социалните сфери освен края на земното му битие.
За сър Барнет беше чест да запознава хората помежду им. Това занимание само по себе си му доставяше удоволствие, а и спомагаше за осъществяване на основната му цел. Например ако на сър Барнет му се удадеше възможността да се сдобие с някой съвсем нов гост или провинциален джентълмен, като го приемаше в гостоприемната си вила, още на сутринта след пристигането му сър Барнет му казваше:
— Е, уважаеми сър, имате ли пред вид някое лице, с което желаете да се запознаете? С кого желаете да се срещнете? Не проявявате ли интерес към писатели, живописци, скулптори, актьори и други хора от този род?
Възможно бе пациентът да отговори утвърдително и да спомене някой, който сър Барнет познаваше лично точно толкова, колкото познаваше и Птоломей Велики74. Но сър Барнет отговаряше, че нямало по-лесно нещо на земята, тъй като въпросното лице му бил добър познат, веднага посещаваше споменатата личност, оставяше визитната си картичка и написваше кратка бележка: „Уважаеми сър… неудобството, произтичащо от високопоставеното Ви положение… един гост в дома ми силно желае естествено… лейди Скетълс и аз се присъединяваме… вярваме, че тъй като геният стои над условностите, Вие ще ни окажете изключителната чест и ще ни доставите удоволствието“ и т.н., и т.н. и по този начин убиваше с един куршум два заека.
Пускайки в ход табакерата и знамето, сър Барнет Скетълс отправи обичайния си въпрос към Флорънс още първата сутрин от пребиваването й. Когато Флорънс му благодари и отвърна, че нямало лице, което би искала специално да види, естествено бе тя да си помисли с болка в душата за бедния, изчезнал Уолтър. А когато сър Барнет Скетълс повтори любезната си покана и каза:
— Скъпа мис Домби, сигурна ли сте, че не можете да си спомните за някой човек, с когото вашият добър татко — моля ви, когато пишете на баща си, да му предадете поздрави от мен и лейди Скетълс — би искал да се запознаете?
Навярно бе естествено бедната й главица да клюмне малко и леко да се разтрепери, когато Флорънс тихо отвърна отрицателно.
Скетълс младши — много стегнат, що се отнася до връзката му, и много сериозен, що се отнася до душевното му състояние — прекарваше ваканцията си у дома и сякаш се чувствуваше потиснат от настойчивостта на прекрасната си майка да проявява внимание спрямо Флорънс. Друго, и то по-голямо мъчение, от което душата на младия Барнет се терзаеше, бе присъствието на поканените в бащиния му дом доктор и мисис Блимбър, за които младият джентълмен често казваше, че би предпочел да прекарат ваканцията си в пъкъла.
— Няма ли някой, когото вие можете да предложите, доктор Блимбър? — обърна се сър Барнет Скетълс към въпросния джентълмен.
— Много сте любезен, сър Барнет — отвърна доктор Блимбър. — Наистина трудно ми е да назова определено лице. Общо взето, бих искал да опозная ближните си, сър Барнет. Какво казва Теренций? Всеки, който има син, представлява интерес за мен.
— Мисис Блимбър няма ли желанието да се запознае с някоя забележителна личност?
Мисис Блимбър отвърна с мила усмивка и поклащане на небесносинята си шапка, че ако сър Барнет можел да я представи на Цицерон, тя би отправила към него такава молба. Но тъй като подобно познанство било невъзможно и тя вече се ползувала с благоразположението на домакина, както и с това на симпатичната му съпруга, а наред с това споделяла с доктора, нейния съпруг, надеждите, възлагани относно техния скъп син — при тези думи се забеляза как младият Барнет смръщи нос, — тя не се нуждаела от повече.
При тези обстоятелства сър Барнет бе принуден временно да се задоволи с присъствуващата компания. Флорънс беше доволна от отсъствието на много хора, тъй като тя трябваше да се отдаде на своето занимание, а то твърде много я поглъщаше и бе твърде съществено и значимо, за да бъде изместено от други неща.
В къщата гостуваха няколко деца — деца, които бяха също така открити и щастливи с майките и бащите си, както и румените момиченца в дома срещу тях. Деца, които не прикриваха любовта си, а свободно я изразяваха. Флорънс се опитваше да научи тайната им. Опитваше се да проумее какво й липсва на нея. Какво бе това просто изкуство, което те владееха, а тя — не. Как би могла да разбере от тях как да покаже на баща си, че го обича и да спечели любовта му.
Много дни наред Флорънс замислено наблюдаваше тези деца. Много пъти в ясно утро тя се привдигаше от леглото с изгрева на ослепителното слънце и като се разхождаше нагоре-надолу по речния бряг, преди още някой в къщата да е станал, тя поглеждаше към прозорците на стаите им и си мислеше за тях, още спящи, обградени с ласкава грижовност и нежна обич. В такива моменти тя се чувствуваше по-самотна, отколкото когато бе съвсем сама в голямата къща. И си мислеше, че по-добре е да се намира там, отколкото тук и че много по-спокойно е да се скрие от хората, вместо да общува с връстници и да установява колко различна е тя от тях. Но прилежна в своето занимание, макар че прелистването на всяка малка страничка от суровата книга я нараняваше болезнено, Флорънс остана сред децата и се опитваше с търпение и надежда да овладее знанието, към което се стремеше.
Ах! Как да го овладее! Как да научи същността на магията! Тук имаше дъщери, които владееха сърцата на бащите си — сутрин, когато ставаха, и вечер, когато си лягаха. Не беше необходимо да преодоляват неприязън, да се страхуват от студенина, да смекчават намръщени погледи. С настъпването на деня, когато прозорците един по един се отваряха, росата започваше да изсъхва по цветята и тревите, а по поляната заприпкваха детски крачка, Флорънс си мислеше, като поглеждаше грейналите личица, какво именно бе това нещо, което тя трябваше да научи от тези момиченца? Твърде късно бе да го научи от тях — всяко едно се приближаваше до баща си без всякакъв страх, подаваше устни и веднага получаваше целувка, обвиваше с ръка шията на баща си, навел се да прегърне дъщеря си. ТЯ не би могла да си позволи подобни волности. Ох! Нима надеждата не ставаше все по-малка, колкото повече изучаваше децата!
Добре си спомняше, че дори старицата, която я беше обрала като съвсем малко дете — образът на тази старица, къщата й и всяка нейна дума или действие се бяха запечатали в паметта й с незаличима яснота, каквато би могла да има само поразяващото впечатление в най-ранно детство, — бе говорила с любов за дъщеря си и бе вила страхотно от безутешна мъка поради разлъката с детето си. Но и нейната родна майка, мислеше си Флорънс, обзета от спомените, я бе обичала силно. А когато мигновено отново си припомняше за пропастта, отделяща я от баща й, Флорънс се разтреперваше и лицето й се обливаше в сълзи, като си представяше понякога, че майка й е жива и също така е престанала да я обича поради липсата й на онова неизвестно качество, с което би могла да спечели благоразположението на баща си съвсем естествено още от люлката, но не бе могла. Съзнаваше, че тези измислици накърняват паметта на майка й, че са несправедливи и неоснователни. Но тя така упорито се опитваше да оправдае баща си и да припише вината изцяло на себе си, че тези измислици не можеха да не минават бързо през ума й, подобно тъмна сянка.
Наред с другите гости скоро след Флорънс пристигна и едно красиво момиченце, три-четири години по-малко от нея, което бе сираче и го придружаваше леля му, дама с прошарени коси. Лелята често разговаряше с Флорънс и много обичаше (впрочем те всички обичаха) да слуша пеенето й привечер и тогава сядаше близо до нея, проявявайки майчин интерес. Бяха изминали само два дни от пристигането им, когато една топла сутрин Флорънс, седнала в беседката в градината, замислено наблюдаваше измежду клоните групичката деца на полянката и плетеше венец от цветя за едно от малките момиченца, любимка и галеница на всички останали дечица, и тогава внезапно чу как същата тази дама и племенницата й, разхождайки се из сенчестата алея наблизо, разговарят за нея.
— Флорънс сираче като мене ли е, лельо? — запита детето.
— Не, мила моя. Тя няма майка, но баща й е жив.
— Заради бедната си майка ли носи тя траур сега? — осведоми се незабавно детето.
— Не, заради единствения си брат.
— Няма ли си друг брат?
— Няма си.
— Нито сестра?
— Нито сестра.
— Много ми е мъчно! — възкликна малкото момиченце.
Тъй като след тези думи те спряха да говорят и загледани в минаващите лодки, се умълчаха за известно време, Флорънс, привдигнала се при споменаването на името й и събрала цветята си, за да иде и да им се обади, та да разберат, че тя е наблизо и може да ги чуе, отново седна и се залови за плетенето, като смяташе разговора за приключен. Но в следния миг той се поднови.
— Всички тук обичат Флорънс и смятам, че тя заслужава това — искрено заяви детето. — А къде е татко й?
След моментно мълчание лелята отвърна, че не знаела. Флорънс, отново скочила от пейката, се възпря от тона в гласа й, който я прикова на място, и тя бързо притисна венеца към гърдите си, като придържаше с две ръце цветята да не се разпилеят по земята.
— Надявам се, че е в Англия? — попита детето.
— Така мисля. Впрочем знам, че е в Англия.
— Идвал ли е някога тук?
— Мисля, че не. Не е идвал.
— А ще дойде ли да я види?
— Мисля, че не.
— Да не би да е куц, сляп или болен, лельо? — рече детето.
Цветята, които Флорънс притискаше към гърдите си, започнаха да се сипят, щом дочу тези думи, изречени с такова недоумение. Тя ги притисна още по-силно, а лицето й се склони над тях.
— Кейт — заговори дамата след поредното си кратко мълчание, — ще ти разкажа цялата истина за Флорънс, която чух и на която вярвам. Не я разказвай на друг, защото навярно тук не я знаят и това може да й причини болка.
— Няма да я разказвам! — закле се детето.
— Знам, че няма — отвърна дамата. — Мога да ти вярвам като на себе си. Смея да кажа, Кейт, че бащата на Флорънс не я обича, рядко я вижда, никога не е бил мил с нея досега, а сега напълно я пренебрегва и отбягва. Тя би го обичала от все сърце, ако той я допусне до себе си, но той не би го сторил, макар че тя няма никаква вина. Всички добри хора би трябвало много да я обичат и да й съчувствуват.
Още няколко от цветята, притискани от Флорънс, паднаха на земята, а тези, които тя продължаваше да държи, бяха мокри, но не от росата. Лицето й се сведе върху пълните с цветя ръце.
— Бедната Флорънс! Милата, добра Флорънс! — възкликна детето.
— Знаеш ли защо ти разказах това, Кейт? — запита дамата.
— За да бъда много мила с нея и да се помъча да й доставя радост. Нали това е причината, лельо?
— Донякъде — съгласи се лелята, — но не съвсем. Макар че я виждаме така весела, усмихваща се приветливо на всички, готова да услужи на всекиго, включваща се в различните развлечения тук, тя надали е щастлива. Не мислиш ли и ти същото, Кейт?
— Боя се, че наистина не е щастлива — отвърна малкото момиченце.
— И можеш да разбереш — продължи дамата — защо при вида на деца, чиито родители ги обичат и се гордеят с тях — каквито сега тук има много на брой, — тя скришом се натъжава?
— Да, мила лельо — каза детето. — Разбирам това много добре. Бедната Флорънс.
Върху земята изпопадаха още цветя, а тези, които Флорънс притискаше към гърдите си, потръпваха, сякаш пронизани от студен вихър.
— Скъпа моя Кейт — заговори дамата с тон, който, макар и сериозен, бе същевременно много спокоен и благ — още в началото този тон бе направил силно впечатление на Флорънс, — от всички деца тук ти не предизвикваш у нея мъка и си й най-подходяща приятелка. Ти не можеш като по-щастливите деца, въпреки че те го правят, без да искат…
— Няма по-щастлива от мен, лельо! — възкликна детето и сякаш се залепи за леля си.
— … Ти не можеш като останалите деца, скъпа Кейт, да й напомняш за нещастието. И затова бих искала да вложиш голямо старание в опитите си да се сприятелиш с нея и да помниш, че понесената от теб загуба — слава богу, че бе твърде рано, за да можеш да осъзнаеш истинското й значение — ти дава права и привилегии спрямо бедната Флорънс.
— Но с теб, лельо, аз никога не съм била лишена от родителска обич — каза детето.
— Както и да е, скъпа моя — отвърна лелята, — твоето нещастие е много по-малко от това на Флорънс, защото никое сираче в целия свят не може да се чувствува толкова самотно, колкото детето, на което неговият жив роден баща му отказва обичта си.
Цветята се разпиляха по земята като пясък. Освободените ръце закриха лицето и осиротялата Флорънс се свлече върху земята и плака дълго и горчиво.
Но силна духом и твърда в благородното си намерение, Флорънс се бе вкопчила в идеята така здраво, както умиращата й майка се бе вкопчила в дъщеря си в деня, когато се роди Пол. Баща й не знаеше колко много го обича тя. Колкото и дълго да се наложи да чака и колкото и бавно да тече времето, рано или късно тя трябва да накара баща си да осъзнае любовта й към него. А дотогава трябва да внимава да не би с необмислена дума, поглед или изблик на чувство, предизвикани от случайни обстоятелства, да изрази недоволство от него или да даде повод за слуховете, които го настройват срещу нея.
Даже когато отвръщаше на привързаността на осиротялото момиченце, което тя много харесваше и имаше всички основания да обича, Флорънс не забравяше за баща си. Ако тя се отнасяше към сирачето с по-голяма нежност, отколкото към останалите, разсъждаваше Флорънс, тя би потвърдила мнението — у един човек със сигурност, а възможно и у повече, — че баща й е жесток и безчовечен. Със своите предпочитания тя не трябва да подкрепя подобно мнение. Дочутият разговор й даваше повод не да се самоутешава, а да предпазва него. И отдадена на заниманията на своето сърце, Флорънс това и правеше.
И винаги го правеше. Ако четеше на глас книга и в приказката се разправяше за лош баща, тя изпитваше болка не заради самата себе си, а че те могат да свържат това с него. И тя чувствуваше същото по време на всяка представена от децата пиеска или жива картина, по време на всяка тяхна игра. Поводите за проява на загриженост към баща й бяха толкова много на брой, че тя често изпитваше съмнение дали не е по-добре да се върне в старата си къща и скрита в сянката на еднообразните стени, да живее необезпокоявана от никого. Малцина бяха тези, които, като гледаха кротката Флорънс в крехката й девича възраст — една скромна малка кралица в детските празненства, — можеха да си представят какво бреме от свещени грижи е легнало върху душата й! Малцина от тези, които се сковаваха във вледеняващата атмосфера около баща й, можеха да допуснат с каква огромна жарава от чувства е обграден той!
Флорънс влагаше в заниманията си голямо търпение и когато не успя да се добере до тайната на онова непонятно качество, което търсеше сред групичката деца, гостуващи в къщата, рано сутрин тя често започна да се отправя към челядта на бедните хора. Но Флорънс намери и тях за твърде напреднали, за да се поучава. Те отдавна си бяха заели своето място в дома и не стояха като нея отвън пред залостената врата.
Няколко пъти тя бе виждала един мъж, заловил се рано за работа, а край него често седеше момиченце приблизително на нейната възраст. Той изглеждаше много беден човек, който по всяка вероятност нямаше постоянна работа и при отлив бродеше по брега на реката и се ровеше за отпадъци и парчетии в калта. Понякога обработваше неплодородната си жалка градинка пред къщурката си, а друг път поправяше своята мизерна стара лодка или пък вършеше подобна работа за съседа си според случая. С каквото и да се занимаваше мъжът, момиченцето, когато беше с него, никога нищо не правеше, а седеше, вяло, унило и отпуснато.
Флорънс често беше изпитвала желание да заговори този човек, но не се осмеляваше, тъй като той не се обръщаше към нея. Една сутрин обаче тя внезапно случайно се натъкна на него, когато излизаше от страничната пътечка сред подкастрените върби, водеща до камениста малка площадка между дома му и реката, където той, наведен над запаления от него огън, се занимаваше със запушването на старата лодка, обърната наблизо с дъното нагоре, и като чу стъпките й, вдигна глава и я поздрави с „добро утро“.
— Добро утро — отвърна Флорънс и го приближи. — Рано сте се захванали за работа.
— Бих се радвал, ако често мога да се захващам и още по-рано за работа, мис, стига да имам какво да върша.
— Толкова ли трудно се намира работа? — попита Флорънс.
— За МЕН е трудно — отговори мъжът.
Флорънс хвърли поглед към момичето, което седеше свито, опряло лакти на коленете си, хванало брадичката си в ръка, и запита:
— Това дъщеря ви ли е?
Той бързо повдигна глава, извърна грейналото си лице към седналото момиче и кимна утвърдително. Флорънс също погледна към момичето и любезно го поздрави. Неприветливо и намръщено, то измърмори нещо в отговор.
— И тя ли се нуждае от работа? — осведоми се Флорънс.
Мъжът поклати глава.
— Не, мис — отговори той. — Аз работя и за двамата.
— Значи, вие сте само двама? — каза Флорънс.
— Само двама — рече мъжът. — Майка й почина преди десет години. Марта — той отново повдигна глава и подсвирна на момичето, — няма ли да си поговориш с тази хубава млада госпожица?
Момичето нервно сви приведените си рамене и обърна глава встрани. Грозно, уродливо, сприхаво, болнаво, парцаливо, мръсно… но обградено с любов. О, да! Флорънс бе забелязала отправения към момичето поглед на бащата и бе почувствувала колко различен е този поглед от нечий друг.
— Боя се, че тази сутрин на моето бедно момиче не му е много добре — обади се мъжът, като прекъсна работата си и се загледа в грозната си рожба със съчувствие, което изглеждаше още по-трогателно поради своята грубоватост.
— Да не е болна — обади се Флорънс.
Човекът дълбоко въздъхна.
— Струва ми се, че в продължение на вече пет години — отвърна той, все така загледан в дъщеря си — Марта не е била здрава и пет дни наред.
— Не, в продължение на много повече от пет години, Джон — обади се съседът, дошъл да му помогне при запушването на лодката.
— Така ли мислиш? Че са много повече от пет години? — възкликна бащата, като тикна назад смачканата си шапка и потърка с ръка челото си. — Възможно е. Сякаш бе много, много отдавна.
— А с течение на времето — продължи съседът — ти още повече я глезиш и й угаждаш, Джон, докато тя се превърне в тежест за самата себе си и всички останали наоколо.
— Но не и за мен — заяви бащата и отново се захвана за работа. — Не и за мен.
Флорънс усети — кой би могъл да го усети по-добре от нея — колко искрен беше отговорът му. Тя пристъпи по-близо до бащата, обхваната от желанието да докосне мазолестата му ръка и да му благодари за обичта към жалкото същество, на което той гледаше със съвсем други очи, отколкото останалите хора.
— Кой друг освен мен би могъл да угажда — ако това наистина е угаждане — на бедното ми момиче? — запита бащата.
— Да, да! — високо отвърна съседът. — Така е, Джон! Ами ти? Ти лишаваш себе си, за да даваш на нея. Заради нея ти си се превърнал в пълен роб. Водиш жалко съществуване, за да се грижиш за нея. А тя напълно нехае за това! Сигурно не смяташ, че тя осъзнава усилията ти?
Бащата отново вдигна глава и й подсвирна. В отговор Марта отново нервно сви приведените си рамене и той бе доволен и щастлив.
— Само заради това, мис — каза съседът с усмивка, в която се криеше много по-голямо съчувствие, отколкото изразяваха думите му, — само за да получи това, той не се отделя от нея.
— Защото ще настане ден и този ден отдавна е почнал да наближава — промълви бащата и ниско се сведе над работата си, — когато даже за да видя как потрепва пръстчето на клетото ми дете или му се развява косата, аз ще трябва да възкресявам мъртвите.
Флорънс безмълвно сложи малко пари върху лодката близо до ръката му и отмина.
Сега Флорънс започна да си мисли дали ако се разболее, ако залинее като бедния си брат, баща й ще разбере, че тя го е обичала, дали тогава ще му стане скъпа, дали ще се приближи до постелята й, когато е отпаднала и очите й са замъглени, дали ще я вземе в обятията си и ще зачеркне миналото? Би ли могъл при промененото й състояние да й прости, че не е успяла да разкрие детското си сърчице пред него, и възможно ли е опрощението му да е такова, че тя да може без всякакво смущение да му разправи с какви чувства е излязла от стаята му през онази нощ, какво възнамерявала да му каже, ако й беше достигнал куражът, и какви усилия е положила след това да намери пътя, неоткрит от нея в детството?
Да, тя си мислеше, че ако е на смъртния си одър, той би се умилостивил. Мислеше си, че ако лежеше, спокойна и примирена с участта си, в постелята, около която кръжаха спомените за скъпото им момче, той би се трогнал и би й рекъл: „Скъпа Флорънс, не умирай заради мен и ние ще живеем и ще се обичаме, както бихме могли да се обичаме, и ще бъдем щастливи през всичките тези години!“ Тя си мислеше, че ако чуе подобни думи от него и го прегърне, би му отвърнала усмихнато: „Твърде късно е, но едно нещо зная — това би било за мен най-голямото щастие, скъпи татко!“, а после ще го напусне с благословия на уста.
Под влияние на тези размишления златистата вода върху стената, запечатала се в паметта й, започна да й прилича на поток, устремил се към покоя, както и към владенията, където нейните рано отишли си близки я очакваха, хванати за ръце. И често, когато гледаше тъмната река, плискаща се в нозете й, тя си спомняше не с чувство на ужас, а с благоговейна почуда за онази река, която според думите на брат й го отнасяла.
Споменът за бащата и болната му дъщеря все още бе пресен в съзнанието на Флорънс — всъщност не бе минала и седмица от срещата й с тях, — когато един следобед сър Барнет и лейди Скетълс, отправяйки се на разходка по междуселските пътища, й предложиха да им прави компания. Флорънс с готовност се съгласи и лейди Скетълс естествено веднага даде разпорежданията си на младия Барнет да ги придружи — най-голямото удоволствие на лейди Скетълс бе да вижда големия си син под ръка с Флорънс.
Обективно казано, Барнет, изглежда, изпитваше напълно противоположни чувства по въпроса и при такива случаи често изразяваше мнението си на глас, макар и твърде неопределено, относно „тайфата момичета“. Тъй като обаче Флорънс неизменно запазваше благия си прав, само за няколко минути обикновено й се удаваше да накара младия джентълмен да се примири с участта си и така те дружески се разхождаха, а лейди Скетълс и сър Барнет вървяха след тях в състояние на пълно задоволство и крайно блаженство.
В същия порядък се движеха те и през този въпросен следобед и Флорънс почти бе успяла да преодолее настоящото недоволство на Скетълс младши от съдбата му, когато ги приближи един джентълмен, яхнал кон, вгледа се съсредоточено в тях, докато отминаваше, а после дръпна юздата, завъртя се и отново се върна, почтително свалил шапка.
Джентълменът се бе вгледал специално във Флорънс и когато при връщането му малката групичка се спря, той се поклони на нея, преди да отправи поздрав към сър Барнет и съпругата му. Флорънс не си спомняше да го е виждала някъде, но неволно трепна при приближаването му и отстъпи назад.
— Конят ми е много кротък, уверявам ви — каза джентълменът.
Не конят беше причината, а нещо у самия джентълмен — Флорънс не би могла да определи какво, — което я накара да подскочи като ужилена.
— Струва ми се, че имам честта да говоря с мис Домби? — рече джентълменът с най-предразполагаща усмивка.
След утвърдителното й кимване той добави:
— Казвам се Каркър. Едва ли бих могъл да се надявам мис Домби да ме знае освен по име. Каркър.
Флорънс усети, че я побиват странни студени тръпки, въпреки че денят беше горещ. Тя му представи домакините, които проявиха към него голяма благосклонност.
— Хиляди извинения! — каза мистър Каркър. — Но утре сутринта отивам при мистър Домби в Лемингтън и ако мис Домби ме натовари с някакво поръчение, излишно е да ви споменавам какво огромно удоволствие би представлявало това за мен.
Като съобрази бързо, че Флорънс вероятно би желала да напише писмо до баща си, сър Барнет предложи да се върнат обратно и покани мистър Каркър да вечеря у тях, така както бе облечен в костюм за езда. За съжаление мистър Каркър бил вече поканен на вечеря другаде, но ако мис Домби желаела да напише писмо, той с най-голяма охота би ги придружил до дома и като покорен слуга би изчакал колкото било необходимо. Като каза всичко това с най-широката си възможна усмивка и като се наведе ниско да потупа коня си по шията, Флорънс срещна погледа му и по-скоро почувствува, отколкото чу следните думи: „За кораба няма никакво известие.“
Объркана, изплашена, стресната от него, без дори да е сигурна, че е изрекъл тези слова, тъй като, изглежда, й ги бе внушил по необикновен начин чрез усмивката си, вместо да ги изговори, Флорънс тихо отвърна, че му била много признателна, но нямала да пише и нямала какво да предаде.
— Няма ли да изпратите нещо, мис Домби? — запита човекът с проблясващите зъби.
— Нищо — отвърна Флорънс — освен моите… освен моите най-сърдечни поздрави… ако обичате.
Колкото и да бе разстроена, Флорънс вдигна глава и отправи към него умолителен и красноречив поглед, с който очевидно го призоваваше, в случай че му е известно — а на него очевидно му бе известно, — че предаването на каквото и да било нещо от нейна страна на баща й е крайно необичайно, да прояви милост към нея. Мистър Каркър се усмихна, направи нисък поклон и като прие най-искрени благопожелания за мистър Домби от името на сър Барнет и лейди Скетълс, се сбогува и отмина, оставяйки извънредно благоприятно впечатление у достолепната двойка. След като си тръгна, Флорънс започна толкова силно да се тресе от ужас, че сър Барнет предположи, позовавайки се на народното поверие, че някой й копаел гроб. В този миг мистър Каркър, завивайки край ъгъла, се обърна, поклони се и изчезна, сякаш моментално се отправи към гробищата, за да се заеме с гореспоменатото действие.
Глава XXV
Необикновена вест за чичо Сол
Капитан Кътъл, след като бе видял предната вечер Сол Джилс през витрината на магазина да пише вътре в гостната, а мичманът да стои на тезгяха, под който Роб Точиларя си правеше постелята, не стана много рано сутринта, макар и да не бе ленивец, и чак когато удари шест часът, Кътъл се привдигна на лакти и огледа малката си спалня. Тежко задължение би било за очите на капитана, ако винаги при събуждане той ги ококорваше така широко, както тази сутрин и сурова би била тяхната награда за бдителността им, ако винаги ги разтъркваше с подобно ожесточение. Случаят обаче беше извънреден, тъй като с положителност никога преди Роб Точиларя не се бе озовавал на вратата на спалнята на капитана, а сега се бе озовал именно там, задъхан и вторачен в капитана, разгорещен и раздърпан на вид, сякаш току-що се бе измъкнал от леглото, което се бе отразило както на изражението му, така и на цвета на лицето му.
— Е-хей! — изрева капитанът. — Какво се е случило?
Преди Роб да е успял да изрече и една дума в отговор, капитан Кътъл мигом скочи от постелята и запуши устата му с ръка.
— Спокойно, момче — рече капитанът, — не ми казвай засега ни дума.
След като изрече тази забрана, капитанът погледна ужасено посетителя си, хвана го за раменете и леко го бутна в съседната стая, а после изчезна и след миг се завърна, облечен в синия си костюм. Вдигнал ръка в знак, че забраната не е отменена, капитан Кътъл се приближи до бюфета и наля една чашка за себе си, а другата подаде на вестоносеца. После капитанът застана в ъгъла, гърбом към стената, сякаш за да предотврати възможността да бъде повален по гръб от вестта, която му предстоеше да чуе. Пребледнял необичайно много, без да отмества погледа си от вестоносеца, той гаврътна чашката и разреши на момчето „да се придвижва напред“.
— Значи ли това, че мога вече да ви кажа, капитане? — запита Роб, на когото предпазните мерки бяха произвели дълбоко впечатление.
— Да! — потвърди капитанът.
— Ами, сър — каза Роб, — нямам какво толкова да ви разправям. Вижте тук!
Роб показа връзка ключове. Капитанът ги изгледа, без да мърда от ъгъла, а след това изгледа вестоносеца.
— Вижте тук! — повтори Роб.
Момчето показа запечатан пакет, в който капитан Кътъл се взря така, както се бе взрял в ключовете.
— Когато се събудих тази сутрин, капитане — заразправя Роб, — беше около пет и четвърт, намерих тези неща върху възглавницата си. Вратата на магазина беше отключена, резето вдигнато, а мистър Джилс го нямаше.
— Нямаше ли го? — изрева капитанът.
— Изчезнал бе, сър — отвърна Роб.
Капитанът избоботи толкова страшно и така стремително излезе от ъгъла си, че Роб отстъпи назад и се свря в друг ъгъл, протегнал пред себе си ключовете и пакета, сякаш да се предпази от нападение.
— „За капитан Кътъл“, сър! — извика Роб. — Така пише и на ключовете, и на пакета. Честна дума, кълна ви се, капитан Кътъл, не зная нищо повече по този въпрос. Да пукна, ако знам. Ето ти пак затруднение тъкмо когато си се измъкнал от затруднение — заплака злочестият Точилар, като бършеше лице о ръкава си. — Господарят ти офейкал от дома си, а ти си виновен за тази работа!
Тези жалби бяха предизвикани от острия, по-скоро пронизващ поглед на капитан Кътъл, в който се четяха смътно подозрение, заплаха и обвинение. Капитанът пое подадения му пакет, отвори го и прочете следното:
„Скъпи мой Нед Кътъл. Тук прилагам последната си воля…“ С недоверчив поглед капитанът обърна листа. „… и завещанието си…“
— Къде е завещанието? — запита капитанът, моментално отправяйки обвинение към нещастния Точилар. — Какво си направил с него, момче?
— Очите ми не са го виждали — захленчи Роб. — Недейте да подозирате едно невинно момче, капитане. Не съм го и докосвал това завещание.
Капитан Кътъл поклати глава, с което искаше да покаже, че отговорността трябва да падне върху някого, а после продължи с тържествен глас:
— „… които ти не трябва да отваряш в продължение на една година или докато не получиш категорично известие относно моя скъп Уолтър, който е скъп и на теб, Нед, в това не се съмнявам. — Капитанът спря да чете и развълнувано поклати глава, а след това, за да укрепи достойнството си в този тежък момент, изгледа Точиларя с извънредна суровост. — Ако никога повече не чуеш нищо за мен или пък не ме видиш, Нед, спомняй си за един стар приятел така, както той ще си спомня за теб до последния си миг… с обич и поне докато изтече споменатият от мен срок, поддържай дома в старото магазинче заради Уолтър. Дългове нямам. Заемът от фирмата на Домби е изплатен и ти изпращам всички ключове заедно с този пакет. Запази всичко в тайна и не прави опити да ме издирваш. Безполезно е. Това е всичко, скъпи Нед, което може да ти каже твоят верен приятел Соломон Джилс.“
Капитанът дълбоко си пое дъх и прочете думите, добавени отдолу: „Момчето Роб, както ти бях казал, ми е изпратено с добри препоръки от фирмата на Домби. Ако всичко се продаде на търг, погрижи се, Нед, за малкия мичман.“
За да се създаде у потомството известна представа за начина, по който капитанът, след като многократно обърна писмото в ръка и го прочете безброй пъти, се отпусна в стола си и мислено проведе военен съд по въпроса, са необходими обединените усилия на всички велики гении, които, отвърнали се от своя неудачен век, са решили да се посветят на потомството, но са претърпели и там неуспех. Отначало капитанът бе твърде сащисан и разтревожен, за да мисли за каквото и да било друго освен за писмото. И дори когато мислите му се насочиха към множеството допълнителни факти, те сякаш не се отклоняваха от първоначалната тема в диренето на разяснение. При положение, че пред съда бе изправен единствено Точиларя и при душевното състояние, в което бе изпаднал капитанът, Кътъл изпита огромно облекчение да стигне до общото заключение, че подозрението пада върху момчето и това решение така ясно се изписа върху физиономията на капитана, че Роб започна да протестира.
— О, недейте, капитане! — възкликна Точиларя. — Не разбирам как можете! Какво съм сторил, за да ме гледате така?
— Момче — отвърна капитан Кътъл, — недей да пищиш, преди да са те докоснали и с пръст. И не се заплитай в разни неща, каквото и да вършиш.
— Не съм се заплел в нищо, капитане! — отговори Роб.
— Вдигай котва тогава — дълбокомислено отбеляза капитанът — и поемай на път.
С ясното съзнание за стоварилата се върху него отговорност и за необходимостта от щателно разследване на тайнственото произшествие, както подобава на човек, свързан и с двете страни, капитан Кътъл реши да отиде и огледа самото място, без да изпуска Точиларя. Считайки, че за момента хлапакът се намира под арест, капитанът се подвоуми дали не е целесъобразно да му сложи белезници, да му върже двата крака или да прикрепи към тях тежест, но тъй като не бе наясно дали подобно действие би било законно, капитанът реши само да го държи за раменете из пътя, а в случай че окаже съпротива, да го повали на земята.
Момчето обаче не оказа никаква съпротива и съответно се добра до дома на майстора на корабни уреди, без да му се прилагат по-сурови мерки за обуздаване. Тъй като кепенците не бяха още вдигнати, първата грижа на капитана бе да отвори магазина и когато дневната светлина свободно нахлу, той вече бе в състояние да продължи по-нататък с разследването на случая.
Следващата грижа на капитана беше да се настани в един стол посред магазина в качеството на председател на тържествения трибунал, състоящ се единствено от него, и да накара Роб да легне в леглото си под тезгяха, да покаже къде точно е намерил ключовете и пакета при събуждането си, в какво състояние е сварил вратата, когато е отишъл до нея, как се е отправил към Бриг Плейс — в своята предпазливост капитанът се погрижи възстановяването на този момент да не става извън прага на вратата — и така всичко до края. След като тези неща бяха повторени няколко пъти, капитанът поклати глава, сякаш смяташе, че работите не са на добре.
После капитанът, отчасти допускайки вероятността да открие труп, извърши щателен оглед на цялата къща — със свещ в ръка той обходи избата, мушна куката си зад вратите, удари силно гредите с глава и се покри целият с паяжини. Когато се качиха горе в спалнята на стария човек, те установиха, че през нощта той изобщо не е лягал в кревата, а само е полегнал отгоре върху кувертюрата, за което свидетелствуваше запазеният отпечатък върху нея.
— Според мен, капитане — обади се Роб, като оглеждаше стаята, — при честите си излизания през последните няколко дни мистър Джилс е изнасял отделни вещи, една по една, за да не прави впечатление.
— Нима? — тайнствено възкликна капитанът. — Защо мислиш така, момче?
— Ами защо — отвърна Роб, озъртайки се. — Защото не виждам приборите му за бръснене. Нито пък четките му, капитане, ни ризите или пък обувките.
При споменаването на всяка една от горните вещи капитан Кътъл обърна специално внимание на съответната подробност в тоалета на Точиларя, за да не би да се окаже, че той отскоро си служи с изброените принадлежности или пък че в момента ги е сложил на себе си. Роб обаче нямаше основания да се бръсне, беше безспорно несресан и не можеше да има никакво съмнение, че отдавна носи дрехите си.
— Какво смяташ ти — запита капитанът, — без да се заплиташ… кога точно според теб се е измъкнал? А?
— Ами аз мисля, капитане — отвърна Роб, — че сигурно е тръгнал малко след като съм захъркал.
— Колко часът е било? — осведоми се капитанът, обзет от желание да установи съвсем точно времето.
— Как мога да кажа, капитане? — отвърна Роб. — Знам само, че отначало заспивам дълбоко, а преди разсъмване сънят ми е лек и даже и на пръсти да е минал мистър Джилс през магазина, напълно съм сигурен, че във всички случаи щях да усетя хлопването на вратата.
След като обсъди трезво тези показания, капитан Кътъл бе склонен да смята, че майсторът на корабни уреди, изглежда, е изчезнал по собствено желание, като в достигането си до това логическо умозаключение капитанът бе подпомогнат от адресираното до самия него писмо, което, несъмнено написано от ръката на стария човек, сякаш съвсем естествено потвърждаваше догадката, че чичо Сол по своя воля е решил да тръгне и е тръгнал. Следващите въпроси, които капитанът трябваше да обсъди, бяха „къде“ и „защо“ и тъй като не виждаше никакъв начин за решаване на първата загадка, той насочи мислите си към втората.
Като си припомни странното поведение на стария човек, както и начина, по който се бе сбогувал с него — необикновената сърдечност бе предизвикала тогава недоумение у капитана, а сега тя бе напълно понятна, — у Кътъл се засили ужасното подозрение, че сломен от грижите и тревогите по Уолтър, чичо Сол е решил да се самоубие. Тъй като старият човек се бе уморил да носи бремето на житейските несгоди, както неведнъж сам бе изтъквал, и безспорно бе загубил равновесие поради неизвестността и неосъществените си надежди, предположението на капитана съвсем не изглеждаше напълно неоснователно, а напротив — съвсем вероятно.
Старият човек нямаше дългове, нито пък го грозеше опасността да бъде лишен от свобода или имуществото му да бъде иззето — какво друго тогава освен състояние на лудост би могло да го накара внезапно да напусне тайно дома си сам? А що се отнася до вземането на някои вещи със себе си, ако действително ги бе взел — а те дори и в това не бяха сигурни, — навярно го е сторил, размишляваше капитанът, за да предотврати евентуални разследвания, да отклони вниманието от вероятната му участ или пък за да успокои човека, който в момента обмисляше всички тези възможности. Така изглеждаха, изложени в ясна и сбита форма, окончателните изводи и същността на разсъжденията, в които бе потънал капитан Кътъл — те му отнеха много време, докато стигнат до този обобщен вид, и също като някои публични разсъждения бяха отначало твърде несвързани и объркани.
В крайна степен унил и потиснат, капитан Кътъл счете, че е справедливо да освободи Роб от ареста, който му бе наложил, и да го пусне на свобода, като възнамеряваше все така да упражнява над него почетен надзор. След като нае от оценителя Брогли човек, който да стои в магазина по време на тяхното отсъствие, капитанът взе със себе си Роб и се отправи на тъжна обиколка, за да дири тленните останки на Соломон Джилс.
Не остана нито един полицейски участък, морга или дом за бедни в столичния град, които да не бяха посетени от твърдо колосаната му шапка. Покрай кейовете, сред корабните стоки на брега, нагоре срещу течението на реката, надолу по течението й, тук, там, навсякъде тя проблясваше сред най-голямото човешко гъмжило, подобно шлем на герой в епична битка. В продължение на цяла седмица капитанът четеше във вестниците и обявите всички съобщения за намерени и изчезнали хора и независимо по кое време на деня се отправяше да види нещастни малки юнги, преметнали се през борда, или високи чернобради чужденци, погълнали отрова, „за да се увери — повтаряше си капитанът, — че не е той“. Нямаше никакво съмнение, че не е той и че това доставя на добрия капитан безкрайно удоволствие.
Най-накрая капитанът се отказа от търсенето си, като разбра, че е безнадеждно, и се зае да обмисля следващата си стъпка. Той отново прочете няколко пъти писмото на бедния си приятел и счете, че главното му задължение е поддържането на „дома в старото магазинче заради Уолтър“. Затова капитанът взе решение самият той да се пресели в къщата на Соломон Джилс, да се залови със занаята на майстора на корабни уреди и да види какво ще излезе от цялата работа.
Но тъй като подобна крачка означаваше, че той трябва да напусне собственото си жилище в дома на мисис Макстинджър, а капитанът знаеше, че въпросната бойка жена не ще пожелае дори и да чуе за такова предателство спрямо тях от негова страна, той стигна до отчаяното намерение да избяга.
— Слушай какво, момчето ми — обърна се капитанът към Роб, след като трезво обмисли забележителния си план, — утре няма да се явя на този рейд до късно през нощта… навярно ще дойда чак след полунощ. Но ти бъди нащрек, докато ме чуеш да чукам, и веднага щом ме чуеш, изтичай и отвори вратата.
— Слушам, капитане — отвърна Роб.
— Ти ще продължаваш да се числиш на служба тук — снизходително продължи капитанът — и не отричам, че можеш дори да получиш и повишение, ако ние двамата с теб се спогодим. Но щом чуеш да чукам утре през нощта, по което и време да е, веднага тичай и бързо отваряй вратата.
— Непременно ще го сторя — отвърна Роб.
— Защото, нали разбираш — отново поде капитанът, като се върна, за да му поясни нареждането си, — може да има и преследване, знае ли човек, и, току-виж, ме хванат, докато чакам, ако ти не ми отвориш бързо вратата.
Роб повторно увери капитана, че щял да стои буден и да действува незабавно и след това свое благоразумно разпореждане капитанът се отправи за последен път към своята квартира в дома на мисис Макстинджър.
Съзнанието на капитана, че за последен път се намира тук и че прикрива изпод синята си жилетка едно жестоко намерение, го преизпълваше с такъв смъртен ужас от мисис Макстинджър, че само като дочуеше стъпките на въпросната дама по стълбите през този ден, той почваше да трепери. На всичко отгоре се случи, че мисис Макстинджър беше в прекрасно разположение на духа — блага и кротка като агънце — и капитан Кътъл изпита големи угризения на съвестта, когато тя влезе и го попита дали да не му приготви нещо за ядене.
— Вкусничък пудинг с бъбречета, капитан Кътъл — предложи хазайката му, — или пък агнешки дреболийки. Не се грижете за моя труд.
— Не, благодаря ви, мадам — отговори капитанът.
— Тогава печено пиле — продължи мисис Макстинджър — с малко плънка и яйчен сос. Хайде, капитан Кътъл! Направете си едно малко угощение!
— Не, благодаря ви, мадам — много смирено отвърна капитанът.
— Мисля, че сте неразположен и имате нужда да се подкрепите — отбеляза мисис Макстинджър. — Защо не се почерпите за разнообразие с бутилка шери?
— Добре, мадам — съгласи се капитанът, — ако бъдете така любезна и вие да изпиете една-две чашки, мисля, че няма да откажа на това. Ще ви бъда безкрайно признателен, ма’ам — заговори капитанът, разкъсван от угризения на съвестта, — ако приемете наема ми за следващите три месеца.
— А защо, капитан Кътъл? — рязко го попита мисис Макстинджър, както бе очаквал капитанът.
Капитанът се изплаши до смърт.
— Ако приемете, ма’ам — покорно отговори той, — ще ми направите голяма услуга. Не умея да пестя пари. Те направо изтичат между пръстите ми. Много ще съм благодарен, ако се съгласите.
— Добре, капитан Кътъл — отвърна нищо неподозиращата Макстинджър и потри ръце, — както желаете. При такова семейство аз не бих могла да откажа, както и не бих могла да прося.
— Бихте ли били така любезна, ма’ам — каза капитанът, като свали от най-горната полица на бюфета желязната кутия за чай, където държеше наличните си пари, — да дадете на всяко дете по осемнадесет пени от мен? Ако нямате нищо против, ма’ам, съобщете на децата да се качат всичките горе. Много ще се радвам да ги видя.
Сякаш множество ножове се забиха в сърцето на капитана, когато се явиха накуп невинните дечица от семейство Макстинджър и започнаха да го измъчват с безграничното си доверие, което той толкова малко заслужаваше. Капитанът не смееше да погледне в очите своя любимец, Александър Макстинджър. А като слушаше гласа на Джулиана Макстинджър, която сякаш бе откъснала главата на майка си, го побиваха тръпки от страх.
Въпреки това капитан Кътъл успя горе-долу да прикрие смущението си и в продължение на един-два часа бе подложен на грубо и сурово изтезание от страна на невръстните членове на семейство Макстинджър, които в детските си лудории нанесоха също и известни щети на твърдо колосаната му шапка, сядайки в нея по двама наведнъж като в гнездо и ритайки отвътре с обувки по дъното й. Накрая капитанът с печал ги отпрати и се сбогува с тези херувимчета, обзет от мъчителни угризения и скръб, подобно осъден на смърт човек.
Посред покоя на нощта капитанът постави по-тежкото си имущество в един сандък и го заключи с намерението да го остави там, по всяка вероятност завинаги, тъй като съвсем малки изгледи имаше някой ден да срещне достатъчно смел и дързък човек, за да го изпрати да поиска сандъка. По-дребните си принадлежности капитанът сви във вързоп, пъхна сребърните прибори в джобовете си и се накани да бяга. В среднощния час, когато домът на Бриг Плейс бе дълбоко заспал, а мисис Макстинджър, оградена от своите дечица, потънала в сладка забрава, престъпният капитан се прокрадна на пръсти в мрака, отвори вратата, безшумно я затвори след себе си и плю на петите си.
Подгонен от мисълта, че мисис Макстинджър може да се измъкне от постелята и независимо от облеклото си да се втурне, да го догони и върне обратно, а също така подгонен и от съзнанието за собственото си голямо престъпление, капитан Кътъл тичаше с всичка сила и измина разстоянието между Бриг Плейс и дома на майстора на корабни уреди с мълниеносна скорост. Вратата се отвори веднага при почукването му — Роб бдеше на поста си — и след като тя бе заключена и залостена зад гърба му, чак тогава капитан Кътъл се почувствува в сравнителна безопасност.
— Уф! — въздъхна капитанът и се огледа наоколо. — Това се казва тичане.
— Нищо не се е случило, нали, капитане? — попита изуменият Роб.
— Нищо, нищо! — отвърна капитан Кътъл, като пребледня и се вслуша в стъпките по улицата. — Но запомни, момчето ми, ако някоя друга дама освен тези двете, които видя онзи ден, дойде и попита за капитан Кътъл, непременно ще кажеш, че такова лице тук никой не познава, нито пък е чувал за него. Запомни това, чуваш ли?
— Ще се постарая, капитане — отвърна Роб.
— А можеш да кажеш… ако искаш — нерешително добави капитанът, — че си прочел във вестника за някакъв си капитан със същото име, който отплувал за Австралия като емигрант заедно с цяла група преселници, и че всички се били заклели повече никога да не се връщат тук.
Роб кимна в знак, че е разбрал нарежданията. Капитан Кътъл обеща да го направи човек, ако Роб изпълнява заповедите му, а после отпрати прозяващото се момче да си легне в постелята под тезгяха и се изкачи горе в спалнята на Соломон Джилс.
Не е възможно да се опише с думи какво изпитваше капитанът през целия следващ ден, когато зърваше боне, и колко често се втурваше да бяга от магазина, за да се измъкне от множеството въображаеми мисис Макстинджър и да се скрие на тавана. Но за да избегне изтощението, до което водеше подобен начин на самосъхранение, капитанът сложи отвътре завеса върху стъклената врата между магазина и гостната, намери ключ за вратата в оставената за него връзка ключове и проби в стената малък отвор за наблюдение. Преимуществото на това укрепление е очевидно. При появата на боне капитанът моментално се вмъкваше в своя гарнизон, заключваше се и тайно следеше врага. След като се уверяваше, че тревогата е фалшива, капитанът моментално отново се измъкваше. И тъй като бонетата по улицата бяха извънредно много на брой, а тревогата при появата им бе неизбежна, през целия ден капитанът само се вмъкваше и измъкваше.
Впрочем, въпреки тези изтощителни занимания, капитан Кътъл намери време да огледа стоката и във връзка с нея стигна до заключението (твърде изнурително за Роб), че колкото повече се търкат и колкото по-лъскави стават уредите, толкова по-добре. След това той избра няколко красиви предмета, определи им произволна цена между десет шилинга и петдесет лири и ги изложи на витрината за голямо удивление на минувачите.
След като осъществи гореспоменатите промени, окръженият от уреди капитан Кътъл започна да се чувствува съпричастен с науката. Вечер, когато изпушваше лулата си преди лягане, той гледаше към звездите през прозорчето на тавана с чувството, че донякъде те са се превърнали в негова собственост. Наред с това, в качеството си на търговец в Сити, започна да проявява интерес към лорд-мера, шерифите и корпорациите, считаше за свой дълг ежедневно да чете фондовите бюлетини, макар че навигационните принципи не му помагаха да разбере какво точно означават цифрите там и той отлично можеше да мине и без дробите. Веднага щом стана собственик на малкия мичман, капитанът се отправи към Флорънс да й съобщи странната вест относно чичо Сол, но тя бе заминала. И така, капитанът зае новото си обществено положение, като общуваше единствено с Роб Точиларя. Напълно загубил представата си за време, както обикновено се случва с хора, в чийто живот са настъпили големи промени, той унесено размишляваше за Уолтър, Соломон Джилс и дори за самата мисис Макстинджър, сякаш те принадлежаха изцяло към миналото.
Глава XXVI
Сенки от миналото и бъдещето
— Ваш покорен слуга, сър! — възкликна майорът. — По дяволите, сър, всеки приятел на приятеля ми Домби е и мой приятел, така че приятно ми е да се запозная с вас.
— Безкрайно съм признателен на майор Багсток, Каркър — поясни мистър Домби, — за компанията и разговорите. Майор Багсток ми направи голяма услуга, Каркър.
Управителят мистър Каркър, с шапка в ръка, току-що пристигнал в Лемингтън и току-що представен на майора, показа на майора и двата си реда зъби чак до кътниците и заяви, че навярно можел да си позволи да му изкаже дълбоката си благодарност за постигнатата невероятна промяна както във външния вид, така и в настроението на мистър Домби.
— Боже мой, сър — каза в отговор майорът, — няма за какво да ми благодарите, защото услугата е взаимна. Такъв издигнат човек като нашия приятел Домби, сър — каза майорът, като сниши глас, но не дотолкова, че въпросният джентълмен да не го чува, — не може да не облагороди и възвиси духа на приятелите си. Той, Домби, укрепва и подсилва нравствената природа на човека.
При този израз мистър Каркър оголи зъби. Нравствената природа на човека. Точно така. Той тъкмо се канел да изрече същите думи.
— Но ако приятелят ми Домби, сър — добави майорът, — ви разправя за майор Багсток, то аз настоятелно моля да ми разрешите да извадя и двамата от заблуждението. Той просто има предвид прямия Джо, сър, Джоуи Б., Джош Багсток, Джоузеф, суровия и непреклонен стар Дж., сър. На вашите услуги.
Извънредно дружелюбното отношение на мистър Каркър към майора, както и възхищението му от неговата суровост, непреклонност и прямота се излъчваха от всеки зъб в устата на мистър Каркър.
— А сега, сър — каза майорът, — вие двамата с Домби имате да обсъждате дяволски много дела.
— Съвсем не, майоре! — рече мистър Домби.
— Домби — с категоричност възрази майорът, — добре разбирам тези неща. На такъв изтъкнат човек като вас, такъв колос в търговията, не трябва да се пречи. Минутите ви са скъпи. Ще се срещнем на вечеря. А дотогава старият Джоузеф няма да се мярка. Вечерята е точно в седем, мистър Каркър.
След тези думи майорът — лицето му се бе силно подуло — се оттегли, но веднага отново подаде глава от вратата и каза:
— Извинете, Домби, не желаете ли да им предам нещо?
Леко смутен, мистър Домби, хвърляйки поглед към благовъзпитания хранител на служебните си тайни, каза на майора да им предаде поздрави от него.
— За бога, сър — възкликна майорът, — думите ви трябва да прозвучат по-сърдечно, защото в противен случай на стария Джо съвсем не би се оказал радушен прием.
— Тогава, майоре, моля ви да им предадете моите почитания — отвърна мистър Домби.
— По дяволите, сър — изруга майорът и забавно тръсна рамене и раздвижи големите си бузи, — нека да бъде по-сърдечно и от това.
— Тогава предайте им каквото желаете, майоре — отбеляза мистър Домби.
— Нашият приятел е хитър, сър, хитър, сър, дя-вол-ски хитър — заяви майорът, като поглеждаше иззад вратата към Каркър. — Такъв е Багсток.
Той обаче спря да се киска, изпъна се в цял ръст и като се удари в гърдите, тържествено каза:
— Домби! Завиждам ви заради чувствата. Да ви благославя бог!
След тези думи той излезе.
— Навярно този джентълмен много ви помага добре да прекарвате времето си — отбеляза Каркър, изпроводил Багсток с оголени зъби.
— Наистина извънредно много ми помага — отговори мистър Домби.
— Несъмнено той има тук приятели — продължи Каркър. — Доколкото разбирам от думите му, и вие се появявате в обществото тук. Знаете ли — неприятно се усмихна той, — извънредно много се радвам, че и вие се появявате в обществото.
В отговор на тази проява на интерес от страна на своя пръв помощник мистър Домби повъртя в ръце часовниковата си верижка и леко кимна с глава.
— Вие сте създаден за обществото — заяви Каркър. — Както по природа, така и с общественото си положение вие сте предназначен за обществото повече от всеки друг. Знаете ли, че аз често съм недоумявал защо толкова дълго време вие страняхте от него.
— Имах основания за това, Каркър. Бях самотен и не проявявах интерес към обществото. Съвсем естествено е обаче именно вие, който имате талант за общуване, да се удивлявате!
— О! Аз ли! — отвърна Каркър, готов да прояви пренебрежително отношение към себе си. — Що се отнася до човек като мен, нещата стоят съвсем другояче. С ВАС аз не бих могъл да се сравнявам.
Мистър Домби вдигна ръка към шалчето на врата си, понамести брадичката си, поизкашля се и постоя няколко минути, безмълвно загледан в своя верен приятел и служител.
— Ще имам удоволствието, Каркър — каза мистър Домби най-накрая с такъв вид, сякаш преглътна твърде голяма хапка, — да ви представя на моите… на приятелите на майора. Извънредно приятни хора!
— Предполагам, че сред тях има и дами? — угоднически вметна управителят.
— Да… всъщност те са… две дами — отговори мистър Домби.
— Само две ли са? — усмихна се Каркър.
— Само две. Посещавам единствено техния дом и не съм завързал други познанства тук.
— Навярно са сестри? — осведоми се Каркър.
— Майка и дъщеря — отвърна мистър Домби.
Когато мистър Домби сведе очи и отново пооправи шалчето си, усмихнатото лице на управителя мистър Каркър съвсем неочаквано мигновено стана напрегнато и намръщено и той внимателно се взря с отвратително изражение в своя началник. Когато мистър Домби отново вдигна очи, лицето на Каркър пак така мигновено възвърна предишното си изражение и той оголи насреща му целите си венци.
— Много сте любезен — рече Каркър, — ще ми бъде извънредно приятно да се запозная с тях. След като стана дума за дъщери, искам да кажа, че видях мис Домби.
Внезапно кръвта нахлу в лицето на мистър Домби.
— Аз се осмелих да я посетя — продължи Каркър, — за да я попитам дали няма да ме натовари с някои заръки, но нямам щастието да ви предам нещо друго освен нейните… освен нейните най-сърдечни поздрави.
Каква вълча муцуна представляваше лицето му в този миг! Когато погледна мистър Домби в очите, кръвожадният му език се подаваше от раззинатата уста.
— Има ли служебни новини? — осведоми се Домби след кратко мълчание, през което мистър Каркър извади някои книжа и документи.
— Не са много — отговори Каркър. — Общо взето, напоследък не ни върви както обикновено, но това не е от голямо значение за вас. Фирмата „Лойд“ вече е отписала „Син и Наследник“. Да, но целият кораб е застрахован от кила до най-горната си мачта.
— Каркър — обади се мистър Домби и седна на един стол близо до него, — не бих могъл да кажа, че младият Гей ми е правил някога благоприятно впечатление…
— Нито пък на мен — вметна управителят.
— Но съжалявам — продължи мистър Домби, без да обръща внимание на забележката на Каркър, — че отплува. Съжалявам, че изобщо бе изпратен.
— Жалко, че не казахте това своевременно — хладно отвърна Каркър. — Както и да е, в случая бих казал всяко зло за добро. Наистина мисля така. Споменах ли ви, че между мен и мис Домби възникна известно откровение?
— Не — сурово отсече мистър Домби.
— Нямам никакво съмнение относно това — след многозначителна пауза продължи мистър Каркър, — че където и да се намира в момента Гей, много по-добре е да е там, отколкото у дома. Ако бях или ако изобщо е възможно да съм на ваше място, бих бил доволен от подобно положение на нещата. Аз лично много съм доволен. Ако изобщо може да се говори за някакъв недостатък, мис Домби е твърде доверчива и млада — макар че е ваша дъщеря, тя, изглежда, не е достатъчно горда. Не че това е особено важно, разбира се. Бихте ли желали да проверим заедно тези баланси?
Вместо да се надвеси над изложените пред него книжа, мистър Домби се облегна назад в стола си и съсредоточено се вгледа в лицето на управителя. Свел очи, управителят си даваше вид, че се взира в цифрите, без да припира началника си. Той не скриваше, че си придава такъв вид, сякаш бе подтикнат към това от голямата си деликатност и желанието си да пощади чувствата на мистър Домби. Домби го погледна, усети преднамерената му сдържаност и разбра, че ако не беше тази негова сдържаност, довереният Каркър би разказал твърде много неща, за които гордостта на мистър Домби не му позволяваше да пита. Постепенно напрегнатостта в очите на мистър Домби изчезна и вниманието му бе погълнато от книжата пред него. Но макар и погълнат от предоставеното занимание, той току вдигаше глава и отново поглеждаше Каркър. В такива моменти за сетен път мистър Каркър подчертаваше своята деликатност и още по-явно я изтъкваше пред големия си шеф.
Докато те се занимаваха така и в резултат на ловките машинации от страна на управителя в душата на мистър Домби се породи и назря гняв спрямо бедната Флорънс (изместил обичайната студена неприязън, която досега бе изпитвал към нея), майор Багсток — предизвикващ огромно възхищение сред възрастните дами в Лемингтън и следван от туземеца, който както обикновено бе натоварен с лек багаж — с широка крачка се беше отправил по сенчестата страна на улицата към дома на мисис Скютън, за да направи сутрешната си визита. Когато се озова в будоара на Клеопатра, бе вече пладне и на него му се удаде щастливата възможност да завари своята кралица изтегната върху канапето, потънала в копнежи над чашата кафе, а стаята й бе толкова засенчена и затъмнена, за да бъде почивката й сладостна, че прислужващият й Уидърс се мержелееше като призрачен паж.
— Какво е това непоносимо създание, което се появи? — възкликна мисис Скютън. — Не мога да го търпя. Който и да си, махай се оттук!
— Как сърце ви позволява да гоните Дж. Б., ма’ам! — възрази майорът, като се поспря, преметнал бастуна си през рамо.
— О, това сте вие? Тогава ви разрешавам да влезете — заяви Клеопатра.
Майорът съответно влезе, пристъпи към канапето и притисна прелестната й ръка до устните си.
— Седнете — каза Клеопатра, морно развяваща ветрилото си, — но далеч от мен. Не се приближавайте много, защото тази сутрин се чувствувам ужасно отпаднала и крехка, а от вас се носи мирис на слънце. Вие сте напълно тропически.
— Ей богу, ма’ам — отговори майорът, — едно време майор Багсток се печеше и пържеше на слънце. Едно време на Антилските острови в горещина също като в парник той бе принуден така да разцъфне, че бе известен под прозвището Цветето. По онова време никой не говореше за Багсток, ма’ам, а за Цветето, за нашето Цвете. Цветето може и да е поувехнало малко — отбеляза майорът, като се промъкна до по-близък стол, отколкото посочения от неговата жестока богиня, — но той все още е държеливо растение и непроменлив като вечнозелените храсти.
При тези думи майорът, под прикритието на затъмнената стая, притвори едно око, завъртя глава като арлекин и поради голямото задоволство от себе си навярно повече от всякога се приближи до границите на апоплексията.
— Къде е мисис Грейнджър? — попита Клеопатра своя паж.
Според Уидърс тя се намирала в стаята си.
— Чудесно — отвърна мисис Скютън. — Излез и затвори вратата. Имам работа.
След като Уидърс изчезна, мисис Скютън, без да променя позата си, само уморено извърна глава към майора и го попита как се чувствува приятелят му.
— Домби, ма’ам — отвърна майорът с весел, гърлен смях, — се чувствува добре, доколкото това е възможно за човек в неговото положение. Той е в отчаяно положение. Той, Домби, е уцелен! Уцелен е! — възкликна майорът. — Пронизан е в сърцето.
Клеопатра му хвърли проницателен поглед, напълно несъответствуващ на провлечения, превзет тон, с който после рече:
— Майор Багсток, макар че много малко познавам света — всъщност не съжалявам за своята неопитност, защото чувствувам, че той е пропит с фалш, изпълнен е с угнетителни условности, в него на природата се гледа с пренебрежение и рядко там може да се чуе музиката на сърцето, излиянията на душата и други подобни неща, наистина поетически, — разбирам какво имате предвид. Намеквате за Едит — безкрайно скъпата ми рожба — говореше мисис Скютън, като приглаждаше с показалец веждите си, — с което докосвате най-нежните струни в душата ми.
— Откровеността, ма’ам — отвърна майорът, — винаги е била отличителна черта на рода Багсток. Вие сте права. Джо признава това.
— И смятам, че този намек — продължи Клеопатра — засяга едно от най — дори с положителност най — вълнуващото, трепетно и свято чувство, на което е способна нашата, за съжаление, загрубяла човешка природа.
Майорът допря ръка до устните си и изпрати на Клеопатра въздушна целувка, сякаш да покаже за какво чувство става дума.
— Усещам, че съм слаба. Усещам, че не ми стига енергията, която в подобен момент би трябвало да крепи една майка, да не казвам един родител — заяви мисис Скютън, като поизтри устни с дантеленото крайче на носната си кърпа, — но едва ли е възможно да не ми призлее, когато се засяга въпрос, така безкрайно важен за скъпата ми Едит. Въпреки това, лоши човече, след като вие се осмелихте да загатнете за него и след като той ми причини остра болка — мисис Скютън докосна лявата си страна с ветрилото, — аз няма да бягам от своя дълг.
Под прикритието на полумрака майорът непрекъснато се надуваше, въртеше моравото си лице и намигаше с рачешките си очи, докато не започна да се дави в кашлица, поради което се наложи да стане и да обиколи един-два пъти стаята, преди прелестната му приятелка да продължи отново.
— Изминаха вече няколко седмици — каза мисис Скютън, когато най-сетне заговори пак, — откакто мистър Домби бе така любезен да ни удостои с визитата си, придружен от вас, скъпи мой майоре. Признавам — нека да бъда откровена, — моят недостатък е, че съм експанзивно същество и не мога да прикривам чувствата си. Напълно съзнавам недостатъка си. По-добре и от враговете си. Но не съжалявам за него. Предпочитам пламенността ми да не гасне от бездушния свят и съм готова напълно да приема обвинението.
Мисис Скютън оправи набора си, пощипна изсъхналата си шия, да позаглади бръчките си, и продължи с голямо задоволство:
— Доставяше ми (както и на скъпата Едит, сигурна съм в това) безкрайно удоволствие да посрещам мистър Домби. Естествено, че бяхме склонни да проявим благоразположение към него като към ваш приятел. Намирам, че у мистър Домби има голяма сърцатост, която действува извънредно ободряващо.
— Дяволски малко сърцатост е останала у Домби сега, ма’ам — отвърна майорът.
— Нещастнико — сряза го мисис Скютън, като го погледна уморено, — моля ви да млъкнете.
— Дж. Б. става ням, ма’ам — заяви майорът.
— На свой ред мистър Домби — продължи Клеопатра, като приглади розовите краски върху бузите си — повтори визитата си. Той вероятно откри нещо привлекателно в нашия скромен и непретенциозен вкус… природата излъчва такова очарование… то е толкова сладостно… че той се присъедини към малката ни компания и започна редовно да ни посещава всяка вечер. Не се и сещах дори за ужасната отговорност, която поемах, като насърчавах мистър Домби… да…
— Да ви спохожда, ма’ам — подсказа й майор Багсток.
— Грубиян! — възкликна мисис Скютън. — Предугаждате мислите ми, но си служите с отвратителен език.
При тези думи мисис Скютън опря лакът върху масичката близо до нея, отпусна китка с маниер, който намираше за много грациозен и изтънчен, поразмаха ветрилото и съзерцавайки лениво ръката си, заговори.
— Страданието, което преживявам — превзето каза тя, — откакто постепенно започнах да проумявам истината, е твърде ужасно, за да се спирам подробно на него. Моята ненагледна Едит е смисълът на целия ми живот и да я гледам как с всеки изминал ден се променя… моята пленителна дъщеря, която след смъртта на този прекрасен човек, Грейнджър, буквално е заключила сърцето си… е най-мъчителното нещо на света.
Съществуването на мисис Скютън съвсем не бе така непоносимо, ако се съди по въздействието на най-мъчителното обстоятелство в живота й. Впрочем това е само между другото.
— Казват, че Едит — изкуствено се усмихна мисис Скютън, — моето единствено съкровище, приличала на мен. Смятам, че наистина сме еднакви.
— Има един мъж на този свят, който никога не би признал, че някой е в състояние да прилича на вас, ма’ам — заяви майорът, — и този мъж е старият Джо Багсток.
Клеопатра сякаш понечи да удари ласкателя с ветрилото си, но се смили, усмихна се и продължи:
— Ако моята очарователна дъщеря е наследила от мен някои хубави качества, лоша твар — последните думи се отнасяха до майора, — тя също така е наследила и моята неразумност. Едит е много силна по характер — за моя казват, че е извънредно твърд, но аз не вярвам, — но ако някога се развълнува, тя е уязвима и чувствителна в крайна стенен. А какво изпитвам аз, когато я гледам как линее! Това ме съсипва!
Майорът издаде двойната си брадичка, утешително присви посинелите си устни и си придаде извънредно съчувствено изражение.
— С вълнение си спомням за доверието — продължи мисис Скютън, — което съществуваше помежду ни, за свободното разкриване на душата и излияние на чувствата. По-скоро бяхме като сестри, отколкото като майка и дъщеря.
— Точно мнението на Дж. Б. — отбеляза майорът, — изказвано стотици хиляди пъти от Дж. Б.
— Не ме прекъсвайте, невъзпитано същество! — възкликна Клеопатра. — Какво изпитвам аз при това положение, когато виждам, че отбягваме да говорим по един въпрос. Че между двете ни се отваря… как се казва… пропаст! Че моята чистосърдечна Едит се е променила спрямо мен! Разбира се, тези чувства са толкова болезнени!
Майорът стана от стола си и седна по-близо до масичката.
— Всеки ден наблюдавам това, мой скъпи майоре — продължи мисис Скютън. — Всеки ден го чувствувам. Всеки час се укорявам за прекалената прямота и доверчивост, които ни доведоха до такива печални последствия. И едва ли не всеки миг съм преизпълнена с надеждата, че мистър Домби ще се обясни и ще облекчи мъките, които преживявам и от които изнемогвам. Но нищо подобно не се случва, мой скъпи майоре. Съвестта ме е превърнала в своя жертва… внимавайте с чашата си, толкова сте непохватен… скъпата ми Едит е станала неузнаваема, а аз наистина не зная какво би могло да се направи и с кой добър човек бих могла да се посъветвам.
Майор Багсток, навярно окуражен от задушевния и доверчив тон, към който мисис Скютън няколко пъти бе прибягвала за миг, а сега сякаш окончателно възприе, протегна ръка през масичката и ухилено каза:
— Съветвайте се с Джо, ма’ам.
— В такъв случай вие, ужасяващо чудовище — рече Клеопатра, като подаде на майора едната си ръка, а с ветрилото в другата докосна пръстите му, — защо не поговорите с мен? Знаете какво имам предвид. Защо не ми кажете нещо конкретно?
Майорът се изсмя, целуна подадената му от нея ръка и отново се изсмя.
— Дали наистина у мистър Домби има толкова сърцатост, колкото предполагах? — замислено издума Клеопатра. — Смятате ли, че е сериозен в намеренията си, скъпи ми майоре? Намирате ли за необходимо да се поговори с него, или да се изчака? Кажете ми като близък човек, какво ще ме посъветвате?
— Дали да не го оженим за Едит Грейнджър, ма’ам? — дрезгаво се изкикоти майорът.
— Странно същество! — отвърна Клеопатра и вдигна ветрилото си да чукне майора по носа. — Как бихме могли НИЕ да го оженим?
— Дали да не го оженим за Едит Грейнджър, ма’ам, викам аз? — повторно се изкикоти майорът.
Мисис Скютън не му отвърна с думи, но се усмихна на майора с такова лукавство и закачливост, че приемайки усмивката й за предизвикателство, неустрашимият офицер би целунал извънредно червените й устни, ако тя не бе изпречила пред себе си ветрилото с очарователна моминска пъргавина. Може би тя стори това от стеснителност, а може би и от опасението да не пострада цветът на устните й.
— Домби, ма’ам — каза майорът, — е завидна партия.
— О, користолюбив нещастнико — тихичко изписка Клеопатра. — Това е възмутително.
— А намеренията на Домби, ма’ам — продължи майорът, като издаде напред глава и ококори очи, — са сериозни. Джоузеф ви заявява това. Багсток е уверен в това. Дж. Б. го тласка натам. Оставете Домби на спокойствие, ма’ам. Домби е сигурен, ма’ам. А за завършека разчитайте на Дж. Б.
— Наистина ли така смятате, скъпи майоре? — запита Клеопатра, която го бе наблюдавала много зорко и много изпитателно въпреки апатичния си вид.
— Сигурен съм в това, ма’ам — отговори майорът. — Несравнимата Клеопатра и нейният Антоний Багсток често ще си разговарят тържествуващо по този въпрос, когато се наслаждават заедно на изискания разкош и богатство в дома на Едит Домби. Пристигна, ма’ам — заяви майорът, като прекъсна рязко кикотенето си и стана сериозен, — дясната ръка на мистър Домби.
— Тази сутрин ли? — попита Клеопатра.
— Тази сутрин, ма’ам — потвърди майорът. — И нетърпението, с което мистър Домби очакваше пристигането му, ма’ам, може да се обясни — не се съмнявайте в думите на Дж. Б., защото Джо е дя-волски хитър — майорът се чукна по носа и силно намигна с едното си око, от което природната му красота не се подсили — … може да се обясни с желанието на Домби неговият помощник да научи мълвата, без Домби да му я съобщава сам, или да се съветва с него. Защото Домби е горд, ма’ам — добави майорът, — като Луцифер.
— Очарователно качество — изфъфли мисис Скютън, — свойствено на скъпата Едит.
— И така, ма’ам — продължи майорът, — подхвърлих вече някои намеци и дясната ръка на Домби ги схвана, а до довечера ще подхвърля още няколко. Тази сутрин Домби запланува за утре излет до замъка Уорик и до Кенилуърт, като преди това вие ще закусите с нас. Аз се наех с предаването на поканата. Ще ни окажете ли подобна чест, ма’ам? — подувайки се от задух и от хитрина, попита майорът, като извади бележка, адресирана до уважаемата мисис Скютън, в която, чрез посредничеството на майор Багсток, неизменно преданият Пол Домби канеше нея и любезната й, изискана дъщеря да вземат участие в предложената екскурзия, като най-отдолу същият този неизменно предан Пол Домби умоляваше да се предадат поздрави от негово име на мисис Грейнджър.
— Тихо! — внезапно възкликна Клеопатра. — Едит!
Едва ли би могло да се каже, че след горното възклицание любещата майка възвърна своето изкуствено, вяло изражение, тъй като тя никога не се разделяше с него и надали някога би пожелала или пък би била в състояние да се раздели с него на друго място освен в гроба. Но бързо прогонвайки всякаква сянка от сериозност или незабележими следи от кроежите, добри или лоши, които до момента нейното лице, глас и маниер издаваха, тя се изпъна на канапето и когато Едит влезе, отново бе предишното вяло и морно същество.
Едит, така красива и величествена, но така студена и непристъпна! Тя кимна леко на майор Багсток, хвърли изпитателен поглед към майка си, дръпна завесата на прозореца, седна и се загледа навън.
— Скъпа моя Едит — обади се мисис Скютън, — къде, за бога, се дяна? Толкова много исках да те видя, мила моя.
— Ти каза, че си имала работа, и аз не дойдох — отвърна дъщеря й, без да си обръща главата.
— Жестоко беше спрямо стария Джо, ма’ам — каза майорът със свойствената си галантност.
— Много жестоко беше, зная — рече тя, все така загледана навън, като изрече думите с такова невъзмутимо презрение, че майорът се смути и не можа да измисли никакъв отговор.
— Майор Багсток, свидна моя Едит — провлечено заговори майка й, — който, общо взето, е най-безполезното и неприятно същество на света, както ти е известно…
— Няма абсолютно никакъв смисъл, майко — каза Едит, като обърна глава към нея, — да се придържаш към този маниер на говорене. Ние сме съвсем сами и се познаваме много добре.
Безмълвното презрение, изписано върху хубавото й лице — презрение, което очевидно тя изпитваше към себе си не по-малко, отколкото към тях, — бе толкова силно и дълбоко, че за миг превзетата усмивка на майка й, макар и толкова привична, замръзна на устните й.
— Мое свидно момиче — отново заговори мисис Скютън.
— Нима още не съм жена? — усмихнато запита Едит.
— Колко странна си днес, скъпа моя! Моля те, позволи ми да ти съобщя, любов моя, че майор Багсток е донесъл извънредно любезно писмо от мистър Домби, в което той ни кани утре сутринта на закуска, а след това на излет до Уорик и Кенилуърт. Ще дойдеш ли, Едит?
— Дали ще дойда? — повтори тя и погледна към майка си, като се изчерви и задиша учестено.
— Знаех, че ще дойдеш, родна моя — нехайно каза майката. — Това е просто, както казваш ти, маниер за отправяне на молба. Ето ти писмото на мистър Домби, Едит.
— Благодаря. Нямам желание да го чета — бе нейният отговор.
— В такъв случай може би аз самата трябва да отговоря — каза мисис Скютън, — макар че имах намерение да те помоля да поемеш задълженията на моя секретарка, скъпа.
Тъй като Едит нито помръдна, ни отговори, мисис Скютън помоли майора да придвижи масичката й на колела по-близо до нея, да отвори чекмеджето и да й извади писалка и хартия и майорът извърши всички тези галантни услуги с голямо покорство и преданост.
— Да пратя ли поздрави от теб, скъпа Едит? — запита мисис Скютън, като се поспря на края на писмото, с писалка в ръка.
— Както желаеш, майко — отвърна тя с пълно безразличие, без да обръща глава.
Мисис Скютън написа каквото пожела, без да пита за други по-точни указания, и връчи писмото на майора, който го прие като драгоценно послание, придаде си вид, че ще го скъта близо до сърцето си, но бе принуден да го постави в джоба на панталона поради ненадеждността на жилетката си. След това майорът по много изискан, рицарски начин се сбогува и с двете дами, като възрастната дама му отвърна с обичайния си маниер, а младата, седнала с лице към прозореца, му кимна толкова сдържано, че би било много по-учтиво спрямо майора, ако тя изобщо не се бе покланяла и го бе оставила да смята, че въобще не го е чула и забелязала.
— Що се отнася до промени в нея, сър — размишляваше майорът по пътя на връщане, като по време на тази експедиция (тъй като следобедът бе слънчев и зноен) нареди на туземеца да се движи с лекия багаж отпред, а той самият вървеше в сянката на прокудения в чужбина принц, — що се отнася до промени в нея, сър, линеене и неща от тоя род, Джоузеф Багсток не се хваща на тези приказки. Без такива, сър. Тук няма подобно нещо. Но що се отнася до това, че между тях има известно разногласие… или пропаст, както го нарича майката… по дяволите, сър, това изглежда съвсем вярно. А и съвсем странно! Е, сър! — запухтя майорът. — Едит Грейнджър и Домби са чудесна двойка! Нека да се борят за надмощие помежду си! Багсток е на страната на победителя!
Под напора на мислите си майорът изрече последните думи на глас и предполагайки, че те се отнасят лично до него, злочестият туземец спря и се обърна. Разгневен до крайна степен от подобен акт на неподчинение, майорът (макар че точно в този момент се подуваше от задоволство и добро настроение) моментално мушна бастуна си между ребрата на туземеца и продължи да го сръгва на кратки интервали из целия път до хотела.
Не по-малко гневен бе майорът, докато се обличаше за вечеря, като по време на въпросната процедура върху чернокожия слуга се изсипа град от всевъзможни предмети, различни по големина, като се започне от ботуша, та се стигне до четката за коса, както и всичко останало, попаднало подръка на господаря му. Майорът се гордееше, че поддържа туземеца в пълна бойна форма и за най-малкото нарушение на строгата дисциплина налагаше подобен род военни наказания. Като се прибави към това и фактът, че майорът държеше туземеца край себе си също и като средство за уталожване на подаграта и всякакви други оплаквания, душевни и телесни, то излизаше, че туземецът съвсем не изкарва даром заплатата си, която впрочем не бе голяма.
Най-накрая майорът, след като изчерпа всички снаряди, които му бяха подръка, и след като нарече туземеца с толкова много нови епитети, че това навярно му даде пълно основание да се удиви на богатството на английския език, се подчини на необходимостта да си сложи връзката. Вече облечен и почувствувал силен прилив на бодрост след гореспоменатите упражнения, той слезе долу, за да поразвлече Домби и неговата дясна ръка.
Домби още не беше дошъл, но дясната ръка беше там и както обикновено показа своето зъбно съкровище на майора.
— Е, сър! — заговори майорът. — Как прекарахте времето си, откакто имах щастието да ви срещна? Поразходихте ли се?
— Поразтъпках се за по-малко от половин час — отвърна Каркър. — Бяхме много заети.
— Работа, а? — подхвърли майорът.
— Всевъзможни дреболии, които трябва да се свършат — отговори Каркър. — Но знаете ли… това е твърде необичайно за мен, тъй като още в училище съм възпитан в дух на недоверие и, общо взето, не съм склонен да бъда общителен — заговори той, после спря и продължи с обаятелен, чистосърдечен тон — … но спрямо вас аз изпитвам пълно доверие, майор Багсток.
— Оказвате ми голяма чест, сър — отвърна майорът. — Можете да ми имате доверие.
— В такъв случай, знаете ли — продължи Каркър, — че не намерих моя приятел… впрочем НАШИЯ приятел, би трябвало по-скоро да го нарека…
— Домби ли имате предвид, сър? — възкликна майорът. — Виждате ме, мистър Каркър, изправен пред вас! Дж. Б.!
Той бе достатъчно дебел и достатъчно син, за да бъде видян. И мистър Каркър му отвърна, че го вижда.
— В такъв случай вие виждате човека, сър, който ще мине през огън и вода заради Домби — заяви майор Багсток.
Мистър Каркър се усмихна и каза, че не се съмнява в това.
— Знаете ли, майоре — продължи той, — да довърша това, което бях започнал, че не намерих нашия приятел така съсредоточен в работата както обикновено?
— Така ли? — със задоволство откликна майорът.
— Намерих го малко разсеян и неспособен да се съсредоточава — отбеляза Каркър.
— Ей богу, сър — възкликна майорът. — Тук е замесена жена.
— Наистина започвам да мисля, че действително е замесена — отговори Каркър. — Смятах, че навярно се шегувате, когато сякаш направихте подобен намек, понеже зная, че вие, военните…
Майорът издаде конското си пръхтене, разтърси глава и рамене, като че искаше да каже: „Е! Вярно е, че сме си веселяци, не може да се отрече!“ След това сграбчи мистър Каркър за петлицата и с ококорени очи му зашепна на ухото, че тя е необикновено обаятелна жена, сър. Че тя е млада вдовица, сър. Че тя е от знатен род, сър. Че Домби до уши е влюбен в нея, сър, и че двамата представляват един за друг изгодна партия, защото тя е красива, с добър произход и талантлива, а Домби е богат. Какво друго би могла да желае една двойка? Когато дочу стъпките на мистър Домби отвън, майорът набързо млъкна, като добави само, че на другата сутрин мистър Каркър щял да я види и да прецени сам. От умствено напрежение и усилието да изрече всичко това с хриплив шепот майорът се задави, а очите му се насълзиха и в такова състояние продължи да седи чак до сервирането на вечерята.
Подобно някои други благородни животни, по време на хранене майорът се прояви в най-добрата светлина. Тази вечер той грееше ослепително в единия край на масата, а в другия мистър Домби излъчваше по-слабо сияние. А Каркър насочваше лъчите си ту към едното, ту към другото светило или пък според случая оставяше да бъде затъмнен от двамата.
Обикновено майорът с голяма сериозност консумираше първото и второто блюдо, тъй като туземецът, изпълнявайки скритом дадените му нареждания, ограждаше чинията му с всевъзможни бурканчета и шишенца с подправки, като му отваряше много работа да ги отпушва и да разбърква съдържанието им в ястието. Освен това туземецът държеше върху една масичка встрани допълнителни силни вкусови прибавки, с които майорът ежедневно подлютяваше стомаха си, да не говорим за странните приспособления, с които чернокожият слуга наливаше неизвестни течности в напитките на майора. В настоящия случай обаче майор Багсток, въпреки многобройните си занимания, съумяваше да бъде общителен, като неговата общителност се изразяваше в изключителното лукавство, с което целеше да разкрие пред мистър Каркър душевното състояние на мистър Домби.
— Домби — подхвърли майорът, — вие не се храните. Какво става с вас?
— Благодаря — отвърна въпросният джентълмен. — Много съм добре. Днес нямам апетит.
— Ах, Домби, какво ли се е случило с този апетит? — зачуди се майорът. — Къде ли се е дянал? Не сте го забравили в дома на нашите приятелки, кълна се в това, тъй като мога да ви уверя, че по обяд и те нямаха никакъв. Поне за едната ви уверявам. Няма да кажа коя от двете.
При тези думи майорът намигна на Каркър и лукавството му така страхотно се засили, че чернокожият слуга бе принуден да го потупа по гърба по собствена инициатива, защото в противен случай майорът вероятно щеше да изчезне под масата.
С напредването на вечерята или по-точно когато туземецът застана близо до майора, готов да разлее първата бутилка шампанско, лукавството на майора нарасна още повече.
— Напълни я догоре, негоднико! — извика майорът като вдигна чашата си. — Напълни и на мистър Каркър догоре. И на мистър Домби. За бога, джентълмени — заяви майорът, като намигна на новия си приятел, докато мистър Домби се бе съсредоточил над чинията си, — да вдигнем наздравица за богинята, която Джо има честта да познава и отдалече да й се възхищава смирено и почтително. Тя се казва — продължи майорът — Едит, божествената Едит!
— За божествената Едит! — възкликна усмихнато Каркър.
— За Едит, разбира се! — каза мистър Домби.
Появата на лакеите с нови блюда накара майора да стане още по-лукав, но и по-сериозен.
— Макар че помежду ни Джо Багсток може както да се шегува, така и да казва истината по този въпрос, сър — рече майорът, като сложи пръст на устните си и се обърна отчасти към Каркър, — това име е твърде свято за него, за да бъде изречено в присъствието на тези приятели, лакеите, или на които и да било други. Нито дума, сър, пред тях!
Тази проява бе извънредно благопристойна и почтителна от страна на майора и мистър Домби явно я оцени като такава. Въпреки ледената си сдържаност мистър Домби бе посвоему смутен от подмятанията на майора, но очевидно нямаше нищо против подобни закачки, а дори насърчаваше Багсток в това отношение. По всяка вероятност майорът не бе далеч от истината, когато бе изразил предположението си през този ден, че макар и високопоставеният човек да бе твърде горд, за да се посъветва открито със своя министър-председател или пък да му се довери по такъв един въпрос, той все пак желаеше напълно да го осведоми по него. Както и да стояха нещата, Домби непрестанно хвърляше погледи към мистър Каркър, докато майорът си служеше с леката артилерия и сякаш наблюдаваше какво въздействие оказва обстрелът върху позициите му.
А майорът, осигурил си такъв добър, усмихнат слушател, който нямаше равен на себе си в целия свят — „с две думи, дяволски интелигентен и приятен човек“, както многократно заявяваше той впоследствие, — не възнамеряваше да го остави на мира, като се ограничава единствено с лукавите намеци относно мистър Домби. Затова, след раздигането на масата, майорът прояви своята оригиналност в по-широк и разгърнат план, като разправи толкова истории и подхвърли толкова шеги в такова невероятно изобилие, че Каркър бе направо изтощен (или си даваше вид на такъв) от смях и прояви на възторг. А мистър Домби поглеждаше над колосаната си връзка с такъв вид, сякаш бе собственик на майора или пък внушителен панаирджия, който е доволен, че мечката му танцува добре.
Когато майорът дотолкова прегракна от ядене, пиене, както и от изявата на своята дарба за общуване, че говорът му стана неясен, те се оттеглиха да пият кафе. След това майорът попита управителя мистър Каркър — очевидно с малка надежда да получи утвърдителен отговор — дали играе пикет.
— Да, играя малко пикет — отвърна мистър Каркър.
— И табла навярно? — с недоверие запита майорът.
— Да, също и табла играя малко — отговори човекът с оголените зъби.
— Мисля, че Каркър може да играе всички игри — заяви мистър Домби и се разположи на дивана, сякаш бе издялан от дърво, без всякакви съединителни сглобки — и ги играе добре.
В действителност Каркър играеше въпросните две игри с такова съвършенство, че майорът бе изумен и го попита наслуки дали не играе шах.
— Да, играя малко шах — отвърна Каркър. — Понякога съм играл и съм спечелвал партията — това е чисто и просто един трик, — без да гледам шахматната дъска.
— Ей богу, сър! — възкликна облещен майорът. — Вие сте пълна противоположност на Домби, който не играе нищо.
— О! ТОЙ ли! — отвърна управителят. — На него никога не му е било необходимо да овладява такива незначителни умения. За хора като мен понякога са полезни. В момента например, майор Багсток, те ми дават възможност да се забавлявам съвместно с вас.
Може би причината се криеше единствено в лицемерните устни, така гладки и разтегнати, ала под смиреността и раболепието на горните кратки слова сякаш се долови нещо като ръмжене. И като че ли би могло да се допусне за миг, че белите зъби са готови да се впият в ръката на човека, пред когото се умилкваха. Но майорът въобще не допускаше подобно нещо. А по време на цялата игра, която продължи чак докато стана време за лягане, мистър Домби лежеше с полузатворени очи, потънал в размишления.
До края на играта мистър Каркър, макар че бе печелившият, дотолкова се издигна в очите на майора, че когато управителят се сбогува с майора пред вратата на стаята му и се отправи да спи, в знак на любезност майорът изпрати туземеца си — туземецът винаги спеше на дюшек, поставен на пода пред вратата на господаря му — почтително да придружи със свещ по коридора мистър Каркър до стаята му.
Върху огледалото в стаята на мистър Каркър имаше мъгляво петно и вероятно то променяше отражението. Тази вечер обаче в огледалото се виждаше образът на човек, който мислено си представя как цели тълпи хора спят в краката му, също както злочестият туземец спеше пред вратата на своя господар, а този човек си пробива път сред тях, като злобно ги гледа отвисоко, без обаче да подритва с крак нито едно обърнато към него лице — поне засега.
Глава XXVII
Сенките се сгъстяват
Управителят мистър Каркър се събуди рано заедно с птиците и излезе да се поразходи в лятното утро. Мислите му — а по време на разходката, сбърчил вежди, той непрестанно мислеше — едва ли се издигаха толкова високо или пък летяха в такава посока както птиците. Те по-скоро се въртяха около гнездата си на земята и се ровеха сред прахоляка и червейчетата. Но нито една птичка, изливаща своята песен в небосвода, не бе така скрита за човешкия взор, както мислите на мистър Каркър. Той до такава степен владееше изражението на лицето си, че малцина биха могли да кажат нещо по-точно за лика му, освен че е усмихнат или пък замислен. Сега управителят размишляваше, и то напрегнато. Колкото по-високо се издигаха птиците, толкова по-дълбоко потъваше в мислите си той. Колкото по-звънко и силно извиваха птиците своята мелодия, в толкова по-тежко и вглъбено мълчание изпадаше той. Когато най-сетне надолу се стрелна една птица, изливаща своята песен подобно неспирен ручей, и кацна сред зелените нивя край него, по които от утринния полъх пробягваха вълни също като в река, той мигновено излезе от състоянието си на унесеност и се огледа с внезапна усмивка, толкова учтива и приятна, сякаш имаше предназначението да предразположи множество хора наоколо. Стреснат по този начин, той не изпадна пак в същата унесеност, а проясни лицето си също като човек, опасяващ се, че ликът му би бил издайнически, ако е смръщен, а после продължи да се усмихва сякаш за тренировка.
Навярно загрижен за първото впечатление, тази сутрин мистър Каркър се бе облякъл извънредно грижливо и изискано. Макар че винаги бе някак си твърде официално облечен, по подражание на високопоставеното лице, на което служеше, той никога не стигаше до строгата тържественост в облеклото на мистър Домби — от една страна, вероятно защото съзнаваше, че е неуместна, а от друга, защото по този начин намираше друг способ да изрази своето усещане за голямото различие и разстояние помежду им. В това отношение някои хора правеха подчертана съпоставка, и то не така ласкателна, между него и леденостудения му покровител, но светът е склонен погрешно да тълкува нещата и мистър Каркър не носеше никаква отговорност за хорските слабости.
Спретнат и издокаран, с бледо лице, което на слънцето като че изглеждаше още по-безцветно, с грациозна стъпка, подсилваща мекотата на тревната площ, управителят мистър Каркър се разхождаше сред ливади, зелени алеи, провираше се из пътеките между дърветата, докато стане време да се връща за закуска. Той избра по-пряк път, тръгна по него и оголвайки зъби, каза на глас:
— А сега да видим втората мисис Домби!
Разхождал се бе извън града и на връщане се отправи по един много приятен път, тънещ в дълбоката сянка на кичести дървета, където тук-таме се срещаха пейки за тези, които желаеха да си отпочинат. Общо взето, това място рядко се посещаваше от хора, а в тихата утрин изглеждаше напълно безлюдно и уединено, тъй че освен мистър Каркър — така поне мислеше той — там нямаше жива душа. Проявявайки приумиците на незает човек, който има на разположение двадесет минути, за да стигне до дадено място, където би могъл да отиде и за десет, мистър Каркър се провираше между стволовете на дърветата, като кръжеше ту около едно, ту около друго дърво и плетеше паяжина от стъпки върху росната трева.
Той разбра, че е сбъркал обаче, като е предполагал, че е сам в гората, защото тъкмо когато заобикаляше едно голямо дърво, чиято твърда кора бе грапава и чвореста като кожата на носорог или някакво друго сродно чудовище от допотопните времена, мистър Каркър неочаквано забеляза фигура, седнала съвсем близо на пейката — тази пейка само след миг би могла да бъде оградена от паяжината на неговите стъпки.
Седналата фигура бе една дама, елегантно облечена и много красива — тя бе втренчила гордите си тъмни очи в земята и у нея бушуваше някаква страст или се водеше вътрешна борба, защото, докато седеше, свела поглед надолу, тя хапеше крайчеца на долната си устна, гръдта й се повдигаше, ноздрите й се издуваха, главата й потрепваше, сълзи на негодувание се стичаха по бузите й, а кракът й така силно тъпчеше мъха, сякаш искаше напълно да го унищожи. И едва ли не в същия миг, в който забеляза всичко това, той видя как същата тази дама се изправи с презрителен вид, изразяващ отегчение и умора, и си тръгна, като лицето и фигурата й излъчваха единствено небрежна красота и надменно пренебрежение.
Съсухрена и много грозна старица, облечена не толкова като циганка, а като представителка на онова разнородно племе скитници, които бродят из страната, като просят, крадат, калайдисват съдове, плетат кошници, вършейки всичко поред или едновременно, също бе наблюдавала дамата, защото, когато дамата стана, тя изведнъж се изправи пред нея, сякаш изникна от земята, и й препречи пътя.
— Дай да ти гледам, хубавице! — каза старицата и челюстта й така играеше, сякаш черепът й се опитваше да се измъкне изпод жълтата кожа.
— И сама мога да си гледам — последва отговорът.
— Да, да, хубавице, но не си предсказваш вярно съдбата. Не си я предсказа вярно, докато седеше тук. Виждам те цялата! Дай ми една сребърна монета, хубавице, и ще ти кажа всичко. Богатство е изписано върху лицето ти, хубавице.
— Знам — отвърна дамата и отмина с горда стъпка и мрачна усмивка. — Знаех това от преди.
— Какво! Нищо ли няма да ми дадеш? — извика старицата. — Нищо ли няма да ми дадеш, за да ти предскажа съдбата, хубавице? Колко ще ми дадеш тогава, за да не ти я предсказвам? Дай ми нещо или ще изкрещя истината след тебе! — яростно изкряка старицата.
Мистър Каркър, покрай когото дамата щеше да мине съвсем близо, за да излезе на пътечката, се показа иззад дървото, пристъпи напред да я поздрави, като си свали шапката, когато тя се изравни с него, а после заповяда на старицата да млъкне. Дамата отвърна с поклон на вмешателството и отмина.
— Ти тогава ми дай нещо или ще изкрещя истината след нея! — изписка старицата, вдигна ръце и се втурна към протегнатата му ръка. — Или почакай — добави тя, като внезапно сниши глас, внимателно се вгледа в него и сякаш за момент забрави причината за своя гняв, — дай ми нещо или ще изкрещя истината след ТЕБ!
— След МЕН ли, старице? — запита управителят и пъхна ръка в джоба си.
— Да — заяви старицата, без да отмества втренчения си поглед, и протегна изсъхналата си ръка. — АЗ знам всичко.
— Какво знаеш? — запита Каркър и й подхвърли един шилинг. — Знаеш ли коя е красивата дама?
Мляскайки като моряшката жена от стари времена с кестени в полата, и мръщейки се като вещицата, която напразно я молела да й даде няколко75, старицата грабна шилинга и тръгна назад като рак или като множество раци — двете й ръце, с последователно свиващи се и разперващи се пръсти, можеха да се приемат за два представителя на тази порода, а играещото й лице — за още пет-шест, — приседна върху възлестия корен на едно старо дърво, измъкна къса черна лула от дъното на бонето си, запали я с кибритена клечка и мълчаливо запуши, като гледаше втренчено събеседника си.
Мистър Каркър се изсмя и се завъртя на токовете си.
— Добре тогава! — заговори старицата. — Едното дете е умряло, а другото е живо; едната жена е умряла, а другата се задава. Върви да се запознаеш с нея.
Управителят неволно поспря и се обърна назад. Старицата, все още с лула в уста, мляскаше и мърмореше, докато пушеше, сякаш водеше разговор с невидим зъл дух, а после посочи напред, накъдето се бе отправил Каркър, и се изсмя.
— Какво каза, умопобъркана старице? — попита той.
Жената мляскаше, мърмореше, изпускаше дим, като продължаваше да сочи пред него, но не промълви ни дума повече. Мистър Каркър изръмжа нещо не много любезно на сбогуване и продължи пътя си. Когато обаче стигна до завоя, погледна през рамо към корена на старото дърво и отново видя как пръстът сочи пред него и му се стори, че чу крясъка на жената:
— Върви да се запознаеш с нея!
В хотела видя, че приготовленията около изисканото угощение бяха приключили и мистър Домби, майорът и закуската очакваха дамите. Несъмнено за развоя на такива обстоятелства индивидуалните качества са от голямо значение, но в случая апетитът бе удържал победа над нежните чувства; мистър Домби бе много хладен и сдържан, а майорът се пържеше в собственото си масло от силно раздразнение и възбуда. Най-сетне вратата рязко се отвори широко от туземеца и след няколко мига на нехайно бавене из коридора се появи една много цветуща, но не много млада дама:
— Скъпи мистър Домби — заговори дамата, — страхувам се, че закъсняхме, но Едит излезе да търси интересен пейзаж за рисуване и ме накара да я почакам. О, вие, най-коварният сред всички майори — подаде му тя малкото си пръстче, — здравейте!
— Мисис Скютън — обади се мистър Домби, — разрешете ми да окажа чест на моя приятел Каркър — мистър Домби несъзнателно подчерта думата „приятел“, сякаш искаше да каже „защо пък не, позволявам му да се ползува с това отличие“ — като ви го представя. Споменавал съм пред вас за мистър Каркър.
— Уверявам ви, че ми е много приятно — любезно заяви мисис Скютън.
Разбира се, на Каркър също му било много приятно. А нямаше ли да му бъде още по-приятно заради самия мистър Домби, ако мисис Скютън се бе оказала (както предположи в първия миг) същата тази Едит, за която бяха вдигнали наздравица предната вечер?
— Ах, къде, за бога, е Едит? — възкликна мисис Скютън и се огледа. — Стои още на прага и дава нареждания на Уидърс в какви рамки да сложи рисунките! Скъпи мистър Домби, ще бъдете ли така любезен…
Мистър Домби вече бе отишъл да я търси. В следващия миг той се завърна, като държеше под ръка същата елегантно облечена и извънредно красива дама, която Каркър бе срещнал сред дърветата.
— Каркър… — заговори мистър Домби. Беше толкова явно обаче, че двамата се познават, че от изумление мистър Домби замлъкна.
— Благодарна съм на джентълмена — каза Едит, като се поклони величествено, — че току-що ме избави от една неприятна, натрапчива просякиня.
— А аз съм благодарен на съдбата — отговори мистър Каркър с нисък поклон, — че ми предостави възможността да направя дребна услуга на една личност, на която с радост бих станал покорен слуга.
Когато погледът й за миг спря на него, а после се сведе надолу, той долови в блестящите й, изпитателни очи подозрението, че не се е явил в момента на своето вмешателство, а тайно я е наблюдавал по-отрано. Освен това долови, че тя на свой ред разбра по погледа му, че опасението й е напълно основателно.
— Наистина! — възкликна мисис Скютън, която се бе възползувала от случая, за да огледа мистър Каркър с лорнета си и да се увери (както високо изфъфли на майора), че в него имало сърце. — Наистина! Това е най-чудесното съвпадение, за което някога съм чувала! Само като си помисли човек! Скъпа моя Едит, толкова очевидно е, че тук има пръст съдбата, че човек едва ли не е склонен да скръсти ръце на гърдите си и да каже, също като грешните турци, че няма никой друг там освен… как го казваха и кой беше оня, другият и неговият пророк?76
Едит не благоволи да уточни този удивителен цитат от корана, но мистър Домби счете за необходимо да отбележи с учтивост някои неща.
— Огромно удоволствие ми доставя фактът — заговори мистър Домби с помпозна галантност, — че един джентълмен, така тясно свързан с мен като Каркър, е имал честта и щастието да окаже и най-малката помощ на мисис Грейнджър — тук мистър Домби й се поклони. — Но на мен ми е малко мъчно и изпитвам истинска завист спрямо Каркър — той неволно подчерта последните думи, сякаш съзнаваше, че те представляват твърде необичайно изявление, — изпитвам завист спрямо Каркър, че тази чест и щастие не са се паднали на самия мен.
Мистър Домби отново се поклони, но Едит бе все така невъзмутима и само устните й презрително се свиха.
— За бога, сър — възкликна майорът, който при появата на лакея, дошъл да ги покани на закуска, внезапно заговори оживено, — за мен е невероятно, че никой не би могъл да има честта и щастието да стреля право в главата на тези просяци, без да бъде подведен под отговорност. Ръката ми е на разположение на мисис Грейнджър, ако тя окаже чест на Дж. Б. да я приеме. Най-голямата услуга, която можете да направите на Джо в този момент, ма’ам, е да му разрешите да ви отведе до масата.
След тези думи майорът предложи ръката си на Едит. Отпред крачеше мистър Домби с мисис Скютън. Мистър Каркър вървеше отзад, усмихнато загледан в цялата групичка.
— Извънредно се радвам, мистър Каркър — заяви на масата възрастната дама, след като отново добросъвестно огледа управителя с лорнета си, — че вашата визита така благоприятно съвпада с нашата разходка. Това ще бъде най-приятното пътуване.
— Всяко пътуване би било приятно в подобна компания — увери я Каркър, — но смятам, че то и само по себе си би представлявало голям интерес.
— О! — възкликна мисис Скютън, но възторженият й възглас прозвуча вяло. — Замъкът е възхитителен!… Той напомня за Средновековието… и неща от този род… които са наистина прелестни. Нали вие обожавате Средновековието, мистър Каркър?
— Извънредно много наистина — потвърди Каркър.
— Такова възхитително време! — възкликна Клеопатра. — Изпълнено с вяра! Наситено с огън и страст! Така живописно! Така чуждо на прозата! Ах, боже мой! Само ако бяха оставили за нашия ужасен век малко повече поезия!
През цялото време, докато говореше, мисис Скютън зорко се взираше в мистър Домби, който от своя страна гледаше Едит, а тя пък слушаше, без изобщо да вдига очи.
— Ние сме ужасно реални, мистър Каркър — заяви мисис Скютън, — не е ли така?
Едва ли можеше да се намери човек, който да има по-малко основания да се оплаква от своята реалност както Клеопатра, у която имаше толкова много изкуствени неща, че от тях би могло да се създаде отделен, реално съществуващ индивид. Въпреки това обаче мистър Каркър изрази съжалението си относно нашата прекалена реалност и се съгласи, че в това отношение ние наистина сме извънредно онеправдани.
— Картините в замъка са направо божествени! — каза Клеопатра. — Надявам се, че вие обожавате картините?
— Уверявам ви, мисис Скютън — с тържествен тон започна мистър Домби да хвали своя управител, — че по отношение на картините Каркър има много изискан вкус и вродена способност да ги оценява правилно. Самият той е доста талантлив художник. Не се съмнявам, че ще бъде възхитен от вкуса и уменията на мисис Грейнджър.
— По дяволите, сър! — възкликна майор Багсток. — По мое мнение вие сте великолепният Каркър и всичко можете да вършите.
— О! — скромно се усмихна Каркър. — Вие твърде много очаквате от мен, майор Багсток. Много малко неща мога да върша. Мистър Домби така великодушно оценява моите непретенциозни умения, които човек като мен едва ли не е задължен да придобие, докато той самият, в своята съвсем различна област, се издига толкова високо над тях, че…
Мистър Каркър сви рамене и като счете, че по-нататъшните хвалби са излишни, не промълви ни дума повече.
През цялото това време Едит седеше с наведени очи и само от време на време поглеждаше към майка си, когато пламенният дух на въпросната дама се изливаше в слова. Когато обаче Каркър спря да говори, за миг тя погледна към мистър Домби. И в този миг върху лицето й се прокрадва презрително недоумение, което не остана скрито за един наблюдател, седящ усмихнат на масата.
Мистър Домби улови погледа й точно когато тъмните ресници се спускаха и се възползува от случая, за да привлече отново очите й.
— За съжаление вие многократно сте ходили в Уорик, нали? — запита мистър Домби.
— Няколко пъти.
— Страхувам се, че разходката ще ви бъде скучна.
— О, не! Съвсем не!
— Ах! Ти си същата като братовчед си Финикс, скъпа моя Едит — обади се мисис Скютън. — След като видя веднъж замъка Уорик, после го посети още петдесет пъти. Въпреки това, ако се случи утре да дойде в Лемингтън — така бих искала да дойде, скъпият ми ангел, — още на другия ден ще направи петдесет и второто си посещение.
— Не ни липсва въодушевление на всички нас, нали така, мама̀? — със студена усмивка попита Едит.
— До такава степен, скъпа моя, че това навярно смущава душевното ни равновесие — отвърна майка й, — но не се оплакваме. Собствените ни чувства са нашата награда. Ако наистина, както казва братовчед ти Финикс, сабята протрива… как се наричаше онова…
— Може би ножницата — подсказа Едит.
— Точно така… ако я протрива твърде бързо, то е само защото сабята е извънредно блестяща и ослепителна, нали разбираш, любима моя.
Мисис Скютън издаде лека въздишка, сякаш предназначена да замъгли повърхността на кинжала, който имаше за ножница нейната чувствителна гръд, и като наклони глава на една страна с маниера на Клеопатра, тя унесено и нежно се загледа в любимото си дете.
Когато мистър Домби я заговори, Едит извърна глава към него и не я обърна встрани, дори когато после разговаряше с майка си, сякаш показваше, че го удостоява с вниманието си, в случай че той има още какво да каже. В тази проява на елементарна учтивост се криеше едва ли не известно предизвикателство, сякаш учтивостта бе наложена насила или пък произтичаше от някаква търговска сделка, в която Едит с неохота участвуваше. Всичко това отново не остана скрито за същия този наблюдател, седящ усмихнат на масата. Той си спомни как я бе зърнал за пръв път, когато тя смяташе, че е сама в гората.
Тъй като мистър Домби нямаше какво друго да каже, той предложи да се отправят на път — закуската бе приключила, а майорът се беше натъпкал като прасе. По нареждане на мистър Домби каляската вече ги очакваше и двете дами, последвани от майора и Домби, се настаниха вътре. Туземецът и изпитият паж се качиха на капрата, мистър Таулинсън остана в хотела, а мистър Каркър, възседнал коня си, ги последва отзад.
Мистър Каркър се движеше в лек галоп зад каретата на разстояние около сто ярда и по време на цялото пътуване я наблюдаваше по такъв начин, сякаш бе котка, а четиримата пътници — мишки. Накъдето и да гледаше от едната или другата страна на пътя — към пейзажа в далечината с вълнообразните възвишения, вятърни мелници, житни нивя, ливади, бобови насаждения, полски цветя, ферми, купи сено и кулички, издигащи се над гората, или пък нагоре към обляното в слънце небе, където прехвърчаха пеперуди над главата му и птици изливаха своята песен, или надолу, където сенките на дърветата се преплитаха и разстилаха по пътя своя потрепващ килим, или пък право пред себе си, където надвисналите клони образуваха проходи и арки, слабо осветени от смекчената светлина, процеждаща се измежду листата — с крайчеца на окото си Каркър непрестанно следеше гордо вдигнатата глава на мистър Домби, седнал с лице към него, както и перото в бонето, потрепващо помежду им нехайно и презрително — така презрително, както неотдавна се бяха свели надменните очи при вида на този, който сега седеше отсреща им. Веднъж, само веднъж зоркият му поглед се откъсна от наблюдаваните обекти. Това стана, когато прескочи една ниска ограда и в галоп пресече полето, в резултат на което изпревари каретата, движеща се по пътя, и застана в готовност да подаде ръка на дамите, да слязат от каляската в края на пътуването си. Тогава, единствено тогава той за миг срещна погледа й, за първи път изразяващ изненада, но когато при слизането й я докосна с меката си, бяла длан, тя както преди напълно извърна поглед от него.
Мисис Скютън си бе наумила лично да поеме грижата за мистър Каркър и да му покаже красотите на замъка. Тя бе решила да хване под ръка и двамата едновременно — Каркър и майора. За това непоправимо създание, майор Багсток, най-дивия варварин по отношение на поезията, би било полезно да се движи в такава компания. Подобно случайно разпределение даде възможност на мистър Домби да придружава Едит и той изпълни задачата си, като крачеше гордо пред тях из залите с джентълменска официалност.
— Какви прекрасни времена са били, мистър Каркър — каза Клеопатра, — с чудните им крепости и милите им стари тъмници, с очарователните им места за изтезания и романтичното им чувство за мъст, с живописните им атаки, обсади и всичко останало, което прави живота наистина прелестен! Как ужасно сме се изродили!
— Да, трагично сме изостанали — съгласи се мистър Каркър.
Странността на техния разговор се заключаваше в това, че както мисис Скютън, въпреки своята екзалтация, така и мистър Каркър, въпреки своята учтивост, внимателно наблюдаваха мистър Домби и Едит. Поради тази причина, независимо от цялото им умение да водят разговор, те приказваха малко несвързано и объркано.
— Ние безспорно сме загубили всякаква вяра — заяви мисис Скютън и наостри изсъхналите си уши, тъй като мистър Домби казваше нещо на Едит. — И не сме загубили вярата в милите, стари барони, които бяха най-чудесните създания… и в милите, стари свещеници, които бяха най-войнствените хора… и дори… и дори във века на несравнимата кралица Бес — ето я там на стената, — който бе наистина златен век. Милото създание! Тя е била цялата сърце! А очарователният й баща! Надявам се, че обожавате Хари Осми!
— Много му се възхищавам — каза Каркър.
— Толкова прям е бил! — възкликна мисис Скютън. — Не е ли така? Такъв грамаден на ръст! Истински англичанин! Как добре изглежда на картините с милите си, мънички, любопитни очички и добродушната си брадичка!
— Ах, ма’ам! — възкликна Каркър и се спря. — Ако говорим за картини, вижте тази композиция! В коя световна галерия би могла да се намери равна на нея?
При тези думи усмихнатият джентълмен посочи към отворената врата, откъдето се виждаха мистър Домби и Едит, застанали сами в средата на съседната зала.
Те не си разменяха ни дума, ни поглед. Застанали един до друг, хванати под ръка, видът им бе такъв, че цели морета да се простираха помежду им, те не биха могли да бъдат по-отдалечени. Разграничаваха се дори по своята гордост — разликата не би била така голяма даже ако единият бе най-високомерният, а другият — най-скромният човек на света. Той — важен, наперен, официален, строг. Тя — необикновено пленителна и изящна, но напълно равнодушна както към себе си, така и към него и всичко наоколо, с изписано върху надменното си чело и устни презрение към собствената си прелест като към ненавистно клеймо или биеща на очи униформа. Толкова несходни и противоположни бяха те, толкова насилствено свързани от верига, изкована от неблагоприятния случай и злата съдба, че изглеждаше, сякаш картините по стените наоколо бяха потресени от неестествения съюз и всяка поотделно се взираше в тях. Сурови рицари и воини ги гледаха намръщено. Черковен служител с вдигната ръка заклеймяваше светотатството на тази двойка, готова да се изправи пред божия олтар. Тихите води от пейзажите, отразяващи слънцето в своите дълбини, предлагаха удавянето като изход, в случай че няма друг начин за спасение. Развалините крещяха: „Погледнете и вижте какво представляваме ние, влезли в брачен съюз с нежеланото време!“ Противоположни по природа животни се измъчваха взаимно, за да им дадат назидателен пример. Амури и купидони се втурваха уплашено да бягат, а в цялата история на страданието, увековечено в живописта, мъченичеството никъде не е било толкова голямо.
Въпреки това мисис Скютън бе така очарована от гледката, която мистър Каркър й бе посочил, че не се сдържа и възкликна полугласно колко мила била тази гледка и колко душа имало в нея. Едит долови думите й, обърна се и цяла се изчерви от негодувание.
— Скъпата ми Едит разбра, че й се възхищавам — каза Клеопатра, като с известна плахост я потупа по гърба с чадърчето си. — Милото ми момиче!
Отново мистър Каркър съзря вътрешната борба, на която така неочаквано бе станал свидетел в гората. Отново видя как високомерната апатичност и равнодушие надделяха и затулиха тази вътрешна борба подобно облак.
Тя не вдигна очи към него, но с незабележим, властен поглед сякаш нареди на майка си да се приближи. Мисис Скютън разбра наложителността да откликне на призива и като пристъпи бързо с двамата си кавалери, повече не се откъсна от дъщеря си.
Мистър Каркър, след като нямаше вече какво да му отвлича вниманието, започна да обсъжда картините, да подбира най-добрите и да ги посочва на мистър Домби, като не пропускаше както винаги мимоходом да подчертае величието на мистър Домби и да му засвидетелствува почит, като му наглася лорнета, намира му необходимите указания в каталога, държи му бастуна и други подобни неща. Всъщност тези услуги се дължаха не толкова на инициативата на мистър Каркър, колкото на самия мистър Домби, който съумяваше да изтъкне своята власт, като казваше с леко заповеднически и непринуден — за него — глас: „Е, Каркър, бъдете така добър да ми помогнете, моля ви!“ и усмихнатият джентълмен извършваше всичко с неизменно удоволствие.
Те разгледаха картините, зидовете, наблюдателната кула и всичко останало. Към тях не се бе присъединило ново лице и тъй като майорът мина на заден план поради сънливостта си в процеса на храносмилането, мистър Каркър се изяви със своята общителност и любезност. Отначало почти през цялото време той се обръщаше към мисис Скютън, но тъй като въпросната чувствителна дама само след петнадесет минути от разглеждането изпадна в такъв възторг от произведенията на изкуството, че бе в състояние единствено да се прозява (те действували толкова вдъхновяващо, обясни тя причината за своеобразната си проява на възхищение), така че Каркър насочи вниманието си към мистър Домби. Мистър Домби говореше малко и само от време на време казваше: „Съвсем вярно, Каркър“ или: „Наистина, Каркър“, но той мълчаливо насърчаваше Каркър да продължава и изпитваше голямо вътрешно задоволство от държането му, тъй като считаше, че някой трябва да поддържа разговора, и намираше, че забележките на Каркър отразяват идеите на самия мистър Домби, поради което навярно могат да бъдат увлекателни за мисис Грейнджър. Мистър Каркър, с присъщия си изключителен такт, нито веднъж не си позволи дързостта да се обърне директно към младата дама. Тя обаче сякаш го слушаше внимателно, макар и да не поглеждаше към него. А един-два пъти, когато той ясно подчерта своята особена смиреност, върху лицето й се прокрадна сумрачната усмивка не като лъч светлина, а като непрогледна черна сянка.
Когато най-накрая замъкът Уорик бе напълно изчерпан, както до голяма степен и самият майор — да не говорим за мисис Скютън, чиито своеобразни прояви на възторг се учестиха извънредно много, — каретата бе предоставена отново на услугите им и те потеглиха да видят някои забележителни гледки в околността. Мистър Домби с официален тон заяви, че една скица на някоя от гледките, направена от красивата ръка на мисис Грейнджър, колкото и небрежно нахвърляна да е тя, би била за него спомен от приятно прекарания ден, макар че той не се нуждаел от веществено отражение на спомена, който и без това несъмнено щял да съхрани завинаги (при тези думи мистър Домби отново се поклони). Мършавият Уидърс, стиснал под мишница скицника на Едит, получи незабавно нареждане от мисис Скютън да подаде скицника. И така, каретата спря, за да може Едит да направи рисунката, която мистър Домби щеше да скъта сред своите съкровища.
— Страхувам се, че твърде много ви безпокоя — каза мистър Домби.
— Ни най-малко. От какъв ъгъл искате да бъде направена скицата? — запита тя, като се обърна към него със същата самоналожена учтивост, както и преди.
Мистър Домби — при поредния поклон колосаната му връзка изскърца — помоли художничката сама да реши това.
— Предпочитам вие да посочите — заяви Едит.
— Да кажем тогава — отговори мистър Домби, — нека бъде оттук. Мястото изглежда подходящо за целта или пък… какво мислите ВИЕ, Каркър?
Недалеко, на преден план, се открояваше горичка, не много различна от тази, в която мистър Каркър сутринта бе плел своята паяжина от стъпки. В настоящата горичка под едно дърво имаше пейка, поразително напомняща на вид мястото, където управителят бе прекъснал плетенето на паяжината си.
— Мога ли да се осмеля да обърна внимание на мисис Грейпджър — рече Каркър, — че оттук се разкрива една интересна, едва ли не забележителна гледка?
Тя погледна натам, накъдето сочеше той с камшика си, и мигновено извърна очи към лицето му. От момента на запознаването им досега това бе вторият поглед, който си разменяха — той твърде много приличаше на първия, но бе по-красноречив.
— Харесва ли ви тази гледка? — обърна се Едит към мистър Домби.
— Мога само да бъда възхитен — отвърна й мистър Домби.
И така, каретата се приближи до мястото, от което мистър Домби щеше да бъде възхитен. А Едит, без да се помръдва от седалката, разтвори скицника със свойствената си надменна безучастност и започна да рисува.
— Всичките ми моливи са изтъпени — каза тя, като спря и ги повъртя в ръце.
— Моля да ми разрешите да помогна — обади се мистър Домби. — Впрочем Каркър по-добре ще се справи, тъй като разбира от тези работи. Каркър, бъдете така добър да се погрижите за моливите на мисис Грейнджър.
Мистър Каркър се приближи до вратата на каретата от страната на мисис Грейнджър и като пусна юздата върху шията на коня си, пое с усмивка и поклон моливите от ръката й и без да слиза от седлото си, спокойно започна да ги остри. След като свърши, той поиска разрешение да ги държи и да й подава поотделно необходимия молив. По този начин мистър Каркър, изричайки много похвали относно изключителната дарба на мисис Грейнджър, особено при изобразяването на дърветата, не се откъсна от нея и през цялото време следи рисунката й. Междувременно мистър Домби стоеше в каретата прав като свещ, напомнящ достолепно привидение, и също наблюдаваше всичко, а Клеопатра и майорът си гукаха помежду си като два престарели гълъба.
— Доволен ли сте от рисунката, или трябва да й придам по-завършен вид? — запита Едит, като показа скицата на мистър Домби.
Мистър Домби заяви, че нямало нужда нито от един щрих повече — рисунката била самото съвършенство.
— Тя е направо изключителна — възкликна Каркър и показа целите си розови венци в потвърждение на хвалбата си. — Изобщо не съм очаквал подобна красота и прелест.
Тези думи биха могли да се отнасят както до творбата, така и до твореца. Мистър Каркър обаче бе напълно открит — не само устата му, но и цялата му душа. Той продължи да се държи по същия начин, докато прибираха скицата, направена за мистър Домби, както и принадлежностите за рисуване. Тогава той подаде моливите (сдържано му поблагодариха за оказаната помощ, но не го удостоиха с поглед), дръпна юздата, отиде отзад и отново последва каретата.
Докато яздеше, той навярно си мислеше, че дори тази банална скица бе направена и предадена на собственика й, сякаш бе предварително спазарена и съответно закупена. Навярно си мислеше, че макар и Едит да се бе отзовала с най-голяма готовност на молбата на мистър Домби, върху надменното й лице, надвесено над рисунката или пък насочено към изобразявания пейзаж в далечината, се четеше ранената гордост на жена, въвлечена в гнусна и недостойна сделка. Той навярно си мислеше за неща от този род, но безспорно усмивката не слизаше от устата му и докато привидно се оглеждаше безгрижно наоколо, изпитващ наслада от свежия въздух и ездата, непрестанно все така зорко следеше каретата с крайчеца на окото си.
Еднодневната екскурзия приключи с разходка сред спохожданите от духове руини на Кенилуърт и посещение на няколко други живописни места — повечето от тях, както напомни мисис Скютън на мистър Домби, Едит била вече рисувала, както той самият забелязал при разглеждането на пейзажите й. Мисис Скютън и Едит бяха откарани до квартирата им. Клеопатра любезно покани мистър Каркър да посети дома им вечерта заедно с мистър Домби и майора, за да чуе музикалните изпълнения на Едит. След това тримата джентълмени потеглиха към своя хотел да вечерят.
Вечерта протече съвсем по същия начин като предната, с тази разлика само, че за двадесет и четири часа майорът бе станал много по-тържествуващ и по-малко тайнствен. Отново се вдигна тост за Едит. Мистър Домби отново бе приятно смутен. А мистър Каркър изразяваше пълното си разбиране и одобрение.
Нямаше други гости освен тях в дома на мисис Скютън. Скиците на Едит бяха пръснати из стаята, навярно повече на брой от друг път. Уидърс, изпитият паж, сервира малко по-силен от обичайния чай. Арфата беше на мястото си, пианото — също и Едит пя и свири. Но дори музикалните си изпълнения по нареждане на мистър Домби Едит изсвири, тъй да се каже, по същия непреклонен начин. Ето така.
— Едит, скъпа, обична моя — обърна се към нея мисис Скютън половин час след чая, — уверена съм, че мистър Домби умира от нетърпение да те чуе.
— Сигурна съм, че на мистър Домби не му липсва смелостта сам да изрази желанието си, мама̀.
— Ще ви бъда безкрайно благодарен — обади се мистър Домби.
— Какво предпочитате?
— Навярно пианото — колебливо отговори мистър Домби.
— Както желаете. Само трябва да изразите волята си.
И тя засвири на пианото. Същото се повтори с арфата, както и с пеенето и с избора на песните и музикалните произведения. Леденото и неохотно, но в същото време подчертано бързо изпълнение на волята му, която той й налагаше единствено на нея, достатъчно силно биеше на очи, за да убегне от зоркия поглед на мистър Каркър, въпреки притегателната сила на пикета. Не се изплъзна от зрението му и фактът, че мистър Домби очевидно се гордее със своята власт и му е приятно да я изтъква.
Въпреки всичко мистър Каркър игра толкова добре — няколко пъти с майора, а после с Клеопатра, която дебнеше мистър Домби и Едит с взор, по-остър и от взора на ястреб, — че още повече се издигна в очите на дамата-майка. А когато на сбогуване изрази съжалението си, че на следния ден трябвало да се завърне в Лондон, тя го увери, че тъй като душевното сходство не се срещало всеки ден, на тях тепърва им предстояло да се виждат.
— Надявам се, че така ще бъде — каза мистър Каркър и като хвърли многозначителен поглед към отдалечената от тях двойка, се отправи към вратата, следвайки майора. — Смятам, че така ще бъде.
Мистър Домби, сбогувал се официално с Едит, се наклони или по-скоро направи опит да се наклони над канапето на Клеопатра и полугласно рече:
— Помолих мисис Грейнджър да ми разреши утре сутринта да я посетя — със специално намерение — и тя ми определи да дойда в дванадесет часа. Мога ли да се надявам, че след това ще имам удоволствието, мадам, да разговарям с вас, ако си бъдете в къщи?
Клеопатра бе толкова развълнувана и трогната, когато чу тези безспорно загадъчни слова, че можа само да притвори очи, да поклати глава и да поднесе на мистър Домби ръката си, която мистър Домби улови, но тъй като не знаеше какво точно да прави с нея, я пусна.
— Домби, да вървим! — извика майорът, като надникна от вратата. — По дяволите, сър, старият Джо категорично възнамерява да предложи да се смени името „Ройъл“ на хотела и той да бъде наречен „Тримата весели ергени“ в чест на нас тримата с мистър Каркър.
При тези думи майорът потупа мистър Домби по гърба и като намигна през рамото му на дамите — в главата на Багсток застрашително бе нахлула кръв, — изведе мистър Домби навън.
Мисис Скютън се бе излегнала на канапето, Едит седеше настрана, близо до арфата си, потънала в мълчание. Майката си играеше с ветрилото и току поглеждаше крадешком към дъщеря си, но дъщерята, свела очи, бе обзета от такива мрачни размишления, че не можеше да бъде обезпокоявана в такъв момент.
Цял час прекараха те така, без да си разменят нито дума, докато се появи прислужницата на мисис Скютън според установения порядък, за да приготви малко по малко старата дама за лягане. В късната доба тази прислужница трябваше да има облика не на жена, а на скелет, с коса и слънчев часовник в ръка, тъй като нейният допир приличаше на допира на Смъртта. Разкрасеното лице увехна от досега на пръстите й, тялото се съсухри, косата се смъкна надолу, тъмните вити вежди изчезнаха и на тяхно място изникнаха сиви, редки косъмчета, безкръвните устни хлътнаха, кожата стана мъртвешки бледа и отпусната. Върху канапето на Клеопатра седеше изнемощяла, жълта старица с тресяща се глава и зачервени очи и сгушена в омазнената си фланелена роба, тя имаше вид на неугледен вързоп.
Когато останаха сами и тя се обърна към Едит, самият й глас се бе променил.
— Защо не ми казваш — пискливо рече тя, — че имате уговорка утре той да дойде тук?
— Защото на теб това ти е известно — отвърна Едит, — майко!
С каква насмешка произнесе тя последната дума!
— На теб ти е известно, че той ме купи — продължи тя. — Или по-точно, че ще го направи утре. Той добре обмисли покупката си, показа я на приятеля си, дори се гордее с нея, смята, че тя му подхожда и ще му струва сравнително евтино. Утре той ще я закупи. Боже мой, как можах да доживея такова нещо и да го изпитам!
Представете си как върху едно-единствено прекрасно лице се изписа цялото съзнателно самоунижение и бурно негодувание на стотина жени, горди и страстни по природа! Това лице се скри от две бели, разтреперани ръце.
— Какво искаш да кажеш? — гневно запита майката. — Нима ти още от дете…
— Дете! — повтори Едит и погледна към нея. — Кога съм била дете? Какво детство си ми създала ти? Аз бях жена — лукава, хитра, користна, хвърляща въдици на мъжете — още преди да познавам самата себе си или пък теб, дори преди да разбирам още недостойната и жалка цел на всяка усвоена от мен нова уловка. Ти си родила жена. Погледни я сега. Тази вечер тя достигна връхната си точка.
Докато говореше така, Едит удари с ръка красивата си гръд, сякаш желаеше да се самоунищожи.
— Погледни ме — продължи тя. — Погледни тази, която не знае какво значи да имаш чиста душа и да обичаш. Погледни тази, която е обучавана как да измисля примамки и поставя капани в годините, когато децата се забавляват с игри, тази, която бе омъжена съвсем млада — макар и вече пресметлива като възрастна — за човек, към когото не изпитвах нищо друго освен безразличие. Погледни ме, погледни тази, която той остави вдовица, напускайки света, преди още да е получил завещаното му наследство — едно божие наказание за теб, напълно заслужено! — и ми кажи какво представлява моят живот от десет години насам.
— Полагахме всички усилия да ти обезпечим една завидно положение — отговори майка й. — Такъв беше животът ти. Сега вече ти постигна това.
— Не е имало роб на пазара или кон на панаира, който да е бил така показван, предлаган, оглеждан и излаган на показ, както аз съм била през тези десет позорни години, майко — извика Едит с пламнало чело, отново горестно наблягайки на последната дума. — Не е ли така? Не станах ли пословична сред всички мъже? Не тичаха ли подире ми глупци, развратници, хлапаци, изкуфели старци, а после един по един ме изоставяха и си отиваха, защото при цялото ти лукавство ти беше съвсем прозрачна, да, и твърде целенасочена, въпреки лицемерните ти превземки, докато накрая едва ли не си създадохме лоша слава. Нима не се примирявах с обстоятелството да бъда оглеждана и опипвана — извика тя с искрящи очи — из повечето големи курорти, отбелязани върху картата на Англия? Нима не съм била предлагана навсякъде като амбулантна стока, докато не угасна у мен и последната искрица на уважение към собствената ми личност и не станах противна сама на себе си? Не беше ли такова моето късно детство? Не съм имала никакво преди това. Точно тази вечер не ми разправяй, че съм имала детство.
— Ти би могла поне двадесет пъти досега да се омъжиш за добра партия, Едит — каза майка й, — само ако бе проявила малко по-голяма благосклонност.
— Не! Този, който ме вземе, такава отрепка, каквато съм, с пълно основание заслужаваща да бъде считана за отрепка — каза тя, разтреперана от силен срам и неукротима гордост, и изправи глава, — трябва да ме вземе само по този начин, както ме взима този мъж — без никакви опити от моя страна да го примамвам. Той ме вижда, изложена на търга, и смята, че е добре да ме купи. Нека да го стори! Когато дойде да ме огледа — вероятно за да предложи цената, — той пожела да види списъка на моите умения. Аз му го представих. Когато поиска да му демонстрирам някое от тях, за да се уверят приятелите му, че покупката е разумна, попитах го какво точно желае да направя и изпълнявах волята му. Нищо повече няма да сторя. Той прави покупката си по свой избор, има съзнание за стойността й и за силата на парите си. Надявам се, че няма да се разочарова. АЗ не съм препоръчвала сделката и не съм настоявала за нея. Нито пък ти, доколкото можах да предотвратя подобно нещо.
— Странно говориш тази вечер, Едит, с родната си майка.
— И на мен така ми се струва, но на мен ми изглежда по-странно, отколкото на теб — каза Едит. — Възпитанието ми обаче отдавна е приключило. Вече съм твърде стара и с течение на времето съм паднала твърде ниско, за да тръгна по нов път, да възпра теб и да спася себе си. Зародишът на всичко онова, което пречиства женската душа, облагородява я и я извисява, не се е развил у мен и сега, когато съм преизпълнена с презрение към себе си, няма какво да ме крепи.
В гласа й се долови покъртителна горест, но веднага изчезна, когато Едит отново заговори с презрително свити устни.
— И така, тъй като сме с благороден произход, но бедни, доволна съм, че по този начин ще забогатеем. Едно мога да кажа само — останах вярна на целта, която имах силата да си поставя (едва не казах твърдостта, като имам предвид твоето присъствие край мен, майко), и не съблазних онзи човек.
— Онзи човек ли! — възкликна майка й. — Говориш така, сякаш го мразиш.
— А ти си въобразяваше, че го обикнах, така ли? — отвърна тя, като се спря посред стаята и се обърна. — Трябва ли да ти казвам — продължи тя, втренчила очи в майка си, — че той е човекът, който ни опозна прекрасно и ни видя ясно като на длан, и че в негово присъствие изпитвам по-малко уважение и доверие към собствената си личност, отколкото пред самата себе си, дотолкова съм унижена от неговото вникване в душата ми?
— Предполагам — хладно заговори майка й, — че нападките ти се отнасят до бедния, нещастен… как се казваше… мистър Каркър. Липсата ти на уважение и доверие към собствената ти личност във връзка с въпросното лице (той ми прави впечатление на много приятен човек) едва ли може да повлияе много на твоето семейно положение. Защо ме гледаш така свирепо? Да не би да се чувствуваш болна?
Едит внезапно сведе глава, сякаш бе ужилена, и притисна лицето си с ръце. Неудържими конвулсии пробягнаха из цялото й тяло, но бързо изчезнаха и с обичайната си горда походка тя излезе от стаята.
Тогава отново се появи прислужницата, на която й се полагаше да бъде скелет, и като подаде ръка на господарката си — наред с прелестта си мисис Скютън сякаш бе загубила и маниерите си и заедно с фланелената роба бе надянала парализата, — събра останките на Клеопатра с другата си ръка и ги отнесе, за да бъдат готови за възкресението на следващия ден.
Глава XXVIII
Промени
— Най-сетне настана денят, Сузан — обърна се Флорънс към превъзходната Нипър, — да се завърнем отново в нашия тих дом.
Сузан си пое дъх с такава изразителност, която не се поддава на никакво описание, и като уталожи по-нататък чувствата си с многозначително изкашляне, отвърна:
— Твърде тих наистина, мис Флой, няма съмнение в това. Прекалено тих.
— Случвало ли ти се е — унесено заговори Флорънс след кратки размишления, — случвало ли ти се е, когато съм била малко дете, да срещнеш този джентълмен, който вече три пъти си направи труда да дойде на кон дотук, за да разговаря с мен… струва ми се три пъти, Сузан?
— Три пъти, мис — потвърди Нипър. — Веднъж, когато се разхождахте навън със старите Скет…
Флорънс й хвърли кротък поглед и мис Нипър се поправи:
— Искам да кажа, със сър Барнет и съпругата му, мис, както и с младия джентълмен. И още две вечери оттогава.
— Когато съм била малко дете и са идвали хора при татко, виждала ли си някога този джентълмен у дома, Сузан? — запита Флорънс.
— Знаете ли, мис — отвърна прислужницата, след като поразмисли малко, — наистина не бих могла да кажа, че съм го виждала някога. Когато почина вашата скъпа, бедна майка, мис Флой, аз току-що бях постъпила на работа у вас, разбирате ли, и МОЕТО място беше — Нипър навири нос, сякаш искаше да каже, че мистър Домби винаги съзнателно е подценявал заслугите й — на етажа на тавана.
— Наистина — все така унесено отвърна Флорънс — ти едва ли би могла да знаеш кой е идвал у дома. Съвсем забравих.
— Знам само това, което говорехме за семейството и посетителите, мис — каза Сузан, — и което чувах да се разправя, макар че кърмачката преди мисис Ричардс отправяше злобни намеци, че съм била любопитно хлапе, когато се присъединявах към компанията им, но това може да се обясни единствено с факта, че бедното създание имаше навика да се напива — заяви Сузан с известна снизходителност, — поради което й наредиха да напусне и тя напусна.
Флорънс, седнала до прозореца в спалнята си, подпряла с ръка лицето си, седеше, загледана навън, и до такава степен бе погълната от собствените си мисли, че едва ли чуваше какво й говори Сузан.
— Във всеки случай, мис — продължаваше Сузан, — много добре си спомням, че същият този джентълмен, мистър Каркър, почти винаги е бил такова високопоставено лице при баща ви, каквото е сега. Тогава в къщата се говореше, мис, че той ръководел всички дела на баща ви в Сити, че се справял с цялата работа и че вашият татко се съобразявал с него повече, отколкото с когото и да било друг, което, моля за извинение, мис Флой, не е бог знае какво, тъй като баща ви никога не се е съобразявал с друг човек. Знаех това, независимо че съм била любопитно хлапе.
Сузан Нипър, почувствувала се засегната при спомена за кърмачката преди мисис Ричардс, силно наблегна на думите „любопитно хлапе“.
— За това, че мистър Каркър не се е провалил, мис — продължи тя, — а се е задържал на мястото си и е запазил доверието на баща ви, аз знам от непрестанните приказки сред прислугата на оня Пърч, който често идва в къщата, и макар че е най-голямото нищожество на света, мис Флой, и че направо къса на всички нервите, Пърч е много наясно какво точно става в Сити и казва, че баща ви не правел нищо без мистър Каркър и че оставял всичко на мистър Каркър, и че действувал според съветите на мистър Каркър, и че държал винаги мистър Каркър подръка и намирам, че той смята — този съвсем невзрачен Пърч, — че като изключим баща ви, индийският император е невинен младенец в сравнение с мистър Каркър.
Нито една дума от казаното не бе пропусната от Флорънс, която, заинтригувана от обясненията на Сузан, вече не гледаше разсеяно през прозореца навън, а се бе вторачила в прислужницата си и слушаше внимателно.
— Да, Сузан — каза тя, когато въпросната млада дама приключи. — Убедена съм, че той се ползува с доверието на баща ми и е негов приятел.
Този въпрос се бе загнездил в главата й и я занимаваше от няколко дни. При двете си посещения, последвали първото му, мистър Каркър бе наложил една дискретност между него и нея, наложил бе някакво свое право да й съобщи тайнствено и крадешком, че за кораба още нямало никакви известия, наложил й бе неуловима, сдържана власт и влияние върху нея и всичко това предизвикваше у Флорънс недоумение и голямо безпокойство. Тя не беше способна да отблъсне или разкъса паяжината, в която той постепенно я оплиташе, защото за подобно нещо се изискваха съответните умения и познания за света, за да се противопостави на неговото лукавство, а Флорънс не притежаваше нито едното, нито другото. Вярно, той й беше казал единствено, че за кораба нямало сведения и се страхувал, че се е случило най-лошото. Но Флорънс бе силно разтревожена откъде може да знае, че тя се интересува от кораба и какво право има да й намеква тайнствено и коварно за това, което му е известно на него.
В съзнанието на Флорънс образът на мистър Каркър придобиваше тревожна притегателност поради поведението на джентълмена и поради нейния непрестанно засилващ се навик да мисли за това поведение с недоумение и безпокойство. Тя понякога ясно си припомняше чертите му, гласа и маниерите му — прибягваше до това средство, за да сведе Каркър до нивото на обикновения човек, който няма по-силно въздействие върху нея от когото и да било друг, но пак не успяваше да разсее неясния смут. При това той никога не се въсеше и не я гледаше с неприязън или враждебност, а бе винаги усмихнат и приветлив.
От друга страна, Флорънс, преследваща неотклонно своята цел по отношение на баща си и твърдо придържаща се към решението да счита, че тя самата, не по своя воля, е причина за студенината и отчуждението в отношенията им, изведнъж се сещаше, че въпросният джентълмен е доверен приятел на баща й и тя започваше с натежало сърце да си мисли дали нейната засилваща се склонност към неприязън и страх спрямо Каркър не произтича от същия този скрит в нея недостатък, който бе отблъснал любовта на баща й и я бе направил толкова самотна. Тя се опасяваше, че може би е така. Понякога бе убедена, че е именно така. След това решаваше, че ще се опита да превъзмогне това нередно чувство. Самоубеждаваше се, че вниманието на бащиния й приятел е чест и награда за нея, и се изпълваше с надеждата, че като се съобразява търпеливо с него и проявява доверие към него, тя ще извърви с изранените си крака трънливия път, водещ към сърцето на баща й.
И така, без да има с кого да се посъветва — всяко обръщане за съвет към когото и да било неизбежно би представлявало оплакване от баща й, — кротката Флорънс се мяташе сред неспокойното море на съмнението и надеждата. А мистър Каркър, наподобяващ люспесто чудовище от дълбините, плуваше ниско и не откъсваше от нея лъскавите си очи.
Сега Флорънс имаше още една причина да мечтае за завръщането си у дома. Уединеният й живот по-пълно съответствуваше на поетия от нея път, изпълнен с плахи надежди и съмнения. Понякога я обхващаше безпокойство, че по време на отсъствието си ще пропусне някой благоприятен случай да засвидетелствува своята обич към баща си. Бог е свидетел, че в това отношение бедното дете би могло да бъде напълно спокойно. Отритнатата й любов обаче пърхаше в сърцето й и дори в сънищата й литваше нависоко и подобно прелетна птичка, завърнала се у дома, се сгушваше върху гърдите на баща си.
За Уолтър тя мислеше често. Ах, твърде често, когато нощта бе мрачна, а вятърът духаше около къщата! Надеждата обаче не напускаше сърцето й. До такава степен е трудно на младите и пламенни хора, дори с жизнен опит като нейния, да си представят как младостта и пламенността могат да бъдат угасени подобно треперливо пламъче и как яркият ден на живота в своя разцвет може да се превърне в нощ, че надеждата не я напускаше. Тя често лееше сълзи за страданията на Уолтър, но рядко за предполагаемата му смърт — съвсем рядко, и то за кратко.
Тя писа на стария майстор на корабни уреди, но не получи отговор на писмото си, което впрочем не се нуждаеше от отговор. Така стояха нещата с Флорънс в деня, когато рано сутринта се отправяше с радост към дома си и се завръщаше към предишния си, уединен живот.
Доктор и мисис Блимбър, съпровождани (съвсем не по негова воля) от драгоценния им питомник, младия мистър Барнет, вече се бяха завърнали в Брайтън и въпросният млад джентълмен заедно със своите спътници, поели към върховете на Парнас, несъмнено бяха възобновили своите постоянни занимания. Ваканцията бе приключила и повечето млади гости във вилата се бяха разотишли, а и на продължилата дълго визита от страна на Флорънс дойде краят.
Имаше един гост обаче, който, макар и неотседнал в къщата, неизменно засвидетелствуваше своето внимание към семейството и продължаваше да им бъде предан. Това беше мистър Тутс — от няколко седмици той бе възобновил познанството си със Скетълс младши, което беше имал щастието да завърже през онази вечер, когато разкъса веригите на доктор Блимбър и надянал пръстена, литна на свобода, — който сега ги посещаваше редовно през ден и оставяше пълна колода визитни картички на вратата, толкова много на брой, че цялата церемония приличаше на партия вист, където мистър Тутс раздаваше, а прислужникът бе негов партньор. Освен това Тутс, осенен от дръзката, но уместна идея непрестанно да напомня на семейството за себе си (има основания да се предполага обаче, че този хитър план се бе породил в изобретателната глава на Петела), се снабди с катер с шест гребла — екипажът се състоеше от приятели-гребци на Петела и се управляваше собственоръчно от въпросната знаменита личност, като за целта Петела обличаше яркочервена пожарникарска куртка и прикриваше под зелена козирка постоянно получаваните синини. Преди да пусне в действие плавателния съд, мистър Тутс се допита до мнението на Петела относно един такъв хипотетичен случай: ако се предположи, че Петела е влюбен в някоя млада дама на име Мери и му хрумне мисълта да си набави своя собствена лодка, как би нарекъл той тази лодка. Петела отвърна, като подкрепи думите си с множество най-тържествени уверения, че би я нарекъл или „Папагалът“, или „Щастието на Петела“. След дълги размишления и голямо умствено напрежение мистър Тутс усъвършенствува тази идея и реши да нарече лодката си „Радостта на Тутс“ — един тънък комплимент спрямо Флорънс, който не можеше да не бъде оценен от всеки, познаващ въпросните лица.
Излегнал се върху алени възглавници в красивата си барка, навирил крака, мистър Тутс изпълняваше своя замисъл, като се носеше по реката цели дни и седмици наред, сновеше напред-назад около градината на сър Барнет, нареждаше на екипажа си непрестанно да пресича реката под остър ъгъл, за да може Тутс по-добре да се покаже пред евентуалните наблюдатели от прозорците на сър Барнет, и караше „Радостта на Тутс“ да прави маневри, които предизвикваха пълно изумление у всички съседни крайбрежни жители. Когато обаче му се случваше да съзре някого на брега на реката в градината на сър Барнет, мистър Тутс неизменно си придаваше вид, че минава оттам по най-странно и невероятно стечение на обстоятелствата.
— Как сте, Тутс? — питаше сър Барнет, като му махаше с ръка от поляната, докато ловкият Петел насочваше лодката право към брега.
— Здравейте, сър Барнет — отвръщаше мистър Тутс. — Каква изненада да срещна тук именно ВАС!
Със свойствената си съобразителност мистър Тутс винаги казваше тези думи, сякаш това не бе домът на самия сър Барнет, а някоя необитаема сграда на брега на Нил или Ганг.
— Никога не съм бил толкова изненадан! — възкликваше мистър Тутс. — Тук ли е мис Домби?
Веднага след това навярно се появяваше Флорънс.
— О, Диоген се чувствува много добре, мис Домби — извикваше мистър Тутс. — Тази сутрин аз се отбих да питам.
— Много съм ви благодарна — чуваше се в отговор приятният глас на Флорънс.
— Няма ли да слезете на брега, Тутс? — предлагаше тогава сър Барнет. — Хайде! Не бързате за никъде. Елате да се видим.
— О, няма никакво значение, благодаря ви — отвръщаше мистър Тутс, като се изчервяваше. — Мислех си, че навярно мис Домби ще иска да се осведоми, затова. Довиждане!
И бедният мистър Тутс, който умираше от желание да приеме поканата, но му липсваше куражът да го стори, с натежало сърце даваше знак на Петела и „Радостта“ отплуваше, цепеща водата като стрела.
В деня на заминаването на Флорънс още от сутринта „Радостта“ стоеше в пълния си блясък до брега пред градинските стъпала. Когато след разговора си със Сузан Флорънс слезе да се сбогува, тя завари мистър Тутс да я чака в гостната.
— О, здравейте, мис Домби — каза стреснатият Тутс, изпадащ винаги в ужасен смут, когато се осъществяваше съкровеното му желание и му се удаваше възможност да разговаря с нея. — Благодаря, чувствувам се отлично наистина, надявам се, че вие също и Диоген вчера бе добре.
— Много сте любезен — отвърна Флорънс.
— Благодаря, няма никакво значение — отвърна мистър Тутс. — Смятах, че навярно няма да имате нищо против в това хубаво време да се върнете по вода, мис Домби. В лодката има достатъчно място и за прислужницата ви.
— Много съм ви признателна — колебливо отвърна Флорънс. — Наистина много… но предпочитам да не пътувам по вода.
— О, няма никакво значение — отвърна мистър Тутс. — Довиждане!
— Няма ли да почакате да видите лейди Скетълс? — учтиво попита Флорънс.
— О, не, благодаря — отговори мистър Тутс. — Няма изобщо никакво значение.
Колко плах бе мистър Тутс в такива случаи и колко развълнуван! Но тъй като в този момент влезе лейди Скетълс, той веднага бе обхванат от непреодолимо желание да се осведоми как се чувствува тя и да изрази надеждата, че е добре. Изключено бе мистър Тутс да подмине ръкуването си с нея и в този момент се появи сър Барнет, в когото той веднага се вкопчи с отчаяна настойчивост.
— Уверявам ви, Тутс, днес ние се разделяме — заяви сър Барнет, като се обърна към Флорънс — със слънчицето в нашия дом.
— О, няма никакво зна… искам да кажа, да, разбира се — неуверено измънка смутеният Тутс. — ДОВИЖДАНЕ!
Въпреки че наблегна силно на последната дума, вместо да си отиде, мистър Тутс продължаваше да стои, като се озърташе разсеяно. За да го облекчи, Флорънс започна да изразява благодарността си към лейди Скетълс на сбогуване и подаде ръка на сър Барнет.
— Мога ли да ви помоля, скъпа мис Домби — заговори стопанинът на дома, докато я изпровождаше до каретата, — да предадете моите най-сърдечни поздрави на скъпия си баща.
Флорънс се разтревожи от тази заръка, тъй като й се струваше, че мами сър Барнет, като го кара да вярва, че любезността, проявявана към нея, е насочена също и към баща й. След като не можеше обаче да даде никакво обяснение, тя се поклони и му благодари, като отново си помисли, че еднообразният й дом, в който нямаше подобни неловки положения и напомняния за мъката й, бе за нея най-естественото и добро убежище.
Новите й приятели и познати, които не си бяха още заминали, дойдоха тичешком от стаите си или градината, за да й кажат довиждане. Те всички до един се бяха привързали към Флорънс и много държаха да се сбогуват с нея. Дори прислугата съжаляваше, че тя си тръгва и слугите я придружиха до вратата на каретата, като й кимаха и й се кланяха. Когато Флорънс огледа любезните лица и различи сред тях сър Барнет и съпругата му, както и мистър Тутс, който се кискаше и гледаше към нея отдалече, тя си спомни за вечерта на заминаването им заедно с Пол от дома на мистър Блимбър. При потеглянето на каретата цялото й лице бе мокро от сълзи.
Горестни сълзи, но също така и успокоителни, защото в душата й се надигнаха по-приятните спомени, свързани с еднообразния дом, в който сега се връщаше, и той й стана по-скъп. Струваше й се, че много време е минало, откакто бе бродила из безмълвните стаи, откакто за последен път се бе промъкнала, безшумно и плахо, в покоите на баща си, откакто бе усещала във всеки отделен миг от ежедневието си тържественото, но успокояващо присъствие на починалите й скъпи хора. Освен това настоящата прощална сцена напомни за сбогуването й с бедния Уолтър, за вида му и изречените от него думи през онази нощ, за забелязаната от Флорънс нежност у него към тези, които оставя след себе си, съчетана със смелост и силен дух. Кратката житейска история на Уолтър също така бе свързана със стария дом, поради което този дом придобиваше нови права и власт над сърцето й.
Отправяйки се към дългогодишния си дом, дори Сузан Нипър поомекна малко. Макар че той бе мрачен и тя със сурова справедливост осъждаше тази негова мрачност, Сузан прояви голямо великодушие към него.
— Не отричам, мис, че се радвам отново да го видя — заяви Нипър. — Няма с какво много да се похвали човек в него, но не бих го нито изгорила, нито съборила.
— Ще ти е приятно да обходиш старите стаи, нали, Сузан? — усмихнато запита Флорънс.
— Е, мис — отвърна Нипър, която колкото повече приближаваха към дома, толкова повече омекваше спрямо него, — не отричам, че е така, макар че твърде вероятно е още утре да ги намразя.
Флорънс чувствуваше, че самата тя намира там много по-голям покой, отколкото където и да било другаде. По-удобно и лесно й беше да крие тайната си там, сред високите тъмни стени, вместо да я носи сред ярката светлина и да се опитва да я затуля от очите на щастливите тълпи хора. По-лесно й бе да се отдава на заниманията на своето предано сърце, когато бе сама и нямаше опасност да се отчая наново поради присъствието на други предани сърца наоколо. По-лесно й беда се надява, да се моли, да продължава да обича неизменно и търпеливо, макар и пренебрегвана, в тихото светилище на тези спомени — въпреки че всичко наоколо й се разпадаше, загниваше и покриваше с ръжда, — отколкото на ново място, независимо до каква степен то бе изпълнено с радост. Тя с удоволствие посрещаше възобновяването на предишния си омагьосан, нереален живот и жадуваше старата черна врата отново да се хлопне зад гърба й.
Изпълнени с такива мисли, те излязоха на дългата и неприветлива улица. Флорънс не седеше от тази страна на каретата, откъдето би се виждал домът й, и като наближиха, тя надникна от прозореца и потърси с поглед децата от другата страна на улицата.
В този момент възклицанието на Сузан я накара бързо да се обърне.
— Ах, боже мой — задавено извика Сузан, — къде е изчезнала нашата къща?
— Нашата къща ли? — повтори Флорънс.
Сузан се дръпна от прозореца, отново си подаде главата, а когато каретата спря, тя отново се дръпна и загледа господарката си в недоумение.
Цялата къща, от основите до покрива, бе плътно обвита от скеля. Грамади от тухли и камъни, купчини хоросан и камари дървен материал задръстваха надлъж и нашир широката улица от едната страна. На стените й бяха подпрени стълби и по тях се движеха нагоре-надолу работници. По площадките на скелята работеха хора. Вътре се трудеха декоратори и бояджии. Пред вратата една каруца стоварваше огромни рула декоративни тапети. Там спря и товарната кола на доставчик на мебели. През счупените зейнали прозорци не се виждаха никакви мебели из стаите — из целия дом от кухненските до таванските помещения не се мяркаше нищо друго освен работници и инструменти, използувани от различните занаяти. Както навън, така и вътре имаше зидари, бояджии, дърводелци, каменоделци, чукове, корита с вар, четки, търнокопи, триони, мистрии — всички задружно работеха заедно.
Флорънс слезе от каретата, недоумяваща дали може това да е тяхната къща, и изведнъж видя Таулинсън, със загоряло от слънцето лице, застанал на вратата да я посрещне.
— Случило ли се е нещо? — запита Флорънс.
— О, не, мис.
— Големи промени се правят.
— Да, мис, големи промени — съгласи се Таулинсън.
Флорънс мина покрай него като насън и бързо се качи горе. В гостната, тънала дълго време в полумрак, бе нахлула ослепителна светлина и навсякъде се виждаха подвижни стълби, поставки и мъже с книжни шапки на главите, изкачили се нависоко. Портретът на майка й бе изчезнал заедно с останалите подвижни вещи, а в светлия квадрат, където беше висял той, се четяха написаните с тебешир думи: „Стаята да се облицова. В зелено и златно.“ По стълбището бяха натрупани греди и летви както пред къщата и множество стъклари и заварчици подобно олимпийци се трудеха в различни пози и се протягаха към прозорчето на тавана. Отвътре нейната стая не бе пипната още, но отвън се издигаха греди и дъски, които затуляха светлината. Тя бързо отиде горе в другата спалня, където се намираше малкото легло — отвън през прозореца надничаше тъмен мъж с гигантски ръст, с лула в устата и вързана на главата носна кърпа.
Сузан Нипър, която от известно време диреше Флорънс, я намери именно там и й каза, ако обичала да слезе долу при баща си, тъй като той искал да говори с нея.
— Той у дома! И иска да разговаря с мен? — възкликна Флорънс, цялата разтреперана.
Сузан, безкрайно по-объркана от самата Флорънс, повтори даденото й нареждане. Без да се колебае нито за миг, Флорънс, бледа и развълнувана, се втурна отново надолу. Докато слизаше, си мислеше дали да се осмели да го целуне. Силното желание в душата й вдъхна решителност и тя си намисли да го стори.
Баща й навярно е усетил как силно бие сърцето й, когато Флорънс застана пред него. Още миг и разтуптяното й сърце ще се притисне до гръдта му…
Той обаче не беше сам. С него бяха две дами и Флорънс се спря. Тя с такава мъка се опита да превъзмогне чувствата си, че ако буйният й приятел Дио не се бе втурнал и я обсипал с ласки, приветствувайки завръщането й у дома — при което една от дамите нададе лек писък и по този начин вниманието се отклони от Флорънс, — тя би припаднала и се свлякла на пода.
— Флорънс — обади се баща й и й подаде ръка така сдържано, че тя не помръдна от мястото си. — Здравей!
Флорънс пое ръката му с две ръце, плахо я повдигна до устните си, а после го остави да си я отдръпне. Той затвори вратата и ръката му докосна бравата със същото безучастие, с което бе докоснал и дъщеря си.
— Какво е това куче? — недоволно попита мистър Домби.
— Това куче, татко, е… от Брайтън.
— Добре — отвърна мистър Домби и върху лицето му премина сянка, тъй като той разбра какво имаше пред вид тя.
— То е много добро — обясни Флорънс, като се обърна към двете дами с присъщата й грация и любезност. — Просто се радва, че ме вижда. Моля ви да му простите.
С един бегъл поглед тя забеляза, че седналата дама, надала писъка, бе възрастна, а другата дама, застанала близо до баща й, бе много красива и елегантна.
— Мисис Скютън — обърна се баща й към първата дама, като посочи към момиченцето, — това е дъщеря ми Флорънс.
— Тя е очарователна, не се съмнявах — отвърна дамата, като погледна през лорнета си. — Толкова е естествена! Моя скъпа Флорънс, целунете ме, ако обичате.
След като стори това, Флорънс се обърна към другата дама, край която баща й очаквателно стоеше.
— Едит — рече мистър Домби, — това е дъщеря ми Флорънс. Флорънс, тази дама скоро ще стане твоя майка.
Флорънс се сепна и обхваната от противоречиви чувства, погледна красивото лице — сълзите, предизвикани от думата „майка“, се бореха у нея с изумлението, любопитството, възхищението и някакъв необясним страх. След това тя каза високо:
— О, татко! Бъди щастлив! Бъди много, много щастлив до края на живота си!
После разплакана склони глава върху гръдта на дамата.
Последва кратко мълчание. Красивата дама, която отначало, изглежда, се бе двоумила дали трябва да пристъпи към Флорънс, сега я притисна към гърдите си и помилва обвитите около талията й ръце, сякаш за да окуражи и успокои момичето. Устните й не пророниха ни дума. Тя сведе глава над Флорънс, целуна я по бузата, но не промълви ни дума.
— Няма ли да обиколим стаите — обади се мистър Домби, — за да видим как напредват работниците? Моля за разрешение, моя скъпа мадам.
След тези думи той предложи ръка на мисис Скютън, която оглеждаше Флорънс с лорнета си, сякаш си представяше как би изглеждало момичето, ако му се придаде — несъмнено от собствените неизчерпаеми запаси на мисис Скютън — малко повечко сърце и непосредственост. Флорънс продължаваше да ридае върху гърдите на дамата и да се притиска към нея, когато от оранжерията се дочу гласът на мистър Домби.
— Нека да питаме Едит. Боже мой, къде е тя?
— Едит, скъпа моя — извика мисис Скютън, — къде си? Сигурна съм, че търсиш някъде мистър Домби. Ние сме тук, любима моя.
Красивата дама освободи Флорънс от обятията си и след като отново притисна устни до бузата й, бързо се отдалечи и се присъедини към тях. Флорънс не се помръдваше от мястото си — едновременно щастлива, печална, весела, разплакана. Тя не знаеше колко време е стояла там, когато новата й майка се върна и отново я взе в прегръдките си.
— Флорънс — заговори дамата припряно и се взря внимателно в очите й. — Нали няма да ме намразиш още от самото начало?
— Да ви намразя ли, мамо? — възкликна Флорънс, като обви ръка около шията й и я погледна в очите.
— Тихо! Започни да си мислиш хубави неща за мен — каза й красивата дама. — Започни да вярваш, че ще се опитам да те направя щастлива и че съм готова да те обикна, Флорънс. Довиждане. Скоро ще се срещнем отново. Довиждане. Недей да стоиш повече тук.
Тя отново я притисна до гърдите си — бе изрекла всичко много бързо, но с решителен глас — и Флорънс видя как тя отиде при тях в съседната стая.
Флорънс се изпълни с надежда, че сега ще научи от новата си и красива майка по какъв начин да спечели любовта на баща си. А през нощта в стария, изоставен дом й се присъни нейната родна майка, която с лъчиста усмивка благославяше надеждите й. Бленуващата Флорънс!
