Лъжи Али Найт

Познаваш ли най-близките си…

Възможно ли е напълно да опознаеш някого?

Можеш ли безпрекословно да се довериш?

Как ще реагираш, ако откриеш, че един от най-близките ти хора е убиец?

Кейт Форман се радва на чудесно семейство, прекрасен съпруг и финансова обезпеченост.

Но една нощ съпругът й Пол се прибира пиян и изцапан с кръв. На следващия ден твърди, че е блъснал куче.

Когато една от колежките на Пол е открита мъртва, у Кейт назряват подозрения, които могат да съсипят добре уредения й живот. Да сподели с полицията е най-логичното решение, но би ли могла да предаде бащата на децата си?

Съмненията я тласкат към отчаяно търсене на истината. Лъжите и манипулациите я водят в различни посоки и към различни заподозрени. А най-страшният въпрос, на който Кейт трябва да си отговори, е дали изобщо познава съпруга си.

Али Найт достига до изненадващи психологически прозрения и майсторски разкрива страховете и дилемите на една жена, поставена в екстремна ситуация. Интригуващият и оригинален сюжет се допълва от модерен език и стил. Найт е работила като журналист и редактор в BBC и авторитетните вестници „Гардиън“ и „Обзървър“.

Али Найт

Лъжи

1.

Изведнъж чувствам, че нещо не е наред, и отварям очи в мрака. Стаята е позната и я разглеждам на светлината на уличните лампи, която прониква през венецианските щори. На стените са окачени подбрани с вкус картини, кресла пазят камината отсреща. На едното са натрупани дрехите на Пол, а на другото е сложен старателно сгънатият ми халат. Аз съм в нашата спалня, безопасно място, убежище за двама ни. Другата страна на голямото легло е празна. Пол не е у дома. Затаявам дъх, защото отново чувам шум, тътрене и стържене, което се разнася отвсякъде и отникъде. Сърцето ми блъска в гърдите. Часовникът прищраква на 3:32 сутринта и от долния етаж се разнася трясък. Шумът може да събуди децата и мисълта ме изкарва от удобната топлина на завивките. Аз съм майка и първото ми задължение в служебната характеристика е да пазя децата си на всяка цена. Движенията ми са бавни и целенасочени, докато се подготвям за онова, което ще направя. Взимам мобилния си телефон и превъртам дръжката на вратата на спалнята, като се постаравам да отворя безшумно. Някой стене и пъшка в коридора и не звучи като Пол.

Често съм репетирала какво ще се случи, защото Пол пътува много по работа и мисля, че е важно да знам как ще се боря за единственото нещо, което има значение за мен — семейството ми. Обичам да съм подготвена. Затова, сякаш съм пожарникар, влагам всичко от себе си в спасителната операция. Поемам си дълбоко дъх, набирам 999, но не натискам зеления бутон за свързване, не запалвам лампата и не хуквам към стълбите с викове: „Махай се от дома ми!“.

Шумно слизам по стъпалата и използвам инерцията на тялото си да се завъртя около спиралния кръг в края на перилата, когато някой се надига в кухнята в дъното на коридора.

— Изчезвай, изчезвай! Полицията е навън!

Натискам електрическия ключ и моят свят се изпълва със светлина. Тъмният вързоп се прекатурва на пода заедно със стола. Изваждам бухалка за крикет от закачалката за дрехи, усещам успокояващата й тежест на дланта си, доближавам оръжието до гърдите си и за секунда се озовавам в кухнята.

— Махай се от дома ми!

Той лежи по лице на плочките в кухнята ми, но когато вдигам бухалката, се обръща към мен и аз виждам съпруга си да ме гледа от пода.

Наистина е моят съпруг, но никога не съм го виждала такъв. Ридае, поема си дълбоко дъх и от носа му текат сополи. Хвърлям телефона на масата и пускам бухалката на пода.

— Пол, какво се е случило, за бога?

Той не отговаря, защото не може. Поглежда ме и предишният ми страх е изместен от силна тревога за него. Опитвам се да го вдигна, но Пол е като мъртъв в ръцете ми. Превил се е и е съкрушен. Сякаш не е той. Едва го познах в гръб. Той не е такъв, какъвто беше.

— Какво се е случило?

Пол се удря с юмрук по слепоочието и отново изохква:

— Кейт, Кейт…

— Боже мой, какво става?

Той се изправя на колене, треперейки, и оставя на пода ключа от колата. Пол е едър мъж — висок, с широки длани и рамене, на които можеш да заспиш. Това беше едно от многобройните неща в него, в които се влюбих преди много години. Караше ме да се чувствам защитена.

— Кейт, помогни ми…

Ръцете му са изцапани със засъхнала кръв.

— Ти кървиш!

Той ги поглежда възмутено. Става, залитайки, и аз леко дръпвам палтото му. Сигурно е ранен.

— Ранен ли си?

— Аз… о, господи, стигна се до това!

— До какво?

Пол затваря очи и подсмърча, като се олюлява.

— Какво се е случило?

Той поклаща глава, завлича се в тоалетната и започва да мие ръцете си. Кръв и кафява вода се завъртат и потъват в канала.

— Пол!

Той избърсва лице в рамото си и кима.

— Убих я…

Изтръсква водата от ръцете си и аз го зашлевявам през лицето. Силно.

— Кажи ми какво става!

Съпругът ми ме поглежда. Интересните му кафяви очи са кървясали.

— Каква бъркотия, каква глупава каша… — Пол въздиша дълбоко. — Мамка му, Кейт, много те обичам. — И в същия миг припада на пода в коридора, без да е в състояние да се свести, колкото и да го бутам и да викам.

Най-после ми се изяснява нещо — той е пиян. Здравата се е натряскал. Вероятно има много неща, които би трябвало да направя в този момент, но първото е да се изпишкам. Сядам на тоалетната чиния и се втренчвам в припадналия си съпруг на пода. Петите му са обърнати навътре, а дланите — нагоре, сякаш упражнява йога. Разтрепервам се от гняв, че се е качил в колата и е карал дотук в това състояние. Разтърсвам раменете му, но Пол не помръдва. Не съм спонтанен човек и планирам нещата. Не съм си представяла подобна ситуация и не знам какво да правя. Парализирана съм от мисълта, че трябва да разбера много неща. След дълго блъскане и дърпане най-после успявам да обърна по гръб Пол, да разкопчая палтото му и да проверя дали е ранен. Не откривам нищо и се разчувствам от благодарност, защото ми прилошава при вида на кръв. Клякам и се втренчвам в него. Красивото му лице е подпухнало, а волевата му челюст е хлътнала. Пол хърка и гърдите му се повдигат. В къщата е тихо. Децата ми спят, без да подозират нищо. Часовникът в кухнята тиктака в унисон с неравномерното дишане на Пол. Хладилникът бръмчи и някъде потраква прозорец. Къщата отново се връща към нормалния си нощен ритъм. В 3:50 се изправям. Умората ме залива на вълни. Не мога да измисля нищо по-добро, освен да си легна. Пол все някога ще се събуди.

2.

Струва ми се, че само след секунда малка ръка се е забила в корема ми.

— Ава! Престани!

Дъщеря ми се върти върху мен в леглото.

— Мамо, пусни ме при теб — моли тя и вкарва струи студен въздух в топлото пространство под завивките. Обикновено мушването в леглото на четиригодишната ми дъщеря рано сутрин, за да я гушна, е едно от най-големите ми удоволствия. Приятно ми е да чувствам меката й кожа и студените й крачета да се притискат до гърба ми, но сега е седем и десет и главата ми пулсира, а очите ме сърбят. Пол не е тук и споменът от снощи изведнъж ме изправя. Сърцето ми заблъсква в гърдите. — Мамо, студено ми е, мамо…

Не мога да повярвам, че съм спала и че съм оставила съпруга си в такова състояние на пода. Ужасяващи видения, че Джош неволно се спъва в трупа му, докато отива да си пусне анимационно филмче, ме изкарват от леглото.

— Татко е на дивана. Крие се под одеяло.

Скачам от леглото и нахлузвам халата си. Ава се почесва по русокосата глава.

— Мамо, може ли Фийби да дойде да играем?

Не й обръщам внимание и забързвам към вратата на спалнята. Време е да разбера истината за снощи.

Пол не е в хола. Намирам го в кухнята. Подпрял се е на плота, държи чаша чай в едната ръка и препечена филия в другата. Облечен е и е избръснат и разговаря с Джош, който се е навел над купа с овесени ядки. Съпругът ми изглежда напълно нормален.

— Заповядай. Направих и за теб. — Той ми подава димяща чаша и се усмихва. Не отвръщам на усмивката му, но скръствам ръце в жест „слушам те, говори“. Пол оставя чашата и престава да се усмихва.

— Какво се случи снощи?

— Нищо.

— Нищо?

— Напих се и станах сантиментален. — Той повдига рамене, сякаш се опитва да омаловажи нещата.

Недоверчиво присвивам очи.

— Но ти каза, че… — Двамата поглеждаме дали главата на Джош е помръднала. Не е необходимо да изричам думата. Дори не съм сигурна дали мога да произнеса „убил“. Струва ми се толкова странно и мелодраматично, когато слънцето грее през прозореца и по радиото говорят за задръстване по М25.

— Не ставай глупава.

— Какво се случи?

— Нищо!

— За кого говореше?

Джош започва да усеща нещо различно от обичайното ни поведение сутрин и като костенурка, която се събужда от дълъг зимен сън, надига глава и мигайки, ни поглежда.

Пол се взира гневно в мен.

— За никого.

Вдигам ръце и иронично ги размахвам към него. Той разбира, че имам предвид кръвта.

— Прегазих куче.

— Какво? — Като подскача, нахлузила полицейска фуражка на главата си, Ава влиза в кухнята.

— Не мога да повярвам, че си карал в това състояние!

— Кейт, моля те! И без това ужасно съжалявам. Имам ужасен махмурлук.

Двамата се втренчваме един в друг.

— „Шредис“ или препечена филия, Ава? — питам оживено и се приближавам до бюфета.

— „Криспис“. Искам „Криспис“.

Взимам купичка и лъжица.

— Куче?

— Да. Реших, че трябва да го преместя и да го покрия… Знаеш как е.

Искам да му кажа, че по ръцете му имаше кръв, но се сдържам.

— Какво куче?

— Моля?

— Каква порода беше кучето?

— Мисля, че кръстоска между лабрадор и нещо друго. — Пол навежда глава. — Трябваше да го влача и се разстроих.

Втренчвам се в съпруга си, туптящото сърце в дома ни. Стои в кухнята с децата си. Познавам го по-добре, отколкото той себе си. Често ми го казва. И знам, че когато наведе глава, Пол лъже.

— Знаеш породата, но не знаеш пола му.

Пол ме поглежда недоумяващо.

— Снощи кучето беше „тя“, а тази сутрин е „то“.

Той повдига рамене. Лицето му не разкрива нищо.

— Предполагам, че снощи всичко е изглеждало по-реално. Кучетата приличат на хора, когато ги нараниш. — Пол допива чая си и изтръсква трохите от костюма си. — Трябва да тръгвам. — Отправя се към мен и ме прегръща дълго, като ме притиска до себе си и бавно ме полюшва, а после с обич ме целува по челото. — О, Филоси, постоянно се грижиш за доброто ми.

Имам високо чело, което мразя. Почти веднага след като започнах да излизам с Пол и компанията му, той разсмиваше приятелите си, като ме наричаше „дървен философ“. Докато месеците минаваха и започнах да си фантазирам, че той си пада по мен, аз станах Филоси и от всичките му гальовни думи най-много харесвам тази. Пол ми се усмихва, докато вървим ръка за ръка към външната врата. Помагам му да облече палтото си, докато той търси шала и работното си куфарче.

— Мамо, Ава разля мляко върху комикса ми! — От кухнята се чуват писъци и викове.

— По-добре отиди при децата — казва Пол и отваря вратата.

— Добре ли си? — Вкопчвам се в него, опитвайки се да прогоня недоволството от нерешените въпроси. Той кима и отмества ръцете ми. — Сигурен ли си?

— Никога не съм бил по-добре — отвръща той, но изглежда тъжен, докато върви по алеята.

— Мамо!

Отивам в хола. Писъкът на Ава се извисява. Виждам събраното накуп одеяло, под което Пол е прекарал нощта. Вдлъбнатините от тялото му още се виждат на възглавниците. Сигурно е станал рано, за да измие следите от изминалата нощ. Когато разговаряхме, не събрах смелост да го питам нещо. Страхувах се да повдигна капака на кутията с емоциите. Какво би го накарало да плаче на пода на кухнята? Преди пет години баща му почина внезапно от сърдечен удар. Не мислех, че мъж може да покаже такава скръб като Пол тогава — до снощи.

3.

Името ми е Кейт Форман и съм голяма късметлийка. Приятелите и семейството ми често ми го казват и аз искрено го вярвам. Успехите ми са много — от осем години съм омъжена за най-прекрасния човек на света и имаме две хубави, здрави деца и къща, много по-голяма и величествена, отколкото съм си представяла, че ще имам. На трийсет и седем години съм, не ми се налага да боядисвам косата си и все още нося дрехите, които съм си купила, преди да се роди Ава (но не и преди Джош, защото майчинството ни се отразява, колкото и да се преструваме, че не е така). Не ме интересува дали е случайно, програмирано, усилена работа или шанс. Щастлива съм и Пол също и само това има значение.

Знам, че съпругът ми е щастлив, защото наскоро ми призна, че ме обича повече от децата ни. Попита ме дали мисля, че не трябва да е така, и аз се засмях и поклатих глава. Понякога си мисля, че не заслужавам Пол. Семейството му е много по-баровско от моето. Той е учил в елитно частно училище. Майка му живее в имение сред красива природа. Израснал е на тенис корта и има много братя и сестри, първи издания на книги на лавиците и картини, които може да са или да не са ценни — изглежда, никой не знае и не му пука. Всичко е много по-внушително и романтично от стерилната кутийка в покрайнините на мама и втория ми баща и снимките от дипломирането ми и на сестра ми Линда, гордо окачени на стената във фоайето.

Срещнах Пол в първия ми ден в университета. Тогава бях Кати Браун. Всъщност той беше първият човек, с когото се запознах, след като напуснах дома си. Пристигнах на гарата с велосипеда си. Мама носеше багажа ми в колата и щяхме да се срещнем в двора. Пол беше в трети курс и караше микробус, с който превозваше студенти. На онова пътуване аз бях единствената, която той взе, и веднага се влюбих в него. Пол имаше силен слънчев загар и беше в отлична физическа форма след дълга лятна ваканция някъде в Европа. Караше с една ръка, подпрял лакът на смъкнатото стъкло. Жегата в късното лято внасяше приятно усещане, че сме в друг свят. Докато микробусът се накланяше насам-натам по огромните завои и препускахме по улиците на голям и непознат град, почувствах огромна радост от перспективите в живота и изпитах вълнение, което ми е трудно да изживея отново. Пол беше две години по-голям от мен и се шегуваше, че съм първокурсничка, флиртуваше и аз жадно поглъщах ухажването му. Имаше големи кафяви очи и черна коса, която стърчеше и той разсеяно я приглаждаше. Косата му още не е оредяла. Когато извади велосипеда ми от задната част на микробуса, аз не можах да повярвам, че университетът е пълен с красиви, вълнуващи мъже. Не е необходимо да споменавам, че не беше така. През следващите няколко седмици оглеждах двора, но го зърнах няколко пъти само за миг. Той ми махна с ръка през тълпата, която го беше заобиколила, и нещата стигнаха дотук. Сприятелих се с няколко души, потопих се в живота на студентите първа година и се разсеях с други връзки. След дипломирането си отидох в Лондон, без да мисля за Пол. Пет години по-късно приятелката ми Джеси започна, да се среща с Пъг, който освен че имаше смешно име, беше приятел с Пол.

Тогава Пол беше женен за Елоуид. Отначало помислих, че той е казал Елоуиз, но не, името й трябваше да бъде различно — и трудно. Тя беше естествена блондинка. Не се гордея с онова, което се случи година по-късно, но те нямаха деца, слава богу, и това улесни нещата. Имахме връзка. Първата ни нощ заедно беше един от върховните моменти в живота ми. Не е необходимо да споменавам, че сексът беше… нямам думи да опиша страстта и откровеността му. Забременях два месеца след развода на Пол.

Историята ни не свършва дотук, а само става все по-хубава. Пол ми предложи да се омъжа за него на уикенд в Париж, когато бях в седмия месец, и се оженихме, когато Джош беше на една годинка. Бебето ни изглеждаше много симпатично на сватбата. Неспокойно се въртеше в мъничкото си моряшко костюмче със синьо по краищата. Майка ми се занимаваше с него по време на церемонията в селската църква. След това се разплака и ми каза, че съм постъпила много добре.

Откакто сме заедно, сменихме три къщи — апартамент, красива викторианска и сегашната — внушителен триетажен дом край парка. Пол ръководи фирма за телевизионни продукции и печели много. Купуваме все по-скъпи къщи. Ако нещата не се променят, кой знае с какво може да се сдобием или колко скоро Пол ще се пенсионира. Аз вече не работя на цял ден. Преди да срещна Пол, се занимавах с проучване на пазара и анализирах поведението на клиентите — бъркаме си в носа и ни плащат за това, както обичахме да казваме край охладителите за вода, но след като родих Джош, започнах да работя като телевизионен изследовател, което правя и до днес. Сега съм във „Време за престъпление“, седмично предаване в стил таблоид, което разчита на записи от камери за наблюдение и видеокадри от мобилни телефони на зрители, за да залавя престъпници — от дребни крадци до убийци. Въпреки че работя три дни в седмицата, Пол пак твърди, че съм „аматьор“. Понякога това ме дразни, но ще бъде справедливо да кажа, че сферата ми на действие е домът, а на Пол — работата, и се събираме като диаграма на Вен.

Това утро трябваше да бъде като всяко друго и да правя сандвичи на Джош и Ава, преди да ги заведа на училище. Обикновено върша всичко бързо, но днес лудориите на децата ме дразнят. Масата и столът в кухнята са оплискани с мляко, Джош грабва мокро списание и опръсква стената. Децата ми са разглезени и изпитвам вина, че им угаждам твърде много, за да компенсирам онова, което липсваше в моето детство.

Отивам в кухнята и взимам бухалката за крикет на Пол, недокосната и пренебрегната от сина ми, който не обича спорта, и я връщам на мястото й в коридора. Изведнъж се сещам, че едва не халосах Пол с нея, а той не подозира нищо. В дванайсет и половина имам среща с Джеси. Днес ще пия вино.

4.

Джеси не е най-старата ми приятелка, но е най-забавната. Уговорили сме се да се срещнем на Трафалгар Скуеър и предполагам, че тя иска да разгледа Националната галерия, но когато започвам да изкачвам стъпалата, Джеси се обръща на другата страна и не показва интерес към шедьоврите на импресионистите или желание да се блъска заедно с туристите, за да си купи картичка от магазина.

— Хайде да обядваме навън. Ще бъде забавно.

— Навън?

— Да. Ще си вземем сандвичи и ще ги изядем до лъвовете.

— Да не си полудяла? Денят едва ли може да се нарече хубав.

— Къде е авантюристичният ти дух? Хайде, аз черпя. — Тя се усмихва.

Днес се срещаме на обяд с нея, защото наскоро имаше изложба и продаде картина, и иска да ме почерпи, за да отпразнуваме.

Нареждаме се на опашката пред шумен магазин за сандвичи, хукваме да пресечем улицата между летящите коли и сядаме на ръба на единия фонтан. Духа вятър и непропускащата мазнина хартия се развява, докато захапваме сандвичите и си наливаме вино в пластмасови чаши.

— Е, как си? — питам и си взимам домат от триъгълния сандвич с бекон. — Добре ли върви работата?

Джеси поклаща глава:

— Срещам се с евентуални клиенти. Може да излезе нещо. Чувствам, че съм на прага на нещо вълнуващо.

— Страхотно.

— Или слушам врели-некипели.

— Ами, това е съдбата на художника.

— Поне моята. — Джеси има само една любов — изкуството. Работила е в барове и нощни клубове, за да се издържа, докато следва, живяла е незаконно в апартаменти, без да плаща наем, за да си купува платна за рисуване, и все още трябва да работи, за да плаща наема на ателието си и материалите. Използва всеки свободен момент да рисува. — Колко е часът?

Подръпвам ръкава на палтото си, за да погледна часовника си.

— Наближава един. Защо?

Тя не отговаря. Очите й се стрелкат насам-натам.

— А, един познат. — Джеси маха с ръка на двама млади мъже, които седят малко по-нататък на ръба на фонтана. — Не поглеждай, но онзи вляво зад теб е човекът, с когото се срещам. — Надничам и съзирам младеж с козя брадичка на двайсетина години. — На деветнайсет е.

— Трябва да те арестуват! — възмущавам се нетактично. Джеси се е срещала, зарязвала е и е била зарязвана от милиони мъже през годините, откакто я познавам. Съмнявам се дали ще има място за всичките в Националната галерия, докато моите бивши любовници биха се борили да се сприятелят в банята ми. Животът на Джеси е изпълнен с различни страсти, а моят — само с една.

Младите мъже също махат.

— Ще дойдат ли?

— Може би след малко.

Повдигам безучастно рамене. Гълъби се спускат и се клатушкат наоколо, а хората се трупат. Всичко изглежда нормално, но нещо не е наред.

— Добре ли си, Джеси?

Тя преглежда съобщенията в телефона си. Усмихва се.

— Чувствам се чудесно. Как е Пол?

Разговорът за него не внася обичайната топлина в сърцето ми.

— Добре. Малко е напрегнат. Предполагам, че предаванията му вървят добре. „Време за престъпление“ повишава рейтинга си.

— Сериозно?

— Елементът с участието на публиката се харесва. Зрителите грабват мобилните си телефони и ни изпращат купища съобщения и видеозаписи.

— Интересно — отбелязва Джеси, дъвчейки моцарела и рукола. — Може би трябва да говоря с него как да внуша посланието си. Той знае как да изпъква в тълпата. Колко е часът?

— Един. Какво значение има?

Джеси избърсва петънце майонеза от ъгълчето на устата си. Неочаквано силна музика заглушава бръмченето на колите. Не мога да разбера откъде се чува.

— Какво е това?

Джеси става и изтръсква трохите от джинсите си.

— Имаш ли айфон? — пита ме тя и аз кимам. — Може би ще искаш да го извадиш.

Над площада прогърмява басов ритъм и недалеч започва да танцува двойка.

Невъзможно е да не раздвижиш рамене на завладяващата мелодия и наблизо вече танцуват четирима души.

— Ще се видим след малко — казва Джеси и хуква към шестнайсетте човека, които танцуват в две редици. Гаджето й и приятелят му са се включили, увеличавайки разрастващия се квадрат от танцьори.

Гълъбите се разпръсват от движещата се тълпа. Объркана съм. Въртящата се група хора образува странни, но красиви фигури пред мен. Минувачи спират и гледат недоумяващо, мъж и жена отминават бързо, а някакъв бездомник застава като хипнотизиран. Танцьорите са всякакви — някои едва на тринайсет години, а други — пенсионери. Има домакини, жени с високи токчета и мъж с мустаци.

Те очевидно са репетирали, защото сега вече има сто и петдесет души, които танцуват. Джеси ме е довела на флашмоб като всеки друг зрител изваждам телефона си и започвам да снимам. Поклащам се в ритъма на музиката, защото е невъзможно да устоиш на мелодията и да пренебрегнеш абсурдността на това изпълнение под Колоната на Нелсън. Нямам представа какво би си помислил адмиралът.

Музиката се променя в модерно, ритмично темпо и танцьорите се въртят с по-свободни движения и повече енергия.

Знам, че някой сигурно снима сцената, за да я качи в Мрежата минути след финала на спектакъла. Заставам на ниската стена на фонтана и виждам мъж с мощна видеокамера високо на единия огромен лъв.

Стъпалата на галерията, където много творби, които някога са били новаторски, сега стоят зад огромни стъклени прегради, са претъпкани със зяпачи.

Джеси размахва ръце и пее силно. Музиката се извисява в кресчендо. Зрителите се смеят, някой надава одобрителни викове. Танцьорите изпълняват най-трудното движение и половината скачат в обятията на съседа си и вдигат ръце.

Музиката спира внезапно, както е започнала, и танцьорите се разпръсват, сякаш не се е случило нищо. Двама объркани полицаи стоят самотни в средата на вече безлюдното пространство. Тълпата на стъпалата на галерията ръкопляска и вика радостно.

Джеси се хвърля в прегръдките ми, като се кикоти.

— Не можех да ти кажа, но изражението ти беше безценно!

— Беше невероятно! Как се включи?

— Организирахме се във фейсбук, репетирахме веднъж в складовете в Клаптън и после го направихме. Господи, капнах от изтощение!

— Виж. — Полицаите се опитват да говорят с мъжа с камерата върху лъва. — Вероятно ще те покажат по новините довечера.

— Това ще бъде най-голямото ми доближаване до славата.

— Имам големи надежди за теб, Джеси.

— Да отидем да си вземем още вино. — Тя ме хваща за ръката.

— Ще се запозная ли с новото ти гадже? — Оглеждам се да го видя.

— О, той няма значение. — Джеси ме дърпа. — Всъщност харесвам женения мъж, с когото се виждам. Мисля, че всичко се развива шеметно и излиза извън контрол. — Тя ме поглежда предпазливо. — Ако не одобряваш, ще ми кажеш, нали?

— Как бих могла? Не забравяй, че Пол беше женен, когато…

Джеси маха пренебрежително с ръка.

— Бил е твърде млад, не се брои.

— Брои се. Пол се беше заклел във вярност на друга.

— Докато смъртта ни раздели — добавя тя, когато тръгваме по Чаринг Крос Роуд. — Хубаво име за картина. — Замисля се за една-две секунди. — Тълпите притежават огромна сила, нали?

— Вярно е. Организираш ли ги, ще направят изумителни неща.

— Когато си част от тълпата, говориш и вярваш какво ли не.

— Това е първият урок от историята, нали? Групите хора се манипулират лесно.

— Сърцето ми още блъска! — Джеси слага ръка на гърдите си. Очите й блестят.

— Кой е жененият мъж?

— Тихо. — Тя допира пръст до устните си. — Да не урочасваме работата! Сексът е невероятен. Мога да умра за него.

— Не думай! — Изненадана съм. Приятелката ми обикновено говори сериозно за любовния си живот. — Брей. Блазе ти.

Разговорът ни замира. Тя не казва нищо и аз изпитвам завист.

— А ти за какво би умряла?

Повдигам рамене.

— Предполагам, че за Пол и децата.

— А за какво би убила?

— Джеси!

— Кажи! — Тя се обляга на рамото ми.

— За семейството си. Само за семейството си.

Джеси сбърчва нос.

— Колко предсказуемо сантиментално. — Все още е въодушевена от публичния танц, разперва ръце и се завърта на тротоара. — Аз бих убила за изложба в Ню Йорк, за да бъда на корицата на „Арт Мънтли“, за нови ботуши… Хей, добре ли си?

Джеси ме гледа така, сякаш съм се строполила мъртва на улицата. Докато тя бъбреше, ми хрумна нещо — за какво би убил Пол? Смятах, че отговорът му ще бъде като моя — за семейството му. Гордеехме се, че нямаме тайни един от друг — до снощи. Не мога да повярвам, че той може да се разстрои толкова заради едно куче. Но ако кръвта не беше животинска, тогава на кого беше? За секунда си помислям да кажа на Джеси какво се е случило, но миг по-късно се отказвам. Съмнявам се дали ще споделя с някого какво се случи снощи. Това ще остане тайна между мен и Пол, докато смъртта ни раздели.

5.

По-късно следобед Пол се обажда да ми каже, че не е необходимо да готвя, защото ще поръча къри за всички и ще го вземе, докато се прибира у дома. Предполагам, че говорят вкусовите брадавици на махмурлука му и всички ние трябва да се съобразяваме с него. Кърито не е любимото ми ястие. Нареждам чиниите и се опитвам да накарам Джош да ми помогне, но единственият му принос е да се почеше под мишницата и да се прозее.

Ава се втурва към баща си, когато той отваря вратата, и той едва не изпуска на пода плика с кърито.

— Хей, маймунке! — вика Пол, хваща я с едната си ръка и театрално разиграва как отчаяно се мъчи да не падне. Ава писка доволно, докато той се блъска в стените, като влиза с кърито в едната ръка и детето в другата. — Ти сядаш на стола, а храната — на масата! Пфу! — Пол се завърта и ме сграбчва в силна и любяща прегръдка. — Хубаво е да се прибереш у дома. — Дръпвам се. Случилото се снощи все още е твърде ярко в съзнанието ми, за да си играя на щастливо семейство. Пол сипва пиле, спанак и нахут в чиния за мен. — Ориз, сладурчета? — пита той, а Ава изпищява, защото разлива ябълковия сок.

— Мамо! Тя ме намокри! — Джош хвърля хлебчето си на масата и блъска сестра си, докато аз се опитвам да ги успокоя. Ава си поема дълбоко дъх, за да изреве, но Пол бързо заобикаля масата, взима я, слага я на коляното си и се опитва да се храни, въпреки че главата на детето му пречи.

— Всичко е мокро! — Вилицата на Джош изтраква на пода.

Пол вдига чашата си с вода и я доближава до моята.

— Добре дошли на вечеря при семейство Форман — усмихва ми се той.

— Мамо, ти на двайсет и седем години ли си? — пита Ава.

— Не, миличка, много по-голяма съм.

— На двайсет и една?

Поглеждам я снизходително.

— Не, на трийсет и седем съм.

— Много си стара, мамо — възкликва Джош, който е подпрял глава с едната си ръка, а с другата тъпче ориз в устата си. Опитвам се да уловя погледа на Пол, но той се е втренчил в масата.

— Днес се срещнах с Джеси. Тя ме заведе на флашмоб на Трафалгар Скуеър.

Пол проявява интерес:

— Сериозно?

— Да, и тя участва. Беше изумително. Заснех малко с телефона си.

— Сега телевизията широко използва мобилните телефони и интернет. — Той поклаща глава. — Ако не внимавам, ще стана старомоден.

— Джеси има нов… знаеш какво. — Поглеждам го многозначително. Пол умее да дешифрира езика, на който говорим пред децата.

— Кой е този път?

— Женен.

Той въздиша:

— Горкото копеле.

— Пол! Не е честно! Пък и би трябвало да съчувстваш на жена му. Тя страда заради кризата на средната възраст на мъжа си.

Отговорът му е да забие нос в косата на Ава и да диша дълбоко. Стоя с плика от кърито над кофата за боклук и го гледам.

— Добре ли си? — питам.

Пол излиза от унеса.

— Да, да…

— Какво се случи снощи, Пол?

Той отбягва погледа ми.

— Нищо не се е случило.

— Защо се прибра толкова късно? — разпитвам го внимателно.

— Бях с едни хора от работата.

— Кои хора?

Пол ме поглежда.

— Разпитваш ме.

— Искам да ти помогна, Пол. Затова съм с теб. — Гласът ми е тих. Искам той да знае, че сме отбор, неговият проблем е мой и можем да го решим заедно.

Пол слага Ава на съседния стол, за да стане и да нареди приборите в миялната машина.

— Не се нуждая от помощта ти. Всичко е наред. — Той разсеяно крачи из кухнята, повдига разни неща, гледа под тях и два пъти премества работното си куфарче. Разговорът ни е прекъснат, когато го чувам, че отваря шкафа под стълбите и рови вътре.

— Какво търсиш?

— Нищо. — Той се връща в кухнята.

— Е, с кого беше до малките часове?

— С Лекс отидохме на бар.

Кимам предпазливо. Дотук няма изненади. Лекс е деловият партньор на Пол и най-много от всичко обича да пие, да купонясва и да се държи като хлапе. Разговорите ни най-често се свеждат до следното:

Аз: Порасни.

Лекс: Я стига! Какво лошо има?

Пол: (Мълчи и върти очи.)

С Лекс не сме най-добри приятели. Ако това е създало неприятности на Пол през годините, откакто работят заедно, той го е прикрил много умело.

— В колко часа си тръгна?

— Не си спомням.

— Не знаех, че Лекс може да те разстрои толкова много. — Очевидно не трябваше да го казвам, защото Пол ме стрелва с поглед, от който лицето ми пребледнява. — Къде блъсна кучето?

— Искаш да кажеш, прегазих. — Той потреперва и поклаща глава. — Близо до паркинга до моста. — Вглежда се в обувките си. — Не искам да говорим повече за това, Кейт. Историята ме разстрои.

— Теб?

— Престани да ме въртиш на шиш!

Обзема ме тъга, когато той отива в хола и включва телевизора. Отрязва ме. Джош се оригва и Ава започва да се кикоти, отваря уста и полусдъвканите шоколадови стафиди се оказват на масата. Скарвам й се много по-строго, отколкото тя очаква, и Ава се разплаква. Чувствам се виновна и се ядосвам на себе си. Вбесявам се на Пол, че ми е развалил настроението и ме е накарал да се разкрещя. Майчинството е безкраен кръг от разочарования и вина.

Няколко часа по-късно лежа неподвижно в леглото и усещам как Пол се намества върху дюшека. Не мога да престана да мисля за случилото се. Мъката и паниката му са като лоша ресторантска храна в стомаха ми. Никое от обясненията ми не е приемливо. Възможно ли е Пол да се разстрои толкова много заради едно куче? Не го вярвам, но може би ще се наложи, защото алтернативите са далеч по-страшни. Призракът на друга жена и друга страст, която го изважда от равновесие, тежи като олово в мен в мрака. Женени сме от осем години. Пропуснала ли съм нещо? Винаги съм си мислила, че ако Пол ми изневери, ще разбера, ще забележа знаците. Имам опит. Баща ми изостави мама, когато бях на десет години. С Линда чухме писъците и виковете от долния етаж и затръшването на вратата. Той не се сбогува с нас. Виждала съм баща си четири пъти от онази нощ. Не го поканих на сватбата си и той не познава децата ми. Догодина Джош ще навърши десет. Мисълта, че Пол може да ме напусне на възрастта, когато аз бях напусната, е недопустима и невъобразима. Мама казваше, че й е дошло като гръм от ясно небе и че нямала представа, че татко ходи със секретарката си. Погрижила съм се във взаимоотношенията ми с мъжете да не бъда като майка си — измамена и неразбрала нищо. Сега мама е с Дейл, тъп пияница, който й „прави компания“. Линда така и не се омъжи и няма деца, но за разлика от Джеси мисля, че е щастлива. Сестра ми беше на петнайсет, когато татко ни напусна, и й е трудно да има доверие на мъжете.

Мразя баща си. Дори късметлийка като мен трябва да носи кръста си.

Притискам се до Пол, докато спи, увивам крака около неговия и слагам брадичка във вдлъбнатината между лопатките на раменете му. Допадаме си като мъж и жена.

Всички харесват Пол. Той е хубав, мил и мисля, че — това е черешката на тортата — не е скучен. Може да разкаже смешен виц, да спечели надбягването за бащи на спортния празник на Джош и да предложи добър съвет за разбитото сърце на Джеси. Понякога хората ми казват: „О, Пол е голяма работа“. Мисля си, че това е хубаво. Той никога не престава да ме изненадва. Не е скучен, а скуката е смърт за брака. Освен това е преуспял. Преди две години телевизия „Форуд“ — името е комбинация от фамилиите на Пол и Лекс Уд — беше купена от английската медийна компания КПТВ. Шегувахме се, че ще ходим на соарета на Даунинг Стрийт и вероятно ще се запознаем с Елтън Джон, но това все още не се е случило. Децата ми тепърва ще трябва да се борят за внимание, популярност и възможности, но не до такава степен като Линда и аз. Аурата на „специални“ все още е далеч.

Беше трудно да останем спокойни, когато Пол и Лекс продадоха фирмата. Постижението наистина беше изумително и им причини вълнение и стрес. Как би трябвало да се чувстваш, когато си постигнал мечтите си, а още нямаш четирийсет години?

Светът, в който се движи Пол, е космополитен, забързан, ефектен и безразсъден. Той има петдесет и пет служители, голям процент от които са жени, по-млади, по-умни и по-хубави от мен. Не правете грешката да си мислите, че съм огорчена, че лотарията на красотата ми е дала малко или че изпитвам параноя от конкуренцията. Животът винаги е бил такъв към мен. Не съм ослепителна красавица, тиха съм по характер и се харесвам постепенно, не веднага. Имам средно дълга кестенява коса, чуплива, светлокафяви очи с очевидно интересни петънца в тях и мила усмивка. Мъжете обикновено си падат по момичета като Джеси с щръкнали гърди и изрусена до бяло коса, гръмогласни като нея и с богат запас от забавни анекдоти, само че аз си тръгнах с най-голямата награда от всичките ми връстнички — брак и живот с Пол. Успях, защото съм целенасочена. Когато вярвам, че нещо е правилно, а връзката ни с Пол беше правилна, нищо не може да се изпречи на пътя ми. Работих много усилено, за да поставя неговите потребности над моите и да живея в сянката му. Направих невъзможно за него да живее без мен. Разбира се, не казвам на никого за това, защото ще изглежда, че съм се предала, а определено не е така. Но след десет години и две деца чувствам промяна. Време е да изляза от сянката, фактът, че мъжът ми ридаеше на пода и бръщолевеше, че е убил някого, не е нещо, пред което ще се предам. Рано или късно ще разбера какво се е случило онази нощ и после неуморно ще работя да го поправя.

6.

Блясъкът, свързван с телевизията, ярко контрастира на жалкия вид на офисите, където се прави „Време за престъпление“. За да стигна до работното си място, аз треперя от страх от огромни превозни средства, които разпръсват пясък, докато с трясък се придвижват към центъра на Лондон, и когато стигна дотам, никога не се застоявам на портата от шейсетте години на миналия век, от която липсват парчета бетон, сякаш някое диво животно се е приспособило напълно към градската околна среда и е започнало да я яде. Офисът изглежда ужасно. Мокетът на квадрати под бюрото ми е нагънат по краищата и на пода има петна, които приличат на разплискана кръв.

Включвам компютъра си и махам с ръка на Шаина, която седи срещу мен. Шегуваме се, че грозната обстановка съответства на типовете, с които се занимаваме по цял ден. На бюрото ми е подпрян чувал за боклук. Преди да попитам какво има вътре, Шаина се навежда към мен и прошепва:

— Черния облак се задава.

Сядам, обръщам се и виждам Ливи, продуцентката, която казва: „Аха“ на някого по мобилния си телефон, докато слаломира покрай столовете и върви към нас. Още не съм работила във „Време за престъпление“ достатъчно дълго, за да опозная всички, но Ливи определено привлече вниманието ми. Тя приключва разговора, хвърля телефона и изпухтява от раздразнение.

— Доколкото разбирам, денят не е добър, а?

Ливи изсумтява.

— Всичките са кретени и тъпаци.

Виждам, че Шаина едва сдържа усмивката си. Наричаме Ливи „Черния облак“ защото е непоправим песимист и съзира бедствия, дебнещи на всеки ъгъл.

— Мислех, че броят на зрителите ни се увеличава?

Ливи не се усмихва. Сяда на бюрото ми.

— Да, така беше. — Страхотната новина не е достатъчна за Ливи, а я изпълва с мрачни опасения какво ще стане после. Тя се намръщва още повече. — Но никой не е доволен. — Посочва черния чувал. — Пристигат все повече видеозаписи от зрители. Това е само част от тях. Трябва да ги прегледаш и да подбереш само най-страшните истории, кадри, които наистина показват гадните отрепки, сред които живеем. — Тя забива пръст в компютъра ми, за да наблегне на думите си.

— Няма проблем — отвръщам.

Ливи прави всичко възможно да ни зарази с лошото си настроение.

— Не се вълнувай прекалено много. Работата е трудоемка.

Нищо, което й казвам, не може да я убеди, че харесвам работата си. Ливи я смята за досадно, повтарящо се сортиране и сверяване на информацията, а аз виждам интересни прозрения в драмите, живота и нещастието на хората, фактът, че можем да излъчваме видеозаписите на милиони телевизионни зрители, да помогнем за залавянето на индивиди, които тероризират домове, и да направим живота на хората по-хубав, ме кара да обичам работата си.

— Има още един там отзад — добавя Ливи. — Ще ти покажа къде е и ще го довлечем тук.

— Какво друго разкрива обратната информация за предаването? — пита Шаина.

— Марика е чудесно попадение. Едно нещо поне върви добре.

— О, великата Марика Кокран. — Не мога да се сдържа и изпадам във възторг.

— Не е ли най-добрата? — Въпреки че настроението на Ливи е мрачно, дори тя не може да устои на обаянието на Марика.

— Това е много по-различно от танцовото шоу, което тя представяше отначало, но Марика има младежко и свежо отношение, което се вмества в предаването — отбелязвам.

— Господи, какъв подвиг беше да я взема! Разбира се, идеята беше на Пол!

Отправям й възможно най-милата си усмивка, която понякога е направо захарна.

Марика беше моя идея.

Ливи си е позволила да бъде щастлива твърде дълго. Смръщва се още повече.

— Да, засега шоуто върви добре, но непрекъснато ми опяват да намаля бюджета. Господи, колко ми липсват и неограничените средства. Вижте каква дупка е офисът!

Трите отчаяно оглеждаме помещението и аз се осмелявам да предположа, че съм назначена предимно защото струвам евтино.

— Защо сме в този офис? — пита Шаина.

— Това е учтиво описание! Някой мухльо от „Форуд“ е забравил да направи нещо с договорите за наема. — Тя става и веднага се паникьосва: — Къде е телефонът ми? — Взимам го и й го давам. — Кейт, записите.

Шаина ме поглежда съчувствено, докато се влача след Ливи по тесния коридор. Тя бута тежката врата и се пренасяме в студиото на „Време за престъпление“. Ливи минава покрай голяма снимачна площадка на хол с кожено кресло и диван зад стъклена масичка за кафе. Тук Марика привлича вниманието на зрителите, когато се излъчва „Време за престъпление“, но днес студиото е безлюдно и тихо. Предаването търси помощта на обществеността, за да разкрива всякакви престъпления, от убийства и изнасилвания до криминални щети, и използва гласуване по телефона и със съобщения, за да набира средства за обществени кампании — камера за наблюдение в тъмен ъгъл на някой квартал или нови ключалки за врати на пенсионери.

Встрани от сцената има редица бюра, където изследователите приемат обаждания, съобщения по мобилни телефони и имейли от гражданите и откъдето всяка седмица организираме гласуването на зрителите. Предаването е популистко, при това цинично.

Ливи блъска странична врата, отива в склада с пощата и започва да рови в черен чувал за боклук до купчина картонени кашони.

— Чувствам се като хората, които показваме в шоуто — отбелязвам.

Ливи изсумтява:

— Нямам представа кой глупак ги е извадил.

Отварям чувал и виждам стотици пликове и пакети, всеки съдържащ сърцераздирателно писмо, описващо ужасите, с които живеят авторите им, и често придружено с видеозапис.

— Това си е престъпление отвсякъде.

— Светът е пълен с лъжци и измамници — разпалено добавя Ливи. — Хайде, ти го хвани от едната страна, а аз ще го хвана от другата.

— Знаеш ли, когато карах курса по методи за разпит…

— Какво си карала? — Ливи се обръща към мен изненадана и аз засрамено осъзнавам, че тя не е чела автобиографията ми, когато кандидатствах за работата. Не за пръв път подозирам, че тъй като съм съпруга на Пол, това улеснява нещата.

— Курс как да разпитваш заподозрени, дали заподозрените лъжат и други такива неща. Бях с един куп полицаи, всичките мъже, и частни детективи с проблем с килограмите.

— Защо, за бога…

— Когато работех в проучването на пазара… — започвам, но Ливи пак недоумява. — Преди да стана телевизионен изследовател, се занимавах с проучване на пазара. Съставях въпросници и интервюирах хора, за да проверя реакциите им към продуктите за потребление — шоколадови десерти, прах за пране и други. Обаче мислех, че резултатите не помагат много, защото смятах, че интервюираните лъжат. Класическият случай е, когато попиташ някоя домакиня колко часа телевизия гледа на ден, тя твърди, че изобщо не гледа, но после, ако я попиташ какво мисли за Джеръми Кайл, тя започва да бръщолеви за гостите му всяка сутрин. Затова убедих шефа ми да ме изпрати на курс по разпити, за да разбера дали полицейските методи имат търговско приложение. И ми платиха да уча през работно време. — Хващаме чувала от двата края и тръгваме през студиото.

— И имат ли?

— Така мисля, макар че все още не съм сигурна или не умея много добре да разчитам реакцията на хората. Научих обаче интересни неща. Знаеш ли, че седемдесет процента от заподозрените в престъпление правят самопризнания? Ако хората в онези писма и имейли — кимам към купчината пликове в ръцете си, — мислят, че партньорът или съседът им крои нещо лошо, това е, защото вероятно наистина е така.

Ливи кима.

— Като проклетия ми бивш съпруг — огорчено добавя тя. Слагаме чувала до двойника му до бюрото ми. Ливи се втренчва за миг в празното пространство и се замисля. — И проучването ти на пазара предполага, че любовта ми към „Туикс“ — посочва шоколадовия десерт, който съм си донесла за обяд, — е, защото гаджето ми не ме обича достатъчно?

— Не. Защото ти наистина обичаш шоколад.

Ливи изцвилва. Звукът е толкова стряскащ, че след секунда и двете избухваме в смях. Шаина се връща от тоалетната и застава с отворена уста.

— Сериозно, едно от нещата, които научих на онзи вечерен курс, е, че повечето престъпници са глупави. Умните се срещат много рядко.

— Или се измъкват.

— Може би. Вероятно едната причина е, че групите се ръководят изненадващо лесно. Хората са податливи на манипулации, но всички се мислим за неподатливи и бдителни.

Очите на Ливи се изцъклят замечтано.

— Гениален престъпник. Бих искала да хвана един.

— И аз. — Тя няма представа колко сериозно говоря.

Трепетно опасение нахлува в мимолетно доброто настроение на Ливи.

— Къде е телефонът ми? — Тя разтревожено потупва джобовете си. Взимам го от бюрото си и й го давам. Ливи се заслушва за секунда и отново се намръщва: — Кажи на малоумника, който го е направил, да го извади от сметките. — Тя отметва коса и тръгва.

— Добро ли съзирам в това зло? — пита Шаина.

7.

В сряда има празнична работна вечеря, последната спирка в тура на общуване на телевизия „Форуд“. Едно от новите предавания на фирмата (очевидно измислено и излъчено в ефир от Пол) е предизвикало голямо вълнение. „Отвътре-навън“ е документална поредица в стил риалити за Джери Бонакорси, който преди трийсет години е удушил жена си, защото „го побърквала“. Бонакорси нямаше да бъде запомнен от никого, ако не беше фактът, че тъй като не изразил угризения за престъплението и не бил освободен, той е един от най-дълго лежалите престъпници в затвор в Британия. Сега е на седемдесет години и „Отвътре-навън“ успя да склони Комисията за условни присъди да се съгласи да допусне камери на изслушванията му в съда и в затвора, за да покаже как се взимат решенията дали да бъдат освободени или не затворници като него.

В началото на поредицата не знаехме дали Бонакорси ще бъде освободен. След месец го пуснаха. Ако питате мен, той трябва да гние в затвора, докато умре, но аз съм само съпруга и част от обществото, затова коя съм аз, че да решавам? Според Пол имам таблоиден възглед върху живота, на което отговарям, че всеки е либерал, докато не стане жертва на насилие.

И така, тази вечер е посветена на убийци и мохито. Не знам какъв ще бъде ефектът от комбинацията. Сергей, асистентът на продукциите на Пол, е наел ново, нашумяло заведение в града и е организирал вечеря за сто и петдесет души. Това е отлична възможност за служителите да се подмажат, да привлекат внимание към себе си и да се напоркат за сметка на някой друг. Вечерята е важна, защото ще идва Рейф Спенсър, основателят на КПТВ, заедно с други величия, и Пол гори от желание да ги смая. Купила съм си нова рокля и съм си направила прическа. Косата ми се полюшва в красива вълна, когато обръщам глава.

— Е, какво ще кажете? — Завъртам бавно клошираната си пола пред Ава и Лусиана, детегледачката. Ава седи на коленете на Лусиана, която сресва косата й. Двете се кикотят и си шушукат нещо. Лусиана е бразилка и детегледачка на едни наши приятели, но се грижи за нашите деца, когато е свободна. Тя е обсебена от Ава и часове наред играе на кукли и „училище“ с нея, а Джош е оставен да гледа необезпокояван телевизия.

— О, мама е красива, нали? — пита Лусиана и поглежда Ава.

— Смешна си — заявява дъщеря ми.

— Смешно е да го каже момиче, което се облича в жълто, алено и пурпурно — отвръщам.

Ава е издокарана като Алиса в Страната на чудесата и си бърка в носа. Ококорените й очи се втренчват в мен, докато главата й се клати в ритъм с движенията на гребена. Джош дори не отмества поглед от телевизора.

— Този цвят много ти отива — казва Лусиана. — Пол ще бъде горд, че е с теб тази вечер.

— Еха — кикотя се аз малко смутено.

Лусиана повдига слабичките си рамене.

— Пол е секси мъж. Трябва да бъдеш красива, иначе… — Тя не довършва и въздъхва драматично, а после размахва пръст към мен. — Иначе всички мъже са еднакви. — Лусиана е на двайсет, а говори като седемдесетгодишна. Не мога да си представя как млад и красив човек като нея е толкова циничен към мъжете.

— Говориш мъдро, Лусиана — усмихвам се. — Яжте каквото има в хладилника и не позволявай на децата да стоят до късно.

Лусиана кима. Прилага една и съща изпитана във времето практика да ме изкара от къщата. Мобилният ми телефон звъни. Таксито е навън.

— Е, излизам. До скоро.

Джош не отговаря. Телевизорът гърми. Отново проверявам съдържанието на чантата си и оглеждам зъбите си в огледалото в коридора. Все още са там.

Позволявам си лукса да взема такси, защото съм с обувки с високи токчета. Минаваме покрай магазини и къщи и виждам старица, която мъчително се влачи по улицата и тялото й се тресе от усилието да носи тежката си пазарска чанта. Изпитвам вина, че съм галеница на съдбата и заради късмета си. Започнала съм да го приемам като нещо неизменно. Опитвам се да преценя дали това е проблем, когато усещам, че мобилният ми телефон вибрира, защото съм получила съобщение от Джеси.

„Току-що правих най-хубавия секс през живота си! Обади ми се.“

Прибирам телефона в чантата си и облягам глава на седалката. Сигурно съм получила стотина съобщения от Джеси със същия текст. Вярна е на себе си. Пол ще се гордее с теб. Хубаво е да го чуеш. И аз се гордея с него. В главата ми отекват риданията му от понеделник. Седалката изведнъж става лепкава и въздушната струя през прозореца — студена. Нямам обяснение, което да ме успокои, и отново ме обземат неприятни мисли. С Пол трябва да поговорим. Жадувам за яснота и да се върна към хубавия си, нормален живот. Таксито спира и аз ощипвам дланта си, за да се стегна. Аз съм жената на шефа, трябва да играя роля и искам да я изиграя добре.

8.

Ще се видим с Пол вътре, защото той е на съвещание, което ще продължи дълго. Това обикновено не би имало значение, но тази вечер наистина се нуждая от рамо, на което да се облегна или зад което да се скрия. Заставам самотна на опашката пред вратата и някакъв телохранител ме пита коя съм. Барът е пълен с шумни хора, които не познавам, и обиколката ми свършва твърде скоро. Оставам изолирана до гардероба.

— Кейт! Страхотно е, че те виждам — спасява ме Сергей, сериозен на вид руснак, около трийсетте, издокаран в черен костюм, черна риза и черна вратовръзка. Сергей обича черното. Той е невероятно добър в работата си и пази Пол, както питбул пази наркодилър от Ист Енд. Целува ме официално по двете бузи и ме пита как са децата. В същия миг пристига Астрид.

— Здравей. Ти ли си съпругата на Пол?

Кимам и се усмихвам. Астрид ми задава този въпрос за трети път. Лекс има две асистентки и едната е Астрид. С Пол се шегуваме, че Лекс има две секретарки, защото нито едната не е достатъчно добра, за да върши работата сама. Лекс твърди, че в лудостта му има метод. Той наема кандидати за слава, които искат да бъдат в телевизията, и казва, че най-добрите идеи често му хрумват от „сателитните чинии“.

— Аз съм Кейт — усмихвам се.

— По дяволите, точно така. Не помня имена! — Астрид е австралийка. Тя закачливо забива юмрук в твърдия като камък корем на Сергей. Сребристата й блуза без гръб рекламира, че е достатъчно млада да не носи сутиен. — Хайде да се натряскаме! — Астрид ме прегръща силно, притиска закръглена и уханна буза до моята, хваща ме за ръката и тръгваме към главната част на сградата.

Характерите на Пол и Лекс се отразяват като в огледала в асистентките им. Пол нае Сергей, защото не искаше красивите, тъпи мацки, които Лекс беше назначавал през годините.

— Не понасям да бъда клише — казва Пол. — Кой иска да работи и да се разсейва от желание да чука секретарката си? Е, например баща ми, но стига сме говорили за това.

— Кейт, знаеш ли, че сградата е била кланица? — пита Сергей.

— Чух. Изумително място. — Двамата се вглеждаме в красивия сводест дървен таван.

— Според мен прилича на катедрала — обажда се мъжки глас. Обръщам се и виждам Джон, който гледа нагоре. Адамовата му ябълка хвърля тъмна сянка върху врата му.

— Здравей, Джон. Как вървят нещата? Изглеждаш добре. — Целувам посивялата кожа на хлътналата му буза.

Той кима, усмихва ми се тъжно и унесено посочва с чашата си с плодов сок над главата ми.

— Виж, старите куки за месо още стоят над бара.

Астрид издава звук на погнуса. Пол ми е казвал колко трудно е било за брат му да остане чист и за ежедневната му битка с демоните и пристрастеността му. Чувала съм за желязната му воля и решителност. Уважавам Джон, но не съм сигурна дали го харесвам.

Между мен и него сякаш има пласт на поражение, както и между него и света. Пол е съгласен, но все пак Джон му е брат. Джон се занимава с правните въпроси на телевизия „Форуд“, измъкнат от реката на провала от Пол и изсушен. Малцина биха го направили и още по-малко биха поели риска или биха си губили времето, но Пол не е като повечето хора. Той назначи най-големия си брат след продажбата, но не да мете пода или да върши някаква скучна бюрократична работа, а да преглежда важни договори. „Дай му отговорност и той ще откликне. Не понася съжалението“ — каза Пол.

Срамувам се, но абсолютно не съм съгласна с него и категорично заявих, че ще последва катастрофа и че фирмата ще бъде в риск, но той не ми обърна внимание. Две години по-късно се оказа, че греша. Гуляите с уиски и кокаин изчезнаха заедно със съпругата му, парите му и предишната му кариера като адвокат по рекламите, както и чувството му за хумор, и бяха заменени с ежедневни събирания на „Анонимни невротици“ и „Анонимни алкохолици“, спортната зала и цигари. Поглеждам куките за месо — тежки, извити и осветени от стотина малки прожектора отдолу и отгоре и светорегулатори — и после виждам, че Джон ме гледа изпитателно. Пол настоява, че не му е казал какво мисля, но когато Джон ме гледа така, подозирам, че му е казал. Кръвта вода не става.

— Мисля, че това е подходящо място да се покаже успехът на „Форуд“ — обажда се Сергей.

— Е, определено го заслужавате след „Отвътре-навън“. Отзивите за предаването са феноменални.

— Да, това са тестисите на телевизията! — възкликва Астрид. Ентусиазмът й е заразителен и всички се смеем.

— Знаеш ли къде е Пол? — обръщам се към Сергей.

— Изостави ли те вече? — Той се оглежда.

— Не. Дойдохме поотделно. Пол имаше съвещание, което продължи дълго, и затова дойдох сама.

Забелязвам леко намръщване, което набръчква гладкото чело на Сергей.

— Ами, ще се опитам да го намеря. Видях го преди по-малко от пет минути. Беше с някакви важни клечки от КПТВ.

— Ето го! — вика Астрид. Тя е висока и наднича над главите на гостите. Усмихва се и маха над рамото ми. Пол пристига и лепва целувка на бузата ми.

— Жена ми! — Той задържа ръката си на кръста ми, сякаш не иска — или не трябва — да ме пусне. — Къде е питието ти? Дайте шампанско на Кейт! — Спира минаваш сервитьор и взима чаша от подноса му. Пол е във вечерен костюм. Сияе от здраве и изглежда секси и привлекателен. Черните му очи блестят. Потупва някого по рамото, а друг го поздравява за нещо. Пол ме представя на някакви тузари от бизнеса и аз влагам всичките си усилия и внимание да ги предразположа. Очевидно го правя добре. Вкопчвам се в подобни коментари. Не съм убедена, че списъкът с уменията ми е дълъг. Докато се редим на опашка да намерим местата си, Пол е центърът на вниманието, главният човек, около когото се въртят вечерта, тълпата и кариерите им.

Половин час по-късно сядаме да вечеряме. Аз съм на масата с важните личности, въпреки че на такива събития се чувствам като трето колело на мотоциклет. Пол ме запознава с Рейф Спенсър. Чувала съм много за него през годините и толкова често съм виждала снимката му в медиите, та имам чувството, го познавам, въпреки че се срещаме за пръв път.

— За мен е чест — казвам по-въодушевено, отколкото е необходимо, докато стискам ръката му.

— До края на вечерята вероятно ще го наричате проклятие — отговаря той и погледът му омеква. Лицето му е осеяно с големи бенки от твърде много карибско и средиземноморско слънце и е по-нисък и по-слаб, отколкото изглежда по телевизията.

— Намерихте ли време да гледате „Отвътре-навън“? — питам учтиво.

— Да, намерих време — отвръща Рейф. — Знаете, че сме били в едно училище с Джери, макар че той е малко по-голям от мен. Мисля, че предаването е много интересно.

— Интересното е как животът на двама души от едно и също място поема по толкова различни пътища.

Рейф се смее.

— Би било справедливо да се каже, че с него сме най-известните хора, произлезли от онази част на Донегал за повече от едно поколение. — Той носи чара си с лекота, което е в разрез със славата му на велосираптор в света на бизнеса. Рейф дърпа стола ми да седна и Пол засиява.

— По-скоро прословути, отколкото известни, нали?

Траекторията на кариерата на Рейф от син на ирландски месар до евентуална звезда в „Чиракът“, е история, разказвана много пъти.

— Джери и мен ли имате предвид или само мен?

Усмихвам се.

— Не съм убедена дали има голяма разлика между двамата, въпреки че е по-забавно да си известен. Звучи по-вълнуващо.

Рейф се замисля по-дълго, отколкото аз бих направила. Сериозно мисли какво да отговори.

— Вече имам достатъчно вълнения в живота. Още малко и горкото ми сърце ще се пръсне. — Той притиска ръка до лявата страна на добре ушития си костюм и завърта очи. — Ще оставя на момчетата от „Форуд“ предизвикателството да станат известни.

Лекс се включва в края на разговора ни:

— Моето най-голямо предизвикателство е да превърна убиец в знаменитост.

— Не може да се отрече, че камерата го обича — добавя Пол. — Зрителите не можеха да откъснат очи от него. Много по-различен е от онова, което очакваха хората, и това прави голямата телевизия.

— За голямата телевизия — казва Лекс и вдига чашата си.

— За голямата телевизия. — Всички вдигаме наздравица.

Сергей е свършил добра работа с разпределението на местата. Дъвча ордьовъра и слушам емоционален мъж на име Джетро, който разказва забавна история как се снимат сибирски белки. Жената до него повтаря недискретна клюка за рок звезда, когото е свалила в монтажна зала, и ние ревем от смях. Готвя се да разчупя леда с надут на вид костюмар през два стола от мен, но забелязвам, че Лекс се промъква между масите на път към изхода. Предполагам, че отива да пуши. Извинявам се и тръгвам към вратата. Излизам и го виждам с Астрид и група хора, които не познавам. Той ме съзира, кима и ми маха с ръка да отида при него.

— Може ли да си изпрося една цигара? Опитвам се да ги откажа, но не успявам. — Всъщност не съм пушила от години.

— Разбира се. И аз. — Той ми държи запалката по сексуално загатващ начин.

Трудно ми е да определя защо не харесвам този човек. Очевидните неща са налице — той е арогантен, суетен и егоист, но това не му пречи да бъде страхотно популярен, особено сред младите жени. Не го разбирам и се чудя дали смущението ми не е страх, че не съм съгласна с мнозинството и с Пол, и пропускам нещо.

Лекс се хили самодоволно и ме представя на всички. Аз го стрелвам с многозначителен поглед.

— Чух, че си изкарал щура нощ в понеделник.

Той издухва кръгче от дим и се усмихва.

— Не мога да разкрия нищо, Кейт, това е Законът на пътя.

От всички изрази, които обобщават телевизионната индустрия, най-много мразя този. Тайните между колеги и сътрудници на свободна практика, когато са на снимки, лъжите към съпругите и многострадалните партньори за случилото се в онази къща в Ибиса или в онзи хотел в Русия, или в онази каравана в Ирландия по време на шестседмичните снимки (по-точно шестседмичния купон). Някои професии изискват усилена работа, а в телевизията му викат „правене на снимки“, ако историите, които чувам, са верни. Никога няма да разбера колко тайни са останали скрити, защото съм съпруга на шефа.

Някой се подхилва и аз рязко се оглеждам. „Овладей се, Кейт“ — казвам си. Хващам се за лакътя с другата си ръка. Цигарата е до ухото ми.

— Колко досаден е този телевизионен израз. Аз знам по-хубав от музикалния бизнес. — Накланям се към Лекс. — Всичко в името на изкуството, но хитовете в името на чукането.

Той се смее и другите се отпускат. Никотинът изпълва организма ми и ми се гади.

— О, и аз знам един! — обажда се Астрид и стъпква фаса си. — Една моя приятелка работеше на рецепцията в музикална компания. Влязъл Стинг и се запътил право към бюрото й, а тя му рекла: — Не стой толкова близо до мен.

Всички се смеят. Щеше да бъде забавно, ако не исках толкова отчаяно да знам истината и да се хващам за сламките на разбирането, които Лекс не предлага. Как да открия какво всъщност се е случило в понеделник? Главата ми се замайва.

След пет минути Лекс хвърля фаса си в канала. Потупва ме по гърба и се обръща да влезе вътре.

— С тази бързина ще ме покажеш във „Време за престъпление“, след като те спуснаха с парашут в предаването. — Той прави преувеличен жест на самозащита. Усмивката ми е като на наемен убиец.

Вътре е много задушно и вечерята се влачи бавно. Би трябвало да е приятна, утвърждаване на всичко, което е постигнал Пол, но за пръв път оглеждам залата, търсейки жени, по които той би се увлякъл. Територията ме потиска и изпивам виното си. Сергей минава и ме потупва по рамото с утешителен жест. Замислям се как той се намръщи и се опита да прикрие смущението си, когато казах, че Пол е на съвещание. Обземат ме горчиви предчувствия за нещо лошо.

Друго потупване по рамото ме изтръгва от отровните ми мисли. Порша Уедъръл, главен изпълнителен директор на КПТВ, се навежда да ме поздрави и аз се радвам толкова много, че ме разсейва, ставам и я прегръщам, сграбчвайки я непохватно под мишницата си.

— За какво си се замислила? — пита тя.

— Уморена съм, това е всичко. — Плесвам се по челото. — Извинявай, знам, че звучи смешно.

Порша стиска ръката ми и няколко пъти повтаря: „Съвсем не“.

— Не смятай, че тъй като имам важна работа, съм по-напрегната от теб. Може да не е така. Много съм добра във възлагането на задачите си на друг. — Тя се усмихва. — Освен това — вдига пръст с красив маникюр — нямам деца, с които да се занимавам. — Тя е най-младата жена, цитирана в индекса ФТСЕ100 на Британската фондова борса, която оглавява фирма. Когато се движи, си представям звук на счупени стъклени тавани. Прическата й е консервативен рус шлем, наречен „възрастна жена“, а костюмът й е скъп и в непреходен цвят. Тя оглавява една от най-големите британски компании, а се обзалагам, че още няма петдесет. Мога да си представя да ръководя живота на Джеси, ако нямах свой собствен, но Порша е екзотична и неразгадаема като амазонска индианка или тибетски пастир — нещо, на което се дивиш по време на туристическо пътуване или зяпаш по документален филм.

— Много си великодушна. Кажи ми, колко често ходиш на такива събития?

— Веднъж в седмицата, въпреки че това е най-интересното. Събитията на „Форуд“ са в центъра на вниманието. Мисля, че всичко върви гладко, защото Пол и Лекс са отлични партньори.

Усмихваме се една на друга.

— Но колкото по-дълго говориш с мен, толкова по-неприятна става вечерта.

— Престани! — Тя стиска ръката ми. — Но между нас казано — Порша се навежда зад гърба на мъжа до мен, — ако знаеш на какви тържества съм присъствала понякога, ще разбереш колко блестяща е твоята компания. — Усещам, че в тялото ми се разлива топлина, и не само от виното. Порша има рядката дарба да ме кара да се чувствам специална, сякаш съм единственият човек в помещението. Това вероятно е само един от многото й таланти, благодарение на които се е изкачила до върха. — Като стана дума за интересни хора, онзи ден се запознах с една твоя приятелка, Джесика Бут.

— Джеси! Къде се намерихте?

— Рейф поръчва портрет. — Тя кима към основателя.

— Спомена го пред мен и аз настоях да използва моя съветник по въпросите на изкуството да състави кратък списък и тя беше в него.

— Страхотна новина! Мисля, че Джеси наистина има талант.

Порша кимна.

— Миналата седмица бях в Ист Енд, отбих се на изложбата й и се запознах с нея. Харесах и Джесика, и картините й.

