„Макромолекулите“ (така наричах мислено хората на новото ми работно място) ме приеха с отворени обятия. Обаче аз продължавах да се държа като заточеник и се показах твърде малко податлив на тяхната любезност. Още повече че веднага се залових за работа, за да забравя неприятностите. Монтирането и пускането в действие на „мозъка“ ме погълнаха изцяло и след няколко месеца работа нямах какво повече да правя, така да се каже. Сиреч можех да следя операциите, извършвани от внушителния „мозък“, но това според мен значеше да загубя квалификацията си. За да си служиш с радиото, не е необходимо да си радиотехник, нито пък, за да работиш на рентгенов апарат, е потребно да си физик. Не е ли това едно от чудесните свойства на науката? Това, което вчера изглеждаше утопично и тайнствено, днес разкрива същността си благодарение на гениални учени, за да навлезе утре в областта на обичайната техника и да се превърне в благо за общо ползване. Следователно отидох при новия си директор, един необикновено смешен човек. Докато аз бях много висок, той беше твърде нисък. Мисля, че го превишавах с около три глави. „Не би могло да се избере по-подходящ «цар на макромолекулите»“ — си казах развеселен. Още през първите дни забелязах, че всички, които работеха в института, се отнасяха с голямо уважение към него. Казваше се Октавиан Гряву. Бях чул, че знае девет езика, че притежава вечно кипящ ум и че благодарение на значителни постижения в областта на макромолекулите бил смятан от колегите си в целия свят за знаменитост.

— Вече си монтирал „мозъка“! — каза ми той, сякаш отгатна мислите ми. — Браво! Направи го сравнително бързо.

— Можете да го приемете, когато пожелаете.

Погледнах го, леко смутен от разликата във височината ни. Беше силно плешив, имаше живи и проницателни очи и припрени движения. Като прекоси почти бегом огромния си кабинет, той дойде при мене. Бутна ме в едно широко кресло, така че разликата във височината ни почти изчезна. После ме стрелна с поглед:

— Посвети ли нашите хора в тайните на машината?

— Ще го сторя от утре. Никак не е трудно. Именно затова дойдох при вас… След като привърша всичко, смятам, че мога да се върна в нашия институт… — добавих аз с невинно изражение.

Опипвах почвата.

Професор Гряву подскочи като ужилен и толкова рязко, че се изплаших. Той извади очилата от горното джобче на сакото, постави ги на носа си и ме погледна така, сякаш бях твърде малък за невъоръженото око. „Ето, рекох си, сега ще започне да изхвърля пламъци из ноздрите.“

— Ако не ме лъже паметта — спокойно обаче произнесе директорът, — ние се разбрахме с Никодим да ти каже какво очакваме от тебе.

— Съобщи ми каква задача имам да изпълнявам тук и аз ще я изпълня. Същевременно другарят професор Никодим уточни, че мога да се върна в Института по молетроника…

Постарах се да привърша изречението с многоточие, защото поизопачих мисълта на бившия си директор. Гряву обаче веднага допълни думите ми:

— Ако посещението ти тук се окаже неплодоносно.

— Така е — преглътнах на сухо.

— И ти смяташ, че след като пуснеш „мозъка“ и подготвиш няколко души, нямаш какво повече да правиш при нас?

Гледаше ме учудено, сякаш изведнъж беше открил кой знае колко странен полимер.

— Другарю директор — продумах с доста глупаво въодушевление, — нямам необходимите качества, за да преценявам изследванията, предприети от института, който ръководите. Обаче си представям… искам да кажа… убеден съм, че тук се осъществяват безкрайно ценни разработки…

— Благодаря! — прекъсна ме Гряву, в чийто глас долових известно отегчение, за да не кажа нещо повече. — Убеден си, че при нас е много интересно, но… Следва едно „но“, нали?

— Наистина — отговорих колкото се може достойно. — Родил съм се почти едновременно с кибернетиката. Роботите бяха божествата на моето детство. Мечтаех да създавам електронни машини. Останах верен на мечтите си. Учих, трудих се… държавата инвестира пари в мене (не можах да се въздържа да не добавя с известно лицемерие). И ето че завърших факултета между първенците.