Глава XXIX
Очите на мисис Чик се отварят
Мис Токс, в пълно неведение относно чудесата, свързани с дома на мистър Домби — като скеля, подвижни стълби, работници, вързали на главите си носни кърпи и надничащи през прозорците подобно летящи зли духове или причудливи птици, — една сутрин (точно през периода, така наситен със събития), след като бе приключила със закуската си, състояща се от обичайните храни, а именно хрускава франзела, едно прясно яйце (или поне с гаранция, че е прясно) и чай (в чайничето бе попарена една малка сребърна лъжичка чай за мис Токс и една малка сребърна лъжичка чай за чайника — една приумица, доставяща удоволствие на добрите домакини), се качи горе да изпълни птичия валс на клавесина, да полее цветята и да ги приведе в ред, да избърше прахта от декоративните вещи и в съответствие с неизменните си дневни привички да превърне малката си гостна в украшение за улица Принцеса.
Мис Токс надяна чифт стари ръкавици, наподобяващи изсъхнали листа, с които обикновено извършваше тези занимания — по друго време ръкавиците бяха скрити за окото в едно чекмедже на масата, — и методично се захвана за работа, като започна с птичия валс, след което, по силата на естествените асоциации, се залови с птичето си — едно съвсем тесногръдо канарче, престаряло и много рошаво, но способно да пее с пронизителен гласец, като този факт бе добре известен на улица Принцеса, — след това се зае с малките порцеланови декоративни фигури и книжните мухоловки и т.н., докато най-после стигна до цветята, които, общо взето, се нуждаеха от подрязване тук-таме с ножици според изискванията на никакъв ботанически закон, извънредно важен в очите на мис Токс.
Тази сутрин обаче мис Токс не бързаше да се залови за цветята. Времето беше топло, подухваше южен ветрец и из улица Принцеса се носеше дъх на лято, поради което мислите на мис Токс се насочиха към природата. Слугата от заведението „Гербът на принцесата“ бе излязъл с лейка и напръскал с вода цялата уличка, от което изсъхналата пръст бе придобила свеж мирис — мирис на зелено, помисли си мис Токс. От голямата улица на ъгъла се прокрадваше тясна слънчева ивица и опушените врабчета я прескачаха с подскоци и се озаряваха от лъчите или пък се къпеха в нея като в поток и се превръщаха във великолепни врабчета, нямащи нищо общо с комините. На витрината на заведението „Гербът на принцесата“ ярко се открояваха надписи, рекламиращи бирата, придружени от картини, изобразяващи жадни клиенти, потопени в пяна или оглушени от изхвърчащи тапи. Някъде извън града косяха и пластяха трева и макар че това благоухание трябваше да измине голямо разстояние и да се бори за надмощие с множество противоположни благоухания сред жилищата на бедните (бог да възнагради тези влиятелни джентълмени, които настояват да се съхраняват чумавите коптори като неделима част от мъдростта на нашите прадеди и полагат жалки усилия да запазят мизерията на въпросните жилища), на улица Принцеса се усети лек полъх от благоуханието, нашепващо за природата и целебния й въздух точно така, както тези благоухания обикновено шепнат на каторжниците и пленниците, на угнетените и потиснатите, напук на управниците и надзирателите, и при техния мъдър поздрав — какъв поздрав само! — земята спира да се върти.
Мис Токс седна на перваза и се замисли за добрия си покоен баща, мистър Токс, служител в митническа кантора, и за детството си, прекарано в пристанищно селище сред провинциална простотия и големи количества катран. Тя потъна в далечни, сладостни спомени за ливадите, изпълнени с проблясващи лютичета, напомнящи обърнат небосвод със златни звездички, и за това как бе плела венчета от жълтурчета за влюбените момчета, облечени в жълтеникави на цвят дрехи и кълнящи се във вечна вярност, и за това как бързо бяха увяхвали и се разкъсвали клетвените венци.
Седнала на перваза, загледана във врабчетата и слънчевата ивица, мис Токс също така си спомни и за добрата си, покойна майка, сестра на притежателя на напудрената глава и косичника, спомни си нейната добродетелност и ревматизма й. После на улица Принцеса се появи продавач на цветя — човек с надути крака, груб глас и поставена върху главата тежка кошница, така сплескала шапката му, че тя бе заприличала на баница — и при всяко негово извикване плахите стебълца на маргаритките потрепваха, сякаш той бе човекоядец, търгуващ с малки деца, и мис Токс бе толкова силно обхваната от летни възпоменания, че тя разтърси глава и промълви, че докато се усети, съвсем щяла да остарее, което изглеждаше напълно вероятно.
В своето замечтано състояние мис Токс отправи блуждаещите си мисли към мистър Домби, навярно защото майорът се бе завърнал в квартирата си отсреща и току-що й се бе поклонил от прозореца. Каква друга причина би могла да има мис Токс, за да свързва мистър Домби с летните си дни и венчетата от жълтурчета? Дали се е поободрил, мислеше си мис Токс. Дали се е примирил с повелите на съдбата? Дали някога ще се ожени повторно и ако го стори, за кого ли би се оженил? Каква ли би била тази жена?
Руменина — времето беше топло — се разля по лицето на мис Токс, когато тя, отдадена на подобни размишления, извърна глава и с изумление съзря замечтаната си физиономия, отразена в огледалото над камината. Лицето й отново поруменя, когато тя видя как една малка карета свърна по улица Принцеса и се насочи право към нейната врата. Мис Токс се изправи, бързо взе ножиците и като се залови най-сетне с цветята, усърдно заработи над тях, когато в стаята влезе мис Чик.
— Как се чувствува милата ми приятелка? — възкликна мис Токс с разтворени обятия.
В държането на милата приятелка на мис Токс се долавяше известно достолепие, но тя целуна мис Токс и й отвърна:
— Благодаря ти, Лукреция, много съм добре. Надявам се, че ти също. Хм!…
Мисис Чик издаваше странно, късо, отривисто покашлюване — едно начало или въведение към истинската кашлица.
— Посещавате ме много рано и това е толкова мило от ваша страна, скъпа моя! — каза мис Токс. — Закусвали ли сте?
— Благодаря, Лукреция — отвърна мисис Чик. — Закусвала съм. Рано закусих… — благородната дама, изглежда, бе заинтригувана от улица Принцеса и се огледа, докато говореше — заедно с брат ми, който се завърна у дома.
— Надявам се, че е по-добре, любима моя — неуверено издума мис Токс.
— Благодаря. Той е извънредно много по-добре… Хм…
— Скъпата ми Луиза трябва да внимава с тази кашлица — заяви мис Токс.
— Нищо ми няма — отвърна мисис Чик. — Това е само поради промяната на времето. Промените трябва да се очакват.
— Във времето ли? — простодушно запита мис Токс.
— Във всичко — отвърна мисис Чик. — Разбира се, че трябва да ги очакваме. Светът е променлив. Всеки, който се опитва да противоречи на това или да оспорва очевидната истина, би ме изненадал извънредно много, Лукреция, и би променил мнението ми за неговите възгледи. Промяната! — възкликна мисис Чик, сякаш проповядваше неопровержима философия. — Боже мой, съществува ли нещо, което да не подлежи на промяна! Дори копринената буба, за която несъмнено се смята, че не се безпокои за подобни неща в пашкула си, непрестанно претърпява най-разнообразни, неочаквани промени.
— Моята Луиза — кротко се обади мис Токс — прави винаги много уместни сравнения.
— Толкова си любезна, Лукреция — отговори й мисис Чик с малко по-мек тон, — като говориш така и мислиш така, надявам се. Смятам, че ние двете никога не ще имаме основание да променяме мнението си една за друга.
— Не се съмнявам в това — потвърди думите й мис Токс.
Мисис Чик се поизкашля както преди и започна да чертае линии по килима с направения от слонова кост връх на чадъра си. Мис Токс, добре запозната с прелестната си приятелка, знаеше, че под въздействието на лека умора или огорчение мисис Чик е склонна да излага несвързани, ядни разсъждения и затова мис Токс се възползува от последвалата пауза, за да смени темата.
— Извинете, скъпа Луиза — каза мис Токс, — но ми се стори, че в каретата зърнах мъжествената фигура на мистър Чик.
— Той е там наистина — каза мисис Чик, — моля те да го оставиш да седи там. Той си чете вестника и прекрасно ще си прекара следващите два часа. Продължавай да се занимаваш с цветята, Лукреция, и ми разреши да поседя тук и да си почина.
— Моята Луиза отлично знае — рече мис Токс, — че между приятелки като нас всякакви официалности са излишни. И затова… — мис Токс довърши мисълта си не с думи, а с действия и като надяна отново ръкавиците, които бе свалила, и пак се въоръжи с ножиците си, започна да кълца и подрязва листата най-щателно.
— Флорънс също се завърна у дома — обади се мисис Чик, след като поседя мълчешком известно време, наклонила глава на една страна, все така драскаща по килима с чадъра си. — Флорънс действително е твърде голяма вече, за да продължава да води този уединен живот, с който е привикнала. Разбира се, че е голяма. Няма съмнение в това. Всъщност не бих изпитвала почти никакво уважение към човек, който поддържа противоположното мнение. Въпреки желанието ми, не бих могла да го уважавам. Не сме в състояние до такава степен да контролираме чувствата си.
Мис Токс се съгласи, без напълно да разбира смисъла на казаното.
— Щом тя е странно момиче — продължи мисис Чик — и щом брат ми не се чувствува напълно спокоен в нейно присъствие след всички случили се тъжни неща и след всички ужасни претърпени разочарования, то тогава какво е разрешението? Че той трябва да направи усилие. Че той е длъжен да направи усилие. Нашият род винаги е бил известен с усилията, на които е способен. Пол е главата на семейството, едва ли не единственият останал негов представител… защото какво представлявам аз… аз съм съвсем незначителна…
— Скъпа моя — възрази мис Токс.
Мисис Чик избърса очите си, които за момент бяха плувнали в сълзи, и продължи:
— … Следователно той повече от всякога е длъжен да направи усилие. И макар че направеното от него усилие до известна степен ме смайва… аз съм много слаба и глупава по природа, което несъмнено хич не е на добро. Понякога ми се ще сърцето ми да е кораво като мраморна плоча или паве…
— Мила моя Луиза — отново възрази мис Токс.
— Въпреки това за мен е истинско щастие да науча, че е останал верен на себе си и на своето име Домби. Макар че, разбира се, аз никога не съм се съмнявала в това. Надявам се само — добави тя след известно мълчание, — че тя също ще бъде достойна за името.
Мис Токс напълни с кана една малка зелена лейка и случайно вдигайки след това очи, бе така изумена от многозначителното изражение, изписано върху обърнатото към нея лице на мисис Чик, че постави за момент малката лейка на масата и приседна.
— Скъпа моя Луиза — заговори мис Токс, — ще ви достави ли някакво удоволствие, ако се осмеля да кажа в отговор на вашата забележка, че аз, една скромна личност, съм на мнение, че на вашата племенница във всяко отношение могат да се възлагат големи надежди?
— Какво искаш да кажеш, Лукреция? — запита мисис Чик с нараснало достолепие в държането си. — На каква моя забележка, скъпа, ти даваш отговор?
— Тя също да бъдела достойна за името си, мила — отвърна мис Токс.
— Ако — продължи мисис Чик със снизходително-официален тон — не съм се изразила ясно, Лукреция, вината, разбира се, е моя. Навярно обаче няма никаква причина, поради която е необходимо изобщо да се изразявам, освен близостта, установена между нас, която, както се надявам, Лукреция… надявам се с цялата си душа… нищо не би било в състояние да наруши. Защото нима бих могла да мисля по друг начин? Няма никакво основание за подобно нещо и би било нелепо. Бих искала обаче да се изразя ясно, Лукреция, и затова, връщайки се към предишната забележка, искам да подчертая, че тя изобщо не се отнасяше за Флорънс.
— Така ли? — възкликна мис Токс.
— Не — кратко и решително отсече мисис Чик.
— Извинете, скъпа — обади се смирената й приятелка, — но аз не съм я разбрала. Страхувам се, че не съм схватлива.
Мисис Чик огледа стаята и надзърна през прозореца. Погледът й се спря върху цветята, птичката, лейката, почти върху всичко в зрителното й поле с изключение на мис Токс. Най-накрая, отправяйки взор към пода, погледът й се плъзна за миг към мис Токс и тя заяви, вдигнала вежди, забила очи в килима:
— Когато казвам, Лукреция, тя да бъде достойна за името си, аз имам предвид втората жена на брат ми Пол. Смятам, че фактически вече споменах, макар и да не съм употребила точно тези думи, че той възнамерява да се ожени повторно.
Мис Токс бързо скочи от мястото си, отново се приближи до цветята и започна да кастри така безмилостно листенцата и стеблата, както бръснарят стриже косите на бедняците.
— Дали тя ще оцени напълно честта, която й се оказва — продължи мисис Чик с високомерен тон, — е съвсем друг въпрос. Надявам се да я оцени. Длъжни сме да вярваме, че на този свят хората са добри и се надявам тя да оцени честта. С мен не са се съветвали. Ако го бяха сторили, не се съмнявам, че към съвета ми щяха да се отнесат пренебрежително и затова настоящото положение е безкрайно по-добро. То е за предпочитане.
Мис Токс, свела глава, продължаваше да кастри цветята. А мисис Чик, от време на време разтърсвайки енергично своята глава, продължаваше да ораторствува, сякаш спореше с някого.
— Ако брат ми Пол се бе допитал до мен, както понякога прави… или по-точно, както понякога правеше, тъй като, естествено, той вече няма да го прави занапред, а аз считам, че това обстоятелство ме освобождава от отговорност — истерично заяви мисис Чик, — тъй като, слава богу, не изпитвам ревност… — след тези думи мисис Чик отново проля сълзи — ако брат ми Пол бе дошъл при мен и ме бе попитал: „Луиза, какви качества ще ме посъветваш да търся в една съпруга?“, аз с положителност бих му отговорила: „Пол, трябва да търсиш произход, трябва да търсиш хубост, трябва да търсиш достойнство, трябва да търсиш връзки.“ Точно тези думи бих му казала. Дори веднага да ме бяха повели към ешафода — заяви мисис Чик, сякаш подобна последица бе напълно възможна, — точно тези думи бих му казала. Щях да му река: „Пол! Ти да се ожениш втори път за жена без произход! Ти да се ожениш за жена без хубост! Ти да се ожениш за жена без достойнство! Ти да се ожениш за жена без връзки! Няма на света човек със здрав разсъдък, който ще се осмели да допусне подобна нелепа мисъл!“
Мис Токс спря подкастрянето и се заслуша внимателно, все така свела глава сред цветята. Навярно мис Токс си помисли, че в това встъпление и в разпалеността на мисис Чик се крие надежда.
— Щях да се придържам към тези аргументи — продължи благоразумната дама, — защото не се мисля за глупачка. Нямам претенциите да минавам за изявен интелект, макар че се срещат хора, колкото и удивително да е това, които ме считат за интелект, но човек като мене, с когото толкова малко се съобразяват, много бързо излиза от подобно заблуждение и все пак аз не се мисля за пълна глупачка. И да ми кажат — заяви мисис Чик с неизразимо презрение, — че моят брат Пол Домби е в състояние да допусне възможността да се свърже с някоя — все ми е едно коя — тя подчерта последната добавена уговорка по-ясно и изразително, отколкото всичко казано досега, — която не притежава тези необходими качества, би означавало да се нанесе удар на моите възгледи и все едно да ми се заяви, че по рождение и възпитание аз съм слон. Нищо чудно и това да ми се каже — с примирение заяви мисис Чик. — Изобщо няма да се изненадам. Очаквам го.
В последвалото кратко мълчание ножиците на мис Токс тихо изщракаха един-два пъти, но лицето на мис Токс продължаваше да бъде скрито, а утринната й рокля потрепваше. Мисис Чик я погледна изкосо през цветята помежду им и продължи да говори с мазен, самоуверен тон, сякаш се спира на едно обстоятелство, което едва ли се нуждае от разяснение.
— И затова, разбира се, моят брат Пол направи това, което се очакваше от него и което всички предвиждаха, че той ще стори, в случай че встъпи повторно в брак. Признавам си, че за мен всичко това е малко неочаквано, макар и приятно, тъй като, когато Пол замина за провинцията, аз ни най-малко не предполагах, че може да завърже някоя сърдечна връзка в провинцията, а напълно сигурно беше, че когато тръгна оттук, нямаше никаква сърдечна връзка. Както изглежда обаче, тази връзка от всякаква гледна точка е напълно подходяща. Не се съмнявам, че майката е извънредно аристократична и елегантна особа и аз нямам никакво право да оспорвам намерението им тя да живее заедно с тях, тъй като това е работа на Пол, а не моя… а що се отнася до самата избраница на Пол, засега съм я видяла само на портрет, но тя наистина е красива. Името й също е красиво — заяви мисис Чик, като тръсна енергично глава и се намести на стола си. — Струва ми се, че името Едит е едновременно необичайно и изискано. Следователно, Лукреция, не се съмнявам, че ти ще се зарадваш да чуеш, че бракът ще се сключи незабавно… разбира се, ти си… — последва ново изразително наблягане — ти си доволна от тази промяна в живота на моя брат, който многократно е проявявал към теб голямо внимание.
Мис Токс не даде никакъв словесен отговор, а с разтреперана ръка вдигна малката лейка и разсеяно се огледа наоколо, сякаш съобразяваше коя вещ в стаята се нуждае от съдържанието на лейката. В този критичен за чувствата на мис Токс момент вратата се отвори, мис Токс се стресна, изсмя се високо и се свлече в обятията на влязлото лице, като за щастие не видя нито физиономията на мисис Чик, нито застаналия на прозореца отсреща майор, който енергично си служеше с бинокъла и чието лице и фигура се бяха издули от мефистофелско злорадство.
Друго обаче бе състоянието на туземеца-изгнаник, с удивление поел припадналата мис Токс — той се бе качил горе с целта любезно да се осведоми относно здравословното състояние на мис Токс (добросъвестно изпълнявайки коварната заповед на майора) и случайно бе влязъл тъкмо навреме, за да улови крехкия товар в обятията си и да вмести съдържанието на малката лейка в обувките си. Тези две обстоятелства, както и съзнанието на прислужника, че е зорко наблюдаван от гневния майор, заплашил го с обичайното наказание по отношение на всички кости в тялото му, в случай на неуспех, способствуваха за това туземецът да изглежда покъртително олицетворение на душевно и телесно страдание.
Известно време този злочест чуждоземец, продължи да притиска мис Токс до гърдите си с голямо усърдие, напълно несъответствуващо на слисаното му лице, а бедната дама бавно изливаше върху него последните капки вода от лейката, сякаш той бе нежно екзотично растение (впрочем той бе точно това) и като че ли можеше да се очаква от него да разцъфне под въздействието на живителния дъждец. Мисис Чик, най-сетне съумяла донякъде да възвърне присъствието на духа си, за да се намеси, нареди на туземеца да положи мис Токс на дивана и да се оттегли. Изгнаникът незабавно изпълни заповедта й и тя се залови да помага за свестяването на мис Токс.
Но нито нежната загриженост, така присъща на Евините щерки, когато полагат грижи една към друга, нито духовната близост, която обикновено при припадък обединява жените в тайнствен сестрински съюз, се забелязваха в поведението на мисис Чик. По-скоро като палач, който довежда жертвата си в съзнание, за да продължи с по-нататъшните си мъчения (или поне така се правеше в добрите стари времена и поради това всички честни хора носят постоянен траур), мисис Чик прибягна към шишенцето с амоняк, потупването по ръцете, напръскването на лицето със студена вода и други такива изпитани средства. А когато най-сетне мис Токс отвори очи и постепенно съзнанието й се възвърна и тя дойде на себе си, мисис Чик се отдръпна от нея като от престъпница и възпроизвеждайки случая с убития датски крал77 в обратен ред, я погледна по-скоро с гняв, отколкото с мъка.
— Лукреция! — заговори мисис Чик. — Няма да правя опити да скривам чувствата си. Очите ми изведнъж се отвориха. Не бих повярвала на това, даже и светец да ми го беше казал.
— Глупаво е от моя страна, че проявих слабостта да припадна — с неуверен глас рече мис Токс. — Веднага ще се оправя.
— Веднага ще се оправиш, Лукреция! — повтори мисис Чик с изключително презрение. — За сляпа ли ме смяташ, или мислиш, че вече съм изкуфяла? Не, Лукреция! Много съм ти признателна!
Мис Токс хвърли безпомощен, умолителен поглед към приятелката си и закри лице с носната си кърпа.
— Ако някой ми беше казал това вчера — величествено заяви мисис Чик — или дори преди половин час, едва ли не съм убедена, че бих се изкушила да го срина със земята. Лукреция Токс, очите ми изведнъж се отвориха по отношение на теб. Аз най-после прозрях истината и нищо повече не закрива очите ми. — Тук тя направи движение с ръка, сякаш сваля въображаема превръзка от очите си. — Край на сляпото ми доверие, Лукреция. Досега се злоупотребяваше и спекулираше с него, но те уверявам, че занапред не може да става дума за никакви увъртания.
— Ох! За какво намекваш така жестоко, скъпа моя? — задавена от сълзи, попита мис Токс.
— Лукреция — продължи мисис Чик, — попитай собственото си сърце. Умолявам те да не използуваш, ако обичаш, подобни фамилиарни обръщения към мен, както току-що направи. Не ми липсва още чувство за собствено достойнство, макар ти навярно да си на съвсем противоположно мнение.
— О, Луиза! — възкликна мис Токс. — Как можеш да ми говориш по такъв начин?
— Как мога да ти говоря по такъв начин ли? — сопна се мисис Чик, която, поради липса на свои собствени убедителни аргументи, разчиташе най-вече на подобни повторения за постигане на най-зашеметяващ ефект. — По такъв начин ли? С пълно право можеш да казваш наистина, че ти говоря по такъв начин.
Мис Токс жално захлипа.
— Само като си помисли човек — продължи мисис Чик, — че си се припичала край камината на брат ми подобно змия и си се увивала около мен, за да се домогнеш до неговото доверие, Лукреция, и то само с цел да можеш тайно да кроиш планове относно него и дръзко да допускаш възможността той да встъпи в брачен съюз с ТЕБЕ! Ах, като си помисли човек — със саркастична високомерност заяви мисис Чик, — при подобна нелепост вероломството се откроява едва ли не по-ярко.
— Умолявам ви, Луиза — настойчиво каза мис Токс, — не говорете такива ужасни неща.
— Ужасни неща! — повтори мисис Чик. — Ужасни неща! Не е ли вярно, Лукреция, че ти току-що не успя да овладееш собствените си чувства пред мен самата, която ти съумя напълно да измамиш?
— Аз не съм се оплакала — изхлипа мис Токс. — Не съм казала нищо. Ако съм била до известна степен потресена от новината ви, Луиза, и ако у мен някога се е прокрадвала мисълта, че мистър Домби е склонен да проявява особено внимание към мен, не би трябвало ВИЕ да ме осъждате.
— Сега ще каже — възкликна мисис Чик, обръщайки се към мебелите, като ги обгърна едновременно всичките с един смирен и умолителен поглед. — Сега ще каже… убедена съм в това… че аз съм я насърчавала.
— Не желая взаимно да се обвиняваме, скъпа Луиза — изхлипа мис Токс. — Нито пък желая да се оплаквам. В своя собствена защита обаче…
— Да — извика мисис Чик и огледа стаята с пророчески поглед, — точно това ще каже. Знаех си. По-добре го кажи. Кажи го прямо! Каквато и да си, Лукреция Токс — заяви мисис Чик с неумолима суровост, — бъди пряма.
— В своя собствена защита — неуверено заговори мис Токс — и единствено в своя собствена защита срещу неласкавите ви слова, скъпа моя Луиза, аз само ще ви попитам дали вие често не подхранвахте тази илюзия и дали дори не заявявахте, че било възможно тя да се осъществи, откъде можел да знае човек?
— Стига се до една граница — заяви мисис Чик и така се изправи, сякаш не възнамеряваше да стъпва по пода, а да се възнесе високо в родните небеса, — след която търпението става безсмислено, дори престъпно. Аз издържам много, но не всичко. Не знам какво ме бе прихванало днес, когато влязох в този дом, но имах предчувствието… мрачното предчувствие… — каза мисис Чик, потръпваща — че нещо ще се случи. С пълно право съм предвиждала прозрението, Лукреция, щом като за един миг рухна доверието, градено в продължение на години, щом като очите ми изведнъж се отвориха и щом като пред мен се разкри твоята истинска същност. Лукреция, аз съм се лъгала по отношение на теб. По-добре е и за двете ни историята да приключи тук. Желая ти всичко най-хубаво и винаги ще ти го желая. Но като човек, който иска да остане верен на себе си, независимо от скромното си положение и какво точно е то… и като родна сестра на брат си… и като зълва на съпругата на брат ми… и като родственица по сватовска линия на майката на съпругата на брат ми… и ако ми бъде разрешено да добавя, като една Домби… аз нямам какво друго да ти кажа освен „сбогом“.
След тези думи, изречени с язвителна любезност, смекчени и притъпени от гордото съзнание за морално превъзходство, мисис Чик се отправи към вратата. На прага тя наклони глава подобно привидение или статуя и в тази поза се отправи към каретата, за да потърси утеха и забрава в обятията на своя господар, мистър Чик.
Впрочем това бе казано фигуративно, тъй като ръцете на мистър Чик бяха изцяло заети от вестника му. Въпросният джентълмен съвсем не насочи взор към своята съпруга, а само крадешком я погледна. Нито пък й предложи някаква утеха. Накратко казано, той си седеше, четеше, тананикаше си откъслечни мелодии, хвърляше й от време на време бегли погледи, без обаче да изрича каквато и да е дума, ни добра, ни лоша, ни неутрална.
А междувременно мисис Чик седеше, наперена и изпъчена, поклащаща глава, сякаш продължаваше да повтаря пред Лукреция Токс тържествените си слова, изречени на сбогуване. Най-накрая тя възкликна високо:
— О, до каква степен ми се отвориха очите днес!
— До каква степен ти се отвориха очите, мила? — попита мистър Чик.
— О, не ми говори! — сряза го мисис Чик. — Щом можеш да ме видиш в такова състояние и да не ме попиташ какво се е случило, по-добре да млъкнеш завинаги!
— Какво се е случило, мила? — попита мистър Чик.
— Само като си помисли човек — заговори мисис Чик в монологична форма, — че у нея се е породила недостойната мисъл да се сроди с нашето семейство посредством брак с Пол! Като си помисли човек, че когато е яздила на конче милото детенце, което сега гние в гроба… на мен още тогава не ми харесваше тази игра… тя е таяла подмолното си намерение! Чудно как никога не се е страхувала, че може да й се случи беда! Ще има късмет, ако й се размине току-така.
— До тази сутрин аз наистина смятах, мила — бавно рече мистър Чик, след като известно време разтърква носа си с вестника, — че и ти самата изцяло си се насочила натам и че намираш нещата за напълно приемливи, в случай че се осъществят.
Мисис Чик моментално избухна в сълзи и заяви на мистър Чик, че ако желае да я стъпче с нозе, по-добре било да го направи.
— С Лукреция Токс обаче аз приключих — заяви мисис Чик, след като за няколко мига се отдаде на чувствата си за голям ужас на мистър Чик. — В състояние съм да се примиря и да се откажа от доверието на Пол в полза на жена, която, както се надявам и дълбоко вярвам, навярно го заслужава и с която той има пълно право да замени бедната Фани, ако пожелае. В състояние съм да се примиря, че Пол ме осведоми относно такава една промяна в намеренията си със свойствената си хладина и че не се посъветва с мен, преди всичко да бъде решено и определено. Но не съм в състояние да се примиря с измамата и с Лукреция Токс аз приключих. По-добре е така — набожно добави мисис Чик, — много по-добре. След всичко това ще ми е необходимо много време, за да забравя напълно случилото се. А пък наистина не съм и сигурна дали сега, когато обкръжението на Пол ще бъде толкова изискано при такива аристократични особи, тя ще може да влезе в подобно общество и няма да ме изложи. Провидението се крие във всяко нещо. Всяко нещо е за добро. Днес бях подложена на изпитание, но, общо взето, не съжалявам.
В този християнски дух мисис Чик избърса очи, приглади роклята на коленете си и зае позата на човек, който понася голяма неправда съвсем спокойно. Мистър Чик, несъмнено съзнаващ своето нищожество, се възползува от първия удобен случай да слезе от каретата на един ъгъл и вдигнал високо рамене и пъхнал ръце в джобовете, се отдалечи, като си подсвиркваше.
В това време бедната, отлъчена от християните мис Токс, която, макар и да бе една раболепна подлизурка, поне неизменно и искрено проявяваше качествата си на такава и винаги бе изпитвала приятелска преданост към своята обвинителка, а освен това всецяло бе погълната и преизпълнена от преклонение пред величието на мистър Домби — в това време бедната, отлъчена от християните мис Токс поливаше цветята си със сълзи и се чувствуваше така, сякаш на улица Принцеса бе настъпила зима.
Глава XXX
Периодът преди сватбата
Макар че омагьосаният дом вече не съществуваше и в него бе нахлул работният свят, който по цял ден чукаше, тряскаше, трополеше нагоре-надолу по стълбите, като докарваше от сутрин до вечер Диоген в пристъп на непрестанен лай — очевидно Диоген вярваше, че най-накрая врагът му бе удържал победа над него, бе го победил и сега, тържествуващ и предизвикателен, превземаше владенията му, — отначало не се чувствуваше голяма промяна в живота на Флорънс. Вечер, когато майсторите си отиваха, къщата отново ставаше мрачна и безлюдна и като чуваше как откъм вестибюла и стълбището долитат кънтящите гласове на разотиващите се работници, тя си представяше топлите семейни огнища, към които се отправят, както и очакващите бащите си деца и й доставяше удоволствие мисълта, че майсторите с радост и задоволство бързат да се приберат.
Тя посрещаше вечерното безмълвие като стар познайник, но сега то си бе променило облика и бе станало по-приветливо, затаило в себе си една надежда. Вярата идваше от красивата дама, утешила и приласкала Флорънс в същата тази стая, където на момичето бе причинена голяма душевна мъка. Неясните очертания на настъпващия щастлив живот, когато тя с течение на времето ще спечели обичта на баща си и ще си възвърне всичко или поне голяма част от загубеното през онзи ужасен ден, в който заедно със сетния дъх на майка й, докоснал бузата на Флорънс, бе секнала завинаги и майчината любов, се мержелееха около нея в здрача и бяха желани гости. Когато надзърташе към румените съседски деца, Флорънс се изпълваше с непознато досега приятно усещане при мисълта, че в скоро време те биха могли да се запознаят и общуват помежду си и тя ще се изправи пред тях, без да се опасява както преди, че може да ги разстрои, като я видят така, седнала сама, облечена в черна рокля.
Флорънс се отдаваше на мисли за новата си майка и детската й душа преливаше от обич и доверие към нея, но любовта й към родната покойна майка все повече се засилваше. Тя не се страхуваше, че ще допусне в сърцето си съперница. Разбираше, че новото цвете е пуснало кълн от продължително съхранявания дълбоко в нея корен. Всяка ласкава дума, отронила се от устните на красивата дама, звучеше на Флорънс като ехо на онзи, другия глас, отдавна секнал и замлъкнал. Как би могла сега тя, при породилата се настояща нежност, по-малко да обича предишния си спомен, който бе единственият й спомен за родителска нежност и любов?
Един ден Флорънс седеше в стаята си и четеше, като мислеше за дамата и обещанието й за скорошно посещение — съдържанието на книгата я бе навело на тези мисли, — когато вдигна очи и видя дамата да стои на прага.
— Мамо! — извика Флорънс и радостно се втурна към нея. — Вие отново сте тук!
— Все още не съм ти майка — със замислена усмивка отвърна дамата и обви ръка около врата на Флорънс.
— Но много скоро ще ми станете — каза Флорънс.
— Сега вече много скоро, Флорънс, много скоро.
Едит леко наклони глава, притисна свежото лице на Флорънс към своето и няколко мига остана безмълвна. В отношението й имаше такава голяма нежност, че този път Флорънс я долови по-ясно, отколкото при първата им среща.
Тя притегли Флорънс към едно кресло и седна до нея. Флорънс се взираше в лицето й, възхищаваше се на красотата й и с охота държеше ръцете си в нейните длани.
— Сама ли прекарваш времето си, Флорънс, откакто бях тук за последен път?
— О, да! — с мигновена усмивка отвърна Флорънс.
Тя обаче се подвоуми и сведе очи, тъй като новата й майка я гледаше много сериозно, без да откъсва изпитателния си замислен поглед от лицето й.
— Аз… аз… съм свикнала да бъда сама — рече Флорънс. — Самотата не ми тежи. Понякога ние с Дио прекарваме сами много дни наред.
Флорънс би могла да каже — много седмици и месеци наред.
— Твоята прислужница ли се казва Дио, любима моя?
— Кучето ми, мадам — със смях отвърна Флорънс. — Прислужницата ми се казва Сузан.
— А това са твоите стаи — рече Едит и се огледа наоколо. — Онзи ден не ми ги показаха. Трябва да ги ремонтираме, Флорънс. Те ще станат най-красивите в цялата къща.
— Ако ми позволят да ги сменя, мамо — обади се Флорънс, — горе има една стая, която предпочитам много повече.
— Нима смяташ, че тук не е достатъчно високо? — усмихнато попита Едит.
— Онази стая беше на брат ми — рече Флорънс — и аз много я обичам. Аз исках да поговоря с татко за нея, когато се завърнах у дома и заварих тук майсторите и всички тези промени, но…
Флорънс сведе очи, опасявайки се, че същият онзи поглед на дамата отново ще предизвика у нея нерешителност.
— … но се страхувах да не го разстроя и тъй като вие казахте, мамо, че отново ще се върнете и аз знаех, че ще станете пълна господарка тук, аз реших да събера кураж и да се обърна към вас.
Едит седеше и я гледаше, без да откъсва блестящите си очи от лицето й, но когато Флорънс я погледна, тя на свой ред сведе взор надолу. Точно в този момент Флорънс си помисли, че красотата на тази дама съвсем не отговаряше на първоначалните й впечатления. Тя бе възприела красотата й като високомерна и студена, но дамата се държеше така кротко и ласкаво, че дори да бе връстница на Флорънс и да имаше същия нрав, не би могла да внушава по-голямо доверие.
Изключение обаче правеха миговете, когато у нея се прокрадваше напрегната и странна сдържаност и тогава видът й бе такъв (Флорънс изобщо не проумяваше тази промяна, макар че не можеше да не я забележи и да не се озадачи от нея), сякаш се чувствуваше унизена и смутена в присъствието на Флорънс. Когато дамата отвърна, че все още не й била майка и когато Флорънс я бе нарекла пълна господарка тук, промяната във вида й бе внезапна и поразителна. А сега, когато Флорънс се бе вторачила в лицето й, тя седеше по такъв начин, сякаш й се искаше да потъне в земята и да изчезне от погледа на момичето и съвсем не приличаше на жена, която възнамерява да обича Флорънс и да се грижи за нея в качеството си на най-близка родственица.
Тя с готовност прие молбата на Флорънс относно новата стая и обеща лично да се разпореди по този въпрос. После попита някои неща във връзка с бедния Пол и след като разговаряха известно време, съобщи на Флорънс, че е дошла, за да отведе момичето в дома си.
— Ние с майка ми вече се прибрахме в Лондон — каза Едит — и ти ще живееш с нас до деня на сватбата ми. Искам отблизо да се опознаем и да изпитваме доверие една към друга, Флорънс.
— Много мило от ваша страна — отвърна Флорънс, — скъпа майко. Колко съм ви благодарна!
— Позволи ми да ти кажа сега, тъй като това навярно е най-удобният случай — продължи Едит, като се огледа, за да се увери, че са сами, и сниши глас, — че когато се омъжа и замина за няколко седмици, ще се чувствувам по-спокойна, ако се прибереш тук у дома. Който и да те кани да гостуваш, ти се прибери тук у дома. По-добре е да си сама, отколкото… искам да кажа — възпря се тя и бързо добави, — разбирам, че най-добре се чувствуваш у дома, скъпа Флорънс.
— Ще се прибера у дома още същия ден, мамо.
— Постъпи така. Разчитам на това обещание. А сега се приготви да дойдеш с мен, скъпо момиче. Ще ме намериш долу, когато си готова.
Бавно и замислено заброди Едит сама из голямата къща, на която скоро щеше да стане стопанка, без почти да забелязва вече проличаващите белези на изящество и разкош. Тя се движеше из великолепните приемни и салони със същото неукротимо вътрешно високомерие, със същото горделиво презрение върху устните и в очите си, със същата необуздана красота — смекчена единствено от съзнанието за собствената си ниска стойност, както и за ниската стойност на всичко, окръжаващо я наоколо, — със същите тези чувства, които се бяха разбушували у нея преди време под клоните на дърветата, които тогава бяха закипели и развилнели се в душата й. Изобразените по стените и подовете рози бяха покрити с остри тръни, които раздираха душата й. Във всяко късче злато, заслепяващо окото, тя виждаше омразната част от парите, с които бяха заплатили за нея. Големите и високи огледала й разкриваха в цял ръст една жена, у която все още не бяха угаснали благородните пориви, но която твърде често бе мамила самата себе си и твърде често бе унижавана и погубвана, за да се спаси сега сама. Според нея всичко това в една или друга степен бе толкова очевидно за хората наоколо, че тя нямаше друго средство за самоутвърждение освен гордостта си. И с тази гордост, която терзаеше сърцето й денонощно, тя се бореше със собствената си съдба, като излизаше насреща й предизвикателно.
Нима това бе същата жена, на която Флорънс — невинно момиче, силно единствено със своята искреност и чистосърдечност — оказваше такова силно въздействие, че я умиротворяваше и в свое присъствие я превръщаше в друго същество, с обуздани страсти и дори с укротена гордост? Нима това бе същата жена, която сега седеше до Флорънс в каретата, обвила девойката с ръце, и която, галейки я и умолявайки я да изпитва към нея обич и доверие, притисна хубавата й главичка до гърдите си и би заплатила с живота си, за да предпази момичето от злини и неволи?
О, Едит, колко хубаво би било наистина да умреш в този миг! Навярно много по-честита би била да умреш сега, Едит, отколкото да изживееш живота си до края.
Уважаемата мисис Скютън, която я занимаваше всичко друго, само не и такива мисли — тъй като, подобно редица благородни особи, живели в различни епохи, тя напълно бе обърнала гръб на смъртта и не допускаше дори да се споменава за това долнопробно парвеню, изравняващо всички хора, — бе наела къща на Брукстрийт, Гровнър Скуеър, от един високопоставен родственик (от рода Финикс), намиращ се извън Лондон, който най-великодушно им бе предоставил дома си на разположение по случай сватбата, тъй като услугата му водеше до окончателно избавление и освобождаване от по-нататъшни евентуални услуги и подаръци за мисис Скютън и дъщеря й. Тъй като в такъв момент, за да се запази честта на семейството, бе необходимо да се създаде впечатление на състоятелност, мисис Скютън, със съдействието на един сговорчив търговец, жител на общината Мери-ле-бън, който снабдяваше благородниците и знатните особи с най-различни принадлежности, като се започне от сребърни прибори и се стигне до осигуряването на голям брой лакеи, внезапно доведе в къщата иконом с посребрена коса (на него му се плащаше допълнително поради това, че имаше вид на стар семеен слуга) както и двама много високи младежи в ливреи, а също и отбран екипаж от кухненски работници. И така, из долните помещения се заразправя невероятната история, че пажът Уидърс, изведнъж освободен от многобройните си домашни задължения, както и от необходимостта да бута своя стол на колела (неуместен в столицата), няколко пъти бил забелязан да разтърква очи и да ощипва крайниците си, сякаш се съмнявал да не би да се е успал в мандрата в Лемингтън и да му се присънват божествени неща. От същия подходящ източник във въпросния дом бяха още доставени всички необходими прибори от сребро и порцелан и някои други разнообразни принадлежности, включително изящна колесница с два дорести коня, след което мисис Скютън се разположи сред възглавниците върху голямото канапе в позата на Клеопатра и тържествено откри приема.
— Как се чувствува моята прелестна Флорънс? — запита мисис Скютън при влизането на дъщеря й, съпроводена от повереницата си. — Флорънс, моля те, ела да ме целунеш, любов моя.
Флорънс плахо се наведе и потърси подходящо място върху белосаното лице на мисис Скютън, но дамата я избави от затруднението, като й предложи ухото си.
— Едит, скъпа — заговори мисис Скютън, — несъмнено аз… застани за момент по-близо до светлината, мила Флорънс.
Цялата поруменяла, Флорънс изпълни желанието й.
— Не помниш ли, скъпа Едит — запита майка й, — каква беше ти приблизително на възрастта на нашата любима Флорънс или няколко години по-млада?
— Отдавна съм забравила, майко.
— Аз несъмнено намирам, скъпа моя — заяви мисис Скютън, — определена прилика между теб от онова време и нашата извънредно очарователна млада приятелка. Това доказва какво може да направи възпитанието — добави мисис Скютън, като сниши глас и по такъв начин даде да се разбере, че счита възпитанието на Флорънс за незавършено.
— Именно това доказва — последва суровият отговор на Едит.
Майка й зорко я изгледа за миг и усетила, че се е доближила до опасна тема, вметна следното, за да промени насоката на разговора:
— Моя прелестна Флорънс, моля те, ела да ме целунеш пак, любов моя.
Флорънс, естествено, изпълни желанието й и отново докосна с устни ухото на мисис Скютън.
— Разбира се, ти вече си научила, миличка моя — продължи мисис Скютън, като задържа ръката й, — че твоят татко, когото ние всички направо обожаваме и безумно обичаме, ще се ожени за скъпата ми Едит точно след една седмица.
— Знаех, че ще бъде скоро — отвърна Флорънс, — но не ми беше известно точно кога.
— Скъпа моя Едит — игриво подхвърли майка й, — как е възможно да не си съобщила на Флорънс?
— Защо трябва да съобщавам на Флорънс? — отвърна тя рязко и грубо и Флорънс не можеше да повярва, че това е същият глас.
Тогава мисис Скютън каза на Флорънс, за да промени отново и по-сигурно насоката на разговора, че баща й щял да дойде на вечеря и че несъмнено щял да бъде много приятно изненадан да я завари тук, тъй като предната вечер бил споменал за голяма ангажираност и съответно за преобличане в самото Сити и не знаел нищо за намерението на Едит, осъществяването на което трябвало, според мисис Скютън, да предизвика у него пълен възторг. Флорънс се разтревожи, като чу всичко това. С приближаването на часа за вечеря безпокойството й толкова нарасна, че ако знаеше какъв предлог да измисли, за да я пуснат да се прибере у дома, без обаче да изтъква баща си като причина, тя би се втурнала стремглаво към къщи, пеша, без шапка на главата, съвсем сама, само и само да избегне опасността да навлече върху себе си гнева му.
С напредването на времето тя едва си поемаше дъх. Не смееше да се доближи до прозореца, за да не би той да я зърне от улицата. Не смееше да се качи горе да скрие вълнението си, за да не би при излизането си неочаквано да се натъкне на него, и в същото време чувствуваше, че не е по силите й да се върне, ако я призоват при баща й. Измъчвана от тези страхове, тя седеше до канапето на Клеопатра и се опитваше да слуша и да отвръща на еднообразните въпроси на въпросната дама, когато изведнъж го чу да се качва по стълбите.
— Чувам стъпките му! — стреснато извика Флорънс. — Той пристига!
Клеопатра, която със своя младежки дух бе винаги склонна да проявява игривост и която, напълно погълната от себе си, не се бе дори и замислила за естеството на това вълнение, тикна Флорънс зад канапето и метна отгоре й шал, с намерението да направи на мистър Домби приятен сюрприз. Това стана толкова бързо, че само след миг Флорънс дочу страшните му стъпки в стаята.
Той поздрави бъдещата си тъща и бъдещата си съпруга. Гласът му прозвуча така необичайно, че тръпки побиха дъщеря му.
— Скъпи ми Домби — обади се Клеопатра, — елате и ми кажете как се чувствува вашата хубава Флорънс.
— Флорънс е много добре — отвърна мистър Домби и се приближи до канапето.
— У дома ли е?
— У дома — рече мистър Домби.
— Скъпи ми Домби — продължи Клеопатра с пленителна жизнерадост, — сигурен ли сте, че не ме мамите? Не зная какво би казала скъпата ми Едит, ако изкажа подобно твърдение, но честна дума, смятам, че вие сте най-лъжливият мъж, скъпи ми Домби.
Макар и да бе такъв и да бе разобличен на място в най-чудовищната лъжа, на която човек бе способен в думите и делата си, той едва ли би могъл да изпита по-голямо смущение от сегашното, когато мисис Скютън дръпна шала и Флорънс, бледа и разтреперана, се изправи пред него подобно призрак. Той още не си бе възвърнал самообладанието и Флорънс се втурна към него, обви ръце около врата му, целуна го и бързо излезе от стаята. Той се огледа, сякаш за да обсъди случилото се с другиго, но Едит моментално бе последвала Флорънс.
— Признайте си сега, скъпи ми Домби — заговори мисис Скютън и му подаде ръка, — че никога в живота си не сте били така изненадан и доволен.
— Никога не съм бил така изненадан — потвърди мистър Домби.
— Нито пък доволен, нали, скъпи ми Домби? — добави мисис Скютън, като вдигна ветрилото си.
— Аз… извънредно много се радвам да видя Флорънс тук — каза мистър Домби. Той, изглежда, сериозно обмисли казаното и отново повтори, този път много по-решително:
— Да, наистина много се радвам да видя Флорънс тук.
— Навярно се чудите как се е озовала тук? — запита мисис Скютън. — Нали?
— Може би Едит… — предложи мистър Домби.
— Ах! Как злобно отгатвате! — възкликна Клеопатра и поклати глава. — Ах! Какъв хитър, хитър мъж! Не би трябвало да говоря тези неща. Вие, мъжете, скъпи ми Домби, сте толкова тщеславни и склонни да злоупотребявате с нашите слабости. Но вие познавате моята открита душа… добре, веднага.
Последните думи бяха изречени в отговор на един от двамата много високи младежи, който обяви, че вечерята е готова.
— Но Едит, скъпи ми Домби — продължи тя шепнешком, — когато не може да ви вижда близо до себе си… а аз й казвам, че тя не би могла винаги да очаква подобно нещо… желае да вижда близо до себе си поне някаква вещ или пък човек, свързан с вас. Ах, това е напълно естествено! И поради това нищо не бе в състояние да я спре и тя замина, за да доведе любимата ни Флорънс. Ах, каква прелест има в тази нейна постъпка!
Тъй като тя очакваше отговор, мистър Домби отвърна.
— Изключително голяма.
— Да ви благославя бог, скъпи ми Домби, за това доказателство, че у вас има сърце! — възкликна Клеопатра и стисна ръката му. — Ставам прекалено сериозна! Бъдете мой ангел-хранител и ме съпроводете до долу, за да видим какво възнамеряват тези хора да ни предложат за вечеря. Да ви благославя бог, скъпи Домби!
След втората си благословия Клеопатра доста пъргаво скочи от канапето, а мистър Домби я пое под ръка и тържествено я поведе надолу. Когато тази двойка се появи в трапезарията, единият от двамата много високи, наети за случая младежи, чийто орган за почтителност бе недостатъчно развит, изду с език едната си буза, за да разсмее другия много висок, нает за случая младеж.
Флорънс и Едит бяха вече там, седнали една до друга. Флорънс понечи да стане, когато баща й влезе, за да му отстъпи стола си, но Едит открито я възпря с ръка и мистър Домби седна насреща им на кръглата маса.
Разговорът почти изцяло се поддържаше от мисис Скютън. Флорънс не смееше дори да вдигне очи, за да не се види, че те са насълзени, а още по-малко пък смееше да заговори. Едит изобщо не проронваше ни дума, освен когато отговаряше на зададените й въпроси. Действително Клеопатра се трудеше здравата за достигането на целта, мержелееща се вече съвсем наблизо. Действително тази цел трябваше да бъде много изгодна, за да бъде Клеопатра възнаградена за усилията.
— Значи, вашите приготовления най-сетне са на привършване, скъпи ми Домби? — рече Клеопатра, когато бе сервиран десертът и икономът със сребристата коса се оттегли. — Дори и юридическите приготовления?
— Да, мадам — отговори мистър Домби, — брачният контракт, както ме уведомиха адвокатите, е вече изготвен и аз ви казах, че остава само Едит да бъде така добра и да посочи удобния за нея ден за венчавката.
Едит седеше подобно прекрасна статуя — студена, безмълвна и неподвижна.
— Свидна моя — рече Клеопатра, — чуваш ли какво казва мистър Домби? Ах, скъпи ми мистър Домби — обърна се тя само към джентълмена, — нейната унесеност, засилваща се с приближаването на въпросния ден, ме връща в онези дни, когато най-прекрасният човек, нейният татко, се намираше във вашето положение.
— Аз няма да определям деня. Нека бъде тогава, когато вие пожелаете — продума Едит, като хвърли бегъл поглед през масата към мистър Домби.
— Утре? — предложи мистър Домби.
— Както желаете.
— Или навярно другиден — добави мистър Домби, — ако това по-добре съответствува на вашите ангажименти.
— Аз нямам никакви ангажименти. Аз съм винаги изцяло на ваше разположение. Нека да бъде тогава, когато вие пожелаете.
— Никакви ангажименти ли, скъпа моя Едит? — възкликна майка й. — Та ти от сутрин до вечер имаш ужасни тревоги, както и хиляда и една уговорки с всевъзможни доставчици!
— Ти ги създаваш — каза Едит и извърна към нея леко свъсеното си чело. — Вие двамата с мистър Домби може да се уговорите помежду си.
— Съвсем правилно наистина, свидна моя, и много любезно от твоя страна! — рече Клеопатра. — Миличка моя Флорънс, моля те, ела да ме целунеш пак, скъпа моя!
Странно бе съвпадението, че този внезапен интерес към Флорънс бързо обсебваше Клеопатра при почти всеки диалог, в който Едит взимаше някакво участие, независимо колко незначително бе то. Със сигурност би могло да се каже, че Флорънс никога преди не е била подлагана на толкова прегръдки и навярно никога не е била, макар и съвсем несъзнателно, толкова полезна през своя живот.
Самият Домби дълбоко в душата си нямаше никакви възражения срещу поведението на красивата си годеница. Като човек, притежаващ същите качества, той с пълно основание можеше да проявява разбиране и да приема високомерието и студенината. Ласкаеше се от мисълта, че в случая с Едит тези качества отстъпват пред него и сякаш се подчиняват единствено на неговата воля. Ласкаеше се от представата как тази горда и величествена жена ще изпълнява задълженията на домакиня в дома му и как ще смразява гостите му, също както той ги смразяваше. Наистина славата на „Домби и Син“ ще нараства и укрепва в такива ръце.
Такива мисли изпълваха мистър Домби, когато остана сам на трапезата и започна да размишлява за своето минало и бъдеще. Той не намираше нищо неблагоприятно в оскъдния и мрачен разкош, изпълващ стаята — тя бе тъмнокафява на цвят, върху стените й като петна се очертаваха картините, наподобяващи черни погребални гербове, а двадесет и четирите черни стола, които с множеството си гвоздеи по тях приличаха на ковчези, стояха в очакване около ръба на персийския килим също като наети участници в погребална процесия, докато върху бюфета двама изнемощели негри крепяха изсъхналите дръжки на големия свещник, а из стаята се носеше мирис на плесен, сякаш тленните останки на десет хиляди вечери бяха положени в саркофага под пода. Собственикът на къщата прекарваше по-голямата част от времето си в чужбина, тъй като въздухът в Англия трудно се понасяше за по-продължителен период от представителите на рода Финикс, и стаята съответно постепенно потъваше във все по-дълбок траур за собственика, докато бе придобила такъв погребален вид, че за да бъде илюзията пълна, липсваше само покойникът.
Не съвсем неподходящ заместник на покойника в дадения случай, по-скоро заради скованата си стойка, отколкото заради позата си, мистър Домби така се взираше в студените дълбини на Мъртвото море от червен махагон, върху което стояха на котва фруктиерите и гарафите, сякаш лицата, обсебили мислите му, изплуваха на повърхността едно след друго, а после отново потъваха. Там беше Едит със своята царствена осанка и гордо вдигната глава, а редом до нея застана Флорънс, плахо вдигнала лице към него, също както бе сторила за миг тогава, преди да излезе от стаята му. Едит бе насочила очи към нея и протегнала покровителствено ръка. След това една крехка фигурка, седнала в малко кресло, бързо изникна в светлината и го погледна с недоумение, а сияйните очи и полустарческото детско личице проблеснаха, сякаш озарени от трепкащия пламък в камината. Отново редом до тази фигурка застана Флорънс и погълна цялото внимание на Домби. Как я виждаше той нея — дали като предопределена спънка и разочарование в живота му; дали като съперник, пресякъл пътя му веднъж и вероятно възнамеряващ да го стори отново; дали като свое родно дете, за което може да благоволи да помисли през периода на успешното си ухажване, тъй като в такъв момент положението й на отритната дъщеря бе неуместно; или дали пък като едно напомняне, че сега у новите си родственици той трябва да поддържа представата, макар и само външно, че проявява интерес към собствената си плът и кръв. Той най-добре знаеше как точно я вижда. Навярно и на него обаче не му бе съвсем ясно, тъй като брачни процесии, брачни олтари и честолюбиви замисли — все така помрачени тук-там от Флорънс — се нижеха пред очите му така бързо и така хаотично, че той стана и се качи горе, за да не ги вижда повече.
До късно вечерта не внесоха свещи, тъй като мисис Скютън се оплака, че те предизвиквали у нея главобол. През това време Флорънс и мисис Скютън разговаряха помежду си (Клеопатра много държеше тя да седи близо до нея) или пък Флорънс свиреше тихо на пиано за голямо удоволствие на мисис Скютън и няколко пъти през цялата вечер (това би могло да не се споменава) въпросната любвеобилна дама бе принудена да си измолва нова целувка, което неизменно ставаше, след като Едит бе подхвърлила нещо. Тези случаи бяха малко на брой обаче, защото през цялото време Едит седеше отделно до един отворен прозорец (въпреки опасенията на майка си, че ще се простуди) и не се помръдна оттам, докато мистър Домби не се сбогува. Той се обърна спокойно и любезно към Флорънс на сбогуване и Флорънс си легна да спи в една стая, свързана със спалнята на Едит — тя бе така щастлива и изпълнена с надежди, че гледаше на себе си в недалечното минало като на някакво чуждо, бедно, изоставено момиче, към което трябва да се проявява състрадание заради нещастието му. И обзета от състрадание, тя плака, докато заспа.
Седмицата летеше бързо. Редуваха се посещения при модистки, шапкарки, бижутери, адвокати, сладкари, цветарски магазини. Флорънс бе неизменен придружител. Флорънс щеше да свали траура и да облече прекрасна рокля за случая. Замислите на модистката относно тази рокля — модистката бе французойка и поразително приличаше на мисис Скютън — бяха толкова целомъдрени и изискани, че мисис Скютън поръча такъв тоалет и за себе си. Модистката заяви, че щял да й стои възхитително и всички щели да я вземат за сестра на младата дама.
Седмицата летеше още по-бързо. Едит не поглеждаше нищо и не се интересуваше от нищо. В дома пристигаха разкошните й рокли, премерваха се, шумно се възхваляваха от мисис Скютън и модистките, а после се прибираха, без Едит да е казала ни дума. Мисис Скютън набелязваше плановете им за всеки следващ ден и ги изпълняваше. Понякога Едит сядаше в каретата, когато отиваха на покупки. Понякога, ако бе крайно необходимо, тя влизаше в магазините. Мисис Скютън обаче ръководеше всички дейности, от какъвто и характер да бяха те. А Едит наблюдаваше всичко така безучастно и с такова очевидно равнодушие, сякаш тези неща ни най-малко не я засягаха. Навярно Флорънс би могла да я помисли за високомерна и апатична, но с нея Едит никога не се държеше по този начин. Така че, когато се пораждаше подобно недоумение, Флорънс го заглушаваше със своята признателност и скоро напълно го потисна.
Седмицата летеше още по-бързо. Тя едва ли не хвърчеше като с криле. Настъпи последният ден от седмицата, вечерта преди сватбата. В тъмната стая — мисис Скютън все така я болеше главата, макар че тя се надяваше да се оправи завинаги на следния ден — се намираха въпросната дама, Едит и мистър Домби. Едит бе застанала до отворения прозорец и гледаше към улицата. Мистър Домби и Клеопатра разговаряха тихо на дивана. Беше вече доста късно. Флорънс, много уморена, си бе легнала.
— Скъпи ми Домби — каза Клеопатра, — утре, след като ми отнемете свидната Едит, ще ми оставите Флорънс.
Мистър Домби отвърна, че с удоволствие ще изпълни желанието й.
— Да я виждам тук край себе си, когато вие двамата заминете за Париж, и да зная, че способствувам за развитието на ума й на нейната възраст, скъпи ми Домби — заяви Клеопатра, — би представлявало истинска утеха за мен в унилото ми състояние, в което ще изпадна.
Едит внезапно извърна глава. Равнодушието й мигом се смени с жив интерес и скрита в мрака, тя внимателно следеше разговора им.
Мистър Домби с голямо задоволство би оставил Флорънс на такава възхитителна настойница.
— Скъпи ми Домби — отвърна Клеопатра, — хиляди благодарности за доброто ви мнение. Опасявах се, че възнамерявате с преднамерена злоба, както казват юристите… тези ужасно прозаични люде!… да ме обречете на пълна самота.
— Защо сте толкова несправедлива спрямо мен, скъпа моя мадам? — запита мистър Домби.
— Защото прелестната Флорънс така твърдо ми заяви, че трябвало да се прибере у дома утре — каза Клеопатра, — че започнах да се страхувам, скъпи ми Домби, че вие сте един истински паша.
— Уверявам ви, мадам — възрази мистър Домби, — че не съм давал никакви нареждания на Флорънс, а даже и да бях дал, всякакви нареждания отпадат пред вашето желание.
— Скъпи ми Домби, какъв галантен кавалер сте вие! — възкликна Клеопатра. — Впрочем не бих казала това, тъй като у кавалерите няма сърце, а вашето сърце проличава в целия ви прелестен живот и цялата ви личност. Наистина ли си тръгвате толкова рано, скъпи ми Домби?
О, наистина! Беше късно и мистър Домби смяташе, че трябва да тръгва.
— Действителност ли е това или сън! — изфъфли Клеопатра. — Мога ли да повярвам, скъпи ми Домби, че утре сутринта вие ще дойдете отново, за да ми отнемете скъпата придружителка, родната ми Едит?
Мистър Домби, привикнал да възприема нещата буквално, напомни на мисис Скютън, че първо щели да се срещнат в черквата.
— Да се лишиш от собственото си дете — заговори мисис Скютън, — дори и заради вас, скъпи ми Домби, представлява едно от най-мъчителните възможни терзания. И като се прибави към това и крехкото по природа здраве, а също и изключителната глуповатост на сладкаря, заел се с организирането на закуската, тези неща стават вече съвсем не по силите ми. Но утре сутринта аз ще възвърна духа си. Не се тревожете за мен и не се притеснявайте. Бог да ви благославя! Скъпа Едит! — дяволито извика тя. — Някой си тръгва, миличка.
Едит, загубила интерес към разговора им и отново извърнала глава към прозореца, стана от мястото си, но не пристъпи към мистър Домби и не промълви нито дума. Мистър Домби, с надменна галантност, съответствуваща на случая и високопоставеното му положение, насочи скърцащите си обувки към нея, притисна ръката й към устните си и каза:
— Утре ще имам щастието да предявя право към тази ръка като към ръката на мисис Домби.
След тези думи той излезе с тържествен поклон.
Веднага щом външната врата се затвори след него, мисис Скютън позвъни да донесат свещите. Заедно със свещите се яви и нейната прислужница, взела със себе си младежката рокля, която на другия ден щеше да предизвика заблуждение у хората. Тази рокля жестоко си отмъщаваше, както обикновено си отмъщават такъв вид рокли, и правеше мисис Скютън да изглежда много по-стара и отвратителна, отколкото омазнената й фланелена роба. Мисис Скютън обаче я премери с кокетливо задоволство и се усмихна на мъртвешкия си образ в огледалото, като си представи какво потресаващо впечатление ще направи на майора, а после, оставяйки прислужницата да й свали отново роклята и да я приготви за сън, мигом се превърна в развалина подобно съборена пъстра къщичка от картон.
През цялото това време Едит седеше до тъмния прозорец и гледаше към улицата. Когато най-сетне двете с майка й останаха насаме, Едит за пръв път през тази вечер се дръпна от прозореца и застана срещу майка си. Прозяващата се, недоволна, тресяща се майка погледна гордо изправената си дъщеря насреща, устремила в нея пламтящите си очи, и никакви прояви на лекомисленост или раздразнителност не можеха да скрият обстоятелството, че майката всичко разбира.
— Смъртно съм уморена — каза мисис Скютън. — Човек не може да разчита на теб дори за миг. По-своенравна си и от дете. Дете! Никое дете не би могло да бъде толкова упорито и непослушно.
— Слушай, майко — заговори Едит, напълно пренебрегвайки казаното, сякаш бе под достойнството й да се занимава с подобни глупости. — Ти трябва да останеш тук сама, докато аз се завърна.
— Трябва да остана тук сама, докато ти се завърнеш? — повтори майка й.
— В противен случай кълна се в името на този, когото утре ще призова като свидетел на моята нечестна и позорна постъпка, че в черквата аз ще отхвърля ръката на този мъж. Ако не го сторя, нека да се строполя мъртва на земята.
В отговор майка й хвърли бърз поглед, изпълнен с тревога, и тази тревога съвсем не се разсея, когато майката срещна погледа на дъщеря си.
— Напълно достатъчно е — с твърд глас заяви Едит, — че ние сме това, което представляваме. Няма да позволя обаче едно младо и честно същество да бъде доведено до моето падение. Няма да позволя една невинна душа да бъде покварена, опорочена и развратена за развлечение на скучаещите майки. Знаеш какво имам предвид. Флорънс трябва да се прибере у дома.
— Ти си глупачка, Едит — викна разгневената майка. — Нима очакваш в този дом някога да се възцари покой, докато тя не се омъжи и не напусне дома?
— Попитай мен или самата себе си дали изобщо очаквам покой в този дом — каза дъщеря й, — и ще разбереш отговора.
— Нима след всичките ми усилия и мъки, сега, когато ти, благодарение на мен, ще станеш независима — вбесената майка едва не закрещя, а паралитичната й глава потрепваше като лист, — ти ми заявяваш, че аз нося поквара и зараза и не съм подходяща компания за едно момиче? Какво представляваш ти, за бога? Какво си ти?
— Непрестанно си задавах същия въпрос — отвърна Едит, смъртно бледа, и посочи към прозореца, — докато седях тук, а по улицата бродеше някакво увехнало подобие на жена. Бог ми е свидетел, че получих отговор. Ех, майко, майко, ако само ме беше оставила на природните ми наклонности, когато бях също такова момиче — по-млада от Флорънс, — бих могла да бъда сега съвсем друга!
Съзнавайки, че е безполезно да излива гнева си сега, майка й се овладя и започна да хленчи и да нарежда, че твърде дълго е живяла, че единственото й дете я е отритнало, че в настоящото нечестиво време дългът към родителите бил пренебрегван, че към нея били отправени чудовищни обвинения и че животът вече не й бил скъп.
— Ако трябва непрекъснато да понасям подобни сцени — зарида тя, — несъмнено би било много по-добре за мен да потърся начин да сложа край на своето съществуване. Ох! Само като си помисля, че ти си ми родна дъщеря, Едит, а ми държиш такъв тон!
— За нас двете, майко — печално каза Едит, — времето за взаимни упреци отмина.
— Защо тогава отново се връщаш назад? — заскимтя майка й. — Знаеш, че жестоко ме измъчваш. Знаеш как ме нараняват обидите. При това в момент, когато трябва да мисля за толкова много неща и е напълно естествено да желая да изглеждам в най-добрия си вид. Удивляваш ме, Едит. Искаш да превърнеш майка си в страшилище в деня на сватбата.
Едит устреми своя пронизващ поглед към нея, докато майка й ридаеше и търкаше очи, и със същия спокоен, твърд глас — тя не го бе нито повишавала, нито снишавала от началото на разговора досега — заяви:
— Казах, че Флорънс трябва да се прибере у дома.
— Нека се прибира! — бързо извика измъчената и изплашена майка. — Нямам нищо против да се прибере! Какво значи това момиче за мен?
— За мен тя значи толкова много, че по-скоро бих се отрекла от теб, майко, както бих се отрекла и от него утре в черквата (ако ти ми беше дала повод), но не бих й предала, нито пък бих позволила да й се предаде дори една частица от злото, което нося в душата си — отговори Едит. — Остави я на мира. Докато съм в състояние да предотвратя това, тя няма да бъде заразена и развратена от уроците, които аз съм усвоила. В такава мъчителна нощ условието съвсем не е толкова тежко.
— Навярно не би било тежко, твърде възможно е, Едит — захленчи майката, — ако се беше обърнала към мен като дъщеря, за да ми го поставиш. Но такива ужасно язвителни думи…
— Те приключиха и няма да се чуят повече помежду ни — заяви Едит. — Върви по своя път, майко. Наслаждавай се колкото желаеш на постигнатото от теб: харчи пари, радвай се, весели се и бъди щастлива посвоему. Целта в нашия живот е постигната. Отсега нататък няма да говорим за нея. От този миг занапред не ще пророня нито дума за миналото. Прощавам ти участието в утрешното злодеяние. Дано бог да прости моето!
Без да потрепне гласът й или тялото, тя се отправи напред така, сякаш стъпкваше с нозе всякакви възвишени чувства, пожела на майка си „лека нощ“ и се оттегли в спалнята си.
Но не за да подири покой, защото нямаше за нея покой, когато, объркана и развълнувана, остана сама. Напред-назад, напред-назад и пак напред-назад, стотици пъти! Тя се мяташе сред великолепните принадлежности на тоалета й за другия ден. Тъмната й коса се бе разпиляла, тъмните й очи проблясваха яростно, пищната й бяла гръд беше почервеняла от жестокия допир на безмилостната ръка, с която се удряше. Тя крачеше нагоре-надолу, извърнала лице, сякаш искаше да не вижда отражението на собствената си красота или пък да се отърве от тази красота. И така, в глухия нощен час преди сватбата си Едит Грейнджър се бореше с неспокойния си дух, без ридания, без жалби, без утеха на приятели, горда и мълчалива.
Най-сетне тя случайно докосна с ръка отворената врата на стаята, в която спеше Флорънс.
Тя се сепна, спря се и надникна.
Вътре гореше свещ и тя видя Флорънс, дълбоко заспала, в разцвета на своята невинност и красота. Едит затаи дъх и усети как нещо я тегли към Флорънс.
Все по-близо, по-близо, по-близо. Най-после се приближи дотолкова, че се наведе и притисна устни към нежната ръка, подала се изпод завивките, и безшумно я допря до шията си. Докосването напомняше за библейското докосване на жезъла на пророка до скалата78. Сълзите й бликнаха, когато падна на колене и отпусна изтерзаната си глава и разпилените си коси върху възглавницата редом до главата на Флорънс.
Така прекара Едит Грейнджър нощта преди сватбата си. Така я завари слънцето в утрото на сватбения ден.
Глава XXXI
Сватбата
Зората, със своя безучастен, студен лик, се прокрадва зъзнеща към черквата, под която лежи прахът на малкия Пол и майка му, и надниква през прозорците. Там е тъмно и студено. Нощта все още тегне над каменния под и се притайва, навъсена и мрачна, из ъглите и скритите кътчета на сградата. Часовниковата кула, издигната високо над къщите, показваща се изпод поредната от безбройните вълни в потока на времето, които непрестанно прииждат и се разбиват на вечния бряг, се очертава смътно подобно каменен фар, наблюдаващ морския прилив. Но зората само надниква вътре и вижда, че нощта е още там.
Безпомощно навъртаща се около черквата и надзъртаща вътре, зората стене и плаче заради краткотрайното си господство и сълзите й се стичат по стъклата на прозорците, а дърветата край черковната ограда скланят глави и съчувствено кършат множеството си ръце. Нощта, бледнееща при вида на зората, постепенно изтънява и напуска черквата, но долу сред сводовете се поспира и присяда върху ковчезите. Сега вече настъпва светлият ден — той озарява часовниковата кула, позлатява острия й връх, пресушава сълзите на зората и заглушава жалбите й. А стреснатата зора, преследваща нощта и прогонваща я от последното й убежище, сама се свира сред сводовете и се спотайва с уплашено лице сред мъртъвците, докато отпочиналата нощ се завърне, за да я прогони.
Мишките, които се занимават с молитвениците по-усърдно, отколкото самите им собственици и с малките си зъбки са претъркали възглавничките повече, отколкото човешките колене, надзъртат от дупките с лъскавите си очички и уплашени се събират накуп при кънтящото отваряне на черковната врата. Тази сутрин енорийският свещеник, човек, облечен във власт, пристига рано заедно с клисаря, а мисис Миф, дребната хриптяща прислужница — страшно суха, възрастна жена, тънко облечена, без грамче тлъстинка по тялото си, — е също тук. Тя от половин час чака енорийския свещеник пред портата на черквата, но това отговаря на положението й.
Кисела физиономия има мисис Миф и смачкано боне, а наред с това и душа, жадна за пенита и шилинги. Навикът й да приканва случайни посетители към църковните пейки й придава загадъчен вид, а в погледа й се чете лукавост, сякаш тя винаги знае кои места са по-меки, но има опасения относно бакшиша. Не съществува човек на име мистър Миф, нито пък е съществувал през последните двадесет години и мисис Миф предпочита изобщо да не споменава за него. По всяка вероятност той е имал погрешните възгледи скамейките да бъдат безплатни и макар че мисис Миф се надява, че е отишъл в рая, не се наема да го твърди с положителност.
Тази сутрин мисис Миф много се труди пред вратата на черквата — тя тупа и чисти покривката за олтара, килима и възглавниците. Много неща за казване има мисис Миф относно предстоящата сватба. Мисис Миф е чула, че новите мебели и ремонтът в къщата стрували цели пет хиляди лири и нито един шилинг по-малко, а от сигурен източник мисис Миф е научила, че дамата нямала пукната пара. Също така мисис Миф помни, сякаш вчера беше, погребението на първата жена, а след това кръщенето и после следващото погребение. Междувременно мисис Миф си бърбори, че щяла набързо да сапуниса и измие ей тази табличка, докато дойдела сватбената процесия. Мистър Саундс, енорийският свещеник, който през цялото това време седи на стъпалата пред черквата и се припича на слънце (той рядко върши нещо друго, освен когато в студено време седи край огъня), одобрява словата на мисис Миф и пита дали мисис Миф е чула за необикновената красота на булката. Тъй като и мисис Миф е получила такива сведения, енорийският свещеник мистър Саундс — макар православен и дебел, той все още е поклонник на женската красота — забелязва със задоволство, да, той чул, че тя била „фамозна“ — израз, който се струва малко силен на мисис Миф или би изглеждал такъв в устата на всеки друг освен на енорийския свещеник мистър Саундс.
По същото това време в къщата на мистър Домби цари голяма суетня и оживление, най-вече сред жените — всяка една от тях се е събудила още в четири и се е облякла официално още преди шест. Прислужницата оказва по-голямо от обичайното внимание на мистър Таулинсън, а на закуска готвачката заявява, че една сватба водела до още няколко, но прислужницата не й вярва и смята, че това не било истина. Мистър Таулинсън не изразява мнението си по този въпрос, тъй като е малко мрачен поради появата на един чужденец с бакенбарди (самият Таулинсън няма бакенбарди), който е нает, за да придружава щастливата двойка до Париж, и който сега се занимава с поставянето на багажа в новата колесница. По отношение на въпросната личност по-късно мистър Таулинсън заявява, че не е чул да е излязло нещо добро от един чужденец, и тъй като дамите го обвиняват в предубеденост, той добавя: „Вземете Бонапарт, който стоеше начело им, и вижте какви ги вършеше непрестанно!“ на което прислужницата отвръща, че било точно така.
Сладкарят работи усилено в стаята с погребалния вид на Брук Стрийт, а заниманието на двамата много високи младежи е да го наблюдават. Единият от двамата много високи младежи вече издава дъх на шери, а очите му проявяват склонност да се приковават и вторачват в предметите, без да ги виждат. Много високият младеж съзнава тази своя слабост и осведомява другаря си, че това било от „заблуда“. Много високият младеж иска да каже „възбуда“, но говорът му е неясен.
Хората, които бият камбаните, са подушили сватбата, също както и оркестърът на месарите и едни духов оркестър. Първите се упражняват на едно забутано място близо до Батълбридж. Вторите влизат във връзка с мистър Таулинсън посредством шефа си и му предлагат условия, за да бъдат наети. А духовият оркестър, представян от изкусен тромбонист, се притайва и увърта около ъгъла, причаквайки някой търговец — предател, който срещу подкуп да издаде мястото и часа на утринната гощавка. Нетърпението и възбудата се разпростират още по-надалеч и обхващат все по-големи кръгове. Мистър Пърч довежда мисис Пърч от Болс Понд да прекара деня с прислужниците на мистър Домби и да ги придружи да зърне сватбата крадешком. В своята квартира мистър Тутс се облича по такъв начин, сякаш самият той е младоженецът — той е решил да наблюдава церемонията в цялото й великолепие от едно скрито ъгълче в галерията, като заведе на това място и Петела. Мистър Тутс взе отчаяното решение да посочи Флорънс на Петела при тези обстоятелства и да му заяви: „Слушай, Петел, повече няма да те заблуждавам. Приятелят, за когото понякога ти разправях, съм самият аз. Мис Домби е обектът на моята любов. На какво мнение си ти, Петел, при такова положение на нещата и какво ще ме посъветваш сега тук?“ Междувременно в кухнята на мистър Тутс Петела, на когото му предстои такава изненада, топи клюна си в халба със силна бира и кълве двуфунтов бифтек. На улица Принцеса мис Токс е станала и се е разшетала, тъй като тя, макар и потънала в дълбока скръб, е решила да мушне един шилинг в ръката на мисис Миф и от някой уединен ъгъл да погледа церемонията, която крие жестоко очарование за нея. Във владенията на дървения мичман цари пълно оживление. Капитан Кътъл, обул официалните си боти и облякъл риза с огромна яка, е седнал да закусва, слушайки Роб Точиларя, който предварително му чете сватбената служба по нареждане на Кътъл, за да може капитанът до най-малки подробности да схване церемонията, на която се кани да присъствува. За тази цел от време на време капитанът важно дава разпореждания на своя капелан „да промени курса“, „да преразгледа още веднъж ей този параграф“ или пък да се придържа към преките си задължения, а на него, капитана, да остави възгласите „амин“. Всеки път, когато Роб Точиларя прави пауза, Кътъл с голямо задоволство издава звучно „амин“.
Освен всичко това само от улицата на мистър Домби двадесетина бавачки са обещали на двадесетина семейства с женска челяд, която още от люлката изпитва вроден интерес към сватбите, че ще отидат да видят венчавката. Действително енорийският свещеник мистър Саундс, седнал на стъпалата пред черквата, има пълно основание да смята, че изпълнява служебния си дълг, като грее едрата си снага на слънцето в очакване на часа, определен за венчавката. Действително мисис Миф има право да се нахвърля върху злочестото момиченце-джудже с огромно бебе на ръце, надничащо през портала, и да го гони с негодувание.
Братовчедът Финикс специално е пристигнал от чужбина, за да присъствува на сватбата. Братовчедът Финикс е бил светски мъж преди четиридесет години, но фигурата и маниерите му са все още толкова младежки и е в такава форма, че хората, които не го познават, се изненадват, когато забележат предателски бръчки по лицето на негова светлост и торбички под очите му и когато за пръв път обърнат внимание, че се движи с известна несигурност из стаята и леко се отклонява от правата линия, когато се запъти нанякъде. Но видът на вече станалия от леглото братовчед Финикс е съвсем различен от вида му при събуждане, примерно в около седем и половина. Докато го бръснат в хотел „Лонг“ на Бонд Стрийт, братовчедът Финикс съвсем не изглежда в блестяща форма.
Мистър Домби излиза от стаята си и предизвиква голяма суматоха сред жените по стълбите, които хукват в различни посоки, като шумолят с полите си. Изостава само мисис Пърч, която поради особеното си състояние (тя непрестанно е в такова състояние) е лишена от пъргавина и е принудена да се изпречи на пътя му, като при реверансите си е готова да потъне в земята от смущение — дано бог да предотврати всякакви лоши последици в дома на Пърч! Мистър Домби се насочва към гостната, за да чака определения час. Великолепен е новият син фрак на мистър Домби, бежовите панталони и люляковата му жилетка! Из къщата се носи мълвата, че косата на мистър Домби е накъдрена.
Двете почуквания на вратата провъзгласяват появата на майора, който също е великолепен и е забол в петлицата си цяла китка здравец, а косата му е много ситно накъдрена, както умее да къдри туземецът.
— Домби! — възкликва майорът, протегнал и двете си ръце. — Как сте?
— Майоре — отвръща мистър Домби, — а вие как сте?
— Дявол да го вземе, сър — казва майорът, — Джоуи Б. така се чувствува тази сутрин, сър — при тези думи той силно се удря по гърдите, — така се чувствува тази сутрин, сър, че, по дяволите, Домби, той едва ли не възнамерява да направи двойна сватба, сър, и да вземе майката.
Мистър Домби се поусмихва, но дори и за него тази усмивка е съвсем слаба, тъй като мистър Домби съзнава, че му предстои да се сроди с майката и при такива обстоятелства не е редно да се отправят шеги по неин адрес.
— Домби — обажда се майорът, забелязал реакцията, — желая ви щастие! Поздравявам ви, Домби! Ей богу, сър — добавя майорът, — днес на вас трябва да се завижда повече, отколкото на който и да било мъж в цяла Англия.
Мистър Домби отново се съгласява твърде сдържано, тъй като той е човекът, който ще окаже голяма чест на една дама и несъмнено най-много трябва да се завижда на нея.
— Що се отнася до Едит Грейнджър, сър — продължава майорът, — в цяла Европа няма да се намери жена, която не би се съгласила… и не би пожелала, сър, ако разрешите на Багсток да добави… да й отрежат ушите заедно с обиците, само и само да бъде на мястото на Едит Грейнджър.
— Много любезно от ваша страна да говорите така, майоре — отвръща мистър Домби.
— Домби — възразява майорът, — вие съзнавате това. Нека да не проявяваме лъжлива скромност! Вие го съзнавате. Признайте, не е ли така? — пита майорът едва ли не твърде разпалено.
— Ах, наистина, майоре…
— По дяволите, сър — прекъсва го майорът, — съзнавате ли този факт, или не? Домби! Приятел ли ви е старият Джо? Не се ли намираме в открити, близки отношения помежду си, Домби, които позволяват на човек като прямия, стар Джо Б., сър, да говори направо? Или пък трябва да се оттегля, Домби, да се държа на разстояние и да поддържам официален тон?
— Скъпи ми майор Багсток — казва мистър Домби с поласкан вид, — много се разгорещихте.
— Дявол да го вземе, сър — отвръща майорът, — наистина се разгорещих. Джоузеф Б. не го отрича, Домби. Разгорещи се той. Но в ден като тези, сър, се пробуждат всички най-искрени чувства, съхранили се в старото, проклето, премазано, изтощено, осакатено тяло на Джоузеф Б. Чуйте какво ще ви кажа, Домби — в такъв момент човек трябва да излее чувствата си или да си сложи намордник. Джоузеф Багсток открито ви заявява в лицето, Домби, така както заявява в своя клуб зад гърба ви, че когато става дума за Пол Домби, той никога няма да си сложи намордник. Е, сега, по дяволите, сър — с голяма решителност в гласа завърши речта си майорът, — какво ще кажете за това?
— Майоре — заговори мистър Домби, — уверявам ви, че действително съм ви много признателен. Изобщо не съм възнамерявал да отблъсквам вашите твърде пристрастни приятелски чувства към мен.
— Съвсем не твърде пристрастни, сър! — възрази сприхавият майор. — Домби, отричам това.
— В такъв случай просто ще ги нарека вашите приятелски чувства към мен — поправи се мистър Домби. — Нито пък бих могъл да забравя, майоре, в ден като настоящия, колко много дължа на вас.
— Домби — рече майорът, като направи съответното движение, — ето ръката на Джоузеф Багсток, на искрения, стар Джоуи Б., сър, ако ви харесва повече! Това е ръката, за която негово височество покойният херцог Йоркски ми оказа честта да заяви, сър, на негово височество покойния херцог Кентски, че това била ръката на Джош — суров, непреклонен и вероятно невчерашен стар вагабонтин. Домби, нека настоящият момент да бъде най-щастливият в живота ни. Бог да ви благослови.
В този миг влиза мистър Каркър, също така великолепен и усмихващ се като истински сватбен гост. Той е толкова горещ в поздравите си, че просто не може да пусне ръката на мистър Домби. В същото време Каркър така сърдечно разтърсва ръката на майора, че в такт с ръцете му се тресе и гласът, който главно излиза измежду зъбите му.
— Самият ден е толкова благоприятен — казва мистър Каркър. — Времето е извънредно слънчево и топло. Надявам се, че не съм закъснял.
— Съвсем точен както винаги, сър — отвръща майорът.
— Много се радвам, уверявам ви — продължава мистър Каркър. — Опасявах се да не би да закъснея с няколко секунди за уговорения час, тъй като ме забави една колона фургони. Аз си позволих дързостта да отида на Брук Стрийт — тези думи бяха отправени към мистър Домби, — за да оставя няколко скромни, рядко срещани цветя за мисис Домби. Човек в моето положение, удостоен с честта да бъде поканен тук, е щастлив да отдаде почит в знак на признателност за своята васална зависимост. И тъй като несъмнено мисис Домби е отрупана със скъпи и великолепни подаръци — той хвърли странен поглед към своя господар, — надявам се, че моят дар може да бъде приет благосклонно именно поради своята скромност.
— Уверен съм — снизходително отвръща мистър Домби, — че бъдещата мисис Домби високо ще оцени вашето внимание, Каркър.
— Щом ще става мисис Домби тази сутрин, сър — обади се майорът, като остави чашата от кафето и погледна часовника си, — крайно време е да тръгваме.
Мистър Домби, майор Багсток и мистър Каркър се отправят с каляска към черквата. Енорийският свещеник мистър Саундс отдавна се е привдигнал от стъпалата и стиснал триъгълната си шапка в ръка, стои в очакване. Мисис Миф прави реверанси и ги кани да седнат в църковната канцелария. Мистър Домби предпочита да остане в черквата. Когато той вдига очи към органа, в галерията мис Токс се скрива зад пълничкото краче на херувимчето върху гробницата, което е издуло бузи подобно млад бог на вятъра. За разлика от нея капитан Кътъл се изправя и размахва куката си, за да изрази своето приветствие и насърчение. Мистър Тутс, закривайки устата си с ръка, осведомява Петела, че средният джентълмен, този с бежовите панталони, е бащата на неговата любима. Петела дрезгаво прошепва на мистър Тутс, че никога не бил виждал по-скован човек, но с помощта на науката било възможно въпросният джентълмен да се сгъне на две само посредством един удар в жилетката.
Мистър Саундс и мисис Миф наблюдават мистър Домби от известно разстояние, когато се дочува звукът на приближаваща се карета и мистър Саундс излиза. Мисис Миф среща погледа на мистър Домби точно когато той извръща очи от самонадеяния, смахнат човек горе, поздравяващ го галантно, и като му прави реверанс, го уведомява, че според нея неговата „прекрасна дама“ е пристигнала. Хората на вратата се тълпят и шушукат и „прекрасната дама“ влиза с горда походка.
Върху лицето й няма и следа от страданията й през предната нощ. В държането й няма и помен от държането на коленичилата жена, отпуснала в красив порив пламналата си глава върху възглавницата на заспалото момиче. Същото това момиче, кротко и нежно, сега стои редом до нея, в пълен контраст със самата дама, която, излъчваща пренебрежение и предизикателство, е застанала там спокойна, изправена, с непроницаемо изражение, ослепителна и величествена в разцвета на своята хубост, но в същото време проявяваща пренебрежение и презрение към възхищението, предизвиквано от хубостта й.
Настъпва пауза, когато мистър Саундс безшумно се вмъква в църковната канцелария, за да доведе свещеника и служителя. В този миг мисис Скютън заговаря на мистър Домби по-ясно и отчетливо от друг път, като едновременно с това се движи съвсем близо до Едит.
— Скъпи ми Домби — казва добрата майка, — страхувам се, че в края на краищата трябва да се откажа от любимата Флорънс и да я оставя да се прибере у дома, както самата тя предлага. След днешната ми загуба, скъпи Домби, чувствувам, че няма да имам настроение дори за нейната компания.
— Не е ли по-добре да остане при вас? — осведомява се женихът.
— Не мисля, скъпи Домби. Да, наистина не мисля. По-добре ще се чувствувам сама. Освен това след завръщането си моята любима Едит ще бъде нейната естествена и постоянна наставница и навярно е по-добре да не посягам на правата й. Тя може да прояви ревност. Е, скъпа Едит?
След тези думи преданата майка хваща дъщеря си за лакътя, сякаш настойчиво се опитва да привлече вниманието й.
— Сериозно ви говоря, скъпи Домби — продължава тя, — аз ще се откажа от скъпото дете и няма да я угнетявам със своята унилост. Току-що се споразумяхме. Тя проявява пълно разбиране, скъпи Домби. Едит, скъпа… тя проявява пълно разбиране.
Добрата майка отново хваща дъщеря си за лакътя. Мистър Домби се въздържа от по-нататъшни възражения, тъй като се появяват свещеникът и служителят.
Мисис Миф и енорийският свещеник мистър Саундс завеждат двойката до съответните им места пред олтара.
— Кой ще даде тази жена за съпруга на този мъж?
Братовчедът Финикс ще го стори. Той е дошъл чак от Баден-Баден специално с тази цел. „Дявол да го вземе — казва братовчедът Финикс — добродушно същество е този братовчед Финикс, — когато във фамилията ни влиза богат човек от Сити, нека да направим нещо за него.“
— Аз давам тази жена за съпруга на този мъж! — заявява съответно братовчедът Финикс. Братовчедът Финикс, възнамеряващ да се движи по права линия, но отклонил се поради своенравните си крака, дава отначало друга жена за съпруга на този мъж — а именно една шаферка със знатен произход, далечна родственица на семейството и с десет години по-млада от мисис Скютън, — но мисис Миф се изпречва помежду им със смачканото си боне, пъргаво обръща братовчеда Финикс и го затласква, сякаш той е на колелца, право към „прекрасната дама“, която съответно братовчедът Финикс дава за съпруга на този мъж.
А обещават ли те пред лицето на бога?…
Да, те обещават това. Мистър Домби казва, че обещавал. А какво казва Едит? И тя обещавала.
И така, те се заклеват от този ден занапред в щастие и нещастие, в богатство и бедност, в болест и здраве да се обичат, и зачитат, докато смъртта ги раздели. Бракът е сключен.
Със ситен, красив почерк булката изписва името си в книгата, когато се оттеглят в църковната канцелария.
— Малко дами е имало тук — казва мисис Миф и прави реверанс — в такива моменти смачканото й боне се смъква, — които да пишат името си като тази прекрасна дама!
Енорийският свещеник мистър Саундс счита, че подписът е истинско бижу и е достоен за подписалото се лице — той обаче запазва мнението за себе си.
Флорънс също се разписва, без да предизвиква хвалби, тъй като ръката й трепери. Цялата сватбена процесия се разписва. Последен е братовчедът Финикс, който поставя името си не там, където е нужно, и така попада в списъка на новородените през този ден.
След това майорът извънредно галантно целува булката, а после прилага същия вид военна тактика и на другите дами, но мисис Скютън е твърде неподатлива по отношение на целувките и надава пронизителен писък в божия храм. Примерът на майора е последван от братовчеда Финикс и дори от мистър Домби. Най-накрая мистър Каркър, с проблясващи бели зъби, пристъпва към Едит по такъв начин, сякаш има намерение да я ухапе, вместо да вкуси от сладостта на устните й.
Надменното й лице пламва, а очите й проблясват и това навярно би трябвало да го възпре, но не го възпира и той я целува също както и останалите и й пожелава голямо щастие.
— Ако благопожеланията — добавя той тихо — не са съвсем излишни при един такъв съюз.
— Благодаря ви, сър — отвръща тя, като презрително свива устни и диша учестено.
Дали Едит все още чувствува, както в онази вечер, когато знаеше, че мистър Домби ще дойде да й предложи брак, че Каркър прониква в душата й и чете мислите й и тази негова проницателност спрямо нея я унижава повече от всичко друго? Дали това е причината, поради която надменността й изчезва пред усмихнатото му лице също както снегът се топи в здраво стиснатата шепа и когато очите им се срещат, тя свежда поглед и го забива в земята?
— Изпитвам гордост да видя — продължава мистър Каркър и угоднически се покланя, а изразът на очите и зъбите му издава неговото лицемерие, — изпитвам гордост да видя, че моят скромен дар е удостоен с внимание от ръката на мисис Домби и заема такова почетно място в такъв щастлив ден.
Макар че тя му отвръща с поклон, ръката й за миг трепва така, сякаш Едит иска да смачка цветята, които държи, и да ги захвърли презрително на земята. Но тя хваща под ръка застаналия до нея младоженец, разговарящ с майора, и отново става надменна, невъзмутима и безмълвна.
Каретите пак ги чакат пред вратата на черквата. Мистър Домби, с булката под ръка, минава сред двадесетината семейства с женска челяд, застанали на стъпалата, и всяко момиченце запомня с най-големи подробности модела и цвета на всяка принадлежност в тоалета на булката, за да го повтори после в дрешките на своята непрестанно женеща се кукла. Клеопатра и братовчедът Финикс влизат в една и съща карета. Майорът настанява в друга карета Флорънс и шаферката, която за малко не бе дадена за съпруга по погрешка, а след това и той самият влиза, последван от мистър Каркър. Конете се изправят на задните си крака и подрипват. Кочияшът и лакеите, облечени в нови ливреи, блестят сред развяващите се ленти и цветя. Каретите се втурват напред и трополят из улиците. Когато преминават, хиляди глави се обръщат след тях и хиляди здравомислещи моралисти се утешават за това, че в такъв ден не се женят и те, като си казват, че на тази брачна двойка не й минава и през ума, че такова щастие не може да бъде дълготрайно.
Когато всичко затихва, мис Токс се показва иззад крачето на херувимчето и бавно се смъква от галерията. Очите на мис Токс са зачервени, а носната й кърпа е цялата мокра. Тя се чувствува наранена, но не и ожесточена, и им пожелава щастие. Признава пред себе си, че булката е красива и че собствените й прелести в сравнение с тези на избраницата са бледи и поувехнали. В съзнанието й обаче изниква величественият образ на мистър Домби в люляковата жилетка и бежовите панталони и запътила се към улица Принцеса, мис Токс отново заплаква, като се покрива с воала. Капитан Кътъл, участвувал с набожен, дрезгав глас във всички възгласи „амин“ и всички отговори, чувствува, че религиозните упражнения са му оказали благотворно влияние, и в успокоено душевно състояние обхожда черквата, с колосаната си шапка в ръка, и прочита върху плочата надписа в памет на малкия Пол. Галантният мистър Тутс, съпроводен от предания Петел, напуска черквата с любовни терзания в душата. Петела още не е в състояние да изготви план за спечелването на Флорънс, но първоначалната му идея го е обладала и той смята, че подходяща крачка в тази насока би било сгъването на мистър Домби на две. Прислужниците на мистър Домби излизат от прикритията си и са готови да се втурнат към Брук Стрийт, но са възпрени поради признаците на неразположение от страна на мисис Пърч, която моли за чаша вода и внася тревога. Мисис Пърч обаче бързо се оправя и я отвеждат. А мисис Миф и енорийският свещеник мистър Саундс присядат на стъпалата, за да преброят печалбата си от церемонията и да обсъдят сватбата, докато в това време клисарят бие камбаната за погребение.
Каретите вече пристигат пред дома на булката, музикантите започват да дрънкат с камбанките си, оркестърът гръмва, а мистър Пърч, пълно олицетворение на семейно щастие, целува съпругата си. Хората се втурват, блъскат се, ръгат се и се образува тълпа зяпачи, а мистър Домби, хванал мисис Домби за ръка, тържествено пристъпя към палата на рода Финикс. Останалите сватбени гости също слизат от каретите и се отправят след съпружеската двойка. А защо мистър Каркър, пробиващ си път сред тълпата към входа, се сеща за старицата, извикала подире му онази сутрин в горичката? А защо Флорънс, докато върви, с потръпване се сеща за детството си, когато се бе загубила и пред нея изплува лицето на добрата мисис Браун?
Следват нови поздравления по случай щастливия ден и идват нови гости, макар и не много на брой. Те излизат от гостната и се нареждат около масата в трапезарията с тъмнокафяви стени, на която никой сладкар не е в състояние да й придаде весел вид, колкото и да украсява изнемощелите негри с цветя и сватбени панделки.
Готвачът обаче се е справил отлично със задълженията си и се сервира великолепна закуска. Наред с другите гости са пристигнали също и мистър и мисис Чик. Мисис Чик е във възторг, че по природа Едит е една истинска Домби и води дружелюбен, поверителен разговор с мисис Скютън, на която се е смъкнал товар от сърцето и сега пие шампанско. Много високият младеж, обхванат преди това от възбуда, сега е по-спокоен, но усеща слабо чувство на разкаяние и изпитва ненавист към другия много висок младеж, поради което грубо му изтръгва блюдата от ръцете и се държи нелюбезно с гостите — последното му доставя мрачна наслада. Гостите са сдържани и невъзмутими и не оскърбяват с каквото и да е невъздържано веселие наблюдаващите пиршеството портрети, които наподобяват черни погребални гербове. Най-оживени са братовчедът Финикс и майорът, а мистър Каркър само се усмихва на всички седнали около масата. За булката обаче той има специална усмивка, но тя почти не я забелязва.
Когато гостите се нахранват, а слугите излизат от трапезарията, братовчедът Финикс става от стола си. Удивително млад изглежда той, когато белите маншети почти напълно закриват ръцете му (иначе те са доста костеливи) и бузите му са поруменели от шампанското.
— Кълна ви се — казва братовчедът Финикс, — макар и това да е необичайно за собствения дом на един джентълмен, че трябва да ми разрешите да ви приканя да вдигнете това, което обикновено се нарича… всъщност наздравица.
Майорът с дрезгав глас изразява одобрението си. Мистър Каркър, навеждайки се над масата и извръщайки лице в посока на братовчеда Финикс, многократно се усмихва и кима с глава.
— Всъщност това не е точно… — След това встъпление братовчедът Финикс безнадеждно млъква.
— Слушайте, слушайте! — обажда се майорът с приканващ глас.
Мистър Каркър леко изплясква с ръце и като се навежда отново над масата, още по-енергично от преди се усмихва и кима, сякаш последната забележка му е направила особено силно впечатление и той желае да даде израз на собственото си усещане за благотворното въздействие, което му е оказала.
— Всъщност това е събитие — продължава братовчедът Финикс, — когато, без да се нарушава благоприличието, може да се излезе от нормите на всекидневието. И макар че никога през живота си не съм бил добър оратор и когато бях в Камарата на общините и имах честта да подкрепям някое предложение, аз… всъщност в продължение на две седмици след това се измъчвах от мисълта за провала…
Майорът и мистър Каркър остават така доволни от тази подробност из личния живот, че братовчедът Финикс се изхилва и като се обръща специално към тях двамата, продължава:
— И всъщност, когато бях дяволски болен… аз пак продължавах да чувствувам, че на мен се е паднало да изпълнявам дълга си. А когато един англичанин трябва да изпълнява дълга си, според мен той непременно ще се освободи от този дълг по най-добрия възможен начин. И така! Днес нашият род има удоволствието да се сроди посредством моята прелестна и изискана родственица, която… всъщност присъствува тук…
Последните думи са придружени от аплодисменти.
— Присъствува… — отново казва братовчедът Финикс с чувството, че това е важна дума, която заслужава да се повтори — с човек… така да се каже, с мъж, когото никога не биха посочили презрително с пръст… всъщност с уважаемия ми приятел Домби, ако той ми разреши да го наричам така.
Братовчедът Финикс се покланя на мистър Домби. Мистър Домби тържествено му отвръща с поклон. Всички до един малко или много са удовлетворени и трогнати от това прочувствено, изключително и единствено по рода си слово.
— Не ми се е удавала — продължава братовчедът Финикс — така привлекателната възможност да завържа познанство с моя приятел Домби и да изуча качествата му, които правят чест както на главата му, така и всъщност на сърцето му, тъй като имах нещастието да се намирам — както често се изразявахме в Камарата на общините по мое време, когато не беше прието да се споменават лордовете и когато редът на парламентарните заседания навярно се съблюдаваше по-добре, отколкото сега, — да се намирам… всъщност — казва братовчедът Финикс, лукаво замлъквайки, за да изстреля най-после шегата си — на друго място!
Майорът изпада в конвулсии и с усилие се съвзема.
— Но аз знам достатъчно за приятеля ми Домби — продължава братовчедът Финикс с по-тържествен глас, сякаш изведнъж се е превърнал в печален и мъдър човек, — за да зная, че той всъщност представлява това, което по-изразително би могло да се нарече… търговец… британски търговец… и човек. И макар че живея в чужбина от няколко години (за мен би било голямо удоволствие да посрещна мистър Домби и всеки един от присъствуващите тук в Баден-Баден и да се възползувам от случая, за да ви представя на великия херцог), все пак знам доста, смея да се похваля, за моята прекрасна и изискана родственица, за да съзнавам, че тя притежава всички необходими качества, за да направи един мъж щастлив, и че бракът й с приятеля ми Домби е брак по взаимна любов и съгласие.
Множество усмивки и кимвания от страна на мистър Каркър.
— Затова — допълва братовчедът Финикс — поздравявам семейството, на което аз се явявам член, по случай такава придобивка, каквато е приятелят ми Домби. Поздравявам приятеля ми Домби по случай брака му с моята прекрасна и изискана родственица, която притежава всички необходими качества, за да направи един мъж щастлив, и си позволявам дързостта да приканя всички до един всъщност да поздравят както приятеля ми Домби, така и моята прекрасна и изискана родственица по случай днешния им празник.
Речта на братовчеда Финикс се посреща с бурни аплодисменти и мистър Домби изразява благодарност от свое име и от името на мисис Домби. Незабавно след това Дж. Б. вдига наздравица за мисис Скютън. После угощението става вече вяло, желанието за мъст на осквернените погребални гербове е удовлетворено и Едит се оттегля, за да се преоблече за пътуване.
През това време всички слуги се угощават долу. Шампанското е в изобилие и не заслужава да бъде споменавано, а печените кокошки, салатата от омари и козунаците представляват залежала стока. Много високият младеж е възвърнал настроението си и отново споменава „заблудата“. Погледът на другаря му започва да съперничи на неговия и другарят му също започва да се вторачва в предметите, без да ги разпознава. Лицата на всички дами са се зачервили и особено лицето на мисис Пърч, която, развеселена и сияеща, се е издигнала толкова високо над всекидневните грижи, че ако в момента я накарат да съпроводи пътник до Болс Понд, където се намират нейните собствени грижи, тя би се затруднила да намери пътя. Мистър Таулинсън предлага да пият за здравето на щастливите младоженци, на което среброкосият иконом откликва много радушно и развълнувано, тъй като почти е повярвал, че наистина е стар семеен слуга и се чувствува задължен да бъде трогнат от настъпилите промени. Цялата компания и най-вече дамите са много развеселени. Готвачката на мистър Домби, която обикновено ръководи събранията, заявява, че след всичко това било немислимо веднага да се заловят за работа и защо ли пък да не отидат заедно на театър? Всички до един (включително и мисис Пърч) се съгласяват, дори и туземецът, който от виното е придобил свиреп вид и плаши дамите (най-вече мисис Пърч), като върти бялото на очите си. Един от двамата много високи младежи даже предлага да отидат на бал след представлението и никой не смята тази идея (включително и мисис Пърч) за неосъществима. Между прислужницата и мистър Таулинсън възниква спор: позовавайки се на старата поговорка, тя твърди, че браковете се сключвали в небесата, а той се опитва да отнесе сделката към друго място; той предполага, че нейните думи се дължали на собственото й желание да се ожени, а тя му отвръща да не давал господ във всеки случай да се жени за НЕГО, мистър Таулинсън. За да сложи край на подхвърляните остроти, среброкосият иконом става и предлага да пият за здравето на мистър Таулинсън, тъй като да познаваш мистър Таулинсън, значи да го уважаваш, а да го уважаваш, значи да му пожелаеш щастлив живот заедно с неговата избраница, която и да е тя (при тези думи среброкосият иконом хвърля поглед към прислужницата). Мистър Таулинсън изразява своята благодарност с прочувствена реч, като заключителната й част е относно чужденците, за които той казва, че понякога успявали да спечелят благоразположението на слабохарактерни и непостоянни хора, способни да бъдат лесно подведени, но се надявал никога повече да не чува истории за чужденци, обрали пътуващите карети. При тези думи погледът на мистър Таулинсън става толкова суров и многозначителен, че прислужницата изпада в истерия, но в този момент тя и всички останали, развълнувани от новината, че булката заминава, се качват бързо горе, за да присъствуват на потеглянето й.
Колесницата стои пред вратата. Младоженката слиза във вестибюла, където я чака мистър Домби. Флорънс е на стълбите, също така готова да тръгне. А мис Нипър, заемаща междинен пост между кухнята и гостната, се кани да я придружи. Когато се появява Едит, Флорънс се втурва към нея, за да се сбогуват.
Нима й е студено на Едит, че така трепери? Нима в докосването на Флорънс има нещо неестествено или болезнено, че красивата жена така трепва и се дръпва, сякаш не може да понесе това докосване? Нима тръгването им е толкова неотложно, че Едит само махва с ръка, стрелва се и изчезва?
Когато трополенето на колесницата заглъхва, мисис Скютън, обзета от майчини чувства, се отпуска върху дивана си в позата на Клеопатра и пролива няколко сълзи. Майорът става от масата заедно с другите гости и се опитва да я утеши. Тя обаче в никакъв случай не може да бъде утешена и майорът се сбогува. Сбогува се и братовчедът Финикс, сбогува се и мистър Каркър. Всички гости се разотиват. Останала сама, Клеопатра се чувствува малко замаяна от силното си вълнение и заспива.
Долу също почти всички са замаяни. Главата на много високия младеж, така бързо обзет от възбуда, сякаш е залепена за масата в кухненския килер и не може да се откъсне оттам. В настроението на мисис Пърч е настъпила рязка промяна и тя е мрачна заради мистър Пърч, като изразява пред готвачката опасенията си, че той не бил така силно привързан към семейството, както тогава, когато семейството наброявало само девет души. На Таулинсън му свирят ушите, а в главата му непрестанно се върти огромно колело. А на прислужницата й се иска да не се счита за голям грях, ако някой желае собствената си смърт.
Освен това в долните помещения цари пълно заблуждение по отношение на времето. Всеки счита, че е най-рано десет часът вечерта, а всъщност няма още и три часа следобед. У всекиго от компанията се прокрадва усещането за извършено зло — той гледа на другия като на свой съучастник и предпочита да го избягва. На нито един от мъжете или жените не му стига куражът да намекне за намерението да отидат на театър. А ако на някого му хрумнеше отново да спомене идеята за бала, биха му се присмели като на идиот, изпълнен със зъл умисъл.
Мисис Скютън още два часа спи горе, а в дрямка потъват и долу в кухнята. Погребалните гербове в трапезарията гледат отвисоко трохите, мръсните чинии, разлятото вино, полуразтопения сладолед, недопитите чаши с вече вкиснало се, загубило цвета си вино, остатъците от омари, костите от кокошките, замислените желета, постепенно ставащи на супа, лепкава и хладка. Сватбеното тържество вече е загубило своя външен блясък и пищност, така както и гощавката. Слугите на мистър Домби започват морализаторски да разсъждават за сватбата и докато привечер пият чая си у дома, се изпълват с такова разкаяние, че около осем часа вече са обзети от пълна благочестивост. А мистър Пърч, завърнал се по това време от Сити, бодър и весел, облечен с бяла жилетка, тананикащ си забавна песен, готов да прекара хубава вечер, подготвен за всякакви разгулни развлечения, е изненадан от хладния прием, от окаяното състояние на мисис Пърч и необходимостта да изпълни приятното задължение да съпроводи тази дама до дома й със следващия омнибус.
Настъпва нощта. След като обхожда красивия дом стая след стая, Флорънс се озовава в собствената си спалня, където благодарение на грижите на Едит е заобиколена с разкош и удобства. Флорънс сваля красивата си рокля, облича си старата, проста, траурна дреха в памет на скъпия Пол и сяда да чете, а до нея Диоген, опънат на пода, мижи и премигва. Тази вечер обаче Флорънс не може да чете. Къщата изглежда странна и непозната и силно кънти. Сянка помрачава душата й. Причината не й е ясна, но й е тежко. Флорънс затваря книгата си и тромавият Диоген, приел това като сигнал, поставя лапи в скута й и трие уши о ласкавите й ръце. След малко обаче Флорънс не го вижда ясно, тъй като пред очите й се спуска някаква мъгла и там сияят, подобно ангели, покойният й брат и покойната й майка. А също и Уолтър, скитащото се, претърпяло корабокрушение момче, о, къде е той?
Маойрът не знае. Това е сигурно. Нито пък го е грижа. След като цял следобед се е задушавал и спал, майорът вечеря късно в своя клуб и сега седи над чашата вино, като докарва едва ли не до лудост скромния млад човек с румено лице от съседната маса (който би платил огромна сума пари, само и само да може да стане и да си отиде, но това е невъзможно), разправяйки забавни истории за Багсток, сър, присъствуващ на сватбата на Домби, и за дяволски аристократичния приятел на стария Джо, лорд Финикс. А братовчедът Финикс, който би трябвало да се намира в кревата си в хотела „Лонг“, вместо това се озовава на хазартната маса, където своенравните му крака навярно са го завели напук на самия него.
Нощта изпълва подобно великан черквата от каменния под до тавана и властвува там в безмълвните часове. Бледата зора отново идва и надниква през прозорците и като отстъпва пред деня, вижда как нощта се оттегля между сводовете. Зората се втурва след нея, прогонва я и сама се притаява между мъртъвците. Уплашените мишки отново се скупчват, когато тежката врата се отваря с кънтене и мистър Саундс и мисис Миф влизат вътре, следвайки кръга на ежедневните си задължения, кръг, ненарушим като венчален пръстен. Отново триъгълната шапка и смачканото боне се оттеглят назад по време на венчавката. Отново този мъж взема тази жена и тази жена взема този мъж, като се заклеват тържествено:
„От този ден занапред в щастие и нещастие, в богатство и бедност, в болест и здраве да се обичат и зачитат, докато смъртта ги раздели.“
Мистър Каркър си повтаря същите тези думи, докато се придвижва на кон към Сити, избирайки по-чист път, а устата му е разтеглена до ушите.
Глава XXXII
Дървеният мичман се разбива на парчета
Седмиците летяха бързо в укрепеното убежище на почтения капитан Кътъл, но той не възнамеряваше да се отказва от благоразумните предпазни мерки срещу неочаквано нападение само поради това, че врагът не се появява. Капитанът считаше, че настоящата му безопасност е твърде сигурна и невероятна, за да продължава дълго време. Той знаеше, че ветропоказателят рядко остава неподвижен, когато духа попътен вятър. Освен това бе много добре запознат с решителния и неустрашим характер на мисис Макстинджър, за да се съмнява, че въпросната смела жена си е поставила задачата да го издири и залови в плен. Изтормозен от бремето на тези размишления, капитан Кътъл водеше много затворен и уединен живот. Излизаше навън едва ли не само когато се стъмни, като дори тогава се движеше из най-затънтените улички. В неделен ден никога не се показваше навън и както зад стените на своето убежище, така и на открито, той отбягваше бонетата, сякаш те се носеха от разярени лъвове.
Капитанът не можеше и да допусне, че ако по време на разходка мисис Макстинджър му се нахвърли отгоре, би било възможно да окаже някаква съпротива. Чувствуваше, че това не би могло да се направи. В представите си виждаше как, кротък и безропотен, го поставят в нает кабриолет и го откарват в старата му квартира. Предчувствуваше, че веднъж затворен там, той е загубен. Ще му вземат шапката. Мисис Макстинджър ще го варди от сутрин до вечер. Върху главата му ще се сипят упреци в присъствието на цялата челяд. Той, като виновник, ще внушава подозрение и недоверие. В очите на децата ще изглежда кръвопиец, а в очите на майката — заловен предател.
Когато тази мрачна картина изникваше в представите му, избиваше го гореща пот и го обземаше мрачно настроение. Това обикновено се случваше преди измъкването му нощем навън, за да подиша чист въздух и да се поразтъпче. В такива случаи, съзнавайки на какъв риск се излага, капитанът се сбогуваше с Роб тържествено, както подобава на човек, който навярно повече няма да се върне, и го придумваше, в случай че той (капитанът) за известно време изчезне от небосклона, Роб да не се отклонява от правия път и добре да лъска медните инструменти.
Но в желанието си да не пропусне никаква възможност и да си осигури средство, в случай на най-лошото, за поддържане на връзка с външния свят, на капитан Кътъл в скоро време му хрумна щастливата мисъл да научи Роб Точиларя на някакъв таен сигнал, с който в бедствен час подчиненият му би могъл да даде на своя командуващ знак за своето присъствие и преданост. След дълго обмисляне капитанът реши да обучи Роб да подсвирква моряшката песен „Ей, весело, весело, весело“ и когато Роб Точиларя достигна такава степен на съвършенство в изпълнението, каквато е по силите на един сухоземен жител, капитанът наби в главата му следните загадъчни указания:
— Сега, момчето ми, дръж се здраво! Ако някога ме заловят…
— Да ви заловят ли, капитане? — възкликна Роб, ококорил кръглите си очи.
— Да — мрачно отвърна капитан Кътъл. — Ако някога изляза от дома с намерението да се върна за вечеря, но не се появя наоколо, то двайсет и четири часа след изчезването ми ти трябва да отидеш на Бриг Плейс и да засвириш тая мелодийка около стария ми пристан — разбираш ли, все едно, че го вършиш без всякаква цел, сякаш минаваш оттам съвсем случайно. Ако ти отговоря със същата мелодия, ти изчезваш, момчето ми, и се връщаш след двайсет и четири часа. А ако ти отговоря с друга мелодия, ти сменяш курса и започваш ту да се отдалечаваш, ту да се приближаваш и чакаш, докато ти дам следващите сигнали. Сега ясни ли са ти тези заповеди?
— От какво трябва ту да се отдалечавам, ту да се приближавам? — запита Роб. — От паважа ли?
— Гледай ти какво схватливо момче! — възкликна капитанът и го изгледа сурово. — Не разбира какво му говорят на родния език! Непрекъснато се отдалечаваш и се връщаш. Сега ясно ли ти е?
— Да, капитане — отвърна Роб.
— В такъв случай много добре, момчето ми — рече капитанът, поомекнал. — Това ще направиш.
И за да може Роб да го направи по-добре, капитан Кътъл понякога благоволяваше — вечер, след затварянето на магазина — да упражнява тази сцена. За тази цел се оттегляше в гостната, все едно в жилището на въображаемата Макстинджър, и внимателно следеше поведението на своя съюзник през отвора за наблюдение, пробит от него в стената. По време на тези проверки Роб Точиларя изпълняваше задълженията си така точно и умело, че в знак на задоволство капитанът от време на време му подаряваше по седем петака. Капитанът усещаше как постепенно го обзема спокойствието на човек, подготвил се за най-лошото и взел всички разумни предпазни мерки, за да предотврати неумолимата съдба.
Въпреки това капитанът не предизвикваше провидението и както преди не проявяваше никаква склонност към рискове. Той считаше, че като приятел на семейството, би било проява на добро възпитание да посети сватбата на мистър Домби (за която бе научил от мистър Пърч) и от галерията да засвидетелствува пред този джентълмен своето задоволство и одобрение, капитанът обаче се придвижи до черквата с нает кабриолет със закрити прозорци. Навярно в страха си от мисис Макстинджър той би се поколебал да се изложи и на този риск, ако въпросната дама не посещаваше службите на преподобния Мелхиседек, поради което присъствието й в англиканската черква би било напълно невероятно.
Капитанът благополучно се завърна у дома и новият му живот продължи да тече според установените порядки, като неприятелят не му създаваше конкретни поводи за тревога, ако се изключи тревогата, причинена от ежедневната поява на бонета по улиците. Други неща обаче започнаха да тегнат на душата му. Все още нямаше известие за кораба на Уолтър. За стария Сол Джилс нищо не се знаеше. Флорънс не беше дори научила за изчезването на стария човек, а на капитан Кътъл не му позволяваше сърцето да й каже. Всъщност откакто надеждите на капитана относно бъдещето на това великодушно, хубаво, храбро момче, което той посвоему, грубовато, бе обичал от дете, започнаха да гаснат и това гаснене се засилваше с всеки изминал ден, капитан Кътъл целият изтръпваше от ужас при мисълта да разговаря с Флорънс. Ако имаше да й съобщава добри новини, почтеният капитан не би се побоял да влезе в ремонтирания и блестящо мебелиран дом — макар че новият дом, както и дамата, която бе видял в черквата, му внушаваха ужас — и да се яви пред Флорънс. Тъмни облаци закриваха общите им надежди обаче и се сгъстяваха с всеки изминал час, така че капитанът смътно усещаше, че само ще й причини нови страдания и тревоги. И едва ли не той се страхуваше от посещение на Флорънс не по-малко, отколкото от посещение на самата мисис Макстинджър.
Беше тъмна, хладна есенна вечер и капитан Кътъл бе наредил да се запали огън в малката гостна отзад, която повече от всякога приличаше на корабна каюта. Валеше проливен дъжд и духаше силен вятър. Като мина през изложената на бури спалня на стария си приятел и се покачи на покрива, за да разбере какво е времето, сърцето на капитана замря в гърдите му, когато видя колко бурно и безнадеждно е наоколо. Не би могло да се каже, че той свързва времето в настоящия момент със съдбата на бедния Уолтър или пък се съмнява, че ако съдбата е обрекла момчето на гибел и корабокрушение, то нещастието много отдавна е станало. Но под влияние на външното въздействие, нямащо никаква връзка с неговите размишления, капитанът падна духом и надеждите му помръкнаха, както често се случва и ще продължава да се случва занапред дори и с много по-мъдри хора от него.
Капитан Кътъл, извърнал лице срещу пронизващия вятър и косо падащия дъжд, погледна нагоре към тежките облаци, носещи се бързо над безкрайното море от покриви, като напразно търсеше по-успокоителна гледка. Картината около него не бе по-окуражаваща. В краката му от всевъзможни груби сандъци и кутии за чай долиташе гукането на гълъбите на Роб Точиларя — то приличаше на жалния стон на множество надигащи се ветрове. Пощръклял ветропоказател, представляващ мичман с телескоп на окото, някога съзиращ се долу от улицата, но отдавна закрит от тухлена стена, скърцаше и стенеше на ръждясалата си ос, а пронизителният вихър непрестанно го въртеше и безмилостно си играеше с него. Студените дъждовни капки отскачаха от дебелата синя жилетка на капитана подобно оловни топчета. Приведен, капитанът не можеше да се задържи на крака под напора на свирепия северозападен вятър, който връхлиташе отгоре му с твърдото намерение да го прекатури през парапета и да го хвърли долу на паважа. Ако тази вечер все още бе жива някаква Надежда, мислеше си капитанът, като придържаше шапката си, тя си седеше у дома и не излизаше навън. И като поклати унило глава, капитанът влезе вътре да я търси.
Капитан Кътъл бавно се спусна в малката гостна, седна на стола си и като се взря в камината, започна да търси Надеждата. Нея обаче я нямаше там, макар че огънят пламтеше ярко. Той извади табакерата и лулата си, разположи се, запуши и започна да търси Надеждата в разпаленото огнище на лулата и в кълбата дим, излизащи от устата му. Не намери обаче и там дори късче ръжда от котвата на Надеждата. Опита се да изпие чаша грог, но печалната истина се таеше на дъното на този кладенец и той не допи чашата. Обиколи веднъж-дваж магазина и потърси Надеждата измежду уредите, но те упорито определяха местонахождението на изчезналия кораб въпреки съпротивата на капитана, като сочеха пустото морско дъно.
Вятърът продължаваше да бушува, дъждът продължаваше да барабани по затворените кепенци, а капитанът, озовал се пред дървения мичман на тезгяха, изтри мундира на малкия офицер с ръкава си и си помисли колко ли години мичманът бе живял на този свят и колко малко промени — почти никакви — са се случили през това време с екипажа на неговия кораб и как всички промени го връхлетяха наведнъж, в един ден, като преобърнаха всичко наопаки. Малката компания от гостната отзад се бе разпаднала и пръснала по широкия свят. Нямаше вече кой да слуша „Прекрасната Пег“, даже и да се намереше кой да я изпее, но такъв човек не можеше да се намери, тъй като капитанът бе напълно убеден както в това, че никой друг освен него не е в състояние да изпълни тази балада, така също и във факта, че при съществуващите обстоятелства той самият няма настроение да направи дори опит за изпълнение. В къщата не се виждаше грейналото лице на Уол’р — тук за миг капитанът вдигна ръкава си от униформата на мичмана, за да изтрие бузата си, — познатата перука и копчетата на Сол Джилс принадлежаха на миналото, с Ричард Уитингтън бе свършено, а всички планове и замисли, свързани с мичмана, се носеха по вълните без мачта и кормило.
Капитанът стоеше с унила физиономия, мислеше за тези неща и триеше униформата на мичмана колкото поради нежност към стария познат, толкова и поради състоянието си на унесеност, когато внезапното почукване на вратата на магазина накара Роб Точиларя целият да се разтрепери от уплаха — седнал на тезгяха, той не откъсваше големите си очи от лицето на капитана и най-малко за стотен път си задаваше въпроса дали капитанът не е извършил убийство, за да има такава нечиста съвест и непрекъснато да се крие.
— Какво става? — тихо попита капитанът.
— Някой чука, капитане — отвърна Роб.
Със смутен и виновен вид капитанът мигновено се прокрадна на пръсти в малката гостна и се заключи. Роб трябваше да отвори вратата и ако посетителят се окажеше жена, той трябваше да разговаря с нея само на прага. Тъй като посетителят беше мъж обаче, а дадените нареждания на Роб се отнасяха единствено за жените, Роб му отвори вратата и му разреши да влезе. Посетителят бързо се отзова на поканата, доволен, че ще се скрие от пороя навън.
— Във всеки случай ще се отвори работа за „Бърджес и Ко“ — рече посетителят, като съчувствено погледна през рамо собствените си крака, които бяха много мокри и изпръскани с кал. — О, здравейте, мистър Джилс!
Поздравът бе отправен към капитана, който тъкмо излизаше от гостната като твърде очевидно и неубедително си даваше вид, че уж идва случайно.
— Благодаря ви — продължи да говори джентълменът на един дъх. — Аз самият съм много добре, безкрайно съм ви признателен. Казвам се Тутс — мистър Тутс.
Капитанът, спомнил си, че е видял въпросния млад джентълмен на сватбата, му се поклони. Мистър Тутс му отвърна с кикот и тъй като както обикновено бе обзет от смущение, продължително време се ръкува с капитана, а след това, поради липсата на други възможности, се обърна към Роб Точиларя и се ръкува с него извънредно приветливо и сърдечно.
— Слушайте, искам да ви кажа няколко думи, мистър Джилс, ако ми разрешите — най-сетне издума Тутс с удивително самообладание — Слушайте! Мис Д. О. М… знаете ли…
С подобаваща сериозност и тайнственост капитанът моментално посочи с куката си към малката гостна, където мистър Тутс го последва.
— О! Моля за извинение — каза мистър Тутс, загледан в лицето на капитана, и седна на стола до камината, поставен му от капитана. — Случайно не познавате ли Петела, мистър Джилс?
— Петела ли? — запита капитанът.
— Бойкия петел — уточни мистър Тутс.
Капитанът поклати глава отрицателно и мистър Тутс поясни, че споменатият човек е същата тази всеизвестна знаменитост, покрила себе си и страната със слава благодарение на победата си над първенеца Превъзходния Шропшър. Това сведение обаче, изглежда, не изясни кой знае колко нещата на капитана.
— Е, ако бъдете така добър и го пуснете в магазина да поседи с вашия млад човек — изкиска се мистър Тутс, — много ще се радвам, защото, нали разбирате, той лесно се засяга, а и влагата се отразява много зле на издръжливостта му. АЗ ще го извикам, мистър Джилс.
След тези думи мистър Тутс се приближи до вратата на магазина, изсвири странен сигнал в нощта, след което се появи джентълмен — стоик, облечен в бяло мъхесто връхно палто, шапка с права периферия, много късо подстриган, със сплескан нос и с обширни плоскости зад ушите, безплодни и лишени от растителност.
— Седни, Петел — каза мистър Тутс.
Отзивчивият Петел изплю няколкото малки сламки, които дъвчеше, и напълни устата си с нова порция от запаса, който държеше в ръката си.
— Няма ли тук подръка някоя капчица от нещо по-силничко? — попита Петела, без да се обръща конкретно към някого. — Тая проливна нощ е лоша работа за човек, който изкарва прехраната си, като разчита на доброто си здраве.
Капитан Кътъл му предложи чаша ром и като отметна глава, Петела я изля в себе си като в бъчва след лаконичния тост:
— За нас!
После мистър Тутс и капитанът се върнаха в гостната, заеха местата си край камината и мистър Тутс заговори:
— Мистър Джилс…
— Чакайте! — възкликна капитанът. — Казвам се Кътъл.
Мистър Тутс придоби много объркан вид, а капитанът продължи със сериозен тон:
— Казвам се капитан Кътъл, родната ми страна е Англия, това е жилището ми и всяка твар да бъде благословена… От Йов — добави капитанът, за да посочи цитирания източник.
— О! А бих ли могъл да видя мистър Джилс — каза мистър Тутс, — тъй като…
— Ако можехте да видите Сол Джилс, млади господине — със сериозен тон заяви капитанът, като постави тежката си ръка върху коляното на мистър Тутс, — стария Сол, обърнете внимание на това… със собствените си очи… както си седите тук… вие за мен ще сте по-желан и от попътен вятър за кораб, попаднал в безветрие. Вие обаче не можете да видите Сол Джилс. А защо не можете да видите Сол Джилс? — запита капитанът, доловил от изражението на мистър Тутс, че оставя дълбоки следи в съзнанието на въпросния джентълмен. — Защото той е невидим.
От смущение мистър Тутс се канеше да отвърне, че това нямало никакво значение. Но се поправи и каза:
— Бог да ми е на помощ!
— Същият този човек — продължи капитанът — ми е оставил да вардя едни документи, но макар че ми бе близък като роден брат, нямам по-ясна представа от вас нито къде е отишъл, нито защо е отишъл там — дали за да търси племенника си, или пък защото малко е мръднал. Една сутрин на разсъмване той се е прехвърлил през борда — обясни капитанът — и никой не е дочул плисък или видял вълнички. Аз търсих въпросния човек под дърво и камък, но от този момент досега нито съм го видял, нито съм го чул, нито съм разбрал каквото и да е за него.
— Но, боже мой, мис Домби не знае… — обади се мистър Тутс.
— А защо, питам ви аз като добър човек — рече капитанът и сниши гласа си, — защо трябва да знае? Защо трябва да й се казва сега, след като това не се налага? Тя се бе привързала към стария Сол, милото създание, и изпитваше към него такава… Но има ли смисъл да ви обяснявам? Вие я познавате.
— Мисля, че я познавам — изкиска се мистър Тутс и целият се изчерви от смущение.
— Тя ли ви изпрати тук? — запита капитанът.
— Така мисля — изкиска се пак мистър Тутс.
— Трябва да отбележа в такъв случай — заяви капитанът, — че вие познавате един ангел и изпълнявате поръчките на един ангел.
Мистър Тутс моментално сграбчи капитана за ръката и го помоли да го удостои с приятелството си.
— Кълна ви се — много сериозно каза мистър Тутс, — ще ви бъда безкрайно признателен, ако поддържате приятелски връзки с мен. Аз много бих желал да се сближа с вас, капитане. Аз наистина много се нуждая от приятел, наистина. В училището на стария Блимбър малкият Домби ми бе приятел и щеше да ми бъде приятел и досега, ако беше жив. Петела — отчаяно зашепна мистър Тутс — е много добър… чудесен посвоему… навярно най-находчивият човек в света, няма нещо, което да не му се удава, всички това казват… но не знам… нещо не стига. А тя е ангел, капитане. Ако съществува някъде ангел, това е мис Домби. Винаги съм го казвал. И наистина, разбирате ли — продължи мистър Тутс, — ще ви бъда безкрайно признателен, ако установите приятелски отношения с мен.
Капитанът учтиво изслуша предложението, но все още не се обвързваше с обещание да го приеме, а само каза:
— Да, да, момчето ми. Ще видим, ще видим.
Той напомни на мистър Тутс за настоящата му мисия, като го запита на какво дължи честта да бъде удостоен с това посещение.
— Ами всъщност — отвърна мистър Тутс — изпрати ме младата жена. Не мис Домби… а Сузан, нали разбирате.
Капитанът еднократно дълбокомислено кимна с глава — този жест изразяваше дълбокото му уважение към въпросната млада жена.
— Ще ви разкажа как се случи — заговори мистър Тутс. — Нали разбирате, понякога отивам и се обаждам на мис Домби. Аз не отивам там специално, нали разбирате, но много често се случва да се намирам наблизо. И когато се озова наоколо, ами… ами аз се обаждам.
— Естествено — отбеляза капитанът.
— Да — потвърди мистър Тутс. — Обадих се днес следобед. Кълна ви се, смятам, че не сте в състояние да си представите какъв ангел беше днес мис Домби.
В отговор капитанът тръсна глава, с което искаше да каже, че някои хора може и да не са в състояние да си представят това, но не и той.
— Когато излизах — продължи мистър Тутс, — най-неочаквано младата жена ме замъкна в килера.
За миг капитанът придоби такъв вид, сякаш искаше да прекъсне мистър Тутс с възмущение, но после се облегна на стола си и загледа говорещия с недоверчива, дори заплашителна физиономия.
— Където тя измъкна — продължи мистър Тутс — този вестник. Каза ми, че цял ден го е крила от мис Домби заради някакво съобщение вътре относно лице, което двете с мис Домби познавали. Тогава ми прочете това място. Така. Тогава тя ми каза… момент… какво беше това, което ми каза?
Мистър Тутс, опитвайки се изцяло да съсредоточи ума си, за да си отговори на горния въпрос, случайно срещна погледа на капитана и до такава стенен се обърка от суровия израз в очите му, че му стана мъчително трудно да си спомни за какво говореше и да продължи да разказва.
— О! — възкликна мистър Тутс след дълги размишления. — О! Аз! Да! Тя изрази надеждата, че имало малка вероятност това да не е вярно. И че тъй като тя самата не можела да излезе, без да предизвика подозрение у мис Домби, дали не бих могъл аз да отида на еди-коя си улица до дома на мистър Соломон Джилс, майстор на корабни уреди, който бил чичо на въпросното лице, и да попитам дали той смята, че това е вярно, и не е ли чувал нещо друго в Сити. Тя каза, че ако той не може да ми отговори, несъмнено капитан Кътъл би могъл. Впрочем, да! — възкликна мистър Тутс, поразен от откритието. — Именно вие, нали разбирате?
Капитанът погледна към вестника в ръката на мистър Тутс и задиша пресекливо и учестено.
— Ами аз — продължи мистър Тутс — толкова закъснях, понеже първо отидох чак до Финчли, за да взема необикновено хубава храна за пилци оттам — за птичето на мис Домби. Веднага след това обаче дойдох тук. Предполагам, че сте видели вестника?
Капитанът, който се бе въздържал от четене на новините, за да не се натъкне на някое подробно съобщение за самия себе си, дадено от мисис Макстинджър, отрицателно поклати глава.
— Да ви прочета ли мястото? — запита мистър Тутс.
Капитанът му кимна утвърдително и мистър Тутс прочете следното съобщение от корабното информационно бюро:
— „Саутхамптън. От кораба «Дързост», с капитан Хенри Джеймс, пристигнал днес в пристанището, натоварен със захар, кафе и ром, съобщават, че когато корабът попаднал в безветрие на шестия ден при завръщането си обратно от Ямайка, на…“ еди-каква си ширина, нали разбирате — вметна мистър Тутс, като направи безуспешен опит да изрече цифрите, но се оплете в тях.
— Да! — извика капитанът и удари със стиснат юмрук по масата. — Карай напред, момчето ми!
— „… ширина — повтори мистър Тутс и уплашено погледна към капитана — и такава и такава дължина… половин час преди изгрев-слънце човекът на вахта забелязал носещи се по водата останки от разбит кораб на разстояние около една миля. Тъй като времето било ясно и корабът не се придвижвал, била спусната лодка и дадена заповед да се разгледат останките, при което се установило, че те били най-различни парчета от големи мачти и части от главния такелаж на английски двумачтов кораб с водоизместимост около петстотин тона, а както и къс от кърмата, върху който все още ясно се четели буквите «Син и Н…». Върху плаващите останки не били намерени трупове. В корабния дневник на «Дързост» се казва, че тъй като през нощта излязъл вятър, останките от кораба се скрили от погледа. Не може да има повече никакво съмнение, че всякакви други предположения относно съдбата на изчезналия кораб «Син и Наследник», тръгнал от пристанището на Лондон с направление Барбадос, сега окончателно отпадат. Корабът е бил разбит по време на последния ураган и всички на борда са загинали.“
Като всички хора капитан Кътъл дори не подозираше какви големи надежди е хранил въпреки отчаянието си, докато не почувствува, че те са окончателно съкрушени. Докато се четеше съобщението и един-два мига след това той седя като втрещен, без да откъсва очи от смирения Тутс. После рязко стана, нахлупи колосаната си шапка, която бе свалил в чест на посетителя и сложил на масата, обърна се гърбом и сведе глава над малката полица над камината.
— О, кълна ви се — извика мистър Тутс, чието меко сърце бе трогнато от внезапната мъка на капитана, — този свят е ужасно нещо! В него някой или умира, или заминава, или извършва нещо неприятно. Ако знаех това, никога нямаше да очаквам с такова нетърпение да встъпя в правата си на собственик. Никога не съм виждал такъв свят. В него е много по-лошо, отколкото в училището на Блимбър.
Без да променя позата си, капитан Кътъл даде знак на мистър Тутс да не му обръща внимание. После се обърна и килна назад колосаната си шапка, а ръката му гладеше и разтриваше загорялото му лице.
— Уол’р, скъпо момче — заговори капитанът, — сбогом! Уол’р, мое дете, момче и мъж, аз те обичах. Той не ми беше родно дете… — продължи капитанът, загледан в камината — аз нямам такива… но това, което изпитва бащата, когато загубва сина си, изпитвам аз при загубата на Уол’р. А защо? — запита капитанът. — Защото с него загубвам не един човек, а около десетина. Къде е онзи малък ученик с румено лице и къдрава коса, който идваше всяка седмица тук, в същата тази гостна, и беше весел като птичка? Потънал е заедно с Уол’р. Къде е онова бодро момче, което от нищо не се уморяваше или отчайваше и така се разпалваше и изчервяваше, когато го закачахме за Радостта на сърцето, че беше приятно да го гледаш? Потънало е заедно с Уол’р. Къде е онзи силен духом мъж с горещо сърце, който не би допуснал старият човек да се отчае дори за миг, като за себе си изобщо не мислеше? Потънал е заедно с Уол’р. Уол’р не е един. Имаше десетина като него, които познавах и обичах, които са се вкопчили за врата му, когато е потъвал, така както сега са се вкопчили в моя.
Мистър Тутс седеше безмълвен, като непрестанно сгъваше и разгъваше вестника върху коляното си.
— Сол Джилс — продължи капитанът, загледан в камината, — бедни, стари Сол Джилс, останал без племенник, ТИ къде се намираш! Ти беше поверен на мен. Неговите последни думи бяха: „Грижи се за чичо ми!“ Какво се случи с ТЕБ, Сол, след като тръгна и рече „сбогом“ на Нед Кътъл? И какво да докладвам за тебе в моя отчет, който той очаква горе? Сол Джилс, Сол Джилс! — нареждаше капитанът и бавно клатеше глава. — Ще зърнеш ти някъде този вестник, далеч от дома, без да има наоколо човек, който да познава Уол’р, за да те утеши, и сърцето ти ще се пръсне като пробит кораб и ще потъне.
Капитанът въздъхна тежко, обърна се към мистър Тутс и като дойде на себе си, насочи вниманието си към присъствуващия джентълмен.
— Момче — рече капитанът, — ти трябва открито да съобщиш на младата жена, че тази злочеста новина е вярна. Разбираш ли, такива работи не се измислят. Записано е в корабния дневник, а това е най-правдивата книга, която може да напише човек. Утре сутринта — продължи капитанът — аз ще изляза да направя справка, но няма да има никаква полза от нея. Никаква полза. Ако наминеш следобед, ще ти кажа какво съм чул. Но предай на младата жена от името на капитан Кътъл, че всичко е свършено. Свършено!
Капитанът свали с куката си колосаната шапка, измъкна от дъното й носната си кърпа, с отчаяние избърса прошарената си глава и отново захвърли обратно кърпата с безучастен и унил вид.
— О! Уверявам ви — каза мистър Тутс, — страшно съм разстроен! Кълна ви се, че съм разстроен, макар и да не познавам лицето. Смятате ли, че мис Домби много ще се натъжи, капитан Джилс… искам да кажа, мистър Кътъл?
— Ах, господ да е с тебе! — възкликна капитанът, изпитвайки известно съчувствие към мистър Тутс за неговата наивност. — Тя беше ей толкова мъничка, а те вече се обичаха като две гълъбчета.
— Така ли! — възкликна мистър Тутс с много изопнато лице.
— Те двамата бяха родени един за друг — печално заяви капитанът, — но това няма никакво значение сега!
— Кълна ви се най-искрено — каза мистър Тутс и изречените думи представляваха странна смесица от неуместен кикот и ридания, — аз съм по-разстроен и от преди. Разбирате ли, капитан Джилс, аз… аз направо обожавам мис Домби… аз… аз направо съм се поболял от любов по нея — силният порив, с който това признание се изтръгна от злочестия мистър Тутс, свидетелствуваше за дълбочината на чувствата му, — но каква би била ползата от подобно отношение към нея от моя страна, ако не проявявам искрено съчувствие към нейното страдание, независимо от какво е причинено то. Моята любов не е егоистична, нали разбирате — заяви мистър Тутс, изпитвайки доверие към капитана, тъй като бе станал свидетел на неговата добросърдечност. — Обичта ми е такава, че ако заради мис Домби трябва да бъда премазан… или… или стъпкан… или… премазан… или… или стъпкан… или… или хвърлен отвисоко… или каквото и да било от този род… за мен би представлявало най-голямо щастие.
Мистър Тутс изрече всичко това шепнешком, за да не стигнат словата му до ревнивите уши на Петела, който не признаваше нежните чувства. От това усилие, както и от трепетната си любов, мистър Тутс се бе изчервил чак до върха на ушите и в очите на капитан Кътъл представляваше такава трогателна гледка на безкористна обич, че добрият капитан успокоително го потупа по гърба и му каза да не пада духом.
— Благодаря, капитан Джилс — рече мистър Тутс, — много мило е от ваша страна, че при собствените ви големи тревоги вие ми казвате това. Безкрайно съм ви признателен. Както споменах и преди, аз наистина се нуждая от приятел и бих се радвал да поддържам връзки с вас. Макар че съм много богат — енергично заяви мистър Тутс, — не можете да си представите какво нещастно създание съм аз. Празните хора, нали разбирате, като ме гледат в компанията на Петела и други подобни знаменитости, смятат, че съм щастлив. Аз обаче съм за окайване. Аз страдам за мис Домби, капитан Джилс. Не мога да се храня. Шивачът не е в състояние да ми достави удоволствие. Когато съм сам, често плача. Уверявам ви, за мен ще бъде радост утре да дойда тук още веднъж и после още петдесет пъти.
След тези думи мистър Тутс се ръкува с капитана и като скри следите от вълнението си — доколкото бе възможно да стори това за толкова кратко време, — за да не може Петела да забележи каквото и да било с проницателния си поглед, влезе в магазина при въпросния прославен джентълмен. Петела, склонен да проявява ревност по отношение на своята власт над мистър Тутс, без всякаква благосклонност измери капитана, докато той се сбогуваше с младия джентълмен. Но Петела последва своя покровител без повече никакви признаци на неблагосклонност и остави капитана потънал в скръб, а Роб Точиларя сияещ от радост, че бе имал честта близо половин час да наблюдава победителя на първенеца Превъзходния Шропшър.
Роб отдавна вече спеше дълбоко в постелята си под тезгяха, а капитанът седеше и гледаше огъня. Огънят отдавна вече беше загаснал, а капитанът седеше и се взираше в ръждясалите пръчки и в главата му гъмжаха безутешни мисли за Уолтър и Сол. В изложената на всички ветрове спалня под покрива той не намери никакво успокоение и сутринта се привдигна печален и неотпочинал.
Веднага щом отвориха канторите в Сити, капитанът се отправи към фирмата „Домби и Син“. Тази сутрин обаче прозорците на мичмана не се отвориха. Капитанът бе наредил на Роб Точиларя да не вдига кепенците и къщата се превърна в дом на смъртта.
Така се случи, че когато капитан Кътъл стигна до вратата на кантората, мистър Каркър тъкмо влизаше. Като отвърна сдържано и мълчаливо на поздрава на управителя, капитанът се осмели да го придружи до кабинета му.
— Е, капитан Кътъл — заговори мистър Каркър, след като зае обичайното си място пред камината, без да си сваля шапката, — работата е лоша.
— Навярно вече сте получили известието, напечатано във вчерашния вестник, сър? — каза капитанът.
— Да — отвърна Каркър, — получихме го и сведенията са точни. Застрахователното дружество търпи големи загуби. Много съжаляваме. Нищо не може да се направи! Такъв е животът!
Мистър Каркър внимателно подряза ноктите си с ножче и се усмихна на капитана, който стоеше до вратата и го гледаше.
— Извънредно много съжалявам за бедния Гей — рече Каркър — и за екипажа. Както разбирам, сред тях е имало някои от нашите най-добри специалисти. Винаги така се получава. Също и много хора със семейства. Като си помисли човек, утешително е, че бедният Гей нямаше семейство, капитан Кътъл.
Капитанът стоеше, разтъркваше брадичката си и не откъсваше очи от управителя. Управителят хвърли поглед върху неразпечатаните писма върху бюрото си и взе вестника.
— С какво мога да ви услужа, капитан Кътъл? — попита той, като вдигна поглед от вестника и отправи усмихнат и многозначителен поглед към вратата.
— Бих искал да ми разясните един въпрос, сър, който ме тревожи — отвърна капитанът.
— Да! — прие управителят. — Говорете! Хайде, капитан Кътъл, налага се да ви помоля да побързате, ако обичате. Много съм зает.
— Слушайте, сър — заговори капитанът и пристъпи една крачка напред. — Преди моят приятел Уол’р да се отправи на това злополучно плаване…
— Хайде, хайде, капитан Кътъл — прекъсна го усмихнатият управител, — не говорете с такъв тон за злополучни плавания. Ние тук нямаме нищо общо със злополучните плавания, приятелю. Навярно много рано сте гаврътнали първата си чашка, капитане, за да забравите, че всяко едно пътуване, независимо дали по море или суша, е съпроводено с риск. Навярно не ви тревожи предположението, че младият еди-кой си е загинал по време на буря, разразена специално заради него тук в кантората… нали така? Засрамете се, капитане! Най-добрият лек за подобна тревога е сънят и содата.
— Момче… — бавно заговори капитанът — за мен вие сте, кажи-речи, момче, така че няма да ви се извинявам за случайно изречената дума… ако тези шеги ви доставят някакво удоволствие, вие не сте истински джентълмен, за какъвто съм ви вземал, а ако наистина не сте истински джентълмен, за какъвто съм ви вземал, навярно имам основание да се тревожа. Въпросът е следният, мистър Каркър… Преди бедното момче да се отправи на път, както му бе наредено, той ми каза, че неговото заминаване, както му било известно, не било изгодно за него и не представлявало повишение в службата. Аз бях убеден, че греши, и му заявих това и дойдох тук, когато главата на фирмата отсъствуваше, да ви задам най-учтиво един-два въпроса за собствено успокоение. На тези въпроси вие отговорихте… отговорихте откровено. Душата ми ще се успокои, ако чуя, сега, когато всичко е свършено и когато това, което не може да се промени, трябва да се изтърпи — като учен човек, разлистете книгата и като срещнете това място, отбележете го, — ако, накратко казано, чуя още веднъж, че аз не съм грешал и че съм изпълнил дълга си, като не съм предал на стария човек думите на Уол’р, и че вятърът наистина е бил попътен, когато е опънал платна и потеглил към пристанището в Барбадос. Мистър Каркър — обърна се добродушно към него капитанът, — когато бях тук предишния път, ние много весело разговаряхме. Ако аз самият тази сутрин не съм толкова весел заради бедното момче и ако съм отвърнал грубо на някои ваши забележки, което можех да избягна, то името ми е Едуард Кътъл и аз ви моля за прошка.
— Капитан Кътъл — с най-голяма учтивост заговори управителят, — налага се да ви помоля за една услуга.
— Каква е тя, сър? — осведоми се капитанът.
— Да бъдете така добър и да излезете, ако обичате — отвърна управителят, като протегна ръка, — и да отнесете несвързаните си приказки някъде другаде.
Всички бучки по лицето на капитана побеляха от удивление и възмущение. Дори червената диря върху челото му избледня подобно дъга сред струпани облаци.
— Слушайте какво ще ви кажа, капитан Кътъл — каза управителят, като размаха показалец насреща му и му показа всичките си зъби, но продължаваше да се усмихва все така дружелюбно. — Когато дойдохте тук предишния път, проявих голяма снизходителност спрямо вас. Вие се числите към категорията на лукавите и дръзки хора. В желанието си да помогна на младия еди-кой си да не бъде изхвърлен оттук с парцалите, любезни капитане, аз проявих към вас търпимост. Веднъж обаче и само веднъж. А сега си вървете, приятелю.
Капитанът стоеше напълно закован на мястото си и съвсем онемял.
— Вървете си — повтори добросърдечният управител, като повдигна краищата на фрака си и стъпи върху килимчето пред камината, широко разкрачил крака, — както подобава на един разумен човек, и не ни карайте да ви изхвърляме оттук или да прибягваме до други такива крайни мерки. Вероятно ако мистър Домби бе тук, капитане, щеше да ви се наложи да напуснете по много по-позорен начин. Казвам ви само — вървете си!
Капитанът, притиснал тежката си ръка към гърдите, сякаш да си помогне дълбоко да си поеме дъх, огледа мистър Каркър от главата до петите, а след това огледа малката стая, като че ли не проумяваше ясно къде се намира и какви хора има наоколо.
— Вие сте хитър, капитан Кътъл — продължаваше Каркър с естествената и непринудена откровеност на светски човек, който твърде добре познава света, за да се тревожи от злодеяния, незасягащи пряко него самия, — но не е трудно да се прозрат хитрините ви — нито вашите, нито на изчезналия ви приятел, капитане. Какво направихте с изчезналия си приятел, а?
Капитанът отново притисна с ръка гърдите си. След като си мое пак дълбоко дъх, той отправи призив към себе си „да се държи здраво!“, но го изрече шепнешком.
— Вие освен това правите хубавички заговори, устройвате хубавички съвещания, уговаряте хубавички срещи, посрещате хубавички посетители, нали така, капитане? — запита Каркър, като свъси вежди насреща му, но все така показваше зъбите си. — Да се явите тук обаче, е голяма дързост. Не отговаря на вашето благоразумие. Вие, заговорниците, укривателите, бегълците, трябва да бъдете по-внимателни. Ще ми направите ли услугата, като се махнете оттук?
— Момче, много неща бих искал да ти кажа — задъхано заговори капитанът със задавен и разтреперан глас, като тежкият му юмрук странно се свиваше, — но сам не знам къде се дянаха думите ми в момента. Според изчисленията ми моят млад приятел Уол’р се е удавил едва снощи и това ме разстройва, нали разбирате. Но ние двамата с вас ще се срещнем отново борд до борд, момче — заяви капитанът, като вдигна куката си, — ако сме живи.
— Би било крайно неблагоразумно от ваша страна, любезни ми приятелю, ако наистина се срещнем — с предишната любезност му отвърна управителят, — тъй като, можете да бъдете напълно сигурен, направо ви предупреждавам, че аз ще ви разкрия и разоблича. Нямам претенции, че съм по-нравствен човек от ближните си, любезни ми капитане, но докато имам очи и уши, не ще допусна да се злоупотребява с доверието на тази фирма или на който и да е член от нея. Довиждане! — завърши мистър Каркър, като кимна с глава.
Капитан Кътъл, като го гледаше внимателно (мистър Каркър не по-малко внимателно гледаше капитана), излезе от кабинета му и го остави да стои пред камината, широко разкрачил крака, все така спокоен и приветлив, сякаш душата му бе също така неопетнена, както чистата му, бяла риза и гладката му, лъскава кожа.
Като минаваше през приемната на кантората, капитанът хвърли поглед към бюрото, където, както знаеше, по-рано бе стоял Уолтър, и видя, че сега бюрото бе заето от друго момче, с лице почти така бодро и озарено от надежди, каквото бе лицето на Уолтър в деня, когато отпушиха предпоследната бутилка с отлежалата мадейра в малката гостна отзад. Споменът, предизвикан по този начин, оказа много благотворно въздействие на капитана — в пристъпа на най-големия си гняв той се трогна и просълзи.
Когато капитанът отново се завърна във владенията на дървения мичман и се сви в един тъмен ъгъл на магазина, неговото негодувание, колкото и голямо да бе то, не можеше да не отстъпи пред скръбта. Гневът не само оскърбяваше и накърняваше паметта на мъртвите, но сякаш, влязъл в досег със смъртта, той самият угасваше и изчезваше. Всички живи негодници и мошеници на света не струват нищо в сравнение с честността и предаността на един мъртъв приятел.
В душевното състояние, в което бе изпаднал капитанът, наред със смъртта на Уолтър той проумя ясно едно-единствено нещо — че заедно с Уолтър почти целият свят на капитан Кътъл се бе удавил. Ако понякога се укоряваше, при това горчиво, че бе станал съучастник в невинната измама на Уолтър, той също така често мислеше и за мистър Каркър, който не можеше да бъде върнат повече от никакво море, и за мистър Домби, който, както сега разбираше, бе също твърде далеч, за да достигне до него човешки зов, и за Радостта на сърцето, с която никога повече не трябваше да се среща, и за „Прекрасната Пег“, тази здраво построена от тиково дърво и добре съоръжена балада, която бе налетяла на скала и се разбила на парчета и римувани трески. Капитанът седеше в тъмния магазин и мислеше за всички тези неща, напълно забравил нанесеното му оскърбление. Той така печално бе свел очи към пода, сякаш наблюдаваше как действителните отломки плуват наоколо му.
Въпреки всичко капитанът не бе забравил, че трябва според възможностите си да отдаде прилична и благопристойна почит към паметта на бедния Уолтър. Като се привдигна и вдигна Роб Точиларя (който бе дълбоко заспал в необичайния здрач), капитанът, сложил ключа в джоба си, потегли навън заедно с помощника си, следващ го по петите, и като се отправи към един от онези подходящи магазини за евтино готово облекло, които изобилствуват в източната част на Лондон, незабавно купи два траурни костюма — един за Роб Точиларя, извънредно тесен, и един за себе си, извънредно широк. Също така снабди Роб с особен вид шапка, заслужаваща специално възхищение заради нейната съразмерност и практичност, както и заради удачното съчетание на качества, поради която тя бе подходяща и за моряка, и за преносвача на въглища. Същата тази шапка, обикновено наричана „непромокаема“, представляваше новост за майсторите на корабни инструменти. Въпросните одежди, които според думите на продавача така чудесно им прилягали — това можело да се обясни единствено с изключително благоприятното стечение на обстоятелствата, — а моделът бил непознат дори и на най-старите обитатели, незабавно бяха навлечени от капитана и Точиларя и те двамата придобиха вид, будещ недоумение у всеки, който ги видеше.
Преобразен по този начин, капитанът посрещна мистър Тутс.
— Засега аз съм потресен, момчето ми — каза капитанът, — и само ще потвърдя, че новините са лоши. Кажи на младата жена внимателно да съобщи на госпожицата и нека те двете никога повече да не си спомнят за мен — не забравяй да им предадеш това, — макар че аз ще си спомням за тях нощем, когато в морето бушуват урагани и се издигат високи като планини вълни, а ти, братко, разлисти своя доктор Уотс79 и като намериш това място, го отбележи.
Капитанът отложи за по-подходящ момент разглеждането на предложението за приятелство от страна на мистър Тутс и освободи младия джентълмен да си върви. В действителност капитан Кътъл изпадна в такова униние, че този ден, кажи-речи, реши да се откаже от всички предпазни мерки срещу евентуално неочаквано нападение от страна на мисис Макстинджър, а да се предостави на случая и да бъде невъзмутим независимо от събитията. С настъпването на вечерта състоянието му обаче се подобри. Той дълго разправя на Роб Точиларя за Уолтър, като от време на време похвалваше и Роб за неговите грижи и преданост. Роб не се изчервяваше, когато чуваше горещите хвалби на капитана, а седеше, зяпаше го, преструваше се, че съчувствено хлипа, придаваше си добродетелен вид и с многообещаващо лукавство запомняше всяка казана от капитана дума (както подобава на един млад шпионин).
След като Роб си легна и заспа дълбоко, капитанът почисти фитила на свещта, сложи си очилата — когато се зае със занаята на майстор на корабни уреди, той счете за необходимо да се снабди с очила, макар че очите му бяха силни като на орел — и отвори молитвеника на опелото. И като си четеше тихичко на глас и от време на време поспираше, за да си избърше сълзите, капитанът простодушно и чистосърдечно предаде тялото на Уолтър на морските дълбини.
Глава XXXIII
Контрасти
Насочваме своя поглед към два дома. Те не се намират един до друг, а ги дели голямо разстояние, макар и двата да са съвсем близо до великия град Лондон.
Първият е разположен в зелената и гориста местност близо до Норуд. Къщата не претендира с размерите си. Той обаче е красиво и с вкус подреден и добре поддържан. Тревната площ отпред, мекият, заоблен склон, градината с цветя, групичката дървета, сред които се открояват грациозни ясени и върби, оранжерията, лятната веранда, обвита от ухаещи, пълзящи растения, простотата във външното оформление на къщата, доброто разпределение на сервизните помещения (макар всичко да е в малък мащаб, съответствуващ на вила) навеждат на мисълта за голяма изисканост и комфорт вътре, които навярно биха подхождали на един дворец. Това наблюдение отговаря на действителността, тъй като вътре домът се отличава с изящество и разкош. На всяка крачка погледът се натъква на наситени цветове, превъзходно съчетани — в мебелите (големината им възхитително съответствува на формата и размерите на малките помещения), по стените, по пода. Тези цветове обагрят и смекчават светлината, проникваща през прозорците и остъклените врати. Тук има и някои подбрани гравюри и картини. Не липсват и книги в причудливите кътчета и ниши. А по масите са сложени хазартни игри, както и игри, изискващи умение — удивителни шахматни фигури, зарове, табла, карти, билярд.
Въпреки това богатство и разкош обаче в цялостната атмосфера се долавя нещо недобро. Дали защото килимите и възглавниците са твърде меки, неиздаващи шум, и тези, които се движат или почиват сред тях, сякаш вършат всичко крадешком? Дали защото гравюрите и картините не отразяват велики мисли или събития, нито пък изобразяват природата в поетически пейзажи, а представляват отражение единствено на чувствени усещания — съчетание на форми и цвят? Дали защото книгите показват цялата си стойност само в луксозните подвързии и заглавията на по-голямата част от тях ги окачествяват като сродни на гравюрите и картините? Дали защото тук-там на изтънчеността и красотата на дома се противопоставя проявата на престорена смиреност, недостойна и евтина, която е така фалшива, каквото е и лицето от прекалено правдиво нарисувания портрет, окачен ей там, както и самият модел, седнал в креслото да закусва отдолу? Или защото моделът — собственик на всичко тук, — ежедневно издишвайки въздух, излъчва неуловима част от себе си и незабележимо придава собствения си облик на всичко наоколо?
В креслото седи управителят мистър Каркър. На масата пъстър папагал в лъскава клетка бие с клюна си по пръчките и се разхожда надолу с главата по купола, тресейки цялото си жилище и издавайки пронизителни крясъци. Мистър Каркър обаче не обръща внимание на птицата и със замислена усмивка гледа картината на отсрещната стена.
— Безспорно поразителна случайна прилика — казва той.
Може би това е Юнона. Може би жената на Потифар80. Може би някоя изпълнена с презрение нимфа — търговците на картини я кръщават различно според търсенето на пазара. На картината е изобразена жена, извънредно красива, която, обърната гърбом, но насочила лицето си към зрителя, му хвърля горделив поглед.
Тя прилича на Едит.
Той небрежно махва с ръка към картината — какво? Заплаха? Не, но нещо подобно. Израз на тържество? Не, но нещо твърде подобно на тържество. Въздушна целувка, дръзко отронила се от устните му? Не, но също така нещо твърде подобно на целувка — той продължава закуската си и подвиква на разсърдената, затворена птица, която се спуска по висящия позлатен обръч в клетката, напомнящ огромен венчален пръстен, и се люлее върху него, доставяйки наслада на мистър Каркър.
Вторият дом се намира от другата страна на Лондон, недалеко от големия северен път, в миналото много оживен, а сега пуст и изоставен почти от всички освен от пътници, вървящи пешком. Къщата е бедна и малка, мизерно и оскъдно мебелирана, но извънредно чиста. А обикновените цветя, насадени около покрития с навес вход, както и тясната градинка свидетелствуват за старанието да се разкраси къщичката. Местността, където е разположена тя, прилича толкова на село, колкото и на град. Всъщност тя не е нито село, нито град. Градът, подобно великан с туристически обувки, я бе прекрачил и отминал, поставяйки тухлено-хоросанената си пета далеч напред. Междинното пространство между стъпките на великана обаче се превръща в помрачено село, а не в град. И точно тук, сред няколкото високи комини, денонощно изригващи пушек, сред тухлените фабрики, сред уличките с подрязана трева, със срутени огради, с избуяла прашна коприва, с остатъци от жив плет тук-таме, където от време на време все още се появява птицеловецът, макар че всеки път се кълне да не се вестява повече, сред всичко това наоколо се намира вторият дом.
Обитателката му е тази, която напусна първия дом поради своята преданост към отвергнатия си брат. С нея от първия дом изчезна спасителният дух, а от душата на стопанина — неговият единствен ангел-хранител. Макар обаче привързаността му към нея да угасна след нейната неблагодарна и оскърбителна според него постъпка и макар той на свой ред окончателно да я зачеркна, прежният спомен за нея е жив дори и у човек като него. Нека за това да свидетелствува градината й с цветя, където кракът му никога не е стъпвал, но която обаче, въпреки всички струващи му скъпо промени, продължава да стои непокътната в същия си вид, сякаш обитателката до вчера е била там.
