Шеста глава

На следващия ден той беше готов и чакаше нетърпеливо. Платното му почиваше върху статива, когато тя пристигна с около двадесет минути закъснение.

— Ето те и теб! — възкликна той. — Мислех си, че никога няма да дойдеш.

Тя не отговори, но още от прага на вратата огледа неприветливата малка стая, голите дъски, счупения стол от тръстика и пропадналото легло на колелца. Накрая го изгледа свирепо.

— Ти си фалирал, нали?

— Практически, да.

— И имаш нахалството да ме викаш в дупка като тази! Няма къде дори да си закача дрехите.

Той се изчерви, но направи опит да се усмихне.

— Съгласен съм, че това не е Елисейския дворец, но мястото не е лошо за рисуване. Само ми дай шанс и ти обещавам, че няма да съжаляваш.

Устните й се отпуснаха надолу в гримаса, но с рязко движение тя влезе, разреши му да вземе палтото й и да я настани до прозореца.

Светлината беше добра — в момента беше много интензивна. Той започна да очертава върху платното концепцията, която се бе родила в главата му. Тъй като правилата на конкурса изискваха „класически“ рисунък, темата му трябваше да бъде алегорична, макар и модерна като композиция. „Сирс и нейните любовници“! Можеше ли неговата абсурдна авантюра с мадам Крюшо, която бе проникнала дълбоко в подсъзнанието му, да предизвика искра, от която да се разгори това странно виждане на нещата? Символи и образи изпълниха екрана на въображението му, завладяха сетивата му. В неговата трескава душа удоволствието се бореше с добродетелта, а изкушението се разкриваше под формата на бродещи зверове. Всичко дотук беше само един мираж. Но в най-интимните и тайнствени кътчета на душата си той чувстваше, че има сили да превърне този мираж в действителност. Стивън можеше да работи до забрава, но респектиран от Еми, не смееше да я задържа дълго. Към обяд той предложи да спрат, за да не я отегчи още от първия ден. Еми веднага прекоси стаята и разгледа платното, върху което само с въглен бе нахвърлен предварителен ескиз на нейния образ в пълна големина, почти завършен. Веждите й се вдигнаха, коприненият поглед изчезна от лицето й, когато видя, че заема центъра на платното с разтворени крака и с ръце на бедрата, една поза, която беше изцяло нейна. Тя не каза нищо, когато той й помагаше да си облече палтото, но на вратата се обърна и му кимна:

— По същото време утре.

Следобед, докато светлината беше още силна, той поработи върху фона. На другия ден и през следващите дни Стивън продължи да работи, невинаги с приповдигнато настроение, но винаги целенасочено. Това му помагаше да овладява моментните спадове и да търси източници за вдъхновение. В същото време, колкото повече се множаха срещите му с Еми пред платното, толкова повече контактът му с нея ставаше по-близък и той не можеше да не си дава сметка, че чувството му към нея се задълбочава. Всеки път, когато сеансът свършваше, той усещаше, че тя започва да му липсва все повече и повече. В отсъствието на Пейра и Глин той беше самотен. Но дали това обясняваше постоянното му желание да общува с нея? Ядосан на тази своя слабост, той си спомняше колко неприятна му се стори тя по време на първата им среща и колко често нейната грубост и липса на уважение го дразнеше. Когато Еми беше склонна към черен хумор, той несполучливо се опитваше да разговаря с нея. Отговорите й идваха като монолози. А когато й разрешаваше да си почине, тя често пъти, без да му обръща никакво внимание, лягаше по корем върху леглото, запалваше цигара „Корпорал“ и се заравяше в някакво спортно списание. Той разбираше, че не уважението към него, а само суетата я караше да идва редовно в стаята му. Десетина пъти на ден тя проверяваше как напредва работата и без да го хвали, се радваше на себе си.

— Излизам добре на картината, нали?

Легендата на Одисей за дъщерята на Хелиос и за морската нимфа Персея, която той й разказа, подтикна нейното въображение. Идеята, че тя ще олицетворява силата, която превръща човешките същества в зверове, предизвика усмивката й.

— Трябва наистина да опитам.