— Да, е и?! — попита ме директорът. Изглежда, търпението му се беше изчерпало.

— Какво „и“? — отвърнах, изненадан на свой ред. — Не разбрахте ли, че кибернетиката е моят живот?

— А ти, другарю Бърла, да не си въобразяваш, че сме те повикали при нас, за да играеш на кегли?

— Понеже ме принуждавате, ще ви кажа откровено какво мисля.

Станах тържествено от креслото.

— Моля! — покани ме Гряву и ме бутна да седна обратно.

— Тук, при вас, бих вършил някаква странична работа… Искам да не ме разбирате погрешно: бих вървял по страничен път според моите разбирания. А аз желая да следвам главната линия в развитието на науката, на която съм се посветил…

— И коя е тази главна линия, можеш ли да ми кажеш? — омекна изведнъж директорът.

— С удоволствие — отговорих аз въодушевен. Нещо от поведението на събеседника ми ме караше да се надявам, че ще го убедя. И за да не му изглеждам като човек, закостенял в своята специалност, продължих: — По-добре от мене знаете колко милиарда неврони има в човешкия мозък. За съжаление „електронните мозъци“ са все още далече от постиженията на природата.

— Нищо не ни пречи да ги достигнем и ние.

— Нашият девиз е: максимално миниатюризиране! Но такива основни проучвания могат да се предприемат само в Института по молетроника…

— Младежо, ти си късоглед! — викна директорът.

Обаче не успя да каже повече, защото единият от телефоните на бюрото му започна да звъни.

Лицето на Гряву, което досега изразяваше смайване, вероятно предизвикано от „късогледството“ на събеседника му, изведнъж стана сериозно и съсредоточено. Интересуваше ме какво му съобщиха, но едносричните му отговори само разпалиха любопитството ми. Това, което разбрах, беше, че се е случило нещо странно с някакъв селенолог.

„Защо да стоя повече! — помислих си най на края. — Сега няма да измъкна нищо от «царя на макромолекулите». Ще дойда друг път или по-скоро ще помоля Никодим да уреди положението ми.“

— Аз си тръгвам, другарю директор — промълвих и се отправих към вратата.

— Само един миг — рече Гряву, без да изпуска телефонната слушалка. — Иди и побеседвай с другаря академик Погор.

Тази препоръка беше направена с толкова естествен глас, че аз отговорих неволно:

— Разбрах. — И напуснах кабинета му.

Едва навън съобразих колко са странни последните думи на директора. „Навярно го е смутило съобщението, получено по телефона“ — рекох си аз. И наистина какъв смисъл имаше да разговарям по личен въпрос с академик Погор, когото в същност не познавах?

Вървях разсеян и потиснат от жестоката съдба, както ми се стори тогава, без да схващам, че в моето търкаляне по „хлъзгавия склон“ се намирах на няколко крачки от дъното на пропастта. Прекосих коридора и стигнах до щанда с книги на института.

— Къде е академик Погор? — попитах книжаря и по навик започнах да разглеждам книгите, наредени върху масата.

— Изчерпа се — отговори човекът и ме погледна съчувствено.

— Не е възможно, много ми е необходим — отговорих разсеяно, докато разлиствах един труд по бионика, излязъл наскоро.

Чак сега долових недоразумението и се засмях. Възрастният продавач на книги помисли, че се съмнявам в думите му.

— Възможно е да намеря един екземпляр.

— Жив ли?

— Тоест как?

— Ами от плът и кръв. Аз търся самия академик Погор, а вие помислихте, че ми е необходим негов труд.

— А! — рече той разочарован и докато подреждаше с неудоволствие книгите, които бях разместил, добави: — Вървете направо и се качете на четвъртия етаж.

Тръгнах и тъкмо се канех да отворя вратата, която разделяше две секции, намиращи се на същия коридор…

— На четвъртия етаж, някъде вляво — викна допълнително човекът.

— Благодаря! — отговорих и натиснах дръжката на бравата, обаче преди да дръпна вратата към себе си, тя сама се отвори и ме хлопна по главата.

Ударът беше толкова силен, че видях звезди посред бял ден, макар и да бях убеден, че много от тях принадлежат към други астрални видове.

