Андрей Велков

Български психар

(книга първа от "Български психар")

Глава 1

Войник

- В казармата - отговори Швейк тържествено и гордо - господа военните лекари ме провъзгласиха официално за несъмнен идиот.

- На мене ми се струва, че сте симулант! - изрева другият лекар на Швейк.

- Аз, господа - бранеше се Швейк, - не съм никакъв симулант, аз съм истински идиот, можете да проверите в канцеларията на Ческе Будейовице или във военното окръжие в Карлин!

„Приключенията на добрия войник Швейк“,

Ярослав Хашек

Минавам под портала на поделението, на който пише с класически соц шрифт „Над теб, Родино, бдим“, и съм напушен като диво прасе. Ситуацията ми е доста нереална, но имам доста кофти предчувствие за цялото начинание и започвам да си мисля, че трябваше да запиша някоя от многото специалности, за които бях приет в университета. В този момент дори педагогика на девиантното поведение започва да ми звучи страшно секси, а културология - още повече. Малко е късно обаче за такива разсъждения май и продължавам да се движа с групичката от стотина младежи, които се опитват да ходят уж небрежно, но се усеща, че има яко напрежение, и ходенето наперено много не се получава.

От групичка облечени в камуфлажи индивиди, които ни наблюдават хищно, се чува глас, издържан в тоналност „селски бек“:

- Ей, киртаци, ще ви изсмучем мозъците.

Пичът, който иска да ни изсмуче мозъците, е червендалест селтак, явен плод на класическата любов между братовчеди. Малко прилича на кръстоска между Джак Никълсън и Тодор Живков. Аз, в типичен мой стил, приятелски му отговарям, минавайки покрай него, достатъчно ясно, за да ме чуе:

- Друго ще ми изсмучеш, пипонкьо.

Пичът изключително артистично първо пребледнява, а после почервенява като домат. Директно тръгва към мен, но се сеща, че ни гледат всички шапкари, и започва само да клати заканително глава и да ме гледа на кръв. Опаааа, за пореден път доказвам на света, че внимателното четене на „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ винаги отваря врати и стапя ледовете. После ще го мисля този педал обаче, сега съм зает с друго. Продължаваме да вървим, завиваме покрай една голяма сграда в стил „милитъри сталински барок“ и се озоваваме на нещо като голям площад (казват му „плац“, явно думата е останала от изключително ползотворните ни съюзи с швабите). Строяваме се, доколкото умеем, и един дебел шапкар, на когото всички чупят стойки и козируват, се качва на един подиум и започва да ни говори някакви неща. Личи си, че и на него не му е много интересно, но това не му пречи да продължи доста дълго гръмката си реч и мен започва да ме пуска козът, който, като гледам как се развиват нещата, ще ми е последен за доста време. През мъглата слънцето се опитва да пробие леко, но като цяло времето е гадно. На покрива на сградата са се настанили ято гарвани и ни наблюдават мрачно.

Речта продължава още десетина минути, а мисълта, че не може да си тръгна следващата година и половина, е изключително неприятна и потискаща. После се появяват няколко енергични чичковци с мустаци и ни насочват към друга сива сграда, където явно ще ни запознаят с новата модна колекция есен-зима на българската армия.

Захабените и позагубили черния си цвят кубинки ми стават, но камуфлажчето ми идва леко широко. Нищо, таман ще ми е просторно, опитвам се да вкарам позитивно мислене аз. Когато излизаме от сградата, се чувствам все едно са ни претопили - вкарали са през едната врата нормални, шарени момчета и през другата са изкарали еднакви пичове с еднакви прически, които са еднакво сдухани. Малко ситуация „Стената“ на Флойд. Подкарват ни като овце и ни разпределят на групички от по 20-30 души. Групичките се казват взвод, а взводовете образуват рота. Има две роти по три взвода. Всеки взвод си има командир офицер и някакви калитковци, наречени младши сержанти, които поемат прекия мениджмънт и са на нашите години. Три младшета на взвод, всеки взвод разделен на три отделения. Вкарват ни в нещо като класни стаи, които всъщност се оказват точно такива. И в казармата явно се учи. Идва нашият командир на взвод - лейтенант Едикойси, и започва да ни говори нещо с неадекватен тон, вкарвайки фалцет. Личи си, че публичната реч не му е от силните страни, но откъм налудничав поглед и интонация се справя много добре. Представя ни младшите и те също говорят някакви тъпотии. Аз започвам да разглеждам съкилийниците си, все пак се очертава да изкараме поне три месеца заедно. Повечето са забили очи в чиновете, но няколко отвръщат на погледа ми. Двама си гледат откровено лошо. Както се казва - сложи двайсетина непознати пичове в една стая и гледай купона.

След поредната доза военни приказки ни подкарват към нещо, наречено „Стационара“, и там докторчета правят с нас процедури, които не искам да споменавам. Който е бил, знае. Това грам не помага за подобряване на и без това заминалото ни настроение. После ни поемат някакви други пичове и ни зачисляват играчките - автомати, каски, мешки, манерки и всякакви други работи, с които можеш да убиваш, копаеш и т.н. Оставяме си играчките - слава богу, не трябва да ги мъкнем с нас - и пак ни връщат в Класното, както казват на класните стаи. Там ни оставят за малко на мира и ни пускат да пушим цигари до една леха с рози. Седим с новите дрешки, пушим и се оглеждаме като лалугери. Забелязваме, че отвсякъде и нас ни оглеждат някакви пичове. Колегите ми по взвод пак се опитват да гледат наперено, но пак номерът много не се получава.

Неусетно минават часовете до вечеря. Водят ни под строй в някаква столова и там ядем някакво неопределено кашоподобно нещо, поднесено в желязна чиния с четвърт хляб. Вилици няма, само лъжици. После ни подкарват към т.нар. Спално и там един чичко старшина държи реч, която включва думи като „тишина“, „ред“, „скатака“, „еба“ и „майките“. Казват ни къде са мивките и кенефите и ни казват, че имаме 20 минути да се оправим и да лягаме.

Влизайки в някакъв навес с много чешми, аз, като момче с познание за ритъма на Улицата, съм в общи линии нащрек и подготвен. Вървим в редица и чакаме ред да си измием зъбите, защото на стотина пича ни се падат пет чешми. Отнякъде се появява изсмуквачът на мозъци, с когото размених мили думи на влизане. Понеже обаче сме леко еднакви, явно вижда зор да ме намери и за да не губи време, хваща един слабичък пич, който е до него:

- К’во става, новобранец? Дай една цигара веднага да не ядеш токати.

Пичът се спича и заеква нещо от сорта, че не пушел. Селтакът го хваща и започва да го блъска в стената, мякайки нещо неразбрано на диалект. Аз се доближавам. Тъпакът е към десет сантима по-висок и десетина кила по-тежък от мен. Тупвам го леко по рамото.

- Мен ли търсиш, пич? Идваш да ми духаш ли?

Пичът пак първо побелява и после почервенява, когато се обръща и явно ме разпознава.

- Ей, кирко, ей са ш’те омаам. Мноо си отворен, да те заеба. Ей са ш’ти ибъ... - И посяга със суперпредсказуемо ляво кроше към мен.

Въобще не го чакам, а рязко блокирам елементарната му тупаница с дясната си ръка и с ляв лакът в челюстта го нокаутирам на място. Педал, като си седял повече от мен затворен от някакви шапкари, да не си мислиш, че си станал нинджа бе?

Оставям тъпака да си лежи под мивката и си измивам зъбите, без да бързам. Колегите ми по набор са утихнали и ме зяпат с доста противоречиви изражения - от пълно неразбиране, през леко възхищение, до поглед тип „тисиебатитъпакаштешибатсега“. Аз не се сдържам и им казвам:

- Джедайски бизнес. Върнете се към заниманията си.

Което те и правят.

После излизам и намирам тоалетните, за да пусна една вода. Познайте какво? Шибаните тоалетни нямат врати. Представляват просто яко мизерни клекала, преградени от паянтови стенички на нивото на рамената. Просто перфектно! Много години мислех, че това е дъното, но когато видях тоалетните на къмпинг „Градина“, разбрах, че в армията всъщност всичко е било окей. Докато пикая, си мисля кое ще ми е по-тъпо - когато ми се наложи да се „разбирам“ с другарчетата на нокаутирания селянин или когато дойде време за първото ми сране. Второто ми изглежда по-комплицирано. Бил съм и са ме били много пъти, но никога не съм „тропкал“ на отворена врата, д’еба.

Излизам от кенефите и се включвам към групичка симпатяги с нови камуфлажи, които вървят с тъжна крачка към Спалното. Там не ме чакат никакви шапкари, което означава, че със селтака ще се оправяме извън системата, което ми изнася напълно.

Лягаме в десет и ни гасят лампите. Малко по малко тишината се нарушава от въздишки, сподавен плач и всякакви депресантски звуци. Признавам си, че и на мен ми е доста тъпо. С това прекрасно настроение и под този фантастичен акомпанимент се унасям в първия си сън като чисто нов редник от редиците на Гранични войски.

На следващия ден, в престъпно ранно време, младшите тъпаци ни будят с вик „Станииииииииииии за физзарядка“ и ни вкарват в истинския филм на родната казарма. Физзарядка, сутрешен тоалет, сутрешен развод пред знамето, закуска (ходи се с песен, марширувайки), после всякакви занимания - маршировки (много актуални преди клетвата), спорт, учебни занятия, стрелби и т.н. Пак песен и марш до столовата за обяд и вечеря, ядене на странни манджи, в които определено има калории, но са далеч и встрани от каноните на кулинарното изкуство. После има и някакво свободно време, но ни държат в определен периметър и не можем да щъкаме много. Бройкам старите, те си имат свой ритъм и след 17,30, когато се изметат шапкарите, започват всякакви движения и дейности извън погледа на дежурните офицери и старшини. И те ни бройкат, особено моят човек, засичам го няколко пъти да ме гледа и да клати заканително глава. Винаги го поздравявам със среден пръст и той винаги почервенява както на първата и втората ни среща.

Като цяло системата на армията е гениална и щеше да работи перфектно, ако не беше изродена и преебана. Ако шапкарите бяха истински пичове (допускам факта, че може и да има такива), а не впиянчени, немотивирани, комплексирани типове, казармата може би наистина щеше да има полезни и разнообразни функции. Главната полза според мен е смилането на лигльовците и мамините дечица и превръщането им в самостоятелни и силни млади мъже, които могат да носят отговорност и са способни да работят в екип. Но както се е хакнала милата ни родина, така се е хакнала и нейната бойна мощ.

Лигльовците си остават лигльовци, путьовците - путьовци, а шапкарите централно ги боли фара какво се случва. На спортната площадка положението е драматично и направо ме е срам какви дробове са повечето мои набори. Само няколко души можем да правим набирания, над петдесет лицеви, за издръжливост на тичане да не говорим. Буквално нося на гърба си един пичага от моя взвод до стрелбището, защото всеки път е нокаут още в началото. Понякога на връщане ни наказват да тичаме с противогази, което е доста забавно и понякога емоционално, защото често се случва някой да си повърне в противогаза. Викат ни „Гумените глави“. През повечето време само маршируваме. Готвят ни за клетва. Доста еднообразно и досадно е. Далаверата при клетвата е, че ще ни пуснат за три дни отпуск, което е много хубаво. Копелетата са го измислили готино обаче. До клетвата, за четирийсет дни, нямаме никакъв контакт с външния свят. Това е хитро, защото тези четирийсет дни са доста дълго време.

Някъде на десетия ден копеленцата ме приклещват. Според мен дори малко се позабавиха. Този ден съм „дневален“ - това е нещо като да си прислуга на ротата за 24 часа. Едно селско младше с изумително мазна коса и мазен поглед ми казва да донеса дърва за печката малко след загасянето на лампите в спалното, което е точно в десет. Нещо в гадното му погледче ми включва алармата. Вървя в тъмното до близката купчина дърва, когато няколко сенки ме обграждат. Моят селянин най-накрая е решил да си отмъщава.

- Ей, кирко, ся ша видиш що не требе да си ибаваш сос старото. Мноо си оборотен, ама сашгиибемпичкаталелина... - И после ме нападат от няколко страни.

Забравих да спомена, че някъде от шести клас тренирам карате. Последните години в гимназията добавих бокс и джиу-джицу. Това не е лоша комбинация, ако тренираш сериозно повечко от пет-шест години. Каратето, при правилна употреба и разбиране, е много ефективно и много хора не са прави да го подценяват. Боксът добавя няколко доста полезни щрихи към удрянето, а джиу-джицуто е перфектното средство да се справиш, когато боят се пренесе на земята, както става всъщност в повечето случаи. Има едно основно правило, когато си атакуван от няколко души, и то е, че повече от двама непрофесионалисти започват да си пречат. Моите „отмъстители“ са трима, което не е лошо. Моят селтак иска да се класира пръв, сигурно си мисли, че съм се парализирал от шубе. Страшен тъпак е. Посяга да ме хване за ревера на камуфлажа, аз се отдръпвам леко, хващам едната му ръка, извъртам се и го слагам между себе си и другия малоумник. Блъсвам го към него, а през това време се обръщам към третия елемент и му вкарвам класически лоукик в бедрения мускул над коляното. Лоукикът е страшен шут, ако можеш да го правиш като хората. Сигурно съм го тренирал стотици часове. Пичът само издава странен звук, хваща се за крака и се свлича. Всичко това се случва за секунда. Обръщам се към останалите двама. Рязко маегери в корема на моя селтак го изстрелва по гъз на земята, което ми дава време да обърна внимание на единствения останал прав. Той прави някакво подобие на борцова стойка и ми налита, сумтейки нещо. Излизам от линията на атаката и му вкарвам едно ляво кроше в стил Тайсън в тиквата, което го препарира веднага. Отивам до пича с лоукика и му набивам един парен чук, както си лежи. Още един аут. Моят селянин се държи за корема и се опитва да си поеме въздух. Аз приклякам до него, хващам го за главата и през врата и малко преди да го пратя да дремне с този прекрасен захват, му казвам в ухото:

- Ако още един път се опиташ нещо такова, ще те смачкам. Ясно ли ти е? - Селянинът започва да кима и мучи, доколкото му позволява хватката ми. - Искам пълно мълчание по случая. Не ме занимавай повече. - Пак мучене. - Сега заспиваш, парцал.

Стисвам по-силно и след петнайсет секунди пичът заспива. Аз го преджобвам. Вземам му цигарите, малко пари. Същото правя и с другите. После им завличам туловищата зад дръвника, за да не се спъне в тях някой старшина и да стане проблем. Вземам няколко малки дръвчета и се връщам в стаята до спалното, където ни е дежурството. Младшето ме поглежда със свръхизненадан телешки поглед. Аз оставям дървата до печката, сядам срещу него, паля цигара и започвам да го гледам. След известен размисъл, който явно го поозорва, младшето се опитва да сглоби някакво изречение:

- Ей, еййй, к’во ми сяаш, новобранец, к’во глеаш, марш оди за още дървие, нищо не си донеъл - заеква и явно още не зацепва какво може да се е случило с другарчетата му.

Аз му помагам малко:

- Ако се позамислите малко, г-н младши сержант, ще стигнете до напълно логично обоснования извод, че е възможно с вашите приятели да е имало лек инцидент и плановете им малко да са се объркали.

Младшето млъква и започва да гледа тъпо много сполучливо. Аз издухвам дима от цигарата към него и му се усмихвам леко. После добавям:

- И прецених, че тази вечер повече няма аз да нося дървата, а ти. Нали няма да имаш нищо против, приятелче?

Младшето стои парализиран около минута и по погледа му се вижда, че в голямата му и грозна глава тече усилен мисловен процес. После мрачно кимва и излиза навън. Аз паля нова цигара и се заглеждам в печката класически модел „Терма 05“. На нея някой друг дневален в пристъп на гениалност е написал: „Има ли смисал, като няма знъчение?“.

След този случай известно време нямам повече грижи със старите войници. По принцип това със старите и новобранците не е лоша система за приучване на младите към йерархия, но аз своята дан съм я дал в доджото. Освен това е и малко прецакан механизъм, защото няма достатъчно свестни лидери, които да дават пример. Някакви хаясковци и калитковци си мислят, че само защото са влезли по-рано във войската, могат да си избият комплексчетата върху новодошлите. Тъпото е, че в повечето моменти им връзва, защото системата ги защитава. Аз съм на мнение, че в една йерархична среда човек трябва да си извоюва позиция със собствени усилия и качества. Уви, това рядко се случва където и да е, но пък и въобще нямам намерение да давам на някакви путьовци да ме действат тук.

Всичко се слива в еднообразни и дълги скучни дни. Поопознавам част от момчетата, някои стават. Единствено ми е интересно, когато ходим да стреляме. Това е истинско. Не ни дават обаче повече от десет патрона. Криза. Преподават ни някакво подобие на армейско бойно изкуство - казва се СРБ (система за ръкопашен бой). Нашият взводен се опитва да ни учи на него, но явно е виждал удари само на картинка. С удоволствие ми прехвърля частта с преподаването на тази система за ръкопашен бой и аз показвам някой и друг пиниз на момчетата от взвода. В учебника по СРБ има доста тарикатски техники с шанцовия инструмент, които ми изглеждат доста приложими. Шанцов инструмент е военното име на малка лопатка, която е част от играчките ни и която ни принуждават да си носим закачена над гъза. Карат ни доста да тичаме, но това за мен не е проблем. Всяка сутрин преди тичах по 5-6 километра. За някои пичове обаче това е ад. Припадат, повръщат и като цяло са забавна, но жалка гледка.

Главно маршируваме обаче. Явно клетвата е много важно нещо. Добре че е топла зима, иначе щеше да е прекалено да трамбоваме плаца, ако бяхме някой летен набор и трябваше да джиткаме в жегите. Маршируваме и маршируваме като откачени. Пеем и военни песни. Чувствам се като в тъп виц. Липсва ми, че не мога да слушам музика. Има някакви малоумни радиоточки и свирят странни радиа. Дават ни да гледаме телевизия, но аз не съм по тази част. Чета някакви руски военни учебници, които са всъщност яки, като се изключат пропагандните части.

След 40 дни идва клетвата. На мен ми изглежда, че са минали някъде към пет-шест години. Казармата има свойството да разтегля времето като локум. Колкото повече си вътре, толкова по-бавно се точи. Тържествено маршируваме до близкия град, преминаваме комично през центъра и се заклеваме, целувайки бойното знаме. Публиката се състои от родителите ни, които са дошли да ни приберат, и няколко местни пияници, които нямат какво друго да правят.

Трите дни на отпуската минават доста безпаметно и свръхкратко. Хубавото е, че се прибирам в поделението с петдесетина грама коз, и всеки ден започвам да пуша по няколко джойнта. Това помага малко да се разкарат убийствената скука и безсмислените глупости, които ни карат да правим. После се оказва, че половината пичове пафкат, и козът, естествено, свършва за норматив. Понякога ни пускат в т.нар. гарнизон с преспиване или двоен гарнизон с преспиване, което значи, че петък излиташ към къщи и се прибираш събота или неделя. Не е зле, но не се случва всеки уикенд. През другото време ни занимават с тичане и глупости. Дават ни да стреляме повече, което ми харесва. Ставам доста добър с калашника, който се оказва една страшно хитра машина. Имам навика през повечето си свободно време да чета и измитам цялата библиотека в класното. Някой страшен пич е оставил няколко томчета на Братя Стругацки, скрити между учебниците, и техните книги буквално ми пръсват мозъка.

С моя селтак се засичаме често, но той се прави, че не ме вижда. Мълвата за случката явно обаче се е разпространила сред старите войници и понякога усещам доста враждебни погледи. До 17,30 няма много шансове за проблеми поради голямата концентрация на фуражки, но после тук-там има слепи петна и аз съм убеден, че ще има поне още едно нападение. Този път го правят по-добре от предишния. Спретват ми засада, когато излизам от кенефите на ротата една вечер към втория месец. Мятат ми някакво одеяло върху главата и започва сериозен бой. Аз съм се свил на земята, но шутовете идват отвсякъде. Пазя си главата и леко дръпвам одеялото, за да мога да виждам. Вкопчвам се в една кубинка и повалям собственика й. Използвам момента да изпълзя настрани и да стана, защото иначе съм довиждане до десетина секунди, и то ако имам късмет. Един бързак ме нацелва с дясна тупаница тип „балтия“ и аз пак падам. Превъртам се презглава назад и се изправям. Разтърсвам глава и леко ми се прояснява. Пичовете този път са четирима, явно същите отпреди с подкрепление. Подкреплението е класическа бабанка. Метър и деветдесет и нещо и над сто и двайсет килца. Подсмихва ми се.

- Ти сигура си мислил, че ш’ти се размине, мръсно софиянче, ама сааа ш’ти стопим лагерите от мангер. Он е мой човек, а ти си ебан новобранец и требе да знаеш дека ти е местото.

Тръгва към мен. Аз съм кинта и седемдесет и под осемдесет кила. С такъв сладур ще ми е малко тегаво да се справя, особено като е с компания. Това е и причината да му плесна една яка храчка в очите и в следващия момент да му набия един шут в ташаците. После, докато се чуди дали да припадне, или да повърне, го хващам за голямата селска тиква и се правя на кълвач. Бам, бам - два пъти забивам чело в носа му, докато го държа за слонските уши. После му вкарвам едно много класическо цуки в брадичката. Проектирам цялата сила в една точка, като цел не ми е брадата, а тилът на свинята. Пада като отсечен. Това се случва някъде за три секунди и другата част от бандата на отмъстителите още не е помръднала. Този път ги запуквам много технично и по боксьорски, без да им говоря нищо. И аз изяждам няколко тупаника, това е неизбежно в един бой, но механично им чупя каските с класически комбинации - ляв прав-десен прав, ляв прав, ляв прав-дясно кроше. Отнякъде се появяват старшини и започват да ни разтървават. Нямат много работа, защото прави сме останали само аз и моят човек.

Страшно много ме болят бъбреците и гърбът. Шляканите копеленца ме наритаха много табиетлийски. Вие ми се свят и ме водят в стационара. Там някакъв стар войник цъка и се прави на компетентен. Аз му се усмихвам с разбита уста въпреки болката:

- Трябва да видиш другите.

Внасят ги след мен. Бабанката е най-зле. Лицето му прилича на пихтия и е целият в кръв. Не знае къде се намира. И другите трима са с глави-скафандър. Пак се ухилвам и им казвам:

- Пичове. Две на нула за мен, а?

После отпускам глава на възглавницата. Екшънът е свършил. Бабанката и единият отворко отиват в градската болница, а селчо с другото тъпо копеле печелят петдневна почивка в ареста. Доста ме боли, но ми е и смешно.

На следващия ден ме водят при шефа на ВКР-тата (военно контраразузнаване). Пичът е с мустаци и има умен, неприятно мръснишки поглед. Влизам, козирувам по устав, но той не ми обръща внимание известно време. Стоя прав до вратата и зяпам стаята. Смърди на евтини цигари, а мебелите са доста занемарени. Подполковникът седи зад масивно дървено бюро и чете някаква зелена картонена папка. Пали цигара и се втренчва в мен. Това продължава доста дълго. Аз не отмествам поглед.

- Иванов. Отличен успех в училище. Езикова гимназия с английски. Спортист. Доста приятели. Общителен, интелигентен, има лидерски качества и изразена индивидуалност. Намалено поведение за бой в училище. - Пали цигара. - Иванов, явно си умен младеж, ама това вчера си е малко прекалено. Едното момче е буквално със сменена физиономия -счупени нос и челюст. Какво ще те правим теб сега?

- Съвсем не знам, г-н подполковник - продължавам да го гледам в очите, - вчера се отбранявах. Те ме нападнаха и бяха повече. Това си е законна отбрана, пише го в наказателния кодекс...

- Млък, аз сега ще ти кажа какво ще направим с теб, боецо - прекъсва ме той усмихнато, но очите му продължават да гледат гадно, - няма сега да има последствия за теб - арести, дисципи, а ще се разберем нещо. Ти ще ми пишеш докладчета, рапортчета, някой нещо ако сгафи, а аз теб ще те оставя тук на служба на топло и ще излизаш всяка събота и неделя.

Фуражката ми се усмихва мазно и си дръпва от фаса, преди да го загаси в препълнения пепелник. Стаята изглежда сюрреалистично с този стелещ се плътен цигарен дим. Пичът ми предлага да стана уше и срещу това ще ми осигури някакъв относителен комфорт в армейския живот. Чист бизнес - отпуски срещу достойнство. Аз се изпъвам и отговарям по устав, показвайки му обаче, че не се хващам на блъфа:

- Г-н подполковник, разрешете да доложа, че това няма как да се случи.

Пичът само присвива очи и пали нов фас. Грам не мисли за здравето си.

- Иванов, аз с добро ти предлагам да бъдеш полезен, но щом искаш да си отворко, бъди. Второ такова предложение няма да има. Ще те изстрелям на най-забитата застава и няма да видиш отпуск, новобранец отворен.

- Тъй вярно, г-н подполковник. Обичам чистия въздух, разрешете да доложа.

- Напусни! - Фуражката спира да ми обръща внимание и хвърля папката ми върху някакъв куп в далечния край на бюрото.

- Разрешете да напусна - казвам аз по устав, той махва с ръка и аз съответно напускам. Хоп, май току-що се уредих с доста дълъг престой на някоя от хижите, стопанисвани от Гранични войски.

Следващия месец изкарвам в поделението. Гарнизонните ми отпуски мистериозно изчезват въпреки наградите, които съм спечелил със спорт или стрелба. Препрочитам учебниците по военно дело и Стругацки. Лафя с момчетата. Бачкам, чистя, копая, стрелям, спя, тичам, играя баскет. Всичко се слива в едно. Когато минават трите месеца на обучението ни, не се учудвам, че ме изстрелват на най-забитата застава, която се води и наказателна. Боли ме шмайзера каква се води. Понеже има много сняг, не могат да ни извозят три дни до заставата. Това не е хубав знак.

Някъде след седмица чакане най-накрая явно снегът е спрял и ни натоварват в един огромен руски камион с шест колела. „Триос“. Пътниците сме аз, един старшина, който сяда отпред при шофьорчето, един стар войник - заставаджия с луд поглед, още трима новобранци от моя набор, едно странно ловджийско куче и две прасенца (да, живи). От всички прасенцата изглеждат най-спокойни. Доста екзистенциално пътуване се очертава.

Камионът пали и тръгва, издавайки странни звуци. Скоро излизаме от цивилизацията и пейзажът от мръсносиво и бяло преминава в изцяло бяло. Яко е наваляло. Камионът се движи бавно, но се усеща, че е доста проходим и мощен. Минава някъде един час. Всички пушим и мълчим. Кучето и прасетата не пушат всъщност, но и те мълчат.

В един момент камионът леко се накланя и пада плавно на една страна. Маневрата му е дошла малко в повече на шофьора май. Аз се озовавам легнал по гръб на страничното платнище, нищо ми няма, защото сме паднали върху огромна пряспа сняг. Едното прасе се е приземило точно върху мен, изправя се първо, като деликатно забива копитце в топките ми. После ме поглежда отблизко. Разстоянието между зурлата му и носа ми е към двайсет сантиметра. И в този момент ми се струва за секунда, че розовото копеленце ми се усмихва. Плясвам го през муцуната, то изгрухтява и се оттегля стратегически. Аз се изправям, долазвам до края на камаза и скачам. Това не е много хитро, защото шибаният сняг се оказва по-висок от мен. Отривам се и рязко изскачам на пътя. Камионът е с лебедка и мога да ви уверя, че от тези неща има полза. С помощта на едно яко дърво, един старшина и няколко новобранци, включая моя милост, великата руска машина пак е в правилна позиция и в движение след петминутна гимнастика.

След още час-два лъкатушене през тази бяла пустош пристигаме в заставата, където ще прекарам следващите година и три месеца от живота си. Заставата представлява мрачна, стара каменна къща на два етажа, пред нея има дълга едноетажна постройка, намира се в голям, просторен двор и отвсякъде е заобиколена от гора. Ебаси пущинака! Старшинката слиза от камаза и ни казва:

- Айде, пичове, последна спирка. Слизайте и пушете по фас, че после почва големият чанч.

Не знам какво значи „големият чанч“. Скачаме от камиона, като помагаме на розовите набори - прасенцата, да слязат. Кучето се справя само. Отнякъде се появяват двама пичове със суперкриви физиономии и поемат животните. Хвърлят ни по един поглед, но не казват нищо. Аз паля цигара и започвам да се оглеждам, другите трима набори са се скупчили до камиона и не смеят да си вдигнат очите от земята. Все пак сме на наказателна застава. Това е уж нещо като затвор. Боли ме фара. Мечка страх, мене - не, да си се страхуват, щом искат. На края на дългата едноетажна постройка срещу заставата засичам движение. Появили са се двама образи, които бегло приличат на войници. Камуфлажите им са почти черни, брадясали са и имат доста дълги коси, единият е вързан дори на опашка. Повече приличат на пънкари, отколкото на войници. Единият се доближава още малко и се втренчва в мен.

- Пешо, т’ва ти ли си бе? - Доближава се още малко и аз го разпознавам. Засичали сме се доста по заведенията в центъра на София, където се слуша нормална музика. Май дори един път съм му бил шамари някъде, но не помня. Идва при мен и се ръкува. Явно ми се радва, съответно нямаме ядове. Отнякъде се появяват още войници пънкари, не всички са с дълги коси и брадясали. Чувам как някой тихо изпсува: „Пичка му матерна, т’ва е тоя психопат Пешо!“.

Аз се усмихвам и си дръпвам от фаса. Явно съм известен по наказателните застави. Поглеждам към старите войници, те са се събрали над десет броя и се оказва, че по лице познавам поне още трима-четирима. Един от тях, май му викаха Буфера, идва при мен и ме тупва по рамото:

- А добре си дошъл, Петре. - Сещам се, че един път го отървах от някаква скинарска драма в подлеза пред „Екскалибур“. - Ела да пием по кафенце и да лафим. Виж как се събрахме, на наказателните пращат всички изроди.

После Буфера поглежда към колегите ми новобранци. Те продължават да анализират взаимовръзките между снега и почвата.

- Вие, кирки, си взимате багажчето, отивате в спалното и сглобявате две вишки. Иванов, ела тук. - Един плъхоподобен пич ефрейтор се появява сякаш от въздуха. - Контролирай новобранките, покажи им кое къде е. Като се оправят в спалното, да отиват директно на дръвника и да нацепят десет колички дърва за кухнята и за парното. Ние с Пешо през това време ще лафим и той ще ми разкаже к’во става в Мордор.

Влизаме в задимено от цигари помещение, което се намира на края на постройката.

Буфера ми сипва кафе от кутия от халва, превърната в канче.

- Сядай, Пешо, ти си наш човек, пий едно кафе, после ще ти покажа кое, к’во и къде е. Не се коркай, тук сме нещо средно между хижа и затвор, ама не е страшно. - Отваря печката и хвърля две цепеници в нея. - Кажи к’во става в Мордор, не съм се прибирал вкъщи от сто и осемдесет дни.

Пия няколко кафета, пушим цигари и си говорим глупости. После някой вади бутилка ракия и се почваме. Никога не съм пил в по-мизерна стаичка от тази, но по някакъв начин е уютно. Няколко от пичовете ме гледат лошо, явно не им харесва някакъв новобранец да седи и да пие с тях, вместо да цепи дърва. И аз ги гледам лошо, не признавам чужда йерархия. Бутилките ракия стават две, после три. Ракията е страшна - местно производство, и явно основните й съставки са гнили джанки и кози барабонки. Напукваме се и аз лека-полека забравям, че съм войник и къде се намирам. Оказва се, че може да си пием колкото искаме и няма драми. Единственият шапкар, който командва заставата тази седмица, е суперпиянде и е влязъл в серия със свои авери в близкото село. Положението е анархия с военна форма. Пием и Буфера ми разказва някакви суперглупави случки за битието на българските граничари. Всички пичове имат много странни погледи - смес между отнесеност, лудост и някаква непозната твърдост. Интересно.

Пием до сутринта. Аз отивам до спалното само да си взема джапанките и четка за зъби. Засичам се с моите набори, които мощно ринат сняг пред заставата. Става ми малко неудобно, но съвсем малко. Следващите часове ми се губят в мъгла. Само си спомням, че пак успях да направя добро впечатление на всички. По едно време казах, че уважавам реда на заставата и неписаните правила за „млади и стари“. Казах, че ще изчистя помещението, в което пиехме. Буфера се хилеше и се опитваше да ме спре, а аз събрах всички касетки с чалга лайна и ги засилих в печката. После един сладур дойде да ми се кара, че съм му изгорил „на Кондьо, Славиту и Глория касиеткитие“, и аз му счупих касетофона в главата. После не помня, защото седемдесетградусовата джанковица ме е отнесла в страната на войнишките сънища и аз артистично съм припаднал пред стълбите на заставата. После Буфера ме е занесъл до леглото.

Събудих се с няма такъв махмурлук. Някъде деветка по десетобалната на Буковски. Явно освен джанки и барабонки бяха слагали и обеднен уран в тази парцуца, когато са я правили местните алхимици. Навън валеше страшно. Така драматично-махмурлично започна първият ми ден на действащ граничар. Закусих в столовата и отидох до дръвника, където моите набори се опитваха много неуспешно да цепят дърва. Запалих цигара, взех от единия брадвата, без да казвам нищо, и бързо нацепих близо кубик. Друго си е да си къмпингар. Усетих как враждебността на младежите заради вчерашното ми рязко разграничаване от тях намалява, същевременно усетих как намалява и махмурлукът ми. Едно да знаете от мен - борете махмурлука с екшън, малко зор е в началото, но минава по-бързо.

- Браво бе, редник, да не си бачкал в Коми, че ги цепиш дървиете така бре, бах маааа му. „Евалата“ - чу се зад мен.

Обръщам се и зад мен явно е застанал командирът на заставата. Прилича на балканската версия на полковник Курц с мустаци. Има нашивки на старши лейтенант и кървави очи, които могат да се получат само ако пиеш повече от кило и двеста „Кюстендилска плодова - спешъл селекшън / Фрий Тибет едишън“ на ден. Продължава с дрезгав глас на ортодоксално пиянде: - Аре, поцепете още малко, обедвайте и после елате към моя кабинет да ви зачислим оръжия и да кажа к’во става тук и к’ви ше ги радите.

Моите хора тръгнаха да козируват, но пичът вече се беше завъртял и с много специфично олюляване се отдалечи към заставата.

*

И после станахме войници и животът войнишки стана наш живот и дрехите войнишки -наши дрехи, и започнахме да пазим нашата велика нация и нейната граница от потенциалната агресия на свръхопасните македонци. Смятам, че е по-добре да си граничар, отколкото да висиш в някое поделение, да бичиш караули и да си заобиколен от шапкари. Това, естествено, е мое мнение. Има хора, които обичат да ги шибат по цял ден военните и уикенда да си ходят вкъщи. На мен повече ми допада да съм в пущинака и да имам минимален контакт с някакви комплексирани, малоумни човечета, които отдавна са забравили каква е първоначалната идея на професията им. Да се шибат!

А и в пущинака има някакво шибано очарование. Все едно си на хижа, но не си на почивка, а насила. Нечовешки красиво място, само тежестта на автоматчето през цялото време леко ти пречи на кефа. Подсеща те, говори ти на ушенце: „Ти си мой, не аз твой, тъпако. Земи тая природа, ама после се върни в заставата и чакай следващия наряд“.

Най-шляканото е скуката и състоянието, което поражда след това - Великият сдух. Първите две седмици всичко ти е ново, шарено и интересно, но малко по малко влиза в една рутина, която, съчетана с вградената депресия на армията, ти изсмуква цветовете и живеца и буквално си ебава пичката лелина. И дойде пролетта и с нея сивотата. Пееха птички, всичко се раззеленяваше, а моите очи станаха като на другите пичове. И после прещраках. Както споменах, бях счупил касетофона в дамаджаната на един чалгаджия. Пратиха ми моя касетофон по пощата с малко специални касетки. Сега чалгаджийчетата слушат изтъркани записи на „Орбитъл“, „ФСОЛ“ и „Продиджи“, а когато съм нервен, „Фронт 242“. Моите момчета от софийските улици са печени и се кефят, но ми е странно защо са се оставили да слушат такива лайна преди мен. Това си е доста вечен въпрос. Ако не харесвате селянията, защо, д’еба мама му, я оставяте да вирее и да мърда около вас? А?

Противодействам на скуката с постоянни тренировки. Козът ми, уви, свърши доста бързо, не съм от спестовните пичове. Събрах семенцата и ги набучих на една полянка близо до заставата. Може и да стане нещо. Тренирам яко карате, в постоянното повторение на познатите движения има една специфична празнота, в която няма време, а това страшно ми изнася в момента (по-скоро моментите). Имах няколко дребни „спречквания“ със старите тук, които не са от нашите. Изсвирих им любимото си произведение „Токата и фуга в до мажор за буркан в главата и кубинки в зъбите“ няколко пъти и постигнахме относително разбирателство. С шапкарите много не се занимаваме един с друг. Аз по принцип съм доста дисциплиниран от спорта и ми е много лесно да приличам на войник когато трябва. Няма отпуски и цивилизацията започва да ме напуска капка по капка. Добре дошъл в пущинака.

Работата ни е да се разхождаме, в повечето случаи с автомати на рамо, и ако се появи някой непознат, да му ебем маменцето. Имаме си куче - немска овчарка. Копелето има военен чин, но е страшен пич и вярно може да хваща хора. Пробвах го на едни рибари. Направо им разказа играта. Та ходим си ние насам-натам и ловим хора. За щастие това се случва много рядко, защото участъкът при нас е доста стръмен и тъпаците предпочитат да бягат към Светлото бъдеще на по-полегати участъци.

Иначе един класически ден, те всички са еднакви, минава по следния начин - всички (без тези, които са по бойни задачки) се събират на малкото плацченце пред заставата и командващият раздава нарядите за деня - кой е часови, кой патрул, кой да дебне на някой път, кой да е овчар (да, имаме овце, но ще се спра на тях малко по-късно). После всеки поема нанякъде и започва да се скатава и да не изпълнява поверените му задължения. Аз лично предпочитам да обикалям околността, невинаги където са ме пратили де, защото ме хваща страшен съклет и полудявам. Когато си изпълниш наряда, се прибираш в заставата, докладваш как всичко е спокойно и няма нарушения на държавната граница и после изчезваш някъде, като главна задача е „време да минава“. Повторението на този процес ден след ден е предпоставка за превръщането на всеки в призрак с военно-туристически характер, който лека-полека подивява и изперква.

Споменах, че дойде пролетта, споменах и че бях посадил семената от мароканската ми трева-каше, подарък от един приятел по случай заточението ми във военния манастир. Минаха няколко месеца и аз се сетих за този мой изблик на биологично земеделие. Бях освободен от наряди този ден и отидох, ей така от просто любопитство, без да тая някакви надежди, да проверя дали нещо евентуално е вързало. Полянката се намираше на стотина метра от заставата, зад едни дървета, и когато стъпих там, леко блокирах. Не само беше вързало, а направо си имаше урожай. Цялата полянка беше обрасла със симпатични храстчета марихуана, които бяха някъде към метър. Опааааа. Аз откъснах няколко глави и ги прибрах за по-късна дегустация. После, понеже имах свободен ден, ме обзеха духовете на фермерството, върнах се до заставата, взех една мотика и една ножица и се захванах сериозно с нещата. Поокопах, поорязах, попресадих, абе направо създадох страшно издържана земеделска композицийка. Бях сложил на един вестник набраните глави да съхнат. След няколко часа седнах, запалих една цигарка, изпразних друга и я напълних с трева с малко тютюнче, за да влиза по-меко. Дръпнах си и след точно една минута постигнах състоянието, на което Боби Марли е посветил много свои песни. Баммм, джакпот! Козът не само хващаше, а хващаше яко. Явно планинският въздух и почва, биоенергийното поле на тази полянка и разположението на Нептун спрямо „Халите“ бяха спомогнали батко ви да се сдобие с цяла нива от най-готиния чук, който му беше попадал. Тъкмо когато дръпнах за последно, заваля лек дъждец. Точно този дъждец щеше да свърши чудесна работа. Разказвам тази история, защото тя обяснява защо нямам много запис от следващите си месеци служба. Всичко се превърна в дълга реге песен с камуфлажни мотиви.

Да разкажа за овцете обаче, защото е интересно. Аз съм от Мордор. И двете ми баби живеят в Мордор. Виждал съм, естествено, кокошки, овце и разни други работи, но никога не съм имал близък контакт с несготвени такива. Оказа се, че за това е мислил и тъпият старшина, който се редуваше с командващия през седмица да надзирава заставата и нас. Пичът, страшен тапир, между другото, едно от най-тъпите парчета, които съм виждал, реши, че ще е страшна идея да ме прати да паса овцете и да гледа сеир. Предполагам, че наистина е било смешно да се наблюдава отстрани.

Та освобождавам аз стадото на къдравите ми приятели от кошарата, която, между другото, е мое дело като изработка, резултат от уникален проектантски усет, брадва, борове и десетина метра ограда, свита от един невиждащ се от кабинета на Командо ъгъл на двора на заставата. Пичовете изскачат от затвора си като откачени и аз, с помощта на няколко лоукика и доста псувни, ги насочвам към врата, която води към пашата. Отварям вратата към свободата и тогава настава истински овчи ад. Изродите се разпръсват като афганистански хрътки по време на бомбардировка и на мен буквално ми се разказва играта. Цял ден си играем на гоненица, къдравите дяволи ме правят да си говоря сам, а старшинката се насира от смях. Със страшен зор ги прибирам накрая в кошарата, чувствам се скапан и все едно съм свалил пет кила.

Познайте обаче какъв наряд съм на следващия ден. Пак съм овчар. Този път минава по-лесно, но пак съм съсипан. Тъпото копеле старшина изпитва истинско щастие. Колко малко им трябва на нищите духом селски душици да се почувстват добре. Дай им малко власт и ако може така да попреебе някого, и вече е в рая педерастът смотан. Този път обаче ги наблюдавам внимателно и малко по малко им хващам модела. Нали си спомняте „Кодът Пи“ на Аронофски - „Всичко има математически модел. Математиката е езикът на природата“. И в този ред на мисли аз много внимателно съзерцавам движенията и структурите на къдравите рогати лайненца.

На следващия ден пак съм „оператор стадо“, но мачът вече е спечелен. Отрязал съм си няколко метра кабел за свръзка и хващам овцата бос. Вчера бях забелязал, че каквото и да се случи, агънцата се въртят около един определен елемент от стадото, че имат център. Първия ден не бях забелязал, че една е малко по-голяма и има камбанка на гушата. А това бил центърът, шефът, щабът на копеленцата. Хващам аз предводителката на агнетата, омотавам я много тарикатски с кабела и я връзвам да виси от едно дърво, като копитцата й са на един сантиметър над земята. Тя се опитва да пасе, навежда се със зор, но не стига и само дрънчи на останалата паплач, която съответно седи около нея и чака заповеди. Аз паля един дебел джойнт, лягам под една близка сянка и отварям „Махалото на Фуко“, което изпадна от една кутия на картечница в оръжейната вместо лентата й. Чел съм я и преди, но никога, докато съм бил овчар. Та пафкам си, чета си, екстра ми е, а стадото ми овце седи обуздано и гледа тъжно.

Блеенето, козът чук и приятната сянка леко са ме одремали, когато Ел Старшинанте вижда какво съм сътворил. Пичът откача, започва да вика, докато се опитва да освободи драгоценната си „стока“. Аз му се усмихвам благо и след този случай вече не ми се поверяват отговорности от такъв характер.

Г орепосочената случка ми дава възможността да спечеля постоянен абонамент на ПГП „Черната река“. Звучи като име от „Властелинът“ малко, а ПГП означава постоянен граничен пост. Това там се явява наказателната застава на наказателната застава. Намира се на петнайсет километра от заставата на един забравен път, до една изоставена мина. Някога тук са живели и работили хора, имало е живот, сега няма никого освен циганите зомбита, които гепят железа или берат там к’вото има за бране, но и те са кът. На „Черната река“ изпращат „отличниците“ и нарядът продължава 48 часа. Демек, ако някой случайно преминаващ нарушител реши да те свитне, за кончината ти ще се разбере след два дни. Иначе мястото е супер. Намира се до една река, в бивша административна сграда на мината. Ползваме само една стая, в която има две вишки и печка. Какво му трябва повече на човек? Наоколо е страшна дивотия и отвсякъде е заобиколено от гъста гора. На около четири часа се намира връх, който е висок почти колкото Черни връх.

Фактически аз през 48 часа захапвам този наряд и ми хрумва грандиозната идея да си остана горе. Нарядите винаги са по двама, съответно през два дни ще пращат само по един човек с храна за двама и продоволственият проблем е решен. Локалното командване на тази бойна единица не се двоуми прекалено и се навиват, без много да се замислят. Изглеждат и доста доволни, че няма да ме виждат често (не че не ми обещават всеки ден да ми идват на проверка). И ето как аз от войник се превръщам в нещо като хижар. Де факто работата ми е да пазя една бариера, но всъщност се мотивирам да правя това само когато ми свършат фасовете или ракията, и се започва един доста посредствен рекет, свързан с естеството на преминаващите (обаче един път успях да взема цяла, повтарям, цяла бутилка плодова и пакет „Арда“, което си беше богатство). Най-важното, което направих, беше, че си взех три кила коз от плантацията ми и ситуацията е баш Боби Марли. Факт е, че се храня само с „Русенско варено“ и клисав хляб, но такива са рисковете на отшелничеството. Понякога Баката ми праща и зеленчуци, но аз набивам боровинки и малинки и от това трябва да влизат и някакви витамини в системата. Качил съм си и касетофона и когато има ток, бича яко електроника. Много добре се връзва със ситуацията.

Един ден съм се съблякъл по боксерки и хващам тен на една близка скала до реката, като хвърлям и по някое око на пътя, все едно ще се мине някой да мине. Точно пуша един страшно табиетлийски завит конус и се намирам в състояние, което силно граничи с Просветлението, когато на пътя се появява една скромна групичка от около двайсетина негри (не знам как се казва политически коректно, българо-африканци може би?). Аз се задавям и се закашлям, а пичовете се парализират, замръзват и започват да ме гледат. Забравих да спомена, че не съм само по боксерки, освен тях имам джапанки, шапка и да не забравяме най-важното - автомат. Аз кашлям още малко, очите ми се насълзяват яко, а нарушителите (така се казват - нарушители) застиват и зяпат уплашено. Аз се поокопитвам, вдигам автомата, насочвам го към тях и казвам нещо, за което съм си мечтал отдавна, когато през 80-те съм гледал тъпи екшъни на видео: - Фриййййз, нобъди мув, ах-ха-ха - напушва ме страшен смях, обаче се сдържам.

Пичовете си вдигат ръцете и аз ги питам:

- Накъде сте тръгнали бе, пичове? Какво става?

Един излиза и започва да ми обяснява на смес между български, суахили и английски, че са ги преебали някакви каналджии и са се загубили. Еми нормално, те всички бакшиши от близкия град са каналджии, само балъчета им трябват. Вземат ги, карат ги някъде и им казват: „Е те тука, зад тоя баир е границата. Весел живот и успех, чао“, и си палят към къщи с няколкостотин долара повече. Още по-забавно е, че бакшишите от съседния град си нямат граница и много мразят местните бакшиши, защото си имат, ама и те са го измислили. Когато дойдат баш балъците, им казват: „Ей, ама и ние я знаем къде е границата, ей сега ще те метнем за половината пари. Мани ги ония мангали от другия град“. После нашите хора карат бегълците до близкото поделение откъм тъмната част и им казват, че оградата на поделението е кльонът на границата и че с един скок са се оправили. После нали се сещате какъв смях пада вътре в поделението, когато бегълците се изсипят на главата на караула и започне игра на гоненица и криеница.

Та г-н Шака Зулу ми обяснява още нещо. Неговите аверчета обаче се разшавват и аз им пускам един откос над главите. Залягат за части от секундата. Ебаси кефа. Айв гат дъ пауъ, тадададъдъддъд. После тихо казвам на Шака:

- Брато, къде точно бягате?

Шака ме поглежда от земята с тъжен поглед и някак замечтано казва:

- Германия.

Мммммммм. Интересна географска концепция имат тези борци за евроинтеграция. Аз си мислех, че пазя границата с Македония. Поглеждам Шака в тъжните очи и му показвам една пътека между дърветата, която води до границата по някое време и след доста катерене.

- Шака, ей там е пътят, дис из дъ уей, май френд. Накрая на тази пътека е македонският старгейт, който води до центъра на Берлин, брато. Уан уърлд - уан фючър, ю ноу. Аре сега бегайте бързо и да не съм ви видял повече.

Шака ми се усмихва леко, аз му се усмихвам също. После той рязко става, казва нещо на рападжийско суахили и целият катун се изстрелва към пътеката, чупейки няколко световни рекорда по спринт. Скоро изчезват между дърветата, а след още няколко дръпки изчезва и споменът за тях.

След малко по пътя се задава поредният пич, носейки пълна мешка с храна. Аййййде на „Русенскооото“ си мисля аз, а птиците пеят весели летни песнички.

Дните минават с някакъв странен ритъм, изпадам в пълно безвремие, превръщам се във военен Робинзон Крузо, само че планината е моят остров. Хората и цивилизацията не ми липсват особено много. Медитирам с часове, тренирам. Нямам книги и това малко ме дразни, защото съм свикнал да чета през цялото време. Старите са се уволнили и вече нямам хора от моята кръвна група на заставата. Вече аз съм старият. Пичовете, които ми изпращат, идват страшно наплашени, „Ей, к’ъв е тоя, дето са го изхвърлили от заставата и живее в гората?“, но бързо разбират, че ако не ми досаждат, няма да имат грижи. Жалкото е, че нито един от тях не е интересен и не става за разговори. Аз съм им намерил работа, всеки ден по няколко часа се занимават с подготвяне на почвата за марихуаната ми на различни места, които им показвам - разорават, плевят и разни други земеделски пинизи. После аз минавам и хвърлям семенцата от мароканския чук. Терените, които съм избрал, трябва да са плодородни, защото по тези места, преди хората да избягат оттук в градовете, е имало нивички. Малко е шантаво да вървиш през няколкото призрачни, изоставени празни села, които се намират наоколо. Само в едното живеят двама старци, които просто са отказали да напуснат родните си места. Прекарвам дълги часове при тях. Те ми разказват какво е било преди по тези места и пием ракия. Сякаш целият свят е вдигнал ръце от тях, не само семействата им, а и държавата им отдавна ги е заебала. Те обаче стоят и търпят с изсушени и сбръчкани от тежкия живот лица, с тъжни, но горди очи гледат как се рушат сградите около тях, в които някога е кипял живот. Гадна работа!

Често се качвам до границата. Там е страшна красота. От едната страна се виждат Рила и Пирин и ако хванеш изгрева, гледката е умопомрачаваща, а от другата се виждат някакви красиви македонски езера, чиито имена не знам. Имам си едно любимо място горе, на което размишлявам. Представлява наскоро взривена от светкавица гранична пирамида. Падналите камъни композират точно подобие на маса с два стола. Ако някой новобранец се прояви положително, го водя там на обяд. Понеже доста обикалям околността, май ще се окаже, че съм последният човек, който знае пътеките. Понякога виждам някакви заблудени нарушители, но вече не им обръщам внимание. Нека си ходят където искат, не ми пука. Трябва да мине стадо украински проститутки, за да ме накарат да реагирам. Чувал съм случай от съседния отряд, че били хванали един път много от този дивеч. После само турбо балъците нямали трипер.

Един път, докато слизам от границата, на една слънчева полянка виждам поникнали много малки гъбки. Веднага в съзнанието ми светва крушка. Навеждам се, откъсвам няколко и започвам да ги разглеждам. Мдаааааааа, това си е баш нашенската магическа гъбка - псилоциба. Напълвам един доста сериозен плик за половин час бране и после слизам до къщата. Новобранецът вече е направил вечерята. Тази вечер има „Русенско варено по императорски“ и „Домашна джанковица - 100 махмурлука“. Поезия. Утре смятам да пробвам гъбите. Вечерям, после се занимавам със забиване на нож в мишена от различно положение и разстояние. Забиването на нож е много зарибяващо. Домъкнал съм един пън с човешки ръст и съм му заковал мишенки. Познайте какви - естествено, че са от празни консерви „Русенско“. Без да скромнича, мога да се похваля, че целя и пробивам мишените всеки девет от десет пъти, а тепърва ще надобрявам, защото ме чакат още доста месеци в тази военна обител.

Събуждам се. Пия кафе, което си правя в празна кутия от халва. Сега е топло и съм изнесъл печката близо до поста, на завоя на реката, под едно дърво. Има скована маса и пейки. Изпивам кафето и се топвам за малко в едно вирче наблизо. Изсъхвам, легнал гол на един камък, после влизам в стаичката и смело хапвам една шепа гъбки. Имат вкус на лайна и затова ги прокарвам с малко халва. Паля цигара и отивам на пейките. Новобранецът, който малко прилича на Фердо Мравката, се отдалечава към някоя от моите бъдещи плантации с мотика на рамо и, естествено - автомат на гърба. Минава един спокоен час, аз пия още едно кафе. После всичко става анимационно и си ебава капаците буквално.

Имам смътни спомени какво се случва по време на това военно „пътешествие“. Тръгвам през гората нагоре към границата. Гората зеленее, птиците пеят, а светлината е уникална. Всичко прилича на филм на Дисни. Стигам до едно водопадче и там си спомням, че се смях часове. После потичах малко. Излязох на едни скали, седях и наблюдавах гледката, която се разкриваше пред мен - долината на Черна река и шантавите отблясъци, които слънцето хвърляше навсякъде. После дойдоха вълците, които също бяха анимационни, аз си бях с автомата, с мой пълнител откраднати безотчетни патрони за такива случаи, но дори не го насочих към тях. Само се гледахме дълго време и се разбирахме с поглед.

Доста си поговорихме. После вихме заедно и всичко беше прекрасно. Прибрах се в поста по тъмно. Фердо се беше напушил като термит, но преди това не беше забравил да сготви. Тази вечер имаше „Русенско по провансалски“. Чак когато хапнах, светът спря да е анимационен. Заспах като къпан (искам да отбележа, че това е невероятен лаф - да спиш като къпан).

Съчетанието между халюциногенните гъби и мощния коз създава в мен чувството, че живея в някаква странна приказка. Реално и нереално размиват очертанията си, а времето съвсем губи смисъла си. Чувствам се толкова добре, че ако ме видеше Хънтър С. Томпсън, щеше да ми стисне ръката и после веднага да ме заведе в Лас Вегас. Продължавам да тренирам по много и да обикалям горите и планината. Медитирам на всякакви полянки, скали и гледки. Почти не си спомням цивилизацията и само дрехите и автоматът ми напомнят, че съм войник. Понякога ми идват някакви шапкари на проверка, но буквално са вдигнали ръце от мен. Идват с УАЗ-ката, говорят нещо, аз им се усмихвам и после си тръгват. Един път щях да застрелям един ловец, който стреля по мен, докато минавах през едни храсти. Пичът, очевидно пиян на мотика, сканирал някакво движение и директно баааам с пушката, дванайска бренеке за глиган. Аз се метнах на земята, а сачмите издадоха специфичния си звук, когато обрулиха листа от дъба над мен. Добре че не можеше да стреля. Аз заредих и се показах с насочен към него автомат.

- Ей, педал, знаеш ли какво е нападение над граничен наряд в гранична зона, а? Мога да те свитна без проблем сега и единственото, което ще се случи, е да ми дадат пет дни награда, ш’ти еба майката, глупак!

Пичът осъзнава, че положението вярно е сериозно, почервенява и казва:

- Прощавай, войниче, помислих, че е прасе.

Аз пускам автомата и започвам да се смея, „Помислих, че е прасе“, бахти пича.

- Ааааа, ти не само стреляш, а и обиждаш, а? - казвам аз и пак насочвам автомата.

Забравих да спомена, че съм изял няколко гъбки и ловецът доста ми прилича на Елмър от „Бъгс Бъни“ в този конкретен момент. Убиецът на глигани си изпуска пушкалото и започва да заеква нещо, а аз започвам вече да рева от смях, защото положението се превръща в „Лууни туунс“ ситуация в геометрична прогресия. Слагам калашника на предпазител, пускам го да виси надолу и паля цигара. Всъщност е доста освежително да стрелят по теб. Бъркам в мешката, в която нося разни необходими неща, като резервен пълнител, фенерче, кибрити, консерва познайте какво, и вадя една манерка, която е раздута със специална технология - стреляш с халосен патрон в нея и газовете от изстрела й увеличават вместимостта. Пълна е със сливова ракия - подарък от моите приятели старци от селото призрак. Ракията е блага, влиза меко и е много хубава. Отпивам глътка и я подавам на ловеца.

- Всичко е добре, когато свършва добре, нали така, стрелецо? - Пичът колебливо взема манерката и отпива.

Пийваме по няколко глътки още и после се разделяме. На тръгване ловецът ми дава две кутии цигари.

Преди да стигна до поста, минавам през няколко от плантациите ми. Реколтата е вързала и навсякъде е пълно с храсти канабис. Както гледам, на места вече е доминиращ вид. Аз имам много семена и ги хвърлям навсякъде, където ми изглежда подходящо. Сериозна реколта.

Неусетно идва есента и гората придобива невероятни цветове. Все едно цялата планина гори. Гледката на залез е божествена. Уверявам ви, че такова нещо не може да се види в Сауроновата градина. После идва зимата и пада толкова сняг, че ходенето става сложно. Аз изпадам в нещо като зимен сън и през цялото време съм в подобие на транс. Някой новобранец е оставил една малка книжка, която се казва „Увод в дзен-будизма“, и аз я чета през цялото време. Искам да се похваля, че вече мога да целя мишената с ножа десет от всеки десет пъти, а ударите и ритниците ми се подобряват значително, но това е логично, защото повтарям всяко движение хиляди пъти. Когато вали, после излизам и вървя по пътя, за да направя пъртина през натрупалия сняг. Не искам някой от приносителите на „Русенското“ да се гътне от бяла смърт по пътя и после да нямам какво да ям и някой да ми развали нирванката. Дори няколко пъти отивам до заставата като на гости. Командир Курц веднъж така ми се зарадва, все едно съм отдавна загубеният му син, но май беше в делириум. Напълно съм си създал моя система вътре в системата и ми е много добре.

Планината е пълна с вълци. Всяка сутрин откривам следите им около поста. Но пактът ни за взаимно ненападение явно работи. Аз не ги стрелям и те не ме ядат. Често виждам един доста едър да седи на скалата над поста и да ме наблюдава. Една нощ по пълнолуние цялата долина е осветена от луната и снегът буквално свети, вълкът започва да вие от скалата и аз се включвам. Вием няколко часа и аз се чувствам напълно щастлив. Предполагам, вълкът също, съдейки по широката му усмивка.

После снегът започва да се топи и гората пак се раззеленява. Това пролетта е голяма работа. Направо кипи от живот навсякъде. Изпушил съм си тревата и съм си изял гъбките, но грам не ми пука. Състоянието, в което се намирам, ми е напълно достатъчно. Един ден, вместо да дойде един новобранец, идат двама. Единият ме поглежда странно и казва:

- Капитанът каза, че другиден се уволняваш, Пешо, и че трябва да слезеш в заставата, за да сдадеш автомата и униформата

Паля цигара и въобще не осъзнавам какво се случва. Кога е дошло време да се уволнявам, ебати вълшебната планина. Събирам си нещата за три минути, правя кратка инвентаризация на снаряжението и съм готов да напусна ПГП „Черната река“. Сипвам по ракия на новобранците отвън на масата и сядаме да пийнем. Пичовете ме питат разни глупави неща и аз им отговарям с някакви общи приказки. Оставям им касетофона и музиката като наследство. Без Афекс Туин тази планина няма да е същата, си мисля.

После тръгвам надолу по пътя за заставата. Вървя бавно, без да бързам. Готино ми е. Привързал съм се към мястото и то ще ми липсва, но се радвам, че ще се върна в истинския живот, като знам, че тази магическа ваканция ме е променила и ме е направила доста по-корав.

Слизам в заставата, сдавам боклуците и за пръв път съм без автомат на рамо. Чувството е малко странно, все едно съм гол. Вечерта пием ракия с Курц и наборите и си приказваме.

Пичът, когато е полутрезвен, се оказва интересно типче, но няма да имам време да го опозная, за щастие. На следващата сутрин рано от поделението идва джип, който ни взема и ни откарва на плаца, където започна всичко преди година и половина, и тържествено се уволняваме. После се качвам на влака и потеглям към Мордор. Не съм се прибирал от петнайсет месеца.

Глава 2

Студент

Никога не съм позволявал на училището да попречи на образованието ми. Марк Твен

Образованието е най-важното нещо.

Джон Лайдън, „ Секс Пистълс “

Слизам от автобуса на автогарата в Овча купел и вдишвам родния въздух на Мордор. Няма друг като него. Паля цигара и бавно се оглеждам. Многото хора ме карат леко да се чувствам като абориген, видял цивилизацията за пръв път. Имам подозрението, че изглеждам леко подивял. Вземам си бира от един тенекиен павилион на автогарата за из път и се качвам на трамвая в посока центъра. Отпивам щастливо първото си питие на свобода и се опитвам да се абстрахирам, че непознати хора влизат в личното ми пространство, което явно по време на заточението ми във военния манастир се е поразширило до радиус от няколкостотин метра. Слизам на Съдебната палата и тръгвам пеша по „Алабин“. Фриййййййдъъъъм. Ебати кефа. Не че ми беше лошо горе, но свободата си е друго нещо. Вземам си нова биричка и се разхождам малко по „Витошка“. Мацки извират отвсякъде, а аз имам да наваксвам за бая време и се чувствам като дете пред витрината на сладкарница. Завивам по „Солунска“, зяпам малко книги на „Славейков“ и се насочвам към „Шишман“, където сядам в любимата ми „Билкова“. Там всичко си е същото, дори и барманите. Поръчвам голяма водка и я изпивам чиста със страшно удоволствие. Провеждам няколко прекрасно безсмислени класически за заведението разговора с другите накацали по бара следобедни птици, а после се прибирам към нас, където настават бурна радост и веселие. Хапвам, пийвам, слагам си нормални дрешки и се връщам обратно към центъра, където се засичам с няколко приятели и се правим на маймуни по случай уволджака ми.

После следва един безумен месец, който лееекичко ми се губи. Не се наваксва толкова лесно година и половина без партита и почти никакъв секс. Всичко ми се слива като някакъв безумен филм и в спомените ми са останали само някакви откъслечни кадри -как съм в леглото с разни девойки, как лазерите на някакво голямо парти ме осветяват, а басовете почти ми изкарват въздуха, как бягам от някакви куки и едновременно с това се смея, как седя на бар и пред мен има поне сто и петдесет хиляди малки чашки с текила (тогава не се казваха шотове още) и всякакви такива сцени. После, уви, кинтите свършват, защото нашите са увиснали, и аз започвам да бачкам и да уча за кандидатстудентски изпити номер две (надявам се последни). Хващам се като хамалин в един склад за цимент. Малко е тежичко, но аз съм яко копеле и пада някой лев. Намалявам темпото с партита и се мачкам само уикендно, защото иначе няма да мога да запомня нищо от материала. Влизам в цикъл - работа, учене, трещене - и много-много не се замислям какво се случва.

Все едно влизането ми в университета е някакъв вододел и след него всичко ще се промени. Тогава нямам въобще идея колко съм грешал в този момент и този почти детски идеализъм ме носи на крилете си. Изпитвам страшен оптимизъм и си казвам: „Ето, сега ще вляза, ще похамалувам още малко, но докато уча, нещата в милата родина ще се нормализират и регулират и след няколко години всичко ще ми е наред“. Като си спомням за онова момченце, което бях някога, се чудя как може да съм бил толкова тъпо копеле.

Месеците до изпита минават неусетно и аз, независимо от времето, което имам да уча, ги прегазвам като бързия влак и влизам каквото искам, там, където искам. Вземам отпуск и отивам на море, като обикалям главно къмпингите около Созопол. Няма такова разбиване и отново не знам какво се случва, което е нещо нормално, когато си около голямото синьо. Там програмата изглежда така - понеже си пил цяла нощ (често и цяла сутрин) и не си се сетил да си легнеш на сянка, слънцето те напича в 7-8 и сънят става невъзможен, освен ако не искаш да ти се свари мозъкът (колкото ти е останал). Лазиш до водата и се бухваш в нея. Тази процедура малко оправя положението, доколкото това е възможно, защото си пил допреди няколко часа и си леееко недоспал. После някой казва: „Пич, хайде да ходим да пием кафе“, и някъде след половин час вече пиеш началото на третата си бира и си сгънал нещо характерно за сутрешно къмпингарско меню от сорта на шкембе, пържени филийки или един голям облак. К’вото дойде, бирата е по-важна. Искам само да отбележа, че това за бирата, махмурлука и „клин клин избива“ е пълен мит и няма нищо вярно в него.