Нейната вулгарност го накара да потръпне. Все пак какво беше това нещо в нея, което провокираше този негов неспирен интерес? Той се опита да анализира нещата. Какво наистина знаеше той за нея? Твърде малко, освен че тя беше обща, евтина и груба, тоест едно малко нищожество. При това беше неинтелигентна, без въображение, напълно коравосърдечна. Не знаеше нищо за изкуството, не проявяваше интерес към работата му и когато той заговореше за това, й ставаше скучно. Но фигурата й беше изискана. И не възпроизвеждаше ли той всяка изящна линия на силните й стройни крайници, плоския стомах и твърдите гърди?! И преди всичко тя беше миньон! Той можеше да се възхищава от изобилната плът на рубенсовите жени, но личният му вкус винаги бе предпочитал по-малко закръгленото съвършенство. А фигурата й имаше онази физическа акуратност, която той винаги бе сравнявал с тази на „Майа“ на Гоя. В същото време никой не би я нарекъл красива. Тя имаше гаменска хубост. Устните й бяха тънки, ноздрите — леко сплеснати, а изразът на лицето й, особено когато беше и нащрек, беше почти начумерен. Странното беше, че всичките й несъвършенства бяха очевидни за него. Въпреки това те в ни най-малка стенен не влияеха на онази неразбираема симпатия, която, колкото повече се мъчеше да потисне, толкова повече нарастваше.

Той жадуваше да бъде с нея и се чувстваше неспокоен и нещастен, когато тя си отиваше. Необикновено подвластен на променящите й се настроения, той им отговаряше по начин, който го караше да се презира. В редки случаи, когато тя беше съгласна с него, на сърцето му олекваше. Понякога със закачлив хумор тя му задаваше въпроси по темата, която най-болезнено го засягаше, и изглеждаше, че й е интересно.

— Вярно ли е, че твоите родители имат голямо имение в Съсекс с много декари обработваема земя?

— Не са толкова много — усмихваше се той. — Ако Глин ти е разказал за това, то той е преувеличил.

— А ти се готвеше да станеш малък пастор, докато не те натириха от семинарията, така ли?

— Трябва да знаеш, че напуснах по свое желание.

— За да живееш в стая като тази ли? — питаше тя с невярващи очи.

— Стаята напълно ме устройва, когато ти си тук.

Тя повдигна рамене, но без презрение — ласкателството винаги й допадаше. Тази достъпност, докато му даваше възможност да си отдъхне, беше приятен контраст на фона на убийственото безразличие, с което Еми обикновено срещаше неговите опити да я умилостиви. И докато тя позираше, ленива като котка, той започна да й разказва, не преставайки да рисува, за Стилуотър. Това според него можеше да я развлече и развесели. Но когато най-накрая изчерпи темата и след като поумува няколко минути, тя заяви:

— Разбира се, аз съм живяла и съм предпочитала да живея през целия си живот сред артисти. Аз самата съм артистка. Мога да разбера някой, който дава всичко от себе си заради изкуството, при условие че няма нищо. Но ти си в друга категория. Да изоставиш своя значителен имот, който би могъл да наследиш! — Тя само повдигна рамене. — Трябва да си идиот!

— Не съвсем — усмихна се той, — освен ако не те бях срещнал. — Внезапно пробождащо желание го завладя. Той замълча и не посмя да я погледне. — Не разбираш ли, Ема, аз постепенно ужасно се привързах към теб.

Тя се засмя и вдигна предупредително пръст.

— Нищо от този род, абате. Подобно нещо не е включено в нашето споразумение.

Претърпял поражение, той възобнови работата си и през цялата вечер усещаше жилото на нейния отговор. Ако само можеше да я изведе някоя вечер навън — тя обичаше разпуснатите развлечения от различно естество — струваше му се, че ще може да спечели нейното благоволение. Но липсата на средства изключваше подобна възможност. Той живееше с малко повече от един франк и половина на ден, с който можеше да си купи кифла или една ябълка за през деня, а след това вечеряше самотно в най-евтиното кафене в квартала.

Един следобед, когато сеансите й бяха почти пред завършване, тя закъсня повече от обикновено. Още с пристигането й се чувстваше, че е в чудесно настроение. Носеше ново жълто шалче и късо червено жакетче. Косата й беше току-що измита.

— Ти изглеждаш изключително хубава — каза той. — И аз просто не мога да ти се нагледам.

— Имах среща с Перо. Службата му се намира твърде далеч, на булевард „Жул Фери“. Важното е, че сключих контракта, който исках.

