Кулата на ужасите Айра Левин

Мадисън Авеню, 1300. Елегантен небостъргач се извисява над аристократичния район в Манхатън Ъпър Ийст Сайд. Трийсет и девет годишната нищо неподозираща Кей Норис се настанява на двайсетия етаж с надеждата да започне нов живот.

Но тя не знае, че е подслушвана, че е наблюдавана. Собственикът на сградата чува всяка нейна дума, гледа я как разопакова багажа си, оправя леглото си, храни котката си, разговаря с приятели и колеги. Вижда я като на длан, защото в тухлите и бетона е скрита поразяваща тайна.

Под блясъка на свръхцивилизования живот в Манхатън пълзи заплаха, страх, който постепенно се превръща в параноя, в леден ужас.

Айра Левин
Кулата на ужасите

Част първа

Глава първа

Не можеше да се отрече, че понеделникът започна добре — Хофманови пак се въргаляха в леглото, доктор Палм говореше по телефона със самоубийствено настроен бивш пациент, чистачката на семейство Коул се самообслужваше с един от вибраторите им, Лесли и Фил имаха среща в перачницата, а малко след това стана още по-интересно. Макевой влезе във фоайето с жена, силно напомняща Теа Маршъл — същото заоблено лице, същата черна коса. Без съмнение идваше да огледа апартамент двайсет Б, ремонтиран миналата седмица.

Наблюдаваше ги как се качват с асансьор две. Имаше пищна фигура — висока, с предизвикателен бюст. Носеше елегантен, средно тъмен костюм. Хвърли бегъл поглед в неговата посока, застанала с ръка върху чантата с дълга, окачена на рамото дръжка, и се загледа в Макевой, която дърдореше за централно регулираната климатична инсталация и супермодерната кухня. Трийсет и пет — трийсет и шест годишна. Подчертана прилика.

Включи големите монитори и ги настрои на хола и спалнята на двайсет Б. Видя я как влиза в антрето и минава през празния хол. Токчетата й потропваха по паркета.

Тя застана до прозореца и се загледа в ниските сгради от другата страна на Медисън, с което му даде възможност да я одобри и в гръб.

— Прекрасен изглед — възхити се тя.

В мелодичния й гърлен глас долови ехо от тембъра на Теа Маршъл.

Не успя да забележи халка, но вероятно беше женена или живееше с някого. Готов беше да я приеме независимо от всичко, стига, разбира се, да наемеше апартамента. Стисна палци.

Тя се извърна от прозореца, хвърли поглед наоколо и се усмихна. Вдигна лице. Спря в средата на стаята и се взря право в него. Теа Маршъл го гледаше в очите. Сърцето му запрескача и остана без дъх.

— Какъв необикновен полилей.

Плоската стъклена чиния на тавана беше оформена в изящните очертания на стила „Ар Деко“. От хромирания й център я наблюдаваше мъничката Кей, обърната надолу с главата, облечена в малиновочервен костюм.

— Нали — обади се госпожа Макевой и застана до нея. — В цялата сграда са такива. Тук парите не се пестят. Според първоначалния план апартаментите трябваше да са частни. Като претеглите всички доводи, ще видите, че условията са изгодни.

Наемът беше висок, но не непосилен. Върна се на прага на антрето, обърна се и заоглежда стаята — прясно боядисани в бяло стени, размери десет на единайсет, огромен прозорец, паркет, барче с преход към кухнята… Ако и другите помещения бяха с паркет, трябваше да вземе решение веднага, без много да му мисли. Но искаше ли всъщност да се махне от Банк Стрийт? Да преживее цялата суматоха на едно местене…

Отиде в антрето.

Кухнята беше угледна — бежова ламперия, неръждаема стомана, кокетно оформени квадрати. Под шкафовете имаше флуоресцентни лампи. Масата за готвене бе достатъчно голяма.

Банята изглеждаше претенциозна, но приятна. Стените и тавана бяха облицовани с черно стъкло, крановете — хромирани, имаше голяма вана и отделна кабина с душ. До шкафчето над умивалника светеха тръбни лампи, таванът беше увенчан с още една чиния „Ар Деко“, по-малка от онази в хола.

Спалнята в дъното на антрето беше голяма почти колкото хола, и тя прясно боядисана в бяло, с вградени дрешници на цялата лява стена. Срещу вратата грееше още един огромен прозорец, разкриващ поредната главозамайваща гледка — част от парка с пожълтелите дървета, късче от езерото, покрива на готическата постройка на Пето Авеню. Дясната стена беше предостатъчна за бюрото, а, разбира се, срещу прозореца, с лице към него, беше мястото на леглото. Въздъхна към обърнатия си образ в полилея на тавана и се извърна към госпожа Макевой, застинала в очакване до вратата.

— Това е първият апартамент, който разглеждам.

— По-хубав няма да намерите — усмихна се доверително госпожа Макевой. — Не бих го изпуснала за нищо на света.

Върнаха се в антрето. Госпожа Макевой отвори вградения шкаф за спално бельо.

Разгледа всичко още веднъж, без да спира да мисли за високите тавани и истинската камина в изискания си апартамент на Банк Стрийт. За рокклуба на ъгъла, за хлебарките в кухнята, за двете години с Джеф и за шестте години с Алекс.

— Ще го наема — заяви тя.

Госпожа Макевой се усмихна окуражително.

— Елате в канцеларията ми. Ще попълните формуляра, а аз веднага ще направя всичко необходимо.

* * *

Докато чакаше обаждането на Едгар, просто не можеше да си намери място, а той се накани да позвъни едва в сряда късно следобед.

— Здравей, Едгар. — Изключи двата големи монитора, без да спира да говори. — Как си?

— Горе-долу. А ти?

— Добре съм.

— Изпратих ти отчета за септември. Мисля, че ако прецениш правилно поведението на пазара, ще останеш доволен. По въпроса за сградата казах на Мийлс да поговори още веднъж с Дмитри за фоайето.

— Посъветвай го да опита на руски. Онова парче мрамор още е там. Тоест онези две парчета.

— Сигурен съм, че новият мрамор е поръчан. Ще проверя и ще ти се обадя. Госпожа Макевой е намерила кандидатка за двайсет Б. Казах ли ти, че е свободен?

— Да.

— Името й е Кей Норис. Трийсет и девет годишна, разведена. Главен редактор в издателство „Дайадъм“, вероятно тиха и кротка. Персоналната справка и препоръките й са отлични. Госпожа Макевой твърди, че е привлекателна. Има котка.

— Кей име ли е или инициал?

— Име.

— Кей Норис.

— Да.

Докато я въвеждаше в компютъра рече:

— Звучи идеално. Предупреди Мийлс да вземе мерки всички да я обграждат с особено внимание.

— Добре. Засега няма друго…

— Тогава не те задържам.

Затвори телефона. Подчерта името: КЕЙ НОРИС. На трийсет и девет години. Изглеждаше по-млада.

Теа Маршъл умря на четирийсет. Въздъхна.

Включи големите монитори — първият в хола, вторият — в спалнята й, точно както в понеделник сутринта. Спалнята блестеше от ярките слънчеви лъчи, които струяха през оголения прозорец. Намали яркостта. Увеличи я малко в хола. Втренчи се в двете празни стаи на мониторите близнаци, без да сваля ръце от пулта за управление. Изображенията се разгърнаха като огромни, синьо-бели, леко потрепващи криле.

В четвъртък вечерта се обади на Алекс и му каза да дойде да си прибере книгите.

— За Бога, Кей, знам, че ставам досаден, но сега, в началото на семестъра, моментът е съвсем неподходящ. Ще трябва да ги задържиш още няколко месеца.

— Съжалявам, но не мога. Следващата седмица се изнасям. Или ще си ги вземеш, или ще ги оставя отвън. Бог знае защо, загубих интерес към средновековната архитектура.

Не беше чул за разрива й с Джеф. В гласа му прозвуча неподправено съчувствие.

— Добре, че се изнасяш. Чудесна идея. Ще започнеш всичко начисто. Намери ли нещо подходящо?

Разказа му.

— И е на предпоследния етаж. От хола се вижда Ийст Ривър, а от спалнята — част от Сентръл Парк. Светлината просто блика. Кварталът е хубав, с добре поддържани ниски стари къщи, а музеят „Купър-Хюит“ е на съседната улица.

— Медисън… тринайсет… нула нула… — Прозвучаха замислените нотки, с които винаги я оборваше. — Не е ли един стъклен и доста… тесен небостъргач?

Пое дъх и отговори:

— Да.

— Кей, миналата зима там асансьорът премаза човек. Не помниш ли? Домоуправителят. Сградата е построена само преди няколко години, а вече е известна с три-четири смъртни случая. Тогава си помислих: „Жалко, че в номера й има тринайсет, това само подхранва суеверията.“ Така започваха и новините по телевизията: „Тринайсет нула нула е нещастният номер на Медисън Авеню“, или нещо подобно. Разбира се, ти си…

— Алекс — прекъсна го тя, — знам всичко това. Защо смяташ, че съм суеверна? И защо непременно трябва за всичко да ти давам обяснения?

— Тъкмо това исках да кажа и аз. Разбира се, че не си суеверна, но все пак реших, че трябва да знаеш, ако още не си чула.

— Книгите, Алекс — натърти тя.

Договориха се да мине да ги опакова в неделя следобед и да си ги вземе през седмицата. Пожелаха си довиждане и затвориха телефона.

Вечният покровител. Не, не и не.

Естествено, злополуката с домоуправителя си беше чиста трагедия, но не правеше апартамента по-малко хубав. Нямаше да допусне Алекс и някакъв скапан телевизионен говорител да я вкиснат. Три-четири смъртни случая за повече от три години не бяха нещо изключително. По два апартамента на етаж — общо четирийсет. В повечето вероятно живееха по двама души — значи около шейсет-седемдесет човека. Без да се броят напусналите и персоналът.

Фелис се отърка о глезена й. Вдигна я, гушна я на рамото си и поглади пухкавата рижа козина.

— Фелис, миличка, да знаеш само каква изненада те чака! Цял нов свят. Бедничката, няма да можеш да си играеш с хлебарките. Поне така се надявам. Човек никога не знае.

Глава втора

Мъж, облечен със светлосиньо сако, избърза пред нея, протегна ръка към вратата от матово стъкло, натисна я с рамо и я задържа отворена. Тя носеше един върху друг два плоски кашона с ценни чупливи джунджурии, а портиерът в момента настаняваше някакъв човек в таксито, от което беше слязла, тъй че изпита признателност. Усмихна се и благодари, докато минаваше край опънатата му ръка. Беше млад, синеок и хубав.

До стаичката за пощата някакъв работник стоеше на колене и къртеше мрамор от пода. Над асансьорите светеха в червено буквата Б и числото петнайсет.

Младежът я последва през фоайето и застана на няколко метра вдясно. Хвърли му бегъл поглед, без да извръща глава — наблюдаваше сигнала над вратите, нарамил пазарски плик с надпис: „Обичам Ню Йорк“. Спортни обувки „Рийбок“, джинси, небесносин пуловер. Имаше високо подстригана рижавокестенява коса и леко я надвишаваше по ръст. Към двайсет и пет — двайсет и шест годишен.

Обърна се към нея и рече:

— Бих могъл да взема поне единия…

— Не, леки са. Все пак благодаря…

Широка, лъчезарна усмивка, обградена с трапчинки, засия на лицето му. Сините очи светнаха.

Засмя се и тя и погледна над асансьорите — още светеха Б и петнайсет.

— Някой ги задържа — обясни младежът и се отправи към другия край на фоайето, където на мраморен панел, потънал в зеленина, просветваха контролните монитори.

Портиерът Тери — як, червендалест мъжага със сива униформа, влезе в сградата. При последното си идване беше пуснала десетачка в ръката му. Погледна я тъжно и рече:

— Съжалявам, че не можах да ви отворя вратата.

— Няма нищо.

— На петнайсетия пак задържат асансьора — обади се младежът.

Тери поклати глава и се запъти към мониторите.

— Тези Хофманови… — Наведе се, надникна и натисна някакъв бутон. Обърна се към тях, без да мърда пръста си от него. — Дмитри чака да разтовари багажа ви от втория камион.

— Няма да дойде скоро — заяви тя. — Тъкмо се канеха да обядват.

Портиерът се отправи към вратата.

— Ще ви звънна, щом ги видя.

— Фирма „Превоз — жени“ — провикна се тя над кашоните.

Полицейска кола с надута сирена и святкащ червено-бял буркан на покрива префуча по булеварда в момента, когато Тери отвори вратата на бягащ за здраве мъж, облечен в анцуг с вдигната качулка.

— Слиза — обяви младежът. — Нанасяте ли се?

— Да. В двайсет Б.

— Аз съм в тринайсет А. Пит Хендърсън.

— Приятно ми е. — Усмихна му се над кашоните. — Кей Норис.

Бегачът я наблюдаваше, без да спира да тича на място, застанал на няколко метра от нея. Когато го погледна, той спря очи на работника и ги задържа върху гърба му. Имаше скулесто лице с пясъчноруси мустаци. Около четирийсетте.

— Откъде идвате — поинтересува се Пит Хендърсън.

— От Банк Стрийт. Във Вилидж.

Вратата на асансьора се плъзна встрани и от него изхвръкна шнауцер. Задраска с лапи по мрамора. Жена със син джинсов костюм, огледални черни очила и бяло шалче едва го задържаше на каишката. Мъжът, който се появи зад гърба й, носеше същите очила, яке „бомбър“ и маратонки, а на главата си бе надянал бейзболна шапка. Настигна жената и докато вървяха подир шнауцера към изхода, преплетоха пръстите на ръцете си.

Внесе кашоните в тапицирания със светла кожа асансьор и се обърна с лице към вратата. Пит Хендърсън докосна бутоните за двайсетия и тринайсетия етаж и я загледа въпросително. Тя се усмихна. Той кимна на бегача, който сдържано му отговори и на свой ред докосна бутона за деветия етаж, обърнат към затварящата се врата. По гърба на анцуга се открояваха тъмни петна.

Тя насочи вниманието си към сменящите се над вратата числа и към видеокамерата, монтирана в горния ъгъл. Намръщи се. Разбира се, тези камери бяха полезни за сигурността на сградата, дори внасяха известно успокоение и все пак тревожеха с натрапчивото внушение за невидими наблюдатели.

Вратата се плъзна. Вестибюлът на деветия етаж не се различаваше от този на двайсетия, както и от другите, които беше успяла да зърне — маси от светло дърво, огледала в позлатени рамки, стени на бели и черни карета и кафяви килими. Мъжът с качулката зави надясно към апартамент А, докато вратата на асансьора се затваряше.

— Познавам много добре квартала — обади се Пит Хендърсън, — тъй че ако имате нужда от упътване за магазините или за нещо друго…

— Как е пазарът отсреща?

— Не е лош. Тези неща са оттам. Зад Лексингтън има и по-евтин магазин.

Вратата се отвори.

— Това е ценна информация — отбеляза тя, докато той излизаше във вестибюла на тринайсетия етаж (бели и мерни карета, кафяв килим).

Обърна се, задържа с ръка ръба на вратата и пусна сияйната си усмивка.

— Добре дошли в сградата. Надявам се, че животът ви тук ще тече безметежно.

— Благодаря — усмихна се и тя над кашоните.

Той продължаваше да държи вратата, загледан в нея.

— Започва да ми натежава…

— Божичко, извинете! — Ръката му се дръпна и вратата се плъзна. — Чао!

— Чао!

Асансьорът потегли. Сладкият Пит Хендърсън.

Най-много на двайсет и седем години.

След като носачите си отидоха и изхвърли боклуците в шахтата на площадката, тя се изми, наля си диетична сода и критично заоглежда апартамента. В меката светлина на късния следобед смесицата от модерни и викториански мебели изглеждаше по-приемлива, отколкото очакваше. Ако сменеше най-дразнещите вещи с нещо, може би в стил „Ар Деко“, да подхожда на полилеите, при тези огромни прозорци и модерните кухня и баня, при тази божествена тишина, мястото май щеше да се окаже по-добро от старото. И ненаселено със спомени! Единствено камината щеше да й липсва. На Фелис също. Имаше навик да притичва, щом чуеше тракването на решетката.

Обади се на Рокси и й предложи да си вземе Фелис още същата вечер, но тя работеше и не искаше да си променя плановете — щеше да я донесе утре следобед и да й помогне в разопаковането. Флетчър го нямаше и можеха да вечерят навън. Фелис беше добре.

Свърза се и със Сара и изслуша съобщенията. Оказаха се малко и спокойно можеха да изчакат до понеделник. Прогнозата за времето обещаваше през уикенда топла късна есен, денят бе прекалено спокоен дори за петък. Пусна Сара да си ходи.

Реши да напълни хладилника, преди да започне да отваря кашоните. Измъкна телефонния секретар, включи го към апарата на бюрото и провери дали работи. Откри жълтия пуловер, навлече го над ризата, бухна косата си, леко се начерви в банята и напъха ключовете и портмонето в джоба на джинсите.

На седемнайсетия етаж в асансьора влезе висок, плешивеещ мъж в делови костюм. Кимнаха си, той посегна към бутона П, който вече светеше, дръпна ръка и отстъпи. На осмия влезе жена с квадратна челюст, облечена в тъмнозелено. Беше едра, с черен прав бретон. Изгледа Кей с очи, наклепани със сенки и спирала, достатъчни за цяла седмица, и се извърна към вратата. Чантата и обувките с високи токчета бяха от змийска кожа, костюмът също изглеждаше скъп. Въздухът се напои с вълни от парфюм „Джорджо“.

Във фоайето видя Дмитри, застанал с ръце на кръста и наведена чорлава глава. Приближи се към него, все още обвита в уханието на „Джорджо“, извиращо от жената в зелено, която се отправи към стаичката за пощата.

Дмитри вдигна глава и тя му благодари за помощта при нанасянето. Преди няколко дни бе пуснала в ръката му два пъти повече, отколкото на портиера.

— Радвам се — каза той с усмивка, от която бузите му заприличаха на ябълки. — Надява се всичко по ваш вкус, госпожице Норис.

— Така е. — Погледна надолу към новата мраморна плоча. — Добре изглежда.

Дмитри поклати глава.

— Не. Управител каже много светъл. Виждате ли? Наоколо не е толкоз светло, а тук много светло. Ще каже, че е лошо. — Въздъхна.

— Разликата е съвсем незначителна.

— Мислите ли? — Тъмните му очи се спряха на нея.

— Ще гласувам „за“. И още веднъж благодаря.

— Радвам се, госпожице Норис. Моля, винаги ако имате проблеми, обаждайте се.

Отиде до вратата и я дръпна към себе си. Високият мъж, който беше в асансьора, чакаше такси под ръба на козирката над входа, докато непознат портиер надуваше свирката и махаше към колите, които се носеха по булеварда. Задържа вратата и даде път на човек с посивяла коса, облечен в тениска с лика на Бетховен. Той хвана бравата и я загледа с потънали в тъмни кръгове очи. Тя му се усмихна, обърна се и тръгна към ъгъла на Деветдесет и втора и Медисън.

Щом спря на светофара, светна зелено. Пресече Медисън и тръгна по другия тротоар, като надникна в някакъв ресторант, казваше се „Сарабет“, до него имаше вход на хотел, наречен „Уелс“, следваше друг ресторант — „Айланд“, с широко отворени за мекото време витрини. Влезе в магазина „Патрик Мърфи“.

В тесните пътеки между отрупаните почти до тавана рафтове успя да намери храна и панерче за котката, кисело мляко и плодови сокове, препарати за миене и почистване. Цените бяха по-високи, отколкото във Вилидж, но това не я смути. Беше решила след четирийсетата си година само да си угажда. Върна се към щанда за сладолед и си купи шоколадов.

Докато насочваше количката към по-късата от двете опашки пред касите, до нея се появи мъжът в бетховенова тениска, с кошница в ръка. Беше видимо прехвърлил шейсетте. Косата му приличаше на рошава сива грива. И Бетховен беше посивял от пране на фона на червеникавата фланелка. В кошницата се мъдреха един сапун и няколко консерви сардина.

— Здравейте — кимна й пипкавият купувач. Може пък да беше ходил и някъде другаде.

— Здравейте. Минете пред мен.

— Благодаря — отвърна той и я заобиколи, когато тя издърпа количката си, за да му направи път. Обърна се и я погледна. Беше малко по-нисък от нея. Обградените му с тъмни сенки очи светнаха. — Не се ли нанесохте днес? — Гласът му бе малко дрезгав.

Тя кимна.

— Казвам се Сам Йейл. Добре дошли на тринайсет нула нула. Отвратително число, дори годината е била кошмарна.

— Кей Норис — представи се с усмивка тя и се помъчи да се сети къде е чувала или срещала това име.

— Онзи ден донесохте една картина — продължи той, като се опря на щанда. — Да не е Хопър?

— Де да беше — отговори тя и бутна количката зад него. — Рисувал я е художник на име Цвик, голям почитател на Хопър.

— От прозореца на третия етаж ми се видя хубава. Живея в три Б.

— Художник ли сте?

— Де да бях — промърмори тон и се обърна. Пресегна се и остави кошницата на щанда пред касиерката.

Кей намести количката до щанда и започна да я разтоварва, докато Сам Йейл (къде ли беше срещала това име?) плащаше сапуна и сардините.

Той стоеше до изхода с плика „Обичам Ню Йорк“ и наблюдаваше как касиерката пресмята покупките й, връща рестото и поставя всичко в два плика.

Когато излязоха, уличните лампи светеха под виолетовото небе. Движението беше задръстено от коли, отчаяно свирещи клаксони. Тротоарът гъмжеше от народ.

— Предполагам, че жена, която наема фирмата „Превоз — жени“ да й пренася багажа, предпочита да носи сама торбите си. Или греша?

— В момента не грешите — усмихна се тя.

— И аз нямам нищо против…

На път към ъгъла тя се загледа в тесния, рязко контрастиращ с околните къщи небостъргач на номер тринайсет нула нула. Виолетовото небе се отразяваше в двата реда прозорци на тясната фасада. Намери своя на предпоследния етаж.

— Какъв огромен трън в очите — изхриптя Сам Йейл.

— Съседите трябва да са били очаровани.

— Бориха се години срещу строежа.

Изгледа го в профил. Носът му бе сплескан от старо счупване, а по четинестата буза пъстрееха светли белези. Зачакаха на светофара.

— Името ви ми се струва познато.

— Велики боже — възкликна той, загледан в светофара. — Трябва да имате невероятна памет. Бях режисьор в телевизията през „Златния век“. Когато беше черно-бяла и се излъчваше на живо от Ню Йорк. — Погледна я. — Сигурно сте гледали от кошарката си.

— До шестнайсетгодишна въобще не ми разрешаваха да гледам. Родителите ми преподаваха английска литература.

— Не сте загубили много. „Кукла“, „Фран“ и „Оли“. Всичко останало е прехвалено. Което не значи, че не е по-добро от днешните буламачи.

Светофарът се смени. Тръгнаха да пресичат.

— Сетих се — засмя се тя. — Поставили сте една пиеса с Теа Маршъл. — Той спря и се втренчи в нея. Спря и тя. — Гледах я миналата година на запис в Музея на радиото и телевизията. Бяха ми казвали, че приличам на нея. — Около тях бързаха хора. — Все пак не е нужно да ставаме жертва на автомобилна катастрофа.

Стигнаха тротоара.

— Приликата е голяма. Дори в гласа.

— Аз не мога да я открия. Е, може би малко… — Застана на улицата. — Затова ли ме проследихте?

Той кимна, ветрецът си играеше с посивялата му грива и я рошеше във всички посоки.

— Не се тревожете, няма да ви досаждам. Просто исках да ви видя отблизо. Теа не беше великата ми любов или нещо подобно. Просто по стечение на обстоятелствата често съм работил с нея.

Наближиха козирката.

— От какво е умряла?

— Паднала е по стълбите и си е счупила врата.

Тя въздъхна и поклати глава. Високият, слаб и очилат портиер на средна възраст бързаше към тях.

— Здравей, Уолт — рече Сам Йейл.

Уолт пое пликовете й, докато му се представяше.

— Трябва да отскоча до „Фелдман“ — поясни Сам Йейл. — А коя пиеса гледахте?

— Действието се развиваше в някаква вила на плажа. Играеше и Пол Нюман, около двайсет и две годишен.

— „Прикованият Наутилус“?

— Да.

Той кимна.

— В предаването „Часът на Ю Ес Стийл“ на Тад Моузъл. Не беше лоша там.

— Прекрасна беше. И всички бяха добри. Въобще постановката ви ми се стори искрена и вълнуваща.

— Благодаря. — Усмихна се. — Доскоро.

Обърна се и излезе.

— Доскоро.

Проследи с поглед как тръгва нагоре по улицата. Вървеше с отсечени крачки, обут в черни еспадрили и джинси, с избеляла червеникава тениска. Тръгна през фоайето. Уолт подпираше отворената врата на асансьора със сивия си униформен гръб. Държеше двата плика с една ръка и я гледаше.

— Извинявай. — Забърза към левия асансьор, като разкопчаваше портмонето си.

Той внесе пликовете и ги сложи на пода до вратата.

— Благодаря. — Засмя се и му протегна ръка.

Уолт се изправи, светлината открои бръчките на лицето му, отрази се в очилата с тънки железни рамки и скри напълно очите му. Пое ръката й.

— Благодаря, госпожице Норис — проговори с учудващ за слабата си фигура звучен и дълбок баритон. — Радвам се, че се настанихте при нас.

Отстъпи.

— Благодаря, Уолт, и аз се радвам. — Натисна бутона на двайсетия етаж.

Вратата се затвори.

Загледа се в сменящите се над нея числа.

Сам Йейл… Интересен. И забавен.

Най-малко на шейсет и пет години.

Обади се на родителите си и на Боб и Кас да им съобщи, че вече се е настанила и е много доволна. Изяде едно ягодово кисело мляко, загледана в блестящите небостъргачи до реката и в колите, които пъплеха долу, на улицата. Приличаха на кибритени кутийки. Беше отворила двете крила на прозореца с по няколко сантиметра. Звуците на движението долитаха като приятно, чисто градско жужене, особено в сравнение със скърцането и грохота, които се носеха под прозорците на стария й апартамент, който се намираше на втория етаж.

Изми се, сложи в касетофона първата касета на „Домби и Син“ в изпълнение на Джон Гилгуд и започна да разопакова кашоните в спалнята. Чувстваше се напрегната, без да знае защо.

Дори Кей Норис с меднокафявите очи (много по-зашеметяващ цвят от зеления, който беше очаквал), дори Кей Норис с бялата кожа и гарвановочерната коса, дори Кей Норис с разкопчаната до пищния бюст риза и апетитно впитите джинси, окачваща рокли в дрешника и подреждаща чекмеджета, след известно време започна да му омръзва. Гласът на Джон Гилгуд и „Домби и Син“ също не действаха ободряващо.

Остави я на втория голям монитор, като намали звука на едно и прегледа другите. Въртеше се с креслото от екран към екран и посръбваше от празничния джин с тоник.

Половината не бяха вкъщи, излезли или за вечерта, или за целия шибан уикенд. Другите се въртяха из кухните, гледаха телевизия или четяха.

Позяпа как семейство Грюън спори за знаците, които си даваха при игра на бридж. Дейзи беше против, а Глен настояваше. Франк щеше да идва да играе заедно с годеницата си.

Понаблюдава Руби, която снимаше Джинджър.

Марк се прибра с цветя — добър, но закъснял с цяло денонощие ход.

Гледаше как специално извиканият от Йошивара прислужник подрежда ниска, тъмна маса за двама. Кей редеше обувки на пода на дрешника. И двамата стояха на колене, въпреки различните си национални култури. Сполучлива находка.

Послуша разговора на Стефан с някакъв пожарникар от Синсинати, който се обаждаше във връзка с обявата. Лиз разказваше на майка си последните клюки от „Прайс Уотърхаус“.

Невероятно! Във фоайето влезе доктор Палм и кимна на Джон на път за асансьора. В петък вечерта? Преди слънчев уикенд през сиромашкото лято? Някой сигурно беше страшно закъсал. Но кой ли? Нина? Хю? Мишел? Или пък чичо доктор бе рошил да си поживее?

Кей още подреждаше обувки. Включи на първи монитор кабинета на доктор Палм, усили звука и се изправи. Протегна се, та чак ставите му изпукаха, и занесе празната чаша в кухнята. Влезе в банята.

Стоеше и мислеше за нея. Възстановяваше цветния й образ.

Вдигна ципа на джинсите и пусна водата в черната тоалетна чиния.

Върна се в кухнята и си наля още малко джин с тоник, този път по-разреден. Вслушваше се в поскърцването на кожения стол на доктор Палм и чу щракването на касетата в касетофона. Докато разбъркваше питието си с дръжката на вилица, погледна през коридора към монитора. Тя стоеше до нощното шкафче, притиснала към бузата си бяла телефонна слушалка. Хвърли вилицата върху струпаните в умивалника чинии и забърза обратно. Усили звука на две и включи връзката с телефона, докато се отпускаше в затопленото кресло.

— … невъзможно, по дяволите — прогърмя мъжки глас и той намали звука, — да поговорим няколко минути насаме! Толкова много ли искам?

Когато затвори телефона, часовникът показваше девет часа и петдесет и три минути. Тя се тръшна по гръб на леглото, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Премигна няколко пъти. Лежеше с ръце на челото, втренчена в миниатюрното си отражение, което се мержелееше на тавана в центъра на полилея.

Браво, малката.

Край. Веднъж и завинаги.

Полежа още малко, посегна към нощното шкафче и събра мокрите хартиени кърпички. Стана и тръгна към банята, като си издухваше носа. Хвърли ги в черната тоалетна чиния и пусна водата, върна се до черния умивалник и се наплиска със студена вода. Взе сапуна и яростно натърка лицето си.

Докато се бършеше, се огледа в огледалото.

Браво и на теб.

И въобще стига работа за днес.

Обади се на Рокси, но чу телефонния секретар.

— Не се тревожи — каза тя. — Ще ти разкажа утре. Сега изключвам телефона.

Смени Дикенс с концерт на китара в изпълнение на Сеговия. Сложи на леглото чисто нови, приятно ухаещи чаршафи — комплекта на жълти цветчета.

Отиде в кухнята и опита шоколадовия сладолед. Вкусно. Бръкна в шкафа под умивалника, извади гъбата и препарата за чистене и влезе в банята.

Затърка голямата черна вана от горе на долу, като се навеждаше и пресягаше да разнесе навсякъде обилната пяна. Хвана крана „Ар Деко“ и пъхна пръсти в отвора. Напръска със струята заоблените черни стени и ги изплакна. Пяната се смъкна в хромирания ръб на канала.

Опита температурата на водата върху китката си и започна да пълни ваната. Изстиска от тубата витаминозен шампоан и погледа как пяната бухва и се разстила. Намали осветлението на тавана (колко са хубави тези лампи) до слаб отблясък върху черното стъкло и порцелана.

Съблече се в спалнята на тъмно, щорите на прозореца бяха вдигнати. Далечната грамада светлини, които блещукаха в мрака, беше Сентръл Парк Уест. Езерото се открояваше като безформено черно петно.

Отвори лявото крило на прозореца, дръпна с две ръце бронзовата рамка и го изтегли на около трийсет сантиметра по заяждащата релса, която беше на височината на коляното й. Топъл ветрец погали голото й тяло. Като никога прогнозата за времето се оказваше вярна.

Далече под нея (беше изчислила, че е четиринайсет етажа по-ниско) острата готическа игла на Еврейския музей стърчеше самотно, осветена от прозорците на околните къщи.

Усмихна се на кукленската постройка.

Височините не я смущаваха. Кабинетът й в „Дайадъм“ беше на четирийсет и осмия етаж, а една от стените му беше стъклена от пода до тавана.

За кой ли път (и по-яростно от всякога) се наруга наум, че не е сменил облицовката на баните с бяла. Или може би сива, което щеше да е най-подходящо. Когато купуваше сградата, се поколеба, защото черните облицовки бяха вече поръчани, а полковникът се кълнеше, че системата „Такаи Z/3“, която току-що бе пусната на пазара, може да улови вестникарски шрифт на светлината на свещ. А и щеше да му бъде трудно да обясни на „Едгар и сие“, които и без това го смятаха за откачен, защо предпочита да загуби двайсет хиляди долара внесен депозит, за да смени цвета на баните. Тъй че останаха черни — представата на Бари Бек за луксозен дизайн.

Между черните стени, слабото осветление и пяната нямаше да може да различи дори слон.

Освен ако…

Настрои яркостта на максимум, в замяна на което загуби контраста. Всичко потъна в сива мъгла, образът стана по-лош от този на стар лампов телевизор. И все пак колко красива беше — легнала във ваната, с опряна на ръба до стената глава, със затворени меднокафяви очи. От време на време краката й се показваха над водата. Или само пръстите. По движението на пяната се познаваше, че си нрави лек подводен масаж, просто така — за отпускане след дългия ден на пренасянето и гадостите, с които я беше облял Джеф.

На два пъти погледна към него (към отражението си в лампата, разбира се). Първия път се усмихна и леко махна с ръка. Направо щеше да падне от стола. Помаха й и той: „Здрасти, Кей“, с третия джин в ръка. Втория път бавно поклати глава, втренчена в него.

Беше я пуснал и на двата монитора, а доктор Палм и Хю остави да се записват, не обичаше да си раздвоява вниманието. Роки снощи беше заминал за Чикаго на сватбата на племенника си, тъй че можеше да се съсредоточи изцяло върху нея.

Не, не изцяло. По-късно трябваше да надникне в апартамента на Роки. Без да пие повече. Твърдо. Беше златен случай — може би щеше да успее да се добере до календара със срещите му и да разбере най-сетне налегнала ли го е параноя, или не.

Ръката й изплува от пяната и замасажира шията с леки потупвания, пренесе ги отстрани на врата. Бълбукането на водата звучеше кристално ясно. Някъде отдалеч се чуваше вентилатор и мелодия на китара. Сеговия?

Намръщи се. Вероятно още мислеше за оня скапаняк Джеф. Как е могла да живее с него цели две години? Тази мисъл го влудяваше, въпреки че бе виждал Бабет, Лорън и други жени да се примиряват със същите свинщини. За Бога, Кей…

Облегна се, протегна крак и заопипва с него под пулта. Подхвана кожената възглавница и я придърпа към себе си. Кръстоса крака отгоре и размърда босите си пръсти. Пийна една глътка, без да откъсва очи от жената на мониторите. Постави чашата в скута си, мокрото й дъно притисна космите на краката му.

Беше се съблякъл заедно с нея.

Засмука късче лед, все тъй вторачен. Кей на двата монитора!

Неописуемо…

… бързите пръсти по струните на китарата, уханието на бор, шепотът на пяната… меката, гореща вода, самата тя, толкова гладка в нея…

И все пак нещо я тревожеше…

Усещането за някакво пропуснато послание. За нечии странни вибрации, насочени към нея по-рано през деня, преди да се обади Джеф, вибрации, които беше твърде забързана да долови…

Дали не идваха от Сам Йейл? Когато беше спрял на средата на улицата и я гледаше с недоспалите си очи? Дали не лъжеше, за чисто професионалните си отношения с Теа Маршал? В един готически роман или в трилър би могъл да…

Всъщност единственото странно нещо у него беше, че живее именно тук — на 1300 Медисън Авеню. Застаряващите режисьори с избелели тениски и джинси обитаваха евтини стаички в Уест Сайд, Вилидж или Сохо заедно с актьори, актриси и писатели. Какво търсеше в лъскавия небостъргач в баровския квартал Ийст Сайд? Кога беше спрял да режисира? И защо?

Ами Пит Хендърсън? Кой нормален човек пазаруваше в петък сутринта?

Разбира се, може би работеше нощем или вкъщи, може да беше в отпуск или да е спечелил на лотария. Какъвто и да беше случаят, той си оставаше сладур с тази сияйна усмивка, с живите сини очи и червеникавокестенявата коса. Нищо чудно, че излъчваше вибрации, беше млад и впечатляващ като заместник-редактор. Де да беше петнайсет години по-възрастен… Или поне десет…

А може би я тревожеше бегачът с вдигнатата качулка, който я наблюдаваше крадешком, без да спира да тича на място? Беше го погледнала съвсем бегло, но забеляза, че е привлекателен — с високи скули и пясъчноруси мустачки. Типичен кореняк от графство Марлборо. Сто на сто беше женен или обратен.

Или пък Уолт, когато му беше дала бакшиша? С онези скрити зад дебелите стъкла очи…

Е, поне сигналите на русата жена от фирмата за превози бяха недвусмислени…

Намести се под пяната.

Може би я смущаваше това, че е сама… Фелис я нямаше, не познаваше жива душа наоколо, първа нощ в нов апартамент. На горния и долния етаж — непознати, в съседство — непознати. („В. Трависейно“ гласеше табелката на двайсет А. Виктор? Виктория?)

Седна и се облегна с ръце от двете страни на ваната. Погледна лампата на тавана, бледото петно в тъмния й ирис, дребничката фигурка, разположена в него.

Издуха пяната от гърдите си — първо от лявата, сетне от дясната. Твърдите им зърна настръхнаха. Хвърли поглед към малката чернокоса фигурка…

Вдигна крак над водата, като наблюдаваше миниатюрното краче на тавана, от петата й капеше пяна… Опъна го в шпиц… наблюдаваше го…

Докосна с палец върха на хромирания кран „Ар Деко“…

Смъкна се под водата и разруши островчетата от пяна.

Дали пък не се нуждаеше от… все пак премахваше напрежението…

Направи така, че да свършат заедно.

Великолепно беше.

Макар и като заместител…

Пое дъх, проснат на креслото. Единият му крак бе опрян върху кожената възглавница, а другият — на пода. Ръката му беше пълна с хартиени кърпички и топла течност.

Постоя така да си оправи дишането, докато я гледаше да прави същото в осеяната с пяна вода. Двойничките се обърнаха към стената със затворени очи, излагайки на показ профила на Теа Маршъл. Двойно по-хубаво…

Не биваше да се среща повече с нея.

Вече знаеше. Не възнамеряваше да…

Случайно — да, но иначе трябваше да я отбягва.

Вече знаеше.

Не можеше да забрави Наоми.