След това пак се влиза във водата за малко, за да се смели закуската по-добре. После започват да прииждат летовниците и курортистите и се започва едно стратегическо пафкане на коз и наливане с мастика, мента, водка, джин, вермут, бира, студено вино, коктейлчета, съчетано с правене на лошо впечатление на всички околни. Това продължава преди, по време и следобед някъде, докато дойдат чайките - тези мини къмпинг лешояди. После, ако си тарикат и се сетиш, може да полегнеш и да дремнеш малко за красота, преди да започне истинското разбиване по плажните барове и кръчми. Това същинско разбиване е неописуемо и трябва да се преживее, за да се разбере. После пак изгрява слънцето и всичко започва отначало. Някъде на третия ден човек вече не знае кой е и как се казва, но е напълно и истински щастлив - море, смях, приятели, партита, мацки, безумици, още смях, дивеене, бушуване и трещене с хора като теб, няма такъв кеф и такова усещане за безметежност. Някъде след две седмици се насочвам в посока Мордор напълно съсипан и изтощен, но с еййй такава усмивка на лицето.

Побачквам усилено един месец, защото ми трябват кинти за такса за първия семестър и разни работи за училище, идва октомври и фактически започва първият ден от студентския ми живот, който, уви, впоследствие ще се окаже доста кратък...

Влизайки в голямата зала, буквално се чувствам като първолак. Едновременно съм радостен и развълнуван. Намирам се в Алма Матер - люлка на образованието, оттук започва пътят ми напред и нагоре и всичко ще бъде наред. Ще бъда заобиколен от интелигентни и позитивни хора, ще има дълги разговори за изкуство, история, политика, поезия и философия, абе един вид всичко ще е като една версия на студентската част на „Отсам рая“ на Фицджералд, ама този път в края на ХХ век. Ентусиазмът ми успешно пречи да чуя бясно свирещите аларми в главата ми, които реагират на заобикалящата среда и излъчваните сигнали. Питам една девойка дали до нея е свободно, тя само ме изглежда надменно и не ми отговаря. Аз въпреки това сядам, защото една кифла не може да ми попречи да се наслаждавам на първия учебен ден по никакъв начин.

В залата сме някъде стотина души. Един прошарен чичко влиза, леко накуцвайки, и всички утихват. Настава тържествена тишина. Чичкото е облечен със странно сако с кожени кръпки на лактите и има очила с дебели рогови рамки. Започва да държи реч и определено му личи, че грам не му се занимава с нас. Не се опитва и да го скрие много.

Г овори монотонно, без да се усмихва, а гласът му, въпреки че е равен, се чува и в най-отдалечения край на залата. За момент се сещам за един друг чичко, който говореше по същия начин преди около две години, когато ни посрещаха в армията. Речта продължава около половин час и накрая пичът ни казва, че за днес сме свободни и може да видим програмата си за седмицата залепена на табло до вратата на секретарката. Опитва се да ни се усмихне за финал, но не му се получава, после се изкашля и излиза бързо. Малко по малко аз и колегите ми се изнизваме през вратата. Оглеждам ги и това, което виждам, не ми харесва много. Повечето момченца приличат на футболистчета от В група и гледат тъпо, а болшинството от девойките имат излъчване на чалга певици. „Лошо, Седларов, лошо“, си мисля аз, но по-късно се оказва, че имам познати в потока, и то не малко, и за мой късмет от сто души десетина са „наши хора“. Това е едно социално уравнение, което статистически граничи с почти невъзможното.

Нека да спомена някои неща за нашата образователна система, които по онова време не знаех и съответно не си бях формулирал. Първото е, че ние от много време въобще нямаме образователна система, а само подобие на такава. Има имитация на учебен план, имитация на учебници и имитация на преподаване. Учебниците са тъпи и се пишат само за пари, учебната програма е малоумна и непрактична, а учителите са хора, които категорично не отговарят на възрожденското понятие „даскал“ с неговия просветителски заряд. Има, разбира се, малки изключения, но те не са достатъчни да променят или въздействат. Съответно от родните училища излиза една масово негодна продукция -младежи и девойки, които нямат формирано собствено мислене, способност за възприемане и анализ на данни, а могат само папагалски да пресъздават информацията, която по изключително хаотичен и лош начин им се налива в тиквите. Това образователно извращение е продължило много години и резултатът е цяло поколение тъпаци, които нямат грам мозък и са убедени, че четенето на книги е пълна загуба на време. Мисля си също, че това съсипване на образованието е нарочно и част от някакъв велик план, чиято крайна цел е да се отгледа нация от лесноманипулируеми, нискоинтелигентни марионетки, които като овце да се насочват в удобна посока. Също така мисля, че който и да го е измислил това, определено добре му се е получило. Най-сигурният начин да унищожиш някоя нация е да отнемеш способността на нейните деца да мислят. После само трябва да изчакаш...

На следващия ден ставам в седем и отивам на лекция в 08,30. От стотината ми колеги налични са само десетина-петнайсет. Сядаме в посочената стая и започваме да чакаме. Някъде към 09,00 влиза доста невзрачен човечец с омачкани дрехи и очевидно силен махмурлук, казва неясно името си и започва да ни чете от някакви омачкани записки с монотонен, гъгнив глас. С много усилия успявам да задържа вниманието си върху това, което говори, за около десет минути, но после се отнасям. Като гледам, и колегите ми не са много съсредоточени. Нищо, следващата лекция ще е на професор Х, гледал съм го много по телевизията, чел съм му статии и сто процента ще е много интересно. Едвам издържам двата учебни часа и се запътвам към залата, където ще чете лекция академичното светило. Там вече са се посъбрали повече хора. Сядам и вадя лист и химикал, за да водя записки. Минават двайсет минути, когато влиза някаква леличка, която ни казва, че Х е зает и няма да има лекция. Изнизваме се и аз отивам да изпуша една цигара в градинката зад университета. Имаме дупка в програмата от два шибани часа. Понеже още се нося на крилете на академичния ентусиазъм, използвам функционално времето и се записвам в библиотеката, после прекарвам времето си в малките книжарнички наоколо. Дори купувам една тънка книжка на професор Х с последните си кинти. Двата часа минават и даже малко закъснявам, докато намеря къде е заличката, която е забита в някакво далечно крило на сградата, наречено „Гълъбарника“. Влизам, отново има десетина-петнайсет души, явно не всички са устискали да чакат два часа и са възирали. Този път преподавателката е относително млада и категорично дебела. Поглежда ме злобно, аз се извинявам за закъснението, но тя само ми махва да влизам. Отново следва монотонно четене от записки. Всички чинно си записват. Това продължава пак към един мъчителен час. Мацката е сляла двата учебни часа, изкарала е междучасието от уравнението и когато минава единият час скука, пуска между нас списък, в който трябва да се запишем, че сме присъствали - име, специалност и факултетен номер. С това приключва първият ми реален учебен ден. Отивам в близката градинка и преглеждам записките си, защото обичам да обработвам информацията веднага. После отварям книгата на професор Х и прочитам една глава. Прави ми впечатление, че както книгата, така и записките ми се отличават с изумителна сухота на текста, липса на логика и страшна скука. Мдаааааа, първият ми ден в Алма Матер определено не вещае нищо добро.

Вторият ден започва с фалстарт. Пак е паднала първата лекция. „Той рядко идва“, казва секретарката, когато я питаме какво се случва. После все пак провеждаме следващата лекция, едно упражнение и кой откъде е.

На третия ден се оказва, че нямаме нищо.

На четвъртия ден имаме лекции според програмата най-накрая, петъка - също. Оказва се, че това е нормално. Някои даскали не им пука и не идват, появяват се само да отбият номера и за изпитите, други са стриктни и при тях трябва да се ходи, защото иначе не дават заверки. Какво ли да правят младежи като мен, които трябват да бачкат? А парите, които съм спестил, стремително се топят и този факт започва доста да ме измъчва. Иначе малко по малко влизам в ритъм и учебният процес започва да тече.

Няколко преподаватели са готини и обясняват интересно и с хъс, личи си, че им пука. За съжаление, са малък процент от общото. Един дори има ум като бръснач, фантастичен изказ и предизвиква в мен академичен ентусиазъм, но накрая яко ме стряска с изказването си „Мили деца, в България образованието е равно на самообразование“. Това изречение обяснява цялата ситуация. Нека да разкажа още за образователната система в милата ни родина въз основа вече на първите ми впечатления от колегите. С две думи, и в армията не съм виждал толкова тъпи копелета и путки на едно място. А това се води елитна специалност. Повечето имат коефициент на интелигентност колкото температурата в стаята и Форест Гъмп до тях би изглеждал като Айнщайн. Няма толкова тъпи погледи и разговори, не могат да вържат две приказки на кръст, само позират и симулират учебна дейност. Това са отличниците на България, които един ден ще заемат отговорни длъжности и нещо ще зависи от тях. Заеби! По-добре да се закрива държавата директно. Тези създания нямат грам собствено мислене, могат само да зубрят и после да повтарят назубреното. Целта им не е да получат информация и на база тази информация да могат да правят изводи и да виждат моделите, целта им е да имат „шистичка“ и мама и тате да им пращат „паричкитие“, после да си намерят заветната службица „на бюро“ и да паразитират на гърба на държавата до пенсия, ако може, без много да се напрягат. Така няма да се оправят нещата, а и губим свръхценни селскостопански работници, които са били заблудени, че ученето наизуст на дълги и неразбираеми текстове е признак на интелект. Не е! Марш на нивата!

Точно за един месец целият ми академичен идеализъм е прегазен, довлачил се е до канавката и там бавно агонизира. От Алма Матер явно е останала само сградата, всичко друго е фалш и самозаблуди. Нито преподавателите (изключенията са толкова малко, че не могат да предизвикат промяна), нито студентите стават. Ако ме заключите в изолирана стая с куп книги, върху които е базиран предметът, който изучавам, аз за три-четири месеца ще съм поел цялата база данни, която сега постепенно ми наливат в главата, претендирайки, че ми „преподават“. Виждам разочарованието и огорчението върху лицата на още няколко души от потока ми. Явно и те са имали големи очаквания и надежди като мен и сега преживяват чувството да си яко преебан, което някои хора наричат „фрустрация“ сигурно на галено. Но стига толкова депресия, каквото такова. Да се бях сетил да отида в „Принстън“. Не че нашите имат кинтите да си го позволят де. Това с образованието май пак леко е свързано със статуса. Ще цитирам едно филмче от детството: „Педро, амиго мио, пак ще пием кръв от консерва“.

Закачам малко и студентски живот де. Както споменах, се надушвам с няколко младежи и девойки, които са от моята кръвна група. Пием бири между лекциите, пафкаме, ходим по барове и на партита. Готини са. Това с бохемския студентски живот в Студентски град не е моя филм и не става. Пиенето на водка менте от пластмасова чашка със степче за разредител в някоя читалня, докато се слуша новото на Г лория, категорично не ми е опция за забавление. Отивам няколко пъти при някакви колеги и колежки и вдигам ръце. Не ми допада и ги оставям да се наслаждават на живота си по този техен специфичен начин. Те не ми пречат и аз не им преча. Нека бъдат щастливи.

Свършвам кинтите и се хващам да работя охрана нощна смяна в едно хотелско казино. Ходя с риза и връзка, мълча и гледам да не стават проблеми. Проблеми се случват рядко, което е добре, защото в тези каубойски времена всеки конфликт неизбежно води до усложнения. През цялото време съм недоспал и ми идва малко нанагорно с бачкането, ходенето на лекции и ученето после, което не е малко. Все още обаче някакъв фалшив оптимизъм замъглява преценката ми. Идва време за първата сесия и аз си вземам всички изпити без много зор. Попадам и на прословутото създание „проклет преподавател“, чието единствено удоволствие е да се заяжда със студентите и да храни егото си от властта си над тях. Чувал съм от мои приятели, че винаги има по няколко такива. Аз минавам, защото съм велик стратег, но повечето колеги ги застига секирата. Едвам събирам кинти да си платя следващата такса и за награда нямам пари да празнувам Нова година. Всичките ми приятели заминават някъде, аз отивам на някакво тъпо квартално парти, не седя много и се прибирам вкъщи, където гледам с нашите телевизия.

След кратка ваканция започва вторият семестър. Предметите са по-интересни и има повече преподаватели, на които им пука. Пак някакви моменти на надежда и идеализъм ме спохождат и си мисля, че след няколко години всичко ще е наред, само трябва да потърпя. Както казва един мой приятел, той е по-голям от мен на години, познаваме се от тренировките и сега е при баретите: „Най-мъжкарското нещо, браточка, е търпението“. Та аз търпя, уча, бачкам си и когато остане случайно някой лев, отивам да се направя на маймуна, ей така, малко за отдушник. Пак съм влязъл в рутина и живея за някакъв хипотетичен бъдещ момент, когато „всичко ще е окей“. Едно да ви кажа, това мислене никога никого не е довело до щастлив край.

Една колежка много ми харесва, но рядко се засичаме. Една сутрин, когато пак се е случило да съм със зверски махмурлук, я виждам да влиза в залата, където ще е лекцията. Това ме убеждава също да вляза, вместо да ходя да пия биричка, както ме навиват едни колеги. Сядам до нея и известно време се правя на луд, слушам преподавателя и си правя записки. В един момент някой го вика навън за малко и аз се възползвам от момента да заговоря девойката. Наистина много е добра - дълъг крак, страшни цици, дълбоки кафяви очи и черна права коса с перчем на черта.

- Здравей. Аз съм Пешо. Ще карам направо. Много си красива, искаш ли да излезем да пием по питие тези дни? - казвам нещо от сорта, като последните ми думи са важните. Усмихнат, подавам супердружелюбно ръка. Девойката направо сякаш се стряска, после ме изглежда със страшно презрение и просъсква:

- Я не ме заговаряй бе, цървул. За какъв се имаш ти бе? Я марш у лево, нещастник! -После се обръща напред, все едно не съществувам.

Аз хващам моментално сръбската телевизия и й казвам:

- Ей, кифло нещастна, опитвам се да се запозная с теб по най-нормален начин, а ти ми се правиш на примадона, парцал нещастен!

После я донахранвам и отивам да седна до едни мои хора на задните чинове, за да не й счупя тиквата по средата на лекцията, д’еба и надменната пача. Един от тях ме тупва по рамото и казва:

- Добър опит, Пешко, смел си, ама тая не е за нас. Нямаме колиии, парииии, такиваааа неща, ако разбираш к’во искам да ти кажа. Нямаме нещата, които я вълнуват, пич.

Аз кимвам. Знам, че доста от хубавите девойки в наши дни ги ядат прасетата, опс, обърках се, мутричките, но това не значи, че няма изключения. Силно се надявах тази да е от изключенията, но уви, не познах. Адски шибано е готините девойки да ги шлякат някакви боклуци, ама каквото обществото, такава и социологията. Какво да направим, че в нашата мила родина положението е такова и момиченцата отичат по този гаден начин.

От позицията си на задния чин виждам как мутреската бърка в чантичката си и вади миниатюрен мобилен телефон. Братче, аз за една такава машинка трябва да бачкам сигурно поне три месеца. Бавно набира някакъв номер. Говори някъде към минутка, затваря и после се обръща и ме поглежда гадно. Усмихва се само с устни, но очите й са студени като на змия. Аз вече не й обръщам внимание, а се задълбочавам в лекцията. Майната ти, парцал, хубава мацка си, ама в главата имаш ако, както пеят поетите на моето поколение „Ъпсурт“. Лекцията е интересна, но ушите ми още бучат от случката. После имаме някакво ужасно упражнение по статистика и мога категорично да заявя, че това няма да е моят любим предмет. Ама въобще. Приключваме по тъмно и аз отклонявам втората покана за бира от аверчетата, защото искам да се наспя, леко съм се поуморил тези дни, а и нямам кеш. Излизам на улицата до факултета и тръгвам пеша към спирката. Докато минавам покрай два паркирани мерцедеса, прозорецът на единия се смъква и отвътре ехидно ми се усмихва гореспоменатата колежка.

- Ей, пикльо, ей сеа, кат си мноо отворен и ми викаш кифла и пача, ще те запозная с приятеля ми.

Вратите на двете коли се отварят едновременно и от тях излизат някъде към един футболен отбор дебеловрати, здрави младежи. Какво клише. Мдаааа, положението отива към лошо. Аз, колкото и да съм нинджа, с толкова говеда нямам шанс. Пичът с най-големите и най-златните ланци се подпира на колата до мен, пали цигара и започва да се държи като третостепенен герой от „Кръстникът“.

- К’во става, младеж, обиждал си жена ми нещо, а? Човек, който обижда жена ми, бере ядове - издухва пушека си в лицето ми. - Кажи ми к’ъв си ти бре, калитко, да викаш на мацката ми парцал?

Положението е неспасяемо в този момент, си мисля аз, тези са ме заградили яко, не мога да избягам, защото ще ме догонят с колите, а и знаят къде уча. Загубен мач. Поглеждам мистър Мутра в очите и му казвам:

- Виж сега, пич, казах на жена ти, че е парцал, защото... е парцал.

И му набивам едно дясно кроше така, че цигарата му отхвърча на пет метра. И без това ще ям бой, нека поне не съм капо. Пичът залита, но не припада, което му прави чест, въпреки че е обяснимо с тази голяма глава без врат. Нямам възможност за втори удар, защото ме започват и аз се свивам на кълбо на земята. Не че това помага много, тези са про-та, а не някакви льольовци в казармата, и аз скоро губя съзнание. Събуждам се след известно време подпрян на един трафопост на тротоара, а колите ги няма. Хората ме подминават, все едно съм невидим. Точно за това учихме днес - за зараждането на гражданското общество в България. Явно се намираме в много ранна фаза от това зараждане, съдейки по реакцията на въпросното минаващо покрай мен общество. Тече ми яко кръв от носа, но май не е счупен. Имам аркада на лявата вежда, едното ми око се затваря и като цяло ме боли всичко. Тези момчета знаят как и къде да ритат. Хубав пердах са ми теглили, определено. Можеше да е по-лошо обаче, мисля си аз. Можеше да ме разходят в багажника и да ме закарат на Камбаните, но по-скоро Мутрата е направил демо на мацката си и не му дреме толкова, че да се занимава с мен. Това, че съм го ударил, може да е отдал на факта, че приличам на заклет почитател на Дейл Карнеги, и да го е приел за приятелски жест. Прибирам се вкъщи, измивам кръвта, мажа се обилно с „Троксевазин“, лапвам три аналгина и лягам пред телевизора. Това е ползата да тренираш бойни изкуства, вашите не се коркат, когато имаш повреди по лицето, защото са свикнали.

Ташакът на това да те опердашат не е в болката, а в чувството, че са те набили. Това е забавното в случая. Включват се древни инстинкти и механизми и в главата ти настава една елегантна буря, която е сложен коктейл от агресия, унижение, гняв, страх и жажда за отмъщение. Но както е казал великият български народ „Бой и ебане не се връщат“ и невероятното „Боят изгражда, не е като да разгражда“. Та седя си аз пред телевизора, гледам тъпи сериали и си държа пликове лед върху бушоните. „Да бях избягал“, „Да се бяха пробвали един по един“, „Тъпа курва“ и разни такива неща ми минават през главата. Иначе съм много в час и знам, че срещу тези маймуни нямам шанс, аз съм един, а те са поне няколко бригади и това е война, която не мога да спечеля сега и по този начин. Само ми е смотано, че шляканата мутреска си мисли, че ми е дала урок, и сега тържествува, а аз не мога да й покажа в каква грешка се намира. Нииищо, батко е злопаметен, ще дойде Видовден и за теб, курво.

Иначе е забавно да си гледам префасонираната физиономия. Винаги ми е било смешно колко крехко е човешкото тяло и как една елементарна тупаница може да те превърне в клоун. После разправят, че Създателят нямал чувство за хумор. Един готин бушон минава за около две седмици изцяло, с „Троксевазин“ - за седмица-десет дни. През това време ходя с малко големички за лицето ми тъмни цайси, когато излизам. На лекции не ходя, защото не искам да виждам онази девойка все още. Не знам дали няма да й счупя вратленцето, ако направи някоя победоносна физиономия. Взел съм си и болнични и си седя вкъщи, главно чета вестници, които са се натрупали последните месеци. Това е хубав начин да проследя какво се случва и чета хронологично статия след статия, като започвам отпреди три месеца. Мамата си джаса. Държавата ни май не се спуска по нанадолнището, а вече се е забила във водата и мощно шпори към забиване в дъното. Безработица, ескалираща инфлация и обезценка на лева, малоумно правителство без идея какво се случва, липса на здравна система, корупция на всички нива и най-актуалното за мен -тотална симбиоза на мафията с властта. Опаааа, аз къде съм тръгнал с идеализма? В тази държавичка, ако не съм бандит или част от антуража на властта, май имам проблем. Като гледам как се развива мачът, май не аз, когато завърша университет, а когато синовете или внуците ми завършат, ще има някаква оправия. Лошо, Седларов, лошо.

Бушоните ми минават, зарастват и пукнатините по опердашеното ми его. Пак идва пролет. „Някои хора пролет чакат, що не гризнеш този лакът“ - както са я възпели „Хиподил“. Отивам пак на лекции, мацката ми се подсмихва нещо, но аз я отебавам. „Отмъщението е ястие, което се яде студено и с люти чушки.“ Нещо обаче желанието ми да се образовам леко се е поизпарило, все едно мутретата са изгорили някое реле в главата ми с шутовете си, реле, което е отговаряло за сектор „Академичен идеализъм и сляпа вяра в бъдещето“. Започвам да виждам нещата в истинската им светлина.

Картинката не ми харесва. Ама грам не ми харесва. Повечето ми преподаватели са облечени с окъсани и евтини дрешки. Липсата на хъс в преподаването май е свързана с парите, които получават. В това не намирам особена логика, защото, ако се предполага те да обучават част от бъдещите кормчии на държавата ни, то би трябвало да бъдат положителен пример и мотивация. Странно. Има няколко изключения, но те рядко се появяват и явно бачкат нещо, а преподаването им е за украшение.

Аз обаче съм упорито копеле и когато идва сесия номер две, пак се справям блестящо и пак си вземам всички изпити. Колегите ми с „шистичките“ доказват, че могат да учат наизуст цели тухли, но след година пребиваване в най-добрия университет си остават същите тъпи парчета и както ги гледам, тази тенденция ще се задържи, уви, завинаги. Хората са го измислили - пускай ги да влизат лесно в университета, но ги пускай да излизат много трудно. При нас май е обратното, което ми се струва доста тъпо. Майната му и майната им. Явно великият план за разрушаване на нацията работи със страшна сила. А само как се разпространява музиката, която слушат. Ужас. Все повече и повече изчезват нормалните места и отвсякъде започва да се лее мазна чалга. Доказано е в лаборатории в Масачузетския технологичен институт и в НАСА, че една чалга песен ти сваля коефициента на интелигентност с половин единица, та смятайте какво се случва след двайсет песни. А тези създания слушат подобни извращения през цялото време и навсякъде. Някак си не може да изпитваш любов към ближния, ако знаеш, че вместо мозък има в главата си говна. Според мен тази музика е направена специално за да спомогне и ускори плана им.

Та вземам си изпитите и започвам да бачкам на още едно място, защото нашите съвсем са оттекли финансово, като другите 95 процента от населението. Тъй че нощем съм охрана, а денем - хамалин. Лошо става, когато клубът, в който работя, решава, че е време да стане „модерен“, изхвърлят читавия диджей и водят някакъв китен селянин, плюс оркестър цигани с барабанчета. Нали се сещате, че издържам със страшни усилия три дни и бягам оттам с писъци. Влизам в една дупка, където се събират мои хора, и барманът ми пуска малко „Юта Сейнтс“, за да прогони спомена за тълпата мазни, потни зомбита, които се гърчат под звуците на ориенталски ритми. След няколко песни и няколко водки светът започва да ми изглежда по-добро място. Започва да звучи „Съмтинг гуд из гона хапън“ -според мен най-хубавата им песен, и ме изпълва един ама напълно безпочвен оптимизъм, но ми е хубаво.

Когато бачкаш лятото и нямаш кинти, всичко се слива в едно - жегата, пустотата, гневът, въпреки че в Мордор лятото има едно особено очарование. Освен приятелите и повечето орки са се изнесли по плажове, планини и язовири и Градът е празен и красив. Усеща се едно особено спокойствие и ако успееш да надзърнеш отвъд булото на гнева, то придава малко баланс и хармония и на теб. Това рязко бива изтръгнато към края на август -началото на септември, когато орките, накачулили се по колесниците си, се събират на пълчища на Горублянската, Владайската и Богровската порта, вливат се обратно в Града и изчезва дори и споменът за спокойствие. Имало е времена, когато в Мордор е било като през лятото през цялото време, но според мен това е мит.

Та бачкам си аз, а моите хора са по разни плажове. Хубавото да работиш хамалин в склад за строителни материали лятото и да си психопат като мен е, че заякваш и ставаш жилав.

Аз, за да е по-весело, не се крия по сенките като другите колеги, а тренирам в празното хале, като си повдигам чували цимент, удрям и ритам разни неща и се набирам на един лост до припадък. Има две опции, когато си в такава ситуация - едната е да мрънкаш колко е жесток животът към теб и да се сдухваш, другата е да мислиш как да се измъкнеш от ситуацията и да се развиваш. На мен ми харесва повече втората, но от време на време и първата идва да потропа върху т.нар. двери на съзнанието ми. Няма да се правя на луд, на вас всичко ще си кажа...

Та минават дните, превръщат се в седмици, а те - в месеци. Посрещам си приятелите, те ми разказват случки от плажния свят, когато питат за мен, аз не искам да изглеждам тъпак и им обяснявам, че съм бил зает с някакъв проект и затова цяло лято съм „на трупчета“ в Мордор. Точно когато съм посъбрал малко пари и отивам да си взема кинтите за последния месец и в главата ми е вече сглобено уравненението пари за трети семестър + „Смокиня“ + пари вкъщи + нови обувки за зимата, че снегът и кишата имат склонност да влизат отвсякъде в старите, се озовавам пред заключената врата на склада. Това не се случва никога и тази врата не се затваря. Имам лошо предчувствие, набирам се на оградата и съмненията ми се оправдават - в склада не е останала и една тухличка, шибаните шефчета са се измели, а аз май ще го издухам мощно. Усещам как финансовото уравнение се разпада. Сядам на една изсъхнала купчина пясък и паля цигара. Издухвам пушека и се опитвам да се успокоя. Толкова е горещо, а аз съм толкова изпълнен с бяс, че мога да изпепеля с поглед цяло стадо автори на книги за позитивното мислене.

После се прибирам вкъщи и ситуацията съвсем се засира. Баща ми, жертва на икономическата криза, си е бил камшиците и е оставил майка ми да се оправя с всичко. Ебати пича. Колко е лесно да обърнеш гръб на проблемите и да оставиш твоите хора да си се оправят. Майка ми е бог, не показва капчица слабост и веднага овладява ситуацията. Ако оцелее нашата държавица през следващите години, един ден трябва да се направи огромен паметник на Черни връх на българската жена - как носи две пазарски торби и крачи усмихната към бъдещето. Казвам ви, пичове, ако оцелеем, само заради тези жени ще е, само се огледайте и ще ги видите навсякъде около нас. Не ние, не шибаните политици, а те са гръбнакът и силата на нашето общество. Без тях сме нищо, пълна нула.

Морето се оказва мираж, а пък още по-забавно става, когато един скок на долара леко обезсмисля кинтите, които съм скатал за третия семестър. Докато отивам към Секретариата, за да подам молба да ме оставят да уча, срещам един стар приятел - Асен, и се сещам, че той май скоро завърши специалността, която изучавам. Прегръщаме се, аз го питам: - Как си, завърши, а? Машина си ти! - тупвам го по рамото. - Сега какво, бачкане, кариера, костюми и вратовръзки? Първият милион е на една крачка?

Пичът ме поглежда с горчивина и ми казва с гробовен глас, който рязко контрапунктира на оптимизма в моя: - Пешо, брат, кур бачкане, кур и кариера, нямаш ли връзки, все едно си учил за нищо. Нямаш шанс да се пласираш някъде, а ако успееш по случайност, кинтите няма да ти стигат да си избършеш и гъза. Аз изчезвам оттук, не става така просто. Отивам към

Щатите.

Въобще не ми харесва какво чувам, но се опитвам да продължа да се усмихвам.

- Е, аре сега, копеле! Къде ще ходиш, нали ако всички избягаме, няма да има кой да я оправи тази държава. Нали помниш какво си говорехме някога след тренировки, как ще си направим заедно бизнес, как ще караме яхти...

Асен ме прекъсва:

- Гледай сега, каквото сме си говорили, говорили сме си го тогава. Заеби всичко е моят съвет и рязко изцепвай зад граница. Тук няма оправия и няма да има още много време. Бягай бързо и не гледай назад.

Прегръща ме и продължава: - Сега те оставям, защото съм на интервю в посолството и закъснявам, но чуй какво ти казвам и бягай с двеста, докато още можеш.

И така, виждам Асен за последен път. Асен и още над половин милион наши хора, от пичовете, през следващите няколко години си тръгват от родината, за да търсят по-добър живот и да избягат от зомби апокалипсиса, който се задава. Сигурно щеше да е хубаво някой да се опита да задържи тези девойки и младежи от моето поколение тук, да направи нещо, да каже: „Пичове, стойте, без вас не можем, вие сте децата ни и бъдещето ни. Стиснете зъби и останете, заедно ще оправим нещата.“. Никой нищо не направи обаче, на никого от лайнарите не му пукаше.

Стигам при злите създания, наречени секретарки. Те ме поглеждат, изслушват ме с каменни лица, после едната ми казва бавно и с явно наслаждение от властта си над мен (нищите духом имат тази забавна склонност да се опиват от контрола над други хора):

- Няма как да удовлетворим такава молба, момче - оправя дебелите си очила и шумно сръбва от стара соц чаша за чай, - като отидеш в магазина за сирене, и то е с пари, нали? Там молби ли им пишеш пак?

Пак сръбва просташки и спира да ми обръща внимание. Другата, с много отработено движение, взема молбата ми от бюрото и все едно не съм там, я пуска в едно кошче за боклук до себе си, което е пълно със смачкани листове. Аз превъзмогвам първоначалния си импулс да им размажа главите една в друга и се обръщам. Току-що съм спрял да бъда студент. Излизам и бавно минавам покрай огромната опашка късметлии, които са събрали кинти и ще продължат да учат. Може и да не изпитвам първоначалния си ентусиазъм, но ми се щеше да го довърша това образование, за да видя дали ще има някаква качествена промяна в мен след това. Облягам се на стената, паля цигара (имам само още две) и наблюдавам стотиците младежи и девойки, които чакат да си дадат парите, чудя се дали те се вълнуват, дали още мечтаят, или са там просто по инерция. Преди да си допуша фаса, ми хрумва и друга идея, но трябва да я обмисля.

Глава 3

Китайска храна

Няма да бъда мижитурка, която цял живот се бъхти за дребни центове.

Лъки Лучано

Виждам най-силните и умните мъже, които някога са живели. Виждам целия този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери и филмови идоли, и рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко разбираме това. И това страшно много ни вбесява.

„Боен клуб“, Чък Паланюк

Та, както стана ясно, освен че съм безработен, вече не съм и студент. С няколко думи -ебало си е мамата. Докато съм се отдал на леко мрачни мисли в такъв стил, стигам до езерото с лилиите в Борисовата. Сядам на тревата на поляната малко по-нагоре и изпушвам предпоследната си цигара. Много забавно е, когато нямаш кинти, как знаеш колко цигари имаш точно. Отпускам се по гръб на тревата и зяпам как облаците се гонят в небето, като правя кръгчета с дима. Някави пискливи тийнейджърки с бири в ръка ме подминават, смеейки се. Винаги ме е дразнело как хората не се съобразяват и не си синхронизират настроението с моето, когато съм нервен. Тъпаци! Та, значи, един вид се намирам на дъното. Зъбните колелца в главата ми започват да вдигат оборотите. Пред мен има два варианта - единият е да си намеря работа, което май е доста трудно напоследък, защото държавата се пързаля по икономическото нанадолнище, да успея да спестя кинти и да запиша следвашия семестър. Този вариант има няколко слабости обаче, едната е, че и да си намеря работа, няма да има как да се справя със социално-битовата ситуация и същевременно да стана спестовен. Освен това вече не съм особено убеден, че завършването на образованието ми ще внесе съществена качествена промяна в живота ми. Та повтарям - бачкане до откат, после учене, после бачкане до откат и това е. Май няма особена далавера в това - девет до шест, после жената, децата, после малко по малко живецът отстъпва място на сивотата и сдуха, после пенсия и после довиждане. Не ме кефи.

Другият вариант е да обърна тоягата и да започна да живея по мои правила. Един вид системата „Фън Лавин Криминалс“. Отебавам рязко правилата на обществото, закончетата и тръгвам по мой си път, където рисковете и залозите са значително по-големи. Аз имам склонността да вземам бързо решения и да мисля доста прагматично. В съзнанието ми се решават светкавично социални уравнения и се изчисляват плюсове и минуси в разни казуси, свързани с вариант две. Паля и последната си цигара и докато я изпушвам, вече съм взел решение. Категорично вариант две!

Искам да отбележа за протокола, че това беше последният път, в който нямах кинти, защото още на следващия ден направих първия си обир.

Реших обаче да стана малко по-неконвенционален престъпник от общоприетото. „Престъпник“ - замисляли ли сте се, че това всъщност е много хубава дума - човек, който престъпва нещо. Според мен съществува и по-елегантен начин да си бандит от това, което показват родните такива. Кой ти е казал, пипонкьо, че трябва да светиш през цялото време с лъскави колички, златни ланци и непрекъснато фукане и позиране?

Задължително ли е да изглеждаш като глиган, да си облечен като селянин и да гледаш лошо? Кой е казал, че една акция трябва да става едва ли не под съпровода на Берковската духова музика и да се привлича цялото внимание? Възнамерявам да изпипам нещата по-детайлно. Винаги съм предпочитал ролята на кардинала, а не на краля. По-готино е да си този, който дърпа конците, отколкото този, на когото му ги дърпат. Представям си, докато лежа на поляната, как, ако се действа умно и се планират нещата стратегически, като се гледа повече ходове напред, има шанс да се направят чудеса.

Понеже нямам пари не само за цигари, а и за билетче за градския транспорт, вървя пеша до нас. Вадя от библиотеката си „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ и „Го рин но шо“ на Мусаши и чета познатите пасажи с часове. Винаги са ме надъхвали яко тези книги и наистина човек може да използва механизмите, описани в тях, много ефективно и сега, ако ги зацепи правилно. После правя малък видеомаратон, гледането на филми винаги ме успокоява и ми помага да преминавам през стреса по-меко. Гледам „Обичайните заподозрени“ и „Добри момчета“. Лягам си с усмивка и не се вълнувам особено за утрешния екшън, защото съм разиграл целия план в главата си вече десетки пъти и това ми дава някакво особено спокойствие. Както казваше Клайв Оуен в един стар английски сериал - „Играчът“, който даваха отдавна по телевизията и много му се кефехме: „Помни петте „П“ - Перфектната Подготовка Предотвратява Провала на Представлението“.

На следващия ден се събуждам свеж, пия кафе и се мотая до ранния следобед. После вземам един стар сак от тренировките, една шапка идиотка и стари очила с кафяви рогови рамки, чиито стъкла избивам. Вземам автобуса и след половин час съм се наредил на опашката пред стаичката, където събират кинтите на жадните за знания младежи и девойки. Стаичката се намира в началото на коридора, до голямо, пълно с хора фоайе, в което има две малки книжарници. Заставам накрая на опашката, която е доста дълга, пред мен има поне петдесет-шейсет души. Май за пръв път не се изнервям от опашка, като знам какво ще се случи малко по-късно. Преди да вляза в сградата на Университета, съм си нахлупил шапката идиотка и съм си сложил декоративните очила. Вадя вестник и докато ми дойде редът, почти съм го изчел. С половин ухо долавям и части от малоумните разговори около мен. Научавам безценни факти за съхранението на буркани, защитната стратегия на „Атлетик“ (Първомай) и тунинга на „Москвич“, ама от старите, батенце.

Влизам в стаята и се чувствам прекрасно. Всичко е истинско, цветно и се развива сякаш на забавен каданс. Вътре има две лелки зад две бюра, на стол до вратата седи един едър чичка с ей такава табелка „Охрана“ и най-хубавото е, че моята цел е доста лесно откриваема. На малко бюрце зад лелките са наредени кашончета, кутии от обувки май, които са пълни с пари, с кеш, с кинти. Аз съм сам в стаята, защото съм казал някаква глупост на хората зад мен на опашката от сорта, че трябва да изчакат пет минутки за „оправяне на системата“, и те са се вързали, защото съм им я казал убедително и кимайки. Та аз съм сам срещу един чичко и две лелки, които са единствената преграда между мен и кинтите. Подавам сгънатия вестник на чичето.

- Заповядайте, аз го изчетох - и се усмихвам.

Пичът изсумтява някаква благодарност, явно му е писнало на кура от висене, и се понавежда да вземе вестника, като по този начин си надява главата в мавашито ми, което съм изстрелял. Пада като отсечен от стола, а в следващата секунда аз с един скок съм върху бюрото на едната лелка. Тя ме гледа отдолу и има страшно забавно изражение, а цигарата е увиснала на устната й като залепена. Аз приклякам и суперелегантно й рязвам един десен прав в брадичката и тя заспива. Скачам на другото бюро и се надвесвам над колежката й, която си прави голяма услуга и сама припада, като бавно се свлича от стола си, спестявайки ми усилието да я нокаутирам. Мдааааа. Това се случва за три-четири секунди. Аз отварям ципа на големия си сак и започвам да изсипвам кашончетата с парите. Натъпквам ги хубаво, защото са доста. Шест кутии, пълни с надиплени банкноти и една наполовина. Закопчавам ципа на сака и с това е приключила фаза две на операцията. Остава ми само фаза три - изпаряване. Докато летя към вратата, виждам една интересна подробност - в ключалката отвътре си стои ключът, който аз вземам. Излизам от стаичката, с тялото си скривам вратата, която заключвам и с рязко движение чупя ключа в ключалката. После се обръщам спокойно и казвам бавно и уверено на младежа и девойката, които са първи на опашката: - Уважаеми колеги, дамите вътре помолиха да ви предам, че се нуждаят от десетина минути да систематизират информацията и да подредят бланките, защото е настанал хаос заради тази лудница. -„Колегите“ започват разбиращо да кимат. - Та, моля ви, изчакайте малко и после ще тръгнат по-бързо нещата. Успех ви желая - усмихвам се дружелюбно и бавно тръгвам към изхода.

Въпреки че вървя бавно, пулсът ми се е ускорил със стотина единици, но чувството е велико и неповторимо. Не съм се чувствал толкова жив от месеци. Адреналинът е голяма работа. Вече съм на улицата и се смесвам с минувачите. Тръгвам пеша по посока голяма спирка на тролеите наблизо, като, вървейки, смъквам очилата и шапката идиотка. Прибирам ги в един джоб на сака, а не ги хвърлям в кофите наоколо заради отпечатъците. Заставам на спирката на тролея. Почти веднага пристига един, аз се качвам и отпътувам в посока Сточна гара. От момента, в който влязох в стаята, до момента, в който се качвам в тролея, са минали по-малко от четири минути. Според мен лелките и чичкото ще се събудят след три-четири минути, а докато се оправят с вратата, ще минат още пет, докато звъннат и дойдат куките, аз вече ще съм в някой автобус, който ще ме отдалечава все повече и повече оттам. Пуши ми се зверски, но вече съм се обзавел с голям портфейл и ще мога да си купя цигари. Мои цигари с мои пари.

Някъде след час, час и малко вече съм си вкъщи и съм се заключил в стаята си. Имам си цигари, купил съм си и няколко бирички. Пускам си един албум на „Моби“ и отварям сака. Не изсипвам парите, а ги вадя малко по малко и методично ги броя и правя на пачки. След един час броене вече съм горд притежател на еквивалента на около петдесет хиляди долара. Скатавам пачките в шкаф под леглото и ги покривам с книги. Щипвам няколко банкноти и ги оставям в кухнята. После щипвам още малко, излизам и се смъквам в центъра. Там правя феноменален „тур де бар“, който приключва по обяд на следващия ден на „Лодки“, където съм финиширал с едни приятелчета и си говорим за Живота, Вселената и Всичко останало. Чувствам се супер добре и грам не ми се спи още. По някое време си тръгвам и на спирката на рейсовете към Квартала си вземам вестник. Пише за мен, казват ми „неизвестен извършител“. Определено смятам да си остана такъв.

Прибирам се и си лягам. Спя непробудно повече от шестнайсет часа, което е нормално, при положение че съм изпил над кило и канче твърд алкохол и без да броим бирите. На следващия ден ставам рано, пия кафе, после си събирам малко багаж, не че имам много вещи, на които държа, и след няколко часа вече съм горд наемател на семпъл, много спартански обзаведен апартамент, който се намира на една спирка от нас. Няма да предавам Квартала все пак, аз съм си локален шовинист.

Настанявам се светкавично, което въобще не е трудно, когато имаш само един сак дрехи, и за първи път от много време се чувствам спокоен, ама наистина спокоен. Забавна е мисълта, че всичкото това спокойствие е в резултат от притежанието на няколко купчинки хартийки, но нямам време за философски размисли по темата. Седя си в хола на новата ми къща, върху единствения диван със захабена дамаска, и си мисля в тъмното. Чертая в съзнанието си схема за следващите ми действия. Обирът на Университета е само началото. Трябва да се натрупа още кеш. Пуша в тъмното и се сещам какво каза в един филм един дърт изрод на главния герой, след като бяха направили пръв удар заедно. Каза му, че в никакъв случай не трябва да променя рязко начина си на живот след получаването на голямата пачка, защото това може да го унищожи. Пичът е напълно прав, представете си ме мен, младеж, който почти никога не е разполагал с много пари, да започна ей сега да си избивам финансовите комплексчета. До един месец ще съм изгорял и ще съм на топло в панделата. Трябва да се лети под радара винаги когато има възможност. Отварям си бира и отпивам. Нямам и намерение да се променям, кинтите са само средство, което ти дава свобода, а точно свободата беше нещото, което ми липсваше.

През следващите няколко дни не правя нищо съществено. Ходя да блъскам щанги в кварталната зала, там има чувал и го разцъквам след железата. После си правя дълги разходки из родния Мордор. Виждам града по съвсем друг начин. Съвсем отскоро съм слязъл от въртележката, а вече филмът ми е съвсем различен - не бързам за никъде, не завися от никого, излязъл съм от матрицата и го усещам във всеки един момент. Разхождам се навсякъде, и то не съвсем безцелно, нямам зор, но леко се пооглеждам за следващата цел. Най-важното е, повтарям, нещата да са изключително добре обмислени и да се проявява хладнокръвие и разум. Иначе с парите, които имам сега, мога да живея поне две години. Толкова се наслаждавам на това финансово спокойствие, имам чувството, че все едно съм бил болен от нещо и внезапно съм излекуван. Номерът е, че вече съм прескочил оградата на закона, вкусил съм кръв един вид и предполагам, че вече нищо няма да е същото.

В съботата следобед съм се размазал в кварталната бирария, чета вестници и списания, купил съм си цял куп, и отнякъде се появява Иво, който сяда на масата ми и си пали една цигара от моите. Не казва нищо, не ме поглежда, придърпва бутилката ми с бира и я изпива на екс. После примлясва доволно и казва:

- Пееешо, Пешо, мамата си и ебало.

Аз не му отговарям, а махвам на сервитьорката да донесе две бири. Казваме си наздраве, но си мълчим така още бая време. Аз си чета вестника, а Иво хваща едно лъскаво мъжко списание и започва да го разлиства, все едно е шампион по бързо четене. Това е хубавото да познаваш някого от първи клас - можете да си помълчите като пичове и да си прекарвате готино. В случая положението не е такова, защото толкова добре познавам Иво, че ми е достатъчно да го погледна само веднъж, за да видя дали е добре или зле. В този конкретен момент не е само зле, а направо е изперкал. Допиваме бирите, аз поръчвам още един път, паля цигара и оставям вестника. Иво отпива, пали още един фас и ме поглежда с доста кръвясал поглед.

- Мацката ме заеба, щото съм бил мизерник и съм нямал бъдеще, копеле. - После си отмества погледа към покривката на масата. - Нищо не ставало от мен, бачкал съм глупости, а специалността ми в Техническия била без перспективи. Тоя парцал не знае ли, че трябват и инженери в тази държава, не може само адвокати и финансисти да има, майка й д’еба у парцала. Забила се е с някакъв мухльо, дето техните са богати и може да я води на почивки и да й купува парцалки...

Иво е по-малък от мен около година, но не е ходил войник, защото го приеха в МЕИ-то след гимназията и вече е трети курс май. Иначе бачка в един сервиз монтьорче и си докарва някой лев. С неговата ходят от осми клас сигурно и никога не съм си мислел, че ще се разделят. Какво правят вълчите времена с девойките - мацката беше суперуверена, че ще му роди поне пет деца и че ще са заедно до живот. Обичаха се като гълъбчета. Иво иначе е яко копеле, слуша яко метъл и доста пъти ми е пазил гърба в разни междумахленски кютеци и екшъни някога. Малко сме се позагубили напоследък покрай моята армия и общия недоимък, но сме страшно близки.

- Иво, к’во да ти кажа, брат, тъпо ми е, че те е заебала мацката, ама майната й. По-добре да я знаеш що за стока е, отколкото да не знаеш. Аре наздраве за свободата ти, стига си се сдухвал!

Иво почти ми чупи бутилката с неговата. Пак пали цигара и просъсква:

- Всичко е заради шибаните кинти, брат. Да ги имах, нямаше да избяга тая мърла, познавам я много добре. Ама тия патки, като видят несигурност, и напускат кораба като плъхове. Знаеш ли к’во ми каза тоя боклук, каза: „Когато парите излязат през вратата, любовта изскача през прозореца“.

Аз се изхилвам, защото ми става наистина смешно. Мацките са много забавни създания понякога. Казвам му:

- Иво, брат, сега те боли и няма да ми обърнеш внимание, ама това е за хубаво, щом може да каже такова изречение, значи, за нищо не става и по-добре да нямаш такъв човек до себе си. Майната й.

Иво изсумтява нещо и си изпива бирата на екс. Аз поръчвам още две, но този път казвам на сервитьорката да им донесе за компания и две големи гроздови със салата. После ставам и купувам две кутии цигари от близкото магазинче - една за мен и една за Иво. Когато се връщам, тъкмо са дошли питиетата, а Иво пак неуспешно се прави, че чете списание. Казваме си наздраве вече със сериозното питие - когато приятел е изперкал, най-нормалното нещо е да си до него и да се напоркате.

- Как е сервизът? - питам аз

- Еми не става, пада някой лев, но не стигат за нищо, то едно ли ми е на главата!

Иво си изпива ракията доста бързо и аз поръчвам направо бутилка. Сервитьорката носи заскреженото шише със салатите и ми намига, докато ги слага на масата. Аз сипвам в чашата на Иво, после в моята и го поглеждам внимателно в очите.

- Ивайло, познаваме се от сто години и ти имам пълно доверие, израснали сме заедно все пак. Според мен тая система с бачкането и ученето не става. И ти виждаш как е. Много мислих и стигнах до извода, че може да се оправим само на тъмно, на светло живеят само балъчетата, а това тяхното много не може да се нарече живот, а е по-скоро мъждукане някакво. Та обърнах тоягата и искам да те питам дали искаш да действаме заедно. Един вид „Джоин дъ Дарк Сайд“ - и двамата сме луди фенове на „Междузвездни“, искам само да отбележа.

Иво ме гледа замислено в очите около една минута, пак си пресушава чашата, после се ухилва мрачно и казва:

- С теб съм, брат ми, ебал съм му майката, писна ми...

После се напиваме като донски казаци, но ни е готино, както може да е готино само на двама стари приятели, когато се напиват заедно.

На следващия ден се събуждам с нечовешки махмурлук някъде в ранния следобед и буквално не знам къде се намирам. Малко по малко си спомням, че съм се преместил в друг апартамент. Лошо ми е, имам зверски пиянски глад, но нямам сили да стана от леглото и да стигна чак до хладилника. Успявам да пия вода и пак заспивам. Когато се събуждам за втори път някъде привечер, събирам сили да отида до магазина и се снабдявам с храна срещу махмурлук по изпитана от мен рецепта - люти чушки, сладолед, кисели млека, бял хляб, бекон и кисели краставички, защото сокът им е безценен в такива случаи. Ям и после се опитвам да чета книга, но фокусът ми е сложна работа и не се справям добре. После заспивам отново.

На другата сутрин се събуждам рано и съм свежарка. Чисто нов. Винаги в деня след ден с махмурлук всичко ми изглежда по-ярко и по-изпълнено с живот. Звъня на Иво у тях и му казвам да пристига у нас. После слагам кафеварката на котлона и паля първата сутрешна цигара. Пускам си радио и се заслушвам в бръщолевенето на някакъв мега олигофрен. Трагичен е. Кафето става, сипвам в две различни чаши, които съм намерил в някакъв шкаф, паля пак цигара и отивам да се изтропкам след първата глътка. Точно съм приключил със свещенодействието, когато Иво звъни. Отварям му вратата.

- Как беше вчера, Ивайлоо?

Той махва с ръка.

- Мани, мани. Отрязахме си главичките направо оня ден. Не можех да гледам вчера.

После прави почетна обиколка на маломерния ми апартамент и кима одобрително, преди да седне на малката масичка в кухнята, където съм сложил кафетата. Аз сядам до него и му подавам няколко банкноти, които са на стойност малко повече от това, което изкарва за три месеца. Той подсвирва.

- Това е само аванс, копеле. Можеш да разчиташ на мен, че никога повече няма да ти липсват пари и ти и семейството ти няма да се занимавате с шибани битовизми. От теб искам само да ме слушаш и да си лоялен.

Иво се ухилва, прибира парите в джоба си и ме тупва по рамото с благодарност:

- Евалата, брат. Каквото кажеш, спасяваш ми кожата с тези кинти.

Допивам си кафето и свивам един коз, бях си намерил някакво забравено каше, докато си събирах багажа. Дръпвам си и се счупвам от кашлица, козът не само е дърво, а и е слаб. Прави ми впечатление всеки път, когато пуша нещо слабо, колко ми се е дигнала наркотичната летва в армията, докато пушех онзи висококачествен чук от моята реколта. Подавам на Иво, но той поклаща отрицателно глава. Винаги си е падал повече по поркането. Не е като мен комплексен експерт по балансирани пороци. Хората много ми се чудят как мога да тренирам и същевременно да пуша, пия и да се друсам. Честно казано, и аз се чудя, но всичките тези неща ме карат да се чувствам добре и нямам намерение да ги спирам. Тайната ми е, че понякога спирам тотално с екстрите, дори пуша

рядко и за десетина дни се счупвам от пиене на фрешове, витамини и минерална вода. През това време организмът ми се изчиства и аз мога след това да се мачкам с нови сили. Допушвам подобието на марихуана и поглеждам Иво.

- Ивайло, ти можеш ли да вземеш някоя кола покрай твоите хора от сервиза на далавера? Трябва да се придвижваме с нещо по задачките.

- Мога да намеря каквото искаш, само кажи марка и модел. Всичко живо внася коли от Запад и е пълно.

- Не ме интересува марка или модел. Ние няма да държим на лъскавината. Заеби ги мерцедесите и баварците. Искам да е нещо мощно, незабележимо и сигурно. Дори вземи две - едното да става и за планина, а другото да е по-градско и много обикновено. И да не струват много кинти, повтарям.

- Няма проблеми, амиго. Ще измисля нещо още сега.

Аз бъркам в един шкаф и вадя една пачка с пари, която му мятам.

- Смятам, че това ще ти стигне.

Той прибира пачката и се ухилва:

- Наистина ли не ти дреме какъв модел да са щайгите?

Аз му се ухилвам:

- Нали знаеш, никога не съм имал бензин в кръвта и не ми е пукало много-много за колите. По друг начин ми е вързана схемата в главата, по-други работи ме вълнуват.

- Ти си ебати психопата, брат ми, и винаги си си бил такъв, още от малък. Изчезвам и ще се върна със страшни машини. Като гледам тази бала, и ресто ще остане.

Той си глътва кафето и изчезва. Аз отварям една страшна книга, която си купих наскоро. Казва се „Играта на Ендър“ и е много добра. Разказва се за едни малки пичове, които са във военно училище и ги готвят за война срещу едни лоши извънземни, които преди това вече един път са ебали мамата на Земята. Та пичовете се трепят един срещу друг в симулирани битки, а главният герой е страшен пич и велик стратег. Чета няколко часа, когато от литературния ми транс ме изкарва супердосадно бибпкане на клаксон под балкона ми. Опитвам се да го игнорирам, но то продължава прекалено дълго. Аз излизам на балкона с доброто желание да нахраня абитурентите, но когато поглеждам към паркинга пред блока, виждам Иво и един друг наш съученик Мишо да седят гордо до две коли и да се смеят. Аз им махвам да се качват, Мишката също е наш човек от първи клас и може да му се има пълно доверие. Докато се качват с асансьора, аз разглеждам колите -едната е най-обикновен модел опел и е в класическо тъмносиньо, а другата е някакъв сив джип на „Нисан“, май „Патрул“, но не съм сигурен.

Пичовете влизат и се настаняват в кухнята. Иво бърка в джоба и ми дава няколко банкноти, които са останали. Аз и не се съмнявам, че ако има ресто, то ще стигне до мен, защото Ивайло е железен и на него може да се разчита винаги. Оставям парите на масата пред себе си и бъркам в хладилника, откъдето вадя три умрели от студ бири. Мишо не изчаква да се обърна, а започва:

- Брат ми, Иво загатна, че си тръгнал да правиш някаква схема, и искам и аз да участвам. Познаваш ме и знаеш, че няма да те издъня.

Мишката е напълно прав. Аз знам, че няма да ме издъни, и наистина го познавам добре. Освен това той бая години тренира самбо и е доста неприятен елемент, което си е плюс с оглед на бъдещата ни дейност. И той, и аз сме си ходили на гости в залите да се посборваме и няколко пъти ме е пускал на глава много неприятно. Аз също не съм му оставал длъжен де, дори един път му счупих няколко ребра, когато започна много да си вярва.

- Искам да знаеш, че много съм я закъсал. Наш’те ги съкратиха и двамата и на моменти буквално няма к’во да се яде у нас. Работа няма читава, знаеш как е. Ще съм ти изключително благодарен, ако ми помогнеш - продължава той.

Аз мълча известно време и се правя на сериозен. Иначе много ясно, че ще го взема, дори си мислех да му се обадя тези дни, но е още по-добре, че той дойде. Отпивам от бирата, поглеждам го в очите и му се ухилвам широко.

- Много ясно, бате. Вътре си... - Не мога да си продължа изречението, защото Мишката скача, стига до мен за нула време и ме вдига във въздуха. Самбистка радост, какво да го прави човек. Пуска ме все пак след малко и си сяда на мястото. Иво през това време не е спрял да се смее.

Аз също сядам и се опитвам да си поема въздух. Яко стиска това копеле. Отпивам от биричката могъщо и после вземам няколко банкноти от парите на масата и ги подавам на Мишо.

- Еми пичове, вече сме трима. Трябва ни още един, за да се спази мускетарският принцип. - В този момент всички се усмихваме, защото „Тримата мускетари“ е настолна книга на цялата ни банда от деца. Това е историята на нашето поколение, разказана с няколко думи - ние сме едни хлапета, израснали в условията на развития социализъм, мускетари и джедаи, които носеха пионерски връзки, биеха се с пръчки вместо лазерни мечове и шпаги, стреляха се с фишки, вместо с бластери. После всичко се промени и дойдоха реформите, мислехме си, че докато върви техният, на големите, преход и паралелно върви нашият, на децата, в който от момчета се превръщаме в мъже, нещата ще се оправят и ще заживеем по-добре в един свободен свят и всичко ще се е наредило точно като пораснем. Оказа се обаче, че за нас няма останали готини места след този велик преход и тези велики реформи и че хубавите места и неща са запазени за други хора с по-други родители, а също така се оказа, че свободата наистина беше дошла, ама бяха забравили да ни кажат, че е доста скъпа и че трябва да си я купиш.

Казваме си наздраве и аз вадя три нови бири. Споглеждаме се и Иво казва:

- Аз ли да му се обадя, или ти?

Става дума за четвъртия ни мускетар, естествено. Той би бил Атос и е с нас тримата също от първи клас, израснали сме заедно. Казва се Тони и е голям чешит. Помните ли филма „Кикбоксьорът“ с Ван Дам? Всички момчета искаха да са като него, само Тонката искаше да е като Тонг По. Запали се по бокса и кикбокса, а отнякъде намери един треньор и по муай тай и стана машина. Такива сме си ние, момчетата от Квартала. И четиримата сме тренирали яко и е голяма преебавка да се заядеш с някого от нас. При Тонката е още повесела случката, защото учи философия и е много умно копеле. Както може да ти набие най-неприятното коляно в главата, така и може да изплеска и да ти говори за Витгенщайн или Хайдегер с часове. Ей такива хора обичам - универсални. Синтезът между уличното и книжното познание му е майката! Голяма работа, че имаш мозък, ако някой селтак може да ти счупи врата. Голяма работа, че си нинджа, ако не можеш да спечелиш спор с някое псевдоинтелектуално снобарско лайно. Трябва да имаш сила и по двата начина, иначе все едно нямаш никаква. Поглеждам Иво и Мишката въпросително:

- Мислите ли, че ще се навие да играе с нас? Нали се сещате, че залозите са високи и ако изгорим, си влизаме в панделата като стой та гледай.

Иво отпива от бирата, пали си цигара и преди да каже нещо, Мишката в типичен свой стил вече го е прекъснал:

- Много ясно, че ще му се обадим. Той е един от нас. Ние да му предложим, пък да видим той какво ще каже.

- Прав си - казвам аз, - я му звънни и го викни.

- Не само ще му звънна, а отивам да го докарам директно. Той си е у тях сигура, нали оня ден го уволниха. - Мишката се засилва към вратата, после рязко се обръща и казва, смеейки се: - Шефе, ще взема джипа, нали не ти трябва в момента?

Не чака отговор, а още смеейки се, излиза, като трясва вратата. След малко отвън се чува мощно форсиране на двигател, последвано пак от бибипкане с клаксон.

Иво поклаща глава с усмивка. Мишката си е такъв, пълен психар, Иво е интроверт, Тонката е също доста затворен, но има изблици, аз съм съчетал в себе си всичките тези черти. Някога една училищна психоложка ми прави дълъг тест какъв психологичен тип съм и се оказах 50% интроверт и 50% екстроверт. Мацката направо не можеше да повярва. Мишката е прав и за едно нещо - когато ми каза „шефе“, той потвърди нещо, което винаги е било така. Аз винаги съм бил лидер в нашата тайфа, просто сега игрите ни ще са малко по-различни, а залозите по-високи. Иначе всичко си е в общи линии същото.

С Иво успяваме да изпием по още една бира, когато влиза Тонката, последван от ухиления Мишо. Тонката ме прегръща, отказва бирата и поисква чай. Аз му показвам среден пръст и той се изсмива. Може да е странно копеле, но и той е брат. Сипва си чаша вода и започва да говори с дрезгавия си глас:

- Здравей, шантави ми приятелю, знам, че вината да не сме се виждали често напоследък е свързана с икономическата ситуация. Ако си спомняш, последно се виждахме преди около два месеца в съблекалнята на боксовата зала.

- Много ясно, че помня - кимвам аз. - Нека да ти обясня за какво става дума...

- Няма нужда да ми обясняваш, друже. Михаил ми каза надве-натри за какво става дума и аз съм навит. Искам да ти кажа, че напоследък и аз си мисля за такива неща, но философската ми душа ме прави склонен към много мислене и прекалено малко действие, за съжаление, и се радвам, че се появи ти, защото ти имам пълно доверие и съм готов да играя с теб, както сме играли всъщност винаги.

Настава масово веселие и аз отварям още три бири, а за Тонката има цяла чешма вода. После доизкарваме деня в сладки приказки и малко по-късно се местим в бирарията, където се опитваме неуспешно да изпием всичката налична бира, а Тонката изпива може би цяла кутия зелен чай. Чувстваме се като някога - добри приятели, стоящи на прага на една безкрайна лятна ваканция, през която ще се случват много приключения и ще се направят много пакости. Точно така и стана. Два дни по-късно ограбихме пощата.

Преди ми беше направило впечатление, че близката поща е доста интересно място, в което трябва да има бая пари. През цялото време хората плащат разни сметки, пращат записи, прибират се пенсии. Охраната, естествено, е някъде към четирийсеткилограмов човек с ебати лупите за очила. Разчитат главно на металната преграда, която е между злите лелки и потребителите на Български пощи. Хубавото на тази решетка е, че не стига баш до тавана, а има място да се провре спокойно човек. Още по-готиното е, че в пристъп на свръхразум и вяра в неслучването на лоши неща злите лелки държат вратата, през която се влиза при тях, отключена и ключът за нея седи в ключалката, и то отвън. Е как да не си помисли човек някоя глупост? Това се случи с мен, когато бях там, за да плащам някаква сметка, и имаше опашка. Ето затова никъде не трябва да има опашки, за да не се дава време на хора като мен да си мислят глупости. После се наредих на още една опашка и поразгледах нещата от друг ъгъл. Това ми позволи да видя камерата, която дебнеше от един ъгъл на тавана. Наредих се на още една опашка и мислено си представих целия грабеж.

В деня след сформирането на екипа изпратих Иво, Мишката и Тонката поотделно да поразгледат и да визуализрат това, което им бях описал като план за действие. Забавно беше, че всеки от пичовете на връщане само цъкаше с език и клатеше глава, явно във възторг от обезсмислянето на решетката с ключа на вратата й отвън. Аз през това време купих големи бели листове и маркери и им нарисувах всичко. Не се притеснявайте, после изгорих листовете.

Та екшънът се разви много кратко и едно към едно с плана ми. Иво е шофьор и седи в колата, която е паркирана зад пощата със запален двигател. Тонката е разпределител и звукови ефекти - работата му е да овършее чакащите и охраната, забележете, без да ги наранява. Не искам на някоя бабичка да й се случи нещо лошо, естествено. Функцията на Тонката е да вика непрекъснато „Това е обир, всички на земята“, да създава паника и да хвърля едни безобидни китайски бомбички, които звучат малко като непрекъсната стрелба. Ние с Мишката сме отдел финанси - влизаме през вратата зад решетката, натръшкваме лелките и им вземаме парите от бюрата, касите и малките чувалчета в задната стаичка. После всички изчезваме елегантно.

Слизаме от колата. Иво казва:

- Късмет момчета. - И звучи доста нервен.

Аз го тупвам по рамото и му се усмихвам.

- Споко, братчето ми. Всичко ще бъде окей.

Влизаме в пощата с бодра стъпка и в преддверието си слагаме скиорски маски, които скриват лицата ни. После изчакваме Тонката да метне първия фишек и необезпокоявани, с Мишо влизаме зад решетката през незаключената врата. Аз се засилвам като Майкъл Джордан, скачам на едно бюро и от него увисвам на камерата, която веднага се чупи и пада на земята. До този момент Тонката е казал вече към петдесет пъти „Това е обир, това е обир“ и не спира да хвърля фишеци. Настава страшна лудница и хората реагират по най-различни начини. Повечето просто са в шок и не вярват какво се случва, някои крещят, но не се вижда да има проблеми. Мишката вече е успял да напълни един сак наполовина, защото е налазил гишето на топлофикация. Няма само те да крадат, я! Аз хващам една лелка и я набутвам под бюрото, като я държа не много нежно за косата. Изкрещявам:

- Всички на земята, чувате ли, персоналът? Ще ви изпозастрелям. - Не че имам с какво, но мацките залягат, все едно са от националния отбор по залягане.

Аз започвам бързо, без да се помайвам излишно, да пълня моя сак. Мишката се мести на другото бюро, а Тонката, явно отегчен от „Това е обир“ започва да крещи някакви несвързани работи и се забавлява много, съдейки по усмивката на лицето му. Аз приключвам с другото бюро и вземам две много симпатични чувалчета от една маса зад него. В този момент Мишката е овършал и последното бюро. Преди да се изнесем, късаме всички слушалки на телефони, които забелязваме по бюрата. После излизаме и аз, по вече изпитан модел, чупя ключа в ключалката. През това време Тонката къса слушалките на телефонните кабинки, а димката, която вчера сме направили от станиол, училищни линийки и вестник, вече започва да дими яко. Хората си лежат на земята и си се правят на препарирани. Ние излизаме спокойно, минаваме отзад, качваме се в колата и изчезваме. След половин час вече сме у нас с парите, а Иво е навън със задача да изгори маските, дрехите, ръкавиците и саковете. Въобще не броя парите, а ги мятам в един кашон под леглото и излизаме да пием бира в пицарията до блока. Сядаме до телевизора и точно засичаме новините; казват и за нас нещо от сорта: „Организирана банда от шест-седем души е обрала еди-кой си пощенски клон, води се разследване“. Аз поглеждам пичовете, които нещо са се умълчали.