Несъмнено се досещате кой действаше с такава враждебност срещу мене. Беше Ориана Йонеску, която, повикана от директора, тичаше, за да научи… (в подходящ момент ще разберете какво именно), но трябваше да се блъсне в мене. Горката! Тя нямаше представа какви затруднения ще й създаде тази цицина; защото ударът беше достатъчно силен, за да ми поникне насред челото истински израстък.

Първото нещо, което забелязах у нея, беше изплашената усмивка върху лице на нимфа в служба на непорочната Диана. Нито бялата престилка, нито малко демодираните очила с позлатени рамки можеха да скрият вида й на амазонка с кестенява коса и лешникови очи, която току-що е повалила… глиган.

— Смея се — обясни ми тя, — защото ми викна „благодаря“, преди да те хлопна с вратата.

— Хм! — измънка глиганът с гърлен глас и едва сега видя какво божествено създание го е ударило смъртоносно.

— От душа те моля да ми простиш — изгука тя и ненадейно стана сериозна.

— Хм! — продължи да се брани жертвата, поставила ръка на челото си.

— Наистина съжалявам! И кръв потече. Знаеш ли… някога бях хандбалистка.

Този път в гласа на девойката неочаквано прозвучаха нотки на гордост, при все че държеше главата ми и избърсваше нежно цицината с ухаещата си носна кърпичка. Сякаш ми беше казала: „Видя ли каква великолепна цицина успях да направя?“ В този миг като в проблясък почувствувах какво ме очаква, ако се влюбя в подобно създание.

Напълно съм убеден, че един талантлив писател би могъл да напише за тогавашната ми цицина цял роман. Но аз не притежавам необходимия талант, затова ще се спра само на един факт. Беше символична цицина, която ме предупреждаваше, че нейната създателка ще ме накара да страдам. И понеже не съм суеверен, аз видях само една подутина, нежно галена от ухаеща кърпичка, зад която се показваше съблазнителното и опасно лице на Ориана.

— Да те съпроводя до здравпункта — предложи ми тя. — Не е далеч.

Естествено, аз веднага се съгласих, макар че беше глупаво да се оставям да ме водят като тежко пострадал. Обаче не намерих по-подходящ повод да удължа срещата.

— Накъде тичаше така? — попита ме тя. — Струва ми се, ти си другарят, който монтира „електронния мозък“.

— Да, казвам се Михня Бърла. Молетронист. На 28 години. Ерген — изпревари ме устата ми.

— Ориана Йонеску — представи се тя, без да посочи други данни.

„Навярно е техничка — помислих си аз. — Но е много красива!“

— Ориана Йонеску… — ненадейно измънках, очарован и непохватен.

— Какво, не ти ли харесва името ми? — попита тя с момчешка дързост.

— О, не — възразих аз. — Макар че Ориана… Тоест Ориана е много странно…

— Не сме отговорни за фантазията на родителите си. Майка ми е учителка по френски език. Харесало й това име и него ми дала. В същност не е чак толкова грозно.

— Не, не е грозно. Дори е много… как да кажа… мелодично. Но Йонеску…

— Е, сега пък се хвана за Йонеску! Трябва да ти кажа, че има доста знаменити Йонесковци, като се почне с Йон Йонеску и се стигне до Еуджен Йонеску.

— Не съм имал такова намерение… както и да е… Но откъде ме познаваш?

— О, ти си важна личност — прекъсна тя дишането ми и ме хвана подръка. — Дори трябваше да те посетя… Радостна съм, че се запознахме.

— Да, аз съм особено щастлив — пошегувах се и ме прониза тръпка.

— Обаче не ми каза защо тичаше така.

— В същност ти тичаше, аз само бързах.

Лицето на момичето помръкна. Вече не я интересувах. Като забелязах бързината, с която Ориана минаваше от едно настроение към друго, и аз се затворих в себе си. Години наред „се програмирах“ да бъда безразличен към „слабите взаимодействия“, както наричам на „атомокибернетичен“ жаргон интереса към нежния пол. А ето че се оставих като глупак… да ме притиснат с вратата. Току виж, че ми се е повредил някой „транзистор“.