Наистина. И още се чувстваше скапан.

Стана, без да изпуска кърпичките и всичко, което беше в тях. И Кей се бе раздвижила. Двойничките стояха прави и се сапунисваха под мишниците.

Отиде в банята. Хвърли кърпичките в черната тоалетна чиния и пусна водата. Поклати глава и въздъхна.

Трудно щеше да се примири само да я гледа…

Сега, когато я беше видял жива и цветна…

Глава трета

Грилът на ресторант „Четири сезона“, с облицованите си в тъмно дърво стени и тънките синджири, които висяха като завеси от високия колкото три етажа таван, беше мястото, където обядваха редактори и издатели, все още непреместили се в центъра на града, със своите, а понякога и с чужди изтъкнати писатели. По обяд на просторния, издигнат на няколко нива подиум (поддържан от гъста плетеница медни подпори), на хубавите и по-малко хубави маси се настаняваха по двама и четирима мъже в строги костюми и пъстро облечени жени. Погледнати отстрани, приличаха на накацали по клоните птици на Хичкок. Кълвяха клюки — кой с кого е, кой как изглежда, кой къде отива и кой какво купува. Неспирно сновящите и кланящи се сервитьори им носеха красиво оформени порции, твърде големи за птици.

Докато сядаше на една от по-малко хубавите маси, на по-доброто ниво, Кей мярна над себе си, на една още по-малко хубава маса, висока скула и пясъчнорус мустак. Мъжът, седнал в профил, приличаше на бегача от девет А, но не беше сигурна. Беше го зърнала само веднъж, преди повече от седмица, а сега ги деляха десетина метра. Намираше се в компанията на побелял издател, чието име и издателство в момента й убягваха.

Нейният гост — брадатият Джак Мълиган, беше написал под псевдоним шестнайсет любовни романа. Тя беше редактирала последните четири, станали по-късно бестселъри. Стилът му бе тромав — истинска джунгла от засукана, цветиста проза. Кей отваряше просеки, като подстригваше метафори, орязваше цели лозници от наречия, сменяше буйния зеленикав листак с маси от нежнозелени листенца. Следваше я от издателство на издателство — „Рандъм“, „Пътнам“, „Дайадъм“. Издателската работа приличаше на игра на дама.

Напоследък бе станал любимец на пресата. На масата непрекъснато се отбиваха различни хора да го поздравят и да му стиснат ръката. „Само така, Джак!“ и „Крайно време беше някой да им натрие носа!“ — казваха те. „Не, не, моля ви!“ — отвръщаше той със сияйна усмивка.

Преди около месец беше поел, а сетне отхвърлил отговорността за пускането в употреба на абсолютно неуловим компютърен вирус, който бе съсипал известно списание, изтривайки от базата му с данни всички имена и думи, съдържащи буквите „Ф“ и „И“. Това списание беше публикувало рецензия за романа му „Любовникът на Ванеса“, която гъмжеше от цитати, част от които бяха издали една от изненадите на сюжета. Бе изпратил яростен протест на четири страници до главния редактор. Излезе и традиционното недоволно читателско писмо.

Когато списанието нададе вой до Бога, приятелите на Мълиган повярваха на признанията му, неизменно започващи с: „Обещай, че ще си траеш.“ Тримата му синове бяха в компютърния бизнес — едни от пионерите в разработването на изкуствен интелект и в проектирането на защитата на информацията. Нещо повече, по времето, когато списанието загуби думите с „Ф“ и „И“, името на автора на злополучната рецензия беше изтрито от паметта на повече от половината комерсиални компютри, чиито собственици дотогава го познаваха и редовно го търсеха. Пред представителите на ФБР и на областния прокурор обаче Мълиган, предаден от приятелите си Пол, Уайс, Рифкайнд и някои други, заяви, че се е пошегувал и всъщност бил казал, че би искал да може да го направи, сурово заклейми вандалщината и тъй нататък, и тъй нататък. Лукавата му усмивка се появи и на телевизионния екран последователно в „Живот в пет часа“, „Злободневни новини“ и в нощния блок, посветен на незащитеността на компютрите.

Естествено, получи се очакваният резултат — докато списанието и авторът на злополучната рецензия се бореха да сложат живота си в ред, „Любовникът на Ванеса“ се разграбваше, а агентът на Мълиган поиска астрономически аванс за резюме от два абзаца на „Пастрокът на Маргьорит“. С крехката надежда, че ще съумее да понамали въпросната сума, Кей, с благословията на шефа си, беше поканила Мълиган в „Сезоните“.

— Познаваш ли побелелия мъж горе на мецанина? — запита го тя, когато най-сетне ги оставиха на мира. — Беше в „Есандес“, но не помня нито как се казва, нито къде работи сега.

Джак подръпна ухото си, извърна се, зашари с поглед по стените и тавана и я погледна.

— Това е същата маса, на която Бил Айзенбъд получи инфаркт — рече той. — Не беше ли прекрасен човек? Какъв срам! Бяхме съседи във Вайнярд през лятото на седемдесет и трета. Не, през седемдесет и четвърта. Хубава къща беше, с голяма остъклена веранда, потънала в глицинии.

— Познаваш ли го? — повтори тя.

— Не, май все пак беше през седемдесет и трета. През седемдесет и четвърта бях в Южна Америка. — Поклати глава. — Не. Чудно, дали Шиър не се е заловил да пише нова книга. Каза ми, че няма такова намерение. Много е странен по отношение на парите. След онова предаване по телевизията пътувахме в едно такси и като слязох, му подадох петарка. Броячът показваше под седем долара и представи си, настоя да ми върне рестото до последния цент.

Сервитьорът дойде, взе поръчката им за аперитива и изчезна.

— Шиър ли? Нима го познаваш?

— Мислех, че си гледала нощния блок — стрелна я с очи през масата.

— Гледах го.

— На какво? На онази антика ли? Само не ми казвай, че още нямаш нов телевизор.

— И той ли участва тогава?

— Мъжът с мрачните прокоби. Онзи, който беше написал книга за това как компютрите ни правят беззащитни пред всякакъв род злополуки. Като тази да си получиш заслуженото, ако развалиш ефекта от цяла книга.

— Да, сега се сетих. Хюбърт Шиър… Беше доста враждебен към теб…

— Вярно — подсмихна се Джак. — Но в таксито се държа прилично. Искрено се извини за незрелия манталитет, в който ме упрекна пред нацията. Бяха го домъкнали да участва в последния момент, защото някой се беше отказал. Не обичал да излиза пред телевизията, макар че Копъл едва го прекъсна, когато взе думата. Написал е книгата доста отдавна.

— Струва ми се, че сме съседи на новото място.

— Тъй ли? Вероятно си права, тогава продължи с таксито нагоре по Медисън…

Разгледаха менюто.

Тя вдигна очи и срещна погледа му — Хюбърт Шиър я наблюдаваше с почервенели бузи и чело. Редеещата му коса бе пясъчноруса като мустаците.

Усмихна му се сдържано и кимна.

Кимна и той. Почервеня като домат.

Сервитьорът донесе „Перие“ с лимон за нея и „Гленливет“ за Джак.

Поръчаха телешко вретено и сьомга на скара.

Джак вдигна чаша.

— За „Пастрокът на Маргьорит“.

— За състоятелността на „Дайадъм“.

— Дай Боже!

Поговориха за новия бестселър — хубав, но не чак дотам, за скандала във Вашингтон, за унилия сезон на Бродуей.

Побелелият мъж се приближи ухилен до масата им. На няколко метра зад него куцукаше Хюбърт Шиър с бастун в ръка.

— Кей, помниш ли ме? Аз съм Мартин Шугърман. Как си?

— Мартин! Радвам се да те видя.

Наведе се и я целуна по бузата.

— Изглеждаш чудесно.

— И ти! Запознайте се — Джак Мълиган, Мартин Шугърман.

— За мен е истинско удоволствие — възкликна Шугърман и раздруса с две ръце огромната лапа на Джак. — Крайно време беше някой да им натрие носа!

— Не, не, моля ви — засия Джак.

Докуцука и Хюбърт Шиър — зачервен, облечен с костюм от бежов туид, кафява риза и ръждивокафява връзка. Под русите вежди сивите му очи светеха със сдържана възбуда. Усмихна й се, подпрян на бастуна.

— Кей, това е Хюбърт Шиър, който току-що сключи с нас договор за нова книга. Кей Норис.

— Поздравявам ви — усмихна се тя и протегна ръка.

Той я пое откъм китката с лявата си гореща и влажна длан.

— Благодаря. Знаете ли, че сме съседи?

— Знам.

Сивите му очи се разшириха, пусна ръката й и поздрави Джак.

— Здравей.

— Какво ви се е случило?

— Онзи ден си счупих глезена. — Усмихна й се. — Тъкмо бях тръгнал да правя копия от плана на книгата и велосипедът ми се счупи. Дали пък Господ не иска да ми каже нещо?

— Най-вероятно „Счупи си крака“ — отбеляза тя.

Шугърман и Шиър се засмяха.

— Мислих, че вече си приключил с писането — обади се Джак.

— И аз обърна се към него Шиър, — но Марти ми се обади в деня след телевизионното предаване и предложи нещо, което страшно ме заинтригува. — Проницателният му поглед се върна върху нея. — Телевизията. Пълен преглед на начина, по който е повлияла на обществото досега и прогноза как ще му въздейства в бъдеще. Ще включа всички възможни аспекти — от сериалите и камерите до резултата от видеокамерите върху световната политика. Възнамерявам даже да…

— Роки… — прекъсна го Шугърман.

Шиър погледна към него, сетне към Кей, изчерви се още повече и се усмихна.

— Ще си държа езика — засмя се тя.

— Моля ви, не го разгласявайте — обърна се Шугърман към нея и Джак. — Работата е още съвсем сурова.

— Звучи вълнуващо — заяви Джак. — И съвсем в унисон с предишната ти книга.

— Да. Идеята ме завладя напълно. Сега минавам кратък курс по японски. Другата седмица заминавам да разглеждам фабрики и да интервюирам производители и дизайнери.

— Чист късмет — заобяснява Шугърман. — Мисълта ми хрумна сутринта, а вечерта го видях в нощния блок на телевизията — съвършения автор на подобна книга. Виж ти, и Джони е тук. — Докосна рамото на Шиър. — Роки, ти тръгвай. Ще те настигна долу.

Шиър я погледна.

— Карате ли колело?

— Да, но нямам.

— И аз. Автобусът го прегази. Но в парка при лодките дават под наем. Да ви се обадя ли, като се върна?

— Разбира се. Желая ви плодотворно пътуване.

— Благодаря. — Изчервеното му лице сияеше.

Сбогува се с Джак и откуцука.

Шугърман се наведе над рамото й.

— Невероятно чувствителен и проницателен човек. Прави изключителни асоциации. Чела ли си „Червей в ябълката“?

— Не, но бих искала.

— Ще ти я изпратя още днес следобед. Между другото, той пожела да го представя, ако това те интересува. Четирийсет и три годишен, разведен и безкрайно почтен. Само не мисли, че нямаше да ти се обадя, ако той не беше настоял. Винаги се радвам, когато те виждам, и съм щастлив, че се запознах с теб, Джак. Поздравявам те. За всичко.

Обърна се и се запъти към по-хубавите маси. Тя се усмихна след него и помаха на Джони, който й отвърна.

— Откъде-накъде „Роки“ — зачуди се Джак, докато режеше телешкото.

— Във всеки случай звучи по-добре от Хюбърт.

Обърна се и загледа през рамо как зад изпъстреното със златни нишки стъкло бежовият гръб на Шиър бавно изчезва надолу по стълбите, близо до левия парапет.

Малко по малко се скри от очите й.

Занесе мерките на прозорците в хола и спалнята на щанда за пердета в „Блумингдейл“ и си поръча бяла коприна за хола и кретон на зелени и бели райета за спалнята. На път към отделението за модерни мебели забеляза страшно стилна възглавничка за острене на котешки нокти — кафяв корк върху огромна хромирана поставка. Само в „Блумингдейл“…

Отиде в клуб „Вертикал“ и хвърли доста пот над пресата за крака, дъската за корем и гиричките. Повъртя и педалите на медицинския велосипед.

Като излезе от асансьора, чу мяукането на Фелис и видя, че вестибюлът е пълен с неимоверно количество претъпкани куфари от розова кожа, които преграждаха достъпа до апартамента й и подпираха отворената врата на двайсет А, където отвъд антрето, в кухня — огледално отражение на нейната, млада жена, облечена с бяло палто, викаше в слушалката: „Не! Точно това искам да кажа!“ Щом я съзря, вдигна ръка и разпери пръсти, на всеки от които се кипреше по един пръстен. Изобрази въздишка, вдигна поглед към небето, погледна Кей и сви съжалително рамене. Излъчваше великолепието на манекенка — стройна, малко над двайсетгодишна, с шлем от права руса коса. Наскоро беше видяла бялото палто с колан на корицата на „Elle“.

— Майната ти — отряза тя с дрезгав алт и затвори със замах телефона. — Ей сега ще ги махна. — Приближи към вратата, отвори я по-широко и премести с коляно един куфар, за да я подпре. — Съжалявам, бедничкият ви котарак ще откачи. Сигурно досега не е надушвал Индия. — Посочи розовите куфари. — Кога се нанесохте?

— Преди седмица — отвърна Кей и се отдръпна настрани към вратата за стълбището.

— Пуснете го — рече В. Трависейно с усмивка. — Нека дойде, и аз обичам котараци.

— Той е тя. — Сложи на земята дипломатическото си куфарче и плика на „Блумингдейл“, премести един куфар и отключи.

Фелис изхвръкна навън, хвърли се като мълния към куфарите и започна да души.

— Каква сладурана! Много обичам рижавките. Как се казва?

— Фелис.

— Хубаво име. „Фелис…“ Моето е Вайда Трависейно.

— Вашето също е хубаво.

— Благодаря — засмя се тя. — Измислих го сама.

— Аз пък се казвам Кей Норис.

— Не е лошо.

— Дело е на родителите ми. — Вдигна омаяната от Индия Фелис.

Вайда Трависейно затътри последния куфар.

— Изглеждате по-приятна съседка от бедните Кестънбаумови. — Засмя се, застанала на прага в бялото супермодно палто, с кръстосани глезени на обутите в бели ботушки крака. Пръстените святкаха върху дръжката. — Чували ли сте за тях?

— Фелис! Престани! Не, не съм…

— Интересна двойка бяха. Той — американец, тя — корейка. Изключително красива, би могла да бъде манекенка. Не даваха информация с какво се занимават. Канеха много гости. После той разви мултиплена склероза и започна направо да се топи. Тя го разкарваше напред-назад в инвалиден стол… Това, разбира се, бе трагично, но и адски потискащо, нали? Преместиха се в Калифорния и той се подложи на интензивна терапия. В началото смятаха, че няма да могат да си го позволят, тя доста се оплакваше през последните месеци. Щяло да струва цяло състояние, а застраховката им не стигала. Слава Богу, намериха отнякъде пари. Ако имате нужда от нещо, просто ми звъннете. Ще бъда тук до девети ноември, след което — телефонът иззвъня, — по дяволите, след което ме чака слънчева Португалия. Доскоро. — Влезе заднишком и помаха на Фелис. — Чао, маце!

Затвори вратата в момента когато телефонът звънна отново.

Фелис скочи на килима и бясно продължи да души следите от куфарите.

Дойде Дмитри, окачи лавиците за книги в хола и проби дупчици върху кръстчетата, които беше отбелязала ниско долу на стената в кухнята. Тя завинти възглавничката за острене на нокти и показа на Фелис как да я използва, като триеше предните й лапички в корка. На добър час.

Окачи сокола на Рокси в антрето, защото не се връзваше с картината на Цвик. Докато Клер Блум четеше „Към осветената къща“, подреди книгите по лавиците. Представи се в книжарницата на ъгъла на Деветдесет и трета улица — малко реклама за издателството нямаше да навреди.

Позвъни на родителите си да им благодари за купата в стил „Ар Деко“ — щеше да стои чудесно върху новата масичка за кафе, която още не беше пристигнала. Влезе в обичайния спор с баща си, когато се опита да й намекне да подсети Боб да му се обади.

Зачете се в „Червей в ябълката“ от Хюбърт Шиър. Като свърши четвърта глава, се обади на Рокси.

— Дотук е прекрасна, той е изненадващо добър писател.

— По-добре кажи, очертава ли се между вас нещо по така?

— Нищо — отговори тя, легнала на кревата. Играеше си с бялото ушенце на Фелис. — Имаме уговорка да караме колело, когато се върне. Не знам дори колко време ще стои в Япония. Заминава някъде през седмицата.

— Звучи доста неопределено.

— Така е. — Гледаше малката Кей и котенцето й в лампата на тавана. — Нали ти казах, още няма нищо. Но е ужасно привлекателен, а книгата му е направо чудесна. Какво ново около теб и Флетчър?

Огледа няколко зимни рокли, като ги подържа пред себе си срещу огледалото в спалнята. Не остана очарована.

Запълни до края с книги най-горната лавица, като се протягаше, стъпила на сгъваемата стълба.

В кухнята Фелис втренчено наблюдаваше дъното на шкафа под умивалника.

Кой би допуснал, че при толкова хиляди ресторанти в града, тя и оня, как беше, издателят на Роки, ще кацнат да обядват в един и същ? Невероятно… Освен ако „Четири сезона“ не бе станал някакво постоянно свърталище на писатели и издатели, откак не бе ходил там… Все пак ресторантът имаше добро име — семейство Стийн заведе там родителите на Лесли по случай сребърната им сватба, а Вайда и Лорън често го предлагаха на гаджета. Да, очевидно беше едно от поразителните житейски съвпадения…

Срам и позор! Да хареса толкова Роки! Но май щяха да са добра двойка, имаха толкова общи неща помежду си… Не биваше да допусне тази мисъл да го разколебава.

Особено при положение, че следващия вторник, в осем часа сутринта японско време, Роки имаше среща в изложбената зала на „Такаи“ в Осака, където вероятно щеше да бъде осветлен за новите възможности на системата за наблюдение или най-малко щяха да му покажат няколко снимки от фирмения албум. Всеки производител би го направил, да не говорим за вманиачените на тема бизнес японци.

Спокойно. Помислѝ. Няма място за паника. Сега бе неделя вечерта, не, понеделник сутринта, а Роки излиташе от „Кенеди“ в петък, единайсет часа.

Мислѝ.

В крайна сметка работата с велосипеда май нямаше да се окаже пълен провал… Нещата имаха и добрата си страна. Кракът на Роки бе в гипс, куцукаше насам-натам из девет А с бастуна…

* * *

Обикновено работеше вкъщи един път седмично — във вторник или сряда, според срещите и заседанията си, и отхвърляше два пъти повече страници, отколкото в службата. Свеждаше до минимум телефонните разговори със Сара. Често редактираше вечер и по три-четири часа през уикенда. От шест до осем сутринта четеше ръкописи в леглото.

Тази седмица домашният й ден се падна във вторник, двайсет и четвърти октомври, ден, единодушно обявен от всички възможни синоптици за прекрасно чудо на фантастично топлата есен. Тюркоазното небе, пламтящите листа на дърветата и вдигнатите нагоре глави, които преобладаваха в Сентръл Парк, недвусмислено подкрепяха твърденията им.

Да седи в такава утрин с огненожълтия парк и блесналото езеро зад рамото си и да редактира книга (макар и хубава — четенето й доставяше удоволствие), си беше все пак… работа. Особено за момиче от дълбоката провинция…

Извърна се и вдигна очилата в косата си. Загледа ято диви гъски, което се спускаше към водата. Наведе се да види как се смесват с други, които тъкмо излитаха. От крилата им пръскаха сребристи капки.

Смъкна очилата на носа, обърна се и зачете.

Нанесе някои корекции.

Пое дъх, когато страниците потрепнаха от въздуха, нахлуващ през леко отворения прозорец…

Издържа до края на главата.

Измъкна маратонките, джинсите, тъмночервеното поло и пуловера от ирландска вълна. Фелис я наблюдаваше, свита на кълбо в центъра на леглото.

Беше почти заобиколила ограденото с вериги езеро. Крачеше енергично по пясъчната алея, вдигнала лице към тюркоазното небе и пламтящите в кристалния въздух дървета, към безгрижните хора, пъргавите катерички (трябваше да вземе малко фъстъци) и реещите се птици. Не беше се чувствала толкова добре през последните две (а защо не и осем) години. Зави наляво и забеляза Сам Йейл насред тълпата, която се движеше долу по тревата, без да обръща внимание на стрелките, указващи посоката. И той изглеждаше в прекрасно настроение. Размахваше ръце, косата му се вееше на всички страни и се усмихваше нежно на водата от дясната си страна. Когато се приближи към нея и започна да се изкачва по наклона, тя извика:

— Сам!

Спря и вдигна очи, потънали в тъмни кръгове, приличен на гигантска панда. Край него претича бегач. Тя застана на края на алеята и избута очилата на челото си.

— Аз съм, Кей Норис.

— Здравей — усмихна се той. Спря и я загледа, докато трима мъже с шорти, трениращи спортно ходене, минаха покрай него, размахали лакти. Изкачи се на алеята. Носеше черни еспадрили, джинси и сиво яке за голф с вдигнат до яката на червената памучна риза цип. — Какъв ден, а? — Потри ръце.

— Фантастичен, нали?

— И още как.

— Хайде да не спираме. Ела да се поразходим по посока на стрелките, нищо няма да ти стане.

— Какви стрелки — запита той и тръгна след нея по алеята.

— Ето ги, в основата на оградата. — Сложи си очилата.

— Хей, не може ли по-бавно? — Обади се отляво зад нея. — Тръгнал съм за удоволствие.

Забави ход. Когато я настигна, тя му се усмихна и поеха заедно. Изпъстреното му с белези лице не изглеждаше зле за неговите шейсет и шест години, които носеше. На миниатюрната снимчица в „Златния век на телевизията“ приличаше на сантиментален вундеркинд с вълниста черна коса и вече потънали в сенки очи.

— Да не би издателският бизнес да е във ваканция — прозвуча дрезгавият му глас, в който се таеше усмивка.

— Понякога работя вкъщи.

— На това работа ли му викаш?

— Избрах лош ден. Тоест хубав ден. Откъде знаеш, че съм в книгоиздателския бизнес?

Той спря да направи път на количка, в която спеше бебе с биберон в уста, бутана от девойче с кожено яке. В лентата през челото му бе затъкнат транзистор.

Настигна я.

— Минах покрай камиона с багажа ти и видях куп кашони с емблемата на „Дайадъм“.

— Дааа.

— И голямо бюро с капак. Много ли е старо?

— На осемдесет, осемдесет и пет години.

— С какво точно се занимаваш?

— Редактор съм. Ето още една стрелка.

— Боже мой, сигурно са от времето на Маккинли. Едва се виждат. Не можеш да очакваш някой да ги спазва.

— Защо не? — Покрай тях префучаха няколко бегачи. — Те съществуват. Кой е казал, че не трябва да се спазват?

— Така са решили. — Отдръпна се зад нея да направи път на две монахини. Отдясно се чу конски тропот и под пламтящата арка на дърветата се появи кафява кобила. На седлото яздеше мъж с карирано сако, черни ботуши и брич. Сам тръгна от лявата й страна.

— Какъв ден само!

— Почивен ли е за режисьори?

— За пенсионерите всеки ден е почивен. — Погледна небето.

Тя се вгледа в блестящата редица от бели и метални небостъргачи на юг от парка, откроени на тюркоазния фон — двойната сграда на Ситикорп, иглата на Емпайър Стейт Билдинг.

— Изумително.

— Това не ти е Канзас, Дороти.

— Какво общо има Канзас? — Хвърли му бегъл поглед с крайчеца на очите си.

— Нищо — усмихна се той. — Освен говора ти.

— Нямам диалект — ядоса се тя. — Ходила съм на специални уроци да го премахна.

— Извинявай. Аз просто имам свръхестествени качества.

Заобиколиха телевизионен екип, насочил миникамера към позлатените дървета.

— Забравяш, че съм бил режисьор — продължи Сам, когато отново тръгнаха по алеята. — Слухът ми е трениран. — Почука с пръст ухото си. — За простосмъртни слушатели нямаш диалект. Освен в думи като „здравей“ и „как си“.

— Нямам диалект!

— Съвсем лек. Наистина съвсем. Само извънредно талантлив професионалист може да го долови. — Подсмихна се и мина зад нея, за да се разминат с ръчна количка, пълна с кафява сгурия, бутана от мъж в кафява униформа. Отново се изравни с нея.

— Потърсих името ти в една книга, която издадохме преди няколко години — „Златният век на телевизията“.

— Ама че заглавие. Кой ли го е измислил? Надявам се, че не си ти.

— Много си е хубаво заглавието. На чист английски език казва за какво се говори в книгата.

— Добре, добре.

— За съжаление не съм го измислила аз.

Наближиха входа на парка в южния край на езерото.

Около тях гъмжеше от бегачи.

— И какво ще кажеш?

— Бях поразена. И озадачена.

— От внезапния край на кариерата ми ли? Отговорът е прост. Лекувам се от алкохолизъм.

— Съжалявам. — Погледна го. — Но се радвам, че се оправяш. Аз пък си помислих, че… извинявай, не биваше да отварям дума за това. Сигурна съм, че не ти се говори на тази тема.

— За инициалите Т. М. ли?

Тя въздъхна и кимна.

— Том Микс. Винаги ми е бил любимец. — Кей се засмя. — Проверила си колко често сме работили заедно.

— Участвала е в близо двайсет твои постановки.

— Спонсорите „Стийл“ и „Крафт“ я харесваха.

— Спечелил си две златни награди за режисура и една награда „Еми“. Кариерата ти е приключила внезапно в годината на смъртта й.

— Що за книги редактираш? Целувки на фона на романтични замъци?

— И това се е случвало.

— Смъртта й няма нищо общо. Не бяхме се виждали две-три години, преди да умре. Пътищата ни вече се бяха разделили. Аз поставях филми на седмицата в Калифорния, тя снимаше тук сериали.

Прекосиха терасата пред каменната порта. Навсякъде гъмжеше от хора — едни седяха около фонтаните, други се изтягаха по пейките, група младежи в червени спортни екипи тичаха под такта на пляскането на мъж с червен анцуг.

— Ако трябва да бъда честен, не бива да премълчавам, че тя не беше добра актриса.

— Забелязах.

— Нито пък добър човек. Беше суетна и алчна. Безмерно егоцентрична. Опърничава. Груба. Дребнава. Бях луд по нея.

— Но защо?

— Казах „луд“. Никой не може да го обясни. — Загледа се в алеята пред тях и въздъхна. — Кой би могъл да разбере защо? Случи се в една омагьосана сутрин. В претъпкано телевизионно студио…

Редицата младежи в червени екипи зави покрай тях към източната част на езерото.

— И сега с нищо ли не се занимаваш?

— Преподавам по малко. Актьорско майсторство, режисура…

— Откога живееш тук?

— Откак построиха сградата. Три години.

Продължаваха да вървят. Задминаваха ги бегачи. Претича момче в червен екип.

— Ако се чудиш как съм се озовал в този квартал, трябва да знаеш, че съм обект на благотворителност.

— Не ставай глупав, въобще не се чудя. Сега всеки може да живее навсякъде и това е едно от най-приятните неща в този град.

— Фондация за подпомагане на културата „Карнеги Хил“. Да ти обяснявам ли идеалната й цел? Един от начините, но които смята да я постигне, е да напълни квартала със закоравели културтрегери. Получих апартамента безплатно плюс месечна издръжка. За мен мястото е удобно — усмихна се, — „Смидърс“ е на ъгъла на Деветдесет и трета. Центърът за лечение „Смидърс“. Полежах там, докато построят сградата. — Направи път на мъж и момче, които тичаха. На тениските им имаше надписи „Слепец“ и „Водач“.

Стигнаха до еспланадата на Деветдесета улица и слязоха по широките, покрити с чакъл стъпала. На пътеката се суетеше телевизионен екип и насочваше миникамера към минувачите, зазяпани в пламъка на листата.

— Сега я наредих! Ще се видим в новините в шест часа. Има да ми се смеят утре в издателството.

— Толкова ли съм смотан?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Не се тревожи. Ще измислиш нещо.

Минаха покрай миникамерата. Той вдигна среден пръст.

Излязоха от парка и прекосиха Пето Авеню. Тръгнаха по Деветдесета улица покрай желязната ограда на музея „Купър-Хюит“.

— Тук е прекарал старините си Андрю Карнеги — отбеляза той.

— Не знаех. — Загледа резиденцията, построена от тухли и камък.

— Затова сме на Карнеги Хил. Когато е купувал земята, тук е имало ниви. Компанията му за стомана се е превърнала в „Ю Ес Стийл“. Участвал съм в толкова програми, спонсорирани от нея, че я чувствам като роден дом. Това е къщата на Робърт Чеймбърс.

— Името ми е познато…

— Свещеникът, който удуши момичето в парка.

— Ужас!

— Тук сме се събрали какви ли не хора.

На ъгъла завиха и тръгнаха по Медисън.

— Телевизията трябва да е била много различна по онова време.

— И още как. Всичко вървеше на живо, нямаше записи, нямаше дубли. Всяка вечер беше премиера — сбъркани реплики, пропуснати пасажи, но се получаваше нещо истинско и завладяващо, актьорите даваха всичко от себе си. Декорите бяха в различни оттенъци на сивото — цветовете нямаха значение.

— Защо не напишеш мемоарите си? Можеш и да ги записваш на магнетофон. Ще бъде интересно.

— Моите „мемоари“? — Усмихна се.

— Да. Помисли по въпроса. Познаваш ли Хюбърт Шиър? Живее при нас, в девет А. — Той поклати глава. — Доста добър писател е. Пише книга за телевизията и сигурно ще му е интересно да я обсъди с теб. Трябва да ви запозная. Но смятам, че ще е хубаво да направиш нещо сам. Ще бъде продаваемо. Ако искаш да подходиш в сериозен тон — добре. Ако предпочиташ да я направиш лека и духовита, което положително ще ти се удаде — още по-добре. Както решиш.

— Ще помисля. — Посочи „Джаксън Хоул“, край който минаваха. — Искаш ли едно кафе?

— Мога ли да си запазя правото за друг път? Трябва да прескоча до банката, а после да заседна над книгата.

Продължиха по Деветдесет и първа улица. Тя свали очилата.

— Радвам се, че се видяхме. — Протегна му ръка.

— И аз. — Стисна ръката й с усмивка.

— Помисли добре. Предложението ми не е гола вежливост.

— Добре, обещавам. — Обърна се и отмина.

Върна се.

— Забравих да ти кажа, че се пошегувах за диалекта ти. Онзи ден в стаичката за пощата видях адреса на подателя върху един колет за теб. Семейство Норис от Уичита.

— Добре, че ми каза — засмя се тя.

— Не искам да смяташ, че си губила времето си. Нямаш и следа от диалект. — Засмя се, обърна се и отмина.

Обърна се и тя, сложи очилата и изчака да се смени светофара. Претича на пръсти през улицата, усмихната към тюркоазното небе.

В сряда представи три книги на заседанието, посветено на предварителните проучвания на пазара. Експертите по маркетинг харесаха две, а към третата проявиха по-слаба неприязън, отколкото изпитваха тя и останалите редактори. Отби се за един час в „Сакс“, купи си копринена рокля с цвят на кехлибар и малко бельо.

Прекара вечерта в безкрайни разговори по телефона — най-напред с Боб, сетне с Мег Хънтър, която се обади от летището на път за Лондон — увлякоха се в спомени за Сиракуза и бъбриха повече от час. Докато Клер Блум дочиташе „Към осветената къща“, изчисти космите от краката си, а Фелис, изтегната на изтривалката пред банята, се ближеше и почесваше.

В четвъртък почти цял ден работи с авторката от Нюарк, чиято първа книга — духовита научна фантастика, беше поне с двеста страници по-дълга от необходимото. Посети приема на „Уорнър“ по случай премиерата на „Екатерина Велика“, организиран в чайната на последния етаж — имаше изобилие от шампанско с блини и хайвер.

Като отвори вратата на таксито, с което се прибираше, я заслепи светкавица на фотоапарат и екзалтирана жена с микрофон в ръка запита припряно: „Тук ли живеете?“ Прозвуча мъжки глас: „Познавахте ли Хюбърт Шиър?“ Отново жената: „Знаете ли, че наричат сградата «Връх на ужаса»?“ Уолт ги разбута и й проби път към входа. „Ритна ме! Видяхте ли как ме ритна? Ей ти! Портиерът! Ще има да патиш, говедо!“

Уолт затвори вратата и погледна през стъклото.

— Отрепки — отбеляза той с плътния си баритон. — Приличат на гладни зверове. Имате късмет, че закъсняхте.

— С Хюбърт Шиър ли е станало нещо?

Обърна се към нея и я загледа през дебелите стъкла на очилата. Кимна. Отмести поглед и направи крачка назад заедно с вратата, която отвори пред група хора. Затвори.

— Какво се е случило?

Пое дъх и си свали очилата. Погледна я с пъстрите си зачервени очи. Сбръчканото му лице бе пребледняло.

— Паднал е в кабината с душа. Носил е гипс на крака си, увил го е с найлон да не се намокри, подхлъзнал се е и при падането се е ударил в сляпото око.

— Мъртъв ли е?

Кимна и отвори вратата. Влезе мъж и рече:

— Боже Господи…

Уолт затвори, без да спре да я наблюдава.

— Познавахте ли го, госпожице Норис? — Тя кимна. — Искате ли да поседнете?

Не можа да реши. Той я настани на пейката до контролните монитори и пое дипломатическото й куфарче. Сложи очилата и се наведе към нея.

— Откри го някакъв човек от агенцията му. Не отговарял на телефона и пропуснал уговорена среща.

— Кога е станало? — Погледна го от долу на горе.

Уолт пое дъх и отклони очи. Поклати тъжно глава.

— Още не могат да установят. — Примижа зад очилата. — Бил е на пода под горещия душ и е трудно да определят часа на смъртта. За последен път е говорил по телефона в понеделник късно вечерта.

— Боже мой!

Глава четвърта

Едгар не можеше да не се обади.

— По дяволите, какъв катастрофален късмет!

— Нали? Просто не мога да повярвам — каза той и спря звука на телевизора срещу леглото. — Разговарял съм с него няколко пъти в асансьора. Изглеждаше приятен човек.

Остави дистанционното на нощното шкафче и взе пластмасова чашка с надпис „Обичам Ню Йорк“. Задържа слушалката с рамо, докато наместваше възглавницата под гърба си.

— И да се случи точно в ден без никакви други събития!

— Ще отшуми. — Намести се. — Както стана след случая с Рафаел. — Пийна кафе.

— Все пак има разлика. Това е не четвърта, а пета злополука и жертвата не е домоуправител, а доста известен писател. Сградата ще стане… съвсем непривлекателна. Неприятно ми е да ти натяквам, но те предупредих да не даваш апартаментите под наем. Ако ги беше продал, сега нямаше да ти пука. В известен смисъл.

— Знам, знам. — Гледаше рекламата на някакъв прах за пране без звук. — Съжалявам, че не те послушах. — Отпи от кафето.

— Предполагам, че си прочел вестниците.

— Още не. Снощи легнах много късно и не съм станал. — Остави чашката и взе дистанционното.

— На първа страница на „Поуст“ с гигантски букви пише „Връх на ужаса“ и е поместена снимка в ракурс от долу на горе. „Нюз“ предпочита „Небостъргач на ужасите“ със същата снимка. „Таймс“… а ето — на страница трета Б: „Писател — пети смъртен случай в сграда в Горен Ийст Сайд“. Но скоро ще загреят, че Конахей беше репортер при Мерил Линг и вероятно още утре ще поправят грешката си и ще го изнесат на първа страница.

— Ще отшуми. — Натискаше с палец бутоните на дистанционното и отхвърли едно след друго някакво детско предаване, реклама за сапун, горили в джунглата: — Просто пукотевицата ще продължи няколко дни повече.

— Телефоните не спират да звънят. „Кой е собственик на корпорацията? Как се чувства?“

— Гадно, как иначе?

— Настоятелно предлагам, а и всички тук са съгласни, да извикаме веднага специалист по връзки с информационните средства.

— За какво? — Не спираше да натиска бутоните. — Да даде пресконференция? Само ще раздуха работата.

— Не, не. Точно обратното, ще охлади интереса. Специалист, който бързо ще отклони вниманието на журналистите в друга посока.

Седна и попита:

— Познаваш ли човек, който може да го направи?

— Споменаха ми две имена. Скъпи са и вероятно няма да можем да оформим заплащането им по банков път, но смятам, че ще съумеем да убедим данъчните власти в неотложността на разхода.

— По дяволите данъчните власти, заеми се веднага с тях. Едгар, идеята е бижу. Господи, в какъв свят живеем.

— Радвам се, че не възразяваш.

— Как бих могъл? Действай!

Затвори телефона, поседя за момент и се усмихна. Изключи телевизора. Отметна одеялото и стана.

Приближи се до прозореца и отвори цялото дясно крило. Пое свеж въздух през ноздрите и се изправи на пръсти.

Издиша, като барабанеше с юмруци по голите си гърди.

Алекс не можеше да не се обади.

— Разтревожих се, като разбрах. Познаваше ли го?

— Не.

— Ама и списъка си го бива — самоубийство, свръхдоза кокаин…

— Алекс, работя.

— Извинявай. Просто исках да чуя как си.

— Добре съм. С венци от чесън по прозорците и разпятие под ръка.

— Какво?

— Нищо.

Звънна и Рокси.

— Боже, колко жалко. — Опита се да я ободри. — Май се е занимавал не с каквото е трябвало.

На вратата позвъня Вайда Трависейно — наконтена до съвършенство и силно парфюмирана. Държеше с лакираните бледорозови нокти на палеца и показалеца си деколтето на силно прилепнала по тялото й бродирана рокля от кремав сатен. Успяла беше да закопчае едно-две копчета на гърба, но лакът й бе започнал да се лющи.

Кей я заведе в кухнята до бялата флуоресцентна лампа, наведе се и започна да закопчава ситните бисерни копчета. Вайда стоеше неподвижна и опипваше лака на ноктите си. Фелис, след като подуши копринените й чорапи й получи потупване по гърба, се зае с рибата си.