- К’во става, бандити? Не се правете на луди, признайте си, че беше страшен кеф.

Идват бирите и храната. Пием и малко по малко момчетата се отпускат. Аз вдигам тост и когато се чукаме, им казвам:

- Аре честито. Вече сте бандюги. Днес се справихме супер. Дано се справим така и утре, когато ще думнем един китаиски ресторант.

Мишката се задавя с бирата, а Иво и Тонката започват да се смеят. Големият кеф настава, когато се местим у нас да попием по домашному и аз разпределям парата. Думнали сме към сто бона. Аз давам на пичовете по десет, а другите каширам във фонд „Инвестиционни“.

На следващия ден се събираме привечер у нас, защото съм казал, че ще ударим късно китайците, някъде към единайсет-дванайсет. Не пием алкохол, за да сме свежарки. Правя две кафеварки една след друга и се надрусваме с кофеин.

- Пешо, ти си откачен обаче, вчера направихме страшна бала, а ти скачаш веднага на следващия клон. Що не направим малко тайм аут, копеле ненормално? - Иво винаги като инженер е имал аналитично мислене и не пропуска да го прояви и в този случай.

- Ивак, брат, идеята е да натрупаме кеш много чевръсто и ефективно и след това да се насочим към по-сериозни неща. С тези обирчета е въпрос на време да изгорим, така че трябва да направим още няколко набързо, да сме непредсказуеми, да не оставяме следи и после рязко да сменим посоката. - Усмихвам му се, паля една цигара. - Довери ми се, това е само началото.

Обръщам се към Мишката:

- Мишок, на теб братчед ти нали е още баш кука в районното?

Мишката кимва, сякаш засрамен, че братчед му е полицай.

- Искам да ми направиш среща с него тези дни. Става ли, имам да говоря с него бая работи.

Мишката вдига палец:

- Нямаш проблеми, Пешо, когато кажеш.

После си говорим още два часа общи приказки и се смеем. Пием сокове и коли. Става време да ходим на китайски и се натоварваме в колата. Пристигаме в големия китайски, който се намира относително близо до Квартала, и влизаме. Иво пак остава, той е най-печен шофьор и на него се доверявам най-много в измъкването, ако стане напечено. Тримата влизаме и сядаме на една маса, която се намира най-близо до касата, разположена зад един бар, и служебната врата. Идва една мацка с дръпнати очи, но грам не е от хубавите. Измънква нещо в опит да говори български, аз й измъквам менютата от ръцете, отварям ги и светкавично правя мащабна поръчка, като й соча с пръст картинките и тя пише.

- Това, това, това, това, всичко за вкъщи, три бири за тука, докато чакаме, и това, това и това. Пичове, някой нещо иска ли друго, защото съм взел за целия китайски народ вече май?

Двамата се засмиват на тъпата ми смешка и поклащат отрицателно глави. Мацката се отдалечава и почти веднага се връща с бирите, които не са достатъчно студени. Аз вземам една салфетка, хващам бирата с нея и отпивам. Без отпечатъци.

Мишката ме поглежда с леко нервен поглед.

- Копеле, кога ще действаме бе? К’во кесим тук? Изнервям се яко.

Аз отпивам сериозен гълток и му отговарям:

- Чакай да ни стане манджата бе, Мишка. Не видя ли вчера, че от обири идва апетит? Мишката се хваща за главата, а Тонката шумно се изсмива.

- Ти си станал ебаси психопата, Пешо. И преди те апеше щъркелът, ама сега съвсем си изперкал.

Аз само му се усмихвам. Това наистина е само началото на нещата, които съм замислил. Не сме и преполовили топлите бирички, когато манджата ни идва. Мацката оставя сметката в един тефтер на масата. Аз го отварям, плащам сметката и оставям щедър бакшиш. Имаме и три дъвки подарък. За Иво няма, защото не знаят, че в този обир участват четирима, а също така още не знаят, че става дума и за обир.

Мацката взема сметката и потегля към бара. Аз я последвам плътно и тя въобще не вижда, че съм зад нея, когато отваря касата, за да прибере кеша. Тонката и Мишката са зад мен. Въобще и не разбира кога я резвам с един полушут-полушамар отстрани по тиквата и се пльосва на земята зад бара. Така е, като даваш топла бира на хората, парцал такъв. Никой не вижда какво се случва освен един млад китаец, който се засилва към нас със сатър в ръка, мяукайки нещо неразбрано. И той няма много шансове, защото Тонката го засреща с такова мае гери, че пичът дава на късо веднага. Аз съм напълнил вече една хубава торбичка с оборота от касата и мисията ни е изпълнена. Щуква ми обаче да видя какво се случва зад вратата, на която пише „Служебен вход“, защото явно никой не е разбрал какво става. Останалите няколко маси хора си хапват, пият, а другите сервитьорки са заети и не поглеждат насам.

- Копеле, я отвори тая врата - соча на Мишката служебния вход - да разгледаме какво има там.

Мишката отваря, аз и Тонката се изстрелваме вътре и заварваме странна гледка. Около една маса седят няколко китайци. Синкав дим се стеле над масата, но това не ни пречи да видим, че на нея има един калашник и три пистолета. Също така има и едно куфарче, което е затворено, но изглежда много готино някак си. За няколко секунди всички замръзваме и само се зяпаме тъпо. Дръпнатите грам не приличат на сервитьори или готвачи, защото са облечени с доста скъпи костюми. Мдаааа, интересен казус. После всичко се развива светкавично. Единият китайчуга посяга към пистолета пред себе си и пада по лице на масата, защото Мишката го е заковал с един дълбок тиган в тиквата. Опасни са тия самбистчета, казвам ви. Вече силите ни са изравнени и ставаме трима на трима. Аз с един шут обръщам масата с оръжията и куфара, за да не ни изпозастрелят като кученца. В този момент Тонката с едно муайтай коляно ликвидира една джинка, която се опитва да стане. А Мишката явно се е привързал към тигана, защото нокаутира още един китайчуга с него. Оставам аз срещу един здравичък пич с моя ръст. Той започва да прави някакви Брус Ли движения и да издава звук точно като от филмите, ама тоя номер в Квартала не минава много, а и аз нямам време за глупости. Изпитаната храчка в очите и шут в ташаците със страшна сила, после вземам една бутилка и му я троша в главата. Пичът има здрава дамаджана и не пада и затова аз му помагам с един лакът в брадата.

Това определено вече действа, той обръща очи и се гътва. Въобще без да се замислям, събирам покривката с все пистолети, автомати и куфарчета и заедно с момчетата се изпаряваме. Всичко пак се е развило страшно бързо, но резултатът е 4:0 за Квартала срещу Шаолин. Най-готиното е, че както се изнасяме, Тонката подбира пликовете с храната, които сме захвърлили до бара, аз мъкна покривката и торбата с оборота, а когато скачаме в колата и Иво потегля, виждаме, че Мишката още държи тигана в ръце, и започваме да се смеем истерично. Иво се обръща на един светофар и ни поглежда.

- Абе, вие нормални ли сте бе?

Ние започваме да се смеем още повече.

- Карай, копеле, после ще ти кажем.

Влизаме у нас и плясваме плячката на масата в хола. Отивам до хладилника и нося бири. Това, че се лензим, въобще не значи, че не осъзнаваме, че можеше вече да не сме живи, ако филмът се беше развил по друг начин. Отварям бирите и ги раздавам на момците. Иво като най-адекватен разгъва покривката и на пода падат патлаците и калашникът, последвани от куфарчето. Той леко пребледнява, като зацепва, че не сме си имали вземане-даване само с ресторантьорски персонал. Аз заставам до него и чуквам бутилката си в неговата.

- Всичко е добре, когато свършва добре, Ивак.

Подавам му торбата с оборота да я преброи и сядам на земята до куфарчето. Оставям бирата и го отварям. Май е от крокодилска кожа. Ебати неекологичните копелета. После леко давам на късо, защото, когато отварям капака, за пръв път виждам отблизо как изглеждат един милион долара. Паля цигара и обръщам куфара към младежите.

Реакциите им са безценни. Тонката се изхилва, Мишката пада назад на дивана и се олива целият в бира, а Иво започва да псува, но едно такова радостно. Аз дръпвам силно от фаса, издишвам и казвам:

- Тия китайски ресторанти май са много вървежни напоследък. Да им се не надява човек направо. Аре сега Иво и Михаил да вземат колите - изсипвам куфара на земята, избърсвам го от отпечатъци и го увивам с покривката, - да вземат тоя куфар и тия бокулци - соча и тигана на Мишо, който той още държи в свободната си от бира ръка - и да оставят колата, куфара и покривката някъде до Абисиния, за да ги приберат орките до сутринта и да ги разфасоват. После двамата да се приберат с джипа.

Мишката малко неохотно май се разделя с новото си оръжие, с което размаза двамата китайчуги, избърсва го на свой ред от отпечатъци и с Иво поемат. Аз хващам патлаците и ги разглеждам - двата са „Глок“, а единият е „Зигзауер“ - сериозна работа. Калашникът е български, разглобявам го и го оглеждам. Добре е почистен и не мирише като да е стреляно с него. Ръката ми помни очертанията на автомата и се чувствам все едно съм срещнал стар приятел. Тонката е блокирал и се е втреничил в кеша на пода. Аз набутвам оръжията в някакъв шкаф на и без това празната секция. После вземам парите, отделям четири купчинки по петдесет бинки, а останалото каширам при другите пари. Чувството да си милионер не е лошо. А тези китайски мафиотчета могат да ме хванат за лангата, нямат шанс да са ни запомнили и да ни намерят, ние сме извън техните уравнения и сме им се появили суперизненадващо.

Седя в хола, пия бира и си мълчим с Тонката, когато Мишо и Иво се връщат. Подавам и на тримата по една купчинка пари.

- Пичове, това ви е делът за днес. Малко стана по екшън, отколкото очаквахме, но това ни спестява оттук нататък занимаването с обири. - Освен ако не си струва нещо много де, си мисля аз. - Искам да не вдигате шум и да не се фукате с кинти, стойте кротко и тихо, а аз ви уверявам, че това наистина е само начало. Делът ви е толкова, защото толкова съм преценил. Другото е за инвестиции в бъдещия ни бизнес. Има ли въпроси?

Въпроси няма. После изпиваме бирата, минаваме на джин и само страшното преяждане с китайска храна ни спасява от нечовешко напиване, но Тонката, който, както сте разбрали досега, не е най-големият пияч, съсипва мокета, като повръща някъде цяла порция задушено по сечуански на пода. Лоша работа.

Глава 4

Подсигуряване

Вървиш по улиците - фонтани. Някъде в ефира се чува Лунната соната. Няма полиция, няма милиция.

„ Опасен чар “, български игрален филм

В едно затворено общество, където всеки е виновен, единственото престъпление е да те хванат. В един свят на крадци последният грях е глупостта.

Хънтър С. Томпсън

На следващия ден се събуждаме в трагично състояние, но същевременно се чувстваме като млади богове. Правя кафе, но това грам не помага махмурлизмът да изчезне. Тонката е придобил много интересен бледозелен цвят. Личи си, че черният му дроб му е много сърдит. Когато всички приключват с кафетата, аз ги пращам по къщите, като повтарям инструктажа да си трайкат и в никакъв случай да не слагат парите в банка. Това е джоб пара, ще има още много, а ако някой от нас сега се появи с една бала пари в някоя банка, ще предизвика логично съмнение, защото лафът, че си пестил от закуски, вече не върви. Един депутат го изхаби вместо нас, д’еба копеленцето мазно.

Пичовете заминават да разпускат. Изглеждат по-различни отпреди няколко дни обаче. По-стегнати и изправени са, имат и по-други изражения. Усмихват се въпреки махмурлука. Като някой ви каже, че парите променят човека, да знаете, че е абсолютно прав, и не се опитвайте да спорите. Изравям си от пепелника един по-цял фас и го паля. Трябва да се мотивирам, да се замъкна до пицарията и да вкарам в системата две шкембенца-ледена бира-две питки-чинийка люти чушки. Да не забравя да си купя цигари. Само това може да ме посъживи. Не че мисълта, че имам над един милион под леглото, не ме топли, но ми е лошичко. Един вид състоянието ми е леко противоречиво. Слагам си тъмните цайси и излизам. Докато вървя към спасителната кръчма, все едно някой ме млати с чук по главата. Тъкмо си мисля, че ще се добера без произшествия до кварталната Мека на шкембенцето, когато се издрайфвам мощно в една кашпа с изсъхнали растения. Най-важното нещо при драйфането в обществени условия е, когато си свършиш работата, да се изправиш и да продължиш по пътя си, все едно нищо не се е случило. Така и правя.

Стигам до кръчмата, махвам на сервитьорката Мима и на шефа бай Спас, които седят отвън и пият кафета. Мима идва, взема поръчката ми и понеже е пич и разбира от махмурлуци, ми носи бирата почти веднага. Аз гаврътвам половината, преди да е успяла да направи кръгом, и тя се засмива разбиращо. Поръчвам си още една бира и тя идва заедно с врелите шкембенца и екстрите. Правя чорбата свръхтоксична и изпадам в специфичното състояние на транс, в което изпада човек, когато е зле и сложи в устата си първата лъжица от този целебен еликсир. Трансът продължава около десетина минути, защото аз съм като един шкембояден робот и всичко се движи по математически модел. Лъжица шкембе-люта чушка-гасиш с питка-и изстудяваш с бира. Избива ми пот, а махмурлукът ми започва да се усеща, че съм го подгонил яко, и прави последни опити да ми пръсне главата отвътре, но за мое щастие не се справя с тази задача. Съзнанието ми се връща бавно и започвам пак да мога да мисля. Може би се чудите защо не съм поканил пичовете да се лекуваме заедно с шкембенца, както си е ритуалът? Отговорът е, че трябва да помисля малко насаме, защото това куфарче леко поускори плановете. Трябва да направя кеша чист и да го разкарам от къщи. Трябва да имам в мен само оперативни кинти. Другото е грешка. Докато мозъкът ми започва да се задвижва по-бързо, на масата на бай Спас избухва зверски скандал и Мимето се разревава и изчезва в кухнята. Толкова с идеята ми да си поръчам нова бира.

Бай Спас изпсува здраво и пали цигара. После хваща чашата си с кафе и в стил ранен Алексис Зорбас я чупи в пода. Аз ставам и отивам при него.

- Бай Спасе, проблеми са те налегнали виждам, нещо мога ли да помогна? - заговарям го, защото имам хитър план да си взема биричка въпреки ревящата сервитьорка. - Аз ще вляза вътре и ще взема една биричка, нали не е проблем?

Бай Спас само махва в посока на заведението.

Аз влизам и вземам от хладилника една бира, после се замислям и вземам още две. Още една резервна за мен и една за бай Спас, виж го как и без това чупи от това кафе. Отивам при него и му подавам бирата, той я взема и удря мощен гълток.

- Пешо, мойто момче, можеш да ми помогнеш само ако имаш излишни двайсет бона, щото иначе кур заведение. Нямам пара за заплати, ама утре ш’ми спрат и тока и тогава отичам геройски. - Удря една по-малка глътка и ми махва да седна.

Аз сядам до него, не му казвам наздраве и се замислям. На мен сто процента ще ми трябва някакъв бизнес за параван, а тоя дърт пергиш това го има. А и един ресторант е шантаво нещо и покрай него можеш да измислиш всякакви счетоводни трикчета. Я разходи, я приходи, елате ме хванете, ама бройте внимателно чинийките. Паля си една от неговите цигари, още нямам сила да ходя до близкото павилионче за цигари, все пак е на петнайсет метра, и му казвам: - А, бай Спасе, к’во правим, ако ми се намират излишни двайсет-трийсет бинки?

Бай Спас изгрухтява скептично:

- Откъде младеж като теб ще има толкова пара в тези гладни времена?

Аз отпивам и го поглеждам в кръвясалите свински очички.

- Еми ако съм поспестил някоя и друга хилядарка в последно време, а, бай Спасе? Бай Спас се изпъва като струна и ме поглежда по доста различен начин. Какво прави надеждата с хората. Ами ако те лъжа бе, лайнар кръчмарски?

- Верно ли, мойто момче? Аз що ли ти викам момче, ти вече си мъжага, виж какво бичме си станал. Ако я извадиш тая пара, аз те правим одма ортак...

Мимето явно е дочула разговора и е застанала, слухтейки, до вратата.

- Бай Спасе, аз мога да я извадя тая пара. И да, ще станем ортаци, но ти сега си фалирал. Демек си клекнал и аз ако не ти помогна, ти утре си заминал. Ако ще ти помагам, искам да знам, че има далавера и за мен, аз не съм благотворително дружество. Разбираш ли за какво иде реч, Спасе? - „Бай“ вече не си, пич.

Спас измънква нещо неясно, но после се стяга.

- Кажи какво ше искаш, мойт... Пешо? - опитва се да изглежда спокоен, но голямата му като лопата ръка трепери под масата.

- Искам по-голям дял, да речем, седемдесет процента, но спокойно, ти ще си останеш шефче тук и ще си движиш нещата. Или това, или оттеглям офертата.

Бай Спас започва да се прави на мъж, но в момента, в който тръгвам да ставам, започва да се моли, хленчейки. Аз обаче продължавам и отивам да си купя цигари. Нека да се погърчи малко гнидата. Връщам се, оставям цигарите на масата, отивам да пусна една вода и се връщам пак с бири на масата. Бай Спас пуши нервно и мълчи.

- Е, Спасе, к’во ще кажеш?

Спас ме поглежда леко мръснишки, все пак му искам по-голямата част от бизнеса, който е създавал бая годинки, и това е разбираемо. От друга страна, аз май съм му единственият спасителен вариант и той не е тъп. Пичът плюе на пода и подава лапа.

- Ебал съм му мамата. По-добре това, отколкото нищо и да ме гонят шибаните банкерчета. Нека бъде твоето.

Аз оставям ръката му да повиси малко във въздуха и след това я хващам. Копелето стиска яко, но аз съм по-здрав. Докато му мачкам ръката, се усмихвам и казвам:

- Всичко това, разбира се, ще официализираме юридически с адвокат. Ще дойда тези дни и ще оправим нещата - договори, нотариуси, фирми. Не се коси за тока, нека го спират -после ще го пуснат. Кажи на персонала, че когато се подпишем където трябва, получават заплатите си веднага. Чуваш ли, Миме, всичко е наред, не се коси повече.

Мимето ми се усмихва и трие сълзите си.

- Аре наздраве, Спасе, честито!

Спас, бивш бай Спас, ме поглежда гадно и се чуква с мен. Аз изпивам на екс бирата и си тръгвам. Без да плащам, естествено, това един вид вече е и мой ресторант. Само трябва да намеря печен адвокат, но с това ще се занимавам утре. Забравих да спомена, че ресторантът всъщност съвсем не е малък - има голяма градина с много маси, вътре е бая големичък, а и отзад има някакви помещения, които май не се използват.

Прибирам се и звъня на Мишката. Той учудващо вдига веднага.

- Мишка, как е главата, копеле? - Не го чакам да отговори, а казвам: - Виж дали утре можеш да уредиш да се видя с братчед ти, важно е. Ти не му казвай детайли, тая работа я остави на мен.

Затварям и се излягам на дивана. Трябва да си купя телевизор. В тоя хол е прекалено мрачно и тихо. Телефонът, все едно не е минало никакво време, звъннва и ме стряска. Мишо е.

- Пешо, братчеда каза, че утре ще те чака в кафето срещу Районното в десет и половина. Пита за какво иде реч, ама аз не му казах нищо.

- Супер си, Михаиле. Да знаеш, че сгънах две шкембета и съм значително по-добре.

- Мани, аз тука пия някакви айряни, ама си лягам, щото не се издържа така. Ама вчера беше много добре, а?

- Беше повече от добре, брат. Ама не по телефона такива приказки. Чат ли си?

- Много ясно, айде аз затварям, щото ще припадам.

- Лека, Мишка, утре ще звънна следобедно да се разберем... - и затварям, без да довърша, защото двете шкембета и лютите чушки си казват думата, и се изстрелвам към тоалетната с двеста.

На другата сутрин ставам рано и отивам да повдигам щанги в близката заличка. Вземам студен душ в мизерната баня, където топла вода не е имало някъде от 83-та, и после се засилвам на срещата с братчеда на Мишо - Боби. Той е по-голям от нас с шест-седем години и покрай Мишката сме се навъртали бая около него като малки, давал ни е акъл как да се оправяме и ни е пазил от разни враждебни големи. После отиде в Школата, завърши с отличие и логично стана кука. Вече от няколко години е в нашето Районно, но не сме се засичали от много време - аз солджър, той по задачи. Когато влиза в кафето, очевидно се радва да ме види, усмихва се широко и ме прегръща. Аз пия двойно кафе с вода, той си поръчва някакъв сок.

- Ей, Пешко, какъв дроб беше, какъв лъв си станал. Заеби, да ти се ненадява човек. -Отпива от сока си. - Казвай какво става с теб и с какво мога да съм полезен?

Такъв си го и спомням Боби - винаги енергичен и делови, освен това голям мъжкар. Спомням си как ни беше учил на разни гадни пинизи в уличния бой, когато забелязваше, че сме дали щета в конфликтите си с бандите от други квартали. Сега изглежда същият, само очите му са придобили един малко по-хищен и металически отблясък. Изглежда по-стар за годините си и определено по-корав.

- Боби, знаеш ме от ей такъв, няма да ти се правя на луд и ще карам направо. Проблем няма и това е целта на срещата ни. Искам да продължи да няма. - Боби си пали нова цигара и поръчва нов сок. Вече не се усмихва. - Когато излязох от армията, се опитах, ама наистина се опитах да направя нещо нормално, ама всичко си еба мамата. Работа няма, преебаха ме, нова едва ли ще намеря с тази масова безработица, от даскало изхвърчах, защото нямам кинти, няма какво да се яде, вкъщи е драма - продължавам аз. - И реших, че не ми се живее живот на мишка. Смятам да обърна тоягата и да вляза в схемите...

Боби само ме гледа с неразгадаем поглед, не ме прекъсва и кимва да продължа.

- Та идеята ми е ти си ми като по-голям брат и както казах, давам направо. Тепърва ще стават нещата, но аз искам предварително да получа протекция от някой, който е вътре в системата, искам чадър. Не възнамерявам да правя глупости, няма да седя на светло, ще ги действам интелигентно нещата, просто ми трябва някой да ме пази и да ми дава информация и съвети. Естествено, се сещаш, че първият, за когото се сетих, си ти, Бобка.

Боби прави гримаса, която не успявам да разчета, махва на сервитьорката, плаща и ми кимва да излезем. Посочва ми близката градинка и тръгваме натам. Докато вървим, мълчим и аз си мисля дали не съм сгафил леко с тази прекалена искреност. Може пък на Бобката да му са стопили мозъка и да е станал друг човек. Той сяда на една относително здрава пейка, вади кожен калъф за пури от джоба на сакото си и ми предлага. Аз отказвам и паля цигара.

- Значи, с две думи, искаш да ми кажеш, че ще ставаш айдук и искаш аз като твой човек от системата да те пазя, а?

- Виж сега, Бобка, ако има проблем в този разговор, аз. - започвам аз, но Боби ми махва да млъкна и издишва дима от пурата си, който има доста специфичен аромат.

- Пешо, ти си сериозно момче и проблеми нямаме. Разбирам за какво говориш и аз ще ти говоря направо, защото те знам от малък и си мой човек. Казвам ти веднага окей, без много да се обясняваме, защото не ги обичам приказките, знаеш, от тях няма много файда в наши дни, делата са важни. Искам обаче да си много внимателен и много да ме слушаш, когато те съветвам, защото в тази игра се гори само веднъж.

Аз не мога да повярвам, знам, че е пич, ама не съм очаквал всичко да се развие толкова бързо. Той продължава, гледайки как едни хлапета си играят на ръждясалата пързалка: - При нас също си е ебало капаците. Няма пари за нищо. Аз наливам в служебната кола бензин с мои пари, прави си сметката колко е зле хавата. В министерството не знаят грам за какво иде реч и всеки ден им хрумва нова глупост и реформа. Ако нямаш връзки, нямаш шанс за кариера въобще и не знаеш дали няма да изхвърчиш, защото някой ти е подлял вода, за да си уреди неговата връзка. Ти как си мислиш, че оцелявам с тази мижава заплата, ако не пада некой лев странично. Освен това си имаме един лаф, леко вътрешноведомствен - по-добре организирана престъпност, отколкото неорганизирана. Това, смятам, ти говори нещо за ситуацията?

Аз се ухилвам, лафът, колкото и тъжно да звучи отстрани, е напълно логичен. Боби си дръпва от пурата, вдига си тъмните цайси и ме поглежда.

- С какво искаш да се занимаваш?

- Еми може да ти прозвучи малко нагло, ама се надявах ти да ми кажеш къде е най-голямата далавера и накъде да се насоча. Имам малко парички и искам да поинвестирам.

Боби се разсмива.

- Винаги си бил голям образ, Пешо. Ебаси ташака! Начинаещ престъпник идва при ченге и го пита къде е офертата. Бравос!

- Еми да. Като го казваш така, звучи смешно, но е факт. Точно това те питам. Искам да ми кажеш какво и искам да ми кажеш как, най-важното е, че искам да ми разкажеш за бъдещата конкуренция. Това е надве-натри каквото ме интересува. Искам и една пура, защото никога не съм пробвал, ама ми покажи кое се реже и какъв е табиетът, че ми стана любопитно.

Боби започва да се смее още по-силно и ми подава една пура. Пише, че е „Коиба“. Подрязва я с някаква джаджа и ми я дава, като после ми я пали. Аз вдишвам дълбоко и следващата минута прекарвам в кашляне, защото се задавям жестоко. Когато ми минава, избърсвам сълзите, които са ми избили. Май не се гълта димът на тези шибани пури. Продължавам:

- Бобка, още две неща. Трябва ми контакт с печен адвокат с връзки. Това е едно, а въпрос две е да ми кажеш какво ще искаш за теб? Трябва всички да са окей по веригата, нали не си мислиш, че ей така ти ги искам тези неща?

Боби става сериозен и кима замислено.

- С адвокат мога те свържа. Всъщност ще те пратя при най-печения изрод. Скъп е много, но присъда с него не можеш да видиш, струва си да играеш с него. За себе си искам пет бимберици месечно и ще ти изработя хубав чадър. Отделно понякога ще кихаш допълнително разни други суми, когато имам да оправям по-сложни проблеми и трябва да раздавам. Те колко ще излизат, не мога да ти кажа, според зависи е. Ще се постарая да те гардирам максимално добре отвсекъде. Другото, което ще трябва да направиш задълже, е да станеш дарител на полицията. Ще даваш по някоя и друга хилка за нафта и други такива необходими работи. Така ще влезеш в списъка на хората, които не закачаме много-много. Такава е врътката, като държавата не ни дава, ние сме измислили начина да стават нещата, защото все пак имаме цял град да пазим от бели. Няма да имаш ядове с катаджии, няма да те закачат за глупости, а ако има някоя драма, аз ще гледам да те предупредя, щото все пак при нас е малко като разграден двор и често едната ръка няма идея какво прави другата и стават големи гафове. Това е като цяло.

- Трябва да ти кажа и още нещо. Мишката е при мен.

Боби пак прави гримаса, но после ме поглежда и слага ръка на рамото ми.

- Виж сега, Пешка, и за братчеда ми е тъпо, и за теб ми е тъпо, че скачате в лайната със салто. Ама не съм тъп и знам защо го правите, не е от хубаво или защото сте някакви малоумни говеда. Просто ни е шибана държавичката и трудно се оцелява тук, особено ако си пич и имаш гордост. - Бърка в джоба си и ми подава калъфа с пури, една голяма запалка и джаджата за подрязване. - А това ти е подарък за новото начало. Сега ще те оставям и ще ходя да побачкам, че имам доста задачки, а довечера ще се видим на вечеря, за да ти разкажа каква е играта и кои са играчите.

Вади един лъскав джиесем и набира някакъв номер.

- Ало, г-н Пирдопски, Златарски ви безпокои, удобно ли е? - Мълчи малко. - Ще ви изпратя един мой близък, който се нуждае от консултация. В колко е удобно? Аха, в един часа, добре. - Поглежда ме въпросително и аз вдигам палец. - Изпращам ви го. Приятен ден, г-н Пирдопски. Здраве желаем.

Вади един малък тефтер от джоба си и елегантна писалка. Записва ми телефон и адрес, къса листчето и ми го подава. Адресът е в центъра.

- Да си там след половин час. Този е най-големият лъв по наказателно право в страната. Човек да убиеш на площад „Славейков“ пред всички с моторна резачка и после да го изядеш, пак ще те отърве.

Прегръщаме се и се разделяме, като преди това се уговаряме къде да се видим вечерта. Аз се мятам в едно разбрицано такси и скоро се озовавам в мраморното фоайе на една стара сграда до жълтите павета. Посреща ме умопомрачително добра мацка и ме поглежда малко отвисоко.

- С какво мога да ви помогна? - казва с предвзет глас.

- Имам уговорена среща с адвокат Пирдопски в един.

Мацката се усмихва изкуствено и ме отвежда в една чакалня, обзаведена с красиви мебели, където ми предлага кафе. Аз отказвам и тя изчезва нанякъде. Оглеждам се за пепелник, паля цигара и вземам един брой на „Правен свят“, после се отпускам на удобното кресло и зачитам някаква брутално скучна статия. Неусетно минават петнайсет минути, когато красавицата се появява, усмихва се пак като Барби и казва:

- Адвокат Пирдопски ще ви приеме сега. Елате с мен.

Аз я следвам до кабинет с масивна дъбова врата. В панелките няма такива врати, там повече се тачи шперплатът. Мацката почуква някак плахо и отваря вратата.

- Шефе, господинът за срещата в един часа е тук.

- Да заповяда - се чува отвътре.

Кабинетът ми харесва много отвътре. Не че разбирам нещо от дизайн, ама тези тежки мебели, масивното бюро и огромната библиотека ми допадат. Всичко е облицовано с дърво. Някак си цялото място вдъхва доверие и спокойствие. То това и му е целта. Зад бюрото седи адвокат Пирдопски. На челото му пише „ченге“ сякаш с големи златни букви. Прилича малко на миниверсия на Джаба и има същото изражение. Ебаси ташака. Иззад полупритворените дебели клепачи очите му излъчват студенината на погледа на влечуго.

- Кажи, млади господине, как мога да ти бъда от помощ? - казва с дълбок глас той и ми кимва да седна на стола срещу него.

Аз сядам. Ебаси удобните мебели си имат тези пичове.

- Адвокат Пирдопски, първо да ви попитам, чел съм Г ришам и Дийл, но знам, че обикновено не всичко е като по книгите. Има ли адвокатска тайна между клиент и адвокат в нашата страна?

- Има, има. Особено ако те е пратил наш човек. Питай смело, младеж - избуботва Джаба.

- Интересувам се има ли начин в нашата родина, ако един човек реши да започне леко да престъпва рамките на закона, да има опция да минимизира риска от бъдещо правно преследване и санкции по някакъв начин, при положение че има много пари?

Джаба се разсмива гръмогласно.

- Ако те разбирам правилно, момче, ти питаш дали, ако човек разполага с достатъчно средства, е възможно да му се разминава, ако прави бели? Кажи ми дали съм разбрал правилно?

- По-скоро въпросът ми е, в случай че е налице комбинация от наличие на средства и познаване на правилни хора от системата, каква е вероятността той да бъде осъден?

Смехът на Пирдопски отново прокънтява. Той се надига и се намества зад бюрото си, после се втренчва в мен. Ако до него седеше Трипио, картинката щеше да е пълна.

- Ако този човек има много пари и може да плаща по пет-шест хиляди за абонамент към някоя сериозна адвокатска кантора, да речем, като моята, плюс да притежава възможността да покрива големи хонорари, свързани с наказателни и други дела, и да пълни някой и друг тлъст плик за смазване на системата, то аз залагам професионалната си репутация, че този човек никога няма да види осъдителна присъда. Ти познаваш ли такъв човек, младежо? - бавно пита дебелият човек с костюм за три хиляди лева.

- Еми да речем, че аз съм такъв човек - и оставям една пачка от десет бона на бюрото пред себе си, правейки се на небрежен, но комплексарчето на тема кинти в мен в този момент крещи.

Адвокатът примлясва доволно, протяга се и придърпва пачката. После ме поглежда и в погледа му има лека промяна. Усмихва се, оставя пачката и се пресяга през бюрото, протегнал ръка.

- Не чух добре името ви, когато влязохте, извинете ме за което. Бихте ли го повторили?...

- Иванов.

- Г-н Иванов. За мен е удоволствие да се запознаем - ръкува се с мен и енергично разтърсва ръката ми. - Да ви предложа пура, г-н Иванов, за да отпразнуваме началото на професионалните ни отношения.

Отваря кутия с пури и я побутва към мен. Аз бъркам в джоба си и вадя подаръка от Бобката.

- Благодаря ви. Предпочитам моите.

Отпускам се назад и паля, като се опитвам да не се закашлям, което би развалило фатално драматичния ефект на ситуацията. Да се шибам в циркаджията, който съм понякога, но не мога да се сдържам. Пирдопски също пали и някъде към минута само се зяпаме и мълчим. Ако този пич имаше до себе си един буркан с жаби като във филма и секретарката беше облечена като принцеса Леа, моментът щеше да е наистина безценен. Започваме да си говорим, той се оказва страшно печен и има уникално чувство за хумор. Разбираме се за много неща, срещата продължава повече от час и после той вика Барби, която ме отвежда до отдела им по търговско право. Там ме поема един слабоват пич. Уговаряме се с него утре да дойде до пицарията на обяд и да се задействаме за прехвърлянето на дяловете, а освен това се разбираме да ми регистрира едно отделно ЕООД. Той на свой ред ми препоръчва счетоводна къща и поема ангажимент да ме свърже с тях. Аз го питам дали знае как може да се изфабрикува произход на пари, чийто такъв е леко неопределен и проблемен, и той казва, че това е основна негова дейност и за клиенти на кантората това струва само 3 %, а и че щом идвам от кабинета на Пирдопски, това можело да стане изключително експедитивно и дискретно, като набляга на думата „дискретно“. Веднага вземам едно такси и след час пак цъфвам при Балабанов - това е името на търговския адвокат, със сака ми с кинтите. Той реагира изумително светкавично и лично ме завежда в една близка банка, където директно влизаме в някакъв кабинет на втория етаж и след още час и половина вече съм горд притежател на три сметки с чисти пари. Цялото удоволствие ми е струвало към петдесет бона. Разделям се с Балабанов, той ми дава визитка и казва, че утре ще дойде в ресторанта с подготвени документи и нотариус. Ебаси юридическия Терминатор, кефи ме максимално. Браво на Бобката, определено ме е пратил при правилните хора.

Тръгвам пеша по „Царя“ и си подсвирквам. Чувствам се прекрасно. Завивам по „Раковска“ и влизам в първия магазин за телефони, който виждам. Купувам четири от най-новите джиесеми и четири SIM карти. Трябват си комуникации. После се разхождам малко и става време за срещата ми с Бобката, която сме се разбрали да се проведе в едно закътано тихо кръчме в долни Лозенец. Отивам по-рано и поръчвам бутилка бяло вино с лед и лимони. Страшно питие за летните вечери. Не минава много време и влиза Боби, който се засмива, като ме вижда как с фас в уста чета откраднатото от кантората на Пирдопски списание.

- Браво за винцето. Добра идея. Цял ден си мисля колко ми се пие студено бяло вино. -

Сяда срещу мен и се отпуска на стола.

Заведението е много хубаво с тази закътана градина с дървени маси с покривки с национални мотиви и приглушено осветление.

- Аз си мисля да поръчам едни пъстървички на керемидка за компания на винцето. Какво ще кажеш, Бобка?

Боби вдига одобрително палец и пали пура. Аз му сипвам от винцето и си казваме наздраве. После му връщам запалката, калъфа, в който е останала една пура, и гилотинката за подрязване.

- Бобка, реших, че пурите не са баш моето нещо. Благодаря ти за жеста, но ти връщам подаръка, на теб повече ти отива.

Той се усмихва.

- Щом не те кефи - не те кефи - и ги прибира в джоба на сакото си.

Скоро идва рибата, която е фантастична. Поръчвам още една бутилка вино и се храним в мълчание. На съседната маса група дебеловрати пичове с мърлите си малко развалят идилията, но ние ги игнорираме. Боби бута чинията си настрани, отпива сериозна глътка от виното, което е траминер „Хан Крум“ и е много добро. Не че аз разбирам, питах сервитьора да ми препоръча нещо. След малко и аз приключвам с хапването. Готина е тази пъстърва. И от риба много не разбирам, повечето ми опит с морската кухня е свързан с яденето на консерви копърка или скумрия. Паля цигара и поглеждам Боби въпросително. Той захапва пурата си, махва на сервитьора и си поръчва уиски. Аз оставам на вино засега.

- Петре, мислих по твоя казус цял ден, да ти кажа. Кажи ми обаче първо как мина при Пирдопски?

- Разбрахме се перфектно. „Абонирах“ се за услугите му. Каза, че ако аз или някой от моите закъса с властите, само да спомена името му като парола, и нещата се променяли.

- Така е - кима Боби, - неговите пациенти са със специално отношение. Той е бил много време в системата, познава всичките ни шефове и не е здравословно и полезно един вид за кариерата да закачаш неговите хора...

- Той после ме прати при един юрист машина, който се занимава с търговско право. Той много ми съдейства, обясни ми някои работи, ще ме свърже със счетоводители, които са техни хора. Помогна ми за едно нещо много бързо, а утре имаме среща - купувам част от махленската кръчма, че бай Спас го е закъсал със сметките, така че утре си канен на маса пак, защото ще поливаме сделката.

- Браво бе, младеж, много експедитивно действаш. Кефиш ме. Супер, ще дойда утре, таман да нашамаря братчеда, че не съм му шокал репата отдавна. - Дърпа си от пурата и прави няколко кръгчета с дима, изпива си уискито, което, да уточня, е голямо, на една глътка и показва празната чаша на сервитьора, който веднага припка към бара, за да донесе ново. - Мислих днес много, както ти казах, и имам идея...

Уискито идва и Бобката пресушава половината чаша на една глътка. Явно да си ченге си е стресова работа в наши дни.

- Слушай сега какво е положението. Групировките започнаха да улягат, застрахователният бизнес е в разцвет и вече няма уличен рекет, а всичко е официално. Не че няма да ти изчезне колата или да ти се позапали магазинът, ако не се застраховаш, но са по-нормални нещата. Има някаква структура, има някакъв ред, щото преди няколко години си беше партизанска война по улиците. Никой не знаеше какво се случва, ти знаеш, нищо, че ходехте тогава още на даскало, не си бил сляп.

Е как може да си сляп, като всеки ден след часовете пред даскало имаше по няколко джипа, които прибираха някои съзрели една идея по-рано до курволетки наши съученички. Весело си живееха момиченцата, осигуряваха си парцалки и различен начин на живот само срещу няколко свирки и едното ебане. Душички. Винаги съм се чудел какво си мислят бащите на невръстните мутрески, много ми е интересно.

- Та сега има някаква структура, ама това е за застраховки, крадене на коли, бардаци и контрабанда. Тук идва веселата част. Дрогата е твоята ниша. Това си мисля аз. Още никой не е в час много, няма изградени канали, дилърите са калитковци. Има голямо търсене, ама няма почти никакво предлагане. Опитват се да правят нещо, абе мижава работа, а и нямат много време да се занимават.

Аз допивам виното и си поръчвам един джин с тоник. Не ми се пука уиски в жегата. Паля пореден фас. Наркотици, значи, много интересно и привлекателно ми звучи. Винаги ми е допадало изречението: „Ако не искаш да работиш, превърни хобито си в професия“, но нека не се размечтавам сега.

Боби се навежда към мен и става сериозен.

- Нали се сещаш, че имам едно условие.

Аз кимам. Много добре се досещам. Близнакът на Мишката, колкото и да нямаше наркотици тогава, се събра с някакви отрепки, които бръмчаха около НДК, и на една Коледа го намериха мъртъв в една изоставена къща близо до Попа. Свръхдоза. Пичът нямаше шестнайсет години. Боклуците го бяха оставили да умре и го бяха обрали; когато го намерили, бил посинял, с пяна по устата, само по гащи.

- Бобка, имаш гаранцията ми, че хероин около мен няма да има, а и смятам да смачкам всеки, който се занимава и успея да докопам. Завинаги ще ми липсва това момче, което си отиде толкова младо, а ми беше по-близък от Мишо, преди да продруса.

- Добре, Петре. Знаех, че ще разбереш, но аз да си кажа.

Млъкваме за малко. На Бобката очите леко се насълзяват дори, но той бързо се овладява, поръчва си ново уиски и пали нова пура.

- Та, Пешо, най-важното е да се врежеш сега и да заемеш позиция. Аз ще ти дам имената на дилърите в Квартала и съседните махали, ще ти кажа и кой ги мърда и зарежда. Хубавото е, че в района играта се движи главно от някакви шматки, които я имат шапка, я не, което е много хубаво за теб. Щото ако всичко е регулирано, на теб ще ти трябва цяла армия и цял арсенал, за да се доредиш до игра.

- Ясно ми е това, Бобка. А я ми кажи какво се търси най-много?

- За херингата се разбрахме. Продават се някакви прахчета, дето не се знае амфети ли са, мазилка ли са. Има и някакви хапчета, ама са скъпи, щото са внос от Холандия и Англия май. Дето, като глътнеш едно, и после си весел и танцувален да си ебе мамата. И канабис се пуши, пушат децата някакъв жмел здраво. Това е. Има и някакъв кокаин, щото нали всички са гледали „Белязаният“ и всеки иска да е Тони Монтана, ама по-скоро е прах за пране със счукан аналгин.

Аз се замислям и млъквам за малко. Мдааааааа. Трева се сещам откъде да намеря, ама за амфетамини не се сещам нищо. Вносните екстри не ги мисля още въобще, на тях не им е дошло времето.

- Бобка, за трева имам идея, ама за амфети нищо не се сещам. Можеш ли нещо...

Бобката се усмихва и ми казва: - Ебаси наглото парче си обаче. Първо ме питаш какъв тип бандит да станеш, а сега ме питаш май откъде да се снабдяваш с материал.

И аз се усмихвам.

- Еми, Боби май така се получава малко. Ама виж и без това как хубаво си говорим -вкарвам малко хумор.

Бобката пак си изпива на голям гълток питието. Ебаси смокът е станал. Пресяга се през масата и ме тупва по рамото.

- Аре, щото си мой човек, ще ти кажа, че съм конфискувал няколко кила прашец по време на една акция и срещу скромен процент от продажната цена, да речем, половината, мога да ти ги доставя, когато задействаш машината. После се оправяй, повече няма да има, аз съм ченге все пак, не химик, може да правя и аз някоя беля, но в крайна сметка си оставам полицай. Ако имах нормална заплата, този разговор нямаше да го има. Ама предполагам, че ако положението беше такова аз да вземам нормална заплата, тогава и ти нямаше да си мислиш глупости, а щеше да си гледаш ученето. - Въпреки че е изпил над половин кило уиски вече, да не броим виното, гласът му е като на напълно трезвен човек.

Пушим мълчаливо няколко минути и Боби ме пита: - Та казвай, Петре, полезен ли ти се струва този разговор? Аз кимам и му се усмихвам.

- Евала, Бобка, страшно съм ти задължен и съм ти много благодарен за информацията и насоките. - Стисвам ръката му и я раздрусвам. После му подавам един хубав плик с десет бона. - А това е за теб, малък аванс, за да видиш, че съм сериозен.

Бобката не отваря плика, а го прибира в джоба си. Отпива и ми намига.

- Тези дни ще те разведа с колата, за да ти ги покажа маймуните и къде действат. Таман ще си поговорим повече в детайли.

После пием по още няколко питиета и се прибираме към Квартала. Бобката ме кара и въпреки че е на бутилка уиски, си кара перфектно. Прибирам се в малкото апартаментче и заспивам веднага като пън, все пак преживях доста динамичен ден.

След осем часа сън се събуждам като нов, изтропквам се, вземам душ и отивам в ресторанта, който скоро ще стане мой, за да пия кафе. Токът не е спрян, а Спас седи вътре и обяснява нещо на персонала. Вижда ме, усмихва се и ми маха да вляза.

- Тъкмо за теб говорех, Пешо. Влизай, влизай.

Обръща се към Мимето и другите и казва:

- Това е моят спасител и нов съдружник Петър. Той спаси положението, иначе затваряхме кръчмата...

Аз махвам на хората, усмихвам се и излизам навън. Спас ме следва. Сядам под сянката на дебелия орех, който се намира в средата на заведението. Спас сяда срещу мен.

- Спасе, заеби ги тия речи. Не ме занимавай с персонала. Аз после, ако има нещо, ще ти казвам на теб и ти ще го оправяш. - Няма да го оставя, естествено, да управлява както преди, при положение че е успял да фалира. - Кажи сега на Мими да ми донесе кафе и вода, а с теб ще си говорим, когато ми дойде адвокатът с договора. Сега не ми позволявай да отнемам повече от времето ти.

Спас малко се обърква, защото си е тъп чичка, но му просветва, че трябва да ме остави на мира, и се изнася нанякъде. Аз на свой ред вадя плика с телефоните и започвам да чета упътванията. След половин час правя първия си разговор с мобилен телефон, който е мой собствен, и звъня на домашния на Иво, като му казвам да събере младежите и да си домъкнат задниците в ресторанта.

Докато дойдат момчетата, Балабанов пристига заедно с един едър и нахилен тип, който се оказва нотариус.

- Казвам се Здравко, но всички ми викат Нотариуса. - Ръкува се с мен, сяда и си поръчва една голяма наливна бира.

Балабанов сяда до мен и вади една бала документи. Тръгва да ми обяснява кое какво е, но аз точно за пет минути блокирам и нищо не разбирам. Все едно ми говори на китайски. Махвам му да спре.

- Балабанов, моля те, ти си човекът. Спри да ме занимаваш. Вчера ми показа, че си точен. Можеше да ме преебеш, предполагам, в банката...

Той се усмихва скромно, по адвокатски. Сигурно се досеща обаче, че ако ме беше преебал, сега щеше да е вече храна за щуките до Враждебна, но не повдигаме този въпрос. Играем за точни и дългосрочни отношения все пак.

- Кажи ми, Балабанов, къде да се разпиша и какво се иска от мен и това е. Силно вярвам в разделението на труда като двигател на човешкия прогрес - това беше любимият лаф на даскала ми по история от гимназията.

Балабанов започва да кима и осъзнавам, че може би не съм единственият човек на света, който не разбира адвокатски български добре.

- Г-н Иванов, тогава ще ви покажа къде да се подпишете само - започва да дипли пред мен листове, на които пише „договор“, „споразумение“, „пълномощно“, „декларация“ и разни такива, и ми показва къде да се подписвам. - Само да попитам, избрахте ли име на ЕООД-то, което сега ще регистрираме?

Аз, естествено, съм забравил. Отпивам от кафето и се замислям за около десет секунди. Всъщност няма значение как се казва и не ми пука.

- Нека името да е ДВП или нещо такова, ако е заето - Балабанов си записва надлежно и не пита какво значи ДВП. Едва ли и го вълнува де. Дълги години никой не разбира, че ДВП идва от Дарт Вейдър Президент.

- Това добре, подпишете се тук и тук, такааааа, благодаря. С това сме готови за фирмата; като излезе регистрацията, аз ще ви информирам. - Балабанов отпива от ментовия чай, който си е поръчал. - Сега нека собственикът на ресторанта да си донесе паспорта.

Аз викам Спас и му казвам да си даде паспорта и да сяда на масата. Спас вади паспорт, който прилича на баница, и го подава на адвоката. Нотариусът махва за още една бира.

- Нотариус, искаш ли нещо с тази биричка - скаричка, картофки, пица нещо?... - питам аз едрия, нахилен пич.

Нотариусът Здравко направо грейва.

- Една мешана много добре ще обади, колега.

Аз поръчвам на Мимето едно плато скара, а в този момент в заведението пристигат момците. Малко се сепват от вида на костюмарите на масата, но аз ги викам да седнат.

- Пичове, да ви запозная с адвокат Балабанов. Той оформя документите за сделката -намигам им аз театрално. - А това е нотариусът Здравко.

Всички се ръкуват. Мишката също се нахилва, сяда до Нотариуса и се заглежда влюбено в бирата му. Аз директно поръчвам още пет бири и още скара.

- Пичове, да ви информирам за какво иде реч. С парите, които „спестих“ напоследък -пак намигам като в анимационен филм с Бъгс Бъни, - реших да вляза в ресторантьорския бизнес. Ей сега има още малко бумащина и ще ви помоля за малко спокойствие на масата и после започваме купона по случай повода. Мишок, поканил съм братчед ти довечера тук, вчера се видяхме и после ще ви разказвам всичко...

Идват бирите и си казвам по едно тихо наздраве с младежите и Нотариуса. Спас седи до Балабанов, изпънал се е като струна и гледа като сфинкс. Балабанов му обяснява някои неща от договора и чичката тъпо кима, като се прави, че разбира.

След около половин час Балабанов е готов с документите и пристъпваме към подписване. Оказва се, че заведението е собственост на Спас, а аз мислех, че е под наем. Ебаси майтапа. Аз си мислех, че вземам само седемдесет процента от фирма, оборудване и екип, ако може тази сбирщина да се нарече екип. Балабанов вчера е проверил, фирмата няма някакви скрити задължения и това се оказва сделка бонбон. Имам си доста приличен дял от най-голямото заведение в Квартала, малко е позападнало, ама това е лесно поправимо.

Спас е леко мрачен, но се подписва навсякъде, където Балабанов и Здравко Нотариуса му посочват. После Нотариуса вади печата и заверява там, където трябва. През това време е успял да омете някъде към килограм мръвка и е вкарал пет бирички. Страшен симпатяга, си мисля аз и съм напълно уверен, че това е началото на едно красиво приятелство, както е лафът.

Цялата врътка ми излиза малко над трийсет бона - това оправя задълженията, сметките, заплатите и дори остават малко за зареждане. Спас гледа малко стреснато, ама изглежда и облекчен.

- Как си, Спасе?

Спас въздъхва, но ми се усмихва и си пийва от бирата.

- Пешо, малко ми е терсене, че си продадох бизнеса, ама от друга страна, ми поолекна. Извинявай дори, че вчера малко ме изби на нерва, ама си го обичам това място.

Вдига бирата си и всички си казваме наздраве. После Балабанов и Здравко Нотариуса изчезват. Предполагам, че Балабанов отива към кантората, но съм уверен, че Нотариуса отива да дремне един следобеден сън, за да смели по-добре месото. Преди да тръгне Балабанов, му казвам мобилния си номер и той го записва в своя телефон. Спас ни оставя също малко по-късно. Казва, че го е стегнало сърцето нещо и щял да ходи да си полегне. Оставаме сами с момците под дебелата сянка на ореха.

Аз бъркам в плика и вадя трите телефона.

- Момчета, смятам, че поради естеството на стартиращия ни бизнес и поради факта, че се намираме в последното десетилетие на ХХ век, е наложително всеки от нас да има по една такава тутурутка. - Тогава въобще нямам идея, че само след десет години всеки ще има телефон в джоба си, а този модел ще е безнадеждно остарял.

- Е, супер - Иво като човек от Техническия веднага започва да се занимава, Тонката започва да гледа като индианец и въобще не искам да знам какво си мисли в момента, а Мишката, типично в свой стил, обръща внимание повече на новопристигналата бира.

- Разучете ги тези машинки и от утре вече ще си говорим по тях.

Тъкмо прибирам моя телефон в джоба, когато той започва да звъни и ме стряска.

Пичовете започват да ми се смеят. Аз вдигам и казвам неуверено:

- Ало...

- Г-н Иванов, извинете за безпокойството, казвам се Игнатов и адвокат Балабанов помоли да ви се представя, защото аз ще се занимавам със счетоводството на вашите фирми. - И си звучи като счетоводител, отбелязвам си наум. - Моля ви, запишете си номера ми и не се колебайте да ми се обаждате по всяко време.

Говори ми още някакви работи, но аз се изключвам. Разбираме се да се видим тези дни тук, в ресторанта, за да си поговорим, и той да разгледал книжата на Спас. Давам на Иво да запамети номера в телефона, защото аз не мога да се оправям още с тази джаджа.

Викам Мимето.

- Миме, ти ме знаеш от отдавна и аз те знам, така че спокойно. - Тя ми се усмихва. -Искам да ни носиш бири през цялото време днес, защото празнуваме, и кажи на готвача за вечерята да се раздаде, ако иска да остане готвач тук.

- Шефе, няма ник’ъв проблем.

- Освен това кажи на всички, че от днес заплатите ви стават двойни, но имам няколко условия.

Мимето започва да заеква:

- Шеффееее.

- Тихо! Условието е каквото и да видите или чуете около нас тук, да си траете.

Мимето грее от щастие, но това не й помага да не заеква:

- Ннннямаш ггррржи, шшшеффе.

- Искам и някой да ни разведе из помещенията, които са отзад. Какви са те всъщност?

- Складове, ама много-много не ги ползваме.

На мен ми става ужасно любопитно и решавам да разгледам набързо. Иво е хванал нещо Тонката и Мишката и им обяснява за телефоните.

- Пичове, аз ще отида да разгледам едни помещения зад ресторанта, ей сега се връщам.

Иво и Тонката са се вглъбили в джиесемите, а Мишката, без да ме поглежда, се протяга и придърпва бирата ми, като измърморва нещо от сорта „да не се стоплела“.

Аз отивам с Мимето, тя ми отключва и пали лампите. Помещенията са четири, като две от тях са над 100 квадрата. Страшно мръсно е и всичко тъне в прах. На пода на едното има метален капак с халка на него.

- Миме, к’во е т’ва бе?

- Някаква глупост на военните. Бомбоубежище май, ама не съм сигурна. Никога не съм виждала някой да го отваря. - После прави погнусена физиономия. - Сигурно е пълно с плъхове там долу.

Аз тръгвам да паля цигара, но се сещам, че съм си ги оставил на масата. Мимето гаси лампите и заключва. Аз се връщам на масата, където вече сме стигнали на фаза смяна на мелодия и е малко шумно, паля си цигара и си поръчвам нова бира. Моята бира в моя ресторант - добре звучи, а? После се замислям и виждам как помещенията отзад се превръщат в офис и зала за тренировки. Имам и идеи за бомбоубежището, но за това ще мисля по-сериозно после.

В един момент пак се стряскам, защото телефонът ми пак иззвънява. Вдигам и от отсрещния край на масата, който е на два метра от мен, Мишо със сериозен глас казва:

- Извинете, може ли Пешо да се обади?

Аз се засмивам, напсувам го леко и затварям. Добрееее, навлизаме в технологиите. После обяснявам накратко какво сме си говорили с Бобката. Същевременно минаваме на мастика, което обрича разговора на преждевременна гибел, но майната му и утре е ден, нека днес да празнуваме. По-късно идва и Боби и се правим буквално на щайги. Щяхме да звъннем и на едни девойки да дойдат, ама забравихме. Това не пречи да ни е супер добре. Карам Мимето да ни пусне някакви стари касетки на „Мейдън“ и „Меноуар“ и положението става муци гугутката. Бира, мастика и метъл - как да не се разнежи човек. После имам мътен спомен, че заведението се беше понапълнило, а накрая финиширахме с целия персонал на нашата маса. Най-хубаво стана, когато Иво откри отново любовта и си тръгна с другата сервитьорка, която е има-няма трийсет кила по-тежка от него, но, за щастие, само десет-петнайсет години по-възрастна. Точно за такива случаи поетът е казал великия си лаф: „Всички грешим, само сапьорите по веднъж“.

Глава 5

Особености на националната търговия с наркотици - част 1

Най-ранните данни за употребата на канабис според някои учени са открити в китайските медицински свитъци от периода на император Шен Нун - 2737 г. пр.Хр., а според други - 400-500 г. пр.Хр. В древната китайска медицина канабисът е използван като болкоуспокояващо средство. Към средните векове употребата му в медицината намалява. От около 600 г. пр.Хр. канабисът започва да се употребява предимно като наркотично вещество.

sofiamca. org

Конопът е от първа необходимост за богатството и защитата на страната.

Томас Джеферсън

Извличайте максималното от индийския коноп и го сейте навсякъде.

Джордж Вашингтон

Събуждам се от студ под една маса в ресторанта. Увил съм се с няколко мръсни покривки, ама те очевидно не пазят топло хубаво, защото съм се вкочанил. Няма да споменавам махмурлука си, за да не ставам банален. Финалът на вчерашната вечер определено ми се губи, спомням си само как изпяхме „Ейсис Хай“ на „Мейдън“ някъде деветстотин пъти. Целият ухая на мастика и цигарите така са ме задръстили, че почти не мога да дишам. Ставам някъде на петия опит и мъчително се замъквам до нас, където изпивам два алказалцера и после припадам. Да спиш в легло си е съвсем друга работа.

Събуждам се само да хапна и пак си лягам.

На следващия ден ставам рано и отивам да потичам в близкия парк, за да изкарам токсините. Тичам половин час, после тренирам интензивно удари на една макивара, скрита между дърветата, която съм си направил там още като ученик. Прибирам се, вземам душ и пиша есемес до младежите, че ги чакам по обяд в ресторанта на оперативка. Аз се вдигам по-рано, купувам си вестници и отивам да пия кафе под ореха в двора. Спас нещо се мота из кухнята, но аз не му обръщам внимание.

Първо се появява Иво.

- Добър ден, Ивайло - му казвам аз, - искаш ли една биричка?

- Аз не пия, Пешо. Никога повече, това беше - изсумтява Иво.

Към масата се доближава неговата приятелка от оная вечер, за да му вземе поръчката, и той се изчервява и се прави на луд, поръчва си кафе и кола и гледа в земята. Мацката измърморва нещо обидено и аз се скривам зад вестника, като се опитвам да не ми личи, че почти се напикавам от смях. Иво не казва нищо, а придърпва един вестник и се съсредоточава върху него.

Тонката и Мишо пристигат заедно. Тонката си поръчва чай, а Мишо си поръчва две бири, малка ракия и шкембе. Ебати робота. Когато пристигат нещата на всички, аз бутам вестниците настрана и започвам:

- Другари, оня ден празнувахме и не можах много да вляза в детайли по уважителни причини. За вчера да не говорим, цялата банда бяхме нокаут. Та сега ще резюмирам нещата. Повтарям, че с Бобката сме се разбрали и ще имаме закрила от негова страна. Това въобще не означава, че може да се правим на Ал Капоне и да си вършим каквото искаме. Казах ви, че ние ще сме малко по-неконвенционален тип закононарушители...

И тримата кимат разбиращо. Само Мишо малко разваля професионалната атмосфера с постоянното сърбане на шкембето, но това е по-добре, отколкото да пита каквото му хрумне във всеки един момент.

- Това, което не ви казах оня ден, е, че имаме вече посока, към която да насочим вниманието си. Става дума за пазара на дрога в района.

Мишо ме поглежда с красноречив поглед.

- Без хероин, Мишка - уточнявам аз и той кима.

- Сега ще ви очертая като цяло какво мисля по въпроса и каква ми е концепцията. Искам от вас да слушате и ако имате някакви идеи или забележки, да ми ги казвате.

- Такаааа - продължавам. - Първо ще се снабдим с материала. Трева аз имам откъде да взема, а и амфети ще се намерят няколко кила. В тази връзка искам някой да издири наш човек химик, защото аз не се сещам нещо...

Тонката вдига ръка и казва:

- Е, копеле, Минчо, съсед ми е, в БАН бачка бе. Баш химик е. Знаеш го, няколко години по-голям от нас е. Оня ден го виждах и дори му дадох кинти назаем, че нямаше за цигари.

- Супер, искам среща с него. Уреди я и ми се обади.

Тонката вдига палец.

- За тревата ще ходим в прованс. Искам Иво да купи още една кола, за да имаме две.

- Каква искаш? Като предишната ли?

- Да. Нали ти казах - нещо, което не се откроява от другите, нещо обикновено и здраво. Ония да си карат баварците, ние няма да сме като тях. Целта е да живеем като пичове, а не и ние да се превърнем в нещо като тъпаците с ланците, които виждаме всеки ден по трасето.

- Окей, брат. Нямаш ядове.

- Това е точка едно. С нея приключваме въпроса за стоката на тази първа и начална фаза. Това ще ни е един вид тестовото влизане на пазара. Точка две е свързана с дистрибуцията. Бобката каза, че ще ми покаже кои елементи се занимават наоколо и кои са им шефчета. За нас най-важното е тези дилърчета да започнат да бачкат за нас супер рязко, а шефчетата им да заминават, освен ако не искат да ни съдействат и те. С две думи, трябва така сериозно и бързо да ги убедим, та да няма никакво съмнение, че в Квартала и околията има нова власт.

Мишката надига паницата си с шкембе и шумно доизсърбва остатъка. После изпива половин бутилка бира, оригва се и прави гениалната констатация:

- Демек ще има яко кютек, усещам аз - и се усмихва чаровно.

- Еми ще има, да - усмихвам му се аз в отговор. - Пичове, това ще ни е първо появяване пред обществото и трябва да направим представяне, което да се запомни завинаги. Ще има екшън, ще има и циркове.

Понеже сме си изпили кафетата и разните му там безалкохолни, превключваме пак на бира, включително и Иво, който отпива от своята с въздишка на леко отвращение.

- Та пред вас стои следната бойна задача. Искам всеки да си помисли и да каже дали има хора около себе си, които да дръпнем в отбора. Искам доверени хора, които имат качества и им трябват кинти. Помислете си и от утре започваме да събираме екипажа.

- Йо-хо-хо-хо - казва Мишката и поръчва наистина бутилка ром, д’еба и психара. Аз това не мога да го пия, сладко ми е много.

- Няколко думи за йерархията искам да кажа. Аз съм начело, вие сте моите хора, а всички под нас вече ще са бачкаторчета. Като се поразраснат нещата, ще структурираме допълнително, сега още е рано. Нека първо да влезем в час. Аре сега - наздраве за фирмата.

Чукваме се могъщо. След мощна глътка аз продължавам речта си:

- Та ето задачите засега. Иво - кола. Всички - събиране на бойна мощ. Иво, я уреди не една, а още две, три коли направо тези дни, за да имаме после за новите попълнения. Нека се намира още един джип. - Иво кима. - После, когато Иво вземе втората кола, ще ви водя на екскурзия да видите къде съм служил. Опа, забравих химика. Той ми е много важен и трябва да се видим в най-скоро време.

- Няма ядове - казва Тонката, който леко поотебава чая малко по малко тези дни, за да не се цепи от колектива очевидно.

- В общи линии първите задачи са тези. Още нещо само да добавя. Вие оня ден не дойдохте с мен в помещенията зад кръчмата, но там е жестоко. Миме, и ти, другата, на Иво приятелката - Иво се изхилва този път, то вярно си е смешно, - я елате малко.

Мацките доприпкват като особена порода балкански газели с наднормено тегло.

- Кажи, шефе - казва Мимето.

- Викай ми Пешо, Миме, мани ги тия шефосвания. Викай му на Спас шефче.

- Окей, шефе - грейва Мимето и аз се отказвам да й обяснявам.

- Искам да организирате основно почистване на помещенията зад кръчмата. След три дни да са светнали и да са чисти като аптека. Ясно ли е? Вие сте сервитьорки тук, няма да се чанчите, викнете някой да почисти и го пишете като разход в книгите. Да се дръпне от оборота после.

Мимето започва да кима енергично и аз ги отпращам.

- И още нещо. Няма значение дали съм шеф тук, или какъв съм. Оня ден беше инцидент. Вече ще си плащаме всичко като пичове. Така не се прецаква счетоводство и после не фалират кръчми. Отнася се и за Спас. Айде заминавайте да действате. Имате три дни.

Газелите почти спринтират към кухнята. Ще ги видим какво ще измислят.

- За т’ва иде реч, пичове. Трябва ни щаб. Няма да седим само на софра, това е деморализиращо. - Всички се засмиват, защото знаят, че се ебавам. - Ще си направим отзад един офис и една малка зала за спаринги, нещо. Малко железа, лежанка, скрипец, лостове. Малко тепихче, един-два чувала, една макивара за мен. А, к’во ще кажете?

- Супер звучи. Ама къде ще ги съберем тия работи? - Иво Аналитичния пак се проявява.

- Ивак, нямаш идея колко е голямо отзад. Като изчистят, ще видиш. А някой може ли да измисли някакви по-тънки мебели и оборудване.

Тонката кима утвърдително, докато пие бира.

- Аз имам хора в един склад, ще ни измислят всичко с отстъпка. Приятелчета са.

- Перфектно - казвам аз.

Иво се прокашля нещо.

- Да вземем и няколко компютъра. Там нещата се раздвижват много и трябва да сме в час. И аз съм фен на технологиите, но Иво е нашият гуру и за такива неща го слушам много.

- Действай с компютрите, ти ги чаткаш нещата там.

