Брандън Сандърсън

Легион

(книга 1 от "Легион")

На Даниел Уелс, който ми даде тази идея.

Тази творба е художествено произведение.

Описаните имена, персонажи, места и случки са продукт на въображението на автора. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавление и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания.

1.

Името ми е Стивън Лийдс и съм напълно нормален. Хората, които халюцинирам, обаче, са луди до последния.

Изстрелите, които се разнасяха от стаята на Джей Си, пукаха като фойерверки. Изръмжах кисело под нос, грабнах наушниците, които висяха пред вратата му — бях се научил, че е добра идея да ги държа там — и влязох в стаята. Джей Си, който също бе нахлупил един чифт, стискаше здраво пистолета си с двете ръце и се целеше в една снимка на Осама бин Ладен, закачена на стената.

Звучеше Бетховен. Или по-точно — направо кънтеше.

— Опитвах се да проведа един разговор! — изкрещях.

Джей Си не ме чу. Изпразни един пълнител във физиономията на бин Ладен, с което надупчи и стената на решето. Не смеех да се приближа. Ако го стреснех, можеше да ме застреля по погрешка.

Не знаех какво ще се случи, ако една от халюцинациите ми ме застреля. Как би го възприел умът ми? Без съмнение имаше поне дузина психолози, които с удоволствие биха написали научен труд по въпроса. Аз обаче не бях склонен да им дам тази възможност.

— Джей Си! — креснах аз по време на кратката пауза, докато той презареждаше.

Той хвърли един поглед към мен, след което се ухили и свали наушниците. Усмивките на Джей Си приличат повече на разярена гримаса, отколкото на израз на щастие, но отдавна бях спрял да се плаша от него.

— Хей, кльощав — поздрави ме той, вдигнал пистолета във въздуха. — Ще дойдеш ли да постреляш? Малко упражнения не биха ти навредили.

Взех пистолета от ръката му.

— Неслучайно построихме закрито стрелбище в имението, Джей Си. Използвай го.

— Терористите надали ще ми изскочат, точно когато съм там. Е — с изключение на онзи път. Но това беше чиста случайност.

Въздъхнах, отидох до масичката, на която бе оставено дистанционното, и намалих музиката. Джей Си се пресегна към мен, насочи дулото на пистолета нагоре и махна пръста ми от спусъка.

— Безопасността преди всичко, хлапе.

— И без това е въображаем — отговорих аз и му го върнах.

— Мда, както кажеш.

Джей Си не вярваше, че е халюцинация, което е необичайно. Повечето от тях го приемаха — в една или друга степен. Но не и Джей Си. Той бе едър, без да бъде масивен, с остри, но не особено разпознаваеми черти, и имаше очи на убиец. Или поне така твърдеше. Може би ги държеше в джоба си.

Пъхна нов пълнител в оръжието с плавно движение и присви очи към снимката на бин Ладен.

— Недей — предупредих го.

— Но…

— И без това отдавна вече не е жив. Хванаха го преди сума време.

— Това е просто измислица, с която залъгахме масите, кльощав — заяви Джей Си и прибра пистолета в кобура. — Бих ти обяснил, но не си упълномощен за достъп до информация от такова ниво.

— Стивън? — разнесе се глас от коридора.

Обърнах се. Тобиас също бе една от халюцинациите ми — или „аспектите“, както понякога ги наричах. Беше висок и слаб, с абаносовочерна кожа, а прорязаните му от старчески бръчки бузи бяха осеяни с още по-тъмни лунички. Поддържаше посивялата си коса късо подстригана и носеше свободен, не особено официален делови костюм без вратовръзка.

— Просто се питах — започна той, — колко още смяташ да караш горкия човек да те чака.

— Докато не си тръгне — отвърнах аз и излязох в коридора при него. Двамата се отдалечихме заедно от стаята на Джей Си.

— Той се държа много учтиво, Стивън — каза Тобиас.

Зад нас се разнесе нова поредица изстрели. Изстенах от досада.

— Отивам да поговоря с Джей Си — успокои ме Тобиас. — Просто се стреми да поддържа тренинг. Иска да ти бъде полезен.

— Хубаво, както и да е.

Оставих Тобиас и завих зад един от ъглите на разкошното имение. Разполагах с четиридесет и седем стаи. Почти всички бяха заети. Стигнах до края на коридора и влязох в малко помещение, украсено с персийски килим и дървени панели. Хвърлих се на черния кожен диван, поставен в средата.

Айви седеше на стола си до дивана.

— Наистина ли смяташ да продължиш въпреки това? — надвика тя шума от изстрелите.

— Тобиас ще иде да говори с него.

— Разбирам — каза Айви и си отбеляза нещо в тефтера.

Носеше тъмен костюм с панталон и сако, а русата ѝ коса беше вдигната на кок. На възраст беше в началото на четиридесетте години и бе един от аспектите, които ме съпътстваха от най-отдавна.

— Какво чувство поражда у теб фактът, че проекциите ти започват да проявяват неподчинение към теб? — попита тя.

— Повечето ми се подчиняват — защитих се аз. — Джей Си никога не е обръщал внимание какво му говоря. Това не е нещо ново.

— Отричаш, че състоянието ти се влошава?

Не отговорих.

Тя записа още нещо в тефтера си.

— Отпрати още един от хората с подписките, нали? — попита Айви. — Те идват при теб, защото имат нужда от помощ.

— Зает съм.

— С какво? С това да слушаш какофонията от изстрели? С това да полудяваш още повече?

— Не полудявам още повече — отвърнах ѝ. — Стабилизирах се. Почти мога да се нарека „нормален“. Дори психиатърът, когото не халюцинирам, е на такова мнение.

Айви не каза нищо. Шумотевицата в далечината най-после заглъхна и аз въздъхнах от облекчение, опирайки пръсти в слепоочията си.

— Официалното определение за „лудост“ е всъщност доста променливо — казах. — Напълно е възможно двама души да бъдат в едно и също състояние, да страдат от определен синдром в една и съща степен, но единият да бъде считан за „нормален“ по официалните стандарти, а другият — за „луд“. Човек прекрачва границата на безумието, когато умственото му състояние започне да му пречи да функционира като обикновен човек с нормален живот. Ако съдим по този критерий, аз не съм ни най-малко луд.

— Нима наричаш това „нормален живот“? — попита тя.

— Е, мен ме устройва.

Извърнах очи настрани. Айви бе покрила кошчето за боклук с един клипборд, както обикновено.

Миг по-късно влезе Тобиас.

— Човекът с петицията още е тук, Стивън.

— Какво? — попита Айви и се втренчи в мен. — Още ли го караш да те чака? Минаха четири часа.

— Хубаво де, хубаво! — скочих аз от дивана. — Ще му кажа да си върви.

Излязох от стаята и се запътих надолу по стълбите към приземния етаж, където се намираше голямото фоайе.

Уилсън, икономът ми — който е истински човек, а не халюцинация — стоеше пред затворената врата на хола. Хвърли ми поглед над ръба на очилата си.

— И ти ли? — попитах.

— Четири часа, господине?

— Трябваше да се взема в ръце, Уилсън.

— Доста сте привързан към това оправдание, господин Лийдс. Човек би могъл да се запита дали моментите като този не са по-скоро породени от мързел, отколкото от необходимостта да се вземете в ръце.

— Не ти се плаща, за да се питаш такива неща — отвърнах му.

Той вдигна едната си вежда, а аз почувствах как ме жегва срам. Уилсън не заслужаваше да му се говори така — беше както прекрасен прислужник, така и прекрасен човек. Не беше лесно да се намери обслужващ персонал, който да е готов да търпи моите… особености.

— Съжалявам — казах. — Напоследък съм леко изнервен.

— Ще донеса лимонада, господин Лийдс — отговори той. — За…

— За трима ни — кимнах аз към Тобиас и Айви, които, разбира се, той не можеше да види. — И за човека с петицията.

— За мен без лед, ако обичаш — обади се Тобиас.

— А аз предпочитам вода, благодаря — допълни Айви.

— За Тобиас — без лед — предадох аз и разсеяно натиснах бравата. — И вода за Айви.

Уилсън кимна и се отправи да изпълни молбата ми. Наистина беше много добър иконом. Ако не беше той, сигурно щях да полудея.

Един млад мъж, облечен в тениска с копчета на яката и платнени панталони, скочи на крака от стола си.

— Господин Легион?

Името ме накара да трепна. Този прякор ми бе даден от един особено надарен психолог. Надарен в областта на драматичните изстъпления, по-точно казано. В областта на психологията — не толкова.

— Можете да ме наричате „Стивън“ — казах аз и седнах на един от столовете с лице към него.

— Аз… ъ-ъм… чух, че вие помагате на хората, на които всички останали отказват — преглътна момчето тежко. — Донесох две хиляди. В брой.

И подхвърли на масата един плик за писмо, върху който бяха написани името и адреса ми.

— Това ще ви стигне колкото за една консултация — отговорих му аз, като отворих плика и преброих банкнотите набързо.

Тобиас ме стрелна с очи. Мразеше да взимам пари от хората. Но няма как да се сдобиеш с имение, достатъчно голямо да побере всичките ти халюцинации, като работиш безплатно. Освен това, ако се съдеше по дрехите му, хлапето можеше да си го позволи.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Годеницата ми — обясни младежът и извади нещо от джоба си. — Мисля, че ми изневерява.

— Моите съболезнования. Но ние не сме частни детективи. Не се занимаваме с шпионаж.

Айви се разхождаше из стаята, вместо да седне. Вървеше бавно около стола на момчето и го разглеждаше внимателно.

— Знам — побърза да каже той. — Просто… Работата е там, че тя изчезна.

Тобиас видимо се оживи. Много обичаше интересните загадки.

— Не ни казва цялата истина — отбеляза Айви, като скръсти ръце и потупа замислено с показалец по едната.

— Така ли? — попитах.

— О, да — отговори момчето, решило, че говоря на него. — От нея няма и следа… Освен тази бележка.

Разтвори листа хартия и го остави на масата.

— Най-странното е, че според мен това е някакъв шифър. Вижте само думите. В тях няма никаква логика.

Взех листа и го разгледах. Въпросните думи бяха надраскани набързо на гърба му, като че ли някой си бе водил бележки. От другата страна на същия лист бе написано и писмото за сбогом от годеницата. Показах го на Тобиас.

— Платон — отбеляза той, като посочи бележките на гърба. — Всичко това са цитати от „Федър“1. Да, Платон… Какъв забележителен човек само. Малко хора знаят, че той е прекарал част от живота си като роб — бил продаден на пазара от един тиранин, който не бил съгласен с политическите му становища, а и ненавиждал факта, че собственият му брат станал един от поклонниците на философа. За щастие, Платон бил откупен от човек, запознат с трудовете му — почитател, може да се каже, — и той го освободил. Никак не е лошо човек да има фенове — дори в древна Гърция…

Тобиас продължаваше да говори с дълбокия си, успокояващ глас, който много обичах да слушам. Разгледах бележката, след което вдигнах поглед към Айви. Тя сви рамене.

Вратата се отвори и влезе Уилсън, понесъл лимонадата и водата. Забелязах, че Джей Си е застанал отвън с изваден пистолет и наднича, за да огледа младия мъж. Видях как очите му се присвиват.

— Уилсън — обърнах се аз към иконома, след като взех чашата си с лимонада, — би ли повикал Одри, ако обичаш?

— Веднага, господине — откликна икономът.

Някъде дълбоко в себе си съзнавах, че всъщност не е донесъл чаши за Айви и Тобиас — макар да не пропусна да се приближи към празните столове и да направи жест, сякаш подава нещо. Умът ми попълваше празнините — виждах въображаемите питиета, виждах как Айви се приближава и се пресяга да вземе своето от ръката му, докато той го поднася в посоката, където си представяше, че тя седи. Видях как му се усмихва топло.

Уилсън излезе.

— Е? — попита младежът. — Ще можете ли…

Вдигнах пръст във въздуха и той млъкна. Уилсън не можеше да види проекциите ми, но знаеше чия стая чия е. Надявах се Одри да е в своята — имаше навик често да ходи на гости при сестра си в Спрингфийлд.

За щастие, тя влезе в стаята едва след няколко минути. Вместо дрехи, обаче, бе загърната в хавлия.

— Предполагам, че става въпрос за нещо спешно — каза тя и се залови да суши косата си с една кърпа.

Подадох ѝ бележката и плика с парите, а тя се наведе да ги погледне. Имаше тъмна коса и бе леко пълна. Беше се присъединила към останалите преди няколко години, когато работех над случая с една фалшификация.

Тя мърмори под нос минута-две, като насочваше една лупа — стана ми доста смешно, че държи лупа в хавлията си, но това беше типично в неин стил — ту към парчето хартия, ту към плика. Ако се вярваше на младежа, то почеркът на бележката трябваше да бъде на годеницата, а този на плика — неговият собствен.

Одри кимна.

— Със сигурност са написани от един и същи човек.

— Екземплярите не са особено дълги.

— Какво не са? — попита момчето.

— В случая стигат — заяви Одри. — На плика са написани цялото ти име и пълният адрес. Наклонът на чертите, разстоянието между думите, елементите на буквите… По всичко си личи. Освен това пише „е“-то по доста характерен начин. Ако приемем по-дългия екземпляр за основен критерий, то този на плика може да бъде обявен за автентичен със сигурност от — по моя преценка — над деветдесет процента.

— Благодаря — казах.

— Едно ново куче би ми дошло много добре — отбеляза тя, докато се отдалечаваше.

— Нямам никакво желание да извъобразявам кученце за теб, Одри. Джей Си вече вдига предостатъчно шум! Не ми трябва и куче да търчи и да лае из цялото имение.

— Е, хайде де — примоли се тя, като се обърна на прага. — Ще го храня с въображаема храна и ще му сипвам въображаема вода, и ще го извеждам на въображаеми разходки. Ще му осигуря всичко, за което едно въображаемо кученце би могло да мечтае.

— Стига вече — отпратих я аз, но с усмивка.

Просто се шегуваше с мен. Беше приятно, че имах и аспекти, които приемаха спокойно факта, че са халюцинации. Младият мъж бе вперил в мен объркан поглед.

— Не е нужно да се преструваш — обърнах се аз към него.

— Как така — да се преструвам?

— Да се преструваш, че си изненадан от „странностите“ ми. Пък и това беше доста аматьорски опит. В момента следваш висше образование, предполагам? Следващия път помоли съквартиранта си да напише бележката вместо теб — казах аз и му я подхвърлих. — По дяволите. Нямам време за такива глупости.

Изправих се на крака.

— Защо не му дадеш интервю? — предложи Тобиас.

— След като ме излъга? — сопнах му се аз.

— Моля ви — започна момчето, като също стана от стола. — Приятелката ми…

— Преди я наричаше „годеница“ — прекъснах го аз и се обърнах към него. — Дошъл си, за да се опиташ да ме придумаш да поема някакъв „случай“, през което време да ме водиш за носа и тайно да си водиш бележки относно състоянието ми. Истинската ти цел е да си напишеш дипломната работа или нещо подобно.

Лицето на младежа помръкна. Айви стоеше зад него и клатеше глава с погнуса.

— Да не мислиш, че си първият, който се е сетил да го направи? — попитах го.

Той направи физиономия.

— Е, не можете да ме обвините, задето се пробвах.