— Красива бродерия. От Индия ли е?

— От Китай. Имаш ли от този лак?

— Не, съжалявам. — Закопча още едно копче — Къде отиваш?

— На някаква вечеря в „Плаза“ с много тостове… И губернаторът ще бъде. Ужасно, нали? Имам предвид Шиър! Говорих с него преди няколко месеца в асансьора! Мъкнеше саксия с някакво огромно растение. Беше го купил от уличен базар на Трето Авеню. — Въздъхна. — Само като си представя как е лежал толкова време сварен. Така се изрази оня по телевизията, сварен. — Русият шлем се обърна. — Надявам се, че не ти е бил близък или нещо такова…

Тя се усмихна, докато пъхаше следващото копче в сатенената примчица.

— Не.

— Бедничкият…

Фелис излезе в антрето, седна и започна да се мие.

— Познавах и Наоми Сингър — рече Вайда и си пипна нокътя. — Кей закопча още едно конче. — Посещавахме един и същи курс по самозащита срещу изнасилване. Няколко пъти се връщахме заедно. Била ли си там? На Лексингтън.

— Ходила съм само на концерти.

— Организират и най-различни курсове. Онзи беше еврейски, но всеки можеше да се запише.

— Трябва да е била много нещастна…

— Ами, нямаше такъв вид, но предполагам, че обикновено е така. Просто кипеше от енергия. Беше твоя тип — с черна коса и обло лице, но не толкова хубава и по-ниска. От „Боостън“. Ти откъде си?

— От Уичита.

— Аз пък съм отвсякъде. Баща ми е генерал-майор във Военновъздушните сили.

— В „Таймс“ не пишеше нищо за съдържанието на прощалното й писмо…

— В „Поуст“ публикуваха част от него. Била в депресия. От всичко — околната среда, расизма, ядрените оръжия… Освен това имала приятел в Бостън, с когото се разделила. Та и той бил замесен. — Въздъхна. — Дмитри беше уплашен до смърт.

— Защо?

— За една бройка да падне върху него. Тъкмо лъскал онези неща… пилоните, които поддържат козирката пред входа. Тогава още беше портиер, домоуправител беше Рафаел. Паднала е точно до него, целият е бил в кръв. Управата го изпрати на свои разноски за цяла седмица в Дисниленд, заедно с жена му и децата.

— Браво на управата.

— А, тук никак не са стиснати. Иначе при толкова трупове всички ще избягат. Кой би продължил договора си? — Поклати глава и въздъхна. — „Връх на ужаса“… Божичко, чувствам се като във филм на Джейми Лий Къртис.

Кей закопча най-горното копче и се засмя.

— Готово, Джейми Лий. — Отстъпи крачка назад. — Тръгвай и носи много здраве на губернатора. Изглеждаш фантастично.

В стаичката за пощата я чакаше луксозно опакован пакет, адресиран с калиграфски почерк от място, наречено „Викториана“ на Източна Осемдесет и девета улица. Имаше размери на кутия за обувки, беше тежичък, с красиво отпечатан етикет „Ар Нуво“. Докато пътуваше нагоре с мъжа с козята брадичка от дванайсетия етаж и семейна двойка японци на средна възраст, които слязоха на шестнайсетия, гадаеше кой и какво й изпраща.

„Кой“ се оказаха Норман и Джун. На плътната кремава картичка, увенчана с емблемата на „Дайадъм“, с едрия закръглен почерк на Норман беше написано: „Безоблачно небе, ярки звезди, много щастие. Обичаме те. Норман и Джун“.

„Какво“-то беше великолепен телескоп от мед с две секции, които се отваряха на четирийсет и петдесет сантиметра, поставен в пластмасова опаковка и увит с тъмносиня мека хартия. Окулярът беше гравиран с Камбаната на свободата, името Синклер и годината хиляда осемстотин деветдесет и трета.

Започна да гледа от прозореца — влекач теглеше шлеп нагоре по реката, бяла яхта се носеше по течението. Колите на моста Трайборо. Прозорците на небостъргачите, през част от които надничаха телескопи на триножници. Почувства се като арабски звездоброец. Усети допир по коляното. Фелис мъркаше, скокнала на перваза на прозореца.

Отиде на битака на Двайсет и шеста улица с Рокси и Флетчър и си купи два калаени свещника. Посетиха възстановките на „Ани Хол“ и „Манхатън“ и вечеряха в китайски ресторант.

Изчете един добър ръкопис. Ходи на фризьор и си подстрига и изми косата. Обядва в „Сезоните“ с Флорънс Лиъри Уинтроп. На масата на Шиър седеше съвършено непознат човек. Присъства на съвещание на ръководството на издателството.

Домашният й ден тази седмица се падна в сряда. Времето беше отвратително — ситен дъжд се сипеше върху кафявия парк, оловносивото езеро, иглата на върха на Еврейския музей и унилите градинки между черните покриви на каменните къщи наоколо. Нищо не изглеждаше по-добро от стоенето вкъщи въпреки битката с обърканите стрелки и разкривения почерк по страниците от ръкописа на Флорънс.

Сузана чистеше кървавите петна от сакото за езда на Дерек и това я наведе на мисълта, че моментът е извънредно удобен за пране — машините в сутерена бяха свободни и нямаше да чака ред. Часът беше три и двайсет и пет. Остави Сузана на грижите й и извади натъпкания с дрехи и други неща за пране панер от шкафа за бельо. Фелис надникна в антрето да види какво става. Събра кърпите от банята и кухнята, измъкна праха за пране от шкафа под умивалника и няколко двайсетачета от чашката с Мики Маус.

Когато внесе в облицованата с бели плочки перачница препълнения панер с кутията прах за пране отгоре, от една сушилня срещу вратата се обърна Пит еди-кой си с червеникавокестенявата коса и се зазяпа в нея. От ръката му към панера висеше нещо жълто.

— Здравей — каза тя, отиде встрани и стовари панера върху първата пералня. От другия край на подредените до стената машини се чуваше приглушено бучене и светеше червена лампичка. Отгоре беше оставен празен панер.

— Здравей. — Гласът му прокънтя, засилен от ехото на плочките. — Как си?

— Добре съм. — Веднага съжали, че не е гримирана въпреки младенческата му възраст. — А ти?

— И аз — отвърна Пит… да, Хендърсън. — Подреди ли се вече?

— Горе-долу. — Не можа да не отговори на сияйната му усмивка. Зелената тениска и джинсите, които носеше, страшно му отиваха. Извърна се и отвори капаците на две перални. Извади филтрите и каза:

— Оборудването е супер. Въобще всичко в сградата е първокласно.

— Замислено е като за частни апартаменти. — Говореше, загледан в сушилнята.

— За мен е по-добре, че не са.

— И за мен.

Сложи настрана праха за пране и започна да изпразва панера — цветните неща в едната пералня, белите — в другата.

— Чудно, защо ли са реши ли така?

— Предполагам, че търсенето на луксозни апартаменти е намаляло.

— Все пак при толкова вложени средства… Знаеш ли кой е собственикът?

— Не. Знам само имената Макевой и Кортез, на които изпращам чековете за наема. — Въздъхна и ехото отново прокънтя. — Първите ти дни тук май не бяха особено радостни.

— Меко казано.

— А какво ще кажеш за журналистите? Може би се раждат нормални хора, но рано или късно превъртат. Истински пирани. Като в роман за Джеймс Бонд — ръфат всичко, каквото им попадне.

— Канеше се да пише книга за телевизията — продължи тя и сложи чифт джинси при цветните дрехи. — За начините, по които влияе върху живота ни. Интересно дали е смятал да се спре и на това, което превръща журналистите в пирани.

— Познавахте ли се? — Застана с лице към нея.

— Бегло. — Извади носна кърпички от джоба на една риза. — Запознахме се случайно.

— Темата изглежда интересна. Като дете гледах непрекъснато телевизия, а сега само вземам касети под ваем, и то рядко. Смяташе ли да пише как видеокамерите промениха ситуацията?

— Вероятно. Не сме обсъждали подробности. Говорихме едва няколко минути.

— Все пак това, че го познаваш, прави нещата още по-лоши.

— Разбира се. Определено. — Сложи ризата в едната пералня, кърпичката — в другата.

— Говорил съм с него няколко пъти в асансьора — за времето и тям подобни. Чел съм и книгата му за компютрите.

— Аз също. Как я намираш?

Помълча, сбърчил вежди.

— Хубава е. Стори ми се добре написана, но някак си ме подразни. — Погледна я. — Работя в компютърния бизнес. Няма никакви причини за подобна параноя. Компютрите са машини и нищо повече. Машини, които бързо обработват данни.

— Не може да става и дума за параноя. В тях са стаени реални опасности.

— Преувеличил ги е на десета степен.

Тя се извърна. Извади с две ръце от панера чаршафите на жълти цветчета и ги сложи в пералнята с белите неща.

— С какво се занимаваш?

— Програмист на свободна практика. Давам консултации на различни фирми, предимно финансови, и съм съставил няколко игри, част от които се продават на пазара. — Затвори вратичката на сушилнята. — А ти?

— Редактор съм. В „Дайадъм Прес“.

— Искаш ли някаква закуска? Или захарна пръчка? — Запъти се към автоматите в другия край на перачницата, като я гледаше през рамо.

— Не, благодаря. — Усмихна му се и се съсредоточи в прането. Сортира последните кърпи и покривки. Пусна монетите в отвора.

— Знаеш ли, че има и котешки храни?

— Не. — Отвори кутията с праха.

— И изкуствени кокали за кучета. Чудно как няма семе за папагали. — Автоматът изгърмя и нещо падна.

Тя се сепна, остави кутията със стабилизатора, от която сипваше при цветните дрехи, и се обърна. Загледа го внимателно, докато се приближаваше към нея, отваряйки някакво пакетче. Усмихна й се.

— Видях те в събота сутринта да купуваш котешки консерви в „Мърфи“.

— Тъй ли?

— Не бях сам и затова не ти се обадих.

Тя се успокои и продължи да слага стабилизатора. Пит се облегна на работещата през две машини пералня.

— Мъжка ли е или женска?

— Женска. Рижа на петна.

Отвори пакетчето с пуканки.

— Откъде си? — Наля белина в машината с белите дрехи.

— От Питсбърг. Тук съм от пет години. Искам да кажа в Ню Йорк. В сградата живея от три. — Предложи й пуканки, живите му сини очи я проучваха настойчиво.

— Не, благодаря. — Усмихна се, затвори белината и я сложи в панера. — Аз съм от Уичита. Тук съм от… Боже мой, кога станаха осемнайсет години!

— Разбрах, че си някъде от Средния запад. По говора, много е приятен.

Погледна го и взе една пуканка.

— Благодаря.

Сложи обратно филтрите в двете перални и затвори капаците.

— Сложѝ си противогаза — промърмори той, загледан през рамото й. Докато извръщаше глава, усети аромат на „Джорджо“.

Едрата жена с черния бретон от осмия етаж спря на вратата под видеокамерата. Носеше тъмни очила, гердан от кехлибар и черна рокля с дълги ръкави. Зад нея някакъв мъж вкара велосипед в асансьора. Кимнаха й и казаха:

— Добър ден.

Тя им отвърна и отиде към автоматите, високите токчета на черните й обувки тракаха по покрития с линолеум под. Вълна от „Джорджо“ удави мириса на прах за пране и белина.

Пит подуши въздуха и се ухили. Засмя се и тя и започна да подбира двайсетачета. Той се отстрани от пералнята, на която се облягаше — лампичките бяха угаснали, и тръгна към сушилните. Откъм автоматите звъннаха монети, чу се бучене и нещо падна.

Кей пусна центовете и се вгледа в бутоните за избор на програма.

Влезе пълна мургава жена с червена блуза, виолетова пола и кафяви подпетени пантофи. Подуши въздуха, намръщи се и тръгна към пералнята, на която допреди малко се беше облягал Пит. Взе панера и отвори капака.

— Точно навреме идвате. Току-що свърши.

Жената се обърна и я погледна неразбиращо.

— А?

— Току-що се изключи. Сега. Край. — Посочи машината.

— Ah, si — каза жената с усмивка. Изтегли омотаните дрехи и ги тръсна в панера. — Si, veinticinco minutos. Exactamente. Veinticinco minutos1.

— Двайсет пет.

— Si.

— Благодаря.

Натисна бутоните и пералните забучаха. Взе кутията и панера.

— Чакай малко — прошепна Пит, застанал до нея с панера си с чисти дрехи, загледан към фоайето.

Тя се престори, че търси нещо, докато непобедимият „Джорджо“ влезе в асансьора и вратата се затвори.

— Трябва да има тръбопровод директно от завода производител — отбеляза Пит, когато влязоха в бежовото фоайе.

— Това е „Джорджо“. Илюстрация на мисълта, че много хубаво не е хубаво. — Докосна бутона между вратите. Числата отгоре се сменяха — две стана едно, четири стана пет.

Вратата към стълбището вдясно от асансьора се отвори и във фоайето влезе Тери, облечен с мокра черна мушама. Усмихна им се и се запъти към перачницата. От помещението за велосипеди излезе мъж с мокро жълто пончо и каска в ръка. Затвори мрежестата врата и им кимна. Кимнаха и те.

Изтри с ръка влажните си руси къдрици и я тръсна към пода.

— Вали ли още? — поинтересува се Пит.

— По-силно отпреди — отговори мъжът. Беше едър, около трийсет и пет годишен.

Вратата на левия асансьор се отвори.

— Ще натиснеш ли за тринайсетия? — Пит влезе след нея с панера в ръце. Тя докосна двайсет и тринайсет. Мъжът с пончото беше за шестнайсетия.

Асансьорът тръгна. Мълчаха. Жената слезе.

— Радвам се, че се видяхме — каза Пит, когато вратата се отвори на тринайсетия етаж.

— И аз — усмихна се тя.

Мъжът с пончото слезе на шестнайсетия.

Продължи сама с кутията прах в ръка. Погледна видеокамерата в ъгъла. Когато деветнайсет стана двайсет, извади ключовете си.

В петък покани на вечеря неколцина приятели и колеги от „Дайадъм“ плюс Рокси и Флетчър. Не можеха да нахвалят апартамента, Фелис и сокола на Рокси, погледаха един след друг с телескопа, попийваха водка, сода и бяло вино, коментираха последните слухове, кризата в Близкия изток, списъка на книгите за пролетта.

— Какъв красив полилей! — възхити се Джун, докато се хранеха. — Твой ли е?

Всички погледнаха нагоре — тя и десет-дванайсет души, насядали в хола, с чинии пиле със салата и чаши вино в ръка.

— Не, на сградата е — отговори тя от възглавницата до масичката за кафе. — Тук всичко е първокласно. Сградата е била планирана за разпродажба на апартаментите, но тайнственият й собственик е решил да ги дава под наем. Никой не го познава, крие се зад някаква адвокатска фирма в центъра. Предполагам, че е абсолютен досадник, но за мен е същински Дядо Коледа.

— Пилето е фантастично — обади се Норман.

— Взех го от „Петак“.

— Все някой трябва да го познава — заяви Гари.

Тя пийна вино.

— Фирмата, която поддържа сградата, не го познава. Контактува с адвокатите.

— Какво чудно има в това — рече Тамико. — Нека си го кажем направо — сградата не се ползва с добро име.

— Е, да, но той се крие от самото начало.

— Купил я е от Бари Бек — обясни Джун. — Не съм и сънувала, че някога ще дойда тук. Какво ще кажеш, Норман? Колко сме се борили срещу строежа!

— Ние сме активисти на „Сивитас“ — обясни Норман. — Това е организация, която се стреми да защити района и да го опази от прекомерно застрояване. На това място имаше две красиви каменни къщи. Загубихме битката, но спечелихме войната поне срещу стъклените небостъргачи. Забраниха ги един месец след изливането на основите на този.

— Във всеки случай строителството наистина е висока класа — установи Стюарт. — От съседния апартамент не се чува нито звук, а видях, че и там влизат гости. Моят апартамент е в нова сграда, строена за даване под наем, и чувам как съседите натискат бутоните на телефона.

— Защо все пак апартаментите се дават под наем — зачуди се Тамико, — щом е строена по стандарти за частна сграда?

— И за мен е неразбираемо — отвърна Кей, докато обикаляше хола да им допълва чашите с вино. — Тази мисъл просто не ме напуска. Говорих с Джо Хардинг от счетоводството — тя инвестира в недвижими имоти. Каза ми, че пазарът на апартаментите под наем от години е по-неустойчив от този на частните. Обадих се на жената, която ме разведе из жилището, и леко я подпитах. Тъкмо тя нарече собственика досадник, но единственото, което знае за него, е, че е мъж, защото адвокатите го наричали „кучия му син“, Фелис! Слез оттам! Веднага! Тормози ги за поддръжката, отхвърля перспективни наематели без никакъв повод… Флетчър? Още мъничко? Държи се, сякаш живее тук, но защо би се установил в тристаен апартамент, когато не може да няма поне петдесет милиона? Уенди?

— Тук може да има pied-à-terre2 — предположи Стюарт, — а да живее на още шест места.

— Възможно е — наля вино в чашата на Уенди, — но жената се оплаква от непрекъснат тормоз.

— Вероятно Бари Бек го познава — отбеляза Джун.

— Или посредникът. Казва се Микеланджело — добави Норман. — Бек му я продаде, преди да я довърши.

— Всъщност това не ме интересува чак толкова — напълни чашата на Гари. — Допускам, че е някакъв откачен и има право на уединение. Благодарна съм му. Вземете си още от пилето.

Гледаше със зяпнала уста. Поклати смаян глава.

Насили се да се усмихне. Не биваше да губи чувство за хумор.

Точно тя ли трябваше да е първият човек от толкова време насам, който се сети да огледа зъбите на харизания кои и да задава въпроси, на които шефовете й отговориха на момента и я насочиха право към Микеланджело… Не можеше да се отрече, че ситуацията е комична.

„Досадник“, „кучи син“… Просто да се пукнеш от смях.

Наблюдаваше как внася ягодовия мус и го слага на масата. Замисли се — дали един ден все пак нямаше да го открият.

Възможно беше. Зачуди се защо досега не бе включвал в сметките си подобна вероятност. На вратата се звъни и някакъв смачкан тип ала Коломбо казва: „Извинете за безпокойството, бихте ли ми отделили малко време? Трябва да ви задам няколко въпроса за смъртните случаи в сградата…“

Отпусни се. Без паника. Тя нямаше да рови. Не го ли бе заявила сама?

Освен това Микеланджело бе в Бимини, ловеше риба и се чукаше с новата си млада жена. Дори папата да го извика на разпит, не би обелил дума. Не биваше да се поддава на тази параноя.

Стана и си взе още една бира. Откри в хладилника някакви остатъци от пиле.

Покапваше пред мониторите, без да сваля очи от гостите, които пиеха вино, опитваха с лъжичките ягодовия мус и ахкаха и охкаха от възторг. Браво на нея.

Погледа гостите на Вайда и на семейство Стангърсън.

Крис съобщаваше новината на Сали.

Стефан убеждаваше Хенк.

Кей изпращаше в антрето добрите стари Норман и Джун.

Спокойно. Не се тревожѝ.

Не беше ли казала, че има право на уединение?

— Съжалявам, че не съм дошъл, преди да дойдат гостите — извини се Дмитри.

— Няма нищо. — Заведе го в спалнята. — Долу, Фелис! Бързо долу!

— Вчера в парното имаше наводнение — заобяснява Дмитри, докато тръскаше на височината на рамото си някакъв спрей със зелена капачка.

— Ужас!

— Вече всичко е наред. Скоро ще изсъхне. Какъв хубав ден! — Остави спрея на перваза до бюрото и дръпна с две ръце дясното вътрешно крило на прозореца. Плъзна го на десетина сантиметра. Премести се и направи същото с лявото крило. — Няма проблеми.

Тя кръстоса ръце и започна да ги гърка, защото настръхнаха от студения въздух. Гледаше втренчено как Дмитри, облечен със сива риза и лъскав кафяв панталон, тръска спрея и сваля капачката. Дали смазването на заяждащи прозорци не му напомняше за скока на Наоми Сингър и падането и до краката му? Каква глупачка… Щом толкова бе приритала, защо не беше скочила от прозореца на спалнята?

Но той изглеждаше невъзмутим — наведе се и започна да пръска вътрешната релса, като се приближаваше към нея. Отдръпна се навътре до дрешника и го запита:

— Какво е това?

— Силиконова смазка. — Продължи да пръска в обратна посока.

Фелис скочи на перваза и се надвеси навън, изгърби се и размаха черното връхче на опашката си, докато Дмитри остави спрея и хвана рамката.

— Не… — Тя пое Фелис с две ръце, вдигна я нагоре и я обърна с лице към себе си. Приближи я към очите си, лапичките й се разпериха безпомощно във въздуха. — Не! — Натърти думата, като я гледаше право в издължените зелени очи. — Н. Е. Тук не се надвесваме през прозорците. Въпреки деветте живота. Ясно ли е? Не и не! Разбра ли?

Фелис я гледаше, тя пък погледна Дмитри.

Беше все така невъзмутим — плъзгаше стъклото към нея. Кей отстъпи назад, притисна Фелис до рамото си, целуна я и започна да я милва.

— Чух, че собственикът на сградата бил голям досадник.

Фелис мъркаше. Дмитри започна да пръска другата половина на релсата.

— Познавам Мийлс, не собственика.

— Кой Мийлс?

— Господин Мийлс, управителят. Знаете господин Мийлс. — Тъмните му очи се спряха върху нея.

— Получих писмо от него. Хареса ли мрамора във фоайето?

— Да! Голяма изненада беше. Мраморът бил добър. — Остави спрея, дръпна стъклото към себе си и го раздвижи напред-назад. — Ето. Няма проблеми. — Бутна няколко пъти прозореца от край до край.

— Браво — каза тя. Фелис усили мъркането. Тупкаше я по гърба и гледаше как Дмитри пръска външната релса. — Дмитри… Чудя се… Господин Мийлс казвал ли ти е някога… да обръщаш по-голямо внимание на някого от наемателите, да го изслушваш и да правиш каквото ти каже?

— Да. Тя…

— На жена ли?

— На вас.

— На мен?

Той кимна и сложи спрея на пода.

— Когато подписахте договора. — Издърпа външното стъкло към себе си.

— Когато подписах договора ли? — Изтегли и вътрешното стъкло. Погледна я.

— И не познавате господин Мийлс?

— Не.

Дмитри сви рамене.

— Каза ми: „Прави всичко да се чувства добре. Полагай особени грижи.“ — Вдигна спрея и го разтръска.

Смъкна Фелис от рамото си и я пусна на килима.

— Сигурен ли си, че е говорил за мен?

— „Госпожица Норис“ — продължи той, докато пръскаше средната част на външната релса. — „Нанася се в двайсет Б. Прави всичко да се чувства добре. Полагай особени грижи.“

— Не ти ли го казва винаги когато някой…

— Не. Никога. Само за вас.

— Как е възможно?

Бутна няколко пъти и двете крила от край до край. Поправи и прозореца в хола.

Отстъпи от протегната й с бакшиш ръка.

— Не, не. Моля ви. Беше ми приятно. Не.

Тя не настоя.

Зае се да довърши чистенето.

Обади се Уенди да й благодари. Обсъдиха колко по-добре изглежда Джун и поумуваха какво ли става между Тамико и Гари.

Звънна и Тамико. Поговориха за Стюарт и Уенди.

Следващата беше Джун. След малко общи приказки тя рече:

— Слушай, Джун, все пак искам да разбера кой е собственик на сградата. Би ли ми дала телефона на шефа на строителната фирма или на посредника? А може и на двамата.

— Да. Сигурна съм, че в „Сивитас“ ги има.

— Ще се обадя в понеделник и на управителя, но той работи в една стая с жената, с която вече разговарях, и вероятно не знае повече от нея. Не виждам как биха помогнали и адвокатите. Във всеки случай в понеделник ще поговорим пак. Дотогава не предприемай нищо.

— Защо промени решението си?

Разказа й.

— Изумително! Като в „Хазаинът на Лидия“.

— Хазаинът е на Оливия, а докторът е на Лидия.

— Все едно. Искаш ли да дойдеш да поиграем карти утре следобед? Предсказват лошо време. И Пол ще бъде.

Решиха да се уговорят допълнително.

Браво, Дмитри.

Не, браво на теб, че не забрави да кажеш на Едгар да полагат особени грижи за нея. Сякаш иначе щяха да я обиждат или да я блъснат по стълбите.

Вече нямаше съмнение какво трябва да прави. И то ще не ще, преди понеделник сутринта.

След като Едгар щеше да мълчи като гроб, а Бари Бек наистина не знаеше, тя щеше да се свърже по телефона направо с Доминик Микеланджело. Той можеше и да си затрае, но имаше вероятност да започне да се лигави: „Явявали ли сте се някога по телевизията? Гласът ви е на същинска красавица…“ Особено ако го намереше с чаша в ръка, което напоследък май бе обичайното му състояние. „Наистина ли не сте участвали в телевизията?“

А пък тя щеше да се зачуди защо ли се е пенсионирал едва на четирийсет и няколко години и е отишъл да живее в Бимини…

Трябваше да го направи още днес. Защото утре следобед можеше да отиде на карти и да остане за вечеря.

Чувстваше, че част от него иска точно това. Знаеше и точно коя част. Не можеше цели три години да наблюдава психоаналитик от ранга на доктор Палм и да не понаучи нещичко и за себе си.

Тя просто не му оставяше друг избор. Щом разбереше за камерите, щеше да вдигне врява до Бога — човек с нейните принципи нямаше да се остави да бъде купен. И после — край. Щяха да му лепнат дори инфаркта на Брендън. Е, един повече, един по-малко…

Проявяваше здрав разум, не параноя.

Не губеше самообладание. Докато тя свърши с чистенето и отиде на пазар, прехвърли в ума си всички варианти на поведение.

Прославеният баща на Дейзи се беше върнал от Вашингтон и обсипваше нея и Глен със задкулисна информация за близкоизточната криза. Не можеше да се съсредоточи, не си направи труда дори да ги запише.

Избра най-добрия начин за действие. Започна да обмисля детайлите. Стараеше се да остане спокоен.

Излезе и направи някои покупки. Бързаше нагоре по Медисън с надеждата, че няма да я срещне.

Изпревари я и успя да я види, като се върна.

Тя седеше на бюрото и се приготвяше да започне работа над ръкописа, с който се занимаваше цяла седмица.

Сложи бутилката в хладилника.

Наблюдаваше. Чакаше.

Когато часовниците им показаха пет часа и осем минути, тя свърши поредната глава и той набра номера й. Фелис дремеше в средата на леглото. Наблюдаваше ги на монитор едно, монитор две беше изключен.

Когато й каза кой се обажда, бе извърнала лице към прозореца и не можа да види изражението й. Не я остави да проговори.

— Извинявай, че те безпокоя, но искам да ти кажа нещо, което не е за телефона. Във връзка със сградата. Мога ли да те видя за няколко минути?

— Сега ли? — Извъртя стола, закрепи очилата в косата си, загледана във Фелис, която се изтягаше на леглото.

— Ако е удобно…

— Ами да…

— Мога ли да се кача?

Фелис се отправи към нея и тя доближи стола до леглото.

— След десет минути. — Фелис скочи в скута й. — Ох, котката скочи върху мен.

— Навън, тоест горе, светът е джунгла — усмихна се той. — Благодаря.

— Доскоро.

Затвориха телефона.

Той пое дъх. Издиша, докато я наблюдаваше как завърта стола обратно, слага очилата на бюрото и гали Фелис по гърба.

— Мдааа… — проточи тя. — Интересно…

— Ти го рече.

Кей изгаси настолната лампа и спусна блестящия капак на бюрото. Изправи се и Фелис се търкулна на килима. Тръгна към дрешниците, като разкопчаваше ризата си.

Преобличаше се заради него. Много мило…

Огледа покритите си с лекета джинси.

Нямаше да е зле и той да се преоблече.

Глава пета

Тя нахлу черните джинси и бежовото поло и обу ниски черни обувки.

Разреса косата и леко начерви устните и бузите си. Не спираше да се чуди какво ли свързано със сградата е толкова спешно и на всичко отгоре не е за телефон. Дали не беше нещо за смъртните случаи? Надяваше се, че не е, не й се мислеше за тях. Угаси в банята, запали лампата в антрето и двата аплика до масата в хола, без да спира да си тананика.

В стаите още се чувстваше дъх от спрея на Дмитри. Отиде до прозореца, дръпна дясното крило, задържа го, защото се плъзна прекалено силно (браво, Дмитри), и го върна с няколко сантиметра. Небето беше тъмно, колите, с размери на кибритени кутийки и доста по-редки, отколкото в делнична вечер, се носеха плавно и спираха под розово-жълтото мъждукане на уличното осветление.

Наострила уши за асансьора, тя се върна в спалнята и отвори леко лявото крило на прозореца. Покрай нея нахлу хладен въздух с мирис на пръст. Върна се в антрето. Фелис я погледна от кухнята, изправена на задни лапи, впила нокти в корковата възглавничка.

— Добра писана! Умница!

Извади от шкафа котешките бисквити и й подхвърли една. Прибра ги и реши да се почерпи и тя. Измъкна от кутията със салата в хладилника едно доматче, лапна го, изплакна пръстите си и ги избърса в кърпата за чинии.

Върна се в хола и поразмести книгите и купата върху масичката за кафе. Вдигна догоре щорите и ги застопори.

Погледа как огромен ТИР с черен номер на розовозлатистия си покрив правеше опит да завие към Деветдесет и втора улица, маневрираше напред-назад и предизвика задръстване на булеварда. Негодуващи клаксони пронизаха въздуха. Фелис измяука.

Стоеше на прага на хола и мяукаше пред процепа под вратата.

Запъти се към нея и в този момент се позвъни. Надникна през шпионката, отключи и отвори вратата.

— Здравей — рече тя, усмихна се и протегна ръка.

— Здравей — отвърна Пит Хендърсън, ръкува се засмян и влезе. Беше облечен с яркожълт пуловер върху бяла риза, широк бежов панталон с остри като бръснач ръбове и новички бели маратонки. Фелис се зае да ги души, той клекна и я погали по главата и ушите.

— Това ли е прочутата скоклива котка? — Продължи да я гали и гъделичка отстрани по врата. — Страшна сладурана… — Фелис вдигна рижо-бялата си глава и примижа, докато той прокара пръсти под гушката й. По влажната му червеникавокестенява коса личаха следи от гребен. — На колко е години?

— Кара четвъртата — отговори тя с усмивка и затвори вратата.

— Как се казва?

— Фелис.

Сините му очи се стрелнаха от долу на горе.

— Като в „Котаракът Феликс“?

— Да. — Усмивката й се разшири. — Ти си вторият човек, който в продължение на двайсет и четири часа се сеща за това. Не е ли странно? Почти никой не обръща внимание.

— Тъй ли? — Притисна главата на Фелис към крака си.

— Снощи имах гости и един от тях се сети. При това я познава от четири години.

— Чудесно име за котка.

— На испански означава „щастлива“, но нямах това наум, когато я кръстих така.

— Разбира се, feliz. — Изправи се. — Виж ти… Каква картина! Страхотна е…

— Рисувала я е най-добрата ми приятелка.

— Тъй ли? Сигурен съм, че не е любителка.

— Не, имаше изложби тук и в Торонто, Роксан Арволд.

— Великолепно е уловила… грацията му, изяществото на всяко перце, но и не прикрива хищната му същност…

— Точно такава беше идеята й… — Погледна го.

Той се обърна към хола.

— Колко е приятно. Добре си го обзавела. Цветовете са разкошни…

— Има неща, които още не са пристигнали. — Тръгна подир него заедно с Фелис.

Застана пред картината на Цвик.

— И тази не е лоша. Усеща се влиянието на Хопър. И той ли ти е приятел?

— Не. Купих я от изложбата на площад Вашингтон.

Обиколи хола.

— Много е уютно. — Загледа се в дивана. — Как се казва този цвят?

Тя поклати глава.

— Кайсиев.

— Кайсиев. Забележително…

— И диванът беше забележителен, преди Фелис да се заеме с него. Като се научи да си остри ноктите на възглавничката, ще го претапицирам. Имам чувството, че в момента, в който вляза в асансьора, тя идва тук и започва да го дере.

— Май не си далеч от истината. — Усмихна се, клекна и почеса главата на Фелис, а тя се отърка о крачола му. — Котките имат особен характер… — Огледа се и се изправи. — Господи, каква разлика между тринайсетия и двайсетия етаж. — Отиде до прозореца и погледна през дясното крило. — Фантастично. Аз виждам единствено покрива на „Уелс“ и гърба на онази сграда.

— Внимавай. — Приближи се към него. — Плъзгат се много лесно. Дмитри смаза релсите днес сутринта.

— Онова там Куинс ли е или Бруклин?

— Куинс — отговори тя, загледана през лявото крило.

— Невероятна гледка. — Подсвирна и докосна опашката на Фелис, която минаваше по перваза.

Стояха и се взираха в блестящите небостъргачи, в сините и златистите гирлянди на мостовете, отразени във водата, в далечните морета от светлинки. По тъмното небе трепкаха звезди, някои от тях се движеха и пулсираха в червено и бяло.

— Онова там е летището.

— За какво искаше да говорим?

Той се обърна с лице към нея, пое дъх и я погледна с тревожни сини очи.

— Мъчи ме съвестта. Онзи ден, в перачницата, ти ме попита дали знам кой е собственик на сградата и аз ти отговорих отрицателно. Предполагам, че продължаваш да се чудиш, нали ми каза, че не можеш да разбереш защо апартаментите се дават под наем при толкова вложени средства. И понеже ми се струва — усмихна се, — че си човек, който не оставя въпросите без отговор… — Сви рамене. — Пък и не искам да живея с мисълта, че се отвличаш от работата си заради мен…

— Да не би да знаеш кой е собственикът? — Той кимна. — И кой е?

Докосна с пръст яркожълтия пуловер на гърдите си и леко го почука.

— Аз. Аз съм собственикът. — Тя се втрещи. — Почти израснах в този квартал. Родителите ми, освен къщите в Питсбърг и в Палм Бийч, имаха апартамент на Парк Авеню… — Въздъхна и се засмя. — Като станах на двайсет и една, наследих цял куп нари. Най-щастлив бях, когато живеехме тук, и затова се настаних в „Уелс“, докато изведнъж не ме осени тази идея. Беше преди пет години. Извинявай, Кей, имаш ли нещо против да затворя прозореца? Тук е доста хладно.

— Не, разбира се. И седни, за Бога!

Затвори прозореца. Тя седна в края на дивана с подгънат по себе си крак. Той се настани на един стол отстрани, кръстоса крака и заглади панталона на коляното си. Фелис се сви на възглавницата до радиатора под прозореца. Не сваляше очи от тях.

— Та както вече ти казах — наклони се към нея, опрял лакът на ръчката на стола, ръцете му бяха скръстени, — живеех в „Уелс“. Гледах от прозореца на шестия етаж как разрушават двете стари каменни къщи, които стояха на това място, как копаят основите и изливат бетона… И внезапно ми хрумна, че ще бъде много разумно да купя сграда с апартаменти и да живея в нея, толкова повече, че като бях малък, много ми харесваше да живея на номер единайсет осемдесет и пет. Сигурно знаеш къщата — голяма с вътрешен двор. — Тя кимна. — Пък и недвижимото имущество е изгодна инвестиция, нали така? И Доналд Тръмп е започнал по този начин. — Засмя се. — И тъй, накарах адвокатите си да я купят. Реших да я пусна под наем, защото, ако апартаментите се изкупеха и някой от собствениците се окажеше неприятен или шумен човек, щях да съм абсолютно безпомощен. А сега имам възможност да маневрирам. Не допускам да се разчуе, че аз съм собственикът. Ако щеш, вярвай, но дори Макевой и Кортез не знаят, защото не желая да ме безпокоят за щяло и нещяло и да идват непрекъснато да се оплакват от какво ли не, а в същото време персоналът да се надпреварва да ми лиже задника, извинявай за израза.

— Непрекъснато ли живееш тук?

Кимна.

— Работя в компютърния бизнес и разните му яхти и резиденции въобще не ме вълнуват. Е, предполагам, че някой ден ще си купя голяма къща с игрална зала и басейн, но в момента малък апартамент напълно ме устройва. Мога да го поддържам сам, без някой да се рови из книжата и вещите ми.

— На твое място бих заела най-горния етаж.

— Вече ти казах — работя на компютър. По цял ден и почти по цяла нощ съм пред монитора. Ще бъде жалко за гледката. Затова се настаних на тринайсетия етаж. Той се наема най-трудно. Не можеш да си представиш колко са суеверни хората.

— Особено сега.

Кимна и въздъхна.

— Сигурно си затруднен. Цените паднаха ли?

— Съвсем малко. — Сви рамене. — Ще се оправят.

— Прав си. — Усмихна се. — Не съм спирала да се чудя. Дори питах госпожа Макевой, след като говорихме в перачницата.

— Тъй ли?

— Сега ми е малко… неловко.

— Не се излагай. Радвам се, че си толкова настойчива. Казах ти, че го усетих от самото начало.

Усмихнаха се.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Защо не? Благодаря. Джин с тоник.

— А водка? — Стана.

— Добре. — Огледа се. — Имаш страшно много книги. Колко от тях си редактирала?

Тя спря до дивана.

— Пит, Дмитри ми каза, че му е било наредено да полага особени грижи за мен. След като подписах договора. Защо? — Загледа го внимателно.

Той пое дъх. Разкръстоса крака и се наклони напред, опрял лакти в коленете си.

— Браво, Дмитри. — Обърна глава и я погледна. Кимна. — Когато дойде да огледаш апартамента, случайно бях в стаичката за пощата и те зърнах за секунда.

— Е?

— Чувала ли си за телевизионната актриса Теа Маршъл? — Гледаше го мълчаливо. Вдигна глава и се втренчи в нея, сините му очи горяха. — Боже мой, сетих се. Не може да не си чувала, сигурно хиляди пъти са ти казвали колко приличаш на нея. Не бях помислил за това. Господи… — Поклати глава, засмя се и се изправи. — Казвали са ти, нали? — Приближи се до нея. — Може би не толкова често напоследък.

