Осма глава

В Литългрийн Хаус

Напуснахме двора на църквата и Поаро тръгна бързо към Литългрийн Хаус. Предположих, че все още играе ролята на бъдещ купувач. Държеше внимателно в ръка разрешителните за оглед, а най-отгоре беше документът за Литългрийн Хаус. Отвори портата и тръгна по пътеката към входната врата.

Приятелят ни, териерът, не се виждаше, но лаят му се носеше някъде навътре из къщата, предполагам в кухненските помещения.

Чухме нечии стъпки да прекосяват вестибюла и когато вратата се отвори, видяхме една жена с приятно лице между петдесет и шейсетгодишна, очевидно от старомодния тип прислужници, които рядко се срещат в днешно време.

Поаро показа разрешителното.

— Да, сър, обадиха ни се от агенцията. Оттук, сър.

Капаците, които бяха затворени при първото ни идване, сега бяха широко отворени. Очевидно се бяха подготвили за посещението ни. Всичко бе безукорно чисто и добре поддържано. Ясно беше, че водачката е изключително съвестна жена.

— Ето дневната, сър.

Огледах се с одобрение. Стаята беше приятна, с високи прозорци, гледащи към улицата. Обзаведена бе с хубави солидни старомодни мебели, най-вече викториански, но имаше една библиотека в стил Чипъндейл и няколко изящни стола в стил Хепълуайт.

Двамата с Поаро се държахме като купувачи, които разглеждат къщи. Стояхме неподвижни, въртяхме насам-натам глави, правехме коментари като „много хубаво“, „изключително приятна стая“, „казвате, че това е дневната, така ли?“.

Прислужничката ни поведе през вестибюла към отсрещната стая. Тя бе много по-голяма.

— Столовата, сър.

Беше във викториански стил. Тежка махагонова маса, масивен бюфет от тъмен махагон, украсен с орнаменти от плодове, и солидни столове, тапицирани с кожа. На стената висяха портрети, вероятно на членове на фамилията.

Териерът продължаваше да се чува някъде отдалеч. После звукът изведнъж се усили. Прекоси вестибюла със силен лай.

„Кой е дошъл в къщи? Ще го разкъсам на парчета!“ — явно това искаше да ни каже с лая си.

Стигне до вратата и шумно започна да души.

— О, Боб, ти, немирно куче! — възкликна нашата водачка. — Не се страхувайте, сър. Няма да ви стори нищо лошо.

След като откри нарушителите, Боб промени напълно поведението си. Нахълта при нас и ни се представи по много приятен начин.

„Радвам се да ви видя — отбеляза той, докато душеше глезените ни. — Ще ме извините за врявата, но аз само си върша работата. Нали разбирате, трябва да внимаваме кого пускаме вътре. Тук е страшно скучно и съм много щастлив да видя посетители. Имате ли си куче?“

Последното бе адресирано до мен, защото аз се наведох и го погалих.

— Забавно малко приятелче — обърнах се към жената. — Обаче има нужда от подстригване.

— Да, сър, обикновено го правим три пъти в годината.

— Старо ли е? На колко години е?

— О, не, сър. На около шест години е, а понякога се държи като истинско кутре. Краде пантофите на готвачката и лудува с тях. Много е любвеобилен, но едва ли бихте повярвали какъв ужасен шум може да вдигне понякога. Единственият човек, когото лае, е пощальонът. Горкичкият, много се страхува от кучето.

Сега Боб изследваше крачолите на Поаро. След като научи всичко, което можа, изсумтя тежко („хъм, не е зле, но не е истински любител на кучета“) и се върна при мен. Наведе на една страна глава и ме погледна с очакване.

— Не зная защо кучетата винаги лаят пощальоните.