Оттогава Хариет Каркър се е изменила и красотата й е помрачена от сянка, по-тежка от сянката, която без чужда помощ би могло да хвърли Времето въпреки своето всемогъщество — сянката на грижите, тревогите и ежедневната борба за жалко съществуване. Но въпреки всичко красотата й се е запазила — кротка, тиха, скромна красота, в която човек трябва да се взре, за да я долови, защото тя не се натрапва, а даже и да се натрапва, не би била много по-различна.
Да. Тази крехка, дребна, търпелива жена, спретнато облечена в дрехи от проста материя, неизлъчваща нищо повече от обикновени, домашни добродетели, така отдалечени от общоприетите представи за героизъм и величие, в случай че някой техен лъч не проблесне в живота на великите хора на земята — тогава тези добродетели могат да се видят на небето, сияещи като съзвездие, — тази крехка, дребна, търпелива жена, опираща се на човек, все още млад, но посивял и измъчен, е тя, неговата сестра, която единствена от всички отиде при него по време на позора му, хвана го за ръката и с кротко спокойствие и решимост го поведе бодро по каменистия му път.
— Рано е, Джон — каза тя. — Защо тръгваш толкова рано?
— Само няколко минути по-рано от обикновено, Хариет. Ако имам време, иска ми се — обхвана ме такова желание — да мина веднъж покрай къщата, където се сбогувах с него.
— Съжалявам, че никога не съм го виждала и не го познавах, Джон.
— Така е по-добре, мила, като имаш пред вид участта му.
— Не бих могла обаче да скърбя повече от сега, даже и да го познавах. Нима твоята мъка не е и моя? Но ако го познавах, може би когато говориш за него, ти щеше да смяташ, че аз по-добре те разбирам, отколкото сега?
— Мила моя сестро! Нима не съм напълно убеден, че ти разбираш всяка моя радост и скръб?
— Надявам се, че си уверен, Джон, защото наистина е така.
— Как би могла да ми бъдеш още по-скъпа и още по-близка от сега? — запита брат й. — Усещам нещата така, Хариет, сякаш ти си го познавала и си споделяла чувствата ми към него.
Ръката й, поставена на рамото му, се обви около врата му и Хариет отвърна с известно колебание:
— Не, не е съвсем така.
— Вярно, вярно! — отвърна той. — Ти смяташ, че нямаше да му навредя, ако бях допуснал да се сближа с него?
— Смятала съм! Та аз съм убедена.
— Бог ми е свидетел, Хариет, че не бих му сторил умишлено зло — отвърна той, печално клатейки глава, — но неговата репутация беше твърде важно нещо за мен, за да рискувам да я навредя посредством близостта му с мен. Дали ти си съгласна с това мнение, или не, скъпа моя…
— Не съм съгласна — тихо отвърна тя.
— Въпреки всичко това е истината, Хариет, и като си спомням за него, на мен ми олеква на душата заради държането ми, което тогава ми тежеше.
Той не продължи да говори повече с печален глас, а й се усмихна и каза:
— Довиждане!
— Довиждане, скъпи Джон! Довечера по същото време и на същото място ще те срещна както винаги, когато се прибираш. Довиждане.
Приветливото лице, което се приближи до неговото, за да го целуне, представляваше домът му, животът му, вселената му и все пак то бе част от неговото наказание и скръб, тъй като в облака, помрачаващ това лице — макар светъл и спокоен като всеки озарен от залеза облак, — както и в нейното постоянство и преданост, а също и в самопожертвуването на собствения й покой, радости и надежди, той виждаше горчивите плодове на предишното си престъпление, все така зрели и свежи.
Вплела леко ръцете си една в друга, тя стоеше на вратата и гледаше след него, докато той пресичаше мръсния и неравен участък пред къщата им, който някога (и то не много отдавна) бе прекрасна ливада, а сега представляваше истинска пустош, където безразборно никнеха основите на жалки къщурки, издигащи се сред сметта, сякаш бяха неуместно посети там. Когато той се обръщаше назад — направи го веднъж-два пъти, — приветливото й лице проблясваше като лъч в душата му. Но когато той продължи да върви по пътя си, без да я вижда повече, в очите й избиха сълзи, докато го наблюдаваше.
Тя не се мота дълго пред вратата, потънала в размисли. Трябваше да изпълни ежедневните си задължения и да свърши ежедневната си работа — на такива обикновени, негероични души ръцете им често усилено работят — и Хариет скоро потъна в домашните си грижи. След като свърши всичко и бедната къщичка стана спретната и подредена, тя със загрижено лице преброи малкото си налични пари и излезе със замислен вид да купи някои необходими неща за трапезата им, като по пътя обмисляше и пресмяташе как да спести пари. Толкова жалък е животът на тези неизвисени хора, които не само че не правят впечатление на лакеите и прислужниците си със своя героизъм, но изобщо нямат никакви лакеи и прислужници, на които да правят впечатление с героизма си.
Докато тя отсъствуваше и в къщата нямаше никой, от другата страна — не оттам, накъдето бе тръгнал братът — към дома се приближи един джентълмен, навярно малко попрехвърлил разцвета на живота си, но със здрав, цветущ вид, почтена осанка, весело, ведро лице, приятно и добродушно. Веждите му все още бяха черни, както и косата му до голяма степен. Прошарената тук-там коса придаваше на джентълмена много по-привлекателен вид, като допринасяше да се открояват по-ярко голямото му, открито чело и честните очи.
След като почука веднъж на вратата и не получи отговор, джентълменът седна на скамейката пред покрития с навес вход да почака. Сръчното барабанене на пръстите му, докато той си тананикаше някакъв напев и отмерваше такта върху пейката, сякаш издаваше музиканта у него. А изключителната наслада, която изпитваше, когато си тананикаше нещо много бавно и провлачено, неприличащо на никоя позната мелодия, сякаш издаваше дълбоко разбиране от музика.
Джентълменът продължаваше да развива музикалния мотив, който сякаш непрекъснато се въртеше, въртеше, въртеше и навлизаше, навлизаше, навлизаше подобно въртящ се тирбушон върху маса, без да стига доникъде, когато се зададе Хариет. Той се вдигна при приближаването й и остана прав, с шапка в ръка.
— Вие пак сте тук, сър! — с неуверен глас каза тя.
— Позволих си тази дързост — отговори той. — Мога ли да ви помоля да ми отделите пет минути?
След като се подвоуми за миг, тя отвори вратата и го въведе в малката гостна. Джентълменът седна, притегли стола си към масата, застана точно насреща й и с много предразполагаща простота и глас, напълно съответствуващ на външния му вид, заговори:
— Мис Хариет, вие не сте в състояние да бъдете горделива. Когато ви посетих онази сутрин, вие ми споменахте за вашата гордост. Простете ми, но ще ви призная, че аз наблюдавах лицето ви, докато говорехте, и то ви противоречеше. Сега пак го наблюдавам — добави той и за миг леко докосна лакътя й — и то още повече ви противоречи.
Тя малко се смути и развълнува и нищо не можа да отговори.
— Лицето ви е огледало на честността — каза посетителят й — и добротата. Извинете ме, че му повярвах и отново се върнах.
Той изрече тези думи с такъв тон, че те изобщо не приличаха на комплимент. Тонът му бе толкова чистосърдечен, сериозен, сдържан и искрен, че тя сведе глава, сякаш приемайки неговата искреност и благодарейки му.
— Разликата във възрастта ни — продължи джентълменът — и честността в намеренията ми ми вдъхват сила, за моя радост, да говоря открито. Аз това и правя и затова ме виждате повторно.
— Съществува такъв вид гордост, сър — заговори тя след моментно мълчание, — или навярно може да се приеме като гордост, а всъщност това е чувство за дълг. Смятам, че всякаква друга гордост ми е чужда.
— И гордостта от себе си? — попита той.
— И гордостта от себе си — отвърна тя.
— Но… извинете ме… — заговори неуверено джентълменът. — А гордостта от брат ви Джон?
— Аз се гордея с любовта му — отговори Хариет, като погледна посетителя си право в лицето и мигновено промени тона си — тонът бе все така сдържан и спокоен, но в него прозвуча дълбока страстност и убеденост и дори разтрепераният й глас изглеждаше като част от нейната твърдост — и се гордея с него. Сър, вие, който по някакъв начин сте научили историята на неговия живот и ми я казахте, когато бяхте тук миналия път…
— Само за да спечеля доверието ви — прекъсна я джентълменът. — За бога, не правете предположението…
— Не се съмнявам — заяви тя, — че вие ми я казахте с добри и благородни намерения. Не се съмнявам в това.
— Благодаря ви — каза посетителят и бързо стисна ръката й. — Много съм ви признателен. Уверявам ви, проявявате справедливост спрямо мен. Вие се канехте да кажете, че аз, който зная житейската история на Джон Каркър…
— Можете да го сметнете за проява на гордост от моя страна — продължи тя, — когато заявявам, че се гордея с него! Наистина се гордея. Вие знаете, че е имало време, когато не се гордеех… когато не можех да се гордея… но то отмина. Смиреността в продължение на години, безропотното изкупление на вината, истинското разкаяние, мъчителното съжаление, страданието, което знам, че му причинява дори моята любов, която според него ми е струвала скъпо, макар че, бог ми е свидетел, бих била щастлива, ако той не се измъчваше! О, сър, след всичко, което съм видяла, позволете ми да се обърна с молба към вас — ако сте облечен във власт и някой се провини пред вас, никога, за каквато и да е вина, не налагайте наказание, което не може да бъде отменено, щом като съществува бог и той променя създадените от него души.
— Вашият брат е станал друг човек — обади се джентълменът съчувствено. — Уверявам ви, че не се съмнявам в това.
— Той бе друг човек, когато извърши злото — заяви Хариет. — Сега той отново е друг човек и отговаря на истинската си същност, уверявам ви, сър.
— Но ние живеем постарому — заговори посетителят, като разтърка разсеяно челото си с ръка, а после замислено забарабани по масата, — живеем постарому, от ден за ден, без да променяме въведения порядък, и нито сме в състояние да проумеем, нито да проследим тези промени. Те са… те са нещо метафизично. Ние… ние не разполагаме със свободно време за тях. На нас… на нас ни липсва смелост. Тези промени не се изучават в училищата и колежите и ние не знаем как да подходим към тях. Накратко казано, ние сме толкова дяволски делови хора — рече джентълменът, като отиде до прозореца, върна се и отново седна, изпаднал в състояние на крайна неудовлетвореност и раздразнение.
— Не се съмнявам — продължи джентълменът, като отново разтърка чело и забарабани по масата както преди, — имам пълното основание да смятам, че монотонният живот, всеки ден един и същ, кара човека да се примири с всичко. Човек не вижда нищо, човек не чува нищо, човек не знае нищо. Това е истината. Приемаме нещата така, сякаш те се подразбират от само себе си, и продължаваме постарому, докато се стигне дотам, че всичко, което вършим, добро, зло или по средата, го вършим по навик. Когато на смъртния си одър бъда призован да се оправдавам пред съвестта си, ще мога да се позова единствено на навика си. „Навик, ще кажа аз, аз бях глух, ням, сляп и парализиран по отношение на един милион неща по силата на навика.“ — „Много делово звучи наистина, мистър еди-кой си, отвръща Съвестта, но тук това не минава.“
Джентълменът стана, отиде отново до прозореца и се върна, сериозно разтревожен, макар че изразяваше тревогата си по такъв особен начин.
— Мис Хариет — заговори той, като седна отново на стола си, — бих искал да ми разрешите да ви помогна. Погледнете ме! Би трябвало да имам вид на честен човек, защото в момента наистина съм такъв. Имам ли вид на такъв?
— Да — отвърна тя с усмивка.
— Вярвам на всяка дума, която изрекохте — продължи той. — Горчиво се упреквам, че през тези дванадесет години съм могъл да науча това и да го видя, могъл съм да се запозная с вас и да ви видя, но аз обаче не съм го сторил. Дори не ми е ясно как изобщо попаднах тук — аз, който робувам не само на собствените си навици, но и на хорските. Но след като съм попаднал, нека поне да свърша нещо. Умолявам ви с цялата си честност и уважение. Вие пробуждате у мен и двете качества в крайна степен. Разрешете ми да направя нещо.
— Ние от нищо не се нуждаем, сър.
— Не, не, не е съвсем така — възрази джентълменът. — Мисля, че не е съвсем така. Съществуват някои малки радости, които могат да облекчат както вашия, така и неговия живот. Неговия също! — повтори той, смятайки, че това донякъде е предизвикало интерес у нея. — Аз по навик мислех, че нищо не може да се направи за него, че всичко е решено и приключено. Накратко казано, изобщо не мислех по този въпрос. Сега разсъждавам по друг начин. Разрешете ми да направя нещо за него. Вие също — с деликатна загриженост каза посетителят — имате нужда да следите здравето си заради него, а се страхувам, че то се е разклатило.
— Който и да сте вие, сър — отговори Хариет и го погледна в лицето, — аз съм ви дълбоко благодарна. Всичко, което казвате, ме кара да вярвам, че желаете единствено да ни сторите добро и нямате други помисли. Но много години изтекоха, откакто живеем по този начин, и ако отнемем от брат ми дори частица от това, което го направи толкова скъп за мен и доказа неговата благородна решимост, ако отнемем съвсем мъничко от неговото достойнство, а именно че той сам, без чужда помощ, напълно неизвестен и забравен от всички, изкупва своята вина — би означавало да накърните удовлетворението, което и двамата ще изпитаме, когато настъпи споменатият от вас ден. Със сълзите си по-добре изразявам благодарността си, отколкото със слова. Моля ви, повярвайте това, което ви казах!
Джентълменът бе трогнат и допря протегнатата й ръка до устните си, също както любещият баща би целунал ръката на примерната си дъщеря, но с по-голямо благоговение.
— Ако изобщо някога настъпи денят — промълви Хариет, — когато поне отчасти му се възстанови положението, което той загуби…
— Да му се възстанови! — моментално възкликна джентълменът. — Как може да се надявате на такова нещо? В чии ръце се намира властта за възстановяване? Вероятно не греша, като предполагам, че спечеленото от него безценно богатство, благословията му за цял живот, е една от причините за враждебността, проявявана към него от брат му.
— Вие засягате въпрос, който никога не се споменава между нас двамата. Дори между нас двамата — каза Хариет.
— Моля ви да ми простите — рече посетителят. — Би трябвало да се досетя. Умолявам ви да забравите неуместните ми думи. Сега, след като не се осмелявам да настоявам повече — не съм сигурен дали имам подобно право, — макар че един бог знае дали това съмнение не е пак навик — заяви джентълменът, като разтърка лицето си все така унило, както преди. — Позволете ми, макар че съм чужд човек и все пак не съвсем чужд, да ви помоля за две неща.
— Какви са те? — запита тя.
— Първо, ако по някакви причини вие промените решението си, разрешете ми да бъда вашата дясна ръка. Тогава ще ви открия името си. Сега няма никакъв смисъл и не е важно.
— Нямаме голям избор на приятели — отвърна тя с лека усмивка, — за да обмислям дълго. Обещавам ви.
— Второто е да ми разрешите понякога, да речем, всеки понеделник сутринта в девет часа — отново навик и трябва да съм делови човек — заяви джентълменът, изпитвайки странното желание да поспори със себе си по този въпрос — да минавам оттук, за да ви зърна на вратата или на прозореца. Не ви моля да ме каните вътре, тъй като по това време брат ви вече е излязъл. Не ви моля да ми позволите да разговарям с вас. Аз просто искам да се уверя, за свое собствено успокоение, че вие сте добре, и без да ви се натрапвам, да ви напомня с появата си, че вие имате приятел — възрастен приятел, вече посивял и бързо побеляващ, — който е на вашите услуги.
Приветливото лице се вдигна към него с доверие. Тя му обеща.
— Разбирам, че както и предишния път — каза джентълменът и се изправи — вие възнамерявате да не споменавате за посещението ми пред Джон Каркър, за да не би той да се разстрои поради това, че знам историята му. Аз се радвам, тъй като подобна постъпка излиза извън общоприетия порядък на нещата и… отново навикът! — заяви джентълменът, като нетърпеливо прекъсна фразата си. — Сякаш няма друг, по-добър порядък освен общоприетия.
След тези думи той се обърна да си ходи и като стигна, с шапка в ръка, до края на малкия навес над входа, той се сбогува с нея със смесица от безгранично уважение и искрен интерес, каквито не могат да се придобият от никакво възпитание и се проявяват единствено от чистите души. Само добрите хора са в състояние истински да оценят тези чувства.
Това посещение събуди в душата на сестрата множество полузабравени чувства. Толкова отдавна никакъв посетител не бе прекрачвал прага на дома им! Толкова отдавна никакъв съчувствен глас не бе прозвучавал като печална музика в ушите й, че след това часове наред, докато седеше до прозореца и усърдно шиеше, образът на непознатия не напускаше съзнанието й. Струваше й се, че непрекъснато отново чува словата му. Той бе докоснал струната, която отприщваше всичките й жизнени сили. И ако за миг го забравяше, то бе само защото го закриваха други образи, предизвикани от единствения важен спомен, превърнал се в двигател на живота й.
Като размишляваше и работеше, ту заставяйки се да шие непрестанно продължително време, ту разсеяно отпускайки ръкоделието в скута си, за да се отдаде на потока на мислите си, Хариет не усети как времето летеше и денят напредваше. Утринта, която беше ясна и слънчева, постепенно се помрачи. Излезе остър вятър. Заваля проливен дъжд и тъмна мъгла се спусна над отдалечения град и го скри от погледа.
В такова време тя съчувствено гледаше скитниците, които минаваха по шосето наблизо, устремени към Лондон. Уморени и с изранени крака, уплашено загледани в големия град пред себе си, сякаш предчувствуваха, че там тяхното нещастие ще бъде като капка в морето и като песъчинка на морския бряг, тези скитници вървяха превити, разтреперани от бурния вятър, сякаш отхвърлени от самите природни стихии. Всеки ден тези пътници пъплеха по шосето, но винаги, както й се струваше, в една посока — към града. Погълнати от неговата необятност, към която отчаяно се стремяха, която ги примамваше в тяхното отчаяние, те повече не се връщаха. Плячка за болниците, гробищата, затворите, реката, туберкулозата, безумието, порока и смъртта — те вървяха към чудовището, ревящо в далечината, и изчезваха.
Студеният вятър виеше, дъждът почукваше, денят печално се смрачаваше, когато Хариет, вдигайки очи от ръкоделието, с което неуморно и упорито се бе занимавала продължително време, видя да се приближава един такъв пътник.
Жена. Сама жена на около тридесет години. Висока, добре сложена, хубава, бедно облечена. Пръстта, обрана от множество междуселски пътища по различно време — прах, варовик, глина, пясък, — се бе сплъстила от пороя върху сивата й наметка. На главата си тя нямаше шапка и нищо друго не предпазваше гъстата й черна коса от дъжда освен една изпокъсана носна кърпа. Вятърът я заслепяваше с разветите краища на кърпата и с косите й, така че тя честичко спираше, за да ги отметне и да погледне пътя пред себе си.
Тя тъкмо това правеше, когато Хариет я забеляза. Ръцете й, вдигнали се към загорялото чело, докоснаха бузите, отметнаха пречещите й разпилени коси и краища на кърпата и разкриха дръзката и презрителна хубост на лицето й — върху него се четеше едно неустрашимо и неестествено пренебрежение не само към лошото време, едно безучастие към всичко, което небето и земята могат да изсипят върху беззащитната й глава. Това изражение, както и нейното злочестие и самотност по женски трогнаха сърцето на Хариет. Тя се замисли за всичко това, което бе покварено и опошлено не само във външността, но и в сърцето на тази жена, за скромните прелести на душата, загрубели и закоравели като външната привлекателност, за множеството дарове на божия творец, хвърлени на вятъра също като разпилените коси, за погубената красота, която вятърът тласкаше, а нощта скриваше.
Размишлявайки за всичко това, Хариет не се извърна, обзета от префинено възмущение — твърде много състрадателни и отзивчиви представителки на нейния пол постъпват по този начин, — а изпита съжаление към скитницата.
Падналата й сестра вървеше, загледана далече пред себе си, като се опитваше с острия си взор да проникне през мъглата, обвила града, и от време на време се оглеждаше встрани с объркания и неуверен вид на човек, незапознат с местността. Макар че походката й беше смела и решителна, тя изглеждаше уморена и след моментно колебание седна върху купчина камъни, без да се опитва да се скрие от дъжда и напълно безразлична към него.
Сега тя седеше точно пред къщата. Подпря за миг глава върху ръцете си, а после я вдигна и срещна погледа на Хариет.
Хариет моментално се озова на вратата и махна на жената. Тогава непознатата се изправи и бавно се приближи, без обаче да поглежда дружелюбно към Хариет.
— Защо си отпочивате в дъжда? — кротко запита Хариет.
— Защото няма къде другаде да си отпочина — последва отговорът.
— Наоколо има много места, където бихте могли да се подслоните. Тук например — посочи тя малкия навес над входа — е по-добре, отколкото там, където бяхте седнали. Заповядайте да си отдъхнете тук.
Странницата я изгледа с недоверие и изненада, но не изрази никаква благодарност. Тя седна, изу едната си износена обувка, за да изтърси прахта и камъчетата отвътре, и тогава се видя, че кракът й е раздран и кърви.
Хариет възкликна жалостиво и пътницата я изгледа с презрителна и невярваща усмивка.
— Че какво значение има един издран крак за такава като мен? — каза тя. — И какво значение има един издран крак у такава като мене за такава като тебе?
— Влезте да го промиете — меко отвърна Хариет — и ми позволете да ви дам да го превържете с нещо.
Жената я хвана за ръката, придърпа я към себе си и като притисна очи към ръката й, заплака. Не като жена, а като суров мъж, внезапно проявил слабост. Тя дишаше учестено и се опитваше да се съвземе, което показваше колко необичайна за нея бе тази проява на вълнение.
Тя остави Хариет да я въведе в къщата и очевидно повече от чувство на благодарност, отколкото поради загриженост за себе си проми и превърза нараненото място. После Хариет сложи пред нея част от своето оскъдно ядене и след като тя яде от него, макар и малко, Хариет я помоли, преди да продължи пътя си (което тя бързаше да стори), да изсуши дрехите си на огъня. Отново повече от чувство на благодарност, отколкото от тревога за самата себе си тя седна пред огъня, развърза кърпата от главата си и като разпусна гъстата си, мокра коса, стигаща по-ниско от кръста й, започна да я суши, да я търка с длани и да се взира в жаравата.
— Навярно вие си мислите — каза тя, като внезапно вдигна глава, — че някога съм била хубава. Смятам, че наистина бях… уверена съм, че бях хубава. Погледнете!
Тя грубо повдигна косата си с две ръце, сграбчила я така, сякаш искаше да я отскубне. После отново я пусна и я отметна назад, като че ли косата й бе кълбо от змии.
— Не сте ли оттук? — запита Хариет.
— Дали не съм оттук? — повтори тя, поспря се, преди да отговори, и се взря в огъня. — Не съм. Десет или дванайсет години не съм била тук. Там, където бях досега, нямаше календар. Десет или дванайсет години. Не познавам вече този край. Много се е променил, откакто съм го напуснала.
— Далече ли оттук сте били?
— Много далече. Пътува се месеци наред по море, а после още много. Бях там, където отиват каторжниците — добави тя и погледна право в лицето своята събеседница. — Самата аз бях една от тях.
— Господ да ви помага и да ви прости — последва благият отговор.
— Ах! Господ да ми помагал и да ми простял! — отвърна тя и поклати глава към огъня. — Ако хората си помагат малко повече помежду си, навярно и господ по-лесно ще ни прощава.
Тя обаче омекна от сериозния тон и приветливото лице, толкова благо, без всякаква следа от укор към нея, че добави, не така сурово:
— Ние двете с вас може би сме връстници. Най-много с една-две години да съм по-възрастна. Ох, представете си това!
Тя разтвори ръце и показа себе си по такъв начин, сякаш от външния й вид би могло да се разбере колко ниско е паднала нравствено. После отпусна ръце и главата й клюмна.
— Няма вина, която не може да се изкупи. Никога не е късно да се поправим — заяви Хариет. — Вие се разкайвате…
— Не — отвърна непознатата. — Не се разкайвам. Не бих могла. По природа не съм такава. Защо аз трябва да се разкайвам, а целият свят да няма никаква вина? Говорят ми за моето разкаяние. А кой се разкайва за причинените ми злини?
Тя стана, завърза кърпата на главата си и се упъти към вратата.
— Къде отивате? — запита Хариет.
— Там — отвърна тя, сочейки с ръка. — В Лондон.
— Имате ли дом, където да се приберете?
— Струва ми се, че имам майка. Тя дотолкова може да се нарече майка, колкото жилището й може да се нарече дом — отвърна тя с горчив смях.
— Вземете! — рече Хариет и пъхна в ръката й пари. — Опитайте се да вървите по правия път. Парите са малко, но може би за един ден ще ви предпазят от беда.
— Женена ли сте? — запита тихо непознатата, като прибра парите.
— Не съм. Живея тук с брат си. Не мога да отделя повече пари, иначе бих ви дала още.
— Ще ми позволите ли да ви целуна?
След като не забеляза никакво презрение или отвращение върху лицето на Хариет, жената, приела милостиня от нея, се наведе към Хариет след въпроса си и притисна устни към бузата й. Тя както преди пое ръката и притисна устни към нея. А след това изчезна.
Изчезна в сгъстяващия се мрак, виещия вятър и поройния дъжд, неотклонно следваща пътя си към обвития с мъгла град, където проблясваха неясни светлини. А черната й коса и вързаната й кърпа се развяваха около дръзкото й лице.
Глава XXXIV
Друга майка и дъщеря
В грозна, мрачна стая една старица, също грозна и мрачна, седеше, като слушаше вятъра и дъжда и се гушеше около слабия огън. Отдадена на второто си занимание повече, отколкото на първото, тя изобщо не променяше позата си, но когато случайни капки дъжд падаха върху тлеещите въглени, издавайки съскащ звук, тя повдигаше глава и отново се заслушваше в свистенето на вятъра и чукането на дъжда навън, а после пак отпускаше глава все по-ниско, по-ниско и по-ниско и потъваше в унили размишления, като почти не чуваше звуците в нощта, така както потъналият в размисли човек на морския бряг не чува монотонното бучене на морето.
Единствената светлина в стаята бяха отблясъците на огъня. Припламвайки враждебно от време на време като окото на полузаспал свиреп звяр, огънят разкриваше вещи, които изобщо не се нуждаеха от по-добро осветление. Купчина парцали, купчина кости, мизерно легло, два-три изпочупени стола или табуретки, опушени стени и още по-опушен таван — това бе всичко, което трептящият огън огряваше. Старицата, хвърляйки гигантска и разкривена сянка върху половината стена зад себе си и половината таван отгоре, седеше, наведена над няколкото тухли, ограждащи огъня върху мокрото огнище — тъй като нямаше печка, — и видът й беше такъв, сякаш тя очакваше щастливо знамение пред олтара на някаква вещица. И ако мляскащата й челюст и треперещата й брадичка не се движеха по-често от бавното потрепване на огъня, то това движение би могло да изглежда като илюзия, предизвикана от огъня, който, припламвайки и угасвайки, падаше върху лице също така неподвижно, както и тялото.
Ако Флорънс можеше да се озове в стаята и да види тази, която хвърляше сянка върху стената и тавана, свита край огъня, един поглед й би бил достатъчен, за да разпознае добрата мисис Браун, въпреки че детският й спомен за тази ужасна старица навярно бе такова уродливо и несъразмерно отражение на истината, колкото и сянката на стената. Но Флорънс я нямаше тук и добрата мисис Браун оставаше неразпозната и без да бъде наблюдавана от когото и да било, седеше, вгледана в огъня.
Стресната от необичайно силното пращене — струйка дъждовна вода бе протекла през комина и предизвикала съскащ звук, — старицата припряно вдигна глава и отново се ослуша. Този път тя не я отпусна пак, защото някой хлопна вратата и в стаята се чуха стъпки.
— Кой е? — извика тя и погледна през рамо.
— Човек, носещ ви вести — обади се женски глас.
— Вести ли? Откъде?
— От далечни страни.
— Отвъд океана ли? — извика старицата и скочи.
— Да, отвъд океана.
Старицата бързо събра накуп разпалените въглени, приближи се до гостенката — тя бе влязла, затворила вратата и застанала в средата на стаята, — постави ръка върху измокреното наметало и обърна несъпротивляващата се жена така, че огънят да я освети добре. Старицата не откри това, което бе очаквала, независимо какво бе то, пусна наметалото и издаде недоволен вик, пълен с разочарование и мъка.
— Какво има? — попита гостенката.
— Ох, Ох! — зарева старицата, като с ужасни ридания извърна лице нагоре.
— Какво има? — отново попита гостенката.
— Не е мойто момиче! — ревеше старицата, като размахваше ръце и кършеше китки над главата си. — Къде е моята Алис? Къде е хубавата ми щерка? Те са я уморили.
— Не са я още уморили, ако името ви е Маруд.
— Значи, си видяла щерката ми? — извика старицата. — Праща ли ми писмо?
— Тя каза, че не можеш да четеш — отговори непознатата.
— Наистина не мога! — възкликна старицата, като чупеше ръце.
— Нямаш ли свещ? — запита непознатата и огледа стаята.
Старицата, като мляскаше, тресеше глава и мърмореше на себе си за хубавата си дъщеря, извади една свещ от шкафа в ъгъла, доближи я до огъня с разтреперана ръка, запали я с усилие и я постави на масата. Мръсният фитил отначало загоря с треперливо пламъче, подавяно от натрупаната лой. Когато със замъгленото си и слабо зрение старицата успя да различи нещо на светлината от свещта, гостенката вече седеше със скръстени ръце, сведени очи, а кърпата й, вързана преди това на главата, сега лежеше на масата до нея.
— Значи, е казала нещо да ми се предаде, мойта щерка Алис? — измънка старицата, след като почака няколко минути. — Какво е то?
— Гледай! — каза гостенката.
Старицата повтори думата уплашено и неуверено и като заслони очи, огледа жената, после стаята и отново жената.
— Алис каза: погледни пак, майко. — И жената втренчи очи в нея.
Старицата отново огледа стаята, после гостенката и пак стаята. Тя стана от мястото си, бързо сграбчи свещта, доближи я до лицето на гостенката, нададе силен вик, остави свещта и се хвърли на врата й.
— Момичето ми! Мойта Алис! Хубавата ми щерка се е върнала жива и здрава! — пискливо нареждаше старицата и се люлееше на гръдта на дъщеря си, която студено посрещаше прегръдката й. — Момичето ми! Мойта Алис! Хубавата ми щерка се е върнала жива и здрава! — отново запищя старицата, свлече се на пода пред нея, обгърна коленете и, притисна глава към тях и отново се залюля с цялата неистова сила, на която бе способна.
— Да, майко — отвърна Алис, като за миг се наведе напред и я целуна, но дори и с това си движение се опитваше да се освободи от прегръдката на старицата. — Най-после съм си тук. Пусни ме, майко, пусни ме! Стани и седни на стола си. Каква е ползата от всичко това?
— Тя е станала още по-жестока от преди! — извика майката и я погледна в лицето, като продължаваше да й притиска коленете. — Тя нехае за мен! След всичките тези дълги години мизерен живот!
— Ех, майко! — възкликна Алис и затегли дрипавата си пола, за да се откъсне от старицата. — На това може да се погледне и от друга страна! И при мен са изтекли дълги години, както и при теб, и моят живот също както и твоят е бил мизерен! Стани, стани!
Майка й се изправи, заплака и закърши ръце, като стоеше на известно разстояние от нея и я наблюдаваше. После пак взе свещта и започна да се върти наоколо й, като я оглеждаше от главата до петите и непрестанно тихо стенеше. След това отново остави свещта, седна пак на стола си и запляска с ръце, сякаш в такт на някаква провлечена мелодия, и като се въртеше ту на една, ту на друга страна, продължи да стене и да ридае.
Алис стана, свали мокрото си наметало и го сложи настрана. След като стори това, тя седна като преди и скръстила ръце и вторачила поглед в огъня, се заслуша безмълвна, с презрително изражение на лицето, в несвързаните жалби на старата си майка.
— Нима очакваше да се завърна така млада, каквато заминах, майко? — продума най-сетне тя, като извърна поглед към старицата. — Нима смяташе, че живот като моя в чужди земи ще ме разкраси? Като те слуша човек, така би си помислил!
— Не е там работата — извика майката. — ТЯ знае!
— Какво има тогава? — запита дъщерята. — Най-добре е да престанеш, майко, защото по-лесно ми е да си отида, отколкото ми бе да дойда.
— Чуй я само! — възкликна майка й. — След всичките тези години, едва-що завърнала се, и вече ми се заканва да ме изостави.
— Отново ти повтарям, майко, и за мен, както и за теб, са изтекли години — каза Алис. — Станала съм била по-жестока! Разбира се, че съм станала по-жестока. Какво друго можеш да очакваш?
— По-жестока към мен! Към собствената си, скъпа майка! — извика старицата.
— Не зная кой друг, ако не собствената ми скъпа майка започна първа да ожесточава сърцето ми — отвърна дъщерята, като продължаваше да седи със скръстени ръце, свъсени вежди и стиснати устни, сякаш бе решила да направи усилие да прогони всякакво по-нежно чувство от душата си. — Слушай, майко, ще ти кажа една-две приказки. Ако се разберем още отсега, навярно няма повече да се караме. Когато заминах, бях девойка, завърнах се жена. Когато заминах, не бях много предана дъщеря и можеш да бъдеш сигурна, че не съм се променила в това отношение. Но нима ти си била предана майка към мен?
— Аз! — извика старицата. — Към моето момиче! Майка, предана към собственото си дете!
— Звучи неестествено, нали? — отвърна дъщерята и студено извърна към нея суровото си, невъзмутимо, дръзко, красиво лице. — Понякога обаче си мислех за това по време на МОИТЕ самотни години, докато привикнах с тази мисъл. Чувала съм някои хора непрестанно да говорят за дълг, но винаги за моя дълг към другите. От време на време съм си задавала въпроса — за да се намирам на работа — дали също и към мен някой не е имал известен дълг.
Майка й седеше, правеше гримаси, мляскаше, поклащаше глава, но не беше ясно дали това бе израз на гняв, укор, отрицание или просто проява на физическа немощ.
— Имаше някога едно дете на име Алис Маруд — заговори дъщерята със смях, като се огледа с жестока насмешка, — родено и израсло в нищета и никому ненужно. Никой не е учил тази Алис, никой не й се е притичвал на помощ, никой не го е било грижа за нея.
— Никой ли? — повтори майката, като посочи себе си и се удари в гърдите.
— Единствената грижа, която е виждала — продължи дъщерята, — е да бъде от време на време бита, ограничавана и ругана. Без такива грижи навярно би могла по-добре да се развие. Живееше тя в домове подобни на този или пък по улиците, сред тълпа малки несретници като нея, но въпреки това свое детство тя израсна красавица. Още по-зле за нея. По-добре би било да беше преследвана и измъчвана до смърт заради грозотата си.
— Продължавай! Продължавай! — обади се майката.
— Ще продължа — отвърна дъщерята. — Имаше някога една девойка на име Алис Маруд. Тя беше хубавица. Твърде късно почнаха да я учат и я учеха съвсем неправилно. Много грижи се полагаха за нея, много я обучаваха, много й помагаха, много я гледаха. Ти силно я обичаше — тогава беше по-заможна. Това, което се случи с девойката, се случва всяка година с хиляди такива като нея. Тя стигна до падението, което носеше у себе си още откакто се бе родила.
— След всички тези години! — започна да стене старицата. — Моята щерка се захваща с това!
— Тя скоро ще свърши — отвърна дъщерята. — Имаше една престъпница на име Алис Маруд — все още девойка, но вече изоставена и прокудена. Тя беше изправена пред съда и осъдена. О, боже, как само обсъждаха присъдата й джентълмените в съда! И колко дълбокомислено говори съдията за нейния дълг и за това колко зле си била послужила тя с даровете на природата — сякаш той не знаеше по-добре от всеки друг, че тези дарове бяха за нея проклятие! — и как той наставляваше да се обърнат към силната страна на закона — макар че тази ръка не се бе оказала така силна, за да спаси Алис, когато тя бе невинна и беззащитна малка несретница, — и колко тържествено и благочестиво бе всичко. Уверявам те, много често оттогава съм си мислила за това.
Тя скръсти здраво ръце на гърдите си и се изсмя — смехът й бе такъв, че в сравнение с него воят на старицата приличаше на музика.
— И така, Алис Маруд бе изпратена отвъд океана на каторга — продължи тя, — за да бъде обучавана на дълг там, където двайсет пъти по-малко мислят за дълг и където има двайсет пъти повече зло, пороци и безчестие, отколкото тук. Алис Маруд се завърна жена. Такава жена, каквато би трябвало да стане след всичко преживяно. Най-вероятно своевременно ще последват нови тържествени и хубави речи, отново ще се обърнат към силната ръка на закона и с Алис ще бъде свършено. Джентълмените не би трябвало да се безпокоят обаче, че ще останат без работа. По улиците растат тълпи малки несретници, момчета и момичета, които ще им създават работа, докато съдиите успеят да натрупат богатство.
Старицата опря лакти на масата и като закри лицето си с ръце, си придаде извънредно разтревожен вид — или пък навярно наистина бе разтревожена.
— Ето! Аз свърших, майко — рече дъщерята и направи такова движение с глава, сякаш приключваше темата. — Достатъчно казах. Каквото и да правим, нека да не разговаряме за предаността си една към друга. Предполагам, че и твоето детство е било като моето. Още по-зле и за двете ни. Не искам нито да те упреквам, нито да оправдавам себе си. За какво ми е нужно това? Всичко отдавна е приключено. Сега обаче вече съм жена, а не девойка и не е необходимо да излагаме на показ живота си, както правеха джентълмените в съда. Достатъчно много знаем за него.
Колкото и да бе паднала и унизена, лицето и фигурата на тази жена се отличаваха с такава красота, каквато и при най-неблагоприятното изражение не можеше да не бъде забелязана дори и от един разсеян зрител. Когато жената замлъкна и силно развълнуваното й лице се успокои, а в тъмните й очи, вторачени в огъня, изчезна безразсъдният пламък и се появи блясък, забулен от нещо като печал, сред цялата й изнуреност, нищета и умора проблесна лъч от изчезналото сияние на прегрешилия ангел.
След като я погледа безмълвно известно време, майката се осмели крадешком да протегне към нея съсухрената си ръка през масата и след като се увери, че дъщеря й не се дърпа, да й докосне лицето и приглади косата. Усетила навярно, че поне тези ласки на старицата бяха искрени, Алис не направи никакво движение да я възпре. И така, настъпвайки постепенно, старицата завърза отново косата на дъщеря си, събу мокрите й обувки, ако те изобщо можеха да се нарекат обувки, наметна раменете й със суха дреха и смирено кръжеше наоколо й, като си бърбореше нещо, все по-ясно разпознавайки предишните черти и изражение на дъщеря си.
— Виждам, майко, че си много бедна — каза Алис, след като известно време бе седяла в тази поза, а после огледа стаята.
— Ужасно бедна съм, миличка — отвърна старицата.
Тя се възхищаваше на дъщеря си и се страхуваше от нея. Вероятно възхищението й по своята същност се бе породило твърде отдавна, когато тя първа бе забелязала как сред мизерията и борбата й за съществуване изниква такава красота. Вероятно страхът й по някакъв начин се предизвикваше от размишлението за миналото, на което току-що бе станала свидетел. Както и да стояха нещата обаче, тя стоеше покорно и почтително пред рожбата си, свела глава, сякаш жално умоляваща да бъде пощадена от по-нататъшни упреци.
— Как се изхранваше?
— С милостиня, миличка.
— И кражби ли, майко?
— От време на време, Али… и то съвсем на дребно. Стара съм и съм страхлива. Понякога съм взимала дреболии от деца, но рядко. Скитах се из страната, скъпа, и научих туй-онуй. Следях.
— Следеше ли? — запита дъщерята и я погледна.
— Мотаех се около едно семейство, миличка — каза майката дори по-покорно и почтително от преди.
— Какво семейство?
— Тихо, любима моя. Не ми се сърди, правех го от любов към теб. В памет на бедното ми момиче отвъд океана. — Тя умолително протегна ръка, а после я допря до устните си. — Преди много години, миличка — продължи тя, плахо поглеждайки към съсредоточеното и строго лице насреща — аз случайно попаднах на детето му.
— Чие дете?
— Не неговото, Алис, миличка, не ме гледай така. Не неговото. Как би могло да е неговото? Знаеш, че той няма никакви деца.
— Чие тогава? — запита дъщерята. — Ти каза неговото.
— Тихо, Али! Стряскаш ме, мила. На мистър Домби… само на мистър Домби. Оттогава, любима моя, често ги виждам. Виждала съм и него.
При произнасянето на последната дума старицата се сви и се напрегна, сякаш внезапно бе обзета от страх, че дъщеря й ще я удари. Макар обаче лицето на дъщерята да беше обърнато към нея и върху него да се изписа най-бурна страст, тя остана неподвижна, като само по-здраво притисна ръцете си една към друга върху гърдите си, сякаш по този начин искаше да им попречи да нанесат щети върху нея самата или върху някой друг в необуздания пристъп на сляпа ярост, който я обзе.
— Той хич и не подозираше коя съм — заяви старицата и се закани с юмрук.
— Хич не го е било и грижа — през зъби измърмори дъщеря й.
— Но ние застанахме един срещу друг — продължи старицата — лице в лице. Аз говорих с него и той говори с мен. Аз седях и го наблюдавах, докато той се разхождаше под дърветата на една дълга алея, и при всяка негова крачка го проклинах от дъното на душата си.
— Въпреки това той ще благоденствува — презрително отвърна дъщерята.
— Да, той благоденствува — каза майката.
Тя замълча, тъй като лицето и фигурата пред нея се изкривиха от силен гняв. Гръдта сякаш щеше да се пръсне под напора на кипящите в нея чувства. Направеното усилие да се овладее и потисне гнева бе също така огромно, както и самият гняв, и не по-малко красноречиво свидетелствуваше за необуздания и стихиен нрав на тази жена. Усилието обаче беше успешно и след известно мълчание тя запита:
— Оженил ли се е?
— Не, мила — отговори майката.
— Кани ли се да го стори?
— Не, доколкото ми е известно, мила. Неговият господар и приятел се ожени обаче. О, можем да му пожелаем щастие! Можем да им пожелаем на всички тях щастие! — извика старицата, като от задоволство се обгърна с мършавите си ръце. — Тази сватба ще ни донесе само щастие. Запомни това!
Дъщерята я погледна, очаквайки обяснение.
— Но ти си мокра и уморена, гладна и жадна — занарежда старицата и закуцука към шкафа, — а тук има малко и тук… — тя мушна ръка в джоба си и хвърли няколко дребни монети на масата — има малко. Имаш ли някакви пари, Алис, мила?
Алчното, хитро, напрегнато изражение, изписало се върху лицето на старицата, когато тя зададе въпроса и зачака, докато дъщеря й извади от пазвата си дребната, неотдавна получена милостиня, разкриваше почти така ясно взаимоотношенията между майката и дъщерята, както и разказът на самата дъщеря.
— Това ли е всичко? — запита майката.
— Нямам повече. И това нямаше да имам, ако не ми бе направено подаяние.
— Направено подаяние, а, мила? — запита старицата и хищно се надвеси над масата, за да види парите, сякаш не вярваше на дъщеря си, която продължаваше да ги държи в ръка и гледа. — Хм! Шест и шест е дванайсе, и шест — осемнайсе… значи… трябва да ги похарчим разумно. Ще изляза да купя нещо за ядене и пиене.
С по-голяма пъргавина, отколкото би могло да се очаква от нея, като се съди по външния й вид — старостта и нищетата я бяха направили така немощна, както и уродлива, — тя с разтреперани ръце започна да връзва бонето на главата си и да се увива с дрипав шал, като продължаваше да гледа парите в ръцете на дъщеря си с предишния голям интерес.
— Какво щастие ще ни донесе тази сватба, майко? — запита дъщерята. — Тъй и не ми каза.
— Щастието е в това — заговори старицата, като се обличаше с непохватни пръсти, — че там няма никаква любов, миличка, а само много гордост и ненавист. Щастието е в бъркотията и търканията между тях, и двамата твърде горди, и в опасността… опасността, Алис!
— Каква опасност?
— Видях туй-онуй и научих туй-онуй — закиска се майката. — Нека някой да се грижи. Нека някой да е нащрек. Мойто момиче все още може да попадне в добро общество.
А после, като видя, че дъщеря й, наблюдаваща я съсредоточено и недоумяващо, неволно стисна парите в ръка, старицата поиска да ги получи по-скоро и припряно добави:
— … Но аз ще отида да купя нещо, ще отида да купя нещо.
Тя протегна ръка към дъщеря си, а дъщеря й погледна отново към парите и ги притисна до устните си, преди да се раздели с тях.
— Какво, Али? Целуваш ли ги? — изкиска се старицата. — Също като мен… често го правя. О, добро ни носят те! — Тя притисна своите собствени потъмнели, дребни монети към увисналата си шия. — Добро ни носят във всяко отношение, само дето не идват накуп.
— Целувам ги, майко… — каза дъщерята — май никога преди не съм го правила… заради самия благодетел.
— Благодетел, а, миличка? — обади се старицата и когато взе парите, замъглените й очи проблеснаха. — Да! И аз ще ги целуна заради благодетеля, ако този благодетел вземе и си развърже още кесията. Но аз ще ги похарча, миличка. Веднага ще се върна.
— Ти разправяше, че много неща си научила, майко — рече дъщеря й и я проследи с поглед до вратата. — Много си помъдряла, откакто се разделихме.
— Научила ли? — изграчи старицата и пристъпи една-две крачки назад. — Знам повече, отколкото предполагаш. Знам повече, отколкото ТОЙ предполага, мила, и постепенно всичко ще ти разкажа. Знам всичко за него.
Дъщерята недоверчиво се усмихна.
— Знам брат му, Алис — рече старицата и със злорадство протегна ужасяващо шия, — който можеше да се озове там, където беше и ти… заради кражба на пари… и който живее заедно със сестра си на северния път извън Лондон.
— Къде?
— На северния път извън Лондон, мила. Ако желаеш, можеш да видиш къщата. Тя съвсем не е за хвалене и не е като неговия изискан дом. Не, не, не — извика старицата, като поклати глава и се изсмя, тъй като дъщеря й се надигна да тръгва, — не сега, много е далече. Тя се намира до километричния знак, където са струпани камъни. Утре, мила, ако времето е хубаво и ти се чувствуваш добре. Но аз ще ида да похарча…
— Почакай! — И дъщеря й се нахвърли върху нея, обзета като от огън от предишния бяс. — Сестра му представлява един дявол със светло лице и кестенява коса.
Удивена и ужасена, старицата кимна с глава.
— Виждам в лицето й нещо от него! Къщата е червена и наоколо няма други къщи. Над вратата има малък зелен навес.
Старицата отново кимна.
— Под който днес аз стоях. Върни ми парите.
— Алис! Мила!
— Върни ми парите или ще си изпатиш!
Докато говореше, тя ги изтръгна от ръката на старицата и без да обръща никакво внимание на хленченето и молбите й, бързо си навлече отново дрехите и стремително излезе.
Майката, накуцвайки, я последва според силите си, като я увещаваше, но увещанията й можеха да окажат такова въздействие върху дъщеря й, колкото върху вятъра, дъжда и обграждащия ги мрак. Неотстъпно и страстно устремена към целта си, безразлична към всичко останало, сякаш забравила за своята умора и изминатия път, дъщерята не мислеше за времето и разстоянието и се отправи към къщата, където й бе оказана помощ. След като вървяха около четвърт час, старицата, изтощена и задъхана, се осмели да се хване за полата на дъщеря си. Повече нищо друго обаче не се осмели да стори и те продължиха безмълвно пътя си сред мрака и влагата. Ако от време на време от майката се изтръгваше някоя жалба, тя я потискаше от страх дъщеря й да не се отскубне от нея и я изостави назад. А дъщерята не проронваше ни дума.
Имаше още около един час до полунощ, когато те оставиха зад себе си градските улици и навлязоха в по-гъстия мрак на междинната област, където се намираше къщата. Градът лежеше в далечината, намръщен и зловещ. Острият вятър виеше в откритото пространство. Наоколо бе черно, диво, пусто.
— Това място е подходящо за мен! — обади се дъщерята и се спря да погледне назад. — Помислих си го още днес, когато бях тук.
— Алис, миличка! — изплака майка й и я дръпна леко за полата. — Алис!
— Какво има, майко?
— Не връщай парите, скъпа моя. Моля те, не го прави. Не можем да си го позволим. Нужна ни е вечеря, мила. Парите са си пари, който и да ги дава. Казвай каквото щеш, но ги задръж.
— Гледай! — отвърна дъщеря й. — Тази къща имам пред вид. Същата ли е?
Старицата кимна утвърдително и с няколко крачки те стигнаха до прага. Стаята, където Алис бе седнала, за да си изсуши роклята, се осветяваше от пламъка на камина и свещи. Когато тя почука на вратата, от тази стая излезе Джон Каркър.
Той се изненада, като видя такива гости в такъв час, и попита Алис какво й трябва.
— Трябва ми сестра ти — заяви тя. — Жената, която днес ми даде пари.
Като чу силния й говор, Хариет се показа.
— О! — възкликна Алис. — Ето те и теб! Помниш ли ме?
— Да — отвърна тя в недоумение.
Лицето, което през деня я бе гледало смирено, сега я наблюдаваше с такава неукротима ненавист и предизвикателство, а ръката, нежно докосвала през деня рамото й, бе стисната с такава недвусмислена злонамереност, сякаш с удоволствие би я удушила, че Хариет, търсейки защита, се притисна към брат си.
— Как можах да разговарям с теб и да не те позная! Как можах да се приближа до теб и да не позная по собствената си разиграла се кръв каква кръв тече в твоите жили! — каза Алис със заплашителни жестове.
— Какво значи това? Какво съм сторила?
— Какво си сторила ли? — рече другата. — Настани ме до камината си. Даде ми храна и пари. Прояви съчувствие към мен. Ти! На чието име аз плюя!
Със злорадство, от което уродливостта й изглеждаше страшна, старицата размаха сухата си ръка срещу брата и сестрата в потвърждение на изречените от дъщеря й думи, но въпреки това отново подръпна Алис за полата и я помоли да задържи парите.
— Ако върху ръката ти е капнала моя сълза, нека ръката ти да изсъхне! Ако съм изрекла нежна дума пред теб, нека да оглушееш от нея! Ако съм те докоснала с устните си, нека това докосване да е отровно за теб! Проклет да бъде този покрив, който ме подслони! Срам и неволи да ти дойдат до главата! Всички твои близки да ги сполети нещастие!
След като изрече тези думи, тя захвърли парите на земята и ги подритна с крак.
— Стъпквам ги в калта! Не бих ги взела даже и да могат да ми открият пътя към рая! Как не ми изсъхнаха разкървавените нозе, когато ме водеха към къщата ти!
Пребледняла и разтреперана, Хариет възпря брат си и я остави да продължи, без да я прекъсва.
— Колко добре, че още при самото ми завръщане получих съчувствие и прошка от теб, носеща това име! Колко добре, че се отнесе с мен като отзивчива, благородна жена! Когато умирам, ще ти отправя своите благодарности. Ще се помоля за теб и за целия ти род, в това можеш да бъдеш уверена!
Тя с ожесточение размаха ръка, сякаш ръсеше ненавист върху земята, обричайки изправените пред нея хора на гибел, и като хвърли поглед към черното небе, пое в бурната нощ.
Майката, която съвсем напразно бе подръпвала многократно полата й и гледаше парите на прага с неутолима алчност, обсебила я напълно, би дебнала наоколо, докато светлините в къщата угаснат, а след това би се ровила в калта с надеждата отново да присвои парите. Дъщеря й я дръпна обаче и те веднага се отправиха обратно към квартирата си, като из пътя старицата скимтеше, оплакваше загубата и доколкото й стигаше куражът, плачливо негодуваше от държането на красивата си щерка, забравила дълга към майка си и лишила я от вечеря още първата вечер след завръщането си.
И тя си легна, без да вечеря нищо друго освен няколко твърди корички, над които седя до угасващия огън, мляскайки и хрупайки, докато дъщеря й, забравила своя дълг, отдавна вече спеше.
Нима пороците на тази окаяна майка и окаяна дъщеря не представляваха най-низшата степен на някои социални пороци, преобладаващи понякога в по-висшите слоеве? Нима в този кълбообразен свят, в който едни кръгове са включени в други, ние не правим изнурително пътешествие от най-високото до най-ниското стъпало само за да установим в края на краищата, че те се доближават едно до друго, че двете крайности се докосват и че краят на нашето пътешествие не е нищо друго освен изходната ни точка? Като се вземат пред вид големите различия в материята и качеството, нима десенът на тази тъкан не се среща и сред хората с аристократична кръв?
Отговори, Едит Домби! И вие, Клеопатра, най-добрата сред майките, нека да чуем вашите обяснения!
Глава XXXV
Щастливата двойка
Изчезнало е тъмното петно на улицата. Домът на мистър Домби ако все още се отделя от останалите къщи, то е само защото те не могат да му съперничат във великолепието и биват високомерно отхвърляни от него. Според поговорката домът си е дом, даже и да не е толкова уютен. Ако тя важи и в обратен смисъл и домът си е дом, даже и да не е толкова величествен, то в такъв случай какъв олтар на семейните богове е въздигнат тук!
Тази вечер в прозорците греят светлини, червените пламъци в камините хвърлят топли, ярки отблясъци върху завесите и меките килими, вечерята е готова да се сервира, масата е красиво подредена, макар и само за четирима души, а бюфетът е претъпкан със сребърни съдове. След настъпилите промени в къщата за пръв път са направени приготовления за обитаване и щастливата двойка се очаква да пристигне всеки момент.
Като се вземат пред вид интересът и очакванията, които изпитват сега обитателите на дома, то тази вечер на завръщането може да се сравни единствено със сватбеното утро. Мисис Пърч е в кухнята и пие чай. Тя вече е обиколила дома, изчислила е по метър цената на коприните и дамаските и е използувала всички възможни междуметия, включени или невключени в речника, изразяващи възторг и удивление. Главният тапицер, оставил шапката си с носна кърпа вътре — и двете издаващи силна миризма на лак — под един стол във вестибюла, крадешком обхожда дома, като ту поглежда нагоре към корнизите, ту надолу към килимите, а от време на време, в безмълвен порив на възхищение, изважда от джоба си линийка и току измерва бойко с неизразимо чувство скъпите предмети. Готвачката е в добро настроение и заявява, дай й на нея място, където се посрещат много гости (тя се обзалага на шест пени, че тази вечер ще има такива), тъй като по характер е весела и още от дете е такава и няма нищо против всички да знаят този факт. Това изявление изтръгва от гърдите на мисис Пърч тих ответ, изразяващ подкрепа и одобрение. Прислужницата може само да се надява, че съпрузите ще бъдат щастливи, но бракът е като лотария и колкото повече тя размишлява за него, толкова повече оценява независимостта и сигурността в живота на неженения. Мистър Таулинсън е навъсен и мрачен и заявява, че и той мисли същото по този въпрос, а наред с това дайте му и една война, и край на французите — в представите на този млад човек всеки чужденец е французин и е длъжен да бъде според природните закони.
При всеки шум от колела всички замлъкват, независимо от това за какво говорят, и се ослушват. Изведнъж настава суматоха и се чуват възгласи: „Идат!“ Но очакваните все още не идват и готвачката започва да се вайка за вечерята, която вече на два пъти се притопля, а главният тапицер продължава крадешком да обхожда стаите, необезпокояван в своята блажена мечтателност.
Флорънс е готова за срещата с баща си и новата си майка. Тя едва ли съзнава дали радост или болка предизвиква силното вълнение в душата й. Но от силното биене на сърцето й бузите на момичето поруменяват още повече, а очите й заблестяват. Долу си продумват, като скупчват глави — когато я споменават, те винаги говорят тихо, — колко красива изглеждала Флорънс тази вечер и каква прелестна млада дама е станала тя, горкото мило момиче. Следва пауза, а после готвачката, усетила, че от нея се очаква да изрази мнението си като главнокомандуваща, казва, че се чудела дали… и тук тя замлъква. Прислужницата казва, че и тя се чудела, и тези думи се повтарят на свой ред и от мисис Пърч, която притежава съответната способност в общуването си винаги да се чуди тогава, когато другите се чудят, без да бъде изобщо наясно на какво се чуди. Мистър Таулинсън, който в този момент съзира възможност да накара дамите да изпаднат в мрачно настроение като неговото, казва: „Почакайте, и ще видите!“ Той би искал някои хора да нямат нищо общо с цялата работа. Готвачката тогава първа въздъхва и прошепва: „Ах, странен е този свят наистина!“ и след като всички около масата извършват същото като нея, тя убедително добавя: „Но каквито и промени да настъпят, мис Флорънс не би могла да бъде много по-зле от сега, Том.“ Следва отговорът на мистър Таулинсън, изпълнен със зловещ смисъл: „О, нима не би могла?“, и съзнавайки, че един простосмъртен едва ли би могъл да звучи до такава степен пророчески и да изглежда толкова нравоучителен, той замлъква.
Мисис Скютън, подготвила се да посрещне любимата си дъщеря и скъпия си зет с отворени обятия, за тази цел е подходящо облечена в много младежки тоалет с къси ръкави. В настоящия момент обаче зрелите й прелести цъфтят в сянката на покоите й, откъдето не бе излизала след настаняването си там преди няколко часа и където раздразнението й бързо расте поради закъсняването с вечерята. От друга страна, прислужницата й, която би трябвало да прилича на скелет, но в действителност е закръглена девойка, се намира в най-добро разположение на духа, тъй като счита, че тримесечното й заплащане е по-сигурно от когато и да било друг път, и предвижда значително подобрение в храната и квартирата си.
Къде е щастливата двойка, очаквана от този прекрасен дом? Нима па̀рата, приливите, вятърът и конете намаляват скоростта си, за да се полюбуват на това щастие? Нима роякът амури и грации, кръжащи наоколо им, забавят придвижването им със своето множество? Нима толкова цветя се стелят из щастливия им път, че те с усилие вървят сред розите без бодли и благоуханните шипки?
Най-сетне те пристигат! Чува се шум от колела, той се усилва и пред вратата спира карета! Ненавистният чужденец оглушително почуква на вратата, преди втурналият се мистър Таулинсън и цялата компания да успеят да отворят, и мистър Домби и съпругата му се появяват от каретата и влизат вътре, хванати за ръце.
— Свидна моя Едит! — чува се развълнуван глас от стълбите. — Скъпи ми Домби! — И късите ръкави се обвиват около двамата щастливи съпрузи подред и ги прегръщат.
Флорънс също бе слязла във вестибюла, но не пристъпи напред, а изчакваше да поднесе плахите си поздрави, след като престанат излиянията на това по-близко и по-скъпо същество. Но Едит я подири с очи, съзря я на прага и след като небрежно целуна чувствителната си майка и се отдели от нея, бързо се устреми към Флорънс и я прегърна.
— Здравей, Флорънс — каза мистър Домби и й протегна ръка.
Когато Флорънс, цялата разтреперана, я доближи до устните си, тя срещна погледа му. Погледът бе твърде хладен и отчужден, но сърцето й трепна, като си помисли, че в очите му забеляза по-голям интерес към нея, отколкото бе проявявал досега. Долавяше се дори известно удивление, не неприятно удивление, от това, че я вижда. Тя не се осмели да вдигне очи към неговите, но почувствува, че той отново я поглежда, не по-малко благосклонно. О, какъв радостен трепет я прониза, предизвикан дори от едно такова неуловимо и необосновано потвърждение на надеждата, че тя ще се научи как да спечели любовта му от своята нова, красива майка.
— Предполагам, че не ви е нужно дълго време, за да се преоблечете, мисис Домби? — попита мистър Домби.
— Веднага ще се приготвя.
— Нека след четвърт час да сервират горе вечерята.
След тези думи с горда осанка мистър Домби се отправи към неговата стая, а мисис Домби — нагоре към нейната. Мисис Скютън и Флорънс отидоха в гостната, където превъзходната майка счете за свой дълг да пророни няколко сълзи, които, както се предполагаше, бяха неудържимо предизвикани у нея от благополучието на дъщеря й и които тя продължаваше да бърше много внимателно с дантеленото крайче на носната си кърпичка, когато се появи зет й.
— Е, скъпи Домби, какво мислите за най-очарователния от всички градове Париж? — попита тя, като превъзмогна вълнението си.
— Беше студено — отвърна мистър Домби.
— Пълен с развлечения както винаги, разбира се — продължи мисис Скютън.
— Не особено. Стори ми се скучен — каза мистър Домби.
— Фу, скъпи Домби — лукаво възкликна тя, — скучен ли?
— Такова впечатление ми направи Париж, мадам — сериозно и учтиво отговори мистър Домби. — Смятам, че и на мисис Домби й се стори скучен. Тя веднъж-два пъти изрази подобно мнение.
— Ах ти, капризно момиче! — добродушно се нахвърли мисис Скютън върху скъпата си рожба, която тъкмо влизаше. — Какви ужасно еретически приказки си говорила ти относно Париж?
Едит повдигна вежди с отегчен вид и като мина покрай двукрилите врати, отворени, за да разкриват множеството покои в новия им, красив вид, тя едва-едва погледна към тях и седна до Флорънс.
— Скъпи Домби — заговори мисис Скютън, — тези хора чудесно са изпълнили всяко нещо, което им казахме. Безспорно те са превърнали къщата в истински дворец.
— Хубаво е направено — съгласи се мистър Домби, като се огледа. — Наредих им да не жалят никакви средства. Смятам, че всичко, което може да се постигне с пари, е направено.
— Нима има нещо, което те не биха могли да направят? — рече Клеопатра.
— Те са могъщо средство, мадам — отвърна мистър Домби.
Той погледна по обичайния си, величествен начин към жена си, но тя не пророни нито дума.
— Надявам се, мисис Домби — обърна се той специално към нея след моментно мълчание, — че вие одобрявате тези промени.
— Домът е извънредно красив — отговори тя с надменно нехайство. — Той трябва да бъде такъв, разбира се. И предполагам, че е такъв.
Пренебрежителното изражение бе свойствено за това надменно лице и като че никога не го напускаше. Но презрението, което се изписваше върху това лице при всеки намек — независимо колко незначителен и безобиден бе той — относно възхищението, уважението или пък зачитането, проявявани към мистър Домби поради богатството му, бе толкова дълбоко, че представляваше едно коренно различно изражение, което не можеше да се сравни с никое друго върху това лице. Дали мистър Домби, обгърнат от собственото си величие, изобщо съзнаваше това презрение, или не, не липсваше благоприятната възможност напълно да го прозре. В момента би могло да се стигне до подобно прозрение благодарение на тъмните очи, които се спряха на мистър Домби, след като бързо и пренебрежително огледаха обстановката, станала повод за самоизтъкване. Той би могъл да прочете в този едничък поглед, че нищо, което неговото богатство е в състояние да постигне — дори това богатство да нарасне десет хиляди пъти, — не може да му извоюва един-единствен нежен, признателен поглед от тази непокорна жена, свързана с него, но опълчила се насреща му с цялата си душа. Той би могъл да прочете в този едничък поглед, че тя с презрение отхвърля богатството му дори и заради порочното и безнравствено въздействие върху нея, макар и да предявява права за величайшата власт на това богатство по силата на сключената търговска сделка — богатството бе долното и недостойно възнаграждение за това, че му бе станала жена. Той би могъл да прочете в този поглед, че макар и сама винаги да подлага глава, за да я удари мълнията на собственото й презрение и гордост, дори и най-невинният намек за силата на неговото богатство я унижава наново, принизява я още повече в собствените й очи и задълбочава вътрешното й опустошение и разруха.
Съобщено бе, че вечерята е сервирана, и мистър Домби поведе Клеопатра надолу, а Едит и дъщеря му ги последваха. Като мина бързо покрай изложените на бюфета златни и сребърни съдове, сякаш бяха купчина боклук, и не удостои с поглед окръжаващия я разкош, Едит за първи път зае мястото си на масата му и стоя като статуя по време на угощението.
Мистър Домби, който сам твърде много приличаше на статуя, изпитваше задоволство да вижда хубавата си жена неподвижна, надменна и хладна. Маниерите й винаги се отличаваха с изисканост и грация, а цялостното поведение му се нравеше и отговаряше на вкуса му и затова той седеше начело на масата с обичайното си достойнство, без изобщо да проявява каквато и да е топлина и веселие към жена си, и изпълняваше задълженията си на домакин с хладно задоволство. И така, вечерята за въвеждане в дома, макар и долу да се считаше за не много успешно и обещаващо начало, премина горе в столовата доста благопристойно, изискано и сдържано.
След като пиха чай, мисис Скютън — тя си придаваше вид на много уморена, дори изтощена от радостното вълнение, обзело я от наблюдението на скъпата й дъщеря, стъпила в брачен съюз със своя избраник, но както имаше основания да се предполага, майката считаше тази семейна вечеря за малко скучна и в продължение на един час непрестанно се прозява зад ветрилото си — отиде да си легне. Едит също безшумно се оттегли и не се върна повече. И така се случи, че Флорънс, качила се горе да си поговори с Диоген, се завърна в гостната с малката си кошничка и ръкоделието и завари там само баща си, крачещ нагоре-надолу с мрачно достолепие.
— Извинявам се. Да си отида ли, татко? — тихо и колебливо запита Флорънс от вратата.
— Не — отвърна мистър Домби, като погледна през рамо. — Можеш да идваш тук, когато пожелаеш, Флорънс. Това не е мой кабинет.
Флорънс влезе и седна с ръкоделието си на отдалечена масичка, озовавайки се за първи път в живота си — съвсем за първи път, като се започне от детството й до този миг — насаме с баща си като негова събеседница. Тя, дадена му от природата като събеседница; тя, единствената му рожба, която в своята самота и скръб бе изпитала болката на изтерзаното сърце; тя, която въпреки отритнатата си любов всяка вечер разплакана благославяше пред бога баща си и тази благословия тежеше повече и от проклятие; тя, която се бе молила да умре млада, за да умре в неговите обятия; тя, която неизменно бе отвръщала на мъчителното пренебрежение, студенина и неприязън с търпелива, самоотвержена любов, винаги оправдавайки и защищавайки баща си като негов ангел-хранител.
Тя трепереше, а очите й се замъглиха. Докато той крачеше из стаята, фигурата му сякаш ставаше по-висока и внушителна в нейните очи — тя ту изглеждаше смътна и мъглява, ту отново ясна и отчетлива. После започваше да й се струва, че всичко това й се е случило, съвсем същото като сега, преди безброй много години. Теглеше я към него и в същото време изтръпваше при приближаването му. Противоестествено чувство за едно дете, незапознато със злото! Противоестествена бе ръката, управлявала острия плуг, който бе прекарал бразди в кротката й душа за засяване на тези семена!
Стараейки се да не го огорчава или обижда със своята мъка, Флорънс напълно се владееше и тихо се занимаваше с ръкоделието. След още няколко обиколки на стаята той спря да крачи и като се оттегли в един тъмен, отдалечен ъгъл, където имаше кресло, покри лицето си с носна кърпа и се настани да подремне.
На Флорънс й бе достатъчно да седи там и да го гледа. От време на време тя насочваше поглед към стола му, наблюдаваше го в мислите си, дори когато лицето й бе съсредоточено над ръкоделието, и изпитваше печална радост, че той е в състояние да заспи пред нея и не се притеснява от нейното необичайно присъствие, забранявано преди.
Какво би си помислила тя, ако разбереше, че той внимателно я гледа, че кърпата върху лицето му случайно или умишлено е сложена така, че да не закрива погледа му, който не се откъсва от лицето й дори за миг? Че когато тя поглежда към него в уединения, тъмен ъгъл, изразителните й очи, безмълвно говорещи по-убедително и затрогващо от всякакви оратори по света и хвърлящи му тежък упрек с немия си призив, срещат неговите, без да съзнават това! Че когато отново свежда глава над ръкоделието си, той по-свободно си поема дъх, но продължава да я гледа все така внимателно — да гледа бялото й чело, разпуснатата й коса, сръчните й ръце. Веднъж заинтригуван, той сякаш бе безсилен да извърне поглед встрани.
А за какво мислеше той в това време? С какви чувства продължаваше внимателно да наблюдава, насочил потаен поглед към непознатата си дъщеря? Съзираше ли укор в безмълвната фигура и кротките очи? Започна ли да признава правата й, пренебрегнати от него, трогна ли се най-после и пробуди ли се у него съзнанието за жестоката му несправедливост?
Дори в живота на най-непреклонните и сурови хора има мигове на смекчаване, макар че такива хора най-често пазят това в пълна тайна. Видът на дъщеря му — тя бе толкова красива, незабелязано от него превърнала се в жена — навярно бе предизвикал такъв миг дори и в неговия изпълнен с гордост живот. Този миг навярно беше породен от някоя мимолетна мисъл, че е имал на разположение щастлив дом… че е имал добър гений, бдящ за семейното благополучие и кланящ се в краката му… че го бе пренебрегнал в своето упорито, навъсено високомерие, отклонил се бе от него и загубил. Навярно мигът бе предизвикан от простите, красноречиви слова, ясно доловени от него, макар и изречени само с очи, без съзнанието, че той ги чете: „В името на умиращите, за които се грижех, в името на страдалческото ми детство, в името на нашата тогавашна среща в този пуст дом посред нощ, в името на вика, изтръгнал се от мене поради болката в сърцето ми, о, татко, обърни се към мен и намери убежище в любовта ми, преди да е станало твърде късно!“ Този миг навярно бе предизвикан и от по-низши и примитивни мисли — че новата връзка е заела в душата му мястото на починалото момче и той вече може да прости на тази, отнела му любовта на сина. Би могло да бъде достатъчно и самото й възприемане като красива вещ сред красивите вещи и разкоша наоколо му. Колкото повече я гледаше обаче, толкова повече омекваше спрямо нея. Докато я гледаше, тя се сливаше с образа на детето, което бе обичал, и на него му беше почти невъзможно да ги отдели. Той я гледаше и за секунда я видя в по-ярка и ясна светлина не като съперница, свеждаща се над възглавницата на детето — чудовищна мисъл! — а като добрия гений на дома му, не по-малко бдящ и над него самия, когато той, отпуснал глава в дланите си, седеше на края на малкото креватче. Дощя му се да й заговори и да я извика при себе си. Думите: „Флорънс, ела тук!“ щяха тъкмо да се откъснат от устните му — но бавно и с усилие, защото бяха толкова необичайни, — когато изведнъж бяха сподавени и потиснати поради стъпките на стълбите.
Беше жена му. Тя бе сменила вечерната си рокля с широк халат и разпуснала косата си, която падаше свободно около шията й. Не тази промяна у нея го сепна обаче.
— Флорънс, скъпа — рече тя, — търсих те навсякъде.
Тя седна до Флорънс, наведе се и целуна ръката й. Той не можеше да познае жена си. Така бе променена. Не само че усмивката й беше нещо ново за него — той изобщо не я бе виждал досега, — но държането й, гласът й, светлината в очите й, интересът и доверчивостта, очарователното желание да се хареса, изразено във всичко… това не беше Едит.
— Тихо, скъпа мамо. Татко спи.
Това сега беше Едит. Тя погледна към ъгъла, където седеше съпругът й, и той много добре позна лицето и маниера й.
— Почти не допусках, че може да си тук, Флорънс.
Отново, само за миг, неузнаваема и мила!
— Аз нарочно излязох оттук по-рано — продължи Едит, — за да поседя с теб горе и да си поговорим. Но като отидох в стаята ти, видях, че птичката ми е изхвръкнала, и досега седях там, очаквайки да се завърне.
Дори тя наистина да беше птичка, Едит не би могла по-нежно и ласкаво да я притисне до гръдта си, както прегърна Флорънс.
— Ела, скъпа!
— Предполагам, че баща ми няма да ме търси, когато се събуди? — колебливо попита Флорънс.
— А ти да не очакваш, че ще те потърси, Флорънс? — запита Едит, като я погледна право в очите.
Флорънс сведе очи, стана и си прибра кошничката с ръкоделието. Едит я хвана за ръката и те излязоха от стаята като сестри. Самата й походка бе различна и непозната за него, помисли си мистър Домби, като проследи Едит с поглед до вратата.
Той седя толкова дълго в неосветения ъгъл, че църковните часовници биха на три пъти тази нощ, преди да се повдигне.
През цялото това време лицето му продължаваше да бъде насочено към мястото, където бе седяла Флорънс. Стаята притъмня, когато свещите догоряха и угаснаха, но тъмната сянка, паднала върху лицето му, не беше от нощта и не изчезна.
Флорънс и Едит, седнали пред камината в уединената стая, където бе починал малкият Пол, разговаряха дълго помежду си. Диоген, който им правеше компания, отначало се бе противопоставил на присъствието на Едит, но после, отстъпвайки пред желанието на своята господарка, я бе допуснал, като продължаваше да ръмжи обаче в знак на протест. Но като започна лека-полека да изпълзява от антрето, където гневно се бе оттеглил, той сякаш скоро започна да осъзнава, че въпреки най-добрите си намерения бе допуснал една от тези грешки, които понякога не могат да се избягнат и от най-примерните кучета, и за да се извини по приятелски, накрая се настани между двете, съвсем близо до камината, и като задиша учестено, с изплезен език и глупашки самодоволен израз, се заслуша в разговора.
Отначало говореха какви книги е чела Флорънс, какви любими занимания има и по какъв начин е прекарала времето след сватбата. Последната тема даде повод на Флорънс да заговори за това, което най-много й тежеше на сърцето, и тя рече с насълзени очи:
— Ох, мамо! Голяма беда ме сполетя след този ден.
— Теб? Голяма беда, Флорънс?
— Да. Бедният Уолтър се е удавил.
Флорънс закри лицето си с ръце и горчиво заплака. Колкото и много сълзи да бе проляла тя тайно поради гибелта на Уолтър, всеки път, когато си помисляше или заговаряше за него, те отново бликваха.
— Кажи ми, скъпа — заговори Едит, за да я успокои. — Кой е Уолтър? Какъв ти е той на теб?
— Той ми беше брат, мамо. След като скъпият Пол умря, ние си казахме, че ще бъдем брат и сестра. Аз го познавах от много отдавна… от дете. Той познаваше и Пол, който много го обичаше. Малко преди смъртта си Пол каза: „Погрижи се за Уолтър, скъпи татко! Аз обичах Уолтър.“ Бяха повикали Уолтър да види Пол и тогава той беше тук… в тази стая.
— И той погрижи ли се за Уолтър? — сурово се осведоми Едит.
— Татко ли? Той го назначи на работа в чужда страна. На път за там Уолтър се е удавил по време на корабокрушение — с ридания отвърна Флорънс.
— А на него известно ли му е, че Уолтър е умрял? — запита Едит.
— Не зная, мамо. Няма как да науча! — заплака Флорънс, притисна се към нея, сякаш диреше помощ, и скри лице на гръдта й. — Сигурна съм, че ти си забелязала…
— Спри! Чакай, Флорънс! — Едит така пребледня и заговори толкова напрегнато, че не беше нужно да запушва устата на Флорънс, за да я накара да млъкне. — Разкажи ми първо за Уолтър. Нека да чуя цялата тази история.
Флорънс й разказа всичко с най-големи подробности, като стигна дори до дружбата си с мистър Тутс, за когото дори и в мъката си не можеше да заговори, без да се усмихне, макар и през сълзи, въпреки че изпитваше към него дълбока благодарност. Когато тя свърши разказа си, който Едит изслуша с най-голямо внимание, като й държеше ръката, настъпи мълчание и тогава Едит попита:
— За какво си сигурна, че съм забелязала?
— Че не съм… — заговори Флорънс със същата безмълвна молба в очите и също тъй бързо отново скри лице — че не съм обичана като дъщеря, мамо. Никога не съм била. Никога не съм знаела как да стана. Не съм усвоила начина, а после нямаше кой да ми го покаже. О, разреши ми да се поуча от теб как да стана по-скъпа на татко! Научи ме, ти, която толкова добре знаеш това! — И като се притисна по-близо до нея, мълвейки откъслечни горещи думи на благодарност и любов, Флорънс, разкрила печалната си тайна, плака дълго в обятията на новата си майка, но не така горчиво, както преди.
Бледа, с побелели устни, правейки усилие да овладее лицето си, докато надменната й хубост застина в смъртна маска, Едит наблюдаваше ридаещата девойка и веднъж я целуна. После постепенно се освободи от прегръдките на Флорънс, отстрани я и величава и неподвижна като мраморна статуя, заговори с глас, който ставаше все по-дълбок, но не издаваше никакви други признаци на вълнение:
— Флорънс, ти не ме познаваш! Бог да те пази да се учиш от мен!
— Да не се уча от теб ли? — удивено попита Флорънс.
— Аз да те уча как да обичаш и да бъдеш обичана, опазил те бог! — възкликна Едит. — Добре би било ти да можеш да ме научиш мен на това, но е твърде късно. Ти си ми скъпа, Флорънс. Не съм предполагала, че някога нещо може да ми бъде толкова скъпо, колкото ми стана ти за това кратко време.
Тя видя, че Флорънс се кани да заговори, затова я възпря с ръка и продължи:
— Аз винаги ще ти бъда верен приятел. Ще те обичам най-много на света, макар и моята обич да не е толкова възвишена. Можеш да ми се довериш — убедена съм в това и го заявявам, — можеш да ми се довериш с цялата преданост на чистото си сърце. Има много жени, за които той би могъл да се ожени, по-добри и по-достойни от мен във всяко отношение, Флорънс. Посред тези, които биха могли да влязат тук в качеството на негова съпруга, няма нито една, чието сърце би могло да те обича по-искрено от моето.
— Знам това, скъпа мамо! — възкликна Флорънс. — Знам това още от онзи първи, най-честит ден.
— Най-честит ден! — Едит сякаш неволно повтори думите, а после продължи: — Макар че заслугата не е моя, тъй като малко мислех за теб, преди да те видя, нека твоето доверие и любов да бъдат за мен незаслужена награда. Още първата вечер при моето пристигане в този дом аз желая — така ще бъде най-добре — да кажа всичко за първи и последен път.
Без да съзнава защо, Флорънс едва ли не със страх зачака какво ще последва, а погледът й бе прикован в красивото лице, обърнато към нейното.
— Никога не търси в мен — рече Едит, като постави ръка върху гърдите си — това, което нямам. Никога, ако е по силите ти, Флорънс, не се отричай от мен само защото тук е празно. Малко по малко ти ще ме опознаеш и ще дойде време, когато ще ме познаваш така, както аз познавам себе си. Бъди тогава колкото можеш по-снизходителна към мен и не прави горчив единствения сладък спомен, който ще имам.
Сълзите, блеснали в очите, устремени към Флорънс, показваха, че спокойното лице е само една красива маска, но тя запази тази маска и продължи:
— Забелязала съм това, за което ми разказа, и знам, че е вярно. Но повярвай ми — скоро ще ми повярваш, ако сега не си в състояние, — няма на света човек, който по-малко от мен е способен да поправи това положение или да ти помогне. Не ме питай защо, нито ми говори повече за това или пък за моя съпруг. По този въпрос между нас винаги ще зее пропаст като гроб и ще настъпва траурно мълчание.
Известно време тя седя мълчаливо. Флорънс, кажи-речи, не смееше да диша, докато смътни и неясни проблясъци на истината и всички произтичащи оттам последствия се нижеха в ужасеното й, скептично съзнание. Почти веднага щом Едит замлъкна, нейното напрегнато неподвижно лице доби по-спокойно и меко изражение, каквото обикновено имаше, когато бе насаме с Флорънс. След тази промяна тя закри лицето си с ръце. После стана, прегърна нежно Флорънс, като й пожела „лека нощ“, и бързо излезе, без да се обръща назад.
Но когато Флорънс си беше вече легнала, а стаята се осветяваше само от отблясъците на камината, Едит се върна отново и като каза, че не можела да спи и се чувствувала самотна в спалнята си, притегли стол към огъня и започна да наблюдава тлеещите въглени. Флорънс също ги наблюдаваше от кревата си, докато и те, и благородното лице, оградено от разпуснати коси, и замислените очи, отразяващи светлината на въглените, не станаха мъгляви и неясни и най-накрая изчезнаха.
Но и в съня си Флорънс запази смътната представа за всичко, случило се наскоро, което бе същината на сънищата й и я измъчваше, като придобиваше ту един, ту друг облик, винаги обаче мъчителен и будещ страх. Присъни й се, че търси баща си из пусти места, следва стъпките му нагоре по страшни височини или пък се спуска в тъмни земни недра и пещери. Поверено й беше нещо, което щеше да го спаси от страхотни мъчения — не знаеше какво бе то, — но тя не можеше да достигне целта и да освободи баща си. После го видя мъртъв върху същото това легло и в същата тази стая, разбра, че той докрая не я бе обикнал, и се хвърли върху студената му гръд, горко плачейки. След това просторът се отвори, заструи река и един жален, познат глас възкликна: „Тя тече, Флой! Не е спирала! Тя те носи!“ Флорънс го съзря на известно разстояние, протягащ ръце към нея, а една фигура, също като тази на Уолтър, стоеше близо до него, ужасно спокойна и неподвижна. Едит се появяваше във всяко съновидение, като носеше ту радост, ту печал, докато най-после останаха сами, изправени пред дълбок гроб, и Едит посочи надолу, Флорънс погледна и видя — кого — друга Едит, легнала на дъното.
Стори й се, че от ужас тя извика, и се събуди. Сякаш нечий нежен глас прошепна в ухото й: „Флорънс, скъпа Флорънс, това е само сън!“, тя протегна ръце и отвърна на прегръдката на новата си майка, която после излезе от стаята при светлината на сивото утро. Флорънс мигом седна в кревата си, недоумяваща дали това се е случило наяве. Тя обаче беше само сигурна, че утрото наистина е сиво, че върху решетката в камината лежи изстиналата, черна пепел и че е сама.
Така протече нощта, когато щастливата двойка се завърна у дома.
Глава XXXVI
Празненства в новия дом
След това се занизаха дни, които протичаха почти по същия начин, с тази разлика обаче, че често се приемаха гости и се ходеше на гости и че мисис Скютън устройваше в своите покои малки приеми, на които майор Багсток бе чест гост, а още и това, че Флорънс никога вече не срещна погледа на баща си, макар че виждаше мистър Домби ежедневно. Наред с това Флорънс не разменяше много думи и с новата си майка, която беше властна и надменна спрямо всички в къщата освен към нея — Флорънс не можеше да не забележи този факт — и която, макар че винаги пращаше да повикат Флорънс или сама отиваше при нея, когато се връщаше от гости, а също така най-редовно всяка вечер, преди да си легне, я посещаваше в стаята й независимо колко е часът, като никога не губеше възможността да бъде с нея, въпреки всичко в присъствието на Флорънс тя често седеше дълго време мълчалива и замислена.
Флорънс, очаквала толкова много от този брак, не можеше понякога да не сравнява настоящата блестяща къща с предишната, помръкнала и пуста, чието място тя бе заела, и се питаше кога най-после къщата ще заприлича на истински дом, тъй като през цялото време тайно се опасяваше, че никой не се чувствува тук като в дом, макар че всичко бе разкошно и уредено. Флорънс прекара часове наред, денем и нощем, в печални размисли, както и проля много сълзи за своите надежди, разбити от категоричното уверение от страна на майка й, че нямало на света човек, по-безсилен от нея да я научи как да спечели сърцето на баща си. В скоро време Флорънс започна да мисли — или би могло по-точно да се каже, реши да мисли, — че тъй като никой друг не знае по-добре от Едит колко малко вероятно е студенината на баща й към Флорънс да бъде смекчена или преодоляна, тя я бе предупредила по този начин и забранила темата единствено от съчувствие. Лишена от всякакъв егоизъм както в постъпките си, така и в представите си, Флорънс предпочиташе да търпи болката на тази нова рана, вместо да дава храна на слабите предчувствия за истината относно баща й, като дори и в най-случайните си мисли изпитваше нежност към него. Колкото до семейния му живот, тя се надяваше той да се развие благополучно, след като се изживее началният, преходен период. А за самата себе си мислеше малко и още по-малко се оплакваше.
Макар че членовете на новото семейство не се чувствуваха наистина у дома си, когато бяха насаме, решено бе, че мисис Домби незабавно ще трябва поне пред хората да покаже, че се чувствува у дома си. Организирани бяха редица празненства по случай неотдавнашната сватба, както и с цел да се създадат връзки с обществото, като главните инициатори бяха мистър Домби и мисис Скютън. Уговорено бе тържествата да започнат, като някоя вечер мисис Домби даде прием и същия ден мистър и мисис Домби отправят покана към голям брой всевъзможни хора да ги удостоят с присъствието си на вечеря у тях.
Мистър Домби съответно представи списък на най-различни източни магнати, които трябваше да бъдат поканени на този прием от негово име. Към неговия списък мисис Скютън, действувайки вместо скъпата си дъщеря, проявяваща високомерно безразличие по този въпрос, приложи един западен списък, включващ братовчеда Финикс, още незавърнал се в Баден-Баден, което беше в голям ущърб за движимото му имущество, както и множество молци, различни по титла и възраст, които по различно време бяха кръжали около светлината, излъчвана от красивата й дъщеря или самата нея, без обаче да опърлят силно крилата си. Флорънс бе включена в списъка на поканените по изричната заповед на Едит, предизвикана от моментното съмнение и колебание от страна на мисис Скютън. И Флорънс, с разтуптяно сърце, моментално интуитивно долавяща какво предизвиква и най-малкото раздразнение у баща й, взе безмълвно участие в празненството.
Празненството се откри от мистър Домби — с необикновено висока и твърдо колосана яка, той неспокойно крачеше из гостната, докато дойде часът за вечеря. Точно на секундата пристигна и бе приет лично от мистър Домби един директор на източноиндийска компания, човек с несметни богатства, облечен в жилетка, сякаш издялана от подходяща чамова дъска от някой най-обикновен дърводелец, но всъщност тя бе произведение на шивашкото изкуство, направено от плат, наречен нанкин. Следващият етап от празненството бе мистър Домби да изпрати поздрави на мисис Домби заедно с точно упоменаване на часа. След това се оказа, че директорът на източноиндийската компания не е в състояние да подхване разговор и тъй като мистър Домби не бе човек, който би могъл да му помогне в това отношение, гостът се взира в камината, докато не се яви спасител в лицето на мисис Скютън, която директорът, започвайки удачно вечерта, взе за мисис Домби и възторжено я приветствува.
Следващият гост бе един банков директор, за когото се мълвеше, че е в състояние да закупи каквото му хрумне — най-вече човешка природа, в случай че му дойде наум по този начин да повлияе на паричния пазар, — който обаче бе извънредно скромен в приказките си, едва ли не парадиращ със своята скромност. Той спомена „малката си къщичка“ в Кингстън на Темза, като каза, че в случай че мистър Домби му отидел на гости, все щяла да се намери там някоя постеля и котлет, за да го посрещнат. После добави, че не било редно човек, живеещ така непретенциозно като него, да кани дами, но ако някога мисис Скютън и дъщеря й се озовели в такава посока и му окажели честта да видят малката алея с храсти, няколкото скромни лехички с цветя, бледото подобие на ананасов парник и още няколко други такива незначителни неща, те щели да го удостоят с голямо внимание. В съответствие с ролята, която играеше, този джентълмен беше облечен много обикновено — с батистена връв вместо връзка, големи обувки, твърде широк фрак и твърде тесни панталони. А когато мисис Скютън спомена за опера, той заяви, че много рядко ходел на опера, тъй като не можел да си го позволи. Тези думи като че много го развеселиха и му доставиха голяма наслада. Пъхнал ръце в джобовете си, той със сияеща усмивка загледа своите събеседници, а очите му грееха от удоволствие.
Тогава се появи мисис Домби, красива и надменна и с такова презрение и предизвикателство гледаща всички, сякаш булчиният венец на главата й представляваше ореол от стоманени бодли, сложен, за да я принуди да отстъпи, но тя по-скоро би умряла, вместо да се огъне. Придружаваше я Флорънс. Когато те влязоха заедно, лицето на мистър Домби отново се помрачи от сянката, появила се в деня на завръщането им. Това остана незабелязано обаче, тъй като Флорънс не се осмели да вдигне очи към него, а Едит изпитваше твърде голямо безразличие, за да му обърне каквото и да е внимание.
Бързо се събраха множество гости. Още директори, председатели на компании, възрастни дами, сложили тежести на главите си, за да бъдат официални, братовчедът Финикс, майор Багсток, приятелки на мисис Скютън със същата ярка руменина на бузите си, украсили сбръчканите си шии със скъпи огърлици. Сред тях имаше една млада дама на шестдесет и пет години, удивително смело облечена, що се отнася до гърба и раменете й, която говореше с очарователно фъфлене и чиито клепачи изискваха голямо усилие от нейна страна, за да се вдигат добре, а и маниерите й излъчваха тази неуловима прелест, която най-често се свързва с лекомислието на младостта. Тъй като повечето гости от списъка на мистър Домби бяха склонни да си мълчат, а повечето гости от списъка на мисис Домби бяха склонни да разговарят и помежду им не се стигаше до разбирателство, гостите на мисис Домби, по силата на магнетическо споразумение, се съюзиха помежду си срещу гостите от списъка на мистър Домби, които, унило разхождайки се из стаите или пък търсейки убежище в ъглите, се сблъскваха с новодошлите, трупаха се зад канапетата, получаваха ловки удари по главата при отварянето на вратите и търпяха всевъзможни неудобства.
Когато се обяви, че вечерята е сервирана, мистър Домби поведе към столовата една възрастна дама, която приличаше на червен кадифен игленик, натъпкан с банкноти, и можеше да мине за истинската стара дама от Треднидъл Стрийт81 — толкова бе богата и такъв неотстъпчив вид имаше. Братовчедът Финикс поведе към столовата мисис Домби, а майор Багсток — мисис Скютън. Младото същество с голите рамене бе предоставено на директора на източноиндийската компания, за да му разваля настроението. Останалите дами стояха в гостната, изложени на показ на останалите джентълмени, докато една шепа храбреци не се нае да ги заведе долу и въпросните смелчаци заедно със своите пленници задръстиха входа на гостната и изолираха седем плахи мъже в неприветливия вестибюл. След като всички други вече влязоха и се настаниха, един от тези плахи мъже, усмихващ се сконфузено, продължаваше да бъде напълно безпомощен и изоставен. Придружен от иконома, той на два пъти обиколи цялата маса, докато намери стола си, който най-накрая се оказа от лявата страна на мисис Домби. Плахият човек се настани и повече не повдигна глава.
Обширната столова, с гостите, насядали около проблясващата маса, служещи си с проблясващи лъжици, ножове, вилици и блюда, би могла да се приеме като територията на Том Тидлър — където децата крадат сребро и злато, — представена обаче от възрастни хора. Мистър Домби изглеждаше великолепен в ролята на Тидлър82. А дългото, отделящо го от мисис Домби блюдо от скъпоценен студен метал, украсено с купидони, които им предлагаха цветя без всякакъв аромат, предизвикваше алегорични мисли.
Братовчедът Финикс беше в стихията си и изглеждаше удивително млад. В своето весело настроение обаче той проявяваше от време на време лекомисленост — паметта понякога му изневеряваше също като краката — и в един случай накара гостите да изтръпнат. Случи се следното. Младата дама с голия гръб хвана в клопката си директора на източноиндийската компания, за да може с негова помощ да седне до братовчеда Финикс, към когото хранеше нежни чувства. В знак на благодарност за добрата услуга тя моментално изостави директора, който, тъй като от другата страна бе заслонен от неугледна, черна кадифена шапка, увенчаваща костелива и безмълвна женска особа с ветрило, се поддаде на унинието и се затвори в себе си. Братовчедът Финикс и младата дама бяха извънредно оживени и весели и младата дама се смя така много на нещо, което той й разказа, че от името на мисис Скютън майор Багсток поиска разрешение да се осведоми (те двамата седяха отсреща, малко по-надолу) дали този разказ не би могъл да стане обществено достояние.
— Ах, кълна ви се — възкликна братовчедът Финикс, — той не е нищо особено. Не си струва да го повтарям. Всъщност това е един анекдот за Джак Адамс. Предполагам, че моят приятел Домби — вниманието на всички присъствуващи бе насочено към братовчеда Финикс — може би помни Джак Адамс, а не Джо — така се наричаше брат му. Джак… малкият Джак… леко кривоглед и малко заекващ човек… човек, който представяше нечий град. По мое време в парламента го наричахме Адамс Креватната грейка, тъй като временно заместваше един непълнолетен юноша. Навярно моят приятел Домби знае този човек?
Мистър Домби, който точно толкова вероятно бе да познава Гай Фокс, отговори отрицателно. Но един от седемте плахи мъже внезапно се отличи, като заяви, че го познавал, и добави: „Винаги носеше високи хесенски ботуши!“
— Точно така — съгласи се братовчедът Финикс, като се наведе напред да види плахия мъж и да му се усмихне окуражително над масата. — Този бе Джак. А Джо носеше…
— Ботуши с обърнати краища! — извика плахият човек, който всеки миг все повече се издигаше в очите на присъствуващите.
— Разбира се! — рече братовчедът Финикс. — Близък ли бяхте с тях?
— Познавах и двамата — заяви плахият човек и мистър Домби незабавно се чукна с него.
— Дяволски симпатичен човек беше този Джак! — каза братовчедът Финикс, като отново се наведе напред и се усмихна.
— Превъзходен! — отвърна плахият човек, окуражен от успеха си. — Един от най-симпатичните хора, които съм срещал.
— Несъмнено вие сте чували историята? — попита братовчедът Финикс.
— Ще мога да кажа — отвърна окуражилият се плах човек — чак след като я чуя от ваша светлост.
След тези думи той се облегна назад в стола си и отправи усмивка към тавана, сякаш знаеше историята наизуст и тя вече го бе развеселила.
— Всъщност сама по себе си историята не е нищо особено — рече братовчедът Финикс, като се обърна към масата с усмивка и весело поклащане на главата — и не са нужни никакви предисловия. Тя обаче свидетелствува за изисканото остроумие на Джак. И така, Джак бил поканен на сватба, която мисля, че се състояла в Баркшър.
— Шропшър — обади се окуражилият се плах човек, като видя, че го гледат.
— Така ли? Добре. Всъщност би могла да бъде в което и да е шър — отбеляза братовчедът Финикс. — И така, моят приятел, поканен на сватба в Коетоидаешър — продължи той, с приятното съзнание за уместна шега, — отишъл. Също както някои от нас, удостоени с честта да бъдат поканени на сватбата на моята прекрасна и изискана родственица с приятеля ми Домби, не чакаха повторна покана и дяволски се радваха да присъствуват на такава интересна церемония… Отишъл… Джак отишъл. Всъщност тази сватба била сватбата на едно необикновено хубаво момиче с един мъж, за когото тя пет пари не давала, но го приела заради богатството му, което било несметно. Когато Джак се завърнал в града след венчавката, един негов познат го срещнал в кулоарите на Камарата на общините и го попитал: „Е, Джак, как е нехармоничната двойка?“ — „Нехармонична ли? — отвърнал Джак. — Нищо подобно. Сделката е напълно честна и благопристойна. Тя е закупена по всички правила и можеш да бъдеш напълно сигурен, че и ТОЙ е продаден по всички правила.“
Докато братовчедът Финикс се смееше от все сърце на кулминацията на своя разказ, тръпката, обходила всички седнали на масата подобно електрическа искра, стигна до него и той млъкна. Единственият разказ, станал през тази вечер предмет на общ разговор, не предизвика у другиго усмивка. Настъпи дълбоко мълчание. А нещастният плах човек, който знаеше историята точно толкова, колкото едно неродено бебе, изпита голяма мъка, като прочете в очите на всички присъствуващи, че на него гледат като на главен виновник за неприятната случка.
Лицето на мистър Домби не беше от тези, които лесно се променят. Наложило си маска на величественост за този ден, върху него не се изписа почти никаква друга реакция освен тази, изразена тържествено в настъпилата тишина и думите: „Много добре!“ Едит хвърли бърз поглед към Флорънс, но иначе остана безстрастна и равнодушна на вид.
Минавайки през различни етапи, през които бяха сервирани отбрани ястия и вина, придружени неизбежно от злато и сребро, както и всевъзможни деликатеси — дарове на земята, въздуха, огъня и водата, купища плодове, а също и този съвсем излишен за банкетите на мистър Домби десерт — сладолед, — вечерята бавно приближаваше към своя край. По-късните етапи протекоха на фона на силна музика — двойни почуквания, обявяващи пристигането на гости, които трябваше да се задоволят единствено с миризмите от пиршеството. Когато мисис Домби се привдигна от масата, интересна гледка беше да се види как нейният съпруг, с неподвижен врат и изправела глава, държи вратата на излизащите дами и как тя мина бързо покрай него, хванала дъщеря му под ръка.
Мистър Домби имаше тържествен вид — той седеше зад гарафите с израз на достолепие. Директорът на източноиндийската компания имаше отчаян вид — той седеше близо до изпразнения край на масата с израз на самотност. Майорът имаше войнствен вид — той разказваше истории за Йоркския херцог на шестима от седемте плахи мъже (амбициозният плах мъж бе напълно отхвърлен). Банковият директор имаше скромен вид — пред група поклонници той чертаеше с десертни ножове план на малкия си ананасов парник. Братовчедът Финикс имаше замислен вид — той приглаждаше дългите си маншети и крадешком наместваше перуката си. Но видът на споменатите бързо се промени при внасянето на кафето, а после всички напуснаха трапезарията.
С всяка изминала минута тълпите в приемните горе нарастваха, но все така на гостите от списъка на мистър Домби сякаш някакво вродено качество им пречеше да се слеят с гостите от списъка на мисис Домби и веднага можеше безпогрешно да се определи кой към кои се числи. Навярно единственото изключение от това правило бе мистър Каркър, който се усмихваше на гостите, присъединяваше се към кръга, събран около мисис Домби, като наблюдаваше нея, окръжаващите я, господаря си, Клеопатра и майора, Флорънс и прочие, и той сякаш се чувствуваше свободно и с двете категории гости, макар че по нищо не личеше да принадлежи към някоя от тях.
Флорънс изпитваше ужас от него, поради което присъствието му в залата представляваше кошмар за нея. Тя не можеше да се освободи от този кошмар и погледът й неволно току се насочваше към Каркър, сякаш нейната неприязън и недоверие бяха магнетична сила, която не можеше да преодолее. Мислите й обаче бяха заети с други неща. Седнала настрана — не защото не й се възхищаваха и не търсеха компанията й, а поради присъщата й скромност, — тя усещаше какво незначително участие взема баща й във всичко наоколо и с болка забелязваше колко неловко се чувствува той, как почти не го забелязват, докато се върти около вратата, посреща лично гостите, към които иска да прояви специално внимание, представя ги на жена си, а тя ги поздравява надменно и хладно, без да проявява ни най-малък интерес или желание да се понрави, и след кратката церемония на представянето изобщо не проговаря повече, за да изпълни желанието му, като приветствува гостите му. Флорънс изпитваше още по-голямо недоумение и болка поради това, че Едит, която се държеше по този начин, се отнася към нея толкова ласкаво и с такова нежно внимание, че едва ли не Флорънс считаше за неблагодарност от своя страна дори да забелязва какво става пред очите й.
Щастлива би била Флорънс, ако можеше да се осмели поне чрез един поглед да изрази внимание към баща си. Щастлива беше Флорънс, че изобщо не подозираше истинската причина за неговото безпокойство. Но опасявайки се да не покаже, че вижда неблагоприятното му положение, като по този начин си навлече гнева му, и разкъсвайки се между обичта си към него и чувствата на гореща признателност към Едит, тя не се решаваше да погледне нито единия, нито другия. Загрижена и страдаща и за двамата, в тълпата тя неволно си помисли, че навярно за тях щеше да бъде по-добре, ако бяха минали без тази глъчка и блъсканица, ако предишната скука и запустение не бяха отстъпили място на промените и блясъка, ако пренебрегнатото дете не бе срещнало приятел в лицето на Едит, а продължаваше да живее в усамотение, забравено и непредизвикващо у никого жалост.
И на мисис Чик й минаваха подобни мисли, но те не съзряваха спокойно в главата й. По начало тази благородна матрона бе обидена, че не бе получила покана за вечерята. Съвзела се криво-ляво от удара, тя бе похарчила огромни средства, за да се яви в такъв ослепителен вид пред мисис Домби на приема, че да зашемети въпросната дама и да стовари върху главата на мисис Скютън тежкото бреме на унижението.
— С мен се съобразяват — обърна се мисис Чик към мистър Чик — точно толкова, колкото и с Флорънс! Кой ми обръща някакво внимание? Никой!
— Никой, скъпа — съгласи се мистър Чик, който седеше редом с мисис Чик до стената и дори там бе в състояние да се успокоява, като си подсвиркваше тихичко.
— Личи ли изобщо по нещо, че присъствието ми е желано тук? — възкликна тя със святкащи очи.
— Не, скъпа, не мисля, че личи — отвърна мистър Чик.
— Пол е полудял! — заяви мисис Чик.
Мистър Чик си подсвирна.
— В случай че не си чудовището, за което понякога те считам — чистосърдечно си призна мисис Чик, — престани да седиш така и да си тананикаш песнички. Как е възможно въобще някой, който поне малко от малко прилича на мъж, да гледа как тъщата на Пол, облечена по този начин, се държи с майор Багсток, за чието присъствие сме задължени, наред с другите приятни неща, на твоята Лукреция Токс…
— МОЯТА Лукреция Токс ли, скъпа? — попита изумен мистър Чик.
— Да — много сурово отвърна мисис Чик, — на ТВОЯТА Лукреция Токс… та казвам, как може въобще някой да гледа тъщата на Пол, високомерната му жена, тези безсрамни стари плашила с разголени гърбове и рамене и, накратко казано, изобщо целия прием и да си тананика… — Мисис Чик така презрително наблегна на последната дума, че мистър Чик се сепна. — За мен, слава богу, е напълно непонятно!
Мистър Чик направи такава гримаса с уста, която не му даваше възможност нито да свири, нито да тананика, и прие дълбокомислен вид.
— Надявам се, че ми е ясно какво ми се полага да направя — заяви мисис Чик, преизпълнена от негодувание, — макар че Пол е забравил какво ми се полага. Аз, член на това семейство, не възнамерявам да стоя повече тук, щом като не ми се обръща никакво внимание. Аз не съм станала изтривалка в краката на мисис Домби, още не съм — каза мисис Чик, сякаш очакваше да стане такава само след ден-два. — Аз ще си отида. Не ще заявявам (независимо какво мисля), че цялата тази работа е организирана единствено за да ме унижи и оскърби. Аз просто ще си отида. Отсъствието ми няма да се забележи.
При тези думи мисис Чик се изправи, хвана под ръка мистър Чик и те излязоха от стаята след половинчасовото си гостуване, през което никой не им бе обърнал внимание. И трябва да се отдаде дължимото на нейната прозорливост, като се отбележи, че действително отсъствието й не се забеляза.
Тя обаче съвсем не беше единственият възмутен гост. Гостите от списъка на мистър Домби (все още непрестанно натъкващи се на затруднения) бяха до един възмутени от гостите в списъка на мисис Домби за това, че ги оглеждаха през лорнетите си и на глас се питаха що за хора са. От друга страна, гостите от списъка на мисис Домби се оплакваха от скука и младото същество с разголените рамене, лишено от ухажванията на онзи весел младеж, братовчеда Финикс (който си бе отишъл след вечерята), поверително сподели с тридесет-четиридесет свои приятели, че било отегчено до смърт. Всички възрастни дами с тежестите върху главите си имаха една или друга причина за недоволство от мисис Домби. А директорите и председателите на компаниите бяха единодушни в мнението си, че щом мистър Домби е трябвало да се жени, би било по-добре да се беше оженил за някоя по-подходяща за него по възраст, не толкова красива и малко по-заможна. Джентълмените от тази категория до един изразиха убеждението си, че Домби е допуснал слабост и един ден ще се разкайва за това. Като се изключат плахите мъже, едва ли можеше да се намери поне един гост, останал там или отишъл си вече, който да не се бе почувствувал пренебрегнат и оскърбен от мистър Домби или мисис Домби. Установи се, че безмълвната особа от женски пол с черна кадифена шапка е онемяла, тъй като дамата, облечена в червено кадифе, е била поведена към трапезарията преди нея. Даже плахите мъже се поквариха по природа или поради злоупотребата си с лимонада, или под влияние на общото настроение и започнаха да си разправят жлъчни анекдоти или шепнешком да изразяват неодобрението си на стълбите и по кьошетата. Общото неудоволствие и притеснение нараснаха толкова много, че лакеите, събрани долу във вестибюла, ги чувствуваха така добре, както и гостите горе. Нещо повече, дори слугите с факли, чакащи навън, доловиха настроението и оприличиха празненството на погребение, на което никой не плаче и никой от присъствуващите не е упоменат в завещанието.
Най-сетне всички гости се разотидоха, придружени от слугите с факли, и улицата, задръстена за толкова дълго време от карети, опустя. Догарящите свещи осветяваха в стаите единствено мистър Домби и мистър Каркър, разговарящи настрана, както и мисис Домби и майка й. Първата седеше на дивана, а втората се бе излегнала в позата на Клеопатра и очакваше появата на прислужницата си. След като мистър Домби приключи разговора си с Каркър, подчиненият му пристъпи раболепно, за да се сбогува.
— Надявам се — заговори той, — че умората от тази прекрасна вечер няма да се отрази зле върху мисис Домби утре.
— Мисис Домби — обади се мистър Домби, като приближи — достатъчно си спести всякаква умора, за да ви избави от подобно безпокойство. За съжаление трябва да призная, мисис Домби, че бих искал в ден като днешния да се поуморите малко повечко.
Тя му хвърли високомерен поглед и като счете, че на си струва да го гледа по-продължително, безмълвно извърна очи.
— Съжалявам, мадам — продължи мистър Домби, — че не счетохте за свой дълг…
Тя отново го погледна.
— … за свой дълг — повтори той — да проявите към приятелите ми малко по-голямо уважение. Някои от тях, към които изразихте пренебрежението си по много явен начин, мисис Домби, ви оказаха голяма чест, длъжен съм да ви подчертая, като ви посетиха.
— Ясно ли ви е, че не сме сами? — отвърна тя и го погледна втренчено.
— Не! Каркър! Моля ви, останете! Настоявам да останете! — извика мистър Домби, за да възпре джентълмена, който безшумно се отдалечаваше. — Мистър Каркър, мадам, както ви е известно, се ползува с моето доверие. Той е запознат с въпроса, за който говоря, не по-зле от самия мен. Разрешете да съобщя за ваше сведение, мисис Домби, че по мое мнение тези богати и влиятелни лица оказват голяма чест и на самия мен.
При тези думи мистър Домби се поизпъна, сякаш бе приписал на въпросните лица най-висше могъщество.
— Питам ви — повтори тя, като сведе презрителния си, втренчен поглед към него — дали ви е ясно, че не сме сами, сър!
— Налага се да ви умолявам — обади се мистър Каркър, като пристъпи напред, — да настоявам, да изисквам да бъда освободен. Колкото и дребна и незначителна да е тази препирня…
Мисис Скютън, която се бе вторачила в лицето на дъщеря си, в този миг го прекъсна.
— Мила моя Едит — заговори тя — и скъпи Домби! Нашият превъзходен приятел мистър Каркър, тъй като вярвам, че така трябва да го нарека…
Мистър Каркър промълви:
— Твърде голяма чест е за мен!
— … употреби точно същите думи, които ми дойдоха наум и вече цяла вечност изгарям от желание да ми се удаде случай да ги изрека. Дребна и незначителна! Мила моя Едит и скъпи Домби, нима не знаем ние, че всяка препирня между вас двамата… Не, Флауърс, не сега.
Флауърс се казваше прислужницата, която мигновено изчезна при вида на джентълмените.
— … че всяка препирня между вас двамата — продължи мисис Скютън, — при вашата взаимност и извънредно прелестни чувства помежду ви, непременно е дребна и незначителна! Какви думи биха могли по-ясно да изразят това? Никакви. Затова аз се радвам да се възползувам от този дребен случай… от този нищожен случай, в който така пълно се прояви природата, вашите индивидуални качества и прочие… така точно преценен, за да предизвика сълзи в очите на една майка… за да заявя, че аз не придавам ни най-малко значение на тези препирни и само виждам в тях развитие на миньорните елементи в душата. И за разлика от повечето тъщи (каква отвратителна дума, скъпи Домби), които, както научавам, съществуват в този — боя се да кажа — малко фалшив свят, аз никога не ще се опитам да се намесвам помежду ви в подобни случаи и в края на краищата не мога особено да съжалявам за тези малки искри от факела на… как се казваше… не Купидон, а другото очарователно същество.
Докато говореше, в погледа на добрата майка, отправен към двете й деца, се четеше категоричност, която навярно изразяваше твърдо и добре обмислено намерение, скрито зад несвързаните й думи. А именно намерението още в самото начало предвидливо да се отдалечи, за да не слуша предстоящите подрънквания на веригата им, както и да прикрие себе си зад притворната, наивна вяра в тяхната взаимна привързаност и преданост един към друг.
— Аз посочих на мисис Домби — с най-голяма тържественост заговори мистър Домби — какво точно в нейното поведение в самото начало на съпружеския ни живот предизвиква моето възражение и какво, умолявам аз, трябва да бъде поправено. Каркър! — кимна той в знак, че го освобождава. — Лека нощ!
Каркър се поклони на надменната младоженка, чиито святкащи очи се бяха устремили към съпруга й, и като се поспря на излизане пред дивана на Клеопатра, със смирена и благоговейна почит допря до устните си ръката, която тя благосклонно му протегна.
Ако сега, когато останаха сами (тъй като Клеопатра моментално изчезна), красивата му жена го бе упрекнала, променила изражението си или с една-единствена дума нарушила мълчанието, в което потъна, мистър Домби би бил в състояние да защити правата си. Но пред това дълбоко, неизразимо, унищожаващо презрение, с което тя сведе очи, след като го погледна, сякаш го считаше за твърде недостоен и нищожен, за да му възразява, пред това безгранично пренебрежение и високомерие, излъчвани от нея, докато седеше насреща му, пред студената и неумолима решимост, изписана върху чертите й, която сякаш го притискаше и отпращаше встрани, пред тях той беше безпомощен. Той излезе и я остави, като с цялата си властна красота тя изразяваше презрението си към него.
Нима бе толкова малодушен само един час по-късно да я дебне на старото стълбище, където някога бе видял Флорънс на лунната светлина да се изкачва с усилие, прегърнала Пол? Или навярно случайно минаваше в мрака и като вдигна поглед, я съзря да слиза със свещ от стаята на Флорънс и отново забеляза колко променено е лицето й, което той не можеше да смекчи.
Но нейното лице не можеше никога да стане толкова неузнаваемо като неговото. Даже и когато изразяваше най-силна гордост и гняв, то нямаше нищо общо със сянката, паднала върху неговото лице там, в тъмния ъгъл, през нощта след завръщането им. Оттогава тя се бе появявала често. И сега, когато гледаше нагоре, тази сянка ставаше още по-дълбока.
Глава XXXVII
Няколко предупреждения
На следния ден Флорънс, Едит и мисис Скютън се бяха събрали заедно, а пред вратата ги чакаше карета, за да ги отведе на разходка. Клеопатра отново имаше своя галера и Уидърс, който не бе вече изпит и носеше куртка, подплатена на гърдите, и панталони с военна кройка, стоеше изправен зад стола й без колела по време на ядене и вече не буташе с глава. По това време косата на Уидърс лъщеше от помада, той ходеше с ръкавици от шевро и миришеше на одеколон.
Всички се бяха събрали в стаята на Клеопатра. Змията от древния Нил83 (това название не би трябвало да звучи непочтително) си почиваше на канапето, като отпиваше на малки глътки от сутрешния си шоколад в три часа следобед, а прислужницата Флауърс й прикачваше младежки маншети и яка и извършваше над нея своеобразна церемония на домашна коронация с едно кадифено боне с цвят на праскова, изкуствените рози върху което потрепваха извънредно ефектно, когато паралитичното треперене си играеше с тях подобно лек ветрец.
— Струва ми се, че съм малко нервна тази сутрин, Флауърс — каза мисис Скютън. — Ръката ми направо трепери.
— Вие снощи бяхте душата на компанията, ма’ам, не е ли така — обясни Флауърс, — и днес, разбирате ли, трябва да понесете последиците.
Едит, която бе повикала Флорънс на прозореца и гледаше навън, обърната гърбом към уважаемата си майка, занимаваща се с тоалета си, изведнъж се дръпна, сякаш бе светнала светкавица.
— Любимо мое дете — вяло възкликна Клеопатра, — нима и ти си нервна? Не ми разправяй, скъпа Едит, че ти, която винаги имаш толкова самообладание, че човек би могъл да ти завиди, сега започваш да ставаш мъченица като бедната си майка с крехка физика! Уидърс, някой чука на вратата!
— Визитна картичка, мадам — каза Уидърс и я подаде на мисис Домби.
— Аз излизам — заяви тя, без да я погледне.
— Любима моя — провлечено рече мисис Скютън, — колко странно е да отговаряш по този начин, без дори да си видяла името! Подай ми картичката, Уидърс! Боже мой, любима моя, при това мистър Каркър! Този толкова разумен човек!
— Аз излизам — повтори Едит с толкова властен тон, че Уидърс отиде до вратата и също така властно съобщи на чакащия слуга:
— Мисис Домби излиза. Махай се оттук. — И му тресна вратата.
Много скоро обаче слугата се завърна и отново прошепна нещо на Уидърс, който с голяма неохота повторно застана пред мисис Домби.
— Извинете, ма’ам. Мистър Каркър ви изпраща почитанията си и ви умолява, ако е възможно, да му отделите една минута… за делови разговор, ма’ам, ако обичате.
— Наистина, любима моя — много кротко се намеси мисис Скютън, тъй като лицето на дъщеря й не предвещаваше нищо добро, — ако ми разрешиш да изразя накратко мнението си, бих ти препоръчала…
— Покани го тук — каза тя.
Когато Уидърс излезе, за да изпълни нареждането, тя добави, като погледна навъсено към майка си:
— Тъй като той идва по твоя препоръка, нека да бъде поканен в твоята стая.
— Мога ли аз… да си отида ли аз? — бързо попита Флорънс.
Едит й кимна утвърдително, но когато Флорънс се отправи към вратата, тя се натъкна на влизащия гост. Със същата неприятна смесица от фамилиарност и снизходителност, с която за първи път я бе заговорил, се обърна той и сега към нея, като гласът му бе угоднически… надявал се, че била добре… не било нужно да пита, след като самият й външен вид подсказвал отговора… той едва имал честта да я познае предната вечер, толкова много се била променила… Той й отвори вратата, за да излезе, като тайно съзнаваше властта си над момичето, което уплашено бе отстъпило встрани, и никаква почтителност и любезност в държането му не бяха в състояние да скрият това негово усещане за власт.
След туй за миг той сведе глава над снизходително протегнатата ръка на мисис Скютън и най-накрая се поклони на Едит. Като отвърна хладно на поздрава му, без дори да поглежда Каркър, сама не сядайки, нито пък канейки него да седне, Едит го зачака да проговори.
Макар и укрепена зад бронята на своята гордост и власт, призовала на помощ непреклонния си дух, въпреки това предишната й увереност, че още от самото им запознанство този човек е видял нея и майка й в най-лошата им светлина, че всяко преживяно от нея унижение е така очевидно за него, както и за самата нея, че той чете живота й също като пошла книга и й напомня за страниците посредством бегли погледи и промени в гласа, които никой друг не може да забележи — всичко това подкопаваше и отслабваше силите й. Докато стоеше гордо насреща му и властното й лице изискваше неговото смирение, презрително свитите й устни го отхвърляха, гръдта й гневно се повдигаше поради натрапничеството му, а тъмните клепки мрачно се спускаха и скриваха блясъка в очите й, за да не може нито един лъч да го озари, а той покорно се бе изправил пред нея, с умоляващ обиден вид, но всецяло подчинен на волята й, тя почувствува в дъното на душата си, че всъщност ролите им са разменени, че тържеството и превъзходството са на негова страна и че той напълно съзнава това.
— Аз си позволих — заговори мистър Каркър — да помоля за среща с вас и проявих дързостта да я окачествя като делови разговор, тъй като…
— Навярно мистър Домби ви е поръчал да отправите укор към мен — отвърна Едит. — Вие се ползувате с такова необичайно доверие от страна на мистър Домби, сър, че ни най-малко не бих се изненадала, сър, ако вашият делови разговор има такъв характер.
— Нямам никакво поръчение за дамата, която озарява името на мистър Домби със своя блясък — отвърна мистър Каркър. — Но от свое собствено име аз умолявам тази дама да бъде справедлива към смирения слуга, обърнал се към нея за справедливост… към обикновения подчинен на мистър Домби… към човека със скромно положение, и да прецени, че снощи аз бях напълно безпомощен и ми беше невъзможно да отхвърля наложената ми роля на свидетел в мъчителна сцена.
— Скъпа моя Едит! — тихо промълви Клеопатра и пусна лорнета си. — Това наистина е очарователно от страна на мистър… как се казваше? Той влага толкова много сърце!
— Аз наистина — продължи мистър Каркър, отвръщайки на мисис Скютън с признателен, почтителен поглед, — аз наистина се осмелявам да нарека снощната случка мъчителна сцена, макар че тя беше такава просто за мен, който имах нещастието да присъствувам на нея. Една такава дребна препирня между господарите… между тези, които се обичат с безкористна преданост и са готови да проявят всякаква саможертва в подобни случаи… не представлява нищо. Както самата мисис Скютън се изрази снощи толкова правдиво и прочувствено, препирнята не представляваше нищо.
Едит не бе в състояние да го погледне, но след няколко секунди попита:
— Какъв е вашият делови разговор, сър…
— Едит, свидна моя — обади се мисис Скютън, — през цялото това време мистър Каркър стои прав! Скъпи мистър Каркър, седнете, моля ви.
Той не отвърна на майката, а втренчи очи в надменната дъщеря, сякаш очакваше от нея покана и възнамеряваше да седне единствено ако тя го покани. Въпреки своето желание Едит седна и му направи лек знак с ръка да седне и той. Никакъв друг жест не би могъл да бъде толкова хладен, високомерен, дързък, изразяващ чувство за превъзходство и неуважение, но Едит напразно се бе съпротивлявала дори и на тази отстъпка, която бе изтръгната насила от нея. Това бе достатъчно! Мистър Каркър седна.
— Ще ми разрешите ли, мадам… — обърна се Каркър към мисис Скютън, като я заслепи с белите си зъби — уверен съм, напълно естествено е, че дама като вас, толкова разумна и чувствителна, ще ме разбере… да съобщя това, което имам да казвам на мисис Домби, и я оставя тя лично да ви го предаде като на свой най-близък и скъп човек… след мистър Домби?
Мисис Скютън щеше да излезе, но Едит я възпря. Тя би възпряла и него и с негодувание би му заповядала или да говори открито, или изобщо да млъкне, но той тихо каза:
— Мис Флорънс… младата дама, която току-що излезе…
Едит го остави да продължи. Сега тя го погледна. Когато той се наведе, за да се приближи към нея, с вид на прекомерна деликатност и почтителност и с усмивка на самоунижение, разкриваща зъбите му, гъсто наредени в боен ред, тя изпита желание да го убие на място.
— Положението на мис Флорънс — започна той — не е завидно. Затруднен съм да споменавам това пред вас, тъй като вашата привързаност естествено ви кара да се вслушвате внимателно и ревниво във всяка дума относно съпруга ви.
Той винаги говореше с отчетлив и угоднически глас, но невъзможно бе да се опише с каква изключителна отчетливост и угодничество произнесе тези думи, както и някои други, сходни по смисъл.
— Но като човек, по свой начин предан на мистър Домби и възхищавал се през целия си живот на неговия характер, мога ли да заявя, без да накърнявам нежните ви чувства на съпруга, че за съжаление мис Флорънс е била пренебрегвана… от баща си? Мога ли да кажа… от баща й?
Едит отвърна:
— Това ми е известно.
— Известно ви е! — възкликна мистър Каркър с вид на голямо облекчение. — Голяма тежест се смъкна от гърдите ми. Мога ли да се надявам, че ви е известно как се е породило това пренебрегване на момичето, при каква благоприятна фаза от гордостта на мистър Домби… искам да кажа, неговия характер?
— Можете да прескочите тази част, сър — отвърна тя, — и веднага да кажете това, което имате предвид.
— Наистина, мадам, аз съзнавам… — рече Каркър — вярвайте ми, аз напълно съзнавам, че мистър Домби не се нуждае от никакво оправдание във вашите очи. Но съдете благосклонно за моето сърце по вашето собствено и вие ще ми простите за интереса към мистър Домби, даже и със своя прекомерен интерес да отивам твърде далече.
Какво мъчение бе за гордата й душа да седи с него, лице в лице, и да го слуша как непрекъснато й напомня за лъжливата й клетва пред олтара и й я натрапва подобно гнусна чаша с утайка на дъното, а тя да не може да си признае, че изпитва отвращение или пък просто да се извърне! Какъв срам, разкаяние и гняв кипяха в душата й, когато, изправена пред него с цялата си величествена красота, тя съзнаваше, че духом е просната в нозете му!
— Мис Флорънс — продължи Каркър, — оставена на грижите — ако биха могли да се нарекат грижи, — на прислугата и други користолюбиви хора, във всяко отношение стоящи по-ниско от нея, естествено се нуждаеше от подкрепа и насока в детските си години и разбира се, поради липса на подобни неща, тя прояви неблагоразумие и до известна степен забрави своето положение. Пощуря по един Уолтър, съвсем просто момче, който за щастие вече не е жив. И със съжаление трябва да добавя, че тя установи крайно нежелателни отношения с разни моряци от каботажни кораби, ползуващи се с лошо име, както и с един избягал, банкрутирал старец.
— Чувала съм за тези неща, сър — рече Едит, като го стрелна с презрителен поглед, — и ми е ясно, че ги изопачавате. Надявам се, че не го съзнавате.
— Извинете ме — рече мистър Каркър, — но съм убеден, че никой не е запознат с нещата по-добре от мен. Аз уважавам вашата великодушна и пламенна природа, отстъпвам пред нея и й се прекланям — същата тази природа, която така благородно и настойчиво се застъпва за любимия ви, уважаван съпруг и която го е ощастливила, както само той заслужава. Що се отнася обаче до нещата — а именно във връзка с тях аз се осмелих да ви помоля за делови разговор, — аз не храня ни най-малки съмнения, тъй като в изпълнение на моя дълг към мистър Домби като негов доверен приятел — осмелявам се да се нарека така — аз съм ги установил с категоричност. При изпълнение на този дълг, подтикван от голямата си загриженост — която вие така добре можете да разберете — по отношение на всичко, отнасящо се до него, загриженост, подхранвана, ако щете (страхувам се, че изпадам в немилост пред вас), от по-низшите съображения да докажа своето усърдие и да спечеля по-голямо благоразположение, аз от дълго следя тези неща сам, както и с помощта на хора, на които може да се вярва, и съм натрупал безброй много точни доказателства.
Погледът й не се вдигна по-високо от устата му, но във всеки отделен зъб тя съзря оръдие на злото.
— Извинете ме, мадам — продължи той, — че в своето затруднение аз се осмелявам да се съветвам с вас и да се съобразявам с желанията ви. Струва ми се, че забелязах у вас голям интерес към мис Флорънс.
Останало ли беше нещо у нея, което той да не е забелязал и да не знае? Унижена и в същото време разярена от тази мисъл, която тя видя в перспектива, макар и неясна, Едит захапа разтрепераната си устна, за да се успокои, и сдържано кимна с глава в отговор.
— Този интерес, мадам — едно толкова трогателно доказателство, че всичко, свързано с мистър Домби, ви е скъпо, — ме кара да се позамисля, преди да запозная мистър Домби с въпросните обстоятелства, които засега той не знае. Ако ми разрешите да ви призная, поради вашия интерес аз съм разколебан относно чувството си за дълг и бих замълчал относно тези обстоятелства, стига вие дори и с най-малък намек да изразите подобно желание.
Едит бързо вдигна глава, трепна и устреми мрачен поглед към него. Той й отвърна с угоднически почтителна усмивка и продължи:
— Вие казвате, че аз ги представям в изопачен вид. Страхувам се, че не е така… страхувам се, че не е така. Но да предположим, че те наистина са изопачени. Безпокойството, което от известно време изпитвам по този въпрос, произтича от следното опасение: самото обстоятелство, че мис Флорънс, при цялата й невинност и доверчивост, често е била в подобно общество, би могло да бъде решаващо за мистър Домби, който предварително е настроен срещу нея, и то би го накарало да предприеме някаква крачка (зная, че от време на време е обмислял това) да отстрани и отчужди Флорънс от дома си. Мадам, проявете снизходителност към мен, припомнете си, че аз едва ли не от дете имам взаимоотношения с мистър Домби, познавам го и го почитам, и тъй, бъдете снизходителна, когато ви заявя, че ако той има някакъв недостатък, то това е високомерното упорство, което се корени в благородната гордост и съзнанието за власт, така свойствени за него, пред които ние сме длъжни да се прекланяме. Неговото упорство е непреодолимо в сравнение с упоритостта у другите хора и то нараства с всеки изминал ден, с всяка изминала година.
Тя все така не откъсваше погледа си от него, но колкото и втренчено да го гледаше, надменните й ноздри потрепнаха, дишането й стана дълбоко, а устните й леко се свиха, когато той описваше тези качества на своя господар, пред които всички бяха длъжни да се кланят.
— Дори такъв дребен случай като снощния — каза той, — ако мога отново да се върна на него, би разяснил смисъла на думите ми по-добре, отколкото някой друг, по-значителен случай. „Домби и Син“ не признават нито времето, нито мястото, нито годишния сезон, а ги подчиняват на себе си. Аз обаче съм доволен от вчерашната случка, тъй като тя ми предостави възможността да се обърна днес към мисис Домби по този въпрос, макар и временно да навлякох върху себе си нейното неблагоразположение. Мадам, по време на най-големите ми тревоги и опасения по този въпрос аз бях призован от мистър Домби в Лемингтън. Там аз се срещнах с вас. Там аз не можех да не предусетя какво положение ще заемете вие спрямо него в най-скоро време — в името на неговото и вашето вечно щастие. Там аз реших да изчакам момента, когато вие се настаните тук, в своя дом, и тогава да направя това, което току-що сторих. В душата си аз не изпитвам опасения, че не ще изпълня дълга си към мистър Домби, като на вашето сърце доверя това, което ми е известно, защото, когато двамина слеят душите и сърцата си в едно — както при вашия брачен съюз, — единият е едва ли не заместник на другия. И така, независимо дали се доверявам на вас или на него, по този въпрос съвестта ми ще бъде еднакво спокойна. Избрах вас поради причините, които ви изтъкнах. Мога ли да се надявам на честта, че поверителното ми сведение е прието и аз съм свободен от всякаква отговорност?
Той дълго време помни погледа й, който тя му хвърли — би ли могъл някой да го забрави, след като го е видял, — както и вътрешната борба, предизвикана у нея.
Най-сетне тя каза:
— Приемам го, сър. Моля ви, считайте въпроса за приключен и нека повече да не се обсъжда.
Той се поклони ниско и стана. Тя също стана и той най-смирено се сбогува. Но Уидърс, срещайки го на стълбите, остана изумен от великолепните му зъби и ослепителната му усмивка, а когато Каркър се отдалечи с белоногия си кон, минувачите го взимаха за зъболекар — така му проблясваха зъбите. А нея минувачите взимаха — когато тя скоро се отправи на разходка с каретата си — за знатна дама, така щастлива, както бе богата и изящна. Те обаче не я бяха видели малко преди това сама в стаята й. Нито пък бяха чули как тя произнесе трите думи; „О, Флорънс! Флорънс!“
Мисис Скютън, излегната на дивана и отпиваща на малки глътки от шоколада си, не бе чула нищо повече освен прозаичния израз „делови разговор“, към който тя до такава степен изпитваше смъртно отвращение, че отдавна го бе изхвърлила от речника си и в резултат на това по най-очарователен начин и с цялото си сърце (а да не говорим за душата й) едва не бе разорила множество модистки и други лица. И тъй, мисис Скютън не зададе никакви въпроси и не прояви никакво любопитство. Всъщност, когато излязоха, кадифеното й боне с цвят на праскова твърде много ангажираше вниманието й, тъй като денят бе ветровит и бонето, кацнало на тила й, бясно се стремеше да избяга от мисис Скютън и не можеше да бъде придумано на никакви отстъпки. Когато каретата се затвори и достъпът на вятъра бе прекратен, паралитичното треперене отново се заигра с изкуствените рози, сякаш в някое старопиталище полъхваха престарели зефири. Общо взето, мисис Скютън имаше с какво да се занимава и вяло се справяше.
Надвечер тя не се оправи. Официално облечена, мисис Домби я чакаше в спалнята си, а мистър Домби, разхождайки се из гостната, бе изпаднал в състояние на високомерно раздразнение (тримата щяха да излизат, тъй като бяха поканени на вечеря), когато прислужницата Флауърс се яви с пребледняло лице пред мисис Домби и й каза:
— Ако обичате, ма’ам, моля за извинение, но не зная какво да правя с госпожата.
— Какво значи това? — запита Едит.
— Ами, ма’ам — отговори изплашената прислужница, — нямам представа. Тя прави гримаси.
Едит се втурна заедно с нея към стаята на майка си. Клеопатра бе официално облечена — брилянтите, късите ръкави, ружът, къдриците, зъбите и всички останали младежки прелести бяха налице. Но Парализата не можеше да бъде заблудена; тя бе разпознала в нея жертвата, за която бе изпратена, и я бе поразила пред огледалото, където сега Клеопатра лежеше като чудовищна кукла, свлякла се на пода.
За срам, те я разглобиха на части и положиха малкото, което бе истинско у нея, в леглото. Изпратиха да викат доктори и те скоро се явиха. Прибягнаха до силни лекарства. Изказани бяха мнения, че от този удар щяла да се оправи, но втори не би преживяла. В продължение на много дни тя лежа безмълвна, загледана в тавана. Понякога издаваше нечленоразделни звуци в отговор на въпроси от рода дали познава хората наоколо и прочие. Понякога не отвръщаше нито със знак, нито с жест, нито с изражението на немигащите си очи.
Най-накрая тя започна да си възвръща съзнанието, а също и способността да се движи до известна степен, но не и способността да говори. Един ден размърда дясната си ръка. Показа я на прислужницата, която се грижеше за нея, а после с много развълнуван вид направи знак да й дадат молив и хартия. Прислужницата незабавно изпълни молбата й, като смяташе, че ще напише завещанието си или пък някакво последно желание. Тъй като мисис Домби не си беше у дома, прислужницата тържествено зачака какво ще се случи.
След дълго, мъчително драскане, триене, изписване на ненужни букви, които сякаш съвсем произволно изскачаха изпод молива, старата жена сътвори следния документ:
„Розови завеси“.
Тъй като прислужницата бе напълно втрещена — и то съвсем основателно, — Клеопатра промени ръкописа, като добави още две думи, така че той гласеше: „Розови завеси за докторите“.
Прислужницата смътно се досети, че старата жена желае да й се осигурят такива завеси, за да изглежда по-свежо лицето й пред лекарите. Онези обитатели на къщата, които познаваха отлично мисис Скютън, не се съмняваха в правилността на умозаключението, в което прислужницата скоро сама се убеди, тъй като бяха поставени розови завеси около леглото й и от този миг нататък болната започна да се оправя удивително бързо. Скоро след това тя вече можеше да седи в леглото, докарана с къдрици, дантелена шапка и нощница, и да слага малко руж във вдлъбнатините на хлътналите си бузи.
Ужасна гледка представляваше тази натруфена старица, хилеща се и кокетничеща със Смъртта, пускаща в ход моминските си уловки, сякаш насреща й стоеше майорът, а не Смъртта. Но промяната в душевната й нагласа след удара предоставяше не по-малък материал за размишления и не бе по-малко страшна.
Дали поради отслабване на умствените й способности тя бе станала по-лукава и неискрена, дали се объркваха представите й между това, което бе искала да бъде и което бе в действителност, дали у нея се бе събудило смътно разкаяние, което нито можеше да изплува на повърхността, нито пък да потъне в пълен мрак, дали в обърканото й съзнание всички тези неща се бяха примесили, което може би бе най-вероятното предположение, резултатът обаче беше следният: тя стана извънредно взискателна по отношение на обичта, признателността и вниманието, проявявани към нея от страна на Едит, безкрайно се възхваляваше като неоценима майка и много ревнуваше да не дели със съперник чувствата на Едит. Наред с това, вместо да се придържа към споразумението с дъщеря си да избягват въпроса за женитбата, тя непрекъснато изтъкваше, че бракът на Едит е едно доказателство каква несравнима майка е тя. И всички тези неща, наред с физическата немощ и раздразнителност, предизвикани от състоянието й, представляваха иронична илюстрация на нейната игривост и младежки вид.
— Къде е мисис Домби? — питаше тя прислужницата си.
— Излезе, ма’ам.
— Излезе ли! Нима тя излиза, за да избяга от майка си, Флауърс?
— Ах, боже мой, не, ма’ам. Мисис Домби просто излезе на разходка с каретата заедно с мис Флорънс.
— Мис Флорънс! Коя е тази мис Флорънс? Не ми говори за мис Флорънс. Каква й е мис Флорънс в сравнение с мен?
Своевременното показване на брилянтите или на кадифеното боне с цвят на праскова (тя си слагаше бонето в очакване на гости седмици наред, преди отново да може да излезе) или пък докарването й с една или друга дрънкулка обикновено възпираха у нея потока от сълзи и тя изпадаше в състояние на благодушие до завръщането на Едит. Тогава, само като зърнеше надменното й лице, състоянието й отново се влошаваше.
— Е, не се съмнявам, Едит! — възкликваше тя, като поклащаше глава.
— Какво става, майко?
— Какво става! Аз наистина не знам какво става. Светът е стигнал до такова състояние на фалш и неблагодарност, че започвам да мисля с положителност, че у него не е останало никакво сърце… или неща от този род. По-скоро Уидърс ми е родно дете, отколкото ти. Той се грижи повече за мен, отколкото собствената ми дъщеря. Иска ми се едва ли не да не изглеждам толкова млада и… прочие… и тогава навярно ще ми се оказва по-голямо внимание.
— От какво се нуждаеш, майко?
— О, от твърде много неща, Едит — последва припреният отговор.
— Има ли нещо, което искаш и не си получила? Сама си си виновна, ако е така.
— Сама съм си виновна! — започна да хленчи тя. — Каква майка бях спрямо теб, Едит! Не съм се отделяла от теб за миг от люлката досега! А ти ме пренебрегваш и изпитваш точно толкова привързаност към мен, колкото към чужд човек — тя не се равнява дори и на една двайсета част от привързаността ти към Флорънс, а аз съм ти майка… и съм била способна да я покваря само за един ден… а после ме упрекваш, че сама съм си виновна.
— Майко, майко, не те упреквам за нищо. Защо непрекъснато говориш за това?
— Нима не е естествено да говоря за това, когато у мен има толкова много обич и чувствителност, а всеки път, щом ме погледнеш, аз се чувствувам жестоко наранена.
— Не искам да те наранявам, майко. Не помниш ли какво се споразумяхме? Да оставим миналото на мира.
— Да, на мира! Да оставим благодарността към мен на мира! Да оставим привързаността към мен на мира! Оставете и МЕН на мира в отдалечената ми стаичка, без всякакви хора наоколо и без внимание, докато ти си намираш нови роднини и се грижиш за тях, а те нямат абсолютно никакви нрава над теб. За бога, Едит, известно ли ти е на какъв блестящ дом си стопанка?
— Да. Тихо.
— А този благороден човек, Домби? Известно ли ти е, че си негова съпруга, Едит, и че притежаваш и състояние, и положение, и карета, и не знам още какво?
— Наистина, майко, това ми е добре известно.
— Както би ги имала и с онази прекрасна, добра душа… как се казваше… Грейнджър… ако той не беше умрял. И на кого трябва да си признателна за всичко това, Едит?
— На теб, майко, на теб.
— В такъв случай ме прегърни и целуни. Докажи ми своята убеденост, Едит, че никога не е имало по-добра майка от мен. И не ме карай да заприличвам на истинско плашило, като се дразня и ядосвам на твоята неблагодарност, защото, когато се появя отново в обществото, никой няма да ме познае, дори и онова отвратително чудовище, майорът!
Понякога обаче, когато Едит се приближаваше до нея и свеждайки величествената си глава, допираше студената си буза до нейната, майката се отдръпваше, сякаш се страхуваше от дъщеря си, започваше да трепери и да крещи, че полудява. А друг път смирено я молеше да седне на стола до леглото й и я наблюдаваше (докато Едит седеше замислена), а лицето й бе съсухрено и безумно въпреки розовите завеси.
След време розовите завеси хвърляха ярки отблясъци, наблюдавайки физическото възстановяване на Клеопатра, роклята й — по-младежка от всякога, за да прикрие опустошителните следи от болестта, — ружа, зъбите, къдриците, брилянтите, късите ръкави и целия тоалет на куклата, свлякла се пред огледалото. Те също така хвърляха ярки отблясъци, като наблюдаваха от време на време неяснотата в говора й — която тя прикриваше с момински кикот — или пък случайните изневери на паметта, които бяха несистемни и се отличаваха със своенравност в проявленията си, сякаш се надсмиваха над своенравната й природа.
Те обаче никога не забелязаха промяна в новите й мисли и думи по отношение на дъщеря й. И макар че самата дъщеря често попадаше под отблясъците на завесите, те никога не забелязваха прелестта й да бъде озарена от усмивка или пък студената й хубост да бъде смекчена от светлината на обич, изпитвана към майката.
Глава XXXVIII
Мис Токс възобновява едно старо познанство
Нещастната мис Токс, изоставена от приятелката си Луиза Чик и лишена от моралната подкрепа на мистър Домби — не се виждаха две изящни сватбени картички, свързани със сребърна нишка, да украсяват огледалото над камината на улица Принцеса, клавесина или малките полички, отредени за тържествено излагане на важни вещи, — изпадна в униние и силно страдаше от меланхолия. Известно време на улица Принцеса не прозвуча птичият валс, цветята бяха забравени, а прахта се трупаше върху миниатюрния портрет на праотеца на мис Токс с напудрената глава и косичника.
Мис Токс обаче не беше на такава възраст и с такъв характер, че дълго да се отдава на безполезна скръб. Само два клавиша от клавесина бяха онемели от продължителното мълчание, когато отново в неугледната гостна се чуха трелите и чуруликането на птичия валс; само един стрък от мушкатото стана жертва на занемареността, преди мис Токс отново да започне най-редовно всяка сутрин да се занимава със своите цветя в зелени саксии; праотецът с напудрената глава остана забулен в облак прах не повече от шест седмици, докато мис Токс издуха благия му лик и го лъсна с парче кожа.
Въпреки всичко мис Токс се чувствуваше самотна и объркана. Нейната преданост, независимо от комичните проявления, бе дълбока и истинска, а мис Токс се чувствуваше, според собствените си думи, „крайно уязвена от незаслужената обида, нанесена й от Луиза“. Чувството на гняв обаче бе чуждо на природата на мис Токс. Тя бе прекарала живота си, изричайки сладки думи, без да изразява собствено мнение, но до ненавист не бе стигала. Един ден, само като зърна доста отдалеч Луиза Чик на улицата, крехката й природа изпита такова сътресение, че мис Токс бе принудена незабавно да потърси убежище в една гостилница и там, в малка, задна стая със спарен въздух, където обикновено се консумираха бульони и се разнасяха съответните благоухания, тя даде воля на чувствата си и дълго плака.
Мис Токс едва ли смяташе, че има причини да недоволствува от мистър Домби. В нейните очи той бе толкова високопоставен, че след като се бе отдалечила от него, тя бе усетила, че разстоянието помежду им е било неизмеримо и че той е проявявал огромна снизходителност, като е търпял присъствието й. Мис Токс най-искрено смяташе, че не може да се намери жена, достатъчно красива и величествена за него. Напълно естествено беше, като търси съпруга, да я търси сред висшите кръгове. Мис Токс правеше това изявление и напълно се съгласяваше с него по двадесет пъти на ден. Никога обаче не се сещаше за високомерието, с което мистър Домби я бе заставил да служи на неговите интереси и прищевки, снизходително позволявайки й да бъде една от бавачките на невръстния му син. Тя си мислеше единствено за това, че — според нейните думи — „тя е преживяла в този дом множество щастливи мигове, за които винаги ще си спомня с чувство на благодарност, и вечно ще счита мистър Домби за един от най-забележителните и достойни мъже“.
Но сега, откъсната от неумолимата Луиза и страняща от майора (вече гледаше на него с известно недоверие), на мис Токс й беше много неприятно, че не знае какво става в дома на мистър Домби. И тъй като в действителност бе свикнала да счита фирмата „Домби и Син“ за оста, около която земята изобщо се върти, тя реши, вместо да бъде в неведение относно някои силно интересуващи я факти, да поднови старото си познанство с мисис Ричардс, тъй като от последната си паметна поява пред мистър Домби бе запомнила, че мисис Ричардс има навика да поддържа понякога връзки с прислугата в дома. Навярно, стремейки се да установи отношения със семейство Тудъл, мис Токс бе подтиквана от сантименталното желание в душата си да намери човек, с когото да разговаря за мистър Домби, независимо какво скромно положение заема този човек.
Както и да е, една вечер мис Токс се отправи към жилището на семейство Тудъл, като по същото това време мистър Тудъл, черен и изпоцапан с въглищен прах, се подкрепяше с чай в семейния си кръг. В съществуването на мистър Тудъл се редуваха само три фази. Той или се подкрепяше в току-що споменатия кръг, или фучеше из страната със скорост между двадесет и пет и петдесет мили в час, или пък спеше след уморителния си труд. Той бе винаги обграден или от вихри, или от спокойствие, като и в двата случая си оставаше кротък, удовлетворен, добродушен човек, който сякаш бе предал унаследената си способност да се пали и горещѝ на локомотивите, с които имаше работа, и те се задъхваха, пухтяха, кипяха и си хабяха силите по най-разточителен начин, докато той от своя страна водеше тих и уравновесен живот.
— Поли, скъпа моя — заговори мистър Тудъл, сложил по един малък Тудъл на коляно, като двама други му приготвяха чая, а още цял куп се мотаеха наоколо — на мистър Тудъл никога не му липсваха деца, а винаги имаше голям запас подръка, — не си виждала нашия Байлър напоследък, нали?
— Не съм — отвърна Поли, — но почти съвсем сигурно е, че ще намине тази вечер. Днес му е свободната вечер и той редовно се отбива.
— Предполагам — мистър Тудъл изпитваше огромна наслада от яденето, — че нашият Байлър сега се държи тъй добре, колкото е възможно за едно момче, а, Поли?
— О, той се държи чудесно! — увери го Поли.
— И не е нужно да се прикрива… нали, Поли? — осведоми се мистър Тудъл.
— Не! — категорично отвърна мисис Тудъл.
— Радвам се, че не е нужно да се прикрива, Поли — отбеляза мистър Тудъл със свойствения си бавен и отмерен говор, като тъпчеше в устата си хляб и масло със сгъваем нож, сякаш пълнеше пещ, — защото това не е хубаво, нали, Поли?
— Ами разбира се, че не е, татенце! Как можеш да питаш?
— Слушайте, момчета и момичета — рече Тудъл и огледа семейството си, — ако се занимавате с някаква честна работа, според мен най-добре е да се занимавате с нея на открито. Ако се озовете в просека или тунел, не се крийте и не хитрувайте. Надуйте свирката, за да знаят къде се намирате.
Подрастващите членове на семейство Тудъл нададоха пронизителни възгласи, изразяващи намерението си да се възползуват от бащиния съвет.
— Какво те кара да говориш така за Роб, татенце? — загрижено запита жена му.
— Поли, майчице — рече Тудъл, — не мисля, че го казвам специално за Роб, наистина. Отправям се на път само с Роб. Стигам до разклона. Натоварвам там, каквото намирам, а след това се втурват цяла редица мисли като вагони още преди да съм се усетил къде съм или пък откъде идват те. Честна дума, какъв железопътен възел са мислите на човека!
След това дълбокомислено изявление мистър Тудъл изпи голяма чаша чай и продължи да се подкрепя с огромни количества хляб и масло, като междувременно нареди на по-малките си дъщери да доливат непрестанно чайника, тъй като гърлото му било съвсем пресъхнало и трябвало да изпие безброй много чаши, докато утоли жаждата си.
Хранейки се, мистър Тудъл не забравяше и младите филизки наоколо си, които, макар че бяха вечеряли, очакваха като голямо лакомство по някоя хапка от време на време. Той разпределяше лакомствата между събралите се в кръг очакващи деца, като им подаваше огромен комат хляб с масло и всеки член на семейството трябваше поред да си отхапе от него. Също така поред бащата им наливаше с лъжичка по малко чай в устата. Дечицата от семейство Тудъл изпитваха такава наслада от това угощение, че след хапките възторжено започваха да танцуват, да подскачат на един крак и с всевъзможни скокливи движения да изразяват радостта си. След тези пориви на оживление те отново се скупчваха около мистър Тудъл и внимателно го наблюдаваха как продължава да яде хляб, масло и чай, като си даваха вид обаче, че самите те не очакват повече храна, а си разговарят на различни теми и поверително си шепнат.
Седнал сред семейния кръг, даващ на децата си страхотен пример за добър апетит, мистър Тудъл возеше на коляно по един малък Тудъл за Бирмингам със специален локомотив и съзерцаваше останалите зад камарата хляб с масло, когато се появи Роб Точиларя с непромокаемата си моряшка шапка и траурните си панталони и всички братчета и сестричета се втурнаха да го посрещнат.
— Е, майко — заговори Роб, като почтително целуна Поли, — как си, майко?
— Ето го мойто момче! — възкликна Поли, прегърна го и го потупа по гърба. — Прикривал се бил! Слава богу, татенце, не и той!
Тези думи бяха укорително отправени към мистър Тудъл, но Роб Точиларя, който не можеше да ги подмине безучастно, се залови за тях.
— Какво? Татко пак е говорил нещо против мен, нали? — възкликна оскърбено невинното момче. — Колко несправедливо е, когато някой съвсем малко кривне, а после родният му баща непрекъснато му го натяква и говори зад гърба му! Това е достатъчно — заплака Роб и в отчаянието си прибягна до маншетите на палтото си — да накара човек напук на всичко да отиде и да я свърши някаква.
— Бедното ми момче! — възкликна Поли. — Татко ти нищо лошо не е имал предвид.
— Щом не е имал нищо лошо предвид — зациври оскърбеният Точилар, — защо изобщо е седнал да говори, майко? Никой не мисли и наполовина толкова лоши неща за мен, колкото родният ми баща. Това е направа неестествено! Бих искал някой да вземе да ми отреже главата. Струва ми се, че баща ми няма нищо против да свърши тази работа и аз бих предпочел него пред всеки друг.
Като чуха тези отчаяни думи, всички деца от семейство Тудъл нададоха викове и сцената беше трогателна, а Точиларя я подсили, като иронично отправи молба към тях да не плачели за него, тъй като трябвало да го мразят, трябвало, ако били послушни момичета и момчета. Всичко това така подействува на предпоследния член от семейство Тудъл, който лесно се разстройваше — подействува му не само психически, но и на дихателните органи, — че той целият посиня и мистър Тудъл ужасен го отнесе до бъчвата с вода и се канеше да го подложи под чучура, но само при вида на този инструмент за помощ детето се съвзе.
След като се стигна дотам, мистър Тудъл даде пояснение за думите си, от което добродетелните чувства у сина му се успокоиха, те двамата си подадоха ръка и отново се въдвори мир.
— Няма ли да хапнеш с мен, Байлър, момчето ми? — осведоми се бащата, който с нови сили се залови за чая си.
— Не, благодаря, татко. Пихме чай заедно с господаря.
— А как е господарят ти, Роб? — запита Поли.
— Ами и аз не знам, майко. Няма с какво да се похваля. Разбираш ли, никаква търговия не се върти. Той нищо не разбира от търговия, този капитан. Днес например влезе един човек в магазина и рече: „Искам това и това“ — казва той някакво трудно наименование. „Какво?“ — пита капитанът. „Ами това и това“ — отвръща онзи. „Братле — отговори му капитанът, — би ли огледал целия магазин?“ — „Да — казва онзи, — аз вече сторих това.“ — „Намери ли каквото ти трябва?“ — пита капитанът. „Не“ — отвръща онзи. „А можеш ли да го разпознаеш, като го видиш?“ — пита капитанът. „Не, не мога“ — отвръща онзи. „Тогава слушай какво ще ти кажа, момче — рече капитанът, — най-добре е да се върнеш и да попиташ как изглежда, защото и аз нямам представа.“
— Така обаче не могат да се изкарват пари, нали? — отбеляза Поли.
— Пари ли, майко! Той никога няма да изкара пари. Не съм виждал друг човек да се държи така. Въпреки това трябва да призная, че той не е лош господар. Но това не е от голямо значение за мен, тъй като не мисля дълго да оставам там на работа.
— Да не оставаш там на работа, Роб! — възкликна майка му, а мистър Тудъл ококори очи.
— Не на тази работа навярно… — примигвайки, отвърна Точиларя. — Не бих се учудил… приятели, нали разбираш… но засега не е важно, майко. Аз съм добре, това е всичко.
Недомлъвките и загадъчното поведение на Точиларя бяха неоспоримо доказателство, че не му е чужд грехът, преписан му със заобикалки от мистър Тудъл, и отново можеше да се стигне до подновяване на обидите спрямо момчето и до вълнения сред семейството, ако своевременно не се бе явил нов гост, който за най-голямо изумление на Поли изникна на вратата, усмихвайки се покровителствено и дружелюбно на всички.
— Здравейте, мисис Ричардс — поздрави мис Токс. — Дойдох да ви видя. Мога ли да вляза?
Приветливото лице на мисис Ричардс грейна от гостоприемство, а мис Токс, отправила се към предложения й стол, грациозно кимна на мистър Тудъл, седна, развърза бонето си и заяви, че първо искала да помоли милите дечица едно по едно да отидат да я целунат.
Злочестият предпоследен член от семейство Тудъл, който, ако се съди по честотата на домашните му злополуки, изглежда, не се бе родил под щастлива звезда, сега беше възпрепятствуван да вземе участие в общите приветствия, тъй като беше нахлупил непромокаемата моряшка шапка (с която досега си играеше) съвсем ниско на главата си, със задната част напред, и сега не можеше да я свали. Поради това обстоятелство в ужасеното му съзнание изникна мрачната перспектива, че ще прекара остатъка от живота си в тъмнина, безнадеждно откъснат от приятелите си и семейството, и той бе принуден да се бори с всичка сила и да надава приглушени писъци. Когато се освободи, лицето му бе много разгорещено, червено и потно и мис Токс положи на скута си напълно измъченото дете.
— Струва ми се, че съвсем сте ме забравили, сър — обърна се мис Токс към мистър Тудъл.
— Не, ма’ам, не — увери я Тудъл. — Но оттогава всички малко сме поостарели.
— А как се чувствувате, сър? — любезно се осведоми мис Токс.
— Отлично, ма’ам, благодаря — отвърна Тудъл. — А вие как се чувствувате, ма’ам? Не ви ли мъчи вече ревматизмът? С напредването на годините всички ние трябва да свикваме с него.
— Благодаря — отвърна мис Токс. — Не съм имала досега оплаквания от такъв характер.
— Имате късмет, ма’ам — отвърна мистър Тудъл. — Много хора на вашата възраст страдат от него. Майка ми например…
Като улови обаче погледа на жена си, мистър Тудъл благоразумно възпря останалите думи с поредна чаша чай.
— Не може да бъде, мисис Ричардс — възкликна мис Токс и погледна към Роб, — това да е вашият…
— Най-голям син, ма’ам — рече Поли. — Да, той е наистина. Това е момчето, което, без да иска, причини толкова много неща.
— Това е този, ма’ам — обади се Тудъл, — с малките крачета… и крачетата му… — продължи Тудъл с поетична нотка в гласа — бяха толкова малки за кожените панталони… от него мистър Домби направи Точилар.
Въпросното напомняне едва не зашемети мис Токс. То непосредствено бе свързано с темата, която специално я интересуваше. Тя подаде на Роб ръка и похвали пред майката откритото му, честно лице. Доловил тези думи, Роб се опита да си придаде изражение, оправдаващо хвалбата, но това не му се удаде.
— А сега, мисис Ричардс… — продължи мис Токс — и вие също, сър — обърна се тя към Тудъл, — ще ви кажа честно и откровено защо съм дошла. Може би вие знаете, мисис Ричардс… а вероятно и вие може би знаете, сър, че между мен и някои мои приятели настъпи известно отчуждение и аз вече не ходя на гости там, където толкова често ходех преди.
Поли, която с женския си усет веднага я разбра, изрази всичко само с един поглед. Мистър Тудъл, който нямаше ни най-малка представа за какво говори мис Токс, изрази недоумението си, като се вторачи в нея.
— Разбира се — продължи мис Токс, — няма никакво значение как възникна известна студенина помежду ни и не е необходимо да се обсъжда този въпрос. За мен е достатъчно да заявя, че аз проявявам извънредно голямо уважение и интерес към мистър Домби — гласът на мис Токс затрепера — и към всичко, свързано с него.
Мистър Тудъл, проумял нещата, поклати глава и рече, че чувал да казват, а пък и той самият смятал, че било трудно да имаш работа с мистър Домби.
— Умолявам ви, сър, не говорете така, ако обичате — отвърна мис Токс. — Позволете ми да ви помоля да не говорите повече така, сър, нито сега, нито занапред. Подобни забележки могат да бъдат само безкрайно мъчителни за мен, а на един джентълмен с такава душевна нагласа, каквато съм уверена, че имате вие, те не могат да доставят никакво удоволствие.
Мистър Тудъл, който ни най-малко не се бе съмнявал, че изложеното от него становище ще се посрещне с одобрение, остана крайно изумен.
— Това, което искам да кажа, мисис Ричардс… — продължи мис Токс — аз също така се обръщам и към вас, сър… е следното: всякакви сведения относно живота в това семейство, благополучието на семейството, здравето на семейството, които достигнат до вас, ще бъдат извънредно интересни за мен. Винаги ще ми бъде много приятно да си побъбрим с мисис Ричардс за семейството и старите времена. И тъй като между мен и мисис Ричардс никога не е имало и най-малкото разногласие (макар че сега ми се ще тогава да сме били по-близки, но само себе си мога да упреквам за това), надявам се, че тя няма нищо против да станем много близки приятелки, нито пък ще има нещо против аз да идвам и да си отивам оттук по всяко време, без да се гледа на мен като на чужд човек. Наистина се надявам, мисис Ричардс — искрено заяви мис Токс, — че ще ме разберете правилно, тъй като винаги сте били добър човек.
Поли бе поласкана и не скри това. Мистър Тудъл не знаеше дали да бъде поласкан, или не и запази невъзмутимо спокойствие.