Все пак другарката Йонеску прояви любезност да ме съпроводи до здравпункта (още не можех да се оправям в лабиринта на коридорите). Когато стигнахме, тя ми рече забързано „довиждане“ и отново затича към тайнствената си цел. „Може би в този миг — рекох си мрачен — тя чупи главата на другиго и ако проявя малко търпение, ще видя новата жертва.“ Ако знаех истинската причина, заради която Ориана бързаше толкова, щях да бъда не мрачен, а тъжен.

След като видях челото си изкусно украсено с лейкопласт, тръгнах отново към академик Погор. Преди да вляза, погледнах вратата, на която пишеше:

ЛАБОРАТОРИЯ ПО ГЕНЕТИКА

академик Тоадер Погор

За да разберете душевното ми състояние тогава, ще уточня, че още по-категорично, отколкото по време на разговора ми с Гряву, бях решил да се върна в Института по молетроника. От това, което ще последва, можете да си извлечете поука, че никога не бива да сте по-решителни, отколкото трябва. Но тъй като на мене ми липсваше тази мъдра поука (благодарение на моя опит вие ще я запомните!), ми беше невъзможно да сдържа гнева си. Всичко произлизаше от внезапното потискане на парадоксалната и неволна симпатия, породила се в мене. На практика в съзнанието ми се преплитаха две мисли.

Първата беше формулирана категорично, обаче много общо: трябва най-после да приключа с макромолекулите! Втората, макар че будеше съмнения, имаше по-ясни очертания: „Защо искаше да ме посети Ориана? И с какво ли можех да й помогна, та да се радва на срещата с мене?“

Предпазливо натиснах бравата, като инстинктивно си пазех главата. По коридора се нижеха няколко лаборатории, разделени с прозрачни стени. На масите с епруветки, реактиви, биологични препарати и микроскопи безшумно работеха изследователите. Наслука отворих пълзящата врата и попитах къде се намира академикът. Посочиха ми една тапицирана врата.

Влязох с известно вълнение в „светилището“. Беше стая на съвременен алхимик, в която много добре обзаведената лаборатория съжителстваше с висока библиотека, покрила две от стените, и с цяла изложба от чертежи, диаграми и портрети на именити учени (някои от тях бяха с бради, следователно достопочтени), които аз за съжаление не можах да разпозная, а имаше дори и легло (по-късно научих, че Погор дни наред прекарва там и денем, и нощем). Обаче в тази стъписваща стая не видях и следа от академика. Вниманието ми беше привлечено от шум, който идваше отдолу. А, да, зад бюрото сякаш мърдаше нещо. Изведнъж забелязах един крак, опънат върху пода; после се чу пъшкане и изпод бюрото се появи висок човек, който се олюляваше с куп папки в ръцете.

Първото впечатление, което направих на академик Погор, вероятно беше създадено от лейкопласта, под него се извиваха учудено две вежди, а още по-надолу се хилеха устата. На свой ред и той се усмихна приятелски, но след миг ме забрави и тръгна да търси трескаво нещо в папките. Не го намери. Сърдит се обърна към мене:

— Искаш ли да ми помогнеш, драги?

— На вашите заповеди.

Макар че беше попрегърбен, ученият ме гледаше отвисоко. По отношение на него метафората за макромолекулите губеше всякаква стойност. А може би той беше техният „цар“? Рядка и снежнобяла грива, продълговато лице, големи посивели вежди, рязко очертан нос, висок, с изискана външност, истински образ от платната на Ел Греко.

— Ето, подръж тази стълба, за да се кача. (И ми посочи метална стълба, каквито се използват в библиотеките.) — А, не, по-добре да я държа аз, пък ти се качи. Моите стари стави съвсем са прогнили, а и изкуствените, направени от силикон, също започнаха да скърцат. (Качих се на стълбата.) — По-нагоре, драги! Хайде, ти си млад. Имаш младежки и естествени стави. Виждаш ли онази дебела папка с лилав етикет? Извади я и ми я подай! Мисля, че там са книжата, които търся.

Изпълних заповедта. На папката пишеше: „Лични документи № 2Ф“.

