Бебето на Розмари Айра Левин

Айра Левин е роден в Ню Йорк през 1929 г. Възпитаник на Ню Йоркския университет. Първият му роман „Предсмъртна целувка“ излиза през 1952 г. и оттогава непрекъснато бива преиздаван. Следва „БЕБЕТО НА РОЗМАРИ“, който е филмиран от режисьора Роман Полански. Изпълнители на главните роли са Миа Фароу и Джон Касаветис. Други негови романи, познати на българския читател са „Момчетата от Бразилия“ и „Този прекрасен ден“. Айра Левин е автор и на пиеси, разкази и текстове на песни. Живее в Ню Йорк и има трима сина.

Айра Левин
Бебето на Розмари

Част първа

Първа глава

Розмари и Гай Удхаус вече бяха подписали наемния договор за петстаен апартамент в една модерна бяла сграда на Първо авеню, когато някаква жена на име Кортес се обади да им съобщи, че се е освободил един четиристаен в Брамфорд. Брамфорд беше стара солидна и мрачна сграда с множество апартаменти с високи тавани, които много се ценяха заради камините и викторианския им интериор. Розмари и Гай бяха в списъка на чакащите за апартамент в тази сграда още откакто се бяха оженили, но накрая бяха изгубили надежда да го получат.

Гай предаде новината на Розмари, като притисна слушалката до гърдите си. Розмари простена: „О, не!“ и почти бе готова да се разплаче.

— Късно се обаждате — каза Гай в слушалката. — Вчера подписахме друг договор.

Розмари го хвана за ръката.

— Не можем ли да се измъкнем? — попита тя. — Да им кажем нещо?

— Бихте ли изчакали за момент, мисис Кортес? — Гай отново затисна телефона. — Какво да им кажем? — попита той.

Розмари не отвърна и само вдигна безпомощно ръце.

— Не знам, може би истината. Че имаме възможност да живеем в Брамфорд.

— Миличка, това изобщо не ги интересува — каза й Гай.

— Все ще измислиш нещо, Гай. Нека поне да го разгледаме. Кажи й, че ще отидем да го видим. Моля ти се. Преди да е затворила.

— Подписали сме договор, Роз, няма измъкване.

— Моля ти се! Тя ще затвори! — Розмари престорено изхлипа от отчаяние, измъкна телефонната слушалка от ръцете на Гай и я повдигна към устните му. Гай се засмя и пое слушалката.

— Мисис Кортес? Оказва се, че има някаква вероятност да се измъкнем, защото всъщност не сме подписали истинския договор. Бяха им се свършили формулярите и ние подписахме само някакво писмо, че сме съгласни. Може ли да разгледаме апартамента?

Мисис Кортес започна да му обяснява: трябвало да отидат в Брамфорд между единадесет и единадесет и половина, да намерят мистър Миклъс или Джером и да кажат на този, когото намерят, че те са хората, изпратени от нея да огледат апартамент седем „Д“. После трябвало да й се обадят и тя да продиктува телефона си на Гай.

— Видя ли, че можеш да измислиш нещо, щом се налага? — каза Розмари, докато си обуваше чифт леки жълти обувки. — Ти си чудесен лъжец.

Застанал пред огледалото, Гай възкликна:

— Господи, пъпка!

— Не я стискай.

— Нали разбра, че има само четири стаи? Няма детска.

— Предпочитам четири стаи в Брамфорд, — отвърна Розмари, — отколкото цял етаж в оная грамада от кутийки.

— Вчера твърдеше, че си влюбена в онази сграда.

— Харесвах я. Никога не съм била влюбена в нея. Бас държа, че даже и архитектът не е влюбен в творението си. Ще сложим масата за хранене във всекидневната и ще си направим прекрасна детска стая, стига да се уреди.

— Скоро ще стане ясно — отвърна Гай. Той прокара електрическата самобръсначка няколко пъти по горната си устна, докато разглеждаше големите си кафяви очи. Розмари нахлузи една жълта рокля и сама дръпна ципа на гърба си.

Намираха се в единствената стая, която представляваше ергенската квартира на Гай. На стените висяха плакати с изгледи от Париж и Верона, а мебелировката се изчерпваше с една кушетка, която им служеше и за легло, и кухненски ъгъл.

Денят беше вторник, трети август.

Мистър Миклъс се оказа дребен и спретнат човек, но и на двете му ръце липсваха пръсти, което правеше ръкостискането доста смущаващо, макар очевидно не и за него.

— О, вие сте актьор — каза той като повика асансьора, натискайки копчето със средния си пръст. — Много често ни се обаждат актьори. — Той спомена имената на четирима, които живеели в Брамфорд и всичките бяха много известни. — Дали съм ви гледал някъде?

— Ами да видим — започна Гай. — Преди известно време правих Хамлет, нали така Лиз? А после правихме и „Дъждосвирецът“…

— Той се шегува — намеси се Розмари. — Играл е в „Лутер“, а също и в „Никой не обича албатроса“ и в много телевизионни пиеси и реклами.

— Оттам идват парите, нали? — каза мистър Миклъс — от рекламите.

— Да — отвърна Розмари, а Гай прибави: — А също и артистичната тръпка.

Розмари го погледна умоляващо. Той й хвърли поглед на оскърбена невинност, а зад гърба на мистър Миклъс направи озъбена вампирска гримаса.

Асансьорът, с дъбова ламперия и лъскаво месингово перило, което го опасваше целия, беше обслужван от негър с униформа и заучена усмивка. „Седми“, каза му мистър Миклъс, а после се обърна към Розмари и Гай:

— Този апартамент има четири стаи, две бани и пет килера. Първоначално апартаментите в тази къща са били много големи — най-малкият е бил деветстаен. Но сега почти всичките са раздробени на четиристайни, петстайни и шестстайни. Седем „Д“ е четиристаен и представлява всъщност задната част на десетстаен апартамент. В него попадат първоначалните кухня и баня на собственика, които са огромни, както скоро ще се убедите. Това, което е било преди спалня на собственика, сега е всекидневна, друга предишна спалня и сега е спалня, и две други стаи за прислуга са съединени и образуват трапезарията или втората спалня. Имате ли деца?

— Още не, но възнамеряваме — отговори Розмари.

— Тя е идеална за детска стая, понеже до нея има голяма баня и килер. Цялото разпределение е такова, че да подхожда на една млада двойка като вас.

Асансьорът спря и негърът с усмивка го придвижи леко нагоре-надолу, за да се изравни с нивото на пода в коридора. Все така усмихнат той дръпна вътрешната месингова решетка и външната плъзгаща се врата. Мистър Миклъс даде път на Розмари и Гай и те пристъпиха в слабо осветен коридор с тъмнозелени тапети и килим в същия цвят. Някакъв работник, застанал пред релефна зелена врата с надпис 7Б ги изгледа и после отново се зае с монтирането на шпионката в издълбаната за целта дупка.

Мистър Миклъс ги поведе първо надясно, после наляво по късите разклонения на тъмнозеления коридор. Докато го следваха, Розмари и Гай забелязаха протрити места в тапетите и една гънка, където тапетът се бе издул и набръчкал. Видяха също и матова крушка, монтирана в стъклен стенен свещник и светлозелена кръпка на тъмнозеления килим. Гай погледна Розмари: „Кърпен килим?“ Тя извърна поглед и щастливо се усмихна: „Много ми харесва. Всичко е прекрасно!“

— Предишната наемателка, мисис Гардиния, — говореше мистър Миклъс без да се обръща, — почина само преди няколко дни и все още нищо не е изнесено от апартамента. Синът й ме помоли да кажа на хората, които го разглеждат, че килимите, климатичната инсталация и някои от мебелите той ще ги отстъпи буквално за нищо, стига да ги искате. — Той кривна в поредното разклонение на коридора с по-нови зелени тапети на златни ивици.

— Тя в апартамента ли почина? — запита Розмари. — Не че има някакво…

— О, не, в болница — отвърна мистър Миклъс. — Седмици наред беше в кома. Беше много възрастна и умря без изобщо да се събуди. И аз бих си пожелал такава смърт, когато ми дойде времето. Тя беше бодра до края на дните си, готвеше си сама, пазаруваше… Беше една от първите жени адвокатки в щата Ню Йорк.

Сега стигнаха до шахта, с която свършваше коридора. Точно до нея, от лявата страна, се намираше вратата на апартамент 7Д, врата без релефни украси и по-тясна от вратите, покрай които бяха минали досега. Мистър Миклъс натисна копчето на звънеца, над него беше монтирана пластмасова черна табелка, на която с бели букви беше написано Л. Гардиния и завъртя ключа в бравата. Въпреки липсващите пръсти, той сръчно се справи с дръжката на вратата и я отвори широко.

— След вас, моля — каза той като се наведе напред и придържаше вратата отворена с протегната ръка.

Четирите стаи на апартамента бяха разделени две по две от всяка страна на тесен коридор, който се простираше по права линия от входната врата. Първата стая отдясно беше кухнята и при вида й Розмари не можа да не се изкикоти, понеже тя беше едва ли не по-голяма от целия апартамент, в който живееха сега. В нея имаше газова готварска печка с шест котлона и две фурни, огромен хладилник и масивен умивалник, имаше също множество скринове, прозорец с изглед към Седмо авеню, изключително висок таван и дори достатъчно място (ако се махнеха хромираните столове и кухненската маса на мисис Гардиния, както и купчините списания „Форчън“ и „Музикална Америка“) за кухненския ъгъл в синьо и слонова кост, който Розмари беше си изрязала от миналия брой на „Красота в дома“.

Срещу кухнята се намираше трапезарията или втората спалня, която мисис Гардиния очевидно бе използвала като нещо средно между кабинет и зимна градина. Стотици дребни растения, повечето изсъхнали, бяха подредени върху паянтови полици, а над тях се виеше система от угасени луминесцентни тръби. Между полиците имаше бюро със сгъваем капак с пръснати върху него книги и изписани листа хартия. Беше чудесно бюро, широко и с благородната патина на годините. Розмари остави Гай и мистър Миклъс, които разговаряха при вратата и се приближи до бюрото като прескочи един рафт с увехнали папрати. Такива бюра човек можеше да види по витрините на антикварните магазини. Розмари го погали и се запита дали то е едно от нещата, които можеха да вземат, стига да поискат. На лист бледоморава хартия с красив почерк бе написано: „повече от обикновено забавление, както смятах тогава. Не мога повече да общувам…“ Розмари усети, че си навира носа в чужда работа и вдигна поглед към мистър Миклъс.

— Дали това бюро е от нещата, които синът на мисис Гардиния иска да продаде? — попита тя.

— Не зная, — отвърна мистър Миклъс — но мога да проверя, ако искате.

— Прелестно е — каза Гай.

— Нали? — каза Розмари и с усмивка заразглежда стените и прозорците. В тази стая идеално щеше да подреди мебелите за детската, която си представяше. Беше може би малко тъмна, защото прозорците гледаха към тесен двор, но едни тапети в бяло и жълто щяха много да я освежат. Банята не беше много голяма, но килерът, пълен с множество разсади в саксии, които се развиваха доста добре, беше широк. На излизане Гай попита:

— Какви са всички тия треви?

— Повечето са подправки — отвърна Розмари. — Това е джоджен, това — босилек… Тези другите не ги знам.

Навътре по коридора имаше килер за гости отляво, а след него от дясно голям свод водеше към всекидневната. Срещу вратата имаше големи еркерни прозорци, два от тях имаха ромбовидни стъкла и места за сядане по еркерите. Вдясно имаше малка камина с красива полица от бял мрамор, а покрай лявата стена се издигаше голяма дъбова библиотека.

— О, Гай — промълви Розмари, като намери ръката му и я стисна. Той само изсумтя неопределено, но също стисна нейната. Мистър Миклъс беше до него.

— Разбира се, камината работи — каза той.

Спалнята зад тях беше подходяща — около четири на шест метра, а прозорците й гледаха към същия тесен вътрешен двор, като тези на бъдещата детска стая. А банята до всекидневната беше голяма и пълна с кръгли украсени дръжки на крановете.

— Апартаментът е чудесен! — каза Розмари, когато се върнаха във всекидневната. Тя се завъртя с протегнати ръце, като че искаше да прегърне всичко наоколо. — Влюбена съм в него!

— Тя всъщност се опитва — намеси се Гай — да ви накара да намалите наема.

— Бихме го вдигнали, ако ни беше позволено — каза усмихнато мистър Миклъс. — Имам предвид над увеличението с петнадесет процента. В наши дни апартаменти като този със собствена атмосфера и индивидуалност са рядка находка. Новите…

Той внезапно млъкна и се загледа в малко махагоново писалище, поставено в началото на централния коридор.

— Странно — каза той. — Зад това писалище има килер. Сигурен съм в това. Трябва да са пет: два в спалнята, един във втората спалня и два в коридора, там и там. — Той се приближи към писалището. Гай се вдигна на пръсти и добави:

— Прав сте. Виждам ръба на вратата.

— Тя го е преместила — обади се Розмари — преместила е писалището. Преди е било ей там. — Тя посочи едно по-светло място на стената до вратата на спалнята и дълбоките отпечатъци от четирите заоблени крачета на писалището, оставени върху виненочервения килим. Слаби следи от влаченето по пода водеха от четирите отпечатъка до краката на писалището, където стоеше сега, долепено до тясната стена.

— Бихте ли ми помогнали? — обърна се мистър Миклъс към Гай. Двамата хванаха писалището от двете страни и лека-полека го върнаха на старото му място.

— Сега разбирам защо е изпаднала в кома — каза Гай запъхтян.

— Не може сама да го е преместила — каза мистър Миклъс. — Беше на осемдесет и девет години.

Розмари подозрително разгледа вратата на килера, която току-що бяха открили.

— Дали ние да я отворим? — попита тя. — Може би синът й трябва да дойде.

Писалището изящно легна върху четирите отпечатъка. Мистър Миклъс разтри ръцете си с липсващи пръсти.

— Упълномощен съм да покажа апартамента — каза той, приближи се към вратата и я отвори. Килерът беше почти празен; в единия му край имаше прахосмукачка, а в другия бяха облегнати три-четири дъски. На един висок рафт имаше купчина сини и зелени пешкири.

— Който и да е бил заключен вътре, вече се е измъкнал — каза Гай. А мистър Миклъс добави:

— Може би пет килера са й били много.

— Но защо ще барикадира така прахосмукачката и хавлиените си кърпи? — се питаше Розмари.

Мистър Миклъс повдигна рамене:

— Не мисля, че някога ще узнаем. Може би все пак накрая е била доста изкуфяла. — Той се усмихна. — Искате ли да ви покажа нещо друго или да знаете нещо повече?

— Да — каза Розмари. — Къде ще мога да пера? Има ли перални машини в мазето?

Те благодариха на мистър Миклъс, който ги изпрати до входа на сградата и бавно тръгнаха по Седмо авеню към жилищната част на града.

— Този е по-евтин от другия — каза Розмари, опитвайки се да покаже, че за нея практическите съображения са най-важни.

— Но има една стая по-малко, миличка — отвърна Гай.

Розмари повървя мълчаливо и после се обади:

— На хубаво място е.

— Ей богу, така е! Мога да стигна пеша до всички театри.

Окрилена, Розмари изостави всякаква практичност.

— О, Гай, нека да го вземем! Моля ти се, много ти се моля! Толкова хубав апартамент! Тази мисис Гардиния изобщо не го е използвала както трябва! Тази всекидневна би могла… би могла да стане чудесна и уютна и… О, моля ти се, Гай, нали ще го вземем, нали?

— Добре, добре — каза Гай усмихнато. — Стига да се измъкнем от онзи другия договор.

Розмари щастливо го хвана за лакътя.

— Ще успеем! — каза тя. — Ти ще измислиш нещо, сигурна съм в това!

Гай се обади на мисис Кортес от една телефонна будка, а отвън Розмари се опитваше да чете по устните му. Мисис Кортес каза, че ще им даде време до три часа. Ако не й се обадят дотогава, щяла да се обади на следващите в списъка на чакащите.

Двамата отидоха в една руска чайна и си поръчаха водка с доматен сок и сандвичи с пилешка салата върху черен хляб.

— Можеш да им кажеш, че съм болна и трябва да постъпя в болница — предложи Розмари.

Това обаче не беше нито убедително, нито им вършеше работа. Затова Гай съчини някаква история, че му се обадили с предложение да се присъедини към една трупа за пиесата „Надуй тръбата“, която заминавала на четиримесечно турне по линия на Организацията на Въоръжените сили във Виетнам и Далечния Изток. Актьорът, който трябвало да играе Алън, си счупил крака и ако Гай не го замести, турнето трябвало да се отложи поне за две седмици. Това щяло да бъде голям позор, като се има предвид положението на момчетата, дето се бият с комунягите. А жена му трябвало да отседне при роднините си в Омаха…

Той повтори историята два пъти и отиде да намери телефон.

Розмари отпиваше от питието си и стискаше палците и на двете си ръце под масата. Мислеше за апартамента на Първо авеню, който не искаше да вземат и се насили да си припомни добрите му страни: ослепително чистата кухня, машината за миене на съдове, изгледа към Ист Ривър, централната климатична инсталация…

Сервитьорката поднесе сандвичите.

Наблизо мина бременна жена в морскосиня рокля. Розмари я разглеждаше. Сигурно беше в шести или седми месец и безгрижно разговаряше с някаква по-възрастна жена, натоварена с пакети, сигурно майка й.

Някой й махна от отсрещния край на заведението — едно червенокосо момиче, което беше постъпило в Си Би Ес1 няколко седмици преди Розмари да напусне. Розмари й махна в отговор. Момичето й каза нещо отдалеч и тъй като Розмари не я разбра, тя го повтори. Един мъж, седнал срещу момичето се обърна и огледа Розмари; мъж с изпито восъчно лице.

Тогава се появи Гай, висок и хубав, опитващ се да прикрие тържествуващата си усмивка, макар и целият му вид да казваше „да“.

— Да? — запита го Розмари, когато той седна отново срещу нея.

— Да — каза той. — Договорът е анулиран, ще ни върнат депозита. А аз трябва да се пазя от лейтенант Хартман от Свързочния Корпус. Мисис Кортес ни очаква в два часа.

— Вече успя да й се обадиш?

— Да.

Червенокосото момиче внезапно се озова до тях, поруменяла и с блеснали очи.

— Одеве ти казвах, че бракът наистина ти се отразява добре. Изглеждаш чудесно — каза тя.

Опитвайки се да си спомни името на момичето, Розмари се засмя.

— Благодаря. Ние празнуваме. Тъкмо получихме апартамент в Брамфорд!

— О, там ли! — възкликна момичето. — Страшно си падам по тази сграда! Ако някога решите да дадете под наем част от жилището, да знаете, че съм първа. И да не ме забравите! Обожавам онези чудновати улуци и фантастичните същества, които пълзят нагоре-надолу между прозорците!

Втора глава

За тяхна изненада Хъч се опита да ги разубеди под предлог, че Брамфорд бил „опасна зона“.

Когато Розмари за пръв път пристигна в Ню Йорк през юни 1962, тя се нанесе в един апартамент в долната част на Лексингтън авеню заедно с две момичета от Атланта и едно, което също като нея беше от Омаха. Хъч им беше съсед и макар и да отказваше да играе ролята на нещо като баща на момичетата, („Отгледал съм две собствени дъщери и това ми е съвсем достатъчно, благодаря!“) той все пак беше на разположение при спешни случаи, като например в нощта, когато някой стоеше на пожарната стълба, или пък когато Джийн се задави и едва не се задуши. Името му беше Едуард Хътчинс, беше англичанин на петдесет и четири години. Пишеше три различни поредици приключенски романи за юноши под три различни псевдонима.

На Розмари той помогна по друг начин. Тя беше най-малката от шест деца и петте й братя и сестри се бяха оженили рано и живееха близо до родителите си. Когато напусна Омаха, тя остави баща си ядосан и подозрителен, майка си — безмълвна, а четирима от братята и сестрите й бяха обидени. (Единствено вторият по възраст от братята й, Брайън, който имаше проблеми с пиенето, беше казал: „Тръгвай, Роузи, и прави каквото смяташ за добре“ и беше пъхнал в джоба й един найлонов плик, в който имаше осемдесет и пет долара.) В Ню Йорк Розмари се чувстваше виновна и си внушаваше, че е постъпила егоистично. Тогава Хъч я окуражи с разговори за неизбежния конфликт между поколенията и затова, че всеки човек има дълг и към себе си, подправени със силен чай. Тя му задаваше въпроси, които биха били немислими в Католическото общество, в което бе израснала. Той я изпрати на вечерен курс по философия в Ню Йоркския университет и обичаше да казва: „Ще превърна в принцеса тази цапната и устата цветарка“, а Розмари имаше достатъчно чувство за хумор, та да му отвърне: „Я се разкарай!“

Сега почти всеки месец Розмари и Гай обядваха с Хъч или в техния апартамент, или в ресторант, когато беше ред на Хъч. Според Гай Хъч беше малко досаден, но винаги се държеше приятелски с него. Съпругата на Хъч беше братовчедка на драматурга Терънс Ратигън, а Ратигън и Хъч си пишеха от време на време. Гай знаеше, че в театъра често връзките се оказват решаващи, пък били те и чрез трети човек.

В четвъртъка, след като бяха разгледали апартамента, Гай и Розмари обядваха с Хъч в „Клубе“, малък немски ресторант на Двайсет и трета улица. Бяха посочили Хъч като един от тримата поръчители, които мис Кортес бе поискала във вторник следобед. Той вече бе получил писмо от нея и изпратил необходимите препоръки.

— Изкушавах се да й пиша, че сте наркомани, или че замърсявате обществени места, — каза той, — изобщо нещо, което да отврати всеки управител на жилищна сграда.

Те го запитаха за причината.

— Не зная дали сте чували, — започна той, докато мажеше парче кифла с масло, — че Брамфорд е имал доста лоша репутация в началото на века. — Той ги погледна да се увери, че не са знаели и продължи. (Имаше широко лъскаво лице, подвижни сини очи и кичури зализана черна коса, сресани напряко на темето). — Освен хора, като Айседора Дънкан и Теодор Драйзер, Брамфорд е приютявал и значителен брой по-неприятни личности. Тъкмо там сестрите Тренч са правели диетичните си експерименти, господин Кит Кенеди е уреждал своите приеми. Пак там е живял Ейдриън Маркато, а също и Пърл Еймс.

— Какви са тези сестри Тренч? — попита Гай, а Розмари запита на свой ред:

— Кой е този Ейдриън Маркато?

— Сестрите Тренч — отговори Хъч — били две порядъчни викториански дами, които от време на време практикували канибализъм. Сготвили и изяли няколко малки деца, в това число и една своя племенница.

— Колко мило — каза Гай.

Хъч се обърна към Розмари:

— Ейдриън Маркато се е занимавал с черна магия. През деветдесетте години на миналия век е предизвикал голяма сензация, като съобщил, че е успял да извика духа на живия Сатана. За доказателство показал шепа косми и няколко изрязани нокътя и очевидно хората са му повярвали, или поне достатъчно хора, които образували тълпа, нападнали го и едва не го убили в преддверието на Брамфорд.

— Шегуваш се — каза Розмари.

— Говоря съвсем сериозно. След няколко години започнала историята с господин Кит Кенеди и някъде около 1920-та къщата била полупразна.

— Знаех за Кит Кенеди и Пърл Еймс, — намеси се Гай — но не знаех, че Ейдриън Маркато е живял там.

— И онези сестри — потръпна Розмари.

— Само заради Втората световна война и жилищна криза — каза Хъч — къщата се е напълнила отново. Сега има престижа на стара аристократична сграда, но през двадесетте години са я наричали Черния Брамфорд и разумните хора са я отбягвали. Пъпешът е за дамата, нали, Розмари?

Сервитьорът постави пред тях ордьоврите. Розмари въпросително погледна Гай, но той само сбърчи вежди и леко поклати глава: „Това са глупости. Не му позволявай да те уплаши.“ Келнерът се оттегли.

— В течение на годините — продължи Хъч — в Брамфорд са се случили далеч повече грозни и ужасни неща, отколкото е редно. Не може да се каже, че всичките са се случили много отдавна. През 1959 в сутерена е намерено мъртво пеленаче, увито във вестник.

— Все пак ужасни неща сигурно се случват във всяка жилищна сграда от време на време — каза Розмари.

— От време на време, да — съгласи се Хъч. — Но работата е там, че в Брамфорд ужасните неща се случват доста по-често, отколкото „от време на време“. Другаде има и по-малко драматични инциденти. Например в Брамфорд са станали повече самоубийства, отколкото в други къщи, също толкова стари и големи като него.

— Какъв е отговорът, Хъч — запита Гай, преструвайки се на сериозен и загрижен. — Все пак трябва да има някакво обяснение.

— Не зная — отвърна Хъч, след като го изгледа за миг. — Може би просто лошата слава на двете сестри Тренч е привлякла Ейдриън Маркато, а неговата лоша слава пък е привлякла Кит Кенеди, и в края на краищата една къща се превръща в сборище на хора, по-склонни от останалите към определен тип поведение. Или може би има неща, които още не можем да си обясним — магнитни полета, електрони или други причини, поради които някое място става зловещо. Но зная едно: Брамфорд в никакъв случай не е единствен. В Лондон имаше една къща на улица „Прейд“, в която само за шестдесет години станаха пет различни жестоки убийства. Нито едно от петте по никакъв начин не бе свързано с останалите. Нито убийците имаха някаква връзка помежду си, нито жертвите. Освен това не може да се твърди, че всички убийства са извършени заради един и същи лунен камък или малтийски сокол. И все пак пет различни брутални убийства извършени в рамките на шестдесет години. В една малка къща с магазин, който гледа към улицата и над него един апартамент. Събориха я през 1954, без да има някаква особено наложителна причина, понеже, доколкото знам, след това парцелът остана незастроен.

— Може би съществуват и добри къщи — каза Розмари, като гребна с лъжичка от пъпеша си — къщи, където хората се влюбват, женят се и имат деца.

— И стават звезди — допълни Гай.

— Вероятно има — съгласи се Хъч. — Само че човек никога няма да чуе за тях. Само лошите неща си спечелват известност. — Той се усмихна на Розмари и Гай. — Иска ми се вие двамата да си потърсите някоя добра къща вместо Брамфорд — заключи той.

Лъжичката на Розмари замръзна в ръката й.

— Значи ти сериозно искаш да ни разубедиш да отидем там?

— Мила моя, — каза Хъч — имах уговорена среща с една чаровна дама тази вечер и я отмених единствено, за да ви видя и да кажа каквото имам да казвам. Съвсем сериозно се опитвам да ви отклоня от намерението да живеете там.

— За бога, Хъч… — намеси се Гай.

— Но това не значи, прекъсна го Хъч — че щом влезете в Брамфорд, ще ви падне пиано върху главите, ще ви изядат някакви стари моми, или ще се превърнете в камък. Но фактите са такива и трябва да ги имате предвид, също както и ниския наем и работещата камина. В къщата се случват прекалено много неприятни неща. Защо трябва съзнателно да навлизате в опасна зона? Идете в „Дакота“ или в „Осбърн“, щом чак толкова примирате за разкошната архитектура на деветнайсети век.

— „Дакота“ е кооперация, — възрази Розмари — а „Осбърн“ скоро ще го бутат.

— Не преувеличаваш ли малко, Хъч — каза Гай. — Имало ли е други „неприятни случки“ през последните няколко години? Освен бебето в сутерена?

— Един от хората, обслужващи асансьора, бил убит миналата зима — отвърна Хъч. — При това не при обикновено пиянско сбиване. Днес следобед бях в библиотеката и преглеждах статистическия справочник на „Таймс“, а също и един тричасов микрофилм, искате ли още факти?

Розмари погледна Гай. Той остави ножа и избърса устата си със салфетката.

— Това е глупаво — каза той. — Добре, случили се били много неприятни неща. Това не значи, че ще продължат да се случват. Не разбирам защо Брамфорд да е по-опасна зона, от която и да е друга сграда в града. Ако подхвърлиш монета и пет пъти ти се падне „ези“, това не значи, че и следващите пет пъти ще стане същото, и не значи, че монетата по нещо се различава от всички други монети. Просто съвпадение, това е.

— Ако наистина имаше нещо нередно, нямаше ли да я разрушат? — попита Розмари. — Като къщата в Лондон?

— Къщата в Лондон е била собственост на семейството на последния нещастник, убит в нея — обясни Хъч. — А Брамфорд е собственост на съседната църква.

— Ето, виждаш ли? — каза Гай, палейки цигара. — Значи можем да разчитаме на божествено покровителство.

— Излиза обаче, че то не помага — каза Хъч.

— Не знаех, че е собственост на църквата — каза Розмари.

— Това важи за целия град, мила — обясни Гай.

— Проверихте ли в „Уайоминг“? — попита Хъч. Мисля, че е в същия квартал.

— Хъч, опитвахме навсякъде — каза Розмари. — Няма нищо, абсолютно нищо друго освен новите блокове с чисти квадратни стаи, толкова еднакви, че да ги сбъркаш, и с телевизионни камери в асансьорите.

— Толкова ли е ужасно това? — усмихнато попита Хъч.

— Да — каза Розмари, а Гай добави:

— Бяхме решили да наемем един апартамент, но се отказахме заради Брамфорд.

Хъч ги изгледа за миг, а после се облегна назад и подпря длани на масата.

— Добре, стига толкова — каза той. — Ще си гледам собствената работа, както трябваше да постъпя от самото начало. Палете огън в красивата си камина! Ще ви подаря резе за външната врата и занапред ще си държа устата затворена. Аз съм идиот, простете ми.

— Вратата си има резе — усмихна се Розмари. — Има също верига и шпионка.

— Гледай да използваш и трите — каза Хъч. — И да не вземеш да обикаляш етажите и да се запознаваш с всичките съседи. Това тук не е Айова.

— Омаха — поправи го тя.

Келнерът им сервира основното ястие.

Следващият понеделник следобед Розмари и Гай подписаха двегодишен наемен договор за апартамент 7Д в Брамфорд. Дадоха на мис Кортес чек за петстотин осемдесет и три долара, в които влизаха един предварителен месечен наем и един наем като гаранция. Казаха им, че ако искат, могат да се нанесат още преди първи септември, тъй като апартаментът щял да бъде опразнен до края на седмицата, а бояджиите можели да започнат работа по него от сряда, осемнадесети август.

По-късно същия ден им се обади Мартин Гардиния, синът на предишната наемателка. Уговориха си среща с него във вторник в осем вечерта в апартамента. Той беше висок мъж, преминал шейсетте, с открито и приятно държане. Посочи им нещата, които бе готов да продаде и изреди цените им, които се оказаха примамливо ниски. Розмари и Гай ги разгледаха, посъветваха се и купиха климатичната инсталация, тоалетка от палисандрово дърво с малко столче, персийския килим от всекидневната и всичките съоръжения за камината. За жалост, бюрото на мисис Гардиния не се продаваше. Докато Гай пишеше чека и помагаше в слагането на етикети на останалите мебели, Розмари измери всекидневната и спалнята с шестфутова рулетка, която беше купила същата сутрин.

Миналият март Гай беше играл в телевизионния сериал „Друг свят“, който се излъчваше през деня. Героят му отново се връщаше на екрана за три дни и затова до края на седмицата Гай беше зает. Розмари разрови една папка с изрезки от списания за интериора, които беше събирала още като гимназистка, избра две, които подхождаха на апартамента и тръгна да разглежда мебелните магазини, придружена от Джоан Джелико, бившата й съквартирантка от Атланта. Джоан имаше карта на декоратор, която им даваше достъп до всякакви магазини за продажба на едро и изложбени зали. Розмари разглеждаше, водеше си бележки и рисуваше скици за да ги покаже на Гай. После бързаше към дома с пълна чанта мостри от платове и тапети, за да види Гай в поредната серия „Друг свят“ и отново излизаше да напазарува за вечеря. Изпусна един от часовете си по скулптура и за щастие, успя да отмени един час при зъболекаря.

В петък вечерта апартаментът беше техен; голямо празно пространство с високи тавани и непознатата тъмнина, в която пристигнаха с една настолна лампа и пазарска чанта и събудиха ехото и в най-отдалечените стаи. Включиха собствената си климатична инсталация и започнаха да се любуват на килима, камината, тоалетката на Розмари, на красивата вана, топките на вратите, пантите, корнизите, подовете, готварската печка, хладилника, еркерните прозорци и гледката която се откриваше от тях. Вечеряха седнали направо върху килима със сандвичи с риба тон и бира. После скицираха разположението на мебелите във всичките четири стаи, като Гай измерваше, а Розмари рисуваше. После се върнаха на килима, угасиха лампата и се любиха на светлината, идеща от улицата през прозорците без пердета.

— Шшт! — прошепна Гай с широко отворени от страх очи — Чувам сестрите Тренч… дъвчат!

Розмари силно го удари по главата.

Купиха си диван, широко легло, кухненска маса и два стола от вито дърво. Обаждаха се на бояджии, на телефонната компания, в различни магазини, на майстори и тапицери. Бояджиите дойдоха в сряда, на осемнадесети; изравниха стените, минаха ги с безир и ги боядисаха. Тръгнаха си в петък, на двадесети и зад себе си оставиха цветове, много близки до тези от мострите на Розмари. После дойде един намусен тапетаджия, който за един ден залепи тапетите в спалнята.

Пак звъняха в магазини и на майстори, а също и на майката на Гай в Монреал. Купиха гардероб, маса за хранене, стерео уредба и нови съдове за хранене и сребърни прибори. Бяха разточителни. През 1964 година Гай беше направил поредица от реклами на „Анацин“, които бяха показвани многократно и му бяха донесли осемнайсет хиляди долара, а и все още му носеха значителен доход. Окачиха транспаранти и лавици за книги, постлаха килим в спалнята и бяла пластмасова настилка в коридора. Инсталираха си телефон, платиха сметките и съобщиха в пощата новия си адрес.

В петък, двадесет и седми август се преместиха. Джоан и Дик Джелико им изпратиха голяма саксия с декоративно растение, а агентът на Гай изпрати по-малка. Хъч изпрати телеграма: „Брамфорд ще подобри репутацията си, когато на една от вратите му има табелка Р. и Г. Удхаус“.

Трета глава

През следващите дни Розмари беше заета и щастлива. Купи и окачи пердета, намери отнякъде абажур от викторианско стъкло за всекидневната, окачи кухненска посуда по стените на кухнята. Един ден откри, че четирите дъски в килера на коридора всъщност представляваха полици, които можеха да бъдат поставени една над друга напряко между двете стени. Тя ги покри с калъфи от кариран памучен плат и когато Гай се прибра, му показа вече готов и подреден шкаф за бельо. Намери един супермаркет на Шесто авеню и една китайска обществена пералня на Петдесет и пета улица, в която да дава чаршафите и ризите на Гай.

Гай също беше зает, нямаше го по цели дни като съпрузите на другите жени. След Деня на труда2 в града се върна преподавателят му по сценична реч. Гай всяка сутрин работеше с него, а след обяд четеше текстове на радиопиеси и реклами. На закуска излиташе театралната страница във вестниците и това го правеше докачлив — всичките му колеги бяха извън града с постановки на „Небостъргач“, „Да му се не види!“, „Котка!“, „Невъзможни години“ или „Горещ септември“. Само той беше в Ню Йорк и разчиташе на разни остатъци от „Анацин“. Но Розмари беше убедена, че много скоро той ще получи някаква добра възможност. Затова тя тихичко поставяше пред него чаша кафе и се задоволяваше с другите страници на вестника.

Засега детската стая представляваше нещо като склад с голи бели стени и мебелите от стрия апартамент. Тапетите в бяло и жълто щяха да бъдат купени по-късно, за да бъдат чисти и свежи. Розмари вече беше приготвила мостра от вида, който искаше и беше намерила рекламна снимка от фирмата „Сакс“ на детско креватче и скрин.

Тя писа на брат си Брайън, да сподели щастието й. Никой друг в семейството не би се зарадвал. Сега всички бяха враждебно настроени, и родителите, и братята, и сестрите. Не можеха да й простят първо, че се бе омъжила за протестант, второ, че бяха сключили само граждански брак и трето, че свекърва й се бе развеждала два пъти и сега беше женена за един евреин чак в Канада.

Тя приготви за Гай пиле с ориз по италиански, опече шоколадов сладкиш и тавичка маслени курабии.

Чуха гласа на Мини Кастивът преди да се запознаят с нея; чуха я през стената на спалнята си да крещи дрезгаво на мъжа си с акцент, който издаваше, че произхожда от средния запад: „Роман, хайде, лягай си вече! Единайсет и двайсет е!“ А след пет минути: „Роман? Донеси ми чаша безалкохолна бира като идваш!“

— Не знаех, че все още правят филми от типа „Грижовните мама и татко“ — каза Гай, а Розмари неуверено се засмя. Тя беше с девет години по-млада от Гай и невинаги успяваше напълно да разбере забележките му.

Запознаха се със семейство Голд от 7Е, приятна възрастна двойка, и със семейство Браун и сина им Валтер, които говореха с немски акцент и живееха в 7В. По коридора си разменяха усмивки и кимваха на семейство Келог от апартамент 7Ж, на мистър Стайн от 7З и на мосю Дюбен и мосю Де Вор от 7Б. (Розмари веднага научи имената на всичките от табелките на звънците и от пощата, която им оставяха до вратите. Тя не изпитваше угризения от това, че чете адресите по пликовете.) Не бяха виждали семейство Кап от 7Г, които не получаваха никакви писма и явно бяха заминали някъде за през лятото. Не бяха виждали и семейство Кастивът от А, макар и да ги чуваха през стената („Роман! Къде е Тери?“), които или бяха саможиви, или пък излизаха и се прибираха в необичайни часове. Вратата им беше точно срещу асансьора и затова Розмари лесно можеше да прочита адресите на пликовете. Получаваха писма с въздушна поща от невероятно много места: Хауик, Шотландия; Ланжак, Франция; Витория, Бразилия; Чеснок, Австралия. Бяха абонати на две списания „Лайф“ и „Люк“.

Розмари и Гай не бяха забелязали и следа от сестрите Тренч, Ейдриън Маркато, Кит Кенеди, Пърл Еймс или техни по-съвременни подобия. Дюбен и Де Вор бяха хомосексуалисти. Всички други обитатели на сградата бяха обикновени.

Почти всяка вечер от съседния апартамент, който, както скоро Розмари и Гай си дадоха сметка, първоначално е бил по-голямата предна част на техния, се чуваше дрезгавият глас: „Невъзможно е да сме стопроцентово сигурни!“ спореше жената, и още: „Ако те интересува мнението ми, изобщо не бива да й казваме, точно така мисля!“

Една събота вечер семейство Кастивът имаха гости, около десетина души, които разговаряха и пееха. Гай бързо заспа, но Розмари лежа будна до два часа̀, заслушана в немелодичните монотонни гласове, съпровождани от флейта или може би кларинет.

Единствените случаи, в които Розмари се сещаше за опасенията на Хъч и се притесняваше от тях, беше, когато на всеки четири-пет дни слизаше в сутерена да пере. Самият асансьор, който водеше дотам, обикновено използван от доставчиците на стоки, я разстройваше — малък, без човек, който да го обслужва, той силно скърцаше и се тресеше. Сутеренът беше мрачен с тухлени стени, варосани много отдавна, между които звукът на стъпките й отекваше надалеч и някъде се хлопваха невидими врати. По коридорите тя се натъкваше на стари непотребни хладилници, опрени до стената, осветявани от силни крушки в телени клетки.

Тъкмо тук, спомняше си Розмари, беше намерено мъртвото бебе, увито във вестник, и то не много отдавна. Кои са били родителите му и как бе умряло? Кой го беше намерил? Дали човекът, който го е подхвърлил, е бил заловен и наказан? Замисли се дали да не отиде в библиотеката и да прочете за случая, както бе сторил Хъч. Но това щеше да направи историята по-действителна и още по-ужасна, отколкото беше. Да знае точното място, където бе лежало бебето и може би да минава покрай него на път за пералното помещение и после пак по обратния път към асансьора, това би било непоносимо. Тя реши, че ако не знае подробностите, ще бъде по-спокойна. По дяволите Хъч и добрите му намерения!

Пералното помещение много би подхождало на затвор: запотени тухлени стени, още крушки зад телени решетки и множество дълбоки двойни умивалници, разположени в кабинки, отделени с мрежи една от друга. Имаше перални машини и сушилни, които работеха с монети, а в повечето от кабинките, заключени с катинари, се намираха собствените машини на някои от живеещите в сградата. Розмари идваше тук в събота и неделя, а в другите дни след пет часа. Преди пет в делничните дни група негърки перачки гладеха и клюкарстваха тук и когато веднъж тя влезе в пералното помещение, те веднага млъкнаха. Розмари се бе усмихнала на всички и се бе опитала присъствието й да остане незабележимо, но докато бе там, те не пророниха нито дума и тя си излезе смутена, с чувството, че е проявила нетактичност и пренебрежение към негрите.

Един следобед, когато тя и Гай бяха живели в Брамфорд малко повече от две седмици, Розмари седеше в пералното помещение в пет и петнайсет, четеше списание „Ню Йоркър“ и тъкмо се готвеше да прибави омекотител във водата за плакнене, когато в стаята влезе момиче на нейните години с тъмна коса и изящни черти и в нейно лице Розмари внезапно разпозна Ана Мария Албергети. Беше с бели сандали, черни къси панталони и розова копринена блуза и носеше жълт пластмасов кош за пране. Тя кимна на Розмари и после, без да я поглежда, се приближи към една от пералните, отвори я и започна да я зарежда с мръсни дрехи.

Доколкото Розмари знаеше, Ана Мария Албергети не живееше в Брамфорд, но беше напълно възможно да е на гости у някои от съседите и да помага в домакинската работа. Когато я разгледа по-внимателно обаче, Розмари разбра, че е сбъркала. Носът на това момиче беше доста по-дълъг и изострен, а имаше и други по-неуловими разлики в изражението и фигурата. И все пак приликата беше забележителна. Изведнъж Розмари усети, че момичето я гледа въпросително със смутена усмивка, докато пералнята до нея вече бе затворена и се пълнеше.

— Извинете — каза Розмари. — Помислих ви за Ана Мария Албергети и затова така се загледах във вас. Съжалявам.

Момичето се изчерви и сведе очи към пода.

— Това често ми се случва — каза тя. — Няма нужда да се извинявате. Хората все ме бъркаха с Ана Мария още от времето, когато бях хлапе, когато тя за пръв път се появи в „Ето го и младоженеца“ — тя погледна Розмари вече без да се усмихва, но все още смутена. — Самата аз не виждам никаква прилика. И аз като нея съм от италиански произход, но не смятам, че физически си приличаме.

— А според мен приликата е голяма — каза Розмари.

— Може и така да е — съгласи се момичето — щом всички ми го казват. Но аз не мога да я открия. А бих искала, повярвайте ми.

— Познавате ли я? — запита Розмари.

— Не.

— От начина, по който казахте „Ана Мария“, си помислих…

— О, не, просто я наричам така. Предполагам за това, че често ми се налага да говоря с хората за нея. — Тя избърса ръката си в панталоните си, протегна я и пристъпи напред усмихната. — Казвам се Тери Джонофрио — представи се тя. — Самата аз не мога да го напиша правилно, така ме няма защо вие да се опитвате.

Розмари се усмихна и стисна ръката й.

— Аз съм Розмари Удхаус — каза тя. — Ние сме новите наематели. А вие отдавна ли живеете тук?

— Аз изобщо не съм наемателка — отговори момичето. — Просто живея у мистър и мисис Кастивът на седмия етаж. Може да се каже, че съм им нещо като гостенка от месец юни. А вие познавате ли ги?

— Не — усмихна се Розмари, — но апартаментът ни е точно до техния и едно време е бил част от него.

— За бога! — възкликна момичето. — Значи вие наехте апартамента на старата дама! Мисис… онази, която почина!

— Гардиния.

— Точно така. Тя беше много близка приятелка на семейство Кастивът. Отглеждаше разни билки и ги носеше на мисис Кастивът да готви с тях.

— Когато за пръв път дойдохме да разгледаме апартамента, — кимна Розмари — една от стаите беше пълна с разни растения.

— А след като почина, — продължи Тери — мисис Кастивът си направи миниатюрна зимна градина в кухнята и сама ги отглежда.

— Извинете ме. Трябва да сложа омекотител — каза Розмари. Тя се изправи и извади шишето от коша за пране върху пералнята.

— А знаете ли вие на кого приличате? — запита Тери, а Розмари каза, докато отвинтваше капачката.

— Не. На кого?

— На Пайпър Лори.

— О, не! — разсмя се Розмари. — Странно, че го казвате, защото навремето съпругът ми е излизал с Пайпър Лори, преди тя да се омъжи.

— Сериозно? В Холивуд?

— Не, тук. — Розмари напълни капачката на шишето, Тери отвори вратата на пералнята и Розмари й благодари, като изсипа течността вътре.

— А съпругът ви? Той също ли е актьор? — запита Тери.

Розмари доволно кимна, докато затваряше шишето.

— Без майтап! А как се казва?

— Гай Удхаус — отвърна Розмари. — Участвал е в „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, освен това много работи в телевизията.

— О, аз по цял ден гледам телевизия — каза Тери. — Бас държа, че съм го виждала! — Някъде в сутерена се чу звън от строшено стъкло — вероятно бутилка или прозорец. — Ау! — възкликна Тери.

Розмари се сви и неспокойно погледна към входа на пералното помещение.

— Мразя го този сутерен — каза тя.

— Аз също — каза Тери. — Добре, че вие сте тук. Ако сега бях сама, щях да умра от страх.

— Сигурно някой от доставчиците е изпуснал бутилка — каза Розмари.

— Чуйте, бихме могли винаги да идваме тук долу заедно — предложи Тери. — Нали вратата ви е точно до асансьора за доставки? Мога да ви звънвам на вратата и да слизаме тук заедно. А можем и предварително да се уговаряме по телефона.

— Би било чудесно — съгласи се Розмари. — Мразя да идвам тук сама.

Тери доволно се засмя, поколеба се преди да заговори и после продължи усмихната.

— Имам амулет, който носи щастие и може би ще помогне и на двете ни! — Тя разкопча яката на блузата си, измъкна сребърна верижка и показа на Розмари увисналата на края й изящно изработена сребърна топчица, с диаметър около два сантиметра.

— Ах, колко е красива! — възкликна Розмари.

— Нали? — каза Тери. — Мисис Кастивът ми я даде онзи ден. Била на триста години. Тя е отгледала растението, с което е пълно топчето в малката си зимна градина. Носи щастие или поне така се говори.

Розмари разгледа по-внимателно амулета, който Тери държеше между палеца и върха на показалеца си. Беше пълен с някакво зеленикавокафяво поресто вещество, което прозираше през дупчиците в среброто. Някаква горчива миризма я накара да се отдръпне. Тери се засмя отново.

— И аз не си падам много по миризмата, — каза тя — но се надявам, че помага!

— Много красив амулет — каза Розмари. — Досега не съм виждала подобно нещо.

— От Европа е — каза Тери. Тя се облегна на една от пералните и се залюбува на топчицата, като я въртеше между пръстите си. — Семейство Кастивът са най-чудесните хора на света, без изключение — продължи тя. — Прибраха ме буквално от улицата. Припаднах на Осмо авеню и те ме прибраха тук и ме приеха като майка и баща. Или може би като баба и дядо.

— Болна ли бяхте? — запита Розмари.

