Глава двадесет и шеста

Разговор след вечеря

На следващия ден Поаро напусна Париж. Джейн остана още малко, за да изпълни някои задачи, повечето от които й се струваха безсмислени. Видя Жан Дюпон два пъти. Той спомена за експедицията, в която трябваше да участва и тя, но Джейн не смееше да му каже истината без съгласието на Поаро, така че направи всичко възможно да не се издаде и накрая заговори за други неща.

Пет дни по-късно я повикаха в Англия с телеграма.

Норман Гейл я посрещна на гара „Виктория“ и двамата поговориха за последните събития.

На самоубийството беше отделено много малко внимание в пресата. В някои вестници имаше само по едно малко съобщение, че някоя си мисис Ричардс, канадка, се е самоубила в експреса Париж — Булон и това беше всичко. Изобщо не се споменаваше за някаква връзка между убийството в самолета и това самоубийство.

Както Норман, така и Джейн бяха радостни. По всичко личеше, че проблемите им скоро ще приключат. Все пак Норман не беше чак толкова оптимистично настроен.

— Може да я подозират, че е убила майка си, но след като всичко завърши така, предполагам, че няма да си направят труда да изяснят нещата докрай. А ако не обявят публично кой е убиецът, не виждам каква полза можем да имаме ние от това. За хората ние ще си останем подозрителни завинаги.

Той каза същото и на Поаро, когото срещна няколко дни след това на „Пикадили“.

Поаро се усмихна.

— И вие сте като всичко останали! Смятате, че съм един старец, който не довежда нищо докрай. Слушайте, елате довечера да хапнем заедно. Ще дойде Джеп, а и нашият приятел Кланси. Имам да кажа някои неща, които може да ви се сторят интересни.

Вечерята мина приятно. Джеп се държеше покровителствено и очевидно беше в добро настроение, Норман слушаше всичко с интерес, а дребният мистър Кланси беше почти толкова развълнуван, колкото когато откри фаталния шип.

Беше ясно, че Поаро нямаше нищо против да впечатли писателя на криминални романи. След вечерята, когато сервираха кафето, белгиецът се прокашля леко смутен и не без чувство за превъзходство.

— Приятели — каза той. — Мистър Кланси прояви интерес към това, което би нарекъл „твоите методи, Уотсън“. (C’est ca, n’est-ce pas?13) Предлагам, ако това няма да ви отегчи… — Той направи многозначителна пауза, а Норман и Джеп казаха бързо: „Не, не“ и „Колко интересно“. — … Предлагам да ви разкажа накратко за методите си, така, както ги приложих в този случай.

Той замълча и погледна някакви бележки. Джеп прошепна на Норман:

— Не може да се оплаче от липса на самочувствие, нали? Суетата е втората му природа.

Поаро го погледна с укор и се прокашля. Тримата продължаваха да го гледат с интерес и той заговори:

— Ще започна от самото начало. Ще се върна към авиолайнера „Прометей“ и злополучния му полет от Париж до Кройдън. Ще ви разкажа какви бяха идеите и впечатленията ми тогава, а след това ще ви кажа как те се потвърждаваха или променяха с течение на времето.

Когато малко преди да кацнем, стюардът и доктор Брайънт отидоха, за да видят трупа, аз ги придружих. Имах чувството… човек никога не може да е сигурен, че може да е нещо по моята част. Може би когато става дума за смърт, аз подхождам твърде професионално. Смъртта според мен се дели на два вида — смърт, която е моя работа, и смърт, която не е моя работа. Макар че вторият тип е много по-разпространен, когато видя смърт, аз заприличвам на ловджийско куче, което вдига глава и започва да души.

Доктор Брайънт потвърди опасенията на стюарда, че жената е мъртва. Естествено тогава още не беше възможно да се произнесе относно причините за смъртта, без да е направена аутопсия. Именно тогава мосю Жан Дюпон изказа предположението, че мадам Жизел е умряла поради алергичен шок предизвикан от ужилване от оса. За да потвърди думите си, той показа осата, която сам беше смачкал малко преди това.

