Онеправданият

Лили Маргрейв свали с нервен жест ръкавиците и ги сложи на коляното си. После вдигна очи към седналия на един голям стол срещу нея човек.

Беше чувала за мосю Еркюл Поаро, известния детектив, но за пръв път го виждаше.

Смешният му, почти нелеп вид я разочарова. Възможно ли беше този смешен малък човек с яйцевидна глава и огромни мустаци наистина да върши онези невероятни неща, които му се приписваха? В момента заниманието му й се стори прекалено детинско. Подреждаше малки цветни дървени кубчета едно върху друго и изглежда бе много по-заинтригуван от тях, отколкото от историята, която тя му разказваше.

Но когато тя замълча, той рязко вдигна глава и я погледна.

— Моля ви, мадмоазел, продължете. Слушам ви. Уверявам ви, че наистина ви слушам много внимателно.

Сетне отново се зае да подрежда малките кубчета едно върху друго. Момичето продължи да разказва. Беше тъжна история, наситена с насилие и страх, но гласът й беше спокоен и безизразен, а монологът й бе лишен дори от сянка на хуманност.

Най-сетне тя завърши.

— Надявам се — добави нетърпеливо, — че разказах всичко доволно ясно.

Поаро закима енергично, после бутна с ръка дървените кубчета и те се разпиляха по масата. Облегна се назад на стола си, събра върховете на пръстите си и с поглед вперен в тавана, изложи кратко резюме на разказа й.

— Сър Рубън Астуел е бил убит преди десет дни. Онзи ден, в сряда, племенникът му Чарлс Левърсън е бил арестуван от полицията, фактите срещу него, доколкото вие сте запозната, са следните — моля поправете ме, ако греша, мадмоазел — сър Рубън седял до късно в своята светая светих, тоест високата стая. Господин Левърсън се прибрал късно, като си отключил със свой ключ. Икономът, чиято стая е точно под високата стая, го е чул да се кара с чичо си. Кавгата завършила с внезапен удар като от хвърлен стол и сподавен вик. Икономът се разтревожил и решил да стане, за да види какво става. Но няколко секунди по-късно чул господин Левърсън да излиза от стаята, подсвирквайки си весело. Ето защо се разколебал и останал в леглото. На другата сутрин една от прислужничките открила сър Рубън мъртъв до бюрото му. Бил е ударен отзад по главата с нещо тежко. Както разбирам, икономът не е съобщил веднага на полицията какво е чул. Мисля, че е нормално, мадмоазел, а?

Внезапният въпрос накара Лили Маргрейв да подскочи.

— Моля? — заекна тя.

— В подобни неща човек търси хуманност, не мислите ли? — попита малкият човек. — Така както ми разказахте историята, възхитително сбито, представихте участниците в разигралата се трагедия като машини… кукли. Що се отнася до мен обаче, аз винаги търся човешката страна. Питам се този иконом… как казахте, че му е името?

— Казва се Парсънс.

— Та този Парсънс притежава качествата на хората от неговата класа и много твърдо ще се противопостави на полицията. Ще им разкаже колкото може по-малко и най-вече няма да спомене и дума за нещо, което би хвърлило сянка на съмнение върху членовете на семейството. Ще твърди упорито, че убийството е дело на някой разбойник или крадец. Да, лоялността на прислужниците е интересен обект на изследване. — Той се усмихна и продължи: — Междувременно всеки от семейството и прислугата е разказал каквото знае, господин Левърсън също. Той е обяснил, че се е прибрал късно и веднага си е легнал, без да се види с чичо си.

— Така каза.

— И никой не се усъмнил в думите му — промърмори Поаро, — с изключение на Парсънс, разбира се. После пристига инспектор от Скотланд Ярд, казахте инспектор Милър, нали? Познавам го. Срещали сме се един-два пъти. Той е от хората, за които се казва, че ровят до дупка. Да, познавам го. И проницателният инспектор Милър забелязва онова, което местният полицай не е доловил — че Парсънс е неспокоен и знае нещо, което не е споделил. И така той го притиска. По това време вече е ясно, че през онази вечер никой не е влизал с взлом в къщата и че убиецът трябва да се търси сред обитателите на дома. Парсънс е нещастен и уплашен, но чувства силно облекчение, когато изтръгват тайната от него. Направил е всичко, което е зависело от него да се избегне скандалът, но все пак има граници. Инспектор Милър изслушва разказа на Парсънс, задава един-два въпроса и прави някои проучвания. Версията, която си изгражда, е убедителна… много убедителна. По ръба на бюрото във високата стая са намерени отпечатъци от окървавени пръсти, и то на Чарлс Левърсън. Камериерката споменала на инспектора, че на сутринта след убийството водата в легена на господин Левърсън е била кървава. Той й обяснил, че се бил порязал. И наистина имал раничка на пръста си, но съвсем малка. Яката на официалната му риза била изпрана, но по ръкавите на сакото му са намерени следи от кръв. Нуждаел се е от пари, а ако сър Рубън умре, той ще наследи всичко. О, да, случаят изглежда напълно ясен, мадмоазел. — Той замълча и не след дълго продължи: — И все пак днес вие идвате при мен.

Лили Маргрейв повдигна нежните си рамене.

— Както ви казах, мосю Поаро, изпрати ме лейди Астуел.

— Значи не бихте дошли по собствено желание, а? — Малкият мъж я погледна закачливо, но момичето мълчеше. — Не отговорихте на въпроса ми.

Лили Маргрейв приглади ръкавиците си и каза:

— За мен е трудно, мосю Поаро. Лоялна съм към лейди Астуел. Въпреки че строго погледнато, съм й платена компаньонка, тя се отнася с мен по-скоро като с дъщеря или с племенница. Държи се изключително мило и каквито и да са грешките й, не бих си позволила да критикувам действията й или… да ви разубеждавам да се заемете с този случай.

— Невъзможно е Еркюл Поаро да бъде разубеден. Просто е невъзможно — заяви весело той. — Както разбирам, според вас на лейди Астуел й е влязла някаква муха в главата. Хайде сега, нали съм прав?

— Ако трябва да си кажа мнението…

— Моля, мадмоазел.

— Мисля, че цялата работа е пълна глупост.

— Така ви се струва, а?

— Не искам да казвам нищо против лейди Астуел…

— Разбирам ви — промърмори любезно Поаро. — Напълно ви разбирам.

— Тя наистина е много добра и е изключително мила, но не е… как да се изразя… не е образована жена. Сигурно знаете, че преди да се омъжи за сър Рубън, е била актриса. Подвластна е на всякакви предразсъдъци и суеверия. Когато реши нещо, не се вслушва в чуждо мнение. Инспекторът не беше много тактичен с нея и това я разяри. Според нея е пълна идиотщина да се подозира господин Левърсън и че подобна глупава и непростима грешка е напълно в стила на полицията. Тя е убедена, че милият Чарлс не е виновен.

— Но тя няма основание да мисли така, нали?

— Абсолютно никакво.

— Виж ти! Наистина ли?

— Казах й, че няма смисъл да идвам при вас просто за да ви кажа мнението й и няма нищо, за което да се хванете.

— Наистина ли сте й го казали? Интересно.

Той огледа внимателно Лили Маргрейв и обърна внимание на спретнатия й черен костюм, едва забелязващата се бяла ивица от блуза по врата й и кокетната малка черна шапка. Оцени елегантността й, красивото й лице с леко вирната брадичка и тъмносините й очи с дълги ресници. Неусетно отношението му към нея се промени. Заинтригува го не толкова случаят, за който му говореше, а самото момиче, седнало срещу него.

— Предполагам, мадмоазел, че лейди Астуел има лека склонност към истерия и неуравновесеност?

Лили Маргрейв закима енергично.

— Много точно я описахте. Както вече ви споменах тя е много мила, но с нея е невъзможно да се спори. Тя не мисли логично.

— Може би тя подозира някой друг — предположи Поаро. — Някой, за който изглежда абсурдно.

— Точно така е! — извика Лили. — Силно ненавижда секретаря на сър Рубън, бедния човек. Убедена е, че той го е направил, и то при положение, че недвусмислено бе доказано, че Оуен Трефусис не може да го е извършил.

— А има ли причини да мисли така?

— Разбира се, че не! Твърди, че е интуиция. — В гласа й прозвуча раздразнение.

— Както разбирам, мадмоазел — усмихна се Поаро, — вие не вярвате в интуицията.

— Според мен е пълна глупост — отвърна тя.

Детективът се облегна назад на стола си и промърмори:

— Les femmes8. Мислят си, че интуицията е специалният им дар от Бога и всеки път им сочи истината, а всъщност в девет от десет случая ги подвежда.

— Зная, но нали ви казах каква е лейди Астуел. Просто не може да се спори с нея.

— Значи вие, мадмоазел, умно и дискретно момиче, идвате при мен, както ви е наредено, и ме информирате за създалата се ситуация.

Нещо в тона му накара момичето да вдигне рязко очи и да го погледне.

— Осъзнавам, че времето ви е много ценно — смотолеви извинително Лили.

— Ласкаете ме, мадмоазел, но сте права. В момента наистина имам много ангажименти.

— Боях се, че ще е така — рече момичето и стана. — Ще кажа на лейди Астуел…

Но Поаро не стана, а напротив, остана облегнат спокойно на стола си и се взря в момичето.

— Бързате да си отидете ли, мадмоазел? Моля ви, поседнете за момент.

Видя как лицето й порозовя, а сетне пребледня. Тя бавно и с нежелание отново седна.

— Мадмоазел е бърза и решителна — отбеляза той.

— Трябва да проявите търпеливост към един стар човек като мен, който бавно взема решения. Неправилно ме разбрахте, мадмоазел. Не казах, че няма да посетя лейди Астуел.

— Значи ще дойдете? — Гласът й беше безизразен. Не гледаше в Поаро, а беше свела очи към пода. Ето защо не забеляза любопитството, с което той я оглеждаше.

— Кажете на лейди Астуел, че съм изцяло на нейно разположение. Следобед ще дойда в „Мон Репо“, нали така се казваше имението. — Той стана. Момичето също.

— Аз… ще й съобщя. Много мило от ваша страна, че ще дойдете, мосю Поаро. Боя се обаче, че усилията ви ще отидат на вятъра.

— Твърде вероятно, но… кой знае?

Той учтиво я изпрати до вратата, после се върна в дневната. Беше намръщен и дълбоко умислен. Един-два пъти поклати глава, после отвори вратата и повика прислужника си:

— Любезни ми Джордж, моля те, подготви ми една малка пътна чанта. Днес следобед заминавам за провинцията.

— Добре, сър — отвърна Джордж.

Той изглеждаше като типичен англичанин. Висок, мъртвешки блед и сдържан.

— Младите момичета са много интересен феномен, Джордж — отбеляза Поаро, настани се в удобното си кресло и запали една от тънките си цигари. — Особено когато са умни. Да помолиш някого да свърши нещо и в същото време да му внушиш да не го прави, е деликатна операция. Изисква се финес. Тя е много пряма… О, много пряма! Но, любезни ми Джордж, Еркюл Поаро притежава изключителен ум.

— Чувал съм ви да го казвате, сър.

— Не секретаря има тя наум — промърмори детективът. — Обвинението на лейди Астуел не я тревожи. Просто не иска никой да рови повече. Аз, любезни ми Джордж, ще отида да поровя и да разбутам гнездото! Там се е разиграла някаква драма, човешка драма, и това ме вълнува. Момичето беше искрено, но не докрай. Чудя се… чудя се какво ли ще открия…

Последва вълнуваща пауза, нарушена от извинителния глас на Джордж:

— Да ви приготвя ли официални костюми, сър?

Поаро го погледна тъжно.

— Винаги се концентрираш върху собствената си работа. Обръщаш внимание единствено на нея. Твърде добър си за мен, Джордж.

Когато в 4.55 влакът спря на гара Абътс Крос, от него слезе наконтеният Еркюл Поаро. Мустаците му бяха така обилно намазани, че почти се бяха втвърдили. Той предаде билета си и мина през бариерата. Посрещна го един висок шофьор.

— Мосю Поаро?

Малкият мъж примигна насреща му и каза:

— Аз съм.

— Оттук, сър, ако обичате. — И той отвори вратата на големия ролс-ройс.

Къщата се намираше само на три минути от гарата. Шофьорът отново му отвори вратата и Поаро слезе. На входната врата вече го очакваше икономът.

Детективът хвърли преценяващ поглед на фасадата на сградата, преди да мине през отворената врата. Беше голяма солидна къща, облицована с червени тухли. Нямаше претенции за красота, но излъчваше удобство.

Поаро влезе във вестибюла. Икономът учтиво взе шлифера и шапката му и с типичния почтителен глас, характерен само за най-добрите прислужници, произнесе:

— Нейно благородие ви очаква, сър.

Поаро го последва нагоре по постланите с мека пътека стълби. Без съмнение това беше Парсънс. Отлично обученият иконом, с лице напълно лишено от емоции. Когато стигнаха площадката, той зави надясно и тръгна по коридора. Мина през една врата и влезе в нещо като малка чакалня, в която имаше други две врати. Отвори лявата и обяви:

— Мосю Поаро.

Стаята не беше голяма, но беше наблъскана с мебели и всякакви джунджурии. Една жена, облечена в черно, стана от канапето и бързо пристъпи към госта.

— Мосю Поаро — посрещна го тя с протегнати ръце. Тя бързо огледа наконтения мъж. Спря за минута, изчаквайки поклона на малкия човек и тихо промърмореното „мадам“, и като освободи ръката си от неговата възкликна: — Вярвам в малките мъже! Те са умни!

— Струва ми се, че инспектор Милър е висок — рече Поаро.

— Той е един самомнителен идиот — заяви лейди Астуел. — Седнете тук до мен, мосю Поаро. — Тя му посочи канапето и продължи: — Лили направи всичко възможно да ме убеди да не ви викам. Но ако не знаех какво върша, напразно съм живяла толкова дълго.

— Рядко достижение — каза той и се настани удобно.

Лейди Астуел също седна, като се намести между възглавниците и се обърна с лице към него.