— Това е меко казано — отвърна Тери. — Гладувах, вземах наркотици и правех редица други неща, от които толкова ме е срам, че ми се повдига само като си помисля за тях. А мистър и мисис Кастивът ми помогнаха де се възстановя напълно. Отърваха ме от хероина, нахраниха ме, дадоха ми чисти дрехи и сега съм готова на всичко, за да им се отблагодаря. Дават ми най-различни здравословни храни и витамини, даже викат лекар, който редовно ме преглежда! Това е защото са бездетни. Приемат ме като дъщерята, която не са могли да имат.

Розмари кимна.

— Отначало си мислех, че може би имат някакви задни мисли, — продължи Тери — че ще ме карат да върша някакви сексуални извращения, или пък че единият от двамата има подобни намерения. Но нямаше нищо такова. Държаха се като истински родители. Скоро ще ме запишат в училище за секретарки и след време ще им се отплатя. Напуснах училище след третата си година в гимназията, но мисля, че ще успея да наваксам. — Тя пусна топчицата обратно в деколтето си.

— Хубаво е да чуеш, че такива хора съществуват, когато навсякъде цари апатия и всеки гледа да не си усложнява живота — каза Розмари.

— Няма много хора като мистър и мисис Кастивът — добави Тери. — Ако не бяха те, сега щях да съм мъртва. Това е абсолютно сигурно. Или мъртва, или в затвора.

— А нямате ли никакви роднини, които да ви помогнат?

— Имам брат във флотата. Колкото по-малко говоря за него, толкова по-добре.

Розмари прехвърли изпраните дрехи в една от сушилните и изчака да се изперат дрехите на Тери. Говореха за епизодичната роля на Гай в „Друг свят“ („Разбира се, че се сещам! Значи за него сте омъжена?“), за миналото на Брамфорд (за което Тери не знаеше нищо), и за предстоящата визита на Папа Павел в Ню Йорк. Подобно на Розмари, Тери беше католичка, но вече не спазваше ритуалите. Въпреки това, тя се надяваше да си намери билет за папската литургия, която щеше да бъде отслужена на стадион Янки. Когато дрехите бяха изпрани и оставени да се сушат, двете момичета заедно тръгнаха към асансьора за доставки и се качиха до седмия етаж. Розмари покани Тери да разгледа апартамента, но Тери помоли това да стане по-късно. Семейство Кастивът вечеряли в шест и тя не искаше да закъснее. Тя каза, че по-късно вечерта ще се обади по телефона на Розмари, за да слязат долу и да приберат сухото пране.

Гай си беше у дома, хапваше понички и гледаше филм с Грейс Кели.

— Тия дрехи трябва да са станали много чисти — подкачи я той. Розмари му разказа за Тери и семейство Кастивът и затова, че Тери го помнеше от „Друг свят“. Той не придаде особено значение на това, но си пролича, че му стана приятно. Беше потиснат заради вероятността един актьор на име Доналд Баумгарт да получи ролята в една нова комедия, за която и двамата се бяха явили на второ прослушване днес следобед.

— Божичко! — възкликна той. — Що за име е това Доналд Баумгарт?

Истинското име на Гай преди да го промени беше Шърман Пидън.

Розмари и Тери прибраха прането си в осем часа и после Тери се отби за малко да се запознае с Гай и да разгледа апартамента. Тя се изчерви и остана очарована от Гай, което го вдъхнови да се впусне в цветисти комплименти, да й поднесе пепелник и да й запали цигарата. Тери виждаше апартамента за пръв път. Мисис Гардиния и семейство Кастивът си бяха развалили отношенията малко преди тя да заживее тук, а скоро след това мисис Гардиния бе изпаднала в кома, за да не се събуди никога вече.

— Апартаментът е чудесен — каза Тери.

— Още не, но ще стане — каза Розмари. — Не сме сложили и половината от мебелите.

— Сетих се! — извика Гай и плесна с ръце. Той тържествуващо посочи Тери. — Ана Мария Албергети!

Четвърта глава

От магазин „Боние“ пристигна пакет, подарък от Хъч. В него имаше висок съд за лед от тиково дърво с яркооранжева вътрешна страна. Розмари веднага се обади да му благодари. Той беше виждал апартамента след пребоядисването, но не и откакто тя и Гай се бяха нанесли. Тя му разказа как столовете, които поръчали, закъсняват вече цяла седмица, и как трябвало да чакат цял месец новото канапе.

— За Бога, още недей да мислиш за приеми! — каза Хъч. — Разкажи ми как вървят нещата.

Розмари му разказа, без да пести подробностите.

— А съседите изобщо не изглеждат ненормални — каза тя. — Освен може би нормално ненормални като хомосексуалисти, например. Имаме двама такива, а точно срещу нас живее възрастна двойка, на име Голд. Те имат някакъв имот в Пенсилвания, където отглеждат персийски котки. Казаха ни, че ще ни дадат, стига да искаме.

— Много се скубят — вметна Хъч.

— Има и друго семейство, с което всъщност още не сме се запознали. Те са приели едно момиче, което преди е било пристрастено към наркотици. С нея се запознахме. Те са я излекували напълно и скоро ще я записват в школа за секретарки.

— Всичко това звучи така, все едно че сте се преселили в някакво благотворително дружество — каза Хъч. — Възхитен съм.

— Сутеренът е малко зловещ — каза Розмари. — Всеки път, като слизам долу, те проклинам.

— За Бога, защо мен?

— Заради историите ти.

— Ако имаш предвид онези, които пиша, и аз самият се проклинам. Ако имаш предвид онези, които ти разказах, със същото основание можеш да проклинаш сигнала за пожар вместо огъня или службата за прогноза на времето вместо тайфуните.

— Но отсега нататък няма вече да бъде толкова лошо — кратко каза Розмари. — Онова момиче, което споменах, ще слиза долу с мен.

— Очевидно, вие двамата сте оказали здравословно влияние, както предположих и къщата вече не е развъдник на ужасии. Дано съдът за лед ви служи добре и поздрави Гай от мен.

Появиха се и семейство Кан от апартамент 7Г. И двамата бяха доста едри, около тридесет и пет годишни и имаха двегодишна любопитна дъщеричка, на име Лиза.

— Как се казваш? — запита Лиза, седнала в количката си. — Изяде ли си яйцето? Изяде ли си Капитан Хрус? Кой е той?

В петък вечер на седемнайсети септември Розмари и Гай заедно с още две двойки отидоха на предпремиерата на пиесата „Мисис Дали“ и после на гости у един фотограф, Ди Бертийон, в студиото му на Западна Четиридесет и осма улица. Между Гай и Бертийон възникна спор по повод политиката на Професионалния съюз на актьорите да възпрепятства наемането на актьори чужденци — Гай я считаше за правилна, а Бертийон беше на противното мнение. Въпреки че останалите гости потушиха кавгата в поток от шеги и клюки, Гай и Розмари се измъкнаха скоро след това около дванайсет и половина.

Нощта беше топла и благоуханна и те тръгнаха пеша. Когато наближиха високия тъмен силует на Брамфорд, забелязаха на тротоара пред сградата група от около двадесет души, образуваща полукръг отстрани на една паркирана кола. Две полицейски коли блокираха пространството от двете страни, а сигналните им лампи светеха в червено.

Розмари и Гай ускориха крачка хванати за ръце и изпълнени с лоши предчувствия. По улицата колите забавяха ход, а в Брамфорд със скърцане се отваряха прозорците и се появиха глави измежду орнаментите на улуците. Нощният портиер Тоби излезе от къщата, понесъл едно светлокафяво одеяло, което един от полицаите пое от ръцете му.

Покривът на колата, която беше Фолксваген, беше смачкан от едната страна. Предното стъкло бе силно напукано. „Мъртва е“ каза някой, а друг добави „Погледнах нагоре и помислих, че това е някаква гигантска птица, спускаща се надолу като орел…“

Розмари и Гай се повдигнаха на пръсти и проточиха шии над раменете на събраните хора. „Сега моля да се отдръпнете“ каза един полицай в центъра на групата. Стената от рамене се раздели, някакъв мъж пред тях, облечен в спортна риза се отдръпна. На тротоара лежеше Тери, едното й око бе вперено в небето, а половината от лицето й представляваше червена каша. Метнаха върху й светлокафявото одеяло. Веднага щом я покри, върху него изби червено петно, после още едно.

Розмари се извърна, затворила очи, и машинално се прекръсти. Беше стиснала здраво устни от страх да не повърне. Гай трепна и пое дълбоко дъх.

— О, Боже — простена той. — Боже мой!

— Моля, отдръпнете се! — каза им един полицай.

— Ние я познаваме — каза Гай.

— Как се казва? — обърна се към тях друг полицай.

— Тери.

— Тери коя? — Беше около четиридесетгодишен и се потеше. Очите му бяха сини и хубави с гъсти черни мигли.

— Роз? Как се казваше тя? Как й беше фамилията? — запита Гай.

Розмари отвори очи и преглътна.

— Не си спомням — каза тя. — Италианско име, започва с Д. Доста дълго. Тя се шегуваше с правописа му. Че и тя не можела да го напише.

— Тя гостуваше на семейство Кастивът от апартамент 7А — каза Гай на синеокия полицай.

Приближи се друг полицай с лист бледожълта хартия за писма в ръка. Зад него вървеше мистър Миклъс със стиснати устни. Беше облечен в шлифер направо върху раираната си пижама.

— Кратко и ясно — каза полицаят на синеокия и му подаде жълтия лист. — Залепила го е с лейкопласт на рамката на прозореца, за да не го издуха вятърът.

— Там има ли някой?

Другият поклати отрицателно глава. Синеокият полицай прочете съдържанието на бележката, замислено прехапал долната си устна.

— Тереза Джонофрио — каза той. Произнесе го като италианец.

Розмари кимна утвърдително.

— В сряда вечерта човек не би допуснал, че я занимават някакви тъжни мисли — каза Гай.

— Нищо друго освен черни мисли — каза полицаят, докато прибираше листа в бележника си.

— Познавахте ли я? — обърна се мистър Миклъс към Розмари.

— Съвсем бегло — отвърна тя.

— О, естествено, — каза мистър Миклъс — вие също сте на седмия етаж.

— Хайде, мила, да се прибираме — обърна се Гай към Розмари.

— Имате ли някаква представа къде можем да намерим семейство Кастивът? — попита ги полицаят.

— Абсолютно никаква — отговори Гай. — Ние изобщо не ги познаваме.

— По това време обикновено са си вкъщи — намеси се Розмари. — Чуваме ги през стената. Спалните ни са една до друга.

Гай сложи ръка на рамото й.

— Хайде, миличка. — Те кимнаха на полицая и на мистър Миклъс и пристъпиха към входа на сградата.

— Ето ги, прибират се — каза мистър Миклъс. Розмари и Гай спряха и се обърнаха. Откъм центъра на града, откъдето те самите бяха дошли, идеха висока едра белокоса жена и слаб висок мъж, който си тътреше краката.

— Семейство Кастивът? — запита Розмари и мистър Миклъс кимна.

Мисис Кастивът бе облечена в светлосиня пелерина, а ръкавиците, шапката, чантата и обувките й бяха снежнобели. Подобно на медицинска сестра, тя придържаше лакътя на съпруга си. Той беше ослепителен — с пъстро лятно сако, червени широки панталони, розова папионка и сива мека шапка с розова панделка. Беше на седемдесет и пет години, а може би и повече. Жена му беше на шестдесет и осем или и девет. Те се приближиха с лица, изразяващи младежко любопитство и с любезни напрегнати усмивки. Полицаят пристъпи напред да ги посрещне. Усмивките им станаха несигурни, а сетне угаснаха. Мисис Кастивът разтревожено каза нещо. Мистър Кастивът се намръщи и поклати отрицателно глава. Широката му уста с тънки устни беше толкова розова, все едно че си бе сложил червило. Лицето му бе тебеширено бяло, а очите му бяха малки и блестящи, разположени дълбоко в кухините. Тя имаше голям нос и нацупена плътна долна устна. Носеше очила с розови рамки на верижка, която се спускаше иззад семплите й перлени обици.

— Вие ли сте семейство Кастивът от седмия етаж? — запита полицаят.

— Да — отвърна мистър Кастивът с дрезгав глас, който едва се чуваше.

— При вас ли живее млада жена на име Тереза Джонофрио?

— Така е — каза мистър Кастивът. — Какво има? Нещо лошо ли е станало?

— Пригответе се да чуете доста неприятна новина — каза полицаят. Той замълча и погледна първо него, после нея и добави — тя е мъртва. Самоубила се е. — Той повдигна ръка с палец, насочен назад. — Хвърлила се е от прозореца.

Те го гледаха, но изразът на лицата им не се промени, като ме нищо не бе казал. После мисис Кастивът се наведе настрана и погледна зад полицая към одеялото с червени нетна, отново се изправи и го загледа в очите.

— Това е невъзможно — каза тя със същия висок глас и със същия акцент, който Розмари и Гай бяха чували през стената. — Сигурно грешите. Някой друг лежи там под одеялото.

— Арти, пусни тези хора да погледнат — каза полицаят, все така загледан в нея.

Мисис Кастивът мина покрай него с окаменяло лице.

— Знаех, че ще се случи — каза мистър Кастивът без да помръдне от мястото си. — На всеки три седмици тя изпадаше в дълбока депресия. Забелязах го и предупреждавах жена ми, но тя не ми обръщаше внимание. Тя е оптимист и отказва да приеме, че нещата невинаги се оказват такива, каквито тя иска.

Мисис Кастивът се върна.

— Това не значи, че се е самоубила — каза тя. — Тя беше много весело момиче и нямаше никакви причини да се самоубива. Трябва да е било злополука. Сигурно е миела прозорците и е загубила равновесие. Тя все се опитваше да ни изненада като чисти и ни помага в домакинството.

— Не може да е миела прозорци в полунощ — каза мистър Кастивът.

— Защо пък не? — ядосано каза мисис Кастивът. — Според мен е напълно възможно!

Полицаят извади от бележника си жълтия лист и им го подаде.

Мисис Кастивът се поколеба, после го взе, огледа го от двете страни и го прочете. Мистър Кастивът наведе глава над рамото й и също го прочете, като мърдаше тънките си розови устни.

— Това нейният почерк ли е? — попита полицаят.

— Да. Сигурен съм — каза мистър Кастивът, а жена му кимна.

Полицаят протегна ръка и мисис Кастивът му подаде листа.

— Благодаря — каза той. — Ще се погрижа да го получите обратно, щом си свършим работата.

Тя си свали очилата, пусна ги на верижката и закри очи с ръцете си в бели ръкавици.

— Не вярвам — каза тя. — Просто не мога да повярвам. Тя беше толкова щастлива. Всичките й тревоги бяха забравени.

Мистър Кастивът сложи ръка на рамото й, сведе поглед и поклати глава.

— Знаете ли името на някой неин роднина? — попита полицаят.

— Тя нямаше роднини — отвърна мисис Кастивът. — Беше съвсем сама. Нямаше си никого, само нас.

— Нямаше ли брат? — запита Розмари.

Мисис Кастивът си сложи очилата и я погледна. Мистър Кастивът вдигна поглед и хлътналите му очи проблеснаха изпод периферията на шапката.

— Така ли? — запита полицаят.

— Каза ми, че имала брат — добави Розмари. — Във флотата.

Полицаят погледна към семейство Кастивът.

— Това е ново за мен — каза мисис Кастивът, а съпругът й допълни — и за двама ни.

— Знаете ли какъв чин има или къде е разквартируван? — попита полицаят.

— Не, не зная — отвърна Розмари и се обърна към семейство Кастивът. — Тя спомена, че имала брат онзи ден в пералното помещение. Казвам се Розмари Удхаус.

— Ние сме в апартамент 7Д — добави Гай.

— Разбирам чувствата ви, мисис Кастивът — каза Розмари. — Тя изглеждаше толкова щастлива и пълна с надежди за бъдещето. И каза наистина чудесни неща за вас и за съпруга ви. Колко благодарна е и на двама ви за помощта, която й оказвате.

— Благодаря ви — каза мисис Кастивът, а съпругът й добави — Много мило от ваша страна, че ни го казвате. Това ще ни помогне да понесем бедата.

— Значи не знаете нищо друго за този неин брат, освен че е във флотата? — запита полицаят.

— Само това — отвърна Розмари. — Не мисля, че тя държеше много на него.

— Сигурно няма да ви е трудно да го откриете — каза мистър Кастивът — с тази рядка фамилия Джонофрио.

Гай отново прегърна Розмари и се отправиха към къщата.

— Просто съм потресена, толкова съжалявам — каза Розмари на семейство Кастивът, а Гай добави:

— Толкова е жалко, толкова…

Мисис Кастивът им благодари, а мъжът й каза някаква дълга фраза с шиптящ глас, от която те единствено разбраха думите „последните й дни“.

Качиха се до горе с асансьора („Боже мой!“ повтаряше нощният портиер Диего „Боже мили!“), погледнаха унило към добилата призрачен вид врата на апартамент 7А и тръгнаха по разклонението на коридора към собствения си апартамент. Мистър Келог от 7Ж подаде нос иззад вратата си, заключена с верига и ги запита какво става долу. Казаха му.

Седнаха на ръба на леглото си за няколко минути, замислени за причината, подтикнала Тери към самоубийство. Съгласиха се, че само ако някой ден разберат от семейство Кастивът съдържанието на бележката, ще научат истинската причина за жестоката й смърт, на която почти бяха станали свидетели. А дори и да знаеха какво пише в бележката, твърдеше Гай, пак можеше да не разберат цялата истина, защото част от нея сигурно е била непонятна и за самата Тери. Нещо я е подтикнало към наркотиците, нещо я е подтикнало към смъртта. А какво е било това нещо, вече бе прекалено късно да се разбера.

— Помниш ли какво каза Хъч? — запита Розмари. — Че в тази сграда стават повече самоубийства, отколкото в други къщи.

— О, Роз, — възкликна Гай — това са глупости, скъпа, тази история за „опасната зона“.

— Хъч е убеден в съществуването й.

— И въпреки това са глупости.

— Представям си какво ще каже, когато разбере всичко това.

— Ами не му казвай — каза Гай. — Той по никой начин няма да научи от вестниците.

Същата сутрин работещите в нюйоркските вестници бяха обявили стачка и се носеха слухове, че са готови да я продължат цял месец, че и повече.

Те се съблякоха, взеха си душ, продължиха една прекъсната игра на анаграми; после се любиха и намериха в хладилника бутилка мляко и чиния студени спагети. Тъкмо преди да угасят лампите в два и половина, Гай се сети да прослуша телефонния секретар. Оказа се, че е получил роля в една радиореклама за вино „Креста Бланка“.

Той скоро заспа, но Розмари лежеше будна до него, а пред погледа й бе само обезобразеното лице на Тери и единственото й око, вторачено в небето. След малко обаче, тя се озова в католическото училище „Дева Мария“. Сестра Агнес размахваше юмрук под носа й и я лишаваше от длъжността й на отговорник на учениците от втория етаж. „Понякога се чудя как изобщо е възможно да те изберат за отговорник на каквото и да било!“ — крещеше тя. Събуди я удар по стената и тя чу гласа на мисис Кастивът „И моля те не ми казвай какво разправяла Лора-Луис, защото това не ме интересува!“ Розмари се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата.

Сестра Агнес беше бясна. Малките й прасешки очички бяха присвити и наподобяваха две цепки, а ноздрите й се издуваха, както винаги в подобни моменти. Заради Розмари се наложи да зазидат всички прозорци и сега „Дева Мария“ бе изключено от конкурса за най-красиво училище, организиран от фондацията „Уърлд Хералд“. „Ако ме беше послушала, изобщо нямаше да се наложи да постъпим така!“ продължи да грачи сестра Агнес със среднозападен акцент, „Щяхме да бъдем напълно готови за действие вместо да започваме от нулата.“ Чичо Майк се опита да я усмири. Той беше директор на училище „Дева Мария“, което беше свързано посредством коридори с козметичния му магазин в Южна Омаха. „Предупреждавах те, че нищо не бива да й казваме предварително“ продължи сестра Агнес малко по-тихо, а свинските й очички злобно святкаха към Розмари. „Предупредих те, че тя няма да го приеме. Нямаше нужда да бързаме да я посветим в тайната.“ (Розмари беше казала на сестра Вероника за зазиданите прозорци и сестра Вероника беше оттеглила кандидатурата на училището от конкурса. В противен случай никой нямаше да забележи и те щяха да спечелят. И въпреки всичко, добре направи, като й каза. Едно католическо училище не биваше да си служи с мошеничества, за да победи.) „Която и да е! Всяка може да бъде!“ каза сестра Агнес. „Единственото, което се иска от нея, е да бъде млада, здрава и да не е девствена. Няма нужда да е наркоманка и курва от бордеите. Не ти ли го казвах още в началото? Която и да е. Щом е млада, здрава и не е девствена.“ Но това не й говореше нищо. Още по-малко пък на чичо Майк. Затова Розмари отново се обърна на другата страна и вече беше събота следобед и тя, Брайън, Еди и Джийн се намираха пред сергията с бонбони в театър „Орфей“ и после влязоха вътре да гледат Гари Купър и Патриша Нийл в „Изворът“, само че на живо, а не на кино.

Пета глава

Следващия понеделник сутринта Розмари тъкмо изпразваше голям плик с покупки, когато на вратата се позвъни. Погледна през шпионката и видя мисис Кастивът, чиято бяла коса бе навита на ролки и покрита със синьо-бяла кърпа за глава. Тя гледаше сериозно право пред себе си, като че ли всеки момент ще я фотографират за паспорт.

— Здравейте. Как сте? — поздрави Розмари като отвори вратата.

— Добре — отвърна мисис Кастивът с измъчена усмивка. — Мога ли да вляза за минутка?

— Разбира се. Моля, заповядайте — каза Розмари, отстъпвайки назад да отвори широко вратата. Усети слаба, но остра миризма, докато мисис Кастивът мина покрай нея, и тя позна мириса на сребърния амулет на Тери, пълен с порестото зеленикавокафяво вещество. Мисис Кастивът носеше много тесни панталони, които никак не й отиваха. Хълбоците и бедрата й бяха масивни и покрити с тлъстини. Панталоните бяха яркозелени, а нагоре бе облечена в синя блуза. От задния й джоб стърчеше отвертка. Тя се спря в коридора между вратите на кухнята и бъдещата детска, сложи си очилата и се усмихна на Розмари. За миг Розмари си спомни някакъв сън, който бе сънувала преди една-две нощи — как сестра Агнес я ругаеше за зазиданите прозорци. Тя го пропъди и вежливо се усмихна, очаквайки да чуе каква е целта на посещението на мисис Кастивът.

— Дойдох просто да ви благодаря — каза мисис Кастивът — за добрите думи, които ни казахте онази нощ. Че горкичката Тери е споделила с вас колко ни е благодарна за онова, което сторихме за нея. Не можете да си представите колко утешително е да чуете подобно нещо в такъв тежък момент. Защото тогава и двамата си мислехме, че може би по някакъв начин сме й изменили и сме я подтикнали към смъртта, макар че от бележката стана съвсем ясно, че го е сторила по собствена воля. Така или иначе, за нас бе много важно да чуем тези думи, казани по такъв начин от човек, на който Тери се е доверила тъкмо преди края.

— Моля ви, няма нужда да ми благодарите — каза Розмари. — Аз просто повторих думите й.

— Много хора не биха си направили труда — отвърна мисис Кастивът. — Просто биха отминали, защото смятат, че не си струва усилието да си отворят устата. Когато станете на моите години, ще разберете, че подобни прояви на добронамереност все по-рядко се срещат в този наш свят. Затова приемете искрената ми благодарност, както и тази на Роман. Роман е мъжът ми. Розмари кимна с разбиране, усмихна се и каза:

— Моля, няма защо. Радвам се, че съм ви помогнала.

— Вчера сутринта я кремирахме без никаква церемония — продължи мисис Кастивът. — Тя искаше така. А сега трябва да забравим и да продължим да живеем някак. Никак няма да е лесно. Беше ни много приятно да е около нас, понеже нямаме свои деца. А вие имате ли?

— Не — отвърна Розмари.

— О, колко стилно! — възкликна мисис Кастивът, хвърляйки поглед към кухнята. — Харесва ми как сте окачили тигана на стената. И много интересно сте разположили масата.

— Видях го в едно списание.

— И бояджиите са си свършили добре работата — продължи мисис Кастивът, като опипваше преценяващо касата на вратата. — Управата на къщата ли ги наема? Сигурно сте били много щедри с бояджиите. У нас не се представиха толкова добре.

— Просто дадохме по пет долара на всеки — обясни Розмари.

— О, само толкова ли? — мисис Кастивът се обърна и надникна в бъдещата детска стая. — Ах, колко хубаво! Тук ли гледате телевизия?

— Това е само временно — каза Розмари. — Или поне се надявам да е така. Това ще бъде детската стая.

— Бременна ли сте? — погледна я мисис Кастивът.

— Не още — отвърна Розмари. — Но се надявам да стане, щом се настаним.

— Това е чудесно — каза мисис Кастивът. — Вие сте млада и здрава и трябва да имате много деца.

— Искаме три — каза Розмари. — Искате ли да разгледате и другите стаи?

— С удоволствие — каза мисис Кастивът. — Любопитна съм да видя как сте го променили. Преди идвах тук почти всеки ден. Жената, която живееше тук преди вас, беше моя близка приятелка.

— Зная — каза Розмари, като мина покрай мисис Кастивът, за да й показва пътя. — Тери ми каза.

— О, така ли — изненадано каза мисис Кастивът, докато я следваше. — Изглежда вие двете сте водили дълги разговори долу в пералното помещение.

— Само един — отвърна Розмари.

Мисис Кастивът беше смаяна, когато видя всекидневната.

— Боже мой! — възкликна тя. — Просто не мога да я позная! Толкова светло е станало тук! Ах, и столът! Много е красив.

— Пристигна едва в петък — каза Розмари.

— И колко платихте за такъв хубав стол?

— Не съм сигурна — смутено отвърна Розмари. — Мисля, че беше около двеста долара.

— Нали нямате нищо против, че така ви разпитвам? — каза мисис Кастивът и посочи носа си. — Затова носът ми е толкова голям, защото си го пъхам навсякъде.

Розмари се засмя и отвърна.

— Не, не се безпокойте. Нямам нищо против.

Мисис Кастивът разгледа внимателно всекидневната, спалнята и банята и я разпита за колко синът на мисис Гардиния им е продал килима и тоалетката, откъде са купили нощните лампи, на колко години е Розмари и дали електрическите четки за зъби наистина са по-добри от обикновените. Розмари усети, че тази непресторена и пряма жена започва да й харесва с гръмкия си глас и нетактичните си въпроси. Предложи й кафе и сладкиш.

— С какво се занимава мъжът ви? — запита мисис Кастивът, седнала на кухненската маса, докато небрежно преглеждаше етикетите с цените на консервите със супа и стриди. Розмари й каза и постави пред нея салфетка.

— Знаех си! — възкликна мисис Кастивът. — Вчера казах на Роман: „Толкова е хубав! Бас държа, че играе в киното!“ Нали знаете, че още трима или четирима колеги на мъжа ви живеят в тази къща? В кои филми е участвал?

— Той не играе в киното — отвърна Розмари. — Играл е в две пиеси „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“. Освен това работи за телевизията и радиото.

Изпиха кафето си в кухнята, защото мисис Кастивът не позволи на Розмари да разнася приборите до всекидневната само заради нея.

— Слушайте, Розмари, — каза тя, като си хапваше от сладкиша. — У дома съм сложила да се размразява парче говеждо филе, дебело пет сантиметра. Половината от него ще отиде на вятъра, защото само ние двамата с Роман няма да можем да го изядем. Защо не дойдете двамата с Гай у дома на вечеря, какво ще кажете?

— О, не, неудобно е — отвърна Розмари.

— Естествено, че е удобно. Защо да не е?

— Не, наистина. Сигурна съм, че вие не искате…

— Ще ни помогнете много, ако се съгласите — каза мисис Кастивът. Тя сведе поглед към скута си, после погледна Розмари с тъжна усмивка. — Снощи поканихме приятели на гости, а също и в събота — каза тя. — Но тази вечер за пръв път ще бъдем сами след… онази нощ.

— Ако сте сигурни, че това няма да ви създаде грижи — съчувствено каза Розмари.

— Миличка, ако ми костваше грижи, нямаше да ви поканя — каза мисис Кастивът. — Повярвайте ми. Аз съм непоправима егоистка.

— Тери твърдеше обратното — усмихнато каза Розмари.

— Ами — възрази мисис Кастивът, доволно усмихната. — Тери не е знаела какво приказва.

— Ще трябва да попитам Гай, — каза Розмари — но мисля, че може да разчитате на нас.

— Измислих! — каза въодушевено мисис Кастивът. — Кажете му, че ако откаже, страшно ще се обидя! Освен това, искам да мога да се хваля пред хората, че го познавам!

Те допиха кафето си и разговаряха за вълненията и рисковете в актьорската професия, за новите телевизионни постановки и ниското им качество, за продължаващата стачка на работещите във вестниците.

— Шест и половина рано ли е за вас? — запита мисис Кастивът вече на вратата.

— Съвсем удобно е — отговори Розмари.

— Роман не обича да вечеря по-късно — обясни мисис Кастивът. — Той има проблеми със стомаха и ако яде по-късно, няма да може да заспи. Нали знаете къде сме? В седем „А“ в шест и половина. Ще ви чакаме. О, ето и пощата ви, скъпа. Ще ви я подам. Реклами. Е, по-добре, отколкото да не получиш нищо.

Гай се прибра в два и половина в лошо настроение. Беше разбрал от агента си, че опасенията му се бяха оправдали и човекът с нелепото име Доналд Баумгарт бе получил ролята, която той за малко щеше да получи. Розмари го целуна и го настани в новия му фотьойл с чаша бира и сандвич с топено сирене. Беше чела пиесата и не я харесваше. Сигурно ще я снемат след няколко представления каза тя на Гай, и повече няма да чуе и думичка за Доналд Баумгарт.

— Дори и да слезе от сцената — каза Гай — ролята е такава, че ще го забележат. Ще видиш. Веднага след нея ще му предложат нещо друго. — Той намръщено погледна сандвича си и започна да яде.

— Мисис Кастивът се отби тази сутрин — каза Розмари. — Да ми благодари за това, което им казах онази вечер. Че Тери им била благодарна. Но мисля, че всъщност дойде да разгледа апартамента. Това е най-любопитната жена, която съм виждала. Представяш ли си? Даже ме разпита за цените на мебелите.

— Без майтап? — каза Гай.

— Пристига тук и си признава, че е любопитна и затова някак си ти става смешно, вместо да те дразни. Даже погледна и в шкафчето с лекарствата.

— Просто така?

— Просто така. А познай как беше облечена.

— В широка бохча за дебелани.

— Не, носеше впити панталони.

— Впити панталони?

— При това яркозелени.

— О, богове!

Коленичила на пода между двата еркерни прозореца, Розмари начерта линия с креда върху амбалажна хартия, а после с помощта на сгъваем метър измери ширината на местата за сядане в еркерите на прозорците.

— Тя ни покани на вечеря у тях тази вечер — каза тя, поглеждайки към Гай. — Казах й, че първо трябва да те попитам, но че ти вероятно няма да имаш нищо против.

— О, по дяволите, Роз, — избухна Гай — всъщност нямаме желание да ходим там, нали?

— Мисля, че се чувстват самотни — каза Розмари — заради Тери.

— Миличка, — започна Гай — ако започнем да се държим приятелски с възрастни хора като тях, после никога няма да можем да се отървем. Живеем на един етаж, което значи, че ще цъфват тук поне по шест пъти на ден. И особено щом тя е любопитна.

— Казах й, че може да разчита на нас — каза Розмари.

— Мислех, че си й казала, че първо ще попиташ мен.

— Да, и все пак почти й обещах — Розмари безпомощно погледна Гай. — Тя толкова държеше да отидем.

— Все пак тази вечер не съм настроен да се държа любезно с грижовните мама и татко — отвърна Гай. — Съжалявам, мила, обади й се и кажи, че не можем да отидем.

— Добре — съгласи се Розмари и начерта още една линия с кредата и метъра.

— Няма нужда така да се цупиш — каза Гай, когато дояде сандвича си.

— Не се цупя — отвърна Розмари. — Добре разбирам какво имаш предвид, като казваш, че живеем на един етаж. Това е съвсем основателно и ти си напълно прав. Изобщо не се цупя.

— О, по дяволите — каза Гай. — Ще отидем.

— Не, не, защо пък? Не сме длъжни. Напазарувах за вечеря преди тя да дойде, така че това не е проблем.

— Ще отидем — каза Гай.

— Не сме задължени, щом не искаш. Може би ти звучи фалшиво, но аз наистина мисля така, честно.

— Ще отидем. Това ще ми бъде доброто дело за днешния ден.

— Добре, но само ако искаш. И ще им покажем съвсем недвусмислено, че това посещение е еднократно, а не началото на някаква връзка, нали така?

— Точно така.

Шеста глава

Няколко минути след шест и половина Розмари и Гай излязоха от апартамента си и тръгнаха по разклоненията на тъмнозеления коридор към вратата на семейство Кастивът. Когато Гай натисна звънеца, асансьорът зад тях изскърца и мосю Дюбен или Де Вор (те не знаеха кой на кое име отговаря) излезе от него, носейки някакъв костюм, увит в найлонова торба, очевидно взет от химическо чистене. Той се усмихна и докато отключваше съседната врата на апартамент 7Б каза: „Сбъркали сте етажа, така ли?“ Розмари и Гай се усмихнаха любезно в отговор и той влезе в жилището, като извика „Аз съм!“ и им даде възможност да видят вътре черен бюфет и тапети в червено и златно.

Вратата на семейство Кастивът се отвори и на прага се появи мисис Кастивът, напудрена, начервена и широко усмихната, облечена в светлозелена коприна и розова домакинска престилка, украсена с волани.

— Идвате тъкмо навреме! — каза тя. — Заповядайте! Роман е в кухнята. Приготвя коктейлите. Колко се радвам, че дойдохте, Гай! Имам намерение да се похваля на всичките си приятели, че съм се запознала с вас! „Ей в тая чиния яде“, ще им кажа, „лично Гай Удхаус!“ И когато свършите, няма да я мия. Ще я оставя както си е!

Гай и Розмари се засмяха и размениха погледи. „От твоята кръвна група“, казваше неговият, а нейният — „Какво да направя?“

Влязоха в голям салон, където бе сервирано за четирима на правоъгълна маса с бродирана бяла покривка. Не всички чинии бяха еднакви, но подредените сребърни прибори блестяха и бяха необикновено красиви. Вляво от салона се намираше всекидневната, поне два пъти по-голяма от тази на Гай и Розмари, но иначе много прилична на нея. Имаше един голям еркерен прозорец вместо два по-малки и огромна камина с богато украсена рамка от розов мрамор. Мебелировката беше доста странна. При камината имаше малко канапе, маса с настолна лампа и няколко стола, а в срещуположния край безредно бяха струпани шкафове за картотека, маси за бридж, отрупани с вестници, претъпкани лавици с книги и една пишеща машина върху метална поставка. Стаята беше покрита с кафяв килим, дълъг шест метра, простиращ се от стена до стена. Беше дебел и изглеждаше нов. По повърхността му личаха следи от прахосмукачка. В средата на килима някак самотно стоеше кръгла масичка с броеве на „Лайф“, „Люк“ и „Сайънтифик Американ“.

Мисис Кастивът ги поведе по килима и ги настани на канапето. Щом седнаха, се появи мистър Кастивът, понесъл в две ръце малък поднос, върху който имаше четири чаши за коктейл, препълнени с бистра розова течност. Загледан в ръбовете на чашите, той затътри крака по килима и мри всяка стъпка на тях им се струваше, че ще се спъне и ще се просне на пода.

— Май съм попрепълнил чашите — каза той. — Не, не, не ставайте. Моля ви. Друг път като ги наливам обикновено съм точен като барман, нали, Мини?

— Само внимавай за килима — каза мисис Кастивът.

— Но тази вечер — продължи той като се приближи — направих повечко и вместо да го оставя в шейкъра, боя се… помислих си… Ето. Моля, седнете. Мисис Удхаус?

Розмари си взе чаша, благодари му и седна. Мисис Кастивът бързо постави салфетка в скута й.

— Мистър Удхаус? Коктейлът се казва „Водка Блъш“. Опитвали ли сте го?

— Не — отвърна Гай, като си взе чаша и седна.

— Мини — предложи й чаша той.

— Изглежда превъзходен — каза Розмари с жива усмивка, докато бършеше дъното на чашата със салфетката.

— Много го пият, в Австралия — каза мистър Кастивът. Той взе последната маша и я повдигна към Розмари и Гай. — За нашите гости — каза той. — Добре дошли в нашия дом. — Той отпи и наклони глава, докато критично преценяваше вкуса. Едното му око беше полуотворено, а до него от подноса капеше върху килима.

— Килимът! — възкликна мисис Кастивът, задавяйки се с първата глътка.

— Олеле! — извика мистър Кастивът, като погледна надолу и вдигна подноса неуверено.

Мисис Кастивът остави настрана питието си, бързо коленичи и грижливо попи мокрото петно с книжна салфетка.

— Чисто нов килим — тюхкаше се тя. — Чисто нов. Толкава си непохватен!

Коктейлите бяха с леко тръпчив вкус и много приятни.

— От Австралия ли сте? — запита Розмари, след като петното бе попито, подносът отнесен в кухнята, а съпрузите Кастивът бяха седнали в два стола с високи облегалки.

— А, не — отвърна мистър Кастивът. — Аз съм си оттук, от Ню Йорк. Но съм бил там. Всъщност, бил съм навсякъде. В буквалния смисъл.

Той отпиваше от коктейла си, седнал с кръстосани крака и отпуснал едната си ръка на коляното. Беше обут в черни мокасини, украсени с пискюли и сиви широки панталони. Нагоре беше с бяла риза и широка вратовръзка на сини и златни райета.

— Бил Съм във всички континенти, във всяка страна — продължи той. — Във всеки по-голям град. Кажете един град и ще видите, че съм бил там. Хайде, кажете.

— Феърбанкс, Аляска — каза Гай.

— Бил съм там — каза мистър Кастивът. — Обиколил съм цяла Аляска: Феърбанкс, Джуно, Анкоридж, Ноум. Сюърд. През 1938 прекарах четири месеца там, а освен това съм спирал по за един ден във Феърбанкс и Анкоридж на път за Далечния Изток. Бил съм и в някои по-малки градчета в Аляска. В Дилингам и Акулурак.

— А вие от къде сте? — полюбопитства мисис Кастивът, като оправяше диплите по деколтето на роклята си.

— Аз съм от Омаха — отвърна Розмари — а Гай е от Балтимор.

— Хубав град е Омаха — каза мистър Кастивът. — Балтимор също.

— По работа ли сте пътували? — запита го Розмари.

— И по работа, и за удоволствие — отговори той.

— Сега съм на седемдесет и девет години и непрекъснато съм пътувал насам-натам, откакто навърших десет години. Който и град да се сетите, стопроцентово съм бил там.

— А всъщност с какво се занимавахте? — попита Гай.

— Ами почти с всичко — отговори мистър Кастивът. — Търгувал съм с вълна, захар, играчки, резервни части, петрол, правех и морски застраховки…

От кухнята се чу някакъв звънец.

— Филето е готово — каза мисис Кастивът и се изправи с чаша в ръка. — Няма нужда да бързате с напитките. Вземете си ги на масата. Роман, да не забравиш хапчето.

— Ще я прекратят на трети септември — каза мистър Кастивът. — В деня преди пристигането на папата. Не може папата да посети град, в който пресата стачкува.

— По телевизията чух, че щял да отложи визитата, докато стачката не бъде прекратена — добави мисис Кастивът.

— Ами естествено, — усмихна се Гай — това си е шоу бизнес.

Мистър и мисис Кастивът се разсмяха, а с тях и Гай. Розмари само се усмихна и започна да реже филето си. То беше прекалено препечено и сухо, а гарнитурата беше грах и пюре от картофи, полети с някакъв прекалено брашнен сос.

— Ама си е точно така! — каза мистър Кастивът през смях. — Какво друго, ако не шоу бизнес!

— Имаме пълно основание да го наречем така — каза Гай.

— Одеждите, ритуалите — продължи мистър Кастивът. — И това се отнася за всяка религия, не само за католицизма. Зрелища за невежите.

— Мисля, че обиждаме Розмари — обади се мисис Кастивът.

— О, не, няма такова нещо — каза Розмари.

— Да не би да сте вярваща, скъпа? — запита мистър Кастивът.

— Така ме възпитаваха у дома — отвърна Розмари, — но сега съм агностичка. Не съм се обидила. Наистина.

— А вие, Гай? — попита мистър Кастивът. — И вие ли сте агностик?

— Предполагам, че така може да се каже — отвърна Гай. — И не разбирам как може човек да вярва в нещо, след като няма безусловни доказателства, нали?

— Наистина няма — съгласи се мистър Кастивът.

— Одеве изглеждахте смутена, когато се смеехме на шегичката на Гай за папата — каза мисис Кастивът, като гледаше внимателно Розмари.

— Все пак това е папата — обясни Розмари. — Предполагам, че съм била научена да го уважавам и все още изпитвам същото, макар и да не го смятам вече за свят човек.

— Ако не вярвате, че е свят — каза мистър Кастивът, — то не би трябвало да питаете и най-малко уважение към него, защото той мами хората и се преструва на свят.

— Добре го казахте — каза Гай.

— Само като си помисля колко пари отиват за одежди и скъпоценности — каза мисис Кастивът.

Добра представа за лицемерието, скрито зад официалната религия — каза мистър Кастивът — беше дадена в „Лутер“. Не играхте ли вие в главната роля, Гай?

— Аз ли? Не — отвърна Гай.

— Не бяхте ли дубльорът на Албърт Фини? — попита мистър Кастивът.

— Не — отвърна Гай. — Дубльор му беше онзи, дето играеше Уейнанд. Аз участвах в две второстепенни роли.

— Странно — каза мистър Кастивът. — А аз бях убеден, че вие сте негов дубльор. Спомням си, че ме порази един ваш жест и специално погледнах в програмата, за да разбера името ви. Мога да се закълна, че в програмата вие фигурирахте като дубльор на Фини.

— Кой жест имате предвид? — запита Гай.

— Не съм съвсем сигурен. Правехте някакво движение с…

— Правех едно нещо с ръце, когато Лутер имаше пристъп — нещо като неволно повдигане на ръцете…

— Точно така — каза мистър Кастивът. — Именно това имах предвид. В него имаше необикновена достоверност. За разлика, ако мога така да се изразя, от всичко, което правеше мистър Фини.

— О, моля ви — запротестира Гай.

— Мисля, че той доста преиграваше — продължи мистър Кастивът. — Много бих искал да видя какво бихте постигнали вие в тази роля.

— Значи ставате двама — засмя се Гай и с блеснали очи погледна Розмари. Тя също му се усмихна, доволна от факта, че той е доволен. Нямаше да има укори от негова страна, че са си пропилели вечерта в приказки с „Тревожните мама и татко“. А, не — „грижовните“.

— Баща ми беше театрален режисьор — каза мистър Кастивът. — Затова като млад общувах с хора като мисис Фиске и Форбс-Робъртсън, Отис Скинър и Моджеска. По тази причина съм склонен да търся у актьорите нещо повече от обикновения професионализъм. Вие притежавате едно много интересно вътрешно качество, Гай. То проличава и в работата ви в телевизията и ще ви помогне да стигнете далеч. При условие, разбира се, че успеете да направите онзи първи „пробив“, от който се нуждаят и най-великите актьори, поне в известна степен. Сега готвите ли се за някакво представление?

— Кандидатствам за няколко роли — отвърна Гай.

— Не мога да допусна, че няма да ги получите — каза мистър Кастивът.

— Затова пък аз мога — каза Гай.

— Сериозно ли говорите? — възкликна мистър Кастивът и го изгледа внимателно.

Десертът беше домашен бостънски пай със сметана, който, макар и по-добър от филето и зеленчуците, се стори на Розмари прекалено сладък. Гай обаче, щедро го похвали и помоли за второ парче. Може би просто играе, помисли си Розмари. Отвръща на комплиментите с комплименти.

След вечерята Розмари предложи да помогне в миенето на чиниите. Мисис Кастивът веднага прие предложението й и двете жени раздигаха масата, а Гай и мистър Кастивът отидоха във всекидневната.

Кухнята, която се намираше до салона, беше малка и изглеждаше още по-малка заради зимната градина, за която бе споменала Тери. Беше дълга около един метър и бе поставена върху голяма бяла маса близо до единствения прозорец на кухнята. Осветяваха я няколко лампи, чиито силни крушки се отразяваха в стъклото и вместо прозрачно, го правеха ослепително бяло. В оставащото място, съвсем близко едно до друго, бяха поставени умивалникът, готварската печка и хладилникът, а над тях от всички страни се подаваха кухненски шкафчета. Застанала до мисис Кастивът, Розмари старателно и добросъвестно бършеше измитите съдове, доволна, че нейната кухня беше по-голяма и по-добре обзаведена.

— Тери ми спомена за зимната градина — каза тя.

— Така ли? — каза мисис Кастивът. — Хубаво хоби е. И вие трябва да си направите.

— Някой ден искам да имам цяла градина с подправки — каза Розмари. — Извън града, естествено. Ако някога Гай получи роля в киното, ще се преместим да живеем в Лос Анджелис. Всъщност най би ми се искало да живея на село.

— Сигурно имате голямо семейство — каза мисис Кастивът.

— Да — отвърна Розмари. — Имам трима братя и две сестри. Аз съм най-малката.

— Сестрите ви омъжени ли са?

— Да.

Мисис Кастивът пъхна насапунисана гъба в една от чашите.

— Имат ли деца? — попита тя.

— Едната има две, а другата — четири — отвърна Розмари. — Или поне така е според последните вести, които имам от тях. Сега броят им може да се е увеличил.

— За вас това е добър знак — каза мисис Кастивът, като все още сапунисваше чашата. Миеше бавно и старателно. — Щом сестрите ви имат много деца, сигурно и вие ще имате. Такива неща се предават по семейна линия.

— О, изобщо не се притеснявам за това — каза Розмари, докато чакаше мисис Кастивът да й подаде чашата — Брат ми Еди вече има осем деца, а е само двайсет и шест годишен.

— Боже мой! — възкликна мисис Кастивът. Тя изплакна чашата и я подаде на Розмари.

— Имам всичко двайсет племенници — каза Розмари. — Но не съм виждала поне половината от тях.

— Не се ли прибирате у дома от време на време? — запита мисис Кастивът.

— Не — отвърна Розмари. — Не съм в много добри отношения със семейството си, освен с единия от братята ми. Според тях аз съм черната овца.

— О, и защо така?

— Защото Гай не е католик и не сме венчани в църква.

Мисис Кастивът съчувствено зацъка с език.

— Не е ли странно как някои хора вдигат голям шум заради религията? Толкова по-зле за тях. Вие нищо не губите. Изобщо не бива да се притеснявате за това.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — каза Розмари и постави чашата на етажерката. — Искате ли за малко да се сменим — аз да мия, а вие да подсушавате?

— Не, така е много добре, скъпа — каза мисис Кастивът.

Розмари погледна през вратата на кухнята. Виждаше се само част от всекидневната с масичките за бридж и шкафовете за картотеки. Гай и мистър Кастивът бяха в другия край на света. Във въздуха неподвижно се простираше синя пелена от цигарен дим.

— Розмари?