— Въпрос на разсъждения — намеси се Поаро. — Кучето има някаква причина, за да лае. То е интелигентно и прави своите изводи въз основа на гледната си точка. Има хора, които могат да влизат в къщата, и други, които не могат. Кучето скоро го научава. Eh bien, кой е човекът, който най-настоятелно иска да бъде допуснат до къщата и тропа два-три пъти на ден на вратата, но не успява да го постигне? Пощальонът. Видно е, че е нежелан гост за стопанина. Винаги го отпращат, но той постоянно се връща и опитва пак. И такъв случай задължението на кучето е ясно: да помогне в изгонването на нежелания посетител и дори да го ухапе, ако трябва. Напълно разумна постъпка — заключи той и погледна към Боб. — Предполагам, че е умно куче?

— О, да, сър. Почти като човек.

Тя отвори следващата врата.

— Гостната, сър.

Стаята навяваше спомени от миналото. Носеше се лек аромат на сушени розови листа. Тапетите бяха избледнели и гирляндите от рози по тях едва личаха. По стените висяха гравюри и акварели. Имаше много сервизи от порцелан с изрисувани по тях пастири и пастирки. Виждаха се и възглавнички, бродирани с вълнени конци, снимки в красиви сребърни рамки, кутии за ръкоделие и за чай. Бях силно впечатлен от две изящни женски фигури, изрязани от фина, подобна на плат хартия и поставени под стъкло. Едната бе с чекрък, а другата — с котенце в скута си.

Обгърна ме атмосферата на отминалите дни, на много свободно време, на изтънченост, на „дами и господа“. Това наистина бе стая за отмора. В нея дамите са се занимавали с ръкоделието си и ако дори една цигара е била изпушена тук от някой привилегирован член на мъжкото съсловие, представяте ли си какво основно проветряване и тупане на пердета е следвало!

Вниманието ми бе привлечено от Боб. Той бе седнал и съсредоточено гледаше към малка елегантна масичка с две чекмеджета.

Когато усети, че съм го забелязал, излая кратко и умолително, като гледаше ту към мен, ту към масичката.

— Какво иска? — попитах аз.

Явно на прислужницата, която очевидно бе много привързана към него, й бе приятно, че проявявам интерес към Боб.

— Топката, сър. Винаги сме я държали в едното от чекмеджетата. Ето защо той седи и се моли за нея.

Гласът й се промени и премина във фалцет, когато се обърна към Боб.

— Вече не е тук, миличък. Топката ти е в кухнята. В кухнята, Бобси.

Боб вдигна нетърпеливо глава и погледна към Поаро.

„Тази жена е глупачка — сякаш казваше той. — Ти ми изглеждаш умник. Обикновено топките ги държат на разни места и това чекмедже е едно от тях. Вътре винаги е имало топка. Следователно и сега трябва да има. Очевидно е според кучешката логика, нали?“

— Не е там, момчето ми — обадих се аз.

Той ме погледна недоверчиво. После, когато излязохме от стаята, бавно и неохотно ни последва.

Жената ни показа множество шкафове, дрешника на долния етаж и малък килер, „където господарката подготвяше цветята за вазите, сър“.

— Дълго време ли служихте на господарката си? — попита Поаро.

— Двайсет и две години, сър.

— Сама ли се грижехте за всичко?

— Заедно с готвачката, сър.

— И тя ли работи дълго при мис Аръндел?

— Четири години, сър. Старата готвачка почина.

— Да предположим, че реша да купя къщата, ще останете ли?

Тя се изчерви леко.

— Много мило от ваша страна, сър, но искам да напусна. Виждате ли, господарката ми завеща малко пари и аз ще отида при брат си. Останах тук, за да се погрижа за всичко и да е по-удобно на мис Лосън, докато продаде къщата.

Поаро кимна.

В настъпилата за момент тишина се чу нов звук: „Бум, бум, БУМ.“

Звукът се усилваше и като че ли идваше отгоре.

— Боб е, сър — усмихна се тя. — Намерил си е топката и я търкаля надолу по стълбите. Играе си.

Когато стигнахме до стълбите, една черна гумена топка тупна на последното стъпало. Хванах я и я разгледах. На горния край на стълбището се бе излегнал Боб с протегнати напред лапи и махаше леко с опашка. Аз му я подхвърлих. Той я хвана внимателно, подъвка я известно време с видимо удоволствие, после я прекара между лапите си и започна лекичко да я побутва с муцуната си напред, докато най-после тя се затъркаля надолу по стълбите. Боб я наблюдаваше и махаше като луд с опашка.