— Лили е мило момиче, но си мисли, че всичко знае, а както сочи опитът ми, често пъти тези хора грешат. Аз не съм умна, мосю Поаро. Знам го, но се оказвам права там, където по-умните от мен грешат. Вярвам в интуицията си. Сега искате ли да ви кажа кой е убиецът или не? Една жена знае, мосю Поаро.

— Госпожица Маргрейв знае ли го?

— Тя какво ви каза? — попита рязко лейди Астуел.

— Съобщи ми фактите по случая.

— Фактите? Но, разбира се, те са изцяло срещу Чарлс. Уверявам ви, мосю Поаро, той не го е направил. Знам, че не е! — Тя се надвеси застрашително над Поаро, което бе доста смущаващо.

— Напълно ли сте сигурна, лейди Астуел?

— Трефусис уби съпруга ми, мосю Поаро. Убедена съм!

— Защо?

— Защо го е убил или защо съм убедена? Казвам ви, че го зная! Имам интуиция за тези неща. Щом съм си изградила мнение, придържам се към него.

— Господин Трефусис облагодетелстван ли е по някакъв начин от смъртта на сър Рубън.

— Той не му остави и пени — отвърна бързо жената. — Това показва, че скъпият ми Рубън нито го е харесвал, нито му се е доверявал.

— Отдавна ли работи за сър Рубън?

— Близо девет години.

— Твърде дълъг период в служба на един човек — отбеляза меко Поаро. — Да, господин Трефусис сигурно добре е познавал работодателя си.

Лейди Астуел се втренчи в него.

— Накъде клоните? Не виждам каква връзка има.

— Следвах една моя идея — поясни гостът. — Може би не много интересна, но оригинална. Става дума за качествата на прислугата.

Лейди Астуел продължи да го гледа втренчено.

— Вие сте много умен, нали? — промърмори колебливо. — Всички така казват.

Еркюл Поаро се засмя.

— Може би скоро вие ще ме удостоите с този комплимент, мадам. Но нека се върнем към мотива. Разкажете ми сега за обитателите на къщата, за хората, които са били тук в деня на трагедията.

— Чарлс.

— Разбрах, че той е племенник на съпруга ви, а не ваш.

— Да, Чарлс е единственият син на сестрата на Рубън. Тя се омъжи за сравнително богат човек, но се разори — нали знаете в града стават такива неща — той не го преживя, тя също. Чарлс дойде да живее при нас. Тогава беше на двайсет и три и щеше да стане адвокат. Но когато се случи нещастието, Рубън го взе при себе си в кантората.

— Господин Чарлс усърден ли е?

— Харесвам, когато един мъж схваща бързо — кимна одобрително лейди Астуел. — Не, в това беше проблемът. Чарлс не бе усърден. Постоянно се караше с чичо си за това и онова. Не че бедният Рубън беше с лесен характер. Нееднократно съм му казвала, че е забравил какво е да си млад. На младини, мосю Поаро, той беше съвсем различен. — Тя въздъхна тежко, очевидно обзета от спомени.

— Промените са неизбежни, мадам — отбеляза дълбокомислено Поаро. — Такъв е животът.

— И все пак той никога не е бил груб с мен. Искам да кажа, че ако му се случваше, след това много съжаляваше. Бедният Рубън.

— Значи е бил с труден характер, а?

— Можех да се справя с него — заяви лейди Астуел с тон на звероукротителка. — Но понякога се получаваше неприятно, когато губеше самообладание с прислугата. Има начин човек да се справи с тях, но Рубън не умееше.

— Какво е завещанието на сър Рубън?

— Половината на мен, половината на Чарлс — отвърна веднага дамата. — Адвокатите не го казват толкова простичко, но всъщност се свежда до това.

Детективът кимна и продължи:

— Разбирам. А сега, лейди Астуел, моля, опишете ми хората, които живеят в дома ви. Освен вас и племенникът на сър Рубън, господин Чарлс Левърсън, тук са също секретарят, господин Оуен Трефусис и госпожица Лили Маргрейв. Разкажете ми за младата дама.

— Искате да научите нещо за Лили?

— Да. Тя отдавна ли работи при вас?

— Около година. Знаете ли, имала съм много секретарки, които са изпълнявали ролята и на компаньонки. Но по един или друг начин всички те ми лазеха по нервите. Лили е различна. Тя е тактична, разумна, а и изглежда много добре. Приятно ми е около мен да има момиче с красиво лице, мосю Поаро. Аз съм странен човек. От пръв поглед харесвам някого или го намразвам. Щом я видях, си казах: „Става!“

— Приятели ли ви я препоръчаха, лейди Астуел?

— Мисля, че отговори на обявата ми. Да, така беше.

— Познавате ли някого от семейството й? Знаете ли откъде е?

— Мисля, че родителите й са в Индия. Почти нищо не зная за тях, но веднага се вижда, че Лили е дама, нали, мосю Поаро?

— О, да, да.

— Аз самата не съм дама — продължи лейди Астуел. — Зная си го, пък и слугите също, но не съм злонамерена. Мога да различа доброто, когато го видя. Никой не е бил по-добър с мен от Лили. Гледам на нея като на своя дъщеря, мосю Поаро. Наистина.

Той протегна ръка и размести един-два предмета, стоящи на масата до него.

— Сър Рубън споделяше ли това ваше чувство? — попита.

Погледът му обхождаше предметите в стаята, но несъмнено забеляза паузата, която направи дамата, преди да отговори:

— При мъжете е различно. Разбира се, те… те се разбираха чудесно.

— Благодаря ви, мадам — поклони се Поаро и се усмихна под мустак. — Това ли бяха хората в къщата през онази вечер? Ако изключим прислугата.

— О, тук беше и Виктор.

— Виктор?

— Да. Братът на съпруга ми. Той бе и негов партньор.

— С вас ли живее?

— Не. Току-що бе пристигнал. Последните няколко години прекара в Западна Африка.

— Западна Африка — повтори след нея Поаро. Вече бе разбрал, че лейди Астуел може да се разприказва, ако й бъде дадена възможност.

— Казват, че била прекрасна страна, но ми се струва, че е от онези места, които имат много лошо влияние върху мъжете. Започват да пият твърде много и стават невъздържани. Никой от семейство Астуел няма добър характер, а откакто се върна от Африка, Виктор се държи отвратително. На два пъти много ме уплаши.

— Чудя се дали е уплашил госпожица Маргрейв? — промърмори Поаро.

— Лили? О, не мисля, че често я вижда.

Детективът си записа нещо в един миниатюрен бележник, сетне постави молива в държателя му и го прибра в джоба си.

— Благодаря ви, лейди Астуел. Ако ми позволите, сега ще разпитам Парсънс.

— Искате ли да го извикам тук? — Дамата посегна към звънеца.

Поаро бързо я спря:

— Не, не. Недейте! Аз ще сляза при него.

— Ако смятате, че е по-добре…

Лейди Астуел очевидно бе разочарована, че няма да присъства на предстоящия разговор. Поаро стана потаен.

— Много е важно — съзаклятнически каза той и впечатли още по-силно лейди Астуел.

Намери Парсънс в кухнята. Лъскаше сребърните прибори. Детективът започна разговора със смешния си поклон:

— Трябва да ви се представя. Аз съм частен детектив.

— Да, сър. Досетих се. — Тонът му бе почтителен, но резервиран.

— Лейди Астуел ме нае — продължи Поаро. — Не е удовлетворена. Съвсем не е.

— Чувал съм нееднократно нейно благородие да го споменава — обясни икономът.

— Май ви казвам неща, които вече знаете — рече Поаро. — Нека не губим повече време в излишни приказки. Бъдете така добър да ме заведете в стаята си и да ми разкажете какво точно сте чули в нощта на убийството.

Стаята на иконома бе на приземния етаж, до помещението на слугите. На прозорците имаше решетки, а в единия й край се намираше помещението за ценности. Парсънс посочи тясното си легло и каза:

— Прибрах се, сър, в единайсет часа. Госпожица Маргрейв вече си бе легнала, а лейди Астуел беше при сър Рубън във високата стая.

— Лейди е била при сър Рубън? Моля, продължете.

— Високата стая, сър, е точно над тази. Ако хората вътре говорят, човек може да чуе гласовете им, но, разбира се, не може да разбере какво си говорят. Заспал съм сигурно около единайсет и половина. Беше точно дванайсет, когато ме събуди шумът от затръшването на входната врата и разбрах, че господин Левърсън се е прибрал. Чух стъпки над главата си и малко по-късно гласа на господин Левърсън. Говореше на сър Рубън. Стори ми се, сър, че господин Левърсън бе… не бих искал да кажа пиян, по-скоро малко шумен и недискретен. Крещеше на чичо си. Долових някоя и друга дума, но недостатъчно, за да разбера за какво става дума. Последва остър вик и шум от силен удар. — Парсънс замълча, сетне повтори последните си думи: — Силен удар. — Гласът му прозвуча развълнувано.

— Ако не греша, в повечето романи се споменава за глух удар — промърмори Поаро.

— Може би, сър — отговори сериозно Парсънс. — Аз чух силен удар.

— Моля за извинение — поклони се детективът.

— Няма нищо, сър. След удара в тишината съвсем ясно чух гласа на господин Левърсън да казва: „Боже мили! Боже мили!“ Само това, сър.

От първоначалното си въздържане да разкаже какво знае Парсънс сега беше преминал в другата крайност — изпитваше истинска наслада подробно да обяснява всичко. Очевидно се мислеше за голям разказвач. Детективът го поощряваше.

— Mon Dieu — промърмори той. — Сигурно сте изпитали голямо притеснение!

— Наистина, сър — кимна икономът. — Така е, сър. Не че тогава го възприех по този начин. Но все пак реших, че нещо може би не е наред, и си помислих дали да не се кача и да видя какво става. Станах, за да светна лампата, и се спънах в един стол. Излязох навън, като минах през помещението за прислугата. Отворих вратата, която води към коридора, където са задните стълби, и докато стоях там и се чудех дали да се кача, чух гласа на господин Левърсън. Весело и радушно той каза: „Слава Богу, никой не се нарани. Лека нощ.“ После го чух да тръгва по горния коридор към стаята си. Подсвиркваше си. Разбира се, върнах се веднага в стаята си и си легнах. Реших, че просто са съборили нещо и това е всичко. Питам ви, сър, трябваше ли да си помисля, че сър Рубън е бил убит, след като чух господин Левърсън да му пожелава лека нощ?

— Сигурен ли сте, че гласът беше на господин Левърсън?

Парсънс погледна със съжаление малкия белгиец и на Поаро му стана съвършено ясно, че основателно или не, икономът бе напълно убеден в правотата си по този въпрос.

— Има ли още нещо, което желаете да ме питате, сър?

— Последен въпрос. Харесвате ли господин Левърсън?

— Моля… моля, сър? — заекна Парсънс.

— Въпросът ми е съвсем прост. Харесвате ли господин Левърсън?

Първоначалното слисване на Парсънс се беше превърнало в объркване.

— Общото мнение на прислугата, сър… — започна, но замълча.

— Несъмнено можете да ми отговорите и така — поощри го Поаро.

— Мнението, сър, е, че господин Левърсън е щедър млад господин, но не е, ако ми позволите да се изразя така, сър, особено интелигентен.

— Виж ти! — възкликна Поаро. — Знаете ли, Парсънс, без да съм го виждал, моето мнение за него е същото.

— Наистина ли, сър?

— Какво е мнението ви… моля да ме извините… какво е мнението на прислугата за секретаря?

— Той е много тих и търпелив господин, сър. Старае се да не създава неприятности.

— Vraiment9 — промърмори Поаро.

Икономът се изкашля и рече:

— Нейно благородие, сър, е склонна да проявява известна прибързаност в оценките си.

— Значи мнението на прислугата е, че господин Левърсън е извършил престъплението, така ли?

— Никой от нас не желае да повярва, че е той — заяви Парсънс. — Ние… ами… сър, казано направо, ние не смятаме, че той е способен да го извърши.

— Но по характер е избухлив, нали?

Парсънс се приближи до Поаро и каза:

— Ако ме попитате, сър, кой в къщата има най-избухлив характер…

Детективът го спря с ръка.

— Но аз не ви питам това — рече меко. — Въпросът ми е кой има най-лек характер?

Парсънс се втренчи в него с отворена уста.

Поаро не загуби повече време с него. С любезен лек поклон — той винаги се държеше любезно — излезе от стаята и се отправи към големия квадратен вестибюл на „Мон Репо“. За малко остана там замислен, наклонил глава на една страна. После чу лек шум, рязко се обърна и с безшумни стъпки тръгна към една от вратите.

Застана на прага и погледна в стаята. Малко помещение, обзаведено като библиотека. Зад голямо бюро в далечния край на стаята седеше слаб, блед младеж и пишеше. Имаше издължена брадичка и носеше пенсне.

Поаро го наблюдава няколко минути и сетне с театрално покашляне наруши тишината:

— Кхъм!

Младежът спря да пише и обърна глава. Не изглеждаше стреснат, но когато съзря Поаро, на лицето му се изписа смущение.

Детективът пристъпи в стаята и леко му се поклони.

— Имам честта да говоря с господин Трефусис, нали? Казвам се Поаро, Еркюл Поаро. Може би сте чували за мен.

— О… ъъъ… да, разбира се — промърмори младежът.

Поаро го наблюдаваше внимателно.

Оуен Трефусис беше на около трийсет и три години и детективът осъзна защо никой не беше склонен да приеме насериозно обвинението на лейди Астуел. Младежът изглеждаше превзет, сериозен и обезоръжаващо кротък, от хората, с които можеш непрекъснато да се подиграваш, без да се страхуваш, че ще се защитава.

— Да, лейди Астуел ви нае — кимна той. — Беше ми споменала, че ще го направи. Мога ли с нещо да ви бъда полезен?

Той беше учтив, без да бъде сервилен. Поаро се настани на един стол и любезно каза:

— Лейди Астуел сподели ли с вас какви са подозренията й?

Оуен Трефусис леко се усмихна.

— Доколкото зная, тя подозира мен. Абсурдно е, но е факт. Не ми е казала една добра дума след смъртта на сър Рубън, а когато минавам покрай нея, се отдръпва до стената.