Тя се обърна. Усмихната, мисис Кастивът й подаваше мокра чиния с ръка в зелена гумена ръкавица.

Измиването и избърсването на чиниите, тенджерите и сребърните прибори им отне почти един час, макар че Розмари би се справила със същата работа за по-малко от половината време. Когато тя и мисис Кастивът влязоха във всекидневната, завариха Гай и мистър Кастивът седнали един срещу друг на канапето и мистър Кастивът му говореше нещо убедително, като почукваше с показалец дланта на другата си ръка.

— Хайде, Роман, стига си проглушавал ушите на Гай с безкрайните си истории за Моджеска — каза мисис Кастивът. — Той те слуша само защото е добре възпитан.

— Не, интересно ми е, мисис Кастивът, — каза Гай.

— Видя ли? — обърна се мистър Кастивът към жена си.

— Мини — каза мисис Кастивът на Гай. — Аз съм Мини, а той е Роман, окей? — Тя погледна и Розмари с престорен укор. — Окей?

— Окей, Мини — засмя се Гай.

После разговаряха за семействата Голд и Брун и за двойката Дюбен-Де Вор. Стана дума за брата моряк на Тери, за когото бяха разбрали, че се намира в една болница за цивилни в Сайгон. Мистър Кастивът бе прочел някаква книга, която критикуваше доклада Уорън и разговорът се завъртя около убийството на Кенеди. Седнала в един от столовете с високи облегалки, Розмари се чувстваше странно изолирана, като че ли семейство Кастивът бяха стари приятели на Гай и тя току-що се бе запознала с тях.

— Смятате ли, че е имало някакъв заговор? — запита я мистър Кастивът и тя му отвърна, чувствайки се неловко, че загриженият домакин се опитваше да я приобщи към разговора. Тя се извини и помоли мисис Кастивът да й покаже банята, където имаше пешкири на цветя с надпис „За гости“ и една книжка, наречена „Клозетни вицове“, не особено забавна.

Тръгнаха си в десет и половина с думите „Довиждане, Роман“ и „Благодаря, Мини“ и си стиснаха сърдечно ръцете с домакините, което предполагаше, че това няма да е последната им вечер заедно, макар че от страна на Розмари сърдечността беше само показна. Като отминаха първия завой на коридора и чуха вратата да се затваря зад тях, Розмари въздъхна от облекчение и весело се усмихна, когато видя, че и Гай направи същото.

— А-айде, Роман, — започна да имитира Гай, като бърчеше смешно веждите си — стига надува гла’ата на Гай с твойти бизкрайни истории за Моджеска!

От смях Розмари се прави надве, изшътка му и хванати за ръце те тихичко изтичаха на пръсти към собствената си врата, отключиха я, влязоха, блъснаха я и заключиха, сложиха резето и веригата. После Гай закова отгоре й въображаеми дъски, барикадира я с три въображаеми тежки камъка, спусна въображаемия подвижен мост, избърса потното си чело и задиша тежко, докато Розмари се превиваше от сподавен смях.

— Какво ще кажеш за филето? — попита Гай.

— О, божичко! — възкликна Розмари. — Ами сладкишът! Как успя да изядеш две парчета? Беше направо смъртоносен!

— Мила моя, — каза Гай — това бе проява на свръхчовешко мъжество и саможертва. Казах си: „О, богове! Бас държа, че никой никога не е молил тази стара кранта за допълнително от каквото и да е, направено от нея, през целия й живот!“ И го направих. — Той величествено махна с ръка. — От време на време ме обхващат такива благородни пориви.

— Тя отглежда билки и подправки — каза Розмари, когато влязоха в спалнята. — И когато израснат, ги изхвърля през прозореца.

— Шшшт, стените имат уши — каза Гай. — А как ти се сториха сребърните прибори?

— Не е ли смешно? — каза Розмари, докато си събуваше обувките. — Само три от чиниите бяха от един сервиз, но приборите им са просто прелестни.

— Хайде да бъдем добрички. Може би ще ни ги завещаят.

— Хайде да бъдем лоши и да си купим още по-хубави. Ходи ли в банята?

— У тях ли? Не.

— Познай какво има там.

— Биде.

— Не, книжка „Клозетни вицове“.

— Стига бе.

— Виси на кукичка — уточни Розмари, докато изхлузваше роклята през глава. — Точно до тоалетната чиния.

Гай се усмихна и поклати глава. Започна да сваля копчетата си за ръкавели, застанал до гардероба.

— Обаче историите на Роман, всъщност наистина бяха страхотно интересни — каза той. — Аз дори не бях чувал за Форбс-Робъртсън, но той наистина е бил звезда навремето. — Той се мъчеше да откопчее второто копче. — Мисля утре вечер пак да отида у тях да си поговорим с него.

— Така ли? — запита го Розмари, съвсем объркана.

— Да. Той ме покани — отвърна Гай. После протегна ръка към нея. — Ще ми помогнеш ли да го сваля?

Тя се приближи до него и извади копчето, но внезапно се почувства изоставена и несигурна.

— Мислех, че ще излезем с Джими и Тайгьр — каза тя.

— Сигурна ли е уговорката? — попита той и я погледна в очите. — Мислех, че просто ще им се обадим да видим дали са свободни.

— Не, не е сигурна — отвърна тя.

— Ще се видим с тях в сряда или в четвъртък — сви рамене той. Тя му подаде копчето за ръкавели. Той го пое.

— Благодаря — каза той. — Не е нужно да идваш с мен, щом не искаш. Можеш да си останеш у дома.

— Мисля, че така ще направя — каза тя. — Ще остана. — Приближи се до леглото и седна.

— Познавал е също и Хенри Ървинг — продължи Гай. — Наистина ми е ужасно интересно.

— А защо са свалили картините? — запита Розмари, като си сваляше чорапите.

— Какво искаш да кажеш?

— Картините у тях. Свалили са ги. Във всекидневната и в коридора, който води към банята. Има кукички на стената и по-светли места. А онази картина, която висеше над камината, явно не виси постоянно там. От двете й страни имаше по два пръста по-светли ивици.

— Не съм забелязал — каза Гай.

— А защо държат всичките тези картотеки и документи във всекидневната? — запита тя.

— Той ми обясни защо — каза Гай, докато си събличаше ризата. — Той пише специализирани статии за филателисти. Публикуват го по цял свят. Затова получават толкова много писма от чужбина.

— И все пак защо са във всекидневната? — чудеше се Розмари. — Имат още три или четири стаи и всичките врати бяха затворени. Защо не използват някои от тях?

Гай се приближи към нея с ризата в ръка и натисна нослето й с пръст.

— Ставаш по-любопитна даже и от Мини — каза той, изпрати й въздушна целувка и тръгна към банята.

Десетина минути по-късно Розмари беше в кухнята да сложи вода за кафе, когато усети да я прорязва остра болка, сигнал че на следния ден започва менструацията й. Тя облегна ръка на гърба на печката, в очакване болката да премине. После извади салфетка и кутийката с кафе и я обзе чувство на разочарование и самота.

Беше двайсет и четири годишна, а желаеха да имат три деца с разлика от две години между тях. Но Гай „още не беше готов“. И сигурно никога нямаше да се чувства готов, опасяваше се тя, или поне докато не стане поне толкова велик, колкото Марлон Брандо и Ричард Бъртън, всети заедно. Той просто не си даваше сметка за хубавата си външност и за таланта си, не вярваше в стопроцентовия си успех. Затова Розмари бе решила да забременее „по невнимание“. От хапчетата я болеше глава, а презервативите я отвращаваха. Според Гай тя подсъзнателно все още бе в плен на католически предразсъдъци и макар тя да протестираше, той бе убеден в това. Затова той старателно следеше календара и избягваше „опасните дни“, а тя казваше „Не, миличък, днес е безопасно. Сигурна съм.“

И този месец за пореден път той бе спечелил, а тя беше загубила в недостойното съперничество, в което той дори не съзнаваше, че участва. „По дяволите!“ каза тя и силно блъсна кутията с кафето върху печката. От стаята с телевизора Гай извика:

— Какво стана?

— Ударих си лакътя — извика тя в отговор.

Сега поне причината за лошото й настроение през цялата вечер беше ясна. И все пак, по дяволите! Ако живееха заедно и не бяха женени, досега петдесет пъти да е забременяла!

Седма глава

На другата вечер след вечеря Гай отиде у семейство Кастивът. Розмари почисти и подреди кухнята и тъкмо се чудеше дали да шие възглавничките за сядане на еркерния прозорец или да легне да чете „Момчето в обетованата земя“, когато на входната врата се позвъни. Беше мисис Кастивът, а заедно с нея и още една жена, ниска, закръглена и усмихната, която носеше на ревера на зелената си рокля предизборна значка на кандидата за кмет Бъкли.

— Здравейте, миличка! Нали не ви притесняваме? — каза мисис Кастивът, щом Розмари отвори вратата. — Това е Лора-Луис Макбърни, моя близка приятелка, живее на дванайсетия етаж. Лора-Луис, това е съпругата на Гай, Розмари.

— Здравейте, Розмари. Добре дошли в Брамфорд!

— Лора-Луис току-що се запозна с Гай у нас и поиска да се запознае и с теб и затова се отбихме. Гай каза, че си тук и не си заета с нещо важно. Може ли да влезем?

Розмари безропотно ги покани във всекидневната.

— О, вие имате нови столове — каза мисис Кастивът. — Колко са красиви!

— Донесоха ги днес сутринта — каза Розмари.

— Добре ли сте, скъпа? Изглеждате уморена.

— Добре съм — отвърна усмихнато Розмари. — Днес е първият ден от цикъла ми.

— И вие сте на крак? — изненадано каза Лора-Луис и седна. — Когато на мен ми беше първи ден, толкова ме болеше, че не можех нито да се движа, нито да ям, нито нищо. Дан трябваше да ме пои с джин със сламка, за да успокои болката, а по онова време ние бяхме стопроцентови въздържатели, ако не се броят тези случаи.

— Днешните млади момичета по-лесно издържат болестите на крак, в сравнение с нас — обясни мисис Кастивът и също седна. — Сега те са по-здрави, отколкото бяхме ние и това се дължи на витамините и на по-доброто медицинско обслужване.

И двете жени бяха донесли еднакви зелени кошнички за шев и Розмари с изненада видя как ги отвориха и Лора-Луис извади плетка, а мисис Кастивът извади дрехи за кърпене и се приготвиха да прекарат вечерта в ръкоделие и разговори.

— Какви са тия неща там? — запита мисис Кастивът. — Калъфи за табуретки ли?

— Възглавнички за еркерния прозорец — отвърна Розмари и си каза „О, няма как, ще трябва“. Тя си взе ръкоделието и седна при тях.

— Просто невероятно сте променили апартамента, Розмари — похвали я Лора-Луис.

— О, преди да съм забравила — каза мисис Кастивът. — Това е за вас. От Роман и от мен. — Тя пъхна в ръката на Розмари малко пакетче, опаковано с розова тънка хартия. В него имаше нещо твърдо.

— За мен ли? — попита Розмари. — Не разбирам.

— Просто един малък подарък, нищо особено — каза мисис Кастивът, без да обръща внимание на изненадата й. — По случай идването ви в Брамфорд.

— Но, моля ви, нямаше нужда… — Розмари разгърна розовото пакетче. Личеше си, че опаковката бе използвана повторно. Вътре тя намери сребърната филигранна топчица — амулетът на Теди, заедно с верижката. Миризмата, идеща от нея, накара Розмари да извърне глава.

— Наистина е много стара — обясни мисис Кастивът. — На повече от триста години.

— Очарователна е — каза Розмари, като разглеждаше топчицата и се чудеше дали да каже, че Тери й я беше показала. Моментът да стори това отмина.

— Това зеленото вътре се нарича корен от танис — каза мисис Кастивът. — Носи щастие.

„Не и на Тери“ помисли си Розмари, а на глас рече — Прекрасна е, но не мога да приема…

— Вече го сторихте — прекъсна я мисис Кастивът, която замрежваше един кафяв чорап и не поглеждаше към Розмари. — Сложете си го.

— Ще свикнете с миризмата преди да се усетите — успокои я Лора-Луис.

— Хайде, сложете го — настоя мисис Кастивът.

— Благодаря ви — каза Розмари и несигурно нахлузи верижката през глава и пусна топчето в деколтето на роклята си. То се плъзна между гърдите й отначало студено и дразнещо. „Ще го сваля, когато си тръгнат“ реши тя.

— Един наш приятел изработи верижката на ръка — каза Лора-Луис. — Той е пенсиониран зъболекар и хобито му е да прави бижута от сребро и злато. Ще се запознаете с него у Мини и Роман някоя… в някоя от близките вечери. Сигурна съм, защото те често посрещат гости. Вероятно ще се запознаете с всичките им приятели, с всичките ни приятели.

Розмари вдигна очи от ръкоделието си и видя, че Лора-Луис се бе изчервила от смущение и затова бе изрекла последните си думи някак забързано. Мини беше заета с кърпенето и нищо не бе забелязала. Лора-Луис се усмихна и Розмари се усмихна в отговор.

— Сама ли шиете дрехите си? — попита я Лора-Луис.

— Не — отвърна Розмари, доволна от смяната на темата. — От време на време се опитвам, но все нещо не е както трябва.

Всъщност вечерта премина доста приятно. Мини разказа няколко забавни истории от детството си в Оклахома, а Лора-Луис даде на Розмари няколко полезни съвета относно ръкоделието й и разгорещено обясни как Бъкли, кандидатът за кмет на консерваторите, щял да спечели предстоящите избори въпреки значително по-добрите шансове на другата страна.

Гай се прибра в единайсет и бе необичайно тих и необщителен. Той поздрави всички, наведе се и целуна Розмари по бузата.

— Единайсет! — възкликна Мини. — Кога стана! Хайде, Лора-Луис.

— Елате ми на гости, Розмари — покани я Лора-Луис. — У дома съм по всяко време. Живея в 12Е.

Двете жени прибраха ръкоделията си и бързо си тръгнаха.

— И тази вечер ли ти беше интересно като вчера? — запита Розмари.

— Да — отвърна той. — А ти добре ли прекара?

— Поносимо. Свърших и малко работа.

— Виждам, харесва ми.

— Освен това получих подарък — и тя му показа амулета. — Беше на Тери. Подарък от тях. Тя ми го показа. Сигурно са им го върнали… от полицията.

— Може би тогава изобщо не е бил на врата й — усъмни се Гай.

— Сигурна съм, че е бил. Тя толкова се гордееше с него… все едно, че е първият и единствен подарък в живота й — Розмари свали амулета от врата си, задържа го на дланта си, полюшваше го и го разглеждаше.

— Няма ли да го носиш? — попита Гай.

— Мирише ми — обясни тя. — В топчето има нещо, което се нарича корени от танис. — Тя протегна ръка към Гай. — От прословутата зимна градина.

Гай го подуши и сви рамене.

— Не е толкова лошо — каза той.

Розмари отиде в спалнята, отвори едно чекмедже на тоалетката, където държеше ламаринена кутийка от чай, пълна с разни джунджурии.

— Някой да иска танис? — запита тя, загледана в отражението си в огледалото. После постави амулета в кутийката, затвори я и затвори чекмеджето.

— Щом си го приела, би трябвало да го носиш — каза Гай от коридора.

Същата нощ Розмари се събуди и видя Гай да седи до нея в леглото и да пуши в тъмното. Запита го какво има.

— Нищо — отвърна той — Просто безсъние, това е всичко.

„Историите на Роман за звездите от едно време“ помисли си Розмари „са му развалили настроението, защото го карат да мисли, че собствената му кариера напредва по-бавно от тези на Хенри Ървинг и Форбс-еди кой си. Тази вечер отиде пак там да слуша сигурно от мазохизъм.“ Тя го докосна по рамото и му каза да не се тревожи.

— За какво?

— За нищо.

— Добре — отвърна той. — Няма.

— Ти си най-великият — каза тя. — Нали знаеш, че си? И всичко ще бъде наред. Ще ти се наложи да учиш карате, за да се отървеш от фотографите.

Той се засмя и цигарата освети лицето му.

— Ще се случи всеки момент — каза тя. — Ще ти предложат нещо голямо. Нещо достойно за теб.

— Зная — каза той. — Хайде да спиш, миличка.

— Окей. Внимавай с цигарата.

— Ще внимавам.

— Събуди ме, ако не можеш да заспиш.

— Разбира се.

— Обичам те.

— И аз те обичам, Роз.

След един-два дена Гай донесе два билета за съботното представление на пиесата „Вълшебства“, които бил получил, както сам обясни, от Доминик, преподавателя му по сценична реч. Гай беше гледал пиесата преди години, още на премиерата. Розмари отдавна искаше да я види.

— Иди с Хъч — каза й Гай. — Така ще мога да поработя върху онази сцена от „Почакай до мръкнало“.

Хъч обаче също я беше гледал и затова Розмари отиде с Джоан Джелико, която сподели с нея, по време на вечерята им в ресторант „Бижу“, че тя и Дик решили да се разделят, тъй като между тях вече нямало нищо общо, освен адреса им. Розмари се натъжи от чутото. Напоследък Гай беше резервиран и прекалено зает. Занимаваше го нещо, което нито можеше да сподели, нито да забрави. Дали пък отчуждението между Джоан и Дик не бе започнало по подобен начин? Започна да се дразни от държането на Джоан, която беше прекалено силно гримирана и аплодираше прекалено шумно за такъв малък театър. Нищо чудно, че вече нищо не я свързваше с Дик. Тя беше шумна и груба, а той — сдържан и чувствителен. Според Розмари бракът им беше грешка.

Когато Розмари се прибра, Гай тъкмо излизаше изпод душа. Изглеждаше в добро състояние, а отсъстващият поглед бе изчезнал. Не го беше виждала такъв цяла седмица. И нейното настроение се подобри. Каза му, че представлението е било дори по-добро от очакванията й и му съобщи лошата новина за раздялата на Джоан и Дик. Всъщност те наистина бяха много различни, нали? Какво стана със сцената от „Почакай до мръкнало“? Чудесно. Не можеше да му се опре.

— По дяволите тези корени от танис! — възкликна Розмари. Цялата спалня миришеше на тях. Острата горчива миризма бе проникнала дори и в банята. Тя взе от кухнята парче алуминиево фолио и здраво уви амулета с три слоя, като подгъна краищата, за да не се чувства миризмата.

— Сигурно ще изветрее след няколко дни — успокои я Гай.

— Дано — каза Розмари, като пръскаше дезодорант във въздуха. — Иначе ще го изхвърля и ще кажа на Мини, че съм го изгубила.

Тази нощ се любиха. Гай бе необичайно буен и страстен. А по-късно през стената Розмари чу, че у Мини пак имаше гости. Пак същите монотонни немелодични гласове, които бе чула предишния път и приличаха на църковно песнопение, под съпровода на същата флейта или кларинет.

Гай запази повишеното си настроение през целия неделен ден. Направи етажерки и шкафчета за обувки в килера до спалнята и покани група актьори, които бяха участвали в „Лутер“ на освещаване на новия апартамент. В понеделник боядиса етажерките и шкафчетата и лакира една скамейка, която Розмари бе открила в един оказионен магазин. За целта Гай отложи уговорения си час при Доминик и цял ден очакваше да звънне телефонът, като вдигаше слушалката веднага след първия звън. В три часа следобед телефонът отново иззвъня и Розмари, която опитваше да подреди столовете във всекидневната по нов начин, го чу да възкликва:

— О, Господи, не. Горкият човек.

Тя се приближи към вратата на спалнята.

— Как е възможно? — продължи Гай.

Беше седнал на леглото със слушалка в едната ръка и кутия с разредител в другата. Не забелязваше присъствието й.

— И нямат никаква представа на какво се дължи това? — попита той — Боже мой, това е ужасно, просто ужасно. — После се заслуша и се изправи. — Да, свободен съм — каза той. А след малко — Да, съгласен съм. Съжалявам, че я получавам при такива нещастни обстоятелства, но… — Той пак се заслуша. — По този въпрос ще трябва да поговорите с Алън — каза той, (Алън Стоун беше агентът му) — но съм сигурен, че няма да има никакъв проблем, мистър Уайс, поне що се отнася до нас.

Беше я получил. Голямата роля. Розмари затаи дъх в очакване.

— Благодаря ви, мистър Уайс, — каза Гай. — Нали ще ме държите в течение, ако има нещо ново? Да, много ви благодаря.

Той окачи слушалката и затвори очи. Стоеше неподвижно с ръка върху телефона. Беше блед и приличаше на кукла, на восъчна фигура от Поп Арта с истински дрехи, с истински телефон и истинска кутия с разредител в ръце.

— Гай? — обади се Розмари.

Той отвори очи и я погледна.

— Какво е станало?

Той премигна и оживя.

— Доналд Баумгарт — каза той. — Ослепял е. Събудил се вчера и… нищо не вижда.

— О, не — прошепна Розмари.

— Тази сутрин се опитал да се обеси. Сега е в „Белвю“ и го тъпчат с успокоителни.

Двамата се спогледаха, поразени от новината.

— Получих ролята — продължи Гай. — Бога ми, начинът, по който стана това е отвратителен! — Той погледна кутията с разредител в ръката си и я остави на нощното шкафче. — Виж какво, трябва да изляза и да се поразходя. — Той се изправи. — Съжалявам. Трябва за малко да остана сам, за да обмисля всичко това.

— Разбирам те, излез — каза Розмари и му направи път.

Той тръгна, без да се преоблича, по коридора и през външната врата, като я остави сама да се захлопне подире му.

Тя влезе във всекидневната, замислена за горкия Доналд Баумгарт и за късмета на Гай. Всъщност за късмета, който имаха тя и Гай с хубавата роля, която щеше да привлече вниманието на критиците, дори и ако пиесата нямаше успех, и която щеше да доведе до други роли, може би и в киното, което означаваше и къща в Лос Анжелис, градина с подправки, три деца с разлика от по две години. Горкият Доналд Баумгарт с нескопосаното му име, което не беше сменил. Трябва да е бил добър, щом са го предпочели пред Гай, а сега се намираше в „Белвю“, сляп и готов на самоубийство, натъпкан с успокоителни.

Тя коленичи върху възглавничките на еркера и се загледа надолу към входа на сградата, в очакване да види как Гай излиза. Кога ли щяха да започнат репетициите, замисли се тя. Тя, естествено, ще го придружава, когато напуснат града. Колко интересно ще бъде! Може би в Бостън, или Филаделфия? А най-добре във Вашингтон. Тя никога не бе ходила там. Докато Гай бъде на репетиции, тя би могла да разгледа града. А вечер, след представление, целият екип ще се събира в някой ресторант или клуб да поклюкарстват…

Розмари чакаше, без да изпуска входа от поглед, но Гай не се появи. Сигурно бе излязъл през другия вход, откъм Петдесет и пета улица.

Сега, когато би трябвало да бъде щастлив, той бе навъсен и унил, седнал съвсем неподвижно. Само от време на време поднасяше цигарата към устните си. Очите му я следваха, където и да отидеше из апартамента с напрегнат поглед, като че в нея се криеше някаква опасност.

— Какво ти е? — за хиляден път го попита тя.

— Нищо — отвърна гой. — Днес нямаш ли час по скулптура?

— Не съм ходила от два месеца.

— Защо не отидеш?

И тя отиде. Навлажни старата глина, нагласи отново арматурата и започна отначало — с нов модел и сред нова група студенти.

— Къде се загубихте? — попита я преподавателят. Той носеше очила, адамовата му ябълка беше силно изпъкнала и докато говореше с нея, ръцете му моделираха миниатюрни женски фигурки.

— В Занзибар — отговори тя.

— Вече няма Занзибар — каза той с нервна усмивка. — Сега е Танзания.

Един следобед тя реши да пообиколи магазините и когато се върна, завари ваза с рози в кухнята и още една във всекидневната. Гай се появи откъм спалнята с роза в ръка и смутена усмивка, като че молеше за прошка. Същата усмивка бе виждала и преди, когато той репетираше пред нея ролята на Чанс Уейн от „Сладкогласната птица на младостта“.

— Ама и аз съм един задник — каза той. — Това е, защото по цял ден стоя тук и се моля Баумгарт да не възвърне зрението си. Чак се срамувам от себе си.

— Според мен е естествено — каза тя. — Логично е да си раздвоен по този…

— Слушай сега — прекъсна я той, като тикна розата под носа й. — Дори и това нещо да се провали, дори и да рекламирам виното на Чарли Креста Бланка до края на живота си, ще престана да си го изкарвам на тебе.

— Но ти не…

— Напротив, така беше. Толкова бях зает да си скубя косата, зает само с моята кариера, ме дори и за миг не помислих за твоята. Искаш ли да си имаме бебе? Нали щяхме да имаме три, за кога да чакаме?

Тя го гледаше без да продума.

— Бебе — повтори той. — Не разбираш ли? Гу-гу. Пелени. Ма-ма.

— Наистина ли искаш? — попита тя.

— Естествено, че искам. Даже проверих кога е най-подходящо да започнем. Следващият понеделник и вторник. Нарисувайте червени кръгчета на календара, моля.

— Ама ти съвсем сериозно ли искаш, Гай — пак попита тя, а очите й се наливаха със сълзи.

— Не, майтап си правя — сопна се той. — Естествено, че искам. Виж, Розмари, за Бога, недей да плачеш, нали няма? Моля ти се. Ужасно ще се разстроя, ако плачеш, затова моля те, спри. Нали?

— Добре — промълви тя. — Няма да плача.

— Май наистина съм попрекалил с розите, нали? — огледа се той наоколо. — Има още един букет в спалнята.

Осма глава

Отиде чак до Бродуей да купи филе от риба-меч за вечеря и прекоси града до Лексингтън авеню за разните видове сирене. Не защото не можеше да намери филе и сирене в кварталните магазини, а просто защото в тази свежа яркосиня утрин й се щеше да обиколи целия град, забързана, с развяно от вятъра палто, да привлича с чара си погледите на мъжете и да изненадва намусените продавачи с изискванията си на опитна домакиня. Беше понеделник, четвърти октомври, денят на посещението на папа Павел в града и събитието правеше хората по-открити и по-общителни от обикновено. „Колко е хубаво“ мислеше си Розмари, „че целият град е щастлив в ден като днешния, когато аз също съм щастлива.“

Следобед гледа по телевизията репортажи от различните места, посетени от папата, като промени положението на телевизора в бъдещата детска стая така, че да го вижда от кухнята, докато приготвя рибата, варените зеленчуци и прясната салата, речта му в сградата на ООН я развълнува и тя бе сигурна, че няма причина това да не повлияе благоприятно на положението във Виетнам. „Никога вече война“ бе казал той. Нямаше ли тези думи да накарат и най-твърдоглавия политик да се замисли?

В четири и половина, докато подреждаше масата за вечеря пред камината, иззвъня телефонът.

— Розмари? Как се чувстваш?

— Прекрасно — отвърна тя. — А ти как си? — Обаждаше се Маргарет, по-голяма от двете й сестри.

— Добре — отвърна Маргарет.

— Откъде се обаждаш?

— От Омаха.

Двете никога не се бяха разбирали. Едно време Маргарет беше намусено и обидчиво момиче и майка им все я караше да се грижи за по-малките си братя и сестри. Това обаждане беше необичайно; необичайно и обезпокоително.

— Добре ли са всички в къщи? — попита Розмари. „Може би някой е умрял“ мина й през ума. „Кой? Мама? Татко? Брайън?“

— Да, всички са здрави.

— Така ли?

— Да. А ти?

— Да, нали ти казах!

— Розмари, цял ден ме мъчи някакво странно чувство. Че нещо ти се е случило. Нещо като злополука, знам ли? Че си ранена, може би, че си в болница.

— Не, не съм — засмя се Розмари. — Чувствам се чудесно. Наистина.

— Беше толкова силно предчувствие — продължи Маргарет. — Бях абсолютно сигурна, че нещо е станало. Накрая Юджийн ми каза: „Защо не вземеш да й се обадиш и да се успокоиш?“

— Той добре ли е?

— Да.

— А децата?

— О, обичайните драскотини и ожулвания, знаеш как е. Но и те са добре. Скоро очакваме още едно.

— О, не знаех. Това е чудесно. Кога трябва да се роди? „И ние скоро ще чакаме бебе“ — каза си тя наум.

— В края на март. Как е съпругът ти, Розмари?

— Много добре. Получи важна роля в една нова пиеса и всеки момент ще започнат репетициите.

— А успя ли да видиш папата? — попита Маргарет. — Сигурно при вас, в Ню Йорк е пълно с хора.

— Така е — отвърна Розмари. — Гледах го по телевизията. Сигурно го предават и в Омаха, ти не гледа ли?

— Не на живо? Ти не си излязла да го видиш на живо?

— Не.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— За Бога, Розмари — възмутено каза Маргарет.

— Знаеш ли, че мама и татко бяха готови да вземат самолета, само и само да го видят, но не можаха, защото тук се готви стачка и татко трябваше да остане да подкрепи предложението. И все пак много от познатите ни отидоха — семейство Донован, Дот и Сали Уолингфорд. А ти си там, живееш там и даже не си излязла да го видиш!

— За мен религията вече не е това, което беше у дома — отвърна Розмари.

— Ами, — заекна Маргарет, — предполагам, че е неизбежно… Розмари мислено довърши мисълта й „щом си се омъжила за протестант.“

— Много мило, че се обади, Маргарет — каза тя.

— Няма защо да се тревожиш. Чувствам се по-здрава и по-щастлива от всякога.

— Такова силно предчувствие — продължи загрижено Маргарет. — Още от мига, в който се събудих. Не мога да се отърва от навика да се грижа за вас, глезльовци такива…

— И да поздравиш всички от мен, чу ли? И кажи на Брайън да ми отговори на писмото.

— Добре. Розмари…

— Какво има?

— Още се притеснявам. Стой си вкъщи довечера, обещаваш ли?

— И без това имаме такова намерение — каза Розмари, като хвърли поглед към още неподредената маса.

— Добре — каза Маргарет. — И се пази.

— Ще се пазя — обеща Розмари. — И ти също, Маргарет.

— Добре. Дочуване.

— Дочуване.

Тя отново се зае да подрежда масата с чувството на лека тъга и носталгия по Маргарет и Брайън, по роднините, по Омаха и онези отдавнашни дни, които никога нямаше да се върнат.

След като подреди масата, тя се изкъпа, напудри тялото си и си сложи парфюм. После гримира устните и очите си, направи си косата и облече виненочервената копринена пижама, подарък от Гай за миналата Коледа.

Той се прибра късно, след шест часа.

— Мммм — доволно изсумтя той и я целуна.

— Иде ми да те схрускам. Ще сядаме ли… По дяволите!

— Какво има?

— Забравих сладкиша.

Беше й казал да не приготвя десерт и обеща да донесе от сладкарница „Хорн енд Хардърт“ най-любимия си десерт, сладкиш с тиква.

— Иде ми да се ритна отзад — тюхкаше се той. — Минах покрай две такива сладкарници, не една, а две.

— Няма нищо — каза Розмари. — Ще ядем плодове със сирене. Това е най-хубавият десерт.

— Не. Най-хубавият десерт е сладкишът с тиква на „Хорн енд Хардърт“. Той влезе в банята да се измие, а тя пъхна във фурната тавичката с пълнени гъби и подправи салатата.

След няколко минути Гай се появи на кухненската врата като закопчаваше най-горното копче на синята си кадифена риза. Очите му блестяха и беше малко напрегнат. Така изглеждаше, когато за пръв път щяха да спят заедно и той знаеше, че това ще се случи. Розмари бе щастлива да го види в такова състояние.

— Твоят приятел папата днес обърка цялото движение — каза той.

— Успя ли да го видиш по телевизията? — попита тя. — Бяха направили фантастично предаване.

— Гледах една малка част у Алън — отвърна той. — Чашите във фризера ли са?

— Да. Речта му в ООН беше чудесна. Каза им „Никога вече война“.

— Дрън-дрън. Тия гъби изглеждат фантастично.

Седнаха във всекидневната на пълнени гъби и коктейли „Гибсън“3. Гай пъхна в камината смачкани вестници, подпалки и две парчета въглища.

— Сега да видим какво ще стане — промърмори той и запали вестниците с клечка кибрит. Пламъкът се изви високо и обхвана подпалките. От камината се заизвива черен дим над рамката и тръгна към тавана. „Олеле!“ извика Гай и започна слепешком да опипва вътрешността на камината. „Отиде новата боя!“ тюхкаше се Розмари. Накрая той успя да отвори комина на камината, пусна климатичната инсталация докрай и димът се разсея.

— Сигурен съм, че никой, ама абсолютно никой не е запалил камината си тази вечер — каза Гай.

Розмари коленичи с чаша в ръка и се загледа в съскащите, обхванати от пламъци въглища.

— Не е ли прекрасно? Иска ми се тази зима да е най-студената от сто години насам.

Гай пусна плоча на Ела Фицджералд с песни на Кол Портър.

Почти бяха преполовили филето, когато се позвъни на входната врата.

— Майната му! — изруга Гай, отметна салфетката и стана да отвори. Розмари напрегнато се заслуша.

Вратата се отвори и тя чу гласа на Мини „Здравей, Гай!“ и после нещо, което Розмари не успя да чуе. „О, не“ помисли си тя. „Не я пускай вътре, Гай. Не сега, не и тази вечер“. После чу гласа на Гай и отново този на Мини: „… в повече. Няма да можем да се справим двамата“. После пак Гай и пак Мини. Розмари въздъхна с облекчение. Изглежда тя нямаше намерение да влиза, слава Богу.

Чу затварянето на вратата и окачването на веригата (Добър знак!) и пускането на резето (Още по-добър знак!). Розмари изчака малко и Гай се появи на вратата с доволна усмивка, като криеше нещо зад гърба си.

— Кой казва, че не съществувала телепатия? — каза той и протегна напред ръце, във всяка от които държеше по една чашка. — Все пак мадам и мосю ще получат по нещичко за десерт. — Той постави едната чашка до винената чаша на Розмари, а другата — до своята. — Mousse au chocolat — обяви той — или шоколадова мишка4, както му вика Мини. Разбира се, при нейните кулинарни способности вътре може наистина да има мишка, така че яж внимателно.

— Но това е чудесно — засмя се Розмари. — Аз смятах да приготвя точно такъв десерт.

— Видя ли, че има телепатия? — каза Гай и наля още вино.

— Уплаших се, че ще щурмува вратата и ще остане цяла вечер — каза Розмари.

— Не — каза Гай. — Просто искаше да опитаме шоколадовата й мишка, „пунежи т’ва е идин ут нейнити спицялитети“.

— Изглежда вкусен.

— Нали?

Шоколадът в чашките беше извит като спирала. В тази на Гай беше поръсен със смлени орехи, а в тази на Розмари, украсен с половин бадем.

— Много мило от нейна страна, нали? — каза Розмари. — Не бива да й се подиграваме.

— Права си — съгласи се Гай. — Не бива.

Мусът беше чудесен, но имаше някакъв тебеширен привкус, който напомни на Розмари за черни дъски и началното училище. Гай го опита, но според него нямаше привкус, нито тебеширен, нито някакъв друг. Розмари остави лъжичката си след две хапки.

— Няма ли да го изядеш? — попита Гай. — Това е глупаво, миличка. Няма никакъв „привкус“.

Розмари настояваше, че има.

— Хайде, скъпа, старата кранта цял ден се е потила до горещата печка. Изяж го.

— Но на мен не ми харесва — възрази Розмари.

— Много е вкусен.

— Можеш да изядеш моя.

— Добре тогава, не го яж — намръщи се Гай. — След като не носиш амулета, който тя ти подари, можеш и да не ядеш десерта й.

— Какво общо има едното с другото? — смутено попита Розмари.

— И двете неща са проява на… ами на незачитане. Това е — сопна се Гай. — Преди две минути ти каза, че не бива да й се подиграваме. Това не е ли подигравка — да приемеш нещо, а после да не го използваш?

— О, — въздъхна Розмари и взе отново лъжичката. — Щом ще правим скандал заради това… — и тя гребна пълна лъжица от муса и я налапа.

— Няма да правим скандал — каза Гай. — Слушай, ако наистина не ти е вкусно, не го яж.

— Превъзходен е — каза Розмари и гребна още една лъжичка — и няма никакъв привкус. Защо не обърнеш плочата?

Гай стана и отиде до грамофона. Розмари сгъна салфетката на скута си и изсипа две пълни лъжици мус в нея. После сипа още половин лъжичка, за да изяде по-малко. После сгъна салфетката, шумно изгреба с лъжичката вътрешността на чашата и изяде останалия мус, когато Гай се върна на масата.

— Ето, татенце, — каза тя и наклони чашата към него. — Ще ми пишеш ли червена точка?

— Даже две — каза той. — Съжалявам, ако съм бил груб.

— Груб беше.

— Извинявай — усмихна се той.

— Нищо — веднага омекна Розмари. — Добре е, че си внимателен към старите дами. Значи ще бъдеш внимателен и към мен, когато остарея.

Накрая пиха кафе и ментов ликьор.

— Днес следобед се обади Маргарет — каза Розмари.

— Маргарет ли?

— Сестра ми.

— А, да. Наред ли е всичко при тях?

— Да. Притеснила се, че нещо лошо ми се е случило. Имала някакво предчувствие.

— О, така ли?

— Трябвало тази вечер да си останем вкъщи.

— По дяволите! Пък аз резервирах маса в бар „Недик“. В оранжевата зала.

— Ще трябва да я отмениш.

— Интересно как така ти си нормална, след като всички в семейството ти са смахнати?

Розмари усети замайването най-напред в кухнята при умивалника, докато изтребваше неизядения мус от салфетката и го изсипваше в канала. Тя се олюля, после примигна и се намръщи.

— Още го няма — извика Гай от стаята с телевизора. — Господи, каква тълпа. — Ставаше дума за папата на стадион Янки.

— Ей сега идвам — каза Розмари.

Тя разтърси глава да пропъди виенето на свят, уви салфетките в покривката и пусна всичко в коша за пране. После сложи запушалката в канала, пусна горещата вода и изстиска малко препарат за миене на чинии. Накисна чиниите и чашите в мивката и реши да ги измие на сутринта.

За втори път усети замайването, когато окачваше кърпата за ръце. Този път продължи по-дълго, стаята бавно се завъртя, а краката й почти отказваха да я държат. Тя се подпря на мивката.

— Олеле — тихо възкликна тя, когато замайването премина, а после преброи наум два коктейла „Гибсън“, две чаши вино (а дали не бяха три?) и чашката ментов ликьор. Нищо чудно.

Успя да стигне до вратата на стаята с телевизора, усети, че пак й се завива свят и се задържа на крака, като хвана с една ръка дръжката на вратата, а с другата се подпря на рамката.

— Какво ти е? — попита Гай и се изправи загрижено.

— Мае ми се главата — усмихна се тя.

Той изключи телевизора и бързо се приближи към нея. Хвана я за ръка и здраво я прегърна през кръста.

— Нищо чудно — каза той. — Доста пийнахме. А може и преди това да си била гладна.

Той я поведе към спалнята, а когато краката й се подгънаха, я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. После седна до нея, улови я за ръка и съчувствено я погали по челото. Тя затвори очи. Леглото беше сал, който се носеше по леко развълнувано море и слабо я полюшкваше.

— Колко приятно — промърмори тя.

— Трябва да заспиш — каза той и продължи да милва челото й. — Щом се наспиш, ще се оправиш.

— Нали днес е нощта за бебето?

— Нищо. Може и утре. Има време.

— Ще изпусна литургията.

— Спи. Имаш нужда от това. Хайде…

— Само ще подремна — каза тя и се озова на яхтата на президента Кенеди, седнала с чаша в ръка. Беше слънчево и подухваше лек вятър, идеален ден за морска разходка. Президентът даваше кратки команди на помощник-капитана, който беше негър.

Гай сваляше горнището на пижамата й.

— Защо го сваляш — попита го тя.

— Да се почувстваш по-добре — отвърна той.

— Но на мен ми е добре.

— Спи, Роз.

Той разкопча страничните копчета и бавно издърпа долнището на пижамата й. Мислеше си, че тя спи и не усеща нищо. Сега вече беше гола, само по червени бикини, но и другите жени на яхтата — Джаки Кенеди, Пат Лоуфърд и Сара Чърчил — също бяха по бикини и всичко беше наред, слава богу. Президентът беше облечен в униформа на морски офицер. Беше се възстановил напълно след атентата и изглеждаше по-добре от всякога. Хъч беше застанал на пристанището, а ръцете му бяха пълни с разни метеорологични прибори.

— Хъч няма ли да дойде с нас? — попита Розмари президента.

— Разрешено е само за католици — отвърна той с усмивка. — Не ми е приятно, че робуваме на такива предразсъдъци, но, за нещастие, сме принудени.

— Ами Сара Чърчил? — Розмари се обърна, но Сара Чърчил беше изчезнала, а вместо нея там беше цялото й семейство: мама, татко и всички останали с мъжете, жените и децата си. Маргарет беше бременна, а също и Джийн, и Доди, и Ърнестин.

Сега Гай сваляше венчалната й халка. Тя се почуди защо го прави, но беше твърде уморена да пита.

— Спи ми се — промърмори тя и отново се унесе.

Сега за първи път Сикстинската Капела бе отворена за посетители и тя разглеждаше купола й, седнала в един нов асансьор, който се движеше хоризонтално из капелата и даваше възможност да видиш стенописите точно както ги е виждал Микеланджело, докато ги е рисувал. Колко са прекрасни! Тя виждаше Бог как протяга ръка към Адам и го дарява с божествената искра на живота; и долната част на една етажерка, покрита с кариран памучен плат, докато я пренасяха през някакъв шкаф за бельо.

— По-полека — каза Гай, а някакъв друг мъж добави — Вдигнали сте я прекалено високо.

— Тайфун! — крещеше Хъч от пристанището, застанал до купчината метеорологични прибори. — Тайфун! Отнел е живота на петдесет и пет души в Лондон и сега идва насам!

Розмари знаеше, че е прав. Тя трябваше да предупреди президента. Корабът отиваше към сигурна гибел.

Но президентът беше изчезнал. Всички бяха изчезнали. Палубата се простираше пред нея гола и безлюдна. Само далеч, някъде в самия й край негърът помощник-капитан, хванал кормилото, неумолимо поддържаше курса.

Розмари отиде при него и веднага разбра, че той мразеше всички бели хора, че мразеше и нея.

— По-добре слезте долу, мис — каза той любезно, но я гледаше с омраза. Даже не поиска да чуе предупреждението й.

Долу имаше огромна бална зала. В единия й край Розмари видя църквата, обвита в пламъци, а в другия стоеше мъж с черна брада, който я изпепеляваше с поглед. В центъра на залата имаше легло. Тя се приближи към него и легна и внезапно я заобиколи група от десетина голи мъже и жени. Гай също беше там. Бяха стари. Жените бяха с грозни тела и увиснали гърди. Розмари позна Мини и Лора-Луис, а също и Роман с черна двувърха шапка и черна копринена мантия. Той рисуваше фигури по тялото й с някакъв тънък черен жезъл, като от време на време топваше върха му в чаша с червена течност, която му подаваше един силно загорял мъж с бели мустаци. Върхът на жезъла се движеше напред-назад по корема й и после надолу по вътрешната част на бедрата й, като й причиняваше лек гъдел. Голите хора пееха — монотонно и немелодично, на някакъв непознат език, под съпровода на флейта или кларинет.

— Тя е будна, виж как гледа! — прошепна Гай на Мини. Беше напрегнат и с широко отворени очи.

— Нищо не вижда — успокои го Мини. — Щом е изяла мишката, не може нито да вижда, нито да чува. Като мъртва е. Пей сега.

В залата влезе Джаки Кенеди, облечена в прекрасна сатенена рокля с цвят слонова кост, украсена с перли.

— Толкова ми е мъчно, че не се чувствате добре — каза тя, като се приближи към леглото на Розмари. Розмари й разказа за ухапването от мишка, като се опита да го омаловажи, за да не се тревожи Джаки.

— По-добре да ви завържем краката — каза Джаки. — В случай, че се появят гърчове.

— Да, може би е по-добре — съгласи се Розмари.

— Не е изключено да съм се заразила от бяс.

Тя наблюдаваше с интерес как двама стажант-лекари с бели престилки привързаха краката, а после и ръцете й към четирите стълба на леглото.

— Ако музиката ви притеснява — каза Джаки, — само ми кажете, и аз ще наредя да я спрат.

— О, не — възпротиви се Розмари. — Моля ви не сменяйте програмата заради мен. Изобщо не ми пречи, наистина.

— Опитайте се да поспите — каза Джаки със сърдечна усмивка. — Ние ще ви чакаме на палубата. — После тя се оттегли, а сатенената й рокля шумолеше около краката й.

Розмари поспа малко, а после влезе Гай и започна да я люби. Галеше я с две ръце — дълго и възбуждащо докосване, което започваше от завързаните й китки, плъзна се надолу по ръцете, гърдите и слабините й и накрая чувствено помилва краката й. Галеше я по този начин отново и отново. Ръцете му бяха горещи и с остри нокти. Когато тя усети, че не може да се въздържи, той плъзна ръка под таза й, повдигна го и с необикновена сила пъхна вътре твърдия си член. Той беше по-голям от всякога и макар да й причиняваше болка, на нея й се стори чудесен. Гай се отпусна върху нея, плъзна другата си ръка зад гърба й, а широкият му гръден кош почти премаза гърдите й. (Тъй като това очевидно беше маскен бал, той беше облечен в костюм, чиято повърхност напомняше груба необработена кожа.) По животински грубо и ритмично той вкарваше необичайно големия си член. Тя отвори очи и погледът й срещна очи, жълти като разпалени пещи, замириса й на сяра и корени от танис, усети влажно дихание по устните си, чу сладострастни стенания и тежкото дишане на хората, които ги гледаха.

„Това не е сън“ помисли си тя, „Това е самата истина. Случва се в действителност.“ В очите й се появи страх, тя се опита да протестира, но нещо покри лицето й и тя усети сладникава упоителна миризма. Огромният член се движеше в нея, а грапавото тяло се блъскаше срещу нейното пак, и пак, и пак.

Влезе папата с куфар в ръка и преметнато през лакътя сако.

— Джаки ми каза, че ви е ухапала мишка — каза той.

— Да — отвърна Розмари. — Затова не успях да дойда да ви видя.

Говореше тихо, с отпаднал глас, за да не би папата да разбере, че току-що е имала оргазъм.

— Няма нищо — успокои я той. — Ние не бихме искали да рискувате здравето си.

— Опростена ли съм, отче? — запита тя.

— Напълно — каза той. После протегна ръка, за да може тя да целуне пръстена му. На мястото на камъка имаше сребърна филигранна топчица, по-малка от два сантиметра в диаметър. Вътре в нея Розмари позна една миниатюрна Ана Мария Албергети, която седеше в очакване.

Розмари целуна топчицата и папата излезе забързан от залата, за да хване самолета си.

Девета глава

— Хей, минава девет часът — каза Гай и я побутна по рамото. Тя отблъсна ръката му и се обърна по корем.

— Само пет минутки — каза тя, заровила лице във възглавницата.

— Не — каза той и лекичко я дръпна за косата.

— В десет трябва да бъда у Доминик.

— Закусѝ навън.

— Как не! — възкликна той и я шляпна по дупето през одеялото.

Сега вече си припомни всичко: сънищата, напитките, шоколадовия мус на Мини, папата и онзи ужасен момент, когато реши, че това не е сън. Тя пак се обърна по гръб, подпря се на ръце и погледна към Гай. Той палеше цигара, беше подпухнал от сън и леко брадясал. Беше по пижама, а тя беше гола.

