Брандън Сандърсън

 Спиращият войната

Бележка на преводача

Имената на боговете са значещи за облика и ролята им в пантеона на Халандрен:

Уорбрейкър — Спиращият войната

Лайтсонг — Леката песен

Блашуивър — Будещата свян

Калмсиър — Тихата пророчица

Стилмарк — Точният прицел

Мъртгивър — Даряващият смях

Мърсистар — Звездата на милостта

Уедърлав — Любимият на бурята

Лайфблесър — Благославящият с живот

Труткол — Истинният зов

Олмадър — Майката на всички

Хоупфайндър — Намиращият надежда

Страйфлавър — Обичащият разприте

Кайндуиндс — Добрите ветрове

Благодарности

Работата над „Спиращият войната“ беше необичаен процес в някои отношения; можете да прочетете повече за това в моя уебсайт. Достатъчно е да кажа, че имах повече първоначални читатели от обикновено, много от които познавам главно по постовете във форума ми. Опитал съм се да изредя имената на всички тук, но съм сигурен, че ще пропусна някого. Ако сте някой от тези индивиди, пратете ми мейл, без да се притеснявате, и ще се опитаме да ви включим в следващите допечатки.

Първата благодарност е за чудесната ми жена, Емили Сандърсън, за която се ожених, докато писах тази книга. Това е първият ми роман, в който тя имаше голямо съучастие, като поправяше и ми даваше предложения, така че ценя високо помощта ѝ. Също така, както винаги, моят агент Джошуа Билмс и моят редактор Моше Федер свършиха изключително голяма работа по този ръкопис, като го издигнаха от Второто или Третото извисяване поне до Осмото.

В „Тор“ няколко души помогнаха много над задълженията си. Първият е Дот Лин, моят издател, с когото беше страхотно да се работи. Благодаря, Дот! И, както винаги, заслужават да се отбележат неуморните усилия на Лари Йодер, както и изключителната работа на гениалния директор на отдел „Оформление“ на „Тор“, Ирене Гало. Дан Дос Сантос направи корицата на тази книга и силно ви съветвам да погледнете неговия уебсайт и други негови творби, защото смятам, че е един от най-добрите в бизнеса в момента. Също така благодарна дума заслужава Пол Стивънс като моя човек за свръзка за книгите ми.

В специалния отдел „Благодарности“ имаме Джованс3 и Дриймкинг47, Луис Симард, Джеф Криър, Меган Кауфман, телсдж, Меган Хъчинс, Изи Уайтинг, Янси Олдс, Дрю Олдс, Карла Бениън, Ерик Джеймс Стоун, Дан Уелс, Айзък Стюард, Бен Олсън, Грейхаунд, Дементид Джем, Д. Демил, Лорин, Кънтри Бъмкън, Вадия, Ю-Боут, Тяидин, Драгънфлай, птерат, БарбараДж, Шир Хасирим, Дигиталбиас, Спинк Лонгфелоу, емифейс, Ричард „Капитан Горадел“ Гордън, Суигли, Доун Коули, Дрерио, Дейвид Б, Мишел Трамъл, Матю Р Карлин, Оли Табугър, Джон Палмър, Хенрик Них — и несъкрушимия Питър Алстром.

Пролог

„Странно колко много неща започват с хвърлянето ми в затвор“, помисли Вашер.

Стражите се засмяха на нещо и вратата на килията изкънтя зад тях. Вашер се изправи, изтупа прахта от дрехите си, разтри рамото си и изохка.

Долната половина на вратата на килията му беше от здраво дърво, но горната бе с решетки и той можа да види как тримата стражи отвориха голямата му торба и заровиха из вещите му.

Един от тях забеляза, че ги гледа. Беше грамаден звяр с бръсната глава и мръсна униформа, едва опазила ярките жълти и сини цветове на градската стража на Т’Телир.

„Ярки цветове — помисли Вашер. — Ще трябва отново да свикна с тях.“ Във всяка друга държава крещящо жълто и синьо щяха да стоят нелепо на войници. Това обаче беше Халандрен: страна на Завърнали се богове, Безжизнени слуги, БиоХроматични изследвания и — разбира се — цвят.

Едрият страж остави приятелите си да се забавляват с вещите на Вашер и пристъпи бавно към вратата на килията.

— Разправят, че си бил доста корав — рече и го огледа от глава до пети.

Вашер не отвърна.

— Кръчмарят разправя, че си ступал двайсетина души в свадата. — Стражът се потърка по брадичката. — Не ми изглеждаш толкова корав. Все едно, трябваше да помислиш хубаво, преди да посегнеш на жрец. Другите ще изкарат една нощ заключени. Ти обаче… ще виснеш. Бездушен глупак.

Вашер извърна очи. Килията му беше функционална, макар и не особено оригинална. Тънък процеп горе на едната стена пропускаше светлина, каменните стени бяха прогизнали и обрасли с мъх, а в ъгъла гниеше купчина мръсна слама.

— Пренебрегваш ли ме? — попита стражът и се доближи до вратата още повече.

Цветовете на униформата му станаха по-ярки, сякаш бе излязъл на по-силна светлина. Промяната бе едва доловима. На Вашер не му беше останал много Дъх, тъй че аурата му не влияеше много на цветовете около него. Стражът не забеляза промяната в цвета, както не я бе забелязал и в кръчмата, когато с приятелчетата си бяха вдигнали Вашер от пода и го метнаха в колата си. Разбира се, промяната бе толкова лека за неподсилено око, че бе почти невъзможно да се види.

— Я виж ти — рече един от мъжете, които ровеха в торбата му. — Какво пък е това?

На Вашер му се струваше интересно, че мъжете, които пазят тъмниците, обикновено се оказват също толкова лоши, ако не и по-лоши от онези, които пазят. Може би това бе преднамерено. На обществото като че ли му беше все едно дали такива мъже са извън килиите, или вътре, стига да стоят настрана от по-почтените хора.

Ако изобщо съществуваше такова нещо.

Единият страж извади от торбата му дълъг предмет, увит в бял лен. Подсвирна, щом разви плата и вдигна дълъг меч с тънко острие в сребърна ножница. Дръжката беше чисто черна.

— От кого мислите, че е откраднал това?

Главният страж го изгледа накриво. Сигурно се чудеше дали Вашер не е някакъв благородник. Макар Халандрен да нямаше аристокрация, много съседни кралства си имаха своите лордове и лейди. Но кой лорд щеше да носи бозаво кафяво наметало, разпрано на няколко места? Кой лорд щеше да има синини от кръчмарски бой, петдневна брада и ботуши, протрити от години ходене? Стражът извърна глава, явно убедил се, че Вашер не е никакъв лорд.

Беше прав. И грешеше.

— Дай да го видя това — каза главният страж и взе меча. Изсумтя, явно изненадан от тежестта му. Завъртя го в ръце и забеляза закопчалката, затягаща дръжката към ножницата, за да не може острието да се вади. Разкопча я.

Цветовете в помещението се изостриха. Не станаха по-ярки — не като на елека на пазача, когато се доближи към Вашер. Станаха просто по-силни. По-наситени. Червеното стана ръждивочервено. Жълтото се втвърди до златисто. Синьото се доближи към морскосиньо.

— Внимавай, приятел — каза Вашер. — Този меч може да е опасен.

Стражът вдигна глава. Всички мълчаха. После стражът изсумтя и се отдалечи от килията на Вашер, понесъл меча. Другите двама го последваха с торбата на Вашер и влязоха в стаята на пазачите в края на коридора.

Вратата се затръшна с бумтене. Вашер мигновено коленичи до купчината слама и избра шепа здрави стръкове. Измъкна няколко нишки от наметалото си — беше започнало да се разнищва отдолу — и овърза сламата във формата на малка човешка фигурка, висока четири-пет пръста, с възлести ръце и крака. Отскубна косъм от едната си вежда и го намести на главата на сламената фигура, а после бръкна в ботуша си и измъкна яркочервено шалче.

А после Дъхна.

Изтече от него и лъхна във въздуха, прозрачно и в същото време лъчисто, като цвета на масло по вода на слънцето. Вашер усети как го напусна: БиоХроматичен дъх го наричаха учените. Повечето хора го наричаха просто Дъх. Всеки индивид имаше по един. Или поне така беше обикновено. Едно лице, един Дъх.

Вашер имаше някъде около петдесет Дъха, едва колкото да достигне Първото извисяване. Това, че имаше толкова малко, го караше да се чувства беден в сравнение с онова, което бе таил някога в себе си, но мнозина щяха да смятат петдесет Дъха за голямо съкровище. За жалост Пробуждането дори на една малка фигурка, направена от органичен материал — с част от собственото ти тяло за фокус, — изцеди около половината му Дихания.

Щом всмука Дъха, сламената фигурка потръпна. Яркочервеното шалче в ръката на Вашер помръкна до сиво. Той се наведе, като си представи какво иска да направи фигурката, и изпълни последната стъпка в процеса, като даде Заповедта:

— Донеси ключове.

Сламената фигурка се изправи и повдигна единствената си вежда към него.

Вашер посочи към стаята на тъмничарите. Оттам се чуха изумени викове.

„Няма много време“, помисли той.

Сламеният индивид затича по пода, после скочи и изхвърча между решетките. Вашер смъкна наметалото си и го просна на пода. Имаше съвършената форма на човек, с раздраното, съответстващо на белезите по тялото на Вашер, с качулката със срязани дупки, съответстващи на очите му. Колкото по-близо беше един предмет до човешка фигура, толкова по-малко Дихания трябваха, за да се Пробуди.

Вашер се наведе, като се мъчеше да не мисли за дните, когато бе имал достатъчно Дихания, за да Пробуди, без да го е грижа за форма или фокус. Друго време беше онова. Потръпна, после отскубна кичур коса от главата си и я пръсна по качулката на наметалото.

И Дъхна отново.

Отне му останалия Дъх. След като той си отиде — наметалото се разтрепери, а шалчето изгуби останалия си цвят, — Вашер се почувства по-… смътен. Да изгуби човек Дъха си не беше фатално. Всъщност Диханията в повече, с които боравеше Вашер, бяха някога на други хора. Не знаеше кои са били те; не беше събирал тези Дихания сам. Бяха му дадени. Но, разбира се, нали така уж ставаше винаги. Човек не можеше да отнеме Дъх насила.

Това, че беше лишен от Дъх, все пак го промени. Цветовете не изглеждаха толкова ярки. Не можеше да усеща човешката суетня горе из града, връзка, която обикновено приемаше за нещо дадено от само себе си. Беше онзи усет, който всички хора имаха за другите — онова нещо, което шепнеше предупредително в омаята на съня, когато някой влезе в стаята. У Вашер този усет беше подсилен петдесет пъти.

А сега го нямаше. Бе всмукан от наметалото и сламената фигурка, за да им даде сила.

Наметалото помръдна. Вашер се наведе над него.

— Защити ме — заповяда и наметалото застина. Той се изправи и го заметна отново.

Сламената фигурка се върна до прозореца. Стъпалата ѝ бяха зацапани с червено. Пурпурната кръв му се стори толкова мътна този път.

Той взе ключовете.

— Благодаря ти. — Винаги им благодареше. Не знаеше защо, особено предвид това, което щеше да последва. — Твоят дъх в моя — заповяда и докосна сламеното човече по гърдите. Сламеният индивид мигновено тупна на земята — животът се изцеди от него — и Вашер върна Дъха си. Познатото усещане за жизненост се върна със знанието за свързаност, за вместване. Можеше да поеме Дъха само защото той самият бе Пробудил — всъщност Пробужданията от този вид рядко биваха трайни. Използваше Дъха си като резерв, отдаваше го и си го взимаше.

В сравнение с онова, което бе таил някога, двайсет и пет Дъха бяха смехотворно малко. Но пък в сравнение с нищо изглеждаха безгранични. Той потръпна от задоволство.

Виковете откъм стаята на пазачите заглъхнаха. Тъмницата затихна. Трябваше да побърза.

Вашер бръкна през решетките и отключи килията. Бутна навън дебелата врата и излезе в коридора, като прекрачи сламената фигурка. Не тръгна към стаята на тъмничарите — и изхода отвъд нея, — а пое на юг, по-надълбоко в тъмницата.

Това беше най-несигурната част от плана му. Намирането на кръчма, посещавана от жреци на Многоцветните тонове, беше съвсем лесно. Въвличането в кръчмарска свада — и удрянето на жрец — също толкова лесно. В Халандрен гледаха на религиозните си фигури много сериозно и Вашер си беше спечелил не обичайното задържане в местен затвор, а разходка до тъмниците на Бога крал.

След като знаеше що за хора пазят обикновено такива тъмници, имаше доста добра идея, че ще се опитат да извадят Нощна кръв. Това му бе осигурило нужното отвличане, за да се добере до ключовете.

Но сега предстоеше непредсказуемата част.

Вашер спря и Пробуденото наметало прошумоля. Лесно беше да намери килията, която му трябваше, защото около нея голям каменен кръг беше изцеден от цвят и стените и вратите бяха в мътносиво. Беше място, затворило Пробуждащ, защото липсата на цвят означаваше никакво Пробуждане. Вашер се доближи до вратата и надникна през решетките. Мъж, увесен за ръцете от тавана, гол и окован във вериги. Цветът му беше наситен за очите на Вашер, кожата — с чист загар, синините — ярки сини и виолетови петна.

Мъжът беше със запушена уста. Друга предпазна мярка. За да Пробуди, на човек му трябваха три неща: Дъх, цвят и Заповед. Хармонията и багрите, както го наричаха някои. Многоцветните тонове, връзката между цвят и звук. Една Заповед трябваше да се изрече ясно и твърдо на родния език на Пробуждащия — всяко заекване, всяко неправилно произнасяне щеше да обезсили Пробуждането. Дъхът щеше да излезе, но предметът нямаше да може да действа.

Вашер отключи килията и пристъпи вътре. Аурата на този човек правеше цветовете многократно по-ярки близо до него. Всеки щеше да забележи толкова силна аура, макар да беше много по-лесно за някой, който е стигнал до Първото извисяване.

Не беше най-силната БиоХроматична аура, която Вашер бе виждал — такива имаха Завърналите се, познати като богове тук в Халандрен. Все пак БиоХромата на затворника беше доста впечатляваща и много, много по-силна от тази на Вашер. Затворникът таеше много Дихания. Стотици и стотици.

Мъжът се люшна на веригите си и изгледа Вашер. Запушената му уста беше разкървавена. Вашер се поколеба само за миг, преди да посегне и да дръпне парцала от нея.

— Ти — прошепна затворникът и се покашля леко. — Да ме освободиш ли си дошъл?

— Не, Вахр — отвърна Вашер кротко. — Дойдох да те убия.

Вахр изсумтя. Затворничеството не се беше оказало леко за него. Когато Вашер го беше видял за последен път, беше пълен. Ако се съдеше по измършавялото му тяло, беше стоял много време без храна. Раните, отоците и следите от изгорено по плътта му бяха пресни.

Изтезанията и измъченият поглед в хлътналите очи на Вахр издаваха мрачната истина. Дъх можеше да се предаде само с доброволна, преднамерена Заповед. Тази Заповед обаче можеше да бъде окуражена.

— Значи ме съдиш — изграчи Вахр. — Като всички други.

— Проваленият ти бунт не ме интересува, Вахр. Искам само твоя Дъх.

— И ти като целия двор на Халандрен.

— Да. Но ти няма да го дадеш на някой от Завърналите се. Ще го дадеш на мен. В замяна на това да те убия.

— Не изглежда кой знае каква сделка. — Имаше някаква твърдост — липса на чувство — у Вахр, каквато Вашер не беше видял последния път, когато се бяха разделили преди години.

„Странно — помисли си той. — Най-после, след цялото това време, намирам у този човек нещо, с което мога да се отъждествя.“

Отстъпи на безопасно разстояние от Вахр. След като гласът му вече бе освободен, той можеше да Заповяда. Само че не докосваше нищо освен металните вериги, а металът бе много труден за Пробуждане. Никакъв живот нямаше в него, а и беше далече от формата на човек. Дори на висините на силата си самият Вашер бе успял да Пробуди метал само в няколко особени случая. Разбира се, някои изключително могъщи Пробуждащи можеха да съживят предмети, без да ги докосват, но то се дължеше на звученето на гласовете им. За това обаче беше нужно Деветото извисяване. Дори Вахр нямаше чак толкова много Дъх. Всъщност Вашер знаеше само за една личност сред живите, която имаше: самият Бог крал.

Това означаваше, че Вашер навярно беше в безопасност. Вахр таеше в себе си огромно богатство от Дъх, но нямаше какво да Пробуди. Вашер бавно обиколи окования мъж. Много трудно му беше да предложи каквото и да било съчувствие. Вахр си беше заслужил съдбата. Но жреците нямаше да му позволят да умре, докато таеше толкова много Дъх. Умреше ли, щеше да е прахосничество. Да си иде. Невъзвратимо.

Дори правителството на Халандрен — което имаше толкова стриктни закони за купуването и отдаването на Дъх — не можеше да позволи такова съкровище да се пропилее. Ужасно държаха да предотвратят екзекуцията дори на толкова опасен престъпник като Вахр. След време щяха да се проклинат за това, че не го бяха пазили по-добре.

Но пък Вашер беше изчаквал две години за такава възможност.

— Е? — попита Вахр.

— Дай ми Дъха, Вахр — рече Вашер и пристъпи към него.

— Едва ли имаш уменията на мъчителите на Бога крал, Вашер — изсумтя Вахр, — а аз ги търпя вече от две седмици.

— Ще се изненадаш. Но това е без значение. Ти ще ми дадеш Дъха си. Знаеш, че имаш само две възможности. Даваш го на мен или го даваш на тях.

Вахр увисна на китките си и бавно се завъртя. Мълчаливо.

— Нямаш много време за обмисляне — каза Вашер. — Всеки момент някой ще открие мъртвите стражи. Ще се вдигне тревога. Аз ще избягам, а теб ще те мъчат отново и рано или късно ще се прекършиш. След това цялата мощ, която си събрал, ще отиде при същите хора, които се беше заклел да унищожиш.

Вахр заби поглед в пода. Вашер го изчака да повиси още няколко мига и да се увери, че реалността на положението му е ясна.

Най-сетне Вахр вдигна очи към него.

— Онова… нещо, което носиш. То е тук, в града, нали?

Вашер кимна.

— Писъците, които чух. То ли ги причини?

Вашер отново кимна.

— Колко време ще се задържиш в Т’Телир?

— Доста. Около година може би.

— Ще го използваш срещу тях?

— Само аз си знам, Вахр. Ще приемеш ли сделката ми? Бърза смърт в замяна на онези Дихания. Обещавам ти следното: враговете ти няма да ги имат.

Вахр помълча и накрая прошепна:

— Твои са.

Вашер вдигна ръка и опря длан на челото на Вахр — внимателно, за да не докосне нещо от дрехата му кожата на Вахр, та той да може да привлече цвят за Пробуждане.

Вахр не помръдна. Изглеждаше изтръпнал. После, тъкмо докато Вашер започваше да се притеснява, че затворникът е премислил, Вахр Дъхна. Цветът се изцеди от него. Красивото Многоцветие, аурата, от която изглеждаше толкова величествен въпреки раните и веригите, изтече от устата му, увисна във въздуха и заблещука като мъгла. Вашер я вдиша, затворил очи.

— Моят живот към твоя — Заповяда Вахр с нотка на отчаяние в гласа. — Моят Дъх става твой.

Дъхът нахлу във Вашер и всичко оживя ярко. Кафявото му наметало вече изглеждаше дълбоко наситено с цвят. Кръвта на пода беше тъмночервена, огнена сякаш. Кожата на Вахр дори бе като шедьовър от цветове, повърхността нашарена от лъскави черни косми, сини отоци и яркочервени резки. От години Вашер не беше усещал такъв… живот.

Изпъшка и падна на колене съкрушен. Наложи се да се подпре с ръка на каменния под, за да не рухне. „Как съм живял без това?“

Знаеше, че сетивата му всъщност не са се подобрили, но се чувстваше толкова много по-жив. Много по-осъзнаващ прелестта на усещането. Щом докосна каменния под, се възхити на грапавината му. И на звука на вятъра, преминаващ през тесния прозорец на тъмницата. Винаги ли е бил толкова мелодичен? Как можеше да не го е забелязал?

— Изпълни своята част от сделката — каза Вахр.

Вашер забеляза тоновете в гласа му, красотата на всеки от тях: колко близо бяха до хармонията. Беше спечелил съвършено ниво. Дар за всеки, достигнал Второто извисяване. Щеше да е добре да го изпита отново.

Можеше, разбира се, да е достигнал до Петото извисяване по всяко време, ако го беше пожелал. Това щеше да изисква определени жертви, които не бе готов да направи. Тъй че беше принуден да го прави по старомодния начин, като събира Дихания от хора като Вахр.

Вашер се изправи, а после дръпна безцветното шалче, което бе използвал по-рано. Метна го на рамото на Вахр и Дъхна.

Не си направи труда да придаде на шалчето човешка форма, не прибягна до косъм или късче от кожата си за фокус — макар да се наложи да извлече цвят от ризата си.

Вгледа се в примирените очи на Вахр и заповяда:

— Удуши.

И докосна с пръсти тръпнещото шалче.

То се изви мигновено и привлече голямо — ала вече несъществено — количество Дъх. Бързо се уви около шията на Вахр, стегна се и го задави. Вахр не се възпротиви, нито изохка. Просто гледаше с омраза Вашер, докато очите му не се изцъклиха и не помръкнаха.

Омраза. Вашер я беше познавал достатъчно през живота си. Пресегна се кротко, прибра Дъха си от шала и остави Вахр увиснал в килията. Мина тихо през тъмницата, възхитен от цвета на дърво и камъни. След няколко мига забеляза нова кръв в коридора. Червена.

Заобиколи локвата кръв — беше се разтекла по наклонения под на тъмницата — и влезе в стаята на пазачите. И тримата бяха мъртви. Единият седеше на стол. Нощна кръв се беше забил през гърдите му. Само два пръста от черното острие бяха изтеглени от сребърната ножница.

Вашер грижливо хлъзна острието в ножницата и щракна закопчалката.

„Много добре се справих днес“ — каза глас в ума му.

Той не отвърна на меча.

„Убих ги всичките — продължи Нощна кръв. — Не си ли горд с мен?“

Вашер вдигна оръжието, свикнал с необичайната му тежест, и го понесе в една ръка. Взе пътната си торба и я метна на рамо.

„Знаех, че ще се впечатлиш“ — каза доволно Нощна кръв.

1

Имаше големи предимства в това да си незначителен.

Вярно, според мерките на мнозина Сири не беше „незначителна“. Беше дъщеря на крал в края на краищата. За щастие баща ѝ имаше четири деца и Сири — на седемнайсет години — беше най-малката. Фафен, която бе малко по-голяма от Сири, беше изпълнила фамилния дълг и беше станала монахиня. Преди Фафен беше Риджер, синът. Той щеше да наследи трона.

И Вивена. Сири въздъхна, докато вървеше по пътеката обратно към града. Вивена, първородната, беше… ами… Вивена. Красива, уверена в себе си, съвършена почти във всяко отношение. И толкова по-добре, предвид това, че беше сгодена за бог. Тъй или иначе Сири — като четвърто дете — беше излишната. Вивена и Риджер трябваше да се съсредоточат върху ученията си. Фафен трябваше да си върши работата по пасищата и в домове. Сири обаче можеше да се измъкне с това, че е незначителна. А това означаваше, че можеше да чезне в пущинаците часове наред.

Някои щяха да забележат, разбира се, и тя щеше да си има неприятности. Но дори на баща ѝ щеше да му се наложи да признае, че изчезването ѝ не е причинило големи неудобства. Градът се оправяше чудесно и без Сири — всъщност оправяше се дори малко по-добре, докато нея я нямаше.

Незначителност. За друг това можеше да е обидно. За Сири беше благодат.

Усмихна се, щом навлезе в същинския град. Неизбежно привличаше погледи. Макар Бевалис официално да беше столицата на Идрис, не беше голям и всички я познаваха. Ако се съдеше по приказките, които беше чувала от разни мърморковци, Бевалис не беше дори село в сравнение с огромните градове в други държави.

Но тя си го обичаше такъв, какъвто беше, с калните улички, къщите със сламени покриви и досадните — но здрави — крепостни стени. Жените, подкарващи гъските с пръчки, мъжете, дърпащи магарета, натоварени със зърно, децата, повели овце към пасището. Един голям град в Ксака, Худрес или дори в ужасната Халандрен можеше да има екзотични гледки, но щеше да е пълен с безлични шумни блъскащи се тълпи и високомерни благородници. Не съвсем по вкуса на Сири. За нея дори Бевалис изглеждаше доста оживен.

„Все пак — помисли тя, докато оглеждаше практично сивата си рокля, — готова съм да се обзаложа, че онези градове имат повече цветове. Това, виж, сигурно бих искала да видя.“

Там косата ѝ нямаше да изпъква чак толкова. Както обикновено, дългите кичури бяха изрусели от радост, докато беше навън сред полята. Тя се съсредоточи и се помъчи да ги обуздае, но успя само да докара цвета до убито кафяво. Щом спря да се съсредоточава, косата пак си стана каквато си беше. Сири не беше особено добра в обуздаването ѝ. Не беше като Вивена.

Щом тръгна през града, по петите ѝ се повлякоха няколко хлапета. Тя се усмихна и се престори, че не им обръща внимание, докато едно от тях не се осмели да притича напред и я дръпна за дрехата. Тогава се обърна с усмивка. Изгледаха я със сериозни лица. Идрианските деца бяха приучени още на тази възраст да избягват срамните изблици на чувства. Според поученията на Аустре нямаше нищо лошо в чувствата, но привличането на внимание към себе си с тях беше грешно.

Сири не беше особено благочестива. Не беше нейна вина, ако Аустре я беше създал неспособна да се подчинява, мислеше тя. Децата зачакаха търпеливо, а Сири бръкна в престилката си и извади китка яркоцветни цветя. Детските очи се ококориха, зяпнали живите цветове. Три от цветята бяха сини, едното жълто.

Цветята ярко изпъкваха на фона на преднамерената сивота на града. Освен онова, което можеше да се види в кожата и очите на хората, наоколо нямаше капка цвят. Камъните бяха изтъркани до бяло, облеклото светлосиво и убито кафяво. Само за да няма цвят.

Защото без цвят не можеше да има Пробуждащи.

Момичето, което беше дръпнало полата на Сири, най-сетне взе цветята и хукна с тях, а другите деца — след нея. Сири забеляза неодобрителните погледи в очите на няколко минаващи селяни. Никой не я укори обаче. Да си принцеса, макар и незначителна, си имаше предимства.

Продължи към палата — беше ниска едноетажна сграда с голям двор с утъпкана пръст. Избегна тълпите пазарящи се хора отпред, заобиколи и влезе през кухненския вход. Щом вратата се открехна, Маб, старшата на кухнята, спря да си тананика и я изгледа накриво.

— Татко ти те търсеше, дете — рече сухо, обърна се, нападна с ножа купчината лук и пак си затананика.

— Предполагам. — Сири се приближи и подуши едно от котлетата на огнището, от което лъхаше кротката миризма на врящи картофи.

— Пак по хълмовете си ходила, нали? Бас слагам, че си пропуснала уроците си.

Сири се усмихна, после измъкна още едно яркожълто цвете и го завъртя между пръстите си.

Маб извъртя очи към тавана.

— И пак си покварявала младежта на града, подозирам. Честно ти казвам, трябва да спреш с тези неща. Вече си голямо момиче. Баща ти хубаво ще ти поприказва за бягането ти от отговорностите.

— Обичам приказките — отвърна Сири. — И винаги научавам по няколко нови думи, когато татко е ядосан. Не бива да пренебрегвам образованието си, нали?

Маб изсумтя и закълца кисели краставички в лука.

— Честно, Маб — заговори Сири, докато въртеше цветето, и усети как косата ѝ доби малко по-червеникав оттенък. — Не разбирам какъв е проблемът. Аустре е направил цветята, нали? Той им е сложил цветовете, за да не могат да бъдат зли. Искам да кажа, наричаме го Бог на Цветовете все пак, нали?

— Цветята не са зли — отвърна Маб и добави в накълцаното нещо, което приличаше на трева. — Стига да си останат където ги е поставил Аустре. Не бива да използваме красотата на Аустре, за да се правим на по-важни.

— Едно цвете не ме прави по-важна.

— О? — Маб сипа тревата, краставиците и лука в едно от врящите котлета, почука по него с плоското на ножа, вслуша се и кимна на себе си, а после започна да рови под тезгяха за още зеленчуци. — Я ми кажи — продължи тя с приглушен глас. — Наистина ли мислиш, че като мина през града с такова цвете, не привлече внимание към себе си?

— Само защото градът е толкова сив. Ако имаше малко цвят, никой нямаше да забележи едно цвете.

Маб изникна отново, държеше пълна с грудки паница.

— Искаш да си украсим Бевалис като Халандрен, тъй ли? Може би и Пробуждащи да каним в града си? Много ли ще ти хареса това? Някой дявол да смуче душите на децата и да души хората със собствените им дрехи? Да вадят мъже от гроба и да използват мъртвите им тела за евтин труд? Да принасят в жертва жени на нечестивите си олтари?

Сири усети как косата ѝ леко побеля от страх. „Престани“, помисли си. Косата сякаш си имаше собствен ум и реагираше на инстинктивни чувства.

— Онова за девиците, принасяни в жертва, е просто приказка — отвърна тя. — Не го правят наистина.

— Приказките все идват отнякъде.

— Да, идват от старици, седнали край огнището зиме. Не мисля, че трябва да сме толкова наплашени. В Халандрен да си правят каквото искат, мен не ме засяга, стига да не ни закачат.

Маб закълца грудките, без да вдига глава.

— Имаме си мирния договор, Маб — каза Сири. — Татко и Вивена ще се погрижат да сме в безопасност и Халандрен няма да ни закача.

— А ако не успеят?

— Ще успеят. Няма нужда да се тревожиш.

— Халандренците имат по-добри войски — рече Маб, докато кълцаше, без да вдига очи, — по-добра стомана, повече храна и онези… онези неща. Това тревожи хората. Може би не теб, но благоразумните хора.

Думите на готвачката трудно можеше да се пренебрегнат току-така. Маб беше разумна жена, с повече мъдрост от инстинкта ѝ за подправки и бульони. Само че имаше склонност да се плаши.

— Безпокоиш се за нищо, Маб. Ще видиш.

— Казвам само, че времето не е добро за една принцеса да щъка насам-натам с цветя, да изпъква и да привлича неприязънта на Аустре.

— Добре тогава — въздъхна Сири и хвърли последното си цвете в котлето с яхния. — Сега вече всички можем да изпъкнем.

Маб замръзна, после продължи да кълца поредния корен.

— Предполагам, че беше цвят от ванавел?

— Разбира се — отвърна Сири и подуши над къкрещото котле. — Не съм толкова глупава да разваля хубава яхния. И все пак казвам, че прекаляваш със страховете си.

Маб изсумтя и ѝ подаде друг нож.

— Дръж. Свърши и ти нещо полезно. Тези корени трябва да се накълцат.

— Нали трябва да се обадя на татко? — подхвърли Сири, грабна един буцест корен от ванавел и закълца.

— Той просто ще те върне тук и ще те накара да работиш в кухнята за наказание — рече Маб и отново чукна котлето с ножа си. Вярваше твърдо, че може да прецени кога ястието е готово по звука.

— Аустре да ми е на помощ, ако татко изобщо разбере, че тук долу ми харесва.

— Просто обичаш да се въртиш близо до храната — отвърна Маб, извади цветето на Сири от яхнията и го хвърли настрана. — Все едно, не можеш да му се обадиш. Той е на заседание с Ярда.

Сири не реагира — просто продължи да кълца. Косата ѝ обаче изруся от възбуда. „Татковите съвещания с Ярда обикновено траят часове. Няма много смисъл просто да си седя тук и да го чакам да приключи.“

Маб се обърна да вземе нещо от масата и преди да погледне отново, Сири изхвърча през вратата и забърза към кралските конюшни. Само след минути вече препускаше в галоп далече от палата, облечена в любимото си кафяво наметало и обзета от онази възбуждаща тръпка, от която косата ѝ ставаше тъмноруса. Една хубава бърза езда щеше да е чудесен начин да убие деня.

В края на краищата наказанието ѝ бездруго сигурно щеше да е същото.

Деделин, кралят на Идрис, остави писмото на писалището си. Беше го гледал достатъчно дълго. Време беше да реши дали да прати най-голямата си дъщеря на смърт, или не.

Въпреки настъпването на пролетта стаята му беше студена. Топлината беше рядкост в планинските земи на Идрис. Тачеха я и ѝ се радваха, защото се задържаше само за кратко всяко лято. Покоите му освен това бяха оскъдно обзаведени. Имаше красота в простотата. Дори крал нямаше право да проявява арогантност със суетна показност.

Деделин се изправи и погледна през прозореца. Палатът беше малък според световните мерки — само един етаж на височина, с островръх дървен покрив и дебели каменни стени. Но беше голям според идрианските мерки и дори граничеше с пищност. Но това можеше да се прости, защото палатът беше и зала за срещи, и център за действия за цялото кралство.

Виждаше генерал Ярда с крайчеца на окото си. Едрият мъж стоеше в очакване, стиснал ръце зад гърба си, гъстата му брада бе вързана на три места. Беше единственото друго лице в стаята.

Деделин отново погледна писмото. Хартията беше яркорозова и крещящият цвят изпъкваше на писалището му като капка кръв в снега. Розовото беше цвят, който човек никога нямаше да види в Идрис. В Халандрен обаче — центъра на световната багрилна промишленост — такива безвкусни багри бяха обичайни.

— Е, стари приятелю? — попита Деделин. — Имаш ли някакъв съвет за мен?

Генерал Ярда поклати глава.

— Война иде, ваше величество. Усещам я във ветровете и я чета в донесенията на шпионите ни. Халандрен все още ни смята за бунтовници, а проходите ни към Севера са твърде изкушаващи. Ще нападнат.

— Тогава не би трябвало да я пращам — каза Деделин и отново се загледа през прозореца. Дворът гъмжеше от хора в кожи и наметала: идваха на пазар.

— Не можем да спрем войната, ваше величество — рече Ярда.

— Но… можем да я забавим.

Деделин се обърна.

Ярда пристъпи напред и заговори тихо.

— Моментът не е добър. Бойците ни още не са се съвзели от набезите на Вендис миналата есен, а и с пожарите в зърнохранилището тази зима… — Поклати глава. — Не можем да си позволим да се въвлечем в отбранителна война през лятото. Най-добрият ни съюзник срещу Халандрен е снегът. Не можем да позволим този конфликт да възникне по техните условия. Направим ли го, загиваме.

Думите му бяха съвсем разумни.

— Ваше величество — продължи Ядра, — те очакват да нарушим договора като повод за нападение. Ако се раздвижим първи, ще ударят.

— Ако спазим договора, пак ще ударят — каза Деделин.

— Но по-късно. Може би месеци по-късно. Знаем колко мудна е политиката на Халандрен. Ако спазваме договора, ще има разисквания и спорове. Ако продължат до снеговете, ще сме си спечелили времето, от което така ужасно се нуждаем.

Всичко беше съвсем разумно. Жестоко, искрено разумно. През всичките тези години Деделин беше увъртал и печелил време, докато гледаше как дворът на Халандрен става все по-нападателен, все по-възбуден. Всяка година се надигаха гласове за „нападение над бунтовните идрианци“, живеещи горе в планинските земи. Всяка година тези гласове ставаха все по-гръмки и многобройни. Всяка година миролюбивата политика на Деделин задържаше войските им. Беше се надявал, че бунтовническият водач Вахр и неговите разколници от Пан Кал ще отвличат вниманието от Идрис, но Вахр беше пленен, а тъй наречената му „армия“ — разпръсната. Действията му само бяха накарали Халандрен да се съсредоточи повече върху враговете си.

Мирът нямаше да изтрае дълго. Не и след като Идрис беше съзрял, не и с търговските пътища, които бяха толкова ценни. Не и със сегашното им гъмжило от богове, които изглеждаха много по-капризни от предшествениците си. Знаеше всичко това. Но също тъй знаеше, че нарушаването на договора ще е глупаво. Когато си хвърлен в бърлогата на звяр, не провокираш яростта му.

Ярда застана до него при прозореца и се загледа навън. Беше суров мъж, роден от сурови зими. Но също тъй беше един от най-добрите мъже, които Деделин бе познавал — отчасти кралят копнееше да омъжи Вивена за сина на генерала.

Това беше глупост. Деделин винаги беше знаел, че този ден ще дойде. Сам беше съставил договора и той отреждаше дъщеря му да се омъжи за Бога крал. Халандрен имаше нужда от дъщеря с кралска кръв, която да подсили традиционната кръвна линия в монархията им. Беше нещо, за което покварените и суетни хора от низините отдавна ламтяха, и само тази изрична клауза в договора беше спасила Идрис през тези двайсет години.

Този договор беше първият официален акт в царуването на Деделин, сключен трескаво след убийството на баща му. Деделин скръцна със зъби. Колко бързо се беше преклонил пред капризите на враговете си. И все пак щеше да го направи отново. Един идриански монарх щеше да направи всичко за народа си. Това бе една от големите разлики между Идрис и Халандрен.

— Ако я изпратим, Ярда — каза Деделин, — пращаме я на смърт.

— Може би няма да ѝ посегнат — отрони Ярда след дълго мълчание.

— Знаеш много добре. Първото, което ще направят, когато дойде войната, ще е да я използват срещу мен. Това е Халандрен. Те канят Пробуждащи в палатите си, в името на Аустре!

Ярда пак помълча, после поклати глава.

— Според последните донесения армията им е нараснала с около четирийсет хиляди Безжизнени.

„Господи боже на Цветовете“, помисли Деделин и отново хвърли поглед през рамо към писмото. Двайсет и вторият рожден ден на Вивена беше дошъл и условията на договора постановяваха, че Деделин не може да чака повече.

— Пращането на Вивена е лош план, но е единственият ни план — рече Ярда. — С повече време, знам, че мога да привлека Тетрадел за нашата кауза — те мразят Халандрен след Велебран. И сигурно бих могъл да насъскам разбитата бунтовническа фракция на Вахр в самия Халандрен. Най-малкото ще можем да строим, да събираме припаси, да живеем още година. — Ярда се обърна към краля. — Ако не пратим принцесата на Халандрен, ще се приеме, че войната е по наша вина. Кой ще ни подкрепи? Ще искат да им се обясни защо сме отказали да изпълним договора, написан от собствения ни крал!

— А ако им пратим Вивена, това ще вкара кралска кръв в монархията им и ще даде още по-законно основание на претенцията им за планинските земи!

— Може би — отвърна Ярда. — Но щом и двамата знаем, че бездруго ще нападнат, тогава какво ни интересува претенцията им? Така поне може би ще изчакат да се роди наследник, преди да нападнат.

Още време. Генералът винаги искаше още време. Но след като това време струваше собственото дете на Деделин?

„Ярда не би се поколебал да прати един войник на смърт, ако това би означавало достатъчно време, за да разположи останалите си войници на по-добра позиция за атака — помисли Деделин. — Ние сме Идрис. Как мога да искам нещо по-малко от дъщеря си, след като бих го поискал от някой от бойците ми?“

Но мисълта за Вивена в ръцете на Бога крал, Вивена, принудена да роди дете на онова същество… косата му едва не побеля от грижа за нея. Онова дете щеше да се превърне в мъртвородено чудовище и да стане следващия Завърнал се бог на Халандрен.

„Има и друг начин — зашепна част от ума му. — Не си длъжен да пращаш Вивена…“

На вратата се почука. Двамата с Ярда се обърнаха и Деделин извика на посетителя да влезе. Сигурен беше кой е.

Вивена застана на прага в сивото си облекло, все още толкова млада в очите му. Но в същото време беше съвършеният образ на идрианска жена — косата прибрана в скромна плитка, без никакъв грим, който да привлича внимание към лицето ѝ. Не беше плаха или мека като някои благороднички в северните кралства. Беше просто сдържана. Сдържана, семпла, твърда и способна. Идрианка.

— Тук сте от няколко часа, татко — каза Вивена и наведе почтително глава към Ярда. — Слугите говорят за цветен плик, донесен от генерала. Мисля, че се досещам за съдържанието му.

Деделин я погледна в очите, а след това ѝ махна да седне. Тя тихо затвори вратата и се настани на един от дървените столове до стената. Ярда остана прав, според мъжкия обичай. Вивена хвърли поглед на писмото на писалището. Беше спокойна, косата ѝ — овладяна и задържана в почтително черно. Беше дваж по-благочестива от самия Деделин и — за разлика от сестра си — никога не привличаше внимание към себе си с изблици на чувства.

— Предполагам, че трябва да се приготвя за тръгване — каза Вивена. Ръцете ѝ бяха отпуснати в скута ѝ.

Деделин отвори уста, но не можа да намери думи. Погледна Ярда, но той само примирено поклати глава.

— През целия си живот съм се подготвяла за това, татко — каза Вивена. — Готова съм. Сири обаче няма да го приеме добре. Тръгна на езда преди час. Трябва да напусна града преди да се е върнала. Така ще избегнем всякаква сцена, която би могла да направи.

— Късно е — каза Ярда с гримаса и кимна към прозореца. Хората отвън тъкмо се пръскаха пред ездачката, нахлула в галоп през портата. Носеше тъмнокафяво наметало, на ръба да стане твърде цветно, и — разбира се — беше разпуснала косата си.

Която беше жълта.

Деделин усети как гневът и отчаянието му се усилиха. Само Сири можеше да го накара да загуби самообладание и — като в ироничен контрапункт на причината за гнева му — усети как косата му се промени. За гледащите го няколко кичура от косата му щяха да са се обагрили от черно в кървавочервено. Това беше отличителният белег на членовете на кралската фамилия, избягали в планинските земи на Идрис в разгара на Велебран. Другите можеха да скриват чувствата си. Хората с кралска кръв обаче издаваха какво чувстват с косата си.

Вивена го гледаше, безупречно чиста както винаги, и самообладанието ѝ му даде сила да накара косата си отново да стане черна. Отне му повече воля, отколкото който и да е човек от простолюдието можеше да разбере, да обуздае изменчивите „кралски кичури“. Понятие нямаше как Вивена се справя толкова добре.

„Горкото момиче, така и нямаше детство“, помисли Деделин. От раждането ѝ животът на Вивена бе насочен към това единствено събитие. Първородното му дете, момичето, което винаги сякаш бе част от него самия. Момичето, което винаги го беше карало да се чувства горд. Жената, която вече бе спечелила обичта и почитта на народа си. Виждаше в ума си кралицата, която можеше да стане тя, по-силна и от него самия. Кралицата, която можеше да ги преведе през мрачните дни, които идеха.

Но само ако оцелееше дотогава.

— Ще се приготвя за пътуването — каза Вивена и се надигна.

— Не — спря я Деделин.

Ярда и Вивена се извърнаха към него.

— Татко — заговори тя. — Ако нарушим този договор, това ще означава война. Подготвила съм се да се принеса в жертва за нашия народ. Ти ме научи на това.

— Няма да заминеш — заяви твърдо Деделин и се обърна отново към прозореца. Навън Сири се смееше с един от конярите. Деделин чуваше изблика ѝ дори от толкова далече. Косата ѝ бе станала червена като пламък.

„Господи боже на Цветовете, прости ми — помисли той. — Какъв ужасен избор за един баща. Договорът е изричен: трябва да изпратя в Халандрен дъщеря си, когато Вивена навърши двайсет и втория си рожден ден. Но не казва коя дъщеря трябва да пратя.“

Ако не пратеше в Халандрен една от дъщерите си, щяха да нападнат незабавно. Ако пратеше не която трябва, можеше да се ядосат, но той знаеше, че няма да нападнат. Щяха да изчакат първо да се сдобият с наследник. Това щеше да спечели на Идрис поне девет месеца.

„А ако се опитат да използват Вивена срещу мен, знам, че няма да мога се сдържа да не отстъпя“, помисли Деделин. Срамно беше да си го признае, но в крайна сметка точно това го накара да вземе решението си.

— Вивена, ти няма да отидеш да се омъжиш за бога тиран на враговете ни — заяви Деделин. — Изпращам Сири на твое място.

2

Сири седеше замаяна в трополящата каляска, а родната ѝ земя ставаше все по-далечна и по-далечна с всяко подрусване и разтърсване.

Два дни бяха минали, а тя все още не проумяваше. Това трябваше да е задачата на Вивена. Всички го знаеха. Идрис беше вдигнал празненство в деня на раждането на Вивена. Бе започнал обучението ѝ от деня, в който бе проходила, учиха я на порядките на дворцовия живот и политика. Фафен, втората дъщеря, също бе взимала уроците в случай, че Вивена умре преди деня на сватбата. Но не и Сири. Тя беше излишната. Незначителната.

Вече не.

Надникна през прозорчето. Баща ѝ беше пратил най-хубавата каляска на кралството — с почетна гвардия от двайсет войници — да я откара на юг. Това, в добавка със стюарда и няколкото млади слуги, бе най-величествената процесия, която Сири бе виждала. Граничеше с пищност, което щеше да я възбуди, ако не я отдалечаваше от Идрис.

„Не трябваше да е така — помисли си тя. — Изобщо не трябваше да става така!“

Но ставаше.

Всичко беше абсолютно объркано. Каляската подскачаше, а тя само седеше изтръпнала. „Можеше поне да ме оставят да яздя, вместо да ме принуждават да седя в тази каляска“, каза си. Но това, за жалост, нямаше да е подобаващ начин да влезе в Халандрен.

Халандрен.

Усети как косата ѝ побеля от страх. Пращаха я в Халандрен, кралство, което народът ѝ проклинаше с всеки втори дъх. Нямаше да види баща си задълго, ако изобщо го видеше пак. Нямаше да си говори с Вивена или да слуша учителите, или да я гълчи Маб, или да язди кралските коне, или да търси цветя в пустошта, или да работи в кухните. Щеше да…

Да се омъжи за Бога крал. За Ужаса на Халандрен, чудовището, което така и не беше поело жив дъх. В Халандрен властта му бе абсолютна. Можеше да заповяда екзекуция когато му хрумне.

„Аз ще съм в безопасност, нали? Ще съм негова съпруга.

Съпруга. Женят ме.“

„О, Аустре. Боже на Цветовете…“ — помисли тя и ѝ призля. Присви крака към гърдите си — косата ѝ бе толкова побеляла, че сякаш светеше — и легна на седалката. Не беше сигурна дали люшкането, което усещаше, е от собственото ѝ треперене, или от каляската, която неумолимо я отнасяше на юг.

— Мисля, че трябва да премислиш решението си, татко — заяви спокойно Вивена, седнала почтително — както беше обучена — с ръце в скута.

— Мислил съм и съм премислил, Вивена — отвърна крал Деделин и махна с ръка. — Решил съм го.

— Сири е неподходяща за тази задача.

— Ще се справи чудесно — отвърна баща ѝ, забил поглед в някакви документи на писалището си. — Трябва само да роди бебе. Сигурен съм, че е „подходяща“ за тази задача.

„А моето обучение? — помисли Вивена. — Двайсет и две години подготовка? Какво значи това, щом единственият смисъл в изпращането е било да се осигури подходяща утроба?“

Поддържаше косата си черна, гласа си — ведър, лицето — спокойно.

— Сири сигурно е объркана — заяви тя. — Не мисля, че е емоционално способна да се справи с това.

Баща ѝ вдигна глава. Косата му леко изсветляваше към червено — черното се отцеждаше като боя, изтичаща от платно. Издаваше раздразнението му.

„По-притеснен е от заминаването ѝ, отколкото е готов да признае.“

— Това е за доброто на народа ни, Вивена — заговори той, докато се мъчеше — с видимо усилие — отново да направи косата си черна. — Ако има война, ще си нужна на Идрис тук.

— Ако има война, какво ще стане със Сири?

Баща ѝ замълча. Накрая отрони:

— Може би няма да има.

„Аустре… — помисли Вивена стъписано. — Той не го вярва. Смята, че я е изпратил на смърт.“

— Знам какво мислиш — каза баща ѝ и тя отново го погледна в очите. Толкова строги. — Как можах да избера едната пред другата? Как можах да пратя Сири да загине и да те оставя тук да живееш? Не го направих заради лично предпочитание, каквото и да си мислят хората. Направих това, което ще е най-добре за Идрис, когато тази война дойде.

Когато тази война дойде. Вивена го погледна твърдо.

— Аз щях да спра войната, татко. Аз трябваше да съм жената на Бога крал! Щях да говоря с него, да го убедя. Обучавана съм да разбирам от политика, да знам обичаите, да…

— Да спреш войната? — прекъсна я баща ѝ и Вивена едва сега осъзна колко самонадеяно говори. Сведе очи.

— Вивена, детето ми — каза баща ѝ. — Няма как да се спре тази война. Само обещанието за дъщеря от кралското родословие ги задържа толкова дълго, а пращането на Сири може би ще ни спечели време. И… може би я пратих на безопасно място, дори когато войната избухне. Може би ще ценят родословието ѝ дотолкова, че да я оставят жива — резерва, ако детето, което роди, си отиде. — Погледът му се зарея нанякъде. — Да — продължи той, — може би не за Сири трябва да се боим, а…

„А за себе си“, довърши Вивена наум. Не беше в течение на всичко, което баща ѝ замисляше за войната, но знаеше достатъчно. Войната нямаше да е благоприятна за Идрис. В конфликт с Халандрен шансът да спечелят беше нищожен. Щеше да е опустошителен за народа им и за начина им на живот.

— Татко, аз…

— Моля те, Вивена — прекъсна я той кротко. — Не мога да говоря повече за това. Сега си иди. Ще поговорим по-късно.

По-късно. След като Сири се отдалечеше още повече, след като станеше много по-трудно да я върнат. Все пак Вивена се изправи. Беше послушна. Така бе възпитана. Това бе едно от нещата, които винаги я различаваха от сестра ѝ.

Излезе от бащиния си кабинет и тръгна през дървените коридори на палата. Преструваше се, че не вижда погледите, че не чува шепотите. Запъти се към стаята си — малка и без украси — и седна на леглото си, с ръцете в скута.

Изобщо не беше съгласна с преценката на баща си. Можеше да направи нещо. Тя трябваше да е невястата на Бога крал. Това щеше да ѝ даде влияние в двора. Всички знаеха, че самият Бог крал не се интересува много от политиката на страната си, но жена му, разбира се, би могла да изиграе роля в защита на интересите на народа си.

А баща ѝ беше отхвърлил всичко това?

„Сигурно наистина вярва, че нищо не може да се направи, за да се предотврати нашествието.“ Това превръщаше изпращането на Сири просто в поредната политическа маневра за печелене на време. Същото, каквото Идрис беше правил десетилетия. Тъй или иначе, щом жертвата на кралска дъщеря на Халандрен бе толкова важна, то все пак беше редно да замине Вивена. Винаги се беше смятало, че е неин дълг да се подготвя за брак с Бога крал. Не на Сири, нито на Фафен. На Вивена.

Не се чувстваше благодарна, че я спасяваха. Нито чувстваше, че ще служи по-добре на Идрис, като остане в Бевалис. Ако баща ѝ умреше. Ярда беше много по-подходящ да управлява във военно време от нея. Освен това Риджер — по-малкият ѝ брат — беше отглеждан за наследник от години.

Бяха я съхранили без никаква причина. Приличаше на наказание донякъде. Беше слушала, подготвяла се беше, учила се беше и се беше упражнявала. Всички казваха, че е съвършена. Защо тогава не беше достатъчно добра, за да служи както бе замислено?

Не можеше да намери отговор. Можеше само да седи и да се измъчва, с ръце в скута и изправена пред ужасната истина. Целта на живота ѝ бе открадната и дадена на друга. Тя беше излишната сега. Ненужната.

Незначителната.

— Какво си мислеше той! — сопна се Сири, увиснала наполовина през прозореца на каляската, докато тя се друсаше по черния път. Млад войник крачеше неловко на метър от нея. Беше следобед.

— Ами така де! — продължи Сири. — Да ме праща той мене да се омъжвам за краля на Халандрен. Глупаво е, нали? Не може да не си чувал за нещата, които правя. Скитам навън, когато никой не гледа. Пренебрегвам си уроците. Избухвам в гняв, в името на Цвета!

Гвардеецът я погледна с крайчеца на окото си, но иначе не реагира. Беше ѝ все едно. Не крещеше толкова на него, колкото крещеше. Беше увиснала опасно от прозорчето, усещаше как вятърът си играе с косата ѝ — дълга, червена, права — и подклаждаше яда си. Гневът я спираше да не заплаче.

Зелените пролетни хълмове на планините на Идрис бавно се бяха стапяли назад, докато дните отминаваха. Всъщност може би вече бяха в Халандрен — границата между двете кралства беше смътна, което не бе изненадващо, след като са били една страна допреди Велебран.

Изгледа накриво горкото войниче — единственият му начин да се оправи с вбесена принцеса беше да не ѝ обръща внимание, — а после се вмъкна обратно в каляската. Не биваше да се държи така с него, но пък, какво, бяха я продали като някаква мръвка овнешко — обречена заради някакъв си документ, написан години преди да се е родила. Ако някой имаше право да се гневи, това беше тъкмо тя.

„Може би точно това е причината за всичко — помисли Сири, скръстила ръце на перваза. — Може би на татко му омръзнаха избухванията ми и просто искаше да се отърве от мен.“

Изглеждаше малко прекалено. Имаше по-лесни начини да се справят с нея — начини, които не включваха да я пращат да представлява Идрис в чужд кралски двор. Защо тогава? Той наистина ли смяташе, че тя ще се справи добре? Това я затрудни. После си помисли колко е нелепо. Баща ѝ не можеше да е решил, че ще се оправи по-добре от Вивена. Никой не правеше нищо по-добре от Вивена.

Въздъхна и усети как косата ѝ стана тъжно кафява. Гледката наоколо поне беше интересна и за да не се чувства толкова обезсърчена, тя се остави да я разсее.

Халандрен беше в низините, място на тропически гори и странни цветни животни. Сири беше чувала описанията на странници и дори беше потвърдила разказите им в случайната книга, която я бяха принудили да прочете. Беше мислила, че знае какво да очаква. Но след като хълмовете отстъпиха на степи, а след това дърветата най-сетне започнаха да се трупат от двете страни на пътя, започна да осъзнава, че тук има нещо, което никой том или разказ не може да опише.

Цветове.

В планините обраслите с цветя кътчета бяха нарядко и несвързани, сякаш разбираха колко лошо се вместват в идрианската философия. Тук като че ли бяха навсякъде. Малки цветчета, израснали на огромни черги по земята. Големи клюмнали розови цветове, надвиснали като гроздове от дърветата, цветя, които растяха направо едно върху друго на големи купчини. Дори тревите имаха цветя. Сири щеше да си откъсне от тях, ако не беше враждебността, с която я гледаха войниците.

„Щом аз се чувствам толкова неспокойна, тези пазачи трябва да го изпитват много по-силно“, осъзна тя. Не беше единствената, изпратена далече от семейство и приятели. Кога щяха да разрешат на тези мъже да се върнат? Изведнъж се почувства много по-гузна, че бе подложила младия войник на изблика си.

„Ще ги върна веднага щом пристигна“, помисли си. И мигновено усети как косата ѝ побеля. Връщането на войниците щеше да я остави сама в град, пълен с Безжизнени, Пробуждащи и езичници.

Но с какво можеха да ѝ помогнат двайсет войници? По-добре беше поне някой да може да се върне.

— Би трябвало да си щастлива — каза Фафен. — В края на краищата вече не трябва да се жениш за тиран.

Вивена пусна моравия на цвят плод в кошницата си и се премести на друг храст. Фафен работеше на един наблизо. Носеше белия халат на монахиня, а косата ѝ бе остригана до кожа. Фафен беше средната сестра почти във всяко отношение — средна на ръст между Сири и Вивена, не толкова безупречна като Вивена, но и съвсем не толкова безгрижна като Сири. Беше малко по-закръглена от двете, което бе привличало погледите на доста младежи. Но това, че самите те трябваше да станат монаси, ако искаха да се оженят за нея, ги беше сдържало. И да беше забелязала колко е популярна, Фафен така и не го беше издала. Беше взела решението си да стане монахиня преди десетия си рожден ден и баща ѝ бе одобрил с цялото си сърце. Всяка благородна или богата фамилия традиционно бе задължена да осигури един човек за манастирите. Беше против Петте видения да проявиш егоизъм дори когато става дума за човек от собствената ти кръв.

Двете сестри беряха плодовете, които Фафен след това щеше да раздаде на хората в нужда. Пръстите на монахинята бяха леко обагрени с лилаво от работата. Вивена носеше ръкавици. Толкова много цвят по ръцете ѝ щеше да е неприлично.

— Да — заговори отново Фафен, — наистина смятам, че приемаш всичко това погрешно. Ами, държиш се все едно искаш да идеш долу и да те омъжат за онова Безжизнено чудовище.

— Не е Безжизнен — отвърна Вивена. — Сузеброн е Завърнал се. Има голяма разлика.

— Да, но е лъжлив бог. Освен това всички знаят какво ужасно същество е.

— Но моят дълг беше да се омъжа за него. Това съм аз, Фафен. Без него съм нищо.

— Глупости. Сега ще наследиш вместо Риджер.

„С което нещата ще се объркат още повече — помисли Вивена. — Какво право имам да му отнемам мястото?“

Реши обаче да пропусне тази нишка на разговора. Беше защитавала тезата си вече няколко минути и нямаше да е редно да продължи. Редно. Рядко преди Вивена се беше чувствала толкова обезсърчена от това, че се налага да се държи правилно. Чувствата ѝ започваха да се усилват доста… неудобно.

— Ами Сири? — отрони тя неволно. — Радваш ли се, че това се случи на нея?

Фафен вдигна очи, а след това леко се намръщи на себе си. Имаше склонност да избягва да се замисля по-дълбоко над нещата, освен ако въпросът не ѝ се постави пряко. Вивена дори малко се засрами от толкова откровения си коментар, но с Фафен често нямаше друг начин.

— Права си — отвърна Фафен. — Не разбирам защо изобщо трябваше да се праща някоя.

— Договорът — каза Вивена. — Той защитава народа ни.

— Аустре защитава народа ни — възрази Фафен и се премести на друг храст.

„Ще защити ли Сири?“, помисли Вивена. Горката невинна капризна Сири. Така и не се беше научила да се владее. Щяха жива да я изядат в Двора на боговете на Халандрен. Сири нямаше да разбира политиката, ударите в гръб, фалшивите лица и лъжите. Щеше също така да е принудена да роди следващия Бог крал на Халандрен. Изпълнението на този дълг не беше нещо, което Вивена бе очаквала с нетърпение. Щеше да е жертва, но щеше да е нейната жертва, дадена доброволно за спасението на народа ѝ.

Подобни мисли продължаваха да я гризат, когато двете с Фафен привършиха с брането на плодове и заслизаха по склона към селото. Фафен, като всички монаси и монахини, посвещаваше целия си труд за доброто на хората. Наглеждаше стада, събираше храна и почистваше къщите на онези, които не можеха да го правят сами.

Без дълг животът на Вивена ставаше безцелен. И все пак, след като си го помисли, имаше някой, който все още се нуждаеше от нея. Една, която бе заминала преди седмица, с пълни със сълзи очи и уплашена, гледаща с отчаяние по-голямата си сестра.

Вивена не беше нужна в Идрис, каквото и да казваше баща ѝ. Беше безполезна тук. Но познаваше хората, културите и обществото на Халандрен. И докато вървеше след Фафен по селския път, в главата ѝ започна да се оформя идея.

Идея, която, колкото и да напрягаше въображението си, не беше редна.

3

Лайтсонг не помнеше как бе умрял.

Жреците му обаче го уверяваха, че смъртта му била изключително вдъхновяваща. Благородна. Величава. Героична. Човек се Завръщаше само ако умре така, че да илюстрира великите добродетели на човешкото съществуване. Точно затова Многоцветните тонове връщаха Завърналите се и те действаха като примери и богове за все още живите.

Всеки бог символизираше нещо. Идеал, свързан с героичния начин, по който е умрял. Самият Лайтсонг беше умрял, проявявайки изключителна храброст. Или поне така казваха жреците му. Лайтсонг не можеше да си спомни събитието, както и не можеше да си спомни нищо от живота си преди да стане бог.

Простена тихо; не можеше да спи повече. Превъртя се изтощен и се надигна във величественото си легло. Видения и спомени терзаеха ума му и той тръсна глава, за да прочисти мъглата на съня.

Влязоха слуги, за да откликнат безмълвно на нуждите на своя бог. Лайтсонг беше от по-младите божества, защото се беше Завърнал едва преди пет години. В Двора на боговете имаше около две дузини божества и повечето от тях бяха много по-важни — и много по-схватливи политически — от Лайтсонг. А над всички тях властваше Сузеброн, Богът крал на Халандрен.

Макар Лайтсонг да беше млад, му се полагаше огромен палат. Спеше в стая с копринени завеси, обагрени в ярки червени и жълти тонове. Палатът му имаше десетки зали, всички украсени и обзаведени според прищевките му. Стотици слуги и жреци се грижеха за нуждите му — все едно дали искаше да ги вижда, или не.

„И всичко това защото не можах да измисля как да умра“, помисли той, докато ставаше. Ставането леко го замая. Беше денят му за пир. Щеше да му липсва сила, докато се нахранеше.

Пристъпиха слуги, понесли ярки червени и златни халати. Щом навлязоха в аурата му, всеки слуга — кожа, коса, дрехи и одежди — лумна в подсилени цветове. Наситените тонове бяха много по-пищни от всичко, което можеше да постигне багра или боя. Това беше ефект от вродената БиоХрома на Лайтсонг: той имаше достатъчно Дъх, за да изпълни хиляди хора. Не виждаше голяма полза от това. Не можеше с него да оживява предмети или трупове. Беше бог, не Пробуждащ. Не можеше да отдаде — нито дори да заеме на някого — божествения си Дъх.

Е, освен веднъж. Това обаче щеше да го убие.

Слугите го загърнаха в пищни платове. Лайтсонг беше с цяла глава и половина по-висок от всеки в стаята. Беше също така широкоплещест, с мускулеста физика, каквато не заслужаваше, предвид многото време, което прекарваше в леност.

— Добре ли спахте, ваша милост? — попита нечий глас.

Лайтсонг се обърна. Ларимар, върховният му жрец, беше висок и дебел, с очила и спокоен нрав. Ръцете му бяха почти скрити от дългите ръкави на халата му в златно и червено. Носеше дебел том. Халатът и томът лумнаха в цвят, щом навлязоха в аурата на Лайтсонг.

— Спах фантастично, Съсел — отвърна с прозявка Лайтсонг. — Нощ, пълна с кошмари и объркани сънища, както винаги. Ужасно отмарящо.

Жрецът повдигна вежда.

— Съсел?

— Да. Решил съм да ти дам нов прякор. Съсел. Май ти отива, както щъкаш непрекъснато насам-натам и се вреш къде ли не.

— Поласкан съм, ваша милост — отвърна Ларимар и се настани на един стол.

„Цветове — помисли Лайтсонг. — Никога ли не се ядосва?“

Ларимар отвори тома.

— Да започваме ли?

— Щом трябва.

Слугите привършиха с връзването на панделки, стягане на токи и приглаждане на коприни. После се поклониха и се оттеглиха.

Ларимар вдигна перото си.

— Е, какво помните от сънищата си?

— О — Лайтсонг се отпусна на възглавничките и се изтегна, — нищо важно всъщност.

Ларимар нацупи недоволно устни. Започнаха да се нижат други слуги, понесли блюда с храна. Земна, човешка храна. Като Завърнал се, Лайтсонг нямаше нужда да яде такива неща — нямаше да му дадат сила, нито щяха да прогонят умората му. Бяха просто каприз. Скоро щеше да се нахрани с нещо много по-… божествено. Щеше да му даде достатъчно сила да живее още седмица.

— Моля, опитайте се да си спомните сънищата, ваша милост — каза Ларимар с учтивия си, но твърд тон. — Колкото и незабележителни да ви изглеждат.

Лайтсонг въздъхна и се загледа в тавана. Беше изрисуван, естествено — изобразяваше три полета, оградени с каменни стени. Беше видение, споходило някой от предшествениците му. Затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— Вървях по… пясъчен бряг. И един кораб заминаваше без мен. Не знам накъде отиваше.

Перото на Ларимар бързо заскърца. Жрецът вероятно намираше в съня някакъв особен символизъм.

— Имаше ли някакви цветове?

— Корабът беше с червено платно — рече Лайтсонг. — Пясъкът беше кафяв, разбира се, а дърветата зелени. Не знам защо мисля, че океанската вода беше червена, като кораба.

Ларимар заскрибуца трескаво с перото — винаги се възбуждаше, когато Лайтсонг си спомнеше цветове. Лайтсонг отвори очи и зяпна към тавана с ярко оцветените му полета. Пресегна се лениво и взе няколко череши от блюдото, което държеше един слуга.

Защо трябваше с такава неохота да споделя сънищата си с хората? Дори да смяташе пророкуването за глупаво, нямаше право да недоволства. Беше забележително щастлив. Имаше божествена БиоХроматична аура, физика, за която всеки мъж щеше да му завиди, и лукс колкото за десет крале. От всички хора на света имаше най-малкото право да негодува.

Само дето… ами, просто беше може би единственият бог на света, който не вярваше в собствената си религия.

— Имаше ли още нещо в съня, ваша милост? — попита Ларимар и вдигна очи от книгата.

— Ти беше там, Съсел.

Ларимар пребледня.

— Аз… бях там?

Лайтсонг кимна.

— Извини се, че ми досаждаш непрекъснато и ми пречиш да се отдавам на разгул. После ми донесе голяма бутилка вино и потанцува. Беше всъщност доста интересно.

Ларимар го изгледа унило.

Лайтсонг въздъхна.

— Не, нищо повече нямаше. Само корабът. Но и това вече зачезва.

Ларимар кимна, надигна се и започна да пъди слугите — макар че те се задържаха в стаята, разбира се, суетяха се с блюдата си с ядки, вино и плодове, да не би Лайтсонг да поиска нещо от тях.

— Да продължим ли, ваша милост? — попита Ларимар.

Лайтсонг въздъхна и се надигна уморено. Един слуга притича да затегне една от токите, която се беше разкопчала.

Лайтсонг закрачи до Ларимар, извисен поне с една стъпка над жреца си. Мебелите и рамките на вратите бяха направени да прилягат на увеличения ръст на Лайтсонг, тъй че слугите и жреците изглеждаха не на място. Минаваха от стая в стая, без да прибягват до коридори. Коридорите бяха за слугите и минаваха в каре около външната страна на зданието. Лайтсонг стъпваше по дебели пътеки от северните страни и подминаваше небрежно изящната керамика, внесена през Вътрешното море. Всяка стая беше накичена с картини и изящно изписани поеми, съчинени от най-добрите творци на Халандрен.

В центъра на палата имаше малка квадратна стая, която се различаваше от стандартния мотив на Лайтсонг с червени и златни багри. Тази беше на ярки ивици от по-тъмни цветове — тъмносини, зелени и кървавочервени. Всеки цвят беше истински, с точния оттенък, който можеше да различи само човек, придобил Третото извисяване.

Щом Лайтсонг пристъпи в стаята, цветовете грейнаха оживели. Станаха по-ярки, по-наситени и в същото време някак си останаха тъмни. Жълто-кафявото стана по-истински жълто-кафяво, морскосиньото — по-мощно морскосиньо. Тъмно и същевременно ярко, контраст, който можеше да вдъхнови само Дъх.

В центъра на стаята стоеше дете.

„Защо винаги трябва да е дете?“, помисли Лайтсонг.

Ларимар и слугите зачакаха. Лайтсонг пристъпи напред и момиченцето се обърна настрани, където стояха двама жреци с червено-златни халати. Момичето отново погледна Лайтсонг, явно уплашено.

— Стига де — рече той, като се опита да го каже окуражително. — Няма от какво да се боиш.

Все пак момичето потрепери.

Лекция след лекция — изнасяни от Ларимар, който твърдеше, че не са лекции, защото човек не изнася лекции на бог — закръжиха из главата на Лайтсонг. Човек нямаше защо да се страхува от Завърналите се богове на Халандрен. Боговете бяха благодат. Осигуряваха видения за бъдещето, а също тъй водачество и мъдрост. За да съществуват им беше нужно само едно нещо.

Дъх.

Лайтсонг се поколеба, но слабостта му си казваше своето. Чувстваше се замаян. Изруга се наум, смъкна се на едно коляно и хвана лицето на момичето между големите си длани. То заплака, но изрече думите ясно и отчетливо, както го бяха научили:

— Моят живот към твоя. Моят Дъх става твой.

Дъхът ѝ изтече навън и лъхна във въздуха. Тръгна по ръката на Лайтсонг — допирът беше необходим — и той го вдиша. Слабостта му изчезна, замаята се изпари. И двете бяха заменени от ведра яснота. Почувства се ободрен, изпълнен с енергия, жив.

Момичето посърна. Цветът на устните и очите му леко помръкна. Кафявата му коса изгуби блясъка си. Бузите му станаха по-бледи.

„Нищо не е — помисли той. — Повечето хора казват, че не могат дори да различат, че Дъхът им си е отишъл. Ще изживее пълноценен живот. Щастлив. Ще платят добре на семейството ѝ за жертвата.“

А Лайтсонг щеше да живее още седмица. Аурата му не ставаше по-силна от Дъха, с който се хранеше. Това беше друга разлика между Завърнал се и Пробуждащ. Последните ги смятаха понякога за по-низши, изкуствени приближения на Завърнали се.

Без нов Дъх всяка седмица Лайтсонг щеше да умре. Много Завърнали се извън Халандрен живееха само осем дни. Но с по един Дъх, подарен седмично, Завърнал се можеше да продължи да живее, без никога да се състари, да вижда нощем видения, които уж носеха прорицания за бъдещето. Оттук и Дворът на боговете, пълен с палати, където боговете биваха обгрижвани, пазени и — най-важното — хранени.

Жреците заситниха напред, за да изведат момичето от стаята. „Нищо не е за нея — повтори си Лайтсонг. — Съвсем нищо…“

Докато тя излизаше, очите ѝ срещнаха неговите и той видя, че искрата в тях я няма. Беше станала Бездушна. Сива или Повехнала. Личност без Дъх. Никога повече нямаше да ѝ се върне.

Жреците я изведоха.

Лайтсонг се обърна към Ларимар, гузен от внезапно обзелата го енергия.

— Добре. Хайде да видим Даровете.

Ларимар вдигна вежди над очилата си.

— Бързо станахте сговорчив.

„Трябва да върна нещо — помисли Лайтсонг. — Дори да е нещо безполезно.“

Минаха през още няколко стаи в червено и златно — повечето представляваха съвършени квадрати с врати на всяка стена. Близо до източната страна на палата влязоха в дълга тясна стая. Беше съвсем бяла, нещо много необичайно в Халандрен. Стените бяха отрупани с картини и поеми. Слугите останаха отвън: само Ларимар придружи Лайтсонг, щом той пристъпи пред първата картина.

— Е? — попита Ларимар.

Представляваше пасторален пейзаж на джунглата, с надвиснали палми и ярко обагрени цветя. Някои от тези растения ги имаше в градините около Двора на боговете и затова Лайтсонг ги разпозна. Всъщност никога не беше стъпвал в джунглата — не и през това превъплъщение в живота си поне.

— Картината е добра — каза Лайтсонг. — Не е от любимите ми. Кара ме да мисля за навън. Бих искал да отида.

Ларимар го изгледа озадачено.

— Какво толкова? Дворът понякога доскучава.

— Няма много вино в гората, ваша милост.

— Бих могъл да си направя. Ще сложа да ферментира… нещо.

— Сигурен съм — отвърна Ларимар и кимна на един от помощниците си извън стаята.

По-низшият жрец записа казаното от Лайтсонг за картината. Някъде имаше градски големец, който търсеше благословия от Лайтсонг. Вероятно имаше нещо общо с храброст — може би големецът се канеше да предложи брак или пък беше търговец, комуто предстоеше да подпише рискована сделка. Жреците щяха да изтълкуват мнението на Лайтсонг за картината, след това да дадат предсказание на лицето — за добро или за лошо — наред с точните думи, казани от Лайтсонг. Тъй или иначе, актът на изпращане на картина в дар на бога щеше да спечели на големеца известен късмет.

Поне така се вярваше.

Лайтсонг се отдръпна от картината. Друг низш жрец се втурна и я смъкна. Най-вероятно големецът не я беше нарисувал лично, а я беше поръчал. Колкото по-хубава беше картината, толкова по-благосклонни се предполагаше, че ще са боговете. Бъдещето на човек, изглежда, можеше да се повлияе от това колко може да плати на художник.

„Не бива да съм толкова циничен — помисли Лайтсонг. — Без тази система щях да съм умрял преди пет години.“

Преди пет години той беше умрял, макар все още да не знаеше какво го е убило. Наистина ли е било геройска смърт? Може би на никого не бе разрешено да говори за предишния му живот, защото не искаха никой да знае, че Лайтсонг Храбрия всъщност е умрял от стомашни колики.

Низшият жрец при стената излезе с картината. Щяха да я изгорят. Такива дарове се правеха изрично за съответния бог и само той — освен няколко от жреците му — можеше да ги види. Лайтсонг се премести към следващото произведение на изкуството на стената — поема, изписана с художествено писмо. Художественото писмо на Халандрен представляваше специализирана система на писане, основана не на форма, а на цвят. Всяка цветна точка представляваше различен звук в езика на Халандрен. В съчетание с няколко двойни точки — по една от всеки цвят — тя създаваше азбука, която беше кошмар за далтонистите.

Малко хора в Халандрен биха признали, че имат точно това заболяване. Поне така беше чувал Лайтсонг. Зачуди се дали жреците знаят колко много клюкарстват боговете им за външния свят.

Поемата не беше много добра: явно бе съчинена от селянин, който след това беше платил на някой друг, за да я преведе на художествено писмо. Простите точки бяха белег за това. Истинските поети използваха по-сложни символи, непрекъснати линии, които променяха цвета си, или цветни глифове, които оформяха картини. Много можеше да се направи със символи, които могат да променят формата си, без да губят смисъла.

Правилното съчетание на цветовете бе деликатно изкуство, за чието усъвършенстване беше нужно Третото извисяване или по-добро. Това беше нивото на Дъх, при което човек придобиваше способността да усеща съвършените оттенъци на цвят, също както Второто извисяване даваше съвършен тон. Завърналите се бяха от Петото извисяване. Лайтсонг не знаеше какво е да живееш без способността мигновено да разпознаваш точните оттенъци на цвят и звук. Можеше да различи идеалното червено от смесеното с дори една капка бяла боя.

Даде за поемата на селянина толкова добър отзив, колкото можа, въпреки че обикновено изпитваше импулс да е честен, когато разглеждаше Дарове. Струваше му се, че е негов дълг, и по някаква причина това беше едно от малкото неща, които приемаше на сериозно.

Продължиха по редицата, като Лайтсонг даваше отзиви за картините и поемите. Стената беше забележително пълна този ден. Да не би да имаше някакъв пир или празненство, за което не беше чул? Докато стигнаха до края на реда, Лайтсонг се беше уморил от гледане на изкуство, макар че тялото му — захранено от Дъха на детето — продължаваше да се чувства силно и въодушевено.

Спря пред последната картина. Беше абстрактна творба — стил, който ставаше все по-популярен напоследък — особено в картини, пращани на него, тъй като често даваше благоприятни отзиви за такива. За малко щеше да даде добра оценка и на тази само заради това. Добре беше жреците да се чудят какво ще го удовлетвори, или поне така твърдяха някои от боговете. Лайтсонг усещаше, че повечето от тях са доста пресметливи в начина, по който даваха отзивите си, като преднамерено им придаваха неясен смисъл.

Лайтсонг нямаше нужното търпение за подобни хитрини, особено след като единственото, което като че ли се искаше от него, беше честност. Отдели на последната картина времето, което заслужаваше. Платното беше гъсто оплескано с боя с големи удари на четката. Преобладаващата багра беше тъмночервено, почти лилаво, но Лайтсонг мигновено разбра, че е червено-синя смес с нотка черно в нея.

Цветните линии се застъпваха почти в прогресия. Някак си като… вълни. Лайтсонг се намръщи. Ако я погледнеше под правилен ъгъл, приличаше на море. А възможно ли беше онова в центъра да е кораб?

Смътни спомени от съня се върнаха в ума му. Червено море. Заминаващ кораб.

„Въобразявам си“, каза си той.

— Добър цвят — каза на глас. — Хубави шарки. Дава ми покой и в същото време има и някакво напрежение. Одобрявам.

Този отговор като че ли се хареса на Ларимар. Той кимна и низшият жрец, който стоеше по-назад, записа думите на Лайтсонг.

— Тъй. Това е, предполагам?

— Да, ваша милост.

„Едно задължение отметнато“, помисли той. След като беше приключил с Даровете, бе време да мине към последната — и най-малко привлекателната — от ежедневните си задачи. Петициите. Трябваше да мине и през тях, преди да се заеме с по-важна дейност, например да дремне.

Но Ларимар не го поведе към залата за петиции, а махна на един от низшите жреци и запрелиства някакви страници, защипани на писалищната дъска.

— Е? — попита Лайтсонг.

— Какво „е“, ваша милост?

— Петициите.

Ларимар поклати глава.

— Днес не изслушвате петиции, ваша милост. Забравихте ли?

— Да. Имам теб, за да помниш такива неща вместо мен.

— Да — отвърна Ларимар, прелиствайки поредната страница. — Смятайте, че официално ви е напомнено, че нямате петиции за днес. Жреците ви ще са ангажирани с друго.

— Нима? И какво ще правят?

— Ще коленичат почтително в двора, ваша милост. Новата ни кралица пристига днес.

Лайтсонг замръзна. „Наистина трябва да обръщам повече внимание на политиката.“

— Днес ли?

— Да, ваша милост. Нашият господар, Богът крал, ще се жени.

— Толкова скоро?

— Веднага щом тя пристигне, ваша милост.

„Интересно — помисли Лайтсонг. — Сузеброн си взима жена.“ Богът крал беше единственият от Завърналите се, който можеше да се ожени. Завърнали се не можеха да създават деца — освен краля, разбира се, който никога не беше поемал дъх като жив човек. Лайтсонг винаги беше намирал тази отлика за странна.

— Ваша милост — каза Ларимар. — Ще ни трябва Безжизнена заповед, за да строим бойците си на полето извън града да посрещнем кралицата.

Лайтсонг повдигна вежда.

— Каним се да я атакуваме?

Ларимар го изгледа строго.

Лайтсонг се изкиска, после каза:

— Пресен плод. — Това бе Заповедна фраза, която щеше да позволи на други да командват Безжизнените на града. Не беше същинската Заповед, разбира се. Фразата, която бе дал на Ларимар, щеше да позволи на някого да контролира Безжизнените само в небойни ситуации и силата ѝ щеше да свърши един ден след първата ѝ употреба. Лайтсонг често мислеше, че засуканата система от Заповеди, с която се контролираха Безжизнените, е ненужно сложна. Но това, че беше един от четиримата богове, които държаха Безжизнени заповеди, все пак го правеше доста важен понякога.

Жреците си забърбориха тихо за подготовката. Лайтсонг зачака, все още замислен за Сузеброн и предстоящата женитба. Скръсти ръце и се подпря на рамката на вратата.

— Съсел?

— Да, ваша милост.

— Аз имах ли жена? Преди да умра, искам да кажа.

Ларимар се поколеба.

— Знаете, че не мога да говоря за живота ви преди Завръщането ви, Лайтсонг. Знанието за миналото ви не носи добро на никого.

Лайтсонг подпря глава на стената, загледан нагоре в белия таван.

— Аз… спомням си лице понякога — промълви тихо. — Красиво младо лице. Мисля, че може да е била тя.

Жреците се смълчаха.

— Съблазнителна кафява коса — продължи Лайтсонг. — Червени устни, едва на три нотки до седмата хармония, с дълбока красота. Кожа с тъмен загар.

Един жрец заситни напред с червения том и Ларимар започна да пише трескаво. Не подканяше Лайтсонг за повече сведения, просто редеше на хартията думите на бога.

Лайтсонг замълча, извърнал очи от мъжете и драскащите пера. „Какво значение има? — помисли си. — Онзи живот е свършил. Независимо от вярата ми в самата религия предимствата си ги бива.“

Тръгна бавно, по петите му ситнеха слуги и низши жреци, готови да се отзоват на всяка негова нужда. Даровете бяха приключили, сънищата — записани, а петициите — отменени. Лайтсонг можеше да се отдаде на личните си дейности.

Не се върна в главните си покои. Вместо това се запъти към платформата във вътрешния си двор и махна с ръка да му вдигнат павилион.

Щом новата кралица щеше да пристигне днес, искаше да я види добре.

4

Каляската на Сири спря извън Т’Телир, столицата на Халандрен. Тя зяпна от прозореца и осъзна нещо много, много плашещо: народът ѝ нямаше никаква представа какво е да си натрапчив. Цветята не бяха натрапчиви. Двайсет войници, пазещи една каляска, не бяха натрапчиви. Публичните изблици на чувства не бяха натрапчиви.

Но четирийсет хиляди войници, облечени в ярко синьо и златно, застанали в безупречни редове, с високо вдигнати копия със сини ленти, плющящи на вятъра… това беше натрапчиво. Двойната колона конници на огромни коне — и мъжете, и животните покрити със златист плат, който искреше на слънцето. Това беше натрапчиво. Огромният град, толкова необятен, че умът ѝ изтръпна само като си го въобрази, с куполи, кули и боядисани стени, всички надпреварващи се да привлекат вниманието ѝ. Това беше натрапчиво.

Беше си мислила, че е подготвена. Бяха минали през градове, докато пътуваха към Т’Телир. Видяла беше боядисаните къщи, ярките цветове и шарки. Отсядала беше в ханове с меки легла. Яла беше храни с подправки, които я бяха карали да киха.

Не се беше подготвила за посрещането ѝ в Т’Телир обаче. Изобщо.

„Благословени Господи на Цветовете…“ — помисли Сири.

Войниците ѝ се стегнаха плътно около каляската, сякаш съжаляваха, че не могат да се скрият вътре от съкрушителната гледка.

Т’Телир беше построен на брега на Яркото море и тя можеше да го види, отразило слънчевата светлина, изумително вярно на името си.

Към каляската се приближи конник в синьо и сребърно. Халатите му не бяха прости като онези, които носеха монасите в Идрис. Тези бяха с корави островърхи рамене, от които дрехата приличаше на броня. Носеше и подходяща шапка. Това, съчетано с ярките цветове, накара косата на Сири да изсветлее до уплашено бяло.

Мъжът се поклони и каза с дълбок, плътен глас:

— Лейди Сисирина Кралска. Аз съм Трилидийс, висш жрец на Негово безсмъртно величество Сузеброн Великия, Завърнал се Бог и крал на Халандрен. Приемете неговата символична почетна гвардия, която да ви отведе до Двора на боговете.

„Символична ли?“ — помисли Сири.

Жрецът не изчака за отговор, просто обърна коня си и пое по широкия път към града. Каляската ѝ се затъркаля след него, войниците закрачиха притеснено около нея. Джунглата бе отстъпила на рехави групи палмови дървета и Сири се изненада, като видя колко много пясък е смесен с пръстта. Гледката ѝ към околността скоро се затули от огромното поле, пълно с войници, които стояха мирно от двете страни на пътя.

— Аустре, Боже на Цветовете! — прошепна един от стражите ѝ. — Те са Безжизнени!

Косата на Сири — която бе започнала да прелива към кестеняво — отново избеля от уплаха. Беше прав. Под цветните си униформи бойците на Халандрен бяха убито сиви. Очите им, кожата им, дори косата им: всичко беше напълно изцедено от цвят и бе останала само монохромна сивота.

„Тези не може да са Безжизнени! — помисли тя. — Приличат на хора!“

Беше си представяла Безжизнените като скелетни същества, с гниеща и капеща от костите плът. Бяха в края на краищата мъже, умрели и върнати към живот като лишени от разум войници. Но тези, покрай които минаваше, приличаха на живи хора. Нямаше нищо, което да ги отличава, освен липсата на цвят и скованите им изражения. Както и това, че стояха неестествено неподвижно. Никакво помръдване, никакво дишане, никакви потрепвания на мускул или крайник. Дори очите им бяха неподвижни. Приличаха на статуи, особено с тази сива кожа.

„И… аз ще се омъжа за едно от тези неща?“, помисли Сири. Но не, Завърналите се бяха различни от Безжизнените, а и едните, и другите бяха различни от Сивите, които бяха хора, загубили Дъха си. Смътно си спомняше, когато един в селото им се беше Завърнал. Беше преди близо десет години и баща ѝ не ѝ бе разрешил да го посети. Помнеше обаче, че той можеше да говори и да общува със семейството си, макар че не можеше да си спомни кои са.

Беше умрял отново седмица по-късно.

Най-сетне каляската премина през редиците на Безжизнените. След това бяха градските стени. Бяха огромни и плашещи, но в същото време изглеждаха по-скоро изящни, отколкото функционални. Върхът на стената беше извит на внушителни полукръгове като заоблени хълмове, а ръбът бе обшит със златен варак. Самите порти бяха във формата на извиващи се гъвкави морски същества, които се сплитаха горе в голяма арка. Сири мина през тях и гвардията халандренски конници — които, изглежда, бяха живи хора — я придружи.

Винаги си беше мислила за Халандрен като за място на смърт. Представите ѝ се основаваха на разказите на минаващи странници или на стариците край огнището. Говореха, че градските стени били построени от черепи, боядисани грубо с грозни ивици цвят. Беше си представяла сградите вътре наплескани с различни крещящи бои. Противно.

Беше грешила. Вярно, в Т’Телир все пак имаше нещо арогантно. Всяко ново чудо като че ли искаше да грабне погледа ѝ и да я зашемети. Хора от двете страни на улицата — повече хора, отколкото Сири беше виждала през целия си живот — се трупаха да видят каляската ѝ. И да имаше бедняци сред тях, Сири не можеше да ги различи, защото всички носеха яркоцветни дрехи. Някои все пак бяха облечени по-пищно — търговци навярно, след като за Халандрен разправяха, че нямало благородническа класа освен боговете, — но и най-простото облекло беше жизнерадостно ярко.

Много от боядисаните сгради наистина изглеждаха крещящи, но не и грозни. Имаше усещане за майсторство и изкуство във всичко, във фасадите на дюкяните, в хората, в статуите на могъщи воини, които често изникваха на ъглите. Беше съкрушително. Ослепително. Жива, въодушевяваща яркост. Сири усети, че се усмихва — косата ѝ колебливо изруся, — макар да изпитваше все по-силно главоболие.

„Може би… може би затова татко изпрати мен — помисли тя. — Обучение или не, Вивена изобщо нямаше да може да се приспособи тук. Но аз винаги съм била твърде силно заинтригувана от цвета.“

Баща ѝ беше добър крал, с добри инстинкти. Дали пък — след двайсет години отглеждане и обучение на Вивена — не беше стигнал до заключението, че тя не е подходящата да помогне на Идрис? Дали затова, за първи път в живота им, баща им беше избрал Сири пред Вивена?

„Но ако е така, какво се очаква да направя?“ Знаеше, че народът ѝ се страхува, че Халандрен ще нахлуе в Идрис, но не можеше да си представи, че баща ѝ би изпратил някоя от дъщерите си, ако вярваше, че войната е близка. Може би се надяваше тя да може да облекчи напрежението между двете кралства?

Тази възможност само подсили притеснението ѝ. Дългът бе нещо непознато за нея и доста смущаващо. Баща ѝ беше поверил в ръцете ѝ самата съдба и живот на народа им. Не можеше да избяга, да се спаси или да се скрие.

Особено от собствената си женитба.

Косата ѝ избледня от страх от предстоящото и тя отново отклони вниманието си към града. Не беше трудно да се остави да завладее вниманието ѝ. Беше огромен, проснат като уморен звяр, извил се около и над хълмове. Докато каляската се катереше по южната част на града, успя да види — през празнините между сградите, — че Яркото море се извива в залив пред града. Т’Телир бе вдигнат около залива — стигаше до самата вода и оформяше полумесец. Крепостната стена явно минаваше само в полукръг, като опираше в залива и затваряше града.

Градът не изглеждаше претъпкан. Имаше много открити пространства — алеи и градини, широки ивици неизползвана земя. Покрай много от улиците имаше палми и друга растителност. А поради хладния ветрец откъм морето въздухът беше много по-прохладен, отколкото бе очаквала.

Пътят им продължи нагоре към крайморска височина в града, малко плато с чудесен изглед. Само че цялото плато беше обкръжено от висока, закриваща гледката стена. С нарастващо безпокойство Сири видя как портите към този по-малък град в града се отвориха да пропуснат впряга, войниците и жреците.

Хората от простолюдието останаха навън.

Вътре имаше още една стена, преграда, за да не може никой да вижда през портата. Процесията зави наляво, заобиколи покрай скриващата гледката стена и навлезе в Двора на боговете на Халандрен: голям обграден със стена и покрит с морава двор. Няколко десетки огромни сгради господстваха над затвореното пространство, всяка боядисана с различен цвят. В другия край на двора имаше черно здание, много по-високо от останалите.

В двора беше спокойно и тихо. Сири видя насядали на тераси човешки фигури, които наблюдаваха плъзгащата се по тревата каляска. Пред всеки палат мъже и жени лежаха проснати на тревата. Цветът на облеклото им съответстваше на този на сградата, но Сири не отдели много време да ги оглежда. Вместо това нервно поглеждаше към голямото черно здание. Беше с формата на пирамида, оформена от гигантски стъпаловидни блокове.

„Черно — помисли тя. — В град на цвета.“ Косата ѝ избеля още повече. Изведнъж съжали, че не е по-набожна. Съмняваше се, че Аустре е доволен от изблиците ѝ, още повече че често дори ѝ беше трудно да назове Петте видения. Но той щеше да бди над нея заради народа ѝ, нали?

Процесията спря в подножието на огромната сграда и Сири погледна през прозореца на каляската към издатините и изпъкналостите на върха, които придаваха на зданието неустойчив вид. Имаше чувството, че черните блокове всеки момент ще се срутят на лавина, за да я погребат. Жрецът отново подкара коня си към прозореца ѝ. Конниците чакаха неподвижно, мърдането и пръхтенето на животните им беше единственото движение и звук в огромния двор.

— Пристигнахме, Съсъд — заяви мъжът. — Веднага щом влезем в сградата, ще бъдете приготвена и отведена при вашия съпруг.

— Съпруг ли? — попита смутено Сири. — Няма ли да има брачна церемония?

Жрецът се подсмихна.

— Богът крал не се нуждае от церемониално оправдание. Вие станахте негова жена в мига, в който той го пожела.

Сири потръпна.

— Просто се надявах, че може би поне ще го видя, преди, знаете…

Жрецът я изгледа строго.

— Богът крал не се представя, за да задоволи прищевките ти, жено. Ти си благословена над всички други, защото ще ти е позволено да го докоснеш — макар и само по негово усмотрение. Не претендирай, че си нещо повече от това, което си. Дошла си, защото той го желае, и ще се подчиняваш. Иначе ще бъдеш изместена и друга ще бъде избрана на твое място… нещо, което според мен може да се окаже неблагоприятно за бунтовните ти приятели в планинските земи.

Жрецът обърна коня си и го подкара към голямата каменна рампа, водеща към зданието. Каляската потегли и Сири пое към съдбата си.

5

„Това ще усложни нещата“, помисли Вашер, застанал в сенките горе на стената, обкръжаваща Двора на боговете.

„Какво не е наред? — попита Нощна кръв. — Добре, бунтовниците все пак пратиха принцеса. Но това не променя плановете ти.“

Вашер гледаше търпеливо как каляската на новата кралица се изкачи по рампата и потъна в зейналата паст на двореца.

„Какво?“ — настоя Нощна кръв. Дори след всички тези години в много отношения мечът реагираше като дете.

„Ще я използват — помисли Вашер. — Съмнявам се, че ще се справим, без да се разправяме и с нея.“ Не беше вярвал, че идрианците наистина ще пратят кралска кръв на Т’Телир. Бяха отстъпили фигура с ужасно висока цена.

Обърна гръб на двора, уви обутото си в сандал стъпало около едно от знамената, спускащи се надолу по външната страна на стената, и освободи Дъха си.

— Спусни ме — Заповяда.

Големият гоблен — изтъкан с вълнени нишки — всмука стотици Дихания от него. Нямаше формата на човек и беше с внушителна големина, но Вашер имаше достатъчно Дъх, за да го вложи в такова екстравагантно Пробуждане.

Гобленът се изви като живо същество и оформи ръка, която обгърна Вашер. Както винаги, Пробуждането се опитваше да имитира човешка форма — щом погледна отблизо извивките и гънките по тъканта, Вашер видя очертанията на мускули и дори на жили. Нямаше нужда от тях. Дъхът оживяваше тъканта и никакви мускули не ѝ бяха необходими, за да се задвижи.

Гобленът внимателно го понесе надолу, защипал го за едното рамо, и постави стъпалата му на улицата.

— Твоят Дъх в моя — заповяда Вашер и голямото знаме-гоблен мигновено загуби одухотворената си форма, животът изчезна от него и то отново запърха на вятъра.

Няколко души се спряха на улицата, но бяха по-скоро заинтригувани, отколкото изумени. Това беше Т’Телир, домът на самите богове. Хора с над хиляда Дъха бяха рядкост, но не и нещо нечувано. Хората позяпаха — както селяни в други кралства можеха да спрат, за да погледат преминаващата каляска на някой лорд, — а после си тръгнаха по ежедневните работи.

Вниманието бе неизбежно. Макар Вашер все още да беше облечен в официалното си облекло — опърпани панталони, протрито наметало въпреки горещината, въже, увито няколко пъти около кръста му вместо колан, — вече караше цветовете да заблестят, щом се озовеше наблизо. Промяната щеше да е забележима за нормални хора и очебийна за достигнали Първото извисяване.

Времето, когато можеше да се крие и спотайва, беше свършило. Трябваше да свиква с това, че отново го забелязват. Това бе една от причините да се радва, че е в Т’Телир. Градът бе достатъчно голям и пълен с достатъчно странности — от Безжизнени войници до Пробудени предмети, изпълняващи ежедневни функции, — тъй че навярно нямаше да изпъква твърде много.

Разбира се, Нощна кръв не влизаше в тези сметки. Вашер тръгна през тълпите, понесъл в една ръка свръхтежкия меч — прибраният в ножницата връх почти се влачеше по земята зад него. Някои хора мигновено се дръпваха настрана от меча. Други го гледаха и очите им се задържаха на него твърде дълго. Може би беше време отново да напъха Нощна кръв в торбата.

„О, не — каза Нощна кръв. — Дори не си помисляй за това. Твърде дълго стоях затворен там.“

„Какво значение има за теб?“, помисли Вашер.

„Имам нужда от свеж въздух — отвърна Нощна кръв. — И слънчева светлина.“

„Ти си меч — помисли Вашер. — Не си палма.“

Нощна кръв се смълча. Беше достатъчно умен, за да разбира, че не е личност, но не обичаше да му го натрапват. Това обикновено помрачаваше настроението му. Което пък напълно устройваше Вашер.

Отправи се към един ресторант на няколко улици от Двора на боговете. Ето едно от нещата, които му бяха липсвали от Т’Телир: ресторантите. В повечето градове имаше малко възможности да се нахрани човек. Ако решиш да се задържиш за повече, наемаш местна жена, която да ти дава храна на масата си. Ако останеш за малко, ядеш каквото ти даде ханджията.

В Т’Телир обаче населението беше достатъчно голямо — и достатъчно богато, — за да поддържа хора, посветили се на предлагането на храна. Ресторантите все още не бяха плъзнали в останалата част на света, но в Т’Телир бяха нещо обичайно. Вашер вече си беше запазил сепаре и сервитьорът му кимна към кътчето. Той се настани и остави Нощна кръв до стената.

Мечът беше откраднат минута след като го остави.

Вашер пренебрегна кражбата, умислен, докато сервитьорът му поднасяше топла чаша цитрусов чай. Той отпи от подсладената течност, смукна от резенчето плод и се зачуди защо изобщо народ, който живее в тропическа низина, предпочита горещи чайове. След няколко минути жизненият му усет го предупреди, че го наблюдават. Малко след това същият усет му даде знак, че някой се приближава. Вашер издърпа камата си от колана с лявата си ръка и отпи пак.

Жрецът седна срещу него в сепарето. Носеше улично облекло вместо религиозните халати. Само че — може би несъзнателно — все пак бе избрал да носи бялото и зеленото на божеството си. Вашер пъхна камата обратно в канията и прикри звука с шумно отпиване.

Жрецът, Бебид, се огледа нервно. Имаше достатъчно аура на Дъх, за да издаде, че е достигнал до Първото извисяване. Там повечето хора — тези, които можеха да си позволят да купят Дъх — спираха. Толкова Дъх удължаваше продължителността на живота им с около десетилетие и им даваше подсилен жизнен усет. Също така им позволяваше да виждат аури на Дъх и да различават други Пробуждащи, и — ако се наложи — самите те да правят малко Пробуждане. Съвсем прилична размяна срещу достатъчно пари, които да изхранят селско семейство петдесет години.

— Е? — попита Вашер.

Бебид почти подскочи. Вашер въздъхна и затвори очи. Жрецът не беше свикнал с такива потайни срещи. Изобщо нямаше да дойде, ако Вашер не беше приложил известен… натиск над него.

Отвори отново очи и ги впи в жреца. В този момент сервитьорът пристигна с две блюда ориз с подправки. Храната тектриз беше специалитетът на заведението — в Халандрен обичаха чужди подправки толкова, колкото обичаха странни цветове. Вашер бе направил поръчката по-рано и беше платил, та околните сепарета да останат празни.

— Е? — повтори Вашер.

— Аз… — почна Бебид. — Не знам. Не успях да разкрия много.

Вашер го изгледа сурово.

— Трябва да ми дадеш повече време.

— Не забравяй провиненията си, приятел — каза Вашер леко раздразнено и допи чая си. — Не бихме искали да се чуе за тях, нали? — „Пак ли трябва да минаваме през това?“

Бебид помълча известно време.

— Не знаеш какво искаш, Вашер — каза накрая и се наведе над масата. — Аз съм жрец на Блестящ визон Истински. Не мога да изменя на клетвите си!

— Добре, че не го искам.

— Не можем да издаваме сведения за дворцовата политика.

— Ба. Завърналите се не могат дори само да се погледнат един друг, без половината град да научи за това за час.

— Разбира се, не намекваш, че…

Вашер изскърца със зъби и огъна лъжицата между пръстите си от яд.

— Стига вече, Бебид! И двамата знаем, че всичките ви клетви са само част от играта. — Надвеси се над масата. — А аз наистина мразя игрите.

Бебид пребледня. Не докосна храната си. Вашер погледна ядосано лъжицата си, след това я изправи и се овладя. Гребна от ориза и устата му пламна от лютите подправки. Не обичаше да оставя храна да седи неизядена — човек никога не знае кога ще му се наложи да напусне припряно.

— Имаше… слухове — заговори най-сетне Бебид. — Това надскача простата дворцова политика, Вашер — надскача игрите, които боговете играят помежду си. Това е нещо много реално и много тихо. Толкова тихо, че дори най-наблюдателните жреци чуват само намеци за него.

Вашер продължи да яде.

— В двора има фракция, която натиска да нападнем Идрис — каза Бебид. — Макар че не мога да проумея защо.

— Не бъди идиот. — Вашер съжали, че нямаше повече чай да отмие ориза. — И двамата знаем, че Халандрен има сериозни причини да изколи някои лица в онези планини.

— Кралските лица — каза Бебид.

Вашер кимна. Наричаха ги „бунтовници“, но бяха истинската кралска фамилия на Халандрен. Можеше да са смъртни, но родословието им беше предизвикателство към Двора на боговете. А всеки добър монарх знае, че първото нещо, което правиш, за да укрепиш трона си, е да екзекутираш всеки, който има по-основателни претенции от теб. След това обикновено е добра идея да екзекутираш всеки, който си мисли, че би могъл да има претенции.

— Тъй — каза Вашер. — Биете се и Халандрен печели. Какъв е проблемът?

— Идеята е лоша, това е проблемът — отвърна Бебид. — Ужасна идея. Кълна се в Привиденията на Калад, човече! Идрис няма да се даде лесно, каквото и да казват някои в двора. Това няма да е като да смачкаш онзи глупак Вахр. Идрианците имат съюзници оттатък планините и симпатиите на десетки кралства. Това, което някои наричат „просто потушаване на бунтовни фракции“, лесно би могло да се завихри в нова Велебран. Това ли искаш? Хиляди и хиляди мъртви? Кралства, които падат, за да не се вдигнат никога вече? И всичко това, за да заграбим парче замръзнала земя, която всъщност никой не иска.

— Търговските проходи са ценни — подхвърли Вашер.

Бебид изсумтя.

— Идрианците не са толкова глупави, че да вдигнат тарифите твърде високо. Тук не става въпрос за пари. Става въпрос за страх. Някои в двора говорят какво би могло да се случи, ако идрианците затворят проходите, или какво може да се случи, ако идрианците пуснат врагове да се промъкнат през тях и да обсадят Т’Телир. Ако беше за пари, изобщо не бихме тръгнали на война. Халандрен процъфтява от износа си на боя и текстил. Мислиш ли, че търговията ще процъфти във война? Късмет ще имаме, ако не преживеем пълен икономически колапс.

— А ти мислиш ли, че ми пука за икономическото добруване на Халандрен? — попита Вашер.

— А, да — каза сухо Бебид. — Забравих с кого говоря. Какво искаш тогава? Кажи ми, за да можем да приключим с това.

— Кажи ми за бунтовниците. — Вашер лапна още една лъжица ориз.

— Идрианците ли? Току-що говорихме…

— Не за тях. За тези в града.

— Те са маловажни, след като Вахр вече е мъртъв — отвърна жрецът и махна небрежно с ръка. — Никой не знае кой го е убил, между другото. Вероятно самите бунтовници. Понеже не им е харесало да се остави да го хванат, нали така?

Вашер не каза нищо.

— Това ли е всичко, което искаш? — попита нетърпеливо Бебид.

— Трябва да се свържа с фракциите, които спомена — каза Вашер. — Тези, които натискат за война срещу Идрис.

— Няма да ти помогна да разгневиш…

— Не си въобразявай, че можеш да ми казваш какво да правя. Бебид. Просто ми дай информацията, която обеща, и можеш да се освободиш от всичко това.

— Вашер. — Бебид се напрегна още повече. — Не мога да помогна. Богинята ми не се интересува от този вид политика и се движа в неподходящи кръгове.

Вашер хапна още малко, докато преценяваше искреността му.

— Добре. Кой тогава?

Бебид се отпусна и попи челото си с кърпа.

— Не знам. Може би някой от жреците на Милостивата звезда? Би могъл също да опиташ със Сини пръсти, предполагам.

— Сини пръсти ли? Странно име за бог.

— Сини пръсти не е бог — засмя се Бебид. — Това е просто прякор. Той е Висшият стюард, главата на писарите. До голяма степен той ръководи нещата в двора. Ако някой знае нещо за тази фракция, ще е той. Разбира се, той е толкова праволинеен, че ще ти е доста трудно да го прекършиш.

— Ще се изненадаш — отвърна Вашер, докато изгребваше последния ориз. — Теб те спипах, нали?

— Всъщност да.

Вашер стана и каза:

— Плати на сервитьора, като си тръгнеш. — Дръпна наметалото си от закачалката и излезе навън. Усети… тъмнина вдясно от себе си. Тръгна по улицата, после сви на една пресечка и намери Нощна кръв — още в ножницата, — щръкнал от гърдите на крадеца, който го беше свил. Друг уличен джебчия лежеше мъртъв на уличното платно.

Вашер дръпна оръжието и изщрака ключалката, за да затвори ножницата — Нощна кръв се беше показал на по-малко от педя.

„Изтърва вътре нервите си за малко — заговори Нощна кръв укорително. — Мислех, че работеше по това.“

„Изпаднал съм в криза вероятно“, помисли Вашер.

Нощна кръв помълча малко.

„Не мисля, че изобщо си излизал.“

„Това не е приказка.“

„Тъй ли? — каза Нощна кръв. — Много си загрижен за приказките. Онзи жрец — наговори му всички онези думи, а после просто го остави да си ходи. Не точно така щях да се справя със ситуацията аз.“

„Да, знам. Твоят начин щеше да включи още няколко трупа.“

„Е, аз съм меч — отвърна Нощна кръв намусено. — Май ще е най-добре всеки да се придържа към това, в което е добър…“

Лайтсонг седеше на двора си и гледаше как каляската на новата кралица спря пред двореца.

— Е, този ден беше приятен — подхвърли на върховния си жрец. Няколко чаши вино — с време за размисъл за деца, лишени от Дъха им — и вече започваше да се чувства повече като себе си.

— Толкова ли сте щастлив, че имате кралица? — попита Ларимар.

— Толкова съм щастлив, че избегнах петициите за днес благодарение на пристигането ѝ. Какво знаем за нея?

— Не много, ваша милост — отвърна Ларимар; стоеше до стола на Лайтсонг и гледаше към двореца на Бога крал. — Идрианците ни изненадаха, като не изпратиха най-голямата дъщеря, както се очакваше. Вместо нея пратиха най-малката.

— Интересно. — Лайтсонг взе нова чаша вино от един от слугите си.

— Тя е само на седемнайсет — каза Ларимар. — Не мога да си представя да съм женен за Бога крал на нейната възраст.

— Аз не мога да си представя да си женен за Бога крал на която и да е възраст, Съсел — отвърна Лайтсонг. После сви престорено устни. — Всъщност да, мога да си го представя… роклята ти стои ужасно неелегантно. Запиши си въображението ми да бъде наказано с бой с камшици за нахалството, че ми показва точно тази гледка.

— Ще го вкарам в строя точно зад чувството ви за благоприличие, ваша милост — каза сухо Ларимар.

— Не бъди глупав — отвърна Лайтсонг и отпи глътка вино. — Точно от тези чувства не съм имал от години.

Отпусна се в стола си и се зачуди какъв точно знак дават идрианците, като изпращат друга принцеса. Две палми в саксии се разлюляха на вятъра и Лайтсонг се разсея от мириса на сол, донесен от лъхналия откъм морето бриз. „Дали съм плавал в онзи океан някога? Да съм бил моряк или капитан? Така ли съм умрял? Затова ли сънувах кораб?“

Вече много смътно можеше да си спомни съня. Червено море…

Огън. Смърт, убийства и битка. Стъписа се, след като изведнъж си спомни съня в по-ясни, по-живи детайли. Морето беше червено, отразило сякаш величествения град Т’Телир, погълнат от пламъци. Можеше почти да чуе виковете на болка, можеше почти да чуе… какво? Войници, маршируващи и сражаващи се по улиците?

Поклати глава, за да разсее призрачните спомени. Корабът, който беше видял в съня си, също гореше, спомни си сега. Не беше задължително това да означава нещо. Всички имат кошмари. Но се чувстваше неудобно от това, че на неговите кошмари се гледа като на пророчески поличби.

Ларимар все още стоеше до стола на Лайтсонг и наблюдаваше двореца на Бога крал.

— О, я седни и престани да висиш над мен — рече Лайтсонг. — Ястребите ще ревнуват.

Ларимар повдигна вежда.

— И кои ястреби ще да са те, ваша милост?

— Онези, които непрекъснато ни натискат да тръгнем на война — отвърна Лайтсонг и махна вяло с ръка.

Жрецът седна на едно от дървените кресла наблизо, отпусна се и смъкна митрата от главата си. Тъмната му коса беше полепнала на главата му от пот. Прокара пръсти през нея. През първите няколко години Ларимар беше скован и официален. С времето обаче Лайтсонг го беше сломил. В края на краищата Лайтсонг беше богът. По негово мнение, щом той можеше да мързелува на работа, можеха и жреците му.

— Не знам, ваша милост — каза бавно Ларимар и потърка брадичката си. — Не ми харесва това.

— Пристигането на кралицата ли?

Ларимар кимна.

— Не сме имали кралица в двора от трийсетина години. Не знам как фракциите ще се оправят с нея.

Лайтсонг се потърка по челото.

— Политика ли, Ларимар? Знаеш, че не обичам такива неща.

Ларимар го изгледа.

— Ваша милост, вие сте — по подразбиране — политик.

— Не ми напомняй, моля те. Много бих искал да се измъкна от това положение. Мислиш ли, да речем, че бих могъл да подкупя някой от другите богове да поеме контрол над Безжизнените ми заповеди?

— Съмнявам се, че ще е разумно — отвърна Ларимар.

— Всичко е част от главния ми план да стана напълно и обилно безполезен за този град до момента, в който умра. Отново.

Ларимар кривна глава.

— Обилно безполезен?

— Разбира се. Нормалната безполезност няма да е достатъчна — бог съм все пак. — Взе шепа гроздови зърна от подноса на един слуга, докато още се мъчеше да разсее смущаващите образи от съня си. Не означаваха нищо. Просто сънища.

Все пак реши да каже на Ларимар за тях следващата сутрин. Сигурно Ларимар щеше да може да ги използва, за да помогне в натиска за мир с Идрис. След като Деделин не беше пратил първородната си дъщеря, това щеше да означава повече дебати в съвета. Повече говорене за война. Пристигането на тази принцеса трябваше уж да го уталожи, но той знаеше, че военните ястреби сред боговете няма да оставят въпроса да замре.

— Все пак — отрони Ларимар, все едно говореше на себе си, — те изпратиха дъщеря. Това е добър знак, разбира се. Пряк отказ щеше да означава война със сигурност.

— А който и да е този Сигурност, съмнявам се, че трябва да воюваме с него. По мое божествено мнение войната е по-лошо нещо дори от политиката.

— Според някои двете са едно и също, ваша милост.

— Глупости. Войната е много по-лошо. Поне докато продължава политиката, има хубави ордьоври.

Както обикновено, Ларимар пренебрегна остроумията на Лайтсонг. Лайтсонг би се обидил, ако не знаеше, че трима низши жреци стоят в дъното на двора, записват думите му и търсят в тях мъдрост и смисъл.

— Какво ще направят сега идрианските бунтовници според вас? — попита Ларимар.

— Ето как стоят нещата, Съсел — каза Лайтсонг, отпусна се назад, затвори очи и се наслади на слънцето върху лицето си. — Идрианците не се смятат за бунтовници. Не клечат горе в планините си и не чакат деня, в който ще могат да се върнат триумфално в Халандрен. Това вече не е техният дом.

— Онези планини едва ли са кралство.

— Достатъчно кралство са, за да държат най-добрите минерални залежи в района, четири жизненоважни прохода на север и първоначалната кралска кръвна линия на първоначалната династия на Халандрен. Ние не им трябваме, приятелю.

— А приказките за идриански подстрекатели в града, които насъскват хората срещу Двора на боговете?

— Само слухове — отвърна Лайтсонг. — Макар че когато се окаже, че греша и непривилегированите маси щурмуват двореца ми и ме запалят на кладата, ще се постарая да ги уведомя, че през цялото време си бил прав. Ще си получиш последния смях. Или… е, последния писък, след като най-вероятно ще те вържат до мен.

Ларимар въздъхна, а Лайтсонг отвори очи и видя, че жрецът го гледа замислено. Но пък не го укори за лекомислието му. Просто отново сложи митрата на главата си. Той беше жрецът. Лайтсонг беше богът. Не можеше да има оспорване на мотиви, нито упреци. Заповядаше ли Лайтсонг, всички щяха да направят точно каквото е казал.

Понякога това го ужасяваше.

Но не и днес. Беше по-скоро ядосан. Пристигането на принцесата по някакъв начин го беше принудило да говори за политика… а денят си беше вървял толкова добре дотогава.

— Още вино — каза Лайтсонг и вдигна чашата си.

— Не можете да се напиете, ваша милост — отбеляза Ларимар. — Тялото ви е неподатливо на токсини.

— Знам — отвърна Лайтсонг, докато един низш слуга пълнеше чашата му. — Но повярвай ми — доста съм добър в преструвките.

6

Сири слезе от каляската. Десетки слуги в синьо и сребърно мигновено се струпаха около нея. Тя се обърна притеснена и погледна към войниците си. Те пристъпиха напред, но жрецът Трилидийс вдигна ръка и заяви:

— Съсъдът ще отиде сама.

Жегна я страх. Сега беше моментът.

— Върнете се в Идрис — каза на хората си.

— Но, милейди… — почна старшият им.

— Спри — прекъсна го Сири. — Нищо повече не можете да направите за мен тук. Върнете се и кажете на баща ми, че съм пристигнала невредима.

Старшият погледна през рамо към мъжете си. Явно беше разколебан. Сири не можа да види дали се подчиниха, или не, защото слугите бързо я поведоха по дълъг черен коридор. Тя се помъчи да не издаде страха си. Беше дошла в двореца, за да се омъжи, и бе решена да направи благоприятно впечатление на Бога крал. Но всъщност просто беше ужасена. Защо не бе избягала? Защо не се беше измъкнала някак от това? Защо просто не можеха да я оставят на мира?

Вече нямаше измъкване. Докато слугините я водеха по коридора в черния дворец, последните останки от досегашния ѝ живот се стопиха зад нея.

Вече беше сама.

Лампи с цветно стъкло се редяха от двете страни по стените. Преведоха я през няколко извивки и завои в тъмните проходи. Тя се мъчеше да запомни пътя, но скоро се обърка безнадеждно. Слугите я обкръжаваха като почетна гвардия. Макар всички да бяха жени, бяха на различна възраст. Всичките бяха със сини шапки и спуснати отзад коси и държаха очите си наведени. Искрящо сините облекла им стояха хлабаво, дори на бюста. Сири се изчерви, като видя широките деколтета. В Идрис жените държаха покрити дори шиите си.

Черният коридор свърши пред голямо помещение. Сири се поколеба на прага. Каменните стени бяха черни, но бяха покрити с копринени завеси в тъмнокафяво. Всъщност всичко в стаята беше кафяво, от килимите до мебелите и ваните — обкръжени от плочки — в центъра на стаята.

Слугините започнаха да я събличат. Сири подскочи, плесна няколко ръце и ги принуди да спрат. След миг обаче те нападнаха с подновен жар и тя осъзна, че няма избор, освен да стисне зъби и да ги изтърпи. Вдигна ръце и се остави да смъкнат роклята и долните ѝ дрехи. Усети как косата ѝ почервеня, щом се изчерви от срам. В стаята поне беше топло.

Въпреки това потръпна. Беше гола. Приближиха се други слуги с ленти за мерене в ръце. Бутаха се, опипваха и взимаха разни мерки, включително около кръста ѝ, гърдите и бедрата. Когато това свърши, жените се отдръпнаха и в стаята се възцари тишина. Банята в центъра на стаята продължаваше да вдига пара. Посочиха ѝ я.

„Май ще ми позволят да се измия сама“, помисли с облекчение Сири, докато се изкачваше по облицованите с плочки стъпала. Стъпи предпазливо в огромната вана и се зарадва колко топла е водата. Потопи се и си позволи съвсем леко да се отпусне.

Чу зад себе си тих плясък и бързо се обърна. Няколко други слугини — облечени в кафяво — влизаха във ваната напълно облечени и с кърпи и сапуни в ръце. Сири въздъхна и се остави на грижите им. Те започнаха да търкат енергично тялото и косата ѝ, а тя затвори очи и понесе обслужването с толкова достойнство, колкото ѝ беше посилно.

Това ѝ остави време за мислене, което не беше добре. Само я накара да се замисли какво точно ѝ се случва. Тревогата ѝ се върна.

„Безжизнените не бяха толкова зле, колкото в разказите — помисли тя, като се мъчеше да се успокои. — А цветовете на града са много по-приятни, отколкото очаквах. Може би… Може би Богът крал не е толкова ужасен, колкото казват.“

— А, добре — каза нечий глас. — Точно по график сме. Идеално.

Сири замръзна. Беше мъжки глас. Отвори рязко очи и видя възрастен мъж с кафяв халат. Стоеше до ваната и пишеше нещо в дебела книга. Беше почти плешив и имаше закръглено приятно лице. До него стоеше малко момче с още листове хартия в ръка и шишенце с мастило, в което мъжът топеше перото си.

Сири изпищя, което стресна слугите, и се покри с ръце.

Мъжът с дебелата книга се поколеба и я изгледа отгоре.

— Нещо не е наред ли, Съсъд?

— Аз се къпя — сопна се тя.

— Да, виждам.

— Тогава защо гледаш?

— Но аз съм кралски слуга, много под вашия сан… О, да, идрианската деликатност. Бях забравил. Дами, моля разплискайте малко, направете повече мехурчета.

Слугините се подчиниха и сапунената вода се разпени още повече.

— Готово — каза мъжът и отново погледна в книгата си. — Вече не виждам нищо. Хайде да продължим. Няма да е добре да караме Бога крал да чака сватбения си ден!

Тя се остави с неохота къпането ѝ да продължи, макар да се постара да скрие добре някои части от анатомията си под водата. Жените заработиха усърдно. Затъркаха я толкова силно, че тя почти се уплаши да не ѝ смъкнат кожата.

— Както може би се досещате — заговори мъжът, — графикът ни е много стегнат. Много има да се свърши и бих искал всичко това да мине колкото може по-гладко.

Сири се намръщи.

— А… кой точно си ти?

Мъжът я погледна и това я накара да се натопи още по-дълбоко в пяната. Косата ѝ стана по-ярко червена от всякога.

— Името ми е Хаварсет, но всички ме наричат просто Сини пръсти. — Протегна ръка и размърда пръсти, всичките зацапани с тъмносиньо мастило. — Аз съм главният писар и стюард на Негова великолепна милост Сузеброн, Бог крал на Халандрен. С по-прости думи, ръководя дворцовите служители и надзиравам всички слуги в Двора на боговете.

Млъкна, изгледа я и добави:

— Също така се грижа всеки да е в график и да върши това, което се очаква от него.

Някои от по-младите момичета — облечени в кафяво като тези, които къпеха Сири — започнаха да носят кани с вода до ваната и жените заизплакваха косата ѝ с тях. Тя се завъртя, за да ги улесни, макар да се постара да остане скрита във водата за погледа на Сини пръсти и младия му слуга.

— Тъй — продължи Сини пръсти. — Сега дворцовите шивачи работят бързо по дрехата ви. Имахме добра преценка за ръста ви, но последните мерки трябваше да се вземат, за да се довърши кроенето. Облеклото ви би трябвало скоро да е готово.

Слугите отново натопиха главата на Сири в пяната.

— Има някои неща, които трябва да обсъдим — продължи Сини пръсти. Гласът му прозвуча глухо заради водата в ушите на Сири. — Предполагам, че са ви научили как трябва да се държите с Негово безсмъртно величество?

Сири го погледна и извърна очи. Сигурно я бяха учили, но не помнеше. А и все едно, точно сега не беше в настроение да мисли за това.

— Аха — каза Сини пръсти, явно разгадал изражението ѝ. — Е, добре, това би могло да се окаже… интересно. Позволете ми да ви дам няколко съвета.

Сири кимна.

— Първо, моля ви да разберете, че волята на Бога крал е закон. Той не е длъжен да търси оправдания за това, което прави. Вашият живот, както и животът на всички нас, е в неговите ръце. Второ, моля ви да разберете, че Богът крал не говори с хора като вас или мен. Няма да му говорите, когато отидете при него. Разбирате ли?

Сири изплю сапунена вода.

— Искаш да кажеш, че не мога дори да говоря на съпруга си?

— Боя се, че да — каза Сини пръсти. — Никой от нас не може.

— Тогава той как съди и управлява? — попита тя и избърса очите си.

— Съветът на боговете се занимава с по-земните нужди — обясни Сини пръсти. — Богът крал е над ежедневното управление. Когато е необходимо да общува, дава преценките си на своите жреци, които след това ги оповестяват на света.

„Страхотно“, помисли Сири.

— Необичайно е, че ви е позволено да го докосвате — продължи Сини пръсти. — Създаването на дете е необходимо бреме за него. Нашата работа е да ви представим по възможно най-приятен начин и да избегнем — с цената на всичко — да го раздразним.

„Аустре, Боже на Цветовете — помисли тя. — Що за същество е това?“

Сини пръсти я изгледа.

— Знам нещо за нрава ви, Съсъд — каза той. — Ние, разбира се, сме проучвали децата на Идрианската монархия. Позволете ми да се изразя в малко по-личен план и да бъда малко по-прям, отколкото бих предпочел. Ако заговорите пряко на Бога крал, той ще заповяда да ви екзекутират. За разлика от баща ви, той не е от търпеливите.

— Не знам дали бих могъл да ви го обясня достатъчно ясно. Разбира се, вие сте свикнали да бъдете много важна личност. Всъщност вие все още сте важна — ако не и повече. Вие сте много над мен и тези другите. Но така, както сте много над нас, така и Богът крал е много над вас. — Той млъкна за момент. — Негово безсмъртно величество обаче е… специален. Доктрините му учат, че самата земя е твърде низша за него. Той е постигнал съвършенство още преди да се роди, но след това се е Завърнал, за да донесе на народа си благословии и видения. Оказва ви се особено доверие. Моля ви, не го предавайте… и моля ви, много ви моля, не предизвиквайте гнева му. Разбирате ли?

Сири кимна бавно и усети как косата ѝ отново побеля. Опита се да се стегне, но малкото кураж, който събра, беше по-скоро преструвка. Не, нямаше да може да понесе това същество толкова лесно като Безжизнените или градските цветове. Лошата му слава в Идрис не беше преувеличена. Той щеше да вземе тялото ѝ и да прави с него каквото поиска. Отчасти изпита гняв заради това — но беше гневът на безсилието. Гневът, който идва от това да знаеш, че предстои нещо ужасно и че не можеш да направиш нищо по въпроса.

Слугините се отдръпнаха и я оставиха да се отпусне в сапунената вода. Една от тях погледна Сини пръсти и кимна почтително.

— А, приключихме ли? — каза той. — Чудесно. Ти и дамите ти сте ефикасни, както винаги, Джлан. Да продължим тогава.

— Те не могат ли да говорят? — попита тихо Сири.

— Разбира се, че могат — отвърна Сини пръсти. — Но са предани слуги на Негово безсмъртно величество. През часовете им на служба са длъжни да бъдат колкото може по-полезни, без да разсейват. Сега, ако обичате, да продължим…

Сири се задържа във водата, въпреки че мълчаливите жени се опитаха да я издърпат навън. Сини пръсти се обърна с въздишка с гръб към нея. Пресегна се и обърна и малкия си слуга.

Сири най-сетне се остави да я извадят от водата. Мокрите жени влязоха в една странична стая — сигурно за да се преоблекат, — а няколко други я поведоха към по-малка вана за изплакване. Тя стъпи във водата, която бе много по-студена от предишната, и ахна. Жените я подканиха да се натопи и тя се присви боязливо, но го направи и отми сапунената пяна. След това имаше последна, трета вана. Щом Сири се приближи разтреперана до нея, подуши силни миризми на цветя.

— Какво е това?

— Благоуханна баня — каза Сини пръсти, все още с гръб към нея. — Ако предпочитате, може да наредите някой от дворцовите масажисти вместо това да разтрие благоухания по тялото ви. Съветвам ви да не го правите обаче, предвид ограниченото време…

Сири се изчерви, като си представи, че някой — било то мъж или жена — ще разтрива тялото ѝ с благоухания.

— Това ще е достатъчно — каза и влезе във водата. Беше хладка, а цветните миризми бяха толкова силни, че се наложи да диша през устата.

Жените я подканиха с жестове да седне и Сири с въздишка се натопи в уханната вода. След това излезе и няколко жени се приближиха с мъхнати кърпи и започнаха да я подсушават. Докосванията им бяха толкова нежни и меки, колкото предишното търкане беше силно. Това отне част от силната миризма, за което Сири беше благодарна. Други жени пристъпиха с тъмносин халат и тя протегна ръце, като ги остави да я заметнат с него, след което те го загърнаха и вързаха.

— Можеш да се обърнеш — каза тя на стюарда.

— Чудесно. — Сини пръсти тръгна към вратата отстрани на помещението и ѝ махна с ръка. — Да побързаме. Имаме да свършим още много неща.

Сири и слугините го последваха. Излязоха от кафявата стая и се озоваха в друга, в яркожълти цветове. Имаше много повече мебели — и голям плюшен стол в центъра.

— Негово величество не се свързва с нито един отделен цвят — обясни Сини пръсти, като махна с ръка към ярките цветове на стаята, докато жените отвеждаха Сири към плюшения стол. — Той символизира всички цветове и всеки един от Многоцветните тонове. Ето защо всяка стая е украсена с различна багра.

Сири седна, а жените се заеха с ноктите ѝ. Една се опита да среше заплетената ѝ от усърдното миене коса и Сири се намръщи и каза:

— Просто я отрежете.

Те се поколебаха.

— Съсъд? — попита една.

— Отрежете ми косата.

Сини пръсти им разреши и след няколко клъцвания косата ѝ лежеше на куп на пода.

Сири затвори очи и се съсредоточи.

Не беше сигурна как го направи. Кралските кичури винаги бяха част от живота ѝ. Променянето им за нея беше като движението на всеки друг мускул, макар и по-трудно. След няколко мига вече можеше да накара косата да израсте.

Няколко жени ахнаха тихо, щом косата започна да пониква от главата на Сири и се спусна надолу по раменете ѝ. Израстването ѝ я накара да се почувства гладна и уморена, но беше по-добре, отколкото да остави жените да се борят с възлите. Щом приключи, отвори очи.

Сини пръсти я наблюдаваше с любопитство, все така хванал дебелата книга.

— Това е… възхитително — промълви той. — Кралските кичури. Чакали сме от дълго време отново да удостоят двореца, Съсъд. Можете да променяте цвета по своя воля, така ли?

— Да — отвърна Сири. „Понякога поне.“ — Много ли е дълга?

— Дългата коса е белег за красота в Халандрен, милейди — заяви Сини пръсти. — Знам, че в Идрис я държите вързана, но тук свободно падащата коса е предпочитана от повечето жени — особено от богините.

Отчасти ѝ се дощя да задържи косата си къса просто напук, но започваше да осъзнава, че такова поведение може да я убие в Халандрен. Затова затвори очи и се съсредоточи отново. Косата бе израснала до раменете ѝ, но тя я издължи още няколко минути, като я накара да израсте толкова, че да се спуска по целия ѝ гръб, щом се изправи.

Отвори очи.

— Красиво — прошепна една от по-младите слугини, а после се изчерви и се зае отново с ноктите на краката на Сири.

— Много хубаво — съгласи се Сини пръсти. — Ще ви оставя тук — имам да свърша няколко неща, — но ще се върна скоро.

Сири кимна, той напусна, а няколко жени се заловиха да поставят грима. Тя го изтърпя замислена, докато други продължаваха да работят по косата и ноктите ѝ. Не така си беше представяла сватбения си ден. Бракът винаги ѝ беше изглеждал нещо далечно, нещо, което щеше да се случи само след като бъдеха избрани съпрузи за сестрите ѝ. Докато беше много малка, всъщност винаги казваше, че смята да гледа коне, вместо да се омъжва.

Беше израснала над това, но отчасти изпитваше копнеж по онези простички времена. Не искаше да е омъжена. Още не. Все още се чувстваше дете, въпреки че тялото ѝ беше станало като на жена. Искаше да тича по хълмовете, да къса цветя и да дразни баща си. Искаше да ѝ оставят време, за да изпита повече от живота, преди да бъде принудена да поеме отговорността да ражда деца.

Съдбата ѝ беше отнела тази възможност. Вече беше изправена пред неизбежното лягане в леглото на мъж. Мъж, който нямаше да ѝ говори и нямаше да го интересува коя е тя или какво иска. Знаеше полагащите се физически действия, които щеше да включва това — беше благодарна на готвачката Маб за откровените обсъждания по този въпрос, — но просто се чувстваше изтръпнала от ужас. Искаше да побегне, да се скрие, да избяга колкото може по-далече.

Всички ли жени се чувстваха така, или само онези, които щяха да ги измият, да ги натруфят и да ги пратят да задоволят някакво божество с мощ да унищожи цели държави?

Сини пръсти се върна. Зад него влезе друг мъж, старец в синьото и сребристо облекло, което Сири бе започнала да свързва със служещите на Бога крал.

„Но… Сини пръсти носи кафяво — помисли тя и се намръщи. — Защо?“

— А, виждам, че разчетът ми на времето е съвършен — каза Сини пръсти, след като жените привършиха и се оттеглиха настрани, свели почтително глави.

Сини пръсти кимна на стареца.

— Съсъд, това е един от дворцовите лечители. Преди да бъдете отведена при Бога крал, трябва да бъдете прегледана, за да се определи дали сте девствена и да се гарантира, че нямате определени заболявания. Всъщност е чиста формалност, но се опасявам, че трябва да настоя за нея. Предвид срамежливостта ви не доведох по-младия лечител, който първоначално бях назначил за работата. Допускам, че с по-стар лечител ще се чувствате по-удобно, нали?

Сири въздъхна, но кимна. Сини пръсти махна към една тапицирана маса встрани и след това той и малкият му слуга се обърнаха с гръб.

Сири развърза халата си, отиде до масата и легна, за да продължи с онова, което щеше да се окаже най-смущаващият ден в живота ѝ.

„Става само все по-лошо“, помисли си, докато докторът правеше прегледа си.

Сузеброн, Богът крал. Страховит, ужасяващ, свят, величествен. Беше мъртвороден, но се беше Завърнал. Какво правеше това на човек? Щеше ли изобщо да е човек, или щеше да е някое чудовище, ужасно на вид? Казваха, че е вечен, но явно царуването му рано или късно щеше да свърши — иначе нямаше да му трябва наследник.

Потръпна. Съжаляваше, че не може да се свърши с всичко това, но също така беше благодарна за всичко, което отлагаше нещата за още малко, дори за нещо толкова унизително като бърникането на доктора. Това обаче скоро приключи и Сири бързо загърна халата си и се изправи.

— Съвсем здрава е — каза лечителят на Сини пръсти. — И най-вероятно все още девица. Също така има много силен Дъх.

Сири замръзна. Как бе разбрал…

А след това го видя. Трябваше да погледне много внимателно, но жълтият под около лекаря изглеждаше малко прекалено ярък. Усети, че пребледня, макар косата ѝ вече бездруго да беше побеляла.

„Докторът е Пробуждащ. Тук има Пробуждащ, в тази стая. И той ме докосна.“

Сви се от страх, настръхнала цялата. Грешно беше да се взима Дъх от друго лице. Беше най-върховната наглост, напълно противоположното на философията на Идрис. Другите в Халандрен просто носеха ярки цветове, за да привличат внимание към себе си, но Пробуждащите… те крадяха живот от човешки същества и използваха това, за да изпъкват.

Извратеното приложение на Дъх беше една от главните причини кралският род да се премести в планините. Съвременният Халандрен съществуваше на основата на извличането на Дъх от своите хора. Сири се почувства по-гола сега, отколкото докато наистина беше съблечена. Какво можеше да разбере за нея този Пробуждащ чрез своята неестествена жизнена сила? Беше ли изкушен да открадне нейната БиоХрома? Опита се да задиша колкото може по-плитко, просто за всеки случай.

Най-сетне Сини пръсти и ужасният лечител излязоха. Жените се приближиха, за да свалят отново халата ѝ. Някои носеха долни дрехи.

„Той ще е по-лош — осъзна тя. — Кралят. Той не е просто Пробуждащ, той е Завърнал се. Трябва да изсмуква Дъх от хора, за да съществува.“

Щеше ли да отнеме нейния Дъх?

„Не, това няма да се случи — каза си твърдо. — Нужна съм му, за да му осигуря наследник от кралския род. Няма да рискува безопасността на детето. Ще остави Дъха ми поне дотогава.“

Но… какво щеше да стане с нея, след като престанеше да е нужна?

Вниманието ѝ бе отвлечено от тези мисли, когато няколко жени се приближиха с рокля — пищна рокля в синьо и сребристо. Да се съсредоточи върху нея ѝ се стори по-добре, отколкото да мисли какво ще направи Богът крал с нея, след като му роди син.

Изчака кротко жените да я облекат. Тъканта беше удивително мека и галеща, кадифето — гладко като листчетата на планинско цвете. Докато жените оправяха роклята по тялото ѝ, тя забеляза, че — странно — се завързва отстрани вместо на гърба. Имаше изключително дълъг шлейф и ръкави, които бяха толкова дълги, че като отпуснеше ръцете си, маншетите им висяха на цяла стъпка под дланите ѝ. На жените им отне няколко минути, докато завържат добре връзките, наместят правилно гънките и подравнят шлейфа зад нея. „Всичко това само за да бъде смъкната отново след няколко минути“, помисли с хладна ирония Сири, когато една жена се приближи с огледало.

Сири замръзна.

Откъде беше дошъл всичкият този цвят? Деликатно зачервените бузи, загадъчно тъмните очи, синкавото на клепачите ѝ? Тъмночервените устни, почти искрящата кожа? Роклята блестеше на сребристи вълни над синьо, обемиста и същевременно красива, с гънки тъмно кадифе.

Нищо такова не беше виждала в Идрис. Беше по-удивително дори от цветовете, които бе видяла по хората в града. Зяпнала себе си в огледалото, Сири почти успя да забрави тревогите си.

— Благодаря ви — прошепна тя.

Това вероятно бе правилната реакция, защото слугините се усмихнаха и се спогледаха. Две от тях хванаха ръцете ѝ, сега много по-почтително, отколкото в началото, когато се втурнаха да я издърпат от каляската. Сири закрачи с тях, шлейфът прошумоля зад нея, а другите жени се задържаха назад. Тя се обърна и жените заприклякаха в реверанс една след друга, навели глави.

Двете, които я водеха, отвориха една врата и леко я побутнаха в коридора зад нея. Затвориха вратата и я оставиха.

Коридорът беше съвсем черен. Тя почти беше забравила колко тъмни са стените на двореца. Беше празен, ако не се броеше Сини пръсти, който стоеше и я чакаше с дебелата книга в ръце. Той се усмихна и почтително наведе глава.

— Богът крал ще бъде доволен, Съсъд. Точно навреме сме — слънцето току-що залезе.

Сири извърна очи от него. Право пред нея имаше огромна врата, изцяло облицована със злато. Четири стенни лампи грееха без цветно стъкло и светлината им се отразяваше по позлатата на портала. Нямаше съмнение кой чака отвъд толкова внушителния вход.

— Това е спалнята на Бога крал — каза Сини пръсти. — По-скоро една от спалните му. Милейди, трябва да чуете това отново. Не правете нищо, с което бихте могли да оскърбите краля. Вие сте тук с негово позволение и сте тук, за да се погрижите за неговите нужди. Не за моите, не за вашите, нито дори за нуждите на кралството.

— Разбирам — каза тя тихо, а сърцето ѝ заби все по-бързо и по-бързо.

— Благодаря ви — каза Сини пръсти. — Време е да се представите. Влезте в стаята и свалете роклята си и долните дрехи. Поклонете се доземи пред леглото на краля, като допрете главата си на пода. Когато той пожелае да се приближите, ще почука на страничния пилон и може да вдигнете очи. Тогава той ще ви махне да пристъпите напред.

Тя кимна.

— Просто… постарайте се да не го докосвате прекалено.

Сири се намръщи и започна да свива и отпуска нервно ръце.

— Как точно се очаква да постигна това? Все пак ще правим секс, нали?

Сини пръсти се изчерви.

— Да, предполагам. Това и за мен е ново поле, милейди. Богът крал… ами, приема се, че само малка група специално посветени слуги могат да го докосват. Бих ви предложил да избягвате да го целувате, да го галите или да правите каквото и да е друго, което би могло да го оскърби. Просто му позволете да прави каквото пожелае и би трябвало да сте в безопасност.

Сири вдиша дълбоко и кимна.

— Когато приключите — каза Сини пръсти, — кралят ще се оттегли. Вземете постелките от леглото и ги изгорете в камината. Като Съсъд, само на вас е позволено да се занимавате с тези неща. Разбирате ли?

— Да — отвърна Сири, все по-притеснена.

— Много добре. — Сини пръсти изглеждаше изнервен почти колкото нея. — Желая ви късмет.

След тези думи се пресегна и бутна вратата.

„О, Аустре, Боже на Цветовете“, помисли тя с разтуптяно сърце. Цялата беше изтръпнала и дланите ѝ бяха потни.

Сини пръсти леко я бутна по гърба и тя пристъпи в стаята.

7

Вратата зад нея се затръшна.

В камината отляво гореше голям огън и обагряше в оранжево голямата стая. Черните стени сякаш привличаха и поглъщаха светлината и ъглите на стаята бяха потънали в дълбоки сенки.

Сири стоеше безмълвно в пищната си кадифена рокля, с разтуптяно сърце и потно чело. Вдясно успя да различи огромно легло с чаршафи и покривки в черно, като всичко останало в стаята. Изглеждаше празно.

Огънят пращеше и мяташе треперлива светлина над голям, подобен на трон стол, поставен до леглото. В стола седеше фигура, облечена в черно и обгърната в мрак. Гледаше я с искрящи очи, немигащи на светлината на огъня.

Сири ахна. Наведе очи и сърцето ѝ се разтуптя още по-силно, щом си спомни предупрежденията на Сини пръсти. „Вивена трябваше да е тук вместо мен — помисли отчаяно. — Не мога да се справя с това! Татко сбърка, като ме изпрати.“

Стисна очи, а дъхът ѝ заизлиза по-учестен. С разтреперани пръсти нервно задърпа връзките отстрани на роклята си. Дланите ѝ бяха хлъзгави от пот. Много бавно ли се събличаше? Щеше ли той да се разгневи? Щяха ли да я убият още преди да е свършила първата нощ?

Дали всъщност нямаше да предпочете това?

„Не — каза си решително. — Не, трябва да направя това. За Идрис. За полята и за децата, които взимаха цветя от мен. За моя баща и Маб, и всички останали в палата.“

Най-сетне развърза връзките и роклята се плъзна надолу с изненадваща лекота — Сири вече разбираше, че е скроена точно с тази цел. Смъкна я на пода, после спря и погледна долната си риза. Бялата тъкан хвърляше спектър от цветове като светлина, пречупена от призма. Видя това стъписана и зачудена какво предизвиква странния ефект.

Все едно. Беше твърде уплашена, за да мисли за това. Стиснала зъби, смъкна долната риза и остана гола. После бързо коленичи на студения каменен под и се присви, сърцето ѝ затупа в ушите, докато се покланяше и челото ѝ опря на пода.

Стаята затихна, чуваше се само пращенето в камината. Огънят не беше необходим в топлината на Халандрен, но тя се радваше, че го има, както беше гола.

Зачака, с напълно побеляла коса, лишена от всякаква дързост и упоритост и гола не само външно. Тук вече свършваше — тук беше краят на всякакво „независимо“ чувство за свобода. Каквото и да твърдеше, каквото и да изпитваше, трябваше да се поклони пред властта. Също като всеки друг.

Стисна зъби, като си представи как Богът крал седи и я гледа, покорна и гола пред него. Не беше видяла много от него, освен че забеляза големината му — беше с цяла стъпка по-висок от повечето мъже, които бе виждала, и по-широк в раменете, и с по-могъщо тяло също така. По-значим от другите, по-низши мъже.

Беше Завърнал се.

Само по себе си да си Завърнал се не беше грях. В края на краищата Завърнали се идваха и в Идрис. Народът на Халандрен обаче поддържаше Завърналите се живи — хранеха ги с душите на селяни, откъсваха Дъха на стотици хора всяка година…

„Не мисли за това“, каза си упорито Сири. Но докато се опитваше да проясни мислите си, очите на Бога крал се върнаха в паметта ѝ. Черните очи, които сякаш сияеха на светлината на огъня. Все още можеше да ги усети върху себе си — студени като камъка, на който бе коленичила.

Огънят пращеше. Сини пръсти беше казал, че кралят ще почука за нея. Ами ако го беше пропуснала? Не посмя да вдигне очи. Вече беше срещнала погледа му веднъж, неволно. Не можеше да рискува да го ядоса повече. Просто остана коленичила, с лакти на пода — а гърбът започна да я боли.

„Защо не направи нещо?“

Беше ли недоволен от нея? Не беше ли толкова хубава, колкото я желаеше, или беше ядосан, че го бе погледнала в очите и след това ѝ отне толкова много време, докато се съблече? Щеше да е изключителна ирония, ако го обидеше, докато се мъчи толкова усилено да не бъде обичайното лекомислено момиче. Или нещо друго не беше наред? Бяха му обещали най-голямата дъщеря на идрианския крал, но вместо това бе получил Сири. Щеше ли да разбере разликата? Щеше ли изобщо да го интересува?

Минутите течаха и в стаята ставаше все по-тъмно — огънят поглъщаше цепениците.

„Той си играе с мен — помисли Сири. — Принуждава ме да чакам прищевките му.“ Да я кара да стои на колене в такава неудобна поза навярно беше послание — показваше кой заповядва тук. Щеше да я вземе когато той пожелае, не и преди това.

Времето течеше. Сири стискаше зъби. От колко време бе на колене? Час, може би повече. А все още нямаше и намек за звук — никакво почукване, нито покашляне, нито дори шумолене откъм Бога крал. Може би беше изпитание — да види колко дълго ще остане така. А може би тя просто твърде много тълкуваше нещата. Тъй или иначе, беше принудена да остане на място, помръдваше само когато абсолютно се наложеше.

Вивена беше обучената. Вивена притежаваше самообладанието и изтънчеността. Но Сири, тя имаше упоритостта. Човек трябваше само да погледне биографията ѝ с непрекъснато пренебрегваните уроци и задължения, за да разбере това. С времето беше прекършила дори баща си. Беше започнал да ѝ позволява да прави каквото намери за добре — ако не за друго, само за да не полудее.

Тъй че тя продължи да чака — гола на светлината на въглените, — докато нощта се точеше.

Фойерверки пръскаха искри на фонтани. Някои падаха близо до седящия Лайтсонг и грейваха с допълнителна трескава светлина, докато не замрат.