Обяснението беше съвсем правдоподобно и беше напълно възможно да бъде прието. На шията на мъртвата имаше белег от убождане съвсем като от ужилване, а в самолета се намери и осата.

В този момент аз имах късмета да погледна надолу и да видя това, което на пръв поглед също би могло да се вземе за умряла оса. Това беше туземският шип с жълти и черни копринени нишки в края.

В този момент дойде мистър Кланси и каза, че това е шип, който е изстрелян през специална тръба, така, както правят някои диви племена. По-късно, както знаете, беше намерена и самата тръба.

Докато кацнахме, в главата ми вече се въртяха няколко хипотези. Когато се оказах стъпил на твърда земя, умът ми отново заработи с нормалната си бързина.

— Продължавай, Поаро — прекъсна го Джеп. — Няма смисъл да страдаш от излишна скромност.

Поаро го стрелна с поглед и продължи:

— Две неща ми направиха впечатление… Както и на всеки друг. Това беше дързостта на престъплението, извършено по този начин, и изумителният факт, че никой не бе забелязал нищо!

Имаше още две неща, които ми се сториха интересни. Едното беше, че се намери оръжието. Както казах на моя приятел Джеп след предварителното следствие, било е напълно възможно то да бъде изхвърлено през прозореца, но не беше. Защо? Би било много по-трудно да се открие или да се проследи произхода на самия шии, но туземската тръба с етикет за цената е нещо съвсем друго.

Тогава какво е обяснението? Очевидно убиецът е искал да намерим оръжието.

А защо? Само един отговор ми се струваше логичен. Ако се намери отровен шип и туземска тръба, естествено е да се предположи, че убийството е извършено именно с тази тръба. Ето защо реших, че убийството не е извършено по този начин.

От друга страна както установи медицинската експертиза, смъртта без съмнение беше причинена от отровния шии. Затворих очи и си зададох въпроса кой е най-сигурният начин да се забие отровен шип в шията на един човек. Отговорих си веднага — най-лесно това може да бъде направено с ръка.

Това обясни защо е трябвало да намерим тръбата. С нея се създаваше впечатлението, че убийството е извършено от разстояние. Стигнах до извода, че убиецът е имал възможност да застане в непосредствена близост до мадам Жизел.

Имаше ли такъв човек? Да, двама. Двамата стюарди. И двамата биха могли да застанат до нея и да се наведат над масичката й, без никой да забележи нещо необичайно.

— Само те ли?

— Не. Също и мистър Кланси. Той единствен от пътниците е минал по пътеката непосредствено до мъртвата… А аз си спомних, че именно той първи предположи, че убийството е извършено с туземската тръба.

Мистър Кланси скочи на крака.

— Протестирам! — извика той. — Протестирам! Това е възмутително!

— Седнете — каза Поаро. — Още не съм свършил. Трябва да опиша точно как стигнах до заключението си.

Така. Имах трима заподозрени — двамата стюарди и мистър Кланси. Никой от тях на пръв поглед не приличаше на убиец, но все пак трябваше да се уверя.

След това се замислих за осата. Тази оса ми се стори много странна. Най-напред, никой не я беше забелязал, докато не сервираха кафето. Сам по себе си този факт ми се стори много любопитен. На този етап си създадох теория за убийството. Реших, че убиецът е подготвил за пред света две отделни обяснения за трагедията. Първото, по-простото, беше, че мадам Жизел е била ужилена от оса и вследствие на това е умряла. Дали такова обяснение би се приело или не, е зависело от това, дали убиецът ще успее да скрие отровния шип или не. И двамата с Джеп бяхме съгласни, че това би могло да стане много лесно, стига никой да не подозира, че има някаква мръсна игра. Копринените нишки на шипа без съмнение са били поставени впоследствие, за да заприлича по цвят на оса.

И така, убиецът се приближава до мадам Жизел, забива шипа в шията й и пуска осата. Тази отрова е толкова силна, че смъртта е настъпила почти моментално. Дори Жизел да извика, никой не би чул поради шума от моторите на самолета. Ако някой все пак обърне внимание, жуженето на осата обяснява всичко. Горката жена е ужилена.