— Колко е часът? — попита тя.

— Девет и десет.

— В колко си легнах? — каза тя и седна на леглото.

— Към осем и половина — отвърна той. — Но не си легна, миличка. Ти просто падна като посечена. Отсега нататък ще пиеш или коктейли, или вино, но не и двете.

— Ако знаеш какво сънувах — простена тя, като затвори очи и разтри челото си. — Президента Кенеди, Папата, Мини и Роман… — Тя отвори очи и видя драскотини по лявата си гръд. Две успоредни тънки червени ивици, които стигаха до зърното. Бедрата също я боляха. Тя отметна одеялото и видя още драскотини, може би десетина, по цялото си тяло.

— Не ми се карай — каза Гай. — Вече ги изпилих.

— И той й показа изрязаните си изпилени нокти.

Розмари го гледаше изумено.

— Не исках да пропусна нощта за бебето — обясни той.

— Искаш да кажеш…

— Имах няколко нащърбени нокътя.

— И без аз да усещам нищо?

Той кимна и се ухили.

— Беше някак приятно — обясни той. — Чувствах се като някакъв некрофил.

Тя извърна поглед и дръпна одеялото да скрие бедрата си.

— Сънувах, че някой ме… изнасилва — каза тя. — Не знам кой. Не беше човешко същество.

— Много ти благодаря — иронично каза Гай.

— Ти беше там, и Мини и Роман, имаше и други хора… Беше някаква церемония.

— Опитах се да те събудя — каза Гай. — Но ти нищо не усещаше.

Тя му обърна гръб и спусна крака от нейния край на леглото.

— Какво ти е? — попита Гай.

— Нищо — отвърна тя, седнала на леглото без да се обръща. — Предполагам, че просто не съм в особен възторг от това, че си го направил по този начин, без да усещам нищо.

— Не исках да пропусна момента.

— Можеше да го направим тази сутрин или довечера. Снощи не е бил единственият възможен момент за целия месец. И дори и да беше така…

— Мислех, че ти искаше да го направя — каза той и прокара пръст нагоре по гърба й.

Тя се отдръпна.

— В това нещо трябва да участваме и двамата, не единият да е буден, а другият заспал — каза тя. И след малко: — О, предполагам, че се държа глупаво. — Тя стана и отиде до дрешника за халата си.

— Съжалявам, че съм те одраскал така — каза Гай. — И аз бях доста пийнал.

Тя приготви закуска, а когато Гай излезе, изми съдовете от предната вечер и оправи кухнята. После отвори прозорците във всекидневната и спалнята, понеже още се усещаше слабо миризмата на дим от предишната вечер. След това оправи леглото и си взе душ, първо горещ, а после студен. Дълго остана под душа, неподвижна под шибащите струи, в очакване съзнанието й да се проясни и да подреди мислите си.

Наистина ли снощи, както се изрази Гай, е била нощта на бебето? Наистина ли тя в този момент беше бременна? Колкото и да беше странно, това не я интересуваше. Чувстваше се нещастна, независимо дали бе глупаво от нейна страна. Гай се бе възползвал от нея без нейно знание, беше я любил като някакво безмозъчно тяло („Било му приятно, като на някакъв некрофил“) вместо като цялостна съзнателна личност. И при това беше го направил с някакво необуздано удоволствие, оставяйки следи от одрасквания, смъдяща болка и един кошмар, толкова истински, че тя почти видя по корема си фигурите, нарисувани от Роман с потопения в червено жезъл. Тя енергично се насапуниса, като че искаше да измие следите от миналата нощ. Вярно, че го бе сторил с възможно най-добрата умисъл, с цел да създаде дете. А също бе вярно, че и той беше пил колкото нея. Но на нея и се искаше да не съществува причина, която да го накара да се възползва от нея по такъв начин. Да има само тялото без душата, собственото й аз, женствеността й — или каквото и да било, което обичаше у нея. Сега, като си припомняше последните седмици и месеци, тя с безпокойство забеляза различни дребни признаци, на които не бе обръщала внимание, признаци на недостатъчна любов към нея, на разминаване между думите и чувствата му. Той беше актьор. Може ли изобщо човек да е сигурен кога един актьор е искрен и не играе някаква роля?

Един душ не стигаше да пропъди тези мисли. Тя спря водата и притисна с длани слепоочията си.

Когато тръгна да пазарува, тя звънна на вратата на семейство Кастивът да върне чашките от муса.

— Хареса ли ви, скъпа? — попита я Мини. — Май му бях сложила повечко какао.

— Много вкусно беше — отвърна Розмари. — Трябва да ми дадете рецептата.

— С удоволствие. На пазар ли отивате? Ще ми направите ли една мъничка услуга? Шест яйца и един пакет юфка. Ще ви дам парите после. Мразя да излизам само за едно-две неща, а вие?

Сега между нея и Гай съществуваше някаква отчужденост, но той изглежда не я забелязваше. Репетициите на пиесата започваха на първи ноември. Заглавието й беше „Не се ли познаваме отнякъде?“. Той беше зает с изучаването на ролята, учеше се да ходи с патерици и скоби на краката, които ролята изискваше и обикаляше Бронкс в района на Хайбридж, където се развиваше действието на пиесата. През повечето вечери се хранеха навън с приятели. Когато оставаха у дома, водеха престорено непринудени разговори за мебелите, за стачката в пресата, която щеше да приключи всеки момент и за поредния телевизионен сериал. Ходиха на предпремиерата на един нов мюзикъл и на първата прожекция на един нов филм, на гости и на откриването на изложбата на техен приятел, който работеше с метални конструкции. Струваше й се, че Гай изобщо не спира погледа си на нея. Или четеше сценарии, или гледаше телевизия, или гледаше към други хора. Лягаше си и заспиваше преди нея. Една вечер пак отиде у семейство Кастивът да слуша поредните разкази на Роман за театъра. Тя си остана у дома да гледа телевизия.

— Не мислиш ли, че трябва да поговорим за това? — попита тя на другата сутрин по време на закуска.

— За какво?

Тя го погледна. Изглежда той наистина не разбираше.

— За начина, по който разговаряме — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти изобщо не ме поглеждаш.

— Не разбирам за какво говориш. Гледам те както винаги.

— Не е вярно.

— Как да не е вярно. Какво има, мила? Какво ти е?

— Нищо. Не ми обръщай внимание.

— Не, не ми отговаряй така. Какво има? Какво те притеснява?

— Нищо.

— О, недей така, мила. Зная, че съм доста зает с ролята, с патериците и всичко останало. Това ли те мъчи? Хайде, Роз, знаеш, че това е много важно, нали? Това, че не те следя с обезумял от страст поглед не значи, че не те обичам. Знаеш, че понякога трябва да се занимавам и с делови въпроси.

Говореше някак стеснително, но изглеждаше искрен и мил, като в ролята на каубоя от „Автобусната спирка“.

— Няма нищо — успокои го Розмари. — Съжалявам, че се държах така ужасно.

— Ти — ужасна? Не можеш да бъдеш, дори и да искаш.

И той се наведе през масата и я целуна.

Хъч притежаваше малка дървена къща близо до Брустър, където прекарваше понякога уикендите. Розмари му се обади и го попита дали може да отиде там за три-четири дни, а ако е възможно и за цяла седмица.

— Гай навлиза в новата си роля — обясни тя. — И си мисля, че може би е по-добре да не му преча.

— Къщата е твоя — лаконично каза Хъч и Розмари отиде до апартамента му на ъгъла на Лексингтън авеню и Двадесет и четвърта улица да вземе ключа.

Преди това се отби в магазина за полуготова храна, където се познаваше с продавачките от времето, когато тя самата живееше в този квартал и после се качи в малкия тъмен апартамент на Хъч, в който той поддържаше идеален ред. На стената висеше снимка с посвещение от Уинстън Чърчил. Друга забележителна мебел беше малко диванче, принадлежало някога на мадам Помпадур. Тя завари Хъч бос, седнал между две маси за бридж, върху всяка от които имаше по една пишеща машина и купчина хартия. Обикновено той пишеше по две книги едновременно, като се заемаше с втората, когато първата му се опъваше и се връщаше на първата, когато имаше проблеми е втората.

— Наистина го очаквам с нетърпение — каза Розмари, седнала на диванчето на мадам Помпадур. — Изведнъж си дадох сметка, че през целия си живот никога не съм била сама. Искам да кажа, за повече от няколко часа. Мисълта за три-четири дни ми се струва божествена.

— Възможност да седнеш на спокойствие и да разбереш коя си, откъде идваш и накъде си се запътила.

— Точно така.

— Добре. А сега зарежи тая пресилена усмивка — каза Хъч. — Да не те е ударил с лампа по главата?

— С нищо не ме е удрял — каза Розмари. — Ролята наистина е много трудна. Играе един сакат младеж, който дава вид, че се е примирил с инвалидността си. Трябва да свиква с патерици и скоби на краката и, естествено, е напълно погълнат от работата си и… и, ами разсеян.

— Разбирам — каза Хъч. — Ще сменим темата. Онзи ден във вестник „Нюз“ четох чудесна обзорна статия за всички произшествия, които бяхме пропуснали поради стачката. Защо не си ми казала, че във вашия Дом на Щастието е станало поредното самоубийство?

— О, не ти ли казах? — попита Розмари.

— Не — отвърна Хъч.

— Всъщност ние я познавахме. Онова момиче, за което ти говорих, че е била наркоманка и за лечението й са помогнали семейство Кастивът, които живеят на нашия етаж. Сигурна съм, че ти разказах за тези неща.

— Момичето, което слизаше с теб в сутерена.

— Точно така.

— Изглежда не са успели особено в помощта си. Тя у тях ли живееше?

— Да — отвърна Розмари. — Всъщност, откакто това се случи, станахме доста близки с тях. Гай им ходи на гости от време на време да слуша разни стари истории за театъра. Бащата на мистър Кастивът бил режисьор някъде в началото на века.

— Струва ми се странно, че Гай проявява подобен интерес — каза Хъч. — Доколкото разбрах, те са доста възрастни.

— Той е на седемдесет и девет, а тя е около седемдесетгодишна.

— И фамилията им е необичайна — каза Хъч. — Как точно се пише?

Розмари му каза.

— Никога не съм срещал подобна фамилия — каза той. — Изглежда не са тукашни.

— Напротив — рече Розмари. — Той е роден в Ню Йорк, а тя — в някакво градче в Оклахома, което, колкото и невероятно да ти звучи, се казва Бушихед.

— Боже мой! — възкликна Хъч. — Това име непременно ще го използвам в книгата. Даже знам къде точно ще го сложа. Кажи как смяташ да стигнеш до къщата? Нали знаеш, че не може без кола?

— Ще взема под наем.

— Защо? Вземи моята.

— О, не, Хъч. Не ми е удобно.

— Моля ти се — настоя Хъч. — Само я местя ту от едната, ту от другата страна на улицата. Моля те. Ще ми спестиш ненужни грижи.

— Е, добре — усмихна се Розмари. — Ще ти направя услуга и ще взема колата ти.

Хъч й даде ключовете от колата и от къщата, нарисува й как да стигне дотам и й обясни как да борави с водната помпа, как да включи хладилника и как да действа, ако се случи нещо непредвидено. После си сложи обувки и сако и я изпрати до колата, стар светлосин олдсмобил.

— Документите на колата са в жабката — каза той. — Моля те, не се притеснявай и стой там колкото поискаш. Нямам намерение да използвам скоро нито колата, нито къщата.

— Сигурна съм, че няма да остана повече от седмица — каза Розмари. — Може би Гай няма да иска да остана дори и толкова.

Когато тя седна в колата, той се наведе към прозореца и каза:

— Мога да ти дам колкото поискаш добри съвети, но обещах да си гледам собствената работа, дори ако трябва да пукна заради това.

— Благодаря ти — каза Розмари и го целуна. — За това, за другите неща, изобщо за всичко.

Тя замина в събота сутринта на шестнайсети октомври и прекара в къщата пет дни. През първите два изобщо не се сети за Гай — достойно отмъщение за лекотата, с която той прие заминаването й. Наистина ли имаше вид на човек, който се нуждае от почивка? Добре тогава, тя ще си я позволи, ще замине за дълго и изобщо няма да мисли за него. Правеше си разходки из гората, обагрена в ослепително жълто и оранжево, лягаше си рано и ставаше късно, четеше „Полетът на сокола“ от Дафни дю Морие и си готвеше обилни обеди и вечери на газов котлон. Без изобщо да се сети за него.

На третия ден, обаче, започна да мисли за него. Той беше суетен, егоцентричен, повърхностен и неискрен. Беше се оженил за нея, за да има публика, а не съпруга. (Малката мис току-що пристигнала от Омаха, каква глупачка беше само! „О, аз познавам много актьори. Живея тук вече повече от година“. И само дето не бе заприпкала из студиото с вестника му между зъбите.) Ще му даде една година време да се оправи и да стане добър съпруг. Ако това не стане, ще го зареже без каквито и да било религиозни скрупули. А през това време ще се върне на предишната си работа и ще си възвърне самочувствието и независимостта, от които едно време толкова искаше да се отърве. Ще бъде силна и горда, готова да си отиде ако той не успее да отговори на изискванията й.

Прекалено многото и тежка храна — консерви с говежда яхния и чили кон карне5 — започна да не й понася. На третия ден леко й се повдигаше и затова яде само супа и сухи бисквити.

На четвъртия ден още като се събуди усети, че той много й липсва и се разплака. Какво правеше тук сама в тази студена и запусната къща? Какво толкова ужасно беше сторил Гай? Беше се напил и я беше любил, без да попита дали може. Ама и това беше едно непростимо престъпление, няма що. В момента той се изправяше пред най-голямото предизвикателство в кариерата си, а тя, вместо да е при него да му помага, да му подава репликите и да го окуражава, се беше свряла някъде на края на света, ядеше храна, от която й прилошаваше и не вършеше нищо друго, освен да се самосъжалява. Вярно, че е суетен и егоцентричен, но нали все пак е актьор? Сигурно и Лорънс Оливие е суетен и егоцентричен. Да, случваше се и да послъгва от време на време. Но не беше ли точно това, което я бе привлякло у него и още я привличаше — свободата и безгрижието му, така различни от нейната затвореност и пуританско възпитание?

Тя отиде с колата до Брустър да му се обади по телефона. Обади се една от секретарките в студията, по-любезната:

— О, здравей, миличка! Върна ли се вече от провинцията? Гай го няма, скъпа. Може ли той да ти се обади? Не? Значи ти пак ще му се обадиш в пет. Добре, ще предам. Времето е чудесно, тъкмо за почивка. Добре ли се чувстваш там? Радвам се.

В пет часа още го нямаше и не бяха му предали съобщението й. Тя вечеря в един малък ресторант и отиде на кино в единствения кинотеатър в градчето. В девет часа пак го нямаше, а гласът, който чу насреща беше непознат и механично й предаде, че трябвало да го потърси преди осем на другата сутрин или след шест вечерта.

На следващия ден тя стигна до някаква по-разумна и реалистична преценка на положението. Явно, че и двамата грешаха. Той, защото беше небрежен и погълнат в себе си, а тя, защото не бе успяла да изрази и да му обясни недоволството си. Едва ли можеше да се очаква от него да се промени, докато тя не му покаже, че се нуждае от подобна промяна. Тя просто трябваше да обясни… или не, и двамата трябваше да поговорят откровено, защото може би и той таеше някакво недоволство, за което пък тя не подозираше. Нещата не можеше да не се оправят. Подобно на много други душевни терзания, и това беше предизвикано от мълчание и липсата на честен и открит разговор.

На другия ден отиде до Брустър още в шест часа, обади му се и този път го намери.

— Здравей, мила — каза той. — Как се чувстваш?

— Чудесно, а ти?

— Добре съм, но ми липсваш.

— И ти много ми липсваш — каза тя усмихната. — Утре се прибирам.

— Това е чудесно — каза той. — Тук се случиха най-различни неща. Отложиха репетицията за януари.

— О, така ли?

— Не са намерили актриса за ролята на момиченцето. Това обаче ми дава други шансове. Ще участвам в пробни серии другия месец. Комедия от половинчасови серии за телевизията.

— И как стана така?

— Просто ми падна от небето, Роз. Изглежда наистина ще има успех. В Ей Би Си6 одобриха идеята. Сериалът се казва „Гринуич вилидж“ и ще се снима там. Аз играя някакъв писател ексцентрик. Всъщност това е главната роля.

— Това е прекрасно, Гай!

— Според Алън, изведнъж съм постигнал голям успех.

— Чудесно!

— Виж какво, сега трябва да се обръсна и да взема душ. Алън ще ме води на някаква прожекция, на която щял да присъства Стенли Кубрик. Кога точно ще се прибереш?

— Към обяд, може и по-рано.

— Ще те чакам. Обичам те.

— И аз те обичам!

После Розмари позвъни и на Хъч, но той беше излязъл. Тя остави съобщение на телефонния секретар, че ще върне колата на другия ден след обяд.

На следващата сутрин почисти къщата, затвори всички прозорци и я заключи. После потегли с колата към града. По пътя се натъкна на задръстване заради някаква катастрофа и чак към един часа паркира колата близо до автобусната спирка пред Брамфорд. Извади от багажника малкия си куфар и забърза към къщи.

Човекът, обслужващ асансьора не беше видял Гай да излиза, но каза, че имал почивка от единайсет и петнайсет до дванайсет часа.

Гай обаче си беше у дома. Беше пуснал някаква плоча със симфонична музика. Тя отвори уста да го повика, когато той се появи откъм спалнята с току-що огладена риза и вратовръзка, понесъл празна чаша от кафе към кухнята.

Целувката им беше нежна и дълга.

— Добре ли прекара? — попита той.

— Ужасно. Отвратително. Толкова ми липсваше.

— Иначе как си?

— Добре. Как беше Стенли Кубрик?

— Изобщо не дойде, мръсникът.

Пак се целунаха.

Тя внесе куфара си в спалнята и го отвори на леглото. Той донесе две чаши кафе от кухнята, подаде й едната и седна на столчето пред тоалетката, докато тя разопаковаше багажа. Тя му разказа за оранжево-жълтата гора и за тихите нощи. Той й разправи подробно за „Гринуич вилидж“, каза й кои актьори участват, кой е продуцентът, сценаристите и режисьорът.

— Наистина ли се чувстваш добре? — запита той, докато тя закопчаваше празния куфар.

Тя го погледна без да разбира.

— Цикълът ти — уточни той. — Трябваше да започне във вторник.

— Така ли?

Той кимна.

— Нищо, закъснява само два дни — каза тя сухо, като че ли сърцето й не препускаше като лудо. — Може и да е от смяната на климата, от храната и водата там.

— Преди никога не е закъснявал — възрази той.

— Може би ще дойде тази вечер. Или утре.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Добре.

— На четвърт долар.

— Окей.

— Ще загубиш, Роз.

— О, млъквай. Караш ме цяла да треперя. Това са само два дни. Сигурно ще дойде довечера.

Десета глава

Не дойде нито същата вечер, нито на следващия ден. И на по-следващия. Розмари се движеше внимателно, пристъпваше леко, за да не изпусне онова, което може би се беше вкопчило вътре в нея.

Да поговори с Гай? Не, това можеше да почака. Всичко можеше да почака.

Тя чистеше, пазаруваше, готвеше и дишаше внимателно. Един ден при нея се отби Лора-Луис да я агитира да гласува за Бъкли. Розмари й обеща, за да се отърве от нея.

— Дай си ми четвъртинката — каза й Гай.

— Млъкни — сопна се тя и го тупна по рамото с опакото на ръката.

Запази си час при един гинеколог и отиде в кабинета му в четвъртък, на двайсет и осми октомври. Казваше се доктор Хил. Беше й го препоръчала една нейна приятелка, Елиз Дънстан, която беше родила две деца с негова помощ и сляпо вярваше в него. Кабинетът му се намираше на Западна Седемдесет и втора улица.

Оказа се по-млад, отколкото Розмари очакваше — може би на възрастта на Гай или дори по-млад. Заприлича й малко на един лекар, доктор Килдеър, герой от телевизионен сериал. Хареса го. Задаваше въпросите си бавно и с внимание, прегледа я и я изпрати в една лаборатория на Шестдесета улица, където една сестра й взе кръвна проба.

Той се обади на другия ден следобед в три и половина.

— Мисис Удхаус?

— Вие ли сте, доктор Хил?

— Да. Моите поздравления.

— Сигурно ли е?

— Съвсем.

Тя се отпусна на ръба на леглото и се усмихна на себе си. „Сигурно, сигурно, сигурно, сигурно“.

— Чувате ли ме?

— И какво трябва да правя сега? — попита тя.

— Не много. Ще дойдете пак да ви прегледам другия месец. Купете си „Наталин“ на хапчета и започнете да го вземате. По едно на ден. И трябва да попълните някои формуляри, които ще ви изпратя по пощата. Те са за болницата. По-добре е да направите резервация възможно най-скоро.

— А кога е терминът?

— Ако последният ви цикъл е бил на двайсет и първи септември, — каза той — излиза, че бебето ще се роди на двайсет и осми юни.

— Господи, след толкова много време.

— Да, няма да е скоро. А, и още нещо, мисис Удхаус. От лабораторията поискаха още една кръвна проба. Ще можете ли да се отбиете там утре или в понеделник, за да ви вземат кръв?

— Да, разбира се — каза Розмари. — Но защо?

— Просто сестрата не е взела колкото трябва.

— Но съм бременна, нали?

— Да, това са го установили със сигурност — увери я доктор Хил. — Но аз обикновено ги карам да правят и други изследвания — кръвна захар и прочие. Сестрата не е знаела и е взела кръв само колкото да се установи бременността. Няма защо да се притеснявате. Вие сте бременна. Давам ви честната си дума.

— Добре — каза тя. — Ще отида пак утре сутрин.

— Помните ли адреса?

— Да, пазя картичката, която ми дадохте.

— Ще ви изпратя формулярите по пощата и ще дойдете отново на преглед при мен… да кажем през последната седмица на ноември.

Уговориха се прегледът да бъде на двайсет и девети ноември в един часа и Розмари затвори телефона с чувството, че нещо не е наред. Сестрата в лабораторията имаше вид на човек, който много добре знае какво върши и затова безцеремонността, с която доктор Хил говореше за нея не звучеше никак убедително. Дали пък не се опасяваха, че са сбъркали нещо? Може би по невнимание са смесили кръвта в стъклениците или пък са им залепили погрешно етикетите? Дали пък не съществуваше възможност изобщо да не е бременна? Но тогава доктор Хил щеше да й обясни как стоят нещата и нямаше да бъде толкова категоричен.

Опита се да пропъди тези мисли. Естествено, че беше бременна. Не можеше да бъде другояче, след като цикълът й толкова закъсняваше. Тя отиде в кухнята, където имаше стенен календар и в квадратчето на следващия ден написа „Лабораторията“, а в квадратчето на двайсет и девети ноември — „Доктор Хил — 1.00“.

Когато Гай се прибра, тя отиде при него и без да каже нито дума пъхна в ръката му четвърт долар.

— За какво ми го даваш? — попита той, но после веднага се сети. — О, това е чудесно, мила! — възкликна той. — Просто чудесно! — После я притегли към себе си и я разцелува.

— Нали? — каза тя с грейнал поглед.

— Прекрасно! Толкова съм щастлив.

— Татенце.

— Мамичка.

После тя изведнъж стана сериозна и го погледна в очите.

— Слушай, Гай. Нека за нас това бъде едно ново начало, какво ще кажеш? Да бъдем откровени и по-често да разговаряме. Защото преди не си казвахме всичко. Ти беше толкова погълнат от пиесата и телевизионния сериал, от шансовете, които се откриват пред тебе… Не казвам, че не трябва да е така. Не би било естествено, ако не беше такъв. Но аз заради това заминах в онази къща, Гай. За да си дам сметка какво не върви между нас. И точно това беше причината и все още е: липсата на откровеност. Също и от моя страна. И двамата сме виновни за това.

— Вярно е — каза той, като я държеше за раменете и в погледа му се четеше искреност. — Права си. И аз го почувствах. Може би не чак толкова силно като теб. Но аз съм такъв ужасен егоист, Роз. Оттам идват всички проблеми. Предполагам, че затова съм избрал тази идиотска шантава професия. Но ти знаеш, че те обичам, нали? Така е, Роз. Ще се опитвам да ти го казвам по-често, отсега нататък, кълна се. Ще бъда максимално откровен…

— Вината е толкова твоя, колкото и…

— Глупости, само аз съм крив. Аз и моят егоизъм. Нали ще се опиташ да ме изтърпиш, Роз. Ще се опитам да се поправя.

— О, Гай — простена тя, обзета от угризения, любов и готовност всичко да му прости. Той я целуна и тя горещо отвърна на ласките му.

— Бива ли така да се държат двама родители? — пошегува се той.

Тя се засмя през сълзи.

— Знаеш ли, мила, какво ми се иска да направя сега? — каза той.

— Какво?

— Да кажа на Мини и Роман. Зная, зная какво ще кажеш — че трябва да го пазим в пълна тайна. Но аз споделих с тях желанието ни за дете и те бяха толкова доволни. Знаеш как е с такива стари хора… — Той безпомощно разпери ръце. — Ако го крием от тях прекалено дълго, може и никога да не разберат.

— Добре, кажи им — каза тя с любов.

Той я целуна по върха на носа.

— След две минути съм тук — каза той и тръгна към вратата.

Като го гледаше така забързан, тя разбра, че Мини и Роман бяха станали много важни за него. Това никак не бе чудно. Собствената му майка беше бъбрива и заета единствено със себе си. Никой от бащите му не се беше държал като такъв. Семейство Кастивът задоволяваха някаква негова вътрешна нужда, за която той може би не подозираше. Тя им беше благодарна и щеше да бъде по-мила с тях за в бъдеще.

Тя отиде в банята, напръска очите си със студена вода, среса се и си сложи червило. „Бременна си“ каза тя на отражението си в огледалото. („Обаче от лабораторията искат още една кръвна проба. За какво?“).

Когато излезе от банята те вече влизаха през входната врата. Мини беше в домашна рокля, Роман носеше с две ръце бутилка вино, а зад тях, усмихнат и с пламнало лице, идеше Гай.

— Ей на това му викам добра новина! — каза Мини.

— Моите поздравления! — Тя се наведе над Розмари, хвана я за раменете и я млясна шумно по бузата.

— Приемете най-добрите пожелания и на двама ни, Розмари — каза Роман, докосвайки с устни другата й буза. — Нямам думи да изразя колко сме щастливи. У дома нямаше шампанско, но мисля, че този „Сен Жулиен“ от 1961 е подходящ, за да вдигнем тост.

Розмари благодари и на двамата.

— Кога го очаквате, скъпа? — попита Мини.

— На двайсет и осми юни.

— Ще бъде толкова вълнуващо — каза Мини. — Имам предвид през времето, което остава дотогава.

— Ще ви помагаме в пазаруването — каза Роман.

— О, не — отвърна Розмари. — Не бива.

Гай донесе чаши и тирбушон, а Роман му помогна да отворят бутилката. Мини хвана Розмари под ръка и двете влязоха във всекидневната.

— Лекарят ви добър ли е, скъпа?

— О, да. Много добър.

— Един от най-добрите гинеколози в Ню Йорк е наш близък приятел. Той е евреин. Казва се Ейб Сейпърстайн. По принцип, той е лекар на богаташите, но ако го помолим, ще помогне при вашето раждане. При това ще ви вземе евтино и така ще спестите на Гай парите, които той печели с толкова труд.

— За Ейб Сейпърстайн ли става дума? — попита Роман от другия край на стаята. — Той е един от най-добрите гинеколози в нашата страна, Розмари. Не сте ли чували за него?

— Мисля, че да — отвърна Розмари, припомняйки си името от някаква статия във вестник или списание.

— Аз със сигурност съм го чувал — намеси се Гай.

— Не участва ли той в предаването „Оупън Енд“ преди една-две години?

— Точно така. Той е един от най-добрите гинеколози в страната — повтори Роман.

— Какво ще кажеш, Роз? — попита Гай.

— Ами доктор Хил?

— Не се притеснявай. Все ще измисля какво да му кажа — успокои я Гай. — Нали ме познаваш?

Розмари си спомни доктор Хил, толкова млад и толкова приличен на Килдеър, за лабораторията, от която искаха още кръв, понеже сестрата беше сбъркала, или лаборантката беше сбъркала и изобщо някой беше направил грешка, която й костваше толкова грижи и притеснения.

— Няма да ви пусна да ходите при никакъв доктор Хил, за когото никой не е чувал! — решително каза Мини. — Вие ще имате най-доброто, млада госпожо, а най-доброто е Ейб Сейпърстайн!

Розмари се усмихна с благодарност и кимна в знак на съгласие.

— Ако сте сигурни, че може да ме приеме — каза тя. — Може би е прекалено зает.

— Как няма да ви приеме — каза Мини. — Ей сега ще му се обадя. Къде е телефонът?

— В спалнята — каза й Гай.

Мини отиде в спалнята, а Роман наля вино в чашите.

— Той е чудесен човек — обясни Роман. — Притежава чувствителност, типична за своя толкова изстрадал народ. — Той подаде чашите на Розмари и Гай. — Да почакаме Мини.

Те стояха неподвижни с пълни чаши в ръце.

— Седни, мила — предложи Гай загрижено, но Розмари поклати глава и остана права. От спалнята се чу гласът на Мини.

— Ейб? Мини се обажда. Добре сме. Виж сега, една наша близка днес е разбрала, че е бременна. Да, нали? Сега ти се обаждам от апартамента й. Казахме й, че ти с удоволствие ще се погрижиш за нея и че няма да й искаш твоите безбожни такси за богаташи. — Тя помълча малко и после каза — Би ли почакал за миг? — После извика от спалнята: — Розмари? Можеш ли да отидеш да те прегледа утре сутрин в единайсет?

— Да, удобно ми е — извика Розмари в отговор.

— Видяхте ли? — каза Роман.

— Единайсет е добре, Ейб — продължи Мини. — Да. И на теб също. Не, ни най-малко. Да се надяваме. До скоро.

— Ето че всичко се уреди — каза тя като се върна.

— Ще ви напиша адреса му преди да си тръгнем. Кабинетът му е на Седемдесет и девета улица, на ъгъла с Парк авеню.

— Хиляди благодарности, Мини — каза Гай, а Розмари добави — Просто не знам как да ви благодаря. И на двамата.

Мини пое чашата си от ръцете на Роман и каза:

— Много е лесно. Просто правете всичко, което Ейб ви каже и родете едно хубаво здраво бебе. Това е единствената благодарност, на която се надяваме.

— Да пием за хубавото здраво бебе — вдигна чашата си Роман.

— Точно така! Браво! — каза Гай и всички пиха — Гай, Мини, Розмари и Роман.

— Ммм — доволно изсумтя Гай. — Хубаво вино.

— Нали? — каза Роман, — при това изобщо не е скъпо.

— Боже мой! — възкликна Мини. — Нямам търпение да кажа добрата новина на Лора-Луис.

— О, моля ви, недейте. Не казвайте на никого. Още е много рано — помоли Розмари.

— Тя е права — подкрепи я Роман. — Винаги има време за добрите вести.

— Какво ще кажете за малко сирене и солени бисквити? — попита Розмари.

— Не ставай, миличка — спря я Гай. — Аз ще ги донеса.

Тази нощ Розмари беше твърде развълнувана и радостна, за да заспи лесно. Вътре в нея, под ръцете й, положени внимателно върху корема, кротуваше яйчице, оплодени от мъничко семенце. И о, чудо! То щеше да порасне и да се превърже в Андрю или в Сюзан. (За името „Андрю“ беше категорична, а „Сюзан“ е беше съвсем сигурно — щяха да го обсъдят с Гай.) Как ли изглеждаше Андрю или Сюзан сега? Сигурно като главичка на топлийка. А, не, трябва да бе порасъл. Нали тя вече беше във втория месец? Наистина. Значи сигурно вече беше станал колкото попова лъжичка. Ще трябва да намери някаква таблица или книга, в която месец по месец да бъде описано какво точно се случва. Доктор Сейпърстайн щеше да я осветли по въпроса.

Чу се писък от пожарникарска кола. Гай се размърда и промърмори нещо, а зад стената проскърца леглото на Мини и Роман.

През следващите месеци щеше да има много неща, за които да се притеснява — пожари, падащи предмети, коли, изпуснати от водачите си — опасности, на които досега не беше обръщала внимание, но сега трябваше да се пази от тях. Сега, когато Андрю или Сюзан вече съществуваше и беше жив. (Да, жив!) Естествено, щеше да се откаже от цигарите, които пушеше съвсем нарядко. И трябваше да попита доктор Сейпърстайн за коктейлите.

Ах, защо вече не можеше да се моли! Колко хубаво би било да прегърне отново разпятието и да вярва, че Бог ще се вслуша в молитвите й. Щеше да го помоли предстоящите осем месеца да преминат гладко. Без шарки, моля, и без разни новооткрити лекарства, които вредят на плода. Само осем прекрасни месеца, Господи, пълни със слънце, мляко и богати на желязо храни.

Тя ненадейно си спомни за амулета, който носеше щастие, за топчицата с корени от танис. Колкото и глупаво да беше, прииска й се, не, изпита необходимост да я сложи на врата си. Измъкна се тихо от леглото, отиде на пръсти до тоалетката, извади я от тенекиената кутийка и разви обвивката от фолио. Миризмата й се бе променила — беше все така силна, но вече не я отвращаваше. Тя нахлузи верижката на врата си.

С топчето между гърдите си, тя се върна на пръсти в леглото. Придърпа одеялото, положи глава на възглавницата и затвори очи. Задиша дълбоко и скоро заспа с ръце, положени върху корема да закрилят плода.

Част втора

Първа глава

Сега тя беше пълна с живот, чувстваше се полезна, радваше се, че съществува, най-после бе намерила себе си. Всъщност вършеше същите неща като преди — готвеше, чистеше, гладеше, оправяше леглото, пазаруваше, носеше прането в сутерена, посещаваше часовете по скулптура. Но вършеше всичко това с ведрото съзнание, че Андрю или Сюзън (или Мелинда) с всеки изминал ден расте в нея, оформя се и се подготвя за белия свят.

Доктор Сейпърстайн се оказа чудесен човек — висок, със силен слънчев загар, белокос и с гъсти бели мустаци. (Беше го виждала някъде, но не можеше да се сети къде. Може би в предаването „Оупън Енд“.) Въпреки модерно обзаведената чакалня, от чиито мраморни маси вееше хлад, докторът имаше малко старомоден вид и се държеше прямо.

— Моля ви, недейте да четете никакви книги — каза й той. — Всяка бременност е различна. Затова само ще се разтревожите, ако четете книги, в които пише как би трябвало да се чувствате през третата седмица или в третия месец. Не съществува бременност, която съвсем да прилича на описанията в книгите. Не бива да слушате и приятелките си. Техният опит много ще се различава от вашия и те ще бъдат твърдо убедени, че техните бременности са били нормални, докато вашата не е.

Тя го попита дали да пие витамините, които й бе предписал доктор Хил.

— Не, никакви хапчета — отвърна той. — Мини Кастивът има зимна градина и сокоизстисквачка. Ще я накарам да ви приготвя по един сок от билки всеки ден, който ще бъде по-пресен, по-безопасен и по-богат на витамини от всички хапчета, които се продават. И още нещо. Не се притеснявайте да задоволявате капризите на апетита си. Според съвременните теории, бременните жени си въобразявали, че им се яде това или онова. Аз не споделям това мнение. Мисълта ми е, че ако посред нощ ви се прияде туршия, накарайте горкия ви съпруг да излезе и да ви намери отнякъде, точно както е в старите вицове. Каквото и да ви се прииска, трябва непременно да го получите. Сигурно ще се учудите от странните желания на тялото си през следващите няколко месеца. И каквито и въпроси да възникнат, обаждайте ми се без значение дали е ден или нощ. Обадете се на мен, не на майка си или на леля си Фани. Това ми е работата.

Каза й да го посещава веднъж седмично, тоест беше значително по-грижлив към пациентите си от доктор Хил. Освен това щеше сам да направи резервация за болницата, без да се налага тя да попълва разни формуляри.

Всичко беше както трябва и тя се изпълни с оптимизъм. Направи си прическа „Видал Сасун“, оправи си зъбите, в деня на изборите гласува за Линдзи за кмет и ходеше в Гринуич Вилидж да гледа външните снимки от сериала, в който участваше Гай. Между снимките, в които Гай търчеше надолу по улица Съливан с откраднат фургон за продажба на „хотдог“, тя се спираше да разговаря с малки деца и се усмихваше съучастнически на другите бременни жени.

След няколко дни откри, че дори и да слага съвсем малко сол в яденето, просто не може да го яде.

— Това е съвсем нормално — обясни й доктор Сейпърстайн при второто й посещение при него. — Когато организмът ви се нуждае от сол, отвращението ви към нея ще изчезне. А дотогава, естествено, ще ядете безсолно. Имайте доверие на апетита си и яжте само онова, което ви е вкусно.

Но на нея почти нищо не й се ядеше. Апетитът й беше по-слаб от всякога. За закуска й стигаше чаша мляко и филийка препечен хляб, а за обяд — малко варени зеленчуци и парченце недопечено месо. Всяка сутрин в единайсет часа Мини й донасяше чаша с някакво воднисто жълто-зелено питие, прилично на млечен шейк. Беше студено и кисело на вкус.

— Какво има в него? — попита веднъж Розмари.

— Трици, охлюви и опашчици от мъжки кутрета — отвърна Мини с усмивка.

— Чудесно! — разсмя се Розмари. — А ако искаме момиче?

— А нима искате?

— Е, ще се радваме и в двата случая, разбира се. Но наистина ще бъде по-добре, ако първото е момче.

— Значи всичко е наред — рече Мини.

Розмари допи останалото в чашата и пак попита:

— Не, сериозно, какво има в него?

— Едно сурово яйце, желатин, билки…

— Има ли корени от танис?

— Малко, има и други работи.

Мини носеше напитката всеки ден в една и съща голяма стъклена чаша на сини и зелени черти и чакаше докато Розмари я пресуши.

Един ден Розмари срещна при асансьора Филис Кап, майката на малката Лиза, и двете се заприказваха. Филис покани нея и Гай на ранен обяд следващата неделя, но когато Розмари му предаде поканата, Гай каза, че няма да могат да отидат. Имало голяма вероятност снимките да продължат и в неделя, обясни той, а дори и да нямало снимки, предпочитал в неделя да си почине и да учи ролята си. По това време се срещнаха с много малко хора. Гай отмени една уговорка от преди няколко седмици за вечеря и театър с техните приятели Джими и Тайгър Хенигсен и помоли Розмари да отложи уговорения обяд с Хъч. Всичко това беше заради сериала, чиито снимки траеха по-дълго от очакваното.

В крайна сметка се оказа, че са постъпили добре, защото внезапно Розмари получи остри болки в коремната област. Обади се на доктор Сейпърстайн и той й определи час за следващия ден. След като я прегледа, той я успокои, че няма за какво да се притеснява. Болките били причинени от разширяване на таза, което било съвсем нормално. След ден-два щели да преминат, а дотогава можела да взима обикновен аспирин в нормални дози.

— Уплаших се, че може да е ектопична бременност7 — въздъхна с облекчение Розмари.

— Ектопична ли? — попита доктор Сейпърстайн и я изгледа скептично. Тя се изчерви, а той продължи — Мислех, че спазвате препоръките ми, Розмари, и не четете книги.

— Видях я в аптеката, просто ми се набиваше в очи — оправда се Розмари.

— И единствената полза от нея е сегашното ви притеснение. Моля ви, щом се приберете, веднага да я изхвърлите.

— Непременно, обещавам ви.

— Болката ще утихне след два дни — каза той. — Ектопична бременност — промърмори той и недоволно поклати глава.

Но болките не преминаха. Ставаха все по-силни, като че ли нещо вътре в нея беше омотано в някаква жица и някой дърпаше тази жица и тя се впиваше все по-здраво и по-здраво. Болката продължаваше с часове и когато за няколко минути се уталожеше, то бе за да започне след малко с удвоена сила. Аспиринът почти не й помагаше, освен това тя се пазеше да не прекали с дозата. Когато най-сетне успяваше да заспи, сънуваше кошмари, в които се бореше с огромни паяци, които я бяха притиснали в ъгъла на банята, или пък се мъчеше да изкорени малък черен храст, пуснал корени насред килима във всекидневната. Когато се събуждаше, болката беше по-силна.

— Това се случва понякога — обясни доктор Сейпърстайн. — Сигурен съм, че ще престане всеки момент. Да не би да сте излъгали за възрастта си, Розмари. Такива проблеми обикновено имат по-възрастните жени с по-нееластични стави.

— Горкичката — съжали я Мини, когато й донесе напитката. — Не се притеснявай, скъпа. Една моя племенница от Толидо имаше точно същите болки, а също и две други мои познати. Ражданията им бяха изключително леки, а бебетата бяха съвсем здрави.

— Благодаря за успокоението — каза Розмари.

— Ама вие какво? — дръпна се обидено Мини. — Това е самата истина! Бога ми, кълна се, че е така, Розмари!

Лицето й стана изпито и бледо, с тъмни сенки под очите. Изглеждаше ужасно. Но Гай твърдеше обратното.

— Не разбирам за какво говориш? — успокояваше я той. — Изглеждаш чудесно. Виж, тази прическа наистина е ужасна. Право да ти кажа, миличка, това подстригване беше най-голямата грешка, която си правила през живота си.

След време болката стана постоянна, не й даваше мира нито за миг. Тя я търпеше и живееше с нея, като спеше само по няколко часа на нощ и пиеше по един аспирин, макар че доктор Сейпърстайн беше позволил два. Вече не излизаше с Джоан и Елиз, не ходеше на часовете по скулптура и на пазар. Поръчваше продуктите по телефона и по цял ден стоеше в къщи, заета да шие пердетата за детската стая или да чете „Упадъкът и разгромът на Римската империя“. Понякога се отбиваше Мини или Роман да си побъбрят и да проверят дали не се нуждае от нещо. Веднъж дойде Лора-Луис и донесе джинджифилов сладкиш с мед. Още не й бяха казали за бременността на Розмари.

— О, каква хубава прическа! Много ми харесва, Розмари — каза тя. — Много е модерна и ви придава чар.

Изненада се много като чу, че Розмари не се чувства добре.

Когато телевизионният сериал най-после бе завършен, Гай започна все по-често да се задържа в къщи. Престана да ходи при Доминик, преподавателя му по сценична реч, и вече не ходеше на прослушвания и на пробни снимки. Очакваха го за две доходоносни реклами — „Пал Мал“ и „Тексако“, а репетициите на „Не се ли познаваме отнякъде?“ щяха със сигурност да започнат в средата на януари. Той помагаше на Розмари в чистенето и после играеха на анаграми, като се обзалагаха по на един долар. Винаги той вдигаше телефона, а когато търсеха Розмари, отказваше под благовидни предлози.

Тя искаше да покани на вечеря за Деня на благодарността8 някои приятели, чиито роднини, подобно на техните, живееха далеч. Отказа се от намерението си заради непрекъсващата болка и тревогата си за съдбата на Андрю или Мелинда. Накрая решиха да отидат на вечеря у Роман и Мини.

Втора глава

Един следобед през декември, докато Гай работеше върху рекламата на „Пал Мал“, се обади Хъч.

— Тук съм, съвсем наблизо в центъра и взимам билети за Марсел Марсо9 — каза той. — Искате ли с Гай да дойдете с мен в петък вечер?

— Май че няма да стане, Хъч — отвърна Розмари. — Напоследък не се чувствам съвсем добре, пък и Гай трябва да направи две реклами до края на седмицата.

— Какво ти е?

— Всъщност, нищо сериозно. Просто не съм съвсем здрава.

— Мога ли да намина да те видя за малко?

— О, разбира се. Ще ми бъде много приятно.

Тя бързо нахлузи памучни панталони и вълнена фланела, сложи си червило и си среса косата. Болката се изостри, карайки я да замръзне за миг със затворени очи и стиснати зъби и после продължи с обичайната си сила. Розмари въздъхна с облекчение и продължи да се реши.

Когато я видя, Хъч зяпна, после възкликна:

— Боже, мили!

— Това е „Видал Сасун“, много е модерно — обясни тя.

— Какво е станало с тебе? — запита той разтревожено, — нямам предвид прическата ти.

— Толкова зле ли изглеждам? — запита тя, взе палтото и шапката му и ги окачи, гледайки го с безжизнена усмивка.

— Изглеждаш ужасно — продължи Хъч. — Отслабнала си с дявол знае колко килограма и имаш такива кръгове под очите, че и панда да ти завиди. Надявам се, че не си започнала някоя от ония „Зен диети“.

— Не съм.

— Тогава каква е причината? Ходи ли на лекар?

— Мисля, че спокойно мога да ти кажа — отвърна Розмари. — Бременна съм, в третия месец.

— Но това е нелепо — каза Хъч като я гледаше объркано. — Бременните пълнеят, не свалят килограми. Освен това имат здрав вид…

— При мен се получи малко усложнение — прекъсна го Розмари и го поведе към всекидневната. — Казват, че ставите ми били нееластични и затова имам болки, които ме държат будна по цели нощи. Всъщност, по-точно е да се каже една болка, само че продължи твърде дълго. Както и да е, не е нищо сериозно, сигурно ще престане всеки момент.

— Никога не съм чувал, че „нееластичните стави“ причиняват усложнения — усъмни се Хъч.

— Недостатъчно гъвкави тазови стави. Доста често се среща.

— Ами, поздравявам те — каза Хъч без особен ентусиазъм и седна в едно кресло. — Сигурно си много щастлива.

— Така е — кимна Розмари. — И двамата се радваме много.

— При кой лекар отиде?

— Казва се Ейбръхам Сейпърстайн. Той…

— Познавам го — прекъсна я Хъч. — Или по-точно чувал съм за него. Помогна при две от ражданията на Дорис. — Дорис беше по-голямата дъщеря на Хъч.

— Той е един от най-добрите лекари в града — каза Розмари.

— Кога ходи при него за последен път?

— Онзи ден. И той каза същото, което ти казах преди малко. Че това състояние е доста често срещано и болката щяла да спре всеки момент. Само че той ми повтаря това, откакто болката се появи…

— Колко точно си отслабнала?

— Само два килограма. Изглежда…

— Глупости! Не може да е само толкова!

— Държиш се, все едно че си кантарът ни в банята — засмя се Розмари. — Гай, най-после го изхвърли, толкова ме притесняваше. Не, отслабнала съм само с два килограма, може би малко повече. Освен това, съвсем нормално е да отслабнеш малко през първите месеци. По-нататък ще напълнея.

— Силно се надявам да е така — рече Хъч. — Изглеждаш така, като че вампир ти е изпил кръвта. Сигурна ли си, че нямаш белези от зъбите му? — Розмари се усмихна, а Хъч се облегна назад и отвърна на усмивката й. После продължи: — Е, предполагам, че доктор Сейпърстайн знае какво приказва. И, Бога ми, би трябвало. Като знам колко пари взема. Сигурно Гай печели доста.

— Така е — рече Розмари. — Но на нас ни прави отстъпка. Съседите ни, семейство Кастивът, са негови приятели. Те ме изпратиха при него и уредиха да ни вземе специална такса, не като за богаташи.

— Значи ли това, че Дорис и Аксел минават за богаташи? — изненада се Хъч. — Ще се пукнат от гордост като чуят това.