— Понякога…

— И гласът ти е същият. — Наклони се към нея над дивана, хванат за извитата му облегалка, сияйно усмихнат. — Тъй че една секунда ми беше достатъчна. Предполагам, че си усетила колко ме привличаш. Доктор Палм твърди, че това е универсална реакция, без изключение. Имам предвид едиповия комплекс. Тя ми е майка. Теа Маршъл. — Закима с усмивка. — Чух го веднъж в асансьора. Доктор Палм от две А. Той е много известен психиатър. Работи в „Маунт Синай“.

Вдигна два пръста и го погледна въпросително.

— Два пъти водка с тоник?

Отиде в кухнята. Пое дъх. Извади чаши от шкафа.

Той дойде до барчето и облегна върху него ръцете си в яркожълтия пуловер. Наблюдаваше как слага в чашите кубчета лед.

— Беше невероятна актриса. Толкова неподправена. Участваше във всички големи предавания през „златния век“ — „Часът на Ю Ес Стийл“, „Театърът на Крафт“, „Пиесите на Филко“, „Студио едно“… В Музея на радиото и телевизията имат записи на три от пиесите й. В две от тях малки роли играе Пол Нюман. Ей, Фелис.

Фелис измяука и отиде към купичката с вода.

Кей сипа водка върху леда.

— Почти през цялото ми детство играеше в сериала „В очакване на бъдещето“. Театралните продуценти се бяха преместили на западното крайбрежие, а баща ми не й разреши да замине, тъй че бе принудена да играе в сериали — най-напред в „Пътеводна светлина“, а по-късно и във „В очакване на бъдещето“. Ако знаеш какъв труд е това. Сутрин репетиции, записи, снимки за предаването на следващия ден, връщане вкъщи и учене на ролята, на другия ден — пак същото, и така до безкрай. На практика я виждах само на екрана! Но беше фантастична. Все едно, че не играеше. Една година я гледах в „Пътеводна светлина“ и шест — във „В очакване на бъдещето“…

— А баща ти с какво се занимаваше? — попита тя, докато наливаше тоник.

— Беше председател на „Ю Ес Стийл“. — Хвърли му бегъл поглед. — Знам какво си мислиш. Че вероятно е използвал влиянието си да й дават роли. Но не е така. Нито в „Часът на Ю Ес Стийл“, нито в „Театърът на Крафт“, въпреки че и там притежаваше много акции. Никога не го е правил. Държеше на пълната независимост на кариерата й, и двамата държаха на това. Нямаше нужда от помощ, за да получи хубава роля, беше наистина страхотна актриса.

— Имаш ли братя и сестри? — Започна да реже лимон.

— Не. А ти?

— По-малък брат.

Фелис започна да остри нокти на възглавничката и я погледна.

— Добро коте — рече Кей и се обърна към шкафа.

— Не й давай току-така. Накарай я да подраска още малко. Тя просто те баламосва.

Погледна го и задържа вратата на шкафа, спря очи и на Фелис, застанала на задни лапи и опряла предните на възглавничката, като драскаше едва-едва.

— Прав си — затвори шкафа. — Съжалявам, Фелис.

Фелис започна да мести поглед от нея към него и обратно.

Засмяха се.

Фелис се пусна и изтича в антрето, като размахваше черното връхче на опашката си.

— Май си спечелих един враг.

— Ще й мине. Прав си, аз съм кръгла глупачка. Тя е толкова интелигентна… — Подаде му чашата през барчето.

— Благодаря. — Вдигна я към нея. — Наздраве.

— Наздраве. — Чукнаха се леко, усмихнаха се и отпиха. Тя се обърна и тръгна към вратата, като заговори през рамо: — След всичко, което ми разказа, не вярвам присъствието на Сам Йейл в сградата да е случайно.

Чу се трясък от разбито в паркета стъкло и изплискване на течност. Кей спря.

— По дяволите, колко съм несръчен…

— Не се тревожи. — Остави чашата и отиде да вземе хартиени кърпи. — И това се случва за втори път през последните двайсет и четири часа.

Ъгълът на килима и маншетите на панталона му бяха мокри. Клекнаха и започнаха да попиват паркета с кърпите. Събраха стъклата от локвата. Фелис приближи и занаднича.

— Съжалявам за чашата.

— Ще си я удържа от наема.

Засмяха се и продължиха да попиват паркета.

— Не. Сам Йейл не живее тук случайно. Близки ли сте?

— Познати. Проследи ме на опашката в „Мърфи“ в деня, когато се нанесох.

— Допусках, че рано или късно ще се запознаете.

— Не би могло да бъде по-рано. — Погледна го. — А ти случайно ли беше там?

— Тайна. — Ухили се, взе от пода едно стъкълце и го сложи върху кърпата. — Неговото присъствие в сградата се обяснява с факти, които не бих желал да коментирам.

— Каза ми, че се лекува от алкохолизъм. Спомена и за фондацията. — Той я загледа със затаен дъх. — Онази, която го издържа. „Карнеги Хил“ и тъй нататък. Сигурно я знаеш.

— И всичко това на опашката в „Мърфи“?

— Не, един ден се срещнахме в парка.

— Аха. — Продължиха да бършат пода. — Е, в такъв случай няма смисъл да крия повече.

Занесоха мокрите кърпи и увитите стъкла в кухнята. Той хвърли боклука в шахтата, а тя му приготви ново питие.

Влязоха в хола.

Седнаха в двата края на дивана, обърнати един към друг, с подгънат по един и същи начин крак. Протегнаха чашите и се чукнаха усмихнати. Той отпи и се загледа във водката.

— Подозирам, че й е бил любовник, но не му се сърдя. Какво от това, щом е била щастлива. Баща ми си го търсеше. Беше истински гадняр, а и не пропускаше фуста. — Наблюдаваше го как пое дъх и отпи. — След смъртта й Сам пропадна някъде, цели десет години не чух нищо за него. Няколко месеца след като купих сградата, мярнах името му — изнасяше лекция в „Ню Скул“ за режисурата по времето на „златния век“ на телевизията. Отидох, разбира се. Беше жалка гледка — полупиян, залиташе и забравяше въпросите, на които трябваше да отговори. — Тя въздъхна и поклати глава. — Проверих някои неща. Живееше в пълна с плъхове дупка на Блийкър Стрийт и преподаваше актьорско майсторство в някаква скапана школа. Реших, че сигурно няма да приеме нищо, ако разбере, че му помагам с парите, наследени от баща ми, и затова накарах адвокатите си да регистрират фондация. Не е кой знае какъв проблем. Наеха човек да контактува с него, който го настани в Центъра „Смидърс“, съвсем наблизо. Когато сградата беше готова, фондацията му нае апартамент.

— Постъпил си невероятно щедро и деликатно.

Сви рамене.

— Той постави едни от най-хубавите пиеси с участието на Теа Маршъл. Знам, че тя би се радвала да му помогне, дори и да не й е бил любовник. А и да е бил, какво от това?

— Невероятен си.

Размениха усмивки и пийнаха.

— Е, поотклонихме се малко. Просто исках да ти кажа, че аз съм собственикът, за да спреш да се чудиш. Впрочем тогава те излъгах и за друго. Знаех, че имаш котка от формуляра ти. Въобще не съм бил в „Мърфи“ миналата събота. Просто допуснах, че след като си ходила на пазар, си купила и храна за котката.

— Бива си те. Прощавам ти и двете лъжи. И то с удоволствие.

Сръбнаха по малко водка. Фелис скочи на дивана между тях. Тръгна по мекото кайсиево кадифе и подуши пръстите му. Поглади я по главата.

— И тя ми прости.

— Не се ли боиш, че ще кажа на другите наематели?

— Не. — Поклати глава. — Точно ти няма да кажеш. Ти… би пазила правото ми на уединение.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Сви рамене, живите му сини очи я пронизваха. — Ти си от този тип хора. Или греша?

Поклати глава.

— Не грешиш.

Пийнаха.

Фелис се сви на кълбо до коляното му. Поглади с пръсти рижото й ухо и я помилва по главата.

— Много е мила…

— Гладен ли си — запита тя. — Хладилникът ми е пълен с мариновано пиле и салата, имам и страхотен ягодов мус…

— Звучи съблазнително. — Усмихна се. — Аз пък имам бутилка много специално шампанско — „Дом Периньон“, любимото на Джеймс Бонд. Да изтичам ли да го донеса?

— Защо не — усмихна се тя.

* * *

— Алекс е шестнайсет години по-възрастен от мен. Преподава история на архитектурата в университета на Ню Йорк. Когато започнахме да излизаме, работеше в Сиракуза. Бях в подготвителната година.

— Да пусна ли по-гореща вода?

— Разбира се. — Измъкна ръката си иззад гърба й, потопи я, напипа крана на душа и усили топлата вода. — Оженихме се чак когато навърших двайсет и девет години. Така е добре. А Джеф е дванайсет години по-голям, тъй че не си единственият с родителски комплекс. — Целуна го по врата, а той близна капка вода от веждата й.

— Ти поне го преодоляваш. — Целунаха се, засмяха се и пак се целунаха.

— О, господи! — Обърнаха се, без да разделят устните си. — Ще счупим рекордите на Гинес…

— Поизправи се…

— Чакай малко…

Тя измъкна ръката, с която го беше прегърнала, потопи я, намери крана и пусна още по-гореща вода.

Част втора

Глава шеста

Влезе в службата, сякаш я носеха криле, но умишлено забави ход. Усмихна се и пожела „добро утро“ на Гари, на Карлос, на Джийн, на Сара… Стараеше се да не личи, че е прекарала съботната нощ и неделния ден в леглото с двайсет и шест годишен младеж, който, освен че беше изключителен любовник, бе и най-чувствителният, деликатен и проницателен човек, когото познаваше.

Разбира се, Рокси беше нещо друго, тя нямаше да го раздрънка.

Към десет и половина надникна при Джун, поинтересува се как е минала играта на карти и й каза да не си прави труда да търси онези телефони. Бе говорила с управителя — ставаше дума за недоразумение. Бил казал на домоуправителя да бъде особено внимателен с всички наематели, но той й го предал погрешно поради лошия си английски език. Тъй че смяташе да остави собственика на спокойствие. В края на краищата животът не беше заимстван от „Хазаинът на Оливия“. Все пак й благодари за готовността да помогне.

Не й беше приятно да лъже Джун дори по такъв безобиден повод, но се боеше, че ако започне да й разправя как е открила собственика, щеше да се разприказва и да изтърси всичко от начало до край.

Снощи се беше доверила на Рокси по телефона:

— Има невероятно живи сини очи и, кълна ти се, просто чете мислите ми! И не само моите, Рокси. Хвърли един-единствен поглед на сокола, страшно го хареса и веднага изрази идеята ти, при това с почти същите думи! Успя да разгадае дори щуротиите на Фелис. Не можеш да си представиш как предусеща всичко! И е забавен, сладък и луд по мен…

Разказа на Рокси коя е била майка му и що за човек е бил баща му, с какво поразително безразличие се отнасяше към богатството си — как сам си пере дрехите, колко скромно е обзаведен апартамента му и какъв хаос цари навсякъде…

Знаеше, че връзката им нямаше да продължи дълго при тринайсет години разлика във възрастта и сама щеше да настоява за това заради него — той трябваше да има деца. Но засега това бе най-добрият възможен вариант и за двамата.

Рокси остана очарована от щастието й и се съгласи с всичко.

Би ли се съгласил и доктор Палм? Надяваше се, а и Пит скоро щеше дотолкова да се увери в сигурността на връзката им, че щеше да й признае, че се подлага на терапия. Бедното момче, как можеше да не е увредено при положение, че е виждало майка си само по телевизията.

Все пак имаше една минимална възможност наистина да е чул за едиповия комплекс от доктора в асансьора, някъде между фоайето и втория етаж. Вероятността беше едно на милион!

Седнала в кабинета си, загледана в небостъргачите със стени от стъкло, тя копнееше да му се обади, само и само да се увери, че там някъде, на Карнеги Хил, той наистина съществуваше.

Не. Реши, че щеше да е глупаво, сигурно беше зает с компютъра си в оня разхвърлян хол и работеше по програмата, която съставяше за „Прайс Уотърхаус“.

И тя на свой ред се зае с работа, звънна на Сара и я помоли да влезе с бележника си.

Наблюдаваше Сам, който тракаше с два пръста по клавишите на вехта пишеща машина, която беше донесъл от Тусон. Вероятно е била на Ейб. Беше я сложил на масата в хола заедно с куп хартия и речник. Седеше с очила на носа, облечен в бетховеновата тениска, и блъскаше по клавишите. От време на време спираше, почесваше се по ухото, пак тракаше и проверяваше нещо в речника. Наоколо не се мяркаха нито пълни, нито празни бутилки.

Дали пак не беше зарязал пиенето? И какво ли пишеше?

Дърт мръсник… Да се залепи зад нея на опашката в магазина в самия ден на пристигането й. Опитваше се да повтори миналото…

Ами срещата в парка? Кога бе станала? Как? Какво ли още й беше издрънкал, какво ли му бе говорила тя? Очевидно разговорът е бил сериозен.

Вероятно е било сутринта, след като уреди въпроса с Роки. Тогава спа почти до обяд, а сетне тя разказваше на Сара по телефона колко било приказно в парка… Влудяващо е да не знае всичко…

Подсмихна се. Май се бе разглезил от много знаене. Имаше ли някакво значение какво са си говорили и кога и как са се срещнали? Ни най-малко.

Колкото и да ти е криво, Сами, не можеш да имаш и двете. Радвай се, че още си жив. Не знаеш с колко малко се размина с вероятността Ейб да дойде на твоето погребение, вместо ти да ходиш на неговото…

Погледа как Бет претърсва чекмеджетата в гардероба на Алисън. Скука.

Доктор Палм и Мишел: все същото. Лайза играеше аеробика.

И отново — те двамата в леглото й. Тя беше отгоре, скоро щяха да свършат.

Фантастична жена. В сравнение с нея, Наоми можеше да мине направо за фригидна.

Върна лентата назад — кратък разговор, търкаляне по леглото, излизане от стаята.

Започна да гледа отначало. Целуваха се и се галеха.

Дали да не й се обади? Не, не биваше да я безпокои.

Но сигурно и тя се чувстваше по същия начин. Дори повече. Освен това не беше в репетиция или пред камерата…

Изключи звука. Взе от „Справки“ телефона на издателство „Дайадъм“.

Свързаха го със Сара.

— Ало, казвам се Пит Хендърсън. Удобно ли е да ме свържете с госпожица Норис? По личен въпрос.

— Момент моля.

Наблюдаваше как прилагат „шейсет и девет“.

— Здравей…

— Здравей… — Гледаше с усмивка. — Извинявай, че те безпокоя, но исках да се убедя, че наистина съществуваш…

Едва няколко дни по-късно, когато излезе сутринта от апартамента си и видя Вайда, облечена в кимоно на цветя и потънала в мрачни предчувствия, да тътри през вратата розовите куфари на път за едномесечен престой в Португалия, тя осъзна (пътуваше в асансьора с русата двойка от четиринайсетия етаж, мъжа с козята брадичка от дванайсетия и черно-бялото семейство от седмия), че Пит знаеше заниманията, доходите, възрастта и семейното положение на всеки човек в сградата, а и много други неща от формулярите и препоръките им.

Сигурно бе забавно.

Спомена му за това същата вечер, към десет часа, докато хапваха хамбургери и пържени картофи в „Джаксън Хоул“.

Погледна я през малката квадратна маса, без да спира да дъвче.

Преглътна. Пийна бира от пластмасовата чашка. Тя отхапа от сандвича.

Изтри устни със салфетката.

— Не бих казал, че забавно е точната дума, но положително познаването на основните факти в живота им ми носи известно удовлетворение. Всички любопитстваме как живеят съседите, това е инстинкт за самосъхранение, диктуван от най-примитивната част на мозъка. Като душенето на Фелис. — Лапна картоф от чинията в средата на масата.

— Повярвай ми, този инстинкт се удовлетворява много лесно в предградията на Уичита. Израснала съм в обстановка, в която всеки познава всички. На Елинър Лейн нямаше скрито-покрито. — Взе си картоф.

— Ако имаш някакви въпроси, ще се радвам да те осветля.

— Вече мислих, че няма да се сетиш. С какво се занимава Вайда Трависейно? Моята съетажничка.

— Официално се води манекенка — усмихна се той, — но адвокатът ми смята, че е скъпоплатена проститутка „на повикване“. Ти как смяташ?

— Може да е и двете. Надявах се ти да ми кажеш. А защо я прие за наемателка? Нямам нищо против нея, държи се много мило, но щом адвокатът ти е на такова мнение…

Той пийна бира.

— Искам да събера на едно място най-различни хора. Колкото може по-различни, като се отчете спецификата на квартала и особено на наема. Не ми се ще да съм заобиколен изцяло от надути богаташи, дори и в асансьора.

— Звучи разумно.

— Така е, но адвокатите и агентите по недвижими имоти са особена категория индивиди. Сигурен съм, че ме смятат или за смахнат, или за досадник.

— Ако наистина е така, то си е за тяхна сметка.

Продължиха да ядат сандвичите. Притиснаха нежно краката си под масата.

— А какво представляват Джонсънови?

— Кои Джонсънови? А, от тринайсет Б. Вечно отсъстват и ги бях забравил. Мярват се по за няколко седмици. Англичани. Над петдесетгодишни. Той е адвокат, пардон, юридически съветник, а тя… Забравих с какво се занимава. С нищо. Пазарува. Прибира се с много пакети.

По улицата мина „Джорджо“ с немско овчарско куче. Изчака го да подуши стълба за уличното осветление на ъгъла.

Усмихнаха се.

— А тя какво работи?

— Собственица е на пътна агенция. На Лексингтън. Живее сама.

Загледа се през прозореца.

— Прилича на преоблечен мъж.

Той се засмя и топна връхчето на един картоф в кетчупа.

— Права си.

Изяде червения картоф и се огледа за сервитьорката.

Отиде в клуб „Харвард“ на обяд на Женската група в издателската дейност. Всички отбелязаха, че никога не е изглеждала по-добре. В клуб „Вертикал“ — също.

Заведе Фелис на ваксинация при доктор Монзи на Банк Стрийт и се отби в малкия супермаркет и в книжарницата. Всички заявиха, че никога не е изглеждала по-добре.

Ходиха да карат колело в парка. Сготвиха си спагети със сос от миди.

Посетиха с Рокси и Флетчър китайски ресторант в Сохо. Пит разговаряше компетентно с Рокси за творческия процес на художника, а с Флетчър — за федералните тенденции във финансирането на медицинските изследвания. Разказа им няколко вица, които ги омаломощиха от смях. Разменяха влюбени погледи и хапки от чиниите си.

— Нали ти казах — запита тя в тоалетната.

— Слушай — рече Рокси, застанала пред огледалото над умивалника, съсредоточена в грима на очите си, — щом е толкова приказно богат и си доволна от секса, защо не се ожениш за него?

— Но, Рокси…

— Стефи е петнайсет години по-възрастна от Майк и са щастливи като гълъбчета. Действай!

Една нощ, когато остана да спи при нея, тя спомена в леглото, че на другия ден е канена на обяд от английски агент по авторско право в „Четири сезона“.

— Теа Маршъл ме заведе там на десетия ми рожден ден. — Беше легнал настрани, притиснат към гърба й, обвил с длани гърдите й, заровил буза в черната дълга коса. — Представяш ли си какво впечатление е направил на малко дете с тези размери?… Седяхме до басейна. Сервитьори и управители се въртяха около нас, всички ни гледаха… Сякаш бяхме Дева Мария и малкият Исус… Сега там май се събират издатели.

— Само на обяд. В грила.

— Да, чух нещо такова.

Фелис легна върху одеялото на краката им.

Докосна ръцете му.

— Винаги я наричаш „Теа Маршъл“. Той трепна. — Защо не казваш „майка ми“?…

— Така мисля за нея. — Сви рамене. — Винаги съм го правил. Тя предпочиташе да я възприемат като актриса, не като майка. Родила ме е, защото баща ми настоял. А най-смешното е, че беше една от онези страхотни млади майки, които винаги правят точно каквото трябва. Във „В очакване на бъдещето“. Беше страшно убедителна. Ден след ден, сериалът беше фантастичен. След училище вземах такси да не го пропусна, тогава нямаше видео.

Вдигна ръцете му и ги целуна.

— Скъпи, нали знаеш, че можеш да ми довериш всичко?

Затаи дъх зад гърба й.

— Какво искаш да кажеш?

Обърна се в ръцете му и нежно го прегърна. Той я гледаше втренчено в полумрака. Целуна връхчето на носа му.

— Не криеш ли нещо, момченце? — Той продължаваше да я гледа, без да мига. — В това няма нищо срамно. Нямам нищо против, щом ти се отразява добре.

— За какво говориш?

— За доктор Палм.

— Какво общо има доктор Палм? — Преглътна. — Смяташ, че ходя при него ли?

Тя кимна.

— А не ходиш ли?

Поклати глава.

— Не. Не съм му пациент. И никога не съм бил. Нито негов, нито нечий друг. Защо реши така? Когато ти казах, че го чух…

— Стори ми се толкова невероятно — да говори в асансьора за едиповия комплекс и тъкмо ти от всички хора да го чуеш…

Усмихна се и задиша спокойно.

— Въпреки това беше точно така. — Засмя се с глас. — Едно от поразителните житейски съвпадения.

Залюля го в ръцете си, мушна нос в рамото му и се изкиска.

— Извинявай, скъпи. Повярвай ми, нямам друг повод! О, боже! Това ще ми е за урок. Бях толкова сигурна…

Той се усмихна и също я залюля. Целунаха се. Фелис скочи на пода. Въздъхна над рамото й.

— Господи, в началото просто не можах да схвана за какво говориш.

На другия ден се разходиха с корабче около Манхатън.

Тя го подстрига вкъщи.

Връчи й пакетче от „Тифани“, увито в хартия с цвета на очите му. Вътре имаше тежък златен медальон, оформен като сърце, окачено на плътна златна верижка.

Подари му три килограма шарени желирани бонбони.

Обади се Сам.

— Как си?

— Добре съм. А ти?

— И аз. Ходих за малко до Аризона. Брат ми почина.

— О, много съжалявам…

— Е, да, какво да се прави… Потресен съм за твоя приятел Шиър. Започвам сериозно да се опасявам, че над това място тегне някаква прокоба.

— Едва ли.

— Слушай, докато бях там, обмислих сериозно твоето предложение. За мемоарите. Реших да опитам. Ще ги направя едновременно сериозни и хумористични. Защо да се стеснявам?

— Сам, това е чудесно. Много се радвам. Убедена съм, че ще успееш.

— Благодаря, надявам се. Написах… предполагам, че би го нарекла първата глава. Искаш ли да я прегледаш?

Тя пое дъх.

— Не смятам, че съм най-подходящият човек. Почти не съм се занимавала с документална проза. Все пак изпрати ми я, остави я долу в пощата. Ще я дам на редактор, комуто материалът ще допадне и който ще ти даде обективна преценка.

— Добре… Благодаря. Ще бъде чудесно, много съм ти задължен. Машинописът ми е кошмарен.

— Ако може да се разчете и има широки междуредия, няма страшно.

Пит се качи при нея доста късно — беше зациклил на програмата, която пишеше, и тя му разказа всичко.

— Интересно. — Той седна на ръба на леглото, след като тя легна отново. — Може би най-сетне ще разбера истината за него и Теа Маршъл.

Наблюдаваше как си развързва маратонката и размахва връзката й пред носа на Фелис.

— Имам чувството, че отношенията им са се прехвърляли от една крайност в друга. Любов — омраза и обратно. Много е възможно да напише неприятни неща по неин адрес.

Сви рамене и я погледна.

— Затова ли даваш ръкописа на друг човек?

— Не. Знаеш, че не се занимавам с документална проза.

Събу маратонката.

— Идеята за книгата е твоя. Редно беше ти да работиш над нея.

Събра материала, който четеше в папката.

— Прав си. — Поклати глава. — Бих искала да го редактирам, ако бях сигурна, че е поне приличен. Но сега ще ми бъде неудобно да работя с него. Знам много неща, които той не знае — за теб и за фондацията например. Отношенията автор — редактор трябва да бъдат съвсем открити и честни, особено при начинаещ писател, който обикновено се води за ръчичка глава по глава. Ще ми бъде трудно, ако непрекъснато внимавам да не изтърва нещо излишно. — Затвори папката. — И няма защо да крия — ще имам проблеми, ако навлезе в истории, които биха те наскърбили. — Остави папката върху купчината ръкописи под нощното шкафче.

Седеше на ръба на леглото и я гледаше замислено. Тя се усмихна и го погали по бузата.

— Не е толкова важно, скъпи. Честна дума. Ако ти не го беше довел тук, никога нямаше да го срещна. — Той кимна. — Тъй че спри да се цупиш и се съблечи.

Пит се засмя и се наведе да събуе другата маратонка.

На другия ден Сам беше оставил в пощата плик с десетина прегънати страници. Лошо напечатани, но добре написани — Ню Йорк в началото на трийсетте години. Осемгодишният Сам и дванайсетгодишният Ейб Йелън, не Йейл, обладани от духа на Бронкс, с помощта на актьора чичо Морис се качват за първи път на сцената в пиесата „В очакване на Лефти“, поставена от „Груп Тиътър“.

Малко в стила на Доктороу…

Даде го на Стюарт.

Никога не беше очаквал, че можеше да се влюби в нея.

Каква поразителна липса на далновидност — знаеше колко беше сърдечна, умна, честна, духовита, сексапилна и почти двойница на Теа Маршъл. Знаеше всичко това почти от деня на нанасянето й, не тъй добре както сега, разбира се, и все пак мисълта, че може да се влюби в нея, изобщо не му мина през ума.

А сега беше късно. Всичко отиваше по дяволите.

Наблюдаваше я — беше седнала на дивана, протегнала крака върху масичката за кафе, потънала в четенето на нов ръкопис, третиращ съвременните сексуални конфликти и горещо препоръчан от някакъв агент.

Дощя му се да й разкаже за Фил и Лесли, за Вайда, Марк, Фишърови, Хофманови, за всичко, което ставаше в сградата, не само за сексуалните конфликти. Колко права се беше оказала — не можеха да установят истински контакт при положение, че съществуват тайни, които не могат да се споделят. Дали наистина не можеха? Ох, Кей, какво да те правя?

Но щом Наоми, която не беше и наполовина умна колкото нея, се беше досетила, нямаше ли и тя рано или късно да разбере независимо от огромната му предпазливост? Нямаше ли някой ден да изпусне информация, чието притежание щеше да му е трудно да обясни? И какво, за Бога, щеше да стане тогава?

Кей се обърна и го погледна над очилата.

— Какво има?

— Нищо. — Усмихна се. — Просто те гледам. Плакнех си очите.

— Не чети, ако не ти е интересно. Няма да се обидя.

— Не, забавно е. — Вдигна отворената книга. — Сцените на яхтата са страхотни.

— Защо не слезеш долу? — Засмя се и кимна към вратата. — Поработи върху програмата. И аз имам нужда да поостана сама.

Той сложи знак между страниците на книгата.

— Ще я взема със себе си. — Надвеси се над нея, тя свали очилата, и я целуна. — Обичам те.

Целуна го и тя и лекичко го погали по бузата. Стана, обиколи дивана и тръгна към антрето.

— Лека нощ, Фелис, където и да си!

— Я почакай малко. — Остави ръкописа и стана. Той спря до вратата на хола. Отиде към него. Погледна го в очите. — Една от нашите редакторки, Уенди Уешлър, говорила съм ти за нея. — Той кимна. — Организира по случай Деня на благодарността вечеря за хора с трансплантации, които ще прекарат празника в болницата. Искаш ли да ме придружиш? Знам, че ти казвам твърде късно, но… колебаех се. Опасявах се…

Отбягна погледа й и пое дъх. Сложи книгата под мишница и я хвана за раменете.

— Много бих се радвал да дойда, Кей, и ти благодаря за поканата. Искрено. Но в Питсбърг имам едни братовчеди, на които обещах да отида. Отлагам гостуването си от година на година и сега просто не мога да се измъкна в последния момент.

— Разбирам.

— Всичко е наред. Трябваше да те предупредя.

Целунаха се и се прегърнаха. Погледна я.

— Искаш ли…

— Не, тръгвай. Имаме нужда от малко почивка. Ще поговорим утре.

Целунаха се.

Той отвори вратата и излезе.

Гледаше го как отваря вратата към стълбището и излиза на площадката. Помаха й през импрегнираното с метални нишки стъкло.

Затвори и заключи апартамента. Въздъхна. Клекна и взе Фелис. Вдигна я пред лицето си, погледна я в очите и рече:

— Братовчеди ли?

* * *

— Да не би да казах нещо излишно?

— Не.

— Или пък сбърках?

— Не. Причината е у мен. Честна дума. — Затвори очи.

Целуна го по устните и приглади с две ръце косата му.

— Неприятности с работата ли?

— Не. Да. Не!

— Не съм напълно невежа по компютрите, тъй че…

— Моля те, скъпа, тихо, дай да помълчим. Тихо. Раз-два — онемяхме.

Целуна устните и очите му. Затвори своите.

Той проникна в нея и усети хлад в душата си.

Одобри за печат една книга. Купи си костюм.

Беше престанал да се обажда. Този път реши да чака и да види кога ще се сети да я потърси.

Поспортува в клуба, представи се добре на съвещанието на редакторите. Отиде на гости. Прибра се и провери телефонния секретар. Нищо.

Направи два тиквеника под наблюдението на Фелис.

Сутринта в Деня на благодарността се обади на родителите си. Боб и Кас бяха там, чичо Тед — също, всички й се сториха в добро настроение, с изключение на бебето, чийто плач долиташе от малката стая. Разговорът беше приятен — без разправии и въпроси за мъже. Очакваха я с нетърпение за Коледа. И на нея й се дощя да ги види.

Пуйката се оказа суха, но гарнитурите бяха чудесни. Масата бе по-голяма от миналогодишната, виждаха се познати и нови физиономии. Представи си го в огромна къща в Питсбърг, седнал на студена вечеря, или (както тайничко се надяваше) сам пред компютъра с чиния недокосната готова храна. Да върви на майната си. Елегантният ортопед на Уенди се увърташе около нея, но бе решила да тури кръст на всичко старо, какаото и да е то. Тиквениците имаха шумен успех. Прибра се и провери телефонния секретар. Нищо.

Петък по изключение се случи мрачен ден с оловно небе и леки снежинки. Плати някои сметки, започна да чисти, смени чаршафите. Позяпа през телескопа — в езерото плуваха чайки, паркът гъмжеше от бегачи, две жени на средна възраст, облечени в сини анцузи, спореха — едната размахваше заплашително ръка, а другата й се заканваше с пръст. Жалко, че не можеше да чете думите по движението на устните им. Фелис, застанала на перваза, се отърка в коляното й.

Опита се да поработи — зачете една твърде претрупана биография на Дороти Паркър. Не стигна доникъде. Какво ли правеше той?

Сви се на дивана и се отдаде на телевизионни сериали — „Само един живот“, „Общинска болница“. Надяваше се, че актрисите (някои се оказаха доста сносни) намираха достатъчно време за децата си. Обади се Рокси — не й каза нищо, задоволи се с ролята на слушателка. Заяви, че всичко бе наред и няма нищо ново. Просто имаше много работа.

Изгледа „Сега“ и „Пътешественикът“. Фелис дремеше в скута й.

Изяде едно кисело мляко и се изкъпа.

В събота влезе във форма. Сложи телевизора в ъгъла, довърши чистенето, напазарува и се настани на бюрото. Три седмици откак започна всичко. Лъсна с палец златното сърце и се залови с книгата. Набра скорост и се задълбочи. Слава Богу, поне копието беше чисто.

Когато свърши поредната глава, телефонът иззвъня. Часовникът показваше четири часа и петдесет и четири минути. Гледаше го, без да вдига слушалката. Звънна повторно. Обади се.

— Ало?

— Здравей.

Свали си очилата.

— Здравей.

— Как прекара Деня на благодарността?

— Калорично. И приятно. А ти?

— Не ходих никъде. Излъгах те. Бях се уплашил, че нещата помежду ни стават прекалено сериозни. Сега съжалявам.

Завъртя се със стола.

— И аз.

— Обичам те, Кей.

— О, Пити — затвори очи и пое дъх, — и аз те обичам, миличък, толкова много…

— Господи, как ми липсваше. Трябва да обсъдим един въпрос, но не е за телефона. Това напомня ли ти нещо?

Усмихна се.

— Две водки с тоник на горния етаж.

— Не. Този път на долния. Имаш ли нещо против?

— Много неща. Сега ли?

— Когато можеш.

— След петнайсет минути.

— Няма да познаеш апартамента. Изчистих го в твоя чест.

Глава седма

Какъвто и да беше проблемът, нямаше да е непреодолим, щом се бе решил да го обсъжда. Вероятно проклетата разлика във възрастта.

Пусна си душ и се среса и гримира особено грижливо — искаше да изглежда млада (поне трийсет и пет годишна) и красива. Сложи белия панталон, ниски обувки и пуловер с цвят на праскова, окачи си златната верижка със сърцето. Вече излизаше, когато телефонът звънна и се обади Флорънс Лиъри Уинтроп, обзета от поредната си мания и горяща от нетърпение да сподели идеите см. Трябваха й цели пет минути да извоюва отсрочка до понеделник сутринта. Включи телефонния секретар и взе ключовете. Сложи прясна храна и вода на Фелис и й каза „довиждане“.

Асансьорите бяха на шестнайсетия и шестия етаж и отиваха надолу. Тръгна пеш. Заслиза по зигзагообразните стъпала между полуетажите. Номерираните площадки бяха осветени с флуоресцентни лампи. Стъпките й глухо отекваха в сивия бетонен кладенец. Надяваше се разговорът да е за разликата във възрастта, а не за някаква склероза, рак или нещо от сорта, при тази злощастна сграда…

Стигна тринайсетия етаж.

Вратата на апартамента му беше широко отворена. Той правеше нещо в кухнята, облечен в риза с басти и джинси. „Бийтълс“ пееха „Хей, Джуд“. Обърна се и я озари със сияйната си усмивка.

— Две водки с тоник. — Избърса ръце в окачената кърпа. — Но съжалявам, госпожице, първо трябва да докажете, че не сте малолетна…

Целуваха се до края на „Хей, Джуд“, по време на текста на водещия и през част от „Елинър Ригби“.

Влезе в хола, като разресваше с пръсти косата си. Щорите бяха спуснати. От хромираните тръби на тавана се спускаха светлинни лъчи. Покритата с бежов килим стая изглеждаше някак стерилна без купищата разхвърляни дрехи и всякакви боклуци. Все пак беше приятно — светлият кожен диван, разположен почти в центъра, беше обърнат към телевизора и видеоуредбата, бюрото с компютъра стоеше на дясната стена, масата и столовете бяха подредени до барчето — всичко бе издържано в бежово, бяло и хром, с изключение на жълтите и оранжевите възглавници и черния телевизор. На видеото проблясваха червени светлинки.

— Но тук е станало чудесно. Прав си, нямаше да позная хола.

— Изхвърлих към един тон боклук. — Приближи до дивана с чашите, в които ледът весело потракваше. — Внезапно открих, че имам и стъклени чаши.

Разгледа ниската библиотечка до бюрото — техническа литература. Имаше и „Червей в ябълката“.

Той посегна към радиото и „Бийтълс“ млъкнаха.

Усмихна му се и отиде при него.

Седнаха един до друг на мекия кожен диван, с хванати ръце и опрени колене. Чукнаха леко чашите си. Пийнаха, като се гледаха със засмени очи. Оставиха чашите.

Взе ръцете й в своите и се втренчи в нея с хипнотичен поглед.

— Първото нещо, което искам да ти кажа, е, че те обичам. — Наклони се и я целуна по устните. — Затова ти разкривам всичко това. Моля те, не го забравяй. Сигурен съм, че страшно ще се разсърдиш. Тъй че помни, казвам ти, защото те обичам. Веднъж ми спомена, че мога да говоря с теб за всичко. Разчитам на думите ти.

— Ако имаш жена и деца, ще те позлатя. Сериозно.

— Не, не. — Поклати глава. — Не… — Пое дъх и сведе очи. Тя го наблюдаваше. — Второто, което трябва да призная, е, че направо те засипвах с лъжи. — Вдигна глава и я погледна. — Всъщност лъжех непрекъснато.

— Например?

Пое дъх.

— Не съм програмист. Искам да кажа, по професия. Иначе мога да пиша програми — съставих игрите още като бях в гимназията, но не съм програмист на свободна практика и не работя за „Прайс Уотърхаус“ и „АББ“.

— И не си собственик на сградата.

— Не, сградата е моя. Това е една от истините, също и всичко за семейството и парите ми… Слушай, Кей — сините му очи светнаха и стисна ръцете й, — представи си, че сега заявя, че търгувам с наркотици, всъщност не е така, само си представи, че го признавам. Как би реагирала? Наистина. В случай че проблемите възникват оттам. — Тя го погледна внимателно. — Какво ще бъде мнението ти? Ако работата беше такава. Но честно.

— Бих казала: „Спри още сега. Това е отвратително, престъпно и неразумно. Благодари на Бога, не още не са те хванали.“

— А след като спра? Тогава?

— Какво тогава?

— Какво ще направиш?

Тя пое дъх.

— Ще се помъча да ти намеря сериозно занимание. Ще се постарая да разбера за себе си и да те накарам и ти да разбереш защо вършиш подобни рисковани щуротии. И ще ти помогна да скъсаш с всичко.

— А ще съобщиш ли в полицията?

— Не, разбира се. Не ставай глупав. Забрави ли, че и аз те обичам?

Той кимна. Наклони се и я целуна. Тя се дръпна и освободи ръцете си.

— Пит, миличък, моля те, започвай. Вече не знам какво, по дяволите, да очаквам.

— Сега ще видиш.

Взе дистанционното и включи телевизора и видеото.

— Роман в картини?

— Точно така.

Телевизионният екран светна — топка за голф се търкаляше по зелено игрище. Падна в отвора и се чуха ръкопляскалия. Екранът угасна, на видеото проблесна още една червена лампичка.