— Мога и именно това правя — отвърнах му. — И то — често. Уилсън! Ела да отстраниш младежа от частната ни собственост.

— Няма нужда — каза той и събра нещата си.

В бързината се наведе прекалено рязко и малкия диктофон, който бе скрил в джоба на ризата си, падна на масата с изтракване. Вдигнах вежда и проследих с поглед как се изчервява, грабва машинката и изчезва от стаята почти на бегом.

Тобиас се изправи и се приближи към мен, хванал ръце зад гърба си.

— Горкото момче. На всичкото отгоре ще му се наложи да се върне у дома пеша. Под дъжда.

— Вали ли?

— Стан твърди, че скоро ще завали — обясни Тобиас. — Замислял ли си се, че биха опитвали подобни неща доста по-рядко, ако се съгласяваше на по някое интервю от време на време?

— Омръзна ми да ме използват като екземпляр в разни научни изследвания — махнах аз с ръка от досада. — Омръзна ми да ме зяпат и изучават. Омръзна ми да бъда специален.

— Какво? — обади се Айви с шеговита усмивка. — Наистина ли би предпочел да работиш от девет до пет на някое бюро? Да се откажеш от просторното имение?

— Не твърдя, че няма и добри страни — отговорих аз, а Уилсън влезе обратно в стаята и извърна шия да проследи как младежът се изнизва през входната врата. — Би ли отишъл да провериш дали наистина си е тръгнал, Уилсън?

— Разбира се, господине — отзова се той, връчи ми подноса с пощата за деня и излезе.

Прегледах писмата. Уилсън вече беше отделил сметките и непотребните рекламни листовки. Останали бяха едно писмо от човешкия ми психолог, на което не обърнах внимание, и един обикновен, голям бял плик без никакви надписи или обозначения.

Намръщих се замислено, взех го и го разкъсах по горния ръб. След това извадих съдържанието.

В него имаше само едно нещо — една-единствена черно-бяла снимка, двадесет на дванадесет сантиметра. Вдигнах вежда. На снимката се виждаше каменист бряг с няколко малки дървета, пораснали на голяма скала, която се врязваше навътре в морето.

— На гърба не пише нищо — отбелязах аз, а Тобиас и Айви се надвесиха над рамото ми да погледнат. — И в плика няма друго.

— Обзалагам се, че е от поредния мераклия за интервю — даде мнение Айви. — Макар че този се е справил доста по-добре от хлапето.

— Не виждам нищо особено в цялата работа — заяви Джей Си, който ги избута и проточи шия над Айви. Тя го удари по рамото. — Скали. Дървета. Скука.

— Не знам… — проточих аз. — Има нещо странно. Тобиас?

Тобиас взе снимката в ръка. Или поне аз това видях. Най-вероятно продължавах да я държа в собствените си пръсти, но не я усещах там — вместо това, умът ми възприемаше, че е у Тобиас. Странно е как подсъзнанието влияе на сетивата.

Тобиас изучаваше снимката задълбочено. Джей Си започна да си играе с предпазителя на пистолета — ту го включваше, ту го изключваше с остро щракане.

— Нали уж проповядваше, че с оръжията винаги трябва да се внимава? — изсъска му Айви.

— Аз внимавам — отвърна ѝ той. — Дулото не е насочено към никого. Освен това притежавам железен контрол над всяко мускулче в тялото си. Бих могъл…

— Тихо, и двамата — прекъсна го Тобиас и вдигна снимката по-близо до очите си. — Боже мой…

— Не споменавай напразно името Господне — скастри го Айви.

Джей Си изпръхтя презрително.

— Стивън — обърна се към мен Тобиас. — Компютъра.

Последвах го до бюрото в хола и седнах на стола, а той се наведе над рамото ми.

— Потърси „Самотния кипарис“.

Въведох думите в търсачката и натиснах „Изображения“. На екрана се появиха няколко десетки снимки на същата скала, но на всяка от тях се виждаше много по-голямо дърво. Изглеждаше не просто напълно пораснало, а направо древно.

— Окей, супер — отбеляза Джей Си. — Пак дървета. Пак скали. Пак скука.

— Това дърво се нарича Самотния кипарис, Джей Си — обясни Тобиас. — Известно е и се смята, че е на поне двеста и петдесет години.

— И…? — обади се въпросително Айви.

Вдигнах снимката, която ми бяха изпратили.

— А на тази трябва да е на не повече от… Колко? Десет, може би?

— Вероятно по-малко — прецени Тобиас.

— Което би означавало, че тази снимка трябва да е била направена в средата или към края на осемнадесети век — казах аз. — Десетилетия преди фотоапаратът да бъде изобретен.

2.

— Вижте, явно е фалшификат — каза Айви. — Не виждам какво толкова ви притеснява вас двамата.

Тобиас и аз поехме бавно през главния коридор на имението. Бяха изминали два дни. Още не можех да си избия от главата си образа на снимката. Носех я в джоба на якето си.

— Измамата наистина би била най-рационалното възможно обяснение, Стивън — съгласи се Тобиас.

— Армандо смята, че е истинска — възразих.

— Армандо е напълно откачен — отговори Айви.

Днес носеше сив делови костюм.

— Вярно е — потвърдих аз и пак пъхнах ръка в джоба на якето.

Една такава фалшификация надали беше особено сложна за изпълнение. В днешно време, да измениш оригиналния образ на някоя снимка беше нищо работа. Всяко хлапе с инсталиран „Фотошоп“ би се справило прилично със задачата.

Армандо бе прегледал снимката с помощта на няколко професионални програми — проверяваше нивата и други неща, които бяха прекалено сложни в техническо отношение, че да ги разбера, — но накрая призна, че не може да бъде сигурен. Една достатъчно обиграна ръка винаги би могла да заблуди тестовете.

Защо тогава мисълта за тази снимка не ме оставяше на мира?

— Имам чувството, че някой се опитва да ми докаже нещо — казах. — Има много дървета, по-стари от Самотния кипарис, но малко от тях се намират на толкова характерно място. Авторът на снимката е искал обектът ѝ да бъде колкото може по-лесно разпознаваем — поне за онези, които разбират от история.

— Което само увеличава шанса да се касае за фалшификат, не мислиш ли? — попита ме Айви.

— Може би.

Обърнах се и закрачих в обратната посока, а аспектите ми притихнаха. Най-накрая чух как вратата долу се затваря. Побързах да се спусна на долната площадка.

— Господарю? — обади се Уилсън, който тъкмо се изкачваше нагоре по стълбите.

— Уилсън! Пристигна пощата, нали?

Той спря на площадката, хванал сребърния поднос в ръце. Меган, една от прислужничките, които бях наел да чистят — и която, разбира се, бе истинска — се шмугна иззад него и ни подмина с бързи стъпки, навела глава.

— Скоро ще напусне — отбеляза Айви. — Не би било лошо да си придадеш малко по-нормален вид.

— Трудна работа, Айви — промърморих аз, докато преглеждах писмата. — Особено с вас наоколо.

Ето! Още един плик, напълно еднакъв с първия. Разкъсах го нетърпеливо и извадих друга снимка.

Тази беше по-размазана. Виждаше се мъж, застанал над един леген, с кърпа, наметната през врата. Обстановката беше старовремска. И този образ беше черно-бял.

Обърнах снимката към Тобиас. Той я вдигна и я приближи към очите си, за да огледа ъглите по-внимателно.

— Е? — попита Айви.

— Изглежда ми познат — казах. — Сякаш съм го виждал някъде.

— Джордж Вашингтон — обясни Тобиас. — Тъкмо се готви да се обръсне, както изглежда. Изненадан съм, че го е правил сам, вместо да повика бръснар.

— Бил е войник — казах аз и взех снимката от ръката му. — Сигурно е бил свикнал да се грижи сам за себе си.

Прокарах пръсти по гладката повърхност. Първият дагеротип — ранната версия на фотоапаратите — се е появил на бял свят в средата на тридесетте години на деветнадесети век. Преди това не е съществувал друг начин да се създадат трайни образи от този вид. А Вашингтон е починал през 1799 г.

— Виж какво, тази със сигурност е фалшива — заяви Айви. — Снимка на Джордж Вашингтон? Авторът очаква да повярваме, че е успял да се върне назад във времето и че най-подходящото от всички възможни доказателства е било да щракне портрет на Джордж в банята? Някой се опитва да ни изиграе номер, Стив.

— Възможно е — признах.

— Приликата е наистина забележителна — отбеляза Тобиас.

— Само дето не съществуват никакви други негови снимки — възрази Айви. — Поради което няма начин да се докаже, че наистина е така. Човекът просто е наел някой актьор, който си прилича с Вашингтон, накарал го е да му позира за снимката и готово. Дори не му се е наложило да изменя образа по някакъв начин.

— Да видим какво ще каже Армандо — казах аз и обърнах снимката. На гърба на тази бе написан телефонен номер. — Но първо някой да иде да повика Одри.

3.

— Имате позволение да се обърнете към Негово Величество — заяви Армандо.

Бе застанал пред прозореца си — триъгълен, тъй като обитаваше една от стаите на последния етаж на имението. Бе настоял изрично за това.

— Може ли да го застрелям? — попита Джей Си с кротък тон. — В някоя не толкова важна част от анатомията? Крака, може би?

— Негово Величество ви чу — произнесе Армандо с мекия си испански акцент и се обърна към нас със сериозно изражение. — Стивън Лийдс. Изпълнихте ли обещанието, което ми дадохте? Крайно време е да се възкача отново на трона.

— Работя по въпроса, Армандо — казах аз и му подадох снимката. — Пристигна още една.

Армандо въздъхна и я взе от ръката ми. Бе слаб мъж с черна коса, която приглаждаше назад с помада.

— Армандо великодушно снизходява да удовлетвори молбата ви.

— Трябва да ти кажа, Стив — обади се Айви, като надникна в стаята, — че ако ще създаваш още халюцинации, би било добре да се постараеш да не са толкова досадни.

— Тишина, жено — заяви Армандо. — Обмисли ли предложението, което Негово Величество ти отправи?

— Няма да се омъжа за теб, Армандо.

— Но това би те направило кралица!

— Ти нямаш титла. И според последна информация, в Мексико има президент, а не император.

— Наркобароните държат народа ми в постоянен страх — заяви Армандо, докато изучаваше снимката внимателно. — Хората умират от глад и се виждат принудени да сведат глава пред натрапниците. Същински позор. Тази снимка е автентична — завърши той и ми я връчи обратно.

— Това ли беше? — попитах. — Няма ли да ѝ направиш онези компютърни тестове?

— Нима не съм експертът по фотография тук? — отвърна той. — Нима не се обърна към мен с молба за помощ? Истинска е. Няма измама. Но фотографът е напълно бездарен. Не разбира нищичко от изкуството на отразения образ. Липсата на вдъхновение в произведенията му ме отвращава до дъното на душата.

След което ни обърна гръб и отново зарея поглед през прозореца.

— А сега може ли да го застрелям? — попита Джей Си.

— Изкушавам се да ти позволя — отговорих аз и обърнах снимката.

Одри бе разгледала почерка на цифрите на гърба и не бе успяла да го свърже с никой от професорите, психолозите или останалите желаещи да пишат научни разработки относно моя случай.

Свих рамена и извадих телефона си. Номерът беше местен. Отговориха на второто позвъняване.

— Ало? — казах аз.

— Ще се съгласите ли да ви посетя, господин Лийдс?

Женски глас с лек южняшки акцент.

— Коя сте вие?

— Аз съм човекът, който ви изпрати писмата със загадките.

— Е, за това се досетих и сам.

— Мога ли да дойда да поговоря с вас?

— Ами… да, предполагам. Къде сте сега?

— Пред вратата на имението ви.

Телефонът щракна. Миг по-късно се разнесе звънецът на входната врата.

Погледнах към останалите. Джей Си си проправи път към прозореца и надникна към пътеката пред входната врата. Армандо му се намръщи.

Айви и аз излязохме от стаята и се отправихме към стълбите.

— Въоръжен ли си? — попита Джей Си, след като ни настигна с леко подтичване.

— Обикновените хора не се разхождат из собствените си домове, препасали кобури с пистолети, Джей Си.

— Освен ако не искат да оцелеят. Иди си вземи твоя.

Поколебах се, но накрая въздъхнах примирено.

— Пусни я да влезе, Уилсън! — извиках, но се насочих към собствения ми кабинет — най-големия в имението — и извадих пистолета си от чекмеджето на нощното шкафче.

Свалих якето, закопчах кобура под едната си ръка и пак го облякох. Наличието на оръжие наистина ме успокояваше донякъде, но аз съм ужасен стрелец.

Когато се отправих надолу по стълбището към главното фоайе, Уилсън вече беше отворил вратата. На прага бе застанала тъмнокожа жена в средата на тридесетте си години, облечена в черно връхно палто и делови костюм, и с къси расти. Тя свали слънчевите очила, които носеше, и ми кимна.

— В хола, Уилсън — казах аз, когато стъпих в подножието на стълбището.

Той я поведе през вратата на помещението, а аз влязох след тях, като пуснах Джей Си и Айви да минат първи. Тобиас вече седеше вътре и четеше една историческа книга.

— Лимонада? — предложи ни Уилсън.

— Не, благодаря — отговорих и затворих вратата, като го оставих отвън.

Жената започна да се разхожда бавно из стаята и да разглежда мебелите и украшенията.

— Доста засукано място — отбеляза. — Платили сте за всичко това с парите, които ви дават хората, на които помагате, така ли?

— Всъщност, повечето дойде от правителството.

— Ако се вярва на слуховете, не работите за тях.

— Вече не, но преди работех. Така или иначе, голяма част от парите идваха от научните стипендии на професорите, които искаха да проучат случая ми. Започнах да им взимам огромни суми, като се надявах, че това ще ги откаже.

— Но не ги отказа.

— Нищо не може да ги откаже — направих физиономия аз. — Заповядайте на някой от столовете.

— Предпочитам да остана права — отговори тя, докато разглеждаше картината на Ван Гог, окачена на стената. — Казвам се Моника, между другото.

— Моника — повторих аз и извадих двете снимки. — Трябва да отбележа — намирам за забележително, че според теб бих повярвал на такава нелепица.

— Още не съм ви разказала за какво става въпрос.

— Но ще го направиш — казах аз и подхвърлих снимките на масата. — История, в която се разказва за пътуване във времето и за фотограф, който явно не умее да използва светкавицата както трябва.

— Вие сте гений, господин Лийдс — отбеляза тя, без да се обръща. — Според някои изследвания сте най-интелигентният мъж на цялата планета. Ако снимките имаха някакво очевидно — или не толкова очевидно — слабо място, вече щяхте да сте ги изхвърлил. И със сигурност нямаше да ми се обадите.

— Грешат.

— Кои грешат?

— Хората, които ме наричат гений — поясних аз и седнах на стола до Тобиас. — Не съм никакъв гений. Бих казал, че интелигентността ми е на средно ниво.

— Много ми е трудно да го повярвам.

— Ако щете, вярвайте — казах аз. — Но не съм гениален. Халюцинациите ми, обаче, са.

— Благодаря — обади се Джей Си.

— Някои от халюцинациите ми — поправих се.

— Приемате ли факта, че нещата, които виждате, не са истински? — попита ме Моника, като се обърна към мен.

— Да.

— И все пак разговаряте с тях.