— Това е добре — усмихна се той, въпреки че остана потиснат от обяснението й. — Кога заминаваш?

— На четиринайсети октомври. Има две седмици отсрочка.

— Ще ми липсваш, Еми — каза той и се наклони към нея, — повече, отколкото си мислиш.

Еми се засмя и той забеляза доста голямото разстояние между острите й зъби. Започна да му описва как е успяла да получи максимума на условията на споразумението с Перо.

— Казват, че той е с добро сърце — завърши тя. — Мисля, че е просто добряк.

Като знаеше, че неговите разкази често й доскучават, той я насърчи да продължи да разказва за себе си. Когато светлината намаля, Стивън остави четките.

— Нека да те придружа по обратния път — предложи той. — Вечерта е прекрасна.

— Добре! — повдигна тя рамене. — Щом искаш.

Когато тя се облече, те слязоха долу и се отправиха по булевард „Гавранш“, където топлата тъмнина очертаваше ореоли върху уличните лампи и изпълваше затихналия град с тайнствена красота. Двойки се движеха бавно ръка за ръка по гладкия паваж — нощта изглеждаше предназначена за влюбени. В страничната уличка, до реката, те свиха покрай едно кафене, където под акомпанимента на акордеон няколко души танцуваха в малка градинска беседка на светлината на китайски фенери, спуснати през клоните на дърветата. Сцената беше изпълнена с блясък и веселие. Той усети как Еми го погледна изпитателно.

— Не обичаш ли да танцуваш?

Той се смути, съзнавайки своята непохватност, и поклати глава.

— Едва ли ще се справя добре.

И това беше истина. Тя отговори с познатото вдигане на рамене:

— Ти не можеш да правиш много неща, нали?

Те стигнаха до металните сенки на кея. Сена течеше безмълвна — едно гладко зелено течение под ниската арка на моста „Алма“. Сякаш недоволна от мълчанието на Стивън, Еми вървеше напред и си тананикаше мелодията, която беше чула от акордеона в кабарето.

— Почакай, Еми — рече той и се спря под една арка.

Тя го погледна през рамо.

— Какво си намислил, абате?

— Не можеш ли да разбереш колко много означаваш за мен! — обгърна я той с ръце и я приближи до себе си.

Няколко кратки мига тя остана неподвижна като уличен стълб, позволи му да я прегърне, но след това с рязко движение на нетърпение го отблъсна настрани.

— Ти не умееш най-важното нещо — каза тя и в гласа й звучеше презрение.

Наранен и унижен, с разбити илюзии, съзнаващ правотата на нейната забележка, той я последва по улицата. Те вървяха към улица „Бивър“. Пред работилницата за велосипеди тя го погледна, сякаш нищо не се бе случило.

— Мога ли да дойда още веднъж утре сутринта?

— Не — каза той горчиво. — Няма да е необходимо.

Стивън се обърна кръгом, ядосан на нея и отвратен от себе си.

— Не забравяй — извика тя след него, — искам да я видя, когато стане готова.

Мразеше я заради нейната твърдост, заради липсата на общоприета порядъчност. Тя даже не го съжаляваше. Той си каза, че не иска да я види никога повече.

Когато се събуди след неспокойната нощ, той се залови страстно за работа, за да завърши картината. До този момент само централната фигура беше завършена, а темата трябваше да се развие още. Времето се промени, стана влажно и неприятно, а светлината лоша. В импровизираното му студио вееше отвсякъде, но никакви трудности не можеха да го спрат. В търсенето на реализъм той прекарваше всеки предобед в зоологическата градина, за да прави своите наблюдения и проучвания. След това се връщаше в стаята и върху платното се появяваха същества, на които придаваше по нещо от своята тъга и потиснатост.

В края на седмицата парите му свършиха. Като порови из джобовете си за някоя монета, Стивън разбра, че няма вече нито су. Той продължи неистово да рисува през целия ден, като горчив протест срещу трудностите, които се изправяха пред него.