Държеше се съвсем естествено, а гласът му звучеше повече развеселено, отколкото неприязнено. Поаро кимна разбиращо.

— Между нас казано, тя ми спомена същото. Не спорих с нея. Имам си правило никога да не споря с дами като нея. Разбирате, че е просто загуба на време.

— Да, напълно.

— Казвам й: „Да, мадам… Разбира се, мадам… Точно така, мадам…“ Тези думи не означават нищо, но успокояват. Правя свое разследване, защото въпреки че изглежда почти невъзможно друг, освен господин Левърсън да е извършил престъплението, е… невъзможното невинаги е толкова невъзможно.

— Напълно разбирам позицията ви — кимна секретарят. — Приемете уверението ми, че съм изцяло на вашите услуги.

— Bon — кимна Поаро. — Значи двамата се разбираме. Сега ми разкажете за случилото се през онази вечер. По-добре започнете от вечерята.

— Както вече несъмнено знаете, Левърсън не беше на вечерята — започна секретарят. — Имаше сериозни противоречия с чичо си и често вечеряше в клуба за голф. В резултат на което сър Рубън изпадаше в много лошо настроение.

— Не е бил любезен, така ли, мосю? — деликатно подметна Поаро.

— О! Той беше като татарин! — засмя се Трефусис. — Не бих могъл да работя за него цели девет години, без да познавам слабостите му. Беше с невероятно труден характер, мосю Поаро. Понякога изпадаше в детинска ярост и обиждаше всеки, който се изпречи пред очите му. С времето свикнах. Научих се да не обръщам внимание на думите му. Всъщност не беше зъл, но понякога се държеше глупаво и предизвикателно. Разковничето беше да не му отговаряш.

— В това отношение другите как постъпваха?

— Лейди Астуел се забавляваше от хубавата кавга — вдигна рамене той. — Изобщо не се страхуваше от сър Рубън и му се противопоставяше. Той си получаваше заслуженото. После винаги се сдобряваха. Сър Рубън бе наистина много привързан към нея.

— През онази нощ караха ли се?

Секретарят го изгледа изкосо, поколеба се около минута и отвърна:

— Мисля, че да. Какво ви накара да ме попитате?

— Просто една идея.

— Не зная със сигурност — обясни секретарят, — но ми се струва, че си бяха подготвили почва за добър скандал.

Поаро смени темата:

— Кой друг беше на вечерята?

— Госпожица Маргрейв, господин Виктор Астуел и аз.

— Какво стана после?

— Отидохме в дневната. Сър Рубън не дойде с нас. Десет минути по-късно той се върна и се нахвърли върху мен заради някаква глупост в едно писмо. Качих се с него във високата стая, за да оправя писмата. Малко след това дойде господин Виктор Астуел и каза, че иска да говори с брат си, така че аз слязох долу и се присъединих към двете дами. След около четвърт час чух яростния звън на звънеца на сър Рубън. Влезе Парсънс и ми съобщи, че веднага трябва да се кача при сър Рубън. На вратата се сблъсках с господин Виктор Астуел. Той едва не ме събори. Очевидно нещо силно го бе разстроило. Има много невъздържан нрав. Мина покрай мен, сякаш не ме видя.

— Сър Рубън коментира ли случая?

— Каза: „Виктор е обезумял! Някой ден, като се ядоса, ще посегне!“

— Виж ти! — възкликна Поаро. — Разбрахте ли за какво е било недоразумението?

— Не, не разбрах.

Детективът много бавно обърна глава към секретаря и внимателно го изгледа. Последните думи бяха изречени твърде бързо. Остана с впечатлението, че Трефусис можеше да му каже още, но не пожела. Но Поаро не се задълбочи в тази насока.

— А после? Продължете, моля.

— Работих със сър Рубън около час и половина. В единайсет влезе лейди Астуел и сър Рубън ми каза, че мога да си лягам.

— А вие легнахте ли си?

— Да.

— Имате ли представа колко време е останала при него?

— Съвсем не. Спалнята й е на първия етаж, а моята е на втория, така че не мога да я чуя, когато си ляга.

— Разбирам. — Поаро кимна, сетне скочи на крака.

— А сега, мосю, заведете ме във високата стая.

Той последва секретаря нагоре по широкото стълбище до първата площадка. Тръгнаха по дългия коридор, минаха през закритата със завеса врата, която водеше към задното стълбище за прислугата, и продължиха напред, докато стигнаха пред една врата. Влязоха във високата стая и се озоваха на местопрестъплението.

Беше странно помещение, два пъти по-високо от останалите, с площ около трийсет квадратни метра. Стените бяха украсени със саби и копия, а по масите бяха наредени разнообразни екзотични предмети. В далечния ъгъл, до прозорец, който приличаше на голяма амбразура, беше разположено масивно бюро. Поаро се насочи право към него.

— Тук ли беше намерен сър Рубън?

Трефусис кимна.

— Както разбрах, бил е ударен отзад по главата?

Секретарят отново кимна и поясни:

— Престъплението е било извършено с един от тези криваци, принадлежали на някакво дивашко племе. Изключително тежък е. Смъртта сигурно е настъпила мигновено.

— Това засилва предположението, че престъплението не е било предумишлено. Бурен скандал и грабване на първото попаднало под ръка оръжие.

— Да, не е в полза на бедния Левърсън.

— А как беше намерена жертвата? Паднала върху бюрото?

— Не, беше се свлякъл на земята.

— А! Странно! — изненада се Поаро.

— Защо да е странно? — попита секретарят.

— Заради това петно от кръв, приятелю — посочи Поаро едно петно с неправилна форма върху полираната повърхност на бюрото.

— Сигурно е покапала тук — предположи Трефусис. — Или пък се е появило по-късно, когато изнесоха тялото.

— Много вероятно, много вероятно — закима малкият човек. — Само една врата ли води към тази стая?

— Тук има стълбище.

Трефусис дръпна една кадифена завеса в дъното на стаята. Показа се врата, зад която имаше тясна вита стълба, водеща нагоре.

— Къщата е строена от един астроном. Тази стълба е водела към кула, където е бил монтиран телескоп. Сър Рубън преустрои помещението в спалня и когато му се случваше да работи до късно, оставаше да спи там.

Поаро пъргаво изкачи стълбите. Озова се в скромно обзаведена кръгла стая с походно легло, един стол и маса. Той се увери, че няма друг изход, и слезе долу при Трефусис.

— Чухте ли господин Левърсън да се прибира? — попита.

— По това време съм спял дълбоко — поклати глава секретарят.

Поаро кимна и внимателно огледа стаята.

— Добре — рече накрая. — Не мисля, че тук има какво още да се види, освен може би… Ще бъдете ли така добър да спуснете завесите.

Трефусис послушно дръпна тежките черни завеси на прозореца в далечния край на стаята. Поаро запали полилея, една голяма алабастрова топка, висяща от тавана.

— Лампата на бюрото беше ли запалена? — попита той.

Вместо отговор секретарят включи настолната лампа със зелен абажур. Поаро загаси полилея, после пак го включи.

— Добре. Аз приключих тук.

— Вечерята е в седем и половина — осведоми го секретарят.

— Благодаря ви, господин Трефусис, за вашата любезност.

— Няма защо.

Поаро тръгна замислен по коридора към стаята, определена за него. Безценният Джордж вече беше там и подреждаше вещите на господаря си.

— Драги ми Джордж, на вечерята се надявам да се срещна с един господин, който силно ме заинтригува. Един мъж, който наскоро се е завърнал от тропиците. Казват, че придобил тропически темперамент. Един мъж, за когото Парсънс се опитва да ми разкаже, а Лили Маргрейв изобщо не го споменава. Сър Рубън също е бил с характер. Представи си, че човек като него се сблъска с някого, чийто характер е по-лош и от собствения му. Какво би станало? Ще изхвърчи перушина!

— Ще хвърчи перушина, това е точният израз, сър. Пък и не смятам, че винаги се получава така.

— Така ли?

— Да, сър. Леля ми Джемайма, сър, имаше невероятно остър език и безмилостно се подиграваше на сестра си, която живееше с нея. Държеше се отвратително, просто я съсипваше. Но ако някой си позволеше да й се противопостави, тя ставаше съвсем различна. Държеше се нормално. Просто не можеше да понася хрисимите.

— Ха! Искаш да кажеш, че…

Джордж извинително се покашля и деликатно попита:

— Мога ли да направя нещо… ъъъ… за да ви помогна, сър?

— Разбира се — отвърна веднага Поаро. — Опитай се да разбереш какъв цвят е била вечерната рокля на госпожица Лили Маргрейв, която е носила въпросната вечер, и коя камериерка я обслужва.

Джордж прие поръчението с обичайната си непроницаемост.

— Да, сър, ще ви го съобщя утре сутринта.

Поаро стана и се загледа в огъня в камината.

— Ти си ми много полезен, Джордж — промърмори. — Знаеш ли, никога няма да забравя леля ти Джемайма.

Така и не се видя вечерта с Виктор Астуел. Той се обади по телефона, за да предупреди, че ще остане в Лондон.

— Той се грижи за бизнеса на покойния ви съпруг, нали? — попита Поаро.

— Виктор е съдружник — поясни лейди Астуел. — Замина за Африка заради едни минни концесии. Нали бяха мини, Лили?

— Да, лейди Астуел.

— Струва ми се бяха златни мини или медни, или пък калаени? Ти трябва да знаеш, Лили, постоянно разпитваше Рубън за тях. О, моля те, внимавай, скъпа, ще събориш вазата!

— Тук е ужасно топло от камината — промълви момичето. — Да… да, ще отворя малко прозореца.

— Щом искаш, скъпа — отвърна равнодушно дамата.

Поаро наблюдава момичето, докато то прекоси стаята и отвори прозореца. Остана до него минута-две, вдишвайки дълбоко студения нощен въздух. Когато се върна и седна на мястото си, той любезно я попита:

— Значи мадмоазел се интересува от мини?

— О, не, всъщност не — отвърна тя с безразличие. — Чувала съм сър Рубън да говори за тях, но истината е, че нищо не разбирам.

— Значи се прикриваш много добре — пошегува се лейди Астуел. — Бедният Рубън бе убеден, че имаш някакви скрити подбуди, за да задаваш всичките тези въпроси.

Очите на детектива не се отместиха от огъня, който той съсредоточено гледаше, но въпреки това не пропусна да забележи зачервеното от смущение лице на Лили Маргрейв. Той тактично смени темата на разговора. Когато настъпи моментът за лягане, каза на домакинята:

— Мога ли да разменя няколко думи с вас, мадам?

Лили Маргрейв дискретно ги остави. Лейди Астуел го погледна въпросително.

— Вие бяхте последният човек, който е видял сър Рубън жив онази нощ, нали?

Тя кимна. От очите й потекоха сълзи и тя бързо ги попи с черна кърпичка.

— О, моля ви, не се разстройвайте. Моля ви.

— Опитвам се, мосю Поаро, но не мога.

— Колко глупаво от моя страна да ви разстройвам така!

— Не, не, продължете. Какво искахте да ми кажете?

— Струва ми се, че е било около единайсет, когато сте се качили във високата стая и сър Рубън е освободил господин Трефусис. Така ли е?

— Сигурно е било по това време.

— Колко дълго останахте при него?

— Беше дванайсет без четвърт, когато се прибрах в спалнята си. Щом влязох, погледнах часовника си.

— Лейди Астуел, ще ми кажете ли за какво разговаряхте със съпруга си?

Тя се отпусна на канапето и се разрида неудържимо.

— Ние… се… ска… ска… скарахме — изхлипа.

— За какво? — съчувствено попита Поаро.

— За… за много неща. Започна от Лили. Напоследък Рубън не я харесваше. Нямаше причини, но твърдеше, че я заварил да рови из документите му. Искаше да я изгони, но аз се възпротивих. Тя е мило момиче и не бих допуснала да го направи. Той започна да ми крещи, а аз не понасям подобно поведение и му казах точно какво мисля за него. Всъщност, мосю Поаро, наистина не исках да стане така. Той заяви, че ме извадил от тинята, за да се ожени за мен и че… но какво значение има това сега. Никога няма да си го простя. Нали знаете как е, мосю Поаро. Винаги съм смятала, че един хубав скандал прочиства въздуха. Но как можех да знам, че същата нощ някой ще го убие. Бедният стар Рубън!

Поаро я изслуша търпеливо и рече:

— Причиних ви страдание. Моля да ме извините. Нека сега станем по-делови… По-практични, по-точни. Все още ли държите на мнението си, че Трефусис е убил съпруга ви?

Лейди Астуел се окопити и с достойнство заяви:

— Интуицията на една жена, мосю Поаро, никога не лъже.

— Права сте, права сте — съгласи се той, — но кога го е извършил?

— Кога ли? След като съм излязла от стаята, разбира се!

— Напуснали сте сър Рубън в дванайсет без четвърт. В дванайсет без пет се е прибрал господин Левърсън. Твърдите, че за тези десет минути секретарят е дошъл от спалнята си и го е убил, така ли?

— Напълно възможно.

— Много неща са възможни — отбеляза Поаро. — Убийството е могло да бъде извършено в тези десет минути. О, да! Но било ли е?

— Той, разбира се, твърди, че си е бил легнал и е заспал дълбоко. Но кой знае дали е вярно?

— Никой не го е видял около високата стая — напомни й Поаро.

— По това време вече всички са спели — обяви победоносно лейди Астуел. — И естествено никой не е могъл да го види.

— Чудя се — промърмори Поаро и след кратка пауза каза: — Добре, лейди Астуел. А сега ви желая лека нощ.

Джордж остави подноса със сутрешното кафе на нощното шкафче на господаря си.

— През въпросната вечер госпожица Маргрейв, сър, е носила рокля от светлозелен шифон.

— Благодаря ти, Джордж. Много ми помогна.

— За госпожица Маргрейв се грижи третата камериерка, сър. Казва се Гладис.

— Благодаря ти, Джордж. Ти си истинско съкровище.

— Съвсем не, сър.