— Тя заслужава по-голяма възможност за изява.

— Изумително е, че много често гениалността остава скрита за света. — Тя се мръщи. — Или това е тъжно?

— Подозирам, че е често срещано.

— Тъжно е! Желая успех на приятелката ти.

Макар да имам чувството, че Порша иска да говори още с мен, прекъсва ни костюмар.

Час по-късно виждам, че Лекс отива в тоалетната, втори път за двайсет минути. Изненадвам се, защото за човек, който внимателно обмисля действията си, внезапно взимам решение и тръгвам след него. Гледам как една минута изминава бавно на часовника ми пред мъжката тоалетна, преди да отворя вратата. Вътре стоят двама мъже, но както предполагах, Лекс не е единият от тях. Поглеждат ме изненадани и бързо вдигат циповете на панталоните си. Влизам в кабинката до тази на Лекс и се качвам на тоалетната чиния. Все още не виждам нищо, затова стъпвам върху казанчето на високите си токчета и надничам.

Лекс е очертал дебела линия кокаин върху порцелана и едва не изпуска банкнотата от двайсет лири, когато ме вижда.

— Кейт! Мамка му, какво правиш там горе? — Той се съвзема моментално. — Искаш ли малко? О, не, извинявай, не исках да кажа това.

— В колко часа си тръгна Пол в понеделник?

Той избърсва носа си и се върти неспокойно.

— Помисли си много внимателно какво ще отговориш. Тази вечер е витрината на „Форуд“, Лекс, и Пол няма да остане доволен, ако научи за това, а ако преценя, че лъжеш, ще научи.

Той стои и върти банкнотата между палеца и показалеца си, докато образува тънка тръбичка.

— Аз си тръгнах в девет и половина. Изпихме по няколко питиета.

— Къде отиде Пол?

Лекс предизвикателно се навежда и смърка кокаина.

— Не знам. Каза, че се прибира вкъщи. Ти си омъжена за него, ти му бери грижата. — Поглежда ме нагло. — Сигурна ли си, че не искаш дозичка щастие?

Ако бях в кабинката, щях да го зашлевя. Държа се войнствено, когато пийна. Бих се навела близо до лицето му, зачервено от твърде много купонясване и подмазване, и бих се опитала да предам част от терзанията си на самоуверената му физиономия. Но не съм долу сред урината и белината, а се пренасям на далеч по-неудобно място.

— Мамка му!

Връщам се в залата и виждам, че Пол държи микрофон и изнася реч, приковал вниманието на стотината гости. Той се обръща и се усмихва.

— Не искам да отнемам повече от времето ви, но бих желал да кажа няколко думи за най-противоречивото предаване, което телевизия „Форуд“ е правила. „Отвътре навън“ вървя на екраните на телевизорите ви цяла зима и приключи миналия месец. Предаването предизвика много силни реакции сред хората, даде повод за дебат в Парламента и беше отразено на страниците на „Сън“. Това правят най-добрите телевизионни програми и аз мисля, че тази е една от най-добрите. — Някой вика одобрително и Пол вдига ръка. — Тази документална поредица ни показва реалния живот с всичките му противоречия и объркани нюанси. Джери Бонакорси не е добър човек. Той е осъден убиец, който е удушил жена си и е лежал трийсет години в затвора заради това престъпление. Решението дали да бъде освободен, когато не е показал угризения, за щастие не е ваше или мое. Нашата работа е да покажем решенията, взети за Джери в реално време — чува се още един одобрителен вик, — и да предоставим на зрителите най-силното преживяване, което някога ще имат. „Отвътре-навън“ показва, че риалити телевизията, която е насъщният хляб на нашата фирма, макар и дълго критикувана от някои коментатори, е формат, който може да постигне най-провокиращите мисленето предавания. „Отвътре-навън“ навлиза в нова територия в правенето на телевизионни документални филми и искам да се възползвам от възможността да благодаря на всеотдайния екип, който има въображението да осъществи проекта, и на Канал 4, че пое риска да го излъчи, без да знае какъв ще бъде краят. — Разнасят се аплодисменти. — Благодаря ви за положените усилия. — В залата с висок таван отекват радостни възгласи и Пол протяга дългата си ръка и ми прави знак да отида при него. — Но преди най-после да седна на мястото си и да ви оставя да се наслаждавате на вечерта, искам да благодаря на още един човек, защото тя върши трудната и безкрайна работа да ме търпи. — Някой се смее. — Искам всички да станете и да вдигнете чаши за моята прекрасна съпруга и партньорка в престъпленията Кейт, без която нищо от това нямаше да бъде възможно.

Чувам стържене на хиляди крака на столове и пляскане на ръце като удряне на крила. Възгласите отекват глухо в ушите ми. Пол държи ръцете си протегнати и ме чака да се впримча в прегръдките му.

Съпругът ми е гаден лъжец.

Закована съм за пода. Единственото ми желание е да удрям Пол заради всеки липсващ час между раздялата му с Лекс и връщането му у дома. Но аз съм консервативна и държа на традициите. Няма да ме видите да клатя лодката. Кланицата чака, Пол маха с пръсти към мен. Имам чувството, че ще припадна. Кислородът в стаята сякаш свършва.

— Скъпа?

Насилвам се, засиявам с най-ослепителната си усмивка и навлизам в обятията му, спускайки резето на клетката на брака ни.

9.

Атмосферата в таксито по пътя за дома ни е ледена. Пол ме умолява да му кажа какъв е проблемът. Страхът ми издига стена срещу гнева, който е на път да прелее.

— Кажи ми какво точно се случи в понеделник през нощта — шепна, защото не искам шофьорът да чуе.

Пол завърта очи.

— Ходих на бар, стоях твърде дълго, съжалявам…

— В колко часа си тръгна Лекс?

Той ме поглежда изпитателно.

— Говорила си с него, така ли? Опитваш се да ме хванеш.

— Ти ми каза, че той е бил с теб през цялата нощ!

— Не съм казвал такова нещо!

— Тихо.

Пол се намръщва.

— Защо да говоря тихо?

— Е, къде беше?

— Обикалях сам с колата, влязох в няколко бара. Исках да бъда сам…

— Сам? — въпросът ми прозвуча отчаяно. Когато става дума за взаимоотношения, Пол се погрижва да се вкопчи за следващата лиана, преди да пусне предишната. Ако си спомням правилно, той не е бил сам от шестнайсетгодишен. Съпругът ми не признава понятието „твърде много покани“ или израза „прекалено много“. Когато ходи в командировка, чувам го по мобилния му телефон как организира вечеря за дванайсет души или пиене за няколко мъже. Кара два часа от хотела си само за да се срещне със стар приятел от училище. Ако полетът му се забави, Пол звъни непрекъснато и запълва досадното чакане с разговори с мен. Той не понася да бъде сам.

— Защо?

Повдига рамене.

— Понякога… Знам ли… Исках такава вечер.

— Любовница ли имаш?

— Кейт! Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?

Нямам представа дали той лъже или не. Не мога да преценя и това ме отчайва. Винаги съм предполагала, че ще разбера по някой поглед, навик или забележка. Но сега съм на тъмно и търся пипнешком в мрака.

— Пол… наранил ли си някого? — Все още не мога да събера сили да произнеса думата, която той употреби.

Пол се свива на седалката.

— Какви ги говориш?

— Ти каза ужасни неща онази нощ…

— Бях пиян…

— Въпреки това се тревожа за теб.

— Не ми вярваш. — Той ме гледа внимателно. Изражението му е неразгадаемо.

— Куче… Не знам. Струва ми се странно. О, Пол, моля те, кажи ми истината…

— Чакай малко. — Шепне напрегнато: — Намекваш, че съм убил някого?

— Моля те, Пол, мога да ти помогна…

— Ти си луда, по дяволите!

— Повтаряше „Убих я“! — Аз съм на два-три сантиметра от лицето му. Гласът ми е тих и настойчив.

— Мислиш ли, че съм способен на това?

— Тихо. — Двамата поглеждаме към шофьора. — Имаше кръв по ръцете.

— Побъркала си се! — Пол изсъсква думите към мен. Устните му са почти притиснати до ухото ми.

Избухвам в сълзи — отдушник на насъбрали се гняв и стрес.

— О, боже, Пол, моля те, нека да ти помогна! Аз съм твоя съпруга. Можеш да ми кажеш всичко. — Хващам го за реверите и оглеждам лицето му за някакъв знак или улика.

Той ме отблъсква и поглежда през стъклото.

— Нищо не се е случило, Кейт. — Гласът му е безизразен и студен. В тона му долавям заплаха: — Зарежи тази тема. Скучна е.

Таксито спира пред дома ни. Преглъщам сълзите си и тръгваме сковано по алеята.

10.

Сутринта Пол тръгва на работа, след като лепва суха целувка на бузата ми, и аз прекарвам деня, обзета от странни и обсебващи мисли. Отивам до училището да взема Ава и Джош и водя Джош на репетиция с музикалната група. Усмихвам се вяло на петдесетина майки и един татко и се радвам, че никой не се опитва да ме заговори. Днес от мен не може да бъде изтръгнат нито един звук.

— Хайде, Кейт, по-живо. Ава ще свири на маракаса днес, а Фийби може да вземе тамбурината. — Сара ме потупва по гърба с ироничен жест да побързам, докато вървим с дъщерите си по спортната площадка. Днес е денят за музика, следучилищно занимание за децата и оправдание за майките да клюкарстват и да се оплакват на горещи напитки в продължение на един час. Сара работи на половин ден като парламентарен изследовател и сменя една група деца с друга.

Никак не ми се ходи, но е трудно да откажа. Чувствам се като съборено от буря дърво, ако разбирате какво искам да кажа. Залепвам усмивка на лицето си, докато водим децата си по улицата. От напрежението получавам главоболие.

Десетина минути по-късно седя с кръстосани крака на пода на хол, където дванайсет деца удрят и блъскат различни музикални инструменти, без да правят опити да следват ритъма на енергичния испански китарист. От едната ми страна е Сара, а от другата — Касиди, която в жест на безкористна щедрост предостави дома си за този ежемесечен хаос. Бавно се премествам към килима, докато кучето на Бека, късокрако, саламесто животинче с много дълъг език, се мъчи да ме близне. Бека не е забелязала или не си прави труда да стори нещо. През повечето време тя е твърде уморена от началото на бременността си и само пъшка. Изтегнала се е на дивана и се опитва да се измъкне от въртящо се двегодишно дете. Пълното й име е Ребека, но тя изпуска първите две букви. Може би е прекалено уморена. Мрачно процеждам през зъби стихчета, докато сеансът свършва.

— Слава богу — прошепва Сара и протяга крака. — Изкупих вината си за деня.

Издавам звук, който показва, че знам как се чувства.

— Добре ли си? Изглеждаш малко отслабнала. — Оглежда ме критично. Готова е да ми предложи утеха и подкрепа.

Усмихвам се безучастно.

— Какво става, ако прегазиш куче? Има ли някаква процедура, която трябва да изпълниш?

Тя повдига рамене.

— Може би се обаждаш на Кралското дружество за превенция на жестокостта към животните?

Вниманието ни се насочва към Бека, която подскача възмутено:

— Да прегазиш куче? Молиш се на бога. Поне аз бих го направила, бих скърбила за Макси.

Поглеждам Сара, когато дълъг език, загрубял от „Педигри Чъм“, остъргва брадичката ми и едва не стига до устните ми. Време е да ставам.

— Защо питаш? — Сара издърпва пластмасова играчка от желязната като менгеме хватка на Фийби.

— Чух, че са намерили куче близо до паркинга край моста.

Бека изкривява лице в гримаса и отново се отпуска на възглавниците.

— Горкото дребосъче.

Взимаме музикални триъгълници и ксилофона и обсипваме с благодарности китариста. Но думите, които отчаяно искам да чуя: „Кучето беше на Еди-кого си“ не се изричат. В този малък, клюкарски квартал никой не е чул нищо.

Говорим за училище и за някакъв комитет, в който членува Сара. Тя споменава нещо за Министерския съвет и група за натиск.

— Белгийците трябваше да ти дадат Конго и ти щеше да свършиш по-добра работа от тях — отбелязвам.

Ава включва телевизора. Чувам тематичната мелодия на новините, докато дъщеря ми се измъква в коридора. Трябва да го изключа, но ме мързи да помръдна.

— Остави го — казва Сара. — Децата вече се забавляваха.

Гледаме скандал в правителството, придружен от крясъци на горния етаж, и после репортаж от Иран, от който чувам само половината, докато си вземаме довиждане с китариста и аз с благодарност приемам предложената ми чаша чай.

— Мамо! — Писъците на Ава ме изкарват в коридора. Тя се опитва да измъкне тротинетка от ръцете на друго дете. Когато се връщам в хола, на екрана показват снимка на усмихната блондинка, но след миг я закриват размахващите се крака на Макси, когото Бека взима. Зървам криминалисти в бели предпазни облекла и долавям думите на съседи, че жената е правела филми и е наръгана с нож…

Сара сменя канала. Нещо се изтръгва от гърлото ми. Грабвам дистанционното и трескаво натискам копчетата, но вече съм изгубила ценни секунди. Когато се връщам на първоначалния канал, репортажът е свършил. Изведнъж осъзнавам, че в стаята е тихо и пет майки седят неподвижно.

Оттеглям се в единственото убежище — тоалетната. Толкова ми се гади, че трябва да отворя прозореца. Не знам кога се е случило това… Не мога да кажа думата дори на себе си. Не знам кога се е случило това нещо. Градът е голям и район само на няколко километра може да означава стотици хиляди хора между мен и мястото. Между нас и мястото. Но лицето й… В очите ми напират сълзи и се навеждам над умивалника, защото се страхувам, че ще повърна. Познавам я. Не добре, но сме се виждали. Тя работеше в „Отвътре-навън“ и най-важното, измисли формата на „Време за престъпление“. Пол ни запозна. Той купи идеята й и се бори да направи предаване. Пол имаше много срещи с нея. Говореше много за нея. Мелъди това, Мелъди онова. Каза, че тя била изгряваща звезда, жена, която трябва да бъде наблюдавана, име, което трябва да бъде запомнено. Мелъди Греъм. Пол я познаваше много добре.

Мелъди Греъм, звездата ти угасна!

Не бях забелязвала досега, но чертите й, обезплътени на екрана, поразително приличат на едно лице, което ме преследва в неспокойния ми сън в безброй нощи, докато се тревожа за остатъците от връзка, която никога няма да прекъсна. Подпирам чело на хладния порцелан на умивалника, защото Мелъди прилича на Елоуид, първата съпруга на мъжа ми.

* * *

Мигновено бях пленена от очарованието на Елоуид. С Джеси бяхме поканени от Пъг на купон в голяма стара къща и докато се блъскахме към кухнята, ръкавът ми се закачи в копчето на дизайнерското палто на Елоуид. Казах няколко тъпи шеги, че съм се залепила за нея, а тя отвърна, че ме притегля. И донякъде беше така. Елоуид беше много по-изтънчена и очарователна от мен и аз я мислех за страхотна. Тя пишеше в модно списание статии за начина на живот, майка й беше французойка, купуваше дрехите си от Париж. Носеха се слухове, че някои членове на фамилията на баща й са престъпници. Запознанството с нея най-после ми помогна да забравя за Пол за известно време, фантазиите ми, че той изпитва нещо към мен, си останаха фантазии. Елоуид имаше съвършена кожа с пори не по-големи от леко убождане и мека руса коса, която се поклащаше, когато се движеше. Обичах тайно да гледам такива красиви хора. По този начин изучавах половината от златната двойка, която навремето сякаш доказваше на нас, несъсредоточените и нерешителни двайсет и няколко годишни хлапаци, че младежката любов наистина може да продължи вечно.

Колко дълбоко грешахме всички.

Краят им беше объркан, болезнен и продължителен. Аз загубих много повече приятели от Пол. Всъщност се чувствах късметлийка, че някои от бившите му гаджета не ме пребиха с камъни. Вече съм превъзмогнала всичко това, но не се отървах невредима. Една отворена рана все още ме тормози и времето не й стига да зарасне. Пол настояваше да останем приятели с Елоуид и десет години по-късно тя все още присъства в живота ни. Работата й е да ходи по купони, да пише за тях за дебело и лъскаво списание и да я снимат с разни знаменитости. Елоуид има идеална работа, ако харесвате такива неща. Тя има малко черно тефтерче, за което си струва да умреш, ако това е определението ви за успех. С Пол обядват в ресторанти, където обикновени хора никога няма да получат маса, и от време на време пият коктейли в барове, където биха отишли Мадона или Робърт де Ниро, или и двамата.

С нея се виждаме само на по-големи светски събития, където потракващите й токчета и стегнатата й фигура са като нож, забит в сърцето на самочувствието ми. В момента тя живее с футболен агент в супермодерна къща в Южен Лондон. Е, не съм сигурна дали прави нещо толкова прозаично като само да живее в такава къща. Тя вероятно я обитава или населява. Въпреки годините ни заедно, нашето увеличаващо се семейство и всичко, което споделяме с Пол, ме гризе мъчително съмнение за взаимоотношенията им и годините не разхлабват зъбите на ревността, впили се в душата ми.

Не казвам на Пол за това. Ревността ми мълчаливо бълбука под спокойната фасада — досущ тенджера под налягане, изпускана само във филипики пред Джеси или сестра ми. Побеждавам, но понякога имам чувството, че съм загубила. Това може би звучи жестоко и дори злобно, но аз съм амбициозна и частичните победи не ми носят удовлетворение. Има моменти, когато съм сигурна, че ще го хвана да се чуди от какво се е отказал заради мен. Независимо дали сме в някое френско село или на оживена градска улица, ако мине млада жена с дълга руса коса и момчешки бедра, Пол се обръща и я заглежда. Прави го несъзнателно и ако му кажа нещо, искрено повдига черните си вежди и заявява, че е невинен: „Подиграваш ли ми се, Кейт?“. Не му минава през ума, че любовта му към определен физически тип се е вкоренила и формирала от Елоуид.

Приятели! За преуспял и популярен човек Пол е много наивен за дълбочината на човешките чувства. За нищо на света не бих му останала приятелка, ако ме зареже заради друга.

По-рано смятах за много мило, когато политици или кинозвезди имат извънбрачни връзки с жени, които приличат на съпругите им, но десетина години по-млади. Това ми говореше колко много са харесвали първата си съпруга. Сега обаче се колебая. Дали Мелъди е била брънка от верига, от която аз, с по-тъмната си коса, кожа с лунички и силни, яки крака, съм изключение?

— Добре ли си? — вика Касиди и чука на вратата. — Реших, че може би сервирам хапчета за по-добро храносмилане със салмонела.

Отвръщам нещо и наплисквам с вода лицето си. След пет минути съм в състояние да си тръгна, за да се оттегля в безопасност и уединение в дома си.

Майките все още се разхождат в хола и дъвчат въглехидрати. Бека разказва за кожната инфекция на детето си.

— Трябва да взема игла и да се опитам да спукам…

— Моля те, запази го за шоуто на Опра. — Касиди отвратено вдига ръка и закрива лицето си. — Е, как е Пол? Онзи ден го гледах по телевизията. Беше много добър в спора!

— Ами… знаеш какъв е. Да, добър е. — Кимам убедено, докато очите им ме следят. Когато съпругът ми продаде фирмата, приятелите и съседите ни се промениха. Промяната беше ефирна, но забележима, като деня, в който най-после оздравяваш от простуда. Канеха ни по-често, не ме пренебрегваха на училищните срещи, Бека идваше гримирана. Успехът има хипнотичен мирис и Пол ги беше опиянил.

— Разкажи ни за развода на Лори-Ан — обръща се Сара към Касиди и всички нетърпеливо се навеждат да чуят нещо повече.

— О, боже мой! — възкликва Касиди и разперва пръсти. Лори-Ан е приятелка на Касиди, която не познавам. Тя се развежда по скандален и скъп калифорнийски начин и ние не можем да се наситим на подробностите. По-рано обичах да слушам за изневерите на други хора и за експлозиите в домашните им крепости. Това бяха ужасяващи истории, които не ме засягаха, за хора, които не познавах. Как се смеех, когато нечий съпруг съобщеше, че се разделя с жена си заради двайсет и две годишна мацка, която наистина го разбирала. Тези разкази бяха преходни развлечения, начин да благодаря, че ние с Пол не сме такива. Досега. Парите и успехът са токсична комбинация. Оглеждам стаята и вместо да видя съюзници от плът и кръв и майки с всичките им славни и безобидни грешки и мании, съзирам съпернички, които се редят на опашка да опропастят живота ми и да ме заменят. Аз ще бъда втората съпруга, която Пол е премазал по пътя си към върха, зарязана заради по-млада, руса и безочлива манекенка. — Той няма да се изнесе! Така го е посъветвал адвокатът му, разбира се.

Сара поклаща глава.

— Къде е любовницата?

— Живее в къщичката до басейна! — Лори-Ан е започнала да употребява израза от онзи филм с Майкъл Дъглас, където жена му обяснява, че иска развод, и казва: „Всяка сутрин се събуждам и те мразя в червата“.

— Това са гальовни думи в нашия дом — усмихва се Сара.

— Гледала съм филма! — провиква се Бека. — Тя не се ли опита да го прегази?

— Точно така, но Лори-Ан не го е направила! Каза, че ако разбере къде мъжът й паркира джипа си, ще го смачка с него! Повярвайте ми, ако не искате да прегазите мъжа си с джип, бракът ви все още е щастлив — отбелязва Касиди.

— Ало, Кейт. — Бека щрака с пръсти пред лицето ми, също както правеше майка ми. Не харесвам Бека.

— Мъжете те напускат, ако имат толкова много пари, че това няма значение. Затова преуспелите мъже често сменят по няколко съпруги — казва Сара. Бека кима и ме поглежда, сякаш трябва да внимавам.

— Уверявам ви, ако Майк постъпи така с мен, ще разиграя онази сцена от „Психо“ — убедено кима Касиди.

Бека се преструва, че забива нож в мен, и започва да се смее. Прибягвам до последните си запаси от самоконтрол, за да не я зашлевя.

11.

Най-после се прибирам у дома. Слагам Ава пред видеото и Джош пред компютъра и прочитам осемнайсет статии в интернет за убийството на Мелъди. Била е на двайсет и шест, смятали я за много талантлива и живеела с родителите си. Била удушена и наръгана с нож в сърцето в тих, горист район на няколко километра оттук. Цитират леля й. Родителите й са твърде разстроени, за да говорят с репортери. Звъня на Пол, но телефонът му е зает. Телефонът на Сергей директно ме насочва да оставя съобщение. Новината сигурно е заляла телевизия „Форуд“ като наводнение. Увеличавам снимката на Мелъди, докато чертите й се превръщат в големи правоъгълни пиксели. Бих се вмъкнала в образа й. Сега тя не прилича толкова много на Елоуид, но русата й коса е същата и устата й има подобна форма. Полицията призовава свидетели и всеки, който я е видял на велосипеда й, намерен наблизо. Търсят тъмна на цвят кола, видяна в района.

Колата. Изскачам от къщата за секунди и се качвам в колата, цвят престижно синьо, ако си спомням правилно. Сядам на мястото на шофьора с ръце на волана и изведнъж ми става неудобно. Всичките ми съседи могат да ме видят. Педалите са твърде далеч и не мога да ги докосна. Краката на Пол са по-дълги от моите. Не знам какво правя, нито какво търся. Проверявам дали по волана, дръжките на вратите и индикаторите има кръв, но не откривам нищо. Търсенето под седалките приключва с изсъхнала огризка от ябълка и страница, откъсната от комикс.

Разочарована съм. В полицейските филми по телевизията като по чудо откриват обицата на жертвата, сякаш жените ги изпускат навсякъде, където ходят. Изпитвам желание да се изсмея, когато си представям мръсни бикини с надпис „Понеделник“.

Слизам, заобикалям колата и внимателно се вглеждам в бронята. Изненада. Няма вдлъбнатина. Съседът излиза, махаме си любезно с ръце и аз се преструвам, че оглеждам растенията си. Улицата е тиха и доволна. Това би трябвало да е реалността на живота ми, но дори късната следобедна светлина не може да ме пречисти от готическите ми мисли. Дали бях сбъркала фамилиарността с интимност? Познавах ли изобщо съпруга си?

Стоя на алеята и гледам къщата ни, когато съзирам нещо. Леден шамар на прозрение удря сърцето ми. С Пол купихме тази порутена сграда и я ремонтирахме с любов, превръщайки я от лабиринт от малки стаи в стилен и уютен семеен дом. Голямата градина отпред беше с напукан цимент и избуяли плевели, която превърнахме в място за паркиране с гранитни плочки и насадихме много растения. Когато съседите ни изразяваха възхищението си, ние признавахме, че сме направили грешка — паркингът е твърде малък. Пространството между оградата на градината е много тясно и са необходими доста усилия, за да вкараш колата на заден ход. Поглеждам страничните огледала, гордо стърчащи от каросерията. Наистина трябва да внимаваш, за да се вмъкнеш там. Пол е паркирал тук онази нощ и оттогава никой от нас не е използвал колата. Маневрата му е била безупречна.

Спомням си разговора ни с яснота, от която ми секва дъхът. Колко изпи? Той измърмори нещо, но не отговори, оставяйки въображението ми да запълни празнотите. Мисля, че Пол беше трезвен — хладнокръвен и пресметлив. Дали се престори, че припада пред мен?

Прескачам стъпалата по две наведнъж, обзета от нова решителност. Пол е разхвърлян. Гениален е, но е небрежен. Много сме се разправяли през годините и приятелите ни са се забавлявали и отегчавали от разказите ми за пословичната му разпиляност — палто, захвърлено в коридора, обувки, оставени пред стълбите. Веднъж намерих нотариалния акт на къщата в купчина хартии, които беше сложил за изгаряне в камината. Ала това тичане около него сега ми се отплаща, защото знам къде е всичко. Преравям коша с прането — нищо. Проверявам джобовете на панталоните му и подметките на обувките му. Развълнувам се, когато откривам работното му куфарче, но криминалното ми разследване не разкрива нищо, освен касови бележки, договор, няколко пластира и старо пакетче дъвка. Взимам черното му вълнено палто. Времето днес е топло и Пол облече шлифера си. Оглеждам за косми, кръв и петна — живот, с който не съм запозната. Помирисвам го. Нищо. Замислям се усилено за нощта, когато Пол се върна. Има нещо, което не мога да си спомня, някакъв липсващ детайл. Слънчев лъч пронизва светлия облак навън и озарява хола. Онази нощ беше студена. Имах чувството, че зимата все още ни държи в хватката си. Пол усеща студа. Не мога да намеря шала му.

Започвам да претърсвам къщата с убедеността на човек, който не търпи поражение. Познавам я в детайли — всяко скривалище, кътче, накъде са наклонени стълбите и как се търкалят играчките по тях, кои ъгли събират прах и откъде влизат мравки. Ако е скрил нещо, Пол няма шанс. Час и половина по-късно, в здрача на ранната вечер, трябва да навляза във вражеска територия и да огледам бараката с инструментите. Взимам внимателно навити кълба градинарски канап и отварям косачката за трева, която е почистена и прибрана за зимата. Пол може да бъде съвсем различен, ако реши. Мисълта не ми предлага утеха. Докато дърпам греблото, чувам, че някой ме вика.

В задната част на градината ни минава канал. Пътеката покрай него е в отсрещната страна. Пол много хареса канала, когато за пръв път видя къщата, защото се вместваше във фантазиите му за идеално детство — там щеше да научи Джош да лови риба, да наблюдава водни кончета и да гребе с лодка. Аз харесах къщата, но се страхувам от вода и изпитвам подозрения към правото да се закотвя точно зад оградата ни. Пол обаче държеше на своето и купихме къщата. Странно е как се променят нещата, защото сега аз обичам канала — плавателния съд, който плава нагоре-надолу, пренася пластмасови варели и чисти мръсотиите, брадатите мъже в дълги яхти, които спират за няколко дни и после отплават по старите транспортни артерии на Англия, и велосипедистите, които махат с ръка от пътеката.

Излизам от бараката.

— Здравей, Маркъс.

Шест месеца след като купихме къщата, купихме и правото за закотвяне и Пол намери стара яхта в Устър. Оттогава „Мари-Роуз“ стои закотвена в края на градината ни, известно време служи за офис на „Форуд“ и сега е дадена под наем на Макс и Маркъс, студенти, приятели на наши приятели. С Пол размишлявахме няколко седмици дали са хомосексуалисти, но Джеси ни осветли по въпроса, като спа с Макс още когато се запозна с него на барбекю в градината ни. Сутринта тя дойде в кухнята ни с вид, изразяващ съвършена комбинация между пакостливост и срам. Докато сърбаше шумно черно кафе, за да облекчи пулсиращото си главоболие, Джеси кръсти Маркъс и Макс „М и М“, защото са сладки като бонбончета и ти идва да ги изпапкаш.

Маркъс вдига ръка и ми маха. Единият му крак сякаш е израснал от саксия, а другият — от старо велосипедно колело.

— Търсиш ли нещо?

— Живота си? — Момчешката му усмивка ме разведрява, но после изтощена се облягам на оградата. — Как вървят нещата при теб?

Той почесва гърдите си през тениската с име на група, която не съм чувала.

— Страхотно. Бяхме на купон, който продължи два дни… Не, чакай, може би три. Беше… нали се сещаш? — Повдига рамене и аз се усмихвам. Времето е огромен проблем за родители или за подозрителни съпруги. Постаравам се да запомня, че той не е бил тук, за да види как Пол хвърля в канала шала си… или оръжието.

— Макс с теб ли е?

В отговор от каютата се подава глава, последвана от дълго тяло. Макс търка очи, за да прогони съня.

— Току-що ставаш, а?

Той се прозява и майчинска обич към идеалните ми наематели попремахва мрачното ми настроение. Макс и Маркъс са всичко, което може да се желае от двайсет и две годишни мъже — красиви, безгрижни, любители на природата и отзивчиви. Те живееха в яхтата от две седмици, когато на Пол му се наложи да отсече един бор и тримата свалиха дървото с трясък на моравата ни, докато аз и децата треперехме от страх в къщата. Тогава Джош се влюби. Макс е единственият човек, който може да откъсне Джош от компютъра, играе с часове на гоненица с него и седи на стар стол на палубата, докато синът ни търчи като териер да му занесе топката, която той непрекъснато изпуска.

Касиди се ужаси, когато й разказах за красивите млади мъже, които живеят до задната ни ограда.

— Много е досадно да се гримираш, за да отидеш в градината си — отбеляза тя.

Касиди обаче не разбира, че Макс и Маркъс имат много по-полезна функция — карат ме отново да се чувствам млада.

— Трябва ли ти нещо? — пита Маркъс, имайки предвид трополенето ми в бараката за инструменти.

— Ами, загубих си шала — отговарям.

— Имам един. Може да го вземеш, ако искаш.

Отказвам учтиво.

— У дома има десетина. — Посочвам къщата, която се пръска по шевовете от лични вещи, и ми става неудобно. Били ли сме някога с Пол толкова безгрижни, ограничени само с най-основните неща в живота? Докато вървя през градината, сянката на нашата висока къща закрива последните лъчи слънчева светлина.

Час по-късно вадя чували от сивия контейнер на колелца и преглеждам пилешките кости от седмицата, пликчета чай, кутии от къри и кофички от кисело мляко. Отчаянието ми нараства с всеки изминал момент. С празни ръце съм. Шалът е изчезнал. Надавам нечленоразделен рев и избухвам в сълзи.

Измивам ръцете си и внимателно отстранявам миризмите на разлагащи се боклуци. Имам главоболие. Пол изми кръв в същия този умивалник само преди няколко дни. Изваждам препарат и търкам емайла толкова усилено, че пръстите ме заболяват. Изливам белина в канала. Ръцете ми треперят. Овладей се, Кейт, овладей се!

12.

Подозрителният ум е ужасяващо ясен. Пол се прибира от работа и дълго ме прегръща. Следобедът привършваше, докато новината за смъртта на Мелъди е скачала от бюро на бюро — горски пожар в сухи храсти. Казвам му, че съжалявам, и той ме притиска още по-силно до себе си. Неочаквани сълзи рукват от очите ми и Пол ме пуска едва когато Ава ни прекъсва. Той налива още две големи чаши вино, придърпва стол и се залавя с вечерята, която съм приготвила.

Храни се мълчаливо няколко минути.

— Вкусно е. Умирам от глад. Има ли още?

Кимам и му сипвам. Пол се навежда да вземе чаша вода. Забелязвам очертанията на телефона в джоба на панталоните му. Втренчвам се в него, сякаш имам рентгенови очи.

— Кажи ми нещо нормално, хубаво и… обикновено. Какво прави днес, мила?

Хрумва ми да отговоря: „Осъзнах, че може би си убил любовницата си“. Вместо това уклончиво повдигам рамене. В ранната вечер репетирах какво ще му кажа, но когато той влезе в къщата, онемях. Не се сещам дори за думи, с които да възнегодувам срещу него.

— Макс и Маркъс са били на тридневен купон.

Пол се усмихва.

— Това сигурно означава, че лятото идва. Поднови ли застраховката за пътуване?

Гледам го как омита всичко от чинията си, как избърсва устата си със салфетка и изчопля нещо под нокътя си. Той е приютен в безопасна, домашна територия. Вероятно ще обсъждаме какви ножици за подкастряне на жив плет ще купим или че лампата в хладилника е изгоряла — баналните, незаплашителни подробности, които укрепват връзката ни през годините. Харесвам този живот.

Всяка следваща стъпка, която предприема, ще означава драма, и трябва да съм абсолютно сигурна, затова слушам и наблюдавам. Проследявам го със слуха си, докато се движи из къщата. Пол чете приказка на Ава, а аз стоя в коридора под тях и слушам как скърцат дъските на пода. Той сяда на леглото й. Разказва на Джош за гладиаторите и обещава, че някой ден ще го заведе в Колизеума. Бъдещето. Не мога да си представя нищо, освен този момент, докато упорито търся улики и издайнически знаци. Преструваше ли се Пол на пиян онази вечер? Престори ли се, че припадна, и ако е така, защо? Чувам, че той отваря шкафа в стаята на Джош. Няма да намериш там онова, което търсиш, Пол.

Влизам да пожелая лека нощ на Ава, сядам на леглото й с картинка на Пепеляшка, навеждам се да я целуна, обгръща ме уханието й на току-що изпечена курабийка и нещо твърдо се забива в крака ми. Телефонът на Пол, който е паднал от джоба му, докато е чел „Балерина Анджелина“. Доверие. Предполагам, че това е обратното на подозрението. Необходими са години да се научиш да имаш доверие, Пол, и доверието може да бъде разрушено за миг — по-точно в момента, в който се строполи на пода в кухнята ни. Потта ми намокря метала, когато хващам телефона. Имаш ли ми доверие, Пол? Гася лампата на Ава и заставам в коридора. Сетивата ми са нащрек за разлика от онази ужасна нощ, когато започна всичко. Телевизорът е включен, не си на горния етаж.

Преглеждам четирийсет и седем съобщения от работата, семейството ти, приятелите ти, всеки сфери на живота ти. Намирам три от Мелъди, всичките изпратени в една и съща вечер.

„Моля те, обади ми се.“

— Ето, намерих телефона ти. Трябва повече да внимаваш с него.

Той изненадано отмества поглед от повторение на „Големият замисъл“.

— Къде беше?

— На леглото на Ава. — Хвърлям телефона на дивана.

Пол изсумтява и го пъха в джоба си. Гледаме как издигат остъклена сграда край езеро.

— Сега може да си построим къща точно каквато ни харесва.

Кимам предпазливо.

— Може да се преместим някъде извън града и да се махнем от всичко тук — добавя Пол.

Наблюдавам го.

— Ами работата ти?

Той сякаш се натъжава.

— Щом изтекат двете години и сделката бъде финализирана, вече няма да се налага да работя.

— Ами моята работа?

Пол се обръща изненадано към мен с широко отворени очи и се почесва по темето.

— Наистина ти харесва, а? — Кимам, а той се замисля за миг и после засиява с ослепителната си усмивка. — Ще основем нова фирма, само ти и аз, и ще измисляме нови телевизионни предавания, докато навън блеят овце. Ти ще работиш, а аз ще прекарвам повече време с теб и децата.

Може би има отворен прозорец или открехната врата, защото в този момент по гърба ми полазват ледени тръпки.

* * *

У дома гледаме много телевизия. Откровено казано, с Пол обичаме телевизията. Не водим ежедневна битка да попречим на децата да гледат анимационни филмчета. Пол с право се подиграва на хора, чийто живот е телевизията, но не разрешават на децата си да си играят с дистанционното. Лицемерието е тъпо нещо. Телевизията е в кръвта ни, тя е неговата страст и стана и моя. Харесва ми, че телевизията ме пренася в други светове, ужасява ме и ме вълнува и дори не е необходимо да ставам от дивана, за да преживявам всичко. Днес телевизията ме развеселява, защото ме кара да се чувствам по-добре. Затова, докато гледам смешките в шоуто на Джеръми Кайл, Пол ми звъни и ми казва веднага да превключа на новините, аз доволно протягам ръка към дистанционното.

— Всичко наред ли е?

— Не. Мелъди е била удушена.

Размърдвам се неспокойно.

— Вече знаем това, Пол.

— С бяло въже с оръфани краища.

Не мога да изкажа на глас стъписването си и тъпо се втренчвам в писалката и купчината листове в ръцете на говорителя.

— Кейт, трябва да затварям.

Пол вече говори с някой друг и линията прекъсва. Не е необходимо да ми обяснява какво означава това. Джери Бонакорси е убил жена си преди много години, като я е удушил с инструмента на занаята си — бялото си въже на фокусник, изкусно оръфано по краищата.

Седя прегърбена на дивана, вперила поглед в телевизора. Когато има малко факти, започват да се ширят спекулации. Млада репортерка стои до яркозелени храсти близо до мястото, където е била убита Мелъди. Показват безлична сграда и предсказуемите клипове от „Отвътре-навън“ и говорят за Комисията за условни присъди. Виждам Пол, интервюиран по „Скай Нюз“ по време на обедната почивка. В същия момент се обажда Сара, за да изрази подкрепата си към мен, и двете слушаме как Пол защитава „Отвътре навън“. Той запазва хладнокръвие под канонадата от безмилостни въпроси, облечен в черно сако, с което не беше сутринта. Пол държи няколко костюма в кабинета си за случаи, когато дойдат репортери и поискат да го цитират. Между репортерката и съпруга ми гневно рикошират думи като „вина“, „отговорност“ и „имитатор“.

— Не съм сигурна дали ще виждаш Пол много през следващите няколко дни.

Изпъшквам. Риалити телевизията е опасен звяр. Направи успешна „Форуд“, но тя е като диво животно, което изяжда децата си. Репортерката налага гледната си точка:

— Това не е ли един от най-лошите примери, когато някоя медия привлича интерес към чудовищно престъпление, което някой психически лабилен търсач на внимание имитира…

— Твърде рано е да правим заключения, както цял ден повтаря полицията — възразява Пол.

— О, боже — възкликва Сара, — тази история може да тръгне в какви ли не посоки!

Поклащам глава, макар да знам, че тя не ме вижда.

— И никоя не е добра.

Слушаме, докато интервюто продължава.

— Господин Форман, съгласен ли сте, че алтернативата е още по-ужасяваща — че широкото отразяване на случая „Бонакорси“ във вашето предаване може да е повлияло на Комисията за условните присъди да вземе грешно решение с катастрофални последици…

— Не, отхвърлям тази…

— Както я карат, човек би си помислил, че Бонакорси вече е осъден — подмята Сара.

Не чуваме целия отговор на Пол, защото камерата се насочва към полицейска кола, която профучава покрай тълпа репортери някъде в Централен Лондон. Бонакорси е задържан за разпит.

— Вкусът на свободата беше кратък — отбелязвам.

В студиото довеждат председателя на Комисията за условни присъди, който изглежда втрещен.

— В такива дни се радвам, че нямам важна работа — казва Сара, но тонът й е изпълнен с копнеж. — Вероятно ще трябва да проучим всичко това за въпроси в Парламента — добавя тя. — В момента правата на жертвата не са гореща тема.

Не отговарям и се втренчвам в гузните очи на човека, който взима решения с последици на живот или смърт.

— Мислиш ли, че Бонакорси го е направил? — пита Сара. — Дали онзи простонароден чар, който видяхме по телевизията, е бил престорен?

Нямам отговор на този въпрос. Отново показват Пол, който спокойно брани честта на „Отвътре-навън“. Леко се поклаща на стола в студиото с лице, създадено за телевизия. Владее се абсолютно. Контрастът между този образ и вида му на пода на кухнята, изцапан със сополи и кръв, е невероятен.

— Безупречно представяне, Кейт. Той е професионалист — с възхищение казва Сара.

Пол ходи на курс за медийно поведение преди няколко години, защото интересът към телевизия „Форуд“ означаваше, че все по-често ще го търсят за интервюта. На курса обясняват теоретично как да използваш правилния език на тялото, как думите ти да звучат убедително, как да се изплъзваш от неудобни въпроси и да не се ядосваш. Един познат продуцент, който беше на курса с Пол, с възхищение ми каза, че на Пол не му трябвали съвети. Той бил най-добрият, когото познавали, и нямало на какво да го учат. Камерата го обожавала.

— Пол е безупречен лъжец — отговарям и Сара се смее, но аз съвсем не се шегувам.

Денят минава, без да се случи нещо, заслужаващо внимание. По-късно отивам в училището да взема Джош и Ава. Влачим се към дома си по-бавно от охлюви, децата се карат и главата ми пулсира. Джош не може да повярва, че му позволявам да играе с моя айфон. Аз се отпускам на стол в кухнята.

— Мамо, ще сплетеш ли косата ми? — Ава се върти насам-натам. Протягам ръка към бутилка бяло вино и чаша. Какво пък, по дяволите, вече е пет часът. Какво лошо има?

— Не днес, миличка. Мама не се чувства добре. — Сякаш строител ми е казал, че основите ми, които съм мислела за солидни, трайни и непоклатими, са подкопани от неизвестен вредител и домът ми всеки момент ще рухне.

Предлагам на Ава да си сложи някой костюм и тя хуква навън. Оставам сама в кухнята, кралица на безлюдно владение. Виното има кисел вкус, но го изпивам. Цял живот съм искала да бъда майка. Харесвах всичко, което съм работила, борех се и се радвах на повишенията и увеличенията на заплатата. Сражавала съм се от едната или другата страна на бойните линии на фирмената политика, но това бяха работни места, а не кариера, нещо, с което да убивам времето, докато започне истинската ми работа. Сега обаче, когато и двете ми деца ходят на училище, желанието ми да се определя по някакъв друг начин се засилва. Знам, че донякъде това се дължи на страха, че съм станала старомодна, надхитрена от променящите се времена и настроения. Пол непрекъснато се противопоставя на разни вълнуващи идеи. Може би не съм вървяла в крак с времето. Изпивам още вино. Обзема ме сантиментална самовглъбеност.

Чувам, че Ава трака надолу по стълбите с мои обувки на високи токчета, и избърсвам с ръкава на пуловера си сълзите на самосъжаление. Тя тътри крака до кухнята, за да не се изхлузят обувките. Сложила си е крила на фея и костюма на Снежанка и блещукаща корона на главата. Понякога обичта към дъщеря ми ме връхлита ненадейно.

— О, Ава, много си красива.

— Не мога. — Роклята й се влачи на пода зад нея. Протягам ръце да я прегърна, да се сгуша в нейната младост и невинност и да се опитам да прихвана част от магията й. — Това е коланът ми. Ще ми го завържеш ли?

В безупречната си ръчичка с малки трапчинки на кокалчетата на пръстите Ава държи шала на Пол. Между мъничките й пръстчета се вижда голямо размазано петно кръв.

— Къде го намери? — Гласът ми сякаш идва някъде отдалеч.

— В кашона с костюмите ми.

— Виж какво, вземи моя колан. — Тя отваря широко очи от вълнение, когато издърпвам колана си от гайките на джинсите. — Специална почерпка.

Издърпвам леко шала на Пол от ръцете й. Ава го пуска, взима колана ми и хуква към хола.

Шалът на Пол е кашмирен и съдържа още нещо модно и безполезно като заешка вълна и други нишки. Пухкав е, с влакънца, които стърчат. Има красива ивица и не е много дълъг. Купих му го за Коледа. Какво да купиш на човек, който има всичко? Същото нещо всяка година, защото той непрекъснато ги губи.

Пол улеснява дори купуването на подаръци. Красив хомосексуалист уви шала в хартия за подаръци и рече: „Нека да му е топло“. Даде ми тежък картонен плик с дебели въжени дръжки. Знам как завързваш този шал, Пол, стегнато около врата си и с къси краища над гърдите. Ръждивото петно разцъфва като отровна роза в единия край, твърдо и крехко на допир. Това означава, че онова или онзи, който е кървял, се е облегнал на гърдите ти, но ти ми каза, че си влачил кучето, издърпал си го встрани от пътя. Чувствам как паниката ми се засилва.

Това търсеше Пол от няколко дни и двамата бяхме заблудени от дъщеря ни, която беше прибрала шала в кашона с костюмите си, нейната съкровищница. Сигурно е имало много кръв, прясна и лееща се свободно. Свикнала съм с кръвта, Пол, като всички жени. Месечният ми цикъл започна, когато бях на тринайсет. Имам менструация от двайсет и пет години и съм родила две деца. Знам как изглежда кръвта върху памук, дантела, найлон, коприна, дамски превръзки и хартия и как се просмуква в чаршафите, бикините, пижамите, нощниците, най-дебелата част на джинсите и дори върху карираната седалка на лондонски автобус. Знам, че петното е попило бързо и дълбоко. Дали онзи някой или някоя те е била прегърнала? Били ли са лицето или устните й близо до твоите? Какво са казвали? Дали са умолявали, молели, крещели или умирали?

Разстилам шала на масата в кухнята, сякаш се готвя да извърша аутопсия. Навеждам се към петното и го помирисвам. Странно е, че течността, която циркулира в неповторимите ни, но мигновено разпознаваеми тела, е неузнаваема, когато е разлята, но само за човешкото око, не и в лаборатория, под микроскоп, където се изолират и разпознават кръвните групи — в полицията. Шалът леко мирише на бира и затворени пространства. Облягам глава на масата и се вглеждам в плата там, където лампата осветява нишките. Чела съм, че през пролетта подобно на животните ние сменяме косите си и кожата ни пада от нас на люспи, бавно се носи към пода под огледалото в спалнята и полепва за дрехите и модния шал на Пол. Измъквам рус косъм от плата. Може да е на Ава. Може би.

Сядам и се втренчвам в шала, сякаш може изведнъж да скочи и да тръгне. Бутилката от вино е празна, главоболието ми е преминало. На вратата се звъни.

Знам, че е Пол. Той, естествено, има ключ, но никога не го използва. Чака децата или аз, за предпочитане всички, да отворим вратата и да го посрещнем на прага, сякаш се връща от дългогодишна война. Чувам, че Джош тича надолу по стълбите, после изщракването на ключалката. Скръствам ръце и оставам закована на стола и втренчена в шала. За миг си представям Джери Бонакорси, когото бутат на задната седалка на полицейска кола. Колебанието ми се е изпарило и съм готова за битката.

— Мамо! Полиция!

Движа се по-бързо от всякога, грабвам шала и хуквам към пералнята. Имам чувството, че в живота ми няма по-важно нещо от вкарването на шала през кръглата й вратичка.

— Идвам. — Опитвам се да говоря непринудено, докато я затварям, напълвам с биопрах за пране отделението и завъртам шайбата на студено пране. Оставяла съм кръв върху всичко и съм почиствала кръв от всичко. Това правим ние, жените, Пол, чистим. Аз чистя за теб. Ето ме, измивам опасността, заличавам грешката ти — най-ужасната ти грешка. Аз съм твоя съпруга, Пол, и съм с теб. Каквото и да си направил, аз съм на твоя страна и стоях рамо до рамо с теб пред олтара през всичките тези години. Ще го обичам, утешавам, уважавам и защитавам, докато сме живи. Аз държа на обещанията си, Пол. Ще почистя и ще излъжа заради теб. Докато чакам пералнята да започне и минават ценни секунди, аз съзнавам пълния мащаб на съпружеския си дълг. Лъжесвидетелството изглежда малка цена, която трябва да платя, за да защитя невинността на децата си, твоя успех, Пол, и моя идеален живот. — Идвам, идвам. — Взимам чашата с виното и тръгвам към външната врата. Ако полицията ме помисли за пияна, толкова по-добре.

13.

Полицията всъщност са две жени, едната много по-висока от другата. Стоят една до друга на прага и раменете им се докосват. Едната поглежда в тефтерчето си и пита:

— Тук ли е Пол Форман?

Джош ги зяпа с отворена уста. Те не се усмихват. Ава изскача от хола, застава зад мен и увива ръце около крака ми. Аз съм много спокойна.

— Не. На работа е. Всичко наред ли е?

— Вие неговата… — Гласът й постепенно заглъхва. Тя ме чака да запълня празнотата.

— Аз съм съпругата му. Проблем ли има? — Оставям чашата на полицата до вратата. По-ниската жена я проследява с поглед.

— Това е детектив сержант Карън Уайт — казва по-високата и слабата, — а аз съм детектив инспектор Ан-Мари О’Шей. — Те показват значките си, аз отстъпвам встрани и настоявам да влязат. Виждам, че колата им е спряна под ъгъл пред къщата, което говори, че има неприятности. — Нуждаем се от помощ за нещо. Знаете ли кога ще се върне?

— Помислих, че Пол си идва. Той винаги звъни на вратата. — Засмивам се нервно, запълвайки мълчанието. — Сигурно няма да се забави. Мога да му се обадя, ако искате.

— Имате ли пистолети? — пита Джош.

— Джош!

— Не, не носим пистолети — отвръща О’Шей. Все още не се усмихва. Може би в полицейската работа няма много възможности за усмивки. Това е малко като да работиш в погребална агенция.

— Те са много заети и нямат време да отговарят на въпросите ти, Джош. Защо не отидеш да си играеш горе? — Това е най-неубедителното нещо, което синът ми е чувал. Той стои втрещен от полицейските разговори, разнасящи се от радиопредавателя. — Заповядайте, влезте — поканвам ги и ги завеждам в хола. Сядам на фотьойла, което означава, че те трябва да се настанят на дивана и да видят колекцията от снимки на идеалното ни семейство на бюрото. Има една на Пол, който се опитва да кара сърф в Корнуол, няколко фотографии на децата в действие и една, с която се гордея най-много, черно-бяла снимка на Пол и децата сред разхвърлени стилни чаршафи, където се вижда част от мощните му гърди, дълги ръце и силни рамене, които пазят децата. — Заради Мелъди ли идвате?

Детектив сержант Уайт се мръщи. Тя ме поглежда с присвити очи.

— Познавахте ли я?

— Да… Съжалявам. Желаете ли нещо за пиене или за ядене?

Двете поклащат глави.

— Искаме да уточним къде е бил Пол в понеделник вечерта, за да го изключим от разследването — обяснява О’Шей.

— Мислех, че сте арестували Джери Бонакорси. Гледах го по новините.

— В момента разговаряме с много хора.

— Но бялото въже е доста уличаващо, нали?

Двете полицайки се споглеждат по начин, който не мога да разгадая.

— Ако обичате, разкажете ни за понеделник — настоява О’Шей.

— Понеделник… — Демонстративно се опитвам да си спомня началото на седмицата. — Днес е петък… — Клатя глава. — Вероятно е бил тук с мен. Какво даваха по телевизията в понеделник?

Никой не ми отговаря.

— Ще закарате ли мама в затвора? — обажда се Джош.

Детектив сержант Уайт шумно въздиша.

— Джош, заведи Ава в кухнята. Трябва да говоря с полицаите. — Ава започва да хленчи. — Хайде. В бюфета има бонбони. — Завъртам заговорнически очи към О’Шей и получавам лека усмивка. Печеля я на моя страна, но трудно. — Бонбони, бонбони. — Махам с ръка и децата колебливо се изнизват от хола. — Така е по-добре. Не мога да мисля ясно, когато децата са наоколо.

— Разкажете ни за понеделник — упорства Уайт.

— Каква е процедурата в такова разследване? Разпитвате ли всички във „Форуд“?

О’Шей ме поглежда незаинтересовано.

— Работим по случая. — Тя не издава нищо и разбирам, че ако играем покер, ще се сбогувам с парите си.

Кимам.

— Ужасно е.

— Опитваме се да си създадем представа за живота й.

— Мелъди беше на двайсет и шест. Целият живот беше пред нея. — Клатя глава и търкам уморените си очи.

— Да, така е — съгласява се Уайт.

— Толкова млада — добавя О’Шей и се навежда към мен с лакти на коленете, за да протегне дългия си врат. Мълчим няколко минути. Двете полицайки са прехвърлили четирийсетте и са започнали да побеляват и да се сбръчкват. Предполагам, че Уайт има деца, вероятно големи. О’Шей носи халка, но устните й са свити от разочарование. За миг сме обединени от размисъл за шансовете, от които не сме се възползвали, нещата, които не сме направили, и колко много сме се отдалечили от младостта. — Колко добре я познавахте?

— Не много добре. Виждали сме се само за пет минути на един купон. Тя работеше в „Отвътре-навън“ където работя и аз, въпреки че не сме се срещали там. Аз съм изследовател във „Време за престъпление“, което беше нейно предаване.

— Тогава сте работили с Джери Бонакорси? — пита Уайт и тонът й кара О’Шей да я изгледа строго. Въпреки всичко, което е видяла и чула, Уайт е смаяна, защото макар да знае какво е направил преди трийсет години Бонакорси и че може да го е повторил тази седмица, за нея той е знаменитост, име, някой, а тя, О’Шей и аз сме нищожества. Уайт не може да прикрие нотката на възхищение в гласа си, независимо дали Бонакорси е двоен убиец или не. Тя е привлечена от топлината на блясъка на тази известна личност като молец към пламък на свещ.

Мълча. Уайт чака анекдот за Джери. Иска да изпея нещо, за да платя обяда си и да й дам нещо, което да разкаже на приятелите и семейството си, за да изглежда по-колоритна професията й. За миг се замислям дали да не съчиня нещо. Няма да е трудно, защото съм гледала много часове видеозаписи с Джери, в който пее стари ирландски балади в килията си, приема добродушно шегите за Худини (фокусникът, който е можел да избяга отвсякъде, освен оттук!) на другите затворници в общите умивалници, яде затворническата помия, декламира рецептата на баба си за кекс и приглажда снежнобялата си коса, докато чака психолозите и терапевтите и количката с книги от библиотеката, също както прави Уайт в момента, и имам чувството, че наистина го познавам.

— Не съм се срещала с него, ако това имате предвид.

Сякаш някой угаси светлината. Уайт не може да скрие разочарованието си.

О’Шей хваща кормилото на изплъзналия се от контрол разпит:

— Понеделник вечерта…

— Понеделник вечерта. Пол беше тук с мен. Сигурна съм.

— Кога се прибра вкъщи?

Повдигам рамене.

— Както обикновено. В седем и половина, а може би по-късно, защото в понеделник често е зает. Може да е било дори в девет или девет и половина.

— Може ли да бъдете по-точна? — пита О’Шей.

Не съм подготвена за въртене на шиш с такива подробности. Нерешителността пълзи по гърба ми, когато виждам, че тя записва думите ми в тефтерчето си. Вратата се отваря и се появява Джош, който дъвче бонбони.

— Съжалявам, не мога да твърдя със сигурност, защото може да греша. — Мисля, че прикрих Пол за времето след питиетата с Лекс, и изглеждам неясна по начин, който показва, че не се притеснявам.

— Може ли да ми дадеш да видя предавателя ти? — пита Джош.

— Джош! Те работят.

Уайт му го дава.

— Страхотен е — възкликва синът ми и обръща предавателя в ръцете си, пипа антената.

О’Шей става и ми подава визитна картичка.

— Трябват ни показанията на съпруга ви.

— Разбира се, той с радост ще ви помогне. — Ставам и тръгвам към коридора, гледайки името й на визитката.

— Каква кола кара съпругът ви? — пита О’Шей.

Казвам й марката, регистрационния номер и цвета „престижно синьо“.

— Взе ли колата в понеделник?

Хваща ме неподготвена. Това вероятно е важно, но не съм го обмислила.

— Обикновено не ходи на работа с колата, затова мисля, че не я взе. През повечето време стои на алеята пред къщата.

Тя протяга ръка към дръжката на вратата.

— Мислите ли, че е убиец имитатор? — питам тихо.

14.

Събуждам се на дивана с празна бутилка „Бейлис“. Часът е единайсет и половина. След като ченгетата си тръгнаха, не си спомням колко пъти звънях и изпращах съобщения на Пол. Забравила съм какво почувствах, когато чух, че колата им потегли. Отивам залитайки в тоалетната, като си удрям хълбока в дръжката на вратата, и повръщам. Студено ми е и треперя. Дори не обичам „Бейлис“. Наплисквам със студена вода лицето си и се опитвам да възвърна спокойствието си. Усещам, че Пол не е вкъщи. Стаите са по-студени и цветовете са по-мрачни без него. Имам чувството, че случилото се днес не е реално. Излъгах полицайките пред децата си. Не мога да повярвам, че го сторих. Бях направила крачка далеч отвъд границата, до която мислех, че някога ще стигна. И не беше трудно. Пол вероятно също така е способен на сериозни измами. Какво друго може да направи? Едно наръгване с нож в сърцето. Между гърдите ми се стича струйка студена вода и потрепервам.

По лицето ми започват да се търкалят сълзи, докато се мъча да намеря аспирин и да се съвзема. Взимам мобилния си телефон. Пол не се е обаждал и не е отговорил на съобщенията ми. Пиенето ме прави емоционално уязвима и сантиментална и въпреки предателствата през деня и напук на тях аз отчаяно искам да го видя, да ме притисне в ухаещата си на мускус прегръдка, да ме сложи на коляното си и да ме утешава като дете заради лъжата ми. Телефонът подскача в ръката ми и аз отговарям със замъглено зрение, готова отново да рева и да роня сълзи на Пол. Но се обажда Джеси от някакъв бар.

— Още ли си будна? Фантастично, мамка му! Цяла вечер ти звъня. Слушай, ще имам самостоятелна изложба в Шордич! Как ти се струва, а?

Кимам на телефона, но не съм в състояние да говоря.

— Кейт? Чуваш ли ме? — Около нея се разнасят пиянски крясъци.

— Да…

— Спомняш ли си посредника, за когото ти казах, че дойде на последната ми изложба? Е, сега той иска да ме „заведе на следващото ниво“. — Джеси произнася последното с американски акцент.

— Брей.

— Най-важното е, че галерията е във връзка с някои богати и известни купувачи и някакъв тип, който притежава половината „Сейнсбъри“, иска да купи две картини като начало. Като начало! Безумно е! Много съм щастлива! Ало? Всичко наред ли е?

Разревавам се по телефона и не мога да спра.

— Кейт, какво има?

— Нищо, нищо. Много се радвам за теб. — Не мога да помрача щастието й с отвратителните подробности на дупката, в която се намирам.

— Сигурна ли си? — От бара се чува музика. — Плачеш ли?

— Не, не. Настинала съм. — Лъжите ми се препъват една в друга в бързината си да изскочат от устата ми.

— Чакай малко. — Музиката отслабва. Джеси е излязла навън. — Какво става?

— Не бъди смешна. Всичко е наред. Изумителна новина.

— Знам. Това са едни от най-големите галерии в Ист Енд. Дават ми договор, можеш ли да повярваш? Вече няма да прося пари за платна.

Би трябвало да се смея заедно с нея и да чувствам как вълнението й ме заразява. За това е мечтала и работила неуморно двайсет години и е сервирала милиони водки със сок от червени боровинки и е бърсала изцапани с бира маси. Джеси е на прага на осъществяването на амбициите си и аз съм искала този момент за нея повече от петнайсет години, но сега се задушавам от отчаяние.

— Много се радвам за теб, Джеси, наистина. — Отново започвам да роня сълзи.

— Ти плачеш!

— Да, от вълнение. Годините на борба ти се отплатиха.

Тя се кикоти.

— Днес е най-щастливият ден в живота ми. — Гласът й започва да трепери. — Ти винаги си вярвала в мен, Кейт, и си ме подкрепяла. Искам да ти благодаря за това.

— Не е необходимо да ми благодариш. Знаех, че ще успееш. Ти работи много усилено. Никой не го заслужава повече от теб. — Вече и двете хлипаме.

— Познай какво друго се случи днес! Жененият каза, че ме обича! Беше тук да празнува с нас, но преди малко си тръгна…

Джеси продължава да говори, докато аз възприемам новините й. Щастлива съм заради нея, но в душата ми се таи ужас. Всичките й вълнуващи моменти предстоят, докато аз се боя, че моите вече са минали и не виждам откъде ще дойдат нови. Тя има нещо изцяло нейно, работа и кариера, посято единствено от нея самата и ще пожъне цялата слава. Моите постижения са само мои отражения, кратки проблясъци в децата ми или когато стоя, хванала Пол за ръката, на служебни тържества или сватби. Винаги съм мислила, че ще впрегна в каруцата си лъскавия бял жребец и съм намирала утеха в мисълта, че нямаше да постигна нещо по-добро. Джеси е права, наистина вярвам в нея. И въпреки всичките разочарования и лоши начала вярвах, че ще успее. Ами аз? Дали всичко, което мислех за добро и истинско, е лъжа? Повярвала ли съм на абсолютна измислица и изградила ли съм живота и щастието си върху измама?

Понякога, когато се чувствам потисната или отчаяна, си припомням как станахме гаджета с Пол. Собствената ми история е голяма утеха за мен. Изпълнена е със завои и обрати и зашеметяващият драматизъм на събирането ни накрая, все още има силата да ме накара да затая дъх.

Втората ни среща не беше като първата. Видях го случайно в кръчмата една вечер, когато бях излязла с Пъг и Джеси, и сърцето ми подскочи от радост. Спомням си, че проследих с поглед дълга и мускулеста ръка, която се протегна към бара за ресто, и видях повдигането на рамото му, когато той прибра парите в джоба си. Пол се изненада, когато ме видя, замисли се една-две секунди, за да си спомни откъде ме познава, и после ми отправи онази дръзка, сияйна усмивка. Беше понапълнял, което му отиваше, и все още със слънчев загар. Дрехите му демонстрираха успех. Изругах наум, че съм отишла на срещата с Джеси направо от игрището за софтбол, където играех с колеги (мисля, че няма да е хвалене, ако спомена, че бях най-добрият им стрелец, не защото бях най-силната, а защото се прицелвах най-далеч от защитниците или насочвах топката към жени, които се мотаеха около игрището, което означаваше, че никой от противниковия отбор не може да я хване) и бях по долнище на анцуг и без грим. Не изглеждах, нито се чувствах привлекателна.

— Виж ти! Момичето с велосипеда! Променила си се. — Той ме огледа одобрително. Беше станал по-смел и самоуверен. Успехът вече вършеше магията си.

— Мъжът с белия микробус! Виждам, че не си се променил. Мислех, че ще ме поздравиш със знака на победата. — Вдигнах два пръста и Пол се засмя. Пъг и Джеск зяпаха изумено.

— Кейти, нали? — Той докосна рамото ми. Беше запомнил името ми. След осем години. Усмивката ми стана по-широка.

Изцъках с език и поклатих глава с престорено обидено изражение.

— Не. Кейт.

Пол седна до мен и разказахме на приятелите ми историята как сме се запознали, сякаш вече бяхме двойка.

— Когато извади велосипеда ми от микробуса, той каза: „Спирай и ме потупвай по гърба понякога“.

— Боже! Надявам се, че репликите в разговора са се подобрили оттогава! — Пъг поклати глава, а Джеси се изкикоти.

Пол отвърна на удара:

— Ами тя беше със сламена шапка…

Закрих с ръце очите си от срам.

— О, боже мой…

— Сламена шапка! Отишла си в колежа със сламена шапка? — попита Джеси.

— Не! Мама ми я купи като подарък на раздяла. Мислеше, че в колежа носят такива шапки. Виждаше ми се симпатична — сламена и…

— Къде ти е бил умът? — възкликна Джеси.

— Остави ме на мира! Бях на осемнайсет…

— Господи!

Всички се засмяхме и когато Пол отиде да купи питиета, приятелката ми повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Къде го криеше?“. По-късно с Пол седяхме в бара, флиртувахме и се шегувахме половин час, а после той небрежно подхвърли, че е женен. Сякаш това нямаше значение. Почувствах се толкова сломена, че онемях, а Пол пресуши бирата си, за да прикрие смущението си.

— Къде е съпругата ти? — Думата прозвуча странно. Тогава Пол беше на двайсет и осем и когато гледам негови снимки от онова време, ми се струва поразително млад. Всъщност никой от нас не изглеждаше достатъчно възрастен, за да се справи с чувствата, които щяха да се отприщят.

— На служебно парти. Тя не мисли, че кръчмите са страхотни. — Пол си играеше нещастно с подложката на бирата си.

Десетина минути по-късно отидох в тоалетната и Джеси ме последва.

— Къде е той, по дяволите? — Очите й бяха като попивателни, готови да изсмучат скандала.

Вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне.

— Женен е.

Тя се подпря на умивалниците. Лицето й отрази разочарованието ми.

— Типично, мамка му. — Джеси се обърна и започна да си слага червило. — Е, добре, все едно.

Оттогава запазих в тайна любовта си към Пол. Навремето приятелката ми беше определила морални граници, които се размиха, докато остаряваше, и предложи да си намеря някой друг. Мислех, че мога. Пол престана да флиртува с мен, след като ми каза за Елоуид, сякаш това щеше да погуби неговите чувства и моите. Голяма грешка.

Огромна. Това влоши нещата още повече, защото означаваше, че трябва да разговаряме.