— Може да стои така с часове, сър. Обичайното му занимание. Цял ден би се забавлявал с него. Стига вече, Боб. Господата са тук по друга работа, а не за да си играят с теб.

Кучето много допринася за приятелските отношения. Нашият интерес и внимание към Боб сломиха естествената резервираност на добрата прислужница. Докато се качвахме нагоре към спалните, тя словоохотливо ни разказа за блестящата проницателност на Боб. Топката остана долу до стълбите. Когато минахме покрай него, той ни изгледа с дълбоко презрение и горделиво слезе, за да си я вземе. Тръгнахме надясно и аз го видях да се качва отново по стълбите с топката в уста, а походката му бе като на старец, принуден от безразсъдни хора да върши неподходящи за възрастта му неща.

Докато разглеждахме спалните, Поаро внимателно започна да разпитва нашата водачка.

— Тук са живели четири госпожици Аръндел, нали?

— Отначало да, сър. Но то е било, преди да постъпя на работа в къщата. Когато дойдох, тук бяха само мис Агнес и мис Емили. Мис Агнес почина наскоро след пристигането ми. Тя бе най-младата. Изглеждаше странно, че си отиде преди сестра си.

— Предполагам, че не е била така добре със здравето, както сестра си?

— Не, сър, това е странното. Моята мис Аръндел, мис Емили, винаги е била с деликатно здраве. През целия си живот е имала работа с лекари. Мис Агнес беше по-силната и по-здравата, но все пак почина първа, а мис Емили, която от дете е била с крехко здраве, надживя цялото семейство. Понякога се случват странни неща.

— Учудващо е колко често става така.

Поаро се впусна в някаква напълно измислена история (сигурен бях) за негов чичо инвалид, която няма да повтарям тук. Достатъчно е да ви уверя, че тя постигна нужния ефект. Разговори за смъртта и нещата около нея развързват много по-лесно езика на хората, отколкото която и да било друга тема. Поаро вече задаваше въпроси, на които само преди двайсет минути прислужницата би погледнала с враждебност и подозрение.

— Заболяването на мис Аръндел продължително и мъчително ли беше?

— Не, не бих казала, сър. Тя си беше болнава, разбирате ли, от дълго време, още от по-миналата зима. Тогава от жълтеницата беше много зле. На заболелите лицата им стават жълти, а и бялото на очите им…

— Да, наистина… (последва историята за един братовчед на Поаро, който бил станал ужасно жълт).

— Точно така, точно както го описахте, сър. Бедната, беше толкова болна. Не можеше да става. Ако ме питате, доктор Грейнджър едва ли се надяваше, че тя ще оздравее. Но се държеше много добре с нея, шегуваше се дори, знаете ли. „Решихте ли вече да се предадете и да си поръчате надгробната плоча?“ — закачаше я той. А тя му отговаряше: „Останали са ми още малко сили, докторе.“ И той й заявяваше: „Правилно, така ви искам.“ Дойде една болнична сестра и реши, че всичко е свършило, дори веднъж подметна на доктора, че според нея е по-добре да не притесняваме старата дама, като я насилваме да яде. Но докторът й се скара. „Глупости — скастри я той. — Да я притеснявате ли? Напротив, трябва да я тормозите, за да приеме храната.“ В еди-колко си часа телешки бульон, после няколко чаени лъжички с бренди и накрая каза нещо, което никога няма да забравя: „Вие сте млада, моето момиче — обърна се към нея той, — не знаете каква жажда за живот има у възрастните хора. Младите са тези, които хвърлят топа. Умират, защото нямат вкус към живота. Когато ми посочите човек, живял повече от седемдесет, вие ми показвате борец — някой, който е имал воля да живее“. И е вярно, сър. Винаги отбелязваме колко приятни са възрастните хора с жизнеността и способността си да запазят уменията си. Но както се изрази докторът, затова живеят толкова дълго и стигат до дълбока старост.