— Хубава сутрин — отбеляза Поаро, поглеждайки през прозореца. — Едва ли някой ще стане толкова рано. Мисля, драги ми Джордж, че ако сега отидем във високата стая, за да проведем един малък експеримент, никой няма да ни обезпокои.

— Ще имате ли нужда от мен, сър?

— Експериментът няма да бъде болезнен — успокои го детективът.

Когато влязоха във високата стая, завесите все още бяха спуснати. Джордж понечи да ги дръпне, но Поаро го възпря:

— Ще оставим стаята така както беше. Само включи настолната лампа.

Прислужникът се подчини.

— А сега, драги Джордж, седни на този стол. Настани се така, че все едно пишеш. Много добре. Аз ще грабна един кривак, ще се прокрадна зад тебе и ще те ударя отзад по главата.

— Добре, сър.

— Но когато те ударя, спри да пишеш. Нали разбираш, че не мога да те ударя със същата сила, с която убиецът е ударил сър Рубън. Но трябва да се опитаме да възстановим как е станало. Удрям те по главата и ти се свличаш ето така. Ръцете са отпуснати, а тялото е свито. Позволи ми да те наглася. Но не стягай мускулите. — Поаро отчаяно въздъхна и каза: — Възхитително се справяш с гладенето на панталоните, Джордж, но въображението ти никак не е възхитително. Стани и ме остави да ти покажа. — Той седна зад бюрото. — Аз пиша, съсредоточено пиша нещо. Ти се прокрадваш зад мен и ме удряш по главата с кривака. Прас! Изпускам писалката и падам напред, но не много напред, защото столът е нисък, а бюрото — високо, а отгоре на всичко ръката ми ме подпира. Моля те, Джордж, бъди така добър да отидеш обратно до вратата. Застани там и ми кажи какво виждаш.

Прислужникът се покашля.

— Да, Джордж?

— Виждам ви, сър, как седите зад бюрото.

— Седя зад бюрото?

— Малко трудно се вижда — обясни Джордж. — Далече е, сър, а и лампата не хвърля силна светлина. Ще ми позволите ли да запаля полилея, сър?

Той посегна към ключа.

— Недей! — спря го рязко Поаро. — Така е добре. Тук съм аз, наведен над бюрото. Там до вратата стоиш ти. Приближи се, Джордж, и сложи ръка на рамото ми.

Джордж се подчини.

— Разтърси ме леко, Джордж. Така.

Поаро се наклони и някак неестествено се свлече на земята.

— Свлякох се — отбеляза. — Да, добре го направихме. Сега остана нещо много важно.

— Така ли, сър? — попита прислужникът.

— Да, но е наложително добре да закусим. — Той се разсмя на шегата си. — Стомахът, Джордж, не бива да се пренебрегва.

Джордж запази неодобрително мълчание. Подсмивайки се весело, Поаро слезе по стълбите. Беше доволен как се нареждаха нещата. След закуска се запозна с Гладис, третата камериерка. Беше много любопитен какво ще му разкаже за убийството. Очевидно тя симпатизираше на Чарлс, въпреки че не се съмняваше във вината му.

— Бедният господин! Напоследък не беше на себе си.

— Двамата с госпожица Маргрейв сигурно добре се разбираха — предположи Поаро. — Те са единствените млади хора в къщата.

Гладис поклати глава.

— Госпожица Лили беше много сдържана. Не искаше да има вземане-даване с него и ясно му го показа.

— Той харесваше ли я?

— Ами закачаше я. Но нямаше нищо лошо, сър. Обаче господин Виктор Астуел, той много е хлътнал по госпожицата. — Тя се изкикоти.

— Така ли?

Гладис се изкикоти отново и продължи:

— Веднага се лепна за нея. Ама госпожица Лили наистина е като лилия, нали, сър? Една такава стройна с разкошна руса коса.

— Трябва да носи официални рокли в зелено — промърмори Поаро. — Има един нюанс на зеленото…

— Тя има такава, сър — откликна веднага камериерката. — Разбира се, не може да я носи сега, след като е в траур, но беше с нея през онази вечер, когато убиха сър Рубън.

— Сигурно е светлозелена, а не тъмнозелена — предположи детективът.

— Светлозелена е, сър. Ако почакате една минутка, ще ви я покажа. Госпожица Лили току-що излезе да разходи кучетата.

Поаро кимна. Беше му известно. Всъщност едва след като видя, че Лили излиза, отиде да потърси камериерката. Гладис забързано излезе и след няколко минути се върна със зелената вечерна рокля. Носеше я на закачалка.

— Великолепна е! — възкликна той с вдигнати от възхищение ръце. — Позволете ми да я погледна на светлината.

Взе роклята от Гладис, обърна се с гръб към нея и забърза към прозореца. Надвеси се над нея, после я преметна през ръката си.

— Съвършена е! — заяви. — Възхитителна! Хиляди благодарности, че ми я показахте.

— За нищо, сър — рече Гладис. — Всички знаем, че французите се интересуват от роклите на дамите.

— Много сте мила — промърмори Поаро.

Той я проследи с поглед, докато тя излезе с роклята. После погледна към ръцете си и се усмихна. В дясната си ръка държеше ножичка за нокти, а в лявата — малко парченце зелен шифон.

— А сега — промърмори, — нека се направим на герои.

Върна се в стаята си и повика Джордж.

— На тоалетката ще намериш златна игла за вратовръзка.

— Да, сър.

— На полицата над умивалника има карболов разтвор. Моля те, потопи иглата в него.

Джордж изпълни молбата му. Отдавна бе престанал да се чуди на странностите на господаря си.

— Направих го, сър.

— Много добре. Сега ела тук. Забоди внимателно иглата в пръста ми.

— Извинете, сър, да не би искате да ви убода?

— Но, разбира се, правилно се досети. Разбираш ли, трябва да се появи кръв, но не много.

Джордж хвана показалеца на господаря си. Поаро затвори очи и извърна глава. Прислужникът рязко забоде иглата в пръста му. Поаро изохка.

— Благодаря ти, Джордж. Достатъчно.

Той извади малкото парченце зелен шифон от джоба си и го омота около пръста си.

— Тази операция ще даде фантастични резултати — отбеляза, вперил очи в плата. — Не си ли любопитен, Джордж? Удивително!

Прислужникът дискретно бе извърнал поглед и гледаше през прозореца.

— Извинете ме, сър, но един господин току-що пристигна с голяма кола.

— Аха! — възкликна Поаро и рязко скочи на крака. — Тайнственият Виктор Астуел. Слизам долу да се запозная с него.

Поаро го чу, преди да го види. От вестибюла се носеше гръмогласен глас:

— Внимавай какво вършиш, идиот проклет! В кашона има стъкло! По дяволите, Парсънс, махай се от пътя. Сложи го долу, глупак такъв!

Поаро пъргаво слезе по стълбите. Виктор Астуел беше едър мъж. Детективът любезно му се поклони.

— Кой, по дяволите, сте вие? — избоботи той.

Поаро отново се поклони и се представи:

— Казвам се Еркюл Поаро.

— Господи! — възкликна Виктор Астуел. — Значи все пак Нанси ви е наела! — Той сложи ръка на рамото на Поаро и силно го разтърси. Сетне го огледа от главата до петите и рече: — Значи вие сте онзи, за когото се вдига толкова много шум. Съжалявам за това дето казах преди малко. Моят шофьор е магаре, а Парсънс ми действа на нервите, глупав стар идиот! — Замълча, но след миг малко извинително добави: — Не понасям глупаците! Но по всичко изглежда, че вие съвсем не сте глупак, мосю Поаро, а? — разсмя се гръмогласно.

— Онези, които са го допускали, са правили голяма грешка — отвърна с равен глас Поаро.

— Така ли? Е, след като Нанси ви е докарала тук… влязла й е някаква муха за секретаря. Пълна глупост. Трефусис е безобиден като мляко. Струва ми се, че и пие само мляко. Този приятел е въздържател. Май ще си загубите времето, а?

— Времето не е загубено, когато човек има възможността да наблюдава човешката природа — рече спокойно Поаро.

— Човешката природа ли? — Виктор Астуел се втренчи в него, сетне се стовари на един стол. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Да, можете да ми разкажете за какво сте се скарали с брат си онази вечер.

Виктор Астуел поклати глава и остро каза:

— Няма нищо общо със случая.

— Човек никога не може да бъде сигурен — отбеляза детективът.

— Няма нищо общо с Чарлс Левърсън.

— Лейди Астуел смята, че Чарлс няма нищо общо с убийството.

— О, Нанси!

— Парсънс смята, че е господин Чарлс Левърсън, но не го е видял. Спомнете си, че никой не го е видял.

— Много е просто. Рубън беше ядосан доста на младия Чарлс, бих казал не без основание. После се опита да се разправя и с мен. Казах му няколко семейни истини и това така го ядоса, че реших да застана зад гърба на момчето. Смятах да се срещна с него онази вечер и да му обясня как стоят нещата. Когато се прибрах в стаята си, не си легнах веднага, а седнах да изпуша една цигара, като оставих вратата открехната. Стаята ми е на втория етаж, мосю Поаро, до тази на Чарлс.

— Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но стаята на господин Трефусис е на същия етаж, нали?

— Да, след моята — кимна Астуел.

— До стълбите ли?

— Не, от другата страна.

На лицето на Поаро се изписа странна усмивка, но другият не забеляза и продължи:

— Както ви казах, чаках Чарлс. Чух затръшването на входната врата около дванайсет без пет, но близо десет минути Чарлс не се появи. Когато го видях да се качва по стълбите, разбрах, че няма смисъл да го закачам тази вечер. — Той многозначително вдигна рамене.

— Разбирам — промърмори Поаро.

— Бедният глупак, не можеше да върви по права линия. Беше много блед. Тогава си го обясних със състоянието му. Разбира се, сега осъзнавам, че току-що е бил извършил убийство.

— Нищо ли не чухте от високата стая? — попита го бързо Поаро.

— Не, но не забравяйте, че стаята ми е в другия край на къщата. Стените са дебели и дори някой да стреля в онази стая, едва ли бих чул.

Детективът кимна.

— Попитах го дали има нужда да му помогна да си легне — продължи Астуел. — Но той каза, че ще се оправи, влезе в стаята си и затръшна вратата. Аз се съблякох и си легнах.

Поаро замислено се бе загледал в килима. Най-сетне се обади:

— Надявам се разбирате, господин Астуел, че вашите показания са много важни?

— Да, но… какво имате предвид?

— Твърдението ви, че от затръшването на външната врата до появата на Левърсън горе са минали десет минути. Защото според него, както научих, той се е прибрал веднага в стаята си и си е легнал. Има и още нещо. Признавам, че обвинението на лейди Астуел към секретаря звучи нелепо, но до момента нищо не доказва, че е невъзможно. Вашите показания обаче му създават алиби.

— Как така?

— Лейди Астуел твърди, че е напуснала високата стая в дванайсет без четвърт, а секретарят е отишъл да си легне в единайсет часа. Единственото време, през което е могъл да извърши престъплението, е било между дванайсет без четвърт и завръщането на Чарлс Левърсън. Както споменахте току-що, вратата на стаята ви е била открехната и секретарят не би могъл да излезе от стаята си, без да го видите.

— Така е — съгласи се Виктор Астуел.

— Има ли друго стълбище?

— Не, за да стигне до високата стая, той трябва да мине покрай вратата ми, а аз съм напълно сигурен, че не съм го видял. Пък и, мосю Поаро, както току-що ви обясних, този човек е хрисим като монах, уверявам ви.

— Да, да — кимна Поаро. — Разбирам го. — Замълча и след минута размисъл продължи: — Няма ли все пак да ми кажете причината за кавгата ви със сър Рубън?

Лицето на събеседника му придоби тъмночервен цвят.

— Нищо няма да ви кажа!

Детективът вдигна очи към тавана и промърмори:

— Мога да проявя дискретност, щом е намесена дама.

Виктор Астуел скочи на крака и извика:

— Как, по дяволите… какво искате да кажете?

— Мислех си за госпожица Лили Маргрейв.

Виктор Астуел се поколеба минута-две, после лицето му възвърна нормалния си цвят и той отново седна.

— Твърде сте умен, мосю Поаро. Да, скарахме се заради Лили. Рубън се беше настроил срещу нея. Беше открил нещо, фалшиви препоръки или нещо такова. Казах му, че не вярвам и дума от това. После отиде по-далеч, отколкото имаше право. Спомена, че крадяла и нощем излизала от къщата, за да се среща с някого. Мили Боже! Върнах си му го! Казах му, че по-велики мъже от него са били убивани за по-дребни обвинения. Това го накара да млъкне. Рубън се страхуваше малко от мен, когато се разгневях.

— Не се изненадвам — обади се тихичко Поаро.

— Непрекъснато мисля за Лили Маргрейв — продължи Виктор, но вече с друг тон. — Всичко ми харесва в нея.

Поаро замълча. Беше се втренчил пред себе се, потънал в размисъл. Изведнъж рязко се сепна и каза:

— Мисля, че трябва да се поразходя. В селото нали има хотел?

— Два — отвърна Виктор Астуел. — „Голф хотел“ и „Майтър“ до гарата.

— Благодаря ви — поклони се детективът. — Трябва непременно да се поразходя.

„Голф хотел“, както показва и името му, бе разположен до игрището, почти до сградата на клуба. Поаро първо се спря там по време на своята разходка, от която, както твърдеше, се нуждае толкова много. Малкият човек си имаше свой начин да върши нещата. Три минути след като влезе в хотела, вече говореше почти приятелски с управителката госпожица Лангдън.

— Безкрайно съжалявам, че ви причинявам това неудобство, мадмоазел, но виждате ли, аз съм детектив — започна той.

Винаги бе предпочитал непринудеността и в този случай методът му веднага даде резултат.

— Детектив! — възкликна тя и го изгледа със съмнение.

— Не съм от Скотланд Ярд — увери я Поаро. — Всъщност, както може би сте забелязали, не съм англичанин. Не. Провеждам частно издирване относно смъртта на сър Рубън Астуел.

— Не думайте! — ококори в очакване очи госпожица Лангдън.