Групите са противоречиви. Те са публични и лични. Вечерите ни винаги бяха пълни с хора, които пристигаха и заминаваха, постоянно сменящи се орди от двайсетина души, които пиеха бира и вино, понякога литри, гълтаха хапчета и бръщолевеха за всичко и нищо, докато клиентите придърпваха столове и обикаляха на тълпи из кръчмата. Това осигуряваше страхотно прикритие за Пол и мен, сбутани един до друг на твърде къси пейки, или блъскани от тълпата на опашка пред някой нощен клуб или в такси. Разговорите ни оставаха скрити сред множеството гласове и шумните шеги.

Влюбването ми в Пол вероятно също щеше да остане тайна, ако не се бяха случили две неща. Първо, Джеси и Пъг взеха да се карат. Започнах да чувам предупредителни сигнали от Джеси по телефона след почивните дни или когато ходехме на кино в средата на седмицата. Пъг е много груб със сервитьорите или Пъг ме тормози, че закъснявам, много е злопаметен. Скоро щяха да скъсат. Една вечер в кръчмата те се скараха на тема „чорапогащници или чорапи“. Хванах Пол, че ме гледа. Времето за нас изтичаше. Ако Джеси и Пъг скъсаха, нямаше да имаме лесно извинение да се срещаме.

Второ, Стив, колегата на Пъг, ме сваляше, флиртуваше най-безсрамно и ме покани на парти с черни вратовръзки, за което приятелят му, който работеше като пиар, ни беше намерил покани.

Донякъде се радвах. Отдавна бях престанала да се надявам, че ще се съберем с Пол. Бях преживяла хиляди катастрофални земетресения с него, в които жена му умираше. Бях изкатерила Монблан по всяка пътека в ослепително бял сняг и го бях намерила в подслон близо до върха. Във въображението си бях правила секс с него на всяко място и във всяка поза всяка нощ в продължение на почти една година. Започваше да ми омръзва. Нуждаех се от разнообразие и Стив беше шансът ми. Освен това Пол щеше да бъде там с Елоуид и да се преструвам цяла вечер, че съпругът й не ме интересува, ми се струваше прекалено трудна работа. В последния момент обаче повикаха Елоуид в Париж, защото някаква роднина била болна. Звездите се подреждаха благоприятно.

Онази нощ има епични измерения в паметта ми, цветовете са по-наситени, приятелите ми — по-лъчезарни и аз — поне веднъж — красива. Всички се наливахме с безплатно шампанско, аз спечелих двайсет и пет лири на рулетка, Джеси загуби цяло състояние на зарове, купих си цигари от тютюнопродавача и известен певец ме въртя на дансинга. Със Стив се смяхме истерично и се хвърлихме един към друг, разплисквайки шампанско във всички посоки. Бях на двайсет и седем години, опиянена от младостта и новите преживявания.

Миг по-късно Пол ме хвана за ръката и ме дръпна.

— Нали не го харесваш? — попита той. Очите му бяха тъмни и опасни.

— Харесвам го. — От месеци копнеех за нещо, което може би никога нямаше да имам, и сега беше моментът да накажа Пол.

Той ме сграбчи за лакътя и ме повлече през претъпкания дансинг към аварийния изход.

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Не си играй с мен.

— Ти си играеш. Женен си, по дяволите!

— Той не е подходящ за теб… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Е, жалко, мамка му! — Започнах да го удрям. Мигът на откровението, за който се бях надявала и жадувала от месеци, ме вбеси. Пол се опитваше да хване ръцете ми.

— Слушай, идиотко! Филоси, моля те! — Пол беше много пиян.

— Какво? Да ми кажеш как искаш кейка и как го ядеш?

Беше ме притиснал до стената до аварийните стълби.

— Не върви. Бракът ми не върви.

— Тогава го оправи.

Той се изсмя горчиво.

— Не искам да го оправям. Защото съм влюбен в теб.

— Престани да ме объркваш! — Крещях и говорех несвързано, а той ме молеше. Изхвърчах през вратата на клуба и се озовах пред едно такси. Блъсна ме. Не лъжа. Така се свалихме с Пол. Е, беше повече, отколкото да ме повали на земята в тясна задна уличка такси, движещо се с осем километра в час. Олюлях се на обувките с високи платформи и си спомням как лежах на асфалта, а Пол викаше името ми. Настъпи голяма суматоха. Някой дори изпищя. Разплаках се от шока, когато дойде линейка. Наистина се сбъдна една от фантазиите ми. Прегледаха ме в спешното отделение. Хълбокът ми беше леко охлузен и това беше всичко.

— Приятелката ви е добре — каза лекарят и аз потръпнах. Знаех, че Пол се е втренчил в мен, но не можех да го погледна. Моментът беше твърде интимен.

Той ме закара вкъщи с такси и трябваше да се облегна на него, докато се качвахме по стълбите към апартамента ми. Часът беше четири сутринта. Не разговаряхме, докато с мъка се влачех към спалнята. Пол седна в края на леглото и опря лакти на коленете си. Отново започнах да роня сълзи, може би от болкоуспокояващите, които ми дадоха в болницата, не съм сигурна.

— Красива си, когато плачеш — сухо подхвърли той.

— Каква бъркотия. — Пол наведе глава пораженски. Съвестта му, изглежда, спечели монументална битка.

— Трябва да тръгвам. Ще ти донеса вода. — Той отиде в кухнята и го чух, че отваря бюфета и пуска крана. Беше ми много приятно присъствието му в апартамента ми, в моя живот и затаих дъх, за да доловя всяко движение. Гледах го как прекоси спалнята и се отправи към мен с чаша в ръка.

Филмът на спомените ми изскача от ролката, когато се отваря външната врата.

15.

Пол ме намира на дивана. Краката ми са свити. Той се втренчва в подпухналите ми очи и зачервеното ми лице. Струва ми се, че не съм го виждала от години, а не от сутринта.

— Къде беше? — проплаквам.

— Добре ли си? — Той сяда на стола, изритва обувките си под масичката за кафе и потърква чело. Не дочаква отговора ми и продължава: — Няма да повярваш какъв тежък ден имах…

— Звънях ти много пъти…

— Да, видях. Извинявай, мила, нямах нито един свободен миг. Кой би повярвал за Джери? Прегракнах да давам интервюта. Опитват се да застрелят вестоносеца…

— Къде беше!

— Не викай! Бях в офиса. Трябваше да изслушам крясъците на Рейф. Паникьосан е случилото се да не се отрази лошо на КПТВ и лично на него и изобщо не му пука за…

— Пол, полицията беше тук! — Ръката му спира да се движи по челото и не виждам лицето му. — Търсеха теб. Искаха да знаят къде си бил в понеделник вечерта.

Ръката му отново се отпуска на облегалката на стола и той се обръща и ме поглежда.

— Какво им каза?

Притискам възглавницата до корема си за защита.

— Те бяха тук заради убийство, Пол! Тук, в тази къща, седяха на дивана, задаваха въпроси…

— Държиш се истерично, Кейт. Успокой се! — Той отпуска ръка и се опитва да омаловажи думите ми.

— Да се успокоя? Убита е жена, която ти познаваш!

— Благодаря, че ми напомни, сякаш мога да забравя!

— Пол, какво се случи в понеделник? — Повишавам тон, защото гневът и паниката ми се смесват.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа!

— Не съвсем, не съм сигурен.

— Не ми казваш къде си бил, нито какво си правил!

— Вече ти казах. — Пол се ядосва. Премества се на стола и се навежда напред. — Ако не ми вярваш, проблемът е твой. Твърде зает съм, за да продължавам да споря по този въпрос.

— Не е толкова просто, Пол. Аз ще ти разкажа какво правих тази вечер! Казах на полицията, че си бил тук, у дома, с мен — твоята съпруга! Тъй като не знам къде си бил, това им казах.

Пол изглежда ужасен. Очите му се отварят широко от изненада.

— Защо си го направила?

— Трябваше! Не знаех какво да мисля, опитвах се да ти помогна!

Той скача от стола и се изправя застрашително над мен.

— Знам, че в понеделник се е случило нещо. О, Пол, кажи ми…

Той избухва.

— Мислиш, че аз съм я убил! — Пол ме плаши. — Защо? Кажи ми! — Той пристъпва към мен. От устата му хвърчат слюнки. — Престъпление от страст? Убил съм я, защото съм бил влюбен в нея, а? Занасял съм се и нещата са излезли от контрол…

— Не знам, ти ми кажи!

— Мелъди е мъртва, Кейт. Жена, с която работех, е умряла по най-ужасяващ начин. — Гласът му потреперва. — И ти мислиш, че аз съм го направил?

— Тя прилича на Елоуид…

— Елоуид? — Пол отстъпва крачка назад и се смее. От сърце. — Значи това било. Всичко се дължи на параноята ти и на ревност от бившата ми съпруга. Минаха десет години! — Хваща се за главата. — Значи съм имал интимна връзка с Мелъди, защото прилича на Елоуид, и после съм я убил. А, и съм направил така, сякаш го е извършил Джери. Господи, Кейт, колко си жалка. Двете изобщо не си приличат! Мислиш ли, че нямаше да забележа? — Пол говори бавно и набляга на всяка дума в случай, че съм твърде глупава, за да следя мисълта му.

Ставам и се вкопчвам в камината толкова силно, че си счупвам нокът. Не, Пол, не съм глупава. Но не мога да му го обясня по начин, който ще разбере. Той не вижда какви са хората. Пол е човек на действието, а не наблюдател. Всъщност е изумително ненаблюдателен. Никога не забелязва, когато подстрижа косата си и веднъж едва след два дни видя, че съм се изрусила. Бърка Натали Портман с Уинона Райдър и не може да познава на колко години са хората.

— Не го приемаш сериозно, нали?

— Защо? Ти не разсъждаваш логично.

— Излъгах заради теб! Лъжесвидетелствах заради теб!

— Заради нас. Лъжесвидетелствала си заради нас! Какво да правя сега, а? Да ти противореча? Помисли за последиците, ако промениш историята си!

Приближавам се до него и хващам ръката му. Сега го моля, наистина го умолявам:

— Пол, обичам те, много те обичам. Винаги ще те подкрепям. Можеш да ми кажеш абсолютно всичко и аз ще те поддържам и ще ти помагам. Само те моля, кажи ми истината.

— Казах ти я!

Нещо изщраква в главата ми, когато той отхвърля молбите ми за изповед.

— Не ти вярвам — изтърсвам, отивам в кухнята и се връщам с вещественото доказателство, влажно и полепващо за кожата ми. — Открих шала ти, Пол. Ти не можа да го намериш, защото Ава го беше прибрала. По него има кръв. Чия е кръвта, Пол? — Хващам шала в единия край. Сега петното е бледокафяво и размазано.

Кръвта е упорита. Накрая се изпира, но се бори да се вкопчи в нишките.

Съпругът ми издава странни звуци, сякаш твърде много думи се мъчат да излязат едновременно от устата му. Той поклаща глава.

— Какво…

— Кръвта е нейната, нали?

Пол ме гледа с изражение, каквото не съм виждала досега.

— Не бях с този шал.

— По дяволите, Пол! — Вдигам лепкавия вълнен плат и го размахвам като плакат на митинг.

Той повтаря думите си, сякаш свиква с тях. Сега натъртва на всяка една от тях:

— Не бях с този шал.

— Не съм идиотка — изсъсквам. — Знам, че търсеше нещо, което не можа да намериш. Беше шалът, нали? Кажи ми истината! Търсеше го миналата седмица, но Ава го е взела, преди да го намериш сутринта!

— О, Кейт… — Гласът му заглъхва. Чакам и чувам как сърцето ми бие учестено. Лицето му е странно бледо. Красивият ми съпруг изведнъж изглежда стар и сякаш част от челюстта му се е стопила. Прозрението най-после идва. Въздухът сякаш пърха в трепетно очакване на истината, която най-после ще бъде разкрита. — Ти носиш този шал по-често от мен.

След миг проумявам какво ми е казал, изкрещявам и хвърлям към него мокрия шал. Пол отстъпва към вратата.

— Кейт, какво си направила?

— Престани да изопачаваш нещата! — Взимам възглавници и ги мятам към него.

— О, боже… — Устатата му се отваря и затваря, но той упорито мълчи, докато аз беснея.

— Искам истината!

Пол все още стои до вратата и ме гледа.

— Мисля, че ти вече знаеш истината.

Външната врата се отваря и затваря. Пол излиза. Изкрещявам още по-силно и после преглъщам, защото осъзнавам, че от двете ни страни има съседи и горе спят невинни деца. По ръцете ми са залепнали влакна от кашмира. Прескачам масичката за кафе, грабвам шала и се мъча да го скъсам, дърпайки го с всичка сила. Използвам зъбите си и захапвам меката, ухаеща на чисто вълна. Езикът ми се покрива с влакна, които гъделичкат гърлото ми. Чувството за вина, гневът, страхът и пулсиращата ревност ми дават допълнителни сили. Пет минути по-късно следва нов изблик на сълзи и треперейки, се отпускам на килима в хола. Завърших вечерта така, както я бях започнала — сама.

16.

— Ще умра ли, ако падна там? — пита Джош, навеждайки се твърде много над перилата на яхтата, която плава на запад по Темза.

— Да. Дръпни се — отговарям и го хващам за ръката.

— Не се знае — обажда се Лекс. — Може да доплуваш до брега. Ще бъде забавно.

Увивам по-плътно ръце около Ава, която се е свила на коленете ми и мълчи, и я целувам по косата. Днес нямам сили да споря.

— Реката не е като басейн, Джош. Има течения, които те повличат надолу. Водата е много коварна — добавя Пол.

„Също като хората“ — мисля си, докато гледам кафявата вода, почти същия цвят като чая, с който ме събуди сутринта Пол. Беше сдържан, когато ми подаде вдигащата пара чаша и седна на ръба на леглото.

— По-добре ставай. Днес ще ходим в Хамптън Корт.

И ето ни в яхтата — семейство Форман, чичо Джон и Лекс. Играем си на щастливи семейства. Сара се обади в последния момент, че едно от децата й е болно. Двамата с Пол сме забележително учтиви един към друг — затишие след бурята.

— Не забравяй, че Лекс не е родител, Джош…

— Доколкото ми е известно!

— Затова не вижда рисковете като мен.

— Аз не се тревожа постоянно като майка ти — добавя той и заговорнически се навежда към Джош.

— Не е необходимо — отвръщам. — Ти нямаш моите отговорности.

— Не е вярно — възразява Лекс, става и бръква дълбоко в джобовете на панталоните си. — Имам фирма, която трябва да ръководя. И това е трудно, като да гледаш деца.

— Как мислиш, че ще се отрази това на фирмата? Възможно ли е да понесем щети? — пита Пол.

— Едно е сигурно — никой не работи, защото не говорят за нищо друго — отговаря Лекс.

Някой случаен наблюдател би ни помислил за странна група, докато кимаме едновременно и клатим глави в отказ да повярваме какво се е случило толкова близо до нас.

— Във вестниците пише, че може да е убийство, извършено от имитатор — отбелязва Джон.

Пол не изглежда убеден.

— Погрижихме се да не излъчваме подробности как Джери е убил съпругата си. Слава богу, за забавянето от две минути.

— Не казвам, че излъчваме подробности, но провери ли в интернет? Всичките отвратителни неща и детайли от съдебния процес са достъпни само с няколко щраквания на компютърната мишка.

— Ще трябва да оставим нещата да следват своя ход — казва Пол. — Хората са в шок, трябва да им дадем време. И аз съм шокиран! Вчера Астрид плака на рамото ми двайсетина минути.

— Тя вероятно дори не познава Мелъди! — презрително се изсмива Лекс.

— Полицията може да дойде в офиса и да разпита всички — добавя Джон.

Лекс пъшка.

— Пак отвличане на вниманието. — Той ме поглежда. — Не мога да повярвам, че са говорил с теб.

Кимам и изплювам косъм, който вятърът се опитва да вкара в устата ми.

— Не можах да им кажа много, защото съм виждала Мелъди само веднъж.

— Още не са идвали при мен — добавя Лекс.

— Трябва да се радваш. Беше ужасно. Карат те да се чувстваш виновен дори да си най-невинният човек на света. — Притискам Ава до себе си, втренчвам се в палубата и се чудя дали ще започне дълго мълчание.

— Предстоеше й страхотно бъдеще — казва Пол, потрепервайки. — Беше пълна с идеи. Сергей изпрати цветя на родителите й.

— Трябва да помислим за името на „Форуд“ — заявява Джон. — Мелъди познаваше Джери, защото работеше за предаването…

— Тревожиш се прекалено много. Препредават „Отвътре-навън“ по кабелните телевизии, толкова е сензационно! — Лекс говори през Джон, който сякаш не е там. — Това е страхотна реклама. Може да звучи грубо, но…

— Няма „може“, Лекс!

Той се нахвърля върху мен:

— Аха, разбирам. Кейти си мисли, че е над всичко това. Аз обаче работя адски усилено отдавна и ако направя толкова успешно предаване, че да пишат на първа страница на всеки вестник в страната, ще ми бъде достатъчно.

— Каквато и да е цената?

— Знаеш ли, Кейт, че продажбите на фокуснически комплекти са скочили с неколкостотин процента, откакто се излъчва „Отвътре-навън“? Това е силата на телевизията. Имитаторство!

— Мога да си помисля за жертва, която бих искала имитаторът да избере…

— Престанете и двамата! — Пол вдига ръка, призовавайки за примирие.

— Мамо, защо се карате? — пита Ава и гледа Лекс.

— Карат се двама души, когато не са съгласни за нещо — обяснява Лекс. — Но с майка ти всъщност си приличаме, само се изразяваме различно. Мисля, че аз съм малко по-откровен. — Той ми отправя най-хубавата си усмивка, а аз отговарям с иронична гримаса.

Ава се размърдва на коленете ми и отново лапва палеца си. Наистина ли съм като Лекс? Наблюдавам го как стои с гръб към капитанската каюта, сякаш иска да командва. Пол е свикнал с препирните ни, слуша ги от години. Пол и Лекс са странна двойка, но работят феноменално добре заедно. Първият им голям успех беше „Кой го е направил?“, вариант на риалити шоу, където публиката има думата за изхода от някоя престъпна драма, като гласува за различен край. Приходите донесоха парите за документалните филми и предаванията за престъпността, които бетонираха славата на фирмата като златна гъска. „Отвътре-навън“ е най-новото и най-противоречивото.

„Кой го е направил?“ даде възможност на Лекс гордо да заяви: „Мога да направя всичко да се случи в телевизията“. Той е силно мотивиран, маниак по успеха и иска да стигне до върха. Преценил ме е погрешно, изобщо не съм като него, но нямам желание да го поправям. Меката топлина на дъщеря ми на коленете ми ми напомня, че съм много по-голяма късметлийка в живота от сестра ми Линда или от горката ми майка, която още страда от несподелените си чувства към баща ми. Знам обаче, че Лекс не се интересува от това. Историите на загубеняци от провинцията са отегчителни за привилегированите. Не говоря дори с Пол за моето разбито и абсолютно обикновено семейство. Лекс размахва пръст, за да наблегне на думите си, а Пол е прехласнат. Откровено казано, богатството и профилът, за които Лекс жадува, ме плашат. Статуквото ми харесва, сигурността, че Пол е мой съпруг и че обича семейството си. Може би има нещо такова като прекалено голям успех, който прави хората нестабилни и ги променя. Представям си, че падам в студената и мръсна вода, а яхтата с Пол продължава и никой не чува писъците ми от бръмченето на мотора.

— Трепериш ли, мамо? — пита Ава.

Прегръщам я и се заслушвам в думите на Пол, който окуражава Лекс:

— Дръж публиката на твоя страна, прави каквото искат зрителите и ще преживеем кризата.

Лекс изсумтява.

— Стига да не е като „Кой го е направил?“ и някакви си нещастници да не определят изхода!

Джон отново се е прибрал в черупката си, докато Лекс и Пол продължават да разговарят. Той стои там, когато спираме до брега, и гледаше реката, докато пътувахме.

— Добре ли си? — питам.

— Как е работата, Кейт? Добре ли върви?

Кимам и Джон разрошва косата на Джош, за да не ме погледне. Джош се дръпва смутено от чичо си.

Бяхме запланували да си направим пикник, но когато Сара се обади, че няма да дойде, аз благодарно се възползвах от възможността и купих прескъпи сандвичи и кифли. Денят е студен и наоколо има малко хора. След като влачим децата из спалнята на Хенри VIII и търпим намеците на Лекс за венерическо заболяване (които за щастие Джош е твърде малък да разбере), излизаме в градината и стигаме до лабиринта.

Намираме пътя до центъра без особени затруднения и се връщаме по-бързо, отколкото очаквах. Ава е намусена, а Джош изглежда отегчен. Лабиринтът трябваше да бъде най-интересната част от семейната ни разходка, но е по-малък, отколкото се надявахме.

— Добре, а сега ще играем на криеница в лабиринта — казва Пол, за да внесе оживление. Децата не изглеждат въодушевени. — Хайде, намерете ме.

Той се скрива зад живия плет, а Джон и аз насърчаваме децата. Лекс се прави на призрак, докато се промъкваме по пътеката. Децата се кикотят и хукват напред. Джон подтичва след тях. Завивам по друга пътека и оставам сама. Вървя и се наслаждавам на тишината. Обгражда ме гъст жив плет от тисови дръвчета. Ивици яркозелен мъх сигнализират началото на сезона на растежа. Някъде далеч чувам писък. Спирам и се облягам на перилата. За пръв път за целия ден съм сама и се чувствам изтощена. Нощта беше бурна като зловеща мелодрама и съм твърде уморена, за да разсъждавам какво означава всичко това.

Чувам гласа на Ава от другата страна на живия плет.

— Чичо Джон, къде е мама?

Не помръдвам. Нека да ме намерят.

— Имаме проблем — тихо, но отчетливо казва Джон.

Чувам изсумтяване и нещо, което не разбирам.

— Тя така и не подписа документите.

— Мислех, че всичко е финализирано! — възкликва Пол.

— Не е. Прегледах ги една сутрин. Не се е подписала. Освен ако в дома й няма нещо, което не е при нас.

Пол ругае.

— И какво ще стане сега?

Джон отговаря нещо неразбираемо. Надничам през живия плет, съзирам за миг само цветове и движения и надушвам цигарен дим.

— Ще си остане между нас. Не го споменавай пред друг.

— Нека да тръгнем натам, татко! — Гласът на Ава сякаш прогърмява след поверителния разговор на баща й. Усещам странен вкус в устата си. Какво не ми е позволено да знам? Едва не изскачам от кожата си, когато някой ме потупва по рамото.

— Защо изглеждаш толкова гузна? — пита Лекс.

— Сигурен ли си, че не ми приписваш твоите чувства?

Той се ухилва и острите му зъби проблясват. Приглаждам косата си и се опитвам да възвърна спокойствие.

— Хайде да ги потърсим. — Забързвам по тясна пътека, но Лекс ме дръпва за ръката.

— Закъде си се разбързала? — Той ме хваща под ръка и тръгваме бавно като разхождащи се влюбени.

— Тежка седмица, а? — пита Лекс, но аз не отговарям.

— Не исках да те ядосам. Единственото ми желание е фирмата да постига успехи, Кейт.

— Твърдиш, че си по-всеотдаен от Пол?

— Не, но по душа Пол не си пада по риалити предавания. Той иска да прави по-сериозни неща, например за Ливан или незрящите деца в Африка, но те не докарват пари. Харесва ли ти или не, фирмата беше продадена заради…

— Теб.

Лекс повдига рамене.

— Щом така ти харесва.

— Не си спомням „Кой го е направил?“ да е имало медийния профил, който получихте за предаването с Джери Бонакорси.

— О, Кейт, обожавам начина, по който подкрепяш за всичко Пол, каквото и да направи! Господи, искам жена като теб! — Той докосва с пръсти гъстата редица тисови дръвчета и набраздява вълнообразно повърхността им.

Хрумва ми нещо. Пол често върши телевизионна работа, цяла седмица дава интервюта, защитава „Отвътре-навън“ и рекламира компанията. Медиите настояваха да чуят само него. Не се обърнаха към Лекс. За суетен човек като него сигурно е било голям удар. Телевизия „Форуд“ е партньорство между Лекс и Пол, които притежават по четирийсет и пет процента, а останалите са инвеститори. Питам се докога ли ще издържи партньорството им. Ако напусне „Форуд“ или бъде опозорен, Пол може да бъде принуден да продаде дела си от фирмата и на инвеститорите да бъде предоставена възможността да го купят първи. Лекс може да се сдобие с контролния пакет и да спечели много повече пари, когато продажбата бъде завършена. Осъждането за убийство определено би било причина да принуди Пол да продаде дела си.

— Разбра ли къде е бил Пол в понеделник през нощта? — Лекс е предсказуем като месоядно животно, което гони антилопа и атакува югуларната вена. — Предполагам, че полицаите са те питали.

Опитвам се да го погледна унищожително, сякаш да докажа, че словесните му удари не ми се отразяват.

— Не се интересуваха от това. Задаваха ми общи въпроси за Мелъди и колко добре я е познавал Пол. — Идваше ми да се сритам. В опита си да говоря непринудено бях влязла право в най-опасния капан. Лекс отново ми се ухили с онази усмивка, сякаш знае много тайни.

— Странно. Ти гореше от желание да разбереш къде е бил Пол в онези губещи се часове. — Той не откъсва поглед от мен. — Но като се има предвид какво знаем сега, не съм изненадан. — Усмивката му угасва. Вече е абсолютно сериозен и стиска ръката ми.

— Пол беше с мен.

Той не може да скрие изненадата си.

В същия миг Джош, Ава и Пол се появяват зад ъгъла и се втурват към нас.

— Мамо, аз го намерих пръв — съобщава Джош.

— Виждам всичко! — вика Ава, която е на раменете на баща си.

Лекс бързо пуска ръката ми, сякаш се е опарил. Все още не се е женил. Връзките му продължават по няколко месеца. Втренчвам се предизвикателно в него, за да няма недоразумения за намеренията ми. За добро или за лошо аз съм избрала на чия страна да застана и е по-добре той да знае колко сериозно ще я поддържам. Дали си въобразявам, или наистина виждам за пръв път уважение в очите му?

17.

През по-голямата част от почивните дни Пол дава интервюта и говори с Джон и Лекс по телефона. В понеделник сутринта бързо завеждам Джош и Ава на училище със студената експедитивност на отхвърлена жена. Бяха изпълнили желанието ми днес следобед да работя у дома, но само седя през компютъра и търся електронни улики. Струва ми се, че машината загрява часове, докато нетърпеливо барабаня с пръсти по масата. Искам да се отърва от потиснатото си настроение и да намеря нещо конкретно, най-малкото доказателство за любовна връзка. Всичко би било по-добро от ада на неизвестността, изпълнен с лъжливи обяснения.

Въвеждам служебния електронен адрес и паролата на Пол. Не за пръв път влизам в електронната му поща и никога не съм я смятала за негова лична територия, в която нахлувам без разрешение и нарушавам неписаните закони, които крепят брака ни. Червеният текст е досадно познат — грешна парола. След няколко опита се втренчвам в ужасяваща нова реалност — или не съм написала правилно буквите, или Пол е сменил паролата си. Седя неподвижно и разсъждавам какво означава това. Знам всички ежедневни детайли в живота на Пол. Не съм ги открила съзнателно, а неволно са се запечатали в паметта ми през годините ни заедно. Или съм го направила. Известен ми е пин кодът му, където се пази информацията за банковата му сметка, в коя фирма за таксита има сметка и какво пише в завещанието му. Сега обаче нямам достъп до електронната му поща, личното му общуване със света. А в момента много искам да вляза там, да прегледам получените, изпратените и изтритите съобщения. Изпитвам ненаситна мания да бъда там. Аз съм негова съпруга и това е мое право.

Разпервам ръце на бюрото и се мъча да се вкопча в дървото с връхчетата на пръстите си. Ноктите ми драскат по лакираната повърхност. Ще вляза, дори това да е последното нещо, което ще направя. Във филмите неизменно разбиват паролите. Написват името на кучето и готово. Аз обаче не съм във филм, това е реалност и съпругът ми ме е изолирал. Три часа по-късно все още съм тук. Не мога да вляза. Опитах всичко — логично и нелогично. Знам всичко за Пол, всеки шибан детайл в живота му, но не успях. Започнах логично, спокойно и методично. Моето име. Имената на децата. Други членове на семейството и после племенници, дядовци и баби. Написах училища и любимите му учители. Пробвах предишни адреси с номерата и без тях. Изброих стари и нови колеги, бившите му гаджета, футболния клуб, на който е привърженик, прякора му, името на костенурката му, когато е бил малък, къщата, в която е израснал (това беше игра, която играехме в кръчмата преди години, Еркюл Хамлий — посредствена порнозвезда), любимото му място за почивка, където се оженихме, мястото, където се е оженил за Елоуид, и, разбира се, Мелъди, със и без фамилното й име. Нищо. Написа заглавията на книгите на лавицата до компютъра, „Мари-Роуз“, любимата му обществена фигура, имената на марковите дрехи, които носи, и строителя, който използвахме последния път. Въведох предаванията, които е направил Пол, поредиците, за които е спечелил награди, и после хвърлих клавиатурата на пода, съборих чаша чай и изкрещях. Той си играе с мен. Обърква проклетия ми ум. В този момент мразя съпруга си. Мразя го повече, отколкото мислех, че е възможно.

Пол е арогантен и има причина да бъде такъв — ръководи голяма фирма, печели награди, има добро образование, лесно побеждава в спорове за абстрактни неща и може да възприема алтернативни възгледи само за развлечение. По-умен е от мен. Решава докрай кръстословиците и ме бие на всякакви игри — шах, очевидно, и „Монопол“ и направо ме размазва на „Скрабъл“. Последното много ме обижда. Боли ме всеки път, но се преструвам, че не е така. Когато слага последната плочка и записва окончателния резултат с късото моливче, което държим в кутията, той ме поглежда закачливо и казва: „За малко. Ако не беше взела онова «Д»… кой знае“. След това се засмива. Искам да изтрия усмивката от лицето му.

Отивам в тоалетната и се поуспокоявам, но оставям чая да капе на килима. В единия край на бюрото има листче с някакви служебни записки. Пробвам ги всичките. Нищо. Вглеждам се в разкривения почерк. Пол пише с главни букви. Винаги съм намирала това за странно. Може би мъжете са такива. Той вероятно не знае правописа. Бие ме на „Скрабъл“, но не пише правилно. Много е талантлив, но често ме пита: „Бележка“ с „ж“ ли се пише или с „ш“? Или „Именно“ с едно „н“ ли е или с две? Това е ахилесовата му пета. От лявата половина на мозъка ми се появява мисъл, тъй като напоследък доста често се върти в главата ми. Елоуид е сложно име. Чудя се колко време му е отнело да се научи да го пише. Преди да се усетя какво правя, написвам „Мелъди“, но отново получавам отказ. Пробвам „Мелоди“… пак нищо.

— О, Филоси, Филоси — казвам си и по лицето ми започват да се стичат сълзи. Написвам прякора си и изведнъж влизам в електронната му поща.

Избърсвам сълзите си с трепереща ръка. Постижението ми в разбиването на паролата не ме удовлетворява, а ме оставя с повече въпроси, отколкото отговори. Полагам усилия да се съсредоточа върху предстоящата работа. Съдържанието на кутията с получените съобщения е безинтересно. Няма писма от Мелъди, никакви дръзки шеги със сексуален контекст, които намекват за отдавна установена практика на редовно чукане, нито страстни послания от някоя млада, влюбена обожателка. Изтритите и изпратените съобщения са също така скучни. Чувствам се измамена след всичките си усилия и часове, които загубих. Ала изненадана ли съм? Мелъди е мъртва. Тя беше убита. Най-очевидното откровение с доказателства е имейлът. Изпитвам усещането, че съм пристигнала на купон, след като най-интересните гости са си тръгнали. При това положение е най-добре да се заловя с храната. Преглеждам всичко останало само защото съм прахосала прекалено много време да проникна вътре. Има няколко разменени писма с Лекс, който сякаш се мъчи да се сдобие с по-голям дял от фирмата. Типично за Лекс. Той е нарцис и мисли, че си заслужава. Има хладни, кратки съобщения от Порша с подробности за отговорностите и задълженията на КПТВ и предпазните стратегии, каквито и да са те. Тя винаги копира някой друг и никога не се подписва с общоприетите любезности, с които аз съм запозната. Толкова е заета с работата си, че отдавна е зарязала повърхностните неща. Има имейли от Сергей, който предлага да разчисти просрочените разходи на Пол; мръсен виц за групов секс от Астрид и покана за изложба от Джеси, пълна с удивителни. И после намирам размяна на писма с Джон, в които Пол пита дали телевизия „Форуд“ трябва да се защитава. Джон е прикрепил дълга статия за правата върху интелектуалната собственост. Проследявам тази нишка. Те се опитват да изяснят на кого е идеята за разлика от поръчаното или направеното предаване.

„Накарай я веднага да подпише договора“ — е написал Пол.

„Договорът е готов, но тя протака и чака правен съвет“ — отговаря Джон ден по-късно.

Датата е отпреди три седмици. Пол не е отговорил. Чувствам се обезпокоена, като виждам служебни разногласия, написани черно на бяло, но после очите ми се спират на нещо далеч по-интересно — съобщение от Елоуид.

„Предполагам, че си прав. Защо да не я поканя на обяд? Ще бъдеш ли доволен?“

Познатият тон ме дразни. Ще има серия блюда с мен като черешката на тортата. И после забелязвам, че няма имейли от мен. Нито един. Написала съм много съобщения на Пол, предимно с ангажименти за календара му. Понякога му пиша, че го обичам. След няколко изщраквания с компютърната мишка ги откривам в кошчето за боклук.

Спомням си за изложба, на която веднъж отидох с Джеси. Стоим пред една картина, а тълпата ни блъска отляво и отдясно. Тя протяга ръка с чаша бяло вино към платното.

— Тази ми е любимата.

Поглеждам незаинтересовано към не много добре нарисувани праскови и ананас в кичозна купа на мрачен черен фон.

— Тази? Шегуваш се.

— Много ми харесва.

— На мен ми прилича на досаден натюрморт.

— Виж колко тъмен е фонът. Отсъствията, празнотите правят интересна картината.

Поклащам глава.

— Не разбирам.

Двама японски студенти се приближават до платното и после отминават. Отново поглеждам картината. Изведнъж фонът е изскочил отпред, образувайки ефирен мотив от въртящи се и трептящи форми като красива черна дантела над картината, контрастиращ на релефните плодове и купата. Зрителната илюзия е изумителна.

— Да, наистина е хитро.

— Това е стар номер в изобразителното изкуство, но художникът го е направил по нов начин. Празнотите създават форми и мотиви като предметите — победоносно се усмихва Джеси. — А сега тази чаша е празна и трябва да се напълни — добавя тя и се обръща към бара.

Пол може и да е изчистил електронната си поща, но на мястото на всяка изтрита схема остава друга. За жалост това, изглежда, е новият замисъл да отсвири съпругата си.

Телефонът звъни.

— Госпожо Форман? Ще дойдете ли да вземете децата си?

— Какво?

— Обаждам се от училището. Джош и Ава чакат в общото помещение. Предполагам, че сте наблизо. — Тонът й е отривист и обвинителен.

Часът е четири без петнайсет. Съвсем съм забравила за времето и съм прекарала целия ден в ровене в електронната поща на Пол. Не съм яла, нито съм помръдвала от кабинета. Превключвам на режим „притеснена майка“.

— Разбира се, ей сега идвам. Задръстванията ме забавиха…

— Побързайте, мила.

Тя прекъсва баналните ми извинения. Слуша ги всеки ден от години от жени, които жонглират с твърде много топки. В един безумен миг се замислям дали да не й кажа как всъщност стоят нещата. „Мисля, че съпругът ми е убиец.“ Вероятно окото й няма да мигне. „Добре, мила, само побързай“ — щеше да отговори и да изключи телефона.

18.

Вечерта полицията идва отново да чуе разказа на Пол. Изнервена съм, че работя толкова бързо и отмятат толкова много квадратчета. Стомахът ми се свива от страх и мрачни опасения. Ченгетата се въртят в коридора, докато намират място на чантите си и събличат палтата си. Готвя се да обясня, че Пол е излязъл да потича и няма да се забави, когато той се връща. Застава пред полицайките с ръце на кръста и приведен, и диша запъхтяно. Пол не прави нищо до половината.

— Господин Форман? — пита О’Шей.

Той кима, опитвайки се да нормализира дишането си. Облечен е в дишащо горнище на анцуг с дълги ръкави и спортни гащета и на гърдите му има голямо петно.

— Моля… заповядайте, влезте. — Пол си проправя път покрай тях, отваря вратата на хола и учтиво ни прави знак да влезем. Трите минаваме на сантиметри от бушуващия в тялото му тестостерон. Той се подпира на дръжката на вратата, докато полицайките се оглеждат къде да седнат.

— Извинете — опитва да се пошегува Пол, — вече не съм… какъвто бях. — Той избърсва потта от врата си и аз виждам очертанията на мускулите му през спортната фланелка.

Уайт се суети.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса за Мелъди Греъм — започва О’Шей, която сяда на ръба на дивана и отказва да потъне в успокояващите му дълбини, за да не се настани твърде удобно и да пропусне нещо.

— Разбира се. Хм, имате ли нещо против, ако първо си взема душ? — малко смутено пита Пол.

— Добре, само побързайте — отговаря тя.

Той излиза.

— Трябва ли да напусна стаята? — предлагам нервно.

Те се изненадват.

— Не, останете, ако искате.

Утешавам се с мисълта, че според тях тази следа е изстинала и че реалните им подозрения са насочени към друг. По-рано гледах по телевизията как освобождават от ареста Джери Бонакорси. Той застана на стъпалата пред полицейския участък. Главата му едва се виждаше между раменете на мъже в хубави костюми. Не можах да преценя дали той е дребен, или те са високи, но ефектът беше, че Джери приличаше на преждевременно остаряло дете в анцуг. Говорителят презрително спомена „недостатъчно доказателства“ като причина за освобождаването му и зрителите останаха с убеждението, че не трябва да вярват на това.

Мъж в костюм, вероятно адвокатът на Бонакорси, се опитваше да го изведе между камерите, но Джери започна да говори заеквайки, като приглаждаше побелялата си коса. „Честно казано, тук се почувствах като у дома си.“ Той присви очи срещу блясъка на светкавиците на фотоапаратите. Имаше такъв вид, сякаш не разбираше защо хората се интересуват толкова много от него. „Полицаите се държаха дружелюбно. Бих искал някой да потвърди разказа ми къде бях в нощта, когато е била убита младата жена, но се боя, че няма кой. Разхождах се. Отдавна не се бях разхождал.“ Бонакорси вдигна ръка към лицето си, когато отвсякъде го засипаха с въпроси. Не знаеше накъде да се обърне. „Тъжно ми е, че някой имитира онова, което направих. Това не е правилно. Жената изглежда много мила. Колко жалко.“

Чакаме мълчаливо и слушаме съскащия звук на душа. Улавям погледа на Уайт и обяснявам, че имаме баня на долния етаж, защото налягането на водата е по-силно. Плискането на водата по голо тяло ми се струва изненадващо интимно и аз смутено отмествам очи встрани. Уайт се почесва по носа.

Пол се появява след няколко минути. Косата му е разрошена и кожата му блести.

— Съжалявам — казва той, сяда на стола и вдига единия си крак да си обуе чорапа.

О’Шей пристъпва към работа.

— Какви бяха отношенията ви с Мелъди Греъм?

— Работех с нея по документално предаване, което заснехме наскоро. Тя направи проучванията.

— За какъв срок я бяхте назначили?

— Не беше назначена. Тя работеше на свободна практика. Може би беше с нас шест месеца.

— Добре ли я познавахте?

— Не ви разбирам.

— Излизахте ли заедно, такива неща?

Пол повдига рамене.

— Рядко. Много съм зает, но от време на време изпивахме по чашка и тя беше на партито по случай началото на предаването. Не бих казал, че я познавах добре. Би било силно казано.

Уайт записва нещо в тефтерчето си. Пол слага крака си на пода и вдига другия, за да нахлузи чорапа си.

— Как се запознахте?

— Тя дойде в офиса, защото имаше някакво предаване. Аз ръководя телевизионна продуцентска фирма, срещам се с много хора и е важно да знам кои са и какво умеят да правят. Това е начин да изпреварвам конкуренцията.

— Мелъди Греъм е искала да прави предаване, така ли?

— Да. — Пол става, запасва ризата си с бързи движения, взима часовника си, слага го на китката си и го закопчава.

— Но е работила при вас само като изследовател?

Седя неподвижно на стола и гледам в ръцете си.

Кожичките около ноктите ми са сухи и връхчетата на пръстите ми са напукани. От твърде много търкане да почистя нещата.

Пол вече е напълно облечен и съсредоточава вниманието си върху разпита. Слага крака на пода и ръце на облегалките на фотьойла. Пръстите му висят. В тази поза седиш, когато ти правят тест с детектор на лъжата.

— Нещата често стоят така. Мелъди е правила задълбочени интервюта с различни хора. Деловият ми партньор Лекс я препоръча на продуцента и той я нае.

Уайт се мръщи. Не разбира нещо.

— Лекс води ли събеседване с нея?

— Доколкото знам, не.

— Тогава е било хубаво от негова страна да й даде работа.

— Тя имаше безупречни препоръки, иначе нямаше да получи ангажимента, но и изглеждаше добре. Това е важно за Лекс. Той я забеляза, докато Мелъди говореше с мен. Офисът е отворен. Лекс обича да има красиви момичета сред нас, така да се каже. Може и да не е редно, но в телевизията е така. — Пол не се колебае, докато изрича всичко това. Държи се дръзко и предизвиква двете полицайки да намерят грешка в размислите му за света. О’Шей свива устни и сърцето ми трепва тревожно. Пол не избира лесния път и докато гледам дълбоките бръчки, спускащи се от носа до устните на О’Шей, се питам какви ли дълги битки е водила през десетилетията и колко ли години извънреден труд е положила, за да стане детектив инспектор. Очевидно и тя като мен не е изпитвала удоволствието да е физически привлекателна. — И трябва да отбележа, че Мелъди свърши много добра работа.

— Каква по-точно беше работата й?

— Тя проучи миналото на Джери Бонакорси — отговаря Пол и О’Шей изкривява лице в гримаса при споменаването на името му. — Уреди няколко интервюта със семейството му и присъства на някои от снимките, които направихме в затвора — обяснява той. О’Шей въздиша, сякаш е раздразнена. — Може би нямам право да го казвам, но прав ли съм в предположението си, че вие не сте съгласна с решението на Комисията за условни присъди? С вашата професия сигурно не одобрявате, когато освобождават затворници.

— Иска ли питане — обажда се Уайт и се оживява. — Животът е безценен, иначе защо ще ставам сутрин?

О’Шей поклаща глава.

— Сега поне обществото знае с какво си имаме работа.

— Ще го приема като комплимент — казва Пол и се усмихва. Полицайките отвръщат със същото. Вече ги е спечелил на своя страна. — Мелъди разви и идеята за „Време за престъпление“, което се излъчва в момента. Имахме поредица от срещи с нея, за да го обсъдим.

На дивана кимат две глави.

— Какво правихте миналия понеделник вечерта?

— Отидох да пийна с колеги и после се прибрах вкъщи. — Пол назовава Лекс, Астрид, Сергей и Джон и бара, в който са ходили. — Мисля, че Лекс си тръгна пръв около девет и половина, а ние останахме още малко.

— С колата си ли бяхте?

— Да.

— Кога се върнахте?

Пол не отговаря и ме поглежда. Лицето му не издава нищо и ъгловатите му черти са същите като винаги. Виждам, че уморените очи на Уайт го наблюдават и чакат. Кракът на Пол потрепва.

— Около десет.

Една моя приятелка работи като консултант на пристрастени в болница. Служебната й характеристика включва думи като „алкохолизъм“, „лекарствена зависимост“, „обсесивно-компулсивно разстройство“ и „депресия“, но тя твърди, че всичко това се дължи на срам. Срамът, който жените изпитват за провалите и недостатъците си, ги кара да крият проблемите си с алкохола и наркотиците от съпрузите и децата си, често години наред, и ги крият много добре. Тайните им са зазидани във взаимоотношенията им и страхът от последиците, ако признаят истината, ги дебне всеки час, когато са будни. Работата на приятелката ми е да разсее страха, срама и тайните. Също като работата на полицая. В момента аз се срамувам толкова много от това, което правим, че гърдите ми тежат като олово. За пръв път се замислям за Мелъди не като любовница на съпруга ми и заплаха за семейството ми, а като за жертва.

Най-много се страхувам да не умрат децата ми. Напълно осъзнавам, че това е досадно клише, най-честото, което може да си мисли една майка, но това не го прави по-малко истина. Влажната тежест на труп, докато го изваждам от плувен басейн в някоя вила, изскърцването на тапицерията на фотьойла, в който хлътвам, когато полицайка ми съобщава, че едното ми дете е мъртво, а друго ченге се суети до рамото й. Когато си представям такива неща, очите ми се напълват със сълзи, носът ми се запушва, обзема ме паника и миг по-късно полагам усилия да мисля за нещо хубаво, за да прогоня непоносимите видения. Всичко трае трийсетина секунди. Как ли продължават да живеят родителите на Мелъди? Една минута, две, пет, десет, час, ден, седмица, до края на живота си? Полицаите са отишли при тях и са стоварили ужаса върху главите им. Съпругът ми ли им го беше причинил? Преглъщам слюнката, която се е насъбрала в устата ми.

— Значи сте се върнали вкъщи най-късно в десет? — повтаря О’Шей.

— Точно така — отговаря Пол. Няма колебание, нито знак, че допреди миг е стоял на прага, преди да го прекрачи.

Хрумва ми да скоча и да се разкрещя, че той лъже, и обвинително да насоча пръст към него. В съзнанието ми пробягват образи как Уайт го поваля върху масичката за кафе и му слага лъскави белезници, но продължавам да мълча. Поглеждам венчалната си халка и чувствам как се е впила в пръста ми.

Уайт слага капачката на писалката си и я прибира в евтината й кожена калъфка.

— Мисля, че приключихме тук.

Изненадана съм, че мога да стана и да отключа вратата, без пръстите ми да треперят. Пол стои зад мен на стъпалата пред дома ни, докато гледаме как полицайките вървят по пътеката. Той слага ръка на рамото ми — контролираща тежест. Затварям вратата и заставаме един срещу друг. Първия път, когато дойдохме в къщата, ние вървяхме след търговеца на недвижими имоти, който ни я показваше. Навън валеше дъжд и каналът представляваше мъгливо размазано петно зад гъстите дървета. Той отиде да чака в колата в края на обиколката през серия празни и мръсни стаи, за да ни „даде малко време заедно“, и ние стояхме върху купчината рекламни материали, изпратени по пощата, и долавяхме мириса на влага. Тогава разбрах, че това е нашата къща и че можем да я преобразим и да живеем щастливо там.

— Хареса ти, нали? — попита Пол, като видя как очите ми развълнувано се стрелкат по високите тавани и спират на изпълненото му с очакване лице. И наистина ми харесваше. Но вече не.

Той слага показалец на устните си и ми намига — бавно и преднамерено. Отива в кухнята и отваря бутилка бира, сякаш празнува края на уморителна работна седмица.

С Пол имаме таен език. Повечето двойки имат. Не само думи и изрази, а и жестове. В Маями веднъж видяхме жена, чиято коса беше оформена по такъв начин, че приличаше на пате, седнало на главата й. Имаше кичури, боядисани във всички нюанси на кафявото, които стърчаха като пера на опашка над едното й око, а черният перчем над другото ухо образуваше човката. Ако някой от нас види странна прическа, обръща се към другия, повдига лакти като пате и кима или поклаща глава. Използваме и намигването му.

Преди две години бяхме поканили гости. Някои биха го нарекли вечеря, но аз изтръпвам пред употребата на тази дума, защото звучи официално и твърде грандиозно за мен и скромния ми произход. Пък и не умея да готвя. По-добре съм запозната с отделението за замразени храни в супермаркета, отколкото с пазара. Затова приготвих набързо овчарски пай и се опитах вечерята да не възбуди големи очаквания.

Лекс дойде, примамен от Пол с намека, че Елън, партньорката ми на тенис, е „точно по вкуса му“. Актьорът Бен, приятел на Пол, който се беше върнал от Лос Анджелис, също беше поканен, дойдоха Сара и съпругът й Фил, които живеят през няколко преки, както и Джон, въоръжен с новозеландска здравословна напитка, съдържаща морски водорасли, и накрая, с два часа закъснение, пристигна и Джеси. Зарадвах се, че не съм си направила труда да сготвя нещо, защото Бен беше на специална диета, за да изглежда „във форма на екрана“ за роля в американска ситуационна комедия, за която го избрали — без газирани напитки след шест вечерта, никакъв алкохол и два часа дневно с личен треньор. Джеси отказа да вечеря и само пи, Фил си взе по три пъти от всичко и заяви, че е много вкусно, а Сара завъртя очи, и бях забравила, че Елън е вегетарианка.

Играхме на „Убийство с намигване“, но преди това изпихме бутилка шампанско, за да отпразнуваме събирането си. Спомням си, че езикът на Джон стана мъхестозелен от здравословната напитка. По едно време Лекс и Елън започнаха да играят на „Камък хартия, ножици“. Помислих, че това е начин Лекс да плесне ръката й и да се сближи физически с нея, но изглеждаше забавно и затова започнах да играя с Пол. Играта на Бен и Джеси скоро се изроди в мушкане с пръст в ребрата. Празните бутилки от вино започнаха да се трупат. Бен се оплака, че умира от глад, и започна да пие, а за да отпразнуваме нещо друго, което не мога да си спомня, Пол извади още едно шампанско. Ставахме все по-шумни, а нещата — все по-смешни, както се случва, когато си си пийнал. Лекс показа на Елън някакви тийнейджърски танцови стъпки, а Фил изяде недоварените ми броколи. Джон и Бен проведоха разпален разговор за личните си треньори и започнаха да показват мускулите си. Сара и аз запляскахме с ръце, когато те надигнаха ризите си.

— Хайде да играем на нещо друго — предложи Сара.

— Покер — отвърна Лекс и всички изпъшкаха.

— Да играем на „Убийство с намигване“ — рече Пол.

— Аз не мога да намигам — каза Джеси, наведе се и намигна на Бен.

— Съветвам те да не правиш тази физиономия, ако искаш да привлечеш някого — подразни я Лекс и тя го замери със салфетка.

— В тази игра се изисква актьорско майсторство, Бен, затова ти очевидно нямаш шанс — закачливо подхвърли Пол.

— Господи, колко съм гладен — изплака Бен и загриза едно от оризовите кексчета на Ава.

— Виждали ли сте деца да я играят? — попита Сара. — Много е смешно, защото те не умеят да лъжат и направо посочват с пръст и казват: „Джони ме уби“.

— Не могат да пазят тайна и не са лицемерни — добави Фил.

— За разлика от нас — обади се Джон.

— Решено е! — извика Елън.

— Кейт ще отгатва кой от нас е убиецът — рече Пол. — Имаш право на три опита.

Сара се засмя.

— Три са много! Колко сме? — Тя ни огледа. — Девет души!

— Кейт е пияна. Няма да отгатне — заяви Пол.

— Хващам се на бас, че ще познае — защити ме Джеси. — Тя е много наблюдателна.

— Хубава идея! — въодушеви се съпругът ми. — Залагам четирийсет лири, че няма да отгатне.

— Съгласен съм! — извика Лекс и бръкна в задния си джоб да извади портфейла си. — По-добре спечели, Кейт!

— Престанете — спомням си, че казах. Не ми харесва, когато Пол намесва пари. Това прави нещата по-сериозни, отколкото би трябвало да бъдат. Отнема лекомислието.

— Ще трябва да излезеш от стаята, за да изберем убиеца — каза Елън.

— Ще ви донеса десерт, убийци. — Тръгнах към кухнята. Последва ме смях, докато вървях по коридора. Извадих лимоновата торта от кутията, намерих сладоледа във фризера, взех чинии, нож и лъжички и тръгнах обратно към трапезарията.

Атмосферата се беше променила. Всички мълчаха и заговорническите им погледи ме пронизваха. Седнах и ги огледах.

— Започнахме ли? — попитах и Елън изведнъж се хвана за гърлото, завъртя очи, размаха ръце и се прегърби върху празната си чиния.

Фил започна да ръкопляска. Гърбът на Елън потреперваше, докато тя се кикотеше.

— Първата жертва — усмихна се Пол.

— Хайде, Кейт! Заложил съм пари! — подкани ме Лекс.

Нямах представа кой го е направил. Масата в трапезарията ни е кръгла и виждах всички, но това не улесняваше нещата.

— Бен е — казах.

— Той не е толкова добър актьор! — подигравателно каза Лекс.

Бен ми отправи холивудската си усмивка, обърна лице към мен и показа всичките си идеални бели зъби, но поклати глава.

Изминаха две дълги минути и после Джеси изведнъж възкликна:

— О, не трябваше ли да умра сега?

— За бога, Джеси! — изрева Лекс, който е много амбициозен и се бори докрай.

В същия миг от гърлото на Джон се чу тих звук на задушаване. Той наклони стола си и се вкопчи в масата с побелели пръсти. Изпусна я, прекатури стола и се строполи върху керамичните плочки. Чух как главата му се удари в пода.

— Добре ли си?

Тялото на Джон потрепваше мъчително. Очите му бяха затворени.

— Леле! — рече Пол.

— Да проверим дали е добре! — извика Сара и стана.

Сара е моята разумна приятелка, точна и невъзмутима. Освен това си е направила труда да изкара курс по оказване на първа помощ и щом тя се разтревожи, реших, че е по-добре и аз да се притесня.

— Джон? — Наведох се и докоснах лицето му. Нищо. Разтърсих го за раменете, столовете скърцаха, докато гостите ставаха и се навеждаха да го видят. — Джон! — извиках по-силно.

— Той наистина ли се удари? — попита Елън, която се върна от света на мъртвите.

Вгледах се в Джон и чух, че Джеси изпищя:

— Това кръв ли е?

Под главата на Джон се беше появило тъмно размазано петно.

— Джон? — Отново разтърсих рамото му. Той не помръдна. — Боже мой! — Клекнах до него. Кръвта беше лъскава и прясна. Импулсивно докоснах шията му, за да проверя пулса. — Да извикаме линейка! — Вдигнах глава и огледах кръга от хора над мен. Някой ми даде мобилен телефон. Набрах 999 и спрях с пръст върху зеления бутон за свързване. Бях чула смях. Погледнах Джон, който продължаваше да лежи на пода, но се хилеше широко. Изплези големия си зелен език и ми показа шишето с доматено пюре в ръката си. Ударих го по рамото. Всички изпаднаха в истеричен смях. — Копеле! — Много се ядосах. Наистина се уплаших за него. Джон не знае граници и винаги отвежда нещата малко по-надалеч, отколкото смятам за удобно.

— Тя сериозно провери пулса му!

— Повикайте линейка! — имитира ме Лекс.

— Представяте ли си, ако се беше обадила?

— Не мислех, че номерът е доматеното пюре ще мине, но стана феноменално! — с възхищение добави Фил.

Джон още беше на пода и бършеше кетчупа от косата си.

— Е, кажи ми кой беше? — попита ме той.

— Какво?

— Кой ме уби?

Бях забравила за тъпата игра и се чувствах неудобно, че всички ми се подиграват.

— Де да знам. — Искаше ми се играта да свърши. — Сара — предположих, но тя поклати глава.

— Интересно е, че сме на страната на убиеца, а не на Кейт, детективът — отбеляза Фил, придърпа лимоновата торта към себе си и потърси нож. — Като заговорничим с убиеца, ние набеждаваме и някой, който е невинен.

— О, Филоси, как се върза само! — Пол бършеше сълзите си от смях. — Остава ти още един опит.

Втренчих се в него, но силен шум вляво ме накара да подскоча и да отместя поглед. Когато се обърнах, Фил се хвана за гърлото и рече:

— Мъртъв съм, но те уверявам, че не се отрових от вкусната торта.

— Трета жертва — отбеляза Пол.

— Е, Кейт, кой го направи? — попита Бен.

— Хайде, избери мен. Знаеш, че го искаш — помоли ме Пол. И беше прав. Наистина мислех, че е той. Пол знаеше това и чакаше да го посоча, затова се опитах да блъфирам.

— Лекс е.

— О, Филоси! — Съпругът ми възхитено протегна ръце към лицето ми през масата и се помъчи да ме прегърне.

— Кейт! — Лекс хвърли двете си двайсетачки. — Не го ли видя, че хвърли вилицата на пода, за да те разсее? Сляпа ли си?

— Справи се много добре, Кейт — похвали ме Джеси и погали ръката ми.

Пол отпи от шампанското и протегна ръка да вземе парите на Лекс.

— Печелиш тази игра само защото другите ти позволяват, Филоси.

И после той ми намигна. Съмнявам се дали някой забеляза това. Това беше празник на хитростта му, признание, че може да ме надхитри и че го обичам заради това, защото коя съпруга не обича успеха на мъжа си?

Пол не грешеше. Когато в онази нощ изпратихме и последния гост, ние се любихме точно там, до стената в коридора — забързано, разгорещено и страстно чукане. След осем години заедно той ме доведе до един от най-силните оргазми, които съм имала.

Сега стоя на същото място и гледам бухалката за крикет на Пол на закачалката. Зеленият памук се е подал от дебелата дръжка. Представям си как я държа като бейзболна бухалка и бързо замахвам към тила му. Пол знаеше, че ще излъжа полицайките и че ще го прикрия, без дори да ме моли. Престореното му пиянско бръщолевене ме поведе по пътека, по която конспирирам сама. Съпругът ми ме надигра, но този път залогът не е четирийсет кинта, а много, много повече.

19.

През нощта в офиса на Пол. Измъквам се в два след полунощ и безшумно затварям външната врата. Спалнята ни е в задната част на къщата и затова той не може да чуе, че колата потегля. Взимам служебните му ключове и паркирам в страничната уличка. Облечена съм в черно и в колана на панталоните ми е затъкнато фенерче. Знам кода на алармата, защото от време на време правя проучвания в кабинета му. Той може и да е по-умен от мен, но аз имам много по-добра памет за конкретни неща и не забравям.

Офисът му е в стара фабрика на калдъръмена улица и има големи прозорци с метални рамки и набразден дъсчен под. Човек си представя работници с мускулести ръце и силни рамене, които влачат тежки железа, за да ги закарат на богаташки адреси в града с коне, строени отпред. Бюрата, които Пол и Лекс са „изнамерили“ („купи ли“ придава изтъркана прозаичност на задачата, която особено Лекс чувства, че е надраснал), са от изоставена университетска библиотека и са поставени под огромни лампи, монтирани на високия таван. В ъгъла до кухнята има джага и хладилник с бира. Приемната е украсена с цветя и крещящи тапети с тръстики и водни птици и зад стилното писалище от четирийсетте години на миналия век обикновено седи някоя красавица. Това е място, където се чувстваш засрамен, ако не се забавляваш.

Набирам кода, отключвам вратата и се озовавам в пълния мрак вътре. Не смея да запаля лампите, затова насочвам фенерчето към пода и тръгвам пипнешком. Бюрото на Пол е в ъгъла, отчасти закрито от голямо растение с изящни листа. Той никога не е имал личен кабинет и това не е изненада: не понася да бъде сам, пък и телевизионното продуциране е открита работа, пред очите на всички. Сядам на стола му и изчаквам, докато очите ми свикнат с тъмнината. Идвала съм в кабинета му много пъти, за да се срещна с Пол, преди да отидем на някое събитие. Усещала съм погледи, които ме следят, и очи, които ме преценяват като жената на шефа. Често сядах на ръба на бюрото му и пиех бира, докато го чакам, въпреки че напоследък наблизо има две стари седалки от киносалон и ми се струва неуместно да не ги използвам.

Осветявам с фенерчето всеки предмет на бюрото. Придърпвам към себе си каталога с визитните картички (Сергей е толкова добър в работата си, че пази хартиено копие на контактите на Пол) и го отгръщам възможно най-близо до буквата „Г“ филмов съвет, цветарски магазин („Мейнард“), Форман, Кейт, Греъм, Мелъди. Последното картонче е написано собственоръчно от Пол. Каква ирония. Сложил е любовницата си до мен. Измъквам рязко картончето от ролката и го мушвам в сутиена си.

Издърпвам чекмеджетата на бюрото му и започвам да ровя сред писалките, телбодовете и договорите, написани на отличителната бледосиня фирмена хартия на телевизия „Форуд“. Когато Пол и Лекс започваха и бяха само двамата в малка стая, Пол питаше за мнението ми по-често, отколкото прави сега. Тогава дълго обсъждахме цвета на хартията на „Форуд“ и се колебаехме между кремава, светлосива или млечносиня. Последният цвят спечели.

„Не се разсейвай — казвам си — свърши работата.“ Искам да намеря онова, което Мелъди не е подписала. На бюрото има картичка от Джеси — една от картините й, подпряна на монитора на компютъра. Седя на служебния стол на Пол и краката ми едва достигат дъските на пода. От това място той вижда целия офис, господар на царството си, и наблюдава какво става на улицата отвън. Бюрото на Астрид е под прав ъгъл от неговото, в средата на стаята. Тя гледа към Лекс, за когото работи, но се вижда в профил оттук. До подноса с входящите съобщения има орхидея, „Бах Флауър Ремеди“ срещу стрес и тубичка скъп крем за ръце върху капачето. Чекмеджетата й са заключени. Астрид пази тайните на Лекс. Приемала ли е обажданията на Мелъди за Пол? Дали е притискала телефона до разкошните си гърди и е изричала беззвучно на Пол „Тя е“ и я е свързвала с многозначителен поглед?

Изведнъж се замислям за баща ми и Барбара, затворени в онази четвъртита административна сграда от шейсетте години на миналия век, когато утрините в понеделник са били по-приятни, отколкото би трябвало да бъдат, докато страстта им един към друг е започвала да измества майка ми и да нараства на фона на паркинга и шосето. Сега може и да имаме по-скъпи дрехи, по-модни интериори и по-качествени обеди, но динамиката на служебния живот остава упорито непроменена от едно поколение към следващото. Връзките се осъществяват по лаптопа, както преди е ставало по телекса. Неочаквано очите ми се пълнят със сълзи.

Не мога да намеря ключа за чекмеджетата на Астрид, затова търся нещо, с което да ги отворя. Бюрото на Лекс е в другия край на стаята, близо до прозореца. Там е по-светло, затова угасям фенерчето и отново започвам да ровя. Сред книжата му откривам картата му за фитнес залата, няколко таблетки валий, негови снимки със знаменитости и биография на продуцента Дон Симпсън с подзаглавие „Холивудската култура на разточителство“, но нищо друго.

Отивам до бюрото на Джон, което е близо до тоалетните. Оттам той вижда тиловете на повечето служители. Работното му място е маниакално чисто, листчетата за бележки са чисти и капачката е сложена на писалката. Има неотворена бутилка „Евиан“ за да не се „обезводни“. Да бъдеш жаден е много характерно за новия век. На бюрото му няма лични вещи, които да загатват за легендарната личност, каквато е Джон според Пол. Годините на терапия и събирания с „Анонимни невротици“ и „Анонимни алкохолици“, за да поддържа ред и дисциплина в един живот, объркан от пристрастяването, са го лишили от цвят. Сега без химичните стимулатори личността и преживяванията му сякаш са избледнели до сиво. Под бюрото му е оставен спортен сак. До клавиатурата има запалка. Пушенето е единственият порок, който Джон все още си позволява. Пуши много. Джон Форман, големият брат на Пол, в сянката на успеха на малкия си брат.

Чекмеджетата му са заключени, но не съдържат нищо интересно, затова се навеждам и отварям спортния сак. Между чорапите „Адидас“ и тениската „Калвин Клайн“ е пъхнат договор за запазване на фирмената тайна между „Форуд“ и Мелъди Греъм. Доколкото разбирам, четейки между редовете на правните възражения, тя е имала идея за телевизионна поредица, която е искала да обсъди с „Форуд“. Подписала е договора, който е с дата отпреди шест месеца. Чета го, когато в мрака се чува скърцане. Някой е в стаята с мен.

Смъквам се от стола на пода. Гърбът на бюрото на Джон стига до пода в стила, модерен през петдесетте години на миналия век, а между чекмеджетата има празно пространство, където се вмества столът. Вмъквам се вътре и свивам крака до гърдите си. Искам да бъда невидима, защото нямам смелост да споря. Дъските на пода скърцат под тежестта на човека, който стъпва по тях. Стъпките се приближават. Тежестта и увереността им говорят, че принадлежат на мъж. Лъч на фенерче обхожда стената отзад. Човекът се обръща към прозореца, на сантиметри от мен. Тишина.

По гърба ми полазват тръпки от страх и си спомням за лятото, когато Линда хвана полска мишка в караваната ни и я гледахме как се свива от страх на дъното на кутия от корнфлейкс. Прокарах пръст по гърба й, мишката трепна и започна да диша три пъти по-бързо. В момента се чувствам хваната в капан и безпомощна като онази полска мишка. Съдбата ми е в ръцете на друг и нямам абсолютно никакво обяснение защо посред нощ съм под бюро в офис, където не работя. С горчиво съжаление искам Пол да не ме беше събуждал онзи понеделник и да си беше ридал и стенал самичък, и да не ме бе изкарвал от душевното ми равновесие.