— Не искам да ги обиждам. Освен това, понякога са ми от полза.

— Благодаря — обади се пак Джей Си.

— Някои от тях са ми от полза — поправих се отново. — Но във всеки случай, те са причината, поради която сте тук сега. Искате да разберете какво мислят те. А сега, Моника, ако обичаш — или ми разкажи за какво става въпрос, или спри да ми губиш времето.

Тя се усмихна и най-после се приближи, за да седне срещу мен.

— Не е каквото си мислите. Няма никаква машина на времето.

— Нима?

— Не звучите изненадан.

— Пътуването към миналото е нещо много, много малко вероятно — отговорих. — А и дори да се беше случило, нямаше да съм разбрал, понеже щеше да е създало паралелно съществуваща реалност, в която мен нямаше да ме има.

— Освен ако именно тази реалност не е паралелната.

— В който случай — казах аз, — пътуването към миналото е все пак нещо, което не ме касае на практика, понеже пътуващият назад във времето пак щеше да създаде паралелна реалност, в която ме няма.

— Да, или поне така гласи една от теориите. Но няма смисъл да се занимаваме с това — както вече казах, няма никаква машина на времето. Или поне не в общоприетия смисъл на понятието.

— Значи тези снимки са фалшиви? — попитах я. — Губя интерес все по-бързо, Моника.

Тя плъзна три нови снимки по повърхността на масата.

— Шекспир — каза Тобиас, когато започнах да ги вдигам една по една. — Родоския колос. О… това вече е наистина хитра приумица.

— Елвис?

— Явно в момента преди смъртта му — отбеляза Тобиас и посочи към образа на повехналия попидол, седнал в банята и обронил глава.

Джей Си изсумтя.

— Сякаш няма толкова много негови имитатори, че с лопата да ги ринеш.

— Снимани са с фотоапарат — започна Моника, като се наведе напред, — който прави снимки на миналото.

След това направи пауза за драматичен ефект. Джей Си се прозина.

— Проблемът с всяка от тях — отговорих аз, като подхвърлих снимките обратно на масата, — е че автентичността им няма как да се докаже отвъд всякакво съмнение. Показват неща, които не могат да бъдат сравнени с друг, надежден източник, понеже такъв не съществува. Затова и няма как да се открият дребните разлики, които иначе биха могли да ги изобличат като фалшификати.

— Наблюдавала съм лично как работи устройството — отговори Моника. — Бе изследвано в строго научни условия. Влязохме в една предварително почистена и подготвена стая, взехме по един лист хартия, нарисувахме по нещо на гърба и вдигнахме листата високо. След това ги изгорихме. Изобретателят на устройството влезе в стаята и направи няколко снимки. На тях се виждаше ясно как стоим в помещението, вдигнали листовете, на които личаха същите рисунки.

— Прекрасно — отвърнах аз. — Сега остава и да ми дадете някаква обективна причина да повярвам на думите ви.

— Можете да го изпробвате лично — каза тя. — Да го използвате, за да отговорите на който исторически въпрос пожелаете.

— Или по-точно можеше да го направим — обади се Айви, — ако не беше откраднато.

— Бих могъл да го направя — повторих аз, като се доверих на думите ѝ. Инстинктите ѝ по време на разпит бяха много изострени, затова понякога ми подсказваше какво да кажа. — Само че устройството е било откраднато, нали?

Моника се облегна назад на стола си и смръщи вежди.

— Не е трудно да се досети човек, Стив — обясни Айви. — Ако всичко бе минало по план, тя изобщо нямаше да бъде тук сега. А ако наистина искаше да ти докаже, че казва истината, щеше да е донесла фотоапарата, за да ти го демонстрира. Бих била склонна да повярвам, че е оставен на съхранение в някоя лаборатория, понеже е прекалено ценен да се изнася навън… Само че в този случай тя щеше да ни покани на своя територия, вместо да дойде при нас. Придава си хладнокръвен вид, но всъщност е отчаяна. Виждаш ли как потупва с пръсти по облегалката на креслото? И как предпочете да остане права през първата част от разговора — сякаш за да изглежда по-внушително? Седна, само защото се почувства неудобно на фона на твоето спокойно, отпуснато поведение.

Тобиас кимна.

— „Никога не прави прав онова, което можеш да направиш седнал, и седнал — онова, което можеш да направиш легнал“. Китайска пословица, чието авторство обикновено се приписва на Конфуций. Поради липсата на съхранени оригинали от неговите текстове, разбира се, почти всичко, което приемаме за негово, е в по-голяма или по-малка степен догадка. По ирония на съдбата, едно от малкото неща, за които сме сигурни, че наистина е проповядвал, така нареченото „Златно правило“ — а заслугата за него често се приписва на Исус от Назарет, който всъщност е перифразирал същата идея…

Оставих го да говори, заслушан в интонацията на спокойния му глас, която ту се издигаше, ту спадаше, като морски вълни. Онова, което казваше, не беше важно.

— Да — продума най-после Моника. — Устройството беше откраднато. Затова и съм тук.

— Значи имаме проблем — казах. — Единственият начин да се уверя в автентичността на тези снимки е да изпробвам устройството. Но ще получа тази възможност само ако изпълня задачата, която ми поставяте. Което означава, че има голяма вероятност да направя онова, което искате от мен, и в края на краищата да се окаже, че сте ми изиграли номер.

Тя постави нова снимка на масата — жена със слънчеви очила и дълго манто, застанала на една гара. Фотографът я беше снимал отстрани, докато тя изучаваше таблото горе.

Сандра.

— Опа — обади се Джей Си.

— Откъде взехте тази снимка? — попитах настойчиво и се изправих от стола.

— Казах ви…

— Достатъчно с измислиците! — стоварих аз дланите си на масичката за кафе. — Къде е тя? Какво знаете за нея?

Моника се отдръпна. Очите ѝ се разшириха. Хората не знаят как да се държат с шизофрениците. Чели са истории за тях, гледали са филми. Боят се от нас, макар че статистиката доказва, че не сме по-склонни на насилие от един обикновен човек.

Разбира се, някои от изследователите, които написаха научни трудове за мен, твърдят, че не съм шизофреник. Половината смятат, че просто си измислям. Другата половина — че състоянието ми е нещо различно, нещо ново. Но за каквото и да става въпрос, и както и да работи мозъкът ми, досега съм се натъквал само на един човек, който сякаш наистина ме разбираше. И това беше жената на снимката, която Моника току-що остави на масата.

Сандра. В известен смисъл, тя бе сложила началото на всичко това.

— Не беше трудно да се сдобия със снимката — обясни Моника. — Когато още давахте интервюта, я споменавахте често. Явно сте се надявал, че някой ще ги прочете и ще ви донесе някаква информация за нея. А може и да сте хранел надежда, че самата тя ще види какво сте казал и ще се върне при вас…

Насилих се да седна обратно на стола.

— Знаел сте, че е отишла на гарата — продължи Моника. — И по какво време е била там. Но не сте знаел на кой влак се е качила. Започнахме да снимаме мястото, докато не я открихме.

— На онази гара сигурно е имало десетина жени с руса коса и подобен външен вид — казах аз.

Никой не знаеше коя е тя в действителност. Дори аз.

Моника извади сноп снимки — поне двадесетина. На всяка се виждаше по някоя жена.

— Решихме, че е най-вероятно да е онази, която носи слънчеви очила на закрито, но снимахме всяка жена на такава възраст, която бе влизала в гарата през онзи ден. За всеки случай.

Айви положи ръка на рамото ми.

— Успокой се, Стивън — каза Тобиас. — Силният капитан успява да преведе кораба невредим дори през буря.

Поех си въздух и издишах.

— А нея може ли да застрелям? — обади се Джей Си.

Айви подбели очи.

— Припомни ми защо изобщо го търпим наоколо, ако обичаш?

— Заради мъжествения ми чар.

— Слушай — обърна се Айви към мен. — Моника си противоречи. Твърди, че е дошла при теб, защото фотоапаратът е бил откраднат. Как тогава е успяла да направи снимките на Сандра?

Кимнах и прочистих ума си — с големи усилия, — след което повторих думите ѝ пред Моника.

Тя се усмихна лукаво.

— Имахме намерения да се обърнем към теб и относно един друг проект. Решихме, че снимките… биха ни били от полза.

— По дяволите — изруга Айви, стана и се втренчи в лицето на Моника от няколко сантиметра разстояние, за да види зениците ѝ по-добре. — Мисля, че сега казва истината.

Погледът ми се прикова в снимката. Сандра. Вече бяха минали почти десет години. И още ме болеше, като си спомнех как ме напусна. Напусна ме — след като ми показа как да управлявам способностите, заложени в ума ми. Прокарах пръсти по гланцираната повърхност.

— Трябва да го направим — каза Джей Си. — Трябва да проучим за какво става въпрос тук, кльощав.

— Ако има някаква вероятност да говори истината… — присъедини се към него Тобиас, като кимна.

— Фотоапаратът вероятно е бил откраднат от някой от самия екип, който е работил върху него — предположи Айви. — В случаи като този често се оказва така.

— Взел го е един от вашите хора, нали? — попитах аз.

— Да — отговори Моника. — Но нямаме представа къде е отишъл. Пръснахме десетки хиляди долара през последните четири дни в опити да го открием. Винаги съм била на мнение, че ти би могъл да ни помогнеш. Други от… членовете на дружеството ни бяха против намесата на страничен човек, чиято реакция би била доста непредвидима.

— Ще се заема със случая — казах.

— Отлично. Искате ли да ви заведа в лабораторията ни?

— Не — отговорих. — Заведете ме в къщата на крадеца.

4.

— „Господин Балубал Разон“ — прочете на глас Тобиас от листа информация, докато слизахме по стълбите.

Бях го прегледал набързо, докато пътувахме в колата, но умът ми бе зает с друго и не успях да му обърна особено внимание.

— По произход е филипинец, но с американска националност, второ поколение. Доктор на науките, специалност — физика, завършил Университета в Мейн. Без почести. Живее сам.

Пристигнахме на седмия етаж на блока. Моника се беше задъхала. Вървеше прекалено близо до Джей Си, който бе свъсил вежди недоволно.

— Трябва да добавя — продължи Тобиас, като прибра листа, — че, според Стан, дъждът е спрял, преди да стигне дотук. Предстоят само слънчеви дни.

— Слава Богу — отговорих аз и се обърнах към вратата, пред която бяха застанали на пост двама мъже в черни костюми.

— Ваши? — попитах Моника, като кимнах към тях.

— Да — отговори тя.

Бе прекарала целия път дотук в разговори с висшестоящите си по телефона.

Извади ключа за апартамента и го превъртя в ключалката. Вътре бе същинско бедствие. На перваза на прозореца бяха наредени стари кутии от китайска храна, сякаш някой беше посял реколта от пролетни ролца и я чакаше да поникне. Навсякъде имаше купчини книги, а стените бяха целите покрити със снимки. Не снимки на миналото, а напълно обикновени — такива, каквито би направил някой запален фотограф.

Наложи се да си проправяме път с прескачане и блъскане, за да минем през прага и да заобиколим книгите. Когато влязохме всички, в стаята почти не остана място.

— Излез и изчакай отвън, ако обичаш, Моника — помолих аз. — Доста е претъпкано.

— Претъпкано? — намръщи се тя озадачено.

— Непрекъснато минаваш през Джей Си — обясних ѝ. — Което е доста неприятно за него. Не обича да му се напомня, че е халюцинация.

— Не съм халюцинация — озъби се той. — Просто разполагам със свръхмодерна екипировка за укриване.

Моника остана загледана в мен за секунда, след което излезе в коридора, застана между двамата охранителя и опря ръце на кръста си, без да ни изпуска от очи.

— Хайде, народе — казах аз. — Да започваме.

— Хубави ключалки — отбеляза Джей Си, като издрънка с една от веригите на вратата. — Дебело дърво, три секретни ключалки. И ако не греша…

Той посочи към нещо като пощенска кутия, монтирана на стената до вратата. Отворих я. Вътре имаше излъскан до блясък пистолет.

— „Ръгър Бисли“, модифициран на едрокалибрен — изръмжа той.

Отворих кръглото, въртящо се нещо с патроните и извадих един.

— С 50-калибров пълнител на „Линебау“ — продължи Джей Си. — Оръжие за мъж, който разбира от такива неща.

— Но го е оставил — отбеляза Айви. — Сигурно е бързал.

— Не — каза Джей Си. — Това е бил пистолетът за до вратата. Имал е друго оръжие, което е носел със себе си.

— „Пистолет за до вратата“ — повтори Айви. — Това обичайна практика ли е в твоите среди?

— На човек му трябва нещо силно, което да може да пробие дървото на вратата, ако някой се опитва да разбие ключалката и да влезе. Но откатът е прекалено силен, за да се използва за повече от няколко изстрела. Затова е носел нещо по-малокалибрено у себе си.

Джей Си разгледа пистолета по-обстойно.

— Но никога не е стрелял с този. Хмм… Има вероятност някой да му го е дал. Може да е отишъл при някой приятел и да го е попитал как да се защити в случай на нападение. Един истински боец опознава всяко оръжие, което притежава, като се упражнява да стреля с него. Нито един пистолет не цели идеално точно. Всеки си има характер.

— Явно е учен — обади се Тобиас, който бе коленичил до няколко купчини книги. — Историк.

— Звучиш ми изненадан — казах. — Доктор на науките е, все пак. Очаква се да бъде начетен.

— Степента му е в областта на теоретичната физика, Стивън — обясни Тобиас. — А тези книги са на историческа и теологическа тематика, и то — на много задълбочено ниво. Сложна материя. Трудно е да бъдеш наистина ерудиран в повече от една област. Нищо чудно, че води самотен живот.

— Броеници — обади се Айви и вдигна една от върха на близката купчина учебници, за да я разгледа. — Мънистата са протрити, явно често е било броено на тях. Отвори една от онези книги.

Вдигнах един том от пода.

— Не, по-добре онази. „Делюзията Бог“.

— Ричард Докинс? — казах аз и прелистих няколко страници.

— Бележит атеист — отбеляза тя и се наведе да погледне над рамото ми. — В това издание са включени и анотации, които излагат контрааргументи против теориите му.

— Набожен католик сред море от хора на науката — каза Тобиас. — Да… Много от тези книги са религиозни като тематика — пряко или косвено. Тома Аквински, Даниъл Уейн Харди, Франсис Шефър, Пиетро Алагона…

— Ето картата, която е използвал на работа — кимна Айви към пластмасовата идентификационна карта, окачена на стената.

Надписът оповестяваше с едри букви: „Лаборатории Азари“. Дружеството, за което работеше Моника.

— Повикай Моника — заръча ми Айви. — И повтаряй, каквото ти кажа.

— Хей, Моника — обърнах се аз към вратата.

— Мога ли да вляза вече?

— Зависи — отговорих аз, като повтарях думите, които Айви ми шепнеше. — Ще ми кажеш ли истината?

— За какво?

— За това как Разон е изобретил фотоапарата сам и е намесил „Азари“ едва след като вече бил разработил функциониращ прототип.

Моника присви очи.

