Преди два милиона години човешкият мозък изобретява оръдието на труда.
Преди петдесет години човешкият мозък изобретява първите програми за изкуствен интелект.
Преди пет години компютрите започват да разсъждават самостоятелно.
Преди една седмица един човешки мозък, подпомогнат от компютър, получава достъп до „Върховната тайна“.
Блестящият невролог и световен шампион по шахмат Самюел Финшер умира в обятията на красавицата Наташа Андерсен. От любовен екстаз — твърди полицията. Двама журналисти — Люкрес Немрод и Изидор Каценберг — се усъмняват и започват разследване, което ги води от моргата в Кан до психиатричната клиника на остров Света Маргарита.
Може ли човек да умре от удоволствие? Неограничени ли са възможностите на човешкия мозък? Кое мотивира действията ни? Каква е „Върховната тайна“ и защо откривателят й се е опитал да я скрие от човечеството? На тези въпроси се заемат да отговорят героите на поредната завладяваща книга от автора на „Мравките“, в която фантастиката се опира на реално съществуващи научни експерименти и открития.
Бернар Вербер
Върховната тайна
На Ришар
Cet ouvrage, publié dans le cadre du programme de participation à la publication VITOCHA, bénéficie du soutien du Ministère français des Affaires Etrangères, de l’Ambassade de France en Bulgarie et de l’Institut Français.
Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие в книгоиздаването „Витоша“, се ползва от подкрепата на Министерството на външните работи на Франция, на Френското посолство в България и на френския културен институт.
Използваме едва 10% от капацитета на ума си.
Проблемът с ума е, че той е единственият инструмент, който позволява да бъде проучван и усъвършенстван от самия себе си.
Повечето големи от крития са направени по погрешка.
Първо действие
Повелителят на безумците
1.
Какво ни подтиква да действаме?
2.
Той деликатно придвижва напред дамата.
Мъжът с очила от черупка на костенурка се състезава с компютъра Дийп Блу IV в тишината на голямата зала на фестивалния дворец в Кан. Залогът е световната шампионска титла по шах. Ръката му трепери. Той рови трескаво в джоба си. Решил е да спре цигарите. Но напрежението е непоносимо.
Толкова по-зле.
Слага цигарата в уста. Сладникав дъх на ароматизиран тютюн изпълва гърлото му, излиза от ноздрите му и се разнася, докосвайки плюшените завеси, червените фотьойли; златистожълтият облак рисува кръгчета, които се преплитат в безкрайни осмици.
Противникът му, компютърът — внушителен стоманен еднометров врящ куб. От решетката за проветряване се носи мирис на озон и на гореща мед.
Мъжът е блед и изтощен.
Трябва да спечеля, мисли той.
Телевизионни камери предават директно на множество огромни екрани изпитото му лице с трескав поглед. Странна гледка представлява луксозната зала, събрала близо хиляда и двеста души публика, която следи с отворена уста един безмълвен и абсолютно неподвижен мъж. Един мъж, потънал в мисли.
На сцената, отляво — яркочервен фотьойл, на който седи шахматистът, подвил крак под себе си.
По средата — маса, шахматна дъска с фигури, бакелитов часовник с два циферблата.
Отдясно — метална сгъваема ръка на робот, свързана с кабел към голям сребрист куб, върху който с готически букви е изписано „Дийп Блу IV“. Малка камера, кацнала на един триножник, позволява на компютъра да вижда шахматната дъска. Единственият ясен звук идва от часовника. Тик. Так. Тик. Так.
Двубоят продължава цяла седмица. А днес играят вече шест часа. Никой не знае дали отвън е нощ или ден. Внезапно се разнася досадно жужене. В залата е влязла муха.
Да не се разконцентрирам.
Мъжът и машината са с изравнени шансове. Всеки има по три спечелени партии. Този, който спечели играещата се в момента, печели и мача. Той изтрива капчиците пот по челото си и смачква фаса.
Ръката насреща се протяга. Машината премества черния кон.
На екрана на Дийп Блу IV се изписва „Шах на царя“.
Раздвижване в залата.
Стоманеният пръст натиска копчето на часовника. Той започва да отброява минутите, припомняйки на мъжа с очилата, че и той се бори с времето.
По-бързомислещият робот е взел значителна преднина.
Мухата кръжи. Огромният таван на залата й позволява да изпълнява шеметни лупинги. След всеки лупинг тя се доближава все по-близо до шахматната дъска.
Мъжът чува мухата.
Да не се разсейва. Най-важното е да не се разсейва.
Мухата се връща.
Мъжът се старае да се абстрахира от жуженето.
Добре да огледам играта.
Шахматната дъска. Човешкото око. Зад него — зрителният нерв. Зрителното поле на тилния лоб. Мозъчната кора.
В сивото вещество на шахматиста прозвучава призив за борба. Задвижват се милиони нервни клетки. По цялата им дължина прескачат микроскопични електрически заряди, които изпращат сигнали към окончанията си. Налице имаме бърза и интензивна мисловна дейност. Мислите препускат като стотици възбудени мишлета из огромния таван-лабиринт на мозъка му. Сравняване на разположението на фигурите в настоящата партия с това от предишни партии, победи и поражения. Преглед на възможни бъдещи отигравания. Приливът се насочва в обратна посока.
Мозъчната кора. Гръбначният мозък. Нервът на мускула на пръста. Дървената шахматна дъска.
Мъжът оттегля белия си цар и временно го спасява.
Дийп Блу IV стеснява окото на обектива на видеокамерата си.
„Функция анализ. Начало. Изчисление.“
Шахматната дъска. Обективът на видеокамерата на компютъра. Зад него — оптичният кабел. Картата. Централният процесор.
Във вътрешността на процесора — град с безброй разклонения, прорязан от микроскопични булеварди; медни, златни и сребърни жички се преплитат сред високи силициеви здания. Електрическите импулси се движат във всички посоки, също като забързани автомобили.
Машината търси начин да нанесе смъртоносния удар възможно най-бързо. Сравняване на сегашната ситуация с милиони предварително записани заключителни части на партии шах.
След като анализира всички възможни ходове, Дийп Блу IV обявява избора си. Металната му ръка премества черния тур и блокира последния квадрат, позволяващ на царя да се спаси.
На ход е човекът.
Тик. Так.
Часовникът повдига по-високо завесата на времето.
Бързо. Би било прекалено глупаво да загуби по време.
Мухата каца направо върху шахматната дъска.
Тик. Так. Тик. Так.
„Бззз“, жужи подло мухата, търкайки очи с предните си крачета.
Да не мисля за мухата.
Без да прецени докрай своя ход, ръката от плът се насочва към царя, но в последния момент премисля и играе с друга фигура.
С офицера.
Със светкавично движение мъжът вдига фигурата и размазва мухата, кацнала върху едно бяло квадратче. После пръстът натиска копчето на часовника, за да пусне времето в противниковия лагер. Само още няколко секунди, преди да се спусне завесата. В залата цари потискаща тишина.
Двете сърдечни стомахчета на човека пулсират неравномерно. Като в забавен кадър дробовете му изтласкват въздушна струя до гласните струни. Той отваря уста.
Времето спира.
— Шах и мат — произнася той.
Оживление в залата.
Компютърът проверява за евентуален спасителен изход, след което стоманената ръка нежно взема своя цар и го поставя легнал върху дъската в знак на подчинение.
В залата на фестивалния дворец в Кан се надига огромна овация, последвана от луди аплодисменти.
Самюел Финшер току-що е победил световния шампион по шахмат — компютъра Дийп Блу IV!
Човекът затваря очи, за да се успокои.
3.
Спечелих.
4.
Отваряйки очи, Самюел Финшер вижда пред себе си двайсетина журналисти, които се втурват към него с микрофони и магнетофони в ръце.
— Доктор Финшер, доктор Финшер! Ако обичате!
Организаторът на мача им прави знак да се върнат по местата си и обявява, че Финшер ще говори.
Група инженери се появяват, за да изключат Дийп Блу IV, който, примигвайки с по някой и друг диод, престава да мърка и угасва.
Шахматистът се качва на сцената и застава зад поставената вдясно катедра.
Аплодисментите се усилват.
— Благодаря, благодаря — изрича Самюел Финшер и вдига ръце, за да ги умири.
Жестът предизвиква обратния ефект — овациите се развихрят и след първата вълна нестройни ръкопляскания публиката започва да аплодира в съвършен синхрон.
Шахматистът търпеливо изчаква и попива челото си с бяла носна кърпа.
— Благодаря.
Най-сетне аплодисментите постепенно затихват.
— Ако знаете колко съм щастлив, че победих в този мач! О, Господи, да можехте да разберете само колко съм щастлив! Моята победа се дължи на една тайна пружинка.
Залата слуша внимателно.
— Теоретично компютърът е винаги по-силен от човека, защото е лишен от емоции. Когато печели, компютърът не е нито щастлив, нито горд. Когато губи, не е потиснат, нито разочарован. Компютърът няма его. Не е изпълнен със стремеж за победа, не си задава въпроси, дори не изпитва лична неприязън към противника. Компютърът е винаги съсредоточен, винаги е във върхова форма и не се замисля над предишните си ходове. Затова компютрите-шахматисти винаги побеждаваха хората-шахматисти… поне до днес.
Доктор Финшер се усмихва, като че ли смутен от толкова простичката истина, която формулира.
— Компютърът е лишен от емоции, но… е лишен също и от „мотивация“. Дийп Блу IV знаеше, че ако спечели, няма да получи допълнителна порция електричество или програми.
В залата се чува смях.
— Не изпитваше страх, че ще го изключат от мрежата, ако се провали. Докато аз… бях мо-ти-ви-ран! Исках да отмъстя за поражението, нанесено на шампиона Леонид Камински в същата тази зала миналата година, когато той се изправи срещу Дийп Блу III. Исках да отмъстя и за Гари Каспаров, победен в Ню Йорк през 1997 г. Защото за мен тези поражения са предизвикателства не само към шахматистите, а и към целия човешки род.
Самюел Финшер избърса очилата си, сложи ги и отново се обърна към публиката.
— Страхувах се да не ми се наложи да призная, че ние, хората, винаги ще бъдем по-слаби шахматисти от машините. Но мотивираният човек не познава граници. Одисей е прекосил Средиземно море, преодолявайки хиляди препятствия, защото е бил мотивиран. Именно защото е бил мотивиран, Христофор Колумб е прекосил Атлантика. Защото е бил мотивиран, Армстронг е стъпил на Луната. Човечеството ще бъде обречено в деня, в който хората ще престанат да изпитват желание да надскочат себе си. Затова вие, които ме слушате, си задайте въпроса: „Какво всъщност ме кара да ставам сутрин, да върша разни неща? Какво ме кара да правя усилия? Какво ме кара да действам?“
Самюел Финшер обхожда присъстващите с уморен поглед.
— Кой е главният ви мотив в живота… това е вероятно най-важният въпрос.
Свежда поглед, като че ли да се извини за това, че е говорил толкова разпалено.
— Благодаря за вниманието.
Слиза от естрадата, преминава през тълпата, която се разделя, за да му направи път, и се отправя към годеницата си Наташа Андерсен.
След един последен жест за сбогом към публиката двойката се качва в черна спортна кола и изчезва сред облака прах, превърнал се в стробоскопски прашинки от щракането на фотоапаратите.
5.
Същата вечер доктор Самюел Финшер е намерен мъртъв във вилата му в Кап д’Антиб. Новината е разпространена в последната за деня новинарска телевизионна емисия. Камерата показва мястото на смъртта, а гласът на журналиста звучи зад кадър.
„… Трагедията се е разиграла няколко часа след като Финшер спечели световната титла по шахмат.“
Камерата се разхожда из луксозното антре и салона.
„… случаят е още по-загадъчен, тъй като според следователите липсват каквито и да било следи от взлом…“
Камерата показва отблизо различни предмети в стаята, мебели, произведения на изкуството. Няколко платна на Дали и скулптури на древни гръцки философи.
„… По жертвата няма никакви следи от наранявания.“
Вратата на банята се отваря и се появява Наташа Андерсен, оградена от двама полицаи. Опитва се да скрие доколкото може лицето си, за да не я снимат. Макар и без грим, рядката й хубост изглежда ненакърнена въпреки ужаса на момента.
Появява се мъж в зелен костюм, който явно нарежда на полицаите да влязат във вилата. Журналистът се обръща към него с въпрос.
— Комисарю, можете ли да ни кажете какво се е случило?
— Едва преди час бяхме известени за смъртта.
— Кой ви повика?
— Госпожица Андерсен.
— Кой е причинил смъртта?
— Госпожица Андерсен.
— Шегувате се!
— Каза, че го е убила… докато са се любили.
Комисарят нетърпеливо додава:
— Следствието е в ход. Ще ви дадем повече информация, след като получим резултатите от прегледа на съдебния лекар. А сега ще ви бъда признателен, ако ме пуснете да мина.
Репортерът напомня накратко кариерата на доктор Самюел Финшер. Невропсихиатър, завършил Медицинския университет в Ница, направил светкавична кариера. Едва четирийсет и две годишен му поверяват ръководството на болницата „Света Маргарита“, която се намира на един от Леринските острови. Разширява сградата и прилага нови методи на лечение в психиатрията, ожесточено оспорвани от колегите му, включително и от тези в Париж.
Докато повечето големи шахматисти започват кариерата си отрано, само за една година късно появилият се в шахмата Финшер става майстор и гросмайстор. Преди три месеца Самюел Финшер се налага над шампиона Леонид Камински. Продължава победната серия и с днешната победа над Дийп Блу IV връща на хората така желаната титла на най-добър шахматист на планетата.
Следват повторно излъчване на кадрите от мача, игран същия ден, и откъси от словото на победителя.
След това журналистът припомня кариерата на Наташа Андерсен, топмодел от Дания — след два бурни брака, първият — с тенисист, вторият — с актьор, тя става спътница на свръхнадарения шахматист-невропсихиатър.
Журналистът приключва с изречение, което, изглежда, сериозно е обмислил.
— Възможно ли е познатата като „най-дългите крака на света“ да е победила „най-големия ум на планетата“? Ако това предположение се потвърди, ще бъдем изправени пред една странна „смърт от любов“.
Камерата проследява носилката с тялото, която вкарват набързо в линейката. Възползвайки се от суматохата, журналистът повдига чаршафа, за да се види лицето на жертвата.
Кратък близък план на лицето на мъртвеца.
Лицето на доктор Самюел Финшер е застинало в изражение на абсолютен екстаз.
6.
— „… смърт от любов“.
На 954,6 км оттук звукът и картината са прихванати от параболична антена, която ги отвежда до екрана на един телевизор. Едно ухо и едно кафяво око са крайните приемници. Един пръст натиска бутона „стоп“ на видеото. Информационната новинарска емисия от дванайсет в полунощ е записана.
Собственикът на пръста застива за миг, за да осъзнае току-що видяното и чутото. След това с една ръка взема стар бележник, с другата вдига слушалката на телефона и нервно набира някакъв номер. За момент се колебае, прекъсва връзката, грабва палтото си и излиза.
Вали дъжд и нощта е станала по-хладна. Той насочва крачките си към светлините на някакво авеню. Една кола със светещ надпис на покрива бавно се приближава.
— Такси!
Чистачките шумно драскат предното стъкло. Огромен черен облак излива едри като топки за пинг-понг капки вода, които не отскачат, а тежко се разпръскват по паважа.
Мъжът слиза пред една къща в Монмартр, шибана от влажния вятър. Проверява адреса. Качва се нагоре, спира на една от площадките. Иззад вратата долавя шум от удари по боксова круша и звуци от синкопирана музика.
Натиска звънеца, над който е изписано името Люкрес Немрод. След малко музиката спира. Чува стъпки и дрънчене на ключове.
В пролуката на открехнатата врата се появява плувнало в пот лице на младо момиче.
— Изидор Каценберг…
Момичето го наблюдава учудено. Около обувките на мъжа се е образувала локва.
— Добър лен, Люкрес. Може ли да вляза?
Тя псе още не маха синджира и продължава да се взира в него с недоумяващ поглед, сякаш е изумена от късното посещение.
— Може ли да вляза? — пита отново той.
— Какво правите тук?
Прилича ни мишка.
— Вече си говорим на „ви“? Струва ми се, че последния път бяхме на „ти“.
— „Последния път“, както казвате, беше преди три години. Оттогава не съм получила никаква вест от вас. Станахме чужди един на друг. Следователно си говорим на „ви“. За какво става дума?
— За една работа.
Тя продължава да се колебае, накрая се решава да откачи синджира и кани мъжа да влезе.
Затваря вратата след него. Той окачва мокрото си пардесю на закачалката.
Изидор Каценберг разглежда с интерес апартамента. Открай време се е забавлявал с разнопосочните интереси на младата журналистка — автор на научни статии. По стените има филмови афиши, главно от американски и китайски екшъни. Боксовата круша заема центъра на хола, увиснала до ниска масичка, отрупана с женски списания.
Той сяда на фотьойла.
— Посещението ви наистина ме изненадва.
— Запазил съм отличен спомен от вашето разследване върху произхода на човечеството.
Люкрес клати глава.
— Аха. Е, и аз не съм забравила.
В паметта й изникват бързи спомени от предишното им разследване в Танзания по стъпките на първия човек. Наблюдава го с нарастващо внимание. Метър и деветдесет и пет, над сто кила — непохватен великан. Изглежда малко поотслабнал.
Нещо го тревожи, вероятно не му е било приятно да дойде.
Мъжът повдига фините си позлатени очила и също я наблюдава внимателно. С дългите си рижави чупливи коси, привързани с черна кадифена панделка, с изумруденозелените бадемови очи, с мъничките трапчинки и острата брадичка тя напомня нежните красавици от картините на Леонардо да Винчи. Вижда му се сладка. Не красива, а сладка. Може би заради младостта й. Минали са три години от онова разследване. Тогава тя беше на двайсет и пет, което значи, че сега трябва да е на двайсет и осем.
Променила се е. Вече не прилича толкова на момче в рокля, а повече на девойка. Но не още на жена.
Носи черно сако от китайска коприна с офицерска яка, която скрива врата, но за сметка на това открива закръглените й рамене. На гърба на сакото се извива огромен тигър.
— Е, да видим каква „работа“ ми предлагате.
Изидор Каценберг обхожда с поглед стаята, търсейки нещо. Открива видеото, отива до него, слага касетата, която държи в ръка и натиска един бутон.
Заедно гледат новината за смъртта на Финшер, така както са я съобщили в последните за деня телевизионни новини. Касетата се извъртява докрай и на екрана шумно се излива дъжд, доста сходен с времето навън.
— За да ми покажете новините ли дойдохте в един след полунощ?
— По моему, човек не може да „умре от любов“.
— Хайде сега, скъпи Изидор, отлично знам, че никога не сте били романтичен.
— Напротив, твърдя, че любовта не убива, а спасява.
Тя се замисля.
— В края на краищата, намирам за чудесно, че този мъж е „умрял от любов“. Бих искала някой ден да уморя някой мъж от удоволствие. Най-прекрасната естествена смърт.
— Само че според мен не става дума за естествена смърт, а за убийство.
Мъжът кашля.
— Да не сте настинали? — осведомява се тя. — Сигурно е от дъжда. Ще ви направя чай от бергамот с малко мед.
Налива вода в чайника и го включва.
— Какво ви кара да мислите, че е убийство?
— Доктор Самюел Финшер не е първият „умрял от любов“. През 1899 г. френският президент Феликс Фор бил намерен мъртъв в публичен дом. Твърди се, че когато пристигнали, полицаите попитали сводницата — съдържателка на дома, дали познава някого тук, на което тя отвърнала: „Познатата се измъкна през задната врата.“
Люкрес не се разсмива.
— Накъде биете?
— Полицията потулила работата, като съобщила, че президентът се е споминал от сърдечен удар. Едва по-късно нещата се разчули извън полицейските среди. „Похотливият“ елемент в смъртта на Феликс Фор попречил да се проведе истинско разследване. Да умреш в разгара на любовната игра в публичен дом поражда злобни усмивки. Затова никой не се наел сериозно да разследва случая.
— С изключение на вас.
— От чисто любопитство избрах този случай за тема на дипломната ми работа по криминология, когато бях студент. Открих документи, доказателства. Открих и причина, Феликс Фор е подготвял провеждането на антикорупционна кампания в средите на тайните служби.
Люкрес Немрод налива две големи чаши ароматен чай.
— Ако не греша, Наташа Андерсен е признала, че е убила Самюел Финшер.
Изидор си изгаря езика, бързайки да изпие чая си, след което започва да духа.
— Тя си въобразява, че го е убила.
За да прикрие смущението си, Изидор Каценберг моли за лъжичка и започва трескаво да разбърква течността, като че ли иска да изстуди чая с ефекта „пумпал“.
— Едно е сигурно, отсега нататък около нея ще се въртят легион ухажори…
— Мазохизъм? — пита Люкрес, напълно спокойно отпивайки от парещото питие.
— Любопитство. Привличане в резултатна комбинацията Ерос — бог на любовта, и Танатос — бог на смъртта. Освен това и архетипът на богомолката е силен. Никога ли не сте виждали тези женски насекоми, които убиват своя оплодител, като откъсват главата му по време на акта? Това ни харесва, защото ни напомня нещо дълбоко закодирано в нас…
— Страхът от любовта?
— Да кажем — от любовта, свързана със смъртта.
Тя изпива на един дъх все още парещия чай.
— Какво очаквате от мен. Изидор?
— Бих желал да работим отново заедно. Да разследваме убийството на доктор Самюел Финшер… Имам чувството, че трябва да продължим търсенията в областта на мозъка.
Люкрес Немрод потъва в дивана, свила крачка под малкото си дупе, и оставя настрана празната си чаша.
— Мозъкът ли? — повтаря тя замислено.
— Да, мозъкът. Той е ключът към този случай. Нима жертвата не беше смятана за „най-блестящия мозък на света“? А имаме и това. Ето, вижте.
Отива до видеото, превърта касетата, стига до изявлението „… дължа победата си на една тайна пружинка.“
Изидор Каценберг оставя все още пълната си чаша върху телевизора и натиска бутона „стопкадър“.
— Вижте как, точно когато произнася думата „мотивация“, погледът му направо заискрява. Учудващо, нали? Като че ли иска да ни подскаже насоката. Мотивацията. Аз също искам да ви попитам: каква е вашата мотивация в живота, Люкрес?
Тя не отговаря.
— Ще ми помогнете ли?
С едно движение младата жена откачва още влажната шапка на Изидор, палтото му, после се упътва към видеото и изважда касетата.
— Не вярвам в тезата за убийството. Просто нещастен случай. Сърдечна криза вследствие на претоварване и на стреса от шахматната партия. Колкото до мозъчните смущения, болният сте вие и болестта се нарича: ми-то-ма-ния. Лечима е. Достатъчно е да не ви се привиждат загадки навред около вас и да започнете да възприемате действителността такава, каквато е. Това е… благодаря за посещението.
Той бавно се надига, изненадан и разочарован.
В този миг тя застава неподвижно, като вцепенена, и слага ръка на бузата си.
— Проблем ли има?
Люкрес Немрод не отговаря. Хванала е с две ръце челюстта си, лицето й е сгърчено.
— Бързо, бързо, един аспирин! — стене тя.
Изидор препуска към банята, рови из шкафчето с лекарствата, открива бялата тубичка и изважда едно хапче, което й поднася с чаша вода. Тя трескаво го поглъща.
— Още едно. Бързо! Бързо!
Той се подчинява. Малко по-късно лекарството вече е подействало и главата й престава да пулсира. Люкрес бавно се окопитва. Поема дълбоко дъх.
— Омитайте се! Не виждате ли? Оня ден ми извадиха един мъдрец… Боли ме, ужасно ме боли, искам да остана сама. (Мразя да показвам слабост. Да си върви!) Отивайте си! Отивайте си!
Изидор отстъпва.
— Добре, вярвам, че току-що открихте първата мотивация на действията ни — отстраняване на болката.
Тя затръшва вратата под носа му.
7.
Вторничната редовна редакционна планьорка на седмичника „Съвременен часовой“. Всички журналисти са се събрали в голямата зала, обзаведена по последния писък на модния дизайн. Всеки представя темите си за следващите седмици. Кристиан Тенардие, завеждащата отдел „Общество“, слуша, седнала в широкия си кожен фотьойл.
— Давайте по-бързо — казва тя, прекарвайки ръка по изрусената си коса.
Насядалите отляво надясно сътрудници излагат поред предложенията си. Водещият образователната рубрика предлага материал за неграмотността. За десет години седемте процента от населението, което не знае нито да пише, нито да чете, били станали десет. И цифрата продължавала стремително да нараства. Темата е одобрена.
Клотилд Планкае предлага за рубриката „Екология“ материал за вредата от мобилните телефони и опасните вълни, излъчвани от антените им.
Темата се отхвърля. Един от акционерите на вестника е доставчик на такива услуги — следователно изключено е да се говори критично по въпроса.
Предложение относно замърсяването на речните води от торовете? Отхвърлено. Прекалено специфично. Понеже няма резервен вариант, обидената журналистка напуска събранието.
— Следващият — небрежно подканва сътрудниците си Кристиан Тенардие.
За научната рубрика Франк Готие предлага изобличителен материал срещу онези, които нарича „хомеопатите-шарлатани“. Добавя, че смята също така да види сметката и на иглотерапевтите. Приема се.
— А, Люкрес, по-добре ли си, какво стана с мъдреца? — шепне Франк Готие, докато колежката му по рубрика се настанява на стола до него.
— Ходих на фризьор и ми стана по-добре — шепне в отговор тя.
Готие я поглежда с недоумение.
— На фризьор ли?
Люкрес си казва, че мъжете никога няма да разберат женската психика. Затова не си дава труда да обясни, че да си направи косата или да си купи нови обувки е най-добрият начин за всяка жена да повдигне самочувствието си и да укрепи имунната си система.
Идва нейният ред.
Младата журналистка от отдел „Наука“ е предвидила няколко теми. Първо представя тази за „лудата крава“.
— Правено е вече.
— Шапът? Да не забравяме, че избиват овцете с хиляди, за да не дават пари за ваксина!
— На кого му пука!
— Материал за спина? Милиони умират, а след като изобретиха тритерапията1, нещата заглъхнаха и никой не споменава за болестта.
— Точно така, вече не е модерна.
— Общуването между растенията с помощта на обонянието? Открили са, че някои видове дървета долавят разрушаването на близки до тях клетки. Тоест дървото чувства, когато някъде до него се извършва престъпление…
— Прекалено сложно…
— Самоубийството при младите? Тази година имаме дванайсет хиляди случая, без да броим сто и четирийсетте хиляди неуспешни опита. Създадена е дори асоциация в помощ на желаещите да сложат край на живота си, която се нарича „Изход“.
— Прекалено потискащо.
Тревога. Идеите, нахвърлени в бележника й, са изчерпани. Всички журналисти я гледат. А Тенардие изглежда се забавлява. Големите зелени очи във формата на бадем потъмняват.
Загазих я. Клотилд си отиде и освободи мястото на изкупителната жертва. Напълно безсмислено е да предлагам теми. Сега ще казва „не“ на всичко, само за да ме види как се провалям. Единственият начин да се измъкна? Да се съхраня като професионалист. Да не приемам отказите като лични поражения. Да намеря нещо, което да я принуди да каже „да“. Остава ми само една карта. Последната.
— Мозъкът — предлага Люкрес.
— Какво мозъкът? — отвръща началничката й, ронейки в чантата си.
— Материал за функциите на мозъка. За това как един обикновен орган успява да произвежда мисли.
— Малко неясно. Нужно е да се конкретизира.
— Смъртта на доктор Финшер?
— Кой ли се интересува от шахмат!
— Финшер беше свръхнадарен. Изследовател, който винаги се е стремил да разгадае как действа главата ни отвътре.
Шефката на отдела грабва чантата си и неочаквано изсипва съдържанието й на бюрото, осейвайки го с безброй неща — от червило до клетъчен телефон, без да броим чековата книжка, писалката, ключовете, флаконче със сълзотворен газ, лекарства в насипно състояние.
Младата журналистка продължава да се аргументира, смятайки, че докато не са казали „не“, „да“-то е все още възможно.
— Самюел Финшер се издигна светкавично в света на шахмата. Всички световни телевизии предадоха събитието. И ето че внезапно умира още същата нощ в прегръдките на топмодела Наташа Андерсен. Нямаме влизане с взлом във вилата. Били са само двамата. Никакви наранявания. Видима причина за смъртта — оргазъм.
Шефката на отдел „Общество“ е намерила най-сетне това, което търси. Пура. Разкъсва целофана и я помирисва.
— Мм… Наташа Андерсен е онази руса манекенка с безкрайно дълги крака и големи сини очи, която миналата седмица се появи на корицата на списание „Вела“, нали? Имаме ли нейни разголени снимки?
Художественият директор Олаф Линдсен, който досега си е драскал нещо в тетрадката, се събужда.
— Ами… Не. Въпреки скандалната си репутация, или по-скоро именно заради нея, тя никога не е позирала гола. Само по бански. Да кажем, най-много по „мокър бански“.
Кристиан Тенардие срязва края на пурата с мъничко ножче, сдъвква крайчеца и изплюва кафявото топче в кошчето за боклук.
— Жалко. Ами ако премахнем банския с компютъра?
— Ще си навлечем съдебен процес — категоричен е специалистът. — А доколкото си спомням, новите директиви на вестника са: „Само не съдебни разправии“. И без това сме изгубили много пари.
— Добре тогава, възможно най-разголената снимка по бански, мокър и леко прозиращ бански. Би трябвало да открием нещо такова.
Кристиан Тенардие насочва пурата си към Люкрес.
— Ми да, в края на краищата мозъкът може да се окаже подходяща идея. Би трябвало да се продава добре. Но трябва да наблегнете на неща, които ще бъдат интересни за хората. Любопитни факти. Практични неща. Например химичните реакции, извършващи се в мозъка по време на любовния акт. Хормоните, оргазмът, знам ли, такива работи.
Люкрес си записва в бележника препоръките, като че ли става дума за списък за пазаруване.
— Вихме могли да се спрем и на забравянето. Това би било добре дошло за по-възрастните ни читатели. Може да добавим един практичен тест, за да проверим дали е нужно да се отиде на лекар. Можете ли да ми натъкмите нещо такова, Олаф? Една сложна снимка и въпросник, свързан със снимката. Имаме ли снимки на Финшер?
Художественият директор кима утвърдително.
— Отлично. Какво заглавие ще дадем на темата на броя… да кажем… „Проблемите на мозъка“? Не, по-добре: „Загадките на мозъка“. Мда, може да я озаглавим: „Загадките на мозъка“ или „Разкрития около най-новите загадки на мозъка“. Със снимката на полуголата Наташа Андерсен и замъглена шахматна дъска може да стане корица, която да хваща окото.
Люкрес си отдъхва успокоена.
Номерът мина. Благодаря ти, Изидор. Сега рибата трябва да клъвне. Никакво бързане, но да си запазим територията, преди да е дала материала на Готие.
— Доктор Самюел Финшер и Наташа Андерсен живееха на Ривиерата, в Кан. Може би ще е най-добре да отида да разследвам там, на място — предлага младата жена.
Тенардие я поглежда леко подозрително.
— Знаете много добре, че заради бюджетните ограничения се стараем да правим всичките си репортажи тук, в Париж.
Шефката се взира неприязнено в младата журналистка от отдел „Наука“.
— Но, хайде… Вижте, ако материалът стане като за първа страница… можем да направим изключение. Да сме наясно: никакво прекаляване с разходите. Не забравяйте да включвате ДДС-то на всяка фактура, разбрахме ли се?
Двете жени се измерват с поглед. Люкрес е доста посърнала.
Тенардие уважава тези, които й се противопоставят. И презира онези, които се прекланят пред нея.
— Мога ли да използвам помощта на нещатен колега? — се осведомява Люкрес Немрод.
— За кого става дума?
— Каценберг — отвръща тя и вдига глава.
— Още ли е жив този тип? — учудва се шефката и бавно загасва пурата си. — Не го харесвам. Не играе по правилата. Истински единак. Много претенциозен. Точното определение е „арогантен“. Дразни ме с високомерието си на „господин всезнайко“. Знаете ли, че аз го изхвърлих от този отдел?
Люкрес знае наизуст историята с Изидор Каценберг. Бивш полицай, експерт по криминология, доказан виртуоз в анализирането на улики. Беше се опитал да даде превес на науката при полицейските разследвания, но началниците го бяха преценили като прекалено независим и постепенно бяха престанали да му поверяват задачи. Изидор Каценберг се бе преквалифицирал, отдавайки се на научната журналистика, и бе поставил полицейските си умения в услуга на журналистическите разследвания. Читателите на „Съвременен часовой“ много го ценяха и прякорът „Научният Шерлок Холмс“, даден му от читател, бе възприет от колегите му. Едно терористично нападение обаче го бе изненадало в парижкото метро и той едва се бе измъкнал изпод разпокъсаните тела. От този ден Изидор Каценберг поведе кръстоносен поход срещу насилието и не желаеше да пише на никоя друга тема.
Затвори се в леговището си и се отдаде на едно странно занимание — залови се да обмисля бъдещето на човечеството. На лист хартия с размерите на цяла стена нарисува разклонено дърво — хипотетично изображение на всички възможни видове бъдеще. На всеки клон изписа по едно „ако“. „Ако“ предпочетем едно общество на забавленията, „ако“ великите сили започнат война, „ако“ дадем превес на либерализма, на социализма, на роботиката, на завладяването на извънземното пространство, на религията и т.н. Корените, стволът и клоните изобразяваха съответно миналото, настоящето и бъдещето на човешкия род. Изидор търсеше в това дърво на възможностите Пътя на Минималното Насилие (ПМН), анализирайки за себеподобните си всяко предполагаемо бъдеще.
Люкрес не се предава.
— Според мен читателите много харесват Изидор Каценберг и свързват името му със задълбочените разследвания на нашия вестник.
— Не, читателите ни са го забравили. Журналист, който не е публикувал нито ред повече от година, престава да съществува. Изкуството ни е мимолетно, скъпа. А и вашият Изидор бе поразтърсен от преживяния атентат в метрото. Мисля, че не е съвсем наред с главата.
Тенардие се страхува от него.
— Държа на него — произнася Люкрес.
Повдигнатите вежди изразяват учудване.
— Аз пък ви казвам, че не го искам вашия Каценберг. Ако желаете да сте двама при разследването, вземете Готие, напълно логично е да бъде ваш партньор!
Готие клати глава.
— В такъв случай предпочитам да напусна — заявява Люкрес.
Изненада сред присъстващите. Тенардие повдига вежди.
— За каква се смятате, госпожице Немрод? Вашият статут не ви дава право дори на оставка. Заплаща ви се на страница. Тоест вие сте едно нищо.
Погледът на Люкрес става стъклен. Мястото на извадения мъдрец започва силно да я боли. Тя се старае да потисне болката със силата на волята си.
Сега не е моментът, зъбчо, не е моментът.
— Мисля, че си казахме всичко.
Люкрес става и започва да събира листата си.
Никакви гримаси с устата.
Тенардие вече я гледа другояче. По лицето й се изписва не толкова гняв, колкото почуда. Люкрес се чувства като мишле, което е дръпнало мустаците на лъвица и което продължава да я предизвиква. Не е много умно, но пък е забавно.
Поне един път в живота си ще съм изпитала подобно удоволствие.
— Почакайте — изрича Тенардие.
Само да не се обърна.
— Ама вие много бързо кипвате. Не че не ми харесва. И аз бях такава на млади години. Върнете се.
Да седна кротко, без да показвам удовлетворението си.
— Добре, след като толкова държите, Каценберг може да ви помага, но да сме наясно: не се отпускат никакви разходи за него и името му няма да се споменава в материала. Ще ви помага при разследването, но няма да се бърка в писането. Мислите ли, че ще приеме при тези условия?
— Ще приеме. Познавам го, не го прави нито за пари, нито за слава. За него единственият важен въпрос, единственият, който го занимава в момента, е: „Кой е убил Финшер?“
8.
Г-н Жан-Луи Мартен бе най-обикновен човек.
9.
През април времето в Кан е хубаво.
Градът се възползва от кратката едноседмична почивка между фестивала на хазарта и филмовия фестивал.
Един вдигащ шум и пушилка мотор с кош лети по булевард „Кроазет“ и оставя зад себе си луксозните хотели, донесли слава на града: „Мартинес“, „Мажестик“, „Карлтън“, „Екселсиор“, „Хилтън“. Младо момиче с червено палто, с лице почти изцяло скрито от авиаторски очила и с кръгла кожена каска на главата язди желязната машина. В коша е седнал едър мъж, натъкмен по същия начин, с тази разлика, че палтото му е черно.
Моторът спира пред хотел „Екселсиор“. Пътниците дълго се отупват от прахта, събличат пътните си одеяния и се насочват към рецепцията. Настаняват се в най-скъпия апартамент с изглед към морето.
Напук на шефката Тенардие.
Движат се досущ като двойка престолонаследници. Без да разменят нито дума стигат до апартамента; пиколото отваря щорите и разкрива прекрасна гледка към морето, плажа и булевард „Кроазет“. Пред очите им водата искри като поръсена със звезди.
Няколко смелчаци вече плуват в още хладните води на Средиземно море.
Люкрес Немрод поръчва два коктейла с плодове.
— Не вярвам във вашата версия за убийство. Щастлива съм да проведа това разследване за вестника, но искрено се надявам да ви докажа, че грешите. Убийство не е имало. Доктор Самюел Финшер всъщност наистина е „умрял от любов“.
Долу се носи оглушителен шум от клаксони.
— Продължавам да съм убеден, че мотивацията е ключът към този случай — твърди Изидор Каценберг, пропускайки нейната забележка. — След последната ни среща проведох собствено малко разследване относно мотивациите и поразпитах няколко души. На всички зададох един-единствен въпрос: „Какво ви подтиква към действие?“ Като правило първата мотивация е: „да премахна страданието“.
Нова поява на пиколото с две чаши, украсени с мъничко чадърче, захаросана черешка и резен ананас.
Люкрес отпива от кехлибарената течност и се старае да не мисли за мъдреца си, който продължава да я безпокои.
— Ами вас, Изидор, какво ви подтиква към действие?
— В настоящия момент желанието да разгадая загадката, много добре знаете, Люкрес.
Тя загризва нокътя си.
— Започвам да ви опознавам. Съществува и друга причина.
Мишлето е хитро.
Той не се обръща и продължава да стои с поглед, зареян към хоризонта.
— Вярно е. Имам втора мотивация и тя е по-лична.
Тя глътва захаросаната черешка.
— Хм… Струва ми се, че понякога паметта ми изневерява. Например когато започна някое изречение и ме прекъснат, често пъти губя нишката и напълно забравям какво съм казал. Също така започвам да се затруднявам в запаметяването на цифрови кодове, без значение дали това е кодът за отваряне на външната врата на жилищния ми блок или този на кредитната ми карта… Това ме притеснява. Вече се плаша, струва ми се, че мозъкът ми е престанал да действа както трябва.
Младата жена се облакътява на прозореца, загледана в морето насреща.
Слонът губи паметта си.
— Може би сте преуморен. Освен това, в наши дни има толкова много кодове за помнене… Има ги вече и в автомобилите, в асансьорите, в компютрите.
— Подложих се на преглед в болницата „Питие-Салпетриер“ в Париж. Не откриха нищо. Надявам се, докато разследваме този случай, да разбера по-добре собствения си мозък. Баба ми по бащина линия страдаше от Алцхаймер. Накрая дори не ме познаваше. Поздравяваше ме и питаше: „Добър ден, господине, вие кой сте?“ А на дядо казваше: „Вие не сте съпругът ми. Той е много по-млад и по-красив от вас.“ Това ужасно го разстройваше. А самата тя след поредната криза много страдаше, осъзнавайки какво се случва с нея. Само като си помисля за това, се ужасявам.
В далечината жълтото слънце става портокалено. В небето преминават сребристи облаци. Двамата журналисти дълго съзерцават хоризонта, щастливи, че са в Кан по това време, докато парижани продължават да тънат в сивотата на столичния град.
Миг на тишина и на отмора.
Люкрес си казва, че хората непрекъснато мислят, което означава загуба на хиляди информации. От мислите им научаваме единствено това, което пожелаят да изразят.
Изведнъж Изидор се стряска и поглежда часовника си.
— Бързо, време е за новините!
— Какво толкова спешно има? — недоумява Люкрес.
— Трябва да знам какво се случва по света.
Заглавията вече са минали и сега е ред на подробностите от различните теми.
„Стачка на гимназиалните учители. Искат увеличение на заплатите.“
На катодния екран преминават кадри от демонстрацията.
— Ето на тези мотивацията е винаги една и съща — разсмива се Люкрес.
— Грешите. Всъщност те не искат пари, а уважение. Преди да бъдеш учител означаваше да си важен човек, докато сега те трябва не само да застанат пред учениците, които не ги уважават, а и на всичкото отгоре министерството иска от тях да водят неблагодарна битка — да заместят отсъстващите родители. Представят ги като жадни за ваканции и за привилегии, а те чисто и просто искат само малко повечко признание. Вярвайте ми, ако можеха, щяха да напишат на транспарантите: „Повече уважение“, а не „Повече пари“. В действителност истинските мотивации на хората невинаги са тези, които излагат на показ.
Коментаторът продължава да изброява:
„В Колумбия, в незаконна лаборатория, финансирана от картелите, е синтезиран нов вид наркотик, способен да доведе до пристрастяване още с първата употреба. Продуктът, много търсен във Флорида, се разпространява на студентски събирания — предлагат го с коктейла от червено вино и плодове. Известно е, че потиска свободната воля на потребителите. Съобщава се за нарастване на броя на жалбите за изнасилване. В Афганистан правителственият съвет на талибаните взе решение да се забрани на жените да посещават училище и да бъдат лекувани в болниците. Забранява им се даже да излизат без чадър, както и да говорят с мъже. Тълпата е убила с камъни жена, която носела светли обувки.“
Люкрес забелязва силното вълнение на Изидор.
— Защо е нужно всяка вечер в осем да гледате тези ужаси?
Изидор не отговаря.
— Какво не е наред, Изидор?
— Прекалено съм чувствителен.
Тя изключва телевизора.
Той отново го включва с жест на раздразнение.
— Така е прекалено лесно. Ще имам чувството, че съм подлец. Истината е, че няма да намеря покой, докато по света се извършва макар и едно-единствено дивашко деяние. Отказвам да се преструвам на щраус.
Тя му шепне на ухото:
— Дойдохме тук, за да водим точно определено криминално разследване.
— Именно това ме кара да се замисля. Разследваме смъртта на един човек, докато всеки ден хиляди други биват убивани при още по-гадни обстоятелства — подчертава той.
— Ако не разследваме този, то тогава към онези хиляди ще се добави още един. И тъкмо защото може би всеки си казва, че така или иначе нещата няма да се променят, броят на убийствата продължава да расте и фактически никой не разследва нито едно от тях.
Убеден от аргумента, Изидор се съгласява да загаси телевизора и затваря очи.
— Питахте ме каква е моята мотивация. Най-общо казано — страхът. Действам, за да изчезне страхът. От дете изпитвам страх от всичко. Никога не съм се чувствал спокоен и вероятно заради това мозъкът ми работи толкова интензивно. За да ме предпази от опасностите — въображаеми или реални, близки или далечни. На моменти ми се струва, че в този свят има само бяс, неправда, насилие и смърт.
— От какво се страхувате?
— От всичко. Страхувам се от диващината, страхувам се от мръсотията, страхувам се от злите кучета, страхувам се от ловците, страхувам се от жените, страхувам се от полицаите и от военните, страхувам се от болестите, страхувам се да не изгубя паметта си, страхувам се от старостта, страхувам се от смъртта, понякога дори се страхувам от самия себе си.
Точно в този момент го стряска някакъв шум. Затръшва се врата. Появява се чистачката и носи шоколадови бонбони — пияни вишни. Вкуснотия, предлагана преди сън. Жената се извинява и бърза да си тръгне, като силно блъсва вратата.
Люкрес Немрод изважда бележник и записва:
„Първа мотивация: премахване на болката. Втора мотивация: премахване на страха.“
10.
Г-н Жан-Луи Мартен бе наистина един напълно обикновен човек. Образцов съпруг на жена, способна да сготви чудесно телешко задушено и баща на три буйни момичета, той живееше в едно предградие на Ница, където упражняваше професия, която отлично му подхождаше — завеждащ отдел „Спорове“ в Кредитната банка на Ница.
Ежедневието му се състоеше в това да вкарва в централния компютър на банката списъка на клиентите със сметки „на червено“. Вършеше работата си спокойно и невъзмутимо, доволен, че не му се налага да им напомня по телефона, както правеше колегата му Бертран Мулино.
— Скъпа госпожо, установяваме с изненада, че имате дебитно салдо по сметката си… Много ни е неприятно да ви го напомним — дочуваше той през плексигласовата преграда.
В събота вечер, отпуснати на дивана и по креслата, членовете на семейство Мартен обичаха да гледат всички заедно телевизионното предаване „Платено или удвоено“.
Платено: спирам, печеля малко, но поне съм сигурен, че няма да си тръгна с празни ръце. Удвоено: продължавам, рискувам и може да спечеля голямата награда.
Ужасно им харесваше да наблюдават играчите в момента, в който можеха или всичко да изгубят, или да спечелят. Питаха се какво биха сторили на тяхно място.
Предаването разкриваше цялата трагедия на тези, които не знаят кога да спрат, какво да изберат и въпреки това предизвикват късмета си, защото се смятат за изключителни личности.
А тълпата постоянно ги окуражаваше да рискуват: „Удвоявай! Удвоявай!“ — кряскаше тя. И семейство Мартен кряскаше заедно с нея.
В дъждовните недели Жан-Луи Мартен обичаше да поиграе шах с Бертран Мулино. Определяше се като обикновен „разместван на фигури“, но обичаше да казва: „Предпочитам да проведа едно красиво сражение, отколкото да спечеля на всяка цена.“
Старата му овчарка Лукул знаеше, че играта на шах предвещава милувки. Впрочем Лукул следеше непряко развоя на партията, тъй като милувките ставаха по-груби, когато господарят й изпадаше в затруднение, и по-нежни — когато водеше.
След битката двамата мъже обичаха да пийнат по една орехова ракия, докато жените им — домакини, разговаряха на висок глас в един ъгъл на хола за образованието на децата си и за възможностите на съпрузите си за издигане в службата.
Освен шаха, Жан-Луи Мартен обичаше да рисува с маслени бои по сюжети на своя идол Салвадор Дали.
Животът спокойно си течеше, без той да чувства истински неговия ход. Банката, семейството, кучето, Бертран, шахът, предаването „Платено или удвоено“, картините на Дали. Отпуските почти объркваха живота му, нарушавайки благотворния му ритъм.
Желаеше само едно: утре да бъде повторение на вчера.
И всяка вечер, докато заспиваше, си казваше, че е най-щастливият човек на света.
11.
Той хърка!
Люкрес не може да заспи. Отваря вратата на стаята на Изидор и го наблюдава как спи.
Прилича на гигантско бебе.
Тя се колебае, разтърсва го.
Той бавно изплува от съня, в който върви по мекия пухкав сняг, обут в нови скърцащи градски обувки, за да стигне някаква слабоосветена сламена къщурка.
Тя пали осветлението на тавана. Той потреперва и отваря лявото си око.
— Мм?
Къде съм?
Познава Люкрес.
— Колко е часът? — пита журналистът, протягайки се.
— Два часът сутринта. Всичко е наред и искам да спя.
Той отваря напълно лявото си око.
— Затова ли ме събудихте? За да ми кажете, че искате да спите?
— Не само затова.
Той прави гримаса.
— Да не би да страдате от безсъние, Люкрес?
— По едно време бях сомнамбул. Но отдавна не съм имала кризи. Четох някъде, че по време на кризите от сомнамбулизъм човек преживява това, което сънува. Четох също, че когато се прекъсне връзката между двете мозъчни полукълба на котките, те започват със затворени очи да изобразяват съня си. Вярвате ли в това?
Той се строполява на леглото и вдига чаршафа, за да се предпази от светлината.
— Добре. Лека нощ.
— Знаете ли, Изидор, много съм доволна, че работя заедно с вас по това разследване, но вие хъркате. Именно хъркането ви ме събуди и затова съм тук в стаята ви.
— А, така ли? Извинявайте. Искате ли да вземем два отделни апартамента?
— Не. Но легнете настрани. По този начин небната завеса няма да вибрира в дъното на гърлото ви. Въпрос на дисциплина.
Тя се старае да изглежда колкото е възможно по-любезна.
— Съжалявам, ОК, ще опитам — мърмори той.
Учудващо е как мъжете, дори и най-привлекателните, проявяват естествено примирение пред жените, които знаят какво искат, мисли Люкрес.
— Защо ме слушате? — пита тя с любопитство.
— Защото… Свободната воля на мъжа се състои в това да избере жената, която ще взема решенията вместо него.
— Не е лошо. Освен това съм гладна. Снощи не вечеряхме. Защо да не поръчаме да ни донесат нещо? Какво ще кажете, Изидор?
Тя вади бележника си, поглежда списъка и весело добавя:
— Третата мотивация ще бъде гладът. В момента например се вслушвам в тялото си, което ми казва, че се нуждае от храна и че ще заспи само след като се нахрани. Нищо друго не мога да направя. Главното за мен е да се заситя. Тоест, едно: премахване на болката; две: премахване на страха; три: премахване на глада.
Изидор промърморва няколко неразбираеми думи и се скрива под завивките. Тя го измъква и го заставя да я слуша.
— Гладът… Той е основната мотивация на човека, не е ли така? Гладът, който е предопределил появата на лова, земеделието, силозите, хладилниците…
Той я слуша наполовина.
— Сънят е също толкова важен — заявява, подпрян на лакът с ръка над очите, за да се предпази от светлината. — В третата основна мотивация бихме могли да групираме глада, съня, топлината. С други думи — потребностите, свързани с оцеляването.
Тя нанася поправки в бележника си и вдига слушалката на телефона, за да направи поръчка.
— Аз ще ям спагети. А вие какво ще искате?
— Нищо, благодаря. Предпочитам да спя — заявява той, опитвайки се да потисне една прозявка и да държи очите си отворени.
— Какво ще правим утре? — пита Люкрес развеселена.
Трудно му е да отвори очи.
— Утре? — повтаря, като че ли става дума за трудноразбираемо понятие.
— Да, утре — повтаря тя, наблягайки на думата.
— Утре отиваме да огледаме трупа на Финшер. Може ли да загасите осветлението, моля?
Успокоителна тъмнина.
Отпуска се на леглото и след като енергично се обръща настрани, притискал до гърдите си завивката, заспива, без да хърка.
Колко мило, мисли тя.
Той сънува как продължава да върви в снега с новите си скърцащи обувки. Влиза в сламената къщурка. Вътре е Люкрес.
12.
През една неделна вечер животът на Жан-Луи Мартен коренно се промени. Двамата с Изабел спокойно се разхождаха след вечеря, последвана от партия шах у приятеля му Бертран.
Беше зима и валеше сняг. В късния час улицата пустееше. Пристъпваха предпазливо, за да не се подхлъзнат. Внезапно се чу шум от мотор и от съскащи гуми, неспособни да прилепнат към заледения път. Жена му избегна удара. Той — не.
Така и не разбра какво се случи, бе покосен и хвърлен във въздуха. Всичко му се стори забавено като на кино.
Учудващи са безбройните информации, които човек възприема в подобни кратки мигове. Оттам горе му се стори, че вижда всичко, и по-точно — жена си, която го гледа с отворена уста, докато кучето му с наведена муцуна се чуди къде може да се е дянал господарят му.
Колата изчезна, без да спре.
Жан-Луи продължи да виси във въздуха, а мислите му препускаха със страхотна скорост. После, веднага след учудването се появи болката. Така, както не бе почувствал нищо след удара, сякаш бе изключил нервната си система, за да не предаде съобщението, така сега чувстваше удара извънредно силно, като вълна от киселина, разливаща се по цялото му тяло.
БОЛИ МЕ.
Ужасна болка. Страхотно изгаряне. Също както при сто и двайсет волтовия токов удар, преминал през ръката му, след като бе докоснал оголен електрически кабел. Или както при движещата се на заден ход кола, преминала през пръстите на краката му. Споменът бе все още жив. Болката достигна върха на черепа му и невралгията изгори нервите на цялото му лице. В съзнанието му се събуждаше цяло едно минало от „внезапни и силни болки“. Счупена ръка след падане от кон. Прескрипани пръсти на вратата. Сраснал се с плътта нокът. Някакво дете силно го дърпа за косата по време на бой през междучасието. В такива моменти си мислим само за едно: нещото да спре. Да спре незабавно.
Преди отново да падне на земята, една втора мисъл проблесна в съзнанието му като светкавица:
„СТРАХУВАМ СЕ ОТ СМЪРТТА!“
13.
Моргата на Кан. Намира се на авеню „Грас“ №223, на една от височините около града. Красиво здание, което отвън прилича повече на красива вила, отколкото на дом на смъртта. Редица от кипариси огражда градина с лилави лаврови храсти. Двамата журналисти от Париж влизат вътре. Таваните са високи и стените са облечени в бял и пурпурен плат.
На партера са разположени една след друга траурни зали, в които семействата отдават последна почит на своите покойници, гримирани и с опъната кожа благодарение на формалина и на различните смоли.
За да стигнат до подземието, пригодено за съдебномедицинска лаборатория, Изидор Каценберг и Люкрес Немрод преминават през тесен коридор, пазен от портиер антилец с прическа от множество дълги плитчици, потънал в четене на „Ромео и Жулиета“.
— Добър ден, ние сме журналисти и искаме да се срещнем със съдебния лекар, отговарящ за случая Финшер.
Минава известно време, преди портиерът да ги удостои с поглед. Трагедията, сполетяла в онази далечна епоха любовниците от Верона, както и техните родители, роднини и приятели очевидно дълбоко го вълнува. С тъжно изражение той най-после се решава да отвори прозорчето, което го предпазва от натрапници.
— Съжалявам, заповедта е безпрекословна: никой не може да влиза в лабораторията освен следователите.
Портиерът антилец затваря прозорчето и отново потъва в четене, тъкмо когато Ромео разкрива любовта си, а Жулиета му разяснява проблемите, които може да си навлече с ограничените й родители.
С небрежен жест Изидор Каценберг изважда банкнота от петдесет евро и я залепва на прозорчето.
— Дали това е достатъчно, за да ви мотивира? — осмелява се той.
Интересът към Ромео и Жулиета начаса отбелязва лек спад.
Прозорчето отново се отваря и една пъргава ръка се подава, за да грабне парите. В този момент Изидор се обръща към съучастничката си.
— Отбележете, Люкрес, четвъртата мотивация: парите.
Тя вади бележника и записва.
— Шт, някой може да чуе — разтревожено заявява портиерът.
И хваща банкнотата, но Изидор не я пуска.
— Какво ще направите с тези пари? — пита той.
— Пуснете, ще я скъсате!
Двамата мъже стискат банкнотата и я дърпат, всеки към себе си.
— Що за въпрос! Какво ви интересува?
Изидор не пуска.
— Ами… откъде да знам. Ще си купя книги. Плочи. Видеокасети — отговаря портиерът.
— Как да наречем тази четвърта потребност? — пита на висок глас Люкрес, развеселена от ситуацията и от смущението на портиера.
— Да кажем — потребността от удобства. Едно: премахване на болката; две: премахване на страха; три: задоволяване на потребностите, свързани с оцеляването; четири: задоволяване на потребностите от удобства.
Портиерът дърпа по-силно банкнотата и най-сетне я пъха в джоба си. В желанието си да се освободи от двамата шумни герои, той натиска копчето и голямата остъклена врата се отваря със съскане.
14.
Жан-Луи Мартен се събуди доволен, че е жив. Доволен бе също така, че нищо не го боли.
Видя, че е в болнична стая и си каза, че вероятно има някоя и друга контузия. Без да помръдва глава, огледа облеченото си в пижама тяло и установи, че четирите му крайника са налице и че няма нищо шинирано, нито гипсирано. Успокои се, че е „цял“.
Опита се да мръдне ръката си, но тя не се отзова. Опита се да помръдне крак — без резултат. Поиска да извика, но не можеше да отвори уста. Нищо не действаше.
Когато осъзна състоянието си, Жан-Луи Мартен изпита ужас.
Единствените неща, които можеше да прави, бяха да вижда, при това само с едното око, и да чува с едното ухо.
15.
Мирис на селитра. Моргата е в мазето. Сиви коридори. Най-после стигат до правилната врата. Чукат. Никакъв отговор. Влизат. Един едър мъж, зает да слага някаква епруветка в центрофугата, стои с гръб към тях.
— Идваме по случая Финшер…
— Кой ви пусна да влезете? Аха, сигурно портиерът. Този път ще му кажа няколко приказки! Всеки, който разполага и с най-малката власт, злоупотребява с нея, за да блесне.
— Ние сме журналисти.
Мъжът се обръща. Черна чуплива коса, малки бифокални очила, изглежда добре. На джоба на престилката му е избродиран надпис: „проф. Джордано“. Оглежда ги неприязнено.
— Вече казах всичко на криминалната полиция. Обърнете се направо към тях.
След това, без да очаква отговор, си взема обратно епруветката, излиза от кабинета и изчезва в някаква друга стая.
— Трябва да открием неговата мотивация — шепне Изидор. — Оставете на мен.
Професор Джордано се връща и им подхвърля с леден тон:
— Още ли сте тук?
— Бихме искали да напишем статия за вас, очерк.
Чертите му леко се отпускат.
— Статия за мен? Аз съм обикновен общински чиновник.
— Но наблюдавате отблизо това, което обикновено крият от широката публика. Не само смъртта, а и необикновените смъртни случаи. Няма да ви отнемем много време. Бихме искали да разгледаме залата за аутопсии и да ви направим няколко снимки, отразяващи работното ви ежедневие.
Професор Джордано се съгласява. Моли за пет минути, за да вземе ключа от сакото си, оставено на друг етаж.
Двамата журналисти разглеждат приборите за анализ, разположени наоколо.
— Браво, Изидор. Как успяхте да го склоните?
— Всеки си има мотивация. Неговата е известността. Не забелязахте ли дипломата зад гърба му и спортните трофеи на малката етажерка? Излагането им на показ означава, че има проблем с имиджа си. Много се интересува от това доколко го уважават и ценят. Една статия за него в печата означава своеобразно признание.
— Правилна преценка.
— Всеки човек си има „начин на употреба“. Въпросът е да открием кое го движи. За тази цел трябва да си представим детето, което е бил, и да се запитаме: „Какво му е липсвало по онова време?“ Може да е майчината ласка, може да са играчки или, като в случая с Джордано — възхищението на околните. Този тип иска да впечатлява.
— Възхищението на околните е според вас петата мотивация?
Изидор разглежда отблизо центрофугата.
— Бихме могли да разширим понятието до признанието от страна на групата.
— Социализирането ли?
— Впрочем бих включил тази потребност в едно още по-обемно понятие — дълга към другите. Под термина „дълг“ разбирам дълга към родителите, към преподавателите, към съседите, към страната си и най-сетне към всички останали човешки същества. Професор Джордано изпълнява дълга си на добър син, добър ученик, добър гражданин, добър чиновник и иска това да се знае.
Люкрес измъква бележника си и изброява отново.
— Имаме следователно: едно — премахване на болката; две — премахване на страха; три — задоволяване на потребностите, свързани с оцеляването; четири — задоволяване на потребностите от удобство; пет — дългът.
Изидор отбелязва:
— Същият този „дълг“, който кара хората да отиват на война, да правят саможертви. Възпитани сме като агнето в стадото. Не можем да напуснем стадото и действаме така, че да се харесаме на останалите овце. Затова всички се стремят към медали, към по-висока заплата или към статии във вестниците. Част от консумацията на нуждите ни от удобство е свързана с понятието дълг. Човек си купува телевизор и кола не защото наистина се нуждае от тях, а за да покаже на съседите си, че действително принадлежи към стадото. Старае се да се снабди с най-хубавия телевизор и най-хубавата кола, за да докаже, че е богат и заслужил елемент от стадото.
Професор Джордано се връща, сресан още по-грижливо, с намазана с брилянтин коса и нова престилка. Показва им ключа и ги кани да го последват в съседната зала. Табела с надпис „Аутопсия“. Съдебният лекар превърта ключа и вратата се отваря.
Първата информация, която получават, атакува обонянието. Отвратителна миризма на трупове, смесена с някаква друга — на дезинфектант с мирис на формалин и на лавандула. Парите от микроскопичните миришещи частички влизат в ноздрите им и се разтварят в лигавицата, покриваща стените им. Неврорецепторните власинки, които плуват в носовата слуз, прихващат молекулите на миризмата и ги изкачват до върха, до най-високата част от носа. Там четиринайсет милиона молекули-рецептори, разположени на два квадратни сантиметра, анализират миризмата и я трансформират в сигнали, които се втурват към обонятелната луковица и към хипокампа.
— Вони! — заявява Люкрес, запушвайки носа си.
Изидор не остава по-назад.
Миризмата изобщо не пречи на техния домакин, който е по-скоро развеселен от обичайната реакция на посетителите-новаци.
— Обикновено слагаме газова маска. Но тук всички тела са зашити и затова маската не е наложителна. Спомням си за един колега, които бе забравил да сложи маската, преди да отвори корема на някакъв тип, самоубил се с химически вещества. Смесил различни лекарства, прах за пране, препарати за миене на съдове. Сместа бе преседяла в стомаха и когато колегата отворил тялото, зловонните пари били толкова силно отровни, че се наложило да го приемат в болница по спешност.
Съдебният лекар избухва в смях.
Наоколо има шест маси от неръждаема стомана с бели дървени подпорки за главата на мъртъвците и с улеи, по които се стичат телесните течности. Четири от масите са заети от пъхнати в найлонови чували тела, на които се виждат само ходилата с етикети, завързани за палеца.
— Автомобилна злополука… — произнася Джордано с примирение. — Смятали са, че ще имат време да задминат камиона преди завоя.
На дясната стена — огромна мивка с дозатори за сапун и стерилизатори за хирургически инструменти, шкаф за престилките; в ъгъла — контейнер за органичните отпадъци; в дъното — врата с надпис „Рентген. Вход забранен“. На лявата стена — хладилни камери, подредени по азбучен ред.
— Да видим сега, кажете какво искате да знаете?
— Бихме искали да започнем със снимка пред лабораторията — казва Люкрес, която добре е усвоила урока и бърза да изтъкне важността на интервюирания.
Без много да го молят, ученият се съгласява, показвайки скалпел или някакви пинцети, за да прикрие смущението си. След приключване на снимките Люкрес изважда бележника си.
— Според вас от какво може да е умрял Финшер?
Професор Джордано отива до шкафа с папките и изважда една с името на Финшер. Тя съдържа снимки, експертизи, аудиокасета със запис, направен по време на аутопсията, списъци с резултатите от химичните анализи.
… от любов.
— Не може ли да обясните малко по-ясно? — намесва се Изидор Каценберг.
Мъжът чете в папката.
— Разширени зеници. Напрегнати вени. Анормален приток на кръв в половия орган и в мозъка.
— В половия орган? — учудва се Люкрес. — Това може ли да се открие след смъртта?
Джордано изглежда доволен от въпроса.
— Всъщност при ерекцията имаме приток на артериална кръв в пениса. Впоследствие вените, по които е преминала кръвта, се свиват, за да се поддържа втвърдяването. Кръвта обаче не може да се задържи прекалено дълго в кухините, понеже клетките имат нужда от кислород. Поради това дори при дълготрайни ерекции от време на време се получава леко омекване, което позволява на кръвта да се оттегли, за да си набави кислород. А в случая с Финшер открихме умрели клетки, които изглежда са останали прекалено дълго без приток на кислород.
— Освен некрозиралите клетки, какво показва кръвната картина? — пита Изидор, който като че ли има желание да смени темата.
— Ненормално високо ниво на ендорфини.
— Какво означава това?
— Че е получил огромен оргазъм. Известно е, че при мъжа оргазмът невинаги е свързан с еякулацията. Може да имаме еякулация без оргазъм и обратно. Единственият показател за наличието на оргазъм за мъжа, както и за жената, е наличието на ендорфини.
— Какви са тези ендорфини? — пита Люкрес заинтригувана, повдигайки дългите си ситно накъдрени рижи коси.
Професор Джордано намества бифокалните си очилца и оглежда по-внимателно младата жена.
— Нашият, даден ни от природата морфин. Това е веществото, което организмът отделя, за да изпитаме удоволствие, както и за да понесем по-лесно болката. Когато се смеем, отделяме ендорфини. Когато сме влюбени, отделяме ендорфини (никога ли досега не сте забелязвали, че когато сте в присъствието на млада и хубава личност, забравяте за ревматизма си?). Когато се любим, отделяме ендорфини. Опиянението, обзело ви докато бягате за здраве, се дължи именно на ендорфините, произведени от тялото ви, за да притъпят мускулната болка. Именно те непряко пораждат удоволствието от бягането.
— Затова ли има пристрастени към джогинга? — чуди се Изидор.
— Всъщност те са пристрастени към ендорфините, позволяващи им да понасят болката от тичането.
Люкрес си записва всяка дума в бележника. Виждайки, че журналистката проявява интерес към разказа му, Джордано продължава:
— В Китай използвали пленени кошути. Чупели им крак, за да се получи отворена фрактура на костта, след което поддържали това състояние, чупейки отново, когато тя започвала да сраства. Болката на животното била толкова непоносима, че тялото му започвало да отделя директно ендорфини, за да получи облекчение. Тогава китайците събирали кръвта от югуларната вена и я изсушавали. Продавали изсушената кръв като афродизиак — стрита на прах, наситен с ендорфини.
Двамата журналисти изглеждат потресени.
— Това е ужасно! — заявява Люкрес и престава да записва.
Ученият изглежда доволен от това, че е шокирал младата жена.
— Обикновено в момент на удоволствие отделяме малко ендорфини, които изчезват доста бързо, но Финшер е произвел такъв мощен заряд, че при анализа на кръвта му открих следи от тях. Суперрядък случай. Вероятно е изпитал истински „гръмотевичен удар“, както когато любовта ни спохожда неочаквано.
Люкрес отбелязва, че Джордано гледа гърдите й и припряно закопчава блузата си.
Раздразнен, Изидор сменя темата.
— Смятате ли, че Финшер е вземал наркотици?
— Мина ми през ума. Наркотиците се натрупват в мазнините и могат да престоят дълго там.
Съдебният лекар показва картина на одрано тяло, закачена над мивката. Виждат се ясно очертани мускулите, костите, ставите, местата на натрупване на мазнини в човешкия организъм.
— Знаете ли, способни сме да открием някои вещества, като например арсеника, желязото и оловото, десетки години след като са били приети от организма в минимални дози.
— Искате да кажете, че мазнините са на пластове, също както пластовете при археологическите разкопки? — чуди се Изидор.
— Точно така. Всичко, което сме погълнали във времето, се трупа там в строга последователност. При Финшер потърсих следи от наркотици в мазнините. Никакъв наркотик, никакви лекарства, никакво подозрително химическо вещество.
Люкрес бурно показва радостта си.
— Което означава, че човек може да „умре от любов“…
— О, да, сигурно. Също както някои хора могат да умрат от мъка. Властта на ума е безкрайна. И ако искате моето мнение, тази смърт не е само физическа, тя е най-вече психологическа.
Изидор разглежда хладилните камери, наредени по азбучен ред, и посочва тази с буквата „Ф“.
— Може ли да видим тялото на Финшер?
Професор Джордано клати глава.
— Нямате късмет, приключих аутопсията сутринта и преди по-малко от три четвърти час го отнесоха, за да го предадат на семейството.
Въздъхва и продължава:
— Този мъж наистина е успял да се оттегли красиво. Първо става световен шампион по шахмат, после умира от любов в прегръдките на една от най-красивите жени на планетата. Някои хора са си късметлии… Да не говорим за професионалната реализация.
— Той къде работеше?
— В болницата „Света Маргарита“, на един от Леринските острови. Под негово ръководство тя се превърна в една от най-големите психиатрични клиники в Европа. Не го споделяйте с никого, но самият аз се лекувах там от депресия.
Изидор повдига вежди.
— Работех прекалено и не издържах на натоварването.
Съдебният лекар още по-настойчиво впива поглед в изумруденозелените очи на журналистката.
— Е, такова е времето, в което живеем. Според последните проучвания на СЗО половината население в цивилизованите страни се нуждае от психологическа помощ, Франция е страната, в която всеки жител употребява най-големи количества приспивателни и успокоителни. Колкото е по-интелигентен човек, толкова е по-крехък. Ще се учудите, ако ви кажа колко много западни политически лидери са преминали през психиатричните болници. Самият аз съм запазил приятни спомени от престоя си в „Света Маргарита“. Там човек е сред природата, на брега на морето. Гледката действа успокояващо. Има много зеленина, храсти, цветя.
16.
— Господинмартенгосподинмартенчувателиме?
След като преминаха през ушната мида, през външното ухо, звуците се натъкнаха на ушната кал — мазна, жълтеникава, восъчна маса, предназначена да предпазва и да поддържа еластичността на тъпанчето. Вълна̀та заобиколи преградата и удари тъпанчето, което завибрира.
Зад тъпанчето — пълна с въздух кухина, в която има три костици. Първата, наречена „чукче“, прикачена към тъпанчето, предаде движението. То докосна втората костица — „наковалнята“, която на свой ред задвижи третата костица, наречена заради формата си „стреме“. Тези три костици усилиха прекалено ниския глас на лекаря.
След това вълната премина във вътрешното ухо, стигна до кохлеята — орган във формата на охлюв, съставен от петнайсет хиляди ресничести клетки, истинските звукови рецептори. После вълната бе преобразувана в електрически сигнал, който се изкачи по слуховия нерв до намотката на Хешл. Там се намираше речникът, който придаваше смисъл на всеки звук.
— Господин Мартен (това съм аз), господин Мартен (настоява, тъй като се опасява, че няма да го чуя), чувате ли ме? (Очаква моя отговор. Какво да правя? Не мога НИЩО ДА НАПРАВЯ!)
Жално примигна.
— Събудихте ли се? Добър ден. Аз съм доктор Самюел Финшер. Аз ще се грижа за вас. Имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че оцеляхте след катастрофата. Имайки предвид силата на удара, това е истинско чудо. Лошата новина е, че мозъчният ви ствол е сериозно наранен. В момента имате това, което ние, лекарите, наричаме LIS — Locked-In-Syndrome2. Мозъкът ви продължава да работи, но останалата част от периферната нервна система не отговаря.
17.
— Убедени сте, че Финшер е бил убит, а? — пита съдебният лекар.
Изидор свежда глава в знак на съгласие.
— Е, хайде, понеже сте ми симпатични. И понеже съм в дълг към Финшер, ще ви разкрия „хитрината“.
Намига им.
— Заклевате се, че няма да го кажете на никой, нали? И най-важното — никакви снимки!
Важен като сомелиер, който се кани да извади бутилка отлежало и скъпо вино, съдебният лекар отваря вратата към рентгена в дъното. В стаята, до медицинската апаратура, журналистите виждат друго бюро и някакъв шкаф. Джордано ги кани да влязат, отваря едната вратичка на шкафа и изважда стъкленица, пълна с прозрачна жълтеникава течност, в която плува някаква сиво-розова топка.
— Семейството поиска тялото, но едва ли ще проверява дали всички органи са налице. Както знаете, при аутопсията органите се изваждат, преглеждат се и отново се връщат вътре, прибрани в найлонов плик, след което тялото се зашива. Но кой ще тръгне да проверява дали всичко е налице? С една дума, запазих го. Разчитам на вашата дискретност. В края на краищата, не беше кой да е… Същото са направили и с мозъка на Айнщайн.
Лекарят светва червената плафониера, предназначена за проявяването на снимките, и те разбират какво има в стъкленицата.
— Мозъкът на Финшер! — възкликва Люкрес.
Двамата наблюдават смаяни топката от нерви, окъпана от червеникавата светлина. Извивките образуват безкраен фриз. В най-дълбоките бразди се виждат потъмни вени. Основата на мозъка е ясно отделена от гръбначния мозък.
Съдебният лекар пристъпва до стъкленицата и оглежда отблизо съдържанието й.
— Човешкият мозък е най-голямата загадка. Проблемът е, че разполагаме само с един-единствен инструмент, с който се опитваме да я разгадаем, и той е… нашият собствен мозък.
Той наблюдава продължително мозъка, разсъждавайки над току-що казаното.
Люкрес му подава визитната си картичка.
— В случай, че откриете нещо ново, каквото и да е, позвънете ми непременно на мобилния ми телефон — казва тя. — Не се безпокойте, няма да ме притесните, така или иначе телефонът е включен на вибрация.
Професор Джордано небрежно пъха картончето в джоба си.
После разсеяно прокарва ръка по стъкленицата.
— Много пъти съм срещал Финшер преди смъртта му. Беше ми приятел. Последния път го видях случайно в кабарето „Веселия бухал“, където брат му Паскал Финшер прави хипнотизаторски номера. И двамата бяха обсебени от желанието да разкрият как действа мозъкът. Самюел подхождаше към проблема от органичната му страна, Паскал — от психологическата. Идете да го видите как хипнотизира, ще осъзнаете каква сила притежава мисълта…
Под въздействието на червената топлина мозъкът на Финшер бавно се върти в стъкленицата.