Предпазливо подавам глава, когато чувам блъскането на стол близо до прозореца. Човекът отива в залата за конференции в отсрещната дясна страна и аз изпълзявам от бюрото на Джон. Входната врата се вижда десетина бюра по-нататък. След като си поиграхме с полската мишка, Линда занесе кутията от корнфлейкс на полето, сложи я под едно дърво и, зачакахме съществото инстинктивно да побегне, за да спасява живота си. Горката мишка така и не го направи. Беше парализирана от ужас. Вратата на залата за конференции изскърцва и се затваря и аз виждам тъмен силует, който се отправя към тоалетната. Прикляквам като спринтьор на стартовата линия. Остъклената входна врата се вижда пред мен в сумрака. Знам, че се отваря навън. Накрая на Линда й омръзна да гледа кутията, изкрещя, засили се и я ритна високо във въздуха. Аз изпищях и се втурнах към караваната. Не се обърнах. Не искам сега да бъда онази полска мишка и пасивно да чакам участта си.

Стигам до третото бюро, когато чувам, че мъжът сумти изненадано и хуква да ме гони. Той вика, но аз имам очи само за вратата на свободата, която бързо се уголемява пред мен. Блъскам я с две ръце и усещам остра болка в китките, когато неотстъпчивата врата ме бута почти до пода. Удрям лицето си в дървото и въздухът излиза от белите ми дробове. Някакъв човек се хвърля върху мен. Вратата е заключена. Героичният ми устрем към свободата е свършил, преди да започне.

— Сама ли си? Сама ли си? — Той извръща лицето ми към пода и извива ръцете ми зад гърба. Много е болезнено и бих протестирала, ако можех да си поема дъх, но не съм в състояние да отговоря на заповедите му и не знам кой е мъжът. Пращящ радиопредавател заглушава думите му. Усещам студен метал на китките си. Човекът ме обръща и блесва с фенерче в очите ми. Все още не съм видяла лицето му.

— Как се казваш? — Стаята изведнъж замръзва за секунда в ярка светлина и виждам някаква жена, която застава над мъжа върху мен. След това отново настъпва мрак и след още една секунда светват всички лампи.

— Провери отзад! — Мъжът посочва и жената хуква към тоалетните. — Не можах да намеря проклетия електрически ключ за осветлението! — Той се изправя на колене, за да провери къде отива тя. — Нафукани архитекти! — добавя мъжът, а после се обръща към мен и строго казва: — Здравата си загазила.

Той ме дръпва грубо да стана и аз изохквам от болката в китките. Аз съм с белезници, а не Пол. За малко да кимна в съгласие с непознатия. Наистина здравата съм загазила.

* * *

Полицаят се казва сержант Иън Макензи и е ядосан. Изглеждаше напушен и развълнуван в офиса на Пол, сякаш това е всичко, което е искал от избраната от него професия — физическо почистване на улиците от крадци и закарване на отрепките в участъка с патрулната кола. Четири часа по-късно обаче онова, което е мислел за недвусмислено обвинение във влизане с взлом, се превръща в нещо съвсем друго. Манипулира го изумително хитър адвокат и аз правя всичко възможно да не отворя широко уста от страхопочитание пред необикновените му словесни и умствени способности. Адвокатът е девер Джон и в момента е и моят спасител. Когато Макензи ми разреши да се обадя по телефона, аз се втренчих недоумяващо в десетте цифри. Сетих се само за два номера — на майка ми (но веднага го отхвърлих) и на Пол. Въпреки че съм му ядосана, аз все още съм свързана с него. Гласът му не звучеше сънено, когато му се обадих, нито се изненада особено много, когато му казах, че са ме арестували. Може би вече нищо не може да го изненада.

— Остави на мен — каза той, сякаш бях клиент с въпрос за неуреден чек. Джон пристигна след четирийсет минути. Нощната работа очевидно му приляга, защото изглежда по-ведър и не толкова побелял, както на слънчева светлина. Във високото чело и волевата челюст за пръв път забелязвам гените, които той споделя с брат си. Макензи и аз го гледаме с интерес.

— Нека да изясним нещата. Госпожа Форман е използвала ключ, за да влезе в офиса, и е изключила алармата с кода, който знае — обяснява Джон, като гледа гневно ту Макензи, ту мен, сякаш сме малоумни. Кимам, както съм навела глава. Макензи раздразнено пъха ръце в джобовете си. — Не виждам доказателства за влизане с взлом.

— Обадиха ми се…

— Кой?

— Мъжът затвори, преди да разбера кой е. Каза, че се извършва обир.

— Благодарни сме на бдителните и съвестни граждани на обществото, но въз основа на наличните доказателства това е погрешно тълкуване на събитията.

Макензи изпъшква.

— Тя се криеше под бюрото в тъмното и имаше фенерче!

— Това не е изненадващо, като се има предвид, че някой е нахлул там посред нощ.

Полицаят цъка с език.

— Какви материали от офиса имаше в нея? — пита Джон.

— Няма защита и вие го знаете!

— Какво е взела от офиса?

— Нищо — след кратко мълчание отвръща Макензи.

Усещам визитната картичка на Мелъди под презрамката на сутиена си.

— Може ли да кажа…

— Не е необходимо да казваш нищо — рязко ме прекъсва Джон, който не иска да отмъкнат победата му.

Макензи ме гледа с неприкрита враждебност и аз не издържам на погледа му. Последния път, когато някой ме гледаше така, беше учител в училище. Винаги съм била на правилната страна и съм живяла без конфликти. Обичам да доставям удоволствие.

— Ще се обадя на съпруга ви. Да видим какво ще каже той. — Макензи излиза, затръшвайки вратата.

— Тук има камери, Кейт, в случай че не си разбрала. — Джон поглежда към тавана.

— И микрофони. — Той се усмихва, но аз знам какво ми казва. Запази хладнокръвие, ще се справим с проблема, когато излезем оттук.

— Какво ще стане сега?

— Ще чакаме. В полицейските участъци се чака много. — Джон бръква в джоба си да си потърси дъвка. — Сега е много по-трудно за всички, след като забраниха пушенето.

Взимам си дъвка от малкото пакетче.

Макензи се връща след малко и отново вперва в мен нетрепващия си поглед.

— Той каза, че страдате от безсъние и често правите нещо посред нощ, и че вероятно сте забутала нещо, което ви трябва, и сте се чудили къде сте го оставили в офиса последния път, когато сте ходили там. — Гласът му е ироничен. Той сигурно не вярва на нито една дума от това. — Всичко е много удобно, госпожо Форман, и неоспоримо, а?

— Ако нямате какво обвинение да предявите към тази жена, трябва да я освободите. — Джон отмества назад стола си — сигнал, че разпитът е свършил.

Макензи изважда ръце от джобовете си и нервно свива и отпуска пръсти. Не съм сигурна кого иска да удари — мен или Джон. Вероятно и двамата. Много от съучениците ми бяха деца на полицаи. Спомням си бащите им като строги и иронични, също като Макензи, и с гласове, които можеха изведнъж да станат много силни, ако се осмеляхме да докоснем стереоуредба в хола или да разгледаме любимата колекция от плочи. Той ме мрази.

Джон стои до мен, докато подписвам куп документи на много високо гише, и взима фенерчето ми, ключовете на колата и мобилния телефон. Излизаме от участъка заедно точно на разсъмване.

— Не знаех, че се занимаваш с криминални случаи.

— Случаят е особен. Искаме да се знае колкото е възможно по-малко.

— Ние?

Джон ме преценява със сивите си очи. Лицето му не издава нищо.

— Пол, аз, фирмата. — Той изважда пакет цигари и запалва. За миг се изненадва, когато взимам цигарата от пръстите му и дърпам дълбоко, но после запалва друга за себе си.

— Това означава ли, че винаги правиш каквото Пол иска? — Сега, след като съм навън, ме обзема срам и язвителността ми към Джон е начин да се опитам да се предпазя. — Защо винаги играеш по свирката му?

Той свива пръсти и се вглежда в ноктите си. Цигарата му сочи нагоре. Мръщи се.

— Така ли мислиш, че правя?

Джон винаги отговаря на въпросите с въпроси или изобщо не отговаря. Това ме дразни. Втренчвам се изпитателно в девера си. Невъзможно е да свържа онова, което съм видяла, и онова, което съм чувала за него. Той е девет години по-голям от Пол, от друго поколение е. Беше адвокат на рекламна агенция. Забавлявал най-важните си клиенти в Лос Анджелис и прекарал трийсет и шест часа завързан гол до басейна на хотела, където били отседнали. Гмурнал се, ударил главата си и бил закаран в спешното отделение. Когато се съвзел, първо попитал дали са спечелили бизнеса. Не съм виждала тази легендарна негова страна. Образът на Джон, който стои и крещи на плажа Венис Бийч и фамилните бижута на Форман се люлеят, а гостите на хотела се хвърлят да се скрият, ми е съвсем чужд. Не обичам да съм център на вниманието и не жадувам да привличам всички погледи в стаята.

— Какво ти каза Пол, когато ти се обади?

— Кейт се е превъзбудила прекалено много.

Или Кейт се доближава до истината. Представям си успокояващия разговор на Пол Макензи. Пол ме спаси от обвинение във влизане с взлом. Прикри ме, както аз прикрих него. Обединени сме за пред външния свят, но разединени отвътре.

— Какво търсеше, Кейт? — Джон е хвърлил фаса си в канала и стои пред мен.

Широкото му, мускулесто рамо потрепва, но гласът му е тих и спокоен.

— Когато бяхме в лабиринта, ти и Пол говорехте за нещо, което Мелъди не е подписала. Искам да знам какво е.

Той се мръщи.

— Влязла си заради това? Наистина си се превъзбудила прекалено много. — Вижда каменното ми изражение и се смилява. — Тя не подписа договора с „Време за престъпление“. — Джон вдига ръце, за да спре въпросите ми. — Знам, че предаването върви от няколко месеца. Британският вариант не беше предмет на спор, а продажбата на европейски страни… — Гласът му заглъхва. — Звучи необичайно, но се случва. Технически сега „Форуд“ е свободна да продаде идеята навсякъде. Смущаващо е, защото прилича на мотив и не оставя добър вкус в устата. — Той изважда пухче от джоба си, сякаш е отвратен от себе си. — Защо не попита Пол?

— Той имаше ли връзка с Мелъди?

Лицето му веднага се преобразява. Оживява се. Вена на слепоочието му започва да пулсира.

— Мислиш, че Пол е убил Мелъди?

Понечвам да отговоря, но вратата на участъка се отваря и отвътре изскача Макензи, обвит в облак от отчаяние и гняв. Джон и аз забързваме зад ъгъла.

— Отговаряш на въпросите с въпроси. — Продължавам да вървя, без да довършим разговора.

— Кейт! — вика Джон след мен, но аз не спирам. След стотина метра рискувам и поглеждам през рамо. Той все още стои и ме гледа. Не тръгва след мен.

* * *

Не знам къде да отида. Вървя по улицата, замаяна от онова, което направих. Когато се скрих под бюрото, кой си помислих, че идва за мен? Не нападатели с лица, които не познавам, а съпругът ми. Изминавам осемстотин метра, без да гледам къде вървя. Обади се един мъж и затвори, преди… Дъхът ми секва, като си спомням думите на Макензи. Пол ли се беше обадил на полицията? Знаел ли е, че ще отида да търся улики? Завел ли е ченгетата при мен? Мислите ме уморяват и когато покрай мен минава такси, вдигам ръка и го спирам.

— Накъде, скъпа?

Пръстите на шофьора нетърпеливо барабанят по волана, когато не получава отговор. Казвам му адреса на Джеси, защото е немислимо да се прибера вкъщи. Двайсетина минути по-късно слизам пред пансиона и натискам звънеца й. Избърсвам прашинка от окото си, когато покрай мен с грохот преминава камион. Джеси не става рано и това е проверка колко дълбоко спи. Надявам се да не я издържи. След повече от пет минути вратата най-после се открехва и виждам изненадата на негримираното й лице.

— Кейт, какво правиш тук? — Тя отваря вратата по-широко. Разрошената й коса се компенсира от красиво и колоритно кимоно. Изглежда уморена, но щастлива. — Добре ли си?

Стълбище води от партера до стаите й горе, но вместо да го изкачи, Джеси се обляга на рамката на вратата и препречва пътя ми.

— Може ли да вляза?

Тя се замисля твърде дълго.

— Разбира се.

Тръгвам след нея, влизам в кухнята и виждам празна бутилка от вино и две чаши на масата.

— Безпокоя ли те? Има ли някой тук? — Оглеждам се. Сега разбирам нежеланието й да ме покани да вляза.

— Кейт, добре ли си? — Джеси ме гледа странно, когато започвам да се кикотя истерично и запушвам с ръка устата си. Тя се взира в мен озадачено. Погледът й се плъзга към вратата на спалнята.

— Тук има някой! Кой… — Обръщам се към затворената врата и усещам ръката й на рамото си.

— Моля те, Кейт…

Има нещо в топлата длан на лакътя с намека й за съчувствие, новата нощница, картината й в коридора, същата, която е подпряна на монитора на Пол… Бутвам вратата и в същия миг някой в леглото дръпва завивките над главата си. От няколко дни съм затънала в увъртане, хитруване и загадки. Сграбчвам чаршафа и го дърпам, сякаш разкъсвам пластовете, които ме делят от истината, и заставам очи в очи със стъписан, гол и плешив мъж, фактът, че той не е Пол, не укротява гнева ми.

— Трябва да си вкъщи при жена си — изтърсвам.

Мъжът изглежда толкова уплашен, сякаш го е хванала съпругата му. Така и трябва да бъде.

— Кейт! — Този път гласът на Джеси е много по-силен и настойчив. Тя ме бута обратно в кухнята. — Какви ги вършиш?

— А ти какви ги вършиш, по дяволите?

Бледото й лице се зачервява. Сега Джеси е ядосана — повече, отколкото съм я виждала.

— Живея си живота и жалко, ако на теб не ти харесва!

Думите й ме зашлевяват и ме вразумяват. Избухвам в сълзи и тя кърши ръце.

— Извинявай. Не исках да кажа това. — Джеси се втренчва в мен. — Ще ми прости ли? — Мълчанието й казва „не“ по-силно от каквито и да било думи. — Помислих, че е Пол! — Тя си поема дълбоко дъх, но преди да има възможност да каже нещо, аз я прекъсвам:

— Пол има любовница или е имал! — Роня сълзи и отчаяно искам да й кажа истината и да се разтоваря от страховете и подозренията си, но ме възпира не само мъжът в спалнята. Ридая на площадката на стълбището на моята най-добра приятелка и се питам дали приятелството може да издържи на тайна, каквато аз крия. Не знам дали съм достатъчно силна. Може би никога няма да изпитам облекчението от споделянето на проблема.

Джеси въздиша.

— Съжалявам.

— Ти не разбираш…

— Искаш да кажеш, че не мога да разбера?

— Не, не искам да кажа това.

— Напротив. — Враждебността й се е завърнала и се движим в погрешна посока.

— Влязох тайно в кабинета му да търся улики. Арестуваха ме и прекарах нощта в затвора. — Отново се кикотя като луда. Майките, които познавам, биха се възмутили при тази изумителна новина, но темпото на живота на Джеси е такова, че тя я отминава с безразличие.

— Обичаш ли го?

Риданията ми стихват и аз се втренчвам в Джеси. Обичам ли го? Мога ли да обичам човек, който е убил някого? Трябва ли? Има ли условия в любовта? Отварям уста да отговоря, но не знам какво да кажа.

— Не си сигурна. Ако го обичаш, бори се за него, ако не, разкарай го.

— Да го разкарам? — Поклащам глава. — Нещата са по-сложни.

— Не са.

Джеси е прекъсната от отварянето на вратата на спалнята и жененият се измъква, увит в стар хавлиен халат на Джеси.

— Адам, това е Кейт — представя ни тя и той кима глуповато. — Съпругът й има любовница — добавя, обяснявайки защо съм тук по това време и в такова състояние.

В този момент обожавам Джеси. Адам свежда поглед към килима, сякаш се надява, че там като по чудо може да се отвори дупка, в която да хлътне и да умре. Джеси не съзнава, че присъствието ми тук много прилича на сцената, която един ден Адам ще има със съпругата си.

— Знаеш ли, Кейт, може пък да е за добро…

— От къде на къде…

— Това прави Пол човешко същество. Той не е идеален и е грешил като нас, останалите. Не ме разбирай погрешно, но ти го издигаш на пиедестал. Все някога ще се прекатури от усилието да се мъчи да стои изправен.

Адам ми дава хартиена носна кърпа — малък жест на съчувствие, за който съм много благодарна.

— Дори не изглеждаш изненадана. — Изсеквам носа си и виждам, че Джеси повдига рамо и кимоното се свлича до лакътя й. — Какво? — питам и тя ме поглежда стъписано. — Ти знаеш нещо, което аз не знам.

Приятелката ми явно се колебае.

— Аз…

— Кажи ми!

— Няма какво да ти казвам.

— Има!

Тя поглежда Адам и после отново мен и отчаяно клати глава.

— Предполагах, че знаеш.

— Какво?

— Господи, Кейт, помисли си как започна връзката ви!

— Не разбирам.

— Пол беше женен за Елоуид, когато тръгна с теб. Пъг ми каза… О, това беше много отдавна, няма значение…

— Какво ти е казал Пъг?

Джеси се чувства неудобно и скръства и отпуска ръце, сякаш не може да им намери място.

— Каза, че ти не си първата. Пол е изневерявал на Елоуид и преди теб. Често!

20.

Елоуид ми изпрати картичка с пожелания за бързо оздравяване, след като таксито ме блъсна и съпругът й ме закара вкъщи, и ми даде първите инструкции по умопомрачителен секс. Отворих плика и прочетох думите:

„Жените, които се държат добре, рядко влизат в историята.“

Бяха написани на картичка в стил от петдесетте години на миналия век. Вътре тя ме съветваше да флиртувам с лекарите. Закуцуках към спалнята си и легнах на измачканите чаршафи, изцапани със семенната течност, потта и слюнката на Пол. Той вече беше забравил тениската си — началото на миграция на дрехи и тоалетни принадлежности в апартамента ми, маркиране на територия. Зарових лице в чаршафа, развълнувана от мириса му. Едва не получих оргазъм. Елоуид беше написала, че се надява скоро да бъда на крака. Представих си как съм прикована към леглото и Пол се върти като тирбушон в мен, а аз стена от удоволствие. Трябваше да се досетя, че е необходим опит, за да си толкова добър. Богат опит.

Сутринта след първата ни нощ на прелюбодеяние се събудих и видях, че той закопчава ризата си и взима сакото си от пода. Имаше вид на човек, който гори от желание да продължи деня си, с изтощено тяло и изпълнена с мисли глава.

— Къде отиваш?

— Да измия греховете си — отвърна Пол и пъхна крак в обувката си.

Светът ми се наклони, сякаш някой седна в края на напоеното ми от грях легло. Помислих си, че Пол ще ме зареже, но когато го погледнах, той се усмихваше.

— Е, не съвсем, но трябва да отида да кажа на жена ми, че бракът ни е свършил.

Трябваха му няколко месеца, но накрая й каза. Когато реши нещо, Пол винаги го прави и го довежда докрай. Много е решителен и съсредоточен. Той настоя да продължим връзката си, без да знае какво го очаква, и ме понесе със себе си.

Утайката залепва по езика ми, докато пресушавам третата си чаша кафе до малката маса в кухнята на Джеси. Адам вече е с костюм и вратовръзка. Лицето му е розово от душа и очилата му са леко замъглени. Прилича на някой от милионите жители на предградията, които пътуват всеки ден до работата си, и е съвсем далеч от изпълнителите, акробатите, демонстрантите против Г-8 и студентите, които Джеси обикновено привлича. Улавя ме, че го преценявам, и аз смутено отмествам поглед встрани. Джеси непохватно се суети над мен, сякаш може да й се наложи да ме хване да не падна. Масата се клати и аз ритмично я удрям с лакът.

— Какво мислиш?

— Че съм била обвита в пашкул и съм живяла в мехур. Не знам кое е реално и кое не.

— Дай си време. Не прави нищо прибързано. Опитай се да намериш категорични доказателства, иначе гониш сенки. Искаш ли още едно? — Тя взима чашата ми.

Мобилният ми телефон звъни за осми път. Пол ме търси отчаяно.

Сърцето ми бие твърде бързо от голямото количество кофеин и аз поклащам глава.

— Трябва да тръгвам.

Джеси кима.

— Имам добра новина. Спечелих поръчката на Рейф Спенсър.

— Фантастично!

— Преди няколко дни бях в огромния му кабинет и направих скици.

— Какво мислиш за него?

— Намирам го за малко страшен и много официален.

Така ли? Наскоро се запознах с него. Приличаше ми на голям котарак с чувство за хумор, което не се забелязва, когато го интервюират по телевизията.

— По дяволите. Може би той купува художника, взимайки част от душата му със себе си. Изглеждаше нервен и сдържан, когато бях там.

— Неотдавна вечерях с него. Рейф Спенсър говори много за детството си, Ирландия и магазина на баща си. Един от най-ранните му спомени за магазина бил как брои пенитата в края на деня.

Джеси поклаща глава.

— Не знам как изтръгваш такива неща от хората. Но ако Спенсър знае нещо, ще го накарам да ми го каже на следващия ни сеанс.

— Е, желая ти успех, Джеси. Той е много важна клечка и страхотен за кариерата ти. — Обличам палтото си и в същия миг на вратата се звъни.

— Кой ли е? — пита тя.

— Тръгвам. Не ме изпращай.

Джеси ме прегръща и долавям познатия мускусен парфюм.

— Пази се. — Тя се вглежда в лицето ми. — И не забравяй — никой не е умрял. — Разридавам се и Джеси ме притиска до себе си. — И все пак Пол е добър човек.

— Довиждане, Адам. Извинявай, че нахлух така.

Той ми отдава чест, докато излизам.

Слизам по стълбите, отварям вратата и виждам Пол да стои навън. Облечен е с тъмен костюм и черно палто и противно на очакванията ми е отпочинал, гладко избръснат и самонадеян, както би се изразила майка ми. Поглежда ме добродушно и маха с ръка на Джеси. Тя не устоява, отвръща на поздрава му и се усмихва.

— Как разбра…

— Тя е най-добрата ти приятелка и беше логично да започна да те търся оттук. Ти не вдигаше телефона си. — Пол е спокоен и не мога да разбера дали говори иронично или не. Тръгваме към колата. — Отидох да я взема рано, за да не я вдигнат. — Той млъква и после добавя: — Децата питат къде си.

При споменаването на Джош и Ава очите ми се напълват със сълзи, но ги преглъщам. Блондинка на високи токчета се обръща, докато минаваме, и оглежда съпруга ми. Той не забелязва. Или може би тя поглежда мен и се чуди какво правя с него. Пол е издокаран в най-хубавия си костюм и изглежда като господар на вселената, а аз съм в обикновените черни дрехи, които навлякох посред нощ. След престоя в килията миризмата на отчаяние и провал е полепнала по мен в оживлението и енергията на началото на работния ден. Жената вероятно се пита какъв ли трик използва Пол, за да ми бие шута.

— Къде да те закарам? — Любезността му е по-лоша от гнева. Сигурно така се държат с лудите. Обзалагам се, че дори господин Рочестър е бил доста предпазлив с психично болната си съпруга.

— На метрото. Оттам ще се прибера вкъщи.

Той кима и потегля.

— Какво каза на Джеси?

Започва се. Небрежен въпрос, за да провери дали съм споделила подозренията си.

Вероятно е сигурен, че не съм казала на друг.

— По-интересно е какво ми каза тя.

— Какво?

— Че си изневерявал на Елоуид.

Пол изругава.

— Мисля, че може би си много по-различен от човека, когото…

— Разбира се, че съм различен! Сега съм на трийсет и девет! Това беше преди повече от десет години. — Той вдига ръце от волана и жестикулира. — Не се гордея с онова, което направих. Ако искаш да се извиня, добре, ще го сторя. Но извънбрачните връзки се случват поради някаква причина. А с теб нямам причини!

— Как да ти вярвам, като не си ми го казвал?

— Защото не е важно. Не засяга теб, а друга.

В мен отново се надига предишното чувство, че Пол ме държи настрана. Мирният договор с бившата му съпруга, връзката, която никога няма да прекъсна. Пак се събужда чувството за измяна.

— Престани да ме гледаш така! — Той завива рязко на ъгъла и настъпва газта. Гърбът ми залепва за облегалката. — Знаеш ли какъв е проблемът ти? Мисля, че не си способна да бъдеш щастлива. Вечно търсиш проблеми, в които да се вкопчиш.

— Какво?

— Това е заради майка ти…

— Моля те…

— Тя е нещастна и ти си мислиш, че и с теб трябва да стане същото.

— Звучи ми като празнословна психология и много добре знам от кого си я научил!

— Ето, виждаш ли. Пак започваш. Ровиш се в миналото, което не можеш да промениш.

Поклащам глава.

— Не става дума за майка ми и несполучливия й брак, нито за нещастната ми сестра. Имам предвид кръвта по ръцете ти онази нощ, несвързаното ти бръщолевене…

— Не, изобщо не е това. Ти можеше да повярваш на обяснението ми, но произходът ти не го позволява.

На път сме да се впуснем в словесни атаки на фамилна територия, каквито сме водили много пъти и аз съм в настроение да хвърля атомната бомба, и да започна да критикувам майка му, когато рекламен билборд привлича погледа ми.

— О, това е Джери.

Двамата се втренчваме в грамадна снимка на Джери Бонакорси, който ни гледа гневно от отсрещната страна на улицата. Добро ли е решението? Гледай и прецени. „Отвътре-навън“. Всяка вечер от девет и денонощно онлайн.

— Това е новата кампания, защото интересът е огромен. По кабелната телевизия повтарят всички епизоди. Цената на акциите ни скочи рязко.

— Колко удобно — отбелязвам, но Пол не ми обръща внимание. — Този път са го направили да изглежда по-опасен, нали? Използвали са снимки, които подчертават бръчките му, причинени от усмивки.

— Той не я е убил. — Пол клати глава. — И теорията за имитатора е тъпа. Мелъди е била не само удушена, но и наръгана с нож! Това не е точно неговият почерк.

— По радиото казаха, че тъй като е стар, Бонакорси не е могъл да приложи брутална сила като първия път. Първо е трябвало да я обездвижи. Убийството върна в ефир предаванията ти, нали?

Пол се обръща към мен. Вече е ядосан.

— Да, и знаеш ли какво? Радвам се. Това е най-доброто предаване, което съм правил. Няма да престана да го защитавам, както правя от една седмица. — Той слага лакът на смъкнатото стъкло. — Намери ли онова, което търсеше в офиса ми? — Пронизва ме с поглед и ме предизвиква да обясня защо съм пристъпила границите на работното му място.

— Защо излъга заради мен, когато ти се обади Макензи?

Той спира. Шофьор на камион нетърпеливо натиска клаксона, а пешеходците се възползват от възможността да минат покрай нас. Изпреварва ни моторист, който удря страничното огледало на колата ни. От всички страни сме обградени от лъжите, подозренията и тайните си.

— Защото си ми съпруга. И майка на децата ми. — В гласа му прозвучава тъга. Сключили сме договор.

Това е Гордиев възел, който знам, че не може да бъде разплетен, а само съсечен.

— Ливи се обади вчера. Спомена, че работиш добре във „Време за престъпление“.

Хрумва ми ужасяваща мисъл:

— Провалих ли шансовете си, след като ме арестуваха?

— И освободиха. Всички други от предаването вероятно са били задържани за нещо. Не се тревожи.

Той спира на метростанция, която гъмжи от хора.

— Отивам на среща с консултант по управление на публичния имидж. Ще говорим как да маневрираме в тази каша. Радостите никога не свършват. — Пол ме поглежда през предното стъкло. — Знаеш ли, Кейт, никога не съм бил по-щастлив, отколкото в деня, в който се ожених за теб.

Отварям вратата на колата и тръгвам, преди да измисля отговор.

Взимам безплатен вестник от метална поставка до стълбите. От първата страница ме гледа лицето на Джери. Ядосан е, защото от двете страни го държат полицаи. Бялата му коса е разрошена, а кривите му зъби са уловени под неблагоприятен ъгъл, фотографите бяха научили, че ще го приберат за разпит, и се бяха погрижили да го снимат. Заглавието гласи: „Отново на топло“.

Джери Бонакорси показва на света гнева, който го направи затворника с най-дълга доживотна присъда в Британия, когато бившият фокусник, който удуши съпругата си, засипа полицаите с нецензурни обиди, докато го отвеждаха за разпит във връзка с убийството на телевизионната изследователка Мелъди Греъм. Противоречивото освобождаване на Бонакорси в обществото може да е кратко според говорителя на затвора.

„Осъдените убийци трябва да спазват строги условия за свободата си и оказването на съпротива на полицията може да е в противоречие с тези условия. Някои аспекти на убийството на Мелъди имат поразителна прилика с тези на Дилия Бонакорси през 1980 година, за което Джери лежа трийсет години зад решетките. Той беше освободен само преди месеци, след като телевизионното риалити предаване «Отвътре навън» направи филм за живота му в затвора. Вчера полицията разпитва заподозрения четири часа, а после го пусна, без да му предяви обвинение.“

На петата страница намирам цветна снимка на Дилия, която стеснително се усмихва на обектива. На врата си носи кръстче, което очевидно не я е спасило от най-близкия й човек.

21.

На две преки съм от дома си, когато мобилният ми телефон започва да звъни. Непознат номер. Обажда се Елоуид да ме пита дали искам да обядваме заедно. Обикновено отказвам учтиво (болни деца е златният мотив на извиненията) и чувствам, че и двете изпитваме облекчение, че можем да заобиколим опита й за продължаване на приятелство, което никоя от нас не иска. Днес обаче, докато изваждам ключовете за вратата, изпитвам радостна тръпка на победа. Посветена съм в нова и опасна информация, която променя динамиката в нашата тройка. Дребнаво е, но онзи, който е казал, че когато пораснем, трябва да зарежем детинщините, е страдал от заблуди. Ще се помирявам с врага.

— Да, много бих искала.

Следва кратко мълчание.

— Чудесно!

Сега тя се е ангажирала, независимо дали й харесва или не.

Влизам в банята, променям решението си и искам да отменя срещата. Изглеждам по-възрастна от Джери Бонакорси. Вината ми и лъжите, които съм наговорила, да не споменавам за нощните си занимания и безсънни нощи, са придали на лицето ми сивкава, непривлекателна бледност. Горещ душ, пудра и два аспирина са най-доброто, което може да ме възстанови, и излизам по обяд. Едва не заспивам в метрото.

Четирийсет и пет минути по-късно Елоуид отваря предната си врата с опушено стъкло и ме завежда в своята зона за отдих, безупречно чиста, кубична кухня с трапезария. Или по-скоро на гаджето й. Къщата е негова. Последния път, когато видях Елоуид, беше на купон за Хелоуин тук. Ходя на тези събирания, защото не искам да я оставям насаме с Пол и трябва да следя какво става, да запомням разни неща и да забелязвам жестовете и атмосферата. Тогава Елоуид беше с много модна черна копринена рокля и маркови обувки с дрънкулки, които се полюшваха като полички на танцьорки на хула, докато вървеше. Трябваше да се наведе, за да ме целуне по бузата. Пол казва, че е важно да посещаваме тези събития, защото Елоуид познава важни клечки от телевизията, и, разбира се, той се впускаше в клюките в индустрията, докато аз разменях баналности за вратите към градината на Елоуид с друга изоставена съпруга. Не допускайте грешката да си мислите, че разговорът беше скучен, напротив. Ако се разровиш достатъчно дълбоко, понякога може да разбулиш най-неочаквани разкрития. Научих този похват, докато работех в проучването на пазара. Там открих как да задавам правилните въпроси. Оказа се, че Хана предпочита щори пред завеси, за да закриват големите остъклени пространства, защото зад тях не може да се скрие неканен гост. Хана (висока, с дълъг нос, който вероятно може да докосне с върха на езика си) се страхуваше, че може да бъде нападната в дома си, защото е била нападната и обрана преди пет години. Тя хвана ръката ми.

— Странно. Сега не говоря за това. Нямах представа, че ми се е отразило толкова много.

Накратко, това е силата на стълбовидния метод на задаване на въпроси.

Силен, звънлив смях прекъсна задушевния ни разговор. Пол разказваше виц на Елоуид в другия ъгъл на стаята. Тя вдигна крака си с дрънкулките, докато се смееше.

Беше ослепителна домакиня, търсена и в отлична форма, а ние бяхме планети, гравитиращи в орбита около нейното слънце.

Днес тя е с къса пола, ниски балетни пантофки и прозрачни чорапогащи. Има много хубави крака. Блузата й е с женствена фльонга и надиплени дълги ръкави. Това е единственият й тоалет, в който съм я виждала и който не съм пожелавала. Не си е сложила грим и моментално изпитвам чувството, че съм се престарала с червилото, а пудрата ми се е втвърдила на лицето. Не съм сигурна дали Елоуид дори е сресала косата си. Тя е небрежна към външността си по начин, по който могат да бъдат само истинските красавици, и няма представа колко вбесяващо е това.

Стъпва леко по мраморния под, сяда на стол до масата в кухнята и кръстосва съвършените си крака.

— Е, как вървят нещата при теб? — Тя се усмихва, сякаш съм някоя от втория й списък със знаменитости, от които иска цитат.

— Честно казано, може да са по-добре.

— Представям си.

— Знаеш ли за Мелъди?

— Да. Пол ми каза. — Пол ми каза — трите най-дразнещи думи в английския език. — Полицията разпитала и двама ви.

Кимам. Раздразнението ми превключва на максималната степен.

— Какъв ужас… Горкият Пол. — Тя започва да приглажда с ръка косата си и после спира. — И не само за него е ужасно. — Поглежда ме умолително, съзнавайки, че е била неучтива. — Имах предвид, че е работил с нея… Господи, хайде да пренавием лентата и да започнем отначало, а? — Елоуид се смее нервно и ръкомаха. Илюстрира думите си с жестове в случай, че аз съм твърде тъпа и не разбирам.

— Какво по-точно започваме? — Скръствам ръце. Иска ми се да не бях идвала.

— Искаш ли кафе? — Тя плавно полюшва бедра към безупречно чистите си кухненски бюфети и изважда лъскава кафеварка. — Не искам да има лоши чувства между нас. Някога бяхме приятелки и се надявам отново да бъдем. — Елоуид включва кафеварката и ме поглежда лъчезарно.

Сигурно се шегува. Съжалява ли ме? Господи, дано да не знае за съпруга ми и Мелъди.

— Не искам да бъда груба, но животът е твърде кратък, нали? Знаем, че Пол те е накарал да ме поканиш на обяд. Но ти сигурно имаш много приятели и определено си доста заета. Не виждам защо се насилваш.

Тя кима и изважда филтър.

— Ясно ми е защо виждаш нещата по този начин. Но — само не ме разбирай погрешно — аз все още държа на Пол, въпреки че ме изостави заради теб. Той беше част от живота ми и все още го искам в живота си. Интересувах се дали имаш проблем с това. И ако имаш, какво бих могла да направя.

Гледам я в модерно обзаведения й дом, където слънчевата светлина се отразява в лъскавите повърхности и още по-лъскавата й коса, и имам чувството, че съм дебела грозна крастава жаба. Прокарвам пета по твърдия ръб на крака на модерната маса, добила увереност от чувството за сигурност, което ми дава. Обичам границите и да знам къде започва нещо й свършва друго. На Елоуид й харесва да смесва всичко — азиатски панички, открити взаимоотношения, приятелства със стари любовници и бивши съпрузи, да наричаш родителите си на име, а не мамо и татко, йогистки убежища в Ибиса. За мен всичко това е объркано. Границите й преливат една в друга като водни бои, разбъркани в тенекиена кутия.

— Е, ще пиеш ли кафе? Страхотно е с малко канела.

Мразя канела.

— Предпочитам чай. Ако може „Билдърс“.

— Разбира се.

Елоуид отваря бюфета и виждам старателно подредени пакетчета и кутии. Как ли е понасяла разпиляността на Пол? Вероятно много се е дразнела. А изневерите му? Дори за човек, освободен от оковите на общоприетите условности, сигурно я е боляло, при това много. Все още го искам в живота си. Отваря нов пакет чай и хвърля извивката на картона в кофата за боклук — не, това е правена по поръчка рециклираща станция. Издърпва чекмедже и трепва, когато закача пръста си в нещо остро. Изругава силно и аз се размеквам към бившата си съперница. Бях й приятелка преди цяла вечност, в друг живот. Пол я нарани и аз я нараних. Тя изважда козе мляко от хладилника и налива в чашата си.

— Не се притеснявай, имам обикновено мляко за теб.

Тя ме поглежда развеселено, когато въздъхвам с облекчение. Слънцето огрява масата и бодливо растение се поклаща на верандата навън. Имам усещането, че съм в Калифорния, и изведнъж изпадам в настроение за изповед, да говоря за чувствата си.

— Може би наистина изпитвам неудобство от… приятелството ти с Пол — не намирам лесно думите, защото реакцията ти не е нормална, мисля си. Повечето хора биха искали да избягат от неловкото положение и да започнат наново. Защото ти — и той — не ме ли правите… — Размърдвам рамене. Пътят от английските предградия до лесното и непринудено лосанджелиско изричане на истината е дълъг.

Елоуид се усмихва ослепително.

— Мисля, че разбирам. Но животът продължава. Сега с Пол сме съвсем различни от онези, които бяхме, когато бяхме женени, но аз предпочитам да решавам проблемите, отколкото да ги отбягвам. Не става дума да си възвърна миналото, а по-скоро да установя връзка, която да ми помогне да осмисля живота си. — Тя повдига ръка като стюардеса и аз кимам. Забавлявам се. — И е по-лесно да го осмисля, ако между нас с теб няма лоши чувства.

— Понякога ми се струва, че се престараваш.

Тя изглежда шокирана.

— Тогава се извинявам. Честна дума, не съзнавах, че действията ми ще бъдат изтълкувани така. Нямам скрити мотиви. През повечето време говорим по телефона за работа. Разказвам му кои са интересните и предприемчиви хора и клюки, които съм чула в тоалетните на нощни клубове. Пол ми разказва пикантни истории за телевизията, някои от които са полезни за блога ми. — Втренчваме се една в друга. — Знам, че ти е казал, не се преструвай.

Не отговарям, защото тя е права. Елоуид не само се навърта около знаменитости на представяния на книги и откривания на хотели, но лансира кариерата си с режисирани, усмихнати снимки, направени от акредитирани фотографи. Тя се променя с времето и се приспособява към по-безмилостния и безскрупулен глад за пиперливи клюки за знаменитости. Поддържа клюкарски блог без задръжки и ограничения, където вървят пикантни, нецензурни истории. Блогът е анонимен и тя иска да си остане такъв.

Отпивам голяма глътка чай.

— Обсъждали ли сте взаимоотношенията между теб и мен с него?

— Малко.

Очаквам да ме прониже острие на ревност, но не усещам нищо.

— Той каза, че е пацифист към взаимоотношенията — добавя Елоуид.

— Какво означава това, по дяволите?

Тя се кикоти.

— Мисля, че иска всички да се разбират.

— Радвам се, че е запазил тези изрази за теб, иначе отдавна нямаше да сме женени.

Тя се смее.

— О, Кейт, колко си недоверчива… Трябва да внимавам. Не искам неволно да те обидя. — Вдига ръка в жест да спра. — Цената на терапевтичните методологии е безбожна.

— Престани. Чаша чай и разговор обикновено вършат същата работа.

Двете се усмихваме.

— А в моята професия — коктейл „Белини“ на палубата на яхта.

Елоуид взима празните ни чаши и ги слага на кухненския си плот „Кориан“.

За пръв път от десет години стомахът ми се свива в компанията й. Облягам се назад на учудващо удобния бял пластмасов кухненски стол. Тя бръсва някакви въображаеми трохи от масата. Поглеждам чашите на плота — още по-бяло върху бяло. Елоуид ги е поставила така, че ръбовете им се докосват, а дръжките им са обърнати навън, и е закрепила чаената лъжичка отгоре. Някои хора получават добри пари, за да нарекат човек, който живее така, като страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство, но според мен тя просто е адски подредена. Оглеждам безупречно чистото кухненско пространство и си мисля за колко кратко време ще бъде съсипано от децата ми.

— Как е Лекс? — пита тя. — Ако някой се нуждае от терапия, това е той.

— Защо го казваш?

— Ами, Лекс е ужасно мотивиран, навит е като пружина.

Кимам разсеяно и гледам чашите.

— Ако нещата не вървят така, както той иска, много се ядосва — продължава Елоуид. — Мисля, че има проблеми с гнева, които трябва да бъдат…

Чашите. Нещо ме безпокои, но не се сещам какво. Чашите и закрепената върху тях лъжичка представляват малка бяла скулптура. Приличат на картина. Виждала съм този мотив някъде…

— Гневът обикновено се засилва, когато човек остарява… Кейт?

Скачам и белият пластмасов стол пада на пода.

— Ти си била в дома ми.

— Какво?

— Била си в дома ми! — Сграбчвам я за ръката и стискам. Виждала съм чашите и поставената върху тях лъжичка върху моя плот у дома. Кога беше това? Преди месец?

Два? Три? Сложих плик от „Сейнсбъри“ до тях и лъжичката падна и изтрака на пода.

Елоуид е била в кухнята ми. Къде другаде в дома ми е нахлула? Открила съм в гнездото си кукувица, която е преминала границите.

Гневът ми, че съм била измамена толкова лесно, избухва.

— Пусни ме!

Дръпвам ръката й и едва не я повалям върху масата.

— Повръща ми се от теб, бръщолевеща психо щуротии…

— Не е каквото мислиш…

— Стой далеч от мъжа ми и да не си посмяла да се приближиш до децата ми или, кълна се, ще те убия!

— Кейт, исках само да бъдем приятелки…

— Приятелки! Приятелите се доверяват! Поддържат се и не се промъкват в дома ти, когато не си там. Вече няма да ти казвам нищо!

Тя се разплаква и мисля, че може би е от болката в ръката, която й причинявам.

— Престани!

Чувам странен звук и осъзнавам, че крещя и дърпам ръката й по-силно. Виждам, че Елоуид е уплашена, и спирам. Ръкавът на елегантната й блуза се е надигнал и над китката й има следи от порезни рани. Бели белези върху съвършената й плът, оградени от пресни шевове.

— Какво е това, по дяволите?

Тя престава да се дърпа и бавно и с достойнство смъква ръкава си.

— Сигурна съм, че го намираш за шокиращо. Една жена с най-хубавата работа на света не би трябвало да го прави. — Приглажда косите си. — Ако искаш тайни, ето ти една.

— Защо си го направила?

Тя разперва ръце и по високите й скули се стичат сълзи. Намръщвам се, без да съм трогната от риданията й.

— Пак тайни. Ето ти още една. Мисля, че Пол е убил Мелъди. Какво ще каже за това купонджийка като теб? — Не мога да повярвам, че й го казах и че разкривам пред врага си подозрението, което тая в себе си повече от седмица. Бълвам неприятности върху крехката й психика. Искам да видя дали Елоуид е достатъчно силна да се справи с тях.

Очаквам тя да ме разпитва за мотива или да отрече подозренията ми като неоснователни. Тя обаче се смее, направо реве истерично. Излизам от дома й и се озовавам под обичайните пухкави английски облаци. Червен пощенски микробус гневно криволичи между гърбиците по улицата. Маниакалният смях на Елоуид ме преследва покрай контейнерите за отпадъци на колелца, скрити зад дървени паравани от летви. Колко иронично, че Пол иска да се разбирам с нея.

22.

Майка ми казваше, че споделеният проблем е наполовина решен. Господи, тя дрънкаше страшни глупости. Жена, която прекарва живота си, като повтаря и преразказва клюки за списание и анонимен блог онлайн, сега знае нещо взривоопасно, което не би трябвало да знае. Няколко порязвания в замяна за убийство не е почтена сделка. Изповръщах неприятностите си върху човека, най-малко способен да си държи устата затворена и с най-голяма публика. Сърцето ми отново започва да тупти припряно, докато опитвам да се отърся от нарастващия си страх какво съм разкрила. Наближавам портите на училището — безопасна и здравомислеща територия. Толкова съм уморена, че влача крака по асфалта. Докато водя децата си по улицата към дома, забелязвам кола зад нас.

— Госпожо Форман? — Някакъв мъж се навежда през смъкнатото стъкло. — Може ли да поговорим? — Той спира между паркираните коли и изскача навън. — Аз съм Деклан Мур от „Експрес“.

Сграбчвам ръцете на Джош и Ава и побягвам. Краката на децата ми се мятат акробатично встрани във въздуха.

— Само няколко въпроса за Мелъди Греъм, госпожо Форман. — Той тича след нас и вече се задъхва, физическите упражнения са нещо, което е оставил в училище заедно с графитите в тоалетните.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не се страхувайте, госпожо Форман. Само няколко думи какво мисли съпругът ви?

— Не. Не можете да очаквате да коментирам текущо разследване. — Дръпвам децата си за ръцете.

— Споко, мамо! — възмутено казва Джош.

Репортерът записва гласа ми на мобилния си телефон, без да обръща внимание на молбите ми да ме остави на мира.

— Какво мислите за ареста на Лекс Уд? — Той вижда, че спирам, за да се съвзема от шока, и се приближава до мен. — Не знаете ли?

Джош ме дърпа за ръкава.

— Какво да знаеш, мамо?

— Не разбирам. — Макар да знам, че трябва да си държа устата затворена, аз съм започнала да говоря.

Деклан поднася телефона си към лицето ми.

— Лекс Уд е задържан за убийството на Мелъди Греъм. Някакъв коментар?

Поглеждам отчаяно чантата си, преметната през рамото ми, в която е телефонът ми и вероятно звъни. Чувствам как топлината на ръцете на децата ми се влива в мен.

— Не мога да повярвам.

Репортерът кима.

— Откога са делови партньори Лекс и съпругът ви?

— Мамо, искам да си ходим. — Очите на Ава са големи като чинии, докато гледа Деклан.

— От десет години.

— Къде се запознаха?

— Работеха заедно в Канал 4.

— Близки ли са? Какви са взаимоотношенията им?

Обръщам се да тръгна. Искам този човек да се махне. Той не обръща внимание на намека и четиримата вървим по тротоара. Деклан отблъсква децата с ръката си с телефона.

— Какви бяха взаимоотношенията на Мелъди с Лекс? Какво е мнението ви за теорията за имитатора? Опитва ли се да изглежда така, сякаш го е направил Джери Бонакорси?

— Нямам мнение. Не знам.

— Бихте ли ми дали номера на мобилния телефон на съпруга си? Мъжът, който отговаря на телефона му, не ми каза нищо. Пази го добре.

Не отстъпвам и стискам по-здраво ръката на Ава.

— Не. Дайте ми визитката си и аз ще му я предам. Само това мога да направя за вас.

Вече виждам дома си, но отпред стои друг Деклан. Съзира ни и хуква към нас.

— Госпожо, аз съм от „Сън“.

— Моля ви, оставете ме на мира! Стига толкова!

— Какво означава това за телевизия „Форуд“? — пита първият Деклан. — Ще продължат ли да правят криминални поредици, ако единият шеф е в затвора?

Вторият репортер застава пред мен и препречва пътя ми.

— С децата съм, имайте милост!

Напомнят ми на просяци от страна от Третия свят. Протегнатите им ръце блазнят суетата ти. Почти ги обичаш, докато им даваш дребните си пари, а после те заобикалят още осем и ти ги отпращаш с пръчка, ако имаш, и страхът ти потиска чувството, че си бил подведен.

— Ако отделите няколко минути да отговорите на въпросите ми, ще си отида — добавя Деклан.

Вървя с наведена глава, за да не ме снимат, минавам покрай него и пъхам ключа в ключалката.

— Госпожо Форман, хората искат да знаят какво мисли семейството ви!

Те продължават да ме обстрелват с въпроси, когато затварям вратата.

— Мамо, какви са тези хора? — пита Ава.

Треперя, докато обяснявам колкото мога по-спокойно, че някой, когото татко, Лекс и чичо Джон познават, е починал и полицията и журналистите се опитват да разберат какво се е случило с този човек, за да се почувства по-добре семейството му, защото е тъжно, когато някой умре, и че мъжете навън работят за вестници и задават въпроси, за да напишат статии за това и хората да научат истината.

Очите на Ава изглеждат огромни за малката й глава. Тя кима.

— Мамо…

Затаявам дъх.

— Когато порасна, искам да бъда русалка — добавя Ава и изтичва в кухнята.

Стената е единственото нещо, което ме крепи на крака.

Някакъв шум ме кара да се обърна. Джош хлипа до стълбището — силни, безмълвни ридания, придружени от повдигане на малките му рамене.

23.

Обичам редиците еднотипни къщи, фактът, че са сгушени между другите, ме кара да се чувствам защитена и в безопасност. Улицата е само на няколко метра от хола и в летните вечери чуваш потракването на високи токчета. Предполагам, че на улицата живее стюардеса. Не съм израснала в такава къща и знам, че майка ми не може да разбере защо при успеха на Пол и големината на семейството ни не живеем в по-голяма и по-нова къща в предградията, с градина и хубав, просторен гараж. „Ах, тези стълби!“ — възкликва тя, сякаш качването и слизането по тях е твърде много за инвалид като мен. Когато й казах, че Пол предпочита да живее близо до Централен Лондон, за да ходи с велосипед на работа, мама измърмори: „Човек с неговото обществено положение“. Тя идва от свят, където важните личности се придвижват с коли, защото автомобилът те пази от другия й голям страх — хора, които искат да ти сторят зло, а според нея това са почти всички.

Отивам в градината. Късното следобедно слънце ме огрява. Чудя се дали майка разбира света по-добре от мен. В сърцето ми се преплитат подозрения, гняв и тъга. Градината ни скрива от хората отпред, които разплакаха деветгодишното ми дете. С Пол гледаме как Джош хвърля топка за тенис на Макс и Маркъс и търсим признаци на стрес в движенията и поведението на сина ни. „М и М“ са добре дошли и все още са единствените, които могат да откъснат Джош от компютъра и да го изведат на чист въздух. Те ни помагат да играем на щастливо семейство.

— Мислиш ли, че той е добре? — тихо ме пита Пол.

— Не иска да говори с мен. Много плака.

Пол сумти недоволно.

— Добро хвърляне, Джош! А смяташ ли, че разбира какво се е случило?

— Отчасти — отговарям и след кратко мълчание добавям: — Което е повече, отколкото аз разбирам.

Пол откъсва лист от най-близкия храст. Клончето се накланя към нас и се изстрелва назад с обвинително шумолене.

— Лекс очевидно се е срещнал с Мелъди да пийнат нещо. Видели са ги заедно в кръчмата до гората, където тя е била убита.

— Господи! Защо не е казал на някого?

Пол започва да прегъва листа в ръката си.

— Нямам представа.

— Той чукаше ли я?

Той ме поглежда предпазливо.

— Знаеш, че Лекс пробва с всяка.

— Не те попитах това, а дали той чукаше Мелъди.

Топката прелита над главата на Пол и Макс отива да я вземе. Той прелива от младост и енергия като светлозеления лист, който Пол е накъсал на парченца.

Мобилният телефон на съпруга ми звъни и той пуска на земята остатъците от листа.

— Не знам, Филоси. Вече не знам какво да мисля. О, боже, Астрид е. — Той отговаря на обаждането и се връща в къщата.

Тръгвам из градината и отивам при канала зад дърветата. Втренчвам се в безлюдната пътека покрай брега и се питам колко ли време ще отнеме на репортерите да разберат, че къщата ни се вижда оттам. Маркъс притичва по бермуди. На кръста му е завързан тънък пуловер.

— Маркъс, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се. — Той се опитва да ритне топката с босия си крак. Пристига и Макс, застава пред мен и слага ръце на кръста си.

— Пред къщата ни има репортери — казвам.

— Страхотно! — Той небрежно подхвърля топката от едната си ръка в другата.

— Е, не съвсем. Деловият партньор на Пол е арестуван. Работата е сериозна.

— Колко сериозна? — пита Макс и се почесва по ръката.

— Мислят, че може би е убил жена, с която е работел — отговарям и Маркъс подсвирва. — Ако видите някой да се навърта по пътеката край брега, ще ми кажете ли?

— Няма проблем. — Той пуска топката и аз я взимам. Обръщам я в ръцете си и проследявам с пръст извитите й бразди.

— Сигурна ли си, че всичко е наред, Кейт? — пита Макс.

— Не. — Хвърлям топката, колкото мога по-високо и силно и виквам: — Маса за пикник. — Топката отскача в дървената повърхност и рикошира като пинбол по плочите на пътеката и в стената на къщата.

— Хубаво хвърляне! — Макс е смаян.

— Репортерите по-добре да внимават или ще замеря и тях, само че с нещо много по-тежко. — Маркъс ме поглежда одобрително и аз се разтрепервам от вълнение като ученичка, наслаждавайки се на тръпката колко страхотно е дори за миг да те хареса някой, роден през 1988 година. — Всичко ще бъде наред, стига да стоят далеч от децата ми.

— Ще си отварям очите на четири — обещава той.

— Мисли за нас като за кучета пазачи в градината — добавя Макс и утешително слага ръка на схванатото ми рамо.

Влизам през задната врата и заварвам Пол в кухнята да се мъчи да се освободи от прегръдката на загорялата от южното слънце Астрид. Тя ме вижда и буйните й коси ме обвиват. Кихам, когато остър рус косъм погъделичква ноздрите ми.

— О, Кейт, колко е ужасно, нали? Само като си помисля, че пътувах с колата му!

— Е, дори и аз съм го правила.

— Да, но като си помислиш, че някой, когото познаваш, може да бъде толкова… различен от онова, което предполагаш.

— Да. — Пол завърта очи зад русия ореол на Астрид. — Искаш ли питие?

— Да, мамка му! Имаш ли розе?

— Не, съжалявам. Само бяло.

Тя сяда до масата и отпива голяма глътка като стригач на овце след десетчасова смяна.

— Знаете ли, като се замисля сега, той имаше странен поглед.

— Странен поглед? — Пол вдига глава от айфона си.

Астрид се разгорещява:

— Да. Малко зловещ…

— Моля те — присмива й се Пол. — Само го разпитват, не са го обвинили в нищо!

Тя поглежда недоумяващо съпруга ми и после мен.

— Полицаите не са казали, че Лекс го е направил — обяснявам.

— Да, но той се е срещнал с нея в онази нощ, а не ни каза това в кръчмата, нали? В момента съм в състояние на шок, но…

— Астрид, много е важно да не говориш на никого за това, разбираш ли? — Пол насочва пръст към нея, за да наблегне на думите си. — Лекс не е на разположение и сега аз съм ти шеф. Не се знае колко дълго. Няма да говориш с репортери, нито с приятелите си, ясно ли е? — Тя кима. Мобилният телефон на Пол отново звъни. — Трябва да отговоря. — Той отива в хола и ни оставя сами.

— Премествала ли си нещо на бюрото на Лекс?

Астрид отпива още една голяма глътка вино.

— Не, нямах време. Той искаше да свърша куп неща, но знаеш, че съм много заета във „Форуд“… Искаше да отида в дома й… — Тя се навежда към мен, въпреки че сме сами, и дори поглежда през рамо. — Да взема някакви неща, които тя държала там, но не мога да го направя. Страшно е…

— Какви неща?

— Предполагам, че записи, документи. Той не каза точно какво… — Астрид млъква и се втренчва през прозореца на кухнята. — Кой е този?

Маркъс подава глава през задната врата. Държи бухалката за крикет и няколко клонки.

— Ще ги сложа в бараката с инструментите, може ли? Росата може да ги повреди.

— Благодаря.

Той млъква и мига като горско животно при вида на Астрид. Запознавам ги.

— Маркъс, това е Астрид. Астрид, това е Маркъс.

— Крикет ли играеш? — с лъчезарна усмивка пита тя.

— Понякога, с Джош… и с приятеля ми Макс. Е, и не само с него, а и с други хора…

Астрид продължава да сияе. Изпитвам съжаление към Маркъс, който нервно пристъпва от крак на крак, без да е в състояние да отмести поглед. Той е само на двайсет и две, Астрид, смили се!

— Брат ми играеше в „Канбера“. Каза, че било важно да поддържаш добре смазана бухалката си.

Адамовата му ябълка играе нагоре-надолу, докато Маркъс отстъпва назад от вратата. Астрид му маха с ръка и се приближава до прозореца да го гледа как върви из градината.

— Боже, колко е готин! — Тя се обръща и ме поглежда със скандализирано изражение. — Много си потайна, нали, Кейт?

Понечвам да възразя, но решавам, че не трябва да си правя труда. Харесва ми Астрид да си мисли, че това е възможно.

— Твоят тип ли е?

— Да, мамка му! Не съм виждала много англичани с такива рамене. — Тя набухва буйните си коси.

От хола се чува настойчивият глас на Пол.

— Виж, ако ще помогне, аз ще отида в дома на Мелъди — предлагам. — Няма проблем.

— Той е съвършен. — Астрид се обляга на плота. — Не се тревожи, аз ще отида.

— Но ти се чувстваш неудобно… — възразявам. — Сигурна съм, че си необходима в офиса. Утре ще бъде важен ден.

— Не. Това е моя работа. — Тя схваща бързо.

Кимам.

— Предполагам, че Сергей ще се справи с пресата и телевизионните компании. Те обикновено идват вкупом и тълпата ще бъде голяма.

— Аха. — Астрид вече внимава. Амбицията й се настройва за златна възможност. — Да, разбира се, че съм необходима в офиса. Ами, добре, ако нямаш нищо против.

— Няма проблем. Пол ще ми каже адреса. — Взимам чашата с виното си и се замислям за визитката на Мелъди, която скрих зад едни книги.

При споменаването на името на Пол Астрид се мръщи.

— Не, аз трябва да отида. Знам, че Лекс е извършил нещо ужасно, но е важно да останем професионалисти. Сега, след като Пол ми е шеф, длъжна съм да му помагам във всичко…

Тя вече мисли напред и планира как да се възползва, за да се издигне в кариерата си, и как детронирането на Лекс може да й помогне. Астрид е практична, както Лекс винаги е твърдял. Тя ще стигне далеч. Възхищавам й се, Астрид е типичен телевизионен служител, но… аз ще отида в дома на Мелъди.

— Астрид — прекъсвам я рязко и тя се стряска. — Искам да те питам нещо. — Скръствам ръце и придобивам вид на градоносен облак.

Големите й сини очи се втренчват в моите. Тя нервно навива на пръста си кичур от дългите си руси коси. Веждите й се повдигат в ужасено предчувствие от онова, което ще кажа. Чуди се каква ли недискретност съм разкрила и какво ли знам, а тя не. Изчаквам.

— Използваш ли гел за коса „Ози“?

Час по-късно й махам за довиждане, след като сме се прегърнали на стъпалата пред вратата. Обсъждахме косъмчета по пръстите на краката, най-добрите бои за коса, химични пилинги и мечтите й за телевизионна слава.

— Какво толкова си говорихте? — пита Пол, излизайки от спалнята.

— Неща, които не те интересуват.

Той поклаща глава.

— Имаш способността да говориш с всеки. Това е много недооценявано умение.

— Да — усмихвам се. — Кой се обади по телефона?

— Джон.

Виждам, че палтото ми е на перилата, спомням си нещо и започвам да ровя в джоба си за визитката на журналиста.

— Иска да му се обадиш.

Пол я пъха в най-близкия си джоб.

— Той и всички останали.

Той стои на стълбите и краката му са на нивото на главата ми. Изведнъж удря с юмрук стената, дръпва ръка и се втренчва в кокалчетата си.

— Мамка му! Боли! — Пол размахва ръка във въздуха и смуче кокалчето си. Изглежда изпълнен със съжаление към себе си.

— Сякаш чувам смеха на Лекс.

Той сяда на стълбите над мен.

— И през ум не ми е минавало колко много ще ми липсва смехът му.

Двамата седим мълчаливо и гледаме външната врата, сякаш очакваме, че някой ще влезе и ще ни спаси от самите нас. Мобилният ми телефон проблясва. Получила съм съобщение от Елоуид.

„Обади ми се“ — моли тя.

— Кейт, ела тук! Веднага! — вика Пол от хола.

Днес е работен ден. Аз съм облечена от седем часа и тормозя децата да се приготвят. Погрижвам се нищо да не изкара от релси внимателно съставените ми планове да отида навреме, във форма и пълна с идеи. Опитвам се да не мисля за репортерите на улицата и разкритията за Лекс, докато помагам на Ава да облече палтото си. Старая се да прогоня мрачните си мисли за съпруга си в най-отдалечените кътчета на съзнанието си.

— Идвам — измърморвам и пак проверявам чантата си за нещата, които ще ми трябват през предстоящите дълги часове.

В сутрешните новини показват Лекс пред полицейския участък. Репортерите се блъскат да заемат по-добра позиция. Той започва да говори:

— Разпитваха ме за убийството на Мелъди Греъм, но тази сутрин стоя тук като невинен човек. Познавате ме като Краля на риалити телевизия…

— Господи, той не е скромен дори в такъв момент!

— Тихо — сгълчава ме Пол.

— Не мога да седя със скръстени ръце, когато жена, която познавах и уважавах, умря по такъв трагичен и безсмислен начин. Затова давам на вас, зрителите, възможност да задържите убийството й в центъра на общественото внимание. Днес внасям половин милион лири в сметка на „Заложи честно“. Вие, зрителите, може да залагате дали съм убил Мелъди. Ако ме осъдят за това престъпление през следващите две години, ще изплатя двойно повече пари, отколкото сте заложили. Ще платя дори ако умра. Ако не ме осъдят през следващите две години, ще даря парите на благотворителното дружество „Подкрепа за жертвите“, което помага на хора, пострадали от насилие. — Лекс се разгорещява и тълпата слуша внимателно. — Намерете мен и условията в моя уебсайт leswoodisinnocent.com и в ЮТюб.

— Господ да го благослови, много е нахакан. — Пол клати глава и изважда телефона си.

— Сигурно му е много тежко — добавям. — Изглежда адски ядосан.

— Лекс чувства популярната култура, това е в кръвта му.

— Искам да открия убиеца на Мелъди Греъм — продължава Лекс. — Настоявам това да бъде сторено. Няма да намеря покой, докато не го заловят.

Втренчвам се в телевизора, докато репортерите се трупат около Лекс и го засипват с въпроси от всички страни.

— Разследването е в пълен хаос, а? — обръщам се към Пол. — Полицията няма заподозрян, нали?

Сякаш реагира на думите ми, някаква репортерка, отмята косата от лицето си и започва:

— Детективите в това разследване би трябвало да се чувстват неудобно тази сутрин, тъй като Лекс Уд, вторият заподозрян за убийството на Мелъди Греъм, беше освободен, без да му е предявено обвинение. Вчера Джери Бонакорси говори надълго и нашироко с полицията, но днес пак е свободен човек. Изглежда, липсата на веществени доказателства и ДНК спъва опитите да бъде доведен до бърз и задоволителен край този нашумял случай. — Тя се отказва от усилията да прибере косата си и сега стои почти обърната на една страна към камерата. — Засега полицията не знае защо е била убита Мелъди Греъм и кой я е убил.

— Татко, искам въртележка — казва Ава, която се люлее на вратата на хола. — Татко…

Неустоимият зов на дъщеря му най-после откъсва Пол от телефона и той отговаря.

— Разбира се, бебчо.

Пол повдига Ава за ръцете и я залюлява високо във въздуха. Доволните й писъци рикошират в тавана. Пуска я, хваща я през кръста, завърта я с главата надолу и я гъделичка. Ава се кикоти и се гърчи като торба със змии. Той я слага с главата надолу на пода и тя се изправя.

— Искам пак!

— Трябва да тръгвам, миличка.

Ава се надига на пръсти. Възторг озарява лицето й.

— Моля те, татко, искам пак! — Тя обожава баща си. Отбелязвам си да се постарая да запомня завинаги този момент, защото нямам спомени баща ми да е играл така с мен.

— Ако си послушна, ще играем на акули, когато се върна. — Пол я целува по косата и я люшка, като ме гледа. Отдръпва се без желание и тръгва към вратата. Ава подскача от крак на крак в трепетно очакване. — Ако Лекс се обади тук, кажи му веднага да ми звънне — добавя той и излиза, без да ме целуне.

Неотдавнашните ни кавги са създали странен вакуум между нас. Промъкваме се един покрай друг и гледаме да избягваме случайни физически контакти. Тялото, движенията и мирисът му изведнъж са ми станали чужди и не мога да си ги спомня дори да се опитам. Пол започна да спи с тениска. Голотата вече изглежда неуместна. В края на деня лягаме в голямото легло и се вкопчваме в двата края като моряци за плаващи останки след корабокрушение. Единствено през дългите ми безсънни часове го намирам свит до мен, заврял нос във вдлъбнатината между лопатките на раменете ми. Пол става, преди аз да се събудя сутрин.

Кимам и изваждам мобилния си телефон. Имам съобщение. Очаквам, че е Елоуид, защото вече получих три от нея тази сутрин, но е от Лекс.

„Да се срещнем днес. Не казвай на Пол.“

Обзема ме тъга. Приятелството им се пропуква и скоро може да бъде последвано от деловото им партньорство. Джош изтрополява надолу по стълбите. Долната му устна сърдито е издадена напред. Протягам ръка да разроша косата му, защото не мога да се сдържа.

— Не ме пипай, мамо! — Той грубо блъска ръката ми.

На шахматната дъска на живота са настъпили промени и всички трябва да заемем нови позиции. Щом Лекс е освободен, скоро ще бъде арестуван някой друг. Той иска да се срещнем, но първо трябва да свърша нещо.

Остра болка пронизва крака ми.

— Ох! Защо го направи?

Джош ме е ощипал силно.

— Никога не слушаш! Искам да отида на училище сам. Не искам да ходя с теб.

Винаги съм знаела, че един ден ще ме помоли за това. Да среже още една нишка, свързваща го с детството. Не съзнавах обаче колко много ще боли.

— Добре, ще поговорим с татко довечера. Джош, някой в училище казвал ли ти е нещо неприятно за…

— Остави ме на мира! — изкрещява той.

Предполагам, че това означава „да“.

24.