На вратата се позвъни. Хъч предложи да отвори, но Розмари не му позволи.

— По-малко ме боли като се движа — обясни тя на излизане от стаята, като се чудеше дали е поръчала нещо, което още не са й донесли. На вратата беше Роман, който изглеждаше леко задъхан.

— Тъкмо говорех за вас — каза Розмари с усмивка.

— Надявам се, само добри неща — каза той. — Искате ли нещо? Мини ще излиза да пазарува, а домофонът май не работи.

— Не, нищо не ми трябва — каза Розмари. — Много ви благодаря, че попитахте, но още сутринта поръчах продуктите по телефона.

Роман надникна зад гърба й, усмихна се и попита дали Гай вече се е прибрал.

— Не, ще се върне най-рано в шест — отвърна Розмари и понеже Роман продължаваше да стои и я гледаше въпросително, тя добави — Един наш приятел ми е на гости. — Той продължи да я гледа по същия начин и тя предложи — Искате ли да се запознаете с него?

— Да, с удоволствие — каза Роман. — Стига да не ви преча.

— Не, няма такова нещо — каза Розмари и го покани вътре. Беше облечен в синя риза, кашмирена вратовръзка и сако на черни и бели карета. Мина съвсем близо до нея и тя за пръв път забеляза, че ушите му са със заострени върхове, или поне лявото беше такова. Тя тръгна след него към всекидневната.

— Запознайте се с Едуард Хътчинс — каза му тя и се обърна към Хъч, който се бе изправил с усмивка. — А това е Роман Кастивът, нашият съсед, за когото току-що говорих. — После обясни на Роман — Тъкмо разказвах на Хъч, че вие с Мини ме изпратихте при доктор Сейпърстайн.

Двамата мъже се поздравиха и си стиснаха ръцете. Хъч каза:

— Една от дъщерите ми на два пъти се възползва от услугите на доктор Сейпърстайн.

— Той е чудесен човек — рече Роман. — Запознахме се с него едва миналата пролет, но сега е един от най-близките ни приятели.

— Защо не седнете? — обади се Розмари. Двамата мъже седнаха, а Розмари се настани до Хъч.

— Значи Розмари ви е казала добрата новина, така ли? — запита Роман.

— Да, каза ми — отвърна Хъч.

— Трябва да се погрижим тя повече да си почива — каза Роман — и да няма причини за тревоги и притеснения.

— Това би било чудесно — каза Розмари.

— Аз малко се уплаших от вида й — каза Хъч, като погледна Розмари и извади лулата си и една раирана кесия за тютюн.

— Нима? — изненада се Роман.

— Но сега, след като разбрах, че доктор Сейпърстайн се грижи за нея, съм много по-спокоен.

— Тя е свалила само два-три килограма, нали Розмари? — запита Роман.

— Така е — обади се Розмари.

— Това е съвсем нормално през първите месеци на бременността — продължи Роман. — След време ще започне да наддава… даже може би повече, отколкото трябва.

— Така си мисля и аз — каза Хъч, като тъпчеше лулата си.

— Мисис Кастивът ми приготвя една напитка, богата на витамини — обясни Розмари. — Пия я всеки ден, а се прави от сурово яйце, мляко и пресни билки, които мисис Кастивът отглежда.

— Всичко това, разбира се, е според препоръките на доктор Сейпърстайн — допълни Роман. Изглежда той няма доверие на витамините, които се продават по аптеките.

— Нима? — учуди се Хъч, като прибра кесията в джоба си. — Трудно ми е да си представя нещо, на което да имам по-голямо доверие. Мисля, че при производството им се взимат всички възможни предпазни мерки. — Той запали две клечки едновременно и разпали лулата си, изпускайки кълбета бял ароматен дим. Розмари му подаде пепелник.

— Така е — съгласи се Роман, — но готовите хапчета могат да стоят с месеци по складовете или по аптеките и така да загубят част от качествата си.

— Не съм мислил за това — каза Хъч. — Навярно е така.

— Харесва ми това, че поемам само пресни и естествени неща. Почти съм сигурна, че преди стотици години бъдещите майки са дъвкали корени от танис, още преди някой да е чувал за витамини.

— Корени от танис, ли? — попита Хъч.

— Това е една от билките в питието — обясни Розмари. — А билка ли е всъщност? — обърна се тя към Роман. — Може ли коренът да бъде билка?

Роман, обаче гледаше Хъч и хич не я чу.

— Танис, ли? — чудеше се Хъч. — Никога не съм го чувал. Сигурна ли си, че го произнасяш правилно? Да не са корени от ирис или от анасон?

— Не, танис е — потвърди Роман.

— Ето — рече Розмари, като измъкна амулета от деколтето си. — При това, говори се, че носи щастие. Само не бързай. Миризмата е особена. Трябва първо да свикнеш с нея. — Тя се наведе, за да приближи амулета към Хъч. Той го подуши, направи гримаса и се отдръпна.

— Бога ми, така е — каза той. После хвана топчето с два пръста и го заразглежда отдалеч с присвити очи. — Ама то изобщо не прилича на корен. По-скоро има вид на плесен или някакви гъбички. — Той се обърна към Роман. — Не се ли нарича и по някакъв друг начин?

— Поне аз не знам друго име — отвърна Роман.

— Ще го проверя от енциклопедията и ще прочета всичко за него — каза Хъч. — Значи танис. Каква хубава обковка, или амулет, или каквото е там. От къде го взе?

— Семейство Кастивът ми го подариха — каза Розмари, усмихна се на Роман и пъхна амулета в деколтето си.

— Вие и съпругата ви май се грижите по-добре за Розмари от собствените й родители — каза Хъч на Роман.

— Ние сме много привързани към нея, а също и към Гай — каза Роман и се изправи. — А сега, моля да ме извините, ще трябва да тръгвам, защото жена ми ме чака.

— Разбира се — каза Хъч и също стана. — Радвам се, че се запознахме.

— Пак ще се видим, сигурен съм — каза Роман.

— Няма нужда да ме изпращаш, Розмари.

— О, няма нищо — каза тя и го съпроводи до външната врата. Сега забеляза, че и дясното му ухо е със заострен връх и че по врата му има множество малки бръчици, които й напомняха на ято птици, полетели в далечината. — Благодаря ви, че се отбихте — каза тя.

— Няма защо — рече Роман. — Харесва ми приятелят ви, мистър Хътчинс. Струва ми се изключително интелигентен човек.

— Така е — каза Розмари и отвори вратата.

— Радвам се, че се запознах с него — каза Роман с усмивка, махна й с ръка и тръгна по коридора.

— Довиждане — каза Розмари и помаха в отговор.

Завари Хъч застанал до библиотеката.

— Тази стая е прекрасна — похвали я той. — Много добре се справяш.

— Благодаря ти — рече Розмари. — Така беше, докато болките не ми попречиха. Ушите на Роман са заострени. Ей сега забелязах.

— Заострени уши и пронизващ поглед — каза Хъч. — А какъв е бил преди да се пенсионира?

— Ами май всякакъв. Освен това е обиколил целия свят. Бил е буквално навсякъде.

— Глупости. Никой не е бил навсякъде. А защо дойде… ако не е прекалено нахално да попитам?

— Да провери дали не ми трябва нещо от магазина. Домофонът не работи. Те са фантастични съседи. Сигурно биха идвали и да ми почистят, ако им разреша.

— А тя какво представлява?

Розмари му разказа.

— Гай стана много близък с тях. Предполагам, че са станали за него като родители.

— А ти как ги възприемаш?

— Не съм сигурна. Понякога съм им толкова благодарна, че ми иде да ги разцелувам, а понякога имам чувството, че се задушавам от превалените им грижи и любезности. И все пак не мога да се оплача. Помниш ли, когато спря токът?

— Как мога да забравя? Бях в един асансьор.

— Не може да бъде.

— Така беше. Прекарах пет часа в пълна тъмнина с пет жени и някой си Джон Бърчър. Всички те бяха твърдо убедени, че бомбата е паднала.

— Какъв ужас!

— Беше започнала да ми казваш нещо.

— Ами ние с Гай си бяхме тук и пет минути след като угасна токът, Мини вече беше на вратата с купчина свещи. — Тя посочи към полицата над камината. — Кажи ми как може човек да се оплаче от такива съседи?

— Очевидно, не може — съгласи се Хъч и се приближи към камината. — Тези ли са? — попита той и посочи към два оловни свещника, които се намираха между една декоративна купа с огладени камъчета и един месингов микроскоп. В тях имаше черни свещи, дълги около седем сантиметра, по които имаше застинали капчици восък.

— Само тези останаха — каза Розмари. — Тя беше донесла толкова много, че стигнаха за един месец. Защо, какво има?

— Всичките ли бяха черни? — попита той.

— Да, защо?

— Просто ми е любопитно. — И той обърна гръб на камината и се усмихна. — Ще ми направиш ли едно кафе? Искам да ми разкажеш повече за мисис Кастивът. Къде отглежда тези нейни билки? В сандъчетата по прозорците ли?

Десетина минути по-късно, както седяха над чашите с кафе на кухненската маса, чуха външната врата да се отключва и Гай влезе забързан.

— О, каква изненада — възкликна той и сграбчи ръката на Хъч, преди той да успее да стане. — Как си, Хъч? Радвам се да те видя! — С другата си ръка той погали Розмари по главата, наведе се и я целуна по бузата и по устните. — Как си днес, миличка? — Още беше с грима от снимката. Лицето му бе оранжево, а очите с подчертани с черно мигли, изглеждаха по-големи.

— Всъщност, изненадата си ти — каза Розмари. — Какво стана, защо толкова рано?

— Тъпите копелета спряха снимките, защото щели да поправят сценария. И утре сутрин пак започваме. Не ставайте, стойте си. Само ще си сваля палтото и се връщам — И той се отправи към дрешника.

— Искаш ли кафе? — попита го Розмари.

— С удоволствие!

Тя стана и му наля една чаша, после допълни тази на Хъч и своята. Хъч смучеше лулата си, вперил замислен поглед пред себе си.

Гай се върна и изсипа на масата десетина кутии цигари „Пал Мал“.

— Безплатни са. Искаш ли Хъч?

— Не, благодаря.

Гай отвори една от кутиите, избута цигарите навън и измъкна една. После намигна на Розмари, когато тя се върна на масата.

— Както чувам, май трябва да те поздравя — каза Хъч.

— Значи Розмари ти е казала? — каза Гай като палеше цигарата си. — Не е ли чудесно? Много сме щастливи. Естествено, аз умирам от страх, че ще се окажа кофти баща, но от Розмари ще излезе такава супер майка, че няма да има голямо значение.

— Кога трябва да се роди бебето? — запита Хъч.

Розмари му каза и после съобщи на Гай, че доктор Сейпърстайн бил акуширал при раждането на две от внучетата на Хъч.

— Запознах се със съседа ви, Роман Кастивът — каза Хъч.

— О, така ли? — изненада се Гай. — Как ти се стори, странна птица, а? Обаче ми разказа много интересни неща за Отис Скинър и Моджеска. Голям спец е по театъра.

— Забелязал ли си, че ушите му са заострени? — попита Розмари.

— Ами, шегуваш се — каза Гай.

— Не, сериозно, видях ги.

Изпиха кафето, като разговаряха за професионалните успехи на Гай и за пътешествието до Гърция и Турция, което Хъч смяташе да предприеме през пролетта.

— Жалко е, че напоследък не се виждаме така често — каза Гай, когато Хъч се извини и стана да си върви. — Но понеже аз съм много зает, а и виждам състоянието на Роз, всъщност не сме се виждали с никого.

— Надявам се, че скоро ще обядваме заедно — рече Хъч. Гай обеща и отиде да му донесе палтото.

— Не забравяй да провериш за корените от танис — напомни му Розмари.

— Няма да забравя — обеща Хъч. — А ти кажи на доктор Сейпърстайн да си провери кантара. Все пак, мисля, че си отслабнала с повече от два килограма.

— Не ставай глупав — каза Розмари. — Кантарите на лекарите не грешат.

— Не е моето, значи трябва да е твое — каза Гай, като помагаше на Хъч да си облече палтото.

— Точно така — рече Хъч и пъхна ръце в ръкавите.

— Избрахте ли името вече — обърна се той към Розмари, — или може би е прекалено рано?

— Андрю или Дъглас, ако е момче — отвърна тя.

— Мелинда или Сара, ако е момиче.

— Сара ли? — учуди се Гай. — А какво стана със Сюзън?

Той подаде шапката на Хъч, а Розмари му предложи бузата си за целувка.

— Надявам се болките ти скоро да престанат — пожела й Хъч.

— Сигурна съм — усмихна се тя. — Не се тревожи за мен.

— Това е съвсем нормално състояние — обясни Гай.

— Виждали ли сте някъде другата ми ръкавица? — запита Хъч, като ровеше в джобовете си. Той им показа ръкавицата, подплатена с кожа и продължи да търси в джобовете си.

Розмари огледа пода, а Гай се върна в дрешника и огледа пода и полиците.

— Не я виждам тук, Хъч — каза той.

— Колко досадно — измърмори Хъч. — Сигурно съм я забравил някъде в центъра. На връщане ще мина да проверя. Нали ще обядваме заедно, обещавате ли?

— Непременно — каза Гай, а Розмари добави — Другата седмица. Видяха го как завива по първото разклонение на коридора и затвориха вратата.

— Това се казва хубава изненада — каза Гай, — дълго ли стоя тук?

— Не много — отвърна тя. — Познай какво ми каза.

— Какво?

— Че изглеждам ужасно.

— Браво на него! Където и да отиде, от него лъха жизнерадост!

Розмари го изгледа въпросително и той продължи:

— Не можеш да отречеш, че се държи като професионален погребален агент, мила. Помниш ли как се опитваше да ни вгорчи живота, когато се пренасяхме тук?

— Той не е професионален погребален агент — обидено каза Розмари и започна да разчиства кухненската маса. Гай се облегна на рамката на вратата.

— Тогава сигурно е един от най-добре платените аматьори.

След няколко минути той се облече и излезе да купи вестник.

Същата вечер около десет и половина иззвъня телефонът. Розмари си беше легнала и четеше, а Гай гледаше телевизия в бъдещата детска стая. Той вдигна телефона и след малко го внесе в спалнята при Розмари.

— Хъч иска да говори с теб — каза той, остави телефона на леглото и клекна да го включи. — Казах му, че си почиваш, но той каза, че било спешно.

— Какво има Хъч?

— Здравей, Розмари — каза Хъч. — Кажи ми, скъпа, можеш ли изобщо да излезеш или си стояла в апартамента по цял ден?

— Всъщност, не съм излизала — отвърна Розмари и погледна Гай. — Но това не значи, че не мога. Защо?

Гай също я гледаше и слушаше намръщен.

— Има нещо, за което бих искал да поговорим — каза Хъч. — Може ли да се видим утре сутрин в единадесет пред сградата на „Сийграм“?

— Да, щом искаш — отвърна тя. — Но какво има? Не можеш ли да ми кажеш сега?

— Предпочитам да не го правя — отвърна той. — Не е чак толкова важно, така че недей да се притесняваш отсега. Можем да си направим една късна закуска или пък ранен обяд, ако искаш.

— Добра идея.

— Добре тогава. В единайсет пред сградата на „Сийграм“.

— Окей. Намери ли си ръкавицата?

— Не, нямаше я там — отвърна той. — И без това е време да си купя други. Лека нощ, Розмари. И приятни сънища.

— И на теб също. Лека нощ — и тя затвори.

— За какво се обажда толкова късно? — попита Гай.

— Иска да се срещнем утре сутрин. Има нещо, за което иска да поговорим.

— Не каза ли какво е то?

— Нито дума.

— Май съвсем се е побъркал покрай тия детски приключенски романи — каза Гай и усмихнато поклати глава. — Къде ще се срещнете?

— Пред сградата на „Сийграм“ в единадесет.

Гай изключи телефона и излезе с него от стаята, но почти веднага се върна.

— Уж ти си бременна, пък на мен ми се прияждат разни неща — каза той, включи отново телефона и го остави на нощното шкафче. — Излизам да си купя един сладолед. Ти искаш ли?

— Да.

— Ванилов?

— Чудесно.

— Ще гледам да се върна бързо.

Той излезе, а Розмари се облегна на възглавницата, вперила поглед пред себе си, а книгата лежеше забравена в скута й. За какво ли искаше да говори с нея Хъч? Каза, че не било чак толкова важно. И все пак не би могло да бъде и маловажно. Щеше ли иначе да й определи среща? Може би нещо, отнасящо се до Джоан? Или пък за някое от другите момичета, които бяха живели заедно с нея?

Тя дочу звънеца на семейство Кастивът. Може би беше Гай. Вероятно ги питаше дали не искат сладолед или сутрешен вестник. Колко мило от негова страна.

Болките й се усилиха.

Трета глава

На следващата сутрин Розмари се обади на Мини по домофона и я помоли да не носи напитката в единайсет часа. Каза й, че излиза и няма да се прибере преди два часа̀.

— Но това е чудесно, скъпа — каза Мини. — Няма защо да се притесняваш. Не е казано, че трябва да го пиеш в определен час. Важното е да го изпиеш по някое време. Излез си спокойно. Денят е чудесен, а и за теб е хубаво да глътнеш малко чист въздух. Звънни ми като се върнеш и тогава ще ти донеса питието.

Денят наистина беше хубав — времето беше ясно и слънчево, студено и освежаващо. Розмари вървеше бавно, с лека усмивка, като че ли не носеше болката в себе си. На всеки ъгъл имаше Дядо Коледовци от Армията на спасението с костюми, които не можеха да излъжат дори и децата. По Парк авеню всички витрини на магазините бяха с коледна украса.

Стигна до сградата на „Сийграм“ в единадесет без петнайсет и понеже беше подранила, а Хъч не се виждаше никъде, седна на ниската стена, ограждаща предния двор на сградата. Обърна се с лице към слънцето и затвори очи, заслушала в приятния шум на забързани стъпки, откъслечни разговори, в бръмченето на коли и камиони и рева на един хеликоптер. За пръв път усети със задоволство, че роклята стои малко опъната на корема й. Може би след обяда трябваше да мине през „Блумингдейл“ и да разгледа роклите за бременни. Радваше се, че Хъч я бе измъкнал от къщи. (Но за какво ли искаше да разговаря с нея?) Болката, макар и постоянна, не беше извинение човек да се затвори вкъщи за толкова дълго. От сега нататък щеше да се бори с нея с помощта на слънце, въздух и движение, а не да й се поддава всред унилата обстановка в Брамфорд, под добронамерените грижи на Мини, Гай и Роман. „Изчезвай!“, мислено се обърна тя към Болката. „Няма да те търпя повече!“, но Болката продължи да я мъчи, неподвластна на внушенията й.

В единадесет без пет тя застана до стъкления вход на сградата и се загледа в хората, които непрестанно влизаха и излизаха. Хъч сигурно щеше да излезе отвътре, защото е имал по-ранна среща с някого от сградата. Иначе защо бе избрал това място за срещата им? Тя оглеждаше, доколкото бе възможно лицата на излизащите. Видя го, но се оказа, че се е припознала. После видя един мъж, с когото бе излизала още преди да се запознае с Гай. Пак се беше припознала. Продължи да наблюдава входа, даже се повдигна на пръсти, но не се притесняваше, защото дори и да не го видеше, той щеше да я забележи.

Не дойде до единадесет и пет. И в и десет го нямаше. В единайсет и четвърт тя влезе във фоайето да прегледа списъка на живеещите в сградата. Надяваше се да открие някое име, което Хъч й бе споменавал и евентуално да позвъни и да попита за него. Списъкът се оказа прекалено дълъг. Тя го прегледа набързо и като не откри нищо познато, отново излезе навън.

Пак се върна при ниската стена и седна на предишното си място. Сега вече гледаше към входа на сградата и към хората, идещи по тротоара. Мъже и жени се срещаха с други мъже и жени, но нямаше нито следа от Хъч, който почти никога не закъсняваше за срещи.

В дванайсет без двайсет Розмари отново влезе в сградата и един човек я упъти към сутерена. В края на един дълъг бял коридор тя откри модерно обзаведено фоайе с черни столове, някакво абстрактно пано на стената и една-единствена телефонна будка от неръждаема стомана. В будката имаше една млада негърка, но тя скоро привърши разговора си и излезе с любезна усмивка. Розмари се пъхна вътре и набра домашния си телефон. След петия звън чу телефонния секретар. Нямаше съобщения за Розмари. Някой си Руди Хорн беше търсил Гай, но не и мистър Хътчинс. Имаше още една монета и реши да позвъни на Хъч с надеждата да научи нещо. Още при първото позвъняване се чу разтревожен женски глас, очевидно не на телефонен секретар.

— Да?

— Домът на Едуард Хътчинс ли е? — опита Розмари.

— Да. Кой го търси, моля? — Жената явно не беше нито млада, нито стара — може би около четиридесетте.

— Казвам се Розмари Удхаус — отвърна Розмари. — Имах среща с мистър Хътчинс в единайсет, а него още го няма. Имате ли представа дали ще дойде или не?

Настъпи тишина, която продължи твърде дълго.

— Ало? Чувате ли ме? — запита Розмари.

— Хъч ми е разказвал за вас, Розмари. Името ми е Грейс Кардиф. Аз съм приятелка на Хъч. Снощи се е разболял тежко, или по-точно рано тази сутрин.

— Тежко болен? — запита Розмари със свито сърце.

— Да, сега е в кома. Лекарите още не са открили на какво се дължи това. Той е в болница „Св. Винсънт“.

— Но това е ужасно — възкликна Розмари. — Снощи, около десет и половина говорих с него по телефона и ми се стори съвсем здрав.

— Аз също говорих с него малко след вас — каза Грейс Кардиф. — И на мен ми се стори, че нищо му няма. Но тази сутрин тук е дошла чистачката му и го е намерила в безсъзнание на пода на спалнята.

— И никой ли не знае защо е станало?

— Не още. Но според мен е рано и съм сигурна, че скоро лекарите ще разберат причината. А щом я открият, ще могат и да го лекуват. Засега той изобщо не реагира.

— Колко ужасно — въздъхна Розмари. — А по-рано случвало ли му се е подобно нещо?

— Никога — отвърна Грейс Кардиф. — Сега трябва пак да отида в болницата и ако ми дадете телефонния си номер, ще ви се обадя щом настъпи някаква промяна.

— Много ви благодаря — рече Розмари. Даде номера на апартамента и попита дали не може да помогне с нещо.

— Мисля, че не — отвърна Грейс Кардиф. — Току-що се обадих на дъщерите му и изглежда това е всичко, което може да се направи, поне докато той дойде в съзнание. Ако има нещо друго, ще ви се обадя.

Розмари излезе от сградата на „Сийграм“, мина през предния двор и слезе надолу по стълбите. После се упъти на север към ъгъла на Петдесет и трета улица. Пресече Парк авеню и тръгна бавно към Медисън, замислена дали Хъч щеше да оживее, и ако не, дали тя (колко егоистично!) щеше някога да намери друг, на когото така без усилие и напълно да разчита. Замисли се и за Грейс Кардиф, чийто глас загатваше посребрени коси и приятна външност. Дали с Хъч не я свързваше спокойната любов на средната възраст? Розмари се надяваше да е така. Може би това докосване до смъртта — така трябваше да е, именно докосване, а не истинската смърт, не бе възможно — та може би това докосване до смъртта щеше да ги подтикне към женитбата и, в крайна сметка щеше да се окаже, че всяко зло е за добро. Дай Боже!

Тя пресече Медисън авеню и преди да стигне до Пето авеню усети, че се е спряла пред витрина с жива картина, представяща Рождеството. Фигурите на Дева Мария с Младенеца, на Йосиф и влъхвите, на овчарите и животните в яслите бяха изящно изработени от порцелан. Тя се усмихна на затрогващата сцена, която въпреки агностицизма й все още я вълнуваше със смисъла, вложен в нея. После видя в стъклото на витрината, като воал, закриващ Рождеството, собственото си отражение с хлътнали бузи и сенки около очите, което вчера бе разтревожило Хъч, а днес и тя се уплаши от него.

— Ей на това му викам аз съвпадение! — чу тя гласа на Мини и когато се обърна, я видя да бърза усмихната към нея с бяло палто от изкуствена кожа, червена шапка и очила. — Казах си: „Щом Розмари излезе, мога и аз да пообиколя магазините за последните коледни покупки“. И ето ни и двете тук! Все едно, че сме се наговорили да ходим на едни и същи места и да вършим едно и също! Но какво има, скъпа? Изглеждаш толкова тъжна и съсипана.

— Току-що научих лоша новина — отвърна Розмари. — Един мой приятел е тежко болен. Откарали са го в болница.

— О, не — възкликна Мини. — И кой е той?

— Казва се Едуард Хътчинс — отговори Розмари.

— Онзи, с когото Роман вчера се е запознал у вас? После цял час ми говори какъв приятен и интелигентен човек бил! Колко жалко! Какво му е?

Розмари й разказа всичко.

— Боже мой — каза Мини. — Дано не се окаже същото като при горката Лили Гардиния! И лекарите дори не знаят какво му е? Е, добре поне, че си признават. Обикновено, като не знаят нещо, почват да дрънкат разни неразбираеми латински думи. Ако парите, дето отиват за полетите на разни астронавти, ги харчеха за медицински изследвания тук долу, щяхме да си бъдем много по-добре. Така мисля аз. Добре ли си, Розмари?

— Болката е малко по-силна.

— О, горкичката! Знаеш ли какво си мисля? Да си отиваме у дома. Какво ще кажеш?

— Не, не. Нали трябваше да пазаруваш за Коледа?

— Голяма работа — рече Мини. — Има още цели две седмици. Запуши си ушите. — Тя вдигна ръка към устните си и наду пронизително една свирка, която висеше на златна верижка на врата й. Едно такси веднага свърна към тях. — Как ти се струва? Върши работа, а? — каза доволно Мини.

Скоро след това Розмари беше отново в апартамента си. Тя изпи студената кисела напитка от синьо-зелената чаша, а Мини я гледаше одобрително.

Четвърта глава

Преди ядеше месото недопечено, сега започна да го яде почти сурово — печеше го на скарата, само колкото да му отнеме студенината от хладилника и да хване лека коричка.

Седмиците преди празниците и самите дни около Коледа й действаха потискащо. Болката се усили, стана толкова жестока, че нещо у Розмари се прекърши — всякакво желание за съпротива и даже споменът, че някога се е чувствала по-добре. Тя спря да реагира, спря да говори на доктор Сейпърстайн за болката, спря даже да мисли за нея. До сега болката беше вътре в нея. Сега Розмари се чувстваше потопена в нея. Болката беше навсякъде, беше самото време, беше целият свят. Вцепенена от изтощение, тя започна да спи и да яде повече — повече сурово месо.

Изпълняваше машинално задълженията си: готвеше и чистеше, изпрати коледни картички на роднините — нямаше сили за телефонни разговори — и приготви пликове с новички банкноти за портиерите, за мъжете, които обслужваха асансьора и за мистър Миклъс. Преглеждаше вестниците и се опитваше да се заинтересува от студентите, които изгаряха повиквателните си за войната във Виетнам и от заплахите за транспортна стачка на целия градски транспорт. Не успя, защото това бяха новини от някакъв въображаем свят. Не съществуваше друга реалност, освен нейния свят на болката. Гай купи коледни подаръци за Мини и Роман. Решиха да не купуват нищо един за друг. Мини и Роман им подариха масичка на колелца.

Няколко пъти отидоха на кино, но през повечето вечери си стояха у дома или отиваха у Мини и Роман, където се запознаха със семействата Фонтейн, Гилмор и Уийс, с някаква жена, на име мисис Сабатини, която винаги носеше и котката си, и с доктор Шанд, пенсионирания зъболекар, който бе направил верижката за танисовия амулет на Розмари. Това бяха все възрастни хора, които се отнасяха към нея любезно и загрижено и очевидно разбираха, че тя никак не е добре. Лора-Луис също беше там, а понякога и доктор Сейпърстайн се присъединяваше към групата. Роман беше грижовен домакин; непрекъснато пълнеше чашите и предлагаше нови теми за разговор. В полунощ на Нова година той вдигна тост: „за 1966-та. Година Първа“, което много учуди Розмари, макар че всички останали разбираха за какво става дума и го одобриха. Тя се почувства, като че ли не е разбрала някаква литературна или политическа аналогия, ясна за всички. Не че я беше грижа. Обикновено тя и Гай си тръгваха рано, той оставаше при нея докато си легне и после отново се връщаше там. Той беше любимец на жените в компанията, които се събираха около него и се смееха на шегите му.

Положението на Хъч не се променяше, все още беше в кома, за която никой нямаше обяснение. Грейс Кардиф се обаждаше почти всяка седмица.

— Не, нищо не е станало, няма никаква промяна — винаги казваше тя. — И все още не знаят от какво е. Казват, че може и утре да се събуди или да заспи още по-дълбоко и никога да не се събуди.

На два пъти Розмари отиде в „Св. Винсънт“ и стоя до леглото на Хъч, безпомощно загледана в затворените му очи и заслушана в едва доловимото му дишане. Втория път, в началото на януари, тя завари в стаята дъщерята на Хъч, Дорис, която седеше до прозореца и плетеше брюкселска дантела. Преди година Розмари се бе запознала с нея в апартамента на Хъч. Беше ниска, приятна жена между трийсет и четиридесет годишна, женена за психоаналитик, роден в Швеция. Приличаше много на Хъч на млади години, само че с перука.

Дорис не я позна и когато Розмари отново й се представи, притеснено се извини.

— Моля ви, недейте — усмихна се Розмари. — Зная, че изглеждам ужасно.

— Не, изобщо не сте се променили — каза Дорис. — Просто аз ужасно забравям физиономии. Понякога забравям как изглеждат дори децата ми, наистина.

Тя остави плетивото си, а Розмари придърпа друг стол и седна до нея. Заговориха за състоянието на Хъч и видяха как сестрата смени банката, от която по тръбичка капеше течност във вената му.

— Знаете ли, че с вас имаме общ познат, гинеколог? — запита Розмари, когато сестрата излезе. Тогава заговориха за бременността на Розмари, за доброто име на доктор Сейпърстайн и за професионализма му. Дорис се изненада, когато разбра, че Розмари ходи на преглед всяка седмица.

— Мен ме преглеждаше само веднъж месечно — каза тя. — Разбира се, не и като наближи раждането. Тогава ходех веднъж на две седмици. А след това и всяка седмица, но само в последния месец. Мислех, че такава е обичайната практика.

Розмари нямаше какво да отвърне на това, а Дорис отново се притесни.

— Но предполагам, че всяка бременност си има своите закони — каза тя с усмивка, за да поправи нетактичността си.

— И той ми каза същото — съгласи се Розмари.

Същата вечер тя каза на Гай, че доктор Сейпърстайн е преглеждал Дорис само веднъж месечно.

— Нещо при мен не е в ред — каза тя. — И той го е знаел от самото начало.

— Не ставай глупава — рече Гай. — Щеше да ти го каже. А ако не на теб, на мен със сигурност щеше да ми каже.

— Има ли такова нещо? Казал ли ти е?

— Категорично не, Роз. Кълна се в Бога.

— Тогава защо трябва да ходя при него всяка седмица?

— Може би сега работи по този начин. Или може би за теб се грижи по-добре, понеже си приятелка на Мини и Роман.

— Не е това.

— Ами не знам, питай него — каза Гай. — Може би му е по-приятно да преглежда теб, отколкото нея.

След два дни тя наистина попита доктора.

— Розмари, Розмари — каза той с укор. — Не ти ли казах нещо за разговорите с приятелки? Не казах ли, че всяка бременност е различна?

— Да, но…

— Значи и отношението на лекаря към всеки пациент трябва да бъде различно. Дорис Алърт беше родила две деца преди да дойде при мен и то без никакви усложнения. При нея не се налагаха толкова грижи както при първа бременност.

— Винаги ли преглеждате жените, на които им е за пръв път по веднъж в седмицата.

— Опитвам се — отвърна той. — Понякога не успявам. Но при теб всичко е наред, Розмари. Болката ще престане много скоро.

— Напоследък ям сурово месо — каза тя. — Само леко затоплено.

— А нещо друго необичайно забелязала ли си?

— Не — каза тя учудена; това не беше ли достатъчно странно?

— Яж спокойно всичко, което ти се яде — каза той. — Казах ти, че ще ти се приядат необичайни неща. Имал съм пациентки, които ядяха хартия. И престани да се тревожиш. Нищо не крия от пациентките си. Това щеше да ми усложни живота. Говоря ти самата истина, разбрахме ли се?

Тя кимна.

— Поздрави Мини и Роман от мен — рече той. И Гай също.

Започна втория том на „Упадъкът и разгромът“ и започна да плете на Гай шал на червени и оранжеви ивици, да го носи по време на репетиции. Стачката в градския транспорт беше започнала, но на тях почти не им се отрази, защото по това време повече си стояха у дома. Късно следобед наблюдаваха от еркерните прозорци тълпи от хора, които бавно се движеха ниско долу.

— Вървете, селяни! — мърмореше Гай. — Отивайте си у дома и то по-бързичко!

Скоро след като сподели с доктор Сейпърстайн, че яде почти сурово месо, Розмари се усети, че дъвче сурово сърце от пиле, от което още капеше кръв. И това в четири и петнайсет сутринта, в кухнята. Тя видя отражението си в металната повърхност на тостера и погледна ръката си, в която стискаше парче от недояденото сърце. От пръстите й капеше кръв. След миг тя отиде до коша за боклук и хвърли сърцето вътре. После пусна водата и изплакна окървавената ръка. Без да спира крана, тя се наведе над умивалника и започна да повръща.

След това пийна малко вода, изми лицето и ръцете си и почисти мивката. Спря водата, избърса си лицето и постоя така, замислена. После извади лист и молив от едно от чекмеджетата, седна на кухненската маса и започна да пише.

Гай влезе по пижама в кухнята малко преди седем. Завари я да преписва някаква рецепта от готварската книга, разтворена на масата.

— Какво, за Бога, правиш тук по това време? — попита той.

— Измислям менюто — каза тя и вдигна поглед към него. — Ще имаме гости. Ще ги поканим на двайсет и втори януари. Това не е другата, а по-другата събота. — Тя огледа пръснатите по масата листчета и му показа едно от тях. — Ще поканим Елиз Дънстан и съпруга й — започна тя. — Джоан с новото й гадже, Джими и Тайгър, Алън с гадже, Лу и Клодин, семейство Чен, семейство Уендъл, Ди Бертийон с гадже, освен ако нямаш нищо против, Майк и Педро, Боб и Теа Гудман, семейство Кан, — и тя махна по посока на апартамента им, — и Дорис и Аксел Алърт, ако пожелаят да дойдат. Дорис е дъщерята на Хъч.

— Знам — каза Гай.

— Мини и Роман не са поканени — каза тя, като остави листчето. — Нито пък Лора-Луис, нито разните там Фонтейн, Гилмор и Уийс. Нито доктор Сейпърстайн. Това е много специално парти. Трябва да си под шейсетте, за да получиш покана.

— Брей! — възкликна Гай. — Тъкмо си мислех, че и аз не влизам в категорията на поканените.

— Влизаш, влизаш — успокои го Розмари. — Ти ще обслужваш бара.

— Супер! — каза Гай без особен възторг. — Наистина ли мислиш, че идеята ти е добра?

— Това е най-добрата ми идея от месеци насам.

— Не мислиш ли, че първо трябва да попиташ доктор Сейпърстайн?

— Че защо? Аз просто си каня гости. Няма да преплувам Ламанша или да изкачвам Анапурна.

Гай отиде до мивката, пусна водата и подложи чаша под струята.

— Тогава ще бъда в период на репетиции, нали знаеш? — каза той. — Започваме на седемнайсети.

— Не те карам да правиш нищо — успокои го тя. — Просто се прибери вкъщи и бъди очарователен.

— И да обслужвам бара. — Той спря водата и отпи от чашата.

— Може и да наемем барман — каза Розмари. — Онзи, когото бяха наели Джоан и Дик. А когато решиш, че ти се спи, обещавам да изгоня всички гости.

Гай се обърна и я изгледа.

— Искам да се видя с приятелите си — обясни тя. — Не с Мини и Роман. Писна ми от Мини и Роман.

Той извърна очи, после погледна към пода, а после отново към нея.

— Ами болката ти? — запита той.

— Още ли не си разбрал? — усмихна се сухо тя. — Ще премине след ден-два. Нали така каза доктор Сейпърстайн?

Всички поканени обещаха да дойдат с изключение на семейство Алърт, заради състоянието на Хъч, и семейство Чен, които по това време щяха да бъдат в Лондон да снимат Чарли Чаплин. Барманът не беше свободен, но им препоръча друг свой колега. Розмари отнесе една широка рокля от кафяво кадифе на химическо чистене, записа си час при фризьора, поръча вина и концентрати и продуктите за някакво чилийско ястие от морски животни, наречено „чупе“.

В четвъртъка преди партито Мини пристигна с напитката и завари Розмари да отделя месо от омари и от опашките на лангусти.

— Изглежда интересно — каза тя. — Какво представлява?

Розмари й описа ястието, застанала на входната врата със студената чаша в ръка.

— Смятам да го сложа в камерата и да го опека в събота вечер. Поканили сме приятели на гости.

— О, значи имаш настроение за гости? — изненада се Мини.

— Да, наистина — рече Розмари. — Те са ни стари приятели, с които отдавна не сме се виждали. Те дори не знаят още, че съм бременна.

— Ако искаш с удоволствие ще ти помогна — предложи Мини. — Мога да сервирам яденето вместо теб.

— Благодаря, много си мила — каза Розмари, — но аз наистина ще се справя и сама. Всъщност ще бъде нещо като коктейл и почти няма какво да се сервира.

— Мога да ти помогна, като им поемам палтата.

— Не, наистина, Мини. И без това ми помагаш достатъчно.

— Е, кажи ми все пак, ако си промениш мнението — каза Мини. — Хайде сега, изпий си питието.

— Бих предпочела да не го пия сега — каза Розмари като първо погледна чашата, а после и Мини. — Не веднага. Ще го изпия след минутка и ще дойда да ти върна чашата.

— Не е добре да престоява дълго — каза Мини.

— Няма да се бавя — каза Розмари. — Хайде, върни се вкъщи и след малко ще ти донеса чашата.

— Ще изчакам, за да не се разкарваш до нас.

— Не, няма нужда да го правиш — каза Розмари. — Ставам нервна, когато някой ме гледа как готвя. Освен това, по-късно ще излизам, така че ще мина точно покрай вас.

— Ще излизаш ли?

— Ще пазарувам. Хайде, тръгвай, Мини. Наистина си прекалено добра към мен.

— Не се бави с питието — каза Мини и пристъпи към коридора. — Ще загуби силата на витамините.

Розмари затвори вратата. Отиде в кухнята и постоя малко с чашата в ръка. После пристъпи към умивалника и изсипа питието на тънка бледо зелена струйка право в канала.

Довърши „чупе“-то, като си тананикаше и се чувстваше доволна от себе си. След като го захлупи и го прибра в камерата, тя си направи питие по собствена рецепта — с мляко, сметана, едно яйце, захар и шери. Размеси съставките в един затворен буркан и го сипа в чаша. Имаше светлокафяв цвят и изглеждаше апетитно.

— Дръж се, Дейвид или Арманда — каза тя, опита го и реши, че е превъзходно.

Пета глава

Около девет и половина изглеждаше, като че никой няма да дойде. Гай сложи още въглища в камината, разбута ги с машата и избърса ръце в носната си кърпа. Розмари се появи откъм кухнята и застана неподвижно, измъчена от болката, с току-що направена коса и роклята от кафяво кадифе. Барманът бе застанал до вратата на спалнята и подреждаше резенчетата лимон, салфетките, чашите и бутилките. Беше италианец, казваше се Ренато и създаваше впечатление, че се занимава с напитките само за развлечение и че ще си тръгне, ако се отегчи повече, отколкото досега.

Първи дойдоха семейство Уендъл — Тед и Карол, а минута след тях пристигнаха Елиз Дънстан и съпругът й Хю, който накуцваше. После влезе Алън Стоун, агентът на Гай, заедно с красива цветнокожа манекенка, която се казваше Рейн Морган; после Джими и Тайгър, Лу и Клодин Комфърт и братът на Клодин, Скот.

Гай метна палтата им върху леглото, Ренато бързо размеси напитките, отчасти загубил отегчения си вид, а Розмари се зае да представи гостите: „Джими, Тайгър, Рейн, Алън, Елиз, Хю, Карол, Тед… Клодин и Лу и Скот.“

Боб и Теа Гудман доведоха със себе си още едно семейство, Пеги и Стан Кийлър.

— Естествено, че няма проблеми — каза им Розмари. — Не ставайте смешни. Колкото повече хора, толкова по-весело ще бъде!

Семейство Кан дойдоха без връхни дрехи.

— Какво пътешествие! — пошегува се мистър Кан. — Един автобус, три влака и накрая и ферибот! Тръгнали сме преди пет часа!

— Мога ли да разгледам апартамента? — запита Клодин. — Ако всичките стаи са хубави като тази, ще се пръсна от завист.

Майк и Педро дойдоха с букети яркочервени рози. Педро, докато прегръщаше Розмари, промърмори:

— Накарай го да те храни по-добре, рожбо. Станала си като вейка.

Розмари продължи да представя гостите: „Филис, Бърнард, Пеги, Стан, Теа, Боб, Лу, Скот, Карол…“

Тя отнесе розите в кухнята. При нея влезе Елиз с чаша и цигара без никотин, понеже се мъчеше да ги откаже.

— Имаш страхотен късмет — каза тя. — Това е най-прекрасният апартамент, който съм виждала. И кухнята е чудесна. Добре ли си, Роузи? Изглеждаш ми малко уморена.

— Благодаря ти, че се изрази така меко — рече Розмари. — Не се чувствам много добре, но ще се оправя. Бременна съм.

— Не може да бъде! Колко хубаво! И кога ще се роди бебето?

— На двайсет и осми юни. В петък влизам в петия месец.

— Прекрасно! — рече Елиз. — Как ти се стори доктор Хил? Не е ли мечта за всяка жена?

— Да, но аз не ходя при него — отвърна Розмари.

— Не ходиш при него!

— Моят лекар се казва Сейпърстайн и е доста по-възрастен.

— И защо така? Не може да е по-добър от Хил!

— Доста е известен, освен това е близък на едни наши приятели.

Гай надникна в кухнята.

— Моите поздравления, татенце — каза му Елиз.

— Благодаря ти — отвърна Гай. — Моите заслуги са нищожни. Искаш ли да сервирам соса, Роз?

— Да, ако обичаш. Виж какви красиви рози! Майк и Педро ми ги подариха.

Гай взе подноса със солени бисквити и едната купа с бледорозов сос от кухненската маса.

— Ще донесеш ли и другата? — помоли той Елиз.

— Разбира се — тя взе втората купа и го последва.

— Ей сега идвам — извика след тях Розмари.

Ди Бертийон доведе актрисата Порша Хейнс, а Джоан телефонира и съобщи, че тя и гаджето й се забавили на друго парти и щели да дойдат след половин час.

— Ах ти, потайна хитрушо! — възкликна Тайгър, прегърна я и я целуна.

— Бременна ли? — попита някой.

— Да, Розмари е бременна — каза друг.

Розмари постави едната ваза с рози на рамката на камината, а другата на тоалетката в спалнята.

— Моите поздравления — каза й Рейн Морган. — Разбрах, че сте бременна.

Ренато й подаде чаша уиски със сода.

— Първите ги направих по-силни — каза й той. — Да ги развеселя. Следващите ще са по-леки.

Майк й помаха над главите на другите и я поздрави отдалеч. Тя му благодари с усмивка.

— Тук са живели сестрите Тренч — каза някой.

— Ейдриън Маркато също е живял тук. И Кит Кенеди — обади се Бърнард Кай.

— И Пърл Еймс — добави Филис Кап.

— Сестрите Трент ли казахте? — попита Джими.

— Не, Тренч — поправи го Филис. — Хранели се с дечица.

— Не просто са се хранели — обади се Педро, — ами направо са ги изяждали!

Розмари затвори очи и за миг престана да диша, защото болката й се усили. Може би от алкохола, помисли тя и остави чашата.

— Добре ли си? — попита я Клодин.

— Да, нищо ми няма — отвърна тя с усмивка. — Просто получих лек спазъм.

Гай разговаряше с Тайгър, Порша Хейнс и Ди Бертийон.

— Още е рано да се каже — обясни той. — Репетираме само от шест дена. Но на сцена изглежда много по-добре, отколкото като сценарий.

— Едва ли би могло да бъде по-лошо от сценария — рече Тайгър. — Ей, случайно да знаеш какво стана с другия? Още ли е сляп?

— Не зная — отвърна Гай.

— С Доналд Баумгарт ли? — попита Порша. — Знаеш ли кой е той, Тайгър? Онзи, който живее със Зуи Пайпър.

— О, той ли бил? — учуди се Тайгър. — Значи го познавам.

— В момента пише страхотна пиеса — рече Порша. — Или поне първите две сцени са чудесни. Наистина изпепеляващ гняв, както при Осбърн.

— Още ли е сляп? — запита Розмари.

— Да — отвърна й Порша. — Вече не се надяват да се оправи. Ужасно му е трудно да свикне с това. Но затова пък тази чудесна пиеса се дължи на състоянието му. Диктува я на Зуи.

Пристигна и Джоан. Оказа се, че приятелят й е над петдесетте. Тя хвана Розмари за ръката и я дръпна настрана с уплашен вид.

— Какво ти е? — попита тя. — Какво не е наред?

— Нищо ми няма — уморено каза Розмари. — Просто съм бременна, това е.

Двете с Тайгър бяха в кухнята и Розмари разбъркваше салатата, когато влязоха Джоан и Елиз и затвориха вратата след себе си.

— Как каза, че се казвал твоят лекар? — попита Елиз.

— Сейпърстайн — отвърна Розмари.

— И той е доволен от състоянието ти? — попита Джоан.

Розмари кимна.

— Клодин ми каза, че преди малко си получила спазъм.

— Мъчи ме една болка — обясни тя. — Но тя скоро ще престане. Това не е толкова необичайно.

— Каква болка? — попита Тайгър.

— Ами… болка. Остра болка, това е всичко. Защото тазът ми се разширява, а ставите ми не са достатъчно гъвкави.

— Роузи, това ми се е случвало на два пъти. Продължи само няколко дни и беше нещо като силна мускулна треска из цялата коремна област — обясни Елиз.

— При всеки е различно — каза Розмари, като повдигаше салатата с две дървени лъжици и отново я пускаше в купата. — Всяка бременност е различна.

— Но не чак толкова различна — възрази Джоан. — Приличаш на Мис Концентрационен лагер 1966-та. Сигурна ли си, че този лекар знае какво върши?

Розмари се разхлипа, тихо и безпомощно, забравила лъжиците в салатата, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Боже мой — уплаши се Джоан и се озърна за помощ към другите.

— Хайде, Розмари, недей да плачеш, мила — успокояваше я Тайгър и я прегърна през раменете.

— Нека си поплаче — каза Елиз. — Това е най-доброто. Цяла вечер е напрегната като… и аз не знам като какво.

Розмари продължаваше да хлипа и по бузите й потекоха черни вадички. Елиз я настани на един стол, а Тайгър взе лъжиците от ръцете й и премести купата със салата на другия край на масата. Някой се опита да отвори вратата, но Джоан изтича до нея и я затисна. Беше Гай.

— Хей, пуснете ме да вляза — каза той.