— Картата е прекалено нова — не е нито износена, нито надраскана от употреба или носене в джоба. Снимката на нея също е на най-много два месеца, ако се съди по брадата, която е пуснал на нея — за разлика от снимката на перваза на камината, където е застанал пред Маунт Върнън и е чисто обръснат. Освен това, този апартамент не може да принадлежи на един високоплатен инженер. С повреден асансьор? И в крайния североизточен квартал на града? Не само, че е в доста съмнителна област, но и се намира прекалено далеч от офиса на компанията. Не е откраднал фотоапарата, Моника — по-скоро се изкушавам да предположа, че вие се опитвате да го откраднете от него. Затова ли е избягал?

— Не беше разработил прототип — отговори Моника. — Или поне не и функциониращ такъв. Дойде при нас с една снимка — онази на Вашингтон — и куп обещания. Имаше нужда от пари, за да сглоби работещ уред — ако се вярва на думите му, предишният работел в продължение на няколко дни, след което спрял. Отпускахме му средства в продължение на осемнайсет месеца, с ограничен достъп до лабораториите. Получи идентификационна карта, когато най-после успя да накара проклетото нещо да проработи. И да, открадна го от нас. Договорът постановяваше, че нищо от оборудването не може да се изнася от лабораторията. Използва ни като удобен източник на пари, след което изчезна яко дим заедно с крайния резултат — като преди това изтри всички данни и унищожи всички други прототипи.

— Вярно ли е? — попитах Айви.

— Не мога да определя със сигурност — отговори тя. — Извинявай. Би помогнало, ако преслушах пулса ѝ… Можеш ли да опреш ухо в гърдите ѝ?

— О, да. На бас, че много ще ѝ хареса — отговорих.

— Е, на мен поне със сигурност ще ми хареса — ухили се Джей Си.

— О, моля ти се — изпръхтя Айви. — Ти би го направил, само за да хвърлиш поглед под палтото ѝ и да видиш какъв пистолет носи.

— „Берета“ M9 — отвърна Джей Си. — Вече погледнах.

Айви се втренчи в мен настоятелно.

— Какво? — попитах аз с невинно изражение. — Той го каза, не аз.

— Виж, кльощав — намеси се Джей Си, — M9-ката е скучен, но ефикасен пистолет. По маниерите ѝ личи, че разбира от оръжие. Помниш ли как се задъха, като се качвахме по стълбите? Преструвка. В много по-добра форма е, отколкото иска да си мислим. Опитва се да се престори на някакъв управител или подобен бюрократ, който само си седи на бюрото и пише отчети по цял ден, но е явно, че всъщност е от охраната.

— Благодаря — казах аз.

— Вие — обади се Моника от вратата, — сте един много странен мъж.

Насочих вниманието си към нея. Бе чула само моите реплики, разбира се.

— Мислех, че вече си прочела интервютата ми.

— Така е. Но се оказва, че дават само бледа представа за истината. Представях си ви като някаква зашеметяваща поредица от различни, редуващи се личности.

— Това е дисоциативно разстройство — поправих я аз. — Различно е.

— Много добре! — обади се одобрително Айви, която се бе заела да ме просвещава в областта на психичните разстройства.

— Независимо от това… — отговори Моника. — Мисля, че просто съм изненадана да видя какво всъщност представлявате.

— А именно? — попитах аз.

— Управител на средно равнище — отвърна тя с напрегнато изражение. — Така или иначе, въпросът остава неразрешен. Къде е Разон?

— Зависи — казах. — Необходимо ли е да бъде на някое точно определено място, за да използва фотоапарата? Тоест, задължително ли е било да отиде на Маунт Върнън, за да заснеме миналото му — или е възможно да настрои машината така, че да го снима от друго местоположение?

— Трябвало е да отиде — отговори Моника. — Фотоапаратът снима само миналото на мястото, към което си го насочил.

Това обяснение ме съмняваше по няколко причини, но за момента ги оставих настрана. Разон. Къде би отишъл? Хвърлих поглед на Джей Си, който сви рамене.

— Първо към него поглеждаш, значи? — обади се Айви с равен тон. — Наистина?

Обърнах се към нея и тя се изчерви.

— Всъщност… и аз нямам идеи.

Джей Си се изкикоти.

Тобиас се изправи бавно и замислено. Силуетът му напомняше на далечни облаци, които се събират на хоризонта.

— Йерусалим — произнесе той меко, положил длан на една от книгите. — Отишъл е в Йерусалим.

Всички насочихме погледи към него. Е — поне онези от нас, които можеха.

— Къде иначе би отишъл един вярващ, Стивън? — попита Тобиас. — След години спорове с колеги и подигравки от околните, задето е религиозен? Това го е тласнало към откритието от самото начало. Именно това е била причината да разработи апарата. Заел се е да отговори на един важен въпрос. Заради нас. Заради себе си. Един въпрос, който хората задават от две хилядолетия насам. Отишъл е да направи снимка на Исус от Назарет — наречен „Христос“ от неговите последователи — след възкресението му.

5.

Поисках да ми осигурят пет места в първа класа. Това никак не се понрави на началниците на Моника, много от които не ме одобряваха поначало. Срещнах се с един от тях на летището — господин Девънпорт. Миришеше на дим от лула, а Айви разкритикува лошия му вкус за обувки. Отказах се от първоначалното си намерение да го питам дали ще можем да използваме самолета на компанията.

Вече седяхме в кабината на първа класа. Прелиствах лениво един дебел том, който бях опрял в подноса, монтиран към седалката. Зад гърба си дочувах как Джей Си се хвали на Тобиас колко оръжия е успял да вмъкне покрай охраната.

Айви дремеше, облегната на прозореца. Мястото до нея беше празно. Моника седеше до мен, вперила поглед в седалката.

— Значи Айви седи до прозореца?

— Да — отговорих аз и обърнах страницата.

— А Тобиас и морският пехотинец са зад нас.

— Джей Си е от Военноморските тюлени. И би те застрелял за такава грешка.

— А другото място? — попита тя.

— Празно е — отвърнах и прелистих на следващата страница.

Тя зачака някакво обяснение. Не ѝ дадох такова.

— И така — какво смятате да правите с фотоапарата? — попитах я аз. — Ако приемем, че е истински — факт, в който все още не съм убеден.

— Ще се намерят стотици приложения — обясни Моника. — В полицейската работа… Разузнаването… Разкриването на истинския ход на което и да е събитие от историята… Наблюдението на ранните стадии на формиране на планетата за научни цели…

— Унищожение на древни религии…

Тя вдигна вежда.

— Вярващ ли сте, господин Лийдс?

— Част от мен — да.

Отговорът ми беше напълно честен.

— Е — каза тя. — Нека приемем, че християнството е измама. Или може би движение, основано от добронамерени хора, което обаче се е превърнало в нещо различно. Не би ли било от полза за цялото човечество, ако докажем това със сигурност?

— Не съм в положение да водя такъв спор — отговорих аз. — По-скоро Тобиас — той е философът. Но според мен в момента спи.

— Всъщност — намеси се Тобиас, като се наведе напред между седалките ни, — следя този разговор с голямо любопитство, Стивън. Между другото, Стан наблюдава как напредваме и съобщава, че оттук нататък вероятно предстои малко неприятно време.

— Гледате нещо — отбеляза Моника.

— Гледам Тобиас — обясних. — Иска да продължим с разговора.

— Мога ли да говоря с него?

— Мисля, че да — чрез мен. Но те предупреждавам да не обръщаш внимание на нещата, които говори за Стан.

— Кой е Стан? — попита тя.

— Един космонавт, когото Тобиас чува — и който, според него, обикаля в орбита около Земята.

Обърнах страницата и добавих:

— Общо взето е безвреден. Съобщава ни прогнозите си за времето, такива неща.

— Мисля, че… разбирам — отговори тя. — Стан е един от специалните ви приятели, нали?

Подсмихнах се.

— Не. Стан не е истински.

— Не твърдеше ли, че никой от тях не е истински?

— Е, да. Халюцинации са. Но Стан е по-особен. Само Тобиас може да го чуе. Тобиас е шизофреник.

Тя примигна от изненада.

— Халюцинацията ви…

— Да?

— Халюцинацията ви има халюцинации?

— Да.

Тя се облегна на седалката с обезпокоен вид.

— Всички си имат своите проблеми — обясних. — Айви има трипофобия, макар че през повечето време успява да държи страха си под контрол. Стига да не размахвате под носа ѝ някое гнездо на оси, например. Армандо е мегаломаниак. Адолин има обсесивно-компулсивно разстройство.

— Ако обичаш, Стивън — намеси се Тобиас, — предай ѝ, че според мен Разон е един много смел мъж.

Повторих думите му.

— А защо смята така? — попита Моника.

— Любовта към науката и любовта към Бог трудно могат да съжителстват в сърцето на един човек, без да го карат да се чувства раздвоен — обясни Тобиас. — Науката почива на принципа, че за истина могат да бъдат приемани само доказуемите неща. А религията почива на принципа, че Истината е по същността си недоказуема. Затова и действията на Разон говорят за истинска смелост. Независимо от крайния резултат, той ще бъде принуден да се откаже от едно от двете най-важни за него неща.

— Може би е просто фанатик — отговори Моника. — Сляпо устремен напред, решен да намери окончателно доказателство за правотата си.

— Възможно е — каза Тобиас. — Но истинският фанатик не би се нуждаел от доказателства. Вярата му в Бог би го удовлетворявала напълно. Не, тук виждам нещо различно — един мъж, който иска да помири научното с религиозното; да бъде първият човек — в цялата история на човечеството, може би, — който е открил начин да приложи принципите на науката към върховната Истина на религията. Намирам това за много благородна цел.

Тобиас се облегна обратно на седалката си. Прелистих последните няколко страници от тома, а Моника седеше до мен, потънала в мълчалив размисъл. Когато приключих, пъхнах книгата в джоба на седалката отпред.

Завесите изшумоляха — някой бе дошъл при нас от кабината на бизнес класата.

— Здравейте! — поздрави с приветлив глас жената, която се приближаваше по пътеката. — Забелязах, че има едно свободно място до вас, и се запитах дали ще бъдете така добри да ми позволите да седна тук.

Новодошлата бе приятна млада жена с кръгло лице, към края на двадесетте си години. Явно бе от индийски произход, с тъмна кожа и наситеночервена точка на челото. Носеше красиви, сложно скроени дрехи в червено и златисто, а около тялото и над рамото ѝ бе преметнат един от онези типични за индийските жени шалове. Не знам как точно се казват.

— Какво става тук? — обади се Джей Си. — Ей, Ахмед, нали няма да вземеш да взривиш самолета?

— Името ми е Калиани — отвърна тя. — И нямам никакви намерения да взривявам каквото и да било.

— Хм — изсумтя Джей Си. — Доста разочароващо.

След това се отпусна на облегалката и затвори очи — или поне се престори, че го прави. Продължаваше да следи Калиани, присвил леко единия клепач.

— Защо продължаваме да го търпим? — попита Айви и се протегна, за да се отърси от дрямката.

— Непрекъснато въртите глава ту в едната, ту в другата посока — отбеляза Моника. — Имам чувството, че изпускам цели разговори.

— И наистина е така — потвърдих аз. — Запознай се с Калиани — един от новите аспекти и причината, поради която поисках онова празно място.

Калиани енергично протегна ръка към Моника с широка усмивка на лицето.

— Тя не те вижда, Калиани — напомних аз.

— О, вярно! — отговори тя и вдигна ръцете си към лицето. — Много съжалявам, господин Стив. Всичко това ми е още много ново.

— Няма проблем. Моника, Калиани ще ни превежда, докато сме в Израел.

— Лингвистка съм — поясни Калиани и се поклони.

— Тя ще превежда… — проточи Моника, загледана в книгата, която бях прибрал преди малко: учебник по ивритски синтаксис, граматика и лексика. — Току-що научи иврит.

— Не — поправих я аз. — Прегледах страниците, колкото да мога да извъобразя аспект, който да може да го говори. Самият мен никак не ме бива в езиците.

Прозинах се и се зачудих дали ни остава достатъчно време до кацането, че да прибавя и арабски към познанията ѝ.

— Докажете го — каза Моника.

Вдигнах вежда.

— Трябва да видя — настоя тя. — Моля ви.

Въздъхнах и се обърнах към Калиани.

— Как е на иврит „Искам да се упражня в говоренето на иврит. Бихте ли разговаряли с мен на вашия език?“?

— Хм… „Искам да се упражня в говоренето на иврит“ звучи малко тромаво в буквален превод. Какво ще кажеш по-скоро за „Искам да подобря иврита си“?

— Става.

— Ани ротце лешафер ет ха’иврит шели — произнесе тя.

— По дяволите — отговорих аз. — Ама че скоропоговорка.

— Без ругатни! — обади се Айви.

— Не е чак толкова трудно, господин Стив. Хайде, опитайте. Ани ротце лешапер ет ха’иврит шели.

— Ани роте зийле шапер хап… ер хав… — запънах се.

— Олеле — каза Калиани. — Доста… доста зле. Нека опитаме дума по дума.

— Бива — съгласих се аз и махнах с ръка на една от стюардесите — онази, която бе разяснила правилата за безопасност на иврит в началото на полета.

Тя ни се усмихна.

— Да?

— Ъ-ъ… — заекнах аз.

— Ани — търпеливо започна Калиани.

— Ани — повторих аз.

— Ротце.

— Ротце…

Отне ми известно време да свикна, но успях да ѝ обясня мисълта си. Тя дори ме поздрави за усилията. За щастие, преводът на нейните думи на английски беше много по-лесна работа — Калиани просто ми предаваше какво е казала секунда по-късно.

— О, акцентът ви е просто ужасен, господин Стив — каза Калиани, когато стюардесата отмина нататък. — Толкова ме е срам.

— Ще поработим над него — успокоих я. — Благодаря.

Тя ми се усмихна и ме прегърна, след което се опита да прегърне и Моника — която, разбира се, не забеляза нищо. Накрая Калиани се настани до Айви и двете започнаха да си бъбрят приятелски, което бе истинско облекчение. Животът ми значително се улеснява, когато халюцинациите ми се спогаждат добре.

— Вече сте знаел иврит — обвини ме Моника. — Можел сте да го говорите още преди да се качим на самолета, и през последните часове само сте опреснил онова, което сте бил забравил.

— Свободна си да вярваш, каквото искаш.

— Но това просто не е възможно — продължи тя. — Няма как да научите един напълно нов език за няколко часа.

Не си направих труда да поправям грешката ѝ и да обяснявам, че не съм го научил. Ако бях, произношението ми нямаше да бъде толкова безобразно и на Калиани нямаше да ѝ се налага да ме кара да повтарям дума по дума.

— В момента сме се запътили да търсим фотоапарат, който може да снима миналото — отбелязах. — Наистина ли е по-трудно да повярваш, че току-що успях да науча иврит?

— Е, добре. Ще се престоря, че именно това сте направил. Но ако наистина можете да усвоявате толкова бързо, нямаше ли вече да сте научил всеки език, всяка наука и изобщо… всичко?

— В дома ми няма достатъчно стаи, че да си го позволя — отговорих. — Истината е, че не съм искал да бъда такъв, Моника. С удоволствие бих се освободил от всичко това и бих заживял един по-прост, спокоен живот. Понякога ми се струва, че ще ме подлудят.

— Значи… не сте луд?

— Не, за Бога — отвърнах аз и я изгледах продължително. — Но ти не го приемаш.

— Вие виждате хора, които не съществуват, господин Лийдс. Трудно е да се приеме.