— Точно така — засия той. — Само на дискретен човек като вас мога да доверя този факт. Струва ми се, мадмоазел, че можете да ми помогнете. Бихте ли ме осведомили дали в нощта на убийството при вас е бил отседнал господин, който е отсъствал същата вечер, но се е върнал около дванайсет и половина?

Очите на жената щяха да изхвръкнат.

— Да не би… — заекна тя.

— Убиецът да е бил при вас? Не! Но имам основание да смятам, че ваш гост се е разходил през онази нощ до „Мон Репо“ и ако е така, той може да е видял нещо, на което да не е придал значение, но което би било много полезно за мен.

Управителката енергично закима с глава, сякаш бе напълно в течение на детективското разследване.

— Напълно ви разбирам. Нека си помисля. Кой беше отседнал тогава тук?

Тя се намръщи, очевидно припомняйки си наум имената, като от време на време разлистваше книгата и следеше редовете с пръст.

— Капитан Суон, господин Елкинс, майор Блайнт, старият господин Бенсън. Не, сър, мисля, че никой от тях не е излизал през онази вечер.

— Вие щяхте да го забележите, нали?

— Ами да, сър. Виждате ли, не е много обичайно. Искам да кажа, че господата излизат, за да вечерят, но след вечеря не излизат, защото… ами то тук няма къде да се ходи.

Забавленията в село Абътс Крос се свеждаха до голф и нищо друго, освен голф.

— Така е — съгласи се Поаро. — Значи според вас, мадмоазел, никой от гостите ви не е излизал през онази вечер?

— Капитан Ингланд и съпругата му бяха навън на вечеря.

Поаро поклати глава.

— Не това имам предвид. Ще проверя в другия хотел. Казва се „Майтър“, нали?

— О, да, „Майтър“ — нацупи устни госпожица Лангдън. — Разбира се, всеки, който е отседнал там, може да е излизал през нощта.

В тона й се долавяше пренебрежение. Поаро тактично се оттегли.

Десет минути по-късно той разигра същата сцена, този път с госпожица Коул, безцеремонната управителка на „Майтър“. Хотелът не бе така претенциозен като другия и се намираше близо до гарата.

— Имаше един господин, който закъсня през онази нощ. Доколкото си спомням, върна се около дванайсет и половина. Беше му нещо като навик да се разхожда нощно време. Нека си помисля как се казваше. В момента не се сещам.

Тя придърпа към себе си голямата регистрационна книга и започна да прелиства страниците.

— Деветнайсети, двайсети, двайсет и първи, двайсет и втори. А, ето! Нейлър. Капитан Хъмфри Нейлър.

— Отсядал ли е тук и преди? Познавате ли го добре?

— Преди две седмици дойде за пръв път. Спомням си, че излезе вечерта.

— Дошъл е да играе голф, така ли?

— Предполагам — каза госпожица Коул. — Повечето господа идват за това.

— Така е — кимна Поаро. — Е, мадмоазел, безкрайно съм ви благодарен и ви желая приятен ден.

Той се върна умален в имението. На няколко пъти извади нещо от джоба си и го разгледа.

— Трябва да го направя — промърмори, — и то при първа възможност.

Щом влезе в къщата, веднага потърси Парсънс, за да разбере къде е госпожица Маргрейв. Той му каза, че тя е в малкия кабинет и се занимава с кореспонденцията на лейди Астуел. Поаро сякаш се зарадва на получената информация.

Намери без затруднение малкия кабинет. Лили Маргрейв седеше на бюрото до прозореца и пишеше. В стаята нямаше никой друг. Поаро внимателно затвори вратата зад себе си и се приближи до момичето.

— Мога ли да ви отнема няколко минути, мадмоазел? Ще бъдете ли така любезна?

— Разбира се.

Тя бутна настрани писмата и обърна глава към него.

— Какво мога да направя за вас?

— Разбрах, мадмоазел, че в нощта на трагедията, когато лейди Астуел е отишла при съпруга си, вие сте се прибрали в стаята си и сте си легнали. Така ли е?

Момичето кимна.

— Случайно да сте слизали отново долу?

Тя поклати отрицателно глава.

— Струва ми се, мадмоазел, казахте ми, че вечерта не сте ходили до високата стая.

— Не си спомням да съм ви го казвала, но това е истина. Тогава не съм ходила там.

— Странно — промърмори той и повдигна вежди.

— Какво искате да кажете?

— Много странно — промърмори отново Еркюл Поаро. — А как тогава ще обясните това?

Той извади от джоба си малко парченце зелен шифон, по което имаше петна, и го показа на момичето.

Изражението на лицето й не се промени, но по-скоро почувства, отколкото чу, че тя малко по-рязко си пое дъх.

— Не ви разбирам, мосю Поаро.

— Научих, че в онази вечер сте носили зелена рокля от шифон. Това… — потупа парченцето плат в ръката си — … е било откъснато от нея.

— И сте го намерили във високата стая? — попита рязко момичето. — Къде точно?

Еркюл Поаро впери очи в тавана.

— Нека приемем за момента… само във високата стая.

За пръв път в погледа на Лили проблесна страх. Тя понечи да заговори, но се спря. Поаро видя как малките й бели ръце силно стискат ръба на бюрото. Най-сетне тя измънка:

— Чудя се дали все пак не съм влизала във високата стая онази вечер. Имам предвид преди вечеря. Не, не мисля. Почти съм сигурна, че не съм. Ако това парченце е било във високата стая през цялото време, струва ми се твърде невероятно, че полицията не го е намерила.

— Полицията не забелязва онова, което забелязва Еркюл Поаро — рече назидателно детективът.

— Може би съм се отбила там за минутка преди вечеря — предположи Лили Маргрейв. — А може да е било предната вечер. Тогава бях със същата рокля. Да, почти съм сигурна, че е било предната вечер.

— Не мисля — каза безизразно Поаро.

— Защо?

Той не й отговори, а само бавно поклати глава.

— Какво искате да кажете? — прошепна тя.

Беше се привела напред, втренчена в него, а лицето й напълно бе изгубило цвета си.

— Не забелязвате ли, мадмоазел, че на парченцето има петна? Няма никакво съмнение, че са от кръв.

— Имате предвид…

— Имам предвид, мадмоазел, че сте били във високата стая, след като престъплението е било извършено, а не преди това. Мисля, че ще направите най-добре да ми разкажете цялата истина. Ще си спестите доста неприятности.

Той стана, изпъчи се и обвинително посочи момичето с пръст.

— Как разбрахте? — простена Лили.

— Няма значение, мадмоазел. Еркюл Поаро знае! Знам всичко за капитан Хъмфри Нейлър, както и че сте излезли да се срещнете с него през онази нощ.

Изведнъж Лили захлупи лице върху ръцете си и избухна в сълзи. Поаро тутакси смени поведението си.

— Хайде, хайде, мила моя — започна да я успокоява, потупвайки я по рамото. — Не се разстройвайте. Не можете да измамите Еркюл Поаро. Щом го осъзнаете, ще дойде краят на всичките ви неприятности. А сега ще ми разкажете цялата история, нали? Ще я разкажете ли на татко Поаро?

— Не е това, което си мислите. Не е, наистина. Хъмфри, моят брат, не се е докосвал до него.

— Вашият брат? — изненада се той. — Я виж какво било! Е, ако искате да не бъде заподозрян, трябва да ми разкажете всичко, без да криете нищо.

Лили вдигна глава и отметна косата си назад. Не след дълго заговори тихо, но ясно.

— Ще ви кажа истината, мосю Поаро. Сега вече виждам, че е абсурдно да не го направя. Истинското ми име е Лили Нейлър, а Хъмфри е единственият ми брат. Преди няколко години, когато беше в Африка, той откри златна мина или по-скоро бих казала, че откри признаци, които сочеха наличие на злато. Не мога да ви го кажа точно, защото не разбирам техническите подробности, но става дума за това. Изглеждаше вероятно мината да е голяма и Хъмфри се върна, за да се обърне към сър Рубън Астуел с надеждата да го заинтересува. Дори и сега не съм наясно каква е истината, но предполагам, че сър Рубън е изпратил експерт, за да проучи, защото впоследствие съобщи на брат ми, че докладът на експерта е бил неблагоприятен и че Хъмфри е направил голяма грешка. Брат ми се върна в Африка с една експедиция и му загубих следите. Предполагаше се, че той и експедицията са изчезнали. Малко по-късно бе образувана компания, която да експлоатира златните находища „Мпала“. Неочаквано брат ми се завърна в Англия. Стигна до извода, че тези златни находища са същите, които той е открил. Сър Рубън Астуел явно нямаше нищо общо с тази компания и изглежда бяха открили друго място със злато. Но брат ми не повярва. Беше убеден, че сър Рубън го е измамил. Започна да става все по-настоятелен и невъздържан. Двамата с него сме сами на този свят, мосю Поаро, и след като се наложи сама да се издържам, реших да започна работа тук, в тази къща, и да се опитам да открия дали има някаква връзка между сър Рубън и златните находища „Мпала“. По очевидни причини скрих истинското си име и ще си призная честно, че използвах подправени препоръки. За работата тук се явиха много кандидатки. Повечето от тях имаха по-добра квалификация от моята, така че… е, мосю Поаро, написах едно чудесно писмо от името на херцогинята на Пъртшир, за която знаех, че е заминала за Америка. Помислих си, че мнението на една херцогиня би оказало особено въздействие върху лейди Астуел, и се оказах права. Тя нае мен. Оттогава изпълнявам ролята на отвратителния персонаж — шпионин. Доскоро безуспешно. Сър Рубън не беше от хората, които лесно разкриват служебните си тайни, но когато Виктор Астуел се върна от Африка, се оказа, че е по-непредпазлив в приказките си. Започнах да се убеждавам, че в крайна сметка Хъмфри не е сбъркал. Около две седмици преди убийството дойде брат ми. Аз се измъквах тайно късно вечер, за да се срещам с него. Разказвах му каквото съм научила от Виктор Астуел и той много се въодушевяваше. Уверяваше ме, че съм на прав път. Но после нещата се объркаха. Сигурно някой ме е видял как излизам нощно време и е докладвал на сър Рубън. Той стана подозрителен и започна да проучва препоръките ми. Скоро открил, че са подправени. Кризата настъпи в деня на убийството. Според мен подозираше, че целта ми е бижутата на жена му. Каквито и да са били подозренията му, нямаше никакво намерение да позволи да остана в „Мон Репо“. Съгласи се обаче да не ме съди заради препоръките. Лейди Астуел бе изцяло на моя страна и яростно се противопостави на сър Рубън.

Тя замълча. Лицето на Поаро бе придобило сериозно изражение.

— А сега, мадмоазел, стигаме до нощта на убийството.

Лили шумно преглътна и кимна.

— Ще започна с това, мосю Поаро, че брат ми дойде тук в селото и аз трябваше да се измъкна, и да се срещна с него. Качих се в стаята си, както казах, но не си легнах. Изчаках, докато всички в къщата заспят, слязох по стълбите и излязох през страничната врата. Срещнах се с Хъмфри и набързо му разказах какво се е случило. Казах му, че съм убедена, че документите, които търси, са в сейфа на сър Рубън във високата стая. Уговорихме се като последна отчаяна стъпка да се опитаме да ги вземем през нощта. Трябваше да се върна и да проверя дали пътят е чист. Когато влязох през страничната врата, чух часовникът на църквата да удря дванайсет. Бях стигнала до средата на стълбището, водещо към високата стая, когато чух силен удар и нещо да пада, а някой извика: „Боже мили!“ След минута вратата на стаята се отвори и от там излезе Чарлс Левърсън. Видях съвсем ясно лицето му на лунната светлина.

Там, където се намирах обаче, беше тъмно и той изобщо не ме забеляза. Постоя за момент олюлявайки се. Изглеждаше смутен. Стори ми се, че се ослушва. После с известно усилие изглежда се овладя, отвори вратата на високата стая и извика нещо в смисъл, че никой не се е наранил. Гласът му беше доста безгрижен, но по лицето му личеше, че се преструва. Изчака още една минута, сетне бавно се качи по стълбите нагоре и се скри от погледа ми. Постоях още малко, после се промъкнах във високата стая. Обзе ме чувството, че се е случило нещо ужасно. Полилеят не беше запален, но настолната лампа светеше. На нейната светлина видях, че сър Рубън лежи на пода до бюрото. Не зная как успях да го направя, но събрах сили да отида до него и да коленича. Веднага разбрах, че е мъртъв, и то отскоро. Беше ударен по главата отзад. Докоснах ръката му. Беше все още топла. Беше ужасно, мосю Поаро, ужасно! Тя потрепери при спомена.

— А после? — подкани я Поаро, наблюдавайки я с интерес.

— Да, мосю Поаро — кимна Лили Маргрейв, — зная какво си мислите. Защо не съм вдигнала тревога? Защо не съм събудила цялата къща? Зная, че трябваше да го направя, но докато стоях на колене до тялото, си помислих за скандала ми със сър Рубън, за излизанията ми за срещите с Хъмфри и за това, че на следващата сутрин щях да бъда изгонена от къщата. Осъзнах, че ако го направя, последиците може да са фатални за мен. Щяха да решат, че съм пуснала Хъмфри във високата стая и той го е убил за отмъщение. Никой нямаше да ми повярва, че съм видяла Чарлс Левърсън да напуска високата стая. Беше ужасно, мосю Поаро! Стоях там на колене и мислех, и мислех, и колкото повече мислех, толкова по-голяма паника ме обземаше. Изведнъж забелязах, че ключовете на сър Рубън са се изхлузили от джоба му, когато е паднал. Сред тях беше и ключът от сейфа. Комбинацията вече я знаех, защото веднъж лейди Астуел я беше казала достатъчно високо и аз я бях чула. Отидох до сейфа, мосю Поаро, отключих го и затършувах из документите, които намерих вътре. Най-накрая намерих онова, което търсех. Хъмфри се оказа напълно прав. Сър Рубън стоеше зад златните находища „Мпала“ и съвсем съзнателно бе измамил брат ми. Но така нещата съвсем се влошиха. Това представляваше чудесен мотив Хъмфри да е извършил убийството. Върнах обратно документа в сейфа, оставих ключа на вратата му и се прибрах направо в стаята си. На сутринта се престорих на изненадана и шокирана като всички останали, когато камериерката откри трупа. — Тя замълча и погледна тъжно към Поаро. — Вярвате ми, нали, мосю Поаро? О, кажете, че ми вярвате!