Както казах, това е бил план номер едно. Но какво би станало ако, както се случи в действителност, някой открие отровния шип преди убиецът да успее да го прибере? В този случай обяснението няма да е толкова просто. Ужилването отпада като възможност. Но вместо да се отърве от туземската тръба, убиецът я скрива в самолета така, че да бъде открита при претърсването. При това положение веднага ще се приеме, че убийството е извършено с нея. Ще се създаде нужното впечатление, че шипът е изстрелян от разстояние, и подозренията ще се насочат в определена посока.

В този случай възможните извършители ставаха трима, плюс един четвърти, много малко вероятен — мосю Жан Дюпон, който първи заговори за ужилването и който седеше толкова близо до мадам Жизел, до самата пътека, че спокойно би могъл да стане и да забие шипа във врата й, без никой да забележи. От друга страна, много се съмнявах, че би поел такъв голям риск.

Съсредоточих се върху проблема с осата. Ако убиецът я беше донесъл със себе си на борда на самолета, у него би трябвало да има нещо като кутийка, в която да я държи. Затова и проявих такъв интерес към вещите на пътниците — към тези в джобовете и в багажа им.

И тук попаднах на нещо напълно неочаквано. Открих това, което търсех, само че не у този, у когото очаквах. В джоба на мистър Норман Гейл имаше празна кибритена кутия. Според показанията на всички пътници мистър Норман Гейл изобщо не бе минавал по пътеката покрай мястото на мадам Жизел. Той само е ходил до тоалетната в предния край на салона и се е върнал на мястото си.

Въпреки това, въпреки че изглеждаше невъзможно, имаше начин мистър Гейл да извърши престъплението… Това показа съдържанието на чантата му.

— Чантата ми? — обади се Норман Гейл. Той изглеждаше развеселен и озадачен. — Че аз вече не помня какво имаше в нея.

Поаро му се усмихна добродушно.

— Почакайте малко. Ще стигна и до това. Сега разказвам първите си идеи. Та, да продължа. Имаше четирима души, които биха могли да извършат убийството, в смисъл, че са имали възможност — двамата стюарди, мистър Кланси и мистър Гейл. След това погледнах нещата от другата страна… от гледна точка на мотива… ако за някой от четиримата се намереше мотив, съвпадащ с възможността, убиецът би трябвало да е той. Но, уви, не успях да открия нищо такова. Моят приятел Джеп ме обвини, че обичам да усложнявам нещата. Точно обратното — подходих към проблема с мотива по най-простия възможен начин. Кой би спечелил, ако бъде премахната мадам Жизел? Най-напред това беше неизвестната й дъщеря, тъй като тя щеше да наследи голямо състояние. Също така би могло да има някои хора, които Жизел е държала в ръцете си… това можеше да се предположи. Ето защо, трябваше да елиминираме възможностите една по една. От пътниците в самолета бях сигурен единствено за лейди Хорбъри, която без съмнение бе имала вземане-даване с мадам Жизел.

В нейния случай мотивът беше повече от ясен. Оказа се, че тя е посетила убитата у дома й в Париж вечерта преди убийството. Била е в отчаяно положение и има приятел актьор, който лесно би могъл да се маскира като американеца, купил туземската тръба от магазина и подкупил служителя от авиолиниите, за да принуди мадам Жизел да пътува с обедния самолет.

Оттук нататък проблемът се оказа разделен на две части. От една страна, не виждах как е било възможно лейди Хорбъри да извърши убийството, а от друга, стюардите, мистър Кланси и мистър Гейл нямаха никакъв мотив да го извършат.

Нито за миг не съм забравял за съществуването на незнайната дъщеря на мадам Жизел и факта, че тя наследява всичко. Попитах се дали някой от четиримата заподозрени не е женен и възможно ли е жена му да е въпросната Ан Морисо? Ако баща й е бил англичанин, не беше изключено момичето да е отрасло в Англия. Жената на Митчъл отпадна веднага. Тя е типична англичанка от Дорсет. Дейвис ухажваше момиче, чиито родители са живи. Мистър Кланси не е женен. Мистър Гейл очевидно беше влюбен в мис Джейн Грей.