— И все пак живея хубав живот — казах. — Отговори ми на следното: защо считаш мен за луд, а в същото време би нарекла един мъж, който не може да се задържи на работа където и да било или който изневерява на съпругата си, или който не може да овладее гнева си, нормален?

— Е, може би не напълно…

— Много „нормални“ хора не могат да се справят със собствения си живот. Психическото им състояние — стресът, безпокойството, разочарованието — им пречи да бъдат щастливи. В сравнение с тях съм си направо стабилен. Макар да признавам, че би било хубаво да ме оставят на мира. Не искам да бъда „специален“.

— И това е причината за всичко това, нали? — попита Моника. — За халюцинациите?

— О, кога успя да станеш психолог? Да не би да прочете някой учебник по въпроса, докато пътувахме? Къде е новият ти аспект, за да се запозная с него?

Моника не се хвана на провокацията.

— Създавате тези илюзии, за да им прехвърляте части от себе си. Гениалността, която считате за бреме. Отговорностите ви — карате халюцинациите си да ви влачат насила да помагате на хората. Това ви помага да се преструвате, господин Лийдс. Да се преструвате, че сте нормален. Но именно това е най-голямата ви илюзия.

Осъзнах, че се моля полетът най-после да свърши.

— Такава теория не съм чувал преди — чу се мекият глас на Тобиас иззад мен. — Може би има известни основания, Стивън. Трябва да разкажем на Айви…

— Не! — прекъснах го рязко аз и се извърнах към него. — Достатъчно вече е ровичкала из главата ми.

Обърнах се обратно напред. Моника отново бе придобила онова характерно изражение — изражението, което се изписва на лицата на „нормалните“ хора, когато си имат работа с мен. Изражение като на човек, който е принуден да борави с нестабилна пръчка динамит, снабден само с ръкавици за фурна. Това изражение… От него боли много повече, отколкото от самата болест.

— Имам един въпрос — смених темата аз. — Как сте допуснали на Разон да му се размине такова нещо?

— Не е като да не бяхме взели мерки срещу подобна възможност — отговори тя сухо. — Фотоапаратът бе заключен на сигурно място, но, естествено, нямаше как постоянно да го държим на разстояние от човека, на когото плащахме да го разработи.

— Има още нещо — казах. — Не се обиждай, Моника, но ти си от онези служители, които големите корпорации наемат да вършат мръсната им работа. Айви и Джей Си отдавна разбраха, че не си инженер. Или си един от онези не особено почтени шефове, чиято задача е да отстранява нежелателните пречки, или си един от онези не особено почтени началници на охраната, които правят същото.

— На кое точно да не се обиждам? — попита тя хладно.

— Как е получил Разон достъп до всички прототипи? — продължих аз. — Трябва да сте направили поне по едно копие от всеки модел, без да сте му казали за това. Трябва да сте пращали версии на камерата в другите ви лаборатории, за да ги разглобят и да разберат принципа на работа чрез обратно инженерство. Много ми е трудно да повярвам, че той е успял да открие и унищожи всичко това.

Тя потупа по облегалката на стола си в продължение на няколко минути.

— Никое от копията не проработи — призна тя най-накрая.

— Направили сте точно копие на плановете и моделите?

— Да, но нищо не се получи. Попитахме Разон защо, а той каза, че има останали още няколко грешки в устройството, за които трябва да се погрижи. Винаги намираше някакво извинение — а и наистина се бе натъкнал на проблеми в собствените си прототипи, все пак. Това е напълно неизследвана досега област на науката. Ние сме пионерите в тази сфера. Естествено е да има много грешки и неизправности.

— Напълно верни твърдения — отбелязах аз. — В които, обаче, ти ни най-малко не вярваш.

— Сигурна съм, че е направил нещо на фотоапаратите — каза тя. — Нещо, което им пречи да функционират в негово отсъствие. Можеше да накара всеки прототип да проработи, стига да му дадеш достатъчно време да човърка и наглася частите му. Понякога заменяхме апарата, по който работеше, с някое от нашите копия през нощта, и той успяваше да го накара да проработи. След това си го взимахме обратно, като оставяхме предишния на мястото му — но когато беше у нас, отново спираше да функционира.

— А възможно ли е било друг човек да работи с някой от апаратите, стига той да присъства?

Тя кимна.

— Можеха дори да продължат да го използват още малко, след като той си тръгнеше. Но всеки фотоапарат спираше да работи след много кратко време и ни се налагаше да го повикаме пак, за да го поправи. Трябва да разберете в какво положение бяхме, господин Лийдс. Имаше само няколко месеца, през които фотоапаратите изобщо функционираха. През по-голямата част от времето, което прекара в „Азари“, почти всички го смятаха за шарлатанин.

— Но не и ти, предполагам.

Тя не отговори.

— Без него и фотоапарата кариерата ти ще се разпадне напълно — продължих. — Ти си му издействала финансовата помощ на дружеството. Ти си защитавала работата му пред останалите. А накрая, когато машината най-после е проработила…

— Той ме предаде — прошепна тя.

В очите ѝ се четяха чувства, които далеч не бяха топли. Хрумна ми, че ако успеем да открием господин Разон, би било по-добра идея да оставя Джей Си да се разправи с него пръв. Той сигурно би поискал да го застреля — но пък Моника явно искаше да го разкъса на парчета с голи ръце.

6.

— Е — обади се Айви, — добре направихме, че избрахме по-малък град. Ако бяхме започнали да търсим Разон в някой огромен мегаполис — и дом на три от основните световни религии, както и една от най-популярните туристически дестинации изобщо, — щяхме да видим голям зор.

Усмихнах се, докато излизахме от летището. Един от двамата здравеняка, които придружаваха Моника, отиде да намери колите, които фирмата ѝ бе поръчала за нас.

Усмивката ми, обаче, беше едва забележимо помръдване в ъгълчетата на устните ми. Не можах да се съсредоточа върху арабския през втората половина на полета. Бях потънал в мисли за Сандра. А това никога не даваше добри резултати.

Айви ме наблюдаваше загрижено. Понякога се държеше доста майчински. Калиани пристъпи на няколко крачки встрани и се заслуша в думите на група непознати, които разговаряха на иврит.

— Ах, Израел — присъедини се към нас Джей Си. — Винаги съм искал да посетя това място — само за да видя дали ще успея да се промъкна покрай охраната. Техните мерки за сигурност са по-строги и ефективни от навсякъде другаде, нали знаете?

Бе преметнал на гърба си черен сак, който не бях виждал досега.

— Какво е това?

— Карабина M4A1 — отговори той. — С боен оптически мерник ново поколение и гранатомет M203.

— Но…

— Имам връзки тук — прекъсна ме той тихо. — Веднъж Тюлен, завинаги Тюлен.

Колите пристигнаха по план, макар че шофьорите явно недоумяваха защо четирима души настояват не за една, а за две коли. Всъщност обаче едва се събрахме. Аз влязох във втората заедно с Моника, Тобиас и Айви, която седна между мен и Моника на задната седалка.

— Искаш ли да поговорим малко? — попита тя внимателно, докато си слагаше колана.

— Въпреки всичко това не мисля, че ще я намерим — отговорих аз. — Сандра умее да се придвижва незабелязано, пък и следите ѝ се губят много отдавна.

Моника ме погледна и понечи да попита нещо — явно бе решила, че говоря на нея, — но млъкна, когато си спомни с кого пътува.

— Може да е имало някаква основателна причина да си тръгне — каза Айви. — Не знаем какво точно се е случило.

— Основателна причина? Такава, която да обясни защо не сме чули дума от нея от десет години насам?

— Възможно е — настоя Айви.

Не казах нищо.

— Няма да започнеш да ни губиш, нали? — продължи тя. — Аспектите ти няма да започнат да изчезват? Или да се променят?

Не добави „Да се превръщат в кошмари“. Нямаше нужда.

— Това няма да се повтори повече — отвърнах. — Всичко е вече под контрол.

На Айви още ѝ липсваха Джъстин и Игнасио. Честно казано — на мен също.

— А и… желанието ти да я откриеш — каза тя. — Дали е продиктувано само от обичта ти към нея? Или има и нещо друго?

— Какво друго би могло да има?

— Тя бе човекът, който те научи да контролираш ума си — отговори Айви и отклони поглед. — Не ми казвай, че никога не ти е минавало през ум. Може би е имала тайни, които не ни е разкрила. Като… лекарство, може би.

— Не ставай глупава — възразих аз. — Нещата ми харесват такива, каквито са.

Айви не отговори, но забелязах, че Тобиас ме наблюдава в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Опитваше се да прецени дали говоря искрено.

Откровено казано, аз самият също не бях особено сигурен.

Последва дълго пътуване до града — летището бе доста далеч от същинския мегаполис. След него — лудешко препускане по улиците на центъра, едновременно древни и модерни. Всичко мина безсъбитийно, като изключим момента, в който едва не сгазихме един продавач на маслини. Когато достигнахме крайната си цел, се изсипахме вкупом от колата и навлязохме в морето от бъбриви туристи и набожни пилигрими, тръгнали на поклонение.

Сградата пред нас наподобяваше кутия — стара, проста фасада с два големи прозореца с арки на стената над нас.

— Църква „Възкресение Христово“ — обясни Тобиас. — Счита се, че тук е бил разпънат на кръста Исус от Назарет. Освен това, в постройката се намира и едно от местата, на които се смята, че вероятно е бил погребан. Отначало е представлявала две отделни сгради, издигнати през четвърти век по заповед на Константин Велики. На нейно място е имало храм в чест на Афродита, на възраст около двеста години.

— Благодаря ти много, Уикипедия — промърмори Джей Си и нарами пушката, която бе донесъл.

Вече се бе преоблякъл във военна униформа.

— Спорен въпрос е — продължи Тобиас спокойно, хванал ръце зад гърба си, — дали тези исторически събития наистина са се случили тук, или не. Въпреки удобните обяснения, които съвременната религия дава на редица аномалии — като например твърдението, че храмът на Афродита е бил построен тук като отпор на ранните християнски течения, — доказателствата сочат, че архитектурата на църквата повтаря тази на езическия храм в много ключови точки. Допълнително основание за оспорване на общоприетите твърдения е и обстоятелството, че църквата е построена от вътрешната страна на градските стени, а гробницата на Исус би трябвало да се намира отвъд тях.

— За нас, обаче, няма значение дали твърденията на църквата са верни, или не — казах аз и го подминах. — Така или иначе, Разон трябва да е дошъл тук. Това е един от най-логичните избори — ако не и най-логичният изобщо — за място, откъдето да започне търсенето си. Би ли дошла да разменим няколко думи, Моника?

Тя ме настигна и закрачи редом с мен, а телохранителите отидоха да проверят дали трябва да купим билети, за да влезем. Тук наистина взимаха доста сериозни мерки за сигурност — но църквата се намираше на територията на Западния бряг, все пак, а местните власти бяха избегнали няколко терористически заплахи съвсем наскоро.

— Какво искате? — попита Моника.

— Фотоапаратът принтира ли снимките на място? — попитах аз. — Или ги снема в дигитален формат?

— Не. Само на лента. Среден формат, без цифров гръб. Разон настоя за това.

— А сега един по-труден въпрос. Нали разбираш какъв е основният проблем с един фотоапарат, който прави снимки на същото място, на което си застанал, само че назад във времето?

— Какво имате предвид?

— Просто следното: в момента не се намираме на същото място, като преди две хиляди години. Планетата се движи. Един от теоретичните проблеми на пътуването във времето е, че ако се върнеш с хиляда години назад в същата точка, в която се намираш сега, ще се озовеш в открития космос. Дори да извадиш страхотен късмет и да уцелиш планетата на съвсем същото място по пътя ѝ в орбита, тя се върти — което означава, че ще се появиш в някоя друга точка на повърхността ѝ. Или под повърхността ѝ. Или на десетки метри над нея.

— Това е абсурдно.

— Напротив, научен факт е — отговорих аз, загледан нагоре към предната стена на църквата.

„Онова, което правим тук, е абсурдно“, допълних наум. И все пак…

— Всичко, което знам — каза тя, — е, че Разон трябваше да отиде на дадено място, за да направи снимки оттам.

— Добре — съгласих се. — И още нещо. Какъв човек е той? По характер?

— Труден — отговори тя моментално. — Несговорчив. И много придирчив по отношение на оборудването си. Нямаше да успее да се измъкне с фотоапарата така лесно, ако не ни беше убедил вече, че има почти обсесивен компулсив по отношение на изобретенията си, поради което му дадохме прекалено голяма свобода.

Най-накрая успяхме да влезем в самата църква. В задушния въздух се носеха шепотът на туристите и приглушените стъпки по каменния под. Мястото продължаваше да изпълнява ролята на религиозен център, който привличаше вярващите, също както в миналото.

— Нещо липсва, Стив — обади се Айви, като ме настигна и закрачи до мен. — Не сме обърнали внимание на едно важно парче от пъзела.

— Някакви идеи? — попитах аз, докато разглеждах богато украсените стени отвътре.

— Момент — намеси се Джей Си, който тъкмо се бе приближил към нас. — Значи смяташ, че ни липсва нещо, но нямаш представа какво би могло да бъде?

— Общо взето, да — отговори Айви.

— Ей, кльощав — обърна се към мен Джей Си. — Аз май съм си загубил един милион долара, но не знам защо, нито пък как съм ги спечелил. Ама съм съвсем сигурен, че съм ги загубил. Та ако можеш да помогнеш с нещо…

— Ама че си досада — каза Айви.

— Беше метафора — продължи Джей Си. — Ако не стана ясно от първия път, когато го казах.

— Не — поправи го тя, — беше логическо доказателство.

— А?

— В потвърждение на теорията, че си пълен глупак. И познай какво! Теорията излиза напълно вярна! Quod erat demonstrandum2. С оглед на вече представените факти можем спокойно да потвърдим, че си глупак до степен „пълен“.

Двамата се отдалечиха нататък, без да спират да спорят. Поклатих глава и навлязох още по-навътре в църквата. Мястото, на което твърдяха, че се е случило разпятието, бе обозначено с малък позлатен павилион, претъпкан с туристи и вярващи. Скръстих ръце недоволно. Много от туристите правеха снимки.

— Какво има? — попита Моника.

— Надявах се снимането със светкавица да е забранено — обясних. — На повечето подобни места се прави така.

Това би означавало, че е било по-вероятно някой да е забелязал Разон, докато се е опитвал да направи снимка.

Всъщност може и да беше забранено, но на охранителите, които стояха наблизо, явно не им пукаше какво правят хората.

— Заемаме се с търсенето — обяви Моника и повика подчинените си с отсечен жест.

Тримата започнаха да си проправят път през тълпата в съответствие с несигурния план, на който ни се налагаше да разчитаме — да обиколим светите места и да се опитаме да намерим някого, който да си спомня Разон.

Докато ги чаках, забелязах, че двама от охранителите, застанали до мен, разговарят на иврит. Единият махна на другия — явно бе дошъл краят на смяната му, — и се отдалечи.

— Калиани — казах аз. — Ела тук.

— Разбира се, разбира се, господин Стив — откликна тя и закрачи бодро към мен.

Двамата се приближихме към отдалечаващия се пазач, който ме изгледа уморено.

— Здравейте — поздравих го аз на иврит с помощта на Калиани.

Промърморвах под нос онова, което исках да кажа, а тя ми го превеждаше.

— Извинявам се за лошия ми иврит!