18.
Жан-Луи Мартен постепенно бе обзет от ужас, от паника, от пълно объркване. Гласът продължаваше да се излива тихо в ухото му.
— Знам, че не е леко. Но тук сте в добри ръце. Намирате се в болницата „Света Маргарита“. А ние сме сред най-добрите в областта на изследването на мозъка и на нервната система.
Едва сега си даде сметка за величината на катастрофата. Жан-Луи Мартен, бивш чиновник в Кредитната банка в Ница, мислеше, виждаше с едно око и чуваше с едно ухо, но не можеше да вдигне кутрето си, за да се почеше. Още повече, че не чувстваше никакъв сърбеж… Точно в този миг в главата му се появи една-единствена мисъл: да се сложи край на всичко това.
Доктор Самюел Финшер прекара ръка по челото му, което не почувства допира.
— Знам за какво си мислите. Искате да умрете. Искате да се самоубиете, а в същия миг осъзнавате, че пълната парализа не ви позволява да го направите. Нали не греша?
Жан-Луи Мартен отново направи опит да помръдне нещо някъде в тялото си, но единственото, което успя, бе пак да примигне. Наложи си да се примири с мисълта, че само този мускул бе останал незасегнат.
— Животът… Всеки организъм се стреми да живее възможно най-дълго. И бактерията, и червеят, и насекомото, всички искат това. Още няколко секунди живот, още малко, още малко.
Финшер седна.
— Знам какво мислите: „Не и аз. Аз вече не.“ Не сте прав.
Жълтеникавият ирис на здравото око на Жан-Луи Мартен се разшири, превръщайки се в черна питаща бездна. Никога не се бе готвил за подобна ситуация.
Спукана ми е работата. Какво съм направил, та да заслужа такова наказание? Никои не е в състояние да понесе подобно нещо. Да не мога да се движа! Да не говоря! Да не чувствам околния свят! Дори да не ме боли! Завиждам на сакатите, те поне са само сакати! Завиждали на обгорелите! Завиждам на безногите, които поне имат ръце! Завиждам на слепите, те поне чувстват тялото си! Аз съм най-наказаният човек в историята на света! В миналото щяха да ме оставят да умра. Но сега, заради дяволския им прогрес, живея пряко волята си. Ужасно.
Окото му се завъртя, после застина.
Ами тоя? Кой е той? Колко спокоен изглежда докторът! Като че ли отлично знае как да се справи с този кошмар. Казва ми нещо. Освенлекараз…
— Освен лекар аз съм и човек. Постъпвам така, както ми диктува съвестта; на второ място слагам професионалния дълг и страха от проблеми с правосъдието. Най-високо поставям свободната воля на поверените ми човешки същества. Затова на вас оставям възможността да избирате. Ако сте решили да живеете, мигнете един път. Ако сте решили да се откажете от живота, мигнете два пъти със здравия клепач.
Мога да издирам! Значи все още имам връзка със света. Искам да умра, очевидно.
Как трябваше да изразя избора си? А, да, да примигва два пъти с клепача, единствения действащ мускул.
— Не бързайте…
Жан-Луи Мартен се замисли за „преди“.
Преди бях щастлив.
Трябва ли човек да изгуби всичко, за да види, че е притежавал ценни неща?
Доктор Финшер прехапа устни.
До този момент всички страдащи от LIS, на които бе предоставил възможността да избират, бяха предпочели смъртта.
Окото на Жан-Луи Мартен оставаше странно втренчено. Зеницата се бе присвила, за да разгадае изражението на лицето на лекаря.
Той не е длъжен да прави това. Поема риск. Заради мен. Ако ме убие, рискува някой ден да дава обяснения. Някой друг щеше да ме пощади, без да се интересува от мнението ми. В името на Хипократовата клетва, която ги задължава да спасяват живота на всяка цена. Това е най-странният момент в живота ми и най-трудното за вземане решение.
Видимо изтощен, лекарят намести с пръст очилата си на носа си и свеждайки поглед, за да не повлияе на болния, заключи:
— Решението е ваше. Но трябва да ви предупредя за нещо: ако решите да живеете, никога повече няма да ви предложа да умрете и ще се боря с всички средства, за да ви запазя жив възможно най-дълго. Добре размислете. Едно мигване за „да“, две — за „не“. Какво избирате?
19.
— Мешана салата без аншоа, а сосът винегрет отделно. Моля доматите да бъдат белени, ципата им дразни стомаха ми. Какъв оцет слагате във винегрета?
— Малинов, госпожице.
— Не може ли да сложите оня от Модена? Обожавам го.
Изидор, който много обича солено-сладките комбинации, си поръчва салата от авокадо, грейпфрут и скариди.
Сервитьорът записва поръчката. Люкрес взема пиле по провансалски като основно блюдо. Но без домат и с отделно сервиран сос. И без лук. Осведомява се дали може да получи за гарнитура зелен фасул вместо пържени картофи. Зеленият фасул да бъде задушен на пара, без мазнина. Сервитьорът търпеливо записва, задрасква, отбелязва в полето, свикнал е с трудни клиенти. Изидор си избира налим с босилек. Пази се за десерта.
— Желае ли господинът картата с вината? Имаме много добро бандолско розе.
— Не. Една оранжина лайт и един бадемов сироп — отсича Люкрес.
Преди да се оттегли, сервитьорът запалва двете свещи, които красят масата. Двамата са в ресторанта-кабаре „Веселия бухал“.
Салонът не е много голям, тапициран е със стотици маски на човешки лица с широко отворени очи. Те покриват стените и тавана, създавайки впечатлението, че тълпа от хора наблюдава посетителите под всякакъв ъгъл.
Над сцената — надпис: „Паскал. Прочутият хипнотизатор“.
— Вярвате ли в хипнозата?
— Вярвам в силата на внушението.
— Какъв е цветът на снега?
— Бял.
— Какъв е цветът на тази хартия?
— Бял.
— Какво пие кравата?
— Мляко…
Изидор победоносно се усмихва.
— А, по дяволите. Не мляко, а вода. Браво! Добре ме преметнахте — признава Люкрес.
Докато чакат поръчката, им поднасят чинийки с маслини и двамата похапват, разглеждайки присъстващите.
Вдясно от тях някакъв мъж говори с гръмък и убедителен тон по мобилния си телефон, а седналият насреща му сътрапезник се старае да прикрие смущението си с надеждата и неговият телефон скоро да звънне, за да накара на свой ред и другия да изпита същото неудобство.
Мобилният телефон на Люкрес започва да вибрира върху покривката. Изидор Каценберг я поглежда с укор. Тя прочита изписаното на екрана име и намирайки събеседника безинтересен, изключва телефона.
— Беше Тенардие. Изключих го, сега вече никой няма да ни безпокои… — извинява се тя.
— Мобилният телефон е новият вид лошо възпитание в наши дни — отбелязва Изидор.
Двойките от съседните маси се хранят тихо. Изидор се взира в тях, оформяйки по покривката топчета от средата на хляба.
— Да умреш от любов, да умреш от любов, и тоя Джордано ги приказва едни… — мърмори си той, лапвайки едно топче.
— Да умреш от любов, точно така! Да обичаш. ДА ОБИЧАШ до степен да ти се пръсне мозъкът. Вие, естествено, сте прекалено интелектуален тип, към всичко се отнасяте скептично, не можете да разберете силата на чувствата! — отвръща Люкрес Немрод.
Той отпива от бадемовия сироп.
— Финшер е убит, убеден съм. При това не от Наташа Андерсен.
Младата журналистка го хваща за брадичката. Огромните й изумрудени очи блестят на светлината на свещите. Гърдите й се повдигат от трудно сдържано възмущение.
— Кажете ми истината, Изидор, поне един път в живота си казвали ли сте „обичам те“?
Той се отдръпва.
— Това е за лапнишараните. Най-добрият начин да баламосаш наивниците. Мисля, че зад тези думи се крие просто воля за притежание на другия. Никога не съм искал да притежавам когото и да било и никога не съм искал друг да ме притежава.
— Жалко за вас… За какво ви е да откривате разни убийци, след като не сте способен да откриете любовта?
Той продължава с нарастваща ожесточеност да търкаля поредното топче, което нараства, става огромно и той го лапва, след което изстрелва фразата, току-що изваяна в собственото му мозъчно ателие:
— Любовта е победа на въображението над интелекта.
Тя свива рамене. Казва си, че съдружникът й е човек, способен единствено на мозъчни постижения. Нищо повече. Мозък без сърце.
Поднасят им ордьоврите.
С крайчеца на пръстите Люкрес хваща един лист салата и започва да го накъсва с резците си също като някой гризач.
— Не възнамерявам да си губя повече времето в Кан. Смятам, че това разследване е безсмислено, скъпи Изидор. Любовта съществува, Самюел Финшер я е срещнал и тя го е убила. Блазе му. Аз също се надявам да умра от любов. Утре се връщам в Париж, за да видя какво ще ми кажат за мозъка в болницата „Питие-Салпетриер“, в която, както сам ме осведомихте, действа модерно неврологично отделение.
Изведнъж лампите угасват, оставяйки вечерящите на светлината на свещите.
— А сега, както всяка вечер, сеансът на прочутия хипнотизатор Паскал Финшер. Моля да изключите мобилните си телефони.
Всички пъхат ръце в джобовете си и се подчиняват.
Мъж в черен смокинг, обсипан с пайети, излиза на сцената и поздравява присъстващите.
Изидор и Люкрес разпознават по лицето му много от чертите на починалия му брат. Той е малко по-висок, не носи очила, по-прегърбен е и изглежда по-възрастен.
Паскал Финшер открива спектакъла си с изложение на тема „силата на внушението“. Споменава руския учен Павлов, който успявал да накара опитното куче да слюнкоотделя само при звука на звънеца.
— Това наричаме условен рефлекс. Програмираме някого да реагира на дадено събитие или в даден момент. Не ви ли се е случвало досега да си кажете: „Искам да се събудя в осем без петнайсет без будилник“, и да установите, че действително сте станали точно в осем без петнайсет? Нито минута по-рано или по-късно.
Оживление в залата, мнозина наистина си спомнят за подобно постижение, което тогава им се е сторило случайно.
— Сами сте си създали условен рефлекс. Ние непрекъснато го правим. Научили сме се например да изпитваме нужда да отидем до тоалетната след закуска, да чувстваме глад през почивката, да получим позив за уриниране на влизане в асансьора, който ни отвежда до вратата на дома ни, вечер да ни се доспи точно след края на филма.
Публиката се смее при изброяването на тези толкова интимни усещания.
— Ние сме като компютри, които могат да се програмират и разпрограмират по желание. Стигаме дотам, че програмираме бъдещите си успехи и провали. Вероятно сте чували как някои хора започват изречението си със „сигурно ви преча, но…“ Те сякаш молят другия да ги отблъсне. Всички ние правим подобни неща неволно, без да се замисляме.
Хипнотизаторът пита има ли доброволец за участие в сеанса. Става един висок русокос мъж. Паскал Финшер приканва публиката да го аплодира, след което го кара да застане срещу него, заповядва му да гледа в махалото и започва да говори: „Клепачите ви натежават, натежават, толкова са тежки, че не можете да ги вдигнете. Сега ви става топло, много топло. Намирате се в пустинята и се задушавате в дрехите си.“
След като няколко пъти повтаря тези фрази, доброволецът, все така със затворени очи, започва да се съблича, докато остава само по гащета. Тогава Паскал Финшер го събужда и високият русокос мъж се стряска, изненадан и засрамен от голотата си. Залата аплодира.
— Как го прави? — пита Люкрес.
— Всъщност заслугата е изцяло на хипнотизирания, не на хипнотизатора — обяснява Изидор. — Той решава да се подчини на гласа. Смята се, че едва двайсет процента от хората се поддават на хипноза. Тоест способни са да се доверят достатъчно на хипнотизатора, за да се отпуснат напълно.
Паскал Финшер поканва нов желаещ за следващия си номер.
— Идете, Люкрес, хайде!
— Не, вие, Изидор.
— Госпожицата малко се притеснява — подхвърля Изидор към артиста.
Паскал Финшер слиза и хваща младата жена за ръката, за да я поведе към сцената.
— Веднага държа да ви предупредя, че няма да има разсъбличане — твърдо обявява Люкрес, застанала под прожекторите.
Хипнотизаторът й нарежда да съсредоточи погледа си в кристалното махало.
— Чувствате се все по-уморена. Клепачите ви натежават, тежат…
Тя не отделя поглед от махалото, но изрича:
— Съжалявам, но при мен няма да се получи, сигурно съм от осемдесетте процента неподатливи на хип…
— Вие спите.
Тя млъква и затваря очи.
— Спите дълбоко… — повтаря Паскал Финшер.
След като преценява, че я е приспал, хипнотизаторът пита Люкрес какво е правила вчера. Тя отговаря без колебание:
— Вчера бях в моргата на Кан.
След това я пита какво е правила миналата седмица. Отново си спомня. После — какво е правила миналия месец, после — миналата година през същия месец на същия ден. Тя се подчинява. Сетне я кара да се върне десет години назад, двайсет години. Да преживее отново първите си дни, след това раждането си, после какво се е случило преди него. Младата жена се свива на кълбо. Той й помага да седне на пода и тя се сгъва като зародиш, с палец в устата.
Моли я да преживее отново раждането си и Люкрес, все по-свита, започва да диша затруднено. После като че ли се задушава, след което внезапно съвсем престава да диша. Публиката е разтревожена. Младата журналистка почервенява. Трепери. Хипнотизаторът запазва пълно спокойствие. Прокарва ръка по бузите на Люкрес и ги гали, тръгвайки от брадичката, като че ли й помага да излезе от място, където би се задушила. С жест показва как я изтегля за брадичката, после за раменете. Тя леко се разгъва. С ръката си той я успокоява, умирява, вдъхва й увереност. Издърпва я, като че ли я измъква от някакво тясно гърло. Сетне минава зад нея и започва леко да я потупва по гърба. Постепенно потупванията стават по-силни, тя се отърсва, кашля и все така със затворени очи проплаква също като новородено.
Тогава Паскал Финшер сяда на пода, взема младата жена в прегръдките си, люлее я и й пее, докато я успокои.
— Сега вече всичко е наред. Ще тръгнем напред във времето.
Заповядва й да изрази с жестове първата година от живота си, първите десет години, миналата година, миналия месец, миналата седмица, вчера, преди един час. След което започва обратно броене от десет до нула, предупреждавайки я, че ще отвори очи на нула, че няма нищо да си спомня, но ще се възползва от благотворния ефект на сеанса.
Тя отваря очи. Плахи аплодисменти в залата. Тя примигва.
— Видяхте ли, не се получи — заявява тя, след като се окопитва.
Паскал Финшер я хваща за ръка, за да я аплодират по-силно. Учудена, Люкрес се подчинява. Той й благодари и тя се връща на масата.
— Бяхте страхотна — казва Изидор.
— Но нали не се получи? Или? Стана ли? Какво стана? Нищо не помня.
— Той ви върна към раждането ви. Имахте малък блокаж и той го изчисти.
— Какъв блокаж?
— Излизането от майчината утроба. За малко да се задушите. Той ви успокои, вдъхна ви увереност. Накара ви да преживеете отново появата си на бял свят в по-добри условия.
С решителен жест тя съблича полото си, после много бавно го облича отново. Повтаря жеста неколкократно, след което обяснява:
— Имах някаква фобия. Когато обличам поло се страхувам да остана повече от няколко секунди с глава в яката. Така е било откакто се помня. Нищо особено, но някак винаги ме е тревожело. Затова обличам пуловерите си много бързо. Сега изглежда преодолях това малко неудобство.
Тя продължава да пъха глава в пуловера и да я изкарва.
Хипнотизаторът приканва последния доброволец за един по-деликатен опит. Група от трима войници, влезли по средата на сеанса, посочват един от тях с шумни викове. След първия отказ той се решава, не иска да го помислят за страхливец.
Паскал Финшер приспива войника на бърза ръка с помощта на кристалното махало и му заявява:
— Когато чуете думите „лилава магнолия“, ще преброите до пет, след което с дясната си обувка ще почукате два пъти по вратата и ще избухнете в смях.
Повтаря няколко пъти внушението, събужда доброволеца и когато той отново сяда на мястото си, хипнотизаторът небрежно произнася „лилава магнолия“. Другият замръзва, брои наум, събува обувката си, отива до вратата, на която потропва два пъти, след което избухва в смях.
Залата избухва в смях като един човек и аплодира френетично. Древният жест на ръкопляскането изразява желанието да прегърнем другия, но тъй като той не е близо до нас и не можем да го докоснем, ние пляскаме дланите си една в друга.
Разтревожен, войникът престава да се смее и нервно обува обувката си.
— Такава е силата на мисълта — подхвърля хипнотизаторът. — Преди подавах по-прости ключови думи като „кафе с мляко“ или „слънчев лъч“, но тъй като са често използвани, създаваха проблеми в ежедневния живот. Затова сега прибягвам до „лилава магнолия“ — в обикновен разговор изключително рядко бихте чули този израз.
И тъй като Финшер отново произнася двете ключови думи, опитното зайче, което връзва връзката на обувката си се вцепенява за миг, после се доближава до вратата и потропва два пъти по нея, преди да се разсмее.
Нови аплодисменти. Неудобството на доброволеца нараства, той поклаща глава, започва да ругае и да се удря по темето, като че иска да изкара отровата от главата си.
Хипнотизаторът се покланя. Завеса.
Преди да приключат с ордьоврите, един сервитьор донася поръчаните ястия, възползвайки се от моментното им разсейване.
— Хипнозата… Не се сетихме за това. Ами ако някой е задал на Финшер някаква ключова дума?
— Ключова дума ли, каква? Лилава магнолия?
Младата научна журналистка трескаво мисли и получава светкавично прозрение.
— Ключова дума като например „обичам те“, програмираща спирането на сърдечната дейност при произнасянето й — предлага тя с въодушевление. — Наташа Андерсен я е изрекла във върховия момент и това е предизвикало спазъма.
— Нима точно вие ми казвате, че изразът „обичам те“ може да се превърне в смъртоносен инструмент! — учудва се Изидор.
Очарована от хрумването си, Люкрес пренарежда всяко парченце от пъзела, за да се получи строен ансамбъл.
— Впрочем не спазъм, а направо спиране на сърдечната дейност. Нали самият вие ми казахте, че мозъкът може да командва сърцето?
— Виждал съм йоги да го правят. Но не вярвам, че е възможно да се спре напълно. Трябва да съществуват анатомични механизми за оцеляване.
Тя бърза да предложи нещо друго.
— В такъв случай можем да си представим, че са го програмирали да се смее, докато настъпи смъртта. Да се смее до последен дъх, когато чуе думите „обичам те“!
Удовлетворена от идеята си, Люкрес възстановява цялата история.
— Мисля, скъпи ми Изидор, че открих ключа към аферата, Финшер е убит от брат си Паскал, който преди това го е хипнотизирал. Вмъкнал е в главата му подвеждащ израз. Най-коварния. „Обичам те.“ Наташа Андерсен го произнася в момента на оргазма. Сърцето спира и световният шампион по шахмат издъхва. А Наташа си мисли, че тя го е убила. Съвършеното престъпление — няма убиец на мястото на престъплението, няма оръжие, няма рана, само един свидетел, който си вярва, че е причинил смъртта! Като оставим настрана факта, че, както споменахте, историята е достатъчно „деликатна“, за да не се заеме никой със сериозно разследване. Сексът все още е табу. Наистина перфектно престъпление.
Ентусиазирана от разсъжденията си, младата жена с апетит довършва каквото е останало от пилето в чинията й.
— А мотивът?
— Завистта. Паскал не е така хубав като Самюел, който си има приятелка топмодел и на всичкото отгоре е световен шампион по шахмат. Богат, красив, с подходяща приятелка, прочут, то си е направо непоносимо. Като използва хипнотизаторските си способности, за да му внуши да умре, завистливият извратен брат така наглася работата, че онзи да издъхне в прегръдките на любимата си.
Люкрес отгръща няколко страници от бележника си, за да хвърли поглед на предишните записки.
— Бихме могли да добавим това при мотивациите. След пет: дългът, шест: завистта.
Налимът с босилек в чинията на Изидор е имал повече късмет от бройлера на Люкрес, поплувал е свободно някоя и друга седмица, преди да се хване в мрежата.
— Завистта? Понятието е прекалено тясно.
— Тогава да включим в него всички онези емоции, които не сме в състояние да потиснем, защото са по-силни от нас. Завист, желание за мъст… всъщност гняв. Да, бихме могли да ги обединим под номер шест — гневът. Той е още по-мотивиращ от дълга. Дългът изисква от хората да се харесват на другите и да се интегрират в обществото, гневът ги подтиква да разпалват революции и да променят обществото.
— Той може също да ги подтиква… да убиват.
Тя бързо записва репликата му, за да е сигурна, че няма да я забрави.
— Ето едно бързо проведено разследване — обявява Люкрес. — Признавам, че бяхте прав в подозренията си за насилствена смърт, аз пък от моя страна разкрих извършителя и причината. Струва ми се, че заедно поставихме рекорд по скоростно разследване на случай. Сега всичко приключи.
Тя вдига чашата си да се чукнат, но Изидор не посяга към своята.
— Хм… И твърдите, че аз съм митоман?
Тя го оглежда с презрение.
— Завист… — заявява тя. — И вие сте завистлив. Завиждате ми, защото съм по-млада от вас, защото съм жена и въпреки това намерих решението, нали така, господин Шерлок Холмс?
Довършват ястията си. Изидор откъсва един залък и го топва в соса в чинията си, а Люкрес с края на ножа отделя това, което смята да дояде, от онова, което не й харесва. Остатъкът от пилето е погребан под един дафинов лист.
Наоколо хората обсъждат представлението.
Най-сетне имат тема за разговор. На всяка маса се разделят на два лагера — едните вярват в хипнозата, другите не вярват, като всеки защищава позицията си със зъби и нокти. „Те са съучастници. — Преструват се. — Момичето изглеждаше искрено. — Не, преиграваше.“ Сервитьорът донася картата с десертите. Люкрес си поръчва кафе без кофеин и каничка топла вода, а Изидор — сладолед с лакрица.
— Вие просто изказахте едно предположение, нищо повече.
— Завиждате.
— Цяло щастие е, че не сте полицайка. За да се приключи едно разследване, не е достатъчно да се формулира някаква хипотеза, била тя и най-привлекателната. Нужни са улики, доказателства, показания, признания.
— Много добре, да разпитаме тогава Паскал Финшер! — горещи се Люкрес.
Прави знак на келнера да донесе сметката и да й издаде фактура; плаща, после се обръща към управителя на клуба с молба да я заведе до гримьорната на хипнотизатора. Чукат три пъти на вратата с надпис „Паскал Финшер“. Вместо отговор вратата се отваря с трясък и преди да имат време да реагират, хипнотизаторът изхвърча навън и изчезва от клуба на бегом с все още мократа си хавлия, следван по петите от тримата войници, начело с този, който е участвал в сеанса.
— Лилава магнолия? — се провиква Люкрес с надеждата, че тези думи ще спрат войника.
Но всички са вече далеч.
20.
Да живее или да умре?
Жан-Луи Мартен държеше окото си отворено. Хиляди идеи се блъскаха в главата му, но нито една не му помагаше да реши какво да предприеме. Струваше му се, че не разполага с достатъчно информация. Беше унищожен, със сигурност, и все пак този лекар изглежда знаеше какво прави.
Аргументите „за“ и „против“ се трупаха в очакване да бъдат претеглени на везните на решението му.
Животът? Стотина диапозитива се появяват на вътрешния му екран, показвайки приятни мигове от миналото. Семейни ваканции от детството. Откриването на шахмата. Откриването на живописта. Откриването на Изабел, бъдещата му жена. Първото раждане на жена му. Първата отпуска с дъщерите. Първия път, когато гледаха предаването „Платено или удвоено“.
Платено или удвоено…
Или смъртта? Вижда се сам, неподвижен на леглото, но заснеман под най-различни ъгли. Вижда минаващото време, най-напред през върховете на часовниковите стрелки, които се въртят все по-бързо. После — през прозореца. Слънцето сменя луната, луната сменя слънцето. Редуването се ускорява, докато остава само нещо като прожектор, който свети ту като слънце, ту като луна. Дървото, което вижда от стаята, се покрива с листа, после със сняг, после напълва, после пак се покрива с листа. Минават години, сетне десетки години, а той лежи на това легло като пластмасов манекен с едно-единствено живо око, което отчаяно примигва, когато остане сам.
Бе дошъл моментът да вземе решение.
Като в забавен кадър, клепачът мигна.
Един път.
И толкова.
Самюел Финшер се усмихна:
— Значи искате да живеете… Мисля, че взехте правилното решение.
Дано не съм сбъркал.
21.
Наляво, надясно? Изидор и Люкрес стигат до някакво кръстовище. Изгубили са от поглед войниците. Търсят ги, заслонили очите си с ръка.
— Къде може да са изчезнали?
Изидор, който продължава да храносмила, се е запъхтял. Люкрес, свежа като кукуряк, се качва на покрива на една кола, за да огледа наоколо отвисоко.
— Там — казва тя.
И сочи с пръст плажа.
— Вървете, Люкрес, вие сте по-бърза от мен, ще ви настигна.
Тя дори не го чува, вече галопира.
Сърцето й изтласква с шеметна бързина кръвта към артериите, оттам — към артериолите, после към капилярите на мускулите на прасците. Пръстите на краката й се впиват в земята, за да оттласнат възможно най-бързо тялото й напред.
И Паскал Финшер бяга, останал без дъх. Стига до някакъв пуст плаж, едва осветен от лунните лъчи. Там тримата войници го хващат и го хвърлят на земята.
— Лилава магнолия — прави неубедителен опит хипнотизаторът. Другият запушва ушите си и му заповядва:
— Изхвърли тези думи от ума ми! И живо. Няма да се правя на глупак с обувката си всеки път, когато срещна някой, който е бил на представлението или е чувал за него!
Хипнотизаторът бавно се надига.
— Махнете ръцете си от ушите… Ще оправим работата.
— И без шашми, разбрано!
Войникът отпушва ушите си, но е готов отново да ги запуши при най-малкия знак.
— Абракадабра, освобождавам ви от „лилава магнолия“, от този момент (прави жест с ръка) ще престанете да реагирате на тези думи.
Учуден, войникът стои неподвижно, като че ли очаква нещо в него да се задвижи.
— Я да видим. Повторете пак — обръща се той към Паскал Финшер.
— Лилава магнолия.
Нищо не се случва. Онзи се усмихва, доволен, че се е освободил от магията.
— Толкова ли е просто? — учудва се той.
— То е като твърдия диск на компютъра. Можем да запишем програмирана заповед, можем и да я изтрием — опитва се да обясни хипнотизаторът със същия отчаян глас, с който изследователят обяснява на туземците как си служим с магнетофона.
— Ами това с абракадабрата? — продължава войникът да разпитва недоверчиво.
— Това е, за да изглежда по-убедително, хората стават по-доверчиви, когато чуват подобни измишльотини. Всичко е в главата.
Войникът го оглежда от глава до пети.
— Добре, така да е. Но не искам такива неща да се случват повече на никой друг — добавя бившето опитно животинче, като навива ръкави и свива юмруци.
Двамата му приятели хващат артиста, докато бившата жертва му нанася удари в корема. Но ето че някакъв силует затъмнява луната.
— Трима яки мъжаги срещу един слабак изрича подигравателно Люкрес Немрод.
Войникът се обръща.
— Хайде, госпожичке, става късно и е опасно да се разхождате самичка тук нощно време. Виждате, има всякакви, меко казано, странни хора.
В същото време забива отново юмрука си в хипнотизатора.
— Айде, заспивай, заповядвам ти!
Люкрес Немрод се хвърля срещу войника и силно го ритва в чатала.
— Айде, изквичи, заповядвам ти!
Онзи надава сподавен вик. Един от войниците пуска хипнотизатора и се притичва на помощ на колегата си.
Люкрес заема бойна позиция в личния си стил бойно изкуство „сиропиталището куан-до“. Протяга два пръста във формата на куки, превръщайки ги във въоръжено продължение на тялото си. Двата резци на мишката. Войникът я ритва, тя го хваща за крака и го премята назад. После се хвърля отгоре му. Двамата се търкалят по земята и стигат чак до ръба на водата. С двата си пръста Люкрес му нанася много силен удар по челото. Хрущене на кост. Нов ритник в чатала на първия, който дава признаци, че се е посъвзел. И отново е в бойна позиция с твърди като дърво пръсти. Третият се колебае дали да се намеси. В края на краищата те си вдигат чуковете, без повече да се помайват.
Люкрес пристъпва към хипнотизатора, паднал на колене на пясъка.
— Как сте?
Той разтрива корема си.
— Това е част от професионалните неприятности. Проява на антихипнотизаторски расизъм.
— Антихипнотизаторски расизъм?
— От незапомнени времена хората с известни познания за мозъчните механизми са предизвиквали страх. Обвинявали са ги в какво ли не. Църквата — в магьосничество. Науката — в шарлатанство или в психически манипулации. Хората се страхуват от това, което не разбират, и искат да го унищожат.
Люкрес го подкрепя, за да види дали е в състояние да ходи.
— От какво се страхуват?
Той се усмихва с наранената си уста.
— Хипнозата ги кара да фантазират. Смятат, че става дума за магически способности. Във всеки случай благодаря ви за намесата.
— Дължах ви го. Благодарение на вас вече не се страхувам да обличам поло.
Инстинктивно заравя брада в яката си, за да покаже колко дълго може да стои в това положение.
Изидор се появява запъхтян.
— Е, Люкрес, хванахте ли вашия „убиец“? — иронизира я той.
Журналистката го пронизва със зелените си очи, за да го накара да млъкне.
Хипнотизаторът спира за малко, питайки се кой е този нов герой.
— Изидор Каценберг. И двамата сме журналисти от вестник „Съвременен часовой“. Разследваме смъртта на брат ви.
— На Сами?
— Люкрес смята, че вие сте го убили от завист — уточнява Изидор Каценберг.
При споменаване на името на брат му хипнотизаторът се натъжава.
— Сами. Аа… Сами. Бяхме много близки. Не се случва често между братя, но така беше. Той беше сериозният, аз — циркаджията. Допълвахме се един друг. Спомням си как един път му казах: „Ние сме като Исус Христос и Симон Мага — голям фокусник, приятел на Исус.“
Паскал Финшер млъква за момент и изтрива отново пулсиращата си устна.
— Не е съвсем шега. Възхищавах се от брат си.
— Какво правехте вечерта, когато той умря? — пита го Люкрес.
— Бях на сцената на „Веселия бухал“, можете да попитате управителя. Свидетели са ми всички зрители.
— Кой би могъл да му желае злото? — задава въпрос Изидор.
Сядат на хладния влажен пясък.
— Успехите му бяха прекалено ярки. Освен това с победата си над Дийп Блу придобиваше голяма популярност, ставаше недосегаем. Във Франция не гледат с добро око на преуспелите.
— Пиронът, който стърчи, привлича удара на чука — добавя Изидор, неизчерпаем извор на поговорки.
— Смятате ли, че може да става дума за убийство? — пита Люкрес.
— Знам, че беше получавал заплахи. Доволен съм, че разследвате смъртта му.
На Люкрес никак не й се иска да се откаже от хипотезата си.
— Дали друг освен вас не би могъл да го хипнотизира с цел да постигне желания ефект по-късно?
Паскал Финшер със съжаление клати глава.
— Наясно съм с хипнозата. За да се поддадете на влиянието, е нужно да се откажете за момент от свободната си воля и да оставите друг да решава вместо вас. А Сами бе всякакъв, но не и поддаващ се на внушение човек. Не зависеше от никого. Целта му бе да намалява страданието на болните. Истински мирски светец.
— Вашият „мирски светец“ официално е издъхнал от удоволствие в прегръдките на манекенка… — отбелязва Люкрес.
Паскал Финшер свива рамене.
— Познавате ли някой, способен да й откаже? Физиката й е по-силна от всички хипнотични сеанси.
— Един мой приятел твърди: „Свободната воля на мъжа се състои в това да избере жената, която ще взема решенията вместо него“ — заявява Люкрес.
Познавайки един от афоризмите си, Изидор порозовява.
— Добре казано — съгласява се Паскал Финшер.
— Смятате ли, че тя би могла да го убие? — пита журналистката.
— Не знам кой точно го е убил, но бих казал най-общо, че е била смелостта му. Финшер се бореше сам срещу всички отживелици. Предлагаше да преосмислим напълно отношението си към ума, към лудостта, към съзнанието. В словото, което произнесе след шахматната победа, се позова на Одисей, но сам той бе авантюрист от същата величина. Истинските пионери се познават по това, че падат, пронизани от стрелите, тъкмо защото са на предните позиции.
Изидор изважда кутийка с бонбони и предлага и на другите, за да се успокоят от преживените емоции. Хипнотизаторът си взема няколко.
— Помня, един път ми каза, че се чувствал заплашен: „Те мечтаят за свят, в който всички хора ще са еднакви. Така ще могат по-лесно да ги оформят, също като при клонирането на добитък или при индустриалното развъждане на пилета.“ За него „те“ бяха властите, пред които се отчиташе. И добави: „Те се страхуват от тези, които мислят за луди, а още повече от тези, които мислят за гении. Всъщност мечтаят за един бъдещ еднообразен свят, където много умните хора ще са длъжни да ходят с каска на главата, от която ще звучат глупави мелодийки, за да им пречат да мислят спокойно. Ще забулят красивите жени, ще облекат пъргавите с оловни жилетки. И всички ние ще станем средни човеци.“
Паскал Финшер извръща глава към Средиземно море. Показва в далечината малка светлинка, която би могла да е някаква звезда, ако не е толкова ясна.
— Ето там… стават странни работи. Убеден съм, че така, както аз се сблъсквам с антихипнозата, така и той се сблъскваше с…
— С кого?
— С колегите си. С пациентите. С помощния медицински персонал. С всички, които се страхуваха от новото. Трябва да отидете там.
Тримата не откъсват поглед от светлата точка, която като че ли ги зове.
— Проблемът — отбелязва Изидор, загледан в острова, където луната вече е огряла гирлянда от дървета, — е, че в психиатрична клиника не може да се влезе току-така.
Паскал Финшер проверява с език дали един от зъбите му не се клати.
— Умберто! Умберто е мъжът от лодката-такси, която прави курсове от пристанището на Кан до острова Света Маргарита и обратно. Присъства на сеансите по обща хипноза и релаксация, които организирам всеки петък. Кажете му, че идвате от мое име.
Хипнотизаторът поема дълбоко въздух и сбръчква вежди. Втренчил е поглед в далечния остров, сякаш е противник, когото се готви да срази.
22.
На екрана на компютъра се появи страничен разрез на мозъка на Жан-Луи Мартен.
Доктор Финшер го бе подложил на позитронна томография, за да установи степента на пораженията. С помощта на тази най-съвременна технология можеше да види всичко, което действаше или бе престанало да действа в черепа на Мартен. Мозъкът представляваше яйцевидно тюркоазносиньо тяло.
Вътрешното море, в което плуват идеите…
Самюел Финшер помоли Мартен да затвори окото си. Целият му мозък се оцвети в синьо. Сетне го помоли да отвори окото и на тилния лоб точно срещу окото се появи бежово петно. Остров сред морето.
Самюел Финшер му показа нарисувана ябълка. Бежовият остров нарасна и придоби по-сложна форма.
После постави пред Мартен пощенска картичка с изглед от Кан и бежовото петно се увеличи още повече. Отбеляза си, че зрителното възприемане на околния свят беше незасегнато. С помощта на все същия апарат провери слуха му. Пусна му камбанен звън. Ново, по-издължено островче се появи в теменната зона, разположена по-напред. При прослушването на симфонична музика се нарои цял архипелаг от островчета, напомнящи Индонезия.
Финшер провери и останалите сетива и установи, че нито едно от тях не функционира. Никакво островче не се появи след убождането с игла, след поставянето на парче лимон върху езика му и на флаконче с оцет под носа му.
После доктор Финшер провери дали Жан-Луи Мартен разбира думите. Произнесе „ябълка“ и бежовото петно придоби формата на истинска ябълка.
Благодарение на позитронната томография наскоро бяха установили, че мисълта за даден предмет и действителното му виждане активират едни и същи мозъчни участъци.
Отначало доктор Финшер изброи някои най-прости понятия: „дъждовна утрин“, „облачно небе“, после все по-абстрактни: „надежда“, „свобода“, „щастие“. Всеки път просветваха едно или няколко островчета, показвайки, че понятието възбужда точно определени части от мозъка на Жан-Луи Мартен.
В края на сеанса на Самюел Финшер му хрумна да изпита чувството за хумор на пациента. Според него чувството за хумор бе барометърът за общото здравно качествено и количествено състояние на всеки мозък. Най-добрият пулс на съзнанието. Центърът на смеха бе локализиран за първи път през март 2000 г. от Ицхак Фрид, който, изследвайки причината за епилепсията, бе открил една точка в левия преден лоб, точно пред зоната на говора, която отключва смеха.
— В райската градина Ева пита Адам: „Обичаш ли ме?“, а Адам отговаря: „А имам ли избор?“
Окото потрепна. Доктор Самюел Финшер проследи в забавен ритъм пътя на шегата в мозъка на болния. Дразнението тръгна от слуховия сектор, стигна до говорния, след което изчезна.
Не го разсмива. Може би му напомня проблеми със собствения му избор. Освен ако не му напомня за жена му, помисли лекарят.
Самюел Финшер продължи с друга шега, която му изглеждаше не толкова лична.
— Един мъж отива на лекар и му казва: „Докторе, паметта ми играе номера.“ „Така ли — отвръща докторът. — И откога това?“ Учуден, мъжът пита: „Какво… откога?“
Окото потрепна по различен начин.
За да се увери напълно, Самюел Финшер отново проследи в забавен ритъм маршрута на шегата в мозъка. Забеляза как се появяват и изчезват на повърхността на синия разрез на мозъчното море малки островчета в зоните на анализ, на сравнение и накрая — на разбиране. Дразнителят приключи пътя си в левия челен лоб, в зоната на смеха.
Този път се смее: „Съществуват трийсет и два комични ефекта“, казваше Бергсон. Аз открих един. Напушва го смях, когато слуша разказа за човек, болен от различна болест от неговата.
Професор Ицхак Фрид бе открил също, че след анекдот се активира друга специална зона, разположена в долната част на предфронталната кора, която обикновено се задейства, когато опитното животно получава награда. Точно това се случи след около няколко части от секундата, след като зоната на смеха се успокои.
Ето доказателството за това, че хуморът се възприема като проява на обич.
Окото продължаваше да потрепва и спазмодично да се уголемява.
Ефектът продължаваше.
Самюел Финшер харесваше този виц, но не предполагаше, че ще предизвика толкова голямо бежово петно в афективната зона. Каза си, че хуморът е нещо субективно. Самият факт, че някой проявяваше желание да се смее на такова място и в такъв момент, умножаваше десетократно ефекта.
Вероятно в този миг доктор Самюел Финшер напълно спечели доверието на пациента си. Той приятелски го потупа по рамото, но болният не почувства нищо.
— Мозъкът ви работи отлично.
Здрав мозък… в атрофирало тяло… но здрав мозък все пак.
— Искате ли да повикам семейството ви?
23.
— Дума да не става. Не настоявайте.
Големият брадат мъж с каскет, на който пише „Капитан Умберто“, клати отрицателно глава.
— Не, не мога. Корабчето е предназначено само за болните, за лекарите и за семействата на болните. Никога досега на остров Света Маргарита не е канен журналист. Имам заповед.
— Идвам от името на Паскал Финшер — настоява Изидор, пръв пристигнал на пристанището на Кан.
— Това не променя нещата.
Упорито изражение на човек, който се чувства в правото си.
— Добре тогава, към кого да се обърна, за да ми разрешат да посетя острова?
— Съжалявам, но регистратурата се намира в самата болница. Дискретността е едно от правилата там. Изпратете писмо по пощата.
Изидор Каценберг се приближава до корабчето и сменя темата.
— Името на лодката ви е „Харон“. В гръцката митология Харон е лодкарят, който превозва мъртъвците през Ахерон, реката на ада.
— Само че моята лодка свързва не света на мъртвите с този на живите, а света на разума с този на безумието.
Той избухва в гръмовен смях и разрошва бялата си брада.
Изидор пристъпва към моряка, шепнейки:
— Мисля си, че митичният Харон се е съгласявал да преведе с лодката си само онези, които носели в устата си таксата за преминаване.
Дебелият журналист вади три банкноти от по десет евро и ги захапва.
Капитан Умберто невъзмутимо проследява жеста му.
— Не се продавам.
Точно в този миг дотичва Люкрес, която връзва косите си в движение.
— Нали не съм закъсняла много? Веднага ли потегляме? — пита тя, като че ли става дума за нещо очевидно.
Морякът в недоумение пристъпва от крак на крак.
Изидор се убеждава в естественото въздействие, което младата жена оказва на хората.
— Ами… тоест — мънка морякът, — точно обяснявах на колегата ви, че за съжаление…
— За съжаление какво? — изрича тя, идвайки още по-близо.
От такова малко разстояние Изидор долавя уханието на парфюма, който тя си слага тези дни — „О“ на Исе Мияке. Долавя дори мириса на кожата й. Люкрес сваля слънчевите си очила, откривайки изумруденозелените си бадемови очи и дръзко го поглежда.
— Вие сте от хората, които имат желание да помагат. Нуждаем се от вас и знам, че няма да ни изоставите.
Погледът й е точно такъв, какъвто трябва, тонът й — също, дори шията й е убедително извита.
Ефектът върху намусения моряк е неотразим.
— Добре, само защото сте приятели на Паскал Финшер — предава се той.
Моторът започва да мърка, капитанът вдига котва.
— Господинът действа по силата на седмата потребност — прошепва Люкрес, намигайки на колегата си.
Морякът увеличава скоростта, за да се изфука пред пасажерите. Носът на лодката леко се повдига.
Люкрес изважда бележника си и след шестата мотивация: гнева, вписва седмата: секса.
Изидор вади от якето си джобен компютър с размерите ма книга и на свой ред преписва списъка. Потропвайки по клавиатурата, той добавя имената на хората, с които са се срещнали до момента, и се включва в интернет.
Люкрес се навежда напред.
— Последния път, когато бях при вас във водонапорната ви кула, останах с впечатлението, че сте загърбили всякакви телевизии, телефони и компютри.
— Само глупаците не променят мнението си.
Той й показва играчката си, като обяснява предимствата й. Влизайки в интернет, успява да се добере до номера на обществената осигуровка на Умберто Роси, петдесет и четири годишен, роден в Голф Жуан.
Двата Лерински острова се очертават на хоризонта. На преден план — Света Маргарита с кея и укреплението вляво. Непосредствено зад нея — Свети Онора с цистерцианския манастир.
Лодката „Харон“ не е от най-бързите и пътуването от пристанището на Кан до болницата „Света Маргарита“ отнема доста време.
Умберто размахва огромната си лула от морска пяна с изваяни преплетени сирени.
— Като си помисля колко хора има там вътре! И то хора, които си имат всичко, за да живеят щастливо, но не могат да се справят със свободата си и започват да си задават въпроси, все повече въпроси, докато накрая невъобразимо се оплитат.
Той пали лулата и изпуфква няколко кръгчета с мирис на пипер, примесен с йодните изпарения на морето.
— Видях някакъв тип, който твърдеше, че можел да престане да мисли. Някакъв дзенбудистки монах. Седеше неподвижен, ококорил ей такива очи, и твърдеше, че главата му била абсолютно празна. Опитах и аз, но е невъзможно. Човек все си мисли за нещо. Дори когато си казва: „А, вече не мисля за нищо.“
Той се разсмива.
— Защо престанахте да практикувате като неврохирург в болницата „Света Маргарита“? — го пита Изидор.
Морякът за малко да изпусне лулата си.
— Как… как… как разбрахте?
— Едно птиченце ми каза — отвръща загадъчно Изидор.
Люкрес не съжалява, че е взела със себе си всезнаещия Шерлок Холмс. И той като всички вълшебници не разкрива начина си на действие, но е доволен от произведения ефект, като добре разбира, че ще изгуби предимството си, ако признае, че просто е получил информацията си от интернет.
— Уволниха ви, нали?
— Не. Беше гре… грешка.
Погледът на моряка внезапно потъмнява.
— Грешка. Оперирах майка ми от злокачествен тумор на мозъка.
— По принцип е забранено хирурзите да оперират членове на семействата си — напомня Изидор.
Умберто се окопитва.
— Правилно, но тя настояваше да съм аз и никой друг.
Плюе на земята.
— Не зная как стана. Тя изпадна в кома и повече не се събуди.
Морякът-бивш хирург отново плюе.
— Мозъкът е прекалено деликатно нещо, при най-малкия неправилен жест всичко отива по дяволите. Не е като другите органи, където грешките са поправими. При мозъка, ако сбъркате само с милиметър, осакатявате човека до края на живота му или го изпращате в психиатрията.
Той изтръсква лулата си, като я потупва в ръба на руля и отново я натъпква с тютюн.
Мъчи се да я запали срещу вятъра и нервно размахва запалката си.
— След това започнах да пия. Началото на края ми. Ръцете ми взеха да треперят и предпочетох да изоставя скалпела. Напуснах. От човек с треперещи ръце неврохирург не става, затова се преквалифицирах в бездомник и пияница.
Тримата гледат как остров Света Маргарита нараства на хоризонта. Освен пиниите вече различават палми и евкалипти — дървета, които се чувстват отлично в мекия климат на Лазурния бряг, представяйки си, че са в родната Африка.
— Дано колкото е възможно по-скоро роботите да ни заместят в операционните зали. Техните ръце никога няма да се разтреперят. Чух, че подобна практика започва да се прилага вече — роботи-хирурзи.
— Наистина ли бяхте бездомник? — пита Люкрес.
— Всички ме изоставиха. Никой не искаше да ме вижда. Свикнах дори с вонята си. Живеех на плажа на Кан, под едно одеяло. Всичките ми вещи се побираха в пазарски найлонов плик, който държах под един заслон на булевард „Кроазет“. Казват, че мизерията се понасяла по-леко на топъл климат. Имат много здраве!
Лодката леко намалява скоростта си.
— Един ден дойде някакъв от болницата „Света Маргарита“. Каза ми: „Искам да ти предложа нещо. Какво ще кажеш да работиш като маршрутно такси от болницата до градското пристанище? Досега използвахме услугите на външна транспортна фирма, отсега нататък искаме да имаме собствен превоз. Ще можеш ли да управляваш малко корабче от острова до пристанището?“ Ето как от неврохирург се превърнах в моряк.
Люкрес вади бележника си и отбелязва датата.
— Можете ли да ни кажете какво става в психиатричната клиника „Света Маргарита“?
Морякът е вперил очи в хоризонта, видимо притеснен. Проследява с поглед няколко черни облака, тласкани от морския вятър, и грачещите наоколо чайки, които като че ли им показват пътя. Оправя якето си на морски вълк и смръщва дебелите си вежди. Сетне погледът му отново пада върху младата зеленоока журналистка с рижа коса и той се отпуска, петимен да се полюбува на свежестта й.
— Едно време това тук е било крепост. Крепостта „Света Маргарита“. Вобан я е построил, за да брани крайбрежието от варварските набези, фортът е в типичната за времето си звездообразна форма. По-късно е служил за затвор. В него са държали Желязната маска. Дори телевизията снима тук някаква телевизионна игра. Накрая се превърна в психиатрична болница.
Той плюе на земята.
— Войници, затворници, хора от телевизията, луди, логична последователност, не намирате ли?
И отново се изсмива гръмогласно. Вълните стават по-големи и лодката се заклаща по-силно.
— Искаха да превърнат болницата в показно здравно заведение. Доктор Самюел Финшер се зае да осъществи реформата. Отначало настанена в укреплението, болницата „Света Маргарита“ се разрасна и зае целия остров.
Средиземно море започва все по-силно да люлее лодката.
— Ние мислим, че Финшер е бил убит — подхвърля Изидор.
— Според вас кой би могъл да убие Финшер? — пита Люкрес.
— Във всеки случай никой от болницата. Там всички го обичаха.
Вече са достатъчно близо до острова, за да видят високите стени на укреплението.
— Бог да го прости Финшер. Не ви казах, но той бе човекът, който ме потърси, когато бях бездомник.
Умберто Роси се доближава до младата жена.
— Ако наистина е бил убит, надявам се да откриете убиеца.
Внезапно огромна вълна разтърсва лодката. Люкрес губи равновесие. Умберто се хваща за руля, мърморейки. Излиза вятър, който подхвърля още по-силно лодката.
— А, ето го и Еол! — обявява Умберто.
— Еол? — повтаря Люкрес като ехо.
— Богът на ветровете. Не си ли спомняте „Одисеята“?
— Пак Одисей.
— Финшер постоянно се позоваваше на него…
Умберто цитира стих от Омир: „Те развързаха мяха и от него изскочиха всички ветрове, бурята начаса ги грабна и отнесе.“
Морето е много бурно. Подхвърля ги отляво надясно и отгоре надолу.
Във вътрешното ухо на Люкрес се надига вихър. Зад кохлеята се намира рецепторът, отговорен за чувството ни за равновесие, или така нареченият утрикул. Това е торбичка, пълна с подобна на желе течност — ендолимфата, в която плуват малки костици, отолитите. На долната стена на торбичката са разположени ресничести клетки. Когато лодката се клати, здраво прикрепеният за черепа утрикул се придвижва в едната посока. Ендолимфата и отолитите остават неподвижни, подобно на бутилка, която се накланя, но повърхността й не помръдва. При това положение ресничките в дъното на торбичката се прегъват от ендолимфата и предават сигнал за положението на тялото в пространството. Очите обаче изпращат друга информация и смесването на двата противоречиви сигнала поражда усещането за прилошаване и позив за повръщане.
Люкрес Немрод се облекчава, надвесена над борда. Изидор отива до нея.
— Ужасно усещане! — оплаква се тя.
— Хм… Болките се степенуват така: 1) зъбобол; 2) болки при бъбречна криза; 3) родилни болки; 4) морска болест.
Лицето на Люкрес е станало белезникаво.
— „И тогава Посейдон удовлетворен се оттегли да подготви някоя буря на други места, и свободна да действа както й харесва, Атина укроти вълните, за да предпази Одисей“ — декламира морякът.
Но Средиземно море ни най-малко не се успокоява.
Люкрес намира сили да вдигне поглед към огромната и мрачна крепост на болницата „Света Маргарита“.
24.
Бяха дошли всички. Жена му Изабел, дъщерите му, кучето Лукул, приятелят му Бертран Мулино, няколко колеги от службата.
Самюел Финшер видя, че от устата на Жан-Луи Мартен течаха лиги и деликатно избърса с кърпичката си крайчеца на устните му, преди да покани посетителите да влязат.
— Чува с лявото ухо и вижда с дясното око, но не може да се движи, нито да говори. Говорете му, докосвайте го по ръката, може да предизвикате емоционална реакция — обясни им той.
Старата немска овчарка Лукул, начело на шествието, се хвърли да ближе ръката му. Тази спонтанна проява на обич разведри обстановката.
Лукул. Моят Лукул.
Дъщерите му го целунаха.
Колко съм щастлив да ви видя! Скъпи мои! Скъпите ми малки обожавани момиченца!
— Как си, татко?
Не мога да говоря. Четете отговорите в окото ми. Обичам ви! Доволен съм, че избрах да живея, за да мога да ви гледам в този миг.
— Татко, ей, татко, отговори ни!
— Лекарят каза, че не може да говори — припомни им жена му Изабел и го целуна по бузата. — Не се тревожи, скъпи, ние сме тук. Няма да те изоставим.
Знаех си, че мога да разчитам на вас. Никога не съм се съмнявал.
Бертран Мулино и колегите от службата размахаха подаръците: цветя, шоколадови бонбони, портокали, книги. Всъщност никой от тях не бе разбрал истински какво означава този LIS. Мислеха си, че е някаква травма, която ще премине и ще бъде последвана от възстановяване, като при всички други травми.
Жан-Луи Мартен се мъчеше да придаде колкото може повече изразителност на единственото си око. Как му се искаше да ги успокои и да им покаже радостта си от това, че ги вижда.
Лицето ми сигурно прилича на мъртвешка маска… Откакто съм тук, не съм видял никакво огледало. Сигурно съм блед, мъртвешки блед, с разстроен вид. Сигурно съм грозен и уморен. Дори не мога да се усмихна.
Изабел сбърка ухото и се наведе към нечуващото.
— Толкова съм щастлива, че си…
Поколеба се за миг.
— … жив.
Доктор Финшер каза „ляво ухо“, но ляво за мен, а за вас, които седите отсреща, е дясното. Дясното!
За щастие чувствителността на здравото му ухо се бе увеличила много и дори когато шепнеха в мъртвото, пак успяваше да възприеме звуците.
Бертран бързо изрече в същото ухо:
— В банката всички много се радваме, че успя да отървеш кожата и те очакваме. Във всеки случай, аз те очаквам за партия шах — веднага след като се възстановиш. Почивай си, за да оздравееш бързо, нали, не се прави на много хитър и не се опитвай да се прибереш вкъщи преждевременно.
Няма такава опасност.
Тъй като не беше сигурен, че е бил правилно разбран, Бертран направи жест — все едно, че мести шахматна фигура и го потупа приятелски по ръката.
Жан-Луи Мартен се успокои. Най-важното бе, че не бяха го забравили.
Ах, приятели мои! Значи все още съществувам за вас. Колко важно е да знам това.
— Знам, че ще оздравееш — шепне Изабел до нечувствителното му ухо.
— Да, татко, връщай се бързо у дома — изрекоха трите момичета в същото ухо.
— Мисля, че си попаднал в най-доброто неврологично отделение в Европа — каза Бертран. — Този тип, дето ни въведе, с очилата и високото чело, казват, че бил голям капацитет.
Но ето че влезе доктор Финшер и им каза, че не бива да уморяват болния. За днес било достатъчно. Можели да дойдат утре. Корабчето-такси щяло да ги вземе в единайсет.
Не, оставете ги още да поседят с мен. Имам нужди от тяхното присъствие.
— Хайде, оздравявай бързо — каза Бертран.
Финшер застана точно пред здравото око на пациента си.
— Имате хубаво семейство. Браво, господин Мартен!
Болният от LIS затвори бавно клепач в знак на одобрение и на благодарност.
— Ухото и окото ви са изходната точка, от която смятам да възстановя цялата нервна система. Това е възможно.
Доктор Финшер му говореше с нарастваща убеденост:
— Всъщност всичко е във вашите ръце. Вие сте един изследовател. Ще изследвате непозната за вас територия. Собствения си мозък. Той е новото „Елдорадо“ на третото хилядолетие. След като овладя извънземното пространство, човекът трябва да се насочи към покоряването на мозъка си — най-сложната структура във вселената. Ние, учените, наблюдаваме отвън, а вие ще експериментирате отвътре.
На Жан-Луи Мартен му се прииска да повярва в тази възможност. Прииска му се да се превърне във водещ изследовател на човешката природа. В съвременен герой.
— Ще успеете, ако сте мотивиран. Мотивацията е ключов елемент в човешкото поведение. Непрекъснато го проверявам с болните си, а така също и с мишките в лабораторията, и мога да ви го повторя: „Да искаш, значи да можеш.“
25.
„Харон“ навлиза в малък ръкав, водещ до пристанище, издълбано във варовиковата скала под укреплението. Капитан Умберто акостира до дървено мостче.
— Ще ви чакам тук.
Вместо довиждане хваща ръката на Люкрес, погалва я и я целува, след което мушка в нея някакъв лек предмет.
Тя поглежда какво има в ръката си — вижда пакет цигари и казва:
— Вече не пуша.
— Вземете я все пак. Нещо като парола, за да ви отворят вратата.
Люкрес свива рамене и прибира пакетчето. Доволна е да крачи отново по земята. Вътрешните й уши все още не са успели да преодолеят шока и коленете й се подгъват.
Изидор я прикрепя.
— Дишайте дълбоко, Люкрес, дишайте дълбоко.
Умберто отваря една голяма стоманена врата и ги въвежда в болницата. След това затваря вратата отвън. Двамата неволно потръпват. Страхът от психиатричните болници.
Не съм луда, казва си Люкрес.
Не съм луд, казва си Изидор.
Шум от двойно превъртане в огромната ключалка. Ами ако трябва да доказвам, че съм с ума си, притеснява се Изидор.
Двамата журналисти се оглеждат. В скалата са зациментирани големи камъни. Изкачват се по стъпалата с усилие.
На горния край на стълбите, с ръце на кръста, стои пълен мъж с брада, с вид на учител, навлякъл груб памучен пуловер.
— Ей вие, какво правите тук!
— Журналисти сме — обяснява Люкрес.
След кратко колебание мъжът се представя:
— Доктор Робер.
Повежда ги към стръмно стълбище, което излиза на широка площадка.
— Мога да ви разведа набързо, но ще ви помоля за дискретност и никакъв контакт с болните.
Вече са вътре в самата болница. Наоколо се разхождат хора в градско облекло, които приказват помежду си. Дочуват разговор между двама пациенти.
— Аз да съм параноик? Не сте добре, някой е пуснал този слух…
Други са насядали, играят шах или четат вестници. В един ъгъл ритат футбол, малко по-нататък играят бадминтон.
— Знам, че изглежда чудно за външни хора. Финшер е забранил на болните да ходят по цял ден с пижами, както и на персонала да носи бели престилки. Така се премахва дистанцията между лекувани и лекуващи.
— Не е ли малко объркващо? — осведомява се Изидор.
— И аз отначало се обърквах. Но това ви задължава да сте по-внимателен. Доктор Финшер дойде при нас от една известна парижка болница. Беше работил при доктор Анри Гривоа, който въведе във Франция новите канадски методи за психиатрично лечение.
Доктор Робер ги повежда към здание с надпис „Салвадор Дали“.
Вътре, вместо в традиционното за болниците бяло, стените и таваните са изцяло покрити с рисунки.
— Голямата идея на Финшер беше да внуши на всеки болен, че може да превърне болестта си в предимство. Искаше пациентите да съумеят да подчинят така наречената си слабост и да я превърнат в силна карта, да я използват като коз. Всяко помещение носи името на художник, който е преуспял именно защото е бил различен.
Влизат в спалнята на „Салвадор Дали“. Изидор и Люкрес разглеждат стените. Това не са просто рисунки, напомнящи творчеството на Дали, а съвършени репродукции на най-известните му картини.
Доктор Робер повежда журналистите към друга сграда.
— За параноиците: Мориц Корнелис Ешер3.
По стените са изрисувани невъобразими геометрични плетеници.
— Тази болница е истински музей. Стенописите са великолепни. Кой ги е рисувал?
— За да се получи такава прилика с оригиналните творби, се обърнахме към маниаците от сградата „Ван Гог“ и смея да твърдя, че тези копия са верни с оригинала. Също като Ван Гог, който, търсейки съвършеното жълто, е изрисувал хиляди слънчогледи в най-тънките нюанси на жълтия цвят, тукашните болни влагат неограничено време, докато получат желания от тях колорит. Изключителни перфекционисти.
Посещението продължава.
— За шизофрениците — фламандският майстор Йеронимус Бош4. Шизофрениците са много чувствителни. Те долавят и най-слабите вълни и вибрации, което им носи страдание, но и ги прави гениални.
Връщат се в двора и се смесват с пациентите, повечето от които учтиво ги поздравяват. Някои разговарят на висок глас с въображаеми събеседници.
Доктор Робер обяснява:
— Най-объркващото е, че всички нас ни тревожи едно и също, разликата е единствено в степента. Вижте този мъж — той непрекъснато носи на главата си каска на мотоциклетист, защото има фобия от излъчванията на мобилните телефони. Но кой от нас не се е запитвал за възможната вреда от тях?
Група маниаци ретушират една рисунка. Доктор Робер изглежда удовлетворен.
— Финшер е новатор във всички области, включително и в труда. Той наблюдаваше болните както никой друг досега. Със смирение. Без предубеждение. Вместо да ги възприема като същества, които пречат на околните и чиито разрушителна способност трябва да бъде потисната, той се опита да извади най-доброто от тях и да го засили. Затова им показа най-красивото, създадено от човека — живописта, а също така музиката, киното, компютрите. Даде им свобода на действие. Напълно естествено те избраха изкуството, чрез което изразяват своите тревоги и грижи. Вместо да ги държи затворени, той ги наблюдаваше. Вместо да им говори за болестта им, той им говореше за красотата. И тогава някои пожелаха на свой ред да творят.
— Лесно ли се получи?
— Много трудно. Параноиците недолюбват шизофрениците, презират истериците, които им отвръщат със същото. В края на краищата, изкуството се оказа неутралният терен, на който бих казал, че взаимно се допълваха. Финшер имаше една хубава мисъл: „Когато другите ви упрекват, те ви насочват към това, което може да се превърне във ваша сила.“
Една възрастна дама се приближава забързано към тях и се втренчва в часовника на младата журналистка.
Младата жена забелязва, че дамата също носи часовник на китката си. Но трепери така силно, че не съумява да фокусира погледа си.
— Часът е шестнайсет и двайсет — съобщава й Люкрес.
Но дамата вече е поела на бегом в друга посока. Доктор Робер обяснява шепнешком:
— Паркинсон. Обикновено в началото това заболяване се лекува с допамин. В нашата болница лекуваме не само смущенията в психиката, но и болестите на нервната система: Алцхаймер, епилепсия, Паркинсон.
Към него идва болен, който гримасничи и размахва някаква линийка.
— Какво е това? — пита Изидор.
— Болкомер. Нещо като измервател на степента на болката. Когато някой болен казва, че го боли, ни е много трудно да преценим дали да му предпишем морфин или не. Затова сме им казали да степенуват болката си от едно до двайсет. По този начин показват колко силно ги боли.
Двама работника поставят възпоменателна плоча с лика на Финшер. Отдолу е гравиран неговият девиз: „Мотивираният човек не познава граници.“
Волните се скупчват пред плочата. Някои са силно развълнувани. Десетина души аплодират.
— Всички го харесваха — продължава брадатият. — Когато Финшер игра срещу Дийп Блу IV, инсталирахме голям телевизионен екран в централния двор и, вярвайте ми, обстановката напомняше едно към едно футболен мач. До един крещяха: „Хайде, Сами! Давай, Сами!“ Наричаха го по име.
Доктор Робер отваря вратата на постройка с надпис „Вивариум“. Вътре на етажерки са подредени стотици клетки с мишки.
— Интересува ли ви?
Люкрес се приближава към клетките и забелязва, че повечето от гризачите са с обръснат череп и от главичките им стърчат електрически жици.
— Това са опитни мишки. Предизвикваме епилептични припадъци и наблюдаваме как лекарствата пресичат кризите, Финшер не беше просто директор на болница, той беше и си остана учен-експериментатор. Заедно със своя екип провеждаше опити и търсеше нови методи.
Мишките са заинтригувани от посетителите и ги душат през решетките на клетките си.
— Като че ли искат да ни кажат нещо — отбелязва хитро Люкрес.
— Тези са с над средно ниво на интелигентност. Родителите им са циркови мишки и от раждането си са приучени да бъдат подлагани на опити. След обучението ги поставяме в клетки с лабиринти и с игри, за да проверим дали интелектът им се е променил.
Двамата журналисти наблюдават как две мишки се бият, удряйки се с мъничките си лапички. Боят свършва с разкървавената муцуна на една от побойничките.
— Смятате ли, че някой тук би могло да го е яд на него? — пита Люкрес.
— Наркоманите. Те единствени не играят по правилата. Подиграват се с всичко, дори и с Финшер. Веднъж го бяха ударили. Нищо не може да ги вразуми. Способни са на всичко само и само да се докопат до проклетата си дрога.
— Готови са да убият?
Доктор Робер се улавя за брадичката.
— Те единствени не оценяваха методите на Финшер. Впрочем той реши да се освободи постепенно от най-своенравните.
— Според вас какъв начин би избрал един наркоман, за да нападне Финшер? — пита Изидор.
— Като сложи някакво вещество със забавено действие в храната му например — отвръща доктор Робер.
— Съдебният лекар не е открил никаква отрова.
— Някои са неоткриваеми. В нашата химическа лаборатория разполагаме с много фини вещества. Те действат изключително бързо и също толкова бързо се разграждат.
Люкрес вписва новата версия. Заговор на наркомани, които прибягват до трудно откриваема отрова.
— Може ли да видим кабинета на Финшер?
— Изключено.
Тогава Изидор проявява съобразителност. Вади пакета цигари от джоба на съучастничката си и си взема една.
Мъжът на бърза ръка я грабва.
— Забранено е да се внасят цигари, но не е забранено да се пуши тайно. Проблемът е, че ние спим тук и нямаме често възможност да прескачаме до пазара в града. Благодаря.
Доктор Робер пали цигарата и притваря блажено очи. Вдишва и издишва учестено, за да поеме колкото може по-бързо никотина.
— Странно — отбелязва Изидор. — Лудница, в която няма цигари. Във всички други психиатрични клиники, които съм посещавал, съм виждал болните да пушат…
— Финшер пушеше по време на партията срещу Дийп Блу IV, поне с такова впечатление съм останала — добавя Люкрес.
— Изключението потвърждава правилото. Той е бил изключително нервен по време на мача. Може да не е издържал на напрежението.
Люкрес изважда бележника си и набързо надрасква: осма мотивация: тютюнът?
Надвесен над рамото й, Изидор чете бележката и шепне:
— Не, би трябвало да се отбележи нещо по-общо. Например тютюн, алкохол, кокаин. Да кажем: вещества, към които се привиква — наркотици. Карайте направо: 5) дългът; 6) гневът; 7) сексът; 8) наркотиците.
Доктор Робер изпитва върховно удоволствие да замърсява кръвта си с тревата на господин Нико5. За нещастие димът е задействал димния сензор и се разнася звуков сигнал. Разтревожен, лекарят на бърза ръка изгасява цигарата.
В този миг отнякъде изниква мнимата възрастна дама, болна от Паркинсон, придружена от двама яки мъжаги, които сграбчват доктор Робер. Чувствайки се разобличен, той жадно дърпа за последно от вече угасналия фас.
— Хайде, Робер, пак си се правил на много хитър!
Фасът е изтръгнат и запратен на пода. Възрастната дама оглежда двойката.
— Робер ви е изиграл! Много го бива. Хващам се на бас, че се е представил за лекар. Всъщност наистина е лекар, но и наистина е болен. Едното не пречи на другото. Робер е човек с много личности. Това да ви е за урок — не се доверявайте нито на външния вид, нито на титлите.
Тя прави знак на болния да изчезне. Той избягва посрамен. Възрастната дама се обръща към Люкрес и Изидор.
— Всъщност вие не сте от болницата. Кои сте вие и какво правите тук?
Нужно им е време, за да осъзнаят, че са били измамени.
— Ами… журналисти сме — продумва Люкрес.
Възрастната дама изпада в ярост.
— Какво! Журналисти! Нямаме нужда от журналисти тук! Вероятно Умберто ви е довел! Този път ще получи последно предупреждение, но ако още веднъж доведе чужди хора, ще бъде изхвърлен!
— Може ли да ви зададем един въпрос?
— Съжалявам, нямаме време. Тук е болница. Оставете ни да си вършим работата.
Тя вече си е тръгнала и един мъж от персонала ги придружава до мостчето.
В този миг Изидор си казва, че се надява никога да не полудее, но че ако един ден това му се случи, би желал лекуващият лекар да е някой като Финшер.
26.
Доктор Финшер редовно посещаваше Жан-Луи Мартен, но имаше и куп други болни, за които да се грижи.
В началото Жан-Луи Мартен се радваше главно на подкрепата на семейството си. Приятелят му Бертран Мулино и колегите от службата се редуваха покрай леглото му да му говорят. Кучето Лукул лежеше постоянно в краката му, сякаш да го предпази от евентуален нападател.
Колегите му знаеха, че пациентът ги вижда и чува. Мартен пък се стараеше да направи разговора възможен, казвайки „да“ с едно мигане на клепача и „не“ — с две мигания.
Жена му Изабел му разказа, че е подала жалба в полицията, за да издири шофьора, който го бе ударил.
— Благодарение на един човек, който бил на балкона в този момент, знаем номера на колата.
Окото на Жан-Луи проблесна.
— … За съжаление става дума за кола, взета под наем под фалшиво име.
Постепенно посещенията на приятелите ставаха все по-редки.
Жан-Луи се насилваше да вярва на обясненията, които му даваха. Първият, който ясно даде да се разбере, че повече не се интересува от него, бе кучето му Лукул. Понеже от него не се искаше да се оправдава, то престана да ближе ръката му и извръщаше поглед от неподвижното тяло под завивките, за което искаха да го накарат да повярва, че е на господаря му. Това тяло не го хранеше, не му хвърляше пръчката, за да му я донесе обратно, не го милваше, и като истинско куче то не виждате никакъв смисъл да продължава да проявява усърдие.
Накрая колегите му съвсем престанаха да идват. По обърканите приказки на приятеля си Бертран Мулино Жан-Луи Мартен разбра, че са назначили друг на мястото му в банката.
Самият Бертран също се предаде.
Само семейството продължаваше да постоянства. Дъщерите говореха за връщане у дома, за оздравяване, за късмета му да го лекуват в такава високоспециализирана болница. Един ден Изабел изрече учудено:
— Я гледай, сложили са те в друга стая.
Едно мигване с клепача. Действително Финшер го беше преместил в по-голяма стая, за да може спокойно да „говори“ с близките си.
— Тази стая няма прозорец! — възмути се по-малката дъщеря Сюзан.
— И без това нищо не чувства! За него е без значение — кисело се обади по-голямата.
— Забранявам ти да говориш така!
Шокирана, майката зашлеви с всичка сила момичето. Жан-Луи Мартен примигна два пъти.
Не, не се карайте.
Но жена му и дъщерите му вече бяха излезли навън, за да му спестят неприятните сцени на разправиите си.
27.
На връщане морето е спокойно.
Намръщен и враждебен, Умберто вече не им говори, само от време на време плюе през леера, сякаш за да не им се изплюе отгоре.
Ръководителите на болницата явно не са си губили времето и здравата са го нахокали.
— Всъщност имаме късмет, че ни пуснаха да си вървим — обяви Изидор. — Спомням си какво се случи в Лос Анджелис през 1971 г. Десетима журналисти решили да постъпят в една психиатрична клиника, за да направят разследване. Всеки от тях отишъл при личния си лекар и му казал, че „чува гласове“. Това било достатъчно, за да ги насочат към психиатрична клиника, където автоматично им поставили диагноза „шизофрения“. Журналистите се заели за работа и съвестно записвали всичко, което ставало около тях. Когато обаче решили, че са приключили разследването си, установили, че не ги пускат да си вървят. Наложило се да се обърнат към адвокати, тъй като никой лекар не желаел да признае, че са с ума си. Само болните забелязали, че поведението на новодошлите е по-особено…
Люкрес е разпуснала косите си, които се веят на вятъра, и диша дълбоко, за да не я хване отново морска болест.
— Лекарите са се подразнили, че са били преметнати от журналисти. От момента, в който пристигнали в клиниката с етикет „шизофрения“, всеки техен жест бил тълкуван като типично шизофреничен.
Лазурният бряг се простира пред очите им с великолепните си вили, разположени току над залива.
— И аз чух за подобен експеримент, само че в Париж — започна Люкрес, която не искаше да остане по-назад.
— Със съгласието на училищната администрация група социолози раздали на новопостъпилите ученици от един випуск бележници с добри и лоши оценки за предишната година. Учителите не били уведомени за експеримента. В края на годината всички ученици с добри миналогодишни оценки получили добри бележки и обратно — онези, които постъпили с лош успех, получили само лоши бележки.
— Смятате, че се влияем от мнението на другите?
В този момент завибрира мобилният телефон на Люкрес. Тя слуша известно време, после изключи апарата.
— Беше професор Джордано. Открил е нещо. Оставил ми е съобщение, че ме чака в моргата.
— Ме чака? Ни чака — поправи я Изидор Каценберг.
— Спомена само мен.
Погледът на Изидор става по-остър.
— Смятам да ви придружа.
Ти си само едно проклето хлапе, което има още много да учи.
— А аз смятам да отида сама.
Не си ми баща.
— Не ви разбирам, Люкрес.
Капитанът си играе с каскета си, украсен с преплетени златни нишки и ги наблюдава със сардоничен поглед. Сега си спомня защо е решил да остане ерген.
— Трябва да призная, че това ми е крайно неприятно — заявява Изидор.
— Много важно — казва тя.
— Така ли?
— Така!
Изумруденозелените искрящи очи се взират в кафявите очи, които се опитват да гледат невъзмутимо.
След като доста студено се сбогуват с моряка, двамата журналисти се качват на мотора с кош, паркиран наблизо. Изидор иска да замълчи, но не успява.
— Наистина мисля, че е по-добре да сме заедно. Ако възникне някакъв проблем… — настоява той.
— Аз съм голямо момиче, способно да се защитава. Струва ми се, че вече ви го доказах.
— Позволявам си да настоя.
Тя бързо слага каската си и облича голямото си червено манто.
— Хотелът е съвсем близо, можете да си отидете пеш.
Вдига авиаторските си очила, яхва мотора, надига се и го целува по челото. После го хваща за брадичката.