На следващата сутрин се почувства толкова слаб, че му прилоша, но въпреки това се застави да продължи работата. Но когато стана следобед, силата на разума разсея мъглата, която беше обвила мозъка му. Ясно беше, че никога няма да може да завърши картината си „Сирс“, ако не намери някакви средства да преживяваме. Проста истина беше, че за да живее, трябва да яде. Седнал на леглото, той размишлява известно време, след това стана и отиде до ъгъла, където бяха поставени картините му от Нетиер. Стивън подбра три платна, които излъчваха изключителен блясък и колорит. Бяха наистина хубави и тази самооценка му внуши увереност. В Париж, най-артистичния град в света, трябваше да има пазар за такива красиви неща. Той ги уви в кафява хартия и с пакет под мишница се отправи през Сена, по Шанз Елизе към Фабург Сент Оноре. Това беше смела постъпка. Но времето на полумерките вече беше отминало. Стивън беше решен да предложи платната си на най-добрия търговец на картини във Франция.

На ъгъла на авеню „Марини“ — един район, изпълнен предимно с прекрасни сгради, апартаменти и модни къщи — Стивън се спря пред богата, макар и семпла на вид фасада от рязан бял камък с паладиански колони. Като набра смелост, той премина през позлатената венецианска врата и влезе в покрития с мрамор вестибюл, обшит с дамаска от червено кадифе. Там се натъкна на млад мъж в редингот, седнал зад лакирано бюро, с имитация на злато от времето на Людвиг XIV. Когато го подмина, пред погледа му се откри голям салон, също толкова прекрасен, украсен с огромни лилии във вази от алабастър и със закачени по стените картини, великолепно осветени. Беше пълен с млади хора, които разглеждаха, събираха се, консултираха се със своите каталози и разговаряха тихо.

— Вие имате ли покана за изложбата, господине?

Стивън обърна погледа си към зализания млад мъж, зад чиято протоколна усмивка се криеше крайно безпокойство.

— Не, нямах представа, че сте открили изложба. Идвам при господин Теси.

— А по каква работа, господине?

— По личен въпрос.

— Страхувам се, че господин Теси не е в сградата. Но ако почакате тук, на този стол, аз ще проверя — рече портиерът, а усмивката на фалшива любезност не слизаше от лицето му.

Когато Стивън седна, младият мъж се извърна грациозно и изразително. Но почти веднага една странична врата се отвори и в хола влязоха трима души — жена, облечена много ексцентрично, в черно, с малка кръгла шапка, с няколко реда гривни на китките си и с ръкавици. Тя водеше миниатюрен пудел, фантастично подстриган. Придружаваше я един по-стар мъж, явно отегчен, но впечатляващ околните с безупречното си облекло в кафяво. Третият беше Теси, когото Стивън позна веднага. Той беше изискан, с мургаво, добре обръснато лице, на което се открояваха изпъкналата му долна устна и хлътналите проницателни очи. Търговецът на картини коментираше с разбиране, с премерено въодушевление и пестеливи жестове.

— Уверявам ви, това е прекрасно платно. Най-доброто, което ми е попадало от няколко години.

— То наистина е прекрасно! — възкликна дамата.

— А цената? — намеси се нейният спътник с явно настроение.

— Вече ви казах, сър. Сто хиляди — това е безспорно един шедьовър. Но ако не желаете да я запазя за вас, просто трябва да ми кажете, за да я запазя за друг клиент.

Дамата леко докосна ръкава на мъжа, който я придружаваше и след като си размениха тихо няколко думи, той каза:

— Можете да смятате картината за продадена.

Едва забележимо кимване на глава, изцяло одобрително за проявения вкус, беше единствената реакция на Теси. Той ги съпроводи до вратата. Когато се обърна със замислен вид, с наведена глава и сплетени зад гърба ръце, Стивън се изправи.

— Господин Теси, извинявайте за безпокойството. Бихте ли ми отделили само пет минути от вашето време?

Търговецът на картини го изгледа остро, раздразнен от неочакваната намеса в хода на мислите му, които почти сигурно бяха заети с пресмятания. Проницателността му, обиграна от множество подобни случаи, му подсказа, че предстоящата среща няма да му достави удоволствие. Това предположение се потвърждаваше от смачканата фигура на мокрия млад човек пред него, от калните му обувки и лошо опакования пакет под мишницата му.

— Не — промърмори той. — Не сега. Виждате, че съм зает.

— Но, господине — настояваше Стивън, като ставаше все по-решителен, — аз ви моля да погледнете моята картина. Толкова ли много трябва да ви се моли един художник?