— Съжалявам — отвърна Джоан. — Пускаме само жени.

— Искам да говоря с Розмари.

— Не може. Заета е.

— Виж какво, трябва да мия чаши.

— Иди в банята — каза тя и се облегна на вратата.

— По дяволите, няма ли да отворите!

Розмари продължи да плаче с наведена глава.

Раменете й конвулсивно потръпваха, а ръцете безсилно лежаха в скута й. Елиз клекна пред нея и започна да бърше сълзите й с хавлиена кърпа. Тайгър я галеше по главата и раменете. След малко сълзите секнаха.

— Толкова ме боли — промълви тя и вдигна поглед към тях. — И така ме е страх, че бебето може да умре.

— Прави ли той нещо за теб? — попита Елиз. — Дава ли ти някакво лекарство, лекува ли те изобщо?

— Нищо, нищо.

— А кога започна това? — попита Тайгър.

Розмари отново захлипа.

— Кога започна тая болка, Роузи? — настоя Елиз.

— Преди Деня на благодарността — отвърна тя. — През ноември.

— През ноември ли! — възкликна Елиз.

— Какво? — извика Джоан от вратата.

— Тебе те боли още от ноември и той не предприема нищо? — извика Тайгър.

— Казва, че ще спре.

— Не е ли извикал друг лекар да те прегледа? — попита Джоан.

— Той е много добър лекар — каза Розмари. — Много е известен. Участвал е в „Оупън Енд“.

— От това, което чувам, той е някакъв откачен садист, Розмари — възмути се Тайгър.

— Такава болка е предупреждение, че нещо не е както трябва — намеси се Елиз. — Съжалявам, че те притеснявам, Роузи, но трябва да отидеш при доктор Хил. При който и да е, освен този…

— Този откачен — допълни Тайгър.

— Не може да е прав, щом те оставя да страдаш така — каза Елиз.

— Няма да правя аборт — каза Розмари.

Джоан се наведе напред и прошепна:

— Никой не те кара да правиш аборт! Просто иди при друг лекар и това е!

Розмари взе кърпата от Елиз и я притисна към едното, а после и към другото си око.

— Той ми каза, че така ще стане — каза тя, като разглеждаше следите от грим върху кърпата. — Че приятелките ми ще смятат, че тяхната бременност е била нормална, а моята не е.

— Не те разбирам — каза Тайгър.

— Каза ми да не слушам какво ми говорят приятелките — каза Розмари и я погледна.

— И все пак сега ще ме слушаш! Що за идиотски съвет, и то от лекар? — ядоса се Тайгър.

— Ние само ти казваме да отидеш да се посъветваш и с друг лекар — рече Елиз. — Според мен никой почтен човек не би имал нищо против, щом това ще помогне за душевното спокойствие на пациента му.

— Иди непременно — каза Джоан. — Още в понеделник сутринта.

— Добре — съгласи се Розмари.

— Обещаваш ли? — настоя Елиз.

— Обещавам — кимна Розмари и се усмихна на трите. — Чувствам се много по-добре. Благодаря ви.

— Да, но изглеждаш по-зле — каза Тайгър и отвори чантата си. — Оправи си очите и не само тях.

— Тя наслага по масата пред Розмари големи и малки кутийки с грим и няколко тубички.

— О, роклята ми! — възкликна Розмари.

— Ще я оправим с навлажнена кърпа — каза Елиз, взе пешкира и отиде до умивалника.

— Забравих чесновия хляб! — извика Розмари.

— Да го вадя ли или да го слагам във фурната? — попита Джоан.

— Слагай го — каза Розмари и посочи с четчицата на спиралата към двата хляба, увити във фолио и оставени върху хладилника.

Тайгър се захвана да бърка салатата, а Елиз почистваше роклята на Розмари.

— Следващия път като решиш да плачеш — каза й тя, — недей да носиш кадифе.

Влезе Гай и ги изгледа една по една.

— Разкриваме си тайните на красотата — каза му Тайгър. — Искаш ли и ти да ги чуеш?

— Добре ли си? — обърна се той към Розмари.

— Да, нищо ми няма — отвърна тя с усмивка.

— Олиото от салатата й изпръска роклята — обясни Елиз.

— А може ли кухненският персонал да получи по едно питие, как мислиш? — попита го Джоан.

„Чупе“-то се хареса на всички, а също и салатата. (Тайгър се наведе към нея и тихичко прошепна: „Без сълзите нямаше да има този вкус“.)

Ренато отвори виното, одобри го според етикета и тържествено го сервира.

Седнал в бъдещата детска стая с чиния върху коленете, братът на Клодин, Скот разказваше:

— Казва се Алтицър и живее в Атланта, ако си спомням добре. Та той твърди, че смъртта на Бога е историческо събитие, което се е случило сега, в наши дни. Че Бог буквално е умрял.

Семейство Кан, Рейн Морган и Боб Гудман ядяха и го слушаха.

— Ей, вижте, заваля сняг! — извика Джими, застанал до единия от прозорците във всекидневната.

Стан Кийлър разказа няколко полски мръсни вица, на които Розмари се смееше високо.

— Внимавай с алкохола — промърмори Гай, застанал до рамото й. Тя се обърна и му показа чашата си през смях.

— Това е само джинджър ейл10!

Възрастният приятел на Джоан беше седнал на пода до креслото й, говореше й нещо настойчиво и я галеше по глезените. Елиз разговаряше с Педро. Той кимаше и гледаше към Майк и в другия край на стаята. Клодин започна да гледа на ръка.

Скочът беше на привършване, но всичко друго беше наред.

Тя сервира кафето, изпразни пепелниците и изплакна чашите с помощта на Тайгър и Карол Уендъл.

По-късно седна в един от еркерите с Хю Дънстан, пийваше от кафето си и гледаше едрите влажни снежинки, които бавно се спускаха надолу. От време на време някоя заблудена снежинка се залепваше на стъклото и се плъзваше, стапяйки се, надолу.

— Всяка година решавам да напусна този град — каза Хю. — Да избягам от престъпността, от шума и всичко останало. И всяка година или завалява сняг или „Ню Йоркър“ организира фестивал на Хъмфри Богарт и аз все си стоя тук.

— Затова толкова исках този апартамент — каза усмихнато Розмари, загледана пред прозореца. — За да седя тук и да гледам снега, а зад мен да гори камината.

— Хващам се на бас, че все още четеш Дикенс — каза Хю.

— Разбира се, че го чета — отвърна тя. — Никой не се отказва от Дикенс, щом веднъж го е прочел.

Гай се приближи към тях.

— Боб и Теа си тръгват — каза й той.

Към два часа всички гости си бяха отишли и двамата с Гай бяха сами във всекидневната, осеяна с мръсни чаши, използвани салфетки и препълнени пепелници. (На тръгване Елиз й беше прошепнала: „Да не забравиш!“. Едва ли можеше да забрави.)

— А сега най-добре да се поразмърдаме — каза Гай.

— Гай.

— Какво има?

— Ще отида при доктор Хил. В понеделник сутринта.

Той я гледаше без да продума.

— Искам той да ме прегледа — продължи тя. — Доктор Сейпърстайн или лъже или е… ох, не знам, сигурно е побъркан. Такава болка е сигнал, че нещо не е както трябва.

— Розмари…

— И няма да пия повече питието на Мини — прекъсна го тя. — Искам витамини на хапчета, като всички други. Вече от три дни не го пия. Карах я да ми го остави и после го изхвърлях.

— Ти си…

— Направих си напитка по моя рецепта.

Той събра всичката си изненада и гняв и като посочи през рамо към кухнята, изкрещя:

— С това ли ти напълниха главата онези кучки в кухнята? Това ли е поредната им версия? Да отидеш при друг лекар?

— Те са ми приятелки — каза тя. — Не ги наричай кучки.

— Те са едни проклети тъпи кучки, които би трябвало да си гледат собствената шибана работа!

— Те само казаха да се прегледам и при друг лекар.

— Ти имаш най-добрия лекар в Ню Йорк, Розмари. Знаеш ли какво е този твой доктор Хил? Господин Никой, това е той!

— Писна ми да слушам колко велик е доктор Сейпърстайн — каза тя и се разплака. — След като толкова ме боли още от ноември и единственото, което той прави е да ми повтаря, че болката щяла да спре!

— Няма да ходиш при друг лекар — каза Гай. — Ще трябва да плащаме на Сейпърстайн, а сега и на Хил. И дума да не става.

— Но аз не смятам да ходя при друг лекар — възрази Розмари. — Просто ще помоля доктор Хил да ме прегледа веднъж и да си каже мнението.

— Няма да ти разреша — сопна се Гай. — Не е… не е честно спрямо Сейпърстайн.

— Не било честно ли?… Ама ти чуваш ли се какво приказваш? А изобщо помислил ли си за мен?

— Искаш мнението на друг, така ли? Добре тогава. Кажи го на Сейпърстайн. Нека той да реши при кого да те изпрати. Появи поне толкова уважение към най-добрия специалист в тази област!

— Искам при доктор Хил! Ако не искаш да платиш, аз ще си… Внезапно тя млъкна и застана неподвижно, като парализирана. Само една сълза се стичаше бавно към брадичката й.

— Роз, какво ти е?

Болката бе престанала. Беше изчезнала. Като развален клаксон, който най-сетне е бил поправен. Като всяко нещо, което има край и изчезва и то завинаги; и което никога няма да се върне, слава Богу! Отиде си, край и о, колко добре можеше да се почувства тя, стига да успее да си поеме дъх!

— Роз, какво има? — каза Гай и разтревожено пристъпи към нея.

— Престана — каза тя. — Вече ме не боли.

— Не те боли? — недоверчиво попита той.

— Току-що — каза тя и се опита да му се усмихне. — Престана. Просто така. — Тя затвори очи и дълбоко си пое дъх, и пак, още по-дълбоко. Имаше чувството, че не е можела да диша така свободно от години. Или от преди Деня на благодарността.

Когато отвори очи Гай все така я гледаше с тревога в погледа.

— Какво си слагала в тази твоя напитка? — попита той.

Сърцето й спря за миг. Беше умъртвила бебето. С шери. С развалено яйце. Или с комбинацията от съставките. Бебето беше мъртво, болката беше престанала. Болката беше бебето и тя го беше убила с високомерието си към чуждите съвети.

— Едно яйце — започна тя. — Мляко. Сметана. Захар. — После примигна, избърса с ръка бузата си и го погледна. — И шери — завърши тя, като се стараеше последното да звучи безобидно.

— Колко шери — попита той.

Нещо помръдна в нея.

— Много ли?

И пак същото движение, където преди нищо не беше помръдвало. Съвсем лек, приятен натиск. Тя се изсмя нервно.

— За Бога, Розмари, кажи колко?

— Живо е — каза тя и пак се изкикоти. — Мърда. Всичко е наред. Не е мъртво. Движи се. — Тя погледна надолу към корема си, сложи ръце върху него и лекичко натисна. Сега вече мърдаха две неща, две ръчички, едното тук, другото там.

Тя протегна ръка към Гай без да го поглежда и нетърпеливо щракна с пръсти, търсейки ръката му. Той се приближи и протегна ръка. Тя я притисна отстрани на корема си и я задържа. Движението послушно се повтори.

— Усети ли? — попита тя и го погледна. — Ето пак; усещаш ли?

Все още блед, Гай отдръпна ръката си.

— Да — отвърна той. — Усетих.

— Няма от какво да се страхуваш — засмя се тя. — Няма да те ухапе.

— Чудесно е — каза той.

— Нали? — Тя пак обгърна с ръце корема си и го погледна. — Живо е. И рита. Там си е, вътре.

— Ще взема да поразчистя — каза Гай и взе един пепелник и две чаши.

— Е, добре, Дейвид или Арманда! — каза Розмари. — След като ни уведоми за присъствието си, бъди така любезен да се укротиш, да може мама да поразтреби. — Тя пак се разсмя. — Боже мой, толкова е енергичен! Това значи, че е момче нали? Ей, ти, успокой се! Има още цели пет месеци, така че пести си силите. Кажи му нещо, Гай. Ти си му баща. Кажи му да не бъде толкова нетърпелив.

Тя се смееше, смееше и плачеше, обгърнала корема си с две ръце.

Шеста глава

Колкото зле се чувстваше преди, толкова добре й беше сега. Със спирането на болката дойде и сънят — спеше по десет чудесни дълги часа, без никакви сънища. А заедно със съня дойде и апетитът за месо, но добре сготвено, а не сурово, за яйца и зеленчуци, за сирене, плодове и мляко. Само за няколко дни лицето на Розмари загуби призрачните си изпити очертания. Само след няколко седмици тя вече изглеждаше както подхожда на бременна жена: в цветущо здраве, с добро самочувствие, по-хубава отвсякога.

Изпиваше питието на Мини, веднага щом тя й го донесеше. Изпиваше го до дъно, до последната студена капчица, като че по този начин прогонваше спомена за чувството за вина, което бе изпитала, когато помисли бебето за мъртво. Заедно с питието Мини започна да й носи по една паста с бял зърнест пълнеж, подобен на марципан. И пастата изяждаше веднага, колкото заради приятния й сладък вкус, толкова и заради решимостта си да бъде най-изпълнителната бъдеща майка на света.

Доктор Сейпърстайн може би я беше заблудил за продължителността на болката, но поне за това, че ще спре, не я бе излъгал, Бог да го благослови. Той просто каза: „Време беше“ и допря стетоскопа към корема на Розмари, чиято издутост вече личеше. Когато долови движенията на бебето, той изглеждаше толкова развълнуван, че Розмари се изненада от силата на реакцията при този човек, грижил се за стотици бременни жени. Вероятно това непрекъснато вълнение, помисли си Розмари, различава истински добрия гинеколог от обикновения професионалист.

Купи си дрехи от магазин за бременни — черна пола с туника, бежов костюм и червена рокля на бели точки. Две седмици след тяхното парти тя и Гай бяха поканени у Лу и Клодин Комфърт.

— Просто не мога да повярвам, че си се променила за толкова кратко време! — каза й Клодин, като я държеше за двете ръце. — Изглеждаш сто пъти по-добре, Розмари! Какви ти сто, хиляда пъти!

Съседката от техния етаж, мисис Голд, й каза, когато я срещна:

— Преди няколко седмици бяхме доста загрижени за вас. Изглеждахте толкова изпита и слабичка. А сега, все едно че сте съвсем друг човек, наистина. Снощи и съпругът ми, Артър, каза същото.

— Сега се чувствам много по-добре — отвърна Розмари. — Някои бременности започват зле и после нещата се оправят. При други е обратното. Радвам се, че за мен лошото вече мина.

Сега усещаше други по-слаби болки, за които преди не си беше дала сметка, заради другата, силната — болки в гръбначните мускули и в подутите си гърди. Но за тях се говореше в книгата, която доктор Сейпърстайн я бе накарал да изхвърли. Те бяха нещо типично за състоянието й, нещо повече, тя ги чувстваше като такива и вместо да й пречат, по-скоро усилваха чувството й, че всичко е наред. Все още й се повдигаше от солта, но защо пък трябваше непременно да яде солено?

След като два пъти смениха режисьора и три пъти промениха заглавието, решиха премиерата на пиесата, в която Гай участваше, да бъде в средата на февруари, във Филаделфия. Доктор Сейпърстайн не разреши на Розмари да замине за там предварително и затова тя замина в деня на представлението заедно с Мини и Роман и Джими и Тайгьр в раздрънкания пакард на Джими. На тръгване бяха настроени доста песимистично. Розмари, Джими и Тайгьр бяха гледали последната репетиция на пиесата преди трупата да замине от Ню Йорк и се съмняваха в шансовете й за успех. Надяваха се единствено Гай да бъде забелязан и похвален от един или няколко критици. Роман подхранваше тази надежда, като спомена няколко имена на големи актьори, привлекли вниманието в слаби пиеси.

С декори, костюми и осветление пиесата все пак беше скучна и многословна. Участниците и приятелите им се разделиха на малки групички в тревожно очакване. Майката на Гай, долетяла от Монреал специално за случая, непрекъснато повтаряше на тяхната група, че Гай бил изключителен и пиесата също била изключителна. Дребничка, руса и оживена, тя не преставаше да чурулика оптимистично на Розмари и Алън Стоун, на Джими и Тайгър, на Гай, Мини и Роман. Единствено Мини и Роман й отвръщаха с ведри усмивки. Другите притеснено чакаха. Според Розмари, Гай беше повече от изключителен, но такова беше мнението й и след „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, където критиците изобщо не го бяха забелязали.

След полунощ излязоха две рецензии, които остро критикуваха пиесата и обсипваха Гай с възторжени похвали. В едната имаше цели два параграфа, посветени на него. Друга рецензия, която се появи едва на сутринта беше озаглавена „Превъзходната игра спаси новата комедия“. Авторът описваше Гай като „почти неизвестен млад актьор с необикновени способности“, който „стопроцентово ще се изяви в по-значителни и добри постановки.“

На връщане към Ню Йорк всички бяха в далеч по-добро настроение, отколкото при заминаването.

Розмари беше доста заета, докато Гай беше вън от града. Най-после бе дошло време да поръча жълто-белите тапети за детската стая, детското креватче, скрина и ваничката. Трябваше да пише писма, отлагани от дълго време, и да разкаже на семейството си всички добри новини. Трябваше да купува бебешки дрешки и още дрехи за себе си. Трябваше да обмисли най-различни неща, да избере картичките, които щеше да изпрати при раждането на бебето, да реши дали да го кърми или да го храни изкуствено и най-вече името, името, името. Андрю, Дъглас или Дейвид. Аманда, Джени или Хоуп.

Освен това трябваше да прави упражнения, сутрин и вечер, защото искаше да роди без помощта на системи. Тя приемаше това много присърце и доктор Сейпърстайн беше напълно съгласен с нея. Щеше да я упои само ако в последния момент тя помолеше за това. Легнала на пода, тя вдигаше краката си във въздуха и ги държеше така докато преброи до десет. Упражняваше се в плитко и дълбоко дишане и си представяше прекрасния, изпълнен с напрежение момент, в който щеше да види как бебето излиза сантиметър по сантиметър от тялото й с нейна помощ.

Вечерите прекарваше у Мини и Роман. Веднъж я поканиха семейство Кап и веднъж отиде у Хю и Елиз Дънстан.

— Още ли не си наела сестра? — попита я Елиз. — Отдавна трябваше да се погрижиш за това. Сега може би трудно ще намериш. Но когато на другия ден се обади на доктор Сейпърстайн и го попита как да постъпи, той я успокои, че бил говорил с много добра болногледачка, която била готова да се грижи за Розмари след раждането, колкото тя пожелае.

— Интересно как съм пропуснал да ти кажа. Името й е мис Фицпатрик и е една от най-добрите.

Гай й се обаждаше почти през вечер след представлението. Разказваше й за промените в пиесата и за хвалебствената статия за играта му в списание „Варайъти“. Тя му разказваше за мис Фицпатрик, за тапетите и за безформените терлички, които Лора-Луис плетеше за бебето.

Пиесата бе свалена от сцената след петнайсет представления и Гай се прибра у дома, но само след два дни отново замина за Калифорния за пробни снимки в „Уорнър Брадърс“. Най-сетне се прибра окончателно. Беше получил предложения за две главни роли през следващия сезон, от които можеше да избира и тринадесет половинчасови серии на „Гринуич Вилидж“. От „Уорнър Брадърс“ се обадиха с предложение, но Алън го отклони.

Бебето риташе като дявол. Розмари му казваше да спре и заплашваше, че в противен случай и тя ще започне да рита.

Мъжът на сестра й Маргарет се обади да съобщи за раждането на Кевин Майкъл, който се бил родил почти четири килограма. По-късно пристигна и една прекалено натруфена картичка с розовобузо бебе, което гръмко оповестяваше името си, рождената дата, теглото и височината си.

— Как са пропуснали да напишат кръвната му група? — промърмори Гай.

Накрая Розмари избра пестеливо украсени картички, на които с релефни букви щеше да пише само името на бебето, техните имена и рождената дата. И щеше да се казва или Андрю Джон или Дженифър Сюзан. Това беше окончателно. И щеше да го кърми, а не да го храни с биберон.

Преместиха телевизора във всекидневната и раздадоха останалите мебели от детската стая на приятели. Пристигнаха тапетите, които се оказаха чудесни. След като ги залепиха, пристигнаха креватчето, скринът и ваничката. Подредиха ги по един начин, а сетне по друг. Розмари подреди в скрина непромокаеми пелени, одеялца, гащички и камизолки, толкова мънички, че докато ги разглеждаше, й идеше да се разсмее.

— Андрю Джон Удхаус, — каза тя — спри вече! Имаш още цели два месеца!

Отпразнуваха втората си годишнина от сватбата и трийсет и третия рожден ден на Гай. Поканиха на вечеря семейство Дънстан, семейство Чен и Джими и Тайгър. Няколко пъти ходиха на театър.

Розмари ставаше все по-едра. Гърдите й се повдигаха над твърдия издут корем, по който вече личаха движенията на бебето. Правеше гимнастика сутрин и вечер; вдигаше крака във въздуха, седеше на петите си и се упражняваше в дишането.

В края на май, след като влезе в деветия месец, тя приготви един малък куфар с нещата, които щяха да й трябват в болницата — нощници, сутиени за кърмене и един нов памучен халат. Остави приготвения куфар до вратата на спалнята.

В петък, на трети юни, Хъч почина в болницата „Св. Винсент“. Аксел Алърт, зетят на Хъч, се обади на Розмари в събота сутрин да съобщи за смъртта му. Каза й, че във вторник в единайсет сутринта ще има помен в Културния център на Западна Шестдесет и четвърта улица.

Розмари много плака, отчасти заради смъртта на Хъч, отчасти защото почти бе забравила за него през последните месеци и сега имаше чувството, че така е ускорила края му. Грейс Кардиф й се бе обадила няколко мъти и веднъж Розмари бе позвънила на Дорис Алърт. Но не беше ходила да го види в болницата. Струваше й се безсмислено, след като той беше все така в кома. А и щом тя самата възстанови здравето си, нямаше желание да вижда болни хора, като че ли по някакъв начин това заплашваше нея и бебето.

Когато съобщи новината на Гай, лицето му посивя и той остана мълчалив и замислен за няколко часа. Розмари се изненада от силната му покруса.

Тя отиде на помена сама, понеже Гай беше на снимки и не можеше да се освободи, а Джоан се извини с някакво вирусно заболяване. В хубавата, облицована с ламперия зала имаше около петдесет души. Службата започна малко след единайсет и беше доста кратка. Пръв говори Аксел Алърт, а след него някакъв мъж, който очевидно дълги години бе познавал Хъч. След това Розмари тръгна с останалите хора към предната част на залата и поднесе съболезнованията си на семейство Алърт, на другата дъщеря на Хъч, Една, и на съпруга й. Някаква жена я докосна по ръката.

— Извинете, вие сигурно сте Розмари, нали?

Жената бе около петдесетгодишна, елегантно облечена, сивокоса и с много фино лице.

— Аз съм Грей Кардиф — представи се тя.

Розмари й стисна ръката и й благодари за телефонните обаждания.

— Снощи щях да ви изпратя това по пощата — каза Грей Кардиф и протегна ръка, в която държеше пакет с размерите на книга, увит в кафява хартия. — После се сетих, ме сигурно ще ви видя тази сутрин. — Тя подаде пакета на Розмари, която видя собствения си адрес и този на Грейс Кардиф, написани от двете му страни.

— Какво е това? — попита тя.

— Една книга, която Хъч пожела да ви предам. Много е настоявал. Розмари не я разбираше.

— Преди смъртта, за няколко минути е дошъл в съзнание — обясни Грейс Кардиф. — Аз не бях там, но той е казал на една сестра да ми предаде непременно да ви дам книгата, която е на бюрото му. Явно, че я е чел в нощта, когато получи удара. Много е настоявал, повторил това на сестрата два или три пъти и я накарал да обещае, че няма да забрави. А аз трябва да ви предам думите му, че „името е анаграма“.

— Името на книгата ли?

— Очевидно това е искал да каже. Но тогава е бълнувал и не можем да бъдем сигурни. Изглежда се е мъчел да излезе от комата и смъртта е настъпила вследствие на усилията му. Първо помислил, че е следващата сутрин след удара и казал, че трябва да се срещнете в единайсет…

— Да, ние имахме такава уговорка — рече Розмари.

— А после изглежда е разбрал, че е минало време и започнал да повтаря на сестрата, че трябва да ви дам книгата. Казал го няколко пъти и това е бил краят. — Грейс Кардиф се усмихна, като че водеше приятен разговор. — Книгата е английска и в нея се говори за черна магия.

— Нямам никаква представа защо толкова е държал да я получа — каза Розмари, като колебливо разглеждаше пакета.

— И все пак наистина много е държал, затова вземете я. И името е анаграма. Милият Хъч. Във всяко нещо търсеше елемент на приключение, нали?

Двете заедно излязоха от залата, после и от сградата и се спряха на тротоара.

— Ще взема такси към жилищната част на града. Искате ли да ви оставя някъде? — попита я Грейс Кардиф.

— Не, благодаря ви — отвърна Розмари. — Аз съм в обратна посока.

Стигнаха до ъгъла. Останалите хора, присъствали на службата викаха таксита. Една кола спря и двамата мъже, които я бяха повикали, я предложиха на Розмари. Тя се опита да откаже и тъй като мъжете настояваха, предложи таксито на Грейс Кардиф. Тя обаче също отказа.

— В никакъв случай — възпротиви се тя. — Възползвайте се от предимствата на чудесното си състояние. Кога ще се роди бебето?

— На двайсет и осми юни — отвърна Розмари. Тя благодари на мъжете и влезе в таксито. Колата беше малка и тя се вмъкна с известна трудност.

— Желая ви щастие — каза Грейс Кардиф и затвори вратата.

— Благодаря — рече Розмари. — И за книгата също. — После се обърна към шофьора — Към Брамфорд, моля. — Когато таксито тръгна, тя се усмихна на Грейс Кариф през отворения прозорец.

Седма глава

Помисли си дали да не отвори пакета още в таксито, но собственикът бе снабдил колата с допълнителни пепелници и огледала, както и табелки с изискването да се спазва чистота. Канапът и опаковката щяха да дойдат твърде много на шофьора. Затова тя първо се прибра у дома, свали обувките, роклята и колана и навлече новия си широк яркозелен пеньоар на черти.

На входната врата се позвъни и тя отиде да отвори с все още неотворения пакет в ръце. Беше Мини, която й носеше напитката и пастичката.

— Чух, че се прибираш — рече тя. — Явно поменът не е бил много продължителен.

— Да — потвърди Розмари и пое чашата. — Зет му и един друг човек казаха по няколко думи за него и за това колко ще ни липсва и това беше. — Тя отпи малко от рядката зелена течност.

— Много разумно са постъпили. Няма нужда от дълги церемонии — каза Мини. — Я, пощаджията мина ли вече?

— Не, току-що ми го дадоха — отвърна Розмари, отпи още една глътка и реши да не се впуска в подробности за това кой и защо й е дал пакета и за цялата история, че Хъч е дошъл в съзнание.

— Дай ми го, ще го подържа — каза Мини и взе пакета.

— Благодаря ти — рече Розмари и с освободената ръка пое пастата.

Докато тя ядеше и пиеше, Мини претегли в ръка пакета.

— Книга ли е?

— Да — кимна Розмари. — Мислела да ми го изпрати по пощата и после се сетила, че днес сигурно ще се видим.

— О — възкликна Мини като прочете адреса на Грейс. — Познавам тази къща. Семейство Гилмор живееха там преди да се преместят в сегашното си жилище.

— Така ли?

— Много пъти съм ходила там. „Грейс“. Това е едно от любимите ми имена. Сигурно е някоя от твоите приятелки?

— Да — отвърна Розмари. Така беше по-лесно, отколкото да се впуска в подробности, пък и без това нямаше никакво значение.

Тя довърши пастата и питието, взе пакета от Мини и й подаде чашата.

— Благодаря — рече тя усмихната.

— Ей, щях да забравя — рече Мини. — Роман ще слиза след малко до химическото чистене. Искаш ли да отнесе нещо, или ако имаш да вземаш нещо от там?

— Не, нищо, благодаря. Ще се видим ли по-късно?

— Разбира се. Защо не вземеш да подремнеш?

— Точно това смятах да направя. Довиждане.

Тя затвори вратата и отиде в кухнята. Отряза канапа с нож и разтвори кафявата опаковка. Заглавието на книгата беше „Всички те са магьосници“ от У. К. Пърси. Не беше нова книга, защото златните букви по черната корица едва личаха. На първия празен лист тя видя подписа на Хъч, а под него бе написано „Торки, 1934“. В долния край на корицата беше залепен малък син етикет с надпис „Книжарница Дж. Уагхорн и Син“.

Розмари тръгна с книгата към всекидневната, като пътьом прелистваше страниците. Тук-там се срещаха снимки на хора от Викторианската епоха с почтен вид, а в самия текст имаше подчертани пасажи и бележки в полето, познати й от книги, които Хъч й бе давал да чете, когато приятелството им напомняше връзката между Хигинс и Елиза11. Една от подчертаните фрази гласеше: „плесента, която те наричат «Дяволски пипер»“.

Тя седна на единия от еркерите и прегледа съдържанието. Веднага забеляза името Ейдриън Маркато; така бе озаглавена четвъртата глава. В други глави се разказваше за други хора, всеки от които, както предполагаше заглавието на книгата, се занимаваше с магьосничество: Жил дьо Ре, Джейн Уенмън, Алистър Кроули, Томас Уеър. Последните две глави се наричаха „Как се практикува черна магия“ и „Магьосничеството и култът към Сатаната“.

Розмари отвори книгата на четвърта глава и набързо прегледа двадесетте й страници. Маркато се родил в Глазгоу през 1846, но скоро след това родителите му се преселили в Ню Йорк (подчертано) и починал на остров Корфу през 1922. Имаше описание на вълненията, предизвикани от него през 1896, когато заявил, че е извикал духа на Сатаната и тълпата го нападнала пред Брамфорд (а не във фоайето, както бе казал Хъч). Подобни неща се били случили и в Стокхолм през 1898 и в Париж през 1899. На едната страница беше сниман в цял ръст — мъж с хипнотичен поглед и черна брада, който за миг се стори познат на Розмари. А на гърба на страницата имаше още една снимка в по-непринудена обстановка — беше седнал в някакво парижко кафене със съпругата си Хесия и синът си Стивън (подчертано).

Затова ли Хъч беше държал толкова тя да получи книгата; за да прочете по-подробно за живота на Ейдриън Маркато? Но защо? Беше изрекъл предупрежденията си много по-отдавна и после бе признал, че опасенията му са неоправдани. Тя продължи да прелиства книгата по-нататък и към края се зачете в още подчертани фрази. „Не бива да се съмняваме, обаче“, гласеше една от тях, „че независимо дали ние вярваме или не, те положително вярват в това“. И след няколко страници пак срещна подчертан пасаж: „широкоразпространеното вярване, че младата кръв притежава голяма сила“; и по-нататък „заобиколени от свещи, които, естествено, също са черни“.

Черните свещи, които Мини бе донесла в нощта, когато спря тока. Хъч бе силно впечатлен от цвета им и бе започнал да разпитва за Мини и Роман. Нима това искаше да й каже той с тази книга? Че те са магьосници? Мини с нейните билки и амулети с танис, Роман с неговия пронизващ поглед? Но те не бяха никакви магьосници, нали? Не бе възможно.

Тогава тя си спомни останалата част от посланието на Хъч, че заглавието на книгата е анаграма. „Всички те са магьосници“, Тя се опита мислено да разбърка буквите, да ги превърне в нещо смислено, което да й подскаже нещо. Не успя. Буквите бяха прекалено много. Огледа се за лист и молив, но се сети, че по-лесно ще се справи с комплекта за игра на анаграми.

Взе кутията от спалнята, седна отново на еркера, сложи дъската на коленете си и извади от кутията буквите, от които се състоеше заглавието на книгата. Бебето, което бе кротувало през цялата сутрин, сега се размърда. „Сигурно ще си голям специалист по играта на анаграми“, помисли тя с усмивка. Бебето пак ритна.

— Хей, по-спокойно — рече тя.

Започна да разбърква буквите от заглавието и да се опитва да ги свърже по друг начин. Първо подреди „скитам часове“, а след няколко размествания на малките дървени плочки, успя да напише „всичко там гине“. И двете обаче май нищо не означаваха. Не й говореха нищо и следващите попадения „тъмни саги“, „гномът скача“ и „стигам висини“. Така или иначе, те не бяха истински анаграми, понеже включваха по-малко букви, отколкото имаше в заглавието на книгата. Това беше някаква глупост. Как можеше заглавието на някаква книга да представлява скрито послание и то предназначено единствено за нея? Хъч не е бил на себе си, нали и Грейс Кардиф каза същото? Губеше си времето. „Сън мечта“. „Стаени маски“…

А може би не името на книгата, а това на автора беше анаграма. Може би У. К. Пърси беше някакъв псевдоним и колкото повече го гледаше, толкова повече, й се струваше, че е така.

Взе други букви.

Бебето риташе.

У. К. Пърси беше С. И. Купър. Или пък Р. У. Къпис.

Това пък съвсем нищо не значеше.

Горкият Хъч.

Тя взе дъската, наклони я и изсипа буквите отново в кутията. Книгата, която лежеше до нея на седалката в еркера, се бе разтворила на страницата със снимката на Едриън Маркато и семейството му. Може би Хъч беше натиснал по-силно там, за да я държи разтворена, докато подчертава името „Стивън“.

Сега бебето си лежеше спокойно и не помръдваше.

Тя отново взе дъската в скута си и извади от кутията буквите, с които да напише „Стивън Маркато“. След като ги подреди, тя ги разгледа за миг и започна да ги размества. Без погрешни ходове и без да направи нито едно излишно движение, тя написа с тях „Роман Кастивът“.

Сега бебето помръдваше съвсем, съвсем леко.

Тя прочете цялата глава за Ейдриън Маркато и другата — „Как се практикува черна магия“. После отиде в кухнята и хапна малко салата с риба тон, марули и домати, замислена за току-що прочетеното.

Тъкмо започваше главата „Магьосничеството и култът към Сатаната“, когато някой отключи входната врата, но не можа да я отвори заради веригата. После звънна и тя отиде да отвори. Беше Гай.

— За какво е тая верига? — попита той, когато влезе.

Тя не каза нищо, само заключи вратата и отново пусна веригата.

— Какво има? — отново попита Гай. Носеше букет маргаритки и една кутия от магазин „Бронзини“.

— Да влезем и ще ти обясня.

Гай й поднесе маргаритките и я целуна.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя и отиде в кухнята.

— Как мина поменът?

— Добре. Беше много кратък.

— Купих си ризата, която видяхме в „Ню Йоркър“ — каза той и се запъти към спалнята. — Хей, — извика той оттам — „В един ясен ден“ и „Небостъргач“ са свалени от сцената.

Тя сложи маргаритките в една синя кана и ги отнесе във всекидневната. Гай се появи от спалната и й показа ризата. Тя каза, че много я харесва.

— Знаеш ли кой всъщност е Роман? — запита го тя след това.

— Какво искаш да кажеш, скъпа? — запита той, като я гледаше изненадано. — Той си е Роман.

— Той е синът на Ейдриън Маркато — рече тя. — Човекът, който казал, че извикал духа на Сатаната и бил нападнат от тълпата. Роман е неговият син Стивън. „Роман Кастивът“ е „Стивън Маркато“ с разместени букви… анаграма.

— Кой ти каза? — запита Гай.

— Хъч — отвърна Розмари. После разказа на Гай за книгата „Всички те са магьосници“ и за посланието на Хъч. Показа му книгата, той остави ризата, взе я, прочете заглавната страница и съдържанието и бавно запрелиства страниците, като внимателно ги разглеждаше.

— Тук е на трийсет години — каза Розмари. — Виждаш ли очите?

— Може пък и да е съвпадение — рече Гай.

— И още едно съвпадение, че той живее тук? В къщата, в която е израсъл Стивън Маркато? — Розмари поклати глава. — Освен това и по възраст съвпадат. Стивън Маркато е роден през август 1886, което значи, че сега е на седемдесет и девет години, на колкото е и Роман. Не е просто съвпадение.

— Не, предполагам, че не е — съгласи се Гай и продължи да прелиства книгата. — Сигурно наистина е Стивън Маркато. Горкият дядка! Нищо чудно, че си е променил името така, като има такъв откачен баща.

— Но не мислиш ли, че и той е като… баща си? — запита Розмари, като го гледаше несигурно.

— Какво искаш да кажеш? — запита Гай усмихнато. — Че е магьосник? Че е поклонник на дявола?

Тя кимна.

— Роз! — изненада се той. — Шегуваш ли се? Наистина ли смяташ… — Той се засмя и й върна книгата. — Не, миличка, не може…

— Това е религия — възрази тя. — Много стара религия, която е била отречена и… преследвана.

— Добре де — съгласи се той. — Но в наши дни?

— Баща му е бил мъченик за тази религия — обясни тя. — Или поне той вярва, че е така. Знаеш ли как е умрял Ейдриън Маркато? В някаква конюшня. На Корфу. Където и да се намира това място. Защото не са го пуснали в хотел. Наистина, казали му „Няма стая за вас“. И той починал в конюшнята. И той е бил с него. Роман. Мислиш ли, че може да се откаже такова нещо?

— Мила моя. Сега сме 1966-та.

— Тази книга е издадена 1933-та — възрази Розмари. — Тогава в Европа е имало сборища… така ги наричат. Това са техните паства. В Европа, в Северна и Южна Америка, в Австралия. Мислиш ли, че всичките тези хора са измрели само за трийсет и три години? И тук има такова сборище и в него са Мини и Роман, заедно с Лора-Луис, и Фонтейнови и Гилморови. Тези събирания с флейтата и песните им — това са шабати или каквото там им викат!

— Миличка, — започна Гай — не се вълнувай толкова. Нека…

— Прочети какво правят, Гай — викна тя, като протегна към него разтворената книга и почука с показалец по страницата. — В техните ритуали се използва кръв, защото кръвта има сила, а кръвта, която най-много им върши работа е кръвта от бебе, което още не е кръстено. И не само кръвта, те използват и месото!

— За Бога, Розмари!

— Защо бяха толкова любезни към нас? — настояваше тя.

— Ами просто са такива хора. А ти за какви ги мислиш, за някакви маниаци?

— Точно така! Истински безумци, които си въобразяват, че имат някаква магическа сила, че са вещици от приказките и изпълняват всякакви налудничави ритуали, защото са… болни и откачени маниаци!

— Миличка…

— Онези черни свещи, които донесе Мини са били от черна литургия! Те помогнаха на Хъч да се досети. А всекидневната им е опразнена в средата, за да имат място.

— Мила моя, те са възрастни хора и си имат своя среда от приятели. Когато се събират, доктор Шанд просто пуска грамофона. А черни свещи можеш да си купиш от всеки магазин за домашни потреби. Не само черни, но и червени, зелени, и сини. А стаята им е почти празна, защото Мини нищо не разбира от мебелиране. Добре, бащата на Роман е бил откачен, но това не значи, че Роман прилича на него.

— Никога няма да стъпят в този апартамент — каза Розмари. — Нито единият, нито другият. Нито Лора-Луис и останалите. И няма да ги пусна да припарят до бебето.

— Самият факт, че Роман си е сменил името доказва, че не прилича на баща си — възрази Гай. — Ако се гордееше с това име, щеше да го запази.

— Ами той го е запазил — рече Розмари. — Той просто го е преобърнал, но не го е заменил за друго. И затова го пускат в хотелите.

Тя се приближи към прозореца, където още лежеше кутията с анаграми.

— Никога вече няма да ги пусна тук — рече тя. — И щом бебето порасне достатъчно, искам да дадем жилището под наем и да се преместим. Не ги искам близо до нас. Хъч беше прав. Изобщо не трябваше да идваме в тази къща. — И тя се загледа навън през прозореца, здраво стиснала книгата в две ръце и разтреперана. Гай помълча, загледан в нея.

— Ами доктор Сейпърстайн? Какво ще кажеш за него? И той ли е в сборището? — иронично запита той.

Тя се обърна и го изгледа.

— В крайна сметка — продължи той — има и вманиачени лекари, не е ли така? Може би най-голямата му мечта е да обикаля пациентите си, яхнал на метла?

Тя пак се обърна към прозореца вече поуспокоена.

— Не, не мисля, че и той е от тях — рече тя. — Той е… прекалено интелигентен.

— А освен това, той е евреин — засмя се Гай. — Е, радвам се, че изключи поне един човек от Мак Картиевската си атака. Да говориш за лов на вещици в наши дни, ама че щуротия! И за обща вина по роднинска линия.

— Аз не твърдя, че те наистина са магьосници — възрази Розмари. — Аз зная, че те всъщност не притежават свръхестествена сила. Но има хора, които наистина вярват, макар че за нас това е глупост. Точно както роднините ми вярват, че Бог чува молитвите им, и че нафората представлява тялото на Исус. Мини и Роман вярват в своята религия, вярват и спазват ритуалите й, сигурна съм в това. И нямам намерение да рискувам безопасността на бебето.

— Няма да даваме под наем и да се местим — каза решително Гай.

— Напротив, ще го направим — каза Розмари и го погледна.

— По-късно ще говорим за това — отвърна той и взе отново ризата.

— Той те излъга — рече тя. — Баща му не е никакъв режисьор. И изобщо няма нищо общо с театъра.

— Добре де, значи ме е преметнал — отвърна той. — Кой, но дяволите, не го прави? — И той влезе в спалнята.

Розмари седна до кутията с играта. Затвори я и след малко отново взе книгата и започна да чете последната глава за „Магьосничеството и култът към Сатаната“. Гай остави ризата в спалнята и се върна във всекидневната.

— Мисля, че не бива повече да четеш тази книга — каза той.

— Искам просто да прочета последната глава — рече Розмари.

— Не днес, скъпа — рече Гай и се приближи към нея. — И без това си достатъчно превъзбудена. Това не се отразява добре нито на теб, нито на бебето. — Той протегна ръка и зачака тя да му даде книгата.

— Не съм превъзбудена — възрази тя.

— Цялата трепериш — каза той. — Трепериш от пет минути насам. Хайде, дай ми я. Утре ще я прочетеш.

— Гай…

— Не — настоя той. — Говоря съвсем сериозно. Хайде, дай ми я.

— О-ох — въздъхна Розмари и му я подаде. Той отиде до библиотеката, протегна се и я сложи възможно най-високо, върху двата тома на Кинзи12.

— Утре ще я прочетеш — успокои я той. — Днес ти се насъбра достатъчно с този помен и всичко останало.

Осма глава

Доктор Сейпърстайн беше шокиран.

— Невероятно! — възкликна той. — Направо фантастично! Как каза, че му било името, Мачадо ли?

— Маркато — рече Розмари.

— Невероятно — повтори той. — А аз нищо не подозирах. Мисля, че веднъж той ми каза, че баща му се е занимавал с внос на кафе. Да, спомням си, че най-подробно ми обясняваше разликите между отделните сортове и как трябва да се смила всеки един от тях.

— На Гай казва, че баща му е бил режисьор.

Доктор Сейпърстайн поклати глава.

— Нищо чудно, че се срамува от истината — рече той. — И не съм изненадан, че ти толкова си се разстроила, когато си разбрала. Аз съм абсолютно сигурен, че Роман не споделя нелепите убеждения на баща си, но много добре разбирам тревогата ти от това, че сте толкова близки съседи.

— Не искам да имам нищо общо нито с него, нито с Мини — каза Розмари. — Може и да не съм права, но не искам да поемам и най-малък риск, що се отнася до безопасността на бебето.

— Несъмнено — съгласи се доктор Сейпърстайн. — Всяка майка би реагирала по същия начин.

— Не допускате ли — рече Розмари, като поверително се наведе към него, — че Мини е слагала нещо, което да навреди или в питието или в онези пасти?

— Съжалявам, мила — засмя се доктор Сейпърстайн. — Не исках да се смея така на думите ти, но тя всъщност е една много мила възрастна жена, която би направила всичко за доброто на бебето… Не, не мога да допусна, че ти е дала нещо вредно. При това, аз отдавна щях да забележа отражението му върху теб и бебето.

— Обадих й се по домофона и й казах, че не се чувствам добре. Нямам намерение да взимам нищо друго от нея.

— Няма да ти се наложи — успокои я докторът.

— Мога да ти дам хапчета, които ще бъдат много по-подходящи за тези последни седмици. А това може да им помогне да решат собствения си проблем.

— Какво имате предвид? — запита Розмари.

— Те искат да заминат — обясни той. — При това доста скоро. Всъщност Роман не е добре. Под най-строга тайна ще ти доверя, че не му остава повече от месец, най-много два. Иска да посети за последен път някои от любимите си градове по света и те се опасяваха, че ти можеш да се обидиш от заминаването им тъкмо преди раждането. Онази вечер споделиха колебанията си с мен и ме попитаха как, според мен, ще го възприемеш. Не искаха да те разстройват, като ти кажат истинската причина за пътешествието си.

— Съжалявам, че Роман не е добре — рече Розмари.

— Но си доволна, че ще се махне оттук? — усмихна се доктор Сейпърстайн. — Реакцията ти е съвсем оправдана при създалите се обстоятелства. Знаеш ли какво, Розмари, ще им кажа, че съм те попитал и че ти изобщо не си се обидила от намерението им да заминат. А докато тръгнат, (мисля, че споменаха неделята като възможен ден за заминаване), ти ще се държиш както преди. Тоест, няма да се издаваш пред Роман, че си научила истинската му самоличност. Сигурен съм, че той много ще се натъжи, ако разбере и е срамота да го притесняваме, щом става въпрос за няколко дни.

— Сигурен ли сте, че ще заминат в неделя? — запита Розмари, след като помълча малко.

— Зная, че искат да е по-скоро — отвърна той.

— Добре — рече Розмари, след кратък размисъл.

— Ще се държа както преди, но само до неделя.

— Ако искаш, ще ти изпратя хапчетата утре сутринта — предложи докторът. — Накарай Мини да ти остави питието и пастата и като си тръгне, ще ги изхвърлиш и ще вземеш хапче.

— Чудесна идея — съгласи се Розмари. — Така ще бъда много по-спокойна.

— Сега това е най-важното — каза доктор Сейпърстайн. — Ти да си спокойна и щастлива.

— Ако бебето е момче — усмихна се Розмари, — може просто да го кръстя Ейбрахам Сейпърстайн Удхаус.

— Пази боже! — усмихна се доктор Сейпърстайн.

Когато Гай научи за разговора й с доктора, се зарадва почти колкото нея.

— Съжалявам, че на Роман краят му наближава — каза той, — но се радвам заради теб, че те ще заминат. Сигурен съм, че сега нервите ти ще се поотпуснат.

— О, несъмнено — рече Розмари. — Още отсега се чувствам по-добре, само защото зная, че ще заминат.

Очевидно, доктор Сейпърстайн бе побързал да разкаже на Роман за предполагаемите чувства на Розмари, защото Мини и Роман се отбиха още същата вечер и съобщиха, че заминават за Европа.

— В неделя сутринта в десет часа — каза Роман — тръгваме със самолет за Париж. Там ще прекараме около една седмица и после продължаваме към Цюрих, Венеция и към най-красивия град в света, Дубровник, в Югославия.

Ще се пръсна по шевовете от завист — рече Гай.

— Доколкото разбрах — обърна се Роман към Розмари, — това не идва съвсем като гръм от ясно небе, нали скъпа?