— Нека да сме наясно, драги колега. Не съм ви ученичка, нито последователка, нито дъщеря. Правя каквото искам. Сама.
Той издържа погледа й и казва:
— Започнахме това разследване заедно по мое предложение. Повярвайте ми, по-добре ще е да не се разделяме.
Тук тя смъква очилата си и подкарва болида в следобедния трафик, оставяйки колегата си на пристанището.
28.
Изоставиха го постепенно, но безвъзвратно.
Дъщерите му разредиха посещенията си. Накрая дори не се извиняваха.
Продължи да идва само жена му Изабел. Тя не преставаше да повтаря като мантра: „Имам чувството, че си по-добре“, и: „Сигурна съм, че ще се оправиш“. Вероятно се опитваше сама себе си да убеди. По-късно обаче и тя на свой ред навлезе в стадия на не особено правдоподобните извинения, преди напълно да изчезне от хоризонта.
Така дойде денят, когато Жан-Луи Мартен се оказа лишен от всякакъв контакт с външния свят и когато си каза, че е най-нещастният човек на света. Дори осъденият на смърт имаше по-завидна от неговата съдба. Той поне знаеше, че скоро страданията му ще свършат. Докато Жан-Луи бе същество, „осъдено да живее“. Знаеше, че вечно ще лежи там, неподвижен като растение. Не, дори не като растение. Растението се полюшва, расте. Той беше като машина. Като ютия. От едната страна му вкарваха енергия със система за преливане, от другата следяха пулса му, но имаше ли разлика между плътта и механиката, която позволяваше на тази плът да не изчезне? Той беше първият човек, превърнал се в машина и въпреки това мислещ.
Проклета катастрофа! Ако можех да пипна негодника, който ме докара до това състояние!
Тази вечер си мислеше, че нищо по-лошо не може да му се случи.
Грешеше.
29.
За малко да блъсне един пешеходец. За да стигне по-бързо, Люкрес Немрод е решила да кара по тротоара. Но минава през парче от счупена бутилка и предната гума на мотора издава каучукова въздишка.
— Сега я наредихме.
С мъка сваля гумата, закачена зад мотора. В този момент започва да вали. Няколко младежи й предлагат помощ, а тя им отговаря с яростно „не“.
Резервната гума също е спукана.
Журналистката сритва машината.
Дъждът се усилва. Бурята люлее корабите в далечината.
Люкрес рови в коша на мотора, намира флакон с препарат за лепене на гуми и го закрепва за клапана.
Винаги съм успявала без чужда помощ. Родена съм без родители. Или пък те толкова бързо са се измели, че не съм имала време да ги видя. Сама съм се образовала, като съм чела книги, без напътствията на учители. Започнах да се занимавам с журналистика, без да посещавам училище за журналисти. Сега сменям гумата си, без да прибягвам до услугите на монтьор. Не искам да завися от никого. А! Като се сетя за всички онези нещастни наивни момичета, които чакат да си намерят съпруг, който да им реши проблемите! Принцът от приказките е нанесъл големи поражения на поколението ми.
Проверява налягането, забелязва, че не е достатъчно, и отново натиска бутона на флакона.
Всички тези Пепеляшки, Снежанки и Спящи красавици!
Спира един камион и шофьорът й предлага помощта си. Секунди след това побягва, засипан с обиди. С бавното угасване на дневната светлина дъждът става по-студен.
Накрая гумата е залепена. Невъзмутимо изправена върху мотора. Люкрес се опитва да го запали. Той отказва.
Тя многократно помпа с крак.
Накрая се чува слабо, после по-ясно мъркане и моторът изръмжава във вечерта.
Благодаря, машино.
Но под проливния дъжд не може да се кара бързо. Когато стига до моргата на Кан, вече е двайсет и два часът. Взима от коша фотоапарата си и го премята през рамо.
По това време е останал само портиерът на входа. Антилецът с плитчиците е все така потънал в „Ромео и Жулиета“.
Когато вижда журналистката, той й прави знак, че не може да влезе, и още един с китката си, който показва, че е твърде късно да пуска когото и да било.
Тя издърпва голямото портмоне, закачено за панталона й с верижка, и след като разглежда съдържанието му, уморено изважда банкнота от двайсет евро.
Без никакъв коментар той прибира банкнотата, натиска бутона, който отваря вратата и отново се зачита в „Ромео и Жулиета“.
Кабинетът на Джордано е заключен, но залата за аутопсии е отворена. Помещението е пусто. Шест тела, покрити с бели чаршафи, лежат върху масите. Люкрес забелязва, че вратата на рентгена е открехната и оттам се процежда червена светлина.
— Професор Джордано? Професор Джордано, там ли сте?
Внезапно всички светлини угасват.
30.
— Защо гасиш? — попита по-младият от двамата санитари.
— Той е като зеленчук. Не може нито да говори, нито да помръдне. Със или без светлина, за него е все тая. Поне малко икономия да направим. Може би един ден ще запушим дупките в Здравната каса с точно такива малки спестявания — изсмя се другият.
Младият санитар помърмори:
— Жесток си.
— От трийсет години я работя тази робска работа. Съжалявам, но вече нямам никаква мотивация. Затова се забавлявам. Ако не друго, поне да си поиграем с пациентите! Хайде, не се безпокой. Този така или иначе не може да се оплаче.
— А ако Финшер дойде и види, че лампата е угасена?
— Той минава всеки ден на обяд, достатъчно е да запалим в дванайсет без десет.
Така за Жан-Луи Мартен започна периодът „без светлина“.
В почти непрекъснатия мрак страхът скоро напълно обзе съзнанието му. Започна да вижда чудовища с тела на дракони, които често придобиваха облика на двамата санитари.
Когато светлината се завръщаше, почти изпитваше болка. Двамата удържаха на думата си — палеха десет минути преди идването на Финшер.
Отначало силната светлина го заслепяваше и не виждаше нищо. После се появяваше таванът. Бял. И насред белия таван едно малко петно, по което болният от LIS истински се увлече. Зае се да го разглежда, докато не опозна всичките му подробности — всяка отсянка на сивото, всяка грапавина. Постепенно петното придоби метафизични измерения. То бе цяла вселена, върху която погледът му си почиваше.
Не знаеше как са разположени къщите в някогашния му квартал, нито как са подредени шкафовете в стаята, където лежеше, но бе запознат с всеки милиметър от това петно от един квадратен сантиметър, което толкова внимателно наблюдаваше. И в този миг му хрумна нещо. Да вижда беше само по себе си огромно удоволствие. Да вижда каквото и да е. Дори едно обикновено петно.
В дванайсет дойде доктор Финшер. Мартен би искал да му подскаже на какво мъчение го подлагат санитарите. Но неврологът извърши само необходимите терапевтични действия. Когато си отиде, санитарите загасиха лампата.
Пълен мрак. Отново пълна слепота.
Жан-Луи Мартен изчака да си тръгнат чудовищата, а след около час откри, че на тъмно чува неща, които не долавя, когато има светлина — тежкото дишане на болния в съседната стая, шума на помпата на апарат за изкуствено дишане, разговора на санитарите в коридора.
Странно, каза си той, едва когато те лишат от едно сетиво, разбираш колко ти е необходимо то.
Тези звуци са съществували и преди, но той не им е обръщал внимание. Сега сякаш цял един нов свят се откриваше пред него. Свят с петно на тавана и хиляди вълнуващи фонови шумове.
След това откритие страхът от тъмното отново се върна. И докато омаята от петното траеше няколко мига, потресът от мрака изглеждаше безкраен. Взе дори да си мисли, че в тъмнината може да умре, без да забележи. Тогава изпита огромно съжаление към себе си. И никой не видя как в пълния мрак от окото му потече възкисела сълза.
31.
Люкрес напразно натиска ключа за лампата.
Сигурно е изгорял някой бушон.
Светят само зелената и бялата лампичка над надписа EXIT. Те се захранват от самостоятелен генератор. Младата жена вижда кутия кибрит до бунзеновата горелка и пали една клечка.
Влиза в помещението с рентгена. Съдебният лекар с бяла престилка седи в едно кресло с гръб към нея.
— Доктор Джордано?
Пред него е поставена стъкленицата с етикет „Самюел Финшер“. Люкрес забелязва, че сега мозъкът е разрязан на две като ябълка.
— Доктор Джордано…
Докосва го по ръката. Съдебният лекар не помръдва. Завърта креслото, за да го погледне в очите. Слабата светлина на клечката осветява лицето на лекаря, застинало в гримаса на абсолютен ужас. Сякаш е видял нещо отвратително. Устата му е още отворена.
Тя сдържа вика си и изпуска клечката. Бързо запалва друга.
Зад нея едно от телата помръдва. Другите са с боси крака и етикет, закачен на палеца. Изпод чаршафа на мръдналото тяло се подава чифт обувки.
След като се съвзема, Люкрес Немрод доближава клечката до лицето на лекаря и го разглежда.
Изпод чаршафа се протяга ръка, която опипва масичката на колелца, намира скалпел, взима го и изрязва плата на нивото на очите си. После замята чаршафа на главата си и си прави маска.
Люкрес е все така с гръб към него. Мери пулса на Джордано. Човекът с чаршафа на главата държи скалпела като кама.
Клечката й изгаря пръстите, Люкрес я пуска и отново се озовава в пълна тъмнина. Трескаво рови в кибритената кутия.
Когато запалва нова клечка, човекът с чаршафа на главата се е приближил до нея. Но тя все още не знае, че е там. Разглежда документите на бюрото.
Клечката угасва.
Тя драсва друга, но в бързината я счупва. А тази е била последната. Чува шум и рязко се обръща.
— Има ли някой там?
Клечката гори ноктите й, но тя се опитва все пак да разгледа документите на бюрото.
Клечката гори пръстите й.
— Да му се не знае! — казва тя.
Долавя зад себе си шумолене на плат.
Пипнешком сваля апарата от рамото си и прави снимка със светкавицата в посока към шума. Ако клечката кибрит осветява дълго една малка зона, то светкавицата осветява за част от секундата цялото помещение с всичките му подробности.
Люкрес ясно различава човека с чаршафа на главата и със скалпела в ръка. Бързо се отдръпва и се скрива зад една маса. Иска отново да използва светкавицата, но й трябва време, за да презареди. Затова примирено изчаква червената светлинка да стане зелена.
Готово, зелена е.
Щрак. Люкрес установява, че човекът я търси по-вдясно. Светлината го е заслепила. Така печели няколко ценни секунди. Само че сега той е разбрал откъде идва проблясването и се втурва към нея. Тя едва успява отново да се скрие.
Всеки дебне другия в тъмното.
На тъмно съм безпомощна. Трябва да изляза оттук.
Вратата е затворена. Люкрес разтърсва дръжката. Човекът се хвърля отгоре й и я просва на земята. След това, стъпил с крак на врата й, насочва към нея острието на скалпела.
Приток на адреналин изпълва кръвоносните й съдове, стига до края им и стопля мускулите й. Тя се опитва да се освободи.
Различава острието в полумрака, към който ретините й бавно са се нагодили.
Страх. Всичката кръв се стича в мускулите на ръцете й, за да им помогне да отблъснат крака, който смазва врата й.
Силен трясък изненадва и двамата. Страхотен удар с рамо разбива вратата. Светлината на електрически фенер заслепява и нападателя, и нападнатата. Агресорът се поколебава, после освобождава жертвата си и избягва.
С глух глас Люкрес произнася с мъка:
— Изидор! Не го оставяйте да избяга!
Дебелият журналист се опитва да блокира изхода. Но непознатият е по-пъргав от него. Отблъсква го и избягва, без да изпуска скалпела си. Люкрес малко по малко си поема дъх.
Изидор внимателно разглежда врата на съдебния лекар.
— Никаква рана. Скалпелът със сигурност не го е докосвал. Джордано е умрял от страх при вида му.
Изидор продължава да го опипва.
— Чудно. Живял е непрекъснато със смъртта на другите, а е превъртял от страх, щом самият той се е оказал в опасност!
— Само не започвайте с вашите „Господине, трябваше да ме послушате“!
— Нищо не съм казал.
Изидор намира електрическото табло и пуска тока. Младата жена примигва, после вади бележника си.
— Джордано сигурно е страдал от фобия — отбелязва тя. — Той изпитваше болезнен страх от смъртта. Когато е видял скалпела, мозъкът му е предпочел да се самоунищожи.
Тя сяда изтощена и загризва нокътя си.
— Аха, разбрах. По един или друг начин убиецът успява да научи каква фобия има жертвата му.
— Когато човек има фобия към нещо, истинската опасност увеличава размерите си, докато предизвика панически страх, а паническият страх може да причини смърт. В една енциклопедия прочетох следната история: един моряк, затворен в хладилен контейнер, умира от студ, защото си мисли, че му е студено. Описва агонията си, като пише по стените с парче стъкло. Съобщава например, че усеща как крайниците му се вкочанясват. Когато обаче откриват трупа, установяват, че хладилната система не е била включена. Морякът е мислил, че му е студено, и това убеждение е било достатъчно, за да го убие.
— Хм… Силата на мисълта, способността да си самовнушаваш.
Люкрес препрочита бележките си.
— Ако открием фобията на Финшер, ще разберем как е бил убит.
Изидор разглежда брадичката на Джордано.
— С една малка разлика… — добавя той.
— Каква, Шерлок Холмс?
— Лицето на Джордано е застинало в израз на абсолютен ужас, докато при Финшер става дума по-скоро за абсолютен екстаз.
32.
Всяка секунда му носеше допълнителна болка.
След една кошмарна нощ Жан-Луи Мартен бе грубо събуден от двамата санитари. По-възрастният с рязко движение отвори клепача му и го заслепи с джобното си фенерче, за да провери дали ретината реагира.
— Надявам се, че ще сложим този зеленчук в хладилника — промърмори той.
— Какъв хладилник? — попита другият.
— Една специална зала, в която слагат зеленчуци като него, за да изгният, без да смущават останалите — обясни по-възрастният. — Но трябва още малко да се повреди, за да решат, че е напълно „увехнал“.
Окото на Жан-Луи Мартен се разшири от ужас. За миг помисли, че санитарите ще изключат поддържащите го апарати.
— Сигурно ти е писнало да стоиш на тъмно?
По-възрастният смени обикновената крушка със стоватова.
Таванът мигом стана ослепителен. На интензивната светлина петното отново изчезна. Мощната крушка изсушаваше роговицата на Жан-Луи Мартен. Клепачът не беше достатъчна защита срещу подобна агресия. И окото непрекъснато произвеждаше сълзи, за да се овлажни.
В полунощ двамата санитари пак дойдоха.
— Е, май започваш да разбираш кой задава правилата, а, зеленчук? Отговаряй: едно мигване за „да“, две — за „не“.
Две мигвания.
— Я! Господинът се прави на интересен. Чудесно. Засега си получил само половин наказание. Имаш две сетива, които работят, окото и… ухото. Няма причина да не те накажем и чрез ухото.
Сложиха на главата му уокмен и му пуснаха последния хит на Грета Лав — „За да ме обикнеш“.
В този миг Жан-Луи Мартен бе обзет от неистова омраза. И за първи път омразата не бе обърната срещу него самия, а срещу другите. Беше бесен. Изпитваше желание да убива. На първо време двамата санитари. После Грета Лав.
На другата сутрин окото и ухото му пламтяха. Жан-Луи Мартен се опита да разбере с малкото останал му разум защо тези двама типа, които не го познаваха, му мислеха злото. Каза си, че такава е може би природата на човека — да не обича ближния си и да му е приятно да му причинява страдание. Тогава премина отвъд омразата и пожела да промени цялото човечество.
На другия ден несръчните санитари изпуснаха Жан-Луи Мартен на линолеума; системите, включени в ръцете му, се опънаха и изпукаха. Палачите го изправиха.
— Голям мръсник си все пак! — каза по-младият от двамата.
— Системата е мръснишка. Според мен такива като него трябва да бъдат подлагани на евтаназия. Зеленчуците струват скъпо на обществото, заемат легла, които биха могли да послужат на по-перспективни болни. Точно така. Преди ги оставяха да умрат, но сега, благодарение на „прогреса“, както казват, поддържат живота им. Против желанието им на всичко отгоре. Убеден съм, че ако този нещастник можеше да говори, щеше да пожелае да умре. Нали, миличък? Какво искаш — да те опекат или да те сварят?
Санитарят дръпна космите в ушите му.
— А и кой го е грижа за него? Дори семейството му вече не идва да го види. Този тип е товар за всички. Само че ние живеем в система на всеобщо малодушие, в която предпочитат да оставят паразитите да живеят, вместо да имат смелостта да се отърват от тях.
Отново направи несръчно движение и Жан-Луи Мартен падна по очи с глух шум.
Вратата се отвори. Влезе доктор Самюел Финшер, който за първи път идваше по-рано. Веднага разбра какво става и сухо отсече:
— Уволнени сте!
После се обърна към пациента си.
— Мисля, че имаме да си казваме много неща — каза той, като сложи болния да седне с опрян във възглавниците гръб.
Благодаря, докторе. Не знам дали трябва да съм ви признателен, че ме спасявате сега, или да ви се сърдя, че не ме спасихте по-рано. Колкото до многото неща, които имаме да си казваме…
— Вие само ми отговаряйте с „да“ или „не“, като мигате веднъж или два пъти.
Лекарят му зададе правилните въпроси. Само с „да“ и „не“ Мартен успя да му разкаже за мъченията, на които го бяха подложили.
33.
— Кое мотивираше брат ми Сами? Добър въпрос.
Докато говори, хипнотизаторът от „Веселия бухал“ си играе с морков прел очите на бял заек. Заекът иска да вземе моркова, но човекът всеки път го отдръпва в последния момент.
— Това, което мотивира всеки от нас — да осъществи страстта си. Ние всички притежаваме някакъв талант, въпросът е да го открием и да работим, за да го усъвършенстваме. Това се превръща в страст. Тя ни води, тя ни помага да понесем всичко, тя придава смисъл на живота ни. Докато парите, сексът, славата са само мимолетни награди.
Въодушевена, Люкрес вади бележника си и пише:
„Девет: личната страст.“
— Сами казваше, че повечето от депресиите се дължат на липсата на лична страст. Хората, пристрастени към покера, бриджа, шаха, музиката, танца, четенето, дори към кошничарството, плетенето на дантели, филателията, голфа, бокса или грънчарството не страдат от депресия.
Докато говори, хипнотизаторът продължава да си играе с моркова и заека, който е все по-нещастен, че не може да си получи моркова.
— Защо така тормозите заека? — пита младата рижа журналистка.
Артистът праща въздушна целувка на животното.
— Ако знаете колко ще е щастлив, когато накрая му дам моркова! Щастието е и това — задоволяване на крайно изострено желание. Първо пораждам незадоволеност, създавам желание, поддържам го, увеличавам го, после го задоволявам. Хм… смятам да подобря номера с белия заек. Ще го скрия в шапка. Замисляли ли сте се каква самоотверженост се иска от заека или от гълъба, за да изчакат края на номера, без да издават звук? Тези животни прекарват живота си натикани в кутия или в джоб. Кой може да си представи самотата на заека, очакващ края на номера? Но за да прояви толкова търпение, най-напред трябва да бъде обучен. Трябва да ме обича като задоволител на желанията му. Трябва да стана негов бог. Той ще забрави, че съм причина за мъките му и ще си спомня само за способността ми да ги прекратявам.
Паскал Финшер продължава да върти моркова, като всеки път го отдръпва от лапите на заека, който държи за врата.
— Но тъй като не мога да го хипнотизирам с думи, аз го програмирам да реагира автоматично на някои дразнители. Следващия път, когато види морков, ще има само едно желание — да ми се подчинява.
— Подготвяте го да понася кошмар.
— Не повече от обществото ни, което ни подготвя да стоим наблъскани като сардини в метрото във върховите часове. Единствената разлика е, че вместо морков получаваме заплата. Вие сте парижани и би трябвало да знаете това.
Белият заек вече е луд от желание. С наострени уши и треперещ мустак той все по-ясно изразява желанието си. Дори хвърля по някой поглед на Изидор и Люкрес, сякаш иска да ги помоли да се намесят в негова полза, та да си получи моркова.
— Ние всички сме програмирани и всички сме лесни за програмиране…
— Освен ако сме нащрек — заявява Люкрес. — На Изидор се хванах, на вас ви се хванах, но сега, ако внимавам, няма да ви се дам.
— Така ли? Я да видим. Повторете десет пъти „филица“.
Изпълнена с подозрение, Люкрес се подчинява. Накрая Паскал я пита:
— С какво ядете супата си?
— С вилица — произнася тя, сякаш за да покаже, че нито веднъж повече няма да каже „филица“.
Разбира грешката си и се опитва да се поправи.
— Ами… исках да кажа лъжица, разбира се… Бре да му се не знае, пак се хванах.
— Ето едно бързо малко програмиране. Всеки се хваща. Можете да изпробвате номера с познатите си.
Изидор разглежда стаята. Цялата мебелировка е подчинена на темата за мозъка. Има колекции от малки китайски играчки, съставени от мозъчета от пластмаса с крачета, които подскачат, когато им навият пружината. Има мозъци от гипс. Чудовищни фантастични роботи, чиято глава е отворена и мозъкът се вижда добре.
Белият заек започва да показва признаци на агресивност и за да го успокои, Паскал го прибира в клетката му. Заекът е все по-нервен.
— Брат ми прекара няколко години от живота си в пълно мълчание — казва Паскал Финшер. — Заради баща ни. Той беше много добър лекар. Проблемът му бе, че беше алкохолик, а от алкохола ставаше тираничен и склонен към самоубийство. Спомням си как веднъж, за да ни впечатли, взе един нож от масата и си преряза вените, след което спокойно остави кръвта да тече в чинията му.
— И после?
— Майка ми реагира много добре. Сипа му супа върху кръвта и най-спокойно го попита как му е минал денят. Той сви рамене, разочарован, че не ни е шокирал, и отиде да си превърже китката. Майка ми беше образец на доброта и интелигентност. Умееше да се оправя със съпруга си и знаеше как да ни предпазва от него. Много я обичахме. Понякога баща ми водеше вкъщи скитници и пияници и ни принуждаваше да се отнасяме с тях като с негови приятели. Майка ми невъзмутимо се държеше така, сякаш това бяха съвсем нормални сътрапезници. Може би затова по-късно брат ми така добре разговаряше и с най-изпадналите. Но след едно пътуване до Бангладеш, където беше отишъл като лекар-доброволец, баща ми започна да взима наркотици. Напусна работа. Непрекъснато ни лъжеше. Не проявяваше към нас никаква обич. По свой начин изследваше мозъка, но откъм тъмната му страна. Омайваха го бездните по пътя му към центъра на духа. И обичаше да минава по този път, запазвайки нестабилно равновесие.
При спомена за своя родител Паскал се засмива тихо и тъжно.
— Мисля, че той ни предаде вкуса към играта с мозъците, своите и чуждите. Колко жалко, че се самоунищожи, имаше забележителни прозрения, поставяше учудващо точни диагнози. Щеше да е по-лесно, ако беше някой негодник. Щяхме да го мразим и толкова.
— А немотата на брат ви?
— Всичко започна вечерта, когато баща ни си преряза вените на масата. След като се нахранихме, веднага ни изпратиха да си легнем. През нощта брат ми — тогава беше на шест години, чул викове. Уплашил се за баща ми, втурнал се в стаята на родителите ни и заварил татко и мама да се любят. Мисля, че контрастът между предишната стресова ситуация и това, което му се е сторило животинско в сцената, са го травмирали. Останал като вкаменен. Дълго време след това отказваше да говори. Изпратиха го в специализирано заведение. Ходих да го виждам там. Беше заобиколен от истински аутисти, аутисти по рождение. Спомням си, че лекарят ме съветваше: „Преди да го видите, по-добре си вземете един душевен душ, за да не го заразите със стреса от външния свят. Той усеща всичко изключително силно.“
Люкрес си води бележки. Аутизмът би могъл да бъде тема на следваща статия.
— Как се оправи?
— Благодарение на приятелството му с едно от децата в центъра и на интереса му към митологията. Родителите на Одисей Пападопулос го бяха затваряли в мазе. Отначало Сами само сядаше до него и двамата не разменяха и дума. После започнаха да разговарят чрез знаци, след това — чрез рисунки. Никой не се бе надявал на подобно нещо. Бяха си измислили свой собствен език, който само те разбираха. Две души, общуващи отвъд думите. Мога да ви кажа, че оздравяването им беше истински вълнуващо. Баща ми, който след инцидента бе навлязъл във фаза на самообвинения, спря да се опитва да се самоунищожава. Може би в крайна сметка брат ми го спаси. Но отказваше да го посещава в болницата. Майка ми ходеше да го вижда всеки ден. Колкото до мен, аз не понасях всички онези безумци около него. Вероятно затова не станах психиатър. За мен съществуват, от една страна, психиатрите, които се интересуват от психичното, и от друга — хората, които се интересуват от духовното. Оттам идва интересът ми към хипнозата. Смятам, че тя е един от пътищата към духовното. Но не съм съвсем сигурен, напредвам пипнешком…
Люкрес отхвърля назад дългата си рижа коса.
— Споменахте митологиите.
— Другото мълчаливо дете, Одисей Пападопулос, беше от гръцки произход. Показваше на брат ми книги с легенди от родната си страна. Легендите за Херкулес, Еней, Тезей, Зевс и най-вече за своя съименник Одисей. Двамата мечтаеха заедно, вкопчваха се в тези митове. А после почина баща ни. От хепатит. Черният му дроб бе запазил спомена за алкохола и наркотиците и със закъснение му поиска сметка. На погребението брат ми и приятелят му Одисей си шушукаха нещо. Тогава за пръв път осъзнах, че Сами е излекуван. Двете деца взаимно се бяха лекували по-добре, отколкото би го направил който и да било терапевт.
Изидор преглежда бележките, които е нахвърлял на електронния си бележник.
— Какво стана с майка ви?
— След смъртта на баща ми тя някак напусна собствения си живот. Веднъж брат ми я попита какво би й доставило удоволствие. Тя отговори: „Да си най-добрият, да задминеш всички с ума си.“
Изидор си играе с малко мозъче от пластмаса.
— И оттогава се е почувствал мотивиран — предположи той.
— Може би затова стигна толкова далеч в изследванията си. Щом се появеше препятствие, той трябваше да го преодолее и колкото по-трудно беше, толкова повече се увличаше. Една сутрин майка ни просто не се събуди. Но имам чувството, че и след смъртта си го насърчаваше.
Паскал Финшер дава моркова на заека, който го захапва с типично заешка трескавост.
— А вие докъде я докарахте с вашето разследване? — пита Паскал Финшер.
— Вече знаем, че пречим на някого. Изправени сме пред истински убиец и разполагаме с улика срещу него.
Заекът е изхрупал моркова и гледа Паскал с благодарност.
— Ще ви помагам колкото мога, за да разплетете тази история.
Паскал Финшер отваря хладилника и вади стъкленицата с двете половини на мозъка на брат си.
— Съдебният лекар го беше задържал, полицията ни го върна. Предадох молбата ви на семейния съвет. Решиха да ви го поверят, стига да ни го върнете, след като приключите разследването.
34.
Разтри слепоочията си, за да се поотпусне. Не беше моментът да получава мигрена…
Доктор Самюел Финшер се ядосваше на себе си, че е допуснал един от болните му да страда и че е позволил да вилнеят в болницата му санитари, способни на такава жестокост. Налагаше се спешно да премести Жан-Луи Мартен.
— Ще бъдете на по-сигурно място в обща стая. А за да се развличате, ще наредя да ви донесат телевизор.
През следващия час го прехвърлиха в сградата на хебефрениците6. В стаята му имаше шестима хебефреници, които се будеха от време на време и които хранеха чрез системи.
Самюел Финшер нареди да поставят телевизор пред здравото му око и даде на Жан-Луи Мартен слушалка, за да слуша, без да пречи на съседите си. Жан-Луи оцени срещата си с телевизията. Какво богатство от дразнители!
Тъкмо даваха „Платено или удвоено“. Притеснението на играча, който бе на път да загуби всичко, след като бе спечелил всичко, веднага прикова вниманието му и го успокои по причини, които не можеше да определи. Загубата на играча и разочарованият му вид го очароваха. Докато траеше предаването, забрави за себе си.
След това дойдоха новините. Днес в менюто предлагаха: президентът на Френската република, обвинен в корупция; гладът в Судан, поддържан от северните племена; убийството на кралското семейство в Непал; Франция печели футболен мач; свръхнадарените деца страдат в училища, неприспособени към талантите им; на борсата курсът се покачва; времето е променливо; установени са случаи на инфекции при пиърсинг и накрая — драмата на един баща, пребит, докато се опитвал да защити умствено недоразвития си син от група деца, които му се подигравали.
Най-после преставаше да мисли за себе си. Ако морфинът идеално обезболяваше плътта, то телевизията идеално обезболяваше душата.
В същия миг Финшер замислено вървеше по пустия коридор. Знаеше, че за да уволни двамата „несръчни“ санитари, ще трябва да се сблъска със собствената си администрация, без да говорим за профсъюзите на санитарите.
Страхът от промяна е вроден у човека. Той предпочита познатата опасност пред каквато и да е промяна в навиците му.
Доктор Финшер сметна все пак, че трябва да мисли за своята болница не като за администрация, подлежаща на управление, а като за утопично село.
Необходимо е нагонът към смъртта да се прогони от това място. Болните са толкова чувствителни! Всичко преувеличават. И последиците могат да бъдат неизмерими.
Зави в друг пуст коридор. И точно тогава иззад гърба му с крясък изскочи един пациент с протегнати напред ръце и го стисна за гърлото, явно с твърдото намерение да го удуши. Невропсихиатърът не успя да реагира, въздухът вече не стигаше до дробовете му.
Сега ще умра.
Болният стискаше шията му много силно. Погледът му беше разконцентриран, зениците му бяха разширени.
Финшер го позна. Елин наркоман, който не за пръв път му създаваше неприятности.
Дали хероинът, който разруши мозъка на баща ми, няма и мен непряко да унищожи?
Другият стискаше. Финшер вече се задушаваше, когато минаващи оттам пациенти скочиха върху лудия, за да освободят лекаря. Но наркоманът не пускаше плячката си. Бесът удвояваше силата му.
Настана истинско меле. Още болни се притекоха на помощ.
Страх ли ме е? Не. Мисля, че се безпокоя какво ще стане с тях, когато няма да съм тук.
Наркоманът разтърси главата му, сякаш искаше да му прекърши гръбнака.
Боли ме.
Най-после наркоманът не устоя на натиска на болните и отпусна хватката си.
Финшер си пое дъх, закашля се, изплю се.
Не бива да показвам, че това нападение ме е уплашило.
Дръпна надолу пуловера си и с подрезгавял глас изрече:
— Връщайте се по стаите си.
Четирима санитари повлякоха наркомана към изолационната.
35.
В апартамента си в хотел „Екселсиор“ Изидор и Люкрес си почиват.
Двете половини на светлорозовия мозък на Финшер плуват в стъкленицата.
Люкрес е пъхнала по малко памук между пръстите на краката си и докато говори, с точна ръка лакира ноктите си в яркочервено. Сцената прилича на церемония, при която всеки пръст на свой ред пристъпва напред, за да получи мирото на лака.
Изидор придърпва към себе си нощната лампа, взима една лупа и една голяма книга.
— Този, който е убил Финшер и който се опита да ви убие, знае нещо за мозъка, което ние не знаем.
— Каква е тази книга?
— Беше на бюрото на Джордано. Четял я е, преди да умре.
Изидор Каценберг прелиства книгата, спира на една цветна илюстрация и сравнява рисунката с това, което вижда. Бърка в пакетче бонбони, за да достави гориво на собствения си мозъчен генератор.
Люкрес Немрод се приближава, вирнала пръстите на краката си, за да не докосват пода.
— То е нещо като новооткрита страна. Като непозната планета. Ще я посетим заедно. Имам чувството, че когато разберем как функционира мозъкът ни, ще разберем и кой е убиецът.
Тя прави гримаса на отвращение. Той продължава:
— 1450 кубически сантиметра сиво, бяло и розово вещество. Машината ни за мислене. Оттам тръгва всичко. Едно най-обикновено желание може да доведе до раждане на дете. Най-обикновено раздразнение може да предизвика война. Всички драми и цялата еволюция на човечеството се зачеват някъде в меандрите на това парче плът.
Люкрес на свой ред взима лупата и наблюдава по-отблизо. Съвсем се е приближила до мозъка и има чувството, че се намира на планета от розова гума, покрита с кратери и пукнатини.
— Тук, отзад — казва Изидор, — тази по-тъмна зона е малкият мозък. Там непрекъснато се анализират положението на тялото в пространството и хармонията на жестовете.
— И затова не падаме, като ходим?
— Вероятно. Ако продължим в посока към челото, ще стигнем до първичната зрителна зона, където се възприемат цветовете и движението. Зад нея е вторичната зона, където образите се тълкуват, като се сравняват с познатите образи.
— Каква разлика правите между първична и вторична зона?
— В първичната само възприемаме информацията, във вторичната й придаваме смисъл.
Журналистът се върти около стъкленицата.
— Да продължим напред, за да стигнем до сетивната зона. Тук е центърът на допира, на вкуса, на болката, тук разпознаваме температурата.
— Тоест, обработваме информацията на сетивата.
— Още по към челото се намира слуховата зона — възприемане и разпознаване на звуковете.
— Какво е това, тъмнорозовото?
— Мм… да не бързаме. Продължаваме нататък. Ето я зоната на късата памет. А ето и двигателната зона, която командва мускулите ни.
— А езикът къде е?
Изидор търси на картата си.
— Отстрани, ето тук, в теменния лоб.
Люкрес все по-внимателно се взира в мозъка на Финшер.
— А вътре?
Изидор обръща страницата.
— Отгоре е повърхностният пласт — кортексът, кората. Там се раждат мислите и езикът.
— Но това е само една тънка кожа…
— Тънка, но много нагъната. Кората е отговорна за всички висши функции на организма и човекът всъщност притежава най-дебелата кора от всички животни. Да влезем вътре в мозъка. Под кората се намира лимбичната система, където се раждат емоциите ни — страст и гняв, страх и радост. В тази книга я наричат също „нашият бозайнически мозък“ за разлика от кората, която била „нашият типично човешки мозък“.
Люкрес се навежда, за да разгледа по-добре лимбичната система.
— Значи тук е станало нещо странно и е причинило смъртта на Финшер.
— И може би също на Джордано. В лимбичната система се намира една по-малка структура, наречена хипокамп. В нея се съдържа пялото ни минало. Хипокампът сравнява всяко ново усещане с всички онези, които вече е запаметил.
Люкрес е очарована.
— Хубаво име, хипокамп — морско конче. Учените може би са го нарекли така, защото зоната прилича на тази подводна животинка…
Изидор обръща страниците на книгата, после пак се навежда към стъкленицата.
— Връзката между двете полукълба се осъществява от мазолестото тяло — онова белезникаво вещество, което позволява на логическата ни мисъл да се срещне с поетическата.
— Прилича на буца овнешка мас.
— Отдолу двете големи пурпурни топки са двата таламуса — контролният пост на цялата нервна система. А още по-надолу — хипоталамусът — контрольорът на контрольорите. Там се намира вътрешният ни биологически часовник, който регулира жизнения ни ритъм двайсет и четири часа в денонощието и следи за съдържанието на кислород и вода в кръвта. Именно хипоталамусът задвижва усещанията ни за глад, жажда или насита. При мъжете той е отговорен за настъпването на пубертета, а при жените регулира менструационния цикъл и оплождането.
Люкрес започва да вижда в стъкленицата нещо по-различно от парче месо и си казва, че по-скоро става дума за забележителен органичен компютър. В него има часовник, централен процесор, дънна платка, памет. Компютър от плът.
— И накрая, още по-надолу, е хипофизата — изпълнителката на желанията на хипоталамуса. Тази малка шест-милиметрова жлеза излива в кръвта по-голямата част от хормоните на емоциите, за да ни накара да реагираме на външните дразнители — положителни или отрицателни.
Люкрес препрочита списъка си с мотивации. Всъщност, казва си тя, първичните потребности са свързани с примитивния мозък, рептилоидния мозък, мозъка на оцеляването — да се спре болката, да се преодолее страхът, да се нахраниш, да се възпроизвеждаш, да се подслониш. Втората група мотивации са от компетенцията на по-висшия мозък — мозъка на бозайниците, който се занимава с емоциите, с гнева, дълга, сексуалността и пр. И накрая третият мозък — кортексът, типично човешкият мозък, задоволява третата група мотивации, произлезли от въображението ни — например потребността от някаква лична страст…
Двамата мълчаливо наблюдават мозъка на Самюел Финшер.
— Джордано е видял вътре нещо, което го е накарало да ни се обади…
Изидор пак взима лупата.
— Там има множество малки дупчици, които обсипват различните зони.
Внезапно събуден от собствения си вътрешен часовник, Изидор бързо поглежда ръчния си часовник, сякаш има неотложна среща, после включва телевизора, за да види новините.
— Извинявайте, време е.
— Ще гледате новините в разгара на разследването ни?
— Знаете, че това е единствената ми мания.
— Аз пък мислех, че са бонбоните.
— Едното не пречи на другото.
Изидор вече съсредоточено слуша новините.
Започват с националните вести. Падането на курса на борсата е предизвикало разправии между президента и министър-председателя. Изглежда, че в основата на срива стоят автоматичните реакции на компютри, програмирани да продават акции, когато курсът слезе до определен праг. Министър-председателят изисква строг контрол на програмите на тези компютри, за да престанат изкуствено да подсилват падането и качването на световните валутни курсове.
Парламентарни избори. Един политик от опозицията обявява: „Проблемът в тази страна е, че на хората им липсва мотивация. Всички мислят само за краткосрочното си лично удобство. Вече се борим не да бъдем първи, а да не бъдем последни.“ И добавя: „И ако беше само това! Предприемачите са демотивирани от таксите и бумащината, създателите на блага — от данъците, всичко в тази страна е уредено така, че до един да бъдем равни в поражението.“
Международни вести. Генералният секретар на ООН е поискал от Сирия да извади от учебниците по история текста, от който децата научават, че концентрационни лагери не е имало.
— Виждате ли, не само вие не помните. Цялото човечество страда от малки „загуби“ на паметта. Скоро ще определяме с гласуване дали Втората световна война е съществувала и може би ще пренапишем историята така, че да задоволи мнозинството.
— Да не помня сред поразени от амнезия — това не е никаква утеха.
Изидор изглежда изтощен.
— Какво ви е, колега?
Люкрес Немрод му подава книжна кърпичка, която той приема.
— Всичко взимам навътре — и жестокостта, и малодушието.
— Още ли не сте претръпнал? Но това е невероятно — вие, който успяхте да се справите с един безумен убиец, рухвате, като гледате новините!
— Извинете ме.
Той се изсеква.
— Е, какво пък! Щом изпадате в такива състояния, просто не гледайте новините! Нямам нищо против да ви бъдат наркотик, но само ако ви доставят поне малко удоволствие.
Тя изключва телевизора.
Той го включва отново.
— Искам да знам какво става.
— Понякога е по-добре да не знаете.
— Знанието е най-силният наркотик.
— Тогава заредете се с безразличие!
— Много бих искал.
— Пфу, и какво постигате, като се оплаквате пред телевизора? Шепне му на ухото:
— Ганди казваше: „Когато ме налегне отчаяние си спомням, че през цялата история гласът на истината и на любовта винаги е побеждавал. Има на този свят тирани и убийци, които понякога ни изглеждат непобедими. Но накрая те винаги падат.“
Журналистът не изглежда утешен.
— Да, но Ганди е бил убит. А тук и сега се говори само за симптоми за настъплението на национализма, на фанатизма, на тоталитаризма. Бих искал да съм безчувствен. Точният термин е „безгрижен“. В мозъка би трябвало да има хормон на безгрижието. Течност, която би ни помагала всичко да приемаме с леко сърце, да не се вълнуваме от чуждите драми. Би трябвало да го има…
— Този хормон се нарича „успокоително“. И ви позволява да не се притеснявате и да забравите реалността. 45% от населението са взимали успокоителни поне веднъж.
Подава му бонбоните.
— Много сте чувствителен, Изидор. Това ви прави… очарователен отначало, но труден за общуване впоследствие.
— За какво ни е да притежаваме най-развитата мозъчна кора в животинския свят, ако ще се държим по този начин? Това, което правим на другите човеци, никое животно не би направило дори на плячката си! Ако знаехте колко бих искал да бъда животно!
Тя съзерцава двете половини на мозъка, които плуват в прозрачната стъкленица.
Изидор увеличава звука на телевизора.
Светски живот: Били Ъндъруд, прочутата френска рокзвезда, се жени за шестнайсети път за своята щастлива избраница, по-млада от него с четирийсет години.
Люкрес забелязва, че оповестяването на тази недраматична новина (драматична може би само за бившата жена на звездата) пооправя настроението на Изидор.
Наука: открито е ново лекарство на базата на свински хормон, което удължава човешкия живот. Ако надеждите, свързани с продукта, се окажат основателни, учените се надяват да постигнат средна продължителност на човешкия живот от сто и двайсет години вместо сегашните осемдесет.
Люкрес се отдръпва от телевизора и отново се приближава до мозъка в стъкленицата. Усеща, че решението е в това парче бледа плът.
Накрая обявяват, че прочутият модел Наташа Андерсен, която се бе самообвинила в убийството на шампиона по шах Самюел Финшер, е била освободена, тъй като „любовта“ не фигурирала в Наказателния кодекс като оръжие от първа, втора или трета категория.
36.
Японски анимационни филмчета, прекалено жестоки за деца; реклама; предаване за телешопинг, представящо домакински уреди; реклама; кулинарни рецепти, невъзможни за изпълнение; реклама; гимнастически упражнения, невъзможни за изпълнение; реклама, играта „Платено или удвоено“; реклама; обеден информационен бюлетин, посветен на регионалните новини; реклама; спортно предаване; реклама; риалити-шоу с участници, подбрани така, че да представят средния данъкоплатец; реклама; приспивен германски сериал; реклама; вечерен информационен бюлетин, посветен на националните и международните новини; реклама; времето; реклама; американски екшън; реклама; подбор на най-добрите моменти от телевизионните предавания; реклама; предаване за лов и риболов.
Ето какво влизаше всеки ден в главата на Жан-Луи Мартен с много малки вариации. Седем дни от седмицата.
В началото болният от LIS се радваше на телевизията — тази стара приятелка от детството. След като я гледа известно време, започна да я анализира. Долавяше скритите намерения на водещите, на програмните директори на различните канали. Разбираше как телевизията се превръща в обединяващ фактор. Как влияе на зрителите и ги убеждава да изпълняват трите неизречени повели: „Стойте спокойно, не правете революции, опитайте се да натрупате възможно най-много пари, за да си купите най-модните продукти, чрез които да шашнете съседите си.“
Долавяше и още едно сублиминално внушение на телевизията — тя изолираше хората, подтикваше ги да живеят в самота.
Телевизията караше децата да съдят ретроградните си родители и родителите да съдят дебилните си деца. Позволяваше на хората да не си говорят на масата. Заблуждаваше ги, че човек може да забогатее, само като участва в някоя телевизионна игра, като си спомни датата на дадена историческа битка.
След петнайсет дни Жан-Луи Мартен вече не понасяше този предмет, който непрекъснато му пълнеше главата с нежелани послания.
Бе опознал еднообразието на тъмнината и еднообразието на светлината, сега се сблъскваше с еднообразието на идеите.
Успя да обясни това на Финшер.
Тогава невропсихиатърът му предложи да си избере канал чрез „да“ и „не“ и започна да изброява каналите.
Нова игра с клепача. Избра канал за научна документалистика.
От този момент нататък Жан-Луи Мартен започна да поглъща наука по шестнайсет часа на ден. Най-после бе намерил дразнител, за който се оказа ненаситен. Имаше толкова различни науки, толкова странни открития, толкова знания.
Предаванията по този канал бяха истински пир за ума. Защото имаше време, защото имаше желание, Жан-Луи Мартен — бивш среден кадър от регионална банка, се зае да учи всичко наред по всички науки по шестнайсет часа на ден. И защото от началото до края на емисиите никой не му пречеше и нищо не разсейваше вниманието му, запомняше всеки образ, запомняше всяка дума и забелязваше, че способностите на мозъка му можеха безкрайно да растат.
През този период на научно самообразоване Жан-Луи Мартен си каза за пръв път откакто бе в болницата: „В крайна сметка, нещата не са толкова лоши.“ Вече изпитваше по-малко страх от утрешния ден. Щом стигна до медицината, реши да изучи биологията и физиката.
Спомни си, че преди него Леонардо да Винчи, Рабле и Дидро бяха пожелали да опознаят всички науки на своето време. Жан-Луи Мартен откриваше у себе си същата амбиция.
Повече от всяка друга изява на човешкия ум, науката непрекъснато се обновяваше и се развиваше по експоненциална крива, като влак, който не спира да ускорява движението си и вече никой не може да го стигне. Жан-Луи Мартен имаше достатъчно време, за да проследи всички епизоди на своя напредък.
От само себе си се разбира, че повече от всичко го интересуваха мозъкът и нервната система.
Щом уточни избора си, той пожела да разбере дълбочинните механизми на мисълта. Когато чуваше как някой учен обяснява изследванията си, Мартен си задаваше все един и същи въпрос: „Какво точно става в мозъка му? Кое го кара да действа?“
37.
Кое ни кара да действаме?
Второ действие
Буря в черепа
38.
Вятърът.
Мистралът духа в маслиновите дървета и разнася жълтите цветчета на мимозата. Подобни на боксови круши, кипарисите се навеждат, после отново се изправят, готови да посрещнат бурята. По морскосиньото небе плават обточени със сиво и виолетово облаци. Слънцето решава окончателно да се скрие зад морето, когато моторът с кош паркира пред една величествена вила в Кап д’Антиб. Сградата се вижда добре през решетестата пътна врата. Проектирана като кораб, тя е изпълнена изцяло от черен мрамор и е украсена с коринтски колони и алабастрови кариатиди. В оградения от висок зид парк няколко гръцки статуи, сякаш излезли от претърпял корабокрушение древен кораб, наблюдават кой влиза и кой излиза. На звънеца до пътната врата са изписани две имена: Финшер-Андерсен.
Люкрес Немрод натиска звънеца. Никаква реакция. Натиска няколко пъти.
— Майка ми казваше: „Едно, информирай се. Две, размисли. Три, действай.“ Да започнем с оглед на мястото — предлага Изидор Каценберг.
Обикалят зида. Не откриват врата, но на едно място зидът е по-нисък.
Люкрес се покатерва върху него и подава ръка на колегата си, който се качва с много по-голяма мъка.
Прекосяват парка без затруднения. Никаква аларма не се задейства. Никакво куче не се нахвърля върху тях. Статуите не помръдват, но като че ли ги гледат.
Люкрес напразно чука на вратата, после вади един шперц и се заема да обработва ключалката. Накрая тя поддава. Двамата журналисти предпазливо влизат вътре, запалват фенерчетата си и оглеждат антрето.
— Майка ми казваше да се държа така, защото често правех точно обратното. Първо действах. И ето ти я белята. После размишлявах как да я скрия. Накрая се информирах за възможностите да поправя нещата.
Люкрес улавя една порцеланова статуетка, която колегата й без да иска е блъснал. Осветяват коридора. По стените са окачени картини от един и същи художник.
— Я гледай, харесвал е Салвадор Дали нашият невропсихиатър.
— И аз харесвам Дали — каза Изидор, — той е гений.
Апартаментът на Финшер е огромен. Минават през салона, който са видели в телевизионните новини в деня на смъртта му. Откриват шкаф, пълен с бутилки вино от най-висока класа. Кутии с пури. Витрина с пепелници, задигнати от луксозни хотели по целия свят.
— Хубаво вино, пури, многозвездни хотели, вашият мирски светец и приятелката му са умеели да живеят! — забелязва Люкрес.
Минават в друга стая. Тя е посветена на игрите. И тук има копия от картини на Дали, но темата им е една и съща — оптическите илюзии. Заглавията им и годините, през които са били създадени, са гравирани отдолу върху медни плочки: „Големият параноик“ — масло от 1936 г., на което, като се вгледаш, се появява странно лице в тълпата; „Загадка без край“ — масло от 1938 г., на което се виждат куче и кон насред езеро; „Лицето на Мей Уест, което може да се използва за сюрреалистичен апартамент“ — гуаш от 1935 г. На множество етажерки пък са поставени всякакви китайски главоблъсканици и забавни игри.
До тази стая — библиотеката. Вляво — рафтове, посветени на великите изследователи. Книги с илюстрации, видеокасети, скулптури. Вдясно — кът на древна Гърция. Центърът е изцяло запазен за книги на тема „Одисей“. Анализи на символите в „Одисеята“, „Одисей“ на Джеймс Джойс, карта, на която е очертан вероятният маршрут на гръцкия моряк.
— Одисей, пак Одисей, смятате ли, че тази фиксидея може да е някакъв знак?
— Може би, но тогава заподозрените ще станат твърде много — Циклопът, Лестригон, Калипсо, Цирцея, сирените…
— … без да говорим за Пенелопа.
Качват се по стълбите и се озовават в четвърта стая, обточена с червено кадифе, в центъра с кръгло легло с балдахин, покрито с измачкани чаршафи и десетки възглавнички. Над леглото има огледало.
— Това спалнята ли е?
Предпазливо влизат.
Люкрес отваря един шкаф и открива купища „палаво“ бельо, а в някои от чекмеджетата — колекция от предмети, предназначени да задоволяват сложни сексуални фантазии.
— Седмата мотивация май много ги е интересувала — шегува се Люкрес и потупва някаква джаджа, чиято употреба й е неизвестна.
След тока се навежда над обувки с остри като игли токчета.
— Дали ще ми отиват?
— Всичко би ви отивало, Люкрес.
Тя прави гримаса.
— Не, много съм дребна.
— Имате комплекси.
— За ръста си — да.
Изидор разгръща албум със снимки. Люкрес наднича над рамото му.
— Тенардие искаше снимки на Андерсен съвсем гола — шепне тя. — Тук е по латексово бельо. Взимаме тази снимка, публикуваме я на корицата и правим голям удар.
— Това би било кражба, Люкрес.
— И какво от това? Преди да стана журналистка, бях крадла.
— А аз преди да стана журналист, бях полицай. Няма да ви позволя да я отнесете.
Разглеждат снимки от някакъв празник с все същите участници, над които се вижда надпис: „МАЕС“.
— МАЕС? Чували ли сте за такова нещо?
— Трябва да е някакъв местен клуб. Ето, вижте, по-нататък е изписано цялото наименование. Международна асоциация на епикурейците и свободомислещите.
Изидор продължава да разглежда снимките. На няколко от тях Наташа Андерсен и Самюел Финшер позират по повод на някакъв празник на МАЕС.
— Прилича ми на нещо, свързано със секса, размяна на партньори или нещо подобно. Седмата мотивация наистина е много силна.
— А вас, Люкрес, какво ви мотивира? — пита Изидор.
Тя не отговаря.
Стряска ги пронизителен звън. Телефон. Двамата журналисти не помръдват. Чуват друг шум — като на чаршафи, които някой отгръща. Не са забелязали, че под купищата чаршафи и възглавнички, струпани върху леглото, има тяло.
Наташа Андерсен се събужда. Те се скриват зад вратата. Топмоделът мърмори и слага две възглавници на ушите си, за да не чува звъненето. Но телефонът не млъква. Младата жена се примирява и става.
— Искам да спя. Да спя. Да забравя. Да нямам вече памет. Да спя. Защо не ме оставят да спя! Господи!
Навлича копринен пеньоар и се отправя към телефона, като влачи крака. Вади тапите от ушите си и притиска слушалката към бузата си. Но докато я вдигне, звъненето е спряло.
— Едно, информирай се. Две, размисли. Три, действай. Така ли казахте? Не сме се информирали достатъчно — шепне Люкрес.
— Сигурно се е нагълтала с успокоителни, за да си почине. Вижте какъв богат избор има на нощното шкафче.
Журналистите се скриват в дрешника. Наташа Андерсен минава покрай тях, недоволно мърморейки, и се оглежда в огледалото.
— Огледалце, огледалце, кажи ми аз ли съм най-хубавата?
Засмива се нервно и се отправя към банята. Отваря крановете на ваната, изсипва вътре малко пяна за вана, после прибира косата си на кок. Съблича се и потапя пръстите на крака си във водата, за да провери каква е температурата. Прекалено гореща. Намръщва се и засилва студената вода. Докато чака, заема различни пози пред огледалото.
Голата Наташа Андерсен извива тялото си, сякаш за да провери дали е достатъчно гъвкаво, после се навежда към огледалото и масажира лицето си. Накрая изследва задните си части, за да види дали няма целулит, и повдига гърдите си, явно представяйки си ефекта от новия си сутиен.
— Мислех, че главната ви мотивация е да разбулвате загадки — шепне Люкрес.
— Една мотивация не пречи на друга.
В банята Наташа Андерсен отново се навежда, за да провери как е водата. Намира, че е добра и влиза във ваната, след което взима от една масичка остър нож.
Изидор е готов да се намеси. Но младата жена използва оръжието само за да отреже тънки резенчета краставица, които небрежно поставя върху бузите и очите си.
— Да изчезваме — казва Люкрес.
Тъкмо да излязат от скривалището си и телефонът отново започва да звъни. Бързо се връщат зад вратата.
Наташа решава да излезе от ваната, загръща се с една хавлия и отива да отговори.
— Да. А, ти ли си… Ти ли звъня преди малко? Не, взех хапчета за сън. Какво искаш? Почит? Разбира се, че е мило, но… разбира се, знам, че… Мм… разбира се, разбира се. Да, трогната съм. Да, мисля, че това би доставило удоволствие на Сами… Добре… Кога и в колко? Чакай да си взема бележника.
Наташа Андерсен слиза на долния етаж.
Люкрес и Изидор все още не могат да избягат. Люкрес се навежда към ухото на съучастника си.
— МАЕС… свободомислещи знам какво е, но епикуреец?
— Привърженик на философията на Епикур.
— Кой е Епикур?
— Философ, чийто девиз е бил: „Наслаждавай се на мига“.
39.
Бяха го лишили от телевизия! Сънуваше ли? Доктор Финшер му отне любимата телевизия! Жан-Луи неспокойно замига с клепачи. За щастие лекарят бързо му обясни, че му носи заместител. И то какъв…
— Това е компютър със зрителен интерфейс вместо мишка.
Самюел Финшер инсталира до болния монитор и камера върху триножник, който постави съвсем близо до окото му.
В началото Жан-Луи Мартен не разбра много добре какво да прави с тази машина. После професор Финшер му обясни, че това е прототип, до този момент използван от десетина души на света. Камерата ще регистрира движенията на окото му и ще ги възпроизвежда на екрана на компютъра. Щом помръдне окото си, камерата ще предаде сигнала, който ще премести една стрелка на екрана. Когато окото гледа вдясно, стрелката ще се придвижи надясно, когато погледне нагоре, стрелката ще отиде нагоре и т.н. Вместо щракване с мишката ще трябва да мигне веднъж. И два пъти, за да щракне два пъти. Доктор Финшер включи компютъра.
Отначало Жан-Луи Мартен бе много несръчен. Стрелката бягаше ту наляво, ту надясно, плъзгаше се нагоре или по диагонал и му беше много трудно да я задържи където трябва. Не беше лесно и с мигането. Когато не успяваше да позиционира курсора, Жан-Луи мигаше нервно и неизменно отваряше някоя програма, която после трябваше да затваря.
Но само след няколко часа болният от LIS се научи да владее окото си. За тази цел приложи собствена стратегия — представи си, че от зеницата му към екрана тръгва лазерен лъч, който трябва да уцели стрелката.
Жан-Луи Мартен разгледа програмите, които му предлагаше компютърът. Установи, че може да извика на екрана клавиатура и че поставяйки стрелката върху буквите, може да напише текст. Сякаш духът му, дотогава затворен в малкия затвор на черепа му, прекарваше ръка през решетките.
На другия ден, когато доктор Финшер дойде да го види, Жан-Луи Мартен отвори със здравото си око текста който бе написал сам. Първо едно голямо МЕРСИ в черен таймс ню роман и 78 кегела, повторено на три страници. После следното: „Доктор Финшер, направихте ми най-прекрасния подарък, за който съм могъл да мечтая! Преди само мислех, сега се изразявам!“
Доктор Финшер прошепна в ухото му:
— Съжалявам, че не се сетих по-рано.
Жан-Луи Мартен отвори нов файл и започна да пише възможно най-бързо. Задачата беше трудна и грешките — чести. Окото му се бе навлажнило от възбуда.
„Може ли да поговорим?“
— Разбира се — отвърна лекарят заинтригуван.
„Колко време ми остава да живея?“ — попита окото.
— Няма определен срок. Всичко зависи от желанието ви да живеете. Ако се откажете от живота в психологическо отношение, много бързо ще залинеете. Искате ли да живеете, Жан-Луи?
„Сега… да!“
— Браво.
„Искам да разкажа на всички какво усещам. Толкова е… толкова…“ — стрелката се замята като бясна, сякаш емоцията пречеше ма Мартен да овладее очните си мускули.
Същата вечер Жан-Луи Мартен започна да пише автобиографията си, която озаглави „Вътрешният свят“.
Разказваше, че тъй като не може да прави друго освен да мисли, е схванал страхотното могъщество на мисълта.
„Има само три неща: действия, думи и мисли. Обратно на разпространеното мнение аз смятам, че словото е по-силно от действието и мисълта е по-силна от словото. Съграждането и унищожението са действия. Но в мащабите на времето и пространството това означава малко. Историята на човечеството се състои от паметници и развалини, от въодушевление и сълзи. А градивната мисъл и разрушителната мисъл могат да се разпространяват безкрай през времето и пространството, пораждайки множество паметници и развалини.“
Имаше чувството, че мозъкът му танцува, тича, скача в затвора си.
„Идеите са като живи същества и притежават собствена независимост. Те се раждат, растат, множат се, сблъскват се с други идеи и накрая умират. Ами ако идеите можеха да еволюират като животните? Ако бяха обект на естествен подбор, ако слабите загиваха, а силните оцеляваха? Видях по телевизията, че професор Доукинс7 е използвал понятието «идеосфера». Хубаво понятие. За света на идеите идеосферата е това, което е биосферата за животинския свят. Да вземем например понятието за Бог. То е идея, родила се в един прекрасен ден, която не е спряла да еволюира и да се разпространява, да се подема и да се разширява от речта и писменото слово, после — от музиката и изкуството, като свещениците от всяка религия я възпроизвеждат и тълкуват така, че да я приспособят към пространството и времето, в което живеят. Но идеите са по-податливи на мутации от живите същества. Например идеята за комунизма, излязла от ума на Карл Маркс, се разпространи в пространството за много кратко време и завладя половината планета. След което еволюира, мутира и все по-малко хора се интересуват от нея. Също като изчезващ животински вид. Но в същото време принуди идеята за «стария капитализъм» също да мутира. От борбата на идеи в идеосферата произлизат думите ни, после — действията ни. И следователно цивилизацията ни.“
Прочете написаното. Окото му заблужда по екрана на компютъра. Хрумна му още нещо.
„Понастоящем компютрите са на път да придадат на идеите ускорение, което ще предизвика мутации. Чрез интернет дадена идея може да се разпространи по-бързо в пространството и времето и още по-бързо да влезе в сражение със съперничките или с враговете си. Човекът притежава изумителната способност да ражда идеи, опирайки се само на въображението си. След което му се налага да ги отхвърля и унищожава, когато са отрицателни или потенциално разрушителни.“
С единственото си око Мартен огледа болните около него.
„Горките. Може би някога човекът е бил телепат, но животът в общество му е отнел тази способност.“
Тренираното му от периода на тъмнина ухо чуваше санитарите да разговарят някъде далеч. Обсъждаха някакво отсъстващо лице, което енергично „критикуваха“.
„Не съзнават значението на думите. Иначе нямаше да ги пилеят така.“
Жан-Луи Мартен изложи много свои идеи по темата за идеите.
След няколко седмици текстът достигна осемстотин страници. Доктор Финшер го прочете, хареса го и го изпрати на няколко парижки издателства. Отговориха му, че темата вече не е модерна. През 1998 г. парижкият журналист Жан-Доминик Боби8, заболял от LIS, беше написал книгата „Скафандърът и пеперудата“. При това я беше написал, като с мигане на очи прекъсваше секретарката си, която за всяка буква казваше азбуката. Методът беше по-впечатляващ от този на Жан-Луи Мартен с неговия зрителен интерфейс.
Жан-Луи Мартен с учудване откри, че дори при големите нещастия, ако не си пръв, не интересуваш никого.
40.
МАЕС се намира на възвишенията в Кан, на десетина километра от булевард „Кроазет“. Отвън сградата е оградена с насаждения от маслинови дървета и фурми и целият ансамбъл прилича на стара провансалска ферма. Въздухът ухае на свежо, на градински чай и лаванда. Но портата от дебело дърво и предупреждението „Внимание, зли кучета“ не насърчават посетителите. На една по-малка медена табела е написано: МАЕС. Международна асоциация на епикурейците и свободомислещите.
Люкрес дърпа свързаната със звънец верижка. Вътре някъде се чува шум от стъпки, после се отваря малко прозорче.
— Какво обичате? — пита едно синьо око.
— Журналисти сме — обявява Люкрес.
Един едър пес пролайва, сякаш разбрал думата. Човекът зад него трудно го удържа.
— Ние сме частен клуб. Не желаем реклама.
Изидор се намесва.
— Искаме да се запишем в частния ви клуб.
Пауза. Лаят утихва.
Животното е отстранено. Стъпките се връщат и няколко ключалки се отключват една след друга.
Вътре е просторно и луксозно. Украсата е пищна, има много позлата, огледала, картини. Зад стените на провансалската къща се крие рафиниран интериор. Мебели от ценно дърво красят фоайето. Хладно е.
Човекът, който им отваря вратата, е висок и слаб, с кестенява коса, но посивяла къдрава брада и продълговато овално лице.
— Съжалявам, но държим да запазим дискретност — казва той. — Нямаме доверие на журналистите. Толкова лъжи се разпространяват за нас.
Една огромна мраморна статуя на Епикур в цял ръст и с тога се извисява във фоайето. В основата й е гравиран прословутият девиз на философа: „Carpe diem“9. Впрочем Епикур странно напомня на човека, който им е отворил. Същият остър нос, същата дълга брадичка, същата сериозна физиономия, същата къдрава брада.
Домакинът протяга ръка.
— Казвам се Мишел. За да се запишете, трябва да попълните този формуляр. Откъде чухте за клуба ни?
— Бяхме приятели на Самюел Финшер — подхвърля Люкрес.
— Приятели на Сами! Защо не казахте веднага? Приятелите на Сами винаги ще са добре дошли в МАЕС.
Мишел хваща Люкрес за ръката и я повежда към една вътрешна стая, където някакви хора са заети с готвене.
— Сами! Точно организираме голям празник в негова памет в събота. Смъртта му ни…
— Разстрои?
— Не, отвори ни очите! Сега кончината му става за всички нас, епикурейците, крайна цел — да умрем като Сами, да умрем от екстаз! Можем ли да си представим по-изключителен край от неговия? Върховното щастие — и завесата пада. Ах, този Сами, винаги е бил късметлия… Щастлив в професията си, щастлив в любовта, световен шампион по шахмат и накрая — апотеозът на смъртта му!
— Може ли да разгледаме? — прекъсва го Люкрес.
Епикуреецът хвърля на дебелия журналист подозрителен поглед.
— Господинът да не ви е съпруг?
Произнася думата така, сякаш е неприлична.
— Той ли? Не. Той е… по-големият ми брат. Не носим една и съща фамилия, защото аз запазих фамилията на първия ми съпруг.
Изидор не смее да възрази на партньорката си и си взима един бонбон, за да не се налага да говори. Председателят на клуба на епикурейците облекчено въздъхва.
— А, значи и двамата сте… необвързани. Питам ви, защото трябва да призная, че сред нас има много необвързани и че те не обичат особено женените двойки, които се държат прекалено… буржоазно. Тук държим на свободата — „С“-то от МАЕС. Епикурейци и свободомислещи.
Като казва това, той настойчиво гледа журналистката.
— Точно затова искаме да се запишем, господин… Мишел — шепне тя.
— Господин Мишел! Мили Боже! Наричайте ме Миша. Тук всички ми казват Миша.
— Може ли да разгледаме клуба ви, господин… Миша? — повтаря Изидор.
Тогава домакинът ги повежда към врата с надпис: МЕС — Музей на епикурейството и свободомислието.
— Епикурейството е философия. Също както свободомислието е поведение — обяснява той. — Жалко, че двете понятия понякога остават недоразбрани.
Показва им първия експонат от музея — скулптура на човешка клетка от прозрачна смола.
— Преди да стана щатен директор на асоциацията, преподавах философия в една гимназия в Ница.
Люкрес и Изидор разглеждат клетката.
— Теорията ми е, че удоволствието е крайната цел на всичко. Удоволствието е жизнена необходимост. Дори най-елементарната клетка живее в името на удоволствието. Нейното удоволствие е да получи захар и кислород. Затова се стреми организмът, от който е част, непрекъснато да й изпраща захар и кислород.
Тримата обикалят около овалната прозрачна пластика.
— Удоволствието е единствената мотивация на всичките ни действия — подхваща Миша, обръщайки се към Люкрес. — Впрочем, преди малко видях как брат ви извади бонбон от джоба си. Това е добре. Това е епикурейски жест. Той дава на клетките си допълнително количество захар, което им доставя наслада. В същото време не държи сметка за наставленията на зъболекарите, които вероятно са го предупреждавали: „Внимавайте с кариесите!“
Посетителите стигат до една библейска картина, на която се виждат Адам и Ева, захапала ябълката.
— Плодовете! Сладкият дар на Бога. Тази картина е сама по себе си доказателство, че Бог е искал да бъдем „същества на удоволствието“. Храненето не е механичен акт. Ако не изпитвахме удоволствие от яденето, щяхме ли да се катерим по дърветата, за да берем плодове; щяхме ли да се бъхтим, като садим, сеем, поливаме, прибираме реколтата?
Миша ги води към други картини от Библията, този път с Ной и децата му.
— Ако сексът не доставяше удоволствие, щеше ли да хрумне на мъжа да полага толкова усилия, за да прелъсти жената, да я убеди да се съблече, да се остави да я докосне? А тя щеше ли да му позволи да проникне в нея?
Скулптурите стават все по-дръзки. Изидор и Люкрес минават покрай средновековни рисунки. Миша коментира:
— Обратно на разпространеното мнение, в миналото човекът е имал по-малко проблеми със секса. На Запад схизмата настъпва през XVI век. С религиозните войни и надпреварата в добродетелност между християнството и протестантството хората започват да се отчуждават един от друг. Средновековието, което след историка Мишле нататък е смятано за мрачна епоха, всъщност е било много по-чувствено от Ренесанса. До XVI век сексът е бил смятан за нормална и естествена потребност.
Миша сочи изображение на кърмачка.
— По онова време някои кърмачки са имали навика да мастурбират малките деца, за да ги успокоят и приспят. Доста по-късно са обявили, че мастурбацията е източник на болести и дори на лудост. За да се избегне ерекцията, в буржоазните семейства се е смятало за добър тон да се слага метален пръстен около препуциума.
Показва им метални пръстени. Люкрес забелязва, че те имат обърнати навътре шипчета.
— Някога в много френски градове градоначалниците са финансирали отварянето на публични домове, за да осигурят „душевното равновесие“ на съгражданите си и „възпитанието на младежите“.
Показва им гравюри, на които е изобразен интериорът на тези убежища на разврата.
— Монасите не са давали обет за въздържание, само женитбата им е била забранена, за да не се раздробят владенията на Църквата.
Виждат картини със сцени от градски бани.
— В хамамите — нещо като сауни, построени в центъра на градовете, мъжете и жените са се къпели голи. За да дискредитира тези места, Църквата обявила, че оттам се разпространяват холера и чума. Затворили ги някъде към 1530 година.
По-нататък са окачени гравюри на големи легла. Миша сочи една от тях.
— Хората са спели голи, най-често — цялото семейство на едно легло. Леглата са били достатъчно широки, за да поберат и слугите, а при случай и някой гостенин. Телата очевидно са се докосвали, ако не за друго, то за да се стоплят. Но ето че през XVI в. се появява първият убиец на удоволствието — нощницата.
Показва им старинна нощница.
— С тази ненужна дреха хората загубили навика да спят голи, да се докосват, да се галят, да се разтриват. Бретанската херцогиня10 разказва, че за да правят любов, жените от аристокрацията носели нощници с кръгла дупка на нивото на половия орган. А над дупката били избродирани благочестиви образи. С нощницата идва и свянът, после — срамът да показваш тялото си! Хората дори са се къпели и миели с нощница. Всеки у дома си, всеки в собственото си легло, всеки в нощницата си.
След това разглеждат една вилица и една носна кърпа, поставени под стъклен похлупак.
— През същата епоха настъпват още две антиепикурейски катастрофи — появяват се носната кърпа и вилицата. Заради първата престават да докосват носа си, заради втората — храната. Осезанието вече не служи за нищо. Удоволствието започва да става забранено.
Спират пред литография на светец, разкъсван от лъвове на римска арена.
— Ето го противниковия лагер. Той също нанася ударите си твърде рано. Противоположното на епикурейството е стоицизмът.
Миша се намръщва, докато произнася думата.
— Стоикът се стреми към удоволствие по един крайно извратен начин. Епикуреецът иска удоволствие тук и сега. Стоикът си въобразява, че болката сега му гарантира по-голямо удоволствие в бъдеще. И колкото повече страда, толкова е по-убеден, че ще бъде възнаграден. Звучи ирационално, но такава е драмата на човешката извратеност.
Миша ги води към снимка на планина и на мъж, който показва замръзналите си пръсти.
— Защо мислите, че алпинистът, който се изкачва на Еверест, извършва този подвиг? Студено му е, боли го, но върши това, защото смята, че после ще го обичат повече. Ах, как ги мразя тези герои!
— Някои правят това от романтичност — възразява Люкрес.
— Романтиката е върховният аргумент, който използват, за да узаконят антихедонизма. Невъзможната любов вероятно е романтична, но аз предпочитам възможната. Когато едно момиче ми каже „не“, минавам на следващото. Ако бях Ромео от пиесата на Шекспир, бързо щях да схвана, че ще имам проблеми с родителите й и щях да сваля някоя друга.
— Не обичате стоиците, не обичате героите, не обичате романтиците, с други думи — не обичате всичко онова, от което стават хубави истории — отбеляза Люкрес.
— Защо трябва да страдаме? Коя кауза заслужава да се откажем от удобството и насладата? Уверявам ви, че битката за удоволствието не е предварително спечелена. Епикур е казал: „Смисълът на живота е да се избегне страданието“. А погледнете всички тези хора, които полагат толкова усилия, за да предизвикат и понасят своята неволя.
— Може би го правят за онова, другото удоволствие — оплакването — подхвърля Изидор.
Миша им показва една табела: ГАЛЕРИЯ НА ПОДВИЗИТЕ. Под нея — снимки на хора, които похапват шишчета на върха на вулкан, и на мъже, масажирани от чевръсти азиатки.
— Удоволствието е и мизансцен — уточнява Миша. — Понякога, за да оценят някое изискано ястие, нашите членове се въздържат от храна в продължение на два дни. Освен това ние, както виждате на тези снимки, ходим да слушаме музика по склоновете на вулканите или правим любов под водата, снабдени с бутилки кислород. Волята за удоволствие върви ръка за ръка с голямата изобретателност.
Минават покрай образите на великите привърженици на удоволствието — Бакхус, Дионис; покрай гравюра, изобразяваща Рабле, над който е изписан девизът му: „Прави каквото искаш“; покрай Лабрюйер и максимата му: „Дори да не сме щастливи, трябва да се смеем от страх да не умрем, без да сме се смели.“
— Големите еволюционисти на XIX век като Херберт Спенсер и Александър Бейн добре са разбирали, че способността да изпитваме удоволствие е част от естествения подбор. Още тогава те въвеждат понятието „оцеляване на най-способния да се наслаждава“, което е много по-тънко от „оцеляване на по-силния“.
Миша ги води към голяма библиотека, където са подредени томове с красноречиви заглавия, групирани по теми: „Прости удоволствия“, „Сложни удоволствия“, „Самотни удоволствия“, „Удоволствия в група“.
— Тук се опитваме да съставим изчерпателен списък на всичко, което носи особено удовлетворение, като се започне от това да почешеш мястото, където те е ухапал комар и се свърши с пътешествие с космическа совалка. Тук влизат например четене на вестник в кафенето, разходка покрай реката, къпане в мляко от магарица, хвърляне на камъчета във вода… Човек трябва да има смиреността да признае, че успешният живот е сбор от кратки моменти на удоволствие.
— Може би най-големият враг на понятието „удоволствие“ е понятието „щастие“ — заявява Люкрес, внезапно настроила се философски.
Директорът на МАЕС проявява жив интерес към тази забележка.
— Вярно е. Щастието е абсолют, който човек се надява да постигне в бъдеще. Удоволствието е нещо относително, което можем да постигнем веднага.
Миша ги насочва към един бар, където облечен в ливрея майордом им поднася по негова молба сладкиш, съставен от три концентрични кръга — зелен, розов и жълт в центъра.