Той седеше изтегнат на дивана на открито и наблюдаваше представлението. Наоколо чакаха слуги с натопени във вряла или в ледена вода кърпи, за да избършат лицето и ръцете му, ако изпиташе такава нужда, и още множество луксове, които — за Лайтсонг — бяха просто баналност.

Наблюдаваше фойерверките с умерен интерес. Майсторите пироманти стояха нервно скупчени наблизо. До тях имаше трупа менестрели, които беше поръчал, но все още не бе поискал да се представят. Макар в Двора на боговете винаги да имаше артисти, за да забавляват Завърналите се, тази нощ — брачната нощ за техния Бог крал — беше още по-екстравагантна.

Самият Сузеброн не присъстваше, естествено. Такива празненства бяха под достойнството му. Лайтсонг хвърли поглед към кралския палат, който се издигаше мрачен над двора. После тръсна глава и отново насочи вниманието си към двора.

Дворците на боговете оформяха пръстен и всяка сграда имаше вътрешен двор долу и балкон горе, и двете с лице към централната зона. Лайтсонг седеше недалече от своя сред тучната трева на просторния общ двор.

Нов огнен фонтан грейна във въздуха и хвърли сенки над двора. Лайтсонг въздъхна и взе нова чаша плодово питие от един слуга. Нощта бе прохладна и приятна, подходяща за бог. Или богове. Лайтсонг можеше да види другите, наредени пред дворците си. Групи артисти стояха скупчени встрани и чакаха шанса си да зарадват някого от Завърналите се.

Фонтанът се спусна ниско и майсторите пироманти погледнаха към него, усмихнати обнадеждено на светлината на факлите. Лайтсонг кимна с най-великодушното си изражение.

— Още фойерверки. Харесват ми.

Тримата си зашепнаха възбудено, после махнаха на помощниците си.

Докато зареждаха фойерверките, в кръга от факли на Лайтсонг влезе позната фигура — Ларимар. Носеше жреческите си халати, както винаги. Дори когато беше навън в града — където трябваше да е тази нощ — представляваше Лайтсонг и жречеството му.

— Съсел? — каза Лайтсонг и се надигна.

— Ваша милост. — Ларимар се поклони. — Забавлявате ли се на празненствата.

— Определено. Би могло да се каже, че направо съм опразнен. Но какво правиш ти тук в двора? Трябваше да си навън със семейството си.

— Исках просто да се уверя, че всичко ви харесва.

Лайтсонг се потърка по челото.

— Причиняваш ми главоболие, Съсел.

— Не може да имате главоболия, ваша милост.

— Така казваш ти. Предполагам, че тържеството извън Свещения затвор е почти толкова възхитително, колкото това, което е тук вътре?

Ларимар се намръщи на пренебрежителното определение на Лайтсонг за божествения двор.

— Веселието в града е фантастично, ваша милост. Т’Телир не е виждал толкова грандиозен празник от десетилетия.

— В такъв случай повтарям, че трябва да си навън и да му се радваш.

— Аз просто…

— Съсел — каза Лайтсонг и го изгледа съсредоточено. — Ако има едно нещо, за което можеш да ми се довериш, че го върша компетентно, то е да се забавлявам сам. Ще съм — обещавам ти го с цялата си сериозност — убийствено добре да пия до откат и да гледам как тези мили хора палят разни неща във въздуха. Сега си върви при семейството.

Ларимар помълча, после се поклони и се оттегли.

„Този човек — помисли Лайтсонг, докато отпиваше от плодовата напитка, — взима работата си прекалено на сериозно.“

Тази мисъл го развесели и той отново се отпусна да се позабавлява с фойерверките. Само че скоро го разсея идването на още някой. Един много важен още някой, повел със себе си група по-маловажни още някои. Лайтсонг отново отпи от напитката си.

Новодошлата беше красива. Беше богиня все пак. Лъскава черна коса, бяла кожа, пищно закръглено тяло. Носеше по-оскъдно облекло от Лайтсонг, но това бе типично за дворцовата богиня. Тънката ѝ рокля от зелено-сребриста коприна беше разцепена на двата хълбока и оголваше бедрата и таза, а деколтето бе изрязано толкова ниско, че оставяше много малко за въображението.

Блашуивър Прекрасната, богинята на честността.

„Това май ще е интересно“, помисли Лайтсонг и се усмихна вътрешно.

Следваха я трийсетина слуги, отделно от върховната ѝ жрица и шестима низши жреци. Пиромантите се възбудиха, разбрали, че вече имат не един, а двама божествени зрители. Чираците им трескаво се засуетиха да зареждат нова серия огнени фонтани. Група слуги на Блашуивър се втурнаха напред, понесли изящен диван — поставиха го на тревата до Лайтсонг.

Блашуивър се изтегна с обичайното си гъвкаво изящество, кръстоса съвършените си крака и се отпусна на хълбок в съблазнителна поза. Разположението ѝ даваше възможност да наблюдава фойерверките в случай, че пожелае, но вниманието ѝ явно бе съсредоточено върху Лайтсонг.

— Мой скъпи Лайтсонг — каза тя, щом един слуга се приближи с чепка грозде. — Няма ли поне да ме поздравиш?

„Почва се“, помисли Лайтсонг.

— Моя скъпа Блашуивър — отвърна той, като остави чашата си и сплете пръсти. — Защо да правя нещо толкова грубо?

— Грубо ли? — засмя се тя.

— Разбира се. Очевидно полагаш доста настойчиво усилие да привлечеш внимание към себе си — детайлите са великолепни, между другото. Онова там на бедрата грим ли е?

Тя се усмихна и захапа едно гроздово зърно.

— Вид рисунка е. Фигурите са нарисувани от най-надарените художници в жреческия ми орден.

— Браво на тях — каза Лайтсонг. — Все едно, попита защо не те поздравих. Е, да допуснем, че се държах точно както си очаквала. Трябваше да изпадна във възторг при появата ти, нали?

— Естествено.

— И да изтъкна колко зашеметяващо изглеждаш в този тоалет?

— Не бих се оплакала.

— Да спомена как изумителните ти очи блестят под фойерверките като горящи въглени?

— Би било мило.

— Да продължа с това как устните ти са тъй съвършено червени, че могат да оставят мъжа без дъх от възхищение и в същото време да го подтикнат да съчинява най-гениалните стихове всеки път, щом си спомни този момент?

— Определено бих била поласкана.

— И твърдиш, че искаш тези реакции от мен?

— Да.

— Е, поврага, жено — каза Лайтсонг и вдигна чашата си. — Ако съм замаян, зашеметен и останал без дъх, как по дяволите тогава се очаква да те поздравя? По дефиниция не трябваше ли да съм си глътнал езика?

Тя се разсмя.

— Е, явно не си.

— Изненадващо, помислих си, че съм. Винаги забравям да си проверя в устата.

Блашуивър се усмихна.

Фойерверките отново изпращяха. В аурата на двама богове цветовете на искрите наистина бяха могъщи.

Блашуивър извърна очи от пищната гледка.

— Значи все пак ме намираш за красива?

— Разбира се. Скъпа моя, от тебе просто блика красота. Ти буквално си част от дефиницията на думата — има го някъде в титлата ти, ако не греша.

— Скъпи мой Лайтсонг, убедена съм, че ми се подиграваш.

— Никога не се подигравам с дами, Блашуивър — отвърна Лайтсонг и вдигна чашата си. — Да се подиграеш на жена е все едно да прекалиш с пиенето. Може да е забавно за малко, но махмурлукът е адски.

Блашуивър помълча.

— Но ние нямаме махмурлуци, защото не можем да се напием.

— Не можем ли? Тогава защо по дяволите го пия всичкото това вино?

Блашуивър повдигна вежда.

— Понякога, Лайтсонг, не съм сигурна кога се държиш тъпо и кога си сериозен.

— Виж, в това мога да ти помогна много лесно. Ако изобщо някога решиш, че съм сериозен, значи можеш да си сигурна, че доста си се потрудила над проблема.

— Разбирам. — Тя се изви на дивана и се изтегна по корем. Подпря се на лакти — гърдите ѝ се издуха между тях, — а светлините от фойерверките заиграха и замятаха цветни сенки по оголените ѝ рамене. — Е, добре. Признаваш, че съм зашеметяваща и красива. Какво ще кажеш тогава да се оттеглим от празненствата тази вечер? Да си намерим… други забавления?

Лайтсонг се поколеба. Това, че боговете не можеха да раждат деца, не им пречеше да търсят интимност, особено с други Завърнали се. Всъщност, доколкото Лайтсонг можеше да предположи, невъзможността да имат деца само усилваше разпуснатостта на двора в тези неща. Немалко богове си взимаха смъртни любовници — за Блашуивър се знаеше, че има няколко между жреците си. Боговете изобщо не гледаха на флиртовете със смъртни като на изневяра.

Блашуивър лежеше изтегната на дивана, сочна и съблазнителна. Лайтсонг отвори уста, но в ума си видя… нея. Жената от виденията му, онази от сънищата му, лицето, за което бе споменал на Ларимар. Коя беше тя?

Вероятно не бе нищо. Проблясък от предишния му живот или навярно просто образ, сътворен от подсъзнанието му. Може би дори някакъв пророчески символ, както твърдяха жреците. Онова лице не трябваше да го смущава. Не и когато пред очите му беше самото съвършенство.

— Аз… трябва да отклоня поканата. — Думите излязоха от устата му сами. — Трябва да гледам фойерверките.

— Толкова по-възхитителни ли са от мен?

— Ни най-малко. Просто изглежда много по-малко вероятно да ме изгорят.

Това я разсмя.

— Е, да изчакаме тогава да свършат и да се оттеглим?

— Уви. Все пак трябва да откажа. Много ме мързи.

— Много те мързи за секс? — Блашуивър се извърна на хълбок и го изгледа.

— Наистина съм доста ленив. Лош пример за бог, както непрекъснато казвам на върховния си жрец. Май никой не ме слуша, тъй че, опасявам се, трябва да продължа усърдно да доказвам твърдението си. Флиртуването с теб, за жалост, би подронило цялата основа на аргумента ми.

Блашуивър поклати глава.

— Понякога ме объркваш, Лайтсонг. Ако не беше репутацията ти, просто щях да предположа, че си срамежлив. Как можа да спиш с Калмсиър, а мен последователно да ме пренебрегваш?

„Калмсиър беше последната почтена Завърнала се, която е познавал този град — помисли Лайтсонг, докато отпиваше от виното. — Никой друг няма и троха от нейното благоприличие.“

Блашуивър замълча, загледана в последната демонстрация на пиромантите. Пищността на представлението прогресивно нарастваше и Лайтсонг тъкмо си мислеше да им извика да изгърмят всичките си фойерверки за него, та да не им остане нищо, ако ги извика друг бог.

Блашуивър не показа с нищо, че се кани да се върне в палата си, и Лайтсонг не каза нищо повече. Подозираше, че не е дошла просто за словесен двубой, нито дори да се опита да легне с него. Блашуивър винаги си имаше свои планове. Опитът на Лайтсонг му подсказваше, че в тази жена има повече дълбочина, отколкото предполага пищната ѝ външност.

Най-сетне предчувствието му се оправда. Тя извърна очи от фойерверките и се загледа към мрачния палат на Бога крал.

— Имаме нова кралица.

— Забелязах — отвърна Лайтсонг. — Макар че, да призная, само защото ми го напомниха няколко пъти.

Замълчаха.

— Нищо ли не мислиш по въпроса? — попита най-сетне Блашуивър.

— Избягвам да мисля. Мислите водят към други мисли, а — ако не внимаваш — те водят към действия. Действията пък уморяват. Знам го от един сериозен авторитет, който го прочел веднъж в някаква книга.

Блашуивър въздъхна.

— Избягваш да мислиш, избягваш мен, избягваш усилието… има ли нещо, което не избягваш?

— Закуската.

Блашуивър не реагира на това и Лайтсонг остана разочарован. Беше твърде съсредоточена върху кралския палат. Лайтсонг обикновено се стараеше да не обръща внимание на голямото черно здание. Не му харесваше усещането, че сякаш е надвиснало застрашително над него.

— Може би трябва да направиш изключение — каза Блашуивър — и да помислиш за тази конкретна ситуация. Тази кралица означава нещо.

Лайтсонг завъртя чашата между пръстите си. Знаеше, че жреците на Блашуивър са сред тези, които най-силно призовават за война в Дворцовото събрание. Не беше забравил кошмарното си видение отпреди, гледката на пламналия Т’Телир. Образът упорито се задържаше в ума му. Никога не беше казвал нищо против идеята за война. Просто не искаше да го замесват.

— Имали сме кралици и преди — отвърна най-сетне.

— Никога от кралския род. Поне от времето на Калад Узурпатора не е имало такава.

Калад. Мъжът, който беше започнал Велебран, който бе използвал знанието си за БиоХроматичния дъх, за да създаде огромна армия от Безжизнени и да заграби властта в Халандрен. Беше защитил кралството с войските си, но също така го беше разбил и бе прогонил кралския род в планините.

Сега се бяха върнали. Или поне една от тях.

— Това е опасен ден, Лайтсонг — каза тихо Блашуивър. — Какво ще стане, ако тази жена роди дете, което не е Завърнало се?

— Невъзможно — отвърна той.

— О? Толкова ли си убеден?

Лайтсонг кимна.

— От Завърналите се само Богът крал може да прави деца и те винаги са мъртвородени.

Блашуивър поклати глава.

— Единственото свидетелство, което имаме за това, е от дворцовите жреци. Но съм чувала за… несъответствия в архивите. Дори и да нямаме повод за притеснения от тях, има много други съображения. Защо ни трябва кралска особа да „легитимира“ трона ни? Триста години управление от Двора на боговете не са ли достатъчно да направят кралството легитимно?

Лайтсонг не отвърна нищо.

— Този брак предполага, че ще приемем кралско управление — каза Блашуивър. — Какво ще стане, ако онзи крал в планините реши да си върне владенията? Какво ще стане, ако тази наша кралица тук роди дете от друг мъж? Кой ще е наследникът? Кой ще управлява?

— Богът крал управлява. Всички го знаят.

— Преди триста години не е управлявал той. Управлявали са кралските особи. После, след тях, Калад — а след него Миротворецът. Промяната може да стане бързо. Като приемаме тази жена тук, може би предизвикваме края на управлението на Завърналите се в Халандрен.

Млъкна и се замисли. Лайтсонг я гледаше. Беше красива. Беше се Завърнала преди петнайсет години — което я правеше стара за Завърнал се. Стара, мъдра и невероятно хитра.

— Не смятам да се оставя да ме изненадат, както е станало с хората на краля, когато Калад е заграбил трона им. Някои от нас планираме, Лайтсонг. Можеш да се присъединиш към нас, ако пожелаеш.

— Политика, скъпа — въздъхна той. — Знаеш колко я мразя.

— Ти си богът на храбростта. Увереността ти може да ни е от полза.

— В този момент съм уверен само, че няма да съм ти от полза.

Лицето ѝ се стегна, докато се мъчеше да не издаде разочарованието си. Накрая въздъхна, изправи се и се разкърши, излагайки отново на показ съвършената си фигура.

— Рано или късно ще трябва да застанеш зад нещо, Лайтсонг. Бог си на тези хора.

— Не по мой избор, скъпа.

Тя се усмихна, а после се наведе и го целуна.

— Просто помисли за това, което казах. Ти си по-добър мъж, отколкото си признаваш. Мислиш ли, че бих се предлагала просто така на всеки?

Той помълча, после каза:

— Всъщност… да.

Тя се засмя и се обърна. Слугите ѝ дойдоха да вдигнат дивана.

— О, хайде стига! Има поне трима от другите богове, на които не бих и помислила да разреша да ме докоснат. Забавлявай се, но все пак се опитай да си представиш какво прави кралят ни за наследството ни горе в покоите си точно сега. — Погледна го през рамо. — Особено ако това ти напомня какво пропусна току-що. — Намигна му и се отдалечи с плавна походка.

Лайтсонг въздъхна. След малко освободи пиромантите с няколко думи за похвала. Щом менестрелите засвириха, се опита да опразни ума си както от злокобните думи на Блашуивър, така и от виденията за война, които терзаеха сънищата му.

Не успя и с двете.

8

Сири простена и се превъртя. Гърбът я болеше, ръцете я боляха, главата я болеше. Всъщност ѝ беше толкова неудобно, че се будеше непрекъснато въпреки умората. Надигна се и се хвана за главата.

Беше изкарала нощта на пода на спалнята на Бога крал и беше поспала.

Слънчева светлина се изливаше в стаята, отразена от мрамора там, където не беше покрито с килими.

„Черни килими — помисли тя, седнала на омачканата си синя рокля, която бе използвала и за одеяло, и за възглавница. — Черни килими на черен под с черни мебели. В Халандрен явно знаят как да поддържат мотив.“

Богът крал не беше в стаята. Сири погледна към голямото черно кожено кресло, в което той бе изкарал по-голямата част от нощта. Не го беше забелязала да напуска.

Прозя се уморено, а след това се надигна, издърпа долната си риза от купчината смачкани дрехи и я навлече. Издърпа косата си и тя се спусна по гърба ѝ, спокойно руса на цвят. Щеше да ѝ отнеме известно време, докато свикне с поддържането ѝ толкова дълга.

Беше преживяла някак нощта недокосната.

Пристъпи с боси крака към коженото кресло и пръстите ѝ пробягаха по гладката повърхност. Не се беше държала особено почтително. Беше задрямала. Беше се свила на пода и се беше завила с роклята. Дори беше погледнала няколко пъти към креслото. Не от непослушание или непокорство — просто беше твърде сънена, за да си спомни, че не трябва да поглежда Бога крал. А той не беше заповядал да я екзекутират. Сини пръсти я беше накарал да се притеснява, че Богът крал е избухлив и бързо изпада в гняв, но и да беше така, явно с нея беше обуздал нрава си. Какво щеше да направи по-нататък? Народът на Халандрен чакаше от десетилетия кралска принцеса, която да се омъжи в тяхната династия на Богове крале. Сири се усмихна. „Имам някаква власт.“ Не можеше да я убие — не и докато не получеше каквото искаше.

Не беше много, но все пак ѝ вдъхна известна увереност. Тя обиколи креслото, като прецени големината му. Всичко в стаята бе направено да е малко прекалено голямо. Изкривяваше перспективата ѝ, като я караше да се чувства по-ниска, отколкото беше. Отпусна глава на облегалката на креслото и неволно се зачуди защо Богът крал бе решил да не я вземе. Какво не ѝ беше наред? Не беше ли привлекателна?

„Глупаво момиче — каза си, тръсна глава и се приближи до леглото. — Повечето ти път дотук мина в тревоги какво ще стане в първата ти брачна нощ, а после, след като не стана нищо, и от това ли ще се оплакваш?“

Знаеше, че не е свободна. Той рано или късно щеше да я вземе — нали това бе смисълът на цялото споразумение. Но нощес не се беше случило. Усмихна се, прозя се отново, а след това се качи на леглото, сви се под завивките и се унесе.

Следващото ѝ събуждане бе много по-приятно от предишното. Сири разкърши рамене, а след това забеляза нещо.

Роклята, която бе оставила на пода, я нямаше. Освен това огънят в камината беше накладен отново — макар тя да не разбра защо е нужно това. Денят беше топъл и беше изритала завивките, докато спеше.

„Трябва да изгоря завивките — спомни си тя. — Затова са наклали огъня.“

Надигна се в леглото, сама в черната стая. Слугите и жреците нямаше да знаят, че е прекарала цялата нощ на пода, освен ако Богът крал не кажеше на някого. Дали мъж с неговата власт щеше да говори с жреците си за такива интимни подробности?

Бавно се смъкна от леглото и издърпа чаршафите. Смачка ги, а след това ги хвърли в камината. Загледа се в пламъците. Все още не знаеше защо Богът крал я бе оставил недокосната. Докато не го научеше, щеше да е по-добре всички да предполагат, че бракът е консумиран.

След като чаршафите изгоряха. Сири огледа стаята, за да потърси нещо за обличане. Не намери нищо. Въздъхна и отиде до вратата, както си беше само по долна риза. Открехна я и подскочи от изненада. Отвън бяха коленичили двайсетина слугини на различна възраст.

„Боже на Цветовете! От колко време стоят коленичили така?“

Изведнъж възмущението ѝ, че е принудена да чака прищевките на Бога крал, намаля.

Жените се изправиха, навели почтително глави, и влязоха в стаята. Сири се отдръпна и кривна глава, щом забеляза, че няколко от жените носят големи ракли. „Цветът на облеклата им е различен от вчера“, помисли си. Кройката беше същата — разполовени поли като широки панталони, отгоре с блузи без ръкави и малки шапчици, косата им се показваше навън черна. Вместо синьо и сребърно дрехите им сега бяха в жълт и меден цвят.

Жените оставиха раклите на пода и заизваждаха всевъзможни дрехи. Всички бяха в ярки цветове и всяка беше с различна кройка. Жените ги разпънаха на пода пред нея, а после отново се смъкнаха на колене и зачакаха.

Сири се поколеба. Беше отраснала като кралска дъщеря и не беше лишавана от нищо. Но животът в Идрис беше суров. Беше имала пет рокли, но и този брой бе смятан за почти екстравагантен. Едната беше бяла, другите четири — в едно и също убито синкаво.

Почувства се съкрушена, изправена пред толкова много цветове и възможности за избор. Опита се да си представи как ще ѝ стои всяка. Много от роклите бяха с опасно ниско деколте — дори повече от това на ризите на слугините, — а те бяха скандални според идрианските порядки.

Най-сетне, много колебливо, Сири посочи една от дрехите. Беше от две части — червена пола и подходяща блуза за нея. Щом я посочи, слугините станаха и някои заприбираха неизбраните дрехи, а други се приближиха и много внимателно смъкнаха долната ѝ риза.

След няколко минути беше облечена. Смути се, като видя — макар дрехите да ѝ стояха идеално по мярка, — че блузата е скроена така, че да оголва корема ѝ. Все пак не беше с прекалено ниско деколте, а полата стигаше чак до прасците ѝ. Червената коприна бе много по-лека от дебелата вълна и лен, които бе свикнала да носи. Полата бухваше и се диплеше, щом се завъртеше, и Сири не беше съвсем сигурна дали не е прозрачна. В нея се чувстваше почти толкова гола, колкото бе през нощта.

„Това май ще се превърне в повтаряща се тема за мен тук“, помисли си кисело, щом слугините се отдръпнаха. Други се приближиха със столче и тя седна на него и изчака жените да почистят лицето и ръцете ѝ с приятно затоплени кърпи. Щом приключиха с това, отново ѝ поставиха грим, сресаха косата ѝ и я напръскаха с парфюм.

Когато отвори очи — парфюмът висеше като мъгла около нея, — видя Сини пръсти.

— А, чудесно — възкликна той. Момчето слуга стоеше послушно зад него с мастило, перо и хартия. — Вече сте станали.

„Вече? — помисли Сири. — Трябва да е късен следобед!“

Сини пръсти я огледа мълчаливо, после погледна леглото, явно за да провери дали чаршафите са унищожени, кимна и каза:

— Е, вярвам, че слугите ще се погрижат за нуждите ви, Съсъд. — След което се обърна и си тръгна с нервната походка на човек, който има да свърши още много неща.

— Чакай! — извика Сири след него и избута няколко слугини.

Сини пръсти се поколеба.

— Съсъд?

Сири се запъна: не знаеше как да изрази това, което изпитваше.

— Знаеш ли… знаеш ли какво се очаква да правя?

— Да правите ли, Съсъд? — попита той. — В смисъл, във връзка с… — Погледна към леглото.

Сири се изчерви.

— Не, не това. Имам предвид с времето си. Какви са ми задълженията? Какво се очаква да правя?

— Да осигурите наследник.

— Не. Освен това.

Сини пръсти се намръщи.

— Ами… честно казано, Съсъд, всъщност не знам. Трябва да кажа, че пристигането ви определено причини известно объркване в Двора на боговете.

„И в моя живот също“, помисли тя леко изчервена, косата ѝ също почервеня.

— Не че вие сте виновна, разбира се — бързо добави Сини пръсти. — Но пък… определено съжалявам, че не бях предупреден по-рано.

— По-рано ли? Този брак е уговорен с договор преди повече от двайсет години!

— Да, но никой не мислеше… — Замълча. — Е, все едно, ще положим всички усилия да ви устроим добре тук, в кралския дворец.

„Какво значи това? — помисли Сири. — «Никой не мислеше»? Че бракът изобщо ще се състои? Защо? Нима са допускали, че Идрис няма да спази тази част от сделката?“

Тъй или иначе, все още не бе получила отговор на въпроса си.

— Да, но какво се очаква да правя? — повтори тя и отново седна на столчето. — Трябва ли да седя тук и да зяпам цял ден огъня?

Сини пръсти се засмя.

— О, Цветове, не! Милейди, това е Дворът на боговете! Ще намерите куп неща, които да ангажират времето ви. Всеки ден се разрешава на изпълнители да посещават двора и да показват дарбите си пред божествата. Можете да поръчате всеки от тях за частно представление.

— Аха. А мога ли, да речем, да яздя кон?

Сини пръсти се почеса по брадичката.

— Предполагам, че бихме могли да ви докараме няколко коня в двора. Разбира се, ще се наложи да изчакаме докато свърши Сватбеното тържество.

— Сватбено тържество ли?

— Ами… не знаете ли? Не бяхте ли подготвена за всички тези неща?

Сири се изчерви.

— Нямах намерение да ви оскърбя, Съсъд — увери я Сини пръсти. — Сватбеното тържество е едноседмичен период, в който празнуваме бракосъчетанието на Бога крал. През това време не трябва да напускате двореца. В края му официално ще бъдете представена на Двора на боговете.

— О! А след това ще мога да излизам извън града?

— Извън града!? Съсъд, вие не можете да напускате Двора на боговете!

— Какво?!

— Вие самата може да не сте бог — продължи Сини пръсти. — Но сте съпругата на Бога крал. Би било твърде опасно да ви пуснем навън. Но не се притеснявайте — всичко, което пожелаете, може да ви бъде осигурено.

„Освен свободата“, помисли тя и леко ѝ призля.

— Уверявам ви: щом Сватбеното тържество приключи, почти няма да имате повод да се оплаквате. Всичко, което бихте могли да поискате, е тук: всякакъв каприз, всякакъв лукс, всякакво забавление.

Сири кимна, но цялата изтръпна. Чувстваше се като в капан.

— Също така — каза Сини пръсти и вдигна зацапан с мастило пръст. — Ако пожелаете, Дворцовото събрание заседава, за да осигури решения за народа. Пълното събрание заседава веднъж седмично, макар че ежедневно трябва да се взимат по-незначителни решения. Не сте длъжна да седите на самите заседания, разбира се, но със сигурност ще ви бъде разрешено да присъствате, щом приключи Тържеството. Ако нито едно от тези неща не ви устройва, може да поръчате да ви придружава артист от жречеството на Бога крал. Между жреците му има майстори артисти във всички жанрове: музика, рисуване, танц, поезия, скулптура, кукловодство, актьорство, рисуване с пясък и от всички по-низши жанрове.

Сири примига. „Боже на Цветовете! Дори да бездействаш тук е плашещо.“

— Но няма ли нищо, в което съм длъжна да участвам?

— Не мисля — отвърна Сини пръсти. — Съсъд, изглеждате разочарована.

— Аз…

Как можеше да го обясни? През целия ѝ живот бяха очаквали от нея да е нещо — и през по-голямата част от живота си тя старателно беше отбягвала точно това. Сега беше останала без нищо. Не можеше да не се подчинява, за да не си навлече смърт и да не въвлече Идрис във война. Най-сетне беше готова да служи, да се старае да е покорна. Но по ирония като че ли нямаше какво да прави тук. Освен да роди дете, разбира се.

— Е, добре — въздъхна тя. — Къде са покоите ми? Искам да отида там.

— Покоите ви ли, Съсъд?

— Да. Надявам се, че не се очаква да живея в тази стая.

— Не — отвърна с учтив смях Сини пръсти. — Стаята на зачеването? Не, разбира се.

— Тогава къде? — настоя Сири.

— Съсъд. В известен смисъл целият този дворец е ваш. Не разбирам защо ще ви трябват отделни покои. Поискайте храна и слугите ще ви подредят трапеза. Ако пожелаете да си отдъхнете, ще ви донесат диван или кресло. Потърсите ли забавление, ще ви доведат изпълнители.

Изведнъж странните действия на слугите ѝ — просто да ѝ донесат рокли и набор от цветове, за да си избере, а след това да оправят грима и косата ѝ на място — станаха по-ясни.

— Разбирам — промълви тя повече на себе си. — А войниците, които доведох с мен? Направиха ли каквото им заповядах?

— Да, Съсъд — отвърна Сини пръсти. — Тръгнаха тази сутрин. Беше разумно решение. Те не са посветени слуги на Тоновете и нямаше да им се позволи да останат тук в двора. Не биха могли да ви служат повече.

Сири кимна.

— Съсъд, ако ме извините…? — каза Сини пръсти.

Сири кимна разсеяно и Сини пръсти забързано излезе и я остави сама с мисълта колко самотна е тук. „Не бива да мисля за това“, каза си тя и се обърна към една от слугините — по-млада, някъде на нейната възраст.

— Е, това всъщност не ми казва как да си прекарвам времето, нали?

Слугинята се изчерви и наведе глава.

— В смисъл, изглежда, има много неща за правене, стига да искам — каза Сири. — Може би дори твърде много.

Момичето отново се поклони.

„Това много бързо ще стане доста дразнещо“, помисли Сири и стисна зъби. Отчасти ѝ се дощя да направи нещо стъписващо, за да предизвика реакция от слугите, но знаеше, че това ще е просто глупаво. Всъщност май повечето ѝ естествени импулси и реакции нямаше да вършат никаква работа тук в Халандрен. Тъй че, за да не направи нещо глупаво, Сири стана, решена да огледа новия си дом. Излезе от прекалено черната стая и надникна в коридора. Обърна гръб на слугите, които чакаха покорно в редица зад нея, и попита:

— Има ли някое място, където ми е забранено да ходя?

Тази, към която се беше обърнала, поклати глава.

„Дотук добре. Дано само не нахълтам в банята на Бога крал.“ Пресече коридора, отвори вратата и пристъпи в жълтата стая, в която бе предния ден. Столът и пейката, които бе използвала, бяха махнати и бяха сменени с някаква жълта гарнитура. Сири повдигна вежда, след което продължи към стаята с ваната.

Ваната я нямаше и тя се сепна. Стаята беше същата, със същите червени цветове. Цялата баня очевидно бе преносима, донесена, за да се изкъпе, и след това махната.

„Те наистина могат да преустройват всяка стая — помисли си тя с удивление. — Сигурно имат стаи, пълни с мебели и завеси, всичко с различен цвят, в очакване на прищевките на бога им.“

Обзета от любопитство, излезе от стаята, в която я бяха къпали, и тръгна напосоки.

Всяко помещение като че ли имаше четири врати, по една на всяка стена. Някои стаи бяха по-големи. Някои имаха прозорци с изглед навън, а други — към вътрешността на палата. Безкрайни стаи с украси, издържани в една цветова гама. Всяка беше с различен цвят, но въпреки това трудно се различаваха. Скоро се оказа безнадеждно изгубена — но като че ли беше все едно. Всяка стая в известен смисъл бе същата като всяка друга.

Обърна се към слугите.

— Искам да закуся.

Стана по-бързо, отколкото би си помислила, че е възможно. Няколко от жените се шмугнаха навън и се върнаха с тапициран зелен стол в цвета на поредната стая. Сири се настани да изчака и много скоро сякаш отникъде се появиха маса, столове и накрая храна. За по-малко от петнайсет минути вече я чакаше топло ядене.

Колебливо опита хапка. Едва сега осъзна колко е огладняла. Храната бе съставена главно от няколко вида наденички, смесени със зеленчуци. Вкусовете бяха много по-пикантни, отколкото беше свикнала. Но колкото повече хапваше от подлютената халандренска храна, толкова повече откриваше, че ѝ харесва.

Гладна или не, беше странно, че се хранеше в тишина. Беше свикнала да яде или в кухните със слугите, или на трапезата с баща си, пълководците му и местните хора и монаси, които той бе поканил. Никога не беше тихо, но тук в Халандрен — страна на цветове, звуци и показност — се хранеше сама, в тишина и в стая, която изглеждаше тъжна въпреки ярките украси.

Слугите я наблюдаваха. И мълчаха. Тя знаеше, че мълчанието им е израз на почит, но въпреки това ѝ се струваше смущаващо. Опита се няколко пъти да ги въвлече в разговор, но успя да измъкне само едносрични отговори.

Сдъвка плодче подлютен кипарис. „Това ли ще е животът ми оттук нататък? Нощ, прекарана с чувството, че или съм употребена, или пренебрегната от съпруга си, а след това дни, прекарани с хора, и в същото време самотна?“

Потръпна и апетитът ѝ угасна. Остави вилицата и храната бавно започна да изстива на масата пред нея. Тя я гледаше умислено и отчасти съжаляваше, че просто не беше останала в удобното огромно легло.

9

Вивена — първородното дете на Деделин, краля на Идрис — гледаше величествения град Т’Телир. Беше най-грозното място, което бе виждала.

По улиците се блъскаха хора, облечени в крещящи цветове, ревяха, приказваха и се движеха, воняха, кашляха и се бутаха. Косата ѝ изсветля до сиво, докато поддържаше избраната външност на стара жена. Беше се опасявала, че може да изпъква. Оказа се, че не е имало смисъл да се безпокои. Кой можеше изобщо да изпъква в такава лудница?

Все пак беше по-добре да внимава. Беше дошла в Т’Телир — само преди няколко часа, — за да спаси сестра си, а не да се остави да я похитят.

Беше дързък план. Вивена трудно можеше да повярва, че го беше измислила. Все пак от многото неща, на които я бяха научили възпитателите ѝ, едно стоеше на първо място в ума ѝ: водач е този, който действа. Никой друг нямаше да помогне на Сири, тъй че се падаше на нея.

Знаеше, че е неопитна. Надяваше се, че осъзнаването на това ще я предпази да бъде прекалено безразсъдна, но имаше най-доброто образование и политическо възпитание, което кралството ѝ можеше да предложи, а голяма част от обучението ѝ бе съсредоточена върху живота в Халандрен. Като благочестива дъщеря на Аустре, тя цял живот се бе упражнявала в това да не се набива на очи. Лесно можеше да се скрие в такъв огромен и гъмжащ от хора град като Т’Телир.

А Т’Телир наистина беше огромен. Вивена беше запаметила карти, но те не я бяха подготвили за гледката, звука, миризмата и цветовете на Т’Телир в пазарен ден. Дори животните бяха украсени с пъстроцветни лентички. Вивена стоеше край пътя, изгърбена до една сграда, накичена с плющящи ярки знамена. Пред нея пастир караше малкото си стадо овце към пазарния площад. Всяка овца беше боядисана в различен цвят. „Няма ли това да развали вълната?“, помисли кисело Вивена. Различните цветове на животните си противоречаха толкова ужасно, че се наложи да извърне очи.

„Горката Сири — помисли тя. — Заседнала сред всичко това, заключена в Двора на боговете, сигурно толкова съкрушена, че едва може да мисли.“ Вивена беше обучавана да се справи с ужасите на Халандрен. Макар да ѝ призляваше от цветовете, имаше сили да ги понесе. Но как щеше да се справи мъничката Сири?

Потупа нервно с крак, застанала до зданието в сянката на голяма каменна статуя. „Къде е онзи човек?“ Парлин още не беше се върнал от разузнаването си.

Не можеше да направи нищо освен да чака. Вдигна очи и погледна статуята. Беше на прочутия Д’Денир Селабрин. Повечето статуи изобразяваха воини. Стояха във всяка въобразима поза из целия град, с оръжия в ръце и често пъти облечени в цветни дрехи. Според уроците ѝ хората на Т’Телир намираха обличането на статуите за много забавно занимание. Според сказанията първите били поръчани от Блажения миротворец, Завърналия се, който бе завладял Халандрен в края на Велебран. Броят на статуите беше нараствал всяка година и за новите се плащаше от Завърналите се — чиито пари, разбира се, идваха от простите хора.

„Излишно и прекомерно прахосване“, помисли Вивена и поклати глава.

Най-сетне забеляза връщащия се по улицата Парлин. Намръщи се, като видя, че носи някакво нелепо труфило на главата си — приличаше малко на чорап, но много по-голямо. Беше яркозелена шапка, килната на една страна над скулестото му лице, и изглеждаше много не на място на фона на бозавото му идрианско пътно облекло. Висок, но не и дългурест, Парлин беше само с няколко години по-голям от Вивена. Беше го познавала почти през целия си живот — синът на пълководеца Ярда на практика беше отраснал в двореца. Напоследък беше повече из лесовете — наблюдаваше границата с Халандрен или пазеше северните проходи.

— Парлин? — каза тя, след като той се приближи, предпазливо, за да не издаде яда си с гласа и косата си. — Какво е това на главата ти?

— Шапка — отвърна той с присъщата си краткост. Не че беше груб — просто като че ли рядко чувстваше за нужно да каже повече.

— Виждам, че е шапка, Парлин. Откъде я взе?

— Човекът на пазара каза, че били много на мода. Всички ги носели.

Вивена въздъхна. Беше се колебала дали да вземе Парлин в града. Беше добър човек — стабилен и винаги благонадежден, — но животът, който познаваше, беше в дивата пустош и в охраняването на затънтени външни постове. Градът сигурно му действаше убийствено.

— Тази шапка е нелепа, Парлин — каза Вивена, едва сдържайки косата си да не почервенее. — И с нея изпъкваш.

Парлин смъкна шапката и я натика в джоба си. Не каза нищо, но се обърна и се загледа в минаващите човешки тълпи. Те като че ли го изнервяха също като Вивена. Навярно дори повече. Но тя се радваше, че го бе взела със себе си. Беше един от малкото хора, на които можеше да се довери, че няма да идат при баща ѝ. Знаеше, че Парлин я харесва. През младостта им често ѝ беше носил дарове от гората. Обикновено убити от него животни.

За Парлин нищо не показваше толкова добре обич, колкото мръвка от нещо умряло и още кървящо на масата.

— Това място е странно — каза Парлин. — Хората тук се движат като стада. — Очите му проследиха едно хубаво халандренско момиче, което минаваше покрай тях. Уличницата — като повечето жени в Т’Телир — на практика не носеше нищо. Блуза, открита много под шията, пола много над коленете — някои жени тук дори носеха панталони, досущ като мъже.

— Какво откри на пазара? — попита тя, за да върне вниманието му към себе си.

— Има много идрианци тук — отвърна той.

— Какво?! — възкликна неволно Вивена.

— Идрианци — повтори Парлин. — На пазара. Някои разменят стоки. Повечето приличат на прости работници. Наблюдавах ги.

Вивена се намръщи и скръсти ръце.

— А ресторантът? Разузна ли го, както те помолих?

Той кимна.

— Изглежда чист. Странно ми е, че хората тук ядат храна, направена от непознати.

— Видя ли нещо подозрително там?

— Какво трябва да е „подозрително“ в този град?

— Не знам. Ти настоя да разузнаваш.

— Винаги е добра идея, когато си на лов. По-малко вероятно е животните да се уплашат.

— За жалост хората не са като животните, Парлин.

— Знам — отвърна Парлин. — С животните нещата са ясни.

Вивена въздъхна. Но точно в този момент забеляза, че Парлин е прав поне за едно. Зърна няколко идрианци, които минаваха по улицата наблизо; един от тях теглеше кола, която доскоро трябваше да е била натоварена с продукти. Лесно беше да ги отличи човек в бозавото им облекло и по говора им. Изненада се, че са дошли толкова далече да търгуват. Но пък търговията в Идрис напоследък несъмнено не беше особено оживена.

С неохота затвори очи, прикри преобразяването с шала си и промени косата си от сива на кафява. Щом в града имаше други идрианци, едва ли щеше да изпъква. Да се опитва да се прави на стара жена щеше да е по-подозрително.

Все пак не ѝ харесваше, че е пред очите на толкова много хора. В Бевалис щяха да я познаят моментално. Разбира се, в Бевалис имаше само няколко хиляди души. За неимоверно по-големите мащаби на Т’Телир се налагаше съзнателно да се приспособи.

Махна на Парлин, стисна зъби, вля се в множеството и си запробива път към пазара.

Цялата разлика беше в морето. Т’Телир беше основно пристанище, а боите, които правеха — от Сълзите на Едгли, местно цвете, — го превръщаха в търговски център. Можеше да види доказателствата за това навсякъде наоколо. Екзотични коприни и дрехи. Смугли търговци от Тетрадел с техните дълги черни бради, овързани със здрави кожени каишки на цилиндри. Пресни плодове от градове по крайбрежието. В Идрис населението беше разпръснато рехаво по ферми и земи по планинските склонове. В Халандрен — страна, която контролираше над една трета от крайбрежието на вътрешното море — нещата бяха различни. Можеха да избуяват. Да растат.

Да са пищни.

В далечината се виждаше платото с Двора на боговете — най-богохулното място под цветните очи на Аустре. Между стените му, в ужасния палат на Бога крал, държаха Сири в плен, затворничка на самия Сузеброн. Вивена разбираше логиката в решението на баща им. В груб политически смисъл Вивена беше по-ценна за Идрис. Ако войната беше сигурна, беше логично да изпрати по-малко полезната си дъщеря като задържаща тактика.

Но ѝ беше трудно да мисли за Сири като за „по-малко полезната“. Сири беше необуздана, но беше тази, която се усмихваше, когато другите бяха посърнали. Беше тази, която носеше дарове, когато никой не ги очакваше. Беше избухлива, но също така невинна. Беше малката сестричка на Вивена и някой трябваше да се погрижи за нея.

Богът крал щеше да иска наследник. Това трябваше да е задължението на Вивена — нейната жертва за народа ѝ. Беше се подготвяла за това и бе готова за него. Струваше ѝ се нередно Сири да бъде принудена да направи нещо толкова ужасно.

Баща ѝ беше взел решението си — най-доброто за Идрис. Вивена беше взела своето. Ако щеше да има война, искаше да е готова да измъкне сестра си от този град в мига, в който станеше опасно. Всъщност Вивена чувстваше, че трябва да има начин да измъкне Сири преди войната да е дошла — начин да заблуди халандренците, да ги накара да си помислят, че Сири е умряла. Нещо, което щеше да спаси сестра ѝ и в същото време да не предизвика враждебност.

Това баща ѝ нямаше да приеме. Затова не му беше казала. По-добре беше той да може да откаже съучастие, ако нещата се объркаха.

Тръгна по улицата, свела очи, за да не привлича внимание.

Измъкването от Идрис се бе оказало изненадващо лесно. Кой щеше да заподозре такъв дързък ход от нейна страна — тя, която винаги се бе държала съвършено? Никой не се зачуди, когато помоли за храна и пътни принадлежности и каза, че иска да приготви пакети за извънреден случай. Никой не се усъмни, когато предложи експедиция до по-високите хребети, за да събере целебни корени — повод да прикрие първите седмици от изчезването си.

Много лесно бе успяла да убеди Парлин. Той ѝ вярваше, може би твърде много, и познаваше отлично пътищата и горските пътеки към Халандрен. Беше стигнал чак до градските стени при едно пътуване с група съгледвачи преди година. С негова помощ бе успяла да привлече и няколко от приятелите му — също горяни, — за да я пазят и да са част от нейната „експедиция“. Останалите бе върнала по-рано тази сутрин. Нямаше да са от голяма полза в града, където вече си бе осигурила други съюзници, които да я пазят. Приятелите на Парлин щяха да известят баща ѝ, който вече щеше да е научил какво е направила: преди да тръгне, беше наредила на слугинята си да му предаде писмо. Преброи наум колко дни бяха минали. Писмото щеше да му бъде предадено тази вечер.

Не знаеше каква ще е реакцията на баща ѝ. Може би щеше да прати войници, които да я върнат. Може би щеше да я остави на мира. Беше го предупредила, че ако види войници да я търсят, просто ще отиде до Двора на боговете, ще обясни, че е станала грешка, и ще се размени за сестра си.

Искрено се надяваше да не се стигне до това. На Бога крал не можеше да се вярва. Можеше да я вземе в плен и да задържи Сири, като по този начин спечели две принцеси, които да го задоволяват, вместо една.

„Не мисли за това“, каза си и придърпа по-плътно шала си въпреки горещината.

По-добре беше да намери друг начин. Първата стъпка бе да намери Лемекс, главния шпионин на баща ѝ в Халандрен. Вивена си беше писала с него по няколко повода. Баща ѝ бе поискал да се познава с най-добрия му разузнавателен агент в Т’Телир и прозорливостта му този път щеше да действа против него. Лемекс познаваше Вивена и му бяха казали да приема заповеди от нея. Беше пратила писмо на шпионина — доставено с пратеник с няколко коня, за да стане доставката бързо — в деня, в който бе напуснала Идрис. Ако писмото бе пристигнало безопасно, шпионинът щеше да се срещне с нея в посочения ресторант.

Планът ѝ изглеждаше добър. Беше се подготвила. Защо тогава се чувстваше толкова уплашена, когато навлезе в пазара?

Застана смълчана, като камък в потока от движещи се хора, изливащи се на порой по улицата. Беше толкова огромно пространство, покрито с шатри, кошари, сгради и хора. Тук нямаше каменна настилка, само пясък и пръст, с петна трева тук-там, и като че ли нямаше особен замисъл или ред в подредбата на сградите. Произволните улици просто бяха направени там, където на хората им беше хрумнало да минават. Търговци хвалеха на висок глас стоката си, знамена се вееха на вятъра и артисти се надпреварваха да привлекат вниманието на зяпачите. Истинска оргия от цвят и движение.

— Леле — каза тихо Парлин.

Вивена го погледна, изтръгнала се от стъписването си.

— Не беше ли тук преди малко?

— Бях — отвърна Парлин, леко оцъклил очи. — Пак „леле“.

Вивена поклати глава.

— Хайде да идем до ресторанта.

Парлин кимна и каза:

— Насам.

Тя го последва, ядосана на себе си. Това беше Халандрен — не трябваше да е изумена. Трябваше да е отвратена. И все пак всичко тук бе толкова стъписващо, че ѝ беше трудно да изпитва нещо друго освен леко замайване. Изобщо не беше съзнавала в каква степен бе приемала красивата простота на Идрис за нещо дадено.

Близостта на Парлин беше добре дошла — иначе мощната вълна от миризми, звуци и гледки щеше да я удави. На някои места тълпите ставаха толкова гъсти, че се налагаше да си пробиват път през тях с лакти. В един момент Вивена се усети, че е на ръба на паниката, притисната от мръсни, отблъскващо цветни човешки тела. За щастие ресторантът не се оказа много далече и стигнаха до него точно когато си помисли, че самата огромност на мястото ще я накара да запищи. На табелата пред ресторанта бе нарисуван весело плаващ сред вълните кораб. Ако миризмите, лъхащи отвътре, бяха някакъв знак, то корабът изобразяваше кухнята на ресторанта: риба. Вивена едва се овладя да не се задави. Беше яла риба няколко пъти, докато се подготвяше за живота си в Халандрен. Изобщо не ѝ беше харесала.

Парлин влезе вътре и мигновено се отдръпна встрани присвит почти като вълк, докато очите му се нагаждаха към сумрака. Вивена каза на собственика лъжливото име, което Лемекс знаеше, за да я потърси. Съдържателят изгледа Парлин, после сви рамене и ги заведе до една от масите в дъното на помещението.

Въпреки подготовката си Вивена беше малко несигурна какво прави човек в ресторант. Струваше ѝ се многозначително, че такива места като ресторанти може да съществуват в Халандрен — места, предназначени да хранят не пътници, а местните, които не можеха да си направят труда да си приготвят сами храна и да обядват в домовете си.

Парлин не седна, а остана прав до стола ѝ, за да наблюдава помещението. Изглеждаше толкова напрегнат, колкото се чувстваше тя.

— Вивена — промълви той и се наведе към нея. — Косата ти.

Тя се сепна и осъзна, че косата ѝ е изсветляла от смущение, докато си беше пробивала път през тълпата. Не беше побеляла съвсем — Вивена беше твърде добре обучена за това, — но беше станала по-бяла, като посипана с бял прашец.

Жегната от страх, че ще се издаде, тя нагласи шала на главата си и извърна очи настрани, когато собственикът на ресторанта се приближи, за да вземе поръчката им. На масата беше надраскан къс списък с ястия и Парлин най-сетне седна и отклони вниманието на съдържателя от Вивена.

„Можеш да се справиш — каза си тя строго. — Изучавала си Халандрен през по-голямата част от живота си.“ Косата ѝ потъмня и се върна до обичайното си кафяво. Промяната бе толкова дискретна, че ако някой я наблюдаваше, щеше да си помисли, че е игра на светлината. Но тя все пак задържа шала. Беше я срам от самата себе си. Едно минаване през пазара — и да изгуби самообладание?

„Мисли за Сири“, каза си. Това ѝ даде сила. Мисията ѝ беше импровизирана, дори безразсъдна, но беше важна. Отново успокоена, смъкна шала и зачака, докато Парлин избере блюдо — яхния от водорасли. Гостилничарят се отдалечи.

— Сега какво? — попита Парлин.

— Сега чакаме — отвърна Вивена. — В писмото си казах на Лемекс да проверява в ресторанта всеки ден по обед. Ще седим тук, докато дойде.

Парлин кимна, но се размърда неспокойно.

— Какво има? — попита Вивена спокойно.

Той погледна към вратата.

— Това място ми е подозрително, Вивена. Не мога да надуша нищо освен тела и подправки, не мога да чуя нищо освен човешко бърборене. Няма никакъв вятър, никакви реки, само… хора.

— Знам.

— Искам да изляза навън.

— Какво? Защо?

— Ако не познаваш едно място — отвърна той неловко, — трябва да го опознаеш. — Не даде повече обяснения.

При мисълта, че ще остане сама, я жегна страх. Но не беше редно да настоява Парлин да остане с нея.

— Обещаваш ли, че ще останеш наблизо?

Той кимна.

— Върви тогава.

Той стана и тръгна към изхода. Не се движеше като халандренец — движенията му бяха по-плавни, по-скоро като на дебнещ звяр. „Може би трябваше да го върна с другите.“ Но мисълта, че щеше да остане съвсем сама, я беше спряла. Имаше нужда от човек, който да ѝ помогне да намери Лемекс. Впрочем, имаше чувството, че може би е поела твърде голям риск, влизайки в града само с един охранител, та дори и толкова опитен като Парлин.

Но беше станало. Вече нямаше смисъл да се притеснява. Отпусна ръце на масата и се замисли. В Идрис планът ѝ за спасяването на Сири бе изглеждал по-прост. Сега пред нея се разгръщаше истинската му същност. Трябваше по някакъв начин да проникне в Двора на боговете и да измъкне сестра си. Как можеше да постигне човек нещо толкова дръзко? Дворът на боговете със сигурност се охраняваше добре.

„Лемекс все ще има някакви идеи — каза си. — Просто трябва да…“

На масата ѝ седна някакъв мъж. Не толкова цветно облечен като повечето халандренци: носеше облекло, съшито най-вече от кафява кожа, макар да беше заметнал отгоре червено платнено яке. Не беше Лемекс. Шпионинът беше по-възрастен, над петдесетгодишен. Този непознат имаше издължено лице, грижливо сресана коса и не можеше да е на повече от трийсет и пет.

— Мразя да съм наемник — каза непознатият. — Знаете ли защо?

Стъписана, Вивена замръзна и почти зяпна.

— Заради предразсъдъците — продължи мъжът. — Всеки друг, като работи, иска добро заплащане, и го уважават за това. Не и наемниците обаче. Печелим си лошо име само защото си вършим работата. Колко менестрели са ги заплювали затова, че приемат заплащането на този, който предложи най-високо? Колко пекари се чувстват гузни затова, че продават сладкишите си на някого, а после продават още на враговете му? — Погледна я накриво. — Не. Само наемниците. Не е честно, не мислите ли?

— Ъъ… кой сте вие? — успя да попита Вивена и подскочи, щом от другата ѝ страна седна втори мъж. Едър на ръст, с голям кривак, вързан на гърба му. На върха на кривака бе кацнала пъстра птица.

— Аз съм Дент — каза първият, хвана ръката ѝ и я стисна. — Това е Тонк Фах.

— Приятно ми е — каза Тонк Фах и стисна ръката ѝ, щом Дент я пусна.

— За жалост, принцесо, тук сме, за да ви убием — каза Дент.

10

Косата на Вивена мигновено изсветля до чисто бяло.

„Мисли! — каза си тя. — Обучавана си в политика! Изучавала си преговаряне за заложници. Но… какво правиш, когато ти си заложницата?“

Изведнъж двамата мъже избухнаха в смях. По-едрият тупна няколко пъти по масата с ръка и птицата изграчи.

— Съжалявам, принцесо — каза Дент — по-слабият — и поклати глава. — Просто наемнически хумор.

— Убиваме понякога, но не сме наемни убийци — рече Тонк Фах. — Това е работа на асасините.

— Асасините! — Дент вдигна пръст. — Виж, тях ги уважават. Защо според вас? Те са просто наемници с малко по-засукани имена.

Вивена примига и се помъчи да възвърне самообладанието си.

— Не сте тук, за да ме убиете — заговори сковано. — Значи просто ще ме похитите?

— Богове, не — отвърна Дент. — Лоша работа е това. Всеки път щом похитиш някой, който си струва откупа, ядосваш хора, които са много по-могъщи от теб.

— Не бива да ядосваш важни хора — рече Тонк Фах с прозявка. — Освен ако не ти плащат още по-важни хора.

Дент кимна.

— И това без да смятаме храненето и грижите за пленниците, размяната на писма по откупа, отстъпките, уговорките. Главоболие си е, казвам ви. Ужасен начин да се печелят пари.

Възцари се тишина. Вивена отпусна длани на масата, за да не затреперят. „Знаят коя съм — каза си, мъчеше се да разсъждава логично. — Или са ме разпознали, или…“

— Вие работите за Лемекс.

Дент се усмихна широко.

— Видя ли, Тонк? Той каза, че е умна.

— Ами сигурно затова е принцеса, а ние — прости наемници — отвърна Тонк Фах.

Вивена се намръщи. „Подиграват ли ми се?“

— Къде е Лемекс? Защо не дойде лично?

Дент отново се усмихна и кимна на собственика на ресторанта, който донесе на масата голямо гърне с димяща яхния. Миришеше на люти подправки и из нея като че ли плуваха рачешки щипки. Собственикът хвърли на масата три дървени лъжици и се оттегли.

— Приятелят ви — каза Дент, като взе една лъжица, — Лемекс, нашият работодател — не е добре.

— Треска — поясни Тонк Фах между две сръбвания.

— Помоли да ви заведем при него — каза Дент. Подаде ѝ сгънат лист с едната си ръка, докато чупеше една щипка с другата. Вивена потръпна, като видя как я изсмука.

„Принцесо — гласеше бележката. — Моля, доверете се на тези хора. Дент ми служи добре вече дълъг период и е верен — доколкото един наемник може да се нарече верен. На него и на хората му е платено и съм убеден, че ще ни останат верни за срока на този договор. Предлагам доказателство за верността на горното със следната парола: «синя маска».“

Почеркът беше на Лемекс. Нещо повече, беше дал вярната парола. Не „синя маска“ — това беше подвеждащо. Истинската парола беше използването на думата „период“ вместо време. Тя погледна Дент, който изсмукваше поредната рачешка щипка.

— Тъй — рече той и хвърли празната щипка. — Сега идва сложната част. Тя трябва да реши. Казваме ли ѝ истината, или я будалкаме? Дали не сме фалшифицирали писмото? Или, да речем, сме пленили стария шпионин, мъчили сме го и сме го принудили да напише писмото.

— Можехме да ви донесем пръстите му за доказателство, че сме честни — каза Тонк Фах. — Това щеше ли да помогне?

Вивена повдигна вежда.

— Наемнически хумор?

— Толкова можем — каза с въздишка Дент. — Общо взето не сме големи умници. Иначе сигурно щяхме да си изберем професия без толкова висока смъртност.

— Като вашата професия, принцесо — рече Тонк. — Добра продължителност на живота, обикновено. Често съм се чудил дали не трябваше да чиракувам за принц.

Двамата се изкискаха, а Вивена се намръщи. „Лемекс не би се прекършил от изтезания — помисли си. — Твърде добре е обучен. Дори да се беше прекършил, нямаше да включи и истинската парола, и фалшивата.“

— Да вървим — каза тя и стана.

— Чакайте — рече Тонк, вдигнал лъжицата към устата си. — Да не искате да си пропуснем обяда?

Вивена изгледа накриво червената супа с плуващите вътре рачешки щипки и каза:

— Определено.

Лемекс се покашля тихо. Състареното му лице беше плувнало в пот, кожата му бе лепкава и пребледняла, от време на време измърморваше в полусън нещо неразбрано.

Вивена седеше на столче до леглото му. Двамата наемници чакаха с Парлин в дъното на стаята. Единственото друго присъстващо лице беше строгата сестра, същата, която бе уведомила Вивена с тих глас, че нищо повече не може да се направи.

Лемекс умираше. Едва ли щеше да преживее до края на деня.

Вивена за първи път виждаше лицето му, макар да си беше писала с него. Лицето изглеждаше… не както трябва.

Тя знаеше, че Лемекс остарява. Това го правеше по-добър шпионин, тъй като малцина щяха да търсят шпиони сред старците. Но не очакваше да е толкова измършавял, треперещ и кашлящ. Очакваше да види енергичен и духовит стар господин. Това си беше представяла.

Имаше чувството, че губи един от най-добрите си приятели, въпреки че всъщност така и не го беше познавала. С него свързваше убежището си в Халандрен, той беше тайното ѝ предимство. Той уж трябваше да помогне този безумен план да успее. Той беше умният и опитен наставник, на когото бе разчитала.

Лемекс отново се закашля. Сестрата погледна към Вивена и каза:

— Губи съзнание и после се свестява за малко, милейди. Тази сутрин говореше за вас, но става все по-зле и по-зле.

— Благодаря ви — каза тихо Вивена. — Извинена сте.

Жената се поклони и излезе.

„Сега е моментът да си принцеса“, каза си Вивена. Стана и се наведе над Лемекс.

— Лемекс. Трябва да ми предадеш каквото знаеш. Как се свързвам с шпионската ти мрежа? Къде са другите идриански агенти в града? Кои са паролите, които ще ги накарат да ме слушат?

Той закашля, взря се в нея с размътени очи и прошепна нещо. Тя се наведе още.

— … Никога. Можете да ме мъчите колкото искате. Няма да издам нищо.

Вивена въздъхна и отново седна. По замисъл идрианската шпионска мрежа в Халандрен беше хлабаво организирана. Баща ѝ познаваше всичките им агенти, но тя се беше свързвала само с Лемекс, водача и координатора на мрежата. Стисна зъби и отново се наведе към леглото. Чувстваше се като крадец на гробове.

— Лемекс, погледни ме. Не съм тук, за да те мъча. Ти получи писмо от мен. И аз дойдох при теб.

— Не можеш да ме заблудиш — прошепна старецът. — Мъченията няма да ме сломят. Няма да издам нищо.

Вивена въздъхна и извърна очи.

Изведнъж Лемекс потрепери и вълна от цвят се разля по леглото и над Вивена и запулсира по пода, преди да угасне. Вивена се дръпна назад стъписана.

Последва нов пулс. Не беше просто цвят. Беше вълна от усилен цвят — вълна, която караше багрите в стаята да изпъкнат повече, щом минеше над тях. Подът, завивките, собствената ѝ дреха — всичко лумна ярко и живо за миг, а след това отново заглъхна до първоначалните багри.

— Какво в името на Аустре беше това? — възкликна Вивена.

— БиоХроматичен дъх, принцесо — каза Дент, подпрян на рамката на вратата. — Старият Лемекс имаше много. Няколкостотин Дъха, мисля.

— Това е невъзможно! Той е идрианец. Никога не би приел Дъх.

Дент се обърна към Тонк Фах, който чешеше папагала си по гушата. Едрият наемник само сви рамене.

Нова цветна вълна бликна от Лемекс.

— Той умира, принцесо — каза Дент. — Дъхът му става нередовен.

Вивена го изгледа гневно.

— Той няма…

Нещо я сграбчи за ръката. Тя подскочи и погледна Лемекс, който бе успял да се пресегне и да я хване. Гледаше я втренчено.

— Принцесо — промълви той. Очите му най-после бяха ясни.

— Лемекс. Връзките ти. Трябва да ми ги дадеш!

— Направих нещо лошо, принцесо.

Тя замръзна.

— Дъх, принцесо. Наследих го от предшественика си и купувах още. Много повече…

„Боже на Цветовете“, помисли с ужас Вивена и сърцето ѝ се сви от болка.

— Знам, че беше грешно — прошепна Лемекс. — Но… чувствах се толкова могъщ. Можех да накарам самата прах на земята да ми се подчини. Беше за доброто на Идрис! Хора с Дъх са уважавани тук, в Халандрен. Можех да ходя на празненства, където обикновено нямаше да ме допуснат. Можех да влизам в Двора на боговете, за да слушам Дворцовото събрание. Дъхът удължи живота ми, правеше ме енергичен въпреки възрастта ми. Аз…

Примига и очите му се замъглиха.

— О, Аустре — прошепна Лемекс. — Прокълнат съм. Спечелих си слава, като злоупотребих с душите на други. И сега умирам.

— Лемекс! — каза Вивена. — Не мисли за това сега. Имена! Трябват ми имена и пароли. Не ме оставяй сама!

— Прокълнат — прошепна той. — Някой да го вземе. Моля те, вземи го от мен!

Вивена понечи да се отдръпне, но той продължаваше да я държи за ръката. Потръпна, щом си помисли за Дъха, който беше побрал в себе си.

— Знаете ли, принцесо — заговори Дент зад нея. — Никой всъщност не казва нищо на наемниците. Много неприятен — но много реален — недостатък на професията ни. Никога не ни се доверяват. Никога не ни питат за съвет.

Тя го погледна през рамо. Стоеше подпрян на вратата, а Тонк Фах стоеше малко зад него. Парлин беше до тях, стиснал в пръстите си нелепата зелена шапка.

— Значи, ако някой все пак ме попита за мнение — продължи Дент, — бих изтъкнал колко много струват тези Дихания. Продадете ли ги, ще имате достатъчно пари, за да си купите своя шпионска мрежа — и почти всичко друго, което си поискате.

Вивена отново погледна издъхващия мъж, който мърмореше нещо неразбрано.

— Ако умре — каза Дент, — Дъхът му умира с него. Всичкият.

— Срамота — рече Тонк Фах.

Вивена пребледня.

— Няма да търгувам с душите на хора! Не ме интересува колко струват.

— Ваша работа — каза Дент. — Дано само никой да не пострада, когато мисията ви се провали обаче.

„Сири…“

— Не — заяви Вивена, повече на себе си. — Не мога да ги взема.

Беше вярно. Дори от самата мисъл да позволи нечий чужд Дъх да се смеси с нейния, от самата представа да поеме в тялото си душата на друга личност, ѝ призляваше.

Обърна гръб на издъхващия шпионин. БиоХромата му вече пламтеше ярко, завивките му направо сияеха. Беше по-добре да остави Дъха му да умре с него.

Но без Лемекс щеше да остане без никаква помощ в града, без никой, който да я напътства и да ѝ осигурява убежище. Беше взела пари едва колкото да покрие разходите за престой и храна, да не говорим за подкупи или за припаси за път. Каза си, че взимането на Дъх ще е като използването на стоки, които човек е намерил в пещера на разбойник. Изхвърляш ли ги само затова, че са били придобити по престъпен начин? Цялата ѝ подготовка и уроци нашепваха, че ужасно се нуждае от средства и че щетата вече е нанесена…

„Не! — помисли Вивена отново. — Просто е грешно! Не мога да го взема. Не мога.“

Разбира се, може би щеше да е разумно да остави някой друг да съхрани Диханията за известно време. След това можеше да помисли на спокойствие какво да направи с тях. Може би… може би дори да издири хората, от които бяха отнети, и да им ги върне. Обърна се и погледна Дент и Тонк Фах.

— Не ме гледайте така, принцесо — изсмя се Дент. — Виждам блясъка в очите ви. Няма да ви го пазя този Дъх. Толкова много БиоХрома те прави твърде важен.

Тонк Фах кимна и каза:

— Все едно да се мотаеш из града с чувал злато на гърба.

— Харесвам си моя Дъх такъв, какъвто си е — каза Дент. — Трябва ми само един и си работи чудесно. Пази ме жив, не привлича внимание към мен, седи си там и си чака да го продам, ако ми потрябва.

Вивена се обърна към Парлин. Но… не можеше да го накара насила да приеме Дъха. Отново се обърна към Дент.

— Какво ви задължава договорът ви с Лемекс?

Дент погледна Тонк Фах, после отново погледна нея. Погледът му бе достатъчно красноречив. Беше му платено, за да се подчинява. Щеше да вземе Дъха, ако му заповядаше.

— Ела тук — каза тя твърдо и кимна към столчето до себе си.

Дент се приближи с неохота.

— Знаете ли, принцесо — каза, докато сядаше. — Ако ми дадете този Дъх, бих могъл просто да избягам с него. Ще съм богат. Не бихте искали да поставите такова изкушение в ръцете на безскрупулен наемник, нали?

Тя се поколеба.

„Ако избяга с него, какво губя?“ Това щеше да ѝ реши много проблеми.

— Вземи го — заповяда тя.

Той поклати глава.

— Не става така. Нашият приятел трябва да ми го даде.

Вивена погледна стареца на леглото.

— Аз… — Понечи да заповяда на Лемекс да направи точно това, но си помисли нещо друго. Аустре нямаше да иска да отнеме Дъх, при каквито и да било обстоятелства — човек, който взимаше Дъх от други, беше по-лош от търговец на роби.

— Не. Не, премислих. Няма да вземем Дъха.

В този момент Лемекс спря да бълнува. Извърна глава и погледна Вивена в очите.

И все още стискаше ръката ѝ.

— Моят живот към твоя — изрече старият мъж със зловещо ясен глас и стисна ръката ѝ още по-здраво, щом тя се дръпна. — Моят Дъх става твой!

Трептящ облак въздух с всички цветове на дъгата лъхна от устата му и се понесе към нея. Вивена затвори уста ококорена, с побеляла от ужас коса. Издърпа ръката си от ръката на Лемекс, докато лицето му помръкваше, а очите му губеха блясъка си.

Цветовете около него угаснаха.

А Дъхът се изстреля към нея. Никаква полза нямаше от това, че бе затворила уста. Дъхът я порази като физическа сила, прониза тялото ѝ. Тя ахна, смъкна се на колене и затрепери, обзета от извратена наслада. Изведнъж почувства другите в стаята. Можеше да усети как я гледат. И — сякаш лумна светлина — всичко около нея стана по-ярко, по-реално, по-живо.

Ахна, обзета от благоговеен трепет. Чу смътно как Парлин притича до нея и изрече името ѝ. Но, странно, единственото, за което можа да помисли, беше мелодичността на гласа му. Можеше да различи всеки тон във всяка дума, която изричаше. Познаваше ги инстинктивно.

„Аустре, Боже на Цветовете! — помисли си. — Какво направих?“

11

— Но можем да заобиколим правилата поне малко, нали? — каза Сири, докато крачеше бързо до Трилидийс.

Трилидийс, върховният жрец на Бога крал — щеше да е висок и без пищната си митра, с която се извисяваше над Сири почти като някой от Завърналите се — я изгледа отгоре и каза хладно:

— Не, не мисля, че е възможно, Съсъд.

— Не разбирам защо — настоя Сири, докато един слуга отвори вратата пред тях, за да напуснат оцветената в зелено стая и да преминат в синя. Трилидийс почтително я подкани да мине през прага първа, макар тя да долови, че му е неприятно да го прави.

Сири изскърца със зъби и се помъчи да измисли друг подход за атака. „Вивена щеше да е спокойна и логична. Щеше да обясни смислено защо трябва да ѝ разрешат да напуска двореца, така че жрецът да я послуша.“ Вдиша дълбоко и се помъчи да намали червеното в косата си и неудовлетворението от себе си в себе си.

— Вижте. Бих могла например да изляза на една разходка навън, нали? Просто из двора?

— Невъзможно — отвърна Трилидийс. — Ако ви липсват забавления, защо не наредите на слугите да доведат менестрели и жонгльори? Сигурен съм, че ще запълнят времето ви. — „И ще те махнат от главата ми“, сякаш намекваше тонът му.

Не можеше ли да разбере? Не липсата на нещо я отчайваше. Отчайваше я това, че не може да види небето. Че не може да избяга от стени, ключалки и правила.

— Позволете ми поне да се срещна с някой от боговете. Имам предвид — какъв е смисълът да ме държите заключена?

— Вие не сте „заключена“, Съсъд — каза Трилидийс. — Вие спазвате период на изолация, в който можете да се посветите на размисъл върху новото ви място в живота. Това е древна и достойна практика, която показва респект към Бога крал и неговата божествена монархия.

— Да, но това е Халандрен — отвърна Сири. — Това е страната на разгул и фриволност! Сигурна съм, че можете да намерите начин да се направи изключение.

Трилидийс я погледна.

— Не правим изключения по въпроси на религията, Съсъд. Длъжен съм да допусна, че ме изпитвате по някакъв начин, защото ми е трудно да повярвам, че някой, достоен да докосва нашия Бог крал, би могъл да таи такива вулгарни мисли.

Сири се присви. „По-малко от седмица в града и вече започнах да си позволявам езикът ми да ме вкарва в беля.“

Не изпитваше неприязън към хората — обичаше да говори с тях, да прекарва времето си с тях, да се смее с тях. Само че не можеше да ги накара да правят каквото тя иска, не и така, както се очакваше да го може един политик. А би трябвало да го е научила от Вивена.

Продължиха напред. Сири беше с дълга бухнала кафява пола, която покриваше стъпалата ѝ и имаше шлейф, който се точеше зад нея. Жрецът носеше златисти и кафяви одежди — цветове като на слугите. Тя все още се удивляваше, че всички в двореца имат толкова много облекла, при това съвсем еднакви освен цветовете.

Знаеше, че не бива да си позволява да ядосва жреците. Те вече като че ли изпитваха неприязън към нея и да се държи сопнато нямаше да е от полза. Просто последните дни бяха толкова скучни. Затворена в двореца, без да може да излезе, без да може да намери някой, с когото да поговори… имаше чувството, че ще полудее.

Но изключения нямаше да има. Явно.

— Това ли ще е всичко, Съсъд? — попита Трилидийс, когато стигнаха до вратата. Като че ли му беше доста трудно да остане учтив.

Тя въздъхна, но кимна. Жрецът се поклони, после отвори вратата и бързо влезе. Сири се загледа след него, тупна с крак и скръсти ръце. Слугите ѝ стояха подредени зад нея, мълчаливи както винаги. Тя помисли дали да не потърси Сини пръсти, но… не. Той винаги си имаше много работа и ѝ беше неприятно да го разсейва.

Въздъхна отново и махна на слугите да ѝ приготвят вечерята. Донесоха ѝ стол и тя седна да отдъхне, докато донесат храната. Столът беше мек, но все пак ѝ беше трудно да седи така, че да не я заболи нещо схванато по тялото ѝ. Всяка от последните шест нощи беше принудена да коленичи гола, докато не ѝ се доспеше толкова много, че се унасяше. Спането на коравия камък бе загнездило тъпа, настойчива болка в гърба и врата ѝ.

Всяка сутрин, щом Богът крал си отидеше, тя се преместваше на леглото. А когато се събудеше за втори път, изгаряше завивките. След това избираше облеклото си. Всеки път имаше нови дрехи — никога не се повтаряха. Не беше сигурна откъде слугите намират толкова много дрехи с нейния размер, но това я разколебаваше в избора на дневния ѝ тоалет. Знаеше, че със сигурност няма да види втори път нещо от вече избраното.

След като се облечеше, беше свободна да прави каквото си поиска, стига да не напуска двореца. Вечер я изкъпваха и можеше да си избере луксозно нощно облекло, което да носи в спалнята. За удобство бе започнала да иска все по-пищни рокли, с повече тъкан за спането. Често се чудеше какво биха си помислили шивачите, ако научеха, че дрехите им се носят само за кратки мигове, преди да бъдат смъкнати на пода и след това да се използват за завивки.

Не притежаваше нищо и в същото време можеше да има каквото си пожелае. Екзотични храни, мебели, артисти, книги, изкуство — трябваше само да поиска. Но щом приключеше с нещо, го махаха. Имаше всичко и в същото време — нищо.

Прозя се. Накъсаният сън я изтощаваше. Съвсем празните дни също не помагаха. „Само да имаше някой, с когото да си говоря.“ Но всички слуги, жреци и писари се бяха затворили в официалните си роли. Това важеше за всички, с които общуваше.

Е, освен за него.

Можеше ли изобщо да го нарече „общуване“? Богът крал като че ли обичаше да гледа тялото ѝ, но никога не ѝ беше дал някакъв знак, че иска повече. Просто я оставяше да коленичи и очите му я наблюдаваха все едно, че я разнищваха. Това беше цялата същност на брака им.

Слугите приключиха с донасянето на вечерята ѝ и се наредиха до стената. Ставаше късно — почти време за вечерното ѝ къпане. „Ще трябва да ям бързо — помисли тя. — Все пак не бива да закъснея за вечерното влюбено зяпане.“

След няколко часа Сири стоеше изкъпана, парфюмирана и облечена пред огромната златна врата, водеща към спалнята на Бога крал. Вдиша дълбоко, за да се успокои, и косата ѝ изсветля до кафяво от страх. Все още не беше свикнала с тази част.

Беше глупаво. Знаеше какво ще се случи. И все пак очакването — страха — още го имаше. Действията на Бога крал доказваха властта, която той имаше над нея. Един ден щеше да я вземе и това можеше да се случи всеки път. Отчасти ѝ се искаше просто да го направи и да се свърши. Продължителният страх беше много по-лош от онази първа нощ на ужас.

Потръпна. Сини пръсти я изгледа. Може би след време щеше да ѝ се довери, че ще идва навреме до спалнята. Засега всяка нощ беше идвал да я придружи.

„Добре поне, че не се появи повече, докато се къпя.“ Топлата вода и приятните благоухания би трябвало да ѝ помогнат да се отпусне, но за жалост всяка баня я изпълваше с тревога за предстоящото посещение при Бога крал или да не би да влезе някой мъж от слугите и да я види.

Хвърли поглед към Сини пръсти.

— Още няколко минути, Съсъд — каза ѝ той.

„Откъде знае?“ Сини пръсти като че ли притежаваше свръхестествен усет за време. Не беше видяла никаква форма за измерване на времето в двореца — нито слънчев часовник, свещ с мерни единици, дори воден часовник. В Халандрен боговете и кралиците явно не се притесняваха за такива неща. Имаха слуги, които да им напомнят за уговорените срещи.

Сини пръсти погледна към вратата, после — към нея. Като видя, че го наблюдава, веднага извърна очи и запристъпва неспокойно на място.

„За какво трябва той да е изнервен? — помисли тя с тревога, обърна се и се загледа в сложните фигури, инкрустирани по златната врата. — Не той трябва да търпи това всяка нощ.“

— Е… вървят ли добре нещата с Бога крал? — попита внезапно Сини пръсти.

Сири се намръщи.

— Виждам, че сте уморена повечето време — каза Сини пръсти. — Предполагам, че това… означава, че сте много активна нощем.

— Това е добре, нали? Всички искат наследник колкото се може по-скоро.

— Да, разбира се. Просто… — Замълча, а след това я погледна в очите. — Просто може би ще е добре да сте внимателна, Съсъд. Бъдете разумна. Старайте се да стоите будна.

Косата ѝ мигновено изсветля до бяло.

— Казвате го все едно, че съм в опасност.

— Какво? Опасност ли? — Сини пръсти извърна очи. — Глупости. От какво има да се страхувате? Просто ви посъветвах да сте готова, в случай че Богът крал има нужди, които трябва да задоволите. А, виждам, че е време. Приятна вечер, Съсъд.

След тези думи бутна леко вратата, докосна я по гърба и я вкара вътре. В последния момент доближи главата си до нейната и прошепна:

— Пази се, дете. Не всичко тук в двореца е такова, каквото изглежда.

Сири се намръщи и се обърна, но Сини пръсти изписа на лицето си фалшива усмивка и затвори вратата.

„Какво, в името на Аустре, беше пък това?“, помисли тя и се задържа на прага, може би твърде дълго. Накрая въздъхна и се обърна към стаята. Обичайният огън пращеше в камината, но беше по-малък от предните вечери.

Той беше там. Не беше нужно да поглежда, за да го види. Цветовете на пламъците — синьо, оранжево и черно дори — бяха твърде истински, твърде живи. Роклята ѝ, ярко златист сатен, сякаш гореше със свой вътрешен цвят. Всичко бяло — част от дантелата по роклята например — леко се огъна и излъчи дъга от цветове, гледано сякаш през призма. Сири дори съжали, че стаята не е достатъчно осветена, за да може да усети пълната красота на БиоХромата.

Но, разбира се, това беше грешно. Дъхът на Бога крал беше извратеност. Той се хранеше с душите на поданиците си и цветовете, които събуждаше, бяха за тяхна сметка.

Разтреперана, Сири развърза роклята отстрани и я остави да падне на части около нея — дългите ръкави се плъзнаха надолу, корсажът падна напред, пола и горнище прошумоляха, докато се изсипваха на пода. Довърши ритуала, като издърпа долната риза над раменете си и я пусна на пода до роклята. Измъкна се от двете, след което се смъкна ниско в обичайната поза.

Гърбът ѝ простена от болка, а тя се замисли унило за поредната неприятна нощ. „Можеха поне да се погрижат огънят да е по-силен.“ Нощем в големия каменен палат ставаше студено въпреки тропическия климат на Халандрен. Особено ако си гола.

„Сини пръсти — помисли Сири. — Какво имаше предвид? Нещата в двореца не са такива, каквито изглеждат?“

Бога крал ли имаше предвид, и възможността да заповяда да я убият? Даваше си пълна сметка за неговата мощ. Как можеше да го забрави, докато той седеше тук, на няма и петнайсет стъпки от нея, и я гледаше от сенките? Не, не беше това. Беше сметнал за нужно да я предупреди тихо, без другите да чуят. „Пази се…“

Намирисваше на политика. Сири стисна зъби. Ако беше обръщала повече внимание на възпитателите си, дали щеше да може да долови някакъв по-скрит смисъл в предупреждението на Сини пръсти?

„Да бе, все едно ми трябва още един повод за безпокойство“, помисли си. Ако Сини пръсти имаше да ѝ каже нещо, защо просто не го беше казал? Докато минутите течаха, думите му се превъртаха и превъртаха в главата ѝ като в неспокоен сън, но ѝ беше твърде неудобно и студено, за да стигне до някакви заключения. Това само я безпокоеше още повече.

Вивена щеше да го е разбрала. Вивена навярно щеше да е разбрала инстинктивно защо Богът крал не иска да легне с нея. Щеше да се е оправила с това още първата нощ.

Но Сири беше неподготвена. Толкова упорито се мъчеше да направи това, което щеше да е направила Вивена — да е възможно най-добрата съпруга, да служи на Идрис. Да е жената, която всички очакваха да бъде.

Но не беше. Просто не можеше да продължи да прави това. Чувстваше се като в капан в този дворец. Не можеше да накара жреците да направят нещо повече освен да ѝ въртят очи с досада. Не можеше дори да изкуси Бога крал да легне с нея. И отгоре на всичко като нищо можеше да е в опасност, а дори не можеше да разбере защо и как.

Казано простичко, беше напълно безпомощна.

Простена от болката в схванатите си ръце и крака, надигна се в тъмната стая, погледна към тъмната фигура в ъгъла и почти викна:

— Моля те, няма ли да го направиш най-после?

Мълчание.

Усети как косата ѝ изсветля до костенобяло от ужас, щом осъзна какво е направила. Вцепени се и наведе очи, умората изведнъж изчезна пред лицето на внезапния страх.

Какво си мислеше? Богът крал можеше да извика слугите да я екзекутират. Всъщност дори не му трябваше да прави това. Можеше да съживи собствената ѝ рокля, да я Пробуди и да я удуши с нея. Можеше да накара килима да се надигне и да я задуши. Можеше сигурно да срути тавана върху нея, без дори да помръдне от стола си.

Зачака, задъхана от тревога, предчувстваше неизбежния гняв и наказанието. Но… не последва нищо. Минутите течаха.

Най-сетне вдигна глава. Богът крал се беше раздвижил, седеше по-изправен и я гледаше от тъмното си кресло до леглото. Можеше да види очите му, отразили светлината на пламъците. Не можеше да различи много от лицето му, но не изглеждаше ядосан. Изглеждаше просто студен и отчужден.

За малко отново да наведе очи, но се поколеба. Щом резките ѝ думи не бяха предизвикали реакция, то и гледането към него едва ли щеше да я предизвика. Тъй че вдигна брадичка и се взря в очите му, макар да си даваше сметка колко глупаво е това. Вивена изобщо нямаше да го предизвика. Щеше да остане тиха и смирена. Или щеше да реши проблема, или — ако нямаше решение — просто щеше да стои на колене всяка нощ, докато търпението ѝ не впечатли дори Бога крал на Халандрен.

Но Сири не беше Вивена. Просто трябваше да приеме този факт.

Богът крал продължаваше да я гледа и Сири усети, че се изчервява. Беше коленичила пред него гола шест нощи поред, но да го гледа в очите гола беше още по-смущаващо. Все пак не се наведе. Остана на колене и го гледаше, като се мъчеше да не заспи.

Беше трудно. Беше уморена, а позата всъщност се оказа по-неудобна от навеждането. Въпреки това продължаваше да го гледа, докато часовете течаха.

Най-сетне — някъде по същото време, в което напускаше стаята всяка нощ — Богът крал се изправи. Сири се вцепени, цялата нащрек. Но той просто отиде до вратата. Почука тихо и му отвориха — слугите чакаха отвън. Той излезе и вратата се затвори.

Сири зачака напрегнато. Никакви войници не дойдоха да я задържат, никакви жреци не влязоха, за да я сгълчат. Най-сетне тя просто отиде до леглото и се зарови в завивките, наслаждавайки се на топлината им.

„Яростта на Бога крал определено не е толкова яростна, колкото разправят“, помисли си сънено.

А после заспа.

12

Лайтсонг най-после трябваше да изслуша петиции.

Беше дразнещо, след като Сватбеното тържество нямаше да приключи още няколко дни. Хората обаче имаха нужда от боговете си и той знаеше, че не бива да изпитва раздразнение. Беше си дал почивка през по-голямата част от седмицата за сватбените празненства — очевидно без да е зает нито с булката, нито с младоженеца — и това стигаше. Трябваше само да прекарва по няколко часа на ден в гледане на изкуство и да изслушва жалбите на хората. Не беше сложно. Макар да го отегчаваше до безумие.

Въздъхна и се отпусна на трона си. Носеше извезана шапка, съчетана с широкия халат в златисто и червено. Дрехата загръщаше раменете му, извиваше се около тялото му и беше вързана със златни пискюли. Като всичките му дрехи, беше по-сложна за обличане, отколкото изглеждаше.

„Ако слугите ми изведнъж ме напуснат, изобщо няма да мога да се облека“, помисли с насмешка.

Подпря главата си на единия юмрук, с лакът на облегалката на трона. Тази зала в палата му беше с изход към моравата — суровият климат беше рядкост в Халандрен и от морето лъхаше прохладен бриз с мирис на сол. Затвори очи и вдиша.

Предната нощ пак бе сънувал война. Ларимар бе решил, че е твърде многозначително. Лайтсонг беше просто обезпокоен. Всички твърдяха, че ако избухне война, Халандрен лесно ще я спечели. Но ако беше така, защо тогава винаги сънуваше, че Т’Телир гори? Не някой далечен идриански град, а собственият му дом.

„Нищо не означава — каза си наум. — Просто проява на собствените ми тревоги.“

— Следващата петиция, ваша милост — каза Ларимар над рамото му.

Лайтсонг въздъхна и отвори очи. От двете страни на залата се бяха подредили жреци, с вечните си шапчици и халати. Откъде се бяха взели толкова много? Всеки бог ли се нуждаеше от толкова много внимание?

Виждаше опашката от хора, проточила се навън към моравата. Окаяни, злочести хора, някои кашляха от една или друга болест. „Толкова много“, помисли си той, докато въвеждаха някаква жена в залата. Беше слушал молители вече повече от час. „Е, би трябвало да го очаквам. Все пак мина почти седмица.“

— Съсел — обърна се той към жреца си. — Иди кажи на ония хора, дето чакат, да насядат на тревата. Няма смисъл да ги караме да стоят прави. Това може да отнеме доста време.

Ларимар се поколеба. Стоенето, разбира се, беше знак на почтителност. Но все пак кимна и махна на един по-низш жрец да предаде съобщението.

„Такава тълпа, и чакат да видят мен — помисли Лайтсонг. — Какво трябва да се направи, за да убедя тези хора, че съм безполезен?“ Какво щеше да струва да ги накара да престанат да идват при него? След пет години петиции наистина не беше сигурен, че ще може да издържи още пет.

Молителката пристъпи към трона му. Носеше дете.

„Не дете…“, помисли Лайтсонг със страх.

— Велики — заговори жената и падна на колене на килима. — Боже на Храбростта.

Лайтсонг мълчеше.

— Това е детето ми, Халан — продължи жената и протегна бебето към него. Когато се приближи достатъчно до аурата на Лайтсонг, одеялото лумна с рязко син цвят, на две и половина стъпки от чистото. Лесно можеше да се види, че детето страда от ужасна болест. Беше изгубило толкова много тегло, че кожата му беше набръчкана. Дъхът му беше толкова слаб, че мигаше като свещ с догарящ фитил. Щеше да е мъртво преди да е свършил денят. Навярно преди да е свършил и часът.

— Лечителите казват, че има смъртна треска — продължи жената. — Знам, че ще умре. — Бебенцето издаде звук — почти като кашлица, сигурно най-многото, което можеше да докара за плач.

— Моля те, велики — каза жената. Подсмръкна и наведе глава. — О, моля те. Беше храбър, като теб. Моят Дъх ще е твой. Диханията на цялото ми семейство. Сто години служба, каквото и да е. Моля те, само го изцери.

Лайтсонг затвори очи.

— Моля те — прошепна жената.

— Не мога — каза Лайтсонг.

Мълчание.

— Не мога — повтори Лайтсонг.

— Благодаря, господарю — прошепна жената.

Лайтсонг отвори очи, за да види как я извеждат. Тя плачеше тихо, притиснала детето до гърдите си. Хората на опашката се загледаха след нея, докато си отиваше, нещастни — и в същото време обнадеждени. Още един молител не беше успял. Това означаваше, че те имат повече шанс.

Шанс да помолят Лайтсонг да се самоубие.

Изведнъж Лайтсонг стана, смъкна шапката от главата си и я захвърли настрани. Втурна се към дъното на залата и отвори рязко вратата. Тя се тресна в стената, докато той залиташе през прага.

Слуги и жреци го последваха мигновено.

— Махайте се! — викна им той и махна с ръце да ги пропъди. Те го гледаха изненадано. Не бяха свикнали с никаква проява на твърдост от страна на господаря си.

— Оставете ме на мира! — изкрещя той. Цветовете в стаята лумнаха по-ярко от изблика му и слугите заотстъпваха объркани, измъкнаха се обратно в залата за петиции и затвориха вратата.

Лайтсонг остана сам. Подпря се с ръка на стената и задиша учестено, хвана се за челото. Защо се потеше толкова? Беше изслушал хиляди петиции, много от които по-лоши от това, което бе видял току-що. Беше пращал на смърт бременни жени, обричал беше деца и родители, осъждал беше невинни и вярващи на злочестина.

Нямаше никаква причина да реагира толкова силно. Можеше да го понесе. Беше дреболия всъщност. Също като поглъщането на Дъха от ново лице всяка седмица. Малка цена, която да заплати…

Вратата се отвори и някой пристъпи вътре.

Лайтсонг не се обърна.

— Какво искат от мен, Ларимар? Наистина ли мислят, че ще го направя? Лайтсонг егоистът? Наистина ли мислят, че бих дал живота си за един от тях?

Ларимар помълча малко.

— Предлагате им надежда, ваша милост. Последна, невероятна надежда. Надеждата е част от вярата — част от знанието, че някой ден един от поклонниците ви ще получи чудо.

— А ако грешат? — попита Лайтсонг. — Нямам никакво желание да умра. Аз съм безделник, обичам лукса. Хора като мен не дават живота си, та дори случайно да са богове.

Ларимар не отговори.

— Всички добри вече са мъртви, Съсел — каза Лайтсонг. — Калмсиър, Синя багра: те бяха богове, готови да се отдадат. Останалите сме егоистични. Не е имало удовлетворена петиция от… колко, три години?

— Там някъде, ваша милост — кротко отвърна Ларимар.

— А и защо трябва да е иначе? — изсмя се Лайтсонг. — В смисъл, ние трябва да умрем, за да изцелим един от тях. Това не ти ли се струва нелепо? Що за религия е това, да окуражава вярващите да идват да молят боговете да дадат живота си? — Лайтсонг поклати глава. — Каква ирония! Ние сме богове за тях само докато ни убият. Мисля, че се досещам защо боговете се предават. Заради тези петиции. Принуден си да седиш ден след ден, като знаеш, че би могъл да спасиш един от тях — че може би трябва да го направиш, след като животът ти всъщност няма никаква стойност. Това е достатъчно, за да побърка човек. Достатъчно, за да го тласне към самоубийство!

Усмихна се и погледна върховния си жрец.

— Самоубийството като божествена изява. Много драматично.

— Да отзова ли останалите молители, ваша милост? — Ларимар изобщо не изглеждаше раздразнен от избухването му.

— Разбира се, защо не. Наистина им трябва урок по теология. Трябва вече да знаят какъв безполезен бог съм. Отпрати ги, кажи им да се върнат утре — стига да са толкова глупави, че да го направят.

— Да, ваша милост — отвърна с поклон Ларимар.

„Този човек никога ли се не вбесява от мен? — помисли Лайтсонг. — Той, повече от всеки друг, трябва да знае, че не съм личност, на която може да се разчита.“

Ларимар се върна в залата за петиции, а Лайтсонг се обърна и си тръгна. Никой от слугите не се опита да го последва.

Минаваше от една обагрена в червено стая в друга, докато накрая стигна до едно стълбище и се качи на втория етаж. Този етаж беше открит от всички страни, всъщност нищо повече от покрита веранда. Отиде до отсрещната страна — тази срещу опашката на молителите.

Вятърът тук беше силен. Задърпа халата му, понесъл миризми, пътували стотици мили, прекосили океана, извили се около палмови дървета и стигнали най-сетне до Двора на боговете. Постоя там дълго, загледан над града и към морето отвъд него. Нямаше никакво желание, каквото и да говореше понякога, да напусне този свой удобен дом. Не обичаше джунглите. Обичаше пиршествата.

Но понякога съжаляваше, че не можеше поне да поиска да е нещо друго. Думите на Блашуивър все още му тегнеха. „Рано или късно ще трябва да застанеш зад нещо, Лайтсонг. Бог си на тези хора…“

Беше. Все едно дали го искаше, или не. Това беше обезсърчаващото. Беше полагал всички усилия да е безполезен и ненужен. А те продължаваха да идват.

„Увереността ти може да ни е от полза… Ти си по-добър мъж, отколкото си признаваш.“

Защо колкото повече демонстрираше, че е идиот, толкова по-убедени ставаха хората, че притежава някакви скрити дълбочини? В резултат на това едновременно го наричаха лъжец и хвалеха предполагаемата му вътрешна честност и добродетелност. Никой ли не разбираше, че човек може да е приятен и безполезен? Не всеки словоохотлив глупак беше замаскиран герой.

Жизненият му усет го предупреди за връщането на Ларимар много преди да чуе стъпките му. Жрецът се приближи и застана до него при стената. Ларимар отпусна ръце на перилото — направено като за бог, то беше с около стъпка прекалено високо за жреца.

— Отидоха си — каза Ларимар.

— А, много добре. Вярвам, че постигнахме нещо днес. Избягах от задълженията си, разкрещях се на слугите и се цупих като глезено дете. Това несъмнено ще убеди всички, че съм още по-благороден и доблестен, отколкото са предполагали досега. Утре ще има два пъти повече молители, а аз ще продължа неумолимия си марш към лудостта.

— Не можете да полудеете — каза Ларимар. — Невъзможно е.

— Разбира се, че мога — отвърна Лайтсонг. — Просто трябва да се съсредоточа достатъчно дълго. Виждаш ли, номерът с лудостта е, че всичко е в главата ти.

Ларимар поклати глава.

— Виждам, че сте възстановили нормалното си чувство за хумор.

— Съсел, обиждаш ме. Хуморът ми е всичко друго, но не и нормален.

Постояха мълчаливо още няколко минути. Ларимар нито укори, нито предложи някакъв коментар за действията на бога си. Досущ като добър малък жрец.

Това наведе Лайтсонг на една мисъл.

— Съсел, ти си моят върховен жрец.

— Да, ваша милост.

Лайтсонг въздъхна.

— Наистина трябва да обръщаш внимание на фразите, които ти подавам, Съсел. В случая трябваше да кажеш нещо по-съдържателно.

— Извинявам се, ваша милост.

— Просто се постарай повече следващия път. Все едно, разбираш от теология и прочее, нали?

— Изучил съм я, ваша милост.

— Е, добре, какъв все пак е смисълът — религиозно — да имаш богове, които могат да изцелят само едно лице и след това да умрат? Струва ми се непродуктивно. Лесен начин да обезлюдиш пантеона си.

Ларимар се загледа над града.

— Сложно е, ваша милост. Завърналите се не са просто богове — те са хора, които са умрели, но са решили да се завърнат и да предложат благослов и познание. В края на краищата само някой, който е умрял, може да каже нещо полезно за другата страна.

— Така е, предполагам.

— Работата, ваша милост, е в това, че предназначението на Завърналите се не е да останат. Ние удължаваме живота им, като им даваме още време да ни благословят. Но те всъщност трябва да останат толкова, колкото е необходимо, за да направят това, което трябва да направят.

— Трябва ли? Доста смътно звучи.

Ларимар сви рамене.

— Завърналите се имат… намерения. Цели, които са си техни. Вие сте знаели своите, преди да се върнете, но скокът през Многоцветната вълна оставя паметта фрагментирана. Останете ли достатъчно дълго, ще си спомните за какво сте дошли. Петициите… те са начин да ви се помогне да си спомните целта.

— Значи съм се върнал, за да спася живота на една личност?

Лайтсонг се намръщи объркано. За пет години не беше отделял много време да изучава собствената си теология. Но все едно, това бе едно от нещата, заради които имаше жреци.

— Не непременно, ваша милост — каза Ларимар. — Може да сте се върнали, за да спасите една личност. Но по-вероятно е да има информация за бъдещето или за отвъдния живот, която сте почувствали, че трябва да споделите. Или може би някое голямо събитие, в което сте почувствали, че е необходимо да участвате. Не забравяйте, героичната ви смърт ви е дала силата да се Завърнете преди всичко. Това, което ще направите, вероятно е свързано с този факт.

Ларимар замълча леко унесен, очите му се замъглиха.

— Вие сте видели нещо, Лайтсонг. От другата страна бъдещето е видимо, като свитък, който се разгръща до безкрай във вечната хармония на космоса. Нещо, което сте видели — нещо за бъдещето, — ви е обезпокоило. Вместо да останете в мир, вие сте се възползвали от възможността, която ви е предложила храбрата смърт, и сте се Завърнали в света. Решен да оправите проблем, да споделите информация или пък да помогнете на продължаващите да живеят.

— Някой ден, щом почувствате, че сте изпълнили задачата си, може да използвате петициите, за да намерите някой, който заслужава Дъха ви — завърши той. — Тогава ще можете да продължите странстването си през Многоцветната вълна. Нашата работа, като ваши поклонници, е да ви осигуряваме Дъх и да ви пазим жив, докато постигнете целта си, каквато и да е тя. Междувременно се молим за пророчества и благословии, достижими само за човек, докоснал бъдещето като вас.

Лайтсонг не отговори веднага.

— А ако не вярвам?

— В какво, ваша милост?

— Във всичко това — каза Лайтсонг. — Че Завърналите се са богове, че тези видения са нещо повече от произволни фантазии на мозъка ми. Ако не вярвам, че изобщо имам някаква цел или план в Завръщането си?

— Тогава може би сте се върнали точно за това, да го откриете.

— Значи… чакай. Казваш, че от другата страна — където очевидно съм вярвал в другата страна — съм разбрал, че ако се Завърна, няма да вярвам в другата страна, тъй че съм се върнал с цел да намеря вяра в другата страна, която съм изгубил само защото изобщо съм се Завърнал?

Ларимар помълча. След това се усмихна.

— Това малко не издържа пред логиката, нали?

— Да, малко — отвърна Лайтсонг и също се усмихна. Обърна се и погледът му се спря на двореца на Бога крал, извисен като монумент над дворцовите здания. — Какво мислиш за нея?

— Новата кралица ли? — попита Ларимар. — Не съм се срещал с нея, ваша милост. Ще бъде представена едва след няколко дни.

— Не за личността. За последствията.

Ларимар го погледна.

— Ваша милост. Това намирисва на интерес към политиката!

— Да, знам. Лайтсонг лицемерът. Ще ти наложа наказание за това по-късно. Сега отговори на проклетия въпрос.

Ларимар се усмихна.

— Не знам какво да мисля за нея, ваша милост. Преди двайсет години дворът прецени, че довеждането на кралска дъщеря тук е добра идея.

„Да — помисли Лайтсонг. — Но онзи двор го няма.“ Боговете бяха решили, че вливането на кралска кръв отново тук, в Халандрен, е добра идея. Но онези богове — които бяха вярвали, че знаят как да се справят с пристигането на идрианското момиче — вече бяха мъртви. Бяха оставили по-низши заместници.

Ако твърденията на Ларимар бяха верни, то в нещата, които виждаше Лайтсонг, имаше нещо важно. Онези видения за война и ужасното предчувствие за нещо трагично. По необясними причини го обсебваше чувството, че хората му се търкалят стремглаво надолу по стръмен планински склон, в пълно неведение за бездънната пропаст, скрита в цепнатината на земите пред тях.

— Пълното дворцово събрание ще заседава утре, нали? — каза Лайтсонг, загледан към черния дворец.

— Да, ваша милост.

— Свържи се с Блашуивър. Виж дали може да споделя ложата ѝ по време на дебатите. Може би ще ме развлича. Знаеш какво главоболие ми причинява политиката.

— Не можете да имате главоболие, ваша милост.

Лайтсонг виждаше в далечината отхвърлените молители. Точеха се през портите и се връщаха в града, загърбили боговете си.

— Можеше пък и да се подлъжа — промълви тихо.

Сири стоеше в тъмната черна спалня по долна риза и гледаше през прозореца. Дворецът на Бога крал беше по-висок от стената и спалнята бе с изглед на изток. Към морето. Тя гледаше далечните вълни и усещаше топлината на следобедното слънце. Докато носеше тънката риза, топлината всъщност беше приятна, смекчена от прохладния бриз, духащ от океана. Вятърът си играеше с дългата ѝ коса и диплеше тъканта на ризата ѝ.

Трябваше да е мъртва. Беше проговорила пряко на Бога крал, беше се изправила и му беше поставила искане. Цялата сутрин бе чакала наказанието. Така и не последва.

Стоеше подпряна на перваза, притворила очи, и усещаше морския бриз на лицето си. Част от нея все още бе стъписана от това, което бе направила. Тази част ставаше все по-малка и по-малка.

„Непрекъснато греша — помисли си. — Оставила съм се да ме тласкат страхове и тревоги.“

Обикновено не губеше време да се занимава със страхове и тревоги. Просто правеше това, което смяташе за правилно. Започваше да усеща, че е трябвало да се изправи пред Бога крал още преди няколко дни. Може би не беше достатъчно предпазлива. Може би наказанието тепърва щеше да дойде. Само че засега се чувстваше така, сякаш е постигнала нещо.

Усмихна се, отвори очи и остави косата си да се промени до решително златистожълто.

Време беше да престане да се страхува.

13

— Ще го отдам — заяви твърдо Вивена.

Седеше с наемниците в дома на Лемекс. Беше денят след като ѝ натрапиха Диханията и бе прекарала неспокойна нощ, оставяйки двамата наемници и сестрата да се погрижат за изнасянето на тялото на Лемекс. Не помнеше как е заспала от умората и напрежението през деня, но помнеше, че беше легнала да отдъхне за малко в другата спалня на горния етаж. Когато се събуди, се изненада, че наемниците още са тук. Явно бяха преспали долу с Парлин.

Утрото уж беше по-мъдро от вечерта, но проблемите ѝ не ставаха по-лесни за решаване. Все още имаше в себе си целия мръсен Дъх и все още не знаеше какво щеше да прави в Халандрен без Лемекс. С Дъха поне имаше идея какво щеше да направи. Можеше да бъде отдаден.

Бяха в дневната на Лемекс. Като повечето места в Халандрен, стаята преливаше от цветове. Стените бяха направени от тънки ивици подобно на тръстика дърво, замацано с жълти и зелени петна. Вивена не можеше да не забележи, че сега вижда всеки цвят много по-ярко. Имаше странно точен усет за цвят — можеше да раздели багрите и оттенъците му, да разбира инстинктивно доколко близо е всеки цвят до идеалния. Очите ѝ сякаш се бяха настроили до съвършенство.

Беше много, много трудно да не види красотата в цветовете.

Дент се беше подпрял на отсрещната стена. Тонк Фах се беше изтегнал на един диван и току се прозяваше. Пъстрата му птица беше кацнала на крака му. Парлин беше излязъл навън да пази.

— Кое, принцесо? — попита Дент.

— Дъхът — каза Вивена. Седеше на кухненско столче вместо на някой от твърде пищните фотьойли или дивани. — Ще излезем навън, ще намерим нещастни хора, които са били насилени от вашата култура и Дъхът им е бил отнет, и ще дам на всеки по един Дъх.

Дент хвърли поглед към Тонк Фах, а той само се прозя.

— Принцесо — пак заговори Дент, — не можете да отдавате Дъх един по един. Трябва да отдадете всичко наведнъж.

— Включително собствения си Дъх — добави Тонк Фах.

Дент кимна и каза:

— Това би ви оставило Бездушна.

Стомахът ѝ се обърна, като чу това. Мисълта, че не само щеше да изгуби новата красота и цвят, но и собствения си Дъх, душата си… е, това почти стигаше, та косата ѝ да побелее.

— Тогава значи това не е решение.

В стаята се възцари тишина.

— Би могла да Пробуди нещо — подхвърли Тонк Фах, размърда крак и птицата изграчи. — Да натика Дъха в гащи или нещо такова.

— Правилно — каза Дент.

— Какво… какво означава това? — попита Вивена.

— Съживявате нещо, принцесо — обясни Дент. — Неодушевен предмет. Това ще измъкне част от Дъха ви и предметът ще стане един вид жив. Повечето Пробуждащи го правят само временно, но не виждам защо да не можете да оставите Дъха там.

Пробуждане. Взимане на душите на хора и създаване на неживи чудовища с тях. Вивена имаше чувството, че за Аустре това е дори по-голям грях от простото носене на Дъха. Въздъхна и поклати глава. Проблемът с Дъха беше, в известен смисъл, просто отвличане — боеше се, че се спира на него просто за да не мисли за липсата на Лемекс. Какво щеше да прави без него?

Дент седна на стола до нея и вдигна крака на масичката. Поддържаше се по-спретнато от Тонк Фах: тъмната му коса бе прибрана на опашка и беше гладко избръснат.

— Мразя да съм наемник — заговори той. — Знаете ли защо?

Тя повдигна вежда.

— Работата е несигурна — продължи Дент. — Нещата, които правим, обикновено са опасни и непредсказуеми. Работодателите ни имат лошия навик да умират.

— При това обикновено не от простуда — добави Тонк Фах. — Предпочитаният метод обикновено е с мечове.

— Например сегашното ни положение. Нямаме вече работодател. Това ни обърква.

Вивена замръзна. „Значи ли това, че договорът им е приключил? Знаят, че съм принцеса на Идрис. Какво ще направят с тази информация? Затова ли се задържаха снощи, вместо да си тръгнат? Канят ли се да ме изнудват?“

Дент я изгледа, после се обърна към Тонк Фах:

— Видя ли?

— Мда — отвърна Тонк Фах. — Мисли.

Дент се отпусна още на стола.

— Точно за това говоря. Защо всеки предполага, че когато един наемнически договор е приключил, ще ги предадем? Мислите, че обикаляме и мушкаме хора просто така, за забавление ли? Смятате ли, че един хирург има този проблем? Хората притесняват ли се, че в момента, в който му платят, ще се изсмее безумно и ще им отреже пръстите на краката?

— Аз обичам да режа пръсти — подхвърли Тонк Фах.

— То е друго — каза Дент. — Не би го направил просто защото договорът ти е изтекъл, нали?

— Тц — отвърна Тонк Фах. — Пръстите са си пръсти.

Вивена завъртя очи.

— Какъв смисъл има в това?

— Смисълът, принцесо, е, че просто си мислехте, че ще ви предадем. Че може би ще ви ограбим или ще ви продадем в робство, нещо от този род.

— Глупости — каза Вивена. — Не мислех за нищо такова.

— Сигурен съм — отвърна Дент. — Наемническата работа е много уважавана — законна е почти във всяко кралство, което познавам. Ние сме също тъй част от обществото като хлебарите или рибарите.

— Не че плащаме на данъчните — добави Тонк Фах. — Обикновено ги мушкаме просто за забавление.

Вивена само поклати глава.

Дент се наведе над масичката и заговори с по-сериозен тон.

— Опитвам се да кажа, принцесо, че не сме престъпници. Наемни работници сме. Приятелят ви Лемекс беше шефът ни. Сега е мъртъв. Допускам, че договорът ни сега се прехвърля към вас, ако предпочитате.

Вивена се почувства леко обнадеждена. Но можеше ли да им се довери? Въпреки приказките на Дент ѝ беше трудно да повярва в мотивите и алтруизма на двама мъже, които се биеха за пари. Само че не се бяха възползвали от болестта на Лемекс и бяха останали, въпреки че можеше да са обрали къщата и да са изчезнали, докато беше спала.

— Добре — каза тя. — Колко ви е останало от договора?

— Представа нямам — отвърна Дент. — Бижутата се занимава с тия неща.

— Бижутата ли? — попита Вивена.

— Третият член на групата — поясни Тонк Фах. — Отиде да се оправя с бижутерските работи.

Вивена се намръщи.

— Колко души сте?

— Само трима — отвърна Дент.

— Ако не броим домашните любимци — добави Тонк Фах и намести птицата на крака си.

— Ще се върне след малко — каза Дент. — Снощи се отби, но вие спяхте. Знам, че имаме поне още няколко месеца останали по договора ни, а половината ни беше платено в аванс. Дори да решите да не плащате останалото, сигурно ви дължим още няколко седмици.

Тонк Фах кимна.

— Тъй че ако искате някой да бъде убит, сега е моментът.

Вивена го зяпна, а Тонк Фах се изкиска.

— Наистина ще трябва да свикнете с ужасното ни чувство за хумор, принцесо — каза Дент. — Стига да решите да ни задържите, разбира се.

— Вече намекнах, че ще ви задържа — отвърна Вивена.

— Добре. Но какво ще правите с нас? И защо изобщо дойдохте в града?

Вивена не отговори веднага. „Няма смисъл да го крия. Те вече знаят най-опасната част — самоличността ми.“

— Тук съм, за да спася сестра си. Да я измъкна от двореца на Бога крал и да се погрижа да се върне в Идрис невредима.

Дент само я изгледа. Тонк Фах подсвирна.

— Амбициозно — изтъкна той. Папагалът повтори подсвирването.

— Принцеса е все пак — каза Дент. — Те са амбициозни обикновено.

— Сири не е готова да се оправи с Халандрен — каза Вивена и се наведе над масичката. — Баща ми я изпрати вместо мен, но не мога да понеса мисълта, че ще служи като съпругата на Бога крал. За жалост, ако просто я отвлечем и побегнем, Халандрен най-вероятно ще нападне отечеството ми. Трябва да направим така, че тя да изчезне по начин, който да не може да се проследи до страната ми. Ако се наложи, можем да я заменим с мен.

Дент се почеса по главата.

— Е? — попита Вивена.

— Малко е извън нашата сфера на опит — рече Дент.

— Ние обикновено бием и убиваме — поясни Тонк Фах.

Дент кимна и добави:

— Или пазим от биене и убиване. Лемекс ни държеше отчасти просто като лична охрана.

— Защо просто не е поискал двама идриански войници да го пазят?

Дент и Тонк Фах се спогледаха.

— Как да се изразя по-деликатно? — каза Дент. — Принцесо, вашият Лемекс злоупотребяваше с пари от краля и ги харчеше за Дъх.

— Лемекс беше патриот! — заяви мигновено Вивена.

— Може и така да е. Но и един добър жрец може да се изкуши да свие няколко монети от ковчежето, тъй да се каже. Според мен вашият Лемекс беше решил, че ще е по-добре да има външен мускул, вместо вътрешни лоялисти, които да го пазят.

Вивена замълча. Все още ѝ беше трудно да си представи разсъдливия, умен и страстно отдаден човек, какъвто го представяха писмата му, като крадец. Но пък също тъй трудно беше да си представи, че Лемекс бе държал в себе си толкова много Дъх.

Но злоупотреба? Да краде от Идрис?

— Като наемник човек научава някои неща — каза Дент, все така отпуснал се в стола и с ръце зад врата. — Биеш се с достатъчно хора и усещаш, че започваш да ги разбираш. Оставаш жив, като предвиждаш ходовете им. Работата е, че хората не са прости. Дори идрианците.

— Скучни, да — добави Тонк Фах. — Но не и прости.

— Вашият Лемекс беше въвлечен в някои големи планове — каза Дент. — Искрено смятам, че наистина беше патриот. В този град се въртят много интриги, принцесо. Някои от проектите, по които ни караше да работим Лемекс, бяха мащабни и бяха за доброто на Идрис, доколкото мога да преценя. Предполагам, че просто бе решил, че заслужава да бъде компенсиран малко за патриотизма си.

— Доста симпатичен тип всъщност — добави Тонк Фах. — Не искаше да притеснява баща ви. Просто сам правеше сметките, даде си повишение и посочи в докладите си, че разходите му са много по-големи, отколкото бяха в действителност.

Вивена се смълча, докато осмисли думите им. Как можеше човек, който е крал пари от Идрис, също така да е бил патриот? Как можеше човек, верен на Аустре, да се окаже с няколкостотин БиоХроматични дъха?

Поклати огорчено глава. „Видях човеци, които се поставиха над други и ги видях пропаднали“, напомни си тя. Беше едно от Петте видения. Не биваше да съди Лемекс, особено след като вече бе мъртъв.

— Чакай — каза тя и изгледа недоверчиво наемниците. — Каза, че сте били просто телохранители. С какво тогава сте помагали в „проектите“ на Лемекс?

Двамата се спогледаха.

— Казах ти, че е умна — рече Тонк Фах. — Нищо че не е наемник.

— Наистина сме телохранители, принцесо — каза Дент. — Но това не значи, че сме лишени от известни… умения. Можем да направим така, че някои неща да се случват.

— Неща?

Дент сви рамене.

— Познаваме хора. То е част от това, което ни прави полезни. Ще помисля по проблема със сестра ви. Може да ми хрумнат някои идеи. Прилича малко на похищение…

— По което не си падаме особено — подхвърли Тонк Фах. — Споменахме ли го това?

— Да — каза Вивена. — Лоша работа. Не носи пари. Та какви бяха тези „проекти“, по които работеше Лемекс?

— Не съм много наясно с тях в цялост — призна Дент. — Виждахме само парчета — тичахме по задачи, уговаряхме срещи, заплашвахме хора. Имаше нещо общо с работата за баща ви. Можем да го разкрием, ако искате.

Вивена кимна.

— Искам.

Дент стана.

— Добре. — Отиде до дивана на Тонк Фах, плесна го по крака и птицата изкряка. — Тонк. Хайде. Време е да претършуваме къщата.

Тонк Фах се прозя и се надигна.

— Чакайте! — спря ги Вивена. — Да претършувате къщата?

— Естествено — отвърна Дент и тръгна към стълбището. — Разбиваме скрити каси. Претърсваме документи и папки. Ще разберем какви ги е кроил Лемекс.

— На него му е все тая — каза Тонк Фах и стана. — Нали умря.

Вивена потръпна. Още съжаляваше, че не можеше да осигури на Лемекс прилично идрианско погребение вместо да го прати в халандренската костница. Да позволи на двама закоравели типове да ровят в личните му вещи ѝ се струваше кощунство.

Дент явно забеляза притеснението ѝ.

— Няма да го правим, ако не искате.

— Ами да — подхвърли Тонк Фах. — Няма да научим какви ги е кроил Лемекс обаче.

— Направете го — каза Вивена. — Но аз ще ръководя.

— Всъщност съмнявам се — отвърна Дент.

— И защо?

— Защото. Значи, знам, че никой не пита наемниците за мнението им. Виждате ли…

— О, добре. Просто го направете — каза Вивена ядосано, макар че веднага се укори за раздразнението си. Какво ѝ ставаше? Последните няколко дни явно я бяха изнервили.

Дент само се усмихна, сякаш избухването ѝ му се стори невероятно смешно.

— Днес Завърналите се свикват Дворцовото си събрание, принцесо.

— Тъй че? — попита Вивена с принудено спокойствие.

— Тъй че — отвърна Дент — също днес сестра ви ще бъде представена на боговете. Подозирам, че ще искате да я видите, да разберете как се държи. Ако ще го правите, може би е време да се раздвижите. Дворцовото събрание ще започне скоро.

Вивена скръсти ръце, без да мръдне от мястото си.

— Учили са ме за тези неща, Дент. Обикновени хора не могат просто така да влязат в Двора на боговете. Ако искаш да гледаш дебатите на Дворцовото събрание, трябва или да си покровителстван от някой от боговете, или да си изключително влиятелен, или да си теглил и спечелил лотарията.

— Точно така — отвърна Дент и се облегна на парапета на стълбището. — Жалко, че не познаваме някой с достатъчно БиоХроматични дихания, за да го сметнат моментално за толкова важен, че да си спечели неоспорим достъп в двора…

— А, Дент — намеси се Тонк Фах, — човек трябва да има поне петдесет Дъха, за да го сметнат за достоен! Това е ужасно много.

Вивена ги изгледа мълчаливо.

— А… аз колко Дъха имам?

— О, към петстотин някъде — отвърна Дент. — Поне така твърдеше Лемекс. Склонен съм да му вярвам. Карате килима да блести все пак.

Тя погледна надолу и едва сега забеляза, че създава около себе си кръг ярки цветове. Не изпъкваше много, но беше видим.

— Няма да е лошо да тръгвате, принцесо — каза Дент и продължи нагоре по стъпалата. — Иначе ще закъснеете.

Сири седеше изнервена, изрусяла от възбуда, и се мъчеше да се владее, докато слугините оправяха косата ѝ. Брачното ѝ тържество — доста неподходящо наречено според нея — най-после беше приключило и беше време да я представят официално пред боговете на Халандрен.

Сигурно беше прекалено възбудена. Не беше минало чак толкова много време. Но това, че най-после щеше да напусне двореца — макар и само за да присъства на дворцовия съвет, — почти я замайваше. Най-после щеше да пообщува с други хора освен жреци, писари и слуги. Най-после щеше да срещне някои от онези богове, за които толкова много беше чувала.

Освен това той щеше да е на представянето. Имала беше възможност да види Бога крал само по време на нощните им двубои с погледи, когато бе загърнат в сянка. Днес най-сетне щеше да го види на светло.

Усмихна се, докато се оглеждаше в голямото огледало. Слугините бяха нагласили косата ѝ в удивително сложна прическа, една част на плитки, другата оставена да пада свободно. Бяха вързали панделки в плитките и бяха сплели други в свободно падащата ѝ коса. Панделките блещукаха, щом извърнеше глава. Близките ѝ биха изпаднали в ужас при вида на толкова ярки цветове. Сири се ухили палаво и накара косата си да добие по-ярък оттенък златисторусо, за да контрастира по-добре с панделките.

Слугините се усмихнаха одобрително, две от тях ахнаха тихо на преобразяването. Тя се отпусна на стола, с ръце в скута, докато оглеждаше поднесения ѝ избор от тоалети за явяването ѝ в двора. Дрехите бяха пищни — не толкова сложни като тези, които обличаше за спалнята, но много по-официални от ежедневните.

Днес темата за слуги и жреци беше червено и това я накара да избере нещо друго. Най-сетне се спря на златистия тон. Посочи двете златоцветни рокли и жените ги поднесоха, за да може да ги разгледа отблизо. За жалост, докато го правеше, донесоха още три златни одежди от подвижния гардероб в коридора.

Сири въздъхна. Сякаш нарочно ѝ пречеха да направи простичък избор. Просто мразеше да гледа как толкова много възможности изчезват всеки ден. Само ако…

Помисли за миг.

— Мога ли да ги пробвам всички?

Слугините се спогледаха малко объркано. Кимнаха ѝ, а израженията им говореха нещо съвсем просто: разбира се, че можете. Сири се почувства глупаво, но в Идрис никога не бе имала избор. Изправи се усмихната и ги остави да смъкнат халата ѝ и да ѝ облекат първата рокля, като внимаваха да не разбъркат косата ѝ. Сири се огледа и забеляза, че деколтето е твърде дълбоко. Нищо против нямаше да се поперчи с цветове, но многото разголена плът в Халандрен все още ѝ се струваше скандална.

Кимна и ги остави да свалят роклята. После я облякоха в следващата — облекло от две части с отделен корсет. Щом приключиха, Сири хвърли едно око на новото си облекло в огледалото. Хареса ѝ, но искаше да изпробва и другите. Тъй че след като се завъртя да огледа и гърба, кимна и продължи.

Държеше се лекомислено. Но защо толкова се притесняваше, че се държи лекомислено? Баща ѝ го нямаше, за да я изгледа с онова негово строго и неодобрително изражение. Вивена беше на цяло кралство разстояние. Сири беше кралица на народа на Халандрен. Не трябваше ли да се опита да научи техните порядки? Усмихна се на това нелепо оправдание, но все пак продължи със следващата рокля.

14

— Вали — отбеляза Лайтсонг.

— Много проницателно, ваша милост — каза Ларимар, който крачеше до своя бог.

— Не обичам дъжда.

— Често сте го отбелязвали, ваша милост.

— Аз съм бог — каза Лайтсонг. — Не трябва ли да имам власт над времето? Как може да вали, щом не го искам?

— В момента в двора има двайсет и петима богове, ваша милост. Може би желаещите дъжд са повече от нежелаещите.

Халатите на Лайтсонг в златисто и червено шумоляха, докато вървеше. Тревата беше хладна и влажна под обутите му в сандали крака, но няколко слуги носеха над него широко платнище. Дъждът ромонеше тихо по плата. В Т’Телир валежите бяха обичайни, но никога силни.

Сигурно щеше да му хареса да види истинска дъждовна буря, както разправяха някои, че ставало в джунглите.

— Ще направя допитване тогава — каза Лайтсонг. — На другите богове. Да видим колко от тях са искали дъжд днес.

— Както желаете, ваша милост — отвърна Ларимар. — Няма да докаже много.

— Ще докаже чия е вината. И… ако се окаже, че повечето от нас искат да спре да вали, може би това ще предизвика теологична криза.

Ларимар, разбира се, не изглеждаше притеснен от мисълта, че един бог се опитва да подрони собствената си религия.

— Ваша милост, доктрината ни е доста стабилна, уверявам ви.

— А ако боговете не искат да вали и все пак вали?

— Бихте ли предпочели да е слънчево непрекъснато, ваша милост?

Лайтсонг сви рамене.

— Разбира се.

— А земеделците? Посевите им ще умрат без дъжд.

— Може да вали на посевите — каза Лайтсонг. — Просто не в града. Да се създадат няколко избирателни климатични шаблона не би трябвало да е нещо недостижимо за бог.

— На хората им трябва вода за пиене, ваша милост — отвърна Ларимар. — Улиците трябва да се мият, за да са чисти. Ами растенията в града? Красивите дървета — дори тази трева, по която с удоволствие стъпвате — ще умрат, ако не вали.

— Добре. Бих могъл просто да пожелая да продължат да живеят.

— И точно това правите, ваша милост — отвърна Ларимар. — Душата ви знае, че дъждът е добър за града, и затова вали. Независимо какво мисли съзнанието ви.

Лайтсонг се намръщи.

— По силата на този аргумент би могъл да твърдиш, че всеки е бог, Ларимар.

— Не всеки се връща от мъртвите, ваша милост. Нито имат силата да изцелят болния и определено нямат вашата способност да провиждате бъдещето.

„Тези аргументи са добри“, помисли Лайтсонг, докато подхождаха към арената.

Огромното кръгло съоръжение се намираше в дъното на Двора на боговете, извън кръга дворци около вътрешния двор. Свитата на Лайтсонг продължи навътре — все още с червеното платнище над него — и навлязоха в покрития с пясък двор. После продължиха по рампа нагоре към зоната за седене.

Арената имаше четири реда седалки за обикновени хора — каменни скамейки за гражданите на Т’Телир, които бяха облагодетелствани, извадили късмет или достатъчно богати, за да се уредят да присъстват на събранието. Най-горните редове бяха запазени за Завърналите се. Тук — достатъчно близо, за да се чува какво се говори на арената, но и достатъчно далече, та боговете да останат величествени — бяха ложите. Каменни и пищно изваяни, те бяха достатъчно големи, за да поберат антуража на един бог.

Лайтсонг видя, че няколко от колегите му вече са пристигнали. Изпъкваха с цветните платнища, изпънати над ложите им. Благославящия с живот беше тук, както и Звезда на милостта. Минаха покрай празната ложа, пазена обикновено за Лайтсонг, заобиколиха по кръга и се приближиха към ложа, увенчана със зелен павилион. Блашуивър се беше изтегнала вътре. Роклята ѝ в зелено и сребристо беше пищна и разголваща, както винаги. Въпреки богатата обшивка и везмо не беше нищо повече от ивица плат с дупка в средата за главата и няколко връзки. Това я оставяше напълно отворена от двете страни от рамото до прасеца и бедрата на Блашуивър се извиваха сластно от двете страни. Като го видя, тя се надигна с усмивка.

Лайтсонг вдиша дълбоко. Блашуивър винаги се държеше мило и определено имаше високо мнение за него, но винаги, когато беше с нея, той имаше чувството, че трябва да е нащрек. Жена като нея можеше да изгълта всеки мъж на една хапка.

Изгълтан и никога повече изплют.

— Лайтсонг, скъпи — каза тя и се усмихна още по-широко, докато слугите му се разшетаха да нагласят стола му, стъпенката за краката и масичката за закуски.

— Блашуивър — отвърна той. — Върховният ми жрец казва, че ти си виновна за това ужасно време.

Блашуивър повдигна вежда, а отстрани, застанал с другите жреци, Ларимар се изчерви.

— Обичам дъжда — каза тя накрая и отново се изтегна на дивана си. — Различно е. Обичам неща, които са различни.

— Значи ще си дълбоко отегчена от мен, скъпа — каза Лайтсонг, седна и взе шепа гроздови зърна — вече обелени — от купата на масичката си.

— Отегчена?

— Държа най-вече на посредствеността, а посредствеността едва ли е различна. Всъщност би трябвало да кажа, че е силно на мода в двора напоследък.

— Не бива да говориш такива неща — каза Блашуивър. — Хората може да започнат да ти вярват.

— Грешиш. Точно затова ги казвам. Мисля, че след като не мога да правя божествени чудеса като контрол над времето, бих могъл поне да се задоволя с по-малкото чудо да бъда този, който казва истината.

— Хм — отвърна тя и се протегна. Връхчетата на пръстите ѝ се размърдаха и тя въздъхна доволно. — Жреците ни твърдят, че предназначението на боговете не е да си играят с времето или да предотвратяват бедствия, а да предлагат визии и да служат на хората. Може би това твое поведение не е най-добрият начин да се погрижиш за интересите им.

— Права си, разбира се — каза Лайтсонг. — Току-що ме осени. Посредствеността наистина не е най-добрият начин да служим на хората си.

— Кой е тогава?

— Рядката златна среда на ложе от медальон със сладки картофки — отвърна той и метна едно зърно в устата си. — Всичко това леко гарнирано с чесън и бял винен сос.

— Ти си непоправим — каза тя и довърши протягането.

— Такъв съм, какъвто ме е създала вселената, скъпа.

— Значи се кланяш на прищевките на съдбата?

— Какво друго да правя?

— Бори се — каза Блашуивър. Присви очи и се протегна разсеяно, за да вземе зърно от ръката на Лайтсонг. — Бори се с всичко, принуди вселената да се поклони на теб.

— Очарователна идея, скъпа. Но съм убеден, че двамата с вселената сме леко различни категории.

— Мисля, че грешиш.

— Искаш да кажеш, че съм дебел?

Тя го изгледа строго.

— Казвам, че не трябва да си толкова примирен, Лайтсонг. Ти си бог.

— Бог, който дори не може да накара дъжда да спре.

— Аз искам гръмотевици и буря. Може би този жалък дъждец е компромис между двама ни.

Лайтсонг метна ново зърно в устата си, смачка го между зъбите си и усети как сладкият сок потече по небцето му. Помисли за миг, докато дъвчеше.

— Блашуивър — каза накрая, — има ли някакъв подтекст в сегашния ни разговор? Защото, както може би знаеш, ужасно не ме бива с подтекста. Докарва ми главоболие.

— Не можеш да имаш главоболия — каза тя.

— Но и не мога да схващам подтекст. Твърде сложно е за мен. Иска усилие, за да се разбере, а усилието е — за жалост — против религията ми.

Блашуивър повдигна вежда.

— Нова догма за поклонниците ти ли?

— О, не тази религия. Аз съм таен почитател на Аустре. Неговата теология е толкова прелестно проста. Черно и бяло, никакви усложнения. Вяра без никакво досадно мислене.

Блашуивър си щипна ново зърно от шепата му.

— Просто не познаваш аустризма достатъчно добре. Сложен е. Ако търсиш нещо наистина просто, би трябвало да пробваш с вярата на Пан Кал.

Лайтсонг се намръщи.

— Те не почитат ли просто Завърналите се като нас?

— Не. Имат си своя религия.

— Но всички знаят, че Пан Кал на практика са халандренци.

Блашуивър сви рамене и се загледа към арената долу.

— И как точно се отплеснахме, та стигнахме дотук, между другото? — каза Лайтсонг. — Заклевам се, скъпа. Понякога разговорите ни ми напомнят за счупен меч.

Тя повдигна вежда.

— Адски остър — поясни той. — Но му липсва връх.

Блашуивър изсумтя тихо.

— Ти помоли да се срещнеш с мен, Лайтсонг.

— Да, но и двамата знаем, че ти го искаше. Какво замисляш, Блашуивър?

Тя завъртя гроздовото зърно между пръстите си.

— Почакай.

Лайтсонг въздъхна и махна на слугите да му донесат орехи. Един постави на масата голяма купа. После друг пристъпи напред и започна да му ги троши.

— Първо намекваш, че трябва да дойда при теб, а сега не искаш да ми кажеш какво искаш да направя? Честна дума. Някой ден нелепото ти чувство за драма ще предизвика катастрофални проблеми — например скука у приятелите ти.

— Не е драма — отвърна тя. — Почит е. — Кимна право напред, където ложата на Бога крал все още стоеше празна, със златен трон, поставен на пиедестал.

— Аха. Днес се чувстваме патриотично, а?

— По-скоро съм любопитна.

— За?

— Нея.

— Кралицата?

Блашуивър го изгледа накриво.

— Разбира се, че за нея. За коя друга бих могла да говоря?

Лайтсонг преброи наум дните. Беше минала седмица.

— Ха. Периодът ѝ на изолация е изтекъл значи?

— Наистина трябва да внимаваш повече, Лайтсонг.

Той вдигна рамене.

— Времето обикновено минава покрай теб по-бързо, когато не го забелязваш, скъпа. В това отношение забележително прилича на повечето жени, които познавам.

Взе шепа ядки и се отпусна да чака.

Хората на Т’Телир явно не обичаха впрягове — дори за да возят с тях богове. Сири седеше, донякъде озадачена, докато група слуги носеха стола ѝ през тревата към голямо кръгло здание в дъното на Двора на боговете. Валеше, но това не я притесняваше. Твърде дълго бе стояла затворена в клетка.

Изви се в стола си и погледна няколкото слугини, които носеха дългия златен шлейф на роклята ѝ над мократа трева. Около всички тях крачеха още жени, които държаха високо изпънато платнище, за да я пази от дъжда.

— Бихте ли могли да… дръпнете това настрани? — попита Сири. — Та дъждът да пада върху мен?

Слугините се спогледаха.

— Само за мъничко — каза Сири. — Обещавам.

Жените се намръщиха, но забавиха крачка и оставиха носачите да минат напред и да я открият за дъжда. Тя погледна нагоре и се усмихна, щом дъждецът закапа по лицето ѝ. „Седем дни на затворено е твърде дълго.“ Наслади се на хладната влага по кожата и дрехите ѝ. Тревата изглеждаше подканяща. Отново погледна назад.

— Бих могла да повървя, знаете ли. — „Да усетя тези зелени стръкове с пръстите на краката ми.“

Слугите изглеждаха много, много опечалени от тази идея.

— Или пък не.

Обърна се отново напред, а жените забързаха и платнището пак скри небето. Вървенето може би беше лоша идея, предвид дългия шлейф. Накрая си беше избрала много по-дръзко облекло от всичко, което бе носила досега. Деколтето беше доста дълбоко и дрехата нямаше ръкави. Също тъй беше със странна кройка, покриваше отпред краката ѝ с къса пола, но отзад беше дълга до петите. Беше я избрала отчасти заради новостта, макар да се изчервяваше всеки път, щом си помислеше колко много крак оголва.

Стигнаха до арената и носачите я внесоха вътре. Сири се заинтригува, като видя, че няма покрив и че самата арена е покрита с пясък. Около нея пъстроцветни групи се трупаха по редици каменни пейки. Макар някои да носеха чадъри, повечето пренебрегваха лекия дъждец и си бъбреха весело. Сири се усмихна. Виждаха се стотици цветове и също толкова модни стилове. Хубаво беше да види отново някакво разнообразие, макар това разнообразие да беше някак крещящо.

Отнесоха я нагоре до голяма каменна цепнатина в стената на зданието и жените пъхнаха прътите на платнището в дупки в камъка, за да покрива цялата ложа. Слуги се разшетаха да приготвят разни неща, а носачите смъкнаха стола ѝ.

Най-после беше извън двореца. И все пак, изглежда, щеше да седи над всички останали. Дори другите богове — които, както предположи, бяха в другите покрити ложи — бяха далече и отделени от нея със стени.

„Как успяват да ме накарат да се чувствам самотна дори когато съм сред стотици хора?“

Обърна се към една от слугините.

— Богът крал. Къде е?

Жената посочи към другите ложи.

— В някоя от тях ли е? — попита Сири.

— Не, Съсъд — отвърна жената, свела очи. — Той ще пристигне едва когато се съберат всички богове.

„Аха — помисли Сири. — Логично всъщност.“

Слугите почнаха да поднасят храна. Един менестрел отстрани засвири на флейта, сякаш за да заглуши гласовете на хората долу. Ако я бяха попитали, щеше да предпочете да чува тях. Все пак реши да не се поддава на лошо настроение. Поне беше навън и можеше да вижда други хора, та дори да не можеше да общува с тях. Усмихна се, наведе се напред с лакти на коленете и заоглежда екзотичните цветове долу.

Какво можеше да каже за хората на Т’Телир? Бяха просто… забележително разнообразни. Някои имаха тъмна кожа, което означаваше, че са от далечните краища на кралство Халандрен. Други имаха жълта коса или дори коси със странни цветове — сини и зелени. Сигурно бяха боядисани, предположи Сири.

Всички носеха ярки облекла, сякаш нямаше никакъв друг избор. Пищните шапки бяха на мода, както на жени, така и на мъже. Облеклата варираха от елечета и къси гащи до дълги халати и рокли. „Колко ли време прекарват в пазаруване?“ Достатъчно трудно ѝ беше да избере какво да облече, а имаше само десетина неща за избор всеки ден — и никакви шапки. След като бе отказала първите няколко, слугите бяха спрели да ѝ ги предлагат.

Идваха свита след свита, всяка в различна цветова гама — обикновено с метален оттенък. Тя преброи ложите. Имаше място за петдесетина богове, но в двора имаше едва към две дузини. Двайсет и пет, нали? Във всяка процесия виждаше фигура, по-извисена от останалите. Някои — главно жените — ги носеха на столове или дивани. Мъжете обикновено вървяха пеша, някои облечени в изящни халати, други — само по сандали и къса пола. Сири се наведе напред, за да огледа бога, който тъкмо минаваше покрай ложата ѝ. Оголената му гръд я накара да се изчерви, но тя успя да види мускулестото тяло и смуглата плът.

Той погледна към нея, а след това наведе глава в почтителен поклон. Слугите и жреците му се поклониха почти до земята. Богът продължи напред, без да ѝ каже нищо.

Тя отново се отпусна на стола си и поклати глава, когато един от слугите ѝ предложи храна. Оставаше да пристигнат още четирима или петима богове. Явно божествата на Халандрен не бяха толкова точни, колкото я бе накарал да повярва поддържаният от Сини пръсти график.

Вивена мина през портите, влезе в Двора на боговете на Халандрен и видя внушителните дворци. Поколеба се за миг, щом няколко малки групи хора минаха от двете ѝ страни, макар да нямаше кой знае каква тълпа.

Дент се беше оказал прав. Беше влязла много лесно — жреците на портата ѝ бяха махнали да продължи навътре, без дори да попитат коя е. Дори бяха разрешили да влезе и Парлин като неин придружител. Тя се обърна назад и погледна към жреците в сините им халати. Успя да види около тях цветни мехурчета — знак за силната им БиоХрома.

Бяха я учили за това. Жреците, които пазеха портите, имаха достатъчно Дъх, за да ги доведе до Първото извисяване, състояние, в което човек придобиваше способността да различава нивата на Дъх у други хора. Вивена също я имаше. Не че аурите или цветовете изглеждаха за нея различно. Всъщност способността да се различава Дъх бе подобна на острия слух, който бе придобила. Другите хора чуваха същите звуци като нея — тя просто можеше да ги различава един от друг.

Виждаше колко трябваше да се доближи човек до някой от жреците, преди цветовете да се усилят, и виждаше точно колко по-цветни ставаха тези багри. Тази информация ѝ позволи инстинктивно да разбере, че всеки от жреците е от Първото извисяване. Парлин имаше един Дъх. Обикновените граждани, които трябваше да представят документи, за да ги допуснат в двора, също имаха само по един Дъх. Тя можеше да различи колко силен е този Дъх и дали човекът е болен, или не.

Всеки от жреците имаше точно петдесет Дъха, както и мнозинството от по-богатите лица, влизащи през портите. Немалко имаха поне по двеста Дъха, достатъчно за Второто извисяване, което даваше съвършената острота на слуха. Само двама имаха повече Дихания от Вивена, която бе достигнала чак до Третото извисяване и съвършеното възприятие за цвят, което даваше то.

Обърна се отново, приключила с огледа на тълпата. Бяха я учили за Извисяванията, но никога не беше очаквала, че ще го изпита лично. Чувстваше се омърсена. Извратена. Особено заради това, че цветовете просто бяха толкова красиви.

Наставниците ѝ бяха обяснили как дворът е съставен от широк кръг от палати, но не бяха споменавали колко хармонично е балансиран цветът на всеки палат. Всяко здание беше произведение на изкуството, с деликатни цветови съставки, които обикновените хора нямаше да могат да доловят. Всички те обкръжаваха съвършена, безупречно зелена морава. Беше грижливо окосена и никакъв път или пътека не я зацапваха. Вивена стъпи на нея и я обзе желанието да изрита обувките си и да тръгне боса по влажната трева. Нямаше да е прилично обаче и тя потисна подтика си.

Дъждецът най-после започна да спира и Парлин сгъна чадъра, който беше купил.

— Това било значи — каза и изтърси чадъра. — Дворът на боговете.

Вивена кимна.

— Добро място за паша на овце.

— Едва ли — каза тя.

Парлин се намръщи.

— На кози тогава?

Вивена въздъхна и двамата се вляха в малката процесия, вървяща по тревата към голямо здание извън кръга от палати.

Беше се притеснявала, че ще изпъква — в края на краищата все още носеше простата си идрианска рокля. Започваше да осъзнава, че просто няма начин човек да изпъква в Т’Телир.

Хората около нея носеха такова изумително разнообразие от облекла, че тя се зачуди кой е имал толкова въображение да ги измисли. Някои бяха скромни като на Вивена, а други дори имаха приглушени цветове — макар обикновено да бяха акцентирани от ярки шалчета или шапки. Скромността в кройка и цвят явно не беше на мода, но се срещаше.

„Всичко се свежда до привличане на вниманието — осъзна тя. — Белите и убити цветове са реакция срещу ярките. Но понеже всеки упорито се старае да се отличава, никой не успява!“

Почувства се малко по-сигурна. Погледна Парлин. Той също изглеждаше по-спокоен, след като се бяха измъкнали от тълпите долу в града.

— Интересни сгради — каза Парлин. — Хората носят толкова много цвят, но ето този дворец е само в един. Чудно защо.

— Не е един. Много различни оттенъци на същия цвят.

Парлин повдигна рамене.

— Червеното си е червено.

Как можеше да му го обясни? Всяко червено беше различно, като нотите в музикалната гама. Стените бяха в чисто червено. Керемидите на покрива, страничните колони и други орнаменти бяха в малко по-различни отсенки, всяка различима и търсена преднамерено. Колоните например оформяха петкратен отстъп, хармонизиращ с основния нюанс на стените.

Беше като симфония от багри. Сградата явно бе построена за личност, постигнала Третото извисяване, защото само такава личност бе в състояние да види идеалния резонанс. За другите… е, за другите беше просто червено.

Подминаха червения палат и се приближиха към арената.

Забавлението беше най-същественото в живота на боговете на Халандрен. В края на краищата човек не можеше да очаква боговете да използват времето си за нещо полезно. Често се развличаха в палатите си или на дворцовата морава, но за особено големи събития съществуваше арената, която също тъй служеше като място за законодателните дебати на Халандрен. Днес жреците щяха да спорят за забавление на своите богове.

Вивена и Парлин зачакаха реда си пред входа на арената. Тя погледна към другия портал наблизо, зачудена защо никой не се реди там. Отговорът бързо се изясни с приближаването на един мъж. Беше заобиколен от слуги и над него бе опънат платнен навес. Всички бяха облечени в синьо и сребристо като мъжа, който се извисяваше с цяла глава над тях. Излъчваше БиоХроматична аура, каквато Вивена не бе виждала никога — макар че, трябваше да се признае, беше добила тази способност едва преди няколко часа. Мехурът от усилен цвят, който го обкръжаваше, беше огромен. Изпъваше се почти на трийсет стъпки около него. За сетивата ѝ от Първото извисяване Дъхът на бога изглеждаше безкраен. Неизмерим. За първи път Вивена успя да види, че в Завърналите се наистина има нещо различно. Не бяха просто Пробуждащи с повече сила. По-скоро сякаш имаха само един Дъх, но този Дъх беше толкова мощен, че с лекота ги отпращаше към по-горните Извисявания.

Богът влезе в арената през другия портал. Докато го гледаше, цялото ѝ чувство на страхопочитание се разсея. Имаше някаква арогантност в позата на този мъж, пренебрежителност в начина, по който влезе свободно, докато другите чакаха реда си на претъпкания вход.

„За да го опазят жив, трябва да поглъща Дъха на един човек всяка седмица“, помисли Вивена.

Беше си позволила да се отпусне твърде много и усети как отвращението ѝ се върна. Цвят и красота не можеха да компенсират такава самонадеяност, нито да скрият греха в това да си паразит и да живееш за сметка на обикновените хора.

Богът изчезна вътре. Вивена продължи да чака, замислена за своята БиоХрома и какво означава това. Беше напълно стъписана, когато един мъж до нея внезапно се вдигна нагоре от земята.

Издигна се във въздуха, теглен нагоре от необичайно дългото си наметало. Платът се беше втвърдил и приличаше малко на ръка, която държеше човека толкова високо, че можеше да вижда над тълпата. „Как го прави това?“ Бяха ѝ казвали, че Дъхът може да оживява предмети, но какво означаваше „живот“? Като че ли нишките в плата се бяха стегнали като мускули, но как платът можеше да повдигне нещо толкова по-тежко от него?

Мъжът отново се спусна на земята, измърмори нещо, което Вивена не можа да чуе, и БиоХроматичната му аура се усили, щом върна Дъха си от наметалото.

— Скоро би трябвало да се придвижим — каза на приятелите си. — Тълпата напред оредява.

И наистина, скоро тълпата започна да се придвижва по-бързо и след малко Вивена и Парлин влязоха в арената. Тръгнаха между каменните скамейки да си потърсят някое не толкова претъпкано място и тя огледа напрегнато ложите, разположени горе. Зданието беше пищно, но всъщност не толкова голямо и тя бързо успя да намери Сири.

Щом я видя, сърцето ѝ се сви. „Сестричката ми — помисли смразена Вивена. — Горката ми сестричка.“

Сири беше облечена в скандална златиста рокля, която не стигаше дори до коленете ѝ. Имаше също така дълбоко деколте. Косата ѝ, която трябваше да може да поддържа винаги кафява, беше в златистожълтото на радостта и с вплетени в нея тъмночервени панделки. Обслужваха я десетки слуги.

— Виж какво са ѝ направили — каза Вивена. — Сигурно е обезумяла от страх, че е принудена да носи нещо такова и да държи косата си в цвят, съответстващ на облеклото ѝ… — „Принудена да бъде робиня на Бога крал.“

Скулестото лице на Парлин се стегна. Не се ядосваше често, но сега Вивена го видя. Беше прав. Злоупотребяваха със Сири. Разнасяха я и я показваха като някакъв трофей. Приличаше ѝ на послание. Заявяваха, че могат да вземат една благочестива невинна идрианска девойка и да правят с нея каквото си поискат.