— Разбирате ли, мисис Ричардс — продължи мис Токс, — надявам се, че и вие разбирате, сър… аз мога да ви бъда полезна с най-различни дребни неща, ако не гледате на мен като на чужда, и за мен това ще бъде удоволствие. Например мога да уча децата ви на нещо. Ако ми разрешите, ще донеса няколко книжки и ръкоделие и от време на време вечер те ще учат… за бога, уверена съм, че те много ще научат и ще бъдат гордост за учителката си.
Мистър Тудъл, който изпитваше дълбоко уважение към науката, одобрително кимна с глава към жена си и предвкусвайки бъдещето, доволно потри ръце.
— Ако не гледате на мен като на чужд човек, аз няма да преча на никого — рече мис Токс — и всичко ще си върви все едно, че ме няма. Мисис Ричардс ще си кърпи, глади, гледа децата и прочие, без да се съобразява с мен. А вие ще си пушите лулата, когато си пожелаете, нали, сър?
— Благодаря — отвърна мистър Тудъл. — Да, аз ще си пафкам тютюна.
— Много мило от ваша страна, сър — отвърна мис Токс. — Аз най-искрено ви уверявам, че това за мен ще бъде голяма утеха, а ако имам щастието да принеса някаква полза за децата ви, вие богато ще ми се отплатите, като сключим нашия малък договор тихо, мирно, по дружески, без повече приказки по този въпрос.
Договорът бе сключен моментално и мис Токс вече се бе почувствувала до такава степен у дома си, че незабавно проведе предварителен изпит на всички деца поред — това събуди възхищение у мистър Тудъл — и си записа на един лист имената, възрастта и познанията им. Поради тази церемония и последвалото я кратко бъбрене обичайният час за лягане мина и мис Токс се задържа край камината на семейство Тудъл твърде до късно, за да се прибира в къщи сама. Галантният Точилар обаче, който все още се намираше там, учтиво й предложи да я изпрати до дома. И тъй като за мис Токс не беше без значение да бъде изпратена до дома от младеж, когото мистър Домби за първи път бе облякъл в тези мъжки одежди, дето се избягва да се назовават, тя с голяма охота прие предложението.
След като се ръкува с мистър Тудъл и Поли и целуна всички деца, мис Токс, предизвикала всеобщо възхищение, си тръгна от къщата, като на душата й бе толкова леко, че мисис Чик би се засегнала, ако можеше добрата дама да научи това.
Роб Точиларя от скромност понечи да върви подире й, но мис Токс пожела да крачи редом с нея, за да могат да разговарят, и както по-късно сама се изрази пред майка му, из пътя „измъкна от него всичко докрай“.
Той се прояви като толкова умен, чист и блестящ, че тя бе очарована. Колкото повече измъкваше от него, толкова по-лъскав излизаше той — подобно жица. Не можеше да се намери по-добър и многообещаващ младеж от него — такъв сърдечен, уравновесен, благоразумен, честен, смирен и искрен млад човек се представи Роб тази вечер.
— Много ми е приятно — заяви мис Токс, като се озова пред вратата си, — че се запознах с теб. Надявам се, че ще ме считаш за приятел и че ще ми идваш на гости, когато пожелаеш. Имаш ли си спестовна касичка?
— Да, ма’ам — отвърна Роб, — спестявам си пари, докато станат достатъчно, за да ги внеса в банката, ма’ам.
— Наистина твърде похвално! — възкликна мис Токс. — Радвам се да го чуя. Сложи, ако обичаш, и тази половин крона там.
— О, благодаря, ма’ам — възрази Роб, — но не мога да допусна да се лишите от тези пари.
— Харесва ми твоят независим дух — рече мис Токс, — но уверявам те, че това не е лишение. Ще се обидя, ако не ги приемеш в знак на моето благоразположение. Лека нощ, Робин.
— Лека нощ, ма’ам — отвърна Роб, — и ви благодаря.
Хилейки се, той изтърча да развали парите и да ги похарчи при баничаря. Но в училището на точиларите никога не ги обучаваха на чест, а системата бе такава, че да благоприятствува главно за развитието на лицемерието. Стигаше се дотам, че множество приятели и учители на бивши точилари заявяваха, че ако резултатът от образованието на простолюдието бил такъв, то тогава по-добре би било да няма никакво образование. Някои по-разумни хора заявяваха: „Нека да има, но по-добро.“ Управата на точиларската компания обаче винаги беше готова да им даде отговор, като посочваше няколко момчета, които се бяха изявили въпреки системата, и с категоричност твърдеше, че тези момчета са могли да се изявят само благодарение на системата. Този аргумент веднага парираше възраженията и укрепваше славата на точиларската институция.
Глава XXXIX
По-нататъшните приключения на капитан Едуард Кътъл, моряк
Времето със своята твърда стъпка и непреклонна воля така напредваше, че годината, наложена от майстора на корабни уреди като срок, през който неговият приятел не трябва да отваря запечатания пакет, приложен към оставеното от него писмо, почти изтичаше и привечер капитан Кътъл поглеждаше към пакета, предусещайки тайнственост и тревога.
Със своята честност капитанът по-скоро би решил да разтвори себе си, за да изучи собствената си анатомия, отколкото да разтвори пакета дори и един час преди изтичането на срока. Докато пушеше вечер първата си лула, той само изваждаше пакета, поставяше го на масата и потънал в тържествено мълчание сред дима, го разглеждаше отвън в продължение на два-три часа. Понякога, след като бе съзерцавал така пакета много дълго време, капитанът придърпваше малко по малко стола си настрана, сякаш за да излезе извън полето на притегателната му сила. Дори и такива да бяха намеренията му, те не довеждаха до никакъв успех, тъй като даже и когато капитанът заставаше до самата стена на гостната, пакетът продължаваше да го привлича. Или пък ако замисленият поглед на капитана се насочваше, блуждаейки, към тавана или камината, видението незабавно го последваше и се настаняваше на видно място сред въглените или пък заемаше изгодно положение върху бялата стена.
Бащинската загриженост и възхищението на капитана по отношение на Радостта на сърцето оставаха неизменни. След последния разговор с мистър Каркър обаче у капитан Кътъл започнаха да се прокрадват съмнения дали предишната му намеса в защита на младата дама и скъпия му Уолтър действително се бе оказала така благоприятна, както бе желал и вярвал на времето. Накратко казано, капитанът сериозно се терзаеше от предположението, че е навредил повече, отколкото е принесъл полза. Измъчван от угризения на съвестта, смиреният капитан си изкупваше вината по най-добрия начин, който можеше да му хрумне — отстрани се от пътя, за да не вреди на никого, или така да се каже, хвърли себе си зад борда като опасен човек.
И така, погребан по собствена воля сред корабните уреди, капитанът изобщо не се мяркаше около къщата на мистър Домби, нито пък се обаждаше по някакъв начин на Флорънс или мис Нипър. Той даже преустанови връзката си с мистър Пърч, като при следващото си посещение сухо уведоми въпросния джентълмен, че му бил благодарен за компанията, но бил отплувал надалеч от всякакви такива познати, тъй като се опасявал, че без да искал, можел да взриви някой оръжеен склад. В своето самоналожено уединение капитанът прекарваше цели дни и седмици, без да размени нито дума с другиго освен с Роб Точиларя, когото считаше за олицетворение на безкористната привързаност и вярност. В своето уединение капитанът, съзерцавайки вечер пакета, седеше, пушеше, мислеше за Флорънс и бедния Уолтър, докато в простодушното му съзнание и двамата започваха да му се струват умрели и застинали във вечна младост — прекрасните и невинни деца, каквито ги бе запомнил.
Предавайки се на такива размишления, капитанът не забравяше обаче за своето самоусъвършенствуване и духовното развитие на Роб Точиларя. Обикновено всяка вечер в продължение на един час този млад човек трябваше да чете някоя книга на капитана. И тъй като капитанът сляно вярваше, че всичко написано в книгите отговаря на истината, той натрупа по този начин голям запас от забележителни факти. В неделя вечер, преди да си легне, капитанът винаги сам си четеше една божествена проповед, произнесена някога от върха84, и макар че бе свикнал да дава свои собствени цитати от текста, без да поглежда книгата, той четеше с такова благоговейно вникване в божествения смисъл, сякаш знаеше всичко наизуст на гръцки и бе в състояние да напише неограничен брой прочувствени теологически трактати върху всяка фраза.
Роб Точиларя, чието благоговение към вдъхновените писания под въздействието на превъзходната система в училището на точиларите се бе развивало посредством постоянни натъртвания на мозъка му, получени при стълкновение с имената на всички юдейски племена, а също така посредством монотонно повторение на трудни стихове, възложени главно във вид на наказание, а както и посредством представянето му на шестгодишна възраст, в кожени панталони, по три пъти в неделен ден, горе високо в хора на черквата, където беше горещо и където огромен орган бръмчеше над сънената му глава като необичайно усърдна пчела — Роб Точиларя добросъвестно се преструваше, когато капитанът спираше да чете, че е изпитал благотворно въздействие, но по време на четенето обикновено се прозяваше и задрямваше. Този факт обаче добрият капитан дори и не подозираше.
Както подобава на един човек, занимаващ се с търговия, капитан Кътъл също така се залови и с воденето на книги. В тях вписваше наблюдения върху времето, върху потока фургони и карети, които, отбеляза той, в този квартал се движат сутрин и през по-голямата част на деня на запад, а надвечер — на изток. След като за една седмица влязоха двама минувачи и „го заговориха“ — така го записа капитанът — относно въпроса за очилата и без да купят нещо конкретно, обещаха отново да наминат, капитанът реши, че търговията започва да върви и вписа съответната забележка в дневника. Тогава духаше (това бе първото, което отбеляза) свеж вятър от северозапад, а през нощта вятърът смени посоката си.
Едно от главните затруднения за капитана представляваше мистър Тутс, който правеше чести посещения и без да обяснява много, изглежда, бе решил, че малката гостна отзад е подходящо място за кискане и съответно сядаше и се възползуваше от удобствата й в продължение на половин час, без обаче ни най-малко да се сближава с капитана. Капитанът, станал предпазлив след последните си преживявания, не можеше с категоричност да си отговори дали мистър Тутс наистина е такова кротко създание, каквото изглежда на вид, или е извънредно ловък и коварен лицемер. Честото му споменаване на мис Домби бе подозрително, но капитанът изпитваше тайно благоразположение към мистър Тутс заради несъмненото му доверие в него и по тази причина се въздържаше за момента да се настройва срещу Тутс, а само го наблюдаваше с неописуема проницателност, когато Тутс засягаше въпроса, който най-много го вълнуваше.
— Капитан Джилс — съвсем неочаквано изтърси един ден мистър Тутс, както обикновено правеше, — смятате ли, че ще можете да се отнесете благосклонно към моето предложение и ще ми доставите удоволствието да се сближим?
— Слушай какво, момчето ми — отвърна капитанът, който най-после си бе избрал линия на поведение, — отдавна обмислям това.
— Капитан Джилс, много мило от ваша страна — отговори мистър Тутс. — Много съм ви признателен. Кълна се в честта си, капитан Джилс, ще бъде истинско благодеяние, ако ми доставите удоволствието да се сближим. Действително благодеяние!
— Разбираш ли, братле — бавно рече капитанът, — не те познавам.
— Но вие никога не ще можете да ме опознаете, капитан Джилс — каза мистър Тутс, упорит в постигането на целта си, — ако не ми доставите удоволствието да се сближим.
Капитанът, изглежда, бе удивен от оригиналността и силата на този аргумент и погледна мистър Тутс по такъв начин, сякаш бе открил у него много повече, отколкото бе очаквал.
— Добре го рече, момчето ми — отбеляза капитанът, като замислено поклати глава, — и отговаря на истината. Гледай сега тук. Ти направи няколко забележки пред мен, които ме карат да мисля, че ти харесваш едно прелестно създание. А?
— Капитан Джилс — заговори мистър Тутс, енергично жестикулирайки с ръката, в която държеше шапката си, — харесване не е точната дума. Кълна ви се, нямате и представа колко силни са моите чувства. Ако е възможно да ме боядисат черен и да ме превърнат в роб на мис Домби, ще го приема като проява на благосклонност. Ако с цената на цялото си богатство бих могъл да се преобразя в кучето на мис Домби… аз… аз наистина си мисля, че изобщо няма да спра да си въртя опашката. Толкова щастлив ще се чувствувам, капитан Джилс!
Мистър Тутс изрече всичко това с насълзени очи и в изблик на чувство притисна шапката до сърцето си.
— Момче — обади се капитанът, преизпълнен от съчувствие, — ако говориш сериозно…
— Капитан Джилс — изплака мистър Тутс, — намирам се в такова душевно състояние и говоря така ужасно сериозно, че ако мога да се закълна в думите си върху къс нагорещено желязо, жив въглен, разтопено олово, нагрят восък или каквото и да е от този род, аз с радост бих си причинил болка, за да облекча страданията си.
И мистър Тутс припряно се огледа наоколо, сякаш търсеше някакво достатъчно мъчително средство, за да изпълни страхотното си намерение.
Капитанът килна назад колосаната си шапка, разтърка лице с тежката си длан — от това носът му стана още по-петнист, — застана пред мистър Тутс и като закачи ревера на фрака му с куката си, се обърна към него със следните думи, докато мистър Тутс го гледаше в лицето с голяма съсредоточеност и известно изумление.
— Разбираш ли, момче, ако говориш сериозно — рече капитанът, — към теб трябва да се прояви милосърдие, а милосърдието е най-ослепителният брилянт в короната, украсяваща главата на британеца, а ти прелистѝ конституцията, изложена във „Владей Британия“, и когато намериш цитата, това е хартата, която толкова често пеят ангелите-хранители. Дръж се здраво! Това твое предложение малко ме слисва. А защо? Защото, разбираш ли, аз се държа в тези води настрана и наоколо ми няма придружаващи кораби, а навярно не ми се ще и да има. Внимателно! Ти ми сигнализира отначало относно една млада дама, която те е ангажирала. Ако искаш ние двамата с теб да поддържаме отношения, името на това младо създание никога не трябва да се изрича и не трябва да се споменава за него. Бог знае колко зло е било причинено поради честото му изричане досега и затова вече млъквам. Разбираш ли ме добре, братле?
— Ще ме извините, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — но понякога вашите думи не са ми съвсем ясни. Но кълна ви се, за мен… за мен е много трудно нещо, капитан Джилс, да не мога да споменавам мис Домби. Такова ужасно бреме ми е легнало тук! — Мистър Тутс трогателно докосна с две ръце колосания си нагръдник. — Денонощно изпитвам чувството, сякаш някой ме притиска!
— Това са условията — заяви капитанът, — които предлагам. Ако не са изгодни за теб, братле, а може би наистина не са изгодни, дръж се на разстояние, отклони курса си и бодро се отдалечи!
— Капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — не зная как стоят нещата, но след това, което ми разказахте, когато дойдох тук за първи път, аз… аз бих предпочел да мисля за мис Домби във ваше присъствие, отколкото да говоря за нея в присъствието на когото и да било друг. И затова, капитан Джилс, ако ми доставите удоволствието да се сближим, аз ще бъда щастлив да приема условията ви. Искам обаче да бъда честен, капитан Джилс — добави мистър Тутс и за миг отдръпна протегнатата си ръка, — и затова съм длъжен да призная, че аз не бих могъл да не мисля за мис Домби. Невъзможно е да ви обещая, че няма да мисля за нея.
— Момче — обади се капитанът, на когото мистър Тутс много се бе издигнал в очите с прямото си изявление, — мислите на човека са като вятъра и никой не може да отговаря за тях с положителност за какъвто и да е период. Значи, договорът е само относно думите?
— Само относно думите, капитан Джилс — рече мистър Тутс, — мога да поема отговорност.
Мистър Тутс моментално подаде ръка на капитан Кътъл и с любезен и благосклонно-снизходителен вид капитанът официално му даде съгласието си да се сближат. Мистър Тутс очевидно изпита облекчение и радост от придобивката си и през цялото останало време от посещението си възторжено се киска. От своя страна капитанът не беше недоволен от ролята си на покровител и бе извънредно удовлетворен от своята проява на благоразумие и прозорливост.
Но колкото и надарен да бе капитан Кътъл с тези качества, още същата вечер му бе сервирана изненада, и то от такова чистосърдечно и искрено момче като Роб Точиларя. Това безхитростно момче пиеше чая си на една маса с капитана и сведено смирено над чашата и чинийката, в продължение на известно време хвърляше изкосо изпитателни погледи към господаря си — въоръжен с очила, с голямо затруднение, но и със забележително достойнство господарят му четеше вестника, — а после наруши мълчанието с думите:
— О! Моля за извинение, капитане, но не са ли ви нужни гълъби, сър?
— Не, момчето ми — отвърна капитанът.
— Защото ми се искаше да се освободя от моите, капитане — добави Роб.
— Така ли? — възкликна капитанът и рошавите му вежди се поповдигнаха.
— Да, възнамерявам да си ходя, капитане, с ваше разрешение — поясни Роб.
— Да си ходиш ли? Къде ще ходиш? — запита капитанът и го погледна над очилата.
— Какво? Нима не знаехте, че възнамерявам да ви напусна, капитане? — отвърна Роб с угодническа усмивка.
Капитанът остави вестника, свали очилата си и устреми очи към изменника.
— О, да, капитане, искам да ви предупредя. Мислех си, че може би вече го знаете — рече Роб, като потри ръце и стана. — Ако бъдете така добър да си осигурите бързо слуга, капитане, ще бъде голямо улеснение за мен. Страхувам се, че не бихте могли да сторите това до утре сутринта, капитане. Смятате ли, че бихте могли?
— Значи, възнамеряваш да измениш на знамето си, така ли, момчето ми? — запита капитанът, след като дълго се вглежда в лицето му.
— О, много е несправедливо, капитане — извика докачливият Роб, почувствувал се веднага обиден и възмутен, — човек да не може съвсем законно да направи предупреждение, без да му се мръщят по този начин и да го наричат изменник. Нямате никакво право да обиждате едно бедно момче, капитане. Не започвайте да ме клеветите само защото аз съм слуга, а вие сте господар. Сторил ли съм ви някакво зло? Хайде, капитане, кажете ми какво е моето престъпление!
Покрусеният Точилар се разплака и притисна ръкав до очите си.
— Хайде, капитане — извика обиденият хлапак, — посочете престъплението ми! Какъв съм аз и какво съм направил? Да не би да съм откраднал някакви вещи? Да не би да съм подпалил къщата? Ако е така, защо не ме обвините и осъдите? Но да създавате лошо име на едно момче, което ви е било добър слуга, само защото то не иска да наврежда на себе си заради вашите облаги, е голяма обида и несправедлива отплата за преданата служба! Така се изпортват малките момчета и се отбиват от правия път!
Всичко това Точиларя изрече ревейки, като внимателно се оттегляше към вратата.
— Значи, си си осигурил друга койка, така ли, момче? — попита капитанът, като го изгледа внимателно.
— Да, капитане, щом се изразявате така, осигурил съм си друга койка — извика Роб, продължавайки да се оттегля, — по-добра койка от сегашната, и там няма да се нуждая от вашата похвала, а това е добре дошло за мен след всичката кал, с която ме обляхте само защото съм беден и не искам да навреждам на себе си заради вашите облаги. Защо ме упреквате, че съм беден и не искам да навреждам на себе си заради вашите облаги, капитане? Как може да постъпвате така низко?
— Слушай, момче — миролюбиво заговори капитанът. — Не се впускай повече в тия приказки.
— Ами че тогава и вие не се впускайте повече във вашите приказки, капитане! — тросна се разгневеното невинно момче и зарева още по-силно, като отстъпваше назад към магазина.
— Защото — спокойно продължи капитанът — навярно си чувал за парче дебело въже, с което се бие?
— О, дали съм чувал, капитане? — подигравателно запита Точиларя. — Не, не съм. Не съм чувал за подобно нещо.
— Е — рече капитанът, — според мен в най-скоро време ще се запознаеш с него, ако не внимаваш както трябва. Разбирам сигналите ти, момче. Можеш да си вървиш.
— О! Значи, мога да си тръгна веднага, капитане, така ли? — извика Роб, въодушевен от успеха си. — Но чакайте! Аз не съм ви молил да си тръгна веднага, капитане. Вие няма да ми създавате лошо име, като ме гоните по собствено желание. Нито пък ще ме лишавате от надниците!
Господарят му разреши повдигнатия въпрос, като извади желязната кутия за чай и отброи на масата всички пари на Точиларя. Като подсмърчаше и скимтеше, дълбоко засегнатият Роб взе една по една монетите, издавайки съответно подсмърчане и скимтене при вземането на всяка, след което ги завърза поотделно в носната си кърпа. После се изкачи на покрива на къщата и натъпка гълъбите в шапката и джобовете си. След това се приближи до постелята си под тезгяха и застяга вързопа си, като подсмърчаше и скимтеше още по-силно, сякаш възпоминанието за случилото се го пронизваше в сърцето. А после изскимтя: „Лека нощ, капитане. Напускам ви без лошо чувство“ — и като излезе през външната врата, дръпна носа на малкия мичман, за да го обиди на прощаване и тръгна по улицата, хилейки се тържествуващо.
Останал сам, капитанът отново започна да преглежда новините, сякаш не се бе случило нищо необичайно или неочаквано, и продължи да чете с най-голямо усърдие. Нито една дума не разбра обаче капитанът, въпреки че изчете твърде много, тъй като Роб Точиларя галопираше от една колонка към друга из целия вестник.
Малко вероятно е почтеният капитан да се е чувствувал някога тъй самотен както в този момент. Сега обаче старият Сол Джилс, Уолтър, Радостта на сърцето в действителност не съществуваха вече за него, а мистър Каркър го бе измамил и жестоко му се бе подиграл. Те всички се сливаха в образа на притворния Роб, на когото капитанът често бе разказвал скъпите си спомени. Той се бе доверявал на притворния Роб, доверявал му се бе с радост. Гледал бе на него като на свой другар, единствено оцелял от екипажа на стария кораб. Бе поел командуването над малкия мичман, като момчето му бе станало пръв помощник. Възнамерявал бе да изпълни дълга си към момчето и бе изпитвал такова благоразположение към него, сякаш бяха претърпели заедно корабокрушение и бяха захвърлени двамата на необитаем остров. А сега, когато притворният Роб бе докарал недоверието, предателството и подлостта в самата гостна, която бе едва ли не свещено място, на капитан Кътъл му се струваше, че и тя може да потъне и нейното отправяне към дъното не би предизвикало у капитана нито голямо удивление, нито пък безкрайна загриженост.
И затова капитан Кътъл четеше вестника си с дълбоко внимание, без обаче да разбира нещо; и затова капитан Кътъл не продумваше каквото и да било относно Роб пред себе си, нито пък си признаваше, че мисли за него, и в никакъв случай не би се съгласил, че Роб донякъде е причината да се чувствува самотен като Робиизон Крузо.
Със същия спокоен, делови вид капитанът отскочи привечер до Ледънхол Маркет и се споразумя там всяка сутрин и вечер един пазач да вдига и сваля кепенците на дървения мичман. След това се отби в гостилницата да намали наполовина порциите, с които ежедневно бе снабдяван мичманът, а също и в пивницата, за да прекрати доставката на бира за предателя.
— Моят младеж — обясни капитанът на младата дама от пивницата — се премести на по-добра работа, мис.
Най-накрая капитанът реши да се възползува от постелята под тезгяха и да спи нощем там вместо горе като единствен пазач на цялото имущество.
Оттогава занапред всеки ден капитанът се привдигаше от тази постеля и нахлупваше колосаната си шапка в шест часа сутринта, също както самотният Крузо довършваше тоалета си с шапката от козя кожа. И макар че страхът му от нападение на дивашкото племе, семейство Макстинджър, малко да понамаля, също както опасенията на самотния моряк се бяха постепенно разсеяли, след като дълго време не бе забелязвал никакви следи от човекоядците, капитанът все така продължаваше да съблюдава въведените от преди предпазни мерки и при вида на всяко боне неизменно се скриваше в крепостта си за наблюдение. През това време (мистър Тутс не го бе посетил нито веднъж, тъй като му бе писал, че заминава извън града) звукът на собствения му глас започна да му се струва странен, а от голямото лъскане и подреждане на стоката, както и от продължителното стоене на тезгяха, когато четеше или гледаше през прозореца, той придоби такъв навик да потъва в дълбоки размишления, че червената диря, прокарана върху челото му от колосаната шапка, понякога го наболяваше от умствено напрежение.
Срокът от една година беше вече изтекъл и капитан Кътъл счете за необходимо да отвори пакета, но тъй като винаги бе възнамерявал да го стори в присъствието на Роб Точиларя, който му го беше предал, и тъй като винаги бе смятал, че е редно и отговаря на моряшките закони да отвори пакета в присъствието на другиго, капитанът печално изпадна в затруднено положение поради липсата на свидетел. При тази своя безизходица един ден с особена радост посрещна вестта в корабния бюлетин относно завръщането на „Предпазливата Клара“, с капитан Джон Бънсби, от каботажно плаване и незабавно изпрати на този философ писмо по пощата, изисквайки да се съблюдава пълна тайна по отношение на настоящото му местожителство и умолявайки да бъде удостоен със спешно посещение по вечерно време.
Бънсби, принадлежащ към този вид мъдреци, които действуват по убеждение, се нуждаеше от няколко дни, за да може в съзнанието му изцяло да проникне убеждението, че той действително е получил подобно писмо. Веднага обаче щом се справи с този факт и го усвои, Бънсби изпрати юнгата си с известието: „Той пристига довечера.“ Юнгата, на когото бе наредено да съобщи тези думи и да изчезне, изпълни мисията си подобно насмолен дух, отправящ загадъчно предупреждение.
Много доволен от вестта, капитанът приготви лули, ром и вода и зачака в гостната посетителя си. В осем часа дълбокото мучене пред входа, сякаш излизащо от гърлото на морски бик, последвано от почукване с пръчка по вратата, уведоми изострения слух на капитан Кътъл, че Бънсби е на борда. Капитанът моментално го въведе — той бе рошав, занемарен и както винаги безизразното му лице с цвят на махагон сякаш не възприемаше нищо пред себе си, а съсредоточено наблюдаваше какво става в съвсем друг край на света.
— Бънсби! — възкликна капитанът, като го сграбчи за ръката. — Как си, момчето ми? Как си?
— Друже — обади се гласът вътре в Бънсби, който сякаш нямаше никакво отношение към самия командир на флотилия, — добре, добре!
— Бънсби — продължи капитанът да отдава дълбока почит към своя гений, — ето ти си тук! Човек, в състояние да изложи мнение, по-ослепително от брилянт! Покажете ми друг такъв младеж с насмолени панталони, който да блести ослепително като брилянт! Разлистете за тези думи сборника на Станфел и когато ги намерите, отбележете ги! Ето ти си тук на същото това място, където изложи мнението си и то излезе вярно до последната буква. — Капитанът искрено вярваше на думите си.
— Така ли? — изръмжа Бънсби.
— До последната буква! — увери го капитанът.
— А защо? — изръмжа Бънсби и за пръв път погледна към своя приятел. — В каква посока? Ако е така, защо не? Ето какво.
След тези пророчески думи — те, кажи-речи, зашеметиха капитана, като го тласнаха в необятно море от размишления и догадки — мъдрецът разреши да му помогнат при събличането на лоцманската куртка и последва приятеля си в гостната отзад, където ръката му веднага се протегна към бутилката с ром и той си приготви чаша силен грог, а после взе лула, натъпка я, запали я и започна да пуши.
Капитан Кътъл, подражавайки в това отношение на госта си — макар че съвсем не бе по силите му да придобие съсредоточения и невъзмутим вид на великия командир на флотилия, — седна в другия край на камината и започна почтително да наблюдава Бънсби, сякаш очакваше някакво поощрение или проява на любопитство от негова страна, за да заговори за личните си работи. Тъй като махагоновият философ обаче не даваше никакви признаци, че усеща нещо друго освен топлината и вкуса на тютюна, и само веднъж, изваждайки лулата от устата си, за да освободи място за чашата, между другото извънредно дрезгаво отбеляза, че се казвал Джак Бънсби — изявление, което не даваше голяма възможност да се завърже разговор, — капитанът, след като изрази уважението си в кратка, хвалебствена реч, разказа цялата история относно изчезването на чичо Сол и промените, които то бе предизвикало в собствения му живот и съдба, а накрая като завършек постави пакета на масата.
След продължително мълчание мистър Бънсби кимна с глава.
— Да го отворя ли? — запита капитанът.
Бънсби отново кимна.
Капитанът съответно разчупи печата, извади два сгънати листа и прочете надписите им отгоре: „Последното желание и завещанието на Соломон Джилс“ и „Писмо до Нед Кътъл“.
Бънсби, насочил взор към бреговете на Гренландия, сякаш чакаше да чуе съдържанието. Капитанът се поизкашля, за да прочисти гърлото си, и зачете писмото на глас:
— „Скъпи Нед Кътъл! Напускайки дома си и отправяйки се към Антилските острови с отчаяната надежда да събера сведения за скъпото ми момче, аз бях уверен, че ако знаеше намерението ми, ти би ме възпрял или би ме придружил и затова аз го запазих в тайна. Ако някога прочетеш това писмо, Нед, вероятно аз вече ще съм мъртъв. Тогава ти лесно ще простиш на стария си приятел за безразсъдството и ще изпиташ съчувствие при мисълта за безпокойството и неизвестността, които са го накарали да предприеме такова безумно пътешествие. Това е всичко по този въпрос. Почти не се надявам, че клетото ми момче ще прочете някога тези думи или пък че отново ще радва погледа ти с откритото си лице.“ Не, не, никога вече! — добави капитан Кътъл с печален, замислен вид. — Никога вече! Там ще лежи завинаги…
Мистър Бънсби, който имаше музикален слух, внезапно зарева: „В Бискайския залив, о!“, а добрият капитан, счел възгласа за уместно отдаване на почит към починалия, така се трогна, че от благодарност разтърси ръката на Бънсби и изтри просълзените си очи.
— Да, да! — промълви капитанът с въздишка, когато погребалната песен на Бънсби престана да звучи и да кънти в прозорчето на тавана. — В ад е горял, мъки е търпял, а ние да прелистим книгата и да намерим тези думи.
— От доктори — забеляза Бънсби — е нямало нужда.
— Да, да, наистина — рече капитанът, — каква полза от тях при дълбочина на морската вода двеста-триста клафтера! — После се върна пак на писмото и продължи да чете: — „Но ако той е наблизо, когато отваряш писмото… — капитанът неволно се огледа наоколо и поклати глава — или научиш за него впоследствие… — капитанът отново поклати глава — изпращам му своята благословия! В случай че приложеният към писмото документ не е написан юридически правилно, това не е от голямо значение, тъй като единствено вие двамата с него сте заинтересованите лица, а аз желая само следното: ако той е жив, да наследи малкото, което е останало, а ако се случи другото (от което се опасявам), ти да го наследиш, Нед. Уверен съм, че ще уважиш желанието ми. Бог да те благославя за това и за приятелските ти чувства към Соломон Джилс!“ Бънсби! — тържествено се обърна към него капитанът. — Какво разбираш от всичко това? Ето, ти седиш тук, човек, на когото главата му е била чупена от детството досега и при всяко пукване ново мнение е влизало вътре. Е, какво разбираш от всичко това?
— Ако е тъй — с необичайна бързина отвърна Бънсби, — че той е умрял, моето мнение е, че няма вече да се върне нивга. Ако е тъй, че той е жив, моето мнение е, че ще се върне. Казвам ли, че ще се върне? Не. А защо не? Защото трябва да се държи по курса на това наблюдение.
— Бънсби! — възкликна капитан Кътъл, който, изглежда, ценеше мнението на своя забележителен приятел повече, когато изпитваше по-голямо затруднение да го проумее. — Бънсби! — възкликна капитан Кътъл, извън себе си от възторг. — Толкова ти тежи мозъкът, че веднага ще потопиш кораб с водоизместимост като моя. Но във връзка с това завещание аз не възнамерявам да предприема стъпки спрямо имуществото — опазил ме бог! — а само да го съхраня за по-законен собственик. Аз все още се надявам, че законният собственик, Сол Джилс, е жив и ще се завърне, колкото и да е странно, че не е изпратил никакви вести. Какво е мнението ти, Бънсби, по въпроса да прибера отново всички тези документи и да отбележа отгоре кога са отворени, в еди-кой си ден, в присъствието на Джак Бънсби и Едуард Кътъл?
Тъй като Бънсби не съзря никакви възражения по бреговете на Гренландия или другаде, предложението бе приведено в изпълнение. И този велик човек, насочил за миг взора си към заобикалящата го обстановка, собственоръчно сложи подписа си върху плика, като със свойствената си скромност напълно се въздържа от употребата на главни букви. На свой ред се подписа и капитанът, с лявата си ръка, а после заключи пакета в огнеупорната каса, покани госта да си направи друга чаша и да изпуши друга пура. Самият той стори същото, седна до камината и се замисли каква ли е била участта на бедния стар майстор на корабни уреди.
И тогава се случи неочакваното събитие, толкова потресаващо и ужасно, че ако не присъствуваше Бънсби за подкрепа, капитан Кътъл щеше да потъне и пропадне от тежестта на този гибелен миг.
Как е могъл капитанът, дори като се вземе предвид радостта му при посрещането на такъв гост, само да затвори вратата, без да я заключи, е един от тези въпроси, които завинаги ще представляват или предмет за размишления, или повод за смътно негодувание срещу съдбата. В този тих час обаче през незаключената врата в гостната се втурна свирепата Макстинджър, носеща в майчините си обятия Александър Макстинджър, а зад себе си — смут и мъст (ако не се смятат още и Джулиана Макстинджър, както и братчето на това прелестно дете, а именно Чарлс Макстинджър, известен на арената на детските си игри като Чаули). Тя се появи така бързо и безшумно, подобно внезапен полъх от източноиндийските докове, че капитанът се усети как седи и гледа право в нея със спокоен вид, отдал се на размишления, а после върху лицето му изведнъж се изписаха ужас и тревога.
Веднага щом капитан Кътъл напълно проумя каква беда го е сполетяла, инстинктът за самосъхранение му подсказа да бяга. Той бързо се насочи към вратичката в гостната, зад която стръмни стълби водеха надолу към избата, и стремглаво се хвърли към нея като човек, необръщащ внимание на синините и натъртванията, а единствено стремящ се да се скрие в земните недра. Навярно мъжествените му усилия биха се увенчали с успех, ако дълбоко привързаните към него Джулиана и Чаули не го бяха хванали за краката — едното мило детенце за единия, а второто — за другия, — наричайки го с жални вопли свой приятел. Междувременно мисис Макстинджър, която никога не предприемаше решително действие, без преди това да обърне Александър Макстинджър, за да го подложи на непрекъснат обстрел от шамари, а после да го сложи седнал на земята да се охлажда — именно в тази поза читателят го видя за пръв път, — извърши въпросния тържествен обред, сякаш в този случай той бе жертвоприношение за фуриите, и след като постави потърпевшия на пода, се нахвърли върху капитана с неустрашима решителност, застрашаваща притеклия се на помощ капитан с драскотини.
Воплите на двете по-големи деца от семейство Макстинджър, както и ревът на малкия Александър — за това момченце би могло да се каже, че е имало шарено детство, тъй като през по-голямата част от този вълшебен период в живота то е било с посиняло лице — придаваха на посещението още по-страшен облик. Но когато отново се възцари тишина и капитанът, целият плувнал в пот, безропотно погледна мисис Макстинджър, ужасът му достигна връхната си точка.
— О, капитан Кътъл, капитан Кътъл! — заговори мисис Макстинджър, като издаде сурово брадичката си и я заклати в такт с това, което би могло да се нарече юмрук, ако не беше тя представителка на слабия пол. — О, капитан Кътъл, капитан Кътъл, как дръзвате да ме гледате в очите, без сърцето ви да се пръсне!
Капитанът, на когото видът бе всякакъв друг, но не и дързък, тихо прошепна: „Дръж се здраво!“
— О, наистина каква слабохарактерна и доверчива глупачка бях, когато прибрах под собствения си покрив капитан Кътъл! — изкрещя мисис Макстинджър. — Само като си помисля какви благодеяния изсипвах върху този човек и как учех децата си да го обичат и почитат като роден баща, а на нашата улица нямаше нито една хазайка или наемател, които да не знаеха, че търпя парични загуби заради този човек и заради неговото къркане и пъркане… — мисис Макстинджър употреби последната дума не за да изрази някаква мисъл, а само за подсилване на благозвучието — и те всички крещяха в един глас, срам и позор за този, който обременява една трудолюбива жена, трепеща се от сутрин до вечер за благото на своите деца и поддържаща бедното си жилище толкова чисто, че човек може да яде, да, а също и да пие чай, стига да иска, направо на пода или на стълбите, въпреки неговото къркане и пъркане… такива грижи и усилия се полагаха за него!
Мисис Макстинджър спря, за да си поеме дъх, а лицето й тържествуващо сияеше, че тя повторно уместно бе споменала „пъркането“ на капитан Кътъл.
— А той да избяга — а-а-а! — изкрещя мисис Макстинджър и така провлечено изговори последната сричка, че нещастният капитан се почувствува най-големият негодник. — И да се крие дванайсет месеца! От една жена! Такава е неговата съвест! Няма смелостта да я погледне в очи-и-и-те — ново проточване на сричката, — а се измъква тайно като престъпник! Ами ако това мое невръстно дете — бързо добави мисис Макстинджър — реши да избяга и да се измъкне тайно, аз ще изпълня дълга си на майка към него, докато то се покрие цялото със синини!
Малкият Александър, изтълкувал тези думи като недвусмислено обещание, което незабавно ще бъде изпълнено, от страх и мъка се търкулна на пода, навири нагоре подметките на обувките си и зарева така оглушително, че мисис Макстинджър счете за необходимо да го вземе на ръце и от време на време, когато той наново се разплакваше, да го укротява с такова подрусване, от което зъбите можеха да му се разклатят.
— Прекрасен човек е този капитан Кътъл! — рече мисис Макстинджър, като силно наблегна на първата сричка от името му. — Заслужава си мъката по него… безсънието заради него… припадъците… опасенията, че навярно е умрял… обикалянето ми като луда из града, за да науча нещо за него! О, прекрасен човек е той! Ха-ха-ха-ха! Заслужава си всички тези мъки и тревоги, че и повече даже. Нищо не е това, да те благославя бог! Ха-ха-ха-ха! Капитан Кътъл — със суров вид и глас запита мисис Макстинджър, — искам да знам дали имате намерение да се приберете у дома.
Уплашеният капитан така погледна към шапката си, сякаш не виждаше друг изход, освен да я нахлупи и да се предаде.
— Капитан Кътъл — със същия решителен вид повтори мисис Макстинджър, — искам да знам дали имате намерение да се приберете у дома.
Капитанът изглеждаше напълно готов да тръгне, но тихо предложи нещо в смисъл „да не се вдига толкова шум около това“.
— Да, да, да — с успокоителен глас се обади Бънсби. — Чакай, миличка, чакай!
— А кой сте вие, ако обичате? — с целомъдрено достолепие попита мисис Макстинджър. — Живели ли сте някога на Бриг Плейс номер 9, сър? Паметта ми може да е слаба, но смятам, че не сте били мой наемател. Преди мен на номер 9 живееше една мисис Джолсън и навярно ме бъркате с нея. Само по този начин мога да си обясня вашата фамилиарност, сър.
— Хайде, хайде, миличка, чакай, чакай!
Капитан Кътъл не бе в състояние да очаква подобно нещо дори и от такъв забележителен човек и макар че го видя със собствените си очи, не можеше да повярва, но Бънсби пристъпи смело напред, обви с косматата си ръка в син ръкав мисис Макстинджър и така я укроти с магическия си жест и с малкото си думи — други гой не изрече, — че тя, поглеждайки го за миг, се размекна, разплака се и отбеляза, че и дете можело да я надвие сега, толкова била паднала духом.
Онемял и напълно изумен, капитанът видя как той постепенно увлече със себе си неумолимата жена в магазина, върна се за ром, вода и свещи, занесе й ги и я успокои, без, изглежда, да изрича нито една дума. После надникна в гостната, облечен в лоцманската си куртка, и рече: „Кътъл, отивам като ескорт до дома“, а капитан Кътъл, изпаднал в по-голям смут, отколкото ако го бяха оковали във вериги, за да го откарат благополучно до Бриг Плейс, видя как семейството мирно се изтегля един по един начело с мисис Макстинджър. Той едва успя да свали желязната кутия за чай и крадешком да пъхна малко пари в ръцете на Джулиана Макстинджър, предишната си любимка, и на Чаули, към когото хранеше симпатия, защото бе роден за моряк, и те всички вкупом напуснаха мичмана, а Бънсби му прошепна, че ще са справи юнашката и ще сигнализира на Нед Кътъл, преди да се върне на борда на своя кораб, и завършвайки процесията, хлопна вратата.
Когато капитанът се върна в малката гостна, озовавайки се сам, отначало го обзеха неспокойни мисли, че ходи насън и че е бил посетен от призраци, а не от живо семейство. След това обаче изпита безгранична вяра към командира на „Предпазливата Клара“ и огромно възхищение от него и тези чувства доведоха капитана до възторжено състояние.
Времето обаче течеше, а Бънсби не се връщаше и капитанът започна да изпитва тревожни съмнения от друг характер. Дали Бънсби не е ловко примамен на Бриг Плейс и задържан там под арест като заложник? В такъв случай би било редно капитанът, като честен човек, да го освободи, лишавайки се от собствената си свобода. Дали пък мисис Макстинджър не го е нападнала и победила и той сега се срамува да се покаже след поражението? Или пък мисис Макстинджър, със своя неуравновесен характер, е размислила и решила да се върне отново на борда на мичмана, а Бънсби, давайки си вид, че я води по-пряк път, се опитва да заблуди семейството сред лабиринтите и дебрите на Сити? И преди всичко какво подобава на капитан Кътъл да направи, в случай че никога повече не чуе нито за семейство Макстинджър, нито за Бънсби, което навярно бе възможно да се случи при това чудесно и непредвидено стечение на обстоятелствата?
Той обмисля всичко това, докато се умори, а Бънсби още го нямаше. Приготви си за лягане постелята под тезгяха, а Бънсби още го нямаше. Най-накрая, когато капитанът вече го отписа, поне за тази вечер, и започна да се съблича, се дочу звук от приближаващи се колела, който замря пред вратата, а после се раздаде сигналът на Бънсби.
Капитанът се разтрепера при мисълта, че Бънсби не се е отървал от мисис Макстинджър и я е върнал обратно с карета.
Не беше така обаче. Не го придружаваше нищо друго освен един голям сандък, който Бънсби собственоръчно вкара в магазина и веднага щом го вкара, седна отгоре му. Капитан Кътъл позна сандъка си, който бе оставил в дома на мисис Макстинджър, и като се взря, със свещ в ръката, по-внимателно в Бънсби, си помисли, че се е натряскал до козирката, с други думи, че е пиян. Впрочем трудно беше да разбере това със сигурност, тъй като и в трезво състояние лицето на командира не изразяваше нищо.
— Кътъл — обади се командирът на флотилия, като стана от сандъка и отвори капака, — тези партушини твои ли са?
Капитан Кътъл погледна и разпозна вещите си.
— Подредено е както трябва, а, друже? — рече Бънсби.
Признателният и зашеметен капитан го сграбчи за ръката и се канеше да се впусне в обстойно обяснение на чувствата и изумлението си, но Бънсби си дръпна ръката и сякаш направи опит да намигне със своето въртящо се око, но в резултат на този опит, при състоянието му, едва не загуби равновесие. Тогава той рязко отвори вратата и стремително се отдалечи, за да се върне незабавно на борда на „Предпазливата Клара“ — вероятно такъв бе неизменният му обичай, когато считаше, че е постигнал успех.
Тъй като на Бънсби не му се нравеше да бъде често посещаван, капитан Кътъл реши на следващия ден да не ходи при него, нито пък да му праща писмо дотогава, докато командирът не прояви сам благосклонното си желание или пък, ако това не се случи, докато не изтече известен срок. И така, на другата сутрин капитанът поднови уединения си начин на живот и много дни наред, сутрин, обед и вечер, задълбочено размишляваше за стария Сол Джилс, за мнението на Бънсби по отношение на него и за това дали има вероятност той да се завърне. В голямата си част тези размишления укрепваха надеждите на капитан Кътъл и под влияние на събудените надежди, както и за да достави удоволствие на себе си, той чакаше майстора на корабни уреди на вратата, осмелявайки се да върши това сега, когато по странен начин си бе възвърнал свободата. Той бе поставил стола на стария човек на мястото и подредил малката гостна както преди, в случай че Сол Джилс неочаквано се върне у дома. Наред с това, със свойствената си съобразителност, той свали от гвоздея един малък портрет на Уолтър като ученик, за да не се разстрои старият човек при влизането си у дома. От време на време капитанът бе обземан от предчувствия, че в даден ден Сол Джилс ще се появи. А една неделя дори поръча двоен обяд — толкова бе изпълнен с очаквания. Но старият Соломон не се появи. Въпреки това съседите както преди забелязваха надвечер как морякът с колосаната шапка стои пред вратата на магазина и внимателна оглежда улицата.
ГЛАВА XL
Семейни отношения
Би било неестествено човек с характер като този на мистър Домби да смекчи своето високомерие и студенина под влияние на противодействието на силен дух, което сам бе предизвикал насреща си, както и би било неестествено непробиваемата броня на гордостта, която неизменно го обгръщаше, да стане по-накърнима поради непрестанните стълкновения с надменност, презрение и пренебрежение. Проклятието на такъв тип природа — скрито в нея самата и насочено срещу нея, то представлява, общо взето, най-тежкото й възмездие — се състои в това, че както почтителното отношение и отстъпчивостта способствуват за развитието на злотворните й свойства и са храна за нея, така също и съпротивлението наред с противодействието срещу настойчивите й изисквания не по-малко я подхранват. Злото начало в нея еднакво добре намира средства за растеж и развитие в противоположностите. То изсмуква за себе си сили и живот както от сладкото, така и от горчивото. Независимо дали се кланят пред него, или го пренебрегват, то поробва душата, в която му е въздигнат трон. Независимо дали го боготворят, или отблъскват, то е господар, неумолим подобно дявола от мрачните легенди.
В отношенията си с първата жена мистър Домби, високомерен и студен, се бе държал като някое висше същество, за каквото едва ли не се считаше. За нея той бе „мистър Домби“ още отначало, когато го видя за първи път, и остана „мистър Домби“ до смъртта й. Той бе изтъквал своето величие през целия им съпружески живот и тя покорно го бе признавала. Той бе заемал своето високо положение на върха на трона си, а тя скромното си местенце на най-ниското стъпало. И той бе процъфтявал, изцяло служейки на единствената си идея! А после се бе надявал, че гордостта на втората му жена ще се съедини с неговата собствена гордост, ще се влее в нея и ще укрепи величието му. Той си бе представял, че подчинявайки надменността й на своята, ще стане по-надменен от всякога. Никога не бе допускал възможността надменността на жена му да се обърне срещу него. А сега, когато се убеди, че тя се изпречва на пътя му на всяка крачка или завой от ежедневието му, извръщайки към него своя студен, пренебрежителен и презрителен лик, неговата гордост, вместо да посърне или да клюмне от неочаквания обрат, пусна нови клонки, стана по-сгъстена и напрегната, по-мрачна, навъсена, тягостна и неподатлива от всякога.
Този, който надява подобна броня, също така навлича на себе си и друго тежко възмездие. Бронята е непробиваема за помирението, любовта и доверието! За всякакво благо съчувствие, проявявано отвън, за надеждата, обичта, нежните чувства. Но за дълбоките удари, нанесени върху самолюбието, тя е уязвима както голата гръд за стоманеното острие. И така мъчително се натрупва там гной както при никоя друга рана, не, макар и да е нанесена от желязната ръка на самата гордост и да е насочена към друга гордост, по-слаба, обезоръжена и победена.
Такива бяха неговите рани. Той ги усещаше болезнено в уединението на предишните си стаи, където сега отново започна да се оттегля и да прекарва в самота дълги часове. Съдбата сякаш го бе обрекла винаги да бъде горд и всемогъщ, винаги унижен и безпомощен там, където трябва да бъде най-силен. На кого бе съдено да осъществи волята на съдбата?
Кой? Кой можеше да спечели любовта на жена му, както бе спечелена и любовта на сина му? Кой му бе показал новата победа, докато той седеше в тъмния ъгъл? Кой можеше само седна дума да постигне това, което той не можеше да постигне и с най-върховни усилия? Кой, лишен от неговата любов, внимание и интерес, процъфтяваше и се разкрасяваше, докато подпомаганите от него умираха? Кой друг би могъл да бъде, ако не същата тази дъщеря, която той през сиротното й детство често поглеждаше с чувство за неловкост, примесено с известно безпокойство, че един ден може да я намрази, както и това предчувствие се бе сбъднало, защото в душата си той наистина я мразеше?
Да, той искаше да я мрази и засилваше тази омраза, макар че от време на време около дъщеря му проблясваха искри от светлината, в която я бе видял през онази паметна вечер при завръщането му у дома с младата съпруга. Той съзнаваше, че тя е красива. Не отричаше, че е грациозна и очарователна и че бе изумен, когато тя се яви пред него с цялата прелест на напъпилата женственост. Но дори и това той й приписваше като вина. Предавайки се на мрачни и неблаготворни размишления, злочестият човек, смътно усещащ своето отчуждение от всички хора и несъзнателно копнеещ за това, което цял живот бе отблъсквал, си изгради превратна представа за своите права и оскърбления и благодарение на тях оправдаваше себе си пред дъщеря си. Колкото по-достойна от него обещаваше да стане тя, толкова по-гневен ставаше той, че в миналото тя не бе проявявала към него преданост и покорство. Кога е проявявала тя към него преданост и покорство? Чий живот украсява тя — неговия или този на Едит? Пред него ли първо бе проявила обаянието си или пред Едит? Нима отношенията помежду им някога, от самото й раждане досега, са приличали на отношения между баща и дъщеря! Те винаги са се чувствували чужди един на друг! Тя непрекъснато и навсякъде му се изпречва на пътя! Сега тя бе влязла в съюз срещу него. Самата й красота смекчаваше характери, неподатливи за него самия, и го обиждаше със своята противоестествена победа.
Възможно беше във всичко това да се долавяше неясният глас на събуденото в душата му чувство, макар и то да бе предизвикано от егоистичното съзнание, че е в нейна власт да въздействува над живота му. Той обаче заглушаваше далечния гръм посредством грохота от морето на гордостта му. Не признаваше нищо друго освен своята гордост. И в тази своя гордост, причиняваща му тревога, мъка и скръб, той я мразеше.
На мрачния, непреклонен, навъсен демон, който го бе обсебил, жена му с пълна сила му противопостави своята гордост, съвсем различна от неговата. Те никога не биха могли да имат щастлив съвместен живот. Нищо друго обаче не би могло да направи живота им по-нещастен от съзнателната и целенасочена борба на тези две страсти. Неговата гордост изискваше съхранение на върховната му власт и налагаше признание на тази власт от страна на жена му. Тя би предпочела смъртните мъки, но до последния миг не би отклонила от него своя надменен поглед, изразяващ спокойно, неумолимо презрение. Това признание бе получил той от Едит! Той дори и не подозираше през какви борби и бури бе минала тя, докато му окаже честта да приеме името му. Дори и не подозираше какъв компромис считаше, че е направила, като му е позволила да я нарече своя жена.
Мистър Домби реши да й покаже, че той властвува. Не би могла да съществува друга воля освен неговата. Той желаеше Едит да бъде горда, но гордостта му да произтича от него, а не да е насочена срещу него. Докато седеше сам, ожесточавайки сърцето си, той често чуваше как тя излиза или се прибира у дома, погълната от лондонския живот, като толкова се съобразяваше с неговите желания и нежелания, удоволствие или неудоволствие, колкото ако й бе коняр. Студеното й, пълно равнодушие — неговото собствено, неоспоримо притежание, присвоено от нея — го жегваше по-болезнено, отколкото би могло да го жегне каквото и да е друго отношение. И той се нае да я застави да се преклони пред неговата могъща и всевластна воля.
Дълго време го бяха занимавали тези мисли и една вечер, след като я чу да се прибира късно, отиде при нея в спалнята й. Тя бе сама, облечена в разкошен тоалет, и тъкмо се бе върнала от стаята на майка си. Когато я зърна, лицето й бе тъжно и замислено, но тя го забеляза още на прага, защото, като погледна в огледалото пред нея, той моментално съзря, също като в рамка на картина, смръщените вежди и помръкналото изражение върху красивото лице, които му бяха добре познати.
— Мисис Домби — заговори той още при влизането си, — разрешете ми да поговорим.
— Утре — отвърна тя.
— Сега е най-подходящият момент, мадам — рече той. — Забравяте положението си. Аз съм свикнал сам да си определям времето, а не други да ми го определят. Смятам, че не ви е много ясно кой и какъв съм аз, мисис Домби.
— А аз смятам — отговори тя, — че ми е напълно ясно.
При тези свои думи тя го погледна и като скръсти на гърди белите си ръце, проблясващи със злато и скъпоценни камъни, извърна очи. Ако тя не бе така красива и величествена в хладното си спокойствие, навярно не би имала способността да му внуши усещането за неговото неизгодно положение — усещане, проникнало през бронята на гордостта му. Тя обаче имаше тази способност и той остро я чувствуваше. Мистър Домби огледа стаята й, забеляза как великолепните принадлежности на тоалетите й и разкошните украшения бяха небрежно пръснати навсякъде, като това не бе проява на своенравие или нехайство (или поне той така смяташе), а на непоколебимо високомерно пренебрежение към скъпите вещи, и той още по-осезателно усети неизгодното си положение. Диадеми от цветя, пера, скъпоценности, дантели, коприни, атлази, накъдето и да погледнеше, той виждаше съкровища, захвърлени с пълно презрение и пренебрежение. Дори брилянтите, неин сватбен подарък, които неспокойно се повдигаха и отпускаха върху гръдта й, сякаш задъхано искаха да разкъсат веригата, придържаща ги около шията, за да се пръснат по пода, където тя можеше да ги стъпче с крак.
Той усещаше неизгодното си положение и не скриваше това. Строг, чужд на пищните цветове и чувствения блясък наоколо, отчужден и сдържан спрямо надменната притежателка на това великолепие, чиято непристъпна хубост блясъкът повтаряше и отразяваше като в безброй късчета от огледало, той изпитваше смущение и неловкост. Всичко, което допринасяше за презрителното й самообладание, неизбежно го дразнеше. Раздразнен и недоволен от самия себе си, той седна и продължи да говори със същата угнетеност:
— Мисис Домби, крайно наложително е да достигнем взаимно споразумение. Не ми харесва вашето поведение, мадам.
Тя само пак му хвърли поглед и отново извърна очи, но дори и цял час да бе говорила, не би могла да изрази повече.
— Повтарям, мисис Домби, не ми харесва. Веднъж вече се възползувах от случая и ви помолих да го промените. Сега изисквам това.
— Вие избрахте подходящ момент за упреците си първия път, сър, както сега сте избрали подходящ начин и тон. Вие изисквате! От мен!
— Мадам — заговори Домби с крайно неприятен, високомерен вид, — направих ви моя жена. Носите името ми. Свързана сте с моето обществено положение и репутация. Не ще заявявам, че светът може би е склонен да счита, че този съюз е чест за вас, но ще заявя, че аз съм свикнал да изисквам от моите близки, както и от хората, зависещи от мен.
— Към коя категория благоволявате да ме числите? — попита тя.
— Вероятно считам, че жена ми би трябвало да се числи… или всъщност се числи, не би могло да бъде другояче… към двете категории, мисис Домби.
Тя го погледна втренчено и стисна разтрепераните си устни. Той видя как развълнувано се повдига гръдта й, как пламва и пребледнява лицето й. Не можеше да не види всичко това и го видя. Той обаче не знаеше, че една-единствена дума, произнасяна с шепот дълбоко в душата й, я кара да запази спокойствие. И тази дума беше „Флорънс“.
Сляп безумец, втурнал се към пропастта! Той смяташе, че тя благоговее пред него!
— Твърде разточителна сте, мадам — продължи Домби. — Загубвате мярката. Харчите много пари… по-точно това би представлявало много пари за доста джентълмени… за да поддържате познанства, които са безполезни за мен и които всъщност са ми неприятни, общо взето. Налага се да изисквам пълна промяна в това отношение. Зная, че когато неочаквано получат дори и една десета част от средствата, които съдбата предостави на вас, жените са склонни изведнъж да стигнат до крайности. Тези крайности са повече от достатъчно. Умолявам ви опитът, придобит от мисис Грейнджър, да бъде сега от полза за мисис Домби.
Отново втренченият поглед, разтрепераните устни, развълнуваната гръд, лицето, ту ярко пламващо, ту пребледняващо. И отново скритият шепот „Флорънс, Флорънс“, звучащ заедно с ударите на сърцето й.
Дръзката му самоувереност нарасна, когато той забеляза промяната у нея. Разпалена от постоянното й презрение към него, както и от неотдавнашното му усещане за неизгодността на положението не по-малко, отколкото от настоящото й покорство (така тълкуваше той поведението й), тази самоувереност го обхвана целия и надмина всякакви граници. Кой би могъл дълго да се противопоставя на надменната му воля и желание! Той реши да удържи победа над нея и ето — вижте!
— По-нататък, мадам — продължи мистър Домби с властен и повелителен тон, — благоволете да разберете, че към мен трябва да се проявява почит и покорство. Че пред лицето на света трябва да ми се оказва явна и пълна почит, мадам. Свикнал съм с подобно нещо. Мое право е да го изисквам. Накратко казано, желая го. Гледам на него като на полагаща ми се отплата за високото обществено положение, с което съдбата ви дари. Според мен напълно в реда на нещата е както да се изисква от вас подобна почит, така и да я проявявате… Към мен! Към мен!
Тя не отвърна ни дума. Нито пък промени изражението си. Продължаваше да го гледа.
— Чух от майка ви, мисис Домби — отново заговори мистър Домби с достолепна важност, — това, което вие несъмнено знаете, а именно, че са й препоръчали Брайтън за възстановяване на здравето. Мистър Каркър бе така добър…
Внезапно изражението й се промени. Лицето и шията й пламнаха, сякаш бяха облени с яркочервената светлина на залязващо слънце. Промяната не убягна от погледа му и като я изтълкува посвоему, мистър Домби продължи:
— Мистър Каркър бе така добър да отиде там и за известно време да осигури къща. Сега, след завръщането си в Лондон, възнамерявам да предприема мерки, които считам за необходими за по-доброто водене на домакинството. Една от тях е да поканя на мястото на икономката (ако това може да се осъществи) една живуща в Брайтън много почтена дама, затруднена материално, на име мисис Пипчин, която преди е помагала на семейството и се е ползувала с моето доверие. За воденето на домакинството в дом като този, само формално оглавяван от мисис Домби, е необходим опитен човек.
Тя си бе променила позата, преди още той да е изрекъл тези думи, и сега седеше — наблюдавайки го все така втренчено — и непрестанно въртеше една гривна около китката си. Въртеше я не с леки, женски пръсти, а я натискаше и триеше о гладката кожа, докато на бялата ръка не се появи червена диря.
— Забелязах — каза мистър Домби, — и с това приключвам всичко, което счетох за нужно да ви кажа сега, мисис Домби… забелязах преди малко, мадам, че при споменаването ми на мистър Каркър вие реагирахте странно. В деня, когато пред това доверено лице аз изразих неодобрението си от начина, по който посрещате мои гости, вие решихте да възразите срещу неговото присъствие. Ще трябва да се въздържате от такива възражения, мадам, и занапред да свикнете с неговото присъствие вероятно в множество подобни случаи при положение, че не се възползувате от средството, което се намира във ваши ръце, и не ми давате основания за недоволство. Мистър Каркър — продължи мистър Домби, който, след като видя каква реакция бе предизвикал, възлагаше извънредно много на този начин за смиряване на гордостта у жена му и който навярно имаше твърде голямо желание да покаже властта си на въпросния джентълмен в една нова, победоносна светлина, — мистър Каркър се ползува с моето доверие, мисис Домби, но в същата степен би могъл да се ползува и с вашето. Надявам се, мисис Домби — продължи той след няколко секунди, през което време, в прилив на високомерие, доразви идеята си, — че няма да ми се наложи да възлагам на мистър Каркър да ви предава моето възражение или порицание, но като се имат предвид положението ми и репутацията ми, за мен би било унизително да влизам в чести, глупави пререкания с дама, която съм удостоил с най-голямата чест, каквато съм в състояние да окажа, и аз няма да се поколебая да прибягна до услугите му, в случай че ми се наложи.
„А сега — помисли си мистър Домби и се изправи със съзнание за собственото си морално величие — той бе по-непреклонен и непроницаем от всякога, — сега тя вече знае кой съм и какво е моето решение.“
Ръката, стискала гривната, сега силно притискаше гръдта, ала Едит продължаваше все така да го гледа със застинало лице, а после тихо рече:
— Почакайте! За бога! Трябва да говоря с вас!
А защо не проговаряше и каква бе тази вътрешна борба, която в продължение на няколко минути я лиши от способността да говори, докато лицето й в резултат на огромното усилие на волята си оставаше неподвижно като лицето на статуя — то бе обърнато към него, без да изразява нито отстъпчивост, нито неотстъпчивост, нито симпатия, нито омраза, нито гордост, нито смиреност — тя само го гледаше изпитателно.
— Съблазнявала ли съм ви някога, за да ви накарам да поискате ръката ми? Служила ли съм си с хитрости, за да ви спечеля? Била ли съм по-благоразположена към вас, докато ме преследвахте, отколкото съм била след сватбата? Била ли съм по-различна от сега?
— Напълно излишно е, мадам — заяви мистър Домби, — да започвате подобни разговори.
— Смятахте ли, че ви обичам? Съзнавахте ли, че не ви обичам? Замисляли ли сте се някога за сърцето ми, или си поставихте за цел да спечелите нищо неструващата вещ? Имаше ли изобщо и слаб намек за подобно нещо при сключването на сделката ни? Независимо дали от ваша или от моя страна?
— Тези въпроси — обади се мистър Домби — нямат нищо общо с предмета на разговора ни, мадам.
Тя застана между него и вратата, за да му попречи да излезе, и като се изправи величествено в цял ръст, го погледна все така втренчено.
— Вие отговаряте на всеки един поотделно. Отговаряте им, преди да съм ги произнесла, виждам това. Как би могло да бъде другояче, след като вие знаете жалката истина не по-зле от мен? Кажете ми сега. Ако ви обичах предано, бих ли могла да направя за вас повече от това да ви отдам волята си и цялото си същество, както току-що пожелахте? Ако сърцето ми беше чисто и неподкупно, а вие бяхте мой идол, бихте ли могли да поискате повече? Бихте ли могли да получите повече?
— Навярно не, мадам — хладно отвърна той.
— Знаете колко съм различна. Ето, аз ви гледам и вие можете да прочетете бурното ми чувство към вас, изписано на лицето. — При тези думи гордо свитите устни не трепнаха, тъмните й очи не се озариха, а само продължаваха да го гледат все така съсредоточено и изпитателно. — Запознат сте, общо взето, с живота ми. Споменахте за майка ми. Смятате ли, че можете да ме унизите, пречупите и сломите и да ме принудите на покорство и послушание?
Мистър Домби се усмихна, както би се усмихнал на въпроса дали би могъл да събере десет хиляди лири.
— Ако тук става нещо необичайно — каза тя, като прекара леко ръка пред очите си, които нито за миг не промениха неподвижния си, застинал израз, — както знам, че тук се таят необичайни чувства — тя повдигна ръката, която притискаше към гърдите си, а после отново тежко я отпусна, — то тогава приемете, че и молбата, която ще отправя към вас, е странна. Да, аз възнамерявам — бързо рече тя, сякаш отвръщаше на нещо, изписало се върху лицето му — да отправя молба към вас.
Като наведе лице с леко снизходителен вид, от което твърдо колосаната му яка изскърца и изшумоля, мистър Домби седна на едно канапе наблизо, за да изслуша молбата.
— Ако повярвате, че и на мен ми се струва невероятно… — стори му се, че съзира сълзи да проблясват в очите й и със задоволство си помисли, че той ги е предизвикал, макар че нито една сълза не се стече по бузите й и тя продължаваше да го гледа все така втренчено като преди — че отправям молба към човек, станал мой съпруг, а още повече към вас, вие навярно ще й придадете по-голямо значение. Мрачната развръзка, към която сме се устремили и която навярно ще достигнем, няма да се отрази единствено на нас (това вероятно не би било важно), а и на други.
Други! Той разбра за кого се отнася думата и силно се намръщи.
— Обръщам се към вас в името на тези други. Също и заради самия вас. И заради себе си. Откакто сме се оженили, вие се държите високомерно с мен и аз ви отвръщам със същото. Всеки ден и всеки час вие показвате пред мен и всички наоколо, че считате съюза с вас за извънредно голяма чест, с която съм удостоена. Аз пък не считам, че е така, и съответно показвам своето отношение. Вие, изглежда, не разбирате или пък (доколкото това е във ваша власт) не възнамерявате да разберете, че всеки от нас трябва да си тръгне по свой път, а вместо това очаквате от мен проява на почит, която никога няма да получите.
Макар че изражението на лицето й не се промени, тя наблегна на думата „никога“ с дъха си.
— Аз не изпитвам нежни чувства към вас. Това ви е ясно. На вас ви е все едно дали ги изпитвам, или дали съм в състояние да ги изпитвам. И на мен ми е напълно ясно, че вие също не изпитвате нежни чувства към мен. Но ние сме свързани един с друг и както вече казах, връзката помежду ни засяга и други. Ние и двамата ще умрем. И двамата вече сме свързани със смъртта. Загубили сме и двамата малко дете. Нека да бъдем снизходителни!
Мистър Домби си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да каже: „О! Това ли било всичко?“
— С никакво богатство — продължи тя и докато го гледаше, все повече пребледняваше, а блясъкът в сериозните й очи се засилваше — не биха могли да се купят тези мои думи или пък смисълът, вложен в тях. Веднъж изречени като безсмислена фраза, никакво богатство или власт не са в състояние да ги върнат назад. Тези думи са искрени. Аз съм ги претеглила. И ще изпълня това, с което се наемам. Ако вие обещаете от своя страна да бъдете снизходителен, то и аз от моя страна ще обещая да бъда снизходителна. Ние с вас сме извънредно нещастна съпружеска двойка и по различни причини всякакви чувства, освещаващи или оправдаващи брака, са изтръгнати с корен. С течение на времето обаче между нас би могло да възникне някакво приятелство или приспособимост един към друг. Ще се опитам да храня такива надежди, ако вие също се постараете. Ще живея с очакванията да прекарам по-добре и по-щастливо старостта си, отколкото младостта и зрялата възраст.
През цялото време тя бе говорила тихо и ясно, без да си повишава или понижава гласа. Когато спря, отпусна ръката, с която бе притискала гръдта си, принуждавайки се да говори спокойно и отчетливо, но не сведе очите си, наблюдавали го така внимателно.
— Мадам — с най-голямо достолепие заговори мистър Домби, — аз не мога да приема подобно необичайно предложение.
Тя продължаваше да го гледа, без ни най-малко да променя изражението си.
— Аз не мога да приема — каза мистър Домби и се изправи — да се споразумявам или преговарям с вас, мисис Домби, по въпрос, относно който вие сте осведомена за моето мнение и желание. Аз съм изразил своя ultimatum, мадам, и остава само да ви помоля да му обърнете сериозно внимание.
Той видя как лицето придоби старото си изражение, но по-подчертано от преди. Видя как очите се извръщат като от гнусна и долна гледка. Видя как изплуваха презрението, гневът, негодуванието и отвращението, а бледото, застинало, сериозно изражение се разсея като дим. Той не можеше да не гледа, макар че гледаше с ужас.
— Вървете си, сър! — каза тя и властно му посочи вратата с ръка. — Нашият пръв и последен откровен разговор приключи. Нищо не е в състояние да ни направи по-чужди един на друг, отколкото сме сега.
— Може да бъдете уверена, мадам — каза мистър Домби, — че ще постъпвам, както смятам за необходимо, без да се влияя от никакви патетични речи.
Тя му обърна гръб и без да отговаря, седна пред огледалото.
— Възлагам надежди на това, че ще придобиете по-вярно разбиране за дълга си, по-достойни чувства и по-голяма разсъдливост, мадам — заяви мистър Домби.
Тя не промълви ни дума в отговор. По израза на отразяващото се в огледалото й лице той разбра, че тя му обръща точно толкова внимание, колкото на някой незабелязан паяк на стената или бръмбар на пода или по-скоро като че той бе паяк или бръмбар, забелязан и смачкан, след което тя се бе извърнала и забравила за него, както се забравят презрените умрели гадини на пода.
Когато излизаше, той се обърна на вратата и огледа ярко осветената, разкошна стая, пръснатите навсякъде красиви, проблясващи вещи, седналата пред огледалото Едит в скъпата си рокля, както и лицето й, отразено от огледалото. Той се прибра в спалнята си, където отдавна се предаваше на размишления, отнасяйки със себе си ярък спомен за тези неща, както и случайно хрумналата му мисъл (каквито понякога на човек му минават през главата) как ли ще изглежда стаята, когато отново я види.
Що се отнася до останалото, мистър Домби бе много мълчалив, много важен и много уверен, че ще постигне целта си. И не променяше държането си.
Той не възнамеряваше да придружи семейството до Брайтън. Сутринта преди заминаването обаче, което бе ден-два по-късно, той снизходително уведоми Клеопатра, че могат да го очакват в най-скоро време да пристигне. Трябваше час по-скоро да се отведе Клеопатра на някакво място, което се препоръчва като целебно, защото тя наистина сякаш угасваше и замирисваше на пръст.
Макар и да не бе последвал втори сериозен удар, при възстановяването си от първия старата жена сякаш бавно се бе придвижвала назад, а не напред. Тя още повече се съсухри и сбръчка, проявяваше по-голяма неувереност поради слабоумието си, а мислите и спомените й се объркваха по-странно от преди. Наред с другите прояви от подобен характер за нея стана нещо обичайно да обърква имената на двамата си зетьове, живия и починалия, и обикновено наричаше мистър Домби или „Грейнджби“, или „Домбър“, а понякога и двете едновременно.
Тя обаче младееше, все още много младееше. И на закуска, преди заминаването, по младежки се яви с ново боне, поръчано специално за целта, и рокля за път, избродирана и обшита с ширит подобно рокличка на престарял младенец. Не беше лесно сега да й се сложи въздушно боне, а когато й се сложеше, не беше лесно да се удържи на съответното място отзад върху бедната й тресяща се глава. В случая бонето не само правеше странно впечатление, като стоеше на една страна, но трябваше и непрестанно да бъде потупвано по дъното от прислужницата Флауърс, която по време на закуска стоеше на заден план, за да изпълнява това задължение.
— Е, скъпи Грейнджби — каза мисис Скютън, — непрем трябва да обещ — някои думи тя изяждаше целите, а други — наполовина, — че дойдете скоро.
— Току-що ви казах, мадам — високо и отчетливо отвърна мистър Домби, — че ще дойда след ден-два.
— Бъдете благословен, Домбър!
При тези думи майорът, който бе дошъл да се сбогува с дамите и с невъзмутимото спокойствие на безсмъртно същество блещеше апоплектичните си очи срещу мисис Скютън, се обади:
— Ей богу, ма’ам, вие не каните стария Джо да ви посети!
— Жалък нещастник, кой е той? — изфъфли Клеопатра, но с едно потупване по бонето Флауърс сякаш намести паметта й и тя добави: — О! Имате предвид себе си, невъзпитано същество!
— Дяволски странно, сър! — прошепна майорът на мистър Домби. — Тежък случай. Винаги се е обличала леко. — Самият майор бе закопчан до брадата. — Ами кого другиго би могъл да има Дж. Б. предвид, като казва Джо, ако не стария Джо Багсток… Джоузеф… вашия роб… Джо, ма’ам? Ето! Ето го човека! Ето го и мяха му! — възкликна майорът, като звучно се удари в гърдите.
— Мила моя Едит… Грейнджби… извренно странно — раздразнено се обади Клеопатра, — че майор…
— Багсток! Дж. Б.! — извика майорът, като видя, че тя се запъва на името му.
— Е, няма значение! — отвърна Клеопатра. — Едит, любов моя, знаеш, че никога не съм помнила имена… за какво говорех? Ах, да!… Извренно странно, че толкова много хора искат да дойдат да ме видят. Не заминавам за дълго. Ще се върна. Сигурно могат да почакат, докато се завърна.
При тези думи Клеопатра огледа всички около масата и видът й беше много разтревожен.
— Не искам гости… наистина не искам гости — каза тя, — малко покой… и други подобни неща… са ми нужни. Никакъв отвратителен грубиян не трябва да се приближава до мен, докато не се отърся от тази скованост.
И като поднови маниерите си на кокетка — това бе ужасна гледка, — тя се опита леко да закачи майора с ветрилото си, но прекатури чашата на мистър Домби, намираща се в съвсем различна посока.
След това повика Уидърс и му нареди специално да се погрижи да се дадат нареждания за някои незначителни поправки в стаята й, които трябвало да бъдат приключени до нейното завръщане, и тъй като не се знаело кога точно ще се върне, необходимо било веднага да се пристъпи към поправките, понеже тя имала твърде много уговорки и най-различни хора щели да я посещават. Уидърс изслуша тези разпореждания с подобаваща почит и обеща да бъдат изпълнени. Когато обаче се отдръпна една-две крачки зад нея, той, изглежда, не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на майора, който пък не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на мистър Домби, който от своя страна не можа да се сдържи да не хвърли многозначителен поглед на Клеопатра, която не можа да се сдържи да не разтресе глава, смъквайки бонето си над едното око, както и да не тракне по чинията с ножа и лъжицата си, сякаш потракваше с кастанети.
Единствено Едит нито веднъж не повдигна очи към никого на масата, нито пък изглеждаше смутена от това, което говореше и вършеше майка й. Тя слушаше несвързаните й приказки или поне извръщаше лице към Клеопатра, когато старата жена я заговаряше. Отвръщаше с няколко думи, когато бе необходимо, а понякога прекъсваше безсмислената й реч и само с един звук връщаше мисълта й там, откъдето се бе отклонила. Майката, колкото и разсеяна да беше по отношение на всичко друго, в едно нещо проявяваше съсредоточеност — непрестанно да наблюдава дъщеря си. Тя гледаше красивото лице, неподвижно и строго като издялано от камък, ту с боязливо възхищение, ту с нелеп кикот (опитвайки се да предизвика усмивка върху нещо), ту капризно проливайки сълзи и ревниво поклащайки глава, сякаш се чувствуваше пренебрегната от дъщеря си — интересът й към Едит беше обаче траен и не се менеше като другите й приумици, а непрестанно я изпълваше. Понякога тя местеше поглед от Едит към Флорънс и отново пак към Едит и този поглед беше безумен. А понякога се опитваше да гледа другаде сякаш за да се откъсне от лицето на дъщеря си. Старата жена обаче беше принудена отново да погледне към дъщеря си, която никога не извръщаше лице към майка си — освен когато я заговаряше, — нито пък я безпокоеше с поглед.
След като приключи закуската, мисис Скютън — тя си даваше вид, че по момински леко се обляга на ръката на майора, но всъщност бе енергично подкрепяна от другата страна от прислужницата Флауърс, а отзад подпирана от пажа Уидърс — бе отведена до каретата, в която щеше да пътува заедно с Флорънс и Едит до Брайтън.
— Нима Джоузеф е хвърлен в пълно изгнание! — възкликна майорът, подал моравата си физиономия на стълбите. — По дяволите, ма’ам, нима Клеопатра е толкова коравосърдечна, че да забрани на предания й Антоний Багсток да се явява в нейно присъствие?
— Махайте се! — рече Клеопатра. — Не мога да ви понасям. Можете да ме посетите, когато се завърна, ако се държите добре.
— Кажете на Джоузеф, ма’ам, че може да живее с тази надежда — каза майорът, — иначе той ще умре от отчаяние.
Клеопатра потръпна и се облегна назад.
— Едит, скъпа — обърна се тя към дъщеря си. — Кажи му…
— Какво?
— Такива ужасни думи — рече Клеопатра. — Той си служи с такива ужасни думи!
Едит му направи знак да се оттегли, нареди да тръгват и остави неприятния майор на мистър Домби. Майорът се върна при него, свирукайки си.
— Чуйте какво ще ви кажа, сър — рече майорът, скръстил ръце отзад и широко разкрачил нозе, — една наша прелестна приятелка е закъсала.
— Какво искате да кажете, майоре? — осведоми се мистър Домби.
— Искам да кажа, Домби — отвърна майорът, — че в най-скоро време ще станете зет-сирак.
Това закачливо определение, изглежда, толкова малко се понрави на мистър Домби, че в знак на тържественост майорът приключи фразата си с конско пръхтене.
— По дяволите, сър — възкликна майорът, — няма никакъв смисъл да се скриват фактите. Джо е прям, сър. Такъв е по характер. Ако изобщо приемате стария Джо, трябва да го приемате такъв, какъвто е. Дж. Б. е дя-вол-ски ръждясала, ситна стара пила, ще се убедите в това. Домби — добави майорът, — майката на жена ви вече е поела.
— Опасявам се — с много философски тон отвърна мистър Домби, — че мисис Скютън е силно разтърсена.
— Разтърсена ли, Домби! — възкликна майорът. — Тя е разбита на парчета!
— Въпреки това обаче — продължи мистър Домби — промяната и грижите могат много да помогнат.
— Не вярвам, сър — обади се майорът. — По дяволите, сър, тя винаги се е обличала леко. Ако човек не се облича добре — каза майорът и закопча още едно копче на бежовата си жилетка, — няма на какво да разчита. Някои хора обаче искат да умрат. Те искат да го сторят. По дяволите, те ще го сторят. Те са упорити. Чуйте какво ще ви кажа, Домби. Може да не е красиво, може да не е изискано, може да е грубо и дръзко, но човешката природа ще се подобри здравата, сър, ако й се влее мъничко от истинската, стара, английска, Багстокова сила.
След като съобщи това ценно сведение, майорът, който безспорно бе действително син, независимо какви други качества притежаваше или искаше да притежава, за да се причисли към „истинската, стара, английска порода“ (тази порода никога не е била точно определяна), замъкна рачешките си очи и апоплексията си в клуба и цял ден се дави там.
Клеопатра, ту сприхава, ту самодоволна, ту будна, ту спяща, но неизменно млада, пристигна същата вечер в Брайтън, разпадна се както винаги на части и бе сложена в кревата. Там мрачната фантазия би могла да си представи как един по-страшен скелет от прислужницата — прислужницата би трябвало да представлява това — дебне край розовите завеси, закарани там, за да хвърлят ярките си отблясъци върху Клеопатра.
Решено бе на висш съвет на медицинските светила, че тя трябва всеки ден да се разхожда с карета и че е необходимо всеки ден да слиза и да се движи сама. Едит бе готова да я съпровожда — тя винаги бе готова да я съпровожда, с неизменното си, безучастно внимание и застинала хубост — и те се отправяха с каретата на път, само двете, тъй като сега, когато състоянието на майка й се бе влошило, Едит изпитваше безпокойство в присъствието на Флорънс. Тя целуваше Флорънс и й казваше, че предпочитат да бъдат сами.
Един ден мисис Скютън се намираше в неопределеното състояние на придирчивост и ревнивост, което бе развила при възстановяването си от първия удар. След като известно време седя безмълвно в каретата, наблюдавайки Едит, тя пое ръката й и горещо я целуна. Ръката нито се протегна сама, нито се отдръпна, а просто позволи да я вземат и когато се освободи, се отпусна отново, сякаш бе безчувствена. Като видя това движение, Клеопатра започна да хленчи, да ридае и да разправя каква майка е била и как са я забравили. Тя продължи да върши това на произволни промеждутъци дори и след като слязоха. Старата жена закуцука напред със съвместното съдействие на Уидърс и бастуна, Едит вървеше редом до нея, а каретата бавно ги следваше на малко разстояние отзад.
Беше хладен, навъсен, ветровит ден. Те се намираха сред хълмовете, а между тях и хоризонта не се виждаше нищо друго освен безплодно, голо пространство. Мрачно наслаждавайки се на монотонната си жалба, майката продължаваше от време на време да я повтаря тихо, а гордата фигура на дъщеря й се движеше бавно до нея, когато срещу тях се зададоха откъм тъмния хребет други две фигури, които в далечината до такава степен приличаха на карикатурно копие на самите тях, че Едит се спря.
Почти веднага щом тя спря, спряха и двете фигури. Тази, която според Едит приличаше на изкривена сянка на майка й, припряно заговори на другата, като сочеше с ръка към тях. Първата фигура сякаш бе склонна да се върне, но втората, у която Едит видя толкова голяма прилика със себе си, че изпита странно чувство, примесено с известен страх, пристъпи напред. Тогава и двете фигури пристъпиха напред.
Повечето от своите наблюдения Едит направи, докато вървеше насреща им, тъй като тя се бе спряла само за миг. Когато приближи, забеляза, че те са бедно облечени като скитащи се от село на село пътници, че младата жена носи за продан плетени неща и друга подобна стока, а старата се тътри с празни ръце.
Въпреки това, независимо колко голяма бе разликата в дрехите, положението, външността, Едит не можеше да не сравнява младата жена със себе си. Навярно тя видя върху лицето й следи от това, което таеше в собствената си душа, макар още то да не себе изписало върху лика й. Докато жената пристъпваше насреща, отвръщайки на погледа й, впивайки блестящите си очи в нея, несъмнено показвайки нещо от своя облик и осанка, мислейки си сякаш за същите неща като нея, Едит усети, че я побиват студени тръпки, сякаш денят се бе смрачил, а вятърът усилил.
Сега те приближиха. Старицата протегна натрапчиво ръка и се спря да проси от мисис Скютън. Младата също се спря и те двете с Едит се погледнаха в очите.
— Само това — отвърна жената и без да поглежда към стоката си, я показа. — Себе си отдавна съм продала.
— Госпожо, не й вярвайте — дрезгаво се обърна старицата към мисис Скютън, — не й вярвайте какво ви разправя. Тя обича да приказва така. Това е моята красива и непокорна дъщеря. Тя ми се отплаща единствено с упреци, госпожо, за всичко, което съм сторила за нея. Вижте я сега, госпожо, какви погледи отправя към бедната си възрастна майка.
Докато мисис Скютън с разтреперана ръка извади кесията си и нетърпеливо зарови в нея за пари, а другата стара жена алчно я наблюдаваше — в тяхната припряност и немощ главите им едва не се докосваха, — Едит се обади.
— Виждала съм ви преди — обърна се тя към старицата.
— Да, госпожо — отвърна й тя с реверанс. — Там, в Уорикшир. Сутринта в гората. Когато не искахте нищо да ми дадете. Но джентълменът, той ми даде нещо! О, да бъде благословен, да бъде благословен! — измънка старицата, като вдигна костеливата си ръка и се ухили страхотно на дъщеря си.
— Няма смисъл да се опитваш да ме възпираш, Едит! — сърдито заяви мисис Скютън, очаквайки възражение от нея. — Ти нищо не разбираш. Не можеш да ме разубедиш. Уверена съм, че това е чудесна жена и добра майка.
— Да, госпожо, да — бърбореше старицата, стръвно протягайки ръка. — Благодаря, госпожо. Бог да ви благославя, госпожо. Още шест пени, хубава моя госпожо, поради това, че и вие сте добра майка.
— Но и към мен понякога се отнасят с непокорство, скъпа стара приятелко, уверявам ви — захленчи мисис Скютън. — Хайде! Ръкувай се с мен! Ти си много добро старо създание… изпълнено с… как се казваше… и тям подобни. Цялата преливаш от чувства и така нататък, нали?
— О, да, госпожо!
— Да, убедена съм, че си такава. Такова е и онова благородно създание, Грейнджби. Наистина трябва отново да се ръкувам с теб. А сега можеш да си вървиш и се надявам — обърна се тя към дъщерята, — че ще проявяваш по-голяма благодарност и естествена… как се казваше… и неща от този род… никога не мога да запомня тези названия… защото няма по-добра майка на земята от тази старица. Хайде, Едит!
Докато развалините, останали от Клеопатра, с хленч се заклатиха напред, внимателно изтривайки очи, без да забравят за ружа наоколо, другата старица закуцука в обратна посока, като си мърмореше и броеше парите. Едит и младата жена не си бяха разменили ни дума повече, не бяха направили никакъв жест, но и двете дори за миг не бяха откъснали очи една от друга. Те докрая стояха изправени лице в лице, докато Едит, сякаш събуждайки се от сън, бавно отмина.
— Вие сте красива жена — загледана след нея, прошепна сянката й. — Но хубостта няма да ни спаси. Вие сте горда жена. Но гордостта няма да ни спаси. Трябва да се опознаем, когато се срещнем отново.
Глава XLI
Нови гласове във вълните
Всичко си върви постарому. Вълните са прегракнали от повтарянето на тайнствените думи. Пясъчните купчинки си лежат край брега. Чайките се извисяват и кръжат. Ветровете и облаците следват своя невидим път. Бели ръце махат в лунната нощ и приканват към далечната незнайна страна.
С тиха, меланхолична радост Флорънс отново се озовава на старото място, където някога бе бродила така печална и все пак щастлива, и си спомня за него в тихото кътче, в което те двамата толкова пъти бяха разговаряли заедно сред плисъка на вълните, достигащи до количката му. И сега, когато стои замислена тук, тя дочува в непонятния, тих ромон на морето краткия разказ на Пол, повторен с неговите думи, и й се струва, че целият й живот оттогава, надеждите й, скърбите й — в самотния дом, както и в разкошния палат, в който той се превърна после — се отразяват в тази чудесна песен.
А кроткият мистър Тутс, движещ се на разстояние, с копнеж поглеждащ към обожаваното от него същество, което той бе проследил дотук, но в своята деликатност не би обезпокоил в такъв момент, също чува реквиема за малкия Пол в шума на вълните, които се надигат и спускат и непрестанно изпълняват мадригал във възхвала на Флорънс. Да! И той смътно разбира, бедният мистър Тутс, че те нашепват нещо за времето, когато той бе умен, а не смахнат. Сълзи бликват в очите му при мисълта, че сега е несхватлив и тъп и става единствено за посмешище. Помръква радостта му, предизвикана от успокоителния шепот на вълните, напомнил му, че за момента се е освободил от отговорност спрямо Петела, тъй като въпросният боен представител на кокошарника отсъствува, за да тренира (на разноските на Тутс) преди голямото си сражение с Шегобиеца.
Мистър Тутс обаче набира смелост, след като вълните му нашепват сладостна мисъл, и малко по малко, често поспирайки се нерешително, се приближава към Флорънс. Заеквайки и изчервявайки се, мистър Тутс си придава вид на удивен, когато застава срещу нея, и заявява (от Лондон чак дотук той неотстъпно е следвал по пътя каретата, в която пътува тя, и е изпитвал наслада дори да се задушава от прахоляка, вдиган от нейната карета), че никога в живота си не е бил толкова изненадан.
— Взели сте със себе си и Диоген, мис Домби! — възкликва мистър Тутс, целият изтръпнал от допира на малката ръка, подадена му ласкаво и доверчиво.
Несъмнено Диоген е тук и несъмнено мистър Тутс има основание да го забележи, тъй като Диоген веднага се втурва към краката на мистър Тутс и в яростта, с която се нахвърля отгоре му, се преобръща подобно кучето от Монтаржи85. Прелестната му господарка обаче го укротява:
— Спри, Дио, спри! Не си ли спомняш кой пръв ни запозна? Засрами се!
О! Добре притиска Дио признателната си муцуна към ръката й, тича напред, тича обратно назад, тича наоколо й, като лае и се нахвърля стремглаво върху всеки срещнат, за да покаже своята преданост. И мистър Тутс би се нахвърлил стремглаво върху всеки. Наблизо минава джентълмен във военни дрехи и на мистър Тутс много му се ще да се нахвърли с всичка сила отгоре му.
— Тук Диоген е в родното си място, нали, мис Домби? — казва мистър Тутс.
Флорънс изразява съгласието си с признателна усмивка.
— Мис Домби — казва мистър Тутс, — моля за извинение, но ако желаете да отидете в дома на Блимбър, аз… аз съм тръгнал натам.
Без да казва ни дума, Флорънс хваща Тутс под ръка и те тръгват заедно, а Диоген тича отпред. На мистър Тутс му треперят коленете. И макар че е великолепно облечен, струва му се, че дрехите не му стоят добре, забелязва гънки в шедьоврите на „Бърджес и Сие“ и съжалява, чене си е сложил най-официалните обувки.
Отвън домът на доктор Блимбър има все така педантичен и учен вид. Високо горе е прозорецът, където тя бе очаквала да зърне бледото лице, а това бледо лице бе светвало при вида й и тънката ръчица й бе пращала целувки. Вратата се отваря от същия късоглед млад човек, чиято малоумна усмивка, отправена към мистър Тутс, е въплъщение на мекушавостта. Въвеждат ги в кабинета на доктор Блимбър, където слепият Омир и Минерва по прежнему ги изслушват под акомпанимента на спокойното тиктакане на големия стенен часовник във вестибюла и където глобусите стоят застинали на обичайните си места, сякаш светът е също неподвижен и нищо в него не загива по силата на всеобщия закон, който, привеждайки света в движение, призовава всички към земята.
А ето го и доктор Блимбър с учените си крака. Ето я и мисис Блимбър с небесносинята си шапка. Ето я и Корнелия с безцветните си къдрици и проблясващите очила, която все така се рови като гробар в гробницата на езиците. Ето я масата, на която седеше изоставеният, странен „нов ученик“, и дотук долита далечното гукане на същите момчета, които живеят по същия начин в същата стая, въз основа на същите принципи.
— Тутс — казва доктор Блимбър, — много се радвам да ви видя, Тутс.
В отговор мистър Тутс се изкисква.
— Както и да ви видя, Тутс, в такава прекрасна компания — добавя доктор Блимбър.
Мистър Тутс, силно изчервил се, обяснява, че бил срещнал мис Домби случайно и тъй като и мис Домби като него искала да види старото училище, те дошли заедно.
— Несъмнено ще ви бъде приятно, мис Домби — казва доктор Блимбър, — да се срещнете с нашите млади приятели. Всички до един ваши бивши съученици, Тутс. Струва ми се, че не са постъпили нови момчета в нашия малък Портик, скъпа — обръща се доктор Блимбър към Корнелия, — откакто ни е напуснал мистър Тутс.
— С изключение на Бидърстоун — отвръща Корнелия.
— Да, вярно — съгласява се докторът. — Бидърстоун е непознат за мистър Тутс.
Почти непознат е и за Флорънс, тъй като в класната стая Бидърстоун — вече не младият Бидърстоун от пансиона на мисис Пипчин — се явява с яка и връзка и носи часовник. Обаче Бидърстоун, роден под злочеста звезда в Бенгалия, целият е изпоцапан с мастило, а речникът му така се е подул от разгръщане, че не иска да се затвори и се прозява, сякаш до гуша му е дошло да бъде тъй често обезпокояван. Прозява се и неговият собственик, Бидърстоун, който насилствено се развива при най-високо налягане от страна на доктор Блимбър. В прозявката на Бидърстоун обаче се крие злоба и заплаха и някои са го чували да казва, че искал „старият Блимбър“ да му паднел в ръцете в Индия. Там Блимбър нямало и да се усети как щял да бъде откаран от няколко кули (собственост на самия Бидърстоун) и предаден на тхугите86. В това Блимбър не трябвало да се съмнява.
Бригс все така се мели в мелницата на знанието. А също и Тозър. Също и Джонсън. Също и всички останали. По-големите ученици се занимават главно с това с огромни усилия да забравят всичко, което са знаели, когато са били по-малки. Всички са учтиви и бледи като преди, а сред тях мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарните науки, с костеливите ръце и четинеста глава, е все така усърден — в момента той е натиснал клапата на Херодот, а другите му латерни се намират на рафта зад него.
Голямо събитие представлява дори и за такива сериозни млади джентълмени посещението на измъкналия се на свобода Тутс, на когото се гледа с известно благоговение като на човек, пресякъл Рубикон87 и дал клетва повече да не се завръща и чиято кройка на дрехите и вид на скъпоценните камъни предизвикват шушукания. Жлъчният Бидърстоун обаче, който не е бил тук по времето на мистър Тутс, говори за него пред по-малките момчета с привидно презрение, като заявява, че той ги разбирал тези работи и му се искало да види как Тутс щял да си придава важности в Бенгалия, където майка му имала изумруд, принадлежащ на самия Бидърстоун и изваден от подножието на трона на раджа. Гледай ти!
Шеметно вълнение предизвиква и появата на Флорънс, в която всеки един от младите джентълмени мигновено се влюбва отново, с изключение обаче, както в споменатия вече случай, на жлъчния Бидърстоун, който отказва да се влюби, за да бъде в опозиция. Събужда се черна ревност към мистър Тутс и Бригс изразява мнението, че в края на краищата Тутс не бил чак толкова възрастен. Този непочтителен намек обаче бързо се опровергава от самия Тутс, който високо казва на мистър Фидър, бакалавъра по хуманитарните науки: „Как сте, Фидър?“ и го кани днес на вечеря в Бедфорд. В резултат на този подвиг Тутс би могъл сега (ако реши) да мине дори за Стария Пар88, без да предизвиква съмнения.
Следват много ръкувания, поклони, а всеки един от младите джентълмени силно желае да лиши Тутс от благосклонността на мис Домби. А после, след като мистър Тутс се покиска на старото си бюро, той и Флорънс се оттеглят заедно с мисис Блимбър и Корнелия. Чува се как доктор Блимбър, преди да излезе последен и да затвори вратата, казва: „Джентълмени, сега ще продължим заниманията си.“ Това, единствено това чува докторът в шепота на вълните и през целия си живот не е чувал нищо друго.
Флорънс тихо се отдалечава и се качва горе в старата спалня заедно с мисис Блимбър и Корнелия. Мистър Тутс, усетил, че там не се нуждаят нито от него, нито от когото и да било друг, стои на вратата на кабинета и разговаря с доктора или по-скоро слуша какво му говори докторът и се чуди как някога е могъл да смята този кабинет за истинско светилище, а доктора, с кръглите му, криви крака като на църковно пиано, за човек, внушаващ ужас. Сбогува се и мистър Тутс. А Диоген, който през цялото това време безмилостно бе измъчвал късогледия младеж, изскача през вратата и отправя доволен, предизвикателен лай долу към скалите. В това време Милия и някаква друга прислужница на доктора надничат от един висок прозорец, смеят се на „този там Тутс“ и казват за мис Домби: „Но наистина, не прилича ли тя на брат си, само дето е по-хубава?“
Мистър Тутс, забелязал сълзи по лицето на Флорънс след слизането й долу, е ужасно разстроен и обезпокоен. Отначало той се опасява, че е сбъркал, като е предложил да направят такова посещение. Скоро обаче се успокоява, когато тя казва, че била много доволна от отиването си там и когато я чува весело да приказва по този въпрос, докато се разхождат край морето. Той слуша шепота на морето и нейния нежен глас и когато стигат до къщата на мистър Домби и мистър Тутс трябва да се сбогува с Флорънс, той до такава степен е запленен, че не му е останала капчица воля. Когато на прощаване тя му подава ръка, той не може да я пусне.
— Мис Домби, моля за извинение — смутено и тъжно започва мистър Тутс, — но ако ми разрешите… да…
Усмихнатите и нищо неразбиращи очи на Флорънс го карат да спре.
— Ако ми разрешите… да… ако не го сметнете за дързост, мис Домби, ако можех… без каквито и да е поощрения, ако можех да се надявам, нали разбирате… — продължава мистър Тутс.
Флорънс въпросително го поглежда.
— Мис Домби — казва мистър Тутс, почувствувал, че няма накъде да върви, — до такава степен ви обожавам, че направо не зная какво да правя със себе си. Аз съм най-отчаяният нещастник. Ако не се намирахме сега на ъгъла на площада, щях да падна на колене и да ви моля настойчиво, без каквито и да е поощрения, само да ме оставите да се надявам, че мога… мога да считам за възможно, че вие…
— О, моля ви, недейте! — възкликва Флорънс, внезапно разтревожена и разстроена. — О, моля ви, недейте, мистър Тутс! Спрете, ако обичате. Не казвайте нищо повече. Бъдете така добър, направете го заради мен.
Мистър Тутс е ужасно засрамен и стои с отворена уста.
— Толкова добър сте били с мен — казва Флорънс. — Толкова съм ви признателна, имам толкова много основания да ви ценя като мой добър приятел, и аз наистина ви ценя — при тези думи невинното лице се обръща към него с най-ласкава и чистосърдечна усмивка — и съм уверена, че ще ми кажете само „довиждане“.
— Разбира се, мис Домби — отвръща мистър Тутс. — Аз… аз… точно това имам предвид. Няма никакво значение.
— Довиждане! — казва Флорънс.
— Довиждане, мис Домби! — със заекване отвръща мистър Тутс. — Надявам се, че нищо лошо няма да си помислите. Няма… няма никакво значение, благодаря. Няма изобщо абсолютно никакво значение.
Бедният мистър Тутс в пълно отчаяние се прибира в хотела си, заключва се в спалнята си, хвърля се на кревата си и дълго лежи там. Изглежда все пак, че всичко е от голямо значение. Но мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарни науки, ще дойде на вечеря, което е много благоприятно за мистър Тутс, защото в противен случай не се знае кога чак ще се надигне. Сега мистър Тутс е задължен да стане, за да посрещне мистър Фидър и да прояви към него гостоприемство.
Под благотворното влияние на тази социална добродетел — гостоприемството (да не говорим за виното и добрата гощавка) — сърцето на мистър Тутс се отваря и той става разговорлив. Той не разправя на мистър Фидър, бакалавъра по хуманитарните науки, за случилото се на ъгъла на площада, но когато мистър Фидър го пита: „Кога ще стане онова?“, мистър Тутс отговаря, „че има известни неща…“ и по този начин моментално поставя мистър Фидър на мястото. Мистър Тутс добавя, че се чудел какво право имал Блимбър да обръща внимание на появата му в компанията на мис Домби и ако приемел това за проява на дързост, щял да го научи, независимо, че бил доктор, но той предполагал, че това било само проява на невежество. Мистър Фидър се обажда, че несъмнено е така.
Мистър Фидър обаче, като близък приятел, не е незапознат с нещата. Просто мистър Тутс изисква за тях да се споменава загадъчно и прочувствено. След няколко чаши вино той вдига наздравица за мис Домби, като казва: „Фидър, нямате представа с какви чувства вдигам този тост.“ Мистър Фидър отвръща: „О, напротив, имам, скъпи Тутс, и те ви правят чест, стари приятелю.“ После мистър Фидър се разчувствува при мисълта за приятелството, започва да се здрависва с мистър Тутс и да разправя, че ако мистър Тутс има нужда от брат, знае къде да го търси. Освен това мистър Фидър заявява, че ако го слушали него, щял да препоръча на мистър Тутс да се научи да свири на китара или поне на флейта, защото жените обичали музиката при ухажване и той самият се бил убедил в това.
Тези думи карат мистър Фидър, бакалавъра по хуманитарните науки, да си признае, че е хвърлил око на Корнелия Блимбър. Той осведомява мистър Тутс, че нямал нищо против очилата и че ако докторът направел красивия жест да се откаже от професията си, то тогава те били… обезпечени. Той казва, че според него, когато един човек бил натрупал добро състояние благодарение на професията си, бил длъжен да се откаже от нея и че Корнелия би оказвала помощ в работата, с което всеки мъж би се гордял. В отговор мистър Тутс започва безумно да възхвалява мис Домби и да загатва, че понякога му идвало да си пръсне черепа. Мистър Фидър настойчиво го увещава, че подобна крачка би била неразумна, и за да накара приятеля си да се примири със съществуването си, му показва портрета на Корнелия, с очилата и всичко останало.
Така тези кротки души прекарват вечерта, а когато вечерта отстъпва място на нощта, мистър Тутс придружава Фидър до дома и се разделя с него пред къщата на доктор Блимбър. Мистър Фидър обаче само се качва по стълбите, а след като мистър Тутс си отива, отново слиза, за да се разхожда сам по брега и да обмисля плановете си. Докато се движи насам-натам, той ясно чува как вълните му казват, че доктор Блимбър щял да се откаже от професията си, и Фидър изпитва чудесна, романтична наслада да съзерцава къщата отвън и да си мисли, че докторът първо ще я боядиса и ремонтира основно.
На свой ред мистър Тутс броди нагоре-надолу около касетката, в която е скрит неговият скъпоценен камък, и изпаднал в плачевно състояние на духа, предизвиквайки известни подозрения у полицаите, се взира в един осветен прозорец, който според него несъмнено е прозорецът на Флорънс. Той обаче бърка, тъй като това е стаята на мисис Скютън. И докато Флорънс, сладко спяща в друга стая, сънува миналото и то отново възкръсва, то жената, която в суровата действителност е заменила кроткото момче в същата роля, за да възстанови отново връзката — по съвсем различен начин обаче — с тлението и смъртта, се е проснала там, будна и стенеща. Уродлива и измъчена, тя лежи и не може да си намери покой в кревата. А до нея, внушавайки ужас с безстрастната си красота — ужасът се чете в угасващите очи на старицата, — седи Едит. Какво ли им нашепват вълните в тишината на нощта?
— Едит, каква е тази каменна ръка, вдигнала се, за да ме удари? Не я ли виждаш?
— Нищо няма, майко, само ти се привижда.
— Привиждало ми се! Всичко ми се привиждало! Гледай! Нима е възможно да не я виждаш?
— Наистина, майко, нищо няма. Нима щях да седя така спокойна, ако имаше там такова нещо?
— Спокойна ли? — Тя й хвърля безумен поглед. — Сега изчезна… А защо си толкова спокойна? Това вече не ми се привижда, Едит. Изстивам от ужас, като те гледам как стоиш до мен.
— Съжалявам, майко.
— Съжаляваш! Ти сякаш непрекъснато съжаляваш. Но не и за мен!
При тези думи тя се разплаква и като върти неспокойно насам-натам глава върху възглавницата, започва да нарежда за проявяваното нехайство към нея, за това каква майка била, каква майка била добрата старица, която срещнали, и какви неблагодарни дъщери имали такива майки. Насред тези несвързани приказки тя спира, поглежда дъщеря си, изкрещява, че полудява, и скрива лице във възглавницата.
Едит съчувствено се навежда над нея и я заговаря. Болната стара жена се вкопчва в шията й и обзета от ужас, казва:
— Едит! Скоро ще се върнем у дома, ще се върнем. Смяташ ли, че аз отново ще се върна у дома?
— Да, майко, да.
— Това, което каза той… как се казваше, никога не съм могла да помня имена… майор… тази ужасна дума, когато тръгвахме… не е вярна? Едит! — Тя извика и широко разтвори очи. — С мен това няма да се случи.
Много нощи наред прозорецът свети, жената лежи просната върху кревата, Едит седи до нея, а неспокойните вълни зоват и двете през цялата нощ. Много нощи наред вълните прегракват от повтарянето на тайнствените думи. Пясъчните купчинки лежат край брега. Чайките се извисяват и кръжат. Ветровете и облаците следват своя невидим път. Бели ръце махат в лунната нощ и приканват към далечната незнайна страна.
Болната стара жена все така се вглежда в ъгъла, където каменната ръка — ръка на статуя от гробница според думите й — се вдига, за да я удари. Най-накрая ръката се спуска и в кревата лежи няма, стара жена — изкривена, смалена и наполовина мъртва.
Тази жена, боядисана и разкрасена за смях на хората, всеки ден бавно я теглят с количка сред тълпата. Докато се движи, тя дири с поглед добрата старица, която е била чудесна майка, и прави гримаси, като не съзира старицата в тълпата. Тази жена често я закарват до брега на морето и я оставят там, но ветрецът не може да я освежи, нито пък морето може да й прошепне успокоителна дума. Тя лежи и се вслушва в него, но словата му й се струват мрачни и зловещи и върху лицето й се изписва ужас, а когато очите й се отправят към хоризонта, вижда само пусто пространство, простиращо се между земята и небето.
Флорънс тя вижда рядко, а когато я види, се дразни и прави гримаси. Едит е винаги до нея и не допуска Флорънс наблизо. А нощем в кревата си Флорънс изтръпва при мисълта за смъртта, приела такъв облик, и често се буди и ослушва, смятайки, че смъртта е дошла. Никой не се грижи за старата жена освен Едит. По-добре е по-малко хора да я виждат. Дъщеря й бди сама до леглото.
Сгъстява се сянката върху засенченото лице, изострят се изострените черти, пелената пред очите се превръща в покров, който закрива помръкналия свят. Треперещите ръце се хващат една за друга върху завивката и се протягат към дъщерята. Глас, неприличащ на нейния, неприличащ на гласа на никой смъртен, казва: „Нали те отгледах!“
Едит, без да проронва сълзи, пада на колене, за да се приближи до отпускащата се глава, и отвръща:
— Майко, чуваш ли ме?
Разтваряйки широко очи, тя се опитва да кимне в отговор.
— Помниш ли нощта, преди да се оженя?
Главата е неподвижна, но върху лицето се появява израз, че помни.
— Тогава ти казах, че съм ти простила за твоето участие, и се помолих на бога да прости моето. Казах ти, че с миналото вече сме приключили. Повтарям същото и сега. Целуни ме, майко.
Едит докосва побелелите устни и за миг нищо не нарушава тишината. Моментално след това майка й, с момински смях и движение, достойни за скелета на Клеопатра, се привдига в леглото.
Дръпнете розовите завеси. Нещо друго се носи по невидимия път освен вятъра и облаците. Дръпнете силно розовите завеси!
В града се изпраща съобщение за случилото се на мистър Домби, който навестява братовчеда Финикс (все още невзел решение относно Баден-Баден), който също току-що го е получил. Такъв добродушен човек като братовчеда Финикс е най-подходящ за сватба или погребение и като се има предвид положението му в семейството, редно е при него да се иде за съвет.
— Домби — казва братовчедът Финикс, — честна дума — ужасно съм потресен, че се виждаме по такъв печален повод. Бедната ми леля! Тя беше дяволски жизнена жена.
Мистър Домби отвръща:
— Много жизнена наистина.
— И много младолика, нали разбирате, относително — продължава братовчедът Финикс. — В деня на вашата сватба си помислих, че тя ще живее още най-малко двадесет години. Всъщност аз точно това казах на един човек в Брукс… на малкия Били Джопър… несъмнено го познавате… един човек с монокъл.
Мистър Домби дава отрицателен отговор с глава.
— По отношение на погребалната церемония — заговаря мистър Домби — имате ли някакво предложение…
— Ах, боже! — възкликва братовчедът Финикс и поглажда брадичката си — едва подаващата му се от маншетите ръка стига дотам. — Не знам наистина. Има гробница в дома ми, в парка, но се боя, че се нуждае от ремонт и че всъщност е в дяволско състояние. Ако не бях затруднен материално, щях да я оправя. Мисля обаче, че хората идват и си устройват пикник там, зад желязната ограда.
На мистър Домби му е ясно, че нищо няма да стане с тази гробница.
— Има необикновено хубава черква в селото — замислено казва братовчедът Финикс, — чист образец на англо-норманския стил, която прекрасно е изрисувана от лейди Джейн Финчбери — жена с тесен корсет, — но чувам, че са я развалили, като са я боядисали, а освен това е твърде далече.
— Навярно тогава в самия Брайтън — предлага мистър Домби.
— Честна дума, Домби, по-добро нещо не бихме могли да измислим! — възкликва братовчедът Финикс. — На същото място е, нали разбирате, а и градчето е много весело.
— А кой ден да определим? — пита мистър Домби.
— Готов съм тържествено да заявя — отвръща братовчедът Финикс, — че приемам всеки ден, който вие счетете за подходящ. Ще ми достави голямо удоволствие (печално удоволствие, разбира се) да придружа бедната ми леля до пределите на… всъщност до гроба — завършва братовчедът Финикс, ненамерил уместен израз.
— Ще можете ли в понеделник да заминете от града? — пита мистър Домби.
— В понеделник ми е извънредно удобно — отвръща братовчедът Финикс.
И така, мистър Домби се уговаря с братовчеда Финикс да го откара в уречения ден, а после се сбогува, като братовчедът Финикс го придружава до стълбите, а на прощаване казва:
— Безкрайно съжалявам, Домби, че имате толкова много тревоги.
А мистър Домби отвръща:
— Моля.
В уговорения час братовчедът Финикс и мистър Домби се срещат, отиват в Брайтън и явявайки се като представители на всички опечалени от загубата на починалата дама, съпровождат тленните й останки до вечното й жилище. Братовчедът Финикс, седнал в траурна карета, вижда безброй много познати по пътя си, но съблюдавайки благоприличието, не им обръща никакво внимание, а само назовава на глас имената им за сведение на мистър Домби: „Томс Джонсън. Човек с корков крак от Уайт. Какво, тук ли си, Томи? Фоли на чистокръвна кобила. Дъщерите на Смолдър…“ — и така нататък. По време на церемонията братовчедът Финикс изпада в униние и отбелязва, че в такива случаи всъщност човек се сещал, че силите му отслабвали. А когато церемонията свършва, очите му наистина са влажни. Той обаче бързо си възвръща духа и същото се отнася и за останалите роднини и приятели на мисис Скютън, за която майорът непрестанно говори в клуба си, че се обличала твърде леко. А младата дама с голия гръб, която се затруднява да си вдига клепачите, казва, надавайки лек писък, че покойницата навярно е била страшно стара и е починала от всевъзможни ужасни неща, за които не трябвало да се споменава.
И така, майката на Едит лежи, без да бъде споменавана от скъпите си приятели, които са глухи за вълните, прегракнали от повтарянето на тайнствените думи, и слепи за пясъчните купчини край брега и за белите ръце, които махат в лунната нощ и приканват към далечната незнайна страна. Всичко обаче си върви постарому край брега на непознатото море. А в нозете на Едит, застанала там сама и заслушана във вълните, се стелят влажни водорасли, които ще осяват жизнения й път занапред.
Глава XLII
Поверителен разговор и злополука
Свалил траурните панталони и непромокаемата моряшка шапка, купени от капитан Кътъл, и облякъл солидна кафява ливрея, която, макар че имаше претенции да е сдържана и скромна, бе най-самодоволната и самоуверена ливрея, каквато можеше да се ушие от един шивач, Роб Точиларя, преобразен външно по този начин, а вътре в себе си напълно забравил за капитана и мичмана, освен когато отделяше по няколко минути от свободното си време, за да проявява злорадство по отношение на тези две неразделни особи и да си припомня под тържествения акомпанимент на този меден инструмент, съвестта, победоносния начин, по който се бе освободил от тяхната компания, сега служеше на своя покровител, мистър Каркър. Настанен в къщата на мистър Каркър, за да го обслужва, Роб със страх и трепет се взираше в белите зъби, като чувствуваше, че трябва да си отваря кръглите очи по-широко от всякога.
Пред тези зъби той трепереше с цялото си тяло и не бе в състояние да трепери повече от това въпреки съзнанието, че служи на велик магьосник и че зъбите му представляват могъщ талисман. Момчето така силно усещаше силата и могъществото на своя покровител, че те поглъщаха цялото му внимание и предизвикваха сляпото му подчинение и покорство. Роб дори и не смееше да мисли за господаря си в негово отсъствие, за да не би незабавно отново да бъде хванат за гърлото както през онази сутрин, когато за първи път се свърза с него, и да не би да види как зъбите, всички до един, го разобличават и обвиняват за всяка негова мисъл. Изправен лице в лице с него, Роб изобщо не се съмняваше, че мистър Каркър чете скритите му мисли или че е в състояние да ги чете със съвсем малко усилие от своя страна, стига само да пожелае, както не се и съмняваше, че мистър Каркър го вижда, когато гледа в него. Господството му бе толкова пълно и така бе омагьосало Роб, че без да се осмелява изобщо да мисли, той непрекъснато все по-осезаемо чувствуваше над себе си несъкрушимата власт на покровителя си и способността му да направи каквото си пожелае с него, Роб, и той се стараеше да му угажда и да предусеща заповедите му, изцяло забравил за всичко останало.
Навярно Роб не си беше отговорил на въпроса — при тогавашното му душевно състояние би било голямо безразсъдство да се пита за подобно нещо — дали всецяло не се бе подчинил на това влияние поради това, че както имаше известни слаби подозрения, покровителят му до съвършенство владее изкуството на предателството, което самият Роб бе изучавал слабо в училището на точиларите. Естествено Роб не само се страхуваше от него, но и му се възхищаваше. Навярно мистър Каркър бе по-добре запознат с източника на своята власт и той добре си служеше с нея.
Още същата вечер, след като напусна службата си при капитана, Роб се освободи от гълъбите — в бързината дори направи лоша сделка, — отправи се веднага към къщата на мистър Каркър и разгорещен, с пламнало лице, се представи пред новия си господар, сякаш очакваше похвала.
— О, безделнико! — възкликна мистър Каркър, като погледна към вързопа му. — Значи, си зарязал работата си и си дошъл при мен?
— О, моля за извинение, сър — със запъване отвърна Роб, — но вие казахте, нали разбирате, когато бях тук за последен път…
— Аз съм казал — отвърна мистър Каркър, — какво съм казал аз?
— Моля за извинение, сър, изобщо нищо не сте казвали — рече Роб, стреснат от тона на въпроса и много обезпокоен.
Покровителят му го погледна, оголвайки целите си венци, и като размаха заканително пръст, добави:
— Предчувствувам, че лошо ще свършиш, разбойнико. Очаква те гибел.
— О, моля за извинение, не говорете така, сър! — извика Роб и коленете му се разтрепериха. — Уверен съм, сър, че не искам нищо друго, освен да работя за вас, сър, да ви служа, сър, и честно да изпълнявам всичко, което ми наредите.
— Съветвам те честно да изпълняваш всичко, което ти наредя — отвърна покровителят му, — ако искаш да имаш работа с мен.
— Да, знам това, сър — рече покорният Роб. — Не се съмнявам в това, сър. Само бъдете така добър да ме изпробвате, сър! И ако някога ме заловите, сър, да върша нещо против вашата воля, разрешавам ви да ме убиете.
— Куче такова! — каза мистър Каркър, облегна се назад в стола и бодро му се усмихна. — Това не е нищо в сравнение с онова, което възнамерявам да сторя, ако ме измамиш.
— Да, сър — отвърна окаяният Точилар, — не се съмнявам, че здравата ще ме наредите, сър. Никога няма да се опитвам да правя каквото и да било, сър, дори и със златни гвинеи да ме подкупват.
Напълно излъгал се в своите очаквания да бъде похвален, оклюмалият Точилар стоеше и гледаше покровителя си, безуспешно опитвайки се да не го гледа, и със смущението си напомняше на озовало се в същото положение псе.
— Значи, си напуснал старата си работа и си дошъл да те приема при мен, а? — запита мистър Каркър.
— Да, ако обичате, сър — отвърна Роб, който бе действувал по нареждане на самия покровител, но сега не се осмеляваше да се оправдава, като спомене за подобно нещо.
— Е! — продължи мистър Каркър. — Ти ме познаваш, момче!
— Моля ви, сър, да, сър — отвърна Роб, въртейки в ръка шапката си — погледът на мистър Каркър все така го пронизваше и той напразно се опитваше да се освободи от него.
Мистър Каркър кимна с глава:
— Внимавай тогава!
С множество ниски поклони Роб изрази своето дълбоко разбиране на предупреждението и кланяйки се, отстъпваше към вратата, много въодушевен от перспективата да се озове от външната й страна, когато покровителят му го спря.
— Хей! — грубо го повика той обратно. — Ти си свикнал… затвори тази врата.
Роб веднага изпълни нареждането, сякаш животът му зависеше от бързината му в момента.
— Ти си свикнал да даваш ухо. Знаеш ли какво значи това?
— Да подслушвам ли, сър? — осмели се да каже Роб, след като смутено размисли.
Покровителят му кимна с глава.
— И да се оглеждаш и така нататък.
— Тук няма да върша подобно нещо, сър — увери го Роб, — честна дума, няма, сър, нека да умра, ако го сторя, сър, независимо какво ми обещават. Дори и да ми предлагат всички съкровища на света, няма да помисля да го сторя, освен ако не ми наредите, сър.
— Съветвам те да не го правиш. Също така си свикнал да дрънкаш и да бърбориш — продължи покровителят му с пълно самообладание. — Внимавай да не се занимаваш с това тук, защото си загубен, негоднико. — И той отново се усмихна и отново го заплаши с пръст.
От ужас Точиларя задиша накъсано и учестено. Той се опита да изтъкне честността на намеренията си, но бе в състояние единствено да зяпа усмихнатия джентълмен с тъпо покорство, от което усмихнатият джентълмен изглеждаше твърде доволен, защото му нареди да слезе долу, след като го наблюдава мълчаливо няколко минути, дал му да разбере, че е нает на работа.
По този начин Роб Точиларя бе нает от мистър Каркър и благоговейната преданост на момчето към джентълмена започна да укрепва и нараства — ако това е възможно — с всеки изминал час.
Той бе служил там вече няколко месеца, когато рано една сутрин Роб отвори градинската врата на мистър Домби, пристигнал по уговорка да закусва с господаря му. В същия миг се появи и господарят му и се втурна да посрещне важния гост и да го приветствува с всичките си зъби.
— Никога не съм се надявал — рече Каркър, след като му помогна да слезе от коня — да ви видя тук, уверявам ви. Това е изключителен ден в моя календар. Никакво събитие не би могло да бъде особено забележително за човек като вас, за когото всичко е достъпно. За човек като мен обаче нещата са съвсем различни.
— Много изискано е всичко тук, Каркър — каза мистър Домби, като благоволи да спре посред тревната площ, за да се огледа наоколо.
— Вие можете да си позволите да кажете това — отвърна Каркър. — Благодаря ви.
— Наистина — продължи мистър Домби с високомерно-покровителствен вид, — всеки би могъл да го каже. Доколкото е възможно, всичко е много просторно и добре уредено… извънредно елегантно.
— Доколкото е възможно, действително — с пренебрежителен тон уточни Каркър. — Тази уговорка е необходима. Е! Достатъчно говорихме по този въпрос. И макар че вие можете да си позволите да изречете похвала, аз все пак съм ви благодарен. Заповядайте вътре.
Като влезе в къщата, мистър Домби забеляза, с пълно основание, добрата подредба в стаите и множеството приспособления, създаващи удобство и уют. Със своята показна смиреност, мистър Каркър посрещна похвалата с почтителна усмивка, като каза, че разбирал деликатния й смисъл и го оценявал, но къщичката действително била добра за човек в неговото положение — по-добра навярно, отколкото му се полагало.
— Но навярно на вас, който стоите толкова нависоко, тя ви изглежда по-хубава, отколкото е в действителност — рече той, разтегнал до уши лицемерната си уста. — Също както кралете намират прелест в живота на просяците.
Докато говореше, той отправи хитър поглед и хитра усмивка към мистър Домби, които станаха още по-хитри, когато мистър Домби застана пред камината в позата, толкова често имитирана от неговия подчинен, и започна да оглежда картините по стените. Докато студеният поглед на мистър Домби се плъзгаше по картините, внимателният поглед на Каркър го следваше, без да го изпуска, като точно забелязваше накъде се насочва и какво съзира. Особено когато погледът се спря на една картина, Каркър като че спря да диша, дебнейки зорко като котка отстрани, но неговият голям началник отклони очи, както и от другите и не личеше тази картина да му е направила по-силно впечатление от останалите.
Каркър по такъв начин погледна към картината — същата, която напомняше за Едит, — сякаш бе живо същество, а върху лицето му се изписа безмълвна, зла насмешка, която като че отчасти бе насочена към картината, но всъщност подигравката се отнасяше до високопоставения човек, застанал до него, неподозиращ нищо. Скоро закуската бе сервирана на масата и като покани мистър Домби да седне на един стол с гръб към картината, самият Каркър както обикновено седна срещу нея.
Мистър Домби бе по-тържествен от всякога и съвсем мълчалив. Папагалът, люлеещ се на позлатения обръч в блестящата клетка, безуспешно се опитваше да привлече вниманието, но Каркър така изцяло бе погълнат от госта, че изобщо не го забелязваше, а гостът, потънал в размисли — над колосаната яка лицето му изглеждаше съсредоточено, дори навъсено, — не откъсваше очи от покривката. Що се отнася до Роб, който ги обслужваше, вниманието и енергията му така изцяло бяха погълнати от заниманието да наблюдава господаря си, че едва ли можеше да му хрумне да се замисли над факта, че гостът е високопоставеният джентълмен, пред когото в детството си е бил представен като свидетелство за здравето на семейството и на когото бе задължен за кожените панталони.
— Разрешете ми — внезапно каза Каркър — да ви запитам, как е мисис Домби?
Задавайки този въпрос, той раболепно се наклони напред, като подпираше брадата си с ръка, а в същото време очите му се обърнаха към картината, сякаш й казваше: „Гледай сега как ще го подведа!“
Изчервявайки се, мистър Домби отговори:
— Мисис Домби е добре. Напомняте ми, Каркър, за разговора, който искам да проведа с вас.
— Робин, можеш да ни оставиш сами — нареди господарят му, а Робин се стресна от кроткия тон и изчезна, без да откъсва очи от покровителя си до последния миг. — Вие, разбира се, не помните това момче? — добави той, когато впримченият Точилар излезе.
— Не — отвърна мистър Домби с величествено равнодушие.
— Малко вероятно е човек като вас да го запомни. Почти невъзможно е — промълви Каркър. — Той е от това семейство, от което вие наехте кърмачка. Навярно си спомняте, че вие великодушно се нагърбихте със задачата да му дадете образование.
— Това ли е въпросното момче? — рече мистър Домби, като се намръщи. — Струва ми се, че не прави добра реклама на образованието си.
— Боя се, че е един млад негодник — отвърна Каркър и сви рамене. — Такава репутация има. Всъщност аз го наех на работа, защото той, не намирайки никъде служба, си беше въобразил (смея да кажа, че така е научен у дома), че може да предявява известни изисквания към вас и непрекъснато се опитваше да ви преследва с молбите си. И макар моите преки, конкретни отношения с вашите работи да имат делови характер, при все това аз проявявам такъв непосредствен интерес към всичко, свързано с вас, че…
Той отново поспря сякаш за да се увери до каква степен е подвел мистър Домби. И отново, подпрял брадата си с ръка, се ухили срещу картината.
— Каркър — обади се мистър Домби, — съзнавам, че вие не пестите…
— Усилията си — подсказа усмихнатият домакин.
— Не, бих рекъл, грижите си — добави мистър Домби, добре съзнаващ, че с думите си му прави голям и твърде ласкателен комплимент — при нашите чисто делови отношения. Дребният случай, който току-що споменахте, свидетелствува за съобразяването ви с моите чувства, надежди и разочарования. Много съм ви признателен, Каркър.
Мистър Каркър леко наведе глава и много внимателно потри ръце, сякаш се боеше с някакво движение да не наруши излиянието на мистър Домби относно доверието му в него.
— Вашата забележка идва навреме — след известно колебание започна мистър Домби, — тъй като ме улеснява да премина към въпроса, който исках да споделя с вас. Тя ме кара да мисля, че с думите си не установявам нови отношения помежду ни, макар че сега аз проявявам по-голямо лично доверие, отколкото преди…
— Съм бил удостояван — подсказа Каркър и отново наклони глава. — Няма да ви говоря за голямата чест, която ми се оказва. Човек като вас добре съзнава каква чест е в състояние да окаже, когато поиска.
— Ние с мисис Домби — продължи мистър Домби, като подмина с величествено пренебрежение последния комплимент — не се разбираме напълно в някои отношения. Изглежда, все още не можем да стигнем до разбирателство помежду си. Мисис Домби трябва да научи някои неща.
— Мисис Домби се отличава с множество редки качества и несъмнено е привикнала да слуша големи ласкателства — отвърна хитрият угодник, дебнещ всеки поглед и промяна в гласа. — Но там, където има обич, чувство за дълг и уважение, всички малки недоразумения, дължащи се на подобен навик, бързо се изглаждат.
Мистър Домби неволно си представи обърнатото към него лице в будоара на жена му, когато властната ръка бе посочила вратата. И като си припомни каква обич, чувство за дълг и уважение бяха изписани върху това лице, целият пламна, което не убягна от зоркия поглед насреща му.
— Преди смъртта на мисис Скютън ние с мисис Домби — продължаваше той — обсъдихме причините за моето недоволство, за които вие навярно имате обща представа, тъй като станахте свидетел на разговора ми с мисис Домби вечерта, когато бяхте в нашия… в моя дом.
— Когато аз толкова съжалявах, че присъствувам — рече усмихнатият Каркър. — Естествено е човек в моето положение да се чувствува горд с вашето специално внимание — макар че аз не го заслужавам, но вие можете да правите каквото пожелаете, без да уронвате престижа си, — както и с честта, която ми оказахте, като ме представихте на мисис Домби, преди още да я удостоите с името си, въпреки това, уверявам ви, едва ли не изпитах съжаление през онази вечер, че ми се падна щастието да бъда отличен.
Мистър Домби не бе в състояние да проумее подобно психическо явление, когато един човек, независимо при какви обстоятелства, може да изпитва съжаление, че е бил отличен с неговата благосклонност и покровителство. И затова попита с доста подчертано чувство за лично достойнство:
— Наистина ли? А защо, Каркър?
— Боя се — отвърна довереното лице, — че мисис Домби не е много предразположена да проявява към мен благосклонност и интерес — човек в моето положение не би и могъл да очаква това от една дама, така горда по природа, на която гордостта толкова й отива, — боя се, че мисис Домби няма лесно да ми прости невинното участие в този разговор. Вашето неудоволствие е сериозно нещо, вие знаете, а да бъде предизвикано това неудоволствие в присъствието на трети човек…
— Каркър — надменно заговори мистър Домби, — предполагам, че аз съм този, с когото трябва първо да се съобразявате.
— О! Може ли да има някакво съмнение за това? — отвърна другият с припряността на човек, признаващ общоизвестен и неоспорим факт.
— Смятам, че мисис Домби отива на второ място, когато става дума за нас двамата — рече мистър Домби. — Не е ли така?
— Дали е така? — запита Каркър. — Нима не знаете по-добре от всекиго, че не е необходимо да питате подобно нещо?
— В такъв случай се надявам, Каркър — каза мистър Домби, — че вашето съжаление за неудоволствието на мисис Домби може почти да се неутрализира от задоволството, че сте запазили моето доверие и добро мнение.
— Сега разбирам, че наистина съм имал нещастието — рече Каркър — да си навлека това неудоволствие. Изрази ли го мисис Домби пред вас?
— Мисис Домби изрази различни мнения — с високомерна хладност и равнодушие заяви мистър Домби, — които аз не споделям и които не ми се ще да обсъждам или да си припомням. Както вече ви споменах, преди известно време изложих пред мисис Домби някои изисквания за проява на почит и покорство в семейния живот, които считам за нужно да предявявам. Не успях да убедя мисис Домби, че е необходимо незабавно да промени поведението си в това отношение както с оглед на собствения си покой и благополучие, така и с оглед на моето достойнство. Аз осведомих мисис Домби, че ако сметна за необходимо отново да изразя своето неодобрение и протест, ще изразя мнението си пред нея посредством вас, моето доверено лице.
Погледът на Каркър, отправен към мистър Домби, бе последван от сатанински поглед към картината над главата му, който я удари като мълния.
— Е, Каркър — продължи мистър Домби, — без колебание ви заявявам, че ще изпълня намерението си. С мен шега не бива. Мисис Домби трябва да разбере, че волята ми е закон, и не ще допусна никакви изключения по отношение на главния принцип в живота ми. Ще бъдете така добър да се заемете с тази задача, която, надявам се, при положение, че е възложена от мен, не е неприемлива за вас въпреки съжалението ви, изразено от учтивост — за което съм ви благодарен от името на мисис Домби. Уверен съм, че вие ще бъдете така добър да изпълните поръчението добросъвестно както винаги.
— Знаете — рече мистър Каркър, — че е нужно само да ми наредите.
— Наистина зная — величествено изрази съгласието си мистър Домби, — че е нужно само да ви наредя. Нужно е обаче да предприема по-нататъшни стъпки. Мисис Домби несъмнено е дама, притежаваща големи достойнства в много отношения, за да…
— За да ви прави чест дори вашият избор — подсказа Каркър, като раболепно оголи зъби.
— Да, щом желаете да си послужите с такъв израз — с обичайното си достолепие се съгласи мистър Домби, — но в момента аз не считам, че тя оправдава честта както би трябвало. У мисис Домби има дух на противодействие, който трябва да бъде сломен и преодолян. Изглежда, мисис Домби не разбира — енергично добави мистър Домби, — че мисълта да се противопоставя на мен е чудовищна и нелепа.
— Ние в Сити ви познаваме по-добре — рече Каркър с широка усмивка.
— Вие ме познавате по-добре. Надявам се, че е така. Макар че всъщност, ако трябва да бъда справедлив към мисис Домби, необходимо е да призная, че колкото и несъвместимо да изглежда това с по-нататъшното й поведение (то си остава все същото), когато в онзи разговор, за който ви споменах, аз изразих с известна строгост своето неодобрение и взетото си решение, моята критика, изглежда, й направи много силно впечатление. — Мистър Домби изрече тези думи с невъобразимо достолепие. — И затова, Каркър, бих искал да бъдете така добър да осведомите мисис Домби от мое име, че съм длъжен да й напомня за предишния ни разговор и да изразя удивлението си, че той не е оказал необходимото въздействие. Че съм длъжен да настоявам тя да съгласува поведението си с изискванията, предявени към нея в този разговор. Че аз не съм доволен от поведението й. Че аз съм крайно недоволен от него. И че ще бъда принуден, колкото и нежелателно да е това, посредством вас да й предам още по-неприятни и точни нареждания, в случай че тя не прояви благоразумието и необходимия такт да се съобрази с моите желания, както правеше първата мисис Домби и както, смятам, мога да добавя, всяка жена на нейно място би направила.
— Първата мисис Домби живя много щастливо — рече Каркър.
— Първата мисис Домби бе извънредно благоразумна — с джентълменска снизходителност към мъртвите заяви мистър Домби — и тактична.
— Смятате ли, че мис Домби прилича на майка си? — попита Каркър.
Лицето на мистър Домби мигновено помръкна. Довереното лице внимателно го наблюдаваше.
— Засегнах болезнена тема — рече той с мек, извинителен глас, несъответствуващ на зоркия му поглед. — Моля да ми простите. Интересът, който проявявам към вас, ме кара да забравям за възможните асоциации. Моля да ми простите.
Независимо какво говореше обаче, той внимателно оглеждаше с втренчен поглед сведеното лице, а след това тържествуващо вдигна очи към картината, сякаш я приканваше да бъде свидетел как отново го подвежда и до какво ще се стигне.
— Каркър — заговори мистър Домби с пребледнели устни и малко променен, припрян тон, а очите му шареха разсеяно по масата, — няма причини за извинение. Вие бъркате. Направих асоциация с настоящия въпрос, а не с някакви спомени, както предполагате. Не одобрявам държането на мисис Домби към дъщеря ми.
— Извинете — рече мистър Каркър, — не ви разбирам.
— Разберете в такъв случай — отвърна мистър Домби, — че вие бихте могли — и непременно ще го сторите, моля ви — да отправите пряк укор към мисис Домби от мое име. Ако обичате, кажете й, че нейните прояви на привързаност към дъщеря ми са ми неприятни. Вероятно тази привързаност се забелязва. Вероятно тя кара хората да сравнят отношението на мисис Домби към дъщеря ми с отношението й към мене. Ще бъдете така добър направо да уведомите мисис Домби, че аз възразявам и че очаквам тя да се съобрази с моето възражение. Мисис Домби може би е искрена в своето отношение, може би то е прищявка, а може и да го прави, за да ми се противопоставя. Независимо как стоят нещата, аз възразявам. Ако мисис Домби е искрена, толкова с по-голяма готовност ще се откаже, защото тя няма да направи услуга на дъщеря ми с тези си прояви на привързаност. Ако извън необходимото чувство на подчинение към мен жена ми изпитва допълнителна нежност и загриженост, тя може да ги проявява към когото си желае, но преди всичко трябва да проявява подчинение към мен! Каркър — продължи мистър Домби, като овладя необичайното вълнение, с което бе говорил, и възвърна привичния си тон, с който обикновено утвърждаваше своето величие, — ще бъдете така добър да не пропускате или да не омаловажавате това възражение, а да го считате много важна точка от нарежданията.
Мистър Каркър се поклони и като стана от масата и се изправи замислено пред камината, подпрял гладката си брадичка с ръка, погледна към мистър Домби със злобното лукавство на издялана от дърво маймуна, получовек-полуживотно, или като ехидно захилено лице върху чучура на стара чешма. Мистър Домби, възвръщайки постепенно спокойствието си и охлаждайки чувствата си благодарение на съзнанието, че е предприел сериозни мерки, седеше и гледаше как папагалът се люлее напред-назад върху венчалната халка, а високомерието му непрестанно нарастваше.
— Моля за извинение — след известно мълчание заговори Каркър, като внезапно притегли стола си срещу мистър Домби и седна, — но искам да разбера нещо. Известно ли е на мисис Домби, че съществува възможност да изразите неудоволствието си посредством мен?
— Да — отвърна мистър Домби. — Вече го казах.
— Да — рече бързо Каркър, — но защо?
— Защо ли? — с известна неувереност повтори мистър Домби. — Защото й съобщих.
— Да — каза Каркър. — Но защо сте й съобщили? Разбирате ли — продължи той с усмивка и леко докосна с кадифената си длан ръката на мистър Домби, както котка би го докоснала със скритите си нокти, — ако съумея да вникна напълно в намеренията ви, много по-голяма е вероятността да бъда полезен и да имам щастието успешно да ви услужа. Смятам, че разбирам. Нямам честта да се ползувам с благоразположението на мисис Домби. При моето положение нямам никакво основание да го очаквам, но искам да се уверя със сигурност, че не се ползувам с такова благоразположение.
— Може би не се ползувате — отвърна мистър Домби.
— Следователно — продължи Каркър — изразяването пред мисис Домби на вашето неудоволствие посредством мене неизбежно ще бъде особено неприятно на дамата.
— Струва ми се — каза мистър Домби с високомерно спокойствие, но и с известно смущение, — че възгледите на мисис Домби по въпроса не засягат нашето отношение към него, Каркър. Но вие може би сте прав.
— И… извинете… правилно ли ви разбирам — рече Каркър, — като предполагам, че гледате на това като на подходящ начин да смирите гордостта на мисис Домби — с тази дума назовавам качеството, което, в случай че не е прекомерно, украсява и прави чест на една дама, отличаваща се със своята хубост и множество дарби — и ако не да я накажете, то поне да я принудите да проявява покорството, което вие естествено и с пълно основание изисквате?
— Не съм свикнал, Каркър, както ви е известно — каза мистър Домби, — да давам подробни обяснения за постъпките си, които считам за уместни, но няма да оспорвам предположението ви. Ако имате някакви възражения, което е съвсем друго нещо, достатъчно е само да ги изразите. Но признавам си, не съм предполагал, че проявата ми на доверие към вас би могла да ви унижи…
— О! Да ме унижи! — възкликна Каркър. — Когато служа на вас?
— … или пък да ви поставя — добави мистър Домби — в неудобно положение.
— Мен, в неудобно положение! — възкликна Каркър. — Бих бил горд… доволен… да изпълня нареждането ви. Бих желал, признавам, да не давам на дамата, в чиито нозе смирено бих сложил своята почит и преданост — та нима тя не е ваша съпруга! — нови основания за неприязън към мен. Но вашата воля, разбира се, стои над всякакви други съображения на земята. Освен това, когато мисис Домби се отърси от тези дребни погрешни възгледи, които, осмелявам се да кажа, са съвсем случайни, и когато приеме новото си положение, надявам се, че тя ще съзре в моето незначително участие само едно зрънце — моето низше положение едва ли дава възможност за нещо повече — от уважението ми към вас, както и пренебрегването ми на всякакви други съображения заради вас. А тя ще има удоволствието и щастието ежедневно да трупа много такива зрънца.
В този миг мистър Домби сякаш отново я видя, сочеща с ръка вратата, и сред кротката реч на своето доверено лице сякаш дочу ехо на думите й: „Нищо не е в състояние да ни направи по-чужди един на друг, отколкото сме сега!“ Той обаче се отърси от този спомен, но не се отказа от решението си и рече:
— Разбира се, няма съмнение в това.
— Нямате ли други нареждания? — каза Каркър, премести стола си на предишното място — още не бяха приключили със закуската — и почака за отговор, преди да седне.
— Няма други — отвърна мистър Домби — освен това. Бъдете така добър да запомните, Каркър, че нито едно от посланията до мисис Домби, които ще трябва да предавате, сега и занапред, не допуска отговор. Ще бъдете така добър да не ми предавате никакъв отговор. Мисис Домби е осведомена, че не ми подобава да се споразумявам или да преговарям по въпроси, предизвикващи разногласия помежду ни, и че аз имам окончателната дума.
Мистър Каркър показа, че е разбрал заповедта, и те се заловиха със закуската, доколкото имаха апетит. Съответно и Точиларя се появи отново, който нито за миг не откъсваше очи от господаря си и изпаднал в унес, изпитваше едновременно благоговение и ужас. След като закуската приключи, отново бе доведен конят на мистър Домби, а Каркър възседна своя и те потеглиха заедно към Сити.
Мистър Каркър бе в превъзходно настроение и говореше много. Мистър Домби го слушаше с величествения вид на човек, който се ползува с правото да бъде развличан с приказки, и от време на време благоволяваше да каже някоя и друга дума, за да поддържа разговора. И така, те двамата яздеха, всеки посвоему. Със свойственото си величие мистър Домби яздеше, като отпускаше твърде много стремената, държеше юздата твърде свободно и твърде рядко благоволяваше да погледне къде стъпва конят му. В резултат на всичко това конят на мистър Домби, движещ се в тръс, се препъна о някакви камъни, изхвърли го от седлото, строполи се отгоре му и в усилието си да се изправи го ритна с подкованите си копита.
Мистър Каркър, който бе добър ездач и имаше зорко око и здрава ръка, слезе, мигновено хвана за повода мятащото се животно и го изправи на крака. В противен случай сутрешният поверителен разговор би бил последен за мистър Домби. Зачервен от напрегнатото си, бързо действие, той се надвеси с оголени зъби над проснатия си господар и промърмори: „Сега дадох добър повод на мисис Домби да се чувствува засегната, ако узнае за случилото се.“
Мистър Домби, загубил съзнание, с окървавена глава и лице, бе пренесен под ръководството на Каркър от някакви хора, ремонтиращи шосето, в най-близката гостилница, не много далеч, където бе прегледан от множество лекари, пристигнали бързо един след друг от най-различни краища, водени сякаш от непонятен инстинкт, също както се говори, че лешоядите се събирали около умиращата в пустинята камила. След като направиха известни усилия и възвърнаха съзнанието му, джентълмените прегледаха раните. Един от лекарите, който живееше наблизо, беше на мнение, че е налице сложна фрактура на крака, като и собственикът на гостилницата мислеше същото. Двама други лекари обаче, които живееха надалеч и бяха попаднали случайно в околността, така безкористно отхвърлиха това мнение, че най-накрая се стигна до решението, че пострадалият, макар и тежко наранен и контузен, нямаше счупени кости освен някое и друго ребро и надвечер внимателно може да бъде пренесен у дома. След като раните на пострадалия бяха промити и превързани — тази операция трая дълго — и най-накрая той бе оставен да си почива, мистър Каркър отново възседна коня си и потегли да съобщи вестта в дома му.
Макар лицето на мистър Каркър да бе с хубав овал и правилни черти, то почти винаги имаше хитро и жестоко изражение, но сега, когато Каркър се отправи на път с настоящата задача, лицето му бе по-неприятно от всякога. Обзет от хитри и жестоки мисли, както и от мечти, не толкова свързани с планове и кроежи, а с далечни възможности, той изглеждаше така, сякаш гони пред себе си тълпа хора. Когато най-сетне излезе на по-оживени пътища, дръпна юздата, намали ход, както винаги карайки белоногия си кон внимателно да избира пътя, и прикри, доколкото бе възможно, истинския си облик зад раболепния си, смирен, приведен вид и ослепителната си усмивка.
Той отиде направо в дома на мистър Домби, слезе от седлото пред вратата и помоли за разрешение да види мисис Домби по важна работа. Слугата, който го заведе в стаята на мистър Домби, скоро се върна и съобщи, че по това време мисис Домби не посрещала посетители, и се извини, че не споменал този факт по-рано.
Мистър Каркър, напълно подготвен за студено посрещане, написа върху визитна картичка, че се налагало да прояви дързостта да настоява за среща и че не би се осмелил да го стори ЗА ВТОРИ ПЪТ (той подчерта последните думи), ако не бил и този път убеден, че случаят е достатъчно сериозен, за да му служи за оправдание. Не след дълго се появи прислужницата на мисис Домби и го отведе в една стая горе, където се намираха Едит и Флорънс.
Никога преди Едит не му се бе струвала толкова красива. Колкото и да се бе възхищавал на изяществото в лицето и фигурата й, колкото и ярък чувствен спомен да бе запазил за нея, никога преди тя не му се бе струвала толкова красива.
Когато застана на вратата, високомерният й поглед се отправи към него. Той обаче погледна Флорънс — макар и само в мига на покланянето при влизането си, — открито показвайки новата си власт, и тържествуващо видя как погледът й трепна и се склони и как Едит се поизправи, за да го посрещне.
Той много съжалявал, бил дълбоко опечален. Не би могъл да обясни с каква неохота бил дошъл, за да й съобщи вестта за незначителната злополука. Помоли мисис Домби да се успокои. Давал най-тържествена клетва, че нямало причини за тревога. Мистър Домби само…
Флорънс внезапно изписка. Той не гледаше нея, а Едит. Едит започна да я успокоява и утешава. Тя самата не изписка от уплаха. Не, не…
На мистър Домби му се случило нещастие при яздене. Конят му се подхлъзнал и мистър Домби бил хвърлен от седлото.
Не. Честна дума, мистър Домби, макар и отначало зашеметен, бързо се съвзел и макар и действително ранен, бил извън всякаква опасност. Ако това не било самата истина, той, разтревоженият вестоносец, никога не би имал смелостта да се яви пред мисис Домби. Такава била истината в действителност, тържествено ги увери той.
Той разказа всичко това, сякаш отговаряше на Едит, а не на Флорънс, и погледът и усмивката му бяха насочени към Едит.
След това продължи да й обяснява къде се намира мистър Домби и да я моли да му се предостави на разположение карета, за да го доведе у дома.
— Мамо — неуверено каза разплаканата Флорънс, — ако можех и аз да отида!
Когато мистър Каркър чу тези думи, той отправи към Едит многозначителен поглед и леко поклати глава. Видя как тя се бори със себе си, преди да му даде отговор с хубавите си очи, но той изтръгна отговора й — даде й да разбере, че или ще го получи, или ще заговори и жестоко ще рани сърцето на Флорънс — и тя му отвърна. Също както сутринта бе поглеждал към картината, така сега погледна към нея, когато тя извърна очи.
— Наредиха ми да помоля — каза той — на новата икономка… струва ми се, че тя се казва мисис Пипчин…
Нищо не му се изплъзваше от вниманието. Той в миг проумя, че с икономката мистър Домби бе нанесъл нова обида на жена си.
— … да бъде съобщено, че мистър Домби желае да му се приготви легло в неговите стаи на долния етаж, тъй като предпочитал тях пред останалите. Аз едва ли не моментално се връщам при мистър Домби. Не е необходимо да ви уверявам, мадам, че е направено всичко възможно за неговото удобство и че се полагат най-големи грижи за него. Позволете ми още веднъж да повторя, че няма причина за ни най-малко безпокойство. Повярвайте ми, дори вие бихте могли да бъдете напълно спокойна.
Проявявайки крайна почтителност и смиреност, той излезе с поклон, върна се в стаята на мистър Домби, където се разпореди да изпратят карета след него в Сити, а после отново възседна коня си и бавно се отправи натам. Той бе много замислен, докато отиваше натам, замислен бе и когато отново се отправи с каретата към мястото, където бе оставен мистър Домби. Чак когато седна до кушетката на този джентълмен, той дойде на себе си и се сети за зъбите си.
Мистър Домби, измъчван от силни болки, бе настанен привечер в една карета, като от едната страна му подложиха възглавници и одеяла, а от другата страна седеше довереното му лице. Тъй като не трябваше да бъде разтърсван, те се придвижваха малко по-бързо от пешеходци и затова, когато го закараха у дома, бе съвсем тъмно. Мисис Пипчин, кисела и мрачна, незабравила за перуанските мини, в което обитателите на дома имаха пълното основание да се убедят, го посрещна на вратата и чрез няколко поръсвания със словесен оцет ободри слугите, помагащи да се пренесе мистър Домби в стаята. Мистър Каркър остана, докато го положат в леглото, а после, тъй като господарят му отказа да вижда каквито и да е посетители от женски род с изключение на Кръвопийцата, управляваща домакинството му, още веднъж посети мисис Домби, за да я осведоми за състоянието на съпруга й.
Той отново завари Едит сама с Флорънс и отново се обърна с успокоителна реч към Едит, сякаш тя бе жертва на силно и мъчително безпокойство. Така пламенно изразяваше той своето почтително съчувствие, че на сбогуване се осмели — като в този миг отново погледна към Флорънс — да хване ръката й и скланяйки глава, да я докосне с устните си.
Едит не отдръпна ръката си, нито пък го удари с нея по лицето, въпреки че бузите й се заляха с руменина, очите й проблеснаха, а тялото й трепна. Когато обаче остана сама в стаята си, тя така удари ръката си в мраморната полица над камината, че само от едно удряне тя се нарани и обля в кръв, а Едит я протегна над огъня, сякаш искаше да я пъхне там и изгори.
До късно през нощта тя седя край гаснещите пламъци сама, мрачна и заплашително красива, и наблюдава трепкащите по стените черни сенки, сякаш мислите й бяха материални и хвърляха отраженията си по стените. Каквито и видения, оскърбителни и позорни, каквито и зловещи загатвания за бъдещето да се мержелееха на стената пред нея, огромни и неясни, една ненавистна фигура ги водеше насреща й. Това бе фигурата на мъжа й.
Глава XLIII
Нощни бдения
Флорънс, отдавна пробудила се от своя сън, тъжно наблюдаваше отчуждението между баща й и Едит, виждаше как то все повече нараства и съзнаваше, че непримиримостта помежду им се засилва с всеки изминал ден. Това съзнание, укрепващо ежедневно, сгъстяваше сянката, помрачаваща любовта и надеждата й, събуждаше прежната мъка, заспала за кратко време, и правеше тази мъка по-непоносима от преди.
Мъчително беше — единствено Флорънс знаеше колко мъчително беше! — обичта на предано и пламенно същество да се превърне в агония и вместо с най-нежни ласки и грижи да се отвръща с пренебрежение и студена неприязън. Мъчително бе да се изпитва дълбоко в сърцето това, което тя бе изпитвала, без да узнае щастието от проблясъка на ответно чувство. Още по-мъчително бе обаче да бъде принудена да се съмнява ту в баща си, ту в Едит, която бе толкова ласкава и мила с нея, и да мисли за любовта си към всеки един поотделно със страх, неувереност и недоумение.
Точно такива мисли измъчваха Флорънс, наложени й от нейното невинно сърце, и тя не можеше да се отърве от тях. Тя виждаше, че баща й е студен и безсърдечен спрямо Едит, също какъвто бе и с нея — суров, неумолим, непреклонен. Възможно ли е това отношение да е измъчвало родната й майка, питаше се тя през сълзи, и тя да е залиняла и починала? А после почваше да си мисли колко горда и надменна е Едит към всички останали освен нея, как презрително се отнася към него, как страни от него и какво бе казала вечерта при завръщането си. И на Флорънс изведнъж й хрумваше, че е едва ли не престъпно да се обича човек, враждебно настроен към баща й, и в уединението на своята стая баща й, знаейки за това, навярно я счита за някакъв изрод, прибавящ ново прегрешение към старата си, предизвикала толкова много сълзи вина — а именно, че от самото си рождение досега не бе спечелила бащината си обич. Но само една нежна дума от Едит, само един нежен поглед прогонваше отново тези мисли и те й се струваха като черна неблагодарност, защото кой друг ако не Едит бе ободрил печалното сърце на Флорънс, така самотно и наранено, и бе най-добрият й утешител? И така, копнееща да отдаде отзивчивата си душа и на двамата, съчувствуваща в страданието и на двамата, тайно съмняваща се в дълга си и към двамата, Флорънс, в своята усложнена и раздвоена любов, редом до Едит, страдаше много повече, отколкото тогава, когато бе таила своята тайна в печалния дом, а красивата й майка още не се бе появила.
Едно друго голямо нещастие обаче, по-страшно от всичко останало, бе спестено на Флорънс. Никога досега не й бе минавала догадката, че с нежността си, проявявана към нея, Едит бе засилвала отчуждението на баща й и му бе дала ново основание за неприязън. Ако Флорънс бе допуснала подобна възможност, каква мъка би изпитала тя, каква жертва би се постарала да принесе, клетото, любещо девойче, и само бог знае колко бързо и леко би било безшумното й отлитане при онзи висш баща, който не отхвърля любовта на децата си и щади техните измъчени, разбити сърца! Нещата обаче стояха другояче и това бе добре.
Нито дума не обелваха сега помежду си на тази тема Флорънс и Едит. Едит бе казала, че в това отношение между тях трябва да зее пропаст и да цари гробно мълчание, и Флорънс чувствуваше, че е права.
При това положение на нещата баща й бе докаран у дома ранен и измъчен. Той мрачно се уедини в своите стаи, където го обслужваха само слугите — Едит не стъпваше там, — и той нямаше край себе си друг приятел или близък човек освен мистър Каркър, който си тръгна малко преди полунощ.
— Няма що, добра компания е той, мис Флой — каза Сузан Нипър. — О, той е истинско съкровище! Ако някога му е необходима препоръка, най-добре е хич да не идва да я иска от мен, това само мога да му кажа.
— Мила Сузан — умолително рече Флорънс, — не говори така!
— О много е лесно да се каже не говори така мис Флой — възрази Нипър, силно разгневена, — но моля за извинение ние се натъкваме на такива работи, че на човек кръвта се превръща в иглички и карфички с върховете нагоре. Не се заблуждавайте относно мен мис Флой нямам нищо против вашата мащеха, която винаги се отнася с мен както подобава на една дама макар че е много надменна трябва да призная въпреки че нямам право да възразявам специално срещу това но когато работата опре до разни госпожи Пипчинови и вземат та сложат тях да ни командуват и да вардят на вратите на татко ви като крокодили (благодарни сме им, че поне не снасят яйца) става ни твърде обидно!
— Татко има добро мнение за мисис Пипчин, Сузан — обади се Флорънс, — и има право да си избира сам икономката, не си ли съгласна? Моля те, не говори така.
— Добре мис Флой — отвърна Нипър, — когато вие кажете не говори аз надявам се не говоря но мисис Пипчин ми действува като зелено цариградско грозде, мис, и нищо повече.
Същата тази вечер, когато докараха мистър Домби у дома, Сузан беше необикновено възбудена и като говореше, не обръщаше внимание на препинателните знаци, тъй като, когато Флорънс я изпрати долу да се осведоми за баща й, Сузан трябваше да предаде поръчението си на своя смъртен враг, мисис Пипчин, която, без да се обръща към самия мистър Домби, бе дръзнала на своя отговорност да й даде отговор, окачествен от мис Нипър като „оскърбителен“. Сузан Нипър изтълкува това като дързост от страна на тази образцова жертва на перуанските мини и като пренебрежително отношение към младата дама, за което не можеше да й се прости. Затова и възбуденото й състояние бе необичайно. Впрочем още от сватбата насам тя бе започнала да изпитва силно подозрение и недоверие, тъй като, както много особи с нейния характер, които искрено и силно се привързват към човек, заемащ, подобно Флорънс, по-високо обществено положение, Сузан бе много ревнива и естествено нейната ревност се бе насочила към Едит, която си бе поделила с нея властта и застанала помежду им. Сузан бе наистина горда и щастлива да види, че младата й господарка се издига и заема полагаемото й се място в дома, където по-рано бе пренебрегвана, и че в красивата съпруга на баща си намира своя другарка и покровителка, но тя не бе в състояние да отстъпи на красивата съпруга ни най-малка част от своята собствена власт, без да изпитва яд и слабо чувство на недоброжелателство, за което бързо откри безкористно оправдание във високомерието и гневливостта на дамата. След сватбата мис Нипър бе принудена да мине на заден план и оттам наблюдаваше какво изобщо става в къщата, изпитвайки непоколебимата увереност, че нищо добро няма да излезе от мисис Домби, макар че при всеки удобен случай се стараеше да подчертае, че нищо лошо не може да каже за нея.
— Сузан — обади се Флорънс, седнала замислена на масата, — много е късно. От нищо повече не се нуждая тази вечер.
— Ах, мис Флой! — отвърна Нипър. — Казвам ви често си мечтая за онова време когато седях с вас много по до късно отсега и направо заспивах от умора, а вие все седяхте будна като с очила, но сега вече мащехата ви идва и седи с вас мис Флой и уверявам ви аз съм много благодарна за това. Нищо лошо не мога да кажа за това.
— Няма да забравя кой е бил старият ми другар, когато вече нямам никакви, Сузан — увери я нежно Флорънс, — никога.
И като вдигна глава, тя обви с ръка шията на смирената си приятелка, притегли лицето й към своето и като й пожела „лека нощ“, я целуна, от което мис Нипър така се размекна, че започна да хлипа.
— А сега, скъпа мис Флой — каза Сузан, — разрешете ми да сляза пак долу и да видя как е баща ви, знам, че се безпокоите за него, разрешете ми да сляза долу пак и сама да почукам на вратата му.
— Не — възрази Флорънс, — легни си. Ще научим повече утре сутринта. Сутринта аз сама ще се осведомя. Смятам, че мама е била там — Флорънс се изчерви, тъй като не хранеше подобни надежди — или сега навярно е там. Лека мощ!
Сузан бе твърде трогната, за да изрази собственото си мнение относно възможността мисис Домби да се грижи за съпруга си, и мълчаливо се оттегли. Останала сама, Флорънс бързо закри лицето си с ръце, както често бе правила преди, и остави сълзите да се стичат по бузите й. Мъката, предизвикана от семейното неразбирателство и злочестина, угасналата й надежда — ако можеше това да се нарече надежда — някога да спечели сърцето на баща си, съмненията и опасенията й, разкъсващи я между двамата, копнежът в невинната й душа, тласкащ я и към двамата, голямото разочарование и съжаление, че се е разбила една мечта, родена от светли надежди — всичко това измъчваше главата й и сълзите й се стичаха неудържимо. Майка й и брат й — мъртви, баща й — равнодушен към нея, Едит — враждуваща с него и отхвърляща го, но обичаща и обичана от нея. На Флорънс й се струваше, че нейната собствена любов никога не може да й донесе щастие, към когото и да е отправена. Последната неволна мисъл бе бързо потисната, но останалите мисли, предизвикали тази, бяха твърде тежки и мъчителни, за да бъдат отхвърлени. Нощта беше тягостна.