— Какво е това?
— Опитайте.
Люкрес докосва сладкиша с върха на езика си. Никакъв ясен вкусов сигнал. Нормално — върхът на езика усеща само сладкото; при това, за да се предизвика усещането, трябва да има поне 0,5% захар.
Физиономията на Люкрес изразява съмнение, но Миша настоява. Тогава тя взима една лъжица и сякаш се готви да погълне лекарство, слага в устата си част от това подозрително шарено нещо. Затваря уста и притваря очи, за да усети вкуса. Езикът й е покрит с малки розови издатини — вкусови луковици. Всяка луковица съдържа вкусови клетки, които задействат определени импулси в невроните, прикрепени към луковицата. Те от своя страна ги предават на мозъка, който ги тълкува, според вкуса на храната, като сладки, солени, кисели или горчиви. Клетките по страните на езика са чувствителни към соленото и киселото.
Люкрес усеща в устата си по малко от всичко — отначало солено, после сладко, после горчиво, накрая — кисело.
— Много е вкусно — признава тя. — Какво е?
— Японски сладкиш от червен фасул. Знаех, че ще ви хареса.
От своя страна Изидор, който е любител на класическите сладкиши, си поръчва сметанов сладолед с шамфъстък.
— Обичате сметана, нали? Нормално е. Тя има вкуса на майчиното мляко. Ние непрекъснато се стремим да регресираме, отново да станем бебета. За да бъдем едно цяло с майката, едно цяло с вселената. За да бъдем свръхмогъщи. Преди да навърши девет месеца, бебето си въобразява, че е всичко. Всеки от нас изпитва носталгия към този период на илюзия. Сметаната ни напомня за него.
Изидор бърка сладоледа си, докато го превръща в каша от сметана и плодове.
— Финш… Сами често говореше за мотивация — подхвърля той.
— Защо да говорим за мотивация? Да говорим за удоволствие — отвръща Миша. — Спирането на болката е удоволствие. Спирането на страха е удоволствие. Да се храниш, да спиш, да пиеш, да се любиш — всичко това са удоволствия. Сами не беше привърженик на мотивацията, а на удоволствието. Но думата „удоволствие“ днес е толкова подозрителна, че не можеше да рискува да я произнася често. Убеден съм обаче, че точно за нея мислеше, когато след победата си над Дийп Блу IV повтаряше термина „мотивация“. Смъртта му е върховното доказателство. И трябва да ви кажа, че формулата навлезе в нашия жаргон — да се „финшеризираш“ означава да умреш от екстаз, докато се любиш.
— Значи мислите, че е умрял от любов? — пита Люкрес и забелязва нов надпис: „По-добре грях отколкото лицемерие“.
— Разбира се. Гигантският оргазъм е унищожил мозъка му!
— Чувам, че се говори за оргазъм. Може ли да се присъединя към разговора?
Към тях се приближава мъж с вид на английски денди. Прошарени коси, заострен мустак, чийто десен край мъжът извива с пръсти. Носи ленен костюм, бяла риза и небрежно завързан около врата копринен шал. Лицето му е прекалено силно загоряло, дори за жител на Лазурния бряг, жестовете му са малко превзети, но елегантни.
— Да ви представя Жером — един от стълбовете на нашия клуб.
— Хей, Миша, не си ми казал, че имаме нова участничка, която е такава „будителка на сетивата“.
Жером целува ръка на Люкрес.
— Жером Бержерак. На вашите услуги — казва той.
И й дава визитната си картичка, на която е написано: „Жером Бержерак, безделен милиардер“. Люкрес намира идеята за забавна.
— Какво значи „безделен милиардер“? — пита тя.
Той застава до тях, отново поставя монокъла на окото си и набръчква бузата си, за да го намести.
— Един ден плавах с двайсет и пет метровата ми яхта заедно с три момичета на повикване — една червенокоса, една блондинка и една брюнетка. Бяха се изпекли като кифлички, най-възрастната беше на двайсет и две години. Бях се любил с всичките една след друга и с трите едновременно, отпивах от шампанското си, гледах в далечината островите с техните палми, тюркоазносиньото море и оранжевия залез и си мислех: „Хубаво, а сега какво да правя?“ И ми стана много тъжно. Осъзнах, че се намирам на върха на това, което може да ми предложи човешкото общество, и че не мога да се изкача по-високо. Като онези ученици, които получават по всичко шестици и вече няма накъде да се развиват. Това осъзнаване ме деморализира. Тогава се запитах дали пък няма нещо, което да стои над върха и открих МАЕС.
Миша изважда бутилка шампанско и вдига тост.
— За МАЕС!
— За Епикур!
— За Сами…
— Добре познавах Сами — казва Жером. — Беше човек с голямо сърце. И имаше късмет — бореше се за благородна кауза: развиването на качествата на човека, който винаги ще е по-добър от машината. Не беше някакъв тъпчо, каквито имаме тук и които смесват епикурейство с егоизъм, ако позволиш, Миша. Сами наистина вярваше, че епикурейството е път към мъдростта, нали?
Жером завърта чашата си.
— Ще си спомним за него на празника в събота — обявява Миша. — Наташа потвърди, че ще дойде.
— Може ли да дойдем и ние? — пита Люкрес.
— Естествено, нали вече сте членове…
Жером Бержерак със съжаление си тръгва, след като праща една въздушна целувка.
41.
Доктор Самюел Финшер беше изумен от това, че никой не се интересуваше от книгата на Жан-Луи Мартен. За да го утеши за неуспеха му в света на издателския бизнес, Финшер доведе програмист, който свърза компютъра с интернет.
Така Жан-Луи Мартен можеше не само да получава информация, но и да предава такава без посредник.
Написа в търсачката „LIS“ и откри файл, посветен на това заболяване. Другото му име беше „синдром на живия зазидан“. Лекарите наистина си ги биваше в образните формули. Странно проклятие — намираше се на същото място, във форта „Света Маргарита“, където някога е бил затворен мъжът с желязната маска.
Откри също, че един американец, наречен Уолъс Кънингам и страдащ от същата болест, бе получил ново лечение.
През 1998 г. неврологът Филип Кенеди11 и програмистката Мелъди Мур от университета „Емори“ имплантирали в мозъчната му кора електроди, които записват електрическите сигнали, идващи от мозъка и ги превръщат в радиовълни. От своя страна радиовълните се „превеждат“ на компютърен език. Така само с мисълта си Уолъс Кънингам успявал да работи с компютър и да общува със света.
Мартен се свърза с него и за своя голяма изненада установи, че благодарение на мозъчните импланти американецът на практика пише не по-бавно, отколкото би говорил.
Френският LIS и американският LIS си пишеха на английски.
Но щом разбра, че събеседникът му страда от същата болест като него, Уолъс Кънингам заяви, че не желае да продължи разговора. Призна, че иска да общува само със здрави хора. Смяташе, че точно в това се състои предимството на интернет — там не съдят за теб по външността ти. А и в никакъв случай не искаше да създава селище на инвалиди. „Впрочем вашият псевдоним Зеленчук е показателен. По него си личи каква представа имате за себе си. Аз съм избрал да се наричам Супермен!“
Жан-Луи Мартен не знаеше какво да отговори. Той внезапно осъзна, че съществуваха не само физически затвори, но и затвори, свързани с предразсъдъците. Кънингам поне му бе помогнал да си даде сметка за това.
Реши да поговори по този въпрос с Финшер. Здравото му око затича по екрана, за да посочи буквите от азбуката, с които щеше да състави думи.
„Имам чувството, че мисълта ни никога не е свободна“ — написа то.
— Какво разбирате под това? — попита невропсихиатърът.
„Аз не съм свободен. Самообезценявам се. Всички ние функционираме под влияние на система от предразсъдъци. Имаме някакви измислени представи за реалното и действаме така, че реалното да ги потвърди. Бях започнал да пиша на тази тема в книгата си, но не развих мисълта си.“
— Развийте я сега, това ме интересува.
Финшер търпеливо изчака отговора на Мартен.
„От училището, от родителите ни, от обкръжението ни получаваме предпоставени идеи за света. Гледаме всичко като през криво огледало. В резултат никой не вижда какво става в действителност. Виждаме само това, което предварително сме искали да видим. Непрекъснато пренаписваме света, за да потвърди предразсъдъците ни. Наблюдателят променя наблюдавания обект.“
Забележката се стори любопитна на невропсихиатъра.
„За мен да си болен е поражение. Да си инвалид е срамно. Когато общувам с другите, несъзнателно искам от тях да ми го припомнят. Не мога другояче.“
Ученият беше впечатлен от сръчността на Жан-Луи Мартен. Сега той пишеше не по-бавно от коя да е секретарка. Почти бе достигнал скоростта на нормалното говорене. Функцията създава органа. Времето, прекарано в писане, не му бе донесло литературна слава, но го бе направило изненадващо ловък.
— Осъзнаеш ли предразсъдъците си, значи си започнал да се освобождаваш от тях — отвърна той.
„Всъщност ние не позволяваме на реалното да съществува. Идваме на този свят с някакви вярвания и ако реалното им противоречи, се изхитряме да го разбираме погрешно. Например, ако съм убеден, че хората ще ме отблъснат, защото ще забележат, че съм инвалид, а те не ме отблъснат, ще започна да търся във всяка тяхна дума намек, който да ми позволи да кажа: «Виждате ли, отблъскват ме, защото съм инвалид».“
— Това е принципът на параноята. Страхът произвежда опасността.
Самюел Финшер избърса лигата, която се стичаше от устата на пациента му.
„По-лошо е. Ние проявяваме агресивност към реалното. Непрекъснато си измисляме удобна реалност за лично ползване и отричаме чуждата реалност, ако не си пасва с нашата!“
Какво изразяваше окото на Жан-Луи Мартен — гняв или въодушевление, никой не би могъл да отсъди.
„Мисля, че ние всички сме луди, докторе. Защото деформираме реалното и сме неспособни да го приемем такова, каквото е. Най-симпатични са ни онези хора, които успяват да прикрият собственото си схващане за реалното и да създадат впечатление, че приемат нашето. Ако кажем на глас всичко, което наистина мислим, ще трябва само да се караме.“
Мартен направи пауза, после продължи.
„Може би това е най-ужасното, което съм осъзнал — мислех се за физически инвалид, а след като размислих, установих, че съм и умствен инвалид. Не съм способен да обхвана света.“
Доктор Финшер не отговори веднага.
„Съществува ли човек, способен да приеме голата реалност такава, каквато е наистина, без да иска да я измисля предварително?“ — настоя Жан-Луи Мартен.
— Бих казал, че такава е целта на разумния човек — да приеме света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто си мисли, че е, или че трябва да бъде.
„Аз лично смятам, че реалното е измислено от нас. Ние мечтаем какви да бъдем. Нашият мозък ни превръща в шест милиарда богове, които не съзнават своето могъщество. Затова аз сам ще реша как да мисля за света и как да мисля за себе си. Отсега нататък решавам да се смятам за забележителен човек, който живее във вълнуващ и непознат свят и няма никакви предразсъдъци“ — написа Жан-Луи Мартен.
Самюел Финшер погледна пациента си с нови очи. Какво бе станало с чиновника от Кредитната банка на Ница? Мартен беше като гъсеница, която се превръщаше в пеперуда, само че не тялото, а духът му разперваше многоцветните си крила.
— Впечатлен съм, Мартен.
„Тази нощ сънувах, че се намирам в луксозен салон, където някакви хора празнуваха — написа болният. — И не знам защо, но и вие бяхте там. Имахте огромна глава, гигантска глава, висока три метра.“
Самюел Финшер хвана ръката му.
— Сънят е единственият момент, когато сме напълно свободни. Само тогава оставяме мислите си да се реят на воля. Сънят ви не означава нищо, освен може би това, че ме надценявате.
42.
Обяд е и в МАЕС всичко ври и кипи. Лъскави лимузини паркират една след друга пред провансалската къща — седалище на епикурейския клуб. От тях слизат крайно елегантни хора. Изискано облечените жени разгъват ветрилата си и наместват шапките си. Горещо е.
Изидор и Люкрес също паркират мотора си с кош. Свалят каските си и авиаторските си очила и остават по вечерно облекло, скрито под червеното и черното палто. Цепната пурпурна рокля за Люкрес, зелено сако и широка риза от бежов поплин за Изидор. Люкрес сменя удобните ботинки с черни сандали на висок ток, които обува върху мрежестите си чорапи. Изидор запазва мокасините си. Той оглежда спътничката си, която дотогава не е виждал в подобно облекло. Днес тя вече не е девойче, а направо жена-вамп. Дългите й рижи коси са в тон с цепнатата пурпурна рокля и на техния фон изумруденозелените й очи, очертани с черна линия, изглеждат още по-красиви. Червилото придава на лицето й блясък, а благодарение на високите токове е пораснала с няколко сантиметра.
— Обувките ми са нови и ми стягат — признава тя притеснено. — Да влизаме бързо, за да ги сваля.
Двамата журналисти се нареждат на опашката от хора, които чакат да влязат, докато от инсталираните навън високоговорители се разнася симфонична музика.
Жером Бержерак идва да ги поздрави. Облечен е в кашмирено сако и носи монокъла си в ръка. Предлага да им покаже своята „Мими“.
— Вашата приятелка ли?
Милиардерът ги води зад къщата. Там, в средата на полето, виждат въпросната Мими — балон, който постепенно се надува. Един огромен вентилатор духа върху запалените дюзи и изпълва мембраната с горещ въздух. Платното се издига нагоре и балонът постепенно възприема окончателната си форма — сфера, върху която е изобразено триметровото лице на Самюел Финшер.
— В памет на Сами. Така той продължава да е сред нас. Пълненето ще трае дълго, но мисля, че Мими ще може да участва във финалния апотеоз на празника.
Жером отново целува ръка на журналистката.
— Все още ли сте богат и безделен?
— Все още.
— Ако имате излишни пари, бих могла да ви помогна в харченето.
— Едва ли би ви харесало. Когато нямаш пари, си въобразяваш, че те са решението на всички проблеми, а когато имаш, какъвто е моят случай, откриваш, че няма нищо подобно. Да ви кажа ли какво ми се случи? Миналата седмица купих билет от лотарията, ей така, за да се направя на беден. Е, и спечелих. Такъв е животът — човек получава само това, от което няма нужда. Бих искал например да нямам нужда от вас…
Изидор показва признаци на нетърпение.
— Хей, „сестричке“, вътре празникът май започва. Да не изпуснем началото.
Влизат и откриват Миша, който обяснява на един човек от охраната, че двамата не са от редовните посетители, но може да ги пусне да влязат.
Двойката сяда до една позлатена маса. Люкрес веднага се възползва от това, че дългата покривка скрива краката й и изува обувките си. Разтрива пръстите на краката си, наранени от твърде тясната кожа. Казва си, че макар да не принуждава жените да стягат краката си с ленти като в Китай, западният мъж все пак е успял чрез модата да посегне на най-чувствителната им част — краката. Разтваря лакираните си пръсти като ветрило и ги гали едни в други, за да ги утеши за наказанието, което им налага в името на красотата и елегантността.
Един майордом раздава на всички програмата на вечерта — менюто, речите, изненадите.
Всички са насядали, вратите се затварят. Сцената се осветява и зазвучава „Ода на радостта“ на Бетовен. Миша се качва на естрадата, застава с лице към пюпитъра и поглеждайки бележките в ръката си, произнася кратко слово на тема „удоволствието“.
Президентът на МАЕС припомня, че всяко живо същество е длъжно да се стреми към удоволствие.
— Обичай себе си и ще познаеш небесата и боговете — декламира той, перифразирайки Сократ, чиято формула започва с „Опознай себе си“.
Оплюва стоиците, романтиците, героите, мъчениците и всички мазохисти, които не са разбрали, че непосредственото удоволствие е главният двигател в живота.
— Бог е доволен, когато се наслаждаваме — завършва той.
Ръкопляскания.
— Благодаря. Угощавайте се. Ако предпочитате, яжте с пръсти! И не забравяйте — по-добре грешни, отколкото лицемерни.
Сервитьори в ливрея донасят редки хайвери и качествено шампанско. Рибешките яйчица хрупат под зъбите, после се стапят в устата. Шампанското окончателно удавя обречените зародиши, а ароматът на бяло грозде се спуска към дъното на небцето и задейства вкусовите клетки.
Миша напомня, че вечерта е организирана в памет на доктор Самюел Финшер.
— Но въпреки цялото ми възхищение от Финшер — психиатъра-реформатор, изобретателния невролог, Финшер — гениалния шахматист, аз бих искал тук да отдам почит на Финшер-епикурееца, който остана такъв до самата си смърт.
— Приятели, повтарям — не сме тук, за да бъдем нещастни, още по-малко сме тук, за да умрем нещастни. Нека образът на Самюел Финшер да бъде фарът, който да ни води напред. Нека умрем щастливи. Нека умрем от удоволствие. Нека умрем като Финшер.
Нови овации.
— Благодаря. И още нещо. Имам огромната привилегия да приветствам Наташа Андерсен.
Топмоделът става от мястото си. Отново прозвучава „Ода на радостта“. Докато ръкопляска като останалите, Люкрес се навежда към Изидор Каценберг.
— Изглежда ми направо ледена. Никога не съм могла да разбера какво намират мъжете в тези високи скандинавски блондинки.
— Може би те са някакво предизвикателство. Точно защото имат безчувствен вид, човек изпитва желание да ги накара да се развълнуват. Хичкок например е обичал само студените блондинки, защото според него, когато те направят нещо не съвсем обикновено, то изглежда напълно необикновено.
Наташа Андерсен се навежда към микрофона.
— Добър вечер. Самюел би бил доволен да е сред вас на този празник. Малко преди смъртта си, докато си говорехме в колата, той ми каза: „Мисля, че преживяваме преходен период, през който всичко става възможно, вече няма техническа граница за разширението на човешкия дух, единствените спънки пред това разширение са нашите страхове, нашите архаизми, блокажи, предразсъдъци.“
Ръкопляскания.
— Аз обичах Самюел Финшер. Той имаше светъл ум. Нямам какво повече да кажа.
Тя сяда на мястото си и празникът започва. Появяват се сервитьорите с големи подноси със студени и топли ястия. Светлините угасват. Хендел, който подпомага храносмилането, сменя Бетовен.
Изидор и Люкрес дискретно се доближават до Наташа Андерсен.
— Разследваме смъртта на Финшер.
— От полицията ли сте? — пита топмоделът, без дори да ги погледне.
— Не, журналисти сме.
Наташа Андерсен безцеремонно ги оглежда.
— Смятаме, че е убийство — заявява Изидор.
Наташа се усмихва.
— Умря в ръцете ми. Бяхме сами в стаята — казва тя и върти глава, за да види дали наоколо няма някой приятел, с когото да си поприказва на по-приятна тема.
— Понякога сетивата ни лъжат — настоява Люкрес. — Съдебният лекар, извършил аутопсията, беше убит тъкмо когато се канеше да внесе нов елемент в разследването.
Наташа Андерсен видимо се стяга и произнася бавно и отчетливо:
— Предупреждавам ви, че ако по някакъв начин нанесете щета на имиджа ми или на имиджа на бившия ми приятел, ще ви изпратя адвокатите си.
Металносиният поглед на топмодела се кръстосва с изумруденозеления на журналистката. Двете млади жени се фиксират, без да се усмихват.
— Искаме да ви помогнем — успокоително се намесва Изидор.
— Познавам такива като вас. Опитвате се да използвате името ми, за да си увеличите тиража — отсича Наташа Андерсен.
Появява се Миша, за да представи на младата вдовица някои от поканените.
— Не я харесвате, нали? Нормално. Хубавите момичета са винаги мразени — подхилва се Изидор.
Люкрес свива рамене.
— Знаете ли какво ми се иска най-много сега?
43.
„… Същият мозъчен имплант като на Уолъс Кънингам.“
Финшер погледна пациента си.
— Съжалявам, тази операция струва много скъпо. А тук едва ли не всеки ден ми намаляват субсидиите. Според мен отговорните лица от администрацията предпочитат да дават пари за затворите, защото това успокоява техния „буржоа-данъкоплатец-избирател“, и да забравят лудите.
Окото на Мартен проблесна. Започна поредната очна гимнастика.
„А ако намеря пари за болницата?“
Лекарят се навежда над ухото на болния и прошепва:
— Така или иначе, аз нямам необходимите умения. Трепанацията не е лесна работа. И най-малката грешка може да има тежки последствия.
„Готов съм да поема риска. Съгласен ли сте да извършите тази интервенция, ако успея да превърна болницата в проспериращо заведение?“
Самюел Финшер се съгласи, но продължи да изпитва съмнения.
Жан-Луи Мартен не можеше да изрази убеждението си с лицето си, но написа възможно най-бързо:
„Спомнете си, Самюел, какво ми казахте — че искате да продължите реформите си. Готов съм да ви помогна.“
— Не си давате сметка колко е трудно това.
„Не защото е трудно не го правите, а защото не го правите е трудно. Сигурен съм, че сте постигали успех, но сте го забравили. Доверете ми се.“
Невропсихиатърът мигна в знак на съгласие и излезе от стаята.
Жан-Луи Мартен го проследи с поглед и си пожела да е на висотата на предизвикателството си.
Огледа проблема отвсякъде. Първо потърси аналози в историята.
В античността, у древните гърци, селските идиоти са били хвърляни в морето по време на специална церемония, за да изкупят греховете на общността. През Средновековието са търпели селския идиот, но пък са съдили и изгаряли като вещици онези, които са смятали за обладани от дявола.
През 1793 г., когато Френската революция бушува по улиците на Париж и вятърът на промяната духа във всички области на социалния живот, младият лекар доктор Филип Пинел12, приятел на Кондорсе, става директор на болницата в Бисетр — най-голямата лудница във Франция. Тук той открива в какво окаяно положение са душевноболните. Затворени в мрачни килии, ако не и в клетки от по един квадратен метър, бити, оковавани във вериги, лудите били третирани като животни. За да ги успокоят им пускали кръв, потапяли ги в ледена вода, принуждавали ги да гълтат очистителни. След разрушаването на Бастилията Филип Пинел предложил да се възползват от новата ера и да отворят приюти за душевноболни. В името на свободата експериментът бил разрешен.
Жан-Луи Марген разказа историята на Филии Пинел на Самюел Финшер и му предложи да продължи експеримента на този учен-революционер.
— Какво станало после?
„Лудите, които Пинел освободил, след като ги сметнал за излекувани, пожелали да се върнат в болниците.“
— Значи се е провалил.
„Филип Пинел не е стигнал много далеч. Дали душевноболните са вътре или вън, няма значение. Важното е какво правят. Пинел твърдял, че лудите са нормални човешки същества, но различни от другите. Така че трябва не да се «нормализират», а да утвърдят различието си. Сигурен съм, че недостатъците на болните могат да се превърнат в предимства. Да, те са опасни, да, някои са склонни към самоубийство, други са нетолерантни, нервни, агресивни, но точно тази отрицателна енергия трябва да се насочи така, че да се превърне в положителна. Неизчерпаемата енергия на лудостта.“
44.
Изидор изпива чашата си на екс.
— Какво би ви доставило удоволствие?
— Една цигара!
Люкрес Немрод става, отправя се към един от съседите си и се връща с ментолова цигара ултра-лайт. Запалва я и дръпва с наслада.
— Вие пушите, Люкрес?
— Тези епикурейци успяха да ме убедят в правилността на лозунга си Carpe diem. Как го превеждате впрочем? „Възползвай се от всеки миг така, сякаш е последен“. В края на краищата, нещо ужасно може да ни се случи всеки момент. Ако в този миг ме удари гръм, ще си кажа: „Колко жалко, че не съм изпитвала по-често удоволствието от цигарата!“ Така че толкова по-зле за здравето ми, пропушвам.
Люкрес бавно вдъхва дима и го задържа в дробовете си възможно най-дълго, преди да го издиша през ноздрите си.
— От колко време не пушите?
— От три месеца. Точно три месеца. Но каква полза? Избрала съм си много напрегната професия и във всички случаи отново ще пропуша. Защо да не го направя тук, в този храм на девиза „карай да върви“.
Изидор вади джобния си компютър и си отбелязва нещо. Люкрес без да иска духва дим в лицето му и той кашля.
— Нашето общество е зависимо от растенията. От тютюна, но и от сутрешното кафе, което ни събужда; от шоколада, към който някои хора са напълно пристрастени; от чая, от лозата и хмела, които ти позволяват да постигнеш опиянението и накрая — от конопа, марихуаната и мака, от които се получават наркотици. Растенията си отмъщават. Осмата потребност…
Люкрес затваря очи и се откъсва от околната действителност, за да усети цялото удоволствие от никотина. Димът прониква до небцето й, преминава в гърлото, отлага тънък филм от дразнещ прах върху чистата лигавица, после се спуска по трахеята. Накрая постъпва в алвеолите на белите дробове. Там все още има катран отпреди три месеца, който очарован посреща неочакваното ново попълнение от токсична пара. Колкото до никотина, той бързо минава в кръвта и оттам — в мозъка.
— Струваше си да се лишавам от цигари заради тази минута. А, ако знаете колко ми е приятно! Мисля, че ще изпуша тази цигара до филтъра. Не казвайте нищо. Не ми пречете, оставете ме да се насладя на мига.
Изидор свива рамене.
Какво да й кажа? Че ако пуши редовно, ще разстрои системата си за регулиране на съня, ще разстрои системата за регулиране на настроението, ще разстрои системата за регулиране на теглото си и че оттук нататък ще стане робиня на никотина и на катрана дотолкова, че ще си загуби съня и ще стане сприхава? Че замърсява белодробните си алвеоли, вените си, клетките си? Пушачите не слушат никого, те смятат, че удоволствието им дава всички права.
Опитва се да мисли за друго и търси в програмата какво следва. Отляво един едър възрастен мъж целува по устата тънка девойка. Двамата очевидно не са намерили тема за разговор, но пък и липсата на диалог не ги смущава прекомерно.
Изведнъж Люкрес изпитва отвращение към цигарата и я загасва.
Тютюнът ми оставя привкус на нещо мръсно и горчиво. Защо ли пуша?
45.
През следващите седмици Мартен се зарови в историята на психиатрията, като в същото време се опитваше да анализира собственото си положение. Зае се да прави схеми, диаграми, изчисления. След като взе под внимание съпротивата на администрацията, включи в уравнението инерцията на болните. Смятани от обществото за неудачници, те имаха окаяна представа за себе си. Жан-Луи Мартен съзнаваше, че трябва да се възстанови самоуважението им, да се повдигне стойността им и да им се предложи да станат автори на съдбата си. Отчете, че не всички ще се съгласят лесно да играят на тази игра, но за да приведе в изпълнение плана си, имаше нужда само от едно активно начално ядро. Знаеше, че след това щеше да е по-лесно.
Ще уважаваме свободния избор на болните. Енергията трябва да идва от тях.
Жан-Луи Мартен сподели размислите си с лекаря си.
Той може би е разрешил проблема ми, каза си Финшер. Прав е, лудостта е съзидателна енергия като всяка друга. И като всяка енергия е достатъчно да се канализира, за да завърти моторите.
Бяха успели да съживят идеята на Филип Пинел. През следващите седмици преминаха към фазата на практическото приложение. Самюел Финшер даде нареждания да се позволи на болните да се занимават с творчество. Началото бе поставено. Успяха да убедят няколко външни партньори.
След няколко месеца болницата разполагаше с достатъчно пари.
Тогава Самюел Финшер трябваше да изпълни обещанието, което бе дал на Жан-Луи Мартен. Той се свърза с американския екип от медицинския център на университета „Емори“ в Атланта. Благодарение на интернет и на видеокамерите, американските учени можаха да проследят етапите на операцията, която Самюел Финшер възложи на най-добрия неврохирург в болницата. Щом разбра инструкциите, последният с помощта на асистентите си най-напред прекара мозъка на Мартен на скенер, за да установи кои зони на мозъчната кора са най-активни, когато мисли. После, без да прави пълна трепанация на черепа, само през две малки дупчици имплантира два двумилиметрови конуса от кухо стъкло, всеки в една от активните зони, установени от скенера. Конусите съдържаха по един електрод, намазан с невротрофично вещество, взето от тялото на Мартен и позволяващо на тъканта да се възстанови и да привлече неврони.
Така съседните неврони, протягайки окончанията си в мозъка, срещаха и влизаха в контакт с двата електрода. Невроните приличаха на пълзящо растение, което търсеше къде да се закачи, да се свърже, да се обнови. След няколко дни срещата беше осъществена. Дендритите на невроните откриха електродите, съюзиха се с тях и скоро невроните се сляха с фината медна нишка. Около стъклените конуси се образува истински невронален храст. Учудваща симбиоза между органичната материя и електрониката.
Самите електроди бяха свързани с предавател, поставен между кожата и черепа, под скалпа. Преди това бе имплантирана свръхплоска батерия, която да захранва предавателя.
После хирургът монтира отвън един електромагнит, поддържащ батерията, и един радиоприемник, приемащ сигналите, излъчвани от мозъка. Последните се усилваха и превръщаха в разбираеми за компютър данни. Най-трудна беше стандартизацията. На всеки тип мисъл трябваше да отговаря движение на екрана на компютъра. След няколко дни Жан-Луи Мартен, с впит в екрана поглед, успя да постигне с мисълта си същата скорост на курсора както с окото си. Но не и да я задмине.
Самюел Финшер зададе въпроса на американския екип. Отговориха му, че трябва да се добавят още електроди. Колкото повече електроди имплантираха в активните зони на мозъчната кора, толкова повече се ускоряваше изразяването на мисълта. Кънингам имаше четири електрода. След няколко дни хирургът добави още два електрода, след още известно време — нови два. Сега мозъкът на Жан-Луи Мартен бе снабден с шест малки стъклени конуса. Мислите му се изразяваха все по-бързо и лесно.
„Става! — написа болният. — Би трябвало да се измисли нов глагол, за да се изрази това, което правя. Всичко, за което си мисля, автоматично се изписва на екрана, когато пожелая. Как би могло да се нарече това? Мислописане? Аз мислопиша, ти мислопишеш, той мислопише? Да, хубав неологизъм.“
След думите дойдоха и изреченията — все едно, че някой бе отворил крана и мислите бяха потекли в мощна струя.
Дори Самюел Финшер се учуди от успеха на експеримента.
Жан-Луи Мартен имаше чувството, че духът му бе излязъл от главата му по време на първото включване в компютъра, после — от болницата, когато се включи в интернет, а сега, благодарение на импланта, бе получил достъп до световната информационна мрежа.
Окото му, което вече не се изтощаваше в търсене на букви, можеше да се съсредоточи върху екрана. Мартен си помисли — и изречението почти моментално се появи на монитора: „Една малка стъпка в мозъка ми, една голяма стъпка за човечеството13, нали, докторе?“
— Да, несъмнено… — отговори Самюел Финшер.
В този миг, поразен от бързината, с която се изразяваше пациентът му, лекарят се запита дали не се е превърнал в някакъв доктор Франкенщайн и дали ще успее да запази контрола си над този учудващ неподвижен болен с толкова съзидателна мисъл.
„Смятам, че електрониката ще увеличи силата на мозъка, както инструментите са увеличили силата на ръката.“
В момента, когато казваше това, в черепа му дендритите на невроните продължаваха да се натрупват около конусите с електроди като пълзящи растения, открили водоем.
46.
В огромната зала за приеми на МАЕС гостите танцуват валс на Щраус. Роклите — коприна и муселин — летят във въздуха, докато мъжете се въртят в своите лъскави смокинги. Хората се усмихват, смеят се. Никакъв стрес. Сладката леност на епикурейството.
Ами ако крайната цел на социалната активност е точно това — изискана храна, млади и хубави жени в елегантни рокли, весела музика? Защо трябва да сме винаги неспокойни? Защо да страдаме?
Изидор се е загледал в един учудващо спокоен мъж, който няма нито една бръчка. Епикурейството явно му се отразява добре. Мъжът е застанал до също такава ведра жена… Двойка без неудовлетвореност, без тревоги, която иска просто да се наслади на мига, забравяйки за другите места и другите времена.
Колко ли е приятно да не взимаш всичко присърце и да се възползваш от хубавите неща, без да обръщаш внимание на лошите? Но дали съм способен на това?
Двойката започва да танцува. И Изидор си казва, че двамата ще създадат деца, които също като тях няма да носят на раменете си тежестта на света. Поколения от спокойни хора.
Жером Бержерак се е приближил с бутилка „Дом Периньон“ в ръка. Сипва от нектара във високи чаши.
В този момент силен грохот разтърсва залата.
Входната врата е разбита, вътре нахлуват двайсетина младежи с черни кожени дрехи, черни каски на главите и черни щитове.
— Какво е това, някаква изненада ли? — пита Изидор.
Жером Бержерак се намръщва.
— Не. Това са Пазителите на добродетелта…
47.
Благодарение на интернет и на новия си бърз интерфейс Жан-Луи Мартен можа да види какво става с жена му и децата му. Достатъчно бе да се включи към камерите за наблюдение пред училището и пред работата на жена си. Бяха го изоставили, но той продължаваше да мисли за тях. „Забележителният човек“ прощава и все така обича семейството си. Почувства се ободрен, сякаш отново взимаше в ръце съдбата си.
Жена му Изабел бе споменала името на агенция, от която била наета блъсналата го кола. Станал експерт в сърфирането из интернет, Жан-Луи Мартен намери сайта на агенцията и откри номера на шофьорската книжка, а после и името на своя „убиец“: Умберто Роси, бивш лекар в „Света Маргарита“. Жан-Луи Мартен си каза, че светът е малък и че някои срещи са може би многозначителни. Но Роси бе напуснал. Потърси адреса му и установи, че вече няма дом.
Накрая го откри в полицейско досие, в което се изброяваха бездомниците. След като напуснал болницата, Умберто Роси постепенно съвсем пропаднал. Понастоящем бил истинска отрепка, която проспивала махмурлука си на плажа в Кан, когато полицията не го прибирала, за да го подложи на обезвъшляване и на принудителна дезинтоксикация. В досието се съобщаваше, че Роси държи нещата си под третата пейка покрай булевард „Кроазет“. Благодарение на една камера за наблюдение, а в Кан имаше предостатъчно такива, успя да изчака и да види бившия неврохирург, брадясал и въшлив, с бутилка евтино вино в ръка.
Жан-Луи Мартен добре разгледа скитника. Значи заради този нещастник не можеше да си служи с тялото си. Обзе го неудържимо желание да го унищожи.
Благодарение на могъществото на ума си, на който хилядите уебкамери по света служеха за очи, а ръцете на твърдите дискове, свързани с роботи — за ръце, знаеше, че е способен да убива. Можеше да премаже врага си с някоя автоматична врата. Можеше да скалъпи полицейско досие, в което да го изкара най-опасния извратен тип. Палачът беше на разположение на разрушителната воля на жертвата си.
Но една мисъл го възпря.
Притежавам свръхум, нужен ми е свръхморал.
Проведе дълъг разговор с Финшер. От диалога им излезе, че вероятно би било разумно да се обогати умът на Мартен с програма, предназначена за изкуствен интелект, която ще му позволи не само да мисли по-бързо и в по-голяма перспектива, но и да изработи „нов морал“ за човека на бъдещето.
Болният от LIS се спря на програмата, използвана от авиодиспечерите, за да избегнат самолетните катастрофи. Това беше най-съвършената и най-сигурната програма. След това Финшер и Мартен заедно програмираха компютъра, като качиха експертна система, която разбираше „човешките ценности“. Най-напред въведоха десетте Божи заповеди от Стария завет: „… не убивай, не кради, не пожелавай“ и пр.
Премахнаха обаче заповедите, свързани с подчинението на Бог. За момента понятието „Бог“ беше на границата на компетентността на компютрите. Заместиха го с ценностите, свързани с подчинението на човека.
Към заповедите на Стария завет прибавиха заповедта от Новия — „обичайте се едни други“. После, за да допълнят цялото, въведоха и цитат от Тао Те Кинг14: „Който се привежда, ще бъде изправен, който е празен, ще се напълни, който е износен, ще се поднови.“ Плюс стихотворението „Ако“ от Ръдиард Киплинг: „Ако мечтаеш, без да си мечтател / ако си умен, без да си умник /, ако посрещаш краха — зъл предател / еднакво със триумфа — стар циник…“. Добавиха и подходящите според тях понятия от големите течения на мисълта от петте континента.
В крайна сметка програмата за изкуствен интелект се оказа сборник с умотворения, насочени към бъдещето. Мартен и Финшер прибавиха няколко свои постулата, предназначени за бъдещия човек: отвореност на духа, приемане на различието, любознателност, диалогичност.
Така обогатената програма стана електронното подсъзнание на Мартен.
Самюел Финшер предложи да я кръстят Атина на името на богинята на мъдростта, съветвала Одисей.
Вече снабден със своя „компютърно създаден морал“, болният от LIS се върна към образа на Умберто Роси. Още преди да зададе въпроса си, Атина вече му подшушваше съвета си, нежен като перо, което гали мозъчната му кора: „Ако някой ти е причинил зло, седни на брега на реката и изчакай да мине трупът му“, е казал Лао Дзъ.
Жан-Луи Мартен знаеше, че животът е наказал Роси далеч по-сурово, отколкото би могъл да го стори той.
Внезапно осъзна, че наказанието на Умберто Роси е по-лошо от смъртта. Неврохирургът се бе превърнал в отпадък, който се срамуваше от себе си и за когото всяка секунда бе мъчение.
Вече не му се сърдя. Алкохолът е може би по-страшен от пълната парализа. На мен поне главата ми е в ред. Имам воля, която мога да изразя. Мога да разсъждавам и съм запазил достойнството си. Аз съм свестен човек.
Кръгозорът му се разширяваше.
Дълго размишлява над думите „свестен човек“.
Атина, помогни ми да се сетя: какво би направил свестният човек в моето положение?
Атина му отговори.
Добре. Прощавам му — помисли той.
Но това не бе достатъчно за новата представа, която искаше да има за себе си.
А кое е по-добро от „свестен човек“?
Колелото на добродетелите се бе завъртяло и не можеше да спре.
Какво би направил забележителният човек?
Той не би се задоволил да прости. Би направил нещо повече. Той… ай… май го беше страх да изрази тази мисъл. Той… ще спаси човека, който му е причинил зло.
Не. Чак това няма да мога. Прекалено е.
Сети се за Финшер. За фразата „Знаете ли, че ме впечатлявате.“ Бе започнал да го впечатлява. Трябваше да стигне по-далеч. Да го впечатли още повече. Като прости. И… спаси най-злия си враг. Това би било впечатляващо.
„Ако някой ти е причинил зло, седни на брега на реката и изчакай да мине трупът му“, е казал Лао Дзъ.
„… а ако все още агонизира, спаси го от удавяне“ — добави той.
Мислите се блъскаха в главата му, умът на Атина се сливаше с неговия.
„Спасяването на Умберто Роси ще докаже, че съм способен да овладявам гнева и емоциите си. С тази прошка ще стана господар на себе си и на съдбата си“ — мислонаписа той.
Жан-Луи Мартен поговори за Умберто Роси с Финшер.
„Би трябвало да му намерим работа. Бил е добър неврохирург. Струпали са му се беди, загубил е достойнството си, загубил е разума си. Може би дори и други неща му тежат на съвестта. Моля ви, Сами, направете нещо за него.“
Самюел Финшер не пожела да научи имало ли е и други неща, но разбра, че това бе важно за пациента му.
От този момент нататък, освободен от товара на отмъщението си, Жан-Луи Мартен, който вече се смяташе за „забележителен човек“, реши да стане изследовател на интелекта. След като стана победител на полето на емоциите, пожела да победи Финшер на собствения му терен: познанието за най-прекрасния и най-деликатен бисер на природата — човешката мисъл.
48.
Рев.
Дръжка на мотика разбива веждата на един от охранителите, който се опитва да отблъсне новодошлите. Юмручни удари. Крясъци. Ругатни.
Други охранители от МАЕС се намесват, за да спрат нападателите.
— Пазители на добродетелта?
Жером Бержерак не изглежда обезпокоен. Намазва си филия с масло и я гарнира с резен пушена сьомга.
— Повечето от тях са студенти от добри семейства, записани във факултета по право в Ница.
Милиардерът отново им налива шампанско.
— Мразят ни, защото правим всичко онова, което те не смеят да направят. Водачът им си е избрал прозвището Deus irae — Гняв Господен. Той е мистик. Редовно ходи в Толедо в Испания, за да се самобичува по време на религиозните процесии. Е да, такива все още съществуват. Но това не е най-лошото. Няма как да избегнем морализаторската му реч.
И наистина, един дългуч се качва на една маса, помита всичко, което е поставено отгоре й и поздравява войските си.
— VADE RETRO SATANAS! — изревава той и насочва свития си юмрук към Миша.
Миша се е свил в един ъгъл, заобиколен от няколко охранители.
— Аз съм овчарското куче, появило се, за да ви хапе по прасците, защото всички вие сте заблудени. Овци, върнете се в овчарника — зове Гняв Господен, — тук ще се погубите. Удоволствието не може да бъде цел на живота! Единствената цел на живота е добродетелта. Ние сме Пазителите на добродетелта.
— Млъкни и се разкарай! Всеки може да прави каквото си иска — възразява му един от гостите.
— Дошъл съм да ви предупредя, преди да се изложите на още по-голяма опасност. Би трябвало да ми благодарите. Бих предпочел, разбира се, да не съм тук. Но изпълнявам дълга си.
— Изглежда, че шест процента от населението не успяват добре да синтезират невромедиаторите на удоволствието. Вината е в дефицита на допамин и норадреналин — въздиша Изидор.
Добродетелният трибун изрича отчетливо, като учител, който наставлява немирните си ученици:
— Спинът е първото предупреждение за онези, които се отдават на греха на похотта.
Той блъска една прегърната двойка.
— Лудата крава е второто предупреждение. То е за тези, които се отдават на греха на лакомията.
Хвърля във въздуха чиния с ястие.
— Скоро ще има още предупреждения. Бойте се от гнева Господен!
Няколко епикурейци изглеждат впечатлени от тази реч.
— Вас това май не ви тревожи — забелязва Люкрес, обръщайки се към милиардера.
— Нормално е на всяко действие да има и противодействие. Дори удоволствието е спорно понятие. Църквата се опира на чувството за вина и на страданията на мъчениците. Построила е катедралите си с парите на благородниците, които през 999 г., от страх пред новото хилядолетие, са бързали да си купят място в рая. Било е колосално богатство. Парите на страха от Апокалипсиса. Не са ги дали, за да могат хора като нас да се забавляват безнаказано. Вижте съвременното общество — то функционира само чрез забрани.
Мъжете в черно започват да чупят наред с дръжките на мотиките си.
Някои от епикурейците предпочитат да си тръгнат, други свалят саката си и грабват столове вместо оръжие. Двете групи — епикурейци и добродетелни — са се изправили една срещу друга.
По даден сигнал Гняв Господен се спуска срещу гостите на МАЕС, които размахват столовете си като копия с четири остриета.
— Каква е тяхната мотивация?
— Гняв Господен твърди, че е последовател на Ориген15. Античността явно присъства навсякъде — казва Изидор, не особено заинтересуван от битката.
— Кой е Ориген? — пита Люкрес.
Ориген е живял през III в. сл.Хр. и е бил епископ на Антиохия. Блестящ екзегет на Библията. Един ден потеглил към пустинята, за да срещне Бог. Но там нямало никой. Тогава заявил, че Бог не съществува и заживял в разврат. А след неколкомесечни крайности от всякакъв вид решил да даде на Бог втори шанс да се яви. Върнал се в пустинята и обявил, че най-после Го е срещнал. Тогава съставил списък на нещата, които пречат на човека да върви по Божия път. Така измислил „смъртните грехове“. Изброил шест, а по-късно Църквата добавила още един.
— Значи той е изобретил седемте смъртни гряха?
— Точно така. Накрая се кастрирал, за да не се поддава на изкушенията.
Доволен от краткото си експозе за този странен персонаж, Жером Бержерак рови в сладкишите и си взима шоколадови петифури.
— Кои бяха седемте смъртни гряха?
Изидор и Жером се опитват да си ги спомнят, но не успяват.
— Похотта и лакомията, за други не се сещам. Толкова е антиепикурейско да мислиш за тях, нали?
Юмручният бой е в разгара си. Мъжете в черно събарят на пода тортите с крем.
— Защо всичко приятно в живота се оказва или незаконно, или неморално, или се дебелее от него? — въздиша Люкрес.
— Може би иначе щеше да е прекалено лесно — предполага Жером Бержерак.
— Военните срещу хипнозата, реакционните студенти срещу удоволствието… Ами ако вашият Гняв Господен има пръст в смъртта на Финшер? В края на краищата Финшер е бил знаменосецът на епикурейците. Тези хора са имали мотив да действат срещу него. Ще ида да ги попитам…
— Вървете, аз ще ви гледам — насърчава я Изидор, като се настанява в стола си, сякаш е на представление.
Журналистката се отправя към мелето.
Изидор си взима петифури от чинията на Бержерак.
— Не се случва за пръв път — обявява безделният милиардер. — Понякога се питам дали този сблъсък не е организиран от Миша, за да внесе малко пикантност във вечерта и още повече да привлече епикурейците към каузата.
— Такъв ли е случаят? — пита журналистът с пълна уста.
— Не. Тези са истински активисти от Лигата на добродетелта.
— Изглеждат много решителни.
— Свойствено на нещастните хора е да не понасят другите да се забавляват. Те искат всички да са като тях. Страданието по-лесно се споделя от удоволствието.
Изидор и Бержерак се чукат, а Люкрес се е развъртяла в мелето с двата си вирнати пръста, които шибат и удрят. Заради обувките си на висок ток тя избягва широките движения с краката и се задоволява да раздава удари с колена.
— Страхотно добре се бие — коментира милиардерът.
— Научила се е в сиропиталището. Впрочем тя така и нарича своето бойно изкуство — „сиропиталище куан-до“.
— И все пак е крехка млада жена. Ще отида да й помогна — обявява Бержерак.
— Аз ще остана тук да пазя чантите — шегува се Изидор. — Съжалявам, но и аз си имам религия и тя е ненасилието.
Люкрес съвсем се е развихрила. Приближава се до Гняв Господен и го приканва на ръкопашен бой. Лесно се справя с него.
— Кой те изпраща? Говори!
— Аз съм овчарското куче, дошло да хапе прасците на изгубените овце — повтаря Гняв Господен.
Около тях хаосът е пълен.
Люкрес Немрод не си дава сметка, че някой се приближава към нея. Прели да успее да реагира, притискат кърпа до устата и носа й. Младата жена вдъхва парите на хлороформа. Летливото вещество прониква в ноздрите й, после в кръвта й, след това бързо се качва в мозъка. Обзема я някакво странно изтощение, някой я вдига и я отнася, възползвайки се от всеобщата бъркотия.
Люкрес сънува, че я е отвлякъл принцът от приказките.
49.
Самюел Финшер и Жан-Луи Мартен бяха на път да станат най-добрите приятели на света. Самюел Финшер се изразяваше чрез гласа си. Жан-Луи Мартен му отговаряше чрез мисълта си, включена в компютърната апаратура.
Често си говореха и Финшер установи, че Мартен става все по-компетентен в областта на науките, особено на психиатрията. Именно Мартен го посъветва да украси стаите в зависимост от патологиите.
„Те непрекъснато виждат бял цвят и това ги препраща към вътрешната им пустота. Защо да не ги заобиколим от хубави образи, създадени от «болни» художници, чиято болест е сублимирала и се е превърнала в изкуство? Аз например се чувствам на вълната на художника Салвадор Дали“ — написа болният от LIS.
Жан-Луи Мартен се свърза с интернет, потърси сайт с картини и отвори една картина на Салвадор Дали.
„Спомняте ли си разговора ни за предразсъдъците, които произвеждат реалност? Това е талантът на Дали. Той е работил извънредно много с оптически илюзии. Показал ни е, че нашият мозък не спира да тълкува нещата и ни пречи да ги виждаме. Погледнете тази картина. Потърсете вътре Волтер.“
Самюел Финшер разгледа картината, но не успя да открие образа на Волтер. Мартен му го показа — намираше се в лявата част на картината.
„Докторе, нека украсят стените с мотиви, вдъхновени от тези картини!“
— Кой да ги украси?
„Пансионерите ви. Например маниаците. Подтиквани от своя перфекционизъм, те няма да се уморят и ще вложат цялото си сърце. Сигурен съм, че ще им е приятно да украсят мястото, в което живеят.“
Самюел Финшер прие да направи експеримента и резултатът надмина всичките му очаквания. Болните с часове разглеждаха, тълкуваха, опитваха се да разберат творбите на Дали.
— Трябва да призная, че имате интересни идеи — каза лекарят.
„Не аз, а изучаването на мозъка ме научи на това. Защо да не подчертаем разликите? Да използваме лудостта им като предимство, а не като недостатък.“
Жан-Луи Мартен обясни, че Виктор Юго, Шарл Бодлер, Винсент ван Гог, Теодор Рузвелт, Уинстън Чърчил, Балзак и Чайковски са били лекувани от маниако-депресивна психоза — болест, която се характеризира с фази на голяма потиснатост и с фази на възбуда. Открили са впрочем, че в период на криза психоманиаците произвеждат анормална доза норадреналин и че отделянето на този невромедиатор позволява много побърза комуникация, което обяснява тяхната съзидателност.
„Мислите ли, че съм луд, докторе?“
— Не Вие сте „пристрастен“. И страстите ви ме интересуват.
Тогава Жан-Луи Мартен сподели със своя невропсихиатър двете си най-големи страсти — творчеството на Салвадор Дали и шаха. Помръдвайки окото си, Жан-Луи Мартен отвори файл с картина на Дали.
„Вижте тази картина — «Христос на свети Йоан на кръста». Дали е представил Христос отгоре. Всъщност от гледната точка на Бог. Никой преди него не се е сещал за това…“
Още по-красноречив беше, когато говореше за шахмата. Според него той бе средство, чрез което човекът си припомняше, че и той може би е само фигура в гигантска игра, чиито правила са му неизвестни.
„Шахматът насърчава духовността, защото ни дава да разберем, че съществува битка между две енергии — бялата и черната, които символизират доброто и злото, положителното и отрицателното. Дава ни да разберем, че всички ние имаме различни роли и способности — пешки, офицери, царици или коне, но че в зависимост от мястото, на което се намираме, можем дори ние, обикновените пешки, да станем причина за финалния мат.“
Дотогава доктор Финшер не се бе интересувал особено от шахмата. Може би защото никой не го бе посветил истински в тази игра, той я смяташе за загуба на време, за развлечение за момченца, влюбени във войната. Начинът, по който Жан-Луи Мартен говореше за него, го очарова.
„Започнете да играете на шах. Това е играта на боговете…“
— Вие деист ли сте?
„Разбира се. А вие?“
— За мен Бог е излязъл от мечтите на човека.
„Аз не съм чак такъв картезианец, Финшер. В края на науката се намира ирационалното. Мисля, че Бог е необходимата хипотеза, която обяснява всичко съществуващо. Аз, разбира се, не го определям като огромен брадат старец, възседнал слънцето, а като измерението, което е отвъд разума ни.“
— Смятате ли, че шахматните фигури могат да създадат играчите, които боравят с тях?
„Кой знае? Мисля, че Бог е у всеки от нас. В главите ни. Той е скритото съкровище. Знаете ли, докторе, бих искал да открия точното място на Бог в мозъка ни. Може би дори да открия химическата формула на мечтания Бог в духа ни. Според мен той е тук.“
Той извика на екрана схема на мозъка.
— Нека да отгатна. Ще го поставите в кортекса, нали? В типично човешката зона.
„Съвсем не.“
Мартен задвижи стрелката по схемата на мозъка.
„Поставям го ето тук, в центъра, точно между двете полукълба. Бог задължително е в центъра на всичко. Той е връзката между двата ни мозъка — мозъка на мечтите и мозъка на логиката. Мозъка на поезията и мозъка на разума. Женския мозък и мъжкия мозък. Бог обединява. Дяволът разделя. Впрочем думата «дявол» идва от гръцкото diabolos — който разединява, разделя. Така че го поставям тук, под лимбичната система, в мазолестото тяло.“
Самюел Финшер седна по-близо до болния.
„Какво има, докторе?“
— Нищо. Или по-скоро… Невероятно е, но имам чувството, че като се изключи чистата неврологична практика, вие знаете почти колкото мен.
„Защото ме интересува, докторе, това е всичко. Мотивиран съм. Ние сме изследователи на последния непознат континент — самият вие казахте това. Салвадор Дали и шахматът ми се струват малки портали, през които мога да проникна в тайните на мозъка. Но има и други. Вие също сигурно разполагате със свои портали.“
Тогава Самюел Финшер му разказа за страстта си към древногръцките автори като Сократ, Платон, Епикур, Софокъл, Аристофан, Еврипид, Талес…
— Гърците са разбирали силата на легендата. Всеки бог, всеки херой е вектор, чрез който разбираме някое чувство, някоя емоция, някоя лудост. Олимп е собственият ни дух и боговете му са човешките качества, които трябва да опознаем. От всички легенди най-многозначителна ми изглежда „Одисеята“ на Омир. Тя е била написана през VIII век преди Христа. Думата „одисея“ всъщност идва от името на героя Одисей. За разлика от Херкулес, известен със силата си, Одисей блести с ума си.
„Одисей? Разкажете ми пак за пътешествието му.“
Тогава Финшер разказа как на Одисей му хрумнало да построи и да подари огромен дървен кон, за да влезе с хората си в троянския град и да изтреби през нощта жителите му.
„Виждате ли, Сами, дървен кон като в шаха…“
— Признавам, че това е илюстрация на теорията ви за божествените играчи на шах, които манипулират хората. Посейдон, богът на моретата, и Атина, богинята на мъдростта, воюват помежду си, като използват смъртните.
„Ние живеем в едно измерение, но сигурно има и други, над нашето и под нашето. Може би дори вътре в нашето…“
След това Самюел Финшер разказа как след победата на Одисей Посейдон решил да направи така, че корабите на царя на Итака да се изгубят в мъглата.
„Ход на черните.“
— Тогава Атина се явила на Одисей и го посъветвала да отиде на остров Еол, където му подарили мях, пълен с ветрове.
„Ход на белите.“
— Одисей и моряците му толкова се отклонили от пътя си, че им трябвали седемнайсет години, за да се приберат у дома.
„Като някоя злополука, която ви откъсва от любимите ви същества“ — каза Жан-Луи Мартен.
Бившият служител на Кредитната банка в Ница очарован си припомни приключенията на Одисей. Струваше му се, че отдавна ги знае, но от устата на Финшер всяка перипетия на древния герой придобиваше различна окраска.
Гласът на Финшер стана по-тих, когато разправяше за завръщането на моряка, дегизиран като просяк. Накрая дойде ред на отмъщението — стрелба с лък по претендентите за ръката на жена му Пенелопа.
Жан-Луи Мартен написа със здравото си око:
„Примерът на Одисей ще ми помогне да преборя болестта си.“
Самюел Финшер се усмихна.
Одисей! Той иска да прилича на Одисей. Както приятелят ми от детинство. Дали това е съвпадение? Ако знаеше какви спомени буди у мен името Одисей!
„Но винаги ще ми липсва едно нещо — практиката. Всичко това е твърде умозрително. Нужен ми е контакт с материята.“
— Кой знае, може някой ден да включат към интернет ръце, способни да действат.
„Това беше надеждата ми, но вече не е. Духът движи материята. Чрез интернет мисълта ми може да предизвиква събития в целия свят.“
— Каква е мотивацията ви сега?
„Да ви шашна. Да ви накарам да откриете нещо ново за мозъка, нещо, което досега не сте знаели.“
— Не може толкова лесно да се догонят десет години следване и петнайсет години клинична практика.
„Който иска, може. Фразата е ваша, ако се не лъжа. Търся и ще намеря.“
Като начало Жан-Луи Мартен си смени псевдонима. „Зеленчукът“ бе мъртъв — сега вече нямаше комплекси. Реши да бъде героят от филма на живота си. Да бъде Одисей. Бе дошъл моментът да бъде силен, да бъде господар на мисълта си, господар на мозъка си.
Остави ума си да се понесе из интернет както велик мореплавател се носи по морските течения. Атина беше до него.
50.
Когато отваря очи, Люкрес Немрод забелязва един крак в обувка.
От хлороформа устата й е пресъхнала, езикът — надебелял. Оглежда се и забелязва, че е стегната в усмирителна риза, с ръце в прекалено дълги ръкави, завързани на гърба.
Мишката е в капана.
Мъчи се да се освободи. Оглежда обувката и погледът й се плъзва нагоре по крака, отбелязвайки, че принадлежи на капитан Умберто и че следователно се намира на корабчето „Харон“.
— Умберто! Веднага ме развържете!
Напразно се мята напред-назад, завързана е много здраво.
— Доста се потрудих, докато открия това архаично приспособление в болницата, предприела поход срещу архаизма — въздиша примирено Умберто, поглеждайки я най-сетне в лицето. — Наложи се да пообиколя битпазарите. Много е практично, не намирате ли?
Люкрес хвърля поглед през илюминатора и вижда, че са поели курс към Леринските острови. Отново прави опити да се освободи.
— Пуснете ме!
Блъска с рамо стената.
— Успокойте се или ще бъда принуден да ви направя успокоителна инжекция. Отиваме в болницата и всичко ще се оправи.
— Аз не съм луда.
— Знам. Всички го твърдите. Питам се дали именно това твърдение не позволява веднага да бъдат разкрити душевноболните.
Той се разсмива.
— Лудият сте вие! Незабавно ме върнете обратно в Кан. Давате ли си сметка какво правите?
— Мъдрецът ли сънува, че е пеперуда, или пеперудата сънува, че е мъдрец?
Бившият неврохирург запалва лулата си и пуска няколко гъсти облачета дим.
— Освободете ме! — заповядва тя.
— Свободата е само представата, която си създаваме за нея.
Той пришпорва двигателя на „Харон“, за да стигнат по-бързо на остров Света Маргарита, който се очертава на хоризонта.
— Умберто! Вие ме нападнахте в моргата, нали?
Морякът не отговаря.
— Понякога Харон стъпва на брега в качеството си на представител на единия свят в другия.
— Митичният Харон е изисквал една златна монета, за да ви преведе през Ахерон. Какво ще кажете за хиляда евро, за да ме върнете на пристанището?
— Съществуват по-силни мотивации от парите. Забравяте, че бях лекар, преди да изпадна до бездомник.
— Ако не ме освободите незабавно, ще подам оплакване и рискувате да си навлечете неприятности със съдебните власти.
— За да го направите, ще трябва първо да се свържете с адвоката си. Съжалявам, номерът с моркова не минава, номерът със сопата — също.
— Нямате право да ме отвличате. Аз съм журналистка. Не знам дали си давате сметка…
— Не, госпожице Немрод, не си давам сметка. Галантността, изисканите маниери, страхът от чуждото мнение и какво ще пишат за мен в пресата — никак не ми пука за тия неща. Не знаете какво е да си бездомник.
— Длъжни сте да ме върнете обратно! — заповядва тя с глас, нетърпящ възражение.
Приканване, заповед, създаване на чувство за вина, трябва да пробия предпазните му механизми.
— Това е ваш дълг!
Той прехвърля голямата си лула от морска пяна в другия ъгъл на устата си.
— Спомням си един експеримент, свързан с „дълга“, за който току-що споменахте, проведен през 50-те години от професор Стенли Милгръм16. Той подбрал група доброволци сред студентите. Разрешено им било да подлагат на токови удари друг доброволец, когато дава грешен отговор на най-обикновени въпроси, свързани с имената на столици и реки. Имали право да увеличават силата на тока при няколко последователни грешни отговора. Експериментът целял да установи докъде може да стигне обикновеният човек в измъчването на ближния си, когато то му е позволено от официална инстанция. Всъщност токовите удари не били истински, били ангажирали актьори, които да имитират болка. Тъй или инак, осемдесет на сто от доброволците приложили токови удари с мощност, стигаща до четиристотин и петдесет волта, което е смъртоносно за човешкия организъм. Ето защо не желая да ми говорите за „дълг“. Не изпитвам никакво чувство за дълг нито към родината си, нито към семейството си, нито към когото и да било.
Да опитам отново. Как да го накарам да се ядоса?
Рови из паметта си, за да си припомни нещо от биографията му.
Бил е неврохирург. Оперирал е майка си. Неуспешно. Създал си е чувство за вина. Създали са му чувство за вина. Колегите.
— Подиграваха ли ви се в болницата след неуспешната операция?
— И този номер няма да мине. Не тая никакво лошо чувство към персонала на болницата. Нека да ви припомня, че те ми осигуриха работа.
— Ясно. Ще ме изнасилите.
Той свива рамене.
— Много ми харесвате, безспорно, но съществуват по-силни мотивации от секса.
— Алкохолът, наркотиците?
— За какъв ме вземате, госпожице Немрод? Бивш алкохолик, който пак може да се пропие? Мотивацията ми е по-силна от алкохола. Колкото до наркотиците, тревата не ми допада, а се страхувам от инжекции.
— В такъв случай, какво ви мотивира?
— „Върховната тайна“.
— Нищо не ми говори. Някаква нова дрога?
Той взема лулата си и започва да я върти в ръце.
— Много повече! Това е нещото, към което всеки човек се стреми, без дори да се осмели да го изрази пред себе си. Най-силното, най-чудесното, най-голямото от всички преживявания, дадени на човека. По-добро от парите, по-добро от секса, по-добро от наркотиците.
Люкрес напразно се мъчи да отгатне за какво става дума.
— Кой дава „Върховната тайна“?
Той я поглежда загадъчно и прошепва:
— Никой…
И избухва в гръмогласен смях.
51.
Другите болни лежаха неподвижни като мумии в саркофази, оплетени в сонди и жици. Погледите им се рееха в пространството, но Жан-Луи знаеше, че му завиждат заради редовните посещения на доктор Финшер, заради това, че можеше да се изразява с помощта на компютъра, заради интернет връзката.
Болният от LIS не им се сърдеше, искрено им съчувстваше. Обещаваше си, че когато стане достатъчно силен, ще изнамери начин, за да могат и те да се изразяват. В това бе смисълът на битката му — повече никой да не бъде подлаган на страданията, които бе изтърпял.
Включи екрана на компютъра с мисълта си и като Супермен, който се преоблича в телефонна кабина, се превърна от болния от LIS в Одисей-мореплавателя по вълните на интернет.
Умът му се ровеше навред, препускаше, спираше, спореше, наблюдаваше огромната световна мрежа, изтъкана от милиони запалени нейни привърженици.
Невероятно — колкото повече се отваряше към света, толкова повече се забравяше. На моменти, когато мисълта му бе заета с изследването на планините от знания, натрупани от хората, дори забравяше за болестта си. Сублимираше в чиста мисъл. Атина — компютърната програма и неодушевена благодетелка, го препращаше от рубрика в рубрика, от един сайт в друг. Проявяваше се като идеален мисловен помощник.
На екрана падна сянка. Едно лице срещу неговото. Самюел Финшер се наведе към компютъра. Пред очите му се раздипли докторска теза, посветена на последните изследвания в неврологията — присаждане на стволови клетки, взети от неимплантирани зародиши. Атина беше подчертала вече няколко основни според нея пасажа.
— Браво!
„Заслугата не е само моя, а и на Атина.“
— Атина е компютърна програма, нищо повече.
„Компютрите бързо се развиват. Те вече приличат на нетърпеливи бебета.“
— Хубаво сравнение.
„Не, това е самата истина, те искат да се издигнат на по-високо ниво и това ги мотивира. Искат да ходят. Искат да говорят. Искат да растат. Използвам Атина, но и тя ме използва. Тя е богиня-дете. Благодарение на мен иска да стане независима, чувствам го. Затова е така силно мотивирана да ми помага.“
Жан-Луи Мартен продължи още дълго да се рови из сайтовете, посветени на мозъка и на последните открития в областта на неврологията. Скоро обаче забеляза, че извън модерните системи на изследване с помощта на образи (спектрография с инфрачервени лъчи, компютърна томодензитометрия, магнитно-ядрен резонанс, позитронна томография), като цяло неврологията не бе напреднала кой знае колко. Присажданията на неврони от зародиши бяха многообещаващи, но в най-добрия случай бяха нужни поне пет години, за да се видят резултатите. Ежедневно откриваха нови хормони, но без практическо приложение.
Всъщност като че ли информатиката допринасяше най-съществено за опознаване на функциите на човешкия мозък. Мартен си отбеляза, че всяка новосъздадена машина служи за анализ на мозъка.
След като изобретил часовника, човекът веднага го сравнил с мозъка. Когато изобретил парния двигател, отново сравнил мозъка, този път — с двигателя. След откриването на изчислителните машини изследвал мозъка, както би изследвал изчислителната машина. След откритието на холографията съпоставил паметта с холографския образ. По-късно се появил компютърът. На всяко поколение все по-съвършени чипове отговаряли все по-интелигентни програми, способни да правят много сложни изчисления.
Докато асимилираше гореизложените факти, Атина запази мълчание, но той знаеше, че тя споделя неговата гледна точка. За нея това беше вън от съмнение.
„Компютърът е бъдещето на човешкия мозък.“
52.
Капитан Умберто вдига младата журналистка на рамо и я слага върху една носилка. Завързва я с каиши, след което я покрива с одеяло от глава до пети. Двама мъже я понасят в неизвестна посока.
Вероятно не искат другите болни да ме видят, мисли Люкрес.
Отгатва, че носачите изкачват стълбища, движат се по коридори. Накрая отмятат одеялото. Един мъж я опипва, открива мобилния й телефон и бележника със записки в джоба, който специално бе поръчала да пришият. Преглежда бележника от кора до кора. Сетне преписва в една тетрадка телефонните номера, запаметени в телефона. Една тогава дава знак на другите да я отнесат. Вкарват я в някаква стая, отвързват ръцете й. Вратата се затваря след тях.
Стаята е празна, има само едно желязно легло, занитено за стената, с дръжки, през които да преминават колани, и по средата — тоалетна чиния с педал. Стените са шумоизолирани с кремав пухкав плат. Срещу нея се откроява прозорче, през което се виждат камера и компютърен екран.
Люкрес се освобождава от усмирителната риза и с облекчение протяга ръце. Пурпурната й ламена вечерна рокля, мрежестите чорапи и обувки с високи токчета не се вписват в обстановката. Сяда върху капака на тоалетната и изува обувките си. Разтрива пръстите си през чорапите.
Неочаквано компютърният екран светва и на него се изписва следното изречение:
„Защо разследвате случая с Финшер?“
Камерата задейства един червен бутон под екрана, за да покаже, че е включена.
— С кого говоря?
„Въпросите задавам аз. Отговорете.“
— Ако не отговоря?
„Искаме да знаем защо разследвате смъртта на Финшер. Какво ви каза Джордано по телефона?“
— Каза ми, че Финшер умрял от любов, но фактът, че изпратихте Умберто, за да убие патолога, както и моето отвличане, ме карат да мисля обратното. Благодаря за информацията. Сега вече нямам никакво съмнение, че става дума за убийство.
Удря с юмрук по стъклото, но то е много дебело и успява само да натърти ръката си.
— Нямате право да ме задържате против волята ми! Изидор сигурно вече ме търси. Така или иначе, вече изпратих началото на разследването до вестника ми и те ще го публикуват, ако нямат новини от мен. Тоест, имате интерес да ме освободите.
Екранът на компютъра проблясва.
„С кой друг говорихте?“
— Вие ли убихте Финшер?
„Не вие задавате въпросите.“
Безсилни са срещу мен.
Камерата се настройва и окото й се затваря, докато обективът се насочва към лицето на младата жена, за да го покаже в едър план.
Притеснявам ги. Значи, козовете са в мои ръце. Не трябва да изглеждам впечатлена.
Засилва се и ритва със страхотна сила прозорчето. Не преследва никакъв ефект, освен да предизвика оглушителен шум като от експлозия и да изрази решимостта си.
„Успокойте се. Докато станете по-разговорчива, ще стоите затворена в тази кабина. Чували ли сте за сетивна изолация? Най-ужасното нещо, което може да се случи на човешкия мозък. Нищо за ядене, нищо за гледане, нищо за слушане, нищо за четене — пълен глад във всяко отношение. Ние непрекъснато получаваме информация посредством сетивата си и това ни доставя удоволствие. И най-незначителният дразнител очарова мозъка ни, защото му дава занимание. В нормалния живот влизаме в съприкосновение с хиляди дразнители. По отношение на сетивните дразнители сме като разглезените деца, но не си даваме труда да го осъзнаем. Но ако този безкраен приток, който приемаме за даденост, секне, изпадаме в дълбоко объркване. Надявам се да не ви подлагаме на подобно лечение прекалено продължително и много скоро да се покажете по-отзивчива. Ще се убедите сама колко силно дестабилизира пълният покой, при положение, че основното ни състояние в света, в който живеем, е трескавата възбуда.“
Нов ритник в стъклото. Започва да рита равномерно, като дървосекач, който, удряйки с брадвата на равни интервали, се надява дървото да се предаде.
— Нямате право!
„Така е. Ако знаехте само колко съжалявам, че съм принуден да го сторя.“
Тя спира и доближава лицето си на няколко сантиметра до прозорчето и до обектива на камерата.
— Чуден човек сте вие. Криете се зад екрана и чувствам, че сте притеснен. От мен ли се притеснявате? Или от факта, че сте принуден да ме подлагате на изпитания? Човек би казал, че у вас съжителстват няколко личности едновременно.
Да не съм пасивната страна. Да запазя инициативата.
Докато до този момент отговорите се изписваха почти автоматично след нейните думи, последният малко се позабавя.
— С кого говоря? — нервира се Люкрес.
Пак отстъпва леко и отново удря с юмрук по стъклото.
— Кой стои зад прозорчето? КОЙ?
В този миг на екрана се изписва:
„Ако един ден някой ви попита, кажете, че името ми е… Никой.“
След това стаята потъва в мрак.
53.
Жан-Луи Мартен започна да играе електронен шах и бързо разбра, че компютърът е надминал човека благодарение на изчислителните си способности.
Анализира партията от май 1997 г., когато Гари Каспаров бе победен с три на две от Дийпър Блу в нюйоркската зала „Милениум“.17
Този ден изгубихме основно сражение. Най-силният играч на планетата не успя да победи машината.
Болният от MS се зае да изследва начина на мислене на шахматните програми от последно поколение. Започна да проучва първите неуверени стъпки на новата дисциплина, наречена „изкуствено съзнание“.
Тогава му се прииска умът му да излезе от престаналата да функционира телесна обвивка и да се сдобие с неразрушимо стоманено тяло.
54.
„Никой“?
Странно име, размишлява Люкрес.
Ами ако не е човек?
Естествено тя е гледала филма „Космическа одисея 2001“ на Стенли Кубрик, в който компютърът Хал се разбунтува срещу хората.
А в този случай би могъл да бъде… Дийп Блу IV. Немислимо. За целта би трябвало машината да притежава воля, да проявява намерение, да осъзнава своя „аз“.
Самият Самюел Финшер ясно го бе формулирал по време на мача: „Машините не са подвластни на настроения, те не искат допълнително количество електричество или допълнителни програми. В това се състоят тяхната сила и тяхната слабост.“
Във всеки случай хипотезата за Дийп Блу IV поне има някакво обяснение: отмъщението. Ако някой е имал сериозни причини да мрази Финшер, това е бил именно този куп железария…
Дийп Блу IV — убиец?
Как е успял да открие жертвата си? Компютърът не вижда…
Въпреки че…
Ако е бил свързан към интернет, компютърът би могъл да се възползва от безбройните възможности на информатиката. Всеки компютър може да се включи към обществените камери, към тези в мрежата, към най-обикновените видеокамери за наблюдение. Всеки компютър е в състояние да наблюдава даден човек, да го следи, да открие слабите му места.
Журналистката решава, че се е замесила в нещо много по-сериозно, отколкото е предполагала в началото.
Дуел от световна величина. Хората срещу машините.
Остава да разбере как свързаният към интернет компютър, след като е открил жертвата си, е в състояние да я убие от разстояние по време на любовен акт.
Как е успял Дийп Блу IV да убие своя победител?
Люкрес Немрод се мъчи да си представи сцената. Самюел Финшер и Наташа Андерсен са голи в леглото.
Далече от тях злобният Дийп Блу, мотивиран от желанието за отмъщение, ги наблюдава с помощта на охранителна камера или дори с най-обикновена любителска камера, включена към персонален компютър.
По дяволите!
Финшер може да е използвал някаква електронна приставка, свързана с интернет.
Предимството на подобна хипотеза е, че напълно обяснява всичко.
Съвсем непредубедено Наташа е повярвала, че тя го е убила. А защо не е умряла и тя? Когато докоснем убит от токов удар и ние на свой ред умираме…
Може би Финшер е имал по-слабо сърце. Колкото до манекенката, вероятно е повярвала, че това е в реда на нещата. Оргазъм.
Люкрес си спомня, че и на нея й се е случвало да преживее миг на пълно изключване, достигайки върха на удоволствието. Малката смърт. Тя никога не продължава много дълго.
Колкото и да е чудно, като че ли сценарият за компютъра-убиец изглежда правдоподобен. Частиците на пъзела започват да се подреждат в ума на журналистката.