В този момент ми звъни телефонът, счетоводител Игнатов е и пита дали е удобно да дойде. Аз му казвам, че е перфектен моментът, после викам Спас. Той идва и тръгва да сяда, но аз го спирам.

- Ти хубаво сядаш, Спасе, ама сега ще идва счетоводителят ни и ще те помоля да отидеш вътре и да му подготвиш всички документи и да си на негово разположение.

Спас ме поглежда недоверчиво.

- Спасе, трябва да разберем защо такава хубава и голяма кръчма се е прецакала. Не искаме да стане пак така, нали?

Спас само измърморва нещо и тръгва обратно към ресторанта.

- Спасе - виквам му аз и той се обръща, - кажи на Мими да донесе още няколко бири.

През следващите дни тече мощна организационна дейност. Помещенията зад ресторанта стават обитаеми с помощта на група енергични жени с много почистващи препарати и много парцали. Промяната е осезателна и големите стаи буквално светват, когато се смъква мръсотията от капандурите им. Вдигаме се до хората на Тонката и от склада им вземаме бюра, маси, доста столове, а и няколко легла. Отзад има душове и тоалетна, не е проблем да се преспива. Пичовете от склада ни помагат със свой камион и скоро разтоварваме зад ресторанта. През това време Мишката е договорил със собственика на един пофалирал фитнес да му купим малко уреди и тежести на страшна далавера. Позадържаме камиона още малко, мяткаме се до залата на човека и за смешни пари се обзавеждаме с почти цяла зала за щанги, плюс два позакърпени, но здрави чувала от дългите. Ебаси кефа! Бързо разтоварваме железата, за да освободим камиона на момчетата. Спас е застанал подпрян на вратата и ни наблюдава, но не смее много да се обажда, след като счетоводителят му обясни защо е фалирал доста нагледно и му обясни разликите между оборот и печалба, които явно са му убягвали доста време.

Докато нареждаме мебелите и железата, се чувстваме като деца до елхата на Нова година. Цари почти празнична суматоха. Правим едната голяма стая офис, другата - зала за тренировки, а в останалите помещения слагаме леглата и гардеробчетата. Малко остава и щабът ще е напълно оперативен. Трябва да викна майстор да сложи куки за чувалите и да монтира няколко железни лоста за набиране. Иво трябва да ходи да вземе компютрите, а аз ще купя една голяма уредба, за да си слушаме музика като хората.

Мишката отива до ресторанта и носи четири бири. Размазали сме се на двата дивана около една маса и ни е много добре. Не сме се занимавали толкова с вътрешен дизайн преди и това си заслужава да се полее.

Тонката се изправя и застава над железния капак, който води към подземието, и започва да си играе с халката, с която явно се отваря. Хваща я и я напъва, жилите на врата му се изопват, а лицето му почервенява. Очевидно капакът не е отварян от сто години. След двайсетсекундно напъване капакът се предава и се вдига със скърцане. Тонката сяда до мен и си взема бирата. Известно време седим, мълчим и наблюдаваме отвора на подземието.

- Ивак, я питай Мимето дали имат фенерче нещо? - казвам аз на Иво и той се връща след малко с един нелош прожектор.

Аз го вземам и го насочвам в тъмната дупка. Осветявам ръждива стълба.

- Мишо, я дръж фенера да осветява стълбата, докато слизам - и започвам внимателно да се спускам надолу, след като съм му подал фенера.

Минавам някъде три метра, докато стъпвам на пода. Качвам се пак, вече знам колко е високо, вземам фенера, слизам отново и го насочвам към стълбата. Пичовете слизат един по един. Обръщам светлината и пред нас се разкрива едно голямо празно помещение. На единия му край има затворена желязна врата. Тонката отива до нея - заключена е с катинар. Тук се включва Иво, който бърка в портфейла си, вади едни железца и след няколко секунди ровичкане в ключалката катинарът щраква. Тонката отваря вратата, аз насочвам светлината и пред нас се разкрива дълъг коридор, който след двайсетина метра пак завършва с врата.

- Пичове, т’ва тука си е чука си подземие май - казва Мишката. - Чувал съм, че има много такива под града, ама не знаех, че и тук под Квартала има.

- През Студената война са ги правили - уточнява Тонката, - аз знам един вход тук близо. До стадиона е, ама от години не съм влизал. Ходехме като малки да си играем долу в подземията и да крадем разни неща. Имаше яко противогази по едно време.

- Аре да излизаме. По-натам ще разгледаме колко е голямо и докъде стига. Ще ни се стопли бирата - тръгвам да излизам аз, въпреки че съм много доволен от увеличената квадратура на новата ми собственост.

Точно когато допиваме и се местим под ореха, отнякъде се появява Минчо и Тонката му махва да дойде. Вярно го помня този пич. Беше си голяма шеметак в даскало. Изглежда си същият като тогава - гърчав, с големи уши и зъби, само че сега си е пуснал някакво подобие на брада. Не му се е получило много. Аз се ръкувам с него, не сме се виждали от сто години.

- Как си, Минчо? Сядай, сядай. Казвай какво ще пиеш да полеем срещата ни.

Минчо сяда и се оглежда наоколо.

- Дойдох тук, защото наш’те ми казаха, че Тонката ме е търсил за някаква работа...

- Абе да, така е. Ама работата после. Кажи сега какво ще пиеш.

- Аз нямам много пари, Пешо - тихо казва Минчо.

- Не ги мисли парите, Минчо. Аз черпя. Колко време не сме се виждали.

Минчо се усмихва и заприличва малко на Фернандел. Няма такива зъби!

- Еми едно уиски ще пийна тогава.

Аз му поръчвам уиски и бадеми, но си продължавам с биричката, защото, честно казано, оня ден сме се поотровили май с мастиката, а и трябва да пазим дробчето все пак.

Говорим си известно време общи приказки. Той е добро момче, ама изглежда малко увесил нос. Не е ходил войник, защото е НГВС (негоден за военна служба).

- Какво бачкаш сега, Минчовски? Тонката ми каза, ама аз забравих - насочвам аз разговора към темата.

- Еми завърших Химическия с отличие и започнах да работя в БАН по една програма...

- И как е? Доволен ли си? - Едва ли е много доволен, щом взема пари за цигари назаем.

- Еми не, не съм. Там в БАН е много зле положението. Само шефчетата вземат пари от някакви далавери, а нас, младите, само ни използват, и то за без пари - започва да се оплаква с гъгнив монотонен глас Минчо. - Вземам много малко, не ми стигат, а и нямам време да запиша докторантура, а ме викат. Теглих и кредит за една кола, ама сега не мога да плащам вноските, абе не е добре положението, с две думи.

Аз намигам на Тони.

- Еми, Минчовски, не се коркай повече за този кредит. За колко пари ти е?

- Еми три хиляди изтеглих, за да взема една астричка, ама мислех, че ония педераси, с извинение, ще ми дигнат заплатата, а те я намалиха и ми откраднаха една идея. - Минчо започва леко да заеква от яд.

- Успокой се, Минчо. Ще ти оправим заема още тези дни. Няма повече да се мъчиш в БАН, щом не те ценят, да го лапат.

Минчо зяпва невярващо, после посяга към уискито си, отпива и се задавя. Мишката го потупва по гърба и за малко да му счупи гръбнака.

- Минчо, търсим си химик в нашата фирма. Ще те питам направо, знаем се от сто години все пак. Кажи ми можеш ли да правиш амфетамини? - врязвам се аз директно, защото малко ми е поомръзнало увъртането.

- Имаш предвид алфа-метил-фенил. - започва по химически да се изразява Минчо.

- Да бе, Минчо, ам-фе-та-мини, нали ти казах. Не ме интересува как му викате в БАН. Само ме интересува дали можеш да правиш?

Минчо ме поглежда и кимва.

- Приготвянето на алфа-метил-фенил-етил аминит е елементарно нещо. Мога, естествено, но е незаконно...

- А може ли да ти се стори законно, ако ти плащам десет пъти повече, отколкото сега вземаш, и ти оправя кредита.

На Минчо не му трябва много да разсъждава. Все пак е умен човек, учен. Поглежда ме и се усмихва леко виновно. С тези уши и зъби прилича на някакъв шибан приказен герой и в този момент е направо чаровен.

- За десет пъти повече пари, Пешо, мога да ти сглобя и атомна бомба, ако ми намериш материали.

Започваме да се смеем. Аз махвам на Мимето и поръчвам още пиене. Прегръщам Минчо през рамото и казвам:

- Младежи, да ви представя нашия нов придворен химик. - Минчо се изчерява и става още по-смешен, явно вниманието не му понася добре. Има и такива хора. - Добре дошъл в отбора.

- Ама, Пешо, трябват ми суровини за това, помещение, уреди.

- Не ги мисли тези неща сега, Химико. Напиши един списък и го дай на Тонката, а за помещение не се притеснявай. Ще те заведем тези дни да видиш какво мазе имаме.

Минчо пие още пет уискита, с което общата им бройка нараства на шест, и привечер елегантно се свлича под масата. Явно пиенето не е от силните му страни. Тонката го мята на рамо и го отнася отзад в едната стаичка да дремне на новите легла. Явно този дребен ушат и зъбат химик ще ги сефтоса, а не глутница манекенки, както бяхме планирали, но такъв е животът понякога.

Когато Тонката се връща и сяда, аз ориентирам разговора на вълна човешки ресурси.

- Приятели, какво става с набирането на хора? Действате ли, сетихте ли се за някой читав?

Аз лично съм се разбрал с няколко души от тренировките, от които двама са сигурни и са печени да си ебе майката.

Мишката, който цяла вечер е мълчал, най-накрая проговаря:

- Весо Варела от моята зала каза, че иска да участва. Пешо, ти го знаеш, борил си се с него.

- Ааааа, сещам се. Оня коравия младеж, с който се сдрахме в съблекалнята един път. Сещам се - усмихвам се, - здрава тупаница имаше.

- Баш за него става дума - кимва Мишо и отпива от халбата си, която, подозирам, е пълна с ром.

- Аз не се сещам за никого - казва Иваки, - моите хора от тренировките, които ми бяха по-близки, емигрираха рязко след даскало. На другите им нямам доверие...

- Правилно, копеле. Трябват ни само железни момчета, на които може да се разчита сто процента. Тонка, при теб как е положението?

- Аз имам двама от кикбокса, които са сериозни пичове и се оглеждат за игра. Сега са охрана в един клуб, ама им плащат мизерно и са недоволни.

- Перфектно, банда. Започват да стават нещата малко по малко. Утре ще ходим целия екипаж на разходка в планината и когато се върнем, ще поканим момчетата и ще ги преслушаме. - Паля си цигара и си поръчвам още една бира. - Идеята ми е тези момчета да са ни ударна сила. Аз ще им плащам, а те ще се навъртат около нас и ще са кучета пазачи. Понякога и ще ги насъскваме, естествено. Ще искам да тренират яко, да са в свръхформа, ще им поемем тренировките. Това се отнася и за нас де. Уверявам ви, че няма да ни е работа да седим само на маса и да ходим на партита. Трябва да се готвим за най-лошото още отсега. По-добре в началото да сме готови и нащрек, отколкото някой да ни гепи със свалени гащи и да ни изтрепа като пилци, щото сме били наивни и смотани. Малко по-натам всички тръгваме и на тренировки по стрелба. Не знам вие как сте, ама аз мога да стрелям само с калашник.

- Пешо, брат, не мислиш ли, че една идея в повече параноясваш? - пита Иво.

- Еми не, Ивак, не мисля. Спазвам едно старо правило, на латински е si vis pacem, para bellum. Означава „ако искаш мир, готви се за война“ и аз, копеле, намирам желязна логика в тези думи. Зацепваш ли?

Иво кима. Силно се надявам да разбира какво му говоря, защото това буквално е жизнено важно за нас. Младежите още не виждат картината в мащабите, в които я виждам аз, и оттам идват тези комуникационни разминавания. Нищоооооо, бързо ще влязат в час, защото смятам до няколко дни да стартираме първата фаза на операцията.

- Пичове, предлагам да цепим, че утре ни чака път. Естествено, ако Иво е взел колите.

- Едната утре ще е готова, другата има някои работи за доизкусуряване, които ще глътнат време, но и тя ще е готова до няколко дни. За джипарата се оглеждам, нямаше читави.

- Идеално. На нас ни трябват две коли само. Имаме джипа и тая, утрешната. Тя кога ще е готова?

- Утре към 10 трябва да е готова за път.

- Добре. Тогава правим среща тук в 11 и заминаваме на екскурзия с преспиване, така че си вземете спални чували. Аз ще взема моята палатка, която е малка и ще ни трябва още една - ако завали, да не спим по колите.

Мишката се включва пак въпреки интровертната си вечер.

- Аз имам май една двуместна някъде. Ще я взема. К'во, ще ходим на излет, а?

- Един вид. Наречи го излет със земеделски мотиви. Може да откараме и няколко дни горе. - Усмихвам се.

- Супер - казва Тонката, - много ми се ходеше на планина, а и съм чувал, че там е страшно красиво.

- Така е - съгласявам се аз, - наистина е красиво, а сега ще е още по-красиво, сигурен съм, защото няма да съм там насила.

Пием още по едно и се разотиваме, за да сме свежи за утре, когато ще водя младежите на екскурзия до Вълшебната планина, за да проверя дали е останала някаква следа от насажденията ми с марихуана. Ако има нещо - берем, сушим, пакетираме. Ако няма коз -цепим към Петричко, където трябва да намеря моя съказарменик Любо Петрича - той сто процента познава някой, който да може да напълни два багажника с трева.

Новата кола се оказва едно черно волво, което е леко поочукано, но вози като гондола. Дори се хващам да покарам и количката определено ме кефи. Тонката се вози с мен, а Мишо и Иво ни следват с джипа. Понеже сме тръгнали точно в единайсет и караме относително бързо само с една почивка, в която купуваме провизии, пиене, чували и няколко лозарски ножици, след около пет часа вече се намираме в граничната зона близо до ПГП „Черната река“, което, както знаете, ми е доста добре познато. Естествено, не срещаме никакви войници по пътя, аз вдигам бариерата до поста и колите ни минават, пускам бариерата зад нас и махам на Тонката да отбие. Бъркам в багажника и вадя две торби, които са отделно от нашето ядене и пиене. В едната торба има цигари, хубаво уиски, кафе, ядки, доста суджуци и десетина шоколада. В другата има кутии с пържоли и кебапчета, които взехме от някаква кръчма по път. Тръгвам с торбите, сядам на масата до поста и се провиквам: - Има ли войска тука, еййййййййййййййййййй ?

Отвътре се чува някаква суматоха и след малко се появява един хилав младеж, който едновременно се опитва да си закопчае униформата и да държи насочен автомата си в моя посока. Не е много убедителен, да си призная. Започвам да се смея.

- Спокойно, пич, не нападам граничния наряд - започвам да вадя от пликовете работите и да ги нареждам по масата, - дори обратното, аз се явявам нещо като подкрепление.

Войничето вижда зор да поеме тази абстрактна информация със събуждането, отпуска автомата, разтърква подутите си очи, но не се приближава. Аз продължавам да нареждам. Мисля си, че и аз бих се изкефил някой да беше направил това за мен някога, когато бях на мястото на пича, ама нямаше кой да се сети. Не че и аз съм дошъл сега с безкористни цели, въпреки че ми беше в плановете да се върна някой ден и да поразгледам като турист. Ето че събитията напоследък леко поускориха посещението ми.

Появява се още един войник. И той тежи някъде шейсет кила с мокри дрехи, а очевидно също има зор със събуждането. Ама момчетата са си прави, спазват вековното войнишко правило, че всеки непроспан час е пропилян.

На масата се е натрупала една нелоша композиция. Аз се усмихвам широко и паля цигара. Отварям уискито и наливам в няколко пластмасови чашки.

- Айде, пичове, не се правете на луди. Идвайте да пийнем, а вие и да хапнете малко нормална храна. Дошъл съм тук с моите приятели - махвам към колите - да им покажа къде съм служил преди няколко години...

Г раничарчетата видимо се отпускат и погледите им хищно се съсредоточават върху масата.

- Аре идвайте, сядайте. Дайте да се запознаем - подавам аз ръка и се запознавам с тях. -Казвам се Пешо Иванов.

Двамата се ръкуват с мен. Единият е очевидно бомбе, ама другият ме поглежда с уважение, явно легендата за мен е жива.

- Да не си оня Пешо Иванов, който е бил заточен на поста и е живял тук с месеци?

- Точно аз съм това. И ето, дойдох да видя как е положението сега - усмихвам се аз. - И понеже знам много добре какво ви е тук, донесох малко неща. Ха сега наздраве.

Казваме си наздраве, момчетата сядат и гледат невярващо отрупаната маса. Аз си гаврътвам уискито и казвам:

- Войска, оставям ви да си хапвате и пийвате на спокойствие, а аз с моите ще изцепя малко по-нагоре по реката. Мислим един риболов да направим.

Пичовете са добарали плика със скарата и им е трудно да ми обръщат внимание вече. Ето какво прави диетата „Русенско варено“ с хората. Старото куче ме поглежда и заговаря с пълна с пържола уста:

- Благодаря много за почерпката, Иванов. Мини после, ако ти остане време след рибата, да разкажеш какво е било по твое време - и прокарва хапката с мощен гълток уиски. После затъква в уста цяла шепа кашу и в очите му се изписва неземно удоволствие.

- С удоволствие, пич. Ако остане време, непременно ще мина да полафим.

В това всъщност се съмнявам, защото имаме работа да вършим. Усмихвам се, тупвам приятелски войничето по рамото и тръгвам. Качвам се в колата и потегляме. Фактически имаме да минем само още километър и половина - два. Там има къде да паркираме скрито зад една полуразрушена сграда от миньорската ера и после по една добре позната пътека ще стигнем до някогашните ми плантации и ще разпънем кемпа.

След десет минути вече сме скатали колите зад порутената сграда, която май е била административна, и вадим нещата от багажниците. Малко сме попредървили с яденето и пиенето, имам чувството. Имаме девет шишета уиски, седем бутилки водка, дванайсет бутилки мастика и индустриално количество храна. Отделно има и петдесетина кутийки бира. Добре че плантациите ми са относително близо.

Тръгваме и след двайсетина минутки сме на една голяма полянка, която се намира нагоре по пътя към границата. Тук по мое време никой освен мен и подопечните ми не стъпваше, предполагам, че сега не е по-различно.

- Мишка, дай с теб като да разпънем палатките, а двамата ни другари през това време ще бъдат така добри, както са красиви, и ще отидат за дърва.

- Пешо, т’ва с палатките и дървата е лесно - бърка в единия самар и вади кутийки бира, -обаче забравяш най-важното, копеле, преди това трябва да пием по бира по случай пристигането.

- Окей, копеле, прав си, беше верно тежък преход - смея се аз, вземам бирата и я отварям, - аре наздраве, планинарю.

Сядаме на полянката, към четири следобед е, пече едно благо слънчице и изпиваме биричките със страшен кеф. Друго си е в планината, не е сдух като в Мордор.

После с Мишката за норматив разпъваме палатките и решаваме да изпием по една бира с по една водка по този случай, пък и да изчакаме отбора по събиране на дърва. След малко и двамата се появяват и не носят никакви дърва.

- К’ во става бе, пичове? - Мишката ги поглежда с присвити очи и отпива от водката. -Ако не знаете къде има дърва, аз ще ви кажа. Дърва има в гората, навсякъде наоколо има гора, така че ще ви е лесно да намерите, колкото и тъпи да сте...

Аз си наливам водката в кутийката с бира и също отпивам. Ихааааааа, вкусът на напиванията ми в ученическите години. Ситуация „Хиподил“.

- К’во сте млъкнали, момчета. Странно гледате.

Ивака ме поглежда още по-странно и ми казва тихо:

- Трябва да дойдеш и да видиш. - после се обръща и с Тонката тръгват в посоката, от която дойдоха.

Ставаме с Мишката и без да се наговаряме, си слагаме в една малка раничка няколко бири и бутилката „Финландия“. Бързо настигаме Антон и Иво и тръгваме след тях. Продължават да мълчат и започват да ме дразнят. Ебаси психарите, да не ги изведе човек сред природа. Вървим в мълчание още към две минути. Аз тъкмо си изпивам коктейла, когато излизаме на друга, по-голяма поляна. Интересното на тази поляна, за разлика от другата, на която сме опънали кемпа, е, че цялата е обрасла плътно с марихуана. И аз млъквам. Мдааааааа. Плантацията ми леко се е поразраснала. Правя си два основни извода от ситуацията. Единият е, че въобще няма нужда да ходя до Петричко, другият е, че колите не ни вършат работа, трябва ни камион и веднага се поправям мислено - не камион, а камиони. Обръщам се към Мишката, но той, защото е железен, вече е отворил четири нови бири, грижовно е изпил по петдесет грама от всяка и сега ги долива с водка. Раздава ни кутийките и сядаме, без да си говорим, един до друг.

Наслаждаваме се на гледката и за пореден път доказваме тезата, че зеленото успокоява очите. Успокоява ги много.

Медитираме така и гледаме зеленото море, без да имаме представа за времето. Понеже медитацията ни е от балкански характер, изпиваме през това време водката и бирите. Мишо разваля нирванката:

- Копелета, тая трева няма да избяга, аре да ходим да ядем.

Мъдрец си е наш Мишо и затова ставаме и се отправяме към лагера ни, като по път събираме яко дърва. После се почваме сериозно около огъня. Аз вадя малко касетофонче на батерии и няколко касети.

- Пичове, какво ви се слуша? Имам „Пърл Джем“ - първия, „Продиджи“ - втория, или ’88 на„Рънинг“?

- Я пускай метъла, гледай на този огън какъв кеф е - казва Иво, който си е върл металяга и не се кефи на моята страст към електрониката.

Пускам касетката и наистина музиката се вписва жестоко с обстановката. Тъкмо се стъмва и огънят започва да хвърля отблясъци по лицата ни. Скоро пържолите са изпечени и ги поливаме обилно с бира. Преяждаме нечовешки, но ни е супер кеф. След това палим по цигара и сменяме питието, аз оставам на водка с бира де, но Мишо подкарва уискито, а Иво и Антон мастиката.

- Пешо, аз си мислех, че става дума за няколко храста канабис, които си засадил - казва Тонката, - ама това е ужасно много коз, братчето ми...

- Верно не е малко - вдига чашата си Мишо, а Иво само се изхилва.

- Еми, приятели, аз някога прекарах бая време тук и доста се позанимавах с тревата, защото нямаше какво да правя. После обаче се уволних и когато се сетих, че тук може да има коз, също не си мислех, че толкова се е разраснал. - И на мен ми става смешно. - То вярно конопът си е бурен, ама чак пък толкова.

Отпивам от бирата с водка и внезапно осъзнавам, че съм се нацепил яко. Тази комбинация винаги е като бомба със закъснител. Добре си, добре си и бууум - не знаеш къде се намираш. Но не се оплаквам де.

- Абе не че е лоша ситуацията - опитвам се да обобщя. - Само трябва да го помисля малко повече как да стане с транспорта. - Усещам се, че и фъфля леко. - Но това ще го мислим утре, сега мисля да поспрем с метъла и да пусна нещо по за душата.

И пускам „Продиджи“ и не след дълго четирима много пияни младежи се гонят по една поляна и прескачат един огън в една планина, чувствайки се многоооо, многоооо добре.

*

Събуждам се от хъркането на Иво, който звучи като персонаж от филм на ужасите, когото тъкмо мъчително колят, д’еба метълчето гадно, и от жегата, защото с Мишката като велики интелектуалци не сме се сетили да опънем кемпа под някое дърво, а сме го забили по средата на поляната на слънце. Изпълзявам от чувала, след това от палатката и се опитвам да се изправя. Получава ми се от първия път, което ме учудва малко. Друго си е да поркаш на чист въздух, ейййй. Виждам, че Мишо и Тони вече са станали и пият кафе. Мишо пие и уиски всъщност. Наистина е като цар на деградацията това момче.

- Мишооооо - провиквам се аз.

- Кажиииии - отговаря ми той.

- Хубавооо ли е уискитооо?

Той се усмихва и налива в една чаша, която слага до себе си. Аз първо се запътвам към близкото дърво и пускам една вода, после отивам при момчетата и сядам до тях. В една кутия има лоясали пържолки и изсъхнал хляб. Супер, по-добра закуска не може да има в този момент. Хапвам малко хляб и го прокарвам с уискито. Отказвам кафето, което ми подава Тонката, понякога просто не ми се пие, и паля първата сутрешна цигара. Почти нямам махмурлук, което е великолепно.

Изяждам една пържола и оставям последната за Иво, който тъкмо се излюпва. Той не се опитва да ходи, а директно допълзява до огнището и задава на глас въпроса, който си задаваме всички:

- Момчета, какво ще правим с толкова много трева?

Отварям си една бира, малко е топла, но става. Трябваше да ги сложим вчера в близкия поток, ама откъде толкова акъл тогава.

- Еми как к’во, Ивак, как к’во? Ще я вземем всичката. Ще я наберем, ще я сложим да се суши тук на слънце, после ще я разфасоваме, ще я набухаме в чували и ще си я занесем в Мордор - казвам аз и изпивам на екс кутийката, защото съм страшно жаден, а ме мързи да ходя до водата.

Иво кимва, претъркулва се по гръб и пали цигара. Тонката се почесва по главата и става.

- А, Пешо, тоя коз дали е силен? Да не се изчанчим сега за някоя шума, а?

- Ще видиш като изсъхне, Тонка, дали е силен - му се усмихвам аз.

Мишката си сипва още едно малко и ме поглежда.

- Копеле, да знаеш, че ше ни се ебе пичката лелина да я съберем тая нива с тия ножички и в тия чувалчета.

- Спокойно, Мишка, ще го измислим. Пък и разправят, че трудът облагородявал.

Мишката си изпива малкото, явно количеството не му допада, и си сипва голямо. Всъщност не е голямо, а двойно, като гледам.

Въобще няма да стане работата с наличните ни средства, си мисля аз, с четири лозарски ножици, каквито сме граждани, а растенията, каквито са по два метра и са на няколко декара, ще ни отнеме някъде един месец, което не е оферта. За транспорта да не говорим. Мислех си да съберем десетина, при късмет - двайсетина кила и да си цепим. Резултатът от армейската ми земеделска авантюра понадхвърли леко и моите очаквания. Отварям си още една бира и си доливам уиски, за да смажа процеса на мисленето. Ейййй, тая търговия с наркотици не е майтап работа.

Та седим си така някъде още половин час, пийваме си и си мълчим. После аз се изправям, протягам се и казвам:

- Аре да ходим към града. Трябва да намерим камион, после ще вземем много чували и нещо за рязане на растения...

- Комбайн, а? - се включва Мишката.

- Да, копеле, пет комбайна ще вземем!

Тръгваме лека-полека надолу към колите. Оставяме кемпа без надзор, но в този пущинак вероятността да срещнеш някого клони към нула. Скоро стигаме до порутената сграда и за голямо мое учудване там е спрял един доста измъчен зил, а откъм постройката се чуват звуци от рязане с флекс. Ситуацията ми става ясна веднага, въпреки че вече не е типична, както беше по мое време, докато служех. Това са крадци на метали. Режат и гепят всичко, което може да бъде прието в пункт за изкупуване на метали - като се започне от пътни знаци, мине се през бронзови паметници и се стигне до железата в една рушаща се сграда. Това е историята на родната ни промишленост - след прехода почти всичко от промишлеността логично затвори, защото Съюзът, като измислена държава, спря да бачка и покрай него изгоря и икономиката на послушната му държава сателит. И както всичко затвори, много гениални пичове без грам дългосрочно мислене разпродадоха всичко за смешни пари и на свой ред новите собственици хванаха и нарязаха де що има завод, шитнаха металите и изчезнаха.

Та спрял си е камионът и до него си седи един едър субект, който пуши. Няма как да не ни види, защото камионът ни е блокирал пътя за излизане на колите, а и не ми дреме. Приближаваме си, пичът си е бая големичък обаче. Когато се доближавам още малко, спирам, човекът също ме е видял и очите му се отварят широко от изумление. Това е бабанката, която вкарах в болница, когато бях новобранец. Ебаси ташака! В този момент пичът започва да се смее гръмогласно.

- Хахахах, софиянче, дека си бре? - засилва се към мен. Аз съм толкова изненадан, че не мога да реагирам, но той, вместо да ме удари, ме прегръща и ме вдига във въздуха. -Ееееееееееееееее, софиянче, колко съм си мислил за тебе, ха-х-ха-х-ха-х-ха-х. Ти си единствениот, който ме е мангерил у живото ми...

Докато ме размята във въздуха, виждам тримата ми приятели, които наблюдават сцената зяпнали.

Бабанката най-накрая ме пуска на земята и започва да ме тупа по гърба така, че очите ми се насълзяват. Здрав е като бик и е много хубаво, че не е злопаметен, защото иначе щеше да стане весело.

- Еййй, колко съм се чудил що стаа с теб, толкова съм искал да изпием по една рачия, ама я се уволних, а теб разбрах, че са те изстреляли тука некъде да ни вардиш от враго... Еййй, как ни събра Г оспод тука у пущиняка - скача в кабината и се появява с половин шише ракия от любимата ми плодова, което ми подава, - пий, пий за срещата.

Аз още съм в шок от реакцията му, но вземам бутилката и опъвам една глътка. Оказвам се прав, това продължава да е най-гадната ракия в Слънчевата система. Паля цигара и вкарвам Дейл Карнеги в действие, като му подавам ръка.

- Тогава не можахме да се запознаем, брато, че бяхме заети нещо. Аз съм Пешо.

Бабанката хваща ръката ми с лапата си и я раздрусва енергично, като продължава да се смее. Май не е много умен, хубавото е, че е дружелюбен.

- Знам я как се казваш, я питох после. Как нема да зная името на единственио пич, дет ме е джустирал у живото.

- А как се казваш те питах?

- Мани как се казвам, сите ми викат Арнолд.

Аз защо ли питах въобще, се чудя? Подавам му обратно бутилката и той изпива стотина грама на една глътка, което с този материал си е постижение.

- Еми, Арнолд, добра среща тогава, пич - махвам на момчетата да се приближат. И те още изглеждат в шок от срещата ми по средата на нищото. - Това са Иво, Мишо и Антон.

- Много ми е приятно да се запознаем - казва като петокласник Арнолд, - я да викна братоците да се запознаят с теб, че наеш ли колко съм им думал за тебе.

Изсвирва мощно с два пръста и от постройката след малко се появяват двама не по-малко едри от Арни момчета. Познайте как се казват?

- Пешо, т’ва са ми братоците. Тоя русолявия му викат всички Долф, а този с изваденото око е Силвестър.

В този момент Мишката не издържа и започва да реве от смях. Малко след това към него се включваме и останалите от нашия отбор. Арнолд, Долф и Силвестър, олеле, майко.

Тримата здравеняци ни се усмихват и учтиво ни изчакват да спрем да цвилим. После Иво оправя нещата, защото отива до едната кола и вади от багажника две бутилки уиски. Подава едната на Долф, другата отваря и се започва едно въртене на бутилки. След лулата на мира това е най-сближаващият хората ритуал.

Сядаме под една сянка, а аз пускам от колата „Хаус ъф Пейн“. Настава идилия, а плановете ни малко се променят. Арнолд с пяна на уста разказва на моите хора за запознанството ни, а Долф и Слай слушат с широки усмивки на широките си лица. Още по-веселото е, че Арни е качил някое и друго килце след армията и изглежда още по-внушителен.

Когато малко се успокояват страстите, аз паля цигара, подавам една на бабанката и го питам:

- Брато, к’во правиш в този пущинак, да те питам?

- К’ во да ти кажа, Пешо, не е от хубаво да обикалям тука чукарите с тая щайга и братоците. Лани затвориха заводо доле у градо и тримата останахме без работа, а имаме жени и деца да раним.

Аз се сещам, че те не са като при нас в Мордор да се занимаваме с университети и други такива глупости. Как излезеш от казармата, директно се започва едно женене, едно яко помпане и едно яко раждане. Арни и Слай имат по две деца, само Долф - едно.

- И си еба капаците, нема пари за леб, а децата реват ли, реват и от немотия почнахме да гепим. Я малко железа да тафнем, я някоя нива да изтарашим, ама едвам връзвам двата края...

Поглеждам към Мишо, който седи до нас и ни слуша. Иво, Тонката, Долф и Слай са вече на фаза, в която си разправят вицове и не ни обръщат внимание. Мишо кимва и двамата се заглеждаме в камиона. Мдааааа.

- Арни, колко пари ще изкарате днес от т’ва желязо?

- Еми ако имам късмет, некъде сто-сто и пеесет лева.

Аз бъркам в джоба си и му отброявам триста кинта. Подавам му ги и той ме поглежда въпросително.

- Вземай, вземай. Това е за теб. Няма да се занимаваш с железа повече. Нали каза, че си търсиш работа.

- Така е, така е, търсим си работа. Нещо сигурно ако е, и човек съм готов да утепам, че ми писна да мизерувам и да се занимавам с кокошкарски глупости.

- А готов ли си да дойдеш с мен в Мордор? Ще работиш за мен, ще ти наема квартира и ще ти плащам доволно. - Подавам му бутилката, той я взема, но не отпива, а ме поглежда с някаква тревога.

- Ама, Пешо, т’ва с работата добре, готово, ама и братоците трябва да уредиш нещо, щото ний се не делим.

Аз му се усмихвам.

- Арнолд, приятелю, офертата важи за трима ви. - После, колкото и да съм бърз, колкото и да съм нинджа, не успявам да избягам и пак се озовавам във въздуха, но този път вече ме размятат трима души. Моите приятели още малко и ще се насерат от смях. Много смешно, много смешно...

Когато ме пускат, ми отнема една минута да се поокопитя и после невинно питам: - Арнолд, а като спомена ниви, можеш ли да косиш?

- Е па как, е ги двете коси у каросерията. Не се знае кое кога ше изникне.

После всичко става и се нарежда много лесно. Аз и Мишо се качваме с трите горили до плантацията, а Иваки и Тонката се мятат на джипарата и отиват да вземат още малко провизии, алкохол и много чували, което е основната им цел.

Докато се върнат, Долф и Слай са окосили половината поляна. Движат се като машини. Ние през това време с Арнолд си говорим. Като гледа марихуаната недоверчиво, той коментира: - Абе я чувах, че гръститу, така му викаме у наше село на този бурен, нещо се търсело по градо, ама не ми стана мноо ясно оти на некой му требе тоа жмел...

След няколко часа двете екшън звезди са окосили всичко и аз им казвам да разстелят растенията равномерно да съхнат. Иво и Антон също са герои, защото са донесли индустриално количество бири (освен чували) и този път ги нареждаме в едно вирче до реката да мръзнат. Дърпаме и палатките малко по-натам, за да можем да се наспим на сянка на следващия ден.

После, естествено, като след тежък земеделски ден се пали огън и започват да се пекат мръвки на огромни шишове, които Долф сглобява като фокусник за норматив. Вземам от плика ми с касетки първия албум на „Сайпръс Хил“, защото ми се струва, че супер яко пасва на обстановката. Изпиваме огромно количество бира и мастика тази вечер и на следващата сутрин спим като пичове под дебелата сянка, докато тревата ми съхне на поляната под лъчите на силното слънце. Ставам по обяд и отивам да видя какво става с реколтата. Ще й трябва още един ден с този планински пек. Отивам до близката рекичка, събличам се гол и се бухвам в едно вирче. Водата е леденостудена и прогонва съня по-добре от всяко кафе. После освежен отивам до кемпа и виждам милата картинка как тримата от Холивуд и тримата мои са седнали отново около разпаления огън и пекат нова серия огромни шашлици, потънали в сладки приказки. Вземам си бира и сядам до тях.

- Пичове, както гледам, утре следобед тревата ще е изсъхнала. После новите ни колеги ще имат задачата да разфасоват стоката и да я напълнят в чували. Ясен ли съм? - поглеждам към тримата.

- Да, началство - казват почти в хор братята.

- Добре, това е хубаво - отпускам се назад и се зазяпвам в короните на дърветата над мен.

Изкарваме деня в преяждане, препиване и спане. На касетофона му свършват батериите, но на никого не му пука. Чувството да си на палатка сред природата е несравнимо и независимо че сме със специална мисия в тази планина, не мога да отрека, че се спукваме от кеф като малки деца.

Вечерта програмата от предишната се повтаря едно към едно и успяваме да изпием всичката мастика и уискито. За следващия ден си оставяме петнайсетина бири за ободряване.

Когато ставам на другата сутрин, екипажът още спи. Аз решавам да се разходя по старите пътеки. Наливам си вода в една пластмасова бутилка, вземам си кутия цигари и единия пистолет. Събуждам Мишо и му казвам, че ще се кача до границата да разгледам. Той измънква нещо в просъница и пак заспива. Тръгвам покрай реката и след около половин час стигам до познат път. Хващам го и след два часа яко ходене стигам догоре. Всичко си е същото - планина, висока колкото Витоша, но няма невероятната гледка към Мордор и неговия похлупак от смог. Сядам на един камък и се наслаждавам на гледката на Рила и Пирин. Страшна красота. Оставам горе около час и после бавно тръгвам по една друга позната пътека. За по-пряко съкращавам пътя и минавам между дърветата, като спазвам основното граничарско правило никога да не се забивам в деретата. В един момент се озовавам на голяма просека в гората и спирам на място. Явно и оттук съм минавал като войник, защото тази поляна е по-голяма от предишната и пак е залята от море канабис. Май на тримата от Холивуд им се отвори още земеделско бачкане.

След петнайсетина минути стигам до кемпа, който е празен. Отивам до плантация номер едно и заварвам как и шестимата много организирано пълнят чувалите с коз. Сядам и ги наблюдавам, без да им се обадя.

Някъде късния следобед реколтата е прибрана. Това са стотина чувала коз, съдържащи предимно глави, които, само да отбележа, имат отровно лилаво-зелен цвят. Арнолд намира някакъв прикрит псевдопът и прекарва камиона относително близо до нивичката. Натоварваме за нула време.

- Пичове. Сега да ви кажа каква е програмата. Долф и Силвестър ще дойдат с мен да им покажа другата нива, за да я окосят и да оставят тревата да се суши. Ако сте уморени, може и утре, нямаме зор. После ние с двете коли и Арнолд тръгваме към Мордор. Там разтоварваме, Арнолд спи и после се връща тук да ви помага и да натоварите стоката, когато изсъхне. После идвате и тримата при мен. Ясно ли е?

Ясно е и двамата братя ме следват до другата марихуанена поляна. Оставяме им всичките си цигари, храна, палатките, чувалите и тръгваме. Днес няма да бачкат, няма смисъл, защото след час, час и нещо ще започне да се стъмва.

Преди да потеглим за Мордор, дърпам Арни и му казвам:

- Арнолд, слушай сега, пич, ти пътуваш отделно с камиона и стоката. Ние сме с колите и ще се мотаме около теб. Ако те спрат куки и видят какво имаш в каросерията, ще те приберат.

Арнолд кима и пали цигара.

- Искам да не се коркаш, ако това се случи. Искам само да си трайкаш, а за всичко друго ще се погрижа аз.

- Няма ядове, бате Пешо. Аз ти вярвам за всичко. Може ли само да звънна на жената, да не ме мисли, а и да каже на жените на братоците, че имаме работа?

- Много ясно, че може, Арни. Само че малко по-надолу, тук няма обхват. А като дойде и вторият камион, ще ви взема и на тримата по един джиесем.

Пак не се усещам и се озовавам във въздуха в ръцете на сто и петдесет килограмовия ми нов приятел, а шест часа по-късно разтоварваме камиона в помещенията зад ресторанта. На масата в офиса ни е оставен малък син сак, на който е закачена бележка, че е от Бобката. Отварям го и вътре има шест пакета с бял прах. Още нямаме кантар, но по-късно се оказва, че в този момент съм разполагал със скромните шест килограма амфетамини и скромните тон и двеста кила марихуана.

Глава 6

Особености на националната търговия с наркотици - част 2

Има само един тактически принцип, който не подлежи на изменение — да използваш всички налични средства, за да нанесеш максимално количество наранявания, вреди и разрушения на враговете си за минимално количество време.

Възможностите не идват при този, който чака. Те биват пленявани от онзи, който атакува.

ген. Джордж Патън

Няма смисъл да водиш война, ако ще си на губещата страна.

„Шовинист“, ТериПратчет

След като сме разтоварили, се разотиваме, като преди това слагаме Арнолд да спи в стаичките до офиса. Аз се събуждам относително рано, спи ми се още, но като се сещам, че не съм казал на никого от персонала, че бабанката спи отзад, решавам да се вдигна и да ида по-рано в ресторанта, въпреки че срещата ни с младежите е за обяд.

Купувам си цигари, вестници и право в офиса. Арни го няма никакъв. Излизам отвън - и зилът му липсва. Минавам отпред и отивам до бара, където Мимето пие кафе с Неизнамимето.

- Миме, абе един наш човек преспа отзад в офиса. Да знаеш нещо? Мимето ми подава една бележка.

- Шефе, ние дойдохме към девет и нямаше никой. Готвачът каза обаче, че е намерил тази бележка на шублера и каза също, че липсват половин кило бекон, десет яйца, един хляб, а от бара, ей сега правихме ревизия, липсва над половин литър ракия.

Аз се усмихвам. Арни явно е позакусил леко. Разгръщам бележката и започвам да се смея още по-силно. Текстът й гласи: я пойдох. да косим. шсе скиаме га исане жмело.

Вземам си една бира от хладилника и отивам да си я пия под сянката в градината на ресторанта, защото в офиса смърди на марихуана като в ямайска народна приказка.

Трябва да измислим нещо по въпроса, ама това ще стане после. Днес съм го обявил за ден на човешките ресурси. Ще събирам войници. С моите хора от тренировките съм се разбрал - ще дойдат не двама, а трима, което е перфектно. Пийвам от бирата и звънкам на Мишо и Антон да отидат и да подберат своите елементи, за да ги преслушам дали стават.

Три бири и два вестника по-късно опълчението започва да се събира. Викам Ивака, Мишката и Тонката да седнат до мен, а на останалите шест пича махвам да седнат срещу нас. За целта се събират две маси и мястото вече стига, защото нито един от новите младежи не е от най-слаботелесните.

- Пичове, като гледам, само с двама от вас не се познавам. - Става дума за кикбоксерите на Тонката. - Като цяло не обичам да се обяснявам, а и вие в общи линии сте в час за какво иде реч. Накратко все пак ще кажа няколко основни неща, за да не каже някой после, че нещо не е зацепил...

Поради склонността на милата ни родина да стимулира младите на всички, дето нямаме родители с кинти и връзки, буквално ни се ебава пичката лелина. Възможността човек на нашите години да изкласи и да се измъкне от тинята е равна почти на нула. Изключенията са толкова малко и специфични, че не си струва да се споменават. Ей, аз май го избих на реч - усмихвам се, - нищо, щом сте дошли, ще потърпите и ще ме послушате малко. Та стигнах аз до извода, че щом не става по единия, може да стане по-другия, по-бруталния начин, където няма правила, и се оказах прав. Отскоро сме в играта и мога да ви кажа, че аз и моите хора вече нямаме ядове с кинтите и нашите семейства винаги ще имат хляб на масата, а към тоя хляб можем да си позволим и някоя и друга луканка. Сега разширяваме дейността и ни трябват хора. Това не значи, че ще вземем сульо и пульо, естествено. Трябват ми хора, на които мога да имам доверие, хора, които да ми пазят гърба и са точни. Тези хора трябва да знаят да мълчат и същевременно да имат способността да откъснат тиквата на някого, ако се наложи. Ясен ли съм досега?

Пичовете започват да кимат.

- Защото, ако някой не е разбрал, че става дума за незаконен бизнес и яко жега, сега е моментът да зацепи и да прецени дали остава, или заминава. После връщане назад няма да има, да знаете. Някой - поглеждам ги един по един в очите, - питам още един път, има ли някой, който не е сигурен, че му се занимава? Ако има, да става и да изчезва.

Никой не помръдва. Много добре.

- Добре, пичове. С това приемаме, че сте вътре. Тия дни ще бъдете назначени във фирмата ми и ще започнат да ви текат осигуровки. Ще ви плащам на седмица и ще има бонуси, ако се справяте. Само едно нещо да ви кажа и искам да ме чуете много внимателно. Слушате ли ме?

Пак кимат.

- Ако някой издъни постата, да се брои за мъртвец. Превеждам - ако някой преебе нещо, буквално ще бъде наебан, пречукан и разфасован. При мен понятията „оставка“ и „уволнения“ няма да ги има в общоприетия им вид. Ясно ли е?

Продължават да кимат. Какви разбрани момчета, а?

- Последно да уточня йерархията, дейността ще ви бъде обяснена от моите хора. Разпределям ви по двама на човек. Мишо, ти вземаш Спас и Павката, Ивак - ти вземаш

Варела и Митака, а Тонката взема Драго и Геша. Това са ви преките началници, вие не се занимавате с мен, а си получавате задачките от тях, те си получават задачките от мен. Военна структура с прилежащата й субординация. Това е за работата, иначе ще си седим на маса и ще си купонясваме. В общи линии е това. Аре сега да пием по една бира, че после ви чака работа. Мимеееееееее...

Мимето носи бирите. Казваме си наздраве. И шестимата изглеждат идеални. Жоро, Спас и Митака ги знам от доста време. И тримата са много добри и опитни бойци. Варела е брадясал, набит, як младеж с остригана глава и ми е ясен. Печен е. Кикбоксерчетата ми бяха непознати допреди малко, обаче си изглеждат като изверги и двамата - яко татуировки и обеци. Единият е с тениска на „Слейър“, което за мен е хубав знак. Разпределям ги удачно според мен, защото на тази база ще започна да градя структурата. Всяка двойка е закачена не към този, който ги е довел, за да е им е по-лесно на моите да дават заповеди. По-трудно е да командваш близки. Иначе двойките са интересни - Мишо има екип от каратека и кикбоксьор, Иво - самбо и карате, а Тони е като Мишо.

Бъркам в джоба си и вадя шест плика, които съм подготвил от по-рано. Във всеки плик има по петстотин кинта - малко да глътнат въздух момчетата. Знам какво им е. Раздавам им пликовете и когато ги отварят и виждат съдържанието им, лицата им направо грейват.

Скоро са си изпили бирите и аз им казвам:

- Айде сега, момчета, първа задача. Елате с мен до офиса да ви покажа нещо. - Тръгвам към офиса и преди това казвам на Иво: - Ивак, вземи колата и отиди да купиш петнайсетина яки фенера отнякъде. Нали се сещаш за какво са ни.

- Сещам се, много ясно - казва Иво. - Ама знаеш ли какво си мисля, дали да не взема и няколко челника? Нали се сещаш, като ония на миньорите.

- Ееееее, да бе, вземи и такива десет-петнайсет. Нека имаме.

- Тръгвам - казва той, а аз, последван от новите попълнения, Мишо и Тонката, влизам в склада, който смърди десет пъти по-силно отпреди.

Сядам на едното бюро и посочвам капака на пода и чувалите с трева.

- Вдигате този капак и вкарвате тези чували вътре. Това е задача номер едно. Задача номер две - когато Иво донесе фенерите и челниците, искам от вас шестимата да си вземете светлина, един кози крак, листове и химикалки и да направите карта на подземията. Кое докъде стига, откъде се влиза и излиза, какви помещения има. Задача номер три - сега ще звънна на Иво да вземе много катинари и някакъв кантар или везна. Катинарите са свързани със задача две - където минете и строшите катинар, ще слагате наш. Измислете и начин да се знае кой за къде е. Кантарът е за задача три - искам да хванете чувалите с тревата и да направите различни разфасовки - като започнете от петдесетграмови и стигнете до кило. Това е. Отговорник по задачите е Антон, той остава с вас да ви контролира. Аз и Михаил отиваме да се занимаваме със следващата фаза на проекта. Аре, Мишка, имаме среща с братчед ти след половин час. Ще ни води на разходка.

Паля една цигара и поглеждам към новите ми войници. Те не се бавят, а започват да действат. Обръщам се и с Мишо изчезваме да огледаме типчетата, които се занимават с дрогата в нашия Квартал и околните райони. Отиваме до срещата, която е до Районното, и вземаме Бобката, който сяда отзад. Той си е нахлупил една бейзболна шапка и е с големи тъмни очила. Тупва братовчед си по рамото и казва:

- Братчед, карай към улицата до техникума. Ще ви покажа къде живее келешчето, което разпределя материала за махалата. На него се отчитат всички местни дилъри.

Идеално, точно той ми трябва. Имам големи планове за него и за колегите му.

Паркираме пред едно квартално кафе, излизаме от колата и сядаме на пластмасовите столчета. Мишката влиза и купува три кафета и три коли. Палим цигари и Бобката ми шепне с усмивка, все едно ми казва нещо смешно:

- Къщата до кестена със зелената ограда. Преди около година я купи копеленцето гадно. После си взе и мерцедес, бял, а преди това караше една потрошена жигула.

Супертъпанар селски е, ама не можем да го хванем за нищо. Три пъти сме го тарашили, у тях е чисто. Има само купища пари, но като го приберем, след няколко часа излиза. Цака за адвокати като поп, ама на нас ни се опъва, така че ти ми идваш дюшеш, Петре.

- Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа, че освен кеша ми в пликовете трябва да се погрижим и за моята кариера. Искам така да го измислиш, че хем ти да му вземеш територията, хем аз после да го гепя.

Замислям се малко и не виждам потенциални проблеми в това. Колкото по-силен става Боби, толкова по-добре ще съм и аз.

- Нямаш грижи, Боби. Ще ти го поднеса на тепсия.

- Супер, братле. Измисли го готино, ти си умно момче. На мен са ми вързани ръцете, ама ти можеш да играеш без правила.

- Така е, Бобка. - Обръщам се към Мишо: - Мишка, хвани Минчо, като ходите да пазарувате неговите неща утре, да намери и едно шише хлороформ отнякъде.

- Окей, брат. Ние сме се разбрали да ходим на пазар утре сутринта. Цял списък е направил и нищо не разбирам.

- Боли те фара. Нали той разбира. Ако са много нещата, вземи двете коли. Нека някое от твоите нови момчета да ти помага.

Бобката поглежда с интерес.

- Нови хора ли си взел?

- Да. И то общо девет - усмихвам му се аз. - Ще те запозная тия дни, като свърши екшънът. Ти трябва да ги познаваш и да ги различаваш като членове на моя екипаж.

Боби вдига палец и в този момент ми смигва и накланя глава към къщата със зелената ограда, където е настанало раздвижване. Поглеждам внимателно и виждам как от гаража на старата къща излиза белият мерцедес. Какво клише - бял мерцедес те преследва на майка ти у путката! Една маймуна излиза от колата и отваря портата на оградата, за да мине мерджанът, после затваря след него и се качва отпред до колегата си. Отзад не се вижда нищо, защото прозорците са затъмнени.

- Мишо, айде да се поразходим след тези младежи.

Ставаме и се качваме в колата. Бобката тръгва да става, но аз го спирам. Той зацепва и кимва. Разбрал е, че съм решил да действаме веднага.

Качвам се до Мишо и потегляме бързо. Догонваме ги скоро и започваме да ги следваме. Има яко трафик и това не е проблем.

- Имаме ли оръжие? - питам.

- Зигзауерът е в мен.

- Това е хубаво - ухилвам се аз, - защото аз съм само с един нож. Мислех си днес само да разгледаме, но в следващия момент си рекох защо, по дяволите, трябва да го чакаме тоя боклук, а не го приберем още сега. Ако с теб не можем да се оправим с трима пипонкьовци, по-добре да си търсим друго бачкане.

Мерцедесът кара още десетина минути и спира пред стадиона, където се намира най-лъскавата и модерна фитнес зала в Мордор. Дупетата сигурно си мислят, че ако са по-джиджани уредите, мускули се правят по-лесно. Тъпаци, ей ти я залата в Квартала под носа, къде ходиш в центъра, гъзар нещастен.

Хубавото на този фитнес е, че паркингът му е на страшно закътано място. Караме бавно след мерджана и когато те завиват зад стадиона и се насочват към редицата коли, паркирали на сянка под колоните, аз казвам на Мишо: - Чукни ги леко и после само стой в готовност за действие. Прибери пистолета, само ако се закучи работата, ги запукай.

Мишо веднага с широка усмивка на лице изпълнява каквото съм му казал и леко шибва мерцедеса отзад. Ония набиват рязко спирачки и едната маймуна изскача отвътре като човече на пружинка.

- Еййй са ти ибах мамата у волво, кой ши блъскаш бее, малоумник смотааан. - Направо му излиза пяна от устата.

Аз също излизам, заобикалям колата и започвам цирка.

- Шефе, не се коси, не беше нарочно. Колегата е зелен шофьор - заобикалям колата ни и започвам уж да се вайкам.

Маймуната явно не ме смята за опасен и се навежда да огледа мерцедеса, който само леко е поожулен. Пичът е типично анаболно лайно с напомпани бицепси и дебел, пъпчив врат. Другият, който бавно излиза от колата, му е като двойник. Мишо също излиза и драматично се хваща за главата.

- Аууу, аууу, какво направих. Съжалявам, господа, спирачката нещо отказа... - започва да плаче наистина психопатът, все едно е от ВИТИЗ - само не ме бийййтеее... моляяяя...

Аз се опитвам да не се разсмея на драматичното изпълнение на Михаил, когато от задната врата на мерджана излиза моята цел. Изглежда ужасно - има лице на плъх, то и затова прякорът му е Плъха, сложил си е четири кила гел и на всичкото отгоре е с розова тениска и бял панталон. Вживял се е нещо. Влязъл е в образ. Не отделям време да го разглеждам повече, защото после ще имам много. Рязко се изстрелвам покрай мутра номер едно и набивам такова маваши в тиквата на Плъха, че пичът дава откат два метра, преди да се препарира. И звукът при контакта на крака ми с главата му е доста впечатляващ. За този шут Ван Дам би ми стиснал ръката. През това време Мишо не е седял, без да действа, а с дръжката на пистолета е праснал шофьорчето така, че когато се обръщам, за малко не се спъвам в безжизненото му туловище. Третият пич е зяпнал изненадано, но се окопитва похвално бързо и се засилва към мен. Мишо му прави такава подсечка, че тъпакът се забива директно в краката ми, където аз го фалцирам технично в слепоочието, но се оказва здраво копелето и опитва да се надигне. Сега опитвам с боц на същото място и този път успявам. Резултатът е три на нула за нас.

Мишо се усмихва, поглежда ме, вдига позьорски пистолета си като Джеймс Бонд и стъпва върху първия културяга, позирайки като ловец. После задава доста логичен и основателен въпрос:

- Петре, тоя зализаният е ясен, ама к’во ще ги праим тия два глигана?

- Абе дай да ги вземем и тях. После ще ги мислим.

Леко се озъбваме, докато вкараме двете горили в багажниците на колите. На волвото е по-голям и там едвам напъхваме господин Наркобос заедно с едната му охрана. В мерджана вкарваме другия. После потегляме с двете коли и леко и спокойно стигаме отзад на ресторанта, където ни чака цялата бригада, на която съм се обадил, когато тръгвахме от стадиона. Бързо разтоварваме спящите тъпаци и ги вкарваме в малко килерче до офиса, в което има едни много подходящи тръби. Правя от подръчни материали няколко бандитски върви, които са граничарският аналог на белезниците, и връзвам краката и ръцете на пленниците. После събирам народа в офиса и разпределям задачи.

- Ивак, вземи Митко и искам да покриете този мерцедес някъде. После се обади на Боби и му кажи да ти даде няколко чифта белезници.

- Варел, Павка и вие останалите. Бойна задача. На тия тримата да им се вържат очите, за да не могат да виждат нищо, и след това да ги премажете от бой. Искам главите им да са на скафандри. Бийте ги през два часа и не им давайте да спят. Не им давайте храна или вода. През цялото време да са под надзор, защото ако избягат, ще ви избия. Да не им се говори и да не им се позволява да говорят. Тонка, ти си отговорник пак, редувайте се с Иво, като се върне. Спете на смени, за да не стане някоя издънка.

Едната горила се опитва да се събуди и аз я препарирам пак с шут. Мутрата изгрухтява и заспива пак дълбоко.

С Мишо сме поогладнели малко от екшъна и адреналина и отиваме да ядем каварма в градината. Толкова ни се услажда, че омитаме по две порции. После с него се разотиваме да почиваме. Утре той е на пазар, а аз имам да завзема цяла територия в комплект с персонала. Прибирам се, чета малко книга, опитвам се да заспя, но не успявам. После се сещам, че съм си взел няколко глави от коза в джоба. Ха-ха, както преди казвах грамаж, сега мога да казвам тонаж. Свивам си един джойнт, пускам си една компилация гоа транс, паля и го изпушвам целия със страшен кеф както си лежа. После заспивам като младенец.

Събужда ме звъненето на телефона. Поглеждам часовника и виждам, че отива към обяд. Вдигам, Мишо е.

- Копеле, аз приключих с Минчо пазара и всичко сме разтоварили в залата.

- Супер си, брат. Ей сега идвам - и затварям.

„Ейсегато“ ми трае някъде около половин час. Свивам си един коз и се нагърмявам сутрешно в стил „Съблайм“. После влизам в офиса, като съм минал през Мимето да й поръчам закуска, защото съм поогладнял от коза. Там заварвам целия екипаж. Всички изглеждат в добра форма и явно настроението е добро, защото се смеят. Точно като влизам, Тонката е завършил един виц и започва нов. Той, като влезе в такава серия, и няма спирка, пък и ги разказва много добре. Отивам до килерчето в дъното на стаята и отварям вратата. Пленниците ми вече са сдали багажа и са на фаза „медуза“. Затварям вратата.

- Мишоооо, нали взе хлороформа?

- Много ясно. Ей в ония кашончета с химикали е.

- Идеално - отивам до бандата и сядам на един стол. - Тонка, спри малко, моля те, трябва да побачкаме леко. Слушайте плана и задачките сега, пичове.

Екипажът наостря уши и аз започвам:

- Днес ще асимилираме дистрибуционния канал за наркотици на Плъха в Квартала. След малко Боби ще дойде и ще ви отведе до всеки по-сериозен дилър в района. Вашата задача е да ги хванете и да ми ги доведете. Да не се използва насилие, само в краен случай. Кажете им, че имат среща с Плъха. - Паля цигара. - Задача две ще ви кажа, след като приключите с тази.

В този момент влиза Бобката. Идеален разчет на времето се получава.

- Здрасти, Боби. Ей сега задействаме операцията. Иво, ти нали каза, че имаш ключове от един празен склад накрая на Квартала до реката.

- Да, в джоба ми са. Държим вътре разни коли, когато няма място в сервиза. Там съм скатал и мерджана на тия тиквеници отзад.

- Супер. Ще ползваме склада ти, значи. Идеална сцена е за цирка, който готвя. Хайде Тони да вземе още трима войници и с двете коли и Боби да започнете да ми гепите дилърчетата и да ми ги водите в склада. Само първо отидете до склада - хем да огледате, хем да ми докарате мерджана на тоя нещастник, за да го ползваме за оперативна кола, че нали Иво каза, че още търси джип.

- Търся още, Пешо, по-добре да поизчакаме малко и да вземем готина машина, а не да избързваме и да вземем некоя монтьорска трагедия.

- Прав си. Нямам зор.

Сядаме с Боби да пием кафе и аз свивам още един коз. Боби отказва, но аз го изпушвам с кеф под сенчицата на ореха. След малко идва Тонката и ми дава ключовете от мерцедеса.

- Тонка, след един час започвай да водиш дилърчетата.

Бобката става и тръгва с него. Той само ще води моите до явките на дилърчетата, а те ще ги хващат и ще ми ги носят в склада, където имам да им изнеса малко представление.

Аз си допивам кафето и влизам в офиса, въртейки ключовете от белия мерцедес.

- Пичове, дайте да ходим към склада. Ще се придвижим на два курса, че са ни малко кът колите, но това е бял кахър. Хванете едната маймуна да я натоварим в багажника, а на втория курс ще вземем другите двама. Аре действие.

Варела и Павката извличат тялото на единия тапир. Вратата на офиса е зад ресторанта и едни храсти скриват изгледа към нея, така че не се крием много-много какво правим.

Мишо, Иво и Спас остават да чакат. Подкарвам колата и след десет минути паркирам в самия склад, защото Тонката е оставил голямата желязна врата отворена. Слизам и паля цигара, докато момчетата извадят бодигардчето от багажника. Когато го слагат на земята, аз отивам и клякам до него. Очите са му плътно вързани, а тиквата му е прилично подута, цялото му лице е в съсирена кръв. Това не ми допада, защото не се получава достатъчно драматичен ефект. Прясната кръв седи къде-къде по-добре и затова аз се пресягам и с рязък ляв прав му разбивам носа отново. Мутрата изпъшква и от носа му шурва струя кръв с прекрасен и свеж червен цвят. Ха така. После се качвам в колата и отивам да взема другите и товара. Не трябва да забравям и хлороформа, той ще ми трябва много за фаза две.

След още двайсет минути вече сме готови за цирка. И другата горила на Плъха е цялата в кръв и лежи в безсъзнание на пода. Плъха съм го сложил на един стол да седи вързан и му лисвам една кофа вода в лицето. От прясно разбития му нос тече обилно кръв, така че няма проблеми - ефектът не се губи.

- Ей, боклук, чуваш ли ме? - навеждам се аз и му говоря в ухото.

- Чувам, чувам - гласът му звучи странно през счупените зъби и подутите устни, но това е положението, - моля те, бате, не знам кой си, ама ме пусни, к’вото искаш ша направа, само ме пусни, не ме убивай.

- Млъквай, парцал. Ще говориш само като ти кажа - забивам му един задвратник. - Сега траеш, а като ти дам знак, ще кажеш само две изречения..

- Каквото кажеш ше кажа, батко, само не ме убивай.

Баааам. Този път не е задвратник, а тупаник.

- Мълчи бе, гнидо. Слушай сега какво трябва да кажеш. Трябва да кажеш това: „Аз излизам от бизнеса. Вече работите за него“. Това е, разбираш ли?

- Да, да, да... Аз се махам от бизнеса, вече работите за него. Слушам.

- Добре, а сега млъквай и като ти кажа на ухото „Говори“, ти казваш това и имаш шанс да оцелееш евентуално.

Той обаче се опитва да говори и аз му доразмазвам носа с още един прав, като внимавам да не се изцапам с кръв, че понякога плиска.

Чува се шум от двигател на кола и волвото и джипът влизат в склада. От колата слизат моите хора и още трима пичове, които биват посрещнати от Варела, който държи калашника в ръка и само им посочва земята и изръмжава:

- Лягайте долу.

Пичовете лягат.

- Ръцете на главата.

Пичовете си слагат ръцете на главата.

Двете коли потеглят обратно на лов за дилъри, а Варела застава зад легналите момчета.

Аз си паля цигара и сядам на един стол до Плъха, който издава някакъв странен звук, но аз не го удрям, защото не ми се занимава повече. Спас и Павел седят от двете страни на вратата с извадени пистолети в ръка. Мишката си подсвирква нещо и чете вестник, а Иво рови в някакъв стар сандък с части.

След още четири курса в прахта на пода на склада се търкаля истинското сърце на наркотърговията в Квартала и съседните райони. Четиринайсет пича, над които зорко бди Варела с присвити очи и автомата в ръце.

Правя знак на Мишо и Иво и те, според уговорката ни отпреди, започват да раздават шутове на двете горили, които започват да стенат. Под акомпанимента на тези стонове аз пък започвам своето обръщение към дистрибуторите на незаконни субстанции:

- Ставайте, момчета. - Те плахо се надигат и определено изглеждат уплашени. - Имам една добра новина и още една добра новина. С коя да започна?

След известно мълчание един пич с шапка с обърната назад козирка и хитри очи се включва:

- Дай първо добрата - опитва се да се усмихне, но в присъствието на Варела зад него явно му е малко трудно.

Аз се ухилвам и прошепвам в ухото на Плъха:

- Говори сега, парцал.

Парцалът звучи почти като чавдарче, което рецитира стихотворение:

- Аз излизам от бизнеса, вече работите за него. - И после се пречупва и започва да се моли: - Моля те, моляааааа те, ни ме ууубивввайййй, батеее...

Не продължава да пищи дълго, защото му набивам такъв шут, че прави задно кълбо със стола, за който е вързан. Плисва кръв и няколко едри капки падат върху ризата на Мишо, който не мигва.

- Еми, пичове, това е първата добра новина. Вече не работите за този лигльо. Има нов шериф в Квартала. Ясно ли е?

Младежите се счупват от рефлекси и започват да кимат и да казват „Да, да“.

- Добрееее - започвам да се разхождам пред тях, като ги гледам в очите. - Другата добра новина е, както вече се сещате, че започвате да бачкате за мен. Има ли въпроси?

Сто процента имат куп въпроси, но нямат топките да ги зададат.

- Момчета, няма да ви говоря много. Това е само първа среща. Оттук нататък ще общувате с тези трима мои другари - соча Иво, Тонката и Мишо, - те ще се занимават с вас -снабдяване, отчитане, структура, оптимизация. Те ще се занимават с вас и ако нещо решите да джиткате соло, което силно не ви препоръчвам, защото при първа издънка ще има сериозни глоби и щети, а при втора директно ще ви пращам на разходка в ада. Ясно ли е?