Трябва да кажа, че проверих произхода на мис Грей много внимателно, след като в един непринуден разговор тя ми каза, че е отраснала в дом за сираци в Дъблин. Скоро се убедих, че тя не може да е мис Ан Морисо.

След това направих онази таблица с последствията за всеки от пътниците… двамата стюарди нито печелеха, нито губеха от смъртта на мадам Жизел, освен че Митчъл беше доста шокиран от смъртта й. Мистър Кланси се канеше да пише книга с подобен сюжет и се надяваше да спечели от нея доста пари. Мистър Гейл губеше пациентите си. Нищо, което да ми помогне, в този случай.

И въпреки всичко по онова време аз вече бях убеден, че убийството е извършил Норман Гейл. У него беше празната кибритена кутия… Съдържанието на куфарчето му. На пръв поглед той губеше, а не печелеше от смъртта на мадам Жизел. Само че първият поглед може да заблуждава.

Реших да го опозная по-добре. Убеден съм, че рано или късно в разговорите човек се издава… Хората изпитват непреодолимо желание да говорят за себе си.

Опитах се да спечеля доверието на мистър Гейл. Престорих се, че му се доверявам, и го накарах да ми помогне. Убедих го да инсценира изнудването на лейди Хорбъри. Именно там той допусна първата си грешка.

Предложих му леко да промени външността си, а той се яви в невъзможен и комичен вид! Просто някакъв фарс! Бях сигурен, че никой не би могъл да изиграе една роля по-лошо, отколкото се канеше да го направи той. Каква беше причината за това? Страхувайки се от вината си, той не искаше да покаже, че е добър актьор. Когато обаче промених жалката му маскировка, артистичната му дарба изведнъж се възстанови. Изигра ролята блестящо и лейди Хорбъри не можа да го познае. Това ме убеди, че би могъл да се представи за американец в Париж и че би могъл да изиграе ролята след това на борда на „Прометей“.

Тогава доста сериозно се разтревожих за мадмоазел Джейн. Тя или беше негова съучастница, или беше изцяло невинна… Във втория случай тя се превръщаше в жертва. Един ден можеше да се окаже омъжена за убиец.

За да предотвратя прибързаната женитба, аз отведох мадмоазел Грей със себе си в Париж като моя секретарка.

Когато бяхме там, се появи и неизвестната дъщеря, за да потърси наследството си. Имах чувството, че съм я виждал някъде, но не можех да си спомня къде. Най-накрая си спомних, но беше твърде късно…

Фактът, че действително е била в самолета и че излъга за това изглежда опровергаваше всичките ми теории. Изглеждаше несъмнено, че тя е убиецът.

Но ако тя е била убиецът, не е била сама. Имала е съучастник — човекът, който е купил туземската тръба и е подкупил Жюл Перо.

Кой е този човек? Възможно ли е той да е съпругът й?

И след това изведнъж ми дойде наум истинското обяснение… Истинското, ако успеех да се уверя в едно нещо. Ако теорията ми беше вярна, Ан Морисо не би трябвало да е била в самолета. Обадих се на лейди Хорбъри и получих отговор. Прислужничката Мадлен е пътувала с „Прометей“ защото така е хрумнало на господарката й в последната минута.

Поаро замълча.

Мистър Кланси каза:

— Хм… Но… Боя се, че не ми е много ясно.

— И кога престанахте да ме смятате за убиец? — попита Норман.

Поаро се обърна към него.