— Вярвам ви, мадмоазел — успокои я той. — Обяснихте ми неща, които ме смущаваха. Бяхте абсолютно убедена, че Чарлс Левърсън е извършил престъплението, но в същото време много упорито се опитвахте да ме накарате да не идвам в имението.

Лили кимна и честно си призна:

— Боях се от вас. Лейди Астуел не можеше да знае, така както аз, че Чарлс е виновен. А не можех нищо да й кажа. Силно се надявах, че вие ще откажете да се заемете със случая.

— Може би точно очевидното ви безпокойство ме накараха да приема — рече сухо детективът.

Тя го погледна, а устните й леко потрепериха.

— А сега, мосю Поаро, какво… какво… възнамерявате да правите?

— Що се отнася до вас, мадмоазел, нищо. Вярвам на разказа ви и го приемам. Следващата ми стъпка ще бъде да се върна в Лондон и да се срещна с инспектор Милър.

— И после? — попита Лили.

— После ще видим.

Когато излезе от малкия кабинет, той отново погледна парченцето зелен шифон, по което имаше петна.

— Впечатляваща е изобретателността на Еркюл Поаро — промърмори самодоволно.

Инспектор Милър не харесваше много Поаро. Не принадлежеше към онази малка групичка инспектори от Скотланд Ярд, които винаги се радваха на малкия белгиец. Според Милър Поаро бе доста надценяван. В конкретния случай той се чувстваше напълно сигурен в себе си и посрещна частния детектив с присъщото му чувство за хумор.

— Наела ви е лейди Астуел, така ли? Е, ще ви кажа, че това е излишно.

— Значи нямате никакви колебания по случая?

Милър примигна и отвърна:

— Никога не съм имал по-ясен случай. Хванахме убиеца едва ли не на местопрестъплението.

— Господин Левърсън даде ли показания?

— По-добре да си беше държал устата затворена — рече инспекторът. — Непрекъснато повтаря, че се е качил направо в стаята си и изобщо не е ходил при чичо си. Такава лъжа.

— Да, наистина противоречи на доказателствата — промърмори Поаро. — Как ви се струва младият Левърсън?

— Надут млад глупак.

— Слаб характер, а?

Инспекторът кимна.

— Трудно би си помислил, че човек като него би… как да се изразя… би имал смелостта да извърши подобно престъпление — рече Поаро.

— Като се замисля, май сте прав — съгласи се инспекторът. — Но да ви кажа, много пъти съм се сблъсквал с подобни неща. Ако притиснеш един слаб и отчаян млад човек в ъгъла, напоиш го с достатъчно количество алкохол, бързо можеш да го превърнеш в звяр. Един слаб човек, притиснат в ъгъла, е много по-опасен от силния.

— Истина е. Да, вярно е.

— Разбира се, това за вас няма значение, мосю Поаро — продължи важно Милър. — Вие си получавате хонорара, но за да го заслужите, все пак трябва да се направите, че провеждате разследване, за да удовлетворите нейно благородие. Напълно ви разбирам.

— Колко дълбоко вниквате в нещата — усмихна се Поаро и си тръгна.

Предстоеше му посещение при адвокатите, представящи Чарлс Левърсън. Господин Мейхю беше слаб, сух човек, от който се излъчваше предпазливост. Прие доста хладно Поаро. Белгиецът обаче си имаше свой начин да внуши доверие. След десет минути двамата много любезно разговаряха.

— Ще разберете, че в случая действам единствено в полза на господин Левърсън. Такова е желанието на лейди Астуел. Тя е убедена, че той е невинен.

— Да, да, разбирам — кимна Мейхю унило.

Поаро присви леко очи и продължи:

— Може би не придавате особено значение на мнението на лейди Астуел?

— Утре може да е напълно убедена точно в обратното, че е виновен — отвърна сухо адвокатът.

— Е, интуицията й, разбира се, не почива на доказателства — съгласи се Поаро — и според фактите по случая нещата изглеждат много зле за бедния младеж.

— Жалко, че в полицията е излъгал. Нищо добро няма да му донесе упоритото повтаряне на тази лъжа.

— А пред вас какво казва?

— Не си променя думите. Повтаря едно и също като папагал.

— Значи ето кое руши доверието ви в него — промърмори Поаро. — Е, не го отричайте! — Той бързо вдигна ръка, за да възпре адвоката. — Съвършено ясно го виждам. Дълбоко в себе си вие вярвате, че той е виновен. Но послушайте сега мен, Еркюл Поаро. Ще ви представя една версия. Младежът се прибира вкъщи, изпил е един коктейл, после още един и още един, а също без съмнение и няколко уискита със сода. Изпълнен е с, как го наричате вие, пиянска смелост. Обхванат от това настроение, той влиза в къщата, използвайки своя ключ, и с несигурни стъпки се качва към високата стая. Надниква през вратата и в приглушената светлина вижда чичо си, наведен над бюрото. Както вече ни стана ясно, господин Левърсън е изпълнен с пиянски кураж. Влиза вътре и открито казва на чичо си какво точно мисли за него. Обижда го, унижава го, но чичото не отговаря. А колкото повече си мълчи, толкова повече се възпламенява младежът. Той продължава да го обижда, като повтаря едно и също, но все по-високо и по-високо. Най-сетне обаче продължителното мълчание на чичо му му прави впечатление и той се замисля. Приближава се до него и слага ръка на рамото му. Тогава изведнъж чичо му се накланя и се свлича на пода. Господин Левърсън веднага изтрезнява. Столът пада с трясък. Той се навежда над сър Рубън. Осъзнава какво се е случило. Поглежда ръката си. По пръстите му има нещо топло и червено. Тогава изпада в паника. Би дал всичко, за да върне назад вика си на изненада, изтръгнал се от устата му и проехтял из цялата къща. Напълно механично вдига стола, после се измъква навън, застава на прага на стаята и се ослушва. Струва му се, че е чул някакъв шум и той несъзнателно решава да се престори, че говори с чичо си през отворената врата. Шумът не се повтаря. Решава, че е сбъркал. Сега навсякъде е тихо. Измъква се от стаята и се прибира в своята. Изведнъж му хрумва, че ще бъде много по-добре, ако се преструва, че изобщо не се е виждал с чичо си през нощта. И така той разказва тази версия. Спомнете си, че в началото Парсънс изобщо не споменава какво е чул. Когато обаче го прави, за господин Левърсън е твърде късно да смени показанията си. Държи глупаво и упорито на думите си. Кажете ми, мосю, не е ли възможна подобна версия?

— Да — съгласи се адвокатът. — Допускам, че е възможно да се е случило така, както го разказахте.

Поаро стана и каза:

— Вие имате право да се виждате с господин Левърсън. Разкажете му моята версия и го попитайте дали не е вярна.

Той излезе от кантората на адвоката и махна на едно такси.

— Харли Стрийт, три-четири-осем — нареди на шофьора.

Заминаването на Поаро за Лондон изненада лейди Астуел, защото малкият човек не й беше съобщил какво възнамерява да прави. Когато след двайсет и четири часово отсъствие той се завърна, Парсънс го уведоми, че лейди Астуел иска незабавно да се види с него. Поаро намери дамата в будоара й. Беше се излегнала на един диван. Главата й почиваше върху много възглавници. Нейно благородие изглеждаше болна и съсипана много повече от деня, в който той пристигна.

— Значи се върнахте, мосю Поаро?

— Върнах се, мадам.

— Ходили сте в Лондон?

Поаро кимна.

— Не ми казахте, че ще ходите — остро изрече тя.

— Хиляди извинения, мадам, сбърках. Трябваше да ви кажа. La prochaine fois10…

— Ще постъпите по абсолютно същия начин — демонстрира чувството си за хумор дамата. — Първо си свършвате работата, а после съобщавате на хората. Май това е вашето мото?

— Струва ми се, че е и мото на мадам? — намигна й той.

— Е, от време на време — призна дамата. — За какво ходихте в Лондон, мосю Поаро? Предполагам, че вече можете да ми кажете?

— Имах разговор с добрия инспектор Милър и с великолепния господин Мейхю.

Лейди Астуел се взря в лицето му, за да разбере какво точно се крие зад тези определения.

— И сега мислите… — изрече бавно.

Поаро я гледаше спокойно.

— Мисля, че има вероятност Чарлс Левърсън да е невинен.

— Ах! — Лейди Астуел се надигна толкова рязко, че две възглавници паднаха на пода. — Значи съм била права! Права съм!

— Казах само, че има вероятност, мадам, това е всичко.

Нещо в тона му я стресна и тя го погледна изпитателно.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Да, можете да ми кажете защо подозирате Оуен Трефусис.

— Вече ви казах, че просто го знам.

— За съжаление това не ми е достатъчно — обясни сухо Поаро. — Опитайте се да си припомните всичко за онази фатална вечер, мадам. Спомнете си всяка подробност, всяка дребна случка. Какво сте забелязали за секретаря? Аз, Еркюл Поаро, съм убеден, че трябва да е имало нещо.

Тя поклати глава.

— Но аз почти не му обърнах внимание тогава. Изобщо не мислех за него.

— Умът ви е бил зает с нещо друго?

— Да.

— С враждебността на съпруга ви към госпожица Лили Маргрейв?

— Да. Изглежда, всичко знаете, мосю Поаро.

— Аз знам всичко — заяви надуто малкият човек.

— Обичам Лили, мосю Поаро. Сам сте се убедили в това. Рубън започна да ми говори, че имала фалшиви препоръки. Не казвам, че не ни е излъгала. Напротив, излъгала ни е. Но едно време аз съм правила къде-къде по-лоши неща от нея. Трябваше да използвам всякакви трикове, за да се справя с театралните режисьори. Навремето нямаше нещо, което да не мога да напиша, да направя или да кажа само и само, за да успея. Лили искаше тази работа и приложи какви ли не хитрости, които не бяха съвсем… е, нали разбирате? Мъжете понякога постъпват много глупаво, когато стане дума за подобно нещо. Рубън вдигна такава врява, сякаш тя е висш банков чиновник, офейкал с милиони. Онази вечер бях силно разтревожена, защото въпреки че обикновено съумявах да се справя с Рубън, понякога той можеше да бъде ужасно упорит. Така че нямах време да наблюдавам разни секретари, пък и едва ли някой забелязва господин Трефусис. Той просто си е там и това е.

— Обърнах внимание на тази способност на господин Трефусис — отбеляза Поаро. — Не е личност, която изпъква, която впечатлява.

— Не, не е като Виктор — съгласи се лейди Астуел.

— Бих казал, че господин Виктор Астуел е доста експлозивен.

— Какво чудесно определение за него! — възкликна домакинята. — Той постоянно експлодира, като онези, как се казваха, фойерверки.

— Малко е темпераментен, нали? — предположи Поаро.

— О, истински дявол е, когато се разгневи, но да ви кажа право, аз не се боя от него. Прилича на куче, дето лае, но не хапе.

Поаро погледна към тавана и тихо попита:

— Значи нищо не можете да ми кажете за секретаря през онази вечер?

— Уверявам ви, мосю Поаро, зная. Това е интуиция. Женската интуиция…

— Женската интуиция няма да окачи човек на бесилото — продължи изречението й Поаро. — В случая става дума за обратното. Няма да спаси един човек от бесилото. Лейди Астуел, ако вие искрено вярвате, че господин Левърсън е невинен и подозренията ви към секретаря са мотивирани, ще се съгласите ли да проведем един малък експеримент?

— Какъв експеримент? — попита недоверчиво тя.

— Ще позволите ли да бъдете хипнотизирана?

— Защо?

Той се наведе към нея.

— Ако ви кажа, мадам, че интуицията ви се основава на факти, които са останали в подсъзнанието ви, вероятно ще проявите съмнение. Мога единствено да ви уверя, че предлаганият от мен експеримент може да се окаже от изключителна важност за нещастния младеж Чарлс Левърсън. Нали няма да откажете?

— Кой ще ме хипнотизира? — позаинтересува се лейди Астуел. — Вие ли?

— Точно в този момент, ако не греша, тук пристига един мой приятел. Чувам шум на кола отвън.

— Кой е той?

— Доктор Казале от Харли Стрийт.

— Той… наред ли е? — попита колебливо тя.

— Не е шарлатанин, мадам, ако това имате предвид. Напълно спокойно можете да се оставите в неговите ръце.

— Е — въздъхна лейди Астуел, — мисля, че е глупост, но щом искате, нека да опитаме. Така никой няма да каже, че по някакъв начин съм ви попречила.

— Хиляди благодарности, мадам.

Поаро забързано излезе от стаята. След няколко минути се върна, придружен от един весел кръглолик дребен човек с очила, който съвсем не отговаряше на представата на лейди Астуел за хипнотизатор. Поаро ги представи.

— Е, как ще започнем? — усмихна се тя.

— Съвсем простичко, лейди Астуел, съвсем простичко — отвърна дребният лекар. — Облегнете се назад, ето така. Не бива да се притеснявате.

— Изобщо не се притеснявам — сряза го тя. — Ще ми се да видя този, който би ме хипнотизирал против волята ми.

Доктор Казале се усмихна широко и развеселен каза:

— Да, но ако се съгласите, няма да бъде против волята ви, нали? Така. Бихте ли изгасили онази лампа, мосю Поаро? Опитайте се да заспите, лейди Астуел. — Той се премести по-близо до нея и продължи: — Става късно. На вас ви се доспива… чувствате се сънена… много сънена… клепачите ви натежават, затварят се… затварят се… затварят се. Скоро ще заспите… — гласът му ставаше все по-тих и монотонен.

Най-сетне той се наведе напред и внимателно повдигна десния й клепач. После се обърна към Поаро и доволно кимна.

— Всичко е наред — прошепна. — Да продължавам ли?

— Моля ви.

Изведнъж лекарят заговори с остър и авторитетен тон:

— Вие спите, лейди Астуел, но ме чувате и можете да отговаряте на въпросите ми.