Кимат като машинки. Ще видим колко са разбрали скоро.

- Драго, запиши телефоните на младежите и им вземи адреси, ЕГН-та, всичко да им знаем. Геш, в багажника на волвото има едни пликове от по кило коз. Раздай ги на момчетата - пичовете невярващо вземат пликовете. - Това, момчета, е един вид жест на добра воля от мен към вас. Пък и да видите стоката ми какво чудо е. Стига сте продавали

шума на народа.

Младежът с хитрите очички отваря плика си и почти си вкарва главата вътре. После ме поглежда и се ухилва от ухо до ухо.

- Шефе, не ти знам името, ама след това подаръче - вдига плика с коза - имам чувството, че с теб ще бачкаме добре.

Аз му се усмихвам.

- Докато си точен с мен, и аз ще съм точен с теб. Целта е всички да сме добре. Аз как се казвам теб не те ебе иначе. Ще общуваш с някой от моите капитани, те ще се свържат с теб още тия дни за по-сериозна среща, където ще се разберете кое, колко и какво. Иначе на нас ни викай „Звеното“ - в момента го измислих, но страшно ме кефи как звучи.

- „Звеното“, окей, шефе, благодарско. Ше чакам включване с нетърпение, това, като го подуших, и ми вдъхна сериозен оптимизъм...

Аз не му отговарям повече, а се обръщам и отивам при Спас и Павел.

- Имам специална задача за вас. - Подавам им ключовете за мерцедеса. - В багажника има парцали и бутилка хлороформ - искам да се вдигнете до Оркската махала и много внимателно да намерите някъде, където си играят деца, и да ми хванете две-три...

- Момичета, момчета? - пита Спас, без да задава излишни въпроси, което много ми допада.

- Няма значение. Гледай да са малки, някъде пет-шестгодишни. И гледайте да го направите бързо, защото, ако команчите ви гепят, няма кой да ви спасява после. Някъде по-настрани, действате с хлороформа и ги носите тука. Подмамете ги с нещо - пари, бонбони.

- Считай го за направено - казва Павел, палят мерджана и потеглят.

През това време Варела е събрал координатите на дилърчетата и ги изпраща да си ходят. Аз започвам да подготвям декора за фаза две. Ще използваме задната стаичка, където има две стари легла с увиснали пружини и мръсни матраци. Викам Митко и Драго.

- Митак, Драго, малко гадна задачка ви се пада, ама някой трябва да я свърши. Искам да съблечете тия мутрета голи.

Митко ме поглежда странно, но аз само се усмихвам и му махвам да действа. Съчувствам им, но това е положението. Мишо идва до мен, пали цигара и казва:

- Ще ме осветлиш ли какво си наумил, шантави ми приятелю?

Иво също се доближава и се включва:

- Какво си намислил верно?

- Еми, пичове, искам да убием с един куршум два заека. Хем да се справим с тази отрепка, хем да помогнем на Боби да дръпне в службата, като направи хубав арест, който ще му е голяма червена точка в досието. А другото са само подробности от пейзажа за по-голям драматизъм.

Митака и Драго са приключили с нелеката си задача.

- Вкарайте ги в стаичката и ги сложете в леглата. Едната горила на едното сам, на другото - Плъха и другия бастун. Варел, отиди до багажника и извади още пет плика трева по кило и ги сложи на масата вътре.

Тъкмо когато композицията е готова, идва мерджана. Спас отваря багажника и заедно с Павел вадят две малки спящи оркчета от него. Явно хлороформът върши работа.

- Пешо, извинявай, ама само две уловихме. Другите си играеха много близо до къщите и можеше да стане някоя инфекция. Нали знаеш орките какви са на своя територия, там дори полиция не смее да стъпва от сто години и си правят каквото поискат.

- Няма ядове, Спасе. И две стигат. Сега ги занеси в стаичката и им свали дрехите.

Спас зяпва невярващо, но аз не губя време да му обяснявам подробности за плана ми.

- И когато ги съблечеш, едното го сложи в едното легло при тоя, а другото - в другото, между Плъхчето и другия глиган.

След пет минутки всичко е готово. Качваме се в колите, аз вземам все пак мерцедеса, на Плъха няма да му трябва известно време. Звъня на Боби.

- Боби, ти си на ход. Ние свършихме работа, сега е твоят звезден час.

След две минути се разминаваме с три патрулки с включени буркани, които ни подминават с бясна скорост.

На следващия ден съм създал материал за първата страница на повечето вестници. „Отвлечените от организирана банда педофили деца - спасени“, „Лицето П. Л. и двама други криминалнопроявени са арестувани за разпространение на наркотици, отвличане и блудство с малолетни“ и любимото ми: „Педофили наркомани заловени по време на оргия“. Имам чувството, че този младеж, колкото и добри адвокати да има, няма да излезе скоро на свобода, и се оказвам прав. Ако бяха само наркотиците, пичът щеше да е навън още на следващия ден, обаче моментът с педофилията „леко“ му утежнява положението, което беше и моята крайна цел. След няколко месеца Плъха получи петнайсетгодишна присъда, а мутрите му - две по седем и половина. А както всички знаем, на педофилите им е страшен купон в панделата.

И ето така за един ден аз се оказвам практически без конкуренция в този край на Мордор. Поредното доказателство на максимата, че веселите деца ги обича Съдбата.

Можеше да седя и още да разсъждавам как да се справя с Плъха, но вместо да се колебая, реших да действам веднага и инстинктът ми не ме подведе. Това обаче не означава, че съм свалил гарда. Вместо да се нацепим като донски казаци, аз не позволявам на вечеря след екшъна да се пие и просто хапваме, за да сме трезви и нащрек. После всички оставаме заедно в офиса и цяла нощ играем карти и гледаме тъпи документални филми по малкия телевизор, който сме гепили от стаичката на Спас. Опасявам се от някаква ответна реакция, опасявам се, че Бобката не ми е дал правилна информация и че Плъха е бачкал за някоя сила, която сега ще ми се стовари на главата с цялата си мощ. Нищо такова не се случва.

От скука с Иво хващаме фенерчетата, защото нещо не ни се спи, и отиваме да разгледаме прясно картографираните територии на бомбоубежището. Тревата е складирана в една голяма зала, която се намира близо до помещението под офиса. По-натам тунелът се разклонява на три. Левият и десният ръкав водят до изходи в Квартала, това младежите са установили лесно, за средния тунел още не остава време, защото е доста дълъг. Изходът на левия тунел се намира в мазето на един висок блок, на стотина метра от ресторанта, а на десния е затрупан под една полусрутена къща. Всички врати вече са заключени с наши катинари. Най-забавно обаче е в стаята, която се намира до склада с тревата. Там помогнахме на Минчо Химика да си занесе нещата и суровините, които поръча. Прекарахме му ток, сложихме няколко маси, а в ъгъла оправихме един кран за вода, после го оставихме да си играе със свръхголемия конструктор „Млад химик“ на воля.

После с Иво най-накрая ни се доспа и легнахме за няколко часа.

Събуждам се някъде ранен следобед. Тъкмо се разсънвам и се протягам на леглото в офиса, когато ми звъни Боби.

- Здрасти, Пешо.

- Здрасти, Бобка - когато съм спал само няколко часа, се чувствам рядко тъп.

- Вчера се получи страхотно. Шефът вече ми каза, че ми се готви повишение в чин. Евала за цирка, голем си - смее се в слушалката. - Знаех си аз, че от всички тия книги, дето ги кълвеше като малък, нещо ти е влязло в главата.

Паля цигара и измучавам нещо в отговор.

- Аз за друго ти звъня, после на маса ще си говорим за тази първа, не последна, надявам се, победа - продължава Боби. - Първо, пуснал съм мои момчета да наблюдават контингента и да се ослушват. Засега няма никакво раздвижване, което е хубав сигнал.

Ако имаше някакви настроения срещу теб, вече щеше да има екшън, щото тия немат акъл да чакат. И второ - вдигни се и претарашете къщата на глупака днес. Може да има нещо интересно. Аз съм задържал експертите за утре.

- Окей. Благодаря и аз, Бобка, за съдействието. - Затварям, защото още не мога да говоря. Много ми се пие кафе.

Отивам в градината и заварвам цялата бригада да пият кафета, коли и сокове под ореха, като гледат жадно как Мимето носи потни халби бира и чаши мастика на клиентите на заведението. Става ми смешно. Я да разпуснем, пък да става каквото ще.

- Ха добро утро, момчета. - Часът е вече към три следобед, но за мен утро е, когато се събуждам.

- Добро утро, Пешо - отговарят момчетата.

- Миме, ела тука. Бързо, бързо. - Мимето доприпква. - Донеси бири за всички, бутилки ракия и готвачът да направи два легена шопска салата.

Екипажът бурно приветства думите ми. Аз пак паля цигара и се сещам за думите на Бобката за къщата на Плъха.

- Я Спас и Варела да вземат една кола и да отидат до къщата на Плъха. Да се претараши основно. Искам всички скъпи неща, пари и едно важно нещо - ако видите тефтери, тетрадки със записки в нещата му, ми ги донесете. Мишо ще ви обясни как да стигнете.

Пичовете стават. Варела ме поглежда все едно виновно, но с лека усмивка.

- Шефе, може ли да взема мерцедеса?

- Разбира се, вземай каквото искаш.

Връщат се относително бързо. Още не сме си допили втората ракия. Носят един сак пари, които са намерили върху някакъв гардероб, торба ланци и най-важното - два омазнени тефтера. Разлиствам ги и те са почти запълнени с грозен, разкривен почерк. Прекрасно, бакалските тефтери на Плъха със сметките му и телефоните. Това може да се окаже ценно, но ще го чета утре. Днес имам мисия. Сипвам си пак от бисерната ракия, наливам си айрян от каната и се заглеждам в момчетата. Всички се усмихват и си говорят, все едно вчера сме били на парти. Идеално, екипът започва да работи. В този момент някой ме тупа по рамото. Обръщам се и виждам Минчо, който ме гледа с кръвясали очи.

- Кажи, Минчо, какво става. Сядай да пием ракия.

- Ще седна, Пешо, ще седна. - Минчо се пресяга и взема една цигара от моите. После слага една малка кутийка пред мен. - Само първо пробвай това, че аз формулата я знам, ама такива лайна не съм пипал и не знам дали става, или не...

Отварям кутията и тя е пълна с кристален бял прах. Ебаси пича, ако е успял за няколко часа да сготви материал. Бъркам в джоба си и вадя ключовете от апартамента. Загребвам от кутийката с върха на ключа и шмъркам. Бааааааааам, след една секунда сърцето ми започва да тупа с двеста в минута, а кожата на лицето ми се опъва. Мнооооого добре!

Вземам една чаша и сипвам на Минчо ракия. Ръката ми трепери, всъщност май треперя целият. Целувам Минчо по челото и надигам чаша към неговата.

- Определено си успял, копеле, определено. Повече от успял си. Не съм пипал толкова силен материал никога. Колко може да ми направиш от това?

Минчо се усмихва скромно.

- Еми, Пешо, мога да ти правя колкото искаш. Не е голяма философия. Само ми трябват суровини.

Аз подавам кутийката на Мишо, който веднага опъва и той един ключ. Виждам как лицето му почервенява, а зениците му стават широки като на извънземно. Той се усмихва и вдига одобрително палец. После подава кутийката на Варела. Аз през това време бъркам в сака с парите до мен и вадя една пачка долари. Не я броя, а я подавам на Минчо.

- Това ти е бонус, професоре. - Как му лепва тази титла! - Продължавай така и ще има още много.

Минчо поглежда пачката, едвам я прибира в джоба на тесните си дънки „Пирамид“, изпива ракията си на екс и става.

- Еми аз да ходя да поработя още малко тогава - усмихва се и тръгва към подземието си, а ние се връщаме към пиенето на ракия.

Не си спомням много как съм се прибрал, но помня, че с Мишо изперкахме такова количество от кутийката мостра, че накрая можехме да се катерим по стените и почти да летим. На следващия ден, след три аналгина и две кисели млека, съм относително читав и отивам в офиса - свикал съм оперативка, която съм обявил, преди да се опукаме. Момчетата изглеждат махмурлии, но са във форма.

- Пичове - поглеждам към Иво, Тонката и Мишо, - искам да хванете телефоните сега и следобед да призовете дилърчетата на среща. Разделете си ги поравно. Няма да си правите срещите тук, тук ни е щабът. Оправяйте се, давам ви оперативна самостоятелност. Вие измислете кое и как да става. Ясно?

- Ясно - отговаря Иво, а другите кимат.

- Вземате по двама войници на калпак. Искам трима да има тук - соча към офиса. - Не трябва да оставяме стоката и лабораторията без надзор.

Капитаните ми започват да звънят. Наистина им давам самостоятелност. И тримата са интелигентни копелета и ми е интересно какви модели ще измислят. Поглеждам към шестимата войници.

- За вас, пичове, имам по-специална задачка. Понеже трябва да сме във форма, от днес поставям едно изискване - искам всеки ден да се тренира и искам всеки да тренира с всеки. Искам да забравим за състезания и правилници и да се съсредоточим върху същината на бойните изкуства и спортове, която е да се поразява врагът най-ефективно и да се предпазваме от наранявания. Идвайте с мен в залата.

Изкарваме два много приятни часа. Играя спаринг с всички и разцъкваме много добре. Мишо и Тонката също се включват, а Иво изцепва да пазари някакъв джип. Заличката до офиса се е получила много добра. Финиширам, като Мишката ми показва някаква супергадост от самбото, която уж зацепвам някъде на стотното повторение.

Вземаме по душ и излизаме под ореха да разпуснем малко след тренировка. Поръчвам по една бира, за да ни поотпусне мускулите.

- Някой да има човек, който да се занимава с оръжия? - питам момчетата.

Спас се включва:

- Аз имам едно аверче, което май се занимава. Ако няма каквото ти трябва, поне ще може да ни насочи. Мой човек е, имам му доверие.

- Екстра, братле. Искам двайсетина патлака, няколко пушки и десетина калашника да намери. Виж какви пари иска, питай дали предлага нещо друго интересно и действаме.

- Окей. Ще ми дадеш ли да се обадя само?

Аз бъркам в джоба си и му давам няколко едри банкноти.

- Я отиди по-добре до магазина за телефони на пазарчето и вземи няколко слушалки и карти за теб и другите войници.

- Ей супер, благодаря ти много - казва Спас и потегля към магазина.

Аз се сещам за Арнолд и братя и го спирам. Вадя още пари от джоба си и му ги давам.

- Вземи направо десет телефона и десет карти.

Иво се появява отнякъде и мята някакви ключове на масата до мен и почти ми събаря бирата. Грехота! На ключовете пише „Тойота Лендкрузър“.

- Взел си новата джипара, а, Ивак?

- Да, Пешо. Ела да видиш за какъв камион става дума, ела направо да се повозим.

Отивам с него и джипът наистина ми допада, колкото и да не разбирам от коли. Голям и мощен е, наистина прилича на камион. Правим едно кръгче из квартала. Когато се прибираме, аз слизам долу при Минчо да видя какво е направил.

Той спи на една кушетка, а на една маса встрани от уредите, епруветките, маркучите и горелките са сложени няколко големи съда, пълни с бял прашец. Аз сритвам Химика да се събуди и той се сепва стреснато.

- Не се коркай, професоре, само да питам, за да не стане някой фал. Това на оная маса готов материал ли е?

Химика разтърква очи и кимва:

- Готово е, много ясно. Само да знаеш, че е много чисто.

- Супер, супер. Ти после можеш да го поразредиш с нещо де, нали - усещам се аз, че няма смисъл да шиткам баш чист материал, като населението и без това е свикнало да шмърка главно мазилка, талк или счукан аналгин.

- Мога, естествено. Мога и друго - пали цигара лудият химик. - Прочетох малко едни формули и мога да ти направя една комбинация, която стимулира отделянето на допамин...

- Отделянето на какво?

- Абе няма значение. Прави хората весели, дружелюбни. Мога да ти го правя това на хапчета. Чувал съм, че на Запад това яко вървяло, екстази му викат май.

- Минчо, действай смело.

Вземам в един плик някъде стотина грама от белия прах и се качвам горе. Давам плика на Мишо, който грейва.

- Не е за теб, педерас наркомански, разделете го това, да има за всички дилърчета, с които ще се видите следобед, и им го раздайте като мостра. - Да имат идея за какво става дума. Амфетите са чисти, дай им ги така, за да им остърже мозъците малко.

- Е аре де, гледай колко е много, копеле - започва да гледа жално плика в ръцете си Михаил.

- Добре бе, наркоман. Нарежи по няколко линии тогава. Все едно не си гледал Белязания.

Мишо веднага започва да чертае и го чувам какво си мънка под носа, въпреки че го прави тихо.

- Първо на първо, оня отворко се друсаше само с кока, а това са амфети, „циганско бело“, нищо не може да ни стане, било е легално през седемдесетте дори тука и второ на второ, ако тоя тиквеник Тони Монтана беше българин - още щеше да е жив.

Аз започвам да се смея на брътвежите на Мишката, а той опъва три дебели линии за отскок. Винаги е бил екстремист, на мен ми стига и една. Влиза Спас и оставя телефоните.

- Не ги оставяй, Спасе, а ги раздай на пичовете. После искам да ми запишеш номерата и да ми ги донесеш. - Поглеждам към Ивака, който вдига едни пудовки пред телевизора. -Ивак, к’во стана с дилърчетата. Разбрахте ли се?

- Всичко е окей, Пешо, не се занимавай повече. Имаме срещи, не ни мисли, после ще ти кажем какво става.

Усмихвам се и паля цигара. Точно това имам предвид под оперативна самостоятелност. Вземам тефтерите на Плъха и отивам навън, за да се пробвам да ги разшифровам. Може да изскочи нещо ценно. Малко след това Мишо, който е станал много енергичен, взема новия джип и момчетата си и потегля. Малко след това тръгват Тонката и Иво. Разбрали сме се да дават на дилърчетата материала с петнайсет-двайсет процента търговска отстъпка. Да има и за тях, да има и за по-дребните дилърчета, които бачкат за тях.

Стоката ни е добра, пускам им я на суперцена - това са предпоставки да не си мислят глупости, което наистина, ама наистина не им препоръчвам.

Изпращам останалите трима войници в подземието да пакетират коз. Засега опитите да разгадая какво пише в тефтера на Плъха са доста неуспешни. Само на една от последните страници има надраскани някакви адреси и срещу всеки от тях вписана сума пари. Няма телефони. Трябва да изпратя някого да провери какво се случва на тези адреси.

В един момент се чува мощен звук от клаксон, идващ някъде зад ресторанта. Малко след това в ресторанта влиза Арнолд, последван от двамата си братя гиганти. Застават до масата и приличат на огромни зомбита. Очите им са кръвясали и изглеждат доста каталясали. Махвам им да сядат. Арнолд се свлича срещу мен, братята му го последват. Долф взема една филия хляб от панера на масата и я набутва в устата си с едно движение.

- Мамата ни еба тоз жмел - поглежда ме Арнолд, но въпреки че е скапан, ми се усмихва. - Разказа ни играта, ама го събрааме и натоварииме. Малко ни висна каросерията, ама се опраихме. Дай да ядем нещо, че ще умрем.

Викам сервитьорката, вече съм й научил името, казва се Пепа, и й поръчвам супи, салати и скара за изтормозените бабанки. Поръчвам от всичко тройно и смятам, че това ще им стигне. Паля цигара, пия бира и не мога да повярвам как триото успява да омете всичко за броени минути. После очевидно ги хваща гастроанемията - рязко губят апетит и им се доспива. Питам Арнолд, преди да е заспал на масата:

- А колко събрахте, че така сте се скапали?

Арнолд се надига и тупва Слай зад врата.

- Епааа, некъде три-четири пъти повече от пръвия път.

Аз онемявам за секунда, онази поляна изглеждаше голяма, но чак пък толкова.

- Айде, вземай братята и отивайте да лягате отзад, знаеш къде от миналия път.

Арнолд и братя отиват в стаичките до офиса и се отнасят в обятията на Морфей или както там се казва селският им бог на сънищата. Аз излизам зад ресторанта и отивам до камиона. Повдигам леко покривалото и наистина зилът буквално се пръска от чували марихуана. Чудя се как на тримата пичове, които опаковат пакети в подземието, ще им се отрази пренасянето на няколко тона чадел, докато вървя към тях да ги уведомя за новата им задачка закачка. Няколко тона, няколко тона.

Глава 7

Изкуството на войната

Ще победи този, който е добре подготвен и изчака да издебне врага неподготвен.

„Изкуството на войната" Сун Дзъ

Противникът може да бъде разстроен от различни неща. Едното е опасността, второто е безсилието, третото е изненадата. Важно е добре да разбираш това.

По време на битка е важно да разстроиш неприятеля. Атакувай, без да предизвестяваш, там, където противникът не очаква и докато още е в колебание. Вземи инициативата и продължи атаката до победа.

При двубой в началото се покажи бавен, после изведнъж атакувай силно. Не му оставяй време да си поеме дъх и да успокои колебанията на духа си, възползвай се от предимството си и го победи. Добре трябва да разбереш всичко това.

„Ръкопис на петте пръстена“,

Миямото Мусаши

Минават близо два месеца и машината се движи леко и без проблеми, да чукна на дърво. Всичко е като добре смазан механизъм. Подземието е склад, там стоката се разфасова на пакети трева и пакетченца амфети, които отиват в дилърите, които пък после разпределят по-дребните количества на по-дребните дилърчета. Няма да влизам в детайли, но при търговската отстъпка от към двайсет процента и потреблението на наркотици от народа постъпленията към мен са някъде над един милион марки чисто, като в това не включвам парите за заплати, подкупи и разни други типове обществени абонаменти, които ми осигуряват комфорт. Д’еба, ама яко се друса народът, аз си мислех, че ще е поне пет пъти по-малко потреблението, ако не и десет. Ако един грам коз е левче на дребно, то значи пичовете са продали близо тон през това време и май ще трябва да измислим нещо. Амфетите също се засилват и през цялото време търсенето им расте. Минчо прави индустриални количества и като ги поомешаме малко с разни неутрални съставки, хем става повечко, хем по-слабичко, че след първата мостра имаше оплаквания. На яко народ му беше текла кръвчица от носарата и е имало няколко припадъка. Аз се боря за дългосрочни отношения с клиентите си, затова не харесвам хероина не само защото е лайно, а и защото клиентите ти не просъществуват достатъчно време, което противоречи на основните постулати в маркетинга. Някакъв от нашите се беше опитал да продава и хероин паралелно и след една визита от Арнолд и братя, след като излезе от болница, преосмисли концепцията си и спря. Много правилно постъпи, защото тъкмо си преговарях „Никита“ и ми стана много интересно дали това, което Жан Рено прави с труповете и киселината, става наистина. Дилърчето се усети и аз забравих да питам

Минчо, ама ще се сетя по-натам.

Толкова всичко е наред и спокойно, че с Ивака и Тонката се вдигаме и отиваме на Кара дере за десет дни да поразпуснем. Мишо остава за отговорник в Щаба, защото нещо откача на морски къмпинги. Пробвал съм да го водя един път и си стана страшничко. Контактът с природата не му понася и събужда някакви тъмни моменти в иначе благата му самбистка душа. Нищо, ще го научим да се кефи в някой момент.

Кара дере е раят. По цял ден се излежаваме под тентата и се наливаме с домашната ракия, която сме купили от близката Бяла. Прави я бивш технолог на местния „Винпром“ и ракийката е убиец. Храним се предимно с големи пържоли, които си печем на скара на жарта. Мястото е толкова красиво, че след няколко дни направо забравяме не само с какво се занимаваме, а и как се казваме. Който е бил - знае, който не е бил - да си седи в Слънчев бряг.

*

Когато се прибирам, ставам свидетел на странно събрание. Мишо седи на една маса с дядо си и още няколко пенсионери и пият бири. Аз се опитвам да кажа нещо, но Мишо ми прави знак да млъкна и съответно аз не си отварям устата. Явно съм се врязал по средата на разговор.

- .. .та в общи линии положението е такова. Вашето и следващото поколение си се друсате с ракия и лексотан, а пък ние се друсаме с малко по-други екстри. В общи линии ефектът е същият. - Лудият самбист отпива от бирата си. - Както знаем, търсенето определя предлагането, а търсене определно има.

Аз сядам и грам нямам идея защо моят добър приятел и психопат държи реч за наркотиците и търговията с тях на местния пенсионерски клуб. Махвам за бира и се отпускам на стола. Ивака и Тонката са се прибрали, защото човек, ако е пич, след море се нуждае от почивка.

- Ние с аверите се хванахме с този филм, защото системата е преебана и по нормален начин човек от нашето поколение има шанс да живее нормален живот само ако спечели от тотото - продължава Мишо. - Няма да влизам в темата защо е такова положението и дали двете поколения преди нас не е трябвало да реагирате малко по-различно на близо половината век диктатура, вместо да си траете. Друга ми е идеята. Дядо ми каза, че се познавате отпреди петдесет-петдесет и пет години. Били сте на нашите години, когато е дошъл Девети, и цялото ви учене и мечти са отишли по дяволите. После цял живот сте блъскали, за да могат да се появят накрая копеленца като нас. И накрая като награда, вместо милата ни държавичка да се усети и да ви даде малко да глътнете въздух, за да може поне да се порадвате на спокойни старини, тя елегантно ви се изплюва в лицето и ви дава по сто-сто и петдесет лева пенсия.

- Дочо, внук ти го каза добре - обажда се облечен с елегантно, но доста захабено сако дядо, който малко прилича на Питър О’Тул.

- Аз лично знам колко пари са лекарствата на дядо ми. Когато си ги купи, му остават сто лева. С тези сто лева той трябва да живее един месец. Ако извадим сметките, без да смятаме парното, му остават някъде под левче на ден за храна.

Мишо се разпалва и трясва бутилката си нервно в масата, като за малко не я счупва.

- Миме - провиква се, - донеси още десет бири. Пешо, ти искаш ли още една? - пита ме. -Значи, Миме, донеси единайсет. Донеси и три, не, донеси пет плата мешана скара.

Мишо ме поглежда и в погледа му няма нищо весело.

- Копеле, еби му майката! Ти представяш ли си, това са нашите дядовци, а шибаните копелета не им дават шанса да си изживеят края на живота достойно, да му еба пичката майчина. Знаеш ли, че дядо ми не е ял месо от шест месеца... - успокоява се малко и сяда. Отпива и млъква за момент.

Старците гледат гордо в полупразните си бутилки и също мълчат. На мен в този момент ми светва - Михаил не само е седнал с дядо си, Михаил в този момент наема дядо си и неговия антураж в бригадата.

Идват другите бири и всички си казваме наздраве. Липсва ми дядо ми. Той имаше една приказка, която повтаряше често: „Дълг на всеки български гражданин е да умре, преди да настъпи пенсионната му възраст“. Великански лаф!

- Идеята ми е, че при нас определено работа се намира. Деликатният момент е, че работата е незаконна и опасна. Засега е спокойно, но това няма да продължи вечно. Ще ви даваме по петстотин лева заплата на месец и ще има бонуси - поглежда ме въпросително. Аз кимвам. Не му разбирам цялата схема, но явно има план, а аз му имам доверие.

Идва храната и Мишо става.

- Дядо, хапнете вие сега едно хубаво. Аз черпя - поглежда към другите пенсионери. -Г оспода, нали ще ни извините, трябва с колегата да обсъдим едни неща в офиса.

Той става и аз го следвам. Бърка в един шкаф и вади бутилка бърбърн „Четири рози“, сипва в две чаши и пали цигара. От заличката долитат звуците на усилена тренировка, като от време на време се чува буботещият глас на Долф. Аз вземам подадената ми чаша и сядам. Мишо мълчи така още малко и ме поглежда.

- Разбираш ли?

- Разбирам само една част. Трябва да ми кажеш още.

- Копеле, с дядо ми онзиден седнахме да си поговорим. Хванах се за главата буквално за какво става дума. Айде, ние сме задружно семейство и си помагаме, ама има хора, които са напълно сами. Ти представяш ли си какъв живот живеят с тези мизерни пенсии? Това са старите на държавата ни, докарали са ги до тотално оскотяване. Не е правилно това.

- Факт, Мишка, много неща не са правилни тук. Системата е фундаментално сбъркана.

- Така е, копеле - не ме оставя да продължа, - и гледай к’во става. Дядо ми ме пита дали не мога да му намеря работа някъде, нямало значение каква, само да си докарвал някой лев, че му било тъпо да му помагат. Нали е горд човек, какви неща е преживял и сега не иска да зависи от никого... В този момент пък вие бяхте вече няколко дни на море, един дришльо от дилърчетата нещо тръгна да се прави на отворен и да продава „шано“. Сега е с два счупени крака и отрязани уши. И се сетих, че работа около нас колкото искаш. Сетих се, че ако взема дядо ми, той ще е много по-точен и много по-читав от някакви квартални помияри. После питах дядо ми дали може да ми намери още хора и той каза, че може да ми намери колкото искам.

Тръгвам да казвам нещо, но Михаил не ми дава шанс.

- Копеле, и го сметнах. Колкото и хора да вземем, сме на далавера. Няма вече чужда дилърска мрежа, няма двайсет процента търговска отстъпка. Дядовците, а защо не и бабичките, ще продават материала, ще се групират по двойки, за да не се мъчат, и малко по малко ще сменим дилърите с наши дистрибутори, които бачкат към „Звеното“. Само разпределителите ще оставим, ония първите от склада, четиринайсетте парчета, и то ще оставим от тях само тези, които са читави и нямат издънки.

Пак се опитвам да си отворя устата, но Мишо скача.

- И последно, копеле. Сметнах всичко. На страшна далавера сме. Бях написал всичко на един лист, ама го затрих някъде и ще трябва да ми се довериш. - Изпива си чашата на екс и щедро си сипва нова.

Аз вече и не се опитвам да говоря. Не точно това имах предвид, като казах, че предоставям на моите хора оперативна самостоятелност, но планът наистина е добър и може да се получи. Лудият самбист ме поглежда и в очите му гори огънче. Как да не го обичаш този психопат като брат?

Спас се появява от залата. Цялото му лице е в кръв и е с два избити предни зъба. Въпреки това се хили широко.

- Какво стана бре, Спасе?

- Да се биеш с Долф е все едно да се биеш с горила. Тоя е като природно бедствие. Направо ме отнесе като бързия влак. - Изплюва още един зъб на пода, клати глава и пак се усмихва. После се сеща. - Пешо, оня ден ми дадоха офертата за железата. Ще струват.

- Не ме занимавай, ето я касата с оперативните кинти там до компютрите. Вземай колкото ти трябват и после отиди при Балабанов и Игнатов и им кажи да измислят как да ги минат като разход на фирмата. - Поглеждам към Мишо. - Мишок, айде да ходим да се напием с новите попълнения.

После излизаме и се напиваме с новите ни попълнения от златната възраст. Повечето са учили като дядо ми във Втора мъжка гимназия и са страшни образи. Освен това събирателно имат някъде около петстотин години житейски опит повече от нас, което не е малко, ама грам не е малко.

През следващия месец оборотът ни се вдига почти двойно, а новата система на Мишо с дядовците започва да работи жестоко. Имаше няколко търкания и конфликти, но Големите братя насадиха много бързо в отворковците условен рефлекс да не пипат нашите дядовци, а и баби, защото при нас няма полова дискриминация, що се отнася до продажбата на наркотици. И Ивака се вряза с гениалната идея за униформа на нашите дилъри от златната възраст. Скоро всички научиха, че ако видиш пенсионер с тениска на „Мегадет“ или възрастна жена с такава на „Кенибал Корпс“, от тях може да си купиш всякакви екстри, но ако тръгнеш да се ебаваш с тях - влизаш в големи ядове.

Оставихме само няколко от първоначалните дилъри, и то с организационни функции, цялата техническа част за около три семици бе поета от екипите на „Звеното“ ни.

Освен възрастните ни попълнения и другата част на личния състав нарасна почти двойно. Казах на Варела, Спас, Павел, Митака, Драго и Геша да доведат още по един човек. Наредих им да подберат много внимателно кого водят, защото ще носят пряка отговорност за избора си. Като гледам, засега добре се справят, изглеждат читави момчета. Когато дойдоха и тези попълнения, пак изпратих Арнолд, Долф и Слай до Вълшебната планина с две задачи. Задача едно е да проверят истинския мащаб на това, което съм причинил на биологичното разнообразие в района, да се разходят по всички полянки около ПГП „Черната река“ и да видят какво може да се събере и ще се наложи ли да се прибягва до картата „Петрич“ в тази игра на всичко коз.

Задача две е свързана с увеличаване на бойната ни мощ. Оказва се, че Арнолд има огромна рода и десетки братовчеди, а аз вече, като почитател на тези издънки от генома на Конан Варварина, Крали Марко и Бай Г аньо, не мога да си представя на какво ще бъда способен с армия от още няколко такива мутанти. Не гангстерска война ще мога да водя, ще мога да направя и държавен преврат. Абе si vis pacem, para bellum, както е казвал братският римски народ, повтарям.

Докато братята са на земеделска мисия, аз с помощта на Пирдопски, който прави някаква свръхсложна адвокатска врътка с общината, успявам на купя полусрутената постройка, под която е единият изход от бомбоубежището. Като стана дума за него, и то вече е моя собственост, и то срещу доста смешна сума пари. Хонорарът на Пирдопски е три пъти по-голям от стойността на двата имота и пак всичко ми излиза на страшна далавера. Веднага вкарвам една голяма бригада строители да стегнат къщата. Те ме поглеждат малко странно, като чуват изискването ми външният вид на къщата да остане в близка до сегашната му форма, за разлика от вътрешността, но грам не ги интересува каква е фирмената ми политика и не им се обяснявам. Междувременно вземам под наем и помещението под близкия висок блок, където излиза другият изход, и там правя нещо между малък офис и голям склад за наркотици. Къщата е стегната за нула време, защото момчетата работят здраво, а им плащам двойно. Точно когато са ми сдали обекта, се появява и Арнолд, вече не с един, а с два камиона. И двата са пълни с коз догоре.

Аре стига бе - казвам аз, защото нямам спомен чак пък толкова да съм садил.

- Епа, шефе, мене баба ми каза, че гръстито си е бурен и веднаж кат тръгне, връзва навсекаде. Пално е горе у гората.

- А братовчедите къде са?

- Братчедите идат у другиден. Че додат към петнаасет човека, они са ми най-близките. Ония па друуите са пиянци и за нищо не стаат.

- Петнайсет е идеално. Повече не ми трябват, петнайсет е достатъчно - подавам му ключовете, които току-що ми е дал строителят, бръквам в джоба и му подавам една много дебела пачка с пари като бонус. - В тази къща ще живеете ти и твоите хора. Оттук през мазето ще минават доставките и ще държим арестанти, ако има.

Арнолд грейва, а аз пак се озовавам във въздуха и ребрата ми заплашително стигат до границите на еластичността си. Тонката ми се хили отдолу и казва:

- Пешо, ей това ще е баш истинската Хаус ъф пейн май?

Най-накрая Арни ме пуска и аз го оставям с братоците му и още няколко души, които Тонката е повикал да разтоварват камионите в подземието вече през този вход в ремонтираното мазе на ремонтираната къща. Системата сега се движи, без да се намесвам. При мен идват само ако има някакъв голям проблем, а това почти не се случва. Прилича малко на стратегическа компютърна игра - първо започваш с малко, строиш, правиш си войници и работници, събираш ресурси и после всичко расте и започва да се движи само, ти само подаваш насоки кое и къде да се строи. Това, естествено, свършва, когато те нападнат лошите. Само че, когато при нас нападнат лошите, те няма да знаят, че аз съм готов и ги чакам. Хващам едно такси и отивам на обяд с Пирдопски. Не ходя с охрана, защото почти никой не знае кой съм. Обличам се както се обличам винаги, добре, вече не са ми скъсани обувките и дрехите са ми по-нови, но не съм се променил особено. Много ме кефи, че мога да си купувам колкото си искам книги, и тесният ми апартамент до ресторанта започва да се затрупва.

Стивън Кинг е казал, че да си богат, означава да можеш да си купиш книгата в деня, в който излезе. Може би разликата във възприемането на живота, когато ти влязат големи пари, е свързана с това дали като малък вкъщи си слушал „Пинк Флойд“ и Жан-Мишел Жар или Лепа Брена и Хисарския поп.

Няма задръстване и стигам в ресторанта по-рано. Сядам и си поръчвам чаша вино. Паля си и едно тънко козче, което издърпвам за норматив, и никой не се усеща. Ресторантът е бая лъскав и се чувствам леко не на място, прекалено е бяло и светло, а хората са страшно изкуствени. Може би така ми се струва от коза де. Влиза Пирдопски и започва да върти дебелите си телеса, за да ме намери, и аз му махвам. Той се доближава с достолепна походка към масата.

- Какво прави моят млад, но изключително предприемчив клиент? - отпуска се на стола, който заплашително изпуква.

- Аз съм добре, адвокат Пирдопски, а вие?

Той започва да ми говори за някакви случки на дъщеря му в гимназията и аз спирам да го слушам, защото ми е скучно. Поръчваме си някакви безумно скъпи вина и ястия от морската кухня и чак когато хапваме, аз започвам разговора, който е причина за срещата ни.

- Адвокат Пирдопски, вие имате необятна мрежа от контакти, предполагам?

Адвокатът кимва, усмихва се, но свинските му очички си остават стоманени.

- Как бихте постъпили, ако имате намерение да разширите бизнеса и бихте искали да получите информация за конкуренцията си, което потенциално би ви дало стратегическо преимущество?

Пирдопски се засмива: - Млади приятелю, наистина ценя начина, по който се изразявате. Навярно имате предвид лица или организации, които се занимават с промишлен шпионаж - поглежда ме с усмивка, - или по скоро, във вашия случай, дори леко може да пропуснем думата „промишлен“?

Аз му връщам усмивката, но не му отговарям. Той отпива от виното си, попива устни в салфетката, вади телефона си, набира номер и когато от другата страна му вдигат, казва:

- Здравей, брат Николай, брат Явор те безпокои. Удобно ли е? - Пак пийва от виното, изпива го и ми сочи въпросително бутилката. Аз поръчвам още една. - Братко, с един младеж съм на обяд, кажи ми кога си свободен, за да се видите, нуждае се от услугите на твоята фирма. - Заслушва се за момент и затваря.

- Ще ти дам един телефон, обади се утре в ранния следобед, за да се разберете.

Това и ми трябва. Благодаря на адвоката и после изкарваме оше един приятен час, пиейки нечовешки скъпо бяло вино. Аз после се отбивам през „Блейз“ и се опуквам на бара като пич, заговарям се с някаква много симпатична девойка, с която после се прибирам в Квартала.

Когато се събуждам, тя е в кухнята и прави палачинки. Направила е и кафе. Каква сладурана. Сложила си е една моя тениска и без грим изглежда дори по-красива от снощи. Аз се усмихвам и й подавам официално ръка.

- Петър.

Тя се усмихва, прави реверанс и казва тържествено: - Гери. - После се засмива.

Желязна мацка, харесва ми как се усмихва. Като я гледам, си спомням някои сцени от през нощта - всъщност цялата ми харесва. Отпивам от кафето, паля цигара и целувам мацката. Тя се усмихва пак и отвръща на целувката ми. Мирише на цветя. Хапваме, после се напушваме и се изчукваме, после пак хапваме и пак се изчукваме. Става обяд. Гери се надига и пали две цигари. Подава ми едната.

- С какво се занимаваш, Петре, че можеш да си седиш до толкова късно у вас в работен ден?

- Аааа, държа тук един квартален ресторант. Мога да спя до късно, ама и бачкам до късно - казвам й аз готовата легенда. - Искаш ли да обядваме там?

- Искам, разбира се - измърква момичето.

Оправяме се и след половин час сядаме под ореха. Тонката вече е там, вижда ме с мацката и ми намига, като вдига одобрително палец. Девойката наистина е добра. Аз сядам до него и ги запознавам. Идва Мимето и поръчваме някакви пици. Поглеждам Тони и му казвам:

- Брат, искам да вземеш ключовете от мерцедеса и да ги дадеш на Спас Кръчмаря.

Тони се сепва.

- Защо бе, копеле. Хубава кола е, за какво му е на тази пияница?

- Тонка, довери ми се, имам идея. Освен това искам да вземеш двайсет бона от касата и да му дадеш десет. С другите пари искам да го разведеш из магазините и да го облечеш като баровец.

Гери ме поглежда с огромните си зелени очи и пита:

- Ти какво каза, че бачкаш?

Аз й се усмихвам и й казвам:

- Г ери, айде не ме питай така, за да не се налага да те лъжа - хващам я за ръката. -Разбираш ли ме?

Тя ме поглежда малко странно, но кимва. Аз продължавам:

- Тонка, брат, искам още нещо. Искам някой от новите да е с него през цялото време и да го кара само по най-вървежните места. Спас, ако се чуди какво става, му кажи, че много ме кефи и това е бонус за добрата работа. Не искам да си говоря с него, защото ме дразни. Той е тъп и ще върже. Това е.

Идват ни пиците и ние хапваме. Всъщност аз хапвам, зашото Гери изяжда само няколко хапки. Явно на това тяло на пантера не му трябва много храна. После аз звънвам на човека на Пирдопски, с когото се уговарям да се видим в „Родерик“ след един час. Ставаме с Гери и аз я хвърлям с такси до тях, разбираме се да се чуем и се целуваме дълго в колата за довиждане. После отивам на срещата в бара срещу Седмо.

*

Николай е седнал на една маса и пие коняк, което ми се струва добра идея въпреки часа. Има много интересно хищническо излъчване и ме сканира обстойно със студен и аналитичен поглед. Сядам срещу него и паля цигара. Сервитьорката идва и аз си поръчвам същото като него.

- Адвокат Пирдопски каза, когато се чухме допълнително, че сте млад, но много перспективен и че с вас се работи много лесно. Спомена ми също, че се занимавате със сфери на дейност, които са в малко по-тъмни краски от гледна точка на правосъдието...

- Адвокат Пирдопски ви е казал всичко много точно, занимавам се с производство и търговия на наркотици. - Отпивам от коняка, фантастичен е. - А целта на срещата ни е евентуално да ви наема, за да направите анализ на конкуренцията в този относително нов бранш в Мордор, а по-късно и в другите по-големи градове.

Николай ме поглежда замислено и скръства ръце. Мълчи около минута.

- Разбирам. Да, факт е, че Пирдопски ви е насочил към правилния човек. Аз и моите колеги, които по разни причини напуснахме системата, сме напълно способни и подходящи за тази работа. Екипът ни е съставен от професионалисти с такива качества, които ни позволяват да сме напълно невидими и ефективни, все пак се грижехме за сигурността на тази държава, поне докато тя се нуждаеше от нас. - добавя с нескрито съжаление. - Искам само да добавя, че услугата, която искате, ще струва много, защото ще изисква максимален ресурс и отделяне на време.

- Парите не са важни в случая. - Изпивам си коняка. - Разчитам на абсолютна дискретност и ме интересува за колко време мога да получа информацията. Най-важните въпроси, които ме интересуват, са: кои са играчите, каква е структурата им и за каква численост става дума, къде се намират и къде живеят, навици, маршрути, слабости.

- Виждам, че Пирдопски е бил прав за вас. Вие определено имате размах на мисленето, който може да ви даде основателно преимущество .

Вглежда се в мен със студените си очи и наистина прилича на хищник. Аз отвръщам на погледа му и си играем малко на „вълчи очи“.

- Господин Иванов, още сега мога да ви кажа, че приемам поръчката ви. Ще ви струва сто хиляди долара, а ако има допълнителни разходи, ще ви уведомя. До десет дни ще получите първите ми доклади.

- Прекрасно. - Викам сервитьорката и поръчвам още два коняка, после и сметката. -Предварително благодаря и се надявам, включая за ваше добро, на дискретност.

- Силно се надявам, че младият господин не отправя заплахи - натъртва на „младият“ ченгето, като се усмихва, но очите му остават по-хладни от очи на влечуго. - Много ценя ентусиазма на младостта, но изключително не одобрявам безразсъдността и неуважението към по-възрастните.

Аз плащам и изпивам коняка си на една глътка.

- Не ме разбирайте неправилно, господине. Това не е заплаха или неуважение, напротив. Аз съм конфуцианец и определено уважавам възрастните, поне до етапа, в който не се дискредитират. Не ви заплашвам, просто наблягам на факта, че ако случайно се окаже, че някой от бъдещите ми опоненти разбере за интереса ми към тях, ще приема, че проблемът е във вас, и грам не ме ебе кой или какъв сте сега или какъв сте били, а ще впрегна всичките си ресурси и енергия, за да ви унищожа...

Николай не изглежда много притеснен, а дори леко се усмихва.

- Г осподин Иванов, уверявам ви, че опасенията ви са напълно неоснователни, и в момента напълно разбирам причините за вашите думи, като не ги приемам лично. Нека да продължим този разговор след някой и друг месец, когато вече ще съм спечелил доверието ви. - Той също допива питието си, после става и ми подава ръка. - А сега ви пожелавам приятен ден. Ще получите докладите през кантората на Пирдопски.

Аз ставам и се ръкувам с него. Пичът е висок над метър и деветдесет и е суперслаб, но когато стиска ръката ми, се усеща, че в захвата му има немалка сила. Когато излиза, аз оставам и пуша още една цигара, а после се местя в „Билката“, защото е по мой тип заведение. Там продължавам да пия коняк и се напивам готино с едни стари приятели, които не съм виждал отдавна. Напиваме се толкова хубаво всъщност, че решаваме да отидем до „Смокиня“ за няколко дни на палатки. Аз се прибирам с едно такси до нас и си събирам в един малък сак разни най-необходими неща, защото няма смисъл, когато отиваш на море, да мъкнеш пет куфара. Трябват ти само хавлия, сандали, тъмни цайси, бермуди, няколко тениски, ризки, боксерки и четка за зъби. Това е. Звъня на Гери и я офертирам за морето. Тя казва, че след един час ще е готова. Ей такива хора харесвам. Вземам волвото от Иво и му казвам да купи още коли, защото трябва да имаме достатъчно автомобили за новите попълнения. Няма да ходят с колела, я. После паля, вземам по път Гери, а останалите се присъдиняват към нас с още една кола на бензиностанцията на Окръжна. Тръгваме и след осем часа аз вече съм пиян „на песока“ в добра компания и на добро място.

Събуждам се от лъчите на Бате Райчо - приятел на летовниците и враг на плажните махмурлии. Гери спи до мен, а останалите от компанията също са разпилени наоколо. Естествено, не сме успели да си опънем палатките, това си е като ритуал - първия ден се правиш на щайга, втория си опъваш катуна, ама чак когато се пооправиш. Едвам се замъкваме до „Форт Нокс“, където ядем животоспасяващи пържени филийки с конфитюр. След няколко бири за ремонт на хомеостазата минавам на джин с мента под тентата и във водата пред кемпа. Аз съм взел и една петдесетица коз и тайфата е във възторг от силата на планинския ми чук. В знак на благодарност и признак на къмпингарска солидарност един сърфист ми дава малко картонче с картинка на велосипедист на него. Казва, че е LSD, и ми се усмихва подканящо. Какво толкова? Аз слагам картона на езика си и в този момент ми звънва телефонът. Тонката е.

Как си, морски?

- Екстра съм, Тонка. Изцепих вчера малко до „Смокиня“ да видя какво става. Наред ли е всичко?

- Всичко е идеално. Не ни мисли, държим фронта. Дори днес учих братята на лоукикове и лакти. Попиват и вече са една идея по-опасни.

- Ееее, тези сега ще замязат на приказни герои. Представяш ли си какви машини ще станат, като тяхната физика се съчетае с бойни умения от муай тай?

- Определено ще се получи интересно - казва Тонката, - дай сега да ти кажа защо ти се обаждам, за да не ти развалям почивката повече. Става дума за дилърчета от центъра, свързали са се с един от нашите младежи и искат да вземат от нашата стока и като цяло да играят при нас. Казали са на младежа, че нашият материал е сто пъти по-добър, и хората започнали да им бягат към нашите райони. Тръгнала мълвата, че имаме яко качество.

- Еми то си е така, Тонка - отпивам аз от джентата и влизам с телефона във водата, която е топла като чай.

- Обаждам се да те питам как да процедираме. Защото нали се сещаш, че това си е чужда територия и няма как да не стане екшън.

- Ясно е това за екшъна. Спокойно, всичко се развива по план, както очаквах. Дори това, че са ни потърсили те, е добре. - Разхождам се в плиткото и шпоря през някакви водорасли. Искам да си запаля цигара, но нямам свободна ръка. - Слушай сега какво правите. Вземаш нашето дилърче, как му е името на тоя отворко?

- Марто.

- Ха така, вземаш Марто за свръзка с чуждите дилъри. Той изглежда стабиляга. Да им се даде материал, но не на консигнация, а да цакат в кеш. Първо да се докажат и после ще има стока напред. Сегааааа, да ти кажа важната част. Не искам ти, Мишо или Иво да се появявате засега там или в ресторанта. Дръпни също шестимата лейтенанти настрана. Направо наеми някъде наблизо един-два големи апартамента и се местете там. Ще управлявате дистанционно, без да се показвате. Когато се предава стоката, искам мерцедесът със Спас да е на видно място като втора кола. Измислете нещо да кажете на Спас, той е тъп. Да карат Долф или Слай, а отзад да има джип - трета кола, в която да са още четирима души охрана. В първата кола искам да е само Марто, някой от новите и стоката и за да е пълен драматизмът, нека преди да стане транзакцията, Мартин да отиде и да целуне ръка на Спас в мерцедеса, а чуждите дилърчета да видят това. Чаткаш ли каква ми е идеята?

- Да, ясно е, че създаваш образ на Спас като Бос - както споменах, Тонката, освен че може да пръсне главата на човек с шут, е доста интелигентен младеж и схваща светкавично бързо.

- Именно. Това го кажи само на Мишо и Иво. Това ми е идеята, очевидно е, че скоро ще стане напечено, и искам да пусна примамка, ако жегата се увеличи рязко. Може и да не стане, но нищо не губим, нали и без това ние сме на друг принцип и не ни интересува блясъкът на играта, а само свободата, която дава... Искам и първоначалният ни екипаж да е на сянка. Всъщност не искам и Арнолд и братя да се появяват засега, дръпни ги и тях. Да не се показват от къщата, остави само новобранците да обикалят. Това ще е само за някоко дни. Правете събранията в подземието и вие използвайте другите два входа, не ресторанта. Дори провери дали във високия блок с входа има свободни апартаменти и ако има, ги наеми тях.

- Ясно, разбирам - казва Тонката, - идеално звучи планът, виждам, че ненапразно някога те юрках да ходим в оня кръжок по шах.

Факт е, че заради него тръгнах на шах, след като ме размаза един път в училище. Цяла година ми отне после, докато го бия, но след това не му дадох партия.

- И Тонка, споко, само направете първите транзакции. Те няма да се случат веднага нещата, ще отнеме поне една-две седмици да се случи нещо, а аз дотогава ще съм си дошъл и ще мислим стратегията заедно. Като цяло съм го измислил и като си дойда, ще ви разкажа как ще действаме.

- Супер, добре звучи. А да те питам защо викаш толкова, не ме чуваш добре ли?

Не съм се усетил въобще, че викам. В следващия момент виждам, че цветовете на всичко са странно променени - всичко изглежда по-ярко и някак по-плътно. Красиво е, ама е шантаво. В този момент ми светва, че съм взел LSD, „трип“, каза сърфистчето.

- Абе, Тонка, взех LSD и май започва да ме хваща.

Тонката започва да се смее.

- Ясно, Пешо, и аз съм вземал. Очакват те забавни няколко часа. Само не стой във водата, че е опасно.

Аз светкавично излизам и тръгвам към кемпа. С крайчеца на окото си виждам, че морето започва да пулсира, и ускорявам крачката си, като за малко не прегазвам стадо летовници, които са се разплули по летовнишки на хавлиите си.

- Иначе е много готино, да знаеш, ще те изкефи. Отпусни се и се забавлявай. Аре затваряй, ще ти звъннем утре.

Аз затварям и прибирам телефона в джоба си. С изненада откривам, че още държа чашата си с джента, в която има не малко количество алкохол. Това ме успокоява леко, но спокойствието ми продължава малко и е нарушено от вида на една чайка, която каца наблизо. Преди не ми е правило впечатление колко съмнителни и налудничаво изглеждащи животни са чайките. Стигам благополучно до кемпа и ми изглежда, че ме е нямало цяла вечност. Сядам до сърфистчето, което започва да се смее, като вижда погледа ми. И аз започвам да се смея, не ми е ясно защо, но е много добре. Оказва се, че ме е нямало по-малко от пет минути. После трипът ме удря с цялата си сила и настава страшен цирк и смях, който продължава повече от осем часа, а аз разбирам как се чувства Тасманийският дявол на живо.

На другия ден съм леко уморен от „трипа“ и се отдавам на пушене на трева пред палатката, съзерцание на морето, пиене на летни напитки и чукане с мацката. Тази последователност от действия много ми допада и я продължавам още пет-шест дни. Всеки ден Тонката, Иво или Михаил ми звънят по няколко пъти и ми рапортуват какво се случва и за колко се случва. Бизнесът върви добре и само за няколко дни присъединяването на новите дилърчета си проличава и оборотът дърпа нагоре. На шестия ден точно пия мастика, която гася с таратор в халба в „Поли“, когато Николай Агента ми звъни.

- Г-н Иванов, ще бъда кратък, не искам да смущавам морската ви почивка. Обаждам се да ви информирам, че първите доклади ви чакат при адвоката ви.

- Благодаря.

Откъде, по дяволите, копелето знае, че съм на почивка?

- Още нещо, което може да ви е интересно - продължава Агента, - позволих си да пусна екипи, които да следят за необичайна активност около вашия център на дейност, и искам да ви кажа, че от вчера вашият ресторант е под наблюдение, което е доста недодялано, но е все пак някаква форма или опит за разузнаване, което значи и че сте станали обект на интерес от потенциално враждебни групи.

Започна се, си мисля аз. Конкуренцията е зацепила, че дилърите й отлитат някъде другаде, и сега проучват какво се случва.

- Благодаря много за информацията. Оценявам и допълнителната информация...

- Моля ви, аз винаги се стремя към дългосрочни отношения, изградени на базата на доверие. Възприемете го като бонус. Също така, ако позволите да отбележа, искам да изразя адмирациите си за хода ви с използването на кръчмаря като примамка. Малко ми напомни на някои неща, които съм правил на младини в Западна Европа.

Аз не отговарям, но се усмихвам. Това си е наистина признание от устата на стария шпионин от запаса. Казваме си довиждане и аз затварям телефона. После допивам мастиката си и поръчвам още една. Този път заедно с таратора поръчвам и сода. Обичам мастиката разредена леко със сода и с много лед, тараторът е като мезе. Поезия. Гери седи и гледа морето, от морската вода косата й е станала прелестно начупена. Страшно красива мацка е и ми е тъпо, че това ни е последен ден, но по-добре да е депресирана няколко дни, отколкото да я свитне някой само защото е била на неподходящото място с неподходящия човек, който в случая се явявам аз. Както казва народът „Подготви се за лошото, а доброто - добре дошло“.

На следващия ден по това време вече съм в хола на новия апартамент и с умиление гледам как Иво съсипва Мишо на „Теккен“ на огромния телевизор в огромния хол. Оказва се, че някаква странна фирма преди няколко години е купила целия последен етаж на блока и е направила един голям апартамент. След това фирмата фалирала и една банка взела имота. Понеже банката грам не й се занимавало да прави ремонти и да прегради пак апартамента на малки апартаментчета с типичната за Квартала квадратура, имотът е седял празен към две години и когато Тонката се поинтересувал дали има голям апартамент под наем в блока, в банката го посрещнали като някакъв имотен месия и подписали договор за секунди, и то на не лоша цена. След това моите хора, докато изследвали стаите, попаднали на големия телевизор и плейстейшъна и аз така ги заварих. На Мишо почти му е избила пяна от яд, но Иво е играл повече от всички ни и е непобедим. Разхождам се малко из апартамента и той наистина е огромен, а гледката - уникална. Всъщност гледките, защото има тераси и от четирите страни на блока с видимост навсякъде. Оттам, където съм застанал, се вижда много добре Еред Литуи1, а още по-хубаво е, че се вижда и градината на ресторанта. Влизам в апартамента и на едно бюро виждам голям бинокъл. Идеално. Поглеждам към двора и какво да видя. Спас се справя прекрасно с ролята си, много по-добре, отколкото съм планирал. Седи на централната маса и е обграден от оркестър цигани, а на масата пред него танцува някаква шарено облечена мацка. Какъв класик! Останал изключително доволен от видяното, влизам вътре и отивам да си харесам стая. Изборът е огромен, фактически можем да се съберем вътре цялата бригада с новите попълнения, плюс братчедите на Арнолд. Харесвам си една голяма стая с гледка към Ефел Дуат2. В стаята има огромно легло и едно страхотно масивно дървено бюро. Има и отделна малка баня и тоалетна. Повече не ми трябва, освен това май стаята е по-голяма от цялата ми сегашна квартира. Излизам и докато търся къде са младежите, попадам на Павел и Варела, които играят на тенис на маса в една стая, а в кухнята намирам другите от екипажа, които току-що са пристигнали, да пълнят хладилниците с провизии. Идеално, цялото ядро е при мен, а Спас „Боса“ изпълнява задачата си по перфектен начин долу. Правя си един сандвич, вземам си три кутийки бира и отивам да чета папките, които Драго ми е донесъл преди малко от кантората на Пирдопски.

Сядам на удобния стол зад бюрото в новата ми стая. Папките са три и не са особено дебели. Отварям първата и на първата страница има снимка от полицейско досие на мъж с доста гадна мутра. Прякорът му е Акулата и ми е познат от вестниците. От най-основните играчи е, но такъв ми бил късметът. Досието му съдържа обща информация за живота му и списък с престъпленията, за които е бил арестуван. Въобще не е скучал -рекет, склоняване към проституция, отвличания, опити за убийство, убийства и много телесни повреди. За нищо от тези престъпления няма присъда, явно и той е на абонамент при някой добър адвокат, който познава системата. После започва интересното в папката, подробно са описани навиците му и дневният му режим, структурата на групировката му и числеността й, има дори списък с базовите му дилъри, а това е доста полезно за мен. Има снимки с кратко описание и на капитаните му. Описано е и къде обикновено си правят срещите и къде им е щабът. Той използва не ресторант, а хубав офис в центъра на града. Има и адресите, където Акулата и капитаните му живеят. Осъзнавам, че тези сто бона в зелено са една изключително мъдра инвестиция от моя страна. На последната

страница има залепена жълта бележка, на която пише, че наблюдението на ресторанта ми се извършва от редови войници от тази група. Общият брой на групата е малко под сто души, което означава, че ни превъзхождат в съотношение почти 3 към 1, като броим и братчедите на Арни. Добрееее.

Отварям другите папки. Лидерите на другите две групи се казват съответно Касапина и Ромео. Ромео си заслужава името, защото наистина прилича на класически латино любовник, за Касапина пише, че е доказан садист, който обича да измъчва жертвите си и да ги кълца със сатър. Техните групи са по-малки и съответно държат шест по-отдалечени квартала на Мордор, които обаче са общо с размерите на Бургас и Пловдив. Лъвският пай е на Акулата, който държи район три пъти по-голям от моя. В неговата папка откривам копие от полицейски доклад, че и той е отскоро в бизнеса с наркотиците, някъде около година, и е по-популярен с другите си дейности отпреди като изнудване, рекет, лихварство и сводничество. Боби ме е посъветвал напълно точно и ме е насочил в правилната посока с наркотиците като нова ниша.

Вадя от бюрото лист и химикалка и се опитвам да визуализирам плана си. Пиша в три отделни колони адресите на босовете и на капитаните им, под всеки добавям по някоя забележка, ако намеря нещо по-особено в дневния им режим. След три бири и една кутия цигари вече имам готов план. Отивам при момчетата и си отнасям моята порция бой на „Теккен“ от Иво. Така е справедливо, все пак сме екип.

*

На следващия ден вземам колата и обикалям всички адреси от списъка ми. Повел съм Мишо и Тонката със себе си и сме с най-невзрачната кола от нарастващия автопарк на ДВП, което е търговското име на „Звеното“. Облечени сме с работни гащеризони на една кабелна телевизия и никой не ни обръща внимание какво правим и къде седим, защото изглеждаме много заети. Аз през цялото време говоря на пичовете и те ме слушат свръхвнимателно. Осъзнават, че планът ми е изключително дързък и брутален и само желязното спазване на последователността му и отношението към детайлите може да доведе до успешен завършек. Обикаляме така цял ден и на връщане само минаваме покрай ресторанта. Спас е във вихъра си, защото съм му пратил още десет бона, и ми се струва, че май оркестрите са станали два. Дори през затворените прозорци се чуват мазните маанета, които този селянин слуша. Срещу ресторанта, явно отпуснали се вече, пред голям черен джип две едри момчета пушат цигари и отегчено наблюдават пачангата, която е вдигнал моят „съдружник“. Аз вадя телефона и звънкам на Иво, който днес е отговорник щаб. След две минути от офиса отзад излизат няколко от новите момчета и няколко братовчеда на Арни, които отиват до Спас, нареждат се на опашка и един по един му целуват ръка. Той е толкова пиян, че не се замисля защо се случва това, а го приема като цар и се изпъчва гордо още повече. Аз съм му пратил и две страшно засукани девойки модел „попфолк дива“, на които съм платил това, което вземат за една седмица, и задачата им е да карат Спас да се чувства максимално добре. Виждам как едното от момчетата до джипа говори нещо по телефона си и кима. Добреееее, мога да пристъпя към фаза Б тогава. Звъня пак по телефона, този път на Арнолд, и някъде след около три часа повечето дилъри на Акулата, изключая двойните ми агенти, са пребити зверски и ограбени, ограбени са и депата, където държи стоката си. Само два часа по-късно пред ресторанта спират три джипа от бригадата на Акулата, момчетата му много експедитивно и делово минават между масите, а после правят тялото на нещастния чалгаджия Спас на решето. Докато пияните цигани се усетят да спрат да свирят и зацепят какво е станало, мутрите вече са се качили на колите си и са отпрашили. После музиката спира и започват писъците, които се чуват дори до терасата ни, от която наблюдаваме с бинокли как се случва всичко. С приключването на стрелбата и смъртта на самозабравилия се кръчмар започва фаза В.

Планът ми е елементарен и изключително брутален и дързък. Независимо от малката ми войска, смятам да ударя веднага, и то не само Акулата, а също така Касапина и Ромео. Нямам за цел да влизам във война или в сражения, целта ми е да обезглавя с три удара конкуренцията си и като казвам „обезглавя“, имам предвид обезглавя буквално. Напълно осъзнавам, че не сме убивали досега, но нямам никакви скрупули. Осъзнавам също така, че като сме се хванали на това хоро, от самото начало е било неизбежно да не стигнем до тази критична точка, в която се намирам сега. Има само една малка разлика, аз не съм мъртъв, мъртва е примамката, а главният ми конкурент си мисли, че току-що е ликвидирал лидера на опитващата се да завземе територията му групировка. Точно затова аз ще го ударя веднага, и то с цялата си мощ, насочена в него. Звъня на Драго и той потвърждава, че Акулата си е вкъщи. Обичам домошарите. В този момент Мишо и Тонката приключват разговорите със своите съгледвачи. Поглеждаме се и се усмихваме един на друг. На маса зад нас има налети четири чаши с водка - по една за всеки мускетар.

- Наздраве, момци - вдигам чашата си. - Силата да е с нас, ще се видим или тук след някой и друг час, или от другата страна...

- Стига с това негативно мислене, копеле - прекъсва ме Мишо, - айде наздраве.

Чукваме се и потегляме. Първо всички удряме Акулата, после аз и Мишо - Касапина, а Тонката - Ромео. Иво остава да пази къщата, защото няма опит с „Калашников“, а не е сега моментът да се учи. Аз пак звъня на Драго, няма раздвижване при първата ни цел, което е прекрасно. Качваме се в колите, които Арнолд, братя и братовчеди са откраднали през деня. Тръгваме. Аз вкарвам касетка в касетофона и започва една нова банда, казват се „Сензър“, а песента е „Ейдж ъф паник“. Специално съм записал касетка с агресивна музика, човек не ходи на война все пак всеки ден. Опъвам един мощен ключ амфети и всичко ми се прояснява, чувствам как реакциите ми се ускоряват. Чувам как Мишо перка зад мен също. Тонката не иска. Арнолд кара и не му предлагам. Общо сме шест коли. От убийството на Спас са минали по-малко от двайсет минути. Сега ще приложа старите правила на уличния бой в малко по-голям мащаб. Правило едно - бий се така, че никога повече този, който е посегнал, да не се осмели да те нападне. Правило две - удряй така, че да причиниш максимална щета по максимално ефективен начин. Правило три - удряй главата, тялото само ще падне.