— Не съм преставал. Вие сте убиецът… Чакайте. Ще ви кажа всичко. През последната седмица с инспектор Джеп не си губихме времето… истина е, че сте станали зъболекар, за да угодите на чичо си, Джон Гейл. Приели сте името му, когато сте станали партньори, но всъщност сте син на сестра му, не на брат му. Истинското ви име е Ричардс. Именно с това име сте се представили на Ан Морисо, когато сте се срещнали миналата зима в Ница, където тя е била с господарката си. Биографията, която ни разказа тя, е вярна само в началото. Втората част е била внимателно редактирана от вас. Тя много добре е знаела моминското име на майка си. Мадам Жизел по това време е била в Монте Карло… Посочили са ви я и сте научили истинското й име. Дали сте си сметка, че от нея може да се измъкне голяма сума пари и това е събудило комарджийската ви страст. Именно от Ан Морисо сте научили за връзката между мадам Жизел и лейди Хорбъри. В главата ви се е оформил планът на престъплението. Решили сте да убиете мадам Жизел по такъв начин, че всички подозрения да паднат върху лейди Хорбъри. След това планът ви е започнал да зрее и накрая е бил пуснат в действие. Подкупили сте служителя от авиолиниите, за да може мадам Жизел да пътува с лейди Хорбъри. Ан Морисо ви е казала, че самата тя ще пътува до Англия с влака. Не сте предполагали, че ще я видите в самолета и това много сериозно е застрашило плана ви, защото след като се разбере, че единствената наследница и дъщеря на Жизел е била на местопрестъплението, съвсем естествено всички подозрения ще паднат върху нея. Според първоначалния ви план тя е трябвало да предяви претенции за наследството с перфектно алиби, тоест, но това време е трябвало да бъде във влака. След това сте смятали да се ожените за нея.

Момичето вече е било влюбено във вас. Само че вашата цел са били парите, а не бракът.

И още нещо е усложнило изпълнението на плана ви. В Ле Пине сте срещнали мадмоазел Джейн Грей и сте се влюбили в нея. Именно това ви е накарало да започнете една много по-опасна игра.

Решили сте, че трябва да получите и парите, и момичето, в което сте се влюбили. Убийството сте извършили, за да получите пари, и не сте имали намерение да се откажете от плодовете му. Заплашили сте Ан Морисо, като сте й казали, че ако разкрие самоличността си веднага, неминуемо ще я заподозрат. Вместо това сте я убедили да си вземе няколко дни отпуск, отишли сте заедно в Ротердам и там сте се оженили.

След време сте я подучили как да предяви претенции за парите си. Не е трябвало да казва нищо за работата си като прислужничка и е трябвало да изглежда, че когато е извършено престъплението, тя е била в чужбина с мъжа си.

За жалост времето, когато Ан Морисо е трябвало да отиде в Париж и да поиска наследството си, съвпадна с времето, когато аз заминах за там с Джейн Грей. Това никак не е влизало в сметките ви. И аз, и мадмоазел Грей бихме могли да познаем Ан Морисо като Мадлен, прислужницата на лейди Хорбъри.

Опитали сте се да се свържете с нея навреме, но безуспешно. Накрая сам сте заминал за Париж и сте разбрал, че Ан Морисо вече е ходила при адвоката. Когато сте се видели, тя ви е казала за срещата си с мен. При това положение ситуацията е станала опасна за вас и сте решили да действате бързо.

Намерението ви е било жената, за която сте се оженили неотдавна, да не живее дълго след забогатяването си. Веднага след женитбата двамата сте подготвили завещания, с които оставяте всичко един на друг. Колко вълнуващо!

Предполагам, че първоначално сте възнамерявали да не бързате особено. Може би сте се канели да заминете за Канада… Под предлог, че тук вече нямате пациенти. Там сте смятали отново да приемете името Ричардс, а жена ви е трябвало да пристигне при вас по-късно. Както и да е, не се съмнявам, че не след дълго тя щеше, за съжаление, да умре и да остави значително състояние на безутешния вдовец. След това щяхте да се върнете в Англия като Норман Гейл, който е имал късмета да направи щастлив удар в Канада. Само че при новите обстоятелства сте решили, че няма време за губене.

Поаро замълча, а Норман Гейл отметна глава назад и се разсмя.

— Разбира се, вие безпогрешно знаете какви са били намеренията на хората! Трябвало е да се отдадете на професията на мистър Кланси! — Гласът му изведнъж стана дълбок и гневен. — Никога не съм чувал такъв водопад от безсмислици! Мосю Поаро, това, което витае във въображението ви, едва ли може да се приеме за доказателство.

Поаро нямаше вид на обезсърчен.