Тя взе чашата и рече:

— Бих искала да…

Появи се черно-бяло изображение на хол, гледан отгоре. Виждаше се мъж, който снове из него и събира шумолящи книжа и тракащи чинии.

Остави чашата. Загледа се.

Беше той.

В същата стая. Събираше празни чаши от поставките. Вдигна лице и й се усмихна. „Здрасти, Кей.“ Изпрати целувка.

Обърна се към него, сините му очи я пронизваха.

— Здрасти, Кей. — Изпрати целувка.

Вдигна глава към полилея „Ар Деко“. Погледна го.

— Не разбирам.

— Между етажите има камера. — Насочи дистанционното встрани. Телевизорът се изключи. — В инсталацията на полилеите е вмъкнато стъклено влакно.

Тя се изви към него.

— Но защо? Да не работиш в ЦРУ? Или във ФБР?

— Не, макар че те използват тъкмо такива средства. Японска камера „Такаи“, най-добрата в света. Бивш полковник от ЦРУ ми помогна да инсталирам системата и осигури всичко необходимо.

— Каква система?

— Това е цяла система, Кей. Всички полилеи са свързани с камерата. Твоят също. — Не сваляше очи от него. — Наблюдавам те от деня, в който се нанесе. И те подслушвам, включително, когато говориш по телефона. Чувам и двете страни. Затова съм толкова „интуитивен“ и „далновиден“. Предупредих те, че ще се разсърдиш. Нахлух в интимния ти живот, сякаш съм те изнасилил. Но ако не бях го сторил, какво щеше да стане? Щяхме ли да изживеем толкова прекрасни мигове? И не съм ли аз човекът, който те познава най-добре? Дори да съм откраднал част от информацията. — Продължаваше да го гледа, без да мига. — Бях решил да оставя връзката ни да затихне, но не мога. Твърде важна е за мен. Прекалено много те обичам. А тези непрекъснати лъжи развалят всичко. Искам да споделям с теб. — Сви рамене и се усмихна. — Тъй че сега съм в твои ръце, защото можеш да информираш властите и да ме вкараш в дълбоки води.

Най-сетне успя да откъсне поглед от него и се втренчи в чашата си. Взе я. Ръката й трепереше. Пийна малко и ледът изтрака.

Той я наблюдаваше. Посегна и остави дистанционното.

Тя преглътна и я сложи обратно. Погледнато отново.

— Всички ли наблюдаваш? — Той кимна. — Следваш пътеводната светлина в очакване на бъдещето?

Пит се изчерви и кимна.

— Бива си те. На мен ми трябваха няколко години да се сетя. Разбира се, това беше в началото, сега е нещо много повече.

— Не разбирам. — Погледна тъмния телевизионен екран. — Как го правиш?

— Ела, ще ти покажа. — Стана. — Всичко е оттатък. — Наведе се, взе чашата и отпи.

— Къде оттатък?

Сложи чашата на масата и изтри устни с опакото на ръката си.

— Заел съм и тринайсет Б. Джонсънови са поредната лъжа. — Тръгна към вратата, спря и зачака.

Гледаше го.

Изправи се, като се опря на облегалката на дивана.

Последва го вън от апартамента.

През вестибюла.

Той отключи вратата на тринайсет Б и я пусна пред себе си.

— Ако смяташ, че холът е бил разхвърлян, трябваше да надникнеш тук.

* * *

В кухнята нямаше нищо особено, доколкото можа да забележи на светлината от вестибюла и зеленикавия отблясък откъм барчето.

Антрето беше бледозелено. Лампа със зелен абажур висеше в хола пред наредени от стена до стена и от тавана до пода сиво-зелени екрани, прилични на чудовищно морско влечуго, легнало върху набрано парче кожа.

Освен извитата, многоредна стена, в центъра стояха два огромни монитора. Екраните, в които Кей се отразяваше като зелен отблясък, бяха над сто. Светлината стана по-ярка. Той въртеше усилвателя до вратата зад нея.

На заобления пулт имаше дълги редици бутони и превключватели.

Срещу пулта се мъдреше черно въртящо се кресло с висока облегалка.

Спря на няколко метра. Разгледа екраните, маркирани с бледи цифри и букви — 4А, 5А, 6А, срещу тях — 6Б, 7Б, 8Б…

Пит отиде до левия край на пулта, опря ръка и я загледа.

— По три във всеки апартамент, с изключение на този. Свързани са и с камерите във фоайето, в асансьора и тъй нататък. Общо сто и трийсет. Мога да прехвърлям образа върху всеки от големите монитори. Изкривяването се коригира по електронен път. Остатъчните дефекти са незабележими и окото лесно привиква.

— По три ли? — Изви глава към него.

— Казах ти, че са във всички полилеи. Знам, че е трудно за възприемане — реагира той на недоумяващия й поглед. — Бях на десет или единайсет години, когато ми хрумна всичко това. Просто си фантазирах. По-късно, когато строежът започна да расте пред очите ми, разбрах, че мога да го реализирам и, естествено, баните представляваха особен интерес. — Усмихна се. — И през ум не ми мина да не ги свързвам. Ако знаеш какви интересни разговори се водят там, да не говорим за другото.

— Трябва да разбереш — тя успя да поеме дъх, — че това е най… най-чудовищното, най-отвратителното нахлуване в личния живот на хората, което светът познава! Не става дума само за мен — сключи ръце около раменете си и се наведе към него, — въпреки че… Велики боже, да говориш на една жена колко я обичаш и през цялото време да… дори не мога…

— Наистина много те обичам. — Тръгна към нея.

— Ами другите? Как можеш да се отнасяш така към живи хора? Отблъскващо е! — Погледна екраните. — Божичко…

— Но те не знаят.

— Няма значение!

— Има. Причинявах ли ти болка, докато те наблюдавах?

— Не, но сега ми причиняваш.

— Защото знаеш! Слушай — сложи ръце на раменете й, — да не спорим сега. Очаквах, че ще приемеш нещата по този начин и затова спирам. Ако трябва да избирам между теб и зяпачеството, предпочитам теб. Край. Спирам. Вече няма.

— Нямаш и друг изход. Сигурно си нарушил минимум десет закона. Ако другите наематели научат, ще те съдят до последния долар, който притежаваш, колкото и да си богат.

— Това имах предвид, като споменах, че можеш да ме вкараш в дълбоки води. — Въздъхна. — Съжалявам, че те наскърбих, но никога не съм видял да правиш нещо, което да не е красиво, нито пък съм те чул да казваш някоя глупост.

— Видя ли падането на Хюбърт Шиър?

— Не. И след това не го видях. В кабинката на душа не се вижда, ъгълът е неподходящ. Вратата отразява светлината, а черният фон само усложнява работата. Виж сама. — Пусна я, отиде до креслото и се облакъти на облегалката.

— Не искам.

Посегна към пулта, обърна глава към нея и леко забърса с лакът зеления абажур.

— Ще ти покажа моята баня, не онази.

— Да не ме излъжеш!

— Почти не съм го наблюдавал. — Зелените светлинни се разбъркаха по екраните. — Обикновено четеше. Мислех, че е заминал закъдето се стягаше и е оставил лампите да светят. Случва се. — Пое дъх. — Единствената смърт, която видях, бе на Били Уебър, когато вае свръхдозата. Гледах, защото имаше две мацки, които извикаха линейка веднага щом започнаха конвулсиите. Когато Брендън Конахей и Наоми Сингър умряха, не бях вкъщи, а там, където претърпя злополуката Рафаел — домоуправителят преди Дмитри, няма камери.

— И Сам ли наблюдаваш?

— Да, но той не знае. Виж сега, направил съм и много добрини, не само на него. Помагам на хората и финансово, и по други начини. Понякога чрез фондацията, понякога просто изпращам пари по пощата. Племенницата на Маги Хофман имаше нужда от трансплантация на черния дроб в Шривпорт. Майката е прекрасна жена — храбра, самотна и съсипана. Изпратих парите по-миналата седмица. Помогнах и на Кестънбаумови, които живееха в твоя апартамент.

— Въпреки това е нередно. — Поклати глава. — Нередно е!

— И затова спирам. — Прегърна я с две ръце през кръста. Усмихна се. — Мамчето казва „не“, а момчето е послушно, нали? — Целуна я по бузата. — Не мога да ги изхвърля, защото ще ми е трудно да обясня къде и за какво съм ги държал. Ще извикаме ключар, който ще смени бравата, а ти ще пазиш ключовете. Има още една врата, през дрешниците, казвам ти го в знак на доверие — ти просто нямаше да я забележиш. На нея ще сложим комбинирана ключалка. Край. Ще се заема с програмиране или ще довърша следването си. Е, по-лошо ли е от търговия с наркотици?

— Сериозно ли говориш?

— За ключалките ли? Да. Казах, че предпочитам теб.

Погледнаха се в очите. Прегърнаха се и се целунаха. Тя го притисна към себе си, въздъхна и поклати глава. Екраните зад гърба й я подсетиха.

— Гледаш и доктор Палм, нали?

— Да. Разбираш ли какво имах предвид, когато ти говорих за непрестанни лъжи?

— Господи… има ли по-долно нещо от шпионирането на болни хора по време на терапия?

— Но те не знаят.

— И само с това ли се занимаваш през последните три години? — Отдръпна се от него и го загледа внимателно.

— Кей, това е най-зашеметяващото преживяване, което можеш да си представиш. Драматично, смешно, сърцераздирателно, секси, пълно с неизвестности, поучително…

— Живи сериали. — Докосна бузата му и поклати глава.

— Не, това е самият живот. Сериалите, които сам Бог гледа. Или поне част от тях. Без актриси, актьори, режисьори. Няма автори, няма редактори, няма реклами. И всяко нещо е истина, не нечия версия за нея, както е в книгите, които си прочела.

Освободи се от прегръдката му.

— Не ставаш ли нахален? Май искаш да ме съблазниш…

— Гледай само един час. — Протегна ръка, но тя я отблъсна и тръгна към антрето.

— Утре първата ти работа да е ключарят. — Отвори входната врата. — Работят и в неделя. — Излезе във вестибюла. — Боже мой!

Наклони се към огледалото и приглади косата си.

Той излезе, затвори вратата и провери дали е заключена.

— Наистина прекаляваш. Честният младеж оставя съдбата си в мои ръце и ми пробутва зяпаческите си машинарии. Само като си помисля за разговорите, които си чул, да не говорим за проклетата баня…

— Не се ли извиних? Какво още искаш да направя, да падна на колене? Ела да ти покажа нещо страхотно.

— Вече ми го показа. — Затегли якичката на пуловера си. — По дяволите, колко пари пръсна за всичко това?

— Като се включат рушветите и се изключи сградата — малко над шест милиона.

Погледна го в огледалото.

— Е, не е ли грехота?

— Сградата поскъпна с десет милиона, тъй че съм в печалба.

— Толкова по-зле. Но и толкова по-актуално звучи мисълта за ключаря. — Обърна се, отиде до асансьорите и натисна бутона между вратите. — Не искам да ме наблюдаваш довечера.

— Няма. — Вдигна ръка.

— Другите също.

— Хайде сега! Последната нощ! И то в събота.

Погледнаха се.

— Май ще е по-добре аз да те наблюдавам. Иди да угасиш лампите. Ще спиш при мен.

Той се ухили и тръгна към тринайсет А.

— И не се надувай от самодоволство. Страшно съм вкисната.

— Юридически идеята е издържана — каза той, легнал настрани, притиснат към гърба й, обвил с длани гърдите й, със заровена в косата й буза. — Особено ако камерата се помещава извън наетата площ, както е тук. Страшно съм информиран по защитата на правата на човека. Семейството в десет Б работи в Американския съюз за граждански права и свободи.

— Велики боже, и тях ли шпионираш?

— Нали затова ги одобрих за наематели. Сетих се, че ще ме държат в течение. А се оказаха и поразително темпераментни за адвокати.

— Лека нощ, Пит.

— Лека нощ, Кей. — Целуна я по врата и попритисна гърдите й.

Гушнаха се още по-плътно. Полежаха мълчаливо.

Фелис се намести върху одеялото в краката им.

— Между другото, това е третата жилищна сграда, оборудвана от полковника. Плюс един хотел.

Помълчаха.

— Тук, в Ню Йорк?

— Не пожела да ме осветли.

— Каква деликатност!

— Каза ми само, че системата в хотела е компютъризирана. Включва се само в стаите, в които някой се движи. Може да познава и дали са един или няколко души. Това тук е дребна работа.

— Много дребна и много мръсна.

Помълчаха.

— Искаш ли да погледаме половин час и тогава да извикаме ключаря? Няма да гледаме в баните. Няма да следим и Сам, ако това те притеснява.

— Лека нощ, Питър.

Помълчаха.

— Въпросът не е само в гледането. Най-интересно е да комбинираш различни неща или да включваш звука от един апартамент към образа от друг. Получават се какви ли не контрасти и хармонии. Понякога ми се струва, че свиря на орган. На голям орган от хора.

— Няма ли най-сетне да млъкнеш и да заспиш?

— Лека нощ. — Целуна я по бузата.

Помълчаха.

Силен удар разтърси тавана.

— Боже, какво ли става горе?

— Не е твоя работа — обади се той.

— Нахал…

Целуна я по врата.

Глава осма

— Само половин час — заяви тя.

Той отключи апартамент тринайсет Б, посегна и запали лампата в антрето.

— Надявам се да видим нещо интересно — задържа вратата пред нея, — макар че е доста вероятно да умрем от скука.

— Не беше ли някакъв несекващ трепет?

— Слънчевите неделни следобеди не са най-доброто време. А и не забравяй, че е уикенд след Деня на благодарността. Много хора са заминали при близките си.

Тя стоеше на прага на потъналия в мрак хол, ръката й потърси ключа за полилея на същото място, където беше горе при нея. Натисна го и засили до максимум светлината на зелената лампа. Пултът и сивите екрани изплуваха постепенно.

— Ще донеса още един стол.

Разглеждаше проблясващите в зелено екрани, разпрострени от стена до стена на шест реда над пулта почти до тавана, няколко минаваха над и под огромните централни монитори. От двете им страни имаше по шест реда, на върха и по средата светеха бледи числа — от две до единайсет вляво и от дванайсет до двайсет и едно вдясно. Отгоре всички апартаменти А, отдолу — Б.

Приближи ги, пъхнала ръце в джобовете на джинсите.

Застана зад креслото и заоглежда стройните редици на двойките свързани превключватели и бутони, налепени с пластмасови етикетчета, указващи за кой екран са. В центъра имаше гъста плетеница от по-големи превключватели и бутони, зад тях бяха инсталирани два видеокасетофона.

Имаше и вграден дигитален часовник — сините числа показваха дванайсет и петдесет и пет, телефон и куп листчета в кутийка. Купа с шарени желирани бонбони.

Вратата зад нея се затвори.

Видя призрачното му отражение в първи и втори монитор, носеше висок бял стол и го остави от лявата й страна.

— И мен ли си записвал? — Обърна се с лице към него.

— Да. — Стоеше с ръце върху облегалката на тапицирания с бяла кожа стол. — Вечерта, когато се нанесе. Записах те в банята, но е толкова тъмно, че почти нищо не се вижда. А също и онази събота с първата ни нощ заедно.

— Не мога да повярвам. — Сведе поглед.

— Включих на запис, когато дойдох за шампанското. — Ухили се. — За всеки случай. Не исках да пропусна толкова важно събитие. Не ме карай да го трия. Скрит е на сигурно място, а и представи си какво удоволствие ще бъде да го гледаме на стари години. Вероятно ще сме единствената двойка в света със запис на първата си любовна нощ.

Погледна го и пое дъх.

— Не се и съмнявам. — Обърна се и седна.

Той обърна стола към екраните, наведе се и я целуна по косата.

Намали светлината на зелената лампа, загледа я и намали още.

— Тук има сода и разни други работи. Искаш ли нещо?

Тя поклати глава, гледаше замислено надолу и разтриваше опакото на ръката си.

Пит седна в креслото и го придърпа към пулта. Включи червена лампичка и откъм задната част на апартамента долетя леко бучене.

Тя вдигна глава, кръстоса крака и скръсти ръце.

— Само секунда. Изключвам баните и апартамента на Сам.

Наблюдаваше в бледата светлина ръката му, която се носеше по редицата превключватели, възседнала сянката си.

— Какво бучи така?

— Електрозахранването. — Ръката му заигра над друга редица превключватели. — Волтажът трябва да се превърне от променлив в прав ток. Ако всеки екран имаше собствен трансформатор, тук щеше да е много шумно и горещо. Затова сложих оттатък един голям, включен директно в системата. — Щракна десните превключватели. — Ако ти пречи, ще затворя вратата.

— Не ми пречи. — Вгледа се в извърнатата му глава. — Много ми е интересно какво ли щеше да стане, ако беше вложил цялата тази изобретателност и всичките си усилия в нещо полезно.

— Дай ми малко време. Имам наум няколко проекта. Готово… — Намести се в центъра и щракна няколко ключа. — Добре дошла в истинския „златен век“ на телевизията…

Екраните разцъфнаха в синьо-бяло — изникнаха цели редици от стаи. Третият ред от долу на горе остана тъмен. Не работеше и най-долният, с изключение на екраните под големите монитори — показваха входа на сградата, фоайето, стаичката за пощата и двата асансьора.

— Да видим как е Фелис. — Докосна няколко бутона. Централните монитори блеснаха с пълен изглед от хола и спалнята й.

— Боже мой!

Докосна някакви джаджи на пулта.

Виждаше собствените си мебели, шарките по килимите, разхвърляните из спалнята страници на „Таймс“, книгите, цветята и украшенията.

— Ще свикнеш с перспективата. Ето я! Здравей, Фелис.

На десния голям монитор Фелис мина покрай леглото, вестникът прошумоля под нея. Скокна на перваза. Изтегна се на слънце, вдигна задната си лапа и започна да я ближе.

Тя се усмихна в синьо-бялата светлина.

— По дяволите, как можах да забравя, трябваше да изчакаме до три часа. Руби организира спиритически сеанс. Ще бъде интересно. Руби Клънейда — онази с парфюма. — Докосна един бутон пред себе си и един пред нея. — Отдавна се занимава със спиритизъм. — На левия екран Джорджо, облечена в тъмен кафтан, носеше стол към кръглата маса. — Има си медиум, който от месеци я лъготи и яко скубе. Видях го да проверява бележките си в банята. Но тя най-сетне започна да се съмнява и днес е поканила експерт който ще се прави на бизнес-партньор на баща й. Бащата е покойник и влиза в контакт.

— Какви красиви мебели. Якобински.

— Семейно наследство. Майка й я съди за тях. Твърди, че Руби ги е взела без разрешение.

— Надявам се, че не е била мъж.

— Не. — Усмихна се и прегледа мониторите. — Беше много смешно, когато ми каза, че ти прилича на травестит, веднага след като ме пита какво представлява Вайда, за която това може да се каже.

— Какво?

— Всъщност тя е мъж в предоперационна подготовка за смяна на пола. Получи нужната доза хормони, но когато трябваше да се оперира, започна да се колебае. Скандалите с любовника му продължиха цяла година. И изведнъж, какво мислиш стана… А, чудесно, Джей и Лайза са тук. — Докосна няколко бутона. — Фишърови, от четири А. Тя върти любов с шефа си, но миналата седмица сестра й изпя всичко пред съпруга. Сега отрича. — В супермодерно обзаведения хол на десния монитор привлекателна тъмнокоса жена стоеше по пижама до прозореца и гледаше навън. Мъж, също по пижама, клечеше пред телевизора и го настройваше.

— Какво хубаво време — отбеляза Лайза Фишър.

— Защо не идеш да се поразходиш — обади се Джей Фишър. — Покани и Бен, нямам нищо против.

— О, Господи, пак ли започваш?…

На левия монитор мъжът с козята брадичка от дванайсетия етаж седеше зад бюро в полупразен хол и вдигна слушалката.

— Дейвид Хьоненкамп — поясни Пит, докато Фишърови се разправяха. — Бивш свещеник, сега се занимава с рекламна дейност. Има собствена агенция. Малка е, но печели добре. Раздели се с жената, заради която заряза църквата.

Послушаха как Дейвид Хьоненкамп обяснява на някакъв клиент защо е блокирал сметката му.

Фишърови се караха.

— Фантастична яснота, нали — похвали се той и й протегна купата с желираните бонбони. Тя кимна и си взе два. — „Такаи“, японска система, най-добрата в света. — Остави купата пред синия циферблат, показващ един и седем минути, и си взе няколко бонбона.

Гледаха семейство Суърингън на първи монитор, а Фишърови — на втори. Той усилваше и намаляваше звука.

— Уверявам те, не е въпрос на пари говореше Стефан от първи монитор, влизайки в кухнята, — става дума за време. Не разбираш ли колко трудно ще намеря частите?

— Ей, колко е часът? — Тя отмести купата — три и две минути. — Боже!

— Браво на нас. — Той спря звука. Обърна креслото към нея. Гледаха се мълчаливо. — И това е нищо, Кей. Хората ги няма. Доктор Палм е навън, никакъв секс…

— Не съм очаквала да бъде скучно.

— Трябва да погледаш след няколко часа, когато всички ще са вкъщи.

Тя завъртя стола, наведе се към него и взе ръцете му в своите.

— Пити, не бива! Няма значение колко е интересно и… завладяващо. Много добре знаеш какво ще последва, ако някой разбере. Ще си съсипеш живота. Нашият живот… — Гледаха се в очите. — Трябва да спреш. Не само заради нас двамата. Най-вече заради самия себе си.

Той въздъхна и кимна.

— Права си…

Пусна ръцете му.

Завъртя креслото, отвори едно чекмедже и извади указателя с жълти страници. Отвори го в скута си, върна обратно креслото. Въздъхна и я погледна.

Разлисти страниците на синьо-бялата светлина и намери ключарите.

— Брей, че са много!

— Как ще уредиш въпроса? Мислиш ли, че Тери ще пусне ключар в отсъствието на Джонсънови? А ако извикаш човек за тринайсет А, ще се съгласи ли да смени ключалката на тринайсет Б?

— Не бях се сетил за това…

— Мръсен лъжец…

— Кей, кълна ти се, не бях. — Вдигна дясната си ръка. — Толкова ми се искаше да те доведа да погледаш… Всъщност това няма значение. Можем да залостим вратата така, че да не се отваря отвън. Ще заковем на пода дървено трупче или нещо подобно, а ще сложим ключалка на задната врата. Ефектът ще е същият. — Усмихна й се. — Ще играем една игра — аз ще се мъча да те накарам да ми кажеш комбинацията. Ако успея, ще я смениш.

Поседя за момент, вгледана в него. Поклати глава.

— Не. Промених решението си. Не мога през цялото време да ти бъда майка-кърмачка, Пит. Ти си възрастен човек и трябва сам да отговаряш за постъпките си. Знаеш мнението ми по въпроса. Ако наистина искаш да продължим да се срещаме, сам ще решиш дали да заключиш, или не.

— По системата на честта?

— Да.

Той кимна, затвори указателя, завъртя се и го остави на пулта.

— Права си, разбира се. — Обърна се към нея и се усмихна. — Май ще успееш да ме направиш човек. — Взе ръцете й, наведе се и ги целуна. Вдигна глава и я погледна с очи, които в синьо-бялата светлина изглеждаха по-тъмни. — Обещавам. Ще се заема с някой от онези проекти. Дори вече съм започнал. Но тук стават неща, които много ме интересуват — двама от пациентите на доктор Палм, двете жени в единайсет Б и семейство Острау — точно над теб, тъй че не се заклевам, че ще спра изведнъж. Просто постепенно ще намалявам дозите. Честна дума.

— Надявам се, Пит. Дълбоко се надявам.

Наклониха се един към друг и се целунаха.

— И вече няма да те наблюдавам. — Освободи едната си ръка и се обърна. Щракна няколко превключвателя. Екраните на двайсет Б — предпоследни на долния десен ред, потъмняха. Усмихна се. — Теб и Сам. Симетрично.

Погледна сивите екрани на долния ляв ред. Когато се извърна, забеляза раздвижване в осем Б.

— Това е медиумът. — Докосна няколко бутона.

Хванати за ръце гледаха големите монитори. Руби и още една жена въвеждаха в хола пълен мъж с тъмен костюм. Джей навлече палтото си и продължи да крещи на Лайза, която говореше но телефона, затулила с пръст ухото си.

— Усили малко звука — рече Кей. — Само за минутка.

Първата й работа в понеделник сутринта беше да се свърже с Правния отдел. Попадна на Уейн. Поинтересува се как са Санди и децата. Бяха добре.

— Трябва ми информация за законите, свързани с погазването на правото на неприкосновен личен живот. По-точно ако някой постави видеокамера в апартамент и го даде под наем тук, в Ню Йорк.

— Без знанието на наемателя?

— Да. Подслушва се и телефонът. Получих ръкопис, основан на такава ситуация, а според автора тя е юридически неясна. Прав ли е и ако е прав, доколко?

— Не мога да ти кажа веднага, не е по специалността ми. Но с удоволствие ще проверя и ще ти се обадя. Във всеки случай знам със сигурност, че подслушването на телефон без разрешение на прокурора е федерално престъпление.

— Така си и мислех.

— Вероятно и щатско. Ще ти позвъня, като разбера за видеокамерата. Няма да ми отнеме много време.

— Камерата е извън апартамента. Той твърди, че това е важно. Има стъклено влакно, монтирано в полилея.

— Целта търговски шпионаж ли е?

— Не. Просто наблюдение.

— Аха. И героинята се нанася там.

— Как позна?

Помоли Сара да я свърже с Флорънс Лиъри Уинтроп, а след това само с Уейн.

Половин час по-късно помоли Флорънс да изчака на телефона.

— Уейн?

— Да. Авторът ти е прав. Понастоящем няма нито федерален, нито щатски закон против визуалното електронно наблюдение. Собственикът попада под ударите на Гражданскопроцесуалния кодекс, ако наемателят разбере, но единственото обвинение, срещу което ще бъде изправен, ако изключим неразрешеното подслушване на телефона, за което може да отнесе до пет години затвор, ще бъде нарушаване на щатския закон срещу надничането, за което присъдата е много малка. А дори и тя може да се оспори.

— Ти ме смайваш.

— И аз се изненадах. Може би сега се готви някакъв закон. Най-добре могат да те информират в Американския съюз за граждански права и свободи.

Благодари му и се извини на Флорънс за прекъсването.

— Не ти ли казах — засия Пит. — Съседите знаят много и не спират да се чукат. Адвокати!

— Наказанието за неразрешено подслушване на телефон е пет години.

— Знам.

Седяха в малък френски ресторант на Деветдесет и втора улица, на кръгла маса в ъгъла. От осемте маси антики седем бяха заети от една или две двойки. Силен шум на разговори и тракане на прибори ехтеше наоколо. Коленете им нежно се докосваха. Пиеха бяло вино и мажеха препечени филийки с масло.

— Не мога да ги изключа на този етап, без да пробивам тавана на мазето. Но вече никой никога няма да разбере. Отказвам се. Днес въобще не съм гледал. То и без това понеделниците не са кой знае какво. Искам да кажа през деня. Нощите са бижу. Всички са си вкъщи.

— И какво прави?

— Поработих с компютъра над проекта. Но държа веднага да ти кажа, че не желая да го коментирам, докато не изгладя някои детайли. Знам, че ще ме разбереш.

— Разбира се. Не исках да си пъхам носа. Просто ме интересуваше как си прекарал деня. Предполагам, че ти е трудно да не гледаш. Самата аз цял ден бях като хипнотизирана.

— Защото е истинско. Прилича на разликата между автомобилна катастрофа във филм и на улицата.

— И не можеш да отгатнеш какво ще стане в следващия миг.

— Естествено, това е най-вълнуващо. Пълна непредсказуемост и променливост.

Тя въздъхна и отпи от чашата си.

— Бих искала да не е толкова ужасно.

— Минава за ужасно, но досега никой не е пострадал и се обзалагам, че няма човек, който не би искал да погледа поне веднъж.

— Стига вече.

— Знам, знам. Нали ти казах, че не съм гледал цял ден, а един от най-интересните пациенти на доктор Палм идва в понеделник.

Сервитьорът донесе красиви викториански чинии и ги сложи пред тях — риба-меч на скара и пушена сьомга.

Беше превъзходно. Всеки опита от чинията на другия.

Разказа й за някои от пациентите на доктор Палм.

Влезе високата двойка от седемнайсетия етаж, един от сервитьорите ги поздрави и им посочи празната маса през две от тяхната.

— Семейство Коул от седемнайсет А — промърмори той. — Най-перверзните хора в сградата.

— Все си мислех, че сме ние.

— Нищо подобно. Ние сме едва на пето-шесто място.

— Но се изкачваме непрекъснато.

На път към къщи се отбиха в украсения с цветя корейски магазин на ъгъла. Тя си купи портокалов сок и ябълки, той — мляко, грозде и кафе. Пусна рестото в картонената чашка на дрипавия просяк отвън.

Прекосиха Деветдесет и втора улица и зачакаха да се смени светофарът. Вгледаха се във високата, осветена в розово сграда с двете блестящи симетрични редици на прозорците, издигащи се до тъмния покрив.

— Колко е странно да знаеш всичко за хората зад прозорците. — Притисна се към ръката му.

— Нали точно това поражда чувството, че се прибираш у дома. — Наблюдаваше я с усмивка.

— Да, така е…

Притиснаха се и се целунаха.

Прекосиха булеварда.

Като се приближиха, Уолт, облечен в зимната си униформа, им отвори вратата.

— Здравей, Уолт.

— Госпожице Норис, господин Хендърсън…

Докато минаваха през фоайето, той й прошепна:

— Има връзка с Дениз Смит от пет Б.

— Сериозно?

— Голям сваляч е. — Докосна бутона за качване. Гледаха как Уолт отваря вратата на едно такси отвън. — Гласът му ги пленява. Пял е в хора на Градската опера. Миналата година ходеше с Руби, но скъсаха. Третираше го като кучето си Джинджър.

Влезе черно-бялата двойка с коледни торбички с емблемата на „Лорд и Тейлър“. И четиримата кимнаха и се усмихнаха.

— Коледа вече е близо — отбеляза Пит.

— Да, наистина — отговори дружелюбно мъжът.

Дойде асансьор номер едно.

Потеглиха мълчаливо нагоре.

Когато вратата на асансьора се затвори на седмия етаж, той рече:

— Бил и Карол Уогнъл. Много са интересни.

— Без съмнение.

Слязоха на тринайсетия да си остави покупките.

— Искаш ли малко…

— Пит, знаеш какво ще стане… — Спогледаха се. — Не отричам, че бих искала…

— Те не знаят.

— Господи! — Поклати глава.

— Хайде. Ще определиш разумен срок и ще го спазим.

Нали те предупредих, че няма да спра изведнъж. Един час. Само един. Ще навием будилника.

— Добре. — Въздъхна. — Но само един час.

Навиха будилника.

Изпотиха се здраво в клуб „Вертикал“, докато вдигаха гирите, легнали един до друг. Поплуваха в басейна.

Отидоха с Рокси и Флетчър да гледат „Оф-Бродуей“ хит. Не им хареса, въпреки че Рокси и Флетчър се забавляваха. Рокси ги покани у тях да пийнат по чашка след представлението. Отказаха.

Дори петгодишно дете можеше да се справи. Докосваш най-горния бутон десет А, бутон едно на централния пулт, и готово — на първи монитор се появяваше холът на десет А. Ан Стангърсън, запушила уши, не искаше да слуша възрастна жена, която четеше нещо от лист хартия. Майка й я запознаваше приживе със завещанието си.

Погледаха няколко минути, докато на втори монитор семейство Грюън от четиринайсет Б лежаха голи, с книга и калкулатор в ръка и пресмятаха кога е най-подходящият момент Дейзи да забременее.

Тя пое левите екрани и първи монитор, той — десните и втори. Откриваха контрасти и хармонии.

Свиреха дуети на големия орган от хора.

Стоеше облегната на прозореца на кабинета си със скръстени ръце и наблюдаваше блестящата огърлица на посипаните с дъжд коли далеч долу. Въздъхна и погледна напред. Непозната жена на прозореца на отсрещния небостъргач смутено извърна глава.

— Кей, неприятности ли имаш? — запита Сара.

Обърна се усмихната.

— Нищо особено. Тъга по дома, наркопрестъпления, национален дълг…

В домашния си ден слезе да погледа доктор Палм. Пред пулта стояха две въртящи се кресла с високи облегалки.

— Сигурно няма да повярваш, но креслото се размножи — рече Пит.

Наблюдаваха доктор Палм и Нина.

И Дик.

И Джоана.

От „Дайадъм“ бяха резервирали маса за официалната вечеря с танци, организирана в чест на „Доброволци срещу неграмотността в Америка“ в зала „Челесте Бартос“ на библиотеката на Четирийсет и втора улица. Седнала в таксито, движещо се надолу по Пето Авеню, облечена в кожено палто и виненочервена кадифена рокля, обшита с мъниста, тя му рече:

— Приготви се за мръсни погледи, а може би и за подмятания. Виждала съм много такива. По-възрастните мъже се озлобяват, особено ако жената не е съвсем скапана. Чисто животинска реакция — старите самци блъскат с рога младите.

— Не се притеснявай. Двойки, в които жената е по-възрастна, се срещат под път и над път. Виж Бабет и Алън.

— Глупости, разликата им е само пет години.

— Успокой се. Всичко ще мине добре. Обзалагам се на един масаж.

— Дадено. — Обърна се към прозореца.

Колата едва пъплеше. Елхата пред Центъра „Рокфелер“ задръстваше движението. Въпреки това гледката бе главозамайваща — когато минаха на няколко сантиметра от коледното дърво, плетеницата от светлини до другия край на площада и очертанията на вдигналите позлатени тромпети ангели създаваха неповторима атмосфера.

Във фоайето пред залата го хвана под ръка.

— Хайде. — Поведе го към двойка с посребрени коси в края на една от опашките пред гардероба. — Здравейте! Това е Пит Хендърсън! Пит, запознай се с Джун дел Векио и Норман дел Векио.

— Здравейте. — Джун се ръкува с Пит и му се усмихна.

— Здравейте. — Норман направи същото.

— Радвам се да се запозная с вас. Кей ми е казвала, че сте активисти на „Сивитас“. Също като баща ми. Може би го помните? Джон Хендърсън.

— От „Ю Ес Стийл“ ли?

— Да.

— Познавахме го, разбира се. — Норман се засмя.

— Страшен чаровник беше — отбеляза Джун. — Очите и усмивката ви са също като неговите.

— И голям бизнесмен. Успяваше да намери пари от строителите, срещу които се обявявахме.

— Кей, ако Питър е от същото тесто, трябва да внимаваш — каза Джун.

— Благодаря за предупреждението — усмихна се тя.

— В каква област работите, Питър? — запита Норман.

— По принцип се занимавам с програмиране, но в момента нямам ангажимент.

— Защо не дойдете да хвърлите един поглед на счетоводната ни система? Бог ми е свидетел, че има нужда от модернизиране. Джим, ела да те запозная с Питър Хендърсън, син на мой стар приятел…

Преди вечерята пиха коктейли в зала „Астор“. Всички бяха много мили.

Стюарт се беше заел с материала на Сам и й благодари.

— Точно по мой вкус. Поканил съм го другата седмица. Ако се споразумеем, ще му предложа малък аванс.

— Чудесно, много се радвам.

— Прекрасно — намеси се Пит.

— И вие ли го познавате? — поинтересува се Стюарт.

— Поздравявали сме се в асансьора. И тримата живеем в една сграда.

Уенди се усмихна и рече:

— Да не би случайно вие да сте тайнственият собственик?

— Не — усмихна се Кей. — Още не сме го разкрили. Най-вероятните кандидати са едно семейство адвокати.

Стъкленият купол със стоманени ребра, който се извисяваше над залата, беше обточен с електрически крушки и приличаше на космически кораб от роман на Хърбърт Уелс. През него проникваше светлина, която преливаше от розово до виолетово. Масите бяха пурпурни и виолетови, отрупани със сервизи в бяло и златно, розови и виолетови цветя и високи розови свещи. Струнен квартет свиреше Зондхайм и Портър.

Разговорите на масата на „Дайадъм“ се въртяха около уличното движение и разпадащите се градски инфраструктури, японските стратегии за инвестиране, здравословните храни и завещанията приживе.

След като специално приготвената кокошка беше сервирана и изядена, Норман се изправи и рече:

— Кей?

Тя се усмихна на Пит и последва Норман към дансинга. Поздравиха няколко души и започнаха да танцуват с цяла педя разстояние помежду си.

— Той е рядко проницателен — каза Норман. — И добре информиран.

— Нали?

— Надявам се, че в емоционално отношение е по-стабилен от баща си. Беше се женил около четири пъти. Все за актриси. Чудя се дали…

Танцуваха насред тълпа от други двойки.

— Дали какво?

— Една от тях умря вследствие на падане по стълбата на къщата им. Чудя се дали не е била майка му.

— Да, тя е била. Теа Маршъл.

— Слуховете твърдяха, че е паднала по извито мраморно стълбище.

— Какви слухове? — Усмихна се на Пит, който й намигна над сребристите къдри на Джун през няколко двойки от тях.

— Привет — поздрави някого Норман. — По онова време се разнесоха доста клюки, май беше преди дванайсет-тринайсет години. Станало е в присъствието на гостите им. Носила е куфарите си и затова се е подхлъзнала. Бързала е да хване самолета, в последния момент решила да посети родителите си за Коледа. Това ни го разказа впоследствие Хендърсън. Била родена в Канада. Странното е, че когато при падането единият куфар се отворил, някой забелязал, че е пълен с бански костюми и летни дрехи.

— Искате ли да направим замяна? — чу се гласът на Пит. Джун се усмихваше, облегната на ръката му.

— Да, разбира се. — Норман я пусна и пое Джун. — Замяната е напълно равностойна.

Пит я прегърна през талията и се усмихна.

— Не сме ли галантни тази вечер — засмя се Джун и потъна с Норман в навалицата.

— Какво си говорехте за бански костюми и летни дрехи? — Пит я притисна към себе си, пое ръката й и я завъртя в такт с музиката. Погледна го — беше красив с черната папионка и засмените сини очи. — Поне така ми се стори.