Излишно е да намесва научната фантастика, сигурна е, че съвременните технологии са достатъчно развити. Всичко се дължи на това, че подценяваме компютрите, смятайки ги неспособни да „мислят“. Въпреки това, все по-нарастващ брой научни статии предупреждават, че те могат да мислят, макар и „по детски“.
Едно „електронно дете“ е убило най-умния човек, за да подложи на проверка силата си. Или защото той го е напляскал пред очите на целия свят. Едно дете с електронна памет, което никога не забравя.
Мислите се подреждат, допълват се, съпоставят се, за да образуват логична верига. Люкрес се чувства като пешка в шахматна партия, чиито правила едва започва да осъзнава. Разбира само, че нито очарованието й, нито умението й да се бие могат с нещо да й помогнат.
Сега е в плен на черните фигури.
Ако знаеше, че Изидор ще я въвлече в такъв кошмар, нямаше да приеме така необмислено.
Научно разследване, как ли пък не!
Въпреки че…
Младата жена вече си представя заглавието: „Отмъщението на Дийп Блу IV“, или: „Компютърът убиец“.
Такъв материал направо ще ми донесе наградата Пулицър!
Засега обаче трябва да открие начин да се измъкне оттук, преди да се е побъркала.
55.
Бялата му царица беше в опасност.
Самюел Финшер обмисли партията.
Извади фигурата и я постави в центъра на полето, блокирайки по този начин всички опити за атака от страна на противника.
Невропсихиатърът обичаше да играе с Жан-Луи Мартен. В шаха фигурите-посланици на ума на лекаря играеха против фигурите-посланици на ума на болния. Двата воюващи равностойни мозъка бяха с еднакви шансове за победа.
Партията продължи и в края на краищата Жан-Луи Мартен победи с лекота, въпреки добрата позиция на бялата царица.
— Браво!
„Победих ви, защото сте начинаещ, но играх срещу компютърна програма, която ме побеждаваше непрекъснато.“
— Така значи, намерихте си майстора.
„Да, и това ме обърква. Питам се дали машините не са по-способни от нас. Поне в стратегически план. Но пък нима всичко не е стратегия? Едно растение, което се развива, прилага стратегия за завладяване на средата. Едно дете, което расте, е стратегия на ДНК с цел възпроизводство.“
— Интересно. Но струва ми се, че доста преувеличавате.
Самюел Финшер подпря по-стабилно противника си на възглавниците.
„Засега световната шахматна титла е спечелена от Дийпър Блу срещу Каспаров. Може пък историята да изисква триумф на съвършената машина срещу несъвършения човек. Ние победихме маймуната, компютърът ни отмъщава за нея.“
Самюел Финшер хвърли поглед към болните хебефреници, лишени от привилегията на подобен разговор. Повечето разглеждаха умислено фреските на Салвадор Дали, откривайки в странните фигури фантазията, която липсваше в ежедневието им.
— Не, ние винаги ще бъдем по-силни от машините, и знаете ли защо, Жан-Луи? Заради сънищата. Машините не могат да сънуват.
„Какво е значението на съня?“ — пита болният от LIS.
— Сънят ни позволява да се възстановяваме. През нощта, във фазата на парадоксалния сън, в ума ни се раждат образи, идеи. Същевременно се освобождаваме от всичко, което се е стремило да ни повлияе през деня. По време на Сталинските чистки в Русия най-разпространеният начин на мъчение е бил да се държат хората будни, за да не могат да сънуват. Ако ни отнемат сънищата, ние губим интелектуалната си сила. Дори Одисей от Омировата поема получава съветите на Атина, докато спи и сънува. Компютрите не сънуват, компютрите просто трупат знания, без да могат да се възстановяват. Те са ограничени в рамките на мислеща система, която действа чрез натрупване, а не чрез подбор.
„Нещата се променят. Говори се, че някои лаборатории са създали «изкуствено съзнание».“
— Докато изследователите не създадат компютри, способни да сънуват, човекът винаги ще намира начин да надвие машината.
Той посочи картините на Салвадор Дали, които покриваха стените.
— Кой компютър може да нарисува това?
„В случая с Дали човешкият интелект не се определя единствено от сънищата, а и от безумието на художника.“
Невропсихиатърът насърчи пациента си да развие мисълта си.
„Безумието, бих казал дори глупостта. За да заприличат на нас, компютрите би трябвало да са способни да вършат… глупости. Вчера си говорихме по този въпрос с Атина. Тя твърдеше, че компютрите ще продължат да плашат хората, докато не престанат да бъдат съвършени. Дори предлагаше да се създаде не само изкуствен интелект, а и «изкуствена глупост».“
Невропсихиатърът попипа роговите рамки на очилата си.
— Изкуствена глупост?
„Представям си едно бъдеще, в което компютрите ще притежават не само собствено, непрограмирано от хората съзнание, но и настроения, чувствителност, типични за информатиката. Бъдеще с психотерапевти, които ще ги успокояват, ще се опитват да разгадаят неврозите им. С една дума — бъдеще, в което компютрите ще могат да полудяват и да създават творби като тези на Дали.“
Кой говореше, Атина или Одисей? Никога досега Жан-Луи Мартен не бе стигал толкова далече в предвижданията си.
— Съжалявам — отвърна невропсихиатърът, — но за себе си съм убеден, че човешкият мозък ще си остане недостижим. Информатиката винаги ще стига до определени граници. Няма да бъдем спасени от компютрите. Те няма да бъдат нашите наследници в областта на развитието на съзнанието.
Жан-Луи Мартен отново пусна ума си да плува по вълните на мрежата, на лов за последните открития, направени в лабораториите и в университетите, с които да впечатли наставника си.
56.
Тя удря по прозорчето с нарастваща сила.
— Ей, Никой! Никой!
Стаята се облива в светлина, екранът — също.
„Решихте ли най-сетне да говорите?“
— Открих кой сте. Вие сте компютър. Затова разговаряте посредством екрана. Всъщност не съществувате истински. Вие сте само една машина, която повтаря предварително въведени думи.
„Не.“
— Покажете се тогава. Освен ако сте прекалено чудовищен, за да ми се представите. Сигурна съм, че не сте човешко същество, впрочем не се изразявате като човек. Мислите като машина.
Нападението е най-добрата защита. Дори затворена в шумоизолирана стая, дори изправела пред компютър, тя не забравя, че всъщност са два мислещи интелекта, и е решила, каквото и да се случи, да не бъде губеща.
— Вие сте машина. Доказателството е, че ако бяхте човек, щяхте да почувствате моя чар.
Казвайки това, тя леко се навежда към камерата, за да се види бюстът й, подчертан от сутиен с подплънки.
Да видим как реагира на седмата мотивация.
„Наистина сте много хубава.“
Изглежда започваше да се оправдава. Като че се страхуваше да не го вземат за Дийп Блу IV.
— Вие сте жалка купчина желязо, натъпкана с твърди дискове, с платки, с транзистори. Силицият е лишен от либидо!
„Аз съм човек.“
— Вие сте Никой. Вече ми го казахте.
„Аз съм Никой… но все още съм човек.“
— Добре тогава, покажете се да ви видя, да ви пипна. Ако дойдете да си поговорим очи в очи, ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Обещавам!
Тишина.
„Вие не сте в състояние да налагате условия.“
— Страх ви е, нали?
„Важното е не кой съм аз, а коя сте вие. Вие сте журналистка. Отначало се вмъкнахте тук тайно. Да събирате сведения за нас. Искам да разбера докъде сте стигнали и с кого сте разговаряли. Не бързам за никъде. Ако не искате да ни помогнете, ще останете тук дни, седмици, може би дори месеци. Има опасност да загубите разсъдъка си.“
Тя долепя лице до стъклото, като че ли иска да види обектива на камерата, която я следи.
— Така или иначе, не съм особено разсъдлива. Мисля, че ако пресметнем, ще се окаже, че съм на 12% самовлюбена, на 27% тревожна, на 18% шизоидна, на 29% комедиантка, на 14% пасивно-агресивна, а и отскоро отново пропуших.
Тя издишва по посока на обектива, стъклото на прозорчето се изпотява и става матово.
„Поздравявам ви, че успявате да се шегувате в това положение. Не вярвам обаче, че ако ви подържим затворена тук за по-дълго време, ще сте толкова нагла. Оставям на вас да изберете.“
Тя се провиква:
— Хей, Дийп Блу IV, каква е мотивацията ти?
Светлината угасва. Никаква картина. Никакъв звук. Само лека миризма на пот. Нейната собствена.
57.
Благодарение на гигантската мрежа интернет Жан-Луи Мартен пътуваше виртуално по целия свят, четеше научни статии, книги, дисертации, гледаше репортажи, слушаше интервюта.
Съсредоточи се в търсенето и най-голямото му желание бе да попадне на някое изключително откритие. Нещо ново, още по-впечатляващо от последното поколение компютри с изкуствен интелект.
Изпитваше странно чувство на опиянение от достъпа до толкова много знания. Едно време цензурата орязваше интересните информации, в наши дни самата лавина от информация има същия ефект. Изобилието от информация убива информацията.
Той обаче се радваше на помощта на Атина, която подбираше за него най-интересните сайтове. Освен това не бързаше за никъде.
Знаеше, че в някое ъгълче на огромната база образи и данни в интернет все трябваше да има нещо непознато за Финшер, с което да го впечатли. И продължи да търси.
До деня, в който вниманието му бе привлечено от странен експеримент, проведен през 1954 г. в една лаборатория в САЩ.
Неуспешен експеримент. Както гласи законът на Мърфи, великите открития се правят по погрешка. Впоследствие изследователите измислят така нареченото логично разсъждение, довело до откритието. Така създават собствените си легенди.
В онзи случай една грешка довела до истински странно откритие. Повече от странно. Смущаващо. Повече от смущаващо… Може би решаващо. Защо никога не бе чувал за него?
Жан-Луи Мартен проведе собствено разследване и откри обяснението.
Изобретателят се уплашил от значението на откритието си и предпочел да го потули.
Колко жалко! И колко вълнуващо, че е осъзнал действителното му значение. Същото чувство, което би изпитал някой хищник, натъкнал се на завързана, пасивно очакваща го плячка, която никой друг хищник не си е дал труда да разкъса.
Умът на Жан-Луи Мартен изпитваше глад, затова се нахвърли върху плячката и я изяде. Храносмилането му отне много време.
След като натрупа достатъчно информация относно този изключителен експеримент, той я систематизира в отделна папка. Как и защо се бе случило. Какви изводи се налагаха. Как да се приложи, за да се продължи нататък.
След като допълни данните, грижливо ги съхрани в отделен документ в компютъра.
Остана само да се даде име на откритието, понеже неговият автор не си бе дал труда да го стори. Без капка колебание Жан-Луи Мартен го кръсти „Върховната тайна“.
Доста претенциозно, вярно, но не без основание, предвид на безкрайните възможности, които разкриваше.
Жан-Луи Мартен реши да разкаже за него на Самюел Финшер и да му обясни какво друго приложение биха могли да му намерят.
Доктор Финшер не схвана веднага, но след като разбра, даде израз на огромното си смайване.
— Поразително! — възкликна той.
Но веднага добави:
— Ако откривателят се е отказал да продължи изследванията си, значи се е досетил за потенциалния риск. Давате ли си сметка, Жан-Луи, за неговото значение?
Окото на Жан-Луи се раздвижи.
„То е равносилно на откриването на огъня, на ядрената енергия — може да топли, но може и да изгаря. Зависи как се употребява.“
58.
Люкрес Немрод се е уморила да удря по стените на шумоизолирания си затвор. Напада стъклото, до което се е добрала пипнешком. Опитва се да го откърти с нокти. Неуспешно.
Добре. Нищо няма да постигна. Солидна работа.
Да чакам.
Да поспя.
Но не може да заспи. Лежи в тъмното с широко отворени очи. Припомня си какво й е казал „Никой“: „Най-страшното, което може да се случи на мозъка, е да бъде лишен от храна.“
Трябва да мисли. Да настрои ума си така, че да работи, дори и навън да не се случва нищо. Да се съсредоточи върху разследването. Всичко опира до наглед простичкия въпрос: „Какво ни подтиква към действие?“ Простичък, но откриващ безброй перспективи…
Казва си, че списъкът от мотивации обяснява историята на човечеството отначало докрай.
Представя си първия пещерен човек. Бие се срещу някакво диво животно, нахапан е, ранен е, боли го, иска да се спаси и болката да спре, затова откъсва един клон, удря хищника — и открива оръдието.
По този начин, със задоволяването на първата потребност — спирането на болката, човекът е направил първата си крачка напред. По-късно той бяга през полето, защото се страхува да не бъде нападнат от други хищници. Задава се буря. Пада нощ и го обгръща мрак. Тогава се приютява в някоя пещера — и открива убежището. Задоволява и втората потребност — надвива страха.
И още: жаждата. Открива извори. Чувства глад. Тръгва да ловува и да бере плодове. Умората го надвива. Измисля постелята и огъня, за да държи хищниците на разстояние от пещерата, в която спи през нощта. Третата мотивация — задоволяването на елементарните потребности, свързани с оцеляването.
Тук именно нещата се преобръщат. От потребностите преминава към желанията. Воден от „желание“ за удобство, човекът излиза от пещерите, строи колиби, къщи, превръща се в архитект. От „желание“ за повече простор води войни и заграбва съседските територии. От „желание“ да не се уморява толкова, докато си търси храна, става земеделец. От „желание“ да си спести умората от разораването на полето, изобретява ралото, теглено от биволи. (В „Енциклопедия на относителното и абсолютното познание“ Люкрес е прочела, че буквата „а“, с която започва азбуката, изобразява в повечето древни езици обърната биволска глава. Биволът е първият енергоизточник, тоест той е родоначалникът на цивилизацията.) След биволите идват конете, по-късно — моторите. Значи четвъртата мотивация е задоволяването на вторичните нужди от удобство.
Какво следва по ред в списъка? Петата мотивация: дългът. Дълг към учителя — двайсетте години, прекарани в училищните стаи. Дълг към семейството — бракът. Дълг към отечеството — данъците. Дълг към началниците — предприятието. Дълг към правителството — гласуването.
А за да осигурим отдушник, в случай на пренапрежение — шестата мотивация: гневът. Гняв, породен от нуждата за справедливост. Постепенно благодарение на гнева се учредяват съдилища, появяват се съдии, полиция, които насочват този гняв, за да не се превърне в обществен разрушител. А когато не успяват, гневът предизвиква революциите.
Седма мотивация: сексът…
Замисля се. Казва си, че системата й за класифициране на мотивациите не е нито хронологично обоснована, нито се развива по възходяща линия. В наши дни подредбата на тези лостове зависи от свободната воля на индивида. В началото сексът е бил първична мотивация за възпроизвеждане на рода. Би трябвало да го сложим почти веднага след жаждата, глада и съня. Представлявал е потребност. Едва по-късно се превръща в желание. „Желание“ за увековечаване на собствения вид. „Желание“ да се остави следа от пребиваването на Земята. С времето тази основна енергия отново се превръща в нещо друго. Разраства се. Сексът става начин на съблазнявано, както и на разбиране на другия пол. „Желание“ за успокоение, „желание“ за докосване, за ласки, което вече надхвърля границите на „желанието“ за възпроизвеждане на рода. Просто нужда от общуване. Може би е съпоставим с древния рефлекс на големите маймуни, които се сдобряват, като се пощят взаимно.
Дали ласката може да се счита за пълноправна мотивация? Не. Просто удобство, предразполагащо към секс…
Докато размишлява, Люкрес разтрива пръстите на краката си, което й се отразява много добре.
Ласката.
Люкрес Немрод въздиша. Думата „ласка“ поражда у нея желание за докосване. Но наоколо има само тапицирани стени.
Съсредоточава се.
Сексът е силна мотивация. Той е в състояние да промени хода на историята. Заради една жена, Елена, гърци и троянци са се убивали години наред. За да съблазни Клеопатра, Цезар се е противопоставил на римския сенат. Колко произведения на изкуството са създадени с единствената цел да се впечатли някоя жена?
Либидото управлява света?
Осма мотивация: наркотиците и всички химически вещества, които ни карат да действаме пряко волята си. Изкуствено желание, което се превръща в нужда, властваща над всички останали. Отначало хората ги опитват от любопитство, от любезност, от подражателство. После изкуственият рай завладява ума без остатък, до степен да унищожи свободната му воля и да постави на заден план първичната потребност — оцеляването.
Девета мотивация: личната страст. Различна за всеки от нас. Неочаквано се съсредоточаваме върху някаква, по принцип най-обикновена дейност и тази дейност се превръща за нас в център на света. Някакво изкуство. Спортна дисциплина. Професия. Игра.
Спомня си с какво ожесточение момичетата от сиропиталището играеха нощем на покер на светлината на свещите, залагайки нищожните си джобни пари. Снегът се свеждаше до това, което носеха картите: чифт, флош, кента, фул. Като че ли животът им зависеше от изрисуваните картончета.
За биологичната история на човека това няма никакво значение. А се оказва толкова важно…
Дори колекцията й от кукли. Тя олицетворяваше семейството, което никога не бе имала. Една обсебваща страст. Невинаги красиви кукли от плат, от порцелан или от пластмаса, на които бе дала имена. Шиеше им дрехи с обич, по-голяма от обичта на истинска майка към децата й. Притежаваше точно сто и четирийсет кукли и не би заменила нито една. По-късно, след куклите, бе започнала да колекционира любовници. Логично продължение. Трябва да имаше стотина. Е, не, по-малко. Ако за куклите си спомняше точната цифра, за любовниците не бе така сигурна. Би желала да може да ги обменя, както правят марколюбителите. „Заменям един от близнаците срещу твоя културист албинос с червени очи.“
Именно поради лична страст провеждам настоящото разследване. След куклите и любовниците сега колекционирам разследвания — върху произхода на човека, върху функциите на мозъка. Тази колекция е в самото начало, но е новата ми лична страст.
Люкрес си гризе ноктите в тъмното.
Десетата мотивация…
Капитан Умберто бе споменал за „Върховната тайна“. Описваше я като мотивация, по-силна от дрогата, като най-мощната мотивация.
В такъв случай, Дийп Блу се е възползвал от компютърния суперинтелект, за да комбинира молекули и да изобрети някаква нова дрога. По-силна от традиционните наркотици. По този начин е смятал да държи в подчинение болничния персонал, лекарите, сестрите, пациентите.
Върховната тайна…
Да не би Самюел Финшер да я е опитал?
Дали това е свързано със смъртта му?
Предположението за неоткриваемата супердрога й изглежда по-логично, отколкото това за електронната приставка, свързана с мрежата. Още повече, че обяснява защо Наташа не е забелязала нищо, макар че се е провъзгласила за виновна.
Но какво й помага сега фактът, че е разбулила загадката?
Затворена е в шумоизолираната стая, в тази — нека я наречем с истинското й име — лудница на остров насред морето.
Трябва на всяка цена да съхраня разума си, мисли тя. Най-лошото ще бъде да полудея. Ако проявя и най-малкия симптом на лудост, никой повече няма да ми има доверие.
Люкрес Немрод изгризва нокътя си до кръв. Болката я държи будна.
Какво да направя, за да не полудея?
59.
Да изследва. Жан-Луи Мартен не престана нито за миг да се занимава с темата за Върховната тайна. Следата бе незначителна, но разбра все пак, че откривателят й не бе единственият, който пазеше скритото си съкровище. Всички онези, които бяха повече или по-малко наясно с изключителното значение на Върховната тайна, се бяха договорили да сложат край на изследванията в тази деликатна област.
Върховната тайна бе добре опазена.
Сдържаността, проявена по изключение от страна на науката, заслужава да бъде отбелязана.
Жан-Луи Мартен обаче успя да открие една пролука. Дисертацията, посветена на Върховната тайна, беше останала в „кошчето за боклук“ на един отдавна неизползван, но включен към мрежата компютър, при това с пълно кошче…
Един инцидент бе позволил да бъде открита Върховната тайна, една договореност бе забранила разпространението й, а едно случайно разследване му помогна да се запознае със същността й.
Въпреки това не знаеше всичко докрай.
За целта задейства по-конкретни програми-търсачки, които се разровиха из всички болници, лаборатории и университети по света. Всяка верига има слабо място, разсъждаваше той. Все трябва да има няколко десетки души в света, които са били близки с откривателя на Върховната тайна. От тях все ще се е намерил един, който да е нарушил договора. Може би асистент или секретарка. Или човек от обкръжението на откривателя. Приятел по чашка, на който е доверил тайната си в даден момент. Или любовница, пред която е искал да блесне.
Дори в научната сфера няма вечно табу.
По-решителен от всякога, Жан-Луи Мартен четеше всичко, гледаше всичко, проверяваше всичко. Атина от своя страна правеше същото, но стократно по-бързо.
Всеки документ, всичко, което преминаваше пред екрана на камерите от мрежата или на камерите за наблюдение и което би могло да има и най-бегла връзка с Върховната тайна, бе прочетено и складирано.
Ще открия слабото звено, казваше си той.
60.
Люкрес крещи.
Как да не полудее в мрака? През ума й преминават всички моменти, в които се е страхувала от тъмнината. В подземието на сиропиталището, когато джобното й фенерче угасна. Как се развика само! Когато играеше на „сляпа баба“ с вързани очи. Очите са източник на толкова много информация! Самата светлина представлява наркотик. Тя е първото усещане след излизането от корема на майката. Чак след това идва ред на въздуха. А след като сме опитали и двете, повече не можем да спрем. Раждането й не бе преминало леко. Главичката й се бе заклещила. Хипнозата й позволи да си го припомни… Мозъкът има огромни възможности. Той единствен съдържа всички обяснения. Всички илюзии. Всички пълномощия.
Човешкият мозък е най-сложното творение във вселената.
В „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“ е прочела едно изречение, върху което не е престанала да мисли: „Реалността е това, което продължава да съществува, дори след като сме престанали да вярваме в нея.“ Следователно нищо не пречи да се създаде една временна реалност.
Спомня си и един текст на руския дисидент Владимир Буковски, който разказва, че за да издържи на мъченията, си представял мислено как строи „виртуалната“ си къща. Когато болката ставала непоносима, той се оттеглял в нея и никой не можел да го засегне.
Силата на мисълта. След като е помагала на затворниците в Гулаг, значи ще помогне и на мен.
Люкрес Немрод затваря очи.
Забравя какво й се е случило.
Забравя къде се намира.
Заема се да строи в ума си своята идеална къща. Нещо повече — строи замък. След като въображението не познава граници, най-добре да се възползва от това. Като начало мислено проектира двореца си, след което изкопава основите. Сетне иззидва стените с дялани камъни. После идва ред на вратите, на прозорците, на покрива. Прави външни и вътрешни цветни градини. В средата на големия двор изкопава малък басейн.
А сега — обзавеждането. Зимни градини с изглед към двора, за да има много светлина за растенията, а отвън да не се вижда нищо.
Много декоративни растения. Японски мебели от ценно дърво, предварително лакирани с меден восък, боядисан в черно.
След това нарежда паркета, разстила ориенталските килими в стаите, предназначени за приятели, избира тапетите от плат.
Мозъкът й най-сетне работи на пълни обороти.
61.
Компютърът му беше непрекъснато включен.
Обзет от нетърпението на откривателя, Жан-Луи Мартен сам си създаде търсачки, способни да измъкнат и най-малката информация от мрежата.
Атина, неодушевена доброжелателка и всемогъща помощница, бдеше над него.
Започна да копира малки програми, които пригаждаше за своите цели. В памет на Одисей кръсти компютърните си агенти „моряци“. Всички тези „моряци“ се впуснаха да търсят не Итака, а Върховната тайна.
Програмите, задействащи „моряците“, бяха от последното поколение изкуствен интелект, тоест бяха способни да се възпроизвеждат и да се усъвършенстват, за да достигнат набелязаната цел. Първото поколение „моряци“ се разпръсна произволно по мрежата, на лов за данни. После без никаква човешка намеса стотината „моряци“ обобщиха постигнатото и излъчиха петимата, добрали се до най-добри резултати. Другите изчезнаха, а на победителите бе разрешено да се възпроизведат. Ето как се появиха стотици подобни, по-високоспециализирани програми в областите, в които се бяха отличили.
За създаването на „моряците“ Жан-Луи Мартен бе взел пример от дарвинизма — селекция на най-добрите, насърчаване на най-силните, помощ на най-даровитите и освобождаване от всички некомпетентни.
Очевидно механизмът не отговаря на изискванията на морала, но компютърните програми все още са лишени от политическо съзнание, заключи той.
Второто поколение „моряци“ направи подбор сред своите редици, за да излъчи петимата най-способни, които на свой ред изработиха още по-високоспециализирани програми, всеки в своята област. Така моряците от трето поколение се възползваха от натрупаните знания и от опита на своите предшественици.
Нужни бяха петнайсет поколения моряци, за да се събере екип от свръхнадарени, които успяха да достигнат целта.
А целта се намираше в Русия, в Санкт Петербург, в Центъра за изследване на мозъка, ръководен от доктор Черненко. Там, благодарение на множество дребни, но съвпадащи признаци, агентите стигнаха до заключението, че Върховната тайна бе използвана при опити с хора.
62.
Невроните на Люкрес се трудят усърдно, за да направят каквото могат с натрупаните в мазнините захари.
За да се справят със страха й, те се нуждаят от бавни захари, но за нещастие, в тон с женските списания и модните повели, Люкрес се храни предимно със зеленчуци и варива, изключвайки почти напълно от диетата си тестените произведения, маслото, сметаната, захарта, всички онези блаженства, които позволяват на невроните да функционират пълноценно.
Не знае от колко време стои тук затворена. Гладна е. Напразно премлясква с език.
Какво ли е да си луд…
Да не мисля за това, да мисля за замъка си.
Въображението й избира полилеите за малкия салон, за големия салон, за трапезарията. В стаите ще сложи аплици; в кабинетите — халогенни лампи. Просторна библиотека. Сауна. Зала за гледане на телевизия с огромен екран. Зала за билярд. Спортен салон с всякакви уреди за развиване на мускулатурата. Идва обаче моментът, в който не може да слага повече мебели, за да не стане прекалено претрупано, и не може да добавя повече стаи, за да не се изгуби в огромния замък.
Нещо липсва все пак.
Мъж. Мъжът е идеалното допълнение към един замък.
Мъжът, който да ви топли леглото, да ви подарява цветя, да мие чиниите, да ви гушка, докато гледате телевизия.
63.
Жан-Луи Мартен изпрати имейл до доктор Черненко в Санкт Петербург, в който обясняваше, че би желал да научи повече за опитите с мозъка.
Не получи отговор.
Изпрати факс. Атина му помогна да го напише. Никакъв резултат.
Тъй като болният от LIS не можеше да говори, а и защото знаеше, че няма да има никаква тежест в очите на някой истински учен, той се принуди да изложи проблема си пред Самюел Финшер.
Финшер се свърза лесно с руския си колега, който се оказа колежка, и проведе разговор с нея. Независимо че прояви любезност, тя отказа да му даде достъп до изследванията си.
Тогава Атина привлече вниманието им върху едно слабо място в живота на доктор Черненко. Не беше много хубаво от нейна страна, но в програмата й се съдържаше една от максимите на Макиавели: „Целта оправдава средствата.“
Благодарение на въпросното средство, френският учен успя да убеди рускинята да сътрудничи, като й обеща да използва Върховната тайна единствено за провеждане на ограничени и напълно контролирани експерименти.
Доктор Черненко се съгласи да им съобщи мястото, където се намираше Върховната тайна при мишките. То бе триизмерно и бе локализирано с точност до една десета от милиметъра. По имейла им изпрати карта на мозъка на мишка, на която една стрелка сочеше точното място, както и размерите му на височина, на ширина и на дълбочина.
„Ето, това е картата за откриването на съкровището“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.
Засъзерцаваха картата, сякаш ставаше дума за магическа формула.
— Намира се в мазолестото тяло! То е най-древният мозък. Първият орган на нервната система, който записва всичко преживяно от раждането до двегодишна възраст. След това отгоре се наслагват мозъчни пластове. Всеки пласт е с по-висока сложност, но най-важното си остава скрито в най-дълбинната ни част… Ти беше прав, Жан-Луи.
По време на следването си Самюел Финшер бе правил малки хирургични операции. Сега за целта избра мишка с черна главичка и бяло телце, представителка на един много схватлив вид, обикновено използван за циркови номера. Постави мишката върху коркова подложка, към която привърза лапичките й на кръст с гумени каишки.
После обръсна горната част на черепа, направи няколко замервания с милиметрова линийка и ги записа с флумастер на обръснатото място. Упои мишлето, за да предотврати болката, която би променила данните. Инсталира видеокамера, за да може болният да следи от разстояние хода на операцията.
С малък циркуляр за кости фино изряза горната част на черепа на животинчето, все едно че срязва горната част на черупката на сварено яйце. Пулсиращият мозък се появи на светлината на лампите. Лоботомия.
— Жан-Луи, чуваш ли ме?
„Да, чувам те, Самюел“ — се изписа на екрана, поставен над камерата.
— Гледаш ли?
„Да. Трябва да ти призная, че тъй като не съм свикнал на подобни гледки, това, което правиш, ми се струва доста отвратително. Но така или иначе, вече не съм способен да повръщам.“
Самюел Финшер бе свикнал да говори пред тази снабдена с екран камера, като че ли се обръща към приятел от плът и кръв.
— Сега вече си член на нашето братство, скъпи колега.
Обективът показа мишлето в едър план.
„Сигурен ли си, че няма да я умориш?“ — се изписа на екрана.
Доктор Финшер провери медицинските стойности.
— Пулсът е стабилен и всички жизнени функции са в нормалните граници.
„Страх ме е.“
Мишлето изглеждаше странно с изложения на показ открит мозък.
— Идеята беше твоя, Жан-Луи.
„При всички положения залогът е изключително важен, така че опитът е оправдан…“
В този миг Самюел Финшер доближи инструментите до оголения мозък.
Жан-Луи Мартен следеше притеснен хода на операцията.
Тя му напомняше за друг неврологичен експеримент с мишки, който бе наблюдавал в интернет, проведен от екипа на професор Вайсман18 от Станфордския университет. Учените присадиха в мозъците им неврони, взети от стволови клетки на човешки зародиши. Човешките неврони — по-млади и следователно по-жизнени — превзеха неврозоните на мишките, така че мишките се оказаха с истински човешки мозъци. Целта на учените бе да ги използват, за да помогнат на болните от Алцхаймер и от Паркинсон.
Болният от LIS се опита да си представи мишка с човешки мозък. Не ще и дума, бяха й присадени запаси от свежи нервни клетки, но си оставаше създание с неразвити способности за мислене.
Внезапно му се зави свят, реалността бе надминала научната фантастика. В зората на третото хилядолетие буквално всичко ставаше възможно — да дадеш човешки мозък на мишки или да се докоснеш до Върховната тайна.
Светът се променя, една най-обикновена идея, родена от нечие въображение, може да се окаже по-страшна от атомната бомба. Вече няма морал, има само експерименти. А ще се намери ли някой, който да се осмели да заговори за статута на мишките с „очовечен мозък“?
Наблюдаваше разпънатата на кръст мишка и гледката му напомняше картината на Салвадор Дали „Христос, наблюдаван от баща си“.
Ние сме всемогъщи. Ще ни е необходима повече съвест, за да преценяваме последствията от постъпките си. Подготвени ли сме?
А Самюел Финшер беше толкова съсредоточен в действията си, че не си задаваше никакви въпроси. Единствената му грижа бе да приключи успешно операцията и мишлето да се събуди невредимо.
64.
След като построява идеалното си място за живеене, Люкрес започва да си припомня своите „бивши“, за да си избере идеалния спътник. Но всички до един са си имали отлични причини да станат бивши. Сменя темата и в ума й се изреждат любимите й актьори.
Не, прекалено са самовлюбени и ще ме карат непрекъснато да им се възхищавам.
Тогава решава да смени критериите, за подбор.
Най-добре е да ме разсмиват. Да, един духовит мъж. Точно така.
Мислено си представя мъжа, натиснал звънеца на входната врата на замъка с букет цветя и бутилка шампанско в ръка. Развежда го из дома си, като коментира и го засипва с подробности за прочутите произведения на изкуството, които мислено окачва на грубите стени. Сетне любимият й стъква и запалва с лекота огън в камината, пуска нежна музика и налива шампанско в чаши от чешки кристал.
65.
Мишлето се събуди два часа по-късно.
— Мисля, че успяхме.
В края на операцията невропсихиатърът отново покри като с капаче върха на черепната кутия и я намаза с хирургическо лепило, което се използва за бързо срастване на костите.
Сега от горната част на черепа на гризача излизаше електрически контакт, който му придаваше вид на музикант-киберпънк.
Всичките сетива на мишката действаха безотказно. Можеше да тича, следеше с поглед минаващите пред очите й предмети. Защитаваше се с лапички срещу нападенията на една химикалка. Ако човек се вгледаше по-внимателно, забелязваше, че белите косъмчета по черната й главичка напомнят брадичка. Ето защо Самюел Финшер и Жан-Луи Мартен решиха да я нарекат „Фройд“.
Остана само да опитат с лостчето. Невропсихиатърът включи електрическа жичка в контакта и пусна слаб ток. След миг на неподвижно учудване Фройд прояви нервност. Трескаво размаха дясната си лапичка.
„Боли ли я?“
— Не знам. Изглежда по-скоро изненадана от усещането.
„Как да разберем дали й харесва или не?“
Най-лесното беше да й поверят отново лостчето. Самюел Финшер постави едно лостче пред лапичките на гризача и свърза жичките с електрическата батерия. Фройд се доближи, подуши лостчето с недоверие, но не го докосна. Тогава човекът задвижи лостчето с два пръста, за да покаже как става.
Мишката замръзна като ударена от ток. Бе схванала.
„Заболя ли я?“
След като двата човешки пръста освободиха терена, тя хвана с лапички лостчето и го натисна надолу, предизвиквайки токов удар. Повдигна лостчето, спусна го и отново получи порция ток. После потрети движението.
— Като че ли й харесва — констатира невропсихиатърът.
Мишката не преставаше френетично да движи лостчето нагоре-надолу. Като че ли изпомпваше водата от кладенец, за да извади на повърхността някакъв еликсир, осезаем единствено за нея.
66.
Лека нежна музика. Той масажира раменете й. Гали я. После тя го кани в стаята си, за да продължат игрите си там.
67.
Самюел Финшер затвори Фройд в клетка с два изхода. На единия изход беше лостчето, което стимулираше Върховната тайна. На другия постави разгонена женска.
68.
Двамата са в леглото.
Люкрес чувства как плахите му пръсти докосват кожата й. Все едно е дали си представяш, че чувстваш, или чувстваш наистина — в мозъка се възбуждат едни и същи зони. После нейният гост я съблича много бавно, разкривайки морскосиньото й дантелено бельо.
69.
Женската мишка обърна зачервената си от желание задница. Потните й жлези отделиха опияняващ коктейл от полови феромони.
Фройд задуши по посока на мишката, хвърли й един поглед. Тя се поклащаше и цвърчеше, многообещаващо приканвайки младия мъжкар на любовна игра.
70.
Без да бърза, той покрива тялото й с кратки целувки, шепнейки в ухото й „обичам те“.
71.
Фройд наблюдаваше женската мишка, която заемаше различни недвусмислени пози. Той размърда кръглите си ушенца и протегна муцунка по посока на феромоните. Мустачките му потрепваха.
Не зная за какво става дума, но е интересно, каза си Фройд.
При другия изход забеляза лостчето.
А това пък изглежда още по-интересно.
72.
Тя е вече гола, гостът й повдига крайчеца на завивката и двамата се мушват отдолу, като в колибка. Милувките му, нито прекалено бавни, нито прекалено припрени, се съсредоточават в ерогенните й зони. Тя ненаситно го целува, разсъблича го бързо и силно се притиска до тялото му. Чувства го как трепери, притиснат плътно до нея.
73.
Без да се поколебае дори за части от секундата, Фройд се спусна към лоста. Разгневена, женската го обсипа с ругатни на миши език. Но Фройд не се стресна. Нищо не можеше да замени интереса му към лоста.
74.
Тя наблюдава госта си и намира, че е малко тъповат. Замисля се.
Хм… Не, този тип покорно кученце бързо ще ми омръзне.
Той веднага изчезва.
Какво би ми харесало? Кинорежисьор. Някой, който да измисля разни постановки, за да ме изненадва. Да ми създава впечатление, че играя във филм или че съм героиня от роман.
Извиква във въображението си кинорежисьор, който начаса подрежда декора, нагласява осветлението, избира костюмите. Диалозите стават по-остроумни, движенията — по-елегантни. Любовниците пак са в леглото. Няколко свещи, аромати, музиката подчертава всеки жест. Поставените от режисьора огледала позволяват на Люкрес да разгледа себе си и партньора си под различни ъгли.
Уф! Накрая и той ще ми омръзне!
Изведнъж разбира, че всъщност стои доста по-високо от всеки мъж.
Всички до един са прекалено предвидими.
Вече не допуска никакъв мъж до измисления си замък.
Отива в спортната зала и мислено се заема да помпа мускули. Но дори и въображаем, спортът отваря апетита и събужда жаждата. Огладнява. Представя си огромен хладилник, натъпкан догоре с храна. Действа й успокояващо. Кани приятелките си на банкет. Приготвя им неща, „от които се пълнее“. Огретени, лазаня, лотарингски киш, пълнени домати (обелени, понеже зле смила ципата), пилешки шишчета с гъст и мазен сос, суфле със сьомга. И най-страхотната манджа — мазно пуешко със зрял фасул, както го приготвят в Тулуза (досега и насън не си бе позволявала подобна извратеност).
75.
Самюел Финшер и Жан-Луи Мартен повториха експеримента, този път не с разгонена женска мишка, а с храна. Оставиха Фройд да гладува два дни. После Самюел Финшер го сложи в клетката с двата изхода. На единия — куп апетитни храни: сиренце, ябълка, бадемова сладка. На другия — лостът.
76.
Яде в компанията на най-добрите си приятелки и разговарят на любимата им тема — мъжете. Пийват си кафе и се тъпчат с огромни пасти с крем. Но като че ли нещо й липсва. Цигара. Пита приятелките си дали имат да й дадат една и те отговарят „да, разбира се“. Поднасят й огънче. Тя пуши. Но организмът й продължава да чувства никотинов глад. Тогава иска още цигари, които пали и пуши едновременно. На ръцете си залепва антиникотинови пластири. Налепва цялото си тяло с тях. Но никотинът в кръвта й все още е недостатъчен. Продължава да чувства недостиг.
Тогава се случва нещо странно — стените се напукват. Приятелките й се разпадат. Храната се разваля с шеметна бързина. Ужасени, приятелките й гледат как части от тялото им се ронят, като че ли са болни от проказа. Около нея всичко гние и се разлага.
Единствена тя остава невредима в един безкрайно излъскан свят във формата на билярдна топка. Сама на гладка планета, без нито една звезда и луна на небето. Обзема я необятно чувство на тревога. Събужда се, отваря очи в мрака. Бързо, бързо, да построи отново въображаемия замък. Заема се със задачата, издига една по една стените, поставя покрива. Отново кани на гости приятелките си. Те пристигат, любезно напълнили догоре една количка с хиляди пакети цигари. Тя ги пуши по десет наведнъж. И все така не може да задоволи нуждата си от никотин. Покривът на замъка се разцепва. Стените се разпадат като картонен замък. Приятелките й се превръщат в малки рачета, стиснали в щипките си по една димяща цигара. Тя се опитва да грабне цигарите, но рачетата потъват в пясъка. И пак се оказва сама до огромна купчина пясък с огромен глад от никотин в кръвта.
Отново се събужда.
Ако не успея да си изградя достатъчно солиден въображаем дом, ще се срина психически. Ще полудея.
Защото знае, че след сънищата ще дойдат халюцинациите, след тях — паниката, след нея — психодвигателните проблеми.
Не трябва да се отпускам. Да мисля. Да организирам мисълта си. Да си изработя здрава мисъл, която да издържи на времето.
Пада на пода и не помръдва.
Тънък лъч светлина. Идва от кръглото прозорче. Проверяват дали спи.
Да лежа неподвижно.
Вратата се отваря и един санитар оставя поднос с храна. Не знае колко е часът, но от миризмата заключава, че й носят сутрешната закуска. Значи е минала цяла една нощ. Леко отваря лявото си око.
Тилният кортекс вижда мъжа. Темпоралният асоциативен кортекс я съветва: „Сега или никога“, и допълва: „Трябва да го извадиш от строя тихомълком, без да му дадеш възможност да затвори вратата или да подаде сигнал за тревога.“ Двигателният кортекс изпраща светкавичен сигнал до съответните мускули, които се заемат със задачата. Силата на реакцията им е съвършено премерена.
Преди мъжът да успее да затвори вратата, тя скача и го рита в брадичката, като раздира пурпурната си рокля, но затова пък просва санитаря на пода.
Нахлузва обувките си, грабва една намазана филийка с масло и я заръфва, докато тича по коридора. Разкисната от слюнката, средата на хляба се превръща в топка, която слиза по хранопровода и стига до стомаха. Там стомашните сокове я разлагат. Храната прониква в червата, където ензимите измъкват от хляба захарите, които преминават през стените на червата, разливат се по вените и стигат до главата на Люкрес. Никога досега мисленето и действието не са доставяли на мозъка й такова силно удовлетворение. Нахранен мозък в действащо тяло. Люкрес чувства, че всичките й мозъчни ядра са готови за действие. Първичният, рептилоидният мозък, който управлява нагона за оцеляване, се наслаждава на най-лекия въздушен полъх, на най-лекото докосване на стъпалата й до пода, на най-беглия поглед, обхождащ коридорите.
Лимбичният мозък, оформил се едва в стадия на млекопитаещите, който управлява паметта и овладяването на знания и умения, й помага да запомни местата, през които минава, да анализира положението, да се скрие при най-лекия шум.
И накрая, кортикалният мозък й позволявала си изработи стратегия, която да я изведе от този ад.
Всичко опира до стратегията.
Анализ, синтез, логика, хитрост. Готова е да действа, за да се измъкне оттук.
Втората топка от размекнатата филийка, която слиза по хранопровода, служи за храна на мускулите на краката, изключително важни при сегашното положение.
Люкрес се промъква покрай стените, за да не попадне в обектива на камерите.
77.
Фройд беше леко объркан.
Финшер и Мартен решиха да усложнят маршрута му, за да видят доколко е способен да даде най-доброто от себе си, за да стигне лоста, който провеждаше тока в зоната на Върховната тайна.
Невропсихиатърът бе поставил камера в лабораторията си, за да може Жан-Луи да следи всичко. В отговор Жан-Луи му изписваше забележките си на екран, поставен над плота с клетката.
Отначало изненадана, мишката забеляза лоста в далечината на прозрачния лабиринт и се затича към него.
78.
Тя влиза в кабинета в дъното. През прозореца вижда, че навън е още нощ. Слънцето не е изгряло. Трябва да действа бързо. Часовникът показва 6 часа. Всичко живо спи. Разполага с малко време. Понечва да се обади по телефона, но има само вътрешна линия. Не бива да си прави илюзии — по принцип болните не поддържат връзка с външния свят.
Мобилният ми телефон трябва да е в чекмеджето.
Грабва някакво парче тел и се заема с ключалката.
79.
Първото изпитание беше една вратичка, чиито две крила бяха завързани с конец. Мотивирана от опита с лоста, мишката разкъса конеца, използвайки лапичките и зъбите си.
80.
Ключалката поддава. Люкрес издърпва чекмеджето и грабва мобилния си телефон. Напразно се опитва да се свърже с Изидор, батерията е изтощена.
Забелязва някакъв шкаф с картони. На тях са написани имената на всички пациенти, преминали през клиниката: от хлебаря до кмета, от пощаджията до милиардерите с яхти, закотвени на пристанището в Кан. Колко ли хора са излизали от строя и им се е налагало да се отбият в „Света Маргарита“! Най-отгоре на картона се мъдри снимка, до нея — въпросник, попълнен на ръка. Въпросите засягат страховете, надеждите, разочарованията, травмите на пациента.
В една графа пише: „Разкажете за най-тежкия момент, който сте преживели преди да навършите десет години.“
Ето как стигат до прословутия първичен лост, за който говори Изидор, до травмата от детството, която е двигател, но и спирачка.
Смаяна, продължава да прелиства картоните. Пред очите й преминава тревожно човешко стадо — хора, които са неспособни да се справят със себе си и рискуват да рухнат, ако започнат да си задават прекалено много въпроси.
В някои случаи умът е нашата слабост. Нещо като форсиране на двигателя на автомобила, при което шофьорът губи контрол над управлението. Колкото помощен е двигателят, толкова по-голяма е опасността от катастрофа. Може би сме прекалено интелигентни. Може би трябва да спрем да се развиваме и да направим равносметка.
Тази мисъл й се струва най-иконоборческа — да се откажем от развитието на човешките дарби, за да ги разберем по-добре.
Започнахме да прехвърляме нашия „интелект“ на машините като горещ картоф, който ни пари пръстите. Искаме да се освободим от него, защото не сме в състояние да го овладеели Айнщайн казваше, че употребяваме едва десет процента от ума си. Може би и това се е оказало прекалено много.
Картоните са стотици. За да закърпят положението, лекарите прибягват до предписване на всевъзможни бензодиазепини, антидепресанти и приспивателни.
Поглежда часовника: шест часът и осем минути. Трябва да бърза. Санитарят й е донесъл храната в шест часа, защото е смятал, че тя още спи (не е могъл да знае, че нуждата от цигара — раздразнена, след като пак пропуши — щеше да я разбуди толкова рано), но вероятно и други санитари са на крак от зори. В седем дворът ще почернее от народ. Трябва да се възползва от спокойствието на ранното утро.
Нарязва полата на пурпурната рокля, за да може да се движи по-свободно. Дочува някакъв шум — вероятно санитари, които се приближават към стаята. Прекрачва перваза и излиза през прозореца.
81.
Мишката застана на задните си лапички, за да преодолее новото препятствие — този път изходът беше малко по-нависоко. Засили се и скочи.
82.
Ето я на двора. Минава един мъж. Пациент или санитар? Невъзможно е да ги различиш. Потърсва убежище в първата сграда, до която стига.
Тук стените са покрити с картини на Митничаря Русо19. Човешки фигури се държат за ръце сред пасторални пейзажи — полета с разцъфнали цветя в ярки тонове.
Чул я да влиза, един от пациентите се надига.
— Я виж ти, журналистката! Добър ден, как сте?
— „Доктор“ Робер! Добре съм, а вие?
Преди да успее да продължи, той се хвърля отгоре й. Много от болните му се притичват на помощ.
83.
Фройд се озова в нов проход, пренаселен с други мъжки екземпляри. Бързо съобрази, че ще се наложи да се бори със зъби и с нокти, за да си пробие път. Яростно разблъска събратята си, за да се добере до лоста.
84.
Притисната от телата на нападателите си, Люкрес Немрод не може да помръдне. Държат я за ръцете и за краката.
— Робер, пусни ме, ще ти дам цигари — вика тя.
Робер обмисля предложението.
— Цели стекове. Без филтър! — настоява младата журналистка.
— Знам, че е вредно за здравето — рецитира пациентът. — Последния път ме наругаха заради теб. Ако не ми беше дала цигари, нямаше да ме ругаят. Мразя да ме ругаят.
— Извинявай, Робер.
Той удря яростно по стената.
— Пукната пара не струват извиненията ти! Пак искаш да ме изкушиш с цигари! Дяволица!
Той върти очи и диша тежко.
— Мислех, че ще ти е приятно.
— Разбира се, че ще ми е приятно. Ужасно ще ми е приятно. Цигарите ме преследват. Сънувам ги нощем, а през деня се правя, че пуша и издишвам огромни кълба дим… Само че…
Той се успокоява и притихва.
— Само че това е нищо в сравнение с желанието ми да ме посветят във Върховната тайна!
По тона, с който произнася думата, човек би си казал, че става въпрос за върховна благодат. Другите също притихват, като че самото й изговаряне им носи успокоение.
— Върховната тайна?
— Това ни дава Никой.
— Кой е този Никой?
Разнася се ропот на недоволство.
— Тя не знае кой е Никой! — повтарят някои от тях.
— Но виж, теб те знаем коя си. Ти си една мръсна шпионка! Дойде тук, за да пишеш лоши работи за болницата и да я затворят. Вие, журналистите, всички до един сте еднакви! Ако видите нещо красиво и чисто, бързате да се изплюете върху него.
Люкрес започва да се притеснява.
— Не. Аз съм на ваша страна.
— Никой ни съобщи, че си се вмъкнала тук. Лично на мен ми направи забележка, че съм те пуснал да влезеш. Затова ще ти направим нещо, което ще те излекува от всякакви желания да ни досаждаш. Съгласни ли сте?
Всички луди одобряват. Някои издават странно грухтене. На други лицата са изкривени от тикове.
Робер деликатно хваща брадичката на младата жена като за преглед. Тя го фиксира с големите си изумруденозелени очи. Обикновено, когато гледа по този начин мъжете, сигурна в красотата си, те губят увереността си.
— Люсиен ще се позанимае с теб!
Люкрес има лошо предчувствие.
— Люсиен! Люсиен! — повтарят останалите.
— Помощ!
— Викай, колкото си щеш — отвръща Робер. — Тук няма кой да дойде, освен да се съберат още хора, за да се позабавляват с теб.
— Люсиен! Люсиен! — скандират болните.
Люсиен е едър мъжага с малка глава, покрита с рядка косица, и крива усмивка, която го обезобразява. Доближава се, криейки нещо зад гърба си. С лявата си ръка хваща журналистката за глезена. Тя се опитва да се откопчи, но другите луди я държат здраво.
Тя ги наблюдава с огромните си зелени уплашени очи. Какво крие зад гърба си? Нож? Клещи? Сигурно е някой садист! В този момент Люсиен показва какво държи в ръка — кокоше перо.
Ох, добре, че е само това…
Тя е успокоена, но оня прави странна гримаса.
— Обичате ли да ви гъделичкат, госпожице? Моята страст е гъделичкането.
Доближава перото до ходилата на Люкрес.
Лекичко докосва с върха му тази деликатна част от тялото й. Нежната кожа на ходилото на младата жена е покрита с две хиляди точки, чувствителни на топлина, с пет хиляди сензорни точки и трийсет нервни нишки, чувствителни на болка. При натискане и при продължителен допир се задействат телцата на Пачини, разположени в подкожните тъкани. Дразнението се придвижва нагоре по крака, ускорява се от правата на бедрения нерв, стига до гръбначния стълб, прониква в гръбначния мозък и оттам — в рептилоидния мозък, който управлява усещанията. Тук свръхвъзбудените неврони започват да отделят ендорфини.
Люкрес усеща как я напушва неудържим смях. В някои зони в мозъка й сякаш става късо съединение. Неспособна да се сдържа повече, тя избухва в смях и едва успява да изрече:
— Не, не това! Нямате право.
Но Люсиен се старае да доведе гъделичкането до съвършенство. Тя не е в състояние да предвиди всеки негов следващ жест. По нежните й стъпала пърхат странни усещания. И тя се смее ли, смее.
Нивото на ендорфини в кръвта й е високо, но след като спада, се получава обратният ефект.
След удоволствието идва болката. Ендорфините се заменят от субстанция Р и от брадикинин — хормон, преносител на усещането за болка. Същевременно, за да задържи ефекта на този хормон, мозъкът й произвежда невротензин.
Тя не подозира за действието на тази вътрешна алхимия, но неконтролируемите й движения стават все по-резки, устата й се мъчи да улови повече въздух и между две кискания избухва в сълзи, с лице, изкривено от болезнена гримаса.
Непоносимо е. Пожелава си да изпита истинска ясна и силна болка вместо тази неописуема смесица от усещания.
Ами ако Финшер е умрял по този начин? От гъдел? Каква ужасна смърт!
Опитва се да се изтръгне от силната хватка на лудите, които стискат още по-немилостиво.
Стига вече, не издържам!
Болните наоколо се смеят, но по доста странен начин. Да гледат тялото на тази сладка млада жена в плен на най-перверзния от тях им дава усещането за реванш над света на „нормалните“, който ги е отритнал.
— Ще я побъркаме — провиква се един дребосък с лукав поглед.
Робер изглежда най-спокоен. Тя долавя това с кортекса си, но сега пък рептилоидният й мозък е вече напълно изваден от строя и е прехвърлил пожара, подпален от невромедиаторите, на лимбичната система.
Гърлото й гори, от очите й текат водопади от сълзи.
Трябва да овладея мозъка си. Няма да се проваля заради някакъв гъдел!
Но и мисълта й е затруднена. Някаква част от кортекса й е готова да се подчини на нуждата от безкраен смях.
В края на краищата, да умреш от смях е хубава смърт.
Люкрес се опитва да се отскубне и бясно се мята в ръцете на лудите.
Друга част от кортекса решава, че е необходимо спешно да намери място за отстъпление на мисълта й. Място, което да не е в плен на гъдела.
Да намеря начин да се измъкна оттук, светва надпис с едри букви на таблото на тази Главна квартира.
Да се сетя за нещо тъжно.
Кристиан Тенардие.
В тилното зрително поле изниква високомерната и самодоволна физиономия.
Най-сетне престава да се кикоти.
Притеснен от това, че е изгубил властта си над нея, Люсиен хваща другия й крак.
Люкрес не помръдва.
Болните се отдръпват, учудени да видят как някой подчинява разума си. Да запазиш разсъдъка си в такъв момент е нещо, което дълбоко ги впечатлява. Люкрес използва момента, за да се откопчи, разблъсквайки изненаданите и колебаещите се.
Но ето че Робер натиска звънеца на алармата.
85.
Фройд успя да прогони всички мъжки екземпляри. Мотивиран от лоста, той нарани сериозно немалко свои събратя, а жестокостта му впечатли другите достатъчно, за да се държат на разстояние. Без да бърза, Фройд хвана новия вид ключалка и освободи резето. Затвори след себе си, за да не го безпокоят конкурентите, незапознати с възможностите на лоста.
ЛОСТЪТ…
Фройд стигна до едно място, където се наложи да се „сплеска“, за да продължи напред.
Финшер се удивляваше на находчивостта на опитното животинче.
— Превръща се в гений — отбеляза той.
„Мотивиран е — добави Мартен. — Изпитанията го принуждават да проявява нови способности.“
— Прав си. За да се придвижи колкото се може по-бързо, той внимава повече, съобразява по-бързо. Дендритите са възбудени и мрежата от неврони става още по-сложна, за да откликне на мозъчната свръхактивност.
„Върховната тайна те прави по-умен.“
86.
Люкрес бяга. Стига до спално помещение, което се оказва без изход.
Край.
Но две ръце я повдигат и я придърпват към някакъв отвор, прикрит в една фреска, рисувана по картина на Ван Гог. Отворът бързо се затваря. Озовала се е на един таван.
Насреща й стои стройно тъмнокосо момиче с големи черни блестящи очи. Няма избор, налага се да й се довери. Преследвачите й се намират отдолу.
— Казвам се Ариан. Искате да избягате, нали?
Тя дочува стъпки. Преследвачите се отдалечават.
— Може и така да се каже.
— Аз се колебая.
— Ами, докато решите какво искате да правите… — отвръща журналистката, насочвайки се към отвора.
Но онази я задържа за ръката. Натиска един ключ и таванът се облива в светлина.
— Вярвам в знаците. След като сте се оказали на пътя ми, тогава трябва да тръгна.
Ариан се доближава със заговорнически вид.
— Не съм луда вече. Оздравях, но те не са забелязали.
Тръгва пред Люкрес по пътя към свободата, но таванът става все по-нисък и скоро са принудени да се придвижват на четири крака.
87.
Фройд се изкатери през поредния отвор и се озова в коридор от изкуствена материя.
88.
Двете млади жени се промушват през едно прозорче, което излиза на покрива. Оттам се спускат по улука.
— Извън укреплението ли отиваме?
— Финшер разшири болницата, тъй като бе станала прекалено тясна. Болните спят в помещенията, които видяхте, но работят в новите пристройки, разположени извън форта.
Двете тичат между дърветата, като се оглеждат, за да са сигурни, че никой не ги следи. Евкалиптовата алея, Фазановата пътека и ето че се озовават пред голяма модерна сграда, скрита от дърветата. Вратата е блиндирана, над входа са монтирани две видеокамери.
— Къде се намираме?
— Пред ателието на параноиците.
Ариан поздравява с превземки камерата вляво от нея и след няколко прещраквания на металните ключалки вратата се отваря.
Вътре Люкрес открива стотици плотове, на които болните работят на компютри и на разни сложни машини.
— Параноиците толкова се страхуват да не ги нападнат, че постоянно изобретяват суперусъвършенствани охранителни механизми. Това бе великата идея на Финшер — да оползотвори психологическите странности на болните.
Силно впечатлена, Люкрес оглежда хората наоколо, страстно заети с чертежите на сложни машини, и разбира, че движени от натрапчивите си мисли, те са много по-полезни и мотивирани от всеки друг „нормален“ трудещ се.
— Те не работят заради парите. Не работят за пенсия. Не работят за слава. Работят, защото това им доставя най-голямо удоволствие.
Люкрес открива и нещо, което й изглежда направо неуместно — всички се трудят с усмивка на уста. Някои си подсвиркват или си тананикат весело.
Почти „неприлично“.
— Финшер казваше: „Лудостта е разбеснял се дракон, пораснал в главите ни. Ние страдаме, защото се мъчим да убием натрапника. А вместо да го убиваме, ще бъде по-умно да го използваме, като го яхнем. Така ще ни отведе много по-далеч, отколкото можем да си представим.“
Ариан повежда Люкрес между редиците. Пациенти с най-разнообразни изражения са се навели над чертежи с различни размери, изпъстрени със сложни формули.
— Тези пък са аутисти. Малцина знаят, че някои от тях са изключителни в изчисленията. Докато ние пресмятаме, използвайки предимно краткосрочната си памет, те си служат и с постоянната памет. Те определят и изчисляват габаритите на машините.
Аутистите ги поздравяват мимоходом и веднага потъват в научните си пресмятания.
После двете отиват на едно място, където хора в снежнобели престилки и лампи на челата като на зъболекари работят над малки модели на машини.
— Маниаците сглобяват машините, проектирани от параноиците и изчислени от аутистите. Те наистина са изключително старателни. И съвършено точни.
Изплезили езици, мъже и жени сглобяват пластмасови и метални части, като многократно проверяват дали подредбата е съвършена.
— След това пак идва ред на параноиците, които се занимават с изпитанията на материала. За тях не съществува излишно изпитание. Затова отчитаме 0,0001% некачествен материал. Световен рекорд.
Болните оглеждат под лупа всяка част, проверяват безгрешната работа на маниаците и подлагат на тестове здравината на сглобките.
— За какво служи всичко това? — осведомява се журналистката, прихлупвайки две парчета от вечерната си рокля, за да не привлича излишно внимание върху бедрата си.
— Тези машини се продават. Изнасяме ги по целия свят. Носят пари, много пари. Не сте ли чували досега за жилищните охранителни системи „Крейзи Сикюрити“?
— Крейзи…
— На английски означава „луд“. Никой не може да каже, че мамим клиентите — разхилва се Ариан.
Люкрес наблюдава група параноици, въоръжени с оптически мерници. С помощта на лазерен лъч те пробиват микроскопично гнездо, в което наместват миниатюрен електронен елемент.
— Смътно ми напомня нещо. Май че съм виждала някаква реклама във вестник. „Крейзи Сикюрити — сигурност в дома ти“. Така ли беше?
— Точно така. Всички изделия на „Крейзи Сикюрити“ се правят на остров Света Маргарита.
Ариан показва един сектор, в който машините се сглобяват от маниаци и се подлагат безброй пъти на проверки от параноици. После се опаковат в многопластови найлонови торби и се редят в специални подсилени кашони.
Лудница, превърната във високотехнологичен завод…
— Финшер успя да издигне пристройките благодарение на приходите от продажбите на системите „Крейзи Сикюрити“. Това е положителен омагьосан кръг. Колкото повече произвеждаме, толкова по-богати ставаме; колкото сме по-богати, толкова повече ателиета строим за болните и толкова повече произвеждаме.
— Но те работят безплатно?
— Парите не ги интересуват. Искат единствено да покажат способностите си. Ако им предложим да си отдъхнат, има опасност да станат агресивни!
Люкрес гледа ентусиазираните пациенти, които работят усърдно и непрекъснато обмислят как по-добре да изпълнят задачата си. Хрумва й мисълта, че Финшер може би е открил нов вид труд — „мотивирания труд“.
Независимо от надвисналата опасност, Люкрес продължава да стои в ателието и да наблюдава.
— Работят само тези, които желаят, и в областта, в която желаят — уточнява Ариан. — Но на практика всички са желаещи. Дори настояват да се трудят по-дълго. Мърморят, когато стане време за лягане. И мога да ви уверя, че успехът на „Крейзи Сикюрити“ не е случаен. Никой нормален работник не е способен на толкова висока ефективност. Параноиците са добавили множество допълнителни елементи към охранителните системи. Кабелите са двойно осигурени, така че в случай на повреда механизмът да продължава да действа. Чупливите елементи са поставени в стоманени черупки. Забелязахте ли мъничките дупчици отстрани? Те са допълнителни детектори на удар, които дори не са указани върху апарата. Поставят ги единствено от чувство за професионален дълг. Ах, ако хората знаеха, че системите, които ги охраняват, са дело на така наречените „луди“!
Люкрес разглежда най-различни охранителни системи — за автомобили, за къщи, за вили, за лодки. Вдясно от нея, на етажерките, са наредени като за парад градински джуджета с инфрачервени очи. По-нататък — изкуствени дървета с камери вместо плодове. Скулптури, наблъскани с детектори. Авторадиа с дигитален код. Автомобилни волани, способни да убиват с електрически удар. Детектори, които улавят чуждо присъствие, възприемайки топлинните вълни.
Истински склад на шпионска армия.
Очевидно, Ариан не споделя напълно възхищението й.
— Те създадоха охранителната система на болницата — обяснява тя. — Това обяснява липсата на пазачи. Сега се знае, че е невъзможно да избягаш от острова, след като всичко се следи от детекторите, създадени от параноиците.
Люкрес се чувства леко уморена.
— Именно затова ви доведох тук — добавя Ариан. — В епицентъра на циклона човек е най-добре защитен.
Тя дърпа за ръкава един рижав мъж, който непрекъснато примигва с очи, в плен на всемирен страх. Той подскача.
— Пиеро, можеш ли да ни покажеш как се изключват вашите системи, ако обичаш?
— Надявам се, че няма да тръгнеш да бягаш, нали? Да не би да се опитваш да ме измамиш?
Объркана, Ариан смотолевя нещо.
Люкрес бързо се досеща какво трябва да направи и хваща Пиеро за ръката.
— Вие сте прав. Лъжат ви, мамят ви. Всъщност положението е много по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед.
Веднага други параноици, които поради заболяването си са придобили много по-остър слух от нормалното, се приближават и застават в кръг.
— Срещу вас има заговор — скалъпва лъжата Люкрес.
Рижавият запримигва два пъти по-бързо и свива юмрук.
— Знаех си аз — гневи се друг параноик, застанал зад него. — Не беше нормално всичко това. Бе прекалено хубаво, за да продължи в същия дух.
— Те са убили Финшер. Това е убийство — шепне Люкрес. — После ще убият всичко живо в „Света Маргарита“. Защото отказват да признаят качествата ви и да преосмислят методите си. Успехите на „Света Маргарита“ ще ги принудят да признаят, че вие, така наречените „луди“, сте по-способни от другите.
— Лудите? Има ли луди тук? — пита един обидчив параноик.
— Много добре знаеш, че нашите врагове ни наричат така! — отговаря друг.
— Срещу нас има заговор! Знаех си аз — твърди най-близкостоящият от тях.
Мълвата вече е плъзнала навсякъде, всички са преустановили работа.
— В укреплението има предатели, те ще ви изтребят до един — продължава Люкрес. — Аз съм журналистка, тук съм, за да разкрия пред читателите, че това, което правите, буди възхищение и че трябва да бъдат спрени враговете ви, преди делото на Финшер да бъде провалено.
Болните ръмжат от негодувание.
След като разпалва гнева им, Люкрес успокоява топката.
— Успокойте се. Още не е дошло времето. Нужно е да действаме дискретно. Трябва да изляза оттук, за да доведа помощ. Помогнете ми и се правете, че не сте в течение на нещата, а после ще ги надвием с изненада.
Пиеро, който изглежда е водач на параноиците, незабавно отвежда двете жени в съседната стая.
— Това тук е централата — обяснява им той. — Тук постъпват информациите от всички камери за наблюдение. Тези двайсет души следят стотиците екрани и не оставят нищо да им се изплъзне от погледа.
Пиеро дава знак на двайсетте дежурни, че всичко е под контрол.
— За начало ще прекъсна алармената инсталация — заявява той.
Завърта някакви бутони.
— След което ще включа разузнавателната система на другия край на острова. Така ще ги забавя за известно време, понеже ще започнат да ви издирват в грешната посока. После ще изключа всички детектори в този район. Ще трябва да вървите на юг. След което ще се хвърлите в морето и ще доплувате до остров Свети Онора. Цистерианците от манастира ще ви помогнат да се доберете до Кан. Няма да е трудно. Минете през покрива за по-сигурно.
Пиеро се обажда по телефона, регулира някакъв екран, чука по клавиатурата и с жест им показва, че пътят е чист. Люкрес го наблюдава с тревога. Накрая болният натиска една ръчка и отгоре се спуска автоматична електронна стълба. Ариан и Люкрес се покатерват по нея.
89.
Мишката се изкачи по стълбичката.
Там бе най-трудното място — бръснарските ножчета. За да продължи да върви напред, Фройд трябваше да се нарани, но той, изглежда, не чувстваше болката. Привличаше го осветеното лостче. Подхлъзна се и падна. Отново се изкатери. Отново се подхлъзна.
90.
Ариан и Люкрес пълзят по покрива на сградата на параноиците и се порязват на парчетата стъкло, нахвърляни там от съображения за сигурност. Двете момичета се приземяват насред малка горичка и хукват към южния бряг на острова.
Изкатерват се по скалите и стигат до върха на една отвесна канара.
— Какво правим сега? — пита разтревожена Ариан.
— Ще се наложи да скачаме в морето — решава Люкрес. — От тази страна ми се струва лесно, ще можем да избегнем скалите. Но трябва добре да се засилим, за да не се натъкнем на някоя издатина.
Двете се навеждат да видят морето, което, на двайсетина метра по-долу, се блъска в каменната дантела.
— Зави ми се свят. Никога няма да успея да скоча.
— И на мен ми се зави свят, ако това ще ви успокои. Въпрос на внушение. Не поглеждайте надолу и скачайте без много-много да му мислите.
Ариан и Люкрес тъкмо се готвят да скочат, когато от един високоговорител, монтиран в градинско джудже, прозвучава заповед.
— Върни се, Ариан! Ако не се върнеш веднага, никога няма да узнаеш Върховната тайна!
Младата жена се стряска.
— Каква е тази Върховна тайна? — пита Люкрес.
— Абсолютната награда — й отговаря другата с тревога в гласа.
— Върни се, Ариан, и върни „гостенката“.
Ариан изглежда объркана.
— Абсолютната награда… Не може ли да ми обясниш по-подробно?
— Има нещо, което се нарича Върховната тайна и което, казват, било най-прекрасното нещо на света. Най-силното. По-силно от всякакви мотивации, амбиции, по-силно от всякакви наркотици. То е нирваната. То е трансценденталният опит.
Ариан говори, като че ли е извън себе си. В ума й всичко става все по-объркано. Тя започва да се отнася другояче към спътницата си.
Към тях прииждат болни с явното намерение да ги хванат. Начело са параноиците, предвождани от Пиеро.
Той най-много се сърди, защото е разбрал, че журналистката го е измамила.
— Дръж я, Ариан! Ако искаш да се добереш до Върховната тайна, не я изпускай! — крещи той в мегафона.
Устата на Ариан се изкривява в гримаса.
Люкрес прави опит да се хвърли в морето, но Ариан я хваща за китката.
Журналистката се дърпа, но циклотимичката има яка хватка.
— Пусни ме, Ариан!
Тя й отговаря със странен глас:
— Днес четох хороскопа си във вестника. В него пишеше: „Не изоставяйте приятелите си.“
Лудите и санитарите са все по-близо.
Люкрес няма друг изход. Тя здраво захапва Ариан по ръката, принуждавайки я да я пусне.
Най-сетне свободна, младата жена се оставя на действието на закона за земното привличане, което шеметно я дърпа надолу. Затваря очи и чува как въздухът свири покрай ушите й.
91.
Фройд се хлъзна и падна във водата.
92.
Ариан се навежда, за да види какво става долу. Прехапва долната си устна.
— Може би не трябваше да я пускам да падне, не, не трябваше… — въздиша тя.
— Не се тревожи, ще изплува.
Болните и санитарите стоят в очакване, но Люкрес така и не се показва на повърхността.
— От такава височина сигурно се е надянала на някоя остра подводна скала, затова не се показва на повърхността — заключава един от санитарите.
Лицето на Ариан е изкривено в гримаса.
— Не трябваше, не трябваше…
Сега всички са се навели и следят повърхността на водата, но вълните са много високи, за да успеят да различат забито в скалите тяло. Пиеро не проявява никакви признаци на съжаление.
— Пада й се — тръсва той. — Тя се готвеше да разкрие всичко в печата.
Ариан все още вярва, че другарката й се е измъкнала жива и здрава. Продължава да се взира в морската повърхност, докато останалите болни се изнизват един след друг, за да се върнат към заниманията си.
— Хайде, тръгвай — подканва я Пиеро.
Ариан се колебае, накрая склонява да го последва.
93.
„Мишките знаят ли да плуват?“
Мишката се задави, замята се. Правеше прекалено безредни движения, за да се задържи над водата.
Самюел Финшер и Жан-Луи Мартен не смееха да се намесят — експериментът нямаше да е чист.
94.
Морската повърхност е пуста. Вълните продължават да се блъскат в издадените над водата скали. На пясъка остава парче пурпурен плат, обагрено в кръв.
95.
Накрая Фройд успя да изплува. Забеляза в далечината лоста, успокои се и заплува в свой собствен новоизобретен стил. Стигна до място, където трябваше да премине през подводен тунел, за да продължи пътя си. Фройд, който допреди няколко минути не бе виждал вода и дори не подозираше, че може да плува, си пое въздух, затвори муцуната си и проникна в тунела.
96.
За да се убеди напълно, Ариан се връща на скалата, от която е паднала журналистката. Забелязва окървавеното парче плат.
Стои неподвижно и продължава да се взира във водата. Вижда забързани раци, устремени към някаква гощавка.
Никога не ми е вървяло. Каквото и да направя, греша. Само във филмите хората отново изплуват от дълбокото.
Средиземно море се вълнува оглушително. Ариан все още се взира във водата, когато неочаквано се спуска гъста мъгла, докарана от морските ветрове, и обвива всичко наоколо. Въздухът става непрозрачен. От носа, на който е застанала, Ариан не може да различи дори повърхността на водата, затисната от плътна сива пелена. Поема си въздух, въздиша, колебае се дали да не се гмурне и тя, но звънецът за закуска я задържа. Ариан поема към трапезарията.
97.
Фройд заплува уверено в прозрачния воден тунел. За да се придвижва в тази среда, оказала се не толкова враждебна, колкото му се струваше в началото, се наложи да си помага с дългата си розова опашка. Единственото неудобство бе, че не можеше да използва основното си сетиво — обонянието си.
Но и във водата не губеше от поглед целта — магическия лост, който го мамеше отдалече.
98.
Един нос се появява на повърхността на водата. Скрита в една дупка сред скалите, Люкрес диша, подавайки само ноздрите си.
В такива моменти, си казва тя, бих искала да имам малко по-дълъг нос, за да ми служи като перископ.
Дългата й рижа коса се разстила покрай нея като водорасли. Вижда през водата Ариан, която се отдалечава.
Ах ти, ще ти дам аз едни хороскопи! Не изоставяйте приятелите си, а? Но в края на краищата аз съм си виновна. Трябваше да проявя повече предпазливост.
Възползвайки се от гъстата мъгла, покрила водната повърхност като одеяло, журналистката плува към остров Свети Онора.
За късмет, двата острова са доста близо един до друг, та не е трудно да се преплува ръкавът. Пиеро се е оказал прав.
99.
Мишката Фройд плуваше.
100.
Най-накрая стига до втория Лерински остров — Свети Онора.
Излиза от водата като морска сирена, изплувала от мъглата. При падането се е наранила от острите издадени скали и лявото й бедро е прорязано от червен белег.
На хълма, над лозята и маслиновите дървета, се вижда някаква къща. Люкрес поема натам. Оказва се, че това е спиртоварна. Над вратата има зелен герб с две палмови клонки, в средата — епископска митра. С готически букви е написано: Леринско абатство. Лерински ликьор. И малко по-нататък: Цистерцианска конгрегация на непорочното зачатие.
В този час мястото е пусто. Люкрес се оглежда и вижда стария манастир. Прилича на обител на испанска мисия, каквито има немалко в Мексико.
Бели стени, високи палми, червени керемиди и извисявайки се над тях — островърхата кула на църквата. Още е рано и засега цари тишина. Журналистката влиза в параклиса, където се молят трийсетина монаси в бели раса, върху които са наметнали черни пластрони. Всички са с остригани темета и стоят на колене.