„Това, което правя, е правилно — помисли Вивена с нарастваща решимост. — Идването ми в Халандрен беше най-доброто, което можеше да се направи. Лемекс може да е мъртъв, но трябва да продължа напред. Трябва да намеря начин.

Трябва да спася сестра си.“

— Вивена? — каза Парлин.

— Да? — попита тя разсеяно.

— Защо всички започват да се кланят?

Сири си играеше небрежно с един от пискюлите на роклята си. Последният бог се беше настанил в ложата си. „Вече са двайсет и пет. Би трябвало да са всички.“

Изведнъж всички започнаха да стават и после да коленичат. Сири се изправи и затърси нетърпеливо с очи. Какво пропускаше? Дали бе пристигнал Богът крал, или това беше нещо друго? Дори боговете бяха коленичили, макар да не се бяха проснали ничком като смъртните. Всички като че ли се кланяха към нея. „Някакъв ритуален поздрав за новата им кралица ли?“

И тогава го видя. Роклята ѝ лумна в ярък цвят, камъкът в нозете ѝ доби лъскавина и самата ѝ кожа стана по-ярка. Една бяла купа пред нея заблещука, след това сякаш се изду и белият цвят се разсипа във всички цветове на дъгата.

Една от слугините, коленичила до Сири, я дръпна за ръкава и прошепна:

— Съсъд! Зад вас!

15

Затаила дъх, Сири се обърна. И го видя, застанал зад нея, макар да нямаше представа как е дошъл. Никакъв вход нямаше там, само каменната стена.

Носеше бяло. Не беше очаквала това. Нещо в БиоХромата му караше чисто бялото да се разцепи, както беше видяла преди малко, да се пречупи като светлина, минала през призма. Сега, на дневна светлина, най-после можеше да го види добре. Облеклото му сякаш се изпъваше и образуваше оформена като халат дъга в цветна аура около него.

И беше млад. Много по-млад, отколкото предполагаха срещите им в сумрака. Уж беше царувал десетилетия в Халандрен… но все пак не изглеждаше на повече от двайсет. Тя го зяпна със страхопочитание, с леко отворена уста, и всички думи, които се беше канила да изрече, ѝ избягаха. Този мъж наистина беше бог. Самият въздух се изкривяваше около него. Как можеше да не го е проумяла? Как бе могла да се държи с него толкова лошо? Чувстваше се като глупачка.

Той я изгледа с неразгадаемо изражение, с толкова сдържано лице, че ѝ напомни за Вивена. Вивена. Тя нямаше да се държи толкова войнствено. Щеше да е заслужила брака с толкова величествено същество.

Слугинята тихо изсъска и я дръпна отново за роклята. Със закъснение Сири се смъкна на колене, а дългият шлейф на роклята ѝ леко се плъзна зад нея.

Блашуивър покорно коленичи на дивана си. Лайтсонг обаче остана прав, загледан над стадиона към мъжа, когото едва можеше да види. Богът крал носеше бяло, както правеше често, за драматичен ефект. Като единственото същество, достигнало Десетото извисяване, Богът крал имаше толкова силна аура, че можеше да извлича цвят дори от нещо безцветно.

Блашуивър изгледа Лайтсонг и той попита:

— Защо коленичим?

— Това е нашият крал! — изсъска тя. — На колене, глупако!

— Какво ще стане, ако не го направя? — каза Лайтсонг. — Не могат да ме екзекутират. Аз съм бог.

— Ще навредиш на каузата ни!

„Каузата ни? — помисли Лайтсонг. — Една среща и вече съм част от плановете ѝ?“

Само че не беше толкова глупав, че да си навлече ненужно гнева на Бога крал. Защо да рискува съвършения си живот, пълен с хора, готови да носят стола му през дъжда и да му чупят орехи? Така че коленичи. Превъзходството на Бога крал беше спорно, също като божествеността на Лайтсонг — и двете бяха част от една голяма игра на преструвки.

Но беше открил, че въображаемите неща често се оказват единствено съществените в човешкия живот.

Коленичилата пред съпруга си Сири задиша бързо.

Цялата арена бе заглъхнала и неподвижна.

Макар да бе свела очи, Сири все пак можеше да види загърнатите в бяло нозе на Сузеброн. Дори те излъчваха аура от цвят — белите каишки на сандалите му се пречупваха на цветни ивици.

Две намотки цветно въже паднаха на земята от двете страни на Бога крал, усукаха се, изпълнени със свой собствен живот, увиха се внимателно около Сузеброн и го издърпаха нагоре във въздуха. Тя вдигна малко глава и видя как въжетата поставиха съпруга ѝ на каменната издатина и как той се отпусна на златния си трон. До него двама Пробуждащи жреци заповядаха на оживелите въжета да се увият около ръцете и раменете им.

Богът крал протегна ръка. Хората се надигнаха, забърбориха отново, после насядаха по местата си. „Тъй… Значи няма да седне с мен“, помисли Сири, след като се изправи. Изпита отчасти облекчение, но също така и разочарование. Тъкмо бе започнала да преодолява страха си от това, че е в Халандрен и е омъжена за бог. Сега той беше успял отново да я впечатли. Седна притеснена и зарея поглед над тълпите.

Какво трябваше да мисли за Сузеброн? Не можеше да е бог. Нали?

Аустре беше истинският бог на хората, този, който пращаше Завърналите се. В Халандрен бяха почитали него преди Велебран и прокуждането на кралската фамилия. Чак след това бяха пропаднали и бяха станали езичници, почитащи Многоцветните тонове: БиоХроматичен дъх, Завърналите се и изкуството изобщо.

И все пак Сири никога не беше виждала Аустре. Бяха я учили за него, но какво да мисли човек за Бога крал? Божественият цветен ореол не беше нещо, което можеше да пренебрегне. Започваше да разбира как точно хората на Халандрен — след като за малко са щели да бъдат унищожени от враговете си, а след това са били спасени от дипломатичните умения на Блажения миротворец — са започнали да търсят в Завърналите се божествено напътствие.

Въздъхна и погледна човека, който се качваше по стълбите към ложата ѝ. Беше Сини пръсти — със зацапаните си с мастило ръце и все така с перото и дебелата книга в ръце. Вдигна очи към Бога крал, кимна и записа нещо в книгата.

— Виждам, че Негово безсмъртно величество се е настанил и че вие сте подходящо изложена на показ, Съсъд.

— Изложена?

— Разбира се — каза Сини пръсти. — Това е главната цел на посещението ви тук. Завърналите се нямаха много възможност да ви видят, когато дойдохте при нас.

Сири потръпна и се постара да заеме по-добра поза.

— Не трябва ли да обърнат внимание на жреците долу? Вместо да оглеждат мен, искам да кажа.

— Вероятно — отвърна Сини пръсти, без да вдига очи от книгата. — Опитът ми обаче показва, че рядко правят това, което се очаква от тях. — Не изглеждаше особено почтителен към боговете.

Сири се замисли. Сини пръсти така и не беше обяснил странното си предупреждение. „Нещата не са каквито изглеждат.“

— Сини пръсти. За онова, което ми каза снощи. Нещата…

Той мигновено ѝ хвърли поглед — с широко отворени очи и настойчив — и я спря. После отново се зае с книгата си. Посланието беше ясно. Не сега.

Сири въздъхна и едва овладя подтика си да се отпусне на стола. Долу жреци в различни цветове стояха на ниски платформи и спореха под ситния дъжд. Тя ги чуваше, но не разбираше нищо — спорът им като че ли бе свързан с начина, по който се справяха с отпадъците и сметта в града.

— Сини пръсти — попита тя. — Те наистина ли са богове?

Писарят се поколеба и най-сетне вдигна глава от книгата си.

— Съсъд?

— Завърналите се. Наистина ли смяташ, че са богове? Че могат да виждат бъдещето?

— Аз… не мисля, че съм подходящият, когото да питате, Съсъд. Да доведа някой от жреците? Той може да отговори на въпросите ви. Само един…

— Не — спря го Сири. — Не искам мнението на жрец — искам мнението на обикновен човек. Типичен поклонник.

Сини пръсти се намръщи.

— С всичките ми извинения, Съсъд, аз не съм поклонник на Завърналите се.

— Но работиш в двореца.

— И вие живеете в двореца, Съсъд. Но никой от двама ни не почита Многоцветните тонове. Вие сте от Идрис. Аз съм от Пан Кал.

— Пан Кал е същото като Халандрен.

Сини пръсти повдигна вежди и присви устни.

— Всъщност е доста различен, Съсъд.

— Но ви управлява Богът крал.

— Ние можем да го приемем като крал, без да го почитаме като свой бог — каза Сини пръсти. — Това е една от причините, поради които съм стюард, а не жрец.

„Халатите му — помисли Сири. — Може би затова винаги носи кафяво.“

Погледна жреците на платформите долу на пясъка. Всеки бе облечен в различна гама от цветове. Може би защото всеки представляваше различен Завърнал се.

— Какво мислиш за тях тогава?

— Добри хора са — отвърна Сини пръсти. — Но подведени. Донякъде каквото мисля и за вас, Съсъд.

Тя го погледна. Той обаче вече се беше навел над книгата си. Не беше лесно да се води разговор с този човек.

— Но как обясняваш излъчването на Бога крал?

— БиоХрома — каза Сини пръсти и продължи да пише. Изглежда, изобщо не беше притеснен от въпросите ѝ. Явно беше свикнал да се справя с прекъсвания.

— Другите Завърнали се не пречупват бялото в цветове като него, нали?

— Да. Не го правят. Те обаче нямат такова богатство от Дихания като него.

— Значи все пак е различен — каза Сири. — Защо се е родил с повече?

— Не се е родил, Съсъд. Силата на Бога крал не произтича от вътрешно присъща БиоХрома от това, че се е Завърнал — в това той не се различава от другите. Но той притежава нещо повече. Наричат го Светлината на мира. Красив израз за цяло съкровище от Дихания, наброяващо десетки хиляди.

„Десетки хиляди?“, помисли Сири.

— Толкова много?

Сини пръсти кимна разсеяно.

— Казват, че Боговете крале са единствените, постигнали Десетото извисяване. Това кара светлината да се пречупва около него и му дава и други способности. Способността да накърнява Безжизнени заповеди например, или способността да Пробужда предмети, без да ги докосва, само с гласа си. Тези сили не са толкова божествена функция, а по-скоро просто въпрос на владеене на толкова много Дъх.

— Но откъде го е взел?

— Повечето първоначално е било събрано от Блажения миротворец — каза Сини пръсти. — Той е събрал хиляди Дихания в дните на Велебран. Предал ги е на първия Бог крал на Халандрен. Това наследство се е предавало от баща на син от столетия… и е нараствало, тъй като на всеки Бог крал се дават по два Дъха седмично вместо по един, колкото получават другите Завърнали се.

— О!

Сири се отпусна на стола си, странно разочарована от чутото. Сузеброн не беше бог. Беше просто човек с много повече БиоХрома от обичайното.

Но… какво трябваше да мисли за самите Завърнали се? Никога не ѝ се беше налагало да погледне обективно на това, в което вярваше. Аустре беше просто… ами, бог. Не задаваш въпроси на хората, когато говорят за Бог. Завърналите се бяха узурпатори, които бяха прогонили поклонниците на Аустре от Халандрен, без самите те да са божества.

И все пак бяха толкова могъщи. Защо все пак кралската фамилия бе прокудена от Халандрен? Знаеше официалната версия, преподавана в Идрис — кралският род не беше подкрепил конфликтите, довели до Велебран. Затова хората бяха въстанали срещу тях. Бунтът беше предвождан от Калад Узурпатора.

Калад. Макар да беше избягвала повечето си уроци, дори и Сири знаеше историите за този човек. Той беше довел народа на Халандрен до ереста да създадат Безжизнените. Той беше съставил могъща армия от тези същества, подобни на които земята не беше виждала дотогава. Според историите Безжизнените на Калад били много опасни, нови и изключителни. Ужасни и опустошителни. Накрая го бе победил Миротвореца, който след това бе сложил край на Велебран с дипломация.

Според преданията армиите на Калад все още съществуваха някъде далече. Чакаха, за да се развихрят и един ден отново да опустошават. Тя знаеше, че това е само легенда, разказвана край огнището, но все пак я полазиха тръпки, като си помисли за нея.

Тъй или иначе, Миротвореца беше заграбил властта и бе прекратил Велебран. Но не беше върнал Халандрен на законните ѝ владетели. Историята на Идрис твърдеше, че имало измяна и предателство. Монасите говореха за ереси, вкоренени вече твърде дълбоко в Халандрен.

Разбира се, жителите на Халандрен трябваше да имат своя версия на всичко това. Докато наблюдаваше Завърналите се в ложите им, Сири се зачуди. Едно нещо беше очевидно: нещата в Халандрен съвсем не бяха толкова ужасни, колкото я бяха учили.

Вивена потръпна. Стотиците и хиляди хора с ярки пъстроцветни облекла около нея я ужасяваха.

„Нещата тук са дори по-лоши, отколкото казваха учителите ми“, реши тя и се размърда неспокойно на седалката си. Парлин като че ли почти се беше отърсил от нервността си, че са сред такава голяма тълпа. Беше се съсредоточил върху пренията на жреците долу на арената.

Тя все още не можеше да реши какво да мисли за Дъха, който бе поела в себе си. Ужасно нещо ли беше, или чудесно? Постепенно започваше да приема, че е ужасен тъкмо защото усещането бе толкова чудесно. Колкото повече кипяха хората около нея, толкова по-сломена се чувстваше от усиленото от Дъха възприятие за тях. Ако Парлин можеше да долови дори бегло невероятния размах на всички тези цветове, нямаше да зяпа толкова глупаво дрехите. Ако можеше да почувства хората, щеше да се почувства задушен като нея, неспособен да диша.

„Това е — каза си тя. — Видях Сири и знам какво са направили с нея. Време е да си ходим.“

Обърна се и се изправи.

И замръзна.

Някакъв мъж стоеше два реда по-назад и гледаше право към нея. Обикновено нямаше да му обърне никакво внимание. Обикновен мъж с опърпано кафяво наметало, разкъсано на места, с хлабави панталони, вързани на кръста с просто въже. Лицето му беше обрасло с груба четинеста брада. Косата му беше несресана и падаше до раменете.

Но създаваше около себе си толкова ярък мехур от цвят, че трябваше да е от Петото извисяване. Гледаше я и изведнъж я обзе паническото чувство, че знае точно коя е.

Залитна. Непознатият не откъсваше очите си от нея. А после отметна наметалото си и оголи голям меч с черна дръжка, окачен на кръста му.

Малко хора в Халандрен носеха оръжия. На този като че ли му беше все едно. Как беше внесъл това нещо в двора? Хората покрай него се заотдръпваха и Вивена бе готова да се закълне, че има нещо особено в този меч. Като че ли потъмняваше цветовете. Правеше ги по-дълбоки. Правеше бронзовите багри кафяви, червените морави, сините — тъмносини. Сякаш самият меч имаше БиоХрома…

— Парлин — каза тя по-рязко, отколкото искаше. — Тръгваме си.

— Но…

— Веднага! — Вивена се обърна рязко и тръгна към пътеката. Новопридобитите ѝ БиоХроматични сетива я уведомиха, че мъжът продължава да я гледа. Едва сега осъзна, че тъкмо очите му я бяха накарали да се почувства толкова неловко.

„Учителите говореха за това — помисли тя, докато с Парлин вървяха към един от каменните проходи към изхода. — Жизнен усет, способността да разбереш, когато някои хора са наоколо, и да разбереш кога те наблюдават. Всеки я има, в малка степен. БиоХромата я усилва.“

Щом навлязоха в прохода, усещането, че я наблюдават, изчезна и Вивена въздъхна облекчено.

— Защо си тръгваме? — попита Парлин.

— Видяхме каквото ни трябваше — отвърна Вивена.

— Да де, видяхме. Но мислех, че ще искаш да чуеш какво говорят жреците за Идрис.

Вивена замръзна.

— Какво?

Парлин се намръщи. Изглеждаше смутен.

— Мисля, че може да обявят война. Но защо? Нали имаме мирен договор?

„Господи Боже на Цветовете!“, помисли тя. Обърна се и заситни назад.

16

— … все пак твърдя, че не можем да оправдаем военни действия срещу Идрис! — извика един жрец. Носеше синьо и златисто. Беше върховен жрец на Стилмарк. Лайтсонг не можеше точно да си спомни името му. Нанрова?

Спорът не беше неочакван. Лайтсонг се наведе напред. Нанрова, както и господарят му, Стилмарк, бяха твърди традиционалисти. Склонни бяха да оспорват всяко предложение, но се радваха на голямо уважение. Стилмарк беше почти на възрастта на Блашуивър и го смятаха за мъдър. Лайтсонг се потърка по брадичката.

На Нанрова се противопостави висшата жрица на самата Блашуивър, Инхана.

— О, я стига — заговори тя. — Наистина ли трябва отново да водим този спор? Идрис не е нищо повече от бунтовнически анклав, разположен в границите на собственото ни кралство!

— Те си живеят отделно — настоя Нанрова. — Държат земи, които бездруго не искаме.

— Земи, които не искаме ли? — възмути се върховната жрица на Блашуивър. — Те държат всички проходи към северните кралства! Всяка годна за обработване медна мина! Имат военни гарнизони достатъчно близо, за да ударят Т’Телир! И продължават да твърдят, че са управлявани от законните крале на Халандрен!

Нанрова замълча и последва изненадващо силно одобрително мърморене сред множеството наблюдаващи дебата жреци. Лайтсонг ги огледа и попита:

— Внедрила си хора, съчувстващи на каузата ти, нали?

— Разбира се — отвърна Блашуивър. — Другите също го направиха. Просто съм по-добра.

Дебатът продължи. Други жреци ставаха, за да изложат аргументи за и против нападение срещу Идрис. Говореха за грижите на народа за държавата. Част от задължението им бе да изслушват хората и да проучват проблеми от държавно значение, а след това да ги обсъждат тук, тъй че боговете — които нямаха възможността да ходят сред хората — да са в течение. Възникнеше ли проблем, боговете трябваше да отсъдят. Бяха разделени на по-малки групи, всяка с отговорност в определена област. Някои богове решаваха граждански проблеми. Други се грижеха за споразумения и мирни договори.

Идрис не беше нова тема за събранието. Само че Лайтсонг никога досега не беше виждал спорът да става толкова изричен и краен. Бяха обсъждани санкции. Блокади. Дори военен натиск. Но война? Никой не беше казал и дума все още, но всички знаеха какво обсъждат жреците.

Не можеше да разсее образите от сънищата си — видения за смърт и болка. Не ги приемаше за пророчески, но признаваше, че би трябвало да имат нещо общо с притесненията в подсъзнанието му. Боеше се, че войната е свързана с тях. Може би беше просто страхливец. От друга страна, покоряването на Идрис май щеше да реши много неща.

— Ти си зад този дебат, нали? — каза той и се извърна към Блашуивър.

— Зад това? — отвърна мило Блашуивър. — Скъпи Лайтсонг, жреците решават кои проблеми да се обсъждат. Боговете не се бъркат в такива досадни неща.

— Сигурен съм — каза Лайтсонг и се протегна. — Искаш Безжизнените ми заповеди.

— Не бих казала — отвърна Блашуивър. — Искам просто да си осведомен в случай, че…

Замълча, след като Лайтсонг я изгледа сърдито.

— О, Цветове! — изруга Блашуивър. — Разбира се, че ми трябват Заповедите ти, Лайтсонг. Иначе защо щях да си правя целия този труд да те привлека тук? Труден си за манипулиране, знаеш ли?

— Глупости. Просто трябва да ми обещаеш, че няма да правя нищо, и тогава ще направя всичко, което поискаш.

— Всичко?

— Всичко, което не изисква да правя нещо.

— Тоест нищо.

— Нима?

— Да.

— Е, това е нещо!

Блашуивър извъртя театрално очи.

Лайтсонг беше разтревожен, но се стараеше да не го показва. Не помнеше споровете за нападение да са били толкова силни. Имаше доказателство за военна подготовка в Идрис и планинците бяха усилили охраната на северните проходи. На всичкото отгоре и усилващото се убеждение, че Завърналите се са станали по-слаби, отколкото в предишните поколения. Не по-слаби в БиоХромата, просто по-малко… божествени. По-малко благодетелни, по-малко мъдри. Лайтсонг между другото беше съгласен с това.

Три години бяха минали, откакто Завърнал се беше отдал живота си, за да изцели някого. Хората ставаха нетърпеливи по отношение на боговете си.

— Има още нещо, нали? — каза той и погледна Блашуивър, която продължаваше да се изтяга на дивана си и да похапва деликатно череши. — Какво не казват?

— Лайтсонг, скъпи — отвърна тя. — Прав си. Доведем ли те на правителствени заседания, това те покварява абсолютно.

— Просто не обичам тайни. Мозъкът ме засърбява от тях, не ми дават да спя нощем. Въвличането в политика е като смъкване на превръзка — по-добре да оставиш болката да свърши по-бързо.

Блашуивър присви устни.

— Пресилена аналогия, скъпи.

— Най-доброто, което мога в момента, опасявам се. Нищо не затъпява ума по-бързо от политиката. Та значи казваше…

— Казах ти вече — изсумтя тя. — Центърът на всичко това е онази жена.

— Кралицата. — Той погледна към кралската ложа.

— Пратиха неподходящата — каза Блашуивър. — По-малката сестра вместо по-голямата.

— Знам — отвърна Лайтсонг. — Хитро от тяхна страна.

— Хитро ли? Направо е гениално. Знаеш ли колко пари похарчихме през тези двайсет години, за да шпионираме и да проучваме най-голямата дъщеря? Онези от нас, които решиха да са по-предпазливи, дори проучваха втората дъщеря, тази, която стана монахиня. Но най-малката? Никой изобщо не помисли за нея.

„А идрианците ни пращат случаен елемент — помисли Лайтсонг. — Елемент, който разстройва планове и кроежи, по които политиците ни са работили десетилетия.“

Наистина беше гениално.

— Никой нищо не знае за нея — каза намръщено Блашуивър. Явно не обичаше да я изненадват. — Шпионите ми в Идрис твърдят, че е маловажна… което ме кара да се тревожа, че е дори още по-опасна, отколкото се опасявах.

Лайтсонг повдигна вежда.

— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?

— Така ли? А я ми кажи, ти какво би направил, ако искаше да внедриш агент в двора? Не би ли поставил например примамка, която да можеш да изложиш на показ, за да отвлечеш вниманието от истинския агент, когото си могъл да обучиш тайно, със секретна задача?

Лайтсонг се замисли. „Има право.“ Може би. Животът сред коварни хора обикновено кара човек да вижда заговори навсякъде. Само че заговорът, за който намекваше Блашуивър, можеше да се окаже опасен. Какъв по-добър начин да вкараш убиец до Бога крал от това да пратиш девица, която да се омъжи за него?

Не, едва ли беше това. Убийството на Бога крал щеше само да вбеси Халандрен. Но ако бяха пратили жена, опитна в изкуството на манипулацията — жена, която можеше тайно да отрови ума на Бога крал…

— Трябва да сме готови да действаме — каза Блашуивър. — Няма да седя и да позволя кралството ми да бъде издърпано изпод краката ми — няма да се оставя да бъда низвергната като кралската фамилия някога. Ти контролираш една четвърт от нашите Безжизнени. Това са десет хиляди войници, които нямат нужда да се хранят и които могат да настъпват неуморно. Ако убедим другите трима със Заповеди да се присъединят към нас…

Лайтсонг помисли за миг, кимна и се изправи.

— Къде отиваш? — попита Блашуивър и се надигна.

— Мисля да се поразтъпча.

— Къде?

Лайтсонг погледна към кралицата.

— О, благословени Цветове — отрони Блашуивър с въздишка. — Лайтсонг, недей да проваляш всичко. Нещата са на косъм.

— Ще се постарая да вървя по него.

— Не мога да те убедя да не контактуваш с нея, нали?

— Скъпа — отвърна Лайтсонг. — Трябва поне да си поприказвам с нея. Нищо не би било по-непоносимо от това да бъдеш свален от власт от човек, с когото не си провел дори един мил разговор.

Сини пръсти беше изчезнал някъде по време на дворцовото заседание. Сири не бе забелязала — беше твърде залисана да следи дебата на жреците.

Сигурно не беше разбрала. Не беше възможно да мислят за нападение срещу Идрис, разбира се. Какъв смисъл имаше това? Какво щеше да спечели Халандрен?

Щом жреците приключиха спора си по тази тема, Сири се обърна към една от слугините и попита:

— За какво беше това?

Жената наведе очи, без да отвърне.

— Стори ми се, че обсъждаха война — каза Сири. — Не могат наистина да нападнат, нали?

Жената помръдна неловко, след което погледна към една от приятелките си и тя бързо се отдалечи. Скоро се върна с Трилидийс и Сири се намръщи. Не обичаше да говори с този човек.

— Да, Съсъд? — каза високият мъж и я изгледа с обичайното си пренебрежение.

Тя преглътна, но реши да покаже твърдост.

— Жреците. Какво обсъждаха току-що?

— Според мен, Съсъд, спореха дали да се нападне, или не бунтовната провинция и да бъде върната под законната кралска власт.

— Бунтовна провинция ли?

— Да, Съсъд. Вашият народ е в състояние на бунт срещу кралството.

— Но не ние, а вие сте въстанали срещу нас!

Трилидийс повдигна вежда.

„Различни гледни точки за историята, явно“, помисли Сири.

— Мога да разбера как някой би могъл да разсъждава като теб — каза тя. — Но… всъщност няма да ни нападнете, нали? Ние ви пратихме кралица, точно както настоявахте. И съответно следващият Бог крал ще има кралска кръв.

„Стига сегашният крал изобщо да реши да консумира брака ни…“

Трилидийс сви рамене.

— Най-вероятно не е нищо, Съсъд. Боговете просто трябваше да бъдат осведомени за текущия политически климат в Т’Телир.

Думите му не я утешиха много. Сири потръпна. Трябваше ли да предприеме нещо? Да се намеси в политиката в защита на Идрис?

— Съсъд — каза Трилидийс.

Тя го погледна. Островърхата му шапка беше толкова висока, че забърсваше платнището на навеса. В град, пълен с цветове и красота, незнайно защо издълженото лице на Трилидийс ѝ се стори още по-бледо.

— Да?

— Има един доста деликатен въпрос, който трябва да обсъдя с вас.

— Какъв е той?

— Монархиите са ви нещо познато — каза той. — Всъщност вие сте дъщеря на крал. Допускам, че знаете колко важно е за едно управление да има сигурен и стабилен план за наследство.

— Предполагам.

— Следователно — продължи Трилидийс — разбирате, че е от особена важност да бъде осигурен наследник колкото може по-скоро.

Сири се изчерви.

— Работим по това.

— С цялото дължимо уважение, Съсъд — каза Трилидийс, — налице е известно несъгласие за това доколко наистина го правите.

Сири се изчерви още повече. Косата ѝ стана тъмночервена, щом извърна поглед от тези строги очи.

— Такива спорове, разбира се, се ограничават само до хората в двореца — каза Трилидийс. — Можете да разчитате на дискретността на персонала и жреците.

— Откъде знаете? — попита Сири. — Искам да кажа, за нас. Може би наистина… работим над това. Може би ще получите наследника си преди да сте го разбрали.

Трилидийс примига, изгледа я, все едно е поредната счетоводна таблица, която трябва да попълни, и каза:

— Съсъд. Наистина ли мислите, че бихме взели една непозната, чужда жена и ще я поставим близо до най-святия от боговете ни, без да я държим под наблюдение?

Сири затаи дъх и за миг я обзе ужас. „Разбира се! Разбира се, че са наблюдавали. За да са сигурни, че няма да нараня Бога крал и че нещата вървят според замисъла.“

Не стигаше ли, че трябваше да коленичи гола пред съпруга си? Но да бъде наблюдавана от хора като Трилидийс — хора, които виждаха в нея не жена, а досада — това бе още по-ужасно. Тя се преви и присви ръце над гърдите си и разголващото деколте.

— Вижте — каза Трилидийс и се наведе към нея. — Разбираме, че Богът крал може да не е това, което сте очаквали. Може би дори е… трудно да се работи с него. Вие обаче сте жена и би трябвало да знаете как да използвате чара си, за да го мотивирате.

— Как мога да го „мотивирам“, щом не мога да говоря с него и дори да го поглеждам? — сопна се тя.

— Сигурен съм, че ще намерите начин — отвърна Трилидийс. — Имате само една задача в този дворец. Искате да гарантирате сигурността на Идрис, нали? Добре, дайте на жречеството на Бога крал това, което желаем, и вашите бунтовници ще спечелят благосклонността ни. С колегите ми имаме доста влияние в двора и можем да направим много, за да предпазим отечеството ви. Молим ви само да изпълните този единствен дълг. Дайте ни наследник. Дайте ни стабилност на кралството. Не всичко в Халандрен е толкова… сплотено, колкото може би ви се е сторило в началото.

Сири остана присвита, без да вдига очи към него.

— Виждам, че разбирате — каза той. — Чувствам, че… — Замълча и се извърна настрани. Към ложата на Сири се приближаваше свита. Хората в нея носеха златисто и червено, а високата фигура пред тях бе причината да блестят с ярки цветове.

Трилидийс се намръщи и каза:

— Ще говорим пак, ако се наложи. Изпълнете дълга си, Съсъд. Иначе ще има последствия.

Не изглеждаше опасна. Това, повече от всичко друго, склони Лайтсонг да се съгласи с притесненията на Блашуивър. „Твърде дълго съм бил в двора — помисли той, докато се усмихваше вежливо на кралицата. — Цял живот всъщност.“

Беше много по-млада, отколкото бе очаквал. Едва-що съзряла. Изглеждаше смутена, когато ѝ кимна, докато изчакваше жреците му да нагласят мебелите за него. После седна и прие купата с гроздови зърна от слугините на кралицата, без да бърза.

— Ваше величество — заговори Лайтсонг. — Удоволствие е да се срещна с вас, убеден съм.

Момичето се поколеба.

— Убеден сте?

— Фигура на речта, скъпа — каза Лайтсонг. — Досадно клише… което е съвсем на място, макар и досадно, след като аз самият съм доста досадна личност.

Момичето кривна глава. „Цветове — помисли Лайтсонг, спомнил си, че периодът ѝ на изолация едва-що е приключил. — Вероятно съм единственият Завърнал се, когото е срещала освен Бога крал. Колко лошо първо впечатление.“ Но нищо не можеше да се направи. Лайтсонг беше това, което беше. Който и да беше.

— Радвам се да се запозная с вас, ваша милост — каза бавно кралицата. Извърна се, щом една от слугините ѝ прошепна името му, и добави с усмивка: — Лайтсонг Храбрия, богът на героите.

Имаше някаква колебливост в нея. Или не беше обучена за официални обстоятелства — трудно му беше да го повярва, след като бе отраснала в дворец, — или беше доста добра актриса. Лайтсонг свъси вежди.

Пристигането на тази жена трябваше да сложи край на обсъжданията за война, но вместо това само ги беше изострило. Лайтсонг се постара да задържи очите си отворени — плашеха го образите на унищожение, които щеше да види в ума си, ако дори само примигнеше. Спотайваха се там като Привиденията на Калад, надвиснали на ръба на полезрението му.

Не можеше да приеме тези сънища за пророчески. Направеше ли го, щеше да означава, че наистина е бог. А ако беше така, щеше да има сериозен повод да се страхува.

Така че просто удостои кралицата с третата си най-очарователна усмивка и метна сочно гроздово зърно в устата си.

— Не е нужно да сте толкова официална, ваше величество. Скоро ще разберете, че аз съм най-низшият от Завърналите се. Ако можеше да се Завръщат крави, несъмнено щяха да стоят по-високо от мен.

Тя отново се поколеба — не можеше да реши как да се държи с него. Обичайна реакция.

— Може ли да попитам за естеството на визитата ви?

Прекалено официално. Не беше отпусната. Чувстваше се неловко сред същества от висок ранг. Възможно ли беше все пак да е искрена? Не. Вероятно играеше, за да го отпусне. Да го накара да я подцени. Или навярно той много разсъждаваше?

„Цветовете да ме вземат дано! Наистина не искам да се замесвам в това.“

Почти бе готов да се оттегли. Но пък нямаше да е особено учтиво от негова страна — а въпреки някои свои твърдения Лайтсонг държеше да е учтив. „По-добре да съм мил — помисли си и се усмихна. — Така, ако тя наистина заграби кралството, може би ще ме обезглави последен.“

— Питате за естеството на визитата ми? Мисля, че няма никакво естество, ваше величество, освен да изглежда естествена — нещо, в което вече се провалих, след като ви зяпах толкова дълго, като си мислех за мястото ви в цялата тази бъркотия.

Кралицата се намръщи.

Лайтсонг метна още едно зърно в устата си.

— Чудесни неща — заговори той отново и взе друго зърно. — Възхитително сладки и загърнати в собственото си малко вързопче. Подвеждащи всъщност. Толкова твърди и сухи отвън, но толкова сладки отвътре. Не мислите ли?

— Ние… нямаме грозде в Идрис, ваша милост.

— Аз съм по-скоро обратното, знаете ли — каза той. — Пухкав и хубавичък външно, без особена тежест вътрешно. Но предполагам, че това не е важно. Вие, скъпа, сте особено желана гледка. Много повече от едно гроздово зърно.

— Аз… И защо така, ваша милост?

— Не сме имали кралица от много време — каза Лайтсонг. — Отпреди моето Завръщане всъщност. И Сузеброн наистина ходеше оклюмал из двореца напоследък. Изглеждаше самотен. Добре е, че вече има жена.

— Благодаря за комплимента ви, ваша милост — отвърна кралицата.

— О, няма защо. Ще измисля още няколко, ако искате.

Тя замълча.

„Е, това беше — помисли той с въздишка. — Блашуивър беше права. Може би не трябваше да идвам.“

— Добре — каза кралицата и косата ѝ изведнъж почервеня, щом вдигна ръце във въздуха. — Какво все пак става тук?

Той се поколеба.

— Ваше величество?

— Подигравате ли ми се?

— Не бих казал.

— Но вие сте бог! — каза тя и вдигна очи към навеса. — Тъкмо когато си помислих, че нещата в този град започват да добиват смисъл, жреците започват да ми говорят глупости, а после идвате вие! Какво да правя с вас? Приличате повече на момченце, отколкото на бог!

Лайтсонг помълча, а след това се отпусна на стола си и се усмихна.

— Разкрихте ме — каза и разпери ръце. — Убих истинския бог и заех мястото му. Дойдох да ви взема за откуп от близките ви.

— Ясно — каза кралицата и свъси вежди. — Не трябва ли обаче да сте… не знам, по-авторитетен или нещо такова?

Той разпери ръце.

— Скъпа, точно това минава за авторитетност тук в Халандрен.

Тя не изглеждаше убедена.

— Лъжа нагло, разбира се — каза той и лапна още едно зърно. — Не бива да основавате мнението си за другите на това, което мислите за мен. Всички други са много по-божествени.

— Мислех, че сте богът на храбростта.

— Формално.

— Приличате ми повече на бог на шутовете.

— Кандидатствах за поста и ме отхвърлиха — отвърна той. — Трябва да видите онзи, който върши тази работа. Вечно намръщен и ужасно грозен.

Сири го изгледа недоверчиво.

— Не лъжа този път — каза Лайтсонг. — Мъртгивър, богът на смеха. Ако изобщо има по-неподходящ бог за този пост от мен, това е той.

— Не ви разбирам — каза тя. — В този град май има много неща, които не разбирам.

„Тази жена не лъже — помисли Лайтсонг, взрян в младите ѝ объркани очи. — Или пък е най-добрата актриса, която съм срещал.“

Това означаваше нещо. Нещо важно. Възможно беше да е имало съвсем банални причини да пратят това момиче вместо сестра ѝ. Заболяване на по-голямата дъщеря може би. Но Лайтсонг не вярваше на това. Имаше нещо друго. Заговор, дори може би няколко заговора. Но каквито и да бяха тези заговори, тя не знаеше за тях.

„Привидения на Калад! — изруга наум Лайтсонг. — Това дете ще бъде разкъсано и хвърлено за храна на вълците!“

Но какво можеше да направи по въпроса той? Въздъхна, стана и жреците му се разшетаха да прибират нещата. Момичето го гледаше объркано. Той ѝ кимна и се усмихна, а тя стана и приклекна в реверанс, макар че всъщност не беше длъжна. Беше кралицата му, въпреки че не беше Завърнала се.

Лайтсонг се обърна да си тръгне, но спря, понеже си спомни своите първи няколко месеца в двора и объркването, което бе изпитал. Сложи ръка на рамото ѝ и каза тихо:

— Не им позволявай да те докопат, дете.

17

На връщане към къщата на Лемекс Вивена разнищваше в ума си спора, който беше чула в Двора на боговете. Възпитателите ѝ я бяха учили, че обсъжданията в Дворцовото събрание не винаги водят до действие. Само защото жреците бяха говорили за война още не означаваше, че ще има война.

Това обсъждане обаче като че ли означаваше нещо повече. Беше твърде страстно, с твърде много гласове за едната страна. Показваше, че баща ѝ е прав и че войната е неизбежна.

Вървеше навела глава по някаква почти пуста улица. Беше започнала да разбира, че може да избегне гъмжащите тълпи, като минава през жилищните квартали на града. Хората в Т’Телир като че ли обичаха да са там, където са всички останали.

Улицата беше в богат квартал и имаше тротоар с каменни плочи от едната страна. Беше приятна за вървене. Парлин крачеше до Вивена, като спираше от време на време, за да огледа папратите и палмите. Хората в Халандрен обичаха растенията — около повечето домове имаше дървета и разцъфнали храсти. В Идрис такива домове щяха да се смятат за имения, но тук явно бяха обикновени — сигурно домове на търговци.

„Не трябва да се разсейвам — помисли тя. — Скоро ли ще нападне Халандрен? Или това е само прелюдия към нещо, което предстои да стане след месеци, може би години?“

Реалното действие нямаше да последва преди боговете да гласуват, а Вивена не беше сигурна какво ще е нужно, за да стигнат до гласуване. Поклати глава. Само един ден в Т’Телир и вече разбираше, че обучението и учебниците изобщо не са я подготвили.

Имаше чувството, че не знае нищо. И това я смущаваше. Не беше уверената веща жена, за каквато се беше смятала. Плашещата истина беше, че ако я бяха пратили да стане съпруга на Бога крал, щеше да се е оказала също толкова неспособна и объркана, колкото несъмнено беше Сири.

Завиха на един ъгъл — Вивена се беше доверила на изумителния усет за посока на Парлин, за да ги върне до къщата на Лемекс — и минаха под погледа на една от безмълвните статуи на Д’Денир. Гордият воин се извисяваше с вдигнат над главата меч, червен шал се вееше на вятъра около врата му. Изглеждаше така, сякаш тръгва на славна бран.

След малко стигнаха до къщата и Вивена замръзна, като видя, че вратата виси само на една панта. Долната част беше пропукана, сякаш я бяха ритали.

Парлин посегна към ловния нож на колана си и се огледа. Вивена се отдръпна, изнервена и обзета от желание да побегне. Но къде можеше да отиде? Наемниците бяха единствената ѝ връзка в града. Дент и Тонк Фах би трябвало да могат да се справят с едно нападение, нали?

Някой се приближи от другата страна на вратата — БиоХроматичните ѝ сетива я предупредиха за близостта му и тя се напрегна.

Беше Дент. Бутна счупената врата и главата му се подаде навън.

— А, вие сте.

— Какво стана? — попита тя. — Нападнаха ли ви?

— Нас да нападнат? — засмя се Дент и им махна да влязат.

Мебелите бяха натрошени, имаше дупки в стените, а картините бяха нарязани и изпочупени. Дент закрачи навътре и изрита настрана пълнежа от някакъв диван, докато вървеше към стълбището. Няколко от стъпалата също бяха счупени.

Наемникът погледна през рамо и подхвърли:

— Ами, казахме, че ще претърсим къщата, принцесо. Решихме, че няма да е лошо да се постараем.

Вивена седна много предпазливо на стола — почти очакваше да се разпадне под нея. Тонк Фах и Дент се бяха оказали много старателни в претърсването — счупили бяха всяко парче дърво в къщата, изглежда, включително краката на столовете. За щастие нейният се крепеше прилично и удържа тежестта ѝ.

Писалището пред нея — писалището на Лемекс — беше нацепено. Чекмеджетата бяха извадени и беше открит един фалшив гръб, скривалището зад който беше опразнено. На плота имаше купчина документи и няколко торбички.

— Това е всичко — каза Дент, беше се облегнал на вратата. Тонк Фах се беше изтегнал на един счупен диван с нелепо щръкнал навън пълнеж.

— Трябваше ли да натрошите всичко? — попита Вивена.

— Трябваше да сме сигурни — отвърна Дент и вдигна рамене. — Ще се изненадате къде крият разни неща хората.

— И във входната врата? — попита намръщено Вивена.

— Бихте ли помислили да погледнете точно там?

— Не, разбира се.

— Е, на мен пък ми изглежда доста добро място за криене. Почукахме и ни се стори, че кънти на кухо. Оказа се просто различно дърво, но трябваше да проверим.

— Някои хора много захитряват, стигне ли се до криене на разни неща — каза Тонк Фах с прозявка.

— Знаете ли какво най-много мразя в това да си наемник? — попита Дент и протегна ръка.

Вивена го погледна учудено.

— Треските — каза той и размърда зачервените си пръсти.

— Не плащат рискови за тях — добави Тонк Фах.

— О, стига с тия тъпотии — каза Вивена и зарови из нещата на масата. Едната от торбичките звънна обещаващо и Вивена я развърза.

Вътре лъсна злато. Много злато.

— Малко над пет хиляди марки — каза лениво Дент. — Лемекс го беше скътал из цялата къща. Намерихме и в крака на стола, на който седите.

— По-лесно стана като намерихме листа, с който си е напомнял къде е скрил всичко — добави Тонк Фах.

— Пет хиляди марки? — Вивена усети как косата ѝ леко изсветля от стъписването.

— Лемекс, изглежда, е скътал доста в малкия си полог — изкиска се Дент. — Това, плюс многото Дъх, който държеше… Трябва да е измъкнал от Идрис повече, отколкото предполагах.

Вивена зяпна торбичката. После погледна Дент.

— Вие… дадохте ми го. Можеше да го вземете и да го похарчите!

— Всъщност взехме — отвърна той. — Десетина монети, за обяд. Би трябвало скоро да пристигне.

Вивена го погледна в очите.

— Не говорех ли точно за това, Тонк? — каза Дент на по-едрия мъж. — Ако бях, да речем, иконом, щеше ли да ме гледа така? Само защото не съм взел парите и не съм избягал? Защо всички очакват от един наемник да ги ограби?

Тонк Фах изсумтя и се протегна отново.

— Прегледайте документите, принцесо — каза Дент, срита дивана на Тонк Фах и кимна към вратата. — Ние ще изчакаме долу.

Тонк Фах изсумтя недоволно, че трябва да стане, но стана. По гърба му беше полепнал пълнеж от разпрания диван. Вивена се загледа след тях и скоро чу долу дрънчене на чинии. Сигурно бяха пратили за обяда някое от уличните хлапета, които предлагаха услугите си да донесат храна от близкия ресторант.

Ставаше все по-несигурна какво ще прави в града. Но все пак разполагаше с Дент и Тонк Фах и — изненадващо — усещаше, че е все по-привързана към тях. Колко войници във войската на баща ѝ — всички до един добри мъже — щяха да устоят да не избягат с пет хиляди златни марки? У тези наемници имаше нещо повече, отколкото издаваха.

Тръсна глава и насочи вниманието си към нещата на писалището.

След няколко часа Вивена седеше сама, а свещта догаряше и капеше восък върху нацепения ъгъл на писалището. Отдавна беше спряла да чете. Блюдо с изстинала храна стоеше неизядено до вратата.

На писалището пред нея лежаха разпръснати писма. Беше ѝ отнело известно време, докато ги подреди. Повечето бяха изписани с познатия почерк на баща ѝ. Не с почерка на писаря на баща ѝ. А на баща ѝ. Това беше първата ѝ податка. Той пишеше лично само най-съкровената си, най-тайната си кореспонденция.

Задържа косата си под контрол. Съзнателно вдишваше и издишваше дълбоко. Не поглеждаше навън през затъмнения прозорец към светлините на града, който трябваше да е заспал. Просто седеше.

Изтръпнала.

Последното писмо — последното преди смъртта на Лемекс — лежеше най-отгоре. Беше само отпреди няколко седмици.

„Приятелю“, казваше почеркът на баща ѝ.

Разговорите ни ме обезпокоиха повече, отколкото смея да призная. Говорих дълго с Ярда. Не виждаме никакво решение.

Войната иде. Вече всички го знаем. Продължаващите — и все по-оживени — спорове в Двора на боговете издават обезпокоителна тенденция. Парите, които изпратихме, за да изкупиш достатъчно Дъх да присъстваш на тези събрания, са най-доброто вложение, което съм правил.

По всичко личи, че Безжизнените на Халандрен ще тръгнат към нашите планини. Поради това ти давам съгласието си да направиш каквото обсъждахме. Всякакви вълнения, които можеш да предизвикаш в града — всякакво забавяне, което можеш да ни спечелиш, — ще са изключително ценни. Допълнителните средства, за които помоли, би трябвало вече да са пристигнали.

Скъпи приятелю, длъжен съм да призная слабостта в себе си. Никога няма да мога да пратя Вивена като заложник в онова драконово гнездо, наречено град. Да я пратя би означавало да я убия. Макар да знам, че би било най-добре за Идрис, ако го направя.

Все още не съм сигурен какво ще направя. Няма да пратя нея, защото твърде много я обичам. Но нарушаването на договора би навлякло гнева на Халандрен срещу народа ми още по-бързо. Боя се, че в близките дни ще трябва да взема много трудно решение.

Но това е същината на кралския дълг.

До следващото писмо.

Деделин, твой владетел и твой приятел

Вивена извърна очи от писмото. В стаята цареше съвършена тишина. Искаше ѝ се да закрещи на писмото и на баща си, който беше толкова далече. Ала не можеше. Беше обучена добре. Изблиците бяха безполезна проява на арогантност.

Не привличай внимание към себе си. Не се поставяй над другите. Който хвърчи високо, ще падне ниско. Но какво да кажем за човека, който убива една от дъщерите си, за да спаси другата? Какво да кажем за човека, който твърди — в лицето ти, — че смяната била по други причини? Че била за доброто на Идрис? Че изобщо не е заради предпочитание?

Какво да кажем за краля, предал най-висшите догми на религията си, за да закупи Дъх за един от шпионите си?

Вивена примига, за да махне сълзата в окото си, а след това стисна зъби, ядосана и на себе си, и на света. Баща ѝ уж трябваше да е добър човек. Съвършеният крал. Мъдър и вещ, винаги сигурен в себе си и винаги прав.

Мъжът, когото бе видяла в тези писма, беше много повече човек. Защо трябваше да е толкова стъписана, че научава това?

„Няма значение — каза си тя. — Всичко това няма значение.“ Фракциите в управлението на Халандрен тласкаха държавата към война. След като бе прочела откровените думи на баща си, най-сетне му вярваше напълно. Войските на Халандрен най-вероятно щяха да настъпят към отечеството ѝ преди да е изтекла тази година. И тогава Халандрен — толкова цветен и толкова измамен — щеше да държи Сири заложница и да заплашва да я убие, ако Деделин не се предаде.

Баща ѝ нямаше да предаде кралството си. Сири щеше да бъде екзекутирана.

„А аз съм тук точно затова. Да го предотвратя.“ Ръцете ѝ стиснаха по-здраво ръбовете на писалището, брадичката ѝ се стегна. Тя избърса от окото си една предателска сълза. Беше обучавана да е достатъчно силна дори в чужд град и сред хората му. Чакаше я работа.

Стана, обърна гръб на писмата на масата, на торбичката с монети и на дневника на Лемекс и заслиза по стъпалата, като отбягваше счупените.

Наемниците учеха Парлин да играе някаква игра с дървени карти. Тримата вдигнаха очи, щом се приближи към тях. Тя седна скромно на пода, присвила крака под себе си.

И заговори.

— Знам откъде са дошли част от парите на Лемекс. Идрис и Халандрен скоро ще тръгнат на война. Заради тази заплаха баща ми е дал на Лемекс много повече пари, отколкото знаех. Пратил му е достатъчно пари, за да закупи петдесет Дъха, и му е разрешил да влезе в двора и да съобщава за обсъжданията. Явно баща ми не е знаел, че Лемекс вече е имал внушително количество Дъх.

Тримата мъже се смълчаха. Тонк Фах погледна към Дент, който се беше подпрял на едно съборено счупено кресло.

— Вярвам, че Лемекс все пак е бил верен на Идрис — продължи тя. — Личните му писма го показват сравнително ясно. Не е бил предател, просто е бил алчен. Искал е колкото може повече Дъх, защото е чул, че удължава човешкия живот. Лемекс и баща ми са замисляли да осуетят военните подготовки вътре в самия Халандрен. Лемекс е обещал да намери начин да саботира армиите на Безжизнените, да нанесе щети на припасите на града и като цяло — да подрони годността им да водят война. За да постигне това, баща ми му е пратил голяма сума пари.

— Около пет хиляди марки ли? — попита Дент и се потърка по брадичката.

— По-малко — отвърна Вивена. — Но все пак голяма сума. Мисля, че бяхте прави за Лемекс, Дент — крадял е от Короната от доста време.

Замълча. Парлин изглеждаше объркан. Това можеше да се очаква. Наемниците обаче не изглеждаха изненадани.

— Не знам дали Лемекс е възнамерявал да направи каквото го е молил баща ми — заговори отново Вивена, като се мъчеше да запази гласа си спокоен. — Начинът, по който е скрил парите, някои от нещата, които е писал… е, може би в крайна сметка се е канел да стане предател и да избяга. Не можем да знаем какво е щял да реши. Разполагаме обаче с приблизителен списък на неща, които е смятал да постигне. Тези планове са били достатъчно убедителни, за да склонят баща ми, и настойчивостта в писмата му ме убеди. Ще продължим работата на Лемекс и ще подроним способността на Халандрен да води война.

Стаята затихна.

— А… сестра ти? — попита най-сетне Парлин.

— Ще я измъкнем — заяви твърдо Вивена. — Спасението и безопасността ѝ е главният ни приоритет.

— По-лесно е да се обсъжда, отколкото да се постигне, принцесо — каза Дент.

— Знам.

Наемниците се спогледаха.

— Ами… — каза накрая Дент и се надигна. — Да се залавяме на работа тогава. — Кимна на Тонк Фах, а той въздъхна, измърмори недоволно и стана.

— Чакайте — спря ги Вивена. — Какво?

— Досетих се, че щом видите онези писма, ще искате да продължим — каза Дент и разкърши рамене. — След като вече разбрах какво е кроил, мога да сглобя нещата, които ни караше да вършим. Едно от тях беше да се свържем с някои бунтовни фракции в града и да ги подкрепим, в това число и смазаната преди няколко седмици. Култ на неприязън, с един тип на име Вахр в центъра.

— Винаги съм се чудил защо Лемекс му даде подкрепата си — каза Тонк Фах.

— Тази фракция е мъртва — продължи Дент. — И Вахр също. Но много от последователите му още се мяркат наоколо. Изчакват за възможност да правят бели. Можем да се свържем с тях. Има още няколко нишки, които мисля, че можем да огледаме, неща, които Лемекс не обясни напълно, но които сигурно ще мога да схвана.

— И… можете да се справите с това? — попита Вивена. — Току-що каза, че няма да е лесно.

Дент сви рамене.

— Няма. Но ако вече не сте разбрали, точно за такива работи ни нае Лемекс. Екип от трима високоплатени специалисти наемници не е точно това, което искаш да имаш край себе си, за да ти сервира чая.

— Освен ако не искаш чаят да бъде наръган на някое неприятно място — подхвърли Тонк Фах.

„Трима наемници? — помисли Вивена. — Точно така. Има и друг. Жена.“

— Къде е другият член на екипа ви?

— Бижутата ли? — попита Дент. — Ще се срещнете с нея скоро.

— За жалост — подхвърли тихо Тонк Фах.

Дент сръга приятеля си и каза:

— Засега предлагам да излезем навън и да видим как стоят нещата с проектите ни. Съберете каквото искате от тази къща. Утре се местим.

— Местим ли се?

— Освен ако не искате да спите на дюшек, изтърбушен на пет места от Тонк Фах — каза Дент. — Той има специално отношение към дюшеците.

— И към столовете — добави весело Тонк Фах. — И към масите, вратите и стените всъщност. О, и към хората.

— Все едно, принцесо — каза Дент. — Тази сграда е добре известна на хора, които работеха с Лемекс. Както сте открили, той не беше точно най-честният тип. Едва ли държите да се разбере, че сте свързана с него.

— Да, по-добре да се преместим в друга къща — съгласи се Тонк Фах.

— Ще се постараем да не я трошим толкова лошо — каза Дент.

— Без обещания обаче — добави Тонк Фах и намигна.

18

Сири стоеше пред вратата на спалнята на съпруга си и пристъпваше нервно на място. Както обикновено, Сини пръсти стоеше зад нея и беше единственият друг в коридора. Записваше си нещо, без с нищо да издава как винаги знае кога е време да влезе.

Този път Сири нямаше нищо против бавенето, колкото и да беше изнервена. Даваше ѝ повече време да помисли какво ще прави. Събитията от деня все още бяха замаяли главата ѝ: Трилидийс, с приказките му, че трябва да осигури наследник. Лайтсонг Храбрия, с говоренето му със заобикалки, след което я остави с като че ли сърдечно сбогуване. Нейният крал и съпруг, седнал горе на своята кула, с пречупващата се около него светлина. Жреците долу, спорещи дали да нахлуят в отечеството ѝ, или не.

Много хора искаха да я тласнат в различни посоки, но никой всъщност не благоволяваше да ѝ каже как да направи това, което искат — а някои дори не благоволяваха да ѝ кажат какво искат. Единственото, което постигаха, беше, че я ядосваха. Не беше изкусителка. Представа нямаше как да накара Бога крал да я пожелае — особено след като се ужасяваше той да не направи точно това.

Върховният жрец Трилидийс ѝ беше дал заповед. Точно затова смяташе да му покаже как реагира на заповеди, особено когато бяха свързани със заплахи. Тази нощ щеше да влезе в спалнята на краля, да седне на пода и да откаже да се съблече. Щеше да се противопостави на Бога крал. Той не я искаше. Добре. Омръзнало ѝ беше да я гледа влюбено всяка нощ.

Смяташе да му обясни всичко това недвусмислено. Ако искаше да я види отново гола, трябваше да заповяда на слугите да я съблекат. Съмняваше се, че щеше да го направи. Не беше направил никакъв жест към нея, а докато властваше над дебатите на Събранието, не беше направил нищо освен да седи и да наблюдава. Сири започваше да добива ново впечатление за този Бог крал. Беше човек с прекалено много власт и беше станал мързелив. Беше човек, който имаше всичко и затова не си правеше труда да прави каквото и да било. Беше човек, който очакваше други да вършат нещата вместо него. Хора като него я дразнеха. Напомняше ѝ за един капитан на стражата в Идрис, който настойчиво караше хората си да работят упорито, докато той самият прекарваше следобедите си в игра на карти.

Време беше да се опълчи на Бога крал. Не само това — време беше жреците му да се научат, че не могат да издевателстват над нея. Омръзнало ѝ беше да я използват. Тази нощ щеше да реагира. Това беше решението ѝ. И то я правеше нервна като всички Цветове.

Обърна се към Сини пръсти, наведе се към него и прошепна:

— Те наистина ли ме наблюдават всяка нощ?

Той като че ли пребледня. Огледа се и поклати глава.

Сири се намръщи. „Но Трилидийс знае, че не съм лягала с Бога крал.“

Сини пръсти вдигна пръст, посочи очите си и поклати глава. След това посочи ушите си и кимна. После посочи една врата по-нататък по коридора.

„Подслушват“, помисли Сири.

Сини пръсти се наведе към нея.

— Никога не биха наблюдавали, Съсъд — прошепна ѝ. — Не забравяйте, Богът крал е най-святото от всички божества. Да го видят гол, да го наблюдават със съпругата му… не, не биха посмели. Но могат да слушат.

Тя кимна.

— Загрижени са много за наследник.

Сини пръсти се заозърта нервно.

— Наистина ли представлявам опасност за тях? — попита тя.

Той я погледна в очите и кимна.

— Повече, отколкото разбирате, Съсъд. — След това се отдръпна и махна към вратата.

— Трябва да ми помогнеш! — каза тя.

Той поклати глава и вдигна ръце. „Не мога. Не сега.“ После бутна вратата, поклони се и заситни по коридора, като се озърташе през рамо.

Тя го изгледа намръщено. Скоро трябваше да го притисне и да разбере какво знае всъщност. Дотогава обаче имаше да ядоса други хора. Обърна се и надникна в тъмната стая. Нервността ѝ се върна.

„Разумно ли е?“ Никога не беше имала проблем с това да се държи войнствено. И все пак… животът ѝ не беше като преди. Страхът на Сини пръсти я беше изнервил още повече.

Непокорство. Това винаги беше нейният начин да привлече внимание. Не се беше държала упорито ей така, напук. Просто не можеше да се мери с Вивена, затова беше правила обратното на всичко, което очакваха от нея. Непокорството ѝ беше вършило добра работа в миналото. Нали? Баща ѝ винаги ѝ се ядосваше, а Вивена винаги се държеше с нея като с дете. Хората в града я обичаха, но някак по задължение.

„Не — реши Сири. — Не мога да се върна към онова. На хората в този дворец — в двора — не можеш да се опълчиш само защото си ядосана.“ Ако се противопоставеше на дворцовите жреци, щяха да ѝ заръмжат, както правеше баща ѝ. Щяха да ѝ покажат какво наистина означава да си под тяхната власт.

Но какво да направи? Не можеше да продължава да се съблича и да коленичи на пода гола, нали?

Объркана и малко ядосана на себе си, тя влезе в тъмната стая и захлопна вратата.

Богът крал чакаше в ъгъла, скрит в сенките както винаги. Сири се обърна към него и се взря в прекалено спокойното му лице. Знаеше, че трябва да се съблече и да коленичи, но не го направи.

Не защото беше непокорна. Нито дори защото беше ядосана или раздразнена. А защото ѝ бе омръзнало да се чуди. Кой беше този човек, който можеше да властва над богове и да пречупва светлината със силата на своята БиоХрома? Дали не беше всъщност просто един разглезен безделник?

Той също се взираше в нея. Както и преди, не се ядоса на дързостта ѝ. Без да откъсва поглед от него, Сири дръпна връзките на роклята си и тя се свлече на пода. Посегна към раменете на ризата си, но се поколеба.

„Не — каза си. — Това също не е добре.“

Погледна я. Ръбовете на бялата риза искряха, бялото се пречупваше в цветове. Вдигна отново очи и се взря в безстрастното лице на Бога крал.

Той се напрегна. Видя го в очите му и около устните. Направи нова стъпка напред, а бялото на дрехата ѝ още повече се пречупи в призматични цветове. Богът крал не направи нищо. Само я гледаше, докато тя пристъпваше все по-близо.

Застана точно пред него. След това се обърна, качи се на мекото легло и изпълзя в средата. Изправи се на колене и огледа черната мраморна стена и обсидиановата ѝ лъскавина. Жреците на Бога крал бяха точно зад нея, вслушваха се внимателно, за да чуят неща, които всъщност изобщо не бяха тяхна работа.

„Наистина ще е изключително смущаващо“, помисли Сири. Но бе принудена да лежи просната на пода, гола пред Бога крал повече от седмица. Трябваше ли тепърва да започва да изпитва срам?

Заподскача на леглото и пружините заскърцаха. Изчерви се от свян, но все пак започна да стене.

Надяваше се да е убедително. Всъщност не знаеше как точно трябва да звучи. И колко продължава обикновено? Стараеше се стоновете ѝ да стават все по-силни и по-силни, подскачанията — все по-буйни, толкова дълго, колкото ѝ се стори уместно. После спря рязко, издаде последен стон и се отпусна на леглото.

Цареше пълна тишина. Отвори очи и изгледа Бога крал. Маската на лицето му се беше смекчила донякъде и издаваше съвсем човешко объркване. Сири за малко щеше да се изсмее на това колко смутен изглеждаше. Само го погледна в очите и поклати глава. После — с разтуптяно сърце и запотена кожа — се отпусна отново на леглото, за да отдъхне.

Уморена от дневните събития и интриги, тя скоро се усети, че се унася. Богът крал не я докосна. Всъщност се беше напрегнал при приближаването ѝ все едно се беше притеснил. Дори уплашил.

Не можеше да бъде. Той беше Богът крал на Халандрен, а тя — просто едно глупаво момиче, заплувало в много дълбоки води. Не, не се беше уплашил. Мисълта за това за малко да я накара да се разсмее. Сдържа се, поддържайки илюзията за подслушващите жреци, и след малко заспа в разкоша на мекото легло.

Следващата сутрин Лайтсонг не се вдигна от леглото си.

Слугите му стояха около стаята като ято птици, чакащи за зърно. Щом наближи обед, се размърдаха неспокойно и започнаха да се споглеждат озадачено.

Той остана в леглото си, загледан в пищния червен балдахин. Няколко слуги се приближиха боязливо и поставиха поднос с храна на масичката до него. Лайтсонг не посегна към нея.

Отново беше сънувал война.

Най-сетне — дебел и загърнат в надипления си жречески халат — Ларимар се надвеси над своя бог, без да издава раздразнението, което Лайтсонг беше сигурен, че изпитва.

— Оставете ни — каза Ларимар на слугите.

Те се поколебаха. Как така бог без слуги?

— Моля — каза Ларимар, макар тонът му някак да намекваше, че не е молба.

Слугите бавно се изнизаха от стаята. Ларимар избута подноса с храна и седна на ръба на ниската масичка. Огледа замислено Лайтсонг.

„Какво толкова съм направил, че да си заслужа жрец като него?“, помисли Лайтсонг. Познаваше мнозина от върховните жреци на другите Завърнали се и повечето от тях бяха в различна степен непоносими. Някои бързо се ядосваха, други бързо изтъкваха недостатък, а трети бяха толкова неискрено възторжени към боговете си, че беше направо влудяващо. Трилидийс, върховният жрец на Бога крал, беше толкова надут, че караше дори боговете да се чувстват по-низши.

И неговият Ларимар. Търпелив, разбиращ. Заслужаваше по-добър бог.

— Добре, ваша милост — каза Ларимар. — Какво има този път?

— Болен съм — каза Лайтсонг.

— Не можете да сте болен, ваша милост.

Лайтсонг пробва няколко слаби покашляния, при което Ларимар само завъртя очи.

— О, хайде, Съсел — каза Лайтсонг. — Не можеш ли малко да се попреструваш?

— Да се преструвам, че сте болен ли? — попита Ларимар с лека насмешка. — Ваша милост, да направя това би означавало да се преструвам, че не сте бог. Не вярвам, че би било добре вашият върховен жрец да създаде такъв прецедент.

— Истина е — прошепна Лайтсонг. — Не съм бог.

Ларимар отново не издаде нито раздразнение, нито яд. Само се наведе към него.

— Моля ви, не казвайте такива неща, ваша милост. Дори самият вие да не го вярвате, не бива да го казвате.

— Защо не?

— Заради многото, които го вярват.

— И трябва да продължавам да ги заблуждавам ли?

Ларимар поклати глава.

— Не е заблуждаване. Не е толкова необичайно други да имат вяра в някого повече, отколкото той самият в себе си.

— А това не ти ли изглежда малко странно в моя случай?

Ларимар се усмихна.

— Ако не познават темперамента ви, не. Е, какво предизвика това?

Лайтсонг отново се загледа в балдахина.

— Блашуивър иска Заповедите ми за Безжизнените.

— Да.

— Тя ще унищожи новата ти кралица — каза Лайтсонг. — Блашуивър се безпокои, че кралските хора в Идрис въртят игра за трона на Халандрен.

— Не сте ли съгласен?

Лайтсонг поклати глава.

— Не е това. Вероятно играят. Но работата е, че не смятам, че момичето — кралицата — знае, че е част от нещо важно. Притеснен съм, че Блашуивър ще прекърши детето от страх. Притеснен съм, че ще е твърде агресивна да ни въвлече във война, след като все още не знам дали е правилно.

— Като че ли вече се ориентирате добре във всичко това, ваша милост — каза Ларимар.

— Не искам да се въвличам, Съсел — отвърна Лайтсонг. — Но се чувствам засмукан.

— Длъжен сте да се намесите, за да можете да водите кралството си. Не можете да избегнете политиката.

— Мога, ако не ставам от леглото.

Ларимар повдигна вежда.

— Не го вярвате искрено, нали, ваша милост?

Лайтсонг въздъхна.

— Няма да ми четеш лекция за това как дори бездействието ми има политически последици, нали?

Ларимар се поколеба.

— Може би. Харесва ли ви, или не, вие сте част от делата на кралството — и им въздействате дори ако останете в леглото си. Ако не направите нищо, тогава проблемите са точно толкова по ваша вина, колкото ако вие сте ги причинили.

— Не — заяви Лайтсонг. — Мисля, че грешиш. Ако не правя нищо, тогава поне не мога да разваля нещата. Разбира се, мога да ги оставя да се развалят, но не е същото. Наистина не е, каквото и да казват хората.

— А ако с действието си ги направите по-добри?

Лайтсонг поклати глава.

— Няма да стане. Познаваш ме достатъчно добре.

— Да, ваша милост — каза Ларимар. — Познавам ви може би по-добре, отколкото си мислите. Винаги сте били един от най-добрите хора, които съм познавал.

Лайтсонг завъртя очи, но спря, забелязал изражението на Ларимар.

„Най-добрите хора, които съм познавал…“

Лайтсонг се надигна.

— Познавал си ме! — Вдигна обвинително пръст. — Затова си избрал да бъдеш моят жрец. Познавал си ме преди! Преди да умра!

Ларимар не отвърна нищо.

— Кой бях аз? — попита Лайтсонг. — Добър човек, твърдиш. Какво точно в мен ме правеше добър?

— Нищо не мога да кажа, ваша милост.

— Вече каза нещо. По-добре е да продължиш. Няма връщане.

— Вече казах твърде много.

— Хайде — подкани го Лайтсонг. — Съвсем малко. От Т’Телир ли бях? Как умрях? — „Коя е тя, жената, която виждам в сънищата си?“

Ларимар отново замълча.

— Заповядвам ти да говориш…

— Не можете. — Ларимар се усмихна и стана. — Това е като дъжда, ваша милост. Можете да кажете, че искате да заповядате на времето да се промени, но дълбоко в себе си не го вярвате. То не се подчинява, аз също.

„Удобна теология — помисли Лайтсонг. — Особено когато искаш да скриеш някои неща от боговете си.“

Ларимар се обърна да си тръгне.

— Чакат ви рисунки за преценка, ваша милост. Съветвам ви да позволите на слугите си да ви изкъпят и да ви облекат, за да можете да се заемете с ежедневната си работа.

Лайтсонг въздъхна и разкърши рамене. „Как точно ми го направи това?“ Ларимар изобщо не беше разкрил нещо, но Лайтсонг вече беше преодолял пристъпа си на меланхолия. Изгледа накриво жреца, който стигна до вратата и махна на слугите да се върнат. Може би справянето с намусени божества беше част от служебната му характеристика.

„Но… той ме е познавал преди — помисли Лайтсонг. — И сега е моят жрец. Как е станало това?“

— Съсел — извика Лайтсонг и жрецът се обърна предпазливо: явно очакваше богът му да зарови още в миналото.

— Какво да направя? — попита Лайтсонг. — С Блашуивър и кралицата?

— Не мога да ви кажа, ваша милост — отвърна Ларимар. — Разбирате ли, ние се учим от това, което правите вие. Ако аз ви наставлявам, не печелим нищо.

— Освен може би живота на едно младо момиче, което използват като пионка.

Ларимар помълча.

— Направете най-доброто, ваша милост. Само това бих могъл да посъветвам.

„Страхотно“, помисли Лайтсонг, докато се надигаше. Не знаеше кое е „най-доброто“.

Честно казано, никога не си беше правил труда да го разбере.

19

— Тази е добра — каза Дент, докато оглеждаше къщата. — Здрава дървена облицовка. Ще се натроши много чисто.

— Мда — добави Тонк Фах и надникна в един от килерите. — И има много място за склад. Бас слагам, че само тук може да се поберат поне пет-шест трупа.

Вивена изгледа накриво двамата наемници и те се изкискаха. Къщата не беше толкова хубава като на Лемекс, но пък тя не искаше да се набива на очи. Беше една от многото, построени в редица покрай добре поддържана улица. По-дълбока, отколкото широка, сградата беше обградена от двете страни с палми, които скриваха гледката в случай, че някой се опиташе да шпионира от съседните сгради.

Вивена беше доволна. Отчасти се притесняваше, че ще живее в дом, който — макар да беше скромен според мерките в Халандрен — беше голям почти колкото кралския дворец в Идрис. Само че двамата с Парлин бяха огледали и отхвърлили къщи в по-евтини райони на града. Тя не искаше да живее някъде, където щеше да я е страх да излиза нощем, особено след като се безпокоеше, че Дъхът ѝ може да я превърне в жертва.

Заслиза по стълбите и наемниците я последваха. Къщата имаше три етажа — малък горен етаж със спални, основния с кухня и дневна, и мазе за склад. Сградата беше оскъдно обзаведена и Парлин беше отишъл да купи още мебели. Тя не беше искала да харчи пари за това, но Дент бе изтъкнал, че трябва поне да се опитат да поддържат добро впечатление, за да не привлекат нежелано внимание.

— За къщата на стария Лемекс скоро ще се погрижат — увери я той. — Намекнахме тук-там из подземния свят, като споменахме, че старецът е мъртъв. Каквото не сме обрали, някоя банда крадци ще се погрижи да го изнесе още тази нощ. До утре градската стража ще е там и ще решат, че къщата е ограбена. На сестрата е платено, а и тя изобщо не знаеше кой беше всъщност Лемекс. След като никой не отиде да плати за погребалната служба, властите ще конфискуват къщата и ще изгорят тялото с други длъжници.

Вивена пребледня.

— Не звучи много почтително.

Дент вдигна рамене.

— Какво искате да направите? Да го вземете лично от костницата ли? Да го погребете с идрианска церемония?

— Добър начин да накарате хората да задават въпроси — подхвърли Тонк Фах.

— По-добре просто да оставим други да се оправят с това — каза Дент.

— Сигурно. — Вивена се обърна от стълбището и влезе в дневната. — Просто ме притеснява, че ще оставим за тялото му да се погрижат…

— Кои? — попита с насмешка Дент. — Езичници?

Вивена не го погледна.

— Старецът май не се притесняваше много от езически неща — подхвърли Тонк Фах. — Не и с толкова много Дихания, които беше насъбрал. Разбира се, татенцето ви му даде пари да ги купи, нали?

Вивена затвори очи.

„Сега ти държиш същите тези Дихания — каза си наум. — Не си невинна във всичко това.“

Не беше имала избор. Можеше само да се надява и да приеме, че баща ѝ се е чувствал в същото положение — без друг избор, освен да направи онова, което изглеждаше грешно.

След като нямаше мебели, Вивена придърпа роклята си и седна на дървения под, с ръце в скута. Дент и Тонк Фах седнаха до стената. Чувстваха се също толкова удобно на коравия дървен под, колкото в меки кресла.

— Добре, принцесо — заговори Дент, измъкна един лист от джоба си и го разгъна. — Имаме някои планове за вас.

— Какви?

— Първо, можем да ви уредим среща с някои от съюзниците на Вахр.

— Кой точно беше този човек? — попита Вивена намръщено. Не ѝ харесваше идеята, че ще работи с революционери.

— Вахр беше работник на багрилните плантации — каза Дент. — Нещата стават лоши понякога на онези полета — дълги часове работа, само храна за заплата. Преди около пет години на Вахр му хрумна гениалната идея, че ако успее да убеди достатъчно от другите работници да му дадат Дъха си, би могъл да използва силата, за да вдигне бунт срещу надзирателите. Превърна се в герой за хората във външните цветни плантации дотолкова, че чак привлече вниманието на Двора на боговете.

— Всъщност така и не получи възможност да вдигне истинско въстание — каза Тонк Фах.

— С какво са ни полезни хората му тогава? — попита Вивена. — След като изобщо не са имали шанс да успеят.

— Е, вие изобщо не споменахте за въстание или нещо такова — каза Дент. — Искахте само за Халандрен да стане тежко, когато тръгнат на война.

Вивена кимна.

— Добре. Да се срещнем с тях тогава.

— Просто за да го знаете, принцесо. Те не са особено… изтънчени.

— Не ме притеснява бедността или хора с малки доходи. Аустре гледа еднакво на всички хора.

— Нямах предвид това — каза Дент и се почеса по брадичката. — Не че са селяни, просто… добре, когато малкият бунт на Вахр тръгна зле, тези хора се оказаха достатъчно умни, за да се измъкнат бързо. Това означава, че изобщо не му бяха предани, преди всичко.

— С други думи — намеси се Тонк Фах, — бяха просто банда гадни типове и престъпни босове, които сметнаха, че Вахр може да се окаже добър източник на лесно влияние или пари.

„Страхотно“, помисли Вивена и попита:

— И защо да се свързваме с такива хора?

Дент сви рамене.

— Все трябва да започнем отнякъде.

— Другите неща в списъка са малко по-забавни — каза Тонк Фах.

— И какви са те?

— Нападение на складове на Безжизнените например — каза с усмивка Дент. — Няма да можем да избием съществата — не и без да привлечем останалите към нас. Но бихме могли да объркаме начина, по който действат.

— Изглежда опасно — каза Вивена.

Дент погледна Тонк Фах и той се подсмихна.

— Какво? — попита Вивена.

— Плащане за риск — каза Тонк Фах. — Може да не крадем от парите ви, но не бихме имали нищо против да ви вземем повечко за изключителен риск.

Вивена завъртя очи.

— Освен това — продължи Дент, — доколкото схващам, Лемекс искаше да затрудни снабдяването на града с храна. Идеята всъщност е добра. На Безжизнените не им трябва храна, но хората в поддържащата структура на армията трябва да ядат. Затрудним ли снабдяването, може би ще започнат да се притесняват дали могат да си позволят продължителна война.

— Това звучи по-разумно — каза Вивена. — Какво сте намислили?

— Нападаме търговски кервани — каза Дент. — Палим стоката и нанасяме щети. Правим го да изглежда уж че са разбойници или дори останки от поддръжниците на Вахр. Това би трябвало да обърка някои хора в Т’Телир и може би ще затрудни жреците да тръгнат на война.

— Жреците въртят повечето търговия в града — добави Тонк Фах. — Имат нужните пари, тъй че обикновено държат запасите. Подпалим ли това, което смятат да използват за войната, ще са по-колебливи да нападнат. А това ще спечели повече време за народа ви.

Вивена преглътна.

— Плановете ви са… малко по-насилствени, отколкото допусках.

Наемниците се спогледаха.

— Виждаш ли — каза Дент. — Точно от това получаваме лошата си репутация. Хората ни наемат да свършим трудни неща — например да подроним способността на една държава да води война, — а после се оплакват, че сме прекалено насилствени.

— Много нечестно — съгласи се Тонк Фах.

— Може би тя би предпочела да купим кутрета за всички нейни врагове, после да им ги пратим с мили извинителни бележки и да ги помолим да престанат да бъдат толкова зли.

— А после — добави Тонк Фах, — след като не престанат, бихме могли да убием кутретата!

— Добре — каза Вивена. — Разбирам, че трябва да приложим твърда ръка, но… наистина. Не искам народът на Халандрен да гладува заради това, което правим.

— Принцесо — заговори Дент с по-сериозен тон. — Тези хора искат да нападнат отечеството ви. Гледат на фамилията ви като на най-голямата съществуваща заплаха за властта им — и ще се погрижат никой от кралската кръв да не остане жив, за да им се опълчи.

— Взимат дете от сестра ви, за да стане следващият Бог крал — добави Тонк Фах, — след това избиват всички други лица с кралска кръв. Така никога повече няма да се притесняват от вас.

Дент кимна.

— Баща ви и Лемекс бяха прави. Халандрен може да загуби всичко, ако не ви нападне. И доколкото разбирам, на вашия народ ще му трябва и най-малката помощ, която можем да им дадем. Това означава да направим всичко, което можем — да подплашим жреците, да разбием резервите им, да отслабим армиите им — за да помогнем.

— Не можем да спрем войната — добави Тонк Фах. — Можем само да направим боя малко по-честен.

Вивена си пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре, значи ще…

В този момент вратата на къщата рязко се отвори и изтрещя в стената. Вивена вдигна глава. На прага стоеше висок мъж с необичайно големи мускули и плоско лице. Отне ѝ миг, докато засече другата странност в него.

Кожата му беше сива. Очите му също. Никакъв цвят нямаше по него и Извисяванията ѝ подсказаха, че няма нито един Дъх. Безжизнен войник.

Вивена скочи и едва се сдържа да не извика от ужас. Заотстъпва от грамадния войник. Съществото просто стоеше неподвижно, дори не дишаше. Очите му я проследиха — очи на жив мъртвец.

Незнайно защо това ѝ се стори най-изнервящото.

— Дент! Какво чакате? Нападайте!

Наемниците останаха където си бяха, изтегнати на пода. Тонк Фах едва отвори едното си око.

— О — каза с досада Дент. — Изглежда, градската стража ни е открила.

— Жалко — подхвърли Тонк Фах. — Това като че ли щеше да се окаже забавна работа.

— Нищо освен екзекуция не ни чака вече — измърмори Дент.

— Нападайте! — извика Вивена. — Вие сте охраната ми, вие сте… — Замълча, като видя, че двамата мъже започнаха да се кискат.

„О, Цветове, не пак.“

— Какво? Някаква шега ли? Вие ли го боядисахте сив? Какво става тук?

— Хайде движение, скала на крака такава — каза глас зад Безжизнения.

Съществото пристъпи в стаята. Носеше две платнени торби на раменете си. Щом влезе, зад него се показа жена. Беше ниска, едра в ханша и бюста, със светлокафява коса, стигаща до раменете. Стоеше с ръце на кръста и изглеждаше притеснена.

— Дент — отсече тя. — Той е тук. В града.

— Добре — отвърна Дент и се изтегна отново. — Дължа му един меч в корема.

Жената изсумтя.

— Той уби Арстийл. Защо мислиш, че можеш да го надвиеш?

— Винаги съм бил по-добрият с меча — отвърна Дент невъзмутимо.

— Арстийл също беше добър. Сега е мъртъв. Коя е тази жена?

— Новата работодателка.

— Дано живее по-дълго от предишния — изсумтя жената. — Буца, сложи ги долу и иди да вземеш другата торба.

Безжизненият остави торбите и тръгна обратно. Вивена се загледа след него, вече досетила се, че ниската жена трябва да е Бижутата, третият член от екипа на Дент. Но какво правеше тя с Безжизнен? И как беше намерила новата къща? Сигурно Дент ѝ бе пратил съобщение.

— Какво ви става? — попита Бижутата, след като я погледна. — Да не би някой Пробуждащ да ви открадна цветовете?

Вивена се сепна.

— Какво?

— Искаше да каже защо изглеждате толкова изненадана — обясни Дент.

— И косата ѝ е бяла — каза Бижутата и отиде до платнените торби.

Вивена се изчерви, разбрала, че стъписването я е надвило. Върна на косата си подходящия тъмен цвят. Безжизненият влезе, понесъл друга торба.

— Откъде се взе това същество? — попита Вивена.

— Какво? Буцата ли? Направен е от мъртво тяло, явно — каза Бижутата. — Не съм го правила аз — просто платих да ми го направят.

— За доста пари — добави Тонк Фах.

Съществото изтропа обратно в стаята. Не беше необичайно високо — не като Завърнал се. Можеше да мине за обикновен, макар и доста мускулест мъж. Само цветът на кожата и безизразното лице го отличаваха.

— Купила си го? Кога? Току-що?

— Не — отвърна Тонк Фах. — Буцата си го имаме от месеци.

— Полезно е да си имаш Безжизнен подръка — каза Дент.

— И не ми казахте за това? — възкликна Вивена, като се помъчи да не издаде истерията в гласа си. Първо трябваше да се оправи с града и всичките му цветове и хора. След това ѝ бяха натрапили внушителна доза нежелан Дъх. Сега пред нея стоеше най-нечестивото изчадие на света.

— Темата така и не възникна. — Дент сви рамене. — Те са доста обичайни в Т’Телир.

— Току-що говорехме как да надвием тези същества — каза Вивена. — Не да ги използваме.

— Говорехме как да надвием някои от тях — поправи я Дент. — Принцесо, Безжизнените са като мечове. Те са инструменти. Не можем да унищожим всички в града, дори и да искаме. Само тези, които използват враговете ни.

Вивена въздъхна и седна на дървения под. Безжизненият донесе още една торба, а след това Бижутата посочи към ъгъла. Съществото отиде там и застана в очакване на следващи заповеди.

— Ето — каза Бижутата на другите двама, докато развързваше последната торба. — Каквото поискахте. — Обърна я настрани и вътре блесна лъскав метал.

Дент се усмихна и стана. Срита Тонк Фах, за да го събуди — едрият мъж имаше странната способност да заспива когато му хрумне, — и се приближи до торбата. Извади няколко меча, лъскави и нови на вид, с дълги тънки остриета. Направи няколко замаха във въздуха с един, докато Тонк Фах се приближи лениво и извади няколко остри ками, по-къси мечове и кожени жакети.

Вивена подпря гръб на стената и задиша бавно, за да се успокои. Постара се да потисне страха си от Безжизнения в ъгъла. Как можеха просто ей така да обикалят около него, без да му обръщат внимание? Съществото беше толкова неестествено, че ѝ идеше да се сгърчи от ужас.

Дент най-сетне забеляза реакцията ѝ, каза на Тонк Фах да смаже оръжията, а след това се приближи и клекна пред нея.

— Този Безжизнен проблем ли ще е, принцесо?

— Да — отвърна тя кратко.

— Значи ще трябва да го разрешим — каза той и я погледна в очите. — Екипът ми не може да действа, ако ни вържете ръцете. Бижутата вложи много усилия да научи подходящите Заповеди за използване на Безжизнен, да не говорим за поддържането му.

— Тя не ни трябва.

— О — отвърна Дент. — Трябва ни. Принцесо, вие идвате в този град с много предразсъдъци. Не ми е работа да ви казвам какво да правите с тях. Аз съм само ваш служител. Но ще ви кажа, че не знаете и половината неща, които си мислите, че знаете.

— Не става въпрос за това, което „си мисля, че знам“, Дент — каза Вивена. — Въпросът е в какво вярвам. Тялото на човек не трябва да бъде насилвано, като го върнеш към живот, за да ти служи.

— Защо не? — попита той. — Теологията ви твърди, че душата напуска, когато тялото умре. Трупът е само рециклирана пръст. Защо да не се използва?

— Грешно е — каза Вивена.

— На семейството на покойника е добре платено за трупа.

— Все едно.

Дент се наведе към нея.

— Е, добре. Но ако заповядате на Бижутата да се махне, заповядвате го на всички ни. Ще ви върна парите и можете да си наемете друг екип охранители. Можете да използвате тях.

— Мислех, че имаме договор — сопна се Вивена.

— Имаме. Но мога да напусна когато поискам.

Тя замълча. Стомахът ѝ се беше свил.

— Баща ви е готов да използва средства, с които не е съгласен — заговори Дент. — Съдете го, ако трябва, но ми кажете следното. Ако използването на Безжизнен би могло да спаси кралството ви, коя сте вие, че да пренебрегнете тази възможност?

— Защо те интересува? — попита Вивена.

— Просто не обичам да оставям нещата недовършени.

Вивена извърна очи.

— Погледнете го така, принцесо. Можете да работите с нас — което ще ви даде възможности да обясните възгледите си и може би да промените отношението ни към неща като Безжизнените и БиоХромата. Или можете да ни изгоните. Но ако ни отхвърлите заради греховете ни, не се ли изтъквате? Петте видения не казват ли нещо за това?

Вивена се намръщи. „Откъде знае толкова много за аустризма?“

— Ще помисля за това. Защо Бижутата донесе толкова мечове?

— Ще ни трябват оръжия — отвърна Дент. — За насилията, за които вече говорихме.

— Нямате ли си оръжия?

Дент повдигна рамене.

— Тонк обикновено носи кривак или нож, понеже мечовете привличат внимание. По-добре е човек да не се набива на очи. Народът ви има една интересна мъдрост в това отношение.

— Но сега…

— Сега всъщност нямаме избор — каза той. — Ако ще продължаваме с плановете на Лемекс, нещата ще станат опасни. — Изгледа я. — Което ме подсети. Има още нещо, за което трябва да помислите.

— Какво?

— Диханията, които имате — каза Дент. — Те са инструмент. Също като Безжизнения. Знам, че не одобрявате начина, по който са добити. Но фактът е, че ги имате. Ако десетина роби капнат от умора, за да изковат меч, каква е ползата, ако стопиш меча и откажеш да го използваш? Не е ли по-добре да използваш меча и да се опиташ да спреш хората, извършили зло?

— Какво имаш предвид? — попита Вивена, макар да усещаше, че вече знае.

— Трябва да се научите да използвате Диханията — каза Дент. — Един Пробуждащ зад гърба ни ще е добре дошъл за мен и Тонкс.

Вивена затвори очи. Трябваше ли да я наранява и с това, след като едва беше надмогнала притесненията си покрай Безжизнения? Очаквала беше да се натъкне на колебания и пречки в Т’Телир. Просто не беше очаквала да се изправи пред толкова трудни решения. И не беше очаквала да застрашат душата ѝ.

— Няма да стана Пробуждаща, Дент — каза тихо Вивена. — Може да си затворя очите за Безжизнения, засега. Но няма да Пробуждам. Надявам се да отнеса тези Дихания в смъртта си, за да не може никой друг да се облагодетелства, като ги прибере. Каквото и да казваш, ако купиш меч, изкован от изтощени от труд роби, само окуражаваш злите търговци.

Дент замълча. После кимна и стана.

— Вие сте шефът и кралството си е ваше. Ако се провалим, единственото, което губя аз, е работодател.

— Дент — каза Бижутата и се приближи, почти без да обръща внимание на Вивена. — Не ми харесва това. Първо, не ми харесва, че той е тук. Има Дъх — според донесенията, изглежда, е достигнал поне до Четвъртото извисяване. Може би Петото. Обзалагам се, че го е взел от Вахр.

— Как изобщо разбра, че е той? — попита Дент.

Бижутата изсумтя.

— Всички говорят. Хора, намерени заклани в задни улички, с прогнили и почернели рани. Нов могъщ Пробуждащ броди из града с меч с черна дръжка в сребърна ножница. Такс е, няма спор. Сега е под друго име.

Дент кимна.

— Вашер. Използва го от известно време.

Вивена се намръщи. „Меч с черна дръжка. Сребърна ножница. Мъжът на арената?“

— За кого говорите?

Бижутата я погледна с неприязън, но Дент само сви рамене.

— За един… наш стар приятел.

— Голяма беля е — каза събудилият се Тонк Фах. — Оставя много трупове по дирята си и има странни мотиви — не разсъждава като другите хора.

— По някаква причина го интересува войната, Дент — каза Бижутата.

— Остави го — отсече Дент. — Това само ще го доведе по-скоро на пътя ми. — Обърна се и махна равнодушно с ръка. Вивена се загледа след него, забелязала отчаянието в стъпките му и късите отсечени движения.

— Какво му стана? — попита тя Тонк Фах.

— Такс — или Вашер, предполагам. Уби един наш добър приятел в Ярн Дред преди няколко месеца. Дент имаше четирима души в този екип.

— Не трябваше да стане така — каза Бижутата. — Арстийл беше великолепен дуелист, добър почти колкото Дент. Вашер никога не е могъл да надвие нито един от двамата.

— Обаче използва онзи… меч — изръмжа Тонк Фах.

— Нямаше черно около раната — каза Бижутата.

— Значи е изрязал черното — сопна се Тонк Фах, загледан в Дент, който закачаше меч на колана си. — Няма начин Вашер да надвие Арстийл в честен дуел. Просто няма.

— Този Вашер — промълви Вивена. — Аз го видях.

Бижутата и Тонк Фах се обърнаха рязко към нея.

— Беше в двора вчера — каза Вивена. — Висок мъж и носеше меч, макар никой друг да не носеше. Меч с черна дръжка и в сребърна ножница. Изглеждаше опърпан. Рошава коса, проскубана брада, раздрано облекло. Въже за колан. Наблюдаваше ме отзад. Изглеждаше… опасен.

Тонк Фах изруга тихо.

— Той е — каза Бижутата. — Дент!

— Какво?

Бижутата посочи Вивена.

— Той е на стъпка пред нас. По следите на принцесата е. Видяла е да я наблюдава в двора.

— Цветове! — изруга Дент и напъха рязко оръжието в ножницата. — Цветове, Цветове, Цветове!

— Какво? — попита Вивена пребледняла. — Може би е просто съвпадение. Може да е дошъл просто да наблюдава двора.

Дент поклати глава.

— Няма съвпадения, стане ли въпрос за този човек, принцесо. Ако ви е наблюдавал, може да заложите на Цветовете, че знае точно коя сте и откъде сте. — Погледна я в очите. — И вероятно се кани да ви убие.

Вивена замълча.

Тонк Фах отпусна ръка на рамото ѝ.

— А, не се притеснявай, Вивена. Той иска и нас да убие. Поне си в добра компания.

20

За първи път от вече няколкото си седмици в двореца Сири стоеше пред вратата на Бога крал, без да се чувства нито притеснена, нито уморена.

Сини пръсти, странно, този път не записваше нищо. Наблюдаваше я мълчаливо, с неразгадаемо изражение.

Сири почти се усмихна на себе си. Свършили бяха дните, когато трябваше да лежи на пода и гърбът ѝ протестираше. Свършили бяха дните, когато трябваше да заспи върху мрамора, единствено със смъкнатата ѝ рокля за утеха. Откакто предната седмица бе намерила в себе си достатъчно дързост да се качи на леглото, беше спала добре всяка нощ, удобно и на топло. И нито веднъж не бе докосната от Бога крал.

Нещата се подреждаха добре. Жреците — явно доволни, че изпълнява съпружеския си дълг — я бяха оставили на мира. Не беше длъжна да стои гола пред никого и бе започнала да научава социалната динамика на двореца. Дори беше ходила на още няколко сесии на Дворцовото събрание, макар и да не бе общувала със Завърналите се.

— Съсъд — каза тихо Сини пръсти.

Тя се обърна към него и повдигна вежда.

Той се размърда неспокойно.

— Вие… намерили сте начин да накарате краля да реагира на ухажванията ви, нали?

— Разбраха го значи? — Тя погледна отново към вратата и се усмихна вътрешно.

— Да, Съсъд. Само хората в двореца знаят нещо за това, разбира се.

„Добре“, помисли Сири.

Сини пръсти не изглеждаше доволен.

— Какво? — попита тя. — Не съм в опасност. Жреците може да престанат да се притесняват за наследник. — „За няколко месеца поне. Рано или късно ще станат подозрителни.“

— Съсъд — прошепна Сини пръсти. — Тъкмо изпълняването на дълга ви като Съсъд е опасността.

Тя го погледна намръщено.

— О, богове, о, богове, о, богове… — зашепна Сини пръсти.

— Какво?

— Не бива да го казвам.

— Тогава какъв е смисълът изобщо да говориш? Честно, Сини пръсти, отчайваш ме. Ще ме объркаш съвсем и ще започна да задавам въпроси…

— Не! — прекъсна я рязко Сини пръсти, после се озърна през рамо и се присви уплашено. — Съсъд, не бива да говорите на другите за страховете ми. Те са глупави, наистина, и няма защо да се притеснявате. Просто…

— Какво? — настоя тя.

— Не бива да му раждате дете — каза Сини пръсти. — Това е опасността, за вас и за самия Бог крал. Всичко това… всичко тук в двореца… не е такова, каквото изглежда.

— Всички казват това — сопна се тя. — Щом не е каквото изглежда, тогава кажи ми какво е.

— Не е нужно — каза Сини пръсти. — И няма да говоря повече за това. След тази нощ сама ще идвате до спалнята — явно вече сте усвоили шаблона достатъчно добре. Просто изчакайте стотина мига след като жените ви пуснат от гардеробната.

— Трябва да ми кажеш нещо! — настоя Сири.

— Съсъд. — Сини пръсти се наведе към нея. — Много ви моля, съветвам ви да говорите тихо. Не знаете колко фракции има в този дворец. Член съм на много от тях и една изтървана дума от ваша страна би могла… не, ще означава… смъртта ми. Разбирате ли това? Можете ли да разберете това?

Тя се поколеба.

— Не би трябвало да излагам живота си на опасност заради вас. Но в това споразумение има неща, с които не съм съгласен. Тъй че ви предупреждавам. Гледайте да не дадете дете на Бога крал. Ако искате да научите повече за това, четете. Честно, мислех, че сте малко по-подготвена.

След тези думи малкият мъж си тръгна.

Сири поклати глава. Въздъхна, отвори вратата и влезе в спалнята на Бога крал. Затвори я, погледна го — той също я наблюдаваше, както винаги, — после смъкна роклята си и остана по риза. Отиде до леглото и седна, изчака няколко минути, преди да се качи и да си изиграе играта с подскачането и стоновете. Понякога я разнообразяваше — променяше ритмите, ставаше изобретателна.

Щом свърши, се отпусна на завивките и се изтегна на възглавниците, за да помисли. „Можеше ли Сини пръсти да е още по-неясен?“, каза си отчаяно. Малкото, което знаеше за политическите интриги, ѝ подсказваше, че хората предпочитат да са лукави — неясни дори, — за да се предпазят от последствията.

„Четете…“

Странен съвет. Ако тайните бяха толкова видими, защо тогава щяха да са опасни?

Все пак, след като помисли, усети, че е благодарна на Сини пръсти. Не можеше всъщност да го вини за нерешителността му. Вероятно вече се беше изложил на много по-голяма опасност, отколкото трябваше. Без него дори нямаше да е разбрала, че е застрашена. В известен смисъл той беше единственият ѝ приятел в града — човек като нея самата, човек привлечен тук от друга страна. Страна, засенчена от красивия бляскав Халандрен. Човек, който…

Мислите ѝ прекъснаха. Усети нещо непривично. Отвори очи.

Някой беше надвиснал над нея в тъмното.

Неволно изпищя от изненада. Богът крал отскочи и залитна. Тя изпълзя към таблата на леглото и дръпна завивките над гърдите си… макар жестът да беше глупав, разбира се — той я беше гледал гола толкова нощи.

Богът крал стоеше в тъмното си облекло. Изглеждаше неуверен на мигащата светлина на камината. Никога не беше питала слугите защо носи черно. Би трябвало всъщност да предпочита бяло, на което можеше да въздейства драматично със своята БиоХрома.

Изтекоха няколко мига. Сири седеше стиснала завивките пред себе си. „Престани да се държиш глупаво — каза си. — Той изобщо не те е заплашвал.“

— Няма нищо — промълви тя. — Просто ме стресна.

Той я погледна. И тя с изненада осъзна, че му е заговорила за първи път след избухването си преди седмица. Сега, докато стоеше прав, можеше да види колко… героичен изглежда. Висок, с широки рамене, като статуя. Човек, но много по-едър на ръст и с по-изящни пропорции. Предпазливо, издавайки повече колебливост, отколкото изобщо би се очаквало от мъж, носещ титлата Бог крал, той пристъпи към леглото и седна на ръба.

След това хвана ризата си и я вдигна нагоре.

„О, Аустре — помисли тя внезапно стъписана. — О, Боже, Господи на Цветовете! Това е то! Най-после ще легне с мен!“

Не можеше да надвие трепета си. Тъкмо се беше уверила, че е в безопасност. Не искаше да минава през това.

„Не мога да го направя! Не мога!“

Богът крал измъкна нещо изпод ризата си, а след това я пусна да се смъкне. Сири седеше задъхана и бавно осъзнаваше, че няма да ѝ посегне. Успокои се и върна цвета на косата си. Богът крал остави нещото на леглото и на светлината на огъня тя видя, че е… книга. В първия миг си помисли за четенето, за което бе споменал Сини пръсти, но бързо отхвърли тази идея. Според заглавието, изписано на гръбчето, тази книга беше разкази за деца.

Богът крал отпусна пръстите си на нея, а след това деликатно я отвори на първата страница. Белотата на пергамента се пречупи под силата на БиоХромата му и разпръсна дъга от цветове. Това обаче не изкриви текста и Сири предпазливо се наведе, за да погледне думите.

Вдигна очи към Бога крал. Лицето му не изглеждаше толкова напрегнато, колкото беше обикновено. Той кимна към страницата и посочи първата дума.

— Искаш да прочета това ли? — попита Сири шепнешком — заради жреците, които можеше да подслушват.

Богът крал кимна отново.

— Пише „Разкази за деца“ — каза Сири объркано.

Той обърна книгата, за да погледне. Потърка се замислено по брадичката.

„Какво става?“, помисли Сири. Изглежда, той нямаше намерение да ляга с нея. Дали не очакваше да му почете? Не можеше да си представи, че ще я моли за нещо толкова детинско. Погледна го отново. Той отново завъртя книгата и посочи първата дума. Кимна пак.

— Разкази? — попита Сири.

Той посочи думата. Сири погледна внимателно, мъчеше се да различи някакъв скрит смисъл или тайнствен текст. Въздъхна и вдигна очи към него.

— Защо просто не ми кажеш?

Той поклати мълчаливо глава. После отвори устата си. На смътната светлина от камината Сири видя нещо стъписващо.

Богът крал на Халандрен нямаше език.

Имаше зараснала рана. Едва можа да я види, след като присви очи и погледна внимателно. Нещо беше станало с него, някаква ужасна злополука беше изтръгнала езика му. Или… дали не беше отрязан нарочно? Защо някой щеше да отреже езика на самия крал?

Отговорът я осени почти мигновено.

„БиоХроматичният дъх“ — осъзна тя, спомнила си един почти забравен урок от детството си. „За да Пробуди предмети, човек трябва да даде Заповед. Думи, изречени ясно и отривисто. Никакво заваляне или мърморене не е допустимо, иначе Дъхът няма да подейства.“

Богът крал извърна очи настрани, сякаш засрамен. Вдигна книгата, притисна я до гърдите си и понечи да стане.

— Не, моля те — промълви Сири, протегна ръка и го докосна по китката.

Богът крал замръзна. Тя веднага отдръпна ръката си.

— Отвращението ми не беше заради… устата ти — прошепна Сири. — А защото разбрах какво ги е накарало да ти го направят.

Богът крал я погледна, а после бавно седна отново. Задържа се достатъчно далече, за да не се докосват, и тя повече не посегна към него. Но много внимателно — почти с благоговение — отново постави книгата на леглото. Отвори я отново на първата страница и погледна Сири умолително.

— Не можеш да четеш, така ли? — прошепна тя.

Той кимна.

— Това е тайната — промълви Сири. — Онова, от което Сини пръсти толкова се страхува. Ти не си крал, а марионетка! Фигурант. Жреците ти те извеждат да те показват, дадена ти е толкова силна БиоХроматична аура, че кара хората да падат на колене от удивление. Но са ти отнели езика, за да не можеш никога да я използваш, и изобщо не са те научили да четеш, за да не научиш твърде много или да общуваш с други.

Той седеше, извърнал очи.

— И всичко това за да могат да те държат под властта си. — „Нищо чудно, че Сини пръсти беше толкова уплашен. Щом могат да направят това на собствения си бог… тогава всички останали не сме нищо за тях.“

Вече беше ясно защо са толкова изрични тя да не говори с краля — да не говорим да го целува. Ясно беше защо изпитваха такава неприязън към нея. Безпокояха се, че някой остава насаме с Бога крал. Някой, който може да разкрие истината.

— Съжалявам — прошепна Сири.

Той поклати глава, а след това я погледна в очите. В тях имаше сила, каквато не беше очаквала, че е възможно да се намери у човек, живял толкова обгрижвано и изолирано като него. А после погледна надолу и отново посочи думите на страницата. Първата дума. Първата буква всъщност.

— Това е буквата „ро“ — каза Сири с усмивка. — Мога да те науча да ги четеш всичките, ако искаш.

Жреците имаха право да се безпокоят.

21

Вашер стоеше на върха на двореца на Бога крал и гледаше снишаващото се над джунглите слънце. Залезът беше ярък, с бляскави цветове, красиви червени и оранжеви оттенъци, обагрили короните на дърветата. А после слънцето се скри и цветовете повехнаха.

Казваха, че преди човек да умре, БиоХроматичната му аура изведнъж лумва ярко. Като сърце, отдаващо сетния си удар, като последен напор на вълна, преди да се оттегли приливът. Вашер го беше виждал, но не при всяка смърт. Събитието беше рядко, също като съвършен залез.

„Драматично“, подхвърли Нощна кръв.

„Залезът ли?“, попита Вашер.

„Да.“

„Ти не можеш да го видиш“, отвърна той на меча си.

„Но мога да усетя как ти го виждаш. Пурпур. Като кръв във въздуха.“

Вашер не отговори. Мечът не можеше да вижда. Но с могъщата си извърната БиоХрома можеше да усеща живот и хора. Нощна кръв бе сътворен, за да брани и двете. Странно беше колко лесно и бързо защитата може да причини унищожение. Вашер понякога се чудеше дали двете всъщност не са едно и също. Защитиш цвете — унищожаваш животинките, които искат да се нахранят с него. Защитиш здание — унищожаваш растенията, които може да са израснали в пръстта.

Защитиш човек. Понасяш унищожението, което твори той.

Макар да беше тъмно, усещането за живот на Вашер беше силно. Долавяше дори тревата, която растеше долу, и знаеше колко е далече. С повече Дъх можеше дори да е почувствал лишея, израснал по камъните на двореца. Коленичи и отпусна длан на коляното си, а другата — на каменния зид.

— Подсили ме — Заповяда той и Издиша. Крачолите на панталоните му се вкочаниха и от черния камък под него избликна петно цвят. Черното беше цвят. Не го беше помислял, преди да стане Пробуждащ. Пискюлите, увиснали от маншетите му, се стегнаха. Както беше коленичил, можеха също да се увият отдолу около стъпалата му.

Вашер сложи длан на рамото на ризата си и докосна друго петно мрамор, докато оформяше образ в ума си.

— Щом призова, стани мои пръсти и сграбчи — Заповяда. Ризата потръпна и няколко пискюла се увиха около дланта му. Пет, като пръсти.

Беше трудна Заповед. Изискваше много повече Дъх, отколкото му се искаше — останалият му стигаше едва до Второто извисяване, — а за да усъвършенства образа на Заповедта, се беше упражнявал много. Пръстите-пискюли си заслужаваха това усилие. Бяха се оказали много полезни и не искаше да се заеме с нощните си дейности без тях.

Изправи се и погледна белега от сив мрамор по иначе съвършено черната повърхност на двореца. Усмихна се, щом си помисли за възмущението, което щяха да изпитат жреците, щом го откриеха.

Изпробва силата в краката си, стиснал Нощна кръв, след това предпазливо пристъпи напред.

Падна десетина стъпки надолу. Дворецът бе построен от масивни каменни блокове в стръмна пирамидална форма. Той скочи тежко на следващия блок, но Пробуденото облекло пое отчасти удара като втора, външна костна система. Вашер се изправи, кимна доволно и скочи на следващото каменно стъпало.

Най-сетне кацна върху меката трева северно от двореца, близо до стената, която обкръжаваше цялото плато. Присви се и се огледа.

„Дебнешком ли, Вашер? — каза Нощна кръв. — Ужасен си в промъкването дебнешком.“

Вашер не отвърна.

„Трябва да нападаш — каза Нощна кръв. — За това те бива.“

„Просто искаш да докажеш колко си силен“, помисли Вашер.

„Е, да — отвърна мечът. — Но все пак трябва да признаеш, че си зле в дебненето.“

Вашер го пренебрегна. Сам мъж в опърпано облекло и с меч из дворцовия комплекс щеше да се набие на очи. Тъй че се огледа внимателно. Беше избрал нощ, в която боговете не бяха замислили празненства навън в двора, но все пак имаше групи жреци, менестрели и слуги, които се движеха между палатите.

„Колко си сигурен с тази твоя информация? — попита Нощна кръв. — Защото, честно казано, не вярвам на жреци.“

„Той не е жрец“, помисли Вашер. Движеше се предпазливо, като се задържаше в тъмната сянка на стената. Свръзката му го беше предупредил да стои настрана от влиятелни богове като Блашуивър и Стилмарк. Но беше казал също така, че палатът на някой по-низш бог — като Дарбекон или Мирожад — няма да му свърши работа. Затова Вашер потърси дома на Мърсистар, Завърнала се, известна с увлечението си по политиката, но пък изобщо не беше влиятелна.

Тази вечер палатът ѝ изглеждаше сравнително тъмен, но все пак щеше да има стражи. Всички Завърнали се в Халандрен имаха слуги в излишък. И, разбира се, Вашер видя двама мъже — пазеха вратата, която му трябваше. Носеха пищните облекла на дворцови слуги, оцветени в жълто и златно според баграта на господарката си.

Не бяха въоръжени. Кой би нападнал дом на Завърнал се? Просто бяха тук, за да задържат всеки, който се опита да влезе и да смути съня на господарката им. Стояха до фенерите, будни и напрегнати, но повече за показност, отколкото за нещо друго.

Вашер прикри Нощна кръв под наметалото си, след което излезе от тъмното. Оглеждаше се притеснено и мърмореше под нос. Изгърби се, за да скрие по-добре дългия меч.

„О, моля те — каза с досада Нощна кръв. — Пак ли маскировката с лудия? Измисли нещо по-умно.“

„Ще свърши работа — помисли Вашер. — Това е Дворът на боговете. Нищо не привлича лудите повече от възможността да срещнат божества.“

Двамата стражи го видяха, но не изглеждаха изненадани. Сигурно всеки ден от професионалната си кариера се бяха разправяли с полупобъркани. Вашер беше виждал безброй такива типове на опашките за петиции пред Завърнали се.

— Ей, ти — каза единият, щом Вашер се приближи.

Вашер пристъпи към тях, като продължаваше да мърмори как щял да говори с богинята.

Другият мъж сложи ръка на рамото му.

— Хайде, приятелю. Да те върнем при портата и да видим дали още може да се намери подслон за нощта.

Вашер се поколеба. Доброта. Незнайно защо не я беше очаквал. Почувства се малко гузен от това, което предстоеше да направи.

Замахна рязко настрани и изви два пъти палеца си, за да накара дългите пръсти-пискюли на маншета му да уподобят движенията на истински пръсти. Протегна ги. Пискюлите изплющяха напред и се увиха около врата на стража.

Мъжът изпъшка и се задави.

Преди вторият страж да успее да реагира, Вашер надигна Нощна кръв и заби дръжката в корема му. Мъжът залитна и Вашер го подсече в глезените. Ботушът му бавно, но здраво се спусна върху врата на стража. Мъжът се задърпа, но краката на Вашер бяха подсилени от Пробуждането.

Задържа се така дълго, докато двамата мъже се бореха, но не можеха да се измъкнат от задушаващите хватки. После отдръпна крака си от врата на втория страж, смъкна първия на земята, изви отново два пъти палеца си и освободи пръстите-пискюли.

„Не ме използва много — измърмори недоволно Нощна кръв. — А можеше. Аз съм меч.“

Без да му обръща внимание, Вашер се огледа в тъмното да не би да го е забелязал някой.

„Сериозно, по-добър съм от риза. Щях да ги убия. Виж, още дишат. Глупава риза.“

„Това беше целта — помисли Вашер. — Труповете носят повече неприятности от припаднали хора.“

„Можех да ги припадна“, бързо се отзова Нощна кръв.

Вашер поклати глава и се шмугна в сградата. Палатите на Завърналите се — този също — общо взето не бяха нещо повече от куп стаи с цветни завеси на входовете. В Халандрен беше толкова топло, че всъщност нямаше нужда от врати.

Не мина през централните помещения, а се задържа в околния вход за слугите. Ако осведомителят му не го беше излъгал, това, което му трябваше, можеше да се намери в североизточната страна на сградата. Тръгна и в движение разви въжето от кръста си.

„Коланите също са глупави — каза Нощна кръв. — Те…“

В този момент четирима слуги завиха на ъгъла точно пред Вашер. Той ги погледна стъписан, но не особено изненадан.

Стъписването на слугите продължи секунда повече от неговото. И в тази секунда въжето в ръката му изплющя напред.

— Дръж — Заповяда той, влагайки повечето от останалия си Дъх. Въжето се уви около ръката на един от слугите, макар Вашер да се беше целил към врата. Той изруга и дръпна слугата напред. Мъжът извика и се натресе с все сила в ръба на стената. Другите понечиха да побегнат.

Вашер развъртя Нощна кръв с другата си ръка.

„Да!“, възкликна мечът в ума му.

Вашер не го извади от ножницата. Просто го метна напред. Мечът се хлъзна по пода и спря пред тримата мъже. Единият замръзна и го погледна вцепенен. След това посегна плахо към него, с изпълнени с удивление очи.

Другите двама побягнаха с ревове, че в палата е нахлул натрапник.

„Проклятие!“, помисли Вашер. Дръпна въжето и смъкна на пода овързания слуга. Докато той се мъчеше да се изправи, Вашер се втурна напред и уви въжето около ръцете и тялото му. До тях другият надигна Нощна кръв с блеснали очи, забравил и за Вашер, и за приятеля си. Откопча ключалката на дръжката и понечи да извади меча.

Успя да го изтегли само около пръст — и от ножницата се заизлива тъмен, гъст като течност дим. Част от него закапа към пода, пипала се изпънаха, увиха се около ръката му и засмукаха цвета от кожата му.

Вашер изрита слугата с единия крачол на Пробудения си панталон, събори го и го принуди да пусне Нощна кръв. Остави първия да се гърчи овързан, сграбчи този, който държеше меча, и блъсна главата му в стената.

После сграбчи Нощна кръв, натика го в ножницата и щракна закопчалката. Чак след това се наведе и докосна въжето, овързало замаяния слуга.

— Твоят Дъх към моя — изрече и върна Дъха си от въжето, като остави мъжа вързан.

„Не ме остави да го убия“, измърмори Нощна кръв недоволно.

„Труповете. Забрави ли?“

„И… двама ми избягаха. Не е редно.“

„Не можеш да изкусиш сърцата на чисти хора, Нощна кръв.“ Колкото и да обясняваше на меча, той, изглежда, не можеше да схване идеята.

Вашер бързо тръгна по коридора. Вече се чуваха разтревожени викове и призиви за помощ.

Нямаше никакво желание да се бие със слуги и войници, така че се спря. Забеляза мимоходом, че Пробуждането на въжето е отнело цвета от ботушите и наметалото му — единствените части от облеклото му, които не бяха Пробудени.

Сивото облекло щеше мигновено да го отличи какъв е. Но мисълта да отстъпи го вбеси. Изскърца със зъби от безсилие и шибна стената с юмрук. Всичко би трябвало да мине много по-гладко.

„Ужасен си в прокрадването, казах ти“, обади се Нощна кръв.

„Млъкни“, помисли Вашер, решен да не бяга. Бръкна в кесията на колана си и измъкна нещо от нея: мъртва катерица.

„Юк“, изсумтя презрително Нощна кръв.

Вашер коленичи, отпусна длан върху телцето и Заповяда:

— Пробуди се за моя Дъх. Служи на нуждите ми, живей по моя Заповед и моя дума. Паднало въже.

Последните думи, „паднало въже“, оформиха защитната фраза. Вашер можеше да изрече каквото и да е, но избра първото, което му хрумна.

Един Дъх се изцеди от тялото му и се вля в трупчето на животинката. И тя се размърда. Този Дъх Вашер никога нямаше да си върне — сътворяването на Безжизнен беше невъзвратим акт. Катеричката изгуби цвят, изцеди се до сиво, докато Пробуждането се захранваше с цветовете, за да подсили превръщането. От друга страна, катерицата си беше сива, тъй че разликата трудно щеше да се забележи. Точно затова Вашер обичаше да използва катерици.

— Паднало въже — промълви той на съществото, което бе вдигнало сивите си очи към него. Щом защитната фраза беше изречена, Вашер вече можеше да впечата заповед в животинката, също като при обикновено Пробуждане. — Тичай. Скачай. Хапи всички, само не и мен. Паднало въже. — Последните две думи заключиха впечатването, за да не може друг да Заповяда на катерицата.

Катерицата се огледа и се шмугна през вратата, през която бяха избягали слугите. Вашер се изправи и забърза след нея с надеждата, че това разсейване ще му спечели време. И наистина, почти веднага чу викове, последвани от трополене и крясъци.

Трудно беше да се спре Безжизнен, особено със заповед да хапе.

Вашер се усмихна.

„Можехме да ги убием“, каза Нощна кръв.

Вашер се втурна натам, накъдето сочеха сведенията му. Мястото беше белязано от разцепена дъска в стената, външно — просто знак за износване на сградата. Наведе се — надяваше се осведомителят му да не го е излъгал. Затърси по пода и замръзна, щом намери скритото резе.

Дръпна го и отвори капака на пода. Палатите на Завърналите се уж трябваше да имат само един етаж. Усмихна се.

„А ако този тунел няма изход?“, попита Нощна кръв, щом Вашер се спусна в дупката: разчиташе, че Пробуденото му облекло ще смекчи падането.

„Тогава може би ще се наложи да убием доста хора“, помисли Вашер. Само че сведенията му до този момент бяха добри. Подозираше, че и останалото ще се окаже точно.

Жреците на Многоцветните тонове, изглежда, криеха някои неща от хората в кралството. И от боговете също.

22

Уедърлав, богът на бурите, взе една от дървените сфери от полицата. Беше направена да запълва дланта на бог и беше утежнена в средата с олово. Беше с издълбани пръстени по повърхността и боядисана в тъмносиньо.

— Дублираща сфера? — учуди се Лайфблесър. — Дързък ход.

Уедърлав погледна през рамо малката група богове. Лайтсонг беше сред тях, отпиваше сладка портокалова напитка, подсилена с някакъв алкохол. Преди няколко дни беше позволил на Ларимар да го склони да се вдигне от леглото, но все още не беше решил как да постъпи.

— Дързък ход, да — каза Уедърлав. Подхвърли кълбото във въздуха и го улови. — Кажи ми, Лайтсонг Храбри. Благославяш ли това хвърляне?

Другите богове се изкискаха. Бяха четирима играещи. Както обикновено, Уедърлав носеше халат в зелено и златно, провиснал от едното му рамо и увит около кръста му до средата на бедрото. Дрехата — наподобяваща древното облекло на Завърналите се от рисунки отпреди векове — подчертаваше изваяните му мускули и божествената му фигура. Той стоеше на ръба на терасата и беше негов ред да хвърля.

Зад него седяха другите трима. Лайтсонг отляво и Лайфблесър — богът на лечението — в средата. Труткол, богът на природата, седеше най отдясно, облечен в пъстро наметало и униформа в тъмнокафяво и бяло.

Тримата богове представляваха вариация на тема. Ако Лайтсонг не ги познаваше добре, трудно щеше да ги различи един от друг. Всеки се извисяваше на близо седем стъпки, с издути мускули, на които всеки смъртен щеше да завиди. Вярно, Лайфблесър имаше кафява коса, докато на Уедърлав беше руса, а на Труткол черна. Но и тримата имаха еднакви скулести лица, съвършена прическа и вътрешно присъщо безупречно изящество, което ги отличаваше като Завърнали се божества. Само облеклата им всъщност предлагаха някакво разнообразие.

Лайтсонг отпи от чашата си.

— Да благословя хвърлянето ти ли, Уедърлав? Не сме ли в състезание един срещу друг?

— Предполагам — отвърна богът и подхвърли дървената топка в ръката си.

— Защо да те благославям тогава, щом хвърлянето ти е срещу мен?

Уедърлав само се подсмихна, отметна ръката си назад и хвърли дървената топка надолу по склона. Тя подскочи, затъркаля се по тревата и най-сетне спря.

Този участък от двора бе всъщност просторно игрище с въжета и колчета. Жреци и слуги щъкаха от двете страни, отбелязваха и събираха точките, за да не се налага да го правят боговете.

Тарачин беше сложна игра, играна само от богатите. Лайтсонг така и не си беше направил труда да научи правилата ѝ.

Струваше му се по-забавно да играе, без да има представа какво точно прави.

Следващото хвърляне беше негово. Той стана и взе една от дървените топки на лавицата — избра я според цвета на питието си. Оранжева. Подхвърли я в ръка, а след това — без да обръща внимание накъде хвърля — я метна надолу и тя излетя по-силно, отколкото може би трябваше — съвършените тела хвърлят силно. Точно това бе една от причините игралното поле да е толкова голямо — трябваше да отговаря на мащабите на боговете, тъй че, докато играеха, им трябваше високият ъгъл на издигнатата тераса, за да наблюдават играта си.

За тарачин се смяташе, че е една от най-трудните игри на света. Изискваше сила, за да се хвърлят топките правилно, остър ум, за да прецениш къде точно да ги хвърлиш, координация, за да го постигнеш с нужната точност, и голямо разбиране за стратегия, за да избереш подходящата топка, която да господства на игралното поле.

— Четиристотин и тринайсет точки — обяви един слуга, след като писарите долу му подадоха числата.

— Поредно великолепно хвърляне — каза Труткол и се надигна от дървения си шезлонг. — Как го правиш? Никога не бих помислил да използвам извърната топка за това хвърляне.

„Така ли ги наричат оранжевите?“, помисли Лайтсонг, докато се връщаше на шезлонга си.

— Трябва просто да разбираш игралното поле — обясни той. — И да се научиш да влизаш в ума на топката. Мислиш като нея, разсъждаваш както би могла да разсъждава тя.

— Разсъждаваш като топка? — Лайфблесър се надигна. Носеше широк халат в неговите цветове, синьо и сребристо. Избра си зелена топка от лавицата и се взря в нея. — Що за разсъждения има една топка?

— Топчести, предполагам — подхвърли небрежно Лайтсонг. — А по съвпадение, това е и любимият ми тип. Може би затова съм толкова добър в играта.

Лайфблесър се намръщи и отвори уста да отговори. А после я затвори, видимо объркан от коментара на Лайтсонг. За жалост превръщането в бог не увеличаваше умствения капацитет редом с физическите атрибути. Лайтсонг нямаше нищо против. За него истинското забавление в играта на тарачин не беше свързано с това къде падат топките.

Лайфблесър хвърли и седна отново.

— Наистина, Лайтсонг — каза с усмивка. — Казвам го като комплимент, но компанията ти може да е изтощителна!

— Да. — Лайтсонг отпи от чашата си. — Като комар съм в това отношение. Труткол, не е ли твой ред да хвърляш?

— Всъщност пак е твоят — каза Уедърлав. — Постигна коронния чифт в последното си хвърляне, забрави ли?

— А, да, как можах да забравя — отвърна Лайтсонг и стана. Взе нова топка, хвърли я през рамо на моравата и седна отново.

— Петстотин и седем точки — обяви жрецът.

— Е, това си беше чисто перчене — каза Труткол.

Лайтсонг не отвърна. Според него това, че най-невежият в играта обикновено се оказваше най-добрият, издаваше вътрешен недостатък. Но се съмняваше, че другите го приемат така. И тримата бяха отдадени на спорта си и играеха всяка седмица. За щастие нямаше много други неща, с които да запълват времето си.

Лайтсонг подозираше, че продължават да го канят само защото искат най-сетне да докажат, че могат да го победят. Ако беше схванал правилата, щеше да се опита да загуби нарочно, за да не настояват повече да играе с тях. Все пак му харесваше как победите му ги дразнят — макар да не издаваха никога нещо повече от съвършено благоприличие, разбира се. Тъй или иначе, предвид обстоятелствата той подозираше, че няма да може да загуби, дори да иска. Доста трудно е да загубиш игра, след като нямаш никаква представа какво трябва да направиш, за да я спечелиш.

Най-сетне Труткол пристъпи, за да хвърли. Винаги носеше облекло в боен стил, а кафявият и белият цвят му стояха очарователно. Лайтсонг подозираше, че го е яд, че вместо да му дадат Безжизнените заповеди като длъжност в двора, му бяха дали глас по въпросите на търговията с други кралства.

— Чух, че си говорил с кралицата преди няколко дни, Лайтсонг — каза Труткол, след като направи хвърлянето си.

— Да — отвърна Лайтсонг и отпи от чашата си. — Беше необикновено учтива, трябва да кажа.

Уедърлав се засмя, явно приел последния коментар за сарказъм — което беше малко дразнещо, тъй като Лайтсонг беше съвсем искрен.

— Целият двор е забръмчал — каза Труткол, обърна се, отметна пелерината си назад, а след това се подпря на перилото на терасата и зачака да пресметнат точките му. — Идрианците нарушиха договора, така да се каже.

— Неподходящата принцеса — съгласи се Уедърлав. — Това ни дава удобна възможност.

— Да — отрони замислено Труткол. — Но възможност за какво?

— Да нападнем! — заяви с обичайната си глуповата откровеност Лайфблесър.

Другите двама го изгледаха намръщено.

— Много повече може да се спечели от това, Лайфблесър.

— Мда — отрони Уедърлав и разсеяно завъртя последните капки вино в чашата си. — Плановете ми вече са в ход, разбира се.

— И какви ще да са тези планове, божествени ми братко? — попита Труткол.

Уедърлав се усмихна.

— Е, не бих искал да разваля изненадата, нали?

— Зависи — отвърна съвсем сериозно Труткол. — Зависи дали това ще ме спре да настоявам идрианците да ни дадат повече достъп до проходите. Готов съм да се обзаложа, че може да се приложи известен… натиск върху новата кралица, за да спечелим благосклонността ѝ за такова предложение. Казват, че била доста наивна.

На Лайтсонг леко му призля. Знаеше, че тези тримата винаги заговорничат и плетат интриги. Играеха играта си с топките, но също така използваха повода с тези събирания, за да позират и да се пазарят.

— Невежеството ѝ вероятно е преструвка — заяви Лайфблесър с неприсъща за него замисленост. — Не биха я пратили, ако наистина е толкова неопитна.

— Тя е идрианка — отвърна пренебрежително Труткол. — Най-важният им град има по-малко хора от малък квартал в Т’Телир. Едва разбират понятието за политика, сериозно говоря. Повече са свикнали да говорят на овцете си, отколкото с хора.

Уедърлав кимна.

— Дори да е „добре обучена“ по техните стандарти, тук ще е лесно да бъде манипулирана. По-трудното е да се погрижим някои други да не стигнат до нея преди нас. Лайтсонг, какво ти беше впечатлението? Ще е готова ли да прави каквото ѝ кажат боговете?

— Всъщност не бих могъл да знам — отвърна той и махна за още сок. — Както знаете, не се интересувам много от политически игри.

Уедърлав и Труткол се подсмихнаха самодоволно. Като повечето в двора, те смятаха Лайтсонг за безнадежден в практичните неща. А според тяхното определение „практично“ означаваше „да се възползваш от другите“.

— Лайтсонг — каза Лайфблесър с безтактно искрения си тон. — Наистина трябва да проявиш малко повечко интерес към политиката. Може да е доста развличащо. Само да знаеше тайните, за които съм интимно осведомен!

— Скъпи ми Лайфблесър — отвърна Лайтсонг, — повярвай ми, моля те, като казвам, че нямам никакво желание да знам никакви тайни, което включва теб и някои интимни места.

Лайфблесър се намръщи, докато се мъчеше да схване последното.

Другите двама отново започнаха да обсъждат кралицата, докато жреците брояха точките от последното хвърляне. Колкото и да беше странно, Лайтсонг изпита нарастващо безпокойство и щом Лайфблесър стана за следващото си мятане, също се надигна и каза:

— Мои божествени братя. Изведнъж се почувствах доста уморен. Може би е нещо, което съм поел.

— Не поднесено от мен, надявам се? — каза Труткол. Бяха в неговия палат.

— Не храна — отвърна Лайтсонг. — Другите неща, които сервирахте днес, може би. Наистина трябва да си тръгвам.

— Но ти водиш — възрази Труткол. — Ако напуснеш сега, ще трябва да играем отново другата седмица!

— Заплахите ти се оттичат от мен като вода, божествени братко — каза Лайтсонг и кимна почтително на всички поред. — Желая ви всичко добро, докато успеете отново да ме домъкнете да играя тази ваша трагична игра.

Засмяха се. Той не знаеше дали трябва да му е смешно, или обидно, че толкова често бъркат шегите му със сериозни изказвания и обратно.

Взе жреците си — с тях и Ларимар, — но не изпитваше желание да говори с никого от тях. Просто тръгна през палата в тъмночервено и бяло, все така обезпокоен. Мъжете на терасата бяха жалки любители в сравнение с истинските майстори в политиката като Блашуивър. Бяха толкова откровени и явни с плановете си.

Но дори откровени и явни, можеше да се опасни, особено за жена като кралицата, която очевидно нямаше много опит в такива неща.

„Вече реших, че не мога да ѝ помогна“, помисли Лайтсонг, докато излизаше от палата на моравата навън. Отдясно сложна мрежа от въжени квадрати и фигури очертаваше игралното поле на тарачин. Една топка подскочи и тупна глухо в тревата. Лайтсонг тръгна в другата посока по зелената морава, без да изчака жреците му да вдигнат навес, за да го заслонят от следобедното слънце.

Още се притесняваше, че ако се опита да помогне, само ще влоши нещата още повече. Но и сънищата продължаваха да го безпокоят. Война и насилие. Отново и отново виждаше падането на Т’Телир, унищожаването на отечеството си. Не можеше да продължи да пренебрегва сънищата си, та дори да не ги приемаше за пророчески.

Блашуивър смяташе, че войната е важна. Или поне че е важно да се подготвят за нея. Той ѝ вярваше повече, отколкото на който и да е друг бог или богиня, но също така го притесняваше агресивността ѝ. Беше дошла при него и го бе помолила да се включи в плановете ѝ. Дали не го беше направила защото знаеше, че е по-умерен от нея? Дали съзнателно не търсеше баланс на собствената си крайност?

Всеки ден изслушваше петиции, макар да нямаше никакво намерение да отдаде своя Дъх и да умре. Тълкуваше картини, макар изобщо да не мислеше, че вижда в тях нещо пророческо. Дали можеше да помогне на властта в двора да се подготви, след като не вярваше, че виденията му означават нещо? Още повече ако тази подготовка помагаше да се защити една млада жена, която несъмнено нямаше никакви други съюзници?

Ларимар му беше казал да направи най-доброто. Което се очертаваше като ужасно много работа. За жалост неправенето на нищо започваше да изглежда като още повече работа. Понякога, когато стъпиш в нещо мръсно, единственото, което ти остава, е да спреш и да се постараеш да го почистиш.

Въздъхна и поклати глава.

— Сигурно ще съжаля за това — измърмори тихо.

После тръгна да потърси Блашуивър.

Мъжът беше мършав, кожа и кости, и всяка черупка, която изсърбваше, караше Вивена да потръпва по две причини. Беше ѝ трудно да повярва, че някой може да харесва такава слузеста храна… но пък мидите бяха от много рядък и скъп вид.

А плащаше тя.

Беше следобед, но ресторантът беше пълен. Тези хора защо се хранеха тук, след като беше по-разумно да си купят храна и да се приберат вкъщи? Цялата идея за ресторантите все още ѝ изглеждаше странна. Нямаха ли тези мъже жени или слуги, които да им готвят? Не се ли чувстваха неудобно да се хранят на публично място? Беше толкова… безлично.

Дент и Тонк Фах седяха от двете ѝ страни. И, разбира се, също похапваха от блюдото с миди. Вивена не беше сигурна — съзнателно не беше попитала, — но подозираше, че са сурови.

Слабият мъж срещу нея изсърба поредната черупка. Не изглеждаше особено доволен въпреки скъпата обстановка и безплатната храна. Устните му бяха кривнати в леко презрителна усмивка и тя забеляза, че държи под око входа на ресторанта.

— Тъй — каза Дент, като остави поредната празна черупка на масата и избърса пръсти в покривката — обичайна практика в Т’Телир. — Можеш ли да ни помогнеш, или не?

Дребният мъж — казваше се Фоб — сви рамене.

— Това, което разправяш, е безумно, наемнико.

— Познаваш ме, Фоб. Кога съм те лъгал?

— Винаги, когато са ти плащали — изсумтя Фоб. — Просто никога не съм могъл да те хвана.

Тонк Фах се изсмя и посегна за нова мида. Тя се хлъзна от черупката, щом я поднесе към устата си. Вивена трябваше да се стегне, за да не се задави от лигавия плясък, който издаде, щом падна на масата.

— Но си съгласен с мен, че идва война — каза Дент.

— Разбира се — отвърна Фоб. — Но тя идва вече от десетилетия. Защо мислиш, че най-после ще почне точно тази година?

— А ти можеш ли да си позволиш да пренебрегнеш възможността да почне? — попита Дент.

Фоб се понамръщи и пак се зае с мидите. Тонк Фах почна да трупа черупките, за да види колко може да закрепи една върху друга, без да паднат. Вивена не казваше нищо засега. Нищожното ѝ участие в тези срещи не я притесняваше. Наблюдаваше, учеше се и мислеше.

Фоб беше земевладелец. Прочистваше горите, а след това даваше земята под рента на земеделците. Често разчиташе на Безжизнени да му помогнат в разчистването — работници, които наемаше от правителството. Имаше само едно условие за наема. Избухнеше ли война, цялата храна, произвеждана във владенията му във военно време, ставаше собственост на Завърналите се.

Беше си добра сделка. Правителството най-вероятно бездруго щеше да присвои земите му по време на война, тъй че той всъщност не губеше нищо освен правото си да се оплаква.

Фоб изяде още една мида. „Къде успява да ги натъпче всичките?“, помисли тя. Беше успял да изсърба почти два пъти повече от гадните дребни същества, отколкото Тонк Фах.

— Няма да дочакаш есенната жътва, Фоб — каза Дент. — Доста ще загубиш тази година, ако се окажем прави.

— Но — вметна Тонк Фах и постави нова черупка на купчината, — ожъни рано, продай запасите си и ще изпревариш конкурентите.

— А вие какво печелите? — попита Фоб. — Откъде да знам дали същите конкуренти не са ви наели да ме убедите, че предстои война?

Настъпи тишина, от която дрънченето на прибори по другите маси стана по-осезаемо. Най-сетне Дент се обърна, погледна Вивена и тя кимна.

Нагласи шала си — не строгия, който си беше донесла от Идрис, а копринен, прозрачен, който ѝ беше намерил Дент. Погледна Фоб в очите, след което промени косата си в тъмночервена: само тримата на масата можеха да забележат промяната, и то ако гледаха внимателно.

Фоб замръзна.

— Я го направи пак.

Тя я промени в руса.

Фоб се дръпна и мидата му се изхлъзна от черупката и пльокна на масата до изтърваната от Тонк Фах.

— Кралицата?! — попита стъписано Фоб.

— Не — отвърна Вивена. — Сестра ѝ.

— Какво?! — попита Фоб. — Защо? Имам предвид — защо е тук?

Дент се усмихна.

— Тук е, за да организира съпротива срещу Завърналите се богове и да подпомогне интересите на Идрис в Т’Телир за предстоящата война.

— Не мислиш, че старият крал горе в планините ще прати дъщеря си за нищо, нали? — вметна Тонк Фах. — Война. Само това може да предизвика такъв отчаян ход.

— Сестра ви. — Фоб погледна Вивена накриво. — Пратиха в двора по-малката. Защо?

— Плановете на краля са си негови, Фоб — отвърна Дент вместо нея.

Фоб се замисли, после метна падналата мида в блюдото с черупките и си взе нова.

— Знаех аз, че зад пристигането на това момиче има нещо повече от чиста случайност.

— Ще жънеш значи? — попита Дент.

— Ще помисля.

Дент кимна и каза:

— Правилно. И си помисли добре.

Фоб кимна и тримата го оставиха да си дояде мидите. Вивена уреди сметката — оказа се още по-висока, отколкото се беше опасявала — и отидоха при Парлин, Бижутата и Буцата, Безжизнения, които ги чакаха отвън. Отдалечиха се от ресторанта — провираха се лесно през тълпата дори само защото Безжизнения крачеше пред тях.

— Сега накъде? — попита Вивена.

Дент я изгледа.

— Не се ли уморихте поне малко?

Вивена обаче нямаше да се предаде на болката в отеклите си стъпала и на сънливостта си.

— Работим за доброто на народа ми, Дент. Малко умора е ниска цена.

Дент се обърна към Тонк Фах, но той беше отцепил през тълпата към някаква сергия, а Парлин се мъкнеше след него. Вивена забеляза, че е започнал отново да носи нелепата си зелена шапка, въпреки неодобрението ѝ. Не беше ужасно интелигентен, вярно, но винаги беше уравновесен.

— Бижута — подвикна Дент. — Заведи ни до ресторанта на Раймар.

Бижутата кимна и даде указания на Буцата — Вивена не можа да ги чуе. Свърнаха в друга посока.

— Само на нея ли отговаря? — попита Вивена.

Дент сви рамене.

— Има основни указания да прави каквото му кажем с Тонк Фах и имам една защитна фраза, която мога да използвам, ако ми трябва повече контрол.

Вивена се намръщи.

— Защитна фраза ли?

Дент я изгледа.

— В доста еретичен разговор навлизаме. Сигурна ли сте, че искате да продължим?

Вивена пренебрегна насмешката в тона му.

— Все още не ми харесва идеята, че това същество е с нас, особено след като нямам никакъв начин да го контролирам.

— Всяко Пробуждане работи чрез Заповед, принцесо — каза Дент. — Вдъхваш на нещо живот, след което му даваш заповед. Безжизнените са ценни, защото можеш да им даваш Заповеди след като си ги създал, за разлика от обикновените Пробудени предмети, на които можеш да Заповядаш само веднъж, предварително. Освен това Безжизнените могат да помнят дълъг списък от сложни заповеди и като цяло са добри с това, че не ги разбират погрешно. Съхраняват частица от човечността си, предполагам.

Вивена потръпна. Тези същества се оказваха твърде разумни за вкуса ѝ.

— Това обаче означава, че почти всеки може да контролира Безжизнен — каза Дент. — Не само лицето, което ги е създало. Затова им даваме защитни фрази. Няколко думи, които можеш да кажеш, за да впечаташ в съществото новите си Заповеди.

— И каква е защитната фраза за Буцата?

— Ще трябва да питам Бижутата, но не знам дали ще ни я каже.

Вивена отвори уста да възрази, но премисли. Дент явно не обичаше да се меси в работата на Бижутата. Значи трябваше просто да повдигне въпроса по-късно, щом останеха насаме. Огледа Буцата. Носеше просто облекло. Сиви панталони и сива риза, кожено яке, изцедено от цвят. И голям нож на колана. Не меч, а нож — тежък и явно остър.

„Целият в сиво — помисли Вивена. — Дали е защото искат всеки да го разпознава като Безжизнен?“ Въпреки твърденията на Дент, че Безжизнените били обичайни тук, много хора се отдръпваха боязливо от пътя му. „И змиите са обичайни в джунглата, но това не значи, че хората се радват да ги видят.“

Бижутата говореше нещо на Безжизнения, но той изобщо не реагираше: просто крачеше с нечовешки ритъм.

— Тя винаги ли… му говори така? — попита Вивена и потръпна.

— Аха — отвърна Дент.

— А той чува ли я?

Дент не каза нищо. Малко след това Тонк Фах и Парлин се върнаха. Тонк Фах носеше на рамото си малка маймунка. Тя изцърка нещо, след което се премести на другото му рамо.

— Нов любимец ли? — попита Вивена. — Какво стана с папагала, впрочем?

Тонк Фах я погледна засрамено, а Дент поклати глава и въздъхна:

— Тонк не го бива много с любимците.

— Папагалът бездруго беше досаден — каза Тонк Фах. — Маймуните са много по-интересни.

Вивена също само поклати глава.

Скоро стигнаха до другия ресторант, много по-скромен от предишния. Бижутата, Парлин и Безжизнения застанаха отвън, както обикновено, а Вивена и двамата наемници влязоха вътре.

Срещите ставаха част от ежедневието ѝ. През последните две седмици се бяха срещнали с поне десетина души, с различна степен на полза. Някои бяха водачи на подземния престъпен свят, за които Дент смяташе, че могат да предизвикат суматоха. Други бяха търговци като Фоб. Като цяло Вивена беше впечатлена от разнообразието от тайни начини, които Дент бе измислил, за да се разстроят нещата в Т’Телир.

Повечето кроежи обаче налагаха да покажат „кралските кичури“ на Вивена като необорим аргумент. Повечето хора мигновено схващаха важността на присъствието на кралска дъщеря в града и това я караше да се чуди как точно е смятал Лемекс да постигне резултати без такова убедително доказателство.

Седнаха на една маса в ъгъла и Вивена се намръщи, като видя колко мръсен е ресторантът. Единствената светлина падаше от тънките като процепи прозорци на тавана — само тесни лъчи слънчева светлина, но и това беше достатъчно, за да се види мръсотията. Въпреки глада тя бързо реши, че няма да яде нищо точно в това заведение.

— Защо непрекъснато сменяме ресторанти, между другото? — попита, докато сядаше — но едва след като избърса столчето с носна кърпа.

— Защото така е по-трудно да ни шпионират — отвърна Дент. — Непрекъснато ви предупреждавам, принцесо. По-опасно е, отколкото изглежда. Не се оставяйте простите срещи на маса да ви заблудят. Във всеки друг град щяхме да се срещаме в бардаци или разни тесни улички. Най-добре е да сме в движение.

Настаниха се и все едно че не идваха от втория си обяд за този ден, Дент и Тонк Фах поръчаха храна. Вивена седеше кротко, подготвяйки се за срещата. „Пирът на боговете“ беше нещо като свят празник в Халандрен — макар че според това, което беше видяла, хората в този езически град нямаха реална представа какво трябва да е един „свят ден“. Вместо да помагат на жреците в нивите или да се грижат за нуждаещите се, хората тук излизаха вечер навън и се тъпчеха с ястия — сякаш боговете искаха от тях да бъдат разточителни.

А може би го искаха. Според това, което беше чула, Завърналите се бяха разпътни същества. Логично беше и техните поклонници да прекарват „свещения“ ден в мързел и чревоугодничество.

Човекът, с когото имаха среща, пристигна преди храната. С двама души лична охрана. Носеше хубаво облекло — което в Т’Телир означаваше ярко облекло, — но брадата му беше дълга и мазна и като че ли му липсваха няколко зъба. Посочи и телохранителите му дръпнаха втора маса до тази на Вивена, след което наредиха до нея три стола. Мъжът се настани, като внимаваше да е по-далече от Дент и Тонк Фах.

— Малко ни тресе параноята, а? — подхвърли Дент.

Мъжът вдигна ръце.

— Предпазливостта никога не вреди.

— Повече храна за нас значи — каза Тонк Фах, след като блюдото пристигна. Беше покрито с парчета от… нещо натрошено и изпържено. Маймунката веднага излази надолу по ръката на Тонк Фах и си грабна няколко парченца.

— Тъй — каза новодошлият. — Значи ти си гадният Дент.

— Аз съм. А ти си Грабъл, предполагам?

Мъжът кимна.

„Един от по-малко уважаваните главатари на крадци — помисли Вивена. — Силен съюзник на бунта на Вахр.“ Бяха чакали седмици да уредят тази среща.

— Добре — каза Дент. — Имаме известен интерес да накараме определени продоволствени коли да изчезнат на път за града. — Заяви го толкова открито, че Вивена се огледа, за да се увери, че няма други маси наблизо.

— Този ресторант е на Грабъл, принцесо — прошепна Тонк Фах. — Всеки втори мъж в това помещение вероятно е от охраната му.

„Страхотно“, помисли тя, раздразнена, че не ѝ го бяха казали преди да влязат. Огледа се пак, този път по-боязливо.

— Тъй ли? — попита Грабъл и отново привлече вниманието на Вивена към разговора. — Искате да накарате някои неща да изчезнат? Кервани с храна ли?

— Работата, която искаме, е трудна — обясни сухо Дент. — Това не са далечни кервани. Повечето ще идват в града просто от околните ферми. — Кимна към Вивена и тя извади кесия с монети. Подаде му я и той я метна на съседната маса.

Един от телохранителите я погледна, без да помръдне.

— Затова, че си направихте труда да дойдете днес — каза Дент.

Онзи прибра кесията и стомахът на Вивена се сви. Беше направо грехота да се използват кралски средства за подкуп на човек като Грабъл. Това, което беше дала току-що, дори не беше подкуп — просто „малко пари за смазване“, както го беше казал Дент.

— Значи — заговори Дент, — колите, за които говорим…

— Чакай — спря го Грабъл. — Първо да видим косата.

Вивена въздъхна и намести шала си.

— Без шал — каза Грабъл. — Никакви трикове. Хората в това помещение са верни.

Вивена хвърли поглед към Дент и той кимна. Тъй че тя свали шала и смени няколко пъти цветовете. Грабъл гледаше напрегнато и се чешеше по брадата.

— Хубаво — каза накрая. — Много добре, наистина. Къде ги намираш такива?

Дент се намръщи.

— Какво?

— Лице с достатъчно кралска кръв, за да имитира една от принцесите.

— Тя не е подставено лице — каза Дент. Тонк Фах продължаваше да се занимава с пържените хапки.

— Стига де — усмихна се Грабъл, широко и криво. — Можеш да ми кажеш.

— Истина е — каза Вивена. — Да си принцеса не е въпрос само на кръв. Свързано е с наследство и със святото призвание на Аустре. Децата ми няма да имат кралските кичури, освен ако не стана кралица на Идрис. Само потенциални наследници имат способността да променят цвета на косата си.

— Суеверни глупости — каза Грабъл. Наведе се напред, без да ѝ обръща повече внимание, и присви очи към Дент. — Не ме интересуват керваните ти, Дент. Искам да купя това момиче. Колко?