Сред тези размишления изплуваше — така бе през целия ден — образът на баща й, ранен, измъчен, необграден от грижите на тези, които трябва да бъдат близо до него, сам в стаята си, където се точат дълги часове на страдание. Цялото й същество бе разтърсено от страшната мисъл, което я накара да изтръпне и да стисне ръце — тя не й минаваше за пръв път през главата, — че той може да умре, без да я е погледнал или произнесъл името й. В своята уплаха тя си помисли — и от това се разтрепера — отново да се прокрадне долу и да се осмели да се приближи до вратата.
Тя се ослуша пред стаята си. В къщата бе тихо и всички светлини бяха угасени. Твърде много време бе изтекло — помисли си тя, — откакто бе правила нощното си поклонничество до вратата му! Твърде много време бе изтекло — опита се да си спомни тя, — откакто бе влязла в стаята му посред нощ и той после я бе изпратил до стълбите.
Все със същото детско сърце, дори със същите ласкави и плахи очи и разпусната коса, Флорънс, така чужда на баща си в разцвета на моминството, както и в детството си, се промъкна, ослушвайки се, по стълбите и се приближи до вратата му. Никой не помръдваше в къщата. Вратата бе полуотворена, за да влиза въздух, а вътре бе толкова тихо, че тя дочуваше пращенето на огъня и тиктакането на часовника, поставен на полицата над камината.
Надникна вътре. Икономката, увита с одеяло, спеше дълбоко в едно кресло близо до огъня. Вратата на следващата стая бе наполовина затворена и пред нея бе поставен параван, но вътре гореше свещ и озаряваше ръба на леглото. Беше толкова тихо, че по дишането му разбираше, че е заспал. Това я окуражи и тя заобиколи паравана и надникна в спалнята му.
Стресна се, като видя спящото му лице, сякаш не бе очаквала такава гледка. Флорънс стоеше закована на място и ако той се бе събудил, тя нямаше да се помръдне.
Челото му бе разсечено. Бяха мокрили косата му и тя сега се спускаше, влажна и оплетена, върху възглавницата. Едната му ръка, поставена отвън, бе превързана. Той бе много блед. Нещо друго прикова Флорънс обаче, след като му хвърли бърз поглед и се увери, че той кротко спи. Нещо друго, по-различно и по-силно, го правеше да изглежда така тържествен в очите й.
През целия си живот тя никога не бе виждала лицето му — или поне така й се бе струвало — непомрачено от мисълта за нея. През целия си живот никога не бе виждала лицето му, без надеждата у нея да угасне и без плахият й поглед да се сведе пред неговия суров, равнодушен, студен вид. Сега, когато го гледаше, за първи път видя, че облакът, помрачавал детството й, не хвърляше сянка върху лицето му. Вместо това цареше спокойна, мирна нощ. При вида на лицето му можеше да си помисли, че е заспал, отправяйки благословия към нея.
Събуди се ти, суров баща! Събуди се, навъсени човече! Времето лети! Часът настъпва с гневна крачка. Събуди се!
Лицето му не се променяше. И докато го наблюдаваше с благоговеен страх, неговата неподвижност и спокойствие извикаха в съзнанието й лицата на починалите. Така изглеждаха те, така ще изглежда и той. А също и тя, разплаканата му дъщеря, но кой би казал кога! Така ще изглеждат и всички хора, любещи, мразещи или равнодушни! Когато настъпи този час, той няма да бъде тежък за него, ако тя извърши замисленото, а и за нея този час навярно ще бъде по-лек.
Тя се прокрадна близо до леглото и като притаи дъх, наведе се, целуна го леко по лицето, положи за миг глава до бузата му и без да го докосва, обви около него ръка върху възглавницата.
Събуди се, обречени човече, докато тя е близо. Времето лети. Часът настъпва с гневна крачка. Стъпките му се дочуват в къщата. Събуди се!
Тя мислено отправи молба към бога да благослови баща й и ако може, да смекчи сърцето му към нея или пък да му прости, ако не е прав, и да прости и на нея за молитвата, която изглеждаше едва ли не богохулна. След като направи това, тя погледна отново към баща си със замъглени очи, плахо се измъкна от стаята му, прекоси следващата и изчезна.
Сега той може да продължава да спи. Може да спи колкото си иска. Но като се събуди, нека да потърси крехката фигура наоколо и да я съзре близо до себе си, когато настъпи часът.
Тъжно и тежко бе на сърцето на Флорънс, прокрадвайки се нагоре. Тихият дом бе станал още по-унил от преди, когато се спусна по стълбите. Сънят, който бе наблюдавала в глухия час, бе придобил за нея тържественост, свойствена едновременно за живота и за смъртта. Тайнственото й и безшумно посещение правеше нощта тайнствена, безшумна и тягостна. Тя не желаеше, не бе едва ли не по силите й да се върне отново в спалнята и затова влезе в гостната, където забулената в облаци луна проблясваше през щорите, и погледна към безлюдните улици.
Вятърът печално духаше. Фенерите бледнееха и потръпваха, сякаш им бе студено. Далече в небето нещо се мержелееше — не бе нито мрак, нито светлина, и изпълнената с предчувствия нощ тръпнеше и се мяташе също като умиращите пред прага на мъчителната си кончина. Флорънс си спомни, че когато бе бдяла край постелята на болния, тези зловещи часове й бяха направили впечатление и с някакво стаено неприятно чувство бе усетила въздействието им. Сега това чувство бе особено мъчително.
Тази вечер новата й майка не бе дошла в стаята й и това бе една от причините, поради която Флорънс не си бе легнала до късно. Обзета от безпокойство, а също и от желание да поговори с някого и да превъзмогне гнетящото безмълвие, тя се отправи към спалнята на Едит.
Вратата не бе заключена отвътре и леко се поддаде на колебливата й ръка. Изненада се, като видя, че стаята е ярко осветена, а изненадата й беше още по-голяма, като съзря майка си, неразсъблечена напълно, да седи край камината, в която въглените бяха догорели и превърнали се в пепел. Очите на майка й бяха вторачени в пространството и в блясъка на тези очи, в лицето й, във фигурата й, в начина, по който стискаше облегалката на стола, сякаш се канеше да скочи, Флорънс долови болезнено чувство и изпадна в ужас.
— Мамо! — извика тя. — Какво ти е?
Едит се сепна и я погледна с такъв необясним страх, изписан върху лицето й, че Флорънс още повече се уплаши.
— Мамо! — рече Флорънс и бързо се приближи. — Скъпа мамо! Какво ти е?
— Не се чувствувах добре — отвърна разтрепераната Едит, като продължаваше да я гледа все така странно. — Сънувах страшни сънища, мила.
— Но ти още не си си легнала, мамо.
— Не съм — каза тя. — Това бе в полусън.
Чертите й постепенно се отпуснаха и като позволи на Флорънс да се приближи и да я прегърне, тя нежно промълви:
— Какво прави птичето ми тук? Какво прави птичето ми тук?
— Безпокоя се, мамо, понеже не те видях тази вечер и не знаех как е татко и аз…
Тук Флорънс замлъкна и не каза нищо повече.
— Късно ли е? — запита Едит и ласкаво приглади назад къдрите, които се бяха преплели в нейната черна коса и докосваха лицето й.
— Много е късно. Скоро ще се съмне.
— Ще се съмне ли? — удивено повтори тя.
— Мила мамо, какво се е случило с ръката ти? — рече Флорънс.
Едит бързо дръпна ръката си и за миг отново погледна Флорънс с предишния необясним страх (сякаш изпитваше безумното желание да се скрие), но после каза:
— Нищо, нищо. Ударих се. — А след това възкликна: — Моя Флорънс!
Гръдта й започна бързо да се повдига и тя горко заплака.
— Мамо! — извика Флорънс. — О, мамо, какво мога да сторя, какво трябва да сторя, за да бъдем щастливи? Може ли нещо да се направи?
— Нищо — отвърна тя.
— Сигурна ли си? Нима е невъзможно? Ако аз сега кажа това, което мисля, въпреки уговорката ни — продължи Флорънс, — ти няма да ме упрекнеш, нали?
— Безсмислено е — отвърна тя, — безсмислено. Казах ти, скъпа, че сънувах страшни сънища. Нищо не е в състояние сега да ги заличи или да им попречи пак да ме навестят.
— Не разбирам — рече Флорънс, загледана в развълнуваното й лице, което сякаш помръкваше от погледа й.
— Присъни ми се гордост — тихо заговори Едит, — която е безсилна пред доброто и всемогъща пред злото. Гордост, предизвиквана и поощрявана през дългите позорни години, уязвяваща единствено себе си. Гордост, внушаваща на този, който я притежава, съзнанието за дълбоко унижение и непозволяваща му да възрази срещу това унижение, да го избегне и да заяви: „Няма да бъде така!“ Гордост, която, ако бе разумно направлявана, навярно би довела до по-добри неща, но тя, отклонена и опорочена, както и всички останали качества на това лице, предизвикваше единствено самоунижение, ожесточение и гибел.
Тя вече не поглеждаше и не говореше на Флорънс, а продължаваше, сякаш бе сама.
— Присъни ми се — рече тя — такова безразличие и безсърдечие, предизвикани от самоунижението и от тази жалка, безпомощна, окаяна гордост, че същото това лице безучастно пристъпи дори към олтара, подчинявайки се на старата, добре позната, мамеща ръка — о, майко, майко! — въпреки че се противеше на тази ръка, то пожела веднъж завинаги да стане ненавистно само̀ на себе си, вместо да придобие нов облик, и ежедневно да изпитва остра болка. Жалко, злочесто създание!
В този миг, мрачна и разстроена, тя изглеждаше така, както при влизането на Флорънс.
— Присъни ми се още — продължи тя, — че при първия закъснял опит да достигне някаква цел това създание бе стъпкано, стъпкано от нозете на недостоен човек, а то само се обърна и погледна след него. Присъни ми се, че същото това същество е ранено, преследвано, гонено от кучета, че е притиснато до стената, но то няма да се предаде и нещо го подтиква да ненавижда недостойния човек, да въстава насреща му и да не му се поддава.
Едит здраво стисна разтрепераните ръце на Флорънс и като се вгледа в разтревоженото, недоумяващо лице пред себе си, челото й се проясни.
— О, Флорънс! — промълви тя. — Струва ми се, че тази нощ почти стигнах до безумието.
И тя смирено склони гордата си глава на гърдите й и отново заплака.
— Не ме оставяй! Бъди близо до мен! Единствено в теб ми е надеждата!
Тя много пъти повтори тези думи.
Скоро се поуспокои и се преизпълни със съчувствие към разплаканата Флорънс, будна в този непривичен час. Вече се зазоряваше и Едит я взе в обятията си, положи я на леглото, седна до нея и я помоли да се опита да заспи.
— Ти си уморена, скъпа, и разстроена и трябва да си починеш.
— Наистина съм разстроена тази нощ, мамо — рече Флорънс. — Но ти също си уморена и разстроена.
— Ще се почувствувам по-добре, щом ти заспиш близо до мен, свидна моя.
Те се целунаха и изтерзаната Флорънс постепенно потъна в кротък сън. Когато лицето пред нея се скри от погледа й, тя с такава мъка си спомни за другото лице, там долу, че търсейки утеха, момичето притисна силно ръка към Едит. Дори в това свое движение обаче ръката трепна, сякаш извършваше предателство спрямо него. И така, в съня си тя се опитваше да ги примири помежду им и да им покаже, че и двамата ги обича, но това не й се удаваше и нейната мъка наяве продължаваше и насън.
Седнала до леглото, Едит се взираше с нежност и съчувствие в тъмните мокри ресници и поруменелите страни, тъй като знаеше истината. Нея самата не я хващаше сън. Когато денят настана, тя все така стоеше будна, хванала отпуснатата ръка на спящата, и като поглеждаше притихналото лице, от време на време прошепваше: „Бъди близо до мен, Флорънс, единствено в теб ми е надеждата!“
Глава XLIV
Раздяла
Много рано, макар и не при изгрев-слънце, мис Сузан Нипър се вдигна от сън. Необикновено проницателните очи на тази млада особа бяха помрачени, което забулваше блясъка им и подсказваше — това не бе свойствено за тях, — че понякога и те могат да се затварят. Освен това бяха малко подпухнали, сякаш беше плакала цяла нощ. Нипър обаче съвсем не бе унила, а особено оживена и неустрашима и като че бе насъбрала сили за велик подвиг. Това личеше дори от роклята й, която бе по-стегната и спретната от всякога, както и от тръскането на главата от време на време, докато изпълняваше задълженията си, което изразяваше непоколебима решимост.
Накратко казано, тя бе взела решение, и то дръзко, което се състоеше в следното — да се добере до мистър Домби и да поговори с този джентълмен насаме. „Често съм казвала, че ще го направя — говореше си тя заканително тази сутрин, като многократно тръскаше глава, — но сега наистина ще го направя!“
Подтиквайки самата себе си със свойствената си рязкост да изпълни това отчаяно намерение, Сузан Нипър през цялата сутрин обикаля вестибюла и стълбите, без да й се удаде благоприятна възможност за нападение. Ни най-малко необезкуражена от въпросното затруднение обаче, което всъщност още по-силно я подтикна към действие и разпали духа й, тя не намали своята бдителност и най-накрая, привечер, откри, че заклетият й враг, мисис Пипчин, под предлог, че цяла нощ била бодърствувала, дреме в собствената си стая, а мистър Домби лежи на кушетката си, без да има някой наоколо.
Като разтресе не само главата си този път, но цялото си тяло, Нипър се прокрадна на пръсти до вратата на мистър Домби и почука.
— Влез! — обади се мистър Домби.
Сузан насъбра кураж с едно последно тръсване и влезе.
Мистър Домби, загледан в камината, хвърли учуден поглед към посетителката и се привдигна леко с ръка. Нипър направи реверанс.
— Какво искаш? — попита мистър Домби.
— Извинете, сър, желая да говоря с вас — отвърна Сузан.
Мистър Домби помръдна устни, сякаш повтаряше думите, но той, изглежда, толкова бе изумен от дързостта на младата жена, че не бе способен да ги изговори.
— Аз съм на служба при вас, сър — заговори Сузан Нипър с обичайната си припряност, — вече от дванайсет години се грижа за мис Флой моята млада господарка която не можеше още да говори добре когато постъпих за пръв път тук и бях вече отдавна в къщата когато дойде мисис Ричардс и аз може да не съм Мафусаил89, но не съм и младенец.
Мистър Домби, приповдигнат на лакът и загледан в нея, не направи никаква забележка относно това предварително изложение на фактите.
— Никога не е имало по-мила и благородна млада дама от моята млада господарка, сър — нареждаше Сузан, — и аз трябва да знам много повече от някои други защото съм я виждала и по време на скръб и по време на радост (макар че не е имало много радост) и съм я виждала с брат й и съм я виждала самотна докато някои други изобщо не са я виждали и аз ще им кажа на тези други, всичко ще им кажа — тук черноокото момиче поклати глава и леко тропна с крак — че тя е най-милият и благороден ангел мис Флой който някога е съществувал и колкото повече ме разкъсват на парчета сър толкова повече ще повтарям това макар и да не съм мъченик на Фокс90.
От възмущение и изумление мистър Домби пребледня повече, отколкото при падането си, и така гледаше говорещата, сякаш му се струваше, че очите, а също и ушите го мамят.
— Няма човек който би могъл да изпитва нещо друго към мис Флой освен вярност и преданост, сър — продължаваше Сузан, — и аз не се хваля със службата си в продължение на цели дванайсет години защото аз я обичам — да, и аз ще им кажа на тези някои, всичко ще им кажа — тук черноокото момиче отново поклати глава, отново тропна леко с крак и сподави стон — но вярната и предана служба ми дава правото да говоря надявам се и аз трябва да говоря и ще говоря независимо дали е редно или не. Това което искам, сър, е да говоря почтително и без да оскърбявам но откровено, а как се осмелявам и аз не знам но се осмелявам! — рече Сузан. — О! Вие не познавате младата ми господарка сър наистина не я познавате и никога не сте я познавали.
Вбесен, мистър Домби протегна ръка към шнура на звънеца, но от тази страна на камината нямаше такъв шнур и той не можеше да се привдигне и стигне до другия без чужда помощ. Наблюдателното око на Нипър веднага долови неговата безпомощност и тя почувствува, както по-късно разправяше, че го е хванала натясно.
— Мис Флой — продължаваше Сузан Нипър — е най-преданата най-търпеливата най-привързаната и красивата от всички дъщери и няма такъв джентълмен, сър, даже и да е богат и знатен колкото всички богати и знатни джентълмени в Англия събрани накуп който да не може да се гордее с нея и да не е длъжен да се гордее. Ако той знае истинската й цена би предпочел да загуби всичката си знатност и цялото си богатство парче по парче и облечен в парцали да тръгне да моли милостиня от врата на врата, така ще кажа на тези някои, всичко ще им кажа — извика Сузан Нипър и избухна в плач — и няма да мъчи нежното й сърце, както аз съм видяла то да страда в този дом.
— Марш от стаята! — изкрещя мистър Домби.
— Много се извинявам, но даже ако ще и да напусна мястото, сър — отвърна упоритата Нипър, — на което работя от толкова години и където съм видяла толкова много неща — макар и да се надявам, че няма да ви позволи сърцето да ме откъснете от мис Флой поради тази причина — ще продължа да говоря докато кажа всичко, аз може и да не съм индийска вдовица сър и никога няма да стана такава, но щом веднъж съм решила да се изгоря жива, ще го направя. А аз съм решила да продължа.
Изражението на Сузан Нипър свидетелствуваше не по-малко ясно за това, отколкото думите й.
— Няма друг човек сред тези които ви служат, сър — продължаваше чернооката, — който да е изпитвал по-голямо благоговение към вас от мен и вие ще разберете колко вярно е това като се осмеля да ви кажа, че поне петдесет пъти съм си мислила да говоря с вас и никога не съм могла да се престраша до снощи, но снощи вече реших.
В пристъп на гняв мистър Домби отново посегна към шнура на звънеца, който не съществуваше, и като нямаше какво друго да направи, дръпна косата си.
— Аз съм виждала — говореше Сузан Нипър — как мис Флой напряга силите си когато беше още съвсем малко дете такова ласкаво и търпеливо, че и най-добрите жени можеха да се поучат от нея, аз съм виждала как е седяла до среднощ много дни наред, за да помага на крехкия си брат в учението, виждала съм я да му помага и да бди над него — някои добре знаят кога точно — виждала съм я без всякаква подкрепа и помощ да расте, за да стане дама, слава богу! Която е украшение и гордост за всяко общество където се яви и непрекъснато виждам как жестоко я пренебрегват и как силно страда тя от това — така ще кажа на някои, всичко ще им кажа — досега дума не съм проронвала но ако човек цени и уважава високостоящите, това не значи да се кланя на каменни идоли и аз трябва да говоря и ще говоря.
— Никой ли няма тук? — високо извика мистър Домби. — Къде са слугите? Къде са прислужниците? Никой ли няма тук?
— Снощи излязох късно от стаята на младата господарка, а тя още не си бе легнала — невъзмутимо продължаваше Сузан — и аз знаех защо, защото вие сте болен сър и тя не знаеше какво е състоянието ви и това бе достатъчно, за да се безпокои както забелязах. Аз може да не съм паун, но имам очи — и аз стоях будна в стаята си и си мислех, че тя може да се почувствува самотна и да ме повика, когато я видях да се прокрадва надолу и да се приближава до тази врата така сякаш беше нещо нередно да зърне родния си баща, а после се промъкна отново обратно и влезе в празната гостна и така се разплака, че аз не можех да я слушам. НЕ МОГА да издържам като я слушам — рече Сузан Нипър, като избърса черните си очи и ги втренчи неустрашимо в яростното лице на мистър Домби. — И не за пръв път чух това, а много, много пъти досега и вие не познавате собствената си дъщеря, сър, и не знаете какво вършите, сър, ще кажа всичко, ще кажа — силно извика Сузан Нипър в заключение — че това е грехота и позор!
— Бре, гледай ти! — раздаде се гласът на мисис Пипчин и черните вълнени одежди на прелестната миньорска перуанка се появиха в стаята. — Какво става тук?
Сузан удостои мисис Пипчин с поглед, който специално бе изобретила за нея при запознанството им, и остави мистър Домби да отговаря.
— Какво става ли? — повтори мистър Домби едва ли не с пяна на уста. — Какво става, мадам? Вие, която сте начело на това домакинство и сте длъжна да поддържате реда в него, имате основание да питате. Познавате ли тази жена?
— Много малко добро знам за нея, сър — изграчи мисис Пипчин. — Как си се осмелила да влезеш тук, безсрамнице? Махай се!
Но неумолимата Нипър само удостои мисис Пипчин с още един поглед и не се помръдна.
— Така ли ръководите дома, мадам — рече мистър Домби, — че оставяте такива особи свободно да си влизат при мен и да ми говорят! Един джентълмен… в собствения си дом… в собствената си стая… заставен насила да слуша нахалните думи на разни слугини!
— Да, сър — отвърна мисис Пипчин, а суровите й сиви очи проблеснаха заканително, — извънредно съжалявам, напълно недопустимо е, излиза напълно извън всякакви граници и норми, но със съжаление трябва да призная, сър, че с тази млада жена никой не може да се справи. Тя е разглезена от мис Домби и на никого не се подчинява. Знаеш, че е така — рязко се обърна мисис Пипчин към Сузан Нипър. — Засрами се, нахалнице! Махай се!
— Ако при мен има на работа хора, с които никой не може да се справи, мисис Пипчин — рече мистър Домби и се извърна към камината, — надявам се, че знаете какво да правите с тях. Не знаете ли за какво сте тук? Изведете я!
— Сър, зная какво да правя — отговори мисис Пипчин — и, разбира се, ще го направя. Сузан Нипър — много остро се обърна тя към нея, — предупреждавам ви, че ще бъдете уволнена след един месец.
— О, така ли! — надменно възкликна Сузан.
— Да — отвърна мисис Пипчин, — и не ми се усмихвай, нахалнице, защото ще си изпатиш! Махай се веднага оттук!
— Възнамерявам веднага да се махна, може да бъдете уверена в това — отвърна словоохотливата Нипър. — В тази къща служа на младата господарка цели дванайсет години и няма да остана нито час повече след като съм получила предупреждение от особа отговаряща на името Пипчин, вярвайте ми, мисис П.
— Добре ще се отървем от боклука! — отвърна разгневената възрастна дама. — Махай се оттук или ще те изхвърля!
— Единственото ми утешение е — рече Сузан и отново погледна мистър Домби, — че днес аз казах една истина която отдавна трябваше да бъде казана и по-често и по-ясно да бъде повтаряна и никакви Пипчинови — надявам се, че те не са много на брой (при тези думи мисис Пипчин нададе остър вик: „Махай се оттук!“, а мис Нипър я удостои отново с погледа си) — не могат да заличат това, което съм казала даже в продължение на цяла година да дават предупреждения като почват в десет часа сутринта и карат чак до дванайсет вечерта, докато умрат от изтощение което ще бъде голям празник!
След като изрече тези думи, мис Нипър излезе преди врага от стаята. И като се изкачи извънредно величествено горе в спалнята си, карайки мисис Пипчин да се задушава от гняв, тя седна сред сандъците си и заплака.
Скоро от това размекнато състояние я извади гласът на мисис Пипчин отвън, който й оказа много благотворно и ободрително въздействие.
— Възнамерява ли тази нахална твар — викаше свирепата Пипчин — да приеме предупреждението, или не?
Мис Нипър отвърна отвътре, че описаното лице не живеело в тази част на къщата, но то се казвало Пипчин и можело да бъде открито в стаята на икономката.
— Дръзка нахалнице! — крещеше мисис Пипчин и блъскаше бравата. — Махай се веднага оттук! Веднага си събирай партушините! Как се осмеляваш да говориш така на една благородна жена, която е видяла и по-хубави дни!
Мис Нипър й отговори от своята крепост, че съчувствувала на тези по-хубави дни, които е видяла мисис Пипчин, и че тя считала най-лошите дни от годината по-прилягащи на въпросната дама, само дето били твърде хубави за нея.
— Няма защо да си правите труда да вдигате шум пред вратата ми — рече Сузан Нипър — нито пък да замърсявате ключалката с погледа си аз си прибирам багажа и си тръгвам, давам ви клетвена декларация за това.
Вдовицата изрази голямото си задоволство от тази вест и като изрече няколко общи забележки за младите нахалници като цяло и по-специално за техните пороци, след като са били разглезени от мис Домби, се оттегли да приготви надниците на Нипър. А Сузан се зае да си нарежда куфарите, за да напусне незабавно и с достойнство, но като се сетеше за Флорънс, силно се разплакваше.
Не след дълго обектът на нейното съжаление дойде при нея, тъй като из къщата се бе разнесла новината, че Сузан Нипър е имала разправия с мисис Пипчин, че и двете са се обърнали към мистър Домби, че е имало уникален инцидент в стаята на мистър Домби и че Сузан напускала. Флорънс разбра, че последната част на тези объркани слухове до такава степен отговаря на истината, че Сузан вече бе заключила и последния си куфар и седнала отгоре му с бонето на глава, когато тя влезе в стаята й.
— Сузан! — възкликна Флорънс. — Нима ще ме напуснеш! Ти?
— О, за бога, мис Флой — разхълца се Сузан, — не ми казвайте нито дума, защото ще взема да се унижа пред онези Пипчинови, а аз не искам те да ме видят да плача мис Флой за нищо на света!
— Сузан! — извика Флорънс. — Скъпо момиче, стара моя приятелко! Какво ще правя без теб? Можеш ли така да си тръгнеш?
— Не-е-е-е, скъпа моя мис Флой, не мога наистина — ридаеше Сузан. — Но нищо не може да се направи, изпълних дълга си мис, наистина го изпълних. Не е моя вината. Подадох си оставката. Не мога да остана един месец защото тогава изобщо няма да мога да ви напусна скъпа накрая все пак трябва да ви напусна, не ми говорете мис Флой защото макар да съм много твърда аз все пак не съм мраморна врата.
— Какво се е случило? Защо стана така? — запита Флорънс. — Няма ли да ми разкажеш? — добави тя, тъй като Сузан поклащаше глава.
— Не-е-е, скъпа — отговори Сузан. — Не ме питайте, защото не трябва и каквото и да правите не се застъпвайте за мен с нито една дума тъй като нищо не може да се направи и само ще навредите на себе си така че господ да ви благославя ненагледна моя и простете ми за бедите които съм ви причинила и за всичките ми избухвалия през тези дълги години.
След тази сърдечно отправена молба Сузан прегърна господарката си.
— Скъпа моя много хора могат да дойдат да ви служат и ще бъдат щастливи да ви служат и ще ви служат вярно и предано — говореше Сузан — но никой не би могъл да ви служи с такава привързаност като мен или пък да ви обича така горещо, това е единственото ми утешение. Сбо-о-огом, мила мис Флой!
— Къде ще отидеш сега, Сузан? — запита разплаканата й господарка.
— Имам брат на село мис — фермер в Есекс — каза смазаната от скръб Нипър — който отглежда много кра-а-а-ви и прасета и аз ще отида дотам с пощенската кола и ще се настаня при него и не се грижете за мен, защото имам спестени пари в банката, скъпа, и не е необходимо веднага да започвам друга работа, което не бих могла, не бих могла да сторя, единствена моя господарке! — Сузан завърши думите си с горестни ридания, които веднага бяха прекъснати от раздалия се долу глас на мисис Пипчин. Щом го чу, тя изтри зачервените си и подпухнали очи и направи жалък опит да извика весело на Таулинсън да й наеме файтон и да й свали сандъците.
Флорънс, пребледняла, притеснена и разстроена, дори в този случай въздържайки се да се намеси от страх да не би да предизвика нови разногласия между баща си и съпругата му (чието сурово, негодуващо лице й послужи преди няколко минути като предупреждение), а също така опасявайки се, че по някакъв начин, без сама да знае как, е свързана с уволнението на старата си прислужница и приятелка, слезе разплакана долу в будоара на Едит, където бе отишла Сузан, за да се сбогува.
— Хайде, ето го файтона, ето ти и сандъците, махай се оттук! — извика появилата се в този миг мисис Пипчин. — Моля за извинение, ма’ам, но мистър Домби даде най-строги разпореждания.
Едит — прислужницата я приготвяше за вечерята, на която бе канена — запази високомерното си изражение и остана невъзмутима.
— Ето ти парите — рече мисис Пипчин, която, следвайки своята система и спомняйки си за мините, бе свикнала да прави каквото си иска със слугите, също както и с младите питомци в Брайтън и това отношение завинаги бе ожесточило младия Бидърстоун. — Колкото по-скоро ти видим гърба, толкова по-добре.
На Сузан не й бяха останали сили да хвърли на мисис Пипчин погледа, който й се полагаше по право, така че тя направи реверанс на мисис Домби (която, без да промълви ни дума, само кимна, избягвайки да гледа присъствуващите освен Флорънс) и прегърна за последен път младата си господарка, а тя на свой ред се притисна о нея. В този критичен момент бедната Сузан бе обладана от бурни чувства, но твърдо потискаше риданията си, за да не даде възможност на мисис Пипчин да тържествува и върху лицето й се изписаха най-удивителните, невиждани досега физиономии.
— Извинете, мис, моля ви — обърна се към Флорънс застаналият на вратата сред сандъците Таулинсън, — но в гостната е мистър Тутс, който ви праща поздрави и се интересува да знае как се чувствуват Диоген и господарката му.
Флорънс изскочи навън като светкавица и се отправи надолу, където мистър Тутс, най-великолепно облечен, дишаше учестено, измъчван от съмнения и тревоги относно нейната поява.
— О, здравейте, мис Домби — рече Тутс, — господи помилуй!
Последното възклицание бе предизвикано от голямата загриженост на мистър Тутс при вида на разстроеното й лице и той веднага прекъсна кискането си и се превърна във въплъщение на отчаянието.
— Скъпи мистър Тутс — заговори Флорънс, — вие така приятелски се държите с мен и сте толкова предан, че аз бих могла, вярвам, да поискам услуга от вас.
— Мис Домби — отвърна мистър Тутс, — стига само да споменете услугата, и вие… вие ще ми възвърнете апетита — с чувство заяви мистър Тутс, — който отдавна съм загубил.
— Сузан, моята стара приятелка, най-старата, която имам — започна Флорънс, — напуска внезапно и е съвсем самичка, бедното момиче. Тя се прибира у дома, на село. Мога ли да ви помоля да се погрижите за нея и да я настаните в пощенската кола?
— Мис Домби — заговори мистър Тутс, — вие наистина ми оказвате чест и милост. Това доказателство за вашето доверие, след като се проявих в Брайтън като такова животно…
— Не — бързо го прекъсна Флорънс, — не… не мислете за това. В такъв случай ще бъдете ли така добър да я почакате на вратата, докато слезе? Хиляди благодарности! Толкова ме успокоихте. Тя няма да бъде толкова самотна. Не можете да си представите колко съм ви признателна и колко съм уверена, че сте добър приятел!
В своето вълнение Флорънс му отправи многократни благодарности. А в своето вълнение мистър Тутс бързо тръгна, но… заднишком, за да може да я гледа докрай.
На Флорънс не й достигнаха силите да излезе навън — тя видя бедната Сузан долу във вестибюла, откъдето мисис Пипчин я гонеше, а Диоген скачаше наоколо и извънредно много плашеше мисис Пипчин, като се нахвърляше да захапе черната й вълнена пола и лаеше задавено при звука на гласа й, сякаш превъзходната дуеня му внушаваше дълбоко и непреодолимо отвращение. Флорънс видя как Сузан се ръкува подред със слугите и още веднъж се извърна да огледа стария си дом. Тя също така видя как Диоген се втурна след файтона в желанието си да ги следва и не можеше да повярва, че няма повече никакви права над седналата вътре особа. Вратата се затвори, суетнята приключи и Флорънс се обля в сълзи за старата си приятелка, която никой не можеше да замени.
Мистър Тутс, бидейки вярна и предана душа, мигновено спря файтона и съобщи на Сузан Нипър за поръчението си, при което тя се разплака още по-силно от преди.
— От все сърце ви се кълна — заговори мистър Тутс и седна до нея, — че ви съчувствувам. Честна дума, мисля, че разбирам чувствата ви по-добре и от самата вас. Не мога да си представя нещо по-ужасно от раздяла с мис Домби.
Сузан сега се отдаде на мъката си и представляваше наистина трогателна гледка.
— Казвам ви — говореше й мистър Тутс, — недейте! Впрочем аз знам какво ще направим сега!
— Какво, мистър Тутс? — попита плачешком Сузан.
— Ами елате у дома да вечеряте, преди да потеглите — рече мистър Тутс. — Готвачката ми е много почтена жена… по майчински грижовна… и за нея ще бъде удоволствие да се погрижи за вас. Синът й — продължи препоръките си мистър Тутс — е бил обучаван в училището със сините униформи и се е взривил в барутна фабрика.
Сузан прие любезната покана и мистър Тутс я заведе в жилището си, където бяха посрещнати от въпросната матрона, напълно отговаряща на неговата характеристика, а също и от Петела, който при вида на дама във файтона отначало предположи, че мистър Домби е бил прегънат на две, в съответствие с предишното предложение на Петела, и мис Домби е отвлечена. Въпросният джентълмен предизвика у мис Нипър голямо удивление, тъй като след поражението, нанесено му от Шегобиеца, физиономията му бе толкова пострадала, че трудно можеше да се представя в обществото за радост на хората. Самият Петел обясняваше това свое състояние с нещастието си още в началото на борбата да бъде заклещен в безизходно положение, при което бил наложен жестоко с юмруци от Шегобиеца и тежко повален. От публикуваните сведения за това велико състезание обаче ставаше ясно, че още от самото начало Шегобиеца взел преднина и Петела бил удрян, блъскан, думкан, бъхтен и изпитал цял куп други подобни неприятности, докато окончателно го сразили.
След ситата вечеря и голямото гостоприемство Сузан се отправи в друг файтон към пощенската кола, като мистър Тутс отново седна вътре до нея, а Петела зае мястото на капрата — каквато и чест да оказваше Петела на малката компания със своята морална тежест и героична репутация, ако се вземе предвид външността му, той не би могъл да служи за украшение, тъй като цялото му лице бе покрито с безброй много лепенки. Петела обаче тайно се бе заклел никога да не изоставя мистър Тутс (който пък тайно копнееше да се отърве от него), докато не се установи за постоянно в някоя кръчма, и изпитвайки амбицията да се залови със съответното занимание и смъртно да се напие колкото може по-скоро, счете, че моментът е подходящ да направи присъствието си непоносимо.
Вечерната пощенска кола, с която заминаваше Сузан, щеше да потегли всеки момент. След като я настани вътре, мистър Тутс неуверено закрачи около прозореца и когато кочияшът се накани да седне на капрата, той се качи на стъпалото и като пъхна вътре лицето си, което на светлината от фенера изглеждаше загрижело и смутено, отривисто рече:
— Слушай, Сузан! Мис Домби, нали разбираш…
— Да, сър.
— Смяташ ли, че тя би могла… нали разбираш… а?
— Моля за извинение, мистър Тутс — рече Сузан, — но не ви чувам.
— Смяташ ли, че тя би могла, нали разбираш… не веднага, а постепенно… след много време… да… да ме обикне, нали разбираш? А! — каза клетият мистър Тутс.
— О, боже, не! — отвърна Сузан и поклати глава. — Аз бих казала, че никога. Ни-ко-га!
— Благодаря ти! — отвърна мистър Тутс. — Няма значение! Лека нощ! Няма никакво значение, благодаря ти!
Глава XLV
Довереното лице
Този ден Едит излезе сама и се прибра рано. Едва минаваше десет часът, когато каретата й затрополи по улицата, на която живееше.
На лицето си тя бе наложила същата маска на спокойствие както и по време на приготвянето си за излизане, а венецът на главата й обграждаше същото хладно и невъзмутимо чело. По-добре би било обаче листенцата и цветята да бъдат накъсани на парчета от гневната й ръка или пък да бъдат смачкани от зашеметената й, мятаща се в търсене на покой глава, вместо да украсяват такова безучастие. При тази упоритост, непристъпност, неумолимост човек би казал, че нищо не е в състояние да смекчи нрава на такава жена и че всичко в живота я е ожесточавало.
Пристигнала пред вратата си, тя тъкмо се показа от каретата, когато някакъв човек, безшумно появил се откъм вестибюла, без шапка, й подаде ръка. Тъй като слугата бе отстранен, на нея не й оставаше нищо друго, освен да поеме ръката. И тогава разбра чия е тя.
— Как се чувствува вашият болен, сър? — попита тя, като сви устни.
— По-добре — отвърна Каркър. — Бързо се оправя. За тази вечер го оставих.
Тя наведе глава и се заизкачва по стълбите, а той я последва и й рече от най-долното стъпало:
— Мадам! Мога ли да ви помоля да ме приемете за една минута?
Тя спря и се обърна.
— Късно е, сър, и аз съм уморена. Спешна ли е работата?
— Много е спешна — отвърна Каркър. — След като имах щастието да ви срещна, разрешете ми да бъда настоятелен с молбата си.
Тя за миг погледна към проблясващите му зъби. А той погледна към нея, застанала отпред във великолепната си рокля, и отново си помисли, че е много красива.
— Къде е мис Домби? — високо попита тя слугата.
— В дневната стая, ма’ам.
— Водете натам! — Тя погледна отново към учтивия джентълмен на най-долното стъпало, като с леко движение на главата му даде да разбере, че може да я последва, и продължи напред.
— Моля за извинение! Мадам! Мисис Домби! — възкликна Каркър, за миг пъргаво и безшумно озовал се до нея. — Мога ли да ви помоля мис Домби да не присъствува?
Тя му хвърли бърз поглед, но запази своето самообладание и спокойствие.
— Искам да пощадя мис Домби — тихо рече Каркър — и тя да не научи това, което имам да кажа. Във всеки случай, мадам, ще оставя на вас да прецените дали трябва да го научи, или не. Дължа ви това. Имам такъв морален дълг към вас. След предишния ни разговор би било чудовищно, ако постъпя другояче.
Тя бавно откъсна очи от лицето му и като се обърна към слугата, нареди:
— Заведете ни в друга стая!
Той ги заведе в една гостна и като я освети бързо, излезе. В негово присъствие не бе проронена ни дума. Едит величествено се настани на канапето до камината. А мистър Каркър, стиснал шапката си в ръка и забил поглед в килима, застана пред нея на известно разстояние
— Преди да ви изслушам, сър — рече Едит, когато вратата се затвори, — бих искала вие да ме изслушате.
— Да се обърне към мен мисис Домби — рече той, — макар и с тон на незаслужен укор, е такава голяма чест, че аз съм напълно готов да се подчиня на желанието й, дори и да не съм неин слуга в друго отношение.
— Ако човекът, при когото току-що сте били, сър, ви е възложил — мистър Каркър повдигна очи, сякаш се канеше да изрази изненадата си, но тя срещна погледа му и го застави да замлъкне — да ми предадете нещо, не правете подобен опит, тъй като няма да приема нищо. Едва ли е необходимо да ви питам дали сте дошли с такова поръчение. От известно време ви очаквам да дойдете.
— За мое съжаление — отвърна той — аз съм тук, напълно против волята си, именно по тази причина. Разрешете ми обаче да ви съобщя, че аз съм тук по две причини. Това е първата.
— С първия разговор, сър, приключихме. Ако се върнете към него…
— Нима мисис Домби може да смята — заговори Каркър, като се приближи, — че аз ще се върна към него след нейната забрана? Нима е възможно мисис Домби, без да взема предвид мъчителното ми положение, твърдо да ме счита за неделима част от моя господар, като по този начин съзнателно проявява към мен голяма несправедливост?
— Сър — рече Едит, като устреми право в него черните си очи и заговори с нарастващо вълнение, от което надменните й ноздри се издуха, гръдта й се развълнува, а белият нежен пух върху наметката й затрептя — наметката бе небрежно хвърлена върху раменете й, които ни най-малко не губеха при съпоставката с белоснежния пух, — защо заставате пред мен и ми говорите за любов и преданост към моя съпруг и се преструвате, че ме смятате за щастливо омъжена жена, почитаща мъжа си? Как се осмелявате така да ме оскърбявате, когато вие много добре знаете — дори по-добре и от мен, сър, доловила съм това във всеки ваш поглед и всяка ваша дума, — че вместо обич помежду ни има отвращение и презрение и че аз го презирам почти толкова, колкото презирам и себе си, че му принадлежа? Несправедливост? Ако аз бях проявила справедливост за терзанията, на които ме подложихте, и за оскърбленията, които ми нанесохте, би трябвало да ви убия.
Тя го попита защо постъпва така. Ако не беше заслепена от своята гордост, гняв и съзнание за унизителното си положение — а тя имаше това съзнание, колкото и свирепо да го гледаше, — би прочела отговора върху лицето му. За да я принуди да направи това изявление.
Тя обаче не прочете този отговор, нито пък я бе грижа дали е изписан на лицето му, или не. Тя виждаше само униженията и мъките, които бе преживяла и тепърва й предстояха да преживее, и се гърчеше под тяхното бреме. Докато бе вторачила погледа си в тях, а не в него, тя скубеше перата от крилото на някаква рядка и красива птица, закачено на китката й със златна верижка, за да й служи за ветрило, а после поръси перата на пода.
Той не отклони погледа си от нейния и стоеше с вид на човек, който разполага с удовлетворителен отговор, но не бърза да го каже и чака тя да овладее външните си признаци на гняв. А след това заговори, като гледаше право в святкащите й очи.
— Мадам — каза той, — знам добре, и то не от вчера, че аз не се ползувам с вашата благосклонност. Аз знам причината. Да, знам причината. Вие така откровено говорихте с мен сега. Изпитвам голямо облекчение, че ме удостоихте с вашето доверие…
— Доверие! — презрително повтори тя.
Той не обърна внимание на това и продължи:
— … и няма да крия истината. Аз от самото начало разбрах, че вие не изпитвате любов към мистър Домби. Та нима е възможно да се породи любов между двама толкова различни хора? А после видях, че в душата ви възникват по-силни чувства от равнодушието. Та как би могло да бъде другояче при вашето положение? Но можех ли аз да си позволя дързостта да ви разкрия това, което знаех?
— А подобаваше ли ви, сър — рече тя, — да се преструвате, че сте уверен в противното, и нагло да ми го подчертавате всеки ден?
— Да, мадам — уверено отвърна той. — Ако не се бях държал така, сега нямаше да разговаряме по този начин. Аз предвидих — кой би могъл по-добре от мен да предвиди, след като никой не познава мистър Домби така, както аз го познавам, — че при положение, че вие не се окажете така отстъпчива и покорна по характер, каквато бе първата мисис Домби, което не допусках…
Високомерната й усмивка му даде основание да си помисли, че може да повтори последните думи.
— Казах, което аз не допусках… аз предвидих, че по всяка вероятност ще настане време, когато едно такова разбирателство, до което стигнахме, ще се окаже полезно.
— Полезно за кого, сър? — попита тя презрително.
— За вас. Няма да добавя — и за себе си, тъй като чувствувам, че трябва да се въздържа дори от тази умерена похвала спрямо мистър Домби — която искрено бих могъл да изкажа, — за да не изрека нещо неприятно за тази, чието отвращение и презрение са толкова големи! — изразително рече той.
— Честно ли е от ваша страна, сър — каза Едит, — да споменавате за „умерена похвала“ и дори за него да говорите с такъв пренебрежителен тон, след като сте негов пръв съветник и ласкател?
— Съветник — да — съгласи се Каркър. — Но не и ласкател. Боя се, че трябва да си призная за своята резервираност. Нашите интереси и удобства обаче ни задължават да изразяваме чувства, които не изпитваме. Всеки ден ние ставаме свидетели на съдружия поради интересите и удобствата, на дружби поради интересите и удобствата, на сделки поради интересите и удобствата, на бракове поради интересите и удобствата.
Тя захапа кървавочервените си устни, но продължи да го наблюдава сурово.
— Мадам — рече той и седна на един стол близо до нея с най-дълбока почтителност, — защо трябва да се колебая при своята голяма преданост към вас дали трябва да ви говоря открито? Естествено е една жена, надарена с такива качества като вас, да счита, че е възможно да моделира в някои отношения характера на мъжа си и да го промени за добро.
— Аз не считах това за естествено, сър — отговори тя. — Никога не съм имала такива надежди и намерения.
Гордото, дръзко лице показваше, че то твърдо отхвърля маската, която той му предлага, и е готово смело да се разкрие, проявявайки пълно безучастие в какъв облик ще се прояви пред човек като него.
— Естествено е било поне — продължи той — да считате, че е напълно възможно да живеете с мистър Домби в качеството на негова съпруга, като едновременно не му се подчинявате, нито пък влизате в остри сблъсъци с него. Но, мадам, когато сте разсъждавали по този начин, вие не сте познавали мистър Домби (както сама се убедихте след това). Вие не сте знаели колко придирчив и колко горд е той или пък, ако разрешите да отбележа, до каква степен е роб на собственото си величие и как се движи, впрегнат в собствената си триумфална колесница подобно товарен кон, без да му идва наум, че товарът му го следва и трябва да се тегли, премазвайки всичко.
Злобно наслаждавайки се на тази самонадеяност, той продължи, а зъбите му проблеснаха:
— Мистър Домби действително не е способен да се отнесе с истинско внимание нито към мен, нито към вас. Сравнението е извънредно крайно — умишлено избрах такова, — но отговаря на истината. Мистър Домби, ползувайки се с неограничена власт, ме помоли — вчера сутринта чух това лично от него — да бъда негов посредник помежду ви, тъй като той знае, че аз не съм ви приятен и възнамерява чрез мен да ви накаже за вашето непокорство. Освен това смята, че аз, платеният му слуга, съм посредник, който, като бъде приет, ще накърни достойнството не на дамата, с която имам честта да разговарям, тъй като тя не съществува в съзнанието му — а на неговата съпруга, която е част от самия него. Можете да си представите колко малко се съобразява с мен, как изобщо не допуска възможността, че и аз мога да имам свои чувства и съображения, когато открито ми съобщава, че ми се възлага подобно поръчение. Вие знаете какво безразличие проявява към вашите чувства, заплашвайки ви с подобен посредник. Вие, разбира се, не сте забравили, че той постъпи така.
Тя внимателно го наблюдаваше. Той обаче също я наблюдаваше и видя как намекът, че той от своя страна знае за нещо, случило се между нея и съпруга й, пронизва и наранява гордата й душа като отровна стрела.
— Не ви припомням всичко това, за да задълбочавам пропастта между вас и мистър Домби, мадам — опазил ме бог, какви облаги имам? — а само да ви покажа колко безнадеждно е да се внуши на мистър Домби мисълта, че когато са засегнати неговите интереси, трябва да се съобразява и с другите хора. Ние, които го заобикаляме, заемайки различни положения, сме извършили своето, осмелявам се да отбележа, за да затвърдим възгледите му. Ако ние обаче не сме го извършили, други ще го сторят — в противен случай не биха били около него. От самото начало това винаги е било опорният стълб в живота му. Накратко казано, мистър Домби е имал работа само с покорни и зависими хора, които са падали на колене и свеждали глави пред него. Той никога не е знаел какво значи да се опълчат срещу него разгневена гордост и силно негодувание.
„Но сега ще узнае!“ — сякаш каза тя, макар че устните й останаха стиснати, а погледът — неподвижен. Той видя как мекият пух отново потрепна и как тя за миг докосна гръдта си с перата на красивата птица. И свитата на кълбо змия разпусна още един от своите пръстени.
— Мистър Домби, макар и извънредно почтен джентълмен — продължи той, — когато му се противопоставят, е склонен да изопачава дори и фактите в резултат на своята прекомерна гордост, като ги тълкува посвоему, и едва ли бих могъл да дам по-добър пример, като спомена, че той искрено вярва (ще ми простите безумието на това, което ще ви кажа, но не съм аз безумецът), че суровото излагане на мнението му пред настоящата му жена по повод, който навярно ще остане за нея паметен — това бе преди печалната кончина на мисис Скютън, — й е направило потресаващо впечатление и за момента напълно я е укротило.
Едит се изсмя. Не е необходимо да се изтъква колко груб и немелодичен бе този смях. Достатъчно е да се каже, че Каркър бе доволен да го чуе.
— Мадам — отново заговори той, — аз приключих по този въпрос. Вашите собствени убеждения са толкова дълбоки и несъмнено толкова твърди — той бавно повтори тези думи, силно наблягайки на тях, — че едва ли не се страхувам да не предизвикам отново неудоволствието ви, като ви кажа, че въпреки тези недостатъци и пълното им осъзнаване от моя страна, аз съм свикнал с мистър Домби и го уважавам. Но аз казвам това, повярвайте ми, не за да се хваля с чувства, които напълно не отговарят на вашите и към които вие не сте в състояние да проявите разбиране — о, колко отчетливо, ясно и изразително бе казано това! — но за да изразя предаността си към вас при тези печални обстоятелства и моето възмущение от ролята, която ми е наложена.
Тя седеше, сякаш се страхуваше да откъсне очи от лицето му.
А сега да се разпусне последният пръстен!
— Става късно — след известно мълчание забеляза Каркър — и вие, както казахте, сте уморена. Аз обаче не трябва да забравям и втората причина за този разговор. Необходимо е да ви посъветвам, необходимо е да ви помоля най-настоятелно, тъй като имам достатъчно основания за това, да бъдете предпазлива, когато проявявате своята привързаност към мис Домби.
— Предпазлива ли? Какво искате да кажете?
— Че трябва да бъдете внимателна да не показвате твърде голяма обич към младата дама.
— Твърде голяма обич ли, сър? — рече Едит, като смръщи високото си чело и стана. — Кой би могъл да преценява моята обич и да я претегля? Вие ли?
— Аз не върша това. — Той бе смутен или се преструваше на смутен.
— Кой тогава?
— Не можете ли да отгатнете кой?
— Не желая да гадая.
— Мадам — заговори той след известно колебание, като междувременно те непрекъснато се наблюдаваха както и преди, — тук аз съм затруднен. Вие ми заявихте, че не желаете да ви предам нищо от името на вашия съпруг и ми забранихте да се връщам към тази тема, но виждам, че двете теми са толкова тясно свързани, че при положение, че не се задоволите с лаконичното предупреждение от човек, на когото оказахте честта да удостоите с доверието си, макар че се стигна дотам посредством вашето неудоволствие, на мен ми се налага да наруша наложената ми от вас забрана.
— Знаете, че можете да направите това, сър — рече Едит. — Направете го.
Колко бледа бе, колко разтреперана, колко развълнувана! Той правилно бе преценил въздействието!
— Той ми нареди — започна Каркър с тих глас — да ви уведомя, че вашето поведение спрямо мис Домби не му харесва. Че той желае напълно да промените поведението си. И че ако вие сте искрена, той не се съмнява, че ще го промените, тъй като, ако продължавате да проявявате обичта си към младата дама, няма да й направите добро.
— Това е заплаха — рече тя.
— Заплаха е — потвърди той беззвучно, а на глас каза: — Но не е насочена към вас.
Тя стоеше пред него горда, изправена, величествена, пронизваше го със святкащите си очи и се усмихваше горчиво и презрително, но изведнъж се олюля, сякаш земята под нея се отвори, и щеше да се строполи на пода, ако той не я бе хванал в обятията си. В мига, в който я докосна, тя го отблъсна, отдръпна се и отново се изправи пред него, неподвижна, сочеща вратата.
— Моля ви да ме оставите. Не казвайте нищо повече тази вечер.
— Чувствувах колко важно е всичко това — продължаваше мистър Каркър, — тъй като трудно може да се предвиди какво може да се случи в най-близко време при положение, че на вас не ви е известно какво мисли той. Чух, че мис Домби сега е разстроена от уволнението на старата си прислужница, а това уволнение навярно е една от предстоящите последици. Нали не ме укорявате, че ви помолих мис Домби да не присъствува? Мога ли да се надявам на такова нещо?
— Не ви укорявам. Моля ви, оставете ме, сър.
— Аз знаех, че при вашата привързаност към младата дама, която несъмнено е искрена и дълбока, вие ще изпитате голяма мъка, терзаейки се от мисълта, че сте й навредили и погубили надеждите й за бъдещето — бързо, но разпалено добави Каркър.
— Ни дума повече тази вечер. Оставете ме, ако обичате.
— Непрекъснато ще идвам тук да го навестявам, а също и по работа. Нали ще ми разрешите да ви видя отново и да се посъветвам какво трябва да се направи, както и да чуя вашите желания?
Тя му посочи вратата.
— Не мога още дори да реша дали да му кажа, че съм говорил с вас. Или пък да го оставя да си мисли, че аз съм отложил разговора поради липса на благоприятна възможност или поради някаква друга причина. Необходимо е в най-скоро време да ми разрешите да се посъветвам с вас.
— Само не сега — отвърна тя.
— Вие разбирате, че когато пожелая да ви видя, мис Домби не трябва да присъствува и че аз искам да говоря с вас като човек, който има честта да се ползува с вашето доверие, който е готов изцяло да ви окаже всякаква помощ и навярно в много случаи да предпази младата дама от беди.
Продължавайки да го гледа така, сякаш очевидно се боеше дори за миг да го освободи от въздействието на съсредоточения си поглед, независимо какво бе то, тя отвърна: „Да!“ и отново му заповяда да си иде.
Той се поклони, сякаш се подчиняваше на волята й, но когато почти бе стигнал до вратата, се обърна и рече:
— Аз изложих своето провинение и получих прошка. Мога ли… заради мис Домби и самия мен… да докосна ръката ви, преди да си отида?
Тя му подаде облечената в ръкавица ръка, която бе наранила предната вечер. Той я пое в своята, целуна я и се оттегли. А когато затвори вратата, размаха ръката, докоснала се до нейната, и я притисна до гърдите си.
Глава XLVI
Разпознаване и размишление
Сред множеството незначителни промени, настъпили в живота и привичките на мистър Каркър по това време, най-забележителната бе изключителното усърдие, което проявяваше в работата си, и голямото внимание, което отделяше и на най-малката подробност, засягаща добре известните му сделки на фирмата. Винаги деен и проницателен в това отношение, сега неговата бдителност нарасна най-малко двадесет пъти. Не стигаше само това, че зоркият му поглед следеше текущите работи, ежедневно изникващи в нова форма, но сред тези изцяло поглъщащи го занимания той намираше време — или по-скоро освобождаваше си време — да преглежда и старите сделки на фирмата и своето участие в тях в период от много години. Често, когато чиновниците си отиваха, канторите опустяваха и потъваха в мрак и всички подобни търговски сгради се затваряха, мистър Каркър, пред когото бе изложена анатомията на огнеупорната каса, изследваше загадките на книги и документи с търпеливото упорство на човек, извършващ дисекция на най-тънките нерви и фибри на своя обект. Прислужникът Пърч, който обикновено в такива случаи оставаше и на светлината на свещ се развличаше в приемната с четенето на ценоразписа или пък дремеше край камината, изложен на голяма опасност всеки миг главата му да клюмне в сандъка за въглища, не можеше да скрие своето възхищение от това усърдно поведение — макар че то скъсяваше времето му, предназначено за удоволствия в семейния кръг — и той непрекъснато разправяше на мисис Пърч (сега отглеждаща близнаци) за трудолюбието и проницателността на техния управител в Сити.
Същото това повишено и заострено внимание, което мистър Каркър проявяваше към сделките на фирмата, той отделяше и за собствените си работи. Макар и да не бе съдружник във фирмата — досега тази чест се бе полагала единствено на наследниците на великото име, — той получаваше известен процент от нея. Освен това се ползуваше от облагите на фирмата да влага изгодно пари, така че джуджетата, обкръжаващи великаните на източната търговия, го считаха за богат човек. Хитрите наблюдатели започнаха да подхвърлят, че блестящият Каркър от фирмата на Домби си брои капитала и тъй като е далновиден, своевременно ще продаде своите акции. А в борсата дори се обзалагаха, че блестящият Каркър ще се ожени за блестяща вдовица.
Всички тези грижи обаче ни най-малко не пречеха на мистър Каркър да наблюдава господаря си, нито пък водеха до занемаряване на безукорната му чистота, спретнатост, пригладеност и другите му котешки качества, които притежаваше. Не би могло да се каже, че е настъпила промяна у него, що се отнася до привичките му, а че у него се е породила известна напрегнатост. Всички качества, които се наблюдаваха у него преди, можеха да се забележат и сега, но той бе станал по-съсредоточен. Всяко нещо вършеше така, сякаш то бе единственото, с което се занимаваше — а у човек с такива способности и целеустременост това несъмнено свидетелствуваше, че се занимава с работа, напрягаща и поддържаща в движение най-тънките му умения.
Единствената очевидна промяна у него беше тази, че когато яздеше по улиците, потъваше в дълбоки размишления, също както онази сутрин, когато бе излязъл от дома на мистър Домби след злополуката, сполетяла джентълмена. В такива случаи той машинално избягваше препятствията по пътя си и като че нищо не виждаше и не чуваше до пристигането си на определеното място и само нещо случайно можеше да му привлече вниманието.
Отправил се веднъж така с белоногия си кон към кантората на „Домби и Син“, той не забеляза двата чифта зорки женски очи, нито пък прикованите в него кръгли очи на Роб Точиларя, който, като доказателство за своята точност, го чакаше една улица по-напред от уговореното място и напразно току повдигаше шапка, за да му привлече вниманието, и бягаше в тръс редом с него, готов да му хване стремето, когато започне да слиза.
— Гледай, ето го къде е! — извика една от двете жени, старица, която протегна съсухрената си ръка да го посочи на спътницата си, млада жена, укриваща се редом с нея в един вход.
След тези думи на мисис Браун дъщеря й надникна, а върху лицето й се изписаха гняв и желание за мъст.
— Не мислех, че някога ще го видя пак — тихо каза тя, — но може би е добре, че го видях. Виждам, виждам.
— Не е променен! — рече старицата и злобно погледна.
— Той да се промени! — отвърна другата. — От какво? Нима е страдал? Промените у мен стигат за двайсет души. Това не е ли достатъчно?
— Гледай го! — промърмори старицата, наблюдавайки дъщеря си със зачервени очи. — Така спокоен, спретнат, на кон, докато ние сме потънали в калта…
— И оттам сме излезли — бързо я прекъсна дъщеря й. — Ние сме калта, която конят му тъпче. Какво друго бихме могли да бъдем?
Тя съсредоточено погледна отново след него и когато старицата понечи да отговори, направи нетърпеливо движение с ръка, сякаш дори звукът на гласа й би могъл да й пречи да вижда. Майка й, наблюдавайки нея, а не него, не пророни ни дума повече, докато пламъкът в очите на дъщеря й не угасна и тя не си пое дълбоко дъх, сякаш изпитваше облекчение, че той се скри от погледа.
— Скъпа! — заговори тогава старицата. — Алис! Хубава моя щерко! Али! — Тя я подръпна леко за ръкава, за да й привлече вниманието. — Нима ще го оставиш току-така да си отиде, когато можеш да изтръгнеш пари от него? Ами че това е грехота, дъще!
— Нима не съм ти казвала, че от него пари няма да взема? — отвърна тя. — Не ми ли вярваш? Взех ли парите от сестра му? Нима бих докоснала дори едно пени, ако знам, че е минало през белите му ръце… освен ако мога да влея отрова в монетата и да му я върна. Успокой се, майко, и да се махаме оттук!
— Но той е толкова богат! — нареждаше старицата. — А ние сме толкова бедни!
— Бедни сме, защото не можем да му се отплатим за злото, което ни е причинил — рече дъщеря й. — Нека само да ми даде богатства от този род и аз ще ги приема и ще си послужа с тях. Да се махаме оттук. Няма смисъл да гледаме коня му. Хайде, майко.
Но старицата, за която завръщащият се Роб Точиларя, водещ коня без ездач, представляваше интересна гледка сама по себе си, измери съсредоточено младия човек и преодоляла с приближаването му колебанието си, погледна дъщеря си със светнали очи, допряла пръст до устните си, и като изскочи от входа точно когато минаваше, го докосна по рамото.
— Ах, къде изчезна толкова време веселият ми Роб? — рече тя, когато той се извърна.
Веселият Роб, чието веселие доста се поизпари при този поздрав, бе крайно слисан и отговори със сълзи на очи:
— О! Защо не оставите на мира бедното момче, мисис Браун, когато то честно си изкарва прехраната и се държи почтено? Защо идвате да злепоставяте бедното момче, като го заговаряте на улицата, когато то отвежда коня на господаря си в една почтена конюшня — ако ви падне на вас, вие бихте продали коня за храна на кучетата и котките! Ами че аз мислех — Точиларя по такъв начин произнесе последната фраза, сякаш това бе върхът на всичките му беди, — че вие отдавна сте умрели.
— Слушай го как говори — обърна се старицата към дъщеря си — на тази, която го познава толкова отдавна, скъпа, и толкова пъти го е бранила от разни скитници, гълъбари и птицеловци!
— Оставете птиците на мира, моля ви, мисис Браун! — с много разтревожен тон отвърна Роб. — По-добре е едно момче да се занимава с лъвове, отколкото с тези крилати същества, които непрекъснато ти летят в лицето, когато най-малко очакваш. Е, как сте и какво искате?
Тези учтиви въпроси Точиларя зададе сякаш против волята си, с крайно раздразнение и злоба.
— Слушай го как говори със стара позната, скъпа! — отново се обърна към дъщеря си мисис Браун. — Някои стари познати не са толкова търпеливи като мен. Ако кажа на някои хора, които той добре знае, имал е работа с тях и заедно са вършили туй-онуй, къде да го намерят…
— Няма ли да си затворите устата, мисис Браун? — прекъсна я нещастният Точилар и бързо се огледа, сякаш очакваше да види ослепителните зъби на господаря си до себе си. — Защо изпитвате удоволствие да погубвате едно момче? При това на вашата възраст? Когато трябва да мислите за толкова много неща?
— Какъв чудесен кон! — рече старицата, като потупа животното по шията.
— Не го пипайте, мисис Браун! — каза Роб и блъсна ръката й. — Вие сте в състояние да подлудите едно разкаяло се момче.
— Че какво лошо съм му направила, момче? — попита старицата.
— Лошо ли? — отвърна Роб. — Той има такъв господар, който би познал дори ако със сламка го докоснат.
И той издуха мястото, където за миг се бе допряла ръката на старицата, и леко го приглади с пръст, сякаш наистина вярваше на думите си.
Мляскайки и гримасничейки, старицата погледна назад към дъщеря си, последва по петите Роб — той поведе напред коня си, хванал го за юздата — и продължи разговора.
— Хубава служба, Роб, а? — рече тя. — Имаш късмет, момчето ми.
— О, не ми говорете за късмет, мисис Браун — каза клетият Роб, като се извърна към нея и спря. — Ако изобщо не се бяхте появявали или пък вземете да си отидете, тогава само би могло да се каже за едно момче, че има някакъв късмет. Не можете ли да се махнете, мисис Браун, и да не вървите подире ми! — зациври Роб със заканителен тон. — Ако младата жена ви е приятелка, защо не ви отведе, вместо да ви оставя така да се позорите!
— Какво! — изграчи старицата и приближи лицето си до неговото с такава злобна гримаса, че чак увисналата й шия се набръчка. — Значи, се отричаш от старата си познайница! Нима не си се домъквал сто пъти в къщата ми и не си спал сладко в някой ъгъл, когато не си имал никаква друга постеля освен паважа, че ще ми говориш така! Нима не съм продавала и купувала заедно с теб и не съм ти помагала с моя занаят, ученико, да кръшкаш и какво ли още не, че сега ще ми казваш да се махам! Мислиш, че не мога да събера една тайфа от старата ти компания утре сутринта и да тръгнат след теб като сянка и да те погубят, та ще ме гледаш така дръзко! Тръгвам си. Хайде, Алис.
— Чакайте, мисис Браун! — извика изплашеният Точилар. — Какво правите! Не се гневете! Не я оставяйте да си иде, моля ви! Не исках да я обидя! Отначало казах „как сте“, нали! Но вие не ми отговорихте! Как сте? Освен това — жално продължи Роб, — гледайте! Как може едно момче да стои и да разговаря на улицата, когато конят на господаря му иска да бъде заведен и почистен, а господарят му е такъв, че забелязва всяка дреболия!
Старицата даде вид, че отчасти се е умилостивила, но продължаваше все така да клати глава, да прави гримаси и да мърмори.
— Елате с мен до конюшнята да изпиете каквото желаете, мисис Браун — рече Роб, — вместо да продължаваме да стоим тук, от което нито вие, нито който и да е друг има някаква полза. Бъдете така добра, елате и вие с нея — добави Роб. — Ако не беше конят, сигурен съм, че много щях да се зарадвам да я видя.
След това свое извинение Роб, който бе въплъщение на мрачното отчаяние, се извърна и поведе повереното му животно по една странична улица. Старицата направи гримаса към дъщеря си и го последва по петите. Дъщеря й също тръгна след тях.
Като свърна към един пуст малък площад или двор, където се издигаше висока църковна кула и се виждаха склад за опаковки и склад за бутилки, Роб Точиларя предаде белоногия кон на коняря от странната конюшня на ъгъла, покани мисис Браун и дъщеря й да седнат на каменната пейка пред вратата на конюшнята и бързо се завърна от близката пивница с метално канче и чаша в ръка.
— За здравето на господаря ти… мистър Каркър, момче! — бавно изрече наздравицата си старицата, преди да отпие. — Да го благославя бог!
— Ами че аз не съм ви казал кой е той! — отвърна Роб с ококорени очи.
— Познаваме го по лице — рече мисис Браун и така внимателно го погледна, че за миг устата й спря да се движи и главата й да се тресе. — Видяхме го тази сутрин, преди да слезе от коня, когато ти чакаше да отведеш коня.
— Така ли? — обади се Роб с такъв тон, сякаш му се щеше да е чакал на друго място. — Какво става с нея? Няма ли да пие?
Запитването се отнасяше до Алис, която, загърната с наметката си, стоеше малко встрани, без изобщо да посяга към пълната чаша, която момчето й предлагаше.
Старицата поклати глава.
— Не й обръщай внимание! — рече тя. — Само да знаеш колко странна е тя, Роб. А мистър Каркър…
— Тихо! — рече Роб и предпазливо погледна към склада за опаковки и склада за бутилки, сякаш мистър Каркър можеше да наднича оттам. — Не така високо!
— Него го няма там! — възкликна мисис Браун.
— Не съм убеден в това — промълви Роб и погледът му се плъзна по църковната кула, сякаш мистър Каркър, притежаващ свръхестествена способност да чува, можеше да подслушва оттам.
— Добър господар ли е той? — осведоми се мисис Браун.
Роб кимна с глава и добави тихо:
— Всичко вижда.
— Живее извън града, нали, миличък? — запита старицата.
— Когато си е у дома — отвърна Роб, — но в момента не живеем у дома.
— А къде? — попита старицата.
— На квартира, близо до дома на мистър Домби — рече Роб.
Младата жена внезапно му хвърли такъв изпитателен поглед, че Роб напълно се слиса и отново й предложи чашата, без обаче какъвто и да е резултат като преди.
— Мистър Домби… ние двамата с вас понякога си говорехме за него, нали си спомняте — обърна се Роб към мисис Браун. — Вие ме карахте да ви говоря за него.
Старицата кимна с глава.
— Е, мистър Домби, той падна от коня си — с неохота продължи Роб — и господарят ми трябва да ходи у дома му по-често от друг път, за да седи там при него, при мисис Домби или някой от останалите, и затова се преместихме в града.
— Те добри приятели ли са, миличък? — запита старицата.
— Кои?
— Той и тя?
— Какво, мистър и мисис Домби ли? — рече Роб. — Откъде мога да знам?
— Не те, а… господарят ти и мисис Домби, пиленцето ми — ласкаво рече старицата.
— Не знам — отвърна Роб и отново се огледа. — Предполагам, че са добри приятели. Колко сте любопитна, мисис Браун! Колкото по-малко приказки, толкова по-добре.
— Ами че нищо лошо няма в това — възкликна старицата, като се изсмя и плесна с ръце. — Веселият Роб се е опитомил, откакто му потръгна. Нищо лошо няма в това!
— Нищо лошо няма в това, знам — каза Роб и отново подозрително погледна към склада за опаковки, склада за бутилки и черквата, — но при него не минава, даже и да говориш за броя на копчетата по фрака му. Уверявам ви, че при него не минава. По-добре е човек да се удави. Той така казва. Аз дори не бих ви казал и името му, ако вие не го знаехте. Да говорим за другиго.
Докато Роб отново предпазливо оглеждаше двора, старицата тайно даде знак на дъщеря си. Всичко стана за миг, но дъщерята й отвърна леко с поглед, извърна очи от лицето на момчето и продължи да седи, все така загърната с наметката.
— Роб, миличък! — заговори старицата и го примами на другия край на пейката. — Ти винаги си бил мой любимец и галеник. Не е ли така? Нима не знаеш?
— Знам, мисис Браун — не много любезно отвърна Точиларя.
— Как можа да ме изоставиш! — рече старицата и преметна ръце около врата му. — Как можа да изчезнеш, без почти нищо да чуя за теб, и никога да не дойдеш при бедната си, стара познайница, за да й разкажеш как ти е потръгнало, високомерно момче! Ох! Ох!
— О, това е ужасно за едно момче, което има зорко бдящ господар наоколо! — възкликна клетият Точилар. — Така да вият край него на такова място!
— Няма ли да дойдеш да ме навестиш, Роби? — запита мисис Браун. — Ох, няма ли да дойдеш да ме навестиш?
— Да, ще дойда! Казвам ви — отвърна Точиларя.
— Това е моят скъп Роб! Миличкият ми! — нареждаше мисис Браун, като бършеше сълзите по съсухреното си лице и нежно го прегръщаше. — На старото място, Роб?
— Да — повтори Роб.
— Скоро ли, скъпи Роб? — рече мисис Браун. — И често ли?
— Да. Да. Да — отговори Роб. — Наистина ще дойда, честна дума.
— Тогава — продължи мисис Браун, протегнала ръце към небето и отметнала назад своята тресяща се глава, — ако той удържи думата си, аз никога няма да го приближавам, макар че знам къде да го намеря, нито пък ще изрека думичка за него! Никога!
Това възклицание, изглежда, бе капчица утеха за нещастния Точилар, който, като го чу, разтърси мисис Браун за ръката и я помоли със сълзи на очи да го остави на мира и да не проваля бъдещето му. Мисис Браун го прегърна отново ласкаво и се съгласи, но когато понечи да последва дъщеря си, се обърна, крадешком размаха пръст и с дрезгав шепот му поиска пари.
— Един шилинг, скъпи! — рече тя с напрегнато, алчно изражение. — Или шест пени! Заради старото ни познанство! Толкова съм бедна! А красивата ми щерка… — тя погледна през рамо — тя ми е щерка, Роб… ме държи полугладна.
Роб с неохота й пъхна една монета в ръката, но точно в този миг дъщеря й безшумно се върна, хвана ръката й, изви я и взе монетата.
— Какво, майко — рече тя. — Все пари! Вечно само пари! Забрави ли това, което ти казах преди малко? Ето! Вземи!
Старицата нададе стон, когато парите бяха върнати, но без да се противопоставя повече, закуцука редом до дъщеря си по страничната уличка. Изуменият и изплашен Роб се бе ококорил след тях и видя как те спряха и започнаха оживено да говорят. Той забеляза как младата жена на няколко пъти вдигна ръка с мрачна заканителност (навярно заплахата се отнасяше до този, за когото говореха), а старицата немощно се опитваше да подражава на този жест и той от все сърце пожела да не е той предметът на техния разговор.
Утешавайки се с мисълта, че за момента те си отидоха, а занапред е малко вероятно мисис Браун да живее дълго, за да го безпокои, Точиларя, който съжаляваше за предишните си провинения единствено поради това, че бяха внезапно довели до такива неприятни последици, придаде на навъсената си физиономия ведър вид, като си припомни възхитителния начин, по който се бе отървал от капитан Кътъл (спомен, почти неизменно развеселяващ го), и се отправи към кантората на мистър Домби, за да получи нареждания от господаря си.
Там господарят му, така проницателен и зорък, че Роб се разтрепера пред него, опасявайки се не на шега да не бъде обвинен заради мисис Браун, му предаде както винаги сутрешната поща за мистър Домби и една бележка за мисис Домби, като само поклати глава, внушавайки му да бъде внимателен и експедитивен — това бе тайнствено внушение, което според Точиларя криеше мрачно предупреждение и заплаха и му въздействуваше по-силно от всякакви думи.
Когато остана сам в стаята си, мистър Каркър се залови за работа и работи през целия ден. Срещна се с много посетители, прегледа един куп документи, непрекъснато снова навън из всевъзможни търговски кантори и не се отдаваше на размисли, докато не приключи работата си за деня. Но когато най-накрая масата му се очисти от всякакви книжа, отново потъна в размишления.
Той стоеше на обичайното си място, заел обичайната си поза, приковал втренчен поглед в пода, когато влезе брат му, за да донесе няколко изнесени от кабинета писма. Братът тихо ги постави на масата и веднага се запъти навън, но управителят мистър Каркър отправи към него съсредоточения си поглед, сякаш през цялото това време бе съзерцавал именно него, а не пода на кантората, и рече:
— Е, Джон Каркър, какво те води насам?
Брат му посочи към писмата и отново се запъти навън.
— Учудвам се — продължи управителят, — че можеш така да влизаш и излизаш, без да се интересуваш за състоянието на господаря.
— Тази сутрин ни съобщиха в кантората, че мистър Домби вече се оправял — отговори брат му.
— Ти си толкова добродушен… — рече управителят и се усмихна — разбира се, ти стана такъв с течение на годините… че ако му се случи беда, готов съм да се обзаложа, че ще страдаш.
— Ще бъда искрено опечален, Джеймс — отвърна другият брат.
— Щял да бъде опечален! — рече управителят и го посочи така, сякаш в стаята има друг човек, към когото се обръща. — Щял да бъде искрено опечален! Моят брат! Младшият чиновник в кантората, тази захвърлена вехтория, обърната с лицето към стената подобно калпава картина и забравен така бог знае колко години. Преизпълнен е с благодарност, почит и преданост и ме кара да му вярвам!
— Не те карам да ми вярваш, Джеймс! — отвърна братът. — Бъди справедлив към мен както към останалите си подчинени. Ти ми зададе въпрос и аз ти отговорих.
— И нямаш ли за какво да се оплачеш от него, подлизурко? — с несвойствена сприхавост запита управителят. — Нямаш ли причини да се възмущаваш от високомерно отношение, оскърбително пренебрежение, прекалена взискателност? Какво, по дяволите, си ти, човек или мишка?
— Необичайно би било, ако двама души са заедно дълги години, особено в ролята на началник и подчинен, без да имат за какво да се оплачат един от друг… или поне така да смятат — отвърна Джон Каркър. — Но като се изключи моята история в този случай…
— Неговата история! — възкликна управителят. — Ето каква била работата! Ето какво го прави изключение и го отделя от останалите!
— Като се изключи моята история, която, както намекна ти, ми дава основания специално на мен (за щастие на всички останали) да бъда благодарен, уверен съм, че не би се намерил и един човек във фирмата, който да не говори и да не изпитва същото. Мислиш ли, че някой тук би могъл да остане равнодушен, ако беда или нещастие сполети главата на фирмата, и не би бил искрено опечален?
— Ти наистина имаш пълно основание да му бъдеш признателен! — презрително рече управителят. — Нима не знаеш, че те държат тук като изгоден пример и забележително доказателство за милосърдието на „Домби и Син“, утвърждаващо репутацията на великата фирма?
— Не знам подобно нещо — кротко отвърна брат му. — Отдавна вярвам, че ме държат тук по благородни и безкористни причини.
— Стори ми се, че се каниш — изръмжа като тигър управителят — да изречеш някоя християнска заповед.
— Не, Джеймс — отвърна брат му, — макар че братската връзка между нас отдавна е нарушена и ликвидирана…
— А кой я наруши, любезни господине? — попита управителят.
— Аз, чрез своето провинение. Не упреквам теб за това.
Управителят беззвучно повтори с оголени зъби: „О, не ме упрекваш мен за това!“ и го накара да продължи.
— Искам да кажа, че макар и тази връзка между нас вече да не съществува, не ме обсипвай, умолявам те, с ненужни насмешки и не преиначавай думите ми. Исках само да подчертая, че би било погрешно да предполагаш, че единствено ти, отличеният от всички останали, повишеният, удостоеният с доверие и почит (отличен още в началото, в това съм уверен, заради големите си способности и преданост), ти, намиращият се в по-близки отношения с мистър Домби от всеки друг, стоящият, така да се каже, на една нога с него, обсипаният с неговата благосклонност и щедрост — би било погрешно да предполагаш, че единствено ти се грижиш за неговото благополучие и репутация. Дълбоко съм убеден, че не може да се намери човек във фирмата, като се започне от теб и се стигне до най-низшия служител, който да не изпитва същото чувство.
— Лъжеш! — извика управителят, целият пламнал от внезапно обзелия го гняв. — Ти си лицемер, Джон Каркър, и лъжеш!
— Джеймс! — рече брат му, пламвайки на свой ред. — Какво искаш да кажеш с тези оскърбителни думи? Защо така подло се обръщаш към мен, без да съм ти дал никакъв повод?
— Казвам ти — каза управителят, — че цялото ти лицемерие и смиреност… както и цялото лицемерие и смиреност на всички в кантората нямат никаква стойност — той щракна с пръсти — и са ми ясни като бял ден! Няма нито един служител тук, стоящ между мен и най-низшия (към когото ти напълно основателно се отнасяш с внимание, тъй като той не е много далече от теб), който дълбоко в сърцето си не би се радвал да види господаря си унизен, който тайно не го ненавижда, който не му желае злото и който не би се нахвърлил отгоре му, ако има власт и смелост. Колкото повече се ползуваш с благосклонността на господаря, толкова по-големи оскърбления получаваш, колкото по-близко си до него, толкова по-отчужден си от него. Това е убеждението на всички тук!
— Не зная — отвърна брат му, чието негодувание бързо премина в изумление — кой е могъл да ти наговори такива неверни неща, нито пък защо си избрал тъкмо мен, за да ме изпитваш, а не някой друг. Не се съмнявам в това обаче, че ме изпитваш и искаш да ме подведеш. Но ти се държиш и говориш по по-различен начин от всякога. Още веднъж само искам да ти кажа, че са те измамили.
— Знам, че съм измамен — каза управителят. — Казах ти го.
— Не от мен — възрази брат му, — а от твоя доносник, ако имаш такъв. Или пък от собствените си мисли и подозрения.
— Нямам никакви подозрения — отвърна управителят. — Това е увереност у мене. Ах вие, малодушни, подли, раболепни кучета! Всички до един еднакво се преструвате, еднакво лицемерите, квичите едни и същи ласкателства, прикривате една и съща тайна, която е очевидна!
Без да каже ни дума повече, брат му се отдалечи и затвори вратата точно когато той спря да говори. Управителят мистър Каркър придвижи един стол близо до камината и бавно започна да разравя въглените с ръжена.
— Страхливи, умилкващи се твари! — промърмори той, оголвайки и двата си реда проблясващи зъби. — Сред тях няма нито един, който да не си даде вид на потресен и оскърбен… Ако някой от тях има власт, а същевременно и ум, и смелост, за да се възползува от тази власт, той безмилостно би съкрушил и унищожил гордостта на Домби, както аз разбивам тези въглени.
Докато раздробяваше и разпръскваше пепелта върху решетката, той със замислена усмивка наблюдаваше действията си. „При това без същата тази кралица-чародейка — добави той после, — а там има гордост, която не може да се забрави — доказателство за това е собственото ни познанство!“ След това потъна в още по-дълбоки размишления край угасващата камина, а сетне се изправи с вида на човек, който е бил напълно погълнат от четенето на книга, огледа се, взе шапката и ръкавиците си, отправи се натам, където го чакаше конят му, възседна го и потегли в спусналия се вече мрак по осветените улици.
Той мина край къщата на мистър Домби, забави ход, като я наближи, и погледна нагоре към прозорците. Вниманието му първо бе привлечено от онзи прозорец, където някога бе видял Флорънс да седи с кучето си, макар че сега той не бе осветен. Усмихна се, огледа цялата величествена фасада на къщата и като че с известно високомерие извърна очи от прозореца.
— Мина времето — рече си той, — когато беше добре да се наблюдава изгряващата ви малка звездичка и да се знае откъде се появяват облаци, за да ви заслоня, ако е необходимо. Сега обаче се появи нова планета и вие сте затъмнена от светлината й.
Той зави на ъгъла с белоногия си кон и потърси сред осветените прозорци отзад един-единствен прозорец. С него бе свързан споменът за нечия величествена осанка, за облечена в ръкавица ръка, спомена за това как се бяха ръсили по пода перата на красиво птиче крило и как нежният бял мъх по нечия наметка бе потрепвал и шумолял също като пред надигаща се буря. Това бяха спомените, които отнесе със себе си, когато отново обърна коня си и потегли бързо по смрачаващите се, безлюдни алеи.
Трагичната истина бе, че тези спомени бяха свързани с една жена, която го ненавиждаше, но която благодарение на неговата ловкост и на своята гордост и гняв бавно и сигурно бе привикнала да търпи присъствието му и постепенно бе започнала да го приема като човек, ползуващ се с привилегията да говори за пренебрежителното й равнодушие към собствения й съпруг и за липсата й на уважение към самата себе си. Тези спомени бяха свързани с една жена, която дълбоко го ненавиждаше, която го познаваше и която му нямаше доверие именно защото го познаваше и защото той познаваше нея, но тя подхранваше силния си гняв, като с всеки изминал ден го допускаше все по-близко до себе си въпреки ненавистта си към него. Въпреки ненавистта си! Именно по тази причина, защото в глъбините на тази ненавист, където не бе по силите й да надникне със страховития си поглед, макар че мъгляво съзираше всичко, се криеше мрачната отплата, чиято неясна сянка, зърната само веднъж, бе предизвикала тръпки. Точно тази отплата би опетнила напълно душата й.
Нима сянката на тази жена витаеше наоколо му, докато яздеше, сянка, отговаряща на действителността и зрима за него?
Да. Мислено той я виждаше съвсем ясно. Тя го съпътствуваше със своята гордост, гняв, ненавист, които бяха така очевидни за него, както и красотата й, а най-очевидна бе ненавистта й към него. От време на време я виждаше, високомерна и непристъпна, редом до себе си, а после — в нозете на коня му, паднала в калта. Той обаче неизменно я виждаше такава, каквато бе в действителност, без маска, и я следеше по опасния път, по който се движеше.
След ездата си, когато се преоблече и влезе в ярко осветената й стая с приведена глава, приглушен глас и блага усмивка, той все така ясно я виждаше. Дори предугади истината за загадъчното поставяне на ръкавица на едната ръка и заради догадките задържа тази ръка по-дълго в своята. Той продължаваше да следи как тя се движи по опасния път и върху всеки отпечатък от крака й веднага поставяше своя крак.
Глава XLVII
Гръм от ясно небе
Преградата между мистър Домби и жена му не можеше да бъде преодоляна с времето. Времето, утешител на болката и укротител на гнева, не бе в състояние да помогне на една нехармонична съпружеска двойка, там, където всеки един поотделно бе нещастен и причиняваше нещастие на другия, където единствената връзка бяха оковите, свързващи затегнатите им ръце, и съпрузите така силно опъваха тези окови, че желязото ги жулеше и се врязваше до костта. Тяхната гордост, независимо че имаше различен характер и проявления, бе еднакво силна и у двамата и когато те се сблъскваха, помежду им изскачаха искри като от два кремъка и огънят ту се разгаряше, ту тлееше според обстоятелствата, но изгаряше всичко в съвместния им живот и превръщаше брачния им път в пепелище.
Нека да бъдем справедливи към мистър Домби. Заслепен от чудовищната си заблуда — тя нарастваше с всяка песъчинка, попаднала в пясъчния часовник на живота му, — той тласкаше жена си напред, без да съзнава как и накъде я тласка, но чувството, което изпитваше към нея, независимо какво бе то, оставаше същото както в началото. Нейното голямо провинение бе, че необяснимо защо, бе отказала да признае върховната му власт и пълното си подчинение на тази власт и в това отношение бе необходимо да се поправи и смири. Иначе той все така, със свойствената си студенина, я считаше за дама, която, стига да иска, е способна да окаже чест на избора и името му и да засили доверието, проявявано към фирмата му.
От своя страна тя, с цялата сила на гордостта и бурното си негодувание, устремяваше мрачния си поглед всеки ден и час — като се започне от онази нощ в спалнята й, когато бе седяла и наблюдавала сенките върху стената, и се стигне до още по-тъмната, вече приближаваща се нощ — към една фигура, насочваща насреща й множество унижения и оскърбления, и това бе фигурата на мъжа й.
Беше ли главният порок на мистър Домби, обсебил го така неумолимо, противоестествена черта? Може би си струва да се постави някой път въпросът какво представлява природата, как хората се стараят да я променят и дали в резултат на насилствените изкривявания не е естествено да бъдеш противоестествен. Поставете който и да е син или дъщеря на нашата всемогъща майка-природа в ограничена сфера, внушете на затворника една-единствена идея, подхранвайте я с раболепни поклони от страна на покорни или коварни хора и какво тогава ще представлява природата за примирения пленник, който никога не се е издигал на крилете на независимия дух — тези криле вече са се отпуснали и станали безполезни, — за да види истинския й, цялостен лик.
Уви! Нима малко неща има в света, около нас, които са напълно противоестествени и в същото време напълно естествени? Послушайте как съдиите поучават противоестествените отрепки на обществото — у тях противоестествени са животинските привички, противоестествено е отсъствието на порядъчност, противоестествено е тяхното неразграничаване между доброто и злото и смесването на двете понятия, противоестествено е невежеството им, пороците, безразсъдството, непокорството, възгледите им, външният им вид, с една дума — всичко. Последвайте обаче добрия свещеник или доктора, който, рискувайки живота си при всяко свое вдишване, посещава копторите им, където се дочува шумът от колелата на каретите ни и стъпките по паважа. Погледнете към тези отвратителни места — за милиони същества с безсмъртни души това е единственото място на земята, — само при най-малкото споменаване на които човечността изпитва отвращение, а изтънчената чувствителност, живуща на съседната улица, си запушва ушите и шепне: „Не мога да повярвам!“ Вдъхнете спарения въздух, изпълнен с всякакви нечистотии, вредни за живота и здравето, и нека всички ваши сетива, дадени на човечеството за наслада и радост, бъдат раздразнени, отвратени и възмутени и нека донесат на съзнанието единствено сведения за страдание и скръб. Трудно бихте могли да си представите как в тази зловонна леха би могло да порасне най-обикновено растение, цвете или целебна билка и да протегне малките си листенца към слънцето, както бог изисква. А после, припомняйки си за някое уродливо дете с хилаво тяло и зло лице, говорете надълго и широко за противоестествената му греховност и го оплачете за това, че толкова рано се е отдалечило от Рая — но не допускайте, че то е могло да бъде заченато, родено и израсло в Ада!
Хората, които се занимават с физически науки и търсят връзката между тях и здравето на човека, ни заявяват, че ако отровните частици в замърсения въздух са зрими за окото, ние ще съзрем гъст, черен облак, надвиснал над бордеите, и бавно придвижвайки се, той заразява и по-богатите квартали на града. Но ако може също така да се съзре и моралната отрова, издигаща се редом с тези частици и неделима от тях, по силата на вечните закони на накърнената природа, колко ужасно би било подобно разкритие! Тогава ще видим как безнравствеността, безбожието, пиянството, кражбата, убийството и цяла дълга поредица от безименни грехове срещу естествените склонности на човечеството са надвиснали над обречените места и пропълзяват, за да заразят невинните и да разпространят поквара сред целомъдрените. Тогава ще видим как същите отровни струи, които се вливат в нашите болници и места за прокажени, заливат затворите, препълват корабите, пренасящи каторжници, носят се по моретата и разпространяват престъпността из необятните континенти. Тогава ще се ужасим, като научим, че като пораждаме болести, предаващи се на децата ни и гибелни за бъдните поколения, ние наред с това създаваме, по силата на същия неотменим закон, детство, чуждо на невинността, младост, лишена от скромност и свян, зрелост, която е зряла единствено в страданието и греха, уродлива старост, позоряща човешкия облик. Противоестествено човечество! Когато започнем да берем грозде от тръне и смокини от бодили, когато в покрайнините на покварените ни градове от триците израснат пшеничени ниви и рози зацъфтят в тучните гробища, тогава само ще можем да намерим естественото човечество и да установим, че то е порасло от подобни семена.
О, ако можеше някакъв добър дух да отнесе покривите с ръка, по-могъща и милостива от ръката на куция дявол от приказката91, и да покаже на християните какви мрачни сенки излитат от домовете им, присъединяващи се към свитата на ангела на разрушението, шествуващ сред тях! О, ако можеше само за една нощ да се видят бледите призраци, издигащи се над местата, толкова отдавна занемарени от нас, и от гъстия и навъсен облак, в който се множат пороците и болестите, се пролеят жестоки социални възмездия — дъжд, непрестанно леещ се и непрестанно засилващ се! Светло и благословено ще бъде утрото след такава нощ, защото хората ще преодолеят препятствията, създадени от тях самите, които са само прашинки по пътя, водещ към вечността, и ще се заловят да построят един по-хубав свят, както подобава на същества с един и същ произход, изпълняващи едни и същ дълг към бащата на единно семейство и стремящи се към една и съща обща цел!
Светъл и благословен ще бъде този ден също и поради това, че у тези, които никога не са обръщали внимание на окръжаващите ги, ще се пробуди съзнание за връзката им с тях и те ще съзрат извращение на природата в собствения им стеснен кръг на симпатии и оценки — извращение, така дълбоко и въпреки това така естествено, както най-низшата степен на падението.
Но зората на такъв ден не бе изгрявала за мистър Домби или жена му и всеки продължаваше да следва своя път.
През шестте месеца, последвали злополуката с мистър Домби, в отношенията им не настъпи промяна. Мраморна скала не би могла да стои по-твърдо на пътя му от жена му и най-студеният извор в недрата на дълбока пещера, където не прониква светъл лъч, не би могъл да бъде по-непристъпен и студен от него.
Очакванията, пробудили се в душата на Флорънс, когато я озари надеждата за нов дом, сега вече се бяха напълно разсеяли. Този дом съществуваше от две години и дори търпеливата вяра на Флорънс, подложена ежедневно на сурово изпитание, не можеше да оцелее. Ако все пак у нея бе останала известна слаба надежда, че в далечното бъдеще Едит и баща й биха могли да бъдат щастливи заедно, вече изобщо не се надяваше баща й някога да я обикне. Краткият период, през който й се бе сторило, че баща й се е смекчил към нея, бе заличен в паметта й и бе останало само усещането, че това е било печално заблуждение — тя помнеше единствено неговата студенина.
Флорънс все така го обичаше, но постепенно бе почнала да го обича по-скоро като човек, който й е бил скъп или би могъл да й бъде скъп, но не и като живо същество, намиращо се пред очите й. Тихата печал, с която обичаше починалия Пол и майка си, сякаш се прокрадваше в мислите й за него и ги превръщаше в скъп спомен. Тя не би могла да каже защо обичаният от нея баща започна да се превръща в неясен и мъгляв образ — дали защото бе мъртъв за нея, дали защото имаше отношение към нейните починали близки, или пък защото така дълго с него бяха свързани нейните надежди, вече угаснали, както и нежните й чувства, които той бе охладил. Но и този мъгляв образ едва ли играеше по-съществена роля в действителния й живот, отколкото образът на починалия й брат, когато понякога си го представяше, че е жив, че е пораснал и станал мъж, който я обича и закриля.
Тази промяна, ако можеше да се нарече така, бе настъпила незабелязано, както преходът от детството към моминството и точно по време на този преход Флорънс бе почти на седемнадесет години, когато, размишлявайки в своята самота, осъзна това усещане.
Сега тя често бе сама, тъй като предишните й отношения с майка й се бяха много променили. По време на злополуката с баща й, когато лежеше в стаята долу, тя за първи път забеляза, че Едит я отбягва. Наранена и потресена, неспособна да свърже подобно поведение с ласкавото държане на Едит при всяка тяхна среща, една вечер Флорънс отново я потърси в стаята.
— Мамо — рече Флорънс и тихо се приближи до нея, — обидила ли съм те?
Едит отвърна:
— Не.
— Навярно в нещо съм се провинила — продължи Флорънс. — Кажи ми какво е то. Ти си променила отношението си към мен, скъпа мамо. Не можеш да си представиш колко бързо долавям и най-малката промяна, защото те обичам с цялата си душа.
— Както и аз — отвърна Едит. — Ах, Флорънс, вярвай ми повече от всякога.
— Защо тъй често си тръгваш, като ме видиш, защо ме отбягваш? — запита Флорънс. — И защо понякога ме гледаш толкова странно, скъпа мамо? Не греша, нали?
Тъмните очи на Едит отговориха утвърдително.
— Защо? — умолително попита Флорънс. — Кажи ми защо, за да знам как да те удовлетворявам. И ми обещай, че занапред няма да бъде така.
— Скъпа моя Флорънс — заговори Едит, хвана ръката, обгърнала шията й, и се взря в очите на коленичилата пред нея Флорънс — тези очи я гледаха с голяма любов, — не мога да ти кажа причината. Аз не трябва да я казвам, а ти не трябва да я чуваш. Уверена съм обаче, че така трябва да бъде. Нима щях да го правя, ако не бях уверена?
— Трябва ли да се отчуждим една от друга, мамо? — рече Флорънс и я погледна уплашено.
Беззвучните устни на Едит дадоха утвърдителен отговор.
Флорънс я гледаше с нарастващ страх и недоумение, докато бликналите сълзи замъглиха очите й и се стекоха по бузите й.
— Флорънс! Радост моя! — бързо заговори Едит. — Слушай! Не мога да издържам да те гледам така разстроена. Успокой се! Виждаш как аз се владея, а да не би на мен да ми е леко?
Когато изрече тези думи, тя отново бе станала спокойна, а после добави:
— Не напълно отчуждени. Отчасти, и то само привидно, Флорънс, защото дълбоко в душата си аз все така те обичам и винаги ще те обичам. Това, което правя, не е заради самата мен.
— А заради мен ли, мамо? — попита Флорънс.
— Достатъчно е да знаеш това, което ти казах — отвърна Едит след известно мълчание. — Няма значение каква е причината. Скъпа Флорънс, по-добре е… необходимо е… трябва… ние да не се срещаме много често. Приятелството помежду ни трябва да се прекъсне.
— Кога? — извика Флорънс. — О, мамо, кога?
— Сега — отвърна Едит.
— Завинаги ли? — промълви Флорънс.
— Не твърдя това — рече Едит. — Не зная. Нито пък казвам, че дружбата между нас е била неуместна и вредна и аз съм знаела, че нищо добро няма да излезе от нея. Тук аз се движа по пътеки, по които ти никога няма да минеш, и занапред моят път навярно води… един бог знае… не виждам накъде…
Гласът й замря. Тя седеше, гледаше Флорънс, сякаш искаше да се извърне от нея, и Флорънс отново забеляза в изражението й предишния необясним страх и силно отчуждение. А после я обладаха мрачна гордост и ярост и я разтърсиха цялата подобно гневен акорд, пробягал по струните на стихийна арфа. След това обаче не последваха кротост и смирение. Сега тя не склони глава, не заплака и не каза, че единствената й надежда е във Флорънс. Тя стоеше с високо вдигната глава също като прекрасната Медуза92 и сякаш гледаше в упор някакъв човек пред себе си, готова да го убие. Да, тя би го сторила, ако притежаваше такава магическа сила.
— Мамо — загрижено каза Флорънс, — у теб има някаква друга промяна, за която не си ми казала, и това ме тревожи. Разреши ми да постоя при теб малко.
— Не — рече Едит, — не, скъпа. Най-добре е сега да остана сама и ще направя всичко възможно, за да те виждам по-рядко. Не ми задавай повече никакви въпроси, но ми повярвай, че когато изглеждам непостоянна и своенравна спрямо теб, аз не постъпвам така по своя воля, нито пък заради самата себе си. Вярвай ми, че макар и да сме по-отчуждени, отколкото преди, в душата си аз не съм се променила към теб. Прости ми, че още повече помрачих твоя мрачен дом — знам добре, че аз хвърлям сянка тук, — и нека никога вече да не говорим за това.
— Мамо — зарида Флорънс, — нали няма да се разделим?
— Ние постъпваме така, за да не се разделяме — отвърна Едит. — Не питай повече. Върви си, Флорънс! Моята любов и разкаяние са с теб.
Тя я прегърна и я отпрати. Докато Флорънс излизаше от стаята, Едит наблюдаваше отдалечаващата се фигура, сякаш от нея си отиваше нейният добър ангел и я оставяше във властта на високомерието и негодуванието, които веднага я обладаха и поставиха своя печат върху челото й.
От този момент нататък те с Флорънс не бяха вече близки както преди. Дни наред почти не се виждаха освен по време на хранене. Тогава Едит, властна, непреклонна и безмълвна, изобщо не поглеждаше към нея. А ако там се намираше и мистър Каркър — което често се случваше по време на оздравяването на мистър Домби и след това, — Едит беше още по-сдържана и отчуждена към нея, отколкото всеки друг път. Когато се случеше да се срещнат с Флорънс насаме, Едит я прегръщаше ласкаво както преди, макар че надменното й лице не се смекчаваше. И често пъти, когато вечер закъсняваше, тя се прокрадваше в мрака до стаята на Флорънс както по-рано и прошепваше на възглавницата й: „Лека нощ!“ Понякога Флорънс, унесла се в сън, усещаше тези посещения, събуждаше се от нежно произнесените думи и сякаш чувствуваше допира на устните й върху лицето си. Но месеците минаваха и това ставаше все по-рядко.
Флорънс отново изпадна в състояние на пълна самота, предизвикано от празнотата в душата й. Тъй както образът на баща й, когото обичаше, постепенно бе станал нереален, така и Едит, споделяйки участта на всички, към които Флорънс се бе привързвала, с всеки изминал ден избледняваше, замъгляваше се и се изгубваше в далечината. Малко по малко тя се отдръпваше от Флорънс също като неясния призрак на предишната Едит. Малко по малко пропастта между тях се задълбочаваше и увеличаваше. Малко по малко цялата голяма обич и нежност, които бе проявявала, застиваха и се заменяха от дръзката, гневна неустрашимост, с която стоеше на ръба на невидимата за Флорънс бездна и се осмеляваше да гледа надолу.
Една мисъл само облекчаваше Флорънс в голямата й мъка поради загубата на Едит и макар че това беше слабо утешение за изтерзаното й сърце, тя се опитваше да намира успокоение в тази мисъл. Нераздвоявана повече в любовта си и дълга си към двамата, можеше да ги обича и двамата, без да засяга никого с чувствата си. Като сенки на въображението й, можеше сега да прикъта и двамата дълбоко в сърцето си и да не ги оскърбява с каквито и да е съмнения.
Точно това се опитваше да прави. Понякога — и то нерядко — тя размишляваше с недоумение каква би могла да бъде причината за промяната у Едит и тогава започваше да изпитва страх. Но спокойно отдавайки се отново на безмълвната си скръб и самота, тя не се измъчваше от любопитство. Необходимо беше само да си помисли, че нейната звезда на надеждата е забулена от мрака, витаещ в цялата къща, да си поплаче и да изпита примирение.
Така живееше Флорънс в един свят на мечтите, където любовта, изпълваща младото й сърце, се изливаше върху призрачни сенки, а в действителния си живот единственото нещо, което изпитваше, бе да вижда как мощният поток на чувствата й се връща обратно към нея. Така тя навърши седемнадесет години. Уединеният й живот я бе направил скромна, но не бе променил благия й прав и любещата й природа. Едновременно дете, ако се съди по нейната невинност и чистосърдечност, и жена, ако се съди по скромното й достойнство и дълбочината на чувствата й. В прелестното й лице и в крехката й фигура сякаш се долавяха и неуловимо се сливаха детето и жената — като че ли пролетта не искаше да отстъпи при настъпването на лятото и се стремеше да съчетае очарованието на ранните пъпки с разцъфналите цветя. Но във вълнуващия й глас, в спокойните й очи, в странното сияние, понякога озаряващо лицето й, в замислената й красота се усещаше нещо, напомнящо за починалия й брат. И на своя съвет в залата слугите си продумваха за това помежду си, поклащаха глави и с още по-голям апетит ядяха и пиеха, още по-тясно свързани в своята дружба.
Тези зорки наблюдатели имаха доста неща за казване относно мистър и мисис Домби, както и относно мистър Каркър, който, изглежда, бе посредник помежду им и непрекъснато влизаше и излизаше, сякаш се опитваше да ги примири, но не успяваше. Те всички скърбяха заради печалното положение на нещата и бяха единодушни, че мисис Пипчин (тя бе ненадмината в ненавистта, която предизвикваше) има пръст в цялата работа. Общо взето обаче, им бе приятно да имат такъв подходящ обект за насмешки и те неуморно се възползуваха от това и много се забавляваха.
Гостите, които идваха в дома, както и познатите, които мистър и мисис Домби посещаваха, считаха, че съпрузите са твърде подходящи един за друг, поне що се отнася до високомерието, и преставаха да мислят повече по този въпрос. Младата дама с разголения гръб не се появи известно време след смъртта на мисис Скютън. Тя бе споделила с някои близки приятели, издавайки обичайните си очарователни леки писъци, че непрекъснато свързва семейството с представата си за гробници и други подобни ужаси. Когато обаче най-сетне ги посети, не забеляза нищо ужасно освен това, че мистър Домби носеше златни висулки, прикачени към часовниковата му верижка, и тя с възмущение окачестви това като проява на краен предразсъдък. Тази млада чаровница по принцип възразяваше срещу снахите. Тя иначе не можеше да изкаже никакво неодобрение спрямо Флорънс освен това, че много й липсвал „стил“ — под това навярно разбираше разголен гръб. Много от посетителите, които идваха в къщата само при тържествени случаи, едва ли разбираха коя е Флорънс и когато се прибираха у дома, възкликваха: „Така ли, нима тази в ъгъла бе мис Домби? Много хубава, но твърде крехка на вид и замислена.“
Да, именно такава бе Флорънс през изминалите шест месеца. Един ден с безпокойство, граничещо със страх, тя зае мястото си на масата точно в навечерието на втората годишнина от сватбата на баща й с Едит (по време на първата годишнина мисис Скютън лежеше, скована от парализата). Причината за безпокойството й бе самият тържествен случай, изражението върху лицето на баща й, което тя забеляза само с един бегъл поглед, както и присъствието на мистър Каркър — то винаги й бе крайно неприятно, но този път повече от всякога.
Едит бе разкошно облечена, тъй като двамата с мистър Домби бяха поканени вечерта на голям прием, и този ден вечерята бе сервирана в по-късен час. Едит се появи чак когато всички бяха седнали около масата, и мистър Каркър се изправи и я придружи до стола. Колкото и да бе ослепително прекрасна, в лицето и в осанката й имаше нещо, което завинаги и безнадеждно я отдалечаваше от Флорънс и всички останали. Въпреки това, само за миг, когато Едит се бе извърнала към нея, Флорънс долови проблясък на топлина в очите й и този поглед я накара още повече да тъгува и да съжалява за разстоянието, което ги делеше.
По време на вечерята почти не разговаряха. Флорънс чуваше баща си да разказва нещо от време на време на мистър Каркър по служебни въпроси, а той тихо му отговаряше, но тя не обръщаше внимание на това, което си говорят, и само искаше час по-скоро вечерята да свърши. Когато десертът бе сервиран и те останаха сами, без всякакви слуги наоколо, мистър Домби, след като се изкашля няколко пъти по начин, непредвещаващ нищо добро, рече:
— Мисис Домби, предполагам, вие знаете, че съм дал нареждания на икономката и утре ще имаме гости на вечеря.
— Утре няма да вечерям у дома — отвърна тя.
— Не много гости — невъзмутимо продължи мистър Домби, като си даде вид, че не я е чул, — около дванадесет-четиринадесет човека. Сестра ми, майор Багсток и някои други, които вие бегло познавате.
— Утре няма да вечерям у дома — повтори тя.
— Колкото и съмнително основание да имам, мисис Домби, точно сега да си спомня за събитието с голямо удоволствие — все така високомерно говореше мистър Домби, сякаш тя изобщо не бе продумала, — необходимо е да се съблюдава благоприличието пред хората. Ако не изпитвате никакво уважение към себе си…
— Не изпитвам никакво — рече тя.
— Мадам — извика мистър Домби и удари с юмрук по масата, — изслушайте ме, ако обичате. Казах, ако не изпитвате никакво уважение към себе си…
— А АЗ казах, че не изпитвам никакво — отговори тя.
Той я погледна, но лицето, което тя извърна към него, не би се променило, дори самата смърт да се бе взряла в нея.
— Каркър — с по-спокоен тон се обърна мистър Домби към джентълмена, — тъй като вие и преди това сте служили като посредник между мен и мисис Домби, а аз възнамерявам да спазя благоприличието, що се отнася лично до мен, ще ви помоля да бъдете така добър да уведомите мисис Домби, че ако тя не изпитва никакво уважение към себе си, то аз изпитвам уважение към себе си и затова потвърждавам разпорежданията си за утре.
— Предайте на вашия висшестоящ господар, сър — рече Едит, — че аз ще разговарям с него по този въпрос в най-скоро време, и то насаме.
— Мистър Каркър, мадам — отговори съпругът й, — е освободен от необходимостта да ми предава каквото и да е от ваша страна и той знае причината, поради която аз съм задължен да ви лиша от това право.
Мистър Домби видя, че тя извърна очи, докато той говореше, и проследи погледа й.
— Дъщеря ви е тук, сър — каза Едит.
— Дъщеря ми ще остане тук — отговори мистър Домби.
Привдигналата се Флорънс отново седна, цялата разтреперана и закрила лице с ръцете си.
— Дъщеря ми, мадам… — започна мистър Домби.
Едит го прекъсна и гласът, макар неповишен, бе толкова ясен, изразителен и отчетлив, че би могъл да се чуе дори и във вихрушка.
— Повтарям ви, че ще разговарям с вас насаме — рече тя. — Ако не сте полудели, вслушайте се в думите ми.
— Аз имам право да разговарям с вас, мадам — отвърна съпругът й, — когато и където намеря за добре. Желая да ви говоря именно сега, и то тук.
Тя се надигна, сякаш се канеше да излезе от стаята, но отново седна и като го погледна с пълно външно спокойствие, рече със същия тон:
— Говорете!
— Първо трябва да ви кажа, мадам, че имате заплашителен вид — рече мистър Домби, — който не ви подхожда.
Тя се изсмя. От движението брилянтите в косата й се разтресоха и затрептяха. Разправят, че някои скъпоценни камъни побледнявали, когато собственикът им бил изложен на опасност. Ако нейните камъни бяха такива, заключените в тях лъчи светлина биха мигновено помръкнали и брилянтите биха избледнели и придобили цвят на олово.
Каркър слушаше, свел очи.
— Що се отнася до дъщеря ми, мадам — върна се на думата си мистър Домби, — нейният дълг по отношение на мен изисква да знае какво поведение трябва да избягва. В момента вие й давате много показателен пример за такъв вид поведение и се надявам, че тя ще може да извлече полза от него.
— Няма да ви прекъсвам сега — отвърна съпругата му с равен тон и безизразна физиономия. — Няма да стана, няма да си отида и да ви лиша от възможността да кажете всичко, дори и пожар да избухне в стаята.
Мистър Домби кимна с глава, сякаш саркастично й благодареше за вниманието, и продължи. Не с предишното самообладание обаче, тъй като безпокойството на Едит по отношение на Флорънс, а също и нейното безразличие към него самия и порицанието му го глождеха и измъчваха като незаздравяла рана.
— Мисис Домби — започна той, — за усъвършенствуването на дъщеря ми навярно е нужно тя да научи колко нежелателно е упорството и колко необходимо е то да бъде изкоренено, особено когато някой упорствува — проявявайки неблагодарност, ще добавя аз, — някой упорствува, след като е удовлетворил амбициите си и користолюбивите си намерения. Смятам, че както амбициите, така и користолюбивите намерения са изиграли своята роля и са ви накарали да заемете настоящето място на тази маса.
— Не! Няма да стана, няма да си отида и да ви лиша от възможността да кажете всичко, дори и пожар да избухне в стаята — каза тя също като преди.
— Напълно естествено е, мисис Домби — продължи той, — да се чувствувате неудобно, когато тези неприятни истини се изричат в присъствието на свидетели. Признавам си обаче, че не съм в състояние да разбера защо — тук той не можа да прикрие истинските си чувства и погледна мрачно към Флорънс, — защо някой друг би могъл да им придава по-голяма сила и острота от самия мен, когото те толкова лично засягат. Навярно е напълно естествено да не желаете да чуете в присъствието на други хора, че у вас е заложено непокорство, което вие не искате да смирите, но което вие трябва да смирите, мисис Домби. Това непокорство, със съжаление трябва да призная, аз неведнъж наблюдавах с недоумение и недоволство още преди нашата сватба, когато то се проявяваше в отношението към починалата ви майка. Но вие имате на разположение лек в собствените си ръце. Когато започнах разговора, мисис Домби, аз ни най-малко не бях забравил, че тук присъствува и дъщеря ми. Моля ви и ВИЕ да не забравяте, че утре ще присъствуват няколко души и че съблюдавайки правилата на благоприличието, вие ще посрещнете гостите както подобава.
— Значи, на вас не ви стига това — заговори Едит, — че вие знаете какво точно се случи между нас двамата. Не ви стига това, че можете да погледнете насам — тя посочи към Каркър, който все така слушаше, свел очи — и да си спомните за оскърбленията, които ми нанесохте. Не ви стига и това, че можете да погледнете натам — тя посочи към Флорънс и ръката й за пръв и последен път леко потрепери — и да си помислите какво сте извършили, да си помислите за изтънченото мъчение, ежедневно, ежечасно, постоянно, на което ме подложихте с деянията си. Не ви стига това, че този ден в годината е паметното начало на моята борба (напълно заслужена, но непонятна за човек като вас), борба, в която исках да умра. Към всичко това вие прибавяте и последната, върховна подлост да направите НЕЯ свидетелка на моето падение, когато вие добре знаете, че ме принудихте да пожертвувам заради нейното спокойствие единственото топло чувство и привързаност в живота ми. Вие добре знаете, че само заради нея из и сега бих могла — но не мога, душата ми напълно е отвратена от вас — да се подчиня изцяло на волята ви и да бъда най-покорният ви роб!
Не бе това начинът, по който трябваше да се служи на величието на мистър Домби. Думите й пробудиха старото чувство у него и му придадоха небивала сила и свирепост. В този суров момент от живота му отритнатата дъщеря отново се изправяше, изпречена дори от тази непокорна жена, дъщеря му, силна там, където той бе безсилен, представлявайки всичко на света там, където той не представляваше нищо.
Той се обърна към Флорънс, сякаш тя бе казала всичко това, и й заповяда да излезе. Закрила лице, Флорънс се подчини и излезе разтреперана и разплакана.
— Разбирам, мадам — гневно и тържествуващо заяви мистър Домби, — духа на противоречието, който е тласнал нежните ви чувства в тази посока, но те бяха преградени, мисис Домби, преградени и върнати назад!
— Още по-зле за вас! — отговори тя, като все така не променяше гласа и израза си. — Да! — добави тя, когато той остро се обърна към нея. — Това, което е лошо за мен, е двадесет милиона пъти по-лошо за вас! Обърнете внимание на това, ако не желаете да обърнете внимание на нищо друго!
Брилянтната диадема в тъмната й коса проблесна и заискри като звезден мост. Скъпоценните камъни не можеха да отправят предупреждение, защото в такъв случай биха помръкнали и потъмнели като опетнена чест. Каркър продължаваше да седи и слуша, свел очи.
— Мисис Домби — заговори мистър Домби, като възвърна, доколкото можа, високомерното си спокойствие, — с подобно поведение няма да ме умилостивите, нито пък ще ме накарате да се откажа от намеренията си.
— От това поведението ми не става по-малко искрено, макар и съвсем слабо да изразява всичко, което чувствувам — отвърна тя. — Но ако смятах, че то може да ви умилостиви, аз щях да го потисна, ако изобщо е по силите на човек да го потисне. Няма да направя това, което ме молите.
— Аз не съм свикнал да моля, мисис Домби — заяви той. — Аз заповядвам.
— Утре, както и на следващите годишнини, аз не желая да играя никаква роля във вашия дом. Не желая да бъда излагана пред никого на показ като непокорна робиня, която вие сте купили в този ден. Ако помня деня на сватбата си, помня го единствено като ден на позора. Самоуважение! Благоприличие пред хората! Какво значат тези неща за мен! Вие направихте всичко възможно, за да загубят те значението си за мен — и те вече не представляват нищо!
— Каркър — заговори мистър Домби със смръщени вежди, след като поразмисли за миг, — мисис Домби до такава степен забравя сега за себе си и за мен и ме поставя в положение, толкова несъответствуващо на репутацията ми, че трябва незабавно да сложа край на тези неща.
— Освободете ме в такъв случай — каза Едит с равен глас, с безизразно лице и вид, каквито бе имала досега — от веригата, с която съм прикована. Пуснете ме да си вървя.
— Мадам! — възкликна мистър Домби.
— Развържете ме. Пуснете ме на свобода.
— Мадам! — повторно възкликна той. — Мисис Домби!
— Кажете му — Едит извърна гордото си лице към Каркър, — че желая да се разделя с него. Че така ще бъде по-добре. Съветвам го да го направи. Кажете му, че ще приема всякакви негови условия… богатството му нищо не представлява за мен… но е нужно това да стане колкото е възможно по-скоро.
— Боже мой, мисис Домби! — с безкрайно удивление възкликна съпругът й. — Нима смятате, че е възможно да чуя някога подобно предложение? Знаете ли кой съм аз, мадам? Знаете ли какво стои зад мен? Чували ли сте някога за фирмата „Домби и Син“? Хората да приказват, че мистър Домби… мистър Домби… се е разделил с жена си! Простолюдието да говори за мистър Домби и семейните му истории! Сериозно ли смятате, мисис Домби, че аз ще разреша името ми да се споменава по такъв повод? Ах, мадам! Засрамете се! Що за глупости! — Мистър Домби направо се изсмя.
Но не така високо като нея. По-добре да беше умряла, вместо в отговор да се изсмее така, вторачила в него очи. По-добре и той да беше умрял, вместо да седи така величествено там и да я слуша.
— Не, мисис Домби! — заговори той. — Не, мадам. Не може да става и дума за раздяла между нас и затова най-настойчиво ви съветвам да събудите отново чувството си за дълг. Каркър, ето какво исках да ви кажа…
Мистър Каркър, който през цялото време бе седял и слушал, сега вдигна очи — те бяха озарени от необичаен, силен блясък.
— … ето какво исках да ви кажа — продължи мистър Домби. — Сега, когато нещата взеха такъв обрат, аз ви моля да уведомите мисис Домби, че моят принцип в живота е да не разрешавам на никого да ми се противопоставя… на никого, Каркър… нито пък да търпя някой, дължащ ми подчинение, да изтъква, че друг човек има по-голямо право да получава подчинение от самия мен. Намесването на дъщеря ми и начинът, по който е била използувана тя, за да ми се окаже противодействие, са чудовищни. Дали дъщеря ми действително е влязла в съюз с мисис Домби, или не, не ми е известно и не ме интересува. Но след думите, които мисис Домби изрече днес в присъствието на дъщеря ми, моля ви да съобщите на мисис Домби, че ако тя продължава и занапред да превръща дома ми в място за конфликти, аз, в съответствие с признанието на самата мисис Домби, ще считам дъщеря си до известна степен отговорна и тя ще си навлече моя гняв. Мисис Домби попита „дали това не стигало“, което тя била извършила. Моля ви, отговорете й: „Не, не стига!“
— Един момент! — намеси се мистър Каркър. — Разрешете ми! Въпреки че моето положение е по начало мъчително, а в случая е още по-мъчително, тъй като, както изглежда, сме на различно мнение — при тези думи той се обърна към мистър Домби, — налага се да ви попитам дали не е по-добре още веднъж да обмислите въпроса за раздялата. Аз разбирам до каква степен то не съответствува на високото ви обществено положение и каква е вашата решимост, когато давате на мисис Домби да разбере — той насочи бляскавите си очи към нея, когато произнасяше всяка дума отчетливо като удари на камбана, — че единствено смъртта може да ви раздели. Нищо друго. Но като си помислите, че мисис Домби, живеейки в този дом и превръщайки го, както се изразихте вие, в място за конфликти, не само ще участвува в тези конфликти, но ежедневно ще предизвиква вашето раздразнение към мис Домби (позната ми е вашата непреклонност), няма ли да я избавите от постоянен душевен смут и постоянното, почти непоносимо чувство, че е виновна за страданията на друг човек? Аз не бих могъл да твърдя това, но не ви ли се струва, че трябва да принесете в жертва мисис Домби, за да съхраните вашето високо, недосегаемо място в обществото?
Докато тя гледаше мъжа си, бляскавите очи на мистър Каркър отново се отправиха към нея, като този път върху лицето му имаше странна и зловеща усмивка.
— Каркър — високомерно намръщен, мистър Домби заговори с глас, недопускащ възражение, — вие не разбирате положението си, като ми давате съвет по такъв един въпрос, а характерът на съвета ви показва, че вие не разбирате и мен (което ме удивлява). Нямам какво повече да кажа.
— Навярно — с несвойствена, едва доловима насмешка отвърна Каркър — вие не сте разбрали положението ми, като ме удостоихте с честта да водя тези преговори… — Той посочи с ръка към мисис Домби.
— Не, сър, не е така — надменно отговори мистър Домби. — На вас ви беше наредено…
— Като на подчинен, за да бъде унищожена мисис Домби… Забравих. О, да, това бе изрично споменато! — рече Каркър. — Моля за извинение!
Той сведе глава пред мистър Домби с почтителен вид, който не съответствуваше на думите му, макар че те бяха изречени смирено, а после се обърна към нея и започна да я наблюдава.
По-добре да бе станала уродлива или да бе паднала мъртва на земята, вместо да стои така, усмихваща се презрително, прекрасна, подобно прегрешил ангел. Тя вдигна ръка към блестящата диадема от скъпоценни камъни на главата си, изтръгна я с такава сила, че гъстата й черна коса, дръпната нехайно и жестоко, буйно се разпиля по раменете й, и захвърли брилянтите на пода. От ръцете си тя свали обсипаните със скъпоценности гривни, хвърли ги и стъпка блестящата купчинка. Безмълвна, с неугасим пламък в очите, със същата зловеща усмивка, тя не откъсваше погледа си от мистър Домби, докато стигна до вратата и излезе.
Преди да напусне стаята, Флорънс чу достатъчно, за да разбере, че Едит все така я обича, че е страдала заради нея, без да споменава каква жертва прави, за да не смути покоя й. Флорънс не желаеше да говори с нея за това — тя не би и могла, като имаше пред вид на чия воля се противопоставя, — но й се искаше с една мълчалива, нежна прегръдка да увери Едит, че всичко разбира и й благодари.
Тази вечер баща й излезе сам и скоро след това Флорънс се показа от стаята си и обходи къщата, търсейки Едит, но не я откри. Едит се бе затворила в спалнята си, където Флорънс отдавна бе престанала да ходи, а сега не се осмеляваше да стъпи там, за да не би, без да иска, да предизвика нови неприятности. Изпълнена с надеждата, преди да си легне, да срещне Едит, Флорънс влизаше от стая в стая и без да се застоява някъде, обикаляше целия дом — така великолепен и така мрачен.
Тя се движеше по един коридор, който водеше към площадката на стълбите и се осветяваше само в тържествени случаи, когато през свода съзря някакъв мъж да слиза по стълбите насреща. Инстинктивно избягвайки среща с баща си, за когото взе този човек, Флорънс се спря в тъмното и погледна през свода натам, където бе осветено. Това обаче бе мистър Каркър, който слизаше сам и гледаше през перилата надолу към вестибюла. Никакъв звънец не извести неговото тръгване и никакъв слуга не го изпроводи. Той безшумно слезе, отвори си сам вратата, измъкна се навън и тихо затвори след себе си.
Поради непреодолимото си отвращение към този човек, както навярно и поради постъпката си крадешком да наблюдава някого — даже при такива смекчаващи вината обстоятелства тази постъпка бе срамна и неприятна — Флорънс се разтрепера цялата. Като че кръвта й замръзна в жилите. Когато насъбра сили — отначало не можеше да превъзмогне страха си дори да помръдне, — тя бързо се прибра в своята стая и се заключи. Дори тогава обаче, когато седеше със залостена врата, с кучето до себе си, тя се вледеняваше от ужас, сякаш някаква опасност бе надвиснала над нея.
Този ужас се прокрадна в сънищата й и наруши покоя й през цялата нощ. Когато се събуди сутринта, неотпочинала, с горчив спомен за семейните беди от предния ден, тя отново потърси Едит из всички стаи и през цялата сутрин продължи от време на време да я търси. Едит обаче не излизаше от спалнята си и Флорънс изобщо не я видя. Но когато научи, че заплануваната вечеря е отменена, Флорънс предположи, че вечерта Едит ще излезе да изпълни ангажимента си, за който бе споменала, и реши в такъв случай да я причака на стълбите.
Когато настъпи вечерта, от стаята, където съзнателно бе застанала, Флорънс дочу стъпки на стълбите и си помисли, че това е Едит. Тя бързо излезе, втурна се напред и веднага я видя да слиза сама.
Каква бе уплахата и изумлението на Флорънс обаче, когато при вида на разплаканото й лице и протегнатите й ръце Едит изпищя.
— Не ме приближавай! — извика тя. — Стой настрана! Остави ме да мина!
— Мамо! — рече Флорънс.
— Не ме наричай така! Не ми говори! Не ме гледай!… Флорънс! — Тя се отдръпна назад, когато Флорънс пристъпи към нея. — Не ме докосвай!
Докато Флорънс стоеше като закована и гледаше изтерзаното лице и широко разтворените очи пред себе си, тя видя като насън как Едит закри очите си с ръце и треперейки с цялото си тяло и промъквайки се близо до стената, се прокрадва край нея като край някое отвратително животно и изчезна.
Флорънс падна в несвяст на стълбите и както предполагаше по-късно, мисис Пипчин я бе намерила там в това състояние. Тя не помнеше нищо, докато видя, че лежи в собственото си легло, а мисис Пипчин и няколко слуги се суетят наоколо й.
— Къде е мама? — бе първият й въпрос.
— Отишла е на гости — отвърна мисис Пипчин.
— А татко?
— Мистър Домби е в стаята си, мис Домби — рече мисис Пипчин, — а вие най-добре е да се съблечете и веднага да си легнете.
Такъв лек препоръчваше тази мъдра жена за всякакъв вид неразположение и най-вече за горест и безсъние, като за тези провинения много от младите жертви от замъка в Брайтън бяха осъждани за лежане от десет часа сутринта.
Без да дава обещания за смиреност, но изразявайки желанието да полежи спокойно, Флорънс побърза да се отърве от грижите на мисис Пипчин и слугите. Когато остана сама, тя се замисли за случилото се на стълбите, като отначало се съмняваше дали всичко бе станало наяве, после се обля в сълзи, а накрая изпита неописуем и безграничен ужас, какъвто бе почувствувала предната нощ.
Тя реши да не заспива, докато не се върне Едит, и ако не може да поговори с нея, поне да се увери, че благополучно се е прибрала. Какви неясни и мъгляви опасения накараха Флорънс да вземе това решение, тя не знаеше и не се осмеляваше да мисли. Знаеше единствено това, че докато Едит не се прибере, не може да има покой за изтерзаната й глава и разтуптяното й сърце.
Вечерта измина и дойде нощта. Настана полунощ. Едит я нямаше.
Флорънс не можеше нито да чете, мито да си намери за миг покой. Тя се разхождаше из стаята, излизаше в коридора, водещ към стълбите, и се разхождаше там, поглеждаше към прозореца в мрака, вслушваше се във воя на вятъра и чукането на дъжда, сядаше, наблюдаваше образите, изплуващи сред пламъците, пак ставаше и гледаше как сред морето от облаци луната се носи като подгонен от бурята кораб.
Всички в къщата си бяха легнали с изключение на двама слуги, които очакваха долу завръщането на господарката.
Един часът. Каретите, трополящи отдалеч, или завиваха на ъгъла, или отминаваха. Тишината постепенно се сгъстяваше и все по-рядко бе нарушавана от друго освен от свистенето на вятъра и шума на дъжда. Два часът. Едит я нямаше!
Още по-разтревожена, Флорънс се разхождаше из стаята и из коридора отпред. Тя се вглеждаше навън в нощта и това, което виждаше, бе неясно и размито от капките по стъклата и от сълзите в очите й. Поглеждаше нагоре към кипежа в небето, така различен от покоя долу и все пак безметежен и отдалечен. Три часът! Ужас се криеше във всеки угаснал въглен в камината. Едит още я нямаше!
Още по-разтревожена от преди, Флорънс се разхождаше из стаята и из коридора, поглеждаше към луната и тя изведнъж й заприлича на пребледняла бегълка, бързаща и криеща гузното си лице. Удари четири часът! Пет! Едит още я нямаше.
В къщата тихо се раздвижваха. Флорънс разбра, че един от тези, които чакаха Едит, бе разбудил мисис Пипчин и тя се бе привдигнала и отишла долу до вратата на баща й. Като се спусна тихо по стълбите да види какво става, Флорънс видя как баща й се появи по сутрешен халат и се сепна, като чу, че жена му още не се е прибрала у дома. Той бързо изпрати един слуга до конюшнята да провери дали кочияшът е там и докато човекът изпълняваше нареждането, бързо се облече.
Слугата веднага се завърна заедно с кочияша, който обясни, че се е прибрал у дома в десет часа и е легнал да спи. Той закарал господарката до старата й къща на Брук Стрийт, където я посрещнал мистър Каркър…
Флорънс стоеше точно на това място, където го бе зърнала да слиза. Тя отново се разтрепера от безименния ужас, изпитала при вида му, и не й достигнаха силите да чуе и разбере какво става.
… който му казал, продължаваше кочияшът, че на господарката не й била нужна повече каретата, и го освободил.
Тя видя как баща й пребледня и го чу да пита с припрян, разтреперан глас за прислужницата на мисис Домби. Цялата къща бе на крак и само след миг прислужницата се яви, също много пребледняла и говореща несвързано.
Тя съобщи, че облякла господарката си много рано — цели два часа преди излизането й, — а после господарката й казала както обикновено, че нямало да се нуждае от нея късно вечерта. Прислужницата току-що ходила в стаите на господарката си, но…
— Но какво? Какво има? — Флорънс чу как баща й попита като обезумял.
— Но вътрешната стая е заключена и ключа го няма.
Баща й сграбчи свещта, горяща на пода — някой я бе оставил там, а после забравил за нея, — и така бясно се втурна по стълбите, че изплашената Флорънс едва успя да се скрие от него. Чу го да удря по вратата, докато тя тичаше обратно към стаята си с широко разперени ръце, разпиляна коса и обезумяло лице.
Когато вратата се поддаде и той нахлу вътре, какво видя там? Никой не узна това. Но на пода бяха хвърлени на куп всички скъпоценности, получени от деня на сватбата насам, всички рокли, които бе носила, и всички нейни вещи. Това бе същата тази стая, където бе съзрял в огледалото ей там как гордото й лице се извръща от него. Това бе същата тази стая, където разсеяно си бе помислил как ли ще изглежда всичко в нея, когато я види отново.
Когато наблъска отново вещите по чекмеджетата и набързо ги заключи, кипейки от гняв, той видя на масата някакви книжа. Брачният контракт, според който й се даряваше имущество, и писмо. Прочете, че си е отишла. Прочете, че е опозорен. Прочете, че е избягала в срамния за нея сватбен ден заедно с човека, избран от него самия, за да я унижава. И той изскочи от стаята, изскочи от къщата, безумно обладан от мисълта да я намери там, където я бяха отвели, и със собствената си ръка да изтрие от тържествуващото й лице всякакви следи от хубост.
Без да съзнава какво върши, Флорънс си сложи шапката и шала, обзета от желанието да тича из улиците, докато не намери Едит и прегръщайки я в обятията си, да я спаси и върне у дома. Но когато се втурна към стълбите и видя как уплашените слуги сноват нагоре-надолу със свещи, шушукат си и отстъпват при вида на излизащия й баща, Флорънс се опомни и осъзна своята безпомощност. Тя се скри в една от просторните стаи — направо великолепна за целта — и почувствува, че сърцето й ще се пръсне от мъка.
Първото отчетливо чувство, което долови сред водовъртежа от скърби, бе състрадание към баща си. В нещастието му преданото й сърце се преизпълни с обич към него, така пламенна и искрена, каквато бе изпитвала по време на неговото благополучие, преди тя да помръкне и да се разсее. Макар че Флорънс нямаше пълна представа за сполетялото го бедствие, а само правеше догадки, породени от безименния й ужас, тя го виждаше като оскърбен и изоставен, а горещата й любов я принуждаваше да застане близо до него.
Той не се бави дълго време. Флорънс все още плачеше в голямата стая и размишляваше за тези неща, когато го чу да се връща. Той заповяда на слугите да се заемат с ежедневните си занимания, влезе в стаята си и започна да крачи от единия ъгъл до другия толкова тежко, че тя дочуваше стъпките му.
Внезапно поддавайки се на порива на своята любов — любов винаги така плаха, но сега, когато той бе в беда, станала смела и неудържима, забравила предишното отритване, — Флорънс, без да сваля шапката и шала си, бързо слезе долу. Когато леките й стъпки се разнесоха във вестибюла, баща й излезе от стаята. Тя стремително се втурна към него с разперени ръце и извика: „О, скъпи, скъпи татко!“, сякаш искаше да обвие ръце около шията му.
Така и би сторила. Но в своя гняв той вдигна жестоката си ръка и я удари толкова силно, че тя се олюля и едва не падна на мраморния под. След като й нанесе удара, той изкрещя каква била Едит и й каза да върви при нея, след като те двете винаги са били в съюз срещу него.
Тя не се просна в нозете му, не закри очи с разтрепераните си ръце, за да не го вижда, не заплака, не изрече ни една укорителна дума. Погледна го и от сърцето й се откъсна горестен стон. Гледайки го, тя разбра, че той е убил копнежа й за любов, който бе таила в себе си въпреки всичко. Тя разбра, че неговата жестокост, равнодушие и омраза надделяват над този копнеж и го стъпкват. Тя разбра, че няма баща, и напълно осиротяла, побягна от дома му.
Побягна от дома му. Само миг, и ръката й докосна ключалката, викът замря на устните й, ликът му се мержелееше, побледнял от жълтия пламък на свещите, бързо поставени и вече капещи, както и от дневната светлина, нахлуваща през прозорчето на вратата. Още миг, и спареният сумрак на полутъмната къща (бяха забравили да вдигнат кепенците, макар че отдавна се бе разсъмнало) отстъпи място на сиянието и простора на утрото. И Флорънс, свела глава, за да прикрие горчивите си сълзи, се озова на улицата.
Глава XLVIII
Бягството на Флорънс
Преизпълнена със скръб, срам и ужас, самотната девойка тичаше във ведрото слънчево утро така, сякаш тичаше в мрака на зимна нощ. Тя кършеше ръце, плачеше горчиво, не усещаше нищо друго освен дълбоката рана в сърцето си и зашеметена от загубата на всичко, което бе обичала, самотна, подобно корабокрушенец, единствено оцелял от големия кораб и захвърлен на пустинен бряг, бягаше, лишена от мисъл, надежда и цел, бягаше накъдето й видят очите.
Дългата усмихната улица, позлатена от утринното слънце, синьото небе и леките облачета, искрящо свежият ден, радостен и поруменял от победата си над нощта, не събуждаха никакви ответни чувства в наранената й гръд. Някъде, където и да е, само да подслони глава! Някъде, където и да е, само да намери убежище и никога повече да не вижда дома, от който избяга.
Но по улицата сновяха хора, отваряха се магазините, слуги излизаха от къщите, шумът и грохотът на ежедневната битка се засилваха. Флорънс забеляза изумление и любопитство по лицата на минувачите, видя как се извръщат назад дългите сенки по тротоара, чу непознати гласове да я питат накъде е тръгнала и какво се е случило. И макар че всичко това отначало още повече я изплаши и я накара да ускори крачките си, в същото време й бе полезно, за да възвърне малко от малко самообладанието си и да си припомни, че е необходимо да си наложи по-голямо спокойствие.
Къде да отиде? Някъде, където и да е! Тя продължаваше да върви, но накъде? Спомни си за онзи единствен случай, когато се бе загубила в дебрите на Лондон — но не така безнадеждно — и бе минала оттук. На път за дома на Уолтъровия чичо.
Като потисна риданията си, избърса сълзите си и се опита да си придаде по-спокоен вид, за да не привлича вниманието на минувачите, Флорънс, решила да се движи доколкото може по по-безлюдни улици, вървеше вече по-спокойно, когато изведнъж по огрелия от слънцето тротоар се плъзна позната сянка, спря се, завъртя се на място, изтича към нея, отново отскочи, започна да кръжи наоколо й и Диоген, задъхан, но въпреки това огласяващ улицата с радостния си лай, се озова в нозете й.
— О, Дио! О, скъпи, верни, предани Дио, как попадна тук? Как можах да те изоставя, Дио, теб, който никога не ме изоставяш?
Флорънс се наведе на тротоара и притисна към гърдите си рошавата му, стара, предана, глупава глава, а после те двамата се изправиха и заедно тръгнаха напред. Дио непрекъснато скачаше, опитвайки се да целуне господарката си, премяташе се на земята и без ни най-малко безпокойство веднага се привдигаше, спускаше се към големите кучета, весело надавайки предизвикателни призиви към своето племе, плашеше младите прислужници, чистещи стъпалата пред входните врати, като ги докосваше с муцуната си, и сред всички тези всевъзможни лудории, току се спираше, поглеждаше назад към Флорънс и така залайваше, че всички кучета в околността, които можеха да го чуят, отвръщаха, а тези, които можеха да излязат на улицата, се втурваха да го гледат.
Денят напредваше и слънцето вече напичаше, а Флорънс, с единствения съюзник до себе си, бързаше към Сити. Грохотът се засилваше, броят на хората нарастваше, магазините ставаха по-оживени и накрая тя бе понесена от потока на живота, устремил се в тази посока и равнодушно течащ покрай тържища, палати, затвори, черкви, пазари, богатства, бедност, добро и зло, също както широката река наблизо, прекъснала сънищата си за тръстики, плачещи върби и зелен мъх, мътна и развълнувана, носеше водите си сред хорските занимания и грижи към безкрайното море.
Най-сетне в далечината се съзряха владенията на малкия мичман. Още малко, и се видя самият мичман, стоящ на своя пост, както винаги зорко наблюдаващ. Още малко, и отворената врата я покани да влезе. Сега, почти достигнала края на своето пътешествие, Флорънс отново ускори крачките си, пресече улицата (Диоген, малко смутен от голямото движение, я следваше по петите), тичешком влезе вътре и падна в несвяст на прага на познатата малка гостна.
Капитанът, с колосаната шапка на глава, стоеше пред камината и си вареше сутрешното какао, поставил елегантния си часовник върху полицата над камината, за да го наблюдава по-лесно по време на готварския процес. Като дочу стъпки и шумоленето на рокля, целият изтръпнал, той си спомни за ужасната мисис Макстинджър и се обърна точно когато Флорънс му махна с ръка, олюля се и се строполи на пода.
Капитанът, пребледнял не по-малко от самата Флорънс, че дори и бучките по лицето му побеляха, я вдигна като малко дете и я положи върху същия диван, на който бе спала веднъж в детството си.
— Това е Радостта за сърцето! — възкликна капитанът и се взря внимателно в лицето й. — Това е прелестното създание, вече пораснало.
Капитан Кътъл бе обзет от толкова силно чувство на почит и благоговение към нея, като я видя така променена, че дори и за хиляда лири не би я държал в обятията си в състоянието й на безсъзнание.
— Моя Радост за сърцето! — възкликна капитанът и се отдръпна малко встрани, а физиономията му изразяваше голямо безпокойство и съчувствие. — Ако можеш да дадеш на Нед Кътъл знак с ръка, направи го!
Но Флорънс не се помръдваше.
— Моя Радост за сърцето! — с разтреперан глас рече капитанът. — Заради Уол’р, потънал в морските дълбини, обърни се и дай някакъв сигнал, ако можеш.
Като видя, че тя остава безчувствена и към тази изразителна молба, капитан Кътъл грабна от масата един съд със студена вода и поръси лицето й. Вземайки предвид сериозността на положението, капитанът тогава си послужи с огромната си ръка, свали бонето й, намокри устните и челото й, отметна косата й, зави нозете й със собственото си палто, което специално съблече за целта, потупа ръката й — толкова малка в сравнение с неговата лапа, че докосвайки я, той се изуми — и като видя, че клепачите й потрепнаха, а устните й се раздвижиха, с поолекнало сърце продължи спасителните си мерки.
— Спокойно! — рече капитанът. — Спокойно! Дръж се здраво, хубавице моя, дръж се здраво! Ето! Вече си по-добре! Спокойно! Задръж така! Пийни си една капчица! — нареждаше капитанът. — Точно така! Как е сега, хубавице моя? Как е сега?
Когато тя започна да се посъвзема, капитан Кътъл, смътно свързващ представата си за лекарска помощ с часовник, свали своя от полицата на камината, закачи го на куката си, хвана ръката на Флорънс и започна да поглежда ту към часовника, ту към ръката й, сякаш очакваше циферблатът да направи нещо.
— Как е, хубавице моя? — попита капитанът. — Как е сега? Смятам, че й оказахте помощ, приятелю — промърмори под носа си капитанът и хвърли одобрителен поглед към часовника си. — Като го връщаш всяка сутрин около половин час назад и още четвърт час следобед, и ето ти часовник, който има малко равни на себе си, а по-добър изобщо няма. Как е, моя малка лейди?
— Капитан Кътъл! Вие ли сте? — възкликна Флорънс и леко се привдигна.
— Да, да, моя малка лейди — отвърна капитанът, набързо избирайки тази изтънчена форма на обръщение като най-учтивата, която можеше да измисли.
— Тук ли е чичото на Уолтър? — попита Флорънс.
— Да е тук ли, хубавице? — рече капитанът. — Него го няма тук от много време. Никой не е чул за него, откакто тръгна да дири бедния Уол’р. Обаче — добави капитанът във вид на цитат, — макар че е изчезнал от погледа, паметта за него е скъпа, да живее Англия, отечеството и красотата.
— Вие тук ли живеете? — запита Флорънс.
— Да, моя малка лейди — каза капитанът.
— О, капитан Кътъл! — зарида Флорънс, закърши ръце и заговори развълнувано: — Спасете ме! Скрийте ме тук! Никой не трябва да знае къде съм! Лека-полека ще ви разкажа какво се случи; когато съм в състояние. Нямам никого, при когото да ида. Не ме прогонвайте!
— Да те прогоня ли, моя малка лейди! — възкликна капитанът. — Теб, Радостта за сърцето! Почакай малко! Ще сложим ей сега тук капак и ще превъртим два пъти ключа!
След тези думи капитанът, служейки си удивително сръчно с едната си ръка и куката, взе капака, поставян нощем на вратата, сложи го, закрепи го и заключи вратата.
Когато отново се приближи до Флорънс, тя хвана ръката му и я целуна. Нейната безпомощност, молбата, отправена към него, доверието й, неизразимата скръб, помрачаваща лицето й, душевната болка, която несъмнено бе изпитала и продължаваше да изпитва, предишният й живот, добре известен на капитана, и самотният й, измъчен, безпомощен вид в момента — от всичко това добросърдечният капитан до такава степен се трогна, че се преизпълни с нежност и съчувствие.
— Моя малка лейди — заговори капитанът, триейки с ръкав носа си, докато той не заблестя подобно лъсната мед, — ни думичка не казвай на Едуард Кътъл, докато не заплуваш в спокойни води. А това няма да е днес, нито пък утре. Що се отнася до това да се откажа от теб или пък да издам къде се намираш, истината е, кълна се в бога, че няма така да постъпя, прелистѝ църковния катехизис и отбележи това място.
Всичко това, заедно с отпратката към катехизиса, капитанът изговори на един дъх, с голяма тържественост, като при думите „истина е“ той свали шапката си и след като свърши речта си, отново я постави на главата.
Флорънс можеше само по един начин да му благодари и да му покаже доверието си. Тя се притисна към този грубоват човек, у когото бе намерила пристан за нараненото си сърце, положи глава на рамото на капитана, обви ръце около шията му и щеше да падне на колене пред него да му благодари, но той отгатна намеренията й и я задържа, както подобава на истински мъж.
— Спокойно! — рече капитанът. — Спокойно! Много си отпаднала, за да стоиш права, хубавице моя, трябва отново да легнеш тук. Ето така!
Струваше си човек да се откаже от стотина забележителни гледки само да види как капитанът я вдигна, положи я на дивана и я зави с палтото си.
— А сега — продължи той — трябва да закусиш нещо, моя малка лейди, а също и кучето. После ще се качиш горе в стаята на стария Сол Джилс и ще си поспиш като ангел.
Когато спомена за Диоген, капитан Кътъл го потупа и Диоген отвърна на тази ласка благосклонно, но с известна раздвоеност. Докато се прилагаха спасителните мерки, Диоген много се двоумеше дали да се нахвърли върху капитана, или да му предложи дружбата си. Той даде израз на тази раздвоеност в чувствата си, като ту въртеше опашка, ту оголваше зъби, а от време на време изръмжаваше. Междувременно обаче всичките му съмнения се разсеяха. Стана ясно, че той гледа на капитана като на един от най-приятните хора и смята, че за всяко куче би било чест да се познава с него.
Давайки израз на тези свои чувства, Диоген не се откъсваше от капитана, докато той приготвяше чай и препичаше хляб и проявяваше жив интерес към домакинството. Напразни бяха обаче приготовленията, които направи капитанът за Флорънс, тъй като тя с мъка се опита да ги почете, но не бе в състояние да хапне нищо и непрестанно само плачеше.
— Е, какво! — рече съчувствено капитанът. — След като си поспиш, Радост за сърцето, ще насъбереш сили. А сега ще ти дам твоя пай, приятелю — обърна се той към Диоген. — И ти ще вардиш господарката си горе.
Макар че на Диоген слюнката му потече и очите му светнаха, когато закуската бе сложена пред него, той обаче не се нахвърли да яде лакомо, а наостри уши, втурна се към вратата на магазина и високо залая, като триеше муцуната си в прага, сякаш искаше да си изрови изход.
— Има ли някой там? — разтревожено запита Флорънс.
— Няма никой, моя малка лейди — отвърна капитанът. — Кой би могъл да стои там, без да чука! Успокой се, хубавице. Това са само минувачи.
Въпреки това Диоген продължаваше да лае и да трие муцуната си с бясно упорство. А когато спираше, за да се ослуша, изглежда, се изпълваше с нова увереност, защото пак се залавяше да трие муцуната си и да лае. Когато го накараха да продължи закуската си, той се върна неуверено, но още при първата хапка отново се втурна към вратата в нов пристъп на ярост.
— Някой може да се ослушва и озърта — прошепна Флорънс. — Някой, който ме е видял да влизам… който навярно ме е проследил…
— Не е ли младата жена, моя малка лейди, а? — осенен от блестяща идея, рече капитанът.
— Сузан ли? — попита Флорънс и поклати глава. — О, не! Сузан отдавна ме напусна.
— Надявам се, че не ви е изоставила? — каза капитанът. — Не казвай, хубавице, че младата жена е избягала от вас.
— О, не! — възкликна Флорънс. — Сузан е най-преданото създание на света.
Капитанът изпита голямо облекчение от този отговор и изрази задоволството си, като свали колосаната си шапка, изтри главата си със свитата на топка кърпа и безкрайно удовлетворен, отбеляза с грейнало лице, че така си и знаел.
— Сега вече се успокои, нали, братле? — обърна се капитанът към Диоген. — Никой не е имало там, моя малка лейди, господ да ви благославя.
Диоген не беше уверен в това. Вратата продължаваше да го привлича от време на време и той я обикаляше, сумтеше, ръмжеше и не можеше да забрави за предмета на своето безпокойство. Това обстоятелство, както и забелязаната от капитана умора и отпадналост у Флорънс го накараха да приготви спалнята на Сол Джилс, за да може Флорънс незабавно да се оттегли там. И затова той се качи веднага горе и като използува всички възможни средства подръка, я подреди така, както му подсказа въображението.
Там и без това бе много чисто. Капитанът, прибран човек, свикнал да подрежда всичко като на кораб, превърна леглото в кушетка, като го покри с чиста, бяла кувертюра. Той прояви не по-малка изобретателност, за да превърне тоалетната масичка в подобие на олтар, където наслага две сребърни лъжички за чай, саксия, телескоп, прословутия си часовник, джобно гребенче и една песнопойка — малка колекция от редки вещи, които правеха превъзходно впечатление. Като пусна завесите и оправи килимчетата на пода, капитанът с огромно задоволство огледа стаята и отново слезе в гостната, за да качи Флорънс в будоара й.
Нищо не можеше да убеди капитана, че Флорънс е в състояние да се качи горе сама. Ако все пак бе успял да проумее това, той би счел, че правилата на гостоприемството ще бъдат възмутително нарушени, като й разреши да стори подобно нещо. Флорънс бе твърде отпаднала, за да настоява на своето, и той я пренесе на ръце, постави я на кушетката и я зави с широка наметка за вахта.
— Моя малка лейди! — рече капитанът. — Тук се намираш в такава безопасност, все едно, че си се качила на купола на черквата „Свети Пол“, а после стълбата е махната. Ти най-много се нуждаеш от сън и дано добре да се възползуваш от този балсам, за да успокоиш ранената си душа. А ако ти потрябва нещо, Радост за сърцето, което този скромен дом и град може да ти предложи, само кажи една дума на Едуард Кътъл, който ще стои на стража пред вратата, и ще му доставиш голямо удоволствие.
В заключение капитанът целуна ръката, която Флорънс му протегна, с галантността на странствуващ рицар и излезе на пръсти от стаята.
Той слезе в малката гостна и след бързо съвещание със самия себе си реши да отвори вратата на магазина за няколко минути и за всеки случай да се увери, че никой не се мотае отпред. И той я отвори, застана на прага, зорко се озърна на всички страни и огледа цялата улица през очилата си.
— Здравейте, капитан Джилс — чу той глас до себе си.
Капитанът се озърна и разбра, че докато е оглеждал хоризонта, мистър Тутс се е качил на кораба.
— Как си, приятелю? — рече капитанът.
— Благодаря, добре съм, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс. — Знаете, че сега никога не бих могъл да бъда така добре, както бих желал. Не се и надявам някога да стана.
В разговор с капитана мистър Тутс никога не правеше по-явни намеци относно голямата тема в живота му поради споразумението помежду им.
— Капитан Джилс — рече мистър Тутс, — мога ли да имам удоволствието да поговоря малко с вас… много е важно.
— Ами виж какво, приятелю — започна капитанът и се отправи към малката гостна, — аз не съм съвсем свободен тази сутрин и затова, ако опънеш платната, аз няма да се обидя.
— Разбира се, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, на когото рядко му беше ясно какво точно иска да каже капитанът. — Точно това желая да направя — да опъна платната. Естествено.
— Щом е така, приятелю — каза капитанът, — направи го.
Капитанът така бе зашеметен от страхотната тайна, която таеше в момента — мис Домби сега се намира под неговия покрив, докато нищо неподозиращият Тутс седи простодушно насреща му, — че на челото му изби пот. Хванал колосаната си шапка в ръка, той бавно се заизтрива и не можеше да откъсне очи от лицето на мистър Тутс. Мистър Тутс, който, изглежда, също имаше тайни причини да се чувствува възбуден, бе до такава стенен обезпокоен от втренчения поглед на капитана, че като поседя известно време мълчаливо насреща му с безизразен вид, смутено въртейки се на стола, рече:
— Моля за извинение, капитан Джилс, да забелязвате нещо особено в мен?
— Не, приятелю — отвърна капитанът. — Не.
— Защото, нали разбирате — изкиска се мистър Тутс, — аз знам, че линея. Не се притеснявайте да говорите за това. Аз… аз искам да е така. „Бърджес и сие“ отново ми взеха мерките, толкова много съм отслабнал. Това е щастие за мен. Аз… аз съм доволен от това. Ако зависеше от мен, бих предпочел да се поболея. Аз съм чисто и просто едно животно, което пасе на тази земя, капитан Джилс.
Колкото повече мистър Тутс приказваше неща от този род, толкова повече капитанът потъваше в мисли за своята тайна и гледаше Тутс втренчено.
В своя смут и желание да се отърве от мистър Тутс капитанът имаше действително такъв уплашен и странен вид, че дори и с привидение да разговаряше, не би могъл да проявява такова голямо безпокойство.
— Ето какво исках да ви кажа, капитан Джилс — рече мистър Тутс. — Тъй като рано тази сутрин случайно се озовах насам… да ви призная, идвах да закуся. Що се отнася до съня, нали разбирате, аз изобщо не спя сега. Аз съм също като човек на нощна стража с тази разлика само, че на мен не ми плащат, а на него пък не му е толкова тежко на сърцето.
— Карай нататък, приятелю — с предупредителен тон се обади капитанът.
— Разбира се, капитан Джилс! — отвърна мистър Тутс. — Съвсем правилно! След като се озовах наблизо рано тази сутрин (преди около час и нещо) и видях, че вратата е затворена…
— Какво! Значи, ти си стоял там, братле? — попита капитанът.
— Съвсем не, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — аз и за секунда не се спрях. Помислих си, че сте излезли. Но човекът каза… между впрочем, вие нали нямате куче, капитан Джилс?
Капитанът кимна.
— Точно така — възкликна мистър Тутс, — тъй казах и аз. Знаех, че нямате. Има едно куче, капитан Кътъл, принадлежащо на… но извинете. За това не трябва да говоря.
Капитанът така се втренчи в мистър Тутс, че той му се стори два пъти по-голям, и по челото му отново изби пот само като си помисли, че на Диоген може да му хрумне да слезе долу и да се присъедини към компанията им.
— Човекът каза — продължаваше мистър Тутс, — че чул да лае куче в магазина, а аз бях убеден, че това е невъзможно, и му го казах. Но той бе толкова сигурен, сякаш бе видял кучето.
— Какъв човек, приятелю? — попита капитанът.
— Ами там е цялата работа, капитан Джилс — заговори мистър Тутс още по-възбудено. — Аз не бих могъл да кажа дали нещо ми се е случило, или не. Наистина, аз не знам. Объркват ми се нещата, изобщо нищо не разбирам и ми се струва, че главата нещо не ми е… в ред, казано накратко.
Капитанът кимна с глава в знак на съгласие.
— Но когато си тръгнахме — продължаваше мистър Тутс, — човекът каза, че навярно вие знаете какво може да се случи при дадени обстоятелства… той наблегна силно на думата „може“… и че ако вас ви помолят да се подготвите, вие несъмнено ще се подготвите.
— Що за човек, приятелю? — повтори капитанът.
— Уверявам ви, капитан Джилс, не знам що за човек е — отговори мистър Тутс, — нямам никаква представа. Когато обаче приближих до вратата, видях го да чака там. Той ме попита дали пак ще се върна и аз му казах, че ще се върна. Той ме попита дали ви познавам и аз му казах, че имам честта да ви познавам… вие ме удостоихте с тази чест, след като ви молих настоятелно. Той ме попита дали в такъв случай бих ви предал това, което ви казах за дадените обстоятелства и за подготвянето, и още ми рече веднага щом ви видя, да ви помоля да отскочите до ъгъла, поне за една минутка, при оценителя мистър Брогли по много важна работа. Слушайте какво ще ви кажа, капитан Джилс… не знам точно какво е, но съм сигурен, че е нещо много важно и ако желаете да отскочите дотам сега, аз ще ви почакам тук да се върнете.
Капитанът, който, от една страна, се опасяваше, че може да изложи Флорънс на някаква опасност, като не отиде, а от друга, изпитваше ужас да остави мистър Тутс сам в къщата, за да не би да открие тайната, изпадна в такъв душевен смут, че състоянието му не убягна дори от погледа на мистър Тутс. Но въпросният млад джентълмен счете, че неговият приятел моряк чисто и просто се подготвя за предстоящия разговор, и напълно удовлетворен, си припомни с кикот за собственото си благоразумно поведение.
Най-сетне капитанът, избирайки по-малката от двете злини, реши да изтича до оценителя Брогли, но първо заключи вратата, водеща нагоре, и сложи ключа в джоба си.
— Може би ще ме извиниш, че правя така — обърна се капитанът към мистър Тутс, доста засрамено и неуверено.
— Капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — считам всяка ваша постъпка за добра.
Капитанът му благодари от все сърце и като му обеща да се върне след по-малко от пет минути, тръгна да дири човека, който бе дал на мистър Тутс загадъчното поръчение. Останал сам, бедният мистър Тутс се излегна на дивана, без изобщо да се досеща кой е лежал последен там, и като се вторачи в прозорчето на тавана, отдаде се на мечти за мис Домби и загуби представа за времето и мястото, където се намираше.
Това обстоятелство бе благоприятно за него, тъй като капитанът, макар че не се бави дълго време, се забави много повече, отколкото бе предполагал. Когато се върна, той бе много блед, силно развълнуван и видът му бе такъв, сякаш бе плакал. Той като че бе загубил способността да говори и тя му се възвърна чак когато отиде до бюфета и гаврътна малко ром от четвъртитото шише, а после си пое дълбоко дъх и седна на стола, закрил лице с ръка.
— Капитан Джилс — съчувствено се обади Тутс, — надявам се и вярвам, че нищо лошо не се е случило?
— Благодаря, приятелю, съвсем не — отвърна капитанът, — тъкмо обратното.
— Имате сломен вид, капитан Джилс — забеляза мистър Тутс.
— Ами, приятелю, слисан съм — призна си капитанът.
— Мога ли с нещо да ви помогна, капитан Джилс? — осведоми се мистър Тутс. — Ако мога, аз съм на разположение.
Капитанът свали ръка и откри лицето си, погледна го извънредно жалостиво и нежно, хвана го за ръката и силно я стисна.
— Не, благодаря ти — рече капитанът. — Нищо. Ще ми направиш услуга обаче, ако за момента си отидеш. Струва ми се, братле — той отново стисна ръката му, — че след Уолтър ти си най-славното момче на земята, макар и по друг начин.
— Давам ви честна дума, капитан Кътъл — отвърна мистър Тутс и потупа ръката на капитана, преди да я стисне отново, — много ми е приятно, че имате добро мнение за мен.
— Дръж се здраво и горе главата — рече капитанът и го тупна по гърба. — Какво! На този свят няма само едно-единствено прелестно създание.
— За мен е само едно, капитан Джилс — печално отговори мистър Тутс. — Уверявам ви. Чувствата ми към мис Домби не могат да бъдат описани и сърцето ми се е превърнало в пустинен остров, на който живее единствено тя. С всеки изминал ден аз все повече слабея — и се гордея с това. Само ако видите краката ми, като сваля панталоните си, и ще разберете донякъде какво значи несподелена любов. Предписаха ми хинин, но аз не го вземам, защото изобщо не желая да укрепвам здравето си. Не искам. Впрочем навлязох в забранената тема. Капитан Джилс, довиждане!
Капитан Кътъл сърдечно отвърна на любезното сбогуване, заключи вратата след мистър Тутс и като поклащаше глава със същия жалостив и нежен израз на лицето, отиде горе да провери дали Флорънс не се нуждае от услугите му.