— Значи вие сте художник? — Теси сви устни. — Поздравявам ви. Знаете ли, че всяка седмица съм преследван в най-неподходящо време от самозвани гении, които си мислят, че ще изпадна в екстаз, щом се запозная с техните долнопробни усилия? Но никога не съм срещал такава настъпателност като вашата — безпокоите ме в най-напрегнатото време на моята есенна изложба.

— Съжалявам, ако ви обезпокоих. Но въпросът е неотложен.

— Неотложен за вас или за мен?

— И за двамата — преглътна Стивън с усилие. Беше възбуден до крайност и говореше невъздържано. — Вие току-що продадохте една картина на Миле за значителна сума. Простете ми, но без да искам, чух това. Дайте ми възможност и аз ще ви покажа работа, толкова добра, колкото всичко, което е излязло изпод четката в Барбизон13.

Теси изгледа Стивън, отвратен от неговата трескава настойчивост и изцъклените му очи.

— Моля — каза той с досада, пренебрегвайки доводите, — някой друг път, моля ви.

Заобиколи Стивън и влезе в салона. Стивън, който беше започнал с нервна бързина да развързва пакета, за миг пребледня и със странен израз на лицето се придвижи към вратата.

Вече на улицата, връвта, която остана наполовина незавързана, се изхлузи от ръката му и трите платна паднаха на калния паваж. Той ги вдигна внимателно с почти трескава нежност. Лекотата, с която беше унизен, го разлюля из основи. Но упорито, почти фанатично си повтаряше, че няма да се остави да го смачкат. Има и други търговци на картини в Париж, по-малко арогантни и сигурно много по-достъпни, отколкото този Теси. Той пое бавно между минаващите коли към улица „Боти“.

Два часа по-късно, понесъл трите картини, той се озова отново на площад „Сен Северин“ мокър до кости, изтощен до краен предел, едва способен да се качи до стаята си. Като преполови стълбището, седна да си поеме дъх. Точно тогава вратата на горния етаж се отвори и от нея излезе мъж на около тридесет години, облечен в сива риза и черен шлифер. Беше слаб, с тъмен и нездрав цвят на лицето, попревит и с еврейски очи. По пътя надолу той едва не настъпи Стивън, но се дръпна настрана и го изгледа с особена, горчива усмивка.

— Нямате късмет, нали?

— Не!

— При кого опитахте?

— Почти при всички от Теси надолу.

— А при Соломон?

— Не мога да си спомня.

— Той не е лош. Но никой не купува сега.

— Направиха ми предложение. Двеста франка за копие на Брьогел14.

— Приехте ли?

— Не.

— Ех! Животът си има своите малки огорчения — рече той и след кратка пауза запита: — Как се казвате?

— Дезмънд.

— Аз съм Амеди Модилиани15. Заповядайте на едно питие.

Той го поведе към стаята си. Апартаментът му беше почти идентичен с този на Стивън, дори още по-мизерен. В единия ъгъл, до неоправеното легло, имаше купчина празни бутилки, а в центъра — статив с изоставена на него картина, изобразяваща полегнало голо тяло.

— Харесва ли ти? — запита Модилиани, наля две чаши „Перно“ от бутилката, която взе от шкафа, и наведе главата си над платното.

— Да! — отговори Стивън след малко. — В картината има личен стил, синтезиран в усилие да се очертае монументалната и чиста арабеска.

— Добре го казахте — рече Модилиани и му подаде питието. — Но това насъсква полицейския комисар срещу мен. Той вече е обявил моите голи тела за скандални.

Пелинът подкрепи Стивън и сякаш избистри мозъка му. У него се породи смътен спомен.

— Не сте ли участвали в една изложба в „Индипендънт“ с картината „Виолончелистът“?

Модилиани потвърди с жест.

— Това не беше най-добрата ми картина. Но тя се продаде. Сега обаче няма да купят нищо. Истината е, че ако не беше талантът ми на гмуркач в хотел „Монарх“, щях да остана длъжник на критиците си и да прекратя съществуването си.

— Гмуркач ли? — запита Стивън, явно не разбрал смисъла на тази дума.

— Да! Ще си направите ли труда да опитате тази работа? Аз отивам сега там. Това е една очарователна работа.

Лека мрачна усмивка премина през неподвижните му черти с цвят на зехтин.

— Те винаги са съгласни да наемат на работа нов човек.

Стивън мълчеше. Но изведнъж с внезапна решителност стана и рече:

— Ще опитам всичко.