— Не знам. Не го слушах.

Продължи да я притиска, опря бузата си в нейната и продължиха да се въртят.

— Е, кой на кого дължи масаж?

Танцуваха сред тълпата под стъкления купол, осветен във виолетово, преливащо в кървавочервено.

Глава девета

Представяше си всичко в ускорен ритъм. Ужасяваше я фактът, че всичко се беше случило точно когато вероятността да види цялата сцена е била най-голяма — преди Коледа, в пълна с гости къща.

Не можеше да спре да мисли за това, докато гледаше как Лайза стяга куфара си на първи монитор, а Маги, бедничката Маги, разопакова своя на втори. Той беше отишъл оттатък, в тринайсет А, да чака да плати поръчаната от близкия китайски ресторант храна, човекът с която в момента се качваше с асансьор номер едно заедно с Фил и семейство Маколиф.

Банските костюми и летните дрехи, ако съществуваха извън слуховете и клюките, предполагаха Калифорния.

Което от своя страна значеше Сам.

Което пък на свой ред навяваше мисълта, че падането по стълбите не е минало без помощта на Джон Хендърсън.

Насили се да не забравя, че е редактирала десетки готически романи и трилъри. В действителния живот фаталните падания по стълби, пък били те извити и мраморни, най-често бяха чиста случайност.

Имали са и къща в Палм Бийч. Може би Теа е отивала там, а Джон беше излъгал, че заминава при родителите си, защото предлогът беше благовиден за заминаване навръх Коледа.

Но Теа сигурно бе имала бански костюми и летни дрехи в Палм Бийч…

Вратата се отвори и тя завъртя креслото. Гледаше как Пит влиза в антрето с кафяв книжен плик, пълен с продукти. Усмихна се с усмивката на Джон Хендърсън. Син на баща си.

— Какво искаш най-напред? — Затвори вратата.

— Каквото и да е, скъпи.

Той се ухили в бледата синьо-бяла светлина и се загледа през рамото й.

— Интересно. „История с два куфара“. Не ти ли казах, че ще се върне?

Върна обратно креслото. Видя как Лайза се мъчи да затвори куфара, а Маги прибира своя в дрешника.

Стана и отиде в кухнята. Пит изпразваше плика на масата за готвене.

— Аз ще приготвя всичко, мила.

— Искам да се поразтъпча. — Взе чинии от стойката и ги остави до него на масата. — Ммм. Вкусно мирише.

— Защо ли не надписват тези кутии? — Повдигна металния ръб на едната.

Извади от чекмеджето вилици и супени лъжици и ги сложи до ръката му.

— Куфарите току-що ме подсетиха, че Норман ми разказа за падането на майка ти.

Обърна се и я загледа.

— Бил ли е там?

— Не, чул е от познати. Сам ми беше казал от какво е умряла, но не знаех, че е станало вкъщи. — Докосна ръката му. — Ти беше ли там?

Той кимна.

— Тъкмо се беше сбогувала с мен. Около две минути преди това. — Тя примижа и стисна лакътя му. — Но не видях нищо. Бях в стаята си. — Усмихна се. — Гледах „Ангелите на Чарли“. — Усмивката угасна. — Внезапно долу стана страшно тихо. Имаше много хора, може би трийсет-четирийсет души, а стана тъй тихо… — Пое дъх, погледна кутията и вдигна с палци капака й. — Май това са скаридите с къри.

Стоеше близо до него, с ръка на лакътя му, и го гледаше в ръцете.

— И къде заминаваше?

— При баба и дядо. В Нова Скотия. Ходила ли си някога?

— Не.

— И аз. Описваше го като мрачно място. Баба и дядо ни посещаваха от време на време, но ние — не.

Целуна го по ухото, пусна го и взе няколко салфетки от кутията, докато той сипваше с лъжица скариди и ориз в двете чинии.

— Какво предпочиташ да пиеш?

Той смръщи вежди и стисна устни.

— Бира.

— Добра идея. — Сложи вилиците и салфетките на подноса, отиде до хладилника и го отвори. — От какво умря баща ти?

— От рак на костния мозък. Кога ти каза Норман? Онази вечер ли?

Извади две кутии с бира и затвори с рамо хладилника.

— Не. Вчера, в издателството. Знаеш ли, направил си му силно впечатление.

— Ами, парите ми са го омаяли.

— И те.

Взе чашите и подреди всичко на подноса. Той внесе двете пълни чинии.

Беше събота вечер. Гледаха до два часа през нощта.

— Каква нощ. — Тя се обърна с лице към него както беше седнала на коленете му и го прегърна. Той завъртя креслото, докато се целуваха. Направиха два пълни оборота.

— Най-обикновена съботна нощ.

Стана и се протегна с прозявка. Той я погали по гърба, обърна се и отвори едно чекмедже.

— Ще запиша семейство Стайн. В случай че се появи Брус Спрингстийн.

— Няма да дойде — рече тя, докато си закопчаваше ризата. — Не виждаш ли колко е вкиснат Марк?

— Веднъж ги посети Владимир Хоровиц. — Отлепи лентичката от новата касета. — Записал съм го. Само че през цялото време дърдореше Лесли.

— Често ли записваш? — Събираше от пулта салфетките и чиниите.

— Не. — Смачка лентичката и измъкна касетата от кутията. — Първите една-две години записвах повече, тези две чекмеджета са пълни. Но след това започнаха да се случват толкова неща, че предпочитах да ги гледам директно. — Сложи касетата в десния видеокасетофон. — Сега си правя този труд само в особено важни случаи. — Натисна бутоните.

— Като първата ни нощ. — Забърса със салфетка пулта от пръснатите зрънца ориз и трохите от шоколадовата торта и ги събра в чиниите.

— Точно така. И евентуално Брус Спрингстийн.

Изключи всичко с изключение на видеокасетофона и захранването му с картина от хола на семейство Стайн.

Разтребиха кухнята. Когато излязоха, той взе плика с боклука.

* * *

Едва успя да прегледа по диагонал двата ръкописа, които трябваше да се обсъждат в сряда следобед, но се справи добре. Докато слизаше с асансьора до четирийсет и осмия етаж, реши, че е постигнала такава убедителност в рецензията си, защото вместо дърветата беше видяла гората.

В приемната седеше Сам и четеше, на дивана до него лежеше палтото му. Погледна я през горната половина на очилата си, усмихна се и се изправи. Носеше костюм от кафяво рипсено кадифе, риза с басти и черна връзка. Посивялата му грива беше току-що подстригана.

— Здравей! — Свали очилата и остави настрани „Пъблишърс Уикли“.

— Здравей, Сам! — Приближи се до него. — Стюарт спомена, че ще идваш.

— Можеш да ме поздравиш — избоботи той, докато стискаше усмихнат ръката й. — Вече съм един от авторите на „Дайадъм“.

— Но това е чудесно! Поздравявам те! — Прегърна го. — Поздравявам и двама ни.

Той се ухили. Бледите белези покриваха като паяжина почервенелите бузи и смачкания нос.

— Сега подготвя договора. Ще получа веднага първия аванс, а втория ще мога да тегля, когато стигна до средата на книгата.

— Знаех, че ще я хареса.

— Исках да ти благодаря.

Заведе го в кабинета си и помоли Сара да донесе две кафета. Седнаха в креслата до прозореца. Той огледа стъклените стени на сградата отсреща.

— Рай за зяпачите.

Тя се усмихна и разбърка кафето си. Сам отпи от своето.

— Стюарт не би могъл да прояви по-голямо разбиране. Израснал е във филмовите среди.

— Затова му го дадох. А и защото е много добър редактор и думата му се чува.

— Страшно съм ти задължен. Целият ми живот се промени. Май сбърках, когато приех издръжката от фондацията. Знаеш как става. — Отпи от бялата чашка с емблемата на издателството — синя коронка, увенчана с три скъпоценни камъка. — Човек се отпуска и занемарява, когато парите за хляба и сиренето идват наготово. Сега освен че пиша, и то все по-добре, и преподавам повече. — Усмихна се. — Започвам дори да се навивам да участвам и да режисирам някои телевизионни програми.

— Прекрасно. Надявам се, че ще се уреди.

Пийнаха.

— Срокът ми е следващата пролет. Написал съм вече около осемдесет страници.

— Искаш ли и ти да направиш нещо за мен?

— Само кажи.

— Да ми отговориш на един личен въпрос.

— Защо не? — Усмихна се. — И без това съм достатъчно откровен в книгата. Казвай.

— При теб ли идваше Теа Маршъл, когато стана злополуката?

Отдръпна се и я загледа с оградените си от тъмни кръгове очи.

— За Бога, какво те е навело на тази мисъл?

— Или пък е смятала да работи там?

— Не. Твърдо не. Няколко седмици преди това я бях помолил да дойде, но тя ми затвори телефона. — Въздъхна и заразглежда чашата си. — Цели двайсет години се събирахме и разделяхме. През по-голяма част от тях тя беше женена за един противен богаташ, когото не искаше да зареже. Дори не го криеше. Като млада е била много бедна и изпитваше ужас при мисълта, че ще завърши живота си в мизерия. Чувстваше, че ако избере мен, тази вероятност значително би нараснала. Вече пиех много. А мъжът й бе председател на „Ю Ес Стийл“ и почти пълен въздържател. — Изправи гръб и поклати глава. — Не, тя не обичаше да рискува. Отивала е при родителите си в Нова Скотия, както писаха във вестниците. Всички в семейството й са били потомствени рибари.

— Но се е пуснал слух, че в багажа си е носела дрехи за топло време. — Наблюдаваше го. Той я погледна. — Един от куфарите й се отворил при падането.

— Кой ти каза?

— Човек от нейните среди или поне близък до тях.

Сложи с две ръце чашата на масата. Тя чакаше.

— Боже мой… — Почеса се по ухото и я погледна. — Знаеш ли, че всичко съвпада? Тогава той ми прати платени биячи. Помислих, че е открил писмата ми или че тя му е разкрила всичко.

— Какви биячи?

— Мой познат, който имаше връзки в мафията ме предупреди, но аз не повярвах. Пребиха ме на улицата и ме обезобразиха. — Посочи носа и бузите си. — След това реших, че е крайно време да замина. Това сложи край на кариерата ми. Най-вече. — Втренчи се в пространството с невиждащ поглед. — Смятах, че мъжът й се е поизхвърлил, но ако наистина е идвала при мен…

Наблюдаваше го. Внезапно той се усмихна.

— Ще ми се да вярвам, че слухът е верен. Ако чуеш нещо в обратен смисъл, моля те, не ми го казвай.

— Обещавам.

— Дрехи за топло време…

— Бански костюми и летни рокли.

— Сега съм ти задължен за две неща.

Разпита го къде е пътувал. Докато си изпиха кафето, й разказа за някаква комуна в Ню Мексико, в която живял четири години. Смяташе да й посвети отделна глава. Не беше измислил заглавие на книгата.

— Слушай — рече той, когато станаха, — следващия петък, на двайсет и втори, ще имам гости. Защо не дойдеш? Ще бъде и Стюарт.

— На двайсет и трети рано сутринта заминавам при семейството си, но ще се отбия за час-два.

— Добре. — Тръгнаха към вратата. — След осем часа. Доведи и приятеля си, ако искаш. — Ухили се. — Преди няколко дни ви видях да се целувате на ъгъла. С този прозорец на третия етаж съм станал истински зяпач.

— То кой ли не е станал?

— Кажи му, че го поздравявам за добрия вкус. Само жалко за Наоми, как беше… Сингър. — Тя спря на вратата и го загледа. — Момичето, което скочи от прозореца. Тоест жената. — Не сваляше очи от него. — Олеле, май изтървах нещо излишно. Виждал съм ги само веднъж. Хранеха се, не се целуваха. В „Джаксън Хоул“. — Взе палтото си от закачалката и каза „довиждане“ на Сара. Обърна се към нея. — Ще се видим на двайсет и втори. — Ръкуваха се. — Ще бъде съвсем неофициално. Само безработни актьори.

— Сигурно ще е приятно — усмихна се тя.

Погледна видеокамерата и извърна глава. Заби поглед в кестенявата коса на Дайан с израснали тъмнокафяви корени, сетне в сменящите се над вратата цифри. Качи се на двайсетия етаж.

В момента, когато си съблече палтото, звънна телефонът. Вдигна Фелис и я сложи на рамото си, целуна я и я затупка леко по гърба. Запали лампата в кухнята и успя да вдигне слушалката преди третото позвъняване, което задействаше телефонния секретар.

— Ало?

— Здравей, скъпа, какво се е случило?

— Ти ще кажеш. Например нещо за Наоми Сингър. — Фелис мъркаше, помилва и целуна пухкавия й гръб.

— Не разбирам…

— Наоми Сингър. Не може да си я забравил. Около трийсетгодишна. Работила е за Тринайсети канал на телевизията. — Потупа Фелис.

— Кей, за какво става дума?

— Сам беше днес в издателството. Помоли ме да те поздравя с добрия вкус по отношение на жените. — Клекна и сниши рамо. Фелис скочи зад гърба й. — Видял ви е в „Джаксън Хоул“. — Прехвърли слушалката на лявото си рамо.

— Да, възможно е. Ходихме там веднъж… Една неделя следобед бяхме на джазов концерт в Църквата на небесния покой и на връщане се отбихме. Да не мислиш, че съм имал нещо с нея? Няма такова нещо, мила. Излизали сме всичко на всичко два пъти — този и няколко седмици преди това. Но не си допаднахме.

— Тогава защо не си ми казал?

— Нямаше какво да ти казвам. Ти говорила ли си ми за всеки мъж, с когото си пила кафе? Признавам, по външност беше мой тип, приличаше малко на тебе. Пък и работеше в телевизията, тъй че я заговорих в стаичката за пощата и я заведох в „Ханрати“ да пийнем нещо. Но не си допаднахме. Беше много потисната и неразговорлива.

— Вайда ми каза, че кипяла от енергия. — Наблюдаваше Фелис, която, изправена на задни лапи, остреше ноктите си на корковата възглавничка.

— Може в присъствието на Вайда да е кипяла, но с мен беше потисната и неразговорлива. След няколко седмици ми се обади, беше неделя, и ме покани на концерта. Помислих: „Времето е хубаво, защо да не поизляза?“ Но тя отново беше потисната и неразговорлива. Това е всичко. След месец и нещо…

— Трябваше да ми кажеш. Не мога да разбера защо не си споменавал дори името й.

— Във всеки случай не за да те лъжа. Пък и ти никога не си ме питала. Да си призная, Кей, не обичам да говоря за нея. Не ме напуска мисълта, че може би трябваше да я изслушам по-внимателно, да забележа някакви признаци, да й помогна.

— Не можеш да се упрекваш за такова нещо. — Въздъхна.

— Знам, но въпреки това се чувствам зле. Предполагам, че затова не искам да си спомням. Ако Сам толкова държи да дрънка кой какво на кого е направил, и аз мога да поразкажа туй-онуй за някои от уроците му по актьорско майсторство, които…

— Пит, недей. Това наистина не ме интересува. — Пресегна се и измъкна купичката с вода изпод носа на Фелис, занесе я до умивалника и я изля.

— Яд ме е, че се опитва да прави интриги между нас.

Вдигна лостчето на крана с опакото на ръката си.

— Няма такова нещо. — Изплакна купичката под струята.

— А на мен ми се струва, че действа съвсем по принципа, за който ти ме предупреди — ревнив и враждебен към по-младите мъже старец.

— Покани ни на гости. — Напълни купичката. — Видял ни е да се целуваме на ъгъла. Стюарт е одобрил книгата му.

— Каза ли му кой съм?

— Не, разбира се. — Остави купичката на пода. — Но вероятно бързо ще разбере. Щом в книгата се появи името на майка ти, Стюарт, Норман или някой друг ще изтърси, че излизам със сина й. Защо сам не му кажеш? Едва ли ще се сети да направи връзка с фондацията. — Помилва главата на Фелис, която лочеше вода. — А и да се сети, не е лошо да разбере и това.

— Ела долу да си поговорим. Вайда се върна. Оперирала се е. Лиз се стяга за рап-групата си.

— По дяволите! — Изправи се и спря чешмата. — Тази вечер не мога да гледам. Имам да наваксвам страшно много страници.

— Значи още си сърдита.

— Не, не. — Събу се права, като свали обувките една по една с помощта на палците на краката си. — Наистина съм толкова изостанала, че ми се плаче. Днес на едно съвещание трябваше направо да давам обяснения, което никак не беше приятно. Качи се по-късно. Съгласен ли си?

— Естествено. Обичам те.

— И аз. Имаш ли какво да ядеш?

— Много неща. Ще се видим довечера.

Изпратиха си телефонна целувка и затвориха.

* * *

Гледаше с невиждащ поглед думите върху листа и се чудеше дали отново не беше излъгал. Беше доказал, че е първокласен лъжец — убедителен, с бърза мисъл…

Ами ако все пак си бяха допаднали, ако беше ходил с Наоми Сингър? Беше ли я водил в тринайсет Б? Може би и тя се бе пристрастила към гледането? Да, това беше точната дума за начина, по който Бог виждаше живота или поне късче от него… Пристрастила…

Дали не я наблюдаваше в момента как се взира от един час в една и съща страница? Дали не проверяваше чете ли, или тъне в догадки? Беше ли щракнал превключвателите, натиснал бутоните и включил първи или втори монитор с нейния образ?

Обърна страницата…

Май започваше да развива параноя.

Като се изключи фактът, че благодарение на видеомагиите на „Такаи“, „Сакаи“ или „Бандаи“ той наистина можеше да я шпионира, буквално да наднича зад рамото й. Нищо чудно, че Хюбърт Шиър се бе запътил към Япония да прави проучвания…

Насили се да се съсредоточи върху текста. Бе трагично изостанала…

Поредният масов убиец. Тези писатели нямаха милост.

Прочете десетина страници от ръкописа. Взе бланка на „Дайадъм“ и надраска със син молив: „Неподходящ за нас“. Бутна я настрани.

Изпита желание да погледне полилея. Вместо това се почеса по врата и взе нов ръкопис.

Семеен конфликт. Не толкова пикантен като на Хофманови или Маколифови, но достоверен, майсторски написан и доста увлекателен. Телефонът звънна.

Погледа го и вдигна слушалката след второто позвъняване.

— Ало?

— Да не искаш да кажеш, че си ти, а не телефонният секретар? Невероятно!

— Здравей, Рокси. Съжалявам, но съм затънала до гуша в работа.

— Представям си. Как е младият синеочко?

— Бомба е. — Дали слушаше?

— Познай кой ще има изложба в галерията на Грийн Стрийт през април.

— Божичко, Рокси! Това е чудесно! Поздравявам те! Казвай, как стана?

Рокси й разправи всичко, сетне я осведоми за злополуката с майката на Флетчър, за коледните им планове, за филма, който бяха гледали.

— Добре ли си?

— Да, Просто съм изостанала с няколко светлинни години в четенето.

— Защо не каза веднага? Чао, чао. В неделя ще ходим на кънки, искаш ли да дойдеш?

— Ще говоря с Пит и ще ти се обадя. Чао. Поздрави Фелтчър.

Затвори телефона.

Прочете няколко страници.

Почеса се по врата.

Влезе в банята да си пусне душ.

Зад замъгленото стъкло на кабинката усети някакво движение. Вратата се отвори и той влезе гол, ухилен до уши.

— Малка изненада! — Прегърна я под водната струя, примижа от горещата вода и подскочи. — Ооох!

— Мога да мина и без сцени от „Психо“. — Беше истински уплашена.

— Извинявай! — Притисна я плътно и я целуна по бузата. — Хвърлих няколко погледа насам. Като видях, че влизаш в банята, си помислих: „Защо да не се кача да се изкъпя при нея?“ Не можах да устоя.

— Усетих, че ме наблюдаваш…

— Разбрах, че усети. — Усмихна се. — Беше доста възбуждащо… — Тя извърна глава. Хвана я за брадичката, обърна лицето й към себе си и я погледна в очите. — Не те излъгах, мила. Честна дума. Излизахме два пъти, и толкоз. Ако имахме сериозна връзка, щях да ти кажа. Не мога да ти се сърдя, че не ми вярваш, достатъчно те лъгах. Но това е истина, кълна ти се.

Целуна я и я прегърна. Продължиха да се целуват под душа.

Не знаеше, че има ключ от апартамента й, въпреки че трябваше да се сети. Дори когато някой си сменяше бравата, в канцеларията на Дмитри имаше резервни ключове, до които той лесно можеше да си осигури достъп.

На следващата сутрин първата й работа беше да се обади в рекламния отдел. На телефона беше Тамико.

— Привет, скъпа. Можеш ли да ми направиш една услуга? Интересуват ме изрезки от вестниците по повод смъртните случаи в сградата, където живея. Искам цялата информация по въпроса. Последният случай беше към края на октомври. Хюбърт Шиър.

— Една от базите данни, за които сме абонирани, би трябвало да включва и тях. Проверявала ли си?

— Дори не съм се сетила.

— Адресът беше Медисън, тринайсет нула нула, нали?

— Да.

— Ще проверя. Ако няма нищо, ще се обадя в „Таймс“. Нямаш проблеми.

— Много ти благодаря.

— Какво чувам за някакъв чаровен принц?

— Нищо, просто приятелче.

Когато срещата й в десет и половина свърши, Сара внесе голям илик от рекламния отдел. Вътре имаше компютърна разпечатка, дебела около един сантиметър.

Прегледа историята на общинската битка срещу плановете на Бари Бек да построи остъклена сграда на двайсет и един етажа на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, на борбите на „Сивитас“ с вдигналите се на крак жители на Карнеги Хил, за протестните митинги пред Брик Чърч. Тригодишната, загубена в съда война заемаше половината от разпечатката.

Прочете за смъртния случай, вероятно свързан с наркотици. Уилям Г. Уебър, консултант по ценни книжа, двайсет и седем годишен, живеещ на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула.

Да, според следващата информация смъртта на Уилям Г. Уебър се дължеше на масивна свръхдоза кокаин. Бил пласьор и консуматор, очевидно объркал пречистена и непречистена стока. За щастие двете му гостенки взели значително по-ниски дози.

Побърза да не закъснее за съвещанието по маркетинг в единайсет часа. Мина идеално и как иначе при четири книги в списъка на бестселърите за неделя — два романа и две документални. Джун я покани на вечеря в събота, шести януари, „заедно с Питър или, разбира се, с когото пожелаеш“. Благодари и отговори, че най-вероятно ще е с Пит.

Заведе на обяд в „Перигорд Ийст“ един британски агент по авторско право.

Нареди на Сара да не я свързва с никого.

Задълбочи се в самоубийствения скок на Наоми Сингър от апартамента й на петнайсетия етаж на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула. В статията се споменаваше и за сърдечната криза с фатален изход, сполетяла една година по-рано друг наемател — Брендън Конахей, петдесет и четири годишен, както и за смъртта на Уилям Г. Уебър, двайсет и седем годишен, от свръхдоза кокаин, настъпила преди нея.

Наоми Сингър беше на трийсет и една години, асистент-режисьор в телевизионната Западна мрежа. В четвъртък сутринта се бе обадила, че е болна, и малко преди обяд се беше хвърлила от прозореца на хола си. Родена в Бостън, възпитаница на Уелсли. Пребиваваща в Ню Йорк от три месеца. Оставила прощално писмо — една изписана на ръка страница, „изразяващо умора от света и личните и проблеми и искащо прошка от семейството и приятелите“. Нямала психиатрични заболявания, не била приемала наркотици.

Приятелите и колегите на Наоми Сингър, трийсет и една годишна, хвърлила се от прозорец на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, били шокирани. Цитираше се някоя си Барбара Ан Авакян: „Въпреки че Наоми бе дълбоко загрижена за проблемите на околната среда и правата на човека, тя имаше позитивен характер. За времето, през което живя на Медисън, бързо се сприятели с огромен кръг хора и работеше с ентусиазъм върху новия си проект — документален филм за бездомните. Трудно е да си представи човек как би могла да извърши толкова ужасно нещо.“

Прочете за смъртта на Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, домоуправител на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, чиито глава и лява ръка били почти отрязани един вторник сутринта от двигателя на асансьора, докато правел редовния преглед на машините в сградата. Подобни злополуки не били нещо нечувано, но все пак ставали достатъчно рядко и почти винаги били свързани с употреба на наркотици или алкохол, твърдеше говорител на фирмата производител. Смъртта на господин Ортиз бе четвърта поред в сградата за малко повече от две години. Оставил бременна жена и две деца.

При аутопсията на Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, частично обезглавен в шахтата на асансьора на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, не били установени признаци на скорошна употреба на наркотици или алкохол.

Едгар П. Воърхийс — адвокатът, представляващ Корпорация „Медисън Авеню 1300“, не пожелал да коментира бързото и без намесата на съда решение за удовлетворяване на иска на вдовицата на покойния Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, в размер на десет милиона долара, отправен към собствениците на построената под нещастна звезда остъклена сграда в Горен Ийст Сайд.

Прочете за смъртта на Хюбърт Шиър, четирийсет и три годишен, намерен мъртъв под душа си на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула.

Препрочете за „Червей в ябълката“ и за статиите в списанията, за преподавателската работа в Колумбия, Виетнам и Чикагския университет, за надживелите го родители и братя.

Отново обърна внимание на коментара на Мартин Шугърман: „Работеше върху книга, която положително щеше да стане magnum opus — преглед и анализ на миналото, настоящето и бъдещето на телевизията. Смъртта му е загуба не само за всички, които го познаваха, но и за цялото общество, което без съмнение щеше да спечели от неговите прозрения.“

Аутопсията на Хюбърт Шиър, четирийсет и три годишен, беше показала, че се е удавил на пода под душа, където лежал в безсъзнание в резултат на удар в главата след падане. Гипсът на десния му крак, счупен при злополука с велосипед предишната седмица, бил увит с найлонов плик. Смъртта настъпила някъде през нощта на двайсет и трети срещу двайсет и четвърти октомври и бе пета поред в продължение на три години на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула — сграда, наречена „Връх на ужаса“.

Затвори разпечатката и я затисна с разперени доближени длани. Забарабани бавно с пръсти.

Напомни си, че бе редактирала десетки готически и съвременни трилъри.

В истинския живот паданията с фатален изход най-често бяха случайни, особено под душа.

Собственоръчно написаното от Наоми Сингър писмо на цяла страница не би могло да е фалшификат.

А защо не?

Седеше, вгледана в барабанящите си по разпечатката пръсти.

Позвъни на Сара и я помоли да я свърже с Мартин Шугърман.

Прокара палци по ръбовете на разпечатката.

Твърде много готически и съвременни трилъри…

— Ало, Кей?

— Здравей, Мартин! Как си?

— Благодаря, добре съм. Поздравявам те, сигурно всички хвъркате от радост!

— Благодаря. Не съм чула някой да се оплаква. Мартин, току-що препрочетох материалите за смъртта на Хюбърт Шиър…

— Тъй ли?

— Не знаеш ли случайно дали не е възнамерявал да посети японска фирма на име „Такаи“ или „Сакаи“? Производител на камери за наблюдение. Предполага се, че са най-добрите в света.

— Имам списък на срещите му. Всички материали по книгата му са при мен. Търся човек да я допише. Защо питаш?

Пое дъх.

— Разследвам петте смъртни случая в сградата. Могат да родят някой роман. Можеш ли наистина да провериш срещите му? Ще ти бъда много задължена.

— Но разбира се. Чакай малко.

Облегна се и извърна глава. В стъклените небостъргачи отсреща проблясваха светлинки.

Твърде много готически и съвременни трилъри…

— Секретарката ми го търси. Слушай, Кей, като се сетя какви книги редактираш, няма да се учудя, ако си решила, че става нещо нередно. Мога обаче категорично да ти заявя, че грешиш, поне що се отнася до смъртта на Роки.

— И защо?

— Станало е следното: подхлъзнал се е, ударил се е по слепоочието в крана на душа, и то достатъчно силно, за да изгуби съзнание. Паднал е на пода по лице, със свити колене, поел е вода в дробовете си и се е удавил. Няма съмнение, че е станало точно така — белегът на главата му е отговарял точно на крана, който е с извънредно специфична форма. Ти поне трябва да го знаеш, нали имаш същия. Няма човек, който да би могъл да блъсне главата му толкова силно, че да изгуби съзнание, та той беше здрав и силен мъж въпреки счупения глезен. Освен това е бил сам, не е имал гости и няма следи от влизане с взлом. — Прошумоля хартия. — Списъкът е при мен. Как беше името?

„Такаи“ или „Сакаи“. Нещо подобно.

— „Такаи“, „Сакаи“… Да, „Такаи Къмпани“ в Осака. Щял е да ги посети във вторник, трийсет и първи октомври, в осем часа сутринта. Хм, в осем сутринта… Нищо чудно, че са постигнали толкова. Има и някаква бележка: „Вис. разд. кам.“, вероятно високо разделителни камери. „За дом. набл.“

— За домашно наблюдение.

— Да, подхожда. Защо те интересува точно тази фирма? — Не му отговори. — Кей?

— Прекалено сложно е за обясняване. Благодаря, Мартин.

— И нали чу какво ти казах? Нещастен случай, всичко друго е изключено.

— Чух.

— Поздрави Норман и Джун.

— Непременно. Още веднъж благодаря, Мартин. Довиждане.

Затвори телефона.

Без съмнение го остави потънал в съмнения относно психическото й здраве.

Самата тя се съмняваше.

Мисълта, че някой може да е свалил, вероятно с отвертка, хромирания кран „Ар Деко“ от кой да е душ на Медисън Авеню тринайсет нула нула, привързал го е или го е залепил към някаква тояга или бухалка за бейзбол…

Пит? Пити? Нейната любов? Нейното щастие?

Не, невъзможно беше…

Разбира се, беше лъжец и нищо чудно при майка актриса и баща фирмен бос. Но лъжата и убийството нямаха нищо общо. Убийството беше…

Убийството беше нещо съвсем друго…

Глава десета

Наблюдаваха семейства Уогнъл, Бейкър и Острау, човека от „Йошивара“ с гостите му.

Гледаше го как наблюдава.

Той усети и се извърна към нея.

— Знаеш ли какво бих искала да видя? — Усмихна се.

— Какво?

— Нас двамата.

— Вече се опасявах, че няма да се сетиш — ухили се той. Наклони се към нея и я целуна. — Стой тук.

Завъртя креслото, стана и отиде в антрето.

Завъртя се и тя и се измести встрани, докато креслото й опря в неговото. Гледаше как мина през антрето и влезе в задната стая. Лампата светна, докато заобикаляше кашоните и другите боклуци. Сви вляво и изчезна.

Завъртя креслото и протегна ръка, докосна средния бутон тринайсет А и бутон две.

Видя го да се движи в мрака, в долния десен ъгъл на втори монитор. Запали лампата в разхвърляната си спалня и затвори вратата. Обърна се към стената и клекна между вратата и първата секция на дрешника. Направи движение, сякаш повдигаше нещо.

Главата и раменете му скриваха какво точно върши.

Изправи се и се обърна, с тъмна касета в ръка.

Докосна друг бутон и бутон две, ръката й трепереше. Хвана я и я задържа с другата. Загледа как семейство Грюън играят бридж с двама мъже.

Прегледа всички екрани. Видя Дениз да спори с Ким в хола на пет Б и ги включи на първи монитор.

— … работа, нямам намерение да я проваля за някакви си петстотин долара — говореше Дениз. Захвърли салфетката си на масата, стана и отиде към прозореца. — Да не мислиш, че съм се видиотила?

— Започва нещо интересно — отбеляза Кей, когато той влезе. Вдигна ръка.

— Дениз, не можеш ли поне веднъж да помислиш малко — запита Ким и си наля кафе. — Пит седна, завъртя се и измъкна касетата от черния калъф. — Можеш набързо да спечелиш четири-пет хилядарки. Даже повече. Без никакви данъци. Мога ли да запаля една от твоите цигари?

Погледаха Дениз и Ким.

Сетне семейства Бейкър и Коул.

Наблюдаваше го как натиска някакъв бутон на дясната видеоуредба, слага касетата, натиска друг бутон и щрака превключвателя към централния пулт.

Започнаха да се гледат на втори монитор.

— Олеле, колко съм дебела!

— Нищо подобно, прекрасна си…

— О, мили, колко ми беше хубаво — шепнеше тя, легнала напряко на кревата, ръката му галеше дясната й гърда, главата му почиваше на лявата.

Взе ръката й, тя стана и се намести на коленете му.

Наблюдаваха Кей и Пит.

На другата сутрин реши да си остане вкъщи, макар че бе петък и не го бе планирала за домашен ден, но просто не можа да стане навреме.

— Следобед ще излизам — заяви той, облакътен на барчето. Следеше кифлите в микровълновата фурна. Фелис се бе изкатерила на гърба му и душеше шкафовете.

— Толкова по-добре. — Наля кафе. — Имам страшно много работа. Къде ще ходиш?

— Амиии… в центъра. — Усмихна се. — Коледни занимания. Не е свързано с някого, когото познаваш.

Помогна й да разтребят. На вратата се целунаха.

— Обади ми се, преди да излезеш.

— Обичам те.

— Аз те обичам, Пит! — Загледа го в очите.

Целунаха се.

Обади се на Сара и я помоли да отложи срещите й, да я извини и да ги определи за друг ден.

— Да не си болна?

— Не. Просто съм по-изостанала с четенето, отколкото си представях.

Без да се смята параноята.

Не беше започнала да купува и подаръците за Коледа.

Седна да чете на бюрото. Фелис спеше на кревата.

Обади й се в един часа и трийсет и седем минути.

— Как е положението?

— Напредвам.

— Имам лоша новина. Алекс го изхвърлиха.

— По дяволите! Какви мръсници!

— На практика целият отдел се съюзи срещу него.

— Как го приема?

— Спокойно, но Бабет е в истерия. Аз излизам. Ще се върна към пет.

— Тъкмо смятах да сляза и да погледам, докато изям едно кисело мляко.

— Искаш ли? Ще ти оставя ключа зад огледалото.

— Ако го оставиш, ще дойда.

— Нали знаеш как да я включиш?

— Да.

— Ще се видим към пет. — Прозвуча целувка.

— Обичам те. — Върна му целувката.

— И аз. — Целувки.

Затвори телефона.

Поседя, загледана в страницата пред себе си.

Замисли се какво да му купи за Коледа. Може би нещо за прекалено голите стени на апартамента.

Чете още няколко минути, изгаси лампата и включи телефонния секретар. Стана, отиде в банята и се изми. Взе ключовете.

Каза на Фелис, че скоро ще се върне.

Слезе пеш до тринайсетия етаж.

Напук на всичко не изглеждаше зле. Повдигна долния ъгъл на позлатената рамка на огледалото от стената на черно-бели карета. Не успя да улови ключа и той изтрака на масата, като одраска лакираната й повърхност. Наплюнчи пръста си и потърка драскотината. Не можа да я махне.

Отключи тринайсет Б и влезе.

Като затвори вратата, запали лампата в антрето и пъхна ключа в джоба си. Погледна зеления блясък на екраните в хола, надникна в кухнята и през открехнатите врати на тъмната баня и сумрачната задна стая. Влезе в нея. През тесните ленти на щорите се процеждаше слънчева светлина и осветяваше работната маса с разхвърляните по нея инструменти и части от разглобени монитори, металната кутия на трансформатора в ъгъла до прозореца, бучащата машина, кашоните, дървени стърготини и парчетии…

Приближи към средния дрешник и разтвори сгъваемите врати. Посегна и бутна шперплатовата врата. Наведе се и мина между дрехите и през другата сгъваема врата. Озова се в слънчевата синьо-бежова спалня. Щорите бяха вдигнати почти догоре, прозорецът бе отворен по няколко сантиметра от двете страни.

Огледа разпръснатите из стаята дрехи.

— Пит?

Запъти се към вратата. Надникна през антрето в хола — видя края на кожения диван и синьото небе над сградата срещу парка.

Затвори. Обърна се към стената и клекна.

Опипа паркета пред себе си. Дървените парчета бяха гладки и плътно прилепнали. Започна да ги бута и натиска. Нищо не помръдна и не поддаде.

Пробва лайстната до стената над паркета — висока десетина и дълга около осемдесет сантиметра, хвана я и я задърпа. Не помръдна, въпреки че се появи тънка цепнатина, която я отдели от стената. Натисна единия и край, сетне другия.

Припомни си движението му. Повдигна.

Лайстната помръдна и излезе. От двете й страни имаше улеи, които се плъзгаха в металните езичета на вратите към антрето и дрешника.

Остави я на пода до себе си, улови сивата метална дръжка, която надничаше от отвора, и изтегли широко и плитко чекмедже от сив метал. Вътре видя пари — пет пачки с книжен бандерол — три със сто и две с петстотиндоларови банкноти. Имаше и кафява кожена чантичка колкото кутия за пури и пликове с касети.

Най-отгоре лежаха три черни калъфа.

Взе единия — на етикета на гърба му пишеше К.

Следващата касета с надпис К2 бяха гледали предната вечер. Отмести я. На долната пишеше Р. Роки?

На долния ред лежаха четири касети — Н, Н2, Н3 и Б.

Което я озадачи, докато се сети, че Уилям Г. Уебър, двайсет и седем годишен, беше Били Уебър.

Стоеше клекнала и гледаше касетите в ръцете си.

Боеше се, че в крайна сметка страда от параноя.

Трябваше да си определи повече от двайсет минути за път. Беше петък и наближаваше Коледа, минаваха едва по Седемдесет и втора улица, а часовникът вече показваше два без пет.

Слава Богу, поне таксито беше от старите модели — просторно, а на свалената допълнителна седалка можеше да си сложи краката. Радиото се чуваше добре. Е, и да закъснееше, щяха да го почакат…

Отиваше в галерията „Пейс“ да избере между две картини на Хопър. След това щеше да се отбие в „Тифани“.

Усмихна се, краката му бяха вдигнати, ръцете скръстени.

Приятно беше да си я представя как гледа сама. Едната му любов се забавлява с другата…

Можеше ли някога да си представи, че ще намери жена, с която да я сподели, на която да я повери за известно време? Толкова съвършена и любеща жена. Колко прав се оказа, като пое риска да й покаже всичко. Въздъхна. Имаше ли по-голям щастливец от него?