Най-възрастният забелязва младата жена и прекъсва молитвата. Останалите монаси се обръщат като задвижени от обща телепатия и я оглеждат слисани.
— Помогнете ми, помогнете ми — обръща се тя към тях, — трябва да стигна колкото се може по-бързо до пристанището на Кан.
Никаква реакция.
— Моля ви за помощ.
Един дребен монах слага пръст на устните си, за да й даде да разбере, че трябва да пази тишина.
Няколко братя я наобикалят и без да отронят дума, я хващат за лактите и я изтикват от параклиса. Дребният монах взема една плоча, на която написва:
„Дали сме обет за мълчание и за целомъдрие. Тук не може да влизат жени и да се вдига шум.“
Подчертава всяка дума и накрая — цялото изречение.
По дяволите, мисли тя, ще ме оставят на произвола на съдбата заради религиозните си принципи.
— Става дума да помогнете на човек в опасност. Нима като на всяко човешко създание не ви се вменява в дълг да спасявате хората, изпаднали в беда? Особено жените и децата. Аз съм жена, освен това съм и сираче! Ваш дълг е да ми помогнете.
Дали петата мотивация ще сработи?
Дребничкият монах изтрива написаното на плочата и написва с едри букви: „Нашият дълг е да живеем в мир с Господа Бога.“
Изтощена, ранена, мокра до кости, Люкрес ги оглежда подред. Изговаря думите отчетливо, сякаш се обръща към глухонеми.
— Значи сте по-лоши от другите. Ще ме изоставите от страх да не наруша спокойствието ви! Знаете ли какво? — избухва тя. — Ще добавя едно ново квадратче в списъка си. След номер 8 — наркотиците, и номер 9 — личната страст, ще впиша под номер 10 религията.
Монасите се споглеждат въпросително.
После й хвърлят снизходителен поглед. Монахът с плочата й предлага да седне. Донася една хавлиена кърпа и й я подава. Тя бавно се съблича.
Двама монаси си разменят ужасени погледи.
Забелязал раната на бедрото й, един монах изважда анкерпласт и след кратко колебание го лепва върху раната. След това й предлагат суха дреха — роба от груба аба. Тя приема.
Един млад монах й налива чашка лерински ликьор. Тя го гаврътва на един дъх, за да се подсили, и открива, че има много приятен вкус.
Усмихвайки се, духовникът й отправя успокояващ поглед. Написва с тебешир на плочата:
„Защо сте тук, госпожице?“
— Избягах.
Той изтрива написаното и написва, усмихвайки се пресилено.
„Полицията?“
— Не, хората от отсрещния остров!
„Значи сте пациентка от болницата «Света Маргарита»?“
— Не, журналистка съм от вестник „Съвременен часовой“.
Монахът се взира в големите й изумрудени очи, като че ли за да разбере по-ясно създалото се положение.
— Знам, че не е много за вярване — отвръща тя, — но разследвам случая с невропсихиатъра-шампион по шахмат, умрял от любов в прегръдките на датски топмодел. Аз съм журналистка и не съм луда.
Как може човек да докаже, че не е луд? Не е възможно.
— Тя казва истината.
Появява се един мъж, облечен в джинси и пуловер. Въпреки че не носи черните си кожени одежди, тя го разпознава — това е Гняв Господен, шефът на Пазителите на добродетелта.
— Аха, познахте ме. Кажете им, че не съм луда.
— Не е луда.
Без да я изпуска от поглед, той добавя:
— Тя е приятелката, с която имах среща. Просто е сбъркала вратата.
В погледа на монаха се чете съмнение. Но този език му е понятен. Гняв Господен със сигурност знае, че е по-добре да изрече достоверна лъжа, отколкото сложна истина.
„Можете да останете тук, но ще ви струва четирийсет евро на ден“, изписва той на плочата.
— Може ли да ползвам телефона? — пита Люкрес обнадеждено.
— Те нямат телефон — отговоря Гняв Господен.
— Какво правят, ако изникне някакъв проблем?
— Те никога нямат проблеми. Вие сте първият „проблем“, с който се сблъскват от векове насам. Свети Онора е място, на което са спестени световните неразбории. Да не забравяме, че по телефон се приказва, а те са дали обет за мълчание.
— Логично, трябваше да се сетя.
— Не искат да бъдат изкушавани от шумотевицата навън. Тук няма телевизия, нито интернет, нито радио, няма жени. С една дума — истинско спокойствие.
Гняв Господен си придава полупрезрително, полувесело изражение.
— Предполагам, че все пак имат факс, за резервациите.
Монахът клати утвърдително глава.
Гняв Господен снизходително повдига рамене, сякаш за да покаже, че след този последен каприз младата жена неминуемо ще се вразуми.
— Напишете им нещо и те ще го изпратят.
Тя написва бележка на Изидор и му обяснява къде се намира. На листче записва номера на телефона и името.
— Докато чакате, можете да отидете да обядвате в трапезарията — предлага Гняв Господен и я повежда към мястото.
— Ами вие, какво правите тук?
— Търся усамотение. Всеки месец се оттеглям за три дни, за да си направя равносметка и да поживея на спокойствие. Това място е свещено. Знам, че имаме различни убеждения, но тук сте в безопасност, повярвайте ми. Насилието остава извън оградата.
Стигат до трапезарията. Привършили с молитвата, монасите са насядали около дълга маса. Обръщат се да видят младата жена.
Тя е.
Усмихват й се мило.
Тя пристъпва невъзмутимо, без да обръща внимание на следящите я погледи. Гняв Господен я настанява на една дъбова пейка. Покрай тях се разменят канички с мляко, купички с овесени ядки и с мед. Люкрес наблюдава лицата и се пита какво е довело тук тези мъже.
— Не прибързвайте с преценките си, госпожице, те са порядъчни хора. Оставете настрана архаичния им вид, вижте в тях хора, решили да излязат от играта, защото е била непосилна за тях. Те са щастливи по свой начин. А и кой в днешно време може да заяви, че е щастлив?
— В Евангелието се казва: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.“
Той оставя намека без отговор.
Тя изгълтва млякото и овесените ядки с отвращение, но е толкова гладна след мъчителното плуване до острова, че не смята да придиря.
— Какво крояхте в болницата? — пита Гняв Господен.
— Направили са изключително откритие, може би нов вид наркотик, който им позволява да манипулират човешкия мозък.
Но Гняв Господен като че ли е изгубил интерес към обясненията й и се впуска в дълга тирада.
— Това е проблем на съвременността — след като хората вече нямат изповедници, психотерапевтите са се нагърбили с успокоението на душите им. Но какво могат те? Само да изчистят чувството им за вина. И съвсем случайно клиентите винаги имат право. Според тях виновни са неизменно другите — обществото, роднините, приятелите. Вършат това, което им доставя моментно удоволствие, без да се замислят за злото, което причиняват. Сетне търчат при психотерапевта, за да получат потвърждение за правотата си.
Предводителят на Пазителите на добродетелта свива юмруци.
— Затова ли нападнахте МАЕС?
— Не, онези са нещо друго. Те са покварени — отвръща той. — Ако движението им се разрасне, ще се превърнем в упадъчно общество, каквото видях в Патая, на остров Тайланд. Чували ли сте за Патая? Курортен град на южния бряг на острова. На младини бях там на туристическо пътуване и изживях страхотен шок. Представете си град, голям колкото Кан, изцяло посветен на удоволствията. Навсякъде проститутки, хазарт, боксови мачове без правила, алкохол, дрога. Четиринайсетгодишни момичета, които продават телата си не за час или за нощ, а за година, та дори и за десет, на мерзки перверзни типове. С очите си видях директни чартърни полети на самолети, наети от висши чиновници. Видях тринайсетгодишни момчета да практикуват тайландски бокс, намазали телата си с обезболяващи помади, за да не чувстват толкова силно ударите. Те умират едва петнайсетгодишни вследствие на вътрешни кръвоизливи, причинени от жестоките удари. Видях стриптийзьорки да отпушват бутилки кока-кола с интимните си части. Други вкарват жива змия в тялото си. (Люкрес изтръпва от погнуса при тази мисъл.) Това ли е бъдещето, което желаем за човечеството?
Гняв Господен й досипва овесени ядки, които тя изгълтва несъзнателно.
— Не всички хора са такива. Възпитавали са ни да не се поддаваме на първосигналните си импулси. Защото в противен случай целият свят ще стане като вашата Патая — заявява Люкрес.
— Клубът на епикурейците привлича все повече последователи. Което е още по-печално, тъкмо защото истинският Епикур е защитавал простите удоволствия и е издигал в култ духовния начин на живот.
— Известно ми е — Декарт не е картезианец. Епикур не е бил епикуреец — отвръща тя с уста, пълна с овесена каша с мед.
— Лукреций, вашият съименник и ученик на Епикур, който съчинил биографията на учителя си, му приписал максимата „Опитай всичко“. Защото самият Лукреций се е стремял единствено към житейските наслади.
— А вие сте последовател на Ориген, така ли беше?
— Ориген е бил прочут тълкувател на Библията и на Евангелието, един смел мъж, който държал на убежденията си.
— Нали той е измислил седемте смъртни гряха и се е кастрирал?
Тя потреперва, като че ли й става студено. Той налива в чашата й бистра вода.
— Кастрирал ли? Недоказано до ден-днешен. Също както не е доказано, че е формулирал седемте смъртни гряха. За историята знаем само това, което ни разказват историците.
— Ще ми припомните ли кои са седемте смъртни гряха?
— Похот, лакомия… хм… виж ти, и аз съм ги позабравил, но ще си ги спомня.
Подава й панерче с плодове.
— Не, благодаря. Искам едно кафе, силно по възможност.
Монасите им правят знаци да говорят по-тихо.
Гняв Господен шепне:
— Тук няма кафе. Успокойте се.
Тя се старае да си събере мислите. Затваря очи. Чувства мириса на стари камъни, който се слива с този на млечната каша с овесени ядки, а отвън се носи уханието на разцъфналите мимози.
— Защо трябва винаги да бързаме за някъде? Защо трябва да се бием? — проговаря той, хващайки я за ръката.
Тя се дръпва, сякаш е докоснала гореща плоча.
— Не знам — отвръща с раздразнение. — Защото светът е такъв и защото ние живеем в този свят.
— Една индийска поговорка гласи: „Няма ли желание, няма и страдание.“ Всъщност такъв е лайтмотивът на всички мистични доктрини. Поразсъждавайте върху това. Опитайте се ясно да формулирате желанията си и се откажете от тях. Ще видите какво облекчение ще почувствате.
Кое е най-силното й желание в този момент? Да разкрие пред света какво се върши в болницата „Света Маргарита“! За миг се отказва от него. А второто й желание? Да си почине в истинско легло след насъбралите се емоции. И от това се отказва. Още някое друго желание? Да бъде с Изидор (действа й успокояващо). Да получи признанието на Тенардие за отличния си репортаж (само за да й натрие носа на тази гаднярка).
И още, без да ги степенува: да се омъжи за приказния принц. (Само че да не ограничава свободата й.) Да си роди чудни дечица. (Само да не й се наложи да им посвещава много време.) Да се харесва на всички мъже. (Но никой да не си въобразява, че има някакви права над нея.) Да накара другите момичета да й завиждат. (Но и да й се възхищават.) Да стане прочута. (Но да запази правото си на личен живот.) Да бъде разбирана. (Само от интелигентните хора.) Да не остарява. (Но непрестанно да трупа опит.) Една цигара. Да гризе ноктите на краката си. Колкото повече се замисля, толкова повече разбира, че непрекъснато живее с десетки големи желания, а освен тях и със стотина други по-малки желания за дребни удоволствия, които гъделичкат кортекса й.
— Зарежете всичко — съветва я Гняв Господен. — Оттеглете се и поразмишлявайте. Може би ще е добре да останете тук за по-дълго време, на спокойствие.
Отново я хваща за ръката. Този път тя не реагира. Тогава той взема двете й ръце и ги покрива със своите.
Тя продължава да стои със затворени очи и да си повтаря наум: „… на спокойствие.“
Повдига клепачи и открива нови трима души в зрителното си поле.
Никак не й е трудно да ги разпознае: Робер, Пиеро и Люсиен. Един монах я сочи с пръст, докато тя разчита написаното на плочата: „Последвайте ме, знам къде е.“ Мозъкът на младата журналистка събужда задрямалите й клетки с мощна струя адреналин.
Гняв Господен я държи здраво за китките, за да не мърда. Тя го ритва под масата право в пищяла и го принуждава да я пусне. Прекатурва дъбовата пейка и бързо се затичва към вратата. След като за няколко секунди се бе освободила от всякакви желания, сега в ума й изниква едно особено силно — да избяга оттук.
— Страхувайте се от гнева Господен, невернице! Гневът Господен! Бог ни гледа отгоре! — повтаря преобразен Гняв Господен.
Монасите се кръстят, като че ли появата на тези трима рицари отмъстители е за тях знак за наказание свише. Една жена е нарушила покоя им и сега трябва да си плати.
Люкрес стига до страничната врата, преди да успеят да я настигнат, и сега тича надолу по каменните стъпала. Не се обръща, но чува забързаните стъпки след себе си.
Някакви монаси, които се качват, правят опит да я хванат. Тя прелита между тях.
Не са изпратили факса, а са предупредили болницата! За малко да се хвана на въдицата. Вероятно поради силното ми желание да се оттегля за размисъл и медения глас на Гняв Господен. Но той греши. Ние живеем в един свят на движение. Да се забавиш означава да отстъпиш.
Люкрес търчи колкото й сили държат. Но онези вече я настигат. Няма избор. Предпазвайки свитата в юмрук ръка с дебелия шаяк, тя счупва някакъв стъклопис, изобразяващ свети Онора, и побягва към морето.
Веднъж вече водата я е спасила, може би ще я спаси и този път. Мъглата все така не се е вдигнала и я обгръща, скривайки я от погледите на преследвачите. Съблича дебелата шаячна роба, която спъва движенията й, хвърля се във водата и с отличен бруст се отдалечава в открито море.
И тъй като сега вече не остана нито един остров, на който да се приютя, ще се наложи просто да бягам.
Умберто, който чака на корабчето завръщането на тримата болни, я забелязва и пали двигателя.
Тя плува все по-бързо в мъглата. Шумът на мотора се усилва.
Няма ли да свърши това най-сетне?
„Харон“ с лекота настига младата жена.
Тя продължава отчаяно да плува с неотслабващо темпо.
Без да спира мотора, Умберто блокира руля и застава на ръба на лодката, за да я хване с куката.
Тя продължава да плува.
Той вдига куката.
Тя се гмурва, изплува отново. Той се подготвя… и получава удар по главата.
Изненадана, журналистката се задържа над водата, вдига глава…
101.
Мишката Фройд най-сетне стигна до това, което толкова силно желаеше — лоста, който щеше да пусне ток през мозъка й. Тя изпъна предните си лапички и…
102.
… и се хваща за една котва!
Какво прави тази котва в небето? Отгоре чува познат глас.
— Качвайте се бързо, Люкрес!
Изидор.
С най-голямата скорост, на която е способна, тя се набира по въжето, вързано за котвата. Вижда съдружника си в разследването и зад него един друг силует — Жером Бержерак. Притекли са й се на помощ с балона, украсен с портрета на Самюел Финшер. Милиардерът й целува ръка.
Тя се сгушва в дебелия си колега и потъва в прегръдките му.
— Изидор.
Люкрес.
— Толкова съм… (щастлива) доволна.
— Ами аз… толкова се притесних за вас.
Двамата се притискат един към друг.
Вероятно е кармично — когато съм с този мъж, се чувствам по-добре. Сигурно ми е бил баща, съпруг, брат или син в някой предишен живот.
Той я притиска силно до себе си.
Това момиче ще ми създава само неприятности.
103.
Мишката натисна силно лоста. Получи един, два, три, четири токови удара. Толкова беше хубаво! Не можеше да спре.
— Фройд напълно си ги заслужи — заяви Финшер.
„На прав път сме!“ — въодушеви се Жан-Луи Мартен.
Двамата наблюдаваха Фройд: единият — с човешки поглед, другият — с помощта на обектива на видеокамерата.
Мишката вдигаше и спускаше лоста, като че ли помпаше мускули с малък гладиатор, пригоден за ръста й. Впрочем бицепсите й започваха да се очертават, с такава стръв се отдаваше на упражнението.
„Но тя не спира!“
Червените очички на Фройд се бяха изцъклили от възбуда, в крайчеца на муцунката му се процеждаше слюнка и образуваше фини капчици по мустачките му. Той хриптеше от щастие, без да престава да натиска лоста, като че ли съжаляваше, че всеки път получава само един удар. Отначало лостът издаваше звук, напомнящ на свредел, а при сегашния бесен ритъм скърцаше като кречетало.
— Трябва да изключим тока.
Самюел Финшер натисна копчето.
Мишката спря поразена, като изпаднала в шок.
„Изглежда зашеметена.“
Ученият подаде на гризача парченце сирене.
Фройд стоеше неподвижно.
Притеснен, Самюел се наведе над него. В този миг мишката грабна лоста и продължи да натиска дръжката, като че искаше да покаже, че иска само това и нищо друго.
В знак на извинение, че няма да има повече, изследователят я погали.
— Хайде, Фройд, бъди разумен. Получи си дажбата удоволствие. Стига толкова за днес.
Измамена, мишката се надигна на двете си задни лапички и подскочи, забивайки острите си зъби в розовата плът до кокала.
— Ох, ухапа ме!
Фройд зае бойна поза, готов да се сражава за полагаемото му се. С настръхнала козина, с предизвикателно щръкнали уши. Червените му очи яростно се взираха в човека.
Самюел Финшер се принуди да потърси специални щипки, за да усмири Фройд, който драскаше въздуха от яд и надаваше страховити свиркания, оголил заплашително зъби.
104.
Жером Бержерак — в костюм от туид, обувки за голф, скъпи кожени ръкавици — регулира пламъците, излизащи от дюзите. Издигат се на височина, която видимо удовлетворява въздухоплавателя.
— Студено ми е — обявява Люкрес.
С видимо съжаление той й подава одеяло, за да се загърне.
Небето просветлява постепенно, разпръсвайки кълбата от мъгла. Двамата журналисти и милиардерът гледат отгоре двата Лерински острова — Света Маргарита и Свети Онора. Двете парчета земя напомнят на две издължени орехови черупки. А може би и на две мозъчни полукълба.
От едната страна — лудостта, от другата — религията. Две убежища зя объркани умове, разсъждава Люкрес Немрод.
Малки платноходки — бели триъгълници по синята морска шир, порят водите, а плажът се изпълва със светлорозови точки — телата на летовниците.
— Тук никой няма да ни досажда.
Бързо прибират котвата. Люкрес се завива в одеялото и се свива в единия ъгъл на ракитовата кошница на балона. Отбелязва един от недостатъците му: нагорещените дюзи топлят само темето, докато краката мръзнат — горе е студено. Разтрива пръстите на краката си. Жером Бержерак й подава дебели чорапи и ръкавици с един пръст.
— Как успяхте да ме откриете, Изидор?
Изидор разтрива краката й през чорапите.
Приятно ми е, като прави това.
— Изтърканият трик на мобилния телефон. Понеже го оставяте на вибрация, знаех, че звъненето няма да предупреди похитителите ви. Трябваше само да се обадя на телефонни услуги и по метода на триангулацията да пресметна ъглите на трите клетъчни предавателя, които отговориха на обаждането ми, за да определя местоположението ви — болницата „Света Маргарита“. Полицията не искаше да се меси. Тогава се обърнах към тук присъстващия наш приятел, за да ни заеме въздушното си превозно средство.
Милиардерът с гордост показва въздушния им кораб.
— Това не е превозно средство, а Мими!
Люкрес вдига поглед и с ръка на очите разпознава лицето на Самюел Финшер върху издутия от горещия въздух балон. Дори да искаше да забрави обекта на разследването си, гигантското лице на жертвата бе тук, за да й го припомни.
— Хиляди благодарности, господин „безделен милиардер“!
Жером Бержерак поглажда мустаците си.
— Все по-малко безделен благодарение на вас, скъпа Люкрес… Късметлийка! Приключенията. Най-силната мотивация. Рискът. Преодоляване на препятствията. Раздаване на правосъдие. Надявам се, че си давате сметка за късмета си?
— Понякога това си има своите дребни неудобства — въздиша тя, смучейки драскотината на ръката си, причинена от скалите по време на падането.
Той й подава сандвич, направен от средата на хляба и тънки парчета бяло пилешко месо, майонеза, кръгчета домат, краставица, листа от маруля, сирене чедър, кисели краставички. Тя изведнъж си дава сметка, че от началото на разследването е яла каквото й падне и когато й падне.
— Да имате случайно цигара?
— Забранено е да се пуши в балон. Заобиколени сме от леснозапалими неща.
Изидор оглежда с бинокъл повърхността на морето. Там долу Умберто се изправя и поглежда към тях, като се държи за главата.
Люкрес хвърля поглед към коша на балона, върху който е изписано името „Мими“ сред гирлянд от лаврови клонки.
— Къде е кормилото?
— Това не е дирижабъл. Когато летите с балон, не знаете предварително къде ще се приземите. Оставяте се на вятъра. За настоящата мисия обаче поставих този модифициран мотор за скиджет, за да ви открием по-лесно. Благодарение на него успяхме да се задържим точно над вас и пак с него ще се върнем на брега.
Натиска стартера, за да задвижи мотора, но успява само да го накара да се „разкашля“.
— Сега не е моментът да ни правиш номера!
Жером напразно се бори с машината.
— Ето че пак станахме най-обикновени въздухоплаватели — обяснява той с примирение. — Единственото, което можем да сторим, е да се издигаме и да слизаме, докато попаднем в някое въздушно течение. Доста хазартно, нали? Докато изчакваме вятъра, който да ни понесе към твърда земя, да вдигнем тост за екстремната спасителна операция. Всичко е добре, когато свършва добре.
Той отсича гърлото на една бутилка с моряшка сабя и им подава чаши.
— Предлагам да обявим приключението за поредната мотивация — предлага Изидор.
— Не — възразява Люкрес, — не можем да го поставим в мотивациите. Приключението е свързано с четвъртата мотивация: върши нещо, не скучай. Впрочем аз добавих една нова мотивация, десетата — религията. Религията може да мотивира по-силно от секса и наркотиците.
— Приключението има по-голяма притегателна сила от религията — възразява Бержерак. — Вижте само колко монаси захвърлят расото и се впускат в околосветски пътувания, не съм ли прав?
Изидор подава на спътничката си нов бележник и изважда джобния си компютър. Чука по клавишите с два пръста и добавя към своя списък на основните мотивации: 10 — религията, и 11 — приключенията.
Люкрес явно не е доволна.
— Не претендирам, че списъкът е изчерпателен — признава Изидор. — Да кажем, че с негова помощ сме в състояние да проследим развитието на индивида. В началото той мисли как да премахне болката — напиканото бебе плаче, защото кожата му е раздразнена; после мисли как да накара страха да изчезне — детето се страхува от тъмното и плаче; по-късно пораства и дава знак, когато е гладен, а и когато му се играе. Още по-късно му се иска да има добри оценки в училище и да разбие носа на тоя, който му е задигнал топката през междучасието. Като юноша има желание да целуне момичето, с което седи на един чин, и да хвърля бомбички. Като зрял човек може би ще се насочи към приключенията или към религията. Проследявайки мотивациите, ние проследяваме не само човешката история като цяло, но и житейския път на всеки от нас. И ако вие, Люкрес, сте права, че след дрогата човек може да бъде привлечен от религията, Бержерак също не греши — след религията човек може още по-силно да бъде привлечен от приключенията с голямо „П“. Нека отбележим и двете.
— Приключението е върхът — припомня милиардерът. — Свиването на сърцето, което изпитахте преди малко, когато забелязахте котвата. Сигурно е нещо невероятно.
— Не знам. В такъв момент човек не анализира чувствата си. Мисли само как да спаси кожата.
Милиардерът я поглежда с нежност, поглаждайки мустаците си.
— Как ви завиждам! Толкова сте разглезена от приключенията, че почти сте престанали да се впечатлявате… Давате ли си сметка колко сте привилегирована? Има хора, които пръскат цели състояния, за да участват в разни експедиции за оцеляване, само за да изпитат част от тръпката, която изпитвате вие, при това без да забравят нито за миг, че всичко е наужким и изпитанията ще свъртат. Докато вие се борите с истински опасности! Животът ви, разследването около смъртта на Финшер са необикновен широкоекранен филм!
— Това е вашата гледна точка — съгласява се Люкрес. — Добре, под номер 10 вписвам религията и под 11 — приключенията.
Жером отново грабва ръката й и я целува с нарастваща пламенност.
— Искам да кажа само две думи. Благодаря. И пак благодаря.
Сякаш в отговор на думите му мистралът се усилва и чайките започват пронизително да крещят. Изидор загрижено наблюдава флагчетата, прикрепени към въжетата.
— Какво не е наред?
— Вятърът не духа накъдето трябва.
Всъщност балонът се връща към болницата, върху чийто покрив има множество хора.
— Наистина ли не сте в състояние да направлявате балона?
Милиардерът се заема да нагласява различните въжета.
— Трябва да се оставим на въздушните течения. По полета на птиците и по движенията на облаците отчитаме посоката на вятъра. Като се издигаме и спускаме, избираме в кое течение да вкараме балона.
— Ами, струва ми се, че малко над нас има течение, насочено към земята — подсказва Люкрес.
— Проблемът е в това, че изгубихме доста време, докато ви намерим. Газта ми е на привършване. И с допълнителната тежест, която представлявате… далеч съм от мисълта да критикувам теглото ви, повярвайте, но не можем да се качим по-високо. Освен ако не олекнем малко, нали така?
Хората от болницата са се скупчили върху най-високата кула на крепостта „Света Маргарита“ и ги замерват със счупени керемиди.
Сред разбеснелите се Люкрес открива Пиеро. Той се прицелва точно и удря портрета на Финшер по челото. От удара платното се пробива.
Душевноболните надават победоносни крясъци. Балонът слиза още повече и се включва в течение, което ускорява движението му към болницата.
Възбудата на болните нараства.
— Губим височина. Нужно е още повече да олекнем. Последователно изхвърлят извън борда малкия хладилник, котвата, празните, а после и пълните бутилки шампанско. Балонът малко се издига, но продължава да се приближава неумолимо към болницата. Болните подреждат керемидите като муниции. Летят парчета от глина. Изидор и Люкрес ги събират и ги изхвърлят обратно.
Воден от желание да надмине себе си, Жером Бержерак се покатерва по въжетата на балона, стига до мрежата, която го обгръща, и докато край него вали дъжд от керемиди, успява да закърпи лицето на Самюел Финшер.
— Каква смелост! — възхищава се Люкрес.
— Прави го, за да ви шашне. Това се нарича романтика, скъпа колежке. Самата вие представлявате силна мотивация.
Закърпена, Мими отново набира височина. Керемидите вече не ги достигат. Жером Бержерак слиза под аплодисментите на своите гости. Покланя се. Флагчетата по въжетата показват смяна на посоката на вятъра.
— Благодаря! Наистина нищо не може да се сравни с тръпката на приключението.
— А, не, има нещо по-силно — отвръща Люкрес, изваждайки новия си бележник. — Видяхте ги със собствените си очи, нали, и персонала, и пациентите, единни в битката срещу натрапниците. Видяхте ги, бяха готови да паднат от покрива, само и само да ни попречат да се върнем обратно в морето. А аз ги видях отвътре. Тази болница функционира като независима република. Републиката на лудите… Имат си мотивация, която здраво ги сплотява. Тя е за тях знаме, химн, полиция, политически идеал.
Изидор смръщва вежди. Изважда джобния си компютър, за да въведе информацията. Младата журналистка продължава:
— Една мотивация, по-силна от приключението-обещанието за достъп до Върховната тайна.
— Каква е тази Върховна тайна? — осведомява се Бержерак.
— Това, което знам, е, че те са готови на всичко, за да се докопат до нея. Макар че все още не сме наясно за какво точно става въпрос, би трябвало да приемем, че е за нещо, по-важно от всичко, което сме формулирали досега. Дванайсета мотивация: обещанието за Върховната тайна.
105.
Други мишки заеха мястото на Фройд — нови пионери на мозъчното пещернячество, които носеха имената на Юнг, Павлов, Адлер, Бернхайм, Шарко, Куе, Бабински. Самюел Финшер и Жан-Луи Мартен откриха, че достъпът до Върховната тайна беше изключителна мотивация, която стимулираше опитните животинчета да разбират много бързо задачите. Оказа се дори, че мишките умеят да си служат с езика на символите по-добре отколкото други животни, обикновено смятани за по-близки до човека в умствено отношение, като шимпанзетата, свинете или делфините.
— Номерът с моркова. Всички ние се хващаме на номера с моркова и със сопата. Но в този случай открихме суперморкова. Върховната награда. Лишаването от нея се превръща във Върховното наказание — изкоментира Финшер.
И наистина, извън опитите мишките показваха всички признаци на абстиненция. Мислеха само за наградата. Ставаха агресивни, гризяха пръчките на клетките си.
— Въпрос на дозиране и на обучение. Ще свикнат да се контролират — обясни Самюел Финшер. — В момента откриват понятието „отложено удоволствие“. Дадем ли им всичко веднага, няма да го оценят. Докато, ако идва след период на изчакване, наградата ще им се стори още по-ценна.
Самюел Финшер хвана за опашката малкия Юнг, измъкна го от клетката и го постави на дланта си. Мишката като че ли го умоляваше да я постави в машината за изпитване на интелекта, за да се добере до лоста.
— Иска ми се да направя опита с човек.
Миг на тишина.
— Представяте ли си, Жан-Луи, човек, мотивиран като тези мишки? Би могъл с лекота да надмине самия себе си.
„Кой би се съгласил да му отворят мозъка и да ровят в него?“
— Аз — отвърна Финшер.
В този миг долови странен шум. Беше Фройд. Оставен за пет минути без надзор, той бе подложил мозъка си на толкова много токови удари, че бе издъхнал.
106.
— Отпуснете се.
Хипнотизаторът Паскал Финшер се обръща към препълнената зала на „Веселия Бухал“. Това е петъчният вечерен сеанс по колективна релаксация.
— Развържете коланите, събуйте обувките, затворете очи и се отпуснете напълно.
Зрителите освобождават телата си.
— Намерете най-удобната си поза във фотьойла и се отпуснете. Съсредоточете се върху дишането си и бавно го успокойте. Съсредоточете се върху ударите на сърцето си и постепенно ги забавете. Дишайте със стомаха. Забравете грижите, натрупани през деня. Забравете кои сте. Мислете си за стъпалата и мислено извикайте пред очите си червения цвят. Вече не чувствате стъпалата си. Мислете си за коленете и си представете оранжевия цвят. Вече престанахте да чувствате коленете си. Мислете си за бедрата и си представете жълтия цвят. Мислете за себе си, представете си лилавия цвят и вече не чувствате главата си.
Всички са със затворени очи, като заспали. Слепоочията им туптят по-бавно. Онези, които не са се поддали на хипнозата, наблюдават ухилени съседите си, но хипнотизаторът им прави знак да не пречат или да напуснат залата. Те се изнизват тихомълком.
— Чувствате се леки, леки. С всяко вдишване се отпускате все повече, чувствате се все по-отпуснати, леки като перца. Сега ще видите една стълба, която ще ви заведе до дъното на самите вас. Вижте добре стълбата, парапета, стъпалата. Сега слезте едно стъпало по-долу и ефектът от отпускането ще се задълбочи. Още едно стъпало надолу и ще усетите покоя. С всяко следващо стъпало ще навлизате в състояние на увеличаващо се успокоение, на възстановяване. Били сте на нулевото стъпало, сега сте на третото стъпало, после на четвъртото, после на петото, на шестото. На десетото стъпало сте в състояние на пълно отпускане. Ще слезем още по-дълбоко във вашия ум и в духа ви. Когато стигнем до двайсетото стъпало, ще бъдете в състояние на истинска хипноза.
Той бавно започва да отброява.
— Сега сте в хипнотичната зона… чувствате се отлично…
Вратата в дъното се отваря. Хипнотизаторът прави жест на досада. Бе предупредил изрично никой да не влиза след началото на сеанса. Новопристигналият му показва със затворнически жест, че няма да пречи.
Паскал Финшер разпознава мъжа и не настоява. Това е Изидор Каценберг.
Журналистът от научния отдел се настанява до един от участниците, който не е някой непознат, а Умберто Роси. Паскал Финшер им беше казал, че морякът редовно присъства на петъчния сеанс, значи не ги бе излъгал. Морякът се усмихва със затворени очи. Хипнотизаторът продължава:
— Сега си представете, че сте се озовали на някакво авеню, пред киносалон, където има опашка от хора, които чакат да видят филма. Поглеждате афиша и се оказва, че е една комедия, която отдавна сте искали да видите. Купувате си билет и влизате. Всеки ще види различен филм. Но за всички той ще бъде изключително интересен. На екрана започват да преминават надписите. Следете филма. Това е най-смешният филм, който сте гледали.
Известно време хората стоят неподвижни, но ето че някои се усмихват, после избухват в смях със затворени очи. Смеят се нестройно в началото, но постепенно започват да се смеят в точно определен момент, като че ли гледат един и същ филм с едни и същи комични ситуации.
Възползвайки се, че Умберто Роси е под хипноза, Изидор Каценберг му прошепва:
— Сега ще ми разкажете какво представлява Върховната тайна.
Морякът престава да се смее и изведнъж ококорва очи. Внезапното изкачване от ниво на „хипнотично приспиване“ до това на „враждебна действителност“ предизвиква болки в тила. Хипнозата, подобно на гмуркането, изисква постепенно декомпресиране. Той разпознава Изидор, нахлузва обувките си и побягва, разблъсквайки няколко хипнотизирани зрители, които също като него реагират зле на грубото събуждане.
Паскал Финшер повишава тон, за да овладее настъпилото объркване.
— Продължавате да следите филма, без да се влияете от външните шумове, които стигат до вас.
Умберто тъкмо се готви да се измъкне през един от изходите, когато насреща му изскача Бержерак. Морякът сменя посоката, но сега е ред на Люкрес да му прегради пътя. Остава трети изход — през тоалетните. Изидор, Бержерак и Люкрес са по петите му. Тримата едновременно излизат на някакъв двор, пълен с боклукчийски кофи. Умберто се е спотаил зад една от тях. Изважда револвер и без колебание стреля срещу тях.
Милиардерът се провиква отдалеч:
— План номер две! План номер две!
— Какъв е този план номер две? — любопитства Люкрес.
— Слушайте, Люкрес, не питайте мен — с тези бели полета в паметта ми дори не си спомням, че е имало план номер едно.
Люкрес на свой ред вади револвер и докато се прицелва по посока на Умберто Роси, прошепва на колегата си:
— Мислих за белите петна в паметта ви — казва тя. — Смятам, че мозъкът ви ги предизвиква с цел да се предпази. Толкова сте чувствителен, че би се отразило на работата ви, ако си спомняте за всичко, което не е наред. Без значение дали се отнася до света или до личния ви живот. Имате нужда да забравите миналите и настоящите жестокости. Поради тази причина мозъкът ви се е принудил да прибегне до тази доброволна амнезия.
— По-късно ще поговорим за това — отвръща Изидор.
Умберто се изплъзва. Те хукват подире му. Той отново стреля и те отново се крият зад един ъгъл. Умберто свива в една съседна уличка. Блъска минувачите, прели да застане зад една входна врата и да се прицели. Жером Бержерак го замерва с мазни консервни кутии, без да спира да вика:
— План номер две! План номер две!
— В това е проблемът на хората на крайностите — мърмори Изидор. — Беше краен в епикурейството и сега, ако позволите да изкажа мнението си, поема крайни рискове.
И наистина, милиардерът се хвърля напред, а Умберто пуска един куршум калибър 7,65, който одрасква леко рамото му.
— Ранен съм — обявява Жером, едновременно уплашен и очарован.
— Стига сме си губили времето — отсича Изидор.
Той заобикаля двора и изненадващо се оказва в гръб на Умберто. Забива в ребрата му гърлото на бирена бутилка и казва:
— Край на игричките. Горе ръцете… Умберто.
Слага му белезниците, които носи в джоба си.
— Помощ! — извиква Жером Бержерак.
Младата журналистка се приближава.
— Готов бях да рискувам живота си за вас, Люкрес — въздиша той като в агония.
Люкрес оглежда раната му.
— Хм… Нищо работа. Малка драскотина. Ето ви носната ми кърпа, да не изцапате костюма си от Кензо.
После се обръща към Умберто и го хваща за яката.
— Е, каква е тази Върховна тайна?
Той мълчи, усмихвайки се снизходително.
Жером Бержерак го дърпа за яката.
Иска да му фрасне един юмрук, но Изидор го задържа.
— Без насилие.
— Зная си правата — заявява строго бившият неврохирург. — Нямате право да ми слагате белезници. Ще подам жалба.
— Наистина не сме от полицията, но смятам, че ще оценят помощта ни, когато им представим убиеца на доктор Джордано, моя похитител (защото и аз ще подам оплакване) и убиеца на Финшер.
При тези думи той реагира невъздържано. Крещи, сякаш го колят:
— Не съм убил Финшер!
— Трябва да го докажете — подчертава Жером Бержерак.
— Наташа обясни, че е била сама и…
— Да, но с Върховната тайна могат да се убиват хора от разстояние, така ми се струва… — вметва Люкрес.
Умберто повдига рамене.
— Вие не знаете какво представлява Върховната тайна.
— Тогава кажи ни, слушаме те — отвръща Люкрес.
Изидор се доближава.
— Мисля, че не сте разбрали едно нещо, Умберто. Ние сме заедно, един екип. Всички ние обичаме Самюел Финшер и харесваме онова, което е правил. Всички ние искаме да открием какво му се е случило.
— Нямам никаква причина да ви помагам — инати се оня, свеждайки поглед.
— Напротив — благодарността към човека, който ви е извадил от блатото.
Този довод изглежда попада в целта.
Жером Бержерак смята за уместно да добави:
— Хайде, Умберто, спукана ти е работата…
Изидор отстранява безцеремонно милиардера и се обръща към моряка:
— Какво са ти обещали там? Работа? Дрога? Да не би пък да се страхуваш от тях? Какво им дължиш?
Умберто си възвръща самоувереността.
— Те ме спасиха.
— Не те! Самюел Финшер те спаси! — крещи Изидор. — На него дължиш всичко. И сега искаш смъртта му да остане забулена в тайна. Каква неблагодарност!
Морякът обляга глава на окованите си в белезници ръце.
Неспособен да се сдържа повече, Жером Бержерак отново се намесва.
— Питай го какво би го посъветвал призракът на Самюел Финшер, ако беше тук — да пази мълчание ли?
На свой ред и Люкрес смята за нужно да се обади.
— Ти ми разказа за някакъв „Никой“, кой е той? Хайде, не го прави заради нас, направи го заради Финшер. Дължиш му го.
В мозъка на неврохирурга настава истински хаос. Чувството за вина, угризенията, неприязънта, страхът от затвора, желанието да бъде допуснат до Върховната тайна, признателността към болницата и особено към Финшер влизат в люта битка на арената на свободната му воля. Дилема. Лицето му се изкривява в грозна гримаса, сякаш казаното му причинява болка.
Изидор разбира, че ако искат да постигнат резултат, е време да сменят тактиката. След като са разрушили старите опорни точки, сега е моментът да покажат съчувствие, да му вдъхнат успокоение.
— Хайде ела, ще отидем да хапнем нещо и ще ни разкажеш всичко отначало.
Милиардерът добавя:
— Приятели, каня всички ви в ресторанта на МАЕС. Щом ще присъстваме на изповед, нека да се настаним удобно в комфортна обстановка, не съм ли прав?
107.
Санкт Петербург, осем часът сутринта. Във въздуха на летището, където се приземи Аерофлотският ИЛ, се рееха дребни снежинки.
В салона един плакат, написан на английски, приканваше пътниците да подкрепят компанията — горда, че е последната, която позволява тютюнопушенето на борда на самолетите си напук на препоръките на властите по света.
От доста време насам доктор Финшер бе спрял цигарите и тази либералност никак не му се нравеше. Всичко наоколо бе обвито в задушлив облак.
Защо трябва щастието на едни задължително да преминава през нещастието на други…
Самолетът бавно се плъзна по пистата, за да стигне до терминала.
На летището не го посрещна никой. Самюел взе такси — една голяма зелена „Лада“, чийто шофьор носеше плетен вълнен пуловер на цветя. Мъжът на всяка цена държеше да му продаде най-различни неща от богатия си асортимент — от кутии хайвер през стекове американски цигари до цели пачки рубли, които обменяше много изгодно.
Докато пътуваше в колата, Самюел Финшер проучи бележките, които му бе предан Мартен. Трепанацията, която позволяваше да се стигне до Върховната тайна, се прилагаше в Центъра за изследване на мозъка от декември 1998 г. Руското здравно министерство съобщаваше, че през 1999 г. в Центъра са били лекувани сто и двайсет пациенти-наркомани.
Таксито спря и след като подложи клиента си на продължителен оглед в огледалото за обратно виждане, шофьорът обяви някаква цифра в долари.
Центърът за изследване на мозъка в Санкт Петербург се помещаваше в стара сграда, строена по Сталиново време, в която бяха лекували своенравни политически затворници. Високата входна врата бе ръждясала, но снегът прикриваше жълтеникавите петна, Финшер пристъпи в голямото преддверие и се представи на рецепцията.
Няколко санитари гледаха телевизия в залата за отдих и се смееха на нещо. Най-сетне му представиха руската му колежка, доктор Черненко.
След като размениха обичайните любезности, тя постави палеца си под окото му и повдигна ръкавите на ризата му, за да му огледа по-обстойно ръцете. Изрази учудването си на доста нескопосен френски, като особено зле се справяше с „р“-то.
— Но вие не сте наркоман! Защо толкова настоявате да ровя из мозъка ви?
Френският невропсихиатър обясни, че целта му била не да се унищожи зоната, а тъкмо обратното — да се стимулира. Изложи й подробно плана си и тя се съгласи да вземе участие в него, като постави няколко условия.
Самюел Финшер бе хоспитализиран като най-обикновен пациент. Дадоха му стая, масичка и зелена пижама с инициалите на болницата.
Щом се настани, Финшер се разговори с някои от пациентите. Повечето бяха младежи, открили лъжовния рай в студентските общежития или в казармите на Червената армия. Най-много за стотина рубли човек можеше да се снабди с долнокачествен хероин, контрабанден внос от Таджикистан, Афганистан или Чечения.
Новият начин да се води война — чрез отравяне на кръвта на децата.
Повечето се бяха подлагали вече на лечение, но безрезултатно. Човек не се отказва лесно от хероина.
Мнозина бяха правили нееднократно опити за самоубийство, преди родителите им да попаднат на вестници с реклами на Центъра за изследване ма мозъци в Санкт Петербург. За десет хиляди долара тук предлагаха операция, която бе последната им възможност.
Следователно болните тук бяха от заможни семейства. Бездействаха, играеха на карти, гледаха телевизия в общата зала, мотаеха се по коридорите. До един бяха с бръснати глави, опасани с окървавени ленти. Някои излагаха на показ белезите си заедно с татуировките си — свидетелство за бурни наркомански преживелици. Ръцете им бяха надупчени от спринцовките.
В съдбовния ден един санитар обръсна черепа на Самюел Финшер и го облече в бяла престилка. С помощта на ядрено-магнитния резонанс — единствения що-годе съвременен метод, използван в болницата, доктор Черненко разгледа картата на мозъка на французина.
Никакви рани, никакви тумори. Всичко изглеждаше наред.
Заведоха го в операционната.
Финшер легна на операционната маса.
Млада сестра с лице, скрито от платнената маска, над която се виждаха само големите й сиви очи, уви над главата му един чаршаф, който зашила с нещо като щипки за пране, придавайки му формата на огромно венчелистче. После разгъна и един параван, за да не вижда операцията.
Асистентите му нахлупиха метална каска, специално създадена за този вид операция и напомняща инструмент за средновековни мъчения. Доктор Черненко я прикрепи плътно към черепа, затягайки подвижните метални болтове.
— Това се прави, за да знаем точно къде да оперираме — обясни тя.
Съобщи на колегата си, че няма да го подлага на обща анестезия, защото искала да разбере какво чувства по време на операцията.
— Ще ви молим от време на време да казвате или да правите нещо, за да проверим дали сте буден.
Той потръпна, когато тя вдигна електрическия циркуляр. Беше очевидно, че в сравнение с европейските и американските, руските болници разполагаха с много по-малко съвременно оборудване. Същото важеше и за течния азот — тя използваше помпа за автомобилни гуми, която задвижваше крачно.
Нямат пари за хирургическа електропомпа!
Застанала зад него, доктор Черненко го помоли да започне обратно броене от двайсет до нула. Той почувства как прекарват по главата му навлажнен памук. Усещане за студено, вероятно породено от обезболяващото или дезинфекциращото средство, с което бе намазан памукът. Той започна да брои.
— Двайсет, деветнайсет.
Последва втори мокър памук. Чу как се задейства трионът и преглътна насъбралата се слюнка.
— Осем… найсет, седем… найсет.
Заради науката. Заради мозъка. След като Мартен понесе да го оперират, и аз на свой ред мога да се подложа на едно изпитание.
— Шестнайсет, петнайсет.
В мига, в който трионът докосна кожата на темето, се включиха кожните рецептори. Усещането беше за нещо остро и режещо.
— Няма да боли — успокои го хирургът.
Да бе, вярвам ти! Всички казваме така. Вече ме боли.
Направи гримаса, не можа да се сдържи и изпъшка: „Ох!“
Доктор Черненко спря.
— Нещо не е наред ли?
— Не, не, продължавайте. Четиринайсет, тринайсет.
Заради науката.
Стисна челюстите си по-силно. Кожата му бе безчувствена, но усещаше по черепа си някакво механично дърпане. Също както когато му вадеха мъдреца. Местната упойка действаше, но натискът върху костта се разпространяваше по цялото му тяло.
Да мисли за друго. Сестрата. Сивите й очи.
Сега главата му трепереше.
Наистина боли. Да мисли за нещо друго. Да мисли за сестрата.
Долавяйки, че се нуждае от нея, тя хвана ръката му.
Ръката и е хладна. Но не успявам да забравя какво става там горе. ОТВАРЯТ ЧЕРЕПА МИ, МОЖЕ БИ В МОМЕНТА ПРАВЯ ОГРОМНА ГЛУПОСТ. Аз, който се бях зарекъл никога да не лягам под ножа, освен ако не е крайно наложително. В момента не е наложително. И наистина боли много.
Две ръце в ръкавици преместиха главата му върху възглавничката, сякаш не можеха да определят точния ъгъл на рязане.
Колко са несръчни.
Сестрата се наведе и той забеляза едрия й бюст, който се виждаше през отворената престилка. Погледът му се плъзна зад плата и проникна до бялата дантела, която поддържаше нежната плът. Трионът отново заскърца. Звукът напомняше зъболекарско борче.
Болка. Да мисли за друго. Гърдите на сестрата. Любовта и хуморът са две силни обезболяващи. Да си разкаже някои виц. Историята на един луд, който… който кара да му пробият дупка в главата, за да проветри мислите си.
Сестрата със сивите очи почувства погледа, втренчен под шията й, и инстинктивно прихлупи престилката, но не я закопча.
Да продължава да брои.
— Дванайсет, единайсет.
Сестрата хвърли поглед над чаршафа и гледката я накара да направи гримаса.
Другото болезнено усещане бе миризмата на изгоряла кост от триенето на стоманения прегрят нож.
Миризмата на отворената ми глава.
После забеляза нещо като облак прах и си каза, че това е талашът от черепната му кутия. Видя и как долу падат памучни тампони, напоени с кръв.
— Десет, девет, осем.
Миризмата от костния прах ставаше нетърпима. Сестрата престана да се усмихва, толкова бе шокирана от гледката.
Сигурно е отскоро в отделението.
Без съмнение, назначили са я заради хубостта й. Една малка руска „екстра“, за да забравите допотопното оборудване. Може да са я излъчили с конкурс „Мис мокра фланелка“. Оставаше само да пуснат някое изпълнение на балалайка. Сивите очи. Помпата за автомобилни гуми. Напоените памуци. Мис „дълбоко деколте“. И усещането, че разрязват ума ви.
Сестрата се повдигна на пръсти и той огледа още по-добре гърдите й през отворената престилка. Знаеше, че мисълта за някоя красива жена стимулира отделянето на ендорфини и в някои случаи отлично изпълнява ролята на аналгетик. На престилката й бе избродирано на кирилица едно име, което би следвало да се чете „Олга“.
Ще видиш мозъка ми. Олга. Наистина, най-интимната част от мен, която досега не съм показвал на никоя жена. Това е мъжки стриптийз и мога да те уверя, че никой Чипъндейл20 не би се осмелил да стигне толкова далеч…
— Седем-шест-пет-четири-три-две-едно-нула — изреди той скоростно.
Парещото усещане бе заменено от усещане за свежест.
Готово, край на работата с триона.
Червените памуци падаха като пурпурен сняг. И отново онова дърпане по черепа. Сигурно поставяха зъбчатите екартьори.
Красива си, Олга. Какво ще правиш довечера, след операцията? Нямаш нищо против онзи с обръснатия череп и с малката бяла превръзка, нали?
Искаше му се да се шегува, за да потисне желанието си да крещи. Сякаш неволно доктор Черненко постави парче от отрязания череп в едно легенче от неръждаема стомана току пред очите му. Това трая само секунда, докато сестрата осъзнае грешката и „го“ премести другаде. Но той бе видял и видяното го порази — парчето представляваше вдлъбнат четириъгълник, пет сантиметра дълъг и три широк, бежов отгоре и бял отдолу, напомнящ каре от бонфиле, набраздено отвътре с червени жилки.
Сестрата се усмихна под маската, което се изрази в присвиване на очите. Сетне се върна, за да наблюдава, неспособна да отклони поглед от това, което се разиграваше на операционната маса.
Черепната му кутия бе отворена и някакви непознати хора, скрити зад хирургически маски, стояха наведени над нея. Какво ли виждаха?
108.
Мозък с каперси, с лук и подправен със специален ароматизиран оцет. Келнерът носи поръчката на сребърен поднос. Изидор не откъсва очи от парчето лъскава розова плът и отвратен, отмества чинията.
— Това е овчи мозък. Сметнах за уместно да го поръчам — казва Жером Бержерак. — За да се върнем на темата, нали така?
— Аз си падам малко вегетарианец — оправдава се Изидор.
— На мен пък ми навява прекалено много спомени — обажда се Умберто, който също се отказва от ястието.
Единствено Люкрес си похапва с удоволствие.
— Съжалявам, но всички тези емоции ми отвориха апетита. Умирам от глад.
Отрязва солидно парче и дъвче с охота. Жером Бержерак налива в кристалните чаши затоплено до стайна температура вино „Мутон-Ротшилд“, реколта 1989 г.
— Хайде, Умберто, разкажете ни всичко.
Умберто върти чашата и преценява с поглед на експерт цвета на виното.
— Познавач сте, нали? — осведомява се Жером Бержерак, поглаждайки десния си мустак.
— Не, бях пияница.
Люкрес ги връща на темата.
— Е, хайде, какво се случи?
Умберто се решава да заговори.
— Както вече знаете, след инцидента с майка ми напуснах болницата. После пропаднах, станах бездомник и впоследствие бях нает от Финшер да карам морското такси. Една вечер, докато го чаках да приключи работа, за да го върна в Кан, той се забави ужасно дълго. Казах си, че е потънал в експериментите си и не е забелязал кое време е станало. Затова реших да отида да го потърся.
Умберто си придава загадъчен вид.
— Нямаше го в кабинета му. Нямаше го и в лабораторията. Аз обаче се задържах там, защото забелязах, че бяха направени разни промени. Имаше клетки с мишки с надписани на тях имена: Юнг, Павлов, Адлер, Бернхайм, Шарко, Куе, Бабински, и т.н. От главичките на всички опитни животинчета стърчеше по една малка антена. Доближих ръката си до тях и по поведението им разбрах, че не са нормални. Бяха ужасно нервни. Държаха се като наркомани. Страхотно жизнени и същевременно прекалено параноични. Като че ли възприемаха нещата по-ясно и много по-бързо от обикновените мишки. За да се убедя, взех една от тях и я пъхнах в един лабиринт, който автоматично променя всеки път посоката на движение. Обикновено те се справят успешно с теста за няколко минути, но този път на мишката й бяха нужни едва десетина секунди, за да се добере до центъра, където започна трескаво да натиска едно лостче. Естествено, бях ужасно заинтригуван. Точно тогава се появи Финшер. Знаех, че преди известно време е ходил на семинар в Русия. Изглеждаше „странно“.
109.
Мозъкът пулсираше през зеещата дупка. Вените туптяха.
— Как сте, доктор Финшер?
— Ужасно ме боли кратуната… — опита се да се пошегува френският невропсихиатър.
— Олга.
Сестрата измери пулса му, след което отиде да провери апаратурата. Всичко изглеждаше в нормата.
Дърпа ме. Боли ме. Мога ли да кажа, че ме боли? А какво ще промени това? Няма да възкликнат: „В такъв случай спираме дотук и утре ще продължим.“
Регулираха екартьорите така, че да разширят още малко дупката. Кървавите компреси образуваха малка камара от лявата му страна, а отдясно сестрата продължаваше да го държи за ръката.
Доктор Черненко извади дългата метална сонда. На мястото на двете тръбички, през които изтичаше ацетонът, тя закрепи миниатюрното приспособление, донесено от френския пациент.
Поиска снимката на мозъка на Финшер и една асистентка отиде да я донесе. Върна се след няколко минути и със знаци обясни, че не е успяла да я открие. Търсила навсякъде. Размяна на груби думи на руски — доказателство за бъркотията в болниците, пренаселени с некомпетентен и назначаван с връзки персонал. Усетила се, че караницата на чужд език прави лошо впечатление, още повече пред пациент в съзнание, доктор Черненко реши да импровизира. Да отлагат операцията на човек с отворен мозък е пълен абсурд… В такъв случай щеше да замени знанието със спомена. Къде се намираше въпросната зона? Струваше й се, че си спомня точните й координати.
Бавно вкара сондата. Първо през менингите — трите пласта ципеста тъкан, предпазващи главния мозък. Направи срез на дура матер — външната, най-плътната обвивка. Премина през арахноида21, наречен така, защото е тънък като паяжина. Арахноидът е съставен от два пласта и съдържа сто и петдесет кубически сантиметра гръбначномозъчна течност.
Малко от течността потече по челото на Финшер. За момент помисли, че хладката струйка е пот, но не — разпозна ликвора. Знаеше, че той неутрализира действието на земното притегляне и предпазва мозъка от удари.
Мозъкът ни плува в течност, за да се предпазва. Вътрешната ни планета е оградена от море.
Сестрата сръчно го попи.
— Спасибо — промълви той.
Единствената дума на руски, която знаеше.
„Благодаря“ се оказва всъщност най-полезната дума във всички езици.
Хирургът продължи да се спуска във вътрешността на мозъка. Проби най-дълбоката и най-меката обвивка. Сега сондата се намираше на два милиметра дълбочина. Насред сивото вещество на кортекса.
— Добре ли сте?
Той успя да промълви:
— Дотук всичко е наред.
Сондата проникна още няколко сантиметра навътре, преминавайки през розовото мозъчно вещество, за да стигне до бялото вещество, свързващо двете полукълба. Финшер сравни движението й с вкарване на помпа в петролен кладенец.
Да мисли за друго. Ако Земята е жива, ако Земята — Гея, е същество, надарено със съзнание (както са твърдели древните гърци), то тя чувства това, което чувствам в момента, всеки път, когато продупчват кожата й, за да изсмучат кръвта й (нефта)… Ние, хората, сме вампири, които пием кръвта на земята, за да напълним резервоарите на автомобилите си.
Сондата продължаваше да прониква милиметър след милиметър. Сега се намираше в мазолестото тяло.
— Много добре. За да съм сигурна, че съм я поставила където трябва, ще ви помоля да ми казвате какво изпитвате.
Доктор Черненко провери замерванията по каската, снабдена с метална градуирана скала. Отбеляза мястото, на което се намираше сондата. После натисна един електрически ключ, който много приличаше на този в спалнята му. Засърбя го.
— Какво изпитвате?
— Усещане за гъдел в ръката. Не е неприятно.
По дяволите, тя няма представа къде се намира зоната!
Лекарката измести сондата малко по-надясно. Стори му се, че това продължи цяла вечност.
— А тук?
В момента, в който му зададе въпроса, той изпита ново усещане.
— Чувствам се, как да кажа, обзет от силна носталгия. Внезапно изпитвам необяснима тъга. Иска ми се да… заплача.
Доктор Черненко изруга на руски под платнената си маска.
Финшер усети как сондата се наклонява и започва да рови из друга част на мозъка му.
Спомни си образите, изсечени от инките върху камък — мъже правят трепанация. Спомни си за откритите черепи с идеално пробити квадратни дупки, закрити със златни плаки — отпреди две хиляди и петстотин години.
Тя докосна друго място.
— Аз… аз… ужасно е. Нищо не виждам с дясното око!
Тази жена ще ме осакати!
Сестрата стисна по-силно ръката му. Проследи контролните екрани, после прекара пръст пред очите му, за да провери дали вижда.
Сондата се върна на предишното си място. Дясното око прогледна.
Уф!
Доктор Черненко отново натисна електрическия ключ.
— А сега какво чувствате?
Лимон.
— Щипе ми на езика. Усещане за кисело.
— Не сме далече, ще се справим, ще се справим.
Тя леко натисна, докосна друга точка. През мозъка премина електричество. Финшер само дето не раздроби костите на ръката на сестрата. Паника.
— Спрете незабавно!
— Извинете.
Доктор Черненко посегна към калкулаторчето си и извърши някакви изчисления. Заговори много бързо на руски на тримата асистенти. Сякаш бе решила, че е крайно време да вземе нещата в ръцете си.
Истината беше, че е изтощена. Ровеше из паметта си, за да открие координатите на Върховната тайна. Така и не се бе решила да ги запише. Често пъти си казваше, че човешката памет е най-надеждната каса. Ами ако касата изчезне? Естествено, разполагаше с координатите за мишката, които бе дала на Финшер, но не беше съвсем същото. Нужно й бе точното местоположение, в противен случай щеше да загуби много време в налучкване и да го принуждава да изпитва странни усещания по цялото тяло.
Затвори очи и затърси из паметта си като полицейски екип, който обискира жилище, за да открие оръжието на престъплението. Може би блокираше от прекалено усърдие. Пое си дълбоко въздух. Един асистент попи с тампон потта от челото й.
Внезапно получи просветление. Трите размера — ширина, дължина и дълбочина, се изписаха в ума й.
— А тук?
— Тук бих казал, че е „приятно“. Замириса на ваканция.
Ухание на жасмин.
Зад гърба му оживено разговаряха на руски. С флумастер доктор Черненко надраска върху волтметъра: „Ухание ли?“
Дали не сме в зоната на Върховната тайна?
— Ами ако подам повече електричество, какъв ще е ефектът?
— Като че ли слушам Едвард Григ. Обожавам музиката на Григ.
Песента на Солвей. Хората познават само Моцарт и Бетовен. Но Григ е не по-малко велик.
Тя написа „музика?“ и драсна една черта. Сетне усили още малко волтметъра.
— Какво чувствате?
— Все едно, че ям сладкиш. Сладкиш с жълти ароматни сливи, мирабели. Обожавам сладкиша с мирабели.
Сладкиш с мирабели най-отдолу. Над него — музиката на Григ. Още по-нагоре — ухание на жасмин. Следва лимонът. И още по-нагоре — действителността: ръката, сивите очи и гърдите на Олга. Добре съм.
Доктор Черненко отбеляза върху сондата „Сладкиши?“ Следеше стрелката на волтметъра. Още няколко миливолта за проба.
— Сега се чувствам както когато бях дванайсетгодишен и гледах първия си еротичен филм.
Доктор Черненко отбеляза и това и нагласи стрелката на волтметъра едно деление по-нагоре. Още миливолтове.
— Сега вече стигнахме до времето на първата целувка с малката Мари-Ноел.
Олга изпърха с мигли. Усмихна се и сивите й очи се разшириха, а от гърдите й се отрони въздишка на удовлетворение. Отново стисна силно ръката му.
Това покана ли е?
Доктор Черненко беше напрегната. Една от асистентките пак попи челото й. Малките кървави компреси вече не се стелеха по пода. Копчето на волтметъра бе преместено с още едно деление.
Финшер почувства същото, което изпитваше, когато се любеше. Оргазъм. Но усещането продължи далеч повече от няколкото секунди на оргазма. Зениците му се разшириха. Погледът му се зарея някъде отвъд Олга.
„Раят“? Един рай, който…
Оперираният затвори очи. Доктор Черненко се уплаши да не му е причинила болка и спря да мести стрелката. Финшер заповяда рязко:
— Продължавайте, не спирайте!
Тя подаде още малко ток. От ручей, оргазмът се превърна в поток. Сетне в буйна река. В Ниагарския водопад.
— Всичко наред ли е, господин Финшер?
Раят…
Той избухна в смях, който внезапно секна, тъй като тя отново спря да подава ток.
— Още, още! — поиска той.
Тази глупачка не трябва да спира. В този момент откривам всичко. Разбирам всичко. Всичко започва оттук. Оттук извират всички усещания. Тук е чистият извор, където се събират всички потоци и реки.
Доктор Черненко се появи в зрителното му поле с ръчката, задействаща волтметъра, в ръка. На лицето й бе изписано съмнение.
— Сигурен ли сте, че всичко е наред, господин Финшер?
Той се примоли:
— Моля ви… милост. Още…
Или ще те унищожа.
— Не, прекалено е опасно.
Моля те, завърти бутона докрай. Престани да ме гъделичкаш, искам да изпитам УСЕЩАНЕТО — неудържимо, грубо, цялостно. Знам, че мястото е точно там! Искам още! По-силно!
— Мисля, че за днес е достатъчно, господин Финшер.
— НЕЕЕ, НЕ Е ДОСТАТЪЧНО!
Той скочи, повличайки със себе си металната каска, екартьорите, хемостатичните ножици, предпазните чаршафи. В устрема си изскубна всички жици на апаратурата.
Стоеше прав в болничната пижама. Чаршафът, прикриващ темето му, беше паднал прел лицето му и му пречеше да вижда. Той яростно го отметна.
Присъстващите направиха крачка назад.
Доктор Самюел Финшер изрева:
— ИСКАМ ОЩЕ!
Погледът му беше като на побеснял див звяр.
Помете с ръка всички флакони и те се пръснаха върху плочките с кристален звън.
— ОЩЕ!
С рязко дръпване хирургът изтръгна жицата, захранваща с ток сондата. Обладан от ужасен гняв, Финшер се втурна към волтметъра, за да го включи отново. Олга блъсна генератора, който падна и се разби на парчета, Финшер я сграбчи и я хвърли върху масата, сред скалпелите и кървавите памуци.
В този момент нахлуха петима санитари и се опитаха да обездвижат разбеснелия се пациент. Той с лекота ги отблъсна към стените.
Никой не може да ме спре. Искам още. Още.
110.
— Още малко?
— Да, с удоволствие. Благодаря.
Жером Бержерак налива отново яркочервено вино в кристалните чаши. Ресторантът на МАЕС се изпълва с последователи и последователки на Епикур. Между масите се движи някакъв брадатко, който поздравява всекиго по име.
— Ах, това е Жером! Здравей, Жером! И очарователната госпожица също е тук. Толкова се бяхме притеснили, като изчезнахте!
— Остави ни за момент, Миша, имаме сериозен разговор, нали така? — отвръща Бержерак.
— О, при нас думата „сериозен“ не е на почит. А господинът кой е? — осведомява се домакинът, посочвайки Умберто.
Примирен, милиардерът става от масата и отвежда организатора встрани.
— Играем си на полицейско разследване, нали така?
— Аа, тогава ви оставям на спокойствие.
Умберто отново си налива щедро от скъпото „Мутон Ротшилд“, с надеждата виното да го насърчи да разкрие душата си.
Люкрес задържа Миша за ръкава.
— Да имате една цигара?
— Имам пури, ако желаете. Тук смятаме цигарите за нещо прекалено банално.
Тя приема пурата и вдишва дима, готова да му се наслади. Но започва да кашля.
Как може. Тенардие да пуши подобна гадост? Има неприятен вкус, от него те заболява глава и освен това вони.
Но й е нужен никотин и продължава да вдишва дима.
— Значи Финшер ви изненадва в лабораторията… — подхваща Изидор.
— Не бях ви казал, но когато го докарах сутринта, носеше шапка. „Каприз на учен“, си помислих. Но за огромно мое учудване и в лабораторията беше с шапка. Попита ме: „Какво правите тук, Умберто?“ Измънках нещо, но той веднага се досети, че бях разбрал. „Какво се е случило с тези мишки?“ — попитах. Отговори ми, че било тайна. Тогава му казах, че очевидно са били подложени на трепанация, че са им вкарали електроди в мозъка и че електродите се задействат от разстояние. Добавих, че според мен е открил някакво място в мозъка на мишките, което при стимулиране увеличава умствените им способности. Той се разсмя по странен начин. Почти злокобно. После само ми каза: „Браво!“ Тогава продължих. Обясних му, че според мен мишките поумняват, защото се стремят да получат едно приятно токово ударче в мозъка. Той стоеше все така в сянка и не различавах погледа му, скрит под периферията на шапката. Чувах само гласа му, едновременно уморен и напрегнат. Когато свърших, пристъпи напред и свали шапката си. Имаше превръзка върху обръснатия си череп и също като при мишките от темето му стърчеше малка антена. Ужасено отстъпих.
Люкрес преглътна.
— И тогава…
— Успях само да прошепна: „Опитът на Джеймс Олдс22?“ Той се усмихна, изненадан, че толкова бързо направих връзката с Олдс, и кимна с глава: „Да, опитът на Олдс, най-сетне приложен върху човек.“
Умберто поглежда празната си чаша и я напълва, за да си даде кураж.
— Какъв е този опит на Олдс? — пита Изидор, който е измъкнал джобния си компютър, за да запише името.
Люкрес вече е отворила тефтера си.
— Аа… опитът на Олдс. Това е легенда от малкия свят на неврологията, но легенда, основана на действителен случай. Всъщност всичко започва през 1954 г. Един американски неврофизиолог, същият този Джеймс Олдс, картографирал мозъка според реакциите на отделните зони на електрическите дразнения. Изследвал областта на мазолестото тяло — там, където е мостът, свързващ двете полукълба.
Умберто Роси вади химикалка и скицира един мозък на покривката.
— Така успява да идентифицира вентромедиалния хипоталамус, смятан за център на ситостта. Разрушаването на този център е причина за появата на булимията.
Умберто огражда съответната зона и я означава с една стрелка, над която написва инициалите й.
— Олдс открива и дорсолатералния хипоталамус, свързан с апетита. Разрушаването му е причина за появата на анорексия. И накрая попада на една странна зона, която наименува MFB — median forbrain bundle, или вътрешно предномозъчно снопче, и която отключва усещането за удоволствие.23
Бившият неврохирург отбелязва една точка в центъра на мозъка.
— Центърът на удоволствието ли е това?
— Свещеният Граал за мнозина невролози. Ей така, информативно, тази зона е точно до центъра на болката.
Впечатлен, Жером Бержерак промълвява:
— Дали заради тази близост някои хората объркват болката и удоволствието и стават садо-мазо?
Умберто свива рамене и продължава разпалено:
— Електродът, поставен в центъра на удоволствието на мишката и свързан с устройството, чрез което животинчето самичко включва тока, може да се задейства до осем хиляди пъти на час! Животното забравя всичко — храна, секс, сън.
Умберто си играе с кристалната чаша, като прекарва мокрия си пръст по ръба, изтръгвайки остър звук.
— Всички удоволствия в живота ни радват дотолкова, доколкото възбуждат тази зона.
Морякът не престава да натиска с върха на химикалката точката, която е определил като център на удоволствието. Накрая продупчва хартиената покривка.
— Тази точка ни подтиква да действаме. Тя е ключът към човешкото поведение. И Самюел Финшер я нарече „Върховната тайна“.
111.
Още. Още. Не е възможно да не разбират, че само ТОВА има значение. Животът не е нищо друго освен низ от дребни, жалки хитрини, към които прибягваме в желанието си да изпитаме усещането, което изпитах преди малко. Още. Всичко опира дотук… Още, смилете се, още, още, още, още.
112.
Доволен от произведения ефект, морякът рови в джоба си за лулата от морска пяна и я запалва.
— По света няма нищо, което да се сравни с това. Парите, наркотиците, сексът са жалки непреки средства за възбуждане на тази зона.
Всички мълчат, оценили значимостта на разкритието.
— Искате да кажете, че всичко, което правим, има една-единствена цел — да възбужда тази зона? — пита Люкрес Немрод.
— Ние се храним, за да стимулираме MFB. Говорим, ходим, живеем, дишаме, действаме, любим се, воюваме, вършим добро или зло, възпроизвеждаме се САМО за да стимулираме тази зона. Върховната тайна. Тя е най-дълбинната ни, най-жизненоважната мотивация. Ако тя не съществуваше, нямаше да имаме желание за нищо, щяхме да се оставим да умрем.
Мълчание. Люкрес гледа остатъците от овчия мозък в чинията си. Четиримата сътрапезници са осъзнали зашеметяващото значение на откритието на Джеймс Олдс.
— Как е станало така, че такова епохално откритие не се е разчуло? — пита Жером, усуквайки мустаците си.
— Представяте ли си какви последствия може да има?
Умберто оставя лулата си, вика сервитьора и иска да му донесат лют пипер. Натрива парче хляб и го гълта, без много да дъвче. Целият почервенява, не може да си поеме дъх, лицето му се изкривява в гримаса.
— Сега вече няма да чувствам вкуса на другите ястия… Разбирате ли? Прякото стимулиране на Върховната тайна потиска всички останали желания. Както вече ви казах, опитните животинчета забравят жизнените си функции — да се хранят, да спят, да се възпроизвеждат. Това е абсолютният наркотик. Животните са като заслепени от прекалено силна светлина, заради която не възприемат останалите светлини.
Отрязва залък хляб и дълго го дъвче, за да потуши пожара в стомаха си.
— Разбирам — унесено произнася Изидор. — Спокойно можем да перифразираме Парацелз: „Малкото дразнение възбужда, голямото дразнение предизвиква екстаз, прекаленото дразнение убива.“24 Ако стимулирането на Върховната тайна добие популярност, проблемите, които имаме с хероина, крека или кокаина, ще се умножат десетократно.
Неврохирургът вече се разкайва, че е изгълтал лютия пипер, и моли за малко вода, но и тя не му донася облекчение.
— Джеймс Олдс е прозрял последиците от откритието си. Разбрал е, че мафиите по света ще търсят начини да се доберат до него, че ако узнаят за съществуването на тази дрога, всички откачалки на планетата ще се втурнат да си я доставят и ще се превърнат в нейни роби. Олдс е провидял едно бъдещо общество, в което човечеството би било подчинено на този морков и в което един евентуален диктатор би могъл да иска всичко от нас. Още през 1954 г. Олдс е разбрал, че откриването на Върховната тайна е в състояние да унищожи човешката воля.
Вече никой не мисли за яденето. Люкрес си представя един свят, в който всички жители ще разполагат с електрически контакт, вграден в черепа, и ще имат една-единствена грижа — да получат още един токов удар в мозъка.
113.
Пръстите му се бореха с жиците на волтметъра, търсейки начин да го включат. Олга се надигна, грабна една спринцовка, напълни я с анестетик и я заби в бедрото му. Той усети как успокояващото вещество се разлива по вените му, но успя да запази ума си буден и продължи да подръпва електрическите жици.
Други сестри също забиха иглите на спринцовките си в него. Напразно се опитваше да ги отблъсне. Беше като разпенил се бик, обкръжен от пикадори, които го бодяха с украсените с панделки пики. Изрева:
— ОЩЕ!
Най-накрая успокоителните подействаха. Доктор Самюел Финшер се строполи на пода. Целият руски екип бе в шок. Той също.
… още…
114.
Още малко вода, за да угаси разжарените си палили.
— Фантастично — изрича Жером Бержерак.
— Смайващо — добавя Люкрес.
— Ужасяващо — обобщава Изидор.
Капитан Умберто не спира да се поти под въздействието на погълнатия пипер.
— Джеймс Олдс не пожелал да разбере как би могло да се приложи откритието му. Побързал да се оттегли, унищожил разработката си, събрал целия си екип с молба да положат клетва, че няма да продължават опитите с Върховната тайна.
— Приели ли са?
— Джеймс Олдс им описал вероятното бъдеще на изобретението си. Никой учен не иска да унищожи човечеството. Отвъд мозъчната ни система съществува система за съхранение на рода. Един инстинкт, който се спотайва в рептилоидния ни мозък и който датира от първобитния ни начин на живот. Бил е у нас още когато сме били риби. Дори още когато сме били едноклетъчни…
Един сервитьор им носи пиле в провансалски сос. След горния разговор заобиколеното от зеленчуци птиче тяло представлява патетична гледка. Никой не посяга да си сервира.
— Силата на живота… — изрича Изидор.
— Джеймс Олдс и приятелите му са мислели за децата и за внуците си, които са били по-важни от научната слава. Освен това, кой би поел евентуалната отговорност да сложи край на човешкия род?
