Коларска пиаца и щръкнал навън
от Темза навъсен престъпнишки Тауър;
копита кънтят и простинал до звън
Уестминстър — зъл зъбер, загърнал се в траур.

И тесни сокаци: стени като хмел,
просмукали влага в гредите отдавна,
по-мрачни от Лондон и с мирис на ел,
осаждени, като походка неравни.

Спиралесто-сипкав се пипка снегът.
Затваряха вече, когато се люшна —
разхлабен каиш — и в просъница, гъст
запада, засипвайки сънната пустош.

Прозорче със слюдесто сини стъкла
в оловни квадрати. „Вън пак се разкашка.
А впрочем, а впрочем — да пийнем по чашка.
А впрочем — да седнем. Бръснарю, ела!“

И бръсне се с кикот, ще падне от смях;
на тоя бодряк, не запрял цяла вечер,
със стиснат чибук да цедиш без ищах
направо е смърт!
                        А не му е и вече
на Шекспир до смях. Ето виж и сонета,
написан нощес без задраскване, с жар
на масата, дето солена ренета
се гмурка, прегърната с клещест омар.

Сонетът му казва: — Признавам ви аз
способности, дарба; но, майстор и гений,
и оня ли знае, и оня — от час
на бурето насапунисан, — че власт
на мълния имам аз, т.е. под мене
са всички по каста, че огнена страст
аз паля, а вие — лули увонени.

Простете синовния мой скептицизъм,
баща сте, но сър, но милорд, тук е хан.
Какво правя тук? Вън кипящата сган —
а тук ваште птички! На воля излизам.

Четете на оня. Защо пък не, сър?
Що гилдии, партии има. Пет ярда —
и ей ви в билярдната — там ли не са
успехите, питам ви: първи в билярда?

— На него? Ти луд ли си? Вика: — Момче!
И маха с малагова вейка и смята:
гарафа и френско рагу… отегчен…
и хукнал, салфетката в призрака мята.