Излязоха заедно и поеха към „Етоал“. „Великият монарх“, един от известните парижки хотели, беше едно дворцово здание в стила на Третата империя и заемаше целия площад непосредствено след Големия булевард. Беше внушителен и с достойнство, макар и малко демоде, с мраморни стъпала, покрити с червени пътеки, с просторни холове с блестящи полилеи, с подбран обслужващ персонал, който се движеше зад бронзовите врати, винаги готов да посрещне посланици, чужди официални лица и потомствени принцове, негови постоянни посетители, които подхранваха представата за лицемерното му величие. Когато стигнаха до централния вход, Модилиани продължи към ъгъла на фасадата, където бяха наредени кофи за смет, а оттам с бързи крачки се намериха в мазето.

Помещението повече приличаше на огромно подземие, отколкото на мазе. От тавана капеше. Беше задръстен с плетеница от влажни тръби, стените бяха изровени и кърпени с хоросан, подът — неравен, на някои места с дупки, дълбоки до лакът. Всичко това беше оскъдно осветено от няколко голи електрически крушки, наоколо се издигаше пара и шум от преплитащия се говор на много хора. Наведени над дълга редица дървени ведра, множество мъже от бордеите на Париж трескаво миеха чинии, които им носеха кухненските работници. „Сега, — мислеше си Стивън, докато очите му свикваха с този кошмар — ми е ясно какъв е смисълът на думата «гмуркач».“ Междувременно Амеди стигна до надзирателя, който огледа с безразличие Стивън, подаде му един метален кръг с номер на него и отбеляза срещу този номер точния час на една черна дъска под неговата будка. Надписът на нея предупреждаваше, че всеки, който бъде хванат да крие счупените чинии, ще бъде строго наказан.

Като подражаваше на своя спътник, Стивън свали палтото си, зае мястото си в редицата и започна да мие чиниите, натрупани пред него. Не беше лесна работа да се превива пред ниския кран и да мие, без да счупи нещо. Водата не се сменяше. Беше пълна с нечистотии, остатъци от храна и причиняваше гадене. Периодически този пулп от остатъци запушваше канала и Стивън трябваше да бърка с ръка до изходната тръба. Най-абсурдното беше, че в този момент се дочуваха далечните звуци на нежна музика, която идваше от оркестъра под палмите в двора, точно над главите им.

Около единадесет часа темпото отслабна и преди полунощ настъпи определено затишие, което показваше, че дамите и господата горе са вече нахранени. Амеди, който през цялото време не произнесе нито дума, облече палтото си, запали цигара и с кимване на глава поведе Стивън към вратата. Там надзирателят погледна дъската и им даде по два франка и половина.

Навън, все още безмълвен, Модилиани го поведе по тъмните улици и пет минути по късно спря пред едно денонощно бистро. Тук Амеди изпи няколко мастики „Перно“, а Стивън изяде голяма купа варено, богато гарнирано със зеленчуци и парчета овнешко. Това беше първото задоволително ядене от няколко дни и той се почувства по-добре след него.

— Не искате ли да хапнете нещо? — запита той.

— За мен това е и месо, и питие — изгледа Амеди с определено безразличие зеленикавата течност в чашата си, която държеше с пожълтели от никотина пръсти. — Това е моята диета от доста време.

Седнали в безлюдното кафене — светлините наполовина загасени, масата за билярд в дъното на помещението покрита с бял чаршаф за през нощта, самотният келнер, полузаспал зад бара с престилка, обримчена на врата — те водеха тих разговор. Накратко Модилиани разказа за себе си.

Роден бил в Италия, произхождал от семейство на еврейски банкери, учил, макар и с прекъсвания поради болест, във Флоренция и в Академията във Венеция. През последните седем години, вдъхновяван от примитивизма и от негърското изкуство, работил в Париж, понякога с приятеля си Пикасо, а в други случаи с Крис. Практически досега не бил продал нищо.

— И така — завърши той с познатата си мрачна и безразсъдна усмивка, — сега ме виждате разкапан от бедност, с отвратителни дрипи на гърба си и вмирисан на алкохол. Сам съм, само с едно младо момиче, което имаше нещастието да ми се посвети. Аз съм един човек без всякаква репутация! — Той изпи остатъка от питието си и се изправи. — Радостен е само фактът, че през целия си живот никога не съм принизявал моето изкуство.