Академикът бързо развърза папката и разлисти куп пожълтели листа. Като гледах сияещото му лице, ми се стори, че ще повтори знаменитите думи на Архимед, изречени, когато излязъл от банята, но той внезапно затвори кориците и бутна встрани папката, заради която се катерих по стълбата. Вместо „еврика“ ми рече:

— Виждаш ли онова кресло? Приближи го до това тук, да бъдат едно срещу друго. Извинявай, но съм на 89 години и при моя ишиас трябва да внимавам. Благодаря. Седни сега, млади мой приятелю!

Седнах. Той внимателно отпусна тялото си в другото кресло, наведе се към мене, потупа ме по коленете и се засмя. Спонтанно се засмях и аз. Посмяхме се около две минути, след което той си спомни нещо, навъси се и заповяда:

— Достатъчно! Много се смяхме, може да ми прилошее.

„Днес всички са нетърпимо капризни“ — казах си аз.

— Е, да — въздъхнах вместо отговор и си придадох сериозен вид; нали бях дошъл за преместването ми.

— Не — възрази симпатичният ми събеседник, — ти можеш да продължиш да се смееш.

Прояви великодушието на бивш пушач към човек, който си е запалил цигара.

Но не се засмях повече. Само започнах да мънкам:

— Знаете ли, другарю академик…

— Да, момчето ми, зная — каза той натъжен. — Зная, че цял живот се въртя около един проблем, и сега, когато съм пред прага на десетото десетилетие, все още не съм успял да го атакувам ребром.

Можете да си представите колко слисан го погледнах.

— Аз… — продумах стеснително.

— Болшинството от учените — рече Погор с оттенък на горчивина — не са имали възможност да стигнат до моята възраст. По-голямата част от тях са умрели на 50–60 години. Да не говорим за Абел, покосен, преди да навърши 30, или пък за Еварист Галоа, който, едва навършил 20 години, бил пронизан от куршум. Всички те напуснаха сцената, преди техните идеи да станаха действителност. А на всяко откритие му е необходим инкубационен период, разбираш ли?

— Аз съм… — успях да удвоя изблика на чувствата, които исках да предам на събеседника си.

— Знам — добави той с досада. — Ти си Бърла.

— Откъде знаете?

— Професор Гряву ми каза, че ще дойдеш.

И отново подхвана разказа си:

— Херц е имал скептично отношение към практическото използване на вълните, открити от него. Осуалд се е усъмнил в съществуването на атома! Понякога умът, който е родил величествени мисли, попада в плен на нещо като склероза и ученият отрича прогреса, за който самият той е спомогнал. Общо казано, ретината на застаряващия човек се втвърдява и той вече не може да разбере младото виждане. Аз имах щастието да стигна до матусалемска възраст, без да платя такъв данък. Артритът, старостта и злополуките засегнаха някои части на тялото ми, но пощадиха ума ми. И все пак каква полза!

Замислих се за миг. И сметнах, че е време да подхвана прекъснатата нишка:

— Дойдох да ви помоля за нещо.

— А, да — рече Погор и се усмихна притеснено. — Кажи, драги!

В този момент ни в клин, ни в ръкав се сетих за Ориана. „Какво ли, по дяволите, искаше да ме моли? Да участвам в театралната трупа или в литературния кръжок?“

— Малко е странно, че идвам при вас — започнах да отстъпвам, вместо да мина направо към темата.

Видният академик се възползва от несръчността ми и подхвана тирадата си:

— Все пак дълголетието ми даде възможност да се запозная с много бележити хора. Колко от моите съвременници могат да се похвалят, че са разговаряли с Димитрий Войнов, с Паул Бужор или Йон Борча? Че са посещавали курсовете на Бабеш, Йоан Атанасиу или Кантакузино? А аз споменавам само няколко от нашите големи биолози…

Пак направи пауза, за да регулира дишането си. Старият учен говореше с удоволствие, макар че положените усилия го уморяваха.

— Дойдох при вас, защото ме изпрати другарят директор Гряву — побързах да кажа в настаналата тишина. — Разговаряхме с него за моето бъдеще…

Сега в същия ритъм трябваше да му кажа всичко, в същност само няколко думи: „Искам да се върна в Института по молетроника.“ Обаче досадният въпрос: „Какво искаше Ориана от мене?“ — отново изплува от гънките на мозъка ми.