Ливи е толкова ядосана, че се е зачервила като домат и изнася проповеди на всеки, който има нещастието да я заговори. Днес е ежеседмичното ни редакторско събиране и обсъждаме как да реагираме на смъртта на Мелъди. Никое от предложенията ни не може да разведри Черния облак.

— Ще си разпределим проучването на живота на Мелъди. Тя беше хубаво момиче и затова ще покажем много видеоматериали с нея. Шаина, свържи се със старите й приятели, потърси във фейсбук и намери клипове, които можем да използваме.

— Кой ще отразява гледната точка на полицията? — осмелява се да попита изследователят Мат.

— Колин, разбира се! — Колин е бивш детектив от Скотланд Ярд, който се намества твърде удобно до Марика на кожения диван, когато се нуждаем от професионална помощ. — Ще използваме връзките му и ще ги помолим да ни дадат записи на Мелъди от камерите за наблюдение в града. Какво знаем за семейството й?

Шаина има незавидната задача да разочарова шефката. Тя поклаща глава.

— Боя се, че там ударихме на камък — казва и Ливи въздиша тежко. — Родителите й не искат да имат нищо общо с предаването…

— Дъщеря им го измисли!

Шаина повдига рамене.

— Намерих братовчедка, която много иска да участва, но това е малко периферно.

Ливи почуква по бюрото си с евтина химикалка. Раздразнението й се разпространява на вълни из стаята.

— Безнадеждно е. — Мълчание. — Е, да продължим с Лекс и Джери, фактът, че собственикът на фирмата беше разпитван за убийството на автора на предаването, е нещо, което ми трябва, колкото дупка в главата… — Преди Ливи да започне да се оглежда и да търси върху кого да насочи разочарованието си, вратата се отваря. — Марика!

От Марика се разнася опияняващо ухание. Облечена е в широко яке „Гортекс“ с ципове и закопчалки на странни места, от което се подават малките й, загорели от слънцето ръце.

— Здравейте. Съжалявам, че закъснях, но корабът беше задържан заради силни ветрове.

— Слава богу, че си тук! — Ливи става от стола и маха на Марика с двете си ръце.

— Извинявам се. Да останеш принудително на остров Уайт не е от полза за никого. — Тя слага водонепромокаемата пътническа чанта в ъгъла на стаята и сяда. — Вятърът беше със сила осма степен и не можахме да напуснем пристанището. Накрая взех хеликоптер от Вентнор до Портсмут и се качих на влака дотук. — Марика се усмихва триумфално. — Никакъв стрес.

— Най-после нещо радостно! — Лицето на Черния облак се разтегля в една от редките й усмивки. — Искаме да вземеш интервю от Джери Бонакорси. Не му предявяват обвинения, затова той е чист. Трябва да го включим в предаването.

— Това ми харесва — спокойно отвръща Марика.

— Въпреки многобройните часове на отразяване на случая му рядко са му взимали интервюта — и са му задавали трудни въпроси. Изведи го от зоната му на удобство и може да получиш някоя изненада.

— Добре.

— Има проблем — обажда се Мат.

— Не искам да чувам за проблеми! — срязва го Ливи.

— Бонакорси се крие, след като полицията го разпита. Никой не може да се добере до него.

— Ние ще го открием. Направихме го известен, по дяволите, длъжник ни е!

— Свържете се с посредника му… — любезно предлага Марика.

— Той няма посредник — отвръща Мат. — Живееше в Южен Лондон, но сега се е скрил.

— Тъп, малоумен откаченяк…

— Защо не опитаме таблоидите? — казва спокойно Марика. — Те вероятно знаят къде е. Ще се обадя на моя приятел редактора. Той ще ни помогне.

— Страхотна идея, Марика! — Черните облаци на Ливи веднага са се разсеяли. — Трябва да включим Джери в предаването. Никакво „ако“ или „но“. Искам да го намерите, преди да започнат да ни излъчват в ефир, или ще… Не знам какво ще направя, но няма да е хубаво.

— Бонакорси не е ли опасен? — пита Шаина. — Дори да разберем къде е, той е осъден убиец и оказа съпротива при ареста, когато полицията го прибра. Четох една теория, че Бонакорси може би убива хората, които са го направили известен в „Отвътре навън“. Това е някакъв синдром, не си спомням как се казваше. — Никой не й помага, но Шаина продължава: — Сигурни ли сте, че искаме да се приближаваме до него дори ако го намерим?

— За бога! — сумти Ливи. — Слагаш каруцата пред коня! Нека първо да го открием, а после, ако се наложи, ще използваме допълнителна защита, когато го убеждаваме.

— С удоволствие бих го интервюирала — разпалено заявява Марика. — Той е много противоречива личност. В единия епизод на „Отвътре-навън“ го видях да иска „Жената евнух“ от библиотеката в затвора! Ще говорим за феминизма, преди да ни пуснат в ефир. Питам се дали е чел Бети Фридан.

Ливи изглежда разтревожена.

— Внимавай това да не стане преобладаващата тема в интервюто. Всички ще изключат телевизорите си.

Смехът на Марика е като мед върху препечена филия.

— Не забравяй, че се иска много учене, за да изглеждаш толкова глупав.

Смехът на Ливи е по-скоро кисел, но не по-малко сърдечен.

Рискувам и се усмихвам, но Ливи се обръща към мен и гласът й прозвучава заплашително.

— Кейт, ти спиш с врага.

Всички вперват очи в мен.

— Моля?

Погрижила съм се връзката ми с шефа да не е широкоизвестна.

Ливи изсумтява на възмутителната ми глупост.

— Ти си нашите очи и уши във „Форуд“. Пол познава Лекс по-добре от всеки друг. Намери нещо, което можем да използваме.

Кимам бавно и усещам как се изчервявам от срам заради всички тайни, които крия.

Съвещанието свършва и докато прибираме тефтерчетата, писалките и преносимите си компютри, Марика ме изненадва с въпроса си:

— Омъжена си за Пол Форман, така ли?

Кимам. Тя свежда тежките си мигли, а изящните й вежди се повдигат. Марика кима одобрително. Подготвям се за поредната проповед за възхвала на съпруга ми.

— Блазе му — казва тя и аз изпитвам желание да сграбча дребната й фигурка в майчинската си прегръдка. Марика ще бъде лека и пухкава като захарен памук.

* * *

Стоя в хола на убита жена, без да съм сигурна дали може да седна. Госпожа Греъм беше изключително учтива, когато й се обадих и казах, че съм от „Форуд“. Веднага ме покани, сякаш бях приятелка, която ще се отбие на кафе, но сега, след като съм тук, се чувствам неловко. Посещението ми не е светско и обедната ми почивка не е достатъчно дълга, за да го оправдая.

— Радвам се, че дойдохте днес. Трябваше да спомена по телефона, че в петък няма да е удобно. Тогава е погребението. Позволиха ми да взема тялото.

Сядам.

— Много съжалявам.

Госпожа Греъм има бледа кожа и добре оформена пепелявосива коса. Носи обувки със средно висок ток и червен костюм с пола. Не реагира на съболезнованията ми и ме гледа мълчаливо с големите си черни очи. Малко ме изнервя. Ще започна да дрънкам глупости, ако не внимавам.

— Донесох ви — или може би по-скоро за съпруга ви — нещо дребно. — Протягам ръка и й давам малко пликче. — Нов сорт.

— Рози. — Тя се усмихва леко и разклаща пакетчето. — Откъде знаете?

— Виждала съм Мелъди само веднъж, на празненство в офиса на „Форуд“. Тогава тя оформяше окончателния вид на „Време за престъпление“. Поговорихме си и си спомням, че Мелъди ми каза: „Предаването е толкова ценно за мен, колкото розите за татко“.

Усмивката на госпожа Греъм стана по-широка.

— Много мило от ваша страна да го запомните и да ги донесете.

— Избрах червени, защото това беше цветът на роклята й онази вечер.

Когато хората ме питат, отговарям, че не познавам Мелъди, и практически, това е вярно. Въображението ми попълва липсващите моменти. Представи ни Сергей. „Трябва да се запознаеш с Мелъди Греъм“ — каза той. Пол често споменаваше за нея и аз бях любопитна. Мелъди се смееше много и настояваше да пълни чашата ми. Астрид я докосна по рамото, докато отиваше в кухнята. Мелъди беше в настроение да празнува и общителна и не съзнаваше колко хубаво предаване е измислила, нито колко е привлекателна. Като всички останали и аз бях хипнотизирана от младостта, чара и таланта й и възможностите, които ще й се предоставят.

Госпожа Греъм кима.

— Червеното беше любимият й цвят. — Тя докосва полата си. — С Мелъди много си приличаме. Жалко, че Дон не е тук. Отиде на редовната си разходка. Нуждае се от този навик.

— Искам да ви кажа, че работата й е оценена много високо. Тя беше пълна с идеи.

Госпожа Греъм скръства ръце в скута си и притиска крака един до друг като кралица.

— Такава си беше Мелъди. Съсредоточаваше се в това, което вършеше. Например във велосипеда и физическите упражнения. Беше го наследила от Дон.

На стената до фотьойла има снимки, които проследяват сформирането, развитието и растежа на семейство Греъм, щастливите времена преди катастрофата. Има черно-бели снимки от кръщенета, фамилни събирания, прически от осемдесетте години на миналия век и училищни фотографии на син фон с бели облаци.

— Това Мелъди ли е? — Посочвам сериозно момиче на петнайсетина години в училищна униформа.

Госпожа Греъм се размърдва на мястото си.

— Да. Сложила съм там снимката само защото Мелъди много я харесваше. Тя вдигна голяма врява, защото не искаше да се усмихне. „Само ще насърчавам мъжките погледи“, както се изрази. — Тя ме поглежда.

— Винаги е била своенравна. Дон, разбира се, отстъпи, но истината е, че аз никога не съм харесвала тази снимка. Мелъди изглежда намръщена, а изобщо не беше такава. — Госпожа Греъм става. Гласът й омеква:

— Тази ми е любимата. — Тя посочва снимка на момиче, вероятно на единайсет години, с къси панталонки и широка тениска, което тича в плитки води. Снимката изразява движение и радост. Момиченцето бяга с енергията на необременената младост, време, преди да започне да има свое мнение и да го отстоява.

— Много е красива.

— Може да говорите в минало време. Ще трябва да свикваме. — Госпожа Греъм избърсва ръце в полата си и усещам, че полага големи усилия да не рухне психически. — Не съм сигурна дали не си губите времето, като сте дошли тук. Полицаите взеха всичко, свързано с работата й. Останаха малко неща.

Тръгвам след нея нагоре по стълбите и се чудя дали поразителната прозаичност е корсетът, който я държи да не се разпадне. Тя прекрачва по две стъпала наведнъж, безшумно като котка.

— Разпознах тялото. Знаех, че Дон няма да има сили да го направи, но сега не ме оставят на мира.

— Кой?

— Семейството ми. Сякаш съм развила деменция за един ден и се нуждая от денонощни грижи. Сестра ми е в дъното. — Госпожа Греъм имитира истерична жена: — „Тя се нуждае от помощ, Дон, помощ!“. Не харесвам сестра си, но сега трябва да търпя ежедневните й посещения заедно с отвратителните й деца. Дъщеря й скоро ще дойде, въпреки че „компания“ е силно казано. Цял живот съм се старала да отбягвам първото си семейство и да изградя друго, което повече ми приляга… но вие може би не разбирате това.

— Боя се, че ви разбирам много добре.

— Сега се тълпят около мен и всичките ми дългогодишни усилия пропадат.

— Това е едно от най-тъжните неща, които съм чувала — изтърсвам, преди да успея да се сдържа, и не мога да преценя дали е неуместно. Госпожа Греъм е докоснала чувствителна струна. И аз полагам дългогодишни усилия да изградя новото си семейство, но се страхувам, че моето е на път да рухне.

— Ето. — Тя отваря вратата на едната спалня и се озоваваме в личното пространство на Мелъди. Стените са ябълковозелени, а лавиците са отрупани с дрехи, книги, компактдискове и папки. Голямо писалище от седемдесетте години на миналия век с черен вграден плот гледа към градината. Компютърен кабел лежи изоставен. Предполагам, че полицията е взела лаптопа й. На стената е окачена неонова ретро табелка на Британските железници. Има и мароканска възглавница за седене. Леглото е двойно, но малко. Не съм в състояние да го гледам дълго.

— Била е много подредена… — започвам, но госпожа Греъм ме прекъсва:

— Мелъди? Напротив. — Тя поклаща глава. — Стаята й беше пълна с кашони, папки и купища тетрадки. Полицаите едва натъпкаха всичко в колата. Щом си тръгнаха, подредих стаята й за последен път. Така правят майките. Само това оставиха. — Госпожа Греъм взима светлосиня папка и ми я подава. — Може да се обадите в участъка и да ви дадат онова, с което са приключили.

Отварям папката и намирам стари касови бележки. Сърцето ми се свива и ми е трудно дори да благодаря.

— Дон не влиза тук. Започва да се задушава горкият, но на мен ми харесва. Мирише на нея — добавя жената.

— Имате ли представа кой е убил дъщеря ви?

Тя с нищо не показва, че е чула въпроса.

— Искате ли да видите любимите рози на Дон? Ранните сортове вече започват да цъфтят.

Връщаме се на долния етаж и минаваме през трапезария, която, изглежда, рядко се използва. Насочваме се към френски прозорци, водещи към градината. На масата старателно са подредени купчини листове и сметки за домакинството, а броевете на „Гардиан“ са започнали да образуват кула върху бюфета. Забелязвам обемист, старомоден компютър.

— Мелъди използваше ли този компютър?

— Да. Напоследък го използваше много. Обичаше котаракът да е в скута й, докато работи, и мисля, че и на него му харесваше.

— Полицаите прегледаха ли компютъра?

— Копираха всичко от него.

Хрумва ми нещо:

— Копирали са информацията, вместо да я прехвърлят?

Госпожа Греъм повдига рамене:

— Не мога да кажа. Дон сигурно знае.

— Госпожо Греъм, имате ли нещо против, ако прегледам някои папки? Убедена съм, че няма да продължи дълго. — Подготвям се за отказ, но тя изглежда доволна да ми помогне.

— Не. Желаете ли чаша чай?

— Би било фантастично. С мляко и две бучки захар, ако обичате.

Мелъди наистина е пазела всичко, защото папката й в семейния компютър съдържа стотици файлове, които обаче нямат имена, а само поредица от сухи цифри, сякаш са прехвърлени от друго място. Пъхам флашка в твърдия диск и копирам всичко. След няколко минути компютърът ме информира, че са прехвърлени хиляда и петстотин файла. Чувам, че госпожа Греъм трака с чаши в кухнята и облягам глава на ръба на масата. Мисията е безнадеждна. Няма да имам време да прегледам всичко. Полицията има екип компютърни специалисти с отменени почивни дни преднина пред мен. Слънцето се появява и веселите му жълти лъчи озаряват тънкия слой прах върху лакираната повърхност на масата. Гледам как прашинките танцуват с енергия, която аз не чувствам, и погледът ми се спира на нещо под компютъра. Инстинктивно го издърпвам с нокът и се появява видеодиск. На етикета са задраскани „Отвътре-навън“ и няколко дати и отдолу е написано „Кокетни крака“.

Госпожа Греъм влиза. Носи две чаши.

— Току-що намерих това под компютъра. На Мелъди е. Изглежда, е паднало отдолу.

Тя се приближава до мен и прочита надписа. Устата й увисва в ъгълчетата.

— Вземете го. Не харесвам това предаване.

Слагам диска в папката от „Форуд“, която съдържа скучните разходи, и я прибирам в чантата си заедно с флашката.

— А сега може ли да видя розите?

Излизаме навън и прекосяваме моравата.

— Тя се е съпротивлявала дори когато въжето е било увито около врата й…

— Много съжалявам…

— Борила се е. Наследила го е от мен, аз съм борец. Мелъди винаги искаше сама да си е господар. Не я обичаха.

Понечвам да възразя, но госпожа Греъм ме прекъсва:

— Родителите винаги говорят за децата си така, сякаш са идеални, но Мелъди съвсем не беше такава. Никога обаче не са я пренебрегвали.

— Говореше ли много за работата си във „Форуд“?

— О, непрекъснато. Говореше така, сякаш бяха едно голямо семейство.

Отпивам глътка чай.

— Всички знаем колко много се карат семействата. Хармонията често е мит.

Госпожа Греъм се мръщи.

— Може би. Отначало много й харесваше, но към края престана да говори за тях.

— О?

— Вероятно нещата са й идвали в повече. Трудно е да се каже.

— Кои неща?

Тя се вглежда в чашата си.

— Не мога да посоча нищо конкретно. Всеки поглед и жест се тълкува различно, щом се случи нещо такова.

Мълча, но тя не добавя нищо повече.

— Аз съм изследовател в криминалното предаване, което е по идея на Мелъди. Имаше големи надежди за шоуто. Посветили сме следващия епизод на дъщеря ви. — Госпожа Греъм въздъхва, сякаш е разочарована. Спираме до цветна леха и аз сменям темата: — Не знаех, че розите цъфтят толкова рано.

— Не го е познавала.

— Моля?

— Мелъди е била убита от някого, когото не е познавала.

— Изглеждате сигурна.

— Това е единственото обяснение, което мога да приема. — Чува се тихата мелодична камбанка на звънеца на вратата и тя въздиша. — По всяка вероятност е племенницата ми. Идва на смяна да ме пази. Гледа твърде много глупости по телевизията.

— Защо мислите, че е някой, когото Мелъди не е познавала?

— Дон изследва ракови клетки — след кратко мълчание отговаря госпожа Греъм. — Мелъди не откриваше лекарство против Алцхаймер. Тя беше много умна и можеше да завърши медицина или право. Да прави неща, с които реално да помага на хората. Не харесвах предаванията на Мелъди и не споделях мечтите й. Тя влагаше усилията си в работа, която беше… повърхността, дори глупава. Бил е непознат, някой луд. — Гласът й става твърд и издава чувствата, които тя усилено се мъчи да овладее. — Отказвам да повярвам, че Мелъди е умряла заради предаването й или някакво друго риалити шоу. Не може да е така. И без това цялата история е прекалено мрачна.

— А другите аспекти от живота й? Гаджета…

— Мелъди нямаше гаджета. Работеше. Само това правеше.

— Доколкото вие знаете.

— Полицаите настойчиво ме разпитваха на тази тема, сякаш всички бяхме актьори в някаква ужасна пиеса от петдесетте години на миналия век. Израснала съм в този период. Тогава наистина имахме тайни. Мелъди живееше у дома, защото й харесваше. Пестеше, за да си купи апартамент. Открито говореше пред нас за наркотици, секс и други неща. Сега нищо не може да ни шокира. Останали ли са някакви тайни?

Изпитвам възхищение към госпожа Греъм заради убедеността й, но тя греши. Има много тайни. Съмнявам се дали ще остане доволна, ако например научи, че дъщеря й се е срещала с женен мъж, но не настоявам. Онези, които наскоро са загубили близък човек, имат специално място сред останалите — уважават ги и се страхуват от тях. Отново се чува звънецът на вратата, този път по-настоятелно.

— Да пусна ли племенницата ви да влезе, като си тръгвам?

— Ще го направите ли?

— Разбира се.

На стъпалата пред къщата стои едра жена със слънчев загар и ботуши с високи токчета. Ръкуваме се и тя казва, че е братовчедката на Мелъди.

— Тя добре ли е? — прошепва жената и наднича в къщата.

— Не съм сигурна.

— Мама казва, че леля още не е плакала. Нито веднъж. — По лицето й потича черен грим. — Това не е нормално, нали? — Братовчедката внимателно избърсва очи с пръст с изящен маникюр и го оглежда за черни следи. — Как мога аз да плача за Мелъди, а тя да не плаче за собствената си дъщеря?

— Няма йерархия в скръбта.

— Но в това семейство има — заявява тя и подсмърча.

Давам й пакетчето си носни кърпи и тръгвам към метрото. Завивам зад ъгъла и проверявам телефона си. Виждам, че съм пропуснала няколко обаждания и че съм получила съобщение от Ливи. Хуквам. Трябва да се върна в офиса.

25.

Когато се връщам, Ливи вече е забравила защо ми е звъняла. Тя ме отпраща с ядосано размахване на конската си опашка и грабва телефона. Остатъкът от деня минава бързо и щом пада здрач, всички започват да затварят преносимите си компютри и да взимат чантите и палтата си. Приготвям се да си тръгна, подреждам бюрото си и бърша с хартиена кърпичка клавиатурата на лаптопа си. Шаина минава покрай мен, докато излиза.

— Чистачките вършат тази работа.

Кимам смутено. Старите навици умират трудно. Тръгвам си последна. Вината ми за дългата обедна почивка ме задържа на бюрото повече, отколкото е необходимо. Гася лампите, когато стигам до вратата, и коридорът потъва в мрак. Забързвам слепешком в неизвестното пространство. Нервна паника безразсъдно проправя пътеки в съзнанието ми. Сградата ме плаши. Изпитвам облекчение, когато излизам на проливния дъжд, който гърмящи божества на небето изливат върху нас. Отправям се към дома си, но след няколко крачки се обръщам. Улицата изглежда безлюдна, но малко по-нататък отново поглеждам през рамо. Усещам, че някой ме наблюдава.

Ускорявам крачка и рязко се обръщам. Тежестта ми пада върху предното стъпало и чантата се удря в крака ми. Предпочитам да се изправя пред страховете си, отколкото да изтърпя още мигове на безпокойство. Спирам колебливо. Дъждът прави по-тъмни сенките и мрачните ъгли. Неясен силует се отделя от стената и тръгва към мен.

— Винаги си готова да се бориш, малката — казва Лекс. — Трябва да поговорим.

— Говори ли с Пол?

Забързваме един до друг по тротоара.

Той се смее.

— Кой, моят партньор ли? — иронично пита. Дъждът се усилва. — Колата ми е зад ъгъла. Хайде, Кейт, да отидем на сухо.

— Трябва да се прибирам вкъщи. — Отчаяно искам да се върна у дома. Веднага щом излязох от офиса, сърцето и мислите ми се насочиха към децата и почувствах необходимост да съм с тях.

— Ще те закарам. Сигурно си уморена, след като си била на работа цял ден. — Лекс завива в странична уличка, натиска дистанционното и отваря вратите на тъмна кола. Отбелязвам си наум, че цветът отговаря на автомобила, който полицията издирва. — Качвай се.

Нещо в държанието му ме кара да откажа. Лекс не е едър, но е жилав и силен… Прогонвам страховете си, докато се изтръсквам от дъждовните капки. Ставам смешна. Познавам този човек от повече от десет години и съм съпруга на най-добрия му приятел. Като се има предвид какво се случи, няма нищо изненадващо, че Лекс иска да говори с мен.

— Мислех да дойда в новия ти офис.

— Нов е силно казано.

— Никой не би си помислил нищо, тъй като ти работиш за мен, Кейт. После обаче си рекох, ако отида там, аз, евентуален убиец, може да изплаша кавалерията и да накарам Ливи да избяга. Но теб не те плаша, нали, Кейт? — Той завива наляво, към главния път, без да поглежда надясно, и аз ахвам. — И двамата знаем защо, нали?

Гледам как стрелката на спидометъра се движи нагоре.

— Как върви кампанията в уебсайта ти?

— Не харчи парите си, за да залагаш, Кейт. В края на краищата, ти знаеш, че не съм го направил.

Лекс минава направо през кръстовище и ни преследват ядосани клаксони. Опитвам се да запазя спокойствие.

— Откъде да знам, Лекс? Оказа се, че ти си се срещал с нея онази нощ и си забравил да го споменеш. Защо?

— Тя ме помоли да се срещнем. Каза, че иска да обсъдим един договор. Как бих могъл да знам, че ще я убият по-късно същата нощ?

— Защо не каза на полицията още отначало? Изглежда много по-подозрително, че си го премълчал.

Той сумти.

— Мислиш се за експерт по престъпленията, а? Няма веществени доказателства, които да ме свържат с нея…

— Тогава си чист.

Лекс завърта волана, свива по две ленти и се отправя към пролуката между две движещи се една срещу друга коли. Или камиони. Единият удря спирачки, които обаче са безполезни по мокрия път. Лекс прави обратен завой и се разминаваме на сантиметри. Осъзнавам, че крещя:

— Ще ни убиеш! Спри!

Колата бързо се отдалечава от дома ми. Лекс кара на северозапад, извън Лондон.

— Ще спра, когато съм готов.

— Защо го правиш? — Подпряла съм скованите си крака на стената, подготвяйки се за неизбежен удар.

— Сега вече стигаме донякъде! Защо? Какъв е мотивът ми да бъда адски ядосан? Хайде да поговорим за мотиви, Кейт. Защо убиват хората? От страст или за пари. Някои ме е натопил, Кейт. Някой, който знаеше, че ще се срещам с Мелъди онази вечер. Знаел е, че може да ми го припише. Искал е да ме прецака.

— Но полицията не те обвини в нищо, затова не е успял!

— Все още! Знаем, че непрекъснато обвиняват невинни хора. И мотивът тук не е ревност, отмъщение или сантиментална любов, а пари. Да тръгнем по следите на парите, Кейт. Аз съм директор на фирма, която се изкупува на части. Първият транш беше преди две години, после още малко миналата година и голямата награда, последното плащане, чиято дата наближава, е след няколко седмици. Последното плащане е, когато получим реални пари, нали, Кейт? Тогава КПТВ ще отвори чековата си книжка и ще ни плати. Ако обаче аз съм обвинен в убийство, поведението ми ще се смята за неподходящо за поста, който заемам, и може да бъда отрязан. Ей така. — Той вдига ръце от волана и щрака с пръсти. Колата заплашително се насочва към бариерата. — Ще бъда категоризиран като ненадежден партньор.

— Какъв?

— Ще бъда определен като ненадежден партньор и делът ми във „Форуд“ вече няма да е мой! — Лекс се доближава до кола с трима души на задната седалка. Той натиска клаксона и аз виждам бледите овали на лицата им, когато се обръщат да надзърнат в дъжда. Работих двайсет шибани години! Двайсет години се блъсках — и ето до какво се стигна!

— Червено е! Червен светофар, Лекс! — Колата пред нас е сменила лентите и ние летим към оживено четиризначно кръстовище. — Намали!

Лекс удря спирачки и се плъзгаме толкова рязко, че се изстрелвам напред и опъвам предпазния колан.

— Знаеш ли какво ще стане с моя дял от четирийсет и пет процента във „Форуд“? — Той се навежда към мен. В автомобила се разнася миризма на изгорели гуми. — Ще бъде разделен между другите акционери. — Двамата се споглеждаме мълчаливо. Светлините се сменят и зад нас прогърмява канонада от клаксони, защото колата ни не помръдва.

— Защо не ми кажеш кой е този някой?

Някакъв човек крещи неприлични думи през стъклото.

— Не си ли в настроение да побъбрим? Нека те открехна. Пол…

— Я стига!

— И ти, и Джон. — Лекс издава тих, жесток смях.

— Мислиш, че е смешно ли? Ще ти покажа кое е смешно! Ще натрупаш пачка, за която никога не си работила, а? За разлика от мен! — Гневът му избухва отново. Гумите на колата изсвирват, отдалечавайки се от кръстовището. — Днес получих писмо от девера ти, с което ми напомня клаузите за ненадежден партньор, само за да навре носа ми още по-дълбоко в лайната!

— Той ще убие и двама ни, ако не овладея нещата. Не се държиш разумно, Лекс! Полицаите и без това щяха да те разпитат, както разпитаха мен.

— Защо влезе в кабинета ми, Кейт? На коя част от приказката, съчинена от любимия ти партньор, не повярва? — Автомобилът се изкачва по склон и после се спуска в подлез.

— Или може би не си отишла да намериш нещо, а да оставиш нещо. Може би ти и той — и проклетият му брат — сте заедно.

— Нямам отговор, Лекс. Някои неща не се връзват. Но се опитвам да разбера истината, а няма да го направя, като препускам с главозамайваща скорост по А4 и едва не се пребивам! И аз като теб имам какво да загубя. — Чувам го, че ругае, но продължавам: — Всъщност ще загубя много повече от теб. — Сега е мой ред да се ядосам: — Ти ще загубиш пари, а аз ще загубя… всичко! — Гласът ми потреперва и млъквам. Обръщам се към него и го поглеждам предизвикателно. — Знаеш ли нещо, Лекс? Никога не се предавам. В случая залогът е висок и ще открия отговора, каквото и да ми струва. Какво ще направя с информацията, след като я науча, е друг въпрос, но ще я намеря.

Не помагам. Лекс настъпва педала за газта и на устните му затрептява усмивка.

— Каква грандиозна реч! Какви благородни намерения! Ти си една малка хрътка, нали?

Вцепенявам се на ергономичната седалка. Профучаваме покрай знак, който показва, че трите ленти се сливат в една.

— Душиш по следата и търчиш подир подхвърлената пръчка. Хубаво име за телевизионно предаване, „Хрътка“. Хитова нова детективска поредица.

— Лекс, Лекс!

Лентата, по която се движим, се стеснява, и вече не ми пука за медийното му въображение.

Той не ми обръща внимание и продължава да кара като насън.

— Хрътка, жената, която може да надуши измамата… и която с кучешко настървение…

Не го слушам, а гледам пътните конуси и нетърпеливите предупреждения „Намали“.

— Лекс! Спри, за бога!

Пътят свършва и пред нас се изпречва микробус. Лекс изругава тихо. Ужасяващо стържене на метал разкъсва колата ни отстрани и се завъртаме на двулентовото шосе, блъскаме се в предпазните перила между двете платна, плъзгаме се по банкета и отново се връщаме на пътя. С всеки трясък чувствам непреодолимо желание да усетя мириса на децата си за последен път, защото в последните си минути не вярвам в нищо друго, освен в обичта си към тях и с всеки вибриращ удар болката ми, че не ги виждам, се засилва. Лекс крещи, спирачките свирят и се чуват още клаксони. И после така внезапно, както започна, колата прелетява по завой, накланя се на една страна и спира на затревен банкет. Задницата стърчи извън шосето.

Седя неподвижно, усещам всеки благодарен удар на сърцето си и си поемам дъх, сякаш ми е за пръв път. Успявам да се обърна и виждам фарове на коли под различни ъгли и тъмни сенки, които тичат към нас. С облекчение разбирам, че поне не сме се блъснали в друго превозно средство. Нещо топло се стича по слепоочието ми.

— Хрътка. Така ще те наричам отсега нататък, Кейт. Това е идея само за нас двамата. — Лекс се смее иронично. — Ще бъде нашата малка тайна. Няма да кажа на никого, обещавам. Искрено се надявам да оправдаеш името.

Той все още е на вълна телевизионни предавания и гневът ми избухва.

— Откачено копеле! — Изплювам се.

— Порязала си се. — Лекс бърка в джоба си за нещо, без да отмества очи от лицето ми.

— Не, ти ме поряза! Превъртял си!

— Какво търсеше в кабинета ми, Кейт? Хайде, чичо Лекс трябва да знае!

— Какво съм търсила ли?! — изкрещявам. — Ти не разбираш, нали? Ти с твоя едностранчив ум — богатство, пост, пари. Глупости! Има хиляди мотиви, които не можеш да си представиш. Да, точно това търсех — толкова силно мотивираща причина, че да си струва да убиеш млада жена. Контрол. Ето мотив! Или може би срам? О, но ти никога не си изпитвал такова чувство, нали? Господи, може да си я убил и ти, защото най-после си престанал да чукаш наляво и надясно и — о, ужас на ужасите — си започнал да й вярваш и си се влюбил. А сега се опита да убиеш и мен! — Протягам ръка и го зашлевявам през лицето. Някакви хора се опитват да отворят вратата. Не ги виждам ясно. Разнасят се писъци и усещам натрапчиви ръце по тялото си.

— Тя е в шок! — вика някой.

— Не съм.

Лекс изважда хартиена кърпичка и я притиска до раната ми.

— Изплюй камъчето, Кейт. Долавям накъде духа вятърът. Прикриваш го и ще разбера защо.

— Измъкнете ги от колата! Може да експлодира! — Вятърът отнася гласа.

Едва не падам през вратата и тръгвам залитайки към завоя. Лекс се обляга на предния капак на потрошената си суперскъпа кола. Изпитвам желание да смачкам нещо с голи ръце, но вместо това побягвам.

— Помогнете на горката жена! — вика някакъв мъж. Почти стигам до хълма, когато се сещам, че съм забравила в колата чантата си — и информацията от дома на Мелъди.

Обръщам се и виждам, че Лекс ме гони с чантата ми в ръка.

— Дай ми я!

Той ме поглежда победоносно.

— Може би трябва да я задържа, докато ми кажеш каквото искам да знам. — Лекс се е задъхал от прилива на адреналин, че е оцелял от катастрофата, и аз също.

Протягам ръка.

— Дай ми я.

— Каква улика ще ми кажеш срещу чантата, хрътко?

Обикаляме един около друг на банкета, дишаме учестено и мълчим. Изпаднала съм в силен шок и не съм в състояние да говоря.

До нас дотичва някакъв мъж и слага ръка на рамото на Лекс.

— Изчакайте линейката!

Приближават се още няколко души и нашата битка на воли е прекъсната.

— Трябва да научиш един важен житейски урок, Кейт. — Лекс вдига високо чантата, без да забележи светлосинята папка на Мелъди, която е само на няколко сантиметра от очите му. — Никога не заставай между човека и милионите, които той смята да спечели. — Хвърля чантата в краката ми и се обръща да се оправя с последиците от онова, което е натворил.

26.

Веднъж в часа по биология в училище аз отгледах микроби. Изстъргах ги изпод ноктите си и ги наблюдавах как се размножават в петриево стъкло. Мустакатата госпожица Добс ми каза, че броят им се удвоява с всеки изминал час. Дребните мръсници бяха бързи. Взирам се в огледалото в банята и внимателно проследявам с пръсти раната на слепоочието си.

В огледалото се отразява лицето на Пол.

— За последен път ти казвам, Кейт, трябва да отидеш в болница. Може да имаш вътрешно разкъсване. Не мога да повярвам, че си вървяла пеша до вкъщи и не си изчакала линейката…

Мъча се да не му обръщам внимание и да остана сама, за да мисля за налудничавите тиради на Лекс. Бях глупава, съсредоточена в пениса на Пол и къде може би го слага, а сега в съзнанието ми се множат други вероятности с бързината на микроорганизмите върху кожата ми. И няма антисептично средство срещу тези идеи, никаква твърде странна вероятност, за която да не съм помислила.

— Според мен имаш сътресение. Не ме слушаш.

Поглеждам съпруга си, осветен от халогенните лампи на тавана на банята ни.

— Трябва да се обадиш на полицията и да съобщиш за случилото се.

Поклащам глава.

— Лекс все едно те е отвлякъл и се е опитал да те убие!

— Не беше така.

— Поведението му е важно за случая…

Затварям очи, за да се изолирам от всичко, и когато ги отварям, Пол ме слага на ръба на ваната.

— Ела тук. Слава богу, че си добре. — Той започва да масажира раменете ми и въпреки всичките години, които са изминали, сегашните ми подозрения и наскорошната отчужденост, чувствам тръпка при допира му, докато ме разтрива и премахва напрежението ми и насъбралия се в мен адреналин. Той духа на раната ми и по лицето ми започват да се стичат сълзи.

— Ще уплаша децата.

— Тихо. — Пол ме целува по косата. — Те няма да забележат.

Полюшваме се на твърдата керамика и това ми напомня за раждането на Джош преди девет години. Представлявах грозна пародия на онова, което бях чела в списания и прилежно си бях записвала на курса за бременни жени. На следващия ден влязох в банята, украсена с дръжки за безопасност, за които да се държат полумъртви жени. Пол трябваше да ме занесе дотам и на жълтия блясък на ярките лампи и под въздействието на непознати следродилни хормони аз седнах на ръба на ваната и се разплаках, че не мога да гледам бебе и няма да оправдая очакванията. Пол ме люшкаше и тогава. „Много се гордея с теб, Филоси“ — успокояваше ме той и прокарваше длан гърба ми — единствената част на тялото ми, която не ме болеше.

— Ти ще бъдеш страхотна майка. — След малко Пол спря да ме разтрива и се вгледа в окървавените ми дрехи. — Тези нощници са странни. — Той дръпна отворената отзад болнична роба. — Задникът ти се вижда от всички, които искат да гледат. Погледни! Има дори панделки. — Скарах му се, че ме кара да се смея, когато навсякъде ме боли. „По дяволите, кога ще може да го направим отново?“ — прошепна Пол. Прекарвах повечето си време под душа в банята с грапав под, опитвайки се да изпъдя Пол. Позволих си лукса да превъртя лентата напред четирийсет години и видях двама ни, прегърбени в луксозен старчески дом, където движещите се стълби и неплъзгащите се повърхности са задължителни, и си го представих как ме къпе тогава. По онова време светът беше достатъчно романтичен за мен, за да го виждам като сигурна реалност.

— Ако Лекс дойде тук, не го пускай в къщата. Обади се на полицията.

— Той мисли, че е набеден.

Бавното полюшване спира.

— От кого?

— Изглежда, има много кандидати. Най-вече ти.

Пол изругава тихо:

— Проклетият Лекс! Винаги е имал голямо въображение. Не иска да говори с мен по телефона. — Той поглежда часовника си. — Отбягва мен и всички други в офиса. Не знам защо.

Ливи иска да покаже Лекс и Джери в следващия епизод на „Време за престъпление“. Все още не сме открили Джери и никой няма представа къде е отишъл, но Ливи смята, че без него на предаването му липсва драматизъм.

Пол недоволно изсумтява.

— Бонакорси наскоро излезе от затвора. В предаванията трябва да се предположи къде е отишъл. Едва ли има много приятели. — Той става. — Ако не внимава, и Лекс ще остане без приятели като него.

Прокарвам ръка по умореното си лице.

— Лекс е много ядосан.

— Аз също!

— Не съди някого, ако не си бил на неговото място — отбелязвам.

— Аха, значи сега се опитваш да го разбереш! При това жена, която прощава трудно! Е, аз няма да му простя.

Спомням си думите на Лекс за ненадеждния партньор. Потърсиш ли усърдно, ще откриеш хиляди мотиви. Вкопчваме се в екзотични сценарии, защото те са много по-удобни, отколкото да повярваме, че близките до нас хора са способни на чудовищни престъпления. Но от опит знам, че в деветдесет процента от случаите истинският мотив е най-очевидният.

Джош вика нещо в съня си и аз бързам да отида да го успокоя.

27.

Два дни след като баща му почина, Пол се върна на работа. Стоях на вратата, препречвайки пътя му, и го молех да си вземе още няколко дни. „Работата е единственият начин, по който ще го преживея — отвърна той. — Помага ми да запазя разума си.“ Тази сутрин ролите ни са разменени. Пол настоява да заведе децата на училище и че аз не трябва да излизам „в този вид“. Той дори вдига ръка и едва не посочва главата ми, сякаш през нощта там е израснало нещо странно, и всъщност донякъде се случи точно това. Джош ме поглежда, докато закусва. В ъгълчето на устата му са полепнали „Райе Криспис“ като мухи по добитък.

— Пфу! — обажда се той.

— Достатъчно добре съм, за да работя, само изглеждам малко странно, това е всичко — усмихвам се, но изпитвам болка.

Пол се приближава до прозореца в хола и дръпва завесата.

— Репортерите ще си помислят, че аз съм те ударил, като знам какъв е късметът ни.

— Там ли са вече?

— Не. Изглежда, не сме достатъчно важни, за да стоят на студа цяла нощ.

Махам с ръка за довиждане на Пол и децата и тръгвам да взема нещата си за работа, но не отивам там. Имам предчувствие и трябва да тръгна по следите му сама. Не спах през нощта. Лежах будна, загледана в пукнатина на тавана, и анализирах всяка подробност, която си спомнях за Джери. Един час, след като Пол заспа, аз слязох на долния етаж и прегледах видеодисковете с „Отвътре-навън“, старателно подредени на лавиците зад телевизора. Гледах части от епизоди и превъртах по-дългите откъси. Пасивното гледане е начин да престана да мисля за Лекс и мотивите му, страховете и гнева му. Три часа по-късно кратък разговор — всъщност една реплика между Джери и надзирател от затвора, ме накара да спра и след няколко минути влязох в интернет. В главата ми се зароди идея. След още два часа прерових шкафа в стаята на Джош и потърсих бинокъл. Бях оформила план — може би глупав и безразсъден, но все пак план. Конфронтацията с Лекс ме подтикна да действам. Ще му покажа каква съм хрътка.

И сега ме блъскат хиляди любители на конните надбягвания. Току-що съм платила на черно на човек с липсващ преден зъб изключително надута цена за билет с достъп до всички зони за фестивала в Челтънхам. Джери обича трепетното вълнение на конните надбягвания. Чух го да го казва в „Отвътре-навън“. Харесвал възбудената тълпа, ругатните и виковете, радостта и болката, всичко примесено в онези няколко напрегнати момента, когато конете се приближават към финала, и затова снощи се запитах дали ще устои на фестивала в Челтънхам след толкова много години. Освен това на видеозаписите видях, че той изпитва удоволствие от малките благини в затвора — нова книга в библиотеката, курс по готварство. Джери не търсеше внимание, а има ли по-добър начин да запазиш в анонимност присъствието си в тълпа от хиляди хора?

Докато обаче ме подмятат насам-натам, осъзнавам, че дори предчувствието ми да е вярно, доказването му ще бъде почти невъзможно. Радиоуредбата бълва неспирен и неразбираем шум, докато обявяват бегачите и ездачите за всяко състезание. Сложила съм си слънчеви очила, за да прикрия нараненото си лице, и се промъквам през развълнуваното множество, за да се опитам да се ориентирам. С карта в ръката. Два часа вървя около главната трибуна, оглеждам лицата и все по-често ме блъскат към шатрите с бира. Заложилите в надбягвания хора консумират езера от алкохол с невероятна бързина. Разговорите и смехът им стават все по-силни и груби с всеки изминал час. С мъка си проправям път до бара за шампанско на главната трибуна, защото е високо, заставам до прозореца и се вглеждам в огромната тълпа. Оттук поне има пространство, което да претърся. Махам слънчевите очила и изваждам бинокъла от чантата си. Лицата подскачат насам-натам и после се фокусират. Очите им са присвити. От наблюдателния си пункт виждам почти цялата писта, но има много хора, хиляди лица и пози, а аз търся само едно. Не знам как е облечен Джери или дали е променил външността си. Десетина минути по-късно сядам. Невъзможността да намеря един човек дори ако е тук, най-после е потвърдена.

Оглеждам опашките пред пунктовете за залагания, сергиите, хората около пунктовете за залагане, тълпата покрай пистата и финала. Знам, че е време да призная поражението си, но след втора безсънна нощ тази седмица истината е, че съм страшно уморена и едва се движа. Джери сигурно няма много пари. Къде ли би отишъл? Зад мен прогърмява тътен, докато три коня галопират към финала. Оглеждам бара за всеки случай. Нищо. Отново се взирам през бинокъла. Около финала има меле. Размахват се ръце и юмруци се вдигат. Най-голямото оживление е там, където тълпата е най-гъста. Виждам жена, сгушена до рамото на мъж, човек с шапка, който извива врат, за да види по-добре, подскачаща жена с навит на руло вестник, вдигнат над главата й, и дребен мъж с авиаторски слънчеви очила точно до оградата на пистата, който стои тихо и кротко. Неподвижността го издава. Той стоеше така на опашката в столовата, на огледа на килиите и пред Комисията за условни присъди. Слънчевите очила закриват отчасти лицето му, но е Джери.

Хуквам по стълбите и се провирам през тълпа от чиновници, решени да утолят жаждата си.

— Не се пали — измърморва единият, докато се промъквам покрай тях.

Излизам на главната трибуна и придвижването ми се забавя, докато се мъча да се промъкна покрай червендалести пиячи на бира и армия от хора, които сякаш нарочно се трупат точно около мен. Отнема ми твърде много време да стигна до финала. Замислям се за Лекс и забележките му вчера. Хрътка, която търчи подир подхвърлени пръчки. Дали Джери ще ми каже нещо? Има само един начин да разбера.

— Внимавайте!

Заради мен една жена е разляла бира върху приятеля си. Отстъпвам назад от намръщените им лица. Тълпата е толкова гъста, че не виждам повече от двама души напред, и не съм достатъчно висока, за да надничам над главите им. Намирам се на пет реда от оградата. Вече се вижда червено-белият диск на победния пост. Невъзможно е да се придвижа напред. Опитвам се да се промъкна странично, извивам врат и съзирам късото черно палто на Джери. Зрителите започват да се люшкат и да мърморят, обръщат глави наляво. Тропот на копита изпълва въздуха и развълнуваната тълпа ме избутва отпред. Мъж крещи името на кон. Отекват викове „Давай!“. Когато конете минават, краката ми се отлепят от земята, защото всички се блъскат напред да ги видят. Тълпата колективно изпуска затаения си дъх, аз загубвам равновесие и падам на калната трева. Ботуш смачква слънчевите ми очила.

Двама мъже ме вдигат за лактите и ме питат дали съм добре. Оттеглям се на по-широко пространство. Стъпвам по конфети от скъсани, захвърлени формуляри за залагане и ругая. Джери може и да е напуснал мястото си още преди десетина минути.

Проправям си път към заграждението, където влизат победителите, минавам между двама мъже, които викат радостно и се прегръщат, защото са спечелили сериозна сума от залаганията, и забелязвам палтото на Джери.

Слагам ръка на рамото му, казвам името му, той веднага се обръща. По-нисък е от мен и виждам отражението на лицето си в слънчевите му очила.

— Джери, аз съм Кейт Форман. Срещали сме се няколко пъти в…

— Знам коя си.

Избърсвам лице с ръкава си.

— Извинявай, но паднах ей там. Тук има много хора, а?

— Когато си бил там, където бях аз, обичаш тълпата и в същото време я мразиш.

Усмихвам се и кимам.

— Искаш ли да те почерпя нещо?

Джери повдига рамене.

— Няма да откажа на предложението да пийна нещо. Нали знаеш какво казват? Понякога пиенето може да промени съдбата ти.

Тръгваме към шатра за бира. Поддържам разговора, докато купувам по една.

— Загуби ли или спечели днес?

— Загубих. Ако не спечеля скоро, ще се прибирам на автостоп. — Той се обръща към мен. Лицето му е каменно зад големите очила. — Как ме намери?

— Спомних си, че в „Отвътре-навън“ ти каза, че харесвах конните надбягвания. — Не мога да разгадая изражението му, затова продължавам да заеквам неуверено и му подавам бирата. — Сега работя в предаването „Време за престъпление“ и правим специален епизод за Мелъди Греъм. Много бихме искали ти да участваш и да дадеш интервю на Марика Кокран…

Джери изругава силно и ме кара да подскоча. Тонът му се променя от дружелюбен в студен и ядосан само за секунда.

— Не я познавам и не ми пука. Искам да ме оставите на мира.

— Ще бъде само веднъж заради безпрецедентната ситуация. В края на краищата ти познаваше Мелъди и има голям интерес към теб и скорошните събития. Може да имаш полезни прозрения.

— Нямам нищо от полза за никого. Повечето хора са решили, че аз съм го направил. Не мога да сторя нищо по въпроса. — Джери слага чашата си на подложка, като внимава да не разлее нито капка. Спомням си, че беше маниакално чист и подреден в затвора.

— Напуснал си временното си жилище.

— Няма закон срещу това. Не съм нарушил клаузите на условната присъда.

— Къде ще отседнеш довечера?

— Не знам. — Той се смее злобно. — В твоя дом?

Джери вижда, че това не ми харесва.

— Знам, че не е необходимо да даваш интервю, както беше и във „Време за престъпление“. Можеше да спреш във всеки един момент, но ти не го направи. Нещо в теб реагираше на камерите и съм убедена, че го знаеш. Изглеждаше страхотно по телевизията.

Той се мръщи.

— Аз съм медийна играчка. — Иронично разперва ръце, имитирайки Исус Христос на разпятието. — Не е ли забавно?

— Това не е забавление, а служи на целта да направим нещо, за да се опитаме да открием убиеца на млада жена. Може да направим интервюто, където избереш. Какъв е номерът на мобилния ти телефон?

— Нямам мобилен телефон. Струва ми се безсмислено.

— Днес ще ти купя телефон и ще ти покажа как се използва. — Осъзнавам колко озадачаващ трябва да е светът за него, изолиран от 1980 и пуснат на свобода през 2010 година. — Сега ще отида в града и ще се върна. Къде ще бъдеш?

Джери повдига рамене.

— Тук-там по всяка вероятност.

— Хайде, Джери, хвърли ми спасително въже, умолявам те. — Той се усмихва и аз се чувствам неудобно.

Усмивката му не ми харесва и се питам дали жена му е казала същите думи преди много години, в края на живота си. Сменям темата: — Славата може да те осъди и изпрати в затвора, но може и да те защити. Дава ти възможност да разкажеш твоята версия на историята. Това е шансът ти да покажеш, че не си убил Мелъди Греъм.

Джери маха слънчевите си очила. Сега ирландските му очи се усмихват и настроението му отново се променя рязко. Той вдига чашата си за наздравица, обръща се и махва с ръка към вълнуващото се, изпотено простолюдие.

— Колко би заложила на това?

28.

Остатъкът от деня премина в серия от проверки за предсказуемостта на Джери. Дадох му двайсет лири за още бира и се уговорихме да се срещнем след час на същото място, където го оставих. Купих мобилен телефон с предплатена карта от Челтънхам, заредих го с пари, програмирах служебния си номер и номера на Ливи и на „Време за престъпление“ и се върнах в шатрата за бира. Влизам вътре и ме посрещат радостни възгласи. Джери забавлява част от тълпата с фокуси с карти. Много е добър. Ирландското му бърборене е в съвършен унисон с ловкостта на ръцете му. На пода пред него има шапка и монетите вътре изграждат малка пирамида.

— Ето една млада дама, която днес очевидно има късмет. — Той прави някакъв трик с колода карти близо до лицето ми. — Избери си карта… — Джери не довършва изречението си. Поглежда над рамото ми и бързо грабва шапката. Охраната се приближава до шатрата. — Време е да тръгвам.

Измъкваме се заедно. Монетите в шапката му подрънкват.

— Мисля, че хората тук трябва да харчат пари, а не да печелят.

— Вярно е — отвръща Джери. Не изглежда притеснен, че се е наложило да престане да изкарва пари. — Имам достатъчно, за да заложа четирийсет и пет към едно на 315. Името й е Кристално ясна. Сигурен съм, че ще ми донесе късмет.

— Моля те, ела в предаването — казвам и му давам телефона. Той не отговаря. Оставям го да върти пръстена на ръката си и се питам откъде го има.

Във влака за Лондон се обаждам на Ливи, за да й съобщя за успеха си. Тя ме сваля на земята.

— Да видим дали ще дойде! Трябваше да направиш интервюто там, на място! Защо не възложих задачата на Мат? — мърмори Ливи. — Искам те в Улидж веднага.

— Улидж?

— Обади се една приятелка на Мелъди. Имала стари видеозаписи на Мелъди, която играе фокусник на сцена. Може да ни послужат.

— Не може ли да изпратим някого с мотоциклет?

— Няма да стане. Тя ще ги даде само лично на някого и този човек си ти.

Потискам въздишката си. Улидж е на километри от пътя ми, на другия край на Лондон, далеч от дома ми. Задачата не ми се струва важна. Нараненото ми слепоочие пулсира в мълчалив протест.

— Никой не твърди, че работата в телевизията е бляскава, Кейт! Отивай! Тя е вкъщи тази вечер.

Отпускам се на седалката във влака и си мисля лоши неща за шефката си. Влакът спира на Падингтън. Проверявам по телефона резултатите от конните надбягвания в Челтънхам. Кристално ясна е паднала на третото препятствие в три часа и петнайсет минути.

Отнема ми часове да изпълня задачата. Приятелката е бъбрива и дрънка глупости, докато ми пуска видеозаписите. С Мелъди играли заедно в училищна пиеса, когато били петнайсетгодишни. Кадрите не са с добро качество, нито достатъчно интересни, за да се използват, и аз излизам от къщата без лентата. Вече отчаяно искам да се прибера у дома.

Пол ми се обажда, докато вървя по непознатите улици в този край на Югоизточен Лондон.

— Как се чувстваш?

— Ужасно. — Това е меко казано. Имам пулсиращо главоболие и ми се вие свят. През целия ден съм изяла само един сандвич във влака. Храната тежи като цимент в стомаха ми и се тревожа, че може да излезе обратно по пътя, по който е влязла. — Пратиха ме за зелен хайвер.

Пол издава състрадателни звуци.

— Трябва да се върнеш у дома и да си починеш. Аз съм в Улидж на пристана за фериботи.

— Какво правиш чак там?

— Имах работа. Маркъс гледа децата. Трябва да си в леглото, имаш сериозен шок.

Благодаря му и се замъквам до пристана за фериботи. Раната ми блъска в черепа в същия ритъм, с който чантата ми се удря в хълбока. Може би решението да не ходя в болница беше необмислено и прибързано. Пристигам и виждам Пол, който се е подпрял на перилата. Той ме прегръща и взима обемистата ми чанта.

— Не трябваше да ходиш на работа днес. Не си добре.

Облягам се на рамото му, но той ме хваща за ръцете и се усмихва.

— Но само каква работа си свършила с Джери! Защо не ми каза, че ще го търсиш?

Опитвам се да повдигна рамене безразлично, но се радвам на одобрението му.

— Не знаех дали ще го намеря.

— Ливи е смаяна.

— Нима? Не звучеше така по телефона.

— Я стига! Знаеш каква е Ливи. Няма да го каже, но го мисли.

— Предполагам, че си прав.

— Но, Кейт, мисля, че е важно в бъдеще да не правиш такива неща, без да ми кажеш. Може да е опасно. Не искам да ти се случи нищо лошо.

Намръщвам се. Раната ми пулсира. Готова съм да призная поражението си.

— Да, прав си. Къде е колата?

Пол кима към другия бряг на реката.

— Ей там. Ще трябва да вървим пеша.

— Не може ли да вземем ферибота? — Грохнала съм от умора и искам да седна.

— Фериботът спира да плава в осем. Хайде, другият бряг се вижда. — Той ме хваща под ръка и се отправяме към кръглата тухлена сграда, където е входът на тунела в Улидж. Пол тръгва надолу по стълбите.

— Може ли да слезем с асансьора? — питам и натискам бутона. Краката ми са натежали като олово.

— Виж. Не работи. — Пол сочи бележка, залепена на стената. — Хайде, къде отиде авантюризмът ти?

Тръгвам след него, тъй като съм свикнала Пол да взима добри решения и съм твърде изтощена, за да измисля нещо друго, въпреки че поглеждам ръждясалите перила и слизам, без да се държа за тях. Спускаме се по тясното, извито стълбище. Главата ми се замайва и забавям крачка. Пол се скрива от погледа ми. Пътят надолу изглежда дълъг. Мирише на лошо.

— Пол? — Той не отговаря и не чувам стъпките му по металните стъпала. — Пол?

Забързвам надолу след него и сякаш в отговор на признанието ми, че се страхувам, косъмчетата на врата ми настръхват. Изпъшквам и се спъвам. Обръщам се, очаквайки нещо ужасно, но там няма никого.

„Стълбището има сто стъпала“ — пише горе. Извървяла съм може би шейсетина, малко повече от половината. Искам да се върна, да пътувам мъчителните километри до дома си с влак и автобус и да изляза на смразяващия въздух, но сънливата топлина на колата е наблизо и мога да спя като дете, докато Пол ме кара към удобствата на дома ни. Хващам се за перилата, движа крака, колкото мога по-бързо като боксьор с въже за скачане и хуквам надолу по стълбите. Има опасност да падна и ще бъде лошо, ако го направя, но страхът се е загнездил в главата ми. Профучавам покрай последния завой и спирам задъхана.

Пол стои до шахтата на асансьора. Изглежда сериозен. Държи чантата ми в извивката на лакътя си и синята папка на Мелъди се подава отгоре. Нямах време да направя нищо с нея, но той може би я е видял и е разбрал откъде е.

— Имаш ли да ми кажеш нещо, Кейт? — пита, докато се опитвам да си поема дъх. — Защото не ми е приятно да си мисля, че имаме тайни един от друг. — Премества ръце и чантата ми изшумолява. Ъгълът на картонената папка стърчи от кожата като платно в бурно море. Не съм в състояние да отговоря. Очите му са студени, докато се гледаме мълчаливо. — Да вървим.

Обръщам се и преглъщам слюнката, която се е образувала твърде бързо в устата ми. Тунел със слабо и примигващо осветление води встрани и надолу на голямо разстояние, а после отново се издига и е невъзможно да се види краят му. Перспективата играе номера и пътят отпред изглежда все по-малък и тесен с всяка измината крачка. Латентната ми клаустрофобия свива стомаха ми. Сами сме. Живея в Лондон повече от половината си живот. Мама не го разбира и го нарича „страшно, мръсно място“, но аз го обичам. Това е най-анонимният град в света. Където и да отидеш, има тълпи — удобството и прикритието на чужденците. Никога не съм се страхувала — забележително постижение за такъв голям град, защото никога не съм била сама. Но тук долу в тази гробница сме само Пол и аз. Никой няма да чуе писъците ми. Никой „с всичкия си“ (както би се изразила майка ми) не би дошъл тук в девет и половина вечерта.

Пол тръгва и вървим сковано един до друг.

— Мисля, че Темза започва някъде тук.

Отново преглъщам. Слизаме все по-надолу. Асфалтовата пътека се спуска под малък ъгъл.

— Чудя се колко ли тежи водата над нас.

— Може ли да говорим за нещо друго? — питам.

Той го прави нарочно, опитва се да ме уплаши.

Всеки си има ахилесова пета и моята е водата. Не мога да плувам. Това е едно от уменията в живота, което така и не овладях, като свиренето на някой инструмент или умението да готвя. Водата ме ужасява и удавянето е най-страшната смърт, която мога да си представя. От дете сънувам кошмари, че се опитвам да надбягам цунами, тогава ги наричаха приливни вълни, и историите за водовъртежи ме разплакват. Пол знае всичко това, но пак се опитва да подръпне оръфаните краища на душевното ми равновесие.

— Представяш ли си, по време на бомбардировките през войната хората сигурно е трябвало да стоят тук долу цяла нощ. Имало е стотици хора.

Бързо сменям темата:

— С кого се среща в тази част на града?

— С изпълнителен директор от Би Би Си.

— Странно място за среща.

— Той пристигна със самолет на летище „Сити“ което е малко по-нататък по пътя от другата страна на тунела.

— Аха.

— Виж, вода! — Пол протяга ръка да докосне мръсните бели плочки, където се е образувала малка пукнатина, откъдето капе вода върху асфалта.

— Хайде да вървим. — Минавам бързо покрай него. Отчаяно искам да стигна до края на този безкраен подземен затвор, който блокира огромната тежест на Темза, течаща над нас. Господи, ами ако лампите угаснат?

— Ще бъде забавно, ако осветлението се повреди. — Пол държи чантата ми и се разхожда безгрижно.

— Престани!

— Какво, нямаш ли ми доверие, Кейт?

И после осъзнавам, че той смята да ми стори нещо лошо. В съзнанието ми нахлуват спомени за пикник в парка „Хампстед“ преди пет-шест години. Беше лято, поредица от задушни градски дни, които се запечатват в паметта, защото са редки и ценни. Беше привечер. Джош щапукаше насам-натам и Джеси беше там с приятелка, която с голямо въодушевление говореше за курса й по актьорско майсторство. Учели ги, че за да сплотят актьорите като група на сцената, се изисквало голямо доверие. Те трябвало да знаят, че могат да разчитат напълно един на друг. Било забавно и затова играхме в парка на светлината на залязващото слънце. Раменете ни бяха голи и вратовете ни лепнеха от пот.

— Хайде, Филоси, отпусни се по гръб в ръцете ми — подкани ме Пол. Колебаех се, стоях със скръстени на гърдите ръце и притеснено поглеждах зад себе си.

— Хайде! — Той отстъпи назад, увеличавайки разстоянието помежду ни. — Нямаш ли ми доверие? — Размаха пръсти, правейки ми знак да се оставя изцяло на него. Лицето му имаше слънчев загар и зъбите му блестяха.

— Разбира се, че ти имам доверие, но си много далеч. Не съм толкова висока.

— Ще те хвана — увери ме той и отново попита: — Нямаш ли ми доверие?

— Давай, Кейт — подкани ме Джеси. — Трябва да поемеш риска. Какво толкова може да се случи?

Затворих очи, застанах неподвижно, отпуснах се назад, чух „Мамка му!“ твърде късно и болезнено тупнах на земята с раменете напред. Лежах зашеметена. Ударът изкара въздуха от белите ми дробове.

Пол не ме беше хванал. Чух нервен смях и обезпокоени гласове, но се съсредоточих само в един — умоляващия глас на съпруга ми, който се извиняваше и се опитваше да ми обясни как нещата са се объркали.

— Мислех, че финалната част на падането е най-интензивната, и исках да изпиташ тръпка…

— Или страх! — обади се някой.

— И после да те хвана в последния момент…

— Тя ще те убие! — каза Джеси, поклати глава и се опита да ми даде чаша вино.

Повечето ни приятели приеха случката като смешна, но не и ние с Пол. Той знаеше, че ще бъда повече от физически наранена от грешката му, че ще изтълкувам в нея по-голямо значение за взаимоотношенията ни, че няма да я забравя и че колкото и да се мъча, ще ми бъде трудно да му простя.

Тунелът започва да се издига. Намираме се в най-дълбоката част на реката. Стъпките ни отекват в тясното пространство. Колко черно е сърцето ти, Пол! Наблюдавам наклонената му на една страна глава, правилния му нос, който съм целувала от всеки възможен ъгъл, отвесната линия, бръчиците, които са започнали да се оформят около очите му, които безброй пъти съм виждала да искрят от удоволствие. Палтото му е разкопчано както винаги. Той спира, обръща се и поглежда назад към пътя, по който дойдохме. Точно както се е надявал, тук няма никого. Наистина ли е набедил деловия си партньор и стар приятел и е убил Мелъди за пари, а не заради любов?

Ще довърши ли плана си и ще убие ли майката на децата си, която удобно му предостави алиби? Точно тук и сега? На пристана за фериботи нямаше никого, когато се срещнахме, защото фериботът беше спрял. Не ме видя жива душа. Минувачите по улицата не поглеждаха към мен. Може би е дошъл незабелязано, странник в част на града, където никога не ходим, далеч от дома ни. Думите на Лекс отекват като мантра в главата ми: „Някой ме е натопил“.

На курса по провеждане на разпити гледах много полицейски видеозаписи на заподозрени, обвинени във всевъзможни престъпления, от кражба в магазина до убийство. Престъпленията от страст бяха най-страшните (мъж, който беше пребил до смърт майка си с железен лост; жена, наръгала сестра си близначка тринайсет пъти с кухненски нож), но за мен във всичките имаше някаква разбираема откровеност; страстите, отприщени от човешката чудовищна половина, експлозивният гняв, който вероятно се таи във всеки от нас. Убийците бяха завладени от мимолетна лудост, която ги беше осъдила на самоубийствено бдение на годишнините от смъртта, защото онова, което бяха извършили за част от секундата, щеше да ги преследва до края на живота им. Но да набедиш някого изисква най-тъмното от тъмните сърца, защото е планирано.

— Тук долу е ужасно, нали? — пита Пол и се приближава до мен. Спирам и опирам гръб на извитата стена със студени плочки. — Може много да се уплашиш, Кейт. Не идвай тук сама. — Той бръква в джоба си и дъхът ми секва.

Пол прави още една крачка към мен. Едната му обувка изскърцва в тишината. Втренчвам се в лицето на съпруга си и в този миг думите от сватбената ни церемония изплуват в паметта ми с яснотата на камбана в неделно утро. — „Да обичам онова, което знам за теб, и да вярвам в онова, което още не знам.“ Какво обаче знам? Пол, лежа до теб от десет години, знам къде се стича потта ти, когато изпитваш оргазъм, помня изражението ти, когато изваждаха децата ни от изтерзаното ми тяло, виждала съм те да ходиш по голяма нужда, да повръщаш и да крещиш от болка. Познавам спазмите на мускулите ти, когато заспиваш, къде текат сополите ти, когато от време на време скръб помрачи слънчевия ти характер, чувствам най-съкровените ти страхове и се смея на най-арогантните ти предположения. Знам, че искаш да бъдеш кремиран, а не погребан в пръстта, и че се надяваш, че Джош и Ава, вече изтънчени и добре образовани възрастни хора, и аз да застанем на някоя поразително красива скала в Девън и да разпръснем пепелта ти на западния вятър.

Споделила съм живота си с теб, създала съм два нови живота с теб и очаквам да завърша живота си с теб. Прекарала съм неизброими часове с теб, но докато стоя тук, дълбоко под реката, която тече през града, където живеем с теб, осъзнавам, че изобщо не те познавам.

Не разбирам на какво си способен и не проумявам намеренията и мотивите ти. Може да ме убиеш или да ме прегърнеш, вече не знам. Разрушихме доверието между нас. Аз излъгах заради теб, лъжесвидетелствах в усилие да запазя идеалния ни живот, оставих Лекс на съдбата му… О, Мелъди, съжалявам. Тогава мислех, че изборът не е мой.

— Имаш такъв вид, сякаш ще припаднеш. — Пол изважда кърпичка от джоба си и ми я подава. Вдигам я към лицето си като бял флаг на капитулация. — Хайде, облегни се на мен и да излизаме оттук.

Най-после стигаме до другия край на тунела и аз дори не успявам да изпъшкам, когато виждам табела, че асансьорът на северния бряг на реката също не работи. Влача се по безкрайното стълбище и заобикалям локви урина. Дланта ми мирише на кръв от ръждясалите перила.

— Почакай тук. Ще докарам колата — казва Пол горе от изхода. — Не искам да вървиш повече.