Хлътналите му очи проблеснаха съучастнически.

— Доктор Сейпърстайн ми спомена нещо в този смисъл — призна тя.

— Много бихме се радвали да останем, докато бебето се роди — каза Мини.

— Но няма никакъв смисъл да отлагате пътешествието си — успокои я Розмари. — При това хубаво време…

— Ще ви изпращаме снимки — намеси се Гай.

— Когато Роман го хване треската за пътуване — обясни Мини, — изобщо не можеш да го задържиш.

— Съвсем вярно — подкрепи я Роман. — След като цял живот съм кръстосвал света, за мен е направо невъзможно да се задържа в един град повече от година. А ето вече минаха четиринайсет месеца, откак се върнахме от Япония и Филипините.

Той започна да им разказва за особеното очарование на Дубровник, за Мадрид и за остров Скай. Розмари го гледаше и се питаше какъв е всъщност, добродушен словоохотлив събеседник или откачен син на откачения си баща.

На следващата сутрин Мини нямаше нищо против да й остави напитката и пастичката. Готвеше се да излиза и да свърши цял куп неща във връзка със заминаването. Розмари й предложи да прибере вместо нея една рокля от химическото чистене и да купи паста за зъби и аспирин. Когато изхвърли питието и изпи една от големите бели капсули, изпратени от доктор Сейпърстайн, се почувства малко абсурдно.

— Нали си разбрала кой е бащата на Роман? — попита я Мини в събота сутринта.

Розмари изненадано кимна.

— Усетих го, защото напоследък се държиш по-хладно към нас — рече Мини. — О, няма нужда да ми се извиняваш, скъпа. Не си първата, няма да си и последната. Според мен вината не е твоя. О, бих могла да го убия тоя изкукуригал старец, ако беше жив! Той направо провали живота на бедния Роман! И това е причината той да пътува толкова. Винаги бърза да напусне някой град, преди хората да разберат кой е той. Не му давай да забележи, че знаеш, моля те. Той е толкова привързан към теб и Гай, че това направо ще разбие сърцето му. Искам това пътуване да е щастливо за него, да не го помрачат никакви грижи, защото няма изгледи за други. За други пътешествия, имам предвид. Камерата ми е пълна с храна, която няма да можем да изядем. Защо не изпратиш Гай довечера да му дам продуктите?

В събота вечер Лора-Луис направи нещо като изпращане в малкия си, тъмен и вмирисан на танис апартамент на дванайсетия етаж. Дойдоха семейство Уийс и семейство Гилмор, мисис Сабатини с котката си Флаш и доктор Шанд. (Откъде знаеше Гай, че точно доктор Шанд пуска грамофона, чудеше се Розмари. И че музиката е от грамофон, а не от флейта или кларинет? Трябваше да го попита.) Роман разказа през кои градове ще минат и с това изненада мисис Сабатини, която не можеше да повярва, че няма да спират в Рим и Флоренция. Лора-Луис им предложи домашни курабийки и плодов пунш с много малко алкохол. После заговориха за тайфуни, после за граждански права. Като гледаше и слушаше тези хора, които много приличаха на лелите и чичовците й от Омаха, на Розмари й се струваше невероятно, че те всъщност са сборище от магьосници. Дребничкият мистър Уийс внимателно слушаше Гай, който говореше нещо за Мартин Лутер Кинг. Възможно ли бе този слаботелесен старчок, даже и насън да си въобрази, че може да прави магии и заклинания? Ами тия дебели стари повлекани Лора-Луис, Мини и Хелън Уийс? Как можеха да подрипват голи, увлечени в лъже-религиозни оргии? (И все пак не беше ли ги видяла точно такива, не беше ли ги видяла голи? Не, не, това беше сън, безумен сън, който бе сънувала много, много отдавна.)

Фонтейнови и доктор Сейпърстайн се обадиха по телефона, за да се сбогуват с Мини и Роман. Обадиха се още двама-трима души, чиито имена Розмари не беше чувала. Лора-Луис поднесе подарък, купен с общи пари от всички приятели ни Мини и Роман — портативен транзистор в калъфка от свинска кожа. Роман благодари прочувствено и многословно, с треперещ глас. „Той знае, че смъртта му е близка“, помисли Розмари и наистина й стана жал за него.

Въпреки протестите на Роман, Гай държеше да им помогне с багажа на другата сутрин. Той нави будилника за осем и половина, а след като той иззвъня на сутринта, нахлузи тениска и спортни панталони и отиде в апартамента на семейство Кастивът. Розмари тръгна с него, облечена в яркозеления си пеньоар. Оказа се, че няма много за носене. Само два куфара и една кутия за шапки. На врата на Мини висеше фотоапарат, а Роман носеше новия си транзистор.

— Всеки, който пътува с повече от един куфар — каза Роман, като заключи два пъти вратата на апартамента — е турист, а не пътешественик.

Долу на тротоара пред къщата, докато портиерът махаше за такси, Роман провери дали е взел билетите, паспортите, пътническите чекове и френската валута. Мини хвана Розмари за раменете.

— Където и да сме — каза тя — непрестанно ще мислим за тебе, миличка, докато всичко премине добре и се уверим, че си щастлива и спокойна с малкото си момченце или момиченце.

— Благодаря ти — рече Розмари и я целуна по бузата. — Благодаря за всичко.

— И да накараш Гай да ни изпрати всички снимки на бебето, чу ли? — каза Мини и отвърна на целувката й.

— Обещавам — рече Розмари.

Мини се обърна към Гай, а Роман хвана Розмари за ръката.

— Няма да ти пожелавам щастие — каза той, — защото няма да ти липсва. Ти ще бъдеш много щастлива през целия си живот.

— Пожелавам ви приятно пътуване — каза Розмари и го целуна. — И се надявам скоро да се върнете.

— Вероятно — рече той усмихнат. — Но може и да поостанем в Дубровник или може би в Майорка. Ще видим, ще видим…

— Елате си — рече Розмари и усети, че го казва искрено. Тя пак го целуна.

Едно такси спря до тях. Гай и портиерът сложиха куфарите на седалката до шофьора. Мини с усилие и пъшкане се настани на задната седалка, като се потеше в бялата си рокля. Роман се вмъкна до нея.

— Летище „Кенеди“ — каза той на шофьора. — Сградата на ТУА13.

Последваха още пожелания и целувки през прозорците на колата, а после Розмари и Гай замахаха след бързо отдалечаващото се такси, от чиито прозорци Роман и Мини им махаха в отговор.

Розмари не се чувстваше толкова щастлива, колкото бе очаквала.

Същия този следобед Розмари потърси „Всички те са магьосници“, за да прочете отново някои от главите и може би този път да реши, че са глупави или смешни. Книгата беше изчезнала. Не беше нито върху томовете на Кинзи, нито сред другите книги в библиотеката. Тя попита Гай и той й каза, че я е изхвърлил в четвъртък сутринта.

— Съжалявам, скъпа — рече той, — но не исках да четеш още такива глупости и да се тревожиш.

— Гай, — рече тя изненадана и ядосана. — Хъч ми подари тази книга. Той ми я остави след смъртта си.

— Изобщо не помислих за тази страна на въпроса — рече Гай. — Просто не исках да се притесняваш. Съжалявам.

— Това, което си направил, е ужасно.

— Извинявай. Въобще не съм мислил за Хъч.

— И дори да не ми я беше подарил, ти не бива да изхвърляш чужди книги. Щом искам да прочета нещо, значи наистина искам.

— Извинявай — каза той.

Това не й даваше мира през целия ден. Освен това беше забравила нещо, което трябваше да го попита. Това също я тормозеше. Сети се какво беше едва вечерта, докато се връщаха пешком от „Ла Скала“, ресторант, който се намираше близо до Брамфорд.

— Откъде знаеш, че доктор Шанд пусна грамофона? — попита тя.

Отначало той не разбра.

— Онзи ден — обясни тя, — когато четох книгата и спорихме, ти ми каза, че просто доктор Шанд е пуснал грамофона. Откъде знаеш, че е така?

— О, той ми каза — отвърна Гай. — Доста отдавна. Казах му, че сме чули нещо като флейта през стената на няколко пъти и той ми обясни. Откъде накъде мислиш, че зная?

— Нищо не мисля — отвърна Розмари. — Просто се питах, това е.

Тя не можеше да заспи, лежеше по гръб будна и гледаше намръщена в тавана. Бебето си спеше спокойно, но тя не можеше. Беше неспокойна и се тревожеше, без да знае за какво.

Е, разбира се за бебето и за това дали всичко ще мине както трябва. Напоследък не правеше редовно упражненията си. Това няма да се повтори, обеща тържествено тя.

Всъщност, вече беше понеделник, тринайсети. Още петнайсет дена. Две седмици. Вероятно всички жени са изнервени и неспокойни две седмици преди раждането. И не могат да спят, защото им се повдига и им е омръзнало да спят по гръб! Когато всичко премине, първото нещо, което ще направи, е да спи цели двайсет и четири часа по корем, заровила лице във възглавницата.

Откъм апартамента на Мини и Роман се чу някакъв звук, но сигурно беше от горния или от долния етаж. Всички звуци се смесваха и трудно се различаваха, когато работеше климатичната инсталация.

Сигурно вече са в Париж. Блазе им. Някой ден тя и Гай ще отидат там заедно с трите си хубави дечица.

Бебето се събуди и се размърда.

Девета глава

Розмари купи лигнин, памучни тампони, талк и бебешки лосион; намери пералня за пеленките и подреди бебешките дрешки в чекмеджетата на скрина. Поръча и картичките, с които щеше да уведоми за раждането. Гай трябваше само да се обади по телефона, за да добавят върху тях името и датата на раждане. Адресира ги и залепи марки на пликовете. Прочете една книга, която се казваше „Съмърхил“ и в нея се предлагаше едва ли не най-подходящия метод за възпитание на детето. После обсъди книгата с Елиз и Джоан в един ресторант, където те я бяха поканили на обяд.

Започна да усеща контракции, понякога по една на ден, понякога нито една, а някой път и по две.

От Париж пристигна картичка с изглед на Триумфалната арка, на която пишеше със ситен почерк; „Непрестанно мислим за вас. Времето е чудесно, храната също. Пътуването мина добре. С обич, Мини.“

Бебето се смъкна по-надолу, готово за раждането си.

Рано следобед в петък, на двайсет и четвърти юни, на щанда за канцеларски стоки в „Тифани“, където бе отишла да купи още пликове, Розмари срещна Доминик Поцо, бившия преподавател на Гай по сценична реч. Той беше нисък, мургав и прегърбен човек с креслив и неприятен глас. Когато я забеляза, забърза към нея, стисна й ръката и я поздрави за добрия й външен вид и за успехите на Гай напоследък, за които отричаше да има някакви заслуги. Розмари му разказа за пиесата, в която Гай щеше да участва и за последното предложение на „Уорнър Брадърс“. Доминик беше възхитен. Той каза, че сега Гай наистина ще има полза от услугите му и накара Розмари да обещае, че ще накара Гай да му се обади. Накрая й пожела всичко хубаво и тръгна към асансьора. Розмари, обаче го задържа.

— Не успях да ви благодаря за билетите за „Вълшебства“ — рече тя. Наистина много ми хареса и мисля, че ще има още много представления, като онази пиеса по Агата Кристи в Лондон.

— „Вълшебства“ ли? — изненада се Доминик.

— Дали сте на Гай два билета. О, това беше много отдавна. Още през есента. Отидох с една приятелка, понеже Гай вече я беше гледал.

— Никога не съм давал на Гай билети за „Вълшебства“ — каза Доминик.

— Сигурно сте забравили. Това беше миналата есен.

— Не, мила моя. Никога не съм давал билети за „Вълшебства“ на когото и да било, просто защото не съм разполагал с такива. Станала е някаква грешка.

— Сигурна съм, че той ми каза, че ги е получил от вас.

— Тогава той нещо се е заблудил — рече Доминик. — Нали ще му предадете да ми се обади?

— Да, да, непременно.

Много странно, помисли си Розмари, докато чакаше да пресече Пето авеню. Гай наистина беше казал, че Доминик му е дал билетите, тя беше абсолютно сигурна в това. Спомни си, че се чудеше дали да изпрати на Доминик бележка и да му благодари и накрая беше решила, че не е необходимо. Не бе възможно да се е заблудила.

Светофарът светна зелено и тя прекоси улицата.

Но не бе възможно Гай да е сбъркал. Той не получаваше безплатни билети всеки ден. Няма начин да е забравил от кого ги е получил. Нима я бе излъгал съзнателно? Може би билетите не са му били дадени, а просто ги е намерил и ги е задържал. Не, тогава в театъра щеше да има скандал. Гай не би я изложил по този начин.

Тя тръгна на запад по Петдесет и седма улица, вървеше бавно, заради тежестта на големия си корем, от който я болеше гърбът. Денят беше горещ и влажен, температурата вече беше над трийсет градуса и още се покачваше. Вървеше съвсем бавно.

Може би просто Гай тогава е искал нея да я няма в апартамента? Дали не беше отишъл сам да купи билетите? За да може спокойно да работи върху сцената от онази пиеса? Но в такъв случай не беше нужно да я мами. В старото им едностайно жилище той неведнъж я беше молил да излезе за час-два, докато работи и тя го правеше с радост. В повечето случаи обаче, той предпочиташе тя да е там, за да му подава репликите и да бъде негова публика.

Дали причината не бе някоя жена? Някоя от старите му приятелки, за срещата с която не му стигаха само два часа? Може би той бе под душа, когато Розмари се прибра, за да измие следите от парфюма й? Не, онази вечер апартаментът миришеше не на парфюм, а на корени от танис. Тя си спомни, че се наложи да увие амулета във фолио, заради миризмата. Освен това Гай беше прекалено възбуден и любвеобилен, за да е прекарал часовете преди това с някоя друга. Тя си спомни, че тогава той я люби особено страстно. А после, когато той заспа, тя бе чула флейтата и гласовете от апартамента на Мини и Роман.

Не, не флейтата, а грамофона, който доктор Шанд пускаше.

Може би тогава Гай бе узнал за грамофона. Дали не е бил у тях онази вечер? На един от техните шабати…

Тя се спря и се загледа в една витрина, защото не желаеше повече да мисли за магьосници, сборища, за бебешка кръв и за това, че Гай може би е бил там. Защо беше срещнала този идиот Доминик? Изобщо днес ли трябваше да излиза. Беше прекалено горещо и задушно.

На витрината имаше чудесна малиновочервена крепдешинена рокля. Като мине вторник, след като поне отчасти възстанови фигурата си, може би ще дойде да попита за цената. И на онези лимоненожълти тесни панталони и на червената блуза…

Все пак, в крайна сметка, трябваше да продължи. Да продължи да върви, да продължи да размишлява и да усеща движенията на бебето.

В книгата, (която Гай беше изхвърлил) се разказваше за церемонии по посвещаването, за това как сборищата приемат нови членове, които биват покръствани и миропомазвани (според техните обичаи) и белязвани с „магьоснически знак“. Възможно ли бе душът да е отмивал миризмата от намазването му с танис и Гай да се е присъединил към тяхното сборище? И сега той (не, не може да бъде) е един от тях и някъде по тялото му има таен белег на принадлежността му към магьосническото сборище?

По едно време той носеше парче лейкопласт на рамото си. Беше го забелязала в гримьорната му във Филаделфия („Заради оная противна пъпка“ беше казал той, когато тя го попита). Лейкопластът беше там и преди няколко месеца („Това не е пак оная пъпка, нали?“ беше попитала тя.) Нима и сега лейкопластът беше на същото място?

Тя не знаеше. Той вече не спеше гол. Преди го правеше, особено ако времето е горещо. Но сега вече не, от няколко месеца насам. Сега всяка нощ спеше с пижама. Кога за последен път го беше видяла гол?

Близо до нея изсвири клаксон, докато пресичаше Шесто авеню.

— За Бога, госпожо — каза някакъв човек зад нея.

Но защо, защо? Той беше Гай, а не някакъв откачен старец, който си няма друга работа, няма цел в живота и търси други начини, за да повдигне самочувствието си! Той си имаше вълнуваща и интересна работа, която го поглъщаше изцяло и напредваше в кариерата си с всеки изминал ден! За какво му беше да се занимава с кадилници, магически ножове, жезли и други подобни дивотии в компанията на хора като Гилморови, Фонтейнови и Мини и Роман? Какво беше това, което те му даваха и което не можеше да получи от друг?

Знаеше отговора още преди да си зададе въпроса. И съзнателно бе формулирала въпроса, за да отложи момента, в който ще се сблъска с отговора.

Ослепяването на Доналд Баумгарт.

Ако човек може да вярва в подобни неща.

Но тя не вярваше, не можеше да повярва.

И все пак така беше. Доналд Баумгарт беше ослепял само ден-два след онази събота. Гай си беше останал вкъщи, за да вдига телефона още след първия звън. В очакване да чуе новината.

Ослепяването на Доналд Баумгарт.

От нея бе тръгнало всичко: ролята в онази пиеса, хвалебствените рецензии, новата роля в театъра, предложенията за киното… Може би ролята на Гай в „Гринуич Вилидж“ щеше да бъде дадена на Доналд Баумгарт, ако той внезапно не бе ослепял само няколко дни след като Гай бе приет (може би) в сборището (може би) на магьосниците (може би).

В книгата пишеше, че съществуват заклинания, с които може да се отнеме зрението или слуха на врага. „Всички те са магьосници“. (Не и Гай!) Обединената духовна сила на цялото сборище, концентрираната мощ на злата воля на толкова хора бе способна да ослепи, оглуши, парализира и накрая да убие избраната жертва.

Да парализира и даже да убие.

— Хъч? — запита се високо тя, застанала неподвижно пред „Карнеги Хол“. Едно момиченце се загледа в нея и уплашено хвана майка си за ръката.

Онази нощ той беше чел книгата и я бе помолил да се срещнат на сутринта. За да й каже, че Роман е всъщност Стивън Маркато. Гай бе разбрал за уговорката им и бе излязъл. За какво? За сладолед? И бе позвънил на вратата на Мини и Роман. Дали не бяха свикали спешно групата? Обединената духовна сила… Но как са могли да знаят какво ще й каже Хъч? И тя самата не знаеше, само той.

Но да предположим, че „корените от танис“ изобщо не са „корени от танис“. Хъч не беше чувал за подобно растение, нали така? Може би те бяха онова нещо, което той бе подчертал в книгата „Дяволска плесен“ или каквото там беше. Той беше казал на Роман, че ще провери името в енциклопедията. Това не беше ли достатъчно да събуди подозренията на Роман? Точно така. И тогава Роман е взел едната ръкавица на Хъч, защото заклинания не могат да се правят без някоя вещ на жертвата! И после, когато Гай им е казал за срещата на другата сутрин, те са решили да не рискуват и са се заловили за работа.

Но не беше така. Роман не би могъл да вземе ръкавицата на Хъч. Тя го бе въвела в апартамента и после го беше изпратила до вратата. И двата пъти бе вървяла плътно до него.

Тогава Гай беше взел ръкавицата. Беше влязъл забързан още с грима от репетицията, което никога не му се беше случвало, и сам беше отишъл до дрешника. Сигурно Роман му се е обадил и е казал: „Този Хъч е у вас и е настроен подозрително към «корените от танис». Прибери се веднага и вземи нещо негово, за всеки случай!“ И Гай се бе подчинил. За да не би Доналд Баумгарт да възвърне зрението си.

Докато чакаше на светофара на Петдесет и пета улица, тя мушна чантата и пликовете под мишница, откачи верижката от врата си, измъкна амулета от деколтето си и го пусна заедно с верижката през решетката в канала.

Дотук с корените от танис. Или с Дяволската Плесен.

Беше толкова изплашена, че й идеше да се разплаче.

Защото знаеше какво им е обещал Гай в замяна на своя успех.

Бебето. За да използват кръвта му за своите ритуали.

Той изобщо не бе искал дете, преди Доналд Баумгарт да ослепее. Не му беше приятно, когато за пръв път го усети да мърда. Не обичаше да говори за него. Непрестанно беше зает и се държеше така, като че бебето изобщо не е негово.

Защото е знаел какво смятат да правят с него, когато той им го даде.

Когато се прибра у дома в хладния сенчест апартамент, тя се опита да си внуши, че предположенията й са налудничави. След четири дни ще родиш, идиотка такава. Може би даже по-рано. Затова си толкова напрегната и главата ти е пълна с разни щури мисли, че някой те преследва. И всичко това, заради няколко съвсем случайни съвпадения. Не съществуват истински магьосници. Не съществуват заклинания. Хъч умря от естествена смърт, макар че лекарите така и не разбраха причината. Същото се отнася и за слепотата на Доналд Баумгарт. И как, за Бога, Гай е могъл да вземе някоя от вещите на Доналд Баумгарт, за да му направят прословутата магия? Виждаш ли, загубено момиче? Цялата ти теория се разпада, щом се замислиш по-сериозно.

И все пак защо я беше излъгал за билетите?

Тя се съблече и си взе хладен душ. Завъртя се тромаво няколко пъти и после вдигна лице към силната струя, като се опитваше да мисли разумно и логично.

Сигурно имаше друга причина за лъжата му. Може би е висял цял ден в Клуба на актьорите и е получил билетите от някой от тайфата. Нямаше ли в такъв случай да й каже, че ги е получил от Доминик, вместо да й признае, че цял ден си е губил времето там?

Естествено, че така би постъпил.

Ето, виждаш ли, идиотка такава?

Но защо не се бе показвал гол пред нея през всичките тези месеци?

Така или иначе, беше доволна, че изхвърли проклетия амулет. Отдавна трябваше да го стори. Преди всичко, изобщо не трябваше да го приема от Мини. Колко добре се чувстваше сега без противната му миризма! Тя се изсуши и обилно се напръска с одеколон.

Не се беше показвал гол, защото страдаше от някакъв обрив и това го смущаваше. Актьорите са суетни, нали така? Елементарно.

Но защо беше изхвърлил книгата? И защо прекарваше толкова време у Мини и Роман? И така напрегнато очакваше новината за ослепяването на Доналд Баумгарт? И защо така забързано бе влетял вкъщи с непочистен грим, тъкмо преди Хъч да загуби ръкавицата си?

Тя подсуши и среса косите си, сложи си сутиен и пликчета. После отиде в кухнята и изпи две чаши студено мляко.

Не знаеше.

Отиде в детската стая, отмести ваничката от стената и закрепи парче пластмаса с кабарчета върху тапета, за да не се мокри, когато бебето разплиска водата.

Не знаеше.

Не знаеше дали полудява или разсъждава логично, дали магьосниците просто копнеят за сила или пък наистина я притежават, дали Гай я обичаше или беше предал нея и бебето.

Беше почти четири часа. Той щеше да се прибере след около час.

Обади се в Профсъюза на актьорите и поиска телефонния номер на Доналд Баумгарт. Позвъни у тях и след първия звън чу нетърпелив рязък глас.

— Да?

— Търся Доналд Баумгарт.

— На телефона.

— Обажда се Розмари Удхаус — каза тя. — Съпругата на Гай Удхаус.

— О, така ли?

— Исках…

— Боже мой! — възкликна той. — Трябва да сте много щастлива в последно време! Както чух, живеете сред кралско великолепие в Брамфорд, пийвате си отбрани вина в кристални чаши и ви прислужват тълпи от униформени лакеи.

— Исках просто да попитам как сте, дали няма някакво подобрение.

— Божичко, млада госпожо — горчиво се засмя той. — Чувствам се чудесно! Просто великолепно! Има огромно подобрение! Днес съм счупил само шест чаши, само три пъти паднах по стълбите и само два пъти пресякох улицата с бастуна си сред воя на сирените на пожарни коли! С всеки изминал ден се чувствам все по-добре и по-добре!

— И Гай и аз ужасно съжаляваме, че той има успех, заради вашето нещастие — каза Розмари.

Доналд Баумгарт замълча за миг и после каза:

— О, по дяволите. Винаги така става. На някой му върви, а на друг не. Той така или иначе щеше да успее. Честно да ви кажа, след онова второ прослушване за пиесата, дето беше боклук, бях стопроцентово убеден, че той ще получи ролята. Беше страхотен.

— А той мислеше, че вие ще я получите — рече Розмари. — И се оказа прав.

— Накратко…

— Съжалявам, че не успях да дойда онзи път, когато Гай е идвал у вас — каза Розмари. — Той ме покани, но аз бях заета.

— Идвал е при мен ли? Сигурно имате предвид онзи ден, когато се събрахме да пийнем по едно.

— Да — отвърна тя. — Точно това исках да кажа.

— По-добре, че не дойдохте — каза той. — Доколкото знам, там не пускат жени. Не, всъщност след четири може, точно така. А ние се видяхме след четири. Беше ужасно мило от страна на Гай. Повечето хора не биха проявили подобно… ами, благородство, тъй да се каже. Аз едва ли бих се държал така, признавам си.

— Искате да кажете, че загубилият черпи късметлията? — запита Розмари.

— Тогава изобщо нямахте представа, че само след седмица… всъщност след по-малко от седмица…

— Точно така — прекъсна го Розмари. — Това беше само няколко дни преди вие да…

— Да ослепея. Да. Това беше в сряда или четвъртък, защото същия ден ходих на едно матине… в сряда май беше… и в неделята същата седмица стана това. Хей, — засмя се той. — Да не би Гай да ми е сипал нещо в питието?

— Не — отвърна Розмари с разтреперан глас. — А между другото, тук има нещо ваше.

— Какво имате предвид?

— Не знаете ли?

— Не загубихте ли нещо през онзи ден?

— Не, или поне не си спомням.

— Сигурен ли сте?

— Да не би да имате предвид вратовръзката ми?

— Да — Да — рече тя.

— Ами, той взе моята, а аз — неговата. Може би си я иска обратно? Ще му я върна. В момента изобщо не ме интересува каква вратовръзка нося и дали изобщо имам връзка.

— Не, не си я иска — рече Розмари. — Просто не съм разбрала. Мислех, че я е взел назаем.

— Не, разменихме си ги. А вие май сте си помислили, че той ми я е откраднал.

— Трябва вече да затварям — каза Розмари. — Просто исках да разбера дали има някакво подобрение.

— Не, никакво. Много мило, че се обадихте.

Тя затвори телефона. Беше четири и девет минути.

Сложи си роклята и сандалите. Взе парите за непредвидени разходи, които Гай държеше в чекмедже под бельото. Пачката не беше много дебела. Сложи парите в чантата си, сложи и тефтерчето си с адреси и телефони, а също и шишенцето с хапчета от доктор Сейпърстайн. Пак усети контракция, за втори път през този ден. Взе куфара, оставен до врата на спалнята и напусна апартамента.

На половината път до асансьора се върна обратно.

Взе другия асансьор и слезе до долу заедно с две момчета, които разнасяха поръчани стоки.

На Петдесет и пета улица взе такси.

Мис Ларк, секретарката на доктор Сейпърстайн, погледна куфара и каза с усмивка:

— Започнаха ли болките?

— Не — отвърна Розмари, — но трябва да се видя с доктора. Много е важно.

— Той си тръгва в пет — каза мис Ларк, като погледна часовника си. — Освен това тук чака мисис Байрън. — И тя погледна към една жена, която седеше и четеше. После се усмихна на Розмари. — Но съм сигурна, че ще ви приеме. Моля, седнете. Ще му кажа, че сте тук веднага щом се освободи.

— Благодаря ви — рече Розмари.

Тя сложи куфара до най-близкия стол и седна. Кожата на дамската й чанта се бе овлажнила в ръцете й. Тя отвори чантата, извади салфетка и избърса дланите си, горната устна и слепоочията си. Сърцето й биеше като лудо.

— Как е времето навън? — запита мис Ларк.

— Ужасно — отвърна Розмари. — Трийсет и пет градуса.

Мис Ларк въздъхна страдалчески.

От кабинета на доктор Сейпърстайн излезе една жена, бременна в пети или шести месец, с която Розмари се беше виждала преди. Кимнаха си една на друга. Мис Ларк влезе в кабинета.

— Сигурно го очаквате всеки момент, нали? — запита жената и застана да чака до бюрото на секретарката.

— Във вторник — рече Розмари.

— Желая ви щастие — рече жената. — Имате късмет, че всичко ще мине преди жегите през юли и август.

Мис Ларк излезе от кабинета.

— Влезте, мисис Байрън — каза тя и се обърна към Розмари. — Веднага след това ще ви приеме.

— Благодаря — рече Розмари.

Мисис Байрън влезе в кабинета на доктор Сейпърстайн и затвори вратата. Другата жена уговори с мис Ларк датата за следващия си преглед и си тръгна, като отново пожела успех на Розмари и се сбогува.

Мис Ларк пишеше. Розмари взе един брой на списание „Тайм“ от масичката. На корицата с червени букви на черен фон пишеше: „Бог мъртъв ли е?“ Тя погледна съдържанието и отвори на страницата за шоу бизнес. Имаше статия за Барбара Стрейзънд. Опита се да я прочете.

— Хубав парфюм — каза мис Ларк. — Как се казва?

— „Шантал“ — отвърна Розмари.

— Много по-хубав е от онзи, който употребявахте преди. Нали не се обиждате, че ви го казвам?

— Онова не беше парфюм — обясни Розмари. — Беше амулет, който носи щастие. Скоро го изхвърлих.

— Хубаво сте направили — рече мис Ларк. — Може би и докторът ще последва примера ви.

— Доктор Сейпърстайн ли? — сепна се Розмари.

— Ъ-хь — изсумтя мис Ларк. — Той употребява лосиона за след бръснене. Но вие казахте, че това не е козметика, нали? Значи и той носи амулет. Само че той не е суеверен. Или поне така мисля. Както и да е. От време на време и той миришеше на същото, само че много по-силно от вас. Толкова силно, че не мога да се приближа на по-малко от метър до него. Как така не сте усетили?

— Не съм — рече Розмари.

— Вероятно не сте идвали в такива дни — продължи мис Ларк. — Или може би сте си мислели, че това е миризмата от вашия амулет. Какво представлява, някакво химическо…

Розмари се изправи, остави броя на „Таим“ и взе куфара си.

— Съпругът ми ме чака отвън — прекъсна тя секретарката. — Забравих да му кажа нещо. Ще се върна след минута.

— Може да оставите куфара тук — предложи мис Ларк.

Но Розмари го взе със себе си.

Десета глава

Тръгна по Парк авеню към Осемдесет и първа улица, където видя телефонна будка. Набра номера на доктор Хил. В будката беше много горещо.

Обади се секретарката му. Розмари каза името си и остави телефонния номер на будката.

— Моля ви, накарайте го да ми се обади веднага — каза тя. — Случаят е спешен. Обаждам се от телефонна будка.

— Добре — отвърна жената и затвори.

Розмари също затвори, но веднага пак вдигна слушалката и натисна с пръст кукичката. Тя залепи слушалката до ухото си, като че слуша, за да не дойде някой и да я помоли да освободи телефона. Бебето риташе и се движеше в нея. Цялата беше мокра от пот. „Бързо, моля ви, доктор Хил. Обадете ми се. Спасете ме.“

Всичките. Всичките без изключение. Всички заедно бяха срещу нея. Гай, доктор Сейпърстайн, Мини и Роман. Всички те бяха магьосници. Като в заглавието на книгата. Използваха я, за да им роди дете, което да използват и… „Не се притеснявай, Анди или Джени, готова съм да ги убия, но няма да им позволя да те докоснат!“

Телефонът звънна. Тя веднага дръпна пръста си от кукичката.

— Да?

— Мисис Удхаус? — Пак беше секретарката.

— Къде е доктор Хил? — нетърпеливо попита Розмари.

— Правилно ли съм записала името ви? — попита жената. — Розмари Удхаус ли се казвате?

— Да! — почти изкрещя тя.

— И сте пациентка на доктор Хил?

Тя набързо обясни за единствения преглед още през есента.

— Моля ви, много ви моля — извика тя. — Трябва да говоря с него! Много е важно! Моля ви се, кажете му да ми се обади.

— Добре — отвърна жената.

Розмари натисна отново кукичката и избърса челото си с опакото на ръката. „Моля ви, доктор Хил“. Открехна вратата да влезе малко въздух, но веднага пак я затвори, защото към будката се приближи някаква жена и зачака Розмари да освободи телефона.

— О, не знаех — каза Розмари в слушалката с пръст върху кукичката. — Нима? И какво каза той?

Потта се стичаше по гърба й и под мишниците. Бебето се търкаляше и преобръщаше в нея.

Сбърка, че използва този телефон, така близо до кабинета на Сейпърстайн. Трябваше да отиде до Медисън или до Лексингтън авеню.

— Но това е чудесно — каза тя в слушалката. — И какво друго каза?

Може би в този момент той бе излязъл да я търси и нямаше ли най-напред да провери в най-близката телефонна будка? Трябваше веднага да вземе такси и да се махне далеч от тук. Тя се обърна с гръб към улицата, от която той би дошъл, ако тръгнеше да я търси. Жената отвън се отдалечи, слава Богу.

По това време и Гай щеше да се прибере. Щеше да види, че куфара го няма и да се обади на доктор Сейпърстайн, като си мисли, че тя е в болницата. Скоро и двамата щяха да тръгнат да я търсят. Също и другите, семейство Уийс, семейство…

— Да? — веднага отвърна тя, още преди телефонът да престане да звъни.

— Мисис Удхаус?

Беше доктор Хил, докторът Спасител, Избавител, който приличаше на Килдеър, чудесният Хил.

— Благодаря ви — рече тя. — Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Мислех, че сте заминали за Калифорния — каза той.

— Не — каза тя. — Отидох при друг лекар; наши приятели ме изпратиха при него, но той не е добър, доктор Хил. През цялото време ме лъжеше и ми даваше някакви съмнителни напитки и капсули. Бебето трябва да се роди във вторник… помните ли, вие ми казахте, на двайсет и осми юни?… Искам вие да помогнете при раждането му. Ще ви платя колкото кажете, все едно, ме съм идвала през цялото време.

— Мисис Удхаус…

— Моля ви, нека да говоря с вас — отчаяно каза тя, защото усети, ме той се готви да й откаже. — Нека ви разкажа как стоят нещата. Не мога дълго да остана на мястото, откъдето ви се обаждам. Съпругът ми и онзи лекар и хората, които ме пратиха при него, всички те участват в нещо като… като заговор. Зная, че ви звучи налудничаво, докторе, и сигурно си мислите: „Божичко, тая напълно е изперкала“, но аз говоря сериозно, докторе, кълна ви се във всичко свято, че не съм побъркана. Понякога наистина са възможни заговори срещу някого, нали?

— Да, предполагам, че е така — отвърна той.

— В случая заговорът е срещу мен и моето бебе — каза Розмари. — Ако ми позволите да дойда и да говоря с вас, всичко ще ви разкажа. Не ви моля да правите нищо нередно или необичайно. Единствено ви моля да ме запишете в болница и да помогнете в раждането на бебето ми.

— Елате в кабинета ми утре след… — започна той.

— Сега — твърдо каза тя. — Сега, веднага. Те ще ме търсят.

— Мисис Удхаус, — започна той — в момента не съм в кабинета си, а у дома. Не съм мигнал от вчера сутринта и…

— Моля ви — каза тя. — Умолявам ви.

Той замълча.

— Ще дойда при вас и ще ви обясня — каза тя. — Не мога да остана тук.

— Елате в кабинета ми в осем часа — каза той. — Така добре ли е?

— Да — рече тя. — Да. Благодаря ви. Доктор Хил?

— Какво има?

— Съпругът ми може да ви потърси и да пита дали съм се обаждала.

— Няма да разговарям с никого — успокои я той. — Смятам да поспя.

— Бихте ли предали същото и на секретарката си? Да не казва, че съм се обаждала? Докторе?

— Добре. Ще й кажа.

— Благодаря ви — рече тя.

— Значи в осем часа.

— Да. Благодаря.

Някакъв мъж, който стоеше с гръб към будката, се обърна щом тя излезе. Но не беше доктор Сейпърстайн, а някакъв друг човек.

Розмари стигна до Лексингтън авеню и продължи към центъра до Осемдесет и шеста улица. Влезе в едно кино, отиде в дамската тоалетна и после седна вцепенена в хладния мрак на салона, докато на екрана вървеше някакъв цветен филм. След малко стана и отиде с куфара си до една телефонна будка, откъдето с поръчка се обади на брат си Брайън. Никой не се обади. Върна се с куфара в киносалона и седна на друго място. Бебето не помръдваше, сигурно спеше. Филмът свърши и започна друг.

В осем без двайсет тя излезе от киното и взе такси до кабинета на доктор Хил на Западна Седемдесет и втора улица. Сигурно не бе опасно да влезе вътре, помисли тя. Сигурно щяха да я търсят в къщата на Джоан или на Хю Елиз. Но не и в кабинета на доктор Хил в осем часа вечерта, особено ако секретарката му им е казала, че тя не се е обаждала. Все пак, за да е сигурна, тя помоли шофьора да изчака, докато влезе във входа на къщата.

Никой не я спря. Доктор Хил сам отвори вратата и я посрещна по-любезно, отколкото тя очакваше, съдейки по неохотата му да я приеме. Беше си пуснал мустаци, руси и едва забележими, но все пак приличаше на доктор Килдеър. Беше облечен в спортна карирана риза в синьо и жълто.

Влязоха в стаята за консултации, два пъти по-малка от тази на доктор Сейпърстайн, и там Розмари му разказа историята си. Тя седеше, опряла ръце на облегалките на стола, с кръстосани глезени и говореше тихо и спокойно, защото знаеше, че и най-малкият признак на истерия можеше да го накара да не й повярва и да я помисли за луда. Разказа му за Ейдриън Маркато, за Мини и Роман, за болката, от която бе страдала месеци наред и за билковата напитка и пастите, за Хъч и за книгата „Всички те са магьосници“, за билетите за „Вълшебства“, за черните свещи и за вратовръзката на Доналд Баумгарт. Опитваше се всичко то да звучи свързано и последователно, но не успяваше. Все пак успя да му разкаже всичко, без да прояви и най-малък признак на истерия. Накрая му каза за грамофона и доктор Шанд, за това как Гай беше изхвърлил книгата и за неволното разкритие на мис Ларк.

— Може би комата и слепотата са били просто съвпадения — каза тя накрая, — а може би те наистина имат някаква телепатична способност да вредят на хората. Но не това е важното. Важното е, че те искат бебето. Сигурна съм, че това е целта им.

— И на мен ми се струва, че е така — каза доктор Хил. — Особено като се има предвид интереса, който са проявили към вас от самото начало.

Розмари затвори очи и се опита да не заплаче от облекчение. Той й вярваше. Не я мислеше за луда. Тя отвори очи и го погледна спокойно и сдържано. Той си записваше нещо. Дали всичките му пациенти го обичаха? Дланите й бяха мокри. Тя ги плъзна по страничните облегалки на стола и ги притисна към роклята си.

— Казвате, че името на този лекар е Шанд, така ли? — попита той.

— Не, доктор Шанд е просто един от групата — отвърна Розмари. — Един от сборището им. Името на лекаря е Сейпърстайн.

— Ейбрахам Сейпърстайн?

— Да — смутено отвърна Розмари. — Познавате ли го?

— Срещал съм го един-два пъти — каза доктор Хил и продължи да пише.

— Ако го види — каза Розмари — и даже ако разговаря с него, човек никога не би си помислил, че той…

— Да, по никой начин — съгласи се доктор Хил и остави писалката. — Именно затова се казва, че не бива да съдим за хората по тяхната външност. Искате ли да постъпите в болница „Синай“ още сега, тази вечер?

— Много бих искала — усмихна се Розмари. — Възможно ли е?

— Ще се наложи да използвам връзките си — каза доктор Хил.

Той стана и се приближи към отворената врата на стаята за преглед. — Сега най-добре да легнете и да си починете — каза той и протегна ръка към тъмната стая зад себе си. Тя се освети от студено сини луминесцентни лампиони. — Ще видя какво мога да направя и после ще ви прегледам.

Розмари се надигна от стола, взе си чантата и отиде в стаята за прегледи.

— Съгласна съм да ме настанят където и да е — каза тя. — Даже и в някой килер.

— Сигурен съм, че ще успея да уредя нещо по-добро — каза доктор Хил. Той влезе след нея в стаята и включи климатичната инсталация на прозореца със сини завеси. Беше доста шумна.

— Да се съблека ли? — попита Розмари.

— Не, не още — каза докторът. — Сигурно ще се наложи поне половин час да говоря по телефона. Легнете да си починете.

Той излезе от стаята и затвори вратата.

Розмари отиде до кушетката в другия край на стаята и тежко се отпусна върху нея. Остави чантата си на един стол.

Бог да благослови доктор Хил.

Цял живот щеше да му бъде благодарна.

Събу си сандалите и блажено се отпусна по гръб. Откъм климатичната инсталация полъхваше приятен хлад. Бебето бавно и мързеливо се преобърна, като че го усещаше.

„Сега вече всичко е наред, Анди или Джени. Скоро ще бъдем в хубаво чисто легло в болница «Синай», няма да приемаме посетители и…“

Ами пари. Тя седна на кушетката, отвори си чантата и преброи парите на Гай, които беше взела от чекмеджето. Имаше сто и осемдесет долара и още шестнайсет и нещо нейни пари. Те със сигурност щяха да бъдат достатъчни, ако трябва да плати нещо предварително. Ако й трябваха още пари, Брайън щеше да й изпрати или Хю и Елиз щяха да й дадат на заем. Или Джон. Или Грейс Кардиф. Имате достатъчно хора, на които да разчита.

Тя извади шишенцето с капсулите, прибра парите и затвори чантата. Остави капсулите и чантата на стола до себе си и пак се отпусна по гръб на кушетката. Ще даде капсулите на доктор Хил, реши тя. Той щеше да ги анализира, за да се увери, че в тях няма нищо вредно. Не можеше да има. На тях бебето им трябваше здраво, нали така, за безумните им ритуали?

Тя потрепери.

Чудовища такива.

И Гай също.

Ужасно, ужасно.

Кръстът я заболя от поредната контракция, най-силната досега. Тя задиша учестено, докато болката премина. Тази беше третата за този ден.

Щеше да каже на доктор Хил.

Живееше с Брайън и Доди в голямата модерна къща в Лос Анжелис, а Анди тъкмо беше проговорил, (макар че беше само на четири месеца), когато доктор Хил надникна през вратата и тя отново се озова в стаята за прегледи, легнала на кушетката сред хладния въздух от климатичната инсталация. Тя заслони с ръка очите си и му се усмихна.

— Май съм задрямала — каза тя.

Той разтвори широко вратата и се отдръпна. Влязоха доктор Сейпърстайн и Гай.

Розмари седна на кушетката и свали ръка от очите си.

Те се приближиха и спряха близо до нея. Лицето на Гай беше студено и безизразно. Той гледаше стената, само стената, а нея не погледна нито веднъж.

— Ела с нас, Розмари, и не вдигай шум — каза доктор Сейпърстайн. — Недей да спориш и да правиш сцени, защото ако кажеш още само една дума за вещици и магии, ще бъдем принудени да те отведем в приют за душевно болни, а там условията за раждане на бебето ти съвсем няма да бъдат най-добрите. Ти не искаш това, нали? Хайде, обуй се сега.

— Ние само ще те отведем у дома — каза Гай, като най-сетне я погледна. — Никой няма да ти стори нищо лошо.

— Нито пък на бебето — допълни доктор Сейпърстайн. — Обуй се.

Той взе шишенцето с капсулите, погледна го и го прибра в джоба си. Тя си обу сандалите, а той й подаде чантата. Тръгнаха да излизат. Доктор Сейпърстайн я държеше за ръката, а Гай едва докосваше лакътя на другата. Доктор Хил вдигна куфара и го подаде на Гай.

— Тя вече е добре — каза доктор Сейпърстайн. — Просто ще я заведем у тях да си почине.

— Точно това й е нужно — усмихна се доктор Хил. — При подобни случай сънят оправя нещата.

Тя го погледна и не каза нищо.

— Благодаря ви за грижите, колега — каза доктор Сейпърстайн.

— Жалко, че се е наложило да идвате чак дотук и… — започна Гай.

— Радвам се, че можах да помогна, сър — каза доктор Хил на доктор Сейпърстайн и им отвори входната врата.

Бяха дошли с кола. Караше я мистър Гилмор. Розмари седна между Гай и доктор Сейпърстайн на задната седалка.

Никой не проговори.

Колата потегли към Брамфорд.

Човекът, който обслужваше асансьора, се усмихна на Розмари, когато тръгнаха през фоайето към него. Казваше се Диего. Усмихна се, защото я харесваше, предпочиташе я пред другите наематели.

Усмивката му й напомни за нейната индивидуалност, пробуди нещо в нея, оживи я.

Тя тихичко отвори чантата си, пъхна пръст в халката на ключодържателя и, когато съвсем наближиха вратата на асансьора, преобърна чантата, като изсипа всичко от нея, освен ключовете. Червилото, монети, изпомачканите десетачки и двайсетачки на Гай, всичко. Тя глупаво погледна надолу. Гай и доктор Сейпърстайн започнаха да събират нещата, докато тя стоеше омаляла и неспособна да се наведе заради корема си. Диего излезе от асансьора и се наведе да помогне, като загрижено цъкаше с език. Тя влезе заднишком в асансьора, за да не им пречи и без да ги изпуска от поглед, натисна с крак голямото кръгло копче на пода. Плъзгащата се врата започна да се затваря. Розмари дръпна вътрешната решетка.

Диего се опита да задържи вратата отворена, но тя заплашваше да му премаже пръстите и затова той заблъска по външната врата.

— Хей, мисис Удхаус!

„Съжалявам, Диего.“

Тя дръпна ръчката и кабината с клатушкане се понесе нагоре.

Щеше да се обади на Брайън. Или на Джоан, на Елиз, на Грейс Кардиф. На който и да е.

„Още не е свършено с нас, Анди!“

Тя спря кабината първо на деветия, после на шестия, после почти подмина седмия и накрая успя как да е да отвори двете врати и пристъпи в коридора на седмия етаж. Тръгна по разклоненията му колкото можеше по-бързо. Пак усети контракция, но продължи да върви без да й обърне внимание.

Индикаторът на асансьора за поръчки примига от четири на пет и тя разбра, че Гай и доктор Сейпърстайн се качваха с него, за да й пресекат пътя.

Сега пък, естествено, ключът не искаше да влезе в бравата.

Най-сетне го завъртя и се озова в апартамента, като затръшна вратата в момента, в който се отвори вратата на асансьора и окачи веригата, тъкмо когато ключът на Гай влезе в ключалката. Тя спусна резето, но ключът на Гай веднага го върна обратно. Вратата се отвори и се блъсна във веригата.

— Отваряй, Роз — извика Гай.

— Върви по дяволите — изкрещя тя.

— Няма да ти сторя нищо лошо, скъпа.

— Ти си им обещал бебето. Махай се.

— Нищо не съм им обещавал — каза той. — Не разбирам за какво говориш. На кого да съм го обещал?

— Розмари — му тя гласа на доктор Сейпърстайн.

— И вие също. Махайте се.

— Само си въобразяваш, че срещу теб има някакъв заговор.

— Махайте се — извика тя, затръшна вратата и спусна резето.

Този път то остана на мястото си.

Тя се отдръпна назад без да го изпуска от поглед и после отиде в спалнята.

Беше девет и половина.

Не помнеше наизуст номера на Брайън, а тефтерчето й беше долу в преддверието или в джоба на Гай. Наложи се телефонистката да потърси номера му в Омаха. Когато най-сетне я свърза, все още никой не отговаряше у тях.