А само преди няколко вечери трепереше на ръба на пропастта благодарение на оня мръсник Сам. Какво преживя само, когато изневиделица го заразпитва за Наоми. Ужас!

Слава Богу, успя да я убеди, че не крие нищо. Снощи го потвърди, беше толкова открита и съпреживяваща — поиска да види записа на тяхната любов и как хубаво откликваше на всяка сцена…

Две неща направи за първи път — видя себе си и него, а сега гледаше сама…

Свали крака от седалката.

Наклони се напред, сърцето му се вледени.

Извърна се и погледна навън. Срещна погледа на един доберман, който се возеше в лъскава черна лимузина, опрял лапи на отворения прозорец.

Обърна глава. Отдясно бавно се изнизваше Музея „Фрик“.

Би ли могла да го проследи, докато вади касетата?

Разбира се, глупако.

Затова ли бе пожелала да я гледа? Дали по някакъв начин не бе отгатнала истината за Наоми, цялата истина? Вероятно се беше досетила, че той бе записвал и нея и държи касетите на едно място, беше тъй дяволски умна.

А сега гледаше сама, в домашния си ден, също за първи път в петък, а бележката с адреса, деня и маса на срещата му стоеше на видно място. Не бе написал „Галерия «Пейс»“, защото щеше да се сети какво възнамерява да й купи.

По дяволите! Само допреди две секунди се чувстваше на седмото небе, а изведнъж се срути в бездната на параноята.

Наведе се и се втренчи през замъглената пластмасова преграда и предното стъкло към четирите лавинообразни потока от коли и автобуси, прострени надолу по Пето Авеню.

— Господи, какъв невероятен хаос!

— Днес е ден за спазване правилата за движение — обясни шофьорът.

Пое въздух и го издиша със свистене.

— Проклет град!

Облегна се. Вдигна крака на седалката. Заразглежда рийбоксите си. Поигра си с ресните на шалчето, заслуша се в музиката. Чувстваше се вътрешно вледенен.

Начинът, по който следеше ръцете му, когато сложи касетата и включи видеоуредбата към системата…

Дали точно в този момент не слагаше някоя касета. Може би Н3?

Клаксоните наоколо не млъкваха. Колите не помръдваха.

— Да завия ли през парка? — запита шофьорът.

Пусна касетата на бързи обороти, зад белите линии банята беше празна, бастунът стоеше облегнат на вратата на кабинката с душа. В горната част на екрана нещо се мярна и изчезна.

Спря и върна малко назад.

Банята беше празна, бастунът стоеше, облегнат на вратата на кабинката с душа, звукът на водната струя ясно се чуваше. От дясно на ляво пред вратата на антрето се появиха крака в джинси и маратонки.

Върнаха се и клекнаха.

Натисна паузата. Пит.

Стоеше, клекнал до вратата, облечен в раирана фланелка за ръгби, с ръка на пода пред себе си, сякаш търсеше паднала монета.

Включи видеоуредбата, без да сваля очи от него. Остави нещо, изправи се, мина встрани и изчезна.

Гледаше празната баня. Не можа да различи какво беше оставил на черния под, на няколко сантиметра от вратата, до изтривалката. Но каквото и да беше, той се криеше там, в апартамента на Хюбърт „Роки“ Шиър. Готов да го убие.

Пит! Нейната любов, нейното щастие!

Затвори очи.

Отвори ги. Видя как вратата на кабинката се отваря и ръката на Шиър сваля хавлията от закачалката.

Включи на бързи обороти, докато омотаваше хавлията около себе си, вдигна увития с найлонов илик крак над прага на кабинката, взе бастуна и го прехвърли в дясната си ръка. Пристъпи напред и спря на изтривалката с наведена глава. Наведе се, опрян на бастуна и левия крак, вдигна назад гипсирания и посегна надолу с лявата ръка. Обърна глава към вратата в момента, когато Пит с две ръце му нанесе удар с някаква блестяща палка. Изключи звука, затвори очи и завъртя креслото.

Дланта й бе свита в юмрук, хапеше кокалчето на палеца си.

Беше убил и другите, нямаше начин. Страхувал се бе, че Шиър, който бързо се ориентираше… щеше скоро да се добере до истината.

Отвори очи и видя синьо-бялото трептене на левите екрани. Крис и Сами, Пам, Джей, Лорън. На кушетката на доктор Палм лежеше непознат мъж.

Пое дъх.

Погледна втори монитор. Стоеше наведен над главата и раменете на Шиър, разкрачил крака от двете страни на гърба му. Шиър лежеше с разперени ръце и крака. Около главата му проблясваше нещо като ореол — лицето бе потопено в метален леген.

Давеше го…

Завъртя се, посегна и спря касетата. Отвори касетофона и я извади. Сложи я в калъфа. Погледна другите касети на пулта.

Сините цифри показваха два часа и шест минути. Имаше достатъчно време да погледа малко от Н3 и Б, той тъкмо пристигаше на Петдесет и седма улица, където отиваше.

Все пак можеше да се върне бързо и да я изненада, както беше ставало в толкова готически и съвременни трилъри. Всичко бе възможно — отлагане или прекъсване срещата по някаква причина и какво ли още не. По-късно полицията щеше да гледа Н3 и Б, сега трябваше да се измъкне и да изнесе касетите — вън от апартамента и вън от сградата. Щеше да му остави бележка, че непредвидено й се е наложило да излезе, за да не се уплаши и избяга или да извърши нещо още по-лошо.

Очевидно бе луд. Нямаше друго обяснение. Социопат въпреки чара, чувството за хумор и любовта, която й бе дал, защото без съмнение той я обичаше. Убийствата вероятно са били предизвикани от необходимостта да запази камерите в тайна. Пазеше шестмилиондоларовата си играчка, своята рожба, която тя тъй леко и бързо бе възприела.

Наведе глава и леко я потърка.

Стана, прокара пръсти през косата си и пое дъх.

Погледна касетите.

Тръгна надясно и блъсна креслото му, за да го отмести. Отвори долното чекмедже и извади седем касети.

Размени касетите в калъфите им, без да спира да мисли какво да му напише в бележката и къде ли се намира най-близкият полицейски участък. Стараеше се да не си представя ареста му и реакцията на журналистите — заглавия, микрофони, публични разкрития. Провери още веднъж касети К1 и К2, те нямаше да отидат в полицията, щеше да ги скрие горе, а по-късно да ги унищожи. Взе химикалка и леко беляза новите им калъфи.

Пренесе купчината подменени касети през антрето в задната стая и през дрешника в спалнята му.

Клекна и нагласи плиткото сиво чекмедже, както го беше намерила — Н и Б на дъното, К и Р отгоре до кафявата кожена чантичка, пликовете и пачките със сто– и петстотиндоларови банкноти.

Надникна в чантичката — златни монети в специални легла. Затвори я и бутна чекмеджето на мястото му. Вмъкна лайстната и я натисна силно към пода.

Изправи се и отвори широко вратата. Чудеше се доколко парите му, никога необсъжданите му пари, бяха смекчили преценката й, бяха я заслепили за неща, които иначе би забелязала.

Върна се през дрешниците, като плътно затвори всички врати, през които мина.

Прекоси антрето, влезе в хола и приближи до пулта. Подреди една върху друга касетите, които й трябваха. Притегли листчетата и взе химикалката. Стоеше наведена над пулта и се мръщеше. Внезапно свикано съвещание, на което не можеше да не присъства? Съмнително…

Вдигна поглед, мъчеше са да измисли нещо по-убедително и внезапно срещна очите му — качваше се с асансьор две заедно с някаква жена. Видя палтото и раираното шалче. Вцепени се. Включи го и на втори монитор, но той остана тъмен. Напипа превключвателя.

Стоеше в асансьора с болезнен вид и разтриваше врата си. Палтото му бе разкопчано. Прислужницата на семейство Стангърсън се придвижи към вратата, готова за слизане на десетия етаж.

Изтърва химикалката, отвори долното дясно чекмедже, грабна касетите и ги сложи до останалите. Затвори го, подреди креслата и листчетата, включи доктор Палм на първи монитор, усили звука и тръгна към антрето. Върна се, наведе се и изключи видеоуредбата. Изтича и отвори вратата, в момента, когато той излизаше от асансьора.

— Какво има — запита тя.

Той премигна и потърка врата си.

— Таксито катастрофира. — Гласът му трепереше.

— Божичко! Добре ли си? — Пристъпи към него.

— Не знам. Приближи я, докато вратата на асансьора се затваряше. — Май съм добре. Ударих си главата и известно време виждах всичко двойно, но вече ми минава. — Примижа няколко пъти.

— Удари ли си врата?

— Да. Малко.

Обърна го с гръб към себе си. Той смъкна шалчето, докато тя леко заразтрива врата му.

— Ръцете ти треперят.

— Още като те видях в асансьора, разбрах, че е станало нещо. Пък и много бързо се върна. Как стана?

— Един шофьор потегли от паркинга, без да се огледа, и ние се блъснахме в него. На Пето Авеню, близо до Седемдесет и девета улица. От Ню Джърси, разбира се. Таксито ми беше от старите и имаше достатъчно място да политна силно назад и да се ударя. — Тропна с крак и пое дъх през зъби.

— Горкичкият… — рече Кей и продължи да го разтрива.

— Колата беше чисто нов „Мерцедес“.

— Пострада ли някой?

— Пътничката в „Мерцедеса“. Кракът й беше счупен.

— Трябва да идеш на лекар.

Обърна се.

— Ако утре нещо ме боли, ще отида.

— Имаш ли добър лекар?

Кимна.

Спогледаха се. Докосна ръба на разкопчаното му палто.

— Бедният Пит. — Усмихна се и го прегърна.

Той се притисна към нея.

— Трябваше да отида да поседна някъде, докато се оправя. Глупаво беше да се връщам.

— Не. Постъпил си правилно.

Усмихнаха се един на друг и се целунаха.

Влязоха в тринайсет Б. Той затвори вратата.

— Изяде ли си киселото мляко? — запита Пит, докато си събличаше палтото. Примижа от болка.

— Ох, миличък — рече Кей и пое палтото зад него. — Не, току-що слязох. Веднага след теб се обади Норман. След малко трябва да ида в издателството.

— Тъй ли? — Обърна се и взе палтото от ръцете й.

— Тъкмо се канех да ти пиша бележка. Поканил е Ан Тейлър да дойде в четири часа и иска да присъствам. Не е доволна от досегашните си издатели.

— Ще бъде чудесно, ако успеете да я включите в списъците си. — Търкаше пуловера върху рамото си.

— Нали? Той смята, че имаме добри шансове. Познават я с Джун от години. — Отиде в кухнята.

— Дай и ма мен едно.

Погледна в хладилника.

— Лимоново или къпиново?

— Къпиново. Доктор Палм има нов пациент.

— Знам. — Извади две млека, затвори с лакът хладилника и взе лъжички и салфетки.

Когато влезе в хола, той седеше на креслото, прилепил телефонната слушалка в бузата си. Усмихна се, когато сложи пред него салфетката, кофичката с мляко и лъжичката.

— Обажда се Пит Хендърсън. В два часа имах среща. Да.

Тя седна и остави своите салфетка и лъжичка, загледана в големите монитори.

— Току-що претърпях злополука. — Говореше, притиснал с рамо слушалката. — На път към вас. Малко не съм добре. Не може ли да отложим срещата за понеделник по същото време?

Отвориха кофичките и погледаха големите монитори. Доктор Палм говореше:

— Щом всичко е толкова неопределено, защо сте тук?

— Идеята е на Линда — отговори мъжът от кушетката.

— Още по-добре. Съжалявам за днес. Довиждане. — Затвори телефона. Отбеляза нещо на най-горното листче. — Продават рисунки върху кадифе.

Тя подсвирна.

Изядоха киселото мляко. Гледаха доктор Палм, Лорън, Джей, Хофманови.

— Трябва да тръгвам. — Събра кофичките с лъжичките и салфетките. — Сигурен ли си, че си добре?

— Да. — Свали ръка от врата си, без да отмества поглед от мониторите.

— Очите ти в ред ли са?

Кимна.

— Ще се върна до шест часа, ако не отидем да пийнем нещо. — Наведе се и го целуна по врата. Вдигна лице към нея. Целунаха се по устните.

Отиде в кухнята, хвърли кофичките и салфетките в боклука, изми лъжичките и ги остави да съхнат. Мина през антрето и отвори вратата.

— А, ключът!

— Задръж го, скъпа. — Завъртя креслото. — Резервен е.

Погледна тъмния му силует пред синьо-белите екрани и зелената лампа, без да вади ръка от джоба си.

— Merci. Справедливо е, след като ти имаш ключ от моя апартамент.

— Точно това имах предвид. — Изпрати й целувка. — Надявам се, че срещата ще е успешна.

— Благодаря. — Върна му целувката. — Вземи една дълга, гореща вана. Иначе утре ще си схванат.

— Права си. След малко, само да видя как ще реагира Джей.

Усмихнаха се съучастнически. Тя отвори вратата и излезе.

Затвори отвън.

Отиде до асансьорите и докосна бутона. Пое дъх.

Дали не лъжеше отново? Беше ли се върнал, защото се страхуваше да я остави да гледа сама? Но в такъв случай нямаше да й повери ключа, нито пък да й го даде сега. За лъжеца над лъжците не беше трудно да измисля обяснения…

Наистина изглеждаше раздрусан. И връщането вкъщи „при мама“ беше психологически издържано. Слава Богу, че не беше се изкушила да гледа по-дълго време и бе успяла да затвори скривалището. Касетите, истинските касети, бяха на сигурно място в чекмеджето, едва ли щеше да ги гледа сега.

Вероятно наистина е отивал към художествена галерия. Петдесет и седма улица беше пълна с тях. Без съмнение щеше да й купува Хопър или Магрит. Въздъхна и поклати глава.

Усмихна се на камерата в асансьора.

Трябваше да остане спокойна и да действа, сякаш отиваше на среща с Норман и Ан Тейлър, а може би и с други хора. Нищо не биваше да го разтревожи, ако я наблюдаваше. Изключено бе да се обади в полицията, щеше да се качи при нея, преди да вдигне слушалката. Пряк сблъсък беше последното нещо, което й се искаше.

Фелис се отърка в глезена й, докато залостваше вратата.

— Здравей, миличка. — Вдигна я, целуна я по нослето и я сложи на рамото си, потупа я по гърба и влезе в спалнята. Червената лампичка на телефонния секретар светеше. Ако я наблюдаваше, можеше да я види на монитора.

Пусна Фелис на леглото и отиде към бюрото. Индикаторът показваше едно съобщение. Натисна бутона, като се молеше да не е Сара с някаква издайническа вест.

Женски глас от „Блумингдейл“ съобщи, че за съжаление масичката за кафе ще закъснее още две седмици.

Пусна радиото и отиде до прозореца. Загледа се в сивото небе над кафеникавия парк. Фелис скочи на перваза и я побутна по коляното. Почеса я по главата. Говорителят съобщи за стрелба в метрото. Запъти се към дрешника, като разкопчаваше ризата си. Отвори вратите.

Избра синята вълнена рокля — подхождаше както за Ан Тейлър, така и за полицията. Положи я на леглото, като отмести Фелис. Извади от чекмеджето чорапогащник, пликчета и сутиен.

А душ?

Щеше ли да забележи, ако не се изкъпеше? Нямаше ли да му се стори странно? Нямаше ли да се зачуди защо пропуска проклетата баня?

Ако я наблюдаваше…

Съблече се. Говорителят съобщаваше за снежна вълна, задаваща се от Пенсилвания. Очакваше се обилен снеговалеж. Затвори радиото.

Влезе в банята. Сложи шапката на косата си. Фелис драскаше в панерчето.

Облегна се на вратата на кабинката, хвана крана „Ар Деко“ и го завъртя. Близнакът му от тринайсет А или Б положително беше блеснал на бухалката-убиец. Полицията вероятно ще съумее да открие следи по него, поне някакви микроскопични драскотини.

Опита водата. Направи я по-гореща.

Пристъпи в кабинката от черно стъкло и затвори вратата.

А сега — бързо. Докато се сапунисваше, се чудеше как можа този Пит, когото бе обичала и все още обичаше, мразеше и жалеше, да се превърне в човека, нанесъл зверския удар и заел се да дави Шиър на пода…

Вероятно бе организирал всичко и разчиствал следите часове наред — всичко беше записано. Важно събитие — в нощта преди прекрасната утрин, когато беше обикаляла езерото и срещнала Сам. Как ли щеше да го смае! Не намаля ли светлината зад замъглената врата?

Забърса я с ръка и надникна. Банята бе празна.

Въобразяваше си.

Изплакна сапуна. Спокойно. Отиваше на среща с Норман и Ан Тейлър. И с Джун, разбира се.

Отвори вратата и откачи хавлията от закачалката.

Избърса се, свали шапката, окачи я на крана и излезе. На пода до изтривалката нямаше нищо.

Доизсуши се пред умивалника и погледна в огледалото, а не към лампата зад себе си.

Отиде в спалнята, седна на леглото и обу чорапогащника. Изправи се и го опъна нагоре по краката и ханша си. Сложи сутиена, закопча го и отиде до прозореца.

Гледаше сивото небе. Положително бе на сняг. Повърхността на езерото се бръчкаше от вятъра. Няколко бегачи тичаха по пистата зад него.

Премести се в края на прозореца и дръпна шнура. Бяло-зелените кретонени пердета се съединиха в средата, като докоснаха ръба на перваза, на който нямаше нищо освен телескопа.

Върна се в банята и си сложи лек грим. Трябваше да му каже, че отива да помага на Рокси да мести мебелите.

Мислеше за хаоса, който й предстоеше — съдебен процес, пираните от информационните средства, изпаднали в еуфория от тлъстата плячка, ръфащи не само Пит, но и нея — жена на средна възраст, хлътнала по хлапак. С колко лицемерно съчувствие от страна на мъже и жени щеше да се сблъска, колко шушукания зад гърба си щеше да изтърпи. Копнееше да поговори с Рокси. („Възникна малък проблем, Рокс, Пит е убиец.“) Далечният вой на полицейски сирени се засили някъде откъм Медисън.

Открои се на фона на клаксоните и се задържа точно под прозорците. Сирената спря, чу се ръмженето на двигателите.

Запъти се към хола, като си разресваше косата. Застана до прозореца, опряла ръка в средата на бронзовата рамка. Прилепи чело към стъклото. Далеч долу святкаха червени лампи, пред „Уелс“ стояха пожарни, дребни фигурки се суетяха около входа.

Огледа червената фасада на хотела и покрива му — нямаше нито дим, нито пламъци.

Слава Богу, тревогата беше фалшива. А и шумът щеше да отвлече вниманието му.

Отиде до края на прозореца и дръпна шнура. Белите копринени завеси се съединиха, като докоснаха ръба на перваза.

Отби се в кухнята, затегна крана на чешмата и пак влезе в банята.

Както дооправяше косата си, се сети, че за случая сигурно щяха да се напишат много книги, жалко, че „Дайадъм“ нямаше истински автор на криминални романи. Макар че… ще не ще, като главно действащо лице, щеше да се окаже във фантастична позиция за преговори. Ако някое от големите имена склонеше да дойде при тях…

Положително и тази ситуация имаше добрите си страни…

Влезе в спалнята и взе пликчетата. Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката от апарата на нощното шкафче.

— Ало? — Готова беше да прекъсне Сара.

— Здрасти.

— Здрасти. Какво става долу?

— Фалшива тревога.

— Какво има?

— Кей… не ти разрешавам да излизаш и да разговаряш по телефона.

Остана права, здраво стиснала слушалката.

— Не разбирам.

— Мила, моля те… знаеш много добре. Касетите. Слушай.

Вслуша се. Чу мъркане.

Заоглежда се към прозореца и вратата.

Не беше виждала Фелис от… преди да влезе в банята.

Пое дъх. Обърна се и седна на ръба на леглото.

— Пит, моля те, не я мъчи.

— Лежи в скута ми и гъделичкам ушите й с японско ножче. Знаеш ги, нали? Приличат на химикалка, но на върха си имат фино острие. Използвам ги за етикетите. Клъц — рижото ушенце… Клъц — бялото ушенце…

— Пит, моля те…

— Не искам да го правя, но ако не изпълняваш нарежданията ми, ще бъда принуден. Нуждая се от време да премисля нещата.

— Добре. Ще имаш всичкото време, което ти е нужно. — Извърна се и погледна нагоре към полилея. — Само не я мъчи. Знам, че не можеш, та ти толкова я обичаш. — Гледаше в хромираната зеница към обърнатото си отражение, залепнало за обърнатото легло, хванало бялата точка на слушалката.

— Ако ме принудиш, ще го сторя, Кей. Обещавам ти.

— Ще имаш всичкото време, което ти е нужно — заяви тя на полилея.

— Канеше се да отидеш в полицията, нали? Ако се бях прибрал пет минути по-късно, онези сирени щяха да бъдат за мен.

— Не. Не бях решила какво да правя. Исках да изляза и да помисля, без да ме наблюдаваш.

— Не ме баламосвай, Кей. Смятала си да занесеш касетите в полицията и затова си ги разменила.

— Щях да ги скрия тук. Не знаех какво да правя. Исках да поговоря с теб, да чуя защо си извършил всичко това, да се опитам да разбера, но се уплаших. Стори ми се, че ако касетите са при мен, ще съм по-спокойна. Затова се канех да ги взема.

— Ще правиш каквото ти кажа, иначе Фелис ще пострада. Видях коя касета си гледала и докъде — не беше я превъртяла, значи вече знаеш, че ако трябва да свърша нещо, аз го върша.

— Да — рече тя на полилея. — Знам.

— Трябва ми време да помисля. Можеш да се облечеш и да работиш, ако искаш. На леглото, за да те виждам по-добре. Ако позвъни телефонът, няма да го докосваш. Включи телефонния секретар. Ще вдигаш слушалката само ако съм аз. Разбра ли?

— Да.

— Ще можеш ли да чуеш кой се обажда?

— Да.

— Ще поговорим след малко. Сложи си джинсите или нещо друго.

— Таксито ти наистина ли катастрофира?

— Не. Внезапно ме осени прозрение какво възнамеряваш да правиш. А знаеш ли къде отивах? Да ти купувам Хопър. Разбра ли сега докъде я докарахме.

— Не хвърляй вината върху мен.

— Защо не, не си ли позволи да си навираш носа в личните ми работи? Каква ирония! Е, поне сега сме горе-долу квит. Хайде, обличай се. И помни, не пипай телефона, ако не съм аз. Няма да ставаш, без да питаш. Няма да правиш нищо… което би могло да… разклати лодката. Ще те наблюдавам неотлъчно.

Горе-долу квит…

С изключение на няколкото убийства от негова страна и заплахата срещу Фелис с ножчето, стига отново да не лъжеше.

Едва ли, щом бе намерил сили да постъпи така с Шиър.

Потрепери. Надяваше се, че може да мине за реакция на книгата, която бе разтворила пред себе си. Спокойно…

Докато имаше желание да говори, докато премисляше, всичко можеше да свърши мирно и тихо, без да пострада нито Фелис, нито тя, нито пък той. Не можеше да си позволи да я убие и да го представи за нещастен случай или самоубийство. Смъртта на Шиър бе твърде скоро. А ако възникнеше съмнение за убийство, той, любовникът й, щеше да е главният заподозрян. Щяха да открият, че е собственик на сградата, да намерят екраните в тринайсет Б и камерите, всички смъртни случаи щяха да се разследват отново. Не можеше да не се сети сам, ако не, тя щеше да го подсети. Единствената му възможност бе да се предаде, да наеме някой суперадвокат и да пледира невменяемост в съда.

Но би ли разсъждавал така луд човек?

Ако побегнеше, щеше да я настигне по стълбите или в асансьора. Ако се обадеше в полицията или хвърлеше стол през прозореца, щеше пръв да дотича с резервния си ключ…

А Фелис мъркаше в скута му…

Проклет да е. Не можеше да няма начин да го надхитри, ако не се съгласеше с доводите й…

Мислѝ като в готически роман…

Гледаше я как се преструва, че чете.

Можеше да се обзаложи, че крои как да го накара да отиде с нея в полицията и да се предаде. Да пледира невменяемост.

За какъв дявол й трябваше да си тика носа където не й беше работата? Можеха да имат всичко на света и изведнъж — край.

Нямаше съмнение как трябва да постъпи, независимо от това дали го искаше, или не.

Тя просто не му оставяше място за избор.

Но как?

Вероятността да се измъкне с нова инсценирана злополука или самоубийство толкова скоро след смъртта на Роки беше под едно на милион. А в момента, в който ченгетата започнеха да душат за убийство, той щеше да е първият заподозрян. Приятелят и съпругът винаги се смятаха за най-съмнителни (и не без основание, нали, татенце?). Всичко щеше да излезе наяве, всичко…

Освен ако…

… ченгетата не решат, че я е убил някой друг… Трябваше да бъдат сигурни, че друг е…

Погледна наляво.

Докосна бутона на три Б и бутон едно.

Фелис се размърда в скута му. Вдигна ръка, котката скочи на пода и започна да души наоколо.

Остави японското ножче на пулта. Лапна няколко желирани бонбона.

Облегна се, дъвчейки, и се загледа в големите монитори.

Сам на първи, тя на втори…

Една-две минути му бяха достатъчни да състави схемата.

В общи линии, без подробности.

Съществуваха два основни проблема — можеше ли да я остави без наблюдение за петнайсет-двайсет минути вечерта, когато Сам щеше да ходи на театър. И щеше ли да успее да я задържи под контрол до утре вечерта — най-краткия срок, в който можеше да се организира.

Успехът значеше спасение. И то много елегантно, в пълния смисъл на думата. С един куршум — два заека.

Наблюдаваше ги.

На първи монитор Сам блъскаше по клавишите на вехтата пишеща машина. На втори — Кей обръщаше страници.

Част трета

Глава единайсета

Затвори книгата. Свали очилата и погледна към тавана.

— Бих искала да ида в кухнята и да си направя кафе.

Седеше на леглото, втренчена в полилея.

Премести поглед върху книгата.

Телефонът звънна.

Обърна се към нощното шкафче — часовникът показваше четири часа и двайсет и две минути. Второ позвъняване.

Сложи очилата на шкафчето, а книгата — на купчината под него. Трето позвъняване — апаратът на бюрото щракна. Прокара пръсти през косата си.

— Ало — заговори гласът й. — Не съм в състояние да се обадя в момента, но ако оставите съобщение, като чуете сигнала, ще ви се обадя при първа възможност. Благодаря.

Сигналът тъничко изпищя.

— Аз съм.

Вдигна слушалката.

— Мога ли?

— Изчакай да се изключи апаратът.

Въздъхна. Заоглежда пердетата, бюрото, полилея. Малката Кей с телефон в ръка…

Пиии…

— Да, можеш да си направиш кафе. Не затваряй телефона, остави слушалката на леглото. Няма да мога да те наблюдавам в кухнята, но държа под око фоайето. Ако се обадиш по вътрешния телефон, ще видя Тери да се обажда. В момента, в който каже: „Да, госпожице Норис“, Фелис ще пострада, а ако…

— Няма да правя кафе. Ще си сипя вода в банята. Предполагам, че това ми е разрешено.

— Щом искаш кафе, пий. Само не пипай вътрешния телефон. Ясно ли е?

— И през ум не ми е минало.

— Действай.

Остави слушалката и стана.

Отиде в кухнята и запали лампата. Когато флуоресцентните лампи светнаха, загледа купичките за храна и вода в ъгъла и възглавничката за нокти на стената.

Телефонът, вътрешният телефон…

Напълни чайника с вода, сложи го на печката и засили пламъка. Сложи си лъжичка нес кафе в чашката с голяма кафява буква К, изписана отстрани.

Стоеше и гледаше шушнещия чайник. Хвърли бегъл поглед към стойката с ножовете. Внесе чашата в спалнята. Взе слушалката, седна и я притисна към ухото си.

— И аз си направих кафе.

— Много мило. Ще пируваме заедно. — Пийна една глътка.

— Скъпа, извинявай, но ми трябва малко време. Не знам какво, но дяволите, да предприема…

Извъртя се и качи свития си крак на леглото, погледна полилея. Поклати глава и въздъхна.

— За Бога, Пит, защо постъпи така с Шиър? Страх те беше, че ще се сети за камерите ли? — Продължи да гледа тавана. — Затова ли, Пити?

Въздишка.

— Да… Той възнамеряваше да посети изложбената зала на „Такаи“. Щеше да види полилеите или тяхна снимка и да вдигне шум до Бога.

— И тогава всички смъртни случаи щяха да бъдат преразгледани…

Гледаше в тавана с чашата в едната ръка и слушалката в другата.

— Не смятам да говоря повече по този въпрос. Утре ще вземеш да изпееш всичко в съда.

Пийна и погледна нагоре.

— Пити, знаеш, че не можеш да продължаваш така. Рано или късно ще те хванат и колкото по-късно, толкова по-зле.

— Искаш да се предам…

— Да. Смятам, че това е най-разумно. Ще се отчете като смекчаващо вината обстоятелство, сигурна съм. Можеш да наемеш най-добрите адвокати. Ще се бият кой да те защитава при такъв шумен процес.

— Да, безспорно, шумът ще бъде невероятен. Можеш ли въобще да си го представиш?

Въздъхна и сви рамене.

— Въпреки това не виждам друг изход. Този е единственият. — Пийна, загледана в полилея.

— Мога и да се хвърля от прозореца.

— Не говори така, миличък, недей! — Наклони се напред и поклати глава. — Ако си направил всичко заради камерите, а в крайна сметка това е така, нали? — Погледна полилея. — Нали?

— Да…

— Скъпи, сигурна съм, че като се вземе предвид коя е майка ти и въобще… един добър адвокат би могъл… да състави убедителна теза за… невменяемост…

— Да не искаш да прекарам остатъка от живота си в лудница? В една стая с някой олигавен идиот?

— Не целия живот. Може би само няколко месеца, ако се оправиш. Толкова си млад, имаш бъдеще. И ще си жив. Не говори за хвърляне през прозорци. Това е най-глупавото нещо, което можеш да направиш.

— По дяволите! Трябва да помисля, такова решение не се взема лесно…

— Разбира се. Не бързай. И без това нямах намерение да излизам довечера. — Усмихна се. — Защо не ми донесеш Фелис? Сигурно е гладна. — Продължи да се усмихва на полилея.

— Не. Ще я задържа. Иначе ти ще вземеш решението вместо мен. А аз искам сам да определя съдбата си.

— Добре, разбирам.

— Имам с какво да я нахраня. Тя направо празнува. Души насам-натам. Сложих й вестник в банята.

— Може да пострада в задната стая.

— Затворих вратата. Добре е и ще бъде добре, докато не ме принудиш, Кей. Не се шегувам.

— Предавам се. — Кимна към тавана.

— Не е нужно да стоиш само на леглото. Просто не се доближавай до телефоните, прозорците и вратите. Ще ти се обадя след малко. Не пипай телефона, докато не чуеш гласа ми.

Линията прекъсна.

Обърна се и сложи слушалката.

Поседя, загледана в чашата.

Снегът беше започнал да вали. Във фоайето непрекъснато влизаха хора и го отупваха от раменете си.

Видя Сам да навлича балтона. Кей седеше в десния ъгъл на дивана, прегърнала обутите си в джинси колене. Босите й крака лежаха на възглавницата. Чистеше стъклата на очилата си, затъкнала зад гърба си ръкописа, който четеше.

Той разрови една Fortune Cookie3, измъкна листчето и го разгъна на синьо-бялата светлина. „Няма успех без много труд“.

Прав си, китаецо. Смачка го и го подхвърли на чинията.

Хапна от бисквитката, докато гледаше как Сам излиза от вратата за стълбището, върви по тъмната пътека, постлана на пода на фоайето, и говори нещо на Уолт, застанал до входната врата.

Кей посегна и остави очилата на масичката за кафе. Погледна към него и притисна колене към гърдите си. Въздъхна.

— Пит, обади се. Надявам се, че не си забравил номера.

Наблюдаваше как го гледа. Вдигна слушалката и докосна бутоните за автоматично набиране.

Даваше заето. Телефонът й звънеше. Посегна и задържа ръка във въздуха, загледана към него.

Пое дъх. Затвори телефона и включи подслушвателя.

При второто позвъняване тя се облегна. Играеше си с кончето на ризата си. Добър ъгъл за надзъртане в деколтето й.

— Ало, не съм в състояние да се обадя в момента, но ако оставите съобщение…

И осветлението беше подходящо.

Пиии.

— Привет, Рокси е. Там ли си? — Спусна крака, хвана облегалката на дивана, наклонила глава към антрето. — Пързалката отпада. Флетчър трябва да пътува за Атланта. Освен ако не решите да отидете без нас в случай, че изобщо сте имали такова намерение. Обади ми се. Чао. — Прозвуча целувка и апаратът се изключи.

Погледна го.

— Пит?

Вдигна слушалката и натисна автоматичното избиране.

Тя наведе глава и неподвижно зачака.

Телефонът звънна.

Облегна се на ръчката на дивана. Протегна крака и кръстоса глезени. Играеше си с копчето на ризата, докато телефонът звънеше и вървеше записа. Джинсите подчертаваха ханша и бедрата й. А триъгълничето между тях…

Пиии.

— Аз съм.

Посегна, взе слушалката и се облегна.

Зачакаха. Тя продължаваше да си играе с копчето, изтегната на дивана с кръстосани глезени и слушалка в ръка…

Пиии.

— Здравей. — Гледаше към него.

— Здравей. — Наблюдаваше я.

Тя въздъхна.

— Представях си какво ще стане. Шумотевицата. Пираните. Цели месеци, докато трае процеса, а и след него… Шушуканията зад гърба ми от всички страни — в службата, познати… — Въздъхна. — Колкото повече мисля, толкова по-ужасно ми се струва. — Погледна нагоре. Наблюдаваше я. — Скъпи, имам идея, която може да се окаже много сполучлив изход от положението.

— И каква е тя?

— Дръж се да не паднеш от изненада. Все мак мисля, че заслужава сериозно внимание.

— Държа се.

— Защо не се оженим?

Гледаше как го гледа.

— Права си. Изненада ме.

— От моя гледна точка освен всичко останало няма да се чувствам длъжна да информирам властите. Щом съпрузите не са длъжни да свидетелстват един против друг, от тях не може да се очаква и да доносничат, нали? Ти не си някакъв масов убиец, който избива хора за удоволствие или по призвание и може да продължава вечно. Бил си застрашен и си се защитавал, това е рационален мотив. Поне аз така си го представям. Ако греша, поправи ме.

— Продължавай. — Наблюдаваше я внимателно.

— Естествено, налага се да ти поставя някои задължителни предварителни условия. Първото е окончателно изключване на системата, без никакви пререкания, включително и от моя страна. Трябва да признаем факта, че някой винаги може да я открие или да се превърне по някакъв начин в заплаха за нас.

— А второто условие? — Не сваляше очи от нея.

— Не знам. Не съм го измислила още. Но, Пит, реално погледнато, ще можем ли някога да намерим по-подходящи партньори за себе си? Толкова ни е хубаво заедно, сексът е фантастичен… Въпреки всичко ти си оставаш ти, не мога току-така да променя чувствата си. Прерових цялата си душа. Изглежда, не съм толкова равнодушна към парите ти, колкото смятах. Второто условие вероятно ще включва голям апартамент на Парк Авеню и три прислужнички. — Усмихна се. — Какво ще кажеш?

— Звучи съблазнително… Но как мога да съм сигурен, че си искрена? Откъде да знам, че не ме баламосваш, и в момента, в който излезем от сградата, няма да се разкрещиш: „Полиция!“

Въздъхна, без да спира да играе с копчето на ризата си.

— Трябва сам да прецениш. Честно казано, първата ми реакция беше да измисля нещо, за да те заблудя. Но колкото повече мисля за журналистите, за процеса, който ще бъде най-шумният от години насам, за пропиляната част от живота ти… Кому е нужно? Станалото — станало, нищо не може да го поправи. Ако не се чувствах длъжна да се обадя… — Въздъхна и поклати глава. — Не, не те баламосвам, миличък. Не всички жени са актриси. Ще обмислиш ли сериозно този вариант? Лошото е, че вероятно ще трябва да се занимаваш с котки вместо с деца…

— Това е преимущество.

Разкръстоса глезените си, сгъна единия крак с коляното нагоре и го погледна, прилепила слушалка към бузата си.

— Какво щеше да ми купиш? Скица ли?

— Картина. Бяха ми приготвили две, от които да избера. — Наблюдаваше я.

Въздъхна и поклати глава.

— И аз смятах да ти купувам картина. — Не спираше да играе с копчето на ризата. — Или някаква разкошна фотография.

Наблюдаваше я.

— Имаш ли какво да ядеш?

— Ммм, не. На диета съм.

— Фелис яде скариди със сос от омари.

— Божичко, ще я разглезиш…

— Сега спи под пулта. На кожената възглавница.

Тя се усмихна. Потърка врата си отстрани. Примижа.

— Ооох. Толкова съм напрегната.

— Защо не вземеш вана?

Погледна го и се усмихна.

— Чудесна идея.

— Ще поговорим по-късно.

— Добре.

Наблюдаваше как го гледа.

Затвориха телефона.

Когато тя отиде в банята, той започна да се подготвя. Препрочете бележката, смени „приятел“ с „жиголо“, сгъна я внимателно. Изправи се и я пъхна в десния джоб на джинсите. Тя пълнеше ваната с пенеща се вода.

Отвори най-долното ляво чекмедже и намери кутия с хирургически ръкавици, извади две и ги сложи в левия джоб. Провери дали ключовете и монетите бяха у него.

Тя постави касета в касетофона си в спалнята. От китарата на Сеговия прозвуча акорд.

Погледа как се съблича.

Не обърна очи към него. Нито поглед.

Сякаш никой не би могъл да я види там, в уютната й спалня.

Както преди… Само че сега знаеше.

Колко бе съблазнителна…

Дали и тя не изпитваше удоволствие при мисълта, че го възбужда?

Съществуваше ли дори минимална възможност да не го баламосва, тя, с тези красиви гърди…

Журналистите наистина щяха да я сринат заради разликата във възрастта… А и кой не би предпочел да бъде богат вместо беден?