Отпускам се на ниския зид и Пол ми дава чантата.

— Ще ми донесеш ли вода? Ей там има магазин.

Той тръгва по улицата към „Шоп енд Сейв“, който работи до късно, и се скрива под неоновия знак. Изваждам мобилния си телефон и визитката на О’Шей и набирам номера й. Разговорът ни е кратък. Казвам й, че искам да променя показанията си и накратко обяснявам защо. Долавям ликуваща нотка в гласа й. Работата е свършена, мисли си тя. Стоя на същото място, когато Пол се връща.

Сядам на предната седалка и заспивам, преди да стигнем до края на улицата.

29.

Те дойдоха рано сутринта, докато Пол изваждаше пликчето чай от чашата си. Ава хукна да отвори вратата и те тръгнаха по коридора, докато излизах да ги посрещна. Бяха много — О’Шей и Уайт, няколко цивилни полицаи и още няколко в униформи, нахлуха в кухнята и О’Шей съобщи на Пол, че го арестуват. Когато той попита защо, те отговориха: „В светлината на новата информация, която получихме“. Пол се обърна към мен и ме погледна безмълвно, като още държеше капещото пликче чай на лъжичката си.

— Е, да приключваме с този въпрос. — Хвърли пликчето и лъжичката в умивалника и отиде да вземе палтото си от коридора. И тогава настъпи хаос. Джош започна да крещи. Побягна след О’Шей, която последва Пол в коридора, и заби юмрук в корема й.

— Остави татко!

Пол беше блъснат в закачалката и падна на пода. Единият полицай се опита да сграбчи Джош, но откри големи запаси предпубертетска енергия. Джош го ритна и той извика от изненада и болка. Ревовете на Ава заглушиха няколко гласа, които говореха едновременно.

— Озаптете детето си! — скастри ме Уайт, докато твърде много възрастни хора се блъскаха и удряха в стените и един в друг в тясното пространство. Джош лежеше върху стъписания Пол и се вкопчи в него, когато се опитах да го дръпна.

— Не отивай, татко, не отивай! — ридаеше Джош на рамото на баща си, а съпругът ми мълчаливо ме гледаше с пребледняло лице. Не бях в състояние да изрека баналните фрази, които обикновено бих избъбрила, за да доведа сцената до бърз финал. Нямах фалшива помощ за Джош и Ава. Не можех да утеша или да вдъхна кураж на собствените си деца. Там, сред досадния хаос в елегантния ни коридор, беше доказателството, че Пол обича децата си и те го обичат, а аз ги разделям насила. Опитах се да си представя лицето на Мелъди, за да ми даде решителност да продължа, но чувах само ужасените си и съкрушени деца. Не бях донесла вкъщи страха от заплахата за живота ми, който чувствах дълбоко под земята вчера, но истината е единственото нещо, което може да ми върне спокойствието.

— Изведете го оттук — заповяда О’Шей, или поне така си мисля, че каза. Ава пищеше толкова силно в ухото ми, че тълпата се беше превърнала в актьори, които изпълняват пантомима.

Пол се опита да стане и единият полицай вдигна Джош и го отнесе. Сърце не ми даваше аз да го направя. Пол излезе от къщата, придружен от двама полицаи. Зад него Джош крещеше: „Татко!“. Пол не ми каза нито дума. О’Шей затвори вратата с крак и аз я заключих, защото Джош искаше да хукне след баща си. Тя оправи ризата си и приглади косата си.

— Мразя те! — изкрещя ми Джош и не се шегуваше.

— Очарователно — кисело отбеляза О’Шей.

— Той е борец! — обади се приветлив мъж на четирийсет и няколко години, но млъкна, когато О’Шей го стрелна с поглед.

— Дай минутка на госпожа Форман — добави тя и кимна, но ми отне много повече време, докато успокоя разтревожените си деца. Заведох ги на училище, за да поддържам нещата колкото е възможно нормални, но е трудно да правиш обикновени неща, като да им помагаш с чантите и кутиите с обяда, когато сърцето ти е изтръгнато от гърдите.

И сега, четири часа по-късно, аз седя на дивана и пия уиски с треперещи ръце. Предала съм семейството си. Разказах на О’Шей и единия мъж на средна възраст на име Бен Самюълс подробностите за онази нощ и кръвта по ръцете на Пол и им дадох шала. Очите на О’Шей блеснаха, когато го донесох. Бях спасила забуксувалото й разследване за убийство и бях избърсала лицата на няколко полицая днес. Вероятно им бях помогнала дори да получат повишение. Къщата ми е обърната наопаки, докато те търсят „материали, свързани с разследването“. Чувам ги как ровят в шкафовете. Единият полицай методично изважда книги от лавицата пред мен и ги прелиства. Някой в бяло облекло е в тоалетната и несъмнено взима проби ДНК.

— Нека да му оставим малко пространство — казва О’Шей и поглежда със сивите си очи онзи, който преглежда книгите. — Може ли да отидем в кухнята?

— Тръгваме и Бен ни следва. — Има проблем, че сте укрили информация от полицейско разследване — започва тя и се втренчва в градината през прозореца.

— Може да ви предявим обвинение, но не съм сигурна дали е от обществен интерес, пък и имате деца. — Тя се опитва да се държи приятелски и го прави добре. Гледам я как ръководи екипа в дома ми. Тя е по-млада от половината от тях. Запитвам се колко ли топки е смачкала, за да заеме място срещу главния субект в тази индустрия. — Ще претърсим канала.

Стъписвам се.

— Защо ще го правите, за бога?

— Оръжието на убийството не е намерено. Ако той я е убил, би го скрил там. — Не казвам нищо, а тя прокарва ръка по едно от чекмеджетата в кухнята. — Липсва ли някой от ножовете ви?

— Не. И съм човек, който би забелязал.

О’Шей ме стрелва с поглед на уважение към управлението на домакинството ми и аз съм готова да се обзаложа, че и на нейната маса няма трохи.

— Само една ключалка ли има вратата ви? — Тя изважда старомодния ключ. — Това ще направи невалидна застраховката ви.

Повдигам рамене.

— Тук има само застроени една до друга къщи. Трябва да плуваш по канала, за да влезеш отзад. — Потрепервам. — Никой с всичкия си не би го сторил.

— И аз мисля така. — О’Шей оглежда прозорците на кухнята, безразлична към разнебитените им ключалки и липсата на една. Тя работи в свят, където вярата в логичното няма да те спаси или предпази от злобата и насилието. — Наистина ще трябва да е луд. Няма да го искате в дома ви при децата…

— Никой на тази улица не е бил обиран най-малко от двайсет години. Имате ли цигара?

О’Шей свива устни.

— Отказах ги преди пет години. — Тя проявява милост към мен. — Бен, би ли дал цигара на госпожа Форман?

— Разбира се. — Той изважда пакет и ми го дава. Докосването до цигарата ми действа успокояващо. О’Шей се втренчва в мен. Подлага ме на емоционален тест. Запитвам се колко ли хора са се провалили на този тест през годините.

— Откъде ви е нараняването? — Тя посочва насиненото ми слепоочие.

— Лекс блъсна колата. Бях вътре.

— Кога се случи това?

— Преди две вечери. Беше много ядосан.

— Знаем ли за случая? — троснато казва О’Шей на Самюълс, който поклаща глава и се намръщва. — Бил е ядосан? Защо?

— Мислеше, че е набеден за убийството на Мелъди.

— Кой го е набедил?

— Пол, Джон, аз, всичките. Говореше несвързано. Вероятно беше пиян.

— А вие мислите ли, че е набеден?

Дръпвам дълбоко от цигарата.

— Лекс е разглезен. Когато нещата не вървят така, както той иска, обвинява другите.

— Защо Пол е убил Мелъди?

— Не знам дали я е убил. Не съм казала, че я е убил! Просто не разбирам историята с кучето… Вече не знам на какво да вярвам и на кого да имам доверие… — Започвам да гриза ноктите си. Тялото ми се изпълва с безпокойство заедно с цигарения дим. Отново си спомням думите на Лекс по време на лудешкото ни пътуване. Непрекъснато обвиняват невинни хора. Да не дава Господ да греша.

Двамата се втренчват в мен.

— Съпругът ви има ли любовница?

— Не знам.

— Изкажете предположение. Другите го правят.

— Не знам!

— Изневерявал ли е в миналото?

— Не и с мен.

О’Шей повдига учудено вежди.

— Пол беше женен. — Навеждам глава. — Тогава се влюбихме.

Тя мълчи и усещам, че Самюълс изпитва удоволствие от неудобството ми.

— Къщата ви е прекрасна, Кейт. Имате завиден начин на живот. Съпругът ви има ли някакви парични проблеми, финансови затруднения?

— Не.

— Откъде знаете?

— Виждам банковите извлечения. Имаме обща сметка.

— Какво се случи, че ви накара да промените историята си, Кейт?

Поглеждам избуяващата градина, която се оживява с настъпването на пролетта. Виждам червения покрив на къщата на Ава Уенди.

— Чували ли сте за „ефекта на ореола“?

— Не.

— Социолозите използват този термин. Ако някой е особено привлекателен физически, ние останалите погрешно предполагаме, че и всичките му други черти са привлекателни. Мислим, че този човек е по-принципен от обикновените на вид хора, по-добър приятел и по-честен. Необикновената му красота ни прави слепи за недостатъците му. Предполагам, че известните хора, актьорите и манекените предизвикват такава реакция в хората. — Съзирам чорапите на Пол върху кухненския плот. Единият още е издут във формата на крака му. Дори краката на съпруга ми са красиви. — Вече не мога да преценявам сама. Искам някой друг да го потвърди или отрече.

— Искате да кажете, че Пол го е направил, но повечето хора мислят, че не е той?

— Казвам, че не знам. Искам да знам истината. Това е единственото ми желание.

— Но защо променихте решението си?

Смачквам цигарата в чиния, пълна с трохи.

— Лекс и аз често не сме на едно и също мнение, но онази нощ го съжалих. Ако не го е направил той… Защото не мога да гледам децата си в очите, ако се съмнявам, и защото…

— Какво, госпожо Форман?

Каня се да кажа, че се страхувам за живота си, но осъзнавам как ще се изтълкува това. Казах достатъчно.

— Нищо.

О’Шей притиска папка до гърдите си, както човек държи бебе, и аз се запитвам дали кариерата е нейното дете.

— Какво ще стане сега?

— Колегите ще останат тук през по-голямата част от деня. Може да се наложи да се подпишете за някои неща, които ще вземем. — Тя става.

— Къде отивате?

— Ще разпитам господин Пол Форман.

Самюълс я изпраща до колата и ме оставя сама в кухнята. Някъде се трясва врата и вибрациите запращат единия чорап на Пол безшумно към плочките на пода, където веднага го стъпква полицай, който идва от градината.

30.

Надявам се, че двете пакетчета царевични пръчици, бонбоните с формата на сърчица и желираните бонбони, комиксите, рибата и пържените картофки, последвани от шоколадов кейк и компютърни игри, ще бъдат достатъчни, за да успокоя децата. Учителите ми казаха, че са се държали добре, но аз ги наблюдавам внимателно, докато седят в хола и гледат Дисни Чанъл, а върху килима се ронят трохи и захар.

След като те си лягат, аз взимам каквото е останало — малко желирани бонбони и студени пържени картофки, бира и нов пакет „Бенсън енд Хеджис“. Докато животът ми се разпада, се появява младежката ми същност. Отново пуша и пия, както когато бях на двайсет години. Сядам пред компютъра и пъхам в USB порта флашката, пълна с документи от дома на Мелъди. Пускам търсачката и името на Пол се появява осемстотин седемдесет и един пъти. „Греъм“ и „Мелъди“ изреждат на екрана страници с разходни ордери, данъчни въпроси, няколко договора и договорите за поверителност, които тя е подписала за обсъждането на „Време за престъпление“. Скучни неща. Името на Лекс фигурира в петдесет и пет файла. Някои са план-конспекти на предаването. Има и подробен файл как ще протече на практика гласуването на публиката във „Време за престъпление“. Това е най-интересното нещо, което откривам засега. Творческите сокове на Лекс текат. Очевидно е, че той възприема идеята и идеите му за участието на зрителите са фокусът. Лекс е убеден, че предаването ще бъде хит, и се хвали, че може да го продадат на много територии. Усмихвам се. Той може и да има недостатъци, но гениалността му не може да се отрече. Наистина е кралят на риалити телевизията. Думата „Форуд“ е безнадеждна, защото присъства в четиристотин документа. Трябва да стесня кръга на търсенето и затова пробвам „Пх“ — символ, който понякога използва Пол. Компютърът изброява осемнайсет файла. Преглеждам няколко и стигам до размяна на имейли между Пол и Мелъди, които разкриват колко са развълнувани във „Форуд“ от идеята за „Време за престъпление“. И възторжен отговор.

В следващото съобщение има промяна в тона.

„Драга М,

Съжалявам, ако имаш чувството, че съвещанието беше трудно. Л е много ревностен за това пространство и има някои критични възгледи. Надявам се, че на следващото съвещание ще постигнем споразумение, което ще удовлетвори всички страни.“
Пх

Следващият файл е от личната електронна поща на Мелъди — mg@hotmail.com — до Пол.

„Драги П,

Много съм разстроена. Не мога да повярвам, че той пита дали съм сериозна, когато много добре знае, че съм. Да, млада съм, но имам право да изчакам и да получа правен съвет какво е положението ми. Не искам да ме изиграят.“
Мх

Писмото е последвано от нещо като заплаха от mg@hotmail.com.

„На Л може и да не му харесва, но аз имам право да предложа идеята си и на други телевизии. Много пъти повторих, че искам справедлива цена и справедлива сделка за предаването. Конкурентният му натиск не ме интересува, както вероятно предполагаш.“
Мх

Пол беше отговорил със следното:

„Разбира се, че имаш право да се опиташ да продадеш идеята си, където решиш за уместно. Продължавам обаче да мисля, че ние сме най-добрата фирма, която може да я превърне в продаваемо, гледано и успешно телевизионно предаване, и се надявам, че ще те убедим в това. Ако не, желая ти успех в бъдеще.“
Пх

Следващият имейл е обезпокоителен.

„Драги П,

Тази вечер ти звънях три пъти, но оставях телефона. Реших, че е по-добре да изразя мислите си с думи и да те оставя да разсъждаваш по тях, вместо да ми говориш хладно по телефона. Когато отидох до тоалетната през почивката, застанах пред вратата и чух какво говори за мен Л. Бях отвратена, но и твърде ядосана и разстроена, за да повдигна въпроса на съвещанието. Реших, че може да кажа неща, за които после да съжалявам, затова мълчах като риба — за разлика от него, разбира се. Първо, не е необходимо да подписвам договора му, ако не искам. Знам, че това е мое право и онова, което той каза, е равнозначно на заяждане. Не ме интересува, че времето изтича. Проблемът не е мой. Другите неща, които той говореше за нас… Е, какво да кажа? Почувствах се неудобно и се ядосах заради теб и заради мен. Той каза пред Джон, че «страшно съм хлътнала по теб». Дали намекваше, че според него се държа като влюбена глупачка? А твърдението му накрая, че мисли, че ще съдя теб или него за сексуален тормоз, ако не стане каквото искам, е клевета. Затова напуснах съвещанието, без да взема решение или да се съглася с нещо, колкото и той да ме дразни. Най-важното е, че не мога да работя с него и това означава, че за мое огромно съжаление не мога да работя и с теб.“
Мх

Опитвам се да си представя как се е чувствала Мелъди на съвещанието — млада жена с умна идея, която се опитва да бъде забелязана от телевизионните хищници, но не и да бъде изядена от тях. Тя беше свършила по-добра работа, отколкото аз бих свършила. Ето го доказателството колко грубо се е отнесъл Лекс към амбицията и таланта й и че вероятно всички са подозирали, че е влюбена в Пол. Единственото, което не знам, е дали любовта й е била споделена.

Размяната на имейли ми дава представа колко кошмарно е да работиш за Лекс, особено ако си млада и красива жена. Лекс има много недостатъци, но е умен. Питал ли се е по-късно дали не е прекалил и дали този път е срещнал достоен съперник? Никога не заставай между човека и милионите, които той смята да спечели. Мелъди вероятно бе имала основания за обвинения в сексуален тормоз, ако е искала да тръгне по този път. Може би е имала други доказателства, които показват това още по-ясно. Съчетан с по-ранните „адски изблици“, които Лекс е имал през годините, това е достатъчен мотив за инвеститорите да го нарекат „ненадежден партньор“. Ето защо той искаше да вземе нещата от дома й, да види колко обидена е Мелъди, но не можеше да го направи сам, защото би изглеждало подозрително, а Астрид, сателитната му чиния, не съзнаваше отчаянието на шефа си. Мелъди е стояла между Лекс и богатството и той го е знаел. Затова ли се беше срещнал с нея късно в нощта, когато тя бе убита? Дали я беше молил, или бе планирал?

Взимам телефона и набирам номера му. Искам да го чуя да ругае и да се ядосва, докато го разобличавам, но чувам отчайващото:

„В момента не може да се свържете с номера, който търсите. Моля, опитайте пак по-късно.“

— О, ще опитам, няма да ме спреш.

Започвам да гриза ноктите си, включвам лаптопа и влизам в lexwoodisinnocent.com. Има стотици хиляди посетители от сряда насам. Качени са снимки на Лекс с разни знаменитости пред полицейския участък. Или Лекс, или нает от него човек е изпратил линкове на репортажите в пресата за него и са много. Лекс винаги е бил майстор на саморекламата и енергичния маркетинг и най-добре знае как да продава себе си. Най-отгоре на сайта пише: „Заложи против, ако мислиш, че съм виновен“. Е, добре, Лекс, изпращам ти съобщение. Залагам сто лири, че си затънал до гушата. В пощата ми се получава автоматичен отговор.

Благодаря за интереса към убийството на Мелъди Греъм. С приноса си към уебсайта вие помагате да се поддържа натискът върху полицията да разкрие убиеца и да се привлича общественото мнение към случая. Аз не съм я убил и сега е по-важно от всякога полицията да продължи разследването, за да открие извършителя.

В горната част на екрана пробягва лента с новините и съзирам „ТВ Форуд“. Разпространила се е новината, че Пол е арестуван. Две минути по-късно започват телефонните обаждания. Не мога да не отговоря на майката на Пол, която е изпаднала в истерия и се държи предизвикателно. Отнема ми петнайсетина минути усилено убеждаване, за да я накарам да се откаже да дойде при нас и да „помага“. Предпочитам да бъда в затвора с Пол, отколкото тя да ми виси на главата и да се намесва във възпитанието на децата ми. След нея звъни майка ми, най-после в ситуация, която е витрина на мрачния й фатализъм.

— Винаги можеш да се върнеш тук, близо до мен, ако се стигне дотам — с надежда казва тя.

Благодаря, това е най-хубавото предложение, което съм получавала. Разсеяно сменям каналите, докато говорим, и спирам, когато стигам до Джери в повторение на „Отвътре-навън“. Прави лицеви опори в килията си. Звукът на телевизора е изключен и преброявам двайсет и пет лицеви опори, докато майка ми продължава да бъбри. Мускулите на гърба му изпъкват под кожата, докато Джери се движи. Той се изправя точно когато мама затваря, и се усмихва на камерата високо на стената, а после изстрелва въображаема стрела от лък право към мен.

31.

Почивните дни се влачеха бавно, докато чакахме да чуем новини за Пол. Още не го бяха освободили. Двайсет и четири часовото му задържане беше удължено на трийсет и шест и после още по-дълго след размаха на перото на някой съдия. Животът обаче трябва да продължи, децата трябва да ходят на училище, а аз — на работа. Надничам между завесите в стаята на Ава и оглеждам улицата. Двама оператори и Деклан Мур са се облегнали на предната стена. Спомням си риданията на Джош онзи ден и решавам никога повече да не го подлагам на това.

— Може ли да минаваме по този път всеки ден, мамо? — пита Ава, пищейки, докато лодката се клати. Измъкваме се през градината, канала и алеята от другата страна. Събудих Маркъс, като удрях по „Мари-Роуз“ и го помолих да ни закара на другия бряг. Той любезно предложи да гребе с лодката по десетте метра вода. Стискам страните на лодката докато кокалчетата на пръстите ми побеляват. Взимаме чантите с учебниците и кутиите с обяда и аз прегръщам Маркъс. Щастлива съм, че оставих репортера да чака навън на студа пред предната ни врата.

— Ще бъдеш ли тук довечера? Може да се наложи да се върнем по същия път.

— Единият от нас вероятно ще бъде тук. Ще дойда да ви взема, за да не дърпаш лодката с въжето с децата и багажа. Но няма да можем да го правим дълго, защото заминаваме на ски в Австрия.

Позволявам си да си представя приятната картина как Макс и Маркъс карат ски, докато гледам тъмния канал.

— Маркъс, боя се, че полицията ще дойде тук утре, вероятно с водолази. Ще претърсват канала. Съжалявам, ако ще ви безпокоят.

Той се усмихва. Зъбите му биха накарали Том Круз да се тюхка за металокерамиката си. Помага ни да слезем на брега.

— Може да побъбрим за екипировката. Обичам да се гмуркам. Ще ги държа под око.

— Благодаря ти за разбирането.

Маркъс прави нещо изненадващо — протяга ръце и ме прегръща. Спонтанният му жест на съпричастност предизвиква сълзи в очите ми. Дълго стоя вкопчена в него. Гърдите му са по-твърди от тези на съпруга ми.

Когато се разделяме, лицата на децата ми са като на бухали.

Докато минаваме през училищната порта, долавям шушукане. Виждам допрени една до друга глави и ръце, вдигнати пред устата. Хора, които не познавам, ме поглеждат и после се втренчват някъде покрай мен. Предполагам, че това означава да си известен. Ние официално сме семейство в беда. Сара слага ръка на рамото ми и поздравява децата.

— Ще ви взема след училище, нали? — пита ги тя и те кимат, а после ми прошепва: — Има ли репортери пред дома ти?

— Да. Маркъс ни докара с лодката през канала.

— Чудесно. Не забравяй, че всичко това няма да продължи дълго, Кейт. Някога работех за народен представител, когото арестуваха за подкуп. Три дни пред кабинета и дома му имаше трийсетина души и после изведнъж се изпариха. Няма дори да си спомниш името му, ако ти го кажа.

— Не съм сигурна дали това ме кара да се чувствам по-добре.

Сара ме притиска до себе си.

— Съжалявам, но не мога да направя нищо повече.

— Благодаря. Ще дойда да взема децата след работа.

— Добре.

Докато изляза от игрището, вече съм превключила на работен режим. Движа се с подновена целенасоченост по пистата с препятствия от бебешки колички, прощъпалници, тротинетки и засмени майки, когато усещам пръсти, които стискат ръката ми. Елоуид. Отърсвам се от тях, сякаш са паяк, който пъпли по палтото ми.

— Знаех, че това ще бъде единственият начин да те хвана, и предполагам, че няма да направиш сцена тук. — Тя ме улавя под ръка и се усмихва снизходително на момченце, която се блъска в коляното й.

Елоуид е права — човек не изпуска нервите си в училище, особено ако си майка в беда, и тръгваме заедно, пародия на стари приятелки.

— Отивам на работа, затова ме остави на мира.

— Само след като чуеш какво ще ти кажа.

Хуквам по стъпалата на метростанцията, но тя ме догонва.

— Не съм била в дома ти. Защо си толкова убедена, че съм била там, за бога?

Изсумтявам, докато прокарвам билета си през автомата.

— Да речем, че съм наблюдателна. Оставила си визитка.

Елоуид ме гледа недоумяващо.

— Чаени чаши и лъжичка — обяснявам. Съзнавам колко абсурдно звучат думите ми, докато ги изричам, и изведнъж започвам да се съмнявам дали не съм си въобразила всичко.

— Чаени чаши?

Качвам се във влакчето и намирам свободно място. Елоуид сяда до мен.

— Начинът, по който ги беше поставила. Разбрах, че си била ти.

— Учената, трезвомислеща Кейт ме блъсна на масата заради някакви чаени чаши?

— Ти пък какво знаеш! — Сприхава съм и твърдоглава, за да прикрия съмненията си, и твърде късно осъзнавам, че тя вероятно го е разбрала веднага. Елоуид получава откази от знаменитости всеки ден в живота си и моите лъжи са не по-малко прозрачни.

Тя сигурно ме е съжалила, защото не настоява да говорим повече на тази тема.

— Знам, че Пол не е направил това на лицето ти. — Двете се обръщаме една към друга. — Виждаш ли? Знам. И не е убил Мелъди. — Елоуид ме гледа с интересните си очи. Сложила си е тъмносин шал, който подчертава цвета на ирисите й и те блестят във виолетово. Тя оправя модната маркова чанта на рамото си — несъмнено безплатна придобивка от работата й — и аз мигновено пожелавам чантата. Като я гледам на нея, ми се струва, че животът ще бъде по-лъскав, ако чантата е преметната на моето рамо.

— За теб е лесно да се правиш на героиня и да виждаш миналото в черно и бяло и розово. Не трябва да мислиш за обърканите противоречия и компромисите на един осемгодишен брак, нито за деца.

— Колкото и да си убедена във вината му, грешиш.

Повдигам раздразнено рамене. Убедеността й е трогателна и аз изпитвам нещо подобно на срам. Елоуид е по-добра и по-вярна приятелка на Пол, отколкото съм аз. Поглеждам я крадешком. Тя е чиста и ухае великолепно. Докосвам насиненото си лице и забелязвам, че мъжът срещу нас не може да откъсне очи от нея. Поглежда я с благоговение, размърдва се неспокойно на мястото си, гледа я как кръстосва крака и проследява ръката й, когато тя се почесва по прасеца.

Фантазиите на случайния пътник за красивата жена в метрото не включват разрязванията на ръката й.

— Защо се самонараняваш? — питам тихо.

Тя изчаква няколко мига.

— Предполагам, че това е начин да поддържам контрол. Страдах от булимия, когато бях тийнейджърка. — Тя върти малкия си, изящен глезен.

— Пол знаеше ли?

Елоуид изглежда шокирана:

— Разбира се! Той беше мой съпруг.

Преглъщам. Пол не ми е казал. Запазил е тайните й дори и след развода. Срамът ми се засилва.

Хрумва ми нещо:

— Правеше ли го, когато всички купонясвахме заедно?

Тя скръства ръце и се хваща за лактите, сякаш се опитва да се защити.

— Най-вече тогава.

— Не знаех. Съжалявам.

Елоуид сменя темата:

— Защо мислиш, че Пол я е убил?

Разказвам й тихо какво се случи онази нощ.

— Той беше много разстроен и съкрушен.

Тя седи невъзмутимо и кима. Не ме поглежда. В мълчанието й има нещо, което много искам да разгадая.

— Какво?

Елоуид не обръща внимание на въпроса и ме гледа изпод дългите си мигли, докато раменете ни се докосват от движението на влакчето.

— Знаеш ли, ти си необикновена.

— Сигурна съм, че ще ми кажеш защо. — Подготвям се за претенциозно определение на хипарската й интуиция.

— Готова си да повярваш, че съпругът ти е убил някого. Не се страхуваш да разследваш мотивите на най-близките си хора. Повярвай ми, губиш си времето в телевизията.

Мъжът срещу нас се олюлява, когато влакчето спира на метростанция. Елоуид не забелязва погледите му, докато той слиза.

— А ти защо си толкова сигурна, че Пол е невинен?

Виждам, че мъжът поглежда Елоуид за последен път през прозореца и после влакчето се гмурва в тунела. Мисля, че тя изобщо не разбра за присъствието му.

— Не знам какво се е случило, онази нощ — прошепва тя. — Не мога да обясня кръвта. Но съкрушен… Виждала съм го такъв. Два пъти.

— Кога?

Поглежда ме с поразителните си очи.

— Мислиш, че не забелязах мъжа, който ме гледаше, нали? — Тя се обляга назад, разочарована, че е права. — Не ме подценявай, Кейт, най-вече ти. Пол често споменава колко си схватлива и че виждаш неща, които другите пропускат. Но към мен си сляпа заради случилото се в миналото. Помисли си как мога да ти помогна.

— Кога беше такъв?

Елоуид не отговаря веднага.

— Когато имаше любовница. — Тя не се опитва да ме докосне, нито да ме утеши или да се престори, че може да ме накара да се почувствам по-добре. — И това не го правеше по-малко човек, нито ме караше да го обичам по-малко. Не мога да ти кажа какво се е случило в гората онази нощ, но съм убедена, че Пол не е бил там. Той не е убил Мелъди, Кейт. Ще се боря с теб — или срещу теб, за да докажа, че Пол е невинен.

Метростанцията се фокусира пред погледа ми и аз ставам. Елоуид е противоречива, крехка и ексцентрична, но по-упорита и по-решителна, отколкото мислех. Години наред я мразех, когато може би трябваше да й се възхищавам. Изкачвам стъпалата на станцията във водовъртеж от ужасяващи чувства. Паднала съм през капак на пода в свят, който не познавам и където стари врагове може би са съюзници, а съпругът ми ще ме съсипе.

32.

Ливи ме вижда от другия край на студиото, поглежда ме отново и се отправя към мен.

— Господи! Изглеждаш толкова зле, колкото аз се чувствам. — Тя нахлува в личното ми пространство, повдига брадичката ми и оглежда подутото ми слепоочие. Чувствам се като ученичка на преглед при училищната медицинска сестра. Ливи издува бузи неодобрително. — Ще изплашиш гостите в този вид. Шаина ще трябва да ги посрещне.

— Значи официално съм твърде грозна, за да работя в телевизия — неумело се опитвам да се пошегувам.

— Малцина от нас не са — сухо отговаря тя.

Не ми е смешно. Усещам състрадателните погледи на Шаина и Мат и видях втренчените погледи на режисьора и осветителите. Чули са новината за Пол. Той ще бъде споменат в предаването довечера. Поглеждам мобилния си телефон. Няма съобщения. Могат да задържат Пол до седемдесет и два часа и после да му предявят обвинение или да го освободят. Колкото по-дълго е в ареста, толкова по-лошо изглежда положението.

Събираме се за репетиция преди предаването на живо тази вечер. Обикновено атмосферата е изпълнена с вълнение, шеги и трепетно очакване и ни обединява да се поддържаме другарски във всяко ново начало, но днес всички са намръщени. Дори Марика е в черен костюм с тясна пола и червени обувки с високи токчета не може да разведри настроението. Тя разговаря съсредоточено с програмния редактор в ъгъла и двамата добавят думи от напечатан на листове сценарий.

Гримьорите сноват насам-натам и чакат реда си. Режисьорът Чет троснато издава заповеди от галерията:

— Марика, когато седнеш на дивана, приближи се до Колин, раменете ви да се допират. Трябва да изглеждате като истински екип.

Колин се опитва да сграбчи Марика в шеговита мечешка прегръдка, но никой от тях няма енергията да го направи с обичайната жар. От позицията си встрани от шумотевицата имам чувството, че аз съм виновна за всичко и че всички обвиняват мен.

— Добре, Марика, хайде да опитаме новата поза! — вика Чет.

Тя кима и взима чашата си с кафе. Прозвучава встъпителната музика и Марика, която обикновено крачи из снимачната площадка, усмихва се и жестикулира, днес седи на ръба на дивана. Камерата се приближава да я покаже в едър план и светлините помръкват.

— Страхотно! — вика Чет.

— Мисията ни в това предаване е да се борим с престъпността, където и когато я открием, за да направим страната по-безопасно място за вас и семействата ви. — Марика прави пауза и леко поклаща глава. — Тази седмица посвещаваме предаването на престъпление, което сме твърдо решени да разкрием, защото жертвата на убийството е създателката на шоуто Мелъди Греъм. — Марика става и камерата я проследява. — В момента полицията разпитва нашия директор Пол Форман за убийството. Но аз заставам пред вас, за да наблегна на редакционната независимост на „Време за престъпление“. Ние не позволяваме намеса в онова, което излъчваме, от собствениците или от ръководството на телевизията. Ние ви поднасяме истината и само истината. — Тя се обръща към Колин, който се отправя към карта на гората, където е бил намерен трупът на Мелъди.

— Боже, много е добра — възхищава се Шаина, докато гледаме как Марика разпитва Колин за кръстовищата около местопрестъплението и часовете.

Астрид и още един милион подобни кандидати за слава би трябвало да слушат и да се учат от кралицата на популярната телевизия.

Ливи се приближава зад гърба ми.

— Джери още ли не се е обадил?

— Не. — Цяла сутрин поглеждам мобилния си телефон, за да видя дали ме е търсил.

— Казах ти. Не може да се разчита на отрепка като него. — Тя се усмихва, доволна, че възгледите й за света не са опровергани от човек, който надминава очакванията. — Мисля, че имаме много материал и без него. — Тя кима към увеличената снимка на Мелъди, сложена като фон, където стоим непохватно до нея аз и шефът й, моят съпруг, слонът в студиото.

Победоносната музика започва да заглъхва и Чет вика:

— И стоп!

— Кафе? — пита Шаина и аз кимам, и пускам телефона си в чантата. Шаина поглежда нагоре към галерията. — О-хо. Големият шеф е с Черния облак.

Тръгваме към стъпалата за галерията и намираме Джордж, изпълнителния продуцент, когото не познаваме, и Ливи, наведени над клавиатура заедно с един от компютърните специалисти.

— Какво ще кажеш за „Предаването е посветено на паметта на Мелъди Греъм, 1984 — 2010 година“?

— Махнете „паметта на“ — заповядва Джордж.

Надничам зад гърбовете им.

— Може да сложите автор на „Време за престъпление“ — предлагам.

— Нека да бъде непретенциозно — отвръща той. — Ще го направим „Предаването се посвещава на Мелъди Греъм“ и годините на раждането и смъртта й. Ще го добавим в началото на надписите.

Ливи и компютърният специалист измънкват съгласието си.

— Боже, колко млада беше — добавя Джордж с отнесен поглед. — През 1984 аз вече се дрогирах в Непал.

Ливи излиза от сумрака на галерията и идва в студиото.

— Събираме се горе след пет минути! — вика тя. — Не закъснявайте!

В ъгъла на залата за конференции има монитор, който предава Скай Нюз. Отивам там и проследявам лентата с новините, която минава в долната част на екрана като сърдечен ритъм на пациент в интензивно отделение. Съзирам името „Форуд“. Показват снимка на Пол, която не съм виждала, на Мелъди, която се усмихва, и на Лекс пред офиса. Усещам, че залата зад мен се изпълва с хора. Някой издърпва вестника от ръката ми и посочва лицето на Мелъди.

— Вижте! Има ни в „Телеграф“ — провиква се Мат и прелиства страниците.

— Показват ни! — добавя Шаина, щом новините променят съдържанието си.

— Ето я Астрид! — възкликвам, когато виждам офисите на „Форуд“ на екрана. Снимат персонала. Астрид е в тесен, светлосив костюм по модата от петдесетте години на миналия век, с дълбоко деколте и обувки с много високи токчета и прилича на Мерилин Монро на млади години.

— Това е тъпачката, която забрави да уреди наема за сградата в Централен Лондон — сърдито казва Ливи, когато Астрид изпраща въздушна целувка на камерата.

— Тя е секретарка на Лекс — обяснявам.

Мат не се сдържа и подсвирва одобрително и завистливо.

— Добре — казва Джордж и ние заставаме мирно. — Изключете това нещо — добавя той и се почесва по носа. — Знам, че всички размишлявате за случващото се във „Форуд“. Истината е, че положението се променя всеки ден. Опитайте се това да не ви разсейва. Тук сте, за да работите, затова работете. Надявам се, че в края на краищата, всичко това ще бъде страхотно за „Време за престъпление“.

Ливи изсумтява.

— Да, невероятна реклама. Истинска катастрофа. Шефовете са заподозрени, че са пречукали създателката на предаването…

— Точно така. Всеки новинарски репортаж споменава по няколко пъти предаванията, които „Форуд“ е направила, и особено „Време за престъпление“ като нещо специално. Това е златна възможност за нас. Представя ни като противоречиви, свежи и дори малко опасни. Сега арестуваха Пол Форман и…

— Аха — прекъсва го Ливи и се обръща към мен.

— А, ти ли си? — Джордж изглежда изненадан. Намръщва се и аз усещам, че по лицето ми плъзва нещо като срам. Раната ми пулсира болезнено. Не съм отговорила на очакванията му и това го улеснява да ме уволни, въпреки че ще употреби страшната дума „освободи“. Джордж върти молив между пръстите си. Нервен е. Всички затаяват дъх и аз чакам гилотината да падне.

— Бива я — обажда се Ливи, сякаш оглежда добитък на селски панаир. — Това може да е в наша полза.

— Обвинения в семейственост… — Гласът на Джордж постепенно заглъхва.

— Това е телевизия — възразява Ливи, сякаш шефът й е малоумен.

Джордж кима.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но трябва да мислим как ще ни се отрази случилото се.

— Ако лично Кейт не е направила нищо лошо, не можете да се отървете от нея — чувственият глас на Марика прекъсва спора им. Става ми ясно, че всичките са говорили за мен, докато не съм била там, и са обсъждали дали да остана в предаването. — Никоя жена не трябва да бъде осъждана заради мъжа, с когото живее. Трябва да помислите за това.

Джордж започва да отстъпва, както е на мода.

— Да, да…

Време е да сложа край на нещастието си.

— Готова съм да напусна, без шум, ако мислите, че така ще е по-добре за предаването. — Ето, казах го, но със свито сърце. Усещам много очи, приковани в мен. Трябва да знам. Не понасям неизвестността и съдбата ми да виси на везните.

Джордж отново завърта молива по начин, който би трябвало да е майсторски, но го изпуска. Моливът пада на масата и се търкулва към мен. Съзнавам колко трудни са фокусите и колко много упражнения са необходими, за да постигнеш идеалната ловкост на ръката си. Джордж не се е упражнявал достатъчно.

— Не, не, остани. Но не трябва да биеш на очи.

— Благодаря.

Джордж не споменава защо мисли, че един изследовател може да бие на очи.

— А сега, за предаването довечера…

— Видяхте ли уебсайта на Лекс? — прекъсва го Мат. — Вижте. — Пръстите му политат по клавишите на лаптопа и той го обръща към останалите. — Трафикът му се е увеличил с четиристотин процента от вчера. Превръща се в истински феномен. Засега са заложени два и половина милиона лири. Може би има начин да се възползваме от това, за да рекламираме предаването…

— Или да го имитираме, когато провеждаме кампании? — добавя Шаина.

Джордж се оживява.

— Ето, това е силата на телевизията и интернет. Предаването ще бъде сензационно. — Той се обръща към редактора на уебсайта и лицето му помръква. — Трябва да се съберем на съвещание веднага щом ни излъчат. — Устата му се отваря и затваря като на риба.

Ливи сяда на стола си, наслаждавайки се на скандала.

— Да се надяваме, че няма да арестуват повече хора от нас, преди да ни излъчат в ефир довечера.

Всички измърморваме съгласието си и се разпръсваме, за да извършим последните приготовления за предаването.

Половин час по-късно се обажда Сергей, който отчаяно търси Лекс.

— Никъде не мога да го намеря. Корабът е без капитан, така да се каже. Служителите се нуждаят от въодушевяващи речи, носят се безумни слухове и се опасявам, че хората ще започнат да дърдорят пред пресата, ако той не се появи.

— Звъня ли у тях?

Сергей въздъхва, сякаш наистина съм малоумна, каквато се чувствам.

— В дома му, на мобилния телефон, във фитнес залата, при майка му, в любимите му ресторанти, в уебсайта му, по електронната поща. Няма го никъде.

Тази работа не ми харесва. Казвам му да провери в болниците, защото може би катастрофата на магистралата е имала забавен ефект.

— Блъснал се е с колата заедно с теб?

— Дълга история.

— Умея да чакам.

— Някой друг път. На работа съм.

Сергей затваря безутешен и аз се обаждам на Джон, който за мое учудване отговаря.

— Боже мой, къде е Пол?

— Още е в участъка. Отпрати ме. Каза, че не се нуждае от мен.

— Това разумно ли е?

— Не, но настояваше, а ти знаеш какъв е, когато е в това настроение.

— Ще му предявят ли обвинение?

— Чакат резултатите от анализа на кръвта върху шала. Ако не дойдат до един-два часа, ще трябва да го освободят.

— Лошо ли се държаха с него?

Джон издава странен звук.

— Става дума за убийство, Кейт, а не за вандализъм върху църковна стена.

— Съжалявам. — Сменям темата: — Говори ли с Лекс? Никой не знае къде е.

— Така ли? На какво си играе? — Той започва да се безпокои.

— Ако не освободят Пол, мисля, че Лекс трябва да го замести утре.

— Ще го потърся. — Чува се шум, докато Джон рови нещо. — Репортерите оставиха ли те на мира?

— Не съвсем.

— Как са децата?

— Не много добре. — Обзема ме чувство за вина, когато казвам това.

— Грижи се за тях, Кейт.

Благодаря му, но не знам за какво.

33.

Следобед най-сетне получавам съобщение от Пол, в което пише, че са го пуснали и се прибира вкъщи. Обзема ме отчаяно желание да го видя. Задържаха го заради мен, сега е на свобода и си искам съпруга обратно. Пресрещам Ливи, която приглажда косата си с мокрите си ръце, докато излиза от тоалетната.

— Трябва да си отида вкъщи.

Тя оправя влажните кичури.

— Освободили ли са го?

— Да. — Чакам изобличителната реч, дежурната лекция, че поставям семейството си пред предаването, но не я чувам.

— Тръгвай. — Ливи изглежда доволна.

— Ще се реванширам, обещавам.

Тя ми се усмихва мило.

— Нали знаеш, че всички мъже са негодници? — Ливи ме потупва по гърба.

Хващам такси за вкъщи и карам шофьора да спре до пътеката покрай канала.

Завивам зад ъгъла до водата и не мога да повярвам на сцената, която съзирам. През всичките години, докато съм живяла тук, не съм виждала повече от трима души с кучета и няколко лисици по пътеката, но този следобед там са се струпали четирийсетина човека. Полицаи, местни жители и репортери, които се суетят около телевизионни камери, полицейска лодка, статив с прожектори, какъвто използваме в студиото, и жена с гумени ботуши, която носи поднос с чаши чай. Бурените и дивите цветя, които растат до асфалта, са стъпкани. Резкият насечен звук на полицейските предаватели и тихото бръмчене на моторна лодка нарушават поразителната тишина на неподвижната вода. На повърхността изплува водолаз. На едната му ръка са се закачили водорасли. Група деца възкликват силно. Полицията претърсва канала за отдавна потънали тайни. На другия бряг и между голите клони на дърветата ясно се виждат бараката за инструменти, градината ни, къщата на Ава Уенди, масата във вътрешния ни двор, барбекюто и нашата къща. Гледам как камерите снимат и обективите се фокусират върху спалните и разтворените завеси. Нашествието е пълно. Забелязвам Деклан от „Експрес“, който разговаря с двама млади мъже. Решавам, че е по-добре да вляза през предната врата. Хуквам обратно по пътеката, минавам по моста и излизам на улицата, където трябва да отбягна няколко репортери. Навеждам глава.

Струва ми се, че са минали стотина години, откакто не съм била в къщата, а не само няколко часа. Затварям вратата и въздъхвам дълбоко, очаквайки да намеря подслон от бурята навън, но когато събличам палтото си и се обръщам да го закача, силен удар в гърба ме запраща към стената и краката ми се плъзгат по дъските на пода. Извръщам се леко и успявам да видя юмрука на Пол, който се забива в стената до мен, когато се дръпвам.

— Как можа да ми го причиниш? Как можа да си помислиш, че аз съм я убил? — Той повтаря това няколко пъти. — Всеки друг, но не и ти!

Лицето му е изкривено от гняв. За пръв път го виждам да избухва и да губи контрол. Пол отново удря стената и аз побягвам към кухнята и задната врата, но после забавям крачка. Няма бягство оттам. Какво ще правим? Ще се бием в градината и националните телевизионни станции ще ни снимат? Превъртам ключа да отключа вратата, макар да знам, че няма да се измъкна. Обръщам се, когато юмрукът на Пол ме поваля на пода на кухнята. Докато се стоварвам на студените плочки, в съзнанието ми изплува ухиленото лице на Лекс. Можем да бъдем звездите в някое от неговите телевизионни риалити предавания и да разиграваме „най-доходните кадри“, докато семейството ни се разпада и всички виждат, че нашата внимателно изградена фасада на идеална двойка със завиден живот е фалшива и я обсъждат през почивката в офиса на другия ден.

— Пол, престани!

— Наистина ли мислиш, че аз съм убил Мелъди? Ти! Мислиш, че не съм по-добър от Джери.

Скривам се под масата в кухнята.

— Всъщност ти ме мислиш за Джери!

Поглеждам долната страна на масата, където сме се събирали на хиляди семейни обеди и вечери. Ава е нарисувала заострени планински върхове, които пронизват пухкави бели облаци, и слънце с дебели лъчи, които топлят семейство от човечета, вървящи ръка за ръка в долината. Баща води майка и две деца. С Пол се бием под балдахин, който показва любовта и невинността на децата ни.

Той приковава ръцете ми към пода.

— Махни се от мен! — изкрещявам и се гърча.

— Как можа да го причиниш на нас!

В мен избухва гняв, когато пръстите му стисват още по-силно ръцете ми. Намигването му, след като изрече първите си, съшити с бели конци лъжи пред полицията, вцепеняващият страх, който почувствах в тунела в Улидж, откровеността на Елоуид и шокът, че Пол се опитва да ме удари, се смесват в смъртоносен коктейл и аз искам той веднага да се махне от мен. Ритвам го с всичка сила в топките и Пол изохква и се стоварва върху мен. Не мога да се измъкна изпод тежкото му тяло. Коленете му притискат бедрата ми.

— Мислиш, че съм имитатор? Добре. Ами ти, Кейт? Ами ти? — Той блъска тялото ми в плочките и главата ми се удря в крака на стол.

Изплювам се върху Пол и когато той пуска ръката ми, за да се избърше, ухапвам пениса му.

Пол изкрещява от ярост и болка и нещо в него се променя, сякаш се превръща в друг човек. Ръцете му се вкопчват в гърлото ми.

— Така ли се прави? Имитаторът действа така, нали?

Съпругът ми се опитва да ме удуши. Дращя с нокти по големите му, твърди длани, но те решително са стегнати около врата ми. Не мога да се измъкна с приказки от всяка неприятна ситуация. Не съм в състояние да произнеса нито дума и съм безпомощна. Кракът ми се блъска в слънцето на Ава отдолу на масата. Пръстите на Пол стискат още по-силно. Не ме гледа, а само говори бързо, но ушите ми кънтят и не го чувам. Не съм мислила, че да те удушат, е толкова болезнено и бързо. Пол не съзнава, че е на път да ме убие. Аз ще бъда поредното доказателство, че най-близките ни хора са способни да ни причинят най-големи страдания. Така е умряла жената на Джери преди години. Всичките часове на снимане, рубриките, блоговете, дискусионните предавания, съобщенията и клиповете в ЮТюб се опитват да разберат Джери, а Пол и аз сме по-близо до прозрението от когото и да било. Гледала ли е Мелъди в очите му към края си?

Лицето му изплува над мен и болката в гърдите ми експлодира в цялото ми тяло. Изпадам в безсъзнание. Човечетата на Ава се разхождат в долината в сянката на смъртта.

Изведнъж Пол издава толкова силен звук, че дори аз го чувам. Отскача назад и на лицето му се изписва ужас и отвращение. Протягам ръце и го одрасквам по лицето. От дирите в плътта му потича кръв. И двамата сме се задъхали. Пол започва да ридае до мен на пода.

Залитнал е на ръба на пропастта и е отстъпил назад. Лежим ранени и окървавени. Повръщам, а той стене.

— Спомняш ли си лова на фазани?

Той е на колене и плаче на пода на кухнята. Още не съм в състояние да говоря и Пол продължава:

— Безплатното предаване от една американска телевизия, за да ни се подмажат? — Той тъжно поклаща глава. — Трябваше да облечем онези глупави зелени дрехи, да се правим на господари на имението и да стреляме по птиците.

Спомням си. Инвърнес, преди пет години. Бях бременна с Ава и група от предградията на Ню Джърси играеше възстановка на „Дивото зове“. „Мислех, че никой в Англия не можа да използва оръжие!“ — провикна се единият и шотландските викачи се почесаха по носовете.

— Опитах се да извия врата на фазана, който прострелях… но не можах да го направя. — Пол ме поглежда с умоляващи очи. — Не можах да извия врата на птица, голяма колкото дланта ми. Беше топъл под перата. — Раменете му потреперват от отвращение. — Не очаквах това. — Лицето му отново се изкривява.

Едва след няколко минути осъзнавам, че някой чука на вратата. Пол подскача, когато чува звука, удря главата си в масата и сяда с кръстосани крака на пода. Успявам някак да се изправя и виждам, че Маркъс отваря задната врата.

— Кейт, реших, че трябва да знаеш… — Гласът му постепенно заглъхва, когато нещо в двама ни го кара да изгуби нишката на мисълта си. Той застава смутено в кухнята, където знам, че обикновено се чувства като у дома си. — Намериха ножа в канала.

Пол навежда глава и пъшка, когато ние с Маркъс го поглеждаме.

34.

Пол отива да прекара нощта в дома на Джон. Тихо му казвам, че според мен така ще бъде най-добре. Той се извинява много пъти, но си говорим от два срещуположни ъгъла на стаята, без да сме в състояние да се докоснем или да се утешим. Взимам децата от дома на Сара и се питам какво ли ще разкрие анализът на кръвта върху шала. Дотогава ще съм в неведение и ще се колебая между надеждата и страха, че съм изтълкувала всичко погрешно. Гледам „Време за престъпление“ сама в хола с угасени лампи. Джери участва в предаването, но не мога да се развълнувам или да бъда доволна, че предчувствието ми се е оказало вярно. А може би трябва, защото тази вечер той е спокоен, говори свързано и Марика е прехласната. Шаина ми изпраща съобщение след края на предаването. Той дойде в студиото, когато вече бяхме в ефир. Ливи е страшно доволна! Браво на теб. Нямам сили да й отговоря.

Събуждам се през нощта, обляна в лепкава пот от кошмар, в който Мелъди сърфира по цунами в червената си рокля и се насочва към мен. Бедрата й са стегнати като на спринтьор и на лицето й сияе ликуваща усмивка. Леглото е студено и празно.

Звъня на Лекс в шест сутринта, но той не отговаря. Не мога дори да изпитам задоволство от реакцията му, че Пол е освободен. Вълната на старото ми поло дращи брадичката ми, докато водя Джош и Ава на училище. През нощта на шията ми са се появили синини и черното поло, осеяно с дупки от молци, което измъкнах от дълги месеци сън, е единственото, което можах да намеря, за да ги скрия. Лицето ми се възстановява, но тялото ми страда, ала въпреки цялата драма изглеждам нормално. Чудя се колко ли други жени са минавали през тези порти с престорена усмивка и избледняващ отпечатък от мъжка ръка върху тях. Джош хуква да разменя картички на футболисти с група момчета до контейнерите за боклук. Ава държи ръката ми, докато чакам пред детската градина. Слънцето започва да топли лицето ми. Настъпващата пролет засилва греенето му. Горещо ми е с полото, но нали съм жива. Пол се отдръпна от пропастта и ме пусна. Оглеждам вървящите наоколо хора и децата, които лудешки търчат в кръг върху бетона, и през ума ми минават различни вероятности. Касиди ме пита дали искам да помогна в продажбата на торти. Сара ми маха с ръка и ми прави знак да пием чай. Да, бих искала да изпием по чаша чай и да побъбрим, след като оставя децата. Бека ми се оплаква от нощните хранения и аз се опитвам учтиво да не й обръщам внимание. Звънецът бие и Джош се нарежда на опашката да влезе в училището. Сама съм, прокудена от удобството и известността на сянката на Пол. Преглъщам, което е болезнено. Боли ме цялото тяло, но раните ми ще заздравеят. Не се страхувам от поражения като майка ми. Аз съм от друго поколение. Имам професия и деца. Синините ще избледнеят, раните ми ще хванат коричка и децата ми ще ме подкрепят. Ние можем и трябва, и ще се съвземем от най-печалната грешка на Пол.

— … и затова реших да спра хляба.

Поглеждам с недоумение Бека. Мисля, че тя ми говори от известно време.

— О, Кейт, забравих да ти кажа, че разбрах на кого е кучето. — Тя ме гледа как мигам и се мръщя. — Онзи ден, когато ти стана лошо в дома на Касиди, ти спомена, че е прегазено куче. Мисля, че е Пилат, лабрадорът на сестра ми. Имаше хубава черна козина и беше много обичлив. Спомням си веднъж в парка как дотича до Макси и… А, тук ли идват?

— Три коли! — вика Касиди.

— Не са униформени.

— Какво ли искат?

— Онзи носи предавател.

— Колко са много!

— В кабинетите ли ще влизат?

— Дано никой не се е наранил…

— Трябва да е нещо сериозно…

— Идват насам!

— Кейт…

— Кейт… О, боже!

Касиди и Бека отстъпват назад. Осиновеното ми семейство от последните пет минути се оказва непостоянно. О’Шей минава през играта на дама и покрай катерушката. Самюълс, Уайт и още двама други, които не познавам, вървят от двете й страни. Крачат целеустремено, насочили се към мен, но аз ги гледам като на забавен каданс, защото нещата се случват твърде бързо за мен и не мога да ги осмисля. Кучето. Възможно ли е върху шала да има само кучешка кръв? Зрънцето на убедеността ми, песъчинката, върху която се градят подозренията ми, започва да се изплъзва.

— Госпожо Кейт Форман. — О’Шей застава пред мен. — Арестувам ви по подозрения в убийството на Мелъди Греъм.

Усещам колективното затаяване на дъх на насъбралите се около мен шейсетина майки. Вероятно за пръв път в сто и петдесет годишната история на викторианското училище дворът утихва и никой не крещи. Самюълс изважда белезници и ги щраква на китките ми. Звукът отеква в сградата, където учат децата ми. Някой ме сграбчва за лакътя и О’Шей и Самюълс тръгват от двете ми страни към портата.

— Знаех си — прошепва Бека.

Във филмите невинните вървят с високо вдигнато чело и предизвикват онези, които ги осъждат. Те са герои, но аз вървя, вперила очи в напукания бетон, и погледите на хората около мен изгарят лицето ми.

— Убийца! — вика някаква жена и тълпата се разлюлява. Самюълс ме хваща по-здраво и ускорява крачка. Гроздове от сурови очи са се вперили в мен. Минаваме покрай директорката, портиера, репортерка от национален вестник, която вече е извадила мобилния телефон от чантата си, жената, която помага на децата да пресекат улицата, чийто знак „СТОП“ е увиснал като счупен до тялото й, и Сара, с пълни със сълзи очи, която ми вика, че ще вземе децата ми след училище. Успявам да кимна. Самюълс отваря задната врата на патрулната кола. Жена, която тича, защото закъснява, дръпва децата си в случай, че направят грешката да ме докоснат. Самюълс държи внимателно главата ми, докато ме настанява на задната седалка.

35.

О’Шей седи срещу мен, подпряла лакти на бюрото си, изнервящо спокойна.

— Нека да повторя. По шала, намерен в дома ви, има следи от кръвта на Мелъди Греъм. Ножът, открит в канала в края на градината ви, е същият по големина и острието има същата форма като този, с който е убита Мелъди. На кого е шалът, Кейт?

— На Пол.

— Така ли?

— Аз ви се обадих да ви кажа за шала!

Тя взима друга папка от бюрото си, отваря я и изважда снимка.

— Бихте ли описали какво показва тази снимка?

Адвокатът седи до мен. Дори той не се сдържа и поглежда. Докосвам компютърната разпечатка, като се надявам, че телесната ми топлина отново ще събере заедно образите. На снимката сме аз, Джош и Ава и се хилим глупаво на обектива от върха на скала. Облечени сме в дебели палта и обути с ботуши. Децата стоят от двете ми страни и сме се навели срещу силния вятър. Лицето ми отчасти е скрито от разрошените ми коси.

На врата ми е увит шалът на Пол. Чувам, че адвокатът ми въздиша. Мислех си колко мил е Пол, когато ми предложи топлия кашмирен шал. „Аз имам шапка — каза той, докато отваряше багажника на колата, за да извади палтото си. — По-студено е, отколкото мислехме. Вземи шала.“ Той протегна ръце, нахлузи шала на врата ми и ме притегли към себе си. Хванахме се за ръцете, докато залитахме като пияни от силния югоизточен вятър, вървейки към мястото с красивия изглед, твърдо решени да подишаме чист въздух, преди следобед да се заврем в кръчмата. Снимката беше направена през ваканцията между двата срока през февруари на Девънските скали, където Пол иска да бъде разпръснат прахът му.

— Тъй като не отговаряте, аз ще опиша снимката — казва О’Шей за касетофона. — Кейт Форман е снимана с шала, изцапан с кръвта на Мелъди Греъм.

Тя прелиства страница от папката.

— Къде бяхте в понеделник вечерта на осми март?

— Вече ви казах, бях вкъщи.

— Колко коли имате, Кейт?

— Какво значение има?

— Онази вечер Пол е взел едната кола, но вие имате две, нали? Не е на алеята, а я паркирате на улицата.

— Може ли цигара?

— Боя се, че в полицейските участъци не се пуши, Кейт. — Самюълс излиза от стаята. О’Шей се обръща към касетофона и казва: — Детектив сержант Самюълс излиза от стаята. — След това отново насочва вниманието си към мен. — Взехте ли колата онази нощ?

— И да оставя сами децата си?

— Случва се непрекъснато.

— Не съм взимала колата и не съм оставяла сами децата си вкъщи!

— Разкажете ми за работата си, Кейт.

— Какво искате да знаете?

— Вие сте член на екипа, който прави „Отвътре-навън“.

— Имам малка роля и работя предимно у дома.

— Но сигурно познавате много добре Джери Бонакорси.

— Не го познавам. Не съм се срещала с него.

— Отишли сте при него на конните надбягвания в Челтънхам тази седмица и сте го убедили да участва още веднъж в телевизионното предаване „Време за престъпление“. Служебният ви номер е записан в телефона му. Единият от два номера.

Прокарвам ръка по лицето си. Хвана ме.

— Той очарова ли ви, Кейт? Подсказа ли ви някакви идеи? Бонакорси, изглежда, е очаровал всички останали. Той е новият герой на деня по причини, които лично аз не мога да проумея. Не съм почитателка на съдебната система, но бяха прави да го държат толкова дълго в затвора. Не се подвеждам лесно само защото Бонакорси умее да разправя хубави истории с интересен акцент… — Тя подръпва колосания си маншет, раздразнена, че е показала чувствата си. — Нито от него, нито от вас. Гледали сте часове видеозаписи с него, слушали сте го да говори — О’Шей завърта очи към тавана в ироничен жест — за живота, страстите и нрава си. Били сте в идеално положение да извършите убийство.

— Това е абсурдно. Защо ще я убивам, за бога? И защо по този начин? Прекалено очевидно е! Защо ще хвърлям ножа в канала зад дома си, когато в Лондон има стотици контейнери за отпадъци, където мога да го хвърля, докато се прибирам? Същото е и с шала. Защо ще държа такова уличаващо нещо в дома си?

— Детектив сержант Самюълс отново влиза в стаята — казва О’Шей. Той се обляга на стената и пъха ръце в джобовете си. — Защо не ни кажете? — продължава тя. — Мисля, че сте задържали шала и ни казахте за него, за да натопите Пол.

— Безумие!

— Това е идеално отмъщение, нали, Кейт? — О’Шей се навежда към мен и говори тихо. Сложила е твърде много омекотител в прането си и долавям неприятна миризма на теменужки. — Убили сте любовницата на съпруга си, но това не ви е било достатъчно. Искали сте да го накарате да страда и да разбере какво сте преживели…

— Всичко, в което ме обвинявате, важи и за Пол. Той защо не е тук?

— Пол има алиби.

— Да, аз му го осигурих!

О’Шей не откъсва поглед от мен.

— Оказва се, че съпругът ви има друга жена, която поддържа твърденията му. — Тя забелязва, че се намръщвам. — Пол Форман твърди, че е бил с Порша Уедъръл, след като е излязъл от бара онази вечер.

— За бога!

— Тя е изпълнителен директор на една от най-големите фирми в Обединеното кралство…

— Знам!

— Не сте много щастлива от новината, нали, Кейт?

— Той не е споменавал за това, по дяволите!

— Мислите ли, че Пол крие много тайни от вас? А крие ли други жени? Например бившата си съпруга отпреди осем години? Това ядосва ли ви, Кейт? Влудява ли ви? — Тя отмества очи. — Вбеси ли ви връзката му с Мелъди? Достатъчно силно ли ревнувахте, за да я убиете?

Издавам подигравателен звук и подскачам, когато Самюълс удря с юмрук по масата.

— Губиш ни времето! Той не само я чукал, но и е щял да ви зареже заради нея, нали? Намерил е музиката с Мелъди, така да се каже, нали, Кейт? Щели са да направят нещо повече от телевизия заедно!

Седя върху ръцете си и щипя краката си.

— Искам да ви питам нещо, Кейт. Кой работи по-малко и се забавлява повече от един богат телевизионен изпълнителен директор? Отговор — съпругата му! Щели сте да загубите парите и общественото си положение заради една млада красавица и затова сте я убили.

— Не съм убила никого!

— Защо проникнахте с взлом в офиса на съпруга си? — пита О’Шей.

Адвокатът ми се съживява и прави онова, за което му се плаща.

— Доколкото ми е известно, онази вечер не се е случило точно това. Госпожа Форман е използвала ключа на съпруга си, за да влезе там.

О’Шей перифразира въпроса си:

— Какво търсехте там посред нощ? Какво толкова важно имаше, че не можеше да почака до сутринта?

— Търсех доказателство, което да подкрепи или да обори подозренията ми. Не мислите ли, че отчаяно искам всичко това да не е вярно? И наистина намерих разни неща! Открих доказателство за непристойно поведение от страна на Лекс, което евентуално ще му попречи да получи последното плащане от продажбата, финансовото уреждане на въпроса с Мелъди за идеите й изобщо не е изяснено. Всичко е объркано и това ми се стори подозрително.

О’Шей размахва ръка, сякаш суши лак на ноктите си.

— Знаем всичко за финансите на „Форуд“ и приноса на Мелъди. Тази следа не е интересна.

Самюълс тръгва да обикаля стаята, която обаче е толкова малка, че след две крачки трябва да се обърне.

— Това е безсмислено отклоняване от темата. Започнете да говорите, Кейт. Дайте ни нещо или ще бъдете обвинена в убийство. След двайсет и пет години ще направят предаване в „Отвътре-навън“ за вас, но дъщеря ви няма да иска да го гледа! На колко години е сега? На четири? Няма да ви помни. Ще се наложи да гледа снимки, за да разбере коя сте, при положение че баща й позволи да ги запази. Ще има нова майка и вероятно нови братя и сестри, защото мъж като Пол не може да остане дълго сам, нали?

— Престанете!

— Ревнували сте го от Мелъди, но представяте ли си как ще живеете, като знаете, че Пол е с друга жена и вашите деца!

— Стига! — изкрещявам, когато започвам да осъзнавам в каква дълбока яма се намирам.

— Мисля, че клиентката ми се нуждае от почивка. Разпитът е много напрегнат — казва адвокатът.

Самюълс се навежда над О’Шей и се извисява застрашително над мен, като се подпира на масата с голямата си ръка.

— Не забравяйте, Кейт, че когато се върнете в килията и погледнете четирите стени, и ако наистина не сте я убили, тогава съпругът ви яко ви е натопил. Затова помислете си, Кейт. — Самюълс почуква с показалец слепоочието си, надвесва се още по-близо над мен и прошепва: — Помислете си добре.

— Важно е да направим почивка — настоява адвокатът ми.

О’Шей подрежда папките си на купчина и приглажда краищата им. Имам чувството, че тя не е напълно убедена в методите за разпит на Самюълс.

— Не мислете, че борбата е вие или той — добавя О’Шей. Столът й изскърцва по линолеума. — Може да установя, че и двамата сте виновни. — Тя се обръща към касетофона. — Часът е дванайсет и двайсет и две минути. Разпитът приключва. — О’Шей се навежда, натиска бутона за изключване и се изправя.

— Кажете ми само едно — моля я. — Намерихте ли следи от кръвта й в умивалника ни?

Тя се обръща и ме поглежда, докато отваря вратата.

— Не, но не ни трябва кръвта й в умивалника ви. Вече разполагаме с достатъчно улики, за да ви предявим обвинение.

* * *

Напрежението от неизвестността най-после се разсейва. Пол го е направил. Той е. Кръвта по шала е на Мелъди. Безпристрастното, неопровержимо доказателство сочи към Пол. Отказвам затворническата помия и гриза нокти, за да заменя желанието си да запаля цигара. Припомням си всяка стъпка от намирането му в кухнята в онази съдбовна нощ. Представям си го как се усмихва обезоръжаващо. Той много добре умее да създава атмосфера, да убеждава хората да направят каквото иска и да манипулира тълпата и полицията. Естествено, че Порша се е съгласила да му осигури алиби. Кошмарът носи още повече безплатна реклама и слава за „Отвътре-навън“ и издига профила на телевизия „Форуд“ на безпрецедентно ниво. Кой амбициозен човек би устоял на малко взаимни услуги? Една дребна лъжа тук и друга по-голяма там може да създадат нови съюзи, по-мощни, отколкото мога да си представя. Всичко е игра, ако си на печелившата страна, също като играта „Убийство с намигане“. Прегазените на булеварда към победата нямат значение. Пол е планирал всичко идеално. Може би съм намерила моя пръв гениален престъпник. Той изигра мен, Лекс и Порша. Не остави незащитен фланг и недовършена работа.