Без да се помръдне и да отвори очи, тя отговори с нисък приглушен глас:

— Чувам ви. Мога да отговарям на въпросите ви.

— Лейди Астуел, искам да се върнете към онази вечер, в която съпругът ви бе убит. Помните ли я?

— Да.

— Вие сте на масата и вечеряте. Опишете ми какво видяхте и какво почувствахте?

Жената се размърда неспокойно.

— Аз съм объркана и нещастна. Тревожа се за Лили.

— Това го знаем. Кажете ни какво видяхте?

— Виктор изяде всичките солени бадеми. Колко е лаком! Утре ще кажа на Парсънс да не слага бадеми от неговата страна на масата.

— Продължете, лейди Астуел.

— Рубън е в много лошо настроение. Не мисля, че е само заради Лили. Май има нещо, свързано с бизнеса му. Виктор го гледа по странен начин.

— Разкажете ни за господин Трефусис, лейди Астуел?

— Левият ръкавел на ризата му е изцапан. Слага твърде много помада на косата си. Как ми се иска мъжете да не си слагаха такива неща! Постоянно цапат калъфите на креслата в гостната.

Казале погледна Поаро. Той направи леко движение с главата си.

— Вечерята завърши. Пиете кафе. Опишете ми сцената.

— Тази вечер кафето е добро. Невинаги е така. Готвачката е доста немарлива с кафето. Лили продължава да гледа през прозореца, а аз не разбирам защо? Сега Рубън влиза в стаята. Изпаднал е в едно от отвратителните си настроения. Избухва и започва да сипе обиди по бедния господин Трефусис. Той посяга към един нож за писма. Онзи големия, с острие като бръснач. Диша тежко. Кокалчетата на пръстите му са напълно побелели. Така силно го притисна към масата, че острието му се изкриви. Държи го така, както би държал кама, ако е решил да намушка някого. Сега двамата излизат заедно. Лили е облякла зелената вечерна рокля. Изглежда толкова красива в зелено. Точно като лилия. Трябва да наредя другата седмица да изперат калъфите.

— Почакайте минутка, лейди Астуел — рече лекарят и се обърна към Поаро: — Мисля, че се добрахме — промърмори. — Това движение с ножа за писма. То я е накарало да заподозре секретаря.

— Нека сега отидем във високата стая — обади се Поаро.

Лекарят кимна и продължи да задава въпросите си, този път с по-висок и решителен тон:

— Късно е. Вие сте във високата стая със съпруга си. Между двама ви избухва ужасен скандал, нали?

Жената отново се размърда неспокойно.

— Да… ужасен… ужасен… Казахме си отвратителни неща. И двамата.

— Сега това няма значение. Вие ясно виждате стаята, завесите са спуснати, лампите са запалени.

— Полилеят не е. Свети само настолната лампа.

— Сега излизате от стаята и пожелавате лека нощ на съпруга си.

— Не, бях твърде ядосана.

— Виждате го за последен път. Много скоро той ще бъде убит. Знаете ли кой го уби, лейди Астуел?

— Да, господин Трефусис.

— Защо мислите така?

— Заради издутината… издутината на завесата.

— Имало е издутина на завесата?

— Да.

— Видяхте ли я?

— Да. Почти я докоснах.

— Имаше ли скрит човек там? Господин Трефусис ли беше?

— Да.

— Откъде знаете?

За пръв път монотонният глас на лейди Астуел се поколеба и тя сякаш загуби увереност:

— Аз… аз… заради ножа за писма.

Поаро и лекарят се спогледаха.

— Не ви разбирам, лейди Астуел? Казвате, че е имало издутина на завесата. Някой се е скрил там, но не сте видели кой, така ли?

— Не.

— Помислили сте си, че е бил господин Трефусис заради начина, по който е държал ножа за писма?

— Да.

— Но господин Трефусис вече си е легнал, нали?

— Да… да… така е. Отиде си в стаята.

— Значи не е могъл да бъде зад завесата, нали?

— Не… не, разбира се, че не. Той не беше там.

— Когато сте влезли при съпруга си, той ви е пожелал лека нощ и е излязъл, нали?

— Да.

— И повече не сте го виждали?

— Не.

Тя се раздвижи и изведнъж започна да се мята и да стене.

— Събужда се — заяви лекарят. — Е, струва ми се, че измъкнахме всичко, което можахме.

Поаро кимна, а лекарят се надвеси над лейди Астуел и тихо зашепна:

— Вие се събуждате. Вие се събуждате. След минута ще отворите очи.

Двамата мъже изчакаха и най-сетне лейди Астуел се изправи на канапето. Втренчи се в тях.

— Да не би да съм задрямала?

— Да, нещо такова — усмихна й се лекарят.

— Някакъв фокус ли ми приложихте? — попита недоверчиво тя.

— Надявам се, че не се чувствате зле?

Лейди Астуел се прозя и каза:

— Чувствам се уморена, напълно изцедена.

Лекарят стана.

— Ще поръчам да ви донесат кафе. Ще ви оставим да си починете.

— Аз… казах ли нещо? — попита дамата, когато те вече бяха стигнали до вратата.

— Нищо толкова важно, мадам — усмихна й се Поаро. — Съобщихте ни, че калъфите на креслата в гостната имат нужда от почистване.

— Така е. Едва ли беше нужно да ме хипнотизирате, за да ме накарате да ви кажа — засмя се весело тя. — Нещо друго?

— Спомняте ли си дали през онази вечер господин Трефусис е пипал нож за разрязване на писма?

— Не си спомням. Може и да го е направил.

— Издутина в завесата говори ли ви нещо?

Лейди Астуел се намръщи и бавно изрече:

— Като че ли си спомням… не, отиде си. И все пак…

— Не се разстройвайте, лейди Астуел — успокои я бързо Поаро. — Няма никакво значение. Никакво.

Двамата мъже отидоха в стаята на Поаро.

— Е, струва ми се, че това обяснява нещата доста ясно — започна Казале. — Няма съмнение, че когато сър Рубън е започнал да крещи на секретаря, той е грабнал ножа за писма и сигурно с голямо усилие на волята си е успял да се овладее да не го намушка. Съзнанието на лейди Астуел е било изцяло завладяно от проблема с Лили Маргрейв, но подсъзнателно е забелязала реакцията на секретаря и я е изтълкувала неправилно. Така се е породило твърдото й убеждение, че Трефусис е убил сър Рубън. Сега стигаме до издутината в завесата. Това е интересно. От онова, което ми разказахте за високата стая, разбрах, че бюрото е точно до прозореца. На него има завеси, нали?

— Да, приятелю, черни плюшени завеси.

— А има ли достатъчно място някой да се скрие зад завесата?

— Мисля, че да.

— Значи това е една възможност — рече бавно лекарят. — Може някой да се е скрил там, но ако е така, едва ли е бил секретарят, след като и двамата са го видели да излиза от стаята. Не е Виктор Астуел, защото Трефусис го е срещнал в коридора, а не е могла да бъде и Лили Маргрейв. Освен това този човек трябва да се е скрил там, преди сър Рубън да влезе във високата стая. Вие ми описахте доста подробно разположението на стаите. Възможно ли е да е бил капитан Нейлър? Възможно ли е той да се е скрил там?

— Твърде е възможно — призна Поаро. — Той е вечерял в хотела, но е трудно да се определи точно кога е излязъл. Върнал се е около дванайсет и половина.

— Тогава може и той да е бил — отбеляза лекарят.

— Ако е така, той е извършил престъплението. Имал е мотив, пък е имал и оръжие подръка. Май не сте удовлетворен от тази възможност, а?

— Имам други идеи — каза уклончиво детективът. — Кажете ми сега, докторе, ако допуснем, макар и за минута, че лейди Астуел е извършила престъплението, възможно ли е да скрие този факт в състояние на хипноза?

Лекарят подсвирна.

— Ето накъде биете! Лейди Астуел е престъпникът, а? Възможно е, разбира се. До този момент не си го бях помислил. Била е последният човек при него, след това никой не го е видял жив. Колкото до въпроса ви, склонен съм да отговоря отрицателно. В момента на хипнотизирането лейди Астуел трябваше да контролира умственото си състояние много добре, за да не спомене нищо за участието си в престъплението. Щеше да отговаря искрено на въпросите ми, но по този пункт щеше да мълчи. И все пак не очаквах да бъде толкова категорична за вината на секретаря.

— Разбирам — кимна Поаро. — Но не съм казал, че смятам лейди Астуел за престъпник. Беше само предположение, нищо повече.

— Интересен случай — обади се отново лекарят след минута-две. — Ако допуснем, че Чарлс Левърсън е невинен, появяват се толкова много възможности. Хъмфри Нейлър, лейди Астуел, дори Лили Маргрейв.

— Има още един, когото забравихте — каза тихо Поаро. — Виктор Астуел. Според показанията му е седял в стаята си с открехната врата и е чакал завръщането на Чарлс Левърсън. Но нали разбирате, че това го твърди само той.

— Той май е сприхав, а? — попита лекарят. — Споменахте ми нещо такова.

— Така е — съгласи се Поаро.

Лекарят се изправи и отбеляза:

— Е, трябва да се връщам в града. Ще ме държите в течение, нали?

След като лекарят си тръгна, Поаро позвъни за Джордж.

— Чаша билков чай, Джордж. Напрегнат съм.

— Разбира се, сър. Веднага ще ви го приготвя.

Десет минути по-късно той поднесе на господаря си димяща чаша. Поаро с удоволствие вдъхна уханните пари. Отпи и започна да разсъждава на глас:

— Различните животни се ловят по различен начин. За да хванеш лисица, тичаш дълго след кучетата. Крещиш, бягаш. Всичко е въпрос на скорост. Аз самият не съм хващал елен, но зная, че за да го уловиш, дебнеш с часове. Приятелят ми Хейстингс ми разказа един такъв случай. Тук обаче, драги ми Джордж, не можем да приложим нито единия, нито другия начин. Нека да поразмислим за домашната котка. Дълги тягостни часове тя прекарва в наблюдение на мишата дупка. Изобщо не помръдва, не хаби никаква енергия, но… не си отива. — Той въздъхна и остави празната чаша в чинийката. — Бях ти казал да ми приготвиш неща за няколко дни. Утре, драги Джордж, отиваме в Лондон, за да си вземем необходимото за две седмици.

— Много добре, сър. — Както обикновено прислужникът не изрази никаква емоция.

Очевидно постоянното присъствие на Еркюл Поаро в „Мон Репо“ смущаваше много хора. Виктор Астуел изрази недоволство пред снаха си:

— Нямам нищо против, Нанси, но ти не знаеш що за хора са тези. Тук си е намерил удобно местенце да преживява и както изглежда се готви да остане едва ли не месец. Да не говорим, че му плащаш кой знае колко много на ден.

Лейди Астуел твърдо му отговори, че може сама, без чужда намеса да се грижи за работите си.

Лили Маргрейв отчаяно се опитваше да прикрие притеснението си. Отначало реши, че Поаро й вярва, но сега вече не беше сигурна.

Той не само дебнеше като котка. На петия ден от пребиваването си в имението донесе на вечерята тампон и албум за отпечатъци. Като метод за взимане на отпечатъци на хората в дома приспособлението изглеждаше много глупаво, но вероятно все пак не толкова, щом никой не си позволи да откаже. Едва след като малкият човек се оттегли, за да си легне, Виктор Астуел заяви:

— Нали виждаш какво следва от това, Нанси? Той преследва някой от нас!

— Не говори глупости, Виктор!

— Ами тогава какво означаваше този негов албум?

— Мосю Поаро знае какво върши — отвърна убедено лейди Астуел и многозначително погледна към Оуен Трефусис.

Скоро след това Поаро си поигра да вземе отпечатъците от обувките на всички върху хартиени листове. На другата сутрин, влизайки с котешки стъпки в библиотеката, детективът стресна Оуен Трефусис, който падна от стола си, сякаш бе застрелян.

— Моля да ме извините, мосю Поаро — смотолеви объркано, — но доста ни изнервихте.

— Така ли? Защо? — попита невинно малкият човек.

— Ще си призная, мислех си, че обвиненията срещу Чарлс Левърсън са неоспорими. Очевидно вие не смятате така.

Поаро се бе загледал през прозореца. Изведнъж рязко се обърна към секретаря:

— Ще ви кажа нещо, мосю Трефусис, съвсем поверително.

— Да?

Поаро изглежда не бързаше да започне. Поколеба се известно време. Изведнъж заговори толкова гръмогласно, сякаш някой блъскаше по врата. За човек, който споделяше нещо поверително, говореше твърде високо. Гласът му заглушаваше стъпките навън във вестибюла.

— Ще ви го кажа поверително, господин Трефусис. Има нови факти. Те ще докажат, че когато Чарлс Левърсън е влязъл във високата стая онази вечер, сър Рубън вече е бил мъртъв.

Секретарят се втренчи в него.

— Но какви факти? Защо досега не сме чули за тях?

— Ще чуете — промърмори тайнствено детективът. — Междувременно само ние двамата ще го знаем.

Той пъргаво излезе от стаята и почти се сблъска с Виктор Астуел във вестибюла.

— Сега ли се прибирате, мосю?

Астуел кимна и задъхано каза:

— Навън е отвратително. Студено и ветровито.

— О, значи днес няма да се разхождам. Аз съм като котките. Обичам да седя до огъня и да ми е топло.

— Става, Джордж — рече Поаро на верния си прислужник вечерта, като потриваше ръце. — Хванаха се на въдицата! Трудно е да се играе ролята на котка, Джордж, да се чака, но се отплаща. Да, чудесно се отплаща. Утре ще направим нещо друго.

На следващия ден се наложи Трефусис да отиде до града. Тръгна със същия влак, както Виктор Астуел. В момента, в който напуснаха къщата, Поаро сякаш бе обзет от треска.

— Хайде, Джордж, на работа! Ако камериерката се доближи до тези стаи, трябва да намериш начин да я задържиш. Опитай се да й говориш приятни неща и да я забавиш.