Докато се изкачваше по стълбите, лицето му напълно се промени. Той изтри очи с носната си кърпа, излъска носа си с ръкава, както бе направил тази сутрин, но лицето му оставаше променено. Той изглеждаше ту безкрайно щастлив, ту печален, но дълбоката сериозност, която се четеше в чертите му, бе несвойствена за него и го разкрасяваше така, сякаш душата му се бе прочистила.
Той тихичко почука два-три пъти с куката си на вратата на Флорънс. След като не получи никакъв отговор, се осмели първо да надникне, а после да влезе. Насъбра смелост да направи това, тъй като бе дружелюбно посрещнат от Диоген — излегнал се на пода до кушетката на господарката си, Диоген, без да си прави труда да става, само помаха с опашка и премига с очи срещу капитана.
Тя спеше тежко и стенеше насън. Преизпълнен с благоговение към нейната младост, хубост и скръб, капитан Кътъл оправи възглавницата й, опъна смъкналото се палто, с което я бе завил, дръпна по-плътно завесите, за да може тя да продължава да спи, измъкна се отново на пръсти и застана на пост пред вратата. Той извърши всичко това с походка лека и безшумна като на самата Флорънс.
В този объркан свят дълго още ще стои неразрешен въпросът кое е по-висше доказателство за благостта на всевишния — дали нежните пръсти, създадени за съчувствено, ласкаво докосване и за утешаване на болката и скръбта, или грубата ръка на капитан Кътъл, която за един миг само може да бъде тласната, насочена и смекчена от сърцето.
Флорънс спеше на кушетката, забравила, че няма вече дом и баща, а капитан Кътъл продължаваше да бди на стълбите. При някое по-силно ридание или стон той се приближаваше до вратата, но постепенно сънят й ставаше по-спокоен и вахтата на капитана протичаше мирно.
Глава XLIX
Мичманът прави откритие
Флорънс дълго спа. Стана пладне, денят превали, а тя, с изтерзана душа и тяло, все така продължаваше да спи, без да съзнава, че е в чуждо легло, че от улицата долита шум и глъчка и че зад завесите на прозореца грее слънце. Дори в дълбокия сън, предизвикан от изтощение, тя не можеше да намери забрава и да се отърси от мисълта за случилото се в дома, който вече не съществуваше за нея. Някакъв смътен, горестен спомен, неспокойно задремващ, но незаспиващ, изпълваше съня й през цялото време. Тя непрестанно усещаше приглушена мъка подобно притъпена болка и бледите й страни се обливаха в сълзи много по-често, отколкото би желал да види преданият капитан, който от време на време надникваше през открехнатата врата.
Слънцето се спускаше ниско на запад и надзъртайки иззад червената мъглявина, пронизваше с лъчите си бойниците и дървените орнаменти по камбанариите на градските черкви, сякаш ги промушваше със златни стрели. То хвърляше диря, пресичаща реката и равните й брегове, озаряваше платната на корабите в морето, а от тихите гробища, разположени по хълмовете в околността, се виждаше как залива далечината с огнени пламъци и земята и небето ослепително се сливат в едно. Слънцето се спускаше ниско на запад, когато Флорънс вдигна натежалите си клепачи, полежа малко, без да съзнава къде е, безучастно гледайки непознатите стени наоколо и равнодушно вслушвайки се в шумовете от улицата. Но изведнъж тя скочи от леглото, огледа се, удивена и неразбираща, и си припомни всичко.
— Хубавице моя! — обади се капитанът и почука на вратата. — Как е?
— Скъпи приятелю — рече Флорънс и се втурна насреща му, — вие ли сте?
Капитанът изпита такава гордост и задоволство, когато чу това обръщение и видя лицето й, светнало при вида му, че вместо отговор целуна куката си и по този начин безмълвно изрази признателността си.
— Как е, мой сияен елмаз? — рече капитанът.
— Трябва много дълго да съм спала — отвърна Флорънс. — Кога дойдох тук? Вчера ли?
— Днес, днес, моя малка лейди — отвърна капитанът.
— Не е ли минала нощта? Ден ли е още? — попита Флорънс.
— Вече се здрачава, хубавице — каза капитанът и дръпна завесата на прозореца. — Гледай!
Флорънс, печална и плаха, се опря на ръката на капитана, а едроликият и плещест капитан кротко я подкрепи и двамата стояха така в розовите отблясъци на яркото вечерно небе, без да проронват ни дума. Ако трябваше да даде словесен израз на своите чувства, той навярно би прибягнал до странни обрати на речта, но въпреки това капитанът разбираше не по-зле и от най-красноречивия човек, че тихият час и умиротворената красота ще накарат Флорънс да излее мъката си в сълзи и най-добре беше да се даде воля на тези сълзи. Затова капитан Кътъл стоеше безмълвен. Но когато почувствува, че тя по-здраво стиска ръката му, когато почувствува, че главата на самотното момиче се скланя върху грубия му син ръкав, той я погали нежно с коравата си длан, разбрал всичко и срещнал разбиране.
— Ето сега ти стана по-леко, хубавице! — обади се капитанът. — По-бодро, по-бодро! Ще отида долу да приготвя нещо за вечеря. А после ти сама ли ще слезеш, хубавице, или Едуард Кътъл да се качи и да те пренесе?
След като Флорънс го увери, че е в състояние сама да слезе, капитанът, макар и да се съмняваше дали правилата на гостоприемството допускат подобно нещо, я остави да постъпи според желанието си и незабавно се залови да пече пиле на огъня в малката гостна. За да се справи по-добре с готвенето, си свали палтото, нави си ръкавите и си сложи колосаната шапка — той никога не се захващаше за деликатна или трудна работа без този свой помощник.
Флорънс освежи натежалата си глава и пламналото си лице със студена вода, която капитанът грижовно бе осигурил, докато тя спеше, и пристъпи към огледалото, за да оправи разрошената си коса. Тогава видя — само за миг, тъй като веднага се извърна, — че на шията й тъмнее отпечатък от гневната ръка.
При вида на този отпечатък сълзите й бликнаха отново. Той предизвика у нея чувство на срам и страх, но не и на гняв към баща й. Останала сиротна и без дом, тя прости всичко на баща си. Впрочем тя едва ли мислеше за това, че трябва да му прости и че му прощава, а бягаше дори от самата мисъл за него, както бягаше от действителността. Той напълно изчезна и престана да съществува. Нямаше такъв човек на света.
Какво да прави, къде да живее — за тези неща Флорънс, бедното, неопитно момиче, не можеше още да мисли. Тя смътно мечтаеше някъде, далеч оттук, да започне да обучава малки момичета, които подобно сестрички ще я обикнат, а тя, скрита под чуждо име, на свой ред ще се привърже към тях и те ще пораснат в щастливия си дом, ще се омъжат, но няма да забравят старата си гувернантка и може би след време ще й възложат да учи дъщерите им. Мина й през ума колко странно и тъжно би било да се превърне в белокоса жена и да отнесе тайната си в гроба и Флорънс Домби да бъде напълно забравена. Всички тези представи обаче бяха мъгляви и неясни. Знаеше само, че няма баща на този свят, и многократно си повтаряше това, когато, останала сама, отправяше молби към небесния баща.
Наличните й пари възлизаха само на няколко гвинеи. С част от тях бе необходимо да си купи някои дрехи, тъй като нямаше нищо друго освен това, което бе на нея. Тя бе твърде разстроена, за да мисли, че парите й бързо ще се свършат, а също бе и по детски неопитна в житейските проблеми, за да се безпокои извънредно много по този въпрос, дори и да нямаше други грижи. Опита се да се успокои, да потисне сълзите си, да внесе порядък в обърканите си мисли и сама да се застави да разбере, че всичко се е случило само преди няколко часа, а не преди седмица или месеци, както й се струваше. И тя слезе долу при добрия си благодетел.
Капитанът много грижливо бе покрил масата с покривка и приготвяше яйчен сос в малка тенджера, като наред с това с най-жив интерес поливаше от време на време с мазнина пилето, което се препичаше на шиш върху огъня. Настанил Флорънс върху меки възглавнички на дивана — за по-голямо удобство бе преместил дивана в закътан ъгъл, — капитанът продължаваше да готви с изумителна сръчност, като правеше гореща гозба във втора тенджерка, вареше няколко картофа в трета, не забравяйки при това яйчения сос в първата и не преставайки всяка минутка с безпристрастна последователност да полива с удобна лъжица пилето, както и да го обръща. Наред с всички тези грижи капитанът трябваше още да наглежда и едно тиганче, където много мелодично цвърчаха наденички. В разгара на всички тези приготовления капитанът изглеждаше най-сияещият готвач, какъвто човек би могъл да види. Невъзможно бе да се определи какво грее по-силно — лицето му или колосаната му шапка.
Когато най-сетне вечерята бе готова, капитанът я сервира и подреди с не по-малка сръчност, отколкото сръчността му при готвенето. А после се издокара за вечеря, като свали колосаната си шапка и облече фрака си. Тогава той приближи масата до дивана, където седеше Флорънс, каза молитвата си, развинти куката си, завинти на нейно място вилицата си и се зае със задълженията си на домакин.
— Моя малка лейди — започна капитанът, — горе главата и опитай добре да си хапнеш. Дръж се здраво, скъпа моя! Ето ти дробче, крилце. Ето ти наденичка. И картофки.
Капитанът нареди всичко това симетрично на една чиния, заля го с горещ сос, използувайки удобната си лъжица, и постави чинията пред скъпата си гостенка.
— Всички капаци са пуснати, напред, моя малка лейди — с ободрителен глас рече капитанът, — всичко е наред. Опитай се да хапнеш малко, хубавице. Ако Уол’р беше тук сега…
— Ах! Ако той можеше да замести брат ми сега! — заплака Флорънс.
— Стига! Стига, хубавице моя! — рече капитанът. — Моля те! Той ти беше изпитан, истински другар, нали, миличка?
Флорънс нищо не можа да отговори. Тя само възкликна:
— О, скъпи, скъпи Пол! О, Уолтър!
— Уол’р ценеше дори палубата, по която ти стъпваше — промълви капитанът и погледна посърналото й лице, — както унилото сърце цени изворите! Помня го как същия ден, когато постъпи на работа във фирмата на Домби, на вечеря говореше за нея, а лицето му грееше също като току-що разцъфнала роза, окъпана ако не от роса, то поне от целомъдрени чувства. Ех! Ако нашият беден Уол’р беше тук, моя малка лейди… ако можеше да бъде тук… защото той се удави, нали?
Флорънс поклати глава.
— Да, да, удави се — успокоително рече капитанът, — но както казах, ако можеше да бъде тук, той щеше да те моли и да настоява, съкровище мое, да си хапнеш малко и да се погрижиш за своето драгоценно здраве. И така, дръж се, моя малка лейди, както би се държала заради Уол’р, и се обърни в посока на вятъра.
Флорънс се помъчи да изяде една хапка, за да достави удоволствие на капитана. В това време капитанът, който, изглежда, съвсем бе забравил за своята вечеря, остави ножа и лъжицата си и приближи стола си до дивана.
— Уол’р бе чудесно момче, нали, съкровище? — рече капитанът, като поседя известно време, безмълвно разтърквайки брадата си и не откъсвайки очи от нея. — Смело момче, благородно момче.
Флорънс със сълзи на очи изрази съгласието си.
— Но се удави, красавице, нали? — с успокоителен тон добави той.
На Флорънс не й оставаше нищо друго, освен отново да изрази съгласието си.
— Той бе по-голям от тебе, моя малка лейди — продължаваше капитанът, — но отначало бяхте като две дечица заедно, нали?
Флорънс каза:
— Да.
— Но Уол’р се удави, нали? — попита пак капитанът.
Странно бе да се намира утеха в такъв въпрос, но капитан Кътъл, изглежда, намираше, защото непрестанно го повтаряше. Флорънс отмести недокосната вечерята, отпусна се назад на дивана и му подаде ръка — тя чувствуваше, че го е разочаровала, макар че от все сърце бе желала след всички негови грижи да му достави удоволствие. Той обаче пое ръката й в своята (ръката й трепереше, когато я допря) и сякаш напълно забравил за вечерята и за липсата й на апетит, продължи от време на време с дрезгав глас да казва замислено и съчувствено: „Бедният Уол’р. Да, да! Удави се, нали?“ И всеки път неизменно очакваше да чуе нейния отговор, като че именно това целеше със странните си възклицания.
Пилето и надениците бяха изстинали, а гозбата и яйченият сос бяха загубили вкуса си, когато капитанът се сети за тях, нахвърли се отгоре им заедно с помощта на Диоген и със съвместни усилия те двамата бързо приключиха пиршеството. Възторгът и изумлението на капитана, когато Флорънс кротко му помогна да раздигне масата, да приведе гостната в порядък и да измете пепелта в камината — по своята сила тези чувства можеха да се сравняват единствено с бурността на протестите му, когато Флорънс се залови да му помага, — постепенно нараснаха до такава степен, че накрая не му оставаше какво друго да прави, освен да не върши нищо, да стои и да я наблюдава, като че тя бе някаква фея, грациозно извършваща тези неща за него. От неописуемо възхищение червената диря върху челото му отново пламна.
А когато Флорънс взе лулата му от полицата над камината, подаде му я и го помоли да запуши, добрият капитан бе дотолкова смаян от вниманието й, че хвана лулата така несръчно, сякаш за пръв път в живота си държеше лула. А също и когато Флорънс, без той да я моли за това, надникна в малкото бюфетче, извади четвъртитото шише, приготви му чудесна чаша грог и я постави до ръката му, червеният му нос направо побеля от оказаното му внимание и почит. Потънал в блаженство, той напълни лулата си, а Флорънс му я запали — не бе по силите на капитана да й възрази или да й попречи да го стори, а после тя зае отново предишното си място на дивана и го погледна с нежна и признателна усмивка, която ясно му показваше, че в своята скръб самотното й сърце се бе обърнало към него така, както се бе обърнало и лицето й. Тогава димът от лулата подразни гърлото му и го накара да се закашля, а също влезе и в очите му и те запремигаха и се навлажниха.
Беше много забавно да се наблюдава как капитанът се опитва да покаже, че причината, предизвикала такива последствия, се крие в самата лула, как търси причината, като поглежда в огнището на лулата и ненамерил я там, си дава вид, че я издухва от мундщука. Лулата скоро се оправи и той изпадна в блажено състояние, подобаващо на един добър пушач, а очите му не се откъсваха от Флорънс и с неописуемо добродушна и сияеща физиономия той от време на време изпускаше кръгче дим, което, излизайки от устата му, бавно се разгъваше подобно свитък с надпис: „Да, да, бедният Уол’р. Той се удави, нали?“, а после капитанът продължаваше да пуши с безкрайно благодушие.
Колкото и да не си приличаха на външен вид — огромен бе контрастът между Флорънс, с нейната изящност, младост и красота, и капитан Кътъл, с неговото осеяно с бучки лице, едра, закалена от бурите фигура и дрезгав глас, — що се отнася до простодушията наивност към живота и към неговите трудности и опасности, те бяха на едно ниво. Дори едно дете не би могло да съперничи на капитан Кътъл по отношение на пълното му неведение относно всичко, което не е свързано с ветровете и времето, нито пък по отношение на неговата наивност, лековерие и великодушна доверчивост. Вярата, надеждата и любовта изцяло го владееха. Към тези качества се присъединяваше и някакъв странен романтизъм, лишен от въображение, но чужд на действителността, необезпокояван от мисълта за житейско благоразумие и облаги. Докато капитанът седеше, пушеше и гледаше Флорънс, един бог знае само какви невероятни картини, в които тя бе главното действуващо лице, се рисуваха в съзнанието му. Не по-малко мъгляви и неясни, макар и не така оптимистични, бяха и нейните мисли за бъдещето й. Така както сълзите й променяха и оцветяваха светлината пред нея, така и през новата си, тежка мъка тя вече съзираше дъга, проблясваща слабо на далечния небосклон. Скитащата се принцеса и доброто чудовище от приказките биха могли да седят така край камината и разговорът им би съответствувал на мислите на капитан Кътъл и бедната Флорънс — а и те самите не биха изглеждали много различни.
Капитанът изобщо не се тревожеше от мисълта за някакви затруднения или отговорност, произтичащи от пребиваването на Флорънс при него. След като пусна кепенците и заключи, той напълно се успокои по този въпрос. Дори тя да бе под съдебна опека, това не би имало никакво значение за капитан Кътъл. Той бе последният човек, който би се обезпокоил от подобни съображения.
И така, капитан Кътъл си пушеше преспокойно лулата и двамата с Флорънс бяха заети със своите мисли. Когато лулата бе изпушена, пиха чай. Тогава Флорънс го помоли да я придружи до някой магазин наблизо, за да си купи най-необходимите вещи. Тъй като вече се бе стъмнило, капитанът се съгласи. Отначало той внимателно се огледа, както бе свикнал да прави по времето, когато се криеше от мисис Макстинджър, и се въоръжи с голям бастун, в случай че непредвидени обстоятелства го принудят да прибегне до оръжие.
Капитанът бе преизпълнен с гордост, когато Флорънс го хвана под ръка и той измина с нея двеста-триста метра, като през цялото време внимателно се озърташе и привличаше вниманието на минувачите с голямата си бдителност и многобройните си предпазни мерки. При пристигането в магазина капитанът счете, че от деликатност трябва да се отдалечи по време на покупките, тъй като Флорънс щеше да си купува принадлежности от тоалета. Той предварително обаче постави металната си кутия за чай на тезгяха, осведоми младата дама от магазина, че вътре имало четиринадесет лири и две пенита, и я помоли, в случай че тези пари не са достатъчни, за да покрият разходите за обличането на неговата племенница — при думата „племенница“ той хвърли многозначителен поглед на Флорънс, придружен от цяла пантомима, изпълнена с лукавство и тайнственост, — да бъде така добра да го повика и той ще плати разликата от джоба си. Като поглеждаше нехайно часовника си с цел да порази продавачите и да им внуши мисълта, че насреща си имат богат човек, капитанът отпрати въздушна целувка към племенницата си, целувайки куката си, и застана навън пред витрината. Истинско удоволствие бе да се види как едрото му лице от време на време наднича сред коприните и панделките — капитанът очевидно се опасяваше да не би Флорънс да бъде отмъкната през задния вход.
— Скъпи капитан Кътъл — заговори Флорънс, когато се появи с пакет, чиито размери разочароваха капитана, защото той бе очаквал да види носач, следващ Флорънс с множество покупки, — казвам ви, нямам нужда от тези пари. Не съм похарчила нищо от тях. Аз имам пари.
— Моя малка лейди — отвърна разочарованият капитан, загледан далеч пред себе си, — бъди така добра да ми ги пазиш, докато ти ги поискам.
— Мога ли да ги поставя на предишното им място и да ги държа там? — попита Флорънс.
Капитанът не изпита задоволство от това предложение, но отвърна:
— Да, да, моя малка лейди, все едно къде ще ги сложиш, стига да запомниш къде да ги търсиш после. На мен те не ми трябват — рече той. — Чудя се как досега не съм ги хвърлил.
Отначало капитанът бе много унил, но веднага щом Флорънс го хвана под ръка, той се съвзе и те се върнаха у дома със същите предпазни мерки, с които бяха дошли. Капитанът отвори вратата на каютата на малкия мичман и се шмугна вътре с бързина, която можеше да се придобие само след дълга практика. Докато Флорънс спеше сутринта, той бе наел дъщерята на една възрастна жена, която обикновено седеше под син чадър на пазара в Ледънхол и продаваше птици, да идва да оправя стаята на Флорънс и да й оказва дребни услуги. Тази девойка сега се бе явила и Флорънс завари всичко в стаята си така подредено и удобно, макар и не толкова изискано, както в ужасния кошмарен дом, считан някога за свой.
Когато отново останаха сами, капитанът настоя Флорънс да изяде препечена филийка и да изпие чаша подгреяно сладко вино (превъзходно приготвено от него). Като я ободряваше с всякакви ласкави думи и несвързани цитати, които му идваха наум, той я заведе горе до спалнята й. На него обаче също нещо му тежеше на сърцето и той не беше спокоен.
— Лека нощ, душа моя — каза й капитан Кътъл на вратата на стаята й.
Флорънс приближи устни до лицето му и го целуна.
По всяко друго време капитанът би бил зашеметен от подобна проява на привързаност и благодарност. А сега, макар и да бе трогнат от вниманието, той я погледна в лицето с още по-голямо безпокойство от преди и сякаш не му се щеше да се раздели с нея.
— Бедният Уол’р! — възкликна капитанът.
— Бедният, бедният Уол’р! — възкликна Флорънс.
— Удави се, нали? — добави капитанът.
Флорънс поклати глава и отново въздъхна.
— Лека нощ, моя малка лейди! — рече капитанът и си подаде ръката.
— Господ да ви благославя, скъпи, добри, приятелю!
Капитанът обаче продължаваше да стои.
— Какво се е случило, скъпи капитан Кътъл? — попита Флорънс, която поради състоянието си лесно изпадаше в тревога. — Искате нещо да ми кажете ли?
— Да ти кажа ли, моя малка лейди? — повтори капитанът и със смущение я погледна в очите. — Не, не. Какво мога да искам да ти кажа, хубавице? Ти навярно не очакваш, че мога да ти кажа нещо хубаво, нали?
— Не очаквам — рече Флорънс и поклати глава.
Капитанът я погледна замислено и повтори:
— Не очакваш…
И той продължаваше да стои, обзет от смущение.
— Бедният Уол’р! — рече пак капитанът. — Моят Уол’р, както ти виках аз! Племенникът на стария Сол Джилс! Любим на всички, които го знаеха, подобно майско цвете! Къде си сега, храбро мое момче! Той се удави, нали?
Той завърши своята реч с това внезапно обръщение към Флорънс, каза й „лека нощ“ и заслиза по стълбите, а Флорънс остана на площадката да му свети в тъмното със свещта. Капитанът се загуби в мрака и ако се съди по звука на отдалечаващите се стъпки, вече влизаше в малката гостна, когато главата и раменете му неочаквано се появиха отново сякаш от дълбините, като единствената му цел бе да каже още веднъж: „Той се удави, нали, хубавице?“, и след като изрече тези думи с ласкав, състрадателен тон, излезе.
Флорънс изпита дълбоко съжаление, че приютявайки се в този дом, тя несъзнателно бе събудила в сърцето на своя добър благодетел възпоминания, макар и това да бе напълно естествено. Тя седна пред масичката, където капитанът бе наредил телескопа, песнопойката и другите чудновати вещи, замисли се за Уолтър и за всичко, свързано с него в миналото, и й се дощя да легне на леглото и повече да не стане. Докато си спомняше с болка за починалите, които бе обичала, нито веднъж не й мина през главата мисъл за дома, за възможността да се върне обратно, за това, че той продължава да съществува и под неговия покрив живее баща й. Тя бе видяла как бе извършено убийството. Този последен, непроменлив образ, който въпреки всичко тя дълго бе съхранявала в себе си, бе изтръгнат от сърцето й, разбит и унищожен. Самата мисъл за него бе толкова ужасяваща, че тя закриваше очи и разтреперана отблъскваше от себе си и най-беглия спомен за деянието или за жестоката ръка, която го бе извършила. Ако след всичко случило се бе запазила този образ в любещото си сърце, то сърцето й би се пръснало. Но това бе невъзможно и празнината се запълни с безумен страх, който я караше да отбягва всичко, свързано с останките от този образ — страх, който можеше да бъде предизвикан единствено от дълбока любов, жестоко оскърбена.
Тя не смееше да се погледне в огледалото, защото тъмнеещото се петно на шията й я караше да изпитва страх от самата себе си, сякаш бе белязана с позорно клеймо. В тъмното тя го закри с разтреперана ръка и плачейки, отпусна изтерзаната си глава върху възглавницата.
Капитанът дълго време не си легна. В продължение на цял час той се разхожда напред-назад из магазина и малката гостна и сякаш поуспокоен от раздвижването, седна със сериозно и дълбокомислено изражение на лицето и прочете от молитвеника всички молитви, които се четат на корабите. Не беше лесно да се прочетат всичките. Добрият капитан четеше много бавно, с дрезгав глас и честичко спираше пред трудните думи, за да се окуражи с възгласите: „Хайде, приятелю! Смело“ или пък: „Дръж се здраво, Ед’ард Кътъл, дръж се здраво!“, които много му помагаха да преодолява всякакви трудности. На всичко отгоре очилата доста му пречеха да вижда. Въпреки всички тези спънки обаче капитанът, хванал се сериозно със заниманието си, изчете всички молитви до последния ред, при това много прочувствено. Много доволен от свършеното, капитанът с леко сърце и добродушна физиономия легна да спи под тезгяха (преди това обаче се качи горе и се ослуша пред вратата на Флорънс).
През нощта капитанът на няколко пъти се качва горе, за да се увери, че питомката му спи спокойно, а на разсъмване разбра, че е будна, защото, дочула стъпки пред вратата, тя попита дали е той.
— Да, моя малка лейди — с дрезгав шепот отвърна капитанът. — Добре ли се чувствуваш, елмаз мой?
Флорънс му благодари и отговори:
— Да.
Капитанът не бе в състояние да се лиши от подобна благоприятна възможност, допря устни до ключалката и извика с глас, напомнящ хрипливите звуци на вятъра:
— Бедният Уол’р! Удави се, нали?
След това се оттегли, легна си отново и спа до седем часа сутринта.
Целия ден той не можа да се освободи от безпокойството и смущението си, макар че Флорънс, занимаваща се с шев в малката гостна, бе много по-спокойна и ведра от предния ден. Почти винаги когато повдигаше глава от ръкоделието си, тя забелязваше, че капитанът я гледа и замислено търка брада. Той толкова често приближаваше креслото си близо до нея, сякаш искаше да й каже нещо много поверително, а после отново го отместваше, като че не можеше да реши откъде да започне, че с тази своя несигурна лодка той през целия ден кръстосва гостната и в разстроеното си състояние много пъти засяда, налитайки на стената или вратата на килера.
Чак привечер капитан Кътъл пусна най-сетне котва до Флорънс и започна да говори малко по-свързано. Когато обаче отблясъците от камината заиграха по стените и тавана на малката стая, а също и по подноса за чай, по чашите и чинийките, наредени на масата, както и по кроткото лице, извърнато към огъня, който проблясваше в насълзените й очи, капитанът наруши мълчанието със следните думи:
— Никога ли не си пътувала по море?
— Не — отвърна Флорънс.
— Морето е могъща стихия — с благоговение рече капитанът. — Много чудеса се крият в дълбините му, хубавице. Представи си морето в бурна нощ, когато е толкова непрогледно, тъмно — продължаваше капитанът, тържествено размахвайки куката си, — че можеш да видиш собствената си ръка само когато я озари светкавица, и тогава плуваш, плуваш, плуваш през бурята и мрака, сякаш стремглаво се носиш към безбрежен свят, вовеки веков, амин, а когато срещнеш това, отбележи го. Имало е времена, хубавице моя, когато можеш да кажеш на приятеля си (когато прелистиш предварително книгата): „Духа силен североизточен, Бил, чуваш ли го как реве? Колко ми е мъчно за всички нещастни хора на брега, бог да им е на помощ!“
Последният цитат, даващ най-добра представа за ужасите на океана, капитанът произнесе внушително и завърши словото си с гръмкия възглас: „Дръж се здраво!“
— А вие преживели ли сте голяма буря?
— Ами че да, моя малка лейди, получил съм своя пай лошо време — рече капитанът и развълнувано изтри главата си, — получил съм своя пай от люшкане сред вълните. Но… но не за себе си исках да ти говоря. Нашето скъпо момче — рече той и се приближи към нея — Уол’р, мила, който се удави. — Гласът на капитана така затрепери и лицето му, обърнато към Флорънс, бе толкова бледо и развълнувано, че тя уплашено го хвана за ръката.
— Лицето ви се измени! — възкликна Флорънс. — За един миг станахте друг. Какво има? Скъпи капитан Кътъл, студени тръпки ме побиват, като ви гледам!
— Какво! Моя малка лейди — рече капитанът и я подкрепи с ръка. — Не се страхувай! Не, не! Всичко е наред, всичко е наред, скъпа моя. Та аз казвах… Уол’р… той… той се удави, нали?
Флорънс внимателно го гледаше. Тя ту пламваше, ту пребледняваше и притискаше с ръка сърцето си.
— Морските дълбини подхвърлят човека на много беди и опасности, красавице моя ненагледна — продължи капитанът, — те са погълнали много кораби и много смели сърца и не са издали никому тайната. Но е възможно понякога да се изплъзнеш от дълбините и се случва нявга един човек от двайсет… а може и от сто, хубавице… да се спаси от божията милост и да се върне у дома, когато целият екипаж е загинал и той напълно е бил отписан. Аз… аз знам един случай от този род, Радост за сърцето — рече капитанът, заеквайки, — който ми разказаха веднъж. И тъй като говорим за такива неща и си седим двамата край камината, навярно искаш да ти го разкажа. Искаш ли, скъпа?
Разтреперана от вълнение, което нито можеше да проумее, нито да потисне, Флорънс неволно проследи погледа му, отправен към магазина зад нея, където гореше лампа. Веднага щом тя извърна глава, капитанът скочи от стола и постави ръката си пред очите й.
— Нищо няма там, красавице — каза той. — Не гледай натам.
— А защо? — попита Флорънс.
Капитанът промълви нещо от рода, че там нямало какво да се гледа, а огънят греел толкова весело в камината. Той притвори вратата, която досега бе широко разтворена, и отново седна на мястото си. Флорънс го следеше с поглед и внимателно се взираше в лицето му.
— Та бях почнал да ти разправям за един кораб, моя малка лейди — започна капитанът, — който отплувал от пристанището на Лондон при попътен вятър и хубаво време за… не се страхувай така, моя малка лейди, корабът просто отплавал, хубавице, просто отплавал.
Изражението върху лицето на Флорънс стресна капитана. Самият той бе много разгорещен и възбуден и издаваше не по-малко вълнение от нея.
— Да продължа ли, красавице? — попита капитанът.
— Да, да, моля ви! — рече Флорънс.
Капитанът преглътна така, сякаш нещо му бе заседнало на гърлото, и неспокойно продължи:
— Та същият този злочест кораб в открито море попаднал на такава буря, която става веднъж на двайсет години. Имало е урагани на брега, които са изтръгвали от корен цели гори и са събаряли цели градове, а е имало и такива бури на тези ширини в морето, че на тях не би издържал и най-здравият от всички кораби. Казаха ми, че много дни наред този злочест кораб се държал доблестно и изпълнявал своя дълг, но изведнъж една вълна разбила борда, отнесла мачтите и руля, погълнала най-добрите моряци и корабът се предал на милостта на бурята, която била безмилостна и забушувала още по-силно, така че вълните блъскали кораба, тласкали го и с всеки свой удар го разбивали като черупка. Всяко тъмно петно върху гребена на вълните било или отломки от плътта на кораба, или жив човек, и така той се разбил на парчета, красавице моя, и върху гробовете на тези, които са управлявали кораба, никога няма да поникне трева.
— Но не всички са загинали! — възкликна Флорънс. — Някои са се спасили?… Само един човек ли?
— На борда на този злочест кораб — продължи капитанът, стана от стола и стисна ръката си в юмрук с удивително решителен и тържествуващ вид — се намирало едно момче, едно храбро момче… така ми казаха… което от малко обичало да чете и да говори за смели подвизи при корабокрушение… аз самият съм го чувал, аз самият съм го чувал… и той си спомнил за тях в бедствения час и не загубил своето мъжество и бодрост, когато най-неустрашимите сърца и най-изпитаните моряци паднали духом. Той бил храбър не защото нямал на брега близки, които да обича, а защото бил такъв по природа. Аз съм забелязвал това в чертите на лицето му, когато бе съвсем малко дете — да, много пъти! — но тогава си мислех, че е просто благообразност!
— И спасил ли се е? — извика Флорънс. — Спасил ли се е?
— Това храбро момче… — продължи капитанът — гледай мен, хубавице! Не се извръщай…
На Флорънс едва й стигнаха силите да отвърне:
— Защо?
— Защото там няма нищо, скъпа — рече капитанът. — Не се страхувай, хубавице! Не се страхувай заради Уол’р, който бе скъп на всички ни! Та същото това момче — рече капитанът — работило заедно с храбреците, ободрявало малодушните и нито веднъж не се оплакало и като че от нищо не се бояло и поддържало духа у всички моряци и им внушавало такова уважение към себе си, сякаш било адмирал — та това момче заедно с втория помощник и един матрос оцелели единствено от всички живи същества на борда… те се привързали към отломки на разбития кораб и се носили по бурното море.
— Спасили ли са се? — извика Флорънс.
— Много дни и нощи наред те се носили из безбрежното море — продължаваше капитанът, — докато най-сетне… не, не гледай натам, хубавице!… се показал кораб и с божията милост били прибрани на борда. Двама живи и един умрял.
— Кой от тях умрял? — извика Флорънс.
— Не момчето, за което говоря — отвърна капитанът.
— Слава богу! О, слава богу!
— Амин! — бързо рече капитанът. — Не се страхувай! Почакай още минутка, моя малка лейди! Горе главата!… На борда на този кораб те се отправили на дълго плаване насред океана (защото нямало къде да се приземят) и по време на това плаване матросът, който бил привързан заедно с него, умрял. Той обаче останал жив и…
Без да съзнава какво върши, капитанът отряза една филия хляб, забоде я на куката си (която често му служеше за препичане на хляб) и я поднесе към огъня. Загледан с развълнувано лице зад гърба на Флорънс, той не забеляза как филията пламна и се овъгли.
— Останал жив — повтори Флорънс — и… какво?
— И се върнал у дома на този кораб — рече капитанът, като продължаваше да гледа в същата посока — и… не се страхувай, хубавице… и се приземил. И една сутрин, знаейки, че приятелите му го считат за удавен, той предпазливо се приближил до вратата на своя дом, но се отклонил от курса си, когато чул неочакван…
— Неочакван лай на куче! — бързо извика Флорънс.
— Да — гръмко отвърна капитанът. — Дръж се здраво, скъпа! По-смело! Не се обръщай още! Гледай там! На стената!
Върху стената до нея падаше нечия сянка. Флорънс се сепна, извърна се и изпищя пронизително, когато видя зад себе си Уолтър Гей!
Тя си помисли за него единствено като за брат, брат, спасил се от смъртта, брат, оцелял след корабокрушение и завърнал се при нея, и се втурна в обятията му. В целия свят той бе едничката й надежда, утеха, спасение и закрила. „Погрижи се за Уолтър, аз обичах Уолтър!“ Скъпият спомен за гласа, произнесъл жално тези думи, потрепна в душата й подобно музика в нощта. „О, добре дошъл, Уолтър! Добре дошъл за радост на изтерзаната душа!“ Тя чувствуваше как тези думи напират у нея, но не можеше да ги произнесе и продължаваше да го държи невинно в прегръдките си.
Капитан Кътъл, напълно загубил ума си, се опитваше да изтрие главата си с овъглената филия, забодена на куката му, и почувствувал, че тя е неудобна за целта, я пъхна на дъното на колосаната си шапка, с известно затруднение си сложи шапката на главата, помъчи се да изпее някой куплет от „Прекрасната Пег“, запъна се на първата дума, оттегли се в магазина, но бързо се върна отново със зачервено, изпоцапано лице и съвсем омекнала яка и рече:
— Уол’р, момчето ми, това е едно малко имущество, което искам да ви предам за съвместно притежание.
Капитанът бързо извади големия часовник, чаените лъжички, щипките за захар и металната кутия за чай, постави ги на масата и наведнъж ги смете с едрата си ръка в шапката на Уолтър. Когато обаче предаде тази необичайна спестовна касичка на Уолтър, той отново толкова се разчувствува, че се наложи отново да се оттегли в магазина и да отсъствува по-дълго, отколкото първия път.
Но Уолтър отиде при него и го доведе пак в гостната и тогава капитанът бе обзет от голям страх да не би Флорънс да се поболее от новото сътресение. Той не на шега се боеше от подобно нещо, поради което прояви благоразумие и решително забрани да се споменава за приключенията на Уолтър в продължение на няколко дни. Тогава чак капитанът се поуспокои, извади овъглената филия от шапката си и зае своето място на масичката за чай. Когато обаче видя, че от едната страна Уолтър се притиска до рамото му, а от другата Флорънс шепнешком го поздравява през сълзи, капитанът изведнъж отново побягна и отсъствува цели десет минути.
Никога преди лицето на капитана не бе гряло така и светило, както когато най-сетне зае окончателно мястото си на масата за чай и започна да гледа ту Флорънс, ту Уолтър. Сияйната му физиономия не се дължеше обаче на силното разтъркване на лицето му с ръкав през изтеклия половин час. Тя изцяло се дължеше на чувствата, от които бе обзет капитанът. Радост и възторг озаряваха лицето му и го правеха наистина лъчисто.
Гордостта, с която капитанът гледаше загорелите страни и дръзновените очи на неговото завърнало се отново момче, гордостта, която изпитваше при вида на младостта му и огромната енергия, при вида на оживеното му лице, излъчващо честност и почтеност, отчасти бе предизвикала сиянието върху физиономията на капитана. Възхищението и съчувствието, с които извръщаше очи към Флорънс, чиято красота, грациозност и невинност едва ли биха могли да си спечелят по-предан и ревностен поддръжник от него, навярно също допринасяха за това сияние. Но светлината, която той пръскаше наоколо, достигаше до такъв блясък само благодарение на това, че ги вижда заедно и те двамата събуждат у него ослепителни мечти — тези мечти кръжаха наоколо и озаряваха лицето му.
Капитанът си спомняше — макар че бе обзет от голяма възбуда и много пъти се шмугваше в магазина — как те разговаряха за бедния стар чичо Сол, обсъждаха изчезването му с най-малки подробности, как радостта им бе помрачена поради отсъствието на стария човек и бедите на Флорънс, как освободиха Диоген, примамен от капитана горе малко преди това, за да не залае отново. На него обаче изобщо не му минаваше през главата, че Уолтър гледа Флорънс поновому, сякаш от голямо разстояние, че той честичко поглежда прелестното й лице, но когато среща открития й поглед, в който се чете сестринска привързаност, свежда очи. На капитана не му минаваше това през главата, както не му минаваше и мисълта, че до него може да седи призракът на Уолтър. Той ги виждаше заедно, млади и красиви, знаеше миналото им и под широката му синя жилетка нямаше място за никакви други чувства освен възхищение от подобна двойка и благодарност, че отново са заедно.
Те се заседяха до късно. Капитанът би бил готов да седи така цяла седмица. Уолтър обаче стана, за да се сбогува.
— Тръгваш ли си, Уолтър? — рече Флорънс. — Къде?
— Той непременно си е провесил койката на ъгъла у Брогли, моя малка лейди — рече капитанът. — На един хвърлей оттук, Радост за сърцето.
— Ти заради мен си тръгваш, Уолтър — рече Флорънс. — Мястото ти е заето от сестра, останала без дом.
— Скъпа мис Домби — неуверено заговори Уолтър, — ако не проявявам дързост, като ви наричам така…
— Уолтър! — възкликна тя с удивление.
— Сега когато съм толкова щастлив да ви видя и да разговарям с вас, единствено съзнанието, че мога да ви окажа някаква услуга, може да ме направи по-щастлив. Къде ли не бих отишъл, какво ли не бих направил заради вас!
Тя се усмихна и го нарече „братко“.
— Такава промяна има у вас… — рече Уолтър.
— Промяна ли? — прекъсна го тя.
— За мен — тихо промълви Уолтър, сякаш мислеше на глас, — за мен вие сте много променена. Аз ви оставих дете, а ви намирам… о! Нещо толкова различно…
— Но все така твоя сестра, Уолтър. Нали не си забравил какво си обещахме на прощаване?
— Да забравя ли? — И той не продума нищо повече.
— И ако си забравил това обещание… ако страданието и опасностите са го изтрили от съзнанието ти… което не е така… припомни си го сега, Уолтър, когато ме виждаш толкова бедна и изоставена, без никакъв дом освен този и без никакви други приятели освен двамата, които са пред мен в момента.
— Помня го! Бог ми е свидетел, че го помня! — рече Уолтър.
— О, Уолтър! — зарида Флорънс и сълзи рукнаха от очите й. — Скъпи братко! Покажи ми някакъв път в живота… някаква скромна пътечка, за да тръгна по нея сама, да се трудя и понякога да си мисля за теб като за човек, който ще ме закриля и ще се грижи за мен като за сестра! О, помогни ми, Уолтър, аз много се нуждая от помощ!
— Мис Домби! Живота си бих дал, за да ви помогна. Но вашите близки са толкова надменни и богати. Баща ви…
— Не, не говори, Уолтър! — Тя изпищя и притисна главата си с ръце с такъв ужас, че той замръзна на място. — Не произнасяй тази дума!
Оттогава занапред Уолтър никога не забрави гласа и погледа й в мига, в който не му позволи да произнесе името. Той почувствува, че дори да живее още сто години, не би могъл да ги забрави.
Някъде… където и да е… само не у дома! Всичко е отминало, всичко е изчезнало, всичко е разбито и загубено! Неразкритата тайна за нанесеното й оскърбление и за страданията й се криеше в този вик и в този поглед. Той почувствува, че никога не може да ги забрави — и не ги забрави.
Тя притисна миловидното си лице о рамото на капитана и разказа как и защо бе избягала. Ако всяка пролята от нея горестна сълза бе проклятие върху главата на този, когото тя нито веднъж не назова и укори, за него би било много по-добре, помисли си потресен Уолтър, отколкото да загуби такава силна и дълбока любов.
— Хайде, съкровище мое! — обади се капитанът, когато тя замлъкна — той я бе слушал много внимателно, с накривена на една страна шапка и широко отворена уста. — Стига, стига, ненагледна моя! Уол’р, скъпо момче, отивай си сега и остави хубавицата на моите грижи!
Уолтър хвана ръката й с две ръце, притисна я до устните си и я целуна. Сега той вече разбра, че тя наистина е бегълка без дом. Макар че така му бе още по-скъпа, отколкото когато бе обкръжена от богатство и високомерие, тя изглеждаше по-недосегаема дори и от времето, когато в младежките мечти му се завиваше свят от височината, на която стоеше тя.
Капитан Кътъл, необезпокояван от подобни размишления, придружи Флорънс до стаята й, а после от време на време заставаше на пост на площадката пред вратата й, която сякаш бе проникната от магическа сила — за него тя действително притежаваше магическа сила, — докато не се успокои за Флорънс и не си легна да спи под тезгяха. Преди да напусне поста си обаче, той не можа да се сдържи да не извика възторжено в ключалката: „Той се удави, нали, хубавице?“, а когато слезе долу, отново се опита да изпее някой куплет от „Прекрасната Пег“. Но песента някак си засядаше на гърлото му и той нищо не можа да изпее. И така, той си легна и сънува, че старият Сол Джилс се е оженил за мисис Макстинджър и въпросната дама го е затворила в тайно помещение и го държи полугладен.
Глава L
Страданието на мистър Тутс
В дома на малкия мичман най-горе се намираше една празна стая, която някога бе служила за спалня на Уолтър. Уолтър събуди капитана рано сутринта и предложи да преместят от малката гостна в тази стая онези мебели, които ще й придадат най-приятен вид, за да може Флорънс да се настани там веднага щом се събуди. Тъй като за капитан Кътъл нищо не можеше да бъде по-приятно от това да се зачерви и запъхти, извършвайки подобно дело, той се отзова (както сам се изрази) с голяма охота. Само след час-два мансардата се преобрази в своеобразна каюта на сушата, украсена с всички най-хубави вещи, включително и източната фрегата, която капитанът окачи над полицата на камината с такова задоволство, че в продължение на половин час след това той не можеше да прави нищо друго, освен, отстъпвайки назад, да я съзерцава с възхита.
Никакви увещания от страна на Уолтър не можеха да накарат капитана да навие големия часовник, да вземе обратно металната кутия за чай или да се докосне до щипките за захар и лъжичките. „Не, не, момчето ми — отговаряше неизменно капитанът на молбите от този род. — Това малко имущество съм ви го предал за съвместно притежание.“ Той повтаряше тези думи с голяма тържественост и церемониалност, очевидно уверен, че те имат силата на парламентарен акт и в тази си форма прехвърлянето е окончателно, освен ако той не го отмени, като се обяви отново за собственик.
Предимството от преместването на Флорънс бе, че, от една страна, й се предоставяше по-голяма самостоятелност, а наред с това мичманът можеше да заеме отново обичайния си наблюдателен пост и кепенците на магазина можеха да бъдат вдигнати. Макар и неподозиращият нищо капитан да придаваше много малко значение на последната церемония, тя съвсем не беше излишна, тъй като предния ден спуснатите кепенци бяха предизвикали такова вълнение в квартала, че домът на майстора на корабни уреди бе удостоен с необичайно внимание и от ранно утро до залез-слънце непрестанно бе зорко наблюдаван от тълпа любопитни зяпачи, застанали от другата страна на улицата. Безделниците и нехранимайковците се интересуваха особено много от участта на капитана. Те непрекъснато се въргаляха в калта, за да надничат през решетката на избата, намираща се точно под витрината на магазина, и подхранваха въображението си, като си представяха, че капитанът виси в ъгъла и те съзират част от палтото му. Този факт обаче бе решително оспорван от друга група, която поддържаше мнението, че капитанът е убит с чук и лежи на стълбите. И затова мнозина изпитаха не малко разочарование, когато видяха предметът на всички тези слухове да се появява рано сутринта на вратата на магазина здрав и бодър, все едно нищо не му се е случило. Енорийският свещеник в квартала, един много амбициозен човек, който се бе надявал, че ще има честта да присъствува при разбиването на вратата и облечен в пълна униформа, ще даде показания пред коронера93, стигна дори дотам да спомене пред един съсед, че приятелят с колосаната шапка не трябвало да прави подобни номера — не уточни какви точно номера — и че той, енорийският свещеник, нямало да го изпуска от очи.
— Капитан Кътъл — замислено заговори Уолтър, докато си почиваха на вратата на магазина след извършената работа и оглеждаше познатата стара улица — все още бе рано сутринта, — нима през всичкото това време нищо не сте чули за чичо Сол?
— Нищо, момчето ми — отвърна капитанът и поклати глава.
— Тръгнал да ме дири, скъпият, мил стар човек — рече Уолтър, — и изобщо не ви писал! Защо? Всъщност в писмото, което ми предадохте — той извади от джоба си плика, отворен в присъствието на мъдрия Бънсби, — той пише, че ако не получите никакви известия за него до разпечатването на плика, може да го считате за умрял. Да ни пази бог! Но вие бихте получил известия за него, дори и да е умрял! Сигурно някой би ви писал по негова молба, ако той не е бил в състояние да ви пише, и би ви съобщил: „В еди-кой си ден почина в къщата ми…“ или „почина в ръцете ми“, или нещо от този род, „мистър Соломон Джилс от Лондон, който ме помоли да ви предам последния му поздрав и последните му благопожелания.“
Капитанът, който не бе достигал досега подобни висоти в предположенията си, бе силно поразен от разкрилите се широки перспективи и отвърна, дълбокомислено поклащайки глава:
— Добре казано, момчето ми, добре казано.
— Ето за какво мислех… впрочем — добави Уолтър и се изчерви — аз мислех за твърде много неща през тази безсънна нощ и твърдо вярвам, капитан Кътъл, че моят чичо Сол (господ да го благословя!) е жив и ще се върне. Аз изобщо не се учудвам, че е заминал, защото, като се изключи това, че него винаги са го теглили приключенията, а също като се изключи и голямата му любов към мен, пред която всичко в живота му отстъпва на заден план — аз, намерил в негово лице най-добрия баща, знам това по-добре от всеки друг — при тези думи гласът на Уолтър стана неясен и дрезгав и той извърна очи към улицата, — та като се изключат тези неща, казвам, аз много пъти съм чел и чувал как някои хора, загубили скъп близък родственик, за когото се предполага, че е претърпял корабокрушение, се преселват да живеят в тези места на морския бряг, където може да се чуе някаква вест за изчезналия кораб макар и само един-два часа по-рано, а понякога дори извършват целия рейс до местоназначението на кораба, сякаш подобно пътуване би могло да им даде някакви сведения. И аз навярно бих направил същото и бих го предпочел пред много други неща. Не съм обаче в състояние да проумея защо чичо ми не ви е писал, след като очевидно е възнамерявал да го стори, и как е възможно да е починал в чужбина, без вие да научите за това от другиго.
Поклащайки глава, капитан Кътъл отбеляза, че и самият Джак Бънсби не могъл да проумее това, а той бил човек, способен да даде много категорично мнение.
— Ако чичо ми беше лекомислен млад човек, който може да бъде примамен от весела компания в някоя кръчма, където да се отърват от него заради парите му — рече Уолтър, — или пък ако беше някой безразсъден моряк, който да слезе на брега със заплатите си за три месеца в джоба, аз бих си обяснил неговото безследно изчезване. Но като го знам какъв беше… и какъв е все още, надявам се… не мога да повярвам, че е изчезнал.
— Уол’р, момчето ми, как тогава си го обясняваш? — полита потъналият в размисли капитан и тъжно го погледна.
— Капитан Кътъл — отвърна Уолтър, — не зная как да си го обясня. Предполагам, че той изобщо не е писал! Няма съмнение в това!
— А ако Сол Джилс е писал, момчето ми, къде е тогава писмото? — зададе логичния въпрос капитан Кътъл.
— Да речем, че го е дал на някого — предположи Уолтър, — а той го е забравил, загубил го е или небрежно го е захвърлил. Това е по-вероятно, отколкото другото предположение. Накратко казано, капитан Кътъл, не мога да го допусна.
— Това е надеждата, Уол’р, разбираш ли — дълбокомислено се обади капитанът, — надеждата! Тя те въодушевява! Надеждата е като шамандура — за да намериш това място, разгърни песнопойката си там, където са сантименталните песни, — но, боже мой, момчето ми, като всяка шамандура тя само плава на едно място и наникъде не можеш да я насочиш. Наред с изображението на надеждата на носа на кораба — добави капитанът — има и котва. Но каква е ползата да имам котва, след като нямам дъно, където да я спусна?
Капитан Кътъл изрече тези слова не толкова от свое собствено име, а от името на един разумен гражданин и собственик, който е задължен да дари един неопитен младеж със зрънце от своята мъдрост. Всъщност, повлиян от Уолтър, той целият грейна от пробудилата се отново надежда и съответно приключи речта си, като потупа Уолтър по гърба и възторжено извика:
— Ура, момчето ми! Лично аз споделям мнението ти.
Уолтър отвърна на възгласа с обичайния си весел смях и рече:
— Още нещо искам да ви кажа за чичо, капитан Кътъл. Смятам, че не е възможно той да е пратил писмо по обикновения начин… по пощата или с пощенски параход, нали разбирате…
— Да, да, момчето ми — одобрително рече капитанът.
— … а вие да сте го пропуснали по някакъв начин?
— Какво говориш, Уол’р — възкликна капитанът и го погледна, като направи известно усилие да си придаде сурово изражение, — нима непрекъснато, откакто загубих стария Сол Джилс, аз не чакам денонощно вест от този човек на науката? Нима на сърцето ми не е било тежко и аз не съм бдял непрестанно за него и за теб? Нима насън и наяве аз не съм бил на поста си, който никога не бих се унижил да напусна, докато мичманът е цял и невредим!
— Да, капитан Кътъл — отвърна Уолтър и стисна ръката му, — знам, че е така! Знам колко предан и искрен сте във всичко, което казвате и чувствувате. Уверен съм в това. А вие не се съмнявайте в моята увереност, както не се съмнявате, че аз отново съм престъпил този праг и че отново държа тази честна ръка. Нали?
— Да, да Уол’р — отвърна капитанът със сияеща физиономия.
— Няма да дръзвам да правя повече предположения — рече Уолтър и горещо стисна ръката на капитана, който на свой ред не по-малко сърдечно стисна неговата. — Искам само да добавя следното — опазил ме бог да се докосна до имуществото на чичо ми, капитан Кътъл. Цялата негова собственост остава под опеката на най-верния домакин и най-добрия човек… и ако той не се казва Кътъл, то тогава няма име! А сега, скъпи приятелю, да поговорим за… мис Домби.
Преди Уолтър да изрече тези думи, изражението му се промени, а след произнасянето им сякаш цялата му увереност и бодрост го напуснаха.
— Аз мислех, преди мис Домби да ме прекъсне, когато споменах за баща й снощи… — рече Уолтър — вие помните какво стана?
Капитанът добре си спомняше и кимна с глава.
— Аз мислех — продължи Уолтър, — преди това да се случи, че ние имаме трудното задължение да я убедим да се свърже с близките си и да се завърне у дома.
Капитанът тихо продума: „Стоп!“ или: „Дръж се здраво!“, или нещо подобно, напълно уместно за случая, но бе толкова слисан от направеното изявление, че го изрече съвсем тихо, поради което можеха само да се правят догадки какво е рекъл.
— Вече обаче не мисля така — каза Уолтър. — Напълно се отказах от намерението си. По-скоро бих предпочел отново да ме сложат върху онези отломки от кораба, на които от спасението си насам толкова често в сънищата си се нося по вълните, и да ме оставят да потъна и да умра.
— Ура, момчето ми! — извика капитанът в порив на неудържим възторг. — Ура! Ура! Ура!
— Само като си помисли човек, че тя, толкова млада, благородна и прекрасна — рече Уолтър, — толкова изтънчена и родена за друга съдба, трябва да се бори в жестокия свят! Но ние видяхме пропастта, която я отделя от предишния й живот, макар че само тя може да знае колко дълбока е тази пропаст. Връщане назад няма.
Капитан Кътъл, без да разбира съвсем смисъла на казаното, изрази пълното си одобрение и подкрепи думите му, като отбеляза, че вятърът бил попътен.
— Тя не трябва да е сама тук, нали, капитан Кътъл? — загрижено попита Уолтър.
— Ами че не знам, момчето ми — след дълбокомислено мълчание отвърна капитанът. — След като ти си тук да й правиш компания, нали така, и вие двамата…
— Скъпи капитан Кътъл! — прекъсна го Уолтър. — Аз съм бил тук! Мис Домби в своята невинност и чистосърдечност гледа на мен като на брат и какво коварство би било от моя страна да се преструвам, че вярвам в правото си да общувам с нея като родственик… да се преструвам, че съм забравил за дълга си, който ми забранява да постъпя така.
— Уол’р, момчето ми — заговори капитанът, отново доста слисан, — не съществува ли друго някакво право, според което…
— О! — възкликна Уолтър. — Нима искате да загубя напълно уважението й… нейното уважение… и да спусна завинаги преграда между ангелското й лице и себе си, като се възползувам от това, че тя, така беззащитна и доверчива, е намерила тук убежище, и да се домогвам до любовта й? Какво да ви кажа? Няма на света човек, който по-строго от вас би ме осъдил, ако постъпя по този начин.
— Уол’р, момчето ми — рече капитанът, който ставаше все по-унил, — ако има някаква спънка, възпрепятствуваща двама души да се съединят в съюз в храма — когато срещнеш това място, отбележи го, — аз си го обяснявам с това, че те вече са сгодени другаде. Значи, не съществува никакво друго право, така ли, момчето ми? Знаеш ли, момчето ми — каза бавно капитанът с дрезгав глас, — не отричам, че всичко това ме зашеметява и разстройва. Но що се отнася до малката лейди, Уол’р, колкото и да съм разочарован, аз считам почитта и уважението си към нея за свой дълг и затова аз те следвам по петите и чувствувам, че ти постъпваш както трябва. Значи, не съществува друго право, така ли? — добави капитанът, като наблюдаваше с печален лик развалините на своя замък.
— А сега, капитан Кътъл — смени темата Уолтър и заговори с по-голяма бодрост, за да развесели капитана, но той бе толкова разстроен, че нищо не бе в състояние да го развесели в момента, — ние трябва да се постараем да намерим подходяща компаньонка за мис Домби, докато тя е тук, компаньонка, на която може да се окаже доверие. Никой от близките й не е подходящ за целта. Очевидно мис Домби смята, че те всички раболепничат пред баща й. Какво стана със Сузан?
— Младата жена ли? — попита капитанът. — Имам впечатлението, че тя е била уволнена против волята на Радостта за сърцето. Аз сигнализирах за нея още в началото, когато пристигна малката лейди, и тя даде много добри отзиви за младата жена и каза, че отдавна си била отишла.
— В такъв случай — рече Уолтър — попитай мис Домби къде е отишла и ние ще се помъчим да я открием. Времето тече и мис Домби скоро ще стане. Вие сте нейният най-добър приятел. Почакайте я горе, а аз ще се разпоредя с всичко тук.
Капитанът, напълно оклюмал, с въздишка отвърна на въздишката, с която Уолтър произнесе тези думи, и изпълни нареждането. Флорънс изпадна във възторг от новата си стая, тя с нетърпение очакваше да види Уолтър и изпита голяма радост от възможността отново да се срещне със старата си приятелка Сузан. Ала Флорънс не можеше да каже къде точно е отишла Сузан — тя знаеше само, че е някъде в Есекс, — но си припомни, че това може да знае единствено мистър Тутс.
Печалният капитан се върна при Уолтър с това сведение и му обясни, че мистър Тутс бил младият джентълмен, когото той срещнал на вратата, че мистър Тутс му бил приятел, че бил състоятелен млад джентълмен, безнадеждно влюбен в мис Домби. Капитанът също така разказа как се е запознал с мистър Тутс посредством вестта за предполагаемата гибел на Уолтър и как между тях бил сключен тържествен договор мистър Тутс никога да не говори за своята любов.
Възникна въпросът дали Флорънс вярва на мистър Тутс. Когато Флорънс с усмивка каза: „О, да, с цялата си душа!“, стана необходимо да се научи къде живее мистър Тутс. Флорънс не знаеше това, а капитанът бе забравил. Капитанът тъкмо уверяваше Уолтър в малката гостна, че мистър Тутс несъмнено ще дойде в най-скоро време, когато се появи самият мистър Тутс.
— Капитан Джилс — заговори мистър Тутс, върнал се без всякакви церемонии в малката гостна, — аз се намирам на границата на лудостта.
Мистър Тутс изстреля тези думи като картечница, преди още да е забелязал Уолтър, а после го поздрави със звуци, които биха могли да се окачествят като тъжен кикот.
— Извинете ме, сър — рече мистър Тутс, като се държеше за главата, — но в момента акълът ми направо ще изхвръкне, ако не е вече изхвръкнал, и всякакъв опит за учтивост от страна на човек в моето положение направо би бил притворство. Капитан Джилс, моля ви да ме удостоите с честта да поговорим насаме.
— Ех, братле — възкликна капитанът и му стисна ръката, — тъкмо ти си човекът, който ни трябва.
— О, капитан Джилс — рече мистър Тутс, — за какво може да ви е притрябвал човек като мен! Аз не се реших да се обръсна — в такова възбудено състояние съм. Не съм си изчеткал дрехите. Косата ми се е сплъстила. Казах на Петела, че ако му хрумне да ми лъсне обувките, направо ще го просна мъртъв в краката си.
Неугледният и смахнат външен вид на мистър Тутс потвърждаваше гореспоменатите признаци за умопомрачено състояние.
— Слушай, братле — заговори капитанът, — това тук е племенникът на стария Сол Джилс, Уол’р. Този, за когото мислехме, че се е удавил в морето.
Мистър Тутс пусна главата си и се вторачи в Уолтър.
— Боже господи! — издума мистър Тутс. — Ето ти нова беда! Здравейте! Страхувам се, че… доста сте се поизмокрили. Капитан Джилс, ще ми позволите ли да ви кажа няколко думи? Оттатък, в магазина?
Той хвана капитана за ръкава и когато двамата излязоха заедно, му прошепна:
— Значи, в такъв случай, капитан Кътъл, това е въпросното лице, за което казахте, че с мис Домби били родени един за друг.
— Ами че да, приятелю — отвърна помръкналият капитан, — така мислех някога.
— А сега! — възкликна мистър Тутс и отново се хвана за главата. — Не е кой да е!… а ненавистният съперник! Всъщност той не е за мен ненавистен съперник! — поправи се мистър Тутс, като се поразмисля и свали ръце. — За какво пък трябва да го ненавиждам? Няма за какво. Ако любовта ми действително е била безкористна, капитан Джилс, сега е моментът да докажа това.
Мистър Тутс отново се стрелна към гостната и като стисна силно ръката на Уолтър, рече:
— Здравейте! Надявам се, че не сте хванали настинка. Аз ще бъда много щастлив, ако ми доставите удоволствието да се сближим. Поздравявам ви, за много години. Кълна ви се — още по-разпалено добави мистър Тутс, след като огледа добре лицето и снагата на Уолтър, — много съм щастлив да ви видя.
— Най-сърдечно ви благодаря — отвърна Уолтър. — Не бих могъл да очаквам по-искрено и топло посрещане от вашето.
— Нима! — възкликна мистър Тутс, като продължаваше да му стиска ръката. — Много мило от ваша страна. Безкрайно съм ви признателен. Как сте? Надявам се, че сте оставили в добро здраве всички там… искам да кажа, на… впрочем там, откъдето идвате, нали разбирате.
Уолтър отвърна на тези добри пожелания и най-вече на голямата добронамереност, както подобава на един мъж.
— Капитан Джилс — продължи мистър Тутс, — бих искал да бъда напълно почтителен, но се надявам, че сега мога да получа позволение да засегна един въпрос, който…
— Да, да, приятелю — рече капитанът. — Говори съвсем свободно!
— В такъв случай, капитан Джилс — каза мистър Тутс — и лейтенант Уолтърс, известно ли ви е, че в дома на мистър Домби са се случили ужасни неща и че мис Домби е напуснала баща си, който според мен е истински звяр — възбудено продължаваше мистър Тутс — и би било комплимент за него, ако го нарекат мраморен паметник или хищна птица… и никой не може да я открие и не знае къде е отишла?
— Мога ли да ви попитам как научихте всичко това? — осведоми се Уолтър.
— Лейтенант Уолтърс — отвърна мистър Тутс, който се бе спрял на това обръщение по причини, известни единствено на самия него (вероятно той объркваше собственото име с моряшката професия и предполагаше, че съществува някаква родствена връзка между Уолтър и капитана, неизбежно отразяваща се и върху титлите), — лейтенант Уолтърс, нямам нищо против да ви отговоря направо. Всъщност проявявам извънредно голям интерес към всичко, свързано с мис Домби — не от егоистични съображения, лейтенант Уолтърс, защото аз ясно съзнавам, че най-голямото удоволствие, което мога да доставя на всички край мен, е да сложа край на съществуването си, твърде неудобно за мнозина, — и придобих навика да давам туй-онуй на лакея, един много почтен млад човек на име Таулинсън, от доста време на служба у дома, та снощи Таулинсън ме осведоми за състоянието на нещата. Оттогава, капитан Джилс… и лейтенант Уолтърс… аз напълно загубих разсъдъка си, цяла нощ се мятах на кушетката си и се превърнах в развалината, която виждате в момента.
— Мистър Тутс — обади се Уолтър, — щастлив съм, че мога да ви успокоя. Моля ви, не се тревожете. Мис Домби е здрава и читава.
— Сър! — възкликна мистър Тутс, скочи от стола и отново му стисна ръката. — Изпитвам такова огромно и неизразимо облекчение, че сега бих посрещнал с усмивка дори съобщението, че мис Домби се е омъжила. Да, капитан Джилс — обърна се към него мистър Тутс, — кълна ви се, чувствувам такова облекчение, че бих посрещнал с усмивка всичко, независимо какво мога да направя със себе си след това.
— На такъв великодушен човек като вас би доставило още по-голямо облекчение и удоволствие да научите — рече Уолтър, незабавно отвърнал на ръкостискането, — че сте в състояние да окажете услуга на мис Домби. Капитан Кътъл, бъдете така добър да заведете мистър Тутс горе.
Капитанът кимна на мистър Тутс и младият джентълмен го последва с недоумяващ вид горе до мансардата, където, без каквото и да е предварително обяснение от страна на придружителя си, бе въведен направо в новото убежище на Флорънс.
Когато я съзря, бедният мистър Тутс бе крайно изумен и зарадван и изрази чувствата си по много чудат начин. Той се втурна към нея, сграбчи я за ръката, целуна й ръката, пусна я, отново й сграбчи ръката, поклони се, свил едното си коляно, пророни сълзи, изкиска се, като изобщо не мислеше за грозящата го опасност от страна на Диоген, който, подтикван от убеждението, че в тези прояви се крие враждебност към господарката му, непрекъснато кръжеше около джентълмена, сякаш не можеше да реши точно в кой момент да извърши нападението си, макар че имаше твърдото намерение да му причини сериозни щети.
— Ах, Дио, лошо куче с къса памет! Скъпи мистър Тутс, толкова се радвам да ви видя!
— Благодаря — отвърна мистър Тутс, — аз съм много добре, безкрайно съм ви признателен, мис Домби. Надявам се, че цялото ви семейство се чувствува добре.
Мистър Тутс изрече всичко това, без изобщо да съзнава какво говори, седна на един стол, вторачи се във Флорънс, а върху лицето му бе изписана ожесточената борба, която се водеше между радостта и отчаянието.
— Капитан Джилс и лейтенант Уолтърс ми споменаха, мис Домби — задъхано каза мистър Тутс, — че мога да извърша някаква услуга. Ако бих могъл по някакъв начин да залича спомена за онзи ден в Брайтън, когато се държах… по-скоро като престъпник, отколкото като човек със състояние — рече мистър Тутс с тон на жестоко самообвинение, — аз бих отнесъл в безмълвния гроб един светъл лъч.
— Моля ви, мистър Тутс — отвърна Флорънс, — не ме карайте да забравям каквото и да било от нашето познанство. Повярвайте ми, не бих могла. Винаги сте били много добър и благороден спрямо мен.
— Мис Домби — рече мистър Тутс, — зачитането на моите чувства е проява, присъща на ангелската ви природа. Приемете хиляди благодарности. Няма никакво значение.
— Желаехме да ви попитаме — каза Флорънс — дали знаете къде можем да намерим Сузан, която вие бяхте така добър да придружите до пощенската кола, когато тя напусна службата си при мен.
— Ами разбирате ли, мис Домби — рече мистър Тутс, след като поразмисли малко, — не си спомням точно наименованието на селището, което бе написано на пощенската кола, но помня как Сузан ми каза, че нямало да спира там, а щяла да продължи по-нататък. Но ако вашето желание е тя да бъде открита и доведена тук, ние двамата с Петела ще сторим това с такава скорост, каквато би могла да се постигне само благодарение на голямата преданост от моя страна и изключителната интелигентност от страна на Петела.
Възможността да бъде полезен така явно зарадва и съживи мистър Тутс и той бе толкова искрен в своята безкористна преданост, че би било жестоко да му се отвърне с отказ. С вродената си деликатност Флорънс се въздържа от каквито и да е възражения, но не се сдържа да го обсипе с благодарности, а мистър Тутс с гордост прие незабавно да изпълни поръчението.
— Мис Домби — каза мистър Тутс и пое протегнатата й ръка — той се измъчваше от несподелената си любов, която го пронизваше целия и видимо се четеше върху лицето му. — Довиждане! Разрешете ми да си позволя дързостта да ви кажа, че вашите беди ме правят дълбоко нещастен и че можете да имате пълно доверие в мен почти както в капитан Джилс. Аз много добре съзнавам собствените си недостатъци, мис Домби… те нямат никакво значение, благодаря ви… но на мен напълно може да се разчита, уверявам ви, мис Домби.
След тези думи мистър Тутс излезе от стаята, отново придружен от капитана, който, застанал малко встрани, през цялото време с интерес бе следил разговора, като държеше под мишница шапката си и приглаждаше с куката разчорлената си коса. Когато вратата зад тях се затвори, светлината в живота на мистър Тутс отново се закри от тъмни облаци.
— Капитан Джилс — рече младият джентълмен, като се спря на най-ниското стъпало на стълбата и се огледа, — откровено да ви призная, в настоящия момент аз не се намирам в такова душевно състояние, че да мога да срещна лейтенант Уолтърс с напълно дружески чувства, каквито бих искал да храня в душата си към него. Не можем всякога да контролираме чувствата си и ще ми направите голяма услуга, ако ме пуснете да изляза през задния вход.
— Братле — отвърна капитанът, — ти сам ще си определиш курса. Не се съмнявам, че какъвто и курс да си избереш, той ще бъде честен и достоен за един моряк.
— Капитан Джилс — каза мистър Тутс, — вие сте извънредно любезен. Вашето добро мнение е утеха за мен. Искам да ви кажа нещо — добави мистър Тутс, застанал в коридора зад полуотворената врата, — което се надявам, че ще запомните, капитан Джилс, а също така бих искал да го съобщите и на лейтенант Уолтърс. Аз вече напълно встъпих в правата си на собственик и… нали разбирате, не зная какво да правя със състоянието си. Ако мога да бъда полезен, като окажа парична помощ, аз бих си отишъл в безмълвния гроб спокойно и безметежно.
Мистър Тутс не продума нищо повече, а се измъкна безшумно и затвори вратата зад себе си, за да не даде възможност на капитана да отговори.
След като той си отиде, Флорънс дълго размишлява за това добро същество със смесено чувство на радост и мъка. Той бе толкова честен и добросърдечен, че да го вижда, уверявайки се в искреното му съчувствие за бедите й, представляваше за нея неоценима радост и утеха. По същата тази причина обаче беше толкова мъчително да си представя, че може дори за миг да му причини страдание и със съвсем незначително действие да наруши мирния поток на живота му, че очите й се наляха със сълзи, а сърцето й се преизпълни с жалост. На свой ред капитан Кътъл също размишлява с топло чувство за мистър Тутс, както и Уолтър. А вечерта, когато тримата се събраха в новата стая на Флорънс, Уолтър изрече горещи хвалебствия относно мистър Тутс и съобщи на Флорънс какво бе казал той, преди да си отиде, като със свойственото си великодушие и съчувствие подчерта в разказа си всичко, заслужаващо одобрение и похвала.
Мистър Тутс не се яви на следващия ден, нито пък в продължение на няколко дни. През това време Флорънс, необезпокоявана от нищо повече, си живееше в мансардата на стария майстор на корабни уреди подобно кротка птичка в клетка. Но дните се точеха и Флорънс ставаше все по-унила и оклюмала и върху лицето й, показващо се от високия прозорец, често обърнато към небето, се появяваше изражението, напомнящо изражението на починалото момче. Тя се взираше нагоре така, сякаш търсеше неговия ангел на светлия бряг, за който той бе говорил, докато лежеше в креватчето си.
Напоследък Флорънс бе станала крехка и слаба и преживяното сътресение не бе отминало, без да се отрази на здравето й. Но тя не се измъчваше от телесно страдание, а от душевно и причината за това страдание бе Уолтър.
Той се грижеше и безпокоеше за нея, беше горд и щастлив да й услужва и правеше всичко със свойствената си възторженост и пламенност, но Флорънс забелязваше, че я отбягва. По цял ден той почти не се приближаваше до вратата на стаята й. Ако го повикаше, се явяваше веднага и за миг й се струваше все така весел и оживен, какъвто го помнеше от детството си, когато се бе загубила из шумните улици, но скоро го обземаше смущение и неловкост — това не можеше да убегне от зоркия й, любещ поглед — и той бързо излизаше. През целия ден обаче, чак до вечерта, никога не отиваше по собствено желание. Когато се мръкваше, Уолтър неизменно пристигаше и за нея това бяха най-щастливите часове, защото тя почти вярваше, че прежният Уолтър от детските й години не се е променил. Но дори и тогава някаква случайна дума, поглед или дребна случка й напомняха, че помежду им съществува необяснима граница, която не трябва да се престъпва.
Тя не можеше да не забележи, че голямата промяна у Уолтър се проявява, въпреки огромните му усилия да я скрие. Флорънс виждаше, че подтикван от загрижеността си към нея, както и от нежеланието си да й причини болка с ласкавата си ръка, той прибягва до множество дребни хитрини и преструвки. Това я караше още по-силно да чувствува голямата промяна у него и още по-често да плаче поради отчуждението на брат си.
На Флорънс й се струваше, че добрият капитан — нейният неуморим, предан, неизменно усърден приятел — също забелязва промяната и тя му причинява мъка. Той не бе така бодър и изпълнен с надежди, както в началото, и когато вечер седяха тримата, той току поглеждаше ту към Уолтър, ту към нея с много печален вид.
Най-сетне Флорънс реши да поговори с Уолтър. Смяташе, че е разбрала вече причината за неговото отчуждение и се надяваше да облекчи собственото си изтерзано сърце и да успокои него самия, като му каже, че е открила причината, примирява се с всичко и не го упреква.
Флорънс взе това решение един неделен следобед. Преданият капитан с изумителна яка седеше близо до нея и четеше, надянал очилата си, когато тя го попита къде е Уолтър.
— Мисля, че е долу, моя малка лейди — отвърна капитанът.
— Бих искала да поговоря с него — рече Флорънс и бързо се привдигна, сякаш се канеше да слезе долу.
— Аз моментално ще го доведа тук, красавице — рече капитанът.
При тези думи капитанът мълниеносно подпря книгата на рамото си — той считаше за свой дълг в неделен ден да чете само дебели книги поради това, че имат солиден вид, и няколко години преди това бе купил от една сергия огромен том, пет реда от който бяха достатъчни, за да го слисат по всяко време, тъй като и досега не бе проумял за какво се разправя в книгата — и изчезна. Уолтър незабавно се появи.
— Капитан Кътъл ми предаде, мис Домби… — разпалено заговори той при влизането си, но като зърна лицето й, замлъкна. — Не се ли чувствувате добре днес? Изглеждате разтревожена. И сте плакали.
Той говореше толкова ласкаво и топлият му глас така потрепваше от вълнение, че само като го чу, и сълзите рукнаха от очите й.
— Уолтър — тихо промълви Флорънс, — не се чувствувам много добре и плаках. Искам да поговоря с теб.
Загледан в красивото й, невинно лице, той седна насреща й, като пребледня и устните му се разтрепериха.
— Вечерта, като узнах, че си се спасил, ти ми каза… о, скъпи Уолтър, какво изпитах през онази вечер и с какви надежди се изпълних!…
Без да откъсва очи от нея, той постави разтрепераната си ръка на масата, която се намираше помежду им.
— … че съм се променила. Аз се изненадах, като го чух, но сега разбирам, че наистина съм се променила. Не ми се сърди, Уолтър. Тогава бях твърде щастлива, за да се замисля върху думите ти.
Тя отново му заприлича на дете. Той гледаше и слушаше непосредственото, доверчиво, ласкаво дете, а не любимата жена, в чиито нозе би изсипал всички съкровища на света.
— Помниш ли кога се видяхме за последен път, Уолтър, преди да заминеш?
Той пъхна ръката си в пазвата и извади малка кесийка.
— Винаги съм я носил на шията си! Ако се бях удавил, тя щеше да потъне с мен на морското дъно.
— И ти ще продължаваш ли да я носиш, Уолтър, заради това, което представлявах някога?
— До края на живота си!
Тя постави ръката си върху неговата така открито и смело, като че не бе изтекъл дори един ден от момента, в който му бе дала този малък подарък за спомен.
— Радвам се да чуя това. Винаги ще си го спомням с радост, Уолтър. Помниш ли, че когато разговаряхме през същата онази вечер, и на двамата ни мина през главата мисъл за тази промяна?
— Не си спомням! — с недоумение отвърна той.
— Да, Уолтър. Дори тогава аз бях причината да се разбият твоите надежди и твоето бъдеще. Тогава не се осмелявах да мисля за това, но сега вече го разбрах. Ако в своето великодушие ти си бил в състояние да скриеш тогава от мен, че също си го разбрал, сега вече не си в състояние, макар че великодушно правиш усилия като преди. Наистина правиш усилия. Най-искрено и дълбоко съм ти благодарна за това, Уолтър, но усилията ти са безуспешни. Ти и твоите близки твърде много сте страдали, за да простиш на неволния виновник за всички беди и несгоди, които си преживял. Ти не можеш напълно да забравиш ролята, която съм изиграла, и вече не можем да бъдем брат и сестра. Но не мисли, скъпи Уолтър, че аз те упреквам. Аз трябва да помня това обстоятелство — длъжна бях да го помня, — но в своята радост забравих за него. Храня надеждата, че ти ще си мислиш с по-малка неприязън за мен сега, когато не е необходимо да скриваш това чувство. Единственото нещо, за което те моля, Уолтър, от името на клетото дете, твоята някогашна сестра, е да не водиш борба със себе си и да не се измъчваш заради мен сега, когато вече знам всичко.
Докато говореше, Уолтър я гледаше и върху лицето му се четяха единствено изумление и недоумение. После хвана ръчицата, която така умолително се докосваше до неговата ръка, и я задържа в дланите си.
— О, мис Домби! — възкликна той. — Нима е възможно в същото време, когато аз страдах толкова силно, борейки се с чувството си за дълг и съзнанието за задълженията си спрямо вас, да съм причинявал и на вас страдание, за което разбирам от думите ви? Никога, никога, кълна се в бога, не съм си мислил за вас по друг начин освен като за единствения светъл, чист, свят спомен от моето детство и юношество. Още от самото начало аз считах и до сетния си дъх ще считам ролята, която вие сте изиграли в моя живот, за нещо свято. За нея може да се мисли само с чувство на благоговение и почтителност и тя не може да се забрави до края на живота. Да видя отново очите ви и да чуя гласа ви както през онази вечер, когато се разделихме, за мен това е неизразимо щастие. А да се отнасяте към мен с обич и доверие като към брат, представляваше за мен огромен и безценен дар!
— Уолтър — рече Флорънс, като го гледаше все така внимателно, но лицето й се бе променило, — за какъв дълг и задължения спрямо мен спомена ти, които те карат да пожертвуваш всичко?
— Да проявявам уважение — тихо каза Уолтър. — И почит.
Лицето й поруменя и тя плахо отдръпна ръката си и придоби замислен вид, но продължаваше да го гледа все така внимателно.
— Аз нямам правата на брат — рече Уолтър. — И не мога да претендирам за подобни права. Оставих тук дете. Сега намирам жена.
Цялото й лице се обля с руменина. Тя направи движение, сякаш го умоляваше да не казва нищо повече, и закри лицето си с ръце.
Известно време и двамата мълчаха. Тя заплака.
— Аз съм длъжен да проявявам уважение към едно толкова чисто, благородно и доверчиво сърце — каза Уолтър, — дори ако трябва да се откъсна от него и да разбия собственото си сърце. Как бих дръзнал да ви нарека своя сестра?
Тя продължаваше да плаче.
— Ако вие бяхте щастлива, обкръжена, както би трябвало, от предани и любещи близки и от всичко, предлагано от завидното положение, за което сте родена — рече Уолтър, — и ако при такива обстоятелства ме наричахте свой брат заради скъпите си спомени за миналото, аз, твърде отдалечен от вас, бих могъл да откликна на това название с пълната увереност, че не наскърбявам невинното ви чувство. Но сега… и тук…
— О, благодаря ти, благодаря ти, Уолтър! Извини ме, че така те наскърбих. Нямах с кого да се посъветвам. Аз съм толкова самотна.
— Флорънс! — пламенно възкликна Уолтър. — Принуден съм да кажа това, което само преди няколко мига мислех, че никога не бих могъл да изрека. Ако бях състоятелен, ако имах възможността или надеждата да ти възвърна някакво положение, близко до това, което заемаше преди, аз бих ти казал, че ти можеш да ме наричаш само по един-единствен начин… и би могла да ми дадеш само едно-единствено висше право да те закрилям и обичам… и че аз съм достоен за това право заради любовта и уважението, които изпитвам в сърцето си, изцяло отдадено на теб. Бих ти казал, че само това право мога да приема с готовност от теб и само то може да ми позволи да те браня и да се грижа за теб. Ако имах подобно право, аз бих го считал за толкова безценно скъп дар, че моята безгранична преданост и любов до края на живота ми биха били съвсем бледа проява на благодарност за него.
Тя продължаваше да стои със сведена глава, сълзите й се стичаха и ридания разтърсваха гръдта й.
— Скъпа Флорънс! Любима Флорънс! Така те наричах аз в мислите си, преди да проумея колко дръзко и безумно е било това. Позволи ми за последен път да изрека това скъпо име и да се докосна до тази нежна ръка с надеждата, че ти по сестрински ще забравиш какво съм ти казал.
Тя вдигна глава и му заговори, като го гледаше така сериозно и ласкаво, усмихваше му се през сълзи с толкова спокойна, тиха, лъчезарна усмивка и в гласа й и в самата нея се долавяше такава нежност и вълнение, че в сърцето му затрептяха най-скритите струни, а очите му се замъглиха.
— Не, Уолтър, не бих могла да го забравя. За нищо на света не бих могла да го забравя. Ти много ли си… беден?
— Аз съм скиталец — отвърна Уолтър, — който пътува по моретата, за да се прехранва. Такова е моето призвание сега.
— Скоро ли ще тръгнеш пак на път, Уолтър?
— Съвсем скоро.
Тя го погледна за миг, а после плахо мушна разтрепераната си ръка в неговата.
— Ако ме вземеш за жена, Уолтър, много ще те обичам. Ако ми позволиш да тръгна с теб, Уолтър, бих отишла с теб накрай света, без да се страхувам. Нямам от какво да се отказвам заради теб… Нямам нищо, което да пожертвувам, и никого, когото да изоставя. Ще ти отдам целия си живот и цялата си любов и когато умирам, ако все още съм съхранила разума и паметта си, с последния си дъх ще изрека твоето име пред бога.
Той я притисна до сърцето си и допря бузата си до нейната, а тя, вече неотблъсквана и непренебрегвана, склони глава на гърдите на скъпия си възлюбен и зарида.
Благословени неделни камбани, чийто спокоен звън достига до щастливия им, омагьосан слух! Благословен неделен мир и тишина, съответствуващи на покоя в душите им и освещаващи въздуха наоколо им! Благословен здрач, който се прокрадва и обгръща ласкаво и тържествено Флорънс, докато тя заспива подобно притихнало дете върху гръдта, към която се бе притиснала.
О, толкова леко е бремето на любовта и доверието! Да, Уолтър, погледни с гордост и нежност затворените очи, защото сега в широкия свят търсят теб, единствено теб!
Капитанът не излизаше от малката гостна, докато съвсем не се стъмни. Той се бе настанил на стола, на който бе седял Уолтър, и съзерцаваше прозорчето на тавана, а денят лека-полека угасна и заблещукаха звездите. Той запали свещ, запали си и лулата, изпуши я, като през цялото време недоумяваше какво ли става горе и защо ли не го викат за чая.
Флорънс се приближи до него точно в момента, когато недоумението му бе достигнало своя връх.
— Ах, моя малка лейди! — възкликна капитанът. — Вие двамата с Уолтър много дълго разговаряхте, красавице моя.
Флорънс обгърна с малката си ръчица едно от огромните копчета върху палтото му и като гледаше капитана в лицето, каза:
— Скъпи капитане, бих искала да ви съобщя нещо.
Капитанът много чевръсто повдигна глава, за да чуе съобщението, и по този начин виждаше Флорънс по-добре. Той се тласна колкото бе възможно по-назад заедно със стола си.
— Какво! Радост за сърцето! — извика капитанът, обхванат от внезапно въодушевление. — Такава ли била работата?
— Да! — възторжено му отвърна Флорънс.
— Уол’р! Съпруг! Така ли? — зарева капитанът и запрати колосаната си шапка към прозорчето на тавана.
— Да! — извика Флорънс, като ту се смееше, ту плачеше.
Капитанът моментално я прегърна, а после взе колосаната си шапка, отново я нахлупи, хвана Флорънс под ръка и я отведе горе, където възнамеряваше да пусне най-голямата шега в живота си.
— Е, какво, Уол’р момчето ми! — възкликна капитанът, като надникна от вратата с грейнало като слънце лице. — Значи, не съществувало никакво друго право, така ли?
Той едва не се задави от тази своя закачка, която повтори най-малко четиридесет пъти по време на чая, като наред с това току лъскаше сияйното си лице с ръкава и изтриваше глава с носната си кърпа. Той обаче имаше и друг, по-голям източник на удоволствия, към които прибягваше, когато пожелаеше, и многократно повтаряше полугласно, като поглеждаше с неизразима радост към Уолтър и Флорънс:
— Ед’ард Кътъл, приятелю, ти избра най-верния курс, когато предаде онова малко имущество за съвместно ползуване.
Глава LI
Мистър Домби и обществото
Какво ли прави гордият мъж, докато дните се точат един след друг? Дали понякога се сеща за дъщеря си и дали се чуди къде е отишла? Допуска ли, че може да се е прибрала у дома и да живее постарому в пустия дом? Никой не би могъл да каже. Оттогава той нито веднъж не е изрекъл името й. Обитателите в дома твърде много се боят от него, за да го заговорят на тема, относно която той категорично не проронва ни дума. На единствената особа, дръзнала да му задава въпроси, той моментално затваря устата.
— Скъпи мой Пол! — хлипа сестра му и боязливо се промъква в неговата стая в деня, когато Флорънс избяга. — Ах, тази твоя жена! Тази внезапно издигнала се беднячка! Възможно ли е неясните слухове, стигнали до мен, да са верни? Това ли е нейната отплата за безпримерната ти всеотдайност към нея, стигнала дотам, че ти пожертвува дори собствените си най-близки роднини заради нейните прищевки и високомерие? Клетият ми брат!
След тези свои думи, прочувствено напомнящи, че родната сестра не е била поканена на вечеря при първия прием в дома след сватбата, мисис Чик усърдно си служи с носната кърпа, а после се хвърля на врата на мистър Домби. Мистър Домби обаче хладно я отмества и я настанява на един стол.
— Благодаря ти, Луиза — казва той, — за тази твоя проява на сестринска любов, но бих желал разговорът ни да вземе друга насока. Когато аз реша да оплаквам съдбата си или покажа, че се нуждая от утеха, бъди така добра, Луиза, само в такъв случай да ми предложиш утеха.
— Скъпи Пол — отвръща сестра му, закрила лице с носната си кърпа, и поклаща глава, — зная колко силен дух имаш и няма да кажа ни дума повече относно тази случка, толкова мъчителна и възмутителна — мисис Чик произнася последните две прилагателни с кипящо негодувание, — но позволи ми да те попитам… макар че се страхувам да не чуя нещо, което може да ме ужаси и разстрои… за това злочесто дете Флорънс…
— Луиза! — сурово я прекъсва брат й. — Млъкни! Ни дума повече по този въпрос!
На мисис Чик не й остава нищо друго, освен да поклаща глава, да си служи с носната кърпа и да оплаква изродилите се членове на фамилията Домби, които вече не заслужават това име. Тя обаче няма ни най-малка представа дали Флорънс е замесена в бягството на Едит и я е последвала, дали е сторила твърде много, твърде малко или пък изобщо нищо не е сторила.
Той неотклонно следва своя път и таи мислите и чувствата си дълбоко в себе си, без да ги споделя с никого. Изобщо не прави опити да издири дъщеря си. Възможно е да допуска, че тя живее при сестра му или пък под собствения му покрив. Възможно е непрестанно да мисли за нея, а е възможно и въобще да не се сеща за нея. Трудно е да се познае по вида му.
Едно нещо обаче е сигурно — той съвсем не смята, че я е загубил, и не подозира истината. Не изпитва подобен страх, тъй като от висотата на своето високомерие твърде дълго е гледал на нея като на кротко, безропотно създание там долу, в низините. Колкото и да е разтърсен от позора си, той още не е слязъл на земята. Коренът е дълбок, разпрострял се е нашироко и в продължение на години се е разклонявал и е всмуквал храна от всичко, което го заобикаля. Дървото е ударено, но не и повалено.
Колкото и да прикрива своя вътрешен свят от околния — той лично смята, че околният свят за момента няма друго занимание, освен навсякъде зорко да го следи, — не може да прикрие издайническите следи, проявяващи се в хлътналите му очи и бузи, в угриженото чело, в потиснатия му и умислен вид. Макар и непроницаем като преди, все пак той е променен. И макар горд като преди, той е с подронено достойнство, иначе не би ги имало тези издайнически следи.
Обществото. Какво мисли обществото за него, как гледа то на него, какво вижда в него и какво говори за него — това е демонът, който не му дава за миг покой. Този демон не само че го съпътствува навсякъде, но и присъствува там, където него го няма. Демонът го придружава, когато се появява сред слугите, и остава зад гърба му, предизвиквайки шушукания. Той вижда как демонът го сочи с пръст на улицата. Демонът го дебне и в кантората. Поусмихва се, поглеждайки го през рамото на богатите търговци. Кима му и дърдори сред тълпата. Където и да отиде, демонът го преварва и той знае, че в негово отсъствие демонът развива най-голяма дейност. Нощем, когато се затваря в собствената си стая, демонът витае в къщата му и около нея, дочува се в стъпките по паважа, поглежда от поставения на масата вестник, фучи напред-назад с влаковете и корабите, неуморим и непрестанно зает с едно-единствено нещо — мистър Домби.
Този демон не е призрак, създаден от въображението му. Той работи в съзнанието на другите хора не по-малко, отколкото в неговото собствено. Пример за това е братовчедът Финикс, който е дошъл чак от Баден-Баден, за да разговаря специално с мистър Домби. А също и майор Багсток, който придружава братовчеда Финикс при изпълнението на тази дружеска мисия.
Мистър Домби ги посреща с обичайното си достолепие и стои изправен пред камината в познатата си поза. Той усеща, че обществото го наблюдава през техните очи, че го следи посредством портретите по стените, че мистър Пит, поставен върху библиотечния шкаф, е представител на това общество, че дори висящата на стената географска карта има очи.
— Необикновено студена зима — казва мистър Домби… за да заблуди обществото.
— По дяволите, сър — възкликва майорът, обзет от горещи приятелски чувства, — Джоузеф Багсток хич не го бива да се преструва. Ако искате да се отдръпнете от приятелите си, Домби, и да им обърнете гръб, Дж. Б не е подходящ човек за тази работа. Джо е груб и непреклонен, сър. Прям, сър, прям е Джо. Негово кралско височество покойният херцог Йоркски ми оказа голяма чест — дали заслужено или незаслужено, това няма никакво значение, — като ми рече: „Ако сред моите хора има някой, на чиято откровеност мога напълно да разчитам, то това е Джо… Джо Багсток.“
Мистър Домби изразява съгласието си.
— Е, Домби — продължава майорът, — аз съм светски човек. Нашият приятел Финикс, ако мога да си позволя да го наричам така…
— Това е чест за мен, уверявам ви — казва братовчедът Финикс.
— … също е светски човек — добавя майорът, като поклаща глава — и вие, Домби, сте светски човек. Когато се съберат трима светски мъже, които са приятели помежду си… както се надявам… — Той отново се обърна към братовчеда Финикс.
— Несъмнено — уверява го братовчедът Финикс, — най-добри приятели.
— … които са приятели помежду си — подхваща пак майорът, — според стария Джо (Дж. може и да греши) много лесно е да се предугади мнението на обществото по който и да било въпрос.
— Безспорно — казва братовчедът Финикс. — Всъщност това е напълно очевидно. Аз извънредно много желая, майоре, да изразя пред приятеля си мистър Домби своето голямо изумление и съжаление, че моята прекрасна и изискана родственица, която притежаваше всички качества, за да направи един мъж щастлив, е могла до такава степен да забрави своя дълг към… всъщност към обществото… и да се компрометира по такъв начин. От този момент насам се чувствувам непрекъснато дяволски потиснат и снощи рекох на Лонг Саксби — той е висок шест фута и десет инча и навярно приятелят ми Домби го познава, — че тази история страхотно ме разстрои и от нея ме заболя жлъчката. Тази гибелна катастрофа навежда човек на мисълта — заявява братовчедът Финикс, — че самото провидение направлява всички тези събития, защото, ако сега леля ми бе жива, такава дяволски жизнена жена като нея направо би се съкрушила и всъщност би станала жертва.
— И така, Домби… — разпалено се обажда майорът, опитвайки се да продължи речта си.
— Моля ви — прекъсва го братовчедът Финикс. — Позволете ми да кажа още няколко думи. Приятелят ми Домби ще ми разреши да добавя, че ако нещо би могло да засили адските ми мъки в момента, то това е изумлението, с което светът с пълно право ще погледне на моята прекрасна и изискана родственица (моля за позволение все още да я наричам така), след като за нея се предполага, че се е компрометирала с човек — всъщност един мъж с бели зъби, — заемащ много по-ниско обществено положение от съпруга й. Аз считам за свой дълг най-настоятелно да помоля приятеля ми Домби да не обвинява моята прекрасна и изискана родственица, докато вината й не бъде окончателно доказана, но наред с това искам да уверя приятеля ми Домби, че родът, на който аз се явявам представител и който вече е на изчезване (този факт навява на човека дяволски печални мисли), няма да му прави никакви спънки и с готовност ще даде съгласието си за всякакво достойно разрешение на въпроса, което той счете за необходимо. Вярвам, че приятелят ми Домби правилно ще разбере чувствата, които тази печална история предизвиква у мен, и… всъщност струва ми се, че не е нужно повече да занимавам мистър Домби с други размишления.
Мистър Домби се покланя, без да вдига очи и без да казва нещо.
— И така, Домби — заговаря майорът, след като обстоятелствата, свързани с дамата, бяха изложени от нашия приятел Финикс с такова красноречие, каквото стария Джо Б. не е чувал никога досега — кълна се в бога, никога — възкликва майорът, съвсем посинял, стиснал бастуна си в средата, — аз ще се възползувам от нашето приятелство, Домби, за да осветя въпроса от друга страна. Сър — продължава майорът, издавайки конското си пръхтене, — в подобни случаи обществото предявява своите изисквания, които трябва да бъдат удовлетворявани.
— Това ми е известно — отвръща мистър Домби.
— Разбира се, че ви е известно, Домби — казва майорът. — По дяволите, сър, зная, че ви е известно. Напълно естествено е човек като вас да го знае.
— Надявам се, че е така — отговаря мистър Домби.
— Домби — продължава майорът, — за останалото сам ще се досетите. Ще ви го кажа откровено — навярно прибързано, — защото Багстоковци винаги са били откровени. Не са много спечелили от това, сър, но то е в кръвта им. По този човек трябва да се стреля. Дж. Б. е на разположение. Той има претенции, че може да бъде наречен приятел. Господ да ви благославя.
— Майоре — отвръща мистър Домби, — много съм ви признателен. Когато настъпи моментът, ще се предоставя във ваши ръце. Тъй като моментът още не е настъпил обаче, аз се въздържам да говоря.
— Къде се намира този човек, Домби? — осведомява се майорът, като известно време пъхти и се взира в мистър Домби.
— Не знам.
— Нямате ли някакви сведения за него? — пита майорът.
— Имам.
— Домби, радвам се да чуя това — казва майорът. — Поздравявам ви.
— Ще ме извините… вие също, майоре — отвръща мистър Домби, — че засега няма да се впускам в подробности. Сведенията са от особен характер, получени по особен начин. Те могат да се окажат неверни, а могат и да отговарят на истината. Засега още не бих могъл да кажа. Това са обясненията, които мога да ви дам.
Макар и този отговор да е твърде сух, като се има пред вид ентусиазмът на моравия майор, той е удовлетворен от него и със задоволство си мисли, че има благоприятни изгледи обществото да си получи дължимото. След това братовчедът Финикс на свой ред получава благодарности от съпруга на своята прекрасна и изискана родственица и двамата с майор Багсток си отиват, като отново оставят съпруга да разсъждава за обществото и спокойно да размишлява до каква степен те двамата се явяват изразители на общественото мнение относно неговите лични работи и какви са естествените и основателни очаквания на това общество.
А коя е тази особа, която седи в стаята на икономката, рони сълзи и вдигнала ръце към небето, разговаря тихичко с мисис Пипчин? Това е една дама, с лице, скрито от тясно, черно боне, което, изглежда, не е нейно. Това е мис Токс, която е взела шапката на прислужницата си и преобразена по този начин, идва тайно от улица Принцеса, за да възобнови старото си познанство с мисис Пипчин и да получава сведения за състоянието на мистър Домби.
— Как го преживява той, скъпа? — пита мис Токс.
— Ами че изглежда все същият — с обичайния си рязък тон отвръща мисис Пипчин.
— Само външно — изразява предположението си мис Токс. — Какво ли му е на душата обаче!
В суровите сиви очи на мисис Пипчин се чете съмнение и тя отвръща лаконично и отривисто:
— Да! Може би! Така предполагам. Да ти кажа откровено, Лукреция — добавя мисис Пипчин (тя продължава да нарича мис Токс Лукреция, тъй като е направила първите си опити в областта на укротяването на деца върху въпросната дама, когато дамата е била нещастно, мършаво същество на крехка възраст), — да ти кажа откровено, Лукреция, според мен добре, че се отървахме от нея. Аз лично не желая такива безсрамни особи тук!
— Наистина безсрамна особа! Правилно казахте, че е безсрамна, мисис Пипчин! — отвръща мис Токс. — Да изостави него! Такъв благороден мъж!
След тези думи мис Токс придобива напълно сломен вид.
— Що се отнася до благородството, аз не знам нищо — заявява мисис Пипчин и гневно разтрива носа си. — Едно нещо знам с положителност обаче — когато хората са подложени на изпитание, те трябва твърдо да го понасят. Всичко друго е глупост! На времето и аз трябваше да понеса твърде много. Защо е нужно да се вдига шум? Отишла си е — прав й път! Смятам, че никой не я иска да се връща обратно!
Намекът за перуанските мини кара мис Токс да стане, за да си тръгне, а мисис Пипчин позвънява на Таулинсън да я изпроводи. Мистър Таулинсън, невиждал мис Токс от много дълго време, се захилва, изразява увереността си, че тя сигурно се чувствува добре, и отбелязва, че отначало не я е познал с това боне.
— Много съм добре, благодаря ти, Таулинсън — казва мис Токс. — Умолявам те да бъдеш така добър и да не разправяш на никого, когато ме видиш тук. Аз идвам заради мисис Пипчин.
— Добре, мис — отвръща Таулинсън.
— Ужасни неща стават, Таулинсън — отбелязва мис Токс.
— Наистина, мис — съгласява се Таулинсън.
— Надявам се, Таулинсън — казва мис Токс, която, занимавайки се с възпитанието на семейство Тудъл, е придобила навика да говори с назидателен тон и да извлича поука от всяко нещо, — че настоящият случай е едно предупреждение да внимаваш, Таулинсън.
— Благодаря ви, мис, разбира се — съгласява се Таулинсън.
Той, изглежда, изпада в размишления по какъв начин на него самия случаят може да му послужи като предупреждение, когато троснатата мисис Пипчин внезапно прекъсва размишленията му, като му подвиква: „Какво правиш? Защо не изпратиш жената до вратата?“, и той повежда мис Токс към изхода. Когато минава покрай стаята на мистър Домби, тя напълно се скрива в черното си боне и стъпва на пръсти. Сред всички хора на света, така преследващи го в съзнанието му, няма друго създание, което да изпитва толкова голяма мъка и загриженост, каквито мис Токс е стаила зад черното си боне, докато върви по улиците, като се опитва да отнесе тези чувства у дома, скривайки ги от току-що запалените фенери.
Мис Токс обаче не се числи към обществото, към което принадлежи мистър Домби. Тя идва всяка вечер по здрач, като в дъждовно време прибавя към бонето си обувки с дървени подметки и чадър, и търпи подхилването на Таулинсън, както и цупенето и остротите на мисис Пипчин, само и само да научи как се чувствува той и как преживява нещастието си. Тя обаче няма нищо общо с обществото на мистър Домби. Неизменно в своите изисквания и в предизвикването на терзания, това общество не се нуждае от нея, а тя, с нищо неоткрояваща се и негрееща ярко звезда, следва своята малка орбита в крайчеца на друга слънчева система и напълно съзнава положението си, но идва, поплаква си, отива си и се чувствува удовлетворена. Всъщност много по-лесно е мис Токс да бъде удовлетворена, отколкото обществото, което измъчва мистър Домби толкова силно!
В кантората служителите обсъждат голямото бедствие от всички страни с най-големи подробности, но главно ги занимава въпросът кой ли ще заеме мястото на мистър Каркър. Общо взето, те са на мнение, че заплатата ще бъде орязана и постът ще стане неприятен поради нововъведените ограничения. Тези, които изобщо не се надяват да го получат, са напълно уверени, че не желаят да го заемат, и изобщо не завиждат на човека, за когото този пост ще се окаже предназначен. В кантората не е настъпвало такова вълнение от времето, когато почина невръстният син на мистър Домби. Оживления от този род обаче засилват общителността — да не кажем — жизнерадостното настроение — и водят до укрепването на дружеските връзки. Случаят е благоприятен да се сключи примирие между всепризнатия умник в кантората и амбициозния му съперник, които са били смъртни врагове в продължение на месеци, и за да се ознаменува щастливото възобновяване на дружеските отношения помежду им, се организира скромна вечеря в една съседна кръчма, където умникът заема председателското място, а съперникът му изпълнява задълженията на подпредседател. След раздигането на масата започват речи, като пръв взима думата председателят и заявява: „Джентълмени, не мога да скрия факта, че моментът не е подходящ за разногласия.“ По-нататък той казва, че неотдавнашните събития, на които не е необходимо да се спира специално, но които не са били подминати от някои неделни вестници, както и от един ежедневник, чието название не е нужно да се споменава (при тези негови думи почти всички присъствуващи изричат названието със звучен шепот), са го накарали да се замисли и той чувствува, че в такъв момент личната разпра между него и Робинсън би означавала липса на съпричастност към общата кауза, а той има всички основания да смята, че джентълмените от фирмата на мистър Домби винаги са се отличавали с подобна съпричастност. Робинсън отвръща на словото, както подобава на един мъж и колега. А един джентълмен, от три години на работа в кантората, който постоянно получава предупреждения за уволнение поради аритметическите си грешки, се проявява в съвсем нова светлина, като внезапно произнася вълнуваща реч и казва следните думи: „Дано на нашия уважаван началник никога повече да не се случва нещастието, сполетяло дома му!“ и други най-различни неща, неизменно започващи с фразата „Дано никога вече“, които предизвикват бурни ръкопляскания. Накратко казано, те прекарват една извънредно приятна вечер, помрачена единствено от кавгата относно предполагаемия годишен доход на мистър Каркър между двама млади служители, които започват заканително да размахват бутилки, изпадат в настървение и се налага да ги изведат навън. На другия ден в кантората всички масово пият сода и смятат, че сметката от банкета е надута.
А що се отнася до прислужника Пърч, той е сериозно застрашен да се съсипе за цял живот. Пърч непрекъснато се озовава в пивници, където го черпят и разправя страхотни лъжи. От думите му излиза, че той непрекъснато е срещал всеки един от участниците в неотдавнашните събития и им е казвал: „Сър, или мадам (в зависимост от случая), защо сте толкова блед, или бледа?“, при което те са се разтрепервали от главата до петите, възкликвали са: „О, Пърч!“ и са побягвали. Съзнанието за тези чудовищни лъжи или пък въздействието на алкохола предизвиква у мистър Пърч дълбоко униние точно по това време надвечер, когато обикновено търси утеха в компанията на мисис Пърч на Болс Понд. На свой ред мисис Пърч много се измъчва, защото се опасява, че вярата на нейния съпруг в Жената се е разклатила и той сякаш очаква, когато се прибира вечер у дома, да разбере, че тя е избягала с някакъв виконт.
По същото време и слугите на мистър Домби се отдават на разгул и стават негодни за каквато и да е работа. Всяка вечер те получават топла вечеря и на масата обсъждат събитието на чашка. След десет и половина часа вечерта мистър Таулинсън неизменно изпада в сантиментално настроение и започва да повтаря как той винаги е твърдял, че нищо добро не може да се очаква, ако живееш в къща на кьоше. Те си шушукат за мис Флорънс и се питат къде може да е отишла. Всички са единодушни обаче, че ако мистър Домби не знае, то на мисис Домби непременно й е известно. Така разговорът се насочва към мисис Домби, за която готвачката казва, че се държала с достойнство, но била твърде високомерна. Всички са съгласни, че е била твърде високомерна, а прислужницата, старата изгора на мистър Таулинсън (която е много добродетелна), умолява никога повече да не се споменава пред нея за хора, които вирят нос и гледат нагоре, като че ли е под достойнството им да стъпват по земята.
По отношение на това събитие всичко, което се говори или прави от хората, се извършва съвместно. Не участвува единствено мистър Домби — той остава сам с мислите си за обществото.
Глава LII
Тайни сведения
Добрата мисис Браун и дъщеря й Алис седяха заедно в жилището, без да разговарят. Беше ранна вечер към края на пролетта. Бяха минали само няколко дни, откакто мистър Домби бе казал на майор Багсток за сведенията от особен характер, получени по особен начин, които можели да се окажат неверни, а можели и да отговарят на истината. Така че обществото още не бе получило удовлетворение.
Майката и дъщерята седяха дълго време, без да разменят ни дума и почти без да помръднат. Лицето на старицата бе хитро, напрегнато и в него се четеше очакване. Очакване, макар и не толкова голямо, се четеше в лицето на дъщерята, но младата жена все повече помръкваше, сякаш губеше надежда и се изпълваше със съмнения. Старицата не обръщаше внимание на тези промени в изражението на дъщеря си, въпреки че често поглеждаше към нея. Мляскайки и преживяйки, тя продължаваше да седи, като се ослушваше с чувство на увереност.
Стаята им, макар бедна и гола, не бе толкова мизерна, колкото преди, когато бе обитавана единствено от добрата мисис Браун. Бе направен опит да се въведе чистота и порядък, но небрежно, по цигански, и от пръв поглед личеше, че този опит може да се припише на младата жена. Вечерните сенки се уголемяваха и сгъстяваха, а те двете продължаваха да мълчат, докато опушените стени се скриха в спусналия се мрак.
Тогава Алис наруши така дълго продължилото мълчание и каза:
— Няма защо да го чакаш повече, майко. Той няма да дойде тук.
— Смъртта да не го чака! — троснато отвърна старицата. — Той непременно ще дойде.
— Ще видим — каза Алис.
— Ще видим него — отвърна майка й.
— Когато дойде второто пришествие — рече дъщеря й.
— Знам, че ме смяташ за вдетинена старица! — изкряка майка й. — Такава почит и уважение получавам от щерка си, но аз съм много по-умна, отколкото ме мислиш. Той ще дойде. Онзи ден, когато го дръпнах за ръкава на улицата, той ме погледна така, сякаш съм някакво гнусно същество. Но, боже мой, само да го беше видяла какъв вид придоби, като произнесох имената им и го попитах дали иска да научи къде се намират!
— Гневен ли стана? — попита дъщерята, у която внезапно се бе събудил интерес.
— Гневен ли? По-скоро свиреп. Това е по-точната дума. Гневен! Ха-ха! Де да беше само гневен! — възкликна старицата, закуцука към бюфета, запали свещ, постави я на масата и мляскащата й уста се открои с цялата си грозота. — Аз и за теб мога да кажа, че придобиваш гневен вид, когато мислиш или разговаряш за тях.
Всъщност видът на дъщерята бе точно такъв, докато седеше подобно стаила се тигрица с пламнали очи.
— Слушай! — с тържествуващ глас възкликна старицата. — Чувам приближаващи се стъпки! Това не е походката на човек, който живее наблизо или пък често идва насам! Ние не ходим по този начин! Иначе би трябвало да се гордеем с такива съседи! А ти чуваш ли?
— Струва ми се, че имаш право, майко — шепнешком отвърна Алис. — Тихо! Отвори вратата!
Старицата наметна шала си, загърна се с него и изпълни нареждането. Тя надникна навън, махна с ръка и пусна мистър Домби, който се поспря, като престъпи прага, и недоверчиво се огледа.
— Жилището е много мизерно за джентълмен като ваша милост — разбъбри се старицата и се поклони. — Аз ви предупредих за това. Няма обаче никаква опасност.
— Коя е тази? — попита мистър Домби и погледна към съжителката й.
— Това е моята красива щерка — обясни старицата. — Нека ваша милост да не се безпокои. На нея всичко й е известно.
Върху лицето му се спусна сянка, която говореше не по-малко красноречиво, отколкото ако бе изрекъл думите: „На кого ли пък не му е известно всичко!“, и той внимателно изгледа младата жена, а тя, напълно безучастна към присъствието му, също го погледна. Когато извърна очи от нея, лицето му още повече помръкна, но той продължаваше да я поглежда крадешком, сякаш го привличаха дръзките очи и споменът, който те събуждаха у него.
— Ей, ти — обърна се мистър Домби към старата вещица, която се кискаше ехидно до него, а когато той се извърна към нея и я заговори, тя скришом посочи към дъщеря си, потри ръце и отново я посочи. — Ей, ти! Смятам, че проявих малодушие и забравих положението си, като дойдох тук, но ти знаеш защо съм дошъл и какво ми обеща онзи ден, когато ме спря на улицата. Какво имаш да ми казваш по въпроса, който ме интересува, и как така се получи, че доброволно ми се предлагат сведения в такъв коптор — при тези думи той презрително се огледа, — след като аз, възползувайки се от своята власт и средства, безуспешно се опитвах да се добера до някакви сведения? Не вярвам — продължи той, като замълча за миг и сурово я изгледа, — че можеш да проявиш дързостта да се пошегуваш с мен или пък да ме измамиш. Ако имаш обаче подобно намерение, най-добре е да се откажеш от него, докато е време. С мен шега не бива и жестоко ще се разплатя.
— О, какъв горд и безмилостен джентълмен! — изписка се старицата, поклати глава и потри съсухрените си ръце. — Колко безмилостен, безмилостен! Но ваша милост ще чуе със собствените си уши и ще види със собствените си очи, не с нашите… и ако ваша милост попадне на следите, той няма да има нищо против да плати нещо за услугата, нали, скъпи, уважавани човече?
— Парите — отвърна мистър Домби, очевидно почувствувал облекчение и успокоение от подобен въпрос — са в състояние да направят чудеса, зная това. Благодарение на тях дори такива случайни и малкообещаващи средства могат да придобият стойност. Да. Ще заплатя за всякакво достоверно донесение. Първо обаче искам да го чуя и сам да преценя дали струва нещо.
— Не познавате ли нищо по-всесилно от парите? — попита младата жена, без да става или променя позата си.
— Смятам, че тук няма нищо по-всесилно — отвърна мистър Домби.
— Както виждам, вие познавате нещо по-всесилно, което се намира на друго място — забеляза тя. — Познат ли ви е женският гняв?
— Остър език имаш, фусто — рече мистър Домби.
— Не винаги — напълно невъзмутимо отговори тя. — Аз ви говоря така, за да ни разберете по-добре и за да проявите по-голямо доверие към нас. Женският гняв в тази квартира не се отличава много от женския гняв във вашия великолепен дом. Аз изпитвам гняв. Изпитвам го от дълги години. Основанията за гнева ми са същите като вашите, а виновникът е същият мъж.
Той неволно трепна и я погледна удивено.
— Да — рече тя и леко се позасмя. — Така е, независимо от голямата разлика в общественото ни положение. Няма никакво значение как се е стигнало дотам. Това засяга лично мен и аз няма да ви разправям нищо. Аз ще ви помогна да се срещнете с него, защото изпитвам ярост към него. За пари тя би продала всичко и всекиго, а също и всякакви сведения, които е събрала. Навярно е редно да й заплатите нещо, ако тя ви помогне да научите това, което ви интересува. Аз обаче нямам подобна цел. Казах ви каква е моята цел, тя изцяло ме изпълва и аз ще я следвам дори вие да спорите и да се пазарите с майка ми за шест пени. Аз приключих. Няма да чуете повече острия ми език даже и да чакате до изгрев-слънце.
Старицата, силно обезпокоена от тези приказки, които можеха да снижат цената на очакваното възнаграждение, дръпна леко мистър Домби за ръкава и шепнешком му каза да не й обръща внимание. Той погледна ту едната, ту другата с тревожен поглед и каза с глас, по-плътен от обичайния си:
— Разправяйте… какво знаете?
— О, не бързайте толкова, ваша милост! Трябва да изчакаме един човек — отвърна старицата. — Ще научим всичко от друго лице — ще го измъкнем… ще го изтръгнем от него.
— Какво значи това?
— Търпение — изграчи старицата и докосна лакътя му с хищната си ръка. — Търпение. Аз ще взема сведенията. Не се съмнявам, че ще успея! Ако се опита да ги скрие от мен — рече добрата мисис Браун и изви като куки десетте си пръста, — аз ще ги изтръгна от него.
Мистър Домби я проследи с поглед как закуцука към вратата и надникна навън, а после извърна очи към дъщерята, но тя седеше безмълвна и безучастна, напълно забравила за неговото присъствие.
— Значи, искаш да кажеш — заговори той, когато до него отново се приближи приведената фигура на мисис Браун — старицата поклащаше глава и си мърмореше, — че тук се очаква да дойде някой друг?
— Да! — отвърна старата жена, като го погледна в лицето и кимна.
— От когото ще получите необходимите за мен сведения?
— Да — потвърди старата жена, като отново кимна.
— Непознат човек?
— Ах, има ли някакво значение! — възкликна старицата и пискливо се изсмя. — Е, добре. Не е непознат човек за ваша милост. Той обаче няма да ви види. Иначе ще се стресне от вас и не ще каже нищо. Вие ще застанете зад вратата и сам ще прецените всичко. Не желаем да приемате сведенията ни на доверие. Какво? Ваша милост гледа подозрително на помещението зад тази врата? О, колко недоверчиви сте вие, богатите хора! Огледайте го в такъв случай!
От зоркия й поглед не убягна неволното чувство от негова страна, което бе напълно естествено при дадените обстоятелства. За да разсее това чувство, тя се приближи със свещта до вратата, за която говореше. Мистър Домби надникна вътре, увери се, че стаята е празна, и й даде знак да върне свещта на предишното й място.
— Скоро ли ще пристигне това лице? — попита той.
— Скоро — отвърна тя. — Няма ли ваша милост да поседне за няколко минути?
Той не й отговори, а започна да крачи из стаята с вид, издаващ колебание, сякаш се чудеше дали да остане, или да си отиде и сякаш се ядосваше на себе си, че изобщо е дошъл. Не след дълго обаче походката му стана по-бавна и тежка, а лицето му — по-сурово и замислено, като че той отново си припомни целта, с която бе дошъл, и изцяло бе завладян от нея.
Докато се движеше напред-назад, забил поглед в земята, мисис Браун отново седна на стола, от който бе станала, за да го посрещне, и пак се заослушва. Еднообразният шум от крачките му или пък преклонната й възраст й пречеха да чува и дъщеря й усети стъпките навън няколко мига по-рано и преди още старицата да ги е доловила, тя бързо вдигна глава да предупреди майка си. Тогава мисис Браун се вдигна от стола, прошепна: „Ето го, идва!“, мигновено отпрати госта си до мястото му за наблюдение и стремително извади на масата бутилка и чаша, та да може веднага да увисне на врата на Роб Точиларя още при самото му появяване на вратата.
— Ето го хубавото ми момче! — възкликна мисис Браун. — Най-сетне! Охо-о! Ти си ми като роден син, Роби!
— Ох, мисис Браун! — запротестира Точиларя. — Недейте! Нима щом обичате едно момче, непременно трябва да го стискате и душите? Внимавайте да не повредите клетката в ръцете ми, моля ви!
— Грижа го е повече за клетката, отколкото за мен! — извика старицата, като погледна към тавана. — А аз го обичам повече от родна майка!
— Е, не се съмнявам, че ви дължа признателност, мисис Браун — каза злочестото момче, дълбоко наскърбено, — но вие сте толкова ревнива. Разбира се, аз също много ви обичам и прочие, но не се опитвам да ви удуша, не е ли така, мисис Браун?
Когато изрече тези думи, той я погледна по такъв начин, като че не би имал нищо против да стори споменатото при благоприятен случай.
— При това да изтъквате клетката за птици! — захленчи Точиларя. — Сякаш това е престъпление! Известно ли ви е чия е тя?
— На господаря ли, скъпи? — запита старицата и се захили.
— Аха! — отвърна Точиларя, постави на масата голяма опакована клетка и започна да я разопакова, като си служеше с ръцете и зъбите. — Това е папагал.
— Това папагалът на мистър Каркър ли е, Роб?
— Затваряйте си устата, ако обичате, мисис Браун! — каза раздразнено Точиларя. — Защо назовавате имена! Да бъда проклет, ако тя не е в състояние да докара човека до лудост! — добави Роб и от отчаяние заскуба косата си с две ръце.
— Какво! Значи, ме ругаеш, неблагодарно момче! — извика старицата, мигновено изпаднала в ярост.
— Опазил ме бог, мисис Браун, съвсем не е така! — отвърна Точиларя и очите му се напълниха със сълзи. — Нима е имало някога… Нима не си давам душата за вас, мисис Браун?
— Така ли, миличък Роб? Наистина ли, пиленце?
След тези думи мисис Браун отново ласкаво го стисна в обятията си и не го пусна, докато той, с настръхнала коса, не зарита силно, но безуспешно с крака.
— Ох! — възкликна Точиларя. — Какво нещо е да се нахвърлят върху теб с прегръдки! Как ми се иска тя да… Как се чувствувате, мисис Браун?
— Ей! Не си идвал тук от една седмица! — рече старата жена и го погледна укорително.
— За бога, мисис Браун — отвърна Точиларя, — нали ви казах преди една седмица, че ще дойда точно тази вечер? Ето ме! Защо нареждате така! Бих искал да проявите повече разум, мисис Браун. Гласът ми спадна от непрестанните ми оправдания пред вас, а лицето ми лъсна от прегръдките.
Той силно затърка лицето си с ръкав, сякаш да махне придобития от ласките гланц.
— Пийни си една глътка да се успокоиш, Робин — рече старицата, взе бутилката, напълни чашата и му я подаде.
— Благодаря ви, мисис Браун — отвърна Точиларя. — За ваше здраве! Желая ви дълъг… и прочие!
Ако се съдеше по изражението на лицето му, в това „прочие“ съвсем не се включваха много добри пожелания.
— Също и за нейно здраве! — добави Точиларя и погледна към Алис, която седеше, втренчила очи, както му се струваше на него, в стената отзад, а всъщност тя наблюдаваше лицето на застаналия на вратата мистър Домби. — И на нея желая същото!
След тези два тоста той пресуши чашата и я остави на масата.
— И така, мисис Браун — продължи Роб, — нека да проявим сега повече разум. Вие разбирате от птици и знаете привичките им, това ми е известно, за мое нещастие.
— Нещастие ли? — повтори мисис Браун.
— Исках да кажа, за мое удоволствие — поправи се Точиларя. — Как прекъсвате човека, мисис Браун! Сега отново всичко ми излезе от главата.
— Разбирала съм от птици, Роби — подсказа му старата жена.
— А, да! — сети се Точиларя. — Аз трябва да се грижа за този папагал… тъй като някои неща се разпродадоха и едно домакинство се разби… и тъй като в момента не желая да привличам вниманието върху себе си, бих искал за около една седмица вие да пазите папагала и да го храните, ако обичате. Щом трябва непрестанно да идвам тук — замислено рече Точиларя с унила физиономия, — по-добре е да идвам с някаква цел.
— Да идваш с някаква цел ли? — изпищя старицата.
— Искам да кажа, освен заради вас, мисис Браун — поясни малодушният Роб. — Не че са ми необходими допълнителни причини, мисис Браун, уверявам ви. Не започвайте наново, за бога.
— Той не ме обича! Той не ме обича така, както аз го обичам! — извика мисис Браун и вдигна костеливите си ръце. — Но аз ще се погрижа за папагала му.
— И добре се погрижете за него, мисис Браун, нали разбирате — рече Роб и поклати глава. — Само веднъж да разрошите перата му, и струва ми се, че това ще се разбере.
— Значи, такова набито око има той, Роб? — бързо попита мисис Браун.
— Да, мисис Браун! — потвърди Роб. — Но нека да не говорим за това.
Като млъкна внезапно и боязливо огледа стаята, Роб си напълни отново чашата, бавно я изпи, поклати глава, а после започна да прокарва пръсти по пръчките на решетката сякаш за да избегне току-що засегнатата опасна тема.
Старицата лукаво го изгледа, приближи стола си по-близо до него и като погледна към папагала, който при нейния възглас се спусна от позлатения купол, рече:
— Сега без работа ли си, Роби?
— Това вас не ви засяга, мисис Браун — лаконично отвърна Точиларя.
— Навярно получаваш заплата в отсъствието на господаря си, Роб? — запита мисис Браун.
— Красив папагал! — рече Точиларя.
Старицата му хвърли поглед, който би могъл да му послужи като предупреждение, че ушите му се намират в опасност, но Роб на свой ред погледна към папагала и колкото и образно да рисуваше въображението му сърдитото й лице, той не го виждаше.
— Чудя се защо господарят ти не те е взел със себе си, Роб — каза старицата с предразполагащ тон, но с по-злобен вид.
Роб съзерцаваше папагала и триеше с пръст клетката и дотолкова бе погълнат от тези занимания, че изобщо не й отговори.
Когато Роб се наведе над масата, старицата посегна да го сграбчи за сплъстената коса, но възпря пръстите си и рече с глас, пресекващ от усилието й да звучи ласкаво:
— Роби, детето ми!
— Да, мисис Браун? — отвърна Точиларя.
— Казах, че се чудя защо господарят ти не те е взел със себе си, скъпи.
— Това вас не ви засяга, мисис Браун — отговори Точиларя.
Мисис Браун моментално го сграбчи с дясната си ръка за косата, а с лявата си за гърлото и с такава ярост се нахвърли върху обекта на своята нежна любов, че лицето му веднага почна да посинява.
— Мисис Браун! — извика Точиларя. — Пуснете ме, моля ви! Какво правите! Ей вие, младата, помогнете! Мисис Браун… Брау…
Младата жена, която не се бе трогнала ни от зова за помощ, ни от пресекливите викове, продължаваше да седи безучастно, а Роб, борейки се с нападателя си, се свря в един ъгъл, освободи се и дишайки учестено, започна да се брани с лакти, докато старицата, също дишаща учестено, тупаше с крак от ярост и нетърпение и сякаш събираше сили, за да се нахвърли отново отгоре му. В този критичен момент Алис се обади, но не в полза на Точиларя:
— Браво, майко! Разкъсай го на парчета!
— Какво говориш, ей ти, младата — разрева се Роб — и ти ли си срещу мен? Че кой съм аз и какво съм сторил? Бих искал да разбера за какво трябва да бъда разкъсан на парчета. Защо хващате и удушвате едно момче, което не е сторило зло на никоя от вас? А на всичко отгоре се наричате жени! — рече изплашеният и измъчен Роб, като триеше очите си с ръкав. — Вие ме удивлявате! Къде се е дянала женската ви нежност?
— Неблагодарно псе! — задъхано издума мисис Браун. — Безсрамно дръзко псе!
— Какво съм ви сторил, за да ви обидя, мисис Браун? — боязливо попита Роб. — Само преди миг бяхте много благоразположена към мен.
— Да ме срязва така с кратки отговори и остри приказки! — рече старицата. — Мен! Само защото любопитствувам да разбера какви слухове се носят за господаря му и дамата, той да се осмелява да се държи дръзко с мен! Вече няма да разговарям с теб, момчето ми. Върви си!
— Честна дума, мисис Браун — отвърна нещастният Точилар, — никога изобщо не съм споменавал, че искам да си вървя. Не ми говорете по този начин, мисис Браун, ако обичате.
— Аз изобщо няма да говоря вече — рече мисис Браун и направи такова движение с кривите си пръсти, че Роб направо се сви от ужас в ъгъла. — Няма да му кажа ни дума повече. Той е неблагодарно куче. Отричам се от него. Да си върви! А подире му ще пусна тези, които не си държат езика зад зъбите и от които човек не може да се отърве. Те ще се вкопчат в него като пиявици и ще го дебнат като хрътки. Какво! Той ги помни. Помни старите си игри и привички. Ако ги е забравил, те скоро ще му ги припомнят. Пусни го да си върви, да видим как ще служи на господаря си и ще пази тайните му, когато тази компания непрестанно върви по петите му. Ха-ха-ха! Ще разбере, че те са много по-различни от нас двете, Али, макар че той страни от нас. Пусни го да си върви, пусни го да си върви!
За неизразим ужас на Точиларя сгърбената старица започна да обикаля в кръг с диаметър около четири фута, като непрекъснато повтаряше тези думи, размахваше юмрук над главата си и движеше устни.
— Мисис Браун — умолително заговори Роб и излезе от ъгъла, където се бе скрил, — убеден съм, че като поразмислите и се успокоите, вие няма да погубите едно момче, нали?
— Не разговаряй с мен! — рече мисис Браун, като продължаваше ядно да описва кръгове. — Пусни го да си върви, пусни го да си върви!
— Мисис Браун — продължаваше да я увещава изтерзаният Точилар, — аз изобщо не исках да… защо трябва едно момче да изпада в подобно положение!… Аз само бях предпазлив в приказките си, мисис Браун, а аз винаги съм предпазлив, защото той може да узнае всичко, но аз трябваше да се досетя, че оттук нищо няма да излезе. Уверявам ви, че нямам нищо против да обсъдим слуховете, мисис Браун — рече Роб с печална физиономия. — Само, моля ви, не говорете така! О, бъдете така добра да се застъпите за едно нещастно момче! — отчаяно се обърна Точиларя към дъщерята.
— Хайде, майко, чуваш ли го какво казва — сурово заговори Алис и направи нетърпеливо движение с глава, — разпитай го още веднъж и ако пак не се погодите, ако желаеш, унищожи го и приключи с него.
Мисис Браун, трогната, изглежда, от тези нежни увещания, отначало започна да вие, а после, постепенно омеквайки, взе в обятията си разкаялия се Точилар, който я прегърна с неизразимо печален лик и приемайки вид на жертва, каквато всъщност беше, зае предишното си място редом до многоуважаваната си приятелка, като й позволи с притворно любезен израз на лицето — под този израз ясно прозираха чувства от съвсем противоположен характер — да хване ръката му и да я задържи в своята.
— Как е господарят ти, миличък мой? — запита мисис Браун, след като, седнали приятелски един до друг, те пиха за свое здраве.
— Тихо! Бъдете така добра, мисис Браун, да не говорите толкова високо — помоли я Роб. — Ами предполагам, че е много добре. Благодаря ви.
— Сега без работа ли си, Роби? — запита мисис Браун с предразполагащ тон.
— Ами не съм без работа, но не съм на работа — неуверено каза Роб. — Все още… ми плащат, мисис Браун.
— И нищо ли не вършиш, Роб?
— Ами в момента нищо друго не върша, мисис Браун, освен да си отварям очите — рече Точиларя и изплашено ококори очи.
— Господарят ти в чужбина ли е, Роб?
— О, за бога, мисис Браун, не можете ли да си бъбрите с едно момче за нещо друго? — извика Точиларя в изблик на отчаяние.
Тъй като поривистата мисис Браун веднага се надигна, изтормозеният Точилар я възпря, като измънка:
— Да-а-а, мисис Браун, смятам, че е в чужбина. В какво се е вторачила тя? — добави той, като погледна към дъщерята, която бе приковала очи в лицето, отново надникнало зад гърба му.
— Не й обръщай внимание, момче — рече старицата и го стисна по-здраво, за да не може да се обърне. — Има такъв навик… такъв навик. Кажи ми, Роб, виждал ли си някога дамата, миличък?
— О, мисис Браун, каква дама? — с жален и умолителен тон попита Точиларя.
— Каква дама ли? — сряза го тя. — Ами че мисис Домби.
— Струва ми се, че я видях веднъж — отвърна Роб.
— Вечерта, когато мисис Домби избяга ли, Роби, а? — прошепна старицата в ухото му, зорко наблюдавайки израза на лицето му. — Аха, знам, че е било същата тази вечер!
— Щом знаете, че е било тази вечер, нали разбирате, мисис Браун — рече Роб, — не е нужно да забивате щипци в едно момче, за да го накарате да каже това.
— Къде отидоха те тази вечер, Роб? И веднага ли? Как отидоха? Къде я видя нея? Тя смееше ли се? Или плачеше? Разкажи ми за всичко това — попита старата вещица, като го притисна още по-силно, потри ръце, без обаче да го изпуска, и внимателно изучаваше лицето му с гуреливите си очи. — Хайде! Почвай! Искам да ми разкажеш всичко. Какво, Роб, момчето ми? Ние двамата с теб можем да пазим тайна, нали? Правили сме го и преди. Къде първо отидоха те, Роб?
Клетият Точилар въздъхна и замлъкна.
— Онемя ли? — сърдито извика старицата.
— За бога, мисис Браун, съвсем не! Вие искате едно момче да бъде бързо като светкавица. Бих искал да бъда мълния — промърмори обърканият Точилар. — Тогава щях да тресна някого и да приключа с него.
— За какво говориш? — попита старицата и се захили.
— За своята обич към вас, мисис Браун — отвърна притворният Роб и потърси утеха в чашката. — Къде са отишли първо, така ли? Имате предвид него и нея?
— Аха! — нетърпеливо отвърна старицата. — Те двамата!
— Ами че никъде не отидоха… искам да кажа, заедно — отвърна Роб.
Старицата го погледна така, сякаш бе обзета от желанието отново да го сграбчи за косата и гърлото, но се възпря, като видя упорития и загадъчен израз върху лицето му.
— Това беше цялата хитрост — с неохота отвърна Точиларя. — По този начин никой не ги е видял да тръгват, нито пък може да каже как са тръгнали. Те заминаха в различни посоки, ето какво ще ви кажа, мисис Браун.
— Да, да, да! За да се срещнат на определено място — изкиска се старицата, след като помълча за миг, вглеждайки се внимателно в лицето му.
— Ами че ако не са имали намерението да се срещнат някъде, предполагам, че щяха да си стоят в къщи, не е ли така, мисис Браун? — с нежелание отбеляза Точиларя.
— Е, и после, Роб? После? — каза старицата и обзета от нетърпение, още по-силно стисна ръката му, сякаш се страхуваше той да не се измъкне.
— Е, не разговаряхме ли достатъчно по този въпрос, мисис Браун? — възрази Точиларя, който под въздействието на алкохола, от обида или пък от понесените мъчения бе станал толкова сълзлив, че почти при всеки отговор триеше ту едното, ту другото си око с ръкав и напразно хлипаше в знак на протест. — Дали се е смяла тя през онази вечер, така ли? Нали ме попитахте дали се е смяла, мисис Браун?
— Или плакала? — добави старицата и кимна утвърдително.
— Нито се е смяла, нито е плакала — отвърна Точиларя. — Тя бе напълно спокойна, когато ние с нея… О, виждам, че ще изтръгнете всичко от мен, мисис Браун! Дайте ми обаче тържествена клетва, че няма да кажете на никого.
Коварната мисис Браун веднага с готовност му се закле, тъй като единственото й намерение беше скрилият се зад вратата гост да чуе всичко със собствените си уши.
— Когато ние с нея отидохме в Саутхамптън — рече Точиларя, — тя бе спокойна като статуя. На сутринта също бе спокойна, мисис Браун. И когато преди разсъмване замина сама с пощенския кораб — аз си давах вид, че съм неин слуга, който я изпраща до кораба, — тя бе все така спокойна. Сега вече доволна ли сте, мисис Браун?
— Не, Роб. Още не — с категоричност заяви мисис Браун.
— О, гледай ти каква жена! — извика клетият Роб в изблик на боязливо желание да оплаче собствената си безпомощност. — Какво още желаете да научите, мисис Браун?
— Какво стана с господаря ти? Къде отиде той? — осведоми се тя, като продължаваше да го държи здраво и да се взира в лицето му с проницателния си поглед.
— Честна дума, не зная, мисис Браун — отвърна Роб. — Честна дума, не зная какво е направил той, къде е отишъл и изобщо нищо не зная за него. Зная само какво ми каза на сбогуване като предупреждение да си държа езика зад зъбите. И аз ви казвам, мисис Браун, като приятел, че ако вземете да кажете дори една думичка от това, което си говорим сега, по-добре е да се застреляте или пък да се затворите в тази къща и да я подпалите, защото той няма да се спре пред нищо, за да ви отмъсти. Вие не го познавате така, както аз. Уверявам ви, че от него не можете да избягате.
— Нали се заклех — отвърна старицата, — и няма да наруша клетвата.
— Надявам се, че няма да я нарушите, мисис Браун — с известно недоверие отвърна Роб, както и със скрита закана в тона си. — Не само заради мен, а и заради самата себе си.
След като изрече това приятелско предупреждение, той я погледна и подкрепи думите си с кимване на глава. Но като разбра колко е неприятно да гледа близо до себе си жълтото й лице, разкривено от уродливи гримаси, и зачервените й старчески очички, вторачили се проницателно и смразяващо в него, той неспокойно сведе поглед и се размърда на стола си, сякаш събираше сили да заяви мрачно, че няма да отговаря повече на никакви въпроси. Като продължаваше да държи момчето все така здраво като преди, старицата се възползува от удобния момент и вдигна показалеца на дясната си ръка, тайно давайки знак на скрилия се наблюдател да обърне специално внимание на това, което ще последва.
— Роб — заговори тя с гальовен глас.
— Боже мой, мисис Браун, какво има още? — рече раздразнено Точиларя.
— Роб! Къде се уговориха да се срещнат те, господарят ти и дамата?
Роб още по-неспокойно се размърда, вдигна глава, сведе я отново, захапа палец, избърса го в жилетката си и като гледаше накриво своята мъчителка, най-сетне рече:
— Откъде мога да знам, мисис Браун?
Старицата отново вдигна пръст като преди и рече:
— Хайде, момче! Няма никакъв смисъл да ми кажеш нещата дотук, а после изведнъж да замлъкнеш. Искам да знам това. — И тя зачака отговор.
Роб замълча смутен, а после изведнъж извика:
— Та да не би да мога да произнасям имената на чужди селища, мисис Браун? Каква неразсъдлива жена сте вие!
— Но ти си чул това име, Роби — непоколебимо отвърна тя, — и знаеш как се изговаря. Хайде!
— Никога не съм го чувал, мисис Браун — рече Точиларя.
— В такъв случай — бързо добави старицата — си го видял написано и можеш да го изречеш буква по буква.
От раздразнение Роб издаде възклицание, едновременно приличащо на смях и ридание — проницателността на мисис Браун предизвика у него възхищение, макар че той бе потърпевшият в този разпит, — и след като порови неохотно в джоба на жилетката си, момчето извади оттам малко парче тебешир. Очите на старицата светнаха, като видя как го държи между палеца и показалеца си, и тя бързо направи място върху дървената маса, за да може Роб да напише там думата, и отново даде знак с разтрепераната си ръка.
— Първо ще ви разкажа как стои работата, мисис Браун — рече Роб, — и няма смисъл да ме разпитвате повече. Няма да отговарям на повече въпроси. Не бих могъл. След колко време е трябвало да се срещнат и кой е решил да заминат поотделно — тези неща са ми известни точно толкова, колкото и на вас. Изобщо не зная нищо повече. Трябва да ми повярвате, като ви кажа как научих това наименование. Да ви разкажа ли, мисис Браун?
— Да, Роб.
— Слушайте тогава, мисис Браун. Случи се следното… значи, повече няма да ме разпитвате, нали разбрахте? — рече Роб и извърна към нея очи, които все по-бързо придобиваха сънлив и глупав израз.
— Ни дума повече — съгласи се мисис Браун.
— Добре тогава, случи се следното. Когато въпросният човек ми предаде дамата, той остави един лист с указания за пътя, написани с почерка на дамата, в случай че тя ги забрави. Тя не се опасяваше, че ще ги забрави, защото веднага щом той се извърна, тя скъса листа и когато поставях стъпалата, за да се качи в каретата, аз взех едно късче — предполагам, че останалите късчета е хвърлила през прозореца, защото после ги търсих, но не ги открих. Върху това късче бе написана само една дума и щом вие искате и трябва да я научите, аз ще ви я напиша. Но не забравяйте, че сте дали клетва, мисис Браун.
Мисис Браун го увери, че не е забравила. След като нямаше какво повече да добави, Роб започна да пише на масата бавно и старателно.
— Д — рече високо старицата, когато изписа първата буква.
— Затваряйте си устата, ако обичате, мисис Браун — рече той, като закри буквата с ръка и раздразнено се обърна към старицата. — Не желая да четете на глас. Млъкнете, моля ви!
— Тогава пиши с едри букви, Роб — каза тя, като направи отново тайния си знак, — защото не виждам добре дори напечатани букви.
Като измърмори под нос и с неохота се залови отново за работа, Роб продължи да пише думата. Когато сведе глава, лицето, за чието осведомление, без да подозира, се трудеше той, се показа иззад вратата, спря се на една крачка зад гърба му и започна внимателно да следи движението на ръката му върху масата. В същото време и Алис, седнала отсреща, съсредоточено наблюдаваше как ръката на Роб изписва буквите и беззвучно произнасяше само с устни всяка една поотделно. След всяка буква тя разменяше поглед с мистър Домби, сякаш те двамата търсеха потвърждение един от друг. Така и двамата прочетоха следните букви: Д — И — Ж — О — Н.
— Това е! — рече Точиларя и бързо наплюнчи длан, за да заличи думата, но не останал доволен от това изтриване, започна да търка и бърше с ръкав масата, докато по нея не остана и следа от тебешира. — Надявам се, че вече сте доволна, мисис Браун!
В знак на задоволство старицата пусна ръката му и го потупа по гърба, а Точиларя, сломен от униженията, от разпита, както и от алкохола, скръсти ръце върху масата, постави глава отгоре им и заспа.
Чак когато Роб потъна в дълбок сън и силно захърка, старицата се обърна към вратата, зад която се бе скрил мистър Домби, даде му знак, че може да прекоси стаята и да излезе. Дори и тогава тя продължаваше да кръжи около Роб, готова да закрие очите му с ръце или пък да го удари по главата, ако той се надигне, докато посетителят й тихичко пристъпваше към изхода. Но макар че зорко следеше спящия, тя не по-малко зорко наблюдаваше и бодърствуващия джентълмен и когато той докосна ръката й и въпреки цялата му предпазливост се разнесе звън на злато, очите й заблестяха с ярък и хищен пламък като на ястреб.
Дъщерята проследи джентълмена с тъмен поглед до вратата и забеляза бледостта му, както и припряната му походка, свидетелствуваща за това, че и най-малкото забавяне му се струва непоносимо и че гори от желание да излезе навън и да пристъпи към действия. Когато той затвори вратата зад себе си, тя погледна към майка си. Старицата бързо се приближи и разтвори ръка, за да покаже какво бе получила, а после ревниво и алчно стисна ръката си в юмрук и прошепна:
— Какво ли ще направи сега той, Али?
— Злодеяние — отвърна дъщерята.
— Убийство ли? — попита старицата.
— Накърнената му гордост го е докарала до лудост и нито ние, нито той самият е в състояние да каже какво може да направи сега.
Очите й блестяха по-ярко от тези на майка й и пламъкът в тях бе по-зловещ, но лицето и устните й бяха съвсем побелели.
Те не си проговориха ни дума повече и седнаха далеч една от друга. Майката бе насаме с парите си, дъщерята — с мислите си, а очите и на двете светеха в мрака на слабо осветената стая. Роб спеше и похъркваше. Движеше се единствено забравеният от всички папагал. Той удряше и кълвеше пръчките на клетката с извития си клюн, изкачваше се до купола, лазеше под него подобно муха и отново стремглаво се спускаше надолу и пак почваше да блъска, да кълве и да разтърсва всяка тънка пръчка поотделно, сякаш съзнаваше, че господаря му го грози опасност и той се мяташе като обезумял, за да се измъкне навън и да отлети, за да предупреди господаря си.
Глава LIII
Други сведения
За двамата родственици на предателя — неговия отритнат брат и сестра — бремето на злодеянието бе едва ли не по-тежко, отколкото за човека, на когото беше причинена такава голяма злина. Независимо, че обществото проявяваше любопитство и подлагаше жертвите си на тормоз, то обаче допринасяше и за това да се събуди у мистър Домби желание за преследване и мъст. То разпали неговата страст, уязви гордостта му, придаде нов облик на единствения стремеж в живота му и уталожването на гнева се превърна в цел, към която се насочи с цялото си същество и отправи всички свои помисли. Цялото упорство и непреклонност на характера му, цялата му недосегаемост, студенина и суровост, неестествената представа за собствената му значимост, ревнивата му склонност да се възмущава от най-малката недооценка на неговата значимост от страна на другите хора — всичко това се устреми в една посока подобно многобройни ручеи, слели се в един поток, който го повлече с водите си. Най-поривистият, страстен и необуздан човек на света би бил много по-милостив враг в един двубой, отколкото мрачният мистър Домби, доведен до това състояние. По-лесно би било да се отбие и укроти един див звяр, отколкото солидният джентълмен без гънка в колосаната си яка.
Изцяло обсебилото го намерение донякъде компенсираше невъзможността да се действува. Докато все още нямаше никакви сведения къде се е укрил предателят, неговото твърдо намерение му помагаше да отклонява мислите си от своето нещастие и да ангажира съзнанието си с кроежи. Братът и сестрата на коварния му любимец не разполагаха с подобна утеха. Събитията в техния живот, миналите и настоящите, правеха това злодеяние твърде мъчително за тях.
Сестрата навярно понякога тъжно си мислеше, че ако бе останала при него в качеството си на спътница и другарка, той може би не би извършил престъплението. Ако от време на време я спохождаха подобни мисли, въпреки всичко тя не съжаляваше за избора си, не се съмняваше, че е изпълнила дълга си, и ни най-малко не преувеличаваше саможертвата си. Когато обаче такава мисъл се мяркаше у съгрешилия и разкаял се брат — а това се случваше понякога, — тя предизвикваше в душата му почти нетърпима болка и угризения на съвестта. Изобщо не му минаваше през главата да злорадствува за бедите на жестокия си брат. Вестта за брат му предизвика у него единствено нови самообвинения, както и душевни терзания за собственото му нищожество и за падението, което бе споделил с друг човек, като това бе представлявало за него утеха, но и бе предизвикало угризения на съвестта.
Същия този ден, чиято вечер бе описана в предишната глава, когато обществото на мистър Домби проявяваше най-жив интерес към бягството на жена му, прозорецът на стаята — братът и сестрата бяха седнали рано и закусваха — се затъмни неочаквано от сянката на човек, приближаващ се към малкия навес. Това бе прислужникът Пърч.
— Дошъл съм в този ранен час от Болс Понд — заговори мистър Пърч, тайнствено надникна в стаята от вратата и стъпи върху изтривалката, за да си изтрие обувките, които и без това бяха съвсем чисти, — за да изпълня дадените ми снощи нареждания. Наредиха ми непременно да ви предам това послание, мистър Каркър, преди да излезете. Щях да пристигна цял час и половина по-рано — плахо добави мистър Пърч, — ако мисис П. не бе така зле здравословно… уверявам ви, тази нощ поне пет пъти щях да я загубя.
— Толкова ли е болна жена ви? — попита Хариет.
— Ами нали разбирате — рече мистър Пърч, като първо се обърна и внимателно затвори вратата, — тя взима много присърце всичко, което се случва в нашата фирма, мис. Тя е със слаби нерви и лесно се разстройва. Макар че според мен и най-здравите нерви не биха издържали. Вие навярно също се измъчвате.
Хариет потисна въздишката си и погледна към брат си.
— Въпреки своята незначителност, уверявам ви, аз също изживявам събитието по такъв начин — продължаваше той, като поклащаше глава, — че направо не бих повярвал, ако не го бях изпитал на собствения си гръб. Всичко ми подействува направо като алкохол. Сутрин се чувствувам буквално така, като че съм прекалил с пиенето предния ден.
Външният вид на мистър Пърч потвърждаваше споменатите симптоми. Пърч изглеждаше трескав и изтощен и това навеждаше на мисълта, че си гаврътва доста чашки. Всъщност това несъмнено можеше да се обясни с навика му ежедневно многократно да се озовава в кръчми, където го черпеха и разпитваха.
— И поради това аз мога да съдя за чувствата на тези — тихо добави мистър Пърч със звънлив глас, като поклати глава, — които това печално събитие засяга лично.
След тези думи мистър Пърч очакваше да споделят с него нещо съкровено, но като не чу нищо подобно, се поизкашля в шепата си. Това поизкашляне обаче не предизвика никакви откровения и той се поизкашля в шапката си, но резултатът бе същият и тогава той сложи шапката си на пода и потърси писмото във вътрешния си джоб.
— Доколкото си спомням, не се изисква отговор — с любезна усмивка отбеляза мистър Пърч, — но навярно ще бъдете така добър сам да му хвърлите едно око, сър.
Джон Каркър разчупи печата — това бе печатът на мистър Домби — и като се запозна със съвсем краткото съдържание на писмото, отвърна:
— Да. Не е необходим отговор.
— В такъв случай, желая ви всичко хубаво, мис — рече Пърч и пристъпи към вратата, — и се надявам, че не ще оставите това печално събитие да ви съкруши извънредно много. Не можете да си представите — добави мистър Пърч, като се обърна едновременно и към брата, и към сестрата с тайнствен шепот, като направи още две крачки — колко жадни са вестниците да научат подробности. Един човек от неделен вестник със синьо наметало и бяла шапка, който преди това се опита да ме подкупи — смятам за излишно да ви казвам, че напълно безуспешно, — се въртеше снощи около двора чак до осем и двадесет. Аз лично го видях как надзърта през ключалката на кантората, но ключалката е патентована и нищо не може да се види през нея. А един друг — продължаваше мистър Пърч — с военна униформа цял ден кисна в „Кралският герб“. Миналата седмица аз съвсем случайно подхвърлих някаква реплика и още на следващия ден, който беше неделя, видях думите си напечатани по най-изумителен начин.
Мистър Пърч понечи да бръкне във вътрешния си джоб и да извади въпросната изрезка, но като не почувствува никакво насърчение, свали кожените си ръкавици, взе шапката си и се сбогува. Още преди пладне мистър Пърч вече успя да разкаже пред някои отбрани посетители в „Кралският герб“, както и на някои други места, как мис Каркър избухнала в плач, хванала го с две ръце и рекла: „О, скъпи, скъпи Пърч, единствената утеха, която ми е останала, е да видя теб!“ и как мистър Каркър казал със страхотен глас: „Пърч, напълно се отказвам от него. Нека никой повече да не го нарича мой брат!“
— Скъпи Джон — заговори Хариет, след като останаха сами и помълчаха известно време. — Навярно в това писмо има лоша вест.
— Да, но не и неочаквана — отвърна той. — Вчера видях човека, който е написал писмото.
— Човека, който е написал писмото ли?
— Мистър Домби. Той на два пъти мина през кантората, докато бях там. Преди това ми се удаваше да не му се мяркам пред очите, но, разбира се, не можех да се надявам това да продължава дълго. Съзнавам, че е напълно естествено моето присъствие да му е неприятно. Аз самият разбирам това.
— Но той не ти го е казвал?
— Не, той не ми е казал нищо, но видях как погледът му се спря на мен за миг и аз очаквах да се случи това, което се случи. Аз съм уволнен.
Доколкото й позволяваха силите, тя се опита да скрие изумлението си и да изглежда бодра, но вестта бе тревожна, и то по много причини.
— „Не е необходимо да ви обяснявам — започна да чете писмото Джон Каркър — защо отсега нататък би било нежелателно вашето име да се изрича в каквато и да е връзка с моето, нито пък защо за мен би било нетърпимо ежедневно да виждам човек, носещ това име. Уведомявам ви за прекратяването от този ден нататък на всякакви отношения помежду ни и настоявам да не правите никакви опити да възстановявате връзките си с мен или с моята фирма…“ Приложена е и доста голяма сума. Това е моето уволнение. Боже господи, Хариет, като си припомним всичко, което се е случило, мярката е доста снизходителна и деликатна.
— Да, ако изобщо е снизходително и деликатно, Джон, да те наказват заради злодеянията на другиго — кротко отвърна тя.
— Нашето семейство като че му причинява само зло — рече Джон Каркър. — Той има основания да се стряска, като чуе името ни, и да смята, че в кръвта ни има нещо, предизвикващо проклятие и гибел. Ако не беше ти, Хариет, и аз бих си помислил същото.
— Братко, не говори така. Ако, както твърдиш ти, имаш причини, за да ме обичаш — макар че аз не мисля така, — то тогава спести ми тези безумни, нелепи приказки.
Той закри лице с двете си ръце, но тя се приближи и той я остави да му хване едната ръка.
— Знам, че след толкова години работа е тъжно да те отстранят по този начин — каза сестра му, — а причината за това уволнение е ужасна и за двама ни. Ние обаче сме длъжни да живеем и да търсим средства за препитание. Да, да! И ние ще го направим, без да падаме духом. Да се борим, Джон, да се борим заедно — това е нашата гордост, а не позор.
На устните й затрептя усмивка, когато го целуна по бузата и го помоли да не се отчайва.
— О, скъпа моя сестро! Ти по своя воля великодушно се обрече на един погубен човек, на един опозорен човек, който няма никакъв приятел и прогони всички твои приятели.
— Джон! — рече тя и бързо постави ръка на устните му. — Не говори така заради мен! В името на нашето дълго съжителство!
Той млъкна.
— А сега позволи ми да ти кажа, скъпи — заговори тя и кротко приседна до него, — и аз също както теб очаквах това. И докато мислех за това, очаквах го със страх и се подготвях за него, аз реших, че ако то наистина се случи, да ти кажа, че съм скривала от теб една тайна и че ние имаме приятел.
— Как се казва този наш приятел, Хариет? — с печална усмивка попита той.
— Всъщност не знам, но веднъж той изрази горещите си уверения в приятелските си чувства и в желанието си да ни окаже помощ и досега аз не съм загубила доверието си в него.
— Хариет! — изумено възкликна брат й. — Къде живее този приятел?
— И това не знам — отвърна тя. — Той обаче познава и двама ни и му е известна нашата история… цялата наша история, Джон. Тази е причината, поради която, вслушвайки се в съвета му, аз запазих в тайна посещението му тук, за да не би да се разстроиш, като разбереш, че той е запознат с историята.
— Тук ли? Нима той е идвал тук, Хариет?
— Да, тук, в тази стая. Веднъж.
— Какво представлява той?
— Не е млад. С прошарена коса и както каза той, все по-бързо побеляващ. Но е много великодушен, искрен и благороден, не се съмнявам в това.
— Само веднъж ли си го виждала, Хариет?
— В тази стая само веднъж — отвърна сестра му и за миг страните й леко поруменяха, — но когато дойде тук, той ме помоли да му разрешавам да ме вижда веднъж седмично, за да се уверява, че ние сме добре и че действително не се нуждаем от неговата помощ. Впрочем аз му казах, когато той ни предложи услугите си… това всъщност бе целта на посещението му… че нищо не ни е необходимо.
— И веднъж седмично…
— Оттогава неизменно веднъж седмично, винаги в един и същи ден и в един и същи час, той минава оттук, винаги пеша и винаги отправен в една посока — към Лондон. Той се спира само за да ми се поклони и бодро да ми махне с ръка като искрен благодетел. Той ми обеща да се държи така още когато предложи тези странни срещи, и така мило и добросъвестно изпълняваше обещанието си, че ако в началото съм изпитвала някакво безпокойство (макар че се съмнявам в това, Джон, защото той се държа извънредно естествено и чистосърдечно), то много бързо изчезна и аз се чувствувах щастлива, когато настъпваше уреченият ден. Миналия понеделник — първият понеделник след онова ужасно събитие — той не мина и аз се чудя дали отсъствието му по някакъв начин не се дължи на случилото се.
— По какъв начин? — попита брат й.
— Не зная. Размишлявах единствено върху съвпадението, но не се опитвах да си го обясня. Уверена съм, че той отново ще се появи. И когато дойде, скъпи Джон, позволи ми да му кажа, че аз вече съм разговаряла с теб и ми позволи да ви представя един на друг. Той несъмнено ще ни помогне да си намерим нови средства за препитание. Неговата молба бе да направи нещо, за да облекчи моя и твоя живот, и аз му обещах, в случай че се нуждаем от приятел, да се обърнем към него. Тогава той вече няма да пази името си в тайна.
— Хариет — обади се брат й, който я бе слушал с голямо внимание, — опиши ми този джентълмен. Би трябвало непременно да познавам човек, който толкова добре ме познава.
Сестра му се постара колкото може по-образно да обрисува чертите, ръста и облеклото на своя познат, но поради това, че вероятно той не познаваше този човек, или поради нейното невярно описание, а може и поради това, че братът бе погълнат от своите мисли и крачеше напред-назад, но той не разпозна никого в портрета, който тя му описа.
Те обаче се споразумяха той да види въпросното лице, когато се появи. След като приключиха този разговор, сестрата се залови с поолекнало сърце за домашната си работа, а посивелият мъж, бившият младши служител във фирмата на Домби, посвети първия си непривично свободен ден на работа в градината.
Беше вече доста късно вечерта и братът четеше на глас, а сестрата усърдно шиеше, когато някой почука на вратата. В атмосферата на тревога и смътни опасения, надвиснала над тях поради бягството на брат им, този необичаен звук бе едва ли не обезпокоителен. Братът се отправи към вратата, а сестрата седеше и боязливо се ослушваше. Чу се как някой му заговори, а той изумено му отговаря. След като си размениха няколко думи, двамата влязоха в стаята.
— Хариет — тихо каза брат й, въвеждайки късния гост, — мистър Морфин, джентълменът, който дълго време е работил във фирмата на Домби заедно с Джеймс.
Сестра му се сепна, сякаш бе влязъл призрак. На прага стоеше непознатият приятел с тъмната коса, тук-там посребрена, руменото лице, високото чисто чело и светлокафявите очи, за когото толкова дълго бе мълчала.
— Джон! — възкликна тя задъхано. — Това е джентълменът, за когото ти разправях днес.
— И този джентълмен, мис Хариет — заговори гостът и пристъпи напред, след като за миг се бе спрял на прага, — изпитва облекчение да чуе тези ваши думи. Из целия път насам той си блъскаше главата какво обяснение да даде и нито едно не го удовлетворяваше. Джон, аз не съм съвсем непознат човек тук. Ти беше изумен, като ме видя преди малко на вратата. Виждам, че сега си още по-изумен. Да! При настоящите обстоятелства това е напълно естествено. Ако не бяхме същества, до такава степен робуващи на навиците, два пъти по-малко основания бихме имали да се удивляваме.
Междувременно той любезно поздрави Хариет, проявявайки сърдечността и уважението, които тя така добре бе запомнила, и седна близо до нея, като си сложи шапката на масата и хвърли в нея ръкавиците си.
— Няма нищо изненадващо в това, Джон — рече той, — че изпитах желание да видя сестра ти и че посвоему удовлетворих това свое желание. А що се отнася до редовните ми посещения оттогава досега (за които тя навярно ти е споменала), в тях не се крие нищо забележително. Скоро те се превърнаха в навик, а ние всички робуваме на навика!
Пъхнал ръце в джобовете си, облегнал се назад в стола, той така наблюдаваше брата и сестрата, сякаш му бе извънредно интересно да ги види заедно, а после продължи да говори със замислен тон, в който се долавяше известно раздразнение:
— Именно навикът е този, който подхранва у хора, способни да извършат добри дела, дяволска гордост и упорство… който подхранва и засилва подлостта у някои от нас… безразличието у други… който ни кара с всеки изминал ден да закоравяваме и да се втвърдяваме в зависимост от глината, от която сме замесени, и да се превръщаме в статуи и също като статуи да ставаме неподатливи за нови впечатления и възгледи. Вземи мен като пример, Джон, за да съдиш за въздействието на навика. Не е необходимо да споменавам в течение на колко години наред аз заемах незначително, но строго определено място в управлението на фирмата на Домби и виждах как брат ви (който излезе негодник — моля сестра ти да ме извини, че съм принуден да спомена този факт) придобива все по-голяма влиятелност, докато фирмата и нейният собственик не се превърнаха на играчки в ръцете му. Виждах как ти се трепеш по цял ден на гишето си, без да натрапваш на никого присъствието си. А аз бях предоволен колкото е възможно по-малко да обръщам внимание на неща извън преките ми служебни задължения и оставях всичко наоколо ми ежедневно да се движи, както му е редът, подобно огромна машина — по силата на един навик, свойствен и на мен самия, — и приемах всичко за напълно естествено, считах, че е в реда на нещата и не задавах въпроси. Моите вечери в сряда неизменно идваха, нашите квартети неизменно се състояха, виолончелото ми беше добре настроено и в моя живот всичко беше наред — или почти всичко — и ако нещо не беше наред, то не ме засягаше.