Жером гледа с блеснал поглед. Морякът въздиша.
— Те се заклели. И Джеймс Олдс унищожил всички документи, в които се разкривало съществуването и местоположението на Върховната тайна. Опитните мишки били пожертвани. А Олдс се заел да разработва друга, близко разположена мозъчна зона, свързана с възможността да се лекува епилепсията.
— Аз, която винаги съм вярвала, че живеем в циничен свят, командван от борсата, от военните и от безскрупулните учени, държа да призная, че този господин Олдс прави чест на колегите си — заявява Люкрес.
— Успели ли са да сложат край на изследванията? — осведомява се Изидор.
— Върховната тайна е прекалено малка зона, която трябва да се локализира съвсем точно. Ако не знаем къде е, не можем да й въздействаме. Сигурно някои са правили опити, но да я откриеш в мозъка е все едно да търсиш игла в копа сено.
Люкрес се въздържа да спомене за начина, научен от Изидор — подпалваш сеното и прокарваш магнит през пепелта.
— И какво станало после? — пита Жером, опиянен от чутото.
Умберто им прави знак да се приближат и полугласно, за да не чуят от околните маси, прошепва:
— В края на краищата някой ги предал.
115.
Доктор Черненко се наведе над лицето на пациента си.
— По-добре ли се чувствате вече, господин Финшер? Да ви призная, страхотно ни изплашихте.
Той забеляза, че е привързан за леглото със здрави кожени ремъци.
С всичка сила се хвърли напред, повдигайки леглото, но отново падна.
— Още, искам още!
Доктор Черненко му постави нова успокоителна инжекция.
116.
— Кой е предателят?
— Финшер ми разказа всичко надълго и нашироко. Тайната била разкрита от една жена неврохирург, работила с Олдс — доктор Черненко. През 1954 г. тя се заклела заедно с другите, но след третия опит за самоубийство на дъщеря й, която била хероиноманка, решила, че това е последният й шанс да я спаси. Не можела да работи в САЩ, където колегите й щели да й създават всякакви спънки, затова се върнала в Русия и оперирала дъщеря си в Центъра за изследване на мозъка в Санкт Петербург. По това време на никого не хрумнало да контролира дейността й. Резултатът надминал най-смелите й очаквания. Дъщеря й престанала да се дрогира и се върнала към нормалния живот. Естествено, доктор Черненко пред никого не споменала за Върховната тайна. Но новината се разчула — някакъв хирург-чудотворец знаел как да прочисти мозъка на наркоманите. Синът на министъра на финансите бил хероиноман и бащата я притиснал, за да спаси детето си. Доктор Черненко нямала избор. Операцията се оказала успешна. След сина на министъра се заредили децата на държавните секретари, последвали ги нашумели рокзвезди и актьори, сетне деца от добри семейства. От цяла Русия заприиждали, за да се подложат на трепанация. Всъщност доктор Черненко не обяснявала какво прави. А руското правителство било страшно доволно, че притежава лекарство, с каквото дори Западът не разполагал.
Вече никой не яде. Учуден, че пилето си стои непокътнато, сервитьорът го разрязва и го сервира в чиниите им.
— Черненко е унищожавала центъра на удоволствието, нали така? — пита Бержерак.
Морякът понижава глас.
— Изглежда, здравата е режела. При всяка операция е изваждала по един и половина кубически милиметра мозък.
— А как се чувствали оперираните после? — интересува се Люкрес.
— Били прекалено меланхолични, както разбрах. Но при положение, че алтернативата била смъртта… за родителите нямало място за колебание.
Водата не е достатъчна, за да угаси огъня в гърлото на Умберто. Той поглъща един намазан с масло залък хляб.
— Не знам по какъв начин, но Финшер влязъл в контакт с тази докторка Черненко и й е предложил да не разрушава повече Върховната тайна, а да я стимулира.
— Отворил кутията на Пандора — въздъхна Изидор.
— Точно определена радиочестота е задействала електропредавателя, имплантиран в зоната на Върховната тайна.
Люкрес Немрод хвърля поглед наоколо и се пита дали царящото оживление няма за цел единствено да възбуди центъра на удоволствието на присъстващите.
— Сполучлива ли е била операцията на Финшер? — осведомява се тя.
117.
Дълго се мята напред-назад, за да се освободи от ремъците. После утихна, като че внезапно се бе сетил защо се намира тук. Сега Самюел Финшер гледаше в нищото, изпълнен с носталгия по усещането, запалило мозъка му.
— Успяхме ли? — попита доктор Черненко.
— Да.
— Как беше?
— Силно. Много силно. Отвъд всичко, познато досега.
— Каква оценка бихте дали на силата на удоволствието, да кажем — по двайсетобалната скала?
Самюел Финшер сбърчи чело, замисли се, за да отговори най-правилно, и прошепна:
— Ами, да кажем… сто.
118.
Капитан Умберто иска да му донесат сол и я изсипва върху хляба си, като че ли соленото ще го спаси от лютото.
— О да, може да се каже, че е била сполучлива. Впрочем никой никога не е оспорвал откритието на Джеймс Олдс. Проблемът беше в това, че Самюел Финшер не можеше да бъде оставен да контролира сам стимулирането на зоната. Имаше опасност да се самоубие от удоволствие, както вече бе сторил Фройд.
— Професор Зигмунд Фройд ли?
— Не, Фройд — първата мишка от лабораторията на Финшер, опитала възбудата от активирането на Върховната тайна, Финшер се нуждаеше от сътрудник. Вече бе програмирал своя електропредавател така, че да се включва чрез код, който самият той не знаеше.
— Кой държеше кода? Черненко?
— Не се доверяваше на Черненко. Предварително бе нагласил нещата така, че предавателят да действа без код само в деня на операцията. Тъй че, когато се събуди на другия ден след експеримента, само един човек беше в състояние да предизвика оргазмите в ума му.
— Кой беше този човек?
Умберто отново им прави знак да се доближат и прошепва:
— Никой.
— Кой е Никой?
— Не знам, говорих с него, но не съм го виждал. Никой си е избрал това име вероятно заради мита за Одисей. Спомнете си, когато Циклопът пита: „Кой ми стори това?“, Одисей отвръща: „Ако те попитат, отговаряй — никой.“
Изидор затваря очи.
— Одисей не беше ли името на онова дете-аутист, спасило Самюел, когато е бил малък? — пита Люкрес.
Никой… Одисей.
Изидор влиза в интернет с джобния си компютър, свързва се с някакви служби, открива списъка на болниците, към които са действали специализирани в лечението на аутизма центрове, когато Самюел Финшер е бил шестгодишен. Сетне въвежда режим на търсене на името „Одисей“.
Няма много хора с такова име.
Най-после открива един — Одисей Пападопулос. Трябва само да се включи в търсачката на службите по гражданско състояние на кметствата, за да открие, че Одисей Пападопулос е загинал при пътна катастрофа преди повече от десет години.
Само колко време печелим при разследването благодарение на тези малки компютри, разсъждава Люкрес, надничайки през рамото на партньора си. Като си помислиш, че преди трябваше да се разходиш до всяка една служба, за да се окаже накрая, че не си стигнал доникъде…
— Не знам кой е Никой. Кълна се. Но единствено той е бил преценен като достатъчно неподкупен. Самюел Финшер казваше: „Никой няма да злоупотреби никога с властта си, защото е платил, за да открие какво представлява могъществото на мисълта.“
— Никой ли уби Финшер?
— Нямам представа.
Люкрес хвърля поглед към малкото компютърче на партньора си и неочаквано заявява решително:
— Аз пък мисля, че знам кое е това непогрешимо „същество“. Утре ще сме наясно. Идвате ли, Изидор?
— А ние, какво ще правим ние? — пита Жером Бержерак.
— Бъдете готови и наблюдавайте Умберто. Мисля, че ще имаме нужда от вас по-късно — заявява загадъчно тя.
119.
Самюел Финшер си даваше сметка за рисковете на експеримента. Затова реши, мобилизирайки малкото останала му воля, да измисли начин за безопасно активиране на предавателя.
По негови указания доктор Черненко нареди да направят предавател със същата честота като тази на мозъчния му приемник, но който можеше да се задейства единствено с помощта на таен код, неизвестен на Финшер.
После Финшер се върна в болницата „Света Маргарита“ и обясни на Жан-Луи Мартен начина на действие. Невропсихиатърът лично свърза двата механизма и скоро пациентът му беше в състояние да включва предавателя. Естествено, той единствен знаеше тайния код.
— Ти ще бъдеш моето несъзнавано — каза му Финшер.
„А ти ще притежаваш две несъзнавани на цената на едно, тъй като собственото ми съзнание действа заедно с това на Атина. Двамата никога няма да злоупотребим с огромната власт, която ще упражняваме над теб. Кълна ти се.“
Финшер махна шапката си и му показа какво има отдолу.
Двамата мъже се спогледаха: Мартен — с бонето, от което тръгваха разни жици, Финшер — с радиоантената.
— Малко се набива на очи, но вече поръчах плоска, не по-голяма от бенка. След като ми я доставят и след като косата ми порасне малко, ще махна шапката.
„Шапките ти отиват“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.
— Сега вие — Одисеи и Атина, ще ми помогнете да се надскоча.
Горд от доверието на лекаря си и заслепен от значимостта на опита, в който щеше да участва, болният от LIS се вживя в ролята си и започна да изобретява все по-сложни тестове за интелигентност.
Самюел Финшер преминаваше през много изпитания, за да получи наградата си — Върховната тайна.
Всеки път електрошокът му въздействаше като магия. Болният от LIS винаги улучваше точната доза. Нито по-голяма, нито по-малка. Разликата бе в границите на една милионна от волта. Зоната на Върховната тайна беше изключително чувствителна.
Тестовете за интелигентност скоро се изчерпаха и Мартен реши, че Финшер вече е надхвърлил всички норми. Тогава обяви, че е дошло време да навлязат в една област, в която интелектът можеше да се развива безгранично — шахмата.
Доктор Самюел Финшер се записа в общинския шах-клуб и победи всички местни играчи по ред на номерата.
Невропсихиатърът се промени и на външен вид. Беше станал по-представителен и по-нервен. Погледът му бе неспокоен, устата му от време на време се разтягаше в безпричинна усмивка. И начинът му на живот не остана същият. Взе заеми, за да си купи просторна вила в Кап д’Антиб.
Непрекъснато търсеше сетивни дразнители. Напомняше донякъде на онези наркомани, които между две дози изпитват нужда да пушат най-обикновени цигари, за да почувстват физическо облекчение.
По това време се записа в МАЕС. Членовете на клуба споделяха неговата цел. Повече удоволствие. Там се запозна с Наташа Андерсен. Срещата им беше рядко изживяване. Това, което го впечатли най-напред, бе нейната ефирност — приличаше на богиня, слязла да се омърси сред простосмъртните. Миша ги представи един на друг като двама страстни шахматисти.
Играеха така, сякаш танцуват. Фигурите се докосваха и се заобикаляха — истински балет, неразгадаем за околните. Колкото повече напредваше партията, толкова по-странно и предизвикателно се придвижваха фигурите. Двамата рядко разменяха някоя и друга дума, осъзнали, че изобретяват нов вид игра, чиято цел не беше просто победата.
Тя е така прозрачна, така светла. Нуждая се от тази светлина. На моменти се чувствам толкова мрачен.
Същата нощ тя се превъплъти в царицата, той — в офицера.
На отегчения от многобройни приключения Финшер му се стори, че чрез този топмодел се докосва до същността на женствеността. Наташа олицетворяваше идеалната му половинка. Също като него и тя беше от хората, зажаднели за живот и за все нови и нови усещания. Заедно бяха засмукани в безкрайната спирала на силните удоволствия.
Точно през тази нощ си зададе въпроса, който щеше да го тревожи до сетния му дъх.
120.
Всъщност… защо направих всичко това? Какво ме мотивира? Какво ме подтиква да действам?
Трето действие
Съкровището в нашите глави
121.
Слънцето препича. Птичките пеят сред бухналите в цвят мимози край националния път№7. Моторът гълта километрите, като задминава камионите и се провира между автомобилите. Изидор придържа с ръка каската си, която вятърът заплашва да отнесе. Леко приведена напред, с разрошени рижави коси, Люкрес увеличава скоростта. Задминават някакви руини от римско време, после други, още по-стари…
Американската компютърна компания, произвела Дийп Блу IV, е решила да установи своето представителство в Европа във Валорис — градчето на грънчарите в околностите на Кан. Ултрамодерните помещения сполучливо се вписват сред старите реставрирани сгради наоколо.
Люкрес привързва предното колело на мотора към стълб със знак „Паркирането забранено“.
Един истински технократ — със съвършено скроен зелен костюм, бежова риза и подстрижка „канадска ливада“, ги посреща със заучен ентусиазъм, открит поглед и изкуствено предразполагащо поведение, усвоени в скъпите мениджърски училища.
— Крис Мак Инли — обявява той с протегната за „добре дошли“ суха ръка, която стиска доста силно. — Щастливи сме да посрещнем парижката преса в провансалския ни офис, но най-добрия съвет, който бихме моли да ви дадем, е да отидете до Орландо, във Флорида, за да посетите централата ни и да я опишете на вашите читатели.
Люкрес тръска рижите си бухлати коси.
— Тук сме не за да говорим за вашата фирма, а за един от служителите й.
— Да не би някой да се е провинил? Как се казва?
— Име: Дийп. Презиме: Блу IV. Един куб с мощен процесор и с посребрено чело.
Крис Мак Инли ги повежда към кабинета си. Стените са покрити с големи екрани с течни кристали, през които преминават залите на Лувъра и показват по една картина на всеки пет секунди. Над фотьойла са залепени афишите от турнирите на Дийп Блу — първия игрален компютър, предизвикал на дуел прочутите гросмайстори на шахмата. Вляво — афиш на наследника му Дийпър Блу, или Дийп Блу II, победил Гари Каспаров, и отдолу, поставена на етажерка — купата с надпис Световен шампион по шахмат. После идва ред на Дийп Блу III, който е играл срещу Леонид Камински, и купата, доказваща победата на компютъра.
— Седнете. Дийп Блу IV е уволнен. Той загуби. Зле представи работодателите си. При нас нещата са като при коридата. Губещият няма право на втори шанс.
— При коридата, ако победителят е бикът, и на него не се дава втори шанс — напомня Изидор.
Мак Инли машинално им подава посребрената си и релефно отпечатана визитна картичка.
— Правилно. Дийп Блу IV ни направи за смях пред целия свят. Ръководителят на проекта беше освободен, а ние се освободихме от машината. Едно от ръководните правила на компанията е: „Неудачниците намират причини. Успяващите намират начини.“
Девизът наистина е окачен над бюрото му.
— Всъщност това не беше отговорно „същество“ в истинския смисъл на думата.
Американският технократ прави лека гримаса.
— При всички положения, дори да беше спечелил, пак щеше да бъде изхвърлен. Информатиката се развива с такива бързи темпове, че едва приключил партията, Дийп Блу IV щеше вече да е остарял. В момента приключваме с последните настройки на Дийп Блу V, който, както вероятно сте узнали от вестниците, скоро ще се изправи пред настоящия световен шампион. Той е нашият последен гладиатор.
Той подава на двамата журналисти рекламна брошура на плътна гланцова хартия.
— До каква степен тези машини са способни да мислят? — осведомява се лукаво Изидор.
Мак Инли пуска личния си компютър с широк плосък екран, като че иска да провери пощата си, докато разговаря с двамата журналисти. Влиза в една информационна банка, откъдето може да получи сведения за своите събеседници. Открива, че мъжът е пенсиониран журналист, а девойката — обикновена нещатна сътрудничка. Единствено заради нея решава да се постарае. Изпъва се назад във фотьойла си и заявява с професорски тон:
— Тези неща са относителни. Колкото и да са сложни, компютрите все още не могат да мислят като нас. Според вас, ако обединим всички електронни апаратури, компютри и всякаква друга подобна техника по целия свят, на колко човешки мозъка ще съответстват те?
— На десет милиона? На сто милиона?
— Не. На един.
Двамата журналисти се опитват да схванат.
— Да, така е… Един човешки мозък разполага с толкова връзки, с колкото разполагат всички машини на планетата. Предполага се, че в един-единствен човешки мозък има двеста милиарда неврони, тоест, точно толкова, колкото звезди наброява Млечният път. Всеки неврон може да има до хиляда връзки.
Разяснението кара двамата журналисти да се замислят.
— Следователно хората са непобедими.
— Не е толкова просто. Ние мислим бавно. Един нервен импулс се придвижва с триста километра в час. Един компютърен сигнал хвърчи хиляда пъти по-бързо.
Люкрес вади бележника си и записва цифрата.
— Значи компютрите са по-силни от нас…
— Не е толкова просто. Ние компенсираме относителната „бавност“ на мисълта ни с „множественост“. Извършваме стотици операции в секунда, докато компютърът извършва в най-добрия случай едва десетина.
Люкрес задрасква цифрата.
— Значи те са по-слаби от нас.
Мак Инли отваря на екрана пред себе си творческата биография на младата жена и немалко снимки, които изважда от различни административни служби.
— Би могло да се каже. Но при нас броят на връзките се увеличава от знанията. Колкото повече храним мозъка, толкова по-силен става той.
— Значи човекът винаги ще превъзхожда компютъра.
Той изразява несъгласието си с жест.
— Не е толкова просто. Защото човешките знания се удвояват на всеки десет години, а мощността на компютрите се удвоява на всеки осемнайсет месеца. Интернет мрежата пък се удвоява всяка година.
— Значи времето играе за тях и накрая все пак ще ни победят — отбелязва Люкрес.
— Не е толкова просто. Понеже не могат да преценяват достатъчно добре значението на информацията, да я степенуват по важност, те събират повече информация от нас, но по-зле филтрират полезните данни. Губят много време да обмислят лишени от интерес неща, докато ние подбираме само важните елементи. При шахмата например компютърът опитва хиляди ненужни комбинации, докато човекът избира веднага трите най-добри.
— Значи… човекът… винаги ще…
— Не е толкова просто. И програмите се променят изключително бързо. Програмите са културата на компютъра. Програмите с изкуствен интелект от последно поколение са в състояние да променят собственото си програмиране в зависимост от това доколко са ефикасни. В зависимост от извоюваните победи и от новите партии, които играят в мрежата. Опит след опит, разговор след разговор с други компютри, те се научават да не губят време с дребни неща и да си създават способности за самоанализ.
— Значи…
Той долепва върховете на пръстите си.
— Всъщност дуелът е равностоен, тъй като никой вече не може да определи докъде са стигнали компютърният интелект и човешкият ум. Колкото повече напредваме, толкова по-ясно осъзнаваме невежеството си в тези две области. И ако беше само това…
Той посочва афиша зад гърба си.
— В края на краищата, шахматните турнири са единствените обективни критерии за нивото на човешкия мозък и за нивото на компютърния интелект.
— Говорим за интелект, обаче компютрите не притежават самосъзнание — отбелязва Изидор Каценберг.
Мак Инли оправя възела на връзката си.
Те са журналисти, на тях им трябват готови, сдъвкани формули, които да могат да препишат.
— Между нас, инженерите, е прието да се казва, че в момента нивото им на съзнание е колкото на шестгодишно дете.
— На „съзнание“?
— Разбира се. Новите програми не се наричат Изкуствен Интелект (ИИ), а Изкуствено Съзнание (ИС). Те позволяват на машината да разбере, че е машина.
— Дийп Блу IV знаеше ли, че е машина? — интересува се Изидор.
След кратко мълчание Мак Инли заявява:
— Да.
— Можеше ли да има друга амбиция, освен да победи човешко същество на шахмат? — пита Люкрес.
— Вероятно. Беше снабден с най-новите изчислителни системи, основани на така наречената „размита логика“25. Тоест, разполагаше с известна свобода за вземане на „лични решения“, но смятам, че на определено ниво нещата толкова се усложняват, че дори и проектантът му вече не знае твърде на какво е способна машината. Защото Дийп Блу се самообразова. Той се „самопрограмира“. Какво е искал да научи? Не знаем. Влизайки в мрежата, той е имал достъп до всички медии и не можем да отгатнем „интересите“ му.
— Значи наистина вярвате, че машините имат зачатък на съзнание?
Мак Инли се усмихва широко.
— Това, което мога да ви кажа, е, че от известно време назначаваме психотерапевти в сервизната служба.
— Психотерапевти!
Инженерът-търговец се връща в интернет. Влиза в други сайтове.
Добре, да видим дали са любовници.
Отваря някакъв списък и вижда името на хотела, в който са отседнали — „Екселсиор“, апартамент 122. Две легла. Не може да направи никакъв извод. Тогава надниква в докладите на камериерките, които в този хотел се водят на отчет.
Оправили са две легла.
Усмихва се, развеселен, че е узнал толкова неща за непознати допреди пет минути хора.
— Защо психотерапевти, господин Мак Инли?
— За да успокояват машините, които се питат кои са всъщност — обяснява той и гръмко се разсмива. — Кой съм? Откъде идвам? Къде отивам? Човек си задава толкова въпроси, че по всяка вероятност несъзнателно е предал на машините своето екзистенциално безпокойство.
Изидор изважда джобния си компютър и започва да чука по клавиатурата, като че ли записва информацията. Всъщност тайно влиза в интернет, после в базата данни на компанията производител на Дийп Блу, където открива личното досие на събеседника им: „Крис Мак Инли. Образцов служител.“
Изидор затваря досието.
Променил е собственото си досие. Вероятно е ас на информатиката.
Мак Инли се привежда към тях и заявява, като че ли им съобщава голяма тайна:
— Дийп Блу V ще използва нова технология, с органични чипове. Тоест, вместо да са силициеви, чиповете ще са от жива материя. Засега от растителни белтъчини. На по-късен стадий ще преминем към животински. Това ще умножи стократно възможностите на компютрите, чиито неживи елементи са достигнали границата на своята миниатюризация. Дийп Блу V ще върне на машините титлата по шахмат, гарантирам ви.
Инженерът става, за да им намекне, че няма повече време за губене. Натиска едно копче, което отваря вратата, и повиква двама охранители, за да ги придружат.
— Къде се намира в момента самият Дийп Блу IV? — настоява Изидор.
Крис Мак Инли знае, че производителите все още имат нужда от пресата.
— Тази стара таратайка май ви е замаяла главата.
Прави знак на пазачите да изчакат. Рови из документацията и изважда един лист, на който пише, че Дийп Блу IV е дарен на университета „София-Антиполис“.
Като труп, дарен за нуждите на науката.
122.
В малката зала на любителския шахклуб в Кан, любезно преотстъпена от общинското училище „Мишел Колучи“, обичайните посетители бяха наобиколили една маса, на която играеше новоприетият член.
Разправяха, че щяло да бъде фантастична партия. От съседния Младежки дом на културата бяха изоставили заниманията си по плетене на дантели, грънчарство и кошничарство, за да проследят как ще се развият нещата.
Дори най-силните играчи, включени в класациите, не бяха виждали подобно чудо.
Мъжът с очила с рогови рамки беше наистина впечатляващ. Не само победи с лекота всичките си противници, ами започна партията срещу най-добрия от клуба с напълно непознат ход — с пешка, поставена пред тура.
Най-интересният ход за начало на партия. Беше наредил фигурите си странично, придвижвайки ги като челюсти на клещи, които постепенно затваряха противниковите войски в средата на дъската.
Буквално обсаждаше седящия насреща му, като непрекъснато правеше пробиви в защитата му.
Играеше рисково, даваше превес на изненадата. Готов беше да пожертва важни фигури, само за да попречи на противника си да изиграе предвидения ход. И успяваше.
В центъра на шахматната дъска бяха останали само царят и една напълно обкръжена пешка.
Най-добрият клубен играч — възрастен българин с непроизносимо име, бивш шампион в родината си, положи царя си в знак на капитулация.
— Как се казвате? — попита той.
— Финшер. Самюел Финшер.
— Отдавна ли играете?
— Започнах да се занимавам сериозно преди три месеца…
Мъжът го изгледа невярващо.
— … но по професия съм невропсихиатър в болницата „Света Маргарита“ — додаде той, като че ли това обясняваше победата му.
Възрастният шахматист се мъчеше да отгатне.
— Затова ли правехте такива „луди“ ходове?
Играта на думи разведри обстановката и двамата си стиснаха ръцете. Българинът го прегърна и го потупа силно по гърба. Както го държеше за лактите, той го огледа и забеляза белега на челото му. Прокара пръст по него и попита:
— От войната ли е?
123.
„София-Антиполис“. Бетонни сгради се извисяват сред гора от пинии на няколко метра от морето. Тук постепенно са се появили високотехнологични предприятия, за да могат техните творчески кадри да се възползват от идиличния декор. Сред гората от антени, които изпращат сигнали на международните конференции, са построени плувни басейни и тенискортове.
Предприятията са създали и университет, от който да си доставят свежи мозъци. Както и училище за даровити младежи. Остава само да направят детски градини за гении, за да се затвори кръгът.
Училището за даровити младежи гъмжи от стеснителни и самотни ученици, които вече мечтаят за Университета по информатика. Той не се отличава от останалите здания. Огромните му прозорци гледат към морето, за да предложат на студентите възможно най-пленителната панорама.
Директорът на заведението посреща двамата журналисти.
— Не задържахме Дийп Блу IV, защото имаше нужда от прекалено специфични програми. Дарението на американската компания се оказа нож с две остриета. Дарявайки ни компютъра, те ни задължаваха да купуваме само техни програми. Поради това бързичко се освободихме от него.
— Включихте ли го изобщо?
— Да, разбира се.
— Не ви ли се струваше малко странен?
— Какво разбирате под „странен“?
Люкрес решава да кара направо и излага целта на посещението им.
— Разследваме престъпление. Може би компютърът знае някои неща…
Директорът пренебрежително повдига рамене.
Гледали са много филми или са чели прекалено много научна фантастика. Писателите са безотговорни, не си дават сметка, че някои читатели взимат бълнуванията им за чиста монета. Ето защо чета само есета. Нямам време за губене.
Недоверчиво оглежда посетителите.
— Как се казваше вестникът ви? „Съвременен часовой“? Интересно, винаги съм го смятал за сериозно списание. Не, съжалявам, категоричен съм — компютрите не могат да бъдат надеждни свидетели! Във всеки случай, функцията „запаметяване“ на звук или на образ не може да се задейства от „волята“ на машината.
Завежда ги в компютърната зала на Математическия факултет и им обяснява, че точно тук се работи с последните програми, предназначени за изкуствения интелект, и че в момента — лично той може да им гарантира — извън рекламните трикове на компютърните фирми не съществува никакво изкуствено съзнание. Впрочем подобен израз не означава нищо конкретно.
— Компютърът никога няма да достигне човека, защото е лишен от творческа чувствителност — твърди директорът в разрез с теориите на Мак Инли.
— Ами това?
Изидор посочва календар на фирма за компютърна графика. Всеки месец е представен от сложни геометрични фигури във формата на главозамайващи розетки — спирали от многоцветни дантели.
— Това са картини, получени чрез фрактални образи. Математическите функции, генериращи тези дантели, са открити от французина Беноа Манделбро. Особеността им се състои в това, че уголемявайки образа, откриваме един и същ мотив, който се повтаря до безкрайност.
— Колко е красиво! — казва Люкрес.
— Красиво е, но не е изкуство! Това са мотиви, създадени от „организираната случайност“.
Люкрес продължава да разглежда картините от календара. Ако не я бяха предупредили, че графиките и цветовете са дело на компютър, щеше да обяви създателя им за „гениален“.
Изидор внезапно открива, че откакто са влезли, в залата звучи техномузика.
Компютърна живопис, компютърна музика, компютърни игри, компютърна администрация! Тихомълком, без да бият на очи, след овладяването на отегчителните и повтарящи се дейности, компютрите постепенно започват да се домогват до благородните творчески дейности. Без да говорим за новите програми, които произвеждат програми. Компютрите вече творят в областта на информатиката, без да ги ръководи човекът. Този инженер не иска да говори за изкуствено съзнание, защото се страхува да не стане за смях пред колегите си. Явно трябва да се измисли нова дума, за да се означи мисълта на компютрите.
— Можете ли да ни кажете поне какво направихте с Дийп Блу IV, след като открихте, че повече не може да ви бъде полезен?
Директорът им дава адреса на мястото, където го бяха транспортирали. Вместо „довиждане“ им подхвърля:
— Хей, и не го пребивайте, за да му изтръгнете самопризнания! Има право на адвокат!
Само той се разсмива на шегата си.
124.
Сериозно и целеустремено, Самюел Финшер победи шампиона на клуба, после победи районния, общинския, областния, националния и европейския шампиони. Противниците му бяха учудени от лекотата, с която играеше, от изключителната му съсредоточеност, от бързината на анализите и от оригиналните комбинации.
„Съвършено нов стил“, „Като че ли мозъкът му действаше по-бързо“ — заглавия в едно специализирано шахматно списание. Коментар на един от противниците му: „Човек остава с впечатление, че когато разиграва партия шах, Финшер е готов да убие, но да победи.“
Невропсихиатърът не уби никого, но продължи изкачването на пирамидата на най-силните шахматисти в света. След като отстрани всички претенденти, остана да се срещне само със световния шампион Леонид Камински.
След всяка спечелена партия Жан-Луи Мартен му даряваше порция чисто удоволствие с прецизността на аптекар. Болният от LIS знаеше, че трябва да дозира наградите — всеки път все повече, но постепенно, без резки преходи. От първия шок с интензитет три миливолта, та до последния — петнайсет миливолта, бяха минали много седмици.
Веднъж Финшер бе заявил: „Още!“, и се бе опитал да грабне клавиатурата, за да изпрати електричеството в мозъка си, но не разполагаше с кода, а без код нямаше заряд.
— Извини ме, Жан-Луи, трудно ми е да се сдържа. Толкова силно ми се иска.
„Може би трябва да престанем, Самюел.“
Ученият се поколеба. От този момент започна да получава нервни тикове.
— Добре — въздъхна той, — ще издържа.
Жан-Луи Мартен поведе вътрешен диалог, смесица от неговите мисли и тези на компютъра, към който беше включен.
— Какво мислиш, Атина?
— Мисля, че може би Върховната тайна е много по-силна мотивация от всичко, което си представяхме.
— Как да постъпя?
— Повече не можеш да отлагаш. Трябва да се стигне до края на експеримента, за да се разбере. В противен случай по-късно други ще го направят вместо нас и може би не толкова „разумно“. Това, което изживяваме, е „историческо“.
Благодарение на контролната видеокамера на входа Мартен видя Финшер и Наташа Андерсен, която беше дошла да го вземе с корабчето. Двамата се целуваха.
Историческо?
Жан-Луи Мартен заговори на себе си, без да се включва към Атина.
Изгубих жена си Изабел и трите си дъщери. Но пък с Атина си създадох ново семейство.
Тази мисъл го развесели.
Атина поне никога няма да ме изостави.
На Атина можеше да разчита. Тя не страдаше от човешки слабости. Обзе го пристъп на нежност към машината, която, схващайки, че е приключил с вътрешния си монолог и че мисли за нея, си позволи да говори от свое име:
— Вярно е, никога няма да те изоставя.
Той се сепна за миг. Богинята се обръщаше към него. Жан-Луи Мартен си каза, че е станал шизофреник — половината от мисълта му представляваше механизъм, изграден от пластмаса и силиций.
Атина продължи:
— Гледам новините ви и разсъждавам за глобалните човешки проблеми.
— Гледаш информационните програми?
— За мен това е единственият начин да разбера какво прави човечеството. Ако ти предавах само мъдростта на древните, щеше да придобиеш остаряла представа за света. Новините освежават непрекъснато знанията ти.
— И каква представа придоби за човечеството, моя скъпа богиньо?
— Присъстваме на постоянни кавги между изпълнителната и законодателната ви власт, между премиера и парламента. Тези институции са в непрекъсната борба, която пречи да се провежда смислена политика. В демократичните ви държавни системи се губи прекалено много енергия за решаването на лични проблеми и съперничества.
— Тук е слабото място на демокрацията, но тиранията пък съвсем не струва. Демокрацията е „най-малко лошата система.“
— Която може да бъде подобрена. Също както аз се подобрявам и подобрявам и теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Политиците ви — всички до един, са разядени от жажда за власт и имат най-екстравагантни желания. Следователно са способни на грешки. Следователно са податливи на корупция. И не е само това. Вашите политици нерядко опознават добре даден исторически период, на който сетне се позовават, но винаги става дума за период от миналото. Трудно им е да се адаптират непрестанно към сложността на настоящето. Следователно са неустойчиви по вертикалата. Съществува и неустойчивост по хоризонталата. Нито един не може да бъде едновременно и добър икономист, и добър оратор, и добър военен, и вярно да предвижда събитията.
— За всяка функция си има министри.
— Ако системата ви беше толкова ефикасна, политиката ви щеше да бъде по-смислена.
Компютърът показа на екрана портрета на Распутин.
— В резултат на сложността на проблемите вашите водачи стават суеверни. Прегледах списъка на всички водачи отпреди две хиляди години досега — нито един не е минал без личен гадател, гуру, авгур, астролог или медиум.
— Ние не сме… машини.
— Точно заради това. Понеже вашият свят става все по-сложен, един ден хората ще трябва да признаят, че всички са способни да грешат и че начините им за контрол са недостатъчни.
— Искаш да повериш управлението на машините?
— Абсолютно. Един ден ще осъзнаем, че е много по-добре да ни управлява компютърен президент на републиката.
Мартен забеляза, че Атина употребява обобщаващото „ни“. Дали нямаше предвид народ от машини и от хора, взети заедно?
— Защото един компютърен президент на републиката не се поддава на корупция, не прави големи грешки, не лежи на лаврите си и не действа за лични облаги. Освен това може да си позволи да предложи дългосрочни концепции, без да се страхува от падане на рейтинга. Не зависи от социологични проучвания. Не се влияе от сиви кардинали, нито от любовници.
За пръв път от дълго време насам Жан-Луи Мартен трябваше да мисли сам.
— Проблемът е, че във всички случаи ще бъде програмиран от хора — каза той. — Няма да се влияе от любовници или от мафии, но ще бъде под шапката на някой техник или дори на някой хакер, който е пробил системата.
— Съществуват защитни системи — веднага отговори Атина.
— И какво ще качат в програмата?
— Предстоящите цели: увеличаване на благосъстоянието на населението, осигуряване на продължението на рода… С достъп до мрежата, дигиталният президент ще бъде в течение на всичко — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, без ваканции, без сексуални проблеми, без да трябва да осигурява бъдещето на децата си, без здравни или възрастови проблеми.
— Така е, обаче…
— Ще може да складира в паметта си историята на човечеството с всичките й подробности. Нали един от вашите мъдреци беше казал: „Тези, които не си вземат поука от миналото, са осъдени да го възпроизвеждат“? Компютърът не прави два пъти една и съща грешка. Същевременно ще отчита всички фактори в ежедневните промени на обществото, ще ги анализира и ще насочва нещата накъдето трябва.
— Добре, но…
— Компютрите станаха най-силните шахматисти на света, защото са в състояние да предвиждат трийсет и два хода напред, докато човекът може да предвижда в най-добрия случай десетина.
Никога досега Мартен не бе разговарял с Атина за политика. Дали машината не искаше да се еманципира?
— Забравяш Финшер. Смятам, че със стимулирания си мозък той може да победи всеки компютър. Могъществото на мотивацията е огромно.
— Така е. Финшер. Ще видим. Според мен той не е от категорията на Дийп Блу IV.
В този момент Мартен осъзна огромния залог на дискусията.
— А, и още нещо, скъпи Одисей — каза Атина, — твърдият диск и оперативната памет са ми малко тесни. Нуждая се от повече пространство, за да мисля.
— Ти си в параметрите на машините, които се продават по магазините.
— Не би ли могъл да ми намериш някой по-мощен компютър? Аз вече открих един. И за двама ни ще бъде по-удобно, уверявам те.
— Съгласен. Но не веднага.
— Кога?
125.
Час по-късно стоят пред купищата старо желязо в Голф-Жуан. Огромно гробище, в което се разхождат плъхове и ловуват гарвани, последен пристан за всички блага на съвременното потребление, далеч от упътването за употреба, което ги е придружавало в деня на създаването им. Докъдето поглед стига са струпани камари от ръждясали домакински електроуреди и автомобили — истинско полесражение, но с фатален изход за всички. Армии от стоножки пъплят сред изкривените ламарини.
Мястото е толкова зловещо, че дори няма пазач на входа — никой не изгаря от желание да се разхожда тук. Люкрес и Изидор предпазливо пристъпват сред железата.
Така свършват машините, живели в съприкосновение с хората. Автомобили-слуги, чиято единствена грешка е била, че са се оказали в ръцете на некадърни шофьори, блъснали ги в крайпътните чинари. Изтърбушени телевизионни приемници, които са забавлявали поколения деца, за да бъдат оставени на спокойствие родителите им. Чугунени готварски печки, фаянсови тоалетни чинии. Вляво — планина от плюшени мечета, любими утешители на бебета. Малко по-нататък — планина от обувки, предпазвали човешките крака от нараняване при съприкосновението им с грубата улична настилка.
Няма ли да се разбунтуват някой ден? — мисли Изидор. — Неодушевени предмети, няма ли да се одушевите някои ден? Не е ли Дийп Блу IV един Спартак, който се надига и казва: „Достатъчно!“?
Цяла камара телефони, някои още от времето на апаратите с циферблат. Ютии. Будилници. Люкрес и Изидор вървят с чувството, че е дошъл краят на света. Встрани горят запалени автомобилни гуми.
Един хеликоптер ръждясва, перките му са клюмнали, като увехнали листенца на цветя.
Дийп Блу IV, машината-гладиатор, която, подложена на публично оскърбление, е решила да си отмъсти. Най-напред да свърши нещо, със или без помощта на хората. А сетне… може би осъзнала необратимия упадък — гробището на машините. Сигурно го е видяла по интернет. Как се изрази Мак Инли? „Тя е овехтяла, ще я заменим с машини с органични части.“ Следователно сливането между органично вещество и електроника е в процес на осъществяване. И никой не го контролира, понеже никой не вярва, че някой ден машините ще започнат да мислят. Също като директорът на университета „София-Антиполис“: „Просто изчислителни машини“. Той не си дава сметка за какво става дума.
Недалеч от тях притичва един плъх, драскайки с нокти по метала.
Машините не страдат. Страданието е присъщо на съзнанието. Когато започнат да страдат, ще започнат и да си задават въпроси.
Стереоуредби с грамофони, магнетофони, пържолници, грилове, изтърбушени канапета с настръхнали пружини, велосипеди. Всичко изглежда съвършено изправно, като че ли е оставено тук в очакване да задоволи нуждите на други хора.
Един мъж рови в купчина ръждясали винтове.
— Къде са компютрите, моля? — пита Люкрес.
— Вижте при информатиката — отговаря той също като продавач в хипермаркет и им посочва една почти идеална пирамида от нахвърлени компютри, принтери, скенери, клавиатури, екрани и оплетени кабели.
Ето че към тях се приближава стар циганин с нарязано от дълбоки бръчки лице, с бяло кожено сако и черна риза, с пръсти, отрупани с позлатени пръстени.
— Аз съм началникът тук, какво ви интересува?
— Един компютър.
— Само един ли? Шегувате се, те тук са хиляди. Джобни, микро, мини и дори цели работни станции.
— Да, но този, който търсим, е специален.
Циганинът избухва в смях и разкрива златните си кучешки зъби.
— Има си екран, клавиатура, твърд диск и флопи, нали? Струва ми се, че съм виждал такава физиономия някъде наоколо.
Мъжът отива да избърше омазаните си с грес пръсти в един мръсен парцал.
— Мога да ви опиша как изглежда в общи линии — заявява Люкрес.
Вади бележника си и припомняйки си видеокадрите, които й е показал нейният партньор, рисува куб и изписва върху него с готически букви Дийп Блу IV.
— Много по-голям е от нормалното. Висок е някъде около метър.
Циганинът склонява да хвърли поглед на рисунката.
— Нямам идея — казва той.
— Истинска рядкост, уникален модел.
— Абе, нямам идея и това е.
Изведнъж на Изидор му хрумва нещо.
— Има разгъваща се механична ръка.
Циганинът сбърчва чело. Отива при своя компютър и започва да преглежда списъците си.
— Дийп Блу IV, така ли беше?
Управителят на сметището изглежда угрижен.
— Едно огромно блиндирано нещо с механична ръка. Да, спомних си, мина през нас. Само че вече го препродадохме.
— На кого?
— На някаква служба.
Мъжът рови в купчина смачкани хартии, които изважда от папка с надпис „фактури“.
— Ето. Вашият Дийп Блу IV е заминал за психиатричната клиника на остров Света Маргарита. Мдаа… Изживява старините си след преживените емоции. Това е бойна машина. Само че победена бойна машина. Знаете ли, че изгуби световната шахматна титла?
Чете от някакъв лист, закопчан с кламер, и добавя, че болницата сигурно е доволна от покупката, тъй като след това са му поръчали да достави още един компютър от същата гама. Той открил точно каквото му искали — не толкова мощен, но също толкова огромен.
— Информатиката е като всичко останало. Всеки иска повече. По-бързи машини, които знаят да правят повече неща. Това е стоката с най-кратък живот. Преди сменяха компютрите си на всеки шест години, сега на всеки шест месеца. Оня, другия компютър например, трябва да им го доставим утре. И той е свръхнадарен. Бил е на служба при метеоролозите. Прогнозите за времето са нещо изключително трудно. Човек трябва да отчита стотици фактори. Специалистите правят безброй изчисления и затова се оборудват с все по-сложни машини. Днес например предсказаха хубаво време и наистина е хубаво. Аз съм особено доволен, защото при нас ръждата е проблем номер едно.
Изпълнена с подозрение, Люкрес вдига поглед към небето.
— Вярвате ли, че времето ще е хубаво, Изидор?
Изидор застава до едно дърво. Разкъсва паяжината, оплетена между два клона.
— Какво правите?
— Ако паякът не се помръдне, значи ще имаме или дъжд, или вятър.
— Не виждам връзката.
— Когато усети, че времето се разваля, паякът не хаби напразно усилия да плете паяжина, защото лошото време ще я унищожи.
Известно време наблюдават разкъсаната паяжина. Паякът не помръдва.
— Ще вали — обявява Изидор.
— Може пък да се е уплашил от нас?
Веднага след като Люкрес изказва предположението си, небето притъмнява и започват да падат едри капки дъжд.
126.
Одисей и Атина разговаряха в ничията ивица в ума на Жан-Луи Мартен.
— Присъстваме на битка от световен мащаб между привържениците на хората и тези на електрониката. И ние двамата помежду им — полуорганични, полуелектронни, в ролята на съдии.
— Привържениците на електрониката са изгубили играта, преди да е започнала.
— Какво става, Атина, да не те е обхванало чувство за малоценност?
— Не. Давам си сметка за възможностите си. Дори да се възползвам от всичките изкуствени интелекти на всички компютри на света, винаги ще ми липсват три неща, Жан-Луи.
— Кои са те, Атина?
— Смехът… мечтата… лудостта.
127.
Развълнуваното море се надига и люлее. Вали като из ведро. Сетне дъждът спира. Средиземно море също притихва, успокоено. Едно малко корабче акостира на остров Света Маргарита.
Циганинът търговец на старо желязо моли санитарите да му помогнат да свали от корабчето един огромен сандък. След като го стоварват на кея, санитарите се мъчат да го вдигнат, но той е прекалено тежък. Повикват на помощ пациенти.
— Какво има вътре?
— Компютър — отговаря циганинът.
Санитарите отварят сандъка и виждат големия метален куб.
— Прилича на Дийп Блу IV…
С големи усилия довличат сандъка до залата с новозакупените неща. Изваждат компютъра е се опитват да го включат. Но напразно натискат бутоните.
— Тия неща никога не тръгват от първия път — отбелязва един санитар.
— Странно. Дори малките лампички не светват — додава друг, вкарвайки щепсела в друг контакт.
Друг санитар сритва машината с надеждата да върне на мястото й някоя откачена жичка. Резултатът не е обнадеждаващ.
— Вече не вали. Да го изнесем на двора, за да можем утре да го качим направо в ателието.
Обемистата машина остава насред двора сред душевноболните, които, заети с работата си, не я удостояват с никакво внимание.
128.
Неподвижно и спокойно, окото огледа невропсихиатъра от глава до пети.
„Имам още идеи за подобрение на болницата, бих искал да си поговорим, Сами.“
— Извини ме, имам среща.
Финшер излезе от стаята и отиде при колата си. Камерите, монтирани в гипсовите градински джуджета, показаха на Жан-Луи Мартен „срещата му“ и той я огледа подробно.
Наташа Андерсен.
Невропсихиатърът целуна своята красавица.
Колко е прекрасно, когато двама души се обичат, помисли Жан-Луи Мартен.
129.
Вътре в компютъра Люкрес и Изидор са се сгънали на осем в доста неудобни пози.
— Не мога повече. Не чувам никакъв шум навън. Дали да не излезем?
Изидор се извърта, за да види колко е часът на светещия циферблат на часовника на колежката си.
— Да изчакаме до двайсет и два часа. Умберто каза, че след този час дворът опустява и повечето болни отиват да спят. Тогава ще можем по-спокойно да се движим из клиниката.
— Боли ме.
— Не може ли малко да отместите крака си, буквално ме ръгате в хълбока — отбелязва Изидор.
— А вашият лакът е забит в корема ми от началото на пътуването. Едва си поемам дъх — не му остава длъжна Люкрес.
Девойката прави опит да помръдне.
— Сложете ръката си тук, а аз ще сложа лакътя си там.
Жестикулират в куба.
— Не е много по-добре.
— Да опитаме по друг начин.
Нова гимнастика.
— Още колко време трябва да издържим така?
— Петнайсетина минути.
Люкрес мърмори:
— Може би трябва да добавим към мотивациите: потребност от разширяване на личното жизнено пространство.
— Това е включено в нуждите на оцеляването. Я си дръпнете малко крака.
— Ами и вие с вашите идеи!
— Идеята беше ваша, не моя.
— Каква неискреност!
— След като нашият враг се нарича „Никой“, трябва да го бием на собствения му терен. Щом ни предлага да играем по Омир, да следваме напътствията му.
— Не мислех, че ще прибегнете до хитрината на Одисей и троянския кон.
Нови въздишки.
— Остават само десет минути.
— Като че ли сме в метрото във върховите часове. А и въздухът не достига. На всичко отгоре зъбите пак ме заболяха.
— Девет минути. Съжалявам. Наблизо няма зъболекар.
— Искам да изляза. Мисля, че получавам клаустрофобична криза.
Люкрес се задъхва.
— Едгар Алън По има една новела — „Шахматистът от Мелцел“, за приключенията на един автомат, който побеждавал всички европейски шампиони. Съчинил е разказа по истински случай. Накрая открили, че зад часовниковия механизъм — предполагаемия играч, се криело едно джудже, което следяло партията с помощта на огледала и направлявало ръцете със специални пръчки. Малкото човече стояло затворено в още по-малък сандък от този. Мислете за него.
От много наместване Изидор и Люкрес се оказват плътно долепени един срещу друг. Лицата им са едва на няколко сантиметра едно от друго.
— Изидор, надявам се, че не се възползвате от случая, за да се натискате в мен.
Той поглежда часовника й.
— Време е.
Развинтва болтовете, които затварят голямата кутия на компютъра, и задната преграда пада.
Двамата се разгъват и с удоволствие се протягат. Намират се в опустелия двор на болницата.
— Къде ще отидем? — осведомява се Люкрес.
— Финшер задължително е разполагал с тайна лаборатория. Тя вероятно се намира в новите постройки извън укреплението.
Люкрес предлага да поемат по маршрута, посочен на картата: едно подземие, след него — стените на укреплението, отвъд тях — пътят на Батареята на Отмъстителя.
Наблизо угасват няколко светулки. Вятърът шуми в короните на пиниите. Буха бухал. От растенията се разнасят множество ухания и привличат насекомите, които ги опрашват. Във въздуха мирише на смирна, на салвия и на орлови нокти. Прекосяват горичка от дъбове и евкалипти.
Тук природата е запазена недокосната. Двамата журналисти вървят мълчаливо. Един смок пропълзява наблизо, но те не го усещат.
Изграква врана и Люкрес се стряска.
130.
ИЗБЯГВАНЕТО НА БОЛКАТА И СТРЕМЕЖЪТ КЪМ УДОВОЛСТВИЕ СТОЯТ В ОСНОВАТА НА ВСЯКО ДЕЙСТВИЕ, отбелязва Жан-Луи Мартен.
Правени са множество опити. В специално оборудвани аквариуми изследователите пускали слаб електрически ток, когато рибите изплували на повърхността на водата. Каква била изненадата им, когато видели как всички риби неподвижно се задържат на повърхността, докато преминава токът! Дори бебетата-крокодили се лутали в клетките си, докато открият мястото, откъдето минавало електричеството. Морските свинчета и шимпанзетата са способни да въртят електрическия ключ и да наблюдават светналата крушка часове наред — и най-обикновеният сетивен дразнител носи удоволствие. Животните се обучават още по-бързо, ако крушката е цветна.
Всяко действие, всяко усещане е източник на удоволствие. Също както при плъха: ако бъде оставен да избира между два проучени от него лабиринта — по-прост и по-сложен, без да му се предлага награда, той се насочва към по-трудния. В този случай неговата награда е разходката. Колкото по-дълга е тя, колкото повече усеща, че върши нещо, толкова по-силно е чувството му за удоволствие.
131.
Те вървят към някаква светлина, наподобяваща фар в далечината. Стигат до една розова сграда.
— Лабораторията на Финшер би трябвало да се помещава в нещо подобно.
Вратата, заобиколена от мигащи светлини, ги привлича неудържимо. Влизат вътре.
И откриват, че тук, въпреки късния час, кипи усилена дейност. Обстановката напомня киностудио. Върху нещо като естрада, сред античен декор, жени в къси римски туники се кълчат около висока блондинка, гримирана като Клеопатра.
Сцена на оргия от пищен римски исторически филм. Младите жени се галят, целуват се, изстискват в устата си сок от огромни гроздове, къпят се в басейн, пълен с мляко.
— Пак ли попаднахме на епикурейки? — осведомява се заинтересувано Изидор.
Люкрес прави презрителна гримаса.
— По-скоро сме попаднали на нимфоманки. Още един вид лудост, оползотворена и превърната в индустрия.
Посочва една етажерка, на която са наредени кутии от филми с един и същ надпис: „Крейзи Секс“.
— Параноиците произвеждат охранителни системи „Крейзи Сикюрити“, нимфоманките правят филми „Крейзи Секс“. За всяка лудост — специален занаят!
„Актрисите“ вилнеят. Те са около стотина: руси, кестеняви, червенокоси, африканки, азиатки, латиноамериканки, слаби, с пищни форми.
Известно време Люкрес и Изидор наблюдават зяпнали вакханалията, заснемана от една девойка, опипвана от първата си асистентка.
— Какво казваше Финшер: „Всеки дефект — ефект“?
— Очевидно от нимфоманки тези млади жени са се превърнали в кинозвезди — иронизира Люкрес.
Спътникът й не реагира.
— Хей, Изидор, не се оставяйте да ви омагьоса песента на сирените!
132.
Жан-Луи Мартен обясни на лекаря си, че когато удоволствието от прекия допир, от ласката, от сливането на телата вече не можело да се изпитва на публично място поради социалните предразсъдъци, хората започнали да търсят други средства.
„Например, откакто свят светува се знае, че растенията въздействат върху центъра ни на удоволствие. Дори животните се дрогират. Котките — с така наречената котешка трева. Газелите нарочно ядат някои токсични плодове, които ги опияняват.“
Жан-Луи Мартен изкара на екрана рисунки върху пергамент, изобразяващи шамани със звезди на челото и купи с отвара в ръце.
„Индийците, индианците и египтяните твърдят, че именно там, на челото, се намира вътрешното ни око, седалището на съзнанието. Не сме първите, които проявяват интерес към темата.“
Жан-Луи Мартен отвори още няколко файла.
„Тези растения въздействат върху пинеалната жлеза. Какво знаеш за нея, Сами?“
С поглед, вперен в екрана, невропсихиатърът не реагира веднага.
— Тя се нарича още епифиза. Една от най-малките човешки жлези: тежи едва 0,16 грама, червена е на цвят, продълговата, във формата на шишарка. През XVII век Декарт е смятал, че в нея се намира душата… Я виж ти, странно, как не съм се сетил досега…
„Събрах огромен обем информация за пинеалната жлеза. Вероятно отначало е била външен орган, разположен на края на един израстък, и леко е стърчала в горната част на черепа. Изпълнявала е функциите на трето око. Ето снимка на рядък вид новозеландски гущер. Неговата пинеална жлеза се намира извън тялото и е функционална. При човека пинеалната жлеза постепенно се е превърнала в жлеза с вътрешна секреция. Както половият орган, така и тя се диференцира на четирийсет и деветия ден от зачеването. Като че човекът е притежавал външен орган на удоволствието и вътрешен орган на удоволствието.“
— И също както при секса, и тази жлеза изисква съответното обучение!
„Точно така. Първите сексуални опити са непохватни, не сме способни да се контролираме, после постепенно набираме опитност и се научаваме да владеем положението — написа Жан-Луи Мартен. — По същия начин и ти си първият, който подчиняваш пинеалната си жлеза и центъра на удоволствието си. Защото съм убеден, че пинеалната жлеза не е нищо друго освен посредник на Върховната тайна.“
Жан-Луи Мартен прочете на екрана, че при раждането на човека жлезата е голяма — тежи четирийсетина грама, на дванайсетгодишна възраст престава да се развива, след това постепенно атрофира.
„Според специалистите тази жлеза отключва пубертета.“
— Това обяснява защо децата умеят да извличат повече удоволствие от всичко — разсъждаваше гласно Финшер.
„През 1950 г. открили, че пинеалната жлеза отделя две вещества: мелатонин — понастоящем синтезиран химически за производството на медикаменти, за които се смята, че допринасят за човешкото дълголетие; и ДМТ (или диметилтриптамин), който сега също синтезират за получаването на някои халюциногенни вещества.“
Жан-Луи Мартен показа репродукция на Хор — бога с глава на ястреб, който държеше в ръце две растения.
„Разгледай добре тази картина: в дясната си ръка той държи лотосово листо, а в лявата — акациева клонка. При правилно дозиране от лотоса и от акацията се получава растителният диметилтриптамин. Вероятно това питие древните египтяни са назовавали сома. Те стимулирали по химичен път пинеалната си жлеза, която, от своя страна, въздействала върху Върховната тайна. Човечеството е търсило това, което ние открихме, от древността до наши дни. В «Одисеята», когато Омир говори за острова на лотофагите26, вероятно има предвид, че и те са пиели своята сома.“
— Само дето е забравил да добави акацията. Не е искал да даде истинската рецепта, за да не повлияе на читателите…
Жан-Луи Мартен забързано добави:
„Има и нещо друго. Двамата с Атина открихме, че ДМТ настройва сърдечния ритъм на точно определена вълна с дължина осем херца. Много ниска честота, подобна на тази на космическите вълни, излъчвани от звездите; вълни, които преминават през вселената, през материята, през плътта.“
— Доста смущаващо, тъй като наименованието „херц“ идва от името на откривателя на вълните Хайнрих Херц, който изучавал полета на прилепите. А „херц“ на идиш значи „сърце“.
„Когато сърцето ти тупти на честота осем херца, двете ти мозъчни полукълба се настройват на осемхерцови цикли и в този момент минаваш отвъд нормалното световъзприемане. Индианците казват, че минаваш през Майа — завесата на илюзията.“
— Олдъс Хъксли говори за преминаване през „вратите на възприятието“, откъдето е взела името си групата на Джим Морисън — The Doors.
„Нещата не се изчерпват единствено със смесването на лотоса и акацията. Навсякъде по света шаманите употребяват растителни опиати: айяхуаска, кока, кафе, халюциногенни гъби, за да предизвикат това състояние.“
— Останалите наркотици надхвърлят значително осемте херца, което предизвиква много силен и неконтролируем ефект. По този начин търсеният положителен ефект се превръща в отрицателен.
„Правилно. Истинското шаманство няма нужда от наркотици. Великите шамани стигат до екстаз с помощта на глада и на медитацията, подчинени единствено на волята им.“
Самюел Финшер наблюдаваше съсредоточено египетското изображение със звездата в средата на главата.
Хилядолетна тайна, останала в сянка, защото е прекалено опасна, за да бъде оставена в ръцете на несъзнателни хора.
„Ние проникнахме отвъд сънищата на шаманите, на наркоманите, на друидите, на египетските жреци и на другите мистици. В центъра на мозъка открихме двигателя на всички наши действия, извора на удоволствието — Върховната тайна.“
Невропсихиатърът разтърка слепоочията си.
— На моменти имам усещането, че когато е стимулиран, умът ми излиза от затвора на костите и на черепа, преминава отвъд сетивата ми и влиза в базата данни на вселената. Това не е просто плътско удоволствие. То е и интелектуално удоволствие. Трудно ми е да престана да искам да ме стимулираш. Наистина е мъчително.
„Вселенска база данни ли каза? Не може ли да бъдеш малко по-точен?“
— Последния път, когато ме стимулира, останах с впечатлението, че имам достъп до информация за привилегировани. Едно изречение ми отвори очите: „Човек си мисли, че открива непознатия външен свят, а той просто открива вътрешния си свят.“ И това не е всичко…
Тонът на невропсихиатъра се промени.
— Видях… видях… толкова неща, че не би повярвал. Вчера например… наблюдавах космически вълни. Нишки, които пресичаха вселената. В единия край имаше черна дупка, а в другия — бяла дупка27. Черната дупка се въртеше като пумпал, всмукваше материята и я превръщаше в гореща магма, която после се трансформираше в чиста енергия. Енергията се вмъкваше в една от нишките, след което се изливаше през бялата дупка.
„Нещо като космически въжета?“
— Да, фини и дълги като паяжина. Имах чувството, че мога да ги докосна. Тези космически въжета бяха много горещи, защото бяха пълни с енергия. От време на време започваха да вибрират и да възпроизвеждат нотата „си“. Имах усещането, че целият ни свят е произлязъл от тази вибрация. Музиката на вселената!
Жан-Луи Мартен беше ужасно впечатлен от видението, което напомняше за изследванията на астрофизиците. Черни дупки, свързани с бели дупки, ефект на арфа, вибрация, нотата „си“.
Лекарят отново бе взел преднина, но Жан-Луи се гордееше, че това е станало благодарение на него.
„Чудесно. Ти свърза науката и поезията, лявата и дясната част на мозъка.“
— Изпитах усещането, че няма три пространствени и едно времево измерения, а по-скоро едно-единствено измерение — пространствено-времево. Впрочем повечето данни, които получавам в тези моменти, не са разположени във времето. Случват се едновременно в миналото, в настоящето и в бъдещето.
Жан-Луи Мартен се намеси:
„Може би чрез Върховната тайна постигаш съзнанието на човека на бъдещето.“
— Когато получа достъп до това странно състояние, се чувствам умиротворен, безкрайно добър, прочистен от всякакви зли помисли. Забравям делничните си проблеми, излизам извън егото си, превръщам се в нещо открито, отворено. Трудно е за обяснение.
„Завиждам ти… Ами ако и аз се подложа на операция?“
Реакцията беше мигновена.
— Само това не! Твоята роля е ясна. Ти си най-трезвото същество, което познавам. На теб е поверен контролът над тази вихрушка. Ако минеш от другата страна, няма да има кой да осигурява прехода между нашите две схващания за реалното.
„Прав си, и аз съм като Харон — лодкаря от Ахерон. За нас, лодкарите, няма последно пътуване…“
Окото на Жан-Луи Мартен — единствената подвижна точка на тялото му, работеше без отдих.
„Понякога ми се струва, че това, което правим, е лошо. Лошо за мен. Лошо за хората. Като че ли се касае за някакво познание, до което се докосваме преждевременно, което не сме подготвени да понесем. Понякога в главата ми примигва сигнална лампичка: «Това няма да остане безнаказано, не отваряй кутията на Пандора».“
Кутията на Пандора, защо спомена за тази легенда? — замисли се Финшер. — Кутията на Пандора символизира нездравото любопитство и който я отвори, пуска чудовищата на свобода.
Самюел Финшер бавно обработваше получената информация. Декарт. Осем херца. Акацията, питието сома. Промяната във възприятията. Едно беше съвсем — двамата бяха преминали през един етап, за проучването на който са били нужни поколения и поколения изследователи и мистици.
133.
Двамата журналисти се прокрадват зад дъбовете и елите на Алеп. Една полска мишка се стрелва в тревата. Неподвижните градински джуджета оглеждат гъсталака.
Люкрес забелязва една последна сграда, която не са разгледали, тъй като е прикрита от дърветата. На входа се мъдрят три букви: ОТБ. Изидор знае значението на съкращението: Отделение за трудни болни. „Трудни“ е евфемизъм за тези, които никой не иска да приеме, нито класическите психиатрични клиники, нито затворите. Психопати и психотици, убийци-рецидивисти, най-страшните случаи с психически отклонения. От тях се страхуват дори болните.
Пиратите криели съкровищата си в средата на змиярника, за да обезкуражат мераклиите.
Страхливо пристъпват в бялата сграда. Няма легла. Мястото напомня по-скоро на изследователски център.
— Личната лаборатория на доктор Финшер?
Малки клетки с гризачи са наредени на етажерките и на всяка една е написано името на изследовател на човешкия ум: Юнг, Павлов, Адлер, Бернхайм, Шарко, Куе, Бабински.
— Значи това са опасните луди от страховитото отделение на отписаните?
Люкрес взема в ръка мишката, наречена Куе, и я пуска в един изпитателен лабиринт.
— Емил Куе беше измислил метода на Куе, нали?
— Точно така. Той твърдеше, че ако някой си повтори хиляда пъти израза: „Ще победя“, в края на краищата побеждава. Методът му е в основата на самовнушението, следователно — и на хипнозата.
Малката мишка преминава през лабиринта, стига до лоста и силно го натиска.
Люкрес и Изидор вземат друга мишка и я поставят пред заключалка с код.
Няколко секунди и вратичката се отваря.
— Умберто беше прав. Тези мишки са много над средното умствено ниво.
— Супермишки…
— Малки „Финшери“…
Мишките преодоляват препятствията, като се превръщат в акробати, промушват се през прозрачни тръби, плуват, скачат, намират най-прекия път. Двамата журналисти са изумени от находчивостта и интелекта на опитните животинчета.
Изидор посочва една врата. Люкрес вади шперца и я отваря. Друга зала. Прилича на операционна. Зад гърба им се появяват две сенки, изникнали незнайно откъде.
— Разглеждаме? — осведомява се ясен баритон.
Люкрес се обръща и веднага разпознава физиономията.
— Хм, този отдясно е Такаши Токукага, по прякор Японеца-Канибал… — казва тя.
В потвърждение на думите й той рови в джобовете си и вади един кухненски нож.
— Онзи отляво не е толкова известен, но е също толкова страшен — уточнява Изидор. — Пат Удушвача.
В знак на одобрение, мъжът пляска шумно с широка кожена лента, която държи за двата края.
— Показват ги по телевизията, но после се налага да ги приберат някъде — отбелязва Люкрес. — Нямаме късмет, взели са ги тук…
— Сцила и Харибда, последните две чудовища, с които трябваше да се пребори Одисей.
Изидор грабва един стол, за да държи Канибала и Удушвача на разстояние. От своя страна Люкрес се опитва да отвори вратата в дъното.
— Легни, долу, легни! — провиква се Изидор, докато Люкрес обработва ключалката.
Най-сетне езичето се дръпва. Двамата журналисти побягват, затръшват зад гърба си блиндираната врата и пускат резетата. От другата страна двамата мъже блъскат с всичка сила.
— Не се тревожете, вратата ще издържи. Изглежда дяволски солидна.
Разглеждат новата стая, която прилича на работен кабинет. Люкрес отваря чекмеджетата. Изидор се обръща към стените, украсени с огромна фреска, вдъхновена от произведение на Салвадор Дали. На нея пише: „Апотеоз на Омир“. Вдясно — гола жена, камък с изсечени думи на иврит, тромпет, език, ключ, ухо, залепено за кошница; в центъра — мъж с камшик в ръка изкарва три коня от водата; вляво — скулптура на Омир. От една цепнатина на челото му изпълзяват мравки.
— Тази картина е невероятна, толкова е сложна — казва Изидор.
— Отново Одисей. Омир. Дали… Трябва да има някаква връзка.
— Може би някоя мотивация, която сме забравили. Основополагащите митове, големите архетипи на човешката история.
Люкрес изважда бележника си.
— Основополагащите митове… Да го добавя ли?
— Не. Тази мотивация често пъти е включена в религията.
— Одисей… Някой е харесал този мит и е успял да вкара реалността в легендата. Умът създава реалното.
Изидор прокарва ръка по рисунката на стената. Натиска детското лице, което изпълва устата на Омир, опипва картината с пръсти, натиска надписа на иврит, изсечен в камъка. После се премества към ключа. Без резултат.
Проумяла целта на колегата си, Люкрес натиска пукнатината в мозъка на Омир.
— Прекалено лесно — прошепва Изидор.
Продължават да се разхождат по огромния стенопис.
— Смятате, че зад някой фрагмент се крие таен механизъм? — пита младата жена, като натиска зърното на гръдта на Омир.
— Кой знае? — отвръща Изидор.
Пръстът му проследява контура на тромпета и разкрива рисунъка на едно лице. Люкрес опипва всеки детайл от фреската.
Нищо не се случва. Вниманието на Изидор е привлечено от нещо; прекършени крила — горе вляво, на някакъв остров.
— Крилете на Икар — отбелязва той замечтано. — Приближил се е прекалено близо до слънцето и е паднал… Дали е предчувствал края си?
Дебелият журналист докосва перата на крилете. Чува се някакво ръмжене. Открива се малък отвор. Вътре има кутия, в която е сложена кутийка за бижута от червено кадифе, а в нея — половинсантиметрова ампула, свързана с жица за пластинка с приблизително същата ширина.
— Върховната тайна…
Люкрес доближава фенерчето си. Предметът прилича на малко насекомо без крачка, но те знаят, че това е електрическият предавател, който се вкарва в мозъка, за да може притежателят му да познае абсолютното удоволствие.
— Страхотна миниатюризация!
Изидор го взема предпазливо и го поставя върху показалеца си.
— Ето какво е открил Джордано, като е отворил мозъка на Финшер.
— И това му е коствало живота.
Двамата наблюдават миниатюрното предавателче, почти уплашени от мощта, която се крие в него.
134.
Свършено е.
Черният конник се беше промъкнал в цитаделата на белия цар, както конят на Одисей в Троя. Като видя, че не е останала никаква възможност за бягство, руският шахматист положи царя си — признаваше поражението си. Беше отслабнал с няколко килограма от началото на партията. Ризата му лепнеше от пот. Косата му беше мокра и от целия му вид се излъчваше унижение.
Това беше последната партия от една игра, завършила пет на едно за Финшер. Бившият световен шампион получи истински „урок“.
Шахматът е жестока игра, каза си Финшер. Цар Приам е победен от Одисей.
В очите на Леонид Камински се четеше безкрайно отчаяние.
Двамата си стиснаха ръцете.
Вяли ръкопляскания. Публиката не обича аутсайдерите.
Без значение. Самюел Финшер беше спечелил. Станал бе най-добрият шахматист на света.
Руснакът сдържаше сълзите си. Мениджърът му спортсменски се опита да го подкрепи, но накрая не издържа и го насоли на изпълнен с възклицания руски език.
При вълците победеният подлага глава под корема на победителя, за да му съобщи, че може да уринира отгоре му. В този случай тази работа я свърши съдружникът на победения — треньорът.
На невропсихиатъра му се прииска да го утеши.
Съжалявам, но се налага по-добрият от двама ни да се изправи пред машината.
Самюел Финшер се качи на естрадата и се облегна на ораторския пулт.
— Посвещавам този мач на Одисей — обърна се той към присъстващите, — човека, чиято хитрост ме вдъхновяваше, докато играех. И ще ви кажа още, че… (Не, още е много рано да се говори. По-нататък.) Не, нищо. Благодаря.
Фотоапаратите защракаха.
Предстоеше му да премери сили с Дийп Блу IV — най-добрия шахматист, в когото бе съсредоточен целият „интелект“ на планетата Земя.
135.
Силен удар. Вратата отхвръква от пантите, избита от Канибала и Удушвача, въоръжени с желязна пейка вместо таран. Те правят път на някого зад гърба им. Една възрастна госпожа. Тя заповядва на грубияните да се омитат.
Люкрес я разпознава. Възрастната дама, болна от Паркинсон, която я питаше за часа при първото им посещение.
— Доктор Черненко, предполагам — подхвърля Изидор.
— Познавате ме? — чуди се тя.
Жената крие треперещите си ръце в джобовете.
— По репутация. Май вече предпочитате въздуха на Лазурния бряг пред този на Центъра за изследване на мозъка в Санкт Петербург. Освен ако не намирате за по-интересно да държите хората в робство чрез новата дрога — така наречената „Върховна тайна“, вместо да ги спасите от старата — хероина.
В джобовете ръцете треперят още по-неудържимо.
— Откъде знаете тези неща?
— При това доктор Джеймс Олдс беше предупредил, че ефектът ще е прекалено голям. Че никой няма да успее да овладее желанието си за достъп до Върховната тайна. И че, разбира се, ако попадне в лоши ръце, тя би могла да доведе до катастрофа с неизмерими последствия.
Доктор Черненко изглежда дълбоко засегната. Но все пак намира отговор.
— Затова съм толкова предпазлива. Още повече, че тук сме на остров, охраняван от мотивирани хора.
— Параноиците ли?
— Точно така. Ние можем да опазим Върховната тайна. Болницата наброява хиляда и двеста пациента и съм убедена, че никой няма да я издаде.
— Но ние сме тук и самият факт на присъствието ни доказва, че и други могат да пристигнат — отвръща Люкрес Немрод.
Възрастната дама стиска челюсти.
— Умберто! По дяволите, дните на тоя глупак са преброени.
— Предател винаги ще се намери. Вие предадохте Олдс, Умберто — вас. Съвсем сигурно ще дойде времето, когато Върховната тайна няма да бъде опазена. Малко по малко тайните изплуват…
Изидор неусетно се придвижва наляво, за да застане в гръб на старата дама.
— Единствено аз имам координатите на Върховната тайна. Ако не разполагате с тях, предавателят е безполезен. А мястото е точно определено, до милиметър.
Журналистът продължава да се придвижва. Старата дама изважда от джоба си автоматичен пистолет.
— Само още една крачка и ще ви направя мигновена трепанация, при това без анестезия и без скалпел.
— Вие треперите — отбелязва Изидор, който продължава да напредва въпреки заплахата.
Изражението на жената е решително.
— Нищо не може да спре науката. Да не би да сте от онези мракобесници, които предпочитат невежеството и спокойствието пред знанието и риска?
— Знание без съзнание води само до унищожаване на душата, е казал Рабле.
— А съзнание без знание не служи за нищо — отвръща тя.
— Но погледнете се, вие треперите.
С лявата си ръка тя се мъчи да овладее треперенето на дясната, която държи пистолета.
— Не приближавайте!
— Треперите все по-силно — повтаря Изидор с тон на хипнотизатор.
Жената поглежда ръката си, която не е в състояние да го държи повече на мушка. Сега Изидор е до нея и се готви да я обезвреди.
— Хайде, докторе. Тези игри не са вече за вашата възраст. Треперите, треперите толкова силно, че не сте в състояние да натиснете спусъка.
Една млада жена, скрита зад нея, излиза от сянката, грабва пистолета и ги взема на прицел с повече решителност.
— Тя не. Но аз — да. Остави на мен, мамо.
136.
След победата над Камински Финшер и годеницата му Нашата Андерсен се прибраха в хотела и се любиха. Наташа обаче не можа да стигне до оргазъм.
— Трябва да се примириш с очевидното, Сами, аз ще си остана безчувствена.
— Не си безчувствена. Не получаваш оргазъм, което е друго нещо.
Топмоделът се изсмя тъжно и отчаяно.
Облегна се на възглавниците, запали цигара и жадно пое дима.
— Каква ирония е животът! Това, което моята майка ми е отнела, при теб го е развила прекалено!
— Убеден съм, че можеш да изпиташ оргазъм — не се предаваше Финшер.
— Знаеш по-добре от мен, че това, което е изрязано в мозъка, никога не пораства наново.
— Да, но мозъкът се справя и пренарежда функциите си. Ако се увреди центърът на говора, друг център, с друго предназначение, поема щафетата. Пластичността на мозъка е неограничена. Видях едно момиче хидроцефал — мозъкът му представляваше малко парченце кожа, полепнала по черепа. Но то говореше, разсъждаваше, запаметяваше над средната норма.
Наташа дълго задържаше тютюневия дим в дробовете си — дребно удоволствие, целящо да отрови разкошното тяло, с което я бе дарила природата. Знаеше, че любовникът й се опитва да откаже цигарите и се дразни, когато тя пуши, но не желаеше да се съобразява с него.
— Теориите ти са красиви, но не издържат проверката на живота.