— Може би не може — отговори той. — Но аз разполагам и с доказателства…

— Така ли? — усмихна се Норман подигравателно. — Може би ще успеете да кажете и докажете как точно съм убил старата Жизел, след като всички прекрасно знаят, че нито веднъж не съм се доближил до нея?

— Ще ви кажа точно как сте извършили убийството — отговори Поаро. — Какво ще кажете за съдържанието на чантата си? Били сте на почивка. Защо тогава ви е била зъболекарската престилка? Ето този въпрос си зададох. И ето отговора… Защото тя твърде много прилича на престилката на стюардите… Ето какво сте направили… Когато стюардите са сервирали кафето и са отишли в другия салон, вие сте отишли до тоалетната. Там бързо сте гримирали лицето си, облекли сте престилката, взели сте една лъжичка от шкафовете срещу тоалетната и забързано, като истински стюард, сте преминали по пътеката към мястото на мадам Жизел. Забили сте шипа във врата й, пуснали сте осата от кибритената кутийка, върнали сте се в тоалетната, където отново сте се преоблекли. След това бавно и спокойно сте се върнали на мястото си. Цялата операция не е отнела повече от две минути. Хората не обръщат особено внимание на стюардите. Единственият човек, който би могъл да ви разпознае, е била мадмоазел Джейн. Но вие познавате жените! Винаги щом една жена остане сама, особено когато пътува с привлекателен млад мъж, тя използва всяка възможност, за да се огледа в огледалцето си и да оправи вида си.

— Така ли — усмихна се подигравателно Норман Гейл. — Колко интересна теория. Само че е само теория. Има ли още нещо?

— Доста — отговори Поаро. — Както казах, човек е склонен да се издава, докато води разговор… Проявихте непредпазливостта да споменете, че сте работили в някаква ферма в Южна Африка. Това, което пропуснахте да споменете, но аз си направих труда да установя със сигурност е, че тази ферма и била за отглеждане на змии…

По лицето на Норман Гейл за първи път се появи страх. Той се опита да каже нещо, но не успя.

Поаро продължи:

— Там сте се подвизавали със собственото си име Ричардс. Изпратихме телеграфно ваша снимка и тя беше разпозната. Същата снимка беше разпозната и в Ротердам, където сте се оженили за Ан Морисо.

Норман Гейл отново се опита да каже нещо и отново не успя. Нещо у него изведнъж се промени. Хубавият, жизнен млад мъж изведнъж заприлича на плъх с неспокойни очи, който се мъчи да избяга, но няма накъде…

— Бързането осуети плановете ви — продължи Поаро. — Директорката на „Институт дьо Мари“ ускори допълнително нещата, като е писала на Ан Морисо. Би било подозрително да не се обърне внимание на тази телеграма. Успели сте да убедите жена си, че ако не прикрие някои факти, или тя или вие ще бъдете заподозрени в убийството на мадам Жизел, тъй като за жалост и вие сте били в самолета. Когато сте се срещнали след разговора й с мен, вие още повече сте ускорили нещата. Уплашили сте се, че бих могъл да накарам Ан да ми каже истината… Може би и сама е започнала да ви подозира… След това сте я накарали да напусне бързо-бързо хотела и да се качи на влака. Дали сте й отровата насила и сте оставили празното шишенце в ръката й…

— Куп долнопробни лъжи!

— Ни най-малко. На шията й е имало синина.

— Това са лъжи, казвам ви!

— На шишенцето дори има ваши отпечатъци.

— Лъжете! Бях с…

— А, да. Бяхте с ръкавици? Мосю, струва ми се, че това малко признание е напълно достатъчно.

— Проклет малък шарлатанин! — Норман стана лилав от злоба, лицето му беше неузнаваемо. Той се нахвърли върху Поаро, но Джеп беше по-бърз. Той го стисна в желязна хватка и каза с равен глас:

— Джеймс Ричардс, с псевдоним Норман Гейл, арестувам ви по обвинение за предумишлено убийство. Предупреждавам ви, че всичко, което кажете, ще бъде записано и използвано като доказателство.

Норман Гейл се разтрепери ужасно. Имаше вид на човек, който всеки момент може да получи инфаркт.