— Искате ли след двайсет минути да опитам пак? — попита телефонистката.

— Да, ако обичате — каза Розмари. — Ако може след пет минути.

— Не мога след пет минути — обясни телефонистката, — но ще опитал след двайсет, ако желаете.

— Да, моля ви — каза Розмари и затвори.

Обади се на Джоан, но нея също я нямаше.

Номерът на Елиз и Хю беше… не, не го знаеше. Измина цяла вечност, докато й дадат номера им от информацията. Най-после го набра и се обади портиерката на къщата им. Бяха заминали за уикенда.

— Мога ли да им се обадя там? Много е спешно.

— Вие секретарката на мистър Дънстан ли сте?

— Не. Аз съм тяхна близка приятелка. Много е важно, трябва да говоря с тях.

— Те са на Файър Айлънд — каза жената. — Да ви дам ли номера им?

— Моля ви.

Тя го запомни, благодари на жената и тъкмо се готвеше да го набере, когато дочу стъпки и шепот откъм коридора. Розмари се изправи.

В спалнята влязоха Гай и мистър Фонтейн.

— Миличка, нищо лошо няма да ти направим — каза Гай, а зад него се появи доктор Сейпърстайн със заредена спринцовка. Иглата й сочеше нагоре и от нея се стичаха капчици, а палецът му леко натискаше буталото. След тях идеха доктор Шанд, мисис Фонтейн и мисис Гилмор.

— Ние сме твои приятели — каза мисис Гилмор.

— Няма от какво да се страхуваш, Розмари. Говоря ти съвсем искрено — каза мисис Фонтейн.

— Това е само леко успокоително — каза доктор Сейпърстайн. — Ще ти отпусне нервите и хубавичко ще се наспиш.

Тя се намираше между леглото и стената и беше твърде едра, да се качи на леглото и да им избяга.

Те се приближиха към нея.

— Знаеш, че няма да позволя никой да те нарани, Роз — каза Гай. Тя посегна към телефона и го удари със слушалката по главата. Той я хвана за китката, а мистър Фонтейн улови другата й ръка и телефонът падна на земята, когато той грубо я дръпна с изненадваща за възрастта си сила.

— Помогнете ми, по… — изпищя тя, но някой натика в устата й кърпа и я притисна с малка, но силна ръка.

Завлякоха я далеч от леглото, за да може доктор Сейпърстайн да застане пред нея със спринцовката и тампон памук. Тогава усети контракция, по-силна от всички досега, като че гигантски клещи притискаха кръста й и тя стисна очи от болка. За миг престана да диша, после пое дъх през ноздрите си, като трепереше от болка. Усети как една ръка сръчно опипа корема й, като лекичко натискаше с върховете на пръстите.

— Чакайте, чакайте — каза доктор Сейпърстайн. — Май дойде време да раждаме.

Тишина. После някой в коридора прошепна новината:

— Болките започнаха!

Тя отвори очи и се втренчи в доктор Сейпърстайн, като жадно поемаше дъх през носа, понеже болката беше поутихнала. Докторът й кимна окуражително и внезапно хвана ръката й, която държеше мистър Фонтейн, докосна я с памучето и я прободе с иглата.

Тя изтърпя инжекцията без да се опитва да помръдне, прекалено уплашена и зашеметена.

Той изтегли спринцовката и разтри мястото първо с пръст, после и с памука.

Тя видя, че жените разпъваха и приготвяха леглото.

Тук ли?

Нима тук?

Не трябваше ли да роди в болница! В модерно обзаведена болница със сестри, с всички удобства и всичко да е чисто и стерилно!

Тя се замята безпомощно, но отвсякъде я държаха.

— Всичко ще бъде наред, миличка — говореше Гай в ухото й. — Кълна се в Бога, че ще се оправиш! Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи! Недей така да се мяташ, Роз, моля те, недей! Давам ти честната си дума, че ще се оправиш!

И после още една контракция.

И после я положиха на леглото, а доктор Сейпърстайн й постави нова инжекция.

И мисис Гилмор бършеше запотеното й чело.

И звънна телефонът.

И Гай каза „Не, няма нужда, отменете го, моля.“

И още една контракция, но този път слаба, толкова слаба, като че ли не нейното тяло я усещаше. Всичко около нея се завъртя.

Значи е било безсмислено да прави упражненията. Всичките й усилия са били напразни. Това изобщо не беше естествено раждане. Тя не помагаше на бебето, даже престана да вижда.

„О, Анди, Анди или Джени, съжалявам, милото ми! Прости ми!“

Част трета

Първа глава

Светлина.

Таванът в спалнята.

И болка между краката й.

И Гай, седнал до леглото, загледан в нея с угрижена, несигурна усмивка.

— Здрасти — рече той.

— Здрасти — отвърна тя.

Болката беше ужасна.

И тогава си спомни. Всичко беше минало. Беше свършило. Бебето се беше родило.

— Добре ли е то? — попита тя.

— Да, много е добре — отвърна той.

— Какво е?

— Момче.

— Момче? Наистина ли?

Той кимна.

— И казваш, че е добре?

— Да.

Тя затвори очи и след малко пак ги отвори с усилие.

— Обади ли се в „Тифани“? — попита тя.

— Да — отвърна Гай.

Тя затвори очи и заспа.

По-късно си припомни неща. — Лора-Луис седеше до леглото и четеше „Рийдърс Дайджест“ с помощта на лупа.

— Къде е то? — попита Розмари.

— Божичко, скъпа! — Лора-Луис подскочи от изненада и притисна лупата към гърдите си. — Как ме стресна само! Отдавна ли си будна? Боже мой! — Тя затвори очи и задиша дълбоко.

— Бебето. Къде е? — пак попита Розмари.

— Почакай малко — рече Лора-Луис, като се изправи и затвори списанието. — Ей сега ще повикам Гай и доктор Ейб. Те са тук, в кухнята.

— Къде е бебето? — попита Розмари, но Лора-Луис излезе от стаята без да отговори.

Тя се опита да се изправи, но безпомощно падна назад. Ръцете й бяха омекнали и отказваха да се подчиняват. Болката между краката я прорязваше като с нож. Тя лежеше и чакаше и си спомняше последните събития едно по едно.

Беше вечер. Часовникът показваше девет и пет.

Най-после влязоха Гай и доктор Сейпърстайн със сериозни и решителни лица.

— Къде е бебето? — попита ги тя.

Гай заобиколи леглото, клекна до нея и я хвана за ръка.

— Скъпа… — започна той.

— Къде е то?

— Миличка… — опита се да каже още нещо, но не можа. Потърси помощ от доктора, застанал от другата страна на леглото.

Доктор Сейпърстайн гледаше надолу към нея. На белите му мустаци беше залепнало парченце кокосов орех.

— Имаше усложнения, Розмари — каза той, — но нищо, което да ти попречи да имаш още деца.

— То е… — започна тя, като го гледаше втренчено.

— Мъртво е — каза той печално.

Тя се обърна към Гай.

Той кимна.

— Плодът не беше разположен както трябва — каза доктор Сейпърстайн. — Ако бяхме в болницата, сигурно щях да успея да направя нещо, но просто нямаше време да те откараме там. Ако се бях опитал тук, щеше да бъде… прекалено опасно за теб.

— Можем да имаме други деца, мила, веднага щом оздравееш. Обещавам ти.

— Това е безспорно — увери я доктор Сейпърстайн. — Само след няколко месеца можеш отново да забременееш и мога да се закълна, че почти няма вероятност това да се повтори. Този нещастен случай беше едно на хиляда. Самото бебе беше абсолютно здраво и нормално.

Гай й стисна ръката и се усмихна окуражително.

— Веднага щом се оправиш — каза той.

Тя ги погледна, първо Гай, после и Сейпърстайн с парченцето кокосов орех на мустаците.

— Лъжете — каза тя. — Не ви вярвам. И двамата лъжете.

— Миличка… — започна Гай.

— Не е мъртво — извика тя. — Вие сте го взели. Лъжете ме. Вие сте магьосници. Лъжци! Лъжете! Лъжете! Лъжете! Лъжете!

Гай притисна раменете й към леглото, а доктор Сейпърстайн й постави инжекция.

След няколко дни, седнала в леглото си, тя ядеше супа и филийки бял хляб, намазани с масло. Гай седеше отстрани на леглото и също ядеше филийка.

— И беше полудяла — каза той. — Съвсем беше превъртяла, наистина. Това понякога се случва през последните седмици на бременността. Така каза Ейб. Даже ми каза името на болестта. Препаратум не знам си какво, нещо като истерия. От това страдаше, скъпа, и то здравата.

Тя не каза нищо. Само си гребна от супата.

— Виж какво — продължаваше той. — Знам защо си втълпи, че Мини и Роман са магьосници, но кое те кара да мислиш, че аз и Ейб също сме вътре?

Тя пак не каза нищо.

— Май е глупаво, че те питам — каза той. — Предполагам, че този препаратум и прочие не се нуждае от причини. — Той си взе нова филийка и я захапа.

— Защо сте си разменили вратовръзките с Доналд Баумгарт? — запита тя.

— Защо какво… ама, какво общо има това?

— Трябвало е да вземеш нещо негово — обясни тя, — за да могат те да направят заклинанието и той да ослепее.

— Миличка, — започна той, като я гледаше слисан. — За бога, не разбирам за какво говориш?

— Много добре разбираш.

— Ей да му се не види! — възкликна той. — Разменихме си вратовръзките, защото харесах неговата и не харесах моята, а той пък хареса моята и не харесваше собствената си вратовръзка. Не ти казах за това, защото после ми се стори малко кофти и не ми беше удобно.

— Откъде взе билетите за „Вълшебства“? — попита тя.

— Какво? — учуди се той.

— Каза, че Доминик ти ги е дал — каза тя. — Това не е вярно.

— Леле-мале! — извика той. — И това ли ме е направило магьосник? Даде ми ги едно момиче, Норма не знам коя. Запознахме се на едно прослушване и после седнахме да пийнем по едно. Ами Ейб? Той какво е направил? Да не би да си връзва връзките на обувките по неподходящ начин?

— Употребява корени от танис — рече тя. — С това нещо се нравят магии. Секретарката му ми каза, че понякога мирише на това.

— Може Мини да му е дала и на него амулет, както ти даде на теб. Нима искаш да кажеш, че само магьосниците използват тази билка? Не ми звучи много правдоподобно.

Розмари замълча.

— Хайде да си го кажем, скъпа — каза Гай — беше превъртяла и сега, като си починеш, всичко ще ти мине. — Той се наведе към нея и я хвана за ръка. — Зная, че това е най-лошото, което си преживявала досега, но оттук нататък всичко ще бъде цветя и рози. „Уорнърс“ са готови да направят още по-изгодно предложение, а скоро се оказа, че и от „Юнивърсъл пикчърс“ проявяват интерес. Нека получа още няколко хубави критики и ще зарежем този град, ще се преместим в красивия Бевърли Хилс, ще си имаме басейн, градина с подправки и всичките му салтанати. И деца също, Роз. Честна скаутска. Нали чу какво каза Ейб? — Той й целуна ръка. — А сега трябва да изчезвам и да стана известен.

Той стана и тръгна към вратата.

— Искам да видя рамото ти — каза тя.

Той спря и се обърна.

— Искам да видя рамото ти — повтори тя.

— Майтапиш ли се?

— Е — каза тя. — Дай да го видя. Лявото рамо.

— Добре — каза той, след като я изгледа. — Както кажеш, мила. Той разкопча яката на синята си риза с къси ръкави и я изхлузи през глава. Отдолу беше с бяла тениска.

— Обикновено предпочитам да го правя с музикален съпровод — каза той и съблече фланелката. Приближи се до леглото, наведе се и показа на Розмари лявото си рамо. Не беше белязано. Имаше само едва забележим белег от пъпка или цирей. Показа й другото си рамо, гърдите и гърба си.

— Толкова мога без подходящо осветление — каза той.

— Добре — каза тя.

— Сега въпросът е — ухили се той — дали да си облека ризата, или да изляза така и да направя такъв кеф на Лора-Луис, че да ме помни цял живот.

Гърдите й се пълнеха с мляко и се наложи доктор Сейпърстайн да й покаже как да ги изстисква с помощта на гумена помпа за кърма, която й напомняше на автомобилна тромба. Няколко пъти на ден Лора-Луис или Хелън Уийс, или изобщо който беше там й донасяше помпата, заедно с градуирана чашка, в която да събира кърмата. От всяка гърда изстискваше по шейсет-седемдесет грама рядка бледозелена течност, която съвсем леко намирисваше на корени от танис. Тази манипулация беше последното неопровержимо доказателство за липсата на бебето. Когато изнасяха помпата и чашката от спалнята, тя се облягаше на възглавниците и се чувстваше толкова съсипана и самотна, че нямаше сили дори да се разплаче.

Джоан, Елиз и Тайгър дойдоха да я видят и веднъж разговаря с Брайън по телефона. Пристигнаха много цветя — рози, карамфили и една жълта азалия в саксия от Алън, от Майк и Педро и от Лу и Клодин. Гай купи нов телевизор с дистанционно управление и го постави срещу леглото й. Тя гледаше телевизия, ядеше послушно и вземаше хапчетата, които й даваха.

Пристигна и едно съболезнователно писмо от Мини и Роман. И двамата бяха написали по една страница. Писмото беше от Дубровник. Постепенно шевовете престанаха да я болят.

Една сутрин, две или три седмици след раждането, й се стори, че чува бебешки плач. Тя изключи звука на телевизора и се заслуша. Плачът беше съвсем слаб и далечен. Или само си въобразяваше? Тя се измъкна от леглото и изключи климатичната инсталация.

Влезе Флорънс Гилмор с помпата и чашката.

— Не чуваш ли някакво бебе да плаче? — попита я Розмари.

И двете се заслушаха.

Да, сега се чуваше по-ясно. Бебето плачеше.

— Не, скъпа, нищо не чувам — каза Флорънс. — Хайде, лягай си. Нали знаеш, че не бива да ставаш? Ти ли изключи климатичната инсталация? Не трябваше. Днес е ужасно. Хората навън направо ще пукнат, толкова е горещо.

Същия следобед пак го чу и, незнайно защо, от гърдите й закапа мляко…

— Някакво ново семейство се е нанесло — каза същата вечер Гай, без всякаква връзка с разговора им. — Горе на осмия етаж.

— И те имат бебе — каза тя.

— Да. Откъде разбра?

Тя го изгледа за миг.

— Чух, че плаче — обясни тя.

Чу го и на следващия ден. И на по-следващия.

Спря да гледа телевизия и през цялото време лежеше с книга в ръце и се преструваше, че чете, а всъщност само слушаше, слушаше…

Не беше на осмия етаж. Беше си точно тук, на седмия.

Доста често й донасяха помпата и чашката няколко минути, след като беше чула плача. И бебето спираше да плаче няколко минути, след като вземеха млякото й.

— Какво правите с млякото? — попита тя Лора-Луис една сутрин, като й подаде помпата и чашката с почти двеста грама мляко.

— Ами хвърляме го, естествено — рече Лора-Луис.

Тя каза:

— Чакай малко — и понечи да пусне в чашката лъжичката, с която си беше разбъркала кафето.

— Недей така — измърмори Лора-Луис, като рязко дръпна чашката и взе лъжицата с ръката, в която държеше помпата.

— Какво значение има? — попита я Розмари.

— Просто не обичам бъркотиите и това е — сопна се Лора-Луис.

Втора глава

Живо беше.

И беше в апартамента на Мини и Роман.

Там го държаха, хранеха го с нейното мляко и, моля ти се, Господи, се грижеха за него, защото, доколкото си спомняше от книгата на Хъч, първи август за тях беше голям празник. Наричаха го „Ламас“ или „Лемас“ и го отбелязваха със специални маниашки ритуали.

Или може би го държаха, докато Мини и Роман се завърнат от Европа. За да получат и те своя дял.

Но то все още беше живо.

Престана да взема хапчетата, които й даваха. Скриваше ги в гънката между палеца и дланта си, преструваше се че ги гълта и по-късно ги натикваше възможно най-навътре между дюшека и матрака.

Почувства се по-силна и по-бодра.

„Дръж се, Анди! Идвам!“

Беше си извлякла поука от случая с доктор Хил. Този път няма да разчита на никого, няма да очаква никой да й повярва и да я спаси. Нито полицията, нито Джоан или семейство Дънстан или Грейс Кардиф, нито дори Брайън. Гай беше прекалено добър актьор, доктор Сейпърстайн беше прекалено известен лекар. Под тяхно въздействие дори и той, Брайън, би си помислил, че тя страда от някаква лудост, вследствие загубата на бебето. Този път щеше да се оправи сама, ще отиде там и сама ще си го вземе, като се въоръжи с най-дългия и остър кухненски нож, за да предпази себе си и бебето от тези маниаци.

Освен това тя имаше едно предимство пред тях. Защото тя знаеше, а те не знаеха, че тя знае, че има таен път от единия до другия апартамент. Онази вечер веригата на вратата беше спусната. Беше абсолютно сигурна в това. И все пак те бяха нахлули тук. Значи трябваше да има и друг начин, освен пред входната врата.

И този път беше през килера за бельо, барикадиран от покойната мисис Гардиния, чиято смърт сигурно е била причинена от същата магия, парализирала и убила горкия Хъч. Килерът е бил построен там, за да раздели големия апартамент на два по-малки и ако мисис Гардиния е принадлежала към сборището — тя беше давала на Мини от билките си, нали Тери беше казала така? — Тогава какво по-естествено от това да се отвори задната част на килера по някакъв начин и да се минава от единия в другия апартамент, като от една страна се спестява пътя по коридора, а от друга семейство Брун и Дюбен и Де Вор не знаят за движението между апартаментите?

Не можеше да не е през килера за бельо.

В един отдавнашен сън я бяха пренесли през него. Но това не беше сън, а знак от небето, божествено послание, което да запази и да си спомни за него сега и то да й вдъхне сили в момент на изпитание.

„О Господи, прости ми, че се съмнявах! Прости ми, че се отвърнах от теб, милостиви Боже, и ми помогни, помогни ми сега, когато имам нужда от помощ! О, Исусе, помогни ми да спася невинната си рожба!“

Разбира се, хапчетата щяха да свършат работа. Тя пъхна ръка под дюшека и ги извади едно по едно. Бяха осем, съвсем еднакви малки бели таблетки с резки по средата, за да се разделят наполовина. Каквото и да беше лекарството, три хапчета от него я правеха отпусната и покорна. А осем наведнъж сигурно щяха здравата да приспят Лора-Луис или Хелън Уийс. Тя изчисти хапчетата от полепналите прашинки, уви ги в парче хартия, откъснато от списание и ги пъхна на дъното на кутията със салфетки на нощното шкафче.

Сега се преструваше на покорна и отпусната. Ядеше всичко, каквото й даваха, разглеждаше списания и изстискваше млякото си.

Беше ред на Лиа Фонтейн да дежури, когато всичко беше готово. Тя влезе в спалнята, след като Хекън Уийс бе излязла с млякото и каза:

— Здравей Розмари! Досега позволявах на другите момичета да се радват на приятните посещения при теб, но сега дойде моят ред. Тук си имаш нещо като частен кинотеатър! Тази вечер ще дават ли нещо хубаво?

Двете бяха сами в апартамента. Гай беше излязъл да се види с Алън, който трябвало да му обясни някои договори.

Гледаха някакъв филм с Фред Астер и Джинджър Роджърс и в една от паузите Лиа отиде до кухнята и се върна с две чаши кафе.

— Май нещо огладнях — каза й Розмари, след като Лиа остави чашите на нощното шкафче. — Нали мога да те помоля да ми направиш един сандвич със сирене?

— Разбира се, веднага, скъпа — рече Лиа. — Как го искаш, с маруля и майонеза ли?

Тя пак излезе, а Розмари извади увитите хапчета от кутията със салфетки. Сега таблетките бяха единайсет. Изсипа ги всичките в чашата на Лиа, разбърка кафето със собствената си лъжица, която после избърса със салфетка. Взе своята чаша, но ръката й така трепереше, че се наложи да я остави.

Когато Лиа се върна с готовия сандвич, тя вече се бе успокоила и с удоволствие отпиваше от кафето си.

— Благодаря ти, Лиа — рече тя. — Сандвичът изглежда чудесно. Кафето е малко горчиво. Предполагам, че е престояло повечко.

— Да сваря ли ново? — попита Лиа.

— Не, не е чак толкова лошо — каза Розмари.

Продължиха да гледат филма и след още две паузи главата на Лиа клюмна и тя стреснато я вдигна. Тя остави чашата и чинията на нощното шкафче. Беше изпила две трети от кафето. Розмари изяде последната хапка от сандвича си и продължи да гледа Фред Астер и още двама мъже, които танцуваха върху гигантски грамофонни дискове в някакъв ярко осветен увеселителен парк.

По време на следващата част на филма Лиа заспа.

— Лиа? — повика я Розмари.

Старата жена похъркваше, отпусната на стола си, с брадичка опряна на гърдите, а ръцете й почиваха в скута й с дланите нагоре. Перуката й с цвят на лавандула се беше килнала напред, а на тила й стърчаха редки бели коси.

Розмари се измъкна от леглото, обу си чехлите и облече пеньоара в синьо и бяло, който си беше купила за болницата. Тя тихичко излезе от стаята, затвори плътно вратата зад себе си, отиде до входната врата на апартамента и пусна резето и веригата, без да вдига шум. После отиде в кухнята и измъкна от едно чекмедже най-дългия и остър нож — почти нов нож за разрязване на месо с извито стоманено острие и тежка кокалена дръжка, украсена с месинг. Като го държеше с насочено надолу острие, тя излезе от кухнята и тръгна по коридора към вратата на килера за бельо.

Щом я отвори, разбра че не е сбъркала. Полиците бяха спретнати и подредени, но съдържанията на две от тях бяха разменени. Хавлиите за баня и кърпите за ръце бяха на мястото на зимните одеяла и обратно.

Тя остави ножа на прага на банята и извади всичко от килера, с изключение на нещата от най-горния рафт, който беше неподвижен. Постави кърпите и чаршафите на пода и махна четирите полици, покрити с карирания памучен плат, който беше подредила преди толкова време.

Задната част на килера под най-горния рафт представляваше голям плот, боядисан в бяло и обрамчен с бели гипсови орнаменти. Като застана по-близо и се наведе, за да не пречи на светлината, идеща от коридора, Розмари забеляза, че между плота и орнаментите боята беше напукана. Натисна първо едната страна на плота, сетне другата. После натисна по-силно и плотът се отвори навътре, окачен на някакви невидими панти, които силно скърцаха. От другата страна имаше друг килер, потънал в тъмнина. Виждаше се само едно светло петно, ключалката, а на пода проблясваше метална закачалка за дрехи. Отвори плота широко, пристъпи в другия килер и се наведе. През ключалката на килера, на около шест метра разстояние, се виждаше малък антикварен скрин в една от нишите на коридора в апартамента на Мини и Роман.

Опита да отвори вратата и тя поддаде.

Затвори я. Върна се през двата килера и взе ножа. После отново мина през тях, пак погледна през ключалката и предпазливо отвори вратата.

После я отвори по-широко, като държеше ножа на височината на раменете си с насочено напред острие.

Коридорът беше празен, но откъм всекидневната се чуваха гласове. Банята се намираше от дясната й страна. Вратата й беше отворена, а вътре беше тъмно. Отляво беше спалнята на Мини и Роман, осветена от една нощна лампа. Вътре нямаше кошче, нямаше го и бебето.

Тя тръгна предпазливо по коридора. Вдясно подмина една заключена врата, после отвори една врата отляво, която се оказа, че води към килер за бельо.

Над антикварния скрин висеше малка, но много реалистична картина с маслени бои, изобразяваща църква, обхваната от пламъци. Преди на същото място беше видяла само по-светло петно на стената и кукичка. А сега тази смайваща картина. Църквата приличаше на „Св. Патрик“; жълти и оранжеви пламъци извираха през прозорците й и се виеха над порутения покрив.

Къде преди беше виждала такова нещо? Църква в пламъци…

В съня си. В онзи сън, в който я бяха пренесли през килера за бельо. Гай и още някой. „Вдигнали сте я прекалено високо“ беше казал този някой. И я бяха отнесли в някаква бална зала, където гореше църква. Където гореше именно тази църква.

Но как беше възможно?

Нима наистина я бяха пренесли през килера и тя бе видяла картината, когато са минали покрай нея?

Намери Анди. Намери Анди. Намери Анди.

С високо вдигнат нож, тя последва извивките на коридора, първо наляво, после надясно. Мина покрай други заключени врати. Видя още една картина — голи мъже и жени, които танцуваха в кръг. Пред нея беше антрето и входната врата, а сводът отдясно водеше към всекидневната. Сега гласовете се чуваха по-силно.

— Не и ако още чака самолета, това е невъзможно! — каза мистър Фонтейн и всички останали се разсмяха. После настъпи тишина. В балната зала от съня първо беше разговаряла с Джаки Кенеди, после тя си беше отишла и тогава всички те се бяха събрали около нея, цялото сборище; бяха голи, пееха и обикаляха в кръг около нея. Нима всичко това наистина се беше случило? Роман, в черната си копринена мантия беше рисувал фигури по тялото й, а доктор Сейпърстайн му подаваше чаша с червена боя. Червена боя? Или кръв?

— О, по дяволите, Хаято — чу тя гласа на Мини. — Ти просто ме занасяш! Тук казваме „майтапиш се с мен“.

Мини? Върнала се е от Европа? А сигурно и Роман? — Но нали едва вчера беше получила картичка от Дубровник, в която пишеше, че възнамеряват да останат още!

А може би изобщо не бяха заминавали?

Сега беше точно до входа на всекидневната. Виждаше полиците с книги, шкафовете за картотеки и масите за бридж, отрупани със списания и купчини пощенски пликове. Явно сборището беше в другия край на стаята. Чуваше се смях, тихи разговори, звъненето на леда в чашите.

Розмари хвана ножа по-здраво и пристъпи напред. Застана неподвижно, вторачена в групата.

В другия край на стаята, в големия еркер на прозореца имаше черно бебешко кошче. Цялото беше черно, но стените му се диплеше черна тафта и имаше нещо като гюрук с волани от черна коприна. На гюрука беше забодена с карфици черна панделка, на която висеше някакво украшение от сребро.

Мъртво ли е? Но не, още докато си мислеше това, видя как коприната потрепна, а сребърното украшение се заклати.

Той беше там вътре. В онова украсено с чудовищна перверзност от магьосниците кошче.

Сега видя, че сребърното украшение всъщност представлява обърнато разпятие. Черната панделка беше завързана на възел около глезените на Исус.

Мисълта, че бебето й лежи само и безпомощно сред кощунство и ужас я докара почти до сълзи и внезапно изпита копнеж да не прави нищо. Искаше й се само да падне на колене и да заридае, да се предаде пред това огромно и невъобразимо зло. Все пак устоя на това желание, стисна очи, за да спре сълзите, каза бързо наум една молитва и събра цялата си решителност и омраза. Омраза към Мини, Роман, Гай, доктор Сейпърстайн — към всички онези, които искаха да й отнемат Анди и да го използват за гнусните си ритуали. Тя избърса потните си длани в пеньоара, отметна косите от лицето си, хвана по-здраво дебелата дръжка на ножа и пристъпи напред, така че всички те да могат да я видят и да знаят, че е дошла.

Колкото и да беше безумно, те не я забелязваха. Продължиха да си приказват, да пият, очевидно чудесно се забавляваха, като че тя беше някакъв призрак или пък си беше в леглото и сънуваше всичко това. Мини, Роман, Гай (договора значи!), мистър Фонтейн, двамата Уийс, Лора-Луис и някакъв млад очилат японец с прилежен вид — всички те се бяха събрали под един портрет на Ейдриън Маркато, който висеше над камината. Единствено той я виждаше. Изпепеляваше я с поглед, неподвижен, могъщ и все пак безпомощен, нарисуван.

Сега я видя и Роман, остави чашата си и докосна ръката на Мини. Настъпи тишина и онези, които седяха с гръб към нея се обърнаха с изненадани лица. Гай понечи да стане, но отново седна. Лора-Луис притисна ръце към устата си и заскимтя.

— Бързо в леглото, Розмари! Знаеш, че не бива да ставаш и да се движиш — викна Хелън Уийс, която или беше луда, или опитваше някакъв психологически метод.

— Това майката? — запита японецът и когато Роман кимна утвърдително, изсъска нещо и заразглежда Розмари с интерес.

— Тя е убила Лиа — извика мистър Фонтейн и се изправи. — Убила е моята Лиа. Казвай къде е тя? Ти ли уби моята Лиа?

Застанала неподвижно, Розмари ги гледаше, гледаше Гай. Той се изчерви и сведе очи.

— Да — отвърна Розмари и хвана ножа по-здраво. — Убих я. Намушках я с ножа. После го изчистих и ще убия всеки, който се приближи. Кажи им колко е остър, Гай!

Той не отвърна. Мистър Фонтейн седна с ръка на сърцето. Лора-Луис продължи да вие.

Без да ги изпуска от поглед, Розмари прекоси стаята и се приближи към кошчето.

— Розмари… — започна Роман.

— Млъквай — сопна се тя.

— Преди да погледнеш…

— Млъквай — повтори ря. — Ти си в Дубровник. Не те чувам.

— Остави я — рече Мини.

Тя продължи да ги гледа, докато не стигна до кошчето, което беше обърнато към тях. Със свободната си ръка тя хвана покритата с черно дръжка в долния край на кошчето и бавно и нежно го завъртя към себе си. Тафтата прошумоля, а краката на кошчето изскърцаха.

Сладко заспал, мъничък и с розови бузки, Анди лежеше увит в меко черно одеяло, с малки черни ръкавички с един пръст, завързани с панделки около китките му. Косицата му беше оранжево-червена, необичайно гъста за бебе, сресана и мека като коприна. „Анди! О, Анди!“ Тя протегна ръка към него, без да изпуска ножа от другата. Устните му се нацупиха, той отвори очи и я погледна. Очите му бяха златистожълти, целите златистожълти, без бяло, без ириси; целите златистожълти с вертикални черни цепки вместо зеници.

Тя го гледаше.

Той също я гледаше със златистия си поглед, после се загледа в разлюляното, обърнато наопаки разпятие.

Тя се обърна към другите, които не откъсваха погледи от нея, и с ножа в ръка изпищя.

— Какво сте му направили на очите?

Те се размърдаха неспокойно и погледнаха към Роман.

— Той има очите на баща си — отвърна той.

Тя го погледна объркано, погледна и към Гай, който беше закрил с ръка очите си и после пак към Роман.

— Не разбирам за какво говориш — рече тя. — Очите на Гай са кафяви и са нормални! Какво сте му направили, маниаци такива?

Тя се отдалечи от кошчето, готова да ги убие.

— Сатаната е Негов Баща, а не Гай — каза Роман.

— Сатаната е Неговия Баща, който дойде тук от Преизподнята и създаде дете от смъртна жена! За да отмъсти за неправдите, сполетели верните Му последователи и причинени от поклонниците на Бога!

— Слава на Сатаната! — извика мистър Уийс.

— Сатаната е Неговия Баща, а името Му е Ейдриън! — извика Роман с горд и плътен глас. Сега целият се бе преобразил. Изглеждаше силен и уверен.

— Той ще сломи властта на силните и ще опустоши храмовете им! Той ще избави унижените и ще отмъсти за загиналите сред огън и мъчения!

— Слава на Ейдриън — извикаха всички. — Слава на Ейдриън. Слава на Сатаната. Слава на Ейдриън. Слава на Сатаната.

— Не — каза Розмари и поклати глава.

— Той избра теб измежду всички жени на света, Розмари — каза Мини. — От всички жени по целия свят Той избра теб. Той доведе теб и Гай в този апартамент, Той накара онази глупачка, как й беше името, Тери да загуби ума и дума от страх и затова се наложи да променим плановете си. Той нагласи всичко както трябва, защото искаше именно ти да станеш майка на единствения Му Син.

— Мощта Му е безмерна — каза Роман.

— Слава на Сатаната — извика Хелън Уийс.

— И властта Му ще трае вечно.

— Да зивее Сатаната — извика японецът.

Лора-Луис махна ръце от устата си. Гай се осмели да погледне Розмари.

— Не — каза тя — не. — И безсилно отпусна ножа.

— Не, невъзможно е. Не.

— Иди и виж ръчичките Му — каза Мини. — И крачетата.

— И опашчицата — рече Лора-Луис.

— И напъпилите рогца — добави Мини.

— О Господи — простена Розмари.

— Бог е мъртъв — каза Роман.

Розмари се обърна към кошчето, пусна ножа на пода и пак погледна към групата, която я наблюдаваше.

— О Божичко! — извика тя и закри лицето си с ръце. — Боже мой! — И вдигна нагоре юмруци и изпищя — О Господи! Господи! Господи!

— Бог е МЪРТЪВ! — прогърмя гласът на Роман.

— Бог е мъртъв, да живее Сатаната! Годината е Първа, лето сатанинско първо! Годината е Първа, с Господа е свършено! Година Първа, Ейдриън се роди!

— Да живее Сатаната! — извикаха всички. — Да живее Ейдриън! Да живее Ейдриън! Да живее Сатаната!

Тя отстъпи назад.

— Не, не. — Продължи да отстъпва, докато се озова между две от масите за бридж. Зад нея имаше стол. Тя се блъсна в него и седна, като продължаваше да ги гледа. — Не.

Мистър Фонтейн бързо излезе от стаята и забърза по коридора. Гай и мистър Уийс го последваха.

Мини се приближи към кошчето, наведе се с пъшкане, вдигна ножа и го отнесе в кухнята.

Лора-Луис също отиде до кошчето, залюля го и започна да прави смешни муцунки на бебето, като хвърляше ревниви погледи към Розмари. Черната тафта зашумоля, краката заскърцаха.

Розмари седеше на стола и се взираше пред себе си, без да вижда.

— Не — повтори тя.

Сънят. Сънят. Беше се оказал истина. Припомни си големите жълти очи, които беше видяла тогава.

— О, Господи — простена тя.

Роман се приближи към нея.

— Клер просто се преструва — рече той, — че много му е мъчно за Лиа. Не смятам, че страда особено. Всъщност никой не я обичаше. Тя беше ужасно стисната, както в емоционален, така и в материален смисъл. Защо не ни помогнеш, Розмари. Искам да бъдеш истинска майка на Ейдриън. А ние ще уредим нещо, за да избегнем наказанието за убийството на Лиа. Изобщо никой няма да разбере. Не е нужно да станеш като нас, щом не искаш. Просто бъди майка на своето бебе. — Той се наведе към нея и прошепна: Мини и Лора-Луис са прекалено възрастни. Не е редно.

Тя го погледна.

— Помисли си, Розмари — каза той и се изправи.

— Не съм я убила — каза тя.

— О, така ли?

— Само й дадох хапчета — обясни тя. — В момента спи.

— Значи така.

На входната врата се позвъни.

— Извини ме — каза той и тръгна да отвори. — Все пак си помисли — подхвърли той през рамо.

— О, господи — пак простена тя.

— Стига с това „О, Господи“, защото ако не млъкнеш, ще те убием — каза Лора-Луис, като люлееше кошчето. — Ще минем и без твоето мляко.

— Ти млъквай — каза Хелън Уийс, като се приближи към Розмари и пъхна една навлажнена носна кърпа в ръката й. — Розмари е Негова майка, независимо от това как се държи. Не забравяй това и се дръж както подобава.

Лора-Луис промърмори нещо под носа си.

Розмари избърса лицето си с хладната кърпичка. Японецът, седнал на възглавница в отсрещния край на стаята, срещна погледа й, ухили се и кимна с глава. В ръцете си държеше отворен фотоапарат и го зареждаше с филм. После го насочи към бебешкото кошче, като кимаше и се усмихваше. Розмари наведе глава и се разплака, като бършеше с кърпичка очите си.

Влезе Роман, хванал под ръка як хубав мъж, с много тъмен загар, облечен в снежнобял костюм и бели обувки. Мъжът носеше голяма кутия, увита в светлосиня хартия с нарисувани мечета и захарни пръчки. От кутията се разнасяше някаква мелодия. Всички се събраха да го посрещнат и да му стиснат ръката. През плач, Розмари дочу „безпокояхме се“ и „колко се радвам“ и „летището“ и „Ставропулос“. Лора-Луис отнесе кутията при бебето, показа му я, разклати я, за да чуе бебето мелодията и я остави на перваза на прозореца. Там имаше още много кутии в подобни опаковки, а някои от тях бяха увити в черна хартия и привързани с черни панделки.

— Точно след полунощ на двайсет и пети юни — каза Роман. — Това прави половин година след… нали се сещаш? Не е ли чудесно?

— Но защо си толкова изненадан? — засмя се новодошлият и разпери ръце. — Нали Едмон Лотреамон предсказа датата двайсет и пети юни още преди триста години?

— Точно така — усмихна се Роман. — Но сбъдването на поне едно от предсказанията му може да се сметне за новост!

Всички се разсмяха.

— Елате, приятелю — каза Роман и поведе госта към кошчето. — Елате да Го видите. Елате да видите Младенеца.

Всички заобиколиха кошчето, където усмихната стоеше Лора-Луис, все едно че предлагаше някаква стока, и с безмълвно възхищение се загледаха в бебето. След няколко секунди новодошлият коленичи.

Влязоха Гай и мистър Уийс, но изчакаха до входа на всекидневната, докато новодошлият се изправи. После Гай се приближи към Розмари.

— Тя ще се оправи — рече той. — Ейб остана при нея. — Беше свел поглед към Розмари и смутено бършеше ръце в панталоните си. — Обещаха ми, че нищо няма да ти се случи. А всъщност и досега нищо лошо не е станало. Представете си, че бебето наистина беше умряло при раждането. Нямаше ли да бъде същото? А толкова много получаваме в замяна, Роз.

Тя остави кърпичката на масата и го изгледа. После го заплю с всичка сила. Той се изчерви и се обърна, като бършеше сакото си. Роман го хвана за ръка и го представи на новодошлия, Аргирон Ставропулос.

— Сигурно сте много щастлив — каза Ставропулос, като стисна с две ръце ръката на Гай. — Нима онази жена е майката? Но защо по… Роман го дръпна настрана и му зашепна нещо на ухото.

— Ето — каза Мини и поднесе на Розмари голяма чаша горещ чай. — Изпий го и ще се почувстваш по-добре.

Розмари погледна първо чашата, а после вдигна очи към Мини.

— Какво има в чая? — попита тя. — Може би пак корени от танис?

— Абсолютно нищо, освен захар и лимон — каза Мини. — Най-обикновен черен чай. Хайде, изпий го.

И тя остави чашата на масата до носната кърпичка.

Единственото, което можеше да направи, бе да го убие. Очевидно. Да изчака, докато всички седнат в другия край на стаята, после да изтича до кошчето, да блъсне Лора-Луис, да го грабне и да го хвърли през прозореца. А после и тя да скочи. „Майка убива бебето си и се самоубива в Брамфорд“, представи си тя вестникарските заглавия.

Да спаси света от Бог знае какво. Или от Дявол знае какво.

Значи имаше опашка! И напъпили рогца!

Имаше желание да се разпищи, да умре.

Готова беше да го направи, да го хвърли и да скочи след него.

Сега всички обикаляха наоколо. Приятен коктейл. Японецът непрекъснато снимаше; Гай, Ставропулос, Лора-Луис, гушнала бебето.

Тя се извърна. Не искаше да ги гледа.

Ами очите му! Като на животно, като на тигър, нечовешки очи!

Разбира се, той не беше човешко същество. Беше… някакъв хибрид.

А колко миличък и сладък беше преди да отвори тези жълти очи! Мъничката му брадичка толкова й напомняше на тази на Брайън, сладките му устенца, и прелестната рижа косица… Щеше й се пак да го погледне, само да можеше да не отваря тези жълти животински очи!

Отпи от чашата. Наистина беше чай.

Не, не можеше да го хвърли през прозореца. Той беше нейно дете. Не я интересуваше кой е баща му. Трябваше да отиде при някого, който би я разбрал. Да се изповяда. Да, така щеше да постъпи. Ще отиде при свещеник. Църквата трябваше да се занимае с този въпрос. Папата и всичките му кардинали, а не глупавата Розмари Рейли от Омаха.

Грешно е да убиваш, независимо кого.

Пийна още чай.

Той започна да хленчи, защото Лора-Луис люлееше прекалено бързо и затова, разбира се, идиотката го разлюля още по-бързо.

Издържа, доколкото можа. После стана и отиде до кошчето.

— Махай се оттук! — викна Лора-Луис. — Не смей да се приближаваш към Него. Роман!

— Много бързо го люшкаш — каза Розмари.

— Сядай там! — сопна се Лора-Луис и се обърна към Роман — Разкарай я оттук. Върни я, където й е мястото.

— Тя го люлее много бързо. Затова плаче — обясни Розмари.

— Гледай си работата! — каза Лора-Луис.

— Дай на Розмари да Го люлее — каза Роман.

Лора-Луис го погледна смаяно.

— Хайде — продължи той, застанал зад гюрука на кошчето. — Сядай там при другите. Остави Розмари да Го люлее.

— Но тя може да…

— Сядай там при другите, Лора-Луис — заповяда той.

Тя изпухтя намусено и се отдалечи.

— Люшкай Го — усмихна се Роман на Розмари и побутна кошчето към нея.

Тя не помръдна. Само го гледаше.

— Ти се опитваш… да ме накараш да бъда негова майка — каза тя.

— А нима не си Негова майка? — попита той. — Хайде. Само Го полюлей, докато спре да плаче.

Тя усети черната дръжка в дланта си и сключи пръсти около нея. Известно време двамата заедно люлееха кошчето, после Роман го пусна и тя продължи сама, бавно и леко. Погледна бебето, видя жълтите му очи и извърна поглед към прозореца.

— Трябва да смажеш металните части — каза тя. — Това скърцане сигурно също го притеснява.

— Ще ги смажа — обеща Роман. — Видя ли? Спря да плаче. Знае коя си.

— Не ставай глупав — каза Розмари и пак погледна бебето. И то я гледаше. Всъщност, очите му не бяха чак толкова лоши, след като вече беше подготвена какво ще види. Одеве се беше разстроила от изненадата. Дори бяха красиви по свой начин.

— Как изглеждат ръцете му? — попита тя, без да престава да го люлее.

— Много са красиви — увери я Роман. — Има дълги нокти, но те са съвсем мънички, като бисерчета.

Сложихме Му ръкавички само за да не се издраска, а не защото ръцете Му не са хубави.

— Изглежда, че нещо го тревожи — каза тя.

Към кошчето се приближи доктор Сейпърстайн.

— Тази вечер се струпаха доста изненади — каза той.

— Махай се, защото иначе ще те заплюя в лицето — каза Розмари.

— Махай се, Ейб — каза Роман.

Докторът кимна и се отдалечи.

— Не се карам на теб — каза Розмари на бебето.

— Ти не си виновен. Сърдя им се на тях, защото ме изиграха и ме лъгаха. Не се мръщи така. Нищо лошо няма да ти направя.

— Той знае — каза Роман.

— Ами тогава защо се мръщи така? — рече Розмари. — Горкичкото. Я го виж.

— След минутка — каза Роман. — Трябва да се погрижа за гостите. Ей сега се връщам. — И той се отдалечи и я остави сама с бебето.

— Честна дума, нищо лошо няма да ти направя — каза му тя. Наведе се и разхлаби дрешката на вратлето му. — Лора-Луис го е завързала много стегнато, нали така. Сега ще го разхлабим и ще ти е по-удобно. Имаш много сладка брадичка, знаеш ли? Очичките ти са жълти и странни, но брадичката ти е много сладка.

Тя завърза връзките на ризката по-хлабаво.

Горкичкото.

Не можеше да бъде изцяло лош, просто не можеше. Дори и да беше наполовина Сатана, не беше ли и неин? Наполовина добър, обикновен, разумен човек? Ако тя действа срещу тях, ако му влияе добре, напук на тяхното лошо влияние…

— Ти си имаш своя стая, знаеш ли? — каза тя нежно, като разпови одеялцето му, което също го обвиваше прекалено стегнато. — Тя е с тапети в бяло и жълто и креватче с жълти крачета. Там няма нито едно петънце от това грозно черно, което те заобикаля. Ще ти я покажа, когато си готов за следващото хранене. А ако искаш да знаеш, аз съм дамата, от която иде млякото, с което се храниш. Бас държа, че досега си мислел, че млякото идва от бутилки, нали така? Не, не е така. Млякото го дава мама и аз съм твоята майка. Точно така, нацупени господинчо. Но май теб това не те вълнува особено.

Възцарилата се тишина я накара да се огледа. Всички се събираха около нея и я наблюдаваха от известно разстояние.

Усети, че се изчервява и отново се наведе да подпъхне одеялцето около бебето.

— Остави ги да гледат — каза тя. — Не ни интересуват, нали? Само искаме да ни е топличко и уютно, харесва ли ти така? Ето така. По-добре ли е?

— Аве Розмари — извика Хелън Уийс.

После и другите го подеха. „Аве Розмари“. „Аве Розмари“. Мини, Ставропулос и доктор Сейпърстайн. „Аве Розмари“ извика и Гай. Лора-Луис само беззвучно помръдна устни.

— Аве Розмари, майка на Ейдриън!

— Аве Розмари, майка на Ейдриън! — каза Роман.

Розмари вдигна поглед от кошчето.

— Името му е Андрю — каза тя. — Андрю Джон Удхаус.

— Ейдриън Стивън — настоя Роман.

— Виж какво, Роман — започна Гай.

— Толкова ли е важно името? — намеси се и Ставропулос, като докосна ръката на Роман.

— Важно е. Много е важно — настоя Роман. — Името Му е Ейдриън Стивън.

— Разбирам защо искаш да го кръстиш така — каза Розмари, — но съжалявам, няма да се съглася. Името му е Андрю Джон. Той е мое дете, а не ваше и по този въпрос няма смисъл да спорим. За името и за дрехите. Не може през цялото време да носи черно.

Роман понечи да каже нещо, но Мини го спря, като извика „Слава на Андрю“, като го гледаше право в очите.

Всички останали запригласяха „Слава на Андрю“, „Аве Розмари, майка на Андрю“ и „Слава на Сатаната“.

— Не ти харесваше „Ейдриън“, нали? — запита нежно Розмари, като гъделичкаше бебето по коремчето. — Сигурна съм, че не. „Ейдриън Стивън“! Ама че име! И моля те, престани да се мръщиш. — Тя го натисна по нослето. — Знаеш ли вече да се усмихваш, Анди? Кажи знаеш ли? Хайде, мъничък Анди, знаят ли смешните очички да се усмихват? Хайде, Анди, усмихни се на мама. — Тя разлюля сребърното украшение. — Хайде, Анди — рече тя. — Само една мъничка усмивчица. Хайде, сладичък Анди.

Японецът се промъкна напред с фотоапарата си, клекна и бързо направи няколко снимки една след друга.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/7160

Издание:

Айра Левин. Бебето на Розмари

Американска. Първо издание

Превод: Ралица Ботева

Библиотечно оформление: Симеон Кръстев

Редактор: Правда Панова

Формат: 32/108/84

Печатни коли: 14

Печат: ИПК „Родина“

ИК „Ирис“, София, 1992

Айра ЛевинБебето на Розмари

Част първа

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Десета глава

Част втора

Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

Пета глава

Шеста глава

Седма глава

Осма глава

Девета глава

Десета глава

Част трета

Първа глава

Втора глава

Информация за текста

Айра Левин
Бебето на Розмари