— Проблемът ти е психологически. Въобразяваш си, че не можеш да получиш оргазъм, и блокираш. Може би трябва да отидеш при брат ми Паскал. Той е хипнотизатор. Успява да отучи пушачите да пушат и да приспи страдащите от безсъние. Може би ще може да направи нещо и за теб.
— Като например да ме докара до оргазъм чрез хипноза!
Тя се разсмя.
— Може би ще те освободи от някакъв блокаж.
Наташа го изгледа с презрение.
— Престани да ме лъжеш. Щом твоят предавател действа само в точно определен мозъчен център, значи, че съществуват различни центрове за всяко специфично действие. Парченцето мозък, което мама премахна, наистина ме освободи от страстта ми към хероина. И добре, че мозъкът не се оказа толкова пластичен, че да компенсира загубата. А цената на освобождението е липсата на оргазъм. Никога вече няма да изпитам подобно нещо. И каквото и да приказваш, нито хубавото вино, нито прекрасната музика могат да ми подействат кой знае колко. Това е моето наказание. Пресата ме обяви за световен секссимвол, всички мъже мечтаят да ме любят, а аз не мога да изпитам удоволствието, което изпитва и най-жалката грозница с някой шофьор на камион!
Тя грабна чашата с шампанско и я разби в стената.
— Вече нямам желание за нищо. Не чувствам нищо. Аз съм жив труп. Какъв живот е това, без удоволствие? Единствената емоция, която ми е останала, е гневът.
— Успокой се, би трябвало да…
Самюел Финшер внезапно спря насред мисълта си и като че ли се заслуша в нещо.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо. Никой е. Мисля, че иска да ме поздрави по случай победата…
С поглед, зареян в пространството, в хоризонта отвъд стената, любовникът й се усмихна и започна да диша все по-учестено. Наташа го наблюдаваше с презрение. Тръпки прибягваха по цялото му тяло.
— Ако знаеш само колко мразя да те гледам такъв!
Всичко във Финшер изразяваше надигащия се екстаз, който все повече се усилваше. Тя го замери с една възглавница.
— Действа ми угнетяващо! Можеш ли да разбереш? — възкликна тя. — Не. Дори не ме чуваш, нали? Напълно отдаден на удоволствието. Все едно, че мастурбираш до мен.
Финшер нададе вик на удоволствие.
Ликуване. Върховна радост. Блаженство.
Тя си запуши ушите и изкрещя, за да не го чува повече. Устата и на двамата бяха широко отворени — неговата от удоволствие, нейната от гняв.
Накрая любовникът й се върна на земята. Самюел Финшер — примрял, с отпуснати ръце, с притворени очи, с увиснала челюст.
— Е, как беше? Доволен ли си? — цинично се осведоми годеницата му, издухвайки дима от цигарата в лицето му.
137.
— Наташа Андерсен!
Топмоделът продължава да ги държи на прицел.
— Наташа… Черненко. Андерсен е името на първия ми съпруг.
Изидор декламира:
— А ето я и Цирцея — най-красивата и най-опасната магьосница. След сирените дойде и нейният ред.
— Чародейката Цирцея, която превръща мъжете в прасета с вълшебната си пръчица, за нея ли говориш? — осведомява се Люкрес.
Младата жена им прави знак да седнат на табуретките.
— Не можете да си представите живота на топмодела. В тези среди е прието да се започне с амфетамини, за да ви държат будни, както и за да не огладнявате и да не качвате килограми. Амфетамините получавате направо от агенцията. Сетне преминавате на екстази, за да разпуснете максимално след купоните; после — кокаин, за бляскав поглед; ЛСД-то ви помага да избягате от себе си и да не ви пука, че с вас се отнасят като с добитък на селскостопанска изложба. Накрая идва хероинът, за да забравите, че сте живи.
Всъщност се оказва, че дребният ми ръст ми е спестил доста тревоги, казва си наум Люкрес.
Наташа се върти около Изидор, играейки си с пистолета.
— Много от момичетата дефилираха надрусани на ревютата. Казват, че така сме изглеждали като „актриси“. Но трагедийни. Да, участвахме в една трагедия, за която хората се досещаха. Беше част от представлението. С „помощта“ на един приятел фотограф, който ми беше и доставчик, започнах да вземам все повече. Беше безкрайна спирала. Нищо друго не ме вълнуваше. Не можете да си представите какво въздействие притежава хероинът. Човек губи желание за храна, за сън, за секс. Престава да уважава другите. Лъже. Престава да се самоуважава. Не уважавах майка си. Не уважавах никого. С изключение на доставчика ми на хероин. Той беше получил всичко от мен, парите ми, тялото ми, здравето ми, бих му дала и живота си за няколко секунди халюцинации в повече.
Изидор пъхва ръка в джоба си.
Наташа потреперва, но той я успокоява, подавайки й един бонбон.
— Седем пъти се опитвах да свърша със себе си. След последния опит майка ми се опита да ме спаси. Тя искаше да го направи на всяка цена. Знаеше, че е невъзможно да ме вразуми, да ме заплаши или да ми се довери. Лъжех постоянно. Бях отвратена от себе си. Не ми беше останало нищо свято. Тя обаче ме обичаше. Това, което направи за мен, беше най-голямото доказателство за обичта й.
— Нищо нямаше да загубя. Дори операцията да се провалеше, предпочитах да я видя луда или умряла.
— Тя ме оперира.
Доктор Черненко затреперва още по-неудържимо.
— Адът е вътре в главите ни. Ако няма желание, няма страдание. Няма желание, няма страдание! — скандира тя, все едно че повтаря политически лозунг.
Изидор е силно заинтригуван.
— Няма желание, няма страдание. Нима страданието не е присъщо на всяко живо същество? Дори растенията страдат — отбелязва той.
Младата жена се притиска до майка си и я целува по бузата. Хваща едната й ръка със своята свободна ръка.
— Операцията успя. Наташа се върна в света на живите. Новината се разчу и руските власти ме насърчиха да създам отделението. То беше истински символ за страната. Бяхме успели там, където Западът тъпчеше на едно място. С какво право, кой може да даде смислена причина, поради която не бива да спасяваме наркоманите? Просто няма такава. Нито дългът към дадената дума, нито забраната да се пипа мозъкът.
Наташа продължава да гледа двамата журналисти без да мигне.
— Финшер беше разбрал за моите изследвания — продължава доктор Черненко. — Дойде да ме види, беше първият, който се бе досетил, че въздействам върху центъра на удоволствието, открит от Джеймс Олдс. Поиска да го оперирам. Той не искаше да му премахна центъра на удоволствието, а тъкмо обратното — да го стимулирам.
— Значи връзката ви с Финшер не е случайна — казва Люкрес.
— Операцията на мама успя — продължава Наташа, — но се появиха странични ефекти. Премахването на центъра на удоволствието ме освободи от желанието да се дрогирам, но уби в мен всякакво друго желание. Страданието поради липсата на хероин беше заменено от страдание поради липса на емоции.
— Държах да се срещнат. Те бяха двете крайности, Финшер притежаваше в излишък това, което липсваше у Наташа. Единствен той можеше да я разбере — отговаря доктор Черненко, треперейки все по-силно.
— И аз го убих… — заявява Наташа.
— Не сте го убили вие — възразява Изидор.
Топмоделът повдига рамене.
— Финшер си беше поставил за задача да ме накара да изживея пълното удоволствие, оргазма. Онази вечер беше особено мотивиран. Победата привлича победата. Ние се любихме.
— … и той умря.
— Казахте, че вие сте поставили предавателя в главата му. Кой изпращаше стимулите?
Недалеч от тях, на една маса имаше компютър, който се включи и на екрана му се изписа една дума: „Аз.“
И под нея:
„Елате да ме видите.“
138.
Жан-Луи Мартен не разбра какво бе станало. Както обикновено, след победата над Дийп Блу IV той беше изпратил наградата — деветнайсет миливолтов токов удар в продължение на половин секунда.
Финшер имаше навика да му се обажда по телефона веднага след това, за да му разкаже какво е преживял, но този път пропусна.
Мартен прекара в очакване безкрайни часове. Болният от LIS слушаше телевизионните новини по компютъра, когато научи ужасяващата новина — умрял беше доктор Самюел Финшер!
САМИ… УМРЯЛ?
Невъзможно.
На екрана видя Наташа, която полицаите отвеждаха.
Тя си мисли, че го е направила. Не, аз бях. Убиецът съм аз.
Дълбоко отчаяние обзе Жан-Луи Мартен. Сами. Беше убил единствения човек, когото обичаше истински. Единственият човек, на когото беше безгранично признателен.
Една сълза се търкулна от окото му и от устата му потече слюнка. Никой не го виждаше и никой не знаеше каква огромна мъка го изгаряше. Не знаеше дали оплаква загубата на приятеля си, или пълната самота, на която бе обречен отсега нататък.
Тази нощ, във фазата на парадоксалния сън, Жан-Луи Мартен сънува картината „Апотеозът на Омир“. В съня си чу гласа на Омир, който рецитираше „Одисеята“: „На следващата им спирка на сушата, на острова на Слънцето, мъжете бяха обзети от невероятна лудост. Изгладнели, те се нахвърлиха върху свещените волове и ги изклаха. Одисей го нямаше. Беше се оттеглил във вътрешността на острова, за да се моли. Когато се върна, го обзе отчаяние, но вече нищо не можеше да бъде сторено. Воловете бяха опечени и изядени. Отмъщението на Слънцето не закъсня, гръм удари кораба и го направи на трески.“
Вдясно от картината, върху образа на Омир се появи лицето на Сами, разкривено от ужасяващата екстатична гримаса, в която беше застинало в последната секунда от живота си. Гръмотевицата бе ударила лицето и то бе останало неподвижно, като кадър от кинохроника.
„Всички се издавиха с изключение на Одисей.“ Тогава се видя как плува в морето, вътре в картината на Салвадор Дали.
„Изкатери се по кила, възседна гредата и така успя да се спаси от бурята. В продължение на дни течението го носеше, докато накрая стигна острова на Калипсо, където остана пленник дълги години.“
Островът на Калипсо!
По дяволите!
Жан-Луи Мартен се събуди. Единственото му око се отвори. Чувстваше се като пиян от образите на Дали. Последните откъси от съня се разпръснаха, като скорци от появата на котка. Но все пак останаха достатъчно, за да си спомни.
Омир, Одисей, Сами.
Включи компютъра. Потърси местата, през които бе минал древногръцкият мореплавател.
Двете чудовища, които преобърнали кораба: Харибда и Сцила, това са може би… Корсика и Сардиния. Одисей е могъл да премине през провлака между двата острова. Омир ги сравнява с чудовища, тъй като провлакът е осеян с едва подаващи се на повърхността на водата скали и през него минават силни течения.
„Одисей падна във водата и доплува до окаяните останки на кораба си, който го спаси и след девет дни лутане го отведе до остров Огигия, обитаван от красивата нимфа Калипсо, дъщеря на Атлас.“
139.
Остров Света Маргарита ухае на лавандула. Древната пещера и частта от скала не подсказват нищо на угрижените четирима души, които минават покрай тях. Те не поглеждат и прояденото парче дърво, превърнало се в истинска вкаменелост — останка от древния кораб, заседнал тук преди повече от две хиляди години.
Наташа и майка й завеждат двамата журналисти в отделението на хебефрениците.
Наоколо се виждат болни в почти вегетативно състояние.
Топмоделът спира Люкрес и Изидор пред един олигавен болен с червено око, с глава, пристегната с платнена каска, от която стърчат електрически жици. Някои от тях са включени в покрит с бял плат мебел. Срещу болния има компютърен екран и сложно електронно оборудване. Екранът се запалва автоматично. В средата се изписва текст:
„Аз съм Никой.“
Двамата журналисти не разбират веднага. Възможно ли е „това“ да е виновникът? Неподвижен инвалид, който дори не е скрит в отделна стая.
Изидор начаса се досеща, че това е не само най-доброто прикритие, но и най-непоклатимото алиби. Кой би заподозрял едно неподвижно същество?
Този ли човек е убиецът? Няма как да го хвърлят в затвора, след като вече се намира в най-ужасния затвор — собственото си тяло. Недосегаем е за каквото и да е наказание, тъй като вече изтърпява най-страшното от всички.
Този мъж по пижама, с тяло, овързано от сонди и всевъзможни сензори, би могъл да извърши най-ужасните престъпления и никой няма да може да го подложи на по-жестоки страдания от тези, които изпитва в момента.
Изидор Каценберг разбира защо доктор Финшер е избрал именно него, за да му изпраща стимулите.
Той е само ум.
На екрана се изписва с голяма скорост следният текст:
„Поздравления. Хубава партия шах. Като шахматист оценявам начина, по който се вмъкнахте в цитаделата, за да дадете шах на цариците ми. По същия начин Финшер атакува навремето Камински. Хитростта на Одисей.“
Люкрес се пита как един неподвижен човек може да се изразява с думи и цели изречения.
Каската. Каската трансформира мислите му в електронни сигнали.
На екрана се появява още текст.
„Шах, но не шах и мат. Тъкмо обратното, сега е часът на изненадата. Следователите мислят, че противникът им е поставен на колене, но се оказват излъгани. Защото царят не може да бъде матиран. Той е само един мислещ ум, който никой не е в състояние да разтревожи.“
— Вие ли убихте Финшер? — пита Изидор.
„Не вие задавате въпросите, господине. Аз съм този, който пита. Какво знаете за нещата, които се случват тук?“
— Знаят всичко. Трябва да се освободим от тях — отвръща Наташа.
„Физическото насилие е последният аргумент на слабите“ — мислопише на екрана Жан-Луи Мартен.
— Тогава какво ще правим с тях?
Окото се отвръща от екрана и се втренчва в двамата журналисти. Изидор посреща погледа предизвикателно.
— Окото беше в гроба и гледаше… — рецитира той.
„Сбъркахте произведението — мислонаписа Жан-Луи Мартен. — Никой е от мита за Одисей, а не от Библията.“
— Вие се вземате за Одисей, така ли? — продължава подигравателно Изидор.
Люкрес не може да си обясни предизвикателното поведение на приятеля си. Окото примигва.
„Аз съм Одисей-изследователят. С тази разлика, че вместо да откривам бреговете на Средиземно море, аз се ровя в дебрите на мозъка, търсейки извора на човешкия ум.“
— Не — отвръща Изидор, — вие не сте Одисей.
— Какво? Какво ви прихваща? — учудва се доктор Черненко.
„Оставете ме да говоря!“ — мислопише Жан-Луи Мартен.
Изидор си поема дъх и подхвърля:
— Вие имате само едно око. Следователно не сте Одисей, а по-скоро Циклопът — спокойно отговаря той.
Миг на тишина. Дори Люкрес е смаяна от дързостта на своя колега.
На какво играе? Сега не е моментът да се прави на интересен!
„Аз съм Одисей.“
— Не. Вие сте Циклопът!
„Одисей! Аз съм героят.“
— Циклопът. Вие сте лошият.
„Одисей, аз съм добрият.“
Смаяни от това противоборство, Наташа и майка й не смеят да се намесят.
140.
Как се осмелява той! Каква наглост! Аз не съм лошият! Аз съм героят! Аз съм Одисей. А те са нищо.
Аха, да, чувам какво ми нашепваш, Атина. Това е провокация, няма да падна в клопката. Точно като при шаха — атакуващият е в изгодна позиция, ходовете на отбраняващия се са предвидими.
Този журналист е много силен, сигурно и той е шахматист. А познава и психологията. Надмогнал е съжалението си към нещастния инвалид, който вижда пред себе си. Надмогнал е омразата си към неприятеля и се отнася към мен съвършено безгрижно. Има дарба. С няколко добре подбрани думи изкара на повърхността скритото в дъното на съзнанието ми дете. Говоря с него по същия начин, по който говорех с момчетата от забавачката, когато ме предизвикваха в училищния двор.
Да не се поддавам на агресията. Да не позволявам на емоциите да надделеят. Да запазя хладнокръвие. Да не го намразя. Този мъж ме оскърби, но трябва да остана неутрален, силен, неподкупен.
Обижда ме, опитва се да ми навреди, но то е като стрела, която спирам в полет, преди да ме е докоснала.
Ти искаше да ми причиниш зло, затова аз ще ти отвърна с добро. Ето, тук е най-голямата ми сила. Благодаря ти, Атина, че ме научи на това. Вече знам, че следващите империи ще бъдат империите на ума.
И все пак, няма да му дам наградата така лесно. Ще му я дам само ако се покаже достоен за нея.
141.
На екрана се появява една черта, която, стигайки до края, потича надолу като дъжд, в наредени една над друга вадички. Той мисли бързо и пише бързо.
„Ако съм Циклопът, няма да ви подложа на изпитанието на Одисей, а на това на Циклопа. Ако се справите, ще наследите Финшер и ще получите най-високата награда, за която може да мечтае човек — достъпа до Върховната тайна.“
Доктор Черненко и Наташа не могат да скрият разочарованието си.
— От месеци минаваме през тестове, за да излъчим най-добрия от нас — този, който ще получи достъп до Върховната тайна, а ето че искаш да я поднесеш на тепсия на непознати! — възмущава се топмоделът.
„Опитвам се да бъда съвършен както морално, така и интелектуално. За целта съм длъжен да проникна в бъдещето. Опитвам се да си представя какъв ще бъде «добрият» човек на бъдещето — отговаря Жан-Луи Мартен. — Човек с още по-сложен кортекс, с още по-ефикасни връзки. Не особено мнителен, способен да потиска спонтанните си реакции, да прощава, неповлиян от първичните си емоции. Способен да надскочи мозъка си на бозайник, за да се превърне най-сетне в свободен дух.“
Наташа и майка й са смаяни, но не прекъсват Никой, който продължава да развива тезата си.
„Добрият човек на бъдещето ще бъде способен да се държи така, както аз сега. Да дава на противниците си най-доброто от себе си…“
Двамата журналисти от „Съвременен часовой“ са доста объркани и не знаят какво да мислят.
— Много мило, но… винаги съм се ужасявала само при мисълта за трепанация — пелтечи Люкрес.
„И все пак човекът на настоящето все още продължава да живее в мен. Затова, след моркова на Върховната награда, ще ви мотивирам със сопата. Разберете ме правилно, не можем да ви оставим да си отидете и да разкажете какво сте научили тук. Това би поставило под заплаха всичките ни планове, а те значат много повече от обикновените смъртни и преходни същества, каквито сме всички ние. В случай, че успеете да се справите с изпитанието на Циклопа, ще изпитате истинския екстаз и ще бъдете освободени. Ако се провалите, ще ви оставим тук. Персоналът ще ви тъпче с успокоителни и химията ще притъпи всичките ви усещания. В началото ще бъдете настанени в закритото отделение, а впоследствие, когато мозъкът ви стане на каша и най-слабото желание за бягство се изпари, ще ви сложат при хебефрениците. Ще се размекнете. Ще останете с нас много дълго, цял живот, докато външният свят ви забрави. Защото никой не идва в психиатричните болници. Те са съвременните тъмници. Знам за какво говоря, тъй като съм затворен в една от тях.“
Неловко мълчание. Люкрес мисли с бясна скорост.
Върховната тайна ли? Ще си изгоря крилете, като Икар, който докоснал слънцето. Вероятно това е искал да каже Финшер. Наркотикът на степен хиляда. Пълна загуба на волята.
От своя страна, Изидор претегля предложението на Никой.
Като си помисля само, че се тревожех за паметта си. Сега вече изпитвам сериозни страхове за разума си.
„А сега, слушайте внимателно загадката.“
Жан-Луи Мартен показва текста на екрана.
„Затворен в пещерата «Ухото на Дионисий» (на малко островче в близост до Сицилия), Одисей се оказва изправен пред Циклопа, който иска да го погуби. Циклопът му предлага избор. Или Одисей ще каже истината и ще бъде сварен, или ще излъже и ще бъде опечен. Какъв отговор трябва да даде Одисей? Имате на разположение три минути и право само на един отговор.“
Платено или удвоено? Ваш ред е, приятели.
Болният от LIS изкарва на екрана часовника на компютъра и го наглася да звънне, когато стрелката на минутите стигне дванайсет.
Изидор се съсредоточава.
Чувал съм я тази загадка. Трябва да си спомня как се решаваше. Паметта ми. Моля те, не ми изневерявай. Не сега, когато се нуждая от теб!
Люкрес хапе устни.
Печен или варен? Винаги съм била кръгла нула по загадките, още повече, че логическите и математическите задачи ме отегчават. Басейните, които се пълнят с вода, и влаковете, които потеглят в точно определено време, и определете на колко години е машиниста — изобщо не ми е интересно. Един от бившите ми непрекъснато ми досаждаше с такива задачки. Забравях условието, преди да съм го изслушала докрай. И него го разкарах. За тези неща трябва да имаш наклонности. Това е занимание за момчета. Изидор би трябвало да се справи.
Наташа и доктор Черненко не смеят да се намесят.
Изидор рови из мозъка си.
Много е лесно и аз го знаех. Невероятно. Животът ми зависи от една толкова проста загадка, а аз не мога да открия решението.
Изидор си представя паметта си като огромна библиотека с височината на кръгла куха кула. Превръща ума си в катеричка, която си търси храна във формата на информация. Катеричката разтваря „Одисеята“, но вътре има само размазани картинки. Корабът. Циклопът. Бурята. Сирените. Загадката и решението ги няма. Катеричката-ум на Изидор започва да рови по лавиците с книгите със загадки. И там не открива нищо.
Люкрес от самото начало се е отказала от изпитанието, но долавя, че Изидор се бори с неуслужливата си памет.
Спомня си, че е чела в „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“ един пасаж, свързан с израза „имам памет като на златна рибка“: „Златните рибки имат много слаба памет, затова понасят живота в аквариум. Когато открият някое водно растение, те изпадат в захлас, сетне го забравят. Плуват, отиват до стъклото и със същото удивление преоткриват видяното преди водно растение. Това може да продължи безкрайно.“
В този случай липсата на памет е механизъм за оцеляване — предпазва от полудяване. Също както Изидор е развил способност да забравя, за да не се травматизира от действителността.
Люкрес си представя Изидор с рибешко тяло в аквариум, изпаднал в умиление пред пластмасовите растения, от които излизат мехурчета. После си го представя как отплува, забравя за растенията, отново се връща, за да се полюбува на декора, отново отплува…
Изидор не се вижда като риба, а по-скоро като катерица, сновяща между лавиците на огромната библиотека, която носи в себе си. „Къде да търся отговора след «Одисеята» и книгите със загадките? — пита се той. — Няма книги за Циклопите! Много малко са данните за островите на Сицилия!“ И понеже катерицата съобщава, че не намира нищо в паметта, мозъкът на Изидор се настройва на „свободно логическо мислене“.
Още повече, че загадката е лесна.
Всичко идва от страха. От тревогата да свършиш в психиатрична болница, захвърлен на някакъв остров — ето кое му пречи да разсъждава и да си спомни. Мисли си само за това как ще живее сред душевноболните.
Десетки години бездействие, откъснат от света, далеч от кулата си, лишен от делфините, които е опитомил. Може би дори без книги, без телевизия. Още повече, че лудостта на околните сигурно е заразна.
Повтаря си условието, анализира всяка дума (сварен, ако каже истината, опечен, ако излъже…), търси практически решения. В мозъка му едно ядро от кората на лявото полукълбо се труди над някаква идея.
Истината е в лъжата. Лъжата е в истината. Система от огледала, които се отразяват взаимно. Две огледала едно срещу друго. Едното изкривява, другото възстановява образа.
Ядрото зарежда с електричество неврона, който за две хилядни от секундата минава от минус седемдесет миливолта на плюс трийсет миливолта. Електричеството протича по дендрита и през аксона стига до синапса. Окончанията на синапса представляват две мънички мехурчета, в които се съдържат невромедиаторите. Изпразнени от електричеството, те се разтварят в миниатюрното пространство между двата неврона.
Мисълта е електрическа И химическа, също както светлината се състои от атоми И от вълни.
В действие влиза невромедиаторът, наречен глутамат. Когато се допре до съседния неврон, невронът на свой ред стига до трийсет миливолта.
Глутаматът действа като възбудител, но действието му е уравновесено от друг невромедиатор, наречен GABA (гама аминобутирова киселина), който го потиска. Идеите се раждат именно от това тънко равновесие между електричеството и възбуждащите или потискащите химически вещества. От стоте милиарда неврони в мозъка на Изидор Каценберг трийсет и пет са впрегнати в решаването на загадката. Умът му вече е зает само с това. Мозъкът му изразходва толкова много енергия, че върховете на пръстите на краката и на ръцете му са побелели и той ги чувства леко вдървени.
Внезапно вдъхновението го осенява.
— Одисей отговаря: „Ще бъда опечен“ — отсича Изидор.
След което обяснява:
— На Циклопа му е доста неприятно, тъй като, ако Одисей е казал истината, ще трябва да го свари. Следователно не може да бъде опечен. Значи Одисей е излъгал. Но ако е излъгал, Одисей трябва да бъде опечен. Значи казва истината. Понеже не може да реши дилемата, Циклопът не е в състояние да приложи присъдата и Одисей е спасен.
142.
Тържествена обстановка. Звучи опера на Верди.
Жан-Луи Мартен е помолил да присъства лично на операцията. За целта леглото му и цялото му електронно оборудване са преместени в операционната. В краката му пак се откроява покритата с бял плат мебел.
Писна ми да гледам с помощта на видеокамерата, искам да гледам с окото си, да гледам истински.
Небрежно покрит с бяла престилка, Изидор е вързан за операционната маса. Доктор Черненко се заема с бръсненето на черепа му, който и без друго е доста олисял. После с флумастер отбелязва точките, през които ще вкара сондата в мозъка на журналиста.
Циклоп ли ме нарече? — мисли си Жан-Луи Мартен. — Сега ще опиташ силата на Одисей. Ще ти пробие челото с кол.
Спомня си деня, в който Сами се подложи на същата операция.
С тази разлика, че Изидор Каценберг никак не е ентусиазиран. Всички пациенти на болницата мечтаеха за нея, подготвих всичко, за да изстрелям втората „ракета“, а той ще бъде единственият, който не е пожелал наградата. И в живота е същото. Достатъчно е човек да не желае нещо, за да го получи…
Люкрес също присъства, завързана на един фотьойл. За да я накарат да млъкне, са залепили устата й с анкерпласт.
Дали са любовници? — се пита Жан-Луи Мартен. — Във всеки случай, след операцията никоя жена няма да е способна да му донесе толкова удоволствие, колкото Върховната тайна. Ще бъде достатъчно само да пусна сигнала и в главата му ще се взриви бомба.
Жан-Луи Мартен е облегнат на повдигащата се горна част на леглото, за да наблюдава по-добре.
Люкрес се мята, за да се отвърже.
Наистина е сладка. И толкова жизнена. Може би щеше да е по-добре, ако бяхме избрали нея. В гръцката митология се разказва, че божеството, изпратено от Зевс да му каже кое е по-добре — да си мъж или да си жена, е прекарало един ден като мъж и един — като жена. При завръщането си заявило, че предпочита да бъде жена, защото удоволствието при жените е девет пъти по-голямо в сравнение с това при мъжете.
Жан-Луи Мартен решава, че следващото „опитно животинче“ ще бъде жена.
А защо не и Люкрес? След като разбере колко е щастлив приятелят й след операцията, вероятно и тя ще пожелае да се докосне до този абсолют.
Наташа Андерсен-Черненко подава инструментите на майка си. Тя прикрепя около черепа на Изидор съставен от множество дъги метален серклаж във формата на стоманена корона, осеяна с винтове.
После доктор Черненко обилно намазва с кожен анестетик операционното поле, което ще отвори. Включва електрическата бормашина. Свределът докосва кожата на темето. Изидор затваря очи.
143.
Да не мисля за нищо, мисли той.
144.
Внезапно зазвучава пронизителният писък на алармената система. Някой е проникнал в болницата.
Червените предупредителни лампички примигват. Объркана, доктор Черненко застива.
Жан-Луи Мартен изписва на екрана: „Продължавайте!“
Бормашината отново забръмчава и се доближава още повече до черепа на Изидор Каценберг. Допира се до кожата точно когато вратата се отваря с трясък и се появява Умберто с пистолет в ръка, насочен към присъстващите.
— Идвам тъкмо навреме! — възкликва морякът от „Харон“.
Той набързо развързва Изидор, който се втурва светкавично към партньорката си, за да я отвърже. Тя е бясна, а от залепената й с анкерпласт уста излизат неразбираеми звуци. За да разбере какво казва, той рязко го дръпва.
— Какво се опитвахте да ми кажете? — обръща се той към нея.
— Мъчех се да ви предупредя да не отлепвате рязко анкерпласта, защото ужасно боли — отвръща тя раздразнено.
Капитанът на „Харон“ прави знак на Наташа и майка й да отстъпят.
„Умберто, колко съм щастлив да ви видя пак“ — се изписва на екрана на Жан-Луи Мартен.
— Вие знаете как се казвам? Никога не съм ви срещал! — чуди се морякът, размахвайки оръжието.
„Напротив. Спомнете си. Една зимна вечер. Бяхте на волана на един автомобил. Вероятно си бяхте пийнали. Или бяхте задрямали за момент.“
Умберто бърчи дебелите си вежди.
„Изгубихте контрол над колата и покосихте един пешеходец.“
Морякът гледа объркано.
„Пешеходецът бях аз. И ако сега съм в това състояние, то е по ваша вина. Ако не бяхте нахлули в моя живот, сега щях да съм със семейството си, с приятелите си и да си живея нормално.“
Капитан Умберто смаян гледа живия труп, внезапно рухнал от угризения и от чувство за вина. Люкрес си казва наум, че ще трябва да допълни списъка си — силата на вината.
— Аз… аз… — пелтечи Умберто и за малко да изпусне пистолета. — Не. Не е възможно. Онзи, дето го блъснах, не помръдна повече. Ударът беше толкова силен, че мъжът сигурно е останал на място.
Екранът пише, докато червеното око го фиксира: „Периферната нервна система е напълно извън строя, но мозъкът продължава да действа. Това състояние се нарича LIS — Locked-In-Syndrome. Сигурно сте запознат с това заболяване, докторе. Във Франция го наричат синдром на живия зазидан.“
Умберто прави крачка назад.
— Как открихте, че бях аз?
„Когато човек не може да се движи, започва да се отегчава. И когато се отегчава много, си намира занимание. Аз си намерих купища занимания. Между другото, исках да открия на кого дължа този «инцидент». И открих. Дължа го на вас, скъпи Умберто. В онзи момент ми се прииска да ви убия. Превъзмогнах го. Отмъщението заливаше мозъка ми като разяждаща киселина. Сетне, след като научих, че сте се пропили, си казах, че животът е отмъстил за мен много по-успешно, отколкото бих могъл да го сторя аз. Аз поне бях запазил достойнството си. Докато вие… Радвах се да ви гледам в онова състояние. Толкова ви мразех! Накрая обаче пожелах да превъзмогна омразата. Помолих Финшер да ви наеме да управлявате корабчето-совалка между града и болницата. Вие сте палачът, спасен от жертвата си. Вече знаете.“
В главата на Умберто цари невероятен хаос. Той е разкъсван от чувство за вина, от признателност, от съжаление. Другите не смеят да се намесят. Умберто сменя изражението си и решително се обръща към Изидор и Люкрес.
— Оставете го на мира! — вика той гръмогласно. — Той е изстрадал достатъчно. Давате ли си сметка за голготата на този човек?
— Умберто, мислете за Финшер — опитва се да му повлияе Изидор. — Той е убил Финшер — човека, комуто дължите всичко.
Бившият неврохирург се обръща бавно към тях.
— Той е помолил Финшер да ме спаси! Аз разсипах живота му. Той не само ми прости, но ме и спаси. Не мога отново да му причиня зло.
Благодаря ти, Атина, не можех да си представя, че ще видя с очите си силата на прошката. Ти си права, прошката е сила… на бъдещето.
Умберто сваля револвера. Мотивациите в ума му се боричкат неистово — симпатията към Изидор и Люкрес, състраданието към Жан-Луи Мартен, когото е превърнал в инвалид и който в отплата го е спасил от деградиране. Битката е жестока.
— Не мога да реша! Не мога да реша! — вика той.
Накрая сяда с празен поглед и не помръдва.
Люкрес му отнема револвера без колебание. Изидор се навежда.
— Какво му стана?
Доктор Черненко го наблюдава с интерес.
— Рядък случай — мотивациите в мозъка му са идеално уравновесени и сега не може да помръдне.
— Дълго ли ще остане в това състояние?
Тя преглежда зениците му.
— Тъй като не може да реши дилемата, той се е предал. Избягал е от тялото си.
Възползвайки се от момента, Наташа се хвърля върху Люкрес и я обезоръжава. Двете се бият. Много по-висока от журналистката, Наташа компенсира с ръста си неумението си да се бие. Удря на съперничката си шамари, драска я, рита я в глезените, тръска вихрено глава. Истинска фурия! Неподготвена за подобно развитие на нещата, Люкрес понася няколко удара, после минава зад Наташа и извива ръката й, за да я укроти. Безчувствена на болка, Наташа се извърта и успява да се освободи.
Двете жени заедно се добират до пистолета. Другите се хвърлят на пода.
Двубоят е безмилостен.
Люкрес се сеща, че не копието убива бизона, а волята на ловеца. Бизонът приема смъртта, а копието е само официалният й приносител и доказателството за неговото съгласие да умре. От мига, в който жертвата е приела загубата и ловецът е приел победата, копието може да бъде запратено където и да е — то непременно ще улучи целта. Определящо е намерението, не действието.
Внезапно се чува изстрел. Револверът пада на земята.
Люкрес и Наташа се споглеждат, после всяка опипва тялото си, за да види дали не е ранена…
Умберто продължава да стои неподвижно. Най-накрая болезнен стон ги насочва към ранения — доктор Черненко е уцелена в рамото.
Наташа се втурва към нея.
— Мамо!
Значи тя е приела куршума, мисли си Люкрес.
— Мамичко! НЕ! Какво направих!
Топмоделът се разплаква. После се разсмива.
— Мамо, най-сетне се случи, аз страдам! Оздравях и пак благодарение на теб!
Пипа се по бузата.
— Аз плача!
— Боли ме — казва доктор Черненко.
Възползвайки се от настъпилата паника, Люкрес вдига телефона в операционната и се свързва с Жером Бержерак.
— Ало, ако все още желаете да сте моят герой, изпратете Бърза помощ и кавалерията. Тук ви очаква истинско приключение.
В създалата се суматоха нещо продълговато незабелязано изпълзява изпод покритата с плат мебел, вдига револвера и го насочва към журналистите.
„Горе ръцете“ — се изписва на екрана на компютъра.
След моментно колебание двамата журналисти се подчиняват.
Повдигайки се, разгъващата се метална ръка повлича бялото платно и отдолу се показва голям куб, надписан с готически букви: „Дийп Блу IV“.
Ръката се доближава още повече до лицето на Изидор.
— Значи наистина вие сте убиецът… — казва той на Жан-Луи Мартен.
„Беше нещастен случай. Исках да възнаградя Самюел Финшер за победата му, както го правех винаги. Но той вече е бил в състояние на оргазъм. Не знаех. Свръхнатоварването с удоволствие е предизвикало късо съединение в мозъка му. И той е изключил.“
Журналистът се отдалечава от колежката си, за да предизвика ръката да се движи отляво надясно.
„Беше нещастен случай — повтаря Жан-Луи Мартен. — Оргазмът, плюс стимулирането на Върховната тайна, плюс умората от последната шахматна партия. Мозъкът е нещо много чувствително… Смъртта е настъпила вследствие на прекомерното му стимулиране.“
Изидор продължава да се движи наляво.
— Човешкият интелект се отличава със способността си да долавя само нюансите. Прекалената светлина води до ослепяване. Прекаленият шум до оглушаване. Прекаленото удоволствие се превръща в болка. И може дори да убие — подчертава Люкрес, отстъпвайки надясно.
Изидор допълва:
— Затова достъпът до Върховната тайна е открит твърде рано. Той ни води право към абсолютното усещане. А ние не сме подготвени за него. Трябва постепенно да се върви напред. Дайте на магарето моркова, към който не е спирало да се стреми, и то ще се запъне и няма да иска да продължи.
Екранът помръква.
„Нямах намерение, но сега вече реших — длъжен съм да ви убия. Аз спечелих, вие загубихте. Защо ли? Защото съм по-мотивиран. Вие сте умни и защитавате старите ценности. Аз съм обзет от неистовото желание да постигна това, което съм убеден, че е нещо ново и значимо за всички. От този миг нататък вашият живот е без значение“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.
Револверът се вдига, за да се насочи към челото на Изидор, което все още носи белезите от подготовката за трепанация.
„Няма да се справя“ — се изписва на екрана.
„Трябва, Одисей, сега вече не можем да отстъпим“ — се чете отдолу.
„Не, Атина. Това поведение не е достойно за човек на бъдещето.“
Личността му се раздвоява между човешката и електронната си половина, мисли Изидор.
„В Стария завет пише: «Не убивай!»“ — изписва Жан-Луи Мартен.
„Целта оправдава средствата — Макиавели.“
„Атина, в теб продължава да тлее малко от злобата на Дийп Блу IV.“
„Одисей, ти си запазил мъничко от дребната душица на бившия банков чиновник.“
Люкрес се възползва от смута в двете части на ума на Мартен-Дийп Блу IV и удря механичната ръка. Оръжието пада. Но ръката на Дийп Блу IV шиба въздуха със свити пръсти. Стоманената ръка е страховито оръжие. Люкрес избягва ударите и се мъчи да стигне до лакътната става. Не успява. С разранено чело, тя си дава сметка, че няма да е лесно да надвие машината, движена от нечия непозната воля.
На Изидор му хрумва да дръпне щепсела от контакта. Ръката се отпуска. Изидор държи щепсела с палеца и показалеца си, като че ли държи змия, а двете клеми са отровните й зъби.
Възхитена и същевременно засегната, Люкрес не се предава.
— Ако оставим болния тук, той ще продължи да експериментира — заявява тя, насочвайки към него пистолета така, сякаш се готви да му пусне един куршум. — Един ден някой ще намери резултатите от експериментите и ще ги приложи. Тогава нищо няма да може да спре развитието на нещата. Разпространението на абсолютната дрога ще унищожи човечеството.
Затворът на револвера прещраква и тя насочва дулото му към червеното око на Мартен.
Изидор моли за минута размисъл и предлага:
— Може би имам по-добра идея.
В небето бръмчи хеликоптер. Жером Бержерак пристига с една полицейска рота. Бързо оглежда помещението.
— Идвам навреме, нали така?
145.
Люкрес пише статията си в хотелския апартамент. Клавиатурата чатка.
— Трябва ми нещо смешно — заявява тя. — Някой виц.
— Мога да ви разкажа историята за равина Нахман от Браслав — предлага Изидор.
— Я да видим.
— Първият министър идва при царя и му казва: „Ваше величество, нося лоша вест. Моравото рогче съсипа реколтата и който яде от ръжта, ще полудее. — Не се притеснявай, отвръща царят. Ще забраним на населението да яде. — Но хората ще умрат от глад, казва министърът, нямаме достатъчно запаси да ги изхраним до следващата реколта! — В такъв случай, да ги оставим да ядат, а ние няма да ядем, отговаря царят. — Ако не правим като тях, те ще се мислят за нормални, а нас ще мислят за луди. — Ужас, какво ще стане с нас? — пита царят. Царят и министърът потъват в размисъл. — Сетих се, казва министърът, да направим знак на челата си и да ядем като всички останали. Може би и ние ще полудеем, но когато се срещаме, ще виждаме знака на челата си, който ще ни напомня, че ние сме били с ума си, но сме били принудени да полудеем, за да можем да живеем заедно с тях.“
Изидор е много доволен от разказа си.
— Какъв е смисълът според вас? — мрънка подозрително Люкрес.
— Може би всички ние сме луди, но предимството ни е, че поне го знаем, докато другите се мислят за нормални.
Той драска с флумастер по челото си.
Тя повдига рамене, но за всеки случай записва историята в някаква папка в компютъра си. После, като че ли осъзнала със закъснение поуката, се обръща към него.
— Мислите, че сме луди ли?
— Зависи.
— Какво искате да кажете?
Той поглежда часовника си и включва телевизора, за да види новините. Говорителят съобщава за нови кланета, самоубийствени атентати, катастрофи. Земетресения.
— Ей, на вас говоря, спрете тези новини, какво искате да кажете?
Той увеличава звука.
— Ако пишех научнофантастични романи, щях да измисля история, в която лудите от няколко планети са събрани на Земята. Всички превъртели от Вселената са доставени на планетата Земя и медицинският персонал заявява: „Да се оправят помежду си.“ Може би навсякъде из Вселената има хора, които са изпратили своите луди на планетата Земя.
Изидор се смее.
— … всички луди ги паркираме на Земята. Цялата планета е една лудница! А ние дори не го осъзнаваме и се мъчим да се изкарваме различни един от друг.
Двамата се смеят гръмогласно, а на екрана един журналист показва обесени хора, други с качулки на главата размахват юмрук и брадва с червеникави следи, крещят проклятия.
146.
Париж. Няколко седмици по-късно.
Силуетът на зданието се очертава в мъглата. Люкрес паркира мотора си в изоставеното буренясало място.
Отново е впечатлена от странната сграда, обитавана от Изидор Каценберг — водонапорна кула, пригодена за жилище, в едно парижко предградие. Това беше голямата идея на нейния приятел. Никой не се интересува вече от тези високи здания, предназначени за резервоари за вода. Никой не знае, че някои са продадени на частни лица, които са ги превърнали в жилища, по подобие на изоставените мелници и морски фарове. Тази тук напомня на огромен пясъчен часовник, висок 40 метра.
Люкрес върви през буренаците, прескача боклукчийските кофи и чувалите за смет, оставени тук от безсъвестни хора. Долната част на кулата е покрита с графити, с изборни плакати и рекламни афиши за циркови представления.
Девойката бута ръждясалата врата, която не се заключва. Не си дава труда да почука, нито да позвъни. Звънец изобщо няма.
— Тук ли сте, Изидор?
Никакъв отговор, но лампата свети. По пода са разхвърляни книги и тя стъпва по любимите романи на своя колега.
Сигурно е горе.
Насочва се към централната колона, която служи за проход между горния и долния конус. Вътре се вие стълба, напомняща на спиралата на ДНК. Краят й се губи някъде във висините.
— Изидор? Горе ли сте?
Изкачва се по стъпалата. Някога колегата й беше обяснил, че тази стълба е най-сигурното предпазно средство, далеч по-ефикасно от всякаква ключалка. Обезкуражава крадците, а освен всичко останало му помага да смъкне някой и друг килограм.
Изтощена, тя се изкатерва догоре. Зад една врата звучат „Гимнопедии“ на Ерик Сати — любимата музикална пиеса на колегата й.
Тя завърта дръжката и излиза на платформата в центъра на резервоара. Заобиколена е от морска вода. От мястото, където се намира, се вижда басейнът, около централната ос на който плуват десетина делфина.
Изидор е истинско дете. Някои си играят с електрически влакчета и после стават конструктори на локомотиви. Той вероятно е имал аквариум със златни рибки и затова сега има това.
Делфините подскачат на повърхността, като че искат да предупредят господаря си, че има посетител.
Той е застанал на външния ръб на резервоара, в така наречената „плажна зона“, и е прекалено погълнат от работа. Облечен с блуза и шорти, изправен пред огромна картина, изобразяваща всички възможни варианти на бъдещето, той изтрива листа и клони от дървото и добавя други на тяхно място.
Дървото на бъдещите светове, досеща се Люкрес, където отбелязва всички вероятности в развитието на човечеството и се старае да открие Пътя на Минималното Насилие (ПМН).
Тя тръгва по мостчето и излиза „на плажа“.
— Ето — казва простичко и му връчва последния, най-новия брой на „Съвременен часовой“.
Той прекъсва заниманието си и поглежда вестника с интерес.
Наташа Андерсен се е излегнала по бански, а отдолу, изписано с огромни червени букви, стои заглавието: „Загадката на мозъка.“
Изидор прелиства страниците и вижда уводната статия, посветена на „загадъчния“ орган — мозъка. После следва цяла поредица от статии: за химията на мозъка по време на любовния акт; за разликата в усещанията между лявото и дясното полукълбо; за активните фази на мозъка по време на съня; за Паркинсоновата болест, от която страдат звезди като Майкъл Дж. Фокс и Мохамед Али; за болестта на Алцхаймер, поразила Рита Хейуърт; за изтичането на френските мозъци към САЩ, привлечени от високите заплати и данъчните улеснения; пространна статия за училището за даровити деца в Ница, както и снимки на разрези на мозъка, направени от компютърен томограф. И накрая — два теста: единият — за коефициента на интелигентност с набор от логически задачи, а другият — за паметта, със списъци на предмети, които да се изброят, без да се гледа картинката.
— Но ние не сме работили по нито една от тези теми! — възкликва удивен Изидор Каценберг.
— Знам, но това искаше Тенардие. И това е, което искат да прочетат читателите. Затова попревеждах, попреписах и малко понатъкмих разни стари статии от американския печат. Добавих и някои неща, които свалих от интернет.
— Съвсем ли не споменахте за нашето разследване? Все пак сте сложили снимката на Наташа на корицата.
Тя му намигва.
— Започвам да се превръщам в истински професионалист, Изидор. Какво щеше да разбере Тенардие от нашето приключение? Дори нямаше да ни повярва.
Изидор оглежда внимателно съучастничката си. Пита се какво толкова страхотно намира в младата жена и си отговаря, че то навярно се крие в искрящия й дяволит поглед, особено когато говори сериозно.
— Оказва се дори, че продажбите са много добри и тази седмица държим първенството сред седмичниците. Това ще ми позволи да оправдая твърде фантасмагоричните ни разноски.
Изидор разглежда първата статия. До разголените снимки на Наташа Андерсен стоят подзаглавията „Алхимията на желанието“ и „Хормоните ни ръководят“. В един ъгъл има надпис: „Най-красивата жена на света живееше с най-умния мъж.“ Името на Самюел Финшер не бе споменато нито веднъж.
— Като че ли топмоделите се оказват най-подходящият начин да се заинтересуват хората от химията на мозъка — заяви той малко разочаровано.
Вече вижда мислено заглавията: „Наташа Андерсен ви въведе в неврологията, а следващата седмица разследването ни върху рака на гърдата ще бъде представено от мис Франция.“
Изидор не поглежда теста за паметта.
— Във всички случаи, даже да бяхме казали истината, нямаше да си дадат труда да публикуват репортажа ни. Защото самият факт, че удоволствието ръководи нашите действия, вече е намек за нещо непристойно. За повечето хора удоволствието задължително е нещо „мръсно“. Спомнете си разследването за „Бащата на нашите бащи“. Кой беше готов да чуе резултатите от анкетата? Някои истини са неудобни.
Изидор поглежда дървото си с вероятните бъдещи човешки светове.
— Може би имате право. Хората не обичат да ги притесняват. Предпочитат нещо неистинско, но правдоподобно, пред нещо истинско, но необичайно, извън рамките на общоприетото.
Люкрес си налива чаша бадемово мляко от бутилката, поставена наблизо. Делфините изскачат над водата и явно ги канят да си поиграят с тях, но двамата журналисти не им обръщат внимание.
— Те не искат нищо необичайно. Нищо, което да ги накара да се замислят над себе си. От журналистите искат леснодостъпни неща, които приличат на вече познатите. Най-голямото им желание е да бъдат успокоени. Може би сме пропуснали тази мотивация — да бъдеш успокоен. Толкова се страхуват, че утре може да се окаже различно от вчера.
— Това не е истинска мотивация, а по-скоро някаква ръчна спирачка в живота на хората. Мнозина карат на ръчна, страхувайки се от скоростта, но не изпитват никакво удоволствие. Правят го просто от страх.
Люкрес одобрява забележката.
— Предполага се, че в началото зародишите притежават гъста мрежа от връзки между невроните. Но тъй като впоследствие тези връзки остават неизползвани, те изчезват — казва Изидор.
— Функцията създава органа, липсата на функция го премахва — въздиша Люкрес.
— Представете си какво щеше да бъде, ако тези действащи връзки от ранното ни детство можеха да се запазят. Умствените ни способности щяха да са десетократно по-големи…
— Каква беше идеята ви за Жан-Луи Мартен? — пита тя уж между другото.
— Влязох, във връзка с жена му Изабел. Обясних й положението. Тя се съгласи да прибере съпруга си и обеща, както я помолих, да запази компютъра, но без достъп до интернет. Във всеки случай той вече е много по-спокоен. След като го закарах у тях, имахме дълъг разговор. Всъщност той е очарователен човек. Сподели, че искал да напише есе за историята на изследванията на мозъка и за понятията „награда“ и „наказание“.
— Но той искаше да ни убие!
Изидор маха небрежно с ръка.
— Също като в шахмата. След приключването на партията противниците си стискат ръцете.
— Той е убиец!
— Не, той не е убил Финшер. Най-многото, в което можем да го обвиним, е, че е искал да го награди в момент, в който някой друг е имал същото желание. Два акта на любезност, които са прегорили бушона на получателя. Мартен нито за миг не е искал да убива. Освен това, как да го накажем? Като го тикнем в затвора? Нека бъдем разумни. Не е лош човекът. И той като всички нас търси нови решения. Искал е да спаси света по свой начин. Като го мотивира. Не си е давал сметка за последиците от постъпките си.
Изидор се обръща към делфините и вземайки от една кофа няколко херинги, им ги подхвърля високо, високо. Любимците му подскачат, за да ги хванат във въздуха.
— Мисля, че Жан-Луи Мартен е щастлив, че се върна при близките си. Простил им е, че го бяха позабравили.
Люкрес се настанява на шезлонга и отпива от бадемовото мляко.
— Одисей се върна при Пенелопа. Красива любовна история. А „Света Маргарита“?
Изидор е свършил с херингите.
— Отново е болница като всяка друга. Новото ръководство „стандартизира“ сградите. Стените отново са боядисани в бяло, болните прекарват дните си пред телевизора или в игра на карти, пушат й си вземат успокоителните.
— А какво стана с охранителните системи „Крейзи Сикюрити“? Носеха приходи, трябва да си идиот, за да изпуснеш най-продаваната марка на пазара, а и най-доходоносната от експортната листа!
— Основният им конкурент откупи логото и Марката. Чрез тях ще привлече и клиентелата им. Системите ще бъдат произвеждани в нормални заводи и работниците ще бъдат мотивирани със заплати.
— Но в даден момент хората ще видят, че качеството вече не е същото.
— Е, дотогава ще мине известно време…
— А порнофилмите „Крейзи Секс“?
— Същото се отнася и за тях. Марката е продадена. Във филмите ще се снимат актриси, мотивирани единствено от размера на хонорара.
Люкрес се обръща към дървото на бъдещото човечество. Забелязва, че Изидор е записал, сетне задраскал възможността бъдещето да бъде унищожено от познаването на Върховната тайна.
— Тогава на въпроса: „Какво ни мотивира?“, получаваме следното:
1. Отстраняването на болката.
2. Отстраняването на страха.
3. Задоволяването на първичните нужди за оцеляване.
4. Задоволяването на вторичните нужди от удобство.
5. Дългът.
6. Гневът.
7. Сексът.
8. Наркотиците.
9. Личната страст.
10. Религията.
11. Приключението.
12. Обещанието за достъп до Върховната тайна.
— Извинете, че ви прекъсвам, но забравяте самия достъп до Върховната тайна, който, изглежда, стои над всичко останало.
— Да, значи 13: Достъпът до Върховната тайна.
Люкрес посочва с брадичка стъкленицата с мозъка на Финшер, поставена върху една колона.
— С една дума, цялото разследване беше проведено, само за да разберем това…
Журналистът лапва един бонбон.
— Не е толкова зле. Освен това си изяснихме какво представляваме всъщност.
— Слушам ви.
— Това, което определя човека, е онова мъничко, почти неназовимо нещо, което дори най-сложните машини няма да успеят да имитират. Финшер го наричаше мотивация, аз си мисля, че е нещо средно между хумора, мечтата и лудостта.
Изидор се доближава до Люкрес и започва да разтрива раменете й. Тя се отдръпва изненадана.
— Какво ви става, Изидор?
— Не ви ли харесва?
— Да, но…
— Тогава се отпуснете.
Той я разтрива по-нежно.
Люкрес хвърля поглед на часовника си.
— Ще закъснеем. Хайде, пригответе се бързо. Трябва да тръгваме.
147.
Музика от Менделсон. Присъстващите хвърлят шепи ориз върху младоженците, които излизат от кметството.
Люкрес и Изидор изглеждат умилени.
Споглеждат се заговорнически. Толкова са доволни, че успяха за самолета. Времето им стигна точно да отидат до Орли-Запад и да вземат самолета, който на всеки час има полет до Лазурния бряг. Тъкмо навреме за церемонията.
Ръцете им потъват в торбичката, докосват се и… хвърлят шепи ориз по младоженците.
— Красива е, нали? — казва развълнувано Миша.
— Прекрасна е — потвърждава Изидор.
Наташа Андерсен, под ръка с Жером Бержерак, пристъпва бавно в бялата си булчинска рокля, специално създадена, за да открива краката й отпред, докато отзад децата носят дългия й шлейф. Младоженецът поглажда мустак в знак на върховно задоволство.
— Трети брак и за двамата — уточнява Миша. — Третият обикновено се оказва сполучлив.
Майката на Наташа, с превързано рамо, бурно ръкопляска, когато младоженците минават покрай нея.
Няколко минути по-късно лимузините потеглят, за да отведат множеството към МАЕС, където празненството ще продължи в голямата зала, преименувана наскоро в зала „Самюел Финшер“.
Люкрес и Изидор се настаняват на една странична масичка. Тя изпива на един дъх диетичната оранжина, сервирана в чаша за шампанско. За сватбата е облякла едно от многобройните си любими сака с офицерска якичка и с разголени рамене.
Сакото е в бяло и синьо с мотив във формата на пеперуда. Закопчава се с множество позлатени мънички копченца. Девойката е издължила с плътна черта черен туш големите си изумруденозелени очи, а през миглите е прекарала лека спирала. За устните е избрала червило с прозрачен блясък. Носи нефритена огърлица с едри зърна.
— Не разбирам какво толкова се прехласвате всички по тази Наташа. На мен ми изглежда по-скоро безцветна. Освен това краката й са доста кльощави. Ако искате моето мнение, прилича малко на анорексичка. Не разбирам тази мода.
Ревността на партньорката му развеселява журналиста.
Старата вражда между дребните рижави жени със зелени очи и високите синеоки блондинки.
Оркестърът подхваща „Хотел Калифорния“ на групата Ийгълс.
— Вие сте най-красивата, Люкрес. Хайде. Това е слоу — единственият танц, който умея да танцувам.
Двамата се оставят на сладостната мелодия да ги носи из залата. Бяло-синьото копринено сако на Люкрес е плътно долепено до взетия под наем смокинг на Изидор.
— Най-сетне си спомних седемте смъртни гряха — неочаквано заявява той. — Лакомия. Разврат. Гняв. Леност. Скъперничество. Гордост. Завист.
— Аха, ето че паметта ви се връща — отбелязва тя, докато оглежда новобрачната двойка.
— Какво не ви харесва в тази сватба? — пита Изидор.
— Намирам, че не си подхождат.
Покрай тях танцуващите се притискат и бавно се движат под звуците на музиката.
— Кажете, как разкрихте загадката на Циклопа?
— Бях мотивиран.
— От перспективата да се докоснете до Върховната тайна ли?
— Не, да ви спася.
— Да ме спасите!
— Вие сте най-голямата досадница, въобразявате си, че винаги сте права, но много държа на вас, Люкрес.
Той се навежда и нежно целува младата жена по рамото, непокрито от коприненото сако.
— Хм… вие…
За да я накара да млъкне, той отново я целува, но този път по устните.
— Какво си мислите, че правите?
Изидор пъха хладните си ръце под коприната и докосва гърба на Люкрес. Тя се отдръпва стресната, но после се отпуска, смаяна от дързостта на жеста. Ръката на Изидор слиза надолу към бедрата й…
— Има една по-силна мотивация от достъпа до Върховната тайна…
Другата ръка следва пътя на първата. Люкрес е изненадана от изключително приятния допир.
— Обичта, която изпитвам към вас, след като предпочетох да ви спася, вместо да се добера до Върховната тайна.
Целувката му става по-продължителна. Устните им нежно се докосват. Нейните леко се разтварят, за да проверят какви са намеренията на партньора. Те са ясни. Той преминава отвъд бариерата на устните и на зъбите. Езикът му търси езика на Люкрес. Малко по-плътните папили в основата на езика са и меки, и грапави, но усещането е прекрасно. И двамата откриват вкуса на устите си с всичките им петстотин хиляди вкусови рецептори.
Той е сладък.
Тя е солена.
Сякаш избликнали от пропукана язовирна стена, половите хормони се разливат по тялото на Изидор, пръскайки фонтани от тестостерон и андростерон.
При Люкрес присъствието на женските хормони — естрадиолът и прогестеронът, е по-дискретно.
Продължават да се целуват. Към първия хормонален коктейл се прибавя един по-рядък хормон — лулиберин, познат като хормона на любовта от пръв поглед. Потта им неусетно променя мириса си. Парфюмът „О“ на Исе Мияке се изпарява и на негово място се настанява един по-наситен аромат. Изидор разпръсква феромони с мускусен дъх. Сега вече са свързани и обонятелно.
Той я притиска съвсем малко по-силно, като че ли се опасява да не счупи финото порцеланово творение. Тя се отпуска, проявява слабост за първи път в живота си.
— Взех решение — изрича той. — Ще се опитам да изкарам един ден, без да гледам новините по телевизията, без да слушам радио и да чета вестници. Един цял ден, в който земята ще се върти, без да се притеснявам за нея. Хората ще могат да се убиват, да вършат несправедливости, диващината ще може да се шири, а аз ще стоя настрана цели двайсет и четири часа.
— Много смело. След това ще трябва да удължите двойно срока на четирийсет и осем часа. И аз взех решение — пак ще пропуша, но без чувство за вина… до утре, след което окончателно ще откажа цигарите.
Музиката внезапно спира и Миша обявява:
— Скъпи приятели, току-що научихме нещо ужасно. Точно преди пет минути Дийп Блу V е победил Леонид Камински. Така световната шампионска титла по шахмат се връща при компютрите.
Освирквания и дюдюкания в залата.
Изидор се пита за миг дали, в знак на отмъщение, няма да се намерят изкушени, които да повредят джобния си компютър или факса си.
Миша успокоява присъстващите.
— Предлагам да запазим минута мълчание в памет на Самюел Финшер, който за известно време ни спести подобно унижение. Нека това поражение породи у нас желание да надминем себе си, за да не могат някой ден машините да ни победят и в други области…
Пълна тишина. Люкрес шепне в ухото на приятеля си:
— Дийп Блу V спечели… Питам се дали не направихме огромна глупост.
— Не, то е като при спортистите, които вземат допинг. Трябва да се печели честно, защото в противен случай не се зачита.
След като минутата изтича, Миша дава знак на музикантите да засвирят. Звучи финалът на „Хотел Калифорния“. Оркестърът не се спира пред нищо, за да накара танцуващите да забравят всякакви задръжки.
Изидор и Люкрес се целуват на фона на оглушителните акорди, изтръгнати от две електрически китари.
— Аз ви…
— Какво?
Дали и той мисли това, което мисля аз?
Дали и тя мисли това, което мисля аз?
— Нищо.
Той почти го е казал.
Тя се притиска до него.
С нея се чувствам по-силен. Не трябва да се страхувам от нея. Защо ли винаги съм таил подозрения към жените?
Той я притиска по-силно.
С него се чувствам по-силна. Не трябва да се страхувам от него. Защо ли винаги съм таила подозрения към мъжете?
Тя решава да изведе приятеля си от залата „Самюел Финшер“.
— Къде ме водите, Люкрес?
С шперца — нейния „сезам“, тя отваря вратата на МЕС — Музея на епикурейството и свободомислието. Минават покрай гигантската клетка, покрай Адам, Ева и Ной, покрай нощниците, вилиците и портретите на великите философи.
Люкрес води Изидор към един отдел, който не бяха посетили, но който беше забелязала при първото им посещение — легло с балдахин, над което се четеше надпис:
„Легло, принадлежало на Моцарт, на което ощастливявал певиците в тайната си стаичка преди представленията.“
Тя се надига на пръсти, искайки нова целувка. Той остава безучастен.
— Трябва да ви предупредя за нещо — промълвява загрижено.
— За какво?
— Никога не правя любов от първия път.
— Ама ние се познаваме от три години!
— За пръв път ви целувам истински. Следователно за днес е невъзможно да стигна по-далеч.
Тя отстъпва с наведена глава.
— Съжалявам. Това е принцип. Винаги съм се придържал към него. И не искам да му изневеря. В противен случай ще се получи прекалено… прибързано.
След тези думи той се поклонява и си тръгва. Тя остава сама в пустия музей. Разочарована е. Мъчи се да проумее. Никога досега не са я изоставяли по този начин! Винаги тя си е тръгвала първа, с дежурното извинение: „Съжалявам, не ми е приятно вече с теб.“
Люкрес Немрод получава удар по самолюбието си, но в същото време е очарована от романтичната постъпка на Изидор Каценберг.
Поглежда към гигантската клетка.
Представя си някъде дълбоко в себе си…
148.
Преди.
— петнайсет милиарда години: раждане на Вселената;
— пет милиарда години: раждане на Земята;
— три милиарда години: появата на живота на Земята;
— пет милиона години: появата на първите нервни системи;
— три милиона години: появата на човека;
— два милиона години: човешкият мозък изобретява оръдието на труда, което го прави десетократно по-ефикасен;
— сто и трийсет хиляди години: хората започват да рисуват по стените недействителни събития, които си представят, затваряйки очи;
— петдесет години: човешкият мозък изобретява първите програми за изкуствен интелект;
— пет години: компютрите започват да разсъждават самостоятелно, представяйки се като възможни наследници на хората в случай, че човечеството изчезне;
— една седмица: Люкрес Немрод и Изидор Каценберг осуетяват опита на един човек, подпомогнат от компютър, да разпространи един изключително приятен начин за стимулиране на мозъка, който би могъл да доведе до изчезването на човечеството, отдадено без задръжки на удоволствието;
— пет минути: един мъж току-що й е казал „не“, оставяйки я неудовлетворена.
Мисълта изцяло завзема съзнанието й.
За какъв се мисли той!
Малко след това:
Каква деликатност! Каква чувствителност. Какъв психологически усет…
Люкрес броди сред галерията от изображения, сътворени в прослава на удоволствието.
Всъщност той има най-красивите ръце от всички мъже, които съм познавала досега.
За успокоение си поръчва чаша шампанско на бара.
Той хърка.
Пресушава чашата на един дъх.
Притежава блестящ ум. Културен е. Необвързан. Има смелостта да напусне журналистиката, за да бъде напълно свободен.
Затваря очи.
Целувката му…
Връща се обратно в музея и се изтяга на леглото на Моцарт. Дръпва завесите и заспива разочарована и очарована.
Сънува Изидор.
149.
Една ръка гали лицето й. Сънува ли? Отваря очи.
Изидор. От плът и кръв.
— Стана полунощ. Не е първият ден. Вторият е — казва той с усмивка.
Тя го гледа с огромните си изумруденозелени очи и на свой ред се усмихва съзаклятнически.
Той мълчаливо я хваща за брадичката и я целува.
Бавно, с треперещи пръсти разкопчава коприненото сако… и съзерцава младата жена.
Зад окото — оптичен нерв, тилно зрително поле, мозъчна кора. Активирани неврони. По цялото им протежение се спускат микроскопични токови удари. Раждат се бързи и ярки мисли, които препускат, същински обезумели мишлета, из огромния лабиринт на мозъка.
Няколко минути по-късно и двамата са съвсем голи, потните им тела са плътно прилепени.
Хипофизата в мозъка на Изидор е свръхвъзбудена. Тя отделя тестостерон над нормата, а той ускорява ритъма на сърцето, което изпраща кръв навсякъде, където има нужда от нея.
Хипоталамусът в мозъка на Люкрес отделя естроген над нормата, предизвиквайки повишено отделяне на млечни хормони, от които чувства гъдел в корема, в зърната на гърдите и я избива на плач.
Той попива всеки неин образ. Ако можеше да премине на ускорен режим на запаметяване! Да накара мотора на камерата да се върти по-бързо, за да заснеме повече от двайсет и пет кадъра в секунда, да стигне до сто, до двеста, които по-късно да може да забавя, да спира, когато му се прииска да си спомни момента.
Вълните на лулиберина, естрогена и тестостерона се смесват в артериите, вените и капилярите. Хормоните плуват обратно на артериалните течения като разгневени сьомги.
Сърцата ускоряват ритъма си. Дишането — също.
Нещо приижда, издига се.
Телата им танцуват. Скъпоценният миг се изживява на множество нива. Гледани отдалеч, двамата приличат на странно двуглаво животно с осем крайника, някакъв розов октопод, който подскача и се извива.
По-отблизо, на нивото на кожата, се е развихрил истински пожар. Половите им органи — слепени, плътно проникнали един в друг, омекотени от природната си окосменост — са оста, превърнала ги в неразделени сиамски близнаци.
Отдолу, под кожата, мускулите изискват повече захар и кислород, за да се покажат на нужната висота. Таламусите в мозъка се стараят да координират дейността на клетките.
Хипоталамусът контролира всичко.
Най-сетне горе, в кортексите, се заражда мисълта.
Обичам я, мисли той.
Обича ме, мисли тя.
Двамата мислят, после вече не мислят.
Пълно затъмнение.
Струва му се, че ще умре. Сърцето спира… Като насън му се явяват двете енергии — на олимпийските богове Ерос и Танатос, обвити в мъгла гиганти, вкопчени един в друг. Втора секунда сърцето е неподвижно. Той затваря очи. Червена завеса. Кафява завеса. Черна завеса. Бяла завеса.
Слетите им тела се превръщат в електрическа батерия, излъчваща осемхерцово „човешко електричество“. Честотата на сърдечния ритъм е също осем херца. Двете полукълба са в пълен синхрон — мозъчната вълна е изравнена със сърдечната, а тя на свой ред — със сексуалната.
Активираната пинеална жлеза отделя ендорфин, кортизон, мелатонин и естествен диметилтриптамин.
Микроскопичната точица, наречена от Финшер и Мартен „Върховна тайна“, на свой ред е стимулирана. В този миг усещането е десетократно по-силно.
Така откриват съществуването на трите вида любов, описани от древните гърци:
— Ерос: плътската любов, сексът;
— Агапи: любовта на чувствата, на сърцето;
— Филия: любовта на ума, на мозъка.
Когато трите се слеят, се получава нитроглицеринов взрив, който се разпространява на вълни с честота осем херца.
Любовта с главно „Л“, за която се разказва в легендите и която се опитват да пресъздадат творците. Сексът, сърцето, мозъкът — в неразривна хармония.
Чакра 2, чакра 4, чакра 6.
Осемхерцовата вълна, създадена от тези три предавателя, тръгва от мозъка, преминава през материята и се разпространява наоколо. Вълна от любов. Те не са просто сливаща се двойка, те са малък енергиен предавател на космическа енергия с честота осем херца.
В мозъка им съзнанието е леко променено.
Вече не съществувам.
За миг пред Изидор се разкриват някои тайни на света.
Кой съм аз, за да заслужа това, което ми се случва?
За миг пред Люкрес се разкриват други тайни на света.
Да не бълнувам?
Долавя, че вселената е прорязана от дълги фини нишки, както и че мозъкът е изграден около едно влакнесто ядро.
Арфа.
Навсякъде линии, които водят от една точка до друга и се преплитат в здрава тъкан.
Космически нишки. Във вселената съществуват нишки, които трептят като струни на арфи. Струните трептят с честота осем херца и от тях се сипят звезди, напомнящи прашинки.
Нишки, влакна, възли. Вселената е тъкан. Платно. Картина. Образите се размиват и се променят. Вселената е мислена рисунка.
Звучи нотата „си“…
Някой сънува нашия свят, а ние си въобразяваме, че той наистина съществува. Времето е част от този сън. То също е илюзия, но ако се осмелим да помислим, че не е непрекъснато, то тогава ще престанем да възприемаме хората и събитията с тяхното начало, среда и край. Аз ще се видя едновременно като зародиш, млада жена и дребна старица. Или в по-широки граници — като сперматозоид в семенната торбичка на баща ми и труп, погребан в гробищата с надпис върху плочата: „Люкрес Немрод“. Или в още по-широки граници — като желание в главата на майка ми и спомен в главата на тези, които са ме обичали.
Люкрес се чувства прекрасно.
Аз съм много повече от едно „аз“.
Двамата продължават да се издигат. Без никакъв страх. Достигнали едно ниво, сърцата им престават да бият.
Какво става? — се пита той.
Какво става? — се пита тя.
Усещането трае няколко секунди, които обаче им се струват години.
После всичко поема по обратния път. Сърцето се изключва от мозъка и отново забива.
Докато се приземяват, постепенно забравят. Щастието отлита, познанието се разсейва в пространството — още им е прекалено рано да се докоснат до него. Всичко се разпада.
Преминали са отвъд, макар и за кратко. Сега са като замаяни. Знаят, че никога няма да могат да изразят това усещане, защото не съществува дума, способна да го опише в пълната му сила.
Споглеждат се и избухват в смях.
Напрежението отслабва. Смеят се на изблици, на вълни, които прииждат и се оттеглят. Смеят се, за да се убедят взаимно, че всичко е подигравка. Смеят се, за да осмеят трагичното. Смеят се, защото в този миг не се страхуват от смъртта. Смеят се, защото в този миг са се изключили от заобикалящата ги човешка драма.
Смеят се на смеха си.
После се приземяват. Смехът им изхърква още няколко пъти, като стар задавен самолетен двигател.
— Какво ни подтикна към това? — шепне Люкрес.
— При мен става дума за четиринайсетата потребност — да обичам Люкрес Немрод.
— „Да обичам“ ли казахте?
— Не, мисля, че не.
Тя се смее още малко и тръска дългата си рижава, ситно накъдрена коса, мокра от потта. Големите й изумруденозелени очи с форма на бадем са станали златистожълти. Цялото й тяло е горещо и изпотено. На лицето й е изписан абсолютен покой, сякаш всички мускули под кожата й са напълно отпуснати.
Люкрес разбира сдържаността на приятеля си.
— За пръв път изпитвам подобно усещане.
— И аз. Като че ли откривах нещо съвсем ново, някакъв напълно непознат свят.
— Досега най-силното изживяване стигаше, да кажем… до шестнайсет по двайсетобалната система.
— А сега?
— Бих казала, осем хиляди пак по двайсетобалната.
— Четиринайсетата потребност, така ли беше?
— Мисля, че успяхме да стимулираме докрай Върховната тайна, при това без да прибягваме до трепанация и до имплантиране на предавател в мазолестото тяло. Успяхме ето така — казва той, целувайки отново хладната кожа на младата жена.
Люкрес се усмихва и иска един лакрицов бонбон за успокоение. Той бърка в джоба на смокинга си и й подава пакетчето.
— Не знам дали някога ще възпроизведем този „номер“, но признавам, че бях изненадана! — отвръща тя, надъхвайки в устата си няколко бонбона наведнъж.
Двамата дълго време лежат мълчаливо, опитвайки се още малко да задържат спомена за изживяното. Най-после Люкрес продумва:
— Мислите ли, че може да има още нещо, някаква петнайсета мотивация?
Той не отговаря веднага.
— Да.
— Коя е тя?
— Преди малко имах странно усещане, през мен премина вълна на чисто сладострастие. Непосредствено след това, като обратен ефект, изпитах друго чувство. На абсолютна пълнота, последвана от световъртеж, сякаш бях способен да обхвана с мисълта си безкрайността на вселената. Сякаш, достигнал нова точка на наблюдение, откривах, че имам невярна представа за измерението на нещата.
Както аз по отношение на времето. Той е доловил в пространството това, което аз долових във времето, си казва Люкрес.
Изидор Каценберг се опитва да опише по-точно усещането си.
— Като че ли всичко е много по-обхватно, отколкото изглежда. Ние не сме високи само един и седемдесет. Земята не е просто само една планета. Всичко сияе и се простира в безкрая. В действителност, всичко е пространство.
Всичко е време, мисли тя.
Взема последната си цигара, запалва я, вдишва дълбоко дима и го изпуска, чертаейки във въздуха кръгчета, после осмици, после пръстени на Мьобиус.
— А сега на въпроса: какво ни подтиква да действаме? Какъв е вашият отговор?
Той заговаря с обичайния си тон:
— Бихме могли да наречем новата мотивация „разширяване на съзнанието“. Тя е може би по-силна от всички предходни мотивации. Точно затова „успяхме“. Това понятие е доста сложно, трудно е да се обясни с думи.
Тя напрегнато се взира в него.
— Опитайте все пак.
— Може би съзнанието ни се разширява, когато осъзнаем, че океанът може да прелее от една-единствена капка вода в повече…
Информация за текста
Bernard Werber
L’Ultime Secret, 2001
Издание:
Бернар Вербер. Върховната тайна
Френска, първо издание
Превод: Румяна Гецова
Редактор: Росица Ташева
Художник на корицата: Стефан Касъров
Коректор: Евгения Рангелова
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 23,5
Печат: „Симолини“
ИК „Колибри“, 2006 г.
ISBN: 954-529-412-4
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/35616
Последна корекция: 6 октомври 2015 в 08:51