И все пак… Едно време си изкарвах прехраната, като задавах въпроси, за да получа неочаквани резултати. Попитай нещо различно и ще ти дадат различен отговор. Ами кучето? Кучето не се вместваше в картинката, а гениалният престъпник се погрижва да има обяснение за всичко. Какво си пропуснал, Пол? Какво да използвам, за да се спася?

Адвокатът идва при мен по моя молба. Той е слаб мъж с очила и дълги бакенбарди, които дращят, когато ги почеше. Полицията ми го предложи и аз приех въодушевено като гост на сватба, поканен да избира между пиле и сьомга. Джон дойде да ме представлява, но аз го отпратих. Той е покварен от Пол и е на страната на брат си. Затова служебният защитник Тео с дращещото лице и аз сме срещу целия свят.

— Имат ли достатъчно улики, за да ме обвинят?

— Да, но горят от желание да подсилят обвинението. Свързването на доказателствата с вас не е ясно, както им се иска. Вашата ДНК не е върху ножа, а шал може да сте носили вие или съпругът ви. Проверяват колата ви, но щом досега не са открили нищо, мисля, че е чиста.

— Внезапното алиби на Пол изглежда подозрително, нали?

Тео се поклаща на износените си черни обувки.

— Работата ми тук е да представлявам вас, госпожо Форман. Мисля, че не ми помага, ако разсъждавам по други въпроси.

— Името ми е Кейт. Престани да ме наричаш Форман.

Той кима и издува червендалестите си бузи.

— Току-що чух разговор в коридора. — Тео млъква и аз вдигам глава. — Изглежда, има разцепление в редиците. О’Шей не е сто процента убедена, че знаят истинската история…

— Не е!

— Но тя е самотен глас в пустиня. Натискът да ти предявят обвинение ще се засилва.

— Къде вижда разминавания О’Шей?

— Боя се, че не знам. Те ще поискат да те задържат до утре, но повикаха някъде О’Шей. Е, ще се видим сутринта.

Сядам на синтетичното одеяло на леглото в килията. Не искам да видя Тео, а децата си.

— Може ли да ми донесеш чаша чай и „Сникърс“? — питам и Тео спира и се почесва. — Хайде, видях автомата в коридора. — Той кима и след няколко минути изпълнява желанието ми.

Изобщо не заспивам. Гледам на тавана стрелката, сочеща към Мека. На курса по методи на разпит научих, че първото, което следователят трябва да направи, е да накара заподозреният да престане да повтаря, че е невинен. Колкото повече го казва, толкова повече се убеждава в това и става по-трудно да се изтръгнат самопризнания. Аз си го повтарям толкова често, че се превръща в мантра. Повтарям си го в случай, че започна да се колебая, защото доказателствата срещу мен се трупат като сняг на планински склон и съм на път да ме затрупа лавина. Порша е осигурила алиби на Пол. Пол, ти си нагласил всичко. Спомням си какво ми каза веднъж. Изискват се едни и същи усилия независимо дали за нещо малко или нещо голямо.

Ти се прицели колкото е възможно най-високо. Замислям се за снимката ми с шала. Пол е планирал всичко много отдавна. Докосвам стената от бетонни блокове и прокарвам длан по зърнестата грапавост. Някой е надраскал: „Да ти го начукам“. Не бих се изразила по-добре. Не разбирам защо Пол би ме натопил. Допълнителните пари не са достатъчен мотив, защото го познавам отлично, но не виждам какво пропускам. Трябва да говоря с Лекс, да задам правилните въпроси и да получа правилните отговори. Трябва да се измъкна оттук. Прокарвам пръсти по носа и брадичката си. Ако изляза оттук, тогава сме ти или аз, Пол.

36.

Сигурно е настъпило утрото, защото О’Шей стои пред килията, която е отключена.

— Хайде, Кейт, втори тур.

Тръгвам след нея и Самюълс по коридора, нетърпелива да изляза.

Тя ми предлага чаша чай и аз я приемам с благодарност. О’Шей е с бледорозова блуза със заоблена якичка. Тя съблича сакото си и го поставя на облегалката на стола си. Острите ръбове на ръкавите й може да те порежат. Одобрявам това. Пристига Тео. Костюмът му е измачкан. Виждам, че О’Шей не одобрява това.

— Разкажете ми за брака си, Кейт.

— Имахме много успешен брак.

— Имахме? Какво се промени?

— Заварих Пол с кръв по ръцете и да говори несвързано… Това се промени!

— Значи само допреди две седмици цареше идилия в брака на семейство Форман?

Наистина ли е минало толкова малко време? Само за шестнайсет дни ли се случи всичко? Не е възможно.

О’Шей се обръща към Самюълс, който й дава брой на „Дейли Мейл“.

— Това ли наричате успех?

Тя разгръща вестника на двойна страница, където в средата има снимка на Маркъс, който ме прегръща до канала, а децата ми гледат. Заглавието крещи:

Съпругата на създателя на „Отвътре-навън“ обвинена за убийството на Мелъди

„В нещо като сюжет за телевизионна драма, която би могъл да напише съпругът й, Кейт Форман, съпругата на създателя на «Отвътре-навън» Пол Форман, е арестувана за убийството на двайсет и шест годишната телевизионна изследователка Мелъди Греъм. Слуховете за интимна връзка между един от най-преуспяващите и известни продуценти в британската телевизия и Мелъди са предоставили убедителен мотив за ареста и както показва тази драматична снимка, не всичко е така, както изглежда в брака на един от най-влиятелните хора в телевизионната индустрия. Двайсет и две годишният Маркъс Дютуа, дърволечител, живее на яхта, закотвена в задната градина на луксозния лондонски дом на двойката. Това нестандартно решение предизвиква учудване сред съседите на семейство Форман и в телевизия «Форуд»…“

Не мога да продължавам да чета и прескачам на снимка на Астрид, още по-голяма от тази на Мелъди. Виждам, че тя е цитирана по-надолу в статията:

„Кейт изглеждаше свястна жена, малко като любима леля, но връзката й с Маркъс ме порази като неподходяща за човек с нейното обществено положение…“

Астрид се е представила като изпълнителен асистент на Пол.

— Това е отвратително… — Гласът ми заглъхва и ме обзема безнадеждност. Горкият Маркъс, малкият му жест на съчувствие, изтълкуван погрешно, и личният му живот изложен на вестникарска хартия. — За това има напълно невинно обяснение и съм сигурна, че го знаете.

О’Шей взима вестника.

— Проблемът е, че твърде голяма част от тази история привидно е невинна, Кейт. Но шалът, ножът в канала… Я стига! За мен всичко е ясно. Или си ти, или е той, или и двамата.

— Всички знаят за канала! „Форуд“ използваше яхтата за офис известно време и много хора от телевизията знаят как да стигнат дотам. Не знаете това, нали? — Изпитвам горчиво задоволство, като виждам, че О’Шей и Самюълс се споглеждат. — Там беше счетоводният отдел. Работеха на яхтата, преди да се преместят в новите помещения, и им беше много тясно. Всеки може да е хвърлил ножа в канала.

— Хващате се за сламки, Кейт.

— Да! Защото невинните не знаят всички отговори! И аз не знам отговорите, но знам, че не съм убила Мелъди! Няма да кажа нито дума повече.

След половин час напразни опити да ме накарат да проговоря, да си призная, да се изповядам или да се пречупя, те ме връщат в килията, където прекарвам следващите три часа, като слушам как бълнуващият пияница в съседство крещи псувни и скандира.

Два часа по-късно, когато алкохоликът се е накрещял и се е свил на пода, Тео идва при мен.

— Имам изненадваща новина. Ще те освободят.

— Какво…

— Детектив инспектор О’Шей има кураж — добавя адвокатът и поклаща глава. — Колегите й не одобряват решението й. Може да те следят, за да видят къде ще отидеш.

— Мислех, че доказателствата са неоспорими.

— Не могат да бъдат сигурни дали не е съпругът ти. В алибито му пак има достатъчно време да убие Мелъди. Времето е малко, но е възможно.

— Предполагам, че би трябвало да се радвам, но като знам, че ако аз съм навън, Пол трябва да е вътре, се чувствам загубила.

В отговор Тео почесва бакенбардите си.

37.

Униформен полицай отваря вратата на предварителния арест и аз тръгвам след него през фоайето на участъка, където чака възрастна двойка. Колебая се дали да изляза през предната врата, но Тео ме уверява, че репортерите не знаят в кой участък съм задържана. Излизаме, мигайки в късния следобед, и никой не ни поглежда. Тео ми дава визитната си картичка. Проявява интерес да ме представлява в съда. Мисля си, че ще се стигне дотам, ако не намеря нещо, което ще ме отърве.

Трябва да говоря с Лекс. Той е бил в бара онази нощ и се е срещнал с Мелъди, преди тя да умре. Лекс искаше да говори с мен, но сега се е скрил и аз смятам да разбера защо. Телефонът му ме препраща веднага към гласовата поща. Обаждам се на Сара и набързо говоря с Джош и Ава, преглъщайки сълзите си. Сара взима телефона и весело ме уверява, че децата са добре. Опитвам се да не мисля за тях, взимам такси и насочвам мислите си към Лекс. Ще чакам пред апартамента му, докато той се върне. Все някога ще го направи. След два часа обаче ми става студено и се отегчавам. Пол ми изпраща съобщение, че е взел децата от дома на Сара. Настоява да се прибера вкъщи, но първо трябва да получа някои отговори.

Слагам премръзналата си ръка върху модното зърнесто дърво на вратата на мансардата на Лекс. Три тежки, супермодерни ключалки препречват влизането ми. Искам да се вмъкна вътре и да потърся мотиви и тайни, но не мога. И после ми хрумва идея.

Минава деветнайсет и трийсет, когато стигам до офисите на „Форуд“. Настойчивото ми звънене на вратата довежда млада жена в униформа на фирма за почистване.

— Роза тук ли е? Роза, чистачката?

Тя разбира единствената дума, която има значение, и отключва вратата. Точно както подозирах, в стаята няма никого. Там рядко има някой след деветнайсет часа. Минавам покрай издутите чували за боклук и се насочвам към дебела, яка жена, която чисти с прахосмукачка.

— Роза!

Тя се обръща, изключва машината и избърсва ръце в карираната престилка на униформата си. Необходима й е минута, за да се досети коя съм.

— А, госпожо Форман? Добре?

Отвръщам на широката й усмивка. Боже мой, тя не знае. Всяка вечер Роза изпразва телените кошчета за боклук и смачква хартиите, разхвърлени върху бюрата на служителите на „Форуд“, но никога не ги чете и не гледа новините. Не ги разбира. Повечето хора от персонала не разговарят с нея и не са запомнили лицето й. Тя е само част от армията работници, които се въртят наоколо и поддържат важните личности, които са стигнали до същността на нещата. Роза няма представа за бурния скандал, който се вихри тук, и че аз съм опозорена и трябва да ме отбягва.

— Деца? Добре?

Слагам ръка на рамото й и кимам. Отварям чантата си и изваждам портмонето си.

— Виж, имам нова снимка. — Правена е преди два месеца. Изглеждаме идеално — спокойно и любящо семейство.

Роза засиява.

— Красиви! Ти голяма късметлийка!

— Роза, трябва ми нещо важно. — Говоря бавно. Тя кима внимателно. — Имаш ли ключове за апартамента на Лекс? — Роза се мръщи. — Имаш ли ключове за къщата на Лекс? — Имитирам превъртане на ключове в ключалка.

— Да, госпожо Форман, аз чистя къщата му.

Кимам въодушевено. Веднъж Джон ми каза, че Лекс прекарва всичките си разходи, дори почистването на апартамента си, през счетоводните книги, за да намали данъчните си задължения. Добрият стар Джон.

— Знам. Може ли да ми дадеш ключовете? Утре е рожденият му ден и ще правим купон — изненада в дома му.

Роза гледа недоумяващо.

— Забава. Аз ще направя торта, ще сготвим много храна, а после ще угасим лампите и когато Лекс дойде и отвори вратата, всички ще изскочим и ще извикаме: „Изненада!“. — Жестикулирам като мим в лош водевил. — Може ли да взема ключовете ти? Ще ти ги върна по-късно през седмицата.

Отнема й няколко минути, за да си преведе наум думите ми, и после лицето й разцъфва в усмивка.

— А, госпожо Форман, добра идея!

Роза се приближава до закачалката, където са чантата и палтото й, преравя ги и изважда връзка ключове. Те проблясват на сухата ми длан и аз чувствам първите тръпки на вълнение на зова към действие.

* * *

Вратата на Лекс се отваря безшумно. Лъскавите стоманени панти работят много по-добре от тези на моята външна врата, която винаги заяжда след дъжд. Не съм идвала тук. Лекс никога не кани гости или домашните му забавления не включват мен. Докато се качвам по стълбите и влизам в мансардното пространство, решавам, че е второто. Мястото е огромно, с ниски кожени дивани, мощни прожектори, големи, странни творби на модерното изкуство, килим от телешка кожа и кухня с бар. От контейнера за отпадъци се разнася неприятна миризма. Роза и колежките й трябва да почистят.

Оглеждам плочките и претърсвам шкафчето в банята. Там няма нищо изненадващо, но в малък вграден долап зад тоалетната намирам лепило за зъбни протези. Слава богу. Лекс знае, че една двайсет и пет годишна жена ще намери това за още по-смущаващо от крем против хемороиди.

Започвам да се наслаждавам на незаконното си влизане. Отварям бутилка бира от хладилника и започвам да ровя в бюро, отрупано със записки за кампанията му по интернет. Смятам за интересен начина, по който работи умът му. Идеите му са свързани с надраскани линии, забележките са написани отстрани в полетата и въпросителни знаци съкращават други мисли, които не са развити. В бюрото има дебела папка с договори — изкупуването от КПТВ, самозалепващи се листчета към страници, в които се споменава за ускоряване, и куп страници с подклаузи и списъци със спорни точки. Бележникът му е изписан и аз го прелиствам, когато забелязвам на масата нещо, което наричат конзоли в списанията за вътрешен дизайн. Взимам видеокамерата „Панасоник“, все още в кафявата си опаковъчна хартия за доставка, и я обръщам. Камерата е скъпа, цифрова и безжична. Има пакет медийни карти в пластмасови кутийки. Разопаковам всичко и го слагам в чантата си. Лекс няма да има нищо против, ако ги взема.

Докато махам картонената кутия, от спалнята се чува шум, който ме смразява. Звъни мобилен телефон. Звъни дълго и аз стоя неподвижно в апартамент, който не е мой, с очи, приковани в открехнатата врата. Телефонът престава да звъни и настъпва тишина. Той е тук и чувствам вина, че съм нахлула в личното му пространство. Но в апартамента не се чува шум от друг човек. Приближавам се до спалнята, бавно бутам вратата с един пръст и я гледам как безшумно се отваря.

Лошата миризма се разнася от теб, Лекс.

Той лежи под неудобен ъгъл на леглото и гледа към тавана. Едната му маратонка се е изхлузила и е паднала с подметката нагоре на килима. Главата му е сълзяща, кървава каша там, където е бил ударен с нещо тъпо и тежко, и очите му са втренчени в празното пространство. На врата му е увито два пъти бяло въже с окъсани краища. Целият е в синини. Борил се е до края.

Едва не подскачам, когато мобилният му телефон пиука с пристигащо съобщение. Дишам бързо и на пресекулки. На път съм да изпадна в паника и това ме подтиква към действие. Не виждам телефона му и осъзнавам, че Лекс лежи върху него. Пъхам ръце под тежкия му гръб и се взирам съсредоточено във вратите на гардероба, за да избегна очите му. Измъквам телефона, който обаче е заключен с парола и не мога да се добера до тайните на Лекс. Избърсвам го и го оставям.

Стоя, без да знам какво да направя. Лекс, моля те, дай ми знак какво е станало тук. Опитвам се да огледам местопрестъплението с окото на криминалист. Апартаментът е подреден, леглото е оправено и няма чаши, пепелници или изпити до половината бутилки вино и линии кокаин. Проверявам в съдомиялната машина, която е измила различни чаши, чинии и прибори. Сушилното отделение е празно. Оглеждам за прашни очертания от липсващи предмети, но Роза си върши добре работата. Няма нищо.

Посещението не е било приятелско, но ти си пуснал някого, когото си познавал толкова добре, че те е изненадал в спалнята ти, Лекс. Търся нещо тежко, с което може да е бил ударен по главата, и решавам, че извършителят вероятно го е взел. Питам се дали не е хвърлено в канала. С какво те удариха, Лекс? Ударът не те е убил, но те е обездвижил. Трябвало е да се сетиш какво ще те сполети.

О, Лекс, прости ми за подозренията и самодоволството ми! Автомобилната катастрофа придобива съвсем различен нюанс — невинен, уплашен човек, който се бори със сенки. Оставам още няколко минути и се надявам да открия нещо, но напразно.

Затварям вратата и я избърсвам с ръкава си. В коридора чувам музика от съседния апартамент и женски смях. Някой се наслаждава на живота в мансарда в Централен Лондон. Обзалагам се, че пощенският код с лекота привлича тук жени. Но трябва да се махам.

Извървявам осемстотин метра, използвам телефонен автомат и се обаждам анонимно на 999. Пет минути по-късно падам на мократа улична настилка, изкрещявам от шока от разкритието си и от ужаса колко глупава съм била в момент, когато е трябвало да съм абсолютно хладнокръвна. Оставих бирата до лаптопа на Лекс. Слюнката ми блести на гърлото й.

38.

Джеси маха веригите на металната врата на ателието си и се бори с катинара в сумрака.

— Знам, че е досадно, но онзи ден обраха магазина малко по-нататък по улицата.

— Мислех, че с това се приключи през деветдесетте години на миналия век.

— Очевидно се е появило отново заради рецесията. Не съм сигурна дали някой крадец ще реши, че си струва да съсипе хола заради една от картините на Джеси, но си замълчавам. Тя е тук и това е най-важното — единственото, което има значение. Трябва ми малко пространство, за да помисля какво да правя. Не мога да се прибера у дома, колкото и отчаяно да искам да видя децата. Полицията ще ме арестува като главен заподозрян за убийството на Лекс.

— Как си? Изглади ли нещата с Пол?

Втренчвам се недоумяващо в нея. Джеси почуква с пръст по слепоочието си и тръгваме нагоре по стълбите към ателието й.

— Забрави ли, Кейт? Ти мислиш, че той има любовница.

Времето сякаш, се е свило и аз съм преминала през необятни пространства, без да мигна. Любовница. Колко странно звучи това и колко далеч отидохме. Джеси беше заета с творческите си истории, неинформирана и нищо несъзнаваща като наскоро пристигнала имигрантка чистачка. Влизаме в ателието й и аз се тръшвам на изпръскана с боя училищна скамейка до газов радиатор.

— Между другото, имам делова среща след половин час. Знам, че е късничко, но тя не можа да ме вмести в програмата си в друго време. Затова, ако искаш, изчезни през това време, а после можем да отидем да пийнем нещо.

— Лекс е убит.

Тя спира да се движи, както държи платно в ръцете си.

— Преди малко открих трупа му. Полицията ще помисли, че съм го убила аз. Те вече мислят, че съм убила Мелъди.

На лицето на Джеси се появява изражението, което познавам най-добре — широко отворена уста от недоумение.

— Същият метод е използван и за двамата… — Млъквам, защото осъзнавам, че ще трябва да започна отначало.

Очите на Джеси мигат и веждите й танцуват нагоре-надолу, докато се опитва да проумее онова, което чува.

— Защо? — Тя се разгневява. — Защо са убили Лекс?

— Не знам. Сигурно е открил нещо.

— Какво е открил, Кейт? Мисли!

— Не знам. — Изучавам крехките нокти на пръстите на Джеси, които стискат платното. Остри са като бръснарски ножчета, изсушени от терпентин и студени ателиета и издраскани от художническата работа. Ръцете говорят много за човека. Ноктите на Мелъди бяха къси, електриковосини и в контраст с роклята й. Ръцете на Пол са топли и меки, свикнали да тракат по компютърната клавиатура.

— Нещо важно, заради което си е струвало да го убият.

Джеси подпира платното на стената, изтрива длани в изцапаните си с боя панталони и се хваща за коленете, сякаш да се предпази от онова, което чува.

— Мислиш ли, че го е направил Пол?

Разплаквам се от безнадеждността на положението.

— Не знам, но как да мисля друго! Порша е осигурила алиби на Пол…

— Порша Уедъръл?

— Същата.

— Деловата ми среща е с нея. Ще се опитаме да намерим решение на проблема с поръчката на Рейф Спенсър. Не му харесва.

— Така ли?

— Настоява да види портрета, а аз едва съм го започнала. Рейф иска да види как напредва работата ми — нещо, което обикновено не позволявам на никого, но Порша изви ръцете ми и сега той иска да променя картината, въпреки че не е довършена. Всички се мислят за проклети Медичи и командват хората.

— Ще кажа някоя добра дума за теб на Порша. Мисля, че портретът ще стане страхотен.

— Е, в светлината на разместването на пластовете, както казват американците в моята професия, инвестицията изглежда благоприятна за Рейф, а той пак не е доволен.

— Къде е картината?

Джеси отива в отсрещния край на ателието и смъква покривалото от платното. Портретът е в обичайния й стил — изпълнен с жизненост и ярки цветове, които преливат един в друг. Оформени като чинии очи са нарисувани на синкаво-розовата плът на лицето. Сивият костюм на Рейф все още само е скициран, но се виждат огромни, разкривени рамене. Това е изкуство, което изисква внимание, съвсем различно от акварела на стената до веригата на вратата.

— Защо е реагирал толкова бурно? Знае какъв е стилът ти.

„Подписът“ на Джеси е дума или израз, който се рее в бледожълтото пространство до главата на субекта. На тази картина до лицето на Рейф танцуват смарагдовозелени букви: „Зелена, зелена трева“.

Мобилният телефон на Джеси звъни.

— Слизам — отговаря тя, обръща се към мен и вижда разтревоженото ми изражение. — Порша е…

— Никой не бива да ме вижда…

— Сигурна ли си? Може би ще я попиташ за алибито на Пол?

Погледите ни се срещат с разбиране.

— Не й казвай за Лекс — предупреждавам я. — Съмнявам се дали е съобщено по медиите.

— Ще я доведа. — Тя взима ключовете си и излиза. След няколко минути двете влизат в стаята.

Щом ме вижда, Порша възкликва силно и демонстративно ме прегръща и ме целува, сякаш предизвиква преобладаващото обществено мнение.

— Боже мой, само на какво подлагат теб и семейството ти! — Не казвам нищо и тя продължава: — Знам, че е трудно, но не трябва да четеш статиите във вестниците. Не забравяй, че те само се забавляват на твоя гръб. Обаче мисля, че Пол много се бави с реакциите си. Трябва ви пиар, някой, който да представлява семейството ви и да говори от ваше име. В такъв момент ви е необходим професионалист. — Сяда на скамейката, отваря чантата си и изважда телефона си. — Въртят ви на шиш в блясъка на медиите, но е време да поемете контрола. Знам една много добра фирма за управление на репутацията. Шефът ми е стар приятел. Трябва да му се обадите. Споменете името ми. — Тя изважда тефтерче с кожена подвързия от чантата си, откъсва листче и написва телефонния номер. — Това ли е чантата ти? — Порша пъха листчето под нея. — И на всяка цена изпратете сметката за услугите им в кабинета ми.

— Искаш ли питие, Порша? — пита Джеси и Порша приема чаша вода. Елегантните й обувки и скъп костюм с панталон изглеждат комично неуместни в този лабиринт от ателиета и всеки момент някой може да свие кабриото й навън, но това очевидно не я притеснява и тя сякаш се забавлява.

— Ако мога да направя още нещо, обади ми се. Говоря сериозно — добавя.

— Защо осигури алиби на Пол?

Тя не трепва и ме поглежда в очите.

— Осигурих му алиби, защото се срещнахме. Вероятно искаш да знаеш колкото е възможно повече за случилото се с Пол в нощта, когато беше убита Мелъди.

— Да.

— Разбираемо е.

— Защо сте се срещнали с Пол?

Порша отпива глътка вода, оглежда се къде да сложи чашата и я оставя на пода. Мълчи и мисли какво да отговори.

— Е, добре, Кейт, често съм се чудила какво ще ти кажа, ако ми зададеш този въпрос, но като се замисля, най-доброто нещо е истината. Няма вероятност да те хванат по-късно, ако кажеш истината.

По гърба ми полазват тръпки.

— Опитвам се да бъда точна за часа, но не съм сто процента сигурна кога се срещнахме — добавя тя.

— И в колко часа беше?

— Десет и половина, може би единайсет без петнайсет.

Джеси ме поглежда изумено. Ще трябва много да я притискат, за да си спомни деня, в който се е случило нещо, да не говорим за часа и минутите.

— Разговаряхме в колата ми, защото валеше проливен дъжд. Срещата беше кратка. — Порша става от скамейката и бавно я заобикаля.

— И защо…

— Аз съм главен изпълнителен директор на фирма, която върти бизнес за два милиарда лири годишно. Капитан съм на кораб, който мнозина искат да управляват, ако ме извиниш за сравнението. След първата част от продажбата на „Форуд“ Пол е акционер в КПТВ. Гласовете на акционерите са важни за определянето на политиката на фирмата и на човека, който да я ръководи. Проучвах мнението на Пол, ако предпочиташ така да се изразя.

— Защо не каза всичко това още отначало? Защо Пол го пази в тайна?

— Боя се, че ще трябва да попиташ него. Не искам да гадая, но предполагам, че среща в кола през нощта звучи малко… мръснишки. Когато полицаите ми зададоха специфични въпроси, аз ги потвърдих. Освен това мисля, че Лекс не знае за срещата ни…

— Защо?

— Лекс и Пол са равностойни партньори във „Форуд“, но в случай, че това се промени…

— Променя ли се?

— Само хипотетично. Исках Пол да бъде на моя страна. Смятам, че той е изгряваща звезда. Имам чувството, че ще работим добре в бъдеще, и му обясних всичко това. Грубо казано, предпочитам него пред Лекс. — Порша отмества очи от мен и поглежда Джеси. — Основателите непрекъснато губят контрол върху фирмите си. Силовите блокове и съюзите се менят изненадващо бързо. Това е бизнесът. Няма да си върша работата, ако не внимавам за такива неща.

— Законно ли е? — пита Джеси.

Порша се смее.

— Не ставай смешна. — Тя се приближава до портрета на Рейф. — С годините разбрах, че онези, които имат най-малко опит в деловите взаимоотношения, мислят за тях в най-мелодраматична светлина, било то журналисти, холивудски сценаристи или художници. — Порша засиява победоносно. — Истината е усърдна, почтена работа. — Дълго гледа портрета и после тихо се изсмива. — Значи това е причината за спора. Харесва ми, Джеси, наистина. Но за да преуспееш, трябва да си умна, а това включва компромиси. Същото важи и за всяка сделка, от бизнеса до създаването на изкуство. — Порша има хубав глас — приятен и мелодичен, но изпълнен с дискретна авторитетност. Когато тя говори, изпитваш желание да слушаш. Лесно мога да си представя как омайва стая, пълна с мъже. — Дори художниците понякога трябва да правят компромиси с виждането или идеалите си.

— Няма да стане — изтърсва Джеси. — Ако се продадеш, мъртъв си като творец.

— Беше ли пиян Пол, когато се срещнахте онази нощ?

Порша се обръща към мен, озадачена, че все още съм на тази вълна.

— Не мисля. — Тя отново насочва вниманието си към Джеси: — Всички работим усилено, Джеси. Ти се трудиш тук, в това ателие, което предполагам, че е твърде студено през зимата и задушно през лятото; Кейт жонглира с твърде много чинии и се чуди кога ли ще паднат; аз се трепя в офиса. Всички искаме отплата за работата си. Възнаграждението има различни изражения…

— Ти ли уреди срещата? — настоявам.

— Да.

— Как? Как го направи?

— Не си спомням точно, но вероятно сме говорили за това.

— Мразя поръчките — изплаква Джеси. — Или се съгласяваш с виждането на художника, или стоиш настрана.

— Той се съгласи с виждането ти — успокоява я Порша. — Но най-важното е, че онова, което Рейф не иска — посочва думите на платното, — трябва да бъде променено.

— Тогава той не прави компромиси! — намесвам се.

Порша ме поглежда унило.

— Когато станеш толкова могъщ и властен, вече не е необходимо да правиш компромиси.

— Между другото, какво означава „Зелена, зелена трева“? — питам, изправям се и заставам до портрета.

Джеси се оживява:

— От песен на Том Джоунс за човек, който мечтае за дома на детството си, красотата му и невинността, защото чака да изпълнят смъртната му присъда и ще се върне у дома само в ковчег.

С Порша се споглеждаме.

— И каква е връзката? — питам.

— Искам да покажа колко далеч е стигнал Рейф от идиличното му ирландско селце. Младежката му невинност е била покварена от околната бизнес среда. Сега той чака душевната си смъртна присъда, затворен зад решетки, в които сам се е оградил.

— И изненадана ли си, че на Рейф надписът не му харесва?

— Мислех, че ще мога да убедя Джеси да възприеме… по-услужлив възглед, за да бъде доволен Рейф — намесва се Порша.

Приятелката ми не се предава.

— Той превръща изкуството ми в нещо красиво, но неуместно, окачено над камината. По-добре да стана вътрешен дизайнер.

— Бояджия — обаждам се.

— Да, проклет бояджия!

Порша се смее:

— Виждам защо сте приятелки. Лично аз харесвам творбите ти, Джеси, и на моя портрет можеш да напишеш каквото искаш, ще го приема храбро. Безпокоя се обаче, че Рейф ме изпревари с поръчката си. Сега имам чувството, че не мога да те помоля да ми нарисуваш портрет. Не искам да ме видят, че раболепно копирам идеите му. Трябва много да внимаваш как се поставяш в медийния бизнес и на пазара на изкуството.

— Разбира се, че мога да те нарисувам. — Сега Джеси е в настроение да се продава, надушвайки друга поръчка. Започвам да се притеснявам, защото Порша не смята за важен разговора за алибито на Пол, но за мен това е въпрос на живот и смърт. Време е да я шокирам и да я извадя от зоната й на безопасност.

— Лекс е убит.

Сега вече получавам реакция и съм център на вниманието. Порша губи хладнокръвието си и се втренчва в мен. Струва ми се, че в очите й съзирам страх.

— Не знаех.

— Малцина знаят.

— Как е умрял?

— По същия начин като Мелъди.

— Имитатор? — Тя изважда телефона си. Ръката й трепери. Готви се да набере някакъв номер, но се отказва. — Знаеш ли нещо за „хрътката“? Рейф ме пита за това.

Сядам бавно на изпръскан с боя стол, за да се опитам да прикрия шока си. Искам гласът ми да звучи нормално.

— Хрътката? — Повдигам рамене. — Не знам. Кога те пита?

— Преди няколко дни Лекс е казал, че това ще бъде следващото му голямо нещо.

Поклащам глава. Светът придобива по-ясен фокус, когато ме обзема трепетна възбуда. Пипнах те, Рейф.

— Кейт? Кейт, мисля, че… — Джеси гледа към улицата през големия прозорец на ателието. Нещо в гласа й ме кара да се втурна да погледна и веднага разбирам всичко, което трябва да знам. Отвън са спрели две полицейски коли и от отворените им врати изскачат тъмни силуети. Грабвам чантата си и хуквам към изхода. — Кейт! — крещи Джеси след мен. — Почакай!

Не мога да чакам. Нямам време. Няма да се върна в килията и безпомощно да чакам други да пишат историята ми вместо мен. С тази критично важна нова информация мога сама да съставя края, все още владея положението. Джеси ме е сграбчила и бута нещо в ръката ми. Дава ми ключа за велосипеда си.

— Слез по стълбите в дъното на коридора. Излез покрай тоалетните.

Порша пристъпва към нас. Изражението й е строго.

— Джеси, може би помагаш и съдействаш на престъпник. Това е сериозно закононарушение.

Старата ми приятелка се обръща към мен. В същия миг се чува звук от блъскане на врата с нещо тежко, който отеква нагоре по стълбището. Джеси ме хваща за лактите и ги стиска силно, повече от надежда за невинността ми, отколкото че има доказателства да я подкрепи.

— Никакви компромиси — настървено прошепва тя.

Поглеждам за последен път изуменото лице на Порша, хуквам по стълбите, като прескачам по пет стъпала наведнъж, изскачам през аварийната врата и побягвам по задна уличка, пълна с боклуци. Велосипедната каска на Джеси подскача в счупената пластмасова кошница, докато въртя педалите по неравните павета.

39.

Карам колелото толкова усилено, че след десетина минути се налага да спра под железопътен мост. Сърцето ми блъска силно, сякаш иска да излезе от гърдите ми. По гърба ми се стича пот и се събира в прегъвките на коленете. Товарен влак започва да трополи по релсите над мен и аз крещя отново и отново онова, което неволно открих, нещо, което Порша небрежно спомена, изпълнено със смисъл за мен. Хрътка. Лекс е оставил следа. За мен. Представям си го: прикован на леглото, кръвта се просмуква в чистите му чаршафи, когато в отчаяните си последни секунди си мисли как да заложи капан и напъва всичката си творческа енергия, за да измисли начин как да предаде съобщението си. Лекс е запазил за накрая най-прекрасния плод на въображението си и е използвал последния си дъх, за да предаде посланието, надявайки се, че ще стигне до мен и аз ще разбера значението му. Разбрах, Лекс. Няма да те разочаровам. Отново изкрещявам от болка и загуба заради Мелъди, Лекс и себе си. Той задъхано е изрекъл последната си дума за мен, защото е знаел, че няма да се откажа. Хрътка. Знам как, но не знам защо и крещя с енергията и яростта, необходими да действам, за да разбера защо да тръгна по откритата от Лекс пътека и да видя накъде води.

Отново прехвърлям крак над извития метал на стария „Райли“ на Джеси и завъртам педала. Защо, Рейф? Защо? О’Шей не е по-близо до отговора от мен, въпреки че разполага с компютри, достъп до бази данни, криминалисти и закона на нейна страна. Но всичките системи, процедури и протоколи не помагат. Тук са пуснати в действие превзетост и арогантност. Рейф е затворил устата на Лекс, но шалът се озова в моя дом, а ножът — в канала. Отивам си вкъщи и Пол ще ми разкаже каквото знае, дори това да е последното, което ще направи.

След трийсет и пет минути бързо каране нещата не изглеждат толкова ясни. Спирам през пет улици от дома си, до някакви гаражи. Не мога да вляза вкъщи ей така. Полицията сигурно ме чака там. Погрижила съм се телефонът ми да е изключен. SIM-картата е в задния ми джоб. Нямам достъп до електронна поща. От мелодраматични мисли за отмъщение се придвижвам към по-практични. Аз съм беглец и няма къде да прекарам студена нощ. Рискът вероятно е глупав, но не мога да устоя на притегателната сила на дома си и празнотата в гърдите ми, където са децата ми, трябва да бъде запълнена. Духвам на премръзналите си ръце и карам до моста над канала на около осемстотин метра от дома ми, където ще стигна до водата. Влача велосипеда на Джеси по стъпалата на близката къща, скривам го от погледите на минувачите, заключвам го и се снишавам зад живия плет, когато чувам, че идва кола. На ъгъла има нисък жилищен блок. Промъквам се към брега, минавайки покрай електрическа подстанция, и стигам до висока стоманена ограда. Обикалям насам-натам и търся нещо, което да ми помогне да се прехвърля. Намирам счупен стол до контейнерите за отпадъци. По-висока съм с около метър от оградата, но прехвърлянето през лъскавия метал е по-трудно, отколкото изглежда. Правя огромно усилие, но не стигам доникъде. Ядосвам се и се повдигам, като разкъсвам връхната си дреха и болезнено охлузвам корема си. Преодолявам оградата, но пътят покрай канала е дълъг и труден. Бавно се промъквам покрай задните дворове на съседите. Не смея да се приближа от отсрещния бряг на канала, за да не ме види някой. По едно време дълго стоя неподвижно и мръзна, защото задействам охранителната лампа на нервен собственик на къща. Порязвам ръката си на бодливи храсти, докато си проправям път през гъстата растителност. След много време най-после съзирам очертанията на „Мари-Роуз“ в мрака. В тази част на Лондон е тъмно и много тихо — скрито, запустяло място, което е идилично на слънчевата светлина, но нощем придобива заплашителни нюанси. Каналът до мен прилича на езеро нефт. Прикляквам и стоя така, докато краката ми се схващат. Изненадвам бродеща наоколо лисица, която минава покрай кошер за пчели. Водата лениво се плиска в дъските на яхтата. Тъмните люкове показват, че на борда няма никого. Макс и Маркъс ще се върнат чак другата седмица и няма да имат нищо против да я използвам. В чантата ми е ключът от големия катинар на вратата пред мен — привилегия на хазяйката.

Уверявам се, че наоколо няма никого, промъквам се напред и надничам към моята къща. Завесите в стаята на Джош са дръпнати и лампата е угасена. Той сигурно спи, завивката е омотана около краката му и косата му е сплъстена на челото. Съседният прозорец свети. От този ъгъл виждам снимките на стената в спалнята ни и купчината дрехи на Пол на стола. Кухнята е тъмна. Питам се дали полицията наблюдава градината оттам.

Отивам зад бараката с инструментите, откъдето мога да се кача на яхтата, без да ме видят от къщата. Отключвам вратата, вмъквам се вътре и закривам с длан фенерчето, което нося в чантата си, откакто нахлух в офиса на Пол. Люковете са малки, но не смея да запаля осветлението. В тъмното оглеждам малката кухня — печка с два котлона и малък хладилник. Зад сгъваема маса с пейки има две свързани спални със завеса, която служи като преграда. В дъното са банята, складът в кърмата с перална машина и още една врата, водеща към задната палуба. Яхтата е била свидетел на организационните умения на „М и М“ леглата са отрупани с дрехи, които не са се побрали в пътническите им чанти, в тясната кухня са натрупани бирени бутилки и до лаптопа на масата са забравени чисто нови скиорски ръкавици.

Включвам радиатора и изведнъж осъзнавам, че умирам от глад. Претърсвам хладилника и намирам изсъхнало парче „Чедър“ и половин кофичка кисело мляко. Откривам две бисквити в шкафа и се утешавам с мисълта, че съм яла и по-големи гадости. Правя си черен чай, за да стопля ръцете си, сядам до масата и вяло натискам клавиш на лаптопа. За мое учудване компютърът започва да работи. Синкавата светлина от екрана хвърля отблясъци в сенките на каютата. Макс или Маркъс не си е направил труда да го изключи и няма парола за влизане. Сега вече имам работа. Изваждам видеодиска с надпис: „Кокетни крака“ на Мелъди от папката й и го пъхам в лаптопа. Записът е толкова абсурден, че ми става смешно, филмът е сниман с малка камера, прикрепена към крак. Има серия с някой, който върви по кафяв килим. Остри влакънца от килима драскат обектива, а после камерата се завърта и покрай нея преминават обувки с платформи. Виждам шнола и капачка на писалка, подритнати до крак на маса. Микрофонът е чувствителен и долавя всяко изскърцване и стон на кожената подметка на обувката, но гласовете в стаята са приглушени и неясни. Някой се смее и пред обектива се размахва женски пръст. Изведнъж камерата се вдига нагоре и променя ъгъла си на четирийсет и пет градуса. Човекът, който я носи, сяда и кръстосва крака и Астрид се изплезва на обектива. Зад русата й коса се виждат растенията в офиса на „Форуд“. „Да ти го начукам, Лекс, под полата ми ли завираш това нещо?“ — смее се тя. Чува се трясък и стържене и екранът угасва. Лекс е изключил камерата. Снимането от нивото на краката е една от многото му изпробвани и отхвърлени идеи.

Миг по-късно започва друг видеозапис. Този път обувката му е под масата. Сега той е извън офиса. Подът е от напукани бели плочки и има ехо. Камерата подскача бясно, докато Лекс вдига крак и го слага на пода. Срещу него има пурпурни балетни пантофки, поставени под ъгъл на пода. Жената, която ги носи, има голи крака и изящни глезени. Костите се разгръщат ветрилообразно на крака й, докато се спускат към пръстите. Лекс се премества на стола си, който сигурно е на колелца, и в края на масата се виждат скъпи обувки с високи токчета и чорапи в телесен цвят на кръстосани крака, единият от които замислено се върти. Невъзможно е да се чуе какво говорят хората, но филмът е достатъчно интересен. Езикът на тялото е показателен.

Вляво от пантофките има черни мъжки обувки с връзки. Едната е протегната срещу камерата на Лекс и аз веднага познавам обувките на Пол по начина, по който кракът му стърже по напуканите плочки. Следват пет минути местене на задник и клатене на крака, докато камерата на Лекс стои насочена към жената с високите токчета, която кокетно кръстосва крака и се навежда встрани. Флиртуването на Лекс започва да ми омръзва, когато той, изглежда, извива тялото и крака си и там, скрита под масата, далеч от любопитни очи, таен миг, който никой друг не би трябвало да сподели, е пурпурната пантофка, притисната до глезена на Пол — очевиден знак за спотаена страст. И когато пантофката изчезва в крачола на панталоните на съпруга ми, аз се сещам къде съм виждала тези обувки — спретнато сложени под ретро табелката на Британските железници в стаята на Мелъди, подредена и показана ми от майка й.

Петдесет процента от женените мъже изневеряват. Или седемдесет процента. Или всичките. Никой не знае. На екрана преминават още образи на крака на столове и колене, но аз вече не внимавам. Бях достатъчно арогантна, за да предположа, че мога да се противопоставя на този шанс, че съм специална и че има специални хора. Мислех, че съм късметлийка. Ала току-що бях видяла жестокото доказателство, суровата истина, че съм като всички останали и щастието в живота ми е изградено върху измислица. Елоуид беше права — наистина споделяме връзка, ти изневери и на двете ни, Пол. Как можа да ми го причиниш? Знаел си какво правиш. И нещо повече, Лекс също е знаел. Експерименталният филм неволно бе заснел всичко. Как ли е злорадствал Лекс, когато е дал на Мелъди отровния си малък подарък?

Започва да ме изпълва изгаряща ярост заради самодоволството, в което бях потънала, възможностите за кариера, от които не се възползвах, начина, по който поставих потребностите на Пол над моите и мързеливите служби, в които се бях оставила да ме носи течението. Укорявам се заради всичко това, слагам диска в чантата си и изваждам камерата на Лекс.

— Живеем в медиен свят, Кейт — прошепвам. — Усмихни се! Защото те снимат…

Прочитам инструкциите. Въпреки изтощението ми мисълта ми е съвсем ясна. Мога да запомня всяка дума. Поставям камерата на лавица в кухнята, за да бъде под точния ъгъл, и я включвам да снима на функция „нощно осветление“. Време е да разменим ролите си.

Започвам нервно. Гласът ми е дрезгав и тих. Заеквам и започвам отново, този път по-силно.

— Името ми е Кейт Форман и се крия от полицията. Издирват ме за убийството на Мелъди Греъм и Лекс Уд. Това може да е последната ми възможност да изгладя недоразуменията и да докажа, че съм невинна.

Колкото по-дълго говоря, толкова по-уверена ставам. Разказвам как съм заварила Пол в кухнята, за шала с кръвта на Мелъди в дома ми и как съм открила трупа на Лекс. По средата съм, когато гласът ми секва. Задната врата на яхтата изтраква, когато някой я отваря и се чуват тежки стъпки.

40.

Имам време само да се скрия зад преградата и се проклинам колко глупава съм била да си помисля, че полицията няма да дойде тук. На пода плъзват дълги сенки, когато на кърмата светва лампа. Отварят се шкафове и на пода тупва чанта. Промъквам се на колене и надничам иззад ъгъла в коридора. Полезрението ми е ограничено, но вратата на шкафа под стълбите е отворена и протегната мъжка ръка дърпа нещо. Там има стар зелен метален шкаф, останал от дните, когато яхтата беше офис на „Форуд“. Някой тършува вътре. Студена омраза изпълва сърцето ми. Предполагам, че си ти, Пол, и кроиш нещо. Посред нощ е, прекалено късно някой да проверява финансови операции или стари лични документи. Ръката взима папка. Синият й цвят изглежда зелен на светлината на лампа. Мъжът блъска тежкото чекмедже обратно в рамката, която изскърцва. Ръката изчезва от полезрението ми и вратата на шкафа се затваря. Дръпвам назад главата си и се свивам до масата. Няколко крачки довеждат висок човек в каютата, но не е моят неверен съпруг, а Джон.

— Ето къде си била. Добре ли си?

— Не. Какво търсиш?

Той кима уклончиво, отбягвайки въпроса.

— Има ли полиция в къщата? — добавям.

— Разбира се.

— Сигурно намират Пол за много убедителен, като се имат предвид резултатите от анализа на кръвта върху шала, за да е там с децата, докато аз бягам и се крия — подхвърлям злобно.

Джон мълчи известно време и после казва:

— Той се тревожи за теб. Децата плачат за теб.

Имам чувството, че сърцето ми ще разкъса гърдите ми. Той усеща това и добавя:

— Но сега спят. — Слага няколко папки на масата. — Нямам много време. — Джон сяда срещу мен в обсега на камерата, която все още записва. — Ти създаде много неприятности…

— Не съм убила никого — прекъсвам го троснато.

Той ме поглежда изпод гъстите си вежди.

— Защо отиде в апартамента на Лекс?

Новините се разнасят бързо. Може би обаждането ми на телефон 999 не е било анонимно.

Джон не ми вярва и затова обяснявам, за да се опитам да го убедя:

— Мислех, че там може да има нещо, което ще ми помогне, но открих трупа му… и никакви улики. После обаче намерих нещо. Не знаех, че Лекс ми е дал отговор отдавна. Осъзнах го едва сега. — Джон се втренчва в мен толкова съсредоточено, че аз като тъпа тийнейджърка неволно питам: — Какво?

— Лекс ти е дал отговор. — Това не е въпрос, а твърдение. — Йона и китът… — Гласът му заглъхва и той започва да прелиства едната папка. Нощта му подхожда, докато се навежда над купчината листове. Лицето му вече не е бледо. Изглежда, отегчителната борба да остане трезвен и чист го изтощава повече през деня. Но Джон винаги се е оживявал вечер, бил е душата на компанията на купони, краен, весел и оживен, и винаги си е тръгвал последен. Когато пристрастеността го е държала в хватката си, той не е искал да се прибира вкъщи, а все по-често да ходи в усойни и мрачни свърталища. Сега очите му са ясни и в раменете му бързо пулсира нервна енергия. От този ъгъл Джон много прилича на Пол. Те имат еднакви ръце. Със значителни усилия прогонвам от представата къде са били ръцете на Пол. — Йона и китът. Какво ти говори тази притча, Кейт?

— Имаме ли време за това? — питам докачливо и извивам врат да видя какво чете Джон, като през цялото време съзнавам, че отвъд дворовете са силите, които може завинаги да прекратят търсенето ми.

— Изключен ли е телефонът ти?

— Разбира се.

— Голямата риба изяжда малката… — Той продължава да прелиства страниците. — КПТВ поглъща „Форуд“ и всичко е наред…

— Обясни ми за какво говориш!

Джон удря папката толкова силно, че масата се разклаща, и се вглежда предизвикателно в очите ми.

— Само ако ти ми кажеш какво знаеш.

Втренчвам се в лицето му. Знам, че ще трябва да рискувам.

— С Лекс имахме различия, но и двамата искахме да разберем истината. Лекс ме наричаше с едно име… Това беше шега между нас на мой гръб. Мисля, че е казал името на убиеца, на Рейф…

— Йона ще погълне кита. — Джон слага ръце на главата си и диша бавно в мига на прозрението си. — Значи Лекс е знаел! — Той се навежда напред. Коленете му са широко разтворени. Твърде висок е, за да се побере под масата. — Преди две години, когато КПТВ купуваше „Форуд“, Лекс се шегуваше, че ние сме като Йона, когото поглъща китът. Миналата седмица той ми изпрати съобщение, в което пишеше: „Йона ще изяде кита“. Това беше последното съобщение, което получих от него. Но как можем да изядем кита? Ние сме малка фирма, а те са голяма. И после, тази сутрин, получих писмо от адвокатите на КПТВ за последното плащане, което КПТВ ще ни даде. Опитват се да протакат и да отложат датата на плащането. Започнах да се питам защо. Едната причина е, че не могат да платят. И ако е така, това означава, че са фалирали. Една от най-големите медийни компании в Европа е разорена.

Поклащам глава озадачено.

— Не разбирам. Както ти каза, те са огромна фирма.

— Да, но това не означава, че имат много пари. Има сериозна рецесия и банките не отпускат заеми. Дори големите фирми имат проблеми да намерят допълнително финансиране, особено старомодните като КПТВ. И нещо друго, „Форуд“ беше оценена преди две години, защото ние бяхме на гребена на вълната в гласуването по телефон и със съобщения. Това беше много доходно за нас. Оттогава обаче има скандали с телевизионното гласуване и приходите на предаванията и каналите спаднаха значително. Няма ги вече огромните суми, които се печелеха от това — друга причина банките да не отпускат пари. — Джон кима. — Малка фирма като „Форуд“ може да разори голяма компания и никой да не разбере…

— Освен Рейф и Лекс.

Джон се изправя и аз също ставам. Сега вече нещата са ни ясни.

— Йона би изял кита.

— Рейф изгубва фирмата, която е основал и изграждал четирийсет години.

Гледам как Джон набързо прочита отделни параграфи.

В този момент той много прилича на Пол. Ръцете и раменете му излъчват младежки ентусиазъм. Все още е в добра физическа форма. Рейф е стар, свикнал повече с пастите на масата за конференции и в клубове за джентълмени. Има ли силата да хване двайсет и шест годишна жена с маратонки, която кара велосипед? Може би. А може би не.

Той прокарва пръст по правния жаргон.

— Трябва да покажа това на Пол…

— Не!

Джон няма време да отговори, защото някакъв шум от кърмата кара и двама ни да млъкнем. Вратата се е отворила и някой слиза по стълбите. Джон се обръща към коридора. На лицето му се изписва тревога. Върлинестата му фигура изпълва входа.

— Всичко наред ли е, господин Форман? — пита Самюълс.

— Преглеждам документи. — Джон бавно тръгва по коридора да го пресрещне и аз чувам скърцането на шкафа.

— Забавихте се и реших да проверя как сте. — Гласът на Самюълс е строг и си го представям как стои с наведена глава и се тревожи да не се удари в ниските греди.

— Опитвам се да работя върху нещо и мисля, че може да е важно. — Джон протака и ми подарява ценни секунди, които не знам как да използвам.

Самюълс сумти — звук, който показва недоверие — и чувам скърцането на обувките му по пода, докато оглеждам каютата и търся нещо, каквото и да е…

— Страхотно местенце. — Той слиза в коридора, безразличен към примамливостта на бохемския живот.

Представям си как очите му отвратено оглеждат преградените със завеса спални, как души неизбежната влага и устата му се изкривява при вида на капещия душ.

— Телевизия „Форуд“ използва яхтата като счетоводен отдел, преди да се преместим в новите офиси. Махнахме преградите на спалните и всичко беше едно отворено пространство… — бръщолеви Джон и ме обзема паника. Снишавам се на пода и плъзвам пръсти по дъските. Всичко свършва… Изведнъж пръстът ми се закача в дръжката на капака на трюма. — Много им харесваше да работят тук. Само че тогава беше лято. През зимата е по-трудно. Много е студено. Тук има дори диви животни.

— Какво има там вътре?

— Кухня и хол. Ще взема останалите папки и ще дойда в къщата.

Лежа като труп под дъските на пода. Чантата е върху гърдите ми, катинарът от предната врата се е забил в ребрата ми и студена вода се плиска в гърба ми.

Не виждам какво й е привлекателното — мърмори Самюълс и се върти около умивалника. — Трябва да си джудже, за да живееш тук.

Джон не отговаря. Чувам го, че прелиства книжа до масата.

— Откровено казано, такива места ме плашат — добавя Самюълс.

— Мога само да ви кажа да не ходите на почивка в мочурищата на Норфък.

Самюълс обикаля каютата, връща се и застава точно над мен. През тясна пролука в дъските виждам, че ръката му се протяга към нещо, и съзирам велосипедната каска на Джеси.

— Къде мислите, че е отишла тя, господин Форман?

Не мога да дишам, защото тежестта му натиска дъските върху мен.

— Не знам — тихо отговаря Джон. — Но ако има причина да бяга и да се крие, сигурно е основателна. Ако мисли, че е права, Кейт е много решителна, но ако знае, че е права, съмнявам се дали нещо може да я спре.

— Не съм убеден, че точно вие може да говорите за граници, господин Форман.

Джон не реагира на думите му и си го представям как стои неподвижно и приема евтините подигравки на Самюълс.

— Може би. Но Кейт едва ли ще се предаде, докато не научи истината.

Самюълс се изсмива презрително.

— Тя не е убила никого — продължава Джон. — Защо сте толкова сигурен, че Кейт го е направила?

Самюълс оставя с трясък каската.

— Има доказателства и нейна ДНК! Я стига! Тя е убила Мелъди в пристъп на ревност и се е опитала да изглежда така, сякаш извършителят е Джери, и после е убила Лекс, защото е била адски вбесена, че той злорадства заради любовната връзка на съпруга й и защото е можел да я претрепе в автомобилната катастрофа. И сега тя бяга и се крие. Невинните не бягат от закона. Всичко е ясно.

— Вие може и да мислите така, но не сте ме убедили. Случайно знам, че утре Рей Спенсър ще бъде в Националния музей за естествена история за една от благотворителните си акции. — Джон прелиства страниците за по-ефектно. — Имам някои въпроси, които ще развалят настроението му.

Самюълс мълчи. Може би се прозява.

— В участъка има залагане кога ще я заловим. Заложил съм една лира на четири часа тази сутрин.

Стъпките се отдалечават и аз се осмелявам да си поема дъх, но изведнъж спирам, защото отново се озовавам в непрогледен мрак, когато лампите угасват. Единственото, което не ми позволява да изкрещя, е посланието на Джон към мен. Вкопчвам се в него, сякаш е спасително въже, около което е увита ръката ми, и се боря за живота си, докато леденостудената, мръсна вода се плиска в гърба ми.

Насилвам се и си представям как удрям хиляди шамари на Пол, а после бутам капака и задъхано се измъквам от засилващата се в мен клаустрофобия. Бъркотията, оставена от Макс и Маркъс, означава, че Самюълс не е видял чаената чаша, която използвах, нито камерата, която още тихо примигва на лавицата. В изблик на ликуване от разминаването ми на косъм, аз се обръщам към камерата:

— Аз съм Кейт Форман. Засега прекъсвам записа. Часът е четири сутринта и Самюълс загуби облога.

Изключвам камерата и слагам медийната карта и лаптопа в чантата си. Трябва да се стегна. Не мога да си позволя повече такива грешки. Не знам дали Джон ще каже на Пол, че съм на яхтата, затова бързо събличам мокрите си дрехи, напъхвам ги в пространството между дъските и дъното и претърсвам гардероба на Маркъс. Приличам на престарял ученик в кафявата тениска, джинси и протрито кожено яке. Най-добрите ми открития са бейзболна шапка с емблемата на Оукланд, в която мога да прибера косата си, и швейцарско армейско ножче. Взимам велосипедната каска на Джеси, която за малко не ме издаде, и я слагам на главата си.

Нервно надничам през люковете и се изненадвам, че никой не тича из градината. Петнайсет минути след като Самюълс и Джон се върнаха в къщата, аз се качвам на гребната лодка и за няколко минути стигам до другия бряг. Предпочитам да бягам по безлюдни улици обратно към велосипеда, отколкото да се опитам да се прехвърля през оградата до моста. Сега порязаните ми ръце може да затруднят придвижването ми. Преди да изчезна в уличката, поглеждам към моя дом, територия на най-големите ми домашни победи, най-щастливи мигове и бившия ми живот. Изведнъж се ядосвам толкова много, че съм изхвърлена навън на студа и мрака, а Пол спи удобно близо до децата ни, че изваждам джобното ножче и започвам да сека бурените на брега. Ревността и чувството за предателство ме карат временно да изгубя ума си. Срязвам въжето, с което лодката е прикрепена за „Мари-Роуз“ в последен жест на безсмислено унищожение, и после сядам и се разплаквам. Сега завесите на спалнята на Пол са дръпнати и лампата е угасена. Спокойно ли спиш, моя любов? Приятни сънища. Може би ще ти бъдат за последен път.

41.

Въртя педалите на велосипеда по безлюдните улици на Южен Лондон и стигам до малка къща със счупена улична лампа отпред. Пускам медийната карта в пощенската кутия на Ливи и надрасквам няколко думи на листче, което намирам в чантата си.

„Използвай това, както ти знаеш най-добре.“
Кейт

Имам чувството, че това е малък бунт срещу армията, която се е строила да ме победи. Заминавам, преди някой да реши да се събуди рано. Умората ме завладява и два часа дремя свита в изоставен гараж, а после студът и неспокоен сън за пурпурна пантофка, притисната до крака на Пол, ме стряскат и събуждат. На разсъмване отварям лаптопа и прочитам заглавията на новините. Моето лице се надпреварва с лицето на Лекс за най-сензационна новина. Сякаш участваме в извратен конкурс за красота. Публикувана е снимката, която ми направиха в полицията, когато слепоочието ми все още беше насинено. Приличам на ревнива маниачка убиец.

Имитатор отново нанася удар.

Щраквам на линка, за да прочета целия репортаж.

„Известният телевизионен продуцент Лекс Уд беше намерен убит в луксозния си лондонски апартамент снощи. Полицията смята, че това е второто от серия убийства на имитатор…“

Очите ми бързо се стрелкат по параграфите.

Полицията иска отново да разпита Кейт Форман, съпруга на Пол Форман, деловит партньор на Уд, във връзка с убийството на Уд, защото смятат, че тя се е обадила анонимно на телефон 999. Кейт Форман беше освободена от ареста вчера, след като бе разпитвана за убийството на Мелъди Греъм. Убийството й има забележителни прилики с това на Уд. Двайсет и шест годишната Греъм беше изследовател в „Отвътре-навън“, противоречиво предаване на „Форуд“ за убиеца Джери Бонакорси, който наскоро беше освободен от затвора, след като излежа доживотна присъда.

Решението на детектив инспектор Ан-Мари О’Шей да освободи Кейт Форман сега изглежда изключително спорно в светлината на новата информация, че Уд и Форман са претърпели автомобилна катастрофа в Северозападен Лондон в сряда, когато шофирал. Свидетели си спомнят, че Форман е ударила шамар на Уд, и въпреки че е била ранена, е избягала от местопроизшествието и е отказала да й бъде оказана медицинска помощ. Говорителят на полицията призова хората да не се приближават до Форман, която не се е прибирала снощи в дома си и за последен път е била видяна в художническо ателие в Хакни, Източен Лондон.

Снощи Пол Форман каза: „Много се тревожа за съпругата си и я моля да ми се обади…“.

Краля на криминалната телевизия: Некролог на Лекс Уд.

Когато животът имитира изкуството: Хората са прави да задават трудни въпроси на полицията в светлината на последния гаф в разследването на нашумяло убийство…

„Форуд“ във фокуса: Малката фирма, която се наложи в един нов телевизионен свят…

Когато миналото не те пуска: Животът на Джери Бонакорси в медийната буря.

Изключвам компютъра, отчасти защото се страхувам, че батерията ще се изтощи, но предимно защото не мога да чета повече.

Към девет часа гладът сякаш започва да разяжда дори костите ми. Трябва да хапна нещо. Излизам от гаража, подкарвам колелото обратно към реката и минавам напряко през индустриална зона, където намирам фургон със закуски, рискувам и си купувам два сандвича с бекон и чай от мършав тийнейджър, който дори не ме поглежда. Пъхам в джобовете си два шоколадови десерта „Туикс“ и кутия „Фанта“ за по-късно. Въглехидратите няма да ми навредят. Всичките ми години на асимилация в средната класа и на усилени опити да бъда нещо, което не съм, рухват. Спирам в студения и безлюден парк „Батърси“ и се свличам на усамотена пейка. Над мен се поклащат бодливите клони на голи дървета. Дъвча втория сандвич с бекон и мирисът на мазнина донася спомен за майка ми, която нервно приготвя закуска за Линда и мен, преди да тръгнем на училище, и как ядосано обръща цвъртящото месо, сякаш мисли, че дори ивиците бекон са решили да й отнемат и малкото щастие, което й е останало.

Отварям компютъра и влизам в уебсайта на „Време за престъпление“. Изпитвам благодарност към Ливи. Цялата първа страница е посветена на най-интересните моменти от моя видеозапис. Бегълката Кейт твърди, че Рейф Спенсър е убиец имитатор. Щракнете тук за необикновени и сензационни разкрития. Надлежно щраквам и гледам пълния запис, който заснех в яхтата, включително теорията на Джон за финансовия мотив и скриването ми под дъските на пода, когато пристигна Самюълс. Опитвам се да го пусна отново, но видеото не иска да зареди. И после забелязвам, че са го гледали двайсет и две хиляди души.

Довършвам сандвича, изпивам чая и опреснявам компютърната страница. Новините в „Гугъл“ съобщават, че сега два блога отразяват твърденията ми и настояват да бъде изслушана „издирваната бегълка Кейт Форман“. Опреснявам я отново и виждам първото заглавие в официоз в „Дейли Мейл“ — Некадърно ченге изпуска „удушвач имитатор“. Набързо прочитам следното:

„Сензационен видеозапис, изпратен в телевизионното предаване «Време за престъпление» и качен в интернет тази сутрин, показва Кейт Форман, издирвана от полицията във връзка с убийствата на телевизионната изследователка Мелъди Греъм и изпълнителния директор Лекс Уд, да се крие под дъските на пода в яхта, докато полицай не забелязва, че тя е под краката му. Видеозаписът, заснет от Форман, съдържа сензационни твърдения, че директорът на една от най-големите британски компании е убил Греъм и Уд заради финансови облаги. Адвокати, които се занимават с дела за клевета, са ужасени от последиците на обвинението, което сега е в публичното пространство…“

Връщам се на „Време за престъпление“. Броят на хората, гледали видеото, е скочил на повече от трийсет хиляди.

Изключвам компютъра, за да пестя батерията. Вълнението ме главозамайва. Отливът, който толкова дълго ме е дърпал назад, най-после действа в моя полза. Ливи е поела невероятен риск, като е качила записа ми в интернет. Адвокатите на Рейф могат да затворят сайта за броени часове, но посланието вече е разпространено. Инерцията трябва да се насъбере, за да се спася. Време е да се изправя пред Рейф и Джон ми каза къде да го намеря.

Решително въртя педалите по Саут Кенсингтън. Карам по странични улички, но след малко се отпускам, защото се сещам, че никой няма да ме познае в променящите пола дрехи. На тялото на Маркъс същите тези дрехи стоят красиво като на всички млади и високи хора и образуват едно привлекателно артистично цяло, но на моята тантуреста фигура са смачкани и извикват представа за изпотен, беден човек. И колкото и авангарден и незаинтересован от модата да е, Маркъс никога няма да бъде видян мъртъв с тази каска — победа на безопасността над модата и емблема на параноята на хората на средна възраст, която ме прави невидима. И така, продължавам да се придвижвам незабелязано на север и краката ми въртят педалите.

* * *

Надеждата, че съдбата се променя, е краткотрайна. Спирам пред Музея за естествена история и изругавам под нос. Никога детско благотворително събитие не е привличало такъв голям интерес. Пред главния вход има стотина души, предимно репортери и фотографи, но също и зяпачи и минувачи, които искат да разберат защо е тази суматоха. На моравата се разполагат телевизионни камери и водещи. Вътре сякаш има холивудска звезда, а не един шейсет и пет годишен бизнесмен с отвратителна тайна, която аз съм извадила на бял свят. Виждам главите на двама телохранители, които отпращат нежеланите гости. Минава полицейска кола и аз бавно се отдалечавам. Рейф е там, но пътят ми е препречен. Отправям се на изток по странични улички и съзирам църква. Нуждая се от помощ, а няма кой да ми помогне. Започвам да се отчайвам. Сглобявам мобилния си телефон и се обаждам на Елоуид. Оставям задъхано съобщение на телефонния й секретар и затварям. Скривам се под едно дърво, изваждам лаптопа, намирам служебния й номер близо до Риджънт Стрийт и го набирам. Секретарката изчуруликва, че Елоуид е на съвещание. Не, не искам да оставям съобщение. След десетина минути отново звъня. Тя все още е заета. Отчаянието ми се засилва. Това може да е последният ми ден на свобода за много дълго време. Откривам цветарски магазин до офиса й и поръчвам да й занесат букет с голям електронен бакшиш да го направят веднага. Млада жена с лош английски прочита съобщението, което съм й продиктувала: „Нуждая се от помощта ти. «Света Троица», Бромптън. Кф.“.

Отварям тежката врата на църквата и се свивам зад голяма колона от едната страна на входа. Както се надявах, тук няма никого. Написвам в „Гугъл“ „Видеозаписът на Кейт Форман“ и виждам седемдесет хиляди посещения. Онова, което започнах преди по-малко от два часа като постинг в уебсайт, се е превърнало в сензация в интернет. Официалните медии са се включили в шумотевицата и всички изживяваме петнайсетминутната си слава.

Рейф Спенсър е „възмутен“ от обвиненията.

„Време за престъпление“ защитава видеозаписа — Ливи е цитирана обстойно и поведението й е предизвикателно и въодушевено.

— Твърденията във видеозаписа, направен от нашата служителка Кейт Форман, са твърде важни, за да бъдат пренебрегнати. „Време за престъпление“ разказва точно за такива лични, прочувствени видео доказателства. Ако твърденията не са верни, съдете ни. И още нещо. Полицията може и да твърди, че видеоматериалът трябва да се изисква за разследване за убийство, но кадрите са заснети от наш служител за наше ползване. Затова, долу ръцете, докато не получите съдебна заповед.