— Да, бъдещето! — продължи Погор. — Все пак е чудесно да наблюдаваш ретроспективно от върха на собственото си бъдеще! Целият път се простира ясно в нозете ти. Но не е ли възможен и обратният път? Не е ли възможно да разгледаш изпитателно бъдещето си още в началото? Не след като си го изживял. Не във вълшебен кристал, нито пък с фантастична машина на времето. — (Признавам, едва сега долових смътно, че „приказливостта“ на стареца има определена цел.) — И не клати глава! Не ми казвай, че не е така!

— Аз… — промълвих, сякаш бях пуснал същата безобидна плоча. — Не съм си клатил главата… Тоест поклатих я, за да разберете, че…

— Разбирам, разбирам! Обаче забелязах, че ме прекъсваш, без да ми съобщиш нещо.

Не повиши тон, обаче едва доловимо напрежение или може би само промяната в стила и насмешливия блясък на очите показваха, че бях успял да ядосам и него.

— Развълнуван съм, другарю академик.

— Какъв кибернетик си ти! — продължи да напада Погор. — Информацията за молекулите, необходими за възпроизводството на човека, възлиза на около 10 на 25-та степен бита1, а ти едва успя да нанижеш няколко клети бита, ако могат да се нарекат така възклицанията, които имах честта да слушам. Казваш, че си развълнуван. Хм! Какво е могло да те развълнува? Искаш да си отидеш оттук! Лесно е за казване. Между другото свободен си да тръгнеш, когато искаш. Обаче ще ме натъжиш…

Почувствувах се извънмерно смутен. Този достопочтен учен, който в началото ми се стори малко смешен, се оказа по-ловък от двамата директори, отклонили живота ми в нежелана посока. И защо ще го натъжи моето заминаване?

— Нямам… — продумах, обаче той ме прекъсна.

— Имаш! Не разбираш защо би ме натъжило твоето заминаване. Ще ти кажа, че аз пожелах да дойдеш при нас.

— Без да ме познавате?

— А, възвърна се гласът ти! Е, добре, познавам те. Дори не можеш да си представиш колко добре те познавам! Донеси ми, моля те, папката от бюрото. Да, онази, която взе от рафта. Благодаря. Виждаш ли какво пише тук? „Лични документи“. Отварям я и…

С движения на фокусник отвори тежката папка, извади един плик и ми го показа.

— Михня Бърла! — прочетох удивен.

— Да, тук е записана малката ти научна биография. Зная всичко, което е съществено. Бележките, получени на изпитите; работите ти в института; знам също, че имаш страст към ултрамикроминиатюризирането.

— Но защо са ви интересували тези неща, лишени от…?

— А ето още един плик!

На него пишеше: „Тоадер Погор, на 21 години“.

— Ще имаш ли търпение да чуеш няколко мисли на младежа, за когото става дума?

— Естествено, другарю академик — отговорих аз и не знам защо ме обхвана внезапна симпатия към човека, който стоеше до мене.

След като си сложи очилата, той взе една тетрадка, начертана с линии, разлисти я и започна да чете: „Проучих книгата на професор Димитрий Войнов «Принципи на микроскопията». При все че е била публикувана през 1900 година, тази разработка е останала чудесен пътеводител за всички, които искат да усвоят хистологията2. Кои са обаче изобщо границите на оптическия микроскоп? Подобен уред може да направи видими клетъчните организми, чиито размери не надминават 0,2 микрона. Това изглежда много в сравнение с възможностите на човешкото око и все пак е твърде малко. Тази разделителна способност3 наистина ни дава възможност да видим голяма част от бактериите, обаче най-малките ни убягват. А освен това самият микроб има сложна структура, на която трябва да направим дисекция. Какво да кажа повече за вирусите! За биологията на микроорганизмите стана необходимо като въздуха създаването на уреди, които да използуват лъчи с дължина на вълната по-къса от тази на светлината.“

Погор спря за миг да чете и ме погледна над очилата. Искрено да ви кажа, бях разочарован. С тези исторически баналности ли искаше той да ме съблазни? Почувствувах и леко съжаление към него, от което ми стана още по-симпатичен. Нали можеше да ми бъде прадядо. В замяна на това ме заинтригува пликът с моето име. Като оставим настрана другите потайни подбуди, тези неща породиха в мене смътно желание да открия нещо, което да обезсили първоначалното ми решение. Давах си сметка, че ако в този миг ми възложи интересна задача, трудна и поне отчасти свързана с моята специалност, щях да бъда окончателно загубен.