Докато пътуваме към Акулата, който живее в една къща в „Изгрев“, не мога да отрека, че ме тресе яко шубе, но това май е нормално съобразно ситуацията. Все пак смелостта не е отсъствие на страха, смелостта е начинът, по който се справяме със страха. От амфетите и адреналина ушите ми бучат, а пулсът ми сигурно е над 180. Стиснал съм здраво калашника и познатият допир ме успокоява по някакъв странен начин. Мишо и Тонката са с калашници също, обаче Арнолд и компания масово си избират пушките. Явно са от ловджийски край момчетата. Точно малко преди да спрем пред къщата на Акулата, аз звъня на Драго, който трябва да изпълни своята задача. Пред къщата на врага ми има нещо като малка караулка, в която стоят двама пазачи, а до нея има паркиран джип, в който седят още двама охранители. Точно когато завиваме от пресечката по улицата, където е къщата, независимо че съм пуснал вече музиката на зуко, се чуват две експлозии, звукът, от които се слива в едно. Виждам, че караулката гори, а Драго, който е облечен за маскировка като клошар, точно прострелва в главата една маймуна, която се опитва да излезе от димящия джип. Ние не намаляваме, а се забиваме с всичка сила в портата на къщата, която е дървена, и почти без да забавяме скорост, влизаме в двора на Акулата и изскачаме от колите. После настава страшна пукотевица и искам да кажа, че в казармата са си свършили работата добре, когато са ни учили да стреляме, защото за секунди овършаваме сънените охранители. Арнолд разбива с шут вратата на първия етаж и когато влизам вътре, там виждам, облечен в бяла хавлия, Акулата. Прилича си на снимката доста. Пичът държи в ръка чаша, пълна с уискиподобна течност, и ченето му виси от изненада. Бързи сме, нали, педал? Пуска чашата, обръща се и се втурва към голямата библиотека в ъгъла. Аз вдигам калашника и му вкарвам една двойка в гърба, която допълнително му дава скорост, и той, вече мъртъв, се забива в етажерките, като събаря някакви грозни статуетки. Това е. Има бос, няма бос. На всичко може да се отговори с няколко грама олово, както гласеше тъпият лаф в армията. Сега остава да свърша гадната работа, за да довърша плана си. Вадя големият нож „Кабар“, отивам до Акулата и му отрязвам с няколко движения главата. Отнема точно толкова усилия, колкото да заколиш агне. Преди да прережа гръбнака, счупвам врата му с едно рязко движение, докато го държа за косата. Нещо се счупва и вътре в мен, защото осъзнавам, че вместо да съм в шок, защото съм убил човешки същества, изпитвам някакъв непознат досега тип удоволствие. Нямам време за автопсихоанализа обаче и слагам главата в един плик.

- Да тръгваме, юнаци - казвам и юнаците тръгват.

Имаме още работа за вършене. От колата звъня на Спас Каратиста, който е пред къщата на главния капитан на Акулата. И там няма раздвижване. Малко след това, преди да пристигнем, ми звъни пак Спас и казва, че сам е свършил работата, защото пичът излязъл да си разходи пудела и съответно той му бил пуснал един куршум зад ухото, възползвайки се от възможността. Минаваме да го вземем и отиваме към номер две, коготото издухваме за секунди. Същата съдба сполетява номер три и пет, а номер четири е в багажника, защото за него имам планове.

Операция „Акула“ е приключила за по-малко от час и половина. Разделяме се на екип „Касапин“ и екип „Ромео“. Тонката поема с три коли към Люлин, а аз и Михаил с другите три - към Кръстова вада, където се намира „Касапин плаза“. Според информацията, която ми подава Варела, Касапина заедно с няколко свои приятели си прави чалга купонче в двора на къщата си с курви и бело около басейна. Още един класик. Варела добави, че хората се забавляват доста буйно и шумно и едва ли ще чуят, ако се взриви атомна бомба, да не говорим за граната. След десет минути сме пред къщата и наистина музиката е ужасно шумна и ужасно гадна. Аз вземам плика с главата на Акулата, който съм държал досега в скута си, и сменям пълнителя на автомата. Не съм си изстрелял предишния, но искам да имам пълен. Мишо прави същото. Варела ни чака отстрани на къщата и се усмихва гордо. Ръцете му са целите в кръв и държи нож.

- Реших да спестя гранатите и ги разцъках с ножчето бодигардчетата.

Ножчето, само да отбележа, е непалско кукри.

Мдааааа. Пробвам дръжката на вратата и тя се оказва отключена. Прекрасно, а казват, че хората си нямат доверие вече. Басейнът е отзад. Минаваме през къщата, като няколко братовчеда остават да ни пазят гърба. Купонът се е преместил в басейна, което прави задачата ни още по-лесна. Ние сме с маски и ръкавици и напълно се сливаме с тъмната стена на къщата, когато заставаме до басейна, и никой не ни обръща внимание, докато не хвърлям главата на Акулата в кристално синята вода. Една мацка започва да крещи, когато разбира, че това не е топка. Касапина, който си прилича доста на такъв, поглежда към нас с присвити свински очички. Бая дебело и мазно копеле е. Аз се вглеждам в хората в басейна и понеже съм физиономист, не ми се налага да вадя папката със снимките на капитаните му, защото ги разпознавам във водата около него. Колко удобно.

- Ще помоля дамите да се преместят в плитката част на басейна.

Един сладур се опитва да излезе от басейна и Арнолд много делово му отнася тиквата с изстрел от двете цеви на пушката едновременно. Водата в басейна рязко спира да е толкова кристалносиня, но се получава добър контраст, както отбелязва нереализираният художник в мен. Мацките продължават да пищят, но това няма значение, защото гадната музика заглушава всичко.

- Кои сте вие, момчета - започва да се прави на дипломат наркобосът садист и аз, въпреки че съм фен на ефективността, а не на приказките в такива моменти, му отговарям, защото лафът просто е много на място:

- Ние сме от отдела за борба с чалгата - и го прострелвам с един единичен в челото точно когато си отваря устата да каже нещо. - Много поздрави имаш от Ромео, боклук.

Последното ми изречение цели да вкарам интересни сюжети в бъдещите свидетелски показания на мацките, които, естествено, няма да убиваме. После пак с единични изстрели изтрепвам капитанчетата на Касапина, които толкова удобно са се събрали на едно място тази вечер, с което намаляват значително въглеродния отпечатък на бойната ми операция. Мацките не са спрели да пищят и вече не им обръщам внимание. Единственият жив мъж в басейна е капитан номер две. Аз го посочвам и го повиквам с пръст. Той излиза от басейна и застава пред мен треперещ.

- В багажника и в мазето - казвам на Арнолд, който го повежда към колите.

Аз поглеждам към мацките и точно когато тръгвам да се обръщам, виждам едно познато лице. Мацката реве над трупа на една маймуна, който е доплувал до нея, и май, като за курва, сълзите са й истински. Поглеждам внимателно и разпознавам и трупа, странно, на снимките не го бях разпознал въобще. Това е моят приятел мутра, чиито момчета ме поразмазаха, когато бях студент. Плачещата курва пък е колежката ми, която насъска мутрата си по мен. И казват после, че нямало карма.

Пресягам се с кепчето за чистене на листа от басейна и хващам парцала за главата като пеперуда с кепче, дърпам рязко и тя стига на дистанция да мога да я хвана с ръка. Извличам я за косата от басейна и я хвърлям в краката на Слай.

- И тази в багажника и в мазето.

Приключили сме, когато се чува глас от басейна:

- Господине, господине...

Аз спирам и се обръщам, и виждам как една перхидролка се опитва да се усмихне, въпреки че вече буквално плува в кръв.

- Казвай.

- Може ли и аз да дойда с вас?

Аз се обръщам рязко и тръгвам. Мишо се хваща за главата и започва да се смее, аз само поклащам глава. Тази трябва да е царицата на курвите. Ебаси свлачището. Ужас!

Точно излизаме от къщата и тръгваме към входа, когато се чува изстрел. Аз се обръщам и прострелвам в главата един симпатяга, който държи насочен към мен пистолет. Мишо ме поглежда, опипва се и казва:

- Много е хубаво, копеле, си мисля аз, че повечето хора не могат да стрелят или са се учили от филмите.

- Определено си прав, копеле - казвам аз, докато се проверявам на свой ред за дупки от куршум или за кръв.

Звъни ми телефонът. Тонката е. Мисия „Ромео трябва да умре“ е приключила с успех. Имаме двама ранени, защото една граната не се е взривила в началото и е имало лека престрелка. Капитаните са мъртви, само номер едно е в багажника и пътува към мазето. Мордор е мой.

След два часа откраднатите коли са запалени (взел съм си бойната касетка, много ясно), оръжията са на дъното на реката в Квартала, а ние сме се изкъпали с белина и дрехите ни горят в камината. Паля един коз, прегръщам Иво и му казвам: - Копеле, айде едно реваншче на „Теккен“, че нали знаеш, че съм отмъстителен.

Подавам коза на Мишо, който си дръпва мощно и на свой ред го подава на Тонката, който в този момент пуска „Ленд ъф съншайн“ на „Фейт Ноу Мор“. Песента перфектно пасва на ситуацията.

Глава 8

Възход

За ума на властимащия първо съдят по това какви хора той е допуснал до себе си; ако тези хора са предани и способни, то може винаги да сме уверени в неговата мъдрост, защото той е съумял да разпознае техните способности и да задържи тяхната преданост. Ако те не са такива, то и за владетеля ще се мисли същото, защото първия гаф той вече е извършил, избирайки си лоши помощници.

Който желае постоянен успех, трябва да променя поведението си с времето.

„Владетелят “, Николо Макиавели

Г ледам как Арнолд удря един чувал под наставленията на Мишо и си мисля, че ако природната му физическа сила на бик беше съчетана някога с уменията, които придобива сега с помощта на Антон и Михаил, аз нямаше да имам много шансове при оня кютек в армията. Колкото не му е дал мозък Г оспод, толкова му е дал сила. Чувалът подскача, все едно не е пълен с пясък, а с памук. Култивираната му тупалка според мен спокойно може да убие човек на място. Сещам се за една сцена от „Конан Варварина“ как адаш му препарира една камила и ми става смешно. Отдалечавам се и чувам как Мишката обяснява на Арнолд за биомеханиката на удрянето.

Минали са няколко месеца от леко драматичните (не за нас де) събития с Акулата и колегите му от другите квартали. На следващия ден настава медиен ураган. Заглавията са „Гангстерска война в София“, „Реки от кръв в конфликт между конкурентни групировки“, „Мафиотският бос Акулата - обезглавен“ и всякакви подобни. Нас никой за нищо не ни търси, защото с Боби сме сглобили една жестока схема и тя дава доста логично обяснение какво се е случило - поне в очите на властите, което пък за мен е важното. Тримата капитани са вързани в подземието в три отделни стаи и са държани в изолация. Долу в подземието това е много лесно, защото е огромно и има всякакви помещения. По време на акцията няколко членове на екипа ни имаха допълнителната задача да приберат по нещо специфично от всяка екшън сцена, като например коженото яке, което е като запазена марка на Акулата, ланеца с големия гимнастик (както казват на Исус в един виц едни мутри) на Касапина и пръстена с огромен рубин на Ромео. После тези неща бяха подхвърлени в апартаментите на живите капитани в комплект с още някой и друг сувенир, за да има повече улики. При капитана на Акулата - ланеца на Касапина и така нататък по тази схема. Изглежда много плоско, прозрачно и тъпо, но всъщност системата я интересува само да има резултат и престъплението да бъде решено по най-бърз начин, за да не запищят медиите и народът да не си помисли, не дай си боже, че има нещо лайняно в Дания. С две думи, няколко дни след екшъна полицията гордо излезе с изявление, че престъплението е разкрито, и история как тримата капитани са се обединили и организирали кървавата баня с цел да заграбят властта от босовете си и да консолидират бизнеса с дрога в едно. Полицията също така съобщава, че убийците са обявени за национално издирване, но засега няма данни за местонахождението им. Имам чувството, че много дълго няма да имат данни за това тяхно местонахождение, и като казвам дълго, да се разбира безкрайно.

Като споменах, че капитаните се държат в изолация, нямам предвид пълна изолация. Още в момента, в който бяха прибрани в подземието, бяха набити порядъчно за добре дошли и след това оковани в самостоятелните си килии, които могат да се класифицират според международния стандарт за затворнически комфорт някъде на минус една звезда. Понеже съм неприятно типче, им уредих и по една двойна доза LSD във водата и момчетата изкараха едни невероятни към двайсетина часа, наслаждавайки се на лошия си трип. Когато халюциногенът малко ги поотпусна, ги посрещнахме в действителността с още един пердах и после пичовете пропяха като пойни птички. Всъщност в сравнение с тях пойните птички са доста мълчаливи създания. След дълги разговори поотделно с тримата получихме прекрасна картина на дейността на групите им. Досега сме наложили модела с дилъри от златната възраст някъде около петдесет процента в новите територии и не сме го доразвили, защото набираме персонал. Със старите кадри на конкуренцията нямаме ядове, изключая една малка групичка отворковци, които се опитаха да откъснат няколко части от „Люлин“ за себе си. Пичовете се прецакаха много лошо, защото дойдоха на бой с калашници, с ножове и бухалки и претърпяха доста сериозни поражения, въпреки че аз дадох нареждане да се стреля само в краката. С две думи, буквално ги прегазихме, а и аз се явих с цялото си кралско войнство и предполагам, че на пичовете (каквото остана от тях) всякаква идея да се закачат с нас повече се изпари завинаги.

Възникват и няколко други казуса, защото покрай изтрепването на Акулата, Касапина и Ромео очевидно съм наследил и целия пазар на кокаин в града и цялата им дилърска мрежа, която е малко по-специфична и не става да се подмени от моите „златни“ дилъри и дилърки, поне не веднага. Майтапът в случая е, че може и да имам цяла мрежа за „бело“, но нямам грам наличност, което е доста тъпо, защото е добре известно, че пазарът на наркотици, както и природата, не търпят вакуум. Бобката е казал, че може да ми осигури някакво половин кило от полицейския „запас“, но не знам това докога ще ми свърши работа. Трябва пак да си поговоря с капитанчетата от подземието. Забравих да спомена, че за да не скучаят, някъде от десет дни съм им дал избор - или да пакетират амфети и трева и да получат матраци, одеяла и нормална храна, или да участват в експеримент, вдъхновен от творческата дейност на Чистача от „Никита“. И тримата рязко избират първия вариант и по цял ден и нощ, защото нямат никаква представа за времето, пълнят пакетчета и пликове с материал. Кокаиновите дела поверявам на Михаил, като му казвам, че ако не измислим нещо скоро, може пък и да се вдигнем до Колумбия, ей я къде е.

Вторият казус е свързан с мрежата клубове с проститутки, които и трите групировки са контролирали. Както разказват капитанчетата, там функцията на бившите им колеги е била по-скоро контролно-регулативна и парите си идват от занимаващите се с мениджмънт на тази дейност на местно равнище, които са под закрилата на съответната групировка. Капитанчетата ни дават контактите на „мениджърите“ и аз назначавам Иво за отговорник на тази сфера. Той прави по едно посещение на всекиго от „мениджърчетата“, придружен от Арнолд, Долф, Слай и още неколцина братовчеди, и се връща с един чувал пари и каймака на жриците на платената любов в града, които са ни изпратени като „подарък“ и жест на волята на тази индустрия за дългосрочни и мирни отношения. Въпреки собственото си нежелание и ясно изразеното недоволство на момчетата ми аз връщам „подаръка“, защото не искам точно най-вървежните парцали на града да ни знаят кои сме и къде сме. След тази моя постъпка целият екипаж ми се цупи цял ден, но това е, преди да пристигне автобусът, пълен с курви от всякакви националности и цветове, които съм поръчал от Пловдив и съм изпратил Варела специално да избере, все едно е жури на конкурс за „Мис Вселена“. Момчето се е справило изключително добре със задачата си и явно в това тяло на убиец се таи душа на изтънчен естет. Девойките (това е малко нереално да се каже де) са коя от коя по-хубави и диви и партито, което се случва в огромния ни апартамент на последния етаж, остава в аналите (и не само) на световната парти история. Аз си спомням само една гора от цици, една река от уиски и водка и една доста голяма купчина кокаин, чието изконсумиране съвсем предопредели недостига след това и обясни защо в Мордор се шмъркаха амфети цял месец, докато намерим доставка на качествен материал. Беше приказно хубава вечер и разкошно парти.

Третият казус е за разни бизнеси на Акулата. Единият е свързан с производство на фалшив алкохол, който после се бутилира и се продава масово на населението. Другият е, че има не две, а цели шест лаборатории за производство на амфети в околностите на Града. Делегирам тези ресори на Тонката и му нареждам да проучи защо на Акулата са му трябвали толкова много амфетамини и какво ги е правил.

Изникват и още сто други по-дребни неща, но аз имам достатъчно хора, които се справят със ситуацията самостоятелно, и то добре. Продължавам да разширявам личния състав и вече не познавам някои хора по имена. Малко по малко се откъсвам от общуването с по-ниските рангове и оставям това на лейтенантите, които фактически вече са се издигнали до капитани, а тримата ми капитани вече са полковници. Това съответно ме прави генерал и моя работа е да се грижа за общата стратегия на войската си. Най-хубавото на това да съм генерал е, че почти никой не знае този факт и аз спокойно мога да се движа по улиците без охрана и да правя каквото си искам, което и правя със страшна сила.

Много ми харесва да си поркам с някои стари приятели из столичните дупки и всичко да си е както някога. Не е точно както някога де, защото всъщност вече имам пари през цялото време, но това дава само спокойствие и свобода, другото си зависи от това какъв човек си. Удоволствието да се забавляваш е една идея по-приятно и осезаемо, когато не се чудиш дали, ако си изпиеш парите за такси под формата на една последна водка, после няма да припаднеш, докато се прибираш пеша по Иван Асен към Квартала. На приятелите си от улицата разправям, че бачкам като програмист. Всички ми вярват, а това малко ме обижда, защото не смятам, че приличам на програмист дори и бегло, пичка му лелина!

Липсата на противник въобще не означава, че съм свалил гарда. Цялата ми разрастваща се организация е във форма, която става все по-страшна с всяка седмица. Наел съм една голяма зала в махалата и в нея има чували, татами и много железа. Всеки ден се тренира и вече няма „Ама аз съм боксьор, аз съм борец, аз съм каратист“. Тренира се комплексно -от бой в стойка до бой на земя със захвати и ключове. Аз тренирам наравно с момчетата и от време на време изяждам солидно количество бой. Долф нещо ме е нарочил и ми се дръвчи в залата. Един път за малко да ми счупи ръката, добре че съм по-бърз от него и се измъкнах. После с едно мае гери му изкарах въздуха и след това много приятелски го нокаутирах с коляно в дамаджаната както се беше превила горилата ниедна.

Занимавам се и с повишаване на стрелковата култура на момчетата. Боби ме свърза с един негов приятел, с когото са били заедно в Симеоново. Пичът е барета, уви, бивша, защото нещо са го преебали от системата. Това май е масово явление - държавата да се отървава от най-читавите си кадри или да ги смачква толкова, че те сами да се махат. Всяко зло за добро де, защото иначе едва ли щях да имам възможността този човек да обучава армията ми. Армия е малко пресилено казано, защото всъщност имам някъде около шейсет-седемдесет души. Дошли са още петнайсетина братовчеди на братовчедите и още двайсетина мъже от разни школи по бойни спортове, които са близки на наши хора. Вече имам всякакви видове борци и нинджи и всички са от лъв нагоре.

Смесените тренировки ги правят много опасни и ги отърсват от ограниченията на собствените им стилове. А курсовете по стрелба и бойна тактика, които баретата води, изковават от момчетата ми истински войници. Аз се грижа те да имат повече пари, отколкото някога са виждали, осигурявам им комфорт и им давам чувство за принадлежност, а в замяна те ми дават верността и повечето от времето си.

И аз ходя на стрелби с тях и най-накрая се научавам да стрелям с нещо друго освен с калашник. Радо Баретата ме учи и на някакви супергнусни руски гадории, които нарича „Система“, а знае и някакво синтезирано бойно умение, което се ползва от израелските командоси и е създадено от „Мосад“. Казва се крав-мага и е свръхефективно. Карам Радо да го преподава на всички, защото ми изглежда много полезно. Обученията и стрелбите се провеждат в едно действащо военно поделение близо до Мордор. Радо е приятел с полковника, който властва там, и той урежда да ползваме стрелбището и муниции без проблеми, което не ми струва и голяма сума пари.

Много ми е полезно и обучението за бой с нож. Допреди срещата си с Радо аз имах самочувствието, че мога да се справям с ножове, но след една кратка демонстрация разбирам, че нищо не разбирам. Като говорим за ножове, искам да кажа, че Арнолд и компания се влюбват в ножа на Варела, който му е подарък и е истинско непалско кукри - оръжието на гурките. Аз поръчвам от някъкъв оръжеен магазин петдесетина кукрита, за които се твърди, че също са непалски, и това древно оръжие става запазена марка на „Звеното“, особено след като Слай отряза ръката на един оркски барон, който се опита да влезе в пререкание с нас по отношение на антихероиновата ни политика. Онзи тогава посегна към Мишо, крещейки и опитвайки се да го хване, и рязко млъкна, когато ръката му падна на земята, отрязана на нивото на лакътя, и кръвта му започна да пръска със струя като от силен маркуч. Очите му се изцъклиха и след малко припадна. Слай си избърса кукрито в електриковия анцуг „Криейшън“ на умиращия орк и погледна към антуража му, казвайки:

- Некой друг сака ли да пробва Непалецо?

Онези се разбягаха като пилци и повече нито ги видяхме, нито чухме за тях.

Та в общи линии нещата започват да се структурират - ние си тренираме здраво и ставаме все по-силни и все повече. Обхванали сме почти целия град и Мишо, Иво и Тонката държат всичко в желязна хватка. Наел съм отново Николай Агента и той слухти за надигане на нов враг или за активност около нас. На този етап в докладите му пише, че на мордорския фронт няма нищо ново, което на мен ми изнася идеално. Останките от бандите на конкуренцията са се разбягали, а тези, които са останали в Града, или са се скатали, или вече са се свързали с мои хора и са се подчинили на „Звеното“, което е признак на здрав разум и добър инстинкт за самосъхранение от тяхна страна. Аз прилагам един принцип на един мой любимец на име Ричард Марчинко - „Колкото повече пот в тренировките, толкова по-малко кръв в боя“, и армията ми не скучае и е във форма.

Някъде на втория месец, след като се поструктурират нещата, оборотите на „Звеното“ се увеличават значително и филмът става суперсериозен. Паричните потоци са толкова засилени, че Балабанов създава още някъде над десет фирми. Появяват се „ЛСН“ (Люк Скайуокър Нетуъркс), „ХСС“ (Хан Соло Солюшънс), „МФЛ“ (Милениън Фолкън Лоджистикс). Оборотите ни месечно минават вече пет милиона и аз съответно увеличавам процента на Иво, Мишо и Тони и ги правя фактически съдружници в „Звеното“, увеличавам и в пъти заплатите на шестимата нови капитани и на „Арни и братя ънлимитид“. Давам процент от печалбите и на „златните“ дилъри, за да имат повече пари, с което печеля вечната им вярност. На Минчо Химика подарявам къща в Драгалевци и той се разплаква от благодарност. Праща там да живее майка си, на него къща не му трябва, защото и без това прекарва повечето си време в подземието. А след малко имам среща с Балабанов, защото той има някаква идея, която иска да дискутира с мен.

Виждаме се с Балабанов в „Клуба на архитектите“ на улица „Кракра“. Мястото е много приятно, просторно и спокойно. Идеално за делови разговори. Сядаме в двора, защото още е топло, и аз си поръчвам бяло вино със сода, лед и лимони. Балабанов си поръчва ментов чай - адвокатска му работа. Паля цигара, дръпвам си и издухвам пушека право нагоре. От някаква близка кооперация кряска папагал. Не е вълнист, а е от тия, по-скъпите - едни сиви и дебели, дето са много говорящи, ама този само кряска.

- Казвай какво ти е хрумнало, велики адвокате?

- Петре - Балабанов изглежда леко загрижен, но се усмихва, - не знам как го направи този номер, но за суперкратко време ти успя да натрупаш значително количество пари.

- Този факт не ми е убягнал, приятелю. - Отпивам мощна глътка от чашата си и доливам още сода, за да стане баш в пропорцията, която харесвам.

- Имам предвид, че аз хубаво „осветявам“ парите от дейностите ти, но после ти ги слагаш в банка и те там си седят само и нищо не правят.

- Давай по същество, приятелю.

През последните месеци наистина сме се сближили, той си седи настрани от „нещата“, но иначе се виждаме поне два пъти седмично, и то не само по бизнес.

- Еми, Пешо, идеята ми е, че вече си на нивото да минеш на фаза две. Това е фазата, при която не ти работиш за парите си, а те вече започват да работят за теб.

- Мите, мислил съм по въпроса. Имам някакви идеи.

- Еми това е чудесно, Пешо. Аз затова исках да разговаряме. Моята идея е да влезем в строителния бизнес...

- Това съм го мислил и решил вече. - И това наистина е факт, защото някъде от месец-два се наблюдавам как все повече и повече се навивам за този бизнес, а и колко съм бачкал само по строежи като малък, имам идея кое какво е. - Ще строим, някакви други идеи?

- Еми викам да купиш един завод, който да преработва зеленчуци нещо, плодове. Имам едни приятели руснаци и те казват, че много им липсват българските консерви със зеленчуци.

- Колко пари е този завод, мислил ли си?

Балабанов ме поглежда угрижено.

- Еми мислил съм, Пешо. Честно казано, само за това мисля. Това адвокатстването и счетоводителстването са забавни, но ми се правят по-интересни неща. - Пали си една цигара, при положение че не пуши, и започва да кашля. - Абе чудех се дали би ме взел да движа нещата при теб и да започнем лека-полека да действаме със строителството и производство...

- Г отово - казвам аз и Балабанов зяпва.

- Какво готово?

- Готово като „вземам те“. Аз те чаках да се наканиш и да направиш избора си сам, не исках да те натискам. Харесва ми как бачкаш и как мислиш, харесва ми и че си точен.

- Еее, идеално тогава. Аз ще продължа с адвокатстването, просто ще се занимавам само с твоите неща и ще разширяваме.

- Моите неща ги наричай „Звеното“, а разширяването е нещо, което съм планирал. -Виното е много добро и си поръчвам още една кана. - А да ти призная честно, и аз нямах представа, че парите ще потекат толкова бързо.

Балабанов започва да се смее, решава да остави чая и се включва в пиенето на вино. Имаме да поливаме раждането на поне две нови начинания все пак.

- Утре може да започваш. Наеми голям офис в центъра и наеми колкото хора ти трябват -секретарка, помощници, счетоводители, каквото ти трябва. Ти ще управляваш новите фирми и ще имаш дял, за да си мотивиран. Не ми се сърди, че споменавам, но при мен издънки и предателства не трябва да има, не е хубаво - поглеждам Балабанов в очите.

- Не, не, дори не си мисли за предателства. Ти ми протягаш ръка сега и вярваш в мен, няма да тръгна да правя глупости - започва Митко, - а и трябва да съм луд да застана срещу теб...

Аз не продължавам темата, защото ми е готино, че пичът е решил да дойде в отбора. Наистина го харесвам и ми допада как мисли. Не е ограничен, а има творческо и самостоятелно мислене, което, както все повече и повече се убеждавам, е рядкост за хората от нашето поколение, а за следващите набори въобще няма смисъл да се говори.

И така, започва процесът, в който аз се превръщам в един напълно легален бизнесмен.

Пием с Балабанов още няколко канички в приятния вътрешен двор на „Архитектите“ и си говорим всякакви неща. Сигурно отстрани приличаме на двама студенти, които са взели току-що стипендии и поливат застигащото ги светло бъдеще.

На следващия ден Балабанов се задейства като машина и напуска кантората. Аз съм се разбрал с Пирдопски и няма проблеми, с него продължаваме играта. После Балабанов ми се обажда, че отива на огледи за офис, и ме пита дали имам някакви претенции. Аз, естествено, почти нямам. Казвам му само офисът да е голям, да има кабинет за мен и да е близо до Попа. Споменава ми, че се е чул с един човек, който се занимавал с един завод за лютеница, и да сме ходели да го гледаме. Разбираме се за петък и аз затварям. Седнал съм на терасата в апартамента и наблюдавам с бинокъл картината „Мордор по пладне“. Поглеждам към ресторанта и виждам там Арнолд и компания, които явно обядват. Това значи, че готвачът ще се озори много. Аз съм спрял да се появявам в ресторанта - ако имам път към офиса или лабораторията, минавам през подземието, като ползвам входа, който се намира в този блок. Откакто плащам всички сметки на блока - осветление, асансьор и чистене, сме станали всенародни любимци и всички родители от блока съветват децата си да се ориентират към програмирането като нас. Идва Мишо и сяда с бира до мен, естествено, е донесъл една изстудена бутилка и за мен. Говорим си по бизнес, за разни текущи неща. Към нас се присъединяват и другите двама полковници. Пием бири и те от време на време говорят по телефона, управлявайки подчинените си. Всичко се развива идеално. Единственият ни проблем е, че народът масово псува, че няма бело и трябва да шмъркат амфети, ама това е положението. Като няма - няма.

Когато си изпивам бирата, само вдигам бутилката над главата си и тя чудодейно бива заменена с пълна. Този фокус става възможен с помощта на Снежа - това е името на бившата ми колежка, настояща затворничка и робиня. След като изкарва един прекрасен месец в подземието, Снежка няма нищо общо с нафуканата мутреса, която някога се опитах да заговоря, а се е превърнала в едно доста смирено и любезно същество. Когато я изкарвам от подземието, тя първоначално не ме разпознава, но после загрява кой съм и пребледнява. Аз й казвам, че сега ще седи горе в апартамента и ще прави всичко, което й кажа, и според поведението й ще преценя дали ще я пусна някога, или дали въобще ще я оставя да живее. Следващите месеци гледаме пряк репортаж от стадион „Стокхолмски синдром“ и ако някой ни погледне отстрани и не знае за какво става дума, може да си помисли, че тъпата свиня ми е съпруга. Такъв е животът, вместо хората да се разбират нормално, всичко се определя от силата, с която разполагаш, и от това в какво съотношение е тя спрямо тяхната. Няма любов, има подчинение.

Един ден съм си взел една бира и се разхождам в парка. Точно съм подминал кортовете и се чудя дали да не се върна и да си купя още една бира, защото не съм сигурен дали тази ще ми стигне до „Лодки“, когато с мен се изравняват една разкошна немска овчарка и един много елегантно облечен възрастен мъж. За известно време си мисля, че ще се разминем, но те вървят в крачка с мен повече от десет метра и усещам, че нещо става. Кучето обаче е фантастично. Може би не съм виждал толкова породиста и красива немска овчарка. В този момент елегантният господин ме заговаря:

- Прекрасен ден за разходка. И аз обожавам да се разхождам в парка.

Аз, като примерен конфуцианец, уважавам възрастните хора и нямам проблем да изслушам човека, който явно се нуждае от събеседник. Не ми пречат, кучето ме кефи, вървят с моята скорост, а мога и да не го слушам. Няма проблеми. Мъжът продължава:

- Ако не бяхте толкова интелигентен, г-н Иванов, съмнявам се дали щяхте да имате възможността да се разхождате така свободно с оглед на вашата позиция в криминалната йерархия на нашия прекрасен град.

Аз се заковавам на място и се обръщам към човека. Кучето наостря уши и усеща, че емоционалният ми фон се е променил. Господинът не спира да се усмихва и ми подава ръка.

- Казвам се Никита Павлов и ми е изключително приятно да се запозная с един толкова перспективен човек като вас, г-н Иванов. Нали няма да се обидите, ако преминем на „ти“?

- Няма да се обидя, Никита - не се ръкувам с него и започвам да се ядосвам. - Аре сега ми кажи кой си и откъде ми знаеш името.

- Ах, този младежки гняв как ми липсва понякога да знаеш - прибира ръката си Никита. -Не се ядосвай, Петър. Време е да влезеш в голямата игра. Сам си заслужи мястото в редиците на топиграчите, дори не те усетихме, преди да не направиш твоя брилянтен, леко кървав ход. Дори и след това не знаехме, че си ти, и чак миналата седмица, след дълго наблюдение и анализи, успяхме да засечем, че си начело на тази ваша подмолна нова организация... Как се бяхте нарекли?... - Колебае се малко. - Ааааа, дааа, „Звеното“.

- Пич, що не вземеш да ми кажеш кои сте вие по-напред, за да тръгне приказката. -Въпреки че пичът вече е ударил по слабото ми място, което се явява любопитството. Кой, по дяволите, е този човек?

Никита се усмихва и потупва кучето си успокоително по главата.

- Искаш ли да се разходим до езерото с лилиите, Петре? По това време гледката е много хубава, а и няма много хора.

Тръгваме по алеята покрай басейна „Мария-Луиза“ и известно време мълчим. Имам смътни подозрения кой е този пич, чувал съм слухове и ако се окажа прав, то положението ми грам не е розово. Никита се навежда и взема една пръчка, после я хвърля силно и кучето се стрелва след нея като куршум. Аз паля цигара и се насилвам да не започна да бълвам въпроси, защото в тези игри който проговори пръв, понякога гори.

- Може ли да изпуша една цигара от твоите? - пак казва с усмивка и идеална дикция новият ми спътник. - Докторът ми ги забрани тотално преди петнайсетина години, но от време на време си позволявам да запаля.

Подавам му кутията и после му паля цигарата. По някакъв начин този човек ми е вече антипатичен, не мога да си обясня защо. Той вдишва и издишва дима с удоволствие.

- Ти си умен младеж и се досещаш кой съм аз...

- Сигурно си от кукловодите - поглеждам го аз и той се усмихва.

- Да, и така може да се каже. „Кукловоди“, „пъдари“, „регулатори“. Наричат ни по всякакъв начин. Ние сме останки от едно друго време, когато имаше други стимули и заплахи. Само че после се случи така, че редът започна да се разпада и ние решихме да построим наш си ред, който да сложим като арматура на строящия се нов ред, за да запазим истински важните ценности за нашия изстрадал народ.

Иде ми да му гръмна една тупаница, когато вкарва патриотизма в разговора, но не се знае дали няма да ме свитне някой снайперист докато посягам. Вместо това се усмихвам и кимам. Той продължава: - Виждаш последните години какъв хаос настъпи. Не можахме да се справим всичко да мине по мед и масло, защото навлязоха чужди влияния с огромни ресурси и отровиха главите на хората с тази демокрация - произнася думата „демокрация“ с явно отвращение. - Не разбират, че демокрацията е процес, че е начин на мислене, който трябва да бъде достигнат постепенно, а не - дай да режем всички връзки с миналото, да рушим и после да градим всичко наново.

Определено Никита си вярва на приказките или е страшен актьор. Всъщност предполагам, че е и двете. Иначе прилича на английски лорд малко - висок и слаб е, има воднисти сини очи и стои с напълно прав гръбнак въпреки възрастта си, която според мен е над седемдесет и пет. Посочва ми една пейка и сядаме. Мордор се е открил пред нас като на длан.

- Няма да ти обяснявам с моите хора какво сме правили, един ден историята ще покаже дали сме се справили добре. - Аз още сега мога да ти кажа какво сте направили, шибани копеленца, ебали сте мамата на цялата държава с вашите задкулисни играчки и сте изяли не само моето бъдеще, но и това на неродените ми деца, но пак просто се усмихвам. - Та, Петре, много интересно се получи, когато през една нощ, в рамките само на няколко часа, една наша креатура, в която бяхме вложили доста ресурс и усилия, и още двама босове бяха ликвидирани и вакуумът, който остана след тях, беше мистериозно запълнен от една безлика и на пръв поглед хаотична структура, която въобще не бяхме засекли. Това привлече и моя интерес и затова сега седим на тази пейка и така хубаво си говорим.

Ти говориш, шибано ченге такова, си мисля аз наум, аз само слушам. Напълно осъзнавам обаче, че ако сега се направя на отворко, дните ми буквално са преброени, и си затрайвам.

Както казват „Загуби битката, но спечели войната“. За момент ми минава мисълта да го очистя, както си седим, но това няма да оправи положението.

- Та, Петре, Акулата беше наш кадър, който създадохме, за да поддържа напрежението в Града и да оказва влияние, а когато се налага, и натиск. Също така ни отчисляваше нелоши пари, но се занимаваше и с неща, за които ти не може да знаеш. - Поглежда ме в очите и погледът му е студен като лед. - Първоначално се ядосахме и за малко с теб да се случи някое нещастие, но аз се замислих и осъзнах, че за да сглобиш такава структура по такъв начин като твоя и за толкова кратко време, е необходим талант, който не трябва да се унищожава, а да се използва.

Аз си паля цигара и си мисля, че всъщност май съм късметлия, че съм жив в момента. Всички знаят, че хора от бившите служби са създали шибаните групировки. В момента, в който ударих и трите шефчета, аз автоматично все едно съм развял знаме и съм обявил съществуването си на кукловодите. Да се еба в стратега. Обаче наистина фактът, че съм на тази пейка с този човек, означава, че те са сметнали, че може да имаме игра, а когато има игра, има и възможности за победа.

- Ти ми изглеждаш изключително разбран младеж и имам усещането, че с теб ще работим много добре. После ще ти дам контакт на мой човек, който да помогне на някои от твоите хора за кокаина, защото доставчиците вече наистина се чудят какво се случва и съответно се губят много пари. После някой трябва да обясни на твоите какъв е каналът за амфетамини към арабския свят, защото онези лаборатории работят за този канал, който ние сме създали още през седемдесетте. Ще ти дам контакт и към петричките полета с коноп, които ние някога въведохме като земеделска култура. След това ще те свържа с другите заводи за алкохол в района, защото и там се чудят какво става, а складовете са пълни. Освен това трябва да те въведа в няколко канала за внос и износ на разни продукти и стоки, които Акулата управляваше и от които се пълнят партийните каси на няколко наши партийни проекта. Разбираш ли, Петре, създаде ни малко затруднения с твоята поява на сцената, меко казано.

На мен разговорът след последните изречения ми е станал много интересен, искам да си призная, и мислено вече чертая схеми. Разговорът ни продължава още към два часа и аз осъзнавам, че картинката е доста по-мащабна, отколкото въобще съм предполагал. С Никита се разбираме аз и моите полковници да продължим да сме в сянка, а за всички нови или разширени ресори да назнача мои момчета от по-долните етажи на йерархията. Според Никита това е печеливша стратегия и той я одобрява силно. За всичко, естествено, отговорност ще нося само и единствено аз обаче.

Когато притъмнява, възрастният човек и хубавото му куче си тръгват нагоре през парка към „Изток“, а аз все пак пристигам в „Лодки“ и се правя на щайга като в приказките. Срещата леко ме е стресирала и това нацепване ми идва много добре от психоаналитична гледна точка.

Следващите седмици са като една голяма и скоростна шахматна партия, която се разиграва с живи фигури. Аз слагам на новопоявяващите се позиции отговорници и нямаме никакво време да влезем в час, защото трябва да догоним интервала от десетки дни, който фактически аз съм пробил в системата. Аз и моите момчета се запознаваме с „хората“ на Никита, които са, както ги нарече много сполучливо Мишо, „чичковците със сивите сака“. Въобще не приличат на хора, които се занимават с криминална дейност, а по-скоро приличат на застаряващи инженери и чиновници. Само че са яко корави и прагматични копелета и взаимодействието на моите хора с тях бързо дава положителни резултати във всичките ни дейности, защото няма смисъл да се открива топлата вода, когато някой я е измислил преди теб.

Каналите им за наркотици, да не говорим за контрабандните схеми, са така ювелирно измислени, че аз изпитвам някакво перверзно възхищение, като си представям колко мислене и години е отнело да се построят. Кокаинът се връща в нощния живот на Мордор, а амфетамините потичат към изтока и оборотите ми започват да се увеличават в геометрична прогресия. Много интересни са контрабандните схеми, чиято логистика поемам. Всичко е уточнено и тировете влизат или съответно излизат през границата като почти невидими. Аз вземам нелош процент от това, а по-голямата част от печалбите пренасочвам към касите на няколко големи и средни партии. Тема за размисъл дава и фактът, че тези каси принадлежат както на управляващи партии, така и на опозицията. Вие си правете изводите от това.

Налага ми се да наемам още хора, но с това вече се занимават Иво и Тонката. Мишо е прекалено голям мизантроп за такава дейност. Капитаните се държат желязно, но може би за това им помогна и „мистериозното“ изчезване на Митака, който се оказа, че случайно беше гепил няколкостотин бона от оборота. Изрично бях предупредил какви са последствията и тази екзекуцийка не трябва да е била изненада за никого. Оказва се, че това, което чистачът прави с труповете с помощта на киселина, е напълно реално.

За няколко седмици сме наредили тетриса и системата започва да работи по-плавно. Продължава да прилича на стратегическа игра, но вече картата е много голяма, иначе принципът си остава същият. Оставям Мишо и Тонката да контролират процесите, а аз, Балабанов и инженер Ивайло отиваме да купуваме първия ми завод.

Заводът се намира в Централна България и си личи, че е минал не без проблеми през годините на прехода. Изглежда занемарен, а тук-там се виждат счупени прозорци. Един чичко със захабен костюм излиза да ни посрещне и видимо се притеснява.

- Здравейте, здравейте - ръкува се с потната си длан, а на дрипавата му вратовръзка има леке от нещо мазно. Сладур.

- Здравейте - казвам аз и поглеждам Балабанов, който поема щафетата.

- Г-н Кузманов, разговаряхме надълго с вас по телефона - започва стегнато и делово той. - Удоволствие е за мен да се срещнем най-накрая и на живо. Ще ви помоля да

повторите пред господин Иванов и неговия колега какво се е случило със завода и защо сте пред фалит и искате да продавате, за да придобие представа не от моя преразказ, а от вашите думи...

Кузманов бърка в джоба си и вади кърпа, с която попива потта по челото си. Посочва към близкото поле и казва:

- Искате ли да се разходим из стопанството и там да ви разкажа.

Това ми звучи като хитра идея и се натоварваме в колата. След около пет минути каране се намираме до едно поле, засято с люти чушки. В далечината се виждат няколко души, които се суетят около един камион.

- Ето тук развъждаме един специфичен подвид пипер, който има голям успех и на местния пазар, и в Русия.

Отивам до един близък храст и си откъсвам една чушка. Помирисвам я и отхапвам внимателно. Приятно люта е, а аз обожавам лютото. Страхотно! После се качваме в колата и продължаваме до едно огромно поле с домати. Доматите са зрели и приятно се червенеят. Поглеждам към Кузманов и правя въпросителен жест. Той въздиша тежко.

- Еми точно в това е проблемът, г-н Иванов. Ей така ще си отиде реколтата зян. Не ми плащат едни закупчици от една верига и нямам за заплатите на работниците. Започнаха да се разбягват, а изпуснем ли реколтата, изпускаме и възможността да изпълним поръчката за Русия по-късно и всичко си ебава пичката матерна, да ме извините за приказката, ама баш така ще си стане.

Мдддааааа, ясно. Класическата приказка на прехода. Понеже съдебна система фактически нямаме и човекът дори да има договори, на никого не му дреме от тях, защото едно дело ще се влачи сто години, сега бизнесът му заминава геройски, не му плащат и той няма какво да направи. В този момент обаче се появявам аз.

- Кузманов, кажи ми, ако всички ти плащаха навреме и точно, как ще ти се развива бизнесът?

- Еми, г-н Иванов, то никога не съм виждал да няма проблеми, аз само производството си го знам, ама малко голям залък хапнах, като го купих този завод с братчеда. Мислех си, че ако човек е точен, може нещо и да направи в тази страна, ама се оказа, че не е така. -Задавя се и се изхрачва на земята. - Извинете ме, ама се вълнувам. Иначе, ако всички си плащаха като хората и не се бавеха, можех да обработвам с мощността, която сега имам, още пет пъти по толкова продукция, да взема още машини, още хора, да обработваме още земя. Поръчки има много. Ама не става и не става. Ето с братчеда сме скарани, а банката напъва да ми взема къщата.

Поглеждам Балабанов и му намигам.

- Мите, уреди с Пирдопски договора за купуване на завода. Оставете десет-петнайсет процента участие на Кузманов и нека той се занимава само с производство и разширение на асортимента. С бизнеса ще се занимаваме ние двамата с теб. - Поглеждам към Иво, който щастливо ръфа един домат. - Иваки, вземи от Кузманов имената и координатите на симпатягите, които му дължат пари, и им изпрати Арнолд и компания. Освен парата да им се сложи глоба от петдесет процента и да подпишат нови договори за изкупуване на продукция от завода.

Кузманов е зяпнал и не може да повярва какво се случва. Аз го потупвам по рамото и му се усмихвам широко.

- Кузманов, не се тревожи за нищо, вече всичко ще е наред. Искам от теб само да се съсредоточиш върху това, което можеш да правиш добре и си правил добре, а другото го остави на нас. Вярно, че вече няма да си пълен собственик, но пък се отърваваш от ядове и пак оставаш в играта.

Кузманов не може да се освести очевидно, но това си е негова работа. Аз вече съм взел решение, че заводът е мой, и това не подлежи на обсъждане. Поглеждам Балабанов.

- Мите, искам да се разровиш за други такива случаи. Ето къде можем да сложим част от парите ми. Търси същия механизъм - проблемно предприятие със задължения, но с потенциал, което може лесно да лапнем. Не се замисляй дали е много законно, или не -ти и Пирдопски ако не се оправите някъде по нормалния начин, сигнализирай и Арнолд ще осигури повече съдействие и ще улеснява комуникацията. На нас никой няма да ни се опъва и да ни бави плащания. Каквото не става по нормалния начин, ще си го правим по нашия и не виждам как нещо може да ни спре.

И аз си късам един домат от полето, което след някой и друг ден ще стане мое, отхапвам и червеният му сок се стича по брадата ми. Навеждам се да не се изцапам и се усмихвам, като се сещам от колко време не ми се е случвало да ям нещо, което сам съм откъснал. Когато изяждам целия домат, се качваме обратно в колата и отивам в завода, където Кузманов ни развежда и ни показва коя машина какво прави. На тръгване аз се разбирам с него да наеме веднага хора, давам му кеш пара и му казвам да се хване на работа бързо. Пичът не ни чака дори да излезем, а захапва мощно телефона, което много ми харесва.

След няколко дни деветдесет процента от завода официално са мои, а реколтата е благополучно обрана и по поръчката за Русия вече се работи. Арнолд е посетил лошите платци и те са си платили като попове. Също така са се подписали на всеки договор, който Арни им е дал да подпишат, което означава, че не им е счупил всички пръсти.

Впоследствие, аналогично на тази схема, ставам собственик на още няколко завода, а също така и на няколкостотин хиляди декара обработваеми площи. България някога е била земеделска страна и наистина мисля, че в тези ми начинания има голямо бъдеще. Покрай контакта ми с Никита успявам да купя няколко предприятия на безценица покрай приватизацията и с малко тунинг ги правя доста добре работещи. Забавното в моя случай е, че мен наистина никой не може да ме ебава, защото едно е да си говориш с някой адвокат и да не ти пука дали плащаш, или не, като знаеш, че ако си цакаш където трябва, никой не може да те пипне, и дори да те съдят, може да влачиш делото с години, ама друго е да си говориш със Силвестър и Долф, които много делово и експедитивно ти чупят костите една по една, докато не клекнеш. Както се казва, прилагам добра бизес практика и използвам успешен бизнес модел, съобразен с условията на икономическата конюнктура в страната ни.

Покрай Никита влизам и в една много хубава схема с кредити и повечето ми заводски начинания излизат почти без пари, защото са финансирани от, както каза Никита, „наши банки“. Тези „техни“ банки ми отпускат кредит с обезпечение обекта на кредитиране, имат безумно дълги гратисни периоди, а лихвите са смешни на фона на тези на други банки, които се отпускат на нормалните хорица. Никита казва, че това отношение на техните банки било в резултат на моята коректност и вярна служба. Не ми харесва, че някой си мисли, че му служа, но толкова ми харесва тази кредитна политика, че си замълчавам. Колкото повече ми стават ясни нещата за нашата мила родина, толкова повече ми се повръща.

Иначе продължавам да съм невидим и почти никой не знае с какво се занимавам всъщност. Трещя си по клубчетата насам-натам и ми е перфектно. Грам не е зле да си милионер пънкар в Мордор. Не съм обременен от парвенюшките нужди на повечето хора, които рязко забогатяват, и не влизам в някакъв порочен консуматорски цикъл. Не ми пука за скъпи коли, къщи и парцалки, да не говорим за разни ланци и лиготии, които са типични за някои колеги от бранша. Живеем си „на покрива“ с Иво, Мишката и Тонката. Не сме самотни, напротив, защото партито е винаги при нас и поне пет-шест девойки са винаги на разположение. И тримата ми другари не са паднали жертва на избиването на някакви комплексчета и в общи линии не сме се променили много отпреди, освен че не сме вече изперкали от немотия и битовизми. Както се казва в дебелите книги „Битието определя съзнанието“, но да не забравяме и отговора на тънките книги, в които се твърди, че всъщност не битието, а питието определяло съзнанието. През цялото време контролираме и знаем какво се случва с все по-нарастващата ни мрежа, но фактическото управление вече сме делегирали по-надолу по веригата и имаме възможност да виждаме цялата картина и да вземаме най-добрите решения. Аз винаги имам последната дума, но сериозни решения не се налага да се вземат вече толкова често и машината се движи почти сама. Решил съм поне на този етап да не се разширявам извън Мордор. Преценил съм, че тук е най-голямата концентрация на пари и пороци в цяла България и разширяване в посока морето и няколкото по-големи града е леко безсмислено и би отнело огромен човешки ресурс, какъвто нямам. Друг е моментът, че една такава експанзия несъмнено би завършила с доста дълга война, която да водя на чужда територия, а засега не ми се занимава с още конфликти. В сметките ми всеки месец влизат огромни суми пари, Балабанов и Игнатов си правят магиите и нещо, което наричат „диверсификация на портфейла“, играят с някакви акции, облигации, фючърси и ми докарват доста солидни печалби. Бая големи суми имам и инвестирани в злато и сребро. Искам да кажа, че не съм сигурен дали си струва да се налазва прованса въобще. Това не значи, че не знам кои са основните играчи. Николай Агента ми пише доклади и съм много в час кой кой е. Той регулярно проверява по своя си начин за някаква нетипична активност около мен и когато някоя групировка от прованса се опита да нагази в моя територия, аз доста бързо научавам. После има много кръв, брутални сцени, разходки до Камбаните и като цяло откъси от „Петък 13“, „Хелрейзър“ и „Добри момчета“. Клише, ама работи.

Като превантивна мярка съм изтикал под прожекторите Арни и братя. Купил съм им най-нови модели коли, живеят в суперлуксозна къща в Бояна и ги карам да се появяват в най-гъзарските заведения. Аз, нека отбележа, дори и да исках, нямаше да мога да се появявам в тези заведения, защото музиката, която слуша нашето „висше“ общество, повече става да се увеличава половата мощ на кочовете или млеконадоя в някое стопанство, отколкото да се слуша в столично заведение. Пълна трагедия. Събират си се на групички и си се харесват един друг. Г ероите са им някакви смотани футболистчета и някакви перхидролени кифли свиркаджийки, нямат нищо общо с действителността и са под всякаква критика. Виж, Арнолд и братя, направо си плуват в свои води там и се чувстват прекрасно. Аз дори плащам на някакви псевдожурналя от прохождащата жълта преса да им градят образ на лоши момчета бизнесмени и скоро моите креатури се превръщат в легендарни образи в очите на по-глупавите представители на обществото ни, които като брой, уви, са някъде над деветдесет процента от общата маса.

Чест прави на Арнолд, че не се самозабравя и много добре помни откъде е тръгнал и слуша и изпълнява всяка моя дума безпрекословно. Иначе наистина прилича на мафиотски бос от евтин холивудски екшън от средата на осемдесетте - изсечена челюст, тяло на бизон, поглед на психопат. Засега има само два атентата срещу него, но там Агента се е погрижил да ме информира доста по-рано и убийците биват убити, преди да се задействат. Арнолд много добре знае защо съм го сложил на преден план, но е приел нещата, защото ми е верен до смърт. Това не значи, че не се опитва да ме утрепе всеки път, когато се засечем в залата за спаринг, но няколко пиниза, които Радо ми е показал за жизнените точки и как да се поразяват, ме измъкват засега.

С две думи, много добре си живеем, изключая факта, че сме си яко престъпници. Аз и приятелите можем да си ходим навсякъде без охрана и без някой да ни се спича, което е божествено, и се надявам това положение да се задържи. Никита казва, че този модел, който аз съм въвел самосиндикално, се използва в още няколко държави, но там ставало дума за програмирана схема, която е спусната отгоре. Казва, че аз съм бил „самороден талант“. Със старият апаратчик често се разхождаме и той ми разказва разни забавни случки от Студената война в стил „Как шибахме Джеймс Бонд чисто гол с бутилка „Академик Неделчев“ в гъзягата“. Колкото и да не харесвам факта, че типажи като него не са умрели с края на епохата си, тези истории наистина ме кефят, защото са като прозорци към едно откачено време, заради което светът ни е на този хал.

*

Няколко месеца след покупката на първия ни завод започва и строежът на първата ми жилищна сграда. Елементарно е да си строител. Трябват ти архитект, проектант, добър технически, печени майстори и работници. Зорът е в разрешителните и парцелите. Нали знаете първото и най-важно правило за имотите: „Местоположение, местоположение и пак местоположение“. С помощта на Пирдопски и сие с документи и разрешителни нямам никакви проблеми, защото този изрод познава хора наистина навсякъде и човек, ако има достатъчно пари, може да му уреди да си построи и мезонет отгоре на НДК-то на културата. С намирането на парцелите невинаги се оправям по нормалния начин обаче, защото ми изглежда много времеемко.

Харесвам си едно място в Центъра. Мястото е градинка, а в единия й край има голяма къща с двор. Ако се съчетаят градинката и дворът на къщата, ще се получи парцел слънце и хората ще се избият да купуват апартаменти там. Изпращам Балабанов да преговаря и той удря греда. Казва, че една бабичка реститутка със синя коса се държала с него като с мръсно котенце и го изхвърлила. Паля си един коз и се замислям как се процедира в такава ситуация. Май системата „Джо Пеши“ ще върже най-ефективно.

На другия ден вземам трима братовчеди на Арни, които са малко по-едри от него и приличат съответно на ходещи гардероби. Стигаме на адреса и аз кимам на единия братовчед, който се подпира на вратата и с почти незабележимо напъване на огромните си мускули я разбива. Не сме вдигнали много шум и заварваме синьокосата дама как гледа някакъв сериал на огромен телевизор и явно не чува добре, защото звукът е увеличен почти докрай.

- Братовчед, отиди в кухнята и ми направи чай - казвам на единия бабаит. Така и не мога да им науча имената на всичките. После сядам до бабичиката, която ме поглежда и за малко да получи удар.

- Кои сте вие, какво правите в моя дом? Ще повикам полиция... - започва да заеква бабиерата.

Махвам на другия братовчед и той откъсва кабела на телефона. Аз вземам дистанционното и спирам звука. Паля си цигара и сядам на един стол срещу реститутката. Издишвам дима в нея.

- Госпожо, не искам да се вълнувате, не е хубаво на вашата възраст. Искате ли чай, ще ви подейства успокоително.

Ако погледите можеха да убиват, аз вече щях да съм димяща купчина пепел, но, слава богу, и този път ми се разминава. Бабето се е напрегнало и издава съскащ звук.

- Госпожо, казах ви да се успокоите. Не трябва да се привързвате толкова към материалното. Моят колега - соча Балабанов - е дошъл при вас, предлагайки ви отлична цена за тази стара къща, а вие сте го изхвърлили като парцал. За сумата, която ви предлагам, ще можете да си купите прекрасен апартамент и ще ви останат пари да изживеете живота си в разкош.

- Не ми трябват пари, пикльо - изфучава старата вещица. - Имам си достатъчно. Махай се от дома ми.

Не се съобразявам с факта, че не знам до каква степен тази девойка е реститутка. Може да са й върнали половин „Витошка“ и наистина да я боли фара за кинти. В този момент братовчедът идва с табла, на която има чайник и порцеланови чаши. Сипвам си и не предлагам втори път на реститутката. Оглеждам се и виждам къде е барчето. Отивам и си харесвам една бутилка „Реми Мартен“. Близо до бутилките виждам и кутия „Житан“. Тази мацка определено знае как да живее. Аз съм свикнал на бабите, да вземем за пример моите, да не им стигат парите за лекарства, а пиенето на френски коняк, който струва колкото една четвърт от пенсията им, да е доста голяма абстракция. Вземам коняка и цигарите и сядам срещу бабката, която не спира да се опитва да ме убие с поглед. Сипвам си и паля една от силните и ароматни френски цигари. Вкарвам една глътка. Покрай мен минава една котка, аз оставям чашата си на масата, захапвам цигарата, бързо сграбчвам животното и му отрязвам главата с едно движение на острия нож. Това отнема секунда и бабката не може да вдене какво се случва. Аз хвърлям още гърчещото се тяло на котката върху нея, а главата й слагам върху чашата си с чай, като насочвам муцунката и към реститутката. Кехлибарената течност почервенява от капките кръв. После си изтръсквам цигарата на килима и изпивам коняка си на екс.

- Мадам, искам утре да ми продадете къщата си. Ако това не се случи, ще се поинтересувам кои са близките ви и ще им направя това, което направих с котката.

Не й казвам нищо повече, а ставам и тръгвам, като вземам бутилката скъп коняк и житана. Братовчедите и Балабанов ме следват. Реститутката е пребледняла, държи котката си и гледа изцъклено. Ръцете й несъзнателно се опитват да галят трупа на животинчето.

Още на следващия ден, в присъствието на моя приятел Нотариуса, Балабанов, упълномощен от мен, сключва сделка за покупка на къщата с бабичката, която била облечена цялата в черни дантели на изповядването на сделката. Така поставих началото на строителния си бизнес, който с течение на времето стана един от най-стабилните ми източници на приходи.

Глава 9

Балони

Еднакво лесно, при това по-приятно, е да се мисли за милиони вместо за хиляди.

Ако се опитвате да балансирате между работата и удоволствията, откажете се. Направете работата си по-приятна.

Доналд Тръмп

Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.

Ще се отнасям с теб като с всички останали - като с боклуци.

Не прави нищо, което аз не съм направил преди теб - така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.

Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.

И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то, значи, правиш всичко както трябва.

Не трябва да ти харесва - трябва просто да го направиш.

Прави нещата просто, глупако.

Никога не си въобразявай.

И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.

Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: Няма правила - побеждавай на всяка цена.

„ Червената клетка “, Ричард Марчинко

Катунът ни на „Градина“ е наистина великолепен. Имаме общо осем каравани на шест отделни парцела. Пет са за персонала, чавета, охрани и разни такива. Те са на втора линия, а трите за нас са на първа. Нашите каравани са три, а не четири, защото Тонката замина за Тайланд някъде преди две години и вече живее там. Винаги съм твърдял, че е азиатец по душа. Сега живее в едно имение в южната част на страната и когато последно му бях на гости, установих, че ако хване Тонг По някъде, ще може спокойно да го разфасова за секунди. Наел си е един жилав местен учител по муай тай и двамата по цял ден тренират в личната му зала. По Тонката няма останал грам мазнина и целият се е татуирал с някакви тайландски символи. Не го питах какво означават. С него в имението живеят и две девойки, които са просто божествени. За две години са му родили две деца и малките плодове на българо-тайландската дружба изглеждат страшни изродчета. С две думи, Тонката си живее живота царски и там, където пребивава, наистина е като в рая. Няма много туристи, а гледката към морето може буквално да те разплаче. Близо до имението има голям будистки манастир и Тонката каза, че понякога седи в неговия храм и медитира дълги часове, съзерцавайки златните статуи.

Ходим му често на гости и сме единодушни, че е постигнал пълното щастие. Пък и ни е много добре, а дори и полезно, да си имаме агент там, един вид филиал на „Звеното“ в Южна Азия. А мадамите там са толкова яки, че в момента едната каравана е заета от три убийствени тайландски бамбини, които Тонката ни изпрати, и както той каза, са „за да ни е по-сладка“ лятната почивка. Тези девойки предизвикват нечовешки фурор, където и да се покажат, а ние с удоволствие „консумираме“ подаръка от оттеглилия ни се съдружник. В караваните до тях спят децата и Снежка, която се грижи за тях, освен че вече от години е и горда, и несменяема носителка на титлата „Мис Стокхолмски синдром“. Едно дете е мое, а две са на Иво. Мишо каза, че още не бърза да се размножава, защото на планетата един като него бил достатъчен на този етап. В другите каравани са настанени наши войници, които изпълняват доста разнообразни функции, като охрана, шофьор, оператор на скара и много други.

Нашият край на лагера, който е леко поотделен от сервизната част, силно се доближава до представата за къмпинг рай. Пред средната каравана е скован един огромен навес, под който се намира голяма дървена маса, на която ядем и пием, а навсякъде има меки мебели и хамаци за размазване. В момента трите тайландки се излежават на един голям бял матрак до масата, смеят се нещо и си говорят на техния мяукащ език. Мишо е седнал на един стол, пуши огромен джойнт и е вперил в мацките жаден поглед. Явно им крои нещо в стил пернишка кама сутра. До него на масата има запотена кана с мохито, която той тъкмо е успял да преполови. Иво е заспал на един хамак, защото преди малко сгънахме едно огромно блюдо морски дарове, а той май малко си надцени възможностите и последните няколко скаридки и бейби октоподчета го гътнаха. Аз покрай морските неща съм се подкарал на узо и продължавам в този стил. Не съм преял и само чакам вятърът да се усили с още една идея и скачам на сърфа. Докато чакам това да се случи, съм си свил едно слимче и тъкмо го паля. От колоните, които са монтирани на подпорните стълбове на сламения навес, звучи компилация плажна музика, която аз съм сглобил, и точно започва една песен на прекрасната родна банда „Фючър шок“, която така готино си пасва с току-що свършилата песен на „Тийвъри корпорейшън“, че от кеф си дръпвам пак от козчето. La vita е bella. Не се и замислям да се включа в плановете на Мишо, защото някъде преди час тайландките ми пийнаха соса. Буквално. И трите.

„Градина“ е вълшебно и неповторимо място. Единственият му проблем преди беше, че го държеше някакъв тъпак от клуба „Разрушители на съвременна България“, който не си мръдваше пръста да направи ремонти и само цицаше къмпингарите. Както споменах, преди тоалетните бяха по-драматични от тези в армията. Не разбрах какви му бяха целите на този сладур, но хора, които са ходили на „Градина“ повече от двайсет години, започнаха да бягат и само най-заклетите познавачи на термина „деградиниране“3 останаха.

Всичко това се оправи, когато една от моите фирми купи къмпинга и наля сериозна сума пари за реновацията и модернизацията му. Само за две години инвестицията ми се изби, а къмпингът бързо започна да възвръща старата си слава. Сега всички стари летовници са си тук, идват много къмпингари от цял свят, а скоро на рождения ден на къмпинга, който се пада на датата, на която моята фирма го купи, направихме такова парти, че още се носят легенди. По мое желание основните групи, които свириха, бяха „Орбитъл“, „Фън Лъвин Криминалс“ и „Слекърс“ и направо се разцепихме. После с „Фън Лъвин“ така се разбихме под тентата пред караваните, че когато се освестиха, пичовете казаха, че искат да останат да живеят тук завинаги. Всъщност това го каза Хюи, и то малко преди да повърне върху тайландка номер две. Пичовете от „Орбитъл“ пък ги водих в Странджа, където се наядохме с гъби заедно и после изкарахме един доста шантав ден из горите тилилейски. Ако се чудите защо една от песните в новия им албум се казва „Питърс маднес“, не се чудете вече, аз съм причината.

Това, че сме се забили „у песока“, съвсем не означава, че бизнесът не върви. Върви и още как. В Мордор, а вече и в повечето други градове, нещата никога не са били по-добре и оборотите ни вече за месец са астрономически. От много години нашите момчета се занимават с управлението на незаконните ни дейности и до нас идват главно отчетите. Когато има проблеми, ние научаваме за тях, но мениджърите ни отдавна са се научили да се справят и сами. Това е причината и те също да са милионери. Не всичко минаваше без сътресения през годините, естествено. Без да влизам в детайли, но всяко предателство и всяко нахлуване на наша територия бяха удавяни в кръв. Никога не сме имали големи проблеми със закона, защото с помощта на Пирдопски и сие и закрилата на Бобката, който стана страшно мощен в системата на Министерството, сме недосегаеми, а и почти невидими за властите.