Първо влезе в стаята на секретаря и започна внимателно да претърсва. Не остана нито един шкаф, нито едно чекмедже неизследвано. После набързо прибра всичко на място и заяви, че е приключил. Джордж, който пазеше на вратата, се покашля многозначително.

— Ако ме извините, сър…

— Да, драги ми Джордж?

— Обувките, сър. Двата чифта кафяви обувки бяха на втория рафт, а лачените бяха на рафта под тях. Объркахте им местата, когато ги подреждахте.

— Великолепно! — извика Поаро с вдигнати ръце. — Но нека не се тревожим за това. Уверявам те, Джордж, че не е от значение. Мосю Трефусис никога няма да забележи такава подробност.

— Както кажете, сър.

— В задълженията ти влиза да забелязваш разни неща — окуражи го Поаро, като сложи ръка на рамото му. — Това определено говори в твоя полза.

Прислужникът не отговори и когато малко по-късно същата операция бе повторена в стаята на Виктор Астуел, той изобщо не коментира факта, че бельото му не беше поставено в чекмеджето така, както бе намерено. Последващите събития показаха, че прислужникът е бил прав, а Поаро не. Същата вечер Виктор Астуел нахълта разярен в дневната.

— Виж какво, проклет малък белгиец, защо си тършувал из стаята ми? Какво си си мислел, че ще намериш в нея? Няма повече да го търпя! Чувате ли! Така се случва, когато човек е пуснал в къщата си един дребен шпионин да души.

Поаро разпери ръце и красноречиво започна да му обяснява. Извини му се хиляди, милиони пъти. Бил толкова несръчен, непохватен и сега се чувствал много объркан. Позволил си е недопустима волност. Накрая ядосаният господин бе принуден да се примири, но продължи да ръмжи.

По-късно вечерта, докато отпиваше от билковия чай, Поаро сподели с Джордж:

— Върви, драги ми Джордж, върви.

— Петък е щастливият ми ден — отбеляза замислено Еркюл Поаро.

— Да, сър.

— Нали не си суеверен, драги ми Джордж?

— Предпочитам да не съм тринайсети на масата, сър, и не минавам под стълба. Но за петъците не знам нищо.

— Добре, защото, виждаш ли, днес ще организираме нашето Ватерло.

— Наистина ли, сър?

— Толкова си ентусиазиран, а не ме питаш какво смятам да правим?

— И какво е то, сър?

— Днес, Джордж, ще направя последно претърсване на високата стая.

След закуска Поаро, с разрешението на лейди Астуел, отиде на сцената на убийството. Тази сутрин прислугата го видя как занича тук и там, изследва сантиметър по сантиметър черните плюшени завеси, качва се на стол, за да разгледа рамките на картините по стените. Пръв първи път лейди Астуел изрази безпокойство.

— Трябва да го призная — рече тя. — Започна да ми действа на нервите. Наумил си е нещо, но не зная какво. А от начина, по който пълзи по пода и души като куче, ме втриса. Бих искала да знам какво търси? Лили, скъпа, би ли се качила горе да видиш какво е намислил сега. Не, все пак по-добре остани при мен.

— Да отида аз, лейди Астуел? — предложи услугите си секретарят и стана от бюрото.

— Ако обичате, господин Трефусис.

Оуен Трефусис излезе и се качи по стълбите до високата стая. Когато влезе, си помисли, че стаята е празна, защото нямаше и следа от Еркюл Поаро. Тъкмо се канеше да слезе отново долу, когато дочу лек звук. Едва тогава съзря малкия мъж на витата стълба, която водеше към спалнята горе.

Беше на четири крака. В лявата си ръка държеше малка джобна лупа и с нея оглеждаше нещо по подпорите на перилата ниско до пътеката.

Поаро изведнъж възкликна и прибра лупата в джоба си. После се изправи на крака, държейки нещо между палеца и показалеца си. Точно в този момент видя секретаря.

— А Господин Трефусис! Не съм ви чул да влизате.

Сега детективът изглеждаше съвършено различно. На лицето му бе изписан триумф. Трефусис се втренчи изненадано в него.

— Какво става, мосю Поаро? Изглеждате много доволен.

Малкият мъж тежко изпухтя.

— Да, наистина. Най-сетне намерих онова, което търся от самота начало. Тук между палеца и показалеца си държа нещо, което е достатъчно да се предяви обвинение на убиеца.

— Значи не е бил Чарлс Левърсън? — повдигна вежди секретарят.

— Не е бил Чарлс Левърсън — рече Поаро. — Въпреки че подозирах кой е убиецът, не бях сигурен. Сега вече всичко е ясно. — Той слезе от витата стълба и потупа секретаря по рамото. Налага се веднага да замина за Лондон. Моля обяснете на лейди Астуел. Предайте й молбата ми всички да бъдат във високата стая тази вечер в девет. Аз ще дойда и ще разкрия истината. Толкова съм доволен. — И като затанцува някакъв смешен танц, той напусна стаята. Трефусис остана да гледа след него с неразбиращ поглед.

Няколко минути по-късно Поаро се появи в библиотеката и попита дали някой може да му услужи с малка картонена кутийка.

— За съжаление не разполагам с такава — обясни той. — А има нещо от изключителна важност, което трябва да прибера.

От едно от чекмеджетата на бюрото Трефусис извади малка кутийка и Поаро засия от благодарност.

Забърза нагоре по стълбите. На площадката го чакаше Джордж и Поаро му връчи кутийката.

— Тук има нещо изключително важно — каза високо той. — Постави я, драги ми Джордж, във второто чекмедже на тоалетната масичка, до кутийката с перлените ми копчета за ръкавели.

— Да, сър.

— Внимавай да не я повредиш. Вътре съм прибрал нещо, което ще качи на бесилото престъпника.

— Наистина ли, сър?

Поаро забърза надолу по стълбите, взе си шапката и подтичвайки, напусна имението.

Завръщането му не бе така впечатляващо. Верният Джордж, изпълнявайки нарежданията му, му отвори страничната врата.

— Всички ли са във високата стая? — позаинтересува се Поаро.

— Да, сър.

Двамата си промърмориха нещо, сетне детективът заизкачва триумфално, като победител, стълбите и влезе в стаята, в която бе извършено убийство преди по-малко от месец. Огледа стаята. Бяха се събрали всички — лейди Астуел, Виктор Астуел, Лили Маргрейв, секретарят и икономът Парсънс. Последният притеснено ходеше напред-назад до вратата.

— Джордж ми каза, че ще имате нужда от мен тук, сър — обади се Парсънс, когато Поаро се появи. — Не зная дали е така, сър?

— Точно така — увери го Поаро. — Моля ви, останете.

Поаро пристъпи в средата на стаята и бавно заговори:

— Случаят бе много интересен. Интересен е, защото всеки би могъл да убие сър Рубън Астуел. Кой последен е бил при него в онази нощ? Лейди Астуел. Кой е имал яростен спор с него? Отново лейди Астуел.

— Какви ги говорите? — извика тя. — Не разбирам, аз…

— Но някой друг също се е скарал със сър Рубън — продължи детективът, без да й обърне внимание. — Някой друг е бил при него същата вечер и го е вбесил. Да предположим, че лейди Астуел е оставила съпруга си жив в дванайсет без четвърт. В такъв случай остават десет минути преди завръщането на господин Чарлс Левърсън. Десет минути, през които е възможно някой от втория етаж да се прокрадне тук и да свърши пъкленото си дело, след което отново да се прибере в стаята си.

Виктор Астуел скочи на крака и извика:

— Какво, по дяволите… — Но замълча, треперейки от ярост.

— В изблик на ярост, господин Астуел, веднъж вече сте убили човек в Западна Африка.

— Не го вярвам! — изпищя Лили Маргрейв. Пристъпи напред, стиснала ръцете си една в друга. На бузите й се бяха появили две ярки червени петна. — Не го вярвам! — повтори и се приближи до Виктор Астуел.

— Вярно е, Лили — избоботи той, — но този господин тук не знае някои неща. Човекът, когото убих, беше шаман, който беше убил петнайсет деца. Мисля, че постъпих правилно.

Лили се приближи до Поаро и отчаяно каза:

— Мосю Поаро, грешите. Само защото някой има по-труден характер, само защото понякога избухва и говори каквото му дойде наум, не означава, че е убиец. Зная… зная, уверявам ви, че господин Астуел не е способен на такова нещо.

Поаро я изгледа, а на лицето му се бе появила загадъчна усмивка. После хвана ръката й и нежно я потупа.

— Виждате ли, мадмоазел, вие също се ръководите от интуицията си. Значи вярвате на господин Астуел, нали?

— Той е добър човек — каза тихо Лили. — И е честен. Той няма нищо общо с тайните интриги със златните находища „Мпала“. Той е добър и аз… обещах да се омъжа за него.

Виктор Астуел се приближи до нея и хвана ръката й.

— Заклевам се пред Бога, мосю Поаро, не съм убил брат си!

— Зная — усмихна се Поаро и отново огледа присъстващите в стаята. — Чуйте ме, приятели. В състояние на хипноза лейди Астуел спомена, че в онази нощ е видяла издутина на завесата.

Очите на всички се впериха в прозореца.

— Искате да кажете, че крадец се е скрил тук! — възкликна Виктор Астуел. — Какво чудесно разрешение на случая!

— Но не е бил зад тази завеса — охлади ентусиазма му Поаро. Обърна се и им посочи завесата, която закриваше входа към витата стълба. — Сър Рубън е използвал спалнята в нощта преди убийството. Закусил е в леглото и е повикал господин Трефусис, за да му даде някои нареждания. Не зная какво е оставил в спалнята господин Трефусис, но съм убеден, че е оставил нещо. Когато е пожелал лека нощ на сър Рубън и лейди Астуел, той си е спомнил за това и е изтичал горе, за да си го вземе. Не мисля, че някой от двамата го е забелязал, защото вече са били започнали кавгата си. Скандалът е бил в разгара, когато той отново е слязъл долу. Нещата, които са си говорили, са били толкова лични, че той се е почувствал в много неудобно положение. Станало му е ясно, че са мислели, че си е излязъл. От страх да не предизвика гнева на сър Рубън, той решил да остане там, където е, и да се измъкне по-късно. Скрил се е зад завесата, а лейди Астуел, напускайки стаята, подсъзнателно забелязва издутината на завесата. Когато тя излиза, Трефусис се опитва да се прокрадне незабелязано, но сър Рубън внезапно обърнал глава и го видял. Той бил в отвратително настроение и се нахвърлил яростно върху секретаря си. Обвинил го, че нарочно е подслушвал. Дами и господа, аз изучавам човешката психика. В този случай през цялото време не търсех мъж или жена с избухлив нрав, нито пък злонамерен човек. Куче, което лае, не хапе. Не, търсех човек с благ нрав, който е търпелив и уравновесен, който девет години е бил в ролята на онеправдания. Голямо натоварване е да понасяш това положение цели девет години. Негодувание, което бавно се е натрупвало. Цели девет години сър Рубън се е подигравал и е тероризирал своя секретар. И цели девет години този човек безмълвно го е понасял. Но идва денят, в който чашата на търпението прелива. Нещо се скъсва. Така се е случило онази нощ. Сър Рубън отново е седнал зад бюрото си, но секретарят, вместо да се обърне и кротко и послушно да тръгне към вратата, грабва тежкия дървен кривак и удря мъжа, който го е тероризирал толкова често. — Поаро се обърна към Трефусис, който сякаш се бе вкаменил, втренчен в него. — Алибито ви беше съвсем простичко. Господин Астуел е смятал, че сте в стаята си, но никой не ви е видял да се прибирате. Тъкмо сте се опитвали да се измъкнете от високата стая, след като сте ударили сър Рубън, когато сте чули някакъв шум и бързо отново сте се скрили зад завесата. Били сте там, когато Чарлс Левърсън е нахълтал в стаята, били сте там и когато Лили Маргрейв е влязла. Измъкнали сте се едва когато цялата къща е утихнала. Отричате ли го?

— Аз… аз никога… — заекна Трефусис.

— Е, хайде да привършим с този случай. В продължение на две седмици разигравам комедия тук. Бавно затягах примката около вас. Отпечатъците от пръсти, отпечатъците от стъпки, претърсването на стаите с нарочно разместените вещи — всичко това го направих, за да ви внуша ужас. Лежали сте буден нощно време и сте се чудели, изпълнен със страх. Дали сте оставили отпечатъци от пръсти в стаята или пък отпечатък от стъпка някъде? Отново и отново сте премисляли случилото се през онази вечер, прехвърляйки в паметта си какво точно сте направили и дали не сте забравили нещо. Ето как ви доведох до състояние, в което допуснахте грешка. Днес, когато намерих нещо при стълбите, където сте се крили през онази нощ, видях страх в очите ви. Сетне отново разиграх комедия с малката кутийка. Поверих я на Джордж и излязох. — Поаро се обърна към вратата и извика: — Джордж!

— Тук съм, сър — обади се прислужникът и пристъпи напред.

— Ще ни кажете ли какво ви бях наредил?

— Трябваше да се скрия в гардероба във вашата стая, сър, като преди това поставя картонената кутийка там, където ми бяхте казали. В три и половина днес следобед господин Трефусис влезе в стаята ви. Отиде направо до тоалетната масичка и извади от чекмеджето въпросната кутийка.

— А в нея имаше една обикновена карфица. Аз винаги казвам истината. Тази сутрин наистина я намерих до витата стълба. Както казва една ваша поговорка, ако намериш сутринта карфица, ще ти върви през целия ден. И наистина ми провървя. Намерих убиеца! — Той се обърна към секретаря и продължи: — Виждате ли? Сам паднахте в капана.

Изведнъж Трефусис се разрида. Потъна в креслото и закри лицето си с ръце.

— Бях като луд! — изхлипа той. — Бях като луд! Но, о, Господи, не можех повече да понасям подигравките и тормоза му! От години го мразя!

— Знаех си! — извика лейди Астуел. Пристъпи бързо напред. На лицето й бе изписан нескрит триумф. — Знаех, че той го е направил!

— Бяхте права — кимна Поаро. — Човек може да назовава нещата по различен начин, но фактите са едни. Интуицията ви, лейди Астуел, се оказа вярна. Поздравявам ви!