— Това съм го писал преди близо 70 години — обясни старецът. — Младежки химери! В същност това са изискванията на един млад изследовател към техниката от неговото време. За осъществените ми мечти си учил в гимназията. Фактът, че тези мисли биха могли да те отегчат, е доказателство, че човек бързо свиква с всякакво чудо. Но да ти прочета една забележка, която съм записал след няколко десетилетия. „Прегледах записките си от младини. Тогавашните желания са изпълнени. От няколко години изследвам с помощта на електронния микроскоп великолепния свят на вирусите. Моят уред увеличава стотици хиляди пъти изследваната частица. Разстоянието на отделяне достигна до няколко ангстрьома4. Инфрамикробиологията най-после установи, че отровните частици също са сложни организми, а не протеинови молекули. Същевременно имаме възможност да изследваме подробно органичните макромолекули, какъвто е хемоглобинът. Колко е жалко обаче, че под електронния микроскоп могат да бъдат изследвани само организмите, които предварително са се метализирали, следователно са умъртвени!“ По-нататък ще чета оттук-оттам: „Създаден бе нов уред, който ми позволява да наблюдавам зародиша, без да го унищожавам. Но увеличаването стига само до 25 000… Браво, физици! Вашият йонен микроскоп, който увеличава двадесет милиона пъти, беше в състояние да фотографира атома, но мене не ме интересува атомът, пък бил той и от злато. Това, което ме занимава, е живата материя.“ Приблизително това е всичко. Какво е мнението ти?

— Хм! Познати неща са.

— Много добре. Харесва ми, когато говориш така! Ако са, както казваш… познати неща, ти нямаш никаква заслуга. Само тази, че си ги изучил. А сега да ти кажа защо те доведох при нас. Искам да те попитам само следното: „Какво можеш да направиш за вечно недоволния Тоадер Погор?“

— Не разбирам — прошепнах аз. — Какво искате да направя за вас?

— Когато попитах за най-способните студенти, завършили факултета по молетроника, ми дадоха един списък, в който беше и твоето име. От този списък избрах човека, чиято страст, както ми се стори, съвпадаше най-много с моята.

— Имате пред вид ултрамикроминиатюризирането ли?

— Да, моето момче. Разбрах, че макар и да донесе грамадна полза, пътят на микроскопията засега е затворен и че все пак друг път би могъл да бъде безкрайно плодовит. Може би няма да доживея деня, когато химерата стане действителност. Но съм длъжен да помагам за осъществяването й, доколкото ми позволяват силите.

— Извинете, но не разбрах точно какво искате от мене.

Академик Погор стана и с ръце на гърба започна да измерва с накуцваща походка своята алхимическа лаборатория. Внезапно напрежение ме завладя. След като събра мислите си или след като сметна, че достатъчно ме измъчи, старецът спря пред креслото, на което седях като привързан, погледна ме в очите отвисоко и рече:

— Искам да ми създадеш най-съвършения микроендоскоп. Знаеш ли на какво се позовавам?

— На хапче, което се гълта — отговорих доста грубо аз. — На микрорадиохапче.

— В какви размери смяташ, че можеш да го направиш? — попита ме той практично.

Замислих се. Неочаквано се оказах тласнат към обичайно и все пак непознато предназначение.

— Зависи на каква цел ще го посветите. Ако използваме плаки с фини ленти, като всяка от тях замества един микромодул, могат да се поберат до 100–200 части в кубически сантиметър. В най-добрия случай бих успял да побера в този микрорадиоблок до 600 части.

— За това, което преследвам, е малко — изрече с презрение Погор.

Знаех го, преди да ми го каже. Впрочем споменах плаките с лентите само така, за да му отмъстя. Той защо ме дразни със своите допотопни записки! Освен това долових, че ще започне нещо като наддаване, което естествено ме привличаше. Представа нямах колко силно ще играе старецът.