В момента дори сме на морето, за да сме наблизо до един нов голям курортен комплекс, който наша фирма строи. Оказа се, че строителният бизнес е огромен генератор на средства, и с течение на времето ние натрупахме значителен опит. Къмпингите не ги броя, но „Златната рибка“, „Каваци“, „Смокиня“ и „Веселие“ са също мои. На края на „Веселие“ някакви архитектурни гении бяха изсрали странно бетонно недоразумение, което аз им взех, после го взривих и сега там въобще не си личи, че някога е имало постройка. Има достатъчно място и да се строи, и да остане природа. Няма смисъл да окензваш къмпингите със сгради. Това обаче е малко трудно да се зацепи, ако си висял само на Слънчев бряг или Златните. Къмпингите ми са суперпечеливши, а не съм променил нищо освен инфраструктурата и условията. Навсякъде е чисто, има много цветя, няколко басейна, тоалетните светят от чистота. Сринах соц бунгалата и построих нови, защото не всички хора са палаткаджии, но на всички им допада купонът, който се вдига в баровете на плажа. Между „Рибката“ и „Градина“ се намира и един от най-хубавите клубове за електронна музика в тази част от Европа. Познайте чий е? Редовно идват да пускат величия от ранга на Фат Бой Слим, Свен Вет, Карл Кокс, Митко от Париж, но най-много съм се кефил на партита на изродите от „Уорп рекърдс“ - Афекс Туин и „Плейд“. Естествено, нямаше как няколко местни мутрета да не се опитат да ми развалят плажните нирвани, но на мен леко ми беше писнало вече да се разправям с тъпаци и директно ги ликвидирах. Старата маскима на изверга Сталин безотказно си работи: „Няма човек -няма проблем“. Всичко започна, когато едната от групировчиците им, се опита да подпали единия ми бар на „Смокиня“. Всъщност барът направо си изгоря, чист късмет беше, че нямаше жертви. После напрежението „леко“ поескалира. Аз не схванах посланието, но местните определено схванаха моето, което им изпратих обратно, след като намериха, някъде в течение на месец, труповете на десетина локални „величия“, всички загинали от инсулт, всички легнали на хавлии на плажа и всички с покрито лице с броя на местния вестник, на чиято първа страница беше статията за подпаленото ми заведение със снимка на пожара. Тази им „естествена“ смърт стана възможна благодарение на едни инжекции, кашон от които Никита ми осигури от Русия. След това проблеми на къмпинигите ми нямаше и сега този туризъм процъфтява и носи сериозни печалби.

Тези печалби, естествено, бледнеят, сравнени с печалбите от строителството. Нека да разкажа цялата история, като се върна в годината, когато „преговарях“ с бабичката реститутка. На мястото на къщата й вдигнах кооперацията мечта, и то за извънредно кратко време. Разходихме се с Балабанов малко из страната и сглобихме едни строителни бригади за чудо и приказ. Назначихме хората във фирма, дадохме им хубави заплати и осигуровки, създадохме им условия и работата тръгна. За какво им е на хората да мизерстват като общаци в чужбина, като може и тук да са добре. Сградата стана бързо, защото по нея се работеше денонощно и на три смени. Това си остана като запазена марка за строителните ни фирми - винаги всичко се приключваше в срок и винаги работата беше качествено свършена. С печалбите от сграда номер едно и с един могъщ кредит от една „наша“ банка след това започнах да строя още пет сгради едновременно. След това десет, а след това двайсет. После се насочих и към строителството на нови административни сгради за офиси. С това вече избих рибата, защото този тип строителство още не се беше развило мащабно. Повечето сгради дори не ги продадох, а ги пуснах под наем на чужди фирми за огромни суми. С печалбите и още кредити започнах да купувам най-хубавите парцели, вече не само в Мордор, а по морето и в Банско, Боровец и Пампорово. Никита уреди мои бригади да строят големи обекти в Русия и в Германия и оттам също започна да капе не лошо.

Много интересен механизъм за евтино докопване на апетитни парцели се оказаха заменките. Трябваше само да имаш кинти и връзки на съответните места. Купуваш си например двеста декара камънак в земята на пустиняците в Северозападнала България, където растат само тръни, змии и гущери, цакаш където трябва и ги „заменяш“ за сто декара на първа линия в Синеморец. Купуваш хиляда декара блата на майната си и ги „заменяш“ за хиляда декара гора в Рила. Имотна поезия, с две думи. После разполагаш с най-хубавата земя, на най-хубавото място, а сделката ти е излязла почти без пари, изключая подкупите.

След това, защото съм подъл, създадох това, което по-късно нарекоха „балона на недвижимите имоти в България“. Когато този балон се пукна, аз отдавна вече се бях изнесъл от този бизнес с печалба от стотици милиони. Всичко ми хрумна, когато се мотаех сам с раница на гърба на стоп из Европа и бях зарязал управлението на бизнеса на

Тонката, Мишо и Ивака. Един ден просто си събрах парцалите в една раница и тръгнах пеша по „Ботевградско шосе“. Пънкарията ми се нарушаваше само от няколкото платинени кредитни карти в джоба и пачката банкноти на дъното на раницата. Тези карти грам не ми трябваха, когато живях на палатка на брега на едно езеро в Унгария насред гората или когато за малко да се гътна от бяла смърт в Алпите, защото се направих на голям тарикат, но ми свършиха страшна работа, когато се размазах в Ибиса и се строших от партита със себеподобни от цял свят. Някъде три месеца се лутах из Европа, а в Мароко седях към месец, но там главно карах сърф. Само един път през това време имах проблеми, когато едни испанци се опитаха да ме оберат, но се прецакаха лошо, защото им нашоках каските солидно, а за десерт им счупих и ръцете. Точно в Испания ми хрумна идеята за т.нар. балон.

Седях си на един плаж с едни местни сърфистчета и си пафкахме хашиш, унесени в сладки приказки под музиката на „Ману Чао“, когато отнякъде се появи група червендалести типчета с фотоапаратчета и започнаха да снимат близката поляна до плажа. Панчо, татуираният местен сърф гуру и плажен мъдрец, се разпсува, когато ги видя, и се изплю на земята. Изглеждаше видимо ядосан и натъжен.

- Панчо, защо се сдухваш, пич? - попитах го аз.

- Питър, ти си отскоро тук и не си усетил нещата - дръпна си от хашангата, която му подадох, - това са шибани англичани, а ако е по-лошият вариант - шибани руснаци и този плаж след няколко месеца ще е мъртъв...

- Как така мъртъв - не разбрах аз.

- Мъртъв като застроен, ще остане само пясъкът, а всичко друго ще се зарине със сгради. Това са инвеститори, а онзи педал, който ги води, е продавачът.

„Колко интересно“, замислих се аз и след това се усетих, че ми е направило впечатление колко много се строи из Испания, докато я обикалях. Естествено, се замислих не може ли този модел да се въведе и в България и не след дълго вече бях в Лондон - този път обръснат и с костюм, а Балабанов, когото извиках, седеше до мен във фоайето на най-голямата и добра PR агенция на Острова. Раницата и парцалите ми останаха при аверчетата на Панчо, с когото изкарах няколко невероятни и безумни дни и нощи. Контрастът между четиримесечното ми скитане и спане главно в палатки и апартамента ми в „Савой“ не ми направи никакво впечатление. Така съм устроен. Балабанов набързо ме информира, че с бизнеса всичко е наред, и ми даде един телефон, защото на тръгване от Мордор аз „случайно“ си бях оставил моя върху бюрото. Докато чакахме да ни приемат, се чух с Мишката и Тонката, които леко ме понапсуваха и ми казаха, че ме чакат на маса и че са се затъжили за мен. Ивака бил на лов в Парагвай и щял да се върне другия месец. В този момент излезе един младеж и ни покани да влезем в кабинета на г-жа Хатауей - собственичката на агенцията.

Г-жа Хатауей беше мадама тип късен Мери Попинс. В България си нямаме толкова грозни хора, защото едно е да си на остров и да се чукаш само с братовчедите си, друго е да си на кръстопътя на Европа и да имаш разнообразни гени. Г-жа Хатауей ме изгледа по типично

английски начин и бавно каза:

- Г-н Иваноуф, аз не разбрах напълно причината за нашата среща, но ви приех, защото едни ваши руски приятели много силно ви препоръчаха.

Когато се настаних в „Савой“, се обадих на Никита и му поисках да ме свърже с някой добър в тази област в Лондон. След няколко часа той ми върна обаждането и ми каза да се обадя на тази агенция и че ме очаквали вече. Не може да се отрече, че старото ченге има жестока мрежа контакти. Решавам, че не ми се говори дълго с надутата кранта, и пускам кратката версия.

- Мадам, аз съм доста силен бизнесмен в моята държава. Казусът е следният - искам да предизвикам сред вашите сънародници интерес към закупуването на недвижима собственост, аналогичен на интереса им към испанската такава...

Крантата ме поглежда със странен поглед и отпива от чая си. Мълчи някъде около цяла минута и направо мога да видя какво си мисли.

- Г-н Иваноуф, вие имате предвид да бъде манипулирано общественото мнение до такава степен, че да бъде насочен инвеститорският интерес към вашата страна

- Точно това имам предвид, госпожо. - Но си мисля „кранто“ наум. - Целта ми е да съсредоточа фокуса на инвестиционите намерения и съответно капитали към моята родина.

- Г осподине, става дума за огромен по мащаб проект, който ще изисква солидни средства.

- Колко? - прекъсвам я аз.

Тя леко почервенява, преглъща и мога да видя как сметалото в главата й бясно трака. Изчислява така някъде около минута и накрая изплюва отговора:

- Три милиона паунда.

Опитва се да каже още нещо, но аз пак я прекъсвам:

- Готово.

Патката няма как да знае, че изкарах цяла нощ на плажа на Панчо в Испания и през цялата нощ мислих, докато ми хрумне този вариант. Няма откъде да знае, че в момента съм готов да дам и десет милиона паунда за тази PR заигравка и че съм сигурен, че инвестицията ще си струва. Ставам, ръкувам се с Мери Попинс и й казвам:

- Ще ви преведа един милион веднага след като подпишем договор, който, както се досещате, ще трябва да е изключително конфиденциален, за да стартирате максимално бързо проекта.

Крантата се изправя, разлива си чая и започва да заеква нещо. Не я изчаквам, а излизам. Казвам на Балабанов в асансьора:

- Какво мислиш, Мите?

Митето изглежда леко зашеметен.

- Ще кажа, Пешо, че ако тази ти система върже, те обявявам за абсолютен гений.

Аз се усмихвам и го тупвам леко по рамото. Излизаме от хубавата стара сграда. Лондон е хубав град, а до хотела пеша е точно един коз разстояние и съответно го паля.

След два месеца вече имаме пет офиса на английска територия, суперскъп и модерен уебсайт и операция „Вашите пари са и наши пари“ започва със страшна сила. В първата й фаза се занимавам главно с две направления. Едното е да се подберат най-хубавите места и да се проектират огромни комплекси. Изкарвам няколко денонощия плътно с проектанти и архитекти и мога с ръка на сърцето да заявя, че това са странни, но много готини типчета. За няколко дни се раждат проекти с гръмки заглавия на английски, които сега всички сте чували. После има работа за екипа, който се занимава със сайта - събирам наедно програмистите, аниматорите и архитектите и им давам задача да направят най-хубавата визуализация на бъдещите ми проекти. Искам, когато някой влезе в сайта, да поиска веднага да си купи поне по един апартамент в „Блак Си Импириъл Ройъл Принсес Трейшън Рок Бийч“ или „Пирин Банско Кърлинг Голф Спа Джакузи Ски Маунтин Вю Резидънс Вилидж“. Филмчетата стават за чудо и приказ. Другото направление го поема Михаил, който се заема с нелеката, но много забавна задача да обгрижи глутницата от двайсет британски журналисти, които ни е изпратила Мери „PR“ Попинс с указания да ги накараме да заобичат България. Това не е толкова сложно и за около пет дни Михаил е превърнал шайката отрепки в заклети българолюбци. За целта са насочени съвестните усилия на трийсет и седем циганки-кючекини-свиркаджийки-масажистки-гейши, които имат задачата да забавляват цвета на британската журналистика, и мога да кажа, че са изпълнили задачата си изключително добре. Това разбирам от доста професионалните филми, които екипи на Кольо Агента заснемат, докато гостите ми се забавляват с мургавите жрици на любовта в един мой хотел в Банско. Тези филми съответно позволяват на родния пазар на недвижими имоти да се радва през следващите години на едно доста положително отношение от страна на британските медии и мога да кажа, че тези тайни филмови шедьоври в крайна сметка станаха причина за привличането на няколко милиарда паунда чуждестранни инвестиции в България, което беше и целта ми, и мога да се похваля, че не малка част от тях влязоха в моя джоб. Все пак аз измислих играта. Само за ваша лична информация ще добавя, че за тези пет дни бяха изядени трийсет прасенца сукалчета, двайсет и шест агънца на чеверме, петдесет пилета, към хиляда кюфтета и кебапчета. Бяха изпити хиляда двеста деветдесет и осем бири, седемдесет и девет бутилки ракия, сто и двайсет бутилки уиски, тринайсет бутилки мастика и трийсет и шест бутилки мента. Виното не сме го смятали, а амфетамините и тревата бяха безотчетни. Мишо каза, че момчетата са се справили достойно със задачата и като цяло е нямало изцепки. Любопитно е, че за цялото време само един журналист е проявил желание да посети български музей, но бързо е бил разубеден от колегите си. Паралелно с гордостта, която изпитвам, че с тази си ловка маневра докарах в родината голямо количество жива пара, изпитвам и известен срам, защото покрай тези свръхположителни „статии“ страната ни стана люлка на алкохолния туризъм и е малко гнусна гледката на разглезените тийнейджъри на Западна Европа, които се въргалят в собствената си драйфня след консумация на „Цар Киро спешъл турист селекшън“ и правят части от курортите ни леко необитаеми и изключително неприятни.

Следващата фаза е финансирането, което не представлява особен проблем за мен.

Единият ми вариант е да ползвам „нашите“ банки на Никита, а другият е да финансирам строителството с продажби „на зелено“ през сайта и офисите ми в чужбина (после вече започнаха да пазаруват на място, но това беше чак на финала).

Иначе пазя принципа да се бачка денонощно на три смени и комплексите ми никнат като гъбки. Малко са ми кът работниците и затова съм си внесъл китайци и виетнамци. Излизат ми много евтино, а през това време моите български бригади си бачкат в Германия и ми носят доста солидни суми. „Дръпнатите“ работят като роботчета и много ми харесва как техните съвременни соц диктатори са ги дресирали.

Един квадратен метър ми излиза грубо към двеста и двайсет-двеста и трийсет евро, аз продавам най-евтино за хиляда и двеста, а стигам и до хиляда и осемстотин-две хиляди. Правите си сметката, че за няколко години непрекъснато строителство с този марж и този непрестанен интерес към България като следваща гореща точка за инвестиции в недвижими имоти аз натрупах огромен капитал. Като казвам „огромен“, имам предвид наистина адски много кинти.

Най-любима случка от това време ми е историята с проекта „Дзен Гардънс“, който доста нашумя в медиите, и то не без основание. Причина за скандала стана фактът, че когато гордите собственици, които си бяха купили апартаменти „на зелено“, виждайки невероятно въздействащия филм, представящ проекта в сайт, идентичен на моя, се озоваха на мястото, където се предполагаше да се намира огромният им комплекс, там завариха само една гола поляна с маргаритки и една крава, която всеотдайно ги пасеше. „Инвеститорите“ съответно, в синхрон с името на проекта, получиха просветление, а когато след дълго разследване най-накрая успяха да се докопат до собственика на проекта, бяха очаровани да разберат, че името му е Асан Мюмюнов и освен фирмата „Дзен Г ардънс Пропъртийс“ е и горд собственик на една коза, едно магаре, една каруца и един акордеон и съответно малко трудно ще успеят да си вземат обратно парите.

От проектите „Дзен Г ардънс“, „Сатори плаза“ и „Инлайтмънт голф енд спа Перник“ в касите на „Звеното“ влязоха над двайсет милиона паунда, а с Мишо и Иво си имахме любима игра да ходим и да се крием в храстите с бинокли, за да наблюдаваме израженията на хитрите „инвеститори“, когато за първи път виждаха „имотите“ си.

Унесен в тези сладки спомени, си допушвам коза и оставям фасчето в пепелника. Бъркам в хладилника, който се намира под скования бар под навеса на кемпа ни. Вадя една замръзнала бутилка узо, сипвам си около сто грама в чашата, мятам две кубчета лед и доливам малко сода. Напитката придобива оня специфичен бял цвят и аз отпивам. Не успявам да изпия цялата чаша, защото излиза супер вятър и аз се качвам на сърфа и започвам да шпоря из залива някъде около два часа. Чувствам се уникално добре в този момент и грам не ми пука дали имам няколкостотин милиона евро, или нямам пукната стотинка. Точно сега са важни само вятърът, слънцето, водата и движението. Когато излизам на брега, преценявам, че всъщност да имаш няколкостотин милиона, си е по-добре определено. Както казва великият ни народ „По-добре богат и здрав, отколкото беден и болен“.

Като пристигам под навеса, заварвам леко разместване в картинката. Иво се е събудил и седи на бара, а Мишката е заспал на големия матрак. В сладките му сънища компания му правят и трите тайландски девойки. Явно са се поуморили нещо. Прибирам сърфа в едно малко тръстиково навесче до караваната ми и отивам при Ивака. Той е пиян като прасе, осъзнавам аз, сядайки до него. Гледа с разкривен поглед и широка усмивка морето. Какъв симпатяга само.

- Как си, Иваки? Добре ли ти е?

Той ме поглежда и се усмихва още по-широко, колкото и това да ми се струва невъзможно малко преди това. Опитва се да ме фокусира и почти успява, защото е стабиляга.

Прегръща ме през рамото и ми извиква в ухото:

- Кеф, кеф, кеф, кеф, копелеееееее. - После рязко отлепя, затичва се към морето и скача в прибоя.

От колонките звучи Финли Куей и аз се пресягам към кутията с коз под бара и си вадя още едно слимче, което ми стига точно за три дръпки. Толкова и ми трябват. Точно паля и започва Боб Марли, което е много тематично за този момент. Мишо се сепва (само той може да се стресне от Боб Марли на този свят), оглежда се като сурикат, фиксира празната си кана за мохито, хвърля един поглед на мадамите, изпоприпадали около него и после с отчаян плонж се мята до бара, където си вади една бира, от която започва да лочи като невидял. Явно е доста жаден. Изпива я на екс, взема си и друга и сяда до мен на бара. Тайландките се събуждат, едната отива във водата, където Иво нещо бедства в прибоя, а другите две започват да танцуват пред нас. Аз придърпвам лаптопа и си проверявам пощата. Балабанов, нашето бизнес острие, ми е писал, че са ни одобрили всички проекти по предприсъединителната земеделска програма на ЕС „Сапард“ и по „ФАР“, което означава, че скоро още една камара пари ще се стекат в сметките ни.

Този бизнес сегмент го разви изцяло Митко Балабанов, който от един малък книжен плъх за няколко години се превърна в персонификация на понятието „юпи“. Ходи с костюми за по три хиляди евро, а скоро беше корица на списание „Мениджър“. За мен е важно аз да не ставам корица на нищо и никой да не ме знае, а Митето каза, че няма нищо против малко внимание от страна на медиите. Съответно той и Арнолд са ни лицата за пред широката общественост. Има всякакви журналистически разследвания на тема съществува ли връзка между великия мафиотски бос Здравко Г аджов, което е истинското име на Арнолд, и бизнесмена Балабанов. Някои са толкова интересни, колкото и да нямат връзка с действителността, че дори и на мен ми става любопитно, когато ги чета. Един път обаче се случи един хитър и бързомислещ журналист да ни спипа много лошо, но добре че беше Кольо Агента, който го усети в последния момент, и спряхме публикацията. После му направихме лек намек и той се отказа да рови в наша посока. Нищо лошо не сме му правили, между другото. Само му пратих момчета да извадят всички книги от библиотеката му и да ги подменят с книги на Стивън Кинг. Неговите книги дискретно дарих на едно читалище в едно село близо до Мордор. След това пичът въобще не си и помисли повече за нас, а аз доказах, че не е задължително да режеш главите на любимите коне на хората, а може и малко по-литературно да се подхожда, за да предизвикаш промени в поведението им.

Та Балабанов ги надуши тези врътки с европарите и направи някакви магии, които започнаха да пълнят касите не лошо. Усети се много в началото и отиде до Гърция, където имал някакъв роднина чиновник. Оказа се, че южните ни комшии така са се изпедепсали в „усвояването“ на европейски фондове, че повече по тази тема няма какво да се измисли. Когато един модел е доказано работещ, няма нужда да се измисля нов, достатъчно е да се изкопира и да започне да се прилага на нова почва. Митето дори ми разказа някакви фрапиращи истории за прибиране на милиони буквално от въздуха и за нечовешки измами като фалшиви дървета, лозя, бутафорни постройки и пътища. Всички тези неща започваме да прилагаме и тук, и то доста успешно. „Прилагаме“ звучи малко силно, защото с това се занимават главно кадрите на Балабанов, но всъщност това си е бизнес на „Звеното“ и съответно си е наш.

В България тези пари се разпределят от една партия, за която Никита каза, че е „най-успешният ни експеримент“, и много лесно стигнахме до разбирателство с ръководството покрай контактите си с едни и същи държавни служби. Всички наши проекти се одобряват, мониторинг не се прави, а когато идват проверки от евробюрократчетата, които хал хабер си нямат от балкански манталитет, ние разбираме дни преди това и имаме достатъчно време за реакция. Като пример мога да дам, че едно стадо крави от една специфична порода обиколи България с камиони поне пет пъти и седем мои фирми взеха субсидии за тях. Такива примери са толкова много и толкова смешни, че няма да ги изброяваме, но Балабанов каза да чакаме да влезем в ЕС и тогава сме щели да видим целия блясък на схемите за източване на еврофондове. Спомена, че трудно ще минем Ирландия, Поругалия и Гърция по наглост, но че можем поне да пробваме. Факт е, че южните ни съседи са богове по цицането на държавата си, и смятам, че един ден ще берат ядове, защото не може цяла държава да е само от чиновници и всички да танцуват сиртакита по цял ден, без това да се отрази върху икономиката на страната им.

С две думи, чакаме да ни вземат в ЕС и ще започнем и там да се забавляваме. Те малко ни мотаят приемането и се правят на ощипани, но ще ни вземат по някое време. Тогава ги чака един прекрасен сюрприз - ще получат подарък от няколкостотин хиляди цигани като присъединителен бонус, което ще бъде едно интересно предизвикателство към европейския социален идеал. Абе като цяло сигурно ми се усеща, че им се дразня на тези копеленца от Европейския съюз, да им го туря в устенцата. Нали сме едно семейство бре, к’ъв е тоя Шенген, к’ви са и тези всякакви други простотии, които измислят. Ако ще сме едно европейско семейство, ми нека да си се държим като такова, защото мен ролята на бедния братовчед олигофрен много-много не ме дърви и ако така ще се държат с нас, направо да си го хващат този съюз, да си го навият на руло и да си го забият в дупетата шенгенски, ще ги шибам в надменните, бюрократични, шлякани западноевропейци.

Иво излиза от водата, подкрепян от тайската принцеса, и определено изглежда по-трезвен и осаферен. Добре му се е отразило центруфугирането. Сяда до нас, рязко взема бирата на Мишо и я изпива на екс. Мищо не казва нищо, а отива до хладилника и носи три нови бири. На двете тайландки им писва да танцуват и пак се размазват на големия бял матрак. Паля цигара и затварям капака на лаптопа. Моята компилация свършва и започва да звучи някакво „Кафе дел мар“, което също е приятно.

- Пичове, дайте да се постегнем, защото довечера трябва да ходим на среща с кмета на общината и да се разберем за едни обществени поръчки. Балабанов каза, че пичът е разбран и само трябва да се уговорим, но искал малко лично отношение.

Мишо отпива от бирата и вдига палец. - Аз съм читав.

Иво си пали и той цигара и бърка за кутията с кокаина под бара. Всичко си имаме на тоя бар.

- И аз след малко ще съм читав - измърморва неясно и започва да си реже линии на едно огледало, което сме сложили на бара специално за тази цел.

Идеята да отидем на среща с кмета наперкани ми се струва много свежа и скоро и тримата сме се „украсили“ с тази чиста венецуелска стока. Добре е, че сме се „напудрили“, защото не искам да се случи като на миналата ни подобна среща, където Ивака повърна в краката на някаква кметица и после тръгна да я целува. Смешно беше, факт, но се получи малко неловко, особено когато и аз, и Мишо започнахме да се смеем на сцената като изоглавени.

Тазвечершната среща минава доста добре, кметчето е много разбрано и финансово ориентирано, така че бързо постигаме целите си. Уговаряме се за условия, цени, срокове и изпълнението само на тази обществена поръчка ще ни осигури няколкомилионна печалба. Този бизнес е много сладък, но трябва да си доста добре подплатен, за да може да си позволиш да участваш, защото постата е голяма и има напрежение. Това и обяснява защо някой се опитва да ни убие, когато се прибираме към „Градина“.

Срещата се е състояла в един ресторант в стария град на Несебър (всъщност няма нов и стар град, има само Стария град, а на новия местните му викат Квартало). Когато захождаме откъм Черноморец за „Градина“, една кола ни препречва пътя и някой много енергично започва да ни обстрелва отстрани. За наше щастие, колата ни е бронирана и сватбарската стрелба не ни прави на парчета. После всичко се развива на забавен каданс. Явно, като са ни гледали как се размазваме на пясъка, леко са ни поподценили и не са си разчели нещата читаво. Бъркам под седалката и вадя любимата ми играчка, която се казва

MP5 на „Хеклер и Кох“. Няма нужда да споменавам, че под всяка седалка има оръжие, и за секунди сме готови за бой, а адреналинът така ни е опънал, че кокаин грам не ни трябва вече. Иво се плъзва от седалката и отваря вратата на колата, после се изтърколва в канавката, а Мишо бързо го последва. През това време аз съм отворил леко прозореца и стрелям мощно в посоката, откъдето дойдоха изстрелите, и ги прикривам. В този момент виждам как колата, която ни е препречила пътя, се възпламенява и литва във въздуха.

Това е Иво сигура, той си е луд на тема взривяване на неща и никога не ми обръща внимание, когато му казвам да не държи гранати в колата и по джобовете си. Аз използвам суматохата и изскачам от колата. Това не е най-безопасното за мен, но много мразя някой да ме стреля, а особено когато съм на море. Изтърколвам се в тревата до пътя и започвам да оглеждам ситуацията през мерника си за нощно виждане. След малко засичам къде са се скрили стрелците и директно издухвам тиквата на единия, а секунда след това прострелвам другия в крака. Той се хваща за прасеца и започва да се гърчи на земята. В този момент Мишката, който е стигнал до позицията им, го препарира с шут в главата. Зад мен се чува познатото стреляне на МР5-ицата и ми става ясно, че Иво е намерил подкрепленията им и ги е опукал. Отивам до Мишо и се заглеждам в единствения останал от проектоубийците ни, който се събужда, когато бръквам в раната на крака му и натискам.

- Кой те изпрати, боклук? Това ти е единственият шанс да живееш... Говори

Пичът се помайва нещо и аз му помагам, като бръквам с пръст още на около сантиметър в раната. Той изпъшква и аз го отрезвявам с един шамар.

- Последен шанс да живееш. Кой те изпрати? - допирам автомата до челото му.

Маймуната ме поглежда и когато вижда очите ми, разбира, че съм напълно сериозен, въпреки че е малко трудно да си несериозен, когато стрелят по теб с автоматично оръжие, като се позамисля.

- Прати ни Виктор Шпиндела. Каза, че сте му взели бизнеса тука с кмето, и каза да ви избием кат’ псета.

- Ясно, благодаря много за информацията, младеж. - И му пускам един в челото. Куче, което ме хапе, винаги хваща бяс.

Успяваме да се изнесем, преди да дойдат куките, и аз звъня на Бобката, който замазва положението дистанционно, и с това със закона сме окей. След това звъня на Варела и давам заповед казусът „Шпиндела“ да бъде решен по най-бърз начин. Това означава, че много скоро две групи съвършено обучени за всякакъв вид военни действия мои кадри буквално ще отнесат „Шпиндел и ко“ в ада.

Ако се интересувате защо сме без охрана, отговорът е много лесен: охраната и Снежка са завели децата и тайландките на лунапарк и сега сигурно ядат захарен памук. От друга страна, на нас за такива ситуации охрана не ни трябва много-много, защото, ако някой иска да ни очисти, трябва да се постарае малко повече от това. Паралелно с момчетата ни и ние се обучваме на военно дело, а учебната ни програма се съставя от инструктори от SAS, Спецназ и SEAL, които аз наемам като консултанти, за да направят армията ми по-корава, по-различна и по-неконвенционална от една средностатистическа престъпна групировка, и съответно можем да ликвидираме някой „сватбар“ или „каубоец“ с лекота. Още повече Кольо Агента ни обгрижва така информационно, че обикновено разбираме за атентатите срещу нас доста преди да се случат, а не като в този случай.

Паркираме до кемпа и скриваме очуканата от изстрелите кола до караваната на охраната. В кемпа има само един войник пазач и когато идва да ни посрещне и вижда очуканата кола, очите му се разширяват.

- Шефе, какво става?

- Спокойно, младеж, оправихме се, не ни мисли. Ние сме стари кучета и не може така лесно да ни свитне някой.

Момчето се опитва да каже нещо, но не го разбираме, защото прекалено заеква. Иво го прекъсва:

- Пич, спокойно бе, нали ти казахме, че сме окей. Я отиди да разпалиш скарата и сложи да се пекат така малко пържолки, кюфтенца, ребърца, такива ми ти работи.

Момчето се окопитва и се насочва към скарата, а аз пък се насочвам на свой ред към хладилника със зеленчуци. Ситуацията и обстановката изискват да се направи едно сериозно количество шопска салата, която да бъде изядена в акомпанимента на няколко бутилки ледена бисерна ракия. И без това съм обещал на трио „Бангкокска нимфа“ да ги уча да пият ракия и днес ми се струва идеален ден за това.

Сядаме тримата на голямата дървена маса и започваме дружно да правим салата. Това е нещо като ритуал за успокояване след престрелката. Мишо отива до скарата, за да даде няколко чушки на младежа да ги изпече за салатата, защото салата без печени чушки не е истинска салата, и на връщане се усеща, че няма музика, и отива до уредбата, която е пред моята каравана.

- Пичовеееее.

- Ооооо - отговаряме ние, режейки.

- Кааакво да пуснаааа?

- Е, как какво бе, Мишка. Много ясно, че трябва да пуснеш „Ролинг Стоунс“ - му казва Иво и аз съм напълно съгласен. Какво да слушаш, след като са стреляли по теб, освен „Стоунс“?

Започва „Тайм из он май сайд“ и аз директно сипвам по една малка. Казваме си наздраве, продължаваме да режем и скоро салатата е готова. Правя и една голяма кана айрян и нирванката става пълна. Пушим цигари, гледаме морето и си пием ракията един вид. Малко по малко адреналинът ни пуска и точно тогава тамагочитата и тайландките се връщат уморени от лунапарка. Снежка слага лапетата да си лягат и остава да ги пази, а тайландките идват да ги уча да пият ракия. Имат шестица за ентусиазъм и тройка за носене на пиене, но както се казва „Пияна тайландка - весел къмпинг“. Охраните ни са разбрали по телефона какво се е случило с нас и изглеждат притеснени. Аз им казвам да са нащрек и да се оглеждат за всеки случай, все още сме в ситуация.

Хапването по една огромна пържола ни рестартира пиенето и започваме отначало с нови сили. Съзерцавайки лунната пътека, пием перфектната ракия, слушаме „Стоунс“ и се чувстваме като млади богове. Телефонът ми звъни, Варела е. Казва ми, че проблемът е решен. Това означава, че Шпиндела вече е във Вечните ловни полета. Намигам на Мишката и Иво. Мишката вдига чаша и се чуква с мен.

- Евала ти бичим, копеле, че ни кара да се чанчим толкова с тези военни психари, които мъкнеше от цял свят. - Пали си коз, дърпа си и ми го подава. - Много съм те псувал по едно време, че пак ме връщаш в казармата, ама сега за пореден път оня чанч ми се вижда като най-смисленото нещо, което съм правил в живота...

Вземам коза и му кимам. После му доливам ракия от бутилката и отивам до хладилника за нова. Имаме все пак да празнуваме поредната спечелена битка и ни се намира всичко за подобаващо празненство - ракия, море, тайландки и пълнолуние. Започва „Сузи Кю“, тайландките скачат и танцуват, както майките или дори бабите им са танцували на войниците в Бангкок, когато са били в отпуск от Виетнам в края на шейсетте. Дърпам си от коза и го подавам на Ивака. Телефонът ми пак звъни, този път е Арнолд.

- Шефе, како си? Ей сега разбрах к’во е станало. Добре ли сте сите от началството?

- Екстра сме, Арни, спокойно. Не сме толкова лесни, ти поне знаеш...

- Еее, я ли не знам, я знам най-добре, я те знам отпреди началото на всичко.

Затварям и се усмихвам. Голямото момче винаги си помни мястото и един път не се е самозабравил, вживявайки се в образа си на бос.

Пием още няколко часа, разпределяме си по една тайландка да ни топли и отиваме да спим. На сутринта се събуждам относително рано, защото чувам, че е излязъл вятър.

Мишо и Иво спят, само охраните обикалят дискретно около кемпа. Аз бъркам в аптечката, вадя две таблетки алка зелцер и ги пускам в една чаша минерална вода. Нямам силен махмурлук, защото ракията е божествена, но не е да не ме боли главата. Правя и една голяма кафеварка на един газов котлон и си сипвам пълна чаша топло кафе. Пия го черно. Изпивам разтворените таблетки и после сядам с кафето на бара, където отварям лаптопа. Има интересна новина: „Жестока катастрофа до Черноморец, петима загинали“. Браво на Бобката, определено си заслужава парите. Чета няколко чужди сайта, за да разбера какво се случва по света, и си изпивам кафето. Не ми се пуши още. Когато излизам от душа, Балабанов е пристигнал, пие чай на бара и си гука с едната тайландка. Не го оставям да се задълбочава в приказките, защото трябва да ходим на една среща, която е свързана пак с обществени поръчки. След това трябва да се качим на север и да се видим с агента ни, който движи цялата контрабанда с горива. Момчето е ударник и заслужава лична среща. Отчита такива цифри, че още малко и може да засенчи и наркотиците. Прави такива космически схеми с акцизи, мита и невидими цистерни с гориво, че на човек може да му се завие свят. „Нафтения магьосник“ му вика Мишката.

После трябва да отидем до Мордор, където едни шваби искат да строят заедно с мен голям бизнес център и няколко търговски комплекса тип „мол“. Нямам нищо против съдружия със западноевропейските балъци. Доказал съм с практиката си, че винаги излизам на печалба от такива колаборации. Така и никога не разбират, че всички фирми подизпълнители са мои, че фирмите доставчици на строителни материали са мои, че дори и парцелите, на които се строят обектите, също са мои. Отвсякъде са заобиколени от мен и аз им абсорбирам капиталите по всеки възможен начин, като не допускам някой друг. Затворена екосистема, в която аз съм единственият хищник. Икономическа идилия.

Участвам активно и в строителството на пътища. Този бизнес е голяма работа и нашата родина е една от малкото, които могат да се похвалят, че няма цяла магистрала и че няколко хиляди души от данъкоплатците й мрат като мухи всяка година, защото няма къде да се изпреварват колите по шляканите двупосочни еднолентови пътчета, защото някой е гепил кинтите за другите ленти. За дупките няма да споменавам, но да шофираш по родните пътища, си е доста предизвикателен екстремен спорт.

Имам и още безброй различни легални бизнеси и бизнесчета. Нямам шанс и желание да познавам всички мениджъри на мои компании, а и в повечето случаи те и не знаят, че аз съм техен собственик. Балабанов се занимава с тези структури и като гледам паричните потоци, определено се справя фантастично. Мен и само това ме интересува. Въпреки че огромни суми отлитат всеки месец към Никита и неговите хора, не по-малки суми се насочват към касите на партиите и персоналните касички на техните лидери, за мен остава такава част от пая, че скоро е възможно да се влея в гордите редици на клуба „Анонимни български милиардери за един по-красив и мъдър свят“. Балабанов ми се чуди защо поддържам толкова голяма оперативна бойна мощ, за чието усъвършенстване и обучение всеки месец инвестирам космически суми, но той не може да разбере как мисля аз и защо мисля така. Той е прекалено добро момче и вярва в тези социални химери като ред, закон, справедливост и морал. Аз на свой ред колкото повече живея и разбирам света, толкова повече започвам да мисля, че няма ред, няма закони и няма морал. Всичко е просто едно крехко съглашение между хората, които се стремят към някакво спокойствие, и само едно леко сътресение може да върне цялата система във времената на Конан Варварина или в по-добрия случай, ако имаме късмет - на Коен Варварина.

С две думи, леко се счупвам от път и от срещи и най-тъпото е, че за срещата със швабите трябва да се обличам с костюм, което малко влиза в конфликт с лятната ми къмпингарска душа. Срещата продължава престъпно дълго и швабите нещо се опитват да се дуят, но с общи усилия заедно с Балабанов успяваме да ги накараме да клекнат. Те и нямат много опции, но не го знаят още. Хубавото е, че предните две срещи с кметчето и принц Нафта минават бързо и ефективно, както аз харесвам. Някои хора, които се занимават с бизнес, имат отвратителния навик да говорят по два часа ненужни приказки само за да се намират на работа, и нямат достатъчно акъл да разберат колко са тъпи всъщност. Майната им. Така съм построил играта, че рядко се засичам с тях, и смятам тази тенденция само да се задълбочава.

След като всичко приключва, отивам на вечеря с Арни, Долф и Слай. Вечеряме в едно заведение със страшна гледка към нощен Мордор и изкарваме няколко доста приятни часа. Братята, колкото и да са простовати, са забавни и точни хора, а и сме минали през много битки заедно. Може да се каже, че те играят важна и основна роля в „Звеното“ и са си извоювали едно по-специално отношение. На срещата присъстват и капитаните ми, които са останали в организацията - Спас, Варела, Павел и Драго. И те са почти от началото с мен и управляват значителни сектори от явните и скритите дейности на нашата организация. Хапваме, пийваме - тези две неща, и аз се качвам в една служебна кола, която ме връща обратно в кемпа. Не познавам шофьора и охраната, но и не се запознавам, защото съм уморен от цял ден път и срещи, и заспивам, преди да излезем от Мордор през Г орублянската порта. Събуждам се чак в Бургас и виждам, че съм получил есемес от Мишо, че ме чакат в „Старци разбойници“ във Варвара, защото това била, цитирам: „nai-hubavata kruchma na sveta, kopele, chakame te da izpiem vsichkata mastika“. Яснооооо. Пак сме на пачанга.

- Карай към Варвара, пич - казвам и пичът подкарва към Варвара. Звъня на Мишо.

- Копеле, нали взехте тайландките?

- Много ясно, че сме ги взели бе, копеле. Аре идваш ли, къде си?

- Тъкмо излизам от Бургас.

- Супер, значи, до час си тук, аре, че тука си говориме нещо важно с хората. - И затваря.

Кръчмата във Варвара наистина е невероятно яка и аз се кефя, че са решили да трещят днес там, защото мястото определено си струва. Може би е една от най-добрите кръчми по цялото ни Черноморие. Паля цигара и се зазяпвам през прозореца на колата. Хубава и светла нощ е, морето се вижда ясно, все едно е почти ден. Няма много трафик и с тази скорост, с която се движим, усещам, че много скоро ще пия узо в компанията на пичовете. В този момент джиесемът ми звъни. Това леко ме учудва, защото хората много добре знаят, че не обичам да говоря по телефона, особено по това време от денонощието, особено лятото. Явно е нещо наистина спешно. Поглеждам дисплея - Кольо Агента е.

- Кажете, г-н Щирлиц - слагам нова цигара в устата си, но не бързам да я паля, - каква е причната за вашето обаждане в тази прекрасна лятна вечер?

- Зарежи хумора, Петре. - Агента звучи гробовно сериозен. - Рязко го зарежи, защото имаш големи ядове.

- Слушам те.

- Преди малко беше атакуван. Нападнаха братята. Долф е добре, Силвестър и Арнолд са простреляни и са в болница. Яки момчета са и докторите казват, че ще прескочат трапа, въпреки че са ги понадупчили здраво. Пет охрани обаче са мъртви, страшна пукотовица е било.

- Кой? - Веселото ми настроение се е изпарило мигновено.

- Шпиндела се оказва само параван, има някой зад него. Схемата явно е много по-голяма. Номерът е, че след като твоите хора са го свитнали, все едно си ритнал гнездо на оси. Получавам доклади за нетипично раздвижване в контингента, появиха се някакви неизвестни за мен бригади, започва да ври и кипи навсякъде. Тези, които удариха братята, бяха страшни про-та, много над средното ниво. Ако не беше вашата военна подготовка, не се знае кой кого щеше да отнесе. Явно ти не си единственият в милата ни родина, който предпочита да ръководи от сенките.

- Явно е така, Николай. - Паля цигарата, тупвам шофьора по рамото и му казвам да спре. Слизам от колата и сядам на един камък до пътя. Луната е леко покрита с облаци и всичко е призрачно красиво, но цялата романтика ми бяга на майната си покрай този разговор. Махвам на охраната. - Пич, звъниш в къмпинга и им казваш да се вдигат оттам веднага.

- Петре, смятам, че трябва да реагираш мигновено - продължава Агента.

- Кога съм реагирал другояче, Кольо? Не знаем какво се случва, но както винаги трябва да се подготвим за най-лошия сценарий. Аз сега задействам моите хора, от теб само искам да впрегнеш всички ресурси и да разбереш кой седи зад тази атака и с каква сила разполага. Искам отговори максимално бързо.

- Веднага започвам да действам. Пази се - щом аз не съм усетил какво се случва, значи, става дума за нещо много сериозно.

Уточняваме още няколко детайла по телефона и аз затварям, защото трябва да звънна на братоците във Варвара. Звъня на Мишо, той вдига след цяла вечност и почти крещи, явно е сериозно на черешата:

- Аре бе, копеле, аре бе, докога ще те чакаме бе, тука е страшно, аре идвай...

- Млъквай, Мишо. - Той усеща, че съм сериозен, и спира да говори. - Вдигате се веднага оттам и се срещаме на мястото, където сме се разбрали да се събираме, когато дойде жегата.

- Какво се случва? - звучи почти изтрезнял.

- Случва се това, брат ми, че се намираме в състояние на война, само че не знаем с кого. Искам до пет минути да сте тръгнали, там ще говорим - и затварям.

После давам инструкции на шофьора да кара към Странджа. Там се намира едно голямо стопанство, в което сме се разбрали да се съберем, ако има жега. Стопанството е на наша фирма параван и няма никаква следа, че е свързано с нас. Разположено е в сърцето на Странджа и заема площ от над хиляда декара. Вътре има всичко - лозя, овошки, животни, дори по средата има нещо като микроязовир, който е фрашкан с риба. Освен всичко друго обаче в стопанството има и склад с оръжие, както и всички видове комуникации и удобства - нещо като резервен щаб. Оттам смятам да координирам действията на армията си. Докато колата се отдалечава на запад и морето остава зад нас, аз говоря по телефона и не след дълго „Звеното“ е напълно готово за екшън. Който и да ни е ударил, скоро ще разбере, че е направил най-голямата грешка в живота си.

Глава 10

Избор

• За кърваво-драматичен финал с елементи на тероризъм остани на тази страница.

• За спирка „Щастлив край“ се насочи към 233 страница.

• За военно-фантастичния завършек „Битката за Мордор“ или „Мутри срещу извънземни“ ела на 242 страница.

Финал 1

Гневът е дар.

„Рейдж Ъгенст дъ Машин“

Нещо, което си, ли е злото? Или е нещо, което правиш? Моята болка е постоянна и ярка и не се надявам на избавление за никого. Всъщност искам моята болка да се прехвърли и на други. Не искам никой да се измъкне. Но дори след като съм признал това - а аз съм го правил, безброй пъти, чрез всяко деяние, което съм извършвал, - заставайки лице в лице с тези истини, няма катарзис. Не получавам по-дълбоко познание за себе си, няма ново разбиране, което да извлека от своята изповед. Нямам никаква причина да ви кажа всичко това. Това признание е безсмислено...

„Американски психар“, Брет Ийстън Елис

Само мъртвите са виждали края на войната.

Платон - Бедна ми, Снежано! Аз я познавах, Хорацио. Беше жена без никаква духовитост, изключая свирките, без никаква фантазия. Беше студентка и курва, а накрая стана робиня и майка на сина ми.

Не изневерявам на склонността си към драматизъм и казвам това, докато държа отрязаната глава на Снежка за косата. Намирам се в хубавата ми просторна стая в огромния ми апартамент на покрива на високия блок в Квартала. Мордор както винаги през късната пролет е магически красив на свечеряване. Малко по малко прозорците светват, но още не се е стъмнило съвсем и облаците над Ефел Дуат са осветени в шантаво, но прекрасно виолетово сияние от последните лъчи на залязващото слънце. Кръвта на Снежа е спряла да капе, но на мен много не ми пука за килима, да ви кажа честно.

Та в едната ръка държа отрязаната глава, а в другата държа бутилка мавруд. Пуши ми се цигара и за момент се разколебавам кое да оставя на масата, за да си взема цигара -главата или бутилката. Оставям бутилката, паля и дърпам мощно. Вдигам главата и издухвам няколко кръгчета в лицето й. Снежана, естествено, вече не може да ги види, защото е мъртва. Хлапето е заточено в едно свръхскъпо училище в Швейцария и ще може да се травмира само дистанционно. Оставил съм му немалко пари в една сметка и ще може да се оправи. Естествено, ако иска де. Казал съм на Пирдопски да се занимава с него, докато стане на осемнайсет, и после да го изстреля да се оправя с живота. Законът на джунглата е много подценяван в наши дни.

Сигурно се чудите защо съм убил Снежка и защо ходя с отрязаната й глава из къщи. За съжаление, не мога да ви кажа, защото и аз, честно казано, не знам. Просто преди малко ми се стори много хубава идея да й отрежа тиквата, а имам навика да правя нещата, които искам. Отпивам доста сериозен гълток от виното и ми става много добре. Излизам на терасата и оставям главата на малката масичка, за да си ми е подръка. Сядам на един стол и се заглеждам в планината, в чието подножие започват да мъждукат светлинки. От силната уредба в хола звучи една стара песен на „Фючър Саунд ъф Лъндън“, която се казва „Иджипт“ и перфектно пасва на ситуацията. Конкурс със сто хиляди песни да направят, няма да уцелят по-подходяща от тази за този конкретен момент.

Седя на стола още около половин час - толкова ми трябва да изпия виното. Решавам да мина на нещо друго, отивам до бара и си вземам една бутилка „Талискър“ и една пура. Приближавам до уредбата, спирам я и си пускам на грамофона любимия албум на „Орбитъл“ - „Ин сайдс“. Връщам се на балкона при главата, сипвам си три пръста уиски в една чаша, паля пурата и се заглеждам към пицарията - първото заведение, което купих. Към момента посмъртно не мога да се сетя колко заведения притежавам по един или друг начин. Абе бая са си, като се позамисля. Долу Мимето щъка между масите както някога и все едно нищо не се е променило за толкова години. Не съм си говорил с нея от дълго време, но съм сигурен, че ще се зарадва, когато види, че съм й приписал собствеността върху кръчмата, с която поставих началото на моята миниимперия от местен характер. Тя колко ще се зарадва всъщност грам не ме вълнува. Вече нищо не ме вълнува. Може да се каже, че съм леко „прегорял“, както се изразяват братята хамериканци. Burned. Е, и как няма да съм, като се опитаха да ме утрепят поне двайсет пъти последните две години и съответно удавих цяла страна в кръв. Буквално си еба пичката лелина напоследък. Идеята ми беше да се забавляваме и да сме свободни, а не да стане шибана касапница. Никита каза със своя гъгнив старчески глас, че са се намесили прекалено много фактори от различно естество, и също каза, че не можел да ми помогне, защото ставало дума за нови елементи, на които не можел да оказва „влияние“, защото били неконтролируеми и хаотични. Кольо Агента също спомена нещо такова, но после добави, че имат известна структура и йерархия все пак.

На вратата се звъни и аз се чудя кой пък се е сетил за мен. Охраните са на долния етаж при асансьорите и аз съм сам в огромния апартамент от доста време. Всъщност е към година, но на мен ми изглежда като няколко века. Отивам до вратата и по път вземам кукрито, с което отрязах главата на Снежка. Кръвта по брадвоподобното острие се е съсирила и вече се кафенее. Отварям и се отпускам. На вратата стои Минчо Химика и

гледа в изтривалката, която е виждала и по-добри времена.

- Минчо, за какво си дошъл? - казвам и затъквам кукрито в колана си, защото мразя да са ми заети ръцете.

Минчо се изчервява и започва да пристъпва нервно от крак на крак.

- Еми, Пешо, аз знам, че си сам, и дойдох да те видя, пък и да се сбогуваме, защото заминаваме за Бразилия.

- Ааааа, добре, ясно - не разбирам този порив на гърчавия химик да иска да се вижда с мен, при положение че не сме си говорили от поне две години, но пък малко компания за уискито няма да ми се отрази зле. - Аре влизай да пием по напитка...

Минчо влиза и аз се сещам за главата на Снежа и за трупа й, който лежи в леглото ми.

- Чакай само малко да изчистя, че е кочина. Изчакай ме за една секунда тук.

Минчо ме изчаква и аз изприпквам до кухнята, вземам първата попаднала ми покривка, отивам на балкона и я мятам върху главата, която все едно наблюдава с интерес кулата Нархост, която някои наричат още Копитото. Е, сега за известно време нищо няма да наблюдава. Отивам до Минчо и го прекарвам не през спалнята ми, където е трупът, а през врата на хола към терасата.

- Какво искаш, Минчовски? Имам тука уиски подръка, ама вътре се намира всичко.

- Аааа, уиски ми е идеално, аз нали знаеш, че не съм много по пиенето.

- Знам бе, знам. Все пак си направил една планина амфети. - Ти определено си си по наркотиците, си мисля аз, докато му сипвам.

- Казвай какво става с теб иначе? - питам аз и му подавам чашата. - Сядай.

Минчо сяда, аз сядам също и между нас остава масичката с покритата глава. Идилия! Чукваме се и понеже Минчо не ми отговаря на въпроса, само си седим и си мълчим. Аз пуша пурата и правя кръгчета към изгряващата луна. Това мълчание продължава към десетина минути, когато Химика най-накрая проговаря:

- Аз идвам не само да ти кажа довиждане, а и да ти благодаря за всичко, което направи за мен през тези години. Имам неща, които не съм си мечтал, че ще имам, имам красива жена и две читави деца. Имам пари в банка, с които мога да живея, без да работя, до края на дните си.

Все едно съм му ги подарил тези пари. Пичът е в основата на канал, превъртял тонове амфетамини, и каквото и да съм му дал, той многократно ми го е върнал. Не му отговарям, а само му подавам чашата си, за да се чукнем. Казваме си наздраве и пак млъкваме. След още петнайсетина минути Минчо става и казва смутено:

- Еми аз да тръгвам. Утре трябва да ставам рано...

Ставам и го изпращам до вратата. Ръкуваме се в коридора и той ме прегръща. Аз не мога и не искам да си вдигна ръцете, за да го прегърна. Не мога вече такива неща. Той тръгва към асансьора и натиска копчето. Аз седя на вратата и съм захапал пурата.

- Какво ще правиш в Бразилия, Минчо? - питам го и в този момент асансьорът пристига.

- Винаги съм си мечтал да си имам магазин за животинки, за домашни любимци. Купих си такъв в Баия. Ще продавам папагали.

- Чувал съм, че там имат много - опитвам се да се усмихна, но не мога.

- Да, има много. - Вратите на асансьора се отварят и Минчо влиза вътре. - Чао, шефе. Очите на сантименталното копеле са се насълзили.

- Сбогом, Минчо - пак се опитвам да се усмихна, но пак не ми се получава.

Вратите се затварят и Минчо започва своето пътешествие към Бразилия. Представям си го заобиколен от десетки папагали, които са много шарени, пищят и свирукат силно, и този път успявам да се усмихна. После се връщам на балкона и махам покривката от главата на Снежа, за да може да вижда. Изпивам бутилката, изпушвам към цяла кутия цигари и после си лягам до обезглавения труп. Леглото е широко все пак, а аз отдавна нямам обоняние от пушене и шмъркане, за да ме притеснява миризмата на кръв.

На следващата сутрин се събуждам леко изкривен, но имам доста задачки. В стаята ми има много превъзбудени мухи, в тяхното присъствие виждам желязна логика, изхождайки от ситуацията с трупа, и съответно се местя в кухнята, за да не им преча. Правя си кафе, паля цигара и отивам да свещенодействам с чашата и димящия фас в кенефа. Там изчитам доста интересна статия от списание „Обекти“ за Г ригорий Пърлман - шантав и велик руски математик гений. После си включвам телефона и започвам да получавам яко емемеси. Количеството им е над седемдесет и без да ги отварям, знам какво е съдържанието им - на всички има снимки на хора, които са умъртвени по различен начин. Особеност на тези емемеси е не само фактът, че представляват снимки на мъртви хора, а че всеки един от тях е мъртъв, защото аз съм заповядал така.

Всички тези трупове от снимките са телата на всички босове на организираната престъпност в България. Има всякакви (или по-скоро по-правилно е да се каже вече „няма всякакви“) елементи - шефове на групировки, кметове, ченгета, прокурори и всякаква такава папалач, която се занимава с всякакви организирани говна и е в основата на пропадането на милата ни родина през последните десет-двайсет години.

С риск да се повторя ще кажа пак едно правило в боя „Удари главата, тялото само ще падне“. В случая обаче, ако искате съответното тяло повече да не става, по-удачно е да отрежете главата. Точно това правя и аз, когато вчера, преди да си легна, давам начало на операция „Нинджа“, която се явява и предпоследна операция на моята армия и чиято задача е ликвидирането на седемдесет и трима души по списък, които са главата на проблемите. Може би се питате откъде знам това? Отговорът е много прост - Кольо Агента ми даде пълен доклад кой кой е в българската престъпност и корупция, който беше изготвян повече от година и половина и ми струва няколко милиона. Докладът беше толкова детайлен, че знам буквално всичко за живота на хората от списъка и грам не получавам пристъпи на съвест, когато в момента разглеждам кървавата галерия на дисплея на телефона си. Всичките си го заслужават напълно, дори им е малко. Моите хора са се справили отлично и задачата е изпълнена сто процента. Това също е лесно обяснимо, защото общата сума, която сега ще се трансферира в сметките на момчетата ми, е над сто милиона евро и тази сума многократно надвишава цената на убийствата по пазарни цени. За тези думи изхождам от факта, че най-скъпото убийство в България до този момент е било за сто хиляди евро и съответно аз държа новия републикански рекорд. Армията ми знае, че тези пари са нещо като техен пенсионен фонд и са в час за операция „Нинджа“ от месец. За толкова време прецених, че ще могат да планират така мисиите си, че да няма грешки и да се постигне търсеният резултат. Снимките на мъртвите свине и боклуци потвърждават, че съм бил прав за времето, а фактът, че нито един от тези повече от сто мои войници не ме е предал, е солидно доказателство, че с течение на годините и битките заедно съм спечелил лоялността и верността на войската си.

Последната задача на армията ми е по-специфична. Тя не е заповед, а е по-скоро молба до всички тях - през следващите месеци да се оглеждат за елементите, които ще се опитат да запълнят вакуума в опразнените високи етажи на организираната престъпност в държавата, и когато някой пич се опита да вземе контрол над някой ресор, приятелски да го изпратят в болница за някоя и друга седмица, а ако много се опъва, просто да го свитнат. Всички се заклеват, че ще спазят обещанието си, и аз им вярвам наистина. Това са моите воини все пак, аз съм ги събрал и обучил. Предплатил съм и на Агента, който ще ги зарежда информационно. Освен това съм оставил при него две значителни суми. Едната е от няколко милиона и е нещо като предплата за убийството на всеки, който заеме място в този списък със седемдесет и три позиции или създаде аналогична позиция. Тази сума ще се използва, след като моята армия се разпръсне, и средствата ще се изразходват според преценката на Агента, на когото имам огромно доверие, изградено през годините. С него сме единодушни, че ако изчезнат тези хора и техните структури, тази държава най-накрая ще се оправи и ще стане нормално място за живеене на нормалните средностатистически хора.

Няма да влизам в детайли какво ме доведе до тези действия. Ще кажа само, че ми омръзна зверски да гледам как всичко отива по дяволите, а лицата на хората по улиците се превръщат в лица на зомбита с празни очи. Последните години, да не говорим за месеци, ме накараха съвсем да прещракам и да взема това решение собственоръчно да рестартирам държавата и да се опитам да я вкарам в правилна посока. Освен че буквално се удавих в реки от кръв напоследък и че не изпитвам абсолютно нищо и се превръщам в чудовище в геометрична прогресия, много ме изнервя и фактът, че цяла държава хора с огромен потенциал са на път да бъдат наебани и изхвърлени на боклука.

Това не ми харесва и не го смятам за правилно, но за разлика от другите, аз мога да направя нещо. И ето тези седемдесет и нещо снимки в телефона ми са доказателство. Операция „Нинджа“ е приключила с тотален успех и последващите програмирани от мен действия ще променят системата към добро

Операциите на „Звеното“ са прекратени някъде от една седмица и още никой не е реагирал по две прични. Първата е, че не знаят какво се случва и са объркани, втората е, че толкова ги е страх, че не смеят да мръднат. Имат основание да ги е страх. Само за последните години съм убил над двайсет души собственоръчно по време на някакви професионални екшъни (споменах, че ситуацията се напече). Още по-лошото е, че вече толкова ми харесва, че убих още десетина за удоволствие. Това е единственият момент, в който изпитвам нещо, и без това се чувствам толкова празен, че само нонстоп чукане, друсане и пиене ме карат да мърдам.

С две думи, вече съм станал част от проблема, а не част от решението, факт, който, когато рядко имам моменти на нормално мислене, ме кара да крещя и вия с часове.

Случиха се едни неща наскоро, които малко ме фокусираха, и реших да направя тази програма, която тече сега.

Допивам си кафето, обличам се, вземам едно малко сакче и го пълня с кутийки бира от хладилника. Поглеждам си часовника и се забързвам, защото гоня график. Излизам пред блока и кимам на охраните. Сутрините още са студени. Един служебен автомобил на „Звеното“ спира пред входа и шоферчето ми отваря вратата.

- Добро утро, г-н Иванов - поздравява стегнато.

- Добро да е, младеж.

Ниските ешелони не са информирани, че с организацията ми е свършено, и ще получават заплата още един месец. После са свободни да правят с живота си каквото искат. Легалните бизнеси са в ръцете на Балабанов и той се оправя, Тонката каза, че си има достатъчно пари, което е факт, и не му се занимава. Той може да живее като цар в Тайланд с към двестате милиона, които притежава. Аз съм напълно извън играта. Оставил съм кинти само за хлапето, има няколко мои сметки на разположение на Балабанов и Пирдопски, а всичко друго съм раздал за благотворителност. Следващите години няма да има гладни сирачета, хора, които просят за операции и органи. Направил съм няколко фондации и всички скоро ще зажужат. Около един милиард лева могат да направят чудеса, а съм уверен, че с тези пари няма да се злоупотребява, защото Агента ще дебне, Балабанов - също и ако някой сгафи, ще яде бой, яко бой. Всичко съм направил, без да се афишира, че съм аз, защото не искам хората да се чувстват неудобно, ако разберат от кого са парите. Уви, моята анонимност като глава на „Звеното“ остана в миналото и хората ме мислят за чудовище. Не са далеч от истината.

Докато ми се въртят такива весели мисли, колата паркира пред басейна „Мария Луиза“, който някога, когато бяхме деца, се казваше „Република“. Слизам и тръгвам към паметника и знам, че съм пристигнал навреме. Имам да свърша една работа собственоръчно. След минута почти съм стигнал и към мен се затичва една позната немска овчарка. Вече не тича както преди, защото е поостаряла, но пак е адски красиво животно. Погалвам кучето и вземам една пръчка от земята, която силно хвърлям надалеч.

Кучето излайва радостно и се затичва след нея. През това време аз тихо стигам до пейката, на която седи Никита всяка сутрин по това време. Той се е зачел във вестника си и не ме чува, аз съответно го хващам с две ръце за главата и му чупя врата. Това си е моя работа и затова я върша сам. Сядам до тялото на стария човек, който изглежда все едно е заспал, и си паля цигара. Още е рано и поляната пред паметника блести от росата.

Облягам се на пейката и пуша, гледайки към Мордор над дърветата. Кучето идва с пръчката, веднага усеща какво се е случило и тъжно изскимтява. Ляга в краката на господаря си, а аз ставам и тръгвам към колата. Хвърлям фаса си в едно кошче. Може да съм станал чудовище, но винаги си хвърлям фасовете в кошчетата, което е хубаво. Стигам до колата и казвам на пича:

- Карай към гробищата. Знаеш къде.

После набирам телефона на Тонката в Тайланд. Включва се гласова поща. Представям си го как седи пред статуя на Буда в някой златен храм и медитира. Усмихвам се при мисълта.

- Антон. Оставете ми съобщение - лаконично казва записаният глас на Тонката.

- Нищо, Тонка. Само исках да те чуя. - Замислям се за момент и добавям, преди да затворя: - Сбогом, брат.

След двайсетина минути пристигам до двойния гроб, където се намират паметниците на Иво и Мишо. Единият е кремиран, а другият е погребан. Оставих семействата им да решават. Вадя бирите от сака, от който вадя и един тънък таблет - последна дума на техниката. Пускам на него „Облаци“ на „Хиподил“, отварям трите бири, паля три цигари и сядам на земята между двата паметника. Отпивам и се замислям как слушахме тази песен преди сто години на един раздрънкан касетофон. Почти успявам да си спомня как беше тогава, но само почти. Тъпото на възрастта е, че колкото повече ставаш на години, толкова повече всичко избледнява - цветове, емоции, вкусове, миризми, спомени, усещания. Сигурно накрая е ужасно сиво, но това нито един от нас тримата няма да разбере.

Изчаквам песента да свърши и пускам един друг файл, който прехвърлих от телефона си в паметта на таблета. Слагам таблета така, че да виждаме и тримата, и паля един коз. Въпреки че не ги виждам, усещам духовете на побратимите ми до себе си. Файлът е клип, който е към две минути и показва как двама маскирани мои хора разфасоват с кукритата един доста едър мъж с гадно излъчване и много татуировки. Навсякъде плиска кръв и с методични движения моите момчета го разчленяват. Учудващо е, че дори след като е останала без два крака, свинята продължава да е жива. Накрая му отрязват главата и я слагат пред камерата, за да я виждам по-добре, както съм им поръчал.

Това е боклукът, заради когото Иво, Михаил, Долф и Слай са мъртви. Шибаните украинци изскочиха от нищото и ни нападнаха брутално, като ни превъзхождаха по численост и огнева мощ. Кольо Агента каза, че са някакви специални главорези, които много потайно навлезли на пазара и чрез моята смърт искали да направят изявление, че те са новите момчета на площадката. Един вид „Вижте ни, убихме най-големия бос в страната ви, не се закачайте с нас“. Ние бяхме две коли хора и се връщахме от сватбата на един наш човек. Бяхме както се казва „добре почерпени“. Гадовете ни налазиха на Осгилиатско шосе и ни направиха класическа постановка. Ние бяхме пияни и имахме само патлаци, все пак от сватба идвахме. Ония имаха картечници и автомати. Бяха преградили пътя с някакъв багер и когато спряхме, ни запукаха свирепо. Първо фира дадоха шофьорчетата ни. Ние тръгнахме да отстъпваме към гората, но боклуците бяха повече от трийсет души и ни бяха заградили отвсякъде. После падна Долф, когото буквално прерязаха надве с картечница. После Мишката добара автомата на един и това ни осигури малко време. Слай остана да ни прикрива и успя да убие няколко души, преди да го прострелят. Последно го видях как държи кукрито си и се смее, целият облян в кръв, и върви към копелетата. Аз застрелях трима-четирима с патлака, но после ме раниха в корема и в рамото. Ивака ме пое, а Мишо остана да ни покрива. Чух как щракна затворът на калашника, когато му свърши пълнителят, и го чух как ни казва, и той смеейки се:

- Аре, пичове, ще ви чакам оттатък.

После видях как му пръснаха тиквата. Ивака полудя, остави ме на земята и се затича обратно, крещейки. Последва мощен взрив и Иво по някакъв негов си начин успя да отнесе половината гора, останалите маймуни, които се бяха струпали около тялото на Мишо, и себе си. От експлозията аз припаднах. Събудих се в една локва кръв, оказа се, че са ме простреляли още един път, но успях да долазя до пътя. След това се събудих в болница и някакъв глупак ми обясняваше какъв късметлия съм бил и как едвам съм прескочил трапа. Да ти еба майката, глупак, по-добре да не ме бяхте спасявали. Всичко човешко у мен, което ми беше останало, си замина в онази гора до шосето. Това беше преди година. После положението стана много зле и аз направих много неща, за които не искам да говоря или да си спомням.