В първия момент, мъжът не отговори. После се усмихна.

— Не е толкова зле.

— Ужасен е.

— Евреин ли сте? — предположи той. — От Щатите?

— Всъщност не съм евреин, макар че наистина съм от Щатите. Просто смятам, че човек трябва да се опита да научи езика на някоя страна, преди да я посети.

Пазачът се усмихна. Изглеждаше приятелски настроен — също като повечето хора, разбира се. Пък и всички обичат чужденци, които се опитват да научат езика им. Продължихме да разговаряме, докато вървяхме, и разбрах, че смяната му за деня наистина е приключила. Някой щеше да дойде да го вземе, но явно нямаше нищо против да поговори с мен, докато чакаше. Постарах се да му внуша, че се опитвам да упражня езика си с помощта на някой местен човек.

Името му беше Моше и работеше на една и съща смяна почти всеки ден. Работата му беше да внимава някой да не направи нещо глупаво, а ако се опита, да го спре — макар че ми сподели, че далеч по-важна от това е отговорността да следи за евентуални терористични атаки в църквата. Той не беше от редовните служители на мястото, а допълнително назначена за празниците охрана — правителството се безпокояло, понеже вероятността от насилие се увеличавала по това време, и искало да има видимо затягане на мерките за сигурност, особено около забележителностите на града. А тази църква, все пак, се намирала и в оспорвана територия.

След няколко минути насочих разговора към Разон.

— Сигурно ви минава какво ли не пред очите — започнах. — Преди да дойдем тук, отидохме в Гробната могила, и там имаше един луд азиатец, който крещеше на хората наоколо.

— Така ли? — попита Моше.

— Да. По акцента прецених, че е американец, но чертите му бяха азиатски. Беше взел един голям фотоапарат и го беше поставил на триножник, разпънат сред тълпата — сякаш той беше единственият важен човек и никой друг нямаше право да снима. И се скара с един от пазачите, защото използваше светкавица.

Моше се засмя.

— И тук беше дошъл.

Калиани се изкикоти, след като преведе думите му, и отбеляза:

— Ама че си ви бива, господин Стив.

— Наистина ли? — попитах аз небрежно.

— И още как — заразказва Моше. — Няма кой друг да е бил. Мина оттук… преди два дни, може би. Ругаеше всеки, който застане на пътя му, и се опита да ме подкупи, за да прогоня тълпата и да му направя място. Работата е там, че когато започна да снима, явно нямаше нищо против, че хората минават пред обектива. И снима навсякъде из църквата — дори отвън, на най-различни напълно случайни места!

— Същински перко, а?

— Да — изсмя се пак той. — Пълно е с такива като него. Огромни, скъпи фотоапарати, за които са пръснали сума пари, а си нямат понятие как да ги използват. Този даже не знаеше кога да си изключи светкавицата. Пускаше я за всяка снимка — дори когато беше навън, на светло, или пък до онзи олтар там, който е целият в светлини!

Присъединих се към смеха му.

— Нали? — продължи той. — Американска му работа!

След това добави леко сконфузено:

— Без да се обиждате, де.

— Няма проблем — казах аз, повтаряйки веднага след Калиани. — Индийка съм.

Той ме изгледа, наклонил объркано глава.

— О! — възкликна Калиани. — О, съжалявам, господин Стив! Съвсем изключих за момент.

— Няма проблем.

Пазачът се разсмя.

— Ивритът ви никак не е лош, но не мисля, че имахте предвид онова, което означава тази дума!

Отново се засмях заедно с него и забелязах, че насам приближава някаква жена, която му маха с ръка. Благодарих му за разговора и отидох да разгледам църквата още малко. Накрая отново се намерихме с Моника и подчинените ѝ, единият от които тъкмо прибираше няколко снимки на Разон в джоба си.

— Никой тук не го е виждал, Лийдс — съобщи тя. — Задънена улица.

— Така ли било? — попитах аз и се отправих бавно към изхода.

Тобиас се присъедини зад нас, хванал ръце зад гърба си.

— Колко е чудно това, Стивън — обърна се той към мен и кимна по посока на един от въоръжените пазачи до вратата. — Йерусалим — един град, чието име буквално означава „мир“. Град, пълен с острови на спокойствието като този тук — места, които са посрещали хора, дошли да засвидетелстват своята вяра, — от толкова ранни времена, че повечето съвременни държави даже не са съществували тогава. А сега хората тук са винаги на крачка от насилието.

Насилие…

— Моника — намръщих се аз, — ти спомена, че си се опитала да намериш Разон сама, преди да дойдеш при мен. Това включваше ли проверка на полетите от САЩ към чужбина?

— Да — отговори тя. — Имаме връзки в Департамента за вътрешната сигурност. Никой с такова име не е напускал държавата, но не е чак толкова трудно да се снабди човек с фалшиви лични документи.

— Но би ли могъл някой с фалшив паспорт да влезе в Израел? Страната с едни от най-строго охраняваните летища в света?

Тя сключи вежди.

— Не се бях замисляла за това.

— Доста рисковано изглежда — отбелязах.

— Е, много подходящ момент избрахте да го споменете, господин Лийдс. Да не се опитвате да ми кажете, че изобщо няма как да е тук? След като изгубихме…

— О, не, тук е — отговорих аз разсеяно. — Намерих един пазач, който е разговарял с него. Разон е снимал къде ли не тук.

— Никой от хората, с които разговаряхме, не го беше виждал.

— Пазачите и служителите на църквата са заобиколени от хиляди нови посетители всеки ден, Моника. Не можете да очаквате, че ще си спомнят някого по снимка. Трябва да ги подсетите с нещо, което се запомня лесно.

— Но…

— Тишина за момент — прекъснах я, като вдигнах ръка.

Бе успял да влезе в страната. Един неугледен инженер с фалшив паспорт и изключително ценно оборудване в багажа. В апартамента си пък имаше пистолет, но не беше стрелял с него нито веднъж. Как го беше намерил?

Идиот.

— Можете ли да разберете кога Разон е купил онзи пистолет? — попитах я аз. — Според законите за притежание на оръжие в Щатите, това би трябвало да бъде проследимо, нали?

— Разбира се. Ще проверя, когато стигнем до хотела.

— Не. Сега.

— Сега? Имате ли представа колко е часът в момента в…

— Независимо от това. Събудете хората, ако се налага. Трябва ни отговор.

Тя се втренчи в мен раздразнено, но после се отдалечи и започна да говори по телефона си. Последваха няколко ядосани разговора.

— Трябваше да го забележим по-рано — обади се Тобиас и поклати глава.

— Знам.

В крайна сметка, Моника се върна при нас и затвори телефона с рязко движение.

— Няма никакви документи, според които Разон да е купувал оръжие когато и да било. Пистолетът в апартамента му не е регистриран никъде.

Имал е съучастници. Естествено, че е имал съучастници. Планирал е това от години и е имал достъп до толкова много снимки, с които да докаже, че говори истината.

Намерил е някой друг, който го е снабдявал с необходимото. И го е защитавал. Някой, който му беше намерил онзи пистолет и фалшиви документи. Някой, който му беше помогнал да проникне незабелязано в Израел.

Но кого беше помолил за това? Кой беше съучастникът му?

— Айви — започнах аз. — Трябва да…

Спрях посред изречението.

— Къде е Айви?

— Нямам представа — отговори Тобиас, а Калиани сви рамене.

— Загубил си някоя от халюцинациите си? — обърна се към мен Моника.

— Да.

— Е, привикай я обратно.

— Не става така — казах аз и се заразхождах из църквата, като се оглеждах.

Някои от църковните служители ми хвърляха подозрителни погледи. Накрая надникнах в едно ъгълче и се заковах на място.

Джей Си и Айви се откопчиха бързешком от страстната си целувка. Гримът на Айви бе доста поразмазан, а Джей Си даже бе оставил оръжието си встрани — колкото и невероятно да беше това. Определено не му се беше случвало преди.

— Не, просто няма начин — възкликнах аз и опрях длан в челото си. — Вие двамата?! Какви ги вършите?

— Не знаех, че сме длъжни да ти докладваме за характера на взаимоотношенията си — отговори Айви хладно.

Джей Си вдигна двата си палеца към мен и ми се ухили широко.

— Както и да е — казах. — Време е да тръгваме. Мисля, че Разон е имал помощник, Айви. Успял е да дойде дотук с фалшив паспорт, пък и има още няколко фактора, които говорят за същото. Възможно ли е някой да му е съдействал оттук? Може би някоя местна организация, която му е помогнала да избегне подозренията и да се придвижва необезпокояван из града?

— Възможно е — отговори тя, като побърза да ме настигне. — Трябва да отбележа, че не е невъзможно да работи сам, но с оглед на обстоятелствата изглежда доста малко вероятно. Сам ли се досети за това? Добра работа!

— Благодаря. И ти препоръчвам да се срешиш.

Върнахме се до мястото, където бяхме паркирали, и се качихме пак в колите — аз бях с Моника, Айви и Джей Си. Костюмираните телохранители и останалите ми аспекти бяха в първата кола.

— Може би си прав за това — започна Моника, когато поехме на път.

— Разон е умен мъж — казах. — Няма как да не е искал да си намери някакви съюзници. Може би става въпрос за друга компания — израелска, вероятно. Знае ли някой от конкурентите ви за тази технология?

— Доколкото ни е известно — не.

— Стив — намеси се седналата между двама ни Айви, след което прибра червилото си.

Косата ѝ отново бе в приличен вид. Явно бе решена да не обели и дума за онова, което бях видял да се случва между нея и Джей Си.

„По дяволите“, мина ми през ума. Смятах, че двамата се мразят. Но за това ще трябваше да мисля по-късно.

— Да? — обърнах се към нея.

— Попитай Моника нещо от мое име: Разон обръщал ли се е към дружеството ѝ с идеята за такъв проект? Предлагал ли им е да направят снимки, които да послужат за доказателство на постановките на християнството?

Предадох въпроса ѝ на Моника, която отговори:

— Не. Ако беше, щях вече да съм ви казала. И щяхме да сме се сетили да дойдем тук доста по-рано. Не е споменавал за такова нещо.

— Това е странно — заяви Айви. — Колкото повече работим върху този случай, толкова по-ясно става, че Разон е положил страхотни усилия, за да успее да пристигне тук, в Йерусалим. Защо не се е възползвал от ресурсите, с които вече е разполагал? Тоест, с „Лаборатории Азари“?

— Може би е предпочитал да си запази свободата — отговорих. — Да има възможността да използва изобретението си, както сам пожелае.

— Ако наистина беше така — възрази Айви, — нямаше да се обърне към някой от конкурентите им, както ти предположи. Това само щеше да го постави в същото положение. Подбутни малко Моника. Изглежда се е замислила за нещо.

— Какво? — обърнах се аз към Моника. — Имаш да добавиш нещо ли?

— Ами — започна тя, — след като се увери, че фотоапаратът работи, Разон наистина ни попита дали сме съгласни да се заеме с няколко проекта. Да разкрие истината за убийството на Джон Кенеди, да докаже със сигурност истинността или фалшивостта на видеозаписа на Голямата стъпка на Патерсън и Гимлин, такива неща.

— А вие сте му отказали — досетих се аз.

— Не знам дали сте имали достатъчно време да обмислите последиците от едно такова изобретение, господин Лийдс — отговори Моника. — По въпросите, които ми зададохте в самолета, личи, че поне сте започнал. Е, ние прекарахме достатъчно време в анализи и прогнози. И сме ужасени. Тази машина ще промени света. Тук не става въпрос само за разбулването на загадките от миналото. Става въпрос за края на личното пространство и дискретността такива, каквито ги познаваме. Ако някой успее да получи достъп до което и да било място, на което някога сте се събличали, ще може да направи ваши голи снимки. Представете си какво би означавало това за папараците. Цялата ни правна система ще се срути с гръм и трясък — няма да има повече съдебни заседатели, съдии, адвокати или съдилища изобщо. Всичко, което ще бъде необходимо на полицията, е да отиде на местопрестъплението и да направи снимки. Ако сте заподозрян, ще могат да докажат дали алибито, което сте им дали, е вярно.

Тя поклати глава. На лицето ѝ бе изписана дълбока тревога.

— Ами историята? Националната сигурност? Тайните стават много по-трудни за опазване. Щатите ще трябва да изолират местата, на които се е разкривала секретна информация — дори само веднъж. Няма да можете да записвате нищо на хартия. Ако един куриер, който разнася важни документи, мине по дадена улица, стига само да отидете на същото място на следващия ден и да направите снимка на съдържанието на плика. Изпитахме това в лабораторията — получава се. Представете си да разполагате с такива възможности. А сега си представете какво би било всеки човек на планетата да разполага с тях.

— Ще му се не види — прошепна Айви.

— Така че, не — завърши Моника. — Не, нямаше да позволим на господин Разон да отиде и да направи снимки, които да могат да докажат или изобличат християнството. Още не. Не и преди да прекараме много време в обсъждане на въпроса. Мисля, че той бе наясно с това. Затова и избяга.

— Това не ви е спряло да измислите план как да ме подмамите да сключа с вас споразумение, според което да ви помогна — казах аз. — И подозирам, че ако сте направили такова нещо с мен, вероятно сте го направили и с други важни хора. Опитвате се да превърнете колкото може повече влиятелни личности във ваши неволни съюзници, нали така? Може би представителите на световния елит и сред по-едрите богаташи? Хора, които ще ви помогнат да се възползвате от положението си, когато фотоапаратите станат обществено достояние?

Тя сви устни, вперила поглед право напред.

— Това сигурно се е сторило доста себично на Разон — продължих. — Не сте се съгласили да му помогнете в разкриването на важни за цялото човечество истини, но сте били готови да използвате труда му, за да събирате материали, с които да подкупвате точните хора? Или направо да ги изнудвате.

— Не съм упълномощена да продължавам този разговор — каза Моника.

Айви изсумтя.

— Е, сега поне знаем защо е напуснал. Все още не смятам, че е отишъл при някой от конкурентите им, но със сигурност се е обърнал към някого. Израелското правителство, може би? Или…

Изведнъж всичко потъна в мрак.

7.

Събудих се все още замаян. Виждах размазано.

— Взрив — чу се гласът на Джей Си.

Бе клекнал до мен. А аз бях… бях завързан. На един стол. С ръце зад гърба.

— Само спокойно, кльощав — продължи Джей Си. — Спокойно. Взривиха колата пред нас. Ние направихме рязък завой и се забихме в една сграда отстрани на пътя. Спомняш ли си?

Не, не си спомнях почти нищо. Само смътни образи.

— Моника? — изграчих аз и се огледах наоколо.

Тя бе вързана за един стол до мен. Калиани, Айви и Тобиас също бяха тук — завързани и със запушени усти. Охранителите на Моника не се виждаха никъде.

— Успях да изпълзя изпод отломките — обясни Джей Си. — Но не мога да те отвържа.

— Знам — отговорих.

По-добре беше да не задълбавам много във факта, че е халюцинация. Почти съм сигурен, че някъде дълбоко в себе си той знаеше точно какво е. Просто не обичаше да го признава.

— Слушай сега — започна той. — Положението не е розово, но ти ще запазиш спокойствие и ще се измъкнеш жив. Разбра ли ме, войнико?

— Аха…

— Още веднъж!

— Да — отговорих аз тихо, но твърдо.