Дент мълчеше.

— Мълвата за нея се шири из града — продължи Грабъл. — Виждам какво правиш. Можеш да раздвижиш доста хора, да вдигнеш много шум с лице, което уж е от кралската фамилия. Не знам къде си я намерил и как си я обучил толкова добре, но я искам.

Дент бавно се надигна и каза:

— Тръгваме си.

Телохранителите на Грабъл също станаха.

Последваха блясъци — отразена слънчева светлина и тела, които се движеха твърде бързо, та стъписаният ум на Вивена да може да ги проследи. После движението спря. Грабъл остана в стола си. Дент стоеше изпънат, върхът на меча му стърчеше от врата на единия телохранител.

Охранителят изглеждаше изненадан — дясната му ръка бе все още на оръжието му.

Вивена дори не беше видяла Дент да вади меча си. Другият телохранител залитна, предницата на кожения му елек беше зацапана с кръв там, където — изумително — Дент, изглежда, бе пронизал и него.

Телохранителят се свлече на пода и бутна масата на Грабъл в предсмъртния си гърч.

„Боже на Цветовете… — помисли Вивена. — Толкова бързо!“

— Значи все пак си толкова добър, колкото разправят — каза Грабъл невъзмутимо.

Из помещението бяха станали други мъже. Поне двайсетина. Тонк Фах награби нова шепа пържени хапки, сръга Вивена с лакът и каза:

— Май не е зле да ставаме.

Дент издърпа меча си от гърлото на телохранителя и той се срина до приятеля си, който издъхваше на пода, плувнал в кръв. Прибра оръжието в ножницата, без да го изтрие и без да откъсва очи от Грабъл.

— Хората говорят за теб — каза Грабъл. — Разправят, че си се появил отникъде, преди десетина години. Събрал си екип от най-добрите — откраднал си ги от важни хора. Или важни затвори. Никой не знае много за теб, освен че си бърз. Нечовешки бърз според някои.

Дент кимна към вратата. Вивена — стоеше изтръпнала — се остави на Тонк Фах да я задърпа през помещението. Пазачите стояха с ръце на дръжките на мечовете си, но никой не нападна.

— Жалко, че не можахме да свършим работа — каза Грабъл с въздишка. — Надявам се да се сетиш за мен за бъдещи сделки.

Дент тръгна след Вивена и Тонк Фах.

Излязоха на слънчевата улица. Парлин и Бижутата ги чакаха.

— Той ни пусна да си тръгнем? — попита Вивена. Сърцето ѝ тупкаше като лудо.

— Просто искаше да види меча ми — отвърна Дент. Още беше напрегнат. — Случва се понякога.

— Освен това искаше да си открадне принцеса — добави Тонк Фах. — Или щеше да провери умението на Дент, или да вземе теб.

— Но… вие можехте да го убиете! — каза Вивена.

— И да си навлечем гнева на половината крадци, убийци и мародери в града? — изсумтя Тонк Фах. — Не. Грабъл знаеше, че изобщо не е застрашен.

Дент я погледна през рамо и каза:

— Съжалявам, че ви загубих времето. Мислех, че все ще има някаква полза.

Тя се намръщи, едва сега забелязала маската, с която той грижливо криеше чувствата си. Винаги го беше мислила за безгрижен тип, като Тонк Фах, но този път видя признаци за нещо друго. Самообладание. Самообладание, което за първи път, откакто се бяха срещнали, бе застрашено да се пропука.

— Няма лошо — отвърна великодушно.

— Освен за ония мърлячи, дето Дент ги боцна — добави Тонк Фах и подаде една мръвка на маймунката.

— Трябва да…

— Принцесо? — извика глас от тълпата.

Дент и Тонк Фах се обърнаха светкавично. Мечът на Дент отново лъсна изваден незнайно как. Този път обаче не удари — мъжът зад тях не изглеждаше особена заплаха. Носеше опърпани кафяви дрехи и лицето му беше изгоряло от слънцето и набръчкано. Приличаше на селяк.

— О, принцесо — каза мъжът и забърза към тях, без да обръща внимание на оръжията. — Вие сте! Чух слухове, но… о, вие сте тук!

Дент погледна рязко Тонк Фах и едрият наемник се пресегна и изпъна ръка пред мъжа, преди той да е успял да се приближи твърде много до Вивена. Тя би си помислила, че такава предпазливост е ненужна, но пък току-що беше видяла как Дент бе убил двама души за едно мигване на окото. Бавно започваше да осъзнава опасността, за която той не спираше да говори. Ако този мъж имаше скрито оръжие и малко умения, можеше да я убие още преди да е разбрала какво става.

Тази мисъл я смрази.

— Принцесо! — Мъжът падна на колене. — Ваш слуга съм.

— Моля те — каза тя. — Не ме поставяй над другите.

— О. — Мъжът вдигна глава и я погледна. — Извинете. Толкова време мина, откак напуснах Идрис! Но все пак сте вие!

— Как разбра, че съм тук?

— Идрианците в Т’Телир — каза мъжът. — Казват, че сте дошли да си върнете трона. Толкова дълго бяхме потискани, че мислех, че хората просто си измислят. Но е истина! Вие сте тук!

Дент я погледна, после погледна към ресторанта на Грабъл зад тях. А после кимна на Тонк Фах и каза:

— Претърси го и ще говорим някъде другаде.

„Някъде другаде“ се оказа зарината със смет порутина в беден район на петнайсетина минути път от ресторанта.

Вивена намираше бедняшките квартали на Т’Телир за много интересни, поне на интелектуално ниво. Дори тук имаше цвят. Хората носеха избелели облекла. От прозорците висяха ярки ивици плат, изпънати бяха на просторите и дори се валяха в локвите по улицата. Цветове, но избелели и мръсни. Като карнавал, залят от кален порой.

Остана извън съборетината с Бижутата, Парлин и идрианеца и чакаха, докато Дент и Тонк Фах се уверят, че сградата не крие някакви невидими заплахи. Обгърна се с ръце, обзета от странно чувство на отчаяние. Нещо грешно имаше сякаш в избелелите цветове в уличката. Бяха мъртви неща. Като красива птица, паднала и застинала на земята, с непокътнато телце — но магията на живота я няма.

Съсипани червени тонове, зацапани жълти, накъсани зелени. В Т’Телир дори простите неща — като крака на столове и чували — бяха боядисани в ярки цветове. Колко ли харчеха хората в този град за бои? Ако не бяха Сълзите на Едгли, ярките цветя, които растяха само около Т’Телир, щеше да е невъзможно. Халандрен беше развил цяла промишленост от гледането, събирането и произвеждането на бои от тези цветя.

Долови миризмата на смет и сбърчи нос. Миризмите също вече бяха по-силни, също като цветовете. Не че обонянието ѝ се беше подобрило — просто нещата сякаш миришеха по-богато. Потръпна. Дори сега, седмици след поемането на Дъха, не се чувстваше нормално. Можеше да усеща гъмжащите хора на града, можеше да усети Парлин до себе си, загледан подозрително в уличките наоколо. Можеше да усети Дент и Тонк Фах вътре — единият като че ли оглеждаше мазето.

Можеше да…

Замръзна. Не можеше да усети Бижутата. Огледа се и я видя — с ръце на кръста и си мърмореше как я били оставили с „децата“. Безжизненото ѝ изчадие беше до нея. Вивена не очакваше, че ще може да го усети. Защо обаче не можеше да усети Бижутата? Жегна я паника от мисълта, че и Бижутата може да е някакво извратено Безжизнено създание. А след това осъзна, че има съвсем просто обяснение.

Бижутата нямаше Дъх. Беше Бездушна.

След като вече знаеше какво да търси, беше очевидно. Дори без богатството си на Дъх би могла да го различи. По-малко искра имаше в очите на Бижутата. И изглеждаше вечно кисела.

Освен това изобщо не забелязваше кога Вивена я наблюдава. Какъвто и усет да караше другите да се озъртат, ако ги гледат, Бижутата не го притежаваше. Вивена извърна очи и усети, че се е изчервила. Дъх… беше все едно, че шпионира хората, когато се променят. Виждаше ги оголени.

„Горката жена — помисли си. — Как ли се е случило?“ Беше ли се продала? Или ѝ го бяха отнели? Изведнъж се почувства неловко. „Защо трябва да имам толкова много, когато тя няма нищо?“ Беше от най-лошия вид суетност.

Усети, че Дент се приближава, още преди той да отвори вратата. Всъщност я блъсна така, че почти я откачи от пантите.

— Безопасно е — каза и я погледна. — Не е нужно да се включвате в това, ако не искате да си губите времето, принцесо. Бижутата може да ви заведе до къщата. Ще го разпитаме и ще ви известим.

Тя поклати глава.

— Не. Искам да чуя какво има да каже.

— И аз така си помислих — каза Дент. — Ще трябва да отменим следващата си среща обаче. Бижута, ти…

— Аз ще го направя — намеси се Парлин.

Дент млъкна и погледна Вивена.

— Виж какво. Може да не разбирам всичко, което става в този град — каза Парлин. — Но мога да занеса едно просто съобщение. Не съм идиот.

— Нека отиде — каза Вивена. — Вярвам му.

Дент сви рамене.

— Добре. Право по улицата, докато стигнеш площада със счупената статуя на конник, после свиваш на изток и излизаш от бедняшкия квартал. Следващата ни среща е в един ресторант, „Пътят на оръжейника“. От западната страна на пазара. Лесно ще го намериш.

Парлин кимна и тръгна, а Дент махна на Вивена и другите да влязат в сградата. Изнервеният идрианец — Тейм — влезе първи. Тя го последва и с изненада откри, че отвътре сградата изглежда доста по-здрава, отколкото отвън. Тонк Фах намери стол и го постави в центъра на стаята.

— Сядай — каза Дент и махна с ръка.

Тейм седна притеснено на стола.

— Добре — каза Дент. — Кажи сега как разбра, че принцесата ще е точно в онзи ресторант днес?

Тейм се заозърта притеснено.

— Просто случайно минавах наблизо и…

Тонк Фах изпука кокалчетата на пръстите си. Вивена го погледна и изведнъж забеляза, че изглежда по-… опасен. Небрежният едър мъж, който обичаше да подремва, беше изчезнал. На негово място стоеше бияч с навити ръкави и с впечатляващо издути мускули.

Тейм се потеше. Отстрани Буцата, Безжизненият, пристъпи в стаята, нечовешките му очи тънеха в сянка. Лицето му приличаше на нещо излято от восък. Подобие на човек.

— Аз… работя за един от босовете в града — заговори Тейм. — От време на време. Нищо важно. Когато си като нас, работиш каквото намериш.

— Като вас? — попита Дент, отпуснал ръка на дръжката на меча си.

— Да. Като нас, идрианците.

— Виждал съм идрианци с добро положение в града — каза Дент. — Търговци, лихвари.

— Късметлиите, сър. — Тейм преглътна. — Те имат пари. Всички работят с хора, които имат пари. Ако си обикновен човек, нещата са различни. Хората гледат дрехите ти, слушат говора ти и намират други да им свършат работата. Казват, че не сме благонадеждни. Или че сме досадни. Или че крадем.

— А крадете ли? — неволно попита Вивена.

Тейм я погледна, после погледна към мръсния под.

— Понякога. Само когато шефът нареди.

— Това все още не отговаря на въпроса как разбра къде да ни намериш, приятел — каза кротко Дент. Наблягането на думата „приятел“, плюс Тонк Фах от едната страна и Безжизнения от другата, накара Вивена да потръпне.

— Шефът ми говори много — обясни Тейм. — Знаеше какво става в оня ресторант — продаде информацията на двама души. Аз просто чух.

Дент се озърна към Тонк Фах.

— Всички знаят, че тя е в града — заговори бързо Тейм. — Всички сме чули слуховете. Не е съвпадение. Нещата са зле за нас. По-лоши са, отколкото бяха. Принцесата дойде да помогне, нали?

— Приятел — каза Дент. — Мисля, че ще е най-добре да забравиш за цялата тази среща. Разбирам, че ще има изкушение да продадеш информацията. Но ако го направиш, ще те намерим. И ще…

— Дент, спри — прекъсна го Вивена. — Престани да плашиш човека.

Наемникът я погледна изненадано, а Тейм подскочи.

— О, в името на Цветовете. — Тя се приближи и се присви до стола на Тейм. — Нищо лошо няма да ти се случи, Тейм. Добре направи, че ме потърси, и вярвам, че ще си мълчиш за срещата ни. Но кажи ми едно: ако нещата в Т’Телир са толкова зле, защо не се върнеш в Идрис?

— Пътуването струва пари, ваше височество — отвърна той. — Не мога да си го позволя — повечето от нас не могат.

— А много ли сте тук? — попита Вивена.

— Да, ваше височество.

Тя кимна, после каза:

— Искам да се срещна с другите.

— Принцесо… — почна Дент, но тя го сряза с поглед.

— Мога да събера някои. — Тейм закима енергично. — Обещавам. Познавам много идрианци.

— Добре. Защото наистина дойдох да помогна. Как ще се свържем с теб?

— Питайте за Рира — каза той. — Това е шефът ми.

Вивена стана и му посочи вратата. Тейм хукна, без да го подканят. Бижутата, която пазеше на входа, се отдръпна с неохота и го остави да духне навън.

В стаята настъпи тишина.

— Бижута — каза Дент. — Проследи го.

Тя кимна и излезе.

Вивена погледна двамата наемници. Очакваше да са ѝ сърдити.

— О, защо го пусна толкова бързо? — измърмори Тонк Фах намръщено. Каквото и да беше направил, за да изглежда опасен, беше изчезнало. Изпарило се беше като вода по метал под слънцето.

— Лошо — каза Дент. — Сега ще е кисел до края на деня.

— Все не мога да бъда лошият напоследък — измърмори Тонк Фах, отпусна се по гръб и зяпна тавана. Маймунката се повъртя и седна на издутия му корем.

— Ще го преживееш — сопна се Вивена. — Защо бяхте толкова груби с него, между другото?

Дент сви рамене.

— Знаете ли какво най-малко ми харесва в това да си наемник?

— Подозирам, че ще ми го кажеш — каза Вивена и скръсти ръце.

— Хората винаги се опитват да те изиграят. — Дент седна на пода до Тонк Фах. — Всички си мислят, че понеже си нает бияч, си идиот.

Замълча, сякаш очакваше Тонк Фах да довърши мисълта му с обичайния контрапункт. Едрият наемник обаче продължи да зяпа тавана и само измърмори:

— Арстийл винаги успяваше да е лошият.

Дент въздъхна, хвърли на Вивена поглед „Ти си виновна“ и продължи:

— Значи така. Не можех да съм сигурен дали не е насаден от Грабъл. Можеше да се престори на верен поданик, да се промъкне в защитата ни и след това да ви наръга в гърба. Добре е да сме предпазливи.

Тя седна на столчето. Изкушаваше се да му каже, че прекалява, но… все пак го беше видяла как убива двама души, за да я защити. „Аз им плащам — каза си. — Може би трябва просто да ги оставя да си вършат работата.“

— Тонк Фах. Можеш да си лошият следващия път.

Той я погледна.

— Обещавате ли?

— Да.

— Мога ли да крещя на този, когото разпитваме?

— Ами… да.

— А мога ли да му ръмжа?

— Защо не?

— Мога ли да му чупя пръсти?

Вивена се намръщи.

— Не!

— Дори и маловажните ли? — попита Тонк Фах. — В смисъл, хората все пак имат пет пръста. Кутретата изобщо не им трябват.

Вивена замълча, а Тонк Фах и Дент се разсмяха.

— О, стига вече! — възкликна тя раздразнено. — Така и не мога да разбера кога сте сериозни и кога се държите тъпо.

— Точно това е забавното — каза с кикот Тонк Фах.

— Е, тръгваме ли? — каза Вивена и се надигна.

— Не — отвърна Дент. — Нека поизчакаме малко. Още не съм сигурен дали Грабъл не ни търси. Най-добре ще е да се покрием за няколко часа.

Тя го погледна намръщено. Тонк Фах, удивително, вече леко похъркваше.

— Но нали каза, че Грабъл ще ни остави? Че просто ни е изпитвал — че е искал да види колко си добър.

— Вероятно — отвърна Дент. — Но се случва и да греша. Може да ни пусна, защото беше притеснен колко близо беше мечът ми до него. Може и да му е хрумнало друго. Ще изчакаме няколко часа, после се връщаме и ще питам наблюдателите си дали някой се е навъртал около къщата.

— Наблюдатели ли? Имаш хора, които наблюдават къщата?

— Естествено. Хлапетата в града вървят евтино. Струват си парите, дори и да не пазиш принцеса от съперничещо кралство.

Тя стана и скръсти ръце. Не можеше да седи повече на едно място. Закрачи нервно из стаята.

— Не бих се притеснявал много от Грабъл — каза Дент. Затвори очи и се отпусна, подпрял гръб на стената. — Това е просто предпазна мярка.

Тя поклати глава.

— Логично е да потърси отмъщение, Дент. Ти уби двама от хората му.

— Мъжете също може да вървят евтино, принцесо.

— Казваш, че те е изпитвал. Но какъв е смисълът от това? Да те провокира да действаш просто за да те пусне?

— За да види доколко мога да съм заплаха за него — отвърна Дент и сви рамене, без да отваря очи. — Или по-скоро, за да види дали си струвам заплащането, което искам обикновено. Повтарям: не бих се притеснявал толкова много.

Тя въздъхна, отиде до прозореца и погледна към улицата.

— Може би ще е по-добре да стоите настрана от прозореца — каза Дент. — Просто за безопасност.

„Първо ми казва да не се притеснявам, после ми казва да не се показвам“, помисли тя изнервено. Върна се и тръгна към вратата за мазето.

— И това не бих направил — спря я Дент. — Стълбището е счупено на няколко места. А и няма нищо особено за гледане. Пръстен под. Пръстени стени. Пръстен таван.

Тя отново въздъхна и се върна.

— Какво ви става, между другото? — попита той, без да отваря очи. — Обикновено не сте толкова изнервена.

— Не знам. Дразни ме, когато стоя затворена така.

— Мислех, че принцесите ги учат на търпение — подхвърли Дент.

„Прав е. Това все едно го каза Сири. Какво ми става напоследък?“

Седна на столчето, събра ръце в скута си и се постара да обуздае косата си, която непокорно бе започнала да изсветлява към кафяво.

— Моля те — каза Вивена, като се постара да го каже търпеливо. — Кажи ми за това място. Защо избрахте тази сграда?

Дент открехна клепач и отвърна лениво:

— Държим я под наем. Добре е да имаме явки из града. Тъй като не ги използваме много често, наемаме възможно най-евтините.

„Забелязах.“ Вивена замълча, усетила колко изкуствено бе прозвучал опитът ѝ да поведе разговор. Седеше кротко, загледана в ръцете си, и се мъчеше да си обясни какво точно я е изнервило.

Не беше само боят. Истината беше, че се притесняваше колко бавно стават нещата в Т’Телир. Баща ѝ вече би трябвало да е получил писмото ѝ, още преди две седмици, и сигурно вече знаеше, че и двете му дъщери са в Халандрен. Тя можеше само да се надява, че логиката на писмото, заедно със заплахите ѝ, ще го сдържи да не направи нещо глупаво.

Радваше се, че Дент я беше накарал да напусне къщата на Лемекс. Ако баща ѝ все пак пратеше агенти, за да я върнат, те, естествено, щяха първо да се опитат да намерят Лемекс — точно както бе направила тя. Само че страхливката в нея съжаляваше, че Дент бе проявил такава предвидливост. Ако все още живееха в дома на Лемекс, можеше вече да са я открили. И да пътува към Идрис.

Действаше наистина решително. Всъщност понякога дори се чувстваше решителна. Това бяха моментите, в които мислеше за Сири или за нуждите на своето кралство. Само че тези моменти — кралските моменти — всъщност бяха доста редки. През останалото време се чудеше.

Какво правеше точно? Не разбираше нито от хитрости, нито от военни тактики. Всъщност Дент стоеше зад всичко, което уж тя правеше, за да помогне на Идрис. Това, което бе заподозряла още първия ден, се беше оказало вярно. Подготовката и обучението ѝ не означаваха почти нищо. Не знаеше какво да предприеме, за да спаси Сири. Не знаеше какво да направи с Дъха, който държеше в себе си. Всъщност не знаеше дори дали иска да остане в този безумен свръхнаселен свръхоцветен град.

Накратко, беше негодна за нищо. И това, над всичко, бе едно от нещата, за справянето с които обучението ѝ изобщо не я беше подготвило.

— Наистина ли искате да се срещнете с идрианците? — попита Дент и Вивена вдигна очи. Навън бе започнало да се стъмва.

„Искам ли го? — помисли тя. — Ако баща ми има агенти в града, може да се окажат там. Но ако мога да помогна с нещо на тези хора…“

— Бих искала, да.

Той замълча.

— Не одобряваш — каза тя.

Дент поклати глава.

— Трудно ще е да се уреди, трудно ще е да не се вдигне шум и ще е трудно да ви пазим. Тези срещи, които вече имахме — всички те бяха в контролирани райони. Ако искате да се срещнете с хора от простолюдието, това няма да е възможно.

Тя кимна, после каза:

— Все едно, искам да го направя. Трябва да направя нещо, Дент. Нещо полезно. Това, че се показвам пред тези твои връзки, помага. Но трябва да направя нещо повече. Ако предстои война, трябва да подготвим тези хора. Да им помогнем някак.

Вдигна очи и се загледа към прозорците. Буцата стоеше в ъгъла, където го беше оставила Бижутата. Вивена потръпна и извърна поглед.

— Искам да помогна на сестра си. И искам да съм полезна на народа си. Но не мога да се отърва от чувството, че не правя кой знае какво за Идрис, докато стоя в града.

— По-добре е, отколкото да си идете — каза Дент.

— Защо?

— Защото ако си идете, няма да има кой да ми плаща.

Тя завъртя очи.

— Не се шегувам — каза Дент. — Наистина обичам да ми се плаща. Само че има и по-сериозни причини да останете.

— Например? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— Зависи. Вижте, принцесо, не съм човекът, който ще ви даде гениален или особено прозорлив съвет. Аз съм наемник. Вие ми плащате, посочвате ми, отивам и мушкам това-онова. Но според мен да се върнете в Идрис е глупаво. Там няма да можете да направите нищо освен да си седите и да бродирате. Баща ви си има други наследници. Тук бихте могли да се окажете общо взето безполезна. Но там ще сте напълно излишна.

„Трудно се води разговор с този човек.“ Вивена поклати глава. Все пак думите му ѝ се сториха донякъде утешителни. Усмихна се и се обърна.

И видя, че Буцата е застанал точно до стола ѝ.

Извика уплашено, дръпна се и едва не падна. Дент скочи мигновено, Тонк Фах също.

Вивена се надигна и залитна, полите ѝ се заплетоха в краката ѝ. Притисна ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце. Безжизненият стоеше като статуя и я гледаше.

— Прави го понякога — каза с кикот Дент, но прозвуча някак фалшиво. — Просто така, приближава се до хората.

— Сякаш са му любопитни — добави Тонк Фах.

— Не могат да са любопитни — възрази Дент. — Нямат никакви чувства. Буца. Върни се в ъгъла.

— Не — каза Вивена разтреперана. — Прати го в мазето.

— Но стълбите…

— Веднага! — сопна се Вивена и косата ѝ почервеня по краищата.

Дент въздъхна.

— Иди в мазето, Буца.

Безжизненият се обърна и тръгна към вратата в дъното. Щом заслиза по стъпалата, Вивена чу леко изскърцване, но съществото успя да слезе невредимо, ако се съдеше по звука от стъпките му. Тя седна отново и се помъчи да се успокои.

— Съжалявам — каза Дент.

— Не мога да го усетя. Изнервящо е. Забравям, че е тук, и не забелязвам, когато се доближи.

Дент кимна.

— Знам.

— Бижутата също. — Вивена го погледна. — Тя е Бездушна.

— Мда. — Дент се отпусна отново на пода. — От дете е такава. Родителите ѝ продали Дъха ѝ на един от боговете.

— Всеки от тях има нужда от Дъх седмично, за да оцелее — добави Тонк Фах.

— Ужасно. — „Трябва да съм по-добра с нея“, помисли Вивена.

— Всъщност не е чак толкова лошо — каза Дент. — И аз съм бил без Дъх.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Всеки има моменти на безпаричие. Хубавото с Дъха е, че винаги можеш да си го купиш от някой друг.

— Някой винаги продава — каза Тонк Фах.

Вивена поклати глава и потрепери.

— Но трябва да живееш без него известно време. Да нямаш душа.

Дент се засмя. Искрено.

— О, това е просто суеверие, принцесо. Липсата на Дъх не те променя чак толкова много.

— Прави те по-малко добър — каза Вивена. — По-раздразнителен. Като…

— Като Бижутата ли? — попита Дент с насмешка. — Не, тя пак щеше да си е такава. Сигурен съм. Все едно, когато си бях продал Дъха, не се чувствах много по-различно. Всъщност човек трябва да се позамисли, за да забележи, че изобщо липсва.

Вивена извърна очи. Не очакваше, че ще я разбере. Лесно беше да нарече убежденията ѝ суеверие, но също толкова лесно и тя можеше да му го върне. Хората виждаха това, което искаха да видят. Ако вярваше, че не чувства разлика без Дъх, също толкова лесно можеше да оправдае продаването му — а след това да си купи друг Дъх от невинен човек. А и защо изобщо да си купува отново, щом е все едно?

Бижутата се върна. Влезе и Вивена отново едва я забеляза. „Започвам твърде много да разчитам на този жизнен усет“, помисли тя раздразнено и стана, щом Бижутата кимна на Дент.

— Същият е, за когото се представя — каза Бижутата. — Поразпитах и намерих трима, които го потвърдиха, от хората, на които вярвам донякъде.

— Добре. — Дент разкърши рамене и се надигна. Срита Тонк Фах да го събуди. — Сега много внимателно да се върнем в къщата.

23

Лайтсонг намери Блашуивър в затревената част на двора зад палата ѝ. Наслаждаваше се на изкуството на един от градските майстори градинари.

Закрачи през тревата и свитата му се засуети около него — бяха вдигнали голям слънчобран да му пазят сянка и общо взето бяха готови да угодят на всеки негов каприз. Мина покрай стотици сандъчета, гърнета и вази, пълни с всевъзможни растящи неща, всички наредени в изкусни фигури и редове.

Временни цветни лехи. Боговете бяха твърде божествени, за да напуснат двора и да посетят градските градини, тъй че градините трябваше да се носят при тях. Такова огромно начинание изискваше десетки работници и коли, пълни с растения. Нищо не беше достатъчно добро за боговете.

Освен свободата, разбира се.

Блашуивър стоеше и оглеждаше с възхищение една от оформените с вази фигури. Забеляза Лайтсонг отдалече — движещата му се БиоХрома караше цветята едно след друго да заблестят по-ярко на следобедната светлина.

Този път носеше удивително скромна дреха. Нямаше ръкави и като че ли бе съставена от едно увито парче коприна, но покриваше по-съществените части, и то доста.

— Лайтсонг, скъпи — посрещна го тя с усмивка. — Посещение на дама в дома ѝ? Колко очарователно дръзко. Е, стига сме си бъбрили. Хайде да се оттеглим в спалнята.

Той ѝ се усмихна мълчаливо и ѝ подаде един лист хартия.

Тя го погледна учудено и го взе. Беше покрит с цветни точки — художническото писмо.

— Какво е това?

— Прецених, че знам как ще започне разговорът ни — отвърна той. — Тъй че си спестих усилието да го водим. Поръчах да го напишат предварително.

Блашуивър повдигна вежда и зачете.

— „Най-напред Блашуивър казва нещо, което е умерено неприлично.“ — Погледна го. — Умерено? Поканих те в спалнята си. Бих го нарекла безсрамно.

— Подцених те — отвърна Лайтсонг. — Продължи, ако обичаш.

— „После Лайтсонг казва нещо, за да я отклони — прочете Блашуивър. — То е толкова невероятно чаровно и остроумно, че тя е зашеметена от гениалността му и е онемяла за няколко минути…“ О, моля ти се, Лайтсонг. Трябва ли наистина да чета това?

— Шедьовър е. Най-добрата ми творба. Моля ти се, следващата част е важна.

Тя въздъхна.

— „Блашуивър казва нещо за политика, което е ужасно досадно, но го компенсира с поклащане на гърдите си. След това Лайтсонг се извинява, че е бил толкова отчужден напоследък. Обяснява, че е трябвало да разбере някои неща.“ — Тя замълча и го изгледа. — Значи ли това, че най-после си готов да се включиш в плановете ми?

Той кимна. Група градинари изнесоха цветята. Върнаха се на вълни и изградиха фигура от малки разцъфнали дървета в големи саксии около Блашуивър и Лайтсонг, жив калейдоскоп с двамата Завърнали се в центъра му.

— Не мисля, че кралицата е замесена в заговор за взимане на трона — каза Лайтсонг. — Въпреки че говорих с нея съвсем за малко, съм убеден в това.

— Тогава защо се съгласяваш да се присъединиш към мен?

Той помълча за миг, докато се любуваше на цветовете.

— Защото смятам да я опазя да не я прекършиш. Ти или някои други от нас.

— Скъпи Лайтсонг — каза Блашуивър и присви червените си устни. — Уверявам те, напълно безвредна съм.

Той повдигна вежда.

— Съмнявам се.

— О, стига де. Никога не бива да изтъкваш на дама, че се е отклонила от истината. Все едно, радвам се, че дойде. Чака ни работа.

— Работа ли? Звучи като… работа.

— Разбира се, скъпи — отвърна тя. Обърна се и тръгна. Градинарите мигновено започнаха да отдръпват дръвчетата, за да им направят път. Майсторът градинар стоеше наблизо и водеше разгръщащата се композиция като диригент на ботанически оркестър.

Лайтсонг побърза да я настигне.

— Работа. Знаеш ли каква е философията ми по тази дума?

— Добила съм смътното впечатление, че не я одобряваш — отвърна Блашуивър.

— О, не бих казал. Работата, скъпа моя Блашуивър, е като тор.

— Мирише ли?

Той се усмихна.

— Не. Като тор е, защото просто съществува. Но не искам никога да затъвам в нея.

— Жалко — каза Блашуивър. — Защото току-що се съгласи да го направиш.

Той въздъхна.

— Стори ми се, че надуших нещо.

— Не ставай досаден — каза тя и се усмихна на работниците, докато редяха около пътя ѝ вази с цветя. — Това ще е забавно. — Изгледа го през рамо с искрящи очи. — Мърсистар са я нападнали снощи.

— О, скъпа Блашуивър! Беше направо трагично!

Лайтсонг повдигна вежда. Мърсистар беше пищна и сластна жена, в удивителен контраст с Блашуивър. И двете, разбира се, бяха съвършени примери за женска красота. Блашуивър просто беше от тънкия — и същевременно цицест — тип, докато Мърсистар беше от закръгления — и същевременно също цицест — тип. Мърсистар се беше изтегнала на плюшен диван и няколко от слугите ѝ ѝ вееха с големи палмови листа.

Мърсистар нямаше дискретния усет за стил на Блашуивър. Съществува едно такова умение — да избереш ярко облекло, без да прекрачиш границата на крещящото. Самият Лайтсонг не го притежаваше — но имаше слуги, на които беше присъщо. Мърсистар явно дори не знаеше, че такова умение съществува.

„Въпреки че оранжевото и златното определено не са най-лесните цветове, които можеш да носиш с достойнство“, помисли Лайтсонг.

— Мърсистар, скъпа — заговори мило Блашуивър. Един от слугите ѝ донесе тапицирано столче и го пъхна под Блашуивър, докато тя сядаше до лакътя на Мърсистар. — Мога да разбера как се чувстваш.

— Можеш ли? Можеш ли наистина? Това е ужасно. Някое… някое мерзко същество се е промъкнало в палата ми, излъгало е слугите ми! В дома на богиня! Кой би направил такова нещо?

— Всъщност трябва да е бил побъркан — опита се да я утеши Блашуивър.

Лайтсонг стоеше до тях и се усмихваше съчувствено, стиснал ръце зад гърба си. Над двора и през павилиона духаше прохладен следобеден ветрец. Някои от градинарите на Блашуивър бяха донесли цветя и дървета около павилиона и въздухът бе изпълнен с богатия им аромат.

— Не мога да го разбера — каза Мърсистар. — Пазачите на портите уж трябва да предотвратяват такива неща, нали?! Защо имаме стени, щом разни хора могат просто да влязат с взлом в домовете ни? Просто вече не се чувствам в безопасност.

— Сигурна съм, че пазачите ще са по-усърдни в бъдеще — успокои я Блашуивър.

Лайтсонг се намръщи и погледна към палата на Мърсистар, където слугите бръмчаха като пчели около разбунен кошер.

— Какво е търсил натрапникът според вас? — каза той повече на себе си. — Произведение на изкуството може би? Има търговци, които може много по-лесно да се ограбят, разбира се.

— Може да не знаем какво искат — каза хитро Блашуивър, — но поне знаем нещо за тях.

— Нима? — Мърсистар се надигна.

— Да, скъпа — каза Блашуивър. — Само някой без никакво уважение към традиция, благоприличие или религия би дръзнал да нахлуе в дома на бог. Някой нецивилизован. Непочтителен. Невярващ…

— Идрианец ли? — попита Мърсистар.

— Питала ли си се изобщо, скъпа — каза Блашуивър, — защо изпратиха най-малката си дъщеря на Бога крал, вместо най-голямата?

Мърсистар се намръщи.

— Така ли?

— Да, скъпа.

— Това е доста подозрително, нали?

— Нещо става в Двора на боговете, Мърсистар — каза Блашуивър и се наведе към нея. — Може да настъпят опасни времена за Короната.

— Блашуивър — намеси се Лайтсонг. — Една дума, ако обичаш?

Тя го изгледа раздразнено, но той срещна погледа ѝ твърдо и тя въздъхна, потупа Мърсистар по ръката и излезе от павилиона с Лайтсонг. Слугите и жреците им се изнизаха след тях.

— Какво правиш? — попита я Лайтсонг веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуе Мърсистар.

— Привличам съмишленици — отвърна Блашуивър с блясък в очите. — Ще ни трябват нейните Безжизнени заповеди.

— Аз самият още не съм убеден, че ще ни трябват — каза Лайтсонг. — Войната може да се окаже ненужна.

— Както казах, трябва да сме предпазливи — отвърна Блашуивър. — Просто взимам мерки.

— Добре. — Имаше благоразумие в това. — Но не знаем дали идрианец е нахлул в палата на Мърсистар. Защо намекваш, че е бил идрианец?

— А мислиш ли, че е просто съвпадение? Някой да се промъква в палатите ни сега, с приближаващата се война?

— Да, мисля.

— И нарушителят случайно избира една от четиримата Завърнали се, които имат достъп до Безжизнените заповеди? Ако аз бях този, който тръгва на война срещу Халандрен, първото, което щях да направя, щеше да е да издиря тези Заповеди. Може би да видя дали не са записани някъде, или може би да се опитам да убия боговете, които ги държат.

Лайтсонг отново погледна към палата. В аргументите на Блашуивър имаше известна логика, но не бяха достатъчни. Изпита някакъв странен импулс да надникне в това по-надълбоко. Само че… приличаше на работа. Наистина не можеше да си позволи да прави изключения от обичайните си навици, особено без много да недоволства. Създаваше лош прецедент. Тъй че само кимна и Блашуивър го поведе обратно към павилиона.

— Скъпа — каза Блашуивър и бързо седна отново до Мърсистар. Изглеждаше малко по-притеснена отпреди. Наведе се към нея. — Обсъдихме го и решихме да ти се доверим.

Мърсистар се надигна.

— Да ми се доверите ли? За какво?

— Знание — прошепна ѝ Блашуивър. — Някои от нас се боят, че идрианците не се примиряват с планините си и са решили да завладеят и низините.

— Но ние ще сме кръвно свързани — каза Мърсистар. — Халандрен ще има Бог крал с кралска кръв на трона.

— О? — каза Блашуивър. — А не би ли могло да се изтълкува като идриански крал с кръв на Халандрен на трона?

Мърсистар се затрудни. После, колкото и странно да беше, погледна Лайтсонг.

— Ти вярваш ли в това?

Защо някои хора току го поглеждаха? Той правеше всичко, за да ги откаже от подобно поведение, но въпреки това те бяха склонни да се държат с него сякаш притежава някакъв морален авторитет.

— Мисля, че известна… подготовка би била разумна. Макар че същото би могло да се каже и за една вечеря, разбира се.

Блашуивър го изгледа ядосано, но щом отново погледна Мърсистар, утешителната маска се върна на лицето ѝ.

— Разбираме, че си имала труден ден. Но моля те, обмисли предложението ни. Бихме искали да се присъединиш към нас в предпазните ни мерки.

— За какви предпазни мерки говориш? — попита Мърсистар.

— Прости — отговори бързо Блашуивър. — Мислене, обсъждане, планиране. След време, ако решим, че имаме достатъчно доказателства, ще ги поднесем на Бога крал.

Това като че ли успокои Мърсистар и тя кимна.

— Да, разбирам. Подготовка. Наистина изглежда благоразумно.

— Сега отдъхни, скъпа — каза Блашуивър, стана и изведе Лайтсонг от павилиона.

Тръгнаха лениво по съвършено зелената морава към палата на Блашуивър. Само че той нямаше желание да продължи. Нещо в тази среща го притесняваше.

— Миличка е — каза с усмивка Блашуивър.

— Казваш го просто защото е толкова лесна за манипулиране.

— Разбира се. Определено обичам хора, които правят каквото трябва. Под „трябва“ разбирам това, което аз смятам за най-доброто.

— Поне си открита — каза Лайтсонг.

— Към теб, скъпи. Лесна съм за прочит като книга.

— Може би непреведена на халандренски все още — подметна той.

— Казваш го само защото никога не си се опитвал наистина да ме прочетеш — усмихна му се тя. — Макар че трябва да призная, има едно нещо в скъпата ни Мърсистар, което определено ме дразни.

— И кое е то?

— Армиите ѝ — каза Блашуивър и скръсти ръце. — Защо точно тя, богинята на добротата, командва десет хиляди Безжизнени? Очевидно ужасна грешка в преценката. Особено след като аз не командвам никаква войска.

— Блашуивър — каза той с насмешка, — ти си богинята на честността, общуването и междуличностните отношения. Защо изобщо трябва да ти се дава командването на армии?

— Има много междуличностни отношения, свързани с армии — отвърна тя. — В края на краищата как го наричаш, когато някой удари друг с меча си? Това е междуличностно.

— Така си е — отвърна разсеяно Лайтсонг и погледна през рамо към павилиона на Мърсистар.

— Очаквах да признаеш аргументите ми, след като отношенията всъщност са война — каза Блашуивър. — Както е ясно от нашите отношения, скъпи ми Лайтсонг. Ние… — Замълча и го сръга в ребрата. — Лайтсонг? Обърни ми внимание!

— Да?

Тя скръсти ядосано ръце.

— Трябва да кажа, че днес шегичките ти бяха определено неуместни. Може би просто трябва да си намеря някой друг, с когото да си играя.

— Хм, да — отрони той, загледан към палата на Мърсистар. — Трагично. Да нахлуят у Мърсистар. Само един ли е бил?

— Вероятно. Това не е важно.

— Пострадал ли е някой?

— Двама слуги — каза Блашуивър и махна с ръка. — Единия са го намерили мъртъв, мисля. Трябва да обръщаш внимание на мен, не на онова…

Лайтсонг замръзна.

— Някой е бил убит?

Тя сви рамене.

— Така казват.

Той се обърна.

— Връщам се да поговоря с нея.

— Чудесно — сряза го Блашуивър. — Но ще го направиш без мен. Имам си градини, на които да се радвам.

— Хубаво — каза Лайтсонг, вече беше тръгнал. — Ще ти се обадя по-късно.

Блашуивър изпухтя възмутено и се загледа след него. Лайтсонг обаче пренебрегна раздразнението ѝ — беше съсредоточен върху…

Върху какво? Някакви слуги били пострадали. Не беше негова работа да се меси в криминални инциденти. И въпреки това вървеше право към павилиона на Мърсистар, а слугите и жреците му се точеха след него както винаги.

Тя все още лежеше изтегната на дивана си.

— Лайтсонг? — попита намръщено.

— Върнах се, защото току-що чух, че един от слугите ти е бил убит при нападението.

— А, да — отвърна тя. — Горкият човек. Какво злощастно събитие. Сигурна съм, че е намерил спасение в рая.

— Чудно как винаги се оказват на последното място, където ги търсиш — каза Лайтсонг. — Кажи ми, как стана убийството?

— Ами, доста странно всъщност. Двамата пазачи при вратата ги намериха в безсъзнание. Нахлулият бил открит от четирима от слугите ми, които минавали през служебния коридор. Бил се е с тях, съборил един, убил друг и двама са избягали.

— Как е бил убит?

Мърсистар въздъхна.

— Всъщност не знам. Жреците ми могат да ти кажат. Боя се, че бях твърде травматизирана, за да обърна внимание на такива подробности.

— Нещо против да поговоря с тях?

— Щом трябва… Споменах ли ти колко съм разстроена? Бих помислила, че ще предпочетеш да останеш и да ме утешиш.

— Скъпа Мърсистар — каза той. — Ако знаеше нещо за мен, щеше да разбереш, че да те оставя сама ще е най-добрата утеха, която мога да ти дам.

Тя се намръщи и го погледна.

— Беше шега, скъпа. За жалост съм много зле с шегите. Съсел, идваш ли?

Ларимар, който стоеше с останалите жреци, както обикновено, го погледна.

— Ваша милост!

— Няма нужда да притесняваме другите повече — каза Лайтсонг. — Мисля, че двамата с теб ще сме достатъчни за това упражнение.

— Както заповядате, ваша милост.

Слугите на Лайтсонг отново се оказаха отделени от своя бог. Струпаха се плахо на тревата като деца, изоставени от родителите си.

— Какво значи всичко това, ваша милост? — попита тихо Ларимар, докато крачеха към палата.

— Честно казано, нямам представа — отвърна Лайтсонг. — Просто усещам, че става нещо необичайно. Нахлуването. Смъртта на онзи човек. Нещо не е наред.

Ларимар го погледна със странно изражение.

— Какво? — попита Лайтсонг.

— Нищо, ваша милост — отвърна Ларимар. — Просто е доста нехарактерно за вас.

— Знам — каза Лайтсонг, все пак уверен в решението си. — Честно, не мога да обясня какво ме подтикна. Любопитство, предполагам.

— Любопитство, което надделява над желанието ви да… мм, не вършите нищо?

Лайтсонг сви рамене. Чувстваше се изпълнен с енергия, когато влезе в палата. Обичайната му летаргия беше отстъпила място на възбудата. Беше му почти познато.

Завари четирима жреци да си бъбрят в слугинския коридор. Тръгна право към тях, а те се обърнаха и го погледнаха стъписани.

— Чуйте ме добре — каза Лайтсонг. — Мисля, че можете да ми кажете нещо повече за това нахлуване.

— Ваша милост — каза единият, докато другите трима наведоха почтително глави. — Уверявам ви, държим всичко под контрол. Няма опасност нито за вас, нито за хората ви.

— Да, знам. — Лайтсонг огледа коридора. — Значи тук е убит човекът?

Те се спогледаха.

— Ето там — каза единият неохотно и посочи завоя на коридора.

— Чудесно. Придружете ме, ако обичате. — Лайтсонг се запъти накъдето му показаха. Група работници махаха дъски от пода, сигурно за да ги заменят. Зацапано с кръв дърво, колкото и добре да е почистено, нямаше да се търпи в дома на богиня.

— Хм — каза Лайтсонг. — Доста кръв се е проляла. Как е станало все пак?

— Не сме сигурни, ваша милост — отвърна един от жреците. — Нападателят е замаял с удар мъжете на входа, но иначе не ги е наранил.

— Да, Мърсистар спомена това — каза Лайтсонг. — Но след това се е бил с четирима?

— Е, „бил“ не е най-подходящата дума — отвърна жрецът с въздишка. Макар Лайтсонг да не беше техният бог, все пак беше бог. Бяха клетвено обвързани да отговарят на въпросите му.

— Обездвижил е един от тях с Пробудено въже — продължи жрецът. — После един се е задържал, за да го забави, а другите двама изтичали за помощ. Нападателят бързо замаял останалия. През това време вързаният все още е бил жив. — Жрецът погледна колегите си. — Когато помощта най-сетне дошла — забавена от Безжизнено животно, което предизвикало суматоха, — намерили втория човек още в безсъзнание. Първият, още вързан, бил мъртъв. Пронизан в сърцето от меч за дуелиране.

Лайтсонг кимна и коленичи до счупените дъски. Слугите, които работеха по тях, се поклониха и се отдръпнаха.

Не беше сигурен какво очаква да намери. Подът беше грижливо изтъркан и след това изкъртен. Само че малко встрани имаше странно петно. Той се наведе, за да го огледа по-внимателно. „Напълно изцедено от цвят.“ Вдигна глава и присви очи към жреците.

— Пробуждащ, казвате?

— Несъмнено, ваша милост.

Той отново погледна сивото петно. „Няма начин идрианец да е направил това. Не и щом е използвал Пробуждането.“

— Какво е Безжизненото същество, за което споменахте?

— Безжизнена катерица, ваша милост — отвърна единият от жреците. — Натрапникът я е използвал за отвличане.

— Добре направена?

Те кимнаха.

— Със съвременни Заповеди, ако може да се съди по действията ѝ — каза един. — Имаше дори сукървица вместо кръв. Цяла нощ я гонихме, докато я хванем!

— Разбирам. — Лайтсонг се изправи. — Но натрапникът избяга?

— Да, ваша милост.

— Какво е търсил според вас?

Жреците се смутиха.

— Не знаем със сигурност, ваша милост — каза един от тях. — Уплашихме го и избяга, преди да е стигнал до целта си — един от хората ни го видял да бяга обратно откъдето е дошъл. Може би съпротивата се е оказала твърде сериозна за него.

— Смятаме, че може да е бил обикновен крадец, ваша милост — намеси се друг. — Дошъл да се промъкне в галерията и да открадне ценна картина.

— Напълно възможно според мен — каза Лайтсонг и се изправи. — Добре сте се справили, браво. — Обърна се и тръгна обратно към изхода. Чувстваше се странно нереално.

Жреците го лъжеха.

Не можеше да определи как го е разбрал, но го знаеше — дълбоко в себе си, с някакви вътрешни инстинкти, които не беше осъзнавал досега, че притежава. Вместо да го притеснят, по някаква причина лъжите го възбудиха.

— Ваша милост — заговори забързалият се след него Ларимар. — Намерихте ли каквото искахте?

— Нахлулият не е бил идрианец — каза тихо Лайтсонг, докато излизаха на слънчевата светлина.

Ларимар повдигна вежда.

— Имало е случаи идрианци да идват в Халандрен и да си купуват Дъх, ваша милост.

— А чувал ли си някой да е използвал Безжизнен?

Ларимар помълча, после призна:

— Не, ваша милост.

— Идрианците мразят Безжизнените. Смятат ги за „изчадия“ или някаква подобна глупост. Все едно, нелогично е идрианец да се опита да нахълта така. Какъв би бил смисълът? Убийство на един Завърнал се? Та нали просто ще ги заменят, а протоколът би гарантирал дори армиите на Безжизнените да не останат задълго без някой, който да ги командва. Възможността за възмездие многократно би натежала над ползата.

— Значи вярвате, че е бил крадец?

— Не, разбира се — отвърна Лайтсонг. — „Обикновен крадец“ с достатъчно пари или Дъх, който може да похаби за Безжизнен само за отвличане? Който е нахлул, вече е бил богат. Освен това защо да се промъква през слугинския коридор? Там няма никакви ценности. Във вътрешността на палата е голямото богатство.

Ларимар мълчеше. Но го гледаше така любопитно, както и преди малко.

— Доста стабилни аргументи, ваша милост.

— Знам. Дори ме притесняват. Може би трябва да се напия.

— Не можете да се напиете.

— Знам. Но определено ми харесва да опитвам.

Тръгнаха обратно към палата му, слугите ги последваха. Ларимар изглеждаше притеснен. Лайтсонг обаче просто се чувстваше възбуден. „Убийство в Двора на боговете. Вярно, само един прост слуга… но нали уж трябва да съм бог за всички хора, не само за важните. Чудно, откога не е бил убиван някой в двора? През моя живот определено не се е случвало.“

Жреците на Мърсистар криеха нещо. Защо нахлулият беше похарчил Дъх за отвличане — толкова скъпо, — щом просто е щял да избяга? Слугите на Завърналите се не бяха особено силни войници или воини. Защо тогава се беше отказал толкова лесно?

Все добри въпроси. Добри въпроси, които не трябваше да притесняват точно него, нито изобщо да си ги задава. И все пак го правеше.

По целия път до палата, по време на хубавото ядене и дори през нощта.

24

Слугите на Сири се струпаха колебливо около нея, докато влизаше в разхвърляното помещение. Тази нощ носеше рокля в синьо и бяло, с десет стъпки дълъг шлейф. Щом влезе, слуги и жреци вдигнаха глави стъписани. Някои се поклониха ниско. Други просто зяпнаха след нея, докато минаваше — слугините зад нея полагаха всички усилия да държат шлейфа с достойнство.

Сири тръгна решително през залата — приличаше повече на коридор, отколкото на истинска зала. Дълги маси покрай стените, купища документи по тях и писари — мъже от Пан Кал в кафяво и мъже от Халандрен в цветовете за деня — се трудеха над документите. Стените бяха черни, разбира се. Цветни стаи имаше само в центъра на двореца, където Богът крал и Сири прекарваха повечето си време. Отделно, разбира се.

„Макар че нощем нещата са по-различни“, помисли тя с усмивка. Чувстваше се много заговорнически от това, че го учеше на четмо и писмо. Имаше си тайна, която я пазеше от останалите в кралството, тайна, която включваше един от най-могъщите хора в целия свят. Това ѝ носеше тръпка на възбуда. Сигурно трябваше да е по-притеснена. Всъщност в мигове на повече размисъл реалността зад предупрежденията на Сини пръсти наистина я тревожеше. Точно затова беше дошла в помещенията на писарите.

„Всъщност защо спалнята е тук? — помисли тя. — Извън главната сграда на двореца, в черната част.“

Тъй или иначе слугинският сектор на двореца — с изключение на спалнята на Бога крал — беше последното място, където писарите очакваха да бъдат притеснени от кралицата си. Щом стигна до вратите в другия край, Сири забеляза, че някои от слугините ѝ поглеждат извинително мъжете в помещението. Един слуга ѝ отвори вратата и тя влезе в следващата стая.

В нея неколцина жреци се бяха навели над дебели книги. Погледнаха я стреснато. Един дори изтърва книгата си на пода.

— Искам книги! — заяви Сири.

Жреците я зяпнаха.

— Книги ли? — попита накрая един.

— Да — каза твърдо Сири, с ръце на кръста. — Това е дворцовата библиотека, нали?

— Ами, да, Съсъд — отвърна жрецът и се озърна към приятелите си. Всички бяха със служебни халати, а цветовете този ден бяха виолетово и сребристо.

— Чудесно. Искам да взема няколко книги. Омръзнаха ми обичайните забавления и ще си чета през свободното време.

— Със сигурност не искате от тези книги, Съсъд — каза друг от жреците. — Те са на скучни теми, теми като религия или градски финанси. Някоя книга с разкази за приключения определено ще е по-подходяща.

Сири повдигна вежда.

— И къде бих могла да намеря такава „по-подходяща“ книга?

— Можем да накараме да ви донесат от градската библиотека — отвърна жрецът и пристъпи плавно към нея.

Сири се престори, че се колебае, после отсече:

— Не. Ще взема някои от тези книги тук.

— Не, няма — каза нов глас зад нея.

Сири се обърна. Трилидийс, върховният жрец на Бога крал, стоеше зад нея, сплел пръсти пред корема си, с митра на главата и с намръщено лице.

— Не можете да ми откажете — заяви Сири. — Аз съм кралицата ви.

— Мога и ще ви откажа, Съсъд — заяви Трилидийс. — Виждате ли, тези книги са много ценни и ако с тях стане нещо, кралството ще понесе тежки последствия. Дори на жреците не е разрешено да ги изнасят от стаята.

— Какво може да им стане в самия дворец? — попита тя.

— Въпрос на принцип, Съсъд. Тези книги тук са собственост на бог. Сузеброн изрично е заявил, че желае книгите да стоят тук.

„О, нима?“

За Трилидийс и жреците беше много удобно да си имат бог с отрязан език. Винаги можеха да твърдят, че е казал това, което ги устройва в момента, а той изобщо не можеше да ги поправи.

— Ако на всяка цена трябва да прочетете тези книги — каза Трилидийс, — можете да ги четете тук.

Тя огледа стаята и си представи как надутите жреци стоят около нея, слушат я как изрича думите на глас и ѝ се присмиват. Ако в тези книги имаше нещо тайно, сигурно щяха да намерят начин да я отвлекат и да ѝ попречат да го намери.

— Не — отвърна тя и тръгна към вратата. — Може би друг път.

„Казах, че няма позволят вземеш книги“, написа Богът крал.

Сири въздъхна и се отпусна на леглото. Още носеше тежката вечерна рокля. Това, че можеше да си общува с Бога крал, по някаква причина я правеше още по-стеснителна. Сваляше роклята само преди да легне да спи — което напоследък ставаше все по-късно. Сузеброн седеше на стола си до леглото. Все още изглеждаше мускулест и внушителен — поне докато не я поглеждаше с откритото си, искрено лице. Махна ѝ да се доближи до него, както седеше с дъсчицата и пишеше с тебешир, който тя бе успяла да открадне от залата с писарите.

„Не тряба идосваш така жреци“, написа. Правописът му беше ужасен, както можеше да се очаква.

Жреци. Сири беше свила една чаша и я беше скътала в спалнята. Ако я долепеше до стената и се вслушаше, понякога можеше смътно да чуе говорене от другата страна. След нощните си стенания и подскачания обикновено чуваше местене на столове и затваряне на врата. След това в другата стая настъпваше тишина.

Или жреците си тръгваха всяка нощ, след като се уверяха, че работата е свършена, или бяха подозрителни и се опитваха да я излъжат да си мисли, че не са там. Инстинктът ѝ подсказваше първото, макар че се стараеше да шепне, когато говореше с Бога крал, просто за всеки случай.

„Сири? — написа той. — За какво мислиш?“

— Твоите жреци — прошепна тя. — Отчайват ме! Нарочно правят неща напук на мен.

„Те са добри хора — написа той. — Работят упорито за доброто на кралството.“

— Но са ти отрязали езика — каза тя.

Богът крал поседя неподвижно няколко мига. После написа: „Беше необходимо. Имам твърде много власт.“

Сири се приближи към него. Както обикновено, той се отдръпна. В тази реакция нямаше надменност. Тя беше започнала да мисли, че той просто няма много опит с докосването.

— Сузеброн — прошепна тя. — Тези хора не се грижат за интересите ти. Те не само са ти отрязали езика. Говорят от твое име и правят каквото тях ги устройва.

„Те не са мои врагове — написа той. — Те са добри хора.“

— Така ли? Тогава защо криеш от тях, че се учиш да четеш?

Той отново застина и наведе очи.

„Толкова много смирение за човек, който е властвал над Халандрен петдесет години — помисли тя. — В много отношения е като дете.“

„Не искам да разбрат — написа той. — Не искам да ги тървожа.“

— Сигурна съм — каза тя.

Той я погледна. После написа:

„Сигрна ли си? Значи ли тва че ми вряваш?“

— Не — отвърна Сири. — Това беше сарказъм, Сузеброн.

Той се намръщи, после написа: „Не знам това нещо. Сарказм.“

— Сарказъм. — Произнесе буквите една по една. — Това е… — Помисли. — Това е когато казваш едно нещо, а всъщност имаш предвид обратното.

Той я погледна намръщено, а след това изтри дъската и започна да пише отново:

„Това е безмислено. Защо да не кажеш квото имаш предвид?“

— Защото… То е като… ох, не знам. Начин да си умен, когато се подиграваш с хората.

„Подиграваш с хората?“ — написа той.

„Боже на Цветовете!“, помисли Сири, докато се мъчеше да реши как да го обясни. Струваше ѝ се нелепо, че той не знае нищо за подигравката. Но пък беше живял през целия си живот като почитано божество и монарх.

— Подигравка е, когато казваш неща, за да дразниш — каза Сири. — Неща, които могат да наранят някого, ако са казани с яд, но ги казваш по обичлив или закачлив начин. Понякога ги казваш просто за да си зъл. Сарказмът е един от начините да се подиграваш — казваме обратното, но преувеличено.

„Как разбираш дали човекът е обичлив, закачлив или зъл?“

— Не знам. По начина, по който се казва, предполагам.

Богът крал я гледаше объркано, но и замислено. Накрая написа:

„Ти си много нормална.“

Сири се намръщи.

— Хм. Благодаря ти.

„Това добър сарказъм ли беше? — написа той. — Защото всъщност ти си доста странна.“

Тя се усмихна.

— Старая се.

Той я гледаше и не пишеше нищо.

— Това пак беше сарказъм — каза Сири. — Не се „старая“ да бъда странна. Просто така се получава.

Как изобщо се беше плашила от този човек? Защо го беше разбрала погрешно? В погледа му нямаше надменност, нито безчувственост. Беше поглед на човек, който упорито се мъчеше да разбере света. Беше пълен с невинност. С искреност.

И не беше глупав. Бързината, с която се учеше да пише, го доказваше. Вярно, вече можеше да разбира говоримия език — и беше наизустил всички букви в книгата години преди да се срещне с нея. Тя трябваше само да му обясни правописа и звученето на думите, за да направи последния скок.

Все още ѝ се струваше удивително колко бързо схваща нещата. Усмихна му се и той колебливо ѝ отвърна с усмивка.

— Защо казваш, че съм странна? — попита Сири.

„Не правиш неща като другите хора — написа той. — Всички други се кланят пред мен. Никой не ми говори. Дори жрците, те само пунякога ми дават оказания… и не са го правили от години.“

— Обижда ли те, че не се кланям и че говоря с теб като с приятел?

Той изтри дъската и написа: „Да ме обижда? Защо трябва да ме обижда? Ти от сарказъм ли го правиш?“

— Не — отвърна тя припряно. — Наистина ми харесва да говоря с теб.

„Тогава не разбирам.“

— Всички други ги е страх от теб — каза Сири. — Заради могъществото ти.

„Но те ми отрязаха езика, за да съм безопасен.“

— Не Дъхът ти ги плаши — каза Сири. — Страх ги е от властта ти над армии и хора. Ти си Богът крал. Можеш да заповядаш всеки в кралството да бъде убит.

„Но защо? — написа той. — Защо да убивам добри хора? Те трябва да знаят това.“

Сири се отпусна на мекото легло. Огънят в камината пращеше.

— Аз го знам. Но никой друг не го знае. Те не те познават — знаят само колко си могъщ. Затова се страхуват от теб. И затова те почитат.

Той я погледна замислено, после написа:

„А ти не ме ли почиташ?“

— Разбира се, че те почитам — отвърна Сири с въздишка. — Просто никога не ме е бивало много в спазването на правила. Всъщност когато някой ми каже какво да правя, обикновено искам да направя точно обратното.

„Това е много странно — написа той. — Мислех, че всички хора правят каквото им кажат.“

— Според мен повечето не го правят — отвърна тя с усмивка.

„Това води до неприятности.“

— На това ли са те научили жреците?

Той поклати глава. После взе книгата. Книгата с приказки за деца. Винаги я носеше със себе си и от почитта, с която я докосваше, личеше колко много я цени.

„Сигурно е единственото му притежание — помисли Сири. — Всичко друго му го отнемат всеки ден, а след това го подменят всяка сутрин.“

„Тази книга — написа той. — Майка ми ми я четеше, когато бях малък. Запомних ги всички, преди да я отведат. Разказва се за деца, които не правят каквото им казват. Често ги изяждат чудовища.“

— О, нима? — усмихна се Сири.

„Не се плаши — написа той. — Мама ме учеше, че чудовищата не са истински. Но помня поуката. Подчинението е добро. Трябва да си добър и послушен. Да не ходиш сам в гората. Да не лъжеш. И да не биеш другите деца.“

Усмивката ѝ стана още по-широка. Всичко, което бе научил в живота си, го бе получил или от назидателни приказки, или от жреци, които го бяха учили да е марионетка. Щом осъзна това, вече не ѝ беше толкова трудно да разбере простодушния, искрен човек, в който се беше превърнал.

Но какво все пак го бе подтикнало да се опълчи на това учение и да я помоли да го учи? Защо искаше да го запази в тайна от онези, които цял живот го бяха учили да се подчинява и да им се доверява? Не беше толкова невинен, колкото изглеждаше.

— Тези приказки — каза тя. — Че трябва да си добър. Това ли те сдържа да… ме вземеш още в първата нощ, когато дойдох в стаята ти?

„Да те взема? Не разбирам.“

Сири се изчерви и косата ѝ почервеня.

— Искам да кажа… защо просто седеше и не направи нищо?

„Какво да направя? — написа той. — Нали трябва да имаме дете. Тъй че седях и чаках дете. Сигурно сме сбъркали нещо, защото дете няма.“

Сири примига изненадано. Не беше възможно да…

— Не знаеш как се правят деца?

„В приказките — написа той — мъжът и жената прекарват нощта заедно. После се ражда дете. Ние прекарахме много нощи заедно, а нямаме деца.“

— И никой — никой от жреците — не ти е обяснил как се прави?

„Не. Какво се прави?“

Тя се изчерви още повече. „Не. Няма да водя този разговор с него.“

— Дай да поговорим за това друг път.

„Беше много странно прежияване, когато дойде в стаята онази първа нощ — написа той. — Много се оплаших от теб.“

Сири се усмихна, щом си спомни собствения си ужас. Изобщо не ѝ беше хрумнало, че и той може да е уплашен. Той? Богът крал?!

— Значи — промълви тя и потупа с пръст завивката на леглото — никога не са те водили при други жени?

„Не — написа той. — Беше ми много интересно като те видях гола.“

Сири отново се изчерви, макар че косата ѝ явно бе решила да си остане просто червена.

— Не говорим за това точно сега. Искам да знам за други жени. Никакви любовници ли не си имал? Държанки?

„Не.“

— Тях всъщност ги е страх да имаш дете.

„Защо казваш това? — написа той. — Нали те пратиха при мен.“

— Чак след петдесет години управление — каза тя. — И само под много контролирани условия, с жена с подходящото родословие, за да се роди дете с подходящата кръвна линия. Сини пръсти смята, че това дете може да е опасност за нас.

„Защо? — написа той. — Всички искат да има дете. Трябва да има наследник.“

— Защо ли? — каза Сири. — Ти все още изглеждаш все едно си само на двайсет години. Стареенето ти е забавено от твоята БиоХрома.

„Без наследник кралството е в опасност. Ако ме убият, няма да има кой да управлява.“

— А това не е ли било опасност през последните петдесет години?

Той се намръщи, след това бавно изтри дъската.

— Трябва да мислят, че си в опасност сега — каза тя замислено. — Но не от болест — дори и аз знам, че Завърналите се не страдат от болести. Всъщност те остаряват ли изобщо?

„Мисля, че не“, написа Богът крал.

— Как са умрели предишните Богове крале?

„Имало е само четирима — написа той. — Не знам със сигурност как са умрели.“

— Само четирима крале за седемстотин години, всичките умрели при загадъчни обстоятелства…

„Моят баща умря преди да порасна достатъчно, за да го помня — написа Сузеброн. — Казаха ми, че е дал живота си за кралството. Освободил е БиоХроматичния си Дъх, както могат да правят всички Завърнали се, за да излекува ужасна болест. Другите Завърнали се могат да излекуват само едно лице. Богът крал обаче може да излекува много. Това знам.“

— Трябва да има запис за това — каза тя. — Някъде в книгите, които жреците пазят толкова ревностно.

„Съжалявам, че не ти разрешиха да ги прочетеш“, написа той.

Тя махна с ръка.

— Знаех, че няма да ми разрешат. Ще трябва да намеря друг начин да разбера какво пише в тях.

„Опасността е да имате дете.“ Така беше казал Сини пръсти. „Тъй че каквато и заплаха да има за живота ми, ще дойде едва след като се роди наследник. Сини пръсти спомена за заплаха и за Бога крал. Звучи почти все едно заплахата идва от самите жреци. Защо ще искат да навредят на собствения си бог?“

Погледна Сузеброн, който разлистваше напрегнато книгата си, и се усмихна на съсредоточената му физиономия.

„Е — каза си, — предвид това, което знае за половия живот, май не ни се налага да се притесняваме много от раждане на дете в близко бъдеще.“

Разбира се, не по-малко я тревожеше и това, че липсата на дете можеше да се окаже също толкова опасна, колкото и раждането му.

25

Вивена вървеше сред тълпите на Т’Телир и не можеше да се отърве от чувството, че всички знаят коя е.

Потисна го с усилие. Всъщност беше чудо, че Тейм — дошъл от родния ѝ град — беше успял да я разпознае. Хората наоколо нямаше как да я свържат със слуховете, които можеше да са чули, особено с това нейно облекло.

Нескромни червени и жълти тонове, напластени един върху друг. Дрехата беше единствената, която Парлин и Тонк Фах бяха успели да намерят, отговаряща на строгите ѝ изисквания за скромност. Беше с чуждестранна кройка, от Тетрадел, отвъд Вътрешното море. Стигаше почти до глезените ѝ и макар да беше толкова тясна, че подчертаваше бюста ѝ, поне я покриваше почти до шията и имаше дълги ръкави.

Улови се, че хвърля крадешком погледи към другите жени с широките им къси поли и горнища без ръкави. Толкова много оголена плът беше скандално, но при жаркото слънце и проклетата крайбрежна влажност на въздуха можеше да разбере защо го правят.

След вече месец в града бе започнала да свиква с тълпите. Все още не беше сигурна дали иска да е навън, но Дент се беше оказал убедителен.

„Знаете ли кое е най-лошото, което може да се случи на един телохранител? — беше я попитал. — Да позволиш да убият подопечния ти, докато те няма. Имаме малък екип, принцесо. Можем или да се разделим и да ви оставим с един пазач, или да дойдете с нас. Лично аз бих предпочел да сте с мен, за да мога да ви държа под око.“

Така че беше с него. С една от новите си рокли, с косата ѝ, преляла в неудобно — но все пак не идрианско — жълто и оставена да се развява свободно. Вървеше през потъналия в зеленина площад все едно беше излязла на разходка и се стараеше да не изглежда уплашена. Жителите на Т’Телир обичаха градините — имаха всякакви видове градини, из целия град. Всъщност, доколкото беше видяла, повечето от града на практика беше градина. Палми и папрати растяха по всички улици, цветя цъфтяха навсякъде явно през цялата година.

На площада се пресичаха четири улици, с четири озеленени парцела, оформящи ясно очертана фигура и засадени с различни палми. Сградите около площада бяха по-големи от тези на пазара по-нагоре по пътя. И макар да имаше много пешеходно движение, хората вървяха предимно по застланите с каменни плочи тротоари, защото каретите по платната бяха много.

Беше богат пазарен квартал. Никакви навеси. Малко улични артисти. Дюкяни с качествена — и скъпа — стока.

Вивена закрачи покрай северозападното градинско каре. Вдясно от нея имаше папрат и трева. Вляво, от другата страна на улицата, имаше скъпи и — разбира се — пъстроцветни дюкяни. Парлин и Тонк Фах се мотаеха между два от тях. Парлин носеше маймунката на рамото си и беше с яркочервено елече и зелена шапка. Вивена не можеше да се отърве от мисълта, че горянинът изглежда още по-нелепо в Т’Телир дори от нея — но пък като че ли не привличаше никакво внимание.

Бижутата я следеше някъде в тълпата. Беше добра — Вивена много рядко успяваше да я зърне, и то само защото ѝ бяха казали накъде да гледа. Дент пък изобщо не можеше да види. Беше там някъде, но се движеше толкова крадешком, че тя изобщо не можеше да го засече. Но щом стигна до края на улицата и се обърна, за да закрачи обратно, видя Буцата. Безжизненият стоеше неподвижен като някоя от статуите на Д’Денир от двете страни на градината и бездушно наблюдаваше минаващите тълпи. Повечето хора не му обръщаха внимание.

Дент беше прав. Безжизнените не бяха много, но и не бяха нещо необичайно. Няколко минаха през пазара, понесли багажа на собствениците си. Никой не беше толкова мускулест или висок като Буцата — Безжизнени се срещаха във всякакъв вид и големина, също като хората. Слагаха ги да пазят дюкяни. Работеха като носачи. Метяха улиците. Бяха навсякъде.

Зърна Бижутата сред тълпата. „Как успява да изглежда толкова отпусната?“, помисли си. Всеки от наемниците ѝ изглеждаше спокоен, все едно бяха излезли на безгрижна разходка.

„Не мисли за опасността“ — каза си. Дланите ѝ бяха потни. Съсредоточи вниманието си върху градините. Честно казано, изпитваше лека завист към жителите на Т’Телир. Хората безделничеха, насядали на тревата и изтегнати в сянката на дърветата, децата им си играеха и се смееха. Статуи на Д’Денир се редяха в тържествен низ, вдигнали ръце с извадени за бой оръжия, сякаш бранеха хората. Дърветата се издигаха високо към небето, разперили клони, по които растяха на гроздове странни цветове.

Цветя с широки венчелистчета цъфтяха в сандъчета. Някои бяха Сълзите на Едгли. Аустре беше поставил цветята там, където искаше да са. Да ги режеш и да ги носиш, да ги използваш за украса на стая или къща беше суета. Но дали беше суета да ги садиш насред града, където всички можеха да им се радват?

Вивена извърна очи. БиоХромата ѝ продължаваше да усеща красотата. Толкова живот, събран нагъсто на едно място, предизвикваше някакво жужене в гърдите ѝ.

„Нищо чудно, че обичат да живеят толкова близо един до друг“, помисли тя, забелязала как група цветя преливаха в гама от багри навътре към центъра на едно сандъче. „А щом си поискал да живееш толкова плътно, единственият начин да виждаш природата е като я внесеш вътре.“

— Пожар!

Вивена се обърна рязко, като повечето други хора на улицата. Сградата, до която стояха Тонк Фах и Парлин, гореше. Вивена се обърна и погледна към центъра на градините. Повечето хора в парка гледаха стъписано пушека, който се вдигаше на валма във въздуха.

Първото отвличане.

Хора затичаха на помощ, прекосяваха улицата и принуждаваха впряговете рязко да спират. В този момент Буцата пристъпи напред — втурна се с тълпата, — замахна с кривака си и удари един кон по крака. Вивена не чу как се счупи кракът, но видя как животното изцвили, падна и обърна каруцата, която теглеше. Един сандък падна от нея на улицата.

Впрягът беше на Нанрова, върховния жрец на бога Стилмарк. Според разузнаването на Дент превозваше ценности. Дори да не беше така, върховен жрец в опасност щеше да привлече много внимание. Сандъкът изтрещя на улицата. И по каприза на щастливата съдба се пръсна и се разпиляха златни монети.

Второто отвличане.

Вивена зърна Бижутата — стоеше от другата страна на впряга. Бижутата ѝ кимна. Време беше да тръгва. Докато хората тичаха било към златото или към огъня, Вивена се отдалечи. Дент щеше да нападне един от дюкяните наблизо с банда крадци. Крадците щяха да отмъкнат стоките. Вивена искаше само да е сигурна, че стоките ще изчезнат.

След малко Бижутата и Парлин я догониха. Тя се изненада, като усети колко се е разтуптяло сърцето ѝ. Почти нищо не се беше случило. Никаква истинска опасност. Никаква заплаха за самата нея. Само две „злополуки“.

Но пък точно това беше идеята.

След няколко часа Дент и Тонк Фах все още не се бяха върнали. Вивена седеше кротко на новия диван, с ръце в скута. Диванът беше зелен. Кафявото явно не беше на мода в Т’Телир.

— Колко е часът? — попита тя тихо.

— Не знам — сопна се Бижутата: стоеше до прозореца и гледаше към улицата.

„Търпение — каза си Вивена. — Не е нейна вината, че е толкова сприхава. Дъхът ѝ е откраднат.“

— Не трябва ли вече да са тук? — попита след малко.

Бижутата сви рамене.

— Може би. Зависи дали са решили да идат в някоя тайна квартира, докато нещата се успокоят, или не.

— Разбирам. Колко според теб трябва да чакаме?

— Колкото трябва — отвърна Бижутата. — Виж, може ли просто да не ми говориш? Наистина ще съм ти благодарна. — Обърна се отново и се загледа през прозореца.

Вивена се вцепени от обидата. „Търпение! — каза си. — Разбери положението ѝ. Това учат Петте видения.“

Стана и тихо се приближи до Бижутата. Отпусна ръка на рамото ѝ. Бижутата подскочи — явно без Дъх ѝ беше по-трудно да забележи приближаването на хора към нея.

— Успокой се — промълви Вивена. — Разбирам.

— Разбираш ли? — попита Бижутата. — Какво разбираш?

— Взели са ти Дъха — каза Вивена. — Не са имали право да направят нещо толкова ужасно.

Усмихна се, отдръпна се от нея и тръгна към стълбището.

Бижутата се изсмя. Вивена спря и я погледна през рамо.

— Мислиш, че разбираш? — попита Бижутата. — Какво? Съжаляваш ме, защото съм Бездушна ли?

— Родителите ти не е трябвало да го правят.

— Родителите ми служеха на Бога крал — каза Бижутата. — Дъхът ми беше даден пряко на него. По-голяма чест е, отколкото изобщо можеш да разбереш.

Вивена постоя неподвижно за миг, докато осъзнае казаното.

— Ти вярваш в Многоцветните тонове?

— Разбира се. Халандренка съм все пак, нали?

— Но другите…

— Тонк Фах е от Пан Кал — каза Бижутата. — А в името на Цветовете, не знам Дент откъде е. Но аз съм от Т’Телир.

— Но не можеш да почиташ тези така наречени „богове“ — каза Вивена. — Не и след това, което са ти причинили.

— Какво са ми причинили? Отдадох Дъха си доброволно.

— Била си дете.

— Бях на единайсет и родителите ми ми дадоха избор. Направих правилния. Баща ми — беше в бояджийската промишленост — се подхлъзна и падна. Гърбът му пострада така, че не можеше да работи, а имах пет братя и сестри. Знаеш ли какво е да гледаш как братята и сестрите ти гладуват? Години преди това родителите ми вече бяха продали Дъха си, за да вземат пари и да започнат занаята. С продажбата на моя получихме достатъчно пари, за да преживеем почти цяла година!

— Никаква цена не струва колкото една душа — каза Вивена. — Ти…

— Не ме съди! — сряза я Бижутата. — Привиденията на Калад да те вземат дано! Гордеех се, че съм продала Дъха си! И все още се гордея. Част от мен живее в Бога крал. Благодарение на мен той продължава да живее. Аз съм част от това кралство така, както са само малцина.

Поклати глава и продължи:

— Точно затова толкова много ни дразните вие, идрианците. Толкова сте високомерни, толкова сте уверени, че това, което вършите, е правилното. Ако вашият бог поиска да отдадеш Дъха си — дори Дъха на детето ти, — не би ли го направила? Давате децата си да стават монаси, принуждавате ги да живеят в робство, нали? На това се гледа като на знак за вяра. Но когато ние правим нещо, за да служим на нашите богове, се мръщите и ни наричате богохулници.

Вивена отвори уста, но не можа да намери отговор. Пращането на деца да стават монаси все пак беше различно.

— Ние се жертваме за боговете си — каза Бижутата, загледана навън през прозореца. — Но това не означава, че ни използват. Семейството ми беше благословено заради това, което направихме. Не само имахме достатъчно пари, за да си купуваме храна, но и баща ми се изцери и след няколко години отново можа да се захване с бояджийството. Братята ми също.

— Не си длъжна да повярваш в чудесата ми — отсече тя. — Можеш да ги наречеш случайности или съвпадения, както си щеш. Но не ме съжалявай за вярата ми. И не си въобразявай, че си по-добра само защото вярваш в нещо различно.

Вивена мълчеше. Нямаше смисъл да спори. Бижутата не беше в настроение да приеме съчувствието ѝ.

Мръкваше се. Вивена стоеше на терасата на втория етаж и гледаше над града. Повечето сгради на улицата имаха такива тераси отпред. Суетност или не, от хълма, на който се намираха, предлагаха хубава гледка към Т’Телир.

Градът грееше от светлина. По тротоарите на по-големите улици се нижеха лампи на високи пилони — всяка вечер ги палеха градски работници. Много от сградите също бяха осветени. Толкова разход на масло и свещи все още я удивляваше. Но след като Вътрешното море беше подръка, маслото беше много по-евтино, отколкото в планинските земи.

Не знаеше какво да мисли за избухването на Бижутата. Как можеше човек да е горд, че са му отнели Дъха и са го дали на някой алчен Завърнал се? Тонът ѝ като че ли издаваше, че е искрена. Явно беше мислила за тези неща. Явно ѝ се беше налагало да осмисли претърпяното, за да може да го понесе.

Вивена се чувстваше в безизходица. Петте видения учеха, че трябва да се опитва да разбере другите. Казваха ѝ да не се поставя над тях. И все пак аустризмът учеше, че направеното от Бижутата е светотатство.

Двете изглеждаха противоположни. Да повярва, че Бижутата греши, означаваше да се постави над нея. Но да приеме казаното от Бижутата означаваше да отрече аустризма. Някой можеше да се надсмее над объркването ѝ, но Вивена винаги се беше старала да е предана на вярата. Разбрала беше, че ѝ е нужна твърда вяра, за да оцелее в езическия Халандрен.

Езически. Дали не се поставяше над халандренците, като ги наричаше с тази дума? Но те наистина бяха езичници. Не можеше да приеме Завърналите се като истински богове. От друга страна, да вярваш в каквато и да било религия може би означаваше да станеш надменен.

Може би заслужаваше нещата, които ѝ беше казала Бижутата.

Някой идваше. Вивена се обърна и видя, че е Дент.

— Върнахме се — каза той.

— Знам — отвърна тя, загледана към града и петънцата му от светлина. — Усетих, че влизате в сградата преди малко.

Той се засмя и застана до нея.

— Забравям, че имате толкова много Дъх, принцесо. Никога не го използвате.

„Освен за да усещам кога има хора наблизо — помисли тя. — Но това не мога да го избегна, нали?“

— Това отчаяно изражение ми е познато — подхвърли Дент. — Още ли сте притеснена, че планът ни не действа достатъчно бързо?

Тя поклати глава.

— Съвсем други неща ме притесняват, Дент.

— Сигурно не трябваше да ви оставям толкова дълго с Бижутата. Надявам се, че не сте се карали.

Вивена не отговори. После въздъхна и се обърна към него.

— Как мина работата?

— Идеално. Когато ударихме дюкяна, никой не гледаше. Като се има предвид охраната, която поставят всяка нощ, сигурно страшно ги е яд, че са ги ограбили посред бял ден.

— Все още не разбирам каква полза ще има от това — каза тя. — Дюкян на търговец на подправки?

— Не дюкянът му — каза Дент. — Складовете му. Съсипахме или изнесохме всяко буре със сол в онова мазе. Той е един от само тримата, които държат на склад сол в голямо количество. Повечето други търговци на подправки купуват от него.

— Да, но сол? Какъв е смисълът?

— Колко горещо е днес? — попита я Дент вместо отговор.

Вивена сви рамене.

— Доста.

— Какво става с месото, когато е горещо?

— Вмирисва се — каза Вивена. — Но не е нужно да използват сол, за да запазят месо. Може да използват…

— Лед ли? — засмя се Дент. — Не и тук, принцесо. Искаш ли да запазиш месо тук, го осоляваш. А ако искаш армия да носи риба от Вътрешното море, за да нападне толкова отдалечено място като Идрис…

Вивена се усмихна.

— Крадците, с които работихме, ще изнесат солта — каза Дент. — Ще я внесат контрабанда в далечните кралства, където могат спокойно да я продадат. Когато дойде войната, на Короната ще ѝ е доста трудно да снабдява хората си с месо. Просто поредният малък удар — но ще се трупат.

— Благодаря ти — каза Вивена.

— Недейте да ни благодарите. Просто ни платете.

Вивена кимна. Помълчаха, загледани над града.

— Бижутата наистина ли вярва в Многоцветните тонове? — попита тя.

— Толкова страстно, колкото Тонк Фах обича да дреме — отвърна Дент и я погледна. — Ядосали сте я, нали?

— Малко.

— И още сте жива? — засмя се Дент. — Ще трябва да я похваля за сдържаността ѝ.

— Как може да вярва?

Дент сви рамене.

— За мен си е съвсем добра религия. В смисъл, можеш да идеш и да видиш боговете. Да си говориш с тях, да ги погледаш как блестят. Не е толкова трудно да се разбере.

— Но тя работи за идрианка — каза Вивена. — Помага да се подрони способността на собствените ѝ богове да водят война. Онова, което обърнахме днес, беше впряг на жрец.

— И доста важен при това. — Дент пак се засмя. — Ах, принцесо! Малко е трудно за разбиране. Умствената нагласа на наемник. Плаща ни се да правим разни неща — но не ние ги правим. Вие правите тези неща. Ние сме само инструментите ви.

— Инструменти, които работят срещу боговете на Халандрен.

— Това не е причина човек да престане да вярва — каза Дент. — Много сме добри в разграничаването си от нещата, които трябва да правим. Може би точно затова хората ни мразят толкова много. Не могат да разберат, че ако убием приятел на бойното поле, това не означава, че сме безчувствени. Правим това, за което ни се плаща. Също като всички други.

— Различно е — каза Вивена.

Дент сви рамене.

— Смятате ли, че рударят изобщо се замисля, че от рудата, която копае, може да се изкове меч, който да убие приятеля му?

Вивена се загледа над светлините на града и всички хора, които те представляваха, с всичките им различни убеждения, различни начини на мислене и вътрешни противоречия. Може би не беше единствената, която се мъчеше да вярва в две привидно противоположни неща едновременно.

— А ти, Дент? — каза Вивена. — Ти халандренец ли си?

— Богове, не.

— Тогава в какво вярваш?

— Не съм особено вярващ — отвърна той. — От много време.

— А семейството ти? — попита Вивена. — Те в какво вярват?

— Семейството ми е мъртво. Вярваха в неща, които повечето хора вече са забравили. Никога не съм споделял вярата им.

Вивена се намръщи.

— Все трябва да вярваш в нещо. Ако не религия, то в някого. В начин на живот.

— Вярвах някога.

— Винаги ли трябва да отговаряш толкова уклончиво?

Той я погледна бегло.

— Да. Освен, може би, на онзи въпрос.

Тя завъртя очи.

Дент се опря на парапета.

— Нещата, в които вярвах… Не знам доколко имат смисъл или дали дори ще ме изслушате, ако ги кажа.

— Твърдиш, че търсиш пари. Но не е това. Видях счетоводните книги на Лемекс. Той не ти е плащал чак толкова много. Всъщност много по-малко, отколкото предполагах. Освен това, ако искаше, можеше да удариш впряга на онзи жрец и да вземеш парите. Можеше да ги откраднеш два пъти по-лесно, отколкото солта.

Той мълчеше.

— Не служиш на никакво кралство или крал, доколкото мога да разбера — продължи тя. — Боравиш с меча много по-добре от обикновен телохранител — много по-добре от който и да е друг, подозирам, щом толкова лесно можеш да впечатлиш с умението си престъпен бос. Би могъл да имаш слава, ученици и награди, ако решиш да станеш спортен дуелист. Твърдиш, че се подчиняваш на работодателя си, но издаваш заповеди по-често, отколкото ги получаваш — и освен това, след като парите не те интересуват, цялото това нещо с наемната работа вероятно е просто фасада.

Замълча, после добави:

— Всъщност единственият повод, по който изобщо съм те виждала да издаваш вълнение, е споменаването на онзи мъж, Вашер. Онзи с меча.

Усети как Дент се напрегна.

— Кой все пак си ти?

Той се обърна към нея и я погледна твърдо. Показа ѝ за пореден път, че веселият мъж, който представя на света, е маска. Игра. Мекота, която да прикрие камъка вътре.

— Наемник — отвърна.

— Добре. Тогава, кой беше преди?

— Не бихте искали да знаете.

А след това си тръгна — със сковани стъпки — и я остави сама на тъмната дървена тераса.

26

Лайтсонг се събуди и веднага се смъкна от леглото. Изправи се, разкърши рамене и се усмихна.

— Какъв прекрасен ден.

Слугите му стояха до стената и го наблюдаваха плахо.

— Какво? — попита Лайтсонг и скръсти ръце. — Хайде, да се обличаме.

Разшетаха се бързо. Скоро след това влезе Ларимар. Лайтсонг често се чудеше колко рано става този човек, след като всяка сутрин, още щом се събудеше, Ларимар вече бе дошъл.

Ларимар го изгледа учудено.

— Бодър сте тази сутрин, ваша милост.

Лайтсонг сви рамене.

— Просто почувствах, че е време да ставам.

— Цял час по-рано от обикновено.

Лайтсонг кривна глава, докато слугите връзваха халата му.

— Нима?

— Да, ваша милост.

— Виж ти. — Кимна на слугите и те се отдръпнаха, приключили с обличането му.

— Е, ще обсъдим ли сънищата ви? — попита Ларимар.

Лайтсонг помисли. В главата му пробягаха образи. Дъжд. Буря. Вихрушка. И яркочервена пантера.

— Не. — Той поклати глава и тръгна към вратата.

— Ваша милост…

— За сънищата ще говорим друг път, Съсел — каза Лайтсонг. — Имаме по-важна работа.

— По-важна работа?

Лайтсонг се усмихна и се обърна.

— Искам да отида в палата на Мърсистар.

— Но защо?

— Не знам — отвърна весело Лайтсонг.

Ларимар въздъхна.

— Добре, ваша милост. Но не можем ли първо поне да погледаме малко изкуство? Има хора, които са платили много пари, за да получат мнението ви, и чакат доста нетърпеливо да чуят какво мислите за произведенията им.

— Добре. Да побързаме обаче.

Лайтсонг се взря в картината.

Червено върху червено, толкова деликатни оттенъци, че художникът трябваше да е поне от Третото извисяване. Жестоки, ужасни червени цветове, блъскащи се едни в други като вълни — вълни, които много смътно наподобяваха хора, но това по някакъв начин успяваше да внуши идеята за сражаващи се армии по-добре, отколкото би я предало и най-подробното реалистично изобразяване.

Хаос. Кървави рани по кървави униформи по кървава кожа. Толкова много насилие имаше в червеното. Собственият му цвят. Чувстваше се почти все едно, че е в картината — усещаше собствения си смут, как го разтърсва, замайва го, притегля го.

Вълните от хора сочеха към една фигура в центъра. Жена, смътно изобразена с два извити удара на четката. И все пак беше явно. Извисяваше се като над гребена на връхлитаща с грохот вълна от войници, уловена в движение, отметнала глава и вдигнала високо ръка.

Ръката държеше черен меч, от който червеното небе наоколо помръкваше.

— Битката на Сумрачните водопади — каза тихо Ларимар, застанал до него в белия коридор. — Последният сблъсък на Велебран.

Лайтсонг кимна. Беше го разбрал някак. Лицата на много от войниците бяха обагрени със сиво. Бяха Безжизнени. На Велебран за първи път ги бяха използвали в големи количества на бойното поле.

— Знам, че не предпочитате бойни сцени — каза Ларимар. — Но…

— Харесва ми — каза Лайтсонг. — Харесва ми много.

Ларимар замълча.

Лайтсонг се взря в картината с преливащите се червени тонове. Бяха нанесени толкова деликатно, че създаваха усещането за война вместо простото изобразяване.

— Би могла да е най-добрата картина, която някога е минавала през залата ми.

Жреците в другия край на залата започнаха да пишат трескаво. Ларимар го гледаше притеснен.

— Какво? — попита Лайтсонг.

— Нищо — отвърна Ларимар.

— Съсел… — Лайтсонг го изгледа.

Жрецът въздъхна.

— Не мога да говоря, ваша милост. Не мога да развалям впечатлението ви от картините.

— Много богове дават благоприятни оценки на военни картини напоследък, а? — каза Лайтсонг и отново се загледа в картината.

Ларимар не отговори.

— Вероятно не е нищо — каза Лайтсонг. — Просто реакцията ни на споровете в двора, предполагам.

— Сигурно — отвърна Ларимар.

Лайтсонг замълча. Знаеше, че не е „нищо“ за Ларимар. За него Лайтсонг не просто споделяше впечатленията си от произведения на изкуството — той предсказваше бъдещето. Какво всъщност предвещаваше това, че бе харесал изобразяването на война с такива ярки и жестоки багри? Дали беше реакция на сънищата му? Но тази нощ не беше сънувал война. Най-после. Беше сънувал буря, вярно, но не беше същото.

„Не трябваше да проговарям“, помисли си. Но пък реагирането на изкуство като че ли беше единственото важно нещо, което правеше.

Загледа се отново в резките петна боя, всяка фигура — само два коси удара. Беше красиво. Можеше ли войната да е красива? Как можеше да намира красота в тези сиви лица, връхлитащи върху плът, Безжизнени, избиващи хора? Тази битка дори не беше означавала кой знае какво. Не беше решила изхода от войната, въпреки че водачът на Съюза на Пан — кралствата, обединени срещу Халандрен — беше паднал убит в нея. Накрая дипломация бе решила Велебран, не кръвопролитие.

„Нима мислим отново да започнем това?“ Не можеше да откъсне поглед от красотата на картината. „Нима се каня да поведа война?“

„Не — каза си наум. — Не, просто съм предпазлив. Помагам на Блашуивър да укрепи политическа фракция. По-добре, отколкото просто да оставя нещата да минават покрай мен. Велебран е започнала, защото кралската фамилия не е била предпазлива.“

Картината продължаваше да го привлича.

— Какъв е този меч? — попита Лайтсонг.

— Меч ли?

— Черният — каза Лайтсонг. — В ръката на жената.

— Аз… не виждам меч, ваша милост. Честно казано, и жена не виждам. Само произволни удари на четката.

— Нарече я „Битката на Сумрачните водопади“.

— Заглавието на творбата, ваша милост — каза Ларимар. — Предположих, че и вие сте объркан като мен, затова ви казах как я е нарекъл художникът.

Замълчаха. Най-сетне Лайтсонг се обърна и се отдалечи от картината.

— Приключих с критиката на изкуство за днес. — Поколеба се за миг. — Не изгаряйте тази картина. Запази я за колекцията ми.

Ларимар кимна. Докато излизаше от палата, Лайтсонг се помъчи да съживи донякъде нетърпението си и успя — макар споменът за ужасната красива сцена да остана в ума му. Смесен със спомените от съня, с грохота на бурни ветрове.

Дори това не можа да помрачи настроението му. Нещо се беше променило. Нещо го възбуждаше. В Двора на боговете бе имало убийство.

Не знаеше защо това трябва да му се струва толкова интригуващо. Трябваше по-скоро да го намира за трагично или обезпокоително. И все пак през целия му живот всичко му беше осигурено. Отговори на въпросите му, забавления, удовлетворяващи капризите му. Почти по случайност беше станал чревоугодник. Само две неща му се отказваха: знанието за миналото му и свободата да напуска двора.

Нито едно от тези ограничения нямаше скоро да се промени. Но тук, в двора — двора с твърде многото сигурност и удобство — нещо се беше объркало. Дреболия. Нещо, което повечето Завърнали се щяха да пренебрегнат. Никой не го интересуваше. Никой не искаше да се интересува. Кой тогава щеше да възрази на въпросите на Лайтсонг?

— Държите се много странно, ваша милост — каза Ларимар. Беше го догонил, докато прекосяваха тревата, слугите зад тях се суетяха да разпънат големия червен слънчобран.

— Знам — отвърна Лайтсонг. — Само че, мисля, можем да се съгласим, че винаги съм бил доста странен като за бог.

— Трябва да призная, че е вярно.

— В такъв случай просто се държа като себе си — каза Лайтсонг. — И всичко във вселената е наред.

— Наистина ли се връщаме в палата на Мърсистар?

— Наистина. Допускаш ли, че ще се подразни от нас? Това би могло да се окаже интересно.

Ларимар само въздъхна.

— Готов ли сте вече да говорите за сънищата си?

Лайтсонг не отговори веднага. Слугите най-сетне се справиха със слънчобрана и го вдигнаха над него.

— Сънувах буря — заговори накрая Лайтсонг. — Стоях сред нея, без нищо, с което да се загърна. Валеше и духаше срещу мен, тласкаше ме назад. Всъщност беше толкова силна, че дори земята под мен като че ли се люлееше.

Ларимар изглеждаше притеснен.

„Още признаци за война — помисли Лайтсонг. — Или поне така ще го види той.“

— Нещо друго?

— Да — отвърна Лайтсонг. — Червена пантера. Като че ли блестеше, с отразена светлина, все едно беше направена от стъкло или нещо такова. Чакаше в бурята.

Ларимар го изгледа.

— Измисляте ли си, ваша милост?

— Какво? Не. Наистина сънувах това.

Ларимар въздъхна, но кимна на един низш жрец и той притича да запише продиктуваното.

Скоро стигнаха до палата на Мърсистар в жълто и златно. Лайтсонг спря пред сградата, осъзнал, че никога досега не е посещавал палата на друг бог без първо да прати куриер.

— Искате ли да пратя някой, който да извести за вас, ваша милост? — попита Ларимар.

Лайтсонг се поколеба.

— Не — отвърна накрая и погледна двамата пазачи на главния вход. Изглеждаха много по-мускулести от обикновените слуги и носеха мечове. Мечове за дуел, предположи той — макар никога да не беше боравил с такъв.

Приближи се към тях.

— Господарката ви тук ли е?

— Боя се, че не, ваша милост — отвърна единият. — Отиде да посети Олмадър за следобеда.

„Олмадър — помисли Лайтсонг. — Още една с Безжизнени заповеди. Работа на Блашуивър?“ Може би щеше да се отбие по-късно — липсваше му бъбренето с Олмадър. Тя, за жалост, го мразеше.

— Аха — каза той на пазача. — Е, все едно, трябва да огледам коридора и мястото на нападението.

Пазачите се спогледаха.

— Аз… не знам дали можем да ви разрешим това, ваша милост.

— Съсел! — каза Лайтсонг. — Могат ли да ми забранят?

— Само ако имат пряка заповед от Мърсистар да го направят.

Лайтсонг погледна отново мъжете. Те отстъпиха с неохота.

— Всичко е наред — успокои ги той. — Тя ме помоли да се погрижа за нещата. Един вид. Идваш ли, Съсел?

Ларимар го последва в коридорите. Лайтсонг отново изпита странно удовлетворение. Инстинкти, каквито не беше знаел, че притежава, го тласкаха да потърси мястото, където беше умрял слугата.

Дървото беше подменено — Извисеното му зрение лесно можеше да долови разликата между новото дърво и старото. Продължи още малко напред. Петното, където дървото бе посивяло, също го нямаше, безупречно подменено с нов материал.

„Интересно — помисли той. — Но не и неочаквано. Чудно… има ли други такива петна?“ Продължи още малко напред и бе възнаграден с още едно петно ново дърво — квадратно.

— Ваша милост? — каза някой.

Лайтсонг вдигна глава и видя неучтивия млад жрец, с когото бе говорил предния ден. Усмихна му се.

— А, добре. Надявах се, че ще дойдеш.

— Това е крайно нередно, ваша милост — каза мъжът.

— Чух, че яденето на много фурми може да те излекува от това — отвърна Лайтсонг. — Значи, трябва да говоря с пазачите, които са видели нахлулия.

— Но защо, ваша милост? — попита мъжът.

— Защото съм ексцентричен — отвърна Лайтсонг. — Повикай ги. Трябва да говоря с всички слуги и пазачи, които са видели извършилия убийството.

— Ваша милост — каза притеснено жрецът. — Градските власти вече се занимаха с това. Решиха, че нарушителят е бил крадец, дошъл за колекцията картини на Мърсистар, и обещаха, че ще…

— Съсел — прекъсна го Лайтсонг. — Може ли този човек да пренебрегне искането ми?

— Само с огромен риск за душата му, ваша милост — отвърна Ларимар.

Жрецът ги погледна ядосано, а след това се обърна и прати един слуга да изпълни искането на Лайтсонг. Богът коленичи и неколцина слуги си зашепнаха притеснено. Явно смятаха за нередно бог да се унижава така.

Лайтсонг ги пренебрегна и огледа квадрата ново дърво. Беше по-голямо от двете изкъртени и цветовете съвпадаха по-добре. Беше си просто квадратно петно дърво, съвсем малко по-различно на цвят от съседните. Без Дъх — и то много — нямаше дори да е забелязал разликата.

„Капак — помисли той стъписано. Жрецът го наблюдаваше напрегнато. — Това петно не е толкова ново като другите по-назад. Ново е само спрямо другите дъски.“

Запълзя по пода, като нарочно пренебрегна капака. За пореден път неочаквани инстинкти го предупредиха да не издава какво е открил. Защо изведнъж бе станал толкова предпазлив? Дали беше под влияние на ярките си сънища и на образа от картината? Или беше нещо повече? Имаше чувството, че дълбае дълбоко в себе си и гребе оттам усет, какъвто никога досега не му беше трябвал.

Продължи да се преструва, че не е забелязал капака, а търси някоя нишка, която може да се е закачила за дървото. Намери една, явно останала от халата на някой слуга, и я вдигна.

Жрецът като че ли леко се отпусна.

„Значи знае за скривалището — помисли Лайтсонг. — И… може би крадецът също го е знаел?“

Попълзя още малко, притеснявайки слугите, докато хората, за които беше помолил, се събраха. Стана, остави слугите си да изтупат халата му и отиде при новодошлите. В коридора беше станало доста претъпкано, затова ги изкара вън на слънчевата светлина.

Навън ги огледа. Бяха шестима.

— Представете се. Ти, отляво, кой си?

— Името ми е Гаргарил — каза мъжът.

— Що за име? — каза Лайтсонг.

Мъжът се изчерви.

— Наречен съм на баща си, ваша милост.

— Защо? Не е излизал от местната кръчма ли? Все едно, ти как си замесен в тази бъркотия?

— Бях един от пазачите на вратата, когато нахлу крадецът.

— Сам ли беше? — попита Лайтсонг.

— Не — отвърна друг от мъжете. — Аз бях с него.

— Добре. Вие двамата идете ей там. — Махна към моравата.

Двамата мъже се спогледаха и тръгнаха накъдето им посочи.

— По-далече, за да не ни чувате! — подвикна им Лайтсонг.

Те кимнаха и продължиха.

— Така. — Лайтсонг погледна останалите. — Вие четиримата кои сте?

— Бяхме нападнати от мъжа в коридора — отвърна един от слугите и посочи други двама. — Ние тримата. И… другия. Когото убиха.

— Ужасно неприятно. — Лайтсонг посочи друг участък на моравата. — Вие също се отдалечете. Вървете, докато престанете да ни чувате, и изчакайте.

Тримата се изнизаха.

— А сега ти. — Лайтсонг сложи ръце на кръста си и изгледа последния — нисичък жрец.

— Аз видях нападателя да бяга, ваша милост — каза жрецът. — Гледах през един прозорец.

— Много навременно, браво. — Лайтсонг посочи трети участък на моравата, достатъчно отдалечен, та жрецът да не може да говори с другите. Той тръгна натам, а Лайтсонг се обърна отново към жреца, който явно надзираваше нещата тук.

— Каза, че натрапникът е пуснал Безжизнено животно?

— Катерица, ваша милост — отвърна жрецът. — Хванахме я.

— Иди и ми я донеси.

— Ваша милост, доста дива е и… — Млъкна, срязан с поглед от Лайтсонг, и махна на един слуга.

— Не. Не слуга. Иди и ми я донеси лично.

Жрецът го погледна невярващо.

— Да, да — каза Лайтсонг и му махна да тръгва. — Знам. Оскърбява достойнството ти. Може би трябва да помислиш дали да не приемеш аустризма. Засега изпълнявай.

Жрецът тръгна, като мърмореше недоволно.

— Останалите — обърна се Лайтсонг към собствените си слуги и жреци. — Изчакайте тук.

Те изглеждаха примирени. Може би започваха да свикват с пренебрежението му.

— Хайде, Съсел — каза Лайтсонг и закрачи към първата група, която бе отделил на моравата — двамата пазачи. Ларимар забърза да го догони.

— Така — каза Лайтсонг на двамата, след като се увери, че са достатъчно далече, за да не ги чуят останалите. — Сега ми разкажете какво видяхте.

— Приближи се към нас, като се преструваше на луд, ваша милост — каза единият. — Излезе от сенките и си мърмореше нещо. Беше само преструвка обаче и като се доближи достатъчно, ни нападна.

— Как? — попита Лайтсонг.

— Мен ме спипа за врата с пискюлите на Пробуденото си палто — каза пазачът и кимна към приятеля си. — Него го удари в корема с дръжката на меч.

Вторият пазач вдигна ризата си, показа голяма синина на корема си, после изви глава настрана и посочи друга на шията си.

— Задуши ни и двамата — продължи първият. — Мен с ония пискюли, Фран с ботуш на врата. Това беше последното, което помним. Докато се съвземем, вече го нямаше.

— Задушил ви е — каза Лайтсонг. — Но не ви е убил. Само колкото да изпаднете в безсъзнание?

— Точно така, ваша милост.

— Опишете ми този човек.

— Висок — каза пазачът. — С четинеста брада. Не много дълга, но не и подрязана.

— Не беше вмирисан или мръсен — добави другият. — Просто изглеждаше немарлив. Косата му беше дълга — стигаше до шията му — и не беше виждала гребен от дълго време.

— Облечен дрипаво — каза първият. — Кръпки тук-там, нищо ярко, но не и тъмно също така. Просто някак… постно. По-скоро не беше от Халандрен, като си помисля.

— И беше въоръжен? — попита Лайтсонг.

— С меча, дето ме удари — каза вторият пазач. — Голям меч. Не за дуелиране, по-скоро като източняшки меч. Прав и доста дълъг. Скрил го беше под наметалото си и щяхме да го видим, ако не го беше прикрил с чудноватата си походка.

Лайтсонг кимна.

— Благодаря ви. Останете тук.

После се обърна и закрачи към втората група.

— Това е много интересно, ваша милост — каза Ларимар. — Но наистина не виждам смисъла.

— Просто съм любопитен — отвърна Лайтсонг.

— Извинете ме, ваша милост. Но всъщност не сте от любопитния тип.

Лайтсонг продължи да върви. Каквото правеше, правеше го общо взето без да мисли. Просто му се струваше естествено. Приближи се до следващата група.

— Вие сте тези, които са видели натрапника в коридора, нали?

Мъжете кимнаха и единият хвърли поглед към палата на Мърсистар. Моравата пред него вече беше пълна с пъстро множество жреци и слуги, на Мърсистар и на самия Лайтсонг.

— Разкажете какво се случи — подкани ги Лайтсонг.

— Вървяхме в слугинския коридор — заговори един. — Бяха ни освободили за вечерта и щяхме да излезем в града до някоя кръчма.

— И видяхме в коридора човек — намеси се друг. — Не му беше мястото там.

— Опишете го — каза Лайтсонг.

— Едър — каза един, а другите кимнаха. — С дрипаво облекло и с брада. Мръсен на вид.

— Не — поправи го друг. — Дрехите бяха стари, но мъжът не беше мръсен. Просто немарлив.

Лайтсонг кимна.

— Продължете.

— Ами, няма много за разказване — каза един от мъжете. — Нападна ни. Хвърли Пробудено въже по горкия Таф и той веднага падна овързан. Двамата с Рарив побягнахме за помощ. Лолан остана.

Лайтсонг погледна третия.

— Ти остана? Защо?

— Да помогна на Таф, разбира се — отвърна мъжът.

„Лъже — помисли Лайтсонг. — Изглежда твърде изнервен.“

— Сериозно? — Пристъпи към него.

Мъжът наведе очи.

— Е, общо взето. А освен това и мечът…

— Той хвърли меч по нас — намеси се друг. — Много странно нещо.

— Не го ли извади? — попита Лайтсонг. — Хвърли го?

Мъжете поклатиха глави.

— Хвърли го по нас с все ножницата. Лолан го вдигна.

— Мислех да се бия с него — каза Лолан.

— Интересно. Значи двамата избягахте?

— Да — отвърна единият. — Когато се върнахме с другите, намерихме Лолан на пода, в безсъзнание, а горкият Таф… все още беше вързан, макар че въжето вече не беше Пробудено. И беше намушкан.

— Видя ли го как умря?

— Не. — Лолан вдигна ръце да отрече. Имаше превръзка на едната ръка, забеляза Лайтсонг. — Нападателят ме удари с юмрук по главата.

— Но ти си държал меча му — каза Лайтсонг.

— Много голям беше за мен — отвърна мъжът и наведе глава.

— Значи хвърли меча по вас, а после те удари? — каза Лайтсонг.

Мъжът кимна.

— А ръката ти? — попита Лайтсонг.

Мъжът помълча, след това неволно отдръпна ръката си.

— Изкълчи се. Нищо сериозно.

— И ти трябва превръзка за изкълчена китка? — каза учудено Лайтсонг. — Покажи ми.

Мъжът се поколеба.

— Покажи ми или ще загубиш душата си — подкани го Лайтсонг. С подобаващо божествен глас, надяваше се.

Мъжът бавно протегна ръката си. Ларимар пристъпи и махна превръзката.

Ръката беше съвсем сива, изцедена от цвят.

„Невъзможно — помисли стъписано Лайтсонг. — Пробуждането не прави това на жива плът. Не може да извлече цвят от жив човек, само от предмети. Подови дъски, облекло, мебел.“

Мъжът отдръпна ръката си.

— Какво е това? — попита Лайтсонг.

— Не знам — каза мъжът. — Събудих се и беше така.

— Нима? — каза строго Лайтсонг. — И трябва да повярвам, че не си имал нищо общо с това? Че не си сътрудничил на нападателя?

Мъжът изведнъж падна на колене и заплака.

— Моля ви, боже! Не взимайте душата ми! Не съм най-добрият човек. Ходя в бардаци. Мамя на комар.

Другите го изгледаха стъписано.

— Но нищо не знаех за този натрапник — продължи Лолан. — Моля ви, трябва да ми повярвате. Просто поисках меча! Красив черен меч! Исках да го извадя, да го размахам, да нападна мъжа с него. Посегнах за него и докато се бях разсеял, той ме нападна. Но не видях как уби Таф! Заклевам се, изобщо не съм виждал нападателя преди! Повярвайте ми!

Лайтсонг помълча.

— Вярвам ти — каза накрая. — Нека това да е предупреждение. Бъди добър. Спри да мамиш.

— Да, господи.

Лайтсонг кимна на мъжете и двамата с Ларимар ги оставиха.

— Всъщност наистина се чувствам като бог — заговори Лайтсонг. — Видя ли как го накарах да се разкае?

— Удивително, ваша милост.

— Та какво мислиш за свидетелствата им? — попита Лайтсонг. — Наистина става нещо странно, нали?

— Още се чудя защо смятате, че точно вие трябва да го разследвате, ваша милост.

— Не че имам някаква друга работа.

— Освен да сте бог.

— Много е надценено — подхвърли Лайтсонг, докато се приближаваха към последния мъж. — Приятно е да се перчиш, но е и ужасно скучно.

Ларимар изсумтя тихо, а Лайтсонг се обърна към последния свидетел, ниския жрец, който ги чакаше, загърнат в халата си в жълто и златисто. Беше значително по-млад от другия жрец.

„Дали са го избрали да ме лъже с надеждата, че ще изглежда невинен? — зачуди се вяло Лайтсонг. — Или правя необосновани предположения?“

— Е, каква е твоята версия? — попита той.

Младият жрец се поклони.

— Тръгнал бях по задачите си, да отнеса в хранилището записи на няколко пророчества, които бяхме записали от устата на богинята ни. Чух шум в сградата. Погледнах през прозореца, но не видях нищо.

— Къде беше? — попита го Лайтсонг.

Младият мъж посочи един прозорец.

— Ето там, ваша милост.

Лайтсонг се намръщи. Жрецът сочеше към противоположната страна на сградата спрямо мястото на убийството. Но беше същата страна, откъдето нападателят беше влязъл.

— Можеше ли да видиш входа, където нападателят е обездвижил двамата пазачи?

— Да, ваша милост — отвърна мъжът. — Макар че не ги видях отначало. Канех се да ида към източника на звука. Но в този момент наистина видях нещо странно на светлината на фенерите на входа: някакъв мъж. Точно тогава забелязах пазачите на земята. Помислих, че са трупове, и се уплаших от смътната фигура, която се движеше между тях. Изкрещях и затичах за помощ. Докато някой ми обърне внимание, мъжът се беше махнал.

— Тръгна ли да го търсиш? — попита Лайтсонг.

— Да.

— Колко време ти отне?

— Няколко минути, ваша милост.

Лайтсонг кимна замислено.

— Добре. Благодаря ти.

Младият жрец понечи да тръгне към групата жреци.

— А, чакай малко — спря го Лайтсонг. — Случайно да си видял добре нападателя?

— Не бих казал, ваша милост. Беше с тъмно облекло, невзрачно някак. Беше много далече, за да се види добре.

Лайтсонг му махна да си ходи. Потърка замислено брадичка и се обърна към Ларимар.

— Е?

Жрецът повдигна вежда.

— Какво „Е“, ваша милост?

— Какво мислиш?

Ларимар поклати глава.

— Честно казано… не знам, ваша милост. Но това очевидно е важно.

— Нима?

Ларимар кимна.

— Да, ваша милост. Заради онова, което каза онзи мъж — с ранената ръка. Той спомена за черен меч. Вие го предсказахте, помните ли? В картината тази сутрин.

— Не беше предсказание — отвърна Лайтсонг. — Наистина беше там, на рисунката.

— Точно така действат пророчествата, ваша милост — каза Ларимар. — Не разбирате ли? Гледате картина и цял образ се появява за вашите очи. Аз виждам произволни удари на четката. Сцената, която описвате, нещата, които виждате, са пророчески. Вие сте бог.

— Но видях точно това, което се казваше, че показва картината! — възрази Лайтсонг. — Още преди да си ми казал как е наречена!

Ларимар кимна разбиращо, сякаш това потвърждаваше тезата му.

— О, писна ми от жреци! Всичките сте непоносими фанатици. Както и да е, съгласен си с мен, че тук има нещо странно, нали?

— Определено, ваша милост.

— Добре. Тогава бъди така добър да престанеш да недоволстваш, че го разследвам.

— Всъщност, ваша милост, още по-наложително е да не се замесвате. Вие предсказахте, че това ще се случи, но вие сте оракул. Не бива да взаимодействате с предмета на предсказанията си. Може да извадите от равновесие много неща.

— Обичам неравновесията — отвърна Лайтсонг. — Освен това е твърде забавно.

Както обикновено, Ларимар не реагира на това, че пренебрегват съвета му. Но щом се запътиха към главната група, все пак зададе въпрос.

— Ваша милост. Просто за да задоволя любопитството си, вие какво мислите за убийството?

— Очевидно е — отвърна Лайтсонг разсеяно. — Имало е двама нападатели. Първият е едрият мъж с меча — той е съборил пазачите, нападнал е онези слуги, пуснал е Безжизненото и после е изчезнал. Вторият мъж — онзи, когото е видял жрецът, — е дошъл след първия. Този втори мъж е убиецът.

Ларимар се намръщи.

— Защо предполагате това?

— Първият се е стараел да не убива — каза Лайтсонг. — Оставил е пазачите живи с риск за себе си, тъй като са могли всеки момент да се свестят и да вдигнат тревога. Не е извадил меча си срещу слугите, а просто се е опитал да ги усмири. Не е имал причина да убие вързан пленник — особено след като вече е оставил свидетели. Ако е имало втори обаче… е, това би било логично. Убитият слуга е бил единственият в съзнание, когато е влязъл вторият нападател. Слугата е бил единственият, който е видял втория нападател.

— Значи според вас някой друг е проследил мъжа с меча, убил е единствения свидетел и след това…

— И двамата са изчезнали — каза Лайтсонг. — Намерих капак на пода. Мисля, че под палата има проходи. Всичко ми изглежда съвсем явно. Едно обаче не е. — Погледна Ларимар и забави крачка, преди да стигнат до главната група жреци и слуги.

— И кое е то, ваша милост? — попита Ларимар.

— Как, в името на Цветовете, разбрах всичко това!

— Аз също се опитвам да го проумея, ваша милост.

Лайтсонг поклати глава.

— Идва от преди, Съсел. Всичко, което правя, го усещам като естествено. Кой бях преди да умра?

— Не знам какво имате предвид, ваша милост — каза Ларимар и извърна очи.

— О, стига, Съсел. Прекарах повечето си живот като Завърнал се в мързелуване, но в мига, в който някой е убит, скачам от леглото и не мога да устоя на подтика да се разровя. Това не ти ли изглежда подозрително?

Ларимар не го погледна.

— Цветове! — изруга Лайтсонг. — Някой полезен ли бях? Тъкмо бях започнал да се уверявам, че съм умрял благоразумно — да съм бил пиян и да съм паднал например.

— Знаете, че умряхте храбро, ваша милост.

— Тоест да съм паднал от доста високо.

Ларимар само поклати глава.

— Ваша милост, знаете, че не мога да кажа нищо за това, което бяхте преди.

— Но тези инстинкти все идват отнякъде — настоя Лайтсонг, докато се приближаваха към чакащите ги жреци и слуги. Главният жрец се беше върнал с малка дървена кутия, от която се чуваше настървено дращене. — Благодаря — отсече Лайтсонг и взе кутията, без да спира. — Казвам ти, Съсел, не съм доволен.

— Изглеждахте доста щастлив тази сутрин, ваша милост — подхвърли Ларимар, докато вървяха към палата на Мърсистар. Жрецът остана назад, със замрялото на устата му недоволно мърморене, а свитата на Лайтсонг се проточи след бога си.

— Бях щастлив, защото не знаех какво става. Как ще живея сега в безделие, след като непрекъснато ме сърби да разследвам разни неща? Честно, това убийство сериозно ще накърни толкова трудно спечелената ми репутация.

— Моите съчувствия, ваша милост, за неудобствата, причинени ви от първото подобие на мотивация.

— Така си е — каза с въздишка Лайтсонг и му връчи кутията с побеснелия вътре Безжизнен гризач. — Дръж. Мислиш ли, че Пробуждащите ми ще могат да разбият защитната фраза?

— Рано или късно — отвърна Ларимар. — Макар че е животно, ваша милост. Няма да може да ни каже нищо пряко.

— Все едно, накарай ги. Междувременно, трябва да помисля повече над този случай.

Тръгнаха обратно към палата му. Но това, което порази този път Лайтсонг, беше фактът, че използва за убийството думата „случай“. Беше дума, която никога не беше чувал в подобен контекст. Но въпреки това знаеше, че е на място. Инстинктивно, автоматично.

„Не беше нужно да се уча да говоря отново, когато се Завърнах — помисли той. — Не беше нужно да се уча да ходя отново, или да чета отново, или каквото и да е. Само личната ми памет беше изгубена.

Но не цялата, явно.“

А това го накара да се замисли какво още може да прави, ако се опита.

27

„Нещо се е случило с предишните Богове крале — помисли Сири, докато крачеше из безкрайните стаи на двореца на Бога крал, със ситнещите зад нея слуги. — Нещо, за което Сини пръсти се бои, че ще сполети и Сузеброн. Ще е опасно за Бога крал и за самата мен.“

Дългият шлейф, направен от безброй пискюли прозрачно зелена коприна, се точеше зад нея. Роклята за деня беше почти прозрачно тънка — беше си я избрала, а след това бе помолила слугите да ѝ донесат плътен комбинезон. Странно колко бързо бе престанала да се тревожи кое е „показна суета“ и кое — не.

Имаше твърде много важни проблеми, за които да се тревожи.

„Жреците наистина се страхуват, че нещо ще сполети Сузеброн. И нямат търпение да родя наследник. Твърдят, че е за наследството, но петдесет години не са се притеснявали. Готови са били да изчакат двайсет години, за да си получат младоженката от Идрис. Каквато и да е опасността, не е нещо спешно.

И все пак жреците се държат все едно, че е.“

Може би искаха съпруга от кралския род толкова отчаяно, защото бяха готови да поемат риска. Не беше нужно да чакат двайсет години обаче. Вивена можеше да е родила деца още преди години.

Макар че договорът може би уточняваше време, а не възраст. Може би просто гласеше, че кралят на Идрис има двайсет години, за да осигури невяста за Бога крал. Това можеше да обясни защо баща ѝ бе пратил нея. Изруга се наум, че беше пренебрегвала уроците за договора. Не знаеше какво всъщност гласи той. Опасността като нищо можеше да е написана в самия документ.

Трябваше ѝ повече информация. За жалост жреците пречеха, слугите мълчаха, а Сини пръсти… ами той…

Най-после успя да го зърне — вървеше през една от стаите и пишеше на тефтера си. Сири забърза натам и шлейфът прошумоля след нея. Сини пръсти погледна през рамо и я видя. Очите му се разшириха и той бързо се шмугна през отворената врата в друга стая. Сири извика след него. Вървеше толкова бързо, колкото ѝ позволяваше дрехата, но когато стигна, стаята вече бе празна.

— Цветове! — изруга тя и усети как косата ѝ стана тъмночервена от яд. — Още ли смяташ, че не ме отбягва? — обърна се към най-старшата от слугините си.

Жената наведе поглед.

— Би било нередно слуга в двореца да отбягва кралицата си, Съсъд. Вероятно не ви е видял.

„Как не! — помисли Сири. — Като всеки друг път.“ Когато пратеше човек да го повика, винаги пристигаше едва след като се беше отказала и бе тръгнала нанякъде. Когато му пратеше писмо, той отговаряше толкова усукано, че само я отчайваше още повече.

Не можеше да взима книги от дворцовата библиотека, а жреците нарочно отвличаха вниманието ѝ, щом се опиташе да чете в залата на самата библиотека. Беше помолила да ѝ донесат книги от града, но жреците бяха настояли, че ще ги носи жрец и той ще ѝ ги чете, за да не си „напряга очите“. Беше сигурна, че ако в книгата има нещо, което жреците не искат да узнае, четящият просто ще го прескочи.

Толкова много зависеше от жреците и писарите за всичко, включително информация.

„Освен ако…“, помисли тя, докато още стоеше в яркочервената стая. Имаше все пак и друг източник на информация. Обърна се към главната си слугиня.

— Какви дейности ще има днес в двора?

— Много, Съсъд — отвърна жената. — Няколко художници са дошли да рисуват картини и ескизи. Има дресьори на животни, показват екзотични същества от Юга — мисля, че водят слонове и зебри. Има и няколко търговци на бои, ще покажат най-новите си цветни съчетания. И менестрелите, разбира се.

— А в сградата, в която ходихме преди?

— Арената ли, Съсъд? Мисля, че там ще са игрите, по-късно вечерта. Състезания по физическа сила.

Сири кимна и каза:

— Пригответе ложа. Искам да ги посетя.

В отечеството си Сири понякога беше гледала състезания по бягане. Обикновено бяха спонтанни, тъй като жреците не одобряваха мъжкото изтъкване. Аустре даваше дарбите на всички хора. На мъжкото перчене се гледаше като на арогантност.

Момчетата обаче не можеше да бъдат сдържани лесно. Беше ги виждала да бягат, дори ги беше окуражавала. Онези състезания обаче не бяха нищо в сравнение с това, което устройваха в Халандрен.

Имаше шест различни дисциплини, които вървяха заедно. Някои мъже хвърляха големи камъни и се състезаваха на разстояние. Други тичаха в широк кръг около арената, вдигаха облаци пясък и се потяха във влажния зной на Халандрен. Трети мятаха копия, стреляха с лъкове или се надпреварваха в скачане.

Сири наблюдаваше игрите и все повече се изчервяваше — чак до връхчетата на косата си. Мъжете бяха само по препаски около бедрата. През седмиците си, преживени в огромния град, никога не беше виждала нещо толкова… интересно.

„Една дама не трябва да зяпа по млади мъже — беше я учила майка ѝ. — Неприлично е.“

Но какъв беше смисълът да дойдеш на игри, ако не да зяпаш? Сири не можеше да се сдържи, и не беше само заради голата кожа. Тези мъже бяха тренирали продължително, развили бяха физическите си способности до съвършенство. Докато наблюдаваше, забеляза, че не се отдава кой знае каква почит на победителите във всяко отделно състезание. Надпреварите всъщност не бяха толкова заради победата, а за да се покаже нужното умение.

В това отношение бяха почти в крак с разбиранията на идрианците — и в същото време като по ирония противоположни.

Красотата на игрите я отвлече за много по-дълго, отколкото имаше намерение — косата ѝ остана тъмночервена от срам дори след като тя свикна с идеята, че състезаващите се мъже са облечени толкова оскъдно. Най-сетне си наложи да стане и да обърне гръб на зрелището. Чакаше я работа.

Слугите ѝ се надигнаха. Бяха донесли всевъзможни луксове. Дивани с меки възглавници, плодове и вина, дори имаше няколко мъже с големи ветрила, които да я разхлаждат. Само след няколко седмици в двореца такива удобства започваха да ѝ се струват нещо обичайно.

— Има един бог, който дойде и говори с мен преди — каза тя и огледа амфитеатъра; много от каменните ложи бяха украсени с цветни платнища. — Кой беше той?

— Лайтсонг Храбрия, Съсъд — отвърна една от слугините. — Богът на храбростта.

Сири кимна и попита:

— А цветовете му бяха…?

— Златно и червено, Съсъд.

Сири се усмихна. Навесът на ложата му показваше, че е тук. Не беше единственият бог, представил ѝ се през седмиците в двореца, но беше единственият, който задели малко време да побъбри с нея. Беше я смутил, но поне имаше желание да говори. Тя излезе от ложата и красивата рокля се плъзна след нея по камъка. Трябваше да си наложи да престане да се чувства гузна затова, че цапа роклите, след като явно всяка се изгаряше в деня, след като я носеше.

Слугите ѝ се засуетиха трескаво, засъбираха плодове и храна и тръгнаха след нея. Както и преди, долу по пейките имаше хора — търговци, достатъчно богати, за да си купят вход в двора, или селяни, които бяха спечелили на специалната лотария. Мнозина се обръщаха, поглеждаха нагоре, докато тя минаваше, и си шепнеха.

„Единствената възможност, която имат да ме видят — осъзна Сири. — Кралицата им.“

Това бе едно от нещата, с които в Идрис определено се справяха по-добре, отколкото в Халандрен. Идрианците имаха лесен достъп до своя крал и управляващите си, докато в Халандрен водачите ги държаха нависоко — и заради това бяха отдалечени, загадъчни дори.

Тръгна към павилиона в червено и златно. Богът, когото бе видяла преди, се беше изтегнал на един диван и отпиваше от голяма красиво гравирана чаша, пълна с ледено червена течност. Изглеждаше съвсем като преди — изсеченото мъжествено лице, което бе започнала вече да свързва с божественост, съвършено оформената черна коса, златистият тен, държането на преситена особа.

„Още нещо, за което в Идрис сме прави — помисли тя. — Хората ми може да са прекалено сурови, но също тъй не е добре да станеш толкова разглезен като някои от тези Завърнали се.“

Богът, Лайтсонг, я изгледа и кимна почтително.

— Кралице.

— Лайтсонг Храбрия — каза тя, щом един от слугите ѝ донесе стол. — Вярвам, че денят ви е бил приятен?

— Доколкото днес открих няколко смущаващи и преопределящи елемента на душата си, които бавно преподреждат самото естество на съществуването ми. — Отпи от чашата. — Иначе нищо особено. Вие?

— По-малко прозрения — отвърна тя, докато сядаше. — Повече объркване. Все още съм неопитна в начина, по който стават нещата тук. Надявах се, че бихте могли да отговорите на някои от въпросите ми, да ми дадете информация може би…

— Боя се, че не — отвърна Лайтсонг.

Тя замълча и се изчерви от смущение.

— Съжалявам. Да не би да сбърках нещо? Аз…

— Не. Всичко е наред, дете — каза усмихнато Лайтсонг. — Причината да не мога да ви помогна е в това, че аз, за жалост, не знам нищо. Безполезен съм. Не сте ли чули?

— Мм… боя се, че не.

— Трябва да обръщате повече внимание. — Вдигна чашата си към нея. — Засрамете се — каза с усмивка.

Тя се намръщи, още по-смутена. Върховният жрец на Лайтсонг — изпъкващ сред всички останали с голямата украса на главата си — ги гледаше неодобрително и това я накара да се почувства още по-гузна. „Защо аз трябва да съм засрамената — помисли Сири ядосана. — Лайтсонг е този, който ми нанася прикрити оскърбления… и открито оскърбява себе си! Сякаш му е приятно да се самоукорява.“

— Всъщност — каза Сири и го погледна, вирнала брадичка, — чух за репутацията ви, Лайтсонг Храбрия. „Безполезен“ не е думата, която чух, обаче.

— О?

— Да. Казаха ми, че сте безвреден, макар да разбирам, че не е вярно — защото сега, докато говоря с вас, усетът ми за разумност определено пострада. Да не говорим за главата ми — започва да ме боли.

— И двете са симптоми на това, че се занимавате с мен, опасявам се — каза той с престорена въздишка.

— Би могло да се разреши — каза Сири. — Може би ще е от полза, ако се въздържате да говорите в присъствието на други. Мисля, че дори ще сте доста симпатичен при такива обстоятелства.

Лайтсонг се засмя. Не беше дълбокият смях като на баща ѝ и някои от хората му в Идрис, а по-изтънчен. Все пак изглеждаше искрен.

— Знаех си, че ми харесваш, момиче — каза той.

— Не съм сигурна дали трябва да го приема като комплимент, или не.

— Зависи колко на сериозно се взимаш — каза Лайтсонг. — Хайде, стани от този глупав стол и се изтегни удобно на някое от канапетата. Понаслаждавай се на вечерта.

— Не знам дали ще е прилично — каза Сири.

— Аз съм бог. — Домакинът ѝ махна небрежно с ръка. — Аз определям кое е прилично.

— Мисля все пак да поседя на стола — отвърна Сири с усмивка, но все пак стана и каза на слугите да преместят стола ѝ по-навътре под навеса, за да не ѝ се налага да говори толкова високо. Също така се постара да не обръща много внимание на състезанията, за да не се увлече отново по тях.

Лайтсонг се усмихваше. Като че ли му доставяше удоволствие да кара околните да се чувстват неловко. Но също така като че ли изобщо не се притесняваше как изглежда самият той отстрани.

— Това, което казах, е сериозно, Лайтсонг. Трябва ми информация.

— И аз, скъпа, също бях доста искрен. Наистина съм безполезен, общо взето. Но ще се постарая да отговоря доколкото мога на въпросите ти — стига, разбира се, ти също да предложиш отговор на моите.

— А ако не знам отговорите на въпросите ти?

— Тогава измисли нещо — отвърна той. — Така и няма да разбера кое е истина и кое не. Невежествената заблуда е за предпочитане пред информираната глупост.

— Ще се опитам да запомня това.

— Направиш ли го, разваляш смисъла. Е, да чуем въпросите ти?

— Какво е станало с предишните Богове крале?

— Умрели са — отвърна Лайтсонг. — О, не гледай толкова изненадано. Случва се с хората понякога, дори с боговете. Ако не си забелязала, тъй нареченото ни безсмъртие е смехотворно. Непрекъснато забравяме частта с „живей вечно“ и най-неочаквано се оказваме мъртви. И то за втори път при това. Би могло да се каже, че в оставането живи сме два пъти по-зле от обикновените хора.

— Как точно умират Боговете крале?

— Като отдадат Дъха си — каза Лайтсонг. — Не е ли така, Съсел?

Върховният му жрец кимна.

— Точно така, ваша милост. Негово божествено величество Сузеброн Четвърти умря, за да изцери епидемията от дистренция, която порази Т’Телир преди петдесет години.

— Чакай — каза Лайтсонг. — Дистренцията не беше ли болест на червата?

— Точно така. — Върховният жрец кимна.

Лайтсонг се намръщи.

— Искаш да ми кажеш, че нашият Бог крал — най-святият и божествен персонаж в пантеона ни — е умрял, за да излекува някакви коремни болежки?

— Не бих го формулирал точно така, ваша милост.

Лайтсонг се наведе към Сири.

— И от мен се очаква да направя това някой ден, знаеш ли. Да дам живота си, за да може някоя стара дама да престане да се вре на публични места. Нищо чудно, че съм толкова досаден бог. Вероятно има нещо общо с подсъзнателни комплекси за самоценност.

Върховният жрец погледна извинително към Сири и тя чак сега осъзна, че неодобрението на дебелия жрец е насочено не към нея, а към бога му. Усмихна ѝ се.

„Може би не всички са като Трилидийс“, каза си тя наум и отвърна на усмивката му.

— Саможертвата на Бога крал не беше празен жест, Съсъд — каза жрецът. — Вярно, диарията може да не е много опасна за повечето хора, но за старците и малките деца може да е доста смъртоносна. Плюс това епидемичните условия водеха до разпространяване на други болести, а и градската търговия — оттам и кралството — замря. Хората в по-отдалечените села не можеха с месеци да получат най-нужни продукти.

— Чудя се как са се почувствали излекуваните, когато са се събудили и са разбрали, че техният Бог крал е мъртъв — каза Лайтсонг.

— Би могло да се каже, че са били удостоени, ваша милост.

— Според мен са се ядосали. Кралят им да стигне чак дотам, а те са били толкова болни, че не са и забелязали. Все едно, моя кралице, ето. Това всъщност беше полезна информация. Сега ме накарахте да се притесня, че наруших обещанието си да ви бъда безполезен.

— Ако това е някаква утеха, самият вие не бяхте толкова полезен — отвърна му тя. — Всъщност жрецът ви изглежда полезен.

— Да, знам. Години наред се опитвам да го покваря. Май изобщо не се получава. Не мога дори да го накарам да признае теологичния парадокс в това, че се опитвам да го изкуся да върши зло.

Сири замълча, а след това усети, че неволно се е усмихнала още по-широко.

— Какво? — попита Лайтсонг и допи чашата си. Веднага му наляха друго питие, този път синьо.

— Говоренето с вас е като плуване в река — каза Сири. — Течението непрекъснато ме дърпа и не съм сигурна дали ще мога да си поема още един дъх.

— Внимавайте с камъните, Съсъд — подхвърли върховният жрец. — Изглеждат съвсем незначителни, но имат остри ръбове под повърхността.

— Ба — изсумтя Лайтсонг. — От крокодилите трябва да се пазите. Могат да хапят. И… та за какво точно говорехме, впрочем?

— За Боговете крале — каза Сири. — Когато умря последният, имаше ли роден вече наследник?

— Разбира се — отвърна ѝ върховният жрец. — Всъщност той се беше оженил само преди година. Детето се роди само няколко седмици преди той да умре.

Сири се отпусна на стола и се замисли.

— А Богът крал преди него?

— Умрял е, за да изцери децата на едно село, което било нападнато от разбойници — каза Лайтсонг. — Простолюдието обича тази история. Кралят бил толкова трогнат от страданието им, че дал живота си за простите хора.

— И се е омъжил предната година?

— Не, Съсъд — каза върховният жрец. — Станало е няколко години след сватбата му. Макар че наистина е умрял едва месец след раждането на второто му дете.

Сири вдигна глава.

— Първото дете дъщеря ли е била?

— Да. Жена без божествени сили. Как го разбрахте?

„Цветове! — помисли Сири. — И двата пъти точно след като се е родил наследникът.“ Дали раждането на дете по някакъв начин караше Боговете крале да пожелаят да отдадат живота си? Или беше нещо по-зловещо? Изцеряването на епидемия или излекувано село бяха неща, които с малко по-хитра пропаганда можеше да се измислят, за да прикрият друга причина за смърт.

— Боя се, че всъщност не съм експерт по тези неща, Съсъд — продължи жрецът. — Боя се, че бог Лайтсонг също не е. Ако го притиснете, може просто да започне да си измисля разни неща.

— Съсъд! — каза възмутено Лайтсонг. — Това беше клевета. А, и между другото, шапката ти гори.

— Благодаря ви — каза Сири. — И на двамата. Това всъщност беше доста полезно.

— Ако мога да посъветвам… — каза върховният жрец.

— Моля — отвърна тя.

— Опитайте с професионален разказвач, Съсъд. Можете да поръчате разказвач от града и той може да ви рецитира както истории, така и измислени приказки. Ще ви дадат много повече информация от нас.

Сири кимна. „Защо жреците в нашия дворец не могат да са толкова отзивчиви?“ Разбира се, ако прикриваха истинската причина за смъртта на Боговете крале, имаха сериозно основание да избягват да ѝ помагат. Всъщност, ако помолеше за разказвач, най-вероятно щяха просто да осигурят някой, който да ѝ разкаже каквото те искат да чуе.

Тя се намръщи.

— Бихте ли могли… да го направите вместо мен, Лайтсонг?

— Кое?

— Да поръчате разказвач. Бих искала да сте с мен, ако имам някакви въпроси.

Лайтсонг сви рамене.

— Не съм слушал разказвач от доста време. Просто ме уведомете кога.

Не беше съвършен план. Слугите ѝ слушаха и можеха да съобщят на жреците. Само че ако разказвачът дойдеше в палата на Лайтсонг, имаше поне някакъв шанс Сири да чуе истината.

— Благодаря ви — каза тя и стана.

— Ах, ах, ах! Не толкова бързо — каза Лайтсонг и вдигна пръст.

Тя спря.

Той отпи от чашата си.

— Е? — попита накрая Сири.

Той вдигна отново пръст, докато продължаваше да пие, отметнал глава — гълташе натрошения лед от дъното на чашата. Остави я настрани. Устните му бяха посинели.

— Колко освежаващо. Идрис. Чудесно място. Много лед. Доста скъпо струва, докато се донесе тук, както съм чувал. Добре, че никога не ми се налага да плащам за нищо, нали?

Сири повдигна вежда.

— А аз стоя тук и чакам за…?

— Обещахте да отговорите на няколко мои въпроса.

— О. — Тя седна отново. — Разбира се.

— Добре. В родината си познавахте ли някои от градската стража.

Тя кривна глава.

— Градска стража?

— Хората, които налагат закона. Полиция. Пристави. Мъжете, които хващат крадци и пазят тъмници. От този род.

— Познавах неколцина. Родният ми град не е голям, но е столицата. Привлича хора, които понякога създават проблеми.

— Ясно — каза Лайтсонг. — Ще бъдете ли така добра да ми ги опишете? Не проблемните типове. Градската стража.

Сири повдигна рамене.

— Не знам. Обикновено са внимателни. Разпитват новодошлите, обикалят по улиците да гледат за нередности, такива неща.

— Бихте ли ги нарекли любопитни?

— Да — отвърна Сири. — Предполагам. В смисъл, като всеки друг. Може би повече.

— Имаше ли убийства в столицата ви?

— Едно-две. — Сири наведе глава. — Не би трябвало да има — баща ми казва, че такива неща не би трябвало да се случват в Идрис. Въпросното убийство беше работа на… ами, на човек от Халандрен.

Лайтсонг се изкиска.

— Да, ние го правим непрекъснато. Редовният номер на купона. Е, тези полицаи разследваха ли убийствата?

— Разбира се.

— Без да са ги молили да го правят?

Сири кимна.

— Как го правеха?

— Не знам — каза Сири. — Разпитваха, говореха със свидетели, търсеха улики. Аз нямах нищо общо.

— Ама разбира се — каза Лайтсонг. — Понеже, ако бяхте убийца, щяха да ви направят нещо ужасно, нали? Например да ви заточат в друга страна?

Сири усети как пребледня и косата ѝ стана по-светла.

А Лайтсонг се засмя.

— Не ме взимайте непрекъснато толкова на сериозно, ваше величество. Честно, престанах да мисля дали не сте убийца още преди дни. Сега, ако вашите и моите слуги бъдат така добри да останат за малко тук, мисля, че може би имам да ви кажа нещо важно.

Стана и излезе от павилиона, а слугите му останаха на местата си. Объркана, но и възбудена, Сири също стана и забърза след него. Настигна го на каменната пътека, минаваща между ложите в арената. Долу атлетите продължаваха игрите.

Лайтсонг я погледна отвисоко и се усмихна.

„Наистина са високи“, помисли тя. Една стъпка повече височина беше сериозна разлика. Застанала до човек като Лайтсонг — и след като самата тя не беше особено висока — се почувства като джудже. „Може би ще ми каже точно каквото търся — помисли си. — Тайната!“

— Опасна игра играете, кралице — каза Лайтсонг и се подпря на каменния парапет. Беше построен за размерите на Завърнали се, тъй че беше твърде неудобно висок за останалите.

— Игра ли? — попита тя.

— Политика — каза той, загледан към атлетите.

— Не искам да играя на политика.

— Боя се, че ако не го правите, тя ще играе с вас. Каквото и да правя, винаги се оказвам натикан в нея. Оплакванията не помагат — макар че дразнят някои хора, което само по себе си е удовлетворително.

Сири се намръщи.

— Значи ме доведохте тук, за да ме предупредите?

— Цветове, не — изсмя се Лайтсонг. — Ако вече сама не сте разбрали, че това е опасно, значи сте твърде глупава, за да разберете едно предупреждение. Исках просто да ви дам някой съвет. Първият е за персоната ви.

— Персоната ми?

— Да. Трябва да поработите. Изборът на персона на невинна новодошла беше проява на добър инстинкт. Отива ви. Но трябва да я усъвършенствате. Поработете по това.

— Но това не е маска — каза тя искрено. — Наистина съм объркана и всичко това е ново за мен.

Лайтсонг вдигна пръст.

— Това е номерът в политиката, дете. Понякога, макар да не можеш да прикриеш кой си и как всъщност се чувстваш, можеш да се възползваш от това, което си. Хората са недоверчиви към това, което не могат да разберат и да предвидят. Докато се чувстваш като непредсказуем елемент в двора, ще изглеждаш като заплаха. Ако успееш ловко — и искрено — да се представиш като човек, когото разбират, ще започнеш да се вместваш.

Сири се намръщи.

— Да вземем мен за пример — каза Лайтсонг. — Аз съм един безполезен глупак. Винаги съм бил такъв, доколкото мога да си спомня — а всъщност си спомням малко. Но пък знам как ме приемат хората. И го подсилвам. Играя с това.

— Тоест лъжете?

— Разбира се, че не. Наистина съм такъв, какъвто съм. Само че се старая хората никога да не го забравят. Човек не може да контролира всичко. Но ако може да контролира начина, по който хората гледат на него, може да се ориентира в цялата тази бъркотия. И тогава вече може да започне да влияе на различни фракции. Стига да иска. Лично аз го правя рядко, защото е адска скука.

Сири се усмихна.

— Вие сте добър човек, Лайтсонг. Знаех го дори когато ме обидихте. Не мислите зло на никого. Това част от персоната ви ли е?

— Разбира се — отвърна той с усмивка. — Но не съм сигурен какво убеждава хората да ми се доверяват. Бих се отървал от него, ако можех. Защото ги кара да очакват твърде много. Просто се поупражнете малко по това, което казах. Най-доброто в това да си затворен в този красив затвор е, че можеш да направиш нещо добро, можеш да промениш някои неща. Виждал съм други да го правят. Хора, които уважавах. Макар и да няма много такива в двора напоследък.

— Добре. Ще го направя.

— Ровиш за нещо — усещам го. И вероятно е свързано с жреците. Не вдигай много вълни, докато не си готова да удариш. Изведнъж и изненадващо. Така трябва. Не да изглежда прекалено невинно — хората винаги са подозрителни към невинните. Номерът е да изглежда средно. Което наистина е хитро. По този начин всички ще допуснат, че могат да те надвият само с малко предимство.

Сири кимна.

— Идрианска философия донякъде.

— Вие произлизате от нас — каза Лайтсонг. — Или може би ние от вас. Така или иначе, по-сходни сме, отколкото изглеждаме външно. Какво е идрианската философия за крайната простота, ако не начин да контрастирате спрямо Халандрен? Всичкото онова бяло, което използвате? Това ви кара да изпъквате в национален мащаб. Вие действате като нас, ние действаме като вас, просто правим едни и същи неща по противоположен начин.

Тя кимна замислено.

Той се усмихна.

— О, и още нещо. Моля ви, моля ви, не ставайте твърде много зависима от мен. Сериозно го казвам. Няма да съм ви от голяма помощ. Ако кроежите ви стигнат до задънена улица — ако нещата се объркат в последния момент и вие сте в опасност или безизходица — не мислете за мен. Ще ви проваля. Това ви го гарантирам с цялото си сърце и абсолютно искрено.

— Вие сте много странен човек.

— Продукт на обществото ми — отвърна той. — А тъй като повечето време обществото ми се състои до голяма степен само от мен самия, обвинявам Бог. Лек ден, моя кралице.

След тези думи закрачи небрежно към ложата си и махна на слугите ѝ — които ги бяха гледали с тревога — да отидат при нея.

28

— Срещата е уредена, милейди — каза Тейм. — Хората са нетърпеливи. Работата ви в Т’Телир печели все повече известност.

Вивена не знаеше какво да мисли за това. Отпи глътка сок. Хладката течност беше пристрастяващо ароматна, но за жалост нямаше бучка идриански лед.

Тейм я гледаше нетърпеливо. Според разследванията на Дент ниският идрианец беше достатъчно благонадежден. Версията му как бил „принуден“ да заживее като престъпник беше леко преувеличена. Запълваше ниша в обществото на Халандрен — действаше като свръзка между идрианските работници и разните престъпни елементи.

И също така явно беше предан патриот. Въпреки че беше склонен да експлоатира свои сънародници, особено новодошли в града.

— Колко ще бъдат на срещата? — попита Вивена, докато гледаше движението по улицата извън портата на градината на ресторанта.

— Над сто, милейди — каза Тейм. — Верни на нашия крал, гарантирам. И са влиятелни хора, всички — като за идрианци в Т’Телир, искам да кажа.