— А аз от своя страна мога да кажа, че през цялото това време вие бяхте най-уважаваният и обичан човек във фирмата, сър — отбеляза Джон Каркър.
— Ами! — възрази мистър Морфин. — Смея да кажа, че съм добродушен и разбран само по навик. Това допадаше на управителя, допадаше и на човека, когото той управляваше, но най-вече допадаше на мен самия. Аз изпълнявах своите задължения, не сервилничех пред началството и бях доволен да изпълнявам задачи, които не бяха пряко свързани с началството. Така щях да си продължавам и досега, ако стената на стаята ми не беше толкова тънка. Можеш да обясниш на сестра си, че моят кабинет е отделен от кабинета на управителя посредством тънка дървена преграда.
— Стаите им са съседни. Всъщност първоначално това навярно е било едно помещение, а после е било разделено с преграда, както спомена мистър Морфин — обясни брат й и отново погледна мистър Морфин в очакване да чуе какво ще каже по-нататък.
— Аз си подсвирквах, тананиках си мелодийки, изкарвах цялата Бетховенова соната си бемол от начало до край, само и само да покажа, че всичко се чува при мен — продължаваше мистър Морфин, — но той не ми обръщаше внимание. Безспорно много рядко се случваше да дочуя някакви лични разговори, но когато все пак се случеше и нямаше друг начин, по който да избягна да чуя такъв разговор, аз излизах. Веднъж излязох, Джон, точно когато се водеше диалог между двама братя, на който в началото присъствуваше и младият Уолтър Гей. Но аз все пак чух доста неща, преди да изляза от стаята. Навярно ти добре си спомняш този разговор, за да кажеш на сестра си за какво ставаше дума.
— Разговаряхме, Хариет — тихо промълви брат й, — за миналото и за различните постове, които заемаме във фирмата.
— Въпросът не представляваше новост за мен, но го видях в различна светлина. Той наруши навика ми — навика на девет десети от населението на земята — да считам, че всичко наоколо ми е наред само защото аз съм приел този порядък — продължаваше гостът, — и ме накара да си припомня съдбите на двамата братя и да се позамисля върху тях. Струва ми се, че едва ли не за пръв път в живота си аз си зададох следния въпрос — как биха изглеждали много неща, твърде познати и привични за нас, ако ги погледнем от друга гледна точка, до която някой ден ние всички неизбежно ще стигнем? Както се казва, от този ден престанах да бъда така добродушен, разбран и благ.
Той замлъкна за миг-два, като барабанеше с едната си ръка по масата, а после припряно продължи, сякаш гореше от желание час по-скоро да свърши със своята изповед:
— Преди още да реша какво да предприема и дали изобщо бих могъл да предприема нещо, между същите тези двама братя се състоя нов разговор, при който бе спомената сестрата. Не изпитвах угризения на съвестта, че до мен достигнаха доста подробности от разговора. Считах, че имам право на това. А после дойдох тук, за да видя сестрата със собствените си очи. Първия път аз се спрях пред вратата на градината и си придадох вид, че се интересувам от един ваш беден съсед, но се отклоних от темата и ми се стори, че мис Хариет се отнесе с недоверие към мен. Втория път я помолих да ми разреши да вляза и тогава й казах това, което желаех да й кажа. Сестра ти ми изтъкна причини — аз не си позволих да ги оспорвам, — поради които не би могла тогава да приеме помощ от мен. Аз обаче установих помежду ни общуване, което редовно се поддържаше до преди няколко дни, когато ми се наложи поради някои прехвърлени на мен задължения да наруша това общуване.
— А аз ви срещах всеки ден — възкликна Джон Каркър — и изобщо не подозирах това, сър! Ако Хариет бе узнала името ви…
— Да ти призная, Джон — прекъсна го гостът, — аз не си открих името по две причини. Не съм сигурен дали първата бе достатъчно основателна, но не е редно човек да приема благодарности единствено заради добрите си намерения и аз реших при каквито и да е обстоятелства да не разкривам кой съм, докато не ми се удаде възможност действително да ви окажа една или друга услуга. Втората причина беше следната — непрестанно хранех известна надежда, че брат ви може да се смекчи към вас двамата, и допусках, че в такъв случай, когато човек, подозрителен и наблюдателен като него, разбере, че аз тайно съм се сприятелил с вас, той би могъл да използува това като повод за нов и окончателен разрив помежду ви. И аз естествено реших, с риск да си навлека гнева му — което не би имало никакво значение за мен, — да изчакам удобния момент и да се застъпя за вас пред главата на фирмата. Но поради вълненията, предизвикани от такива събития като смърт, ухажване, сватба и семейни неприятности, за много дълъг период от време фирмата всъщност нямаше друга глава освен брат ви. А за нас би било много по-добре — рече гостът, като сниши глас, — ако бяхме напълно обезглавени.
Той сякаш усети, че неволно бе промълвил последните думи и като протегна едната си ръка към брата, а другата към сестрата, продължи:
— Казах ви всичко, което имах да ви казвам, че дори и повече. Най-важното обаче не може да се изрази с думи и се надявам, че вие разбирате това. Дойде време, Джон — макар че то дойде по стечение на тежки и неприятни обстоятелства, — когато мога да ти окажа помощ, без да преча на борбата ти за изкупление, продължила толкова години, тъй като ти бе освободен от нея не по своя воля. Късно е и не е нужно тази вечер да говоря повече. Ти ще пазиш повереното ти съкровище без всякакви съвети и напомняния от моя страна.
След тези думи той се надигна да си ходи.
— Върви напред със свещта, Джон — добродушно рече той, — и не изричай това, което ти се иска да кажеш, каквото и да е то.
Джон Каркър бе извънредно трогнат и ако можеше, с охота би дал словесен израз на чувствата си.
— Позволи ми да разменя няколко думи със сестра ти. Ние с нея и преди сме разговаряли насаме, и то в тази стая, макар че е по-естествено, когато присъствуваш и ти.
Той проследи с поглед отдалечаващия се брат, обърна се ласкаво към Хариет и й заговори тихо, с променен вид и сериозен тон:
— Вие желаете да ме попитате нещо за човека, на когото за нещастие сте сестра.
— Не се осмелявам да питам — отвърна Хариет.
— На няколко пъти вие ме погледнахте така внимателно — каза гостът, — че аз като че отгатнах въпроса ви. Дали той е откраднал пари? Нали така?
— Да.
— Не е откраднал.
— Слава богу! — възкликна Хариет. — Радвам се заради Джон.
— Но той всячески е злоупотребявал с оказаното му доверие — продължи мистър Морфин, — много често е извършвал сделки за собствена изгода, в ущърб на интересите на фирмата, която е представял, тласкал е фирмата към рисковани операции, предизвикващи огромни загуби, непрестанно е подхранвал тщеславието и амбициите на своя господар, когато негово задължение е било да ги потиска и да показва — той е имал такава възможност — докъде са водели те. Всички тези неща навярно не ви изненадват. Извършвани са били операции, за да се раздува репутацията и кредитоспособността на фирмата и да се изтъква превъзходството й пред другите търговски къщи, и е бил необходим трезв ум, за да се предвиди възможността от пагубни последствия, до които би се стигнало в действителност при един евентуален лош обрат в сделките. Извършвайки множество операции из всички краища на света — това е един огромен лабиринт, на който единствено брат ви е знаел изгодите, — той е разполагал с възможността, като очевидно се е възползувал от нея, да скрива действителните резултати и да представя някои предположения и общи разсъждения като факти. В последно време обаче… разбирате ли какво ви говоря?
— Напълно, напълно — рече тя, извърнала към него изплашеното си лице. — Моля ви, кажете ми веднага най-лошото.
— В последно време той, изглежда, е положил големи усилия, за да направи напълно ясни и понятни резултатите от тези операции, и сега само една-единствена справка в книгите дава възможност човек удивително лесно да се ориентира в сделките независимо от тяхната многобройност и разнообразност. Той сякаш е решил да покаже на своя господар по красноречив начин докъде може да го доведе изцяло обсебилото го чувство за голямата му собствена значимост. Няма съмнение, че брат ви непрестанно най-подло е подхранвал и засилвал това чувство за собствена значимост у господаря си. Всъщност в това се състои най-престъпното му деяние спрямо фирмата.
— Искам да ви попитам още нещо, преди да си тръгнете, скъпи сър — рече Хариет. — Има ли някаква опасност от всичко това?
— Каква опасност? — малко неуверено попита той.
— За престижа на фирмата.
— Мога да ви отговоря най-откровено и с пълно доверие — рече мистър Морфин, като се вгледа за миг в лицето й.
— Можете. Действително можете.
— Убеден съм, че мога. Опасност за престижа на фирмата ли? Не, никаква. Вероятно ще възникнат затруднения, значителни или незначителни, но няма никаква опасност, освен ако… освен ако всъщност… главата на фирмата… не е в състояние да стигне до извода, че трябва да се ограничи броят на сделките, или пък категорично откаже да повярва, че положението на фирмата не е такова и занапред няма вече да бъде такова, каквото му е било представяно досега от брат ви, и наложи на фирмата да надскочи възможностите си. В такъв случай тя ще се разклати.
— Но нали няма основания за подобни опасения? — попита Хариет.
— Между нас не трябва да има никакви недомлъвки — отвърна той, като поклати глава. — Мистър Домби е напълно недостъпен и надменен към всички, а в момента е обезумял, безразсъден и неукротим. Той обаче сега е обзет от извънредно голяма тревога и вълнение, но това състояние може да отмине. Сега вече знаете всичко — и добро, и лошо. Това е достатъчно за тази вечер. Лека нощ!
След тези свои думи й целуна ръката, отправи се към вратата, където го чакаше брат й, и добродушно го прекъсна, когато той понечи да заговори, като му каза, че в най-скоро време ще започнат да се виждат често и ако желае, друг път ще му говори, тъй като сега няма време. А после бързо излезе, за да не чуе никакви благодарствени слова.
Братът и сестрата седяха и разговаряха край камината едва ли не до зори. Те бяха обхванати от безсъние поради това, че пред тях се бе разкрил нов свят и се чувствуваха като корабокрушенци, отдавна захвърлени на пустинен остров, където най-сетне се бе приближил спасителен кораб, но те вече напълно се бяха примирили със своето положение и бяха престанали да мечтаят за друг дом. Но и една друга тревожна мисъл ги държеше будни: мракът, в който бе проблеснал лъч светлина, се сгъстяваше и сянката на злосторния брат витаеше в дома — там, където кракът му никога не бе стъпвал.
Тази сянка не можеше да бъде прогонена и не се разсея и от слънчевите лъчи. Тя неизменно витаеше там на следното утро, по обяд и вечерта. Най-тъмна и силно открояваща се бе вечерта, за която сега ще разкажем.
Джон Каркър бе излязъл с едно препоръчително писмо за нова служба, дадено му от техния приятел, и Хариет бе сама в къщата. Тя бе сама от няколко часа. Мрачният и потискащ вечерен час, както и сгъстяващият се здрач засилваха угнетеното й състояние. Мисълта за брат й, когото толкова дълго не бе виждала и от когото се бе отчуждила, я преследваше, като придобиваше страхотни очертания. Той бе мъртъв или пък умираше, зовеше я, гледаше я, въсеше й се. Мяркащите се пред нея картини бяха толкова натрапчиви и ярки, че тя не смееше да вдигне глава и да погледне към тъмните ъгли в стаята. Сякаш се страхуваше да не съзре там неговия призрак, плод на разпаленото й въображение, и да се стресне от него. По едно време до такава степен си внуши, че той се е скрил в другата стая — макар и да съзнаваше съвсем ясно, че това е само проява на болното й въображение, — че си наложи да отиде там, за да се увери сама. Това обаче не й помогна. Веднага щом излезе от стаята, там отново се върнаха ужасните видения и Хариет не бе в състояние да се отърси от смътните си призрачни страхове, сякаш бяха каменни великани, стъпили здраво на земята.
Почти съвсем се бе смрачило и тя седеше близо до прозореца, подпряла глава на ръката си, втренчила поглед надолу, когато усети, че в стаята внезапно притъмня още повече, и вдигайки очи, неволно нададе вик. Бледо, уплашено лице надничаше през стъклото. Отначало очите блуждаеха, сякаш търсеха нещо, а после я съзряха и светнаха.
— Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза! Искам да говоря с теб! — И ръката зачука по стъклото.
Хариет моментално позна жената с дългата черна коса, на която в една дъждовна вечер бе предложила подслон в топлата стая и храна. Хариет обаче напълно основателно изпита страх, като си припомни безумното й държане по-късно, отдръпна се малко от прозореца, обзета от нерешителност и тревога.
— Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза! Аз съм ти признателна… спокойна съм… смирена… всичко каквото пожелаеш. Позволи ми обаче да поговоря с теб!
Страстно изречената молба, настоятелният израз на лицето й, разтрепераните й ръце, умолително вдигнати, уплахата и ужасът, долавящи се в гласа й и съответствуващи на собственото й състояние в момента, накараха Хариет да отстъпи. Тя бързо отиде до вратата и я отвори.
— Мога ли да вляза, или да говоря тук, на прага? — попита непознатата, като я хвана за ръката.
— Какво желаете? Какво имате да ми казвате?
— То не е много, но позволи ми да ти го кажа, защото никога повече няма да го кажа. Дори сега нещо ме кара да си отида. Сякаш някакви ръце ме теглят от вратата. Пусни ме да вляза, ако можеш поне този път да проявиш към мен доверие.
Тя отново надделя със своята настойчивост и те влязоха в огряната от камината малка кухня, където преди това гостенката бе седяла, хранила се и сушила дрехите си.
— Седни тук — рече Алис, като падна на колене пред нея — и ме погледни. Нали ме помниш?
— Помня ви.
— Помниш как ти разказах каква съм била и откъде се връщам, парцалива, с изранени нозе, шибана от свирепия вятър и дъжда?
— Помня.
— Знаеш как се върнах същата тази нощ, захвърлих парите ти в калта и проклех теб и целия ти род. Виж ме сега паднала на колене пред теб. Нима сега съм по-малко искрена от тогава?
— Ако това, което желаете — благо заговори Хариет, — е прошка…
— Не е прошка! — прекъсна я другата с гордо и студено изражение. — Желая само да ми повярваш. Сама ще прецениш дали заслужавам да ми вярваш, като се има пред вид каква съм била и каква съм в момента.
Тя продължаваше да стои паднала на колене, обърнала очи към огъня, а пламъците озаряваха похабената й хубост и буйните й черни коси — тя преметна отпред един дълъг кичур, обви го около ръката си и докато приказваше, разсеяно го дърпаше и хапеше, а после каза:
— Когато бях млада и красива и тези коси — тя презрително дръпна хванатия кичур — грижливо се вчесваха и на тях не можеха да им се налюбуват, майка ми, която не мислеше много за мен, когато бях дете, съзря хубостта ми, привърза се към мен и започна да се гордее с мен. Тя бе бедна и алчна и реши да извлече от мен печалба. Уверена съм, че никоя знатна дама досега не е гледала така на дъщеря си и не е постъпвала като майка ми — всички знаем, че подобно нещо не се върши — и това само показва, че единствено сред бедните хора като нас се срещат майки, които лошо възпитават дъщерите си и по този начин причиняват само зло.
Взряна в огъня, сякаш забравила за миг, че някой я слуша, тя все по-здраво затягаше кичура около ръката си и продължи да говори като насън:
— Не е необходимо да ти разправям до какво доведе всичко това. Сред такива като нас не се стига до нещастни бракове, а само до злочестина и гибел. Сполетя ме голяма злочестина и гибел.
Тя бързо излезе от унеса, извърна очи от огъня, погледна Хариет в лицето и рече:
— Само пилея времето с тези приказки, а то е скъпо. Но ако не се бях размислила за тези неща, нямаше да бъда тук сега. Та ти казвам — сполетя ме голяма злочестина и гибел. Временно бях използувана като играчка, а после бях захвърлена с изключително равнодушие и жестокост. Сещаш ли се от чия ръка?
— Защо на мен задавате този въпрос? — попита Хариет.
— А ти защо се разтрепера? — отвърна Алис и я погледна втренчено. — Злоупотребата му с мен ме превърна в самия дявол. Аз все по-дълбоко затъвах в злочестини и поквара. Замесена бях в един грабеж — само в извършването му, но не и в подялбата на плячката… бях разкрита, осъдена, а нямах никакъв приятел и нито едно пени. Макар че бях още съвсем млада, по-скоро бих предпочела смъртта, отколкото да го моля той да се застъпи за мен с някоя дума, дори и тази негова дума да бе в състояние да ме спаси. Да! Бих предпочела всякаква смърт, каквато можеше да се измисли. Но майка ми, която винаги е била алчна, изпратила вест до него от мое име, разказала истината за мен и смирено му поискала последен малък дар — няколко лири, по-малко на брой и от пръстите на едната ми ръка. Сещаш ли се кой бе този, който плю на мен, когато бях изпаднала в беда и според него лежах в нозете му, който не ми даде дори този скромен дар в знак на спомен и изпитваше задоволство, че ме пращат отвъд океана, където не бих могла да го безпокоя повече и където ще изгния и ще умра? Сещаш ли се кой бе той?
— Защо на мен задавате този въпрос? — повторно попита Хариет.
— А ти защо трепериш? — отвърна Алис, постави ръка на рамото й и се взря в лицето й. — Не е ли затова, защото отговорът напира на устните ти? Това бе твоят брат Джеймс.
Хариет се разтрепера още по-силно, но не извърна лице от взрените в нея очи.
— Когато разбрах, че ти си му сестра… това беше през същата онази нощ… аз, изтощена и с изранени нозе, се върнах, за да отхвърля с презрение твоя дар. Същата онази нощ, както бях изтощена и с изранени нозе, аз чувствувах, че бих могла да отида накрай света, за да го наръгам, стига да го открия в някое глухо, уединено място. Вярваш ли ми, че наистина изпитвах това?
— Вярвам ви! Боже мой, защо пак сте дошли?
— След това аз го видях — рече Алис, като продължаваше да я стиска за рамото и да я гледа втренчено в лицето. — Проследих го посред бял ден. Ако в сърцето ми все още е тляла някаква искра ненавист, тя се превърна в силен пламък, когато го съзрях. Ти знаеш, че той е причинил зло на един горд човек и го е превърнал в свой смъртен враг. Какво би станало, ако можех да дам сведения за него на този уязвен човек?
— Сведения ли! — възкликна Хариет.
— Какво би станало, ако издирех лице, запознато с тайната на брат ти, осведомено относно бягството и мястото, където се е скрил заедно със спътницата си? Какво би станало, ако принудя това лице да разкаже всичко, дума по дума, в присъствието на този негов враг, скрит зад вратата, за да чуе думите му? Какво ще кажеш, когато разбереш, че аз седях през цялото това време, наблюдавах лицето на врага му и виждах как то загубва човешкия си облик? Какво ще кажеш, като разбереш, че видях как врагът се втурна като обезумял по следите на брат ти и аз не се съмнявам, че в момента той, устремен към него, прилича повече на демон, отколкото на човек и само след няколко часа ще връхлети отгоре му?
— Махни ръката си! — извика Хариет, обзета от ужас. — Върви си! Твоят допир ме плаши!
— Аз извърших всичко това — продължи другата, като все така втренчено я гледаше, без да обръща внимание на възгласите й. — Не се ли убеждаваш от гласа и вида ми, че наистина съм го сторила? Вярваш ли на думите ми?
— Страхувам се, че трябва да повярвам. Пусни ме!
— Почакай още малко. Само миг. Можеш да си представиш колко голяма е била жаждата ми за мъст, щом толкова дълго не се е уталожила и ме е тласнала към такава постъпка!
— Това е ужасно! — рече Хариет.
— Сега, когато отново ме виждаш тук — с дрезгав глас продължи Алис, — смирено коленичила, докосваща се до теб, взряна в лицето ти, навярно ще повярваш, че казаното от мен не е обикновено признание и че страшна битка се е водила в душата ми. Изпитвам срам да изрека думите, но желанието за мъст ме напусна. Презирам се. Водих борба със себе си през цялата нощ и днес през целия ден, но без каквато и да е причина желанието за мъст ме напусна и ако е възможно, аз желая да поправя това, което сторих. Не бих искала те да се срещнат сега, когато гонителят е така обезумял и ослепял от ярост. Само ако го беше видяла как изглеждаше снощи на излизане, би разбрала каква опасност го грози.
— Как би могло да се предотврати тази опасност? Какво бих мога да направя? — извика Хариет.
— Цяла нощ — припряно продължи другата — той ми се присънваше… облян в кръв… макар че не съм спала. През целия ден той непрестанно витаеше наоколо ми.
— Какво бих могла да направя? — извика Хариет, изтръпвайки от ужас, като чу тези думи.
— Ако се намери някой, който би могъл да му пише, да прати човек или сам да отиде при него, нека да го стори незабавно. Той се намира в Дижон. Нали знаеш този град и къде се намира той?
— Знам.
— Предупреди го, че човекът, когото е превърнал в свой враг, е извън себе си от ярост и той твърде малко познава този човек, ако не се бои от приближаването му. Кажи му, че врагът му се е устремил към него — уверена съм в това, — и да не губи нито миг. Накарай го да замине някъде, докато все още не е късно — ако наистина не е вече късно, — за да не се срещнат двамата сега. Около един месец време би било от огромно значение. Само да не се срещнат по моя вина! Където и да е, само не там! Когато и да е, само не сега! Нека врагът му го проследи сам и го открие без моята помощ! И без това твърде много грехове ми тежат на сърцето.
Огънят вече не озаряваше катраненочерната й коса, повдигнатото лице и вторачените очи, ръката й не докосваше Хариет. Там, където бе коленичила, нямаше вече никой.
Глава LIV
Бегълците
Часът беше около единадесет вечерта, мястото на действието — квартира във френски хотел, състояща се от пет-шест помещения: мрачен, студен вестибюл или коридор, трапезария, гостна, спалня и още една вътрешна гостна (или будоар), по-малка по размери и отдалечена от останалите стаи. В тази квартира се влизаше през една голяма двукрила врата на стълбището, но във всяка стая имаше по още две-три врати, които свързваха отделните помещения помежду им или пък водеха до тесни коридорчета в стената, излизащи на едно задно стълбище с прикрит изход. Квартирата бе на първия етаж, но не заемаше целия етаж — хотелът бе голям, четириъгълен и прозорците на четирите му крила гледаха към вътрешен квадратен двор.
В тези стаи цареше атмосфера на разкош — разкош, твърде поизбледнял, поради което изглеждаше потискащ, но все пак твърде ослепителен, поради което затрудняваше и усложняваше всекидневието с показното си великолепие. Стените и таваните бяха позлатени и изрисувани. Подовете бяха намазани с восък и блестяха. Пурпурни драперии украсяваха прозорците, вратите и огледалата. Върху дървената ламперия на стените стърчаха големи свещници, възлести и преплетени като клони на дърво или рога на диви зверове. През деня обаче, когато щорите (сега плътно спуснати) се вдигаха и дневната светлина нахлуваше, сред тази пищност се забелязваха следи, оставени от времето, прахта, слънцето, влагата и пушека, както и от продължителните периоди на необитаване — при дълга неупотреба показните играчки в живота са чувствителни като живи същества и залиняват подобно хора, хвърлени в затвор. Дори мракът и множеството запалени свещи не бяха в състояние напълно да заличат тези следи, макар че при този общ блясък те потъваха в сянка.
Тази вечер само в една стая — най-малката от току-що изброените — можеше да се види ослепителният блясък на свещите, отразяващ се в огледалата, позлатата и ярките цветове. Ако се погледнеше към тази стая от оскъдно осветения вестибюл през отворените врати на другите помещения, тя приличаше на блестящ скъпоценен камък. В центъра на това сияние седеше красива жена — Едит.
Тя бе сама. Все същата непокорна, високомерна жена. Страните й бяха леко хлътнали, очите й бяха станали по-големи и по-силно блестяха, но надменната й осанка не се бе променила. Върху лицето й не се долавяше срам, нито пък закъсняло разкаяние превиваше гордо изправената й шия. Все така властна и величествена, все така безучастна към себе си и всичко наоколо, тя седеше, свела тъмните си очи, и очакваше някого.
Тя не убиваше бавно точещото се време с книга, ръкоделие или каквото и да е друго занимание, а със собствените си мисли. Проникната бе от намерение, достатъчно силно, за да ангажира съзнанието й и да запълни времето й. Със стиснати устни — които се разтреперваха, ако само за миг изгубеше контрол над себе си, — с потръпващи ноздри, със здраво хванати една в друга ръце, тя седеше и чакаше, а намерението в сърцето й укрепваше.
Когато чу да се отключва външната врата и долови стъпки във вестибюла, тя се сепна и извика! „Кой е?“ Отговориха й на френски и двама лакеи, подрънкващис подноси, влязоха вътре, за да сервират вечерята.
Тя попита кой им е наредил да правят това.
— Мосю даде такива разпореждания, когато пожела да наеме стаите. Мосю каза, когато постоя тук за един час en route94 и остави писмото за мадам… мадам, разбира се, го е получила?
— Да.
— Хиляди извинения! — Внезапното опасение, че може да е забравено да се предаде писмото изведнъж изпълни слугата от съседния ресторант — плешив човек е голяма брада — с ужас. Мосю бил казал, че вечерята трябвало да бъде сервирана в този час, а също и че уведомявал мадам в писмото си относно дадените от него разпореждания. Мосю бил оказал голяма чест на „Златната глава“, изразявайки желанието вечерята да бъде изискана и богата. Мосю щял да се увери, че доверието му в „Златната глава“ било напълно основателно.
Едит не пророни ни дума повече, а замислено наблюдаваше как сервират масата за двама и слагат виното. Преди да са свършили, тя стана, взе лампата, влезе в спалнята и в предната гостна, където бързо и внимателно огледа вратите и по-специално една врата в спалнята, водеща към тесния коридор. Тя взе ключа оттам и го постави от външната страна. После отново се върна.
Слугите — вторият бе мургав, жлъчен субект, облечен с жакет, гладко избръснат, с късо подстригана коса — приключиха със сервирането и застанаха прави, съзерцавайки масата. Този, който я бе заговорил пръв, попита дали мадам смята, че мосю ще дойде скоро.
Тя каза, че не знае, но й било все едно.
Пардон! Вечерята оттатък е готова! Към нея трябва да се пристъпи веднага. Мосю (който говорел френски като ангел или като французин — това било едно и също нещо) наблегнал специално на своята точност. Та нали английската нация се слави със своята точност! Ах! Какъв е този звук! Боже мой, това е самият мосю! Ето го!
И действително мосю, комуто другият лакей бе отворил вратата, влезе, проблясвайки със зъбите си, мина през тъмните помещения, напомнящи вход на пещера, приближи се, гордо изправен, до храма на светлината и краските, прегърна мадам и се обърна към нея на френски, наричайки я „своята очарователна съпруга“.
— Господи! Мадам ще припадне! Мадам премаля от радост! — високо извика плешивият лакей с брадата, забелязал това.
Мадам само се бе отдръпнала и потреперала. Преди още горните думи да бъдат изречени, тя вече стоеше, подпряла се с ръка върху кадифената облегалка на едно голямо кресло. Тя се бе изправила в цял ръст, а лицето й бе неподвижно.
Франсоа изтича оттатък до „Златната глава“ да донесе вечерята. В такива случаи той лети като ангел или като птица. Багажът на мосю е поставен в стаята му. Всичко е приготвено. Вечерята ще бъде донесена всеки момент.
Тези думи, изречени от плешивия лакей, бяха придружени от много поклони и усмивки и не след дълго вечерята се появи.
Топлите ястия бяха донесени върху спиртник, студените закуски вече бяха сервирани, а допълнителните прибори стояха на бюфета. Мосю бе доволен от сервирането.
Допадаше му и това, че масата бе малка. Те можели да оставят спиртника на земята и да си отидат. Той собственоръчно щял да поднесе ястията.
— Пардон! — вежливо възкликна плешивият. — Това е немислимо!
Мосю обаче бе на друго мнение. Тази вечер той повече не се нуждаел от обслужване.
— Но мадам… — заговори плешивият.
— Мадам — прекъсна го мосю — си има своя прислужница. Това е достатъчно.
— Хиляди извинения! Не! Мадам няма своя прислужница.
— Пристигнах тук сама! — заяви Едит. — Сама реших така да постъпя. Свикнала съм да пътувам. Не се нуждая от обслужване. Не е нужно да ми изпращат никого.
И така, мосю, настоявайки на първото си немислимо предложение, придружи двамата лакеи до външната врата и я заключи след тях. На излизане плешивият се обърна, за да се поклони, и забеляза, че мадам все така стои права, подпряла се с ръка върху кадифената облегалка на голямото кресло, и лицето й е напълно безучастно към мосю, макар че е обърнато към него.
Когато Каркър заключваше вратата, звукът от ключалката премина през всички междинни помещения и приглушен и притъпен, достигна до последната стая. Точно в този миг часовникът на катедралата удари полунощ и двата звука се сляха в ушите на Едит. Тя усети как Каркър се спря, сякаш също се ослушва, а после се отправи към нея, оставяйки след себе си дълга паяжина от стъпки в тишината и затваряйки всички врати подред. Ръката й за миг се откъсна от кадифената облегалка и се протегна към масата, за да постави един нож наблизо.
— Колко странно, че си дошла дотук сама, любов моя! — каза той при влизането си.
— Какво? — отвърна тя.
Тя изрече това с такъв остър тон, така гневно извърна глава, така враждебно го погледна и така мрачно се навъси, че той се закова на място, с лампа в ръка, вторачен в нея, сякаш бе загубил способността да се движи.
— Казах — най-сетне заговори той, остави лампата и се засмя с най-любезната си усмивка, — колко странно е, че си дошла дотук сама, любов моя! Несъмнено това е било излишна предпазливост, която е могла да предизвика беда. Трябваше да си наемеш прислужница в Хавър или Руан и си имала твърде много време за тази цел, но ти си най-капризната и претенциозна жена, тъй като си най-красивата.
Тя му хвърли странен поглед, но продължи да стои, опряла ръка върху облегалката на креслото, без да промълви ни дума.
— Никога досега не си била толкова красива — продължи Каркър — както тази вечер. В действителност ти си по-красива от образа, който носех в сърцето си по време на това жестоко изпитание и който съзерцавах денонощно.
Ни дума, ни поглед. Очите й се скриваха от спуснатите клепачи, но главата й бе вдигната.
— Сурови и жестоки бяха условията на изпитанието! — с усмивка рече Каркър. — Те обаче всички са изпълнени и останаха в миналото, а настоящето е още по-чудесно и безопасно именно поради тях. Ние ще потърсим убежище в Сицилия. В това най-тихо и спокойно кътче на земята, скъпа моя, ще намерим възнаграждение за предишното си робство.
Той весело пристъпи към нея, но в миг тя грабна ножа от масата и направи крачка назад.
— Не мърдай! — рече тя. — Или ще те убия.
Тази внезапна промяна, надигналата се ярост и дълбоко отвращение, проблясващи в очите й и изписали се върху лицето й, го накараха да се спре, сякаш огън бе избухнал пред него.
— Не мърдай! — повтори тя. — Не се приближавай до мен, ако ти е скъп животът.
Те се изгледаха един друг. Върху неговото лице се четяха гняв и изумление, но той ги потисна и шеговито рече:
— Хайде, хайде! Ние сме съвсем сами и никой не може да ни види и чуе. Смяташ ли, че ще ме стреснеш с тези прояви на притворна добродетелност?
— А ти пък смяташ ли, че ще ме стреснеш — свирепо отвърна тя — и ще ме накараш да се откажа от намеренията и решенията си, като ми напомняш, че сме сами тук и никой не може да ми помогне? Да стреснеш мен, когато аз съзнателно съм дошла тук сама? Ако се боях от теб, нима нямаше да те отбягвам? Ако се боях от теб, нима щях да се намирам тук посред нощ в късна доба и да ти казвам в лицето това, което възнамерявам да кажа?
— И какво, е то, прелестна немирнице? — попита той. — По-прелестна от всяка друга жена в най-доброто си настроение!
— Нищо няма да ти кажа — отвърна тя, — докато не седнеш пак на стола си… само ще ти повторя… Не се приближавай до мен! Ни крачка! Казвам ти, ако се приближиш, бог ми е свидетел, че ще те убия.
— Да не ме бъркаш със съпруга си? — с ехидна усмивка отвърна той.
Без да го удостои с отговор, тя протегна ръка и посочи стола. Той прехапа устни, намръщи се, изсмя се и седна, без да съумее да скрие своето изумление, неувереност и раздразнение. Като гризеше нервно ноктите си, той я поглеждаше изкосо, разстроен и смутен, макар и да си придаваше вид, че капризите й го забавляват.
Тя остави ножа на масата и като притисна ръка до гърдите си, рече:
— Това, което се намира на масата, съвсем не е любовна играчка. Само ако ме докоснеш, ще го забия в теб — сега вече не се съмняваш в това — с по-голяма готовност, отколкото в което и да е друго живо същество.
Той се опита да се изсмее весело и я помоли по-бързо да свършва с комедиите си, защото вечерята щяла да изстине. Обаче крадешком я наблюдаваше с намръщен и яден поглед и веднъж със сподавено проклятие тупна с крак по пода.
— Колко пъти — заговори Едит, като вторачи мрачен поглед в него — със свойствената си наглост и подлост ти си ми нанасял оскърбления и си ме унижавал? Колко пъти с угоднически тон, с насмешливи думи и погледи си ми натяквал за моя позор при ухажването и женитбата ми? Колко пъти си ми човъркал раната и си засягал най-съкровеното — моята любов към това мило, пренебрегнато момиче? Колко пъти си раздухвал огъня, на който се печах в продължение на две години, и когато този огън стана за мен нетърпим, ти ме тласна към отчаяно отмъщение?
— Не се съмнявам, мадам — отвърна той, — че си водила сметка за всичко и тази сметка е съвсем точна. Хайде, Едит. Твоят съпруг, клетият нещастник, напълно заслужава това…
— А какво ще кажеш — рече тя, като го изгледа с високомерно презрение и отвращение и той се сви от този поглед, макар че се опитваше да си придава наперен вид, — ако всички причини за моята ненавист към него биха могли да се разсеят като дим и на тяхно място би останала едва ли не една-единствена — това, че той е избрал теб за свой съветник и любимец?
— По тази ли причина избяга с мен? — предизвикателно я попита той.
— Да, и по тази причина ние стоим лице в лице за последен път. Клетнико! Тази вечер се срещнахме и тази вечер ще се разделим. Затова, след като кажа всичко, аз няма да остана ни миг повече.
Той злобно се извърна към нея и се вкопчи в масата, но не се изправи, не й отговори нищо и не я заплаши.
— Аз съм жена — заговори тя, изправена непоколебимо пред него, — която още от детските си години е била позорена и ожесточавана. Аз бях предлагана и отхвърляна, излагана на показ и оценявана, докато дълбоко в душата си не изпитах погнуса към всичко. Всички мои способности и дарби, които биха могли да бъдат за мен източник на удоволствие, бяха излагани на търг и изтъквани, за да ми се вдигне цената, сякаш уличен глашатай ги провъзгласяваше на всеослушание. Моите бедни, но горди приятели гледаха на това с одобрение и в душата ми умряха всякакви чувства към тях. Сред тях нямаше нито един, към когото да можех да изпитвам дори това, което съм в състояние да изпитвам към домашното кученце. Аз съм съвсем самичка на този свят и не забравям колко бездушен е бил светът към мен и каква бездушна частица от него представлявам самата аз. Ти знаеше това, както знаеше, че ми е безразлично какво мисли за мен обществото.
— Да, допусках го — отвърна той.
— И ти залагаше на това — рече тя — и ме преследваше. Аз стигнах дотам, че не бях в състояние да оказвам каквато и да е друга съпротива освен безразличие към хората, ежедневно моделиращи ме и докарали ме до безразличие. Съзнавайки, че моята женитба поне ще им попречи да търгуват с мен, аз позволих да бъда позорно продадена на търг подобно робиня с оглавник на шията. Ти знаеше това.
— Да — отвърна той и оголи зъби. — Знаех това.
— И залагаше на него — още веднъж повтори тя — и ме преследваше. Още в деня на сватбата си аз разбрах, че съм изложена на нов позор — на домогванията и преследванията (те бяха така очевидно изразени, сякаш бяха написани на хартия с най-цинични думи и тази хартия непрестанно ми се тикаше в ръката) от страна на един подъл негодник. Тогава почувствувах, че това е най-голямото унижение в живота ми. Моят собствен съпруг ми навлече този позор и го стовари отгоре ми. Той ме натика в него със собствените си ръце, по своя воля и ме подлагаше на него стотици пъти. И така, принудена от тях двамата да се лиша от всякакъв покой, принудена от тях двамата да се откажа от последната капчица обич и нежност, останали в мен, за да не предизвикам нова беда за невинния обект на моята любов, тласкана от един към друг, едва измъкнала се от единия, веднага нападана от другия, аз бях обладана от безумна ненавист и към двамата. Не бих могла да кажа към кого от двамата ненавистта ми беше по-голяма — към господаря или към слугата.
Той внимателно я наблюдаваше, докато тя стоеше изправена пред него с цялото величие на гневната си красота. Разбра, че тя е непоколебима, неустрашима и ни най-малко не се бои от него, сякаш той бе някакъв червей.
— Какво бих могла да ти говоря за чест и целомъдрие! — продължаваше тя. — Какво значение би могло да има то за теб! И какво значение би могло да има, изречено от моята уста! Но те уверявам, че от омраза кръвта ми направо кипва в жилите при най-малкия допир до ръката ти. От първия миг, когато те видях и те намразих, до настоящия момент, когато инстинктивното ми отвращение към теб се е засилило в резултат на опознаването на характера ти, ти си бил за мен гнусно същество, което няма равно на себе си на земята. Какво ще кажеш на това?
Той отвърна с лека усмивка:
— Да! Какво мога да кажа, кралице моя?
— Същата тази вечер, насърчен от сцената, в която взе лично участие, ти се осмели да влезеш в стаята ми и да разговаряш с мен — продължаваше тя. — И какво се случи тогава?
Той сви рамене и отново се изсмя.
— Какво се случи тогава? — повтори тя.
— Паметта ти е толкова добра — отвърна той, — че ти несъмнено си спомняш.
— Спомням си — рече тя. — Слушай! Когато предложи това бягство — или по-скоро бягството, което си представяше, — ти ми каза, че с мен вече е свършено, тъй като съм била допуснала тази среща, давайки ти възможност да бъдеш заварен в спалнята ми, ако счетеш това за необходимо, тъй като съм ти разрешавала много пъти да бъдеш насаме с мен, като съм създавала благоприятни случаи за това, и открито съм признавала, че не съм изпитвала никакво друго чувство към мъжа си освен отвращение, а лично към себе си съм била безразлична. Ти ми каза, че било в твоя власт да опетниш името ми на порядъчна съпруга и моята репутация на добродетелна жена зависела изцяло от теб.
— В любовта всичко е разрешено — прекъсна я той с усмивка. — Стара поговорка…
— Същата тази вечер — продължи Едит — приключи борбата, която дълго време бях водила вътре в себе си, не заради доброто ми име и всъщност и аз не знам с какво, навярно с привързаността ми към това мое последно убежище. Същата тази вечер аз се отказах от всичко друго освен от своя гняв и ненавист. Нанесох удар, който повали надменния ти господар в калта, а тебе те заставих да застанеш пред мен лице в лице и да чуеш какви са намеренията ми.
Той скочи от стола и силно изруга. Тя притисна ръка към гърдите си, но пръстите й не потрепваха, а лицето й бе неподвижно. Те и двамата стояха като заковани, а помежду им бяха масата и столът.
— Когато забравя, че този мъж допря устните си до моите същата тази вечер и ме взе в обятията си, както направи и преди малко — заяви Едит, сочейки с пръст към него, — когато забравя за позорното петно от целувката му върху бузата ми, бузата, до която Флорънс щеше да допре невинното си лице, когато забравя за срещата си с Флорънс в мига, в който позорното петно все още гореше на бузата ми, когато забравя как при вида на Флорънс шеметно ме обзе мисълта, че освобождавайки я от мъките, причинени й от моята любов, аз опозорявам и опетнявам и нейното име и занапред завинаги ще остана в съзнанието й като грешницата, която тя е трябвало да отбягва — тогава чак, мой съпруже, с когото вече аз съм разведена, ще забравя тези две изминали години, ще поправя стореното и ще те извадя от заблуждението.
За миг тя бе насочила нагоре святкащите си очи, но после отново ги втренчи в Каркър и му подаде няколко писма с лявата си ръка.
— Гледай! — презрително рече тя. — Ти си ми изпратил тези писма с измисленото име, под което се криеш сега. Едното е адресирано дотук, а другото — до някакво място по пътя ми. Не съм разчупвала печатите. Вземи си ги.
Тя ги смачка с ръка и ги захвърли в краката му. Когато го погледна отново, върху лицето й грееше усмивка.
— Тази вечер се срещнахме и тази вечер ще се разделим — рече тя. — Много бързо си почнал да мечтаеш за сицилиански дни и сладострастен отдих. Би могъл по-дълго време да ласкаеш, да сервилничиш и да играеш предателската си роля, за да забогатееш повече. Скъпо купуваш сластолюбивото си уединение.
— Едит! — възрази той и й се закани с ръка. — Седни! Стига с тези работи! Какъв дявол те е прихванал!
— Дяволите са безкрайно много на брой — отвърна тя и изправи гордата си снага, сякаш се канеше да го смачка. — Вие двамата с господаря ти сте ги развъдили в самия пъкъл и сега те ще ви разкъсат и двамата. Предала него, предала невинното му дете, предала всичко и навсякъде! Върви сега и се похвали с победата си над мен, но поне веднъж скръцни със зъби, за да се разбере, че лъжеш.
Той стоеше пред нея, мърморейки заканително и озъртайки се, сякаш търсеше нещо, което ще му помогне да я сломи. Но тя стоеше неукротима насреща му, без да й мигне окото.
— Всяка твоя хвалба — рече тя — ще бъде победа за мен. Аз се спрях на теб като на най-подлия човек, когото познавам, паразита и оръдието на високомерния тиранин, за да нанеса на този тиранин по-дълбока и мъчителна рана. Хвали се и отмъсти на него заради мен. А ти добре знаеш как дойде тук тази вечер. Добре знаеш как стоиш свит и разтреперан сега. Виждаш се сам в истинската си светлина — напълно презрян, макар и не толкова отвратителен, колкото те виждам аз. Хвали се и отмъсти на себе си заради мен!
Пяна излезе на устата му, а на челото му изби пот.
Ако само за миг бе усетил неувереност у нея, той би я хванал натясно, но тя бе твърда като скала и не откъсваше от него изпитателния си поглед.
— Ние няма да се разделим по този начин — каза той. — Да не би да смяташ, че съм глупак и ще те оставя да си тръгнеш в състоянието на безумие, което те е обзело?
— А ти да не би да смяташ — отвърна тя, — че можеш да ме задържиш?
— Ще се опитам, скъпа моя — рече той и свирепо поклати глава.
— Бог да ти е на помощ, ако се опиташ да го направиш, като се приближиш до мен! — каза тя.
— А какво ще кажеш — попита той, — ако от моя страна няма никакви хвалби и самохвалства? Какво ще кажеш, ако аз също променя поведението си? А? — Зъбите му отново проблеснаха. — Ние трябва да стигнем до споразумение, защото в противен случай аз също мога да взема неочакван за теб курс. Седни, седни!
— Твърде късно е! — извика тя, а от очите й захвърчаха искри. — Аз съм оставила вятъра да отвее доброто ми име и репутация. Аз съм приела да понеса позора, който ще легне върху мен. Зная, че той ще бъде незаслужен и на теб това ще ти е известно, но той няма да знае, не би могъл да узнае и не ще узнае. Ще умра, но дума няма да пророня. Именно затова съм тук сама с теб в късна доба. Именно затова се срещнах тук с теб под чуждо име в качеството на твоя съпруга. Именно затова позволих лакеите да ме видят и да разберат, че оставам тук сама. Сега нищо не е в състояние да те спаси.
Той би продал душата си, само и само да можеше да я види прикована на пода, красива, с безпомощно отпуснати ръце, изцяло отдадена на неговата власт. Обаче не можеше да я погледне, без да бъде обзет от страх. Усещаше, че у нея напира сила, която е неудържима. Виждаше, че тя е готова на отчаяни действия и в неутолимата си ненавист към него няма да се спре пред нищо. Проследи с поглед ръката й, която със сурова, жестока решимост притискаше бялата гръд, и си помисли, че ако тази ръка се вдигне над него и не го улучи, тя незабавно ще прониже същата тази гръд.
И затова не смееше да пристъпи към нея. Вратата, през която бе влязъл, се намираше зад гърба му и той отиде да я заключи.
— А накрая чуй моето предупреждение. Бъди нащрек! — рече тя и отново се усмихна. — Ти си предаден — такава е съдбата на всички предатели. Известно е, че ти се намираш в този град или че трябва да дойдеш тук. Да умра, ако не казвам истината — тази вечер видях на улицата моя съпруг в една карета.
— Лъжеш, кучко! — възкликна Каркър.
В същия миг звънецът във вестибюла силно иззвъня. Той пребледня, а тя вдигна ръка подобно магьосница, която чрез заклинания е предизвикала този звук.
— Ето! Чуваш ли?
Той се облегна с гръб на вратата, защото видя, че у нея настъпи промяна и си помисли, че тя иска да мине покрай него. Само след миг обаче тя излезе през насрещната врата, водеща към спалнята й, и я затвори след себе си.
Когато тя се извърна и отмести неумолимия си, непреклонен поглед, той почувствува, че може да се справи с нея. Помисли, че внезапната уплаха, предизвикана от среднощната тревога, е сломила упорството й, още повече като се има пред вид, че е преуморена. Почти веднага отвори вратата и я последва.
Стаята обаче бе тъмна и тъй като тя не отговори, когато я повика, бе принуден да се върне обратно за лампа. Вдигна високо лампата и внимателно огледа стаята, очаквайки да я види свита в някой ъгъл. В стаята обаче нямаше никой. Той обиколи подред гостната и трапезарията, крачейки неуверено като човек, намиращ се на непознато място, боязливо се оглеждаше, надзърташе зад паравани и кушетки, но нея я нямаше никаква. Нямаше я и във вестибюла, който бе съвсем празен и той го огледа само с един поглед.
През цялото това време непрестанно отново и отново се звънеше. Той остави лампата на известно разстояние и като се приближи до вратата, се ослуша. Чуваха се няколко гласа. Поне два от тях говореха английски. Макар вратата да бе много плътна и суматохата да бе голяма, той твърде добре познаваше единия от гласовете, за да се съмнява чий е.
Грабна лампата отново и бързо обходи всички стаи, като преди да излезе от някоя стая, се спираше и търсеше Едит, вдигнал високо лампата над главата си. Застана така и в спалнята, когато изведнъж вратата, водеща към тесния коридор в стената, привлече погледа му. Приближи се до вратата и разбра, че е заключена отвън. При излизането си обаче тя бе изпуснала воала си и вратата го бе затиснала.
През цялото това време хората на стълбите звъняха и блъскаха по вратата с юмруци и нозе.
Той не бе страхливец, но звуците, които долитаха, проведеният разговор малко преди това, необичайната обстановка, която продължаваше да го смущава дори когато се върна от вестибюла, провалът на кроежите му (странно, но ако те бяха успели, той би се чувствувал по-смел), среднощният час, съзнанието, че няма никой край себе си, от когото би могъл да поиска приятелска услуга, но най-вече внезапната мисъл, при която сърцето му изтръпна, че човекът, с чието доверие той бе злоупотребил и когото подло бе измамил, се намираше там, за да се срещне с него лице в лице сега, когато маската му бе свалена — всички тези неща предизвикваха у него панически ужас. Опита се да разбие вратата, където бе затиснат воала, но не успя. Отвори един от прозорците и през решетката погледна надолу към двора — беше твърде високо, за да се скача, а и камъните долу изглеждаха твърде безпощадни.
Звъненето и тропането продължаваха, паническият му ужас нарастваше и той отново отиде до вратата в спалнята, напрегна всичките си сили и я разби. Когато съзря тясното стълбище наблизо и усети нощния въздух, той се промъкна обратно за шапката и наметалото, залости вратата зад себе си, доколкото можа, спусна се тихо по стълбата с лампа в ръка, а после, съзирайки улицата, я изгаси, постави я в един ъгъл и излезе навън в звездната нощ.
Глава LV
Роб точиларя загубва службата си
Вратарят, който обикновено седеше до желязната порта, през която се излизаше от двора на улицата, бе оставил вратичката на будката си отворена и бе излязъл — несъмнено за да се присъедини към хората, вдигащи шум пред вратата на главното стълбище. Каркър повдигна безшумно резето, измъкна се, притвори дрънчащата врата зад себе си, като се стараеше да не вдига шум, и бързо се отдалечи.
В трескавото състояние, предизвикано от унижението и от безсилната ярост, той не можеше да превъзмогне паническия си страх. До такава степен бе обзет от страх, че би се изложил слепешката на всякакъв риск, само и само да не се среща с човека, за когото преди два часа дори не се и сещаше. Внезапното му пристигане, толкова неочаквано за Каркър, чуването на гласа му, надвисналата опасност да се срещнат лице в лице — всичко това в първия миг би го стреснало, но той веднага би се окопитил и като всеки негодник би погледнал дръзко въпреки вината си. Но обстоятелството, че бе попаднал в собствената си клопка, сякаш разклащаше и сломяваше мъжеството и самоувереността му. Отритнат като някакъв червей, впримчен и подигран, отблъснат и стъпкан от гордата жена, за която бе мислил, че бавно отравя душата й, за да я превърне най-сетне в своя робиня, покорно изпълняваща желанията му. Когато, замисляйки измама, сам се оказа измамен и лисичата му кожа бе одрана, той побягна, засрамен, унижен и изплашен.
Докато се прокрадваше из улиците, безименен ужас, нямащ нищо общо с преследването, внезапно го разтърси като електрически шок. Някакъв доловим ужас, необясним и непонятен, от който земята се бе разлюляла под краката му, нещо, стремително носещо се из въздуха подобно хвъркатата Смърт. Присви се сякаш за да му даде път да мине, но то не отмина, изобщо не съществуваше, ала какви тръпки бе предизвикало само!
Той вдигна своето зло лице, разкривено от уплаха, към тъмното небе, където звездите спокойно блещукаха също както при излизането му навън в нощта, и се поспря да помисли какво да направи. Страхът, че трябва да се крие от преследвачите си в чужд, далечен град, където законът навярно няма да го закриля — внезапно обзелото го чувство, че градът е чужд и далечен, навярно бе предизвикано от съзнанието, че изведнъж се е озовал сам след крушението на плановете си, — още по-големият му страх при тези обстоятелства да търси убежище в Италия или в Сицилия, където, мислеше си той, на всеки тъмен ъгъл можеше да бъде пречукан от наемни убийци — нелепа мисъл, предизвикана от греха и страха му, — и навярно някакво желание да действува напълно противоположно на предишните си намерения, сега, когато плановете му бяха рухнали — всичко това го застави да се обърне и да се отправи към Англия.
„Във всеки случай там ще бъда в по-голяма безопасност — мислеше си той. — Ако реша да не се срещам с този глупак, по-малко вероятно е да бъда проследен там, отколкото в чужда страна. А ако все пак реша да се срещна с него (когато проклетата история отмине), аз поне няма да бъда сам, без човек край себе си, с когото да разменя по някоя дума, да се посъветвам и който би ми помогнал. Там няма да бъда тормозен и преследван като плъх.“
Той процеди през зъби името на Едит и стисна юмруци. Докато се промъкваше крадешком, скрит в сянката на големите сгради, стискаше зъби и сипеше проклятия върху главата на Едит, като се озърташе встрани, сякаш я търсеше. И така той се прокрадна до входа на една странноприемница. Всички вътре спяха, но след иззвъняването му се появи един човек с фенер, заедно с когото той веднага се озова в слабо осветената постройка за карети и започна да се уговаря за наемането на един стар файтон до Париж.
Уговарянето не трая дълго и скоро отидоха да докарат конете. Той се разпореди, когато конете бъдат впрегнати, каретата да го застигне по пътя и тогава отново тихо се измъкна, излезе извън града, мина покрай стария крепостен насип, а после излезе на открито на шосето, което се бе проточило напред сред тъмната равнина като поток.
Накъде течеше този поток? Докъде стигаше? Когато, обзет от тези мисли, се поспря и огледа тъмната низина, сред която стройните дръвчета очертаваха пътя, хвъркатата Смърт отново се втурна и прелетя, стремителна и непобедима, той отново изпита единствено ужас, тъмен като пейзажа наоколо и неясен като далечните му очертания.
Не духаше никакъв вятър. В дълбокия мрак на нощта не се движеше никаква сянка и не долиташе никакъв звук. Градът лежеше зад него, проблясвайки тук-таме със светлините си, а звездните светове се скриваха от зиданите кули и покриви, смътно очертавайки се на фона на небето. От всички страни го обграждаше безлюдно и пусто пространство, а часовниците глухо обявяваха, че е два часът.
Струваше му се, че много дълго е вървял и е изминал голямо разстояние, често поспирайки се, за да се ослуша. Най-сетне до тревожния му слух долетя звук от звънчета на коне. Като звъняха ту тихо, ту високо, ту съвсем замираха и почти не се чуваха (където пътят бе лош), ту бодро и весело, те все повече се приближаваха, докато най-после неясно открояващ се файтонджия, увит целият, като се виждаха само очите му, викайки високо и силно размахвайки камшика, спря четирите мятащи се коня близо до пътника.
— Кой е там? Мосю?
— Да.
— Мосю е изминал голямо разстояние в тъмния среднощен час.
— Няма никакво значение. Всеки си има различен вкус. Не наеха ли и други коне на пощенската станция?
— Хиляди дяволи!… Извинете! Други коне ли? Посред нощ? Не.
— Слушай, приятелю. Много бързам. Да видим с каква скорост ще се придвижим! Колкото по-рано стигнем, толкова повече пари за пиене ще получиш. Да тръгваме! Бързо!
— Хайде! Хоп! Хайде! Хей!
В галоп напред сред тъмната равнина, кал и прах запръска встрани.
Тракането и възбудата съответствуваха на бързите и объркани мисли на беглеца. Навън всичко бе мъгляво и вътре в него всичко бе мъгляво. Предметите прелетяваха отвън, сливаха се, очите едва ги зърваха и те се загубваха, изчезваха! Зад бързо движещите се огради и къщурки съвсем близо до пътя се мержелееше мрачна пустош. Зад бързо сменящите се образи в съзнанието му, мигновено изчезващи, се мержелееше черна бездна, затаила ужас, безумие и мисъл за проваленото злодеяние. От време на време от далечната планина Юра, губеща се в края на низината, идваше планински полъх подобно въздишка. И отново току му се струваше, че същият този вихър, така яростен и ужасен, профучава и отминава, а кръвта се смръзваше в жилите му от него.
Фенерите, хвърлящи отблясъци върху окичените глави на конете и подрусващи се в такт със смътния силует на кочияша с развят плащ, предизвикваха хиляди смътни видения, които съответствуваха на мислите му. Сенки на познати хора, приведени на своите бюра над книжата си в обичайните си пози; странни видения на човека, от когото бягаше, или пък на Едит; непрестанното звучене на отдавна изречени думи в дрънченето на звънчетата и в трополенето на колелата; объркване в представите за време и място, при което изглеждаше, че е изминал цял месец от предишната вечер, а случилото се преди месец сякаш се бе случило предишната вечер; родният дом му се струваше ту безнадеждно далеч, ту съвсем близко; смут, хаос, лудо препускане, мрак, бъркотия както в душата му, така и наоколо. Хайде! Хоп! В галоп напред сред тъмната равнина — встрани пръскаше кал и прах, изпотените коне пръхтяха и фучаха, сякаш всеки един поотделно бе яхнат от дявола, с бясно ликуване напред по тъмния път, но накъде?
Безименният ужас отново го връхлита, а когато изчезва, звънчетата дрънчат в ушите му: „Накъде?“ Колелата тракат в ушите му: „Накъде?“ Във всички звуци и в трополенето се долавя единствено този вик. Отблясъците и сенките танцуват по главите на конете подобно дяволчета. Няма спиране сега, няма бавене! Напред, напред! Бягай безумно напред по тъмния път!
Той не бе в състояние да разсъждава трезво. Не можеше да отдели един предмет за размишления от друг, за да се съсредоточи на него поне за миг. Разбитите му планове да получи сладострастна награда за предишното си самоограничение, провалилото се предателство спрямо човека, който винаги се бе държал честно и великодушно към него, чиито високомерни думи и погледи обаче се бяха врязали завинаги в съзнанието му — притворните и коварни хора неизменно тайно презират и ненавиждат човека, пред когото сервилничат, и не зачитат отплатата и проявата на уважение, защото знаят, че те са незаслужени, — това бяха нещата, които най-много го занимаваха. У него се бе стаила трайна глуха омраза към жената, вкарала го в клопката, за да си отмъсти. Неясни, уродливи кроежи жестоко да й се отплати се мяркаха в съзнанието му, но всичко тънеше в мъгла. Мислите му се меняха бързо, и непоследователно. Дори когато изцяло бе обзет от трескавите си, безплодни мисли, не го напускаше съзнанието, че трябва да отложи размишленията си за неопределен период.
После в паметта му изникна спомен за отминалите дни преди втората женитба. Припомни си каква ревност бе изпитвал към сина, каква ревност бе изпитвал към дъщерята, как ловко бе държал всякакви натрапници на разстояние и бе очертал около лековерния човек граница, която само той можеше да престъпва. И след всичко това, мислеше си той, нима сега бе стигнал дотам да бяга като подгонен крадец от нещастния лековерен човек?
Той би се убил заради малодушието си, но малодушието бе сянка на поражението му, неделима от него. Вярата в собственото му коварство бе разбита с един удар, той знаеше, че е бил използуван като жалко оръдие, и това съзнание го парализираше. Изпитваше безсилен гняв към Едит, ненавиждаше мистър Домби и себе си, но въпреки всичко бягаше, защото нямаше какво друго да прави.
Непрестанно се ослушваше да разбере дали не се дочува звук от колела отзад. Непрестанно му се струваше, че долавя такъв звук, който все повече се засилва. Най-накрая дотолкова бе уверен в това, че извика: „Спри!“, като предпочиташе да се забави, вместо да се измъчва от съмнения.
Тази дума прикова на място всичко наведнъж — каретата, конете, кочияша.
— Дявол да го вземе! — извика кочияшът, като погледна през рамо. — Какво има?
— Слушай! Какво е това?
— Кое?
— Този звук!
— За бога, кротувай, проклет разбойнико! — обърна се кочияшът към единия от конете, който разклащаше звънчетата си. — Какъв звук?
— Зад нас. Не е ли това галопираща карета? Ето! Какъв е този звук?
— Ей, мерзавецо със свинска зурла, стой мирно! — викна кочияшът на друг кон, който захапа съседа си, а той на свой ред подплаши другите два, които се задърпаха напред-назад. — Нищо не идва след нас.
— Нищо ли?
— Не, нищо друго освен изгрева.
— Мисля, че си прав. Сега наистина не чувам никакъв звук. Карай напред!
Каретата, почти скрита сред облака пара, излизаща от конете, потегля бавно отначало, тъй като кочияшът, когото бяха накарали напразно да спре, навъсено изважда джобно ножче и слага нов ремък на камшика. И отново: „Хайде! Хоп! Хайде, хей!“ — и те бясно се втурват напред.
Сега вече звездите избледняха, дневната светлина започна да се процежда и изправен в каретата и загледан назад, той огледа пътя, по който бяха минали, и се увери, че не се вижда никой в мрачната пустош отзад. Скоро стана съвсем светло и слънцето огря нивите и лозята, а тук-там почнаха да се виждат някои общи работници, които бяха излезли от уединените, временно построени къщурки от струпаните покрай пътя камъни и ремонтираха шосето или ядяха хляб. Постепенно почнаха да се мяркат селяни, отправили се на работа, на пазара или пък просто разтакаващи се пред вратите на бедните си домове, наблюдавайки го безучастно, когато минаваше покрай тях. После се показа една пощенска станция. Пред нея имаше кал до колене, торища, от които се издигаше пара, и полуразрушени огромни бараки. В тази живописна картина се взираше огромен, страшен, незаслонен от дърветата, биещ на очи каменен замък — половината му прозорци бяха закрити с щори, а по стените му лениво пълзеше зелена плесен, придвижваща се от терасата с балюстрада към островърхите кулички.
Свил се мрачно в един ъгъл на каретата, обладан от едно-единствено желание — бързо да се придвижва (само от време на време, когато минаваха през открита местност, се изправяше и в продължение на цяла миля гледаше назад), той продължаваше пътя си, като отлагаше размишленията за неопределен период, но въпреки това непрестанно бе измъчван от безплодни мисли.
Срам, разочарование, съзнание за провал глождеха сърцето му. Непрестанното опасение да не бъде застигнат или срещнат от някого — без всякаква причина той се страхуваше и от пътници, идващи насреща му — дълбоко го угнетяваше. Същият непоносим ужас и страх, обземал го от време на време през нощта, се появяваше с предишната си сила и през деня. Монотонното дрънчене на звънчетата, монотонното чаткане на копитата, монотонното редуване на тревогата с безсилния гняв, монотонното въртене в съзнанието му на чувства като страх, съжаление и ярост — от всички тези неща пътешествието му изглеждаше като сън, в който единственото реално нещо бе собственото му терзание.
Като насън виждаше безкрайни пътища, стигащи до хоризонта, непрестанно бягащи и недостижими, лошо павирани селища, пръснати по възвишенията и из долчинките, където пред тъмните врати и зле остъклените прозорци се мяркаха хора и където из дългите тесни улички се виждаха множество изпръскани с кал крави и волове, навързани в редица за продан, които се ръгаха, мучаха и върху дебелите им глави се сипеха удари със сопа. Като насън виждаше мостове, кръстовища, черкви, пощенски станции, виждаше как впрягат нови коне, които се дърпат, а уморените, задъхани коне изпускат пара и унило скланят оклюмалите си глави пред вратите на конюшнята. Виждаше като насън малки гробища с черни, наклонили се на една страна кръстове върху гробовете с увиснали, повехнали венци. И отново безкрайни пътища, неспирно точещи се ту нагоре, ту надолу, устремени към измамния хоризонт.
Като насън следваха заранта, пладнето, залезът, вечерта и изгряването на младата луна. Като насън се отклоняваха за кратко време от безкрайните пътища и се приближаваха до груба настилка. Като насън трополяха и тракаха отгоре й. Като насън той поглеждаше и съзираше сред покривите голяма черковна камбанария, слизаше и набързо се хранеше, пиейки вино на големи глътки, което не го ободряваше. Като насън минаваше сред тълпа просяци — слепци с потрепващи клепачи, водени от старици, осветяващи лицата им със свещи, малоумни момичета, епилептици, куци, сакати, — пробиваше си път сред врявата и поглеждаше от каретата към извърнатите към него лица и протегнатите ръце, обхванат от внезапен страх да не би да съзре някой промъкващ се към него преследвач — и отново като насън се впускаше в галоп по безкрайните пътища, ту свит в своя ъгъл и вцепенен, ту надигащ се да огледа слабо осветения от луната нескончаем път отпред или пък да се обърне назад, за да види няма ли преследвачи.
Той не спеше, но понякога задремваше с отворени очи и току подскачаше сепнат и с вик отвръщаше на въображаемия глас, който чуваше. Проклинаше се, че е тръгнал на път, че е побягнал, че я е оставил да си иде, че не се е изправил дръзко пред врага си лице в лице. Той бе влязъл в смъртна вражда с целия свят и най-вече със самия себе си. Докато пътуваше и се носеше напред, всичко наоколо посърваше, поразено от мрачната му угнетеност.
Като в кошмарен сън миналото и настоящето се преплитаха, целият му живот се сливаше с бягството. Струваше му се, че бърза като обезумял за някъде, където непременно трябва да се яви. Отминали моменти изплуваха сред местата, през които минаваше. Размишляваше и умуваше за отдавна минали събития и сякаш не забелязваше действителните неща, които се изпречваха пред погледа му, и чак когато отминаваха, той болезнено съзнаваше, че те са го зашеметили и образите им са се напластили в разгорещения му мозък.
Като насън всичко непрекъснато се променяше, макар че непрестанно звучеше монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата и нямаше никакъв покой. Като насън пред очите му се нижеха градове и села, пощенски станции, коне, кочияши, хълмове и долини, светлина и мрак, шосета и каменни настилки, възвишения и падини, дъжд и слънце, като непрестанно звучеше монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата и нямаше никакъв покой. Като насън се приближаваше най-после към далечната столица по по-оживени пътища, прелетяваше покрай старинни катедрали, бързо прекосяваше градчета и села, по-нарядко пръснати край пътя от преди, и продължаваше да седи, увит в ъгъла, закривайки лицето си с плаща, когато минувачите се заглеждаха в него.
Той продължаваше да пътува, непрестанно отлагаше размишленията си за неопределен период и непрестанно се терзаеше от мисли. Не беше в състояние да прецени колко часа наред е в движение, загубил бе представа за времето и мястото. Беше жаден, виеше му се свят, стигнал бе почти до границата на безумието, но въпреки всичко упорито напредваше, сякаш не бе в състояние да се спре, и така навлезе в Париж, където бързата мътна река невъзмутимо следваше своя път между двата шумни и кипящи потока живот.
Тогава като в мъгляв сън видя мостове, кейове, безкрайни улици, винарски заведения, водоносци, огромни тълпи хора, войници, карети, военни барабани, безистени. Монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата най-сетне бяха погълнати от общия грохот и врява. Този шум постепенно заглъхна, когато на друга станция се прехвърли в нова карета. И когато се устреми към морския бряг, отново се върна монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата, а покой все така нямаше.
Отново залез, отново спускане на нощта. Отново безкрайни пътища, непрогледен мрак, слаби светлинни в къщичките край шосето. И пак познатото монотонно дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата и никакъв покой. Отново разсъмване, изгрев, слънце. Като насън се изкачиха по възвишенията, на върха се долови свежият морски вятър и се видя как гребените на вълните проблясват от дневната светлина. После се спуснаха до пристанището, когато приливът бе най-голям, и той като насън видя как се завръщат рибарските лодки, а щастливи жени и деца ги очакват на брега. Като насън видя рибарски мрежи и моряшки дрехи, проснати на брега да съхнат, видя забързани матроси, чиито гласове се издигаха сред корабните мачти и въжета, видя неуморимата искряща вода и общия ослепителен блясък.
Помнеше като насън как се отдалечиха от сушата и от палубата той погледна към брега през мъглата, прорязвана тук-таме от слънчевите лъчи, които озаряваха малки отрязъци земя. Като насън долови люлеенето, блясъка и шепота на спокойното море. Като насън видя друга сива ивица в морето, изпречила се пред кораба, която ставаше все по-ясна и се издигаше все по-високо. Като насън съзря как все по-отчетливо се очертават скали, сгради, мелници, черква. Като насън разбра, че най-после навлизат в тихи води, пускат котва до един пристан, където се намираше тълпа посрещачи, махащи на своите близки на борда. Като насън слезе, бързо си проби път сред тълпата, отбягвайки да погледне към някого, и почувствува, че най-после отново е в Англия.
В просъница му бе хрумнало да отиде в едно уединено селце, което познаваше, и да се притаи там, докато тайно се осведоми какви слухове се носят и реши как да действува. Все в същото вцепенение си спомни железопътната гара, където трябваше да се прехвърли, за да отиде до желаното място, и където имаше скромна странноприемница. Той смътно възнамеряваше да отседне там и да си почине.
С подобни намерения се постара колкото може по-бързо да се пъхне в един вагон, легна, зави се с плаща си, преструвайки се на заспал, и скоро се отдалечи от морето и се понесе към зелените пространства във вътрешността на страната. Когато пристигна на гарата, надзърна през прозореца и внимателно се огледа. Паметта му не го лъжеше. Мястото бе уединено и съвсем наблизо имаше горичка. Там се издигаше само една сграда, съвсем нова или поне преустроена в железопътна странноприемница, около която имаше хубава градинка. Най-близкото градче се намираше на няколко мили. Тогава той слезе от вагона и без да бъде забелязан от някого, веднага се отправи към ханчето и нае горе две стаи, свързани помежду си и твърде усамотени.
Целта му бе да си почине и да си възвърне самообладанието и душевното равновесие. Той до такава степен бе обзет от дива ярост и бяс, че ходеше из стаята и скърцаше със зъби. Мислите му — невъзможно бе да се отърве от тях, нито пък да ги направлява — все така блуждаеха в различни посоки и го влачеха след себе си. Беше зашеметен и измъчен до смърт.
Макар че сетивата му бяха притъпени, върху него сякаш тегнеше проклятието да не намери миг покой, защото съзнанието му не се изключваше. Той нямаше власт над своите сетива, сякаш те не бяха негови, а на чужд човек. Те не го заставяха да обърне внимание на заобикалящите го предмети и звуци, а непрестанно бяха насочени към едно натрапчиво видение — неговото бягство. През цялото време това видение бе пред очите му. Едит се изправяше, презрително вперила черните си очи в него, но въпреки това той продължаваше да пътува през градове и села, денем и нощем, в дъжд и слънце, по пътища и каменни настилки, по хълмове и долини, възвишения и низини, измъчен и изплашен от монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата, ненамиращ покой.
— Какъв ден е днес? — попита той лакея, който приготвяше масата му за вечеря.
— Какъв ден ли, сър?
— Сряда ли е?
— Дали е сряда, сър? Не, сър. Четвъртък е, сър.
— Забравил съм. Колко е часът? Часовникът ми е спрял.
— Пет без няколко минути, сър. Навярно много дълго сте пътували, сър?
— Да.
— С влак ли, сър?
— Да.
— Много е изморително, сър. Аз лично нямам навика да пътувам с влак, сър, но отсядащите тук джентълмени често казват това.
— Много ли хора отсядат тук?
— Общо взето, доста, сър. В момента няма никой. Голямо затишие е настъпило, сър. Навсякъде има затишие, сър.
Той не отвърна, но се приповдигна от кушетката, върху която лежеше, седна, подпрял лакти на коленете, и се вторачи в пода. Не можеше да се съсредоточи нито за миг. Съзнанието му блуждаеше във всички посоки, но нито за секунда не се замъгляваше от съня.
След вечеря изпи доста вино, но напълно безрезултатно. Никакви изкуствени средства не бяха в състояние да предизвикат сън. Мислите му, още по-несвързани от преди, го влачеха най-безмилостно след себе си — също като обезумели коне, теглещи някакъв несретник, осъден на подобно изкупление.
В продължение на колко време, пиейки и размишлявайки, бе седял, тласкан насам-натам от собственото си въображение — никой не би могъл да отговори по-неточно от самия него. Той само знаеше, че дълго бе седял на запалени свещи, когато, обзет от внезапен ужас, се сепна и се ослуша.
Сега вече не само му се струваше. Земята се затресе, сградата се разклати, нещо стихийно и стремително разсече въздуха. Усети го как връхлетя и отмина. Но дори когато изтича до прозореца и разбра какво е, той се отдръпна назад, сякаш бе опасно да се гледа.
Да бъде проклет този огнен, трещящ дявол, плавно носещ се напред, прорязвайки далечната долина с диря от ярка светлина и зловещ дим и изчезващ от погледа! Мъжът изпита чувството, че е бил сякаш отместен от пътя на огнения дявол и спасен от премазване. Дори сега, когато напълно заглъхна всякакъв звук от грохота и когато железопътното платно, което той съзираше донякъде в лунната светлина, беше глухо и безлюдно като пустиня, той трепваше и се свиваше при мисълта за чудовището.
Неспособен да се отдаде на покой, усещащ, че железопътното платно неудържимо го тегли — или поне така му се струваше, — той излезе и започна да броди покрай самите релси, вглеждайки се във все още димящите въглени, които влакът бе оставил зад себе си по своя път. След като поброди около половин час в посоката, накъдето бе отминало чудовището, той се обърна, тръгна назад, продължавайки да се движи бързо до релсите, пресече градинката около странноприемницата и вървя още дълго надолу, като оглеждаше с интерес мостовете, сигналните лампи и се питаше кога ли ще мине следващият дявол.
Земята се разлюля, той почувствува вибрация в ушите, чу далечен рев, видя как се приближава мъглява светлина, бързо превърнала се в две червени очи и в свиреп огън, бълващ разпалени въглени, а после неудържимо профуча огромно, трещящо чудовище, предизвикващо вихър и грохот — прелетял бе още един дявол, а мъжът се бе вкопчил в една порта сякаш за да се спаси от дявола.
Той изчака следващия, а после и по-следващия. Измина същия път в обратна посока, отново се върна на предишното място и със съзнание, все още изпълнено с мисълта за изнурителното си пътуване, изчакваше да види приближаващите се чудовища. Помота се около гарата в очакване някое чудовище да спре там. Когато най-после едно спря и бе отделено от вагоните, за да се налее с вода, той застана близо до него, огледа огромните му колела и металната му гръд и си помисли каква безпощадна мощ и сила се крият в него. Уф! Само да види човек как големите колела бавно се завъртяват и да си представи, че го прегазват и смазват!
Зашеметен от виното и нуждата за сън — нужда, която, въпреки че бе много уморен, не можеше да бъде утолена, — той придаваше болезнено значение на мислите си и всичко, което виждаше. Когато се върна отново в стаята, близо в полунощ, мислите му продължаваха да го измъчват и той седеше, ослушвайки се дали не идва поредното чудовище.
Същото беше и когато си легна без някаква надежда да заспи. Продължаваше да се ослушва, а когато долавяше грохота и вибрацията, ставаше и се приближаваше до прозореца и наблюдаваше (оттам всичко се виждаше) как мъглявата светлина се превръща в две червени очи и в свиреп огън, бълващ разпалени въглени, и гигантът профучава, прорязвайки долината с диря от ярка светлина и дим. А после извръщаше поглед натам, накъдето възнамеряваше да се отправи при изгрев-слънце, чувствувайки, че и там няма да има покой за него. Лягаше отново и пак започваше да го измъчва споменът за изнурителното бягство с монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата, докато се зададеше поредното чудовище. Това продължи през цялата нощ. Той не само че не възвърна самообладанието си, а както му се струваше, все повече го загубваше след настъпването на нощта. Зората го завари все така измъчван от мисли, все така отлагащ размишленията си за друго време, когато състоянието му се подобри. В съзнанието му хаотично изникваха представи за миналото, настоящето и бъдещето, но той не бе в състояние да се съсредоточи върху някоя от тях.
— В колко часа каза ти снощи — попита той лакея, сервирал му вечерята, който сега влезе със свещник, — че трябва да тръгна?
— Около четири и петнайсе, сър. Бързият влак в четири часа, сър, само минава, без да спира.
Той прекара ръка по пламналата си глава и погледна часовника си. Близо три и половина.
— Навярно никой друг няма да пътува с вас, сър — рече лакеят. — Двама джентълмени отседнаха тук, сър, но те ще чакат влака за Лондон.
— Снощи ти каза, струва ми се, че никой друг не е отседнал тук — каза Каркър, като се извърна към него със слабо подобие на предишната си усмивка, с която се усмихваше, когато бе обхванат от гняв или подозрения.
— Така беше снощи, сър. През нощта с влака, който спира тук, пристигнаха двама джентълмени. Желаете ли топла вода, сър?
— Не! И отнеси свещника! Достатъчно светло е.
Той се просна полуоблечен в леглото, а когато слугата излезе, се втурна към прозореца. Нощта бе отстъпила пред студената утринна светлина и в небето вече се виждаше червеното зарево на изгряващото слънце. Намокри си главата и лицето с вода — това обаче не го освежи, — бързо се облече, остави пари и излезе.
Лъхна го студен, неприятен въздух. Беше паднала роса и колкото и да бе разгорещен, той целият потреперя. Хвърли поглед към мястото, до което бе стигнал през нощта, после към сигналните лампи, бледо светещи в утрото, загубили своето предназначение, извърна се към изгряващото слънце и го видя как се издига на хоризонта в цялото си великолепие.
Така зловещо, толкова съвършено в красотата си, така божествено спокойно! Той вдигна помътнелите си очи към слънцето, което се издигаше безметежно и невъзмутимо, напълно безучастно към злодеянията и греховете, извършвани под лъчите му, откакто свят светува, и кой би могъл да каже дали в този миг не му мина през главата смътната мисъл за добродетелен живот на земята и отплата в рая? Кой би могъл да каже дали ако някога в сърцето му е трепвало чувство на нежност и разкаяние към брат му и сестра му, то не беше именно в този миг?
В този миг той се нуждаеше от такова чувство. Смъртта бе по петите му. Той бе зачеркнат от списъка на живите и се приближаваше към гроба.
Заплати пътя си до селцето, където бе намислил да отиде, и се разхождаше сам нагоре-надолу покрай железопътната линия, като поглеждаше ту към долината в едната посока, ту към тъмния мост наблизо в другата, когато изведнъж, стигнал до края на дървения перон, където се разхождаше, се обърна и съзря човека, от когото бягаше, застанал на същата тази врата, през която сам бе минал. Погледите им се срещнаха.
От изумление той се олюля и стъпи долу на железопътното платно. Бързо окопитил се, отстъпи една-две крачки назад по платното, за да се отдалечи, и дишайки бързо и учестено, се взря в гонителя си.
Чу вик… после друг… видя как лицето, изкривено от ярост и жажда за мъст, пребледня и потръпна от ужас… усети, че земята се разлюлява… в миг разбра, че хвъркатото нещо връхлита отгоре му… извика… огледа се… видя близо до себе си червените очи, помътнели и неясни на дневната светлина… и той бе повален, подхванат, завъртян от зъбчатата мелница, която го поде, разкъса го на парчета, пресуши потока на живота му с огнената си жар и захвърли жалките останки от тялото му във въздуха.
Когато пътникът, който бе разпознат, дойде на себе си след призляването, той видя като насън как четирима души носят на носилка нещо тежко и неподвижно, покрито отгоре, а други отпъждат кучетата, душещи железопътните релси, и засипват кръвта с пепел.
Глава LVI
Доста хора доволни, а бойкия Петел възмутен
При мичмана беше много оживено. Мистър Тутс най-после пристигна със Сузан. Сузан се втурна нагоре като обезумяла, а мистър Тутс и Петела влязоха в гостната.
— О моя скъпа любима прелестна мис Флой! — възкликна Нипър, нахлувайки в стаята на Флорънс. — Само като си помисли човек че е могло да се стигне дотам да ви заваря тук скъпа моя гълъбице без да има кой да ви обслужва останала без дом който да наречете ро̀ден но аз никога вече няма да ви напускам отново мис Флой защото аз може и да си събирам мъх но аз не съм търкалящ се камък95 нито пък сърцето ми е от камък защото в такъв случай то не би тупало така както в момента о боже, боже!
Като изрече всички тези думи на един дъх, без каквато и да е пауза, мис Нипър, паднала на колене пред господарката си, силно я прегърна.
— О любима моя! — продължаваше Сузан. — Знам какво се е случило, знам всичко мое свидно същество и се задушавам, не ми достига въздухът!
— Сузан, моята мила, добра Сузан! — рече Флорънс.
— О бог да я благославя! Аз бях нейната малка прислужница още когато тя бе съвсем малко дете! Действително ли сега тя вече ще се жени! — възкликна Сузан, обзета от тъга и радост, гордост и печал и само един господ знае какви още противоположни чувства.
— Кой ти каза това? — удиви се Флорънс.
— О, боже господи! Онова невинно създание Тутс — възбудено отвърна Сузан. — Помислих си, че навярно е така защото той много тежко го изживяваше. Той е предан и невинен като дете! Наистина ли наистина ли — говореше Сузан, като отново силно я прегърна и избухна в плач — наистина ли моята скъпа ще се жени!
Състрадание, радост, нежност, покровителство, съжаление — всички тези чувства, с които Нипър непрестанно споменаваше за предстоящето събитие и при всяко споменаване вдигаше глава да погледне младото личице пред себе си и да го целуне, а после скланяше глава на рамото на господарката си, милваше я и ридаеше — всички тези чувства бяха най-женственото и очарователно нещо на земята.
— Успокой се! — заговори с утешителен глас Флорънс. — Сега вече дойде на себе си, нали, скъпа Сузан?
Мис Нипър — седнала на пода в нозете на господарката си, ту избухваща в смях, ту в плач, притискаща носната кърпа към очите си с едната си ръка, а с другата милваща Диоген, който я близваше по лицето — потвърди, че вече била по-спокойна и като доказателство избухна в още по-силен смях и плач.
— Аз… аз… не съм срещала подобно същество като Тутс — рече Сузан — през целия си живот.
— Така добър — обади се Флорънс.
— И така смешен! — зарида Сузан. — Само как ми говореше, докато седяхме вътре в каретата, а презреният Петел пътуваше на капрата.
— За какво ти говореше, Сузан? — боязливо попита Флорънс.
— О, ами за лейтенант Уолтърс, за капитан Джилс, за вас, скъпа мис Флой, и за безмълвната гробница.
— За безмълвната гробница ли! — удиви се Флорънс.
— Той каза — при тези думи Сузан избухна в силен истеричен смях — че щял да влезе там веднага и с голяма радост, но не се безпокойте мис Флой, той няма да го направи, защото изпитва твърде голямо щастие да вижда че другите хора са щастливи и той може и да не е Соломон — продължаваше Нипър, говорейки както винаги в скоропоговорка — нито пък твърдя че е Соломон но все пак твърдя че светът не е виждал по-безкористно същество от него.
Мис Нипър, все още силно възбудена, се изсмя невъздържано след ентусиазираното си изявление, а после уведоми Флорънс, че той чакал долу, за да я види, и тази среща щяла да представлява богато възнаграждение за големите му усилия при последната експедиция.
Флорънс се обърна с молба към Сузан да помоли мистър Тутс да се качи горе, за да му благодари за добрината, и след няколко минути Сузан доведе младия джентълмен, все така разрошен и силно заекващ.
— Мис Домби — заговори мистър Тутс. — Да получа позволението отново да… да… да се взра… не да се взирам… не зная какво точно исках да кажа, но това няма значение.
— Толкова често ми се налага да отправям благодарности към вас — каза Флорънс, като му подаде и двете си ръце, а чистосърдечната й благодарност се бе изписала върху грейналото й лице, — че не намирам вече думи и не зная как да се изразя.
— Мис Домби — рече мистър Тутс с ужасѐн глас, — ако можехте, без да изменяте на ангелската си природа, да ме проклинате, вие щяхте… да предизвиквате у мен безкрайно по-малък смут (ако мога така да се изразя), отколкото незаслужените ви благодарности за добрината ми. Единственото им въздействие върху мен… е… но аз се отклонявам от въпроса — рязко заяви мистър Тутс, — но това няма никакво значение.
Тъй като не виждаше как другояче би могла да му отговори освен с нови благодарности, Флорънс пак му благодари.
— Бих искал — продължи мистър Тутс, — ако е възможно, да се възползувам от случая, мис Домби, и да дам някои пояснения. Аз щях да имам удоволствието да… да се завърна със Сузан много по-рано, но тъй като, първо, ние не знаехме името на родственика, в чийто дом тя бе отишла, и второ, тя бе вече напуснала този родственик и заминала при друг, намиращ се на голямо разстояние, струва ми се, че единствено прозорливостта на Петела ни помогна да я открием.
Флорънс не се съмняваше в това.
— Впрочем това не е съществено — отбеляза мистър Тутс. — Уверявам ви, мис Домби, че при моето душевно състояние компанията на Сузан беше удоволствие и утеха, които човек по-лесно би могъл да си представи, отколкото да опише. Пътуването само по себе си бе истинско развлечение. Впрочем това отново не е съществено. Мис Домби, аз и друг път съм изтъквал следното — аз знам, че не съм от тези, които се считат за схватливи. Напълно съзнавам това. Не мисля, че някой би могъл да бъде по-наясно от мен със собственото си… тъпоглавие, ако не намирате думата твърде груба. Независимо от това обаче, мис Домби, аз разбирам как стоят нещата… с лейтенант Уолтърс. Каквото и страдание да ми е причинило това състояние на нещата (страданието няма никакво значение), чувствувам се задължен да заявя, че лейтенант Уолтърс е човек, който изглежда достоен за щастието, което му се е паднало… на главата. Дано дълго време да го съхранява и цени, както би сторил и един съвсем различен и недостоен човек, чието име е без всякакво значение! Това обаче отново не е съществено. Мис Домби, капитан Джилс е мой приятел и аз смятам, че занапред капитан Джилс ще изпитва удоволствие да ме вижда от време на време, като идвам тук. За мен това също би представлявало удоволствие. Аз обаче не мога да забравя, че веднъж фатално се изложих на ъгъла на площада в Брайтън. И ако моето присъствие дори в най-малка степен ви е неприятно, умолявам ви само още сега да го кажете и можете да не се съмнявате, че ще срещнете пълно разбиране от моя страна. Няма изобщо да погледна на това като на неучтивост и ще бъда много доволен и щастлив да бъда удостоен с вашето доверие.
— Мистър Тутс — рече Флорънс, — ако вие, такъв стар и верен мой приятел, престанете да идвате тук, аз ще бъда много нещастна. Винаги, винаги ще ми бъде много приятно да ви виждам.
— Мис Домби — отвърна мистър Тутс и извади носната си кърпа, — ако роня сълзи, то това са сълзи на радост. Но това няма никакво значение и аз съм ви много признателен. След любезните ви думи ще ми разрешите да ви заявя, че не възнамерявам занапред да проявявам небрежност към себе си.
Флорънс чу това изявление с очарователно недоумение.
— Искам да кажа — поясни мистър Тутс, — че като човек, общуващ със себеподобните си, аз ще считам за свой дълг, докато ме призове безмълвната гробница, да поддържам външния си вид и да… да ходя с лъснати обувки, доколкото… доколкото обстоятелствата позволяват това. За последен път, мис Домби, се осмелявам да правя забележки от личен характер. Много съм ви благодарен. Ако аз, общо взето, не съм така схватлив, какъвто биха искали моите приятели или аз самият да бъда, кълна ви се, че много добре схващам какво значи да бъдеш великодушен и добър. Чувствувам — пламенно добави мистър Тутс, — че в настоящия момент бих могъл да изразя чувствата си изключително добре само… само ако знаех как да започна.
Като изчака миг-два, той, изглежда, не можа да измисли как да започне и затова бързо се сбогува и слезе долу да потърси капитана, който се намираше в магазина.
— Капитан Джилс — заговори мистър Тутс, — това, което ще ви съобщя, трябва да се съхрани в дълбока тайна. То произтича от разговора, проведен горе с мис Домби, капитан Джилс.
— Горе на мачтата ли, приятелю? — промълви капитанът.
— Точно така, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, който изрази съгласието си още по-пламенно поради пълното неразбиране на думите на капитана. — Струва ми се, капитан Джилс, че мис Домби в скоро време ще се свърже в брак с лейтенант Уолтърс?
— Ами да, приятелю. Ние всички тук плаваме съвместно… Уол’р и скъпото момиче ще бъдат съединени в брачна връзка веднага щом приключи процедурата — прошепна капитан Кътъл в ухото му.
— Процедурата ли, капитан Джилс? — удиви се мистър Тутс.
— В черквата там долу — обясни капитанът, като посочи с пръст зад гърба си.
— О! Да! — проумя мистър Тутс.
— А след това — добави с дрезгав глас капитанът и потупа мистър Тутс по гърдите с опакото на ръката си, а после отстъпи крачка назад и го изгледа с възторжена физиономия — какво ще последва? Това прелестно създание, грижливо отгледано като екзотична птичка, ще потегли заедно с Уол’р в бушуващото открито море на път за Китай.
— Боже мой, капитан Джилс! — възкликна мистър Тутс.
— Да! — кимна с глава капитанът. — Корабът, който го е прибрал след корабокрушението, предизвикано от урагана — впрочем ураганът е отклонил и въпросния кораб от курса му, — се оказал търговски кораб, извършващ рейс до Китай, и Уол’р направил това пътуване и спечелил сърцата на всички както на борда, така и на сушата, тъй като е рядко умно и благородно момче. Понеже човекът, завеждащ товара на кораба, починал в Кантон Уол’р го заместил (той преди това изпълняваше чиновническа длъжност), а сега са го назначили като завеждащ товара на друг кораб, принадлежащ на същите собственици. Както виждаш — замислено каза капитанът, — прелестното създание ще потегли заедно с Уол’р в бушуващото открито море на път за Китай.
Мистър Тутс и капитан Кътъл едновременно въздъхнаха.
— Но какво от това? — добави капитанът. — Тя истински го обича и той истински я обича. Тези, които бяха длъжни да я обичат и да се грижат за нея, се отнесоха с нея като диви зверове. Когато тя, прогонена от родния си дом, дойде при мен и се строполи на пода, раненото й сърце бе разбито. Аз разбрах това. Аз, Ед’ард Кътъл, видях това. Нищо друго освен истинска, силна, постоянна любов не бе в състояние да го изцели. Ако не бях убеден в това, ако не бях убеден, че Уол’р истински я обича, братле, както и тя него, по-скоро бих позволил да ми отрежат двете ръце и двата крака, но не бих я пуснал. Аз обаче съм напълно убеден в тези неща и какво от това в такъв случай? Само ще добавя — да ги благослови господ и двамата и всичко ще е наред. Амин!
— Капитан Джилс — рече мистър Тутс, — доставете ми удоволствие да ви стисна ръката. Вие умеете така да говорите, че по гърба си усещам приятна топлина. И аз казвам амин. На вас ви е ясно, капитан Джилс, че аз също обожавах мис Домби.
— Не падай духом! — каза капитанът и потупа мистър Тутс по рамото. — Дръж се здраво, момче!
— И аз възнамерявам, капитан Джилс — бодро отвърна мистър Тутс, — да не падам духом. А също и да се държа здраво, доколкото ми е възможно. Когато безмълвната гробница се отвори сама, за да ме прибере, капитан Джилс, аз ще бъда готов за погребение, но не и по-рано. Тъй като обаче в настоящия момент не съм сигурен до каква степен ще мога да се владея занапред, аз искам да ви кажа следното и ще ми направите голяма услуга, ако го предадете на лейтенант Уолтърс.
— Да му предам, значи, следното — повтори капитанът. — Спокойно!
— Тъй като мис Домби бе изключително мила — продължи мистър Тутс с насълзени очи — и каза, че моето присъствие съвсем не й е неприятно, а точно обратното, и тъй като вие и всички останали тук сте били не по-малко търпеливи и снизходителни по отношение на този… който несъмнено — добави мистър Тутс с внезапна горчивина — се е родил сякаш по погрешка, аз ще наминавам от време на време привечер през този кратък период, който ни е останал да бъдем заедно. Това, което искам да ви помоля, е следното. Ако в някой момент почувствувам, че не е по силите ми да бъда свидетел на щастието на лейтенант Уолтърс и се втурна навън, надявам се, капитан Джилс, че вие двамата с него ще погледнете на това като на моя злочестина, а не като на вина или липса на желание да се боря със себе си. Вие ще бъдете уверен, надявам се, че аз не изпитвам зло към никое живо същество, а най-малко към лейтенант Уолтърс, и в такива случаи ще казвате между другото, че съм отишъл да се поразходя или пък навярно да видя колко е часът по часовника на Кралската борса. Капитан Джилс, ако стигнем до такова споразумение и вие от ваша страна можете да гарантирате за лейтенант Уолтърс, аз ще изпитам голямо облекчение, за което с радост ще пожертвувам значителна част от своето състояние.
— Приятелю — заговори капитанът, — не казвайте нищо повече. Какъвто и флаг да вдигнете, ние с Уол’р веднага ще откликнем и ще дадем сигнал.
— Капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — изпитвам огромно облекчение. Аз искам всички тук да запазят доброто си мнение за мен. Аз… аз имам добри намерения, кълна ви се, макар че не умея да ги изразя. Разбирате ли — добави мистър Тутс, — все едно „Бърджес и Ко“ желаят да ушият на някой свой клиент един възхитителен чифт панталони, а не са в състояние да скроят това, което са си намислили.
След това уместно сравнение, предизвикало у мистър Тутс известна гордост, мистър Тутс пожела на капитана всичко хубаво и си отиде.
Като виждаше в дома Радостта за сърцето и грижещата се за нея Сузан, честният капитан направо засия от щастие. Времето течеше, а с всеки изминал ден капитанът все повече сияеше от щастие. След известни съвещания със Сузан (към чийто ум капитанът изпитваше дълбоко уважение и никога не можеше да забрави как смело тя се бе нахвърлила върху мисис Макстинджър) той предложи на Флорънс временно наетото за къщна работа момиче, дъщеря на възрастната жена, която обикновено седеше под синия чадър на пазара Ледънхол, да бъде освободено и заместено — от благоразумие и с оглед да се запази тайната — с някоя друга жена, тяхна позната, на която може да се окаже пълно доверие. Тогава Сузан, присъствуваща на този разговор, в съответствие с предложението, направено преди това на капитана, назова мисис Ричардс. Флорънс цялата грейна, като чу името. Още същия ден Сузан се отправи към жилището на семейство Тудъл, за да проучи намеренията на мисис Ричардс, а вечерта се върна тържествуваща, съпроводена от все така румената като ябълка Поли, която, като зърна Флорънс, прояви чувствата си не по-малко бурно от самата Сузан Нипър.
След като бе приключено и с тази стратегическа задача, доставила на капитана неизмеримо удоволствие (всъщност всякакво действие, независимо какво бе то, му доставяше удоволствие), Флорънс трябваше да подготви Сузан за предстоящата им раздяла. Тази задача бе много по-трудна, тъй като мис Нипър беше непоколебима в решенията си и твърдо си бе наумила никога повече да не се разделя със своята господарка.
— Що се отнася до заплащането мис Флой — нареждаше Сузан — няма защо да намеквате за това и да ме обиждате по този начин, защото аз съм си скътала малко пари и в такъв момент няма да търгувам със своята любов и дълг дори да нямам занапред нищо общо със спестовната каса и банките да фалират, аз винаги съм била непрестанно с вас още от времето когато скъпата ви бедна майка почина и макар да не съм човек с когото можеш да се хвалиш вие сте свикнали с мен и о скъпа моя господарке в продължение на толкова години, хич не мислете да заминавате някъде без мен защото не трябва да е така и няма да стане.
— Скъпа Сузан, аз се отправям на много дълго пътуване.
— Че какво от това мис Флой? В такъв случай ще имате още по-голяма нужда от мен. Продължителността на пътуването не може да бъде пречка за мен, слава богу! — заяви поривисто Сузан Нипър.
— Но, Сузан, аз заминавам с Уолтър, с него бих заминала навсякъде, накрай света! Уолтър е беден, а аз също съм много бедна и сега трябва да привиквам сама да се грижа за себе си и за него.
— Скъпа мис Флой! — възкликна Сузан, като избухна отново в плач и неистово затръска глава. — За вас няма да бъде нищо ново да се грижите за себе си, а също и за другите и да бъдете най-търпеливото предано и благородно същество, но разрешете ми да поговоря с мистър Уолтър Гей и да реша с него този въпрос, защото не мога да позволя да заминете сама на другия край на света и няма да го сторя.
— Сама ли, Сузан? — възкликна Флорънс. — Сама? Та нали Уолтър ме взима със себе си? — Ах, каква учудена, сияйна, възторжена усмивка озари лицето й! Трябваше той да я види. — Не се съмнявам, че няма да разговаряш с Уолтър, ако аз те помоля да не го правиш — добави тя нежно — и аз те моля да не го правиш, скъпа.
Сузан попита, ридаейки:
— А защо пък не, мис Флой?
— Защото — отвърна Флорънс — аз ще му стана съпруга, ще му отдам цялата си любов, ще живея редом до него и ще умра с него. Ако повториш това, което ми каза, пред него, той може да си помисли, че аз изпитвам страх от живота, който ми предстои, или пък че ти имаш основание да се безпокоиш за мен. Сузан, скъпа, та аз го обичам!
Мис Нипър бе така трогната от тези сдържани, но пламенни слова и от чистосърдечното, искрено, дълбоко чувство вложено в тях, озаряващо лицето на Флорънс (което изглеждаше по-прекрасно и чисто от всякога), че тя бе единствено в състояние да притисне Флорънс отново в прегръдките си, възкликвайки: „Нима малката ми господарка наистина ще се жени!“, и да я обсипе с ласки, преизпълнени със съчувствие и покровителственост както преди.
Мис Нипър, макар и способна да проявява женска слабост, умееше да владее чувствата си обаче почти толкова успешно, както и да се впуска в атака срещу страховитата Макстинджър. От този миг нататък тя повече никога не проговори по този въпрос и бе неизменно бодра, пъргава, оживена и весела. Впрочем тя сподели с мистър Тутс на четири очи, че само за момента си давала такъв вид, но когато всичко свършело и мис Домби си заминела, по всяка вероятност щяла да представлява жалка гледка. От своя страна мистър Тутс заяви, че случаят с него бил същият и че те щели заедно да леят сълзи. Тя обаче с нищо друго не издаде какво й беше на сърцето нито в присъствието на Флорънс, нито пък във владенията на мичмана.
Колкото и да бе скромен и прост гардеробът на Флорънс (колко силно се различаваше той от гардероба с тоалетите, приготвени за последната сватба, на която бе присъствувала!) — необходим бе голям труд, за да се приготви, и затова Сузан Нипър работеше по цял ден редом с Флорънс с усърдие, достатъчно за петдесетина шивачки. Ако му позволяха, капитан Кътъл би попълнил гардероба с множество прелестни вещи — розови чадърчета за слънце, цветни копринени чорапи, сини обувки и прочие, — в списъка влизаха голям брой неща, твърде необходими за кораба. Посредством множество хитри внушения обаче той бе принуден да сведе своите дарове до несесер за ръкоделие и несесер за тоалетни принадлежности, като избра най-големите образци, които могат да се закупят с пари. След това, в продължение на десетина дни или на две седмици, по-голямата част от деня той обикновено прекарваше в съзерцание на двата несесера, като ту им се възхищаваше безмерно, ту се измъчваше от съмнения, че не са достатъчно разкошни, и току се шмугваше на улицата да купи някоя причудлива вещ, която според него допринасяла за цялостната завършеност на комплекта. Най-удачното му хрумване обаче беше, когато една сутрин внезапно ги изнесе и ги върна с инкрустирано метално сърце върху капака на всеки несесер, върху което бяха изписани двете думи ФЛОРЪНС ГЕЙ. След това в уединение изпуши четири лули подред в малката гостна, а след като изтекоха същият брой часове, го завариха там да се хили доволно.
Уолтър бе зает и по цял ден го нямаше, но той се отбиваше рано всяка сутрин да види Флорънс и винаги прекарваше вечерта заедно с нея. Флорънс не излизаше от мансардата си освен в случаите, когато наближаваше време Уолтър да дойде и тя се прокрадваше долу, за да го чака, или пък когато, опряна на закрилническата му, горда, обгръщаща я ръка, тя го придружаваше до вратата и надничаше навън. Привечер те винаги бяха заедно. О, благословено време! О, лутащо се сърце, намерило покой! О, неизтощим, дълбок, могъщ източник на любов, погълнал толкова много неща!
Отпечатъкът от жестоката ръка на шията й все още не бе изчезнал. При всяко вдишване той се надигаше срещу баща й, неизменно заставаше между Флорънс и възлюбления й, когато той я притискаше до сърцето си. Тя обаче забрави за този отпечатък. Ударите на неговото сърце, биещо за нея, ударите на нейното сърце, биещо за него, заглушаваха всякакви груби звуци и заличаваха спомена за суровите сърца, на които любовта бе чужда. Макар да бе крехка и нежна на вид, с дълбоката си любов Флорънс бе в състояние да създаде и наистина създаде един свят, в който намери убежище и любов.
Колко често големият дом и предишният й живот изплуваха пред очите й в здрача, когато бе обгърната от закрилническата, горда, предана ръка и изтръпнала от тези спомени, тя се притискаше по-силно към тази ръка! Колко често, припомнила си нощта, когато бе слязла долу в стаята и срещнала погледа, врязал се завинаги в съзнанието й, тя вдигаше очи към този, който я гледаше с искрена любов и заплакваше от щастие в обятията му! Колкото повече се привързваше към него, толкова по-често мислеше за скъпото починало момче. Споменът за баща й обаче никога не отиваше по-далеч от мига, когато го бе видяла заспал и го бе целунала, сякаш тогава го бе видяла за последен път.
— Уолтър, скъпи — заговори една вечер Флорънс, когато почти съвсем се бе смрачило. — Знаеш ли за какво си мислех през целия ден?
— За това как лети времето, мила Флорънс, и колко скоро ще се отправим на път с кораба.
— Нямам пред вид пътуването, Уолтър, макар че и за това мисля. Но аз размишлявах какво бреме представлявам за теб.
— Скъпо, свещено бреме, любов моя. Аз също си мисля понякога за това.
— Ти се шегуваш, Уолтър. Знам, че ти мислиш повече, отколкото аз самата. Но аз имам пред вид разходите.
— Разходите ли, единствена моя?
— Паричните разходи, скъпи. Всички тези приготовления, които ние двете със Сузан извършваме… аз много малко неща можах да купя със собствени средства. Ти беше и преди беден, а сега колко ще обеднееш заради мен, Уолтър!
— Всъщност колко ще забогатея, Флорънс!
Флорънс се засмя и поклати глава.
— Освен това — продължи Уолтър — много отдавна… преди да се отправя на път с кораба… на мен ми подариха една кесийка, скъпа, в която имаше пари.
— Ах! — възкликна Флорънс и се засмя с печална усмивка. — Много малко пари имаше там! Съвсем малко, Уолтър! Ти обаче не трябва да смяташ — при тези думи тя сложи малката си ръчица на рамото му и се взря в лицето му, — че не желая да бъда твое бреме. Не е така, любов моя. Аз се радвам, аз съм щастлива. За нищо на света не бих искала да променя нещата!
— Нито пък аз, скъпа Флорънс.
— Да, Уолтър, но ти не можеш да го почувствуваш така, както аз го чувствувам. Аз така се гордея с теб. Сърцето ми се преизпълва с радост, като си помисля, че тези, които те познават, ще казват, че си се оженил за бедно, сиротно момиче, което се е приютило тук и което не е имало нито дом, нито близки, изобщо нищо не е имало, съвсем нищо. О, Уолтър, дори да можех да ти донеса милиони, не бих могла да бъда толкова щастлива заради теб както сега!
— А ти, скъпа Флорънс? Ти нищо ли не си? — попита той.
— Да, нищо, Уолтър. Нищо друго освен твоя жена. — Малката ръчица се обви около шията му и гласът й прозвуча съвсем наблизо: — Всичко, което имам, си ти. Всичките ми надежди са свързани с теб. Освен теб нямам нищо друго, което да ми е скъпо.
О! С пълно основание тази вечер мистър Тутс напускаше малката компания и на два пъти отиде да свери своя часовник с часовника на Кралската борса, веднъж отиде на уговорената среща с един банкер, за която внезапно си спомни, а веднъж се поразходи до помпата Олдгейт и обратно.
Преди обаче да предприеме тези пътешествия и всъщност преди още да е дошъл и преди да се внесат свещите, Уолтър каза:
— Флорънс, любима, товаренето на нашия кораб почти приключва и вероятно в самия ден на сватбата ни корабът ще потегли към устието на реката. Да тръгнем ли още същата сутрин и да постоим в Кент, а след една седмица да се качим на кораба в Грейвсенд?
— Както желаеш, Уолтър. Аз с радост бих отишла където и да е. Само…
— Да, свидна моя?
— Нали знаеш — рече Флорънс, — че няма да имаме сватбено тържество и няма да се отличаваме с дрехите си от останалите хора. Тъй като ще заминем още същия ден, би ли… би ли ме завел на едно място рано сутринта, Уолтър… преди да отидем в черквата?
Уолтър сякаш я разбра, както би трябвало да разбере един човек, искрено обичащ и обичан, и подкрепи даденото с готовност обещание с целувка — навярно с повече от една, с две-три или пет-шест, а в тържествената спокойна вечер Флорънс се чувствуваше много щастлива.
Тогава в тихата стая се появи Сузан Нипър със свещите. Скоро след това последва чаят и дойдоха капитанът и непрестанно сновящият мистър Тутс, който, както се спомена по-горе, честичко излизаше и, общо взето, прекара една много неспокойна вечер. Той обикновено не се държеше така — най-често прекарваше добре времето си, като играеше с капитана крибедж под ръководството и надзора на мис Нипър и се занимаваше с изчисленията, налагани от играта, които се оказаха превъзходно средство напълно да си замъти главата.
През тези вечери върху физиономията на капитана се изписваше най-удивителното разнообразие от всевъзможни редуващи се чувства. Вродената му деликатност и кавалерското му чувство към Флорънс му подсказваха, че сега не е време за шумно веселие и бурни прояви на радост. От друга страна, някои куплети от „Прекрасната Пег“ непрестанно напираха да бъдат изпети на глас, като по този начин тласкаха капитана да се изложи с една такава недопустима проява. Наред с всичко това неговото възхищение от Флорънс и Уолтър, седнали настрана (те бяха действително прекрасна двойка, пленителни със своята младост, любов и красота), до такава степен завладяваше капитана, че той оставяше картите и се взираше в тях с лъчезарна усмивка, триейки глава с носната си кърпа, докато стремителното втурване на мистър Тутс навън навярно му напомняше, че съвсем несъзнателно той е допринесъл за страданието на въпросния джентълмен. Тази мисъл извънредно много опечаляваше капитана до завръщането на мистър Тутс и тогава капитанът отново се захващаше за картите и като намигаше настрана, кимаше с глава и учтиво размахваше куката, даваше на мис Нипър да разбере, че повече няма да прави така. Физиономията, която придобиваше след това, бе навярно най-интересната — той се опитваше да си придаде напълно безучастен вид и сядаше, оглеждайки стаята, а върху лицето му се изписваха всички чувства едновременно и се бореха за надмощие. Искреното му възхищение от Флорънс и Уолтър винаги вземаше връх и се проявяваше тържествуващо и неприкрито върху лицето му, докато мистър Тутс отново се втурваше навън и тогава до завръщането му капитанът седеше с изражението на разкаял се грешник, като от време на време си подвикваше с тих, укорителен глас: „Дръж се здраво!“ или пък с ръмжене отправяше упрек към „Ед’ард Кътъл, приятелю“ поради липсата на предпазливост в поведението му.
На едно от най-големите си изпитания обаче мистър Тутс се подложи по собствено желание. Когато наближи неделята — в този ден в черквата щеше да приключи последната част от процедурата, за която бе споменал капитанът, — мистър Тутс изрази чувствата си пред Сузан Нипър по следния начин.
— Сузан — рече мистър Тутс, — черквата ме тегли. Нали разбираш, думите, които завинаги ще ме отделят от мис Домби, ще прозвучат в ушите ми като погребален звън, но кълна се във всичко най-свято, аз трябва да ги чуя. И затова — добави мистър Тутс — ще ме придружиш ли утре до свещения храм?
Мис Нипър изрази своята готовност да го придружи, ако това щяло да достави удоволствие на мистър Тутс, но тя го помоли да се откаже от намерението си.
— Сузан — с тържествен глас заговори мистър Тутс, — преди още да ми поникнат мустаците, аз обожавах мис Домби. Докато все още изпитвах на гърба си робията на Блимбър, аз обожавах мис Домби. Когато от правна гледна точка аз не можех повече да бъда лишаван от правата си на собственик и… и съответно встъпих в тези права… аз обожавах мис Домби. Думите, с които тя ще бъде предадена на лейтенант Уолтърс, а аз… на отчаянието, нали разбираш — добави мистър Тутс, запънал се, за да намери по-силна дума, — може би ще ми подействуват ужасно и наистина ще ми подействуват ужасно, но аз изпитвам желанието да ги чуя. Изпитвам желанието да се уверя, че с положителност съм загубил почва под краката си, че не мога повече да храня никаква надежда… и накратко казано, че няма на какво повече да стъпвам.
Сузан Нипър можеше само да съчувствува на мистър Тутс за окаяното му състояние и при тези обстоятелства изрази съгласието си да го придружи, което всъщност стори още на следващата сутрин.
Черквата, която Уолтър беше избрал за целта, бе западнала и стара, разположена сред лабиринт от глухи улици и дворове; тя бе оградена от малко гробище и като че сама бе погребана под свода, образуващ се от съседните сгради и облицован с кънтящи камъни. Тя представляваше голямо, мрачно старо здание с високи, изтъркани дъбови скамейки, сред които в неделен ден се пръскаха около двадесетина посетители, а гласът на свещеника звучеше сънено в празното пространство и органът бръмчеше и къркореше, сякаш черквата имаше колики поради липсата на голям брой богомолци, които да я предпазят от студа и влагата. Тази черква в Сити обаче съвсем не можеше да се оплаче от отсъствието на компания — острите върхове на множество други черкви се издигаха един до друг подобно корабни мачти на река. Тези върхове бяха толкова много, че трудно биха могли да се изброят от камбанарията на черквата. Тук почти във всеки двор и глуха уличка имаше по някоя черква. В неделното утро, когато Сузан и мистър Тутс се отправиха натам, камбаните звъняха оглушително. Двадесетината черкви, разположени близо една до друга, приканваха хората да влязат.
Споменатите две заблудени овце бяха настанени от енорийския слуга на удобна скамейка и тъй като бяха подранили, те седяха и брояха богомолците, вслушвайки се в унилото звънене на камбаната горе на камбанарията, и наблюдаваха бедно облечения старец на портала зад паравана, който биеше камбаната също както бикът от детската песничка за петлето Робин — с крак, сложен в стремето. След като дълго време оглежда внимателно големите книги на пюпитъра, мистър Тутс шепнешком каза на мис Нипър, че се чудел къде ли се държат обявленията, но младата дама само поклати глава и се намръщи, отклонявайки за момента всякакви разговори за преходни неща.
Ала мистър Тутс, който, изглежда, не бе в състояние да отклони мисълта си от обявленията, очевидно ги търсеше с очи през цялата първа част на службата. Когато наближи мигът те да бъдат прочетени, клетият млад джентълмен прояви явни признаци на голяма тревога и смут, които ни най-малко не се уталожиха от неочакваната поява на капитана на първия ред в галерията. Когато чиновникът подаде списъка на свещеника, седналият мистър Тутс се вкопчи в седалката. Когато обаче бяха прочетени високо имената Уолтър Гей и Флорънс Домби, обявени за трети и последен път, мистър Тутс до такава степен бе разтърсен от чувства, че се втурна навън от черквата без шапка, при което бе последван от енорийския слуга, прислужницата и двама случайно присъствуващи джентълмени с медицинско образование. Първият от изброените скоро се върна, за да вземе шапката, и шепнешком съобщи на мис Нипър да не се безпокои за джентълмена, тъй като джентълменът заявил, че неразположението му няма никакво значение.
Мис Нипър, почувствувала, че в нея се приковават очите на цялата тази значителна част от Европа, която всяка неделя се разпръсква сред седалките с високи облегалки, би се смутила твърде много от случая, дори той да бе приключил дотук, още повече, че капитанът от първия ред на галерията проявяваше крайна заинтересованост и това не можеше да не накара присъствуващите в черквата да си помислят, че той по някакъв загадъчен начин е свързан със случилото се. Голямото безпокойство на мистър Тутс обаче още повече усложни и проточи мъчителното й неловко състояние. Въпросният млад джентълмен, неспособен в своя душевен смут да остане сам в двора на черквата и да се отдаде на тъжни размишления, а от друга страна, подтикван несъмнено от желанието да засвидетелствува своето уважение към службата, на която отчасти бе попречил, внезапно отново се върна. Той обаче не седна отново на седалката, а се настани на едно безплатно място на пътеката между две възрастни особи от женски пол, които бяха свикнали да получават седмичната си порция хляб (който обикновено се поставяше на полица до входа). Мистър Тутс поседя в тази компания (той смущаваше всички присъствуващи, които непрестанно се обръщаха да го гледат), докато чувствата му отново не го разтърсиха и той внезапно и безшумно не излезе пак навън. Тъй като не се осмели повече да влезе в черквата, но все пак желаеше да бъде съпричастен към това, което ставаше вътре, мистър Тутс започна да наднича ту през един, ту през друг прозорец с безутешен лик. Имаше няколко прозореца, до които той можеше да се приближи отвън, а и безпокойството му бе твърде голямо и затова се оказа трудна работа да се познае на кой прозорец ще се появи следващия път и по време на появилата се монотонност в проповедта цялото паство сякаш бе обзето от непреодолимата потребност вътрешно да залага на кой прозорец ще се появи. Движенията на мистър Тутс из църковния двор обаче бяха толкова непоследователни, че напук на всички предвиждания, той също като вълшебник се появяваше винаги там, където най-малко го очакваха. Впечатлението от тези тайнствени появи се засилваше още повече от факта, че той трудно можеше да види какво става вътре, а те всички го виждаха добре, така че той се застояваше по-дълго на съответния прозорец, долепил лице до стъклото, докато не съзреше, че всички са устремили поглед към него и не изчезнеше.
Това поведение от страна на мистър Тутс, както и крайната лична заинтересованост, проявявана от капитана, така измъчваха мис Нипър и я караха да се чувствува отговорна, че тя изпита крайно облекчение при завършването на службата. Тя съвсем не се отнесе с обичайната си приветливост към мистър Тутс, когато на връщане той уведоми нея и капитана, че сега, уверил се в крушението на надеждите си, той, нали разбирате, се чувствувал по-спокоен… всъщност не точно по-спокоен, а по-спокойно се отнасял към голямото си нещастие.
Времето сега наистина бързо летеше и скоро настъпи последната вечер преди сватбата. Всички те се бяха събрали в най-горната стая в дома на мичмана и не се страхуваха, че някой може да дойде неочаквано, защото нямаше външни лица и домът изцяло се владееше от мичмана. Мисълта за предстоящото събитие на другия ден ги правеше сдържани и съсредоточени, но все пак донякъде и весели. Флорънс, близо до която седеше Уолтър, довършваше ръкоделието си — то беше предназначено за прощален подарък за капитана. Капитанът играеше крибедж с мистър Тутс. Мистър Тутс се съветваше за ходовете си със Сузан Нипър. Мис Нипър му даваше съветите си с необходимата тайнственост и предпазливост. Диоген се ослушваше и от време на време надаваше хриплив, сподавен лай, а после, изглежда, се чувствуваше полузасрамен, сякаш се съмняваше дали е имал основания да лае.
— Тихо, тихо! — обърна се капитанът към Диоген. — Какво ти става? Тази вечер нещо си разтревожен, момчето ми!
Диоген завъртя опашка, но веднага след това наостри уши и еднократно излая, за което се извини на капитана с ново завъртане на опашката.
— Според мен, Дио — рече капитанът, като гледаше замислено картите си и поглаждаше брада с куката си, — ти проявяваш съмнения спрямо мисис Ричардс, но ако ти си точно такова куче, за каквото те мисля, ще промениш мнението си, защото по външния й вид може да се съди каква е тя. Е, братле — обърна се той към мистър Тутс, — ако си готов, карай напред.
Капитанът говореше съвсем спокойно и изцяло бе погълнат от играта, но изведнъж изпусна картите, отвори широко уста, опули очи, краката му се вдигнаха и щръкнаха във въздуха и той се вторачи във вратата с нямо изумление. Хвърли поглед към всички наоколо, видя, че никой не го гледа и не забелязва причината за удивлението му, пое си дълбоко дъх и дойде на себе си и тогава с все сила удари с юмрук по масата, извика гръмогласно: „Сол Джилс, ахой!“ и се хвърли в обятията на избелялото от носене късо палто от дебел плат, въведено от Поли в стаята. Само след миг и Уолтър се намери в обятията на избелялото от носене късо палто от дебел плат. Само след още един миг и Флорънс се намери в обятията на избелялото от носене късо палто от дебел плат. А в по-следващия миг капитан Кътъл прегърна мисис Ричардс и мис Нипър, пламенно стисна ръката на мистър Тутс и като размахваше куката над главата си, възкликна: „Ура, приятелю, ура!“ На този възглас мистър Тутс, напълно недоумяващ какво става, отвърна извънредно учтиво: „Разбира се, капитан Джилс, както вие намирате за добре!“
Избелялото от носене късо палто от дебел плат и не по-малко избелялата от носене шапка с вълнен шал към нея се откъснаха от капитана и от Флорънс и отново се извърнаха към Уолтър и изпод избелялото от носене късо палто от дебел плат, изпод шапката и шала се чуха звуци, наподобяващи риданията на стар човек, а в същото време мъхестите ръкави силно притискаха Уолтър. В този миг всички замълчаха, а капитанът много усърдно лъскаше носа си. Когато обаче късото палто от дебел плат, шапката и шалът отново се откъснаха от Уолтър, Флорънс кротко се приближи до тях и те двамата с Уолтър ги свалиха, а отдолу се показа старият майстор на корабни уреди, малко поотслабнал и с по-измъчен вид от преди, със старата си уелска перука, стария си сюртук с цвят на кафе с огромни копчета и със стария си безпогрешен хронометър, тиктакащ от джоба му.
— Целият претъпкан с наука както преди! — възкликна сияещият капитан. — Сол Джилс, Сол Джилс, къде се скита толкова дълго време, стари приятелю?
— Аз, Нед, едва не съм ослепял, оглушал и онемял от радост — отвърна старият човек.
— Собственият му глас! — възкликна капитанът и се огледа с такова възхищение, каквото дори неговата физиономия не бе в състояние да изрази. — Собственият му глас, така претъпкан с наука, както преди! Сол Джилс, приятелю, отдъхни си сред собствените лозници и смокинови дървета, както подобава на един измъчен стар патриарх, и с предишния си, добре познат на нас глас разлисти своите приключения. „Това е гласът — прочувствено заговори капитанът, като обяви с куката си, че следва цитат — на ленивеца, чух го да се оплаква, твърде рано ме събуди, отново трябва да заспя. Разпръсни враговете му и ги срази!“
Капитанът седна с вид на човек, който с уместни слова бе изразил чувствата на всички присъствуващи, но веднага се надигна пак, за да представи мистър Тутс — мистър Тутс бе много обезпокоен от появата на непознато лице, очевидно предявяващо права над фамилното име Джилс.
— Макар че — със заекване заговори мистър Тутс — аз не съм имал удоволствието да ви познавам, сър, преди вие… преди вие…
— Да изчезнете от погледа, но да останете скъп за паметта — тихо подсказа капитанът.
— Точно така, капитан Джилс! — изрази одобрението си мистър Тутс. — Макар че аз не съм имал удоволствието да ви познавам, мистър… мистър Солс — добави Тутс, измисляйки името в момента в изблик на вдъхновение, — преди това да се случи, аз изпитвам голямо удоволствие, уверявам ви, да… да се запозная сега с вас. Надявам се — продължи мистър Тутс, — че вие се чувствувате добре, доколкото може да се очаква.
След тези учтиви слова мистър Тутс седна изчервен и започна да се киска.
Старият майстор на корабни уреди, настанил се в едно кътче между Уолтър и Флорънс, кимна с глава на Поли, която го гледаше усмихната и радостна, и отвърна на капитана по следния начин:
— Нед Кътъл, скъпи приятелю, макар че научих туй-онуй за настъпилите тук промени от ей тази моя мила приятелка… какво мило лице има тя и колко е приятно на странника да го зърне при завръщането си у дома! — отклони мислите си стария човек и разтърка ръце с познатия си замечтан вид.
— Чуйте го само! — тържествено възкликна капитанът. — „Ето жената, пленила всички мъже на света“96. За да намериш тези думи — обърна се той към мистър Тутс, — разлисти „Адам и Ева“, братле.
— Непременно ще го направя, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс.
— Макар че научих туй-онуй за настъпилите тук промени от нея — продължи майсторът на корабни уреди, като извади предишните си очила от джоба и също както по-рано ги сложи на челото си, — те са толкова големи и неочаквани и аз съм така зашеметен при вида на моето скъпо момче и при вида на… — той погледна към сведените очи на Флорънс и не се осмели да довърши мисълта си — че аз… аз не съм в състояние да кажа много тази вечер. Но защо ти, скъпи Нед Кътъл, не ми писа?
Удивлението, изписало се върху лицето на капитана, несъмнено стресна мистър Тутс, който така се бе втренчил в него, че направо не можеше да откъсне очи.
— Да ти пиша ли! — повтори капитанът. — Да ти пиша ли, Сол Джилс?
— Ами да — отвърна старият човек. — Или до Барбадос, до Ямайка или до Демерара. За това те бях помолил.
— Това си ме помолил, Сол Джилс? — попита капитанът.
— Да — рече старият човек. — Не помниш ли, Нед? Сигурно не си забравил? Във всяко свое писмо.
Капитанът свали колосаната си шапка, закачи я на куката, приглади косата си изотзад с ръка и както бе седнал, огледа присъствуващите, а видът му изразяваше пълно недоумение и примиреност със съдбата.
— Ти като че не ме разбираш, Нед! — каза старият Сол.
— Сол Джилс — заговори капитанът, след като дълго се вглежда в него и в околните, без да проронва ни дума. — Аз съм напълно сащисан. Кажи няколко думи за приключенията си, моля те! Нима не съм могъл да вдигна котва? Нима не съм могъл? — замислено промълви капитанът и се огледа втренчено встрани.
— Ти знаеш, Нед — рече Сол Джилс, — защо заминах. Разпечата ли плика, Нед?
— Ами че да — потвърди капитанът. — Разбира се, че разпечатах плика.
— И прочете какво пише вътре? — каза старият човек.
— Прочетох го — отвърна капитанът, като го гледаше внимателно, а след това започна да цитира по памет: — „Скъпи Нед Кътъл! Напускайки дома си и отправяйки се към Антилските острови с отчаяната надежда да събера сведения за скъпото ми…“ Ето го къде е седнал! Ето го Уол’р! — извика капитанът, сякаш изпита облекчение да се залови за нещо действително съществуващо и неоспоримо.
— Добре, Нед. Послушай сега! — каза старият човек. — В първото си писмо, от Барбадос, аз ти писах, че макар и да има много време до изтичането на годината, аз ще се радвам, ако разпечаташ плика и прочетеш написаното, защото то обяснява причината за моето заминаване. Добре, Нед. Във второто си, третото си и навярно четвъртото си писмо, писани все от Ямайка, аз ти съобщавах, че състоянието ми е същото, че не съм се успокоил и че не мога да си тръгна от тази част на света, преди да съм научил, че момчето ми се е удавило или спасило. В следващото си писмо… мисля, че то бе изпратено от Демерара97, нали?
— Мислел, че то било изпратено от Демерара, нали? — повтори капитанът и се огледа наоколо с безутешна физиономия.
— … аз ти съобщих — продължаваше старият Сол, — че все още нямам достоверни сведения. Писах ти, че съм срещнал много капитани и други лица из тази част на света, които ме познават от дълги години и които ми помогнаха да се придвижа до някои места, а аз от своя страна от време на време им правех малки услуги посредством моя занаят. Писах ти как всички те изпитваха съчувствие към мен и като че се интересуваха от моите скитания. Писах ти как съм започнал да смятам, че моята участ до края на живота ми ще бъде да обикалям света по море и да търся вести за моето момче.
— Започнал да смята, че ще се превърне в учен Летящ холандец! — повтори капитанът както преди с извънредно сериозен тон.
— Но когато един прекрасен ден, Нед, до мен стигна вестта… това беше в Барбадос, където отново се бях върнал… че моето момче се намира на борда на един търговски кораб, завръщащ се у дома от Китай, аз веднага се качих на следващия кораб, Нед, и се прибрах у дома. Озовах се в къщи тази вечер и разбрах, че това е вярно, слава богу! — с набожен тон добави старият човек.
Капитанът почтително сведе глава, после изгледа всички подред, като започна с мистър Тутс и свърши с майстора на корабни уреди, а после заговори с тържествен глас:
— Сол Джилс! Изявлението, което възнамерявам да направя, ще откъсне всички платна от мачтите ти, ще помете въжетата и ще те накара да се наклониш на една страна. Нито едно от тези писма не е предадено на Ед’ард Кътъл. Нито едно от тези писма — повтори капитанът, за да придаде на думите си по-голяма тържественост и прочувственост — не е предадено на Ед’ард Кътъл, английски моряк, който мирно си живее у дома и преуспява с всеки изминал час!
— Но аз собственоръчно ги предавах в пощата и собственоръчно ги адресирах до Бриг Плейс номер 9! — възкликна старият Сол.
Лицето на капитана съвсем пребледня, а после цялото пламна.
— Какво имаш пред вид, приятелю мой Сол Джилс, като споменаваш Бриг Плейс номер 9? — осведоми се капитанът.
— Какво имам пред вид ли? Ами че квартирата ти, Нед — поясни старият човек. — Мисис… как се казваше! Скоро ще забравя и собственото си име, но аз съм изостанал от времето… винаги съм бил изостанал, нали си спомняш… и съм много объркан. Мисис…
— Сол Джилс! — заговори капитанът с такъв тон, сякаш изразяваше най-невероятното предположение. — Навярно не се опитваш да си спомниш името Макстинджър.
— Но разбира се, точно така! — възкликна майсторът на корабни уреди. — Съвсем вярно, Нед! Мисис Макстинджър!
Капитан Кътъл, съвсем ококорил очи, с проблясващи върху лицето си бучки, изсвири остро, продължително и унило и изгледа всички като онемял.
— Бъди така добър, Сол Джилс, да повториш всичко отново — рече той най-сетне.
— Всички тези писма — заговори чичо Сол, като отмерваше такта с показалеца на дясната си ръка върху дланта на лявата с такава точност и такава отчетливост, каквито биха направили чест дори на безпогрешния му хронометър в джоба. — Аз собственоръчно ги предавах в пощата и собственоръчно ги адресирах до капитан Кътъл, в дома на мисис Макстинджър, Бриг Плейс номер 9.
Капитанът свали колосаната си шапка от куката, надникна вътре, сложи я на главата си и седна.
— Приятели мои — напълно объркан рече капитанът, като ги изгледа подред. — Ами че аз избягах оттам!
— И никой ли не знаеше къде сте отишли, капитан Кътъл? — бързо попита Уолтър.
— Господ да те благославя, Уол’р — отвърна капитанът, като поклати глава, — та тя никога не би ми позволила да дойда тук, за да се грижа за това имущество. Нищо друго не можеше да се направи, освен да избягам. Господ да ти е на помощ, Уол’р! — продължи капитанът. — Ти си я виждал само в спокойно време! Но ако я видиш, когато се разбушува… запомни я тогава!
— Аз ще й дам да разбере! — тихо рече Нипър.
— Смяташ ли, че ще можеш, скъпа? — попита капитанът с глас, в който се долавяше възхита. — Е, скъпа моя, би ти направило чест! Аз лично по-скоро бих се изправил пред разярен звяр. Успях да си измъкна сандъка само благодарение на един мой приятел, който няма равен на себе си. Нямало е никакъв смисъл да пращаш писма там. При тези обстоятелства тя за нищо на света не би приела ни едно писмо, боже господи! — добави капитанът. — Пощаджията само напразно си е правил труда!
— В такъв случай съвсем ясно е, капитан Кътъл, че всички ние, и по-специално вие двамата с чичо Сол — заяви Уолтър, — можем да бъдем благодарни на мисис Макстинджър за големите тревоги.
Това всеобщо чувство на признателност към неустрашимата вдовица на покойния мистър Макстинджър бе толкова очевидно, че капитанът не се опита да го оспорва. Той обаче беше до известна степен засрамен от положението (макар че никой не засегна повече темата, а Уолтър, припомнил си разговора, който бе водил с капитана за последен път по този въпрос, особено усърдно се стараеше да я отбягва), така че в продължение на близо пет минути — необичайно дълъг период за него — бе засенчен от облаци, докато слънцето, неговото лице, отново изгря, озари всички присъствуващи с необичаен блясък и тогава капитанът се залови да стиска ръцете на всички подред.
Беше още рано — чичо Сол и Уолтър обаче бяха вече успели най-подробно да се разпитат взаимно за приключенията и опасностите, които бяха преживели, — когато всички освен Уолтър излязоха от стаята на Флорънс и отидоха долу в гостната. Скоро към тях се присъедини и Уолтър, който им каза, че Флорънс била малко печална и разстроена и си легнала. Макар че гласовете им не можеха да стигнат до нея и да я безпокоят, след тези думи на Уолтър всички започнаха да говорят шепнешком и всеки посвоему си мислеше с чувство на обич и нежност за прелестната млада невеста на Уолтър. За сведение на чичо Сол бе разказано най-подробно всичко, свързано с нея. Мистър Тутс високо оцени деликатността, с която Уолтър спомена името му, а също така изтъкна голямото значение на неговите услуги, както и необходимостта той да присъствува на малкия им семеен съвет.
— Мистър Тутс — каза му Уолтър на вратата при сбогуването, — нали ще се видим утре сутринта?
— Лейтенант Уолтърс — отговори мистър Тутс, като му стисна пламенно ръката, — аз непременно ще присъствувам.
— Тази вечер ни беше последната преди дългата разлъка… а може и никога вече да не се видим — рече Уолтър. — Смятам, че такова великодушно сърце като вашето не може да не почувствува признателността на нечие друго сърце. Надявам се, че разбирате колко съм ви благодарен.
— Уолтърс — отвърна мистър Тутс, дълбоко трогнат, — бих се радвал, ако имате основания за това.
— Флорънс — продължи Уолтър, — в тази последна вечер преди да смени моминското си име, ме накара да й обещая… това беше преди малко, когато останахме сами двамата… че ще ви предам… нейното уверение в искрена обич…
Мистър Тутс се облегна с ръка на рамката на вратата и похлупи очи върху нея.
— … нейното уверение в искрена обич… — продължи Уолтър. — Тя никога не ще има приятел, когото да цени повече от вас. Тя ми каза да ви предам, че никога няма да забрави вашата преданост и внимание към нея и че тази вечер ви е споменала в молитвата си. Тя се надява, че вие ще се сещате за нея, когато ще бъде далеч оттук. Да й предам ли нещо от ваше име?
— Кажете й, Уолтър — със задавен глас отвърна мистър Тутс, — че ще си мисля всеки ден за нея и винаги ще изпитвам радост, че се е омъжила за човек, когото обича и който я обича. Кажете й, ако обичате, за моята убеденост, че нейният съпруг е достоен за нея — дори за нея! — и че аз се радвам на избора й.
Към края мистър Тутс заговори по-отчетливо и като вдигна очи, произнесе непоколебимо последните думи. Той отново пламенно стисна ръката на Уолтър — от своя страна Уолтър също веднага му отвърна с пламенно ръкостискане — и се отправи към къщи.
Мистър Тутс бе придружен от Петела — напоследък той всяка вечер го вземаше със себе си и го оставяше в магазина, в случай че възникнат някои непредвидени обстоятелства отвън, при които юначеството на въпросната знаменита особа може да се окаже от полза за мичмана. Тази вечер Петела, изглежда, не беше в много добро разположение на духа. Навярно светлината от газените фенери бе измамна или пък той наистина отвратително намигна и смръщи нос, когато, пресичайки пътя, мистър Тутс се извърна през рамо и погледна към стаята, където спеше Флорънс. По пътя към къщи той проявяваше към минувачите по-голяма враждебност в намеренията си, отколкото се полагаше на един професор по мирното изкуство на самоотбраната. След като изпрати мистър Тутс до дома, вместо да си отиде, той застана пред него с явно непочтителен вид, хванал бялата си шапка за периферията с две ръце, и започна да си мърда главата и носа (и главата, и носът бяха много пъти чупени и лошо зараствали). Покровителят му бе много зает със собствените си мисли и дълго време не забеляза това негово поведение, чак докато Петела, твърдо решен да не се оставя да бъде пренебрегван, не започна да цъка с език, за да привлече вниманието му.
— Е, господарю — мрачно заговори Петела, когато най-после срещна погледа на мистър Тутс, — аз искам да знам дали това будалкане ще свърши и дали вие ще излезете победител.
— Петел — отвърна мистър Тутс, — обясни какво искаш да кажеш.
— В такъв случай ето какво, господарю — каза Петела. — Аз не съм човек, който не държи на думата си. Слушайте! Трябва ли някой от тях да бъде сгънат на две?
Когато Петела зададе този въпрос, той пусна шапката си, направи хватка и финт с лявата си ръка, нанесе страхотен удар с дясната на въображаем противник, хитро поклати глава, а после се закова на място.
— Е, господарю — обади се пак Петела, — будалкане ли ще бъде, или ще проявим юначество? Кое от двете?
— Петел — каза мистър Тутс, — служиш си с груби изрази с неясен смисъл.
— В такъв случай слушайте какво ще ви кажа, господарю — рече Петела — Ето как стоят нещата. Това е долно.
— Кое е долно, Петел? — попита мистър Тутс.
— Наистина е долно — повтори Петела и по ужасен начин смръщи счупения си нос. — Е, господарю! Какво! Когато вие можете да отидете и да съобщите за сватбата на оня, надутия — предполага се, че с това унизително определение Бойкия петел бе назовал мистър Домби, — когато можете да повалите победителя и да сразите цялата компания, вие ще вземете да се предадете! Да се предадете! — презрително повтори Петела. — Ами че това е долно!
— Петел — сурово каза мистър Тутс, — ти си истински хищник. Чувствата ти са животински.
— Чувствата ми са смели и благородни, господарю — отвърна Петела. — Ето какви са моите чувства. Аз не понасям долни неща. Аз излизам пред публика, за мен се говори в кръчмата „Малкият слон“ и моят господар не може да върши долни неща. Ами че да, това е долно — повтори Петела още по-изразително. — Точно така е. Долно е.
— Петел — рече мистър Тутс, — ти предизвикваш отвращение у мен.
— Господарю — отговори Петела и си нахлупи шапката, — и вие предизвиквате у мен същото. Хайде! Вижте какво ще ви предложа! Вие веднъж-дваж ми споменавахте за отварянето на пивница. Добре! Дайте ми утре петдесет лири и ме пуснете да си ходя.
— Петел — каза мистър Тутс, — след като изрази пред мен такива отвратителни чувства, аз ще се радвам да се разделя с теб при такива условия.
— Готово тогава! — възкликна Петела. — Сделката е направена. Това ваше държане не отговаря на вкуса ми. Ами че то е долно! — рече Петела. — Той, изглежда, не бе в състояние нито да добави нещо друго, нито пък да спре. — Точно така е! Долно е.
И така, мистър Тутс и Петела се споразумяха да се разделят поради несходство в нравствените си принципи. Мистър Тутс си легна и потъна в сладки сънища за Флорънс, която в последния ден от девичия си живот си бе помислила за него като за приятел и му бе предала своите уверения в искрена обич.
Глава LVII
Друга сватба
Енорийският служител мистър Саундс и прислужницата мисис Миф рано се залавят със задълженията си в хубавата черква, където бе сключен бракът на мистър Домби. Тази сутрин един възрастен джентълмен с пожълтяло лице от Индия ще встъпва в брак с млада особа и се очакват шест карети, пълни с гости.
На мисис Миф й казаха, че възрастният джентълмен с пожълтялото лице можел да обсипе пътя до черквата с брилянти, без това изобщо да се отрази върху финансовото му състояние. Брачната церемония ще бъде извънредно тържествена — обредът ще се извърши от негово преподобие главния свещеник, а кумът, който ще предаде невестата като драгоценен подарък, е човек от Главния щаб, специално дошъл за целта.
Тази сутрин мисис Миф проявява по-голямо раздразнение към простите хорица, отколкото обикновено. Тя има непоклатими възгледи по въпроса за тях, тъй като ги свързва в представите си с безплатните места в черквата. Мисис Миф не се е занимавала с политическа икономия (тя смята, че тази наука има нещо общо със сектантите — „с баптисти, методисти и какви ли не още“, казва тя), но тя изобщо не може да проумее за какво им е на простите хорица да се женят. „Да му се не видяло — възкликва мисис Миф, — четеш им същото, каквото и на другите, а вместо златни лири получаваш по шест пенита.“
Енорийският свещеник мистър Саундс е по-либерален от мисис Миф, но в края на краищата той не се занимава със скамейките. „Трябва да го вършим, мадам — казва той. — Трябва да ги женим. Трябва да се попълват народните училища, както и армията. Трябва да ги женим, ма’ам — добавя мистър Саундс, — за да съществува нацията.“
Мистър Саундс седи на стъпалата, а мисис Миф бърше прахта в черквата, когато се появява една млада, скромно облечена двойка. Смачканото боне на мисис Миф рязко се извръща към тях, защото това ранно посещение я кара да мисли, че става дума за таен брак на избягали от дома си хлапаци. Те обаче не искат да се женят. „Само да се разходим из черквата“ — казва джентълменът. Той пъха щедро възнаграждение в ръката на мисис Миф и киселата й физиономия се смекчава, а смачканото й боне и сухата й, хилава фигура се покланят, като издават пукот.
Мисис Миф продължава да бърше прахта и да тупа възглавничките — казват, че коленете на възрастния джентълмен с пожълтялото лице били изнежени, — но лъскавите й очи, привикнали да наблюдават хората по скамейките, не се откъсват от младата двойка, която се разхожда из черквата. „Кхм! — кашля мисис Миф и нейната кашлица е по-суха и от сеното във възглавничките за коленичене, за които се грижи. — Ако не бъркам, в най-скоро време някоя сутрин ще дойдете при мене, скъпи мои!“
Те се взират в една плоча с надпис на стената, поставена в памет на някой починал. Много са далече от мисис Миф, но мисис Миф вижда с крайчеца на окото си как девойката се обляга на ръката на момъка и как той свежда глава над нея. „Да, да — мърмори си мисис Миф, — и по-лошо би могло да бъде. Вие поне сте прилична двойка.“
Мисис Миф не влага никакво чувство в забележката си. Тя просто говори делово. Брачните двойки я вълнуват точно толкова, колкото и ковчезите. Тя е толкова хилава, ъгловата, суха възрастна жена — истинска скамейка, — че от нея можеш да очакваш отзивчивост колкото от една треска. Но мистър Саундс, който е закръглен и е облечен в сюртук с алена обшивка, има друг темперамент. Докато те двамата, застанали на стъпалата, гледат как младата двойка се отдалечава, той казва, че тя имала хубава фигура, нали, и доколкото могъл да види (тъй като на излизане тя била свела глава), и необикновено хубаво лице. „Общо взето, мисис Миф — със задоволство отбелязва мистър Саундс, — за нея може да се каже, че е истинска пъпчица.“
Мисис Миф изразява съгласието си със сдържано кимане на смачканото си боне, но забележката предизвиква у нея голямо неодобрение и тя взема решение за себе си в никакъв случай да не става съпруга на мистър Саундс, независимо какви пари може да й предложи той и независимо, че е енорийски свещеник.
А за какво ли си говорят двамата млади, когато излизат от черквата и от двора?
— Скъпи Уолтър, благодаря ти! Сега мога да замина щастлива!
— А когато се върнем, Флорънс, ние отново ще дойдем да видим гроба му.
Флорънс вдига блесналите си от сълзи очи към ласкавото му лице и притиска свободната си ръка към другата си свенлива, малка ръчица, хванала се за него.
— Много е рано, Уолтър, и улиците са почти съвсем безлюдни. Хайде да се поразходим!
— Но ти ще се умориш, скъпа.
— О, не! Аз бях много уморена преди, когато за пръв път се разхождахме заедно, но не и сега.
И така, не много променени (тя все така невинна и чистосърдечна, а той — честен, изпълнен с надежди, изпитващ още по-голяма гордост от нея), Флорънс и Уолтър крачат заедно по улиците в деня на своята сватба.
Дори когато някога като деца бяха вървели така по улиците, те не бяха толкова откъснати от всичко наоколо, както сега. Детските им крачка тогава не бяха стъпвали по такава вълшебна земя, както днес. Детското доверие и обич могат да бъдат проявявани много пъти към различни хора. Женското сърце на Флорънс обаче, едно недокоснато съкровище, можеше да се отдаде само веднъж и при обида или изневяра то би посърнало и би се разбило.
Те вървят по най-безлюдните улици и избягват да се приближават до тази улица, където се издига предишният й дом. Лятната утрин е ведра и топла и слънцето ги огрява, когато те се насочват към тъмнеещата мъгла, надвиснала над Сити. Магазините им показват скъпи стоки — скъпоценни камъни, злато и сребро проблясват в огрените от слънцето витрини на бижутерийните магазини, а високите сгради хвърлят върху тях величествена сянка. Но и в слънчевата светлина, и в сянката те вървят, сгрети от любовта, незабелязващи нищо наоколо, и сега, когато са се отдали завинаги един на друг, те не мислят за богатства и великолепен дом.
Лека-полека стигат до тъмни, тесни улички, където слънцето ту жълто, ту червено се мержелее сред мъглата и може да се види само на уличните ъгли и на малките площади, където се издига някое дърво или някоя от безбройните черкви, където започва павирана пресечка със стъпала или където се намира малка градинка или гробище с няколко гроба и надгробни плочи, почернели от времето. Сред всички тези тесни площадчета и тъмни улички Флорънс, преизпълнена с обич и доверие, притиснала се до ръката му, върви напред, за да стане негова жена.
Сърцето й започва да бие по-силно, когато Уолтър й казва, че тяхната черква е съвсем наблизо. Те минават покрай големи складове с фургони пред вратите и чевръсти товарачи се изпречват на пътя им, но Флорънс нито ги вижда, нито ги чува. Настъпва тишина, дневната светлина помръква и тя се озовава разтреперана в една черква, където се разнася странен мирис на изба.
Бедно облеченият стар човек, който бие унилата камбана, стои до портала, сложил шапката си в купела — тук той се чувствува съвсем у дома, тъй като е клисар. Той ги въвежда в мизерна, прашна, облицована с кафяво дърво църковна канцелария, която напомня на шкаф с извадени полици. Проядените от червеи архивни книги сякаш издават слаба миризма на емфие, от която просълзената Нипър се разкихва.
Колко свежа и красива изглежда младата невеста в тази мизерна и прашна канцелария, където нищо друго не е в хармония с външността й освен съпруга й! Тук има един потънал в прах възрастен служител, който държи магазинче за стари списания насреща под свода, зад цяло укрепление от стълбове. Има и една потънала в прах възрастна прислужница, която се грижи единствено за себе си и счита това за напълно достатъчно. Има и един потънал в прах възрастен енорийски служител (това са енорийският служител и прислужницата, познати на мистър Тутс от предишната неделя), който има нещо общо с благочестивото общество, притежаващо молитвена зала в съседния двор — в тази зала прозорците са със стъклопис, каквато никой смъртен не е виждал досега. Тук има и потънали в прах дървени полички с корнизи, сбутани над олтара, над паравана, из галерията, както и над надписа относно делата, извършени от главата и църковните настоятели на благочестивото общество през 1694. Тук има и потънали в прах стари резонатори над амвона и пюпитъра, приличащи на капаци, които могат да се захлопнат пред извършващите богослужение свещеници, в случай че те обиждат паството. Създадени са всички условия, за да се трупа прах. Само в черковния двор възможностите в това отношение са много ограничени.
Пристигнали са капитанът, чичо Сол и мистър Тутс. В черковната канцелария свещеникът си поставя широката бяла мантия, а чиновникът кръжи наоколо му и духа прахта. Младоженецът и младоженката застават пред олтара. Няма никакви шаферки, ако не се брои Сузан Нипър, и няма друг кум освен капитан Кътъл. Един човек с дървен крак, със синя торба в ръка, гризящ дребна ябълка, надниква да види какво става вътре, но като не намира нищо интересно, отново излиза куцешком, огласяйки църквата с дървения си крак.
Нито един благотворен лъч светлина не пада върху Флорънс, коленичила пред олтара и склонила свенливо глава. Небесното светило е закрито от сградите и не прониква там. Отвън има хилаво дърво, откъдето се чува тихото цвърчене на врабчетата, отсреща, сред слънчевите зайчета, пробягващи по мансардата на бояджията, е кацнал кос, който силно чурулика, докато трае богослужението. Чува се и тропането на човека с дървения крак. Възгласите „амин“, произнесени от потъналия в прах служител, сякаш запират малко на гърлото му както при Макбет, но капитан Кътъл му оказва помощ, и то с такава голяма охота, че на три места изговаря „амин“ там, където не се полага.
Венчавката свършва, те се разписват в една от старите книги, предизвикващи кихане, широката бяла мантия се поставя обратно да бере прах, а свещеникът се прибира у дома. В едно тъмно ъгълче в тъмната черква Флорънс плаче в обятията на Сузан Нипър. Очите на мистър Тутс са зачервени. Капитанът лъска носа си. Чичо Сол смъква очилата от челото си и се отправя към изхода.
— Да те благославя бог, Сузан, скъпа Сузан! Ако можеш да опишеш пред някого любовта, която изпитвам към Уолтър, и достойнствата, които са ме накарали да го обикна, направи го заради него! Сбогом! Сбогом!
Те предварително са решили да не се връщат при мичмана, а да се разделят тук. Наблизо ги чака карета.
Мис Нипър не може да говори. Тя само плаче, хълца и прегръща господарката си. Мистър Тутс се приближава, утешава я и я взема под своя опека. Флорънс му подава ръка, подава му и устните си с преизпълненото си от радост сърце, целува чичо Сол и капитан Кътъл, и младият й съпруг я отвежда.
Сузан обаче не може да остави Флорънс да си замине, отнасяйки печален спомен за нея. Тя е възнамерявала да се държи съвсем по друг начин и горчиво се укорява. Обзета от намерението да се опита за последен път да поправи впечатлението, което е оставила, тя пуска мистър Тутс и се втурва след каретата, за да се покаже усмихната на прощаване. Отгатнал мислите й, капитанът се затичва след нея, тъй като той смята, че негов дълг е да изпрати младоженците с радостни възгласи, ако е възможно. Чичо Сол и мистър Тутс остават пред черквата да ги чакат.
Каретата е заминала, но улицата е стръмна, тясна и задръстена от фургони и Сузан е уверена, че ще съзре каретата спряла недалеч. Капитан Кътъл я следва по петите, докато тя лети по нанадолнището. Той размахва колосаната си шапка, давайки по този начин сигнал, който може да бъде забелязан от съответната карета, а може и да не бъде забелязан.
Сузан оставя назад капитана и се изравнява с каретата. Тя надниква през прозореца, вижда Уолтър и кроткото лице до него, пляска с ръце и крещи:
— Мис Флой, скъпа! Погледнете! Сега всички сме много щастливи, мила! Още веднъж сбогом, съкровище, още веднъж!
Самата Сузан не разбира как успява за един миг да си пъхне главата през прозореца, да целуне Флорънс и да я прегърне през шията.
— Сега всички сме много… много щастливи, скъпа мис Флой! — казва Сузан, но гласът й подозрително потреперва. — Сега няма да ми се сърдите, нали?
— Да се сърдя ли, Сузан?
— Няма, нали? Зная, че няма да ми се сърдите, няма, нали, миличка, скъпа моя! — нарежда Сузан. — А ето го и капитана… вашия приятел капитана, нали разбирате… който иска да ви каже сбогом още веднъж.
— Урааа, Радост за сърцето! — с цяло гърло крещи капитанът, а върху лицето му се чете голямо вълнение. — Урааа, Уол’р, момчето ми! Ураа! Урааа!
Младият съпруг, надвесен от единия прозорец, младата съпруга — от другия, капитанът, вкопчен в едната врата, Сузан Нипър — в другата, каретата, независимо дали иска, или не, е принудена да се движи напред, а всички други каруци и карети протестират, че тя е спряла движението — никой не е виждал подобна суматоха на четири колела. Сузан Нипър обаче храбро устоява на намерението си. Тя непрестанно се усмихва на господарката си, усмихва се до последния миг, макар и през сълзи. Когато Сузан най-сетне изостава назад, капитанът, със силно развяна от вълнението яка, продължава ту да се показва, ту да се скрива от прозореца, крещейки: „Ураа, момчето ми! Ураа, Радост за сърцето!“, докато става невъзможно повече да се движи успоредно с каретата. Накрая, когато каретата се скрива от погледа и капитанът се доближава до Сузан Нипър, тя пада в несвяст и я отнасят в една хлебарница, за да се свести.
Чичо Сол и мистър Тутс, седнали върху каменния фундамент на оградата, търпеливо чакат в двора на черквата да се завърнат капитан Кътъл и Сузан. Тъй като и на двамата нито им се говори, нито им се слуша, те си правят чудесна компания и са много доволни. Когато отново всички се прибират при малкия мичман и сядат да закусват, никой не е в състояние да хапне нито една хапка. Капитан Кътъл си дава вид, че се нахвърля лакомо върху препечения хляб, но скоро се отказва от преструвката. След закуската мистър Тутс казва, че щял да се върне вечерта, и през целия ден се скита из града, изпитвайки смътно усещане, като че не е спал в продължение на две седмици.
Странно очарование се излъчва от дома и от стаята, където толкова често седяха заедно, а сега е съвсем опустяла. Това очарование засилва, но и успокоява болката от раздялата. Когато мистър Тутс идва вечерта, той казва на Сузан Нипър, че никога не му е било толкова мъчно и все пак в тази мъка има нещо сладостно. Той се изповядва пред Сузан Нипър, когато остава насаме с нея, и й описва чувствата, които са го обзели, когато тя откровено му е казала мнението си относно възможността мис Домби някога да го обикне. Преизпълнен с доверие, породено от общите им спомени и от сълзите им, мистър Тутс й предлага да излязат заедно и да купят нещо за вечеря. Мис Нипър се съгласява и те купуват множество вкусни неща, а после с помощта на мисис Ричардс чудесно сервират масата за вечеря, преди да са се прибрали капитанът и старият Сол.
Капитанът и старият Сол са били на борда на кораба, отвели са Дио там и са се погрижили за натоварването на сандъците. Те имат много неща да разправят за популярността на Уолтър, за удобствата, които ще има на разположение — оказало се, че той непрестанно тихичко си работел рано сутрин и късно вечер, докато направил каютата си „картинка“ (според думите на капитана), за да изненада младата си съпруга.
— Забележете, дори каютата на един адмирал не може да бъде по-подредена — казва капитанът.
Но едно от нещата, които доставят най-голяма радост на капитана, е увереността му, че големият часовник, щипците за захар и чаените лъжички се намират на кораба, и той току си мърмори под нос: „Ед’ард Кътъл, приятелю, ти избра най-верния курс, когато предаде онова малко имущество за съвместно притежание. Ти знаеш къде е брегът, Ед’ард — добавя капитанът, — и това ти прави чест, приятелю.“
Старият майстор на корабни уреди е по-смутен и разсеян от преди и дълбоко изживява сватбата и раздялата.
За него обаче е голяма утеха да вижда до себе си стария си приятел Нед Кътъл и на лицето му се четат признателност и задоволство, когато сяда на масата да вечеря.
— Моето момче е останало живо и преуспява в живота — казва старият Сол Джилс и разтърква ръце. — Нима имам право да изпитвам нещо друго освен признателност и радост!
Капитанът не е заел още мястото си на масата, мотае се около нея известно време, а после се спира нерешително, поглежда неуверено мистър Джилс и казва:
— Сол! Долу е последната бутилка със старата мадейра. Искаш ли да я донесем, момчето ми, и да я изпием тази вечер за здравето на Уол’р и невястата му?
Майсторът на корабни уреди поглежда замислено капитана, пъха ръка във вътрешния джоб на сюртука си с цвят на кафе, вади тефтера си и измъква едно писмо.
— До мистър Домби — казва старият човек. — От Уолтър. Да бъде изпратено след три седмици. Ще го прочета: „Сър! Ожених се за дъщеря Ви. Тя се отправи заедно с мен на далечно плаване. Да бъда предан на нея, значи да не предявявам никакви изисквания нито към нея, нито към Вас, а господ ми е свидетел, че аз съм й предан.
Защо, след като я обичам повече от всичко на земята, аз без всякакви угризения на съвестта свързах живота й с моя живот, който е изпълнен с опасности и рискове? На този въпрос няма да отговарям. Вие знаете защо, а Вие сте неин баща. Не я укорявайте. Тя Вас никога не е укорила.
Не мисля и не се надявам, че Вие някога ще ми простите. Това е последното нещо, което мога да очаквам. Ако обаче настане час, когато за Вас би представлявало утеха да знаете, че до Флорънс има човек, чиято главна задача в живота е да изтрие от паметта й спомена за предишните страдания, то аз най-тържествено Ви заявявам, че ако настане такъв час, Вие можете да изпитвате пълна увереност в това.“
Соломон внимателно слага писмото в тефтера си, а после поставя отново тефтера във вътрешния джоб на сюртука си.
— Няма още да изпиваме последната бутилка със старата мадейра, Нед — казва замислено старият човек. — Рано е.
— Рано е — съгласява се капитанът. — Да. Рано е.
Сузан и мистър Тутс са на същото мнение. След известно мълчание те всички сядат да вечерят и пият нещо друго за здравето на младоженците. А последната бутилка със старата мадейра продължава да лежи необезпокоявана сред прахта и паяжините.
След няколко дни в открито море излиза величествен кораб, опънал белите си криле от попътния вятър.
На палубата е Флорънс — и за най-грубия моряк на борда тя е олицетворение на изяществото, красотата и невинността, нейното присъствие доставя радост и е добро знамение за благополучието на плаването. Нощно време е и те двамата с Уолтър седят сами и наблюдават великолепната лунна пътека.
Флорънс обаче не може вече да я вижда ясно, защото сълзи замъгляват очите й. Тогава тя скланя глава на гърдите му, обвива ръце около шията му и казва:
— О, Уолтър, скъпи мой, толкова съм щастлива!
Съпругът й я притиска до сърцето си и те замлъкват, а величественият кораб продължава своя безметежен път.
— Когато слушам морето — казва Флорънс — и когато го гледам, то предизвиква толкова спомени. Кара ме да мисля за…
— За Пол, любима. Зная, че те кара да мислиш за него.
За Пол и Уолтър. Гласовете във вълните непрекъснато тихо й говорят и й нашепват за любовта… любовта, вечна и безгранична, съществуваща извън пределите на пространството и времето, преливаща отвъд морето, отвъд небето, достигаща невидимата далечна страна!
Глава LVIII
След известно време
В продължение на цяла година в морето се редуваха приливите и отливите. В продължение на цяла година ветровете и облаците се явяваха и изчезваха. Времето следваше неизменния си ход и в слънце, и в дъжд. В продължение на цяла година приливите и отливите на човешките удачи и промени идваха един след друг според своята предопределеност. В продължение на цяла година известната фирма „Домби и Син“ води борба на живот и смърт с неизгодните обстоятелства, недостоверните слухове, неуспешните сделки, неблагоприятните периоди и най-вече със заслепението на своя господар, който отказваше дори съвсем мъничко да намали броя на операциите и изобщо не се вслушваше в предупрежденията, че корабът, принуден от него да върви срещу бурята, е неустойчив и няма да издържи.