Само с едно кратко пожелание за лека нощ се разделиха на стълбището на тяхното жилище.

Тази странна среща се превърна за Стивън в нещо като провидение. Сега, след изнурителния труд по пет часа с пот на челото, всяка вечер сред изпаренията на „Великия монарх“ той можеше да оцелее, но най-важното бе, че можеше да продължи да работи с пълна сила върху „Сирс“.

Най-после, след около три седмици, в един студен и сух следобед картината беше завършена. Образът на Еми стоеше там в познатата си поза на безгрижна леност, безразлична и все пак привлекателна с бледото си лице и загадъчни очи. Тази съвременна дъщеря на Хелиос имаше за фон не двореца в Айе, а парижка улица с бордеи, където се бяха събрали победени любовници, деградирали до образите на зверове, опитомени и прекършени, гледащи към нея със сервилна похотливост, все още жадни за нейните ласки.

Изтощен от последната си работа, Стивън не можеше да оцени стойността на своя труд, който стигна до невероятен резултат под напора на чувство, на което беше безсилен да устои. Той знаеше само, че не може да добави нищо повече към картината и нервно, припряно я уви в същата смачкана кафява хартия, която му послужи преди, и я отнесе на ръце през целия град до Института за графическо изкуство на площад „Редон“. Тук един възрастен служител грижливо записа името му и всички други данни в една книга, но когато установи, че платното е без рамка, отказа да го приеме.

— Разбирате ли, господине, изискването е картината да бъде монтирана.

— Не съм знаел това.

— Но то е очевидно. Вижте тук, господине, всяка друга картина е коректно представена.

Стивън се вгледа в дългата галерия, където бяха закачени десетки картини и изпита внезапна апатия. Стана му някак си безразлично.

— Не мога да си позволя рамка. Вземете я в този вид или изобщо не я приемайте.

Настъпи пауза, след което портиерът вдигна ръце.

— Крайно нередно е, господине, но я оставете, щом желаете.

Когато се върна на тавана, Стивън седна и подпря главата си с ръце, обхванат от обичайната за след творческо усилие летаргия. А сега какво трябваше да прави? Невъзможно беше да продължи в „Монарха“, душата му въставаше при тази мисъл, но в противен случай рискуваше да остане без подслон. Трябваше да си плати наема в понеделник. Освен дрехите на гърба му, реквизитите му за рисуване и петнайсетте су той нямаше нищо друго. Всичко останало беше заложено. Стивън се изправи и погледна в бюфета. Там имаше половин кръгло хлебче, твърдо като камък, и парче сирене. Амеди отсъстваше през последните три дни, потънал в някой отдалечен край на града в един от периодичните си запои, от които излизаше с мътна глава. През тънката колкото дъска стена съседите започнаха да се надвикват с крясъци. Децата, които играеха на мръсния паваж навън, избухнаха в караница. Въпреки отворения прозорец стаята беше замряла сред уморения въздух на града, а през скъсаните пердета можеше да се види обикновената вечерна процесия на хлебарите.

Всичко това трудно можеше да се преживее, макар че беше нищо в сравнение с непреодолимото чувство на самота и потиснатост, която душеше гърдите му. Вече освободен от непосилната работа, чувствата му към Еми се възвръщаха по-силно от всякога. За разлика от Одисей той не разполагаше с магическа билка, която да го предпази от нейното привличане. Той се обвиняваше за това, че не я покани да види картината. На следващия ден тя заминаваше на юг с трупата на Перо. Нямаше да я види най-малко шест месеца, ако наистина изобщо я видеше някога. Но като си спомни за сцената, която му беше скроила мадам Крюшо, той се стресна от изпитанията, които му поднасяше съдбата.

Почувства се безкрайно изтощен и не пожела да излезе навън. Когато тъмнината се спусна, той си легна в леглото, но не можа да заспи.

Следващият ден, четвъртък, дойде с ясен, мил изгрев. Стивън стана и се облече. Мисълта за фургоните на цирка, които заминаваха този следобед за провинцията, към слънчевия Кот д’Азур, се въртеше натрапливо в главата му. Изведнъж, съвсем изневиделица, му хрумна една идея, която го закова насред стаята. Би ли могъл да го направи? Най-малкото можеше да опита. Като грабна шапката си, той изскочи от стаята и се запъти с трепет към булевард „Жул Фери“.