Според Дент това означаваше, че са хора, придобили власт в града благодарение на това, че могат да осигуряват евтини идриански работници и да влияят на мнението на непривилегированите идриански маси. Бяха хора, които като Тейм благоденстваха заради идрианските изгнаници. Странна двойственост. Тези хора имаха привилегировано положение сред потиснатото малцинство и без това потисничество щяха да са безсилни.

„Като Лемекс — помисли тя. — Служеше на баща ми — дори като че ли го уважаваше и обичаше, — а през цялото време е крал всяко късче злато, до което е могъл да се докопа.“

Отпусна се на стола си. Беше облечена в бяла рокля с дълги надиплени поли, които се гънеха и развяваха на вятъра. Почука с пръст по чашата и слугата ѝ наля още сок. Тейм се усмихна и също си взе още сок, макар да изглеждаше не на място в изискания ресторант.

— Колко са според теб? — попита тя. — Идрианците в града имам предвид.

— Някъде десетина хиляди.

— Толкова много?

— Трудности във фермите в по-ниските места, милейди — каза Тейм и сви рамене. — Животът в планините не е лек. Реколтата се проваля — и какво ти остава? Кралят притежава земята, тъй че не можеш да я продадеш. Трябва да си платиш данъците…

— Да, но човек може да направи тъжба в случай на бедствие — каза Вивена.

— Така е. Но повечето от тези хора са на няколко седмици път от краля, милейди. Трябва ли да оставят семействата си, за да се жалват, след като се боят, че близките им ще гладуват през седмиците, нужни за да се докара храна от кралските складове, ако успеят? Или да изминат много по-късото разстояние до Т’Телир? Да се наемат на работа като товарачи на пристаните или пък да събират цветя в плантациите в джунглата? Работата е тежка, но стабилна.

„И по този начин предават народа си.“

Но коя беше тя, че да ги съди? Петото видение щеше да го определи като високомерие. Седеше си тя тук в хладната сянка под навеса, наслаждаваше се на хубавия ветрец и на скъпия сок, докато други хора се трудеха робски, за да изхранят семействата си. Нямаше никакво право да се отнася презрително към мотивите им.

Не биваше идрианци да бъдат принуждавани да търсят работа в Халандрен. Не ѝ харесваше, че трябва да упрекне баща си, но кралството му не беше ефективно. Състоеше се от десетки разпръснати села с лоши пътища, които често се оказваха блокирани от снегове или свлачища. На всичкото отгоре беше принуден да харчи много средства, за да поддържа армията си силна в случай на нападение от Халандрен.

Тежка задача. Но беше ли това достатъчно добро извинение за бедността на сънародниците ѝ, принудени да избягат от родината си? Колкото повече слушаше и научаваше, толкова повече осъзнаваше, че много идрианци изобщо не са познавали идиличния живот, който тя беше живяла в прелестната планинска долина.

— Срещата е след три дни, милейди — каза Тейм. — Някои от тези хора са разколебани след Вахр и неговия провал, но ще ви слушат.

— Ще дойда.

— Благодаря ви. — Тейм стана, поклони се, въпреки че го беше помолила да не привлича внимание към нея, и си тръгна.

Вивена пак отпи от сока. Усети Дент още преди да се е приближил.

— Знаете ли какво ме интересува? — каза той и седна на мястото на Тейм.

— Какво?

— Хората. — Дент почука по празната чаша и слугата дойде веднага. — Хората ме интересуват. Особено хора, които не действат така, както се очаква от тях. Хора, които ме изненадват.

— Надявам се, че не говориш за Тейм — каза Вивена и повдигна вежда.

Дент поклати глава.

— Говоря за вас, принцесо. Съвсем доскоро когато към когото или каквото да погледнете, в очите ви имаше тихо неодобрение. Изгубили сте това. Започвате да се вмествате.

— Значи е проблем, Дент. Не искам да се вмествам. Мразя Халандрен.

— Но с този сок като че ли нямате никакъв проблем.

Вивена остави сока настрани.

— Прав си, разбира се. Не би трябвало да го пия.

— Щом казвате. — Дент сви рамене. — Значи, ако попитате наемника — нещо, което, разбира се, не прави никой, — той може би ще спомене, че е добре за вас да започнете да се държите като халандренка. Колкото по-малко изпъквате, толкова по-малко вероятно е някои хора да ви свържат с идрианската принцеса, която се крие в града. Вземете за пример приятеля си Парлин.

— Прилича на глупак с тези шарени дрехи. — Тя се озърна към улицата, където Парлин и Бижутата си бъбреха, докато пазеха изхода за бягство.

— Нима? — каза Дент. — Или просто прилича на халандренец? Бихте ли го укорили изобщо, ако бяхте в джунглата и го видите да се облича в кожа на звяр, или може би да се загърне в наметало, оцветено като нападали листа?

Тя отново погледна. Парлин се беше облегнал небрежно на стената на сградата, досущ като някой уличен катил на неговите години, каквито беше виждала навсякъде из града.

— И двамата се вмествате тук по-добре, отколкото преди — каза Дент. — Учите се.

Вивена наведе очи. Някои неща в новия ѝ живот наистина започваха да ѝ се струват естествени. Нападенията например ставаха изненадващо лесно. Също така започваше да свиква да се движи с тълпите и да е част от подземния свят. Само преди два месеца с възмущение щеше да се противопостави на идеята да си има работа с човек като Дент, просто заради професията му.

Много ѝ беше трудно да се примири с някои от тези промени. Все по-трудно ѝ ставаше да разбере себе си и да реши в какво вярва.

— Макар че — каза Дент, като погледна роклята ѝ, — може би ще е добре да помислите дали не минете на панталони.

Вивена се намръщи и го погледна.

— Само предложение — каза Дент и отпи от сока си. — Не харесвате късите халандренски поли, но единствените свестни дрехи, което можем да ви купим и които да са „скромни“, са чуждестранна изработка — а това ги прави скъпи. Означава, че трябва да използваме скъпи ресторанти, за да не изпъкваме. А това означава, че трябва да търпите целия този ужасен разкош. Панталоните обаче са скромни и евтини.

— Панталоните не са скромни.

— Не показват колене — каза той.

— Няма значение.

Дент сви рамене.

— Просто споделям мнение.

Вивена извърна очи и тихо въздъхна.

— Оценявам съвета ти, Дент. Наистина. Просто… много от живота ми напоследък ме смущава.

— Светът си е смущаващ — каза Дент. — Точно това го прави забавен.

— Хората, с които работим. Те са водачи на хората от Идрис в града, но в същото време ги експлоатират. Лемекс крадеше от баща ми, но въпреки това работеше за интересите на страната ми. И аз тук, облечена в толкова скъпа дреха, и пия скъп сок, а сестра ми е насилвана от ужасен диктатор, докато този чудесен и ужасен град се подготвя да поведе война срещу отечеството ми.

Дент се отпусна в стола си, загледан над ниското перило към улицата и тълпите с техните цветове, едновременно красиви и ужасни.

— Мотивите на хората. Никога не са смислени. И винаги са смислени.

— Точно сега ти не говориш смислено.

Дент се усмихна.

— Опитвам се да кажа, че не разбираме хората, докато не разберем какво ги кара да правят това, което правят. Всеки човек е герой в собствената си версия, принцесо. Убийците не вярват, че са виновни за това, което правят. Крадците мислят, че заслужават парите, които взимат. Диктаторите вярват, че имат правото — за безопасността на своя народ и за доброто на държавата — да правят каквото пожелаят.

Загледа се отново настрани и поклати глава.

— Мисля, че дори Вашер вижда себе си като герой. Истината е, че повечето хора правят това, което вие наричате „грешно“, по причини, които за тях са „правилни“. Само наемниците се държим смислено. Правим това, за което ни се плаща. И толкова. Може би затова хората ни гледат така отвисоко. Ние сме единствените, които не претендираме, че имаме по-висши мотиви.

Замълча и я погледна в очите.

— В известен смисъл ние сме най-честните хора, които изобщо ще срещнете.

Двамата замълчаха, загледани в минувачите — река от бляскави цветове. До тях изникна Тонк Фах и каза:

— Така е. Но забрави да споменеш, че освен че сме честни, сме и умни. И чаровни.

— То се подразбира от само себе си — каза Дент.

— Честни може би — каза Вивена. — Но определено се надявам да не сте най-чаровните, които ще срещна в живота си. Готови ли сме да тръгваме?

— Стига да сте приключили със сока си — засмя се Дент.

Вивена погледна чашата си. Сокът наистина беше много вкусен. Допи го гузно. „Ще е грях да се похаби.“ След това стана и излезе, като остави Дент да уреди сметката.

На улицата към тях се присъедини Буцата — бяха му дали заповеди да се притече, ако Вивена извика за помощ.

Тя се обърна, погледна през рамо Тонк Фах и Дент и попита:

— Тонк, къде ти е маймунката?

Той въздъхна.

— Маймуните бездруго са досадни.

Вивена завъртя очи.

— Загубил си още едно?

Дент се изкиска.

— Свиквайте, принцесо. От всички щастливи чудеса във вселената едно от най-големите е, че Тонк така и не е направил дете. Сигурно щеше да го е загубил още първата седмица.

Тя поклати глава.

— Може би си прав. Следващата среща. Д’Денир, нали?

Дент кимна.

— Да вървим — каза Вивена и тръгна по улицата. Те я последваха, като взеха пътьом Парлин и Бижутата. Вивена не изчака Буцата да им пробие път през множеството. Колкото по-малко зависеше от този Безжизнен, толкова по-добре. Придвижването по улиците всъщност не беше чак толкова трудно. Имаше изкуство в това — човек се движи с тълпата, вместо да се опитва да плува срещу течението. Скоро групата им с Вивена най-отпред излезе на широка затревена морава, градината на Д’Денир. Като площад на кръстовище, това място представляваше открито зелено пространство, очертано от сгради и цветове. Но тук никакви цветя или дървета не накъсваха пейзажа, нито се блъскаха хора. Беше благоговейно място.

И беше пълно със статуи. Стотици. Приличаха много на други Д’Денир в града — с грамадните си тела и героични пози, повечето увити с цветни платове или облечени в ярки дрехи. Бяха от най-старите статуи, които беше видяла тук, камъкът им бе изронен от многото години под честите дъждове в Т’Телир. И бяха последният дар от Блажения миротворец — статуите в памет на загиналите във Велебран. Паметник и предупреждение. Така твърдяха легендите. Вивена не можеше да се отърве от мисълта, че ако хората наистина почитат падналите, няма да облекат статуите с такива нелепи дрехи.

Все пак мястото беше много по-ведро и спокойно от повечето места в Т’Телир и тя оценяваше това. Слезе по стъпалата до моравата и закрачи бавно между безмълвните каменни фигури.

Дент тръгна до нея.

— Помните ли с кого се срещаме?

Тя кимна и каза:

— С фалшификатори.

Дент я изгледа.

— Имате ли проблем с това?

— Дент, през месеците ни заедно се срещах с босове на крадци, с убийци и — най-плашещото — с наемници. Мисля, че все ще мога да се оправя с двама ловки писари.

Дент поклати глава.

— Това са хората, които продават документите, не писарите, които вършат работата. Няма по-опасни хора от фалшификаторите. В бюрокрацията на Халандрен те могат да направят всичко да изглежда законно, като поставят подходящите документи на подходящите места.

Вивена кимна замислено.

— Помните ли какво трябва да ги накараме да направят? — попита Дент.

— Разбира се, че помня. Точно тази идея беше моя, нали?

— Просто проверявах.

— Притеснен си да не объркам нещата, тъй ли?

Той сви рамене.

— Вие водите в този танц, принцесо. Аз съм само онзи, който забърсва пода след вас. — Погледна я. — Мразя да забърсвам кръв.

— О, спри, моля те — каза тя, завъртя очи и забърза напред. Чу го обаче да казва на Тонк Фах:

— Лоша метафора ли?

— Тц. Имаше кръв в нея. Значи е добра.

— Май ѝ липсваше поетичен стил.

— Намери нещо да се римува с кръв тогава — предложи Тонк Фах. — Връв? Пръв? Мм… стръв?

„За банда главорези определено са начетени“, помисли Вивена.

Скоро видя мъжете, които ги чакаха на уговореното място — до голяма статуя Д’Денир с ръждясала брадва. Бяха насядали на тревата, хапваха, пийваха и си бъбреха — самото олицетворение на безгрижна невинност.

— Те са — прошепна Дент. — Да отидем до статуята на Д’Денир срещу тях.

Бижутата, Буцата и Парлин се задържаха назад, а Тонк Фах мина встрани, за да наблюдава. Вивена и Дент отидоха до статуята близо до фалшификаторите. Дент просна на тревата одеяло за нея и застана отстрани все едно ѝ е слуга.

Един от мъжете до другата статуя погледна към Вивена, докато тя сядаше, след това кимна. Другите продължиха да ядат. Склонността на престъпния свят в Халандрен да действа посред бял ден все още изнервяше Вивена, но пък може би имаше предимства пред това да се промъкват нощем.

— Искате да поръчате някаква работа ли? — попита фалшификаторът най-близо до нея, достатъчно високо, за да може да го чуе. Изглеждаше почти като част от разговора с приятелите му.

— Да — отвърна тя.

— Ще струва доста пари.

— Знам.

— Вие ли сте принцесата, за която говорят всички?

Тя забеляза как ръката на Дент лениво се спусна към дръжката на меча му.

— Да.

— Добре — каза фалшификаторът. — Кралските хора, изглежда, винаги знаят как да се държат. Какво е желанието ви?

— Писма — каза Вивена. — Искам да изглеждат все едно са писани между определени членове на жречеството в Халандрен и краля на Идрис. Трябва да имат официални печати и убедителни подписи.

— Трудно — каза мъжът.

Вивена измъкна един лист от джоба на роклята си.

— Имам писмо, написано с почерка на крал Деделин. С печата му на восък и подписа му отдолу.

Мъжът изглеждаше заинтригуван, макар че можеше да види само профила му.

— Така е по-възможно. Все пак е трудно. Какво искате да доказват тези документи?

— Че точно тези жреци са продажни — каза Вивена. — Имам списък на този лист. Искам да изглежда все едно, че са изнудвали Идрис от години, принуждавали са краля да плаща огромни суми и да дава щедри обещания, за да предотврати войната. Искам да покажете, че Идрис не иска война и че жреците са двуличници.

Мъжът кимна и попита:

— Това ли е всичко?

— Да.

— Може да стане. Ще държим връзка. Указанията и обясненията са на другата страна на листа, нали?

— Както поискахте — каза Вивена.

Мъжете станаха и един слуга се приближи да събере храната им. Изтърва една кърпа така, че да я духне вятърът, затича и я грабна във въздуха, като в същото време грабна и листа от ръката на Вивена. След малко всички си отидоха.

— Е? — попита Вивена.

— Добре — каза Дент. — Ставате експерт.

Вивена се усмихна и се отпусна на одеялото. Следващата уговорена среща беше с група крадци, които бяха откраднали — по молба на Вивена и Дент — разни стоки от военните служители в чиновническата сграда на Халандрен. Сами по себе си документите бяха маловажни, но отсъствието им щеше да предизвика суматоха и объркване.

Срещата беше след няколко часа, което означаваше, че тя може да се отпусне и да се наслади на спокойствието на моравата, настрани от неестествените цветове на града. Дент, изглежда, усети настроението ѝ, защото също седна и подпря гръб на пиедестала на статуята. Докато чакаше, Вивена видя, че Парлин отново се е заговорил с Бижутата. Дент беше прав. Макар облеклото му да изглеждаше нелепо, той се сливаше забележително добре с другите млади мъже в града.

„Толкова по-добре за него — помисли тя ядосано и извърна очи. — Може да се облича както пожелае — не му се налага да се притеснява за деколте и дължината на полите.“

Бижутата се засмя. Беше почти като подигравателно сумтене, но все пак имаше веселие в смеха ѝ. Вивена веднага погледна натам и видя как Бижутата завъртя очи на Парлин, който се бе ухилил самодоволно. Знаеше, че е казал нещо не на място. Не знаеше какво. Познаваше го обаче достатъчно добре, за да разгадае изражението му и да разбере, че просто ще го понесе с усмивка.

Бижутата го погледна и се засмя пак.

Вивена скръцна със зъби.

— Трябваше да го върна в Идрис.

Дент обърна глава и я погледна.

— Мм?

— Парлин — каза тя. — Другите си стражи ги върнах. Трябваше да върна и него. Никаква работа не ми върши.

— Бързо се приспособява — каза Дент. — И е благонадежден. Достатъчно добра причина да го задържите.

— Той е глупак — каза Вивена. — Трудно му е да разбере и половината неща, които стават около него.

— Няма ума на учен, вярно, но като че ли инстинктивно знае как да се слее с обстановката. Освен това не всички можем да бъдем гении като вас.

Тя го погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че не бива да оставяте косата си да си променя цвета пред всички, принцесо — каза Дент.

Вивена се сепна, забелязала, че косата ѝ се е променила от спокойно кротко черно в ядосано червено. „Боже на Цветовете! Толкова добра бях в контролирането на това. Какво става с мен?“

— Не се притеснявайте — каза Дент. — Бижутата няма никакъв интерес към приятеля ви. Гарантирам ви го.

Вивена изсумтя.

— Парлин ли? Защо трябва да ме интересува?

— О, не знам — отвърна Дент. — Може би защото сте били много близки още от деца?

— Това не е вярно! Аз съм обвързана с Бога крал още преди да се родя!

— А баща ви винаги е съжалявал, че не може да ви омъжи за сина на най-добрия си приятел — каза Дент. — Така поне твърди Парлин. — И я погледна насмешливо.

— Това момче много говори.

— Всъщност обикновено е доста мълчалив. Трябва да му вадиш думите с ченгел, за да говори за себе си. Все едно, Бижутата има други връзки. Тъй че престанете да се притеснявате.

— Не съм притеснена — каза Вивена. — И не се интересувам от Парлин.

— Щом казвате.

Вивена отвори уста да възрази, но забеляза, че Тонк Фах се приближава, а не искаше и той да се включи в този спор. Стисна устни, щом едрият наемник спря до тях.

— Порой — каза Тонк Фах.

— Мм? — попита Дент.

— Връзва се с „кръв“. Сега може да го направиш по-поетично. „Порой от кръв“. Хубав образ. Много по-добре от римата със „стръв“.

— Аха, ясно — каза навъсено Дент. — Тонк Фах?

— Да?

— Ти си идиот.

— Благодаря.

Вивена стана и почна да обикаля статуите. Да ги оглежда — ако не за друго, то поне за да не се налага да гледа Парлин и Бижутата. Тонк Фах и Дент закрачиха след нея на дискретно разстояние, като си отваряха очите на четири.

Имаше някаква красота в тези статуи. Не бяха като другите видове изкуство в Т’Телир — пъстри картини, нашарени сгради, пищни облекла. Д’Денирите бяха здрави каменни блокове, състарили се с достойнство. Халандренците, разбира се, правеха всичко възможно да унищожат това с шалчетата, шапките и други цветни неща, които им връзваха. За щастие в тази градина бяха твърде много, за да могат да разкрасят всички.

Стояха като на стража, някак си по-стабилни от много други неща в града. Повечето се взираха към небето или гледаха право напред. Всяка статуя беше различна, всяка поза — особена, всяко лице — единствено. „Сигурно е отнело десетилетия, докато ги създадат всички — помисли тя. — Може би оттук халандренците са придобили увлечението си към изкуство.“

Халандрен беше място на безброй противоречия. Воини, които да символизират мира. Идрианци, които се експлоатираха и същевременно се защитаваха едни други. Наемници, които като че ли бяха между най-добрите хора, които бе познавала. Ярки цветове, които създаваха някаква униформеност.

И над всичко — БиоХроматичният дъх. Беше изнудващо и в същото време хора като Бижутата гледаха на отдаването на Дъха си като на привилегия. Въпросът бе дали самата Вивена можеше да си позволи да се превърне в поредното противоречие? Личност, нарушила убежденията си, за да се погрижи те да се съхранят?

Диханията наистина бяха чудесни. Беше много повече от красотата или способността да чуваш промени в звука и да долавяш отделните оттенъци цвят. Беше повече дори от това да усеща живота около себе си. Повече от звуците на вятъра и тоновете на говорещите, или от способността ѝ да усеща пътя си през група хора и да се движи лесно с течението на тълпата.

Беше връзка. Усещаше света около себе си по-близък. Дори неодухотворените неща като дрехите ѝ или нападалите клонки ги усещаше близо до себе си. Бяха мъртви, но сякаш отново копнееха за живот.

Можеше да им го даде. Помнеха живота, а тя можеше да Пробуди тези спомени. Но как можеше да помогне за спасяването на народа си, ако изгубеше себе си?

„Дент не изглежда изгубен — помисли тя. — Той и другите наемници могат да отделят това, в което вярват, от това, което са принудени да правят.“

Според нея точно затова хората се отнасяха така с наемниците. Ако си отделил вярата от действието, си стъпил на опасен терен.

„Не — каза си. — Никакво Пробуждане за мен.“

Дъхът щеше да остане запушен. Ако я изкушеше твърде много, щеше да го даде целия на някой, който си нямаше.

И самата тя да стане Бездушна.

29

„Разкажи ми за планините“, написа Сузеброн.

Сири се усмихна.

— За планините ли?

„Моля те“, написа той. Седеше на стола си до леглото. Сири лежеше на една страна. Бухналата ѝ рокля беше твърде гореща за тази вечер, тъй че тя бе по риза, завита с чаршаф и отпусната на лакът, за да може да вижда какво пише. Огънят пращеше в камината.

— Не знам какво да ти разкажа. В смисъл, планините не са толкова удивителни като чудесата, които имате в Т’Телир. Имате толкова много цветове, толкова много разнообразие.

„Мисля, че скалите, стърчащи от земята и издигащи се на хиляди стъпки във въздуха, се броят за чудо“, написа той.

— Предполагам. Това ми харесваше в Идрис — не исках да знам нищо друго. За човек като теб обаче сигурно би било отегчително.

„По-отегчително, отколкото да седиш всеки ден в един и същ дворец, без да можеш да го напускаш, без да ти е разрешено да говориш и да те обличат и глезят ли?“

— Добре, печелиш.

„Кажи ми за тях, моля те.“ Почеркът му ставаше все по-добър. Освен това, колкото повече пишеше, като че ли все повече разбираше. Толкова съжаляваше, че не можеше да му намери книги за четене — подозираше, че ще ги попие бързо и ще стане учен като всички учени, които се бяха опитвали да я образоват.

И все пак единственото, с което той разполагаше, беше тя. Като че ли беше признателен за това, което му даваше — но това вероятно беше само защото не знаеше колко е невежа. „Как само ще се смеят учителите ми, ако разберат, че съжалявам, че ги пренебрегвах.“

— Планините са огромни — заговори тя. — Всъщност не можеш да добиеш усет за тях тук, в низините. Видиш ли ги, разбираш колко всъщност незначителни са хората. Искам да кажа, колкото и дълго да сме работили и строили, никога не бихме могли да струпаме нищо толкова високо като една от планините… Те са скали, както каза, но не са безжизнени. Зелени са — зелени като вашите джунгли. Но е различно зелено. Чувала съм някои от пътуващите търговци да се оплакват, че планините пречели на гледката им, но мисля, че можеш да видиш повече. Позволяват ти да видиш как повърхността на земята се протяга нагоре, към селението на Аустре в небето.

Той я погледа, после написа: „Аустре?“

Сири се изчерви и косата ѝ също почервеня.

— Съжалявам. Може би не трябваше да говоря за други богове пред теб.

„Други богове ли? — написа той. — Като онези в двора ли?“

— Не — каза Сири. — Аустре е идрианският бог.

„Разбирам — написа Сузеброн. — Много ли е красив?“

Сири се засмя.

— Не, не разбираш. Той не е Завърнал се като теб или Лайтсонг. Той е… ами, не знам. Жреците не са ли ти споменавали за други религии?

„Други религии ли?“, написа той.

— Ами да. Искам да кажа, не всички почитат Завърналите се. Идрианците като мен почитат Аустре, а хората на Пан Кал — като Сини пръсти… всъщност не знам какво почитат те, но не си ти.

„Много странно — написа той. — Щом вашите богове не са Завърнали се, какво са тогава?“

— Не „богове“ — каза Сири. — Само един. Наричаме го Аустре. В Халандрен също са го почитали преди… — За малко да каже „преди да станат еретици“. — Преди да дойде Миротворецът и да решат да почитат Завърналите се.

„Но кой е този Аустре?“, написа той.

— Той не е личност — каза Сири. — Той е по-скоро сила. Той е този, който бди над всички хора, този, който наказва хората, които вършат лошо, и благославя тези, които са достойни.

„Срещала ли си това същество?“

Сири се засмя.

— Не, разбира се. Човек не може да види Аустре.

Сузеброн я погледна намръщено.

— Знам — каза Сири. — Сигурно ти изглеждам глупава. Но ние просто знаем, че го има. Когато видя нещо красиво в природата — когато погледна планините с дивите им цветя, израснали на шарки, които някак са по-правилни, отколкото човек може да ги засади — знам. Красотата е истинска. Точно това ми напомня за Аустре. Освен това имаме Завърналите се — включително Първия, Во. Той е получил Петте видения, преди да умре, а те все трябва да са дошли отнякъде.

„Но не вярваш в култа към Завърналите се?“

Сири сви рамене.

— Още не съм решила. Моите хора са против това. Не им харесва начинът, по който в Халандрен разбират религията.

Той дълго седя замислен.

„Значи… не харесваш такива като мен?“

— Какво? Разбира се, че те харесвам! Ти си мил!

Той се намръщи и написа:

„Не мисля, че Боговете крале трябва да са мили.“

— Е, добре — отвърна тя и завъртя очи. — Ти си ужасен и могъщ. Страховит и божествен. И мил.

„Много по-добре — написа той и се усмихна. — Много бих искал да срещна този Аустре.“

— Ще те запозная с монаси някога — каза Сири. — Те би трябвало да могат да ти помогнат с това.

„Сега ми се подиграваш.“

Сири се усмихна и той я погледна. В очите му нямаше ранимост. Като че ли нямаше нищо против да му се подиграват. Всъщност като че ли го намираше за много интересно. Особено му харесваше да отгатва кога е сериозна и кога — не.

Отново наведе очи.

„Повече от срещата с този бог обаче бих искал да видя планините. Ти, изглежда, много ги обичаш.“

— О, да — каза Сири. От много време не беше мислила за Идрис. Но щом той го спомена, си спомни онова усещане за прохлада, за откритост по ливадите, през които беше тичала не толкова отдавна. Свежестта на мразовития въздух — нещо, което подозираше, че никога няма да намери в Халандрен.

Растенията в Двора на боговете бяха съвършено подрязани, култивирани и аранжирани. Бяха красиви, но дивите поля на родната ѝ земя носеха друго, особено усещане.

Сузеброн пишеше отново.

„Подозирам, че планините са красиви, както каза. Но вярвам, че най-красивото нещо в тях вече е слязло при мен.“

Сири се сепна, а след това се изчерви. Изглеждаше толкова открит, ни най-малко смутен или засрамен от толкова дръзкия си комплимент.

— Сузеброн! — каза тя. — Имаш сърце на ухажор.

„Ухажор ли? — написа той. — Трябва да говоря само каквото виждам. Няма нищо толкова чудесно като теб, в целия ми двор. Планините наистина трябва да са особени, за да създадат такава красота.“

— Виждаш ли, вече прекали — каза тя. — Видях богините в двора ти. Те са много по-красиви от мен.

„Красотата не е в това как изглежда човек — написа Сузеброн. — Майка ми ме научи на това. Пътешествениците в книгата ми с разкази не трябва да оценяват старата жена за грозна, защото би могла да е красива богиня отвътре.“

— Това не е приказка, Сузеброн.

„Приказка е — написа той. — Всички онези разкази са просто приказки на хора, живели преди нас. Това, което те казват за човечеството, е вярно. Наблюдавал съм и съм видял как действат хората.“ Изтри дъската и продължи. „Странно е, за мен, да тълкувам тези неща, защото не ги виждам като обикновените хора. Аз съм Богът крал. Всичко е еднакво красиво за моите очи.“

Сири се намръщи.

— Не разбирам.

„Имам хиляди Дихания — написа той. — Трудно е да виждам като другите хора — мога да разбера порядките им само чрез разказите на майка ми. За моите очи всички цветове са красота. Когато другите гледат нещо — човек — един понякога може да изглежда по-красив от друг.

Това не ми е дадено. Аз виждам само цвета. Богатите, възхитителни цветове, които съставят всички неща и им дават живот. Не мога да се съсредоточа само върху лицето, както правят мнозина. Виждам искрата в очите, червенината на бузите, багрите на кожата — дори всяко петно има определена форма. Всички хора са чудесни.“

Изтри. „Тъй че, когато говоря за красота, трябва да говоря за различни от цветовете неща. А ти си различна. Не знам как да го опиша.“

Вдигна очи и Сири изведнъж осъзна колко близо са един до друг. Тя само по долната си риза и покрита с тънкия чаршаф. Той, висок и с широки рамене, с душа, която караше цветовете на завивките да се пречупват като светлината през призма. Усмихна ѝ се на светлината от огъня.

„О, боже… — помисли тя. — Това е опасно.“

Покашля се, след това се надигна и отново се изчерви.

— Ами. Мм, да. Много мило. Благодаря ти.

Той отново наведе очи. „Бих искал да мога да те пусна да си идеш у дома, да видиш отново своите планини. Навярно бих могъл да обясня това на жреците.“

Тя пребледня.

— Не мисля, че ще е добре да им издаваш, че можеш да четеш.

„Бих могъл да използвам художественото писмо. Много е трудно за писане, но те ме научиха, за да мога да общувам с тях, ако ми се наложи.“

— Все пак. Ако им кажеш, че искаш да ме пратиш у дома, това може да издаде, че си говориш с мен.

Той спря да пише, замисли се и написа:

„Може би това ще е добре?“

— Сузеброн, те се канят да те убият.

„Нямаш доказателство за това.“

— Добре, подозрително е, най-малкото. Последните двама Богове крале са умрели месеци след като са създали наследник.

„Твърде недоверчива си — написа Сузеброн. — Непрекъснато ти го казвам. Моите жреци са добри хора.“

Сири го погледна твърдо.

„Освен че ми отрязаха езика“, призна той.

— И те държат под ключ, и не ти казват нищо. Виж, дори да не се канят да те убият, те знаят неща, които не ти казват. Може би има нещо общо с БиоХромата — нещо, от което умираш, след като се появи наследникът ти.

Сири се намръщи и се отпусна на леглото. „Възможно ли е да е това?“

— Сузеброн, как предаваш Диханията си?

Той помисли.

„Не знам. Всъщност… много неща не знам за това.“

— Аз също — каза тя. — Могат ли да ти отнемат Дъха? Да го дадат на сина ти? Ами ако точно това те убива?

„Не биха направили това“, написа той.

— Но може би е възможно. И може би точно това става. Затова да имаш дете е толкова опасно! Те трябва да получат нов Бог крал и това те убива.

Той поседя с дъската за писане в скута си, после поклати глава и написа:

„Аз съм бог. Не ми се дават Дихания, роден съм с тях.“

— Не — каза Сири. — Сини пръсти ми каза, че си ги събирал столетия. Че всеки Бог крал получава два Дъха седмично вместо един и ги трупа в запас.

„Всъщност някои седмици получавам по три или четири“, призна той.

— Но ти трябва само един седмично, за да оцелееш.

„Да.“

— А те не могат да позволят такова богатство да умре с теб! Твърде много ги е страх да позволят да го използваш, но също така не могат да си позволят да го загубят. Тъй че, когато се роди ново дете, взимат Дъха от стария крал — като го убият — и го дават на новия.

„Но Завърналите се не могат да използват Дъха си за Пробуждане — написа той. — Тъй че съкровището ми от Дихания е безполезно.“

Сири помисли. Беше чувала за това.

— Това само за Дъха, с който си се родил ли се отнася, или включва и добавените отгоре допълнителни Дихания?

„Не знам“, написа той.

— Сигурна съм, че би могъл да използваш допълнителните Дихания, ако поискаш. Иначе защо ще ти махат езика? Може би нямаш достъп до Дъха, който те прави Завърнал се, и не можеш да го използваш, но над него имаш още хиляди и хиляди Дихания.

Сузеброн поседя замислено няколко мига, а след това стана и отиде до прозореца. Загледа се навън в тъмното. Сири се намръщи, после взе дъсчицата му. Стана от леглото и колебливо се приближи до него, само по тънката си риза.

— Сузеброн?

Той продължи да се взира през прозореца. Тя застана до него, като внимаваше да не го докосне, и погледна навън. Цветни светлини блещукаха из града отвъд стените на Двора на боговете. Отвъд тях беше пълен мрак. Затихналото море.

— Моля те — промълви тя и пъхна дъската в ръцете му. — Какво има?

След дълга пауза той я взе и написа:

„Съжалявам. Не искам да изглеждам кисел.“

— Защото непрекъснато упреквам жреците ти ли?

„Не — написа той. — Имаш интересни теории, макар че според мен са само предположения. Не знаеш дали жреците замислят това, което твърдиш. Но не това ме притеснява.“

— А какво?

Той се поколеба, а след това изтри дъската с ръкава на халата си и написа:

„Не вярваш, че Завърналите се са божествени.“

— Мисля, че вече говорихме за това.

„Да. Само че сега осъзнах, че това е причината, поради която се отнасяш така с мен. Различна си, защото не вярваш в моята божественост. Това ли е единствената причина, поради която си ми интересна?

А и щом не вярваш, това ме натъжава. Защото бог е това, което съм, каквото съм, и щом не вярваш в него, това ме кара да мисля, че не ме разбираш.“

Ръката му спря, а след това написа: „Да. Наистина съм кисел. Съжалявам.“

Тя се усмихна, след което плахо го докосна по рамото. Той трепна, но не се отдръпна като преди. Сири се приближи до него и се отпусна на рамото му.

— Не е нужно да вярвам в теб, за да те разбирам — промълви тя. — Бих казала, че тези, които те почитат, са хората, които не разбират. Не могат да се доближат до теб, да видят кой всъщност си. Твърде съсредоточени са върху аурата и божествеността.

Той не отвърна.

— И освен това — продължи тя — не съм различна просто защото не вярвам в теб. В двореца има много хора, които не вярват. Сини пръсти, някои от слугините, които носят кафяво, други писари. Служат ти със също толкова почтителност като жреците. Аз просто съм… ами, непочтителна. У дома също не слушах много, нито баща си, нито монасите. Може би точно това ти е нужно. Някой, който е готов да погледне отвъд божествеността ти и просто да те опознае.

Той кимна замислено. И написа: „Това е утешително. Макар че е много странно да си бог, чиято съпруга не вярва в теб.“

„Съпруга“, помисли тя. Понякога беше трудно да си го спомни.

— Според мен за всеки мъж би било добре да има съпруга, която не изпитва възхищение към него като всички други. Някоя, която да го държи смирен.

„Смирението според мен е донякъде противоположно на божественост.“

— Като това да си мил ли?

Той се засмя. „Да.“ Остави дъсчицата. След това колебливо — и малко уплашено — сложи ръката си на раменете ѝ и я придърпа към себе си. Загледаха се навън през прозореца, към светлините на града, който оставаше цветен дори през нощта.

Трупове. Четири. Около всичките — странно тъмният цвят на кръвта по тревата.

Беше в деня след като Вивена посети градината Д’Денир, за да се срещне с фалшификаторите. Беше дошла тук отново. Слънчевата светлина струеше отгоре, пареше главата и врата ѝ, докато тя стоеше с другите в зяпналата тълпа. Безмълвните Д’Денир чакаха в редици зад нея, войници от камък, които никога нямаше да тръгнат на поход. Само те бяха видели смъртта на четиримата мъже.

Хората говореха приглушено, докато изчакваха градската стража да привърши огледа. Дент беше довел Вивена бързо, преди да са вдигнали телата. Беше го направил по нейна молба. Сега тя съжаляваше, че изобщо беше помолила.

За усиленото ѝ зрение цветовете на кръвта по тревата се открояваха ярко. Червено и зелено. Ставаше почти виолетово в съчетание. Тя се взираше в труповете и изпитваше някакво странно усещане за несвързаност. Цвят. Толкова странно беше да вижда цветовете на побелялата кожа. Можеше да долови разликата — съществената разлика — между живата и мъртвата кожа.

Мъртвата кожа беше с десет оттенъка по-бяла от живата. Причиняваше го кръвта, изцедила се от вените. Почти все едно… все едно, че кръвта беше цветът, излят от буретата му. Боята на човешки живот, така безгрижно пролята, за да остане платното бяло.

Извърна очи.

— Виждате ли? — промълви Дент до нея.

Тя кимна мълчаливо.

— Помолихте за това. Е, сега виждате какво прави той. Затова бяхме толкова обезпокоени. Погледнете раните.

Тя се обърна отново. В усилващата се утринна светлина успя да види нещо, което бе пропуснала преди. Кожата точно около раните от меча беше напълно изцедена от цвят. Самите рани имаха някакъв тъмночерен оттенък. Все едно бяха заразени с някаква ужасна болест.

Вивена отново се обърна към Дент.

— Да вървим — каза той и я изведе от тълпата точно когато градските стражи, подразнени от многото зяпачи, започнаха да нареждат на хората да се отдръпнат.

— Кои са те? — попита Вивена.

Дент гледаше право напред.

— Банда крадци. С които работехме.

— Смяташ, че може да е тръгнал след нас?

— Не съм сигурен — каза Дент. — Сигурно би могъл да ни намери, ако иска. Не знам.

Тонк Фах се приближи към тях и каза:

— Бижутата и Буцата са нащрек. Никой от нас не го вижда никъде.

— Какво е станало с кожата на онези мъже? — попита Вивена.

— От онзи негов меч е — изръмжа Дент. — Трябва да намерим начин да се справим с това, Тонк. Рано или късно пътищата ни ще се пресекат. Усещам го.

— Но какво представлява този меч? — попита Вивена. — И как е изцедил цвета от кожата им?

— Ще трябва да му го откраднем, Дент — каза Тонк Фах и се почеса по брадичката.

Бижутата и Буцата се приближиха и закрачиха от двете им страни в реката от хора по улицата.

— Да го откраднем? Не, не го пипам това! Трябва да го накараме той да го използва. Да го извади. Няма да може да го задържи задълго. След това ще можем да го свалим лесно. Лично ще го убия.

— Той надви Арстийл — каза тихо Бижутата.

Дент замръзна.

— Не надви Арстийл! Не и в дуел поне.

— Вашер не използва меча — каза Бижутата. — В раните на Арстийл нямаше черно.

— Значи е използвал хитрост! — каза Дент. — Засада. Съучастници. Каквото и да е. Вашер не е дуелист.

Вивена вървеше, замислена за мъртвите. Дент и другите бяха говорили за убийствата на Вашер. Поискала беше да види какво става. Е, вече беше видяла. И видяното я безпокоеше. Притесняваше я. И…

Усети лек сърбеж и се намръщи.

Някой с много Дъх я наблюдаваше.

„Хей! — каза Нощна кръв. — Това е Вара Трилидийс! Трябва да идем да поговорим с него. Ще се радва да ме види.“

Вашер стоеше на върха на сградата. Изобщо не се притесняваше кой го вижда. Рядко се притесняваше. Безкраен поток хора минаваше долу по пъстрата улица. Вара Трилидийс — Дент, както се наричаше сега — вървеше сред тях с екипа си. Жената — Бижутата. Тонк Фах, както винаги. Невежата принцеса. И изчадието.

„Тук ли е Шашара? — попита Нощна кръв възбудено. — Трябва да се видим с нея! Ще се притеснява какво е станало с мен.“

— Отдавна убихме Шашара, Нощна кръв — каза Вашер. — Също както убихме Арстийл. — „Също както рано или късно ще убием Дент.“

Както обикновено, Нощна кръв отказа да признае смъртта на Шашара.

„Тя ме направи, знаеш. Направи ме да унищожавам неща, които са зли. Доста добър съм в това. Мисля, че ще се гордее с мен. Трябва да поговорим с нея. Да ѝ покажем колко добре си върша работата.“

— Добър си, да — прошепна Вашер. — Прекалено добър.

Нощна кръв започна да си тананика, доволен от уж похвалата. Вашер обаче остана съсредоточен върху принцесата и екзотичната ѝ рокля — изпъкваше като снежинка в тропическия зной. Трябваше да предприеме нещо с нея. Толкова много неща се разпадаха заради нея. Планове, рухващи като лошо струпани сандъци и вдигащи тропот с рухването си. Не знаеше къде я е намерил Дент, нито как я държи под контрол. Но бе изкусен да скочи долу и да остави Нощна кръв да я порази.

Убийствата от предната нощ бяха привлекли твърде много внимание. Нощна кръв беше прав. Вашер не го биваше много в дебненето. Мълвата за него се беше пръснала из града. Това беше и добро, и лошо.

„По-късно — помисли той и извърна поглед от глупавото момиче и свитата ѝ наемници. — По-късно.“

30

— Лайтсонг! — възкликна Блашуивър. — Какво правиш, в името на Многоцветните тонове?

Без да ѝ обръща внимание, Лайтсонг задържа ръце върху буцата мокра глина пред себе си. Слугите и жреците му стояха в широк кръг и изглеждаха почти толкова объркани като Блашуивър — тя бе дошла в павилиона му само преди няколко мига.

Грънчарското колело се въртеше и той стискаше глината между дланите си и се опитваше да я задържи. Слънчевата светлина грееше през стените на павилиона, а ниско окосената трева под масата му беше опръскана с глина. Колелото набра скорост и глината замята бучки, после се отплесна и тупна на тревата.

— Хм — каза той и я огледа.

— Да не си се побъркал? — попита Блашуивър. Носеше една от обичайните си рокли — което означаваше нищо отстрани, много малко отгоре и съвсем малко повече отпред и отзад. Косата ѝ беше засукана на сложна прическа от тънки плитки и панделки — работа вероятно на майстор стилист, поканен в двора да представи изкуството си на някой от боговете.

Лайтсонг се изправи и вдигна ръце настрани, а слугите се притекоха да ги измият. Други избърсаха пръските глина от финия му халат. Той постоя замислено, докато трети слуги отнасяха грънчарското колело.

— Е? — попита Блашуивър. — Какво все пак беше това?

— Току-що открих, че изобщо не ме бива в грънчарството — отвърна Лайтсонг. — Всъщност „не ме бива“ е меко казано. Аз съм жалък. Неописуемо зле. Не мога дори да задържа проклетата глина на колелото.

— Добре, а какво очакваше?

— Не знам — отвърна Лайтсонг и закрачи към една дълга маса. Блашуивър — явно ядосана, че я разиграват — го последва. Лайтсонг изведнъж награби пет лимона от масата и ги хвърли във въздуха. Започна да жонглира с тях.

Блашуивър го гледаше. И за миг искрено се притесни.

— Лайтсонг? Скъпи! Всичко… наред ли е?

— Никога не съм се упражнявал в жонглиране — каза той, без да изпуска от поглед лимоните. — Сега, моля те, вземи онази гуава.

Тя се поколеба, след което вдигна колебливо гуавата.

— Хвърли ми я — каза Лайтсонг.

Тя му я подхвърли. Той ловко я улови и я включи в жонглирането с лимоните.

— Не знаех, че го мога това. Не и до днес. Как си го обясняваш?

— Аз… — Блашуивър млъкна.

Той се засмя.

— Не помня да съм те виждал някога останала без думи, скъпа.

— А аз не помня да съм виждала някога бог да жонглира с плодове.

— Не е само това — каза Лайтсонг и се наведе, след като едва не изтърва един от лимоните. — Днес открих, че знам удивително много моряшки термини, че съм фантастичен в математиката и че имам доста добър усет за рисуване. От друга страна, нищо не знам за производството на бои и не разбирам от коне или от градинарство. Нямам никакъв талант като скулптор, не знам чужди езици и — както видя — в грънчарството съм ужасно зле.

Блашуивър го гледаше и мълчеше.

Той също я погледна и остави лимоните да паднат, но улови гуавата във въздуха и я метна на един слуга да му я обели.

— Предишният ми живот, Блашуивър. Това са умения, които аз — Лайтсонг — нямам никакво право да притежавам. Който и да съм бил преди да умра, той е могъл да жонглира. Той е разбирал от мореплаване. И е рисувал.

— Не би трябвало да се притесняваме за хората, които сме били преди — каза Блашуивър.

— Аз съм бог — заяви Лайтсонг, взе блюдото с обелената и нарязана гуава и предложи късче на Блашуивър. — И, кълна се в Привиденията на Калад, ще се притеснявам за каквото благоволя.

Тя помълча. После се усмихна и си взе резенче.

— Точно когато бях решила, че съм те разбрала и…

— Изобщо не си ме разбрала — подхвърли той небрежно. — Аз самият също не се разбирам. Това е проблемът. Е, ще ходим ли?

Тя кимна и тръгна с него през моравата, а слугите им вдигнаха слънчобраните, за да им правят сянка.

— Не можеш да ме убедиш, че никога не си се чудила — каза Лайтсонг.

— Скъпи — отвърна тя и засмука резенчето гуава. — Била съм скучна преди.

— Откъде знаеш?

— Защото съм била обикновена личност! Трябва да съм била… Добре, виждал ли си обикновени жени?

— Пропорциите им доста отстъпват на твоите стандарти, знам. Но много от тях са привлекателни.

Блашуивър потръпна.

— Моля те. Защо толкова искаш да знаеш за живота си като обикновен човек? А ако си бил убиец или изнасилвач? Още по-лошо, ако не си имал добър усет за мода?

Той изсумтя, забелязал искрата в окото ѝ.

— Правиш се на наивна. Но мога да видя любопитството. Трябва да опиташ някои от тези неща, да им позволиш да ти кажат малко коя си била. Трябва да е имало нещо специално в теб, за да си се Завърнала.

— Хм. — Тя се усмихна и пристъпи към него. Той спря, щом пръстът ѝ пробяга по гърдите му. — Е, ако ще опитваш нови неща днес, може би има още нещо, за което трябва да помислиш…

— Не се опитвай да сменяш темата.

— Ни най-малко. Но как ще разбереш кой си бил, ако не опиташ? Ще е просто… експеримент.

Лайтсонг се засмя и избута ръката ѝ.

— Скъпа, боя се, че ще се окажа повече от незадоволителен за теб.

— Мисля, че ме надценяваш.

— Невъзможно.

Тя замълча и леко се изчерви.

— Хм… Нямах предвид точно…

— О, стига. Ето, че развали момента. Тъкмо се канех да кажа нещо много умно, просто го знам.

Той се усмихна.

— И двамата да изгубим дар слово едновременно! Май губим усета си.

— Моят усет си е съвсем добър. Ще го разбереш, ако ме оставиш да ти покажа.

Той завъртя очи и тръгна отново.

— Ти си безнадеждна.

— Когато всичко друго се провали, прилагаш сексуалния намек — подхвърли тя небрежно. — Винаги връща фокуса там, където му е мястото. На мен.

— Безнадеждна — повтори той. — Но все едно, май нямам време да те упреквам повече. Стигнахме.

Бяха пред палата на Хоупфайндър. В бледолилаво и сребристо, с павилион отпред, приготвен с три маси и храна. Блашуивър и Лайтсонг, естествено, бяха уговорили срещата предварително.

Хоупфайндър Справедливия, бог на невинността и красотата, стана, щом двамата се приближиха. Изглеждаше на около тринайсет. По видима физическа възраст беше най-младият бог в двора. Но от тях не се очакваше да се съобразяват с подобни несъответствия. В края на краищата той се беше Завърнал, когато тялото му е било двегодишно, което го правеше — в божии години — с шест години по-стар от Лайтсонг. След като повечето богове не преживяваха повече от двайсет години и средната възраст беше може би около десет, шест години разлика беше много сериозна.

— Лайтсонг, Блашуивър — каза Хоупфайндър официално. — Добре дошли.

— Благодаря, скъпи — отвърна му с усмивка Блашуивър.

Хоупфайндър кимна и с жест ги покани на масите. Трите масички бяха отделени, но поставени достатъчно близо, та вечерята да е интимна, като в същото време всеки от тримата има свое пространство.

— Как я караш, Хоупфайндър? — попита Лайтсонг, след като се настани.

— Много добре — отвърна Хоупфайндър. Гласът му винаги звучеше малко твърде зряло за тялото му. Като на момче, опитващо се да подражава на баща си. — На петициите тази сутрин имаше един доста труден случай. Майка с дете, което умираше от треска. Вече беше загубила другите си три, както и съпруга си. Всички за една година. Трагедия.

— Скъпи — каза Блашуивър загрижено. — Не мислиш наистина да… отдадеш Дъха си, нали?

Хоупфайндър седна.

— Не знам, Блашуивър. Стар съм. Чувствам се стар. Може би е време да си ходя. Петият съм по старост, знаеш.

— Да, но точно когато времената стават толкова възбуждащи!

— Възбуждащи ли? — попита той. — Че те се успокояват. Новата кралица е тук и според източниците ми в двореца изпълнява много усърдно задълженията си да осигури наследник. Скоро ще дойде стабилност.

— Стабилност ли? — възкликна Блашуивър, докато слугите им поднасяха изстудена супа. — Хоупфайндър, трудно ми е да повярвам, че си толкова зле осведомен.

— Смяташ, че идрианците се канят да използват новата кралица в игра за трона — каза Хоупфайндър. — Знам какво правиш, Блашуивър. Не съм съгласен.

— А слуховете из града? — каза Блашуивър. — Идрианските агенти, които причиняват такава суматоха? А тъй наречената втора принцеса някъде из града?

Лайтсонг замръзна, с лъжицата вдигната наполовина до устата му. „Какво значи пък това?“

— Идрианците в града винаги са причинявали една или друга криза — отвърна Хоупфайндър и махна пренебрежително с ръка. — Помните онова вълнение преди половин година, с онзи бунтовник във външните плантации за бои, нали? Онзи, който умря в затвора. Чуждестранните работници рядко осигуряват стабилна социална основа, но те не ме плашат.

— Никога не са претендирали да имат кралски агент, който да работи с тях — каза Блашуивър. — Нещата могат много бързо да излязат от контрол.

— Интересите ми в града са съвсем гарантирани. — Хоупфайндър сплете пръсти пред себе си. Слугите прибраха супата му — почти не я беше докоснал. — А твоите?

— Извинете — каза Лайтсонг и вдигна пръст. — Но за какво, в името на Цветовете, говорим?

— Вълнения в града, Лайтсонг — отвърна Хоупфайндър. — Някои от местните са неспокойни от възможната предстояща война.

— Биха могли много лесно да станат опасни — каза Блашуивър и разбърка лениво супата си. — Мисля, че трябва да сме подготвени.

— Подготвен съм — отвърна Хоупфайндър, загледан в Блашуивър с толкова младото си лице. Като всички по-млади Завърнали се — Бога крал включително, — Хоупфайндър щеше да продължи да старее, докато тялото му достигнеше зрялост. Тогава щеше да спре — на самата граница на пълнолетието, — докато отдаде Дъха си.

Прекалено натрапчиво се държеше като възрастен. Лайтсонг не беше общувал с деца, но някои от слугите му — докато се учеха — бяха млади. Хоупфайндър не беше като тях. Според всички описания Хоупфайндър, като други млади Завърнали се, беше съзрял много бързо през първата си година живот и бе започнал да мисли и говори като възрастен, докато тялото му все още било на малко дете.

Хоупфайндър и Блашуивър продължиха да говорят за стабилността в града, споменаваха за различни актове на вандализъм. Откраднати военни планове, отровени градски хранителни складове. Лайтсонг ги остави да говорят. „Красотата на Блашуивър сякаш не го разсейва“, помисли той, докато ги наблюдаваше. Тя се зае с блюдото с плодове — с типичното си сладострастие взимаше и засмукваше резенчета ананас. Хоупфайндър или не го интересуваше, или не забелязваше, когато тя се наведеше напред и покажеше впечатляващо пищен бюст.

„Има нещо различно в него — помисли Лайтсонг. — Завърнал се е, когато е бил дете, и се е държал като дете за много кратко. Сега в някои отношения е възрастен, но в други — все още дете.“

Преобразяването беше направило Хоупфайндър по-зрял. Също така беше по-висок и физически по-внушителен от обикновените момчета на неговата възраст, макар и да не притежаваше изсечените величествени черти на напълно отраснал бог.

„И все пак — помисли Лайтсонг, докато хапваше резенче ананас, — различните богове имат различна външност. Блашуивър е нечовешки добре надарена, особено за толкова стройната ѝ фигура. Но Мърсистар е пълна и закръглена. Други, като Олмадър, изглеждат физически стари.“

Знаеше, че не е заслужил с нищо могъщата си физика. Също като знанието как се жонглира, по някакъв начин той разбираше, че човек обикновено трябва да работи тежък ръчен труд, за да се сдобие с такива мускули. Излежаването, яденето и пиенето би трябвало да го направят дебел и отпуснат.

„Но е имало дебели богове — помисли той, спомнил си някои от картините, изобразяващи Завърнали се преди него. — В културната ни история е имало време, когато това се е приемало като идеал…“ Дали външността на Завърналите се имаше нещо общо с начина, по който ги виждаше обществото? Мнението на хората за идеална красота може би? Това със сигурност щеше да обясни Блашуивър.

Някои неща оцеляваха при преобразяването. Език. Умения. И социалният опит също. Предвид това, че боговете прекарваха живота си затворени на това плато, сигурно трябваше да са много по-лошо приспособени, отколкото бяха. Най-малкото трябваше да са невежествени и наивни. Но повечето бяха завършени интриганти, експерти в сложностите на политиката и с удивително добър усет за това, което ставаше във външния свят.

Самата памет не оцеляваше. Защо? Защо Лайтсонг можеше да жонглира и да разбере значението на думата „бушприт“, а в същото време не можеше да си спомни кои са били родителите му? И чие беше лицето, което виждаше в сънищата си? Защо напоследък в сънищата му господстваха бури и ветрове? Какво представляваше червената пантера, която отново се бе появила в кошмарите му предната нощ?

— Блашуивър — каза Хоупфайндър. — Стига. Преди да продължим, трябва да изтъкна, че явните ти опити да ме съблазниш няма да ти спечелят нищо.

Блашуивър извърна очи смутена.

Лайтсонг се измъкна от размишленията си и каза:

— Скъпи Хоупфайндър. Тя не се опитва да те съблазни. Трябва да го разбереш. Аурата на съблазън на Блашуивър просто е част от това, което е тя. Част от онова, което я прави толкова чаровна.

— Въпреки това. Няма да бъда склонен нито с това, нито от параноидните ѝ аргументи и страхове.

— Връзките ми не смятат, че тези неща са просто „параноя“ — каза Блашуивър, след като отнесоха блюдата с плодове. На тяхно място дойде изстудено рибно филе.

— Връзки ли? — попита Хоупфайндър. — И кои точно са тези „връзки“, за които непрекъснато споменаваш?

— Хора в самия дворец на Бога крал.

— Всички имаме хора в двореца на Бога крал — отвърна Хоупфайндър.

— Аз нямам — намеси се Лайтсонг. — Може ли да ми дадете някой от вашите?

Блашуивър завъртя очи.

— Моята връзка е доста важна личност. Чува и знае някои неща. Войната наистина предстои.

— Не ти вярвам — каза той, докато човъркаше храната си. — Но това всъщност е без значение, нали? Не си тук, за да ме накараш да ти повярвам. Просто искаш армията ми.

— Кодовете ти — каза Блашуивър. — Защитните фрази за Безжизнените. Какво ще ни струва да ги получим?

Хоупфайндър зачовърка отново рибата си.

— Знаеш ли, Блашуивър, защо намирам съществуването си за толкова досадно?

Тя поклати глава.

— Честно, все още мисля, че блъфираш по този въпрос.

— Не. Единайсет години. Единайсет години мир. Единайсет години, през които искрено да намразиш системата на управление, която имаме. Всички присъстваме на дебатите на събранието. Слушаме аргументите. Но повечето от нас са без значение. При всеки даден глас само тези с влияние в дадената област имат наистина думата за каквото и да било. Във военно време са важни тези от нас с Безжизнените заповеди. През останалото време мнението ни рядко е от значение.

— Искаш моите Безжизнени? — продължи той. — Моля, заповядай! Нямах никаква възможност да ги използвам единайсет години и смея да твърдя, че ще минат още единайсет без инцидент. Ще ти ги дам тези Заповеди, Блашуивър — но само в замяна на твоя глас. Заседаваш в съвета за социални злини. Имаш важен глас практически всяка седмица. В замяна на моите защитни фрази трябва да обещаеш, че ще гласуваш по социални проблеми, както аз кажа, от днес докато някой от нас умре.

В павилиона настъпи тишина.

— А, ето, че премисляш — каза с усмивка Хоупфайндър. — Чувал съм, че недоволстваш за задълженията си в двора — че намираш гласовете си за тривиални. Е, не е лесно да се откажеш от тях, нали? Гласът ти е единственото влияние, което имаш. Не е изключително, но е силно. То е…

— Съгласна съм — каза рязко Блашуивър.

Хоупфайндър спря.

— Гласът ми е твой — заяви Блашуивър и го погледна в очите. — Условията са приемливи. Заклевам се пред твоите жреци и пред моите, пред друг бог дори.

„В името на Цветовете — помисли Лайтсонг. — Тя наистина е сериозна.“ Отчасти през цялото време беше предполагал, че позите ѝ около темата за войната са просто поредната игра. Но жената, която сега гледаше Хоупфайндър в очите, не играеше. Искрено вярваше, че Халандрен е в опасност, и искаше да се погрижи армиите да са сплотени и подготвени. Искаше го на всяка цена.

А това го обезпокои. В какво се беше въвлякъл? Ами ако наистина избухнеше война? Докато гледаше двамата богове, го смрази мисълта колко бързо и лесно решават съдбата на народа на Халандрен. За Хоупфайндър властта му над една четвърт от армиите на Халандрен трябваше да е свято задължение. А беше готов да го захвърли само защото бе отегчен.

„Кой съм аз, че да порицавам неблагочестието на друг? — помисли Лайтсонг. — Аз, който не вярвам дори в собствената си божественост.“

И все пак… в този момент, докато Хоупфайндър се готвеше да предаде Заповедите си на Блашуивър, на Лайтсонг му се стори, че видя нещо. Като върнал се къс спомен. Като сън, който можеше никога да не е сънувал.

Блестяща стая със сияеща отразена светлина. Стая от стомана.

Затвор.

— Слуги и жреци, оттеглете се — заповяда Хоупфайндър.

Те се подчиниха, оставиха тримата богове сами до наполовина изядените блюда, с леко плющящата на вятъра коприна на павилиона.

— Защитната фраза — каза Хоупфайндър, без да откъсва очи от Блашуивър, — е „Свещ, с която да виждаш“.

Беше заглавието на прочута поема. Дори Лайтсонг го знаеше. Блашуивър се усмихна. Изричането на тези думи пред който и де е от десетте хиляди Безжизнени на Хоупфайндър в казармите им щеше да ѝ позволи да отмени текущите им заповеди и да наложи пълна власт над тях. Лайтсонг подозираше, че до края на този ден тя ще се разходи до казармите — разположени в подножието на двора и смятани за част от него — и ще започне да впечатва на войниците на Хоупфайндър нова защитна фраза, известна само на нея и може би на няколко от най-доверените ѝ жреци.

— А сега се оттеглям — каза Хоупфайндър и стана. — Тази вечер има едно гласуване в двора. Ти ще присъстваш, Блашуивър, и ще дадеш гласа си в полза на реформистките аргументи.

След това напусна.

— Защо имам чувството, че току-що бяхме манипулирани? — попита Лайтсонг.

— Манипулирани сме, скъпи, само ако няма война. Ако има, може би току-що получихме възможността да спасим целия двор — и може би дори самото кралство.

— Колко алтруистично от твоя страна.

— Такива сме — каза Блашуивър, след като слугите се върнаха. — Толкова всеотдайни понякога, че е болезнено. Все едно, това означава, че имаме власт над Безжизнените на двама богове.

— Моите и на Хоупфайндър ли?

— Всъщност говорех за тези на Хоупфайндър и Мърсистар — отвърна тя. — Тя ми повери своите вчера, докато си говорехме колко утешително е за нея, че си проявил личен интерес към инцидента в палата ѝ. Много добре си се справил, между другото.

Като че ли опипваше за нещо. Лайтсонг се усмихна.

— Не, не знаех, че това ще я подтикне да ти предаде Заповедите си. Просто бях любопитен.

— Любопитен за убийството на един слуга?

— Всъщност да — каза Лайтсонг. — Смъртта на един слуга на Завърнал се е доста притеснителна за мен, особено в близост до собствените ни палати.

Блашуивър повдигна вежда.

— Бих ли те излъгал? — попита Лайтсонг.

— Само всеки път, когато твърдиш, че не искаш да спиш с мен. Лъжи, нагли лъжи.

— Пак ли сексуалният намек, скъпа?

— Не, разбира се. Това беше доста явно. Все едно, знам, че лъжеш за онова разследване. Каква беше истинската му цел?

Лайтсонг замълча. После въздъхна, поклати глава и махна на един слуга да му върне плодовете — харесваха му повече.

— Не знам, Блашуивър. Наистина започвам да се чудя дали е възможно да съм бил служител на закона в предишния си живот.

Тя се намръщи.

— Например в градската стража — продължи той. — Бях изключително добър, докато разпитвах слугите. Такова поне е скромното ми мнение.

— Което, както вече установихме, е доста алтруистично.

— Доста — съгласи се той. — Мисля, че това би могло да обясни как в крайна сметка съм умрял „храбро“, което дава името ми.

Блашуивър повдигна вежда.

— Винаги съм предполагала, че просто са те намерили в леглото с много по-млада жена и баща ѝ те е убил. Изглежда много по-храбро, отколкото да умреш от прободна рана, докато се опитваш да хванеш някой дребен крадец.

— Подигравката ти се приплъзва встрани от алтруистичната ми скромност.

— Естествено.

— Все едно — каза Лайтсонг и си взе резенче ананас. — Вероятно съм бил някакъв пристав или следовател. Бих се обзаложил, че ако хвана меч, ще се окажа един от най-добрите дуелисти, които е виждал градът.

Тя го изгледа за миг.

— Сериозен си.

— Ужасно сериозен. Сериозен като мъртва катерица.

Тя го изгледа озадачено.

— Шега — въздъхна той. — Но да, вярвам го. Макар че не мога да разбера едно нещо.

— И какво е то?

— Как жонглирането с лимони се вмества във всичко това.

31

— Чувствам, че трябва да попитам още веднъж — каза Дент. — Наистина ли се налага да го правим?

Дент вървеше с Вивена, Тонк Фах, Бижутата и Буцата. Парлин го бяха оставили по предложение на Дент. Притесняваха го опасностите около срещата и не искаше да държи под око още един.

— Трябва — отвърна Вивена. — Те са моите хора, Дент.

— Е, и? Моите хора са принцеси, наемници, а не ме виждате да прекарвам толкова много време с тях. Това е една миризлива противна сган.

— Да не говорим, че са груби — добави Тонк Фах.

Вивена завъртя очи.

— Дент, аз съм тяхната принцеса. Освен това ти самият каза, че са влиятелни.

— Водачите им са влиятелни. И щяха да са напълно доволни да се срещнат с вас на неутрален терен. Да се ходи в бедняшките квартали не е необходимо — простите хора наистина не са толкова важни.

Тя го изгледа.

— Това е разликата между Халандрен и идрианците. Ние обръщаме внимание на хората си.

Бижутата зад тях изсумтя презрително.

— Аз не съм от Халандрен — изтъкна Дент. Но замълча, след като навлязоха в бордеите. Вивена трябваше да признае, че докато се приближаваха към мястото на срещата, започна да се чувства малко по-неспокойно.

Този бедняшки квартал беше някак по-различен от другите. По-тъмен някак. Не бяха само порутените дюкяни и занемарени улици. По ъглите стояха групи мъже и ги наблюдаваха с подозрение. От време на време Вивена успяваше да зърне сграда с жени в много разголено облекло — дори за Халандрен. Някои дори подсвиркваха на Дент и Тонк Фах.

Това беше чуждо място. Навсякъде другаде в Т’Телир се чувстваше просто сякаш не се вмества в средата. Тук се чувстваше нежелана. Будеща подозрение. Мразена дори.

Стегна се. Тук някъде имаше група уморени отрудени наплашени идрианци. Застрашителната атмосфера я накара да изпита още повече жал за своите хора. Не знаеше дали ще помогнат много в опита за саботиране на военното усилие на Халандрен, но знаеше едно: беше решена да им помогне. Ако хората ѝ се бяха изплъзнали между пръстите на монархията, неин дълг беше да се опита да ги събере отново.

— Това изражение — попита Дент. — Защо е?

— Притеснена съм за хората си — отвърна тя и потръпна, докато минаваха покрай голяма група улични бандити, облечени в черно, с червени ленти на ръцете и със зацапани мръсни лица. — Минах покрай този квартал, когато с Парлин търсехме нов дом. Не исках да се приближим, макар да бях чула, че наемите тук са ниски. Не мога да повярвам, че хората ми са толкова потиснати, че трябва да живеят тук, заобиколени от всичко това.

Дент се намръщи.

— Заобиколени?

Вивена кимна.

— Да живеят сред проститутки и банди, да им се налага да минават покрай такива неща всеки ден…

Дент се изсмя и я стресна.

— Принцесо. Вашите хора не живеят сред проститутки и банди. Вашите хора са проститутките и бандите.

Вивена спря насред улицата.

— Какво?!

Дент я погледна през рамо.

— Това е идрианският квартал. Тези бордеи се наричат Планинските земи.

— Невъзможно — отсече тя.

— Възможно, и още как — отвърна Дент. — Виждал съм го в градове по целия свят. Събират се имигранти, правят малък анклав. Този анклав удобно се пренебрегва от останалата част на града. Когато се поправят пътища, други места са първи. Когато се пращат стражи на патрул, избягват районите с чужденци.

— Тези съборетини са собственият им малък свят — каза крачещият до тях Тонк Фах.

Вивена изтръпна. „Не. Не, това е невъзможно.“

За жалост скоро започна да вижда, че е. Виждаше символи на Аустре, поставени — преднамерено ненатрапчиво — в ъглите на первази и на входове. Хора в сиво и бяло. Напомняния за планинските земи под формата на овчарски калпаци и вълнени наметала. И все пак, ако тези хора бяха от Идрис, бяха напълно покварени. Цветове зацапваха облеклата им, да не говорим за атмосферата на опасност и враждебност, която се излъчваше от тях. И как можеше една идрианка изобщо да си помисли да стане проститутка?

— Не разбирам, Дент. Ние сме мирен народ. Хора от планински селца. Открити сме. Дружелюбни.

— Такива хора не изтрайват дълго в бедняшки квартал — отвърна той. — Променят се или ги пребиват.

Вивена потръпна и я жегна гняв към Халандрен. „Бих могла да простя на халандренците, че са направили сънародниците ми бедни. Но това? Превърнали са овчарите и селяците в бандити и крадци. Превърнали са жените ни в проститутки и децата ни в улични гамени.“

Знаеше, че не бива да си позволи да се ядосва. И все пак се наложи да стисне зъби и много, много да се постарае, за да спре косата си да прелее в огненочервено. Образите събудиха нещо в нея. Нещо, за което настойчиво бе отбягвала да мисли.

„Халандрен е съсипал тези хора. Също както съсипа и мен, като властваше над детството ми, като ме принуди да уважа задължението да бъда взета и изнасилена в името на защитата на страната ми.

Мразя го този град.“

Непристойни мисли. Не можеше да си позволи да мрази Халандрен. Бяха ѝ казвали това по много поводи. Напоследък ѝ ставаше все по-трудно да си спомни защо.

Но успя да овладее омразата си, както и косата си. Малко по-късно Тейм се присъедини към тях и ги поведе към мястото на срещата. Бяха ѝ казали, че ще е голям парк, но Вивена скоро видя, че думата „парк“ е доста пресилена. Мястото представляваше голо парче земя, засипано със смет и заобиколено от постройки от всички страни.

Групата ѝ изчака в края на това мрачно подобие на градина, а Тейм продължи напред. Бяха се събрали хора, както бе обещал. Повечето бяха като тези, които бе видяла преди малко. Мъже със зловещо тъмни облекла и с цинични изражения. Наперени улични типове, жени в облекла на проститутки, изнурени старци.

Вивена се усмихна с усилие, но усмивката изглеждаше неискрена дори за самата нея. Заради тях промени цвета на косата си в жълто, цвета на радостната възбуда. Хората замърмориха.

Тейм скоро се върна и им махна да продължат.

— Чакай — каза му тя. — Исках да поговоря на обикновените хора, преди да се срещнем с водачите.

Тейм сви рамене.

— Както желаете…

Вивена пристъпи напред и заговори:

— Хора на Идрис. Дойдох при вас, за да ви донеса утеха и надежда.

Хората продължиха да си говорят. Много малко като че ли изобщо ѝ обърнаха внимание. Тя преглътна.

— Знам, че животът ви е бил тежък. Но искам да ви уверя, че кралят наистина е загрижен за вас и иска да ви подкрепи. Ще намеря начин да ви върна у дома.

— У дома ли? — попита един от мъжете. — Да се върнем в планините?

Вивена кимна.

Няколко души изсумтяха и си тръгнаха. Вивена ги загледа притеснено.

— Почакайте — каза им. — Не искате ли да ме чуете? Нося вести от вашия крал.

Те останаха безразлични.

— Повечето просто искаха да се уверят, че сте тази, за която се говори, ваше височество — каза Тейм тихо.

Вивена се обърна отново към хората, които продължаваха да си говорят.

— Животът ви може да стане по-добър. Ще се погрижа за това.

— Животът ни вече е по-добър — отвърна ѝ един мъж. — Тук печеля два пъти повече, отколкото там горе.

Други закимаха в съгласие.

— Тогава защо изобщо са дошли да ме видят? — прошепна тя отчаяно.

— Казах ви, принцесо — отвърна Тейм. — Те са патриоти. Държат на идрианското си потекло. Градски идрианци. Държим се заедно. Това, че сте тук, означава нещо за тях, не се безпокойте. Може да изглеждат безразлични, но ще направят всичко, за да си отмъстят на халандренците.

„Аустре. Боже на Цветовете — помисли тя, още по-отчаяна. — Тези хора вече изобщо не са идрианци.“ Наричаха се „патриоти“, но тя виждаше пред себе си тълпа, държана заедно само от вечната халандренска неприязън.

Отказа се да държи повече реч и им обърна гръб. Тези хора не се интересуваха от надежда или утеха. Искаха само отмъщение. Сигурно можеше да се възползва от този факт, но самата мисъл за това я караше да се чувства омърсена.

Тейм ги поведе по една пътека, отъпкана през грозното поле от бурени и смет. Почти до самия край на „парка“ имаше широка постройка, отчасти навес за склад, отчасти — открит дървен павилион.

Водачите ги чакаха вътре.

Бяха трима, всеки с личната си охрана. Вече ѝ бяха разказали за тях. Бяха облечени в пъстрите ярки облекла на Т’Телир. Господарите на гетото. Вивена усети как стомахът ѝ се сви. И тримата мъже имаха поне Първото извисяване. Един бе стигнал до Третото.

Бижутата и Буцата останаха извън сградата, за да пазят пътя ѝ за бягство при опасност. Вивена влезе и седна на последния стол на открито. Дент и Тонк Фах заеха защитни позиции от двете ѝ страни.

Вивена огледа господарите на гетото. Този отляво като че ли се чувстваше най-удобно в богатото си облекло. Трябваше да е Паксен — наричаха го Идрианския благородник. Беше натрупал парите си от женските бардаци. Този отдясно като че ли имаше нужда от подстригване, та косата му да приляга на финото му облекло. Той трябваше да е Ашу — за него се знаеше, че ръководи и финансира нелегални бойни арени, където хората можеха да гледат как идрианци се млатят с юмруци до несвяст. Третият, онзи в средата, приличаше на човек, който обича да си угажда. Беше небрежно облечен, но с някаква преднамерена небрежност, сякаш в контраст с чаровното му младо лице. Рира, работодателят на Тейм.

Вивена си напомни да не залага много на изводи, извлечени от външността им. Тези мъже бяха опасни.

Всички мълчаха.

— Не съм сигурна какво да ви кажа — заговори най-сетне Вивена. — Дойдох, за да намеря нещо, което не съществува. Надявах се, че хората все още държат на отечеството си.

Рира се наведе напред — небрежното му облекло бе някак не на място в сравнение с дрехите на другите двама.

— Вие сте нашата принцеса — каза той. — Дъщеря на нашия крал. Държим на това.

— Един вид — подхвърли Паксен.

— Наистина, принцесо — каза Рира. — За нас е чест, че се срещаме с вас. И сме любопитни за намеренията ви в града. Предизвикахте доста вълнение.

Вивена го изгледа съсредоточено. Накрая въздъхна.

— Всички знаете, че предстои война.

Рира кимна. Ашу обаче поклати глава.

— Не съм убеден, че ще има война. Още не.

— Войната предстои — каза твърдо Вивена. — Гарантирам ви го. Ето защо намеренията ми в този град са да помогна войната да тръгне колкото може по-добре за Идрис.

— А какво ще е нужно за това? — попита Ашу. — Кралска особа на трона на Халандрен?

Това ли искаше?

— Искам просто народът ни да оцелее.

— Слаба средна позиция — каза Паксен и погали с пръст финия си бастун. — Войните се водят, за да се спечелят, ваше височество. Халандренците имат Безжизнени. Надвиете ли ги, просто ще направят още. Мисля, че идрианско военно присъствие в града би било абсолютна необходимост, ако искате да донесете свобода на родината ни.

Вивена се намръщи.

— Мислите ли да вземете властта в града? — попита Ашу. — Ако успеете, какво получаваме ние от това?

— Чакайте — каза Паксен. — Властта в града? Сигурни ли сте, че искаме да се въвлечем отново в такова нещо? А провалът на Вахр? Всички загубихме много пари в това начинание.

— Вахр беше от Пан Кал — каза Ашу. — Изобщо не беше наш. Готов съм да поема нов риск, щом този път наистина са намесени кралски особи.

— Нищо не казах за събаряне на кралството — отвърна Вивена. — Искам просто да донеса някаква надежда на хората ни. — „Или поне го исках доскоро…“

— Надежда ли? — попита Паксен. — Кой го интересува надеждата? Искам ангажименти. Ще се раздадат ли титли? Кой получава търговските договори, ако Идрис спечели?

— Имате сестра — каза Рира. — Трета, неомъжена. Нейната ръка предмет ли е на договаряне? Кралска кръв би спечелила моята подкрепа за войната ви.

Стомахът на Вивена се сви.

— Господа — каза тя с възможно най-дипломатичен тон, — не става дума за лични облаги. Става дума за патриотизъм.

— Разбира се, разбира се — отвърна Рира. — Но дори патриотите би трябвало да заслужават награди. Нали?

Тримата я загледаха с очакване.

Вивена се изправи.

— Тръгвам си.

Изненадан, Дент сложи ръка на рамото ѝ.

— Сигурна ли сте? Доста усилие ни отне, докато уговорим тази среща.

— Готова бях да работя с бандити и крадци, Дент — каза тя тихо. — Но да ги гледам и да знам, че са мои хора, е твърде трудно.

— Много бързате да ни съдите, принцесо — засмя се Рира. — Не ми казвайте, че не сте очаквали това, нали?

— Да очакваш нещо и да го видиш с очите си са различни неща, Рира. Очаквах вас тримата. Не очаквах да видя какво е станало с хората ни.

— А Петте видения? — попита Рира. — Идвате тук, съдите нас, по-долните, и си отивате? Не е много идрианско от ваша страна.

Тя ги огледа отново. Дългокосият Ашу вече беше станал и събираше охраната да си тръгват, като мърмореше за „загуба на време“.

— Какво знаете вие за това да си идрианец? — сопна се тя. — Къде е вашето преклонение пред Аустре?

Рира бръкна под ризата си и извади малък бял диск, изписан с имената на родителите му. Аустрианският знак за преклонение.

— Баща ми ме е донесъл на ръце дотук от планинските земи, принцесо. Умря, докато работеше на полетата Едгли. Измъкнах се от низините с болка в ожулените си кървящи ръце. Работих много упорито, за да направя нещата по-добри за вашите хора. Когато Вахр заговори за революция, му дадох пари, за да нахрани поддръжниците си.

— Купуваш Дъх — каза тя. — И принуждаваш домакини да стават проститутки.

— Живея — отвърна той. — И се грижа всички останали да имат достатъчно за храна. Вие ще направите ли нещо по-добро за тях?

Вивена се намръщи.

— Аз…

Замълча, щом чу писъците.

Жизненият ѝ усет я разтърси, като предупреждение за много приближаващи се хора. Обърна се рязко, щом господарите на гетото изругаха и наскачаха от местата си. Видя нещо ужасно вън из градината. Униформи в пурпур и жълто на изгърбени мъже със сиви лица.

Безжизнени войници. Градската стража.

Хората се разпръснаха с писъци. Безжизнените нагазиха в градината, водени от няколко униформени живи градски стражи. Дент изруга и избута Вивена настрани.

— Бягайте!

Мечът му изсвистя от ножницата.

— Но…

Тонк Фах я сграбчи за ръката над лакътя и я задърпа извън сградата, докато Дент нападаше стражите. Господарите на гетото и хората им бягаха безредно, макар че градските стражи бързо се придвижваха да отрежат изходите.

Тонк Фах изруга и я дръпна в една уличка срещу градината.

— Какво става? — попита тя с разтуптяно сърце.

— Набег — отвърна Тонк Фах. — Не би трябвало да е много опасно, освен ако…

Затрещяха оръжия и писъците станаха още по-отчаяни. Вивена се озърна назад. Заклещени в капан, мъжете от гетото влизаха в бой с Безжизнените. Вивена се втрещи от ужас, докато гледаше как страховитите мъже със сиви лица газят между мечове и ками, без да обръщат внимание на раните. Съществата измъкнаха оръжията си и започнаха да нападат. Мъже ревяха и падаха, плувнали в кръв.

Дент застана да брани входа на уличката, в която бе Вивена. Бижутата беше изчезнала някъде.

— Привидения на Калад! — изруга Тонк Фах и пак задърпа Вивена. — Тези глупаци решиха да се съпротивляват. Сега вече сме в беда.

— Но как са ни намерили?

— Не знам. Все едно. Може да не търсят вас. Може просто да прочистват гетото. По-бързо!

Вивена се подчини и затича по задната уличка, като се мъчеше да не се спъне в полите на дългата си рокля. Беше ужасно непрактична да се бяга с нея, а и Тонк Фах непрекъснато я буташе напред и се озърташе притеснено назад. Чуваха се пъшкания и викове — Дент бранеше входа на уличката.

Вивена и Тонк Фах стигнаха до другия ѝ край и видяха петима Безжизнени. Вивена се закова на място. Тонк Фах изруга.

Безжизнените изглеждаха като изсечени от камък, със зловещо мрачни изражения. Тонк Фах погледна назад, явно реши, че Дент няма да пристигне скоро, след което примирено вдигна ръцете си и пусна меча.

— Не мога сам да сваля петима, принцесо — прошепна той. — Не и Безжизнени. Ще трябва да се оставим да ни арестуват.

Безжизнените извадиха оръжията си.

— Ъъ… Ние се предаваме — каза Тонк Фах.

Съществата нападнаха.

— Бягай! — извика той, наведе се и грабна меча си от земята.

Вивена затича с всички сили. Тонк Фах се опита да я последва, но се наложи да спре, за да се защити. Тя погледна назад през рамо и видя как мечът му прониза врата на единия Безжизнен.

От съществото блъвна нещо, което не беше кръв. Други трима заобиколиха наемника, макар че той успя да извърти меча си и порази единия отзад в краката.

Двамата затичаха към нея.

Гледаше ги как се приближават, изтръпнала. Трябваше ли да остане? Да помогне…

„Как да помогнеш? — изпищя нещо в нея, нещо дълбоко и първично. — Бягай!“

И тя побягна. Затича презглава, смразена от ужас, взе първия завой, който видя, и се скри в следващата уличка. Затича към другия край, но в бързината се спъна в полата си.

Падна на каменната настилка и извика. Чу зад себе си стъпки и изпищя за помощ, пренебрегна болката в натъртения си лакът, отпра полата на дрехата си и остана само по долните гащи над коленете. Надигна се с усилие и изкрещя отново.

Нещо затъмни другия край на уличката. Изгърбена фигура със сива кожа. Вивена спря и се обърна рязко. Другите двама навлязоха в уличката зад нея. Тя опря гръб на стената, изведнъж изстинала. Изтръпнала.

„Аустре, Боже на Цветовете — помисли разтреперана. — Моля те…“

Тримата Безжизнени настъпиха към нея с извадени оръжия. Тя погледна надолу. Парче въже, разръфано, но още годно за използване, лежеше в сметта до захвърлената ѝ зелена пола.

Като всичко друго, въжето я зовеше към себе си. Сякаш знаеше, че би могло да оживее отново. Тя не можеше да усети приближаващите се към нея Безжизнени, но като по ирония имаше чувството, че може да усети въжето. Можеше да си го представи как се извива около краката на съществата, как ги овързва.

„Онези Дихания, които имаш — беше ѝ казал Дент. — Те са инструмент. Почти безценен. Определено могъщ…“

Погледна Безжизнените и нечовешки човешките им очи. Усети как сърцето ѝ затуптя толкова силно, че сякаш някой блъскаше вътре в гърдите ѝ. Загледа ги, докато се приближаваха.

И видя смъртта си, отразена в безчувствените им очи.

Със сълзи на лицето падна на колене и разтреперана сграбчи оръфаното въже. Знаеше механиката. Учителите ѝ я бяха обучили. Трябваше да докосне падналата пола, за да извлече цвят от нея.

— Съживи се — помоли тя въжето.

Не последва нищо.

Тя знаеше механиката, но това явно не беше достатъчно. Заплака и очите ѝ се замъглиха.

— Моля те. Моля те. Спаси ме!

Първият Безжизнен стигна до нея — онзи, който беше запушил другия край на уличката. Тя се присви уплашено върху мръсната улична настилка.

Съществото скочи над нея.

Тя вдигна очи стъписана и видя как съществото заби оръжието си в един от другите. Примига и чак сега го позна.

Не беше Дент. Нито Тонк Фах. Същество бе със сива кожа като онези, които я нападаха, и затова не го беше познала.

Буцата.

Той опитно отсече главата на първия си противник и размаха меча си. Нещо бистро плисна от обезглавеното същество, докато то падаше на гръб — явно мъртво, както щеше да е мъртъв всеки човек.

Буцата отби удара на другия Безжизнен страж. Отзад се появиха още двама. Връхлетяха, докато Буцата отстъпваше назад, стъпил здраво от двете страни на Вивена и изпънал меча си напред. От острието капеше прозрачна течност.

Безжизненият страж изчака другите двама да се приближат. Вивена потрепери. Беше твърде уморена — и твърде изтръпнала, — за да може да побегне. Погледна нагоре и видя нещо почти човешко в очите на Буцата, докато той вдигаше меча си срещу тримата. Беше първото чувство, което виждаше у Безжизнен, макар че можеше да си го е въобразила.

Решимост.

Тримата нападнаха. В невежеството си в Идрис беше предполагала, че Безжизнените са като гниещи скелети или трупове. Беше си представяла, че нападат на вълни, без никакво умение, но надарени с неумолима тъмна сила.

Беше грешила. Тези същества се движеха с вещина и координация досущ като живи хора. Само дето не говореха. Не викаха, нито пъшкаха. Пълна тишина, докато Буцата отбиваше атака, а след това заби лакът в лицето на един Безжизнен. Движеше се с плавност, каквато рядко бе виждала, умението му за кратък миг ѝ заприлича на изумителната бързина, която Дент бе показал в ресторанта.

Буцата замахна и порази третия Безжизнен в крака. Един от другите двама обаче заби острието си в корема му. Нещо бистро плисна и от двете страни и опръска Вивена. Буцата дори не изпъшка, докато замахваше странично с меча си и отсече втора глава.

Безжизненият страж се свлече на земята и остави оръжието си в корема на Буцата. Вторият от останалите залитна назад, бистра кръв потече от крака му, а след това той също падна. Буцата насочи вниманието си към последния Безжизнен, който не отстъпи, а явно зае отбранителна стойка.

Стойката не го спаси. Буцата се справи с него за секунди — отсече дясната му ръка, последва удар в корема и съществото се смъкна на колене. С последно движение Буцата посече във врата на падналото същество и го спря, докато то се опитваше да пропълзи към Вивена с нож в ръка.

Настъпи мъртва тишина. Буцата се обърна към Вивена — с лишени от всякакво чувство очи, квадратна челюст и скулесто лице над дебелия мускулест врат. Започна да трепери. Тръсна глава, сякаш искаше да проясни погледа си. Ужасно много бистра течност се изливаше от тялото му. Той опря едната си ръка на стената и се смъкна на колене.

Вивена се поколеба, после протегна ръка към него. Ръката ѝ падна на рамото му. Кожата му беше студена.

Сянка пробяга в другия край на уличката и тя погледна натам, все още изтръпнала.

— О, Цветове — викна Тонк Фах и затича към нея, целият мокър от бистра течност. — Дент! Тя е тук! — Коленичи до Вивена. — Добре ли сте?

Тя кимна вяло; съвсем смътно съзнаваше, че държи полата си в едната си ръка. Това означаваше, че краката ѝ — малко над коленете — са голи. Не можеше да намери сили в себе си да се притесни. Нито можеше да я притесни това, че косата ѝ бе побеляла от страх. Само се взираше в Буцата, коленичил пред нея с наведена глава все едно се прекланяше пред някакъв странен олтар. Оръжието му се изхлъзна от сгърчените пръсти и издрънча на камъните. Очите му се взираха напред, оцъклени.

Тонк Фах проследи погледа ѝ към Буцата и въздъхна:

— Да. Бижутата няма да е доволна. Да се махаме оттук!

32

Винаги си беше отишъл, когато Сири се събудеше.

Тя лежеше в дълбокото меко легло, а утринната светлина струеше през прозореца. Денят вече ставаше топъл и дори тънкият чаршаф беше много горещ. Скоро го избута настрани, но остана в леглото, загледана в тавана.

По слънчевата светлина можеше да определи, че е почти обед. Двамата със Сузеброн обикновено оставаха да си говорят до късно. Това може би беше добре. Някой можеше да види, че става все по-късно и по-късно всяка сутрин, и да помисли, че се дължи на други дейности.

Протегна се лениво в леглото. Отначало ѝ беше странно да общува с Бога крал. С отминаването на дните обаче ѝ се струваше все по-естествено. Намираше писането му — с колебливите, неопитни букви, които обясняваха толкова интересни мисли — за мило. Подозираше, че ако говореше, гласът му щеше да е гальовен. Беше толкова нежен. Изобщо не беше очаквала това.

Усмихна се, потънала в меката възглавница, и смътно съжали, че той не беше тук, когато се събуди. Беше щастлива. Това също изобщо не беше очаквала от Халандрен. Липсваха ѝ планинските земи и невъзможността да напуска Двора на боговете я отчайваше, особено предвид политиката.

И все пак имаше други неща. Великолепни неща. Блестящите цветове, артистите, самото изумително преживяване в Т’Телир. И възможността да говори със Сузеброн всяка нощ. Безразсъдството ѝ беше повод за срам и неудобство за семейството ѝ, но Сузеброн го намираше за възхитително, дори за привлекателно.

Усмихна се отново и си позволи да помечтае. Само че реалният живот започна да се натрапва. Сузеброн беше в опасност. Реална, сериозна опасност. Отказваше да повярва, че жреците му могат да му причинят каквото и да е зло или да са заплаха. Същата наивност, която го правеше толкова чаровен, беше и ужасно опасна.

Но какво можеше да се направи? Никой друг не знаеше за опасността, която го грозеше. Имаше само една личност, която можеше да му помогне. Тази личност, за жалост, не беше на висотата на задачата. Беше пренебрегвала уроците си и беше стигнала до съдбата си напълно неподготвена.

„И какво от това?“, прошепна глас в ума ѝ.

Сири се загледа в тавана. Трудно ѝ беше да изпита обичайния срам, че бе пренебрегвала уроците си. Беше направила грешка. Колко време още щеше да прекара в униние, ядосвайки се на себе си заради нещо минало и приключило?

„Добре — каза си тя. — Стига оправдания и съжаления. Може да не съм се подготвила толкова добре, колкото трябва, но съм тук, сега, и трябва да направя нещо.

Защото никой друг няма да го направи.“

Смъкна се от леглото и прокара пръсти през дългата си коса. Сузеброн я харесваше дълга — намираше я за възхитителна, също като слугините ѝ. С тяхна помощ поддържането ѝ дълга си струваше усилието. Скръсти ръце и облечена само по долна риза, закрачи из стаята. Трябваше да играе тяхната игра. Мразеше да го мисли по този начин. „Игра“ предполагаше малки залози. Това не беше игра. Беше животът на Бога крал.

Зарови в паметта си, за да измъкне колкото можеше късчета от уроците си. Политиката беше свързана с размени. Свързана беше с това да даваш каквото имаш — или каквото намекваш, че имаш, — за да спечелиш повече. Беше все едно да си търговец. Започваш с някаква стока и се надяваш до края на годината да си увеличил тази стока. Или може би дори да си я сменил с напълно различна и по-добра.

„Не вдигай много вълни, докато не си готова да удариш — беше ѝ казал Лайтсонг. — Не да изглежда прекалено невинно — хората винаги са подозрителни към невинните. Номерът е да изглежда средно.“

Пристъпи до леглото, събра завивките и ги задърпа към тлеещия огън, за да ги изгори, каквото беше ежедневното ѝ задължение.

„Размени — помисли тя, докато гледаше как чаршафите пламват. — Какво имам да продам или разменя? Не много.“

Но трябваше да стигне.

Отиде и отвори вратата. Както обикновено, отвън чакаха слугини. Едни носеха дрехи. Други се разшетаха да подредят стаята. Някои бяха облечени в кафяво.

Докато слугините ѝ я обличаха, тя се загледа в едно момиче в кафяво. После сложи ръка на рамото му и каза тихо:

— Ти си от Пан Кал.

Момичето кимна изненадано.

— Имам съобщение, което искам да предадеш на Сини пръсти — продължи Сири. — Кажи му, че имам жизненоважна информация, която трябва да научи. Бих искала да я разменя. Кажи му, че тя може да промени плановете му драстично.

Момичето пребледня, но кимна, а Сири я пусна и продължи с обличането. Няколко от другите слугини бяха чули разговора, но в религията на Халандрен имаше свещена забрана слугите на бог да повтарят това, което са чули. Сири се надяваше това да се окаже вярно. Ако ли пък не, всъщност не беше издала кой знае какво.

Сега оставаше само да реши каква „жизненоважна информация“ има и защо точно Сини пръсти трябва да се интересува от нея.

— Моя скъпа кралице! — възкликна Лайтсонг и дори стигна чак дотам, че прегърна Сири, щом тя влезе в ложата му на арената.

Сири се усмихна, след като богът я покани с жест да се настани на един от шезлонгите му. Седна внимателно — беше започнала да харесва пищните халандренски рокли, но изящните движения в тях изискваха доста много умение. След като тя се настани, Лайтсонг поръча да донесат плодове.

— Твърде мило се държите с мен — каза Сири.

— Глупости! Вие сте моята кралица! Освен това ми напомняте за жена, която много съм харесвал.

— И коя е тя?

— Честно казано, нямам представа — отвърна Лайтсонг, докато взимаше блюдо с гроздови зърна и го поднесе на Сири. — Едва мога да си я спомня. Грозде?

Сири повдигна вежда, но вече го познаваше достатъчно, за да съобрази, че не бива да го окуражава прекалено.

— Кажете ми — помоли го тя, докато си взимаше гроздови зърна с малка дървена виличка. — Защо ви наричат Лайтсонг Храбрия?

— Има лесен отговор на това — отвърна той и се отпусна в шезлонга си. — Защото от всички богове само аз съм достатъчно храбър да се държа като пълен идиот.

Сири го погледна учудено.

— Положението ми изисква истински кураж — продължи той. — Виждате ли, обикновено съм доста строга и досадна личност. Нощем най-голямото ми желание е да седя и да съчинявам пространни лекции на тема морал, та жреците ми да ги четат на поклонниците. Уви, не мога. Вместо това всяка вечер излизам и изоставям дидактичната теология в полза на нещо, което изисква истински кураж: да си прекарвам времето с другите богове.

— А защо това изисква кураж?

Той я погледна.

— Милейди. Виждали ли сте колко досадни могат да са всички те?

Сири се засмя.

— Не, не съм. Откъде е дошло името все пак?

— То е напълно погрешно — отвърна Лайтсонг. — Очевидно сте достатъчно интелигентна, за да разберете това. Нашите имена и титли се приписват произволно от една малка маймунка, на която дават изключително голямо количество джин.

— Сега просто се държите глупаво.

— Сега? — възкликна Лайтсонг. — Сега? — Вдигна към нея чаша вино. — Скъпа моя, аз винаги съм глупав. Моля, бъдете така добра да вземете думите си обратно веднага!

Сири само поклати глава. Лайтсонг, изглежда, беше в рядка форма този следобед. „Страхотно — помисли тя. — Съпругът ми е застрашен да бъде убит от неизвестни сили, а единствените ми съюзници са писар, който се страхува от мен, и бог, който дрънка глупости.“

— Трябва да е свързано със смъртта — най-сетне каза Лайтсонг, щом жреците започнаха да излизат долу на арената за дневните си дебати.

Сири го погледна.

— Всички хора умират — каза Лайтсонг. — Някои обаче умират по начин, който илюстрира определено качество или емоция. Показват искра на нещо по-велико от останалото човечество. Казват, че това ни връща в живота.

Замълча.

— Значи сте умрял, показвайки голяма храброст?

— Явно — отвърна той. — Не знам със сигурност. Нещо в сънищата ми подсказва, че може би съм обидил една много голяма пантера. Доста храбро звучи, не мислите ли?

— Не знаете как сте умрял?

Той поклати глава.

— Забравяме. Събуждаме се без спомени. Аз дори не знам кой и какъв съм бил.

Сири се усмихна.

— Подозирам, че сте били дипломат или богат търговец. Нещо, което е изисквало да говорите много, но да казвате много малко!

— Да — промълви той, някак неприсъщо за него, и се загледа към жреците долу. — Да, точно това трябва да е било, несъмнено… — Поклати глава, след което я погледна с усмивка. — Все едно, скъпа моя кралице, днес съм ви осигурил изненада!

„Искам ли да бъда изненадана от Лайтсонг?“ Сири се огледа нервно.

Той се засмя.

— Не е нужно да се боите. Изненадите ми рядко причиняват телесно увреждане и никога на красиви кралици. — Махна с ръка и в ложата пристъпи стар мъж с необикновено дълга бяла брада.

Сири се намръщи.

— Това е Хойд — каза Лайтсонг. — Майстор разказвач. Мисля, че имахте някои въпроси, които искате да зададете…

Сири си засмя облекчено, спомнила си чак сега за молбата си към него. Погледна към жреците долу.

— Мм, не трябва ли да обръщаме внимание на речите?

Лайтсонг махна равнодушно с ръка.

— Внимание? Глупости! Би било твърде отговорно за нас. Ние сме богове, в името на Цветовете. Или, добре, аз съм. Вие сте почти. Богиня по брак, би могло да се каже. Все едно, наистина ли държите да слушате как тази сган дебели жреци дебатират поддържането на градската канализация?

Тя сбърчи нос.

— Така си и мислех. Освен това никой от двама ни няма глас по тези проблеми. Тъй че нека си прекараме времето разумно. Никога не знаем кога ще ни свърши!

— Времето? Но вие сте безсмъртен!

— Не времето ще ни свърши — каза Лайтсонг и вдигна блюдото. — Гроздето. Мразя да слушам разказвачи без грозде.

Сири завъртя очи, но продължи да похапва гроздови зърна. Разказвачът чакаше търпеливо. След като го погледна по-внимателно, тя забеляза, че не е толкова стар, колкото изглеждаше. Брадата вероятно бе знак на професията му и макар да не приличаше на фалшива, Сири подозираше, че я е избелил. Всъщност беше много по-млад, отколкото искаше да изглежда.

Все пак Лайтсонг едва ли щеше да се задоволи с някой друг освен най-добрия. Тя се настани удобно в стола, който явно бе изработен за човек с нейния ръст. „Трябва да внимавам с въпросите си. Не мога да питам пряко за смъртта на старите Богове крале. Би било твърде явно.“

— Разказвано — каза тя. — Какво знаеш за историята на Халандрен?

— Много, ваше величество — отвърна той с поклон.

— Разкажи ми за времето преди разделението между Идрис и Халандрен.

— Аа. — Той бръкна в някакъв джоб на халата си, извади шепа пясък и започна да го търка между пръстите си, като го пускаше да се изсипва на земята, а лекият вятър подемаше малките зрънца. — Нейно величество желае една от дълбоките истории, от много отдавна. История отпреди времето да започне?

— Желая да чуя за произхода на Боговете крале на Халандрен.

— Започваме тогава в далечната мъгла — каза разказвачът, вдигна другата си ръка и засипа от пръстите си ситен черен пясък, който се смеси с пясъка, падащ от другата шепа. Пред очите ѝ черният пясък побеля и Сири кривна глава и се усмихна на гледката.

— Първият Бог крал на Халандрен е древен — започна Хойд. — Много древен. По-стар от кралства и градове, по-стар от монарси и религии. Не по-стар от планините, защото тях вече ги е имало. Като пръстите на спящи великани долу, те оформили тази долина, където пантери и цветя намерили своя дом… Говорим само за „долината“ по онова време, за мястото, преди да е получило име. Хората на Чедеш все още господствали над света. Те преплавали Вътрешното море, идейки от изток, и първи открили тази странна земя. Писанията им са оскъдни, империята им отдавна е станала на прах, но споменът остава. Сигурно можете да си представите изненадата им, когато пристигнали тук. Място с брегове от фин мек пясък, с плодове в изобилие и със странни чуждоземни гори.

Хойд бръкна в халата си и извади шепа, пълна с още нещо. Започна да го сипе пред себе си — зелени листенца от папрат.

— Рай я нарекли — прошепна той. — Рай, скрит сред планините, земя с приятни дъждове, която никога не изстива, земя, в която храната расте в изобилие. — Хвърли шепата листа във въздуха и сред тях лумна цветен прах като малък фойерверк без пламък. Тъмночервено и синьо се смесиха във въздуха, лъхнал около него.

— Земя на цветове — продължи той. — Заради Сълзите на Едгли, удивителните цветя, толкова ярки, че можели да дават багри, които да се задържат във всеки плат.

Сири никога не се беше замисляла как би изглеждал Халандрен в очите на хора, дошли отвъд Вътрешното море. Слушала беше разкази на скитници, които идваха в Идрис, и те говореха за далечни места. В другите земи имало прерии и степи, планини и пустини. Но не джунгли. Халандрен беше неповторима.

— Първият Завърнал се бил роден по това време. — Хойд пръсна шепа блестящ сребърен прах във въздуха пред себе си. — На борда на кораб, който плавал към брега. Сега Завърнали се може да се намерят във всички части на света, но първият — мъжът, когото вие наричате Во, но ние назоваваме само титлата му — се е родил тук, във водите на този залив. Той провъзгласил Петте видения. Седмица по-късно умрял.

— Мъжете от кораба му основали на тези пясъчни брегове кралство, наричано тогава Ханалд. Преди тяхното идване в джунглите съществувал само народът на Пан Кал, по-скоро множество рибарски селца, отколкото истинско кралство.

Блясъкът изтече и Хойд започна да пуска кафява пръст от другата си ръка, след като бръкна в нов джоб.

— Може би се чудите защо трябва да се връщам толкова назад. Не трябва ли да говоря за Велебран, за рухването на кралства, за Петимата учени, за Калад Узурпатора и неговата армия от привидения, който според някои все още се крие из тези джунгли и чака?… Това са събитията, върху които се съсредоточаваме, тези, които хората знаят най-добре. Да заговорим за тях обаче означава да пренебрегнем историята от триста години, която е довела до тях. Щеше ли да е имало Велебран без знанието на Завърналите се? Завърнал се, в края на краищата, е предрекъл войната и е подтикнал Страйфлавър да нападне кралствата отвъд планините.

— Страйфлавър ли? — прекъсна го Сири.

— Да, ваше величество — отвърна Хойд и засипа черен прах. — Страйфлавър. Друго име на Калад Узурпатора.

— Звучи като име на Завърнал се.

Хойд кимна.

— Така е. Калад наистина е бил Завърнал се, както и Миротвореца, мъжът, който го свалил от власт и основал Халандрен. Но все още не сме стигнали до тази част. Все още сме в Ханалд, кралството преден пост, основано от мъжете от екипажа на Първия Завърнал се. Те избрали съпругата на Първия Завърнал се за своя кралица, а след това със Сълзите на Едгли създали фантастични бои, които продавали за несметни богатства по целия свят. Скоро кралството се превърнало в център на оживена търговия.

Извади от халата си шепа цветчета и започна да ги пуска пред себе си.

— Сълзите на Едгли. Източник на богатството на Халандрен. Толкова дребни и толкова лесно се гледат тук. Но не могат да виреят на никоя друга почва. В други части на света боите се произвеждат много трудно. Скъпо. Според някои учени Велебран се е водила точно заради тези цветенца и кралствата Кут и Хут били унищожени от малки капчици цвят.

Цветчетата падаха по пода.

— Но само някои учени ли казват това, разказвачо? — попита Лайтсонг. Сири се извърна, почти забравила, че е тук. — Останалите какво казват? Защо се е водила Велебран според техните мнения?

Разказвачът помълча малко. А след това извади две шепи и запуска прах с няколко различни цвята.

— Дъх, ваша милост. Повечето са съгласни, че Велебран е била не само заради изцедени венчелистчета, а за много по-висока цена. Изцедени хора.

— Знаете, навярно, че кралската фамилия започнала да проявява все по-голям интерес към процеса, при който Дъх може да се използва, за да съживява предмети — продължи той. — Пробуждане, както било наречено тогава за първи път. Било е нов и зле разбиран акт. Все още е така, в много отношения. Въздействието на човешките души — тяхната сила да одухотворяват обикновени предмети и да връщат мъртвите към живот — е нещо, открито едва преди четири века. Кратък срок според сметките на боговете.

— За разлика от дворцовите заседания — промърмори Лайтсонг и хвърли поглед към жреците, които продължаваха да говорят за канализация. — Те май продължават цяла вечност според сметките на поне един бог.

Разказвачът не се смути от прекъсването и продължи:

— Дъх. Годините, довели до Велебран, са били време на Петимата учени и на откриването на нови Заповеди. За някои това е било време на велико просветление и наука. Други ги наричат най-тъмните времена за хората, защото тогава най-добре сме се научили как да се експлоатираме взаимно.

Започна да сипе две шепи прах, едната светложълта, другата — черна. Сири наблюдаваше развеселена. Той май преиначаваше това, което ѝ говореше, за да не оскърби идрианските ѝ възгледи. Какво всъщност знаеше тя за Дъх? Рядко беше виждала някой Пробуждащ в двора. А дори и тогава всъщност не я беше интересувало. Монасите говореха против тези неща, но тя им беше обръщала толкова внимание, колкото и на учителите си.

— Един от Петимата учени направил откритие — продължи Хойд, докато пускаше от шепите си бели ивици, малки накъсани парчета хартия с писмо по тях. — Заповеди. Методи. Начините, по които би могъл да се създаде Безжизнен от един-единствен Дъх.

— Това може би ви изглежда нещо дребно. Но трябва да се вгледате в миналото на това кралство и неговото основаване. Халандрен е възникнал от слугите на един Завърнал се и се е развил с енергични търговски усилия. Контролирал изключително доходен район, който, с откриването и поддържането на северните проходи — съчетано с все по-опитно корабоплаване — се превръщал в съкровище, за което ламтял целият останал свят. — Замълча и другата му ръка се вдигна нагоре и започна да пуска малки късчета метал, който падаше по каменната настилка със звук почти като капещ дъжд. — И тъй, войната дошла. Първите учени се разцепили, присъединили се към различни страни. Някои кралства се домогнали до Безжизнените, а други — не. Някои кралства разполагали с оръжия, за които други можели само да завиждат.

— За да отговоря на божия въпрос, според моята история има друга причина за Велебран: възможността да се създават Безжизнени евтино. Преди откриването на Заповедта на единствения Дъх създаването на Безжизнен отнемало петдесет Дъха. Допълнителни войници може да се използват ограничено, ако можеш да се сдобиеш само с един за всеки петдесет души, които вече имаш. Но ако можеш да създадеш Безжизнен с един Дъх… едно за едно… това ще удвои силите ти. И половината от тях няма да се налага да се хранят. — Металът спря да пада. — Безжизнените не са по-силни от живите — каза Хойд. — Същите са. Не са по-опитни от живите. Същите са. Но да не се налага да се хранят като живите? Това предимство било огромно. Прибавете към него способността им да пренебрегват болка и никога да не изпитват страх… и изведнъж имате армия, срещу която не може да се устои. Калад отишъл още по-далеч, след като казват, че създал нов и още по-силен вид Безжизнени, спечелвайки си още по-плашещо предимство.

— Какъв нов вид Безжизнени? — попита Сири, обзета от любопитство.

— Никой не помни, ваше величество — обясни Хойд. — Хрониките от онова време са се изгубили. Според някои били изгорени преднамерено. Каквото и да е било естеството на Привиденията на Калад, те били плашещи и ужасни — дотолкова, че макар подробностите да са се изгубили с времето, привиденията още живеят в сказанията ни. И в проклятията ни.

— Наистина ли съществуват някъде там? — попита Сири и потръпна, щом извърна очи към далечните невидими джунгли. — Както се твърди? Невидима армия, която чака Калад да се върне и да я командва отново?

— Уви, мога само да разказвам истории. Както казах, много от онова време вече е изгубено за нас.

— Но знаем кралската фамилия — каза Сири. — Избягали са, защото не са се съгласили с това, което е направил Калад, нали? Видели са морални проблеми в използването на Безжизнени?

Разказвачът на истории се поколеба.

— Ами, да — отвърна най-сетне с лека усмивка зад бялата брада. — Да, ваше величество.

Тя повдигна вежда.

— Лъже те — измърмори Лайтсонг, наведен към нея.

— Ваша милост — каза разказвачът с дълбок поклон. — Моля за извинение. Има противоречиви обяснения! Аз съм просто разказвач на истории — на всички истории.

— А какво казват другите истории? — попита Сири.

— Не са единодушни, ваше величество. Вашите хора говорят за религиозно възмущение и за измяна на Калад Узурпатора. Народът Пан Кал разказва за усилията, които положила кралската фамилия, за да придобие могъщи Безжизнени и Пробуждащи, а след това била изненадана, когато инструментите им се обърнали срещу тях. В Халандрен говорят, че кралската фамилия се съюзила с Калад, като го направили свой пълководец и пренебрегнали волята на народа, стремейки се кръвожадно към война.

Вдигна глава и започна да сипе шепи черен въглен.

— Но времето изгаря зад нас и оставя само пепел и спомен. Този спомен преминава от ум в ум и накрая — до моите устни. Когато всичко е лъжа и всичко е истина, има ли значение, ако някой каже, че кралската фамилия е искала да създава Безжизнени? Всеки си има своята вяра.

— Тъй или иначе, Завърналите се наложили властта си над Халандрен — каза тя.

— Да. И дали на страната ново име, вариант на старото. И все пак някои със съжаление говорят за кралската фамилия, която напуснала, отнасяйки кръвта на Първия Завърнал се в своите планински земи.

Сири се намръщи.

— Кръвта на Първия Завърнал се?

— Да, разбира се — каза Хойд. — Жена му, бременна с неговото дете, станала първата кралица на тази земя. Вие сте негова потомка.

Тя се стъписа.

Лайтсонг я погледна с любопитство.

— Не знаехте ли за това? — Обичайната насмешлива нотка липсваше в тона му.

Тя поклати глава.

— Дори да е известно на народа ми, не говорим за това.

Това като че ли се стори интересно на Лайтсонг. Жреците долу се прехвърляха на друга тема — нещо за сигурността в града и увеличаване на патрулите в бедняшките квартали.

Тя се усмихна, доловила деликатен начин да стигне до въпросите, които наистина искаше да зададе.

— Това означава, че Боговете крале на Халандрен са продължили без кръвта на Първия Завърнал се.

— Да, ваше величество — каза Хойд и засипа пред себе си натрошена глина.

— А колко Богове крале е имало?

— Петима, ваше величество. В това число Негово безсмъртно величество бог Сузеброн, но без Миротвореца.

— Петима крале. За триста години?

— Да, ваше величество. — Хойд извади шепа златна прах и я засипа пред себе си. — Династията на Халандрен била основана след края на Велебран, като първият спечелил Дъха и живота си от самия Миротворец, почитан затова, че премахнал Привиденията на Калад и донесъл мирен край на Велебран. От този ден всеки Бог крал създавал мъртвороден син, който след това се Завръщал и заемал мястото му.

Сири се наведе напред.

— Чакай. Как Миротвореца е създал нов Бог крал?

— А. — Хойд замълча и започна да сипе черна прах с лявата си шепа. — Виж, това е история, изгубена във времето. Как ли, наистина? Дъхът може да се предава от един човек на друг, но Дъхът — колкото и много да е — не прави някого бог. Според легендите Миротвореца умрял, като дарил Дъха си на своя наследник. В края на краищата, не може ли един бог да отдаде живота си, като благослови друг?

— Не бих казал, че е признак на душевна стабилност — подхвърли Лайтсонг и махна на слугите да донесат още грозде. — Не поощряваш вярата в предците ни, разказвачо на истории. Освен това, дори един бог да отдаде Дъха си, това не прави приемника божествен.

— Аз само разказвам историите, ваша милост — повтори Хойд. — Може да са верни, може да са измислици. Знам само, че историите съществуват и че трябва да ги разказвам.

„Колкото е възможно по-многословно при това“, помисли Сири, докато го гледаше как извади от поредния джоб шепа ситна трева и пръст и ги заизсипва бавно между пръстите си.

— Говоря за основавания, ваша милост — продължи Хойд. — Миротвореца не е бил обикновен Завърнал се, защото успял да спре опустошенията на Безжизнените. Всъщност той прогонил Привиденията на Калад, които образували ядрото на армията на Халандрен. С това обезсилил народа си. Направил го в усилието си да донесе мир. Дотогава, разбира се, за Кут и Хут вече било твърде късно. Но другите кралства — Пан Кал, Тетрадел, Гис и самият Халандрен — излезли от конфликта.

— Не можем ли да очакваме повече от този бог на боговете, след като е могъл да постигне толкова много? Може би все пак е направил нещо неповторимо, както твърдят жреците. Оставил е някакво семе в Боговете крале на Халандрен, за да могат да прехвърлят силата и божествеността си от баща на син?

„Наследство, което би им дало правото да управляват — помисли Сири и лапна разсеяно едно зърно грозде. — С такъв удивителен бог за свой праотец биха могли да станат Богове крале. И единствените, които биха могли да ги застрашат, ще са…

Кралската фамилия на Идрис, които явно водят родословната си линия от Първия Завърнал се. Друго божествено наследство, съперничещо на законната власт в Халандрен.“

Това все още не ѝ казваше как умират Боговете крале. Нито обясняваше как някои богове — като Първия Завърнал се — са можели да създават деца, а други — не.

— Те са безсмъртни, нали? — попита Сири.

Хойд кимна. Останалата трева и пръст бавно се изсипаха от шепата му и той премина на друга тема, като извади шепа бяла прах.

— Самата истина, ваше величество. Като всички Завърнали се, Боговете крале не остаряват. Вечната младост е дар за всички, достигнали Петото извисяване.

— Но защо е имало петима Богове крале? — попита тя. — Защо е умрял първият?

— Защо всички Завърнали се умират, ваше величество? — попита вместо отговор Хойд.

— Защото са смахнати — подхвърли Лайтсонг.

Разказвачът на истории се усмихна.

— Защото се уморяват. Боговете не са като обикновените хора. Те се връщат заради нас, не за себе си, и когато не могат повече да понасят живота, си отиват. Боговете крале живеят само колкото е нужно, за да оставят наследник.

Сири се сепна.

— И това е общоизвестно? — попита тя и леко се присви, очаквайки уклончив отговор.

— Разбира се, ваше величество — каза разказвачът на истории. — Най-малкото — на разказвачи на истории и учени. Всеки Бог крал си е отивал от този свят скоро след като се е родил неговият син и наследник. Напълно естествено е. Всеки от тях е търсил възможност да изразходи своя Дъх за благото на кралството. И тогава…

Вдигна ръката си, щракна с пръсти и плисна във въздуха шепа вода, която се разсипа на мъгла.

— И тогава си отиват. Като оставят своя народ благословен и с наследник, който да го управлява.

Последва мълчание, докато мъглата пред Хойд се изпари.

— Не е най-приятното нещо, което да съобщиш на млада съпруга, разказвачо на истории — изтъкна Лайтсонг. — Това, че на съпруга ѝ ще му омръзне животът веднага щом тя му роди син?

— Не се стремя да очаровам, ваша милост — отвърна Хойд с поклон. Всичките прахове, пясъци и блясъци в нозете му се смесиха, подети от лекия ветрец. — Аз само разказвам истории. Тази е една от най-известните. Мисля, че нейно величество би искала да знае и това.

— Благодаря ти — промълви Сири. — Добре направи, че не го премълча. Кажи ми, къде научи този толкова… необичаен начин да разказваш?

Хойд вдигна глава и се усмихна.

— Научих го преди много, много години, от един, който не знаеше кой е, ваше величество. На едно далечно място, където две земи се срещат и където са умирали богове. Но това е маловажно.

Сири приписа смътното обяснение на желанието му да създаде подходящо романтична и загадъчна представа за миналото си. Много по-интересно за нея бе казаното от него за смъртта на Боговете крале.

„Значи има официално обяснение — помисли тя и стомахът ѝ се сви. — И всъщност е доста добро. Теологично изглежда съвсем уместно Боговете крале да напускат този свят, след като са осигурили подходящ наследник.

Но това не обяснява как Съкровището на Миротвореца — онова богатство от Дъх — преминава от Бог крал към Бог крал, след като нямат езици. Нито обяснява защо човек като Сузеброн ще се умори от живота тъкмо когато е толкова възбуден от него.“

Официалната версия би звучала чудесно за тези, които не познаваха Бога крал. За Сири звучеше плоско. Сузеброн никога нямаше да направи такова нещо. Не и сега.

И все пак… Щяха ли нещата да се променят, ако тя му родеше син? Щеше ли Сузеброн толкова лесно да се отегчи от нея?

— Сигурно би трябвало да се надяваме старият Сузеброн да си отиде, кралице — небрежно подхвърли Лайтсонг, докато си взимаше гроздови зърна. — Подозирам, че сте въвлечена във всичко това насила. Ако Сузеброн умре, бихте могли дори да се върнете у дома. Никакви щети, изцелени хора, нов наследник на трона. Всички са щастливи или мъртви.

Жреците долу продължаваха да спорят. Хойд се поклони и зачака да го освободят.

„Щастливи… или мъртви.“ Стомахът ѝ се сви.

— Извинете — каза тя и стана. — Искам да се поразходя. Благодаря ти за разказаното, Хойд.

И бързо излезе от павилиона, а свитата ѝ се проточи след нея.

Не искаше Лайтсонг да види сълзите ѝ.

33

Бижутата работеше тихо, без да обръща внимание на Вивена. Дръпна силно поредния шев. Вътрешностите на Буцата — черва, стомах и някакви други неща, които Вивена не можа да разпознае — лежаха на пода до него, грижливо извадени и подредени така, че да могат да се възстановят. В момента Бижутата работеше над червата — зашиваше ги със специална дебела нишка и извита игла.

Гледката беше ужасна. И в същото време не въздействаше на Вивена, не и след първоначалния ѝ шок. Бяха в къщата скривалище. Тонк Фах беше отишъл да огледа другата къща и да види дали Парлин е добре. Дент беше слязъл на долния етаж да донесе нещо.

Вивена седеше на пода. Беше се преоблякла в дълга рокля, купена пътьом — полата ѝ все още беше мръсна от калта на улицата, — и седеше свила крака до гърдите си. Бижутата продължаваше да не ѝ обръща внимание и мърмореше ядосано:

— Тъпак! Не мога да повярвам, че позволихме да те наранят така само за да защитиш нея.

Да го наранят? Какво изобщо означаваше това за същество като Буцата? Беше буден. Очите му бяха отворени. Какъв беше смисълът да му се шият вътрешностите? Щяха ли да се изцерят? Нямаше нужда да яде. Защо изобщо се занимаваха с вътрешности? Вивена потръпна и извърна очи. Чувстваше се донякъде все едно собствените ѝ вътрешности са изтръгнати. Оголени. Да ги гледа целият свят.

Затвори очи. Вече бяха минали няколко часа, а още трепереше от ужаса, когато се беше свила в онази уличка и очакваше всеки миг да умре. Какво бе научила за себе си, когато най-сетне се бе оказала застрашена? Скромност, която не означаваше нищо — беше смъкнала полата си, вместо да я остави отново да я спъне. Косата ѝ не означаваше нищо. Забравила беше за нея веднага щом опасността се появи. Религията ѝ явно не означаваше нищо. Не че беше могла да използва Дъха — не беше успяла дори да извърши светотатство.

— Почти съм изкусена просто да се разкараме — измърмори Бижутата. — Двамата с теб. Да се махнем.

Буцата се размърда, а Вивена отвори очи и видя, че се опитва да се изправи, въпреки че вътрешностите му висяха навън.

Бижутата изруга, после изсъска:

— Лягай долу! Прокълнато от Цветовете същество. Вой на слънцето. Замри. Вой на слънцето.

Буцата легна отново и застина неподвижно. „Може да се подчиняват на заповеди — помисли Вивена. — Но не са много умни. Опита се да тръгне навън, явно подчинявайки се на заповедта на Бижутата да се махнат.“ А каква беше онази безсмислица, която Бижутата каза за слънцето? Дали не беше някоя от защитните фрази, за които бе споменал Дент?

Чу стъпки по стълбището откъм мазето, а след това вратата се отвори и се появи Дент. Затвори я, приближи се и подаде на Бижутата нещо, което приличаше на голям мях. Тя го взе и веднага отново се залови за работа.

Дент седна до Вивена и заговори небрежно:

— Казват, че човек не познава себе си, докато не се изправи за първи път срещу смъртта. Не знам дали е вярно. Струва ми се, че личността, която си преди да умреш, не е толкова важна, колкото личността, която си през останалия си живот. Защо няколко мига трябва да значат повече от цял живот?

Вивена не отговори.

— Всички се плашат, принцесо. Дори храбри мъже понякога бягат, когато за първи път видят битка. В армиите точно затова има толкова много обучение. Тези, които се държат, не са храбрите — те са обучените. Имаме инстинкти като всяко друго животно. Завладяват ни понякога. Нищо лошо няма в това.

Вивена продължи да гледа как Бижутата грижливо намества вътрешностите в корема на Буцата; после извади малък пакет и измъкна от него нещо, което приличаше на къс месо.

— Справихте се добре всъщност — каза Дент. — Запазихте самообладание. Намерихте вярното решение. Пазил съм хора, които просто се вцепеняват и умират, ако не ги разтърсиш и не ги накараш да бягат.

— Искам да ме научиш на Пробуждането — каза Вивена.

Той се сепна и я погледна.

— Може би… ще искате малко да помислите първо за това?

— Мислих — прошепна тя, с ръце около коленете и отпуснала брадичка на тях. — Мислех, че съм по-силна, отколкото съм. Мислех, че по-скоро ще умра, отколкото да го използвам. Беше лъжа. В онзи момент бях готова да направя всичко, за да оцелея.

Дент се усмихна.

— От вас би могло да се получи добър наемник.

— Грешно е — промълви тя, загледана напред. — Но не мога повече да твърдя, че съм чиста. По-добре да разбера това, което имам. Да го използвам. Ако ми донесе проклятие, така да е. Поне ще ми е помогнало достатъчно дълго, за да унищожа Халандрен.

Дент повдигна вежда.

— Да ги унищожите искате вече, а? Не просто саботаж и подривни действия?

Тя поклати глава.

— Искам това кралство да бъде съборено. Точно както казаха господарите на гетото. То покварява бедните. Може да поквари дори мен. Мразя го.

— Аз…

— Не, Дент — заяви Вивена. Косата ѝ преля в тъмночервено, но този път ѝ беше все едно. — Наистина го мразя. Винаги съм мразила тези хора. Те отнеха детството ми. Трябваше да се подготвя. Да стана тяхната кралица. Да съм готова да се омъжа за техния Бог крал. Всички казваха, че е нечестив и еретичен. Но аз трябваше да спя с него! Мразя целия този град, с неговите цветове и с неговите богове! Мразя го затова, че ограби живота ми, че поискаха да оставя всичко, което обичам! Мразя шумните му улици, тихите му градини, търговията му и задушния му климат.

— Но най-много от всичко мразя арогантността им. Да си помислят, че могат да притиснат баща ми, да го принудят да подпише онзи договор преди двайсет години. Те се разпореждаха с живота ми! — почти викна тя. — Господстваха над него. Съсипаха го. А сега държат сестра ми!

Вдиша през стиснатите си зъби.

— Ще имате своето отмъщение, принцесо — каза сухо Дент.

Тя го погледна.

— Искам да ги заболи, Дент. Нападението днес не беше за усмиряване на бунтовни елементи. Халандрен прати онези войници да убиват. Да убиват бедните, които те са създали. Ще ги спрем да правят повече такива неща. Не ме интересува какво ще струва това. Омръзна ми да съм миличка и добричка и да избягвам суетата. Искам да направя нещо.

Дент кимна замислено.

— Добре. Ще сменим курса. Ще започнем да правим нападенията си малко по-болезнени.

— Хубаво. — Тя стисна очи. Чувстваше се обезсърчена, съжаляваше, че не е достатъчно силна, за да не се поддава на всички тези чувства. Но не беше. Беше ги сдържала твърде дълго. Това беше проблемът.

— Това изобщо не беше заради сестра ви, нали? — попита тихо Дент. — Идването тук?

Тя поклати глава, все още стиснала очи.

— Защо тогава?

— Учих се през целия си живот — прошепна тя. — Аз бях тази, която трябваше да се принесе в жертва. Когато Сири замина на мое място, станах нищо. Трябваше да дойда и да си го върна.

— Но току-що казахте, че винаги сте мразили Халандрен — каза той объркано.

— Мразех го. И го мразя. Точно затова трябваше да дойда.

Той помълча малко, после каза:

— Май е доста сложно за един наемник.

Вивена отвори очи. Не беше сигурна дали самата тя го разбира. Винаги беше сдържала омразата си, позволяваше ѝ да се прояви само в презрение към Халандрен и порядките на тази страна. Сега се беше изправила пред тази своя омраза. Беше я признала. По някакъв начин Халандрен можеше да бъде омразен и изкусителен в същото време. Беше все едно… знаеше, че допреди да дойде тук и да го види с очите си, нямаше как да е имала верен фокус — истинско разбиране, реален образ на онова, което бе унищожило живота ѝ.

Вече разбираше. Ако Диханията ѝ щяха да помогнат, щеше да ги използва. Също както Лемекс. Също както онези от гетото. Не беше над тях. Не можеше дори да претендира, че е била.

Дент едва ли щеше да го разбере. Затова Вивена кимна към Бижутата и попита:

— Какво прави тя?

— Слага нов мускул. Мускулите не могат да работят както трябва, ако просто ги зашиеш. Трябва да го смени целия.

— С винтове?

Дент кимна.

— Да. Право в костта. Действа добре. Не идеално, но добре. Никоя рана на Безжизнен не може да се оправи съвършено. Просто ги зашиваш и ги напомпваш с нов алкохол сукървица. Ако ги кърпиш много пъти, тялото ще спре да работи добре и ще трябва да похарчиш нов Дъх, за да ги задържиш на крака. Тогава обикновено е най-добре да купиш друго тяло.

Спасена от чудовище. Може би това я правеше толкова решена да използва своя Дъх. Трябваше да е мъртва, но Буцата я беше спасил. Дължеше живота си на нещо, което не трябваше да съществува. Още по-лошо — погледнеше ли по-дълбоко в себе си, откриваше, че изпитва предателска жал към съществото. Дори привързаност. Предвид това предполагаше, че вече е прокълната дотолкова, че използването на Дъха ѝ ще е без значение.

— Той се би добре — промълви тя. — По-добре от Безжизнените на градската стража.

— Не всички Безжизнени са еднакви — отвърна Дент. — Повечето са направени от каквото тяло се случи подръка. Ако платиш добре, можеш да получиш някой, който е бил много опитен приживе.

Побиха я ледени тръпки, щом си спомни мига на човечност, която бе видяла на лицето на Буцата, докато я защитаваше. Щом едно немрящо чудовище можеше да е герой, то и една благочестива принцеса можеше да извърши светотатство. Или все още се опитваше да оправдае действията си?

— Умение — промълви тя. — Те го запазват?

Дент кимна.

— Донякъде поне. Предвид цената, която платихме за този приятел, трябва да е бил доста добър войник. И затова си струва парите, времето и главоболията да го възстановим, вместо да купуваме нов.

„Гледат на него като на вещ“, помисли Вивена. Както и тя трябваше да гледа на него. И все пак, все повече и повече, мислеше за Буцата като за „той“. Той беше спасил живота ѝ. Не Дент, не Тонк Фах. Буцата. Струваше ѝ се, че са длъжни да проявят повече уважение към него.

Бижутата приключи с мускулите, след което заши здраво кожата с дебела нишка.

— Макар че ще е изцерен донякъде, най-добре е да използваш нещо силно за зашиването, та раната да не се отвори отново.

Вивена кимна.

— И… сокът.

— Алкохол сукървица — каза Дент. — Открит от Петимата учени. Чудесно вещество. Наистина държи Безжизнените добре на крака.

— Това ли е позволило да се случи Велебран? — попита тя. — Намирането на подходящата смес?

— Отчасти. Това, както и откриването — пак от един от Петимата учени, забравям кой беше — на няколко нови Заповеди. Ако наистина искате да бъдете Пробуждаща, принцесо, това трябва да научите. Заповедите.

Тя кимна и каза:

— Научи ме.

Бижутата извади малка помпа и прикрепи маркучето ѝ към малка клапа на тила на Буцата. Започна да помпа алкохола сукървица, като движеше помпата много бавно, сигурно за да не се пръснат кръвоносните съдове.

— Ами, има много Заповеди — каза Дент. — Ако човек иска да съживи въже — като онова, което се опитахте да използвате в уличката, — добра заповед е „дръж неща“. Изговаряте я с ясен глас и със силата на волята си карате Дъха да задейства. Ако го направите добре, въжето ще сграбчи онова, което е най-близо. „Защити ме“ е друга добра заповед, макар че може да се изтълкува по доста странни начини, ако не си представите точно какво искате.

— Да си представя ли? — попита Вивена.

— Да. Трябва да оформите Заповедта в ума си, не просто да я изречете. Дъхът, който отдавате, е част от живота ви. Вашата душа, както бихте казали вие идрианците. Когато Пробудиш нещо, то става част от теб. Ако сте добра — и опитна, — нещата, които Пробуждате, ще правят каквото искате от тях. Те са част от вас. Разбират, също както ръцете ви разбират какво искате да правят.

— Тогава ще започна да се упражнявам.

— Би трябвало да напреднете доста бързо. Вие сте умна жена и имате много Дъх.

— Това има ли значение?

Той кимна отново, но някак отчуждено. Като че ли беше разсеян от собствените си мисли.

— Колкото повече Дъх държите, когато започнете, толкова по-лесно ще ви е да се научите да Пробуждате. Това е като… Не знам, Дъхът е повече част от човека. Или човекът е повече част от него.

Тя се замисли, после каза:

— Благодаря ти.

— Какво? Че ви обясних Пробуждането? Половината деца на улицата могат да ви кажат същото.

— Не. Ценя указанията, но благодарността е за други неща. Затова, че не ме обвини в двуличие. Затова, че си готов да променяш планове и да поемаш рискове. Затова, че ме защити днес.

— Последния път, когато проверих, това бяха все неща, които един добър служител трябва да прави. Особено ако този служител е наемник.

Тя поклати глава.

— Повече от това е. Ти си добър човек, Дент.

Той я погледна в очите и тя успя да види нещо в неговите. Чувство, което не можеше да опише. Отново си помисли за маската, която този мъж държеше да носи — образа на вечно смеещ се, шеговит наемник. Този човек беше само фасада. Много повече видя, щом се взря в очите му.

— Добър човек — каза той и извърна очи. — Понякога съжалявам, че това все още не е вярно, принцесо. Не съм добър вече от доста години.

Тя отвори уста да отвърне, но нещо я разколеба. Отвън по прозореца премина сянка. Малко след това Тонк Фах влезе. Дент се надигна, без да поглежда към нея, и попита Тонк Фах.

— Е?

— Изглежда безопасно — отвърна Тонк Фах и хвърли поглед на Буцата. — Как е тъпакът?

— Току-що привърших — каза Бижутата. Наведе се и каза нещо много тихо на Безжизнения. Буцата се раздвижи, надигна се и се заоглежда. Вивена изчака очите му да я обходят, но не видя никакво разпознаване в тях. Лицето му беше безизразно както винаги.

„Разбира се — помисли Вивена и се изправи. — Той е Безжизнен в края на краищата.“ Бижутата беше казала нещо, за да може да се задейства отново. Сигурно беше същото, с което го бе накарала да спре да се движи преди. Онази странна фраза…

Вой на слънцето. Отбеляза си я наум и излезе след тях от сградата.

Скоро след това вече си бяха у дома. Парлин се втурна да ги посрещне, разтревожен дали всички се връщат невредими. Първо тръгна към Бижутата, но тя го избута настрани и той се обърна към Вивена.

— Вивена? Какво стана?

Тя само поклати глава.

— Имало е бой — заговори той, докато се качваха по стълбището. — Чух за това.

— Имаше нападение на лагера, който посетихме — отвърна Вивена уморено, щом се качиха горе. — Отряд Безжизнени. Започнаха да убиват хора.

— Боже на Цветовете! — възкликна Парлин. — Бижутата добре ли е?

Вивена се изчерви. Обърна се на площадката и го изгледа отгоре.

— Защо питаш за нея?

Парлин сви рамене.

— Мисля, че е мила.

— Трябва ли да казваш такива неща? — попита вяло Вивена и усети как косата ѝ почервенява. — Не си ли сгоден за мен?

Той се намръщи.

— Ти беше сгодена за Бога крал, Вивена.

— Но знаеш какво искаха бащите ни — сопна му се тя.

— Знаех. Но, виж, когато напуснахме Идрис, помислих, че и двамата ще ни лишат от наследство. Наистина няма смисъл да продължаваме тази игра.

„Игра?“

— В смисъл, нека да сме честни, Вивена — каза той с усмивка. — Ти всъщност никога не си била мила с мен. Знам, че ме смяташ за глупав. Може и да си права. Но ако наистина държеше на мен, мисля, че нямаше да ме караш и да се чувствам глупаво. Бижутата ми мърмори, но се смее на шегите ми понякога. Ти никога не си го правила.

— Но… — почна Вивена и усети, че думите ѝ убягват. — Но защо тогава ме последва чак до Халандрен?

Той примига.

— Ами заради Сири, разбира се. Не дойдохме ли за това? Да я спасим? — Усмихна се добродушно и сви рамене. — Лека нощ, Вивена. — И заслиза надолу да потърси Бижутата, за да види дали не е пострадала.

Вивена се загледа след него.

„Той е два пъти повече личност от мен — помисли засрамена и тръгна към стаята си. — Но просто вече ми е все едно.“ Всичко ѝ бяха отнели. Защо не и Парлин? Омразата ѝ към Халандрен стана още по-силна, докато влизаше в стаята си.

„Просто трябва да поспя. Може би след това ще мога да реша какво, в името на Цветовете, правя в този град.“

Едно оставаше твърдо. Щеше да се научи как да Пробужда. За предишната Вивена — онази, която имаше право да стои високо и да отхвърля Дъха като светотатство — вече нямаше място в Т’Телир. Истинската Вивена не беше дошла в Халандрен, за да спаси сестра си. Беше дошла, защото не можеше да понесе, че ще бъде незначителна.

Щеше да се научи. Това беше наказанието ѝ.

Затвори вратата и щракна резето. После отиде да дръпне пердетата.

Някой стоеше на терасата ѝ, небрежно облегнат на перилото. Мъж с няколкодневна четина. Тъмното му облекло беше захабено, почти дрипаво. Носеше голям черен меч.

Вивена се сепна и се ококори.

— Големи главоболия създаваш — каза мъжът.

Тя отвори уста, за да изпищи, но пердетата изплющяха и се увиха около шията и устата ѝ. Стиснаха силно и започнаха да я душат. Увиха се около цялото ѝ тяло и приковаха ръцете ѝ до хълбоците.

„Не! Не преживях нападение на Безжизнени, за да умра в стаята си! Не!“

Започна да се бори, надяваше се някой да чуе тропота и да ѝ се притече на помощ.

Но никой не дойде. Поне докато не загуби свяст.

34

Лайтсонг се загледа след младата кралица, която излетя от павилиона му, и изпита странно чувство за вина. „Колко нетипично за мен“, помисли и отпи глътка вино. Малко накиселяваше след гроздето.

А може би киселото беше от нещо друго. Беше говорил на Сири за смъртта на Бога крал по обичайния си насмешлив начин. Според него обикновено беше най-добре истината да се казва на хората откровено — и по възможност забавно.

Не беше очаквал такава реакция от кралицата. Какво беше Богът крал за нея? Беше изпратена, за да стане негова невяста, вероятно против волята ѝ. Но като че ли приемаше със скръб предстоящата му смърт. Загледа я преценяващо, докато бягаше.

Беше такова малко, младо същество, облечена цялата в златно и синьо. „Млада ли? Но е била жива повече от мен.“

Беше съхранил някои неща от предишния си живот — възприятието за собствената си възраст например. Не се чувстваше като петгодишен. Чувстваше се много по-стар. Тази възраст трябваше да го е научила да сдържа езика си, когато говори как млади жени ще станат вдовици. Възможно ли беше момичето наистина да изпитва някакви чувства към Бога крал?

Тя бе в града само от два месеца и той знаеше — от слухове — какъв би трябвало да е животът ѝ. Принудена да изпълнява дълга си на съпруга за мъж, с когото не може да говори и когото не може да опознае. Мъж, който олицетворяваше всички неща, които според нейната култура бяха светотатство. Тъй че единственото, което Лайтсонг можеше да предположи, беше, че момичето се притеснява какво би могло да я сполети, ако съпругът ѝ се самоубие. Основателна тревога. Ако загубеше съпруга си, кралицата щеше да загуби високото си положение.

Кимна замислено и се загледа към спорещите долу на арената жреци. Бяха приключили с каналите и градските патрули и бяха минали на други теми.

— Трябва да се готвим за война — говореше един. — Последните събития ясно показват, че не можем да съществуваме заедно с идрианците, с някаква гаранция за мир или сигурност. Този конфликт ще дойде, все едно дали го желаем, или не.

Лайтсонг седеше, слушаше и потупваше с пръст по облегалката на креслото си.

„Пет години стоях настрани. Нямах глас на никой от важните дворцови съвети, просто държах кодовете на една дивизия Безжизнени. Създадох си божествена репутация с това, че съм безполезен.“

Тонът, който поддържаха долу, беше дори по-враждебен, отколкото на предишните събрания. Но не това го безпокоеше. Проблемът беше в жреца, който сега представляваше острието на движението за война. Нанрова, върховен жрец на Стилмарк Благородния. Обикновено Лайтсонг изобщо нямаше да си е направил труда да обърне внимание на такава подробност. Но Нанрова винаги досега беше най-красноречивият оратор против войната.

Какво го беше накарало да промени позицията си?

Блашуивър влезе в ложата му. До този момент вкусът на Лайтсонг към виното се беше върнал и той отпиваше замислено. Гласовете срещу войната долу бяха тихи и колебливи.

Блашуивър седна до него, с шумолене на коприни и лъх на парфюм. Лайтсонг не я погледна, но след малко попита:

— Как успя да се добереш до Нанрова?

— Не съм — отвърна Блашуивър. — Не знам защо си промени мнението. Жалко, че го направи толкова бързо — изглежда подозрително и кара някои хора да си мислят, че го манипулирам. Все едно, ще приема подкрепата.

— Толкова много ли желаеш война?

— Желая народът ни да е подготвен за заплахата — каза Блашуивър. — Мислиш, че искам да се случи? Мислиш ли, че искам да пратя хората ни да мрат и да убиват?

Лайтсонг я погледна, за да прецени искреността ѝ. Имаше такива красиви очи. Човек рядко го забелязваше, след като показваше толкова безсрамно другите си прелести.

— Не. Не мисля, че искаш война.

Тя кимна рязко. Роклята ѝ беше лъскава и плътно прилепнала, както винаги, но беше особено разголваща горе, където гърдите ѝ бяха стегнати нагоре и напред, изискващи внимание. Лайтсонг извърна очи.

— Досаден си днес — каза Блашуивър.

— Разсеян съм.

— Би трябвало да сме доволни. Вече почти всички жреци са благоприятно настроени. Скоро ще има призив за нападение към главното събрание на боговете.

Лайтсонг кимна. Главното събрание на боговете се свикваше, за да разисква, само при най-важните обстоятелства. В този случай всички имаха глас. Ако се гласуваше за война, боговете с Безжизнени заповеди — богове като Лайтсонг — щяха да бъдат призовани да организират и водят сражението.

— Променила си Заповедите на десетте хиляди на Хоупфайндър, нали? — попита Лайтсонг.

Тя кимна.

— Вече са мои, както и на Мърсистар.

„Цветове — помисли той. — Двамата с нея вече командваме три четвърти от армиите на кралството.

В какво, в името на Многоцветните тонове, се въвличам?“

Блашуивър се отпусна в стола си и изгледа накриво по-малкия, на който бе седяла Сири.

— Ядосана съм на Олмадър обаче.

— Защото е по-хубава от теб или защото е по-умна?

Блашуивър не го удостои с отговор. Само го погледна неприязнено.

— Просто се опитах да се държа по-малко досадно, скъпа — каза Лайтсонг.

— Олмадър командва последната група Безжизнени.

— Странен избор, не мислиш ли? В смисъл, аз съм логичен избор — стига да не ме познаваш, разбира се, — тъй като уж съм храбър. Хоупфайндър олицетворява справедливостта, добро съчетание с войници. Дори Мърсистар, която символизира великодушието, е донякъде логичен избор за бог, командващ войници. Но Олмадър? Богиня на майки и семейства? Това, че на нея са дадени десет хиляди Безжизнени, е достатъчно, за да накара дори мен да се замисля за хипотезата си за пияната маймуна.

— Тази, която избира имена и титли за Завърналите се ли?

— Именно. Всъщност мисля да разширя хипотезата си. Вече предлагам да се вярва, че Бог — или вселената, или времето, или каквото смяташ там, че контролира всичко това — всъщност не е нищо повече от една пияна маймуна.

Тя се наведе към него, присви ръце и бюстът ѝ сериозно застраши да изпадне от деколтето на роклята ѝ.

— И смяташ, че моята титла е избрана случайно? Богиня на честността и междуличностните отношения. Май ми подхожда, не мислиш ли?

Той се поколеба. После се усмихна.

— Скъпа, да не би да се опита току-що да докажеш съществуването на Бог с цепката между гърдите си?

— Ще се изненадаш какво може да постигне едно хубаво поклащане на бюста.

— Хм. Никога не се бях замислял за теологичната сила на гърдите ти, скъпа. Ако имаше Църква, посветена на тях, може би все пак щеше да ме направиш теист. Все едно, ще ми кажеш ли какво точно направи Олмадър, че да те ядоса?

— Не иска да ми даде Безжизнените си заповеди.

— Нищо чудно — каза Лайтсонг. — Аз също трудно ти вярвам, а съм ти приятел.

— Онези защитни фрази ни трябват, Лайтсонг.

— Защо? Имаме три четвърти — вече командваме армиите.

— Не можем да си позволим вътрешни битки или разделение — каза Блашуивър. — Ако нейните десет се обърнат срещу нашите трийсет, ще спечелим, но ще сме изтощени.

Той се намръщи.

— Не би го направила, разбира се.

— По-добре е да сме сигурни.

Лайтсонг въздъхна.

— Добре. Ще говоря с нея.

— Това може би не е добра идея.

Той повдигна вежда.

— Тя не те харесва.

— Да, знам. Има забележително добър вкус. За разлика от някои, които познавам.

Тя го изгледа гневно.

— Пак ли трябва да ти разклатя гърдите си?

— Не, моля те. Не знам дали ще мога да понеса теологичния дебат, който би последвал.

— Е, добре. — Тя се отпусна в креслото и загледа жреците, които продължаваха да спорят.

„Явно ще им отнеме много време“, помисли той. Обърна се на другата страна, където Сири се беше спряла да погледне към арената, опряла ръце на каменния парапет. Беше твърде висок и неудобен за нея.

„Може би не смъртта на съпруга ѝ я притесни — помисли той. — Може би беше защото спорът се прехвърли на войната.“

Война, която нейният народ не можеше да спечели. Това беше друга основателна причина конфликтът да стане неизбежен. Както беше намекнал Хойд, когато една страна има непреодолимо превъзходство, резултатът е война. Халандрен беше изграждал армиите си от Безжизнени от столетия и големината им ставаше ужасяваща. Халандрен имаше все по-малко и по-малко да загуби от едно нападение. Трябваше да го е осъзнал по-рано, вместо да си въобразява, че всичко това ще се разсее с идването на новата кралица.

Блашуивър изпухтя недоволно и той забеляза, че е забелязала погледа му към Сири. Наблюдаваше кралицата с явна неприязън.

Лайтсонг мигновено смени темата.

— Знаеш ли нещо за тунелен комплекс под Двора на боговете?

Блашуивър се обърна към него и повдигна рамене.

— Разбира се. Под някои палати има тунели, за складове и други такива неща.

— Слизала ли си в някой от тях?

— Аз?! Защо ще пълзя в подземни складове? Знам за тях от върховната си жрица. Когато постъпи на служба при мен, ме попита дали искам моят да бъде свързан с главния комплекс тунели. Казах, че не искам.