Стига, глупако!

Смъкна целофана от една касета, сложи я във видеокасетофона и започна да записва от момента, когато тя приближи вратата на банята, загърната в късия сатенен халат. Погледа с ръка на ключа. Намали осветлението.

Върна част от лентата и се взря в повдигнатото й лице. Усмихваше ли се? Приближи пълната с пяна вана и спря водата. Започна да прибира косата си, халатът се отвори срещу огледалото.

Провери екраните на три Б и три А. Лудата Сюзън седеше в хола, ядеше от поднос, поставен в скута й, и гледаше телевизия.

Прегледа синьо-белите редици. Нищо интересно.

Видя как пуска халата зад гърба си, вдига крак и го потапя в пяната.

Загледа се…

Свери ръчния си часовник с пулта — осем без десет. Обърна се, отиде в антрето. Надзърна през шпионката, отвори вратата, излезе и я затвори зад гърба си.

Отвори вратата към стълбището и пристъпи на площадката с черното число тринайсет и бялата флуоресцентна светлина.

Застана с ръка на перилото и погледна нагоре през процепа между етажите.

Разбира се, че искаше да го заблуди. Не можеше да съществува и капка съмнение.

Забърза надолу по зигзагообразните стълби на полуетажите, все по-дълбоко в сивия бетонен кладенец.

Отвори и трите части на дрешника, отдалечи се и заоглежда рехаво окачените дрехи. По дъното имаше обувки и куфари, горните рафтове бяха натъпкани със, сакове, кутии и купчини книги с меки корици.

„Самият аз имам“ — беше казал Сам една вечер, докато раздаваше картите, няколко седмици след като се нанесе. — „Преди време ревнив съпруг ми изпрати платени биячи. Без майтап. По-точно ревнив вдовец, тя беше мъртва. Актриса, която чуках години наред. Но и сега не се отказвам, ако нещо падне“.

Не беше го забравил.

Вторият опит излезе успешен — в тоалетен несесер с цип се мъдреше синьочер автоматичен пистолет „Берета“, увит в бял хотелски пешкир с мирис на смазка. Незареден. Намери два пълнителя — единият непокътнат, в другия имаше две празни места.

Претегли го с покритата си с хирургическа ръкавица ръка. В известен смисъл това бе още едно наследство от стария. Затъкна го в джинсите и издърпа пуловера отгоре. Потупа го. Пъхна неупотребявания пълнител в левия джоб.

Върна пешкира и другия пълнител в несесера, вдигна ципа и го сложи обратно на мястото му в дрешника. Щеше да го отвори пак, когато след това дойдеше да остави бележката до пишещата машина.

Затвори дрешника. Остави открехната само най-близката до антрето врата, както я беше заварил.

Седна на масата в хола и си погледна часовника — осем без три минути. Разгледа последните страници от дебелия ръкопис на Сам, за да види как пише на машина. Думите не го интересуваха. Мярна името „Теа“. След това щеше да измъкне тези страници и да ги унищожи. Никой нямаше да забележи.

Някои от буквите бяха по-тъмни — явно удряше тези клавиши по-силно, най-вече Б, Н и Х. Някои бяха зачукани с Х.

Извади бележката, която беше съчинил. Сложи лист от хартията на Сам във вехтия „Ремингтън“.

Заблъска кръглите черни клавиши, както правеше Сам.

Четвъртият опит излезе сполучлив:

До всички, които се интересуват,

Кей Норис ми даде известни обещания, от които по-късно реши да се отметне. Ще й дам още една възможност да зареже младия си жиголо. Ако прочетете настоящото, значи е отказала. И аз й обещах нещо. Винаги изпълнявам обещанията си.
С. Й.

Занесе я до библиотеката, клекна, измъкна един от най-дебелите томове, струпани един върху друг на най-долната лавица. „Класици на нямото кино“. Мушна листа вътре, до снимката на Полин или някоя друга звезда, завързана за железопътни релси. Върна книгата на мястото й.

Отупа си ръцете и погледна часовника осем и шест минути. Шестнайсет минути, откак бе излязъл. Нямаше защо да бърза. Тя щеше да се къпе още поне половин час — Сеговия, пяната…

Сгъна черновата на бележката и първите три опита и ги сложи в джоба си. Зави пишещата машина с омачкания калъф, сложи речника върху ръкописа и нагласи лампата и стола както си бяха. Изгаси лампата.

Застана на прага с едната ръка върху ключа, другата лежеше на покрития с пуловера пистолет. Огледа за последен път стаята — овехтелите мебели не изглеждаха по-добре, отколкото на екрана.

Угаси полилея, отиде до вратата и надзърна през шпионката.

Замря. Пред вратата на три А стоеше някакъв мъж.

Изчака, докато Сюзън отвори, плати някакви сметки и затвори.

Почака мъжът да влезе в асансьора.

Забърза надолу по стълбите, като сваляше ръкавиците. Осем часът и единайсет минути.

Натисна бутона на асансьора за сутерена и влезе в перачницата. Дениз и Алън се извърнаха от една машина. Кимна им и отиде при автоматите.

Виж ти, Дениз и Алън! Май започваше да изостава от събитията. Докато пускаше монети в отворите, те леко се отдръпнаха един от друг. Купи си картофени пръчици и храна за котки. Затича се към отварящия се втори асансьор.

Качи се на тринайсетия етаж.

Отключи вратата:

Тя лежеше под островчетата пяна с отпусната на ръба на ваната глава и затворени очи.

Седна в креслото, без да сваля очи от нея. Извади пистолета и го остави на пулта.

Гледаше.

Фелис скочи до пистолета и го подуши. Прекрачи го, подуши японското ножче. Бутна го с лапа и то се търкулна на пода. Той го вдигна.

— Благодаря, Фелис.

Остави пръчиците и сряза пакетчето с котешка храна. Извади суджуче с размерите на палец и го протегна към нея. Тя проточи шия и го подуши. Хвърли го зад рамото си и тя скочи долу.

Засили малко яркостта.

Без да сваля очи от монитора, прибра ножчето в чекмеджето.

Облегна се. Гледаше. Опипа с крак под пулта и притегли кожената възглавница.

* * *

— Аз съм.

Тя вдигна слушалката и я притисна с рамо. Седеше по турски на леглото, облечена в светла пижама. Гребна в кофичката и извади лъжичка, пълна с тъмен сладолед. Поднесе я усмихната към него.

— Не, благодаря. Аз съм на водка с тоник. — Поклати чашата и ледът изтрака. Пийна една глътка.

Тя хапна сладолед, загледана в него.

— Празнуваме ли нещо?

— Не знам. — Наблюдаваше я. — Трябва ми още време за мислене. Ще ти кажа сутринта.

Тя гребна в кофичката.

— Не е ли глупаво да губим такава хубава нощ… — Погледна го и хапна.

Той се усмихна и рече:

— Не я губим. Ще поговорим сутринта.

Погледна го.

— Обичам те. И да не направиш някоя глупост.

— Ти също.

Сутринта поиска още време.

— Не виждам за какво ти е.

— Взе още мисля, че ме баламосваш, затова ми е.

— Не е вярно. — Лежеше по гръб, втренчена в полилея, и си играеше с телефонната жица, проточена между гърдите й.

— Толкова повече трябва да ми се довериш. Само до довечера. Тогава ще ти донеса Фелис. Здрава и читава. Обещавам ти. Трябва да обсъдя с адвоката си някои неща, а не мога да се свържа. Заминал е за Вейл, Колорадо.

— Но аз имам да пазарувам.

— Утре. И без това вали голям сняг. Никой не излиза.

— Искам да се обадя на Рокси, на Уенди…

— Внимавай какво ще говориш.

— Не искам да ме подслушваш!

— Тогава почакай до утре!

Тя затвори телефона и седна. Направи гримаса на полилея и му се изплези.

Стана и отиде до прозореца. Дръпна шнура с две ръце.

Стоеше права, със скръстени ръце, загледана в бялата виелица, белия парк, очертания с бяло заострен покрив, белите градини.

В празния перваз, на който стоеше единствено телескопът.

— Ало? Господин Йейл? Казвам се Пит Хендърсън. Приятел съм на Кей Норис, поканени сме у вас следващия петък…

— А, да — рече Сам на първи монитор, изправен до масата в хола, притиснал слушалката в бузата си. — Говорили сме си в асансьора.

— Точно така. Аз живея в тринайсет А. Знаете ли защо се обаждам? Снощи случайно разбрах, че днес е рожденият ден на Кей.

— Тъй ли?

— Приятелката й Рокси и аз организираме малко празненство-изненада. — Наблюдаваше я на втори монитор как чисти спалнята с прахосмукачка. — Довечера в девет. У тях. Искам да кажа, у Кей. Ще бъдем само десетина души. Знам, че ще се зарадва, ако дойдете и вие…

— С удоволствие. Благодаря.

— В апартамент двайсет Б. И бихте ли дошли колкото може по-навреме? Организацията ни е малко сложна.

— Ще дойда на секундата.

— Благодаря. Ще се видим довечера.

— Благодаря и аз. Ще ми бъде приятно да поговоря за нещо, различно от времето.

— Прав сте. — Усмихна се. — Двайсет Б, в девет.

Затвориха телефона.

Пое дъх.

Погали Фелис, която спеше в скута му.

Наблюдаваше как Сам отново вдига слушалката.

Чу сигнала.

— Здравей, Джери. Обажда се Сам. Оказа се, че няма да успея да дойда. Надявам се, че това не обърква нещата. Милт може да ме замести. И умната.

Затвори телефона. Приближи се до прозореца.

Загледа се в голям снегорин, който бучеше по булеварда и заспиваше с купища сняг паркираните отсреща коли. Мила изненада за собствениците им.

Помъчи се да измисли какъв подарък да й купи. Нещо не прекалено скъпо или интимно, но да показва интелигентност и проникновение, далеч надхвърлящи всички възможности на младия Пит Хендърсън в тази област.

Откъде ли му беше познато това име?

Разбира се… Хендърсън се казваше съпругът на Теа. А синът и дали не беше Питър? Да…

Все пак Питър Хендърсън беше често срещано име…

И възрастта май съвпадаше. А по цвета на очите и косите си беше точно копие на Джон Хендърсън…

Какво странно съвпадение. Синът на Теа… Естествено, падаше си по жени, които приличаха на нея. Кей — много, Наоми Сингър — не толкова…

Дали бе възможно? И знаеше ли Кей? Пит Хендърсън ли й беше казал за банските костюми и летните дрехи?

Щеше да я пита довечера, след като изненадата й от празненството попреминеше.

Глава дванайсета

Стоеше до масичката за кафе и гледаше в полилея.

— Това е вече прекалено. — Говореше на преобърнатото си отражение, облечено в джинси, маратонки и виненочервено поло. — Осем и половина е. Получих клаустрофобия. Хайде да излезем и да хапнем нещо. Не си прави труда да се обаждаш, просто вземи…

В същия момент чу, че вратата се отключва, стресна се и се обърна. Влезе той с Фелис, която се оглеждаше и мяукаше в ръцете му.

— Здравей. — Пусна Фелис на пода в антрето.

Затвори очи и пое дъх.

Отвори ги и видя Фелис да влиза в кухнята.

— Хей, глупаче, почакай. — Тръгна след нея. Фелис спря, обърна се и я погледна. Клекна, вдигна я и я гушна на рамото си. Милваше рижата козина и я целуваше. Фелис замърка.

Внесе я в кухнята, наведе се и я пусна на пода.

— Откога не си я хранил? — Запали лампата.

— Давах й туй-онуй.

— Какво, сухи корички ли? — Отвори шкафа и извади една консерва. Фелис измяука. — Потърпи малко. — Взе от чекмеджето отварачката. Когато той се появи на вратата, тя го погледна. — Здравей.

— Здравей. — Усмихна се и се огледа с ръце в джобовете на джинсите. Носеше обемисто зеленикаво яке, закопчано на кръста над светлозелена риза. — Тук е заприличало на моята кухня.

В умивалника бяха струпани мръсни чинии, но масата се въргаляха кутии и прибори, върху стойката за ножове бе захвърлена кърпа за чинии.

— Сигурно няма да ми повярваш — рече тя, докато отваряше консервата, — но през последните трийсет часа не бях в най-добрата си форма. Хубаво яке имаш.

— От сто години.

— Говори ли е адвоката си? — Клекна и започна да изпразва с лъжица консервата в купичката. Фелис чакаше отстрани. Погледна го. Той поклати глава. Изпразни консервата. — И какво реши?

— Ела да поговорим оттатък.

Тя хвърли празната кутия в боклука и остави лъжицата в умивалника.

— Защо не идем да хапнем в „Джаксън Хоул“? Получих клаустрофобия.

— Нека първо да поговорим.

Изплакна купичката за вода, напълни я и я остави на пода. Приближи се до него и го целуна по устните.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Поклати глава. Целуна я.

Влязоха в хола със сплетени ръце. При дивана се разделиха и го заобиколиха. Тя седна, а той отиде до прозореца. Отмести с пръст белите копринени завеси и надникна между тях.

— Пак започва да вали.

— Въпреки това искам да изляза. — Наблюдаваше го, седнала до дясната ръчка на дивана с подгънат на възглавницата крак и ръка върху коляното.

Той се приближи към другия край на дивана. Спря до масичката за кафе и впери поглед в нея. Въздъхна.

— Мила моя, бих дал всичко на света да можех да ти повярвам. Честна дума. Но не мога да си представя как би забравила убийствата, особено ако си познавала една от жертвите, макар и бегло.

— Подценяваш две неща — колко държа на теб и колко ме плаши мисълта за гласността. Не твърдя, че ще бъда безбрежно щастлива и че понякога няма да се измъчвам. — Сви рамене. — Но това е най-добрият вариант. От гледна точка на моите и твоите егоистични интереси. Освен ако не държиш да се ожениш за своя връстница.

— Глупости. — Седна на ръба на стола и поклати глава. — Не. Ти просто се опасяваше, че ще се хвърля от прозореца, и си искаше Фелис. — Фелис прекоси килима, размахала черното връхче на опашката си. — Добро коте, веднага дойде. Подресирах я малко. — Проследиха я как се опъна на възглавницата под прозореца, облиза лапа и започна да си мие лицето. — Много ми беше приятно с нея.

Погледнаха се в очите.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, че съм искрена?

— Каквото и да направиш, няма да ме убедиш. — Разкопча якето и притисна ръце между коленете си.

— Ще се предадеш ли?

— За да прекарам живота си в лудница? И то ако имам късмет!

— Не целия живот.

— Ще гледам по цял ден националната телевизия. — Усмихна се. — Ще споря с другите луди кой канал да включим. Не… — Поклати и наведе глава. Потърка червеникавокестенявата си коса.

Тя седеше, с ръка на коляното, и го наблюдаваше.

— Пит, трябва да знаеш, че ако… с мен се случи нещо толкова скоро след смъртта на Шиър, дори да прилича на злополука или самоубийство…

— Знам. Ще бъда главният заподозрян.

Наклони се към него.

— Миличък, послушай ме. С добър адвокат ще излезеш много по-бързо, отколкото предполагаш, а ти можеш да си позволиш най-добрия, нали? Правил си и толкова добрини. Парите, които си изпращал на хората, също ще се вземат под внимание. А самият факт, че си отишъл доброволно, ще бъде огромно преимущество, сигурна съм. Честна дума. — Той вдигна глава и я погледна. — Няма да е толкова страшно… — Усмихна му се. — Ще получаваш любовни писма от жени на всякаква възраст.

— След малко ще дойде Сам. — Изгледа го. Той бръкна в якето. — Негов е. След смъртта на майка ми баща ми му изпратил биячи. Тогава го е купил. Деветмилиметрова „Берета“. — Втренчи се в синкавата стомана в ръката си. — Ще бъде убийство, последвано от самоубийство. От известно време ти е досаждал по телефона. Нищо особено, дори едва ли си го споменавала пред някой друг освен пред мен. — Опря китка на коляното си. Пистолетът бе насочен надолу. — Разбрал е превратно част от нещата, които си му говорила в парка преди известно време. Оказвал ти е натиск да скъсаш с мен — знаеш колко ревниви могат да бъдат старците. Ще намерят бележка за това до пишещата машина. Написах я снощи, докато ти се къпеше. — Усмихна се. — Не през цялото време, не гледах около двайсет и пет минути.

— Но как Сам ще дойде тук?

— На празненство-изненада. Днес е рожденият ти ден. — Погледна часовника си, сложи ръка върху пистолета и потупа дръжката му. — Най-смешното в случая е, че той беше основната ми мишена. Затова го докарах тук — исках да го наблюдавам и да го пречукам в удобен момент. Теа, майка ми, е отивала при него, искала е да остане с него, когато… Скараха се с баща ми пред гостите. Тя не падна по стълбите. Блъсна я той. Пред очите ми. — Пое дъх. — Сам е виновен точно колкото него. Но тогава започна да ме изнудва Били Уебър. А веднага след това умря Брендън Конахей. Тъй че Сам заедно с престоя си тук удължи и дните си. — Усмихна се. — Оказа се доста интересен с уроците си за истински и други актриси. Няма да ти казвам какво беше съотношението. — Вдигна пистолета, освободи ударника и го насочи към нея с пръст на спусъка. — Няма ли нож под възглавницата на дивана? — Тя го гледаше безмълвно. — Не ти липсва дързост. Не видях кога си го сложила. А сега го извади. Бавно, с два пръста, за да не можеш да го хвърлиш, и го постави на масичката за кафе. Веднага.

Тя бръкна под възглавницата и извади широк, двайсетсантиметров нож. Държеше го с палец и показалец. Прехвърли го между палеца и показалеца на другата си ръка, пресегна се и го остави на масичката.

Облегна се със скръстени ръце. Гледаше го с насочения срещу себе си пистолет. Той го свали.

— Кей, въпросът е ти или аз. — Погледна си часовника.

— Кога е празненството?

— В девет.

— А ако не дойде?

— Ще дойде. Отмени участието си в струнния квартет, в който свири, и ти купи подарък. Когато излизах, си гладеше панталона.

— Защо те е изнудвал Били Уебър?

— Разбра, че телефоните се подслушват. Тогава започна.

— А как разбра? — Отпусна ръце.

— Търгуваше с наркотици и беше маниак на тема сигурност. Донесе си много съвършено устройство за откриване на подслушватели и получи положителен сигнал. Щях да падна през пода. Беше само няколко седмици след като първите наематели се бяха нанесли и още бях нервен и несигурен.

— И какво направи?

— Слязох веднага при него. Живееше в шест А. Казах му, че съм собственика и че съм получил сигнал, че ползва детектор. Обясних му, че подслушвам телефоните за удоволствие. Сключихме сделка. — Държеше пистолета между коленете си с насочено надолу дуло. — Дадох му… май първия път бяха две хиляди долара. Аз си траех за наркотиците, а той — за подслушването. След това започна да иска още и още, точно като класически изнудвач. Тъй че един ден отидох и размених местата на наркотиците му. Беше съвсем лесно… — Въздъхна и погледна часовника си. Усмихна й се. — Виж, случаят с домоуправителя Рафаел беше наистина смешен. Добър сюжет за комикс. „Странната двойка“. Заинтересувал се от тринайсет Б и един ден, когато бях излязъл, отключил вратата. Не знаел, че апаратурата е моя, просто не искал да го видя, като влиза. Когато се върнах, го заварих на пулта.

— И пак изнудване.

— Малко. По двеста седмично. Проблемът с него беше, че се пристрасти към гледането също като теб. Седеше там по четири-пет часа дневно и поне две нощи седмично. Управляваше уредбата по свой вкус, спря да си гледа работата, а аз бях с вързани ръце. Сетне поиска да доведе и жена си. После щеше да домъкне и децата… — Въздъхна и сви рамене. — Госпожа Ортиз получи огромно обезщетение в брой.

— Знам. — Наблюдаваше го, седнала с ръце на коленете.

— А, значи си се интересувала? — Тя кимна. — Естествено.

— И Наоми ли се пристрасти?

Той поклати глава.

— Не би ми разрешила дори да включа системата в нейно присъствие. Беше от ония типични либералки, които се възмущават до сълзи от нарушаването на човешките права. Дори не й бях казал, сама се сети. По канал тринайсет излъчваха „Нова“ — сериал за електронното наблюдение, а аз допуснах няколко тъпи грешки. — Погледна си часовника. — Дреболии от сорта на това, че знаех къде държи разни дреболии. Да, имахме връзка, но се виждахме веднъж седмично или по-рядко. Имаше някои резерви спрямо мен. — Усмихна се. — Заради възрастта. Беше седем години по-голяма. Тогава бях на двайсет и четири, а тя — на трийсет и една.

— И е щяла да те издаде? — Той кимна. — А ти си я принудил да напише писмото…

— Не. Сам го написах. — Ухили се. — Направих качествени фотокопия на страници от бележниците й, изрязах и сглобих различни фрази, които съставиха писмото, пак направих копия и започнах да повтарям буквите. Преписах го около петдесет пъти, докато започнах да пиша свободно с почерка й. Имах много време — направих дарение от сто хиляди долара на „Грийнпийс“, а тя ми даде срок от един месец да махна мониторите. — Погледна си часовника.

— Предполагам, че в началото си…

Той стана и насочи пистолета към нея.

— Ще трябва да отидем в спалнята. Ако решиш да викаш, ще бъде напразно. Вайда и Фил ги няма. — Тупна с крак. — А семейство Острау наистина имат гости. Затова насрочих всичко толкова късно.

— Пит, моля те…

Наведе се над нея.

— Нямам друг изход. Повярвай ми, мислих цяла нощ. Ти си като Роки Шиър. И да ми се закълнеш, че ще вземеш подкуп, няма да ти повярвам. Хайде. Ставай. — Вдигна дулото.

Тя пое дъх, извъртя се и ставайки, грабна ножа и замахна към главата му. Той се сниши и тя падна по корем на масичката. Блъснаха ръчката на стола, който се прекатури и ги повлече на пода. Фелис измяука и побягна.

Затъркаляха се, тя се озова над него и се вкопчи в китката на ръката му, която държеше пистолета. Другата му ръка я хвана за гърлото и я отблъсна, тя я издра с нокти. Отново се претърколиха и този път той остана отгоре. Пусна я и се изправи с пистолета. Стоеше запъхтян. Тя се вдигна на колене и заразтрива гърлото си.

— Мога да те гръмна и тук. Планът ми е гъвкав.

Кей го удари в слабините с книгата за Магрит и когато той се присви, се впи с две ръце в китката му. Изви ръката му над рамото си, извърна се и го прехвърли през гърба си. Пит изохка и я удари по другото рамо. Тя изтръгна пистолета от пръстите му, сниши се и се обърна. Тръгна заднишком към прозореца, хванала оръжието с две ръце. Целеше се в него, а той седеше на пода и се държеше за рамото. След това започна да си разтърква ръката. Сините му очи я гледаха втренчено. Фелис измяука откъм барчето.

Дебнеха се задъхани.

— Стреляла съм точно с такъв в Сиракуза. Изправѝ се до стената отсреща!

— Кей… — Пристъпи встрани, без да сваля очи от нея.

— Хайде — рече тя с пистолета в ръце, сложила пръст на спусъка. — Не говори. Не искам да чуя нито дума. Стоеше неподвижен.

— Даже ако е „довиждане“ ли?

Обърна се и побягна.

Тя го проследи с дулото, без да натиска спусъка. Гледаше как тича — не из хола, а през антрето и в спалнята. Тръшна вратата.

Свали пистолета.

Вгледа се в затворената врата и се втурна към нея.

Спря — почувства хлад по глезените си. През процепа на прага влетя една снежинка и остави мокро петно на пода. Затвори очи и пое дъх. Бутна вратата под напора на студения вятър. Отвори я докрай.

Пердетата се носеха във въздуха и плющяха в осветената спалня, лявото крило на прозореца зееше към виелицата, снега и мрака.

Стоеше вцепенена. Преглътна. Облегна се на рамката и затвори очи. Пистолетът висеше отпуснат в ръката й.

Пое дъх и въздъхна. Влезе и остави пистолета на леглото. Обхвана раменете си с ръце, очите й сълзяха.

Изтри ги с кокалчетата на пръстите си и тръгна към прозореца. Дръпна пердето встрани, разпери ръце и се хвана за студената бронзова рамка. Надвеси се към вятъра и снежинките и погледна белотата, която се разстилаше далеч под нея. Вятърът утихна, вратите на дрешника се отвориха. Обърна се и го видя да посяга към гърдите й. Блъсна я и тя полетя заднишком.

Глава тринайсета

Усети, че по ръката я докосна плат и инстинктивно го сграбчи. Увисна. Хвана се и с другата ръка. Въртеше се във въздуха, вкопчена в кретона, краката й ритаха безпомощно. Рамото й удари тухлите, едната маратонка се плъзна по стъклото. Видя го над главата си. Гледаше я. Пердето изпращя. Тя погледна нагоре към корниза.

Закатери се с ръце по плата и видя как крайната кукичка се откачи, последва я втората, а след тях увисна цял ред. Успя да достигне перваза и се улови най-напред с едната ръка, сетне с другата. Изтегли се нагоре, опряла колене в тухлите. Изтласкваше се с бедра и колене, издърпваше се с ръце и пръсти. Вятърът я блъскаше откъм гърба, пердетата плющяха извън прозореца, вратата вътре се затръшна.

— По дяволите! — Той клатеше глава и гримасничеше към нея. — По дяволите… — Висеше от металния перваз, втренчена в него нагоре. — Нямам друг изход! — Проплака. — Трябва да помисля и за себе си! — Отдръпна се от прозореца.

Загледана в потъмнелите мокри тухли, с притиснати към мазилката колене и изтръпващи от болка ръце и пръсти, тя помести пръстите на лявата си ръка с няколко сантиметра към рамката на стъклото. Само да можеше да се хване здраво за основата й и да се покатери по тухлите… И да не мисли за двайсетте етажа стъклен небостъргач под себе си, за вятъра и снега в черната бездна. По гърба й се стече ледена струйка. Потрепери. Започна да се изтласква с бедра и колене, придвижи пръсти наляво по студения метален перваз, без да гледа надолу. Просто поредното изтощително упражнение в клуб „Вертикал“…

— И така може.

Погледна нагоре. Той седеше странично на перваза и примижаваше от снежинките. Ръцете му в лъскави хирургически ръкавици забърсваха отпечатъците от пистолета.

— Той се е сбил с теб, догонил те е в спалнята, блъснал те е през прозореца и се е застрелял. Трябва да дойде след четири минути. Само дано не закъснее. — Пъхна пистолета под якето си, примижа и се намръщи от снега. — А може би трябва да блъсна и него…

Впи пръсти в основата на рамката и се изтегли с треперещи от болка ръце, помагаше си с дясното коляно, вече безчувствено под мокрите джинси. Издигна се до следващия ред тухли и се опря на лявото коляно. Изтласка се едновременно с двете колене и се вкопчи във вътрешния перваз с пръстите на дясната си ръка.

Стана и посегна към телескопа. Хвана го с хирургическата ръкавица за окуляра, клекна и започна да отлепя средните пръсти на ръцете й от перваза с ръба на долната му, по-масивна част. Успя.

— Никога няма да те забравя. — Викаше, за да заглуши воя на виелицата. — Имам касетите. От снощи, от първата вечер, когато дойде тук, и от онази съботна нощ… преди шест седмици. Имам всичко, почти до последната минута… — Усмихна се, без да спира да отлепя неясно пръстите й, за да не остави белези от насилие. — Със сигурност мога да кажа, че използвахме всички възможности. Бог ми е свидетел, че не исках такъв край. Ще те гледам, докато съм жив. Махай се, Фелис. — Беше скочила на перваза. — Махай се!

Фелис спря, погледна го и тръгна към впитите в ъгъла на прозореца пръсти. Подуши ги. Изгърби се, изфуча и козината й настръхна. Той се изправи.

— Разкарай се. Мамчето е заета с падането си.

Фелис наведе глава, подуши вкочанените пръсти и изсъска. Пристъпи напред и подаде глава от прозореца. Стресна се от вятъра и снега. Погледна вдигнатото нагоре лице.

Дръпна се и отново подуши пръстите. Обърна се, съскайки, и се сниши на перваза.

— Спокойно — рече той. — Аз съм, татко.

Тя се озъби, очите й се превърнаха в цепнатини. Изфуча, опъна опашка и приклекна на задни лапи.

— Измитай се, Фелис. — Замахна с телескопа към нея. — Да не искаш…

Тя се хвърли от ръката към лицето му, впи зъби в носа и заби нокти в очите му. Той захвърли телескопа и я сграбчи, лъскавите му ръце се плъзнаха по гърба й. Простена сподавено в козината й и рухна назад.

Във вестибюла на двайсетия етаж нямаше жива душа. Когато вратата на асансьора се затвори зад него, той погледна часовника си — точно девет, стрелките бяха под идеален прав ъгъл.

Зачуди се каква ли беше тази сложна организация на Пит Хендърсън. Хвърли последен поглед в огледалото — изглеждаше ужасно с тези зачервени очи. Притисна яката на сакото с надеждата да скрие поне в първия момент оръфаното място.

Приближи се до вратата на двайсет Б. Ослуша се. Никакъв звук. Позвъни.

Заразглежда украсената с панделки кутийка от антикварния магазин „Долхаус“. Надяваше се, че няма да излезе от добрия тон. Тъй или иначе, вече бе късно да мисли за това.

Наостри уши — сякаш чу сподавен вик.

Натисна бравата и тя поддаде.

Отвори няколко сантиметра. Лампите светеха.

— Ало? Имали някой?

Откъм спалнята долетя сподавен стон.

Отвори по-широко вратата. Кухнята му се стори мърлява. Странно, изглеждаше му чистница. На стената между кухнята и банята висеше ярка картина, изобразяваща ястреб, сокол или нещо подобно. Вратата на спалнята бе затворена.

Влезе и извика:

— Ало?

Сложи подаръка на викторианската закачалка и закрепи паянтовата лавица. Отскочи, когато изпод нея на пода падна нож.

Загледа го — остър кухненски нож, дълъг двайсетина сантиметра, с черна дръжка. Вдигна го, разгледа го отблизо и го остави на закачалката до кутийката.

Приближи се до вратата на спалнята. Под прага лъхаше студ. Почука.

— Кей — извика той. — Аз съм, Сам Йейл. Добре ли си?

Стенание.

Бутна вратата срещу напора на вятъра. Отвътре изхвръкна рижо-бяла котка и се втурна към хола, черното крайче на опашката й бе настръхнало.

Отвори по-широко. Видя гледка, която смрази кръвта му. На пода до леглото седеше мъж с окървавено лице и стенеше, притиснал покрити с кървава пихтия шепи към очите си. Пит Хендърсън. Пурпурночерни дупки зееха на мястото на очите му като на актьор, гримиран за последно действие на „Едип цар“. Част от разпокъсаното и усукано перде се точеше към прозореца, където… Велики боже! Някой се мъчеше да се покатери и вдигна към него чернокоса глава. Втурна се покрай Хендърсън и се отпусна на едно коляно. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Хвана колана на джинсите откъм гърба й и подложи ръка под нея. Тя бе вкочанена и трепереше в мокрото поло. Помогна й да се издигне до перваза. Преметна вътре краката си, претърколи се в стаята и замижа. Протритите колене на джинсите бяха подгизнали от кръв.

— Господи — промълви той.

Хендърсън простена.

Настани я да седне и затвори прозореца зад гърба й. Изправи се и затвори другото крило. Разкопча сакото си.

— Веднага ще извикам линейка. — Не усети, че вика.

— Не съм глух — промърмори Хендърсън.

Тя седеше задъхана и разтреперана, загледана в Пит. Притискаше ръце към тялото си, мушнала длани под мишниците. Косата й бе мокра и разчорлена, устните — посинели. Сам я наметна със сакото си. Обърна се към него.

— Къде е Фелис? Котката ми.

— Избяга в хола.

Отпусна ръце и с тяхна помощ се изправи.

— Искам душ.

Помогна й да се задържи на крака.

— Какво сте правили тук, за Бога?

Тръгнаха по пердето на пода, той я подкрепяше и гледаше как трепери и се задъхва. Хендърсън простена. Тя се придвижваше покрай дрешника, вперила поглед пред себе см. Сам я придържаше през кръста и раменете.

— Той… искаше… да убие и двама ни.

— Но защо?

— Убил е и другите. Наблюдавал е сградата. С видеокамери.

— Какво?

На прага отметна сакото от раменете си.

— Той е собственик на сградата. Телефонът е там. Внимавай, пистолетът ти е у него. — Подаде му сакото и го погледна. — Син е на Теа Маршъл.

— Допусках го! Но какво общо имат видеокамерите? Върви, върви, извинявай!

Тя влезе в банята и запали лампата. Затвори и заключи вратата.

Събу маратонките, като си помагаше с пръстите на краката. Влезе в кабинката.

Хвана крана „Ар Деко“ и пусна горещата вода.

Съблече се под водната струя и заразглежда ожулените си колене, ръце и пръсти. Замасажира се по ръцете.

Направи водата още по-гореща.

Прегърна раменете си и се разрида.

Когато малко след два часа през нощта слязоха от полицейската кола пред „върха на ужаса“, от двете страни на входа грееха прожектори, между паркираните микробуси почти нямаше място за минаване. Откъм Деветдесет и втора улица още един микробус взе завоя със свистящи гуми. Към тях се насочиха черни камери, накацали по раменете на разни мъже. Сам им направи знак с ръка да дадат път. Появи се Уолт с греблото за сняг.

Добраха се до фоайето, където двайсетина обитатели на сградата стояха скупчени около транзистори и се договаряха за съвместим съдебни искове.

— Вярно ли, че апартаментите са били наблюдавани — запита Вайда.

— Да — отговори Кей.

— Той ли е убил Рафаел и останалите. — Гласът на Дмитри.

— Без Брендън Конахей — поясни тя.

— Изнесоха някакви касети. Ние ли сме записани на тях? — Стефан.

Кимна.

— Той ослепя ли? — Не можа да познае гласа.

— Да — намеси се Сам. — Приятели — заговори той, застанал с вдигнати ръце пред асансьорите, — дадохме интервю за журналистите, след като излязохме от участъка. Утре ще прочетете всичко във вестниците. Не искам да бъда груб, но преживяхме тежка вечер, особено госпожица Норис. Питър Хендърсън е в болницата „Метрополитън“ под полицейска охрана. Вече няма да може да наблюдава нищо и никого. Ако имате въпроси, обърнете се към инспектор Райт в Деветнайсети участък. Много приятен и вежлив човек. Благодаря.

Тръгнаха нагоре с десния асансьор.

Направи истинско кафе. Изпиха го на дивана. Фелис спеше, свита на кълбо в скута й.

— Ще стане най-известната котка в Съединените щати — отбеляза той. — Сигурно ще я сватосат с Морис от „Девет живота“.

— Ще е полезно и за двамата. — Отпи от чашката.

Усмихна се, загледан в нея. Пийна кафе и вдигна очи към полилея.

— Невероятно. Телевизионна маниакална лудост… Предполагам, че рано или късно трябваше да се появи и това.

— Той не е първият случай. Има и един хотел, който се наблюдава по същия начин, плюс още две жилищни сгради. Поне така ми каза. Слушай, Сам, искам да знаеш, че никога не съм те гледала. Поставих това условие — да изключи твоя апартамент и всички бани.

— Много мило.

— Нямаш идея колко е завладяващо. Човек просто не може да се откъсне. Непрекъснато се случва нещо и дори най-прозаичните случки стават интересни, защото са истински и никога не знаеш накъде ще тръгнат нещата. — Пийнаха кафе. — Ще отида там. Има касети, до които полицията още не се е добрала и които искам да унищожа. На тях съм записана аз. А и тези, които търсят, вероятно са там, ако не ги е изтрил. Все пак имам чувство, че не е, особено ако е записвал и тази вечер.

— Загубих връзката.

— Нищо. Въпросът е, че ще сляза в тринайсет Б. Искаш ли да дойдеш и ти? — Спогледаха се. — Да видиш, не да гледаш.

— Не е ли запечатано?

— Предполагам, че са сложили само лепенка. Имам ключ. Не се тревожи, ще кажа на инспектор Райт какво и защо съм направила, дори да не намеря касетите с убийствата. Сигурна съм, че ще ме разбере. Ако не, ще си понеса отговорността.

Той се почеса по ухото.

— Амиии… предполагам, че ще е по-добре да дойда. В случай че се осъществи минималният шанс да ми дадат да режисирам краткия сериал.

— Какво значи „минималният шанс“? — Облегна се и остави чашката. — Ще го направим част от договора. — Взе Фелис в ръце, стана и се обърна. Примижа и леко повдигна крака си. — Божичко, коленете ми!

— Ох, горкичката! — Сам примига съчувствено.

Тя остави Фелис във вдлъбнатината на възглавницата. Наведе се и я целуна по главата. — Добро коте. Най-доброто. — Целуна я по носа. — От днес нататък ще ядеш само деликатеси.

Фелис се намести на кайсиевото кадифе и замърка със затворени очи. Мустачките й потрепнаха.

Тръгнаха към антрето.

— Обзалагам се, че всички в сградата са на крак и коментират събитието — рече тя.

Сам отвори вратата на хола и й направи път.

— Няма да е зле да хвърлим по един поглед — рече той, излизайки подир нея.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/7157

Издание:

Айра Левин. Кулата на ужасите

Американска. Първо издание

Превод: Савина Манолова

Рецензент: Димитрина Кондева

Редактор: Дора Барона

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Стефка Добрева

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: декември 1992 г.

Формат: 84X108/32

Печатни коли: 10

Издателски коли: 8,40

ДФ „Народна култура“ — София, 1992 г.

ДФ „Балкан прес“ — София

ISBN: 954-04-0064-3

Айра ЛевинКулата на ужасите

Част първа

Глава първа

* * *

Глава втора

Глава трета

* * *

Глава четвърта

Глава пета

* * *

Част втора

Глава шеста

* * *

Глава седма

* * *

Глава осма

Глава девета

* * *

* * *

Глава десета

Част трета

Глава единайсета

* * *

Глава дванайсета

Глава тринайсета

Информация за текста

Айра Левин
Кулата на ужасите