— Много мъдри думи казахте, много мъдри! И мис Аръндел ли беше такава? Жизнена, с вкус към живота?

— О, да, разбира се, сър. Здравето й не бе добро, но имаше проницателен ум. И както ви споменах, тя се пребори с болестта. За изненада на сестрата, едно надуто младо създание с колосани якички и маншети, и много капризна. Искаше по всяко време да има чай.

— Значи се е възстановила съвсем — отбеляза Поаро.

— Да, наистина, сър. Разбира се, в началото се налагаше господарката да внимава много и да пази диета. Всичко трябваше да бъде сварено или задушено, никакви мазнини, а не биваше да яде и яйца. Храната й беше твърде еднообразна.

— Все пак най-важното нещо е било да се възстанови.

— Да, сър. Е, от време на време състоянието й се влошаваше. Аз наричах пристъпите жлъчни кризи. След време стана малко небрежна към храната си. Но все пак тези кризи не бяха много сериозни, докато не дойде последната.

— Приличаше ли на заболяването й отпреди две години?

— Да, беше точно същото, сър. Тази опасна жълтеница, отново отвратителният жълт цвят, ужасните прилошавания и всичко останало. Бедната, боя се, че сама си го докара. Ядеше доста неща, които й бяха забранени. Онази нощ, когато й стана зле, вечеря къри, а, както знаете, сър, кърито е доста тежко и мазно.

— Болестта я връхлетя внезапно, нали?

— Ами така изглеждаше, сър, но доктор Грейнджър каза, че й се е трупало от известно време. Простуда — тогава времето бе доста променливо — и прекалено обилна храна.

— Сигурно компаньонката й, май че се казваше мис Лосън, нали, е могла да я предпази от неподходящата храна?

— О, не мисля, че думата на мис Лосън се чуваше кой знае колко много. Мис Аръндел не търпеше някой да я командва.

— Мис Лосън беше ли тук по време на предишното й боледуване?

— Не, дойде по-късно. Преди около година.

— Предполагам, че преди нея е имала и други компаньонки?

— О, доста, сър.

— Като че ли компаньонките й не са се задържали толкова дълго, колкото прислужниците й — усмихна се Поаро.

Жената се изчерви.

— Е, виждате ли, сър, различно е. Мис Аръндел не излизаше много навън и в една или друга степен… — тя замълча.

Поаро я погледна за миг и заяви:

— Манталитетът на възрастните дами ми е известен. Копнеят за нещо ново, нали? Те май че изцеждат човек докрай.

— Е, добре го казахте, сър. Съвсем точно. Когато идваше нова компаньонка, на мис Аръндел винаги й беше интересно. Разпитваше я за живота й, за детството й, къде е била, какво мисли за някои неща и когато научеше всичко за нея, е, на нея й… ами, предполагам, че „доскучаваше“ е точната дума.

— Права сте. И, между нас да си остане, дамите, които работят като компаньонки, обикновено не са много интересни… много забавни, а?

— Не, наистина, сър. Повечето са малодушни създания. Доста глуповати. На мис Аръндел скоро й писваше от тях, така да се каже. И тя правеше промяна. Вземаше някоя друга.

— Все пак трябва да е била необичайно привързана към мис Лосън.

— О, не мисля така, сър.

— Има ли нещо забележително в мис Лосън?

— Не бих казала, сър. Съвсем обикновен човек.

— Вие харесвахте ли я?

Жената леко повдигна рамене.

— Въобще не може да става дума за харесване. Вечно се суетеше, обикновена прислужница, но пълна с тези глупости за духове.

— Духове? — Поаро застана нащрек.

— Да, сър, духове. Седите в тъмна стая около кръгла маса и мъртвите идват и ви говорят. Няма нищо общо с религията, казвам аз. Нима не знаем, че душите на починалите са на заслуженото си място и изобщо не го напускат?

— Значи мис Лосън е била спиритистка! А мис Аръндел също ли вярваше?

— На мис Лосън много й се искаше да е така! — отсече жената, а в гласа й имаше нотка на злорадство.

— Значи не е вярвала? — повтори Поаро.