— Защото не си искала други да имат достъп до палата ти?

— Не — отвърна тя и отново насочи вниманието си към жреците долу. — Защото не исках да търпя трополенето покрай цялото това копаене. Ще ми налееш ли още вино?

Сири дълго наблюдава дебатите. Чувстваше се малко както Лайтсонг беше казал, че се чувства. Понеже нямаше право на глас в това, което правеше дворът, беше отчайващо да следи какво става. И все пак искаше да знае. Споровете на жреците бяха в известен смисъл единствената ѝ връзка със света.

Това, което чу, не я обнадежди. Времето течеше, слънцето се смъкваше все по-ниско и слугите палеха големите факли по пътеката. Сири се чувстваше все по-обезсърчена. Съпругът ѝ навярно щеше или да бъде убит, или убеден да се самоубие следващата година. Родината ѝ, на свой ред, щеше да бъде нападната от същото това кралство, което управляваше съпругът ѝ… но той не можеше да направи нищо, за да предотврати това, защото нямаше как да общува с тях.

Освен това изпитваше и чувство за вина, че всички предизвикателства и проблеми всъщност я радваха. У дома трябваше да се държи непокорно и да прави всичко напук, за да намери някаква възбуда. Тук трябваше само да стои и да наблюдава и нещата щяха да започнат да се сгромолясват едно върху друго и да вдигат суматоха. Суматохата и сега беше твърде много, но това не ѝ пречеше да изпитва тръпка на възбуда от своята роля в нея.

„Тъпа глупачка — каза си. — Всичко, което обичаш, е в опасност, а ти мислиш колко възбуждащо е това?“

Трябваше да намери начин да помогне на Сузеброн. Навярно щеше да може да го измъкне от потискащата власт на жреците. След това той може би щеше да направи нещо, за да помогне на родината ѝ. Мисълта ѝ тръгна в тази посока и тя едва не пропусна коментара отдолу. Беше изречен от жреца, който твърдо защитаваше обявяването на война.

— Не сте ли чули за идрианския агент, който предизвиква хаос в града? — попита жрецът. — Идрианците се подготвят за войната! Те знаят, че конфликтът е неизбежен, и са започнали да действат срещу нас!

Сири наостри уши. „Идриански агенти в града?“

— Ба — възрази друг от жреците. — „Агентът“, за когото говориш, казват, че била принцеса от кралската фамилия. Това очевидно са приказки за простолюдието. Защо принцеса ще идва тайно в Т’Телир? Тези слухове са нелепи и необосновани.

Сири се намръщи. Това поне беше безспорна истина. Сестрите ѝ не бяха от типа хора, които ще дойдат и ще действат като „идриански агенти“. Усмихна се, като си представи кротката си сестра монахиня — или дори Вивена, със скромното ѝ моминско облекло и благовъзпитано поведение — как идват тайно в Т’Телир. Отчасти ѝ беше малко трудно да повярва, че Вивена наистина е възнамерявала да стане съпруга на Сузеброн. Строгата педантична Вивена? В екзотичния двор, с тези безумно пищни одежди?

Стоическата студенина на Вивена изобщо нямаше да е склонила Сузеброн да смъкне величествената маска на бог и монарх. Видимото ѝ неодобрение щеше да я е отчуждило от богове като Лайтсонг. Вивена щеше с ненавист да носи красивите дрехи и изобщо нямаше да хареса пъстрите цветове и пищното разнообразие на града. Сири можеше и да не е идеалната за тази роля, но бавно започваше да осъзнава, че Вивена също нямаше да е добър избор.

Няколко души бавно се приближаваха към нея по пътеката. Сири беше твърде унесена в мислите си, за да им обърне особено внимание.

— За ваша близка ли говорят? — попита някой.

Сири се сепна и се обърна рязко. Зад нея стоеше тъмнокоса богиня, облечена в пищна — и разголваща — рокля в зелено и сребристо. Като повечето богове, се извисяваше с цяла глава над простосмъртните и гледаше Сири от високо, повдигнала вежда.

— Ваша… милост? — отвърна смутено Сири.

— Обсъждат прочутата тайна принцеса — каза богинята и махна с ръка. — Би трябвало да е ваша роднина, ако наистина има кралските къдрици.

Сири отново погледна към жреците.

— Сигурно са сбъркали. Аз съм единствената принцеса тук.

— Слуховете за нея са доста убедителни.

Сири замълча.

— Моят Лайтсонг е започнал да те харесва, принцесо — каза богинята и скръсти ръце.

— Беше много мил с мен — отвърна Сири предпазливо, като се постара да представи подходящия образ — на личността, която беше наистина, само че по-малко застрашаваща. Малко повече смутена. — Може ли да попитам коя богиня сте, ваша милост?

— Блашуивър — отвърна богинята.

— Радвам се, че се запознахме.

— Не, не се радваш — каза Блашуивър. Наведе се над нея и присви очи. — Не ми харесва това, което правиш тук.

— Извинете?

Блашуивър вдигна пръст.

— Той е по-добър човек от всеки от нас, принцесо. Не се опитвай да го поквариш и да го въвлечеш в схемите си.

— Не разбирам за какво говорите.

— Няма да ме подведеш с фалшивата си наивност — каза Блашуивър. — Лайтсонг е добър човек — един от последните, които ни останаха в двора. Ако го поквариш, ще те унищожа. Разбра ли ме?

Сири кимна сковано, а Блашуивър се обърна и се отдалечи, като подметна:

— Намери си някой друг, в чието легло да се качиш, малка кучко.

Сири гледаше след нея стъписана. Когато най-сетне се съвзе, се изчерви и побягна.

Докато се върне в двореца, беше съвсем готова за банята си. Влезе в къпалнята и се остави на слугините да я съблекат. Те се оттеглиха с дрехите и отидоха да приготвят вечерния ѝ тоалет. Това остави Сири в ръцете на по-низшите слугини, чиято задача беше да я придружат до огромната вана и да я изкъпят.

Отпусна се в топлата вода и въздъхна, щом жените се заловиха за работа. Други няколко — застанали напълно облечени в дълбоката вода — вчесаха косата ѝ и я подкъсиха — нещо, което им бе заповядала да правят всяка вечер.

За няколко мига Сири се унесе и си позволи да забрави за заплахите, които грозяха народа ѝ и съпруга ѝ. Позволи си дори да забрави за Блашуивър и неприязнения ѝ, породен от неразбиране тон. Просто се наслади на топлината и мириса на смесената с благоухания вода.

— Поискали сте да говорите с мен, кралице? — попита нечий глас.

Сири се сепна, скри бързо тялото си под водата и тя се разплиска от ваната.

— Сини пръсти — сопна се Сири. — Мисля, че това го изяснихме още първия ден.

Той стоеше до ръба на ваната, с посинели пръсти и притеснен както винаги.

— О, моля ви — каза той. — Имам дъщери, два пъти по-големи от вас. Известихте ме, че искате да говорите с мен. Е, ще говоря тук. Далече от случайни уши.

Кимна на няколко от момичетата и те започнаха да плискат и да си бъбрят, тоест да вдигат шум. Сири се изчерви и подстриганата ѝ коса стана тъмночервена, макар че няколкото плуващи във водата отрязани кичура си останаха руси.

— Не преодоляхте ли вече този свой свян? — попита Сини пръсти. — Вече от няколко месеца сте в Халандрен.

Сири го изгледа, но си остана свита под водата, макар че остави слугините да продължат с косата ѝ и да търкат гърба ѝ.

— Няма ли да изглежда подозрително, че слугините вдигат толкова шум? — попита тя.

Сини пръсти махна с ръка.

— Повечето в двореца ги смятат за второкласни слуги. — Тя разбра какво има предвид. Тези жени, за разлика от редовните слугини, носеха кафяво. Бяха от Пан Кал.

— Пратихте ми съобщение — заговори Сини пръсти. — Какво имахте предвид с това, че имате информация, свързана с плановете ми?

Сири прехапа устна. Прехвърли бързо наум десетината идеи, които беше обмислила, и ги отхвърли до една. Какво знаеше наистина? Как можеше да накара Сини пръсти да иска размяна?

„Той ми подсказа някои неща — помисли тя. — Опита се да ме изплаши, за да не спя с краля. Но нямаше причина да ми помага. Едва ме познаваше. Сигурно е имал други мотиви да не иска да се роди наследник.“

— Какво става, когато нов Бог крал вземе трона? — попита тя предпазливо.

Той я изгледа.

— Значи сте се досетили?

„За какво?“

— Разбира се, че се досетих — каза на глас.

Сини пръсти закърши нервно ръце.

— Да, разбира се. Значи можете да разберете защо съм толкова нервен! Толкова усилия положихме да стигна до този пост. Не е лесно за човек от Пан Кал да се издигне толкова високо в теокрацията на Халандрен. След като заех мястото, положих толкова усилия да осигуря работа за хората си. Тези момичета, които ви къпят… животът им е много по-добър, отколкото на сънародниците им, които работят на полетата за багрила. Всичко това ще се загуби. Ние не вярваме в боговете им. Защо да се отнасят с нас толкова добре, колкото с хората от собствената им вяра?

— Все още не разбирам защо трябва да се случи това — каза Сири предпазливо.

Той махна нервно с ръка.

— Разбира се, че не е задължително да се случи, но традицията си е традиция. Халандренците са много разпуснати във всяка друга област — освен в религията. Когато бъде избран нов Бог крал, слугите му се подменят. Няма да ни убият, за да ни пратят в отвъдния живот с господаря ни — този ужасен обичай не е спазван от времето преди Велебран, — но ще бъдем освободени. Един нов Бог крал олицетворява ново начало.

Спря да крачи и я погледна. Тя все още беше гола във водата, неловко покрила се с ръце.

— Но мисля, че сигурността на работата ми е по-малкият проблем — каза той.

— Не ми казвай, че си притеснен за моята безопасност повече, отколкото за мястото си в двореца — изсумтя Сири.

— Не, разбира се — отвърна той. Коленичи до ваната и заговори тихо. — Но животът на Бога крал… е, това ме тревожи.

— Тъй. Все още не съм успяла да реша — каза Сири. — Доброволно ли отдават живота си Боговете крале, след като се сдобият с наследник, или ги принуждават?

— Не съм сигурен — призна Сини пръсти. — Моите хора разказват истории, свързани със смъртта на последния Бог крал. Казват, че епидемията, която той изцерил… ами, той дори не е бил в града, когато се е случило „изцеряването“. Подозрението ми е, че по някакъв начин са го принудили да предаде Диханията си на своя син и това го е убило.

„Той не знае — помисли Сири. — Не разбира, че Сузеброн е ням.“

— Колко си се доближавал до Бога крал в службата си?

Той сви рамене.

— Толкова, колкото може да се позволи на слуга, смятан за нечестив. Не ми е позволено да го докосвам или да говоря с него. Но, принцесо, служил съм му през целия си живот. Не е мой бог, но е нещо по-добро. Мисля, че тези жреци гледат на боговете си като на пълнеж. За тях всъщност е без значение кой заема мястото. Колкото до мен, служил съм на негово величество през целия си живот. Бях нает в двореца като юноша и помня детството на Сузеброн. Чистех покоите му. Той не е моят бог, но е моят крал. А сега тези жреци се канят да го убият.

Закрачи отново и отново закърши ръце.

— Но нищо не може да се направи.

— Може — каза тя.

Той махна с ръка.

— Дадох ви предупреждение и вие го пренебрегнахте. Знам, че изпълнявате задълженията си като съпруга. Сигурно бихме могли да направим нещо, за да прекъснем бременността ви.

Сири се изчерви.

— Никога не бих направила такова нещо! Аустре го забранява.

— Дори за да спасите живота на Бога крал? Но… разбира се. Какво е той за вас? Вашият похитител и тъмничар. Да. Може би предупрежденията ми бяха напразни.

— Не съм безразлична, Сини пръсти. И мисля, че трябва да спрем това преди да сме стигнали до тревогите за наследник. Говорила съм с Бога крал.

Сини пръсти замръзна и я погледна втрещено.

— Какво?!

— Говорих с него — призна Сири. — Не е толкова безсърдечен, колкото може би си мислиш. Не мисля, че това трябва да свърши с неговата смърт и хората ви да загубят местата си в двореца.

Сини пръсти я изгледа толкова втренчено, че тя отново се изчерви и се потопи още във водата.

— Разбирам, че сте се домогнали до властова позиция.

„Или поне изглежда властова“, помисли тя със съжаление.

— Ако нещата тръгнат така, както искам, ще се постарая да се погрижат за хората ви.

— А моята част от сделката? — попита той.

— Ако нещата не тръгнат както искам… — Сири си пое дълбоко дъх, с разтуптяно сърце. — Искам да измъкнеш Сузеброн и мен от двореца.

Мълчание.

— Споразумяхме се — каза той накрая. — Но нека да се постараем да не се стига до това. Богът крал осъзнава ли опасността от страна на собствените му жреци?

— Да — излъга Сири. — Всъщност той знаеше за нея преди мен. Той ми каза, че трябва да се свържа с теб.

— Нима? — попита Сини пръсти и се намръщи.

— Да — каза Сири. — Ще те държа в течение как да направим така, че нещата да тръгнат добре за всички нас. А дотогава ще съм благодарна, ако ми позволиш да изляза от банята.

Сини пръсти кимна замислено и излезе от къпалнята. За Сири обаче се оказа трудно да успокои нервите си. Не беше сигурна дали се е справила добре с размяната. Като че ли беше спечелила нещо. Оставаше да измисли как да го използва.

35

Вивена се свести смъртно уплашена. Всичко я болеше. Опита се да се размърда, но ръцете и краката ѝ бяха вързани. Успя само да се превърти в още по-неудобна поза.

Намираше се в тъмна стая, със запушена уста и с лице на грубия дъсчен под. Ръцете ѝ бяха вързани отзад.

Наблизо имаше някой. Някой с много Дъх. Можеше да го усети, без дори да се опитва. Изви се и непохватно се превъртя на гръб. Успя да види фигура, очертана на фона на звездното небе, застанала на тераса недалече от нея.

Беше той.

Обърна се към нея, със скрито в сянка лице в тъмната стая, и тя се загърчи в паника. Какво се канеше да прави с нея този човек? Ужасни възможности минаха през ума ѝ.

Мъжът тръгна към нея. Стъпваше тежко. Коленичи и дръпна главата ѝ за косата.

— Още решавам дали да те убия, или не, принцесо — каза ѝ. — На твое място бих внимавал много.

Гласът му беше дълбок, плътен и с непознат за нея акцент. Тя замръзна в хватката му разтреперана и косата ѝ побеля. Той я гледаше съсредоточено, звездната светлина се отразяваше в очите му. След това пусна главата ѝ на дървения под.

Тя простена, а той запали фенер и след това затвори вратите към терасата. Посегна към колана си и извади дълъг нож. Жегна я страх, но мъжът просто сряза връзките на ръцете ѝ.

Метна ножа настрани и той се заби в дървото. След това се пресегна за нещо на леглото. За големия си меч с черната дръжка.

Вивена пропълзя назад и заизмъква парцала от устата си, за да изпищи. Мъжът обаче шибна във въздуха към нея с прибрания в ножницата меч и тя замръзна.

— Ще мълчиш — каза ѝ рязко.

Тя се присви. „Как е възможно да ми се случва това?“ Защо не беше побягнала отдавна обратно към Идрис? Беше дълбоко разстроена, когато Дент бе убил главорезите в онзи ресторант. Още тогава беше разбрала, че си има работа с наистина опасни хора и ситуации.

Беше се оказала нагла глупачка да си въобрази, че изобщо може да направи нещо в този град. Този чудовищен, потискащ, ужасен град. Беше едно нищо. Жалка селянка от провинцията. Защо изобщо бе решила да се въвлече в политиката и интригите на тези хора?

Мъжът, Вашер, пристъпи към нея. Откопча закопчалката на черния меч и Вивена усети странно гадене. Тънка струя черен дим се заизвива от острието на меча.

Вашер се приближи, като натика меча в ножницата, влачеща се по пода зад него. После пусна меча на пода пред нея.

— Вдигни го.

Все още присвита в ъгъла, тя вдигна глава. Усети сълзи по бузите си.

— Вдигни меча, принцесо.

Тя нямаше никакъв опит с оръжия, но може би… Посегна към меча, но гаденето в гърлото ѝ стана още по-силно. Простена и ръката ѝ затрепери, докато се приближаваше към странното черно оръжие.

Дръпна я назад уплашено.

— Вдигни го! — изръмжа Вашер.

Тя се подчини с приглушен от отчаяние вик, сграбчи оръжието и ужасното гадене пропълзя като вълна нагоре по ръката ѝ и в стомаха. Пръстите на другата ѝ ръка отчаяно задърпаха парцала, запушил устата ѝ.

„Здрасти — чу глас в главата си. — Искаш ли да убием някого днес?“

Тя пусна ужасното оръжие, падна на колене и повърна. Нямаше много в стомаха ѝ, но не можеше да се спре. Когато свърши, запълзя назад и отново се присви до стената. Беше ѝ толкова зле, че не можеше да извика за помощ, не можеше дори да си избърше устата.

Разплака се пак. Това като че ли беше най-малкото ѝ унижение. През насълзените си очи видя стоящия кротко пред нея Вашер. После той изсумтя — сякаш изненадан — и вдигна меча. Щракна закопчалката на ножницата, с което отново заключи оръжието, после забърса с кърпа повърнатото на пода.

— В един от бедняшките квартали сме — каза той. — Можеш да крещиш колкото искаш, никой няма да обърне внимание. Освен мен. Ще се ядосам. — Погледна я в очите. — Предупреждавам те, не съм известен като човек, който умее да сдържа нервите си.

Вивена потръпна. Гаденето още не ѝ беше минало. Този човек владееше повече Дъх и от нея. И все пак, когато я беше отвлякъл, изобщо не бе усетила да има някой в стаята ѝ. Как беше успял да се скрие?

И какъв беше онзи глас?

При сегашното ѝ положение като че ли беше глупаво да се разсейва с тези неща. Но прибягна до тях, за да не мисли какво може да ѝ направи този човек. Какво…

Той дръпна парцала от устата ѝ. Тя изпищя, опита се да се измъкне и той изруга, стъпи с единия си крак на гърба ѝ и я притисна към пода. Върза отново ръцете ѝ и пак ѝ запуши устата. Метна я на рамо и я понесе нанякъде.

— Прокълнати от Цветовете бордеи — измърмори. — Всички са твърде бедни, за да си позволят мазета. — Сложи я да седне до прага във втората, по-малка стая и върза ръцете ѝ за дръжката на вратата. После отстъпи назад и я изгледа, явно недоволен. Клекна пред нея, доближи небръснатото си лице до нейното и лошият му дъх удари ноздрите ѝ.

— Трябва да свърша една работа — каза ѝ. — Работа, която ти ме принуди да свърша. Няма да бягаш. Избягаш ли, ще те намеря и ще те убия. Ясно?

Тя кимна вяло.

Видя го как взе меча си от другата стая и забърза по стълбите. Вратата долу се затръшна и щракна и тя остана сама и безпомощна.

След час сълзите ѝ бяха съвсем пресъхнали. Седеше отпусната, с неудобно вързани ръце. Отчасти продължаваше да очаква да я намерят. Дент, Тонк Фах, Бижутата. Те бяха опитни. Трябваше да могат да я спасят.

Никакво спасение не дойде. Колкото и замаяна и изтощена да беше, осъзна нещо. Този мъж — този Вашер — беше човек, от когото се боеше дори Дент. Вашер беше убил един от приятелите му преди няколко месеца. Беше опитен поне колкото тях.

„Как всички са се озовали тук? — помисли тя. Китките ѝ бяха ожулени болезнено. — Не изглежда да е съвпадение.“ Може би Вашер беше проследил Дент до града и в някакъв извратен акт на съперничество действаше срещу тях.

„Ще ме намерят и ще ме спасят.“

Но знаеше, че няма да я намерят. Не и ако Вашер беше толкова умел, колкото казваха. Той щеше да знае как да се скрие от Дент. Ако искаше да се спаси, трябваше да го направи сама. Тази мисъл я ужаси. Но странно, спомените от уроците на учителите ѝ се върнаха в ума ѝ.

„Има неща, които трябва да направиш, ако си похитена — беше я учил един. — Неща, които всяка принцеса трябва да знае.“ Откакто беше в Т’Телир, бе започнала да приема, че уроците ѝ са били безполезни. Сега с изненада се улавяше, че си спомня часове, свързани пряко със сегашното ѝ положение.

„Ако някой те похити — беше я учил наставникът ѝ, — най-доброто време за бягство е в началото, докато все още си силна. Ще те държат гладна и ще те бият, тъй че скоро ще си твърде слаба да бягаш. Не очаквай да те спасят, макар че приятелите ти несъмнено ще се опитват да ти помогнат. Никога не очаквай да бъдеш освободена срещу откуп. Повечето похищения завършват със смърт.

Най-доброто, което можеш да направиш за страната си, е да се опиташ да избягаш. Ако не успееш, похитителят ти вероятно ще те убие. Това е за предпочитане пред всичко, което би могла да понесеш като пленничка. А и ако умреш, похитителите вече няма да имат заложничка.“

Беше суров, откровен урок — но повечето ѝ уроци бяха такива. По-добре да умреш, отколкото да те държат в плен и да те използват против Идрис. Същият този урок я беше предупредил, че Халандрен може да се опита да я използва срещу Идрис, щом тя дойде тук като кралица. Бяха ѝ казали, че в такъв случай баща ѝ може да се окаже принуден да поръча убийството ѝ.

Не се налагаше да се безпокои повече за този проблем. Съветът какво да прави, ако я похитят, обаче, изглеждаше полезен. Плашеше я, караше я да иска просто да се свие на топка и да чака, с надеждата, че Вашер може би ще намери причина да я пусне. Но колкото повече мислеше, толкова повече разбираше, че трябва да е силна.

Беше се държал грубо с нея — прекалено грубо дори. Беше искал да я уплаши така, че да не се опита да избяга. Беше изругал, че няма мазе, защото едно мазе щеше да е удобно място, където да я скрие. Щом се върнеше, сигурно щеше да я премести на по-сигурно място. Учителите ѝ бяха прави. Единственият шанс, който имаше да се спаси, беше сега.

Ръцете ѝ бяха вързани здраво. Вече няколко пъти се беше опитала да ги освободи. Вашер обаче явно разбираше от възли. Тя ги развъртя, ожули още кожа и се присви от болка. Кръв закапа по китката ѝ, но дори хлъзгавината на кръвта не бе достатъчна, за да освободи ръцете си. Заплака отново, не от страх, а от болка и безсилие.

Не можеше да се измъкне. Но… дали не можеше да накара въжетата да се развържат сами?

„Защо не позволих на Дент да ме научи на Дъха по-рано?“

Упоритата ѝ праведност сега ѝ се стори още по-глупава. Разбира се, че беше по-добре да използва Дъха, отколкото Вашер да я убие — или да ѝ направи нещо още по-лошо. Като че ли вече разбираше Лемекс и желанието му да събере достатъчно БиоХрома, за да удължи живота си. Опита се да изрече Заповедите през запушилия устата ѝ парцал.

Беше безполезно. Дори тя знаеше, че Заповедите трябва да се изрекат ясно. Започна да върти брадичка и да избутва парцала с език. Не изглеждаше толкова стегнат като връзките на китките ѝ. Освен това беше влажен от сълзи отвън и от слюнка отвътре. Заизбутва го с устни и зъби. И дори се изненада, когато той най-сетне падна разхлабен под брадичката ѝ.

Облиза устни и раздвижи ожулената си челюст. „Сега какво?“ Тревогата ѝ се усили. Сега наистина трябваше да избяга. Ако Вашер се върнеше и видеше, че е успяла да избута парцала от устата си, никога повече нямаше да ѝ даде такава възможност. И сигурно щеше да я накаже за неподчинението ѝ.

— Въжета — каза тя. — Развържете се.

Не последва нищо.

Тя стисна зъби и се помъчи да си спомни Заповедите, които ѝ беше казал Дент. „Дръж неща“ и „Защити ме“. Нито една от двете не изглеждаше подходяща в сегашното ѝ положение. Тя определено не искаше въжетата да стегнат китките ѝ още повече. Само че той беше казал още нещо. Да си представиш какво искаш. Опита да си представи как въжетата се развързват.

— Развържете се — каза ясно.

Отново не последва нищо.

Вивена отпусна глава в безсилие. Пробуждането беше толкова объркващо. А това беше странно при толкова многото правила и ограничения, които, изглежда, имаше около него. Или може би просто бе объркващо за нея?

Затвори очи. „Трябва да го направя. Трябва да се справя. Иначе ще умра.“

Отвори очи и се съсредоточи върху връзките. Представи си отново как се развързват, но някак си усещаше, че не е правилно. Държеше се като дете, седнало и вторачено в листо, дете, което се опитва да накара листото да се раздвижи само като се съсредоточи върху него.

Новите ѝ сетива действаха така. Те бяха част от нея. Тъй че вместо да се съсредоточи, този път тя се отпусна и остави безсъзнателния ѝ ум да върши работата. Приличаше малко на това как сменяше цвета на косата си. После заповяда:

— Развържи.

Дъхът потече от нея. Беше все едно, че пускаш мехури под водата, издишваш част от себе си, но чувстваш как се влива в нещо друго. Това нещо друго стана част от нея — крайник, който много смътно можеше да контролира. Беше по-скоро усещане за въже, отколкото способност да го движи. Щом Дъхът я напусна, усети как светът наоколо помръкна, цветовете станаха по-малко ярки, шумът на вятъра — по-слабо доловим, животът на града — малко по-далечен. Въжетата около китките ѝ потръпнаха и кожата ѝ пламна.

А после въжетата се развързаха и паднаха на пода и тя зяпна китките си.

„Аустре, Боже на Цветовете — помисли си. — Успях.“ Не беше сигурна дали трябва да е впечатлена, или засрамена.

Но знаеше, че трябва да бяга. Развърза глезените си, след което с усилие се надигна. Забеляза, че част от дървената врата е напълно изцедена от цвят в кръг около дланите ѝ. Спря за миг, след което сграбчи въжето и затича надолу по стълбите. Отключи вратата и надникна навън, но беше тъмно и не можеше да види почти нищо.

Пое си дълбоко дъх и се втурна в нощта.

Повървя известно време без посока — искаше само да се отдалечи колкото се може повече от бърлогата на Вашер. Знаеше, че трябва да си намери скривалище, но я беше страх. Изпъкваше със скъпото си облекло и всички, покрай които минеше, щяха да я запомнят. Единствената ѝ надежда беше да се измъкне от бордеите и да стигне до същинския град, където можеше да намери пътя си до Дент и другите.

Носеше въжето затъкнато в широкия джоб на полата си, скрит зад гънка плат на кръста. Толкова беше свикнала да има точно определено количество Дъх, че липсата и на най-малката частица от него се усещаше неприятно. Пробуждащите можеха да възстановят Дъха, който са вложили в предметите. Бяха я учили за това. Просто не знаеше Заповедта, с която да го направи. Затова носеше въжето, с надеждата, че Дент ще може да ѝ помогне да си върне Дъха.

Крачеше бързо, с наведена глава, и се оглеждаше за някоя дрипа, с която да може да се увие и да скрие роклята. За щастие часът като че ли беше много късен дори за повечето улични разбойници. Зърваше от време на време по някоя скрита в сенките фигура и сърцето ѝ се разтупкваше още по-силно.

„Само слънцето да изгрее по-скоро!“, помисли си. Вече започваше да изсветлява, но все още беше доста тъмно и тя се затрудняваше да определи посоката, в която вървеше. Улиците в бедняшките квартали бяха толкова объркани, че имаше чувството, че се движи в кръг. Високите сгради надвисваха над нея, затулили небето. Личеше, че този район някога е бил много по-богат. По фасадите на сградите се виждаха релефи и избледнели цветове. На площада надолу по улицата, вляво от нея, имаше счупена статуя на мъж на кон, може би част от фонтан или…

Вивена спря. Счупена статуя на конник? Защо това ѝ се стори познато?

„Напътствията на Дент — сети се. — Когато обясни на Парлин как да стигне от къщата скривалище до ресторанта.“ Онзи ден, преди няколко седмици, вече ѝ се струваше съвсем смътен. Но все пак помнеше разговора. Беше се притеснила, че Парлин ще се изгуби.

За първи път от часове се обнадежди. Указанията бяха прости. Можеше ли да си ги спомни? Помъчи се, като вървеше колебливо, отчасти доверявайки се само на инстинкта си. Само след минути осъзна, че тъмната улица около нея ѝ изглежда позната. В бедняшките квартали нямаше лампи, но предутринната светлина беше достатъчна.

Зави — и ето, къщата скривалище бе точно срещу нея, присвита между две по-големи сгради. „Благословени Аустре!“, помисли тя с облекчение, бързо пресече улицата и се вмъкна в къщата.

Стаята на първия етаж беше празна. Вивена бързо отвори вратата към мазето и заслиза.

Заопипва и намери фенер с кремък и желязо в една ниша. Дръпна вратата да я затвори и ѝ се стори много по-тежка, отколкото очакваше. Това беше сякаш добре, въпреки че не можеше да я заключи от тази страна. Остави я отключена и се наведе да запали фенера.

Надолу водеха изтъркани прогнили стъпала. Тя спря, спомнила си предупреждението на Дент за стъпалата. После заслиза внимателно. Чуваше как пращят под краката ѝ и разбра защо се е притеснявал. Все пак успя да слезе без проблеми. Сбърчи нос, доловила миризмата на гнило. На стената висяха трупчетата на няколко животни. Някой беше влизал тук наскоро, което беше добър знак.

Мазето беше под пода на горната стая. Щеше да отдъхне тук за няколко часа, а ако Дент не се върнеше, щеше рискува да излезе навън. След това…

Замръзна и фенерът се люшна в ръката ѝ. Треперливата му светлина огря мъж, седнал пред нея, с наведена глава и скрито в сянката лице. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а глезените му стегнати за краката на стола.

— Парлин? — попита стъписано Вивена и притича към него. Остави фенера на пода и се смрази. По пода имаше кръв.

— Парлин! — каза тя по-високо и повдигна главата му. Очите му я зяпнаха невиждащо, лицето му беше в кървави рани. Очите му бяха мъртви.

Ръцете на Вивена затрепериха.

— О, Цветове! — промълви тя стъписано. — Цветове, Цветове, Цветове…

Нечия ръка падна на рамото ѝ и тя изпищя и се обърна. В тъмното зад нея стоеше едър, почти огромен мъж.

— Здрасти, принцесо — каза Тонк Фах с усмивка.

Вивена се отдръпна и едва не се блъсна в тялото на Парлин. Задиша задъхано, с ръка на гърдите. Чак сега видя трупчетата на стените по-добре.

Не бяха на диви животни. Това, което по погрешка беше взела за фазан на смътната светлина на фенера, беше зелено. Мъртъв папагал. До него висеше маймуна — с разсечено и нарязано тяло. Най-прясното трупче беше на голям гущер. Всички бяха измъчвани.

— О, Аустре! — прошепна тя.

Тонк Фах посегна да я сграбчи и Вивена най-сетне се отърси от стъписването си и отскочи. Закатери се по стъпалата, но спря, понеже се удари в нечии гърди.

Вдигна очи и примига.

— Знаеш ли какво най-много мразя в това да съм наемник, принцесо? — попита тихо Дент и я сграбчи за ръката. — Изпълняването на стереотипите. Всички смятат, че не могат да ми се доверят. Работата е, че наистина не могат.

— Правим за каквото ни платят — каза Тонк Фах зад нея.

— Не е точно най-желаната работа — добави Дент, държеше я здраво. — Но парите са добри. Надявахме се да не ни се наложи да правим това. Всичко вървеше толкова мило. Защо избяга? Какво ти го подсказа?

Бутна я внимателно напред, без да пуска ръката ѝ. Бижутата и Буцата заслизаха по стълбите зад него. Стъпалата изскърцаха под тежестта им.

— Лъгали сте ме през цялото време — прошепна тя и едва усети сълзите, закапали по страните ѝ. Сърцето ѝ се разтуптя, докато се мъчеше да проумее ставащото. — Защо?

— Похищението е трудна работа — отвърна Дент.

— Ужасен занаят — добави Тонк Фах.

— По-добре е, ако обектът изобщо не разбере, че е похитен.

„Винаги ме държаха под око. Винаги бяха до мен.“

— Лемекс…

— Не направи каквото ни трябваше — каза Дент. — Отровата беше твърде добра смърт за него. Трябваше да си се сетила, принцесо. С толкова много Дъх, колкото имаше той…

„Не може да е умрял от болест — осъзна тя. — Аустре!“ Изтръпна. Погледна към Парлин. „Мъртъв е! Парлин е мъртъв. Те са го убили.“

— Не го гледай — каза Дент и деликатно обърна главата ѝ от трупа. — Беше просто злополука. Чуй ме, принцесо. Нищо лошо няма да ти се случи. Няма да те нараним. Просто ни кажи защо избяга. Парлин настояваше, че не знае къде си отишла, макар да знаехме, че говори с теб на стълбището точно преди да изчезнеш. Наистина ли избяга, без да му кажеш? Защо? Какво те накара да ни заподозреш? Някой от агентите на баща ти ли се свърза с теб? Мислех, че ги намерихме всички, когато влязоха в града.

Тя поклати глава. Беше изтръпнала цялата.

— Това е важно, принцесо — каза кротко Дент. — Трябва да знам. С кого се свърза? Какво ти казаха господарите на гетото за мен? — И започна да извива ръката ѝ.

— Не бихме искали да счупим нещо — подхвърли Тонк Фах. — Вие, идрианците, много лесно се чупите.

Онова, което преди ѝ приличаше на лековато бърборене, изведнъж зазвуча ужасяващо и грубо. Тонк Фах се извисяваше на смътната светлина на фенера вдясно от нея. Фигурата на Дент пред нея беше по-тънка. Тя си спомни бързината, с която беше убил онези телохранители в ресторанта.

Спомни си как бяха унищожили къщата на Лемекс. Спомни си насмешливото им пренебрежение към смъртта. Бяха крили всичко това зад булото на хумор… Огледа се и видя два големи сандъка, напъхани под стълбището. От единия се подаваше крак, на ботуша се виждаше знакът на идрианската армия.

Баща ѝ наистина беше пратил хора, за да я върнат. И Дент ги беше намерил, преди да я намерят те. Колко души беше убил? Телата нямаше да се задържат дълго в това мазе. Тези два трупа бяха сравнително нови и скоро щяха да ги изхвърлят някъде.

— Защо? — отново попита тя. Беше толкова стъписана, че едва можеше да говори. — Нали ми бяхте приятели.

— Приятели сме — отвърна Дент. — Аз те харесвам, принцесо. — Каза го с усмивка. Искрена, не като злото хилене на Тонк Фах. — Ако това означава нещо, всъщност съжалявам. Парлин не трябваше да умре — това наистина беше нещастен случай. Но какво да се прави, работата си е работа. Правим за каквото ни плащат. Обясних ти всичко това няколко пъти. Сигурен съм, че го помниш.

— Така и не повярвах… — промълви тя.

— Никога не вярват — каза Тонк Фах.

Вивена примига. „Махай се бързо. Докато още имаш сили.“

Беше избягала веднъж. Нима не стигаше? Не заслужаваше ли малко мир?

„Бързо!“

Изви ръката си и я перна отзад в наметалото на Тонк Фах.

— Сграбчи…

Дент обаче беше много бърз. Дръпна я назад, запуши ѝ устата, а след това хвана другата ѝ ръка и я стисна здраво. Тонк Фах гледаше изненадан как роклята ѝ се изцеди от цвят, посивя и част от Дъха ѝ премина през пръстите на Дент и в наметалото му. Но без Заповед Дъхът не можеше да направи нищо. Беше похабен и Вивена усети как светът наоколо стана по-сив.

Дент пусна устата ѝ и плесна Тонк Фах по темето.

— Ей! — викна ядосано едрият мъж и се потърка по главата.

— Внимавай — каза му Дент, след което отново се обърна към Вивена, без да пуска ръката ѝ.

Между пръстите му капеше кръв от наранената ѝ китка. Дент замръзна, явно едва сега видял разкървавените ѝ ръце. Тъмнината в мазето ги беше скрила. Погледна я в очите.

— О, по дяволите. Не си избягала от нас, нали?

— Какво? — удиви се Тонк Фах.

— Какво стана? Той ли беше?

Вивена не отговори.

Дент се намръщи, изви ръката ѝ и тя изохка.

— Добре. Явно ме принуждаваш. Да се оправим първо с този твой Дъх, а после можем да си побъбрим — мило, като приятели — за това, което се е случило с теб.

В този момент Буцата пристъпи до Дент. Сивите му очи се взираха напред, празни както винаги. Само че… дали тя не видя нещо в тях? Или си го въобрази? Сетивата ѝ бяха толкова напрегнати, че не можеше да разчита на тях. Буцата сякаш се вгледа в очите ѝ.

— Така — каза Дент студено. — Сега повтаряй след мен. Моят живот към твоя. Моят Дъх става твой.

Вивена вдигна глава, погледна го в очите и каза:

— Вой на слънцето.

Дент се намръщи.

— Какво?

— Нападни Дент. Вой на слънцето.

— Чак… — понечи да я спре Дент. И в този миг юмрукът на Буцата се стовари в лицето му.

Ударът го отхвърли настрани към Тонк Фах, който изруга и залитна. Вивена се изтръгна, промуши се покрай Буцата — едва не се спъна в роклята си — и налетя с рамо напред в изненаданата Бижута.

Тя падна, а Вивена се закатери задъхано по стълбите.

— Позволила си да чуе защитната фраза? — изрева Дент зад нея. До ушите ѝ стигна тропот от боричкането му с Буцата.

Бижутата успя да се изправи и тръгна след нея, но единият ѝ крак пропадна в счупено стъпало. Вивена се измъкна в стаята горе, затръшна вратата и я залости.

„Няма да ги задържи дълго — каза си безпомощно. — Ще продължат да ме гонят. Също като Вашер. Боже на Цветовете! Какво да правя?“

Изхвърча на улицата, огряна вече от утринната светлина, и се шмугна в близката пряка. А после просто продължи да бяга, като този път избираше най-малките мръсни и тесни улички.

36

„Няма да те оставя — написа Сузеброн. Седеше на пода до леглото, подпрял гръб на възглавниците. — Обещавам.“

— Как можеш да си сигурен? — попита Сири. — Може би щом се сдобиеш с наследник, ще ти омръзне животът и ще отдадеш Дъха си.

„Първо — написа той, — аз дори не знам все още как бих могъл да се сдобия с наследник. Отказваш да ми обясниш, нито искаш да отговориш на въпросите ми.“

— Те са смущаващи! — отвърна Сири и усети как косата ѝ почервенява. Върна я до жълто.

„Второ — написа той, — не мога да отдам Дъха си, ако онова, което разбирам за БиоХромата, е вярно. Мислиш ли, че са ме лъгали за това как действа Дъхът?“

„Става много по-добър в писането — помисли Сири, докато го гледаше. — Какъв позор, да го държат изолиран през целия му живот.“

— Наистина не знам много за това — отвърна тя. — БиоХромата не е нещо, над което много се съсредоточаваме в Идрис. Подозирам, че половината неща, които знам, са слухове и преувеличения. Например в Идрис смятат, че вие принасяте в жертва хора на олтари тук в двора — това го чух десетина пъти от различни хора.

Той помисли малко, след което пак почна да пише. „Все едно, спорим за нещо, което е абсурдно. Няма да се променя. Няма изведнъж да реша да се самоубия. Не е нужно да се безпокоиш.“

Тя въздъхна.

„Сири — написа той, — живях петдесет години без никаква информация, никакво знание, едва можех да общувам с други. Може ли наистина да си мислиш, че бих се самоубил? Точно сега, когато открих как да пиша? Когато открих някой, с когото да си говоря? Когато открих теб?“

Тя се усмихна.

— Добре. Вярвам ти. Но все пак смятам, че трябва да се притесняваме от жреците ти.

Той извърна очи.

„Защо им е толкова проклето верен?“

Най-сетне отново я погледна. Написа:

„Би ли пуснала косата си дълга?“

Тя повдигна вежда.

— И какъв цвят да я направя?

„Червен“, написа той.

— Вие, халандренците, с вашите ярки цветове — каза тя и поклати глава. — Моите хора смятат червеното за най-скандалния от всички цветове!

„Съжалявам. Не исках да те обидя. Аз…“

Спря, щом тя посегна, докосна го по ръката и промълви:

— Не. Виж, не възразявах. Просто флиртувах. Извинявай.

„Флиртувах? — написа той. — В моята книга няма такава дума.“

— Знам. Тя е пълна с разкази за деца, изядени от дървета и други неща.

„Разказите са метафори, предназначени да учат…“

— Да, знам — отново го прекъсна тя.

„Та какво е флиртуване?“

— Това е… — „Цветове! Защо се забърквам в това?“ — То е, когато едно момиче се държи колебливо — или глупаво понякога, — за да накара някой мъж да ѝ обърне повече внимание.

„Защо това ще накара мъжа да ѝ обърне внимание?“

— Ами просто така. — Погледна го и леко се наведе към него. — Искаш ли да си пусна косата?

„Да.“

— Наистина ли искаш?

„Разбира се.“

— Е, щом трябва. — Тръсна глава и заповяда на косата си да стане кестенявочервена. Обагри се още щом се люшна във въздуха, от жълто в червено, като мастило, закапало в езеро с чиста вода. След това я накара да порасте. Способността бе по-скоро инстинктивна, отколкото съзнателна — като свиване на мускул. В този случай беше „мускул“, който беше използвала често напоследък, откакто бе наредила да режат косата ѝ вечер, вместо да губи време с ресане.

Още докато се люшкаше покрай лицето ѝ, косата се издължи. Тя пак отметна глава — беше натежала от косата, шията ѝ се стопли от кичурите, вече плъзнали до раменете ѝ и надолу по гърба на къдрици.

Сузеброн я гледаше с широко отворени очи. Тя се взря в тях и се опита да го погледне изкусително. Резултатът ѝ се стори толкова нелеп, че се разсмя. Падна по гръб на леглото и новопорасналата ѝ коса грейна около нея като огън.

Сузеброн я потупа по крака. Тя го погледна, надигна се и седна на леглото така, че да може да вижда дъсчицата, на която пишеше.

„Ти си много странна“, каза той.

Сири се усмихна.

— Знам. Не ставам за съблазнителка. Не мога да задържа лицето си сериозно.

„Съблазнителка — написа той. — Знам тази дума. Има я в една приказка, когато злата кралица се опитва да изкуси младия принц с нещо, макар че не знам с какво.“

Тя се усмихна.

„Мисля, че е смятала да му предложи храна.“

— Мда — отвърна Сири. — Добро тълкуване, Себ. Съвсем вярно.

Той се поколеба.

„Не му предлага храна, нали?“

Тя отново се усмихна.

Той се изчерви.

„Чувствам се като идиот. Има толкова неща, които всички разбират от само себе си. Но аз имам само приказките от една детска книга. Чел съм ги толкова често, че е трудно да се отделя — и от начина, по който ги разбирам, и от детето, което бях, когато ги прочетох за първи път.“

Започна да трие ядосано дъската. Сири сложи ръка на рамото му.

„Знам, че има неща, които не разбирам — написа той. — Неща, които те смущават, а аз имам само догадки. Не съм глупак. И все пак не разбирам. С твоето флиртуване и сарказъм — поведения, в които явно действаш обратно на това, което искаш, — се боя, че никога няма да те разбера.“

Загледа се унило в дъската, с парцала за триене в едната ръка и въглена в другата. Огънят в камината пращеше и мяташе вълни от яркожълто по гладко обръснатото му лице.

— Съжалявам — промълви тя и се притисна до него. Отпусна глава на рамото му. Всъщност не изглеждаше много по-голям от нея, след като вече беше свикнала. В Идрис имаше мъже, високи по два метра, а Сузеброн беше само с около педя по-висок. Освен това тялото му беше с толкова съвършени пропорции, че не изглеждаше неестествено. Беше си съвсем нормален, просто малко по-едър.

Той я погледна, както беше отпуснала глава на рамото му и притворила очи.

— Мисля, че се справяш по-добре, отколкото смяташ. Повечето хора в родината ми не ме разбираха и наполовина толкова добре като теб.

Той започна да пише и тя отвори очи.

„Трудно ми е да ти повярвам.“

— Истина е — увери го тя. — Непрекъснато ми казваха, че трябва да стана друга.

„Кой?“

— Сестра ми — отвърна тя с въздишка. — Жената, за която трябваше да се ожениш. Тя беше всичко, което трябва да е дъщерята на един крал. Сдържана, кротка, послушна, образована.

„Скучно“, написа той и се усмихна.

— Вивена е чудесна — каза Сири. — Винаги беше много мила с мен. Просто… ами, мисля, че искаше да съм по-сдържана.

„Не мога да разбера това — написа той. — Ти си чудесна. Толкова изпълнена с живот и възбуда. Жреците и слугите в двореца носят цветове, но вътре в тях няма цвят. Просто изпълняват задълженията си, строги и сериозни. Ти имаш вътрешен цвят, толкова много, че избликва навън и оцветява всичко около теб.“

Тя се усмихна.

— Звучи като БиоХрома.

„Ти си по-искрена от БиоХрома — написа той. — Моят Дъх прави нещата по-ярки, но не е мой. Твоето си е твое.“

Тя усети как косата ѝ преля от тъмночервено в златисто. Въздъхна със задоволство и се притисна още малко към него.

„Как го правиш това?“, написа той.

— Кое?

„Променяш косата си.“

— Това е несъзнателно. Става руса, ако съм щастлива или доволна.

„Значи си щастлива? — написа той. — С мен?“

— Разбира се.

„Но когато говориш за планините, има такъв копнеж в гласа ти.“

— Липсват ми — каза тя. — Но ако си отида оттук, ти също ще ми липсваш. Човек не може да има всичко, което иска, защото исканията си противоречат.

Помълчаха. Той остави дъската настрани, прегърна я колебливо и се отпусна на леглото. Червенина пропълзя в косата ѝ, щом осъзна, че се е сгушила до него само по долна риза.

„Но какво пък, женени сме“, помисли си.

Единственото, което разваляше хубавия миг, беше къркоренето в стомаха ѝ. След няколко мига Сузеброн отново посегна към дъската и попита:

„Гладна ли си?“

— Не. Стомахът ми е немирник. Обажда се, когато е пълен.

Той помисли, после написа: „Сарказъм?“

— Само мъничко. Успокой се. Ще оцелея.

„Не яде ли преди да дойдеш в стаята ми?“

— Ядох. Но израстването на толкова много коса изтощава. После винаги съм гладна.

„Гладна всяка нощ? — написа той бързо. — И нищо не каза?“

Тя сви рамене.

„Ще ти поръчам храна.“

— Не, не можем да си позволим да се издадем.

„Какво да издадем? — написа той. — Аз съм Бог крал — получавам храна винаги когато пожелая. И преди съм поръчвал нощем. Това няма да е странно.“

Стана и тръгна към вратата.

— Почакай!

Той се обърна и я погледна през рамо.

— Не можеш да отидеш до вратата така, Сузеброн — каза тя тихо, за да не би някой да подслуша. — Облечен си.

Той се намръщи.

— Поне раздърпай дрехите си малко — каза тя и бързо скри дъската му за писане.

Той си разкопча яката, после захвърли на пода връхния си черен халат и остана по долна риза. Вдигна ръка и разроши тъмната си коса. Обърна се към нея и я погледна питащо.

— Идеално — каза тя и придърпа завивките до шията си да се покрие. Загледа с любопитство как Сузеброн почука на вратата.

Тя веднага се отвори. „Твърде важен е, за да отвори сам“, помисли Сири.

Той заповяда да донесат храна, като сложи ръка на корема си, след което посочи навън. Слугите — Сири почти не ги видя през открехнатата врата — се разбързаха да изпълнят заповедта му. Той се обърна, след като вратата се затвори, върна се при нея и седна на леглото.

След няколко минути влязоха слуги с маса за хранене и стол. Отрупаха масата с храна — от печена риба до мариновани зеленчуци и варени стриди.

Сири наблюдаваше всичко това с удивление. „Няма начин да са я приготвили толкова бързо. Просто са я държали готова в кухните, ако богът им случайно огладнее.“

Беше повече от прекомерно разхищение, но беше удивително също така. Издаваше стил на живот, какъвто хората в Идрис не можеха дори да си представят, символ на неравновесието в света. Някои хора гладуваха, а други бяха толкова богати, че никога дори не виждаха повечето ястия, приготвени за тях.

Слугите поставиха до масата само един стол. Сири гледаше как носят блюдо след блюдо. Не можеха да знаят какво ще поиска Богът крал, затова явно му носеха от всичко. Отрупаха масата, след което се оттеглиха, щом Сузеброн им посочи към изхода.

Беше прегладняла и миризмите бяха неустоими. Тя изчака напрегнато, докато вратата се затвори, после отметна завивките и скочи от леглото. Беше си мислила, че приготвяните за нея храни са разточителни, но не бяха нищо в сравнение с този пир. Сузеброн я покани с жест на стола.

— Ти няма ли да ядеш? — попита тя.

Той вдигна рамене.

Тя взе едно одеяло от леглото и го просна на каменния под.

— Какво ти харесва? — попита го и се приближи до масата.

Той посочи блюдото с врящите още миди и няколко от хлебчетата. Тя ги премести, заедно с още едно блюдо, в което сякаш нямаше риба — купа с плодове в някакъв гъст сос — на одеялото. След това седна и започна да се храни.

Сузеброн също седна на пода — много внимателно. Изглеждаше все така достолепно, макар и облечен само по долна риза. Сири му подаде дъсчицата и той написа:

„Това е много странно.“

— Кое? Да ядем на пода ли?

Той кимна. „Храненето е сложно за мен. Хапвам по малко, после слугите прибират блюдото, избърсват лицето ми и ми поднасят друго. Никога не довършвам цялото блюдо, дори да ми харесва.“

— Изненадана съм, че не ти държат и лъжицата — изсумтя тя.

„Правеха го, докато бях по-млад — написа той и се изчерви. — След време успях да ги накарам да ме оставят да ям сам. Трудно е, когато не можеш да говориш с никого.“

— Разбирам — каза Сири между два залъка. Погледна го. Хранеше се сдържано, на малки хапки. Жегна я срам, че тя яде толкова бързо, но след това реши, че ѝ е все едно. Остави блюдото с плодовете и си взе от масата няколко сладкиша.

Сузеброн я зяпна, щом започна да ги нагъва.

„Това са тинквани от Пан Кал — написа той. — Ядат се на малки хапки и хапваш по малко хляб между тях, за да изчисти вкуса. Те са деликатес и…“

Спря, щом Сири вдигна цял сладкиш и го напъха лакомо в устата си. Усмихна му се и задъвка.

След като я погледа стъписано, той написа: „В приказките децата, които се тъпчат така, обикновено ги хвърлят в пропастта.“

Сири лапна още един захаросан сладкиш и задъвка.

Сузеброн я погледа, а след това посегна и си взе и той. Огледа сладкиша и също го лапна целия.

Сири се разсмя и едва не се задави.

— Ето, че продължавам да покварявам нашия Бог крал — каза тя, след като преглътна.

Сузеброн се усмихна. „Това е много любопитно“, написа и лапна още един цял сладкиш. И след него още един.

Тя го погледна учудено.

— Знаеш ли, след като си Бог крал би трябвало поне да можеш да ядеш сладки когато си поискаш.

„За мен има много правила, които другите не са длъжни да спазват — написа той, докато дъвчеше. — Това се обяснява в приказките. От принц или крал се изисква много. Бих предпочел да се бях родил селянин.“

Сири повдигна вежда. Имаше чувството, че той би се изненадал, ако наистина му се наложи да изпита неща като глад, бедност или болка дори. Но го остави с илюзиите му. Коя беше тя, че да го упреква?

„Ти беше гладната — написа той. — Но ям всъщност аз!“

— Явно не те хранят достатъчно — отвърна Сири и опита резенче хляб.

Той сви рамене и продължи да яде. Тя го гледаше и се чудеше доколко яденето е различно за него както е без език. Дали това се отразяваше на способността му да усеща вкуса? Сладкишите обаче определено му харесваха. Мисълта за езика ѝ напомни по-мрачни теми. „Не можем да продължаваме така — помисли тя. — Да се преструваме, че светът не продължава да си върви без нас. Ще ни смажат.“

— Сузеброн — каза тя. — Мисля, че трябва да намерим начин да разкрием какво правят жреците с теб.

Той я погледна и написа: „Какво имаш предвид?“

— Имам предвид, че трябва да се опитаме да говориш с обикновените хора. Или може би с някого от боговете. Жреците печелят цялата си власт с това, че ги свързват с теб. Ако решиш да общуваш чрез някой друг, това ще им отнеме властта.

„Трябва ли да правим това?“

— Приеми поне за момент, че трябва — каза тя.

„Добре — написа той. — Но как точно бих общувал с някой друг? Не мога да се изправя и да започна да викам.“

— Не знам. Бележки може би?

Той се усмихна. „Има една приказка за това в книгата ми. Принцеса, затворена в кула, която хвърля бележки навън в океанските води. Кралят на рибите ги намира.“

— Едва ли тъкмо кралят на рибите се интересува от нашето затруднение — каза Сири сериозно.

„Такова същество е само малко по-малко фантастично от възможността бележките ми да бъдат намерени и изтълкувани правилно. Ако ги хвърлям през прозореца, никой не би повярвал, че ги е написал Богът крал.“

— А ако ги даваш на слуги?

Той се намръщи и написа: „Ако допуснем, че си права и че жреците ми действат против мен, няма ли да е глупаво да се доверим на слугите, които наемат те?“

— Може би. Но бихме могли да опитаме с някой слуга от Пан Кал.

„Никой от тях не обслужва мен, защото аз съм Богът крал — написа той. — Освен това какво ако привлечем един-двама слуги на наша страна? Как това би изложило жреците? Никой не би повярвал на слуга от Пан Кал, който противоречи на жреците.“

— Би могъл да направиш нещо необичайно. Да избягаш или да предизвикаш суматоха.

„Извън двореца винаги ме придружава свита от стотици хора. Пробуждащи, войници, стражи, жреци и Безжизнени. Наистина ли мислиш, че бих могъл да направя нещо, без да ме спрат веднага?“

— Не — призна тя. — Но трябва да направим нещо! Трябва да има някакъв изход от това.

„Не виждам никакъв. Трябва да работим с жреците, не срещу тях. Може би те знаят защо Боговете крале умират. Биха могли да ни кажат — мога да говоря с тях, с художественото писмо.“

— Не — каза Сири. — Още не. Нека първо да помисля.

„Добре“, написа той и лапна още един сладкиш.

— Сузеброн… — каза тя след малко. — Какво би казал да избягаш с мен? В Идрис?

Той се намръщи. „Може би. Но ми се струва крайно.“

— Ами ако успеем да докажем, че жреците се опитват да те убият? И ако успея да осигуря изход — някой, който да ни измъкне от двореца и извън града?

Идеята видимо го притесни. „Ако е единственият изход, ще дойда с теб — написа той. — Но не вярвам, че ще се стигне дотам.“

— Дано да си прав — отвърна тя. „Но ако не си, бягаме. Ще рискуваме със семейството ми, с война или без война.“

37

В бордеите на бедняшкия квартал беше сумрак дори посред бял ден.

Вивена се скиташе безцелно и газеше в мръсната многоцветна смет. Знаеше, че трябва да си намери скривалище. Но всъщност вече не можеше да мисли разумно.

Парлин беше мъртъв. Беше ѝ приятел от детството. Беше го убедила да тръгне с нея може би на най-идиотското пътуване. Смъртта му беше по нейна вина.

Дент и хората му я бяха предали. Не. Те никога не бяха работили за нея. Вече можеше да види признаците. Как я бяха намерили в онзи ресторант точно навреме. Как я бяха използвали, за да се доберат до Дъха на Лемекс. Как я бяха заблуждавали и я бяха накарали да си мисли, че тя командва. Просто си бяха играли с нея през цялото време.

Беше тяхна пленничка, без изобщо да го разбере.

Предателството бе още по-лошо с това, че им се беше доверила, дори се беше сприятелила с тях. Би трябвало да се усети навреме. От жестокия хумор на Тонк Фах. От обясненията на Дент, че наемниците не са обвързани с клетва за вярност с никого. От това как беше изтъкнал, че Бижутата би могла да действа срещу собствените си богове. В сравнение с това какво беше да предадеш приятел?

Залитна в поредната уличка и се подпря на тухлената стена. Прах и сажди зацапаха пръстите ѝ. Косата ѝ беше побеляла. Все още не се беше възстановила.

Нападението в гетото беше плашещо. Пленяването ѝ от Вашер беше ужасяващо. Но да види Парлин, вързан за онзи стол, с капещата от носа му кръв, с нарязаните му бузи…

Никога нямаше да забрави това. Нещо в нея се беше прекършило. Способността ѝ да е предпазлива. Беше просто… изтръпнала.

Вдигна унило очи. Пред нея имаше стена. Уличката беше задънена. Обърна се, за да се върне.

— Ей — каза нечий глас.

Вивена се обърна и сама се изненада от бързината на реакцията си. Умът ѝ беше замаян, но плътта все още беше будна. Подвластна на защитния инстинкт.

Стоеше в тясната уличка, уличка като всички други, по които беше вървяла през целия ден. Беше обикаляла из бордеите, допускайки, че Дент би очаквал да избяга към центъра. Беше достатъчно разумна да не го направи обаче.

На някакви сандъци зад нея седеше мъж: краката му се люшкаха над земята. Беше нисък, тъмнокос и облечен типично за бедняшкия квартал — всевъзможни дрехи в различна степен на износване.

— Много се набиваш на очи — каза мъжът.

Тя стоеше и го гледаше.

— Жена, скитаща из бордеите с красива бяла рокля, с тъмни очи и с дълга бяла разрошена коса. Ако не бяха всички толкова наплашени от нападението онзи ден, щяха да са те видели преди часове.

Стори ѝ се смътно познат.

— Ти си идрианец — прошепна тя. — Беше там, в тълпата, когато отидох да се срещна с господарите на гетото.

Той помръдна рамене.

— Значи знаеш коя съм — каза тя.

— Нищо не знам. Особено неща, които могат да ми навлекат неприятности.

— Моля те — каза тя. — Трябва да ми помогнеш. — Пристъпи към него.

Той скочи от сандъците и в ръката му блесна нож.

— Да ти помогна? Видях как ни гледаше, когато дойде на срещата. Отвисоко. Също като халандренците.

Тя се дръпна плахо назад.

— Много хора са те видели — каза мъжът. — Но никой като че ли не помни къде точно да те намери. Голямо търсене пада обаче.

„Дент — помисли тя. — Цяло чудо е, че съм останала на свобода толкова дълго. Трябва да направя нещо. Да спра да обикалям. Да намеря къде да се скрия.“

— Е, все някой ще те намери — каза мъжът. — Тъй че ще действам пръв.

— Моля те — промълви тя.

Той вдигна ножа.

— Няма да те предам. Това поне заслужаваш. Освен това не искам да привличам внимание. Роклята обаче. Струва доста, колкото и да е пострадала. Мога да храня семейството си няколко седмици с този плат.

Тя се поколеба.

— Изпищиш ли, ще ти прережа гърлото — каза той. — Сериозно. Дай роклята, принцесо. По-добре ще си без нея. С нея биеш на очи.

Тя помисли дали да не използва Дъха. Но ако не станеше нищо? Не можеше да се съсредоточи и чувстваше, че няма да може да задейства Заповедите. Поколеба се, но ножът в ръката му я убеди. Стисна устни и започна да разкопчава копчетата.

— Не я пускай на земята — каза мъжът. — Вече е достатъчно мръсна.

Тя я смъкна и потрепери, останала само по долни гащи и риза. Той взе роклята и отвори кесийката джоб. Намръщи се и изхвърли въжето от джоба. После попита:

— Нямаш ли пари?

Тя завъртя глава.

— Сваляй гащите. Копринени са, нали?

Ризата ѝ стигаше до средата на бедрата. Тя се наведе, смъкна гащите и му ги хвърли. Той ги хвана и тя видя в очите му блясък на алчност — или нещо друго.

— Ризата — каза мъжът и размаха ножа.

— Не — каза тя тихо.

Той пристъпи напред.

Нещо в нея се прекърши и тя изкрещя:

— Не! Не, не, не! Вземи си проклетия град, цветовете и платовете си и се махай! Остави ме на мира! — Падна на колене разплакана, сграбчи шепи смет и кал, и ги разтри по ризата. — На! — изкрещя. — Искаш ли я! Свали ми я! Продай я!

Мъжът се поколеба, огледа се, после притисна ценния плат до гърдите си и избяга.

Вивена остана на колене. Откъде беше намерила още сълзи? Присви се, забравила за мръсотията, и заплака.

Седеше свита на кълбо в калта. Беше започнало да вали — един от меките мъгливи дъждове на Халандрен. Влажните капки целуваха бузите ѝ. Вадички се стичаха по стените от двете страни на задънената уличка.

Беше гладна и капнала от умора. Но от дъжда умът ѝ малко се проясни.

Трябваше да се движи. Крадецът беше прав — роклята беше препятствие. Чувстваше се гола по долна риза, особено сега, след като беше мокра, но беше виждала жени в гетата да носят също толкова малко по себе си. Трябваше да продължи, да се превърне в поредната скитница в тукашната мръсотия.

Пропълзя към купчината смет и намери някаква дрипа, може би окалян вмирисан шал. Уви го около раменете си и го придърпа на гърдите си за поне малко приличие. Опита се да направи косата си черна, но тя отказа.

Седна отново, твърде равнодушна за да изпита дори отчаяние. Разтърка кал и мръсотия в косата си, за да зацапа бялото до кафяво.

„Много е дълга — помисли си. — Трябва да направя нещо за това. Никоя просякиня няма да ходи с толкова дълга коса. Трудна е за поддържане.“

Тръгна да излезе от уличката, но спря. Шалът беше станал по-ярък. „Дъхът. Всеки с Първото извисяване ще ме види. Не мога да се крия в бедните квартали!“

Още усещаше загубата на Дъха, който беше вляла във въжето, и повечето, който бе похабила по наметалото на Тонк. И все пак по-голямата част ѝ беше останала. Присви се до стената, почти отново изгубила самообладание, докато обмисляше положението.

И тогава осъзна нещо.

„Тонк Фах се промъкна до мен в мазето. Не можах да усетя Дъха му. Както и на Вашер, когато ме изненада в стаята ми.“

Отговорът дойде толкова лесно, че беше нелепо. Не можеше да усети Дъха във въжето. Вдигна го и го завърза на глезена си. После смъкна шала и го изпъна пред себе си. Беше жалка дрипа, опърпана, първоначалното червено едва се виждаше под мръсотията.

— Моят живот към твоя — изрече тя думите, които Дент се беше опитал да я принуди да каже. — Моят Дъх става твой. — Същите думи, които беше изрекъл Лемекс, когато ѝ даде Дъха си.

Действаше и на шала. Дъхът се изцеди от тялото ѝ и отиде в шала. Не беше Заповед — шалът нямаше да може да прави нищо, — но Дъхът ѝ, надяваше се, щеше да е в безопасност. Нямаше да излъчва аура.

Никаква. Едва не се свлече на земята от стъписването, че го бе загубила всичкия. Докато доскоро можеше да усеща града около себе си, сега всичко затихна. Все едно го бяха накарали да замълчи. Целият град сякаш замря.

Или навярно тя самата бе мъртва. Бездушна. Бавно се изправи, потрепери от хладния дъжд и изтри влагата от очите си. После придърпа шала — с всичкия Дъх — и тръгна.

38

Лайтсонг седеше на ръба на леглото си, загледан в пода. Челото му бе плувнало в пот. Дишаше тежко.

Ларимар изгледа накриво низшия писар и той сведе глава. Покрай стените на спалнята се бяха струпали слуги.

— Ваша милост? — попита Ларимар.

„Нищо не е — помисли Лайтсонг. — Сънувам война, защото мисля за това. Не е пророчество. Не е защото съм бог.“

Изглеждаше толкова реално. В съня си беше мъж на бойното поле, без оръжие. Около него умираха войници. Приятел след приятел. Познаваше ги, един от друг по-близки на сърцето му.

„Една война срещу Идрис няма да е така. Ще се води от Безжизнени.“

Не искаше да признае, че приятелите му в съня не носеха ярки цветове. Не беше гледал през очите на мъж от Халандрен, а на идрианец. Може би затова беше такава касапница.

„Идрианците са лошите. Те са бунтовниците, които се отцепиха и поддържат втори трон в границите на Халандрен. Те трябва да бъдат усмирени.

Заслужават го.“

— Какво видяхте, ваша милост? — попита отново Ларимар.

Лайтсонг затвори очи. Имаше и други образи. Повтарящите се. Блестящата червена пантера. Бурята. Лице на млада жена, погълната от мрака. Изядена жива.

— Видях Блашуивър — отвърна той: говореше само за последната част от сънищата. — Изчервена. Видях теб, и ти спеше. И видях Бога крал.

— Бога крал ли? — попита възбудено Ларимар.

Лайтсонг кимна и каза:

— Плачеше.

Писарят записваше. Ларимар не настоя за повече. Лайтсонг се надигна и се помъчи да заличи образите в ума си. Но не можеше да пренебрегне телесната слабост, която изпитваше. Беше денят му за пир и трябваше да вземе Дъх, иначе щеше да умре.

— Ще ми трябват урни — каза Лайтсонг. — Две дузини, по една за всеки от боговете, боядисани според цветовете им.

Ларимар се разпореди, без да попита защо.

— Също така ще ми трябват камъчета — каза Лайтсонг, докато слугите го обличаха. — Много.

Ларимар кимна. Щом го облякоха, Лайтсонг стана и тръгна.

За да се засити с душата на дете.

Лайтсонг хвърли камъче в една от урните и то изтропа в нея.

— Браво, ваша милост — похвали го Ларимар, който бе застанал до стола му.

— Чак пък браво — отвърна Лайтсонг и хвърли ново камъче. То падна близо до целената урна и един слуга притича, вдигна го от земята и го пусна в нея.

— Изглежда съвсем естествено — каза Лайтсонг. — Да вкарвам почти всеки път. — Чувстваше се много по-добре, след като му бяха дали нов Дъх.

— Наистина, ваша милост — каза Ларимар. — Мисля, че нейна милост Блашуивър се приближава.

— Добре — каза Лайтсонг и метна ново камъче. Този път улучи. Разбира се, урните бяха само на пет стъпки от стола му. — Мога да се изфукам с уменията си в хвърляне на камъчета.

Павилионът му беше вдигнат до самите порти на двора, до стената, която пречеше да се вижда градът отвън.

„Като ще ни държат заключени тук, можеха поне да проявят благоприличието да ни предложат хубава гледка.“

— Какво правиш, в името на Многоцветните тонове?

Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че Блашуивър е с ръце на кръста. Хвърли ново камъче.

— Знаеш ли, винаги съм се учудвал — каза той. — Когато изричаме клетви като тази, използваме цветовете. Защо не използваме имената си? Нали уж сме богове.

— Повечето богове не обичат имената им да се използват напусто — отвърна Блашуивър и седна до него.

— Значи са прекалено надути — каза Лайтсонг и хвърли ново камъче. Не улучи и слугата притича да го пусне в урната. — За мен лично би звучало много ласкателно, ако използват името ми. „Лайтсонг Храбрия!“ или, „В името на Лайтсонг Храбрия!“, това май е малко дълго. Бихме могли да го съкратим просто до „О, Лайтсонг!“

— Кълна се — каза тя, — че от ден на ден ставаш все по-странен.

— Всъщност не. Освен ако не се кълнеш в мен. Тъй че фразата ти би трябвало да стане: „Какво в името Ти правиш?“

Тя му изръмжа недоволно и той я погледна.

— Определено не го заслужавам все още. Трябва да те е ядосало нещо друго.

— Олмадър.

— Още ли не иска да ти даде Заповедите?

— Вече дори отказва да говори с мен.

Лайтсонг метна камъче в една от урните.

— Ах, само да познаваше освежаващото чувство на разочарование, което пропуска да познае, отказвайки приятелството ти.

— Не съм толкова разочароваща! — възмути се Блашуивър. — Всъщност бях доста мила с нея.

— В такъв случай проблемът си е твой — каза Лайтсонг. — Ние сме богове, скъпа, и бързо се отегчаваме от безсмъртното си съществуване. Стремим се, естествено, към крайни диапазони на емоция — добра или лоша, няма значение. В известен смисъл важна е по-скоро абсолютната стойност на емоцията, отколкото позитивното или негативно естество на тази емоция.

Блашуивър помълча. Лайтсонг — също.

— Лайтсонг, скъпи. Какво, в името Ти, означаваше пък това?

— Не съм много сигурен. Просто ми хрумна. Мога да онагледя значението му в главата си обаче. С числа.

— Добре ли си? — попита го тя, искрено загрижена.

В ума му пробягаха сцени на битка. Най-добрият му приятел, мъж, когото не познаваше, издъхващ пронизан от меч в гърдите.

— Не съм сигурен. Нещата са доста странни напоследък.

Тя помълча.

— Искаш ли да идем в палата ми и да полудуваме? Това винаги ми оправя настроението.

Той метна ново камъче и се усмихна.

— Скъпа, ти си непоправима.

— Аз съм богинята на похотта, в името Ти — каза тя. — Трябва да си изпълнявам ролята.

— Последния път, когато проверих, беше богинята на искреността.

— Искреност и искрени емоции, скъпи — отвърна тя мило. — И от мен да знаеш, похотта е една от най-искрените емоции. Добре, какво все пак правиш с тези тъпи камъчета?

— Броя — отвърна той.

— Броиш си глупостите ли?

— Да — отвърна Лайтсонг и метна ново камъче. — Както и жреците, които минават през портите, облечени в цветовете на всеки бог или богиня.

Блашуивър се намръщи. Беше обед и портите бяха доста оживени с влизащите и излизащи слуги и изпълнители. По-рядко се мяркаха жреци и жрици обаче — те бяха дошли рано, за да обслужват боговете си.

— Всеки път щом влезе жрец на определен бог — каза Лайтсонг, — хвърлям камъче в урната, символизираща въпросния бог.

Блашуивър видя как хвърли ново камъче и не улучи. Както бе наредил, слугите вдигнаха камъчето и го пуснаха в съответната урна. Виолетово и сребристо. Една от жриците на Хоупфайндър притича покрай тях по моравата, запътена към палата на своя бог.

— Объркана съм — каза Блашуивър.

— Лесно е — обясни Лайтсонг. — Виждаш, че някой носи пурпур, и хвърляш камъче в урната със същия цвят.

— Да, скъпи. Но защо?

— За да следим колко жреци на всеки бог влизат в двора, разбира се — каза Лайтсонг. — Притокът съвсем намаля. Съсел, би ли преброил, моля те?

Ларимар се поклони, събра няколко слуги и писари и им заповяда да изпразнят урните и да преброят камъчетата във всяка.

— Скъпи ми Лайтсонг — заговори Блашуивър. — Искрено се извинявам, ако съм те пренебрегвала напоследък. Олмадър се отнесе с грубо равнодушие към предложенията ми. Ако липсата на внимание от моя страна ти е разстроила ума…

— Умът ми си е съвсем в ред, благодаря — отвърна Лайтсонг. Изправи гръб и загледа броящите слуги.

— Тогава сигурно си безкрайно отегчен — продължи Блашуивър. — Сигурно можем да измислим нещо за забавление?

— Забавлявам се чудесно. — Усмихна се, преди да са му донесли резултатите. Купчинката на Мърсистар беше една от най-малките.

— Лайтсонг? — попита Блашуивър. Игривото ѝ поведение беше приключило.

— Заповядах на жреците ми да дойдат рано тази сутрин — каза Лайтсонг и се обърна към нея. — И да ме настанят тук, пред портите, още преди слънцето да е изгряло. Броим жреците вече от шест часа.

Ларимар се приближи и му връчи списък на боговете с броя на жреците, влезли облечени в техните цветове. Лайтсонг го огледа и закима мълчаливо.

— На някои от боговете на служба са дошли по над сто жреци, но на двама — само по двайсетина. Мърсистар е една от тях.

— Тъй че? — попита Блашуивър.

— Тъй че… ще пратя слугите си да наблюдават и да броят при палата на Мърсистар, за да видим колко жреци са там. Вече подозирам, че знам какво ще открият. Жреците на Мърсистар не са по-малко от нашите. Просто влизат в двора по друг маршрут.

Блашуивър го погледна неразбиращо, а след това кривна глава.

— Тунелите?

Лайтсонг кимна.

Тя се отпусна на стола си и въздъхна.

— Е, поне не си полудял. Просто си отегчен.

— Нещо става с тези тунели, Блашуивър. И е свързано със слугата, който беше убит.

— Лайтсонг, имаме много по-големи проблеми, за които да се тревожим! — Тя поклати глава и се хвана за челото все едно я беше заболяла главата. — Не мога да повярвам, че още се занимаваш с това. Честно! Кралството скоро ще влезе във война — за първи път ролята ти в събранието е важна, — а ти се безпокоиш за това как жреците влизат в двора?

Лайтсонг не отговори веднага.

— Ето — каза накрая. — Позволи ми да докажа тезата си.

Пресегна се от дивана си и взе от земята малка кутия. Вдигна я и я показа на Блашуивър.

— Кутийка — изсумтя тя. — Много убедителен аргумент.

Той дръпна капака на кутията и на дланта му остана да лежи малка сива катеричка. Животинчето беше съвършено застинало, зяпнало напред и вятърът разрошваше козината му.

— Безжизнен гризач — каза Блашуивър. — Много по-добре. Вече ме убеди.

— Лицето, което е проникнало в палата на Мърсистар, е използвало това за отвличане — каза Лайтсонг. — Знаеш ли как се сломява Безжизнен, скъпа?

Тя сви рамене.

— Аз също не знаех — каза Лайтсонг. — Докато не накарах жреците си да сломят този. Явно са нужни седмици, докато се обуздае Безжизнен, за когото нямаш подходящите защитни фрази. Дори не съм сигурен как точно става това — вероятно е свързано с Дъха и с мъчение.

— Мъчение ли? Безжизнените са безчувствени.

Лайтсонг сви рамене.

— Все едно, слугите ми го сломиха. Колкото по-силен и опитен е Пробуждащият, създал Безжизнения, толкова по-трудно е да се сломи.

— Точно затова трябва да вземем Заповедите от Олмадър — каза Блашуивър. — Ако нещо се случи с нея, нейните десет хиляди стават безполезни за нас. Би ни отнело години, докато сломим толкова Безжизнени!

— Богът крал и някои от жриците на Олмадър също имат кодовете.

— О. И смяташ, че той просто ще ни ги даде? При положение, че дори не ни е позволено да говорим с него?

— Просто изтъквам, че едно-единствено убийство не би могло да унищожи цялата ни армия — каза Лайтсонг и вдигна катеричката. — Не това е важното. Важното е, че който е направил тази катеричка, е имал доста много Дъх и е знаел какво прави. Кръвта на съществото беше заменена с алкохол сукървица. Шевовете са съвършени. Заповедите, контролиращи гризача, бяха изключително силни. Шедьовър на БиоХроматичното изкуство.

— И? — попита тя.

— И го е пуснал в палата на Мърсистар — каза Лайтсонг. — Създал е суматоха, за да може да се промъкне в тези тунели. Някой друг проследява нахлулия и това второ лице убива човек, за да не разкрие какво е видял. Каквото и да има в онези тунели — накъдето и да водят те — е достатъчно важно, за да се харчи Дъх за него. Достатъчно важно, за да се убие за него.

Блашуивър поклати глава.

— Още не мога да повярвам, че изобщо се занимаваш с това.

— Ти каза, че знаеш за тунелите. Накарах Ларимар да разпита и се оказа, че други също знаят. Използват ги за склад под палатите, поне така се твърди. Различни богове са заповядвали да ги строят в различни моменти в историята на двора.

— Но — продължи той възбудено, — също така може да се окажат съвършеното място за организиране на тайна операция! Дворът е извън юрисдикцията на градската стража. Всеки палат е една малка автономна държава! Разшири няколко от тези мазета така, че тунелите им да се свържат с други, прокопай ги навън под стените така, че да можеш да влизаш и излизаш тайно…

— Лайтсонг — прекъсна го Блашуивър. — Ако наистина става нещо толкова тайно, тогава защо жреците ще идват в двореца през тези тунели? Това няма ли да е малко подозрително? Искам да кажа, щом ти го забеляза, колко трудно би било да се открие?

Лайтсонг замълча и се изчерви.

— Разбира се. Толкова съм се увлякъл в претенцията си да бъда полезен, че се самозабравих! Страшно съм ти благодарен, че ми напомни, че съм идиот.

— Лайтсонг, нямах предвид…

— Не, всичко е наред — каза той и се изправи. — Защо ли си правя труда? Не бива да забравям кой съм. Лайтсонг, мразещият себе си бог. Най-безполезната личност, дарявана някога с безсмъртие. Само ми отговори на един въпрос обаче.

Блашуивър помълча.

— Какъв въпрос?

— Защо? — попита той и я погледна. — Защо мразя да съм бог? Защо се държа толкова лекомислено? Защо подронвам собствения си авторитет. Защо?

— Винаги съм предполагала, че е защото те забавлява контрастът.

— Не. Блашуивър, аз бях такъв още от първия ден. Когато се събудих, отказах да повярвам, че съм бог. Отказах да приема мястото си в този пантеон и този двор. Оттогава се държа по съответния начин. И, ако мога да кажа, доста съм захитрял в това с годините. Но не това е важното. Това, върху което трябва да се съсредоточа — важното, — е защо.

— Не знам — призна тя.

— Аз също. Но който и да съм бил преди, той се опитва да излезе навън. Непрекъснато ми шепне да заровя в тази загадка. Непрекъснато ми напомня, че не съм бог. Непрекъснато ме подтиква да се отнасям към всичко това лекомислено. — Лайтсонг поклати глава. — Не знам кой съм бил — никой няма да ми каже. Но започвам да имам подозрения. Бил съм личност, която не е могла просто да седи кротко и да остави нещо необяснено да се изхлъзне в мъглата на спомена. Бил съм човек, който е мразел тайните. И едва сега започвам да разбирам колко много тайни има в този двор.

Блашуивър изглеждаше изумена.

— Сега моля да ме извиниш — каза той на излизане от павилиона. Слугите му побързаха да го догонят. — Трябва да свърша една работа.

— Каква работа? — попита Блашуивър и стана.

Той я погледна през рамо.

— Да се видя с Олмадър. Има едни Безжизнени заповеди, с които трябва да се заема.

39

Една седмица живот в канавките драстично бе променила житейските възгледи на Вивена.

Продаде косата си на втория ден за отчайващо малка сума. Храната, която си купи, дори не напълни стомаха ѝ, а нямаше сила да си пусне нови кичури. Поне да я бяха остригали чисто, а така косата ѝ беше останала накълцана и раздърпана и все още щеше да е мъртвешки бяла, ако не бяха пръстта и саждите.

Мислила беше да продаде Дъха си, но нито знаеше къде да отиде, нито как да се спазари. Освен това имаше силното чувство, че Дент ще наблюдава местата, където можеше да продаде Дъха. На всичко отгоре нямаше представа как да си върне Дъха от шала, след като го беше вкарала в него.

Не. Трябваше да остане скрита и невидима. Не можеше да привлича внимание към себе си.

Седеше край улицата, протегнала ръка към минаващите тълпи и навела очи. Никакви подаяния не идваха. Не беше сигурна как го правят другите просяци. Жалките им спечелени петаци изглеждаха цяло съкровище в очите ѝ. Знаеха толкова много — къде да седнат, как да молят. Минувачите се учеха да избягват просяци, дори с поглед. Тъй че успешните просяци бяха тези, които успяваха да привлекат внимание.

Вивена не беше сигурна дали иска да привлече внимание. Макар глождещият глад да я беше изкарал на оживените улици, все още се страхуваше, че Дент или Вашер може да я намерят.

Колкото повече огладняваше, толкова по-малко други грижи я притесняваха. Яденето беше проблем за сега. Да я убие Дент или Вашер беше проблем за после.

Пъстроцветният поток хора продължаваше да тече. Вивена ги наблюдаваше, без да се съсредоточава върху лица или тела. Само цветове. Като въртящо се колело, всяка спица с различен цвят. „Дент няма да ме намери тук — помисли тя. — Няма да види принцесата в просякинята край улицата.“

Стомахът ѝ изръмжа. Учеше се да го пренебрегва. Също както хората пренебрегваха нея. Не се чувстваше като истинска просякиня или дете на улицата, не и след само една седмица. Но се учеше да им подражава. Умът ѝ обаче беше толкова размътен напоследък. Откакто се беше отървала от Дъха си.

Придърпа по-плътно шала около себе си. Носеше го винаги.

Все още ѝ беше трудно да повярва в това, което бяха направили Дент и другите. Имаше толкова мили спомени от шегите им. Не можеше да свърже това с видяното в мазето. Всъщност понякога се улавяше, че става, за да ги потърси. Сигурно нещата, които беше видяла, бяха халюцинации. Сигурно не можеше да са толкова ужасни хора.

„Това е глупаво — каза си. — Трябва да се съсредоточа. Защо умът ми не работи вече както трябва?“

Да се съсредоточи върху какво? Нямаше много за мислене. Не можеше да отиде при Дент. Парлин беше мъртъв. Градските власти нямаше да помогнат — вече беше чула слуховете за идрианската принцеса, причинила толкова неприятности. Щяха да я арестуват на мига. И да имаше още от агентите на баща ѝ в града, нямаше представа как да ги намери, без да се издаде пред Дент. Освен това беше напълно възможно Дент да ги е открил и да ги е убил. Беше толкова умен — да я държи в плен и безшумно да премахва тези, които можеха да я спасят. Какво ли си мислеше баща ѝ? Вивена изгубена, всеки мъж, когото изпрати да я върне, изчезва загадъчно, Халандрен все повече се приближава до обявяване на война.

Но тези грижи бяха далечни. Стомахът ѝ ръмжеше. В града имаше бедняшки кухни, но при първата, до която бе отишла, беше зърнала Тонк Фах да се шляе пред един вход от другата страна на улицата. Избяга бързо, надяваше се да не я е видял. По същата причина не смееше да напусне града. Дент със сигурност щеше да има агенти, които да дебнат на портите. Освен това къде щеше да иде? Нямаше и нужните припаси за дългото пътуване до Идрис.

Сигурно щеше да може да напусне, ако успееше да спести достатъчно пари. Това беше трудно, почти невъзможно. Всеки път, когато спечелеше монета, я похарчваше за храна. Не можеше да го избегне. Нищо друго сякаш нямаше значение.

Вече беше отслабнала. Стомахът ѝ отново изръмжа.

Седеше потна и мръсна в жалката сянка. Все още беше само по долната си риза и шала, макар да беше толкова мръсна, че беше трудно да се разбере къде свършва облеклото и започва голата кожа. Предишният нагъл отказ да носи каквото и да е друго освен елегантни дрехи сега ѝ изглеждаше нелеп.

Вивена тръсна глава в опит да разчисти мъглата от нея. Една седмица на улицата, а сякаш беше цяла вечност — но знаеше, че едва сега започва да опознава живота на бедните. Как оцеляваха те, след като спяха в задните улички, дъждът ги мокреше всеки ден, стряскаха се от всеки звук, изпитваха такъв глад, че се изкушаваха да ровят и да ядат гнила смет, намерена в канавките? И това беше опитала. Дори беше успяла да задържи малко в стомаха си.

Беше единственото нещо за ядене два дни поред.

Някой спря до нея. Тя вдигна глава и жадно протегна ръка, но после видя цветовете, които носеше. Жълто и синьо. Градската стража. Хвана шала и го придърпа по-плътно. Знаеше, че е глупаво — никой не можеше да знае за Диханията, вложени в него. Движението бе инстинктивно. Шалът беше единствената вещ, която притежаваше и — колкото и да беше жалък — няколко улични хлапета вече се бяха опитали да ѝ го откраднат, докато спеше.

Стражът не посегна за шала. Само я сръга с палката си и каза:

— Ти. Премести се. Никакво просене на този ъгъл.

Не обясни. Никога не обясняваха. Явно имаше правила за това къде може да сядат просяците и къде — не, но никой не си правеше труда да ги обясни на самите просяци. Законите бяха неща на господари и богове, не на низшите.

„Вече започвам да мисля за господарите все едно са някакъв друг вид.“

Вивена се надигна и изпита леко гадене и замайване. Подпря се на стената на сградата, а стражът я сръга отново, за да се махне по-бързо.

Тя наведе глава и тръгна с тълпата, макар че повечето се държаха на разстояние от нея. Беше иронично, че сега ѝ правеха път, след като ѝ беше все едно. Не искаше да мисли колко мирише — макар че не толкова миризмата, колкото страхът да не бъдат ограбени ги държеше настрана. Нямаше нужда да се тревожат. Не беше достатъчно опитна да среже кесия или да пребърка джоб, а и не можеше да си позволи да я хванат.

Още преди дни беше престанала да се тревожи за моралността на кражбата. Още преди да напусне уличките с бордеите заради широките улици вече не беше толкова наивна да вярва, че не би откраднала, ако ѝ откажат храна, макар да предполагаше, че ще ѝ е нужно още много време, докато стигне до това състояние.

Не се запъти към друг ъгъл, а се измъкна от тълпите и тръгна обратно към идрианския бедняшки квартал. Тук си беше спечелила поне малко приемане. Най-малкото я смятаха за една от тях. Никой не знаеше, че е принцесата — след първия мъж никой не я беше разпознал. Само че акцентът ѝ ѝ беше спечелил място.

Започна да си търси място, където да прекара нощта. Това бе една от причините да реши да не продължава да проси вечерта. Беше доходно време, вярно, но беше ужасно уморена. Искаше да си намери хубаво място за спане. Преди време нямаше и да си помисли колко важно е къде да се свиеш, но някои улички бяха по-топли от други и някои имаха по-добър заслон от дъжда. Някои бяха по-безопасни. Започваше да научава тези неща, както и кого да внимава да не ядоса.

В нейния случай последната група включваше почти всички — дори уличните хлапета. Всички те бяха над нея в обществената йерархия. Беше го научила още втория ден. Беше се опитала да скъта една монета от продажбата на косата си, за да я спести в случай, че възникне възможност да напусне града. Не знаеше как хлапетата бяха разбрали, че има монета, но тогава беше получила първия си бой.

Любимата ѝ уличка се оказа заета от навъсени мъже, които явно вършеха нещо незаконно. Тя бързо се махна и тръгна към втората си любима. Тя пък беше пълна с банда хлапета. Същите, които я бяха набили. Махна се и оттам.

Третата беше празна. Намираше се до една сграда с пекарна. Пещите още не бяха разпалени за нощното печене на хляб, но щяха да осигурят малко топлина през стените рано сутринта.

Легна и се присви с гръб към тухлите, стиснала шала около раменете си. Макар да нямаше възглавница или завивка, заспа след няколко мига.

40

Когато Трилидийс я намери, Сири обядваше на дворцовата морава. Тя не му обърна внимание, а продължи да си взима хапки от блюдата.

Морето беше доста странно. Какво друго можеше да се каже за място, в което може да се въдят същества с такива жилави пипала и тела без кости, и други с такива бодливи кожи? Боцна нещо, което местните наричаха „морска краставица“ — вкусът му всъщност изобщо не беше на краставица.

Опитваше всяко блюдо със затворени очи, съсредоточена върху вкуса. Някои не бяха толкова лоши като други. Всъщност не беше харесала нито едно. Морската храна просто не възбуждаше апетита ѝ.

„Трудно ще ми е да стана истинска халандренка“, реши тя и отпи глътка плодов сок.

За щастие сокът беше чудесен. Разнообразието и вкусът на многобройните халандренски плодове бяха почти толкова забележителни, колкото и странността на морския живот.

Трилидийс се покашля. Върховният жрец на Бога крал не беше свикнал да чака.

Сири кимна на слугините си да поднесат нова серия блюда. Сузеброн я беше учил как да се храни, като спазва етикета, и тя искаше да се упражнява. По съвпадение неговият начин на хранене — на малки хапки, без да довършва нищо — беше добър за опитване на нови блюда. Тя искаше да опознае Халандрен, нравите му, хората му, вкусовете му. Беше принудила слугите си да ѝ говорят повече и се канеше да се запознае с повече от боговете. Видя отдалече минаващия Лайтсонг и му махна мило. Изглеждаше нетипично зает с нещо. Той ѝ махна в отговор, но не намина да я навести.

„Жалко — помисли Сири. — Щеше да е добър повод да забавя Трилидийс още.“

Върховният жрец отново се покашля, този път по-настоятелно. Най-сетне Сири стана и даде знак на слугите си да се задържат на място.

— Имате ли нещо против малко да повървите с мен, ваше превъзходителство? — попита го безгрижно. Подмина го и тръгна с изящна походка, в пищната си теменужена рокля, а ефирният шлейф се проточи по тревата зад нея.

Той побърза да я догони.

— Трябва да поговоря с вас за нещо.

— Да — отвърна тя. — Досетих се от начина, по който ме викахте няколко пъти днес.

— Вие не дойдохте — каза той.

— Струва ми се, че съпругата на Бога крал не би трябвало да свиква да се отзовава на искания и да припка да се яви при някого всеки път, когато я повикат.

Трилидийс се намръщи.

— Но — продължи тя, — разбира се, ще отделям време на самия върховен жрец, ако той дойде да поговори с мен.

Той я изгледа, висок и с изправен гръб, облякъл цветовете на Бога крал за деня — синьо и медено.

— Не бива да ми се противопоставяте, ваше височество.

Сири се изчерви за миг от притеснение, но задържа косата си да не побелее.

— Не ви се противопоставям. Просто установявам някои правила, които би трябвало да са ясни още от началото.

Лека усмивка се появи на лицето на Трилидийс.

„Какво? — помисли тя изненадана. — Защо беше тази реакция?“

Продължиха да вървят и тя се овладя.

— Така ли? — Тонът му стана снизходителен. — Много малко знаете за това, което си позволявате, ваше величество.

„Проклятие! — помисли тя. — Как този разговор се измъкна от ръцете ми толкова бързо?“

— Бих могла да кажа същото за вас, ваше превъзходителство.

Масивният черен храм-дворец се извиси над тях: стръмни абаносови блокове, струпани като играчки на дете великан.

— О? — Той я изгледа накриво. — Някак си се съмнявам в това.

Наложи ѝ се да потисне отново жегналото я притеснение. Трилидийс отново се усмихна.

„Какво? — помисли тя. — Сякаш може да отгатва чувствата ми. Сякаш може да види…“

Косата ѝ не беше променила цвета си, поне видимо. Тя погледна Трилидийс и се помъчи да разбере какво не е наред. Забеляза нещо интересно. В кръг около върховния жрец тревата изглеждаше малко по-цветна.

„Дъх — помисли Сири. — Разбира се, че ще го има! Той е един от най-могъщите хора в кралството.“

Хората с много Дъх май можеха да виждат и най-малките промени в цвета. Можеше ли наистина да отгатва чувствата ѝ от такива смътни реакции в косата ѝ? Затова ли винаги се държеше толкова пренебрежително? Можеше ли да види страха ѝ?

Стисна зъби. Като малка беше пренебрегвала упражненията, които Вивена правеше, за да има пълен контрол над косата си. Сири беше емоционална и хората можеха да отгатват чувствата ѝ и без косата, тъй че бе решила, че няма смисъл да се учи да владее кралските къдрици.

Не си беше представяла Двор на богове и хора със силата на БиоХрома. Онези учители се оказваха много по-умни, отколкото им беше признавала. Както и жреците. Сети се, че Трилидийс и другите явно са проучили значенията на всички оттенъци промяна в косата ѝ.

Трябваше да върне разговора в руслото му.

— Не забравяйте, Трилидийс — каза тя. — Вие сте този, който дойде да ме види. Очевидно имам някаква власт тук, след като накарах дори върховния жрец да прави каквото аз желая.

Той я погледна студено. Тя се съсредоточи и задържа косата си най-тъмно черна. Черно, за увереност. Издържа погледа му и не допусна и най-лека багра в кичурите си.

Най-сетне той извърна очи.

— Чух смущаващи слухове.

— О?

— Да. Изглежда, вече не изпълнявате съпружеските си задължения. Бременна ли сте?

— Не — отвърна тя. — Накарах слугините ми да ме прегледат преди два дни. Можете да ги попитате.

— Тогава защо спряхте да опитвате?

— Какво? — попита тя небрежно. — Да не би шпионите ви да са разочаровани, че пропускат нощното си представление?

Трилидийс се изчерви, съвсем леко. Погледна я, а тя отново успя да задържи косата си съвършено черна. Без намек за бяло или червено. Той като че ли стана по-неуверен.

— Вие идрианците — сопна се жрецът. — Живеете горе във високите си планини, мръсни и нецивилизовани, но си въобразявате, че сте по-добри от нас. Не ме съдете. Не ни съдете. Нищо не знаете.

— Знам, че подслушвате.

— Не само подслушваме — каза Трилидийс. — Първите няколко нощи имаше шпионин в самата спалня.

Този път тя не можа да прикрие изчервяването си. Косата ѝ си остана почти черна, но ако Трилидийс наистина имаше достатъчно БиоХрома, за да различава леки промени, щеше да е доловил нотката червено.

— Добре съм запознат с отровните неща, които проповядват монасите ви — каза Трилидийс и извърна очи. — Омразата, която ви се вдъхва. Наистина ли си въобразявате, че ще оставим жена от Идрис със самия Бог крал сама и ненаблюдавана? Трябваше да сме сигурни, че не се каните да го убиете. Все още не сме убедени.

— Говорите забележително откровено.

— Просто казвам някои неща, които аз трябваше да установя от самото начало. — Спряха в сянката на огромния дворец. — Вие не сте важна тук. Не и спрямо нашия Бог крал. Той е всичко, а вие сте нищо. Точно като всички нас.

„Щом Сузеброн е толкова важен — помисли Сири, взряна в очите на Трилидийс, — защо тогава се каните да го убиете?“ Задържа погледа му. Жената, която беше допреди няколко месеца, щеше да е извърнала очи. Но когато се почувстваше слаба, тя си спомняше за Сузеброн. Трилидийс ръководеше заговора да подчини, контролира и накрая да убие собствения си Бог крал.

А Сири искаше да разбере защо.

— Престанах да правя любов с Бога крал преднамерено — каза тя и съхрани с усилие черното на косата си. — Знаех, че така ще привлека вниманието ви.

Всъщност просто беше спряла малките си представления всяка нощ. Реакцията на Трилидийс, за щастие, доказа, че жреците са повярвали на играта ѝ, и тя благодари на късмета си. Може би все още не знаеха, че можеше да общува със Сузеброн. Внимаваше изключително да шепне нощем и дори беше започнала сама да пише някои неща, за да поддържа заблудата.

— Трябва да създадете наследник — каза Трилидийс.

— Или какво? Защо сте толкова нетърпелив, Трилидийс?

— Не е ваша работа. Достатъчно е да кажа, че имам задължения, които вие не можете да схванете. Поданик съм на боговете и изпълнявам тяхната воля, не вашата.

— Е, за последното ще трябва да поотстъпите малко, ако искате наследника си — каза Сири.

На Трилидийс явно не му харесваше как върви разговорът. Погледна косата ѝ. А тя някак си успя да не издаде и най-малка колебливост. Очите му отново се върнаха на лицето ѝ.

— Не можете да ме убиете, Трилидийс — каза тя. — Не и ако искате кралски наследник. Не можете да ме насилвате или принуждавате. Само Богът крал би могъл да прави това. А ние знаем как е той.

— Не разбирам какво намеквате — каза намръщено Трилидийс.

— О, я стига! Сериозно ли очаквате да спя с мъж и да не открия, че няма език? Че буквално е дете? Съмнявам се, че може дори да ходи до тоалетната без помощ от слугите.

Трилидийс почервеня от гняв.

„Наистина не е безразличен — отбеляза разсеяно Сири. — Или най-малкото обидата към неговия Бог крал обижда и него. По-предан е, отколкото очаквах.“

Тъй че вероятно не беше за пари. Не можеше да е сигурна, но подозираше, че не е от типа хора, които ще продадат религията си за пари. Каквато и да беше причината за ставащото в двореца, вероятно беше свързана с искрено убеждение.

Разкриването на това, което знаеше за Сузеброн, беше рискована игра. Допускаше, че Трилидийс бездруго се е досетил, тъй че беше по-добре да покаже, че смята Сузеброн за глупак с ум на дете. Издаваш късче информация, но също така подвеждаш с друга. Ако приемеха, че смята Сузеброн за глупак, нямаше да заподозрат заговор между нея и съпруга ѝ.

Не беше сигурна дали постъпва правилно. Но трябваше да се учи, иначе Сузеброн щеше да умре. А единственият начин да се научи беше в действие. Не разполагаше с много, но имаше едно нещо, което жреците искаха: утробата си.

Като че ли можеше да я държи за откуп успешно, защото Трилидийс потисна гнева си и изобрази някакво подобие на спокойствие. Извърна се от нея и погледна към двореца.

— Знаете ли много за историята на това кралство? След като фамилията ви го е напуснала, разбира се.

Сири се намръщи, изненадана от въпроса. „Повече, отколкото вероятно си мислиш.“

— Не бих казала — отвърна на глас.

— Господарят Миротворец ни е оставил с предизвикателство — каза Трилидийс. — Той ни е дал съкровището, което нашият Бог крал владее сега, богатство от БиоХроматичен дъх, каквото никой никога не е виждал. Над петдесет хиляди Дъха. Казал ни е да ги пазим грижливо. — Обърна се отново към нея. — И ни е предупредил да не ги използваме.

Сири леко потръпна.

— Не очаквам да разберете какво сме направили — каза Трилидийс. — Но е било необходимо.

— Необходимо да държите един човек в окови? — каза Сири. — Да го лишите от способността да говори, да превърнете един пораснал мъж във вечно дете? Та той дори не разбира какво се очаква да прави с жена!

— Необходимо е — повтори Трилидийс, стиснал зъби. — Вие, идрианците, дори не се опитвате да разберете. Имал съм си работа с вашия крал години наред и усещам същите невежествени предразсъдъци у него.

„Провокира ме“, помисли Сири, докато се мъчеше да обуздае чувствата си. Беше по-трудно, отколкото бе очаквала.

— Вярата в Аустре вместо във вашите живи богове не е невежество. В края на краищата вие сте изоставили вярата ни и сте тръгнали по по-лесния път.

— Следваме учението на бога, който е дошъл да ни защити, след като вашият Аустре — невидимо, непознато същество — ни е оставил на унищожителя Калад. Миротвореца се е върнал в живота с изрична цел: да спре враждата между хората, да донесе отново мир на Халандрен.

Жрецът я погледна.

— Името му е свято. Той е този, който ни дава живот, Съсъд. И иска от нас само едно нещо: да пазим силата му. Умрял е, за да ни я даде, но е поискал да бъде съхранявана в случай, че се Завърне отново и му потрябва. Не можем да позволим използването ѝ. Не можем да позволим да бъде осквернена. Дори от нашия Бог крал.

Замълча.

„Как тогава взимате това съкровище от него, за да го предадете на следващия?“, помисли тя. Изкушаваше се да попита. Дали с това щеше да издаде твърде много?

Най-сетне Трилидийс продължи:

— Вече разбирам защо баща ви изпрати вас вместо другата. Трябваше да проучим всички дъщери, не само първата. Вие сте много по-способна, отколкото бяхме подведени да вярваме. — Думите му я изненадаха, но тя успя да овладее косата си. Трилидийс въздъхна и извърна очи. — Какви са исканията ви? Какво ще ни струва да ви накараме да се върнете към своите… задължения всяка нощ?

— Слугите ми — каза тя. — Искам да сменя главните си слугини с жените от Пан Кал.

— Недоволна сте от слугините си?

— Не точно — отвърна Сири. — Просто чувствам, че имам повече общо с жените от Пан Кал. И те като мен живеят в изгнание, разделени от хората си. Освен това ми харесва кафявото, което носят.

— Разбира се. — Трилидийс явно мислеше, че зад тази молба стоят предразсъдъците ѝ.

— Момичетата от Халандрен могат да продължат да служат в ролята на жените от Пан Кал досега — каза тя. — Не е нужно да ме напуснат съвсем — всъщност все още искам да си говоря с някои от тях. Но главните жени, които са с мен непрекъснато, трябва да са от Пан Кал.

— Както казах, ще стане. Но вие ще подновите усилията си?

— Засега — отвърна Сири. — Това ще ви спечели още няколко седмици.

Трилидийс се намръщи, но какво можеше да направи? Сири му се усмихна, а след това се обърна и се отдалечи. Но не беше удовлетворена от начина, по който бе тръгнал разговорът. Беше постигнала победа, но на цената на още по-голяма враждебност от страна на Трилидийс.

„Едва ли щеше да ме заобича, колкото и да се бях постарала — реши тя, докато сядаше в павилиона си. — Може би така е по-добре.“

Все още не знаеше какво ще стане със Сузеброн. Но поне беше потвърдила, че манипулирането на жреците е възможно. Това означаваше нещо, макар тя да разбираше, че стъпва по опасен терен. Зае се отново с яденето, готова да опита нов кръг морска храна. Полагаше всички усилия да научи повече за Халандрен, но ако се стигнеше до живота на Сузеброн, щеше да го изведе оттук. Надяваше се, че след като жените от Пан Кал, сънародничките на Сини пръсти, получат по-важна роля в обслужването ѝ, това ще улесни бягството. Надяваше се.

Въздъхна, вдигна една хапка към устните си и продължи с опитването.

41

Вивена подаде монетата си.

— Само една? — попита Кадс. — Това ли е всичко? Само един петак?

Беше един от най-мръсните хора, които бе срещала. Но обичаше да се облича модно. Такъв беше стилът му — опърпано и мръсно облекло, но винаги по последната мода. Изглежда, смяташе, че е смешно. Подигравка със знатните.

Той завъртя монетата между оцапаните си пръсти.

— Само един петак — повтори.

— Моля те — промълви Вивена. Стояха на входа на задна уличка, на гърба на два ресторанта. По-навътре виждаше хлапета, ровещи из сметта. Прясна смет от два ресторанта. Устата ѝ се напълни със слюнка.

— Трудно ми е да повярвам, момиченце, че само това си изкарала днес — каза той.

— Моля те, Кадс — повтори тя. — Знаеш… знаеш, че не мога да прося добре.

Започна да вали. Отново.

— Трябва да се справяш по-добре. Дори децата ми носят поне по две монети.

Зад него щастливците, които го бяха задоволили, продължаваха да пируват. Миришеше толкова хубаво. Или навярно миризмата беше от ресторантите.

— Не съм яла от няколко дни — прошепна тя и примига под дъжда.

— Тогава гледай утре да е по-добре — каза той и ѝ махна да си ходи.

— Монетата ми…

Кадс даде знак на биячите си и Вивена се присви инстинктивно и се олюля.

— Утре да са две — каза Кадс и влезе в уличката си. — Трябва да плащам на собствениците на ресторантите. Не мога да ти позволя да ядеш безплатно.

Вивена стоеше зяпнала. Не защото мислеше, че може да го склони. Просто ѝ беше трудно да го проумее. Беше последният ѝ шанс за храна този ден. Един петак нямаше да ѝ купи повече от залък другаде, но тук — последния път — ѝ беше позволил да се наяде до насита.

Това беше преди седмица. От колко време вече беше на улиците? Не знаеше. Обърна се вяло и придърпа шала си. Беше привечер. Трябваше да изпроси още.

Не можеше. Не и след като бе загубила този петак. Чувстваше се потресена, все едно ѝ бяха откраднали най-ценното притежание.

Не. Не. Все още си го имаше. Придърпа шала си още по-плътно.

Защо беше важен? Трудно ѝ беше да си спомни.

Затътри се отново към Планински земи. Домът ѝ. Част от нея съзнаваше, че не трябва да се чувства толкова отчуждена от личността, която бе преди. Беше принцеса някога, нали? Но се чувстваше толкова зле напоследък, толкова зле, че дори не мислеше, че може да изпита повече глад. Всичко беше толкова грешно. Толкова ужасно грешно.

Закрета по улиците, като внимаваше да държи главата си наведена и превила гръб, за да не би да обиди някого. Но се поспря, щом подмина една улица отдясно. Беше мястото, където чакаха курвите, скрити под стрехите от дъжда.

Вивена се загледа в тях, застанали в оскъдните си облекла. Беше само на две улици навътре в бедняшкия квартал, място, което не беше прекалено опасно за външни. Всички знаеха, че не бива да се ограбва мъж, запътил се да посети курвите. Господарите на гетото не обичаха клиентите им да бъдат плашени. Лошо беше за занаята, както щеше да каже Дент.

Задържа се дълго. Курвите изглеждаха добре хранени. Не бяха мръсни. Някои се смееха. Можеше да отиде при тях. Едно хлапе ѝ го беше подхвърлило онзи ден, като спомена, че все още е млада. Беше поискал да я заведе при господаря си, надявайки се да получи някой петак затова, че е привлякъл ново момиче.

Беше толкова изкушаващо. Храна. Топлина. Сухо легло.

„Благословени Аустре — помисли тя и тръсна глава. — Какво си мисля? Какво става с ума ми?“ Беше толкова трудно да се съсредоточи. Сякаш беше в унес непрекъснато.

Тръгна отново с усилие и бавно се отдалечи от жените. Нямаше да направи това. Още не.

Още не.

„О, Боже на Цветовете — помисли с ужас. — Трябва да се махна от този град. По-добре да умра, да издъхна от глад по пътя към Идрис — по-добре да ме хване Дент и да ме изтезава, — отколкото да свърша в бардак.“

Само че, също както с моралността на кражбата, проблемът колко е морално да използва тялото си изглеждаше много по-мътен сега, когато гладът бе толкова настойчив и постоянен. Запъти се бавно към последната си уличка. Гонеха я от другите. Но тази беше добра. Беше закътана, но и често пълна с по-млади уличници. В компанията им се чувстваше по-добре, макар да знаеше, че нощем я претърсват за монети.

„Не мога да повярвам колко съм уморена…“ Главата ѝ се замая и тя се подпря с ръка на стената. Вдиша няколко пъти дълбоко. Пристъпите на замайване често я спохождаха напоследък.

Тръгна отново напред. Уличката беше празна, всички други се бяха задържали навън вечерта в опит да припечелят още някой петак. Избра най-хубавото място — купчина пръст, по която бе успяла да израсте трева. Дори нямаше толкова много буци в пръстта, макар че щеше да е кална след лекия дъжд. Това не я притесни.

Сенки зад нея затъмниха уличката.

Реакцията ѝ бе незабавна. Побягна. Животът на улицата учеше бързо. Колкото и да беше слаба, в паниката си успя да затича бързо. Друга сянка се изпречи в другия край на уличката пред нея. Тя замръзна, след това се обърна и видя група улични бандити да се приближават отзад.

Зад тях беше мъжът, който я беше ограбил преди няколко седмици, онзи, който ѝ беше взел роклята. Изглеждаше огорчен.

— Съжалявам, принцесо — каза той. — Просто наградата е твърде висока. Адски дълго време ми отне, докато те намеря обаче. Добре се криеше.

Вивена примига. А след това просто се смъкна безсилно на земята.

„Просто не мога да понеса повече“, помисли и се обгърна с ръце. Беше изтощена. Духовно, емоционално, всякак. В известен смисъл се радваше, че всичко това свършва. Не знаеше какво ще ѝ направят мъжете, но знаеше, че свършва. На когото и да я продадяха, нямаше да е толкова невнимателен, че да позволи да избяга отново.

Бандитите се струпаха около нея. Чу как някой спомена, че ще я заведат на Дент. Груби ръце я сграбчиха за раменете и я вдигнаха на крака. Тя тръгна с тях, навела глава.

Изведоха я на главната улица. Ставаше тъмно, но никакви хлапета или просяци не идваха към уличката.

„Трябваше да се досетя — помисли тя. — Беше твърде пуста.“

Беше съкрушена. Не можеше дори да намери сила да мисли повече за бягство. Вътре в себе си осъзна, че учителите ѝ бяха прави. Когато си изтощен и гладен, е трудно да намериш сила да помислиш за каквото и да е, дори за бягство.

Трудно ѝ беше вече да си спомни учителите. Трудно ѝ беше да си спомни какво е да не си гладен.

Бандитите спряха. Вивена вдигна глава и примига, за да махне мъглата от очите си. В тъмната мокра улица пред тях имаше нещо. Черен меч. Оръжието, със сребърната ножница и всичко, беше забито в пръстта.

Улицата затихна. Един от бандитите пристъпи напред и издърпа меча от земята. Разкопча закопчалката на ножницата. Вивена усети внезапно гадене, по-скоро спомен, отколкото истинско усещане. Залитна в ужас назад.

Другите бандити се струпаха озадачени около приятеля си. Един посегна към дръжката.

Мъжът, който носеше меча, удари. Замахна с оръжието, както беше в ножницата, към лицето на приятеля си. Черен дим започна да се извива от меча, вдигаше се от малката открита част на острието.

Мъжете завикаха, всички посягаха да се докопат до меча. Този, който го държеше, продължаваше да замахва с него, а мечът удряше с много повече сила и нанасяше много по-големи поражения, отколкото можеше да се очаква. Запращяха кости и кръв започна да се излива по каменната настилка. Мъжът продължи да напада — движеше се с ужасяваща бързина. Вивена, която все още отстъпваше втрещена назад, успя да види очите му.

Бяха изпълнени с ужас.

Уби последния си приятел — който я беше ограбил в онзи толкова отдавнашен ден, — като натресе меча в ножницата в гърба му. Изпращяха кости. Облеклото на владеещия меча вече се беше разпаднало и чернилка — като плъзнали по стена лози — се заизвива около рамото му. Черни пулсиращи жили се издуха под кожата на ръката му. Мъжът нададе пронизителен отчаян вик.

След това извъртя меча и го заби заедно с ножницата през гърдите си. Оръжието се вряза в кожа и плът, макар че самата ножница не изглеждаше наточена. Мъжът се свлече на колене, след това се изви назад треперещ, зяпнал във въздуха, а черните жили по ръката му започнаха да димят. Умря така, на колене, задържан изправен от меча, който се беше показал от гърба му и го беше подпрял да не падне.

Вивена стоеше сама сред улица, осеяна с трупове. Някаква фигура се спусна от покрива на близката сграда, смъкната надолу от две гърчещи се оживели въжета. Приземи се леко и въжетата се свлякоха мъртви. Мина покрай нея, без да я погледне, и хвана меча. Спря за миг, после щракна закопчалката и издърпа меча — с ножницата — от трупа.

Мъртвецът най-сетне рухна.

Вивена се свлече изтръпнала на земята. Дори не трепна, когато Вашер я вдигна и я метна на рамото си.

42

— Нейна милост не се интересува от желанието ви да се видите — каза жрицата с цялата дължима почтителност.

— Е, аз пък не се интересувам от нейната незаинтересованост — отвърна Лайтсонг. — Може би трябва да я попиташ отново, просто за по-сигурно.

Жрицата наведе глава.

— Моите извинения, ваша милост, но вече питах четиринайсет пъти. Богиня Олмадър започва да се дразни от молбите ви и ми нареди да не им се отзовавам повече.

— Даде ли същата заповед на другите жрици?

Жрицата помълча.

— Ами, не, ваша милост.

— Чудесно — каза Лайтсонг. — Повикай някоя от тях. После прати нея да попита Олмадър дали ще се види с мен.

Жрицата въздъхна шумно. Лайтсонг го прие като победа донякъде. Жриците на Олмадър бяха от най-благочестивите — и най-покорните — в двора. Ако можеше да ядоса някоя от тях, значи можеше да ядоса всяка.

Зачака с ръце на кръста, докато жрицата изпълни искането му. Олмадър можеше да им дава разни заповеди, но не можеше да им каже да го пренебрегнат напълно. В края на краищата той също беше бог. Докато искаше да направят нещо различно от това, което Олмадър изрично им бе забранила, трябваше да се подчиняват.

Дори това да ядосаше богинята им.

— Усвоявам ново умение — каза Лайтсонг. — Делегирано дразнене.

Ларимар въздъхна.

— А словото ви към богиня Блашуивър преди няколко дни, ваша милост? Като че ли намекваше, че не се каните да дразните хората толкова много.

— Нищо подобно не съм казал — отвърна Лайтсонг. — Просто казах, че започвам да разпознавам в себе си малко повече от личността, която съм бил. Това не значи, че ще се откажа от целия напредък, който съм постигнал през последните няколко години.

— Чувството ви за самосъзнание е забележително, ваша милост.

— Знам! Тихо сега. Жриците се връщат.

И наистина, жената се приближи и се поклони ниско пред Лайтсонг.

— Моите извинения, ваша милост. Нашата богиня обаче сега нареди на никакви жрици да не се разрешава да я питат дали можете да влезете да я видите.

— А каза ли, че не могат да я попитат дали тя би излязла тук навън?

— Да, ваша милост — отвърна жрицата. — И всяка друга фраза, която би намекнала за ваше доближаване до нейна милост, или общуване писмено с вас, или донасяне на съобщения от вас под каквато и да било форма.

— Хм — каза той и се потупа с пръст по брадичката. — Става все по-добра. Е, май нищо повече не може да се направи.

Жрицата видимо изпита облекчение.

— Съсел, вдигни павилиона ми тук пред палата ѝ — каза Лайтсонг. — Ще спя тук тази нощ.

Жрицата вдигна очи.

— Ще правите какво? — попита Ларимар.

Лайтсонг сви рамене.

— Няма да мръдна, докато не се видя с нея. Това означава, че ще стоя тук, докато ме приеме. Цяла седмица вече! Щом тя иска да е упорита, ще ѝ докажа, че и аз мога да съм също толкова упорит. — Изгледа накриво жрицата. — Доста добър съм, знаеш ли. Идва от това, че съм един непоносим простак и прочее. Предполагам, че не ви е забранила да допускате катерички в сградата?

— Катерички ли, ваша милост? — попита жената.

— Чудесно. — Лайтсонг се настани на стола, докато слугите му вдигаха павилиона. Извади Безжизнената катерица от кутията ѝ и я протегна напред.

— Бадемова трева — произнесе тихо новата Заповед, която бе наредил на хората си да впечатат в Безжизненото същество. След това заговори по-високо, за да може жрицата да чува. — Влез в сградата, намери Завърналата се, която живее там, и тичай около нея в кръг, като цвърчиш колкото може по-силно. Не се оставяй да те хванат. А, и счупи колкото можеш повече мебели. — След това повтори по-тихо: — Бадемова трева.

Катеричката мигновено скочи от ръката му и се стрелна към палата. Ужасената жрица изви глава и я проследи с поглед. Катерицата заврещя със звук, който изглеждаше удивително некатеришки. Шмугна се между краката на стъписаните стражи и се вмъкна в двореца.

— Какъв великолепен следобед се очертава — каза Лайтсонг и се пресегна за шепа гроздови зърна, щом жрицата се втурна след катерицата.

— Няма да може да изпълни всички онези заповеди, ваша милост — каза Ларимар. — Има ум на катерица въпреки силата, която ѝ дава Дъхът да се подчинява на Заповеди.

Лайтсонг сви рамене.

— Ще видим.

Започна да чува ядосани викове от вътрешността на палата и се усмихна.

Отне повече време, отколкото бе очаквал. Олмадър беше упорита, както се бе доказало от пълния провал на Блашуивър в опита ѝ да я манипулира. Докато седеше и слушаше разсеяно група музиканти, на входа от време на време се показваше по някоя жрица да види още ли е тук. Минаха няколко часа. Той не яде и не пи много, тъй че не му се наложи да посети тоалетната.

Заповяда на музикантите да засвирят по-силно. Беше избрал група с много ударни.

Най-сетне една капнала от умора жрица излезе от двореца и каза:

— Нейна милост ще ви приеме — И се поклони ниско.

— Мм? — каза той. — А, да. Веднага ли трябва да вляза? Не може ли да доизслушам тази песен?

Жрицата вдигна очи.

— Аз…

— О, добре — каза Лайтсонг и стана.

Олмадър беше в залата си за аудиенции. Лайтсонг се задържа намръщен на портала — който, като във всеки палат, беше изграден в божествени мащаби.

Все още чакаха хора на опашка, а Олмадър седеше на трона в предния край на залата. Беше набита и ниска за богиня и той винаги беше смятал бялата ѝ коса и сбръчканото ѝ лице за странност в пантеона. На телесна възраст тя беше най-старата от боговете.

Отдавна не ѝ беше гостувал. Всъщност… „Последния път бях тук в нощта преди Калмсиър да отдаде Дъха си — спомни си той. — В онази вечер, преди години, когато споделихме последната ѝ вечеря.“

Повече не беше идвал тук. А и защо? Бяха се събрали преди всичко заради Калмсиър. На повечето такива поводи Олмадър недвусмислено беше споделяла какво мисли за Лайтсонг. Поне беше искрена.

Нещо, което той не можеше да каже за себе си.

Тя не му обърна внимание, когато влезе. Продължи да седи леко изгърбена — слушаше мъжа, който поднасяше жалбата си. Беше на средна възраст и стоеше неловко пред нея, подпрян на тояга.

— … децата ми гладуват — каза мъжът. — Не мога да купя храна. Мислех, ако кракът ми може да оздравее, да се върна на кейовете. — Наведе очи.

— Вярата ти е похвална — каза Олмадър. — Кажи ми, как пострада кракът ти?

— Риболовна злополука, ваша милост — отвърна мъжът. — Слязох от планинските земи преди няколко години, когато ранните слани попариха нивите ми. Намерих си работа на един от ветрогоните — корабите, които излизат през пролетните бури да ловят риба, докато другите остават в пристанището. При злополуката едно буре ми премаза крака. Никой няма да ме вземе на работа куц.

Олмадър кимна.

— Нямаше да дойда при вас — каза мъжът. — Но понеже жена ми е болна и дъщерята толкова реве от глад…

Олмадър протегна ръка и я отпусна на рамото му.

— Разбирам трудностите ти, но твоите проблеми не са толкова тежки, колкото може би си мислиш. Иди и говори с върховния ми жрец. Имам един човек на кейовете, който ми дължи вярност. Имаш две здрави ръце. Ще ти се даде работа, ще кърпиш мрежите.

Мъжът вдигна очи, блеснали от надежда.

— Ще те отпратим с достатъчно храна, за да изхраниш семейството си, докато научиш новия си занаят — каза Олмадър. — Иди си с благословията ми.

Мъжът се изправи, а после отново се смъкна на колене и заплака.

— Благодаря ти — шепнеше. — Благодаря ти.

Пристъпиха жреци и го отведоха. В залата настъпи тишина, а Олмадър вдигна очи и погледна Лайтсонг. Кимна настрани и един жрец излезе напред, понесъл вързопче кафява козина, стегнато здраво с въжета.

— Казаха ми, че това е твое — каза Олмадър.

— А, да. — Лайтсонг леко се изчерви. — Ужасно съжалявам. Измъкна ми се някак от ръцете.

— Със случайна Заповед да ме намери ли? — попита Олмадър. — А после да тича в кръг и да врещи?

— Ама това подейства ли? — удиви се Лайтсонг. — Интересно. Върховният ми жрец не мислеше, че мозъкът на катерицата ще може да схване толкова сложни Заповеди.

Олмадър го изгледа строго.

— О. Исках да кажа: „Уф. Разбрала ме е напълно погрешно. Глупава катерица.“ Моите най-дълбоки извинения, почитаема сестро.

Олмадър въздъхна, след което махна към една врата встрани. Лайтсонг тръгна натам и тя го последва с няколко слуги по петите ѝ. Движеше се сковано като старица. „Въобразявам ли си, или наистина изглежда по-стара, отколкото преди?“ Това, разбира се, беше невъзможно. Завърналите се не остаряваха. Поне не тези, които бяха достигнали зрялост.

Щом се отдалечиха достатъчно от ушите и очите на молителите. Олмадър го сграбчи за ръката и почти викна:

— Какво правиш, в името на Цветовете?

Лайтсонг я изгледа учудено.

— Ами, ти не искаше да ме видиш и…

— Да не си решил да унищожиш и малкото авторитет, който ни е останал, идиот такъв? — попита Олмадър. — Хората в града вече говорят, че Завърналите се отслабват, че най-добрите от нас са умрели преди години.

— Може би са прави.

Олмадър се навъси.

— Ако твърде много от тях повярват в това, ще загубим достъпа си до Дъх. Помислил ли си за това? Помислил ли си какво може да струва на всички ни твоето неприличие и лекомислие?

— Това ли е причината за представлението? — попита той и кимна към вратата.

— Някога Завърналите се не просто са изслушвали жалбите, за да кажат „да“ или „не“ — каза Олмадър. — Отделяли са време да изслушат всеки, който дойде при тях, а след това са се стараели да помогнат по най-добрия начин.

— Голямо главоболие е било.

— Ние сме техните богове. Трябва ли малко повече главоболие да ни разколебае? — Изгледа го накриво. — О, разбира се. Откъде накъде ще искаш нещо толкова просто като болките на хората ни да ангажират свободното ти време! Защо ли изобщо говоря с теб? — Обърна се, за да го остави.

— Дойдох да ти дам Безжизнените си заповеди — каза Лайтсонг.

Олмадър застина.

— Блашуивър има власт над две групи Заповеди — каза той. — Което ѝ дава власт над половината ни армии. Това ме безпокои. Искам да кажа, вярвам ѝ, колкото вярвам на всеки друг от Завърналите се. Но ако се стигне до война, тя бързо ще стане втората най-властна личност в кралството. Само Богът крал би имал повече власт.

Олмадър го изгледа с неразгадаемо изражение.

— Мисля, че най-добрият начин да я възпрем е ако някой друг държи две групи Заповеди — каза Лайтсонг. — Това може би ще я озапти. Ще я сдържи да не направи нещо необмислено.

В стаята настъпи мълчание.

— Калмсиър ти вярваше — каза най-сетне Олмадър.

— Единствената ѝ слабост, трябва да призная — каза Лайтсонг. — Дори богините имат слабости понякога, изглежда. Винаги съм намирал, че е проява на кавалерство да не изтъквам такива неща.

— Тя беше най-добрата от нас — каза Олмадър. — Срещаше се с хората по цял ден. Обичаха я.

— Синя долна черта — каза Лайтсонг. — Това е главната ми защитна фраза. Моля те, вземи я. Ще кажа на Блашуивър, че си ме натиснала да ти я дам. Ще ми се ядоса, разбира се, но няма да е за първи път.

— Не. Не, няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно, Лайтсонг.

— Какво?! — попита той изумен.

— Не можеш ли да го усетиш? Нещо става в този град. Бъркотията с идрианците и гетото им, все по-разпалените спорове между жреците. — Олмадър поклати глава. — Няма да позволя да се измъкнеш от ролята си. Ти беше избран за това място. Ти си бог, като всички нас, колкото и да се стараеш да го отричаш.

— Вече имаш Заповедта ми, Олмадър. — Той сви рамене и тръгна към вратата. — Прави с нея каквото искаш.

— Зелени камбани — каза Олмадър. — Това е моята.

Лайтсонг замръзна.

— Сега и двамата знаем и двете — каза тя. — Ако това, което каза по-рано, е вярно, по-добре Заповедите ни да бъдат разпределени.

Той се обърна рязко.

— Преди малко ме нарече глупак! Сега ми доверяваш заповедта за войниците си? Длъжен съм да попитам, Олмадър, и моля те, не мисли, че съм груб. Но какво, в името на Цветовете, ти става?

— Сънувах, че ще дойдеш — отвърна тя и го погледна в очите. — Видях го в картините преди седмица. Цяла седмица виждах фигури от кръгове в рисунките, всичките в червено и златно. Твоите цветове.

— Съвпадение.

Тя изсумтя.

— Някой ден ще трябва да преодолееш глупавия си егоизъм, Лайтсонг. Не става въпрос само за нас. Решила съм да започна да оправям някои неща. Може би трябва да се видиш кой си и какво правиш.

— Ах, скъпа Олмадър — каза Лайтсонг. — Проблемът в това предизвикателство е допускането, че не съм се опитал да бъда нещо различно от това, което съм. Всеки път, когато го направя, резултатът е бедствие.

— Е, имаш Заповедите ми. За добро или лошо. — Старата богиня се обърна и тръгна обратно към залата с молителите. — Аз поне съм любопитна да видя как ще се оправиш с тях.

43

Вивена се събуди болна, уморена, жадна и прегладняла.

Но жива.

Отвори очи и изпита странно усещане. Удобство. Беше в удобно меко легло. Надигна се мигновено. Главата ѝ се замая.

— На твое място бих внимавал — каза нечий глас. — Тялото ти е изтощено.

Тя примига и погледът ѝ се фокусира върху мъжа, който седеше до една маса с гръб към нея. Като че ли ядеше.

До масата беше подпрян черен меч в сребърна ножница.

— Ти — промълви тя.

— Аз — отвърна той между два залъка.

Тя се погледна. Вече не носеше долната си риза, а бе облечена в меко памучно спално облекло. Тялото ѝ беше чисто. Вдигна ръка към косата си и опипа за възли и сплъстени кичури, но ги нямаше. Все още беше бяла.

Толкова странно се чувстваше, че е чиста.

— Изнасили ли ме? — попита тихо.

— Жена, спала в леглото на Дент, не би могла да ме съблазни — изсумтя той.

— Никога не съм спала с него — отвърна тя, макар да не знаеше защо държи да му го каже.

Вашер се обърна. Беше все така небръснат. Дрехите му съвсем не бяха толкова хубави като нейните. Погледна я в очите.

— Но те изигра, нали?

Тя кимна.

— Идиотка.

Вивена отново кимна.

Той отново се зае с яденето си.

— Жената, която държи тази сграда. Платих ѝ да те окъпе, да те облече и да ти смени подлогата. Изобщо не съм те пипал.

Тя се намръщи.

— Какво… стана?

— Помниш ли боя на улицата?

— С меча ти?

Вашер кимна.

— Смътно. Ти ме спаси.

— Измъкнах инструмент от ръцете на Дент. Само това е важно всъщност.

— Все едно, благодаря ти.

Той помълча, после каза:

— Няма за какво.

— Защо се чувствам толкова зле?

— Трамария — каза мъжът. — Болест, която я нямате в планините. Разпространяват я ухапвания от насекоми. Вероятно си я хванала няколко седмици преди да те намеря. Задържа се в теб, ако си изтощен.

Тя се пипна по челото.

— Май си я карала доста зле напоследък — подхвърли Вашер. — С виенето на свят, слабоумието и глада.

— Да.

— Заслужи си го. — Той продължи да яде.

Храната миришеше толкова хубаво… но явно я бяха хранили по време на треската, защото не се чувстваше толкова убийствено прегладняла, колкото можеше да се очаква. Просто умерено гладна.

— Колко дълго бях в безсъзнание? — попита Вивена.

— Седмица. Трябва да поспиш още.

— Какво ще правиш с мен?

Той не отвърна веднага. После попита:

— БиоХроматичните дихания, които имаше. На Дент ли ги даде?

Тя помисли.

— Да.

Вашер я погледна учудено.

— Не — призна Вивена и извърна очи. — Вложих ги в шала, който носех.

Той стана и излезе от стаята. Тя помисли дали да не побегне, но вместо това стана от леглото и започна да яде от храната му — пържена риба. Морската храна вече не я притесняваше.

Вашер се върна, спря на вратата и я загледа как осмуква настървено рибешките кости. Вместо да я изпъди от стола си, просто седна на другия мълчаливо. Най-сетне вдигна шала, изпран и чист, и попита:

— Това ли?

Тя застина, с рибешка кост в устата.

Вашер остави шала на масата до нея.

— Връщаш ми го?

Той вдигна рамене.

— Ако в него наистина има вложен Дъх, не мога да стигна до него. Само ти можеш.

Тя го вдигна.

— Не знам Заповедта.

Той повдигна вежда.

— Измъкна се от въжетата ми, без да ги Пробудиш?

Тя поклати глава.

— Онази я отгатнах.

— Трябваше да ти запуша устата. Как така я „отгатна“?

— За първи път използвах Дъха.

— Е, да, ти си от кралския род.

— В смисъл?

Той само поклати глава и посочи шала.

— „Твоят Дъх към моя.“ Тази Заповед ти трябва.

Вивена отпусна ръка на шала и каза думите.

Всичко мигновено се промени.

Замайването ѝ изчезна. Пълната ѝ безчувственост към света също. Тя ахна и потръпна от наслада. Беше толкова силно, че тя чак падна от стола и се сгърчи на пода като изпаднала в транс от чудото. Беше удивително. Можеше да усеща живота в цялата му пълнота. Можеше да усети Вашер с ореола от цвят около него, толкова ярък и красив. Беше жива отново.

— Стъписващо е в началото — каза Вашер. — Обикновено не е толкова зле, ако си върнеш Дъха след около час. Изчакаш ли седмица или дори няколко дни, все едно че го поемаш за първи път.

Възхитена от великолепното усещане, тя се усмихна, седна отново на стола и избърса остатъците риба от устата си.

— Болестта ми се махна!

— Разбира се. Имаш достатъчно Дъх поне за Третото извисяване, ако не греша. Никога няма да боледуваш. Почти няма да остаряваш дори. Стига да успееш да си задържиш Дъха, естествено.

Тя го погледна в паника.

— Не. Няма да те принуждавам да ми го дадеш. Макар че може би трябва. Голяма беля си, принцесо. Повече, отколкото струваш.

Тя се залови отново с храната, вече по-уверена. Имаше чувството, че последните няколко седмици са били кошмар. Мехур, нереален и несвързан с живота ѝ. Тя ли беше наистина онази, която седеше на улицата и просеше? Наистина ли беше спала в дъжда и живяла в калта? Наистина ли беше мислила да започне да проституира?

Да. Не можеше да го забрави само защото вече си беше върнала Дъха. Но дали това, че беше станала Бездушна, бе повлияло на действията ѝ? Дали болестта ѝ също си беше казала думата? Тъй или иначе, главната причина бе просто отчаянието.

— Добре — каза той, стана и взе меча. — Време е да тръгваме.

— Къде? — попита тя недоверчиво. Последния път, когато го беше срещнала, той я беше намерил, принудил я беше да докосне този меч и я беше оставил вързана и със запушена уста.

Без да обръща внимание на тревогата ѝ, Вашер хвърли на масата купчина дрехи.

— Облечи ги.

Тя ги огледа. Дебели панталони, риза, която се затъкваше в тях, елек върху ризата. Всичко в различни оттенъци на синьото. Имаше долни дрехи в не толкова ярък цвят.

— Това е мъжко облекло — каза тя.

— Практично е — отвърна Вашер и тръгна към вратата. — Няма да харча пари да ти купувам модни рокли, принцесо. Ще трябва да свикваш с тези дрехи.

Тя отвори уста да възрази, но бързо преглътна недоволството си. Беше прекарала… не знаеше колко време в тънка, почти прозрачна долна риза, която едва я покриваше до средата на бедрата. Взе панталоните и ризата с благодарност.

— Моля те… — Обърна се към него. — Благодарна съм ти за облеклото. Но не мога ли поне да знам какво смяташ да правиш с мен?

Вашер се поколеба на вратата.

— Имам работа за теб.

Тя потръпна, като си спомни труповете, които ѝ беше показал Дент, и мъжете, които Вашер беше убил.

— Пак ще убиваш, нали?

Той я изгледа намръщено.

— Дент работи за нещо. Ще му попреча.

— Дент работеше за мен — каза Вивена. — Или така поне казваше. Всички неща, които направи, бяха по моя заповед. Просто гледаше да съм доволна.

Вашер се изсмя презрително и Вивена се изчерви. Косата ѝ реагира на настроението ѝ — за първи път след стъписването, когато видя Парлин мъртъв — и почервеня.

Беше толкова нереално. Две седмици на улицата? Струваше ѝ се, че е било много по-дълго. Но ето, че изведнъж беше отново чиста и нахранена и някак отново се чувстваше като себе си. Отчасти беше заради Дъха. Не искаше никога повече да се разделя с него.

Изобщо не беше като себе си. Коя бе тогава? Имаше ли значение?

— Смееш ми се — каза тя. — Но аз просто правех най-доброто, което можех. Исках да помогна на народа си в предстоящата война. Да воювам срещу Халандрен.

— Халандрен не ти е враг.

— Враг ми е — каза тя рязко. — И се готви да тръгне срещу народа ми.

— Жреците имат сериозна причина за сегашните си действия.

— Според Дент всеки човек си мисли, че постъпва правилно.

— Дент е хитър. Той си е играл с теб, принцесо.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ти ли е хрумвало изобщо? — попита Вашер. — Да нападате кервани с провизии? Да вдигате на бунт идрианските бедняци? Да им напомняте за Вахр и обещанията му за свобода, които бяха толкова пресни в умовете им? Да се показвате на главатари на банди и да ги карате да мислят, че Идрис действа да подкопае властта в Халандрен? Принцесо, казваш, че всеки си мисли, че е на добрата страна, че всеки, който ти се противопоставя, се заблуждава. — Погледна я в очите. — Никога ли не си помисляла, че може би ти си на погрешната страна?

Вивена замръзна.

— Дент не работеше за теб — каза Вашер. — Дори не се преструваше, че го прави. Някой в този град го е наел, за да предизвика война между Идрис и Халандрен, и през последните няколко месеца той те използва, за да стане точно това. Опитвам се да разбера защо. Кои хора искат това и защо една война би ги устроила?

Вивена се отпусна на стола, широко отворила очи. Не можеше да бъде. Вашер грешеше.

— Ти беше съвършената пионка — каза Вашер. — Напомняхте на хората в бордеите за истинското им наследство, давахте на Дент фигура, зад която да се стекат. Дворът на боговете е на косъм от това да тръгне срещу отечеството ти. Не защото мразят идрианците, а защото имат чувството, че идриански метежници вече ги нападат.

Вашер поклати глава.

— Не можех да повярвам, че не си съзнавала какво правиш. Предполагах, че съзнателно действаш с него да предизвикате войната. — Изгледа я с укор. — Подцених глупостта ти. Хайде, обличай се. Не знам дали имаме време да предотвратим това, което вече направихте, но смятам да опитам.

Чувстваше се странно в тези дрехи. Панталоните я стягаха в бедрата и се чувстваше разголена в тях. Странно беше да не чува шумоленето на поли около глезените си.

Тръгна до Вашер, без да се оплаква, навела глава. Косата ѝ беше твърде къса дори за плитка. Не се опита да си я пусне по-дълга засега. Щеше да изцеди прекалено много сила от тялото ѝ.

Минаваха през идрианското гето и Вивена усети, че ѝ е трудно да се сдържи да не подскача при всеки звук и да не се озърта през рамо, за да види дали някой не я следи. Онова хлапе там не беше ли искало да открадне парите, които бе изпросила? Онези няколко улични бандити не бяха ли искали да я предадат на Дент? Онези сиви сенки не бяха ли Безжизнени, дошли да я нападнат и да я убият? Подминаха една скитница край пътя, млада жена на неопределима възраст, но с покрито със сажди лице и светли очи, които ги наблюдаваха. Вивена долови алчността в очите ѝ. Жената се мъчеше да реши дали да се опита да открадне нещо от тях.

Мечът в ръката на Вашер явно бе достатъчен, за да задържи момичето настрана. Вивена се загледа след нея, щом тя побягна в някаква уличка; изпитваше странното усещане за връзка.

„Цветове — помисли си. — Дали всъщност не бях самата аз?“

Не. Та тя дори не беше способна като онова момиче. Беше се оказала толкова наивна, че я бяха похитили, без да го разбере, после бе започнала да действа за предизвикване на война, без да съзнава какво прави.

„Никога ли не си помисляла, че може би ти си на погрешната страна?“

Не знаеше какво да вярва. Дент я беше подвел толкова бързо, че сега се колебаеше дали да повярва на всичко, което твърдеше този Вашер. Но все пак можеше да види признаци, че поне част от твърденията му са верни.

Дент винаги я беше водил на срещи с неблагонадеждни елементи в града. Те не само бяха хората, които наемник като него беше по-вероятно да познава, но и по-склонни да предпочитат хаоса на войната. Нападението на продоволствието на Халандрен щеше не само да затрудни воденето на война, но щеше и да направи жреците по-склонни да нападнат, докато все още са силни. Загубите пък щяха да ги насъскат още повече.

Беше смразяващо логично — толкова логично, че беше трудно да го пренебрегне.

— Дент ме накара да мисля, че войната е неизбежна — промълви тя. — Баща ми мисли, че е неизбежна. Всички твърдят, че ще има война.

— Грешат — каза Вашер. — Войната между Идрис и Халандрен е надвиснала от десетилетия, но никога не е била неизбежна. За да има война, е необходимо Завърналите се да бъдат убедени — а те обикновено са твърде съсредоточени върху себе си, за да искат нещо толкова разрушително като война. Само едно мащабно усилие — първо за да убеди жреците, които след това да започнат да убеждават боговете, докато те не им повярват — би било успешно.

Вивена гледаше напред по мръсната улица.

— Аз наистина съм безполезна, нали?

Вашер я изгледа.

— Първо, баща ми прати сестра ми да се омъжи за Бога крал вместо мен. Дойдох, но дори не знаех какво правя — Дент ме хвана още първия ден, когато пристигнах. Когато най-после му избягах, не можах да изкарам и месец на улицата, без да ме ограбят, пребият и заловят. А сега ти твърдиш, че лекомислено съм докарала народа си на ръба на войната.

— Не си приписвай твърде много. Дент е действал за предизвикването на тази война от дълго време. Според това, което чух, е подкупил дори идрианския посланик. Да не забравяме и някои елементи в управлението на Халандрен — тези, които са наели Дент преди всичко, — които искат този конфликт.

Всичко беше толкова объркващо. Това, което твърдеше Вашер, беше логично, но и твърденията на Дент също. Трябваше да разбере повече.

— Имаш ли някакви предположения кои може да са те? Тези, които са наели Дент?

Вашер поклати глава.

— Един от боговете според мен — или може би клика от няколко богове. Може би група жреци, които действат сами.

— Защо?

— Откъде да знам? — отвърна Вашер. — Не мога дори да разбера кой стои зад това.

— Не — каза Вивена. — Не това. Имам предвид защо ти се намесваш? Защо те интересува?

— Защото — отвърна сухо Вашер.

— Защото какво?

Той въздъхна.

— Виж, принцесо. Аз не съм като Дент. Нямам неговата дарба с думите и преди всичко не обичам много хората. Не очаквай от мен да си бъбрим. Разбрано?

Вивена затвори уста изненадана. „Ако се опитва да ме манипулира, прави го много странно.“

Крайната им цел се оказа занемарена сграда в ъгъла на занемарена пресечка. Докато се приближаваха, Вивена се зачуди как точно са възникнали бедняшки квартали като този. Дали хората нарочно ги бяха построили схлупени и паянтови? Дали тези улици, като други, които беше виждала, не са били някога част от по-добър район, изоставен и порутен?

Вашер я хвана за ръката, дръпна я към вратата и почука с дръжката на меча си. След секунда вратата се открехна със скърцане и две нервни очи надникнаха навън.

— Разкарай ми се от пътя — каза сприхаво Вашер, блъсна вратата и дръпна Вивена вътре. Младият мъж, който им бе отворил, залитна назад, притисна се до стената на коридора и ги пропусна да минат. После затвори вратата зад тях.

Сигурно би трябвало да е уплашена или поне ядосана от посрещането. Но след всичко, което бе преживяла, не ѝ се стори кой знае какво. Вашер я пусна и заслиза по някакво стълбище. Вивена го последва предпазливо — тъмните стъпала ѝ напомниха за мазето в скривалището на Дент. Потръпна. За щастие в дъното приликите между мазетата свършиха. Това имаше дървен под и стени. В средата на помещението имаше застлана черга и на нея седяха няколко мъже. Двама от тях се надигнаха, щом видяха Вашер.

— Вашер! — каза единият. — Добре дошъл. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Мъжете се спогледаха неловко, щом Вашер захвърли небрежно меча си настрани. Оръжието издрънча и се хлъзна по дървото. След това той се пресегна и дръпна Вивена напред.

— Косата — каза ѝ.

Тя се поколеба. Използваше я също като Дент. Но за да не го ядоса, се подчини и промени цвета на косата си. Мъжете гледаха с благоговение, повечето наведоха глави в поклон.

— Принцесата — промълви един.

— Кажи им, че не искаш да тръгват на война — подкани я Вашер.

— Не искам — каза тя искрено. — Никога не съм искала сънародниците ми да се бият срещу Халандрен. Биха загубили почти със сигурност.

Мъжете се обърнаха към Вашер.

— Но тя действаше с господарите на гетото. Защо си е променила решението?

Вашер я погледна.

— Е?

Защо си бе променила решението? Наистина ли го беше променила? Всичко беше станало твърде бързо.

— Аз… — промълви тя. — Съжалявам. Не… осъзнах. Никога не съм искала война. Мислех, че е неизбежна, и затова се опитах да помогна за подготовката ѝ. Може би бях заблудена.

Вашер кимна и я избута настрани. Остави я и седна с мъжете на чергата. Вивена се обгърна с ръце и неволно заопипва туниката и палтото, с които още не беше свикнала.

„Тези мъже са идрианци — разбра тя, заслушана в говора им. — И ме видяха, принцесата им, облечена в мъжки дрехи. Как е възможно все още да се интересувам от такива неща въпреки всичко, което се случва?“

— Добре — заговори Вашер. — Какво ще направите, за да спрете това?

— Чакай — каза един от мъжете. — Очакваш това да промени решението ни ли? Няколко думи от принцесата и трябва да повярваме на всичко, което ни говориш?

— Ако Халандрен тръгне на война, вие сте мъртви — сряза го Вашер. — Не можете ли да разберете това? Какво си мислите, че ще стане с идрианците в тези бордеи? Мислите, че сега нещата са лоши. Почакайте, когато започнат да гледат на вас като на симпатизанти на врага.

— Знаем това, Вашер — каза друг. — Но какво очакваш от нас? Да се примирим с отношението на Халандрен към нас? Да отстъпим и да почитаме мързеливите им богове?