Навън чакаха двама цивилни полицаи, които го отведоха.

Останал насаме с Поаро, дребният мистър Кланси пое дъх, изпълнен с възторг.

— Мосю Поаро — каза той. — Това наистина е най-вълнуващото преживяване в живота ми. Бяхте чудесен!

Поаро се усмихна скромно.

— Не, не. Джеп заслужава не по-малко възхищение. Той направи истински чудеса, докато установи, че Гейл е Ричардс. Канадската полиция в момента издирва Ричардс. Имал е връзка с някакво момиче, за което се е смятало, че се е самоубило, но на бял свят са излезли факти, които говорят за убийство.

— Ужасно! — възкликна мистър Кланси.

— Това е един убиец — каза Поаро. — И като много други убийци, жените го намират привлекателен:

Мистър Кланси се изкашля.

— Горката мис Грей.

Поаро поклати тъжно глава.

— Да, да. Казах й, че животът може да бъде много ужасен, но тя е смело момиче. Ще преживее всичко това.

С машинално движение Поаро оправи купчината вестници, които в гнева си Норман Гейл бе разпръснал.

Нещо прикова вниманието му — беше снимка на Виниша Кър на някакво конно състезание, „разговаряща с лорд Хорбъри и техен общ приятел“.

Поаро я подаде на мистър Кланси.

— Виждате ли това? След около година ще прочетете обява: „Съобщаваме за годежа и предстоящия брак между лорд Хорбъри и Виниша Кър.“ И знаете ли кой ще е отговорен за този брак? Еркюл Поаро! Ще нося отговорност и за още един брак…

— Лейди Хорбъри и Реймънд Бараклъф?

— О, не. Тези двама души не ме интересуват. — Той се наведе напред. — Имам предвид брака между мадмоазел Джейн Грей и мосю Жан Дюпон. Помнете ми думата!

Някъде около месец по-късно Джейн отиде при Поаро и му каза:

— Трябва да ви мразя, мосю Поаро.

Изглеждаше бледа и уморена, а около очите й имаше тъмни кръгове.

— Мразете ме, ако ви харесва — отговори той. — Но ми се струва, че сте от хората, които предпочитат да гледат истината в очите, отколкото да живеят в рая на глупците… А и не бихте живели в този рай кой знае колко дълго… Отърваването от съпруги е порок, който се задълбочава.

— Беше толкова симпатичен! — каза Джейн и добави: — Никога вече няма да се влюбвам.

— Естествено — съгласи се Поаро, — с това е свършено.

Джейн кимна.

— Трябва да си намеря някаква работа. Нещо интересно, което да ме погълне изцяло.

Поаро наклони стола си назад и погледна тавана.

— Бих ви посъветвал да заминете с Дюпон в Персия. Това е много интересна работа.

— Мислех, че е само ваш ход в разследването.

Поаро поклати глава.

— Напротив. Археологията и древното грънчарство толкова ме заинтригуваха, че наистина изпратих чека с дарението, което бях обещал. Тази сутрин научих, че очакват да заминете с тях. Можете ли да рисувате?

— Да, в училище доста ме биваше.

— Отлично. Мисля, че ще се почувствате много добре.

— Наистина ли искат да замина с тях?

— Разчитат на това.

— Би било чудесно — каза Джейн — да се махна за известно време…

По лицето й плъзна червенина.

— Мосю Поаро — погледна го тя с подозрение. — Нали не дадохте тези пари само, за да сте… за да сте мил с мен?

— Мил? — възкликна той, ужасен от мисълта. — Мога да ви уверя, мадмоазел, че когато става дума за пари, аз съм самата деловитост!

Той доби толкова обиден вид, че Джейн трябваше да помоли за извинение.

— Мисля — каза тя, — че трябва да посетя някои музеи, за да се запозная с древното грънчарство.

— Добра идея.

Джейн се спря на вратата и се върна назад.

— Може би не сте дали онези пари, само за да бъдете мил към мен, но все пак бяхте много мил.

Тя го целуна по върха на главата и излезе.

— Ca, c’est tres gentil14! — каза Еркюл Поаро.