Разфасованият боклук, както вече се сещате, е баш шефът на украинците и това е моментът на възмездието, който искам да споделя с моите мъртви другари, не че това ще ги върне или ще разсее мрака в мен. Допушвам си коза и се облягам на паметника на Мишката. Придърпвам таблета и пускам „Рок дъ Касба“ на Клаш. Това е любимата песен на Мишо и аз изсипвам неговата бира върху рохкавата пръст на гроба му. После повтарям съшия ритуал с Иво, но пускам неговата любима „Инфинит дриймс“ на Мейдън. Паля цигара и лягам по гръб между гробовете. Над мен, през клоните на дърветата, се вижда как се гонят облаците. Когато си изпушвам цигарата, ставам, изтупвам се, заглеждам се в двата гроба и оставам така, без дори да мисля, някъде пет минути. Една минаваща катерица ме изкарва от този почти дзен момент, аз се обръщам и тръгвам към колата.

- Карай към „Шишман“. Ще ме оставиш на ъгъла с „Аксаков“

- Слушам, шефе.

След малко пристигаме и аз освобождавам момчето. То си мисли, че е за деня, но всъшцост е завинаги. Тръгвам по „Шишман“ и се усещам, че съм взел механично сака с таблета и смачканите кутийки бира. Точно минавам покрай един просяк пияница и му го хвърлям. Той бързо го отваря и чувам зад себе си: - И к’во ще го правя този половин лаптоп бе, боклук нещастен?

Става ми смешно, но не се обръщам. Стигам до „Билката“ и влизам. Сядам на бара и паля цигара. Барманът ми дава бира, аз си поръчвам и едно голямо „Four roses“. Имам среща след малко, остава около половин час до нея. Изпивам си бърбъна почти на екс, но не съм нервен. По-скоро ми е едно спокойно и небрежно. Това май е тоталният непукизъм, който цял живот преследвам. Определено не си струва цената, да знаете.

Изпушвам си цигарата и веднага паля нова. Бъркам в джоба си и вадя едно намачкано писмо, което получих преди няколко дни.

Софиянче, тука е мноо убаво, ако и да е малко студено. Я живеем баш у пущинака у една хижа и съм йекстра. Демек не ме мисли мене. Аз тебе те мислим. Тука има яко дивеч и тепам яко животиняк. Има едни тарикатски елени, елкове им викат местните шебеци. И мечки има, ама с тех се разбирам. Те това е от мен. Седим си вечер на огъна и си спомням. Славни времена беха. Аре остани си със здраве. Твой Здравко

Арнолд беше болен, когато стана инфекцията. Дойде да ме види само веднъж в болницата, разрева се и каза, че заминава. Нищо не бях чувал за него, докато не получих това писмо. Клеймото е от Аляска и това ми обяснява много неща. Случайно в един разговор с Арни бях разбрал, че е прочел само една книга през живота си, но я беше харесал и запомнил завинаги. Името на книгата е „Белю Пушилката“ на Джек Лондон. Бъди щастлив, големи ми приятелю.

Поглеждам си часовника и виждам, че е станало време. Вадя от джоба си едно странно изглеждащо малко дистанционно и натискам няколко копчета в определена поредност. Това предизвиква две определени неща в близката сграда на парламента. Първото е, че всички врати на парламентарната зала, където в момента се бистри поредният вот на недоверие, се заключват и вече никой не може да напусне залата, където са се събрали всички депутатчета и целият министерски съвет (погрижил съм се да има кворум и всички маймуни да са събрани накуп там). Това става възможно, защото преди няколко месеца една моя фирма пое поръчка за ремонт и освежаване на вътрешността на парламента и аз внедрих някои мои нововъведения. Едното са ключалките на вратите, които мога да заключвам дистанционно, а другото - едни към сто кила пластичен взрив, които са много равномерно и скрито разпределени из цялата зала и са свързани с детонатори. Както подчертах, имам склонност към драматизъм и преди да натисна голямото червено копче, натискам едно малко до него. Аз не чувам, но през високоговорителите на залата се понася „Приказка за стълбата“ на Смирненски. Само мога да си представя израженията. Изчаквам към пет минути и после натискам червеното копче. Усеща се нещо като леко земетресение. Експлозията е изчислена така, че да направи на пихтия всички вътре в залата, но да не разруши сградата.

С това ми действие съм изпълнил графика си за деня. Утре ще излезе изявление от името на фалшива организация, което ще казва, че този взрив е символ на народното недоволство срещу системата и е време политиците да разберат защо се намират в онази сграда и за кого работят - за себе си или за народа на България. По принцип не одобрявам тероризма, но нашите политичета съвсем се насраха и си скъсаха връзката с действителността доста отдавна. Изиграват „Приказка за стълбата“ всеки път на живо и сметката плаща народът. Аре стига. Смятам, че с това жертвоприношение като символ и с избиването на онези бандитски седемдесет и трима боклуци страната ни спокойно може да поеме по нов, по-добър път. Започват да се чуват първите сирени на линейки и патрулки. Определено ще имат много работа.

Поглеждам си часовника и виждам, че е станало време. Срещата ми влиза и сяда до мен на бара. Аз го поглеждам и му се усмихвам.

- Да пием по едно преди тръгване? - питам Агента.

- Еми да пием по едно. За мен ще е удоволствие - усмихва ми се той. Има дебели очила, фалшив мустак и бакенбарди. Сложил си е и някаква странна шапка.

Поръчвам две уискита и казвам на бармана:

- Копеле, пусни „Каугърл“ на „Ъндъруърлд“, моля те.

- За теб винаги, Пешо - казва барманът и се навежда над компютъра, който се намира в края на бара. След секунди песента започва. Everything, everything, everything...

Казваме си наздраве с Агента и изпивам питието на екс. Оставям една банкнота на бара и кимам на Николай. Той ми кима и пак ми се усмихва. Разбира ме. Нали се сещате, че му бях оставил две суми. Втората е за моята поръчка. Онзи списък не е от седемдесет и три имена, а от седемдесет и четири и седемдесет и четвъртото име е моето. Аз също съм част от отровата, която пречи на тази държава, и мен също не трябва да ме има. Започва готиният момент от песента и Николай става. Застава зад мен и виждам в огледалото как бърка в джоба си и вади нещо. Студената цев на пистолета му ме докосва по тила и после.

Финал 2 - Добър беше днешният ден, началство — каза той. - Ама ще ме попиташ - какво ще рече добър? Запълнен!

„Алексис Зорбас “, Никос Казандзакис

Морето се отдръпна пред очите ми.

На дъното му се усмихва лятото.

„Морето“, Христо Фотев

Седя на високата скала в северния край на Кара дере и слушам поредния доклад на министър-председателя на България по сателитния телефон.

- Пешо, всичко е идеално. Безработицата е паднала под пет процента и брутният вътрешен продукт се е вдигнал значително. Абсолютно прав се оказа, като ме посъветва да направя онази агенция за усвояване на еврофондовете по този начин.

- Мите, ти някога се заигра с тези фондове, нали ти ни вкара във всички схеми - отпивам от меха със студено бяло вино, който нося. - Другото е лесно, просто трябваше да си представя как се правят нещата по обратен на „гръцкия“ модел, за който ни светна братовчед ти от Византия и ние толкова успешно прилагахме после години.

- И ти си прав - смее се Балабанов.

- Другата част от уравнението, за да тръгнат нещата, беше да се отрежат претенцийките на партиите и техните фирми „консултанти“, които всъщност гепиха парите, да се уволнят всички, които преди са вземали решения, и да се назначат нормални млади хора, на които да им пука за България.

- А се оказа, че има доста такива младежи и девойки - казва бившият счетоводител на „Звеното“, който сега е начело на кабинета.

- И последното условие беше да се опростят документите за кандидатстване и всичко да се направи максимално лесно и прозрачно - продължавам аз. - Нямаше как да не станат нещата, тези фондове са хубаво нещо, особено сега, когато западноевропейчетата леко започнаха да зацепват, че ние не сме втора класа хора и този Европейски съюз не е само клуб по интереси, и изравниха условията за стари и нови страни членки. Виж как, като си затворихме границите за холандци и финландци, колко бързо влязохме в Шенген, ше ги шибам у копеленцата...

Г оворим си още петнайсет минути в този дух с Митко и той после изцепва, защото трябвало да лети да им шока репите нещо в Брюксел, защото пак го раздавали бюрократчета и прилагали двоен стандарт, но този номер вече определено не минава както при предишните ни правителства на свиркаджии, гъзолизци, предатели и крадци, които почти ликвидираха родината ни и изгониха над един милион души от нея. Имаше, естествено, и свестни хора между предишните политици, но бяха малко и усилията им се губеха на фона на общата корупция, пълното безочие и тоталната липса на елементарен морал. Хубаво е, че тези лайнарски модели и манталитет останаха в миналото и сега стъпка по стъпка нещата се оправят.

Не отивам директно до кемпа, а влизам навътре в гората. Там се намира едно чудно красиво място, което карадерейци наричат „Зала „България“ и представлява езеро между дърветата, заслонено от голяма скала. Изключително красиво и мистично място е. По малка пътечка стигам до една козирка, която скалата образува над езерото, и сядам под нея. Обичам да идвам на това място и да размишлявам. Паля си цигара, отпивам от виното и се сещам, че преди години за малко целият този рай да бъде загубен. Аз се ядосах и дръпнах бая конци, щяхме да позастреляме едни инвеститорчета по едно време даже, но крайният резултат си струваше. В момента Кара дере е място, на което няма да се строи никога, и тук се намира най-хубавият зелен къмпинг в тази част на света. Единствената промяна спрямо преди е, че има закътани екотоалетни и душове, има сладка вода и на плажа и в околността е задължително да се пази тотална чистота. Естествено, къмпингът се попрепълва леко през юли и август и не е пусто както преди, но хората са готини и успяват да се забавляват и почиват, без да си пречат, и всички са усмихнати.

Сега обаче е май месец и да си призная, това е любимото ми време за идване до този райски плаж. Люляците са цъфнали и се отразяват в морето, гледката е поразителна. Аз изпушвам още една цигара и потеглям. Качвам се до Горица, където живее Сънчо, и си презареждам мехчето с вино, защото почти беше свършило. Много ценен аксесоар е. Установил съм този факт още като шестокласник на първия си къмпинг на Иракли, когато единствените важни неща за мен бяха една хавлия, едно хавайско копие и едно мехче вино като това, което сега нося.

После прецепвам през полетата над дерето и слизам по една тясна пътека на плажа на няколко километра южно от кемпа ни. Сядам на топлия пясък, облягам се на един пън и се заглеждам в морето, което обичам безкрайно. Така полумедитирам по балкански около половин час. Сещам се, че си нося книга, вадя я и чета известно време. Книгата е „Резерватът на таласъмите“ на Саймък, сигурно я чета за двайсети път, но винаги ме забавлява и изпълва с положителни чувства. После влизам във водата, която още е малко хладничка, но аз съм кораво копеле и плувам доста навътре. Не трябва да се плува пил, но аз съм направил доста неща, които не трябва да се правят, така че не ми пука. Излизам и опъвам една сериозна глътка вино, което съм оставил да се изстудява в плиткото, закачено за едни скалички. Много хора може да ми се разсърдят на това изказване, но накрая май ще се окаже, че предпочитам да пия бяло вино пред бира лятото. Това всъщност не е от значение, защото наближава джин о’клок и аз се насочвам към кемпа.

Там ситуацията е типично карадерейска, демек цари абсолютно безхаберие, безвремие и безгрижие. Цялата глутница наши хлапета ме вижда отдалеч и се затичва към мен, за да ме посрещне. Може да се каже, че сме изпълнили генетичния си дълг към майката Земя, защото хлапетата са вече доста над десет и една част от тях са с дръпнати очи, което може да ви подсети, че тайландските феи са се позадържали една идея по-дълго. Малко странна социална организация сме, но все пак имахме доста напрегнат живот последните десет-петнайсет години и бяхме през цялото време заедно, като не броя Тонката, който, както споменах, вазира преди време. Казвам „странна социална“, защото с Мишо и Иво до такава степен сме свикнали да сме заедно, че така и не се разделихме през годините и сме като едно голямо семейство. Просто си вземаме по-големи къщи с място за всички и заемаме повече места, когато ходим на мероприятия. Малко ни гледат странно хората, ама голяма работа де.

Хлапетата ме настигат и настава „Синьо лято“ обстановка с много детски смях и настроение. Успяват да ме съборят на земята и се борим около пет минути с променлив успех, защото големите са поприхванали вече някой и друг пиниз. Снежа ме спасява, като вика децата за следобедна закуска. Направила е страшна рибена чорба в едно голямо котле на огъня и аз сядам също да си подложа, защото виждам как Иво забърква следобедните коктейли на бара, който собственоръчно сме сковали. Барът се намира под един огромен разпънат бял парашут и това е най-хубавата тента на света. Зад парашута, до дюничките, са наредени над десет палатки. Тук сме по-големи диваци от на „Градина“, защото този плаж е такъв и така е по-готино.

След супичката отивам да си взема един бърз душ и после се присъединявам към Иво в късноследобедното свещенодействие. Направил е дайкирита и съм много доволен от избора му на напитка.

- Наздраве, брат.

- Наздраве, Ивайло. - Чукваме се.

- Абе оная лодка на Мишо ли е, дето се задава откъм скалите?

- Еми не знам, копеле, ей го е бинокъла до теб...

Иво вижда бинокъла, който стои на бара на десет сантиметра от лакътя му, и поглежда през него.

- Мишо е. Сай и Фон са с него.

- А Фаа къде е?

- Аз зад теб съм, Пешоо.

Обръщам се и виждам азиатската красавица, която си е вързала косата на две плитки стил Пипи и е с тениска на „Пантера“. Добре изглежда. Придърпвам я и я целувам.

- Казва се „Аз съм зад теб“, девойче, не ми говори като Йода.

- Добре, добре - усмихва се Фаа и си сипва една чаша от шейкъра.

После сяда до нас и се зазяпва с бинокъла към доближаващата се надуваема лодка на великия рибар Михаил. Учудващо и много хубаво е колко риба има напоследък, откакто новото ни правителство възприе една доста твърда и безкомпромисна линия на поведение спрямо всякакви противоекологични прояви. За няколко години природата на България е осезателно по-чиста. То не е толкова голяма философия да се направят пречиствателни станции и заводи за боклук. Просто, вместо да се гепят парите, трябва да се използват по предназначение и всичко се нарежда. Г оляма кретения беше някога. Ядяхме плодове, внесени от на майната си, защото тука сме олигофрени и си унищожихме земеделието, защото някои хора правеха свирки на чужди лобита, които защитаваха интересите на бедните и отрудени френски и испански фермери. Френски картофи и испански ябълки, аре бегай! И това вече е прекратено за щастие, и лека-полека всичко започва да цъфти и да връзва.

Най-сериозната реформа беше свързана с борбата с организираната престъпност, която, както знаете, че аз добре знам, се беше сраснала в една гнусна симбиоза с държавата и нейните структури. Личният състав, структурата и цялостната дейност на министерството и съдебната система бяха тотално сменени и променени, а аз лично дадох петдесет милиона евро хонорар на Кольо Агента, за да осигури доказателства всички паразити и боклуци да получат ефективни присъди и да влязат в затвора, където им беше мястото, и да си останат там, а не да излязат след една седмица, защото Пирдопски си е направил магиите. Като стана дума за Пирдопски, и на него дадох бая милиони, за да застане от другата страна и вместо да ги вади, да започне да вкарва бандитюгите в панделата. Искам да кажа, че Явор Пирдопски, настоящият министър на вътрешните работи, е изумително ефективен, но това е нормално за човек, който познава системата толкова добре.

Веднъж вкарани почти всички ключови престъпни елементи в затвора, нашата мила родина се отърси, сякаш свалила огромна тежест от себе си, и се изстреля мощно по посока осигуряване на нормален живот на гражданите си. Това се усети някъде към втората година и малко по малко започна да се усеща и върху лицата на хората, които бяха заприличали на зомбита. Сега вече можеш да видиш хора да се усмихват, няма го оня затискащ сдух и натоварване, абе живват нещата определено. Чистката нямаше как да стане по нормален начин, признавам, и аз още не съм разпуснал армията на „Звеното“, но тя все по-често и по-често остава без работа. Наистина имаше доста, как да ги нарека, недемократични ситуации от наша страна, но е по-лесно да убиеш чудовище, като използваш силата на друго чудовище, а не да се биеш с нещо безконтролно, опитвайки да спазваш правила, които то не спазва. Много местни и чужди сили се пробваха да се намесят и да прецакат реформата, но без да влизам в подробности, не е останал никой от тях да разкаже какво им се е случило.

Сигурно се питате как се е получило така, че нашето момче Митко Балабанов е министър-председател? Ето как. В един момент спрях и се огледах какво се случва около нас, защото леко ме беше обхванала инерцията. Замислих се, абе колко, аджеба, пари ми трябват и колко още гадории трябва да направя, за да съм щастлив, каквато ми беше началната цел, и се усетих, че малко съм се отклонил от курса. Имаше една хубава книга на Хорас Маккой с много хубаво и поучително заглавие: „Саванът няма джобове“. Един ден се разхождах по махалата и видях как една възрастна жена, която ровеше в един контейнер за боклук, се подхлъзна и падна. Отидох да й помогна и се оказа, че това е учителката ми по литература. Заведох я в кръчмата, нахраних я и се заговорихме. Оказа се, че пенсията й стига, за да си купи лекарства, да си плати сметките (без парното) и да има за храна за две седмици. През другото време й се налагало да импровизира, което и аз забелязах, когато я видях да рови в кофите. Наредих на банкерчетата ми на жената да й се превеждат всеки месец достатъчно пари, че да може да живее нормално и достойно, и после се замислих дълбоко. Аз добре някога обърнах тоягата и не го направих от хубаво, ама сега не мога ли по някакъв начин да помогна, вместо да преча. Има ли шанс в мен да е останало нещо нормално след всички лайна, които успях да сътворя през годините? Обадих се на Иво и Мишо да дойдат в пицарията и споделих с тях мислите си. Свързахме се и с Тонката в Тайланд по телефона, за да чуем и неговото мнение на муай тай боксьор философ. Пихме и разсъждавахме дълги часове, дойде и Балабанов, дойдоха и Варела, и Спас, и другите „директори“. На сутринта вече бяхме решили, че можем да пробваме да променим нещата. Сега, шест години по-късно, вече доказахме, че сме били прави.

Изборите признавам, че спечелихме по много грозен и корумпиран начин, но нямаше кой да ни надцака, когато пазарувахме гласове. Цялата „реформа“ и промяна на политическото статукво ни излезе някъде малко над един милиард лева, но и до наши дни сме единодушни, че това са ни най-добре изхарчените пари в живота и най-хубавата инвестиция. Малко по малко след това пуснахме кепенците на „Звеното“, като само оставихме дежурна армията за ситуациите, които споменах по-горе. На „златните“ дилъри дадох щедри пенсии, а за нас останаха достатъчно кинти, които ни позволяват да правим каквото, когато и където си поискаме. Положението и на всички други пенсионери в държавата се подобрява, защото за първи път се въвежда една нормална, насочена към подобрение на жизнения стандарт социална политика. Както виждате по началото на карадерейскито ни лято, едва ли харчим много, защото целият ни кемп се оправя за един ден с парите, които някое мамино детенце пръска за вечер на Слънчев бряг. В този ред на мисли Мишо тъкмо акостира и заедно с двете гейши вади от лодката такова количество риба, което е уловил, че не само ще ни стигне, а и ще има да раздаваме и на съседите от кемповете „Онгъла“ и „Плиска бойс“.

Няколко часа по-късно сме порядъчно пияни. Гори голям огън, около който танцуват децата, тайландките и Снежка. Ние, момчетата, седим на една маса, ядем току-що опечена прясна риба и се намираме точно на прехода между виното и мастиката. Имаме лед, защото разполагаме със соларен панел, който ни осигурява достатъчно енергия за лед и музика. Повече не ни и трябва. Слушаме един концерт на „Фейт Ноу Мор“ от деветдесет и трета и положението по-добро не може да стане. Мишо се изправя и вдига чашата си.

- Приятели, да пием за чистите моменти като този, в които човек се чувства наистина жив...

Ставаме и си казваме наздраве. Луната свети, децата се смеят, а Майк Патън се дере. Да не забравяме и тайландките. Чиста поезия. Паля един коз и тримата го врътваме. Качвам се на един пън и поглеждам към побратимите.

- Момчета, намираме се в абсолютна Зорбас ситауция. Ареее всички във водатааа.

Пръв спринтирам, но Мишо ме изпреварва и се врязва в плоската като палачинка повърхност. Бухвам се и аз и морето ме освежава приятно. Стотни след това и Иво се размазва до мен. После става лудница, защото децата и жените ни последват и скачат при нас с весели крясъци и смях. В този момент започва „Едж ъф дъ уърлд“ и всъщност се оказва, че положението може да стане по-добро.

*

Шест месеца по-късно сме на гости в Тайланд в огромното имение на Тонката. Слушаме новия на „Масив атак“, който май им е най-добър досега, и лочим бири в огромния басейн в двора пред къщата му. Водата все едно се слива с водата на залива през деня, но сега е меко осветена от подводно осветление, а морето е осеяно от множество светлинки на корабчета, яхти и сампани.

Времето е топло и ни е идеално. Наредили сме се четиримата в този ред - Мишката, Тонката, Иво и аз, и се стараем да не гледаме към джакузито, където министър-председателят и министърът на вътрешните работи, в компанията на четири местни девойки, определено се забавляват доста енергично, съдейки по количеството разплискана вода. Децата вече спят след цял ден игра с хлапетата на Тонката, въпреки че днес е ден, в който им позволихме да си легнат по-късно. Все пак е празник.

- Айде, време е - казва Иво и излизаме от басейна.

Тук е топло и няма нужда да се обличаме. Сядаме в една беседка близко до басейна, която е заобиколена от красива градина и има уникална гледка към залива. На масата са наредени безчет тайландски вкуснотии, а до нея има малък хладилник, от който аз вадя четири нови бири, които подавам на момчетата. В единия край на беседката има голям телевизор. Тонката го включва. Предаването е на БНТ, явно и в Тайланд я ловят тарикатите. Има още няколко минути. Чукваме се с местните бири, които не са лоши, но родните са доста по-пивки май. Лапвам една скарида, която има божествен вкус и направо се разтапя в устата.

Тонката се изкашля и казва:

- Приятели, много се радвам, че сте тук. Липсвате ми. Да знаете, че това е колкото мой дом, толкова и ваш...

- Стига се разнежва, бе, педерас. Много ясно, че е и наш дом - срязва го Мишо и всички се разхилваме. - Аре сега тишина, че почва.

Обръщаме се към телевизора и от него ни гледа първата жена президент на България -Маргарита Балабанска, която казва:

- Да ви е честита новата 2018 година, мили съотечественици.

В този момент Мишката отваря рязко голямата бутилка шампанско, която специално дундурка за това второ за деня посрещане на Нова година, и почти успява да ме свитне с капачката копелето гадно, което явно и му е била главната цел. Скачам на майтап към него, но той ме обезоръжава с широката си усмивка и аз кротвам. Разлива ни шампанско и си казваме наздраве, после се заглеждаме в тропическото нощно море, а зад нас се чува гласът на Балабанска, която говори за благоденствие, любов, здраве и щастие. Как тази мацка стана президент е съвсем отделна история, пак свързана с нас, но ще си позволя да я запазя в тайна. В този момент се чува странен крясък и аз решавам, че е някаква чудата местна птица, но се оказва само любовният вик на ощастливения Пирдопски. Това спомага още повече за новогодишното ни тропическо настроение и четиримата избухваме в зверски смях заради тип, който прави мускулна треска. Хубаво ни е. Честита нова година...

Финал 3

Битката за Мордор (Мутри срещу извънземни)

Нека просто се вгледаме в самите нас - как една интелигентна форма на живот може да се развие в нещо, което не бихме искали да срещнем. Наистина си ги представям в огромни кораби, напуснали изтощената от самите тях родна планета. Такива развити извънземни вероятно ще са се превърнали в номади, търсещи да завземат и колонизират която и да е планета.

Стивън Хокинг

- Да. И аз не бях първият, който предположи това, но бях първият, който го повярва. И още нещо. Нещо толкова детинско и глуповато, че ксенобиолозите се смяха до припадък, когато им го казах след битката. Бъгерите са насекоми. Подобни на мравките и пчелите. Царицата и работничките. Може да е било преди стотина милиона години, но оттам са започнали именно по този модел.

„Играта на Ендър “, Орсън Скот Кард

- На напълно погрешен път си, синко - отвърна му кротко Зим. - На тоя свят не съществува нещото, което ти нарече „опасно оръжие“.

- Как така, сър?

- Няма опасни оръжия, има опасни хора. Ние се опитваме да те научим да бъдеш опасен - да бъдеш враг. Опасен дори и без нож. Смъртоносен дори когато разполагаш само с една ръка или един крак и все още си жив.

„Звезднирейнджъри“, РобъртХайлайн

Шибаните маи се оказаха прави и краят на света наистина настъпи през 2012 един вид. Не познаха датата, но и да уцелиш годината не е малко попадение. Според мен ставаше дума за съвпадение, но наистина си стана буквален Армагедон.

Всичко започна през август, когато над Черни връх, най-високия връх на планината Ефел Дуат, се появиха странни сияния. Никой в Мордор не им обърна особено внимание, защото в града сме свикнали на всякакви дебилни рекламни кампании и всички сметнаха, че скоро просто ще се окаже, че „Кока-Кола“ или „Загорка“ са направили поредната си простотия. Няколко дни по-късно обаче се отвори порталът на шибаните извънземни и буквално си еба пичката лелина. Глобално. Порталът представляваше арка, която се издигаше на около километър и половина над планината и излъчваше гадна жълто-зелена светлина. Отвори се рязко, посред бял ден и гадовете започнаха да се изсипват на талази. Докато още работеха медиите, някой каза, че са преминали няколко милиона летящи извънземни обекта. Колко пасажери имаха на борда си никой не можеше да изброи.

Корабите и изтребителите им бяха с всякакви размери. Имаше от такива колкото автомобил до такива, които бяха големи колкото имперски разрушител от „Междузвездни“. Нахлуването продължи малко повече от две денонощия. После светлините угаснаха и нещото явно се затвори.

Може да се каже, че направо ни попиляха. В Мордор кацнаха относително малко, а другите се разпръснаха из цялата планета. Движеха се страшно бързо, имаха такава маневреност и такива оръжия, че въздушните сили и ПВО-тата на човечеството нямаха никакъв шанс. Лично станах свидетел как само две малки изтребителчета самостоятелно първо разпердушиниха всичките ни самолети и хеликоптери, а после и пратените ни от НАТО подкрепления сумарно за по-малко от пет минути. Опитът за съпротива въобще не забави нашествието и за по-малко от денонощие Земята падна.

Гадовете определено знаеха къде да ударят, явно имаха добро разузнаване. В Мордор веднага, секунди след отварянето на портала, бяха буквално изпарени парламентът и министерствата на отбраната, вътрешните и външните работи. След това се оказа, че в рамките на един час са били изличени от лицето на Земята градовете Вашингтон, Москва, Пекин, Делхи, Токио, Ню Йорк, Рио де Жанейро, Канбера, Лондон, Париж и още десетина подобни. След това започна кратка война, в която земните армии, успели да се вдигнат, бяха прегазени като с валяк.

Когато се отвори порталът, ние пиехме бири точно на терасата, която гледа към Ефел Дуат, и когато извънземните ексадрили засенчиха слънцето като рояк, първоначално не можахме да възприемем какво се случва. Минути по-късно гадовете започнаха да стрелят навсякъде с лъчевите си оръжия, започнаха да вият сирени и настана масова паника. Чували ли сте как крещят от ужас над милион души? Аз съм чувал вече. Народът започна да бяга и да напуска града кой както може. Настана хаос. Ние се окопитихме обаче и директно влязохме в подземието. Клетките на джиесемите дадоха фира от многото обаждания, обаче ние като паравоенна структура имахме радиовръзка един с друг и аз дадох заповед на всички бригадири да събират войниците и да се насочват към подземието през наличните входове. Повече от половината от моите хора живееха в Квартала и за няколко часа в складовете с марихуана, лабораториите за амфетамини и всички други помещения се събраха над триста души - мои войници, техни жени и деца и някои случайно попаднали. После спря токът, но за малко, явно въведените умни енергийни системи си вършеха добре работата. Изчаках колкото можах и после дадох друга заповед - входовете към подземието, респективно към нас, да се укрепят така, че и с взрив да не може да се премине. Не съм чудовище и който и съсед да поиска убежище, аз му го дадох. Все пак това е идеята на тези подземия, но странното беше, че само двайсетина души дойдоха, другите тръгнаха с тълпите, които напускаха града. Доста от тези хора, между другото, и успяха да се измъкнат, защото гадовете започнаха да събират роби чак след един ден. Хубаво е, че беше лято, и хората можеха да оцелеят навън, защото беше топло. Тъпото е, че робите имаха и една друга функция освен класическия смисъл на това значение и тя беше, че бяха използвани и за храна от пришълците.

След като първоначалната паника беше овладяна, аз и момчетата отидохме в стаята, която Минчо Химика използваше за кабинет, сипахме си по едно уиски и седнахме на компютъра. Интернет имаше още почти трийсет часа и това ни даде много информация какво се случва по света. Беше кошмарно. Милиони бяха загинали през първите часове, а всички опити за съпротива бяха премазани в зародиш и жестоко наказани. Във фейсбук пишеше, че където се е наблюдавала повишена активност на земните военни сили, се наблюдавала и страшно брутална активност на извънземните големи кораби, които за минути долитали на рояци, буквално ставало нощ, защото скривали небето, и започвала стрелба, докато не изравнели всичко със земята. Там, където нямало съпротва, само кацали и нямало стрелби.

Чак след десет часа по всички налични медии се разпространи първото и последно съобщение, което извънземните излъчиха. То само по себе си беше доста неприятно, гадовете бяха превзели едно телевизионно студио някъде в Канада и излъчваха оттам.

Едва ли им е пукало откъде всъщност излъчват. Просто са използвали първия удобен момент и място. Съобщението започна така: включи се камера и един извънземен, тогава видяхме за първи път как изглеждат, с кристален светещ шлем на главата, от който излизаше прозрачен кабел, пълен с флуоресцираща зелена течност, държеше като марионетка тв водещия за врата и краката на горкото момче явно не се допираха в пода. Извънземното лайно насочи лицето на водещия към камерата и после с другата си ръка хвана свободния край на кабела и го заби в тила на човека. Очите му се обърнаха и от устата му потекоха лиги, после издаде странен звук, който приличаше на смес между мяукане, гъргорене и реч. Малко по малко започнаха да се долавят и думи. Шибаното извънземно явно го настройваше.

- Ние вземаме вашата планета. Вие сте роби. Подчинете се или умрете. Ако се съпротивлявате, ще ви унищожим. Вие сте нищо. Прах под краката й. Храна. -Пришълецът откачи кабела, като с това си движение откъсна задната част на главата на момчето, после хвърли настрана безжизненото тяло и сигналът прекъсна.

Аз си сипах още една чаша от уискито и се облегнах назад в стола. Мишката, естествено, се опита да разведри ситуацията:

- Абе, пичове, аз разбирам да сме външна граница на ЕС, ама това май е малко прекалено, д’еба...

Това беше смешно наистина, но никой от нас няма силата да се засмее. Тонката е затворил очи и се клати на стола, а Иво седи пред компютъра и рови в интернет. В ютюб има хиляди клипове и картинката ама никак не е розова. Шибаният край на света.

Вратата се отваря с шут и влиза Арнолд, придружен от братята си.

- Шефе, що ще праим с тия бре?

Този въпрос ме вълнува силно и мен и махвам на Арни и братя да сядат. Трябва наистина да реша какво ще правим и осъзнавам, че в момента от решенията ми зависи съдбата на над триста души. Паля цигара и се замислям за няколко минути. Гледам в стената и пуша. Изпушвам си цигарата и веднага паля нова. Мдааааа, колко интересно нещо е животът, в един момент си поркаш бира с приятели и се чудиш на риболов във Фиджи ли да отидеш, или да покараш мотор из Швеция, а в следващия някакви шибани извънземни копелета ти вземат планетата и започват да ти рушат родния град. А, нееее, тая работа няма да стане така. Заговарям:

- Десет войници да вземат всички деца и жени и да потеглят по тайния тунел към „Огняново“.

Не съм спрял да изследвам мрежата от тунели под Мордор и тя се оказва доста по-голяма от очакванията ми. Един екип намери второ ниво под нашето и там имаше релси. Оказа се, че това е един от тунелите, през които са щели да бягат комунистическите големци, ако през Студената война случайно капиталистите плеснели Мордор с някоя атомна бомба, и тунелът води до язовир „Огняново“, който се намира на четирийсет километра оттук. Близо до него е огромното стопанство на един приятел и там има достатъчно храна, и моите хора ще могат да намерят подслон. Пиша писмо до моя човек и го давам на водача на групата. В Мордор не се знае какво ще става, там ще имат по-големи шансове да оцелеят, а тук само ще ни се пречкат и ще ни бавят. Нямам време за сантименталности и не се виждам с децата. Ако ни избият, ще се видим от другата страна, а ако оцелеем, ще мислим тогава.

След половин час групичката тръгва. Виждам как Снежа плаче, докато води сина ми за ръка. Изпращам ги с поглед, но не отивам да се сбогуваме. Имам по-важна работа.

- Варел, ела тук. - Варела идва веднага. - Искам да вземеш двайсет-трийсет момчета и да претарашите супермаркета до блока. - Магазинът е на двайсет метра, но смятам, че има време, докато извънземните налазят навсякъде. Вземате всичко, което е консервирано, и го носите тук.

Варела почти козирува и започва да събира екипа. Хубаво е, че при нас субординацията работи и никой не си губи времето с въпроси и съмнения. Щом аз съм казал, е достатъчно. Вървя по дългия коридор и се оглеждам. Като гледам, при мен са някъде около сто-сто и двайсет войници, което е добре. Трябва обаче храна и затова пращам Варела. После изпращам още от капитаните със специфични задачи - да се набави гориво за генератора, защото токът скоро ще спре - това са някакви резервни мощности, да се разбие близката аптека и да се донесат всякакви лекарства, да се донесат радиатори, одеяла. След час моите момчета, добре въоръжени, обикалят из Квартала внимателно и осигуряват средства, с които да можем да издаяним няколко седмици долу в подземията. Това съм научил от старшините някога - войската не трябва да е гладна и трябва да е на топло, за да може да се бие. А аз съм решил да се бия. Нямам друг избор, все пак е краят на света.

Сещам се нещо и отивам при Долф, който държи една бутилка ракия в огромната си ръка, надвесил се е над Ивака, гледа клипове с разрушения, бягащи хора и смърт и псува картинно и цветисто на извънземни.

- Долф...

- Речи, шефе - обръща се към мен голямото момче.

- Долфи, какво се случи с онази пратка оръжия, която трябваше да пращаме на пичовете от Африка?

„Звеното“ се занимава и с оръжия и това е един доста интересен бизнес, а нашата мила държава има доста силни позиции в него, както разбрах от Никита, който ме въведе и в тази материя. Сега Долф и Драго се занимават с този ресор и това ми носи доста големи печалби, но имам чувството, че май парите днес вече нямат същото значение както вчера.

- Ъъъъъ, шефе, ние решихме да не те занимаваме вчера с нашите глупости, защото онея църняци платиха в аванс и нямаме ядове, ама на нас па ни се счупи самолето и щехме утре да ги пратим сандъците...

- Долфи, искаш да кажеш, че оръжията не са заминали ли?

- Еми не са. У складо са си.

- Склада под вашата къща ли, Долфи?

- Да, ние директно оттам со камионо и ги товарим у самолето.

- Долфи, приятелю. Това е една добра новина.

Наистина е добра новина, защото пратката е доста сериозна и съдържа голямо количество РПГ-та, картечници, автомати, екплозиви, муниции и гранати. Тонката и Мишо застават до мен и ме поглеждат. Аз се усещам, че съм се усмихнал в стил „Афекс Туин“ - „Към ту Дади“.

- Пичове, може и да е дошло време за умиране, но предлагам поне да си го направим весело.

Тонката се втренчва в мен с философския си поглед и после на лицето му грейва широка усмивка.

- О, да, усещам, че ще се позабавляваме, преди да отидем във Вечните ловни полета. Мишо се засмива и казва:

- Обожавам миризмата на горящи извънземни рано сутрин. Мирише ми на пачанга.

Отиваме с всички останали войници да пренесем оръжията по-навътре в тунелите, а през това време останалите започват да се връщат с лекарствата, провизиите и Мимето, която са намерили да се крие в кухнята на ресторанта и за малко е щяла да утрепе Спас със сатър. Г отвачът е с нея и директно го назначавам за полеви готвач. Вече сме една идея по-подготвени да посрещнем края на света.

*

Три месеца по-късно.

Арнолд е стъпил с единия си крак върху размазания труп на един от кастата на войниците от извънземните и яде „Русенско“ с ножа директно от консервата, говорейки с пълна уста:

- Пешо, я си мислим, че как они могат да ни ядат нас, така и ние можем да ги ядем тех. Нали ме разбираш що ти думам...

Тонката се изсмива. И той яде, но тази мисъл явно го кара да спре. Аз поглеждам към моя голям приятел и му казвам:

- Арни, дай този разговор да го водим друг път, браточка. Имаме работа сега.

- Не бе, шефе, моята идея е, че место да тарашим за консерви, мое да ги папаме тея папатаци. Погледни колко мръвка имат - и подритва трупа, който се преобръща по гръб.

Пришълците са два вида. Има едни, ниски около метър и двайсет-трийсет, и те са безопасни, въпреки че колкото са високи, толкова са и широки, явно са кастата им бачкатори и не са агресивни. Дори да ги засечем някъде, докато обикаляме, те само щракат и пищят и не нападат. Другият вид, от който е и приятелчето на Арни, са гадните копеленца. Те са войниците и са много неприятни, особено когато са в екзоскелетите си, които носят, когато излизат, и които им дават доста голяма сила, с която човек трудно може да се мери. Хванеш ли ги обаче без такъв скелет, са лесни. Всеки човек с опит в ръкопашния бой може да ги смели от бой. Иначе приличат на мутирала кръстоска между богомолка и павиан. Кожата или обвивката им е някаква смес между козина и хитин и имат малко повече стави по крайниците, което прави начина им на придвижване малко накъсан и странен. Имат и нещо като крила на гърба, но явно са закърнели, защото не сме виждали да летят, а напоследък често имаме сблъсъци с тях. Обикновено печелим, защото тези не могат да се бият много добре и като ги запукаш като хората с калашника, нямат шансове с екзоскелети или без. Проблемът ни е, както каза Ивака с инженерната си мисъл, е, че копелетата са по-напред от нас технологично със стотина години и имат по-хубави оръжия и по-тарикатски средства за придвижване. Ние обаче компенсираме с военна хитрост и партизанска стратегия в градски условия. „Удряш яко и бегаш яко“, както го формулира много кратко и ясно Слай. За три месеца съм загубил към двайсет души, но съм спасил поне няколко хиляди, които после са евакуирани през тунелите. Хубаво е, че някои от тях имат топките да останат и да се бият с нас. Тези храбреци не са карали нашето военно обучение, но всяка една ръка в помощ ни идва идеално.

Движим се основно из тунелите, но понякога се налага да излизаме. Хубавото е, че във всяко едно денонощие има един промеждутък от по пет часа, когато гадовете се прибират в кошерите си и не излизат оттам. Явно спят или каквото там правят, за да си почиват, но тази особеност на биоритъма им ни помага много. Хубавото й е, че се отнася за всичките, и всеки ден, между шест вечерта и единайсет, цялата им извънземна паплач се прибира групово и може би това е и причината досега да сме оцелели. Другата причина е, че се крием като лалугери и така си замитаме следите, че тия не знаят откъде им изскачаме. Освен това ние определено сме много по-агресивни като вид и това си личи, когато влизаме в схватки. Трябва да видите как Арнолд с две кукрита в ръце може да направи на филийки двама войници от техните за секунди. Аз оня ден го видях това, когато ни приклещиха в подземието на „Фантастико“ до ИЧС-то, докато гепехме консерви. Беше към пет часа и аз си мислех, че няма да засечем патрули, тъй като те по това време се прибират, но явно не бях прав, защото точно докато бутах една количка рибни консерви към входа на подземието (а храната ни застрашително свършваше и това щеше да ни оправи за няколко дни), копелдаците ми изскочиха в гръб и за малко да ме очистят. Бях сам в този край на магазина, момчетата бяха в другия край, чух специфичното гнусно щракане, директно се обърнах и започнах да стрелям по двете създания, които ме доближаваха, когато автоматът ми засече и стана лошо. Единият войник - те са високи към два метра - се доближи до мен и вдигна оръжието си. Аз се пресегнах за пистолета, но тогава отнякъде изскочи още един, който ме хвана с подсилените си от скелета ръце и ме вдигна във въздуха. В този момент главата му се пръсна и съгледах как Арнолд тича между рафтовете, държейки пушка. Паднах на земята и тогава видях танца на едрото момче, което хвърли пушката, извади двата непалеца и разфасова останалите двама все едно на шега. Мамка му, беше красиво и ако не се опитвах да не се напикая в този момент, щях да му ръкопляскам. После дойдоха още две създания, но дойдоха и момчетата, точно навреме да спрат разбеснелия се Арни да не ги убие и двете с тупаници. Трябваха ни пленници.

Едното, това, върху което в момента е стъпил моят спасител, умря по пътя, но другото лежи на масата в неработещата от много време вече лаборатория на Минчо и е вързано с вериги. Над него са се надвесили Долф и Минчо и диалогът, който водят, е наистина изумителен.

- Пришълецот ли си, хищникот ли си, ей сега ш’ти се ебе путката майчина, парцал - казва Долф и вкарва една тупаница в средата на торса на извънземния ни пленник, който доста по човешки изпъшква. - Казвай к’ъв ти е проблема, та ще идваш тука да мачиш хората, гнидо неземна?

Минчо държи една епруветка с някаква течност и е с чистобяла престилка. Изглежда направо зловещо.

- Недей така бе, Долфчо. То не те разбира, то е извънземно. Няма смисъл да му говориш, трябва да го изследваме. - После Химика му изсипва епруветката върху крака и обвивко-кожата на създанието започва да се стича. Полял го е с киселина. - Ей така се прави.

Извънземният започва да издава свистящ звук и се изпъва, доколкото му позволяват веригите. Явно го боли зверски. Долф хваща Минчо, вдига го и го носи в другия край на стаята.

- Стига бе, стига сега с твоите професорски тъпотии, ще те заеба. Остави ме, он мое да говори, я съм сигурен. Брат ми - маха на Слай, - яла да ми помагаш и земи оная ножовка. Не говори, кура ми Янко, ей са ше пропеее като славей, ше гу еба у боклука.

Мишо и Иво не издържат и започват да се смеят като луди, защото ситуацията преминава вече в сферата на абсурда. Сто и петдесет килограмови мутри измъчват извънземно и се държат с него като с провинил се дилър шанаджия или некоректен платец. На това му казвам равно отношение към всички.

Долф прошепва нещо на Слай, който хваща здраво единия многоставен крак на пришълеца. После Долф се заема да реже ожесточено с ножовката и съществото започва да издава ужасен, почти ултразвуков писък. След малко Долф спира да реже, вади един нож от джоба си и изтръгва лявото око на пленника с ловко движение. Извънземното се изпъва като струна и припада.

- Долфи, ако ти е кеф да го мъчиш, мъчи го, ама според мен няма смисъл, само ще се умориш.

Долф отива до чешмата и налива една кофа с вода, която лисва върху „пациента“ си.

- Шефе, тея са измислили космически кораби, мамата ни ебаха тука и я не вервам, че не знаят език. Нали требва по некакъв начин да си говорят с онези предателски шунди, дето им слугуват.

Факт е, че някъде на края на първия месец започнахме да засичаме в групи с извънземни и хора, които работят с тях, но дори не ми се мисли за какво ги използват или какво правят при нашествениците. Инстинктът за самосъхранение е голям мотиватор на поведението, но да се увиваш на същества, които са превзели света ти и ядат себеподобните ти, с цел да поживееш още малко, за мен е чужда и неприятна мисъл.

- Добре, ти си знаеш. Действай...

Тръгвам към помещението, където са радиостанциите, за да преслушам какво правят едни пичове от Центъра, които са се окопали в едни подземия под ГУСВ-то. Точно излизам от лабораторията, когато чувам как извънземното измънква неясно, но на чист английски:

- Спри. Спри. Ще говоря.

Замръзвам, обръщам се и виждам как Долф, ухилен, удря един шамар на извънземния и му казва:

- Ше говориш, маймунке малка, дека ше ми одиш?

Мишо пак не издържа и избухва в зверски хилеж. Ивака става и казва, че отива за бири.

Тонката се държи за челото и пак си е затворил очите, но си личи, че му коства да не се разсмее и той. Аз отивам и прегръщам Долф, който ме вдига във въздуха по стар техен фамилен обичай. Слай гордо държи ножовката и казва: „Брато е машина, шефе“, а Арнолд потвърждава този факт от мястото си, издавайки доволно примляскване. После отваря още една консерва „Русенско“, но виждам как от крака на мъртвото извънземно липсва парче месо. Не продължавам да мисля в тази посока и след малко, точно когато Долф благоволява да ме пусне на земята, Иво идва с каса бира. Казваме си наздраве и заобикаляме масата с вързаното извънземно. Пуши ми се коз, но не сме пипали, откакто започна Нашествието, защото намалява концентрацията, а това е лукс, който не можем да си позволим. Отпивам една глътка от хладката бира и питам пленника:

Защо?

Той ме поглежда със странните си жълти извънземни очи и започва да говори с бавен глас с много странен тембър. Това е обяснимо, защото и аз, ако имах уста с пет реда зъби, която се отваря настрани, и аз щях да говоря странно.

Оказва се, че на пичовете им се прецакало слънцето и трябвало много бързо да вазират. Точно учените им експериментирали с тази нова технология за отваряне на пространствени портали и за няколко дни се организирали колкото успели, отворили портал към първата планета, на която можели да живеят, и тръгнали, оставяйки след себе си десетки милиарди свои съпланетяни, защото нямало време да вземат всички с наличния им транспорт. За наш лош късмет тази планета се оказала Земята.

- Е, майка ви д’ебем, не можахте ли на някоя празна планета да отидете? - пита Мишо със заядлив тон, който пришълецът едва ли ще долови.

От странно построените изречения на извънземния разбираме, че те са доста тесногръди копеленца и че не им е пукало особено дали ще налазят някоя заселена планета. Важно за тях било да спасят „сияйната“ и да я заведат веднага на безопасно място. Тук ми светва крушка и го питам:

- Какво е сияйната бе, пич?

Оказва се, че това е баш шефът им. Нещо като планетарната им императрица и тяхна абсолютна владетелка и господарка. Има божествен статут за тях и те живеят само за да е щастлива и доволна тя. Това е основната им мисия и цел в живота, което обяснява и липсата им на хуманност от всякакъв вид. Ама какво и може да се очаква всъщност от някакви маймуноподобни еволюирали насекоми?

- А къде е тази „сияйна“ сега, добре ли сте я устроили, да не я мислим нея поне? -намесва се в разпита и философът муай-тай боксьор Антон.

Сияйната, казва нашият пленник, била тук и била добре. Всичко се било наредило и тяхната раса пак била щастлива. Еми нашата пък не е щастлива, шибаняк такъв, си мисля аз. Тези май грам не зацепват, че са ни съсипали тук. Малко им е далеч от философията май.

- Какво е тук? - пита на свой ред Иваки и се оказва, че означава баш тук, в Мордор, защото тук било най-доброто място да се отваря портал и ако се наложело да вазират пак, демек и ако нашето слънце даде фира, да могат да я изнесат максимално бързо.

Споглеждаме се с момчетата и няма смисъл да си говорим. Положението е ясно. Трябва да отидем да си поговорим с тази „сияйна“ царица и да я питаме някои много лични неща, които съм сигурен, че няма да й харесат.

- Минчо, имаш ли карта на Мордор някъде?

Минчо вади един таблет от бюрото си, чуква нещо и ми го подава. Виждам Мордор като на длан на екрана.

- Я му освободете на този пипонкьо едната ръка, че има да показва.

Слай освобождава лявата ръка на „госта“ ни и той я разпъва над него. Има два лакътя и дланта му свършва с четири дълги пръста. Слагам таблета на мястото, където трябва да са гърдите му, ама ги няма, и му казвам:

- Показвай къде и имаш шанс да живееш и да я правиш щастлива Сияйната още много дълго време.

Извънземното се вглежда в екрана и зениците му странно се свиват и разширяват. След няколко минути взиране то протяга дългия си пръст и показва една сграда. Сградата е НДК. Колко символично! Аз си паля цигара, отварям си още една биричка и сядам на една пейка. Поглеждам момчетата и казвам:

- Пичове, да ви водя тези дни на едно парти в Зала 1 ? Какво ще кажете?

Всички са за. Арнолд се доближава до масата и ме пита:

- Какво да го правим този шебек?

- Вържете го и го оставете тук. Имаме още да си говорим с него. Трябва да ни каже къде точно в НДК е курвата им. Дайте му вода или там каквото пие. А ние, предлагам, да пием по още бира-две и да лягаме, защото тези дни ще имаме много работа, усещам.

*

Три дни по-късно...

Вървим по широкия тунел, който води към центъра, и сме въоръжени до зъби. Общо сме осемдесет души войници, а зад нас вървят няколко цивилни и носят оръжията, мунициите и експлозивите. Като цяло сме се събрали ударната мощ на „Звеното“, но има и няколко пича доброволци, които казват, че искат да дойдат с нас. Аз не ги спирам. Взели сме цял арсенал - РПГ-та, картечници, гранати, мини, имаме дори няколко огнехвъргачки, които впоследствие се оказват много полезни. Изходът на тунела е много близо до НДК, намира се в канала на Перловската река, почти до Моста на влюбените. След един час ходене пристигаме. Часът е шест без петнайсет и след малко гадовете ще се отдадат на петчасовото каквото там правят, когато разпускат. Въобще не храня илюзии, че когато и ако се докопаме до НДК, там ще заварим спящи извънземни, а съм уверен, че за тях това е най-важното и съответно най-добре охраняваното място на планетата и ще има сериозен екшън, от който е малко вероятно да излезем живи. Разчитам, или по-скоро се надявам, просто да са една идея по-мудни, когато им налетим, преди да се окопитят. С цел да можем да проникнем по-дълбоко съм изпратил един взвод мои хора, придружени от всички доброволци, които са се навили да участват, да направят атака диверсия пред НДК и да отвлекат вниманието на охраната на Сияйната. Води ги Ивака, защото с годините се доказа като най-опитен с взривовете, а там ще има нужда от много. Придружен е от няколко пича, които, за разлика от военните и полицията, не напуснаха Мордор, а останаха да се борят. Група от петнайсетина души води Благо, стар приятел от мордорските заведения, друга голяма група е предвождана от един луд ветеринар на име

Дуката и един психопат с налудничав поглед, когото всички наричат Димов. Държим контакт с радиостанции.

Става почти шест. Пришълците трябва да са започнали да се прибират от улиците. Чакаме до шест и изпращам двама войници със снайпери на разузнаване. След двайсет минути радиостанцията ми изпуква и ми докладват, че около Моста на влюбените всичко изглежда чисто. Иво се свързва с мен и казва, че е готов, мините и експлозивите са разставени и чака сигнал. Време е за екшън. Обръщам се към хората зад мен и казвам:

- Приятели, много от нас няма да се върнат от тази битка. Знаете това добре. Искам да се биете така, че да засенчите всички воини, които някога са се били на тази планета. Искам онези пичове от „300“ да приличат на момиченца в сравнение с вас. Искам Рамбо да изглежда като аматьорче, извинявай, Слай, браточка. - Всички се разсмиват, което е хубаво. - Абе искам така да ги смачкаме, че когато се сещат за тази планета, да повръщат. Ясно ли е?

Всички вдигат автоматите си във въздуха и по погледите им виждам, че са готови да умрат. Смелчаги са. Лъвове! Хващам комутатора на радиостанцията и казвам на Иво:

- Десет минути, брат. Ще се видим или вътре, или във Валхала. - Това ни е стара закачка, кой къде ще отиде, когато умре.

- Десет минути, Пешо - казва Ивака само.

Изпращам цивилните, които ще тръгнат по дългия тунел с релсите към „Огняново“. Ние вече нямаме нужда от щаб, защото не възнамеряваме да се връщаме в подземието в Квартала. Или ще сме мъртви, което е по-вероятно, или ще отидем и ние при нашите хора. Тръгваме, аз съм пръв, отварям желязната врата и спринтирам напред, като със засилка прескачам канала на Перловска. Въоръжен съм с калашник, имам два пистолета, кукри и съм окичен като елха, но не с играчки, а с гранати. Имам повече от десет пълнителя за автомат по себе си. Всеки се е въоръжил с каквото си мисли, че най-добре може да сее смърт. Мишо, да речем, не е с кукри, но на гърба му е закачена катана, която лично си купи от Япония за повече от сто хиляди долара и която е принадлежала на някакъв истински майстор на меча. Братята както винаги са с любимите си пушки и целите са в ножове и патрондаши.

Последните от групата са най-важните ни хора, които са десетима и всеки носи по едно ерпеге, а на гърба си имат по три допълнителни заряда. Да стреляш на затворено с такова нещо е малко шибано, но аз разчитам на това, че в НДК има доста широки пространства.

Докато тичам, виждам, че „Хилтън“ изглежда много странно. Сградата все едно се е разтопила и има шантав розовеещ цвят. Забелязвам, че НДК също е придобило този цвят и излъчва леко сияние. Нямам време да се любувам, защото вече се намирам под моста и ни остава малко до служебния вход, който води към паркинга на ниво минус две под НДК, откъдето аз смятам да подходим.

Както съм се засилил, почти се блъскам в един войник от пришълците, който не успява дори да си вдигне лъчемета, защото главата му изчезва. Някой от двамата ми снайперисти прави уникално попадение и аз се замислям дали ще имам възможност да му се отблагодаря. Виждам долу преди завоя, наляво към паркинга, някакво движение и стрелям. Високият силует се свлича. В този момент започват експлозиите, за които се е погрижил Иво, и съдейки по звука, той се справя фантастично.

После започва мелето и всичко малко прилича на компютърна игра. Има тъмни коридори и срещу нас тичат чудовища. Единствената разлика е, че всичко се случва наистина и имаме само по един живот. Точно тук страшно полезна работа вършат огнехвъргачките, които направо измитат коридора от нападащата ни извънземна паплач. Стигаме до стълбите и започваме да катерим. Според думите на пленника ни тяхната шефка наистина е в Зала 1 и аз, понеже доста съм се въртял в НДК някога, знам най-късия път от подземието до там. След бърз спринт по стълбите излизаме в едно малко фоайе и до най-близкия вход на залата има двайсет метра. Чувам канонадата, която Иво и компания вдигат. Чувам обаче и много звуци от мощните оръжия на пришълците, които им отвръщат. Диверсията ни се е получила, дано пичовете удържат.

После вкарваме гранатите в действие и направо ги разпиляваме. Излизаме в голямото пространство пред залата, всеки хвърля по две гранати максимално далеч и залягаме. Всичко става в парчета извънземни. Докато тичам към малката врата, през която се влиза в Зала 1, се подхлъзвам, защото целият под е в зеленикавата им кръв. Това ми спасява и живота, защото над мен минава плътен сноп лъчи, които буквално изпаряват няколко от момчетата ми, които са настъпвали зад мен. После обаче отделението картечари на Тонката се включва и силата на „Кака Пена“ си казва думата. Пътят ни е чист. Разбивам вратата с шут и влизам, стреляйки на пълна автоматична. Зад мен влизат и другите и се разпръсваме из залата, сеейки смърт. Вътре е пълно с гадове, а на сцената, на трон от някакъв кристал, който свети, седи десетметрово създание, което е красиво по някакъв извънземен начин, за разлика от приятелчетата си. Има издължено и мускулесто тяло, обвито в някаква хитинова броня, излъчваща леко сияние, което рязко се усилва, когато влизаме. Прилича на статуя от малахит, а очите му са виолетови. Виждам как ерпегистите влизат и застават така, че между тях и стените зад тях да има поне десет метра разстояние. Двама от пичовете с ракетите ги няма, но и осем ми стигат.

- Сега - извиквам и един от тях изстрелва ракета малко над главата на създанието. То трепва и издава странен и много силен звук. Аз се провиквам с всичка сила:

- Шах и мат, извънземна курво! Спри веднага всички твои войници или заминаваш!

Най-близкият извънземен войник се засилва светкавично към мен, но Михаил го засреща с катаната и го пронизва в лицето. Явно наистина е много добра, защото острието минава през хитина както нож през масло. Паралелно с това десетметровото създание издава друг, още по-странен звук и всичките му войници, които са се втурнали в този момент към нас, замръзват на местата си. След това Сияйната казва с нечовешки, но много ясен глас:

Спрени са. Предавам се. - И вдига ръцете си във въздуха.

Аз това с шаха, мата и извънземната курва съм го казал на чист български, но повече разчитам, че когато стрелят по теб с противотанкова ракета, посланието е достатъчно ясно. В този момент осъзнавам, че и създанието ми е отговорило на български.

- Разкарай всички от залата, кучко. Искам само ти да останеш.

Сияйната кима и издава мяукащ звук. Охраната й започва да се изнася и моите хора се дърпат, за да им направят място, без да ги изпускат от прицел. Скоро оставаме насаме -аз, кралицата майка и четирийсет от моите войници. За петнайсет минути, защото толкова ни е отнела общо атаката, съм успял да загубя половината си момчета. Мамка му. Сещам се за Иво и вдигам радиостанцията:

- Иваки, кажи ми, че си добре, копеле!

Минават десет безкрайни секунди и радиостанцията ми изпращява. Иво е!

- Добре съм бе, копеле. Вие как сте?

Вдигам палец към Мишката и Тонката.

- Ела да видиш, знаеш къде сме.

- Ама да спрем ли да ги трепем тия, че е много яко. Като на стрелбище е. Ние ги стреляме, те не се пазят.

- Спри стрелбата. Всички да останат в бойна готовност.

- Пешо, то няма толкова хора, останали при мен, за да казваш „всички“, за съжаление, брат ми.

При Иво, като отнесъл най-голямата тежест на битката с тази отвличаща противниковото внимание камикадзе маневра, смъртността е над осемдесет процента. Стягам се, после ще тъгувам за мъртвите, сега имам работа.

- Идвай, чакаме те.

После тръгвам към сцената. Съществото продължава да седи царствено на трона си. Не изглежда неспокойно и продължава да прилича на статуя на извънземен бог. Всъщност, мисля си аз, това може направо да си е извънземен бог, но честно казано, ме боли фара. Няма място тук.

- Пичове, искам да държите тази кучка на прицел с ерпегетата и да се сменяте на половин час, за да сте свежи. През това време искам сапьорите да я заредят с яко пластичен взрив.

Обръщам се към нея.

- Разбираш ли какво правя?

Сияйната кима и не спира да ме гледа с виолетовите си очи.

- Аз подцених нивото на агресия на твоя вид. Убий ме, аз те разбирам.

Виждам един стол пред сцената и го замъквам баш пред десетметровото създание. Сядам и го поглеждам. Направо изпитвам страхопочитание пред надвесилото се над мен десетметрово тяло и пронизващия тъмновиолетов поглед на извънземните й очи. Чак сега чувам, че звучи някаква много странна, но въобще нелоша музика. Забелязвам също, че цялата зала е обрасла в розовеещ се мъх, който излъчва лека светлина, която мъждука в синхрон със сиянието, което излъчва тялото на императрицата. Паля цигара и й казвам: - Виж сега, мацка, вярно направи страшни лайна тук и заслужаваш да умреш в мъки, но може да има шанс и да се разберем...

Сияйната се навежда към мен съвсем като човек, чийто интерес е бил събуден, и започваме да разговаряме, докато моите хора я опаковат богато с C4.

Разговаряме часове и ако мацката не беше съсипала цяла планета, дори леко можеше да ми стане симпатична. Аз съм станал доста добър в преговорите и се разбираме. Първото ми искане е тя и цялата й паплач да се изнесат от Земята. Това е напълно възможно, защото се оказва, че има достатъчно планети, на които тя и котилото й могат да живят. Точно четири часа след успешната ми атака порталът над Ефел Дуат пак се активира и рояците започват да се изнасят масово. Този път процесът продължава повече от пет денонощия. Намерили са си една планетка на около петдесет светлинни години и този път, след мое настояване, са проверили първо дали планетата не е заета, за да не направят пак някоя беля както при нас. Те не могат да разберат какво са ни причинили, защото начинът им на мислене е доста различен от нашия. Нямат понятия за добро и зло и са доста неемоционални и прагматични създания. Преди да й привлека вниманието с осемте ерпегета, Сияйната ни е възприемала като някакъв доста досаден и организиран донякъде дивеч и не й е дремело дали ще ни изтребят, или не. Аз не задълбавам в темата, защото за това си има учени. Другото ми условие е да ми остави копие от цялата им научна история. Тази информация ще представлява нещо като репарация за човечеството по повод причинените страдания. Разбираме се и да остави екипи от нейни учени, които да обучават нашите. Последно искам от нея да бъде отворен постоянен, но по-малък портал към техния нов свят и да се започне общуване между двете ни раси. Императрицата на космическите бегълци се съгласява с всичко, защото няколкото десетки кила взрив в краката й не й дават много избор.

През петте денонощия успявам да дремна в интервалите между шест и единайсет, защото тогава Сияйната също почива. Това и обяснява биоритъма на поданиците й. Интересно е, че когато тя медитира, сиянието й помръква и не прилича толкова на богиня. Накрая аз я изпращам до портала на една тяхна летяща платформа и наблюдавам как отпътува към новия им свят. Тя не се извинява, защото в тяхното мислене нямат концепция за прошка и съжаление. Въпреки това, малко преди големият портал да угасне, тя ми казва, че общуването й с мен й е било интересно, и ме кани да я посетя, когато реша.

Когато порталът угасва, се сещам, че не съм си осигурил транспорт и си седя на Черни връх до купчината C4, която съм й свалил в последния момент, защото съм си недоверчив младеж. Да се шибам в умното копеле! Усмихвам се и сядам на една морена. Паля цигара и се заглеждам в родния ми любим Мордор. Тук-там вече са възстановили електричеството и започват да блещукат светлинките на нощния град. Краят на света официално е свършил и започва неговото ново начало. Чува се някакъв звук и пред мен се появява огромен хеликоптер. Каца наблизо и от него се изсипва доста народ. Явно няма да се прибирам пеша все пак. Когато се доближават, понеже не е съвсем тъмно, разпознавам хората, които идват към мен. Първо вървят Мишката, Тонката и Ивака, а след тях са президентът на България, президентът на Щатите и този на Русия. Моите хора се усмихват, все едно току-що са шибали Анджелина Джоли. Аз не ставам да ги посрещна. Президентът на САЩ застава пред мен и започва да се готви да каже явно нещо много готино и по холивудски, но аз го спирам.

- Г-н президент, за мен е удоволствие да се срещнем - поглеждам и другите две държавни глави, - но съм адски уморен за сериозни приказки. Седнете при мен малко всички, моля ви.

Поглеждам към Мишката и той се ухилва още повече.

- Копеле, не ми казвай, че не си донесъл бира?

Мишо се изсмива и сваля от гърба си раница, от която се чува приятно и познато подрънкване. Подава ми я и сяда до мен. От другата ми страна сяда президентът на Щатите, после сядат и другите. Отварям раницата и съм приятно изненадан, че бирите са студени. Кеф! Подавам бира на Мишо, вземам си една за мен и давам раницата на държавния глава на САЩ. Той се усмихва, вади си бира и предава нататък, после си сваля сакото и се намества по-удобно на камъка. Аз паля цигара, уверявам се, че всички си имат бири в ръцете, и казвам:

- Наздраве, приятели - замислям се малко, - наздраве и на вас, президенти.

Руският и нашият президент, които са седнали от двете страни на Тонката, се разсмиват в синхрон, а Иво се задавя и изплюва фонтан бира. После всички избухваме в неистов смях и в крайна сметка се получава много приятна вечер. Малко се заседяваме и се налага да пращаме хеликоптера за бира до най-близкия работещ магазин. Два пъти.

Мордор, август - ноември 2011

1 Стара планина. Еред Литуи е планина, която се намира на север от Мордор във „Властелинът на пръстените“. - Б. а.

2 Витоша. Ефел Дуат е на юг от Мордор. - Б. а.

3 „Деградиниране“ - резултат от „деградинация“, т.е. състояние, което е характерно за отседналите на къмпинг „Градина“. Включва деградация и други специфични за мястото процеси. - Б. а.

Андрей Велков

Български психар

Българска. Първо издание

Редактор Силвия Вагенщайн Коректор Шели Барух