— Господарката имаше здрав разум — изсумтя тя. — Но все пак не твърдя, че не се забавляваше. „Искам да ме убедят“ — казваше тя. Често поглеждаше към мис Лосън и възкликваше: „Бедна моя, колко е глупаво от твоя страна да си толкова увлечена!“

— Разбирам. Тя не е вярвала, но за нея заниманието е било източник на забавления.

— Да, сър. Понякога се чудя, дали тя… Ами, дали все пак не се е пошегувала с тях, като е завъртала масичката или нещо подобно. А в това време другите са били ужасно сериозни.

— Другите?

— Мис Лосън и двете сестри Трип.

— Значи мис Лосън е била убедена спиритистка?

— Вярва в спиритизма като в евангелието, сър.

— И, разбира се, мис Аръндел е била много привързана към мис Лосън?

Поаро за втори път зададе този въпрос и получи същия отговор.

— Ами, едва ли, сър.

— Но как така? След като й е завещала всичко, сигурно е била привързана към нея, нали?

Промяната се забеляза мигновено. Човешкото същество изчезна. Отново се върна съвестната прислужница. Жената се затвори в себе си и каза с безизразен глас, в който имаше укор за прекалено фамилиарния въпрос.

— Едва ли е моя работа на кого е завещала парите си господарката, сър.

Усетих, че Поаро обърка работата. След като бе предразположил жената, сега я отблъсна. Беше достатъчно разумен да не се опитва да си възвърне загубените позиции. Зададе няколко обикновени въпроса за размерите и броя на спалните и тръгна към стълбището.

Боб бе изчезнал, но когато стигнах до стълбите, се подхлъзнах и едва не паднах. Хванах се здраво за перилата. Погледнах в краката си и видях, че по невнимание съм настъпил топката на Боб, която той бе оставил в горния край на стълбището.

Жената побърза да се извини.

— Съжалявам, сър, Боб е виновен. Оставя си топката там. А тя не се вижда на тъмния килим. Един ден някой ще се пребие. Горката ми господарка заради нея падна ужасно. Можеше да умре.

Поаро се закова на стълбите.

— Казвате, че е имало инцидент?

— Да, сър. Боб бе оставил топката си тук, както често прави, а господарката излезе от стаята си, подхлъзна се на нея и падна надолу по стълбите. Можеше да се убие.

— Нарани ли се много?

— Не толкова тежко, колкото можеше да се очаква. Доктор Грейнджър каза, че е имала голям късмет. Одраска си главата и си натърти гърба. Е, разбира се, имаше и доста охлузвания. Изпадна в шок. Беше на легло около седмица, но нямаше нищо сериозно.

— Отдавна ли се случи?

— Около една-две седмици, преди да умре.

Поаро се наведе, за да вдигне нещо, което бе изпуснал.

— Извинете ме… писалката ми… А, да, ето я. — Той се изправи и отбеляза: — Много е безотговорен този господин Боб.

— Е, какво да го правим, сър — отвърна снизходително жената. — Той е почти като човек, но не можем да искаме всичко от него. Виждате ли, господарката не спеше добре, ставаше, слизаше долу и обикаляше из къщата.

— Често ли го правеше?

— Почти всяка нощ. Но не искаше никой да се суети около нея, дори мис Лосън.

Поаро влезе отново в гостната.

— Прекрасна стая — отбеляза той. — Чудя се дали в тази чупка ще има място за библиотеката ми? Как мислите, Хейстингс?

Съвсем объркан, аз внимателно отвърнах, че е трудно да се каже.

— Да, размерите подвеждат. Моля ви, вземете малката ми ролетка и вижте каква е ширината й, а аз ще я запиша.

Покорно взех ролетката, която Поаро ми подаде, и под неговото ръководство направих редица измервания, а той си ги записваше на гърба на един плик.

Точно се чудех защо не използва джобния си бележник, за да пише в него, когато той ми подаде плика с думите:

— Така е, нали? Може би ще е по-добре да ги проверите.