— Ако имате намерение хапчето да бъде по-малко или да побира повече части, бих могъл да използвам плътните схеми. Частите ще бъдат заместени с електроактивни прибавки, включително с безкрайно малкия кристал на полупроводника.

— Мене, Бърла, не ме интересуват твоите технически проблеми — подхвана академикът с известна студенина. — Ти си молетронист, а не аз. В качеството си на клиент те моля да ми съобщиш конкретно какви ще бъдат габаритите.

— Хиляда части в кубически сантиметър.

— Значи 10 на 3-та степен. Ужасно малко!

Той беше прав. Дотогава се забавлявах, сякаш бях забравил молетронните приспособления.

— Още не сте ми казали какви задачи трябва да изпълнява микрохапчето — изплъзнах се умело.

— Ужасно е, Бърла, не разбираш ли? — разгневи се моят „клиент“. — Такова хапче е подходящо за слонове.

Нищо не отвърнах, защото беше явно, че преувеличава.

— Ти ме поставяш пред необходимостта да избирам: малко хапче или такова, което да побира много части. А аз искам двете свойства да бъдат събрани в една и съща „електронна клетка“, но всичко да бъде съвършено.

— Максимална гъстота ще постигнем, ако се опрем на взаимодействието между молекулите и в молекулите.

— Точни цифри искам, Бърла! — заяви властно старецът.

— Е, около един милион части в кубически сантиметър — рекох скромно, въпреки че бях убеден в смайващото въздействие на думите ми.

В същност с това предложение поизпразних чувала си. Знаех, че ако се постарая, мога да създам подобен „интелигентен връх на игла“. Още повече, че имах и някои нововъведения.

Дълбокоуважаваният ми събеседник обаче навъси веждите си и ми направи знак да стана от креслото. Когато се изправих до него, той ме хвана за реверите и ми прошепна като хипнотизатор:

— Дреболии, Бърла! Чуваш ли? Аз искам чрез тебе да започна съревнование с електронния микроскоп. Сега разбираш ли? Чух, че се е стигнало до събирането даже на един милиард части в кубически сантиметър…

— Да, наистина — признах слисан.

— И пак е много малко! 10 на 9-та нищо не значи.

— Но какво…? — произнесох с уважение, примесено със страх.

— Пак ли започваш с многото въпроси!? Способността на човешкия ум е преценена като 10 на 12-та двуелементни единици на кубически сантиметър. Това е минимумът, от който се нуждая. Искаш да си отидеш оттук, за да се посветиш на ултрамикроминиатюризирането. Предлагам ти да осъществиш мечтата си. Сега слушай внимателно! Биологията има нужда от уред, който да е по-изкусен и по-бърз от най-съвършения микроскоп. Не хапче, както го нарече ти, а „електронен зародиш“, който да се движи в организма, за да ни изпраща информация за най-фините живи структури. Трябва да създадеш приспособление колкото средно голяма макромолекула, с което да постигнем 10 на 13-та двуелементни единици на кубически сантиметър. Този „изкуствен вирус“ ще има следните способности: ще се движи чрез дистанционно управление, да речем, по кръвен път; ще изпраща образи, които ще се отразяват върху екран; ще предава непрекъснато комплексна информация (налягане, температура, киселинност и т.н.); постоянно ще посочва мястото, на което се намира; ще бъде снабден със защитно устройство против бактериите, които са по-големи от „хапчето“. Разбра ли, Бърла? Приеми казаното сега като епилог на бележките, които ти прочетох одеве. Може би това е последното ми желание. Все пак се надявам, че ще побързаш, за да ме зарадваш с осъществяването и на тази ми мечта. Смятам, че бях ясен. От утре ще поемеш новата научна секция. Ще отговаряш за проблемите по ултрамолектроника. Ще предадеш на професор Гряву работен план и списък със сътрудниците и апаратурата. Когато имаш нужда от нещо, ще идваш при мене.

Старецът ме нокаутира.

Неясен и коварен вътрешен глас ми прошепна, че и аз съм станал „макромолекула“.