„Законите за клевета на изпитание — отново: Серия от обвинения в убийство в домашно видео, качено в уебсайт за престъпления, предизвиква английските закони за клевета…

Акциите на КПТВ падат стремглаво, докато паниката расте.

КПТВ: Лична трагедия за Рейф Спенсър.

«Серийна майка» се подиграва с лондонската полиция.“

Скандалът е много по-голям, гнусен и взаимосвързан, отколкото съм си представяла. Може и да съм търкулнала снежната топка, но сега нито аз, нито някой друг може да я спре да не нарасне лавинообразно. Ако полицията още не е разпитала Рейф, сигурно скоро ще го направи. Джон може да бъде изправен пред сериозни обвинения, че не е казал на Самюълс, че съм под дъските на пода под него. Бавно минава един час. Прозорецът ми за възможност да предизвикам Рейф се затваря. Вратата на църквата се отваря и затваря и влизат и излизат разни хора, но никой от тях не е онзи, когото искам да видя. Най-после чувам потракване на високи токчета по камъка. Тя е тук. Надничам иззад колоната. Сама е.

— Ехо? — Предпазливо извиква Елоуид и колебливо тръгва по пътеката. Опитва се да се приспособи към сумрака след слънчевата светлина навън. — Ехо?

Този път вика по-силно.

Не идва никой друг и аз излизам между редиците пейки. Тя ме забелязва, насочва се към мен и минута по-късно седим една до друга в безлюдната църква и гледаме олтара.

— Всички в града говорят за теб — прошепва Елоуид от уважение към мястото, където се намираме.

— Не се забавлявам — отвръщам също така тихо.

Тя приглажда полата си с кокалестите си ръце.

— Видеозаписът е невероятен. Поела си риск, като си се свързала с мен. Откъде знаеше, че няма да отида в полицията?

— Не знаех.

— Виждам, че си отмъстила на Пол.

— Какво имаш предвид?

— Видеото. Изневярата му. Сега целият свят знае.

По лицето ми плъзва червенина. Децата ми ще разберат. Трябваше да помисля за тях. Онова, което казах посред нощ в пристъп на засегнато честолюбие и гняв, ще остане завинаги в киберпространството и когато пораснат, децата ми ще го открият. Трябваше да го затая в себе си. Да овладея положението. Да положа много повече усилия, за да поддържам контрол. Елоуид накланя глава на една страна и се втренчва някъде напред.

— Общественият натиск е силно нещо. Омъжих се в църква.

— И аз.

— Клетвите пред всички, сълзите. Приех сериозно всичко. — Тя млъква и се обръща към мен. Лицето й е сурово. — Кажи ми една причина защо да ти помагам. — Гласът й е силен и безжалостен.

— Искам да разбера истината дори ако това е последното нещо, което ще направя. Заради децата ми, Пол и мен. — Гласът ми потреперва. — Да разбера дали миналото е било лъжа или ужасяваща игра за моя сметка. — Седим мълчаливо една минута и гледаме олтара, където някога и двете сме стояли, с един и същ мъж до нас, и сме произнасяли клетви за вечна любов и вярност пред всичките ни приятели и роднини. — Елоуид, съжалявам, че ти причиних болка преди години и за начина, по който реагирах в кухнята ти.

— Недей, не е необходимо…

— Не, необходимо е. Ревнувах…

— От мен? Не говориш сериозно! Аз съм прецакана откачалка, която си изкарва прехраната, като прегръща известни личности през кръста със срязаните си ръце.

— Като стана дума за това, Рейф още ли е в музея?

— Да. Полицията още не го е арестувала. Колелата на правосъдието се въртят бавно. На този етап искат само теб и това означава, че всички, които се мислят за важни клечки, отчаяно искат да участват в благотворителната акция на КПТВ — включително аз.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме заведеш при него?

Тя се обръща, поглежда ме и става. На красивото й лице засиява ослепителна усмивка.

— Да. — Изважда телефона си от чантата. — Ако аз не мога да те вкарам там, никой друг не може.

Стоим на вратата десетина минути. Елоуид говори с пиари и организатори на тържества и от време на време се обезсърчава. Времето лети, докато тя търси покана за най-горещото събитие в града през следващия час и нещо.

— Няма да стане — казвам.

— Хайде. — Елоуид се отправя към музея и аз тръгвам след нея, като бутам колелото на Джеси. — Прекарала съм живота си да печеля достъп до нощни клубове. Отвън винаги цари хаос. Предната врата наистина е най-добрият вход.

Дори тя спира, когато стигаме до музея. Тълпата е още по-голяма.

— Господи, невъзможно е!

— Няма нищо невъзможно. Ще опитаме от този ъгъл.

Навеждам глава, когато намираме страничен вход.

— Идвай! — вика Елоуид и се приближаваме до голяма остъклена врата, която обаче е заключена. Тя търси звънец и наднича през стъклото, за да види дали има някой от другата страна, а аз нервно оглеждам улицата. Елоуид изругава. — Ела отзад!

— Защо си толкова добра към мен?

— Гарантирам ти, че усилията ми няма да останат невъзнаградени. Ако те вкарам вътре, това ще бъде най-скандалният ми постинг в интернет.

— Давам ти разрешение да използваш каквото искаш от тази история, както намериш за добре. — Закачам веригата на велосипеда за перилата.

Елоуид ме хваща за ръката.

— Не мисля, че ми трябва разрешението ти.

Заобикаляме бариерата зад музея, прекосяваме малък оживен паркинг и се приближаваме до големи двойни врати. Елоуид закопчава най-горното копче на ризата си, изважда шнола от чантата си и прибира на кок косата си.

— Има деца и е денем… — Тя ме оглежда от главата до петите. — Радвам се, че не се опитвам да те вкарам в нощен клуб.

— Съжалявам. — Извръщам глава от полицейската кола, паркирана близо до входа. — Можеш ли да използваш журналистическия си пропуск?

Елоуид тръсва глава.

— Точно това няма да бъде позволено днес след онова, което стана публично достояние.

Дръпвам козирката на бейзболната шапка по-ниско над лицето си и тръгвам след нея към група хора. Тя си проправя път до телохранител, който изглежда като издялан от камък, и започва да обяснява на висок глас, че дъщеря й е вътре и е забравила епинефрин автоинжектора си. Той изважда телефон с бързината на ледник и пита за името на училището на дъщеря й. Елоуид започва да говори за алергии от фъстъци и сърцето ми се свива. Няма да стане. Стоя настрана, когато пристига микробус и задните врати се отварят. Очите на телохранителя се стрелкат между Елоуид и трийсетината шестгодишни малчугани, които се изсипват от микробуса. Той прави голяма крачка напред и вдига огромната си ръка да ги спре. Елоуид засилва емоционалността на монолога си за алергиите и слага ръка на гърдите му. Виковете на изтерзана жена с бейзболна шапка се извисяват над крясъците на децата от еднодневната екскурзия. Други двама възрастни хващат децата за ръка и ги задърпват напред, докато телохранителят разглежда голяма покана с емблема.

— Закъсняваме! — възкликва учителката и размахва ръце към вратата.

Телохранителят кима мълчаливо, но не отстъпва. Гласът на Елоуид се извисява.

Учителката се кара на някого. Телефон започва да звъни със силен, дрънчащ тон. Посягам и хващам малка кафява ръка на дете, което минава покрай мен, насочвайки се към вратите.

— Райън, престани да сваляш очилата на Томас! — вика тя.

Усмихвам се на момченцето с шарена клоунска шапка и заедно минаваме покрай телохранителя, докато Елоуид хлипа като любяща майка. Едната ми ръка е на остъклената врата, а другата държи хлапето.

— Тихо, деца, моля ви! Това е музей! — вика жена, докато аз правя една крачка и после втора и трета и паникьосаният глас на Елоуид утихва. Светлината се променя и аз пускам ръката, която държа. Бавно тръгвам към табелката за тоалетна, бутам люлеещата се врата и я чувам как се затваря зад мен. Вътре съм.

Измивам ръцете си и лицето си, приглаждам с влажни пръсти косата си и се опитвам да се успокоя, а после тръгвам по коридор с препарирани животни и скелети от двете страни. След няколко минути откривам къде е събитието на КПТВ. Би било трудно да бъде по-очевидно.

КПТВ са заели голямата централна зала и двеста деца се настаняват на определените им места и чакат речта. До стените на залата са подредени щандове, които привличат вниманието към благотворителната дейност и предлагат фризбита на деца и възрастни. Съзирам хартиена купчина от ярко оцветени шапки и човек, който щастливо ги раздава. Красиви жени, разнасящи подноси със значки и стикери, се смесват с тълпата. Сервитьори сноват с подноси с чаши шампанско за възрастните. Рейф стои издигнат над децата и персонала на малък преносим подиум и сякаш се рее като божество над гърчещия се килим от коси и шапки. Децата не му обръщат внимание и се кикотят и ахкат на гигантския скелет на динозавър, който се извисява над всички. Млади работници в тъмносини тениски и долнища на анцузи се навеждат и коленичат и допират пръст до устните си, за да направят знак на децата да мълчат. Зад тях и пред мен има бели мъже на средна възраст в костюми и жени в скъпи дрехи, които гледат прехласнато Рейф, докато изнася речта си. Те търсят знаци и се опитват да тълкуват реакции към вихрушката, която се върти в киберпространството. Словото му е за посланието, което отправя, и по същество. Той не се издава с нищо. Когато приключва, един пиар въодушевено повежда аплодисментите. Рейф се навежда, взима подиума и го пъха под мишницата си, а после жена с руса коса, сплетена на тънки плитки, му го отнема.

Децата се придвижват към зоната с динозаврите. Рейф се шегува с жената с плитките. Заобиколен е от твърде много хора и не мога да се доближа до него. Пазач от музея си проправя път през тълпата. Обръщам се и тръгвам обратно по пътя, по който дойдох. Не мислех, че последните двайсетина крачки ще бъдат най-трудното предизвикателство от всички. Заставам в коридора зад праисторически пищял и се мъча да реша дали да пресрещна Рейф в мъжката тоалетна, когато ме хващат в засада.

— Дай ми една основателна причина да не извикам веднага полицията — казва Рейф и не изглежда щастлив.

— Има още един видеозапис — отвръщам и бързо се насочвам към свод далеч от тълпата.

Той тръгва след мен, изважда телефона си и набира 999. На устните му играе горчива усмивка.

— Освен ако Лекс не каже от гроба, че съм го убил, нямаш нищо.

— Делът на акциите ти падна с двайсет процента през последните два часа. Готов ли си да поемеш този риск?

Той се втренчва в мен със сините си очи и ме гледа няколко секунди с неприсъща за него нерешителност. В душата му се борят гняв и любопитство. Спуска ръката с телефона до тялото си.

— Смела си. Безразсъдно смела. Медиен съдебен процес. Предполагам, че би го нарекла поетична справедливост.

— Който нож вади…

— От нож умира. — Рейф спира. — До края на деня, независимо дали ти ще бъдеш арестувана или не, аз ще отмъстя лично на теб, на съпруга ти, на остатъците от „Форуд“ и на продуцентката, която е качила в интернет видеото ти.

— Как се чувстваш, когато си на път да загубиш фирмата си?

— Както обикновено. Мислиш ли, че ми е за пръв път? За осми път е. Това е бизнесът. — Стоим до каменен барелеф, вграден в плочките на стената, гръбнак на динозавър, извит в полукръг, който ми напомня на снимка на човешки зародиш. — Не ми се е налагало да отхвърлям обвинения в двойно убийство едновременно. — Рейф потупва джоба на сакото си, изважда инхалатор и вдишва кратко и рязко. — Защо си дошла? Какво искаш от мен?

— Знам какво е „хрътка“.

Той не реагира.

— Помисли си внимателно как ще решиш да изживееш последните си моменти в публичните очи. Сутринта един мой приятел от лондонската полиция ми каза, че аутопсията на Лекс е показала, че е убит преди повече от седмица.

Замислям се върху значението на това. Преди осем дни Лекс катастрофира с колата.

— Това означава, че аз нямам алиби за нито една от двете нощи на убийствата.

Неудобно е, но ако си мислиш, че аз ще опера пешкира за това, изобщо не ме познаваш. В отчаянието си да се спасиш ти си избрала погрешната мишена за оклеветяване. Може и да изпитам по-голямо публично неудобство, но също така съм онзи, който може да те смачка. — Рейф вдига пръст и го насочва към мен. — Децата ти ще плащат сметките ти за адвокати дълго след като всичко това свърши. — Лицето му е зачервено и на петна от гняв и гласът му е дрезгав. Трябва по-често да използва инхалатора.

— Не си ли казвал на Порша, че Лекс е споменал „хрътка“?

— Йона и китът. Това беше много хитро. Пол ли го е измислил и е накарал брат си да ти го каже? Лесно се запомня и подходящо за нашата медийна ера. И избраният момент! Подложен съм на сериозно напрежение, когато се опитвам да събера средства, за да спася фирмата. Съпругът ти играе подло. — Рейф кима леко. — Това едва ли не ме кара да го уважавам повече. Но те уверявам, че ще се боря да спася КПТВ от хора, които не могат да я управляват добре като сегашния екип.

— Порша — казвам високо името й, сякаш го произнасям за пръв път.

— Радвам се, че спомена Порша. Тя е моята безопасност. Никога не поема рискове, ако не се налага.

Много внимателно наблюдавам движенията му. Челюстта му е напрегната, гневът от онова, което го е хванало в засада, е очевиден, но няма признание. Инхалаторът. Думите на Рейф. Тя никога не поема рискове, ако не се налага.

Мъж в тъмен костюм маха с ръка, опитвайки се да привлече вниманието на Рейф. Адвокатите се въртят наоколо. Той вдига пръст — знак, че ми остават само няколко минути. Ами ако се е наложило Порша да поеме риск? Колко далеч би отишла, за да защити интересите си? Рейф посочва табелка на стената между главите ни „Към центъра на Дарвин“.

— Приспособи се или умри. Това е най-голямото откритие на Дарвин. — Той се закашля. — И моето.

Чувам бучене в ушите си и за миг се питам дали няма да припадна. В мен пламва гняв.

— Не, Рейф, голямото откритие е, че или се бориш, или умираш. — Изваждам от чантата си една от неизползваните медийни карти на Лекс. Той посяга да я вземе, но аз дръпвам ръката си. — Какво ще получа в замяна?

— Не си в положение да искаш нищо. — Втренчваме се един в друг и после на лицето му се изписва нещо.

— Добре. — Част от гнева му изчезва. — Ще ти дам спортсменски шанс. Ще играя по правилата на Дарвин. Имаш пет минути, преди да се обадя на полицията. — Обръщам се да побягна, но Рейф хваща ръката ми. Изпълва го нова настървеност. — Не бързай толкова. Какво е „хрътка“?

Поглеждам го. Рейф стои до вкаменелости на милиони години, свидетелство за неспособността им да се приспособят към променящите се времена.

— Това съм аз.

Тръгвам по коридора, следвайки табелките към изхода. Вървя бързо, но не чак толкова, че да привлека внимание, болезнено съзнавайки, че петте минути на Рейф може да са само две. За човек, който вярва в статистиката и компютърното моделиране, аз взимам решение, с което Елоуид би се гордяла — разчитам на интуицията си. Порша, съвпаднаха ли интересите ти с тези на Пол? Алибито, среднощната среща… Хуквам, завивам зад ъгъла и виждам облак от разноцветни балони, които подскачат по коридора и под тях — Елоуид.

— Номерът с алергиите не мина. Похарчих цяло състояние да купя балоните от един тип пред метростанцията. — Тя вижда изражението ми и пита: — Какво се случи?

— Порша… — Гласът ми заглъхва.

— Кейт?

Обзема ме клаустрофобия. Рейф може би вече говори по телефона с полицията и трябва да се махна далеч оттук.

— Кейт!

Хуквам към вратата. Отчаяно искам да се измъкна навън. Съзирам изхода и малка тълпа отпред. Забавям крачка, смъквам козирката над очите си, пъхам ръце в джобовете си и излизам.

Гади ми се, докато откачам веригата на велосипеда и включвам мобилния си телефон. Време е да насоча вниманието си към Пол — там, откъдето започна и ще свърши всичко.

— Лъжливо копеле! — изкрещявам на телефонния му секретар. — Гледах видеото на Лекс. Знам какво си направил! Вдигни телефона си! — Не ми пука, че телефонът може да е в ръката на полицай и разговорът може да бъде проследен. Потребността ми да излея гнева си върху мъжа, когото съм избрала за свой съпруг, с когото да създам поколение и с когото да остарея, надделява над всичко друго. Вкопчвам се в дръжките на велосипеда толкова силно, че дланите ми се вцепеняват. Чувам пиукане на пристигащо съобщение по телефона ми.

— „Сам съм. Филоси, моля те, върни се у дома.“

Пол Форман, тук става дума за мен, за теб и за нашето семейство. Нищо друго няма значение. Приключваме днес. Завивам по Егзибишън Роуд и минавам покрай величествените къщи на търговците, които са оплячкосали света и са натъпкали всичката онази слава в музеите наблизо. Амбициите им са били безгранични, също като на Пол. Нека да те видя как падаш на земята, мой славен конквистадор.

42.

Карам по пътя, който води към алеята покрай канала, когато започва да ръми. Искам да стигна до дома си с гребната лодка, но аз се дръпвам назад от нов полицейски кордон. Поставили са нова полицейска линия по-нататък от канала. Представям си Пол по пижама да ръкомаха на полицаите, че са нахлули в личното му пространство зад къщата, и да настоява да отдалечат на стотина крачки зяпачите и репортерите, а съседите ни стоят до него. Не знам дали се е случило това, но ще трябва да се върна и да мина през задните дворове. Промъкването ми е много по-рисковано на дневна светлина, но нямам друг избор. Дъждът се усилва, докато се прехвърлям през оградата с помощта на разнебитения стол и се препъвам през растителността, изцяло отдадена на целта да се приближа незабелязано до Пол. Най-после стигам до яхтата и бараката с инструментите и спирам. Скрита съм от пътеката покрай канала на другия бряг. Надявам се, че Рейф е отвлякъл вниманието на полицията и че Пол наистина е сам. Тръгвам през двора към задната врата на къщата и осъзнавам, че вече не ме е грижа. Не искам да отида другаде.

Натискам дръжката и вратата се отваря. Пол я е отключил за мен и ме чака. Учудена съм колко удобен и луксозен изглежда домът ми. Направо е за завиждане. Предупреждавам се да не се заблуждавам. Никой не скача върху мен и не се чуват полицейски предаватели. Вървя безшумно по коридора. Меката светлина ми подсказва, че завесите са спуснати.

Винаги има разминаване между очакванията и реалността, независимо дали е с големината на каньон или малко като една ръка разстояние. Но онова, което виждам след две крачки, е нещо толкова далеч от представите ми, че мозъкът ми не може да го асимилира. На килима в хола лежи Джери с кърваво петно, което обхваща по-голямата част на палтото му. Лицето му е обърнато към мен, застинало в последното си изражение на стрес и изненада, сякаш светът и начинът, по който се върти, са останали до края изненада за него. В ръката си държи навито бяло фокусническо въже.

Нямам време да се питам защо Джери е в дома ми и лежи мъртъв на килима ми, защото глух удар от горния етаж ме кара да настръхна. Чува се още веднъж и от кабинета. Излизам в коридора и взимам бухалката за крикет от закачалката до вратата. На слабата светлина всяка удобна сянка изглежда евентуална заплаха. Сега пък чувам шум от влачене. Прескачам по три стъпала наведнъж и завивам на площадката на стълбището на първия етаж. Вратата на кабинета е открехната, на пода са разпръснати листове и е преобърнат стол. Влизам безшумно вътре и усещам, че коленете ми се подкосяват.

Пол виси на нещо, закачено на гардероба. Ръцете му са завързани зад гърба и на устата му е залепено тиксо. Върти се, опитвайки да се освободи. На врата му е увито дебело бяло въже с окъсани краища. Той рита към пода, който не може да достигне. Вижда ме и започва да стене силно. Очите му са изцъклени и умоляват.

Грабвам стола, качвам се на него и дърпам възела на врата му, но въжето е завързано стегнато и не помръдва. Косата му мирише на катран и пот — мирисът на страха. Оглеждам стаята, опитвайки се да намеря остри ръбове в ежедневни предмети. Грабвам снимка в рамка на децата, разбивам я на пода, взимам парче стъкло, предпазвайки ръката си с ръкава, и започвам да режа твърдите влакна на въжето над главата му. Съзнанието ми е абсолютно празно, докато влагам всичката си енергия в освобождаването на съпруга си. Когато въжето най-после е срязано, Пол пада на пода. Ивица кръв го проследява до вратата. Отлепям тиксото от устата му и той извиква от болка. Хиляди въпроси се надпреварват да излязат от устата ми:

— Как, за бога…

— Развържи ме. Бързо.

Китките му са подути от опъване и дърпане. Порязвам се със стъклото, докато се опитвам да прережа въжето, с което са завързани ръцете му.

— Какво се случи?

Пол си поема дълбоко дъх и пъшка. Трудно му е да говори.

— … удари по главата… — Той започва да се задушава при спомена за онова, което е преживял.

Докато се мъча да го успокоя, виждам синкава подутина на главата му и без да мисля, го прегръщам и казвам, че всичко ще бъде наред. Преди два часа мразех съпруга си с убийствена страст, но сега, след като е ранен и е в опасност, бих умряла за него.

— Кой направи това? Кой ти го направи?

Пол ме поглежда озадачено.

— Мислех, че си ти…

Толкова се изненадвам, че се втренчвам в него и в съзнанието ми се трупат още въпроси.

— Джери е мъртъв долу. Защо е тук?

— Джери? — Той гледа недоумяващо и се опитва да стане, но залита като говедо, болно от „луда крава“. Пол изглежда дезориентиран и вероятно има мозъчно сътресение. — Не си спомням…

— Кой друг беше тук, Пол? Мисли! Какво се случи? Порша беше ли тук?

Той се мръщи.

— Мисля, че… Днес ли беше?

Съпругът ми изобщо не изглежда добре.

— Ти ми изпрати съобщение преди около час. Помисли добре. Заведе ли децата на училище сутринта?

Очите му се фокусират.

— Приготвях децата. Дойде Порша да говорим за Лекс и каза, че те видяла, а после някой й се обади и й съобщи за видеото ти. Дойдохме тук да го гледаме. Тя трябваше да се бори за фирмата. Много се ядоса. Аз исках да говоря с Джон… — Гласът му заглъхва. Умът му превключва на скорост. — Не съм ти изпращал съобщение.

Нещо толкова сериозно не е наред, че страхът ми се засилва с всяка изминала секунда.

— Ти си стръв — изричам и осъзнавам, че съм я налапала.

Пол се мръщи. Вече се е свестил напълно.

— Какво прави Джери тук? — Той взима бухалката за крикет и поклаща глава.

Преди да му обясня, че трябва да се борим за живота си, звук, който чувствам почти физически, пронизва слуха ми. Разнася се писък.

— Пол, кажи ми, че децата не са тук…

Писъкът на Джош.

— Пол… — Гласът ми засяда в гърлото. Това е молба към Пол да ме освободи от този звук.

Викът въздейства на съпруга ми като електрически шок, който го стряска и го разсънва напълно. Той хуква навън и после по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж.

— Джош! — Пол завива към площадката на втория етаж, преди аз да изкача половината стълби. — Джош? — Той отваря вратите. — Ава! Къде е Ава?

— Татко! Татко! Не мога да изляза! — Джош блъска с юмруци някъде на втория етаж.

— Кейт! Помогни ми, Кейт!

Джош не е в стаята си, но удря по квадратния капак на тавана над спалнята. Прътът, който отваря вратата и спуска сгъваемата стълба, го няма. Пол сумти от усилието да издърпа леглото за гости в средата на стаята.

— Ава там ли е? — викам на Джош.

— Мамо! Не, не е тук.

— Къде е Ава? — изкрещявам на Пол. Отчаянието ми, че няма да видя дъщеря си, не познава граници.

— Не знам — отговаря той и се мъчи да дръпне резето на капака на тавана. Главата на Джош се подава и Пол го поема в ръцете си. — Как се озова там?

Джош плаче и не е в състояние да говори.

— Жената, която дойде…

— Порша?

— Тя каза, че ти трябва някаква кутия от тавана и да отида да я взема, а после ме затвори вътре… Това кръв ли е, татко?

— Къде беше Ава?

— Тук. — Джош започва да хлипа. — Ти не дойде да ме вземеш!

Притискам сина си до себе си, опитвайки се да погълна част от страха му. Двамата с Пол се втренчваме един в друг над главата на Джош. Нещата се развиват бързо и може би е само за една-две секунди, но погледът обобщава много. Отново сме на една страна. Бием се в една битка, обединени в борбата си да спасим най-ценното за нас. Пол злобно свива устни. Гневът му се засилва. Той грабва бухалката и тръгва към стълбите.

— Йона ще изяде шибания кит.

— Пол, чакай! — викам, но преди да добавя още нещо, той изкрещява, когато завива по стъпалата, водещи към най-горния етаж. Затръшва се врата и сърцето ми се свива, защото знам коя е вратата. Къщата ни беше разделена на гарсониери, когато я купихме. Величествените й пропорции бяха насечени и намалени, за да се приспособят към необходимостта от пране и усамотение на несвързани с роднински връзки възрастни хора. Повечето вътрешни врати скърцаха под тежестта на огромните ключалки, които махнахме. Запазихме обаче ключалката на вратата за най-горния етаж, където има спалня и тоалетна, защото решихме, че гостите ни ще оценят малко допълнително усамотение. И сега тази врата ни държи в плен.

— Порша! Порша! Пусни ни! — моли Пол и претърсва стаята за нещо тежко, с което да разбие вратата.

Ава, Ава, Ава… Сърцето ми блъска в гърдите при мисълта за дъщеря ми. Пол започва да скача, опитвайки се да разбие с крак вратата.

— Защо прави това Порша? Не виждам смисъл.

— Напротив, Пол. Не разбираш ли? Убива Мелъди и набеждава теб и Лекс. Опетнява доброто име на директорите на „Форуд“ и продажбата не се финализира. Единият от вас или и двамата са категоризирани като ненадеждни партньори. В края на краищата, ти имаше интимна връзка с Мелъди, по дяволите! — Гневът ми се засилва и зашлевявам Пол. — Гледах видеото на Лекс за краката! — Представям си пурпурната пантофка и ме разкъсва ревност. Удрям шамари на Пол отново и отново, от устата ми се леят несвързани думи. Бясна съм и ревнувам, но най-много от всичко се страхувам. Има различни категории любовни връзки — чукане за една нощ в някое отдалечено място, краткотрайна страст, която може да бъде консумирана или не, и убийственото, бавно насъбирано желание, което щом се отприщи веднъж, не може да бъде контролирано. Мелъди беше неговият тип, жена, на която да се възхищаваш и уважаваш и с която да споделиш живота си. Нямаше по-висок залог. — Как можа да ми го причиниш! На мен! На нас!

Пол изглежда отчаян.

— Съжалявам, Кейт. Много съжалявам. Онази нощ, когато се върнах късно у дома и блъснах кучето, мислех за всичко това. Бях сложил край предишната седмица и се мъчех да го осмисля. Направих грешка, но не можех да ти кажа. — Той хваща ръката ми. — Срамувах се. Ще ти се реванширам дори ако това е последното, което ще направя.

— Мамо? — Джош стои отпуснато и ни гледа. Обзема ме срам, че синът ни е станал свидетел на гнусните ни тайни. Трябваше да отложим спора за друг ден, но първо изясняваме този проблем.

— Лекс е мъртъв и тя смята да убие и теб. Ако Порша съумее да го направи така, че да изглежда, сякаш извършителят е Джери, няма да има кой да оспори поста й в КПТВ.

— Но шалът…

— Носеше ли го в нощта, когато си блъснал кучето? Не можеш да си спомниш. Мислех, че беше с него, но може би греша. Когато си се срещнал с нея онази нощ в колата, може би Порша го е взела незабелязано, защото ти никога не обръщаш внимание на такива неща, и го е подхвърлила у дома. Пресякла е канала откъм пътеката и е пуснала ножа във водата. Макс и Маркъс ги нямаше, спомняш ли си? Отворила е задния прозорец и е хвърлила шала вътре. Дори е било още по-удобно за нея, че Ава го е намерила сутринта и го е скрила. Порша е планирала всичко това много отдавна.

— Лекс я предизвика заради финализирането…

— И затова е трябвало да умре, и сега тя се опитва да свърши недовършената си работа. Видеото ми показа финансова теория, но щом Джери е мъртъв, това може лесно да е дело на някой луд — психически разстроена знаменитост се отървава от онези, които са го направили известен. — Млъквам. До сетивата ми достига нещо, което ме кара да застана неподвижно. О, не! Не може да бъде. — Каква е тази миризма?

— Коя? — Пол души въздуха, но не усеща нищо.

— Газ.

Отново душа. Да, мирисът на газ, който се вие невидим по вратата и се разнася нагоре по стълбите. Къщата се изпълва със смъртоносен и взривоопасен коктейл. Хуквам към гардероба, грабвам стар монитор и с всичка сила го хвърлям към тънкото като хартия стъкло на викторианския прозорец, който гледа към градината. Стъклото на едното крило се счупва със силен трясък, сгромолясва се във вътрешния двор и се разбива на безброй парчета, които се посипват като шрапнели върху растенията.

Съзирам „Мари-Роуз“ между замъглените от дъжда дървета и с цялото си сърце пожелавам Макс и Маркъс да са се върнали, звукът на строшеното стъкло да накара Макс да обърне глава насам и да дотича бос по тревата и да ни спаси. От яхтата обаче не излиза никой. Проклинам съдбата, живота и себе си. И през цялото време сърцето ми плаче за дъщеря ми.

— Порша ще взриви къщата.

Пол стои на стълбите и се готви да се хвърли върху вратата. Стигнахме до края на играта. Той се опитва да мине през вратата и отчаяно се вкопчва в мисълта, че може. Кръвта от раната на главата му е изцапала сивата му тениска. Той се бори за семейството си и за живота ни, жертвайки своя. Качва се още едно стъпало по-нагоре, и преценява височината. Скокът със сигурност ще счупи краката му.

Пол се навежда назад и се приготвя да се хвърли върху вратата, когато аз изкрещявам:

— Пол, недей!

Той ме поглежда. Челото му е кафяво от засъхналата кръв.

— Съжалявам, Кейт.

Пол връхлита и се стоварва с трясък и пъшкане върху вратата, която обаче не помръдва. Той лежи на пода, останал без дъх. Миризмата на газ се засилва.

Измервателният уред е в шкафа под стълбите. Тръбите минават по стените. Порша е пробила или е отрязала някоя тръба и газта се изпомпва под налягане в средата на дома ни.

— Мамо, страх ме е.

Прегръщам хленчещия в ъгъла Джош и ме изпълва студена, безмилостна ярост срещу жената от другата страна на вратата. Задъхан от положените усилия, Пол отново куца нагоре по стъпалата. В очите му няма светлина. Той се приближава до счупения прозорец и вика. Гласът му се бори за надмощие с дъжда, който барабани по покрива от гофрирана ламарина на съседите. Някой може да ни чуе, макар че не е сигурно. Нуждаем се от помощ. Пол дълго гледа навън и когато се обръща, очите му отново блестят.

— Ще се измъкнеш оттук.

Отивам при него до прозореца и поглеждам надолу. Парченцата от разбития монитор блестят на дъжда във вътрешния двор.

— Ще те хвана и ще те залюлея и ти ще се вмъкнеш през прозореца на спалнята на долния етаж.

Гледам го недоверчиво. Той отваря другото крило на прозореца колкото е възможно по-широко.

Пак поглеждам през прозореца и прошепвам:

— Твърде далеч е.

— Това е единственият ни изход — настоява Пол. — Ти не можеш да ме държиш, но аз мога. Ще го направиш…

— Не, Пол, не мога!

— Трябва. Довери ми се.

Сбърчвам чело. Отново ме обземат съмнения — ясни и пронизващи. В момента се намираме на пет километра от парка „Хампстед“ и в онази гореща лятна вечер, след като не ме хвана, какво беше казал Пол? Довери ми се. Беше казал същото и докато вървяхме в тунела в Улидж. Думите му ме бяха накарали да го предам на полицията и да разруша нашия свят.

— Довери ми се, Кейт. Това е единствената ни възможност.

Вглеждам се в очите на съпруга си, който се е задъхал от прилива на адреналин. Това ли е краят, който си планирал през цялото време, Пол? Никога не би наранил децата ни, в това ни най-малко не се съмнявам, но мен? Колко усилено би се борил за мен? В онзи ден в парка „Хампстед“ ти каза и още нещо: „Финалната част на падането е най-интензивната“. Колко здраво държиш живота ми, Пол?

В края на краищата, в любовта най-важното е доверието и доверието е сляпо. Избираш дали да го имаш или не. В момента избирам прозореца, защото измъкването оттам ще ме приближи до Ава и ще доведе цялата тази отвратителна сага по-близо до края й. Хващам голямата ръка на Пол, ръката, която държах пред олтара преди много години.

— Имам ти доверие, Пол.

Той ме сграбчва в най-силната прегръдка, която познавам.

— Обичам те, Кейт. Повече отколкото мислиш.

Поглеждам през прозореца и усещам проливния дъжд. Ръцете ни ще се намокрят. Первазът на прозореца е още по-хлъзгав. Във вътрешния двор са се образували големи локви. Напъхвам джинсите на Маркъс в чорапите си и вдигам ципа на коженото яке и яката, за да се предпазя от счупените стъкла. Дланта ми се овлажнява от пот.

— Мамо, какво правиш?

Не мога да погледна Джош. Знам, че нищо не трябва да ме разсейва от предстоящата задача и да отслаби решителността ми.

— Искам да стоиш в другия ъгъл на стаята. Разбираш ли?

Джош не отговаря.

Домъкваме леглото до прозореца. Пол заклещва крака под него и протяга ръце.

— Ще успееш, Филоси.

Усмихвам се едва-едва.

— Винаги съм била добър алпинист.

— Само стигни до вратата. Аз ще бъда от другата страна.

Кимам и прехвърлям крак през прозореца. Не поглеждам надолу. Навеждам се назад и прехвърлям и другия си крак. Пол избърсва ръце в панталоните си и аз хващам китката му. Той потреперва от болка, когато сграбчвам охлузената му от въжето ръка.

— Извинявай — промълвявам.

Пол поклаща глава, за да ми покаже, че няма значение. Усещам ужасяваща безтегловност под ходилата си. Пускам се от перваза, като неволно извиквам и сграбчвам другата му китка.

— Не поглеждай встрани — моля го.

Пол се втренчва в мен с големите си кафяви очи. От години се потапям в тези очи — в удоволствие, болка или екстаз. Ако падна или той ме изпусне, очите му ще бъдат последното нещо, което ще видя.

Хватката на Пол е като менгеме.

— Ще броя до три. На три се изтласкай от стената и аз ще те залюлея.

Стъпвам върху мократа стена.

— Едно.

Под прозореца долу е леглото на Джош, което трябва да омекоти падането ми, щом вляза там.

Две.

Обзема ме ужас, но преди да изкрещя на Пол да спре и да ме върне в стаята, той извиква: „Три!“. Стомахът ми се свива, когато той ме провесва по стената и ме залюлява във въздуха три етажа над земята. Между мен и смъртта е само первазът. Събирам колене и Пол пуска ръцете ми. Ако имах време, щях да се помоля на бога. Петите ми разбиват прозореца на стаята на Джош, но въодушевлението ми се превръща в паника, когато през прозореца влизат само коленете ми. Изкрещявам, докато падам назад и виждам канала наопаки. Размахвам крака и се закачам за дървото и останалите стъкла. Свивам се и съзирам през сълзи главата на Пол. Хващам се за перваза и напрягам всеки мускул на тялото си да се изправя. Задникът ми се изплъзва обратно през прозореца. Вратата на стаята се отваря и към мен се отправя Порша. Движи се бързо, но аз съм по-бърза. По гърба ми полазват тръпки. Най-после се вмъквам вътре и вдигам окървавените си ръце, за да се отбранявам. Тя държи тежка статуя на Буда в ръката си, грамадна като скала.

— С това ли уби Лекс? Смяташе да я оставиш тук, когато си тръгнеш, нали?

— Кейт. — Гласът й е спокоен дори в такъв момент. — Ти не разбираш, нали? — Порша ме дразни и ми се присмива, докато бавно се придвижва към мен. — Сега, след като всички актьори са на сцената, шоуто може да свърши. И мисля, че ще се съгласиш, Кейт, че шоуто беше страхотно.

Завладява ме истерична еуфория, когато осъзнавам, че съм оцеляла след прехвърлянето през прозореца. Отстъпвам встрани към бюрото на Джош. И без да гледам, знам, че в ъгъла има тухла с купчина стъклени топчета в улея. Трябва да карам Порша да говори. Тениската ми е залепнала за гърба.

— Защо? Защо го направи?

Пол вика отгоре. Миризмата на газ нахлува на талази.

— О, я стига! Не се прави на тъпа. Не се преструвай, че не разбираш мотивите ми. Трудно е да загубиш всичко, за което усилено си работила, нали, Кейт? Видеото ти го показва. Болката от провалящия се брак…

— Полицията знае, че ти си го направила.

Порша се усмихва.

— Те се хващат за сламки. Когато дойдат тук, ще открият, че ти си убила Джери в безуспешен опит за самозащита.

— Как го доведе тук?

— Не съм. Ти го доведе. Изпрати му съобщение сутринта и го примами да дойде тук с предложение, на което той не можеше да откаже. — Тя вижда объркването ми. — О, Пол не можеше да спре да говори за това. Гордостта в гласа му, че си открила Джери в Челтънхам, че той се е появил в телевизионното предаване, защото те е харесал, и че ти и той сте свързани, спомняш ли си? Трябваше да пазиш по-добре чантата си в дома на Джеси. Телефонът ти се подаваше отгоре.

Втрещена съм, но се опитвам да не го покажа. Имам работа с жена, чиито самозаблуди и находчивост са отвъд границите на онова, което съм мислила за възможно. Дори не съм забелязала липсата на телефона си.

— Къде е Ава?

— О, страданието по изчезнало дете. Сигурно е ужасно, като знам, че не можеш да плуваш.

Очите ми неволно се стрелкат през прозореца към канала. Порша не би… не може да е… Късно е. Обръщам се, когато тежкият черен предмет бързо връхлита към главата ми. Успявам да вдигна ръка пред лицето си, но лакътят ми поема удара и аз залитам към бюрото. Порша ме напада секунда по-късно и вдига нож над главата ми, насочвайки го към врата ми. Зад буйната й коса съзирам бариерата, зад която чака да бъде освободен Пол. Бравата е високо на вратата, а ключът все още е в ключалката.

Вкопчваме се в борба на живот и смърт. Порша е по-силна, отколкото изглежда, и подозирам, че времето, прекарано на различни уреди в скъп фитнес център, сега й се отплаща. Ръката ми държи китката й и отблъсква ножа, докато извръщам глава и с другата си ръка търся нещо на бюрото на Джош. Знам какво има там, докато докосвам предметите — сгъваем светлинен меч, химикалка, която представлява ръка на скелет, гумичка от галерията „Тейт“. Напипвам нещо грапаво и твърдо. Тухлата. Чувам силно думкане отгоре. Пол удвоява усилията си да нахлуе през вратата.

На секунди от смъртта съм, но съм изключително спокойна и съсредоточена да взема тухлата. Лицето на Порша е зачервено, докато се мъчи да ме убие. На носа й се забелязват малки, тънки вени. За пръв път виждам пукнатините в безупречната й фасада и това ми дава допълнителни сили. Придърпвам тухлата към себе си с показалеца си и чувам, че стъклено топче се изтъркулва на бюрото. Очите на Порша се стрелват нагоре и аз я удрям от едната страна на лицето със сувенирната лондонска тухла. Обсипва ни дъжд от стъклени топчета.

Тя изпищява и пуска ножа. Възползвам се от възможността, отблъсквам я и хуквам към вратата. Сещам се за среднощното си влизане в офиса на Пол и как ме блъсна врата, която се отваряше от другата страна. Тогава се борех със сенки, а сега сенките са се превърнали в реалност и знам кой е врагът. Няма да направя отново същата грешка.

В коридора съм и ръката ми е на ключа, когато тухлата ме удря и в ребрата ми пламва болка, която ме кара да залитна към стената.

— Отвори вратата! — крещи Пол.

Ключът е в ръката ми, но всяко движение и всеки дъх за мен е агония.

— Дръпни се, Кейт. — Порша държи запалка в ръката си и се олюлява.

Тръгвам към вратата. Чувствам прилив на надежда.

— Няма гаранция, че къщата ще се взриви, и ти го знаеш. — Усещам как вятърът довява чист въздух през счупения прозорец. — Ще рискувам. — Пъхам ключа в ключалката.

— Ще поемеш ли този риск с Ава?

Спирам. Порша вдига запалката и ме дразни.

— Огънят обезобразява момиченцата. Дръпни се, Кейт.

— Отвори вратата! — крещи Пол.

Не мога да го направя. Как ще си простя? Не мога да поема риска, в случай че Порша казва истината. Отстъпвам към спалнята.

— Така е по-добре. Колкото по-скоро осъзнаеш кой контролира положението тук, толкова по-вероятно е децата ти да изживеят живота си.

— Къде е тя?

Порша клати глава.

— Къде е дъщеря ми? Защо ни причиняваш това?

— Знаеш ли какво е да вложиш трийсет години в нещо? Не знаеш. Хората мислят, че семейството е завинаги и че цял живот работиш за децата си. Но децата живеят с родителите си само двайсетина години. Моят работен живот е петдесет години. Работата е моето семейство, Кейт. Сама съм направила този избор и не съжалявам. И няма да позволя един лошо съставен договор да съсипе усилията ми. Това просто няма да стане.

— Ти си ненормална.

Тя прави крачка към мен. Запалката е близо до лицето й.

— Вече ти казах, че не разбираш, Кейт. Зависи от какъв ъгъл го гледаш. Работата е моят живот и ще се боря ожесточено за нея, както ти би сторила за твоята. Това е интелигентност и смелост, а не ненормалност.

— Аз не съм ти направила нищо!

— Боя се, че светът е пълен с жертви. Не е лично, а само бизнес.

— Бизнес? Не можеш да убиваш хора заради това!

— Знаеш ли нещо? — Порша се промъква към мен. — Не понасям изтърканите глупости на онези, които гръмко твърдят: Когато умирам, няма да искам да съм работила толкова много. Жалки думи. Работата е моят живот, Кейт. Обичам я! — Тя набляга на думата.

— Също както и Пол я обича. Живея за общественото положение, парите, уважението, славата и да, заради страха, който носи властта. Мислиш ли, че ще позволя на малка фирма като „Форуд“, ръководена от хора като Лекс, да ми отнеме всичко това? Мислиш ли, че ще търпя Лекс да се перчи в моята зала за съвещания и да настоява той да взима решенията? Да ми издава заповеди в момент, когато акциите ми едва ли струват повече, отколкото когато ги купих? Ти възпитаваш деца и очакваш обич в замяна. Ако не я получиш, чувстваш се измамена. Е, и аз се чувствам така.

Опряла съм гръб във вратата на стаята на Ава и съм приковала очи в запалката. Усещам студения метал на ключа в пръстите си.

— Ще станеш за смях. Първата жена изпълнителен директор на разорена фирма. Няма да ти дадат рицарска титла. — Пръстът на крака ми докосва нещо. Не смея да погледна надолу. Веднъж направих тази грешка и бях наказана.

— Когато разбрах за Мелъди и Пол, това беше идеален начин да внеса хаос. Дискредитирането на директорите на „Форуд“ щеше да бъде причина датата на продажбата да се отложи, докато условията се подобрят.

Ритвам предмета на пода, вдигайки го високо във въздуха. Пред очите ми преминава проблясък на червено и оранжево и веднага разбирам, че това е роботът на Ава.

— Врагът атакува! Врагът атакува! — прогърмява играчката и изненадва Порша.

Тя се препъва и това ми дава съдбоносна секунда да избия запалката от ръката й и да я видя как подскача надолу по стълбите. Забивам лакът в лицето й и я повалям на пода. Пъхам ключа в ключалката, но Порша връхлита върху мен и се мъчи да ме дръпне назад. Ключът се превърта, когато се блъскам във вратата. Гърбът ми експлодира на милиони места от остра болка и разбирам, че вече нямам сили да се съпротивлявам.

Порша сяда върху гърдите ми в пародия на игрите на борба на децата ми и приковава с колене ръцете ми. Дъхът ми секва от болка. Тя изважда отнякъде въже, нахлузва го през главата ми и го затяга около врата ми. Очите ми се изцъклят от напрежението и главата ми сякаш ще се пръсне.

— Така е по-добре. Не се бори. Бизнесът понякога е неприятен. — Порша отметва кичури коса от зачервеното си лице, сякаш е захласната във физическата травма, която причинява. — Онези, които се изпречват на пътя, биват премахвани, а онези, които могат да помогнат, биват поощрявани. — Мелодичният й глас е спокоен, почти подигравателен. — Мислиш, че Пол е с теб? Не… Пол е с мен.

Не са ми останали много сили да се боря. Клепачите ми са като червена завеса, която се спуска и изпитвам ужасяващо разочарование. Порша ме е объркала и в последните си секунди се чудя дали Пол и тя… Чувам звук на тежък камък, който пада в езеро на свечеряване, но после страшният натиск върху гърдите и врата ми отслабва. Мъчително повдигам спускащите се червени завеси и жадно си поемам дъх. Порша се е претърколила встрани от мен и на прага стои Пол и държи бухалката за крикет. Гледа ме безизразно и после очите му се забелват и той се строполява на пода.

Кашлянето и движението са агония за ребрата ми, но се хващам за перилата и се изправям. Появява се Джош и аз се опитвам да го прегърна, но болката ме спира. Миризмата на газ е задушаваща и полепва за гърлото ми.

— Отвори всички врати и прозорци! Веднага! Не използвай телефона тук! Може да взриви къщата. Излез на улицата и доведи някого.

Той хуква към спалнята ми, доволен, че има възложени задачи, които трябва да изпълни.

Препъвайки се по коридора, отивам до шкафа под стълбите и се дръпвам назад от счупената тръба. Съскането на излизащия газ не се различава от съскането в главата ми. Трябва да проверя дали заплахата на Порша за Ава е вярна. Ако я е скрила някъде близо до газта, това е най-очевидното място. Допълзявам до задната страна на тъмния шкаф. Страхувам се да запаля лампата.

— Ава!

Дърпам старата врата на неизползвания килер за въглища. Гръдният ми кош яростно протестира с всяко мое движение. Вратата се отваря трудно и аз нямам друг избор, освен да се вмъкна вътре и да опипвам слепешком. Моята Ава не е тук.

Проверявам останалата част от приземния етаж. Гърбът ми става все по-мокър и зрението ми отново се замъглява. Отварям задната врата. Не, Порша не би рискувала да пренесе Ава през градината, защото има твърде много съседи, които може да я видят. Чистият въздух прояснява замъгленото ми съзнание. Едно четиригодишно момиченце е толкова мъничко, че може да бъде увито в килим и напъхано в кашон. Вървя на зигзаг по моравата. Гади ми се. Дворът на Уенди е пълен със сухи листа, бараката за инструменти мирише на стара окосена трева и „Купринол“ и отдавна не е обезпокоявана. Вратите на яхтата са заключени. Викам Ава, довличам се до далечния край на яхтата и виждам, че в канала плава светлосиният ми пластмасов куфар, пренесен от гардероба ми. Бях го купила за медения ни месец. Ава би се побрала там. Сърцето ми стремглаво се сгромолясва в свят, където съществуват непознати нива на страх. Ава е в куфара.

Не мога да го достигна. Не умея да плувам и гребната лодка е завързана на отсрещния бряг до пътеката, където я закарах снощи и в пристъп на безсмислена злоба срязах въжето, което сега можеше да спаси дъщеря ми. Не мога да скоча във водата и да я спася, нито да я оставя и да отида да потърся помощ. Ще мине някоя яхта и ще преобърне куфара. Ава ще започне да се бори и куфарът ще потъне. Крещя на Пол и Джош и постепенно се парализирам от ужас. Ава е толкова близо и в същото време толкова далеч. Виковете ми свършват с хленчене и се мъча да се овладея. Хуквам към бараката с инструментите, взимам гребло и се навеждам над водата, но пак не мога да достигна куфара. Докато сипя ругатни, съзирам спасителния пояс от отсамната страна на яхтата. Разбира се! Не разсъждавам ясно, мислите ми са объркани и в момента логиката е непостижима за ума ми. Събличам якето си. Лягам по корем до „Мари-Роуз“ и се вглеждам във водата. Разстоянието е голямо, но трябва само да дръпна пояса, за да го откача. Моля се цамбурването да не преобърне куфара.

Водата е леденостудена. Момиченцето ми сигурно е премръзнало. Започвам да ритам с крака към куфара и хващам дръжката. Вцепенените ми ръце трудно щракват закопчалките. Капакът се открехва и през седемсантиметровата пролука виждам, че ме гледат бадемовокафявите очи на Ава, очите на баща й. Вдигам капака и куфарът започва да потъва. Ава се накланя към мен. На устата й има лепенка, но едва сега забелязвам, че ръцете й се завързани пред нея. Сграбчвам я с едната ръка през кръста, докато тя се бори и на безмълвното й лице е изписана паника, и забивам другия си лакът в гумения пояс. Да я задържа на повърхността на водата е много по-трудно, отколкото съм предполагала. Главата ми няколко пъти потъва под водата, докато двете ритаме и се изтласкваме.

— Сложи ръцете си върху пояса!

Плюя и ритам към брега. Движенията ми стават все по-бавни. Непоносимата болка в гърдите ми намалява. Водата е толкова студена, че аз съм като мотор, който се задъхва без гориво и скоро ще спре.

Ава не помръдва и не протестира. Грози я сериозна опасност да умре тук от студ и шок.

Не мога да се кача на яхтата. Страните й са като планини. Сменям посоката и се опитвам да се добера до брега. Нямам сили да извикам. Ава все още е неподвижна, главата й се свлича към водата и завързаните й ръце започват да се изплъзват от пояса.

— Не!

Опитвам се да я преобърна по гръб. Борбата ми се струва безкрайна. Не съм сигурна дали мога да го направя сама. Толкова сме близо до спасението.

— Дай ми я! — Джош се е навел от едната страна на „Мари-Роуз“ и е протегнал дългите си жилави ръце към сестра си.

С няколко последни ритника се приближавам до корпуса. Нямам сили да повдигна Ава. Лицето й изглежда восъчно и очите й са затворени. Джош допълзява по корем още по-напред и се навежда още по-надолу, и успява да хване въжето, с което са завързани ръцете на Ава, и започва да я изтегля към себе си. От неподвижното ми дете капе вода. Клепачите й потрепват и се отварят и виждам как краката й се прибират на яхтата.

— Тя ще бъде добре, мамо. Те са тук. — Джош настойчиво маха с ръка на някого в градината. — Тя трябва да се стопли! На четири години е! — вика той.

Джош изглежда толкова висок оттук. Момченцето ми расте и поема контрол. Стои с ръце на кръста, докато аз усещам как яхтата се разклаща от множество тежки стъпки и чувам безплътни и объркани гласове. Джош прилича на мъж. Прилича на баща си.

Секунда по-късно едър човек с фотоапарат на врата и татуировки на ръката се навежда, протяга ръце и ме изважда от канала.

— Студеничко е, а?

Той внимателно слага ръка на врата ми и аз се отпускам по гръб. Виждам други мъже с фотоапарати, които стоят наоколо и снимат. Пристига някакъв мършав тип и завива с покривката на дивана треперещото ми тяло. Глутницата репортери от улицата пред къщата ни, които някога бяха мъчители, сега са станали спасители.

— Страхотна работа, синко — казва на Джош едрият мъж. — Линейката идва, скъпа — обръща се той към мен.

Опитвам се да седна.

— Ава…

— Диша. Трябва да я затоплим. — Човекът наднича към нещо, а после отново ме поглежда и се усмихва. — Тя е под всички завивки, които намерихме в дома ви.

— Пол… Пол…

Той не ми позволява да се надигна.

— Трябва да лежите, госпожо Форман, и да мислите за Англия.

Вглеждам се в бялото небе и усещам, че по лицето ми се стича сълза или може би първата капка от поредния дъжд. Чувам лекия вик на дъщеря ми, когато махат лепенката от устата й. Никога вик на болка не е звучал толкова приятно. Папаракът ми се усмихва и виждам, че му липсва един зъб. Топлите му ръце махат мокрите кичури от лицето ми. Осмелявам се да изпитам крехка надежда, че за нас ще настъпи нов ден.

Епилог

Косъмчетата на ръката ми се поклащат във водата като водорасли по време на прилив. Ноктите ми изглеждат млечнобели на фона на загорелите от слънцето ми пръсти. Ставам и нахлузвам плувната шапка. Клокоченето и свистенето на тялото ми ме разсейват и обичам да слушам как децата ми писукат и краката им шляпат по мрамора около басейна. Ава носи пояс с формата на лебед, а Джош ръмжи като лъв.

Поемам си дълбоко дъх, доближавам ръце една до друга, навеждам се напред и усещам браздите между плочките под петите си. Другият край на басейна изглежда далеч, но аз съм твърдо решена. Наплисквам лицето си и присвивам очи срещу безмилостното средиземноморско слънце. В замъгленото ми от водата зрение се появява висок, тъмен силует в ярки бански. Пол държи кепче за басейн за всеки случай.

— Никога няма да бъдеш по-готова, Филоси — насърчава ме той.

Уча се да плувам. Може би след това ще се запиша на курс по готварство. Днес обаче ще стигна до края на двайсет и петте метра.

Наложи се да седна на дивана до Марика. Получих мига си на телевизионното слънце. Марика седна по-близо до мен, отколкото някога е седяла до Колин, хвана ръката ми няколко пъти и настоя да разкажа моята история по моя начин. И аз го направих. Наранената ми шия не се виждаше под дебелия телевизионен грим. Зрителите не видяха шевовете на порезната рана на гърба ми, нито хапчетата в чантата ми за болката в ребрата. Пол не присъства. Миглите на Марика се сведоха още по-надолу от съчувствие, докато обяснявах, че той още е в болница и че възстановяването от жестокия удар по главата продължава по-дълго, отколкото лекарите са се надявали. Известно време разговорът беше лековат, но аз бях убедена, че Пол ще се оправи. В края на краищата, той беше борец.

Водата се плиска между гърдите ми под целия бански костюм. Годините ми на носене на бикини са свършили и изпитвам леко съжаление за това. Минава Джеси в моден саронг и каубойска шапка и държи високо вилица за барбекю. Наскоро разделилият се със съпругата си Адам върви след нея с голяма купа, в която бавно се задушават морски деликатеси, купени от местния пазар. Колелото на живота не спира да се върти. Хубаво е, че тя е тук. Къщата е голяма и може да подслони цяла тълпа. Пол предложи да се махнем от Лондон за известно време, да се съвземем и да избягаме от неприятните спомени. Той беше прав, защото медийният интерес беше огромен, пък и можем да си го позволим.

Изтласквам се от дъното и започвам да плувам кучешката до стената на басейна. Не е стилно, но е ефективно. Също като мен, ще кажат някои. Получих писма от почитатели във „Време за престъпление“ за това. Когато ги показах на Пол, той се разтревожи, че някой може да ме преследва, но аз отхвърлих със смях предположението му. „Хайде да не се надскачаме“ — рекох.

Научи ме да плувам бивш командос на име Боби. Позволих си частни уроци за награда.

— Не искам да възприемаш лошите навици, които виждаш в басейните из цяла Британия — каза той, докато ме отпускаше във водата в плиткия край и уравновесяваше правилно тялото ми. — Всичко е в главата. Човешката глава е много тежка, колкото диня.

Скочих паникьосана, плюейки вода. Забележката му ми припомни как главата на Порша се разцепи от бухалката за крикет… Образът беше твърде ярък и пресен. Прогонвам картината от съзнанието си и поглеждам децата. Джош прави циганско колело близо до храсти лавандула, а Ава го гледа и чеше с пета прасеца си. Естествено, водихме децата на психиатър. Елоуид ни препоръча куп знаменитости. Издръжливостта на Ава и Джош е цяло чудо.

Вече съм в по-дълбоки води и знам, че дъното се отдалечава от петите ми. Трябва да се съсредоточа, но най-много от всичко — да запазя спокойствие. Боби учудено каза, че аз съм един от най-трудните му ученици и че съм упорита в страха си.

— Всичко е в главата, Кейт. Освободи съзнанието си.

Мисля, че Боби е таен хипар.

— Никога няма да стане!

За жалост това не ми предложи утеха. Знам, че може, и че се случи.

Марика зададе трудните въпроси, докато беседвахме задушевно на дивана. Опитах се да не обръщам внимание на нервите си и Ливи вдигна палец зад камерите.

— Наистина ли известно време си мислеше, че съпругът ти, с когото живееш от десет години и който е баща на двете ти деца, е убил любовницата и деловия си партньор?

— Да.

Марика въздъхна драматично.

— И как се чувстваше?

Напрежението ме напусна, докато гледах как блестящите устни на Марика потрепват в очакване на пикантни откровения.

— Бях твърдо решена да стигна до истината. Това беше най-важното от всичко. Заради децата ми, мен и Пол.

— Нарекли са те хрътка заради неотстъпчивостта и високия ти дух!

— Лекс ми липсва много. Често бяхме на различно мнение, но той беше своенравен и го уважавах много. Ако не беше неговото послание до мен, никога нямаше да разбера истината. Мисля, че имам доста тъмна страна и съм готова да вярвам на най-ужасни неща за най-близките до мен.

— Сега заедно ли сте със съпруга ти като двойка, като семейство?

— Да, и сме много щастливи.

— Кажи ни, Кейт, възможно ли е да се изгради наново доверието и да обичаш отново, след като си имала тези мисли и страшни подозрения? Пък и да не забравяме, че съпругът ти е имал любовна авантюра, която беше излъчена в цялата страна.

Пол върви покрай басейна и ме наблюдава.

— До половината си, Филоси.

Стегнатият му корем има тъмен слънчев загар. Пол все още си възвръща килограмите, които изгуби в болницата. Слънцето е издълбало дълбоки бръчки от смях около големите му кафяви очи. Джеси започна да го нарича плейбой и аз не съм сигурна дали прякорът ми харесва. Може да й кажа да престане да го нарича така. Той мълчаливо върви край мен, докато плувам, и знае, че не трябва да ми дава указания. Използвам метода на Боби и никой друг. Преминавам най-дълбоката част на басейна и усещам по-хладната вода, която извира от дълбините. Плуването е уморително и краят все още изглежда далеч.

Отговарях на въпросите откровено и не скрих нищо. Разказах на Марика историята за любовната връзка на Пол. Обясних, че я преживяваме, че отново сме честни един към друг и че се разбираме, и че след като бяхме на път да загубим всичко, съм му простила напълно. Не й казах колко лесно беше. Нито за миг не съм искала да напусна Пол и всеки негов жест и поглед говореше, че и той няма такива намерения. Борехме се срещу външен враг, който искаше да ни унищожи, и това ни обедини, както много малко неща могат. Когато всичко висеше на косъм, ние осъзнахме дълбочината на връзката ни.

— А сега, Кейт, ти повече от всички други си имала твоите най-лични моменти, уловени от нашия все по-филмиран свят — репортерите заснеха мъртвия Джери във вашия хол и спасяването на дъщеря ти от канала. Това прекалено ли е?

Повдигнах рамене.

— На Лекс много щеше да му хареса. Вероятно щеше да каже, че това е извисило риалити телевизията до ново ниво. Много съм благодарна, че Порша не успя.

Джош гони Ава през големите плъзгащи се врати, а Джон се люлее на хамак под сянката на върба. Сара и семейството й ще дойдат след два дни и дори „М и М“ казаха, че може да се отбият по-късно през лятото. Всичко е наред със света, докато случайно не нагълтвам вода. Закашлям се и загубвам ритъм. Пол спира. Започвам да пляскам във водата твърде бързо и повеждам наум битка между паниката и разума на метри от отсрещния край на басейна. Пол пристъпва към ръба и държи изправен дългия прът с кепчето. Сетивата му са нащрек за следващото развитие на нещата. Погледите ни се срещат.

— Ти свърши най-трудното. Знаеш останалото. Хайде.

Докато гледам очите му, присвити срещу слънцето, аз веднага забравям за ужаса, който изпитвам, и започвам да плувам кучешката към стената.

— Още малко! Давай, Филоси!

Задъхвам се, докато заветният ръб се приближава и Пол ме води към безопасността.

— Мама успя! — вика Ава и коленцата й препречват слънцето.

— Давай, Кейт! — крещи Джеси. — Правиш го така, че изглежда лесно.

Не отвръщам. Страхувам се да говоря.

— Три метра… Два метра… — отброяват те.

Ръчичките на Ава развълнувано са свити в юмруци, докато се присъединява към тях.

— Един метър…

Докосвам грапавия ръб. Разнасят се радостни възгласи, сякаш съм преплувала Ламанша, а не една дължина на басейн, но съм доволна от постижението си. Джош скача до мен и започва да плиска вода, а Джон изревава и се хвърля в басейна.

Пол протяга ръка, издърпва ме от водата и ме прегръща.

— Хайде да отворим шампанско! Нека да бъде отлежало!

Телевизия „Форуд“ не разори една от най-големите фирми по индекса ФТСЕ100 на Британската фондова борса. Рейф осигури финансиране в последния момент. Бързината, с която се разпространяваха личните слухове за него, и стремглаво падащата цена на акциите му докараха няколко предложения на масата.

Изпратих на Рейф дълго писмо, в което се извиних за случилото се. Не получих отговор няколко седмици и със съжаление реших, че няма да се помирим, но един ден пристигна куриер с пакет. Вътре имаше тежка картонена кутия с красив камък с щамповано мъничко многокрако същество. Нямаше бележка.

Пол прокарва ръка по гърба ми, докато семейството ми лудува около мен. Името ми е Кейт Форман и съм голяма късметлийка. Почиваме си, преди Пол да се върне в телевизионната лудница. Дълга почивка. Взимам хавлия и избърсвам лицето си. Малко черно куче изприпква до барбекюто.

Джон го пъди.

— Обзалагам се, че е на някой минувач. Избягало от пътя и обича миризмата на наденички. — Пол се обръща и всички поглеждаме кучето.

След интервюто ми при Марика три национални вестника и две списания на супермаркети ме молиха за интервю, да ме снимат в дома ми и да ме гримират. (Искаме да те направим още по-очарователна.) Отказах на всичките. Не си падам по такива неща.

След мързелуването и изпълнената с обич семейна почивка аз имам работа. „Време за престъпление“ беше страхотен хит и се говори за създаването на кабелен канал, по който непрекъснато да се излъчват видеозаписи от типа на „Време за престъпление“. Ливи гори от желание да ме върне на работа, вероятно пред камера. Тя казва, че зрителите реагирали положително на моята „сериозна откровеност“ и аз искам да се включа в работата. Има много неща, за които да мисля.

Кучето слага лапи на масата до барбекюто. Пол пъха пръсти в устата си и изведнъж изсвирва като виещ вълк, като ме кара да подскоча. Кучето изприпква до него и Пол разрошва пухкавите му уши, издавайки дружелюбни звуци. Чувам далечния напевен зов на стопанина и миг по-късно Пол отпраща кучето. Животното се суети колебливо и раздвоено, но той му заповядва за втори път да тръгне и то послушно заминава по пътя, по който е дошло.

— Сладурче. — Наблюдава го умилено и сетне ме поглежда. — Добре ли си? Изглеждаш на километри оттук.

Увивам хавлията около раменете си. Студено ми е въпреки горещия ден. Нещо в онова, на което току-що станах свидетелка, ме разтърсва. Начинът, по който Пол се държеше с кучето…

— Пол, как блъсна кучето?

— Какво?

— Как се случи? Внезапно ли изскочи на пътя?

Той мълчи.

— Защо искаш да знаеш?

— Кажи ми.

Пол ме гледа с изражение, което не мога да разгадая.

— Валеше и се виждаше трудно. Прегазих го. Може би вече беше ранено. Не скочи към мен, ако това имаш предвид. Беше много лошо премазано.

Започва да си играе с връзките на банските си. Замислям се за Порша и онова, което ми каза накрая. „Мислиш, че Пол е с теб…“ Преглъщам.

— Знаеш ли, наистина бях убедена, че си бил ти, че ти си направил онези неща през пролетта.

— Кейт! — Пол изглежда шокиран. Пристъпва към мен и докосва лицето ми с красивата си ръка.

— Хайде, влюбени гълъбчета, обядът е почти готов — подвиква Джеси, докато минава покрай нас.

Той ме гледа дълго. Светлина танцува в очите му, които ме привличат с дълбочината си. Засиява с типичната си крива усмивка и слага ръка на рамото ми.

— Нямаш ли ми доверие, Кейт? — пита и после ми намига — бавно, секси и дяволито.

Слънцето се скрива зад облак, но аз знам, че небето е безоблачно лазурносиньо. Отстъпвам встрани, без да откъсвам поглед от лицето му. Минава минута, а после правя крачка към него, притеглена от връзките между нас. И му намигам.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6839

Издание:

Али Найт. Лъжи

ИК „Ера“, София, 2012

Американска. Първо издание

ISBN: 978-954-389-199-3

Али Найт Лъжи

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

* * *

11.

12.

* * *

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

* * *

* * *

20.

21.

22.

23.

24.

* * *

25.

26.

27.

28.

29.

30.

31.

32.

33.

34.

35.

* * *

36.

Съпругата на създателя на „Отвътре-навън“ обвинена за убийството на Мелъди

37.

* * *

38.

39.

40.

41.

* * *

42.

Епилог

Информация за текста

Али Найт

Лъжи