На плика нямаше никакви цифри. Вместо тях беше написано: „Когато отново се качим горе, престорете се, че сте се сетили за някаква среща и я помолете да ви разреши да се обадите по телефона. Помолете жената да ви придружи и я задръжте колкото може по-дълго.“

— Всичко е наред — отговорих аз и прибрах илика в джоба си. — Бих казал, че и двете библиотеки ще паснат чудесно.

— Трябва да съм съвсем сигурен. Бих искал, ако не ви затруднява много, да погледна отново голямата спалня. Не съм сигурен, че добре си спомням свободните места покрай стените.

— Естествено, сър. Не се притеснявайте. Отново се качихме горе. Поаро измери част от едната стена и точно когато започна да коментира на глас възможното разположение на леглото, гардероба и писалището, аз погледнах часовника си и възкликнах високо:

— Боже мой, знаете ли, че вече е три часът? Какво ще си помисли Андерсън? Трябва да му се обадя по телефона. — Обърнах се към жената. — Чудя се дали не бих могъл да използвам вашия телефон, ако имате?

— Ама, разбира се, сър. Намира се в малката стая до вестибюла. Ще ви заведа.

Тя забърза надолу с мен и ми показа телефона. Аз обаче я помолих да ми помогне да намерим номера в телефонния указател. Най-сетне позвъних на някакъв господин Андерсън от съседния град Харчестър. За щастие бе излязъл. Оставих му съобщение, че не е толкова важно и че ще се обадя по-късно.

Когато излязох от стаичката, Поаро беше вече слязъл долу и стоеше във вестибюла. Зелените му очи леко блестяха. Не знаех причината за вълнението му, но усещах, че беше развълнуван.

— Падането от стълбите сигурно е било голям шок за господарката ви. Изглеждаше ли обезпокоена за Боб и за топката му след инцидента?

— Странно е, че го казвате, сър. Тя много се разтревожи. Когато вече умираше, тя бълнуваше и говореше несвързани думи за Боб и за топката му и нещо за една картина, която била открехната.

— Една картина, която била открехната — повтори замислено Поаро.

— Разбира се, няма никакъв смисъл, сър, но нали разбирате, тя говореше несвързано.

— Един момент… Трябва отново да отида в гостната.

Той се помота из стаята и разгледа украшенията.

Вниманието му бе привлечено от голяма кана с капак. Стори ми се, че не е от особено фин порцелан. Викторианска вещ. На нея бе изрисуван булдог с тъжна муцуна, седнал пред една входна врата. Отдолу имаше надпис: „Цяла нощ навън, защото нямам ключ“.

Поаро, за чийто вкус, винаги съм знаел, че е безнадеждно буржоазен, изглеждаше захласнат от възторг.

— Цяла нощ навън, защото нямам ключ — промърмори той. — Колко забавно! Отнася ли се и за нашия господин Боб? Той остава ли понякога навън през нощта?

— Много рядко, сър. О, много рядко. Той е добро куче.

— Сигурен съм, че е така. Но дори и най-добрите кучета…

— О, абсолютно вярно, сър. Няколко пъти излиза навън и се върна около четири часа сутринта. После седеше на стъпалото и лаеше, докато му отворим.

— Кой го пускаше? Мис Лосън ли?

— Ами всеки, който го чуеше, сър. Последния път беше мис Лосън. Беше в нощта, в която се случи инцидентът с господарката. А Боб се прибра около пет часа. Мис Лосън побърза да го пусне, преди да беше успял да вдигне голям шум. Страхуваше се, че ще я събуди, а и не беше й споменала, че Боб е навън, за да не я тревожи.

— Разбирам. Помислила си е, че е по-добре да не съобщава на мис Аръндел, така ли?

— Поне така твърдеше, сър. Заяви: „Той сигурно ще се върне. Винаги го е правил, но тя може да се разтревожи, а няма да е добре за нея.“ Ето защо ние премълчахме случката.

— Боб харесваше ли мис Лосън?

— Ами, разбирате ли, той по-скоро се държеше надменно с нея, сър. Кучетата понякога се държат така. Тя бе мила с него. Наричаше го добро куче, хубаво куче, но той я гледаше някак насмешливо и не обръщаше никакво внимание на думите й.