— Всъщност не ме интересува какво правите — отвърна Вашер. — Стига да не включва заплаха за сигурността на властта в Халандрен.

— Може би просто трябва да признаем, че войната предстои, и да се бием — намеси се друг. — Може би господарите на гетото са прави. Може би най-доброто, което може да се направи, е да се надяваме, че Идрис ще спечели.

— Те ни мразят — добави друг, двайсет и няколко годишен мъж с гневен поглед. — Отнасят се с нас по-зле, отколкото със статуите по улиците! За тях ние сме по-нищожни от Безжизнени.

„Познат ми е този гняв — осъзна Вивена. — Изпитвам го. Все още го изпитвам. Гняв към Халандрен.“

Думите му обаче вече ѝ звучаха кухо. Истината беше, че всъщност не бе усещала никаква ненавист от страна на хората на Халандрен. Ако изобщо бе усетила нещо, то по-скоро беше безразличие. За тях тя беше просто поредната отрепка на улицата.

Може би точно затова ги мразеше. Цял живот се беше трудила, за да стане нещо важно за тях — в представите ѝ над живота ѝ беше властвало чудовището, наречено Халандрен, и неговият Бог крал. А след това… след това в крайна сметка градът и хората му просто не я забелязваха. Тя не означаваше нищо за тях. А това наистина беше вбесяващо.

Един от идрианците, възрастен мъж с тъмна шапка, поклати замислено глава.

— Хората са неспокойни, Вашер. Половината мъже мислят да щурмуват Двора на боговете. Жените трупат храна в очакване на неизбежното. Младите излизат тайно да търсят легендарната армия на Калад из джунглите.

— Вярват в онзи стар мит? — учуди се Вашер.

Мъжът сви рамене.

— Предлага надежда. Скрита армия. Толкова могъща, че почти е сложила край на Велебран.

— Не вярването в митове ме плаши — заговори друг. — Плаши ме, че младите изобщо мислят за използването на Безжизнени като войници. Привиденията на Калад. Ба! — Обърна се и плю настрани.

— А това означава, че сме отчаяни — каза един от по-старите мъже. — Хората са разгневени. Не можем да спрем безредиците, Вашер. Не и след онова клане преди няколко седмици.

Вашер удари с юмрук по пода.

— Точно това искат те! Не можете ли да разберете, глупаци, че предлагате на враговете си идеалните изкупителни жертви? Онези Безжизнени, които ви нападнаха, не получаваха заповедите си от властите. Някой е вмъкнал няколко Безжизнени със заповеди да убиват, за да станат нещата гадни!

„Какво?“ — помисли Вивена сепнато.

— Теокрацията на Халандрен е тромава структура, натежала от бюрократична глупост и инерция — каза Вашер. — Никога не се движи, освен ако някой не я подбутне! Ако имаме улични безредици, точно това ѝ трябва на военната фракция.

„Бих могла да му помогна“, помисли Вивена, докато наблюдаваше реакцията на идрианците. Познаваше тези хора инстинктивно, така, както Вашер не можеше да ги познава. Той се аргументираше добре, но подходът му към тях беше погрешен. Не беше достатъчно убедителен.

Можеше да му помогне. Но трябваше ли?

Не знаеше какво да мисли. Ако Вашер беше прав, тя беше разигравана като марионетка от Дент. Вече вярваше, че е било така, но можеше ли да е сигурна, че Вашер няма да направи същото?

Искаше ли война? Не, разбира се. Особено война, в която Идрис трудно можеше да оцелее, още по-малко да спечели. Толкова много се беше потрудила да затрудни Халандрен във воденето на война. Защо изобщо не бе помислила да се опита да я предотврати?

„Мислех — осъзна тя. — Това беше замисълът ми първоначално, още в Идрис. Мислех да убедя Бога крал против войната, щом стана негова жена.“

Беше се отказала от този план. Не, беше подведена да се откаже от него. Било от усещането за неизбежност на баща ѝ или от коварството на Дент — или от двете, все едно. Първоначалният ѝ инстинкт бе да предотврати конфликта. Това беше най-добрият начин да защити Идрис. И беше — едва сега го осъзна — също така най-добрият начин да защити Сири. На практика се бе отказала да спасява сестра си и вместо това се бе съсредоточила върху собствената си омраза и арогантност.

Спирането на войната нямаше да защити Сири от насилието на Бога крал. Но вероятно щеше да я опази да не бъде използвана като пионка или като заложница. Можеше да спаси живота ѝ.

А това бе достатъчно за Вивена.

— Твърде късно е — каза един от мъжете.

— Не — намеси се тя. — Моля ви.

Мъжете замълчаха и се извърнаха към нея. Тя коленичи пред тях.

— Моля ви, не правете такива неща.

— Но, принцесо — каза един, — какво можем да направим ние? Господарите на гетото насъскват хората към гняв. Нямаме никаква власт в сравнение с тях.

— Все трябва да имате някакво влияние — отвърна тя. — Изглеждате благоразумни хора.

— Ние сме семейни хора и работници — намеси се друг. — Нямаме богатства.

— Но хората ви слушат, нали?

— Някои.

— Тогава им кажете, че има повече възможности. — Вивена наведе глава. — Кажете им да бъдат по-силни от мен. Идрианците тук в бордеите… видях силата им. Ако им кажете, че са били използвани, навярно ще могат да избегнат да бъдат подвеждани повече.

Мъжете мълчаха.

— Не знам дали всичко, което твърди този мъж, е вярно — каза тя и кимна към Вашер. — Но знам, че Идрис няма да спечели тази война. Би трябвало да правим всичко, което е по силите ни, за да я избегнем, а не да я подстрекаваме. — Усети сълза на бузата си, а косата ѝ беше станала съвсем бяла. — Виждате. Аз… вече нямам самообладанието, което би трябвало да показва една принцеса и поклонничка на Аустре. Аз съм позор за вас, но моля ви, не позволявайте моят провал да ви обрече. Халандренците не ви мразят. Те всъщност не ви забелязват. Знам, че това е обезсърчително, но ако ги накарате да ви забележат с размирици и унищожение, само ще разпалите гнева им срещу отечеството ни.

— Значи трябва просто да легнем на гръб ли? — попита младият мъж. — Да ги оставим да ни стъпчат? Какво значение има дали ще го направят неволно? Пак ще сме стъпкани.

— Не — възрази Вивена. — Трябва да има по-добър начин. Сега идрианка е тяхна кралица. Може би, ако им оставим време, те ще преодолеят този предразсъдък. Сега трябва да съсредоточим силите си върху това да предотвратим нападението!

— Думите ви са разумни, принцесо — каза старият мъж с шапката. — Но… и ми простете за това, че се изтъквам, но… на нас, които сме тук, в Халандрен, ни е трудно да се грижим повече за Идрис. Идрис ни провали още преди да напуснем, а сега вече не можем и да се върнем.

— Идрианци сме — каза друг. — Но… семействата ни тук са по-важни.

Преди месец думите им биха я оскърбили. Преживяното на улиците обаче я беше научило какво може да направи отчаянието с човек. Какво беше Идрис за тях, ако семействата им гладуваха? Не можеше да ги вини за отношението им.

— Мислите ли, че ще живеете по-добре, ако Идрис бъде завладян? — попита Вашер. — Ако започне война, с вас ще се отнасят много по-зле, отколкото сега.

— Има други възможности — каза Вивена. — Знам участта ви. Ако се върна при баща ми и му обясня, навярно ще можем да намерим начин да ви върнем в Идрис.

— Да ни върнете в Идрис ли? — каза един от мъжете. — Семейството ми е тук вече от петдесет години!

— Да, но докато кралят на Идрис е жив, имате съюзник — отвърна тя. — Можем да действаме с дипломация, та животът ви да се подобри.

— Кралят не се интересува от нас — подхвърли тъжно друг.

— Аз се интересувам — отвърна тя.

И беше истина. Странно, но отчасти се чувстваше повече близка с идрианците в града, отколкото с тези, които бе оставила. Разбираше ги.

— Трябва да намерим начин да привлечем внимание към страданията ви, без да предизвикваме и омраза с това — каза тя. — Ще го намерим. Както казах, сестра ми е омъжена за Бога крал. Може би чрез нея ще успеем да го убедим да подобри условията в бедните квартали. Не защото го е страх от насилието, което могат да причинят хората ни, а заради жалостта, която изпитва от положението им.

Продължаваше да стои на колене, засрамена пред тези хора. Засрамена от това, че плаче, че я виждат в нелепо облекло и с разрошена къса коса. Засрамена от това, че толкова се е провалила.

„Как можах да се проваля толкова лесно? Аз, която уж трябваше да съм толкова подготвена, толкова сдържана. Как можах да се разгневя толкова, че да пренебрегна нуждите на хората си само за да отмъстя на Халандрен?“

— Искрена е — каза накрая един от мъжете. — Да, искрена е.

— Не знам — рече друг. — Все още мисля, че е много късно.

— Ако е така — промълви Вивена, все още забила очи в пода, — какво имате да губите? Помислете за хората, чийто живот бихте могли да спасите. Обещавам ви, Идрис няма да ви забрави. Ако помогнете да сключим мир с Халандрен, ще се погрижа да ви приемат като герои в отечеството ни.

— Герои, така ли? — каза един от мъжете. — Хубаво би било да ме знаят като герой, а не като един от ония, дето напуснаха земите ни да живеят в проклетия Халандрен.

— Моля ви — промълви Вивена.

— Ще видя какво мога да направя — рече един от мъжете и се изправи.

Още няколко се съгласиха, започнаха да стават и да стискат ръката на Вашер. Вивена остана на колене.

Най-сетне останаха само тя и Вашер. И Вашер я погледна и каза:

— Благодаря ти.

— Не го направих заради теб — промълви тя.

— Стани. Да вървим. Искам да се срещнем с още един човек.

— Аз… — Тя се помъчи да обясни чувствата си. — Защо трябва да правя каквото ми кажеш? Откъде да знам дали просто не ме използваш? Дали не ме лъжеш. Също като Дент.

— Не знаеш — отвърна Вашер и взе меча си. — Просто ще трябва да правиш каквото ти кажа.

— Пленничка съм ти, така ли?

Той я погледна през рамо. После клекна пред нея.

— Виж. И двамата сме съгласни, че войната е лошо за Идрис. Няма да те взимам на разбойнически набези или да се срещаш с господари на гетото. Единственото, което трябва да правиш, е да казваш на хората, че не искаш война.

— А ако не искам? — отвърна тя. — Ще ме принудиш ли?

Той я погледа мълчаливо. После изсумтя и стана.

Измъкна кесия и я хвърли към нея. Кесията я удари тежко в гърдите и тупна на пода.

— Върви — каза ѝ той. — Върни се в Идрис. Ще го направя без теб.

Тя продължи да седи, загледана пред себе си. Вашер тръгна към вратата.

— Дент ме използва — промълви тя. — Най-лошото е, че все още имам чувството, че е станала някаква грешка. Имам чувството, че всъщност ми е приятел и че трябва да ида при него и да разбера защо направи това. Може би всички просто сме се объркали.

Затвори очи и отпусна глава на коленете си.

— Но после си спомням нещата, които го видях да прави. Приятелят ми Парлин е мъртъв. Други войници, пратени от баща ми, натикани в сандъци. Толкова съм объркана…

Млъкна.

— Не си единствената излъгана, принцесо — каза Вашер. — Дент… той е коварен. Човек като него може да бъде зъл до дъното на душата си, но ако е харизматичен и забавен, хората ще го слушат. Дори ще го харесват.

Вивена вдигна глава и примигна с насълзени очи.

Вашер извърна лице.

— Аз не съм като него. Не си падам по говоренето. Рязък съм с хората. И това ми пречи. Но не лъжа. Никога. — Погледна я в очите. — Искам да спра тази война. Това е, което е наистина важно за мен сега. Уверявам те.

Не беше сигурна дали да му вярва. Но усещаше, че го иска. „Идиотка. Просто ще те изиграят отново.“

Не се беше доказала като добър съдник за човешкия характер. Все пак не вдигна кесията.

— Искам да помогна. Стига помощта ми да не включва нещо повече от това да казвам, че искам да опазя Идрис от гибел.

— Добре.

Тя се поколеба.

— Наистина ли смяташ, че можем да го направим? Да спрем войната?

Той сви рамене.

— Може би. Стига да мога да се сдържа да не избия Цветовете от всички идрианци за това, че се държат като идиоти.

„Миролюбец с проблеми със сдържането на нервите — помисли Вивена тъжно. — Какво съчетание. Малко като благочестива идрианска принцеса, побрала БиоХроматичен дъх колкото за цяло село.“

— Има още места като това — каза Вашер. — Искам да те покажа на хората там.

— Добре. — Докато ставаше, се постара да не поглежда към меча. Той все още имаше странната способност да ѝ причинява гадене.

— Няма да те водя при много хора — каза Вашер. — Нямам връзките на Дент и не съм приятел с важни хора. Тези, които познавам, са работници. Ще трябва да посетим складовете за боя и може би някои от полетата.

— Разбирам.

Вашер вдигна кесията и изведе Вивена навън.

„И тъй, започва се отново — помисли тя. — Мога само да се надявам, че този път съм на правилната страна.“

44

Сири наблюдаваше Сузеброн с обич, докато той изяждаше третия си десерт. Нощното ядене лежеше разпръснато по масата и пода, някои блюда напълно изядени, други — само опитани. Първата нощ, когато Сузеброн бе поръчал храна, беше поставила началото на традиция. Сега поръчваха храна всяка нощ — макар и едва след като Сири изиграеше представлението си за подслушващите жреци. Сузеброн твърдеше, че го намира за много забавно, макар тя да беше забелязала любопитство в очите му, докато я гледаше.

Сузеброн беше доказал, че си пада по сладкишите, след като неодобряващите жреци и техния усет за етикет вече ги нямаше.

— Може би трябва да внимаваш — подхвърли тя, докато той довършваше третия сладкиш. — Ако ядеш много сладкиши, ще надебелееш.

Той взе писалищната си дъска и написа:

„Няма.“

— Ще — каза тя с усмивка. — Точно така става.

„Не и при боговете — написа той. — Майка ми ми го обясни. Някои хора стават много мускулести, ако се упражняват много, и дебели, ако ядат много. Това обаче не става със Завърналите се. Ние винаги изглеждаме еднакво.“

Сири не можа да възрази. Какво знаеше всъщност за Завърналите се?

„Храната в Идрис като тази ли е?“, написа Сузеброн.

Сири се усмихна. Винаги беше толкова любопитен за родната ѝ земя. Можеше да долови копнеж в него, желанието да се освободи от двореца и да погледне навън. И все пак не искаше да бъде непокорен дори когато правилата бяха сурови.

— Наистина трябва да се потрудя да те покваря още малко — подхвърли тя.

Той помисли и написа: „Какво общо има това с храната?“

— Нищо — отвърна тя. — Но все пак е вярно. Прекалено добър човек си, Сузеброн.

„Сарказъм ли? — написа той. — Определено се надявам да е.“

— Само наполовина — отвърна тя, излегната по корем.

„Половин сарказъм? — написа той. — Това нещо ново ли е?“

— Не — отвърна тя с въздишка. — Понякога има истина дори в сарказма. Не искам сериозно да те покваря, но наистина мисля, че си прекалено послушен. Трябва да си малко по-неотстъпчив. Импулсивен и независим.

„Трудно е да си импулсивен, когато си затворен в дворец и заобиколен от стотици слуги“, написа той.

— Прав си.

„Само че си мислех за нещата, които ми каза. Моля те, не ми се сърди.“

Тя се надигна, забелязала смущението на лицето му.

— Добре. Какво си направил?

„Говорих с жреците ми — написа той. — С художественото писмо.“

За миг я заля паника.

— Казал си им за нас?

„Не, не — бързо написа той. — Казах им, че съм притеснен от това, че ще имам дете. Попитах защо баща ми е умрял точно след като е имал дете.“

Сири се намръщи. Отчасти съжаляваше, че не я беше оставил тя да се заеме с тези преговори. Но си замълча. Не искаше да го държи притиснат, както правеха жреците му. Беше застрашен неговият живот — и значи той имаше право да работи над проблема.

— Добре — каза тя.

„Не си ли ядосана?“

Тя сви рамене.

— Преди малко ти казах да си по-импулсивен, нали? Те какво казаха?

Той изтри дъската и написа:

„Казаха ми да не се тревожа. Казаха, че всичко ще е наред. Тъй че ги попитах пак и те пак ми дадоха уклончив отговор.“

Сири кимна замислено.

„Неприятно ми е да пиша това, но започвам да мисля, че си права. Забелязах, че охраната ми и Пробуждащите стоят много близо около мен напоследък. Вчера дори пропуснахме да отидем на Дворцовото събрание.“

— Това е лош знак — съгласи се тя. — И аз не извадих голям късмет. Поръчах да доведат още трима разказвачи на истории, но никой от тях нямаше по-добра информация от тази, която ми даде Хойд.

„Още ли мислиш, че е свързано с Дъха в мен?“

Тя кимна.

— Да. Помниш ли какво казах за разговора ми с Трилидийс? Той говореше с почитание за този твой Дъх. За него това е нещо, което трябва да се предава от поколение на поколение, като фамилна ценност.

„В една от приказките в книгата ми — написа той — има един вълшебен меч. Едно момче го получава от дядо си и се оказва, че мечът е бил ценна наследствена вещ — символът на кралството.“

— Какво искаш да кажеш?

„Може би цялата монархия на Халандрен не е нищо повече от начин да се пази Дъхът. Единственият начин Дъхът да се предава от човек на човек и от поколение на поколение е като се използват хора за приемници. Затова са създали династия на Богове крале, които да съхраняват съкровището и да го предават от баща на син.“

Сири кимна замислено.

— Това би означавало, че Богът крал е повече съсъд от мен. Ножница за магическо оръжие.

„Точно така — написа бързо Сузеброн. — Трябвало е да създадат кралете заради многото Дъх в това съкровище. И е трябвало да го дават на Завърнал се — иначе техният крал и боговете им са можели да си съперничат за властта.“

— Може би. Изглежда ужасно удобно, че на Бога крал винаги се ражда мъртвороден син, който да стане Завърнал се…

Замълча. Сузеброн също го разбра.

„Освен ако следващият Бог крал всъщност не е синът на сегашния“, написа той с леко трепереща ръка.

— Аустре! — възкликна Сири. — Боже на Цветовете! Това е! Някъде в кралството се е родило бебе и се е Завърнало. Точно затова е толкова спешно да забременея! Те вече имат следващия Бог крал и сега трябва просто да поддържат фарса. Омъжват ме за теб, надяват се за дете колкото може по-скоро, след това сменят бебето със Завърналото се.

„А след това ме убиват и по някакъв начин взимат Дъха ми — написа той. — И го дават на това дете, което може да стане следващия Бог крал.“

— Почакай. Бебета завръщат ли се изобщо? — попита тя.

„Да“, написа той.

— Но как се Завръща бебе по начин, който да е героичен, благороден или нещо подобно?

Сузеброн се поколеба и Сири разбра, че няма отговор. Завърнало се бебе. Сънародниците ѝ не вярваха, че човек бива избран да се Завърне заради някаква добродетел, която олицетворява. Това беше вяра на Халандрен. За нея представляваше пукнатина в теологията им, но тя не искаше да предизвиква повече Сузеброн. Той и без това се притесняваше, че не вярва в божествеността му.

— Всъщност това не е толкова важно. По-важен е същинският въпрос. Ако Боговете крале са просто съсъди, които да съхраняват Дъха, тогава защо да си правят труда да ги сменят? Защо просто не оставят един човек, който да съхранява Дъха?

„Не знам — написа Сузеброн. — Може би се притесняват да държат само един Бог крал техен пленник за много дълго. Децата се управляват по-лесно, нали?“

— Ако е така, ще искат да ги сменят по-често — възрази Сири. — Някои Богове крале са царували столетия. Разбира се, би могло да е свързано с това колко непокорен смятат, че е кралят.

„Аз правя всичко, което се очаква от мен! Нали тъкмо ти преди малко недоволстваше, че съм твърде покорен.“

— В сравнение с мен, да — отвърна тя. — Но може би от тяхна гледна точка си непокорен. Все пак си скрил книгата, която ти е дала майка ти, а след това се научи да пишеш. Може би те познават достатъчно добре, за да разбират, че няма да си кротък задълго. И след като имат възможност да те сменят, смятат да я използват.

„Може би“, написа той.

Сири отново премисли заключенията им. Не беше трудно да се види, че са само предположения. И все пак всички твърдяха, че другите Завърнали се не могат да имат деца. Защо Богът крал трябваше да е по-различен? Може би това просто беше начин да се замъгли фактът, че въвеждат ново лице в ролята на Бог крал, щом намерят такова.

Но това все още не отговаряше на най-важния въпрос: какво щяха да направят със Сузеброн, за да вземат Дъха от него?

Сузеброн се отпусна назад и се загледа в тъмния таван. Сири забеляза тъгата в очите му.

— Какво?

Той само поклати глава.

— Моля те? Какво има?

Той поседя още малко така, а след това наведе очи и започна да пише. „Ако това, което казваш, е вярно, тогава жената, която ме отгледа, не е била майка ми. Би трябвало да съм роден от някоя случайна жена, някъде в провинцията. И жреците са ме взели, след като съм се Завърнал, и са ме отгледали в двореца като «сина» на Бога крал, когото току-що са убили.“

Сърцето ѝ се сви, щом разбра колко е наранен. Заобиколи проснатото на пода одеяло, седна до него, прегърна го и отпусна глава на рамото му.

„Тя е единствената личност, която ми е показала истинска доброта през живота ми — написа той. — Жреците ме почитат и се грижат за мен… или поне така мислех. Само че никога не са ме обичали истински. Само майка ми ме обичаше. А вече дори не съм сигурен дали знам коя е тя.“

— Щом те е отгледала, тя е майка ти — каза Сири. — Няма значение коя те е родила.

Той не отвърна.

— Може да е била истинската ти майка. Щом са щели да те вземат в двореца тайно, може да са взели и майка ти. Кой би се грижил по-добре за теб?

Той кимна, а след това написа на дъската — другата му ръка беше около кръста ѝ: „Може би си права. Макар че сега ми се струва подозрително, че тя умря така. Беше една от малкото, които са можели да ми кажат истината.“

Това като че ли го натъжи още повече и Сири го придърпа към себе си и отпусна глава на гърдите му.

„Моля те — написа той. — Разкажи ми за твоето семейство.“

— Баща ми вечно беше разочарован от мен — започна Сири. — Но ме обичаше. Все още ме обича. Просто искаше от мен да правя това, което той смяташе за добре. И… колкото повече живея в Халандрен, толкова повече съжалявам, че не го слушах, поне малко… Имам по-голям брат, Риджер. Той е наследникът и много ме глезеше, поне докато не порасна достатъчно, за да приеме задълженията си. Той е малко като теб. Много добросърдечен, винаги се мъчи да прави каквото е правилно. Не яде толкова много сладкиши обаче.

Сузеброн леко се усмихна и стисна рамото ѝ.

— Между нас е Фафен. Всъщност нея почти не я познавам. Отиде в манастира, когато бях още съвсем малка — и аз се радвах. В Идрис се смята за дълг да се осигури поне едно дете за манастирите. Монасите и монахините се грижат за изхранването на нуждаещите се и за всички неща, които трябва да се правят из града. Почистване, миене, боядисване. Всичко, с което да са в служба на хората.

Той написа: „Малко като крал. Живее да служи на другите.“

— Да — каза Сири. — Само че не ги затварят и могат да спрат да го правят, ако поискат. Тъй или иначе, радвам се, че беше Фафен, а не аз. Щях да полудея, ако живеех като монахиня. Те трябва да са благочестиви, крепки и скромни.

„Не се връзва добре с косата ти“, написа той.

— Определено.

„Макар че… — Той се намръщи. — Напоследък спря да сменя цветовете си толкова често.“

— Научих се да я владея по-добре — отвърна Сири. — Хората могат твърде лесно да отгатват мислите ми по нея. Ето. — Промени я от черна в жълта, а той се усмихна и погали с пръсти дългите кичури.

— Другата ми сестра — продължи Сири — е най-голямата, Вивена. Трябваше да се ожениш за нея. Тя прекара целия си живот в подготовка да дойде в Халандрен.

„Сигурно ме мрази — написа Сузеброн. — Отраснала е с мисълта, че ще трябва да напусне семейството си и да живее с мъж, когото не познава.“

— Глупости — каза Сири. — Вивена го очакваше с нетърпение. Не мисля, че изобщо може да изпитва омраза. Тя винаги е спокойна, внимателна и безгрешна.

Сузеброн се намръщи.

— Прозвуча язвително, нали? — Сири въздъхна. — Всъщност обичам Вивена. Тя много се грижеше за мен. Но ми се струваше, че прекалява в усилията си да ме прикрива. Все ме измъкваше от неприятностите, гълчеше ме кротко, макар да виждаше, че не ме наказват толкова, колкото заслужавах. — Помълча малко. — Сега сигурно всички са си у дома и се безпокоят за мен.

„Май ти се безпокоиш за тях“, написа той.

— Да. Слушах спора на жреците в двора. Не звучи добре, Себ. В града има много идрианци и са станали много безразсъдни. Градската стража била принудена да прати войска в един от бедните квартали преди няколко седмици. Това изобщо не помага за спадане на напрежението между двете страни.

Вместо отговор Сузеброн я прегърна и я придърпа към себе си. Хубаво беше да се сгуши до него. Много хубаво.

След няколко минути той отново изтри дъската и започна да пише отново.

„Не бях прав, знаеш ли.“

— За какво?

„За едно от нещата, които казах. Че майка ми е единствената личност, която ми е показвала любов и доброта. Това не е вярно. Има и друга.“

Спря да пише и я погледна. След това отново извърна очи към дъската. „Ти не беше длъжна да бъдеш добра с мен. Можеше да ме мразиш затова, че са те взели от семейството и родната ти земя. Вместо това ме научи да чета. Сприятели се с мен. Заобича ме.“

Взря се в очите ѝ. Тя — в неговите. После той колебливо се наведе и я целуна.

„О, боже…“, помисли Сири. Десетки възражения изплуваха в ума ѝ. Усети, че ѝ е трудно да помръдне, да се възпротиви или да направи каквото и да е.

Каквото и да е — освен също да го целуне.

Беше възбудена. Знаеше, че трябва да спрат, иначе жреците щяха да получат точно това, което искаха. Разбираше всички тези неща. Но тези възражения изглеждаха все по-безсмислени, докато го целуваше и дъхът ѝ ставаше все по-забързан.

Той спря, явно несигурен какво трябва да направи по-натам. Сири го погледна задъхана, после го придърпа към себе си, за да го целуне отново. Усещаше как косата ѝ прелива в тъмно, страстно червено.

В този момент престана да мисли за каквото и да било друго. Сузеброн не знаеше какво да направи. Но тя знаеше. „Наистина съм много припряна — мина ѝ през ума, докато смъкваше ризата си. — Трябва по-добре да владея импулсите си.

Но не и сега.“

45

Тази нощ Лайтсонг сънува, че Т’Телир гори. Сънува, че Богът крал е мъртъв. Сънува войници по улиците. Сънува Безжизнени, които убиваха хора в цветни облекла.

И черен меч.

46

Вивена преглъщаше храната с усилие. Сушеното месо миришеше на риба, но тя се беше научила, че може да пренебрегне повечето от миризмата и вкуса, като диша през устата. Изяде всяка хапка, а след това отми вкуса с няколко глътки топла преварена вода.

Беше сама в стаята. Малка стаичка, пристроена до една сграда недалече от бедния квартал. Вашер беше платил за ден престой и бе излязъл да свърши нещо.

След като приключи с храната, тя отпусна гръб на стената и притвори очи. Беше толкова изтощена, че не можеше да заспи. Това, че стаята беше толкова малка, също не помагаше. Не можеше дори да се излегне.

Вашер не беше преувеличил, когато ѝ обясни, че работата ще е тежка и условията — сурови. От място на място, говореше с идрианците, утешаваше ги, молеше ги да не тласкат Халандрен към война. Този път нямаше ресторанти, както с Дент. Никакви обеди с хора в изящно облекло и с охрана. Само група след група уморени отрудени мъже и жени. Много от тях не бяха бунтовно настроени и не малко дори не живееха в бордеите. Но бяха част от идрианската общност в Т’Телир и можеха да повлияят на настроенията на приятели и близки.

Тя ги харесваше. Съчувстваше им. Чувстваше се много по-добре сега, отколкото с Дент, и доколкото можеше да прецени, Вашер беше честен с нея. Беше решила да се довери на тези свои инстинкти. А това решение означаваше да помага на Вашер, поне засега.

Вашер не я питаше иска ли да продължи. Просто я водеше от място на място, като очакваше да се държи подобаващо. И тя го правеше: срещаше се с хората и ги молеше за прошка, колкото и емоционално изтощаващо да беше. Не беше сигурна дали ще може да поправи стореното, но искаше поне да опита. Тази решителност като че ли ѝ спечели донякъде уважение от страна на Вашер. Уважение, отдавано с много по-голяма неохота, отколкото от Дент.

„Дент ме заблуждаваше през цялото време.“ Все още ѝ беше трудно да осмисли това.

Вторачи се в голата стена. Потръпна. Добре беше, че толкова се изтощаваше от работа напоследък. Умората ѝ пречеше да мисли за някои неща.

Смущаващи неща.

Коя беше тя? Как можеше да се самоопредели сега, след като всичко, което беше някога, всичко, което бе опитала, бе рухнало? Не можеше да е повече самоуверената принцеса Вивена. Онази личност беше мъртва, останала в миналото в онова мазе с кървавия труп на Парлин. Онази предишна увереност бе от наивност.

Вече знаеше колко лесно е била лъгана. Знаеше цената на невежеството и беше зърнала мрачните истини на истинската бедност.

И все пак не можеше и да е онази жена — уличната скитница, крадлата, пребитата. Онова също не беше тя. Имаше чувството, че онези седмици са сън, причинен от самотата и болката от измяната, подсилен от това, че беше станала Бездушна и беше сломена от болестта. Да се преструва, че е онази жена, означаваше да пародира онези, които наистина живееха на улиците. Хората, сред които се беше крила и на които се бе опитвала да подражава.

Какво беше тогава? Беше ли каещата се хрисима принцеса, която коленичеше с наведена глава и умоляваше селяците? Това също беше отчасти игра. Наистина изпитваше съжаление. Само че използваше смирението, заменило гордостта, като инструмент. И това не беше тя.

Коя беше?

Чувстваше се задушена в тясната стаичка. Стана и бутна вратата.

Кварталът не беше съвсем бордей, но не беше и богат. Бе просто място, където живееха хора. Имаше достатъчно цветове, за да е приятно, но сградите бяха малки и побираха по няколко семейства всяка.

Тръгна по улицата, като внимаваше да не се отдалечи много от наетата от Вашер стая. Мина покрай някакви дървета и се възхити на цветовете им.

Коя беше, наистина? Какво оставаше, след като бе смъкнала маската на принцеса и омразата към Халандрен? Беше решителна. Харесваше тази част от себе си. Беше си наложила да стане жената, която трябваше да е, за да се омъжи за Бога крал. Беше се трудила упорито, самопожертвователно, за да постигне тази цел.

Беше лицемерна също така. Вече знаеше какво е наистина да си смирена. В сравнение с това предишният ѝ живот изглеждаше по-дързък и безочлив от всяка шарена пола или риза.

Вярваше в Аустре. Обичаше ученията на Петте видения. Смирение. Саможертва. Поставянето на проблемите на другия над своите. Но започваше да мисли, че тя — наред с много други — е прекалила с тази вяра, че е позволила желанието ѝ да изглежда смирена да се превърне в гордост само по себе си. Вече разбираше, че когато вярата ѝ се беше свела до дрехите вместо до хората, е тръгнала по грешен път.

Искаше да се научи да Пробужда. Защо? Какво говореше това за нея? Че е готова да приеме инструмент, който религията ѝ отхвърляше, само защото щеше да я направи по-силна?

Не, не беше това. Поне се надяваше, че не е.

Погледнеше ли назад към доскорошния си живот, изпитваше разочарование от честата си безпомощност. И това сякаш бе част от личността, която всъщност беше. Жената, готова да направи всичко, за да не бъде безпомощна. Точно затова се беше учила толкова упорито с наставниците си в Идрис. Точно затова искаше сега да се научи как да Пробужда. Искаше да събере колкото може повече информация и искаше да е подготвена за всички проблеми, с които може да се сблъска.

Искаше да е способна. Можеше да е арогантно, но това беше истината. Искаше да научи всичко за това как да оцелява в света. Най-унизителното в живота ѝ в Т’Телир беше невежеството. Нямаше да направи тази грешка повече.

„Значи е време за упражнения“, каза си и се върна в стаята. Взе въжето — онова, с което Вашер я беше вързал, първото нещо, което бе Пробудила. След това си беше върнала Дъха от него.

Отново излезе навън. Държеше въжето, въртеше го в ръце и мислеше. „Заповедите, на които ме учеше Дент, бяха прости фрази. Дръж неща. Защити ме.“ Беше ѝ намекнал, че е важно намерението. Когато беше Пробудила връзките си, ги беше накарала да се движат все едно, че са част от тялото ѝ. Беше нещо повече от Заповед. Заповедта носеше живот, но намерението — указанията от ума ѝ — носеше фокус и действие.

Спря до едно голямо дърво с тънки отрупани с цвят клони. Застана под един и докосна кората на ствола, за да използва цвета ѝ. Вдигна въжето към клона.

— Дръж неща — Заповяда му и вля в него малко от Дъха си. За миг изпита паника, щом усетът ѝ за света помръкна.

Въжето потрепери. Само че вместо да извлече цвят от дървото, Пробуденото въже изцеди цвят от туниката ѝ. Дрехата посивя, а въжето се раздвижи, уви се около клона като змия. Дървото леко изпука, щом въжето го дръпна. Само че другият край на въжето се заизвива странно и се загърчи.

Вивена го загледа намръщено. А после разбра какво става. Въжето се извиваше около ръката ѝ, като държеше и нея.

— Спри — каза тя.

Не последва нищо. Въжето продължи да се затяга.

— Твоят Дъх към моя — Заповяда тя.

Въжето спря да се извива и Дъхът се върна. Тя дръпна въжето и то увисна в ръката ѝ.

„Добре — каза си. — «Дръж неща» действа, но не е много точно. Ще се увие около пръстите ми, както и около онова, което искам да върже. А ако опитам нещо друго?“

— Дръж онзи клон — Заповяда му. Част от Дъха отново я напусна, повече този път. Панталоните ѝ се изцедиха от цвят, а краят на въжето се загърчи и се уви около клона. Другият му край остана неподвижен.

Тя се усмихна доволно. „Значи колкото по-сложна е Заповедта, толкова повече Дъх е нужен.“

Върна Дъха си. Както беше обяснил Вашер, силата му не поразяваше сетивата ѝ, защото за нея беше просто възстановяване на предишното състояние. Ако бяха минали няколко дни без Дъха, щеше да бъде съкрушена от връщането му. Приличаше малко на първата хапка от нещо много вкусно.

Погледна дрехите си. Бяха напълно посивели. Просто от любопитство опита да Пробуди въжето отново. Не последва нищо. Вдигна една пръчка и този път стана — пръчката загуби цвета си, макар че ѝ отне много повече Дъх. Стволът на дървото не помагаше с цвета обаче. Сигурно човек не можеше да извлече цвят от нещо, което само по себе си е живо.

Хвърли пръчката, отиде в стаята и взе няколко от цветните кърпи на Вашер. Върна се при дървото. „Сега какво?“ Можеше ли да вложи Дъха във въжето сега, а да му заповяда да задържи нещо по-късно? Как трябваше да изрече това?

— Дръж неща, когато ти кажа да държиш — Заповяда тя.

Нищо не се случи.

— Дръж онзи клон, когато ти кажа.

Пак нищо.

— Дръж когато кажа.

Нищо.

— Кажи му: „Дръж, когато те хвърля“ — подсказа някой зад нея.

Вивена подскочи и се обърна. Вашер стоеше зад нея, стиснал Нощна кръв пред себе си, с върха надолу.

Вивена се изчерви и отново се обърна към въжето.

— Дръж, когато те хвърля — каза и извлече цвят от една кърпа. Дъхът я напусна, но въжето остана отпуснато. Тя го метна и улучи три увиснали клона.

Въжето мигновено се изви, стегна клоните и ги задържа здраво.

— Това е полезно — каза тя.

Вашер повдигна вежда.

— Може би. Опасно е обаче.

— Защо?

— Върни въжето.

Вивена се спря, осъзнала, че въжето се е увило около клони, които бяха твърде високи за нея. Подскочи и се опита да ги хване.

— Аз предпочитам по-дълги въжета — каза Вашер, вдигна Нощна кръв за острието и смъкна клоните с помощта на извития предпазител на дръжката. — Ако винаги държиш единия край, няма да се безпокоиш, че може да ти го отнемат. Освен това можеш да Пробудиш, когато ти потрябва, вместо да оставяш толкова Дъх в едно въже, което може да не ти потрябва.

Вивена кимна и върна Дъха си от въжето.

— Хайде — каза той и тръгна към стаята. — Достатъчно зрелище направи за днес.

Вивена го последва и чак сега забеляза, че няколко души на улицата са се спрели да я гледат.

— Как са забелязали? — попита го. — Не бях толкова явна с това, което правех.

— А колко хора в Т’Телир ходят из града със сиви дрехи? — изсумтя Вашер.

Вивена се изчерви и влезе след него в малката стаичка. Той пусна торбата си на пода и подпря Нощна кръв на стената. Вивена изгледа меча накриво. Още не беше сигурна какво да мисли за това оръжие. Изпитваше малко гадене всеки път щом го погледнеше, а споменът колко ѝ беше прилошало, когато го бе докоснала, все още беше пресен.

Освен това беше имало и някакъв глас в главата ѝ. Наистина ли го беше чула? Вашер беше типично мълчалив, когато го попита за това, и отхвърли въпросите ѝ.

— Ти нали си идрианка? — попита я Вашер, след като седна на пода.

— Доколкото знам — отвърна сопнато тя.

— Изглеждаш странно очарована от Пробуждането за поклонничка на Аустре. — Затвори очи и отпусна глава на вратата.

— Не съм много добра идрианка — отвърна тя и също седна. — Вече не. По-добре да се науча да използвам това, което имам.

— Правилно. Всъщност така и не разбрах защо аустризмът изведнъж обърна гръб на Пробуждането.

— Изведнъж ли?

Той кимна, все така притворил очи.

— Не беше така преди Велебран.

— Нима?

— Разбира се.

Често говореше по този начин: споменаваше неща, които изглеждаха далечни за нея, но ги казваше все едно, че знае точно за какво говори. Никакви предположения. Никакво колебание. Все едно знаеше всичко. Тя вече разбираше защо понякога му е трудно да се разбира с хората.

— Все едно — каза Вашер и отвори очи. — Изяде ли сепията?

Тя кимна и попита:

— Сепия ли беше?

— Да. — Той отвори торбата и извади парче сушено месо. Подаде ѝ го. — Искаш ли още?

Призля ѝ.

— Не, благодаря.

Той се спря, забелязал отвращението ѝ.

— Какво? Не е развалено.

Тя поклати глава.

— Какво?

— Нищо.

Той я изгледа учудено.

— Нищо, казах. — Тя извърна очи. — Просто не обичам риба.

— Нима? Храня те с риба и мекотели вече пет дни.

Тя кимна, без да каже нищо.

— Всеки път изяждаше всичко.

— Зависима съм от теб за храната. Няма да се оплаквам за това, което ми даваш.

Той се намръщи, после отхапа от сушената сепия и започна да дъвче. Още носеше дрипавото си облекло, но Вивена вече беше изкарала достатъчно дълго с него, за да знае, че го поддържа чисто. Явно имаше средства да си купи ново, но предпочиташе да носи протрити и опърпани дрехи. И четинестата му брада си беше същата. Сякаш изобщо не ставаше по-дълга, но не го беше виждала никога да я подрязва. Как успяваше да я поддържа със същата дължина? Нарочно ли го правеше, или тя придаваше твърде много значение на това?

— Не си каквото очаквах — каза след малко той.

— Щях да съм — отвърна тя. — Преди няколко седмици.

— Едва ли — промърмори той, без да спира да дъвче. — Упоритият ти дух не е следствие от няколкото седмици на улиците. Нито усещането ти за мъченичество.

Тя го погледна в очите и каза:

— Искам да ме научиш повече за Пробуждането.

Той вдигна рамене.

— Какво искаш да знаеш?

— Дори не знам как да попитам — каза тя. — Дент ме научи на няколко Заповеди, но беше в деня, в който ти ме похити.

Вашер кимна. Помълчаха няколко минути.

— Е? — най-сетне промълви тя. — Ще кажеш ли нещо?

— Мисля.

Тя повдигна вежда.

Вашер се намръщи.

— Пробуждането е нещо, което правя от много, много дълго време. Винаги ми е било трудно да го обяснявам. Не ме пришпорвай.

— Спокойно, не бързам.

Той я погледна накриво.

— И не се дръж покровителствено.

— Не се държа покровителствено. Държа се учтиво.

— Е, следващия път бъди учтива без снизхождение в гласа.

„Снизхождение ли? — помисли тя. — Не бях снизходителна!“ Колкото повече го опознаваше, толкова по-малко страшен ѝ се струваше, но и по-обезсърчаващ. „Опасен човек е — напомни си тя. — Оставил е трупове из целия град, използва ужасния си меч, за да кара хората да се избиват сами.“

Беше мислила да избяга от него, но винаги решаваше, че ще е глупачка, ако го направи. Не можеше да намери никаква слабост в усилията му да предотврати войната, а тържественото му обещание в мазето първия ден все още беше в ума ѝ. Вярваше му. Почти.

Просто бе решила да внимава повече.

— Значи така — каза той. — Може и да стане. Още повече, че ми писна да те гледам как ходиш с тази ярка аура около себе си, без изобщо да можеш да я използваш.

— Е?

— Май трябва да започна с теория — каза той. — Съществуват четири типа БиоХроматични същности. Първият, и най-забележителният, са Завърналите се. Тук в Халандрен ги наричат „богове“, но аз предпочитам да ги наричам Спонтанни съзнателни БиоХроматични прояви в починал приемник. Странното при тях е, че са единствената естествено възникваща БиоХроматична същност, което теоретично обяснява защо не могат да използват или да отдават БиоХроматичната си инвеститура. Разбира се, налице е фактът, че всяко живо същество се ражда с определена БиоХроматична инвеститура. Това би могло също така да обясни защо същностите от първи тип съхраняват съзнание.

Вивена примига. Не беше очаквала точно това.

— За теб по-интересни са същностите от Втори и Трети тип — продължи Вашер. — Вторият тип са Неразумни прояви в починал приемник. Те са евтини за правене, дори с несръчни Заповеди. Това е съгласно Закона за БиоХроматичния паралелизъм: колкото по-близо е един приемник до живо тяло и форма, толкова по-лесно е да се Пробуди. БиоХрома е жизнената сила, тъй че търси форми на живот. Това обаче ни води към друг закон — Закона за съпоставимостта. Той гласи, че количеството Дъх, необходим за Пробуждането на нещо, не е задължително доказателство за силата му, щом нещото бъде Пробудено. За Пробуждането на парче плат, изрязано във формата на квадрат, и за парче плат във формата на човек, са нужни съвсем различни количества Дъх, но силата им по същество ще е една и съща след влагането в тях.

— Обяснението за това е просто — заключи Вашер. — Някои хора мислят за Пробуждането като за наливане на вода в чаша. Наливаш, докато чашата се напълни, и тогава предметът оживява. Тази прилика е лъжлива. Аз предпочитам да мисля за Пробуждането като за блъскане по врата. Блъскаш и блъскаш и някои врати се отварят по-лесно от други, но щом се отворят, правят общо взето едно и също.

Замълча и я погледна.

— Разбираш ли?

— Ъъ… — Цялата ѝ младост беше минала в учение, но това доста надвишаваше уроците и на най-учените ѝ наставници. — Малко ми е сложно.

— Е, искаш ли да се учиш, или не?

„Попита ме дали разбирам — помисли тя. — И ти отговорих.“ Но не го каза на глас. По-добре беше да го остави да говори.

— Вторият тип БиоХроматични същности — каза той — са това, което хората в Халандрен наричат Безжизнени. Те са различни същности от Първия тип, в няколко отношения. Безжизнени могат да се създават когато човек поиска и за Пробуждането им са нужни само няколко Дъха — от един до стотина — в зависимост от използваните Заповеди. Те се захранват от собствения си цвят, след влагането му в тях. Не издават аура, след като бъдат Пробудени, но Дъхът ги подхранва и не се нуждаят от храна. Могат да умрат и им е нужен специален алкохолен разтвор, за да останат функционални за няколко години в Пробудено състояние. Поради органичния им приемник техният Дъх се впива в тялото и не може да бъде извлечен, след като се вложи.

— Знам малко за тях — каза Вивена. — Дент и екипът му имаха Безжизнен.

— Да — каза Вашер. — Знам.

Вивена се намръщи, забелязала странния поглед в очите му. Поседяха няколко минути мълчаливо.

— Говореше за Безжизнените и техните Заповеди — подкани го тя.

Вашер кимна и продължи:

— Нужна им е Заповед, за да се Пробудят, като на всяко друго нещо. Дори вашата религия учи за Заповеди — твърди, че Аустре е този, който Заповядва на Завърналите се да се върнат.

Тя кимна.

— Разбирането на теорията за Заповедите е трудно. Да вземем например Безжизнените. Нужни са ни били столетия, докато открием най-ефикасните начини да доведем едно мъртво тяло до състояние на Безжизнен. Дори и сега не съм сигурен доколко разбираме как става. Мисля, че това е първото, което бих искал да ти предам — че БиоХромата е нещо сложно и ние всъщност не разбираме повечето от него.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах — отвърна Вашер и сви рамене. — Ние всъщност не знаем какво правим.

— Но ти си толкова подробен и точен в описанията си.

— Разбрали сме някои неща — отвърна той. — Но Пробуждащи има сравнително отскоро. Колкото повече научаваш за БиоХромата, толкова повече разбираш, че има повече неща, които не знаем, от тези, които знаем. Защо изричните Заповеди са толкова важни и защо трябва да се изричат на родния ти език? Какво, преди всичко, връща към живота същностите от Първи тип — Завърналите се? Защо Безжизнените са с притъпен ум, докато Завърналите се са напълно разумни?

Вивена пак кимна.

— Създаването на БиоХроматични същности от Трети тип е това, което традиционно наричаме Пробуждане — продължи Вашер. — Това е, когато създадеш БиоХроматична проява в органичен приемник, който е много отдалечен от състоянието си на жизненост. Платът действа най-добре, макар че пръчки, тръстики и друга растителна материя също може да се използват.

— А кости? — попита Вивена.

— Те са странни — отвърна Вашер. — Отнемат много повече Дъх, за да бъдат Пробудени, отколкото при тяло, запазено с плътта, и не са толкова гъвкави, колкото нещо като плат. Все пак Дъхът се залепва към тях доста лесно, тъй като някога са били живи и съхраняват формата на нещо живо.

— Значи идрианските разкази за армии от скелети не са просто измислици?

Той се засмя.

— О, пълни измислици са! Ако искаш да Пробудиш скелет, ще трябва да подредиш всички кости на правилните им места. Това е доста работа за нещо, за чието Пробуждане ще трябват над петдесет, дори сто Дъха. Цели трупове са много по-изгодни икономически, въпреки че Дъхът полепва по тях толкова добре, че става невъзможно да се върне. Все пак съм виждал някои много интересни неща, правени с Пробудени скелети. Както и да е. Същностите от Трети тип — обикновени Пробудени предмети — са различни. БиоХромата не полепва много добре към тях. Поради това е нужно доста голямо вложение — често пъти над сто Дъха, за да ги Пробудиш. Предимството, разбира се, е, че този Дъх може да бъде вдишан отново. Това е позволило доста повече експерименти, а те са довели до по-дълбоко разбиране на техниките на Пробуждането.

— Имаш предвид Заповедите? — попита Вивена.

— Да. Както си разбрала, най-основните Заповеди са лесни. Ако Заповедта е нещо, което обектът трябва да направи, и я изречеш простичко, тя обикновено действа.

— Опитах няколко прости Заповеди — каза тя. — С въжето. Не стана.

— Може да са ти звучали просто, но не са. Простите Заповеди са само от две думи. Грабни нещо. Дръж нещо. Тръгни нагоре. Тръгни надолу. Извий се. Дори някои двусловни Заповеди може да са по-сложни и са нужни упражнения, докато ги визуализираш… добре, докато си ги представиш. В смисъл, да използваш ума си за…

— Това го разбирам — каза тя. — Като свиване на мускул.

Той кимна.

— Заповедта „Защити ме“, макар да е само от две думи, е изключително сложна. Същото е и с други, като „Донеси нещо“. Трябва да подадеш подходящия импулс на обекта. Това е областта, където всъщност започваш да разбираш колко малко знаем. Има може би хиляди Заповеди, които не знаем. Колкото повече думи добавяш, толкова по-сложен става умственият компонент, поради което за откриването на нова Заповед отиват години изследване.

— Като откриването на нова Заповед за правене на Безжизнени — промълви тя замислено. — Преди триста години тези, които са разполагали със Заповедта на Единствения дъх, са можели да правят своите Безжизнени много по-евтино от тези, които не са я имали. Това неравновесие е предизвикало Велебран.

— Да — каза Вашер. — Или поне беше една от причините за войната. Но не това е важното. Това, което трябва да се разбере, е, че все още сме деца по отношение на Пробуждането. Лошото е и това, че много хора, които научават нови, ценни Заповеди, изобщо не ги споделят и вероятно отнасят знанието със себе си, когато умрат.

Вивена забелязваше как урокът му става все по-спокоен и непринуден, докато навлизаше в темата. Познанията му я изненадаха.

„Седи на пода — помисли тя, — яде сушена сепия, не се е бръснал от седмица и носи дрехи, които сякаш ще се разпаднат всеки момент. Но говори като учен, който изнася лекция. Носи меч, който изпуска черен дим и кара хората да се избиват, но в същото време държи да спре една война. Кой е този човек?“

Погледна подпряния на стената Нощна кръв. Може би беше заради обсъждането на техническите страни на БиоХромата, или беше просто усилващото ѝ се подозрение. Започваше да разбира какво не е нормално с меча.

— Какво е една същност от Четвърти БиоХроматичен тип? — попита тя.

Вашер мълчеше.

— Първи тип е човешко тяло с разум — каза Вивена. — Втори тип е човешко тяло без съзнание. Трети тип е Пробуден предмет като въже — обект без съзнание. Има ли начин да се създаде Пробуден предмет със съзнание? Като Завърнал се, но в нещо друго вместо в човешко тяло?

Вашер стана.

— Говорихме достатъчно за един ден.

— Не отговори на въпроса ми.

— И няма да отговоря — отвърна той. — И те съветвам никога повече да не го задаваш. Разбрано? — Погледна я и тя се смрази от грубостта в гласа му.

— Добре — каза му, но не извърна очи.

Той изсумтя тихо, а след това бръкна в голямата си торба и извади нещо от нея.

— Ето — каза ѝ. — Донесох ти нещо.

Хвърли на пода дълъг увит в парцали предмет. Вивена стана и разгърна плата. Вътре имаше тънък добре излъскан меч за дуелиране.

— Не знам как да се бия с меч.

— Ами научи се — отвърна той. — Поне няма да е толкова неприятно да те водя с мен. Няма да ми се налага да те измъквам от неприятности всеки път.

Тя се изчерви.

— Беше само веднъж.

— Пак ще се случи.

Тя вдигна колебливо оръжието и се изненада от лекотата му.

— Да вървим — каза Вашер. — Трябва да се срещнем с още една група.

47

Лайтсонг се мъчеше да не мисли за сънищата си. Мъчеше се да не мисли за Т’Телир, обгърнат в пламъци. За умиращи хора. За края на света всъщност.

Стоеше на втория етаж на палата си. Вторият етаж по същество представляваше покрита веранда, отворена на всички страни. Вятър духаше в косата му. Слънцето почти бе залязло. По моравата вече палеха факли.

Беше толкова съвършено. Дворците, издигнати в кръг, осветени от факли и фенери с цветовете на най-близката сграда.

Някои от палатите бяха тъмни. Сградите, в които не обитаваха богове.

„Какво би станало, ако се Завърнат твърде много други, преди да сме се самоубили? — помисли той разсеяно. — Дали ще построят нови дворци?“ Доколкото знаеше, винаги беше имало достатъчно място.

Погледна двореца на Бога крал, висок и черен. Беше построен така, че да господства дори над величествените имения на другите, и хвърляше широка сянка над черната стена.

Съвършено. Толкова съвършено. Факлите бяха подредени на фигури, които можеше да види само от върха на сградата. Тревата се поддържаше идеално окосена, а внушителните стенни пана се сменяха често, тъй че не издаваха никакво износване, петна или избеляване.

Хората влагаха толкова усилия за своите богове. Защо? Понякога това го изумяваше. Но какво можеше да се мисли за други вери, вери без видими богове, само въплътени въображения или желания? Със сигурност онези „богове“ правеха дори още по-малко за своите хора от двора на Халандрен, но въпреки това ги почитаха.

Поклати глава. Срещата с Олмадър му бе напомнила за дни, за които не беше мислил от дълго време. Калмсиър. Беше духовната му учителка в началото, когато се бе Завърнал. Блашуивър ревнуваше от спомените му за нея, но не разбираше истината. Той пък не можеше всъщност да я обясни. Калмсиър се беше доближила до божественото повече от всеки друг Завърнал се, когото бе познавал. Беше се грижила за поклонниците си също както Олмадър се опитваше да го прави сега, но в отношението на Калмсиър бе имало искрена загриженост. Не беше помагала на хората от страх, че ще престанат да я почитат, и ѝ беше липсвала арогантността на предполагаемото превъзходство.

Истинска доброта. Истинска обич. Истинска милост.

Но дори Калмсиър се беше чувствала недостойна. Често му беше казвала, че се чувства гузна, защото не може да живее на нивото, което хората очакват от нея. Как можеше? Как можеше да отговори на очакванията им който и да е от тях? Лайтсонг подозираше, че накрая точно това я беше тласнало да се отзове на една молба. Имало беше само един начин, по нейна преценка, да е богинята, която всички очакваха да бъде. И той беше да отдаде живота си.

„Те ни тласкат към това — помисли Лайтсонг. — Създават цялото това великолепие и разкош, дават ни всичко, което пожелаем, а след това дискретно ни подтикват. Бъди бог. Пророкувай. Поддържай илюзията ни за нас.

Умри. Умри, за да можем да продължим да вярваме.“

Обикновено не се качваше тук. Предпочиташе да е долу, където ограничената перспектива го улесняваше да пренебрегне по-голямата гледка. Долу беше по-лесно да се съсредоточи върху прости неща, като живота му в този момент.

— Ваша милост? — каза тихо Ларимар и се приближи.

Лайтсонг не отговори.

— Добре ли сте, ваша милост?

— Никой човек не би трябвало да е толкова важен — каза Лайтсонг.

— Ваша милост?

— Причинява ти странни неща. Не сме създадени за това.

— Вие сте бог, ваша милост. Вие сте създаден за това.

— Не — отвърна той. — Не съм бог.

— Извинете ме, но всъщност не можете да избирате. Ние ви почитаме и това ви прави наш бог. — Ларимар изрече думите с обичайното си спокойствие. Никога ли не се изнервяше този човек?

— Не ми помагаш.

— Извинявам се, ваша милост. Но може би трябва да спрете да спорите все за едно и също.

Лайтсонг поклати глава.

— Днес е различно. Не съм сигурен какво да правя.

— Имате предвид Заповедите на Олмадър?

Лайтсонг кимна.

— Смятах, че съм го измислил, Съсел. Не мога да съм в крак с всички неща, които крои Блашуивър — никога не съм бил добър с подробностите.

Ларимар не отвърна.

— Канех се да се откажа — каза Лайтсонг. — Олмадър е фантастично добра в това да отстоява позициите си сама. Помислих, че ако ѝ дам своите Заповеди, тя ще знае какво да прави. Че би разбрала дали е по-добре да подкрепи Блашуивър, или да ѝ се противопостави.

— Все още можете да ѝ го позволите — каза Ларимар. — Вие също ѝ дадохте Заповедите си.

— Знам.

Замълчаха.

„До това се свежда — помисли той. — Първият от нас, който промени тези Заповеди, поема контрол над всичките двайсет хиляди. Другият ще бъде изключен.“

Какво избираше той? Отдръпваше ли се настрана и оставяше ли историята да се случи сама, или скачаше в нея и я объркваше?

„Който и да си — помисли си, — каквото и да е онова, което ме е върнало, защо не можа просто да ме оставиш на мира? Вече съм бил изживял един живот. Вече съм бил направил избора си. Защо трябваше да ме върнеш?“

Беше опитал всичко, но хората продължаваха да го гледат с упование. Знаеше със сигурност, че е един от най-популярните Завърнали се, посещаван от повече молители и даряван с повече изкуство от почти всеки друг. „Честно, какво им е на тези хора?“ Толкова ли се нуждаеха от нещо, което да почитат, че бяха избрали него, вместо да се безпокоят, че религията им може да е лъжлива?

Олмадър твърдеше, че някои наистина мислят така. Притесняваше се от долавяната липса на вяра сред простолюдието. Лайтсонг се колебаеше дали да се съгласи с нея. Знаеше хипотезите — че боговете, които живеят най-дълго, са слабите, защото системата окуражава най-добрите да се принесат в жертва бързо. Само че сега при него идваха също толкова молители, колкото и в началото. А и твърде малко богове бяха избрани като цяло, за да е вярно това статистически.

Или просто се разсейваше с несъществени подробности? Опря се на парапета и се загледа към моравата и сияещите павилиони.

Това можеше да се окаже върховният момент за него. Най-после можеше да докаже, че е мързелив безделник. Ако не направеше нищо, Олмадър щеше да е принудена да вземе армиите му и да се противопостави на Блашуивър.

Това ли искаше той? Олмадър се държеше изолирано от останалите богове. Не присъстваше на повечето Дворцови събрания и не слушаше дебатите. Блашуивър беше интимно въвлечена. Познаваше добре всеки бог и богиня. Разбираше проблемите и беше много умна. От всички богове единствено тя бе започнала да предприема стъпки за опазване на армиите им.

„Сири не е заплаха“, помисли той. Но ако я манипулираше някой друг? Дали Олмадър щеше да има политическия усет да разбере опасността? Без неговото загрижено наставничество щеше ли Блашуивър да се погрижи Сири да не бъде унищожена?

Ако той се отдръпнеше, щеше да има цена. Щеше да е виновен за това, че се е отказал.

— Коя беше тя, Ларимар? — попита тихо Лайтсонг. — Младата жена в сънищата ми. Беше ли моя жена?

Върховният жрец не отговори.

— Трябва да знам — каза Лайтсонг и се обърна. — Този път наистина трябва да знам.

— Аз… — Ларимар се намръщи и извърна очи. — Не — каза тихо. — Не беше ваша жена.

— Моя любовница?

Жрецът завъртя глава.

— Но беше важна за мен?

— Много — каза Ларимар.

— И още е жива?

Ларимар се поколеба, но накрая кимна.

„Още е жива“, помисли Лайтсонг.

Ако този град паднеше, тя щеше да е в опасност. Всеки, който почиташе Лайтсонг — всеки, който разчиташе на него въпреки отчаяните му усилия, — щеше да е в опасност.

Т’Телир не можеше да падне. Дори да имаше война, битките нямаше да стигнат дотук. Халандрен не беше в опасност. Беше най-могъщото кралство на света.

А сънищата му?

Бяха му дали само едно истинско задължение в управлението. Това да поеме командването на десет хиляди Безжизнени. Да реши кога трябва да бъдат използвани. И кога не трябва.

„Още е жива…“

Обърна се и тръгна към стълбите.

Анклавът Безжизнени формално беше част от Двора на боговете. Огромната сграда бе построена в подножието на дворцовото плато и към нея се спускаше дълга покрита пътека.

Лайтсонг заслиза по стъпалата със свитата си. Подминаха няколко стражеви поста. Той не беше сигурен защо е нужна охрана в коридор, водещ от двора. Беше посещавал анклава едва два пъти — през първите си седмици като Завърнал се, когато трябваше да даде защитната фраза на своите десет хиляди войници.

„Може би трябваше да идвам по-често“, помисли си. Какъв смисъл обаче? За Безжизнените се грижеха слуги, поддържаха прясна алкохолната им сукървица, грижеха се да се упражняват редовно и… да правят всичко останало, каквото правеха Безжизнените.

Ларимар и няколкото други жреци вече пухтяха от дългото слизане. Лайтсонг, разбира се, нямаше проблем, тъй като бе в съвършена физическа форма. В божествеността имаше някои неща, от които никога не се оплакваше.

Двама стражи отвориха портите към двора на казармата. Беше гигантски, разбира се — пространство за четирийсет хиляди Безжизнени. Имаше четири големи подобни на складове зони за различните групи Безжизнени, около тях трасе, по което да бягат, зала, пълна с всевъзможни камъни и блокове метал, които да вдигат, за да поддържат мускулите си силни, и медицинска зона, където алкохолната им сукървица се проверяваше и опресняваше.

Минаха през няколко лъкатушещи прохода, предназначени да объркат нашественици, които можеха да се опитат да нападнат Безжизнените, и се приближиха до един стражеви пост до голям отворен портал. Лайтсонг подмина живите стражи и огледа Безжизнените вътре.

Беше забравил, че ги държат на тъмно.

Махна на двама от жреците да запалят лампи.

Вратата се отваряше към наблюдателна платформа. Подът на склада се простираше долу, пълен с редици и редици мълчаливи, стоящи в очакване войници. Бяха с броня и носеха оръжията и щитовете си.

— Има дупки в редиците — каза Лайтсонг.

— Някои от тях са на упражнения — отвърна Ларимар. — Пратих един войник да ги доведе.

Лайтсонг кимна. Безжизнените стояха с отворени очи. Не мърдаха и не кашляха. Загледан над тях, Лайтсонг внезапно си спомни защо никога не бе изпитал желание да се върне и да провери бойците си. Просто бяха твърде изнервяща гледка.

— Всички навън — каза Лайтсонг.

— Ваша милост? — попита Ларимар. — Не искате ли няколко жреци да останат?

Той поклати глава.

— Не. Ще нося тази фраза лично.

Ларимар се поколеба, но накрая кимна и се подчини.

Според Лайтсонг не съществуваше добър начин да се пазят Заповедни фрази. Оставянето им в ръцете на един бог означаваше риск фразата да се загуби при убийство. Само че колкото повече жреци знаеха фразите, толкова по-възможно беше тайната да се изтръгне от някого с подкуп или изтезания.

Единственият облекчаващ фактор беше Богът крал. Със своята мощна БиоХрома той явно можеше да разбие защитата на Безжизнените по-бързо. Все пак за овладяването на десет хиляди войници щяха да са нужни седмици дори за Бога крал.

Изборът бе оставен на Завърналите се. Те можеха да позволят някои от жреците им да чуят Заповедната фраза, тъй че ако нещо се случеше с бога, жреците да могат да предадат фразата на следващия Завърнал се. Ако богът предпочетеше да не сподели фразата с жреците си, поемаше на раменете си още по-голямо бреме. Преди години Лайтсонг бе решил, че това е глупаво, и беше посветил в тайната Ларимар и още няколко други жреци.

Този път видя благоразумие в това да запази фразата за себе си. При първа възможност щеше да я прошепне на Бога крал. Но само на него.

— Синя долна черта — каза той. — Давам ви нова Заповедна фраза. — Помълча. — Червена пантера. Червена пантера. Една стъпка надясно.

Група Безжизнени най-отпред — тези, които можаха да чуят гласа му — отстъпиха надясно. Лайтсонг пое дъх и затвори очи. Отчасти се беше надявал, че Олмадър е дошла първа и че вече е променила заповедната фраза.

Но не беше. Отвори очи и слезе по стъпалата до пода на склада. Заговори отново, променяйки фразата за друга група. Можеше да го прави само за двайсет или трийсет едновременно — помнеше, че последния път процесът бе отнел часове.

Продължи. Щеше да остави Безжизнените с основните им указания да се подчиняват на слугите, когато съществата трябва да се упражняват или да ходят до лазарета. И да им даде по-низша Заповед, която можеше да се прилага, за да ги местят и да ги карат да се придвижат до определени места, както когато бяха строени в редици извън града да посрещнат Сири, друга, която щеше да ги кара да ходят с градската стража.

Но щеше да има само едно лице с върховна заповед над тях. Едно лице, което да може да ги накара да тръгнат на война. Когато приключеше в това помещение, щеше да продължи и да поеме върховното командване над десетте хиляди на Олмадър.

Щеше да привлече двете армии към себе си. И с това щеше да заеме мястото си в самото сърце на съдбата на две кралства.

48

Сузеброн вече не си отиваше сутрин.

Сири лежеше сгушена до него. Той спеше кротко, гърдите му се надигаха и отпускаха, белите чаршафи на леглото мятаха около него призматични цветове, реагирайки неизбежно на присъствието му.

Допреди няколко месеца кой дори би си помислил къде щеше да се озове тя? Не само омъжена за Бога крал на Халандрен, но и влюбена в него.

Все още ѝ се струваше удивително. Той беше най-важната религиозна и светска фигура в целия район на Вътрешното море. Беше основата на култа към Многоцветните тонове на Халандрен. Беше същество, вдъхващо страх и мразено от повечето хора в Идрис.

А сега кротко спеше до нея. Бог на цвят и красота, тялото му — съвършено изваяно, като статуя. А какво беше Сири? Не и съвършена, в това беше сигурна. И все пак по някакъв начин му бе донесла нещо, от което той се нуждаеше. Намек за спонтанност. Полъх отвън, неукротен от жреците му или от репутацията му.

Въздъхна, отпуснала глава на гърдите му. Щеше да се плати цена за наслаждението им през последните няколко нощи. „Всъщност сме глупаци — помисли си разсеяно. — Трябва да избягваме само едно нещо: да дадем дете на жреците. Запътили сме се право към пропастта.“

Усети, че ѝ е трудно да се укори много строго. Подозираше, че играта ѝ няма да залъже жреците задълго. Щяха да станат още по-подозрителни или поне да се разочароват, ако продължеше да не им дава наследник. Не можеше да си представи какво щяха да направят, ако продължаваше да печели време.

Каквото и да направеха със Сузеброн, за да променят хода на събитията, трябваше да го направят бързо.

Той се размърда и тя се надигна и го погледна. Той отвори очи и я погали по косата. Удивително колко бързо бяха започнали да се чувстват уютно в интимната си близост.

Той взе дъсчицата си за писане.

„Обичам те.“

Тя се усмихна. Това винаги беше първото, което пишеше сутрин.

— И аз те обичам.

„Само че — продължи той — може би сме в беда, нали?“

— Да.

„Колко време? — написа той. — Докато се разбере, че носиш дете?“

— Не съм сигурна — отвърна тя намръщено. — Нямам много опит с това. Някои жени в Идрис се оплакваха, че не могат да заченат деца толкова бързо, колкото им се иска, тъй че може би не винаги става веднага. Но познавам и други, които раждаха деца точно девет месеца след брачната си нощ.

Сузеброн се замисли.

„След около година бих могла да съм майка.“ Идеята ѝ се стори плашеща. Доскоро изобщо не беше мислила за себе си като за зряла жена. „Разбира се, според това, което ни казват, всяко дете, което родя на Бога крал, бездруго ще е мъртвородено.“ Призля ѝ, като си го помисли. Дори да беше лъжа, детето ѝ все пак щеше да е в опасност. Все още подозираше, че жреците ще го премахнат и ще го подменят със Завърнал се. А след това най-вероятно щяха да направят така, че и тя да изчезне.

„Сини пръсти се опита де ме предупреди — каза си тя. — Говореше за опасност не само за Сузеброн, но и за мен.“

Сузеброн пишеше. Поднесе дъската пред очите ѝ.

„Взех решение.“

Сири повдигна вежда.

„Искам да се опитам да стана познат на хората и на другите богове. Искам да поема в ръцете си властта в кралството ми.“

— Мисля, че решихме, че това ще е твърде опасно.

„Да — написа той. — Но започвам да мисля, че е риск, който трябва да поемем.“

— А предишните ти възражения? — попита тя. — Не можеш да извикаш истината, а охраната ти ще те задържи, ако се опиташ да се измъкнеш.

„Да — написа той. — Но ти имаш много по-малка охрана и можеш да викаш.“

— Но дали някой ще ми повярва? Какво ще си помислят, ако просто започна да крещя, че Богът крал е държан в плен от собствените му жреци? Ще помислят, че съм луда.

„А ако спечелиш доверието на Завърналия се, за когото често говориш? Лайтсонг Храбрия.“

Сири се замисли.

„Можеш да отидеш при него — написа Сузеброн. — Да му кажеш истината. Може би той ще те заведе при други Завърнали се, които според него биха могли да те изслушат. Жреците няма да могат да принудят всички ни да мълчим.“

Сири се отпусна до него, все така с глава на гърдите му.

— Изглежда възможно, Себ, но защо просто не избягаме? Слугините ми вече са от Пан Кал. Сини пръсти каза, че ще се опитат да ни измъкнат, ако помоля. Можем да избягаме в Идрис.

„Ако избягаме, войските на Халандрен ще ни последват, Сири. Няма да сме в безопасност в Идрис.“

— Можем да идем някъде другаде.

Той поклати глава.

„Сири, слушах аргументите в Дворцовото събрание. Скоро между нашите кралства ще има война. Ако избягаме, ще изоставим Идрис изложен на нашествие.“

— Нашествие ще има и ако останем.

„Не и ако поема властта — написа Сузеброн. — Хората на Халандрен, и боговете също, са длъжни да ми се подчиняват. Няма да има война, ако разберат, че не я одобрявам.“ Изтри, а след това продължи да пише по-бързо. „Казах на жреците, че не желая да тръгваме на война, и те като че ли проявиха разбиране. Но досега не са направили нищо.“

— Сигурно са обезпокоени — каза Сири. — Ако ти позволят да се занимаваш с политика, може да започнеш да мислиш, че нямаш повече нужда от тях.

„И ще са прави — написа той и се усмихна. — Трябва да стана водач на своя народ, Сири. Това е единственият начин да защитя твоите красиви хълмове и семейството, което толкова много обичаш.“

Сири не знаеше какво да каже. Да направят каквото казваше той означаваше да изиграят ръката си. Да рискуват всичко. При провал жреците несъмнено щяха да разберат, че двамата си общуват. Щяха да ги лишат от часовете, които прекарваха насаме.

Сузеброн явно забеляза тревогата ѝ.

„Опасно е, но е най-добрият ни избор. Бягството е също толкова рисковано и ще ни постави в още по-лошо положение. В Идрис това ще се приеме като причина да нахлуят армиите на Халандрен. В други страни ще е още по-опасно.“

Сири кимна замислено. В друга страна щяха да са без средства и щяха да се окажат идеални заложници за откуп. Щяха да са избягали от жреците само за да ги задържат други в плен и да ги използват срещу Халандрен. По света като че ли все още изпитваха неприязън към Многоцветното кралство заради Велебран.

— Да, ще ни задържат в плен — призна тя. — Освен това, ако сме в друга страна, едва ли ще можеш да получаваш Дъх всяка седмица. А без Дъх ще умреш.

Той сякаш се поколеба.

— Какво?

„Няма да умра без Дъх — написа Сузеброн. — Но това не е аргумент в полза на бягството.“

— Тоест приказките, че Завърналите се имат нужда от Дъх, за да живеят, са лъжа? — попита невярващо Сири.

„Не са — написа той бързо. — Наистина се нуждаем от Дъх. Но забравяш, че владея богатство от Дъх, предавано от поколения. Ако се наложи да се преместя, мога да оцелея с допълнителния Дъх, който имам. Тялото ми просто ще се подхранва от допълнителните Дихания, като поглъща по едно на седмица.“

Сири се замисли. Това сякаш подсказваше за Дъха нещо, което тя все още не можеше да схване. Просто нямаше нужния опит, за да го проумее.

— Добре — каза тя. — Значи все пак бихме могли да се скрием, ако се наложи.

„Казах, че това не е аргумент в полза на бягството — написа Сузеброн. — Съкровището ми от Дихания би могло да ме опази жив, но също така би ме превърнало в много ценна жертва. Всеки ще иска тези Дихания — дори да не съм Богът крал. Ще съм в голяма опасност.“

Беше самата истина. Сири кимна.

— Добре. Ако наистина ще разгласяваме какво вършат жреците, мисля да направим хода си скоро. Ако покажа признаци на бременност, сигурна съм, че жреците много бързо ще ме изолират.

Сузеброн кимна и написа: „След два дни ще има общо събрание на двора. Чух жреците да говорят, че срещата ще е важна — рядкост е всички богове да се съберат да гласуват. Тази среща ще реши дали тръгваме на война с Идрис, или не.“

— Мога да отида при Лайтсонг — каза Сири. — И да го помоля за помощ. Ако отидем с него при още някои богове, може би те — пред тълпите хора — ще настоят да научат дали лъжа, или не.

„А аз ще отворя устата си и ще покажа, че нямам език — написа той. — Да видим тогава какво ще направят жреците. Ще са принудени да се преклонят пред волята на собствения си пантеон.“

— Добре — каза Сири. — Да опитаме.

49

Вашер отново я завари да се упражнява.

Надвисна отвън над прозореца, спуснал се от покрива с помощта на Пробудено въже, което го беше прихванало около кръста. Вътре Вивена Пробуждаше парче плат, без да го забелязва. Заповядваше на плата да се придвижи през стаята, да се увие около една чаша и да я донесе, без да я разлее.

„Учи се бързо“, помисли той. Самите Заповеди бяха прости за изричане, но влагането на подходящия умствен импулс беше трудно. Беше все едно да се учиш да владееш второ тяло. Вивена беше бърза. Вярно, имаше много Дъх. Това я улесняваше, но истинското Инстинктивно пробуждане — способността да Пробуждаш предмети без обучение или упражняване — беше дарба, получавана само след Шестото извисяване. Което беше дори една стъпка над притежаваното от Завърналите се с техния единствен божествен Дъх. Вивена беше стигнала до тази стъпка. Учеше се по-бързо, отколкото можеше да се очаква, макар той да разбираше колко е разочарована от честите грешки.

Тя сбърка отново. Платът се задвижи, но вместо да се увие около чашата, се топна в нея, разклати я, обърна я и водата се разля. Вивена изруга, изправи чашата и я наля отново. Така и не забеляза увисналия отвън Вашер. Но пък и нямаше как — сега той беше Бездушен, понеже бе вложил излишния Дъх в ризата си.

„Харесвам я — каза в ума му Нощна кръв. — Радвам се, че не я убихме.“

Вашер не отвърна.

„Много е хубава, нали?“, попита Нощна кръв.

„Няма как да знаеш.“

„Има — настоя Нощна кръв. — Щом казвам, значи има.“

Вашер поклати глава. Хубава или не, тази млада жена не биваше да идва в Халандрен. Беше дала на Дент съвършен инструмент. „Разбира се, на Дент вероятно не му трябваше такъв инструмент“, призна той с горчивина. Халандрен и Идрис бяха на ръба на сблъсъка. Вашер беше стоял настрана твърде дълго. Знаеше го. Знаеше също, че нямаше как да се е върнал по-рано.

Вивена най-сетне успя да накара плата да ѝ донесе чашата. Отпи от нея с доволно изражение, което Вашер едва успя да види отстрани. Той заповяда на въжето да го спусне на земята, след това му нареди да се вдигне и след като се уви около ръката му, върна Дъха си и изкачи външните стъпала към стаята.

Щом влезе, Вивена се обърна. Остави чашата и припряно напъха ивицата плат в джоба си. „Какво толкова, ако ме види, че се упражнявам? — помисли и се изчерви. — Нямам какво да крия.“ Но упражняването пред него беше смущаващо. Беше толкова строг и непримирим към грешките. Тя не искаше да гледа провалите ѝ.

— Къщата и тайната квартира са празни. Дент е твърде умен, за да се остави да го хванат толкова лесно.

Вивена изскърца със зъби от безсилие. Като другите стаи, в които отсядаха, и тази беше изключително скромна. Единствените вещи, с които разполагаха, бяха две одеяла и дрехи за преобличане, които Вашер носеше в голямата си торба.

Дент живееше в много по-големи удобства. Можеше да си го позволи — сега разполагаше с всички пари на Лемекс. „Хитро — помисли тя. — Даде ми парите и ми внуши, че аз командвам. През цялото време е знаел, че златото си остава в ръцете му, както и аз.“

— Надявах се, че ще можем да го наблюдаваме — каза тя. — Може би да изпреварваме ходовете му.

Вашер сви рамене.

— Не стана. Няма смисъл да се ядосваме за това. Хайде. Мисля, че можем да се срещнем с идриански работници в една от овощните градини, стига да можем да стигнем там на обедната почивка.

Вивена се намръщи.

— Вашер. Не можем да продължаваме така.

— Как?

— Докато бях с Дент, се срещахме с господари на престъпния свят и с политици. С теб се срещаме със селяни по ъгли и на полето.

— Те са добри хора!

— Знам, че са добри хора — отвърна Вивена припряно. — Но наистина ли мислиш, че има смисъл? В сравнение с това, което прави Дент, искам да кажа?

Той се намръщи, но вместо да ѝ възрази, удари безсилно с юмрук по стената.

— Знам. Опитвал съм по други дири, но всичко, което правя, като че ли се оказва на една стъпка зад Дент. Мога да избия бандите му крадци, но той има повече, отколкото мога да разкрия. Опитвал съм да разкрия кой стои зад войната — дори проследих някои нишки, водещи до самия Двор на боговете, — но всички стават все по-мълчаливи. Вече приемат, че войната е неизбежна, и не искат да се окажат на губещата страна.

— Ами жреците? — попита Вивена. — Нали те поднасят нещата на вниманието на боговете? Ако успеем да убедим достатъчно жреци да възразят против войната, може би ще я спрем.

— Жреците непрекъснато си променят мнението — отвърна Вашер и поклати глава. — Не може да се разчита на тях. Повечето от онези, които се изказваха против войната, се огънаха. Дори Нанрова мина на другата страна.

— Нанрова ли?

— Върховният жрец на Стилмарк — отвърна Вашер. — Мислех, че е стабилен — дори се срещна с мен няколко пъти да говорим за съпротивата му против войната. Сега отказва да се виждаме и мина на другата страна. Безцветен лъжец.

Вивена се намръщи. „Нанрова…“

— Вашер. Ние му направихме нещо.

— Какво имаш предвид?

— Дент и екипът му — каза Вивена. — Помогнахме на една банда крадци да ограбят търговец на сол. Приложихме два отвличащи удара, за да прикрием обира. Подпалихме една сграда наблизо и обърнахме една каляска, която минаваше през градината. Беше на един върховен жрец. Мисля, че беше Нанрова.

Вашер изруга.

— Мислиш ли, че може да има връзка? — попита тя.

— Може би. Знаеш ли кои крадци извършиха обира?

— Не.

— Ще проверя — каза той. — Чакай тук.

И тя зачака. Минаха часове. Отначало се опита да поупражни Пробуждането, но вече бе прекарала повечето от деня в това. Умът ѝ бе изтощен и тя откри, че ѝ е трудно да се съсредоточи. Накрая застана до прозореца и загледа ядосано навън. Дент винаги ѝ разрешаваше да ходи с него, когато излизаше да събира информация.

„Само защото е искал да ме държи под око.“ Вече разбираше, че Дент е крил много неща от нея. Вашер просто не държеше да печели благоразположението ѝ.

Не му се свидеше информация обаче, когато го попиташе. Отговаряше ѝ свадливо, но отговаряше. Вивена все още мислеше за разговора им за Пробуждането. Не заради това, което ѝ беше казал. По-скоро за начина, по който го беше казал.

Беше се заблуждавала за него. Вече бе почти сигурна в това. Трябваше да спре да преценява хората. Но беше ли възможно това? Отношенията между хората не се ли основаваха отчасти на преценки? Миналото на човек и поведението му влияеха на отношението ѝ към него.

Отговорът следователно не беше да спре да преценява. Беше по-скоро в това преценките ѝ да са гъвкави. Беше преценила, че Дент е приятел, но не бе трябвало да пренебрегва приказките му, че наемниците нямат приятели.

Вратата се отвори и Вивена подскочи и сложи ръка на гърдите си.

Вашер каза от прага:

— Започни да посягаш към меча, когато те изненадат. Няма смисъл да посягаш към ризата си, освен ако не искаш да я свалиш.

Вивена се изчерви и косата ѝ преля в червено. Мечът, който ѝ беше купил, беше подпрян на стената. Не бяха имали много възможност да се упражняват и тя все още почти не знаеше как да го държи.

— Е? — попита тя, след като Вашер влезе. Навън вече се беше стъмнило и градът започваше да искри от нощните светлини.

— Обирът е бил за прикритие — каза Вашер. — Истинският удар е бил онзи впряг. Дент е обещал на крадците нещо ценно, ако извършат обира и запалят пожар, и двете като отклоняващи удари, за да се докопат до впряга.

— Защо? — попита Вивена.

— Не съм сигурен.

— Пари ли? — попита тя. — Когато Буцата удари коня, падна един сандък. Беше пълен със златни монети.

— Какво стана с тях?

— Не знам. Мислех, че каретата е отвличащ удар. Махнахме се.

— А Дент?

— Нямаше го — отвърна Вивена. — Казаха, че е с крадците.

Вашер кимна, клекна до торбата си и извади някакви дрехи. Смъкна ризата си и оголи мускулестите си — и доста космати — гърди. Вивена примига изненадана и пак се изчерви. Сигурно трябваше да извърне очи, но любопитството ѝ бе твърде силно. Какво правеше той?

За щастие Вашер не свали и панталоните, а просто си облече друга риза. Ръкавите ѝ бяха нарязани на дълги ивици около китките.

— Призова ли — каза тихо, — станете мои пръсти и стиснете каквото трябва.

Маншетите-пискюли се раздвижиха.

— Чакай — каза тя. — Какво беше това? Заповед ли?

— Твърде сложна е за теб — отвърна той, коленичи, разви маншетите на панталоните си и тя видя, че и на тях има ивици плат, като ресни. — Станете като мои крака и им дайте сила — Заповяда той.

Ресните на крачолите се кръстосаха под стъпалата му и се стегнаха. Вивена не оспори твърдението му, че Заповедите са „твърде сложни“. Но все пак ги запомни.

Накрая Вашер заметна опърпаното си наметало, което беше раздрано на няколко места.

— Защити ме — Заповяда и тя видя как много от останалия му Дъх се изцеди в наметалото. После уви въжето около кръста си — беше тънко, но здраво и тя знаеше, че предназначението му не е да държи панталоните му.

Най-сетне взе меча си, Нощна кръв.

— Идваш ли?

— Къде?

— Да заловим някои от тези крадци. Да ги попитаме какво точно е целил Дент с нападението на онзи впряг.

Жегна я страх.

— Защо и аз? Няма ли да ти преча?

— Зависи — отвърна той. — Ако бъдем въвлечени в бой и ти ми се пречкаш, ще е по-трудно. Ако бъдем въвлечени в бой и половината нападнат теб вместо мен, това ще улесни нещата.

— При условие, че не ме защитаваш.

— Именно. — Той я погледна в очите. — Ако искаш да дойдеш, ела. Но не очаквай да те защитавам и — каквото и да правиш — разчитай на себе си.

— Аз не бих направила такова нещо.

Той повдигна рамене.

— Май аз правех предложението. Ти не си пленничка, принцесо. Можеш да правиш каквото поискаш. Просто не ми се пречкай, когато го правиш, разбрано?

— Разбрано. — Тя изстина, щом взе решението си. — Идвам.

Той не се опита да я разубеди. Само посочи меча ѝ и каза:

— Вземи го.

Тя кимна и го стегна на кръста си.

— Извади го.

Тя се подчини и той поправи хватката ѝ.

— Каква полза, ако го държа правилно? — попита тя. — Още не знам как да го използвам.

— Изглежда застрашително и може да накара някой нападащ да спре. Няколко секунди колебание в боя често означават много.

Тя кимна притеснено и прибра оръжието в ножницата. После награби няколко парчета въже.

— Дръж, щом те хвърля — каза на най-късото и го напъха в джоба си.

Вашер я изгледа.

— По-добре да загубя Дъха, отколкото да ме убият — каза тя.

— Малко Пробуждащи ще се съгласят с теб — подхвърли той. — За повечето мисълта да изгубят Дъх е по-плашеща от възможността да умрат.

— Е, аз не съм като повечето — отвърна тя. — Отчасти все още намирам Пробуждането за нечестиво.

Вашер кимна и докато отваряше вратата, каза:

— Сложи останалия си Дъх другаде. Не можем да си позволим да привлечем внимание.

Тя направи гримаса, но се подчини и вкара Дъха в ризата си с проста пасивна Заповед. Беше същото като да издаде неясно измърморена Заповед. Изкарваше Дъха, но оставяше предмета неспособен да действа.

Щом се лиши от Дъха, сивотата се върна. Всичко около нея изглеждаше мъртво.

— Да тръгваме — каза Вашер.

Нощта в Т’Телир бе много по-различна, отколкото в отечеството ѝ. Там човек можеше да види толкова много звезди — все едно някой е пръснал във въздуха ведро с бял пясък. Тук имаше улични лампи, кръчми, ресторанти и домове за забавления. Поради това градът бе пълен със светлини — сякаш самите звезди бяха слезли долу, за да огледат прекрасния Т’Телир. И все пак Вивена все още изпитваше тъга от това колко малко истински звезди вижда в небето.

Всичко това съвсем не означаваше, че местата, през които минаваха, бяха светли. Вашер я поведе по улиците и много скоро се превърна в поредната изгърбена сянка. Оставиха зад себе си уличните светлини и дори осветените прозорци и навлязоха в някакъв бедняшки квартал. Беше едно от местата, в които се беше страхувала да стъпи дори когато живееше на улиците. Нощта сякаш стана още по-тъмна.

А после Вашер спря и посочи някаква сграда: едноетажна, с плосък покрив, широка. Склонът зад нея бе осеян с разни съборетини. Вашер махна на Вивена да изчака, след това вложи останалия си Дъх във въжето и тръгна напред.

Вивена зачака изнервено, присвита до някаква съборетина. „Защо дойдох? — запита се. — Той не ми каза да дойда — каза, че мога да дойда. Можех също толкова лесно да остана.“

Но ѝ беше омръзнало нещата да й се случват. Тъкмо тя бе изтъкнала, че може би има връзка между жреца и плана на Дент. Искаше да види как ще свърши това. Искаше да прави нещо.

Лесно беше да мисли в осветената стая. Една статуя на Д’Денир, надвиснала вляво от съборетината, още повече изпъваше нервите ѝ. Имаше такива статуи и в бордеите на Планинските земи, макар че повечето бяха с обезобразени лица или счупени.

Не можеше да почувства нищо с жизнения си усет. Чувстваше се почти като сляпа. Липсата на Дъха върна спомени за нощи, в които бе спала в калта на една студена задна уличка. За бой, нанасян ѝ от улични хлапета, два пъти по-малки от нея, но два пъти по-опитни. За глад. Ужасен, изтощителен глад.

Чу стъпки и нечия сянка надвисна над нея. Тя едва не извика от изненада, но спря, щом позна Нощна кръв в ръката на мъжа.

— Двама пазачи — каза тихо Вашер. — И двамата усмирени.

— Ще могат ли да отговорят на въпросите ни?

Той поклати глава.

— Хлапета. Трябва ни някой по-важен. Ще се наложи да влезем. Или да седим и да наблюдаваме няколко дни, докато решим кой е главният, а след това да го спипаме, когато е сам.

— Ще отнеме много време — прошепна Вивена.

— Съгласен съм. Не мога да използвам меча обаче. Когато Нощна кръв приключи, не остава никой, когото да разпиташ.

Вивена потръпна.

— Хайде — прошепна Вашер.

Тя го последва към предната врата, стараеше се да стъпва тихо. Заобиколиха отстрани и тя видя двамата „приспани“ пазачи, хвърлени в една канавка. Зад постройката Вашер клекна, заопипва земята, изруга тихо и извади нещо от джоба си. Шепа слама.

За секунди направи три човечета от слама и малко конец, а след това с Дъх от наметалото си ги оживи. И даде на всяко една и съща заповед:

— Намери тунели.

Вивена го гледаше с възхищение. „Това е по-отвлечена Заповед, отколкото каза, че е възможно“, помисли си, щом човечетата припнаха по земята. Самият Вашер отново се залови с търсенето. „Явно опитът — и способността да се използват умствени образи — е най-важната страна на Пробуждането.

Правил го е от много време, а начинът, по който говореше — като учен, — показва, че е изучавал Пробуждането много сериозно.“

Едно от сламените човечета заподскача на място. Другите две изтичаха до него и също заподскачаха. Вашер отиде при тях, клекна, разрови пръстта и се видя капак. Той го надигна, бръкна под него и извади няколко звънчета, явно нагласени да звънят, ако капакът се отвори докрай.

— Няма скривалище без изход за бягство — каза Вашер. — Обикновено са два. Почти винаги тунели.

Вивена видя как върна Дъха си от сламените човечета и им благодари тихо и поотделно. Намръщи се на странните думи. Та те бяха просто купчинки слама. Защо им благодареше?

Той върна Дъха в наметалото си със защитна Заповед, след което се вмъкна в дупката. Вивена го последва.

Тръгнаха в тесния тунел и скоро Вивена видя напред светлина. След миг чу и гласове. Мъжки говор и смях.

Тунелът извеждаше в изкопана под земята стая. В средата гореше огън и димът се извиваше нагоре през дупка в тавана. Горното помещение — самата сграда — навярно беше само фасада, защото стаята тук долу изглеждаше доста оживена. Имаше одеяла, котли и тигани. Всичко беше мръсно като мъжете, които седяха около огъня и се смееха.

Вашер посочи настрани. Имаше друг тунел, на няколко стъпки от този, в който се криеха. Сърцето ѝ подскочи от изненада, щом Вашер се промъкна в стаята и продължи към втория тунел. Тя хвърли поглед към мъжете. Или бяха много пияни, или бяха заслепени от светлината на огъня. Като че ли не ги забелязваха.

Тя си пое дъх и последва Вашер в сенките на голямата стая и във втория тунел.

Беше по-скоро ниша, отколкото тунел. А в дъното на нишата имаше клетка, висока някъде до кръста на Вивена. А в клетката имаше дете.

Вивена ахна тихо, промуши се покрай Вашер и коленичи до клетката. „Ценното нещо в каретата — направи тя връзката. — Не е било златото. Била е дъщерята на жреца. Идеалният обект на размяна, ако искаш да изнудиш някого да промени позицията си в двора.“

Момичето в клетката се дръпна уплашено назад, подсмръкна и потрепери. Вонеше и беше мръсно, та чак черно — навсякъде, освен под очите, където лицето му бе измито от сълзите.

Вивена погледна Вашер. Очите му бяха в сянка, както беше с гръб към огъня, но видя, че е стиснал зъби. Видя как се напрегнаха мускулите му. Той извърна глава настрани и червените пламъци на огъня огряха половината му лице.

В блесналото му око Вивена видя гняв.

— Ей! — извика един от крадците.

— Изведи детето — прошепна ѝ дрезгаво Вашер.

— Как влязохте! — изрева друг от мъжете.

Вашер я погледна с осветеното си око и тя се присви пред погледа му. Кимна, а Вашер се обърна, едната му ръка се стегна в юмрук, другата стисна здраво дръжката на Нощна кръв. Той пристъпи бавно и решително към мъжете, наметалото му тихо прошумоля. Вивена бе готова да изпълни молбата му, но се оказа трудно да откъсне очи от него.

Мъжете извадиха оръжия, но Вашер беше по-бърз.

Нощна кръв, все още в ножницата, порази един в гърдите и тя чу пращене на кости. Друг връхлетя, а Вашер се завъртя на място и замахна с ръка. Пискюлите на ръкава му се задвижиха сами, увиха се около острието на меча на разбойника и го задържаха. Инерцията на Вашер изтръгна оръжието от ръката на мъжа, захвърли го настрани и пискюлите го пуснаха.

Мечът се удари в пръстения под. Пискюлите се увиха около главата на нападателя като пипала на октопод. Вашер го блъсна рязко и го натресе по гръб на пода — и в същото време замахна с прибрания в ножницата Нощна кръв към краката на друг и го събори. Трети се опита да посече Вашер отзад и Вивена извика предупредително. Но наметалото на Вашер изведнъж се задвижи само, изплющя нагоре и сграбчи изненадания мъж за ръцете.

Вашер се обърна рязко, с изкривено от ярост лице, и замахна с Нощна кръв към оплетения в наметалото мъж. Вивена се присви при звука на трошащи се кости и се извърна. Опита се да отвори клетката с треперещите си пръсти.

Беше заключена, разбира се. Тя изтръгна Дъх от едно от въжетата си и се опита да Пробуди ключалката, но не успя.

„Метал — помисли си. — Разбира се. Не е било живо, затова не може да се Пробуди.“

Издърпа от ризата си нишка, като се мъчеше да не обръща внимание на виковете зад себе си. Вашер започна да реве с цяло гърло, докато се биеше, загубил всякакво подобие на хладнокръвен професионален убиец. Беше наистина разгневен.

Тя вдигна нишката и Заповяда:

— Отключи неща.

Нишката леко потрепери, но когато я пъхна в ключалката, не последва нищо.

Тя върна Дъха си, вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои, и затвори очи.

„Трябва да предам намерението точно. Да влезе вътре, да се извие и да дръпне резето.“

— Извий неща — промълви тя и пъхна отново нишката. Тя се завъртя и се чу изщракване. Вратата се отвори. Шумът от боя отзад секна, макар че още се чуваха стонове.

Вивена върна Дъха си и бръкна в клетката. Момичето се присви, проплака и скри лицето си с ръце.

— Аз съм добра — каза Вивена. — Дойдох да ти помогна.

Но момичето се задърпа и изпищя. Вивена се обърна и погледна към Вашер.

Той стоеше до огъня навел глава, подът около него беше осеян с тела. В едната си ръка държеше Нощна кръв, върхът на ножницата бе отпуснат на пръстения под. И незнайно защо ѝ се стори по-голям, отколкото допреди няколко мига. По-висок. По-широк в раменете. По-застрашителен.

Другата ръка на Вашер беше на дръжката на Нощна кръв. Закопчалката на ножницата беше отключена и от острието струеше черен дим. Част от него се стелеше надолу към земята, другата се виеше към тавана, сякаш не можеше да реши.

Ръката на Вашер трепереше.

„Извади… ме… — промълви далечен глас в главата ѝ. — Убий ги.“

Повечето мъже все още мърдаха на пода. Вашер започна да измъква острието. Беше съвсем черно и сякаш засмукваше светлината от огъня.

„Това не е добре“, помисли Вивена.

— Вашер! Вашер, момичето не иска да излезе от клетката.

Той бавно извърна лице към нея. Очите му лъснаха като стъклени, невиждащи.

— Ти ги надви, Вашер. Няма нужда да вадиш меча.

„Да… да, има…“

Вашер примига и най-сетне я видя. Натика Нощна кръв в ножницата, тръсна глава и тръгна към нея. Изрита нечие тяло по пътя си и мъжът изпъшка.

— Безцветни чудовища — измърмори Вашер и надникна в клетката. Вече не изглеждаше толкова голям и тя реши, че трябва да е било илюзия от светлината на огъня. Вашер бръкна в клетката и протегна ръце. И странно, детето тръгна към него, вкопчи се в гърдите му и заплака. Вивена гледаше стъписана. Вашер вдигна детето — в очите му блестяха сълзи.

— Познаваш ли я? — попита Вивена.

Той поклати глава.

— Срещал съм се с Нанрова и знам, че има малки деца, но никога не съм ги виждал.

— Как тогава? Защо дойде при теб?

Той не ѝ отговори. Каза само:

— Да се махаме. Ще дойдат още.

И сякаш почти му се искаше да стане точно така.

Вървяха към богатите квартали на Т’Телир. Вашер мълчеше, момичето също. Вивена дори се притесни за ума на детето. Явно бе преживяло два много тежки месеца.

Излязоха от бордеите и щом стигнаха до осветените улици, Вашер спря, пусна момичето на земята и каза:

— Дете. Сега ще ти кажа няколко думи. Искам да ги повториш. Да ги повториш и да мислиш.

Момиченцето го погледна вяло и кимна.

Той се обърна към Вивена.

— Отдръпни се.

Тя понечи да възрази, но се отказа и се отдръпна. Не чуваше какво казва Вашер, но можеше да го вижда.

След отварянето на клетката си беше върнала Дъха от нишката. И с подсилените ѝ сетива ѝ се стори, че видя нещо. БиоХроматичната аура на момиченцето — обикновената, която имаха всички хора — съвсем леко примигна.

Беше много смътно. Но все пак, с Първото извисяване, Вивена бе готова да се закълне, че го видя.

„Но Дент ми каза, че било всичко или нищо — помисли тя.

— Трябва да отдадеш целия Дъх, който държиш. Не можеш да отдадеш само част от Дъха.“

Дент, както се бе доказало и по други поводи, беше и лъжец.

Вашер стана и вдигна момиченцето. Вивена се върна при тях и се изненада, като чу гласа на детето.

— Къде е тати? — попита то.

Вашер не отговори.

— Мръсна съм — каза момиченцето и се огледа. — Мама казва, че не е хубаво да съм мръсна. Роклята ми също е мръсна.

Вашер закрачи. Вивена побърза да го настигне.

— Вкъщи ли отиваме? — попита детето. — Къде бяхме? Късно е и не бива да съм навън. Коя е тази жена?

„Тя не помни — осъзна Вивена. — Не помни къде е била… вероятно не помни нищо от преживяното.“

Вашер крачеше, вперил поглед напред, с четинестата си брада, с детето в едната си ръка и Нощна кръв в другата.

Стигнаха до портите на някакво имение и той ги отвори с ритник. Влезе в двора и Вивена го последва.

Две кучета залаяха, завиха и заръмжаха и Вивена се присви уплашено. Но щом видяха Вашер, кучетата млъкнаха и тръгнаха с него, едното дори заподскача и се опита да му оближе ръцете.

„Какво, в името на Цветовете, става тук?“

Някакви хора излязоха от къщата, държаха фенери. Един видя Вашер, каза нещо на другите, изчезна вътре и след малко се върна с някакъв мъж — мъж с бяла нощница, пазен от двама войници. Войниците пристъпиха напред, за да спрат Вашер, но мъжът с нощницата се втурна между тях, извика, заплака и взе детето от ръцете му.

— Благодаря ви — зашепна мъжът. — Благодаря ви.

Вивена стоеше малко по-назад. Кучетата продължаваха да облизват ръцете на Вашер, но явно отбягваха Нощна кръв.

Мъжът притисна детето до гърдите си, после го даде на една току-що дошла жена — майката на момичето, предположи Вивена. Жената извика от радост, щом взе детето в прегръдката си.

— Защо ни я върнахте? — попита мъжът и погледна Вашер.

— Тези, които ви я отнеха, са наказани — каза тихо и глухо Вашер. — Само това трябва да е важно за вас сега.

Мъжът присви очи и попита:

— Познавам ли те?

— Срещали сме се — отвърна Вашер. — Помолих ви да пледирате против войната.

— Точно така! — възкликна мъжът. — Не беше нужно да ме убеждавате. Но когато отвлякоха Мисел… трябваше да мълча и да сменя позицията си, иначе ме заплашваха, че ще я убият.

Вашер се обърна и подхвърли през рамо:

— Пазете детето си. И се погрижете кралството да не използва Безжизнените за убийства.

Мъжът кимна и възкликна:

— Да, да. Разбира се. Благодаря. Безкрайно благодаря.

Вашер тръгна към портата. Вивена забърза след него, като поглеждаше кучетата. После попита:

— Как ги накара да спрат да лаят?

Вашер не отговори.

Тя погледна назад към къщата.

— Ти изкупи вината си — каза той, щом излязоха през тъмната порта.

— Какво?

— Отвличането на това момиче е нещо, което Дент щеше да направи дори да не беше дошла в Т’Телир — каза Вашер. — Изобщо нямаше да я намеря. Дент действаше с твърде много различни групи крадци и мислех, че онзи обир е бил просто за да се разстрои снабдяването. Като всички останали, не обърнах внимание на впряга.

Спря и се обърна към Вивена.

— Ти спаси живота на това момиче.

— По случайност — отвърна тя. Не можеше да види косата си в тъмното, но усети как почервеня.

— Все едно.

Тя се усмихна. Незнайно защо похвалата ѝ подейства много по-силно, отколкото би трябвало.

— Благодаря.

— Съжалявам, че си изтървах нервите — каза той. — В онази бърлога. Един воин трябва да е спокоен. Когато се дуелираш или се биеш, не можеш да позволиш на гнева си да те завладее. Точно затова никога не съм бил добър дуелист.

— Справи се добре — каза тя. — А Дент загуби още една пионка. — Продължиха по тъмната улица. — Но това богато имение… Не повишава мнението ми за жреците на Халандрен.

Вашер поклати глава.

— Бащата на Нанрова беше един от най-богатите търговци в града. Синът се посвети на служба на боговете от благодарност за благосклонността им. Не му се плаща нищо за службата му.

Вивена спря и го погледна изненадано.

— Така ли?

Вашер сви рамене.

— Винаги е лесно да се обвиняват жреците. Удобни изкупителни жертви са — в края на краищата всеки със силна вяра, различна от твоята, трябва да е или побъркан фанатик, или лъжлив манипулатор.

Вивена отново се изчерви.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи точно така. — Изсумтя, обърна се и тръгна напред. — Казах ти. Не ме бива с думите.

— Няма нищо — отвърна тя. — Свиквам вече.

Той мълчеше.

„Добър човек е — помисли тя. — Или поне искрен човек, който се опитва да е добър.“ Почувства се донякъде глупаво от това, че бе направила поредната преценка.

Но знаеше, че няма да може да живее — че няма да може да взаимодейства със света, — без да прави преценки. Така че прецени Вашер. Не както беше преценила Дент, който говореше забавни неща и ѝ даваше онова, което тя очакваше да види. Прецени Вашер по това, което бе видяла, че прави. Как заплака, като видя държаното в плен дете. Как го върна на баща му с единствена надежда — възможността да помоли за мир. Живееше бедно, посветил се на предотвратяването на една война.

Беше груб. Беше жесток. И с ужасен нрав. Но беше добър. И докато вървеше до него, тя се чувстваше в безопасност за първи път от много време.

50

— И тъй, всеки от нас има по двайсет хиляди — каза Блашуивър, докато вървеше с Лайтсонг по каменната пътека около арената.

— Да — отвърна Лайтсонг.

Жреци, придворни и слуги ги следваха, макар двамата богове да бяха отказали носилки и слънчобрани. Вървяха сами, един до друг. Лайтсонг в златно и червено. Блашуивър, този път поне, с рокля, която можеше да мине и за скромна.

„Удивително колко добре изглежда — неволно помисли той. — Когато отдели малко време да прояви самоуважение.“ Не знаеше със сигурност защо не му харесва разголена. Може би беше бил прекалено целомъдрен в предишния си живот.

Или може би просто беше такъв сега. Присмя се тъжно на себе си. „Колко всъщност мога да виня старото си аз? Онзи мъж е мъртъв. Не той се е въвлякъл в кралската политика.“

Арената се запълваше и — рядко зрелище — щяха да присъстват всички богове. Само Уедърлав закъсняваше, но той често бе непредсказуем.

„Предстоят важни събития — помисли Лайтсонг. — Назрявали са вече от години. Защо трябва да съм в центъра им?“

Сънищата му предната нощ бяха наистина странни. Най-сетне никакви видения за война. Само луната. И някакви странни лъкатушещи проходи. Като… тунели.

Някои богове му кимаха, докато минаваше покрай павилионите им… Други обаче му се мръщеха, а трети просто го пренебрегнаха. „Каква странна система на управление — помисли той. — Безсмъртни, които живеят само по десетина-двайсет години — и които никога не са виждали външния свят. И все пак хората ни вярват.

Хората ни вярват.“

— Мисля, че трябва да си споделим Заповедните фрази, Лайтсонг — подхвърли Блашуивър. — Тъй че всеки от нас да разполага и с четирите, просто за всеки случай.

Той не каза нищо.

— Виж ти каква тълпа — продължи Блашуивър. — И толкова малко от тях ми обръщат внимание. Доста неучтиво от тяхна страна, не мислиш ли?

Лайтсонг сви рамене.

— О, добре — каза тя. — Може би просто са… как да го кажа? Изумени и онемели?

Лайтсонг се усмихна, спомнил си разговора им отпреди няколко месеца и деня, в който бе започнало всичко това. Блашуивър го погледна с копнеж.

— Несъмнено — отвърна той. — Или може би всъщност просто те пренебрегват. За да ти направят комплимент.

Блашуивър се усмихна.

— И как точно пренебрегването ми прави комплимент?

— Провокира възмущението ти — каза Лайтсонг. — А всички знаем, че когато си възмутена, си в най-добрата си форма.

— Харесваш формата ми значи?

— Бива я. За съжаление не мога да ти направя комплимент, като те пренебрегна като другите. Виждаш ли, само истинското ти, искрено пренебрегване би осигурило желания комплимент. Всъщност аз съм безпомощен и неспособен да те пренебрегна. Искрено се извинявам.

— Разбирам — каза Блашуивър. — Поласкана съм. И все пак като че ли си доста добър в пренебрегването на някои неща. На собствената ти божественост например. На доброто възпитание. На женските ми хитрости.

— Не бих казал, че си хитра, скъпа. Хитър е този, който има грижливо скрита кама в резерва. Ти по-скоро си като човек, който буквално прегазва противника си. Но знаеш ли, всъщност имам друг метод да се справя с теб. Предполагам, че ще го намериш за доста ласкателен.

— Не знам защо се съмнявам.

— Би трябвало да имаш повече вяра в мен — каза той усмихнато. — Все пак съм бог. В своята божествена мъдрост съм осъзнал, че единственият начин да направя истински комплимент на личност като теб, Блашуивър, е да съм много по-привлекателен, интелигентен и интересен от теб.

— Ха! Аз пък от теб.

— Срази ме.

— А ще обясниш ли защо смяташ, че надпреварата с мен е най-искрената форма на комплимент?

— Разбира се — отвърна Лайтсонг. — Скъпа, помниш ли някога да съм изказвал провокиращо нелепо твърдение, без след това да съм го доказвал?

— Не, разбира се — съгласи се тя. — Ти си, ако не друго, изчерпателен в самодоволната си измислена логика.

— Изключителен съм в това отношение.

— Несъмнено.

— Та значи така — каза Лайтсонг и вдигна пръст. — Понеже съм много по-изумителен от теб, аз подканвам хората да те пренебрегнат и да обърнат внимание на мен. Това, на свой ред, подканва теб да покажеш обичайния си изключителен чар — с малките си изблици на гняв, с които ставаш още по-съблазнителна, — за да привлечеш отново вниманието към себе си. А както вече обясних, точно тогава си най-великолепна. Следователно единственият начин да се погрижа да получиш вниманието, което заслужаваш, е като го отвлека изцяло от теб. Всъщност е доста трудно. Надявам се да оцениш усилията, които полагам, за да си толкова чудесна.

— Позволи ми да те уверя — каза тя, — че наистина ги оценявам. Всъщност ги оценявам толкова много, че бих искала да ти дам почивка. Можеш да се разкараш. Ще понеса ужасното бреме да съм най-чудесната от боговете.

— Не бих могъл да ти го позволя.

— Но ако си прекалено чудесен, скъпи, ще унищожиш напълно образа ми.

— Този образ бездруго става все по-отегчителен — каза Лайтсонг. — От много време се стремя да съм най-забележителният мързеливец от боговете, но все повече осъзнавам, че тази задача е непостижима за мен. Всички други са по природа много по-прелестно безполезни от мен. Просто се преструват, че не го забелязват.

— Лайтсонг! — каза тя. — Някой би могъл да каже, че започваш да проявяваш ревност.

— Някой би могъл да каже и че краката ми миришат на гуава — отвърна той. — Само защото някой би могъл да каже нещо, не означава, че е уместно. Не казвам „вярно“.

Тя се засмя.

— Ти си непоправим.

— Нима? И как все на непоправимите се пада да оправят всичко? Защо ми дават толкова влияние над онова, което ще направи кралството ни?

Блашуивър го изгледа намръщено, усетила горчивината в гласа му.

— Нашите братя и сестри не са толкова лоши, колкото намекваш.

— Само пълни идиоти биха дали на мен власт над армиите си.

— Те ти вярват.

— Те са мързеливи — заяви Лайтсонг съвсем сериозно. — Искат други да вземат трудните решения. Точно така работи системата ни, Блашуивър. Всички сме затворени тук вътре и се очаква да прекарваме времето си в безделие и удоволствия. А след това трябва да знаем кое е най-доброто за страната ни? — Поклати глава. — По̀ ни е страх от външното, отколкото сме готови да признаем. Единственото, което имаме, са произведения на изкуството и сънища. Точно затова двамата с теб се оказахме накрая с тези армии. Никой друг не иска да е този, който всъщност ще прати войските да убиват и умират. Всички искат да участват, но никой не иска да е отговорен.

Замълча. Тя вдигна очи към него: богиня на съвършената форма. Толкова много по-силна от другите, но го криеше зад булото си на баналност.

— Знам, че едно от нещата, които каза, е вярно — промълви тя.

— И кое е то?

— Ти наистина си чудесен, Лайтсонг.

Той стоеше и я гледаше в очите. Широко отворени красиви зелени очи.

— Няма да ми дадеш Заповедните си фрази, нали? — попита тя.

Той поклати глава.

— Аз те въвлякох в това. Винаги говориш, че си безполезен, но всички знаем, че си един от малкото, които оглеждат всяка картина, скулптура и гоблен в галерията си. Единственият, който изслушва всяка поема и песен. Единственият, който най-внимателно изслушва жалбите на молителите си.

— Всички вие сте глупци — каза той. — В мен няма нищо за уважение.

— Не. Ти си този, който разсмива всички ни, дори когато ни обиждаш. Не можеш ли да разбереш какво постига това? Не можеш ли да разбереш как неизбежно поставяш себе си над всички други? Не го правиш преднамерено, Лайтсонг, и точно затова действа толкова добре. В един град, пълен с лекомислие, ти си единственият, който проявява в някаква степен мъдрост. И според мен точно затова държиш армиите.

Той не отвърна.

— Знам, че би могъл да ми се противопоставиш — каза тя. — Но помислих, че все пак бих могла да ти повлияя.

— Можеш — отвърна той. — Както каза, ти ме въвлече във всичко това.

Тя поклати глава, все така взряна в очите му.

— Не мога да реша кое чувство към теб е по-силно, Лайтсонг. Любовта ми или разочарованието ми.

Той хвана ръката ѝ и я целуна.

— Приемам и двете, Блашуивър. С чест.

А след това се обърна и тръгна към ложата си. Уедърлав беше пристигнал. Оставаше да се появи само Богът крал… и съпругата му. Тя пък защо се бавеше? Обикновено идваше на арената много по-рано.

Блашуивър продължаваше да стои на пътеката, където я беше оставил, загледана към него.

Сири крачеше, обкръжена от слугините си в кафява униформа. Десетки грижи кръжаха в главата ѝ.

„Първо отивам при Лайтсонг — каза си тя, прехвърляйки плана в ума си. — Няма да изглежда странно — често сме седели заедно на тези неща.“

Потръпна нервно.

„Изчаквам да пристигне Сузеброн. После питам Лайтсонг дали можем да поговорим насаме, без слугите или жреците ни. Обяснявам какво съм разкрила за Бога крал. Казвам му как държат Сузеброн в плен. После ще видим какво ще направи той.“

Най-големият ѝ страх беше, че Лайтсонг вече го знае. Можеше ли и той да е част от целия заговор? Вярваше му повече, отколкото на всеки друг, освен Сузеброн, но нервите я караха да подлага на съмнение всичко и всеки.

Преминаваше от стая в стая, всяка украсена в своята цветна тема. Вече не забелязваше колко са ярки.

„Ако Лайтсонг се съгласи да помогне, изчаквам почивката. Щом жреците напуснат пясъка, Лайтсонг отива и говори с някои от другите богове. Всеки от тях отива при своите жреци и им нарежда да започнат дискусия на арената защо Богът крал никога не им говори. Принуждават жреците на Бога крал да го оставят да представи защитата си.“

Не ѝ харесваше, че трябва да зависи от жреците, дори от тези, които не бяха от жречеството на Сузеброн, но това като че ли беше най-добрият начин. Освен това, ако жреците на различните богове откажеха да изпълнят нарежданията им, Лайтсонг и другите щяха да разберат, че авторитетът им се подронва от собствените им слуги. Тъй или иначе, Сири разбираше, че навлиза в много опасна територия.

„Аз започнах в опасна територия — помисли си тя, докато напускаше официалните стаи и продължи по външния коридор. — Мъжът, когото обичам, е заплашен със смърт, а всяко дете, което родя, ще ми бъде отнето.“ Или трябваше да действа, или да остави жреците да я разиграват. Двамата със Сузеброн бяха в съгласие. Най-добрият план беше да…

Забави ход. В края на коридора, пред вратите навън към двора, стоеше малка група жреци с няколко Безжизнени войници. Вечерната светлина очертаваше силуетите им. Жреците се обърнаха към нея и един я посочи.

„Цветове! — помисли Сири и се обърна рязко. Отзад по коридора се приближаваше друга група жреци. — Не! Не сега!“

Двете групи я обкръжиха. Сири помисли да бяга, но накъде? Да се втурне в дългата си рокля и да си пробие път през слуги и Безжизнени… беше безнадеждно. Вдигна брадичка — изгледа високомерно жреците — и задържа косата си под пълен контрол.

— Какво означава това?

— Ужасно съжаляваме, Съсъд — каза същият жрец. — Но беше решено, че не бива да се показвате публично във вашето състояние.

— Моето състояние? — попита ледено Сири. — Що за глупост е това?

— Детето, Съсъд — каза жрецът. — Не можем да рискуваме да се изложи на опасност. Има мнозина, които биха се опитали да ви навредят, ако разберат, че носите дете.

Тя замръзна. „Детето? — помисли стъписана. — Как биха могли да знаят, че със Сузеброн наистина сме започнали…“

Но не. Щеше да знае, ако носеше дете. Но пък уж трябваше да спи с Бога крал вече от месеци. Времето беше достатъчно, за да започне бременността да личи. Щеше да прозвучи достоверно за хората в града.

„Глупачка — каза си наум, обзета от паника. — Ако вече са намерили с кого да заменят Бога крал, всъщност не им трябва да им нося дете. Трябва просто да накарат всички да си помислят, че съм бременна!“

— Няма никакво дете — заяви тя. — Вие просто чакахте — просто печелехте време, докато имате повод да ме затворите.

— Моля ви, Съсъд — каза друг от жреците и даде знак на един Безжизнен да я хване за ръката. Тя не се възпротиви. С усилие запази спокойствие и погледна жреца в очите.

Той извърна поглед.

— Така ще е най-добре. За ваше добро е.

— Не се съмнявам — отвърна тя рязко, но се остави да я поведат обратно към покоите ѝ.

Вивена седеше сред тълпите, наблюдаваше и чакаше. Отчасти се чувстваше глупаво, че се показва на открито толкова явно. Само че тази нейна част — предпазливата идрианска принцеса — напоследък все повече и повече си кротуваше.

Хората на Дент я бяха намерили, когато се криеше в бордеите. Може би беше в по-голяма безопасност сред тълпите с Вашер, отколкото в онези мръсни улички, особено след като се сливаше с околните толкова добре. Не беше осъзнавала колко добре може да се чувства с панталони и туника в ярки цветове — и напълно незабележима.

Вашер се появи на перилото над пейките. Тя предпазливо стана от седалката — някой я зае моментално — и тръгна към него. Долу на арената жреците бяха започнали споровете си. Нанрова, след като бяха върнали дъщеря му, бе започнал да огласява отказа си от предишната си позиция. Сега водеше дискусията против войната.

Имаше малка подкрепа.

Вивена застана до Вашер и той доста грубо ѝ отвори място с лакът. Не носеше Нощна кръв — по нейно настояване беше оставил меча си при нейното оръжие за дуелиране. Не знаеше как бе успял да се промъкне с меча последния път, когато бе дошъл в двора, но не биваше да привличат внимание.

— Е? — попита тя тихо.

Той поклати глава.

— И да е тук, не го открих.

— Нищо чудно при тази голяма тълпа — каза тя. Човешки тела ги притискаха отвсякъде — само на перилото бяха стотици. — Откъде дойдоха всички тези хора? Днес е много по-претъпкано, отколкото на други заседания.

Той повдигна рамене.

— Хората с право на еднократно посещение могат да запазят жетона си за вход, докато поискат да го използват. Мнозина ги използват на Общото събрание вместо на по-малките заседания. Това е единствената им възможност да видят всички богове наведнъж.

Вивена огледа тълпата. Подозираше, че навалицата е свързана и със слуховете, които беше чула. Хората мислеха, че на тази сесия Пантеонът на Завърналите се най-сетне ще обяви война на Идрис.

— Нанрова се аргументира добре — каза тя, макар да ѝ беше трудно да го чува заради тълпите — Завърналите се явно имаха вестоносци, които им носеха записи на речите. Зачуди се защо някой просто не заповяда на всички да пазят тишина. Но пък в Халандрен явно обичаха хаоса. Или най-малкото им харесваше възможността да седят и да си бъбрят, докато пред тях се разиграват важни неща.

— Нанрова го пренебрегват — отвърна Вашер. — Вече два пъти променя възгледите си по един и същ проблем. Липсва му убедителност.

— Значи би трябвало да обясни защо си сменя възгледите.

— Би могъл, но не знам. Ако хората разберат, че детето му е било похитено, това може да уплаши някои и да решат, че зад това стоят идриански подстрекатели, каквото и да твърди той. Да не забравяме и упоритата халандренска гордост. Жреците са особено лоши. Споменаването, че дъщеря му е била отвлечена и че е бил притискан да промени политиката си…

— Мислех, че харесваш жреците — каза тя.

— Някои — отвърна той. — Други — не. — Докато го казваше, погледна към платформата на Бога крал. Сузеброн все още не беше пристигнал и бяха започнали без него.

Сири също я нямаше. Това притесни Вивена, понеже бе очаквала да я зърне, макар и отдалече.

„Ще ти помогна, Сири. Този път истински. Първата стъпка трябва да е спирането на тази война.“

Вашер отново се загледа към арената. Изглеждаше угрижен.

— Какво има? — попита тя.

Той сви рамене.

— Кажи ми.

— Просто не обичам да оставям Нощна кръв сам задълго.

— Какво ще направи? — попита тя. — Нали го затворихме в килера.

Той отново сви рамене.

— Честно, Вашер. Мислех, че ще се съгласиш, че носенето на дълъг пет стъпки меч публично би било доста очебийно. На всичко отгоре въпросният меч изпуска дим и може да говори в умовете на хората.

— Нямам нищо против да се набивам на очи.

— Аз имам — отвърна тя.

Вашер направи гримаса и тя очакваше, че ще продължи да спори, но накрая той само кимна.

— Права си, разбира се. Просто никога не ме е бивало в прикриването. Дент често ми се смееше и заради това.

Вивена се намръщи.

— Били сте приятели?

Вашер извърна поглед и замълча.

„Привидения на Калад! — помисли тя отчаяно. — Някой ден някой в този прокълнат от Цветовете град ще ми каже цялата истина. Сигурно ще умра от изненада.“

— Ще се опитам да разбера защо Богът крал се бави — каза Вашер. — Изчакай ме тук.

Тя му кимна и той я остави. Вивена се огледа. Доскоро щеше да се чувства задушена от тълпата, но вече бе свикнала с оживените пазарски улици, тъй че човешкото обкръжение не я притесняваше. Освен това го имаше и Дъха ѝ. Част от него беше вложила в ризата си, но беше задържала малко — трябваше да е поне от Първото извисяване, за да мине през портите, без да я разпитват.

Дъхът ѝ даваше възможност да усеща живота както обикновен човек усеща въздуха: винаги в теб и до теб, носещ прохлада. Чувстваше се леко опиянена от толкова многото хора. Толкова много живот, толкова много надежди и желания. Толкова много Дъх. Попиваше го, затворила очи и заслушана в гласовете на жреците, извисени над шума на тълпата.

Усети приближаването на Вашер. Не само имаше много Дъх, но я наблюдаваше и тя можеше да долови погледа му. Обърна се и го различи сред тълпата. Изпъкваше много повече от нея в тъмното си опърпано облекло.

— Поздравления — каза той, след като дойде и я хвана за ръката.

— Защо?

— Скоро ще ставаш леля.

— Какво?!

— Сестра ти е бременна — каза той. — Жреците ще направят изявление по-късно тази вечер. Богът крал явно е останал в двореца си, за да отпразнува.

Вивена стоеше стъписана. „Сири? Бременна?!“ Сири, която все още беше малко момиченце в представите ѝ, носеща дете на онова нещо в двореца. И все пак не се ли бореше сега самата тя да опази онова нещо на трона му?

„Не. Не съм простила на Халандрен, макар и да се уча да не го мразя. Не мога да позволя Идрис да бъде нападнат и унищожен.“

Обзе я паника. Изведнъж всичките ѝ планове ѝ се сториха безсмислени. Какво щеше да направи Халандрен със сестра ѝ, след като получеха наследника си?

— Трябва да я изведем — промълви тя неволно. — Вашер, трябва да я спасим.

Той мълчеше.

— Моля те, Вашер — прошепна тя. — Тя е сестра ми. Мислех, че ще я защитя, като предотвратим тази война, но ако догадката ти е вярна, то самият Бог крал е един от тези, които искат да завладеят Идрис. Сири няма да е в безопасност с него.

— Добре — каза Вашер. — Ще направя каквото мога.

Вивена кимна и отново се обърна към арената. Жреците се оттегляха.

— Къде отиват?

— При боговете си — каза Вашер. — Да потърсят Волята на Пантеона в официалното гласуване.

— За войната ли? — попита тя смразена.

Вашер кимна.

— Да. Време е.

Лайтсонг чакаше под навеса си. Двама слуги му вееха с големи ветрила. В едната си ръка държеше чаша изстуден сок, а масичката отстрани бе отрупана с изобилни блюда.

„Блашуивър ме въвлече в това — помисли той. — Защото се притеснява, че Халандрен ще бъде ударен изненадващо.“

Жреците се съветваха с боговете си — бяха коленичили пред своите Завърнали се с наведени глави. Така действаше управлението в Халандрен. Жреците обсъждаха вариантите, а след това търсеха волята на своите богове. Това щеше да се превърне във Волята на Пантеона. Тя пък щеше да се превърне във Волята на самия Халандрен. Само Богът крал можеше да наложи вето над решение на пълния Пантеон.

А той бе решил да не присъства на това събрание.

„Толкова ли е доволен от това, че е направил дете, че изобщо да не се притеснява за бъдещето на народа си? — помисли ядосано Лайтсонг. — Надявах се, че е по-умен.“

Ларимар се приближи. Макар да беше стоял долу с другите върховни жреци, не беше предложил никакво мнение. Но пък Ларимар обикновено предпочиташе да не споделя мислите си.

Върховният жрец коленичи пред него.

— Моля да ни удостоите с волята си, Лайтсонг, боже наш.

Лайтсонг не реагира. Впери поглед нагоре, над откритата арена, където се издигаше навесът на Блашуивър, ярък на гаснещата вечерна светлина.

— О, боже — каза Ларимар. — Моля те. Дай ми знанието, което търся. Трябва ли да тръгнем на война с нашите родственици идрианците? Са ли те бунтовници, които трябва да бъдат усмирени?

На арената вече се връщаха жреци от смирените си молитви пред своите богове. Всеки държеше високо флаг, указващ волята на техния бог или богиня. Зелен за благоприятен отговор. Червен за неодобрение на молбата. В този случай зеленото означаваше война. Дотук петима от връщащите се седем вееха зелено.

— Ваша милост? — попита Ларимар.

Лайтсонг се изправи. „Гласуват, но каква полза от гласовете им? — помисли, докато излизаше изпод навеса. — Нямат никаква власт. Само два гласа всъщност са важни.“

Още зелено. Флаговете заплющяха, щом жреците затичаха надолу по пътеките. Арената забръмча от човешки гласове. Виждаха неизбежното. Ларимар го следваше. Трябваше да е разочарован този човек. Защо никога не го показваше?

Лайтсонг се запъти към павилиона на Блашуивър. Почти всички жреци бяха получили отговорите си и почти всички носеха зелени флагове. Висшата жрица на Блашуивър все още беше на колене пред нея. Блашуивър, разбира се, изчакваше драматичния момент.

Лайтсонг спря до навеса ѝ. Блашуивър се беше излегнала вътре и го гледаше спокойно, макар че той успя да долови тревогата ѝ. Познаваше я твърде добре.

— Ще оповестиш ли волята си? — попита тя.

Той извърна поглед към арената долу.

— Ако се противопоставя, тази декларация няма да означава нищо. Боговете могат да крещят „война!“, докато посинеят, но аз командвам армиите. Ако не им отстъпя Безжизнените си, Халандрен няма да спечели никаква война.

— Ще се противопоставиш на Волята на Пантеона?

— Имам това право. Както всеки от тях има същото право.

— Но ти имаш Безжизнените.

— Това не значи, че съм длъжен да правя каквото ми се каже.

Последва миг мълчание, преди Блашуивър да махне на жрицата си. Жената стана, вдигна зелен флаг и затича надолу към другите. Това предизвика мощен рев. Хората трябваше да знаят, че политическите интриги на Блашуивър са ѝ донесли силна позиция във властта. Не беше никак зле за личност, започнала без да командва нито един войник.

„С контрола ѝ над толкова много бойци ще има съществена роля в планирането, дипломацията и воденето на войната. Би могла да се издигне от всичко това като една от най-могъщите Завърнали се в историята на кралството.

Аз — също.“

Днес не беше говорил за сънищата си на Ларимар. Беше ги затаил за себе си. Сънища за лъкатушещи тунели и за изгряващата луна, с едва показалия се на хоризонта сърп. Възможно ли беше наистина да означават нещо?

Не можеше да реши. За нищо.

— Трябва да помисля повече — каза и се обърна да си тръгне.

— Какво? — възкликна Блашуивър. — А гласът ти?

Лайтсонг поклати глава.

— Лайтсонг! — извика тя след него. — Лайтсонг, не можеш да ни оставиш да висим така!

Той сви рамене и я погледна през рамо с усмивка.

— Всъщност мога. Много съм гаден, нали?

И напусна арената. Запъти се към палата си, без да даде гласа си.

51

„Радвам се, че се върна — каза Нощна кръв в ума му. — Много самотно ми беше в онзи килер.“

Вашер не отвърна. Крачеше по стената около Двора на боговете. Беше късно, тъмно и тихо, макар че няколко палати грееха, окъпани в светлина. Един от тях беше на Лайтсонг Храбрия.

„Не обичам тъмнината“, каза Нощна кръв.

— Имаш предвид тъмнината като сега ли?

„Не. В килера.“

— Ти дори не можеш да я видиш.

„Хората разбират, когато са на тъмно. Дори да не виждат.“

Вашер не знаеше как да отговори на това. Спря и се загледа към палата на Лайтсонг. Златно и червено. Цветове на храбростта, несъмнено.

„Не бива да ме пренебрегваш — каза Нощна кръв. — Не ми харесва.“

Вашер гледаше палата. Никога не се беше срещал с тъй наречения Лайтсонг, но беше чувал слухове. Най-циничният от боговете, най-високомерният и присмехулен. И това беше лицето, което държеше в ръцете си съдбата на две кралства.

Имаше лесен начин да се повлияе на тази съдба.

„Ще го убием, нали?“, каза Нощна кръв възбудено.

Вашер все така гледаше палата.

„Трябва да го убием — продължи Нощна кръв. — Хайде. Трябва. Наистина трябва.“

— Защо? — прошепна Вашер. — Не го познаваш.

„Той е зъл“, каза Нощна кръв.

— Ти дори не знаеш какво означава това — изсумтя Вашер.

Най-после Нощна кръв замълча.

Точно това беше най-тежкият проблем, проблемът, владял по-голямата част от живота на Вашер. Хиляда Дъха. Толкова беше нужно, за да се Пробуди предмет от стомана и да му се даде съзнание. Дори Шашара не беше разбрала напълно процеса, макар че тя го беше замислила.

Нужно беше човек да е достигнал Деветото извисяване, за да Пробуди камък или стомана. Дори тогава не би трябвало да се получи. Процесът би трябвало да създаде Пробуден предмет с не повече ум от пискюлите на наметалото му.

Нощна кръв не трябваше да е жив. И все пак беше. Шашара беше най-даровитата от тях, по-способна дори от самия Вашер, който бе прибягвал до хитрини — вграждане на кости в камък или стомана например, — за да сътвори създанията си. Шашара бе вдъхновена от знанието, дадено ѝ от Йестийл, и от усъвършенстването на алкохола сукървица. Беше проучвала, експериментирала, практикувала. И го беше постигнала. Беше научила как да впечата Дъха на хиляда души в един къс стомана, да го Пробуди до разум и да му даде Заповед. За онази единствена Заповед беше нужна огромна сила, осигурила основата на личността на Пробудения предмет.

С Нощна кръв двамата с Вашер бяха прекарали дълго време в размисъл, а накрая бяха избрали проста и същевременно елегантна Заповед. „Унищожавай злото.“ Изглеждаше толкова съвършен, логичен избор. Имаше само един проблем, който никой от двамата не беше предвидил.

Как един предмет от стомана — предмет, който бе толкова отдалечен от живота, че живеенето щеше да му се струва странно и чуждо — трябваше да разбира какво е „зло“?

„Разбирам го — увери го Нощна кръв. — Вече съм натрупал много опит.“

Всъщност мечът не беше виновен. Беше нещо ужасно и унищожаващо — но пък беше създаден да унищожава. Все още не разбираше живота или какво означава живот. Знаеше само своята Заповед и упорито се стараеше да я изпълнява.

„Мъжът там долу — каза Нощна кръв. — Богът в двореца. Той държи властта да започне тази война. Ти не искаш да започне тази война. Затова той е зъл.“

— Защо това го прави зъл?

„Защото ще направи това, което ти не искаш да направи.“

— Не го знаем със сигурност — отвърна Вашер. — А и кой може да каже дали моята преценка е най-добрата?

„Най-добрата е. Хайде. Да го убием. Ти каза, че войната е зло. Той ще започне война. Той е зъл. Нека да го убием. Да го убием.“

Мечът се възбуждаше все повече. Вашер го усещаше — усещаше опасността в острието му, извратената сила на Диханията, изтръгнати от живи души и натикани в нещо неестествено. Можеше да си представи как изригват навън, черни и покварени, извиват се във вятъра. Притеглят го към Лайтсонг. Тласкат го към убийство.

— Не — каза Вашер.

Нощна кръв въздъхна и му напомни:

„Затвори ме в килер. Би трябвало да се извиниш.“

— Няма да се извиня, като убия някого.

„Просто ме хвърли там — каза Нощна кръв. — Ако той е зъл, ще се убие сам.“

Това стъписа Вашер. Цветове! Мечът сякаш ставаше все по-коварен с всяка година, макар Вашер да знаеше, че просто си въобразява. Пробудените предмети не се променяха, не се развиваха. Бяха просто това, което бяха.

И все пак идеята беше добра.

— Може би по-късно — каза Вашер и обърна гръб на сградата.

„Страх те е“, каза Нощна кръв.

— Ти не знаеш какво е страх — отвърна Вашер.

„Знам. Не обичаш да убиваш Завърнали се. Страх те е от тях.“

Мечът грешеше, разбира се. Но от друга страна, Вашер разбираше, че колебанието му наистина прилича на страх. Отдавна не си беше имал работа със Завърнали се. Твърде много спомени. Твърде много болка.

Запъти се към двореца на Бога крал. Зданието беше старо, много по-старо от обкръжаващите го палати. Някога това място бе представлявало крайморски външен пост с изглед над залива. Никакъв град. Никакви цветове. Само суровата черна кула. Стана му смешно, че се е превърнала в дом за Бога крал на Многоцветните тонове.

Пъхна Нощна кръв в ремъка на гърба си и скочи от стената към двореца. Пробудените пискюли около краката му придадоха допълнителна сила да прескочи двайсетината стъпки разстояние. Удари се в стената на зданието и гладките блокове оникс ожулиха кожата му. Той завъртя пръсти и пискюлите на ръкавите му се вкопчиха в издатината над него и го задържаха.

Вдиша. Коланът на кръста му — опрян на кожата му, както винаги — се Пробуди. Цветът се изцеди от кърпата, вързана за крака му под панталоните.

— Изкачи неща, сграбчи неща и ме издърпай нагоре — Заповяда той. Три Заповеди в един Пробуден, трудна задача за някои. За него обаче се беше превърнала в нещо толкова просто като мигането.

Коланът се развърза, много по-дълъг, отколкото изглеждаше увит около кръста му. Двайсет и петте стъпки въже запълзяха нагоре по стената на сградата и се пъхнаха в един прозорец. След секунди въжето изтегли Вашер нагоре. Сътворени добре, Пробудените предмети можеха да имат много повече сила от обикновените мускули. Веднъж бе видял как няколко въжета, не много по-дебели от неговото, вдигат и мятат канари по вражеско укрепление.

Отпусна хватката на пискюлите и издърпа Нощна кръв, след като въжето го вкара в зданието. Приклекна и очите му затърсиха в тъмното.

Стаята беше празна. Той върна предпазливо Дъха си, след което нави въжето около ръката си в хлабава намотка, изправи се и тръгна крадешком напред.

„Кого ще убием?“, попита Нощна кръв.

„Не винаги става въпрос за убиване“, отвърна Вашер.

„Вивена. Тук вътре ли е?“

Мечът отново се опитваше да тълкува мислите му. Затрудняваше се с неща, които не бяха напълно оформени в главата на Вашер. Повечето мисли, минаващи през човешкия ум, бяха смътни и мимолетни. Проблясъци на образ, звук или миризма. Направени връзки, изгубени и отново възстановени. Такива неща Нощна кръв трудно можеше да изтълкува.

Вивена. Източникът на много от неприятностите му. Работата му в града беше по-лесна, докато можеше да предполага, че тя съдейства на Дент доброволно. Тогава поне можеше да я вини.

„Къде е тя? Тук ли е? Не ме харесва, но аз я харесвам.“

Вашер се поколеба в тъмния коридор.

„Нима?“

„Да. Тя е мила. И е хубава.“

Мила и хубава — думи, които Нощна кръв всъщност не разбираше. Просто беше научил кога да ги използва. Все пак мечът предлагаше мнения и рядко лъжеше. Сигурно наистина харесваше Вивена, макар да не можеше да обясни защо.

„Напомня ми на Завърнала се“, каза мечът.

„Аха — помисли Вашер. — Разбира се. Логично.“

„Какво?“, попита Нощна кръв.

„Потомка е на един — помисли Вашер. — Може да го разбереш по косата ѝ. В нея има частица Завърнал се.“

Нощна кръв не реагира на това, но Вашер го усети, че мисли.

Спря на една пресечка. Беше съвсем сигурен, че знае къде са покоите на Бога крал. Само че вътрешността бе променена. Някога крепостта беше груба, построена с причудливи извивки, за да обърква нахлул противник. Бяха си останали — цялата каменна зидария си беше същата, — но просторните трапезарии или гарнизонни спални бяха разделени на много по-малки стаи, цветно украсени според модата на висшата класа на Халандрен.

Къде щеше да е съпругата на Бога крал? Ако беше бременна, щеше да е под грижите на слуги. Някой от по-големите комплекси на по-горен етаж, предположи той. Тръгна към едно стълбище. За щастие беше късно и едва ли много хора щяха да са будни.

„Сестрата — каза Нощна кръв. — За нея си тръгнал. Ще спасяваш сестрата на Вивена!“

Вашер кимна мълчаливо в тъмното и продължи пипнешком към стълбището: разчиташе на БиоХромата да му покаже, ако някой се приближи. Макар да беше вложил повечето си Дъх в дрехите, си беше оставил достатъчно, за да пробуди въжето и да го държи нащрек.

„Ти също харесваш Вивена!“, каза Нощна кръв.

„Глупости“, помисли Вашер.

„Тогава защо?“

„Сестра ѝ — помисли той. — Тя е ключ към всичко това, по някакъв начин. Днес го осъзнах. Веднага щом кралицата пристигна, започна същинският ход за предизвикване на войната.“

Нощна кръв замълча. Подобен логически скок бе твърде сложен за него. „Разбирам“, промълви той, а Вашер се усмихна на объркването, което долови в гласа му.

„Ако не друго — помисли Вашер, — тя е много удобен заложник за Халандрен. Жреците на Бога крал — или който там стои зад всичко това — могат да заплашат живота ѝ, ако войната тръгне зле за тях. Чудесен инструмент става от нея.“

„И ти смяташ да им го отнемеш“, каза Нощна кръв.

Вашер стигна до площадката и тръгна по един от коридорите. Скоро усети някого — приближаваща се слугиня.

Пробуди въжето, скри се в една ниша и зачака. Щом слугинята мина, въжето излетя от сенките, уви се около кръста ѝ и я издърпа в тъмното. Вашер накара един от пискюлите-длани да се увие около устата ѝ, преди да е успяла да изпищи.

Тя се задърпа, но въжето я стегна здраво. За миг той изпита угризение, щом надвисна над нея и зяпналите ѝ в ужас очи се напълниха със сълзи. Посегна за Нощна кръв и съвсем леко го издърпа от ножницата. На момичето веднага му призля. Добър знак.

— Къде е кралицата? — каза Вашер и вдигна Нощна кръв така, че дръжката му се опря в лицето ѝ. — Ще ми кажеш.

Тя се гърчеше отчаяно. Той отпусна пискюлите, но задържа меча опрян до лицето ѝ.

— Кажи ми.

— В южния ъгъл — промълви момичето разтреперано. — На този етаж.

Вашер кимна, след това я върза с въжето, запуши устата ѝ и върна Дъха си. Натика Нощна кръв в ножницата и затича по коридора.

„Не искаш да убиеш бог, който се кани да поведе армиите си на война? — попита Нощна кръв. — Но си готов да удушиш една млада жена?“

Доста сложно изказване за меча. Но му липсваше обвинението, което щеше да вложи в думите човек. За Нощна кръв всъщност беше само въпрос.

„Аз също не разбирам моралността си — помисли Вашер. — Съветвам те да не се затрудняваш толкова.“

Лесно намери мястото. Пазеше се от няколко грубовати мъже, които изглеждаха съвсем не на място в изящните дворцови коридори.

Вашер спря. „Нещо странно става тук.“

„В смисъл?“ — попита Нощна кръв.

Вашер всъщност не искаше да говори с него, но точно това беше неприятното с предмет, който може да чете умове. Нощна кръв приемаше всички мисли на Вашер за насочени към него. В края на краищата според меча всичко трябваше да е насочено към него.

Пазачи на вратата. Войници, не слуги. Значи вече я бяха взели в плен. А и наистина ли беше бременна? Или жреците просто подсигуряваха властта си?

Невъзможно беше да убие толкова много мъже, без да се вдигне шум. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да ги свали бързо.

Стисна зъби, после хвърли Нощна кръв сред мъжете. Щеше да ги остави да се избият един друг и да е готов да се справи с всеки останал незасегнат от влиянието на меча.

Нощна кръв издрънча на камъните. Очите на всички се извърнаха към него.

И в този момент нещо сграбчи Вашер за рамото и рязко го дръпна назад.

Той изруга, завъртя се и вдигна ръце да се сбори с онова, което го беше хванало. Пробудено въже. Мъжете зад него започнаха да се бият. Вашер изпъшка, издърпа ножа от ботуша си и сряза Пробуденото въже. Някой обаче го хвана изотзад и го блъсна в стената.

Вашер се изскубна от хватката, но го нападна друг. Пробуденото наметало на Вашер го пресрещна и се усука около него.

— Сграбчи други неща без мен — каза бързо Вашер, след като дръпна наметалото на един от падналите и го Пробуди. Второто наметало се развъртя във въздуха и събори друг мъж, когото Вашер уби с камата си. Изрита трети, отхвърли го назад и се хвърли към Нощна кръв.

Още трима обаче изскочиха от близките стаи и го отрязаха. Бяха от същия тип едри грубовати мъже, които вече се биеха за меча. Навсякъде около него — мъже. Десетки. Вашер изрита, счупи нечий крак, но един извади късмет и издърпа наметалото от ръцете му. Други се нахвърлиха върху него. А след това ново Пробудено въже изплющя във въздуха и овърза краката му.

Вашер посегна към дрехата си.

— Твоят Дъх към… — започна, за да извлече малко Дъх за атака, но трима мъже сграбчиха ръката му. За секунди беше увит и стегнат в Пробуденото въже. Наметалото му продължаваше да се бори срещу трима, които се мъчеха да го насекат, но самият Вашер беше безпомощен.

Някой излезе от стаята вляво.

— Дент — изсъска Вашер.

— Скъпи приятелю — каза Дент и кимна на един от лакеите си — Тонк Фах — към коридора, водещ към стаята на кралицата. След това клекна до Вашер. — Радвам се да те видя.

Вашер изръмжа.

— Словоохотлив както винаги — каза с въздишка Дент. — Знаеш ли какво е най-хубавото в теб, Вашер? Ти си стабилен. Предсказуем. Предполагам, че и аз, в известен смисъл. Трудно е да живееш толкова дълго като нас двамата, без да влизаш в шаблони, нали?

Вашер не отвърна, макар че се опита да извика, докато няколко мъже запушваха устата му. Забеляза доволен, че е свалил цяла дузина противници, преди да успеят да го спрат.

Дент изгледа накриво падналите войници.

— Наемници. Никой риск не е прекалено голям, стига плащането да е добро — каза и намигна на Вашер. След миг добродушието му изчезна. — А ти винаги си бил моето плащане, Вашер. Дължа ти. За Шашара още повече. Чакахме тук цели две седмици: знаехме, че рано или късно милата принцеса Вивена ще те прати да спасиш сестра ѝ.