Годината изтече и прочутата фирма рухна.
Един летен ден, почти една пълна година след венчавката в черквата в Сити, на борсата започнаха да се носят слухове и да се шушука за голям фалит. Един студен, надменен човек, добре познат там, не присъствуваше, нито пък имаше свой представител. На другия ден навсякъде се разпространи мълвата, че фирмата „Домби и Син“ е преустановила финансовите операции, а на по-следващия ден излезе списък с имената на банкрутиралите, начело на който стоеше името на въпросната фирма.
Обществото сега наистина бе много заето с коментари и имаше какво да каже по този повод. То бе едно наивно-доверчиво общество, с което се бяха отнесли лошо. В него не съществуваше никакъв друг вид фалит. Не съществуваха в него видни особи, открито търгуващи с падналите акции на религията, патриотизма, добродетелността, честта. В него нямаше в обръщение нищо, което да не струва пари и с което някой да не живее доста добре, обещавайки да заплати богато и с добри дела бог знае от какъв източник. То не познаваше никакви други нужди освен нуждата от пари. Обществото бе наистина много разгневено, а най-много от всички негодуваха тези, които в един по-лош свят биха могли самите те да се окажат банкрутирали търговци, прикриващи се с лъжи и преструвки.
Появи се нов повод за безпътен живот за тази играчка в ръцете на съдбата — прислужника мистър Пърч! Очевидно участта на мистър Пърч бе непрестанно да се събужда и да разбира, че се е прочул98. Може да се каже, че едва вчера той се бе върнал отново към личния си живот след известността, създадена му от бягството и последвалите го събития, и сега вече стана още по-прочут — благодарение на фалита. Достатъчно беше само мистър Пърч да слезе от своята поставка в кантората — оттам той наблюдаваше непознатите физиономии на счетоводителите и другите лица, появили се на мястото на почти всички предишни служители — и да излезе на двора или пък да отиде не по-далеч от кръчмата „Кралският герб“, за да бъде засипан с безброй въпроси, сред които неизменно бе и интригуващият въпрос какво щял да пие. И тогава мистър Пърч започваше да говори за часовете на голяма тревога, които те двамата с мисис Пърч са преживели в Болс Понд, когато първи усетили, че „нещата не вървят на добре“. Тогава мистър Пърч разправяше на зяпналите слушатели, снишавайки глас, сякаш в съседното помещение лежеше непогребаният труп на починалата фирма, как мисис Пърч първа отгатнала, че нещата не вървят на добре, когато чула него (Пърч) да стене в съня си: „Дванайсе шилинга и шест пени на лира, дванайсе шилинга и шест пени на лира!“ Той предполагал, че тази проява на сомнамбулизъм се дължала на впечатлението, което му направило неузнаваемото лице на мистър Домби. Тогава той им разказваше как веднъж казал: „Мога ли да си позволя дързостта да ви попитам, сър, дали нещо не ви тежи на сърцето?“, а мистър Домби отвърнал: „Мой предани Пърч… но не, това не може да бъде!“ и след тези думи се хванал за главата и рекъл: „Остави ме, Пърч!“ Накратко казано, в такива случаи мистър Пърч, станал жертва на поста, който заемаше, разправяше всевъзможни небивалици, като се разчувствуваше до сълзи от трогателните си измислици и искрено вярваше, че вчерашните лъжи, повторени днес, звучат по-близо до истината.
Мистър Пърч неизменно приключваше тези беседи със смирената забележка, че, разбира се, каквито и подозрения да е имал той (сякаш някога е могъл да има подозрения!), не би било редно от негова страна да не оправдае доверието, нали така? Според мнението на слушателите (сред тях никога не присъствуваше кредитор) подобно разсъждение му правело голяма чест. По този начин той обикновено оставяше добри впечатления след себе си и се връщаше със спокойна съвест на своята поставка, откъдето отново наблюдаваше непознатите физиономии на счетоводителите и другите лица, които така свободно се ровеха в големите тайнства — счетоводните книги. Също така той от време на време отиваше на пръсти в празната стая на мистър Домби и разбъркваше въглените в камината или пък отиваше до вратата да подиша чист въздух, да си побъбри унило с някой случайно отбил се познат или да окаже редица дребни услуги на главния счетоводител, за да спечели благоразположението му — с негово съдействие мистър Пърч се надяваше да бъде назначен като прислужник в дружеството за осигуряване против пожар, след като делата във фирмата бъдат окончателно ликвидирани.
За майор Багсток фалитът представляваше истинско бедствие. Майорът не беше от тези, които се тревожат за близките си — вниманието му изцяло бе съсредоточено върху Дж. Б., — нито пък бе от хората, проявяващи бурни чувства (като се изключат чисто физическите прояви — пъшкане и задушаване). Той обаче толкова се бе хвалил в клуба със своя приятел Домби, толкова го бе превъзнасял пред всички членове на клуба и, изтъквайки непрестанно несметните му богатства, ги бе карал да се чувствуват нищожества, че членовете на клуба изпитваха задоволство да му отмъстят (напълно човешка реакция), като го питаха с привидна голяма загриженост дали е могло да се предвиди подобно страхотно разорение и как го приемал неговият приятел мистър Домби. Майорът придобиваше морав цвят от тези въпроси и отвръщаше, че светът бил станал много лош, сър; Джоуи уж знаел едно-друго, но бил измамен като хлапак, сър; че ако някой бил му казал предварително за всичко това, сър, на него, Дж. Багсток, когато заминавал с Домби за чужбина, за да търсят негодника из цяла Франция, Дж. Багсток щял да му се изсмее… ей богу, щял да му се изсмее, сър! Джо бил измамен, сър, подлъган, изигран, заслепен, но отново прогледнал и добре си отварял вече очите, та сега дори и собственият баща на Джо да се вдигне утре от гроба, сър, той не би дал назаем дори едно пени на стария хитрец, а щял да му заяви, че неговият син Джош бил твърде стара кримка, за да бъде измамен повторно, сър! Че той, Дж. Б., бил станал подозрителен, свадлив, капризен и уморен неверник, сър! И че ако било съвместимо с достойнството на суровия и непреклонен стар майор от старата школа, който е имал честта да бъде лично познат на техни кралски височества покойния херцог Кентски и покойния херцог Йоркски и да бъде възхваляван от тях — и така, ако било съвместимо с неговото достойнство да потърси убежище в бъчва и да заживее в нея, ей богу, сър, той още утре щял да се настани в някоя бъчва на Пал Мал99, за да покаже презрението си към човечеството!
Всички тези речи в различни вариации бяха съпроводени от множество апоплектични симптоми, силно въртене на главата и бясно ръмжене — израз на неговата обида и негодувание — и по-младите членове на клуба правеха догадки, че той е вложил пари във фирмата на своя приятел Домби и е понесъл загуби. По-опитните и проницателни хитреци обаче, които добре познаваха Джо, изобщо не допускаха подобно нещо. Злочестият туземец, неизразил никакво мнение, изживявате големи мъки. Той бе не само подложен на морален тормоз — чувствата му ежечасно бяха обстрелвани от майора, докато не станаха на решето, — но и на физически — тялото му бе в непрестанно напрежение поради честото удряне и блъскане. В продължение на цели шест седмици след фалита клетият другоземец живя под несекващ град от събувалки и четки.
Три неща хрумнаха на мисис Чик във връзка с ужасната превратност на съдбата. Първото бе, че тя изобщо не може нищо да проумее. Второто — че брат й не е направил достатъчно усилие. Третото — че ако тя бе поканена на вечеря в деня на първия прием, не би се стигнало до тази превратност. Тя още тогава била заявила това.
Каквито и мнения да бяха изложени по този въпрос, ни едно от тях не бе в състояние да отмени нещастието, да го облекчи или утежни. Стана известно, че фирмата ликвидира своите дела с най-голяма възможна изгода за заинтересуваните лица, а мистър Домби доброволно се отказва от цялото си имущество и не проси от никого снизходителност. Стана известно, че изобщо не може да се говори за подновяване на търговските операции, тъй като той не желае да води никакви приятелски преговори, имащи за цел да се стигне до подобен компромис, и че се отказва от всякакви почетни и отговорни постове, които е заемал в качеството си на лице, ползуващо се с уважение в търговския свят. Някои твърдяха, че той умира, други — че го е обзело кротко безумие, но всички бяха единодушни, че с него е свършено като човек.
Служителите във фирмата се разпръснаха, след като си устроиха малък банкет в знак на съболезнование, който бе оживен от весели песни и премина чудесно. Някои от служителите се настаниха на служба в странство, втори постъпиха в други фирми на страната, трети, внезапно спомнили си с обич за свои родственици в провинцията, се отправиха към тях, а четвърти дадоха обявление във вестниците, че търсят работа. От всички служащи във фирмата остана единствено мистър Пърч, който седеше на своята поставка и наблюдаваше счетоводителите или пък слизаше оттам, за да спечели благоразположението на главния счетоводител, който щеше да го назначи в дружеството за осигуряване против пожар. Кантората скоро стана мръсна и придоби запуснат вид. Главният продавач на пантофи и нашийници за кучета, чийто дюкян се намираше на ъгъла в двора, би се позамислил дали е благоразумно вече да допира периферията на шапката си с показалеца, в случай че се появи мистър Домби. А носачът, скрил ръце под бялата си престилка, изнасяше чудесни нравоучителни речи за самолюбието, което според него трябвало да се римува с думата гибел.
Мистър Морфин, ергенът със светлокафявите очи, с леко посребрената коса и бакенбарди, бе навярно единственият човек във фирмата — като се изключи, разбира се, главата на фирмата, — който бе искрено и дълбоко съкрушен от сполетялата ги беда. В продължение на много години той се бе отнасял към мистър Домби с необходимото уважение и почит, но никога не бе лицемерил, не бе раболепничил и не бе подхранвал тщеславието на господаря си за постигане на собствените си цели. По тази причина на него не му беше нужно да си отмъщава за самоунижението, той не таеше у себе си дълго навивана пружина, която внезапно да се развие. Работеше от сутрин до вечер, за да изясни всичко, което изглеждаше объркано и сложно в отчетите за операциите на фирмата; винаги беше на разположение, за да разясни това, което се нуждаеше от разяснение; заседяваше се до късно през нощта в предишния си кабинет, изучавайки отделни въпроси, за да спести на мистър Домби необходимостта лично да дава мъчителни обяснения. А после се завръщаше в своя дом в Излингтън и преди да си легне, се опитваше да се успокои, като изтръгваше от своето виолончело печални и унили звуци.
Една вечер той се успокояваше посредством този мелодичен отдушник и тъй като бе много разстроен от събитията през изтеклия ден, търсеше утеха в най-ниските тонове, когато хазайката му (за щастие тя бе глуха и възприемаше неговите музикални изпълнения единствено като боботене в костите си) съобщи, че го търсела някаква дама.
— В траур — добави тя.
Виолончелото мигновено замлъкна, музикантът го постави нежно и грижливо на дивана и даде знак да поканят дамата вътре. Той бързо излезе от стаята и срещна Хариет Каркър на стълбите.
— Сама! — възкликна той. — При това Джон беше тук тази сутрин! Да не се е случило нещо лошо, скъпа? Впрочем — добави той — лицето ви говори за нещо съвсем друго.
— Боя се тогава, че четете на лицето ми егоистични чувства — отвърна тя.
— Във всички случаи лицето ви е много приятно — каза той — и ако то разкрива егоистични чувства, това е ново за вас и заслужава да се види. Аз обаче не вярвам.
Той й подаде стол и седна насреща й, а виолончелото лежеше кротко на дивана помежду им.
— Вие ще престанете да се учудвате, че съм дошла сама и че Джон не ви е предупредил за моето идване — рече Хариет, — и всичко ще разберете, когато ви кажа защо съм дошла. Мога ли да започна?
— Това би било най-доброто.
— Да не съм ви прекъснала работата?
Той посочи към виолончелото на дивана и рече:
— Цял ден съм работил. Ето кой ще потвърди. Доверявам му всичките си грижи. Бих искал да няма какво друго да споделям освен собствените си грижи.
— Фирмата фалира ли? — попита Хариет със сериозен глас.
— Напълно.
— И никога ли няма да се възобнови?
— Никога.
Ведрото й лице не помръкна, когато тя беззвучно повтори думата с устни. Тази нейна реакция като че предизвика у него известна неволна изненада. Той продължи:
— Никога. Спомняте си какво ви казах. През цялото това време беше невъзможно той да бъде убеден. Невъзможно беше да се разисква с него, а понякога дори и да се говори с него. Случи се най-лошото. Фирмата банкрутира и никога вече няма да стъпи на крака.
— А мистър Домби разорен ли е?
— Разорен.
— Никакво ли частно имущество не му остава? Нищо ли?
Някаква възбуда в гласа й и едва ли не радостното изражение на лицето й го изненадваха все повече и повече. Тези прояви бяха в рязко противоречие със собствените му чувства и предизвикваха у него разочарование. Замислено загледан в нея, той забарабани с пръстите на едната си ръка по масата и като поклати глава, каза след известно мълчание:
— Не зная точно с какви средства разполага мистър Домби. Несъмнено те са големи, но и дълговете му са огромни. Той е извънредно честен и почтен човек. Всеки друг на негово място би се спасил, като влезе в споразумение с кредиторите си, което би довело до минимални, почти незабележими загуби за тези фирми, с които е търгувал, а той би имал с какво да живее — и мнозина биха постъпили така. Той обаче твърдо е решил да заплати всичко сам до последния фартинг. Той сам каза, че неговите средства щели да покрият почти всички дългове на фирмата и никой нямало да понесе големи загуби. Ах, мис Хариет, няма да е зле по-често да си спомняме, че понякога пороците не представляват нищо друго освен доведени до крайност добродетели. В това решение ясно проличава неговата гордост.
Тя го слушаше почти с предишното изражение на лицето си и твърде разсеяно, което показваше, че мислите й са заети с нещо друго. Когато той замълча, тя бързо попита:
— Виждали ли сте го напоследък?
— Никой не го вижда. Когато поради тази катастрофа в делата му е наложително да излезе от къщи, той излиза специално за случая, а после отново се прибира у дома, затваря се и не желае да види никого. Той ми изпрати писмо, в което ми благодари за предишната ми служба, като й дава по-висока оценка, отколкото тя заслужава, и се сбогува с мен. На мен ми е неудобно да му се натрапвам сега, след като не сме общували много и в добрите времена, но въпреки това се опитах да вляза във връзка с него. Писах му, ходих там, умолявах. Усилията ми се оказаха напразни.
Той я наблюдаваше с надеждата, че тя ще прояви по-голяма отзивчивост, и говореше сериозно и прочувствено, за да я трогне. У нея обаче не настъпваше промяна.
— Да, да, мис Хариет — добави той с разочарован тон, — но не е там работата. Не сте дошли тук, за да слушате тези неща. Мислите ви са заети с по-приятна тема. Споделете я с мен и ще можем и двамата да участвуваме в разговора.
— Напротив, темата е същата — бързо възрази Хариет с искрено недоумение. — Нима би могла да бъде друга? Не е ли естествено ние двамата с Джон напоследък да мислим и разговаряме много често за тези големи промени? Мистър Домби, на когото той толкова години е служил… вие знаете при какви условия… да бъде докаран до такова състояние, каквото описвате, а ние да бъдем богати.
Нейното добро, искрено лице се бе понравило на мистър Морфин, ергена със светлокафявите очи, още в първия миг, щом го бе зърнал, но сега това засияло от радост лице му се нравеше по-малко от когато и да било.
— Не е необходимо да ви напомням — рече Хариет и сведе поглед към черната си рокля — по какъв начин се промени нашето финансово положение. В онзи ужасен ден брат ни Джеймс не остави никакво завещание и никакви други роднини освен нас.
Макар че лицето й пребледня и стана тъжно, то му се понрави повече, отколкото до преди миг. Той като че задиша с облекчение.
— На вас ви е известна нашата история — продължи тя. — Историята за двамата ми братя, свързана със злочестния, нещастния джентълмен, за когото говорихте с такава преданост. Вие знаете колко скромни са потребностите на нас двамата с Джон… и колко малко се нуждаем от пари след живота, който водихме в продължение на много години, особено сега, когато благодарение на вашата добрина той си изкарва доход, предостатъчен за нас двамата. Вие навярно се досещате за каква услуга съм дошла да ви моля?
— Съмнявам се. Преди миг като че ли се досещах. Сега обаче смятам, че бъркам.
— Няма да кажа нищо за починалия си брат. Ако мъртвите знаят какво вършим… но вие ме разбирате правилно. За живия си брат обаче бих могла много да говоря. Но не го ли обрисува достатъчно добре фактът, че той желае да изпълни този свой дълг — затова аз дойдох да диря помощта ви, без която няма да се справим — и не може да се успокои, докато този дълг не бъде изпълнен?
Тя отново изправи глава и грейналото й от радост лице започна да изглежда прекрасно в очите на този, който внимателно я наблюдаваше.
— Скъпи сър — продължи тя, — всичко трябва да се извърши много предпазливо и тайно. Вие с вашите познания и опит ще посочите необходимия начин. Навярно мистър Домби трябва да остане с впечатлението, че тази сума неочаквано е оцеляла въпреки разорението му или пък че тези, с които е сключвал големите сделки, доброволно му отдават своята дан за неговата честност и почтеност, или пък че това е някакъв стар дълг, който досега не е бил платен. Навярно има много начини, за да се извърши това. Уверена съм, че вие ще изберете най-подходящия. Услугата, за която дойдох да ви моля, е да сторите това, проявявайки свойствената си доброта, великодушие, деликатност. Моля ви никога да не говорите пред Джон по този въпрос, тъй като, извършвайки това дарение, той най-много се радва, че ще го извърши тайно, без да чува каквито и да е похвали. За нас ще остане много малка част от наследството, а от останалия капитал мистър Домби ще получава пожизнена рента. И ви моля да запазите нашата тайна… в това впрочем не се съмнявам… и отсега нататък да не я споменаваме дори помежду си. Нека тя да се съхрани в паметта ми единствено като нова причина, за да бъда благодарна на небето и да се гордея с моя брат.
Такъв възторг би могъл да се изпише само върху лицето на ангелите, когато сред деветдесет и девет праведници в рая попадне един разкаял се грешник. Лицето й не помръкна и не се засенчи от радостните сълзи, замъглили очите й, а засия още по-ярко.
— Скъпа моя Хариет — заговори мистър Морфин след известно мълчание, — не бях подготвен за такова нещо. Трябва ли да разбирам, че в това благородно дело вие отдавате и вашата част от наследството наред с тази на Джон?
— О, да! — отвърна тя. — След като толкова дълго време ние сме делили всичко помежду си и сме имали общи грижи, надежди и стремежи, нима бих позволила да не участвувам в това дело със своя дял? Нима не трябва да настоявам на правото си да остана докрай помощник и другар на брат си?
— Да ме пази бог да оспорвам това ваше право! — възкликна той.
— Значи, можем да разчитаме на вашата приятелска помощ? — попита тя. — Бях уверена, че бихме могли.
— Би трябвало да съм много по-лош човек, отколкото… отколкото се осмелявам да се считам или бих искал да се считам, ако не можех да ви уверя в това от все сърце. Да, изцяло можете да разчитате. Кълна ви се, че ще запазя вашата тайна. И ако моите опасения излязат верни и мистър Домби, действувайки в съответствие със своето решение, от което, изглежда, нищо не е в състояние да го накара да се откаже, бъде докаран до пълна мизерия, аз ще ви съдействувам да осъществите плана, замислен от вас двамата с Джон.
Тя му подаде ръка и с щастлив вид сърдечно му благодари.
— Хариет — заговори той, като задържа ръката й в своята, — би било безсмислено и самонадеяно да ви говоря сега за голямата жертва, която правите. Смятам, че не би било по-малко безсмислено и самонадеяно, ако отправя молба към вас още веднъж да обмислите намерението си и да го поограничите. Нямам никакво право да се намесвам в достойния завършек на една дълга история, като натрапвам собственото си незначително мнение. Но аз имам правото да преклоня глава пред това, което споделихте с мен, изпълнен с удовлетворение, че то идва от по-възвишен и чист източник, отколкото моята жалка житейска мъдрост. Ще добавя само следното — аз съм ваш покорен слуга и от всичко на света най-много желая да бъда ваш слуга и близък приятел, след като не мога да бъда като вас.
Тя още веднъж му благодари най-сърдечно и се сбогува.
— В къщи ли си отивате? — попита той. — Позволете ми да ви изпратя.
— Не днес. Сега не си отивам в къщи. Първо трябва да навестя някого, и то сама. Бихте ли дошли утре?
— Да, да — съгласи се той. — Ще дойда утре. Междувременно ще мисля върху предложението ви, за да решим по какъв начин най-добре да постъпим. Навярно и вие ще мислите за същото, скъпа Хариет, и… и… във връзка с това помислете си малко и за мен.
Той я изпрати до каретата, която я чакаше пред входа, и ако хазайката му не беше глуха, тя би чула как той си мърмори, изкачвайки се обратно по стълбите, след като каретата си замина, че всички ние робуваме на навиците си и че било тъжен навик да стоиш стар ерген.
Виолончелото лежеше на канапето между двата стола, той го взе, без да отмества празния стол, седна и започна да свири някаква провлачена мелодия, като дълго-дълго кимаше замислено към празния стол. Чувството, което изразяваше чрез своя инструмент, макар и удивително трогателно и нежно, бледнееше в сравнение с чувството, изписано върху лицето му, когато поглеждаше към празния стол — то беше толкова искрено, че той бе принуден неведнъж да прибягва до средството на капитан Кътъл и да изтрива лицето си с ръкав. Постепенно обаче виолончелото, в унисон с душевното му състояние, се впусна в мелодичната сюита „Хармоничният ковач“100, която той не спря да свири, докато разведреното му румено лице не засвети съвсем като желязо върху наковалнята на някой истински ковач. Накратко казано, виолончелото и празният стол му правиха компания в ергенската самота почти до полунощ, а докато вечеряше, виолончелото, подпряно в ъгъла на канапето, преливащо от стаената хармония на цяла ковачница, пълна със задружни ковачи, отправяше влюбени погледи към празния стол със своите неизразимо интелигентни извити очи.
Когато Хариет потегли с наемната карета, кочияшът пое по един път, явно не нов за него, лъкатушещ през страничните улички в тази част на предградията, докато накрая стигнаха до едно почти незастроено място, където имаше само няколко стари къщурки с градинки пред тях. Той спря каретата пред портата на една от тези къщурки и Хариет слезе.
В отговор на тихото й позвъняване на вратата се появи една печална на вид жена с бледо лице, с повдигнати вежди и наклонена на една страна глава. Когато видя Хариет, тя се поклони и я поведе през градината към къщата.
— Как се чувствува болната ви тази вечер? — попита Хариет.
— Опасявам се, мис, че е зле. О, понякога тя много ми напомня за Бетси Джейн, дъщерята на вуйчо ми! — с някакъв печален възторг отговори жената с бледото лице.
— С какво ви напомня за нея? — попита Хариет.
— С всичко, мис — отговори другата, — но разликата е в това, че Бетси Джейн беше дете, когато се намираше на прага на смъртта, а тя е възрастен човек.
— Но вие ми казахте, че момиченцето е оздравяло — кротко й напомни Хариет, — така че имаме основания да се надяваме и сега, мисис Уикам.
— А, мис, надеждата е отлично нещо за тези, които имат дух да я изпитват — каза мисис Уикам и поклати глава. — Моят собствен дух не стига дотам, но не мога да го упреквам. Завиждам на тези, които бог е благословил с дух.
— Трябва да се опитате да бъдете по-весела — посъветва я Хариет.
— Благодаря ви, мис, сигурна съм, че е така — мрачно отговори мисис Уикам. — Дори и да бях така устроена, самотата на обстановката тук — извинете ме, че си позволявам да говоря така открито — щеше да убие у мен това настроение само за едно денонощие. Но аз съвсем не съм устроена така. И не бих желала. Малкото дух, който имах, ме напусна преди няколко години в Брайтън и мисля, че се чувствувам по-добре от тази загуба.
Всъщност това беше същата онази мисис Уикам, която беше заместила мисис Ричардс като бавачка на малкия Пол и която смяташе, че е претърпяла гореспомената загуба под покрива на любезната Пипчин. Благодарение на превъзходната, добре обмислена стара система, осветена от отдавнашни обичаи, по силата на която на подобни длъжности като наставници на юноши, проповедници на морала, надзиратели, ментори, болногледачи и прочие се назначаваха по възможност най-мрачните и неприятни хора, мисис Уикам се бе устроила на прекрасната длъжност болногледачка и големите й добродетели бяха горещо възхвалявани от възхитената й многобройна клиентела.
Мисис Уикам, повдигнала вежди и наклонила глава на една страна, освети пътя нагоре по стълбите до една чиста, спретната стая, от която се влизаше в друга, слабо осветена стая с едно легло. В първата стая седеше стара жена и безизразно се взираше през отворения прозорец в тъмнината навън. Във втората стая, изпъната върху леглото, лежеше само сянката на тази, която в една зимна нощ беше презряла дъжда и вятъра. Човек трудно би я познал сега, ако не беше дългата черна коса, която изглеждаше още по-черна поради контраста с побледнялото лице и белите завивки.
О, тези очи, пълни с живот, и това немощно тяло! Очите, така нетърпеливо обърнали се към вратата, така засияли при вида на Хариет! И отпуснатата глава, която не можеше да се повдигне и само бавно се завъртя върху възглавницата!
— Алис — промълви гостенката с нежен глас, — закъснях ли тази вечер?
— Винаги ми се струва, че си закъсняла, а всъщност ти винаги идваш по-рано.
Хариет, вече седнала до леглото, взе изтънялата ръка в своята.
— По-добре ли си?
Мисис Уикам, изправила се при краката на болната като неутешимо привидение, решително и енергично заклати глава, за да отрече подобно предположение.
— Това има толкова малко значение — слабо се усмихна Алис. — По-добре или по-зле, разликата е само един ден, може би дори и по-малко.
Мисис Уикам, в съответствие със сериозния си характер, изрази своето одобрение с въздишка и след като потупа няколко пъти със студени пръсти завивките в долния край на леглото, като че ли опипваше краката на болната и очакваше да ги намери вкочанени, започна да подрънква с шишенцата с лекарства върху масата, сякаш искаше да каже: „Докато сме още тук, нека пак да вземем лекарство.“
— Да — прошепна Алис на своята гостенка, — пороците и угризенията на съвестта, скитанията, нуждата и лошото време, бурята, която бушуваше в мен и извън мен, съсипаха живота ми. Не ми остава още много.
Докато говореше, тя повдигна ръката на Хариет и притисна лицето си в нея.
— Лежа тук и понякога си мисля, че хубаво би било да поживея поне още малко, за да имам време да ти покажа колко признателна мога да бъда. Но това е слабост и бързо минава. Така да бъде! По-добре за теб! И за мен е по-добре!
Съвсем другояче държеше тя тази ръка в онази студена зимна вечер пред камината. Презрение, ярост, предизвикателство, безразсъдство, погледнете! А ето какъв е краят!
Мисис Уикам, след като подрънка достатъчно дълго с шишенцата, донесе лекарството. Тя гледаше студено как болната пие, устата й беше стисната силно, веждите свъсени и тя поклащаше глава, с което показваше, че дори и мъчения не биха могли да изтръгнат от нея признание колко безнадеждно е състоянието на болната. След това мисис Уикам поръси стаята с някаква освежаваща течност, а целият й вид напомняше на жена-гробар, която посипва пепел върху пепелта, прах върху праха — тъй като тя беше сериозна особа, — а после се оттегли в кухнята, за да похапне някакви погребални банички.
— Колко време измина — попита Алис, — откакто дойдох при тебе и ти казах какво съм сторила, а на теб ти рекоха, че е късно да го настигнат?
— Малко повече от година — отговори Хариет.
— Малко повече от година — замислено се взря в лицето й Алис. — Месеци, много месеци минаха, откакто ме доведе тук.
— Да — отговори Хариет.
— Доведе ме тук със силата на добротата и нежността. Мен! — Лицето на Алис потръпна под ръката й. — И ме направи човек с женствения си вид, със словата си и ангелските си дела!
Хариет се наведе над нея и започна да я успокоява и утешава. След малко Алис, която продължаваше да лежи, все така притиснала лице в ръката на Хариет, помоли да повикат майка й.
Хариет я повика няколко пъти, но старицата, седнала до отворения прозорец, така се бе вторачила навън в тъмнината, че не я чу. Едва когато Хариет отиде и я докосна, тя се изправи и дойде при тях.
— Майко — каза Алис, като отново хвана ръката на Хариет и прикова в своята гостенка блесналите си от обич очи, докато старата жена беше удостоена само с едно помръдване на пръста, — кажи й това, което знаеш.
— Тази вечер ли, миличка?
— Да, майко, тази вечер — тихо и тържествено отговори Алис.
Старата жена, чийто разсъдък сякаш беше помрачен от страх, угризения или скръб, се дотътри от другата страна на леглото срещу Хариет, след това се свлече на колене, така че сбръчканото й лице да бъде наравно със завивките, протегна ръка да докосне ръката на дъщеря си и започна:
— Моята красива щерка…
О, небеса, викът беше такъв, че я накара да спре и да се взре в клетото тяло, което лежеше на леглото!
— Вече не съм, много отдавна не съм красива, майко! Отдавна повехнах — каза Алис, без да я поглежда. — Недей да скърбиш за това сега!
— Моето момиче — неуверено започна старицата, — моята щерка, която скоро ще оздравее и ще посрами всички хубавици…
Алис печално се усмихна на Хариет и още по-гальовно притисна ръката й, но не каза нито дума.
— … която скоро ще оздравее, казвам — повтори старицата и се закани със съсухрения си юмрук на празното пространство, — и която ще посрами всички хубавици със своята красота… да, ще ги посрами. Казвам, че ще ги посрами, трябва да ги посрами — тя като че ли разпалено спореше с някакъв невидим противник, който стоеше край леглото и й противоречеше, — отвърнаха се от моята дъщеря и я изоставиха, но ако пожелае, тя също може да се похвали със знатни роднини. Да, със знатни роднини. Роднинството съществува и без вашите попове и венчални пръстени… може би те го узаконяват, но не могат да го отрекат, когато съществува… а моята дъщеря има добри роднини. Покажете ми мисис Домби и аз ще ви покажа първата братовчедка на моята Алис.
Хариет извърна глава от старицата, погледна блестящите очи, приковани в нея, и прочете потвърждение в тях.
— Е! — извика старицата, а треперещата й глава се вирна ужасяващо суетно. — Въпреки че сега съм състарена и грозна — много по-състарена от начина си на живот, отколкото от годините, — някога и аз съм била млада като всички други! Да, и хубавка като много други! На времето аз бях едно свежо селско девойче, миличка — тя протегна през леглото ръката си към Хариет, — и миловидна. В моето село бащата на мисис Домби и неговият брат бяха най-веселите и обичани гости от Лондон. Но те отдавна вече са мъртви! Боже, боже, толкова отдавна! Братът, бащата на моята Алис, се помина първи.
Тя повдигна леко глава и се вгледа в лицето на дъщеря си, като че споменът за нейната младост възкреси в паметта й спомена за младостта на дъщеря й. След това внезапно захлупи лице върху леглото и закри с ръце главата си.
— Те си приличаха толкова много — каза старата жена, без да вдига очи, — колкото могат да си приличат братя, които са почти връстници… едва ли имаха повече от година разлика, доколкото си спомням… и ако бяхте видели моята щерка редом с дъщерята на другия брат, както аз веднъж я видях, щяхте да забележите въпреки разликата в облеклото и начина им на живот, че много си приличат! О, нима приликата е изчезнала и нима само моята щерка… само моята щерка… се е променила толкова много!
— Всички се променяме, майко, всеки по реда си — успокои я Алис.
— Всеки по реда си! — извика старата жена. — Но защо и нейният ред да не дойде, когато е дошъл редът на моята щерка? Майката сигурно се е променила… и тя изглеждаше толкова стара и сбръчкана като мене въпреки всичките си мазила… но тя беше красива. Какво съм сторила аз, аз, какво по-лошо от нея съм сторила аз, че само моята щерка трябва да лежи тук и да гасне?
Надавайки отново див вопъл, тя избяга в стаята, откъдето беше дошла. Но веднага след това пак я прихвана да се върне, дотътри се до Хариет и каза:
— Та това точно ме помоли да ти кажа Алис, миличка. Това е всичко. Открих го в Йоркшир едно лято, когато започнах да разпитвам коя е и всичко друго за нея. Такова роднинство не ми беше от полза тогава. Те нямаше да ме признаят за роднина, а и нямаха какво да ми дадат. Може би по-късно щях да ги помоля за малко пари, ако не беше моята Алис. Мисля, че щеше да ме убие, ако бях го направила. По свой начин тя е не по-малко горда от другата — обясни старата жена, боязливо докосна лицето на дъщеря си и отдръпна ръка, — колкото и смирена да е сега. Но тя тепърва ще ги посрами със своята хубост. Ха-ха! Тя ще ги посрами, моята красива щерка!
Смехът, с който се оттегли, беше по-страшен и от воплите й, по-страшен и от безумните ридания, които последваха, по-страшен и от малоумния вид, с който седна на старото си място и се вторачи в тъмнината!
През цялото време очите на Алис бяха приковани в Хариет и тя нито за миг не беше пуснала ръката й. Сега тя заговори:
— Докато лежах тук, почувствувах, че бих искала да знаеш всичко това. Мислех си, че това може да ти помогне да разбереш какво ме ожесточи толкова. В престъпния си живот слушах толкова много за пренебрегнатия си дълг, че започнах да вярвам, че и към мене не са изпълнили дълга си и че каквото посееш, това ще пожънеш. Аз стигнах някак си до заключението, че когато благородните момичета са имали лош дом и майка, те също, макар и по свой начин, съгрешават, но техният грях не е толкова гнусен като моя и те трябва да благодарят на бога за това. Това сега е минало. Прилича на сън, който не мога много ясно да си спомня и да разбера. А откакто ти започна да седиш тук и да ми четеш, все повече ми прилича на сън. Разказвам ти го така, както си го спомням. Ще ми почетеш ли пак малко?
Хариет се опита да освободи ръката си от нейната, за да отвори книгата, но Алис я задържа още миг.
— Нали няма да изоставиш майка ми? Аз й прощавам, ако въобще има за какво. Зная, че тя също ми прощава и че дълбоко в душата си съжалява за всичко. Нали няма да я изоставиш?
— Никога, Алис.
— Само една минутка още. Постави главата ми така, че като четеш, да мога да разбирам смисъла на думите по твоето добро лице.
Хариет изпълни молбата й и зачете — зачете вечната книга за всички уморени и угрижени, за всички окаяни, прегрешили и пренебрегнати на този свят, — зачете благословената история, в която слепият, сакат, парализиран просяк, крадецът, жената, покрита с позор, получават своя дял, който никакво човешко високомерие, безразличие или изтънченост не може да им отнеме, нито да намали и с частица дори през всички тези векове, през които светът ще просъществува — зачете повелята на Оногова, който в целия човешки кръговрат, при всички надежди и скърби, от люлката до гроба, от детството до старостта, изпитва благо състрадание и проявява интерес към всяка дребна случка или важно събитие, към всяка мъка и неволя.
— Ще дойда утре — каза Хариет, като затвори книгата — рано сутринта.
Блестящите очи, все още приковани в нея, се затвориха за миг, след това пак се отвориха. Алис я целуна и благослови.
Очите я проследиха до вратата и в тяхното сияние и върху успокоеното лице проблесна усмивка, когато вратата се затвори. Очите й останаха приковани там. Тя постави ръка на гърдите си и зашепна святото име, което й бяха чели. Животът угасна на лицето й като духната свещ.
Върху леглото не лежеше нищо друго освен празната тленна обвивка, която дъждът бе шибал, и черната коса, която зимният вятър бе развявал.
Глава LIX
Възмездието
Отново са настъпили промени в голямата къща на дългата мрачна улица, където Флорънс прекара своето детство и много самотни години. Това е все същата голяма къща, която не пропуска вятър и студ и покривът й не тече, в нея няма счупени прозорци, нито рушащи се стени. И въпреки това тя е развалина и плъховете бягат от нея.
Мистър Таулинсън и цялата прислуга отначало не вярват на неясните слухове, които дочуват. Готвачката казва, че доверието на нашите хора не можело да бъде разклатено толкова лесно, слава богу, а мистър Таулинсън очаква по-скоро да чуе, че Английската банка ще фалира или че кралските бижута от Лондонската кула ще се разпродават. Но след това идва държавният вестник и мистър Пърч, а мистър Пърч довежда и мисис Пърч, за да обсъдят всичко това в кухнята и да прекарат една приятна вечер.
Когато вече няма никакво съмнение по този въпрос, главната грижа на мистър Таулинсън е дълговете да се окажат една закръглена сума — не по-малко от сто хиляди лири. Мистър Пърч обаче не смята, че сто хиляди лири ще ги покрият. Жените, начело с мисис Пърч и готвачката, често повтарят „сто хи-ля-ди лири“ с такова задоволство, като че не премятат думите с езика си, а на ръка. Прислужницата, вторачила поглед в мистър Таулинсън, казва, че би желала да има една стотна част от тази сума, за да дари с нея своя избраник. Мистър Таулинсън, още незабравил старата обида, е на мнение, че един чужденец едва ли ще знае какво да прави с толкова много пари, освен ако не ги пръсне за бакенбардите си, и тази горчива ирония кара прислужницата да се оттегли, обляна в сълзи.
Но тя не отсъствува дълго, защото готвачката, която се слави със своето изключително добродушие, казва, че каквото и да правят, сега те трябва да се държат здраво един за друг, Таулинсън, защото не се знае дали скоро няма да ги разделят. В тази къща те са преживели (както казва готвачката) едно погребение, една сватба и едно бягство и нека да не се разправя после, че в момент като настоящия са имали разногласия. Тази вълнуваща реч оказва огромно въздействие върху мисис Пърч и тя заявява открито, че готвачката била ангел. Мистър Таулинсън отговаря на готвачката, че той бил далеч от мисълта да попречи на това хубаво намерение, което би желал да види осъществено. Той се оттегля да търси прислужницата и скоро се връща с младата дама под ръка и осведомява кухнята, че се е шегувал за чужденците и че те с Анна са решили да делят радости и скърби и да се заловят с обичайната продажба на зеленчуци, подправки и пиявици на Оксфорд Маркет, където с радост щели да очакват тяхното любезно благоволение. Това съобщение се приема с шумно одобрение. Мисис Пърч, чийто дух се пренася в бъдещето, тържествено шепне на ухото на готвачката — „момичета“.
И дума не може да става нещастие в семейството да мине без трапеза в долните помещения. И така, готвачката забърква едно-две пикантни неща за вечеря, а мистър Таулинсън приготвя салата от раци по случай същото знаменателно събитие. Дори мисис Пипчин, развълнувана от случая, иззвънява със звънчето си и изпраща долу нареждане, че желае да получи за вечеря онова малко парченце от момици, което е останало, но то трябва да й се стопли и да се изпрати на поднос заедно с четвърт чашка подгряно шери, защото се чувствувала неразположена.
Споменават и мистър Домби, но съвсем между другото. Изказват се предимно предположения откога е знаел, че това ще се случи. Готвачката прозорливо казва:
— Отдавна, бога ми. Мога да се закълна.
И тъй като се допитват и до мистър Пърч, той потвърждава нейното мнение по въпроса. Някой се чуди какво ще направи той и дали няма да се захване за друга работа. Мистър Таулинсън не допуска това и намеква за уединение в един от онези приюти за обеднели аристократи, които са по-сносни.
— Нали знаете, от онези, където ще си има малка градинка — скръбно говори готвачката — и през пролетта ще си отглежда в нея благовонни секирчета.
— Точно така — потвърждава мистър Таулинсън, — и ще принадлежи към едно или друго братство.
— Ние всички сме братя — казва мисис Пърч, оставила за миг чашата си.
— С изключение на сестрите — отговаря мистър Пърч.
— Така се наказват горделивите — отбелязва готвачката.
— Откак свят светува и вовеки веков гордостта се наказва сурово от бог! — допълва прислужницата.
Чувството, което ги е обхванало, докато изказват своите размишления, е чудесно и те усещат една истинска християнска сплотеност при понасянето на този общ удар с такова смирение. Това отлично състояние на духа е нарушено един-единствен път от някаква млада слугиня от кухнята, от по-низшето съсловие, при това с черни чорапи, която до този момент през цялото време е седяла с отворена уста, а сега съвсем неочаквано изстрелва думи със следното съдържание:
— Ами ако не ни платят!
Цялата компания онемява за миг. Готвачката, която първа се съвзема, се обръща към младата жена и иска обяснение как така тя се осмелява да обижда семейството, чийто хляб яде, с такива гнусни подозрения и нима мисли, че човек, у когото е останала поне капчица гордост, може да лиши бедните си слуги от тяхното оскъдно възнаграждение?
— И ако така вярваш и в бог, Мери Дос — казва разпалено готвачката, — не зная докъде смяташ, че ще стигнеш.
Мистър Таулинсън също не знае това, нито пък някой друг, а и младата слугиня от кухнята, изглежда, също няма точна представа и сега, подложена на общия присмех, се покрива със своето смущение като с дреха.
След няколко дни непознати хора започват да се отбиват в къщата и да си уреждат срещи, като че ли домът е техен. Особено внимание заслужава един джентълмен с юдейско-арабска физиономия и масивен ланец на часовника, който си подсвирква в гостната и чакайки друг джентълмен, винаги носещ в джоба си перодръжка и мастило, пита мистър Таулинсън (непринудено наричайки го „мой човек“) дали не знае случайно колко е платено на времето за алено-златистите завеси.
С всеки изминал ден броят на посетителите и деловите срещи в трапезарията се увеличава и всеки джентълмен като че носи перодръжка и мастило в джоба си и винаги му се отдава някакъв случай да ги използува. Най-накрая се оповестява, че ще има търг. Тогава започват да пристигат нови хора с перодръжки и мастило по джобовете си, предвождащи един отряд от работници с каскети, които моментално започват да измъкват килимите, да разбутват мебелите и да оставят хиляди следи от обувките си във вестибюла и по стълбите.
Докато трае всичко това, съветът долу е в пълен състав и тъй като няма какво да прави, върши наистина гастрономически подвизи. Най-накрая един ден всички биват призовани вкупом в стаята на мисис Пипчин и прекрасната перуанка се обръща към тях така:
— Вашият господар има финансови затруднения — казва грубо мисис Пипчин. — Предполагам, че знаете вече.
Мистър Таулинсън, който говори от името на всички, признава, че този факт им е известен.
— Не се съмнявам, че се оглеждате вече за ново местенце — казва мисис Пипчин и заканително клати глава.
Един писклив глас възкликва отзад:
— Така както и вие за себе си.
— Така ли мислите, нагла госпожо? — пита гневната Пипчин и пламналите й очи се стрелват над главите отпред.
— Да, така мисля, мисис Пипчин — отговаря готвачката и излиза напред. — И какво от това, моля?
— Ами тогава можеш да си вървиш веднага, щом искаш — отговаря мисис Пипчин. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявам се повече да не ти видя очите.
След тези думи сърцатата Пипчин изважда една платнена торба, отброява заплатата й до този момент плюс едномесечен аванс и здраво стиска парите, докато разписката не е подписана до последната завъртулка. Едва тогава тя ги пуска с неудоволствие. Мисис Пипчин повтаря тази процедура, докато се разплати с всички членове на домакинството.
— А сега тези, които искат, могат да си вървят — казва мисис Пипчин. — Всички, които желаят, могат да останат тук за около една седмица на издръжка и да помогнат. Всички с изключение на тази повлекана, готвачката — допълва избухливата мисис Пипчин. — Тя да си върви веднага.
— Тя точно това и ще направи! — казва готвачката. — Желая ви всичко хубаво, мисис Пипчин, и искрено бих искала да мога да ви направя комплимента, че имате приветлива външност.
— Махай се! — тропва с крак мисис Пипчин.
Готвачката се понася навън с достолепен вид на благодетелка и това вбесява мисис Пипчин. Скоро и останалите членове на конфедерацията се присъединяват към нея долу, под стълбите.
Там мистър Таулиисън казва, че най-напред ще си позволи да предложи една малка закуска, а през време на закуската той би желал да внесе едно предложение, подходящо според него за положението, в което са изпаднали. Закуската е сервирана и изядена с апетит, а предложението на мистър Таулинсън се свежда до това, че щом готвачката трябва да напусне, то ние трябва да сме верни на самите себе си, защото никой няма да ни бъде верен. Те са прекарали в тази къща дълго време и много са се старали да живеят сговорно. (На това място готвачката казва прочувствено: „Слушайте! Слушайте!“, а мисис Пърч, която пак е тук и е сита до гуша, лее сълзи.) И той мисли, че в настоящия момент общото чувство трябвало да бъде: „Или всички, или никой!“ Прислужницата е силно развълнувана от това благородно чувство и оживено го подкрепя. Готвачката казва, че според нея то е правилно и се надява да е изказано от чувство за дълг, а не само от уважение към нея. Мистър Таулинсън потвърждава — да, от чувство за дълг; и сега, когато е принуден да изрази своето мнение, той открито може да заяви, че не смята за благоприличие да се остане в една къща, където ще има търг и други неща от този род. Прислужницата е уверена в това и като доказателство разказва как едни непознат мъж с каскет пожелал да я целуне на стълбите днес сутринта. При тези думи мистър Таулинсън се надига от стола си, за да потърси и „смаже“ този грубиян, но дамите го задържат и го умоляват да се успокои и да размисли, че много по-лесно и по-благоразумно е да напусне веднага мястото, където се разиграват такива непристойни сцени. Мисис Пърч разглежда случая в нова светлина и дори доказва, че от деликатност към мистър Домби, който се е затворил в своите стаи, е наложително да се оттеглят незабавно.
— Защото — обяснява добрата жена — как ли ще се почувствува той, ако срещне някой от бедните си слуги, които е измамил, като ги е накарал да мислят, че е безкрайно богат?
Готвачката е така поразена от тези етични съображения, че мисис Пърч намира за необходимо да ги подкрепи с няколко благочестиви аксиоми, оригинални или заимствувани. Става съвсем ясно, че в случая трябва всички заедно да си вървят. Започва опаковане на сандъци, наемане на файтони и още същия ден привечер в къщата не остава никой от компанията.
Къщата се извисява огромна и солидна сред дългата мрачна улица, но тя е развалина и плъховете бягат от нея.
Мъжете с каскетите продължават да разбутват мебелите, а господата с перодръжките и мастилото съставят описи, седят върху мебели, които никога не са били предназначени да се седи върху тях, ядат взетите от кръчмата хляб и сирене върху мебели, които никога не са били предназначени да се яде върху тях, и като че ли изпитват удоволствие да употребяват ценните предмети за най-необичайни цели. Получават се и хаотични комбинации от вещи: в трапезарията се появяват дюшеци и чаршафи, кристалът и порцеланът попадат в зимната градина, големият сервиз за вечеря е струпан върху дългото канапе в голямата гостна, а пръчките за пътеките по стълбите, събрани на снопове, красят мраморните полици над камините. И накрая един килим, на който е залепена цената, виси прострян на балкона и подобно украшение е сложено и върху двете крила на вратата към вестибюла.
А след това по цял ден на улицата се точат старомодни кабриолети и файтони, а тълпа дрипави вагабонти, евреи и християни, нахлуват в къщата, почукват сребърните огледала, изтръгват нестройни звуци от рояла с кокалчетата на пръстите си, прокарват потни пръсти по картините, дъхат върху остриетата на най-хубавите ножове, пазени за официални случаи, блъскат по тапицерията на столовете и канапетата с мръсните си юмруци, раздърпват пухените завивки, отварят и затварят всички чекмеджета, балансират със сребърните прибори, вглеждат се дори във вътъка на завесите и бельото и нищо не одобряват. Не остава място в къщата, което да не са преровили. Небръснати и вмирисани на тютюн непознати се вторачват в кухненската печка със същото любопитство, с което гледат и в скрина за бельо на тавана. Яки мъжаги с вехти шапки надничат от прозорците на спалните и подхвърлят шеги на приятели от улицата. Тихи, пресметливи сенки се оттеглят в стаите за дрехи с каталози в ръка и поставят бележки по полетата на каталозите с огризки от моливи. Двама съдия-изпълнители се втурват по пожарната стълба и от покрива на къщата оглеждат панорамата на квартала. Това гъмжило и глъчка, това качване и слизане продължава дни наред. Отлична модна мебел и други вещи за обзавеждане са изложени на показ.
След това в най-хубавата гостна се изправя една преграда от маси и върху обърнатите с краката нагоре прекрасни разтегателни маси от полиран испански махагон с астрономически размери се издига амвонът на аукционера. И тълпата от дрипави вагабонти, евреи и християни, небръснати и вмирисани на тютюн непознати, яки мъжаги с вехти шапки се скупчва около него, сяда на всичко, което им падне, дори и на полиците над камините, и наддаването започва.
През целия ден в стаите е горещо, шумно и прашно, а сред горещината, шума и праха, извисил главата, раменете, гласа и чукчето си, аукционерът не спира своята дейност. Мъжете с каскетите се объркват и озлобяват от мъкненето на вещите насам-натам, а все нови и нови вещи изникват, продават се и други идват на тяхното място. Понякога някой пуска шега и тогава избухва общ смях. Това трае от сутрин до мрак в продължение на три дни. Отлична модна мебел и други вещи за обзавеждане са обявени на търг.
След това старомодните кабриолети и файтони отново се появяват, а заедно с тях идват и фургони и товарни коли и една армия от носачи с вързопи. По цял ден мъжете с каскетите работят с отвертки и макари, залитат по стълбите под огромни тежести по десетима наведнъж или товарят великолепни камари от испански махагон, първокачествено палисандрово дърво и сребърни огледала в кабриолетите и файтоните, във фургоните и товарните коли. Могат да се видят всякакви товарни превозни средства — от покрити фургони до ръчни колички. Креватчето на бедния Пол е откарано с кола, теглена от две магарета. В продължение почти на цяла седмица отличната модна мебел и другите вещи за обзавеждане са в процес на изнасяне.
Най-накрая всичко е отмъкнато. В къщата не остава нищо друго освен пръснатите листове от каталозите, мръсна слама и сено и цяла батарея оловни съдове зад входната врата. Мъжете с каскетите прибират отвертките и макарите в торбите си, нарамват ги и си отиват. Един от джентълмените с перодръжка и мастило обхожда внимателно къщата за последен път, разлепва по прозорците обяви, които гласят, че тази прекрасна фамилна собственост се дава под наем, и затваря кепенците на прозорците. Най-накрая и той си тръгва. Не остава никой от нашествениците. Къщата е една развалина и плъховете бягат от нея.
Покоите на мисис Пипчин, както и заключените стаи на партера с плътно спуснатите щори са пощадени от общото опустошение. Докато стават тези неща, мисис Пипчин седи, студена и сдържана, в своята стая и само от време на време надниква към търга, за да види на каква цена вървят вещите, тъй като ще наддава за едно определено кресло. Мисис Пипчин е дала най-високата цена за това кресло и в момента, когато мисис Чик идва да я посети, тя вече седи върху своята собственост.
— Как е брат ми, мисис Пипчин? — пита мисис Чик.
— Дявол знае как е — отговаря мисис Пипчин. — Не ми е правил честта да разговаря с мен. Оставят му храната и напитките в стаята до неговата и той излиза и се храни, когато наоколо няма никой. Безсмислено е да ме питате. Зная за него толкова, колкото един южняк знае за студената овесена каша.
Язвителната Пипчин изрича тези думи с негодувание.
— Милостиви боже! — благодушно възкликва мисис Чик. — Но докога ще трае всичко това? Ако моят брат не направи усилие, мисис Пипчин, какво ще стане с него? Аз бях сигурна, че няма да се наложи да го предупреждавам какви са последиците от една такава фатална грешка, защото той много пъти е виждал какво става, когато не се направи усилие.
— Дрън-дрън! — казва мисис Пипчин и потърква нос. — Мисля, че вдигате много врява за нищо. Той не е първият. И преди него хората са били сполетявани от нещастия и са били принудени да се разделят с покъщнината си. На мене несъмнено ми се е случвало.
— Моят брат — продължава мисис Чик прочувствено — е толкова особен, толкова странен човек. Той е най-особеният човек, когото съм виждала. Не зная дали някой ще повярва, че когато получи вестта за сватбата и заминаването на това изключително дете — за мен сега е утеха, като си спомня как винаги казвах, че има нещо необикновено в това дете, но никой не ми вярваше, — не зная дали някой ще повярва, повтарям, че тогава той се нахвърли върху мен и каза, че от начина, по който съм се държала, останал с впечатлението, че тя е дошла в моя дом. О, мили боже! И не зная дали някой ще повярва, че когато аз просто му казах: „Пол, аз може да съм много глупава и сигурно съм такава, но не мога да разбера как можаха да се объркат така твоите неща“, той направо се нахвърли върху мен и настоятелно помоли да не го посещавам повече, освен ако той самият не ме покани. О, боже, боже!
— Да — казва мисис Пипчин. — Жалко, че не се занимаваше с мини. Те щяха да са добро изпитание за избухливостта му.
— И как ще свърши всичко това? — продължава мисис Чик, без да обръща никакво внимание на забележката на мисис Пипчин. — Ето това искам да знам. Какво смята да прави брат ми? Той трябва да направи нещо. Никаква полза няма от това да стои затворен горе в стаята си. Сделките няма сами да дойдат при него. Няма. Той трябва да отиде при тях. Но защо не отива! Предполагам, че знае къде трябва да отиде, след като цял живот се е занимавал с тях. Много добре. Но тогава защо не отива?
След като е изковала тази здрава верига от доводи, мисис Чик млъква за миг, за да й се полюбува.
— Освен това — продължава да излага доводите си благоразумната дама — къде се е чуло и видяло такова упорство? Да стои затворен горе, докато стават тези ужасни неприятности! Не че няма къде да отиде. Той можеше да дойде при нас, разбира се. Предполагам знае, че там може да се чувствува като у дома си. Мистър Чик го понесе възхитително, а аз лично му казах: „Но, Пол, сигурно знаеш, че ти пак си добре дошъл у дома, при такива близки роднини като нас, въпреки че нещата ти са така объркани. Нали не мислиш, че и ние сме като другите?“ А той — не. Той стоя тук, докато мине всичко това, и още е тук. О, мили боже! Ами ако вземат къщата под наем? Какво ще прави тогава? Не може да остане тук. А ако се опита да го направи, тогава ще се заведе дело, ще го извадят по съдебен ред и други неща от този род и тогава той ще трябва да си отиде. А ако е така, защо да не си отиде още в началото, вместо да си отиде накрая? И отново се връщаме към въпроса, с който започнах и който естествено ме интересува — как ще свърши всичко това?
— Аз зная как ще свърши всичко за мен — отговаря мисис Пипчин — и това ми стига. Аз си тръгвам моменталически.
— Кога, мисис Пипчин? — пита мисис Чик.
— Моменталически — троснато отговаря мисис Пипчин.
— Е, да, разбира се, не мога да ви виня, мисис Пипчин — казва искрено мисис Чик.
— Все ми е едно дали ще ме вините — отговаря саркастичната Пипчин. — Във всеки случай аз си отивам. Не мога да остана тук. След седмица бих умряла. Вчера трябваше да си приготвя сама свинския котлет, а аз не съм свикнала на такова нещо. Организмът ми няма да издържи дълго. Освен това, преди да дойда тук, имах много добра клиентела в Брайтън. Само от родителите на малката Панки ще получавам едно осемдесет лири на година, а аз не мога да си позволя да ги изпусна. Писах на племенницата си и тя вече ме очаква.
— Говорихте ли с брат ми? — интересува се мисис Чик.
— Е, да, много е лесно да се каже „говорихте ли с брат ми“ — хапливо отговаря мисис Пипчин. — А как да стане това? Вчера му извиках, че няма никакъв смисъл да оставам повече тук и че е по-добре да изпрати да повикат мисис Ричардс. Той изсумтя нещо, което означаваше съгласие, и аз изпратих да я повикат. Ще ми сумти, хайде де! Ако беше на мястото на мистър Пипчин, тогава може би щеше да има основание да сумти. Стига! Изчерпа ми се търпението!
След тези думи достойната за подражание жена, която е извлякла толкова много устойчивост и добродетелност от дълбините на перуанските мини, се надига от своята покрита с възглавници собственост и изпраща мисис Чик до вратата. Мисис Чик се оттегля, като не спира да се оплаква от странния характер на брат си и да се възхищава от собствената си мъдрост и далновидност.
Още същия ден по залез-слънце мистър Тудъл, който този ден не е на работа, пристига с Поли и едно сандъче, оставя жена си с една звучна целувка във вестибюла на празната къща, чийто безлюден вид доста помрачава настроението му.
— Виж какво, Поли, скъпа — казва на тръгване мистър Тудъл, — сега аз съм машинист и имаме достатъчно пари и ако не помнех прежната добрина, не бих ти позволил да идваш тук, за да станеш и ти такава мрачна. Но прежната добрина, Поли, не бива никога да се забравя. А освен това самото ти лице действува така ободряващо на хората, изпаднали в беда. Затова, скъпа, дай да го целуна още веднъж. Зная, че повече от всичко на света обичаш да вършиш добро. Моето мнение е, че това, което правиш сега, е правилно и редно. Лека нощ, Поли.
През това време мисис Пипчин вече се чернее на входната врата с черните дипли на полата си, с черното си боне и шал, а опакованите й лични вещи и креслото (доскоро любимо кресло на мистър Домби и неоспорвана вещ на търга) стоят готови до нея. Сега тя очаква само покритата кола, която тази вечер ще пътува до Брайтън специално заради нея и която ще се отбие да я вземе по специално споразумение, за да я откара до дома й.
Ето че колата пристига. След като дрехите на мисис Пипчин са натоварени и подредени, идва ред на креслото на мисис Пипчин, което е натоварено и поставено в един удобен ъгъл между снопи сено, като намерението на чудесната жена е да седи отгоре му по време на пътуването. След това и самата мисис Пипчин е натоварена и тя с мрачна решителност заема своето място. Стоманеносивите й очи проблясват със змийски пламък в очакване на нескончаемия поток от препечени филии с масло, топли котлети, тормоз върху малки деца с възпитателна цел, безмилостно хокане на горката Бери и всички други наслади в замъка на Кръвопийцата. Мисис Пипчин почти прихва при потеглянето на колата, а след това оправя черните дипли на полата си и се настанява удобно всред възглавничките на своето кресло.
Къщата е такава развалина, че всички плъхове бягат от нея и не е останал нито един.
Но Поли, макар да е съвсем самотна в изоставената къща — нейната самота не се разсейва от присъствието на бившия господар, скрил се в затворените стаи, — не остава за дълго така. Нощ е. Тя е седнала да работи в стаята на икономката, като се старае да забрави колко безлюдна е тази къща и каква история има. И в този момент някой почуква на вратата на вестибюла — едно обикновено почукване, но в тази къща то прозвучава оглушително. Тя отваря и се връща по кънтящия вестибюл, придружена от една женска фигура със строго черно боне. Това е мис Токс и очите на мис Токс са зачервени.
— О, Поли — започва мис Токс, — преди малко се отбих у вас за един кратък урок с децата и те ми предадоха съобщението, което си оставила за мен. Веднага щом се съвзех, те последвах. Съвсем сама ли си тук?
— Ами да! Жива душа няма! — отговаря Поли.
— Видя ли го? — пита шепнешком мис Токс.
— Мили боже — възкликва Поли, — не, никой не го е виждал от толкова дни. Казват, че изобщо не е напускал стаята си.
— Не казват ли, че е болен? — пита мис Токс.
— Не, мадам, не съм чувала подобно нещо — отвръща Поли, — само разсъдъкът му не е в ред. Горкият господин, сигурно му е много зле там.
Тя направо онемява от огромното съчувствие на мис Токс. Мис Токс съвсем не е в първа младост, но тя не е закоравяла от безбрачието и възрастта. Сърцето й е много нежно, състраданието й — неподправено, уважението й — искрено. Под медальона с мътния поглед мис Токс носи много по-добри качества, отколкото има у някои с не толкова странна външност. Тези качества ще оцелеят много повече години, отколкото и най-хубавата външност и обвивка, които великият косач прибира в своята реколта.
Минава доста време, докато мис Токс си тръгне, а Поли я изпраща по стълбите с припламваща свещ, дълго гледа след нея надолу по улицата и не изпитва никакво желание да се върне в студената къща, да разкъса тишината й с тежките резета и да се плъзне безшумно в леглото си. И все пак Поли прави всичко това, а на следващата сутрин поставя в една от затъмнените стаи храна, каквато е посъветвана да приготви. След това тя се оттегля и се връща тук едва на другата сутрин в определения час. Звънци има, но те никога не звънят, и въпреки че понякога тя дочува стъпки, движещи се из стаята, те никога не прекрачват прага.
Мис Токс се връща рано на другата сутрин и се залавя с приготвянето на дребни лакомства — или поне тя смята, че са такива, — които трябва да бъдат отнесени в онези стаи на следващата сутрин. Това занимание й доставя такова огромно удоволствие, че от този ден нататък тя най-редовно го върши. Всеки ден носи в своята малка кошничка различни отбрани подправки, взети от оскъдните запаси на починалия собственик на напудрената перука и косичника. Своя обяд — парчета студено месо, овчи език, половинка от пиле — носи завит в хартия за къдрене и като дели тези леки закуски с Поли, прекарва по-голяма част от времето си в тази развалина, от която и плъховете бягат. Тя се стряска и крие от всеки звук, влиза и излиза крадешком като престъпник и единственото й желание е да бъде вярна на поваления си кумир, без той да знае за това, без никой да знае за това освен една бедна, простодушна жена.
Майорът обаче знае, но не го разпространява, а само се забавлява. Майорът, в изблик на любопитство, е наредил на туземеца да наблюдава понякога къщата и да разбере какво става с Домби. Туземецът докладва за верността на мис Токс и майорът едва не се задавя от смях. Оттогава лицето му е станало по-синьо от преди, изникналите му очи ще изскочат от орбитите си и той не спира да хрипти:
— По дяволите, сър, тази жена е идиот по рождение.
А разореният мъж? Как ли прекарва часовете си сам? „След години той ще си спомни за това ридание в стаята му.“ Той наистина го помнеше и то му тежеше повече от всичко друго. „След години той ще си спомни за това ридание в стаята му. Дъждът, който чука по покрива, вятърът, който стене отвън, навярно предвещават такова нещо с печалните си звуци. След години той ще си спомни за него.“
Той наистина го помни. В самотните нощи, в безрадостните дни, в призрачното разсъмване, населено със спомените му, мисли за него. Той наистина го помни — с болка, с тъга, с разкаяние, с отчаяние. „Татко! Татко! Проговори ми, скъпи татко!“ Отново чува думите и вижда лицето. Вижда как то се скрива в треперещите й ръце и чува как оттам се надига онова проточено тихо ридание.
Той беше погубил душата си и за него вече нямаше спасение. Нощта на неговото земно падение никога нямаше да се смеси с лъчите на слънцето, позорното петно върху дома му никога нямаше да се изличи и нищо, слава богу, не можеше да възкреси мъртвото му дете. Но това, което можеше да направи в миналото по съвсем различен начин и така да направи и самото минало съвсем различно — въпреки че той едва ли мислеше за това сега, — това, което беше изцяло негово дело, това, което той толкова лесно можеше да превърне в благословия, а вместо това през всичките тези години с такова постоянство беше превръщал в проклятие, това именно терзаеше душата му.
Да! Той наистина помни. Дъждът, който чукаше по покрива, вятърът, който стенеше отвън, бяха предвещали това с печалните си звуци. Сега разбираше какво бе сторил. Сега разбираше, че сам се беше проклел — и от това проклятие главата му се привеждаше по-ниско, отколкото и от най-тежкия удар на съдбата. Сега разбираше какво значи да си отхвърлен и изоставен, сега, когато беше изгорил всички цветя на обичта в чистото сърце на дъщеря си и пепелта от тях се сипеше като сняг върху него.
Спомняше си я такава, каквато беше през онази нощ, когато той и новата му жена се прибраха в къщи. Спомняше си я такава, каквато беше при всички семейни събития в изоставената къща. И сега разбираше, че от всичко, което го беше заобикаляло, тя единствена не се беше променила. Синът му се бе превърнал в прах, гордата му жена се бе покварила, ласкаещият го приятел се бе преобразил в най-ужасния злодей, богатството му се бе стопило и дори стените, които го бяха приютили, го гледаха като непознат. Само тя винаги бе обръщала към него все същия нежен, благ поглед. Все същия до края. Тя изобщо не беше променяла отношението си към него, нито пък той към нея. И я беше загубил.
И докато съзнанието му се отърсваше подред от всички надежди, възлагани на младенеца, жена му, приятеля му, богатството му — о, как мъглата, през която я беше виждал, се вдигаше и му разкриваше истинския й образ! О, колко по-добре щеше да бъде, ако я беше обичал така, както беше обичал сина си, ако я беше загубил така, както беше загубил сина си, и ако ги беше положил заедно в преждевременния гроб!
И той гордо — защото у него все още имаше гордост — остави обществото да се отдалечи. И когато то избледня, мъжът се отърси от мисълта за него. Може би предполагаше, че лицето на обществото изразява съчувствие или безразличие, а той не искаше нито едното, нито другото. Еднакво искаше да избяга и от двете. Не можеше да се сети за никого, който би споделил нещастието му, освен за онази, която беше пропъдил. Въобще не мислеше какво би й казал или какво успокоение би му предложила тя, но беше уверен, че ако й беше позволил, тя щеше да му бъде предана. Уверен беше, че сега щеше да го обича повече, отколкото когато и да било, и вярваше, че това е толкова естествено за нея, колкото и това, че има небе над него. И в своята самота той седеше и мислеше часове наред. Всеки нов ден му повтаряше тези думи и всяка следваща нощ му разкриваше тази истина.
Без съмнение всичко започна (колкото и бавно да съзряваха тези мисли отначало) с писмото, което получи от младия й съпруг, уверило го, че я е загубил. И въпреки това — той беше толкова горд в своето падение и толкова често си спомняше за нея само като за нещо, което е можело да му принадлежи, но безвъзвратно е загубил, че ако беше чул гласа й в съседната стая, той нямаше да отиде при нея; ако я беше срещнал на улицата и тя просто го беше погледнала по своя начин, той щеше да отмине със студено, сърдито лице и нямаше да я заговори, нито щеше да отпусне лицето си в усмивка, въпреки че веднага след това сърцето му би се пръснало от мъка. Каквито и мисли да бяха бушували у него, колкото и необуздан да беше гневът му в началото по отношение на брака й и съпруга й, всичко това сега беше минало. Той мислеше най-вече за това как всичко можеше да бъде по-иначе. А сега нещата се свеждаха до едно — беше я загубил. И той навеждаше глава с разкаяние и скръб.
Едва сега почувствува, че в тази къща му се бяха родили две деца и че между него и оголените, огромни, празни стени съществува някаква печална, но трудна за разкъсване връзка, породена от двойно детство и двойна загуба. Мислил беше да напусне къщата в онази вечер, когато това чувство беше пуснало корени в гърдите му — знаеше, че трябва да си отиде, но не знаеше къде да отиде, — но реши да остане още една нощ и в тази нощ да обиколи стаите за последен път.
В полунощ той излезе от уединената си стая и тихо тръгна нагоре по стълбите със свещ в ръка. Видя стъпките, от които собственото стълбище беше заприличало на улица, и си помисли, че докато седеше затворен, заслушан в тях, на него му се струваше, че всяка една от стъпките се запечатва в съзнанието му, а тук те се бяха слели. Разбираше колко многобройни са били, колко забързани в надпревара — стъпка върху стъпка, избутвайки се една друга, те бяха направили пътека нагоре и надолу по стълбите, — мислеше си с истински ужас и изумление колко много трябва да е страдал по време на това изпитание и смяташе, че има основание да е така променен. И друго си мислеше той: о, нима съществува някъде по света една лека стъпка, която би могла за миг само да заличи половината от тези стъпки! Сведе глава и с плач тръгна нагоре.
Той сякаш я видя да върви пред него. Спря се, погледна към таванския прозорец и тя като че отново беше там — една фигурка, самата тя детска, но с дете на ръцете, върви и пее. И отново същата фигурка, този път сама. Тя спира за миг, стаила дъх, лъскавата коса пада свободно около разплаканото й лице, и се обръща да го погледне.
Той бродеше из стаите, доскоро тънали в разкош, а сега голи, мрачни и променени като че и по форма, и по големина. Следите от стъпките и тук, както долу, бяха безчет, а мисълта за страданието, което беше понесъл, отново предизвика у него ужас и недоумение. Започна да се бои, че този безпорядък в главата му ще го подлуди, че мислите му вече са съвсем хаотични също като следите от стъпките и че също като тях са съединени в едно цяло в неразгадаеми фигури и плетеници.
Нямаше никаква представа в коя от тези стаи беше живяла в своята самота. С охота ги остави зад себе си и продължи да се изкачва нагоре. Тук имаше премного асоциации с невярната си жена, с неискрения си приятел и слуга, с неуместната си гордост. Сега обаче той беше отхвърлил всичко и мислеше само за двете си деца — с мъка, с болка и с любов.
Навсякъде стъпки! Не бяха пощадили дори старата стая там горе, където беше стояло креватчето. Клетият съкрушен човек едва успя да намери чисто местенце на пода до стената, където се хвърли и остави сълзите да текат на воля. Преди много години беше пролял толкова сълзи в тази стая, че в нея изпитваше по-малко срам от собствената си слабост, отколкото на друго място, и може би съзнавайки това, беше потърсил извинение пред себе си, за да се качи тук. Именно в тази стая беше дошъл с приведени рамене и клюмнала на гърдите глава. Именно в тази стая, съвсем сам, проснат посред нощ върху голия под, той плачеше. Но дори и в плача си това беше същият горд мъж и ако сега надникнеше тук нечие ласкаво лице или му се протегнеше ласкава ръка за помощ, той щеше да се изправи, да обърне гръб и да се върне долу в килията си.
Когато слънцето изгря, той отново се беше затворил в стаята си. Възнамерявал бе да си отиде този ден, но не искаше да разкъса връзката си с дома — последното нещо, което му беше останало. Отложи за следващия ден. Дойде и следващият ден, но пак отложи тръгването си. Всяка нощ, без никой да разбере, излизаше от стаята си и бродеше като призрак из разграбената къща. Сутрин при изгрев-слънце, когато светлината едва проникваше през спуснатите щори на прозореца, с неузнаваемо, посърнало лице, той потъваше в размисли за загубата на двете си деца. Беше загубил и двете. Така в своите мисли ги събираше отново и те вече не бяха разделени. О, ако можеше да ги събере с любовта си в миналото и в смъртта, защото дори смъртта не можеше да отдалечи дъщеря му толкова много!
Силното душевно вълнение и смут не бяха нови за него. Изпитвал ги беше и преди тези свои последни страдания. Те никога не са нови за упоритите и мрачни натури, които трябва да положат много усилия, докато станат такива. Земя, дълго подкопавана, се срутва в един миг. Това, което беше подкопано тук с толкова различни събития, не издържа и отначало лека-полека, а после все по-бързо започна да се руши, докато часовниковата стрелка не спираше своя бяг.
Най-накрая той започна да мисли, че изобщо не трябва да си отива. Все още можеше да се откаже от това, което кредиторите му бяха оставили (те му бяха оставили повече, отколкото бе пожелал), и да прекъсне връзката между себе си и опропастената къща само като прекъсне и другата връзка…
Когато крачеше напред-назад, звукът от стъпките му се долавяше в стаята на предишната му икономка, но значението на тези стъпки оставаше недоловимо, иначе те биха отеквали страховито.
Обществото много се занимаваше с него. Той отново почувствува това. Обществото шушукаше и бъбреше. Не млъкваше нито за миг. Това обстоятелство, както и обърканите и оплетени следи от стъпки го измъчваха до смърт. Предметите започнаха да придобиват неясен, червеникавокафяв цвят. Нямаше вече „Домби и Син“, нямаше ги вече децата му. Върху това трябваше да се помисли, е, добре, ще помисли на следния ден.
Той мислеше върху това и на следния ден и както си седеше на стола и мислеше, виждаше от време на време в огледалото такава картина:
Един призрачен, измъчен, изтощен двойник на самия него, който непрестанно мисли пред празната камина. Ето, той вдигна глава, за да разгледа бръчките по лицето си и хлътналите си бузи, сега пак я отпусна и отново се замисли. Ето, сега стана и започна да се разхожда из стаята, влезе в съседната стая, взе нещо от тоалетката и се върна, притискайки го до гърдите си. Сега погледна към долния край на вратата и се замисли.
Шшт! Какво мисли?
Двойникът си мисли, че ако кръвта започне да се процежда оттам, ще трябва да мине много време, докато прокапе във вестибюла. Тя ще се стича толкова безшумно и така бавно ще тече напред, като ту замира в неподвижна локва, ту сепнато тръгва отново и пак спира в нова локва, че раненият човек ще бъде открит едва когато е вече издъхнал или издъхва. След като дълго обмисля това, двойникът отново стана и започна да се разхожда напред-назад с ръка на гърдите. От време на време той поглеждаше ръката си и с интерес наблюдаваше движенията й. Забеляза колко зловеща и смъртоносна изглеждаше тази ръка.
Сега двойникът отново се замисли! За какво мисли?
Мисли дали ще стъпват в кръвта, когато тя пропълзи дотам, и дали ще я разнасят из цялата къща, сред множеството следи от стъпки, и чак навън, на улицата.
Двойникът седна, вторачил очи в празната камина, и отново потъна в размисъл. Тогава в стаята проблесна светлина — един слънчев лъч. Той обаче не му обърна внимание и продължи да седи замислено. А после внезапно се изправи със страшно лице и онази грешна ръка сграбчи това, което лежеше скрито до гърдите му. В този миг беше възпрян от един вик — висок, пронизителен, несдържан, любещ, възторжен вик и той видя в огледалото само собственото си отражение, а в краката си своята дъщеря!
Да. Своята дъщеря! Вижте я! Ето я! Долу на пода, тя се притиска до него, тя го зове, тя го прегръща, тя го умолява:
— Татко! Миличък, татко! Извини ме, прости ми! Аз се върнах, за да те моля на колене за прошка! Аз никога няма да бъда щастлива без твоята прошка!
Все същата. Съвсем същата. Тя повдига към него същото лице както тогава, в онази страшна нощ. Тя моли за прошка.
— Мили татко, о, не ме гледай така особено! Никога не съм искала да те напускам. Никога не съм мислила за такова нещо, нито преди, нито след това. Аз бях изплашена, когато заминах, и не можех да разсъждавам. Татко, миличък, аз съм се променила. Аз се разкайвам. Разбирам своята вина. Сега осъзнавам своя дълг по-добре. Татко, не ме отпъждай, иначе ще умра!
Той се добра до стола, олюлявайки се. Почувствува как тя обви ръцете му около шията си, почувствува как нейните ръце го прегръщат през врата, почувствува целувките й върху лицето си, почувствува мократа й буза върху своята, почувствува — о, колко силно почувствува! — всичко, което беше сторил.
Върху гърдите, които той беше наранил, до сърцето, което той едва не беше сломил, тя сега притискаше скритото в шепите му лице и хлипаше:
— Любими мой, татко, аз станах майка! Имам дете, което скоро ще нарича Уолтър така, както аз теб. Когато то се роди и аз разбрах колко го обичам, тогава разбрах какво съм сторила, като съм те напуснала. Скъпи татко, прости ми! Моля те, кажи: „Бог да благослови теб и твоето дете!“
Ако можеше, би го сторил. Той искаше да вдигне ръце и да я моли за прошка, но тя ги стисна в своите и бързо ги свали.
— Моята малка рожба се роди в открито море, татко. Аз се молех господ да ме пощади (Уолтър също се молеше за това), за да мога да се върна при теб. Веднага щом слязохме на брега, аз дойдох тук. Татко, нека никога вече не се разделяме!
Тя беше обгърнала с ръка посивялата му вече глава, а той стенеше при мисълта, че никога, никога преди не беше отпускал глава на нейното рамо.
— Ти ще дойдеш с мен у дома, татко, и ще видиш бебенцето ми. Момче е, татко. Казва се Пол. Мисля… надявам се… той прилича…
Сълзите я задавиха.
— Скъпи татко, заради детето, заради името, което сме му дали, заради мен самата, моля те, прости на Уолтър. Той е толкова мил и толкова нежен към мен. Аз съм така щастлива с него. Той не е виновен, че се оженихме. Аз съм виновна. Обичах го толкова много.
Тя се притисна още повече към него, още по-гальовно и по-настойчиво.
— Той е най-любимият ми човек, татко. Бих умряла за него. Той ще те обича и почита така, както и аз. Ще научим малката си рожба да те обича и почита, ще му кажем — когато вече може да разбира, — че някога и ти си имал син със същото име и че той е умрял и ти си тъгувал много, но той е отишъл на небето, където всички ние се надяваме да го видим, когато настъпи и нашият час за вечен покой. Татко, целуни ме в знак, че обещаваш да се помириш с Уолтър, моя мил съпруг, бащата на малкото дете, което ме научи, че трябва да се върна. Татко, то ме научи, че трябва да се върна!
Докато тя се притискаше към него, отново избухнала в плач, той я целуна по устните и като вдигна очи нагоре, промълви:
— О, боже, прости ми! Толкова ми е нужна твоята прошка!
След тези думи той отново отпусна глава, зарида и започна да гали дъщеря си. Дълго, дълго в цялата къща не се чу никакъв звук. Те останаха прегърнати под божествената слънчева светлина, която се беше промъкнала с Флорънс.
Той се подчини на молбата й, облече се послушно и излезе във вестибюла с несигурна стъпка, като уплашено поглеждаше назад към стаята, в която толкова дълго време бе стоял затворен и в която беше видял онзи образ в огледалото. Флорънс почти не се оглеждаше, за да не му припомня отново последната им раздяла — краката им сега стъпваха точно по същите плочи, където в пристъп на безумие той я беше ударил, — но вървеше близо до него, без да сваля поглед от лицето му. И така, с неговата ръка около раменете, тя го изведе до файтона, който чакаше пред вратата, за да го откара.
Едва тогава мис Токс и Поли излязоха от своето скривалище и заплакаха от радост. След това те с голямо старание опаковаха дрехите му, книгите му и всичко останало и ги предадоха на хората, които Флорънс беше изпратила още същата вечер да ги приберат. А след това изпиха по една последна чаша чай в опустялата къща.
— И така, Домби и Син, както забелязах някога по един тъжен повод — каза мис Токс в заключение на безброй спомени, — се оказа всъщност дъщеря, Поли.
— И то добра дъщеря — добави Поли.
— Права си — съгласи се мис Токс — и ти прави чест, че ти винаги си й била приятелка, дори когато тя беше още момиченце. Ти, Поли, й беше приятелка много преди мен — продължи мис Токс. — Ти си една добра душа. Робин!
Мис Токс се обърна към един младеж с кръгла глава, очевидно непреуспял и с унил вид, който седеше в другия ъгъл. При ставането му се разкриха фигурата и чертите на Точиларя.
— Робин — започна мис Токс, — току-що казах на майка ти, както може би вече чу, че тя е една добра душа.
— Така е, мис — потвърди с известно чувство Точиларя.
— Добре, Робин — каза мис Токс, — радвам се да чуя, че и ти го признаваш. Тъй като ти горещо молиш да те подложа на една проверка, като те взема за свой прислужник, за да възстановим твоето добро име, аз ще използувам този необикновен случай, за да кажа, че се надявам ти никога вече да не забравяш, че имаш и винаги си имал добра майка, и да положиш всички усилия да се държиш така, че да бъдеш утеха за нея.
— Заклевам се, че ще се постарая, мис — отвърна Точиларя. — Преживял съм доста неща и моите намерения сега, мис, както на всеки чиляк…
— Ще трябва да те накарам да забравиш тази дума, Робин — учтиво го прекъсна мис Токс.
— С ваше позволение, мис, като на всеки човек…
— Благодаря ти, Робин — отговори мис Токс, — но аз бих предпочела думата индивид.
— Като на всеки индивид… — каза Точиларя.
— Много по-добре — със задоволство го похвали мис Токс, — далеч по-изразително.
— … са почтени — продължи Роб. — Ако аз не бях учил за точилар и ако не бяха ме направили такъв, мис, майко, което беше едно нещастно обстоятелство за толкова млад чи… индивид…
— Много добре, наистина — одобрително кимна мис Токс.
— … и ако птичките не бяха ме отклонили от правия път и ако след това не бях попаднал на тази лоша служба — продължаваше Точиларя, — мисля, че може би щях повече да напредна в живота. Но никога не е късно за един…
— Ин… — подсказа мис Токс.
— … дивид — довърши Точиларя — да се поправи и аз се надявам да се поправя, мис. С любезната ви помощ и проверка. Майко, поздрави баща ми от мое име и целуни братята и сестрите ми.
— Наистина, много се радвам да чуя това — забеляза мис Токс. — Ще хапнеш ли малко хляб и масло с чаша чай, преди да тръгнем, Робин?
— Благодаря ви, мис — отговори Точиларя и веднага пусна в действие собствените си наточени зъби по такъв забележителен начин, като че ли го бяха държали на съвсем оскъдна дажба доста дълго време.
Малко след това мис Токс си сложи бонето и шала, Поли направи същото, а Роб прегърна майка си и тръгна след новата си господарка. Очите на Поли го изпратиха с такова възхищение и надежда, че около фенерите заиграха бляскави кръгчета. След това Поли изгаси свещта, остави ключа в близката кантора за недвижими имоти и забърза към дома си, като предвкусваше радостните крясъци, които неочакваното й появяване щеше да предизвика. Голямата къща, мълчалив свидетел на толкова промени и страдания, се извисяваше навъсена на улицата, мрачна и няма. А биещото на очи съобщение, че тази прекрасна фамилна собственост се дава под наем, стряскаше всички по-любопитни погледи.
Глава LX
Предимно сватбена
Горе-долу по това време се бе вече състоял големият бал, устройван два пъти годишно от доктор и мисис Блимбър, за който те отправяха покана към всички млади джентълмени, обучавани в това благородно заведение, да ги удостоят с присъствието си на ранното тържество от 19,30 ч., където се танцуваше кадрил. И младите джентълмени, без никакви непристойни прояви на лекомислие, се бяха отправили към домовете си, преситени от наука. Мистър Скетълс беше заминал за чужбина, за да краси завинаги родителския си дом, тъй като баща му, сър Барнет Скетълс, със своите прославени маниери си беше спечелил дипломатически пост и сега заедно с лейди Скетълс изпълняваше почетните си задължения за голямо задоволство дори на своите собствени съотечественици, а това се считаше едва ли не за чудо. Мистър Тозър, вече млад мъж с величествена осанка и ботуши до коленете, беше така погълнат от древността, че познанията му по английски не се различаваха много от тези на истински древен римлянин — едно постижение, което предизвикваше най-нежни чувства у милите му родители и караше майката и бащата на мистър Бригс (чието образование приличаше на претъпкан и така лошо подреден багаж, че той никога не можеше да извади нищо от това, което му трябваше) „със смирена почит да скланят чело“101. Плодът, събиран с толкова труд от дървото на познанието от въпросния джентълмен, всъщност беше подложен на такова пресоване, че се беше превърнал в една интелектуална киселица и от първоначалната големина и аромат на ябълката не беше останало нищо. А младият Бидърстоун, върху когото форсиращата система имаше по-благоприятен и често срещан ефект — щом форсиращият апарат прекъснеше въздействието си, всякаква следа от системата напълно се заличаваше, — беше в много по-изгодно положение. На борда на кораба, на път за Бенгалия, той установи, че забравя всичко с такава възхитителна скорост, че беше твърде съмнително дали ще се задържи в главата му до края на пътешествието дори склонението на съществителните имена.
Рано в деня на бала, когато доктор Блимбър, спазвайки установения ред, трябваше да се обърне към младите джентълмени с думите: „Джентълмени, ще продължим заниманията си на 25-о число следващия месец“, той се отклони от установения ред и каза:
— Джентълмени, когато нашият приятел Цинцинат се оттеглил от работа и се уединил в своето имение, той не представил на сената нито един римлянин, когото би пожелал да назове свой приемник. Но тук има един римлянин — и доктор Блимбър постави ръка на рамото на мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки, adolescens imprimis gravis et doctus102. — джентълмени, когото аз, оттеглящият се Цинцинат103 искам да представя на своя сенат като ваш бъдещ диктатор. Джентълмени, ще продължим заниманията си на 25-о число следващия месец под ръководството на мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки.
След тази реч (доктор Блимбър предварително бе уведомил родителите и най-учтиво им бе обяснил всичко) младите джентълмени започнаха да ръкопляскат, а мистър Тозър, от името на всички, веднага поднесе на доктора сребърна мастилница, придружена от едно приветствие, съдържащо петнадесет латински и седем гръцки цитата, което предизвика всеобщо недоволство и завист сред по-младите джентълмени. Те си казваха: „О, да! Това е чудесен случай за тази антика Тозър, но нали не сме събирали пари, за да може тази антика Тозър да се изфука? Защо пък трябваше да я поднесе точно тази антика Тозър, а не някой друг? Мастилницата не беше само от него. Защо трябваше да намесва общия подарък?!“ Мърмореха и други работи в израз на възмущение, но като че ли най-голяма утеха от всичко им доставяше да го наричат „тази антика Тозър“.
На младите джентълмени не беше казана нито дума, не беше направен и намек дори за предстоящ брак между мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки, и прекрасната Корнелия Блимбър. Доктор Блимбър повече от всички останали се стараеше да изглежда така, като че ли нищо не би могло да го учуди повече от подобно нещо. И въпреки всичко младите джентълмени до един отлично знаеха за предстоящия брак и когато потеглиха към своите близки и приятели, се сбогуваха с мистър Фидър със страхопочитание.
Най-съкровените въжделения на мистър Фидър се бяха сбъднали. Докторът беше решил да измаже къщата отвън, да й направи цялостен ремонт, да му предаде работата и Корнелия. Боядисването и ремонтът започнаха още в деня, когато младите джентълмени си заминаха, и ето че дойде и денят на сватбата. Корнелия, с нови очила, очакваше да я отведат до олтара на Хименей.
Докторът със своите учени крака, мисис Блимбър със своето виолетово боне, мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, с дългите си пръсти и четинеста коса, братът на мистър Фидър, преподобният Алфред Фидър, магистър на хуманитарните науки, който щеше да извърши сватбения обред, се бяха събрали в гостната, а Корнелия, която въпреки портокаловите цветчета изглеждаше както и преди малко изцедена, но очарователна, току-що беше слязла при тях с шаферките, когато вратата се отвори и късогледият млад мъж оповести с висок глас:
— МИСТЪР И МИСИС ТУТС!
След тези думи се появи мистър Тутс, много напълнял, под ръка с една дама с блестящи черни очи, хубаво и изискано облечена.
— Мисис Блимбър — каза мистър Тутс, — позволете ми да ви представя съпругата си.
Мисис Блимбър беше щастлива да се запознае с нея. Мисис Блимбър се държеше малко снизходително, но много любезно.
— И тъй като вие ме познавате отдавна — продължи мистър Тутс, — искам да ви уверя, че тя е една от най-забележителните жени на света.
— Но, мили! — започна да протестира мисис Тутс.
— Кълна ви се! Точно такава е — настояваше мистър Тутс. — Аз… аз ви уверявам, мисис Блимбър, че тя е една наистина необикновена жена.
Мисис Тутс весело се засмя и мисис Блимбър я отведе при Корнелия. След като поднесе своите поздравления на младоженката, след като се поклони на бившия си учител, който във връзка със семейното му положение подхвърли: „Е, Тутс, е, Тутс! И така, ти вече също си един от нас, а, Тутс?“, мистър Тутс се оттегли с мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки, в нишата на прозореца.
Мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, беше в отлично настроение и с жест на професионален боксьор тупна мистър Тутс с юмрук по гърдите.
— Е, стари любовнико! — засмя се мистър Фидър. — Е! Та така с нас! Хванаха ни в капана, а? Изпяхме си песента.
— Фидър — отговори мистър Тутс, — желая ти щастие. Моето единствено желание е и ти да си така… така честит в семейния живот, както съм и аз.
— Аз не забравям своите стари приятели, както виждаш — каза мистър Фидър. — Аз ги каня на своята сватба, Тутс.
— Фидър — сериозно отговори Тутс, — истина е, че имаше някои обстоятелства, които ми попречиха да ти пиша, преди официално да съм сключил брака. Първо, аз се държах като животно с теб по отношение на мис Домби и знаех, че ако те поканя на своята сватба, ти естествено щеше да помислиш, че се женя за мис Домби, което щеше да предизвика ред обяснения, а кълна ти се, че в този критичен момент това щеше да ме довърши. Второ, сватбата беше в строго интимен кръг — присъствуваше само един наш приятел, който е капитан на… не знам точно на какво — продължи мистър Тутс, — но това няма никакво значение. Фидър, надявам се, че като ти писах за всички събития преди заминаването ни с мисис Тутс за чужбина, аз изпълних дълга си към нашето приятелство.
— Тутс, момчето ми — каза мистър Фидър и стисна ръцете му, — аз просто се шегувах.
— А сега, Фидър — каза мистър Тутс, — бих искал да зная какво е мнението ти за съюза, който съм сключил.
— Прекрасен е!
— За тебе е прекрасен, така ли, Фидър? — попита тържествено мистър Тутс. — А представяш ли си колко прекрасен е за мен? Защото ти никога няма да можеш да разбереш колко необикновена жена е тя.
Мистър Фидър беше готов да приеме това на доверие, но мистър Тутс поклати отрицателно глава и не искаше и да чуе, че това е достатъчно.
— Разбираш ли — започна мистър Тутс, — това, което исках да притежава моята съпруга, казано накратко, беше ум. Пари, Фидър, аз имах. Ум аз… аз нямах кой знае колко.
Мистър Фидър промърмори:
— Е, имаше, имаше, Тутс!
Но мистър Тутс настояваше:
— Не, Фидър, нямах. Защо да крием това? Ня-мах. Но веднага разбрах, че тя има — каза мистър Тутс и посочи с ръка към жена си, — и то в изобилие. Не се намери нито един роднина, който да се противопостави на брака ми, нито да се засегне от това, че тя има по-ниско обществено положение, защото аз нямам роднини. Никога не съм имал някой, който да се интересува от мен, освен настойника ми, а него, Фидър, аз винаги съм смятал за пират и корсар. Ето защо, нали разбираш, малко вероятно беше — продължи мистър Тутс — да поискам неговото мнение.
— Естествено — каза мистър Фидър.
— И така — не спираше мистър Тутс, — аз действувах на своя глава. Благословен да е денят, в който го сторих! Фидър! Никой освен мен не може да знае така добре умствените възможности на тази жена. И ако някога обърнат внимание на правата на жената и други неща от този род, това ще стане благодарение на нейния изключителен интелект. Сузан, скъпа — възкликна мистър Тутс, като погледна внезапно иззад завесата, — умолявам те да не се преуморяваш.
— Но, мили — отговори мисис Тутс, — аз само приказвах.
— Моля те, любима — пак повтори мистър Тутс, не се преуморявай. Наистина трябва да внимаваш. Скъпа моя Сузан, недей да се преуморяваш. Толкова лесно се вълнува — обърна се мистър Тутс към мисис Блимбър — и тогава съвсем забравя съветите на лекаря.
Мисис Блимбър тъкмо втълпяваше на мисис Тутс необходимостта да се пази, когато мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, й предложи ръката си и я поведе надолу към каретите, които чакаха, за да ги откарат до църквата. Доктор Блимбър придружи мисис Тутс, мистър Тутс придружи прекрасната младоженка, около чиито проблясващи очила пърхаха като пеперуди две малки шаферки, целите в тюл. Братът на мистър Фидър, мистър Алфред Фидър, магистърът на хуманитарните науки, беше тръгнал преди тях, за да се заеме с официалните си задължения.
Ритуалът премина възхитително. Корнелия, със своите щръкнали къдрички, се държа, както би казал Петела, много хладнокръвно, а доктор Блимбър я предаде на младоженеца с решителността на човек, отдавна наумил си да го стори. Най-много страдаха малките шаферки, облечени в тюл. Мисис Блимбър също се беше разчувствувала, но с мярка, и на връщане от църквата тя каза на преподобния мистър Алфред Фидър, магистъра на хуманитарните науки, че ако можела да види и Цицерон в неговото уединение в Тускул, тогава вече всичките й желания щели да се изпълнят.
Последва гощавка за същия ограничен състав и по време на тази гощавка настроението на мистър Фидър, бакалавъра на хуманитарните науки, беше великолепно и така се предаде на мисис Тутс, че на няколко пъти чуха мистър Тутс да прави забележки през масата: „Мила моя Сузан, не се преуморявай!“ Най-хубавата част от гощавката беше, когато мистър Тутс почувствува, че негов дълг е да поднесе приветствие, и въпреки поредицата телеграфични знаци, изпратени от мисис Тутс с цел да го разубедят, той за първи път в живота си се изправи да държи реч.
— Наистина — започна мистър Тутс — в тази къща, в която беше направено всичко възможно, за да… за да объркат мозъка ми — което няма никакво значение в случая и за което аз не виня никого, — с мене винаги са се отнасяли като с член на семейството на доктор Блимбър, аз имах собствено бюро за доста дълго време… и аз не мога… да позволя… моя приятел Фидър да…
— … се ожени — подсказа мисис Тутс.
— Много уместно и съвсем небезинтересно в случая е да забележа — каза мистър Тутс с грейнало лице, — че моята съпруга е най-необикновената жена и би се справила с поздравлението много по-добре от мен… и да позволя… моя приятел Фидър да се ожени… особено за…
— … за мис Блимбър — отново му подсказа мисис Тутс.
— За мисис Фидър, любов моя — понижи глас мистър Тутс, като се обърна към съпругата си, — „която бог свързва“, нали си спомняш, и по-нататък „и нека никой човек…“ нали така беше? Аз не мога да позволя моя приятел Фидър да се ожени… особено за мисис Фидър… без да вдигна тост… тост за тях! И нека… — продължи мистър Тутс и впери очи в жена си, за да се вдъхнови за стремителния полет на своето въображение — и нека факлата на Хименей бъде вашият фар на радостта, и нека цветята, които днес посипахме в краката ви, бъдат… бъдат ваши стражи срещу… унинието!
Доктор Блимбър, който имаше вкус към метафорите, беше очарован от приветствието и каза:
— Браво, Тутс! Наистина добре казано, Тутс! — поклати одобрително глава и започна да ръкопляска.
В отговор на приветствието на Тутс мистър Фидър произнесе една шеговита реч, проникната от много чувство. След него мистър Алфред Фидър, магистърът на хуманитарните науки, беше щастлив да вдигне тост за доктор и мисис Блимбър, а мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, беше не по-малко щастлив да вдигне тост за малките шаферки в тюл. След това със своя звучен глас доктор Блимбър изказа някои пасторални мисли относно тръстиките, сред които възнамерявали да се заселят с мисис Блимбър, и за пчелите, които щели да жужат около тяхната колибка.
Тъй като малко след това очите на доктора започнаха видимо да лъщят, а неговият зет отбеляза, че времето било създадено за робите, и се осведоми дали мисис Тутс пеела, благоразумната мисис Блимбър разпусна събранието и изпрати Корнелия, невъзмутима и спокойна, в една пощенска кола с избраника на сърцето й.
Мистър и мисис Тутс се отправиха към странноприемницата „Бедфорд“ (мисис Тутс беше посещавала това място преди, когато още носеше моминското си име Нипър) и там ги очакваше едно писмо, което мистър Тутс чете толкова дълго, че мисис Тутс се разтревожи.
— Скъпа Сузан — предупреди я мистър Тутс, — за тебе уплахата е по-вредна и от преумората. Моля те, успокой се!
— От кого е писмото? — попита мисис Тутс.
— Но, мила — отговори мистър Тутс, — от капитан Джилс, разбира се. Не се вълнувай. Уолтър и мис Домби се очакват скоро у дома.
— Мили — изправи се бързо от канапето пребледнялата мисис Тутс, — не се опитвай да ме мамиш. Няма смисъл. Зная, че са се прибрали — изписано е на лицето ти!
— Тя е необикновена жена! — възкликна мистър Тутс с възторг и благоговение. — Права си, скъпа, прибрали са се. Мис Домби се е срещнала с баща си и те са се помирили.
— Помирили са се! — запляска с ръце мисис Тутс.
— Скъпа — прекъсна я мистър Тутс, — моля те да не се преуморяваш. Моля те, спомни си какво каза лекарят. Капитан Джилс пише… всъщност той не пише, но от това, което разбирам, той иска да каже… че мис Домби е отвела нещастния си баща от старата му къща и го е прибрала там, където живеят сега с Уолтър, че той лежи тежко болен… и се предполага, че е на смъртно легло, а тя се грижела за него денонощно.
Мисис Тутс горчиво зарида.
— Моя скъпа Сузан — започна да я увещава мистър Тутс, — моля те, моля те, ако, разбира се, можеш в този момент, да си спомниш какво каза лекарят. Ако не можеш, тогава няма никакво значение… но моля те, постарай се да си спомниш!
Съпругата му, която изведнъж си беше припомнила старите лавици, започна така трогателно да го моли да я заведе при ненагледната й любимка, при малката й господарка, при любимото й същество и други неща от този род, че мистър Тутс, преизпълнен с дълбоко съчувствие и възхищение, прие на драго сърце и те решиха да тръгнат веднага, за да се явят лично в отговор на писмото на капитана.
По някакво стечение на обстоятелствата, по някакво необяснимо съвпадение, същия този ден, когато мистър и мисис Тутс потеглиха към капитана, той се беше озовал в един пищен брачен кортеж, но в него той не беше главното действуващо лице. Всичко беше станало съвсем случайно по следния начин:
След като за свое безгранично удоволствие беше зърнал Флорънс и бебето й и дълго разговарял с Уолтър, капитанът беше тръгнал да се поразходи, тъй като смяташе, че му е необходимо да размисли сам върху превратностите на съдбата и мъдро да поклати колосаната си шапка, разсъждавайки за разорения мистър Домби, към когото неговата благородна и простодушна душа проявяваше дълбоко съчувствие. Капитанът може би щеше да потъне в дълбока печал поради нещастието на този джентълмен, ако не беше мисълта за бебето. Всеки път, когато си спомнеше за него, той изпитваше такова удоволствие, че се смееше с глас на улицата, и неведнъж, поддал се на своя възторг, за голямо учудване на минувачите подхвърляше високо и улавяше във въздуха твърдо колосаната си шапка. Честото редуване на светлина и сянка, предизвикано от размишленията върху тези два коренно различни въпроса, беше мъчително за капитана и той реши, че му е необходима дълга разходка, за да си възвърне душевното равновесие. А тъй като приятните асоциации играят голяма роля за това, той избра като място за своята разходка стария си квартал — там можеха да се видят мачти, гребла, гравьори, майстори на корабни сухари, носачи на въглища, котли за катран, моряци, канали, докове, подвижни мостове и други успокоително действуващи неща.
Този спокоен пейзаж и особено Лаймхаус Хол и околността оказаха такова силно успокояващо въздействие върху капитана, че той продължи разходката си напълно възвърнал душевния си мир и всъщност вече си доставяше наслада на душата, тананикайки си съвсем тихичко баладата за Прекрасната Пег, когато, завивайки зад ъгъла, се озова право срещу едно триумфално шествие, при вида на което се вцепени и онемя.
Ужасната процесия се оглавяваше от тази непоколебима жена мисис Макстинджър, която със същия израз на неумолима решимост, окачила на видно място върху коравосърдечната си гръд изумителния часовник и други украшения — в които капитанът от пръв поглед разпозна личната собственост на Бънсби, — водеше под ръка не някой друг, а прозорливия мореплавател. С обезумял и нещастен вид на пленник, когото откарват далеч от родината, той покорно се беше оставил на волята й. Зад тях се виждаше ликуващата група на младите членове от семейство Макстинджър. После следваха две дами със страховит и непреклонен вид, които водеха помежду си дребничък джентълмен с огромен цилиндър. Те също ликуваха. Най-отзад вървеше момчето на Бънсби и носеше чадърите. Движеха се като на парад. Потресаващата целенасоченост, която се излъчваше от цялата компания, сама по себе си ясно говореше — дори войнствените физиономии на двете дами да не бяха достатъчно красноречиви, — че това шествие ще извършва жертвоприношение и жертвата е Бънсби.
Първата мисъл на капитана беше да побегне. Това трябва да е била първата мисъл и на Бънсби, но очевидно тя се беше оказала безнадеждно неосъществима. В този миг един вик откъм групата — бяха го познали и Александър Макстинджър се спусна към него с отворени обятия — закова капитана на място.
— Е, кап’тан Кътъл! — обърна се към него мисис Макстинджър. — Това се казва среща! Вече не храня лоши чувства към вас. Кап’тан Кътъл, няма защо да се боите, че ще започна да ви коря… Надявам се, че ще се изправя пред олтара в съвсем различно разположение на духа.
След тези думи мисис Макстинджър спря, за да си поеме дъх, изпъна се, изпъчи гръд и като посочи жертвата, каза:
— Ето моя съпруг, кап’тан Кътъл!
Злочестият Бънсби не поглеждаше нито наляво, нито надясно, нито към младоженката, нито към приятеля си, а беше вперил поглед право напред в празното пространство. Тъй като капитанът му протегна ръка, Бънсби също протегна своята, но не обели нито дума в отговор на поздравленията.
— Кап’тан Кътъл — обърна се към него мисис Макстинджър, — ако желаете да забравим старата вражда и да видите за последен път своя приятел и моя съпруг като ерген, то ние ще се радваме да ни придружите до църквата. Тази дама тук — и мисис Макстинджър посочи по-войнствената от двете — е моя шаферка и ще бъде щастлива, ако вие й кавалерствувате, кап’тан Кътъл.
При тези думи дребничкият джентълмен с огромния цилиндър, който, изглежда, беше съпруг на другата дама, явно възрадван от това, че още един мъж ще бъде принизен до неговото положение, веднага направи място на капитан Кътъл и му отстъпи въпросната дама. Дамата начаса го сграбчи и като отбеляза, че няма време за губене, със силен глас издаде команда за тръгване.
Капитанът, отначало много загрижен за приятеля си, а не по-малко и за самия себе си — обхвана го тъмен страх, че може да бъде принуден да се ожени, но той си спомни за обреда и се успокои, защото при една такава церемония по закон трябваше да каже „да“ и следователно той лично беше в безопасност, тъй като твърдо реши, че ако изобщо го попитат, съвсем ясно щеше да отговори „не“, — се беше облял целият в пот и за известно време не усещаше нито че шествието, в което сам участвуваше, се движи, нито че прекрасната му спътница му говори нещо. Когато постепенно се успокои, узна от тази дама, че била вдовицата на някой си мистър Бокъм, заемал длъжност в митницата, че била най-добрата приятелка на мисис Макстинджър, която тя лично считала за образец на техния пол; тя често била чувала за капитана и сега се надявала, че той се разкайва за миналото си; тя вярвала, че мистър Бънсби разбирал какъв дар божи е получил, но се опасявала, че мъжете често не ценели това, което имали, докато не го загубят — и така нататък все в този дух.
Капитан Кътъл не можеше да не забележи, че през цялото време мисис Бокъм не откъсва очи от младоженеца и че всеки път, щом стигнеха до някой двор или тясна уличка, която би дала възможност за бягство, тя заставаше нащрек, за да му отреже пътя, в случай че той се опита да побегне. Другата дама и съпругът й, дребничкият джентълмен с огромния цилиндър, също зорко бдяха според предварително уговорения план. А злочестият моряк беше така надеждно охраняван от мисис Макстинджър, че всеки опит за спасение чрез бягство беше обречен на неуспех. Това беше толкова явно, че и случайните минувачи го разбираха и подвикваха подигравателно. Страшилището Макстинджър оставаше обаче неизменно безразлична към всичко наоколо, а Бънсби сякаш беше в несвяст.
Капитанът направи безброй опити да осъществи някаква връзка с философа, било то с дума или знак, но цялото му старание беше напразно поради бдителността на стражите и поради присъщото на Бънсби качество да не обръща внимание на външните и очевидни неща. Така те наближиха църквата, една спретната, варосана постройка, в която от скоро служеше преподобният Мелиседек Хаулър, същият, който след много настоятелни молби беше решил да отпусне на света още две години живот, но беше уведомил своите привърженици, че светът неизбежно трябва да загине.
Докато преподобният Мелиседек поднасяше на бога няколко подходящи за случая молитви, капитанът намери сгоден случай да изръмжи в ухото на младоженеца:
— Как си момчето ми, как си?
А Бънсби, съвсем забравил за преподобния Мелиседек, за което само безнадеждното му положение можеше да го извини, отговори:
— Дяволски зле.
— Джак Бънсби — прошепна капитанът, — по своя собствена воля ли вземаш тази жена?
Мистър Бънсби отговори:
— Не.
— Защо тогава я вземаш, момчето ми? — съвсем уместно попита капитанът.
Бънсби, който все още гледаше както винаги с безизразно лице отвъд този свят, не отговори нищо.
— Защо не избягаш? — попита капитанът.
— А? — прошепна Бънсби и за миг в очите му проблесна надежда.
— Да избягаш! — повтори капитанът.
— И каква полза от това? — възрази обезвереният мъдрец. — Тя пак ще ме хване.
— Опитай! — посъветва го капитанът. — Хайде? Съвземи се! Сега е моментът! Бягай, Джак Бънсби.
Джак Бънсби обаче, вместо да послуша този съвет, прошепна с горестен глас:
— Всичко започна там, с този твой сандък. Защо изобщо я изпратих до пристана й в онази нощ?
— Момчето ми — неуверено каза капитанът, — мислех, че си победител, а не победен. Човек с твоите разбирания!
Мистър Бънсби само тихо изстена.
— Хайде! — подбутна го с лакът капитанът. — Сега е моментът! Бягай! Аз ще прикривам отстъплението ти. Времето лети, Бънсби! Питам те, ще бягаш ли? Спасявай свободата си!
Бънсби не мръдна.
— Бънсби, питам те за втори път! — прошепна капитанът.
Но и при втория път Бънсби не мръдна.
— Бънсби — подкани го капитанът, — свободата ти! За трети път те питам! Сега или никога!
Бънсби не го направи нито на третия път, нито въобще по-късно, защото непосредствено след тези думи мисис Макстинджър се омъжи за него.
Едно от най-потресаващите неща за капитана по време на церемонията беше огромният интерес на Джулиана Макстинджър и гибелното съсредоточаване на всички дарби на това многообещаващо дете — още отсега копие на своята майка — върху подробностите на ритуала. Капитанът видя в това една поредица от капани за мъжкия пол, която се проточваше в безкрая, видя в бъдещето векове на потисничество и насилие, на които щеше да бъде обречено съсловието на мореплавателите. Тази гледка беше много по-впечатляваща от непоклатимата решимост на мисис Бокъм и другата дама, от ликуването на дребничкия джентълмен с огромния цилиндър и дори от свирепата неумолимост на мисис Макстинджър. Младите членове на семейство Макстинджър от мъжки пол малко разбираха какво точно става наоколо и още по-малко се интересуваха, защото почти през цялото време бяха заети да си настъпват ботинките. Но тези клети дечурлига послужиха като контрастен фон, на който красиво се открои преждевременно съзрялата жена у Джулиана.
След година-две, помисли си капитанът, щеше да е истинска напаст да се живее в една къща с това дете.
След свършването на ритуала всички деца наскачаха върху мистър Бънсби, за да го поздравят с нежното име „татко“, и си изпросиха от него по една дребна монета. Когато любвеобилните излияния завършиха и шествието се канеше да поеме напред, то беше задържано за малко от неочакваното изстъпление от страна на Александър Макстинджър. Изглежда, че това мило дете свързваше църквата с гробищата — в случай че не се влиза в нея за обичайна молитва, — и сега не можеха да го разубедят, че майка му няма да бъде прилично погребана и той завинаги ще я загуби. Разочарован в очакванията си, той се дереше от плач с такава учудваща сила, че лицето му посиня. Колкото и трогната да беше майка му от тази проява на нежни чувства, за забележителната жена не беше присъщо да допусне вълнението й да премине в слабост. Ето защо след напразни опити да го вразуми посредством разтърсване, удряне, силни крясъци и други подобни средства тя го изведе навън и приложи друг метод — участниците в сватбената процесия чуха поредица от бързи, отсечени удари, наподобяващи аплодисменти, а след това видяха пламналия и ревящ Александър, седнал върху най-хладното паве на двора.
След това шествието вече можеше да се строи отново и да се отправи към Бриг Плейс, където ги очакваше сватбена гощавка. И те се върнаха по същия път, по който бяха дошли, като Бънсби получи много шегаджийски поздравления от минувачите за новопридобития си дар божи. Капитанът ги придружи до входната врата и тъй като се почувствува обезпокоен от нежното внимание на мисис Бокъм, която вече беше освободена от всепоглъщащото я задължение — бдителността и усърдието на дамите чувствително намаляха, след като годеникът беше благополучно венчан — и можеше много по-спокойно да проявява интерес към него, побърза да остави шествието и пленника, като с отпаднал глас се извини с някаква делова среща и обеща, че скоро ще се върне. Капитанът имаше и друга причина за своето безпокойство. Той с угризение на съвестта си мислеше, че пръв е съдействувал за хващането на Бънсби в капана, въпреки че съвсем не беше допускал подобно нещо, тъй като безгранично вярваше в способността на философа да се измъква от всякакви положения.
Капитанът не можеше и да допусне, че би могъл да се върне пак при стария Сол Джилс и дървения мичман, без да се отбие да попита за здравето на мистър Домби, въпреки че къщата, в която лежеше болният, беше далеч извън Лондон, където започваха ливадите. И така, когато се умори, той се качи на един файтон и весело измина разстоянието дотам.
Щорите бяха спуснати и къщата беше така смълчана, че капитанът се побоя да почука. Но като долепи ухо до вратата, той дочу тихи гласове отвътре, почука леко и му отвори мистър Тутс. Мистър Тутс и съпругата му всъщност току-що бяха пристигнали, след като най-напред се бяха отбили при дървения мичман да търсят капитана, откъдето бяха отправени на този адрес.
Още с пристигането си мисис Тутс беше грабнала детето от нечии ръце, взела го беше в прегръдките си, седнала на стълбите и започнала да го притиска към гърдите си и да го милва. Флорънс стоеше наведена до нея и едва ли някой можеше да каже кого прегръща и целува мисис Тутс повече — майката или детето, и коя от двете е по-нежна — Флорънс към мисис Тутс, мисис Тутс към Флорънс или и двете заедно към детето. Те бяха въплъщение на радост и обич.
— Много ли е болен баща ви, моя скъпа, мила мис Флой? — попита Сузан.
— Много, много е болен — отговори Флорънс. — Но, Сузан, ти не бива да се обръщаш към мен както преди. А това какво е? — И Флорънс докосна смаяно дрехите й. — Старата ти рокля, скъпа? Старата ти шапка, къдрици и всичко останало?
Сузан избухна в плач и обсипа с целувки малката ръка, която я докосваше с такова недоумение.
— Скъпа моя мис Домби — каза мистър Тутс и пристъпи напред, — аз ще ви обясня всичко. Тя е най-необикновената жена. Такива като нея са малко. Тя винаги е казвала още преди да се оженим, и го твърди до ден-днешен, че когато и да се върнете, тя ще дойде при вас, облечена в същата рокля, с която ви е служила, от страх да не би да ви се стори чужда или да не би да не я харесате както преди. Аз самият се възхищавам от тази рокля — добави мистър Тутс. — Аз я обожавам, когато носи точно тази рокля. Моя скъпа мис Домби, тя отново ще бъде вашата прислужница, вашата бавачка и всичко друго, което някога е била за вас. И нещо повече дори. Тя не се е променила. Но, Сузан, мила — обърна се към нея мистър Тутс, който беше говорил с много чувство и възхищение, — всичко, което искам от теб, е да не забравяш лекаря и да не се преуморяваш.
Глава LXI
Преодоляната гордост
Флорънс се нуждаеше от подкрепа, а и баща й болезнено се нуждаеше от същото. Ето защо помощта, която й оказваше нейната стара приятелка, беше неоценима. Смъртта дебнеше баща й. Останал само една сянка на това, което представляваше някога, с помрачен разсъдък и тежко болен, той уморено се бе отпуснал в леглото, което дъщеря му беше приготвила със собствените си ръце, и оттогава не се беше привдигнал.
Тя непрекъснато беше край него. Обикновено той я познаваше, въпреки че блуждаещата му мисъл често смесваше настоящето с миналото. Понякога той й говореше, като че ли синът му току-що беше умрял, и тогава й казваше, че макар да не беше споменал нищо за нейните грижи край малкото креватче, той ги беше забелязал — да, забелязал ги беше. В тези случаи обръщаше глава и хлипаше, след това протягаше към нея немощната си ръка. Понякога я питаше:
— Къде е Флорънс?
— Тук съм, татко, тук съм.
— Не я познавам! — плачеше той. — Толкова дълго сме били разделени, че не я познавам.
А след това очите му се вторачваха уплашено, докато тя най-накрая успяваше да разсее мрачните му мисли и да предизвика отново сълзи, които друг път така упорито се мъчеше да спре.
Той говореше несвързано за предишните си търговски сделки, понякога с часове, и Флорънс, която го слушаше, често губеше нишката. Той повтаряше познатия детски въпрос: „Какво представляват парите?“ и размишляваше върху него, разсъждаваше и спореше със себе си доста смислено, за да достигне някакъв задоволителен отговор, като че за пръв път му се задаваше този въпрос. По двадесет хиляди пъти на ден унесено повтаряше името на своята стара фирма и при всяко изговаряне на името заравяше глава във възглавницата. Броеше децата си: едно… две… толкоз, след това започваше отначало и пак по същия начин.
Но това се случваше само когато разсъдъкът му беше най-силно помрачен. Във всички други състояния на болестта и особено когато мислите му бяха най-свързани, умът му се връщаше към Флорънс. Най-често той извикваше в съзнанието си онази нощ, за която неотдавна си беше спомнил, и си представяше, че сърцето му е заговорило и че е тръгнал след нея нагоре по стълбите, за да я настигне. Но след това този момент се объркваше в съзнанието му с по-късните дни, когато се бяха появили множеството стъпки, чийто брой го учудваше и докато я следваше нагоре, той започваше да ги брои. Изведнъж сред другите стъпки се появяваше една кървава следа, а след нея от време на време изникваха зеещи врати, през които се виждаха отразени в огледалата някакви страховити образи на измъчени мъже, които притискаха нещо до гърдите си. И пак сред множеството стъпки и кървави следи се появяваха стъпките на Флорънс. И пак тя продължаваше да върви пред него. И пак неспокойната мисъл продължаваше да я следва и да брои, все по-нагоре и по-нагоре, сякаш се изкачваше по величествена кула, за която бяха необходими години, за да се стигне до върха.
Един ден той попита дали гласът, който беше чул преди малко, не е на Сузан. Флорънс отвърна:
— Да, скъпи татко — и го попита дали би желал да я види.
Той каза „много бих искал“ и Сузан не без страх се изправи до леглото му.
Това, изглежда, беше голяма утеха за него. Помоли я да не си отива, да разбере, че той й прощава за това, което му е казала, и че тя трябва да остане. Той и Флорънс сега били съвсем други, добави, и много щастливи. Нека сама да види! И като доказателство притегли нежната главица и я положи на възглавницата до себе си.
Той остана в това състояние в продължение на дни и седмици. Накрая, макар и все още на легло — превърнал се в сянка, с толкова тих глас, че човек можеше да го чуе само ако се наведе съвсем близо до устните му, — кошмарите го напуснаха. Сега той изпитваше някакво смътно удоволствие да лежи пред отворения прозорец и да гледа лятното небе и дърветата, а привечер — залеза, да наблюдава сенките на облаците и листата, като че чувствува някакво сродство с тях. И това беше естествено. Животът и светът се бяха превърнали за него в сянка.
Той започна да се безпокои, че Флорънс се уморява, и често, надмогвайки слабостта си, й прошепваше:
— Скъпа, иди се поразходи на чист въздух. Иди при мъжа си.
Един ден, когато Уолтър беше при него, той му направи знак с ръка да се приближи и да се наведе. След това, като му стискаше ръката, изрази шепнешком увереността си, че можел да му повери детето си, когато умре.
Една вечер по залез-слънце Уолтър и Флорънс седяха заедно в стаята му — той обичаше да ги гледа — и Флорънс, прегърнала бебето, започна тихичко да пее на малкото момченце същата стара песен, която беше пяла толкова често на починалото си братче. Тази вечер той не можа да издържи това. Вдигна треперещата си ръка и я помоли да спре, но на следващия ден пожела тя пак да изпее песента. След това често започна да повтаря вечер същата молба и тя пееше. А той слушаше, извърнал глава.
Веднъж Флорънс седеше до прозореца в неговата стая, а между нея и бившата й прислужница, все така предана нейна помощница, беше поставена кошницата за ръкоделие. Той беше задрямал. Беше чудесен следобед, оставаха още два часа до смрачаване. Тишината и покоят наведоха Флорънс на размисли. В момента тя си спомни единствено онзи миг, когато човекът, който сега лежеше пред нея неузнаваемо променен, я беше представил за първи път на красивата й нова майка. Уолтър, подпрял се на облегалката на стола й, я докосна и тя се стресна.
— Скъпа — каза Уолтър, — долу има един човек, който желае да говори с теб.
Стори й се, че Уолтър изглежда обезпокоен, и затова го попита дали не се е случило нещо.
— Не, не, любов моя! — успокои я Уолтър. — Аз лично видях джентълмена и разговарях с него. Нищо не се е случило. Идваш ли?
Флорънс го хвана подръка и като повери баща си на чернооката мисис Тутс, която работеше толкова чевръсто и сръчно, колкото само една черноока жена би могла, придружи съпруга си по стълбите. В малката приятна гостна с врата към градината седеше един джентълмен, който при влизането й се изправи и тръгна да я посрещне, но поради някаква своеобразност на краката си се отклони към вратата и единствено масата го спря.
Едва тогава Флорънс си спомни, че това е братовчедът Финикс, когото в първия момент не беше успяла да разпознае от сянката на листата. Братовчедът Финикс пое ръката й и я поздрави по случай женитбата й.
— Много бих желал, уверявам ви — каза братовчедът Финикс, — да ми се бе отдала възможността да поднеса по-рано своите благопожелания, но всъщност толкова много мъчителни неща се случиха, следвайки се по петите, както би могло да се каже, че аз самият бях в дяволско състояние и не можех да се появявам в никакво общество. Единственото общество, с което контактувах, беше собствената ми особа и определено може да се каже, че не е никак приятно на човек с добро мнение за своите възможности да се увери, че е способен да отегчи самия себе си, така да се каже, до крайна степен.
Флорънс долови по нещо неопределено, нещо напрегнато и неспокойно в поведението на този джентълмен — а неговото поведение си оставаше винаги джентълменско независимо от присъщите му малки, безобидни чудатости, — както и по поведението на Уолтър, че щеше да последва нещо, свързано с някакво конкретно намерение.
— Аз изразих пред моя приятел Гей, ако ми бъде позволено да го наричам така — започна братовчедът Финикс, — радостта си да науча, че моят приятел Домби решително се подобрява. Вярвам, че моят приятел Домби няма да позволи да се терзае твърде много от мисълта за загубата на състоянието си. Не мога да кажа, че аз самият някога съм претърпял голяма загуба на състояние, тъй като всъщност никога не съм имал голямо състояние, което да загубя. Но каквото имах, загубих го и не съм забелязал това да ме тревожи особено. Зная, че моят приятел Домби е дяволски уважаван човек, и предполагам, че моят приятел Домби много ще се успокои, като разбере, че това е всеобщото мнение. Дори Томи Скрюзър — много жлъчен по природа човек, когото моят приятел Гей вероятно познава — не може да каже нищо в опровержение на този факт.
Сега Флорънс още по-силно почувствува, че ще последва нещо друго, и нетърпеливо очакваше да го чуе. Толкова нетърпеливо, че братовчедът Финикс отговори, сякаш тя беше задала своя въпрос гласно.
— Всъщност — започна братовчедът Финикс — моят приятел Гей и аз обсъждахме доколко е уместно да поискаме една услуга от вас. Аз получих съгласието на моя приятел Гей — който ме прие изключително мило и искрено, за което съм му много признателен — да ви помоля за тази услуга. Съзнавам, че такава мила дама, каквато е прекрасната и изискана дъщеря на моя приятел Домби, няма да има нужда от дълги увещания. И все пак щастлив съм от мисълта, че в случая съм подкрепян от влиянието и одобрението на моя приятел Гей. Както и по времето, когато бях член на парламента, когато някой искаше да внесе някакво предложение — а това се случваше много рядко по онова време, защото ни държаха изкъсо, тъй като лидерите и на двете партии бяха същински фелдфебели, а това беше дяволски удобно за нас, редниците, защото ни възпираше да излагаме непрекъснато становищата си, а мнозина от нас изпитваха трескаво желание да го сторят, — та както бях започнал да ви казвам, по времето, когато бях член на парламента, щом разрешаха на някого да се изкаже и да пусне своя малък фишек, той винаги се считаше задължен да заяви, че има щастието да се надява, че неговите чувства не остават без отзвук в сърцето на мистър Пит, лоцманът, всъщност, който бил устоял на бурята. Веднага след тези думи дяволски много приятелчета започваха да ръкопляскат, за да му повдигат духа. Факт е обаче, че тези приятелчета, получили нареждане да ръкопляскат бурно винаги когато се споменава името на мистър Пит, така се бяха усъвършенствували, че се будеха само при звука на името му. А иначе нямаха никакво понятие от това, което ставаше около тях, и затова Приказливия Браун — пияницата от Министерството на финансите, с когото бащата на моя приятел Гей може би се е познавал, защото това беше доста преди времето, което моят приятел Гей помни — обичаше често да казва, че ако някой се изправел и заявял, че за съжаление трябвало да уведоми парламента, че в кулоарите има един почетен член в предсмъртни гърчове и че името на този почетен член е Пит, аплодисментите щели да бъдат оглушителни.
Това отлагане на най-същественото силно развълнува Флорънс и тя премести поглед от братовчеда Финикс към Уолтър с нарастваща тревога.
— Любов моя — каза Уолтър, — нищо особено не се е случило.
— Честна дума, нищо особено не се е случило — потвърди и братовчедът Финикс — и съм дълбоко покрусен, че съм ви причинил дори и минутка безпокойство. Позволете ми да ви уверя, че нищо особено не се е случило. Услугата, за която ще ви помоля, е просто… но тя наистина изглежда толкова необичайна, че ще бъда безкрайно задължен на моя приятел Гей, ако бъде така добър да направи… всъщност да направи първата стъпка — добави братовчедът Финикс.
След като братовчедът Финикс го беше помолил по този начин, а и погледът, който Флорънс му отправи, беше не по-малко умоляващ, Уолтър каза:
— Мила моя, ето в какво се състои цялата работа. Трябва просто да отидеш с този джентълмен, когото ти познаваш, до Лондон…
— И с моя приятел Гей, също… извинете! — намеси се братовчедът Финикс.
— … и с мене… за да направим посещение на едно място.
— При кого? — попита Флорънс и започна да поглежда ту единия, ту другия.
— Ще ви помоля — каза братовчедът Финикс — да не настоявате за отговор на този въпрос. Осмелявам се да си позволя дързостта да ви отправя тази молба.
— А ти, Уолтър, знаеш ли при кого?
— Да.
— И смяташ ли, че е необходимо да тръгна?
— Да. Само защото съм сигурен, че и ти би мислила така, въпреки че поради някои причини, които аз добре разбирам, е много по-добре да не се казва нищо повече предварително.
— Ако татко все още спи или ако се е събудил и не му трябвам, ще тръгна веднага — каза Флорънс. Тя се изправи мълчаливо, погледна ги, леко разтревожена, но с пълно доверие, и излезе от стаята.
Когато се върна, готова да ги придружи, тя ги завари да разговарят сериозно до прозореца. Флорънс се учуди каква беше тази тема, която ги беше направила толкова добри познати за толкова кратко време. Но не се учуди, когато при влизането й мъжът й прекъсна разговора и обърна към нея поглед, изпълнен с гордост и любов, защото винаги когато бяха заедно, погледът му изразяваше тези чувства.
— Ще оставя — каза братовчедът Финикс — визитната си картичка на мистър Домби, като искрено изразявам своята увереност, че той ще възстановява здравето и силите си с всеки изминал час. Надявам се, че моят приятел Домби ще ми направи услугата да ме смята за човек, който изпитва дяволски горещо възхищение към неговия характер всъщност, като английски търговец и дяволски почтен джентълмен. Моето имение в провинцията е в състояние, на ужасна разруха, но ако моят приятел Домби пожелае смяна на въздуха и се настани в него, той ще се увери, че това е едно изключително здравословно място… каквото и би трябвало да бъде, като се има пред вид колко невероятно скучно е там. Ако моят приятел Домби се оплаква от отпадналост и ми позволи да му препоръчам това, което често ми е помагало… а понякога аз съм се чувствувал доста неразположен, защото съм живял сравнително независимо в дните, когато мъжете живееха съвсем независимо… та бих казал, всъщност, да разбие в чаша шери един жълтък със захар и индийско орехче и да го пие сутрин с парче сухар. Джаксън, който имаше боксьорски салон на Бонд Стрийт — спортист от висока класа, чиято репутация без съмнение е известна на мистър Гей, — обичаше да казва, че когато се готвели за ринга, вместо шери си слагали ром. В този случай аз бих препоръчал все пак шери, като се има пред вид, че моят приятел Домби сега е болен, така че ромът може да го удари… всъщност, в главата… и да го докара до дяволско състояние.
Братовчедът Финикс изрече всичко това, като видимо се безпокоеше и нервничеше. След това подаде ръка на Флорънс, постара се да наложи подчинение на своенравните си крака — те твърдо бяха решили да излязат в градината, — отведе дамата до входната врата и й помогна да се настани в една карета, която я очакваше.
Уолтър се качи след него и те тръгнаха.
Пътуваха шест или осем мили. Когато навлязоха в познатите мрачни, внушителни улици в западната част на Лондон, вече започваше да се смрачава. Флорънс бе хванала Уолтър за ръка и се вглеждаше съсредоточено и с нарастващо вълнение във всяка улица, по която завиваха.
Когато най-накрая каретата спря пред къщата на Брук Стрийт, където някога бяха празнували злополучната сватба на баща й, Флорънс попита:
— Уолтър, какво е това? Кой живее тук?
Уолтър безмълвно я окуражи, а тя погледна към фасадата и видя, че всички прозорци са затворени, сякаш къщата беше необитаема. Братовчедът Финикс беше слязъл вече и й предлагаше ръка.
— А ти няма ли да дойдеш, Уолтър?
— Не, аз ще остана тук. Недей да трепериш, скъпа Флорънс, няма от какво да се боиш.
— Зная, че е така, щом ти си наблизо, Уолтър. Сигурна съм, че е така, но…
Преди още да почукат, вратата безшумно се отвори, братовчедът Финикс я поведе и от свежата лятна вечер Флорънс влезе в душната мрачна къща. По-тъмна и неприветлива от всякога, тя като че ли не беше отваряна от деня на сватбата и като че ли оттогава бе трупала мрак и печал. Флорънс се изкачи по сумрачното стълбище със страх и спря след придружителя си пред вратата на гостната. Той я отвори и й направи знак с ръка, че я моли да влезе, а сам ще остане там, където беше. След минутно колебание Флорънс се подчини.
На масата до прозореца, където може би рисуваше или пишеше нещо, седеше една дама, подпряла с ръка главата си, обърната към светлината. Флорънс, пристъпваща колебливо, изведнъж замръзна на мястото си, като че ли беше загубила способността да се движи. Дамата обърна глава.
— Велики боже! — възкликна тя. — Какво е това?
— Не, не! — извика Флорънс и когато дамата се изправи, тя се дръпна назад, като протегна ръце, за да я спре.
— Мамо!
Те стояха и се гледаха. Гневът и гордостта бяха сложили своя отпечатък върху лицето й, но то все още беше красиво и изпълнено с достойнство. А под израза на ужас и отчуждение лицето на Флорънс излъчваше състрадание, мъка и нежни спомени, изпълнени с благодарност. Върху лицата и на двете се четеше страх и изумление и неподвижни и безмълвни, те се гледаха през черната бездна на безвъзвратното минало.
Флорънс първа се изтръгна от това вцепенение. Тя избухна в сълзи и каза от все сърце:
— О, мамо, мамо! Защо трябваше да се срещаме така? Тогава ти единствена беше толкова добра към мене, защо сега трябваше да се срещнем по този начин?
Едит стоеше няма и неподвижна пред нея. Очите й бяха приковани в лицето на Флорънс.
— Не смея да мисля за това — продължи Флорънс. — Грижа се за татко, който е болен. Сега ние изобщо не се разделяме и занапред винаги ще бъде така. Ако искаш, аз ще го помоля да ти прости, мамо! Почти съм сигурна, че сега ще ти прости, ако го помоля. Нека бог също ти прости и ти даде покой!
В отговор Едит не каза нито дума.
— Уолтър… аз се омъжих за него и ние имаме син… — рече плахо Флорънс — е долу пред вратата. Той ме доведе тук. Ще му кажа, че ти се разкайваш… че си се променила — не спираше Флорънс и я гледаше с печал, — и той също ще помоли татко да ти прости, сигурна съм. Има ли нещо друго, което да направя за теб?
Все така вцепенена, с неподвижен поглед, Едит наруши мълчанието си и бавно попита:
— А петното върху твоето име, върху името на съпруга и детето ти? Флорънс, ще има ли някога прошка за това?
— Ще има ли някога прошка за това? Но ти я имаш, мамо! Ние с Уолтър напълно, напълно сме ти простили! И ако тази увереност може да бъде някаква утеха за теб, то можеш да бъдеш напълно уверена. Ти не… ти не… — запъна се Флорънс — не споменаваш татко, но съм сигурна, че искаш да го помоля и той да ти прости. Сигурна съм!
В отговор Едит не каза нито дума.
— Ще го помоля! — извика Флорънс. — Ще ти донеса неговото опрощение, ако ми позволиш да го сторя, и тогава навярно ще можем да се сбогуваме така, както подобава на хора, които някога са представлявали толкова много един за друг. Мамо, аз не се отдръпнах — много нежно продължи Флорънс, като се приближи до нея, — защото се боя от теб или защото се опасявам, че ти ще ме опозориш. Аз искам просто да изпълня своя дълг към татко. Аз съм му много скъпа сега и той ми е много скъп. Но не мога да забравя колко добра си била към мене. О, моли се на бога — заплака Флорънс и се хвърли на гърдите й, — моли се на бога, мамо, да ти прости този грях и срам и да ми прости, че върша това сега (ако то е грях), но не мога да не го върша, след като си спомням как се отнасяше ти към мене.
При това докосване Едит като че ли започна да се свлича, докато накрая падна на колене и обгърна шията й с ръце.
— Флорънс! — проплака тя. — Моят добър ангел! Преди отново да съм обезумяла, преди упорството ми отново да ме завладее и да ме накара да онемея, повярвай ми, заклевам ти се, че съм невинна!
— Мамо!
— Виновна съм за много неща. Виновна съм, че между нас се отвори завинаги пропаст. Виновна съм за това, което за цял живот ще ме отделя от чистотата и непорочността… от теб и от целия свят. Виновна съм, че изпитвах сляпа и необуздана ненавист, за която дори сега не се разкайвам и никога не бих могла да се разкайвам. Но аз не съм съгрешила с онзи, който почина. Бог ми е свидетел!
И така, застанала на пода на колене, тя вдигна и двете си ръце и се закле.
— Флорънс — продължи тя, — ти, която си най-чистото и непорочно същество… и която аз обичам… ти, която можеше да ме промениш в онези далечни дни и дори успя донякъде да промениш жена като мене… повярвай ми, аз не съм извършила този грях… позволи ми още веднъж, за последен път да притисна тази скъпа глава до неутешимото си сърце.
Тя беше силно развълнувана и плачеше. Ако това й се беше случвало по-често в миналото, сега щеше да е по-щастлива.
— Нищо друго на този свят не би могло да изтръгне от мен признание, че не съм виновна — каза тя. — Нито любов, нито омраза, нито надежда, нито заплаха! Бях се зарекла, че ще умра, без да продумам. Можех да го сторя и щях да го сторя, Флорънс, ако не бяхме се срещнали.
— Вярвам — обади се братовчедът Финикс, който се бе появил на вратата и тъпчеше на прага, — че моята прекрасна и изискана родственица ще ме извини, че осъществих тази среща чрез малка военна хитрост. Няма да твърдя, че отначало изобщо не съм допускал възможността, че моята прекрасна и изискана родственица за нещастие е могла да се опозори посредством връзка с белозъбия човек, сега покойник, защото, всъщност, човек наистина вижда на този свят — който е така забележителен със своите дяволски необикновени съчетания и с това, че определено е най-непонятното нещо в човешкия живот — много странни съюзи от подобен характер. Но както споменах на моя приятел Домби, не можех да приема, че моята прекрасна и изискана родственица е извършила престъпление, докато това не се докаже окончателно. Когато този човек, сега покойник, бе застигнат от дяволски ужасна смърт, всъщност, аз почувствувах, че положението й е много мъчително. Съзнавайки наред с това, че семейството ни има известна вина, че не й е отделяло достатъчно внимание и че сме били едно незаинтересовано семейство, а също и че леля ми, макар и дяволски жизнена жена, може би не беше най-добрата майка, аз си позволих дързостта да я издиря във Франция и да й предложа покровителство, доколкото един обеднял джентълмен може да й предложи покровителство. Тогава моята прекрасна и изискана родственица ми оказа честта да заяви, че аз по свой начин съм бил дяволски добър човек и че ето защо тя щяла да приеме моето покровителство. Аз всъщност приех това като любезност от страна на моята прекрасна и изискана родственица, тъй като ставам все по-немощен и нейните грижи са голяма утеха за мен.
Едит, която беше настанила Флорънс на едно канапе, махна с ръка, сякаш го молеше да не казва нито дума повече за това.
— Моята прекрасна и изискана родственица — започна отново братовчедът Финикс, като все още тъпчеше на прага — ще ме извини, но за нейно удовлетворение и за мое удовлетворение и за удовлетворението на моя приятел Домби, от чиято прекрасна и изискана дъщеря толкова се възхищаваме, аз ще завърша нишката на своите мисли. Тя си спомня, че още от началото никога не споменавахме за нейното бягство с онзи мъж. Аз несъмнено винаги съм бил на мнение, че в цялата тази история има някаква тайна, която тя може да разкрие, ако пожелае. Но тъй като моята прекрасна и изискана родственица беше дяволски упорита жена, аз знаех, всъщност, че с нея шега не бива, и ето защо не се впусках в никакви разговори по въпроса. Но напоследък забелязах, че слабото й място е нежната привързаност, която изпитва към дъщерята на моя приятел Домби, и тогава си помислих, че ако успея да осъществя една неочаквана и за двете среща, това може би ще доведе до благоприятни резултати. Ето защо, тъй като се намираме в Лондон по настоящия начин, преди отпътуването ни за Южна Италия, където ще се установим завинаги, докато се отправим към вечния си дом, всъщност, дяволски неприятна мисъл за всеки човек, — аз се заех да издиря къщата на моя приятел Гей — красив мъж с рядко срещана откровеност, когото моята прекрасна и изискана родственица сигурно познава — и имах щастието да доведа милата му жена тук в настоящия дом. А сега — каза в заключение братовчедът Финикс с истинско, неподправено чувство, което проблясваше през нелепите му маниери и несвързана реч — аз моля настоятелно своята родственица да не спира дотук, а да поправи доколкото може, разбира се, злото, което е причинила — не заради честта на семейството ни, нито заради собствената си репутация или някакви други съображения, които поради нещастно стечение на обстоятелствата са се превърнали за нея в безсмислени и почти празни приказки, а защото е причинила зло.
След тази реч краката на братовчеда Финикс се съгласиха да го отведат от стаята и той затвори вратата, за да ги остави насаме.
Едит, застанала близо до Флорънс, помълча известно време. След това извади от корсажа си запечатано писмо.
— Дълго се борех със себе си — тихо каза тя — дали да напиша всичко това, в случай че умра ненадейно или при злополука. Желанието да го сторя напираше у мен. Откакто го написах, все обмислях кога и как да го унищожа. Вземи го, Флорънс. Тук е цялата истина.
— За татко ли е? — попита Флорънс.
— За когото пожелаеш. На теб го давам, ти си неговият получател. Иначе то никога не би стигнало до него.
И в сгъстяващия се мрак те отново потънаха в мълчание.
— Мамо — каза Флорънс, — той загуби състоянието си, той беше на прага на смъртта и сега още съществува опасност за живота му. Искаш ли да му предам нещо?
— Ти каза, че си му много скъпа, така ли? — попита Едит.
— Да — отговори Флорънс с трепет в гласа.
— Кажи му, че съжалявам, че изобщо се срещнахме с него.
— И нищо друго ли? — попита Флорънс, след като почака малко.
— Ако попита, кажи му, че не се разкайвам за това, което съм направила… все още не… защото, ако трябваше да избирам, още утре пак щях да го сторя. Но ако той се е променил…
Тя замлъкна. Нещо в мълчаливото докосване на ръката на Флорънс я бе накарало да замълчи.
— Но тъй като се е променил, той вече знае, че сега това никога не може да се случи. Кажи му, че бих желала никога да не се бе случвало.
— Мога ли да му кажа — попита Флорънс, — че ти е станало мъчно, когато си чула какви нещастия са го сполетели?
— Не — отговори тя, — ако те са го научили, че дъщеря му му е много скъпа. Един ден и на него самия няма да му е мъчно, Флорънс, ако именно те са му дали този урок.
— Зная, че му желаеш доброто и че би искала да е щастлив. Сигурна съм, че е така — каза Флорънс. — О, позволи ми, ако някога в бъдеще ми се отдаде възможност, да му кажа това.
Едит седеше, вперила тъмните си очи право пред себе си. Тя отговори едва след като Флорънс повтори молбата си. Тогава тя я хвана под ръка и без да откъсва замисления си поглед от прозореца, рече:
— Кажи му, че ако сега може да намери някаква причина, поради която да се отнесе със съчувствие към миналото ми, моля го да стори това. Кажи му, че ако сега може да намери причина, поради която да не мисли с такова огорчение за мен, моля го да стори това. Кажи му, че макар да сме мъртви един за друг и никога вече да не се срещнем от тази страна на вечността, сега между нас съществува едно общо чувство, каквото никога преди не е имало.
Твърдостта сякаш започна да я напуска и в тъмните й очи се появиха сълзи.
— Казвам всичко това — продължи тя, — защото вярвам, че и той, и аз ще мислим един за друг с по-добри чувства. Колкото по-голяма обич изпитва той към своята Флорънс, толкова по-малка омраза ще изпитва към мен. Колкото повече се гордее с нея, колкото по-щастлив е с нея и децата й, толкова повече ще се разкайва за своя дял в мрачния спомен за нашия съвместен живот. В тези мигове и аз ще се разкайвам… нека знае това… и ще мисля, че когато съм размишлявала толкова дълго върху причините, направили от мен това, което бях, трябвало е да взема под внимание и причините, направили от него това, което беше. В тези мигове аз ще се опитвам да му простя неговия дял от вината. Нека той се опита да прости моя.
— О, мамо! — възкликна Флорънс. — Как ми олеква на душата, като чувам тези думи, въпреки че срещата и раздялата ни са такива.
— И за мен самата — каза Едит — тези думи звучат странно, произнесени от собствената ми уста. Но дори и да бях такова окаяно същество, за каквото съм му дала повод да ме смята, мисля, че пак щях да кажа тези думи, след като чуя, че сега сте си много скъпи един на друг. Нека, когато си му най-скъпа, той мисли за мен с по-голямо снизхождение и аз ще мисля за него с по-голямо снизхождение. Това са последните думи, които му изпращам. А сега довиждане, живот мой!
Тя я притисна до гърдите си и сякаш наведнъж изля цялата любов и нежност на женската си душа.
— Тази целувка е за детето ти! Тези целувки са благословия за теб! Моя мила Флорънс, мое скъпо момиче, сбогом!
— Пак ще се срещнем! — извика Флорънс.
— Никога вече! Никога вече! Когато си тръгнеш и ме оставиш в тази мрачна стая, мисли, че все едно си ме положила в гроба. Спомняй си само, че ме е имало и че съм те обичала!
И Флорънс тръгна. Повече не видя лицето й, но споменът за прегръдките и целувките й не я напусна.
Братовчедът Финикс я посрещна на вратата и я заведе долу в неприветливата трапезария, където чакаше Уолтър. И там тя склони разплаканото си лице на рамото му.
— Дяволски съжалявам — каза братовчедът Финикс и съвсем простичко и без изобщо да се крие, избърса очи с маншетите на ризата си, — че чувствителната душа на прекрасната и изискана дъщеря на моя приятел Домби и мила жена на моя приятел Гей беше така натъжена и разстроена от срещата, която току-що приключи. Но аз се надявам и вярвам, че го направих за добро и че моя почтен приятел Домби ще се почувствува облекчен от направените тук признания. Дълбоко съжалявам, че моят приятел Домби се озова в такава дяволска бъркотия чрез брака си с член на нашето семейство, но съм твърдо убеден, че ако не беше този пъклен разбойник Каркър, мъжът с белозъбата усмивка, всичко щеше да върви доста гладко. Що се отнася до моята родственица, която ми оказа честта да си създаде изключително добро мнение за мен, аз мога да уверя милата жена на моя приятел Гей, че тя може напълно да разчита на мен като на баща. А що се отнася до превратностите в човешките съдби и до удивителния начин, по който непрекъснато се държим, то единственото, което мога да кажа заедно с моя приятел Шекспир — човек на всички времена104, с когото без съмнение моят приятел Гей е запознат, е, че: животът представлява само сянка на съня105.
Глава LXII
Заключителна
Една бутилка, дълго невиждала дневна светлина, потънала в прах и паяжини, е извадена на бял свят и златистото вино в нея сипе искри върху масата.
Това е последната бутилка от старата мадейра.
— Вие сте съвсем прав, мистър Джилс — казва мистър Домби. — Това е много рядко и изключително хубаво вино.
Капитанът, който също присъствува, сияе от радост. Истински ореол от възторг е увенчал пламналото му чело.
— Ние се бяхме зарекли, сър — обяснява мистър Джилс, — имам пред вид себе си и Нед…
Мистър Домби кима с глава на капитана и той грейва все повече и повече от неизразимо задоволство.
— … че все някога ще изпием тази бутилка за щастливото завръщане на Уолтър у дома, въпреки че не сме и помисляли за такъв дом. Ако не възразявате срещу старото ни хрумване, сър, нека посветим тази първа чаша на Уолтър и неговата съпруга.
— За Уолтър и неговата съпруга! — вдига тост мистър Домби. — Флорънс, за тебе, дете мое — и се обръща да я целуне.
— За Уолтър и неговата съпруга! — обажда се мистър Тутс.
— За Уол’р и неговата съпруга! — провиква се капитанът. — Ура-а!
И тъй като капитанът проявява силно желание да се чукне с някого, мистър Домби с готовност протяга своята чаша. Другите правят същото и стаята се изпълва с радостен и весел звън подобно тих звън на сватбени камбани.
Друго заровено вино отлежава, както някога старата мадейра, и слоят прах и паяжини върху бутилките става все по-дебел.
Мистър Домби е побелял джентълмен, чието лице носи дълбоки следи от грижи и страдания, но това са следи от отдавна преминала буря, която е оставила след себе си ясна вечер.
Вече не го безпокоят тщеславни замисли. Единственото, с което се гордее, е дъщеря му и нейният съпруг. Той е станал мълчалив, замислен, тих и не се разделя с дъщеря си. Мис Токс доста често посещава семейството, на което е много предана и където е всеобща любимка. Благоговението й към нейния покровител, някога така велик, е чисто платонично след удара, получен онази сутрин на улица Принцеса, но то съвсем не е намаляло.
След корабокрушението никакви останки от неговото състояние не са доплували до него освен една годишна сума, която той получава неизвестно откъде, придружена с настойчива молба да не се опитва да открие източника и с уверението, че това е дълг и един вид компенсация. Той се посъветва с един свой стар служител по този въпрос, който изрази увереността, че не е непочтено сумата да бъде получавана и че по всяка вероятност произтича от някоя забравена сделка още от времето на старата фирма.
Ергенът със светлокафявите очи вече не е ерген, а съпруг на сестрата на побеляващия младши служител. Макар и много рядко, той посещава своя бивш господар. Нещо в миналото на побеляващия младши служител, а и самото му име го карат да се държи настрана от своя бивш работодател. А тъй като той живее със своята сестра и нейния съпруг, те също се държат настрана. Уолтър се вижда понякога с тях, Флорънс също и тогава приятната къща ехти от звучни дуети, аранжирани за роял и виолончело, а също и от усилията на хармоничните ковачи.
А как вървят делата на дървения мичман след тези промени? Но разбира се, той пак е на своя пост, издал десния крак напред, вторачен в наемните карети, а очите му бдят по-зорко от всякога, тъй като е прясно боядисан от накривената си шапка чак до катарамите на обувките. Над него със златни букви блестят сияйните имена ДЖИЛС и КЪТЪЛ.
Мичманът не върши други дела, а постарому се занимава със своята търговия. На разстояние половин миля около синия купол на Ледънхол Маркет се говори обаче, че някои от старите капиталовложения на мистър Джилс неочаквано са започнали да му носят добра печалба и че той не се е оказал изостанал от времето, както предполагал, а всъщност бил поизпреварил своето време и е трябвало да изчаква. Според мълвата парите на мистър Джилс са почнали да се движат и се движат все по-бързо и по-бързо. Но съвсем сигурно е, че застанал на вратата в своя сюртук с цвят на кафе, с хронометър в джоба и с очила, вдигнати на челото, той сякаш не се тормози от липсата на клиенти, а изглежда много весел и доволен, въпреки че очите му са си все така замъглени, както и преди.
Що се отнася до съдружника му капитан Кътъл, неговата представа за търговската дейност на предприятието „Джилс и Кътъл“ далеч надхвърля действителността. Капитанът едва ли би могъл да се гордее повече със значението на мичмана за търговията и корабоплаването на страната, дори в случай, че ни един кораб не напускаше лондонското пристанище без помощта на дървения мичман. Той изпитва постоянен възторг от собственото си име, изписано над вратата. Прекосява улицата по двадесет пъти на ден, за да го погледне отсреща. И всеки път неизменно казва:
— Ед’ърд Кътъл, моето момче, ако майка ти можеше да научи, че си станал учен човек, добрата старица наистина би се смаяла.
Но ето че мистър Тутс се е втурнал към мичмана с бясна скорост и когато влетява в малката приемна, лицето му е силно зачервено.
— Капитан Джилс — обръща се мистър Тутс, — мистър Солс, щастлив съм да ви уведомя, че мисис Тутс увеличи семейството.
— А, това й прави чест! — възкликва капитанът.
— Желая ви радост, мистър Тутс! — казва старият Сол.
— Благодаря ви — доволно се киска мистър Тутс, — много съм ви задължен. Знаех, че тази новина ще ви зарадва, и затова дойдох лично. Знаете ли, ние определено напредваме. Флорънс, Сузан, а сега и новородената.
— Момиче ли е? — пита капитанът.
— Да, капитан Джилс — казва мистър Тутс, — и това много ме радва. Смятам, че колкото повече копия на тази необикновена жена можем да създадем, толкова по-добре!
— Дръж се здраво! — казва капитанът и се обръща към старото плетено шише без гърло, защото вече е вечер и обичайният скромен запас на мичмана от лули и чаши е на масата.
— За нейно здраве и нека народи още много деца!
— Благодаря ви, капитан Джилс — казва радостният мистър Тутс. — Присъединявам се към вашето пожелание. Ако ми позволите, тъй като знам, че това при дадените обстоятелства няма да е неприятно на никого, ще изпуша една лула.
След това мистър Тутс започва да пуши и в своята откровеност стига до бъбривост.
— Тази очарователна жена неведнъж е доказвала своя възхитителен ум, капитан Джилс и мистър Солс — казва Тутс, — но най-забележителен бе случаят, когато напълно разбра моята преданост към мис Домби.
И двамата му слушатели се съгласяват.
— Защото, знаете ли — продължава мистър Тутс, — аз не съм променил чувствата си към мис Домби. Те са същите, каквито винаги са били. Сега за мен тя пак остава предишното светло видение, каквото беше и преди да се запозная с Уолтър. Когато аз и мисис Тутс започнахме да разговаряме за… накратко, за силна страст, нали разбирате, капитан Джилс…
— Да, да, момчето ми — казва капитанът, — за страстите, които си играят с всички нас… прелисти книгата и ще намериш това място.
— Така и ще направя, капитан Джилс… — съвсем сериозно казва мистър Тутс — когато за първи път засегнахме тази тема, аз обясних, разбирате ли, че съм, така да се каже, „попарено цвете“.
Капитанът е във възторг от сравнението и промърморва, че розата е най-хубавото цвете.
— Но бога ми — не спира мистър Тутс, — тя знаеше толкова за моите чувства, колкото и аз самият. Нямаше нищо ново, което да мога да й кажа. Тя беше единственият човек, който можеше да застане между мен и безмълвната гробница, и го стори по такъв начин, че предизвика възхищението ми за цял живот. Тя знае, че към никого не изпитвам такова благоговение както към мис Домби. Знае, че няма нищо на света, което не бих сторил за мис Домби. Знае, че смятам мис Домби за най-красивата, най-милата и най-добрата от нежния пол. И знаете ли какво казва тя по този въпрос? Удивителен ум! „Скъпи мой, прав си. Аз също мисля така!“
— И аз — обажда се капитанът.
— Аз също — казва Сол Джилс.
— А колко наблюдателна е моята съпруга — подхваща отново мистър Тутс, след като няколко пъти е дръпнал от лулата, унесен в размисли, а лицето му е грейнало в задоволство. — Каква мъдрост притежава! Какви изказвания прави! Снощи например, както си седяхме и се наслаждавахме на семейното си щастие… дума, която, честно казано, много слабо изразява това, което чувствувам в присъствието на жена си… и тя каза колко забележително било сегашното положение на нашия приятел Уолтър. „Ето — казва моята жена, — той е избавен от необходимостта да скита по моретата след първото си дълго плаване с младата си съпруга…“, което, както знаете, беше принуден да направи, мистър Солс.
— Съвсем вярно — потвърждава старият майстор на корабни уреди и потрива ръце.
— „Ето — казва жена ми, — той е избавен от това, веднага е назначен от същата фирма на висок и отговорен пост в родината, отново показва, че го е заслужил, и се издига много бързо, обичан е от всички, подпомаган е от своя чичо в най-благоприятния за финансовото му състояние момент“… смятам, че това е така, нали мистър Солс? Моята жена винаги е права.
— Но да, да… някои от нашите загубени кораби, натоварени със злато, наистина се върнаха у дома — отговаря през смях старият Сол. — Малки корабчета, мистър Тутс, но ще свършат работа на моето момче.
— Точно така — казва мистър Тутс. — Моята жена никога не греши. „Ето — казва тази толкова необикновена жена, — той има такова положение, и по-нататък? И по-нататък?“ — пита мисис Тутс. Сега моля, капитан Джилс и мистър Солс, обърнете внимание на прозорливостта на моята жена. „И така, под грижите на мистър Домби се полагат основите, върху които едно… едно здание… точно тази дума употреби мисис Тутс — ликуващо обяснява мистър Тутс — постепенно се издига, за да се изравни, а може би и да надрасне това, което той някога оглавяваше и чието незначително начало той съвсем е забравил (една обща заблуда, но това не я прави по-малко вредна, каза мисис Тутс). И така — заключи жена ми — чрез дъщеря му в края на краищата ще се извиси една нова фирма «Домби и Син».“ Не каза „ще се издигне“, а „извиси“ и добави „триумфално“.
С помощта на своята лула — която той с най-голямо удоволствие използува за нуждите на ораторското изкуство, тъй като непосредственото й предназначение предизвиква у него неприятно усещане — мистър Тутс отдава такава голяма чест на това пророческо твърдение на жена си, че капитанът, изключително възбуден, хвърля своята колосана шапка и извиква:
— Сол Джилс, ти, учени човече и мой стар съдружнико, какво посъветвах Уолтър да прелисти онази вечер, когато се зае с търговия? Не казах ли точно тези думи: „Върни се обратно, Уитингтън, лорд-мер на Лондон, а когато остарееш, няма да се разделиш с него!“ Не казах ли точно така, Сол Джилс?
— Точно така каза, Нед — отговаря старият майстор на корабни уреди. — Много добре си ги спомням.
— Тогава чуйте какво ще направим — казва капитанът, обляга се на стола си и издува гърди за мощен рев. — Аз ще ви изпея „Прекрасната Пег“ от начало до край, а вие и двамата се дръжте здраво на припева.
Заровеното вино отлежава, както някога отлежаваше и мадейрата. Слоят прах и паяжини върху бутилките става все по-дебел.
Есенните дни са слънчеви и край морето често се разхождат млада дама и белокос джентълмен. Две деца са винаги около тях: момче и момиче. Обикновено ги придружава едно старо куче.
Белокосият джентълмен върви с момченцето, разговаря с него, участвува в игрите му, пази го, наблюдава го, като че ли то е смисълът на неговия живот. Когато детето се замисля, и белокосият джентълмен се замисля. Понякога, когато детето седи до него и внезапно вдигне глава, за да го попита нещо, той взема малката му ръчичка в своята, държи я така и забравя да отговори. Тогава детето пита:
— Ей, дядо! Пак ли ти заприличах на моя беден малък вуйчо?
— Да, Пол, но той беше слаб, а ти си много силен.
— О, да, аз съм много силен.
— Освен това той лежеше в креватче край морето, а ти можеш да тичаш.
И те отново неуморно се скитат, защото най-много от всичко белокосият джентълмен обича да гледа как детето тича на воля. И когато се разхождат заедно, хората разправят за голямата привързаност помежду им.
Но никой освен Флорънс не знае колко силно е привързан белокосият джентълмен към внучката си. За това никой не говори. Самото дете дори се удивлява, че той крие това чувство. Той носи момиченцето в сърцето си. Не позволява никаква сянка да помрачи лицето й. Не може да търпи да я вижда седнала сама настрана. Мисли си, че тя се чувствува пренебрегната, дори когато това не е така. Той се измъква от другите, за да я погледа как спи. Доставя му удоволствие, когато тя идва и го буди сутрин. Той е най-гальовен и най-мил с момиченцето, когато наоколо няма никой друг. В такива случаи понякога детето пита:
— Скъпи дядо, защо плачеш, когато ме целуваш?
Той само шепне:
— Малката ми Флорънс, малката ми Флорънс! — и приглажда къдриците, които се спускат над сериозните й очи.
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6889
Издание:
Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син
Английска. Първо издание
Издателство „Народна култура“, София, 1984
Редактор: Людмила Евтимова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Водещ редактор: Людмила Евтимова
The Oxford Illustrated Dickens 1981
Dombey and Son (1846)
Дадена за набор октомври 1983 г.
Подписана за печат януари 1984 г.
Излязла от печат март 1984 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 62,50.
Издателски коли 52,50.
УИК 59,53
Цена 7,38 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Благоев“ — София
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
oem
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
id="