— Разбирам — кимна Поаро.

Изведнъж направи нещо, което ме изненада.

Извади от джоба си писмото, което получи тази сутрин.

— Елън, знаете ли нещо за това?

Изражението на лицето й видимо се промени. Челюстта й увисна и тя се втренчи в Поаро с почти комично объркване.

— Ами… — заекна жената. — Не съм си и помислила!

Може би думите й прозвучаха несвързано, но не оставиха никакво съмнение за смисъла, който вложи в тях.

Тя се окопити и бавно изрече:

— Вие ли сте господинът, за когото е било предназначено писмото?

— Да. Аз съм Еркюл Поаро.

Както повечето от хората и Елън не бе погледнала името в разрешителното, което Поаро й показа при пристигането ни. Тя леко кимна с глава.

— Така беше. Еркюл Поарот — тя добави „с“ към малкото име и произнесе буквата „т“ във фамилията. — Я виж ти! — възкликна жената. — Готвачката ще се изненада.

Поаро се намеси веднага:

— Няма ли да е по-разумно да отидем в кухнята и там, в компанията на вашата приятелка, да поговорим отново за всичко?

— Ами… ако нямате нищо против, сър.

В гласа на Елън се долови известно колебание. Предложението бе неочаквано за нея. Но естественото поведение на Поаро я убеди и ние се отправихме към кухнята. Там тя обясни на едрата жена с приятно лице, която точно сваляше чайника от газовия котлон, създалото се положение.

— Никога няма да повярваш, Ани. Всъщност този е господинът, за когото е било предназначено писмото. Нали се сещаш, писмото, което намерих при попивателната хартия.

— Имайте предвид, че нищо не зная — обади се Поаро. — Може би ще ми обясните защо писмото е бяло пуснато толкова късно.

— Ами, сър, честно казано, не знаех как да постъпя. И двете не знаехме, нали?

— Наистина не знаехме — потвърди готвачката.

— Виждате ли, сър, когато мис Лосън преглеждаше вещите на господарката след смъртта й, много от нещата бяха раздадени или изхвърлени. Сред тях имаше и една, мисля че й казват папка с листове за писма и попивателни хартии. Беше много красива, с изрисувана момина сълза на нея. Господарката винаги я използваше, когато пишеше писма в леглото. Е, мис Лосън не я искаше и ми я подари заедно с разни други дреболии, които бяха на господарката. Аз я прибрах в едно чекмедже и едва вчера я извадих. Канех се да сменя попивателните, за да е готова, когато ми потрябва. В нея имаше нещо като джобче, аз си пъхнах ръката и намерих писмо с почерка на господарката. Та вече споменах, не знаех какво да правя. Беше написано от господарката и си помислих, че тя сигурно го е пъхнала там с намерение да го изпрати на следващия ден, а после е забравила. Горката, често й се случваше. Веднъж стана същото с един документ за банката и никой не можеше да се сети къде може да е забутан. Най-после се намери в преградата за писма на писалището.

— Беше ли немарлива?

— О, не, сър, напротив. Винаги си прибираше и подреждаше нещата. И в това беше бедата. Щеше да е по-добре, ако ги оставяше разхвърляни. Често се случваше да ги прибере, а после да забрави къде ги е сложила.

— Като топката на Боб например? — попита с усмивка Поаро.

Умният териер току-що се бе прибрал отвън и отново приятелски ни поздрави.

— Да, наистина, сър. Когато Боб престанеше да си играе, тя прибираше топката му. Но с нея всичко беше наред, защото си имаше определено място — чекмеджето, което ви показах.

— Разбирам. Но аз ви прекъснах, моля, продължете. Открили сте писмото в папката и после?

— Да, сър, така беше. Попитах Ани как мисли, че е най-добре да постъпим. Не ми се искаше да го хвърля в огъня, а, разбира се, не бих си и помислила да го отворя, нито пък Ани, а и не смятахме, че е работа на мис Лосън. И след като обсъдихме въпроса, аз просто залепих една марка, отскочих до пощенската кутия и го пуснах.

— Voila13 — леко се извърна към мен Поаро.