Тонк Фах се върна с нещо, увито в одеяло. Нощна кръв.

Дент го погледна накриво и каза с гримаса:

— Хвърли го това някъде далече.

— Не знам, Дент — отвърна Тонк Фах. — Някак си мисля, че трябва да го задържим. Може да е много полезен… — Алчна страст започваше да блести в очите му, страст да извади Нощна кръв, да го използва. Да унищожава злото. Или всъщност просто да унищожава.

Дент стана и дръпна вързопа. После перна Тонк Фах по темето.

— Оу! — ревна Тонк Фах.

— Спри да хленчиш — скастри го Дент. — Току-що ти спасих живота. Иди виж кралицата и после разчисти тук. Аз ще се погрижа за меча.

— Винаги ставаш гаден, като видиш Вашер — изръмжа недоволно Тонк Фах и се затътри по коридора.

Дент уви грижливо Нощна кръв. Вашер го гледаше с надежда страстта да се появи и в неговите очи. За жалост Дент имаше твърде силна воля, та мечът да го завладее. Имаше почти толкова дълга биография като Вашер.

— Смъкнете му всички Пробудени дрехи — каза Дент на хората си. — После го овесете в ей онази стая. Двамата трябва да си поговорим за онова, което направи на сестра ми.

52

Лайтсонг седеше в една от стаите на палата си, обкръжен от труфила, с чаша вино в ръка. Въпреки много късния час влизаха и излизаха слуги, трупаха мебели, картини, вази и малки статуи. Всичко, което можеше да се мести.

Богатствата лежаха по пода на купища. Лайтсонг се беше изтегнал на дивана, без да обръща внимание на празните блюда и счупени чаши, които не бе разрешил на слугите да изнесат.

Влязоха двама слуги, понесли диван в червено и златно. Пуснаха го на пода до отсрещната стена и едва не събориха куп навити килими. Лайтсонг ги погледа, докато излизаха, след което допи виното, пусна празната чаша на пода до другите и протегна ръка за нова, пълна. Един слуга му я поднесе, както винаги.

Не беше пиян. Не можеше да се напие.

— Чувствал ли си изобщо — каза Лайтсонг, — че сякаш става нещо? Нещо много по-голямо от теб? Като картина, от която можеш да видиш само едно крайче, колкото и да примижаваш и да я оглеждаш?

— Всеки ден, ваша милост — отвърна Ларимар. Седеше на трикрако столче до дивана на Лайтсонг. Както винаги наблюдаваше събитията спокойно, макар Лайтсонг да долови неодобрението му, когато други слуги струпаха няколко мраморни статуетки в ъгъла.

— Как се справяш с това? — попита Лайтсонг.

— Имам вярата, ваша милост, че някой разбира.

— Не аз, надявам се — подхвърли Лайтсонг.

— Вие сте част от това. Но то е много по-голямо от вас.

Лайтсонг се намръщи, загледан в новите влизащи слуги. Скоро стаята щеше да е толкова претъпкана с богатството му, че слугите нямаше да могат повече да влизат и излизат.

— Странно е, нали? — каза Лайтсонг и махна към една купчина картини. — Така изобщо не изглеждат красиви. Когато ги струпаш накуп, приличат просто на боклук.

Ларимар повдигна вежда.

— Стойността на нещо е свързана с отношението към него, ваша милост. Ако виждате в тези вещи боклук, значи са боклук, независимо колко би платил някой за тях.

— Тук някъде се крие урок, нали?

Ларимар сви рамене.

— Жрец съм все пак. Присъщо ни е да поучаваме.

Лайтсонг изсумтя, после махна на слугите и каза:

— Достатъчно. Може да си ходите.

Слугите, вече свикнали да ги гонят безцеремонно, напуснаха чинно и Лайтсонг и Ларимар останаха сами сред купища и купища богатства, всички събрани от други части на палата му и струпани в тази стая.

Ларимар огледа купчините.

— Та какъв е смисълът на всичко това, ваша милост?

— Това означавам аз за тях — каза Лайтсонг и отпи глътка вино. — Хората. Готови са да дадат богатствата си за мен. Жертват Дъха на душите си, за да ме поддържат жив. Подозирам, че мнозина са готови дори да умрат за мен.

Ларимар кимна мълчаливо.

— И — продължи Лайтсонг — единственото, което се очаква от мен да направя в момента, е да избера съдбата им. Тръгваме ли на война, или оставаме в мир? Ти какво мислиш?

— Бих могъл да аргументирам и двете страни, ваша милост — каза Ларимар. — Лесно би било да седим тук и да осъждаме войната по принцип. Войната е ужасно, ужасно нещо. И все пак като че ли малко велики постижения в историята са ставали без неприятния факт на военното действие. Дори Велебран, която е причинила толкова много разрушение, може да се смята за основата на съвременната мощ на Халандрен в района на Вътрешното море.

Лайтсонг кимна.

— Но — продължи Ларимар, — да нападнем събратята си? Въпреки провокацията не мога да се отърва от мисълта, че нашествието е твърде краен отговор. Колко много смърт, колко страдание сме готови да причиним само за да докажем, че няма да позволим да ни разиграват?

— И какво би решил ти?

— За щастие не съм длъжен да го правя.

— А ако бъдеш принуден? — попита Лайтсонг.

Ларимар поседя мълчаливо. После внимателно свали митрата от главата си — оредялата му черна коса бе полепнала по черепа му от пот — и остави церемониалната украса до себе си.

— Говоря с теб като приятел, Лайтсонг, не като твой жрец — каза тихо Ларимар. — Жрецът не може да влияе на своя бог от страх да не разстрои бъдещето.

Лайтсонг кимна.

— А като приятел — продължи Ларимар, — честно казано, трудно ми е да реша какво бих направил. Не изложих мнение на арената.

— Рядко го правиш — каза Лайтсонг.

— Притеснен съм — каза Ларимар. Избърса челото си с кърпа и поклати глава. — Не мисля, че можем да пренебрегнем заплахата за кралството. Не може да се отрече фактът, че Идрис все пак е бунтовническа фракция, която живее в границите ни. Пренебрегвахме ги години наред и търпяхме почти тираничния им контрол на северните проходи.

— Значи си за нападение?

Ларимар помълча и накрая поклати глава.

— Не. Не мисля, че дори бунтът на Идрис може да оправдае избиването, за да си върнем тези проходи.

— Страхотно — каза Лайтсонг. — Значи смяташ, че трябва да тръгнем на война, но без да нападаме.

— Всъщност да — отвърна Ларимар. — Обявяваме война, демонстрираме сила и ги плашим, за да осъзнаят колко рискована е позицията им. Ако след това проведем мирни преговори, ще се обзаложа, че можем да постигнем по-изгодни условия за използване на проходите. Те официално се отказват от претенциите си за трона ни. Ние признаваме тяхната независимост и суверенитет. Не бихме ли спечелили така и ние, и те, каквото искаме?

Лайтсонг поседя замислен.

— Не знам. Това е доста разумно решение, но не мисля, че тези, които призовават за война, биха го приели. Като че ли пропускаме нещо, Съсел. Защо сега? Защо напреженията са толкова повишени след сватбата, която уж трябваше да ни обедини?

— Не знам, ваша милост — отвърна Ларимар.

Лайтсонг се усмихна и стана.

— Ами добре — каза и изгледа висшия си жрец. — Хайде да го разберем.

Сири щеше да е ядосана, ако не беше толкова уплашена. Седеше сама в черната спалня. Имаше нещо много нередно в това, че Сузеброн не беше с нея.

Беше се надявала, че може би все пак ще му позволят да дойде при нея с падането на нощта. Но той, разбира се, не дойде. Каквото и да замисляха жреците, не беше необходимо наистина да е бременна. Не и след като бяха изиграли ръката си и я бяха затворили.

Вратата изскърца и тя се надигна от леглото обнадеждена. Но беше само пазачът, минал да я нагледа отново. Един от глуповатите приличащи на войници мъже, които я охраняваха. „Защо са сменили охраната с тези мъже? — зачуди се тя, щом пазачът затвори вратата. — Какво е станало с Безжизнените и жреците, които ме пазеха досега?“

Легна отново и се загледа в балдахина, все още облечена в изящната си рокля. Умът ѝ продължаваше да се връща към първата ѝ седмица в двореца, когато я бяха заключили за „сватбеното празненство“. Тогава беше достатъчно трудно, но пък беше знаела кога ще свърши. Сега я нямаше дори увереността, че ще преживее следващите няколко дни.

„Не — каза си тя. — Ще ме държат достатъчно дълго, докато се роди «бебето» ми. Аз съм осигуровката им. Ако нещо се обърка, ще им трябвам да ме покажат.“

Не беше голяма утеха. Мисълта, че ще я държат шест месеца затворена в двореца — без да може да се види с никого, за да не се разбере, че всъщност не е бременна, — беше толкова плашеща, че ѝ се искаше да запищи.

Но какво можеше да направи?

„Надеждата ми е в Сузеброн — помисли Сири. — Научих го да чете и му вдъхнах решимостта, която му беше нужна, за да се изтръгне от оковите на жреците си.

Това би трябвало да е достатъчно.“

— Ваша милост — промълви колебливо Ларимар, — сигурен ли сте, че искате да направите това?

Лайтсонг се наведе и надникна през храстите към палата на Мърсистар. Повечето прозорци бяха тъмни. Това беше добре. Само че все още имаше много пазачи, патрулиращи около палата. Мърсистар се страхуваше от ново нахлуване.

И с основание.

Луната тъкмо бе изгряла. Почти съвпадаше с положението, в което я беше видял в съня си предната нощ, същия сън, в който бе видял и тунелите. Наистина ли бяха символи тези неща? Знаци от бъдещето?

Все още се съпротивляваше. Истината беше, че не искаше да повярва, че е бог. Последствията щяха да са много сериозни. Но не можеше да пренебрегне образите дори да бяха продиктувани от подсъзнанието му. Трябваше да влезе в онези проходи под Двора на боговете. Трябваше най-после да разбере дали все пак в съновиденията му няма нещо пророческо.

Разчетът на времето като че ли беше важен. Изгряващата луна…

„Ето“, каза си той, след като отново погледна напред. Към тях се приближаваше патрул.

— Ваша милост? — попита Ларимар още по-изнервено.

— Трябваше да си взема меч — каза замислено Лайтсонг.

— Не знаете как да боравите с меч, ваша милост.

— Това не знаем — отвърна Лайтсонг.

— Ваша милост, това е глупост. Хайде да се върнем в палата ви. Ако наистина трябва да видим какво има в онези тунели, можем да наемем някого от града да се промъкне в тях.

— Ще отнеме много време — каза Лайтсонг. Патрулът подмина тяхната страна на палата и зави на ъгъла. — Готов ли си?

— Не.

— Тогава изчакай тук — каза Лайтсонг, надигна се и затича към палата.

— Привидения на Калад! — изсъска Ларимар и го последва.

„Я, не бях го чувал да кълне досега“, помисли развеселено Лайтсонг. Не погледна назад, а продължи да тича към прозореца. В палатите на Завърналите се прозорците бяха без стъкла поради топлия тропически климат.

Лайтсонг стигна до стената, покатери се през прозореца и подаде ръка на Ларимар да му помогне. Дебелият жрец беше запъхтян и потен.

— Наистина трябва да се упражняваш по-редовно, Съсел — укори го Лайтсонг, отиде до вратата и надникна в коридора.

Ларимар мълчеше и клатеше глава, сякаш не можеше да повярва какво става.

— Чудя се защо мъжът, който е нахлул в сградата, не е влязъл през прозореца — каза Лайтсонг. След това забеляза, че пазачите, които стояха на входа, имат добър изглед точно към тази стая. „Аха. Е, добре. Време е за резервния план.“ Излезе в коридора. Ларимар го последва и подскочи, щом видя пазачите. На лицата и на двамата се беше изписало удивление.

— Здрасти — поздрави ги Лайтсонг, след което се обърна и тръгна по коридора.

— Чакай! — извика единият. — Стой!

Лайтсонг се извърна към тях и се намръщи.

— Смееш да заповядваш на бог?

Двамата замръзнаха. Спогледаха се. После единият затича в обратната посока.

— Ще предупреди другите! — каза Ларимар запъхтян. — Ще ни хванат.

— Значи трябва да побързаме! — каза Лайтсонг и затича. Усмихна се, щом чу пухтенето на жреца, когато забърза с неохота зад него.

Стигнаха до капака на пода и Лайтсонг коленичи и заопипва за резето. Отвори победоносно капака и посочи надолу. Ларимар поклати примирено глава и заслиза по дървената стълба в тъмното. Лайтсонг взе една лампа от стената и го последва. Останалият страж, неспособен да се меси в божии дела, само гледаше стреснато след тях.

Шахтата се оказа много дълбока. Лайтсонг завари Ларимар седнал на някакви сандъци в малкото мазе, явно използвано за склад.

— Поздравления, ваша милост — каза той запъхтян. — Намерихме тайното скривалище на запасите им с брашно.

Лайтсонг изсумтя, тръгна из помещението и заопипва стените.

— Нещо живо — каза и посочи едната стена. — Натам. Чувствам го с жизнения си усет.

Ларимар го изгледа учудено и стана. Издърпаха няколко сандъка и видяха тесен тунел. Лайтсонг се усмихна и запълзя през него, като буташе лампата пред себе си.

— Не знам дали ще успея да се провра — изпъшка Ларимар.

— Щом аз се провирам, и ти ще можеш — отвърна му Лайтсонг. Чу нова въздишка от Ларимар, последвана от тътрене, щом жрецът се пъхна в дупката.

След малко проходът излезе в много по-голям тунел, осветен от няколко фенера. Лайтсонг се изправи, доволен от себе си. Ларимар се провря след него.

— Аха — каза Лайтсонг, дръпна един лост и над отвора се спусна решетка. — Вече ще им е трудно да ни последват!

— А на нас ще ни е трудно да се измъкнем — изпъшка Ларимар.

— Да се измъкнем ли? — Лайтсонг вдигна фенера си и огледа тунела. — Защо да се измъкваме? Нали влизаме?

— Простете, ваша милост. Но ми се струва, че това преживяване твърде много ви забавлява.

— Все пак ме наричат Лайтсонг Храбрия — отвърна Лайтсонг. — Приятно е най-после да се покажа достоен за титлата. Тихо сега. Още усещам живот наблизо.

Тунелът, също като в сънищата му, имаше няколко разклонения. Животът, който долавяше, беше право напред. Лайтсонг не тръгна натам, а зави наляво, към тунел, който се спускаше стръмно надолу. Огледа го, за да прецени вероятната му траектория, и попита:

— Сети ли се вече?

— Казармите на Безжизнените — отвърна Ларимар. — Ако този тунел продължава така, ще ни отведе право до тях.

Лайтсонг кимна и попита:

— Защо ще им трябва таен тунел до казармите? Всеки бог може да отиде там когато си поиска.

Ларимар поклати глава. Заслизаха в тунела. И, разбира се, много скоро стигнаха до дървен капак в тавана, който — след като го избутаха — водеше в един от тъмните складове с Безжизнените. Лайтсонг потръпна, като видя безкрайните редици крака, смътно осветени от лампата му. Затвори капака и продължиха по тунела.

— Върви в каре — промълви той.

— С врати горе към всяка от казармите на Безжизнените, несъмнено — каза Ларимар. Пресегна се, откърти бучка пръст от стената и я стри между пръстите си. — Този тунел е по-нов от предишния горе.

— Трябва да продължим. Стражите в палата на Мърсистар знаят, че сме тук. Не знам на кого ще кажат, но искам да приключим с огледа, преди да са ни изгонили.

Ларимар потръпна. Върнаха се по стръмния тунел до главния, точно под палата. Лайтсонг все още усещаше живот в един от страничните тунели, но предпочете да огледа друго разклонение. Скоро стана ясно, че то се раздвоява и завива многократно.

— Тунели към някои от другите палати — предположи той и опипа една от дървените подпорни греди. — Стар е… много по-стар от тунела към казармите.

Ларимар се съгласи със заключението му.

— Е, добре — каза Лайтсонг. — Време е да разберем накъде отива главният тунел.

Затвори очи и се помъчи да определи колко близо е животът. Едва се чувстваше, почти на границата на усета му. Ако всичко останало в тези катакомби не беше само камък и пръст, изобщо нямаше да го е забелязал. Тръгнаха колкото се може по-тихо.

Като че ли можеше да се движи удивително безшумно. Дали това не беше забравен опит от предишния му живот? Определено беше по-добър от Ларимар. Разбира се, и една търкаляща се по склон канара щеше да се движи по-безшумно от Ларимар, да не говорим за тежкото му пухтене.

Тунелът продължи известно време прав, без разклонения. Лайтсонг погледна нагоре и се опита да прецени какво има над тях. „Дворецът на Бога крал?“ Не можеше да е сигурен. Трудно беше да се прецени посоката и разстоянието под земята.

Чувстваше се въодушевен. Възбуден. От никой бог не се очакваше да прави това. Да се промъква посред нощ през тъмни тунели, да търси тайни и улики. „Странно — помисли той. — Дават ни всичко, което си мислят, че бихме могли да искаме. Тъпчат ни с усещания и преживявания. Но истинските чувства — страх, тревога, възбуда — са напълно изгубени за нас.“

Усмихна се. Чу някакви гласове, угаси лампата и се запромъква напред още по-тихо, като махна на Ларимар да се задържи назад.

— … държа го горе — говореше мъжки глас. — Дойде за сестрата на принцесата, точно както казах.

— Значи имаш каквото искаш — отвърна му друг глас. — Сериозно, твърде много внимание му обръщаш.

— Не подценявай Вашер — каза първият глас. — Постигнал е в живота си много повече от сто души и е направил повече за доброто на всички хора, отколкото изобщо би могъл да проумееш.

Мълчание.

— И ти се каниш да го убиеш? — каза вторият глас. — Но целта ни е постигната.

— Хората ви все още не са получили своята война.

— Ще я имаме.

Лайтсонг се присви до една купчина отломки. Видя светлина пред себе си, но не можа да различи нещо повече от движещи се сенки. Късметът му като че ли бе забележително добър, след като бе дошъл тъкмо навреме, за да чуе този разговор. Доказваше ли това, че сънищата му наистина са пророчески? Или беше просто съвпадение? Толкова късно през нощта всеки все още горе вероятно беше замесен в тайни дейности.

— Имам работа за теб — каза вторият глас. — Хванахме едно лице, което трябва да разпиташ.

— Съжалявам — отвърна първият глас, вече по-далечен. — Един стар приятел ме чака. Наложи се да отложа изтезанията, за да се отърва от онова чудовище, меча му.

— Дент! Върни се!

— Не си ме наел ти, дребосък — каза първият глас, вече още от по-далече. — Ако искаш да ме накараш да направя нещо, доведи господаря си. Знаеш къде да ме намериш.

Мълчание. А след това Лайтсонг чу зад себе си шумолене. Обърна се. Беше Ларимар. Той му махна да спре.

— Какво става? — прошепна Ларимар.

— Чух гласове — отвърна Лайтсонг шепнешком. — Говорят за войната.

— Кои са? — попита Ларимар.

— Не знам — прошепна Лайтсонг. — Но ще разбера. Изчакай тук, докато…

Прекъсна го силен писък и Лайтсонг подскочи. Звукът идваше от същото място, откъдето бе чул гласовете, и звучеше като…

— Пуснете ме! — изкрещя Блашуивър. — Какво правите? Аз съм богиня!

Лайтсонг се изправи бързо. Нечий глас отвърна нещо на Блашуивър, но с Ларимар бяха твърде далече и не чуха какво.

— Пуснете ме! — пак викна Блашуивър. — Аз… — И извика от болка.

Сърцето на Лайтсонг се разтуптя и той тръгна напред.

— Ваша милост! — каза Ларимар. — Трябва да идем за помощ!

— Ние сме помощта.

Лайтсонг вдиша дълбоко. След това, изненадан от самия себе си, се втурна по коридора и нахлу в нещо, което приличаше на тъмница.

Блашуивър беше вързана на един стол. Група мъже, облечени в халатите на жреците на Бога крал, стояха около нея, имаше и няколко униформени войници. Устната ѝ кървеше и тя викаше през парцала, вързан около устата ѝ. Носеше красива нощница, но оцапана и раздърпана.

Мъжете в стаята го погледнаха стъписано. Лайтсонг се възползва от изненадата им, заби рамо в най-близкия войник, отпрати го към стената и той падна. Лайтсонг се наведе и измъкна меча му от ножницата.

— Аха! — рече и изпъна оръжието към войниците. — Кой е първият?

Войниците го изгледаха тъпо.

— Викам да си ти! — каза Лайтсонг и се хвърли към следващия най-близък страж.

Пропусна го с цяла педя и залитна непохватно от замаха. Войникът най-сетне осъзна какво става и издърпа меча си. Жреците заотстъпваха към стената. Блашуивър примигна да махне сълзите и го погледна изумена.

Войниците нападнаха и Лайтсонг вдигна оръжието си непохватно, за да блокира, но се справи ужасно. Стражът на пода изведнъж се хвърли в краката му и го събори. А след това друг заби меча си в бедрото на Лайтсонг.

От крака му бликна кръв, червена като на всеки смъртен. Изведнъж Лайтсонг изпита болка. Болка по-голяма от всичко, което бе познал в краткия си живот.

Изкрещя.

Видя през сълзи как Ларимар героично се опита да се счепка с един от стражите, но атаката му бе почти толкова непохватна, колкото и на Лайтсонг. Войниците се отдръпнаха, няколко застанаха да пазят тунела, друг задържа окървавения си меч на гърлото на Лайтсонг.

„Странно — помисли той, стиснал зъби от болка. — Изобщо не си представях, че ще стане така.“

53

Вивена чакаше Вашер. Но той не идваше.

Тя крачеше в малкото едностайно скривалище — шестото поред. Никога не прекарваха повече от няколко дни на едно и също място. Голата стаичка беше побрала само походните им одеяла, пътната торба на Вашер и една примигваща свещ.

Вашер би я укорил, че хаби свещта. За човек, събрал в себе си цяло кралско богатство Дихания, беше удивително пестелив.

Тя продължи да крачи нервно из стаята. Знаеше, че може би трябваше просто да поспи. Вашер можеше да се погрижи за себе си. Като че ли единственото същество в града, което не можеше да направи това, беше тя.

И все пак ѝ беше казал, че излиза само на малка разузнавателна мисия. Макар самият той да беше самотник, явно разбираше желанието ѝ да е част от нещата, затова обикновено я уведомяваше къде отива и кога да го очаква да се върне.

Никога не беше чакала Дент да се върне от нощна мисия, а беше действала с Вашер много по-кратко от времето, което бе прекарала с наемниците. Защо сега се тревожеше толкова много?

Макар да се беше чувствала като приятелка на Дент, всъщност не беше държала особено на него. Беше забавен и чаровен, но някак отчужден. Вашер беше… беше си той. Никаква преструвка нямаше в него. Никаква фалшива маска не носеше. Беше познавала само още един човек като него: сестра ѝ, тази, която носеше детето на Бога крал.

„Боже на Цветовете! — помисли Вивена, без да спира да крачи. — Как можаха нещата да се объркат така ужасно?“

Сири се сепна и се събуди. В коридора се чуваха викове. Тя стана, отиде до вратата и долепи ухо. В коридора се водеше бой. Ако щеше да бяга, може би точно сега беше моментът. Разтърси вратата с надеждата, че по някаква причина ще е отключена. Не беше.

Изруга. Беше чула бой и преди това — крясъци и викове на умиращи. И сега отново. „Може би някой се опитва да ме спаси? — помисли тя обнадеждена. — Но кой?“

Вратата изведнъж се отвори и тя отскочи назад. Трилидийс, висшият жрец на Бога крал, застана на прага.

— Бързо, дете — каза и ѝ махна. — Ела с мен.

Сири се озърна отчаяно за изход. Заотстъпва назад, а жрецът изруга тихо и махна на двама войници в униформи на градската стража да влязат и да я хванат. Тя изпищя за помощ.

— Тихо, глупачко! — изсъска Трилидийс. — Искаме да ти помогнем.

Лъжите му изкънтяха кухо в ушите ѝ и тя започна да се бори, докато войниците я измъкваха от стаята. Навън по пода лежаха тела, някои в униформи на стражата, други — в безлична броня, трети — със сива кожа.

Чу шум от битка по-нататък по коридора и извика за помощ, но войниците грубо я задърпаха в обратната посока.

Стария Чапс го наричаха. Онези, които изобщо го наричаха някак.

Седеше в малката си лодка, изкарана в тъмните води на залива. Нощен риболов. Денем човек трябваше да плаща такса, за да лови риба край Т’Телир. Е, по принцип трябваше да се плаща и нощем.

Но работата беше, че нощем никой не може да те види. Стария Чапс се изкиска тихо, надвесен над мрежата си отстрани на лодката. Водата правеше обичайното си пляс, пляс, пляс по борда. Тъмна. Обичаше я тъмна. Пляс, пляс, пляс.

От време на време му даваха по-добра работа. Взимаш трупове от някой от господарите на гетата в града, връзваш им торба с камъни за краката и ги хвърляш в залива. Там долу имаше сигурно стотици, люшкащи се от течението, с крака, натежали от камъните. Веселба на скелети, събрали се на дъното да потанцуват. Танцуват, танцуват.

Никакви трупове тази нощ обаче. Много лошо. Тъй че — риба. Безплатна риба, за която не трябваше да плаща такси. Безплатната риба е добра риба.

„Не — каза му глас. — Малко по-надясно.“

Морето му говореше понякога. Придумваше го да тръгне насам или натам. Той с радост загреба в указаната посока. Излизаше в залива почти всяка нощ. Водите би трябвало вече да го познават добре.

„Добре. Пусни мрежата.“

Той я пусна. В тази част на залива не беше много дълбоко. Можеше да дърпа мрежата зад лодката, да влачи тежестите по дъното и да лови по-дребната риба, дошла да се храни в плитчините. Не най-добрата риба, но небето изглеждаше твърде опасно, за да се отдалечи човек много от брега. Буря ли идеше?

Мрежата му закачи нещо. Той изръмжа недоволно и я дръпна. Понякога се закачаше в корабни отломки или корал. Беше тежка. Твърде тежка. Издърпа я през борда и открехна капака на фенера, рискувайки с малко светлина.

На дъното на лодката, оплетен в мрежата, лежеше някакъв меч. Сребрист, с черна дръжка.

Пляс, пляс, пляс.

„А, много мило — каза гласът, вече много по-ясен. — Мразя водата. Толкова мокро и мътно е там долу.“

Объркан, Стария Чапс се пресегна и вдигна меча. Беше изненадващо тежък.

„Не допускам, че искаш да тръгнеш да унищожиш някое зло, нали? — каза гласът. — Всъщност не съм сигурен какво точно означава това. Просто ще ти се доверя ти да решиш.“

Стария Чапс се усмихна.

„О, добре — каза мечът. — Можеш да ми се порадваш още малко, щом трябва. След това обаче наистина трябва да се върнем на брега.“

Вашер се събуди замаян.

Беше вързан за китките на кука в тавана на каменно помещение. Забеляза, че въжето, с което го бяха вързали, е същото, с което беше вързал слугинята. Беше напълно изцедено от цвят.

Всъщност всичко около него беше еднакво сиво. Бяха го съблекли и оставили само по късите бели долни гащи. Простена. Ръцете му бяха изтръпнали от неудобния ъгъл, както висеше на китките си.

Не му бяха запушили устата, но не му бе останал никакъв Дъх — беше използвал последния в битката, за да Пробуди наметалото на един паднал. Простена отново.

В ъгъла гореше фенер. До него стоеше някой. Дент.

— Ето, че се срещнахме — каза Дент тихо.

Вашер не каза нищо.

— Още си ми длъжник за смъртта на Арстийл — каза Дент. — Искам да знам как го уби.

— В дуел — изхриптя гласът на Вашер.

— Не е било в дуел, Вашер — каза Дент. — Знам го.

— Е, значи съм се промъкнал и съм го промушил в гърба — отвърна Вашер. — Заслужаваше го.

Дент го удари с опакото на ръката си през лицето и той се люшна на куката.

— Арстийл беше добър човек!

— Някога — каза Вашер и облиза кръвта. — Някога всички бяхме добри хора, Дент. Някога.

Дент помълча.

— Мислиш ли, че малкото ти ровене тук ще поправи онова, което си направил?

— По-добре е, отколкото да станеш наемник — отвърна Вашер. — Да работиш за всеки, който ти плаща.

— Ти ме направи такъв — каза тихо Дент.

— Онова момиче ти е повярвало. Вивена.

Дент мълчеше. Светлината не стигаше съвсем до лицето му.

— Така трябваше.

— Тя те е харесвала. А ти си убил приятеля ѝ.

— Нещата излязоха малко извън контрол.

— Винаги излизат извън контрол с теб — каза Вашер.

Дент повдигна вежда. Лицето му се изкриви в насмешлива усмивка.

— С мен ли, Вашер? С мен? Кога за последен път аз започнах война? Кога избих десетки хиляди? Ти си този, който предаде най-близкия си приятел и уби жената, която го обичаше.

Вашер не отвърна. С какво можеше да възрази? С това, че Шашара трябваше да умре? Не стига, че бе разкрила Заповедите, с които да се правят Безжизнени с един дъх. А ако начинът да се Пробуди стомана, като Нощна кръв, бе въведен във Велебран? Немрящи чудовища, избиващи хора с жадни за кръв Пробудени мечове?

Нищо от това нямаше значение за човека, който бе видял сестра си убита от ръката му. Освен това Вашер знаеше, че разполага с малко достоверност, на която да се опре. Самият той бе създал своите чудовища, за да се бият в онази война. Не Пробудена стомана като Нощна кръв, но достатъчно убийствени.

— Щях да оставя на Тонк Фах да се заеме с теб — каза Дент. — Той обича да измъчва. Слабост му е. Всички си имаме слабости. С моето напътствие успява да ограничи своята до животни.

Дент пристъпи към него. Държеше нож.

— Винаги съм се чудил какво толкова забавно намира в причиняването на болка.

Зората настъпваше. Вивена избута одеялото настрани. Не бе могла да заспи.

Вашер сигурно си беше съвсем добре. Сигурно гуляеше някъде из града.

„Разбира се — каза си кисело. — Гуляе. Съвсем типично за него.“

Никога досега не се беше задържал цяла нощ навън. Нещо не беше наред. „Всяко нещо, което опитах, откакто напуснах Идрис, се провали отчайващо — помисли си и почна да се облича. — Провалих се като революционерка, провалих се като просякиня и се провалих като сестра. Какво да направя? Да го намеря? Не знам дори откъде да започна.“

Провал. Не беше нещо, с което бе свикнала в Идрис. Всичко, което беше правила там, беше свършвало добре.

„Може би точно заради това е всичко — помисли тя. — Омразата ми към Халандрен. Настойчивостта ми да спася Сири, да заема мястото ѝ.“ Когато баща ѝ бе избрал Сири вместо нея, за първи път в живота си бе почувствала, че не е достатъчно добра. Беше дошла в Т’Телир, решена да докаже, че проблемът не е в нея. Че е в някой друг. Който и да е друг. Стига тя да е безгрешна.

Но Халандрен многократно беше доказал, че не е безгрешна. А след като вече се беше опитвала и се беше проваляла толкова често, ѝ беше трудно да действа. Ако предприемеше нещо, можеше да се провали… а това беше толкова ужасно, че да не прави нищо изглеждаше за предпочитане.

Беше върхът на арогантността в живота ѝ. Последното наперено лицемерие, което да украси царствената ѝ коса.

„Искаш да си компетентна? — каза си тя. — Искаш да се научиш да контролираш това, което става около теб, вместо да те разиграват? Тогава ще трябва да се научиш да се справяш с провала.“

Беше плашещо, но знаеше, че е вярно. Стана и отиде до торбата на Вашер. Издърпа смачкана горна риза и гамаши. И ризата, и гамашите имаха пискюли, висящи от маншетите.

Вивена облече ризата и обу гамашите. Последва ги резервното наметало на Вашер. Миришеше на него и беше скроено — като другото — смътно във формата на човек. Тя разбираше поне една от причините облеклото му да изглежда толкова опърпано.

После измъкна от торбата две цветни кърпи.

— Защити ме — Заповяда на наметалото и си представи как хваща хора, които се опитват да я нападнат. Сложи длан на ръкава на ризата.

— Призова ли те — Заповяда, — стани мои пръсти и стисни това, което трябва да стисна аз. — Беше чула Вашер само два пъти да дава тази Заповед и все още не бе сигурна как да оформи образ на това, което искаше да направи ризата. Представи си как пискюлите се стягат около дланите ѝ, както беше видяла да става с Вашер.

Пробуди гамашите и им заповяда да подсилят краката ѝ. Пискюлите на крачолите се заизвиваха и тя вдигна едното си стъпало, после и другото, та пискюлите да се увият отдолу. Стойката ѝ стана по-стегната, крачолите прилепнаха към кожата ѝ.

Накрая затегна на кръста си меча, който ѝ беше дал Вашер. Все още не знаеше как да борави с него, макар че вече можеше да го държи правилно. Чувстваше, че е редно да го вземе.

После излезе.

Лайтсонг рядко беше виждал богиня да плаче.

— Не трябваше да стане така — каза Блашуивър през сълзи. — Държах нещата под контрол.

Тъмницата под двореца на Бога крал беше претъпкана. Клетки — като за животни — се редяха покрай двете стени. Достатъчно големи, за да поберат бог. Лайтсонг не можеше да реши дали е просто съвпадение.

„Нещо не е наред“, помисли той и погледна жреците, които си говореха угрижено в другия край на помещението. Ларимар седеше в своята клетка — до тази на Лайтсонг, — навел глава.

Лайтсонг отново погледна Блашуивър и попита:

— Откога? От колко време работиш с тях?

— От началото — отвърна Блашуивър. — Трябваше да получа Заповедните фрази. Заедно съставихме плана!

— Защо се обърнаха срещу теб?

Тя поклати глава и заби поглед в пода.

— Казаха, че не съм изпълнила своята част. Че крия разни неща от тях.

— Криеше ли?

Тя не отговори. Изглеждаше стара, особено в клетката. Красива жена с божествени пропорции, облечена в тънка копринена нощница, седнала на земята зад решетките. Разплакана.

„Трябва да се измъкнем оттук“, помисли Лайтсонг. Пропълзя до решетките, които отделяха клетката му от тази на Ларимар, без да обръща внимание на болката в бедрото си.

— Съсел! — изсъска. — Съсел!

Ларимар вдигна глава. Изглеждаше измъчен.

— Как се отваря ключалка? — попита Лайтсонг.

Ларимар примига.

— Какво?

— С какво отваряш ключалка? — каза Лайтсонг и посочи. — Може би ще открия, че знам как да го правя. Все още не съм разбрал защо уменията ми с меча бяха толкова слаби. Но сигурно мога да направя това. Само да мога да си спомня с какво.

Ларимар го зяпна.

— Може би съм…

— Какво ти става? — прошепна Ларимар.

Лайтсонг го изгледа учудено.

— Какво ти става? — изрева Ларимар и се надигна. — Ти беше писар, Лайтсонг. Прокълнат от Цветовете писар. Не войник. Не детектив. Не крадец. Беше жалък писар на един местен лихвар.

„Какво?“ — помисли Лайтсонг.

— Беше точно толкова идиот тогава, колкото си и сега! — извика Ларимар. — Няма ли веднъж поне да помислиш какво се каниш да направиш, преди да си тръгнал да го направиш? Защо не можеш просто да се спреш от време на време и да се запиташ дали си пълен глупак, или не си? Ще ти подскажа! Отговорът обикновено е „да“!

Лайтсонг залитна назад изумен. Ларимар му викаше!

— И всеки път — продължи Ларимар и извърна очи — аз се забърквам в неприятности с теб. Нищо не се е променило. Ти стана бог, а аз пак се набутах в затвора.

Дебелият жрец се смъкна на пода задъхан и поклати глава в явно безсилие. Блашуивър ги беше зяпнала. Жреците също.

„Нещо странно долавям в тях, но какво?“ Докато се мъчеше да сложи в ред мислите и чувствата си, жреците се приближиха.

— Лайтсонг — каза един от тях. — Трябват ни Заповедните ти фрази.

Той изсумтя презрително.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но съм ги забравил. Сигурно знаете репутацията ми на слабоумен. В смисъл, що за глупак трябва да си, за да нахълташ тук и да се оставиш да те пленят толкова лесно?

И им се усмихна.

Жрецът въздъхна, след което махна с ръка на другите. Те отключиха клетката на Блашуивър и я задърпаха навън. Тя завика и започна да се бори и Лайтсонг се усмихна, като видя колко ги затрудни. Но бяха шестима и най-сетне успяха да я измъкнат.

А после един от тях извади нож и ѝ преряза гърлото.

Шокът го порази като юмрук в лицето. Лайтсонг замръзна, зяпнал от ужас, щом червената кръв бликна от гърлото на Блашуивър и зацапа изящната нощница.

Още по-ужасяваща беше паниката в очите ѝ. Тези толкова красиви очи.

— Не! — изкрещя Лайтсонг, заблъска по решетките и запротяга безпомощно ръце към нея. Напрягаше божествените си мускули и натискаше стоманата, но беше безполезно.

— Мръсници! — изрева той. — Проклети от Цветовете мръсници! — Блъскаше решетките и гледаше как очите на Блашуивър гаснат.

След тях — и БиоХромата ѝ. Като лумнал огън, смален до пламъчето на свещ. Лъхна и угасна.

— Не… — промълви Лайтсонг и се смъкна на колене, вцепенен.

Жрецът го изгледа.

— Значи все пак я обичаше. Съжалявам, че трябваше да направим това. — Наведе се и го погледна строго. — Само че, Лайтсонг, решихме, че трябва да я убием, за да разбереш, че сме сериозни. Знам репутацията ти и знам, че приемаш нещата безгрижно. Чудесно поведение за много ситуации. Но точно сега трябва да разбереш, че нещата са опасни. Показахме ти, че сме готови да убиваме. Ако не направиш каквото искаме, ще умрат и други.

— Мръсник… — прошепна Лайтсонг.

— Трябват ми Заповедните ти фрази — повтори жрецът. — Това е важно. По-важно, отколкото можеш да разбереш.

— Можете да ги избиете от мен — изръмжа Лайтсонг, усетил как гневът бавно надвива стъписването му.

— Не. — Жрецът поклати глава. — Всъщност сме новаци във всичко това. Не умеем да изтезаваме много добре и би отнело твърде много време да ги изтръгнем от теб така. Тези, които наистина умеят да изтезават, не са особено отзивчиви в момента. Никога не плащай на наемник, преди работата да е свършена.

Махна с ръка и другите жреци пуснаха трупа на Блашуивър на пода и тръгнаха към клетката на Ларимар.

— Не! — изкрещя Лайтсонг.

— Сериозни сме, Лайтсонг. Много, много сериозни. Знаем колко много държиш на върховния си жрец. Вече знаеш, че ще го убием, ако не направиш каквото ти казваме.

— Защо? За какво изобщо е всичко това? Богът крал, комуто служите, може да ни заповяда да поведем армиите, ако иска! Длъжни сме да го послушаме. Защо тези Заповедни фрази ви интересуват толкова?

Жреците измъкнаха Ларимар от клетката и го натиснаха на колене. Един опря нож на гърлото му.

— Червена пантера! — изрева Лайтсонг през сълзи. — Това е Заповедната фраза. Моля ви! Оставете го на мира.

Жрецът кимна на другите и те върнаха Ларимар в клетката му. Оставиха трупа на Блашуивър на пода, по очи в локвата кръв.

— Дано не си ни излъгал, Лайтсонг — каза главният жрец. — Не си играем игрички. Ще е жалко, ако разберем, че ти продължаваш да го правиш. — Поклати глава. — Не сме жестоки, Лайтсонг. Но работим за нещо много важно. Не злоупотребявай с търпението ни.

И си тръгна. Лайтсонг беше впил поглед в Блашуивър и се мъчеше да се убеди, че халюцинира или че тя се преструва, или че нещо изведнъж ще се промени и ще го накара да разбере, че всичко е било просто някаква ловка измама.

— Моля ви — зашепна той. — Моля ви, не…

54

— Какво се говори по улиците, Тъфт? — попита Вивена и седна до просяка.

Той изсумтя, протегнал капата си към редките минувачи в ранното утро. Винаги идваше пръв на улицата сутрин.

— Какво ме интересува?

— Кажи де — подкани го Вивена. — Три пъти си ме изритвал оттук. Мисля, че ми дължиш нещо.

— На никой нищо не дължа — измърмори той и примижа с едното си око към един минувач. Другото беше празна дупка. Не носеше превръзка. — Особено пък на теб. Душеше тука като копой. Не беше истинска просякиня.

— Аз… — Вивена замълча. — Не бях копой, Тъфт. Просто помислих, че трябва да науча какво е.

— Кое?

— Да се живее сред вас — каза тя. — Допусках, че животът ви не е лесен. Но не можех да знам — истински да знам, — докато не опитам сама. Тъй че дойдох да поживея тук.

— Тъпо.

— Не е тъпо. Тъпите са тия, дето минават, без дори да помислят какво е да живее човек като вас. Може би ако знаеха, щяха да ти дадат нещо.

Бръкна в джоба си и извади една от цветните кърпи. Пусна я в шапката му.

— Нямам пари, но знам, че можеш да продадеш това.

Той изсумтя и я изгледа.

— За какви новини питаш?

— За вълнения — каза Вивена. — Нещо по-необичайно. Може би свързано с Пробуждащи.

— Иди до бордеите на Трети пристан — каза Тъфт. — Огледай съборетините покрай кея. Може би там ще намериш каквото търсиш.

През прозореца се процеди светлина.

„Съмна ли се вече?“, помисли Вашер. Все още висеше на китките си.

Знаеше какво да очаква от едно изтезание. Не беше новак за тези неща. Знаеше как да крещи, как да даде на мъчителя това, което иска. Знаеше как да не хаби силите си в твърде много съпротива.

Знаеше също, че всичко това едва ли ще му помогне. Как щеше да е след седмица изтезания? Кръвта капеше по гърдите му и цапаше гащите му. Десетки малки рани щипеха кожата му, срезове, напоени с лимонов сок.

Дент стоеше с гръб към него, по пода бяха хвърлени ножове с окървавени остриета.

— Не е толкова забавно, колкото си мислеше, че ще е, а, Дент? — подметна Вашер.

Дент не се обърна.

„Все още е запазил някаква добрина в себе си — помисли Вашер. — Дори след всичките тези години.

Просто е прекършен. Наранен. По-лошо и от мен.“

— Изтезаването ми няма да я върне — каза Вашер.

Дент се обърна, с помръкнали очи.

— Да. Няма. — Държеше поредния нож.

Жреците бутаха Сири по коридорите на двореца. От време на време минаваха покрай трупове по тъмните черни проходи и все още се чуваха звуци от бой.

Какво ставаше? Някой нападаше двореца. Но кой? За миг я обзе надежда, че са нейни хора — войници на баща ѝ, дошли да я спасят. Отхвърли веднага тази мисъл. Мъжете, които се противопоставяха на жреците, използваха Безжизнени. Това изключваше Идрис.

Беше някой друг. Трета сила. И искаха да я освободят от жреците. Призивите ѝ за помощ може би нямаше да останат нечути. Но къде я водеха Трилидийс и хората му?

Белите ръкави на роклята ѝ изведнъж започнаха да преливат от цветове и тя вдигна глава с надежда, щом влязоха в поредната стая. Богът крал стоеше там, обкръжен от жреци и войници.

— Сузеброн! — извика тя и се помъчи да се издърпа от похитителите си.

Той пристъпи към нея, но един от стражите го хвана за ръката и го дръпна назад. „Те го докосват — помисли Сири. — Всякакво подобие на почит си е отишло. Вече нямат нужда от преструвки.“

Богът крал погледна намръщено ръката си. Опита се да я издърпа, но друг войник пристъпи към него и също го хвана. Сузеброн го погледна объркано, след това погледна Сири.

— Аз също не разбирам нищо — каза тя.

— Благословени да са Цветовете! — викна Трилидийс. — Бързо, трябва да тръгваме. Тук не е безопасно.

— Трилидийс — викна ядосано Сири. — Какво става?

Той тръгна, без да ѝ обърне внимание.

— Аз съм вашата кралица. Ще отговориш на въпроса ми!

За нейна изненада той спря. Обърна се и я погледна раздразнено.

— Безжизнени са нападнали двореца, Съсъд. Опитват се да стигнат до Бога крал.

— Това и сама го разбрах, жрецо — каза рязко Сири. — Кои са те?

— Не знам — отвърна Трилидийс и извърна очи. В този момент отвън се чу крясък, последван от шум на битка.

— Трябва да тръгваме — каза Трилидийс на един от другите жреци. Бяха може би десетина в стаята, с още шестима войници. — Дворецът има твърде много входове и коридори. Много лесно ще ни обкръжат.

— Задният изход? — попита другият жрец.

— Ако можем да стигнем до него — отвърна Трилидийс. — Къде е подкреплението, за което настоях?

— Няма да дойдат, ваша милост — каза нов глас. Сири се обърна и видя Сини пръсти, с изпито лице, да влиза през отсрещната врата с двама ранени войници. — Врагът е завзел източното крило и настъпва насам.

Трилидийс изруга.

— Трябва да заведем негово величество на безопасно място! — каза Сини пръсти.

— Знам го много добре — сряза го Трилидийс.

— Ако източното крило е паднало — намеси се друг жрец, — няма да можем да се измъкнем натам.

Сири гледаше безпомощно и се опитваше да привлече вниманието на Сини пръсти. Той засече погледа ѝ, кимна ѝ скришом и се усмихна.

— Ваша милост — каза Сини пръсти. — Можем да се измъкнем през тунелите.

Шумът от боя се приближаваше. На Сири ѝ се стори, че идва буквално отвсякъде.

— Може би — каза Трилидийс, докато един от жреците му притича към вратата и надникна навън. Войниците, които бяха дошли със Сини пръсти, бяха седнали до стената, целите плувнали в кръв. Единият като че ли не дишаше.

— Трябва да тръгваме — каза припряно Сини пръсти.

Трилидийс мълчеше. После отиде до войниците и взе меча на единия.

— Добре. Джендрен, вземи половината ни войници и иди със Сини пръсти. Отведете негово величество на безопасно място. — Погледна Сини пръсти. — Стигнете до пристана, ако можете.

— Да, ваша милост — отвърна Сини пръсти, видимо облекчен.

Жреците пуснаха Бога крал и той се втурна към Сири и я прегърна. Тя също го прегърна. Мъчеше се да разбере какво става.

Сини пръсти. Да тръгнат с него беше логично — погледът му издаваше, че има план как да спаси нея и Бога крал, да ги измъкне от ръцете на жреците. И все пак… Нещо като че ли не беше наред.

Един от жреците подбра трима войници, отидоха в другия край на стаята и надникнаха навън. После махнаха на Сири и на Бога крал. Другите жреци взеха оръжията от мъртвите стражи и тръгнаха с Трилидийс.

Сини пръсти задърпа Сири за ръката.

— Хайде, кралице — зашепна ѝ. — Обещах ви. Да се махнем от тази бъркотия.

— А жреците? — попита тя.

Трилидийс я погледна през рамо.

— Глупаво момиче. Върви! Нападателите идват. Ще се оставим да ни видят и ще ги отведем в друга посока. Ще предположат, че знаем къде е Богът крал. — Жреците с него не изглеждаха обнадеждени. Ако — когато — ги хванеха, щяха да ги избият.

— Хайде! — изсъска Сини пръсти.

Сузеброн я погледна уплашено. Тя се остави да я поведат с Бога крал настрани, където към жреца с тримата войници се бяха стекли няколко слуги в кафяво. Нещо зашепна в ума ѝ. Нещо… Лайтсонг ѝ го беше казал.

„Не вдигай много вълни, докато не си готова да удариш. Изведнъж и изненадващо. Така трябва. Не да изглежда прекалено невинно — хората винаги са подозрителни към невинните. Номерът е да изглежда средно.

Средно.“

Беше добър съвет. Съвет, който навярно знаеха и други. И го разбираха. Тя погледна Сини пръсти, който вървеше до нея и я подканяше напред. Нервно както винаги.

„Боят — помисли си. — Няколко групи се бият кой да завладее стаята ми. Едната сила е на жреците. Втората — тази с Безжизнените — е на някой друг. А загадъчната трета страна?“

Някой в Т’Телир тласкаше кралството към война. Но кой щеше да спечели нещо от такова бедствие? Халандрен, която щеше да хвърли огромни средства, за да потуши бунтове, водейки битка, която щяха да спечелят… но вероятно на скъпа цена? Нямаше логика.

Кой щеше да спечели най-много, ако Халандрен и Идрис тръгнеха на война?

— Чакайте! — каза Сири и спря. Нещата изведнъж се наместиха.

— Съсъд? — попита Сини пръсти. Сузеброн сложи ръка на рамото ѝ и я погледна объркано. „Защо биха се пожертвали жреците, ако се канят да убият Сузеброн? Защо биха ни оставили да тръгнем, защо биха ни оставили да избягаме, ако безопасността на Бога крал не е първата им грижа?“

Погледна Сини пръсти и видя, че става още по-неспокоен. Лицето му пребледня и тя разбра.

— Неприятно ли е, Сини пръсти? — попита го. — Ти си от Пан Кал, но всички просто приемат, че хората ви са от Халандрен. Народът на Пан Кал е бил първи тук, на тази земя, но тя ви е била отнета. Сега сте само поредната провинция, част от кралството на завоевателите ви. Искате да сте свободни, но народът ви няма своя военна сила. И ето ви. Не можете да воювате. Не можете да се освободите. Смятат ви за втора класа. И все пак, ако потисниците ви тръгнат на война, това би ви дало възможност. Шанс да се освободите от…

Той се обърна и побягна.

— Какво става, в името на Цветовете? — извика Трилидийс.

Сири не отвърна, а се обърна към Сузеброн.

— Прав беше. Трябваше да се доверим на жреците ти.

— Съсъд? — каза Трилидийс и тръгна към тях.

— Не можем да тръгнем натам — каза Сири. — Сини пръсти ни водеше в капан.

Висшият жрец отвори уста да отвърне, но тя го погледна твърдо и косата ѝ стана тъмночервена от гняв. Сини пръсти я беше предал. Единственият човек, в когото беше вярвала, че ще им помогне.

— Тръгваме към предната порта тогава — каза Трилидийс и огледа жалката група жреци и ранени войници, останала с тях. — И се опитваме да си пробием път с бой.

Вивена лесно намери мястото, за което ѝ бе споменал просякът. Сградата — порутено жилище — беше обкръжена от зяпачи въпреки ранния час. Хората говореха шепнешком за духове, смърт и призраци от морето. Тя спря до тях и се опита да види какво е привлякло вниманието им.

Пристанището беше вляво от нея, отсам него бяха бордеите, където живееха и пиеха работниците на кейовете — каре от съборетини, струпани нагъсто между складовете и доковете. Защо Вашер би дошъл тук? Нали искаше да отиде в Двора на боговете? Доколкото можеше да разбере, в сградата, около която се беше струпала тълпата, бе имало убийство. Хората шепнеха за духове и за Привиденията на Калад, но Вивена само поклати глава. Не търсеше точно това. Трябваше да…

„Вивена?“ Гласът беше смътен, но тя успя да го долови. И го позна.

— Нощна кръв? — прошепна тя.

„Вивена. Ела ме вземи.“

Тя потръпна. Искаше ѝ се да се обърне и да побегне. Само при мисълта за меча ѝ призляваше. Но нали Вашер беше взел Нощна кръв. Значи все пак беше дошла където трябва.

Зяпачите говореха за убийство. Вашер ли беше убитият?

Обзета от внезапна тревога, тя се провря през тълпата и тръгна от врата на врата. В бързината едва не пропусна тази, под която се виеше черен дим.

Вдиша дълбоко, бутна я и пристъпи вътре.

Стаята беше зле поддържана, подът — засипан с боклук, мебелите — похабени и разнебитени. На пода лежаха четири трупа. Нощна кръв стърчеше забит в гърдите на четвъртия — старец със сбръчкано лице, който лежеше на една страна с широко отворени оцъклени очи.

„Вивена! — възкликна възбудено Нощна кръв. — Намери ме! Толкова съм щастлив. Опитах се да ги накарам да ме занесат до Двора на боговете, но не тръгна добре. Той ме извади малко. Добре се справих, нали?“

Призля ѝ и тя се смъкна на колене.

„Вивена? — попита Нощна кръв. — Добре се справих, нали? Вара Трилидийс ме хвърли в морето, но се измъкнах. Много съм доволен. Трябва да ми кажеш, че се справих добре.“

Тя не отвърна.

„О. Вашер май пострада. Трябва да го намерим.“

Вивена вдигна глава.

— Къде? — Не беше сигурна дали мечът изобщо може да я чуе.

„В двореца на Бога крал — каза Нощна кръв. — Отиде там, за да спаси сестра ти. Мисля, че той те харесва, макар да го отрича. Казва, че си досадна.“

Вивена примига.

— Сири? Отишъл е за Сири?

„Да, но Вара Трилидийс ни спря.“

— Кой е Вара Трилидийс? — попита Вивена намръщено.

„Ти го наричаш Дент. Той е брат на Шашара. Чудя се дали и тя е тук. Не съм сигурен защо ме хвърли във водата. Мислех, че ме харесва.“

— Вашер… — Тя тръсна глава, замаяна от влиянието на меча. Вашер беше пленен от Дент. Потръпна, щом си спомни гнева в гласа на Дент, когато бе споменал за Вашер. Стисна зъби, дръпна мръсното одеяло от грубото легло и го уви около Нощна кръв, за да не се налага да го докосва.

„А — каза Нощна кръв. — Всъщност нямаше нужда да правиш това. Накарах стареца да ме почисти, след като ме извади от водата.“

Без да му обръща внимание, тя го вдигна, преодоля лекото гадене, излезе и тръгна към Двора на боговете.

Лайтсонг седеше, забил поглед в каменния под. Вадичка от кръвта на Блашуивър се процеждаше в цепнатината между камъните.

— Ваша милост? — промълви тихо Ларимар. Беше се изправил до решетките между двете клетки.

Лайтсонг не отвърна.

— Ваша милост, съжалявам. Не трябваше да ви крещя.

— Каква полза от божествеността? — прошепна Лайтсонг.

Мълчание. Фенерите мигаха от двете страни на малкото подземие. Никой не беше изнесъл тялото на Блашуивър, макар че бяха оставили двама жреци и Безжизнен да пазят Лайтсонг. Все още им трябваше, ако се окажеше, че ги е излъгал за Заповедната фраза.

Не беше.

— Какво? — попита най-сетне Ларимар.

— Каква полза? — каза Лайтсонг. — Не сме богове. Боговете не умират така. Просто от едно рязване с нож.

— Съжалявам — промълви Ларимар. — Беше добра жена, дори сред боговете.

— Не беше богиня. Никой от нас не е. Онези сънища са лъжи, щом ме доведоха до това. Винаги съм знаел истината, но никой не обръща внимание на думите ми. Не трябва ли да слушат този, когото почитат? Особено ако им казва да не го почитат?

— Аз… — Ларимар сякаш бе загубил дар слово.

— Трябваше да са го разбрали — изсъска Лайтсонг. — Да са разбрали истината за мен! Идиот. Не бог, а писар. Тъп дребен писар, комуто са разрешили да се прави на бог няколко години! Страхливец.

— Не сте страхливец — каза Ларимар.

— Не можах да я спася. Нищо не можах да направя. Може би, ако бях по-храбър, щях да я подкрепя и да командвам армиите. Но се поколебах. И сега тя е мъртва.

Мълчание.

— Ти беше писар — заговори тихо Ларимар във влажния въздух. — И беше един от най-добрите хора, които съм познавал. И си ми брат.

Лайтсонг вдигна очи.

Ларимар се взираше през решетките в един от мигащите фенери, окачен на голата каменна стена.

— Аз бях жрец, още тогава. Работех в палата на Кайндуиндс Честния. Виждах как лъжеше, за да играе политическите си игри. Колкото повече стоях в онзи палат, толкова повече гаснеше вярата ми.

Помълча, след това продължи:

— А след това ти умря. Умря, спасявайки дъщеря ми. Тя е момичето, което виждаше в сънищата си, Лайтсонг. Описанието е съвършено. Беше любимата ти племенничка. Все още щеше да е, предполагам. Ако не беше… — Поклати глава. — Когато те намерихме мъртъв, изгубих надежда. Канех се да се оттегля от поста. Коленичих пред тялото ти и заплаках. И тогава Цветовете започнаха да блестят. Ти вдигна глава, тялото ти се преобрази, стана по-голямо, мускулите — по-силни.

Пак замълча за момент.

— Разбрах го в онзи миг. Разбрах, че щом човек като теб е избран да се завърне — човек, умрял, за да спаси друг, — значи Многоцветните тонове са истина. Виденията са истина. И боговете са истински. Ти върна вярата ми, Стенимар.

Погледна Лайтсонг в очите.

— Ти си бог. За мен поне. Все едно колко лесно може да бъдеш убит, колко Дъх имаш или как изглеждаш. Свързано е с този, който си, и с това, което значиш.

55

— При портата има бой — каза плувналият в кръв войник. — Метежниците се бият помежду си. Бихме могли да… се измъкнем.

Обзе я плаха надежда. Най-сетне нещо като че ли тръгваше добре.

Трилидийс се извърна към Сири.

— Ако успеем да стигнем до града, хората ще се стекат около своя Бог крал. Там би трябвало да сме в безопасност.

— Откъде са намерили толкова много Безжизнени? — попита Сири.

Трилидийс поклати глава. Бяха спрели в една стая недалече от входа на двореца, готови на отчаян ход, но и несигурни. Пробивът през крепостната стена на Двора на боговете, останала от времето на Пан Кал, щеше да е труден.

Тя погледна Сузеброн. Жреците му се държаха с него като с дете — отдаваха му почит, но явно не помисляха да го питат за мнение. Той, от своя страна, стоеше с ръка на рамото ѝ. Мислеше трескаво — тя го виждаше в очите му. Но нямаше на какво да пише, за да сподели мислите си с нея.

— Съсъд — заговори Трилидийс. — Трябва да знаете нещо.

Тя го погледна.

— Колебая се дали да ви го кажа, след като не сте жрец, но… Ако оцелеете, а ние не…

— Кажи — заповяда му тя.

— Не можете да заченете дете от Бога крал — каза той. — Като всички Завърнали се, той е неспособен да бъде баща. Все още не сме научили как първият Завърнал се е успял да създаде дете преди всички онези години. Всъщност…

— Всъщност дори не мислите, че е могъл — довърши тя. — Смятате, че кралският род е фалшификация.

„Разбира се, жреците ще оспорват кралското родословие, произлизащо от Първия Завърнал се. Не биха искали да признаят претенцията на Идрис за трона.“

Той се изчерви.

— Важното е какво вярват хората. Все едно, ние… имаме дете…

— Да — прекъсна го Сири. — Завърнало се дете, което ще направите следващия Бог крал.

Той я погледна изумено.

— Вие знаете?

— Канехте се да го убиете, нали? — изсъска тя. — Взимате Дъха на Сузеброн и го оставяте мъртъв!

— Цветове, не! — възкликна Трилидийс. — Как… как сте могли дори да го помислите? Не, никога не бихме направили такова нещо! Съсъд, Богът крал трябва само да отдаде съкровището от Дихания, които съхранява, да ги вложи в следващия Бог крал и след това може да преживее остатъка от живота си — стига да пожелае — в мир. Сменяме Боговете крале всеки път, щом се Завърне бебе. Това е нашият знак, че предишният Бог крал е изпълнил дълга си и трябва да му се позволи да преживее остатъка от живота си, без да носи това ужасно бреме.

Сири го погледна скептично.

— Това е глупаво, Трилидийс. Ако Богът крал отдаде Дъха си, ще умре.

— Не, има начин — отвърна жрецът.

— Би трябвало уж да е невъзможно.

— Ни най-малко. Помислете. Богът крал има два източника на Дъх. Единият е вътрешно присъщият му божествен Дъх — този, който го прави Завърнал се. Другият е Дъхът, даден му като Съкровището на Миротвореца, петдесет хиляди Дъха. Това той би могъл да използва като всеки Пробуждащ, стига да внимава какви Заповеди използва. Също така би могъл да преживее много лесно, като всеки Завърнал се, без него. Всички други богове биха могли да направят същото, ако се сдобият с повече Дъх от единия седмично, който ги поддържа. Биха могли да ги поемат по един седмично, разбира се, но да ги трупат и междувременно да използват това, което е в повече.

— Но го криете от тях — каза Сири.

— Не точно крием — каза жрецът. — Въпросът не се е поставял. Защо Завърналите се да се интересуват от Пробуждането? Имат всичко, което им е нужно.

— Освен знание — каза Сири. — Държите ги в пълно неведение. Изненадана съм, че не сте отрязали езиците на всички, за да опазите скъпоценните си тайни.

Трилидийс я изгледа твърдо.

— Продължавате да ни съдите. Правим каквото правим, защото трябва да го направим, Съсъд. Силата, която той държи в онова Съкровище — петдесет хиляди Дъха, — би могла да унищожи цели кралства. Това е твърде мощно оръжие. Единствената, божествена мисия, която ни е поверена, е да го пазим и да не позволим да бъде използвано. Ако армията на Калад някога се върне, ние…

От близката стая се чу шум. Трилидийс погледна с тревога натам, а ръката на Сузеброн още по-здраво стисна рамото на Сири.

— Трилидийс — каза тя твърдо. — Трябва да знам. Как? Как може Сузеброн да отдаде Дъха си? Той не може да изрече никаква Заповед!

— Аз…

Няколко Безжизнени нахлуха през вратата отляво. Жрецът ѝ извика да бяга, но зад тях нахлуха още няколко същества. Сири изруга, сграбчи ръката на Сузеброн и го задърпа към трета врата. Бутна я и я отвори.

От другата страна стоеше Сини пръсти, с още Безжизнени зад него.

Жегна я ужас и тя отстъпи назад. Чу зад себе си трясък на оръжия, но не можеше да откъсне очи от Безжизнените, които заобиколиха Сини пръсти и закрачиха към нея и Сузеброн. Богът крал извика — безсловесен стон на ярост.

И тогава дойдоха жреците. Хвърляха се пред Безжизнените, опитваха се да ги изтласкат назад, опитваха се отчаяно да защитят своя Бог крал. Сири се вкопчи в съпруга си, докато пред очите ѝ безчувствените воини със сиви лица избиваха жреците. Жрец след жрец скачаше на пътя им, някои с оръжия, други махаха с голи ръце в безпомощна атака. Видя как Трилидийс стисна зъби. Очите му бяха изпълнени с ужас, когато се втурна напред, за да спре един от Безжизнените. Умря като другите. Тайните му умряха с него.

Безжизнените нагазиха през труповете. Сузеброн избута Сири зад себе си с разтреперани ръце и заотстъпва към стената, с лице към плувналите в кръв чудовища.

Най-сетне Безжизнените спряха, а Сини пръсти ги заобиколи, погледна я и каза:

— Е, Съсъд, мисля, че отивахме някъде.

— Съжалявам, госпожице — каза стражът и вдигна ръка. — Всякакъв достъп до Двора на боговете е забранен.

— Това е неприемливо — заяви Вивена. — Трябва да докладвам на богинята Олмадър веднага! Не виждате ли колко Дъх имам? Не съм някоя, която можете да върнете!

Стражите останаха твърди. Бяха поне двайсет души на портите и спираха всеки, който се опиташе да влезе.

Вивена се поколеба. Каквото и да беше направил Вашер вътре, явно бе предизвикал голямо вълнение. Около дворцовия портал се трупаха хора, искаха отговори, питаха какво става.

„Мини отстрани — каза Нощна кръв. — Вашер никога не пита дали може да влезе. Просто влиза.“

Вивена погледна към платото. Около външната стена минаваше къса скална издатина. Докато стражите бяха толкова разсеяни от хората, които искаха да влязат…

Все още беше ранна сутрин и слънцето още не се беше показало над планините на изток. Горе на стената имаше стражи — жизненият ѝ усет ѝ го показа, — но тя се намираше под ъгъла на полезрението им. Може би щеше да успее да се промъкне покрай тях.

Изчака, докато мине един патрул, след което Пробуди едно от паната, украсяващи стената, и му Заповяда:

— Вдигни ме.

Платното се усука и се уви около нея. Вдигна я нагоре като мускулеста ръка, изви се и я пусна на върха на стената. Тя се огледа. Няколко стражи наблизо я сочеха.

„Не си по-добра в това от Вашер, — подхвърли Нощна кръв. — Изобщо не можете да се промъквате! Йестийл щеше да е много разочарован от теб.“

Тя изруга, Пробуди отново паното, накара го да я спусне в двора и затича по моравата.

„Дворецът — каза ѝ Нощна кръв. — Иди там.“

Точно натам отиваше. Само че колкото по-дълго носеше Нощна кръв, толкова повече разбираше, че той казва каквото му хрумне. Беше като дете — говореше и задаваше въпроси без задръжки.

Предният вход на двореца беше добре пазен от група мъже, които не носеха униформи. „Той е там, вътре — каза Нощна кръв. — Усещам го. На третия етаж. Където бяхме преди.“

Образът, който натика в главата ѝ, беше толкова натрапчив, че Вивена се намръщи. „Забележително е полезен като за зло оръжие на унищожение.“

„Не съм зъл — каза Нощна кръв, не като оправдание, а съвсем информативно. Все едно ѝ напомняше нещо, което е забравила.

— Аз унищожавам зло. Мисля, че може би трябва да унищожим онези мъже отпред. Изглеждат зли. Трябва да ме извадиш.“

Кой знае защо, тя се съмняваше, че идеята е добра.

„Хайде“, подкани я Нощна кръв.

Войниците я сочеха. Тя погледна през рамо и видя други да тичат през моравата. „Аустре, прости ми“, помисли си, стисна зъби и хвърли Нощна кръв — както си беше увит в одеялото — към стражите пред зданието.

Те спряха. После, като един, впиха погледи в меча, който се изтъркаля от одеялото и сребърната ножница блесна на тревата. „Е, предполагам, че и това ще свърши работа“, подхвърли Нощна кръв с вече далечен глас.

Един от войниците вдигна меча, Вивена се втурна покрай тях. Не ѝ обърнаха никакво внимание. Започнаха да се бият.

„Не мога да продължа натам“, каза си тя, щом погледна към предния вход. Нямаше смисъл да рискува през биещите се войници, така че затича покрай огромното здание.

Долните етажи бяха направени от стъпаловидни черни блокове, а над тях се извисяваше цитадела със стръмни стени. Имаше и прозорци. Дано да успееше да стигне до тях.

Раздвижи пръстите си и накара пискюлите на ръкавите ѝ да се стегнат и отпуснат. След това скочи нагоре и Пробудените ѝ гамаши я изхвърлиха на още няколко стъпки височина. Пресегна се, накара пискюлите да се вкопчат в ръба на един голям черен блок и се изкатери на него.

Мъжете долу ревяха и крещяха. Стражът, който беше докопал меча, отбиваше останалите и около него се вихреше струя черен дим. Пред очите ѝ той заотстъпва навътре в двореца и другите войници го последваха.

„Толкова много зло“, измърмори Нощна кръв като жена, цъкаща с език, докато чисти паяжини от тавана.

Вивена се обърна, малко гузна, че беше дала меча на мъжете. Скочи нагоре и се издърпа на следващия блок.

„Надясно — каза отдалече Нощна кръв. — Онзи прозорец на третия етаж. Още два нагоре. Той е там…“

Вивена погледна нагоре. Все още имаше да изкачи доста блокове, а след това да стигне някак до прозореца, който беше цял етаж нагоре по стръмна стена. Като че ли имаше някакъв каменен декоративен фриз, който можеше да послужи за хващане, но се замая само при мисълта, че ще трябва да се изкатери по него.

В камъка до нея изплющя стрела и тя подскочи. Някои от стражите долу имаха лъкове.

„Цветове!“, помисли тя и се изкатери на следващия блок. Чу свистене и се присви, очаквайки удар на стрела, но не последва нищо.

Погледна наметалото си и видя стрелата. Беше я задържало. Зарадва се, че го беше Пробудила. То пусна стрелата и се върна в нормалното си състояние.

„Хитро“, каза си тя и пак се закатери нагоре. Пробудените ѝ пръсти се вкопчваха здраво.

Реши, че за да не изгуби ума си, ще е по-добре да не поглежда надолу.

Лайтсонг гледаше втренчено пред себе си. Твърде много информация му се беше струпала. Твърде много неща ставаха. Убийството на Блашуивър, след това разкритието на Ларимар, предателството на жреците на Бога крал, всичко това — в толкова бърза последователност.

Седеше в килията си, обгърнал се с ръце, златночервеният му халат бе зацапан от пълзенето през тунела и седенето в клетката. Бедрото го болеше от удара на меча, макар раната да не беше опасна — всъщност почти не кървеше. Той не обръщаше внимание на болката — тя беше съвсем незначителна в сравнение с болката в сърцето му.

Жреците говореха тихо в другия край на помещението. Странно, но щом погледна към тях, нещо задържа погледа му. Той остави ума си да отклони натам и най-сетне осъзна какво го притеснява в тях. Би трябвало да го е видял по-рано.

Беше свързано с цвета — не с цвета на дрехите им, а на лицата им. Беше съвсем малко по-различен. Отклонението у един човек щеше да е лесно пренебрежимо. Но у всички тях заедно беше шаблон.

Никой обикновен човек нямаше да го забележи. За човек с неговите Извисявания беше очевидно, след като вече знаеше какво да търси.

Тези мъже не бяха от Халандрен.

„Всеки може да облече униформен халат — осъзна той. — Това още не означава, че са жреци.“ Всъщност, ако съдеше по лицата им, тези мъже трябваше да са от Пан Кал.

И тогава всичко се намести в ума му. Бяха ги изиграли като последни глупаци.

— Сини пръсти — настоя Сири. — Какво ще правите с нас?

Лабиринтът под двореца на Бога крал беше сложно заплетен и ѝ беше трудно да се ориентира. Бяха слизали по някакво стълбище, а сега се изкачваха по друго.

Сини пръсти не отговори. Вървеше с обичайната си притесненост и кършеше ръце. Боят по коридорите като че ли затихваше. Всъщност коридорът беше ужасяващо тих.

Ръката на Сузеброн плахо бе обгърнала кръста ѝ. Сири не знаеше какво мисли той — не бяха могли да спрат достатъчно дълго, за да ѝ напише нещо. Усмихна ѝ се успокоително, но тя знаеше, че всичко това трябва да е точно толкова ужасяващо за него, колкото и за нея. Може би дори повече.

— Не можете да направите това, Сини пръсти — извика Сири на дребния оплешивял мъж.

— Това е единствената възможност, която изобщо ще имаме, за да се освободим — каза Сини пръсти, без да се обръща. Все пак най-после ѝ отговори.

— Но не можете! — каза Сири. — Идрианците са невинни!

Сини пръсти поклати глава.

— Колко от моите сънародници бихте пожертвали вие, ако това би означавало свобода за вашите?

— Николко!

— Бих искал да видя как ще го кажете, ако можехме да си разменим местата — каза той. Все още отбягваше погледа ѝ. — Аз… съжалявам за болката ви. Но вашите хора не са невинни. Те са също като халандренците. Във Велебран вие сте ни покорили, направили сте ни свои работници и роби. Чак после, когато кралската фамилия е избягала, Идрис и Халандрен са се разцепили.

— Моля те — каза Сири.

Изведнъж Сузеброн замахна и удари един от Безжизнените с юмрук.

А после изръмжа, извъртя се и изрита друг.

Бяха десетки обаче. Той я погледна, махна с ръка и ѝ посочи да бяга.

Нямаше да го остави. Вместо това се опита да сграбчи Сини пръсти, но един от Безжизнените се оказа твърде бърз — хвана ръката ѝ и я стисна здраво.

Двама мъже, облечени в халатите на жречеството на Сузеброн, излязоха от стълбището пред тях, понесли фенери. Сири ги погледна и веднага видя, че са от Пан Кал. Бяха твърде ниски и цветът на лицата им бе малко по-смугъл.

„Каква съм глупачка“, помисли си.

Сини пръсти бе изиграл играта си идеално. Беше забил клин между нея и жреците още от самото начало. Повечето си страхове и тревоги беше получила от него — и това бе подсилено от арогантността на жреците. И всичко това бе част от плана на писаря един ден да я използва, за да спечели свобода за народа си.

— Имаме защитната фраза на Лайтсонг — каза единият жрец на Сини пръсти. — Проверихме я и действа. Сменихме я с нова. Останалите Безжизнени са наши.

Безжизнените бяха повалили Сузеброн. Той викаше, но гласът му излизаше повече като стон. Сири се разплака.

Сини пръсти кимна уморено и каза:

— Добре. Отдайте Заповедта. Заповядайте на Безжизнените да тръгнат към Идрис.

Двамата жреци тръгнаха, а Сини пръсти въздъхна тъжно.

— Не би ли трябвало да ликуваш? — викна Сири.

Сини пръсти се обърна към нея.

— Приятелите ми са единствените, които знаят Заповедните фрази за Безжизнената армия на Халандрен. Щом Безжизнените тръгнат за Идрис — със заповеди да унищожават всичко, което намерят там, — приятелите ми ще се самоубият с отрова. Няма да има никой, който да спре тези същества.

„Аустре… — помисли Сири изтръпнала. — Боже на Цветовете…“

— Отведете Бога крал долу — каза Сини пръсти и махна на няколко от Безжизнените. — Задръжте го, докато дойде моментът.

Повлякоха Сузеброн към стълбището. Сири протегна безпомощно ръце към него. Той продължаваше да се бори, но Безжизнените бяха много по-силни. Нечленоразделните му викове заглъхнаха надолу.

— Какво ще направите с него? — попита Сири през сълзи.

Сини пръсти се обърна към нея, но не посмя да я погледне в очите.

— Мнозина в управлението на Халандрен ще сметнат атаката на Безжизнените за политическа грешка и може да се опитат да спрат войната. Ако Халандрен не се посвети наистина на тази борба, нашата саможертва ще е безполезна.

— Не разбирам.

— Ще вземем телата на Лайтсонг и Блашуивър — двамата богове със Заповедните фрази — и ще ги оставим в казармите на Безжизнените, обкръжени от мъртви идрианци, които събрахме от града. След това ще оставим трупа на Бога крал, за да бъде намерен в тъмниците на двореца. Разследващите ще заключат, че са го нападнали и убили идриански убийци — наемали сме достатъчно хора от идрианските гета, тъй че няма да е трудно да го повярват. Онези мои писари, които преживеят нощта, ще потвърдят версията.

Сири примига, за да махне сълзите от очите си. „Всички ще предположат, че Блашуивър и Лайтсонг са пратили армиите като възмездие за смъртта на Бога крал.

А след като кралят е мъртъв, хората ще се разгневят.“

— Съжалявам, че ви въвлякох във всичко това — каза Сини пръсти и махна на Безжизнените да я отведат. — За мен щеше да е по-лесно, ако бяхте успели да се предпазите от бременността.

— Не съм бременна!

— Хората мислят, че сте — отвърна той с въздишка и тръгна към стълбището. — А това е достатъчно. Трябва да разстроим това управление и трябва да разгневим идрианците достатъчно, за да искат да унищожат халандренците. Смятам, че вашият народ ще се справи по-добре в тази война, отколкото твърдят всички, особено след като Безжизнените ще тръгнат без командване.

Погледна я и добави:

— Но за да тръгне тази война както трябва, идрианците трябва да искат да се бият. Иначе ще побегнат и ще се скрият из планините. Не, и двете страни трябва да се мразят, да привличат на своя страна колкото може повече съюзници в битката, за да се отклони достатъчно вниманието на всички…

„А какъв по-добър начин да бъде принуден Идрис да воюва от това да ме убият? — помисли с ужас Сири. — И двете страни ще видят в смъртта на несъществуващото ми дете акт на война. Това няма да е битка за превъзходство. Ще е открита война на омразата. Боевете може да продължат десетилетия.

И никой изобщо няма да осъзнае, че истинският ни враг — този, който започва всичко това, — е мирната кротка провинция на юг от Халандрен.“

56

Вивена надничаше през прозореца, задъхана и изпотена. Дент беше вътре, както и Тонк Фах. Вашер висеше от кука на тавана. Беше окървавен и не му бе останал никакъв Дъх, но изглеждаше жив.

„Мога ли да спра и Дент, и Тонк Фах?“, помисли тя. Ръцете ѝ се бяха уморили. В джоба си имаше две въжета, които можеше да Пробуди. А ако ги хвърлеше и не улучеше? Виждала беше Дент в бой. Беше невероятно бърз. Трябваше да го изненада. Ако не успееше, щеше да умре.

„Какво правя? — помисли си. — Вися от някаква стена и се каня да нападна двама професионални бойци?“

Наскоро преживяното ѝ даде сила да потисне страха си. Можеше да я убият, но щеше да е бърз край. Беше преживяла предателства, смъртта на скъп приятел и едва не беше полудяла от болест, глад и ужаса да живее на улиците. Бяха я притискали, принуждавали я бяха да признае, че е предала народа си. Едва ли можеха да ѝ причинят повече.

Тези мисли ѝ вдъхнаха още сила. Изненадана от собствената си решимост, тя върна Дъха от наметалото и гамашите си, Пробуди двете въжета и им каза да сграбчат, щом ги хвърли. Помоли се безмълвно на Аустре, след което се люшна и скочи в стаята.

Тонк Фах дремеше в ъгъла. Дент, който държеше окървавен нож, се обърна, щом Вивена скочи на пода. Пълното му стъписване, щом я видя, само по себе си изплащаше всичко, което бе изтърпяла. Тя хвърли едното въже към него, другото към Тонк Фах и нападна.

Дент реагира моментално и посече въжето още във въздуха. Парчетата се заизвиваха и загърчиха, но не бяха достатъчно дълги, за да сграбчат нещо. Онова, което излетя към Тонк Фах обаче, улучи. Той извика и се събуди, докато то се увиваше около лицето и врата му.

Вивена спря до люшкащото се тяло на Вашер. Дент беше извадил меча си — наистина светкавично. Тя преглътна, извади своя и го вдигна пред себе си, както я беше учил Вашер. Дент спря повече учуден, отколкото изненадан.

Това се оказа достатъчно. Тя замахна — не към Дент, а към въжето, на което бе увиснал Вашер. Преряза го и той падна, а Дент нападна и върхът на оръжието му прониза рамото ѝ.

Тя се свлече на пода и изохка от болка.

Дент отстъпи назад.

— Е, принцесо — изръмжа през зъби. — Не очаквах да те видя.

Тонк Фах изхърка — въжето се стягаше около врата му и го душеше.

Болката в рамото някога щеше да я е обезсилила. Но след боя, който бе изтърпяла на улиците, ѝ се стори някак позната. Вивена вдигна глава и погледна Дент в очите.

— Спасяване ли трябваше да е това? — попита Дент. — Защото, честно казано, не съм много впечатлен.

Тонк Фах падна заедно със стола, на който седеше. Дент хвърли поглед към него, после отново погледна Вивена. Последва миг тишина, нарушавана само от пъшкането на Тонк Фах. Най-сетне Дент изруга и скочи да среже въжето от врата на приятеля си.

— Добре ли си? — попита Вашер до нея. Гласът му прозвуча изненадващо твърдо.

Тя кимна.

— Ще изпратят Безжизнени срещу отечеството ти — каза той. — Не го знаех. Не знам и кой стои зад това, но мисля, че печелят битката за двореца.

Дент сряза въжето около гърлото на Тонк Фах.

— Бягай оттук — каза Вашер на Вивена. — Върни се при хората си, кажи им да не се бият с Безжизнените. Трябва да избягат през северните проходи и да се скрият в планините. Не се бийте и не вкарвайте други кралства във войната.

Вивена погледна Дент, който пляскаше Тонк Фах по лицето, за да го свести. После затвори очи.

— Твоят Дъх към моя — промълви и върна Дъха от пискюлите на ръката си към многото, което бе съхранила в себе си. Отпусна ръка на рамото на Вашер.

— Вивена…

— Моят живот към твоя — каза тя. — Моят Дъх става твой.

Светът ѝ помръкна. Вашер до нея изохка и започна да се гърчи от подарения Дъх. Дент се надигна и се обърна рязко.

— Ти го направи, Вашер — прошепна Вивена. — Много по-добър си от мен.

— Упорита жена — изпъшка Вашер, докато надмогваше гърчовете. Пресегна се, сякаш за да ѝ върне Дъха, но забеляза Дент.

Дент се усмихна и вдигна меча си. Вивена притисна ръка на рамото си да спре кръвта и бавно запълзя към прозореца — макар че без Дъх не беше сигурна какво ще направи там.

Вашер се надигна и взе меча ѝ. Беше само по плувналите си в кръв дълги до коленете долни гащи, но стоеше здраво. Бавно уви въжето, от което беше висял, около кръста си, оформяйки характерния колан.

„Как го прави? — помисли тя. — Откъде идва силата му?“

— Трябваше да те резна повече — каза Дент. — Но твърде много се наслаждавах.

Вашер изсумтя и затегна въжето. Дент изчакваше, сякаш предвкусваше нещо.

— Винаги съм намирал за странно, че ни тече кръв — каза Дент. — Може да сме по-силни, може да живеем по-дълго, но смъртта ни е същата.

— Не е същата — отвърна Вашер и вдигна меча на Вивена. — Други мъже умират с много повече чест от нас, Дент.

Дент се усмихна и Вивена видя възбудата в очите му. „Твърдеше, че не е възможно Вашер да е надвил приятеля му, Арстийл, в дуел. Иска да се бие с Вашер. Иска да докаже на себе си, че Вашер не е толкова добър като него.“

Мечовете изсвистяха. И след първата бърза размяна на удари Вивена разбра, че двубоят няма да е равностоен. Дент явно беше по-добрият. Може би беше заради раните на Вашер. Може би беше заради нарастващия гняв, който тя видя в очите на Вашер, докато се биеше, гняв, отслабил способността му да е спокоен и сдържан. Може би беше просто защото Вашер съзнаваше, че не е толкова добър като Дент. Но докато ги гледаше, осъзна, че Вашер ще загуби.

„Не направих всичко това просто за да умреш!“, помисли тя и се надигна, за да се опита да му помогне.

Една ръка я натисна надолу.

— А, не — каза Тонк Фах, надвиснал над нея. — Това с въжето беше хубав трик между другото. Много хитро. И аз знам няколко трика с въжета. Знаеш ли, че с въже можеш да изгориш плътта на човек? — Усмихна се и се наведе към нея. — Наемнически хумор, принцесо.

Наметалото леко се плъзна от рамото му и докосна бузата ѝ.

„Не може да бъде — помисли тя. — Аз се измъкнах от него. Опитах се да Пробудя наметалото му, но използвах погрешна Заповед. Възможно ли е да е толкова глупав, че да продължава да го носи?“

Погледна през рамо. Вашер беше притиснат към отсрещната стена, към прозореца, и едва се бранеше. По пода капеха кървави капки. Дент настъпи отново и Вашер се качи на масата до стената, за да заеме по-висока позиция.

Тя отново погледна Тонк Фах. Наметалото му продължаваше да докосва лицето ѝ.

— Твоят Дъх към моя — каза тя.

Дъхът бликна внезапно, желан и изпълнен с живот.

— Какво? — възкликна Тонк Фах.

— Нищо. Просто… Нападни и задръж Дент!

С изречената Заповед, с излъчения образ, наметалото затрепери. Ризата на Тонк Фах се изцеди от цвят, а очите му се разшириха от изненада. Наметалото изведнъж изплющя във въздуха, дръпна го рязко настрани и той отхвърча от нея.

„Точно затова аз съм принцесата, а ти си наемник“, помисли тя злорадо и се превъртя на пода.

Тонк Фах извика. Дент рязко се обърна и изрева, щом Тонк Фах се натресе в него.

Дент политна назад, блъсна се във Вашер и двамата излетяха към стената като таран. Тонк Фах изпъшка. Дент изруга.

А Вашер изхвърча през прозореца.

Вивена примига изненадано. Не точно това беше искала.

Дент посече наметалото и избута Тонк Фах от себе си.

За миг стаята затихна.

— Доведи отряда на Безжизнените! — изрева Дент. — Веднага!

— Мислиш ли, че ще оживее? — попита Тонк Фах.

— Той току-що изхвърча от прозорец на третия етаж и пада като камък към сигурна смърт — изръмжа Дент. — Разбира се, че ще оживее! Прати отряда на предната порта да го задържат! — Обърна се към Вивена. — Голяма беля си, принцесо. Направо не е за вярване.

— Често ми го казват напоследък — отвърна тя.

Беше твърде изтощена, за да се уплаши, както може би трябваше.

Вашер падаше. „За малко — помисли с отчаяние. — За малко да го довърша!“

Дръпна въжето от кръста си, с живата сила на Дъха на Вивена, който го беше изпълнил.

— Сграбчи неща — Заповяда, перна с въжето във въздуха и извлече цвят от зацапаните си с кръв гащи. Те посивяха, а въжето се уви около една каменна издатина на стената на двореца, стегна се здраво и той се плъзна по абаносовочерните блокове, забавил падането си.

— Твоят Дъх към моя — извика Вашер, докато забавяше. Въжето се опъна и той стъпи на първия блок. — Стани мой крак и ми дай сила! — заповяда Вашер и извлече цвят от кръвта по гърдите си. Въжето се усука надолу и се уви около крака и стъпалото му. Той скочи на по-долния блок и опънатото въже и странните му, нечовешки мускули поеха тежестта на удара.

Още четири скока и беше на земята. Отряд войници стояха сред няколко трупа при входната порта и гледаха объркано. Вашер скочи към тях. Безцветна прозрачна кръв закапа от кожата му, докато връщаше Дъха си от въжето.

Грабна меча на един паднал войник. Нямаше време, нито търпение за учтивости. Връхлетя и посече няколко противници бързо и ефикасно. Не беше добър колкото Дент, но се беше упражнявал много, много дълго.

За жалост войниците бяха много. Дори твърде много. Вашер изруга, завъртя се, повали още един, наведе се, плесна ръка на кръста му и пъхна пръст към цветната долна риза.

— Бий се за мен все едно съм аз — Заповяда и изцеди долната риза до сиво. Завъртя се и отби връхлитащия меч. Друг посече към него от едната страна, и още един. Не можеше да отбие всичките.

Във въздуха блесна меч и блокира едно от оръжията, което щеше да го посече. Ризата и панталоните на мъртвия се бяха изхлузили и стояха прави, стиснали меча. Нападнаха, все едно ги командваше невидим дух в тях, отбиваха и атакуваха ловко. Вашер застана с гръб към творението си. При първата възможност направи още едно, като изцеди и последния Дъх от себе си.

Продължиха да се бият тримата, Вашер и Пробудените с дъха му дрехи. Пазачите ругаеха, вече много по-нащрек.

В този момент нахлу отряд от петдесетина Безжизнени.

„Цветове!“, помисли Вашер. Изръмжа от гняв, посече и свали още един войник.

„Цветове, Цветове, Цветове!“

„Не трябва да кълнеш — каза глас в главата му. — Шашара каза, че това е зло.“

Вашер се извърна рязко. Тънка линия черен дим се процеждаше под затворените врати на двореца.

„Няма ли да ми благодариш? — каза Нощна кръв. — Дойдох да те спася.“

Едните дрехи паднаха — единият крачол бе посечен в коляното. Вашер се пресегна да извлече Дъха от другите дрехи, след което стъпи на падналите и си върна Дъха и от тях. Войниците вече отстъпваха предпазливо — оставяха битката на Безжизнените.

И в този кратък миг Вашер се втурна към вратите на двореца. Натресе рамо в тях, отвори ги и налетя в преддверието.

На пода лежаха мъртви поне десетина мъже. Нощна кръв стърчеше от гърдите на един, дръжката сочеше към небето, както обикновено. Вашер се поколеба само за миг. Чуваше връхлитащите зад него Безжизнени.

Сграбчи дръжката на Нощна кръв и го измъкна — ножницата остана забита в трупа.

Острието плисна във въздуха гъста черна вълна. Димът се заизвива, една част се заиздига нагоре, друга потече на вада към пода и закапа като черна кръв.

„Унищожи! — прогърмя в главата му гласът на Нощна кръв. — Злото трябва да бъде унищожено!“ Болка прониза ръката на Вашер и той усети как Дъхът му изтича, засмукан в оръжието, за да утоли глада му. Ваденето на оръжието от ножницата имаше ужасна цена, но в този момент наистина му беше все едно. Обърна се с гняв срещу Безжизнените и нападна.

Всяко същество, което поразяваше с меча, мигновено лумваше и се превръщаше в дим. Само една драскотина и телата се разпадаха като хартия, погълната от невидим огън, и оставяха след себе си само черни петна във въздуха. Вашер се вихреше сред тях, удряше с ярост и убиваше Безжизнен след Безжизнен. Черният дим вреше около него, а ръката му се гърчеше от болка, докато подобните на жили пипала пълзяха нагоре от дръжката и около китката му — като черни кръвоносни съдове, които полепваха по кожата и изпиваха Дъха му.

За няколко минути Дъхът, който му бе отдала Вивена, се смали наполовина. Но през тези няколко минути бе унищожил всичките петдесет Безжизнени.

Войниците отвън бяха замръзнали и гледаха вторачено. Вашер стоеше сред врящата маса от гъст абаносовочерен дим, който бавно се заиздига във въздуха — единственото останало от петдесетте същества, които бе унищожил.

Войниците побягнаха.

Вашер изкрещя и връхлетя към страничната стена на стаята. Заби Нощна кръв в стената. Камъкът се разпадна също като плътта преди малко и се изпари. Той излетя през разсипващия се черен дим и нахлу в следващата стая. Не потърси стълбище. Просто скочи на една маса и заби Нощна кръв през тавана.

Десет стъпки от тавана изчезнаха. Тъмен, подобен на мъгла дим запада около него като капки боя. Вашер Пробуди отново въжето си, метна го нагоре и се издърпа на следващия етаж. След миг го направи отново и се озова на третия.

Завъртя се рязко, посече през стените и затича с рев към Дент. Болката в ръката му беше невероятна, а Дъхът му се изцеждаше с тревожна бързина. Щом свършеше, Нощна кръв щеше да го убие.

Всичко наоколо ставаше все по-размътено. Той посече последната стена и намери стаята, където го бяха изтезавали.

Беше празна.

„Унищожи… злото…“, каза в ума му Нощна кръв, вече не приятелски. Прогърмя като заповед. Ужасен, нечовешки глас. Колкото по-дълго Вашер държеше меча, толкова по-бързо той изцеждаше Дъха му.

Задъхан, Вашер го захвърли настрани и падна на колене. Мечът се плъзна и изрови в каменния под бразда, от която лъхна черен дим.

Вашер потрепери. Черните жили по кожата му бавно избледняха. Беше му останал Дъх едва колкото да стигне до Първото извисяване. Още няколко секунди и Нощна кръв щеше да е изсмукал всичко.

Нещо падна на каменния под до него. Меч. Вашер вдигна глава.

— Стани — каза Дент и го изгледа твърдо. — Да довършим онова, което започнахме.

57

Сини пръсти поведе Сири — задържана от няколко Безжизнени — нагоре към четвъртия етаж. Последният етаж.

Влязоха в зала, украсена с прекалено ярки дори за Халандрен цветове.

„Всички Безжизнени в града са под властта на Сини пръсти и неговите писари — помисли тя. — Но и преди това писарите имаха голяма власт над бюрокрацията и делата на кралството. Дали халандренците съзнават, че се обричат на гибел, като поверяват такива низши — но важни — постове на хората на Пан Кал?“

— Сънародниците ми няма да паднат в този капан — каза Сири, докато я водеха през залата. — Няма да се бият с Халандрен. Ще се оттеглят през проходите. Ще намерят убежище в планинските долини в някое от външните кралства.

В дъното на залата се издигаше черен каменен блок, изваян като олтар. Сири се намръщи. Отзад в залата влязоха други Безжизнени — носеха труповете на няколко жреци. Сред тях и тялото на Трилидийс.

Сини пръсти се обърна към нея и каза:

— Ще се погрижим да се разгневят. Повярвай ми. Когато всичко това свърши, принцесо, Идрис ще се бие, докато или той, или Халандрен не бъде унищожен.

Хвърлиха някого в килията до Лайтсонг и той вдигна уморено очи. Още един Завърнал се. Кого от боговете бяха пленили?

„Богът крал. Интересно.“

Наведе отново глава. Имаше ли значение? Беше провалил Блашуивър. Беше провалил всички. Армиите на Безжизнените сигурно вече настъпваха към Идрис. Халандрен и Идрис щяха да започнат война и Пан Кал щеше да получи своето възмездие. След триста години.

Вашер се изправи с усилие. Държеше меча за дуелиране в отслабналата си ръка, все още разтреперан от боравенето с Нощна кръв, и гледаше Дент.

Черният коридор беше огромен — Вашер беше унищожил няколко от стените. Удивително беше, че покривът не бе пропаднал.

А подът беше осеян с трупове — трупове на хората на Дент и на противниците им.

— Ще ти позволя да умреш лесно — каза Дент и вдигна меча си. — Просто ми кажи истината. Изобщо не уби Арстийл в дуел, нали?

Вашер също вдигна меча си. Раните, болката в ръката му, изтощението от това, че бе стоял буден толкова дълго… всичко това го съсипваше. Дори неговото тяло не можеше да понесе повече. Не отговори.

— Както искаш — каза Дент и нападна.

Вашер отстъпи в защита. Дент открай време беше по-добрият с меча. Вашер винаги беше по-добрият изследовател, но какво му бе спечелило това? Открития, които бяха довели до Велебран, армия от чудовища, унищожила толкова много хора.

Биеше се. Биеше се добре, знаеше го, въпреки цялата си умора. Но това не помагаше много. Дент прониза лявото му рамо — любимото му място за първия удар. Позволяваше на противника си да продължи да се бие, ранен, и да проточи битката за забавление.

— Изобщо не си надвил Арстийл — каза Дент.

— Ще ме убиете на олтар — каза Сири, застанала в странната зала. Около нея Безжизнени слагаха на пода трупове на жреци. — Безсмислено е, Сини пръсти. Вие не почитате религията им. Защо правите това?

Сини пръсти стоеше до нея. Държеше нож. Тя виждаше срама в очите му.

— Сини пръсти. — С усилие съхрани гласа си спокоен, косата ѝ остана черна. — Сини пръсти, не е нужно да правиш това.

Сини пръсти най-сетне я погледна.

— След всичко, което вече направих, мислиш ли, че една смърт в повече означава нещо за мен?

— След всичко, което си направил, наистина ли мислиш, че още една смърт ще означава нещо за каузата ви?

Той извърна очи към олтара.

— Да. Знаеш какво говорят идрианците за нещата, които стават в Двора на боговете. Вашите хора мразят жреците. Говорят за убийства, вършени на черни олтари в недрата на дворците. Е, ние ще оставим няколко идриански наемници да видят това, след като умреш. Да видят, че сме закъснели и не сме успели да те спасим и че извратените жреци са те убили на един от скверните си олтари. Ще им покажем мъртвите жреци, които сме убили, докато сме се опитвали да те спасим.

— И идрианците в града ще се разбунтуват — продължи той. — Нервите им бездруго вече са опънати до скъсване — трябва да ти благодарим за това. В града ще се развихри хаос и ще има касапница, каквато не е виждана от Велебран насам, и халандренците ще избиват идриански селяци, за да възстановят реда. Онези идрианци, които оцелеят, ще се върнат в отечеството ти и ще разкажат историята. Всички ще научат как халандренците са искали принцеса от кралската кръв само за да могат да я принесат в жертва на своя Бог крал. Преувеличено и глупаво е да се мисли, че халандренците наистина биха направили такова нещо, но понякога най-безумните приказки са тези, на които най-много се вярва, и идрианците ще го приемат. Знаеш, че ще го приемат.

Тя наистина го знаеше. Чувала беше подобни истории в детството си. Халандрен беше далечен за сънародниците ѝ, плашещ и странен. Започна да се дърпа, вече уплашена не на шега.

Сини пръсти я погледна и каза:

— Наистина съжалявам.

„Аз съм нищо — помисли Лайтсонг. — Защо не можах да я спася? Защо не можах да я защитя?“

Пак плачеше. Странно, някой друг също плачеше. Мъжът в килията до него. Богът крал. Сузеброн стенеше от безсилие и блъскаше решетките на клетката си. Не говореше обаче, нито упрекваше похитителите си.

„Защо?“, помисли Лайтсонг.

Към клетката на Бога крал се приближиха няколко мъже. Мъже от Пан Кал. Намръщени.

Лайтсонг ги гледаше и мълчеше.

„Ти си бог.“ Думите на Ларимар все още ехтяха в ума му. Висшият жрец лежеше в килията си вляво от него, затворил очи за ужасите около тях.

„Ти си бог. Поне за мен.“

Лайтсонг поклати глава. „Не. Аз съм нищо! Никакъв бог не съм. Не съм дори добър човек.“

„Си… За мен…“

В лицето му плисна вода и Лайтсонг тръсна глава. Отекна далечен гръм. Никой друг като че ли не забеляза.

Ставаше тъмно.

„Какво?“

Беше на кораб. Вълните го подмятаха в тъмно море. Лайтсонг стоеше на палубата и се мъчеше да се задържи прав на хлъзгавите дъски. Знаеше, че това е просто халюцинация, че все още е в килията си, но усещането беше истинско. Много истинско.

Вълните кипяха, мълнии раздираха черното небе. Корабът се люшна и лицето на Лайтсонг се блъсна в стената на каютите. Светлината от окачения на мачтата фенер примига колебливо, съвсем слаба в сравнение с блясъка на мълниите.

Лайтсонг примига. Лицето му се беше притиснало в нещо нарисувано на дървото. Червена пантера, лъснала на светлината на фенера и дъжда.

„Името на кораба — спомни си той. — «Червената пантера».“

Не беше Лайтсонг. Или беше, но беше много по-дребен и дундест. Човек, привикнал с ролята си на писар. С дългите часове броене на монети и проверка на тефтери.

Проверяваше парите. Това беше правил. Хората го наемаха, за да открива дали не са ги измамили и дали договорът е изпълнен перфектно. Работата му беше да преглежда счетоводните книги, да издирва скрити или заблуждаващи извъртания в сметките. Детектив. Само че не от типа, който си беше представял.

Вълните блъскаха кораба. Ларимар, няколко години по-млад на вид от него, изрева за помощ откъм носа. Притекоха се моряци. Корабът не беше на Ларимар, нито на Лайтсонг. Бяха го заели само за една приятна разходка. Плаването беше любимото занимание на Ларимар в свободното му време.

Бурята бе връхлетяла внезапно. Вълни заливаха палубата и моряците се бореха да задържат кораба да не се обърне. Платната ги нямаше, останали бяха само разкъсани дрипи. Дървото скърцаше и пращеше, черната вода на океана бе кипнала. Лайтсонг бе стиснал някакво въже.

И изведнъж от каютата изскочи някакво момиче и затича по палубата, а зад него някаква жена изкрещя:

— Татара!

Лайтсонг познаваше момичето. Беше племенницата му. Извика ѝ да се прибере, но гласът му се изгуби в грохота на гръмотевиците.

Тя се обърна и го погледна.

Следващата вълна я запокити в океана.

Ларимар извика отчаяно. Лайтсонг гледаше стъписан. Бездънната чернилка грабна племенницата му. Погълна я. Глътна я.

Златистата ѝ коса се люшна във водата.

Ларимар изкрещя. Снаха му проплака. Лайтсонг просто стоеше и гледаше втренчено водата — кипнала пяна и непрогледна чернота. Ужасна, ужасна чернота.

Още държеше въжето.

Без да помисли, скочи през перилото и се хвърли в ледената вода.

Сграбчи нещо. Май беше крак. Усука въжето около глезена и успя някак да затегне възел. Напорът на връхлитащата вода го отхвърли настрани. Засмука го надолу. Той се пресегна нагоре, към мълниите, огрели повърхността. Светлината ставаше все по-далечна, докато потъваше.

Надолу. В черните дълбини… В пустошта…

Примига. Плясъкът на вълните и грохотът заглъхнаха. Седеше на студените камъни в килията си. Дълбините го бяха взели, но нещо го беше върнало в живота. Беше се Завърнал.

Защото бе видял война и унищожение…

Богът крал изрева от страх. Лайтсонг се обърна, видя как лъжежреците награбиха Сузеброн и видя и отворената му уста. „Няма език — помисли си. — Ама разбира се. За да не може да използва БиоХромата. Разумно.“

Извърна се настрани. Тялото на Блашуивър лежеше на пода, червено и кърваво. Беше видял това в съновидение. В смътните сенки на сутрешен спомен бе помислил, че образът е как се изчервява от срам, но сега си спомни. Погледна на другата страна и видя Ларимар, затворил очи като в сън — този образ също се бе появил в съня му. Сега осъзна, че ги е затворил, защото плаче.

Богът крал в затвор. Беше видял и това. Но над всичко това помнеше как стои от другата страна на ярка цветна вълна от светлина и гледа света отвъд нея. И вижда как всичко, което е обичал, се разпада под стихията на унищожителна война. Война по-ужасна от всичко, което е познавал светът, война по-смъртоносна дори от Велебран.

Помнеше другата страна. И помнеше глас, спокоен и изпълнен с утеха, който му предлагаше възможност.

Да се Завърне.

„В името на Цветовете… — помисли Лайтсонг и се изправи, докато лъжежреците смъкваха Бога крал на колене. — Наистина съм бог.“

Пристъпи към решетките на килията. Видя болка и сълзи на лицето на Бога крал и някак ги разбра. Този мъж наистина обичаше Сири. Беше видял същото в очите на кралицата. По някакъв начин тя бе обикнала човека, който трябваше да е нейният потисник.

— Ти си моят крал — прошепна Лайтсонг. — И господар на боговете.

Мъжете от Пан Кал притиснаха Бога крал с лице към каменния под. Един от жреците вдигна меч. Ръката на Бога крал се изпъна напред, с разперени към Лайтсонг пръсти.

„Видях пустошта — помисли той. — И се върнах.“

И Лайтсонг посегна през решетките и стисна ръката на Сузеброн. Един лъжежрец го погледна с тревога.

Лайтсонг срещна погледа му, усмихна се широко и отново погледна Бога крал.

— Моят живот към твоя — каза Лайтсонг. — Моят Дъх е твой.

Дент посече крака на Вашер.

Вашер се олюля и се смъкна на коляно. Дент замахна отново и Вашер едва успя да отбие меча.

Дент отстъпи назад и поклати глава.

— Жалък си, Вашер. След малко ще умреш. А продължаваш да си мислиш, че си по-добър от всички нас. Съдиш ме затова, че станах наемник? Какво друго можех да направя? Да завзема кралства? Да властвам над тях и да започвам войни като теб?

Вашер наведе глава. Дент изръмжа и замахна с меча. Вашер се опита да се защити, но беше твърде слаб — Дент отби оръжието му, а след това го изрита в корема.

Вашер се отпусна безпомощно до стената. Беше изпуснал меча си. Дент пристъпи напред и затисна ръката му с крак.

— Смяташ, че трябва просто да се върна към онзи, който бях преди ли? Да съм щастливият дружелюбен човек, когото всички обичаха?

— Ти си добър човек — каза Вашер.

— Онзи човек видя и направи ужасни неща — каза Дент. — Опитвал съм се, Вашер. Опитвал съм се да се върна. Но мракът… е вътре. Не мога да избягам от него. Смехът ми е зъл. Не мога да забравя.

— Мога да те накарам — каза Вашер. — Знам Заповедите.

Дент замръзна.

— Обещавам — каза Вашер. — Ще го измъкна от теб, ако пожелаеш.

Дент го гледаше, без да маха крака си от ръката му. Накрая поклати глава.

— Не. Не заслужавам това. Никой от нас не го заслужава. Сбогом, Вашер.

Вдигна меча, за да нанесе последния удар. А Вашер вдигна ръка и докосна крака на Дент.

— Моят живот към твоя, моят Дъх става твой.

Дент замръзна. След това се олюля. Петдесет Дъха излетяха от гърдите на Вашер и нахлуха в тялото му. Независимо дали ги искаше, не можеше да ги върне. Петдесет Дъха. Не много.

Но достатъчно. Достатъчно, за да го накарат да затрепери от наслада. Достатъчно, за да го накарат да изгуби самообладание само за секунда и да се смъкне на колене. И в тази секунда Вашер се надигна… грабна камата от ръката на трупа до тях… и я заби в гърлото му.

Дент падна назад, с широко отворени очи, от шията му бликна кръв. Разтърси се от насладата на поетите нови Дихания, докато животът изтичаше от него.

— Никой никога не очаква това — прошепна Вашер. — Дъхът е съкровище. Да го дадеш на друг и след това да го убиеш е загуба на богатство, каквото повечето хора никога няма да видят. Никога не го очакват.

Дент потрепери. Косата му изведнъж потъмня до черно, след това изруся, после лумна гневно червена.

А после побеля от ужас и остана така. Дент застина. Животът изтичаше, нов Дъх и стар чезнеха.

— Искаше да научиш как убих Арстийл — каза Вашер и изплю кръвта от устата си. — Е, вече знаеш.

— Най-малкото, което мога да направя — каза Сини пръсти, — е да те убия лично, вместо да го оставя на Безжизнените. Обещавам ти, че ще е бързо. Ще го направим така, че да изглежда като езически ритуал, и ще ти спестим болезнената смърт. — Обърна се към Безжизнените, които я държаха. — Вържете я на олтара.

Сири се задърпа от Безжизнените, които я държаха за раменете, но беше безполезно. Бяха ужасно силни, а ръцете ѝ бяха вързани.

— Сини пръсти! — извика тя и го погледна. — Няма да умра вързана на някакъв камък като безпомощна девица от приказките. Щом искаш смъртта ми, имай поне приличието да ми позволиш да умра права.

Сини пръсти свъси вежди, но властният ѝ тон като че ли го разколеба и той вдигна ръка да спре Безжизнените, които я дърпаха към олтара, и каза:

— Дръжте я здраво.

— Разбираш чудесната възможност, която губиш, ако ме убиеш — каза тя, щом той се приближи към нея с нож в ръка. — Съпругата на Бога крал би се оказала чудесна заложничка. Ще си глупак, ако ме убиеш и…

Той не ѝ обърна внимание и опря ножа. Сири изтръпна. Щеше да умре. Този път наистина щеше да умре.

И войната щеше да започне.

— Моля те — прошепна тя.

Той я погледна разколебан, после се намръщи и вдигна ножа за удар…

Зданието започна да се тресе.

Сини пръсти извърна очи към писарите. Те също бяха объркани.

— Земетресение ли? — възкликна един.

Подът започна да побелява. Цветът започна да се движи като вълна от слънчева светлина, когато слънцето се издига над планините. Стените, таванът, подът — всичкият черен камък избледня. Жреците заотстъпваха уплашени, един скочи на плъстената пътека, за да не докосне странните бели камъни.

Сини пръсти я погледна смутено. Подът продължаваше да трепери, но той все пак вдигна ножа и го стисна с посинелите си от мастило пръсти. И странно, Сири видя как бялото на очите му се пречупи и излъчи дъга от цветове.

Цялата зала лумна от цветове, белите камъни запращяха и започнаха да се цепят като светлина през призма. Вратите към залата изригнаха. Гърчеща се маса от цветни платове се изстреля през тях като безброй пипала на разгневено морско чудовище. Кипяха и се къдреха и Сири разпозна в тях пана, килими и дълги ивици коприна от дворцова украса.

Пробуденият плат изпердаши Безжизнените на една страна, заизвива се около тях и ги запокити във въздуха. Жреци завикаха, щом излетяха нагоре, а една дълга тънка ивица виолетов плат изплющя напред и се уви около ръката на Сини пръсти.

Врящата маса заприижда кипнала и Сири най-сетне успя да види фигурата, крачеща сред нея. Мъж с колосални пропорции. Черна коса, бледо лице, млад на външност, но на огромна възраст. Сини пръсти понечи да забие ножа в гърдите на Сири, но Богът крал вдигна ръка и каза с ясен глас:

— Спри!

58

Вратата на мазето се отвори и Вивена вдигна глава.

Влезе Вашер. Влачеше Нощна кръв в сребърната му ножница.

Развърза парцала на устата ѝ.

— Крайно време беше — подхвърли тя.

Той се усмихна уморено и каза:

— Никакъв Дъх не ми е останал. Много трудно ми беше да те намеря.

— Къде се е дянал всичкият? — попита тя, докато той развързваше въжетата на ръцете ѝ.

— Нощна кръв изгълта повечето.

„Не му вярвам — каза весело Нощна кръв. — Аз… всъщност не помня какво стана. Но избихме много зло.“

— Ти си го извадил? — попита Вивена, докато Вашер развързваше краката ѝ.

Вашер кимна.

Вивена потърка ръцете си.

— А Дент?

— Мъртъв е — отвърна Вашер. — Помен няма от Тонк Фах, нито от жената, Бижутата. Мисля, че са взели парите и са избягали.

— Значи се свърши?

Вашер кимна, седна до нея и отпусна глава на стената.

— И ние загубихме.

Тя се намръщи.

— В смисъл?

— Дент беше нает от писари от Пан Кал — каза Вашер. — За да предизвикат война между Идрис и Халандрен, с надеждата, че това ще отслаби двете кралства и ще позволи на Пан Кал да спечели независимост.

— И какво? Нали вече е мъртъв.

— Също и жреците, които държаха Заповедните фрази за Безжизнените. Но те вече са пратили войските. Безжизнените напуснаха града преди час и поеха към Идрис.

Вивена го изгледа втрещено.

— Цялата тази борба, всичко, което стана с Дент, беше второстепенно — каза Вашер. — Отвлече вниманието ни. Не можах да стигна до Безжизнените навреме. Войната започна. Няма как да я спрем.

Сузеброн водеше Сири през двореца. Беше я прегърнал. Около тях се извиваха и кръжаха стотици ивици платове.

Дори при толкова много Пробудени неща Сузеброн все още имаше достатъчно Дъх, за да накара всеки цвят, покрай който минаваха, да блесне. Това, разбира се, не беше в сила за много от камъните, които подминаваха. Макар големи части от зданието все още да бяха черни, поне половината камък беше побелял.

Не просто сивото от обичайното Пробуждане. Бяха станали костенобели. И реагираха на невероятната му БиоХрома, пречупваха се в цветове. „Като в кръг сякаш — помисли тя. — Цветно, после бяло, след това — отново в цвят.“

Заведе я в една стая и тя видя това, което ѝ беше казал, че ще види. Писари, задушени и премазани от килимите, които беше пробудил, решетки, изтръгнати от зида, разбити стени.

Сред отломките лежаха два трупа. Единият беше на Блашуивър, плувнал в кръв, с лице към пода. Другият беше на Лайтсонг, цялото му тяло изцедено от цвят — като на Безжизнен.

Очите му бяха затворени все едно спеше в мир. До него седеше мъж — висшият му жрец — и държеше главата на бога в скута си.

Жрецът вдигна глава. Усмихна се, но тя видя сълзи в очите му.

— Не разбирам — промълви Сири и погледна Сузеброн.

— Лайтсонг отдаде живота си, за да ме изцери — каза Богът крал. — Някак си разбра, че езикът ми е изтръгнат.

— Завърналите се могат да изцерят един човек — каза жрецът и сведе поглед към бога си. — Техен дълг е да решат кого и кога. Според някои се връщат точно затова. Да дадат живот на един човек в нужда.

— Така и не го познавах — каза Сузеброн.

— Беше много добър — промълви Сири.

— Осъзнавам го. Макар изобщо да не говорихме, беше толкова благороден, че умря, за да мога аз да живея.

— Удивителното е, че го направи два пъти — каза жрецът с усмивка.

„Каза ми, че в крайна сметка не мога да завися от него — помисли Сири и се усмихна тъжно. — Май ме излъга. Колко типично за него.“

— Хайде — подкани я Сузеброн. — Трябва да съберем каквото е останало от жреците ми. И да намерим начин да спрем армиите ми да не унищожат твоя народ.

— Трябва да има начин, Вашер — каза Вивена.

Той се помъчи да потисне гнева си. Яда си към самия себе си. Беше дошъл в града, за да спре една война. Отново бе закъснял.

— Четирийсет хиляди Безжизнени — изръмжа той и удари с юмрук по пода. — Не мога да спра толкова много. Дори с Нощна кръв и с Дъха на всички хора в града. Дори да мога някак да ги спра, все някой ще успее да ме убие.

— Трябва да има начин — повтори Вивена.

„Трябва да има начин.“

— Мислех същото и преди — каза той и стисна главата си с ръце. — Исках да го спра. Докато разбера какво точно става, беше станало късно. Беше придобило свой собствен живот.

— За какво говориш?

— За Велебран — промълви Вашер.

— Кой всъщност си ти? — попита тя след дълго мълчание.

Той мълчеше.

„Наричаха го Талаксин“, каза Нощна кръв в ума ѝ.

— Талаксин — повтори Вивена с насмешка. — Нощна кръв, това е един от Петимата учени. Не може да…

И млъкна.

— … да е живял над триста години — довърши накрая.

— БиоХромата може да запази човек жив дълго — каза Вашер, въздъхна и отвори очи.

Сега мълчеше тя.

„Наричаха го и други неща“, каза Нощна кръв.

— Ако наистина си един от тях — каза Вивена, — тогава би трябвало да знаеш как да спреш Безжизнените.

— Разбира се — отвърна Вашер кисело. — С други Безжизнени.

— Това ли е?

— Най-лесното. Иначе можем да ги подгоним и да ги хващаме един по един, да разбиваме Заповедните им фрази и да ги подменим. Но дори човек да има Осмото извисяване, за да може да разбива Заповеди инстинктивно, подмяната на толкова много би отнела седмици.

Поклати глава и продължи:

— Бихме могли да пратим армия, която да се бие с тях, но всъщност те са нашата армия. Силите на Халандрен не са толкова големи, за да се бият сами с Безжизнените, а и не биха могли да стигнат достатъчно бързо до Идрис. Безжизнените ще ги изпреварят с дни. Безжизнените не спят, не ядат и могат да вървят неуморно.

— Алкохолът сукървица — каза Вивена. — Ще им свърши.

— Това не е като храна, Вивена. Като кръв е. Трябва им нова, ако са ранени и им изтече, или ако се развали. Някои сигурно ще престанат да действат без поддържане, но ще са много малко.

Тя помълча, после каза:

— Добре. Тогава Пробуждаме своя армия, която да се бие с тях.

Той се усмихна криво. Чувстваше се замаян. Беше превързал раните си — най-тежките поне, — но нямаше да може да се бие повече скоро. Вивена не изглеждаше много по-добре с кървавото петно на рамото ѝ.

— Да Пробудим своя армия ли? Първо, откъде ще вземем толкова Дъх? Използвах всичкия си. Дори да намерим дрехите ми, в които е останало малко, ще разполагаме едва с около двеста Дъха. За всеки Безжизнен е нужен по един. Ще ни превъзхождат многократно.

— Богът крал — каза тя.

— Не можем да използваме неговия Дъх — отвърна Вашер. — Езикът му е изтръгнат още като дете.

— А не можеш ли да му го вземеш някак?

Вашер сви рамене.

— Десетото извисяване позволява на човек да Заповяда наум, без да изрича заповедта гласно, но може да са нужни месеци, докато бъде научен как да го прави — дори да има някой, който да го учи. Мисля, че жреците му трябва да знаят как, за да могат да прехвърлят онова богатство от Дъх от един крал на друг, но не вярвам да са го учили още. Едно от първите им задължения е да не допуснат да използва Диханията си.

— Все пак той е най-големият ни шанс.

— И как ще използваш мощта му? Ще правиш Безжизнени? Забравяш ли, че ще трябва да намерим четирийсет хиляди трупа?

Тя въздъхна и отпусна гръб на стената.

„Вашер? — попита Нощна кръв в ума му. — Не остави ли тук цяла армия последния път?“

Той не отвърна. Вивена обаче отвори очи. Явно Нощна кръв бе решил вече да я държи в течение за всичко, което му хрумне.

— Какво значи това? — попита тя.

— Нищо — отвърна Вашер.

„Не е нищо — каза Нощна кръв. — Спомням си. Ти говори с онзи жрец, каза му да се погрижи за Дъха ти, ако ти потрябва отново. И му даде армията си. Тя спря да се движи. Нарече го дар за града. Не помниш ли? Беше вчера.“

— Вчера ли? — попита Вивена.

— Той не разбира от време — каза Вашер. — Не го слушай.

— Напротив. — Вивена го изгледа. — Той знае нещо. — Помисли малко, след което се ококори. — Армията на Калад! Привиденията му! Ти знаеш къде са!

Вашер се поколеба, след което кимна с неохота.

— Къде?

— Тук, в града.

— Трябва да ги използваме!

Той я изгледа.

— Искаш от мен да дам на Халандрен инструмент, Вивена. Ужасен инструмент. Нещо по-лошо от това, което вече имат.

— А ако армията им избие сънародниците ми? Това, за което говориш, би ли могло да им даде повече мощ?

— Да.

Тя помълча, после каза:

— Направи го.

Той я погледна.

— Моля те, Вашер.

Той отново затвори очи. Спомняше си унищожението, което бе причинил. Войните, които бе започнал. Всичко това — заради нещата, които се бе научил да сътворява.

— Би ли дала такава сила на врага си?

— Те не са ми врагове — отвърна тя. — Дори и да ги мразя.

Той я изгледа за миг и най-сетне се изправи.

— Добре. Да идем да намерим Бога крал. Ако все още е жив, ще видим.

— Милорд и милейди — каза жрецът, навел глава пред тях в почтителен поклон. — Чухме слухове за заговор за щурм на двореца. Затова ви заключихме. Искахме да ви защитим!

Сири извърна очи към Сузеброн. Богът крал потърка брадичка замислено. Бяха разпознали в този жрец един от истинските жреци, а не самозванец. Можеха да са сигурни само за неколцина от тях — другите вече бяха под стража.

Вятърът задуха в косата на Сири — червена, за да покаже гнева ѝ, — щом застанаха на върха на зданието.

— Вижте там, милорд! — каза жрецът и посочи.

Сузеброн се обърна и отиде до ръба на покрива на двореца. Платовете вече не се развяваха около него, а чакаха волята му на купчина на покрива. Сири застана до него и успя да различи в далечината смътно петно, което приличаше на дим.

— Армията на Безжизнените — каза стражът до тях. — Съгледвачите потвърдиха, че настъпват към Идрис. Почти всички в града ги видяха да излизат през градските порти.

— А онзи дим? — попита Сири.

— Прахта от преминаването им, милейди — отвърна стражът.

— Това са много войници.

— Мога да ги спра. — Гласът на Сузеброн беше по-силен, отколкото бе очаквала. По-дълбок.

— Милорд? — попита стражът.

— С толкова много Дъх. Бих могъл да ги догоня и да ги нападна. Да ги завържа с платовете.

— Милорд — възрази стражът колебливо. — Те са четирийсет хиляди. Ще насекат плата и ще ви надвият.

Сузеброн изглеждаше решен.

— Трябва да се опитам.

— Не. — Сири сложи ръка на гърдите му.

— Твоят народ…

— Ще пратим вестоносци — каза тя. — Ще обясним съжалението си. Сънародниците ми могат да се оттеглят. Можем да пратим войска да им помогне.

— Нямаме много — каза той. — И няма да стигнат толкова бързо. Хората ви могат ли наистина да се оттеглят?

„Не — помисли тя със свито сърце. — Но ти не знаеш това. И си достатъчно невинен, за да повярваш, че могат да се спасят.“

Народът ѝ можеше да оцелее, но много щяха да загинат. Но ако Сузеброн загинеше в бой с Безжизнените, нямаше да е от голяма полза. Имаше удивителна мощ, но боят с толкова много Безжизнени надвишаваше всичко, на което бе способен.

Той видя изражението ѝ и го разгада изненадващо добре.

— Не вярваш, че могат да се спасят. Просто се опитваш да ме защитиш.

„Удивително колко добре ме разбира вече.“

— Милорд — каза някой зад тях.

Сузеброн се обърна. Бяха дошли тук, за да видят Безжизнените, но също така и защото им бе омръзнало да ги държат затворени. Искаха да са на открито.

От стълбището се появи страж и пристъпи към тях.

— Милорд — каза той с поклон. — Едни хора искат да ви видят.

— Не искам да се виждам с никого — отвърна Сузеброн. — Кои са?

„Удивително колко добре може да говори — помисли Сири. — След като изобщо нямаше език. Какво чудо направи Дъхът на Лайтсонг!“

— Милорд — каза стражът. — Жената… има кралските къдрици!

— Какво? — възкликна изненадано Сири.

В същия момент Вивена пристъпи на покрива на двореца. Или по-скоро Сири си помисли, че е Вивена. Беше с панталони и риза, с меч на кръста и като че ли имаше кървава рана на едното рамо. Видя Сири, усмихна се и косата ѝ пожълтя от радост.

„Косата на Вивена да се променя? — помисли Сири. — Не може да е тя.“

Но беше. Вивена се засмя и затича по покрива. Стражите понечиха да я спрат, но Сири им махна да я пуснат. Тя дотича и я прегърна.

— Вивена?

Сестра ѝ се усмихна тъжно.

— Да, аз съм. — Хвърли поглед към Сузеброн. — Дойдох, за да се опитам да те спася.

— Много мило от твоя страна — отвърна Сири. — Но нямам нужда да ме спасяват.

— Коя е тази жена, Сири? — попита Сузеброн.

— Най-голямата ми сестра.

— Аа. — Сузеброн кимна сърдечно. — Сири ми е разказвала много за вас, принцеса Вивена. Съжалявам, че не се срещнахме при по-добри обстоятелства.

Вивена го погледна стъписано.

— Всъщност не е толкова лош, колкото казват — каза Сири с усмивка. — Поне обикновено.

— Това е сарказъм — поясни Сузеброн. — Тя много го обича.

Вивена му се усмихна учтиво и пак се обърна към Сири.

— Родината ни е нападната.

— Знам — отвърна Сири. — Действаме по това. Подготвям вестоносци, за да ги пратя до татко.

— Има по-добър начин — каза Вивена. — Но трябва да ми се довериш.

— Разбира се.

— Имам един приятел, който трябва да говори с Бога крал. Но така, че никой да не може да ги подслушва.

Сири се поколеба, но после си каза: „Глупаво. Та това е Вивена. Мога да ѝ се доверя.“

Но пък беше мислила, че може да се довери и на Сини пръсти… Вивена я гледаше и чакаше.

— Ако това може да помогне да спасим Идрис, ще го направя — заяви Сузеброн. — Кой е човекът?

Вивена стоеше на покрива на двореца с Бога крал на Халандрен. Сири стоеше малко по-настрани и гледаше как Безжизнените вдигат прах в далечината. Всички чакаха стражите да претърсят Вашер за оръжия. Той стоеше с вдигнати ръце на другия край на покрива. Благоразумно беше оставил Нощна кръв долу и нямаше никакви други оръжия. Нямаше дори Дъх.

— Сестра ви е удивителна жена — каза Богът крал.

Вивена го погледна. Това беше мъжът, за когото трябваше да се е венчала. Ужасното същество, на което трябваше да се е отдала. Изобщо не беше очаквала всичко да свърши така, да не говорим да си бъбри учтиво с него.

И също така изобщо не бе очаквала, че ще го хареса.

Беше прибързана оценка. Беше престанала да се укорява, че ги прави, макар да се беше научила да ги оставя открити за преосмисляне. Видя доброта в нежността, с която заговори за Сири. Как човек като него се бе оказал Богът крал на ужасния Халандрен?

— Да — каза тя. — Наистина е удивителна.

— Аз я обичам — каза Сузеброн. — Бих искал да го знаете.

Вивена кимна замислено и погледна към Сири. „Толкова се е променила — помисли си. — Кога е станала толкова царствена, с тази властна осанка и със способността да държи косата си черна?“ Малката ѝ сестра, вече не толкова малка, като че ли се чувстваше идеално в разкошната си рокля. Дори ѝ отиваше. Странно.

На другия край на покрива стражите отведоха Вашер зад един параван да се преоблече. Явно искаха да са сигурни, че нито една от дрехите му не е Пробудена. След няколко мига той се появи само по препаска и нищо друго. Вивена помисли, че е срамно да го унижават така.

Вашер дойде при тях и Сузеброн отпрати стражите. Сири също дойде.

— Кой сте вие? — попита го Сузеброн.

— Виновникът да бъде отрязан езикът ви — отвърна Вашер.

Сузеброн повдигна вежда.

Вашер затвори очи. Не проговори, нито използва Дъха си, за да направи Заповед. Но изведнъж засия. Не както би светил фенер, не като слънце, а с аура, от която цветовете станаха по-ярки. Вивена се стъписа, като видя как започна да расте на ръст. Той отвори очи и разхлаби препаската на кръста си, за да отвори място за наедрялото си тяло. Мускулите му се издуха, проскубаната му брада се стопи и лицето му стана гладко.

А косата му стана златна. Все още имаше рани по тялото, но те вече изглеждаха незначителни. Изглеждаше… божествен. Богът крал го гледаше почти смаяно. Пред него вече стоеше приятел бог, мъж с неговата осанка.

— Все ми е едно дали ще повярвате, или не — каза Вашер. — Но държа да знаете, че оставих нещо тук, преди много време. Богатство от мощ, което обещах един ден да си върна. Дадох указания да го пазят и повелих да не се използва. Жреците явно са ме послушали.

Сузеброн внезапно се смъкна на колене.

— Милорд. Къде бяхте?

— Изплащах грешките си — отвърна Вашер. — Или поне се опитвах. Това е маловажно. Стани.

„Какво става тук?“, помисли Вивена. Сири изглеждаше също толкова объркана.

Сузеброн се изправи, макар и свел почтително глава.

— Имате няколко пакостливи Безжизнени — каза Вашер. — Изгубили сте контрол над тях.

— Съжалявам, милорд — отвърна Богът крал.

Вашер го изгледа. След това се обърна към Вивена и тя кимна и каза:

— Вярвам му.

— Въпросът не е в доверието — каза Вашер и отново се обърна към Сузеброн. — Все едно, ще ви дам нещо.

— Какво?

— Армията си — каза Вашер.

Сузеброн се намръщи.

— Но, милорд, нашите Безжизнени току-що тръгнаха да нападнат Идрис.

— Не — каза Вашер. — Не тази армия. Ще ви дам другата, която оставих преди триста години. Хората ги наричат Привиденията на Калад. Те са силата, с която принудих Халандрен да спре войната.

— Да спре Велебран ли, милорд? — попита Сузеброн. — Нали сте го направили с преговори!

— Не разбираш много от война, нали? — изсумтя Вашер.

Богът крал помълча, после поклати глава.

— Да, така е.

— Ами учи се. Защото ти поверявам командването на армията си. Използвай я за да защитаваш, не да нападаш. Използвай я само в извънреден случай.

Богът крал кимна мълчаливо.

Вашер го погледна и въздъхна.

— Грехът ми да е скрит.

— Какво? — попита Сузеброн.

— Това е Заповедна фраза. Тази, която можеш да използваш, за да дадеш нови команди на статуите Д’Денир, които оставих в града ви.

— Но, милорд! — възкликна Сузеброн. — Камъкът не може да бъде Пробуден.

— Камъкът не е бил Пробуждан — каза Вашер. — В статуите има човешки кости. Те са Безжизнени.

Човешки кости? Вивена се смрази. Беше ѝ казал, че костите обикновено са лош избор, защото е трудно да ги държиш в човешка форма в процеса на Пробуждането. Но ако тези кости бяха вградени в камък? Камък, който запазва формата си, камък, който би ги предпазвал от вреди, камък, в който би било почти невъзможно да пострадат или да се счупят? Пробудени щяха да са много по-силни от човешки мускули. Ако можеше да се създаде Безжизнен от кости, достатъчно силни, за да движат каменно тяло…

„Цветове!“, помисли тя.

— В града има около хиляда Д’Денир — каза Вашер — и повечето би трябвало все още да са годни за действие, макар и неподвижни. Аз ги създадох.

— Но те нямат алкохолна сукървица — каза Вивена. — Нямат вени дори!

Вашер я погледна. Той беше. Същото лице, същото изражение. Не беше променил облика си, за да заприлича на някой друг. Приличаше просто на Завърнал се вариант на себе си. Какво ставаше тук?

— Не винаги сме използвали алкохолна сукървица — каза Вашер. — С нея Пробуждането става по-лесно и е по-евтино, но не е единственият начин. Вярвам, че в представите на мнозина това е станало задължително. — Погледна отново Бога крал. — Би трябвало да можеш бързо да им впечаташ нова защитна фраза след това и да им заповядаш да спрат другата армия. Мисля, че тези мои „привидения“ ще се окажат… много ефикасни. Оръжията са буквално безполезни срещу камъка.

Сузеброн мълчеше.

— Те вече са твоя отговорност — заяви Вашер. — Използвай ги по-добре от мен.

Епилог

На другия ден армия от хиляда каменни войници се изсипа през градските порти и се втурна в бяг по широкия друм след Безжизнените, тръгнали в марш предния ден.

Вивена стоеше извън града, подпряна на крепостната стена и загледана след тях.

„Колко често стоях под погледа на Д’Денир, без изобщо да знам, че са живи и само чакат да им се Заповяда отново“, помисли тя. Всички твърдяха, че Миротвореца е оставил статуите като дар на хората, символ, който да им напомня да не тръгват повече на война. Винаги ѝ се беше струвало странно. Статуи на войници, за да напомнят на хората, че войната е нещо ужасно?

И все пак наистина бяха дар. Дарът, сложил край на Велебран.

Обърна се към Вашер, който стоеше до нея, с Нощна кръв в едната му ръка. Тялото му си беше върнало обичайната форма, с чорлавата коса и всичко останало.

— Кое беше първото нещо, което ме научи за Пробуждането? — попита тя.

— Това, че не знаем много ли? Че има стотици, може би хиляди Заповеди, които все още не сме открили?

— Точно това. — Тя се обърна и се загледа отново към Пробудените статуи в далечината. — Мисля, че беше прав.

— Мислиш?

Тя се усмихна.

— Наистина ли ще могат да спрат другата армия?

— Вероятно — отвърна Вашер и сви рамене. — Достатъчно са бързи, за да ги догонят — Безжизнените от плът няма да могат да се движат толкова бързо като тези с каменни крака. Виждал съм ги как се бият. Наистина е доста трудно да бъдат надвити.

Тя кимна и каза:

— Значи народът ми ще бъде спасен.

— Освен ако Богът крал не реши да използва Безжизнените статуи, за да го завладее.

— Казвал ли ти е някой някога, че си мърморко, Вашер? — изсумтя тя.

„Най-после някой да се съгласи с мен!“ — каза Нощна кръв.

Вашер се намръщи.

— Не съм мърморко. Просто не ме бива много с думите.

Тя се усмихна.

— Е, това е — въздъхна той и вдигна торбата си. — Сбогом.

Метна торбата на рамо и тръгна.

Вивена тръгна до него.

— Какво правиш? — попита той.

— Идвам с теб.

— Ти си принцеса. Остани с онова момиче, което управлява Халандрен, или се върни в Идрис, за да те провъзгласят като героинята, която ги е спасила. И едното, и другото ще ти даде щастлив живот.

— Не. Не мисля. Дори баща ми да ме приеме, едва ли ще мога вече да живея щастливо в разкошен палат или в кротко градче.

— Ще премислиш, като поживееш малко по пътя. Труден живот е.

— Знам. Но… всичко, което бях — всичко, което бях научена да правя — се оказа лъжа, загърната в омраза. Не искам да се връщам към нея. Вече не съм онази жена. И не искам да бъда.

— Коя си тогава?

— Не знам — отвърна тя и кимна към далечния хоризонт. — Но мисля, че ще намеря отговора там.

Повървяха мълчаливо.

— Семейството ти ще се тревожи за теб — каза Вашер.

— Ще го преодолеят — отвърна тя.

Той помълча, после сви рамене.

— Ами добре. Всъщност ми е все едно.

Тя се усмихна. „Истина е. Не искам да се връщам.“ Принцеса Вивена беше мъртва. Умряла беше на улиците на Т’Телир. Вивена Пробуждащата нямаше никакво желание да я върне.

— Е? — попита тя след малко. — Така и не мога да го разбера. Кой точно си ти? Калад, който е започнал войната, или Миротвореца, който я е приключил?

Той не ѝ отговори веднага.

— Странно какво прави историята с човек — промълви накрая. — Хората сигурно не могат да разберат защо изведнъж се промених. Защо спрях боевете и защо върнах Привиденията, за да наложа контрол над кралството си. Тъй че решиха, че трябва да съм бил две личности. Човек наистина може да се обърка за самоличността си, когато станат такива неща.

— Хм. Но все пак си Завърнал се.

— Разбира се.

— Откъде взимаше Дъха? — попита тя. — Единия седмично, който ти е нужен, за да оцелееш?

— Носех ги с мен, над онова, което ме прави Завърнал се. В много отношения Завърналите се не са точно това, което хората си мислят. Не получават автоматично стотици хиляди Дъха.

— Но…

— Те са от Петото извисяване — прекъсна я Вашер. — Но го достигат не с броя Дихания, а с качеството. Завърналите се имат един-единствен могъщ Дъх. Той ги отвежда чак до Петото извисяване. Това е божествен Дъх, би могло да се каже. Но тялото им се храни с Дъх като…

— Като меча.

Вашер кимна.

— На Нощна кръв му е нужен само когато е изваден. Завърналите се се захранват от своя Дъх веднъж седмично. Тъй че ако не им дадеш един, по същество се самоизяждат — поглъщат онзи единствен Дъх. Това ги убива. Само че ако им даваш допълнителен Дъх, над единствения им, божествен, ще се хранят от тях всяка седмица.

— Тъй че боговете на Халандрен може да се захранват с повече от един — каза Вивена. — Биха могли да трупат Дихания, като буфер, който да ги пази живи, ако не може да им се осигури по един.

Вашер кимна и каза:

— Да. Само че няма да са зависими от религията, която да се грижи за тях.

— Така погледнато, звучи цинично.

Той сви рамене.

— Значи ще изгаряш по един Дъх седмично — каза тя. — Запасите ти ще намаляват?

Той кимна.

— Някога имах хиляди Дихания. Изядох ги всичките.

— Хиляди? Но трябват години и години, за да… — Замълча. Той беше живял над триста години. Ако поглъщаше петдесет Дъха годишно, това наистина бяха хиляди Дихания. — Доста скъп си за поддържане. Как се опазваш да не приличаш на Завърнал се? И защо не умря, когато отдаде Диханията си?

— Това са си мои тайни — отвърна той, без да я погледне. — Макар че трябваше да си се досетила, че Завърналите се могат да променят облика си.

Тя повдигна вежда.

— Имаш кръв на Завърнал се в себе си — каза той. — Кралската родословна линия. Откъде идва според теб тази способност да променяш цвета на косата си?

— Означава ли това, че мога да променям не само косата си?

— Може би. Нужно е време за учене. Но пообиколи някой ден из Двора на боговете на Халандрен. Ще откриеш, че боговете изглеждат точно така, както мислят, че би трябвало да изглеждат. Старите изглеждат стари, героичните стават силни, тези, които мислят, че една красива богиня трябва да е добре надарена, стават неестествено сластни. Всичко е до това как се възприемат.

„А ти така ли се възприемаш, Вашер? — помисли тя. — Като грозен, дрипав и рошав?“

Премълча го. Просто продължи да върви до него, а жизненият усет ѝ помагаше да чувства джунглата наоколо. Бяха прибрали наметалото, ризата и панталоните на Вашер — онези, които му беше взел Дент. В тях имаше достатъчно Дъх, за да си го разделят двамата и всеки да стигне до Второто извисяване. Не беше толкова, с колкото бе свикнала, но беше доста по-добре от нищо.

— Та къде отиваме между другото?

— Да си чувала за Кут и Хут? — попита я той.

— Естествено. Главните ти съперници във Велебран.

— Някой се опитва да ги възстанови — каза той. — Тиранин някакъв. Явно е наел един мой стар приятел.

— Още един ли?

Той сви рамене.

— Бяхме петима. Аз, Дент, Шашара, Арстийл и Йестийл. Изглежда, Йестийл най-сетне пак си е подал носа.

— Той свързан ли е с Арстийл? — попита Вивена.

— Братя са.

— Страхотно.

— Именно. Точно той пръв се досети как да направи алкохолна сукървица. Чувам слухове, че се е сдобил с нова форма. По-силна.

— Още по-страхотно.

Продължиха да вървят мълчаливо.

„Отегчен съм — каза Нощна кръв. — Обърнете ми внимание. Защо никой не иска да си приказва с мен?“

— Защото си досаден — сряза го Вашер.

Мечът изсумтя.

— Кое е истинското ти име? — попита накрая Вивена.

— Истинското ми име ли?

— Да. Всеки те нарича как ли не. Миротвореца, Калад, Вашер, Талаксин. Това ли е истинското ти име — името на учения?

Той поклати глава.

— Не.

— Е, кое тогава?

— Не знам. Не мога да си спомня времето отпреди да се Завърна.

— О!

— Когато се върнах обаче получих име — каза той след малко. — Членове на култа на Завърналите се — онези, които по-късно основаха религията на Многоцветните тонове на Халандрен — ме намериха и ме поддържаха жив с Дихания. Дадоха ми име. Не ми хареса много. Като че ли не ми отиваше.

— Е? — подкани го тя. — Какво беше?

— Уорбрейкър Мирния.

Тя повдигна вежда.

— Това, което не мога да разбера, е дали наистина беше пророческо, или просто се старая да живея според него — призна той.

— Има ли значение? — попита тя.

Той повървя мълчаливо.

— Не. Не, предполагам. Просто бих искал да разбера дали наистина има нещо духовно около Завърналите се, или всичко е просто случайност.

— Може би не ни е дадено да знаем.

— Може би — съгласи се той.

Мълчание.

— Трябвало е да те нарекат Брадатко Грозния — каза накрая тя.

— Много умно, няма що — отвърна той. — Наистина ли смяташ, че подобни коментари са подходящи за принцеса?

Тя се усмихна.

— Все ми е едно. И никога вече няма да ме интересува.

Тайното изкуство

Таблица на Извисяванията

Бележка първа: Достигането над Шестото извисяване е невероятно рядко и поради това малко хора разбират силите на Седмото извисяване и над него. Правени са много малко изследвания. Единствените хора, за които е известно, че са достигали до Осмото извисяване и над него, са Боговете крале на Халандрен.

Бележка втора: Завърналите се, изглежда, постигат Петото извисяване благодарение на своя Дъх. Съществува хипотеза, че те всъщност не получават две хиляди Дъха, когато се Завърнат, а получават само един, могъщ Дъх, който носи със себе си силите на първите Пет извисявания.

Бележка трета: Дадените в таблицата числа са само приблизителни и много малко е известно за горните Извисявания. Всъщност дори за по-долните нива може да са нужни по-малко или повече Дихания за дадено Извисяване, в зависимост от обстоятелствата и силата на Дъха.

Бележка четвърта: Всеки допълнителен Дъх дарява някои неща, независимо кое Извисяване е постигнал Пробуждащият. Колкото повече Дъх има човек, толкова по-устойчив е на болест и състаряване, по-лесно му е да различава цветове, по-естествено може да се научи да Пробужда и по-силен е жизненият му усет.

Силите на Извисяването

Различаване на аура: Първото извисяване дава на човек способността да вижда аурите на Дъха на други инстинктивно. Това позволява грубо да се прецени колко Дъха съдържа едно лице и цялостното здраве на този Дъх. На лица без това Извисяване им е много по-трудно да преценят аурите пряко и трябва да разчитат на това колко дълбоко се променят цветовете около едно лице, когато навлязат в аурата му. Без поне Първото извисяване за невъоръжено око е невъзможно да забележи Пробуждащ, който има по-малко от около петдесет Дъха.

Съвършена точност: Второто извисяване дава съвършена точност на тези, които го постигнат.

Съвършено разпознаване на цвят: Макар всеки придобит Дъх да води човек към по-голям усет за цветовете, едва когато достигне Третото извисяване той може мигновено и инстинктивно да определя точно оттенъците на цветовете и хармонията на баграта им.

Съвършен жизнен усет: При Четвъртото извисяване жизненият усет на един Пробуждащ придобива максималната си сила.

Вечна младост: При Петото извисяване устойчивостта на Пробуждащия на остаряване и болест придобива максималната си сила. Тези лица са неуязвими за повечето отрови, включително въздействието на алкохол или повечето физически неразположения (като главоболия, болести или влошаване на орган). Лицето повече не остарява и остава функционално безсмъртно.

Инстинктивно пробуждане: Всички лица от Шестото извисяване и над него мигновено разбират и могат да прилагат основни Пробуждащи заповеди без обучение или практика. По-трудните Заповеди за тях са по-лесни за усвояване и откриване.

Разпознаване на Дъх: Малцината, достигнали Седмото извисяване, придобиват способността да разпознават аурите на обекти и могат да разберат кога в нещо е вложен Дъх чрез Пробуждане.

Преодоляване на Заповед: Всяко лице от Осмото извисяване или над него придобива способността да надмогне Заповеди в други обекти с вложен Дъх, включително Безжизнени. Това изисква съсредоточаване и изтощава Пробуждащия.

По-могъщо Пробуждане: За лица от Деветото извисяване се говори, че могат да Пробудят камък и стомана, макар че това изисква огромни Вложения на Дъх и специализирани Заповеди. Тази способност не е проучвана, нито потвърдена.

Гласови заповеди: Лица от Деветото извисяване също така придобиват способността да Пробуждат обекти, които не докосват физически, но са в обхвата на гласа им.

Цветово изкривяване: На Десетото извисяване един Пробуждащ придобива естествената и вътрешно присъща способност да пречупва светлината около бели обекти, създавайки от тях цветове като през призма.

Съвършено призоваване: Пробуждащи от Десетото извисяване могат да извличат повече цвят от предметите, с които захранват изкуството си. Това оставя предметите изцедени до бяло вместо до сиво.

Други: Има слухове за други сили, придобивани при Десетото извисяване, които не са разбрани или не са станали известни на тези, които са ги придобили.