— Отлично — каза Джей Си. — Отивам да развържа останалите.

След което се залови да освобождава аспектите ми един по един.

Моника изпъшка и разтърси глава.

— Какво…

— Мисля, че допуснахме сериозна грешка — казах аз. — Съжалявам.

Изненадах се от равния тон, с който прозвучаха думите, като се има предвид колко бях ужасѐн. По душа съм академик — или поне по-голямата част от аспектите ми са такива. Не ме бива да се оправям с насилие.

— Какво виждаш? — попитах аз.

Този път гласът ми потрепери.

— Малка стая — отговори Айви и потърка китките си. — Без прозорци. Чувам водопровода и слаби звуци от уличното движение навън. Все още сме в града.

— По какви очарователни места ни развеждаш само, Стивън — обади се Тобиас и кимна за благодарност на Джей Си, който му бе помогнал да се изправи на крака; бе на възраст, на която годините вече започваха да му тежат.

— Езикът, който се чува, е арабски — отбеляза Калиани. — И надушвам подправки. Заатар3, шафран, куркума, смрадлика… Може би сме близо до някой ресторант?

— Да… — добави Тобиас, притворил очи. — Футболно игрище и много хора, които разговарят… Някой мол?

След това отвори рязко очи и заяви:

— Гара „Малха“. Това е единствената железопътна станция в града, до която има стадион. В оживен район на града сме. Може да привлечем вниманието на някой минувач, ако викаме за помощ.

— А може и да ни убият — опонира му Джей Си. — Въжетата ти са доста яко затегнати, кльощав. Тези на Моника — също.

— Какво става? — попита Моника. — Какво се случи?

— Снимките — намеси се Айви.

Погледнах към нея.

— Моника и охранителите ѝ разнасяха снимките на Разон из цялата църква — обясни тя. — Сигурно са попитали почти всички наоколо дали са го виждали. И ако той наистина има съмишленици…

Изстенах от яд. Естествено. Помощниците му са следили дали някой няма да тръгне да го търси. А Моника бе привлякла вниманието им като с неонов надпис.

— Добре тогава — започнах. — Джей Си. Ще трябва да ни помогнеш да се отървем. Откъде да…

Вратата се отвори. Обърнах се рязко към похитителите ни. Не видях онова, което бях очаквал. Вместо ислямски терористи или нещо подобно, пред нас бяха застанали група мъже от филипински произход, облечени в костюми.

— А… — отрони Тобиас.

— Господин Лийдс — обърна се към мен мъжът, който вървеше най-отпред. Говореше с акцент, а в ръцете си прелистваше документите в една дебела папка. — Според всички източници, вие сте един много интересен и много… разумен човек. Извиняваме се за отношението, на което бяхте подложен до този момент, и ще се погрижим да бъдете настанен в далеч по-удобни условия.

— Намирисвам предложение за сделка — предупреди ме Айви.

— Името ми е Салик — продължи мъжът. — Представител съм на групировка, чиито интереси вероятно ще съвпаднат с вашите. Говори ли ви нещо съкращението „НОФМ“, господин Лийдс?

— Национално освободителен фронт на Моро — поясни Тобиас. — Филипинска групировка революционери, които целят да се отцепят от държавата и да си основат собствена.

— Чувал съм — отговорих.

— Е — продължи Салик. — Имам предложение за вас. Устройството, което търсите, е при нас, но когато се опитахме да го използваме, се натъкнахме на известни трудности. Колко ще ни струва да ни помогнете за тази цел?

— Един милион американски долара — отговорих, без да се замисля и за секунда.

— Предател! — изплю Моника злобно.

— Вашата фирма дори не ми плаща, Моника — обърнах се аз към нея с насмешливо изражение. — Не можеш да ме виниш, че търся по-добра сделка.

Салик се усмихна. Напълно бе повярвал, че ще ѝ обърна гръб. Репутацията на саможив гадняр без капка морал понякога може да бъде много полезна.

Работата е там, че за мен е вярно само това, че съм саможив. И, добре — може би и това, че съм гадняр. Когато тези две неща се комбинират у някого, хората обикновено приемат, че и моралът му не е на особено високо ниво.

— НОФМ е полувоенна организация — продължи Тобиас. — Но не са прибягвали до насилие почти никога, така че това е доста изненадващо развитие на събитията. Основните различия между тях и филипинското правителство са на религиозна основа.

— Не е ли винаги така? — изръмжа Джей Си, който тъкмо оглеждаше новодошлите за оръжия. — Този тук носи — отбеляза, като кимна към водача им. — Мисля, че и останалите.

— Наистина — съгласи се Тобиас. — Мислете за НОФМ като за филипинската версия на ИРА, или пък Хамас от Палестина. Второто е всъщност по-точно сравнение, тъй като НОФМ има репутация на ислямска организация. По-голямата част от филипинското население принадлежи към римокатолическата църква, но районът около Бангсаморо — който е като главен щаб на организацията — е предимно ислямски.

— Развържете го — каза Салик и посочи към мен.

Мъжете му се заловиха на работа.

— Лъже за нещо — обади се Айви.

— Да — присъедини се към нея Тобиас. — Мисля… Да. Всъщност не принадлежи към НОФМ. Вероятно просто се опитва да им припише случващото се. Стивън, НОФМ са силно против всяко действие, което би поставило живота на цивилни в опасност. Наистина забележителна организация, както личи, ако прочетеш повече за тях. Борци за свобода, но с много стриктен морален кодекс за това кого биха наранили и кого — не. Напоследък се обявиха за мирна отцепническа групировка.

— Това сигурно не им печели много точки в очите на всичките им последователи — отбелязах. — Има ли по-малки фракции, които да са се отделили от основната?

— Какво? — попита Салик.

— Нищо — казах, изправих се на крака и потрих кожата на китките си. — Благодаря. Много бих искал да видя устройството.

— Насам, моля — посочи той.

— Копеле! — извика след мен Моника.

— Без ругатни! — сви устни Айви.

Тя и останалите ми аспекти ме последваха и излязохме от стаята, а пазачите затвориха вратата и оставиха Моника сама вътре.

— Да… — каза Тобиас, който вървеше зад мъжете, които ме придружаваха по стълбите. — Стивън, мисля, че това са Абу Саяф. Предвожда ги мъж на име Кадафи Джанджалани. Отделиха се от НОФМ, защото не намираха възгледите ѝ за достатъчно радикални. Джанджалани почина наскоро и бъдещето на движението им е донякъде под съмнение, но целта му е била да създаде изцяло ислямска държава в техния район на страната. Смятал убийството на всеки, който му се противопоставел, за… изискан начин да постигне целите си.

— Май имаме победител — заяви Джей Си. — Добре, кльощав. Ето какво трябва да направиш. Ритни онзи зад теб, докато качва крак на следващото стъпало. Той ще падне върху онзи до него, а ти ще можеш да се разправиш със Салик. Завърти го, за да го използваш като щит пред евентуална стрелба отзад, вземи оръжието, което носи във вътрешния джоб на сакото си, и започни да стреляш през тялото му по онези там долу.

Айви изглеждаше така, сякаш ѝ е прилошало.

— Отвратително!

— Нали не смяташ, че ще ни пусне да си ходим? — попита я Джей Си.

— Абу Саяф — обади се Тобиас услужливо — са причина за множество убийства, бомбардировки и отвличания във Филипините. Освен това се отнасят много брутално с местното население — действат повече като престъпна групировка, отколкото като истински революционери.

— Значи… не, така ли? — попита Джей Си.

Стигнахме до приземния етаж и Салик ни отведе в една странична стаичка. В нея имаше още двама мъже — войници с гранати на коланите и бойни пушки в ръце.

На масата между тях бе оставена един средноформатен фотоапарат. Изглеждаше… обикновен.

— Трябва ми Разон — казах аз и седнах до масата. — Искам да му задам някои въпроси.

Салик изсумтя.

— Той няма да иска да говори с вас, господин Лийдс. Можете да ни имате доверие в това отношение.

— Значи не работи за тях, така ли? — попита Джей Си. — Обърках се.

— Все пак го доведете — казах аз и започнах внимателно да побутвам едно-друго по фотоапарата.

Работата беше там, че си нямах никаква представа какво правя. „Защо, ЗАЩО не доведох и Айвънс?“, блъсках си главата. Трябваше да се досетя, че за това пътуване ще ми трябва и механик.

Но ако доведях прекалено много аспекти — ако се опитах да държа твърде много от тях около себе си едновременно, — се случваха лоши неща. Но това вече нямаше значение. Айвънс беше на един континент разстояние.

— Идеи? Някой? — прошепнах под нос.

— Не гледай насам — отвърна Айви. — В половината случаи едва се оправям и с дистанционното.

— Срежи червената жичка — посъветва ме Джей Си. — Винаги е червената жичка.

Изгледах го безизразно, след което развинтих част от фотоапарата, за да си придам вид, че знам какво правя. Ръцете ми трепереха.

За щастие, Салик изпрати един от мъжете да изпълни молбата ми. След това впери в мен изпитателен поглед. Вероятно бе чел за случая с Лонгуей, в който бях успял да разглобя, поправя и сглобя наново една сложна компютърна система — и то навреме, за да предотвратя избухването на една бомба. Но това всъщност бе заслуга на Айвънс, с малко помощ от Чин — компютърния ни специалист.

Без тях бях напълно безполезен в тези неща. Направих всичко възможно да не ми личи, докато войникът не се върна с Разон. Познах го от снимките, които Моника ми бе показала. Но едва. Устната му беше пукната и кървеше, лявото му око бе подуто, и вървеше несигурно, с накуцване. Когато седна на ниското столче до мен, видях, че едната му ръка липсва. Окървавеното чуканче бе увито с подгизнал от кръв парцал.

Той се закашля и проговори със слаб филипински акцент:

— А. Господин Лийдс, предполагам. Много съжалявам, че се срещаме тук.

— Внимавай — предупреди ме Айви, която изучаваше Разон внимателно, застанала точно до него. — Гледат ви. Не се дръж твърде приятелски.

— О, това никак не ми харесва — обади се Калиани, която се бе скрила зад купчината сандъци, оставени в дъното на стаята. — Често ли се случват такива неща около вас, господин Стив? Защото не мисля, че ме бива много в такива ситуации.

— Съжалявате, че ме срещате тук? — обърнах се аз към Разон, като придадох на гласа си остра нотка. — Извинете, но не виждам как това ви изненадва. Вие сте онзи, който помогна на Моника и шайката ѝ бодигардове да се доберат до компромати по мой адрес.

Здравото око на мъжа се разшири леко. Знаеше, че снимките не са били такива. Или поне така се надявах. Щеше ли да се досети? Щеше ли да разбере, че искам да му помогна?

— Бях… принуден да направя това — отговори той.

— И пак сте си копеле, по мое мнение — изплюх аз презрително.

— Не ругай! — опря Айви ръце на кръста си.

— Пфу — продължих аз, обърнат към Разон. — Няма значение. Сега ще ми покажеш как да накарам тази машина да заработи.

— Нищо подобно няма да направя! — отговори той.

Развъртях един винт. Умът ми препускаше трескаво. Как бих могъл да се приближа до него достатъчно, че да говорим нечуто от останалите, без да събудя подозрения?

— Внимавай, глупако! — възкликна Разон и скочи от стола си.

Един от войниците насочи пушката си към нас.

— Предпазителят е включен — успокои ме Джей Си. — Няма за какво да се безпокоиш… все още.

— Това е един извънредно деликатен механизъм — обясни Разон и взе отвертката от ръката ми. — Трябва да внимавате да не го счупите.

Започна да завива обратно винта със здравата си ръка. След това добави с много тих глас:

— Дошъл сте с Моника?

— Да.

— Не бива да ѝ се доверявате — каза той и направи кратка пауза. — Но пък никога не ме е удряла, нито е отрязала ръката ми. Затова може би не знам за какво говоря.

— Как ви хванаха? — прошепнах.

— Похвалих се пред майка ми — отвърна той. — А тя се похвалила пред семейството. Слухът достигнал до тези чудовища. Имат връзки в Израел.

Той се олюля и аз протегнах ръка да го подпра. Лицето му бе пребледняло. Този мъж изобщо не беше в добро състояние.

— Изпратиха хора за мен — каза той и се насили да продължи да завинтва винта. — Твърдяха, че са християнски фундаменталисти от родината ми, и че искат да финансират проекта ми и да го използват, за да намерят доказателства. Открих истината едва преди два дни. Те…

Той спря и изпусна отвертката, когато видя, че Салик пристъпва по-близо до нас. Терористът махна с ръка и един от войниците му грабна Разон за окървавената ръка и го дръпна назад. Той извика от болка.

Войниците го хвърлиха на земята и започнаха да го удрят с прикладите на пушките си. Гледах, ужасѐн, а Калиани започна да плаче. Дори Джей Си извърна глава.

— Аз не съм чудовище, господин Лийдс — заяви Салик, като клекна до стола ми. — Аз съм човек, който разполага с ограничени възможности. Ще забележите, че разликата между двете се забелязва трудно в повечето случаи.

— Спрете войниците, моля ви — прошепнах аз.

— Опитвам се да намеря мирно решение, нали разбирате — продължи Салик, без да го направи. — Ако не прибегнем до мерките, които са ни достъпни — макар и да са отчаяни мерки, — за да се борим, народът ми е обречен. Това са средствата, които всеки революционер — включително хората, които са основали собствената ви държава — са използвали, за да спечелят свободата си. Ако се наложи, ще убиваме — но може би не се налага. На тази маса стои разковничето на мира, господин Лийдс. Поправете тази машина и ще спасите хиляди животи.

— Защо я искате? — попитах аз, като смръщих вежди. — Защо ви е? За да я използвате за шантаж?

— За да поправим света — отвърна Салик. — Необходими са ни само няколко снимки. Доказателство.

— Доказателство, че християнството е лъжа, Стивън — обади се Тобиас и се приближи до мен. — Това ще се окаже доста трудна задача — все пак ислямът приема Исус от Назарет за пророк. Но не вярват във възкресението му, както и в множество от чудесата, които се приписват на последователите му. Ако направят точната снимка, ще се опитат да подкопаят основите на католицизма — религията на по-голямата част от филипинското население, — и това ще доведе до размирици и дестабилизиране на властта в района.

Признавам, че — колкото и да беше странно — все пак се изкуших. Не, не се изкуших да помогна на чудовище като Салик — но разбирах какво има предвид. Защо да не използваме камерата, за да докажем, че всички религии са лъжа?

Това би хвърлило света в хаос. Може би би довело и до смъртта на много хора в определени държави.

А може би — не?

— Вярата не се разрушава така лесно — обади се Айви с почти презрителен тон. — Това изобщо няма да предизвика реакцията, на която той се надява.

— Защото вярата е сляпа? — намеси се Тобиас. — Може би си права. Много биха продължили да вярват въпреки фактите.

— Какви факти? — попита Айви. — Някакви снимки, чиято автентичност може и да бъде поставена под въпрос? Резултат от научни принципи, които никой не разбира?

— Вече се опитваш да защитиш онова, което тепърва има да се опровергава — отбеляза Тобиас спокойно. — Държиш се така, сякаш знаеш какво ще се случи, и вече започваш да спориш с доказателства, които може би ще се появят на бял свят. Не виждаш ли, Айви? Какви факти биха били нужни, за да погледнеш най-после на нещата рационално? Как можеш да бъдеш така разумна в толкова много отношения и същевременно — сляпа в точно това?