Не можах да се въздържа и язвително подметнах:

— Впечатляващо е колко просто се оказа обяснението.

Той изглеждаше малко унил и може би не трябваше да реагирам така бързо.

Поаро се обърна отново към Елън.

— Както отбеляза приятелят ми, обяснението се оказа много просто. Разбирате, че когато получих писмото с дата отпреди повече от два месеца, доста се изненадах.

— Да, предполагам, че сте се изненадали, сър. Не помислихме за това.

— Аз също… — Поаро се покашля — се чувствам малко раздвоен. Виждате ли, писмото… е един вид пълномощно, с което мис Аръндел е пожелала да ми повери нещо. Нещо от личен характер. — Той важно прочисти гърлото си и продължи: — Сега, след като мис Аръндел е мъртва, аз се колебая какво да направя. Дали при тези обстоятелства мис Аръндел би пожелала да се съобразя с желанието й или не? Трудно е, много е трудно.

Двете жени го погледнаха с уважение.

— Струва ми се, че ще трябва да се консултирам с адвоката на мис Аръндел. Имала е адвокат, нали?

— О, да, сър — отговори бързо Елън. — Мистър Първис от Харчестър.

— Той беше ли запознат с делата й?

— Мисля, че да, сър. Той винаги е работил за нея, откакто аз съм тук. След падането тя изпрати да го повикат.

— Падането по стълбите ли?

— Да, сър.

— И кога точно го повика?

— В деня след Великден — намеси се готвачката. — Добре си спомням. Останах по празниците, за да се погрижа за гостите й, а почивния ден си взех в сряда.

Поаро извади от джоба бележника си.

— Така, така. Тази година Великден е бил на дванайсети, а инцидентът с мис Аръндел е станал на четиринайсети. Писмото й до мен е било написано три дни по-късно. Жалко, че не е било изпратено навреме. Все пак може да се окаже, че не е прекалено късно… — Той замълча, после продължи: — Струва ми се, че… ъъъ… че задачата, с чието решение е искала да се захвана, е била свързана с някой… ъъъ… от гостите, за които току-що ми споменахте.

Тази забележка, която си беше чиста догадка, получи мигновен отговор. По лицето, на Елън премина сянка. Тя се обърна към готвачката, която я погледна многозначително.

— Сигурно за мистър Чарлз — заяви тя.

— Бихте ли ми казали кои бяха тук? — попита Поаро.

— Доктор Таниос и мис Бела — съпругата му, мис Тереза и мистър Чарлз.

— Те са племенниците й, така ли?

— Да, сър. Разбира се, доктор Таниос не й е роднина. Всъщност той е чужденец. Мисля, че е грък или нещо подобно. Ожени се за мис Бела, племенницата на мис Аръндел, дъщерята на сестра й. Мистър Чарлз и мис Тереза са брат и сестра.

— О, да, разбирам. Семейно тържество. И кога си заминаха?

— В сряда сутринта, сър. Доктор Таниос и мис Бела дойдоха отново в края на следващата седмица, защото се тревожеха за мис Аръндел.

— А мистър Чарлз и мис Тереза?

— Те дойдоха в края на по-следващата седмица, този, преди тя да почине.

Усещах, че любопитството на Поаро е огромно. Не виждах смисъл във въпросите му. Той получи обяснение на загадката си и според мен колкото по-скоро се оттеглеше, толкова по-добре би било за достойнството му.

Тази мисъл като че ли премина и през неговата глава.

— Eh bien — каза той. — Сведенията, които ми дадохте, са много полезни за мен. Трябва да се консултирам с мистър Първис, струва ми се, че така го нарекохте, нали? Много ви благодаря за помощта. Той се наведе и потупа Боб. — Brave chien, va14. Обичал си господарката си.

Боб му отговори приятелски и изпълнен с надежда, че ще си поиграят малко, отиде и донесе буца въглища. Скараха му се и му взеха буцата. Погледна ме, като че ли търсеше съчувствие.

„Тези жени — сякаш казваше той. — Много са щедри за храна, но им липсва спортен дух!“