— Тихо! — спрях ги и вдигнах ръце към главата си. — Тихо!

Салик се намръщи. И едва след това забеляза какво са направили войниците му на Разон.

Извика нещо на тагалог — а може би на някакъв друг филипински език. Може би трябваше да науча тях, вместо иврит.

Пазачите се отдръпнаха и Салик коленичи, за да обърне Разон по гръб.

Разон пъхна бързо здравата си ръка в сакото на Салик и грабна пистолета. Салик отскочи назад, а един от войниците изкрещя. Последва едно-единствено тихо „щрак“.

В стаята настъпи гробна тишина. Един от войниците бе извадил ръчен пистолет със заглушител и бе прострелял Разон с него в паниката си. Ученият се отпусна надолу — очите му продължаваха да се взират невиждащо, а пистолетът на Салик се изплъзна от пръстите му.

— О, клетият човечец — възкликна Калиани, приближи се и коленичи до него.

Изведнъж някой повали един от пазачите, застанали до вратата, като го хвана откъм гърба и го дръпна надолу.

Войниците се развикаха. Аз скочих от стола и се пресегнах към фотоапарата, но Салик успя да стовари ръка пръв отгоре му, а после се протегна с другата за пистолета на земята.

Изругах и отскочих към купчината сандъци, зад която се скрих. В стаята избухна стрелба и от един от сандъците се разхвърчаха трески.

— Моника е! — извика Айви и залегна зад бюрото. — Измъкнала се е и сега ги напада.

Събрах смелост да надникна тъкмо навреме, за да видя как един от хората на Абу Саяф се свлича улучен на земята, точно до трупа на Разон. Останалите стреляха по Моника, която се бе прикрила зад стълбището, което водеше надолу към помещението, в което се бяхме събудили.

— Дявол го взел! — възкликна Джей Си, клекнал до мен. — Успяла е да избяга сама. Май ще се видя принуден да започна да я харесвам!

Салик изкрещя нещо на тагалог. Не бе тръгнал да ме гони, но се бе прикрил зад войниците. Стискаше фотоапарата близо до тялото си. Към него се присъединиха двама нови телохранителя, които слязоха по стълбището от горе.

Предположих, че стрелбата ще привлече вниманието на минувачите скоро. Но не достатъчно скоро. Бяха притиснали Моника в ъгъла. Едва успявах да я видя как се крие зад стълбището и се опитва да намери начин да се измъкне и да стреля с оръжието, което бе откраднала от войника, когото бе повалила. Краката му стърчаха от рамката на вратата до нея.

— Хайде, кльощав — обади се Джей Си. — Това е твоят шанс. Трябва да се направи нещо. Ще я хванат, преди да дойде някой, който да ни помогне, и ще загубим фотоапарата. Време е за геройства.

— Но…

— Можеш да избягаш, Стивън — намеси се Тобиас. — Точно зад нас има стая, в която има прозорци. Не казвам, че трябва да го направиш. Просто ти представям всички възможности.

Калиани изхленчи тихо, свита на кълбо в ъгъла. Айви легна под масата и запуши уши с пръсти, без да спира да следи битката внимателно.

Моника се опита да се шмугне напред и да стреля, но куршумите направиха стената зад нея на решето и я принудиха да отстъпи обратно. Салик продължаваше да крещи нещо. Няколко от войниците започнаха да ме обстрелват и ме накараха да се върна зад прикритието на сандъците.

Срещу стената зад мен пукаха куршуми, а над главата ми валяха парченца мазилка. Вдишах дълбоко и издишах.

— Няма да успея, Джей Си.

— Ще успееш — възрази той. — Погледни ги, носят гранати. Виждаш ли коланите им? Един от тях ще вземе най-после да се сети и да метне една зад стълбището, и Моника е дотам. Мъртва.

Ако им позволях да вземат фотоапарата — такава власт в ръцете на такива мъже…

Моника изкрещя.

— Улучиха я! — извика Айви.

Измъкнах се иззад сандъците и се втурнах към войника, паднал в средата на помещението. Беше изпуснал пистолета си. Салик ме забеляза, когато го грабнах и го вдигнах с треперещи ръце.

„Няма да се получи. Няма да успея. Невъзможно е… Ще умра“, помислих си.

— Не се тревожи, хлапе — обади се Джей Си и хвана китката ми. — Аз ще се погрижа.

Дръпна ръката ми на една страна и аз дръпнах спусъка, почти без да гледам. Той продължи да насочва пистолета с поредица движения, като спираше само за миг, колкото да стрелям. Всичко приключи за секунди.

Всеки от въоръжените мъже се свлече на земята. Стаята притихна. Джей Си пусна китката ми и ръката ми падна до тялото, сякаш беше направена от олово.

— Ние ли направихме това? — попитах, зяпнал падналите мъже.

— По дяволите — каза Айви, като извади пръсти от ушите си. — Знаех си, че има причина да те търпим още, Джей Си.

— Не ругай, Айви — ухили ѝ се той.

Пуснах пистолета на земята — надали беше особено добра идея, но не бях на себе си. Побързах да отида до Разон. Не усетих пулс. Затворих очите му, но оставих усмивката да играе на устните му.

Той бе искал именно това. Искал беше да го убият, за да няма как да го принудят да издаде тайната си. Въздъхнах. След това, за да потвърдя едно свое предположение, пъхнах ръка в джоба му.

Нещо ме убоде по пръстите, а когато ги извадих, по тях имаше кръв.

— Какво…?

Това не го бях очаквал.

— Лийдс? — разнесе се гласът на Моника.

Вдигнах поглед. Беше застанала на прага на вратата, стиснала окървавеното си рамо.

— Вие ли направихте това?

— Джей Си го направи — отговорих.

— Вашата халюцинация? Е застреляла тези мъже?

— Да. Не. Аз…

Не бях сигурен. Изправих се и отидох до Салик, който беше улучен точно между очите. Наведох се и вдигнах фотоапарата, след което завъртях една част, обърнат с гръб към Моника.

— Ъм… Господин Стив? — посочи Калиани. — Онзи май не е мъртъв. О, Божичко.

Погледнах натам. Един от войниците, които бях застрелял, се обръщаше по гръб. Държеше нещо в обагрената си с кръв ръка.

Граната.

— Вън! — изкрещях на Моника, грабнах я за ръката и се втурнах да бягам от стаята.

Взривът ме удари в гърба като огромна морска вълна.

8.

Точно един месец по-късно седях в имението си и пиех чаша лимонада. Гърбът ме болеше, но раните от шрапнела вече заздравяваха. Не бяха толкова тежки.

Моника не обръщаше особено внимание на гипсираната си ръка. Тя също държеше чаша лимонада, настанена в същата стая, където я бях видял за пръв път.

Предложението, което ми беше направила току-що, не беше неочаквано.

— Боя се, че сте избрали грешния човек — казах. — Налага се да откажа.

— Разбирам — отговори тя.

— Поработила е над мръщенето на веждите — отбеляза одобрително Джей Си, който се беше облегнал на стената. — Доста е задобряла.

— Ако се съгласите само да погледнете фотоапарата… — започна Моника.

— Когато го видях за последно, беше на поне шестнайсет парчета — прекъснах я. — Просто няма с какво да работя.

Тя присви очи, без да откъсва поглед от мен. Още подозираше, че съм изпуснал устройството нарочно, когато гранатата избухна. Не помагаше и фактът, че тялото на Разон бе обгорено почти до неузнаваемост в последвалите вторични експлозии и пожарът, който бе обхванал сградата. Всичко, което би могло да обясни как всъщност работеше фотоапаратът, беше изгоряло.

— Признавам — продължих аз и се наведох напред, — че не съжалявам особено много, задето не можете да го поправите. Не съм сигурен, че светът е готов за информацията, която той би разкрил пред нас.

„Или поне не съм сигурен, че е готов хора като вас да контролират тази информация“, добавих наум.

— Но…

— Моника, не знам какво очаквате да направя, щом инженерите ви вече са опитали всичко по силите си. Просто ще трябва да приемем факта, че тайната на тази технология е умряла с Разон. В случай, че не се касае просто за една измама, разбира се. Честно казано, все по-склонен съм да мисля, че е било именно така. Разон е бил подложен на мъчения, далеч по-тежки от всичко, което би могъл да понесе един обикновен учен, но не е казал и дума на терористите — защото е нямало нищо за казване. Всичко е било фалшиво.

Тя въздъхна и се изправи на крака.

— Пропускате шанса си за величие, господин Лийдс.

— Мила моя — отговорих аз, като също станах, — както сигурно знаеш, аз вече съм бил велик… Но реших да разменя величието за посредственост и някаква доза здрав разум.

— Трябва да си поискате парите обратно — отговори тя. — Защото не съм забелязвала нито едно от двете у вас.

След това извади нещо от джоба си и го пусна на масата. Голям пощенски плик.

— А това е…? — попитах аз, протегнах ръка и го взех.

— Във фотоапарата имаше филм — каза тя. — Успяхме да възстановим само един образ.

Поколебах се, след което извадих снимката. Беше черно-бяла, като останалите. На нея се виждаше мъж с брада и роба, седнал — макар че не се виждаше на какво. Лицето му беше смайващо. Не заради чертите му, а защото гледаше право в обектива. Обектив, който ще се появи след две хиляди години.

— Според нас е от Триумфалното влизане в Йерусалим. Постройката на фона прилича много на Красивата порта. Трудно е да се каже със сигурност.

— Боже мой — прошепна Айви и пристъпи до мен.

Тези очи… Не можех да откъсна поглед от снимката. Тези очи.

— Ей, нали уж не трябваше да използваме името Господне напразно — обади се Джей Си.

— Не беше напразно — отговори Айви и положи благоговейно пръсти върху снимката. — Беше съвсем на място.

— За съжаление, това не означава нищо — заяви Моника. — Няма начин да докажем кой е. Дори ако можехме, това не би доказало нито правотата, нито неистинността на твърденията на християнството. Това се е случило, преди да бъде убит. От всички възможни моменти, които е можел да улови…

Тя поклати глава.

— Това не променя решението ми — отговорих аз и пъхнах снимката обратно в плика.

— Не съм и предполагала, че ще го промени — каза Моника. — Считай това за хонорар.

— Не успях да ви помогна с много.

— Нито пък ние на теб — заключи тя и тръгна да излиза. — Лека вечер, господин Лийдс.

Потърках плика с пръст, заслушан как Уилсън изпраща Моника до външната врата и накрая я затваря след нея. Оставих Айви и Джей Си да спорят за ругатните и споменаването на името Божие напразно и се отправих по коридора и нагоре по стълбите. Изкачих се по спираловидното стълбище, опрял ръка в парапета, докато не стигнах до последния етаж.

Кабинетът ми беше последната врата в дъното. Помещението беше осветено от една-единствена лампа на бюрото, а завесите бяха спуснати — навън и без това вече беше тъмно. Отидох до бюрото и седнах зад него. Тобиас седна до един от другите два стола до него.

Вдигнах последната книга, останала от огромната купчина на плота, и започнах да я прелиствам. Снимката на Сандра — онази, която беше направена на гарата, — висеше забодена на стената до мен.

— Досетили ли са се? — попита Тобиас.

— Не — отговорих. — А ти.

— Тайната изобщо не е била във фотоапарата, нали?

Усмихнах се и обърнах на нова страница.

— Претърсих джобовете му, след като го застреляха, и нещо ме поряза по пръстите. Парченца стъкло.

Тобиас се намръщи. След миг размисъл, обаче, лицето му се проясни.

— Строшени електрически крушки?

Кимнах.

— Не е бил фотоапаратът, а светкавицата. Когато Разон е правел снимки в църквата, я е използвал дори навън, на дневна светлина. Дори когато обектът е бил добре осветен, дори когато се е опитвал да заснеме нещо, което се е случило през деня — като появата на Христос пред гробницата, след като е възкръснал, например. Това е грешка, която един добър фотограф не би допуснал. А той е бил добър фотограф — ако се съди по снимките, които открихме в апартамента му. Имал е усет за светлината.

Обърнах страницата, след което се пресегнах, извадих нещо от джоба си и го сложих на масата — подвижна светкавица. Онази, която бях свалил от фотоапарата точно преди взрива.

— Не съм сигурен дали се дължи на нещо в самия ѝ механизъм, или на крушките, но знам, че е сменял крушките, когато е искал да направи фотоапарата неизползваем.

— Великолепно — оцени Тобиас.

— Ще видим — отговорих аз. — Тази светкавица не работи. Вече опитах. Не знам какъв е проблемът. Нали си спомняш как хората на Моника все пак успявали да използват фотоапаратите за известно време, преди те да спрат да работят? Е, много светкавици имат повече от една крушка — също като тази. Подозирам, че само една от крушките има нещо общо с темпоралните ефекти. А специалните крушки са изгаряли бързо — след около десет кадъра, предполагам.

Обърнах още няколко страници.

— Променяш се, Стивън — каза Тобиас накрая. — Забелязал си това без помощта на Айви. Без когото и да било от нас. След колко време ще спреш да се нуждаеш от нас изобщо?

— Надявам се това никога да не се случи — отговорих. — Не искам пак да се превръщам в онзи мъж.

— И все пак продължаваш да търсиш нея.

— И все пак — прошепнах.

Още една стъпка по-близо. Знаех на кой влак се е качила Сандра. От джоба на палтото ѝ се подаваше билет. Успях да различа цифрите — макар и едва-едва.

Бе отишла в Ню Йорк. Бях издирвал този отговор в продължение на десет години — а той отговаряше само на малка част от далеч по-голям въпрос. Следата беше на над десетилетие, но все пак беше нещо.

За пръв път от години бях успял да напредна в търсенето си. Затворих книгата и се облегнах на стола, загледан в снимката на Сандра. Беше красива. Толкова красива.

Нещо прошумоля в тъмната стая. Нито Тобиас, нито аз помръднахме, когато един нисък, оплешивяващ мъж се настани на празния стол до бюрото.

— Името ми е Арно — представи се той. — Професор съм. Специализирам в областта на темпоралната механика, принципите на причинността и квантовата теория. Доколкото разбрах, имате работа за мен?

Оставих последната книга върху купчината, която бях прочел през последния месец.

— Да, Арно — отговорих. — Имам.

Благодарности

Както винаги, дължа огромна благодарност на прекрасната ми съпруга Емили, задето е винаги до мен и търпи понякога хаотичния живот, който водят професионалните писатели. Също така — на преподобния Питър Алстрьом, който свърши много ценна работа за този проект. Друг човек, чието име трябва да бъде отбелязано, е Моше Федер, който бе един от първите, които прочетоха тази книга. Той обсъждаше с мен множество идеи, възможности и предложения още от самото начало.

Агентът ми, Джошуа Блаймс, бе страхотен, както обикновено. Хора, които прочетоха първите чернови на тази книга, включват още и Брайън Т. Хил, Доминик Нолан, Кайлин ЗоБел, Бен Олсън, Даниел Олсен, Керън Алстрьом, Дан Уелс, Алън Лейтън и Итън Скарстедт.

Специални благодарности на „Събтърениън Прес“, благодарение на които тази книга излезе за печат. Бил Шафър и Яни Кузния бяха направо фантастични. Благодаря